1

ВЛАДО ДАВЕРОВ

ЧУДОВИЩЕТО ДС К н и г а п ъ р в а

Всяка прилика c действителни лица, факти и обстоятелства е случайно съвпадение.

Пролог

Капитан Людмил Досев наблюдаваше от прозореца на кабинета си хората, които влизаха в Областното управление на МВР в град Ловеч. Всички изглеждаха забързани и нервни. Беше средата на ноември 1989 година. Току-що на извънреден пленум на ЦК на БКП, изненадващо за него и повечето от колегите му в държавна сигурност, бе свален генералният секретар на Партията Тодор Живков. Мотивите така и не станаха съвсем ясни. Очевидно предстоеше сериозна промяна на партийния курс в неизвестна и непредсказуема посока.

Тази смяна не се приемаше еднозначно от служителите на ДС. Живков държеше здраво кормилото на партийното и държавно ръководство повече от тридесет години и никой не подлагаше едноличната му власт на съмнение. Просветените обаче се досещаха, че има външна намеса. По-точно директивата идваше от Москва. Новият генерален секретар Петър Младенов минаваше за един от любимците на съветските другари и най-вече на президента Горбачов, който откровено считаше Тодор Живков за политически динозавър.

Служителите на Държавна сигурност, наричани "щита и меча на партията и социалистическата революция", открай време се смущаваха от по-радикалните действия във висшия ешалон на властта. Те неминуемо водеха до разместване на кадри, до нови назначения и преназначения, до реорганизации. Особено ги тревожеше евентуалната промяна на статуквото, което по традиция се пазеше непоклатимо. Специфичният характер на работата изискваше тя да се върши бавно, методично, последователно и строго конфиденциално. На всичко отгоре през последните години агентурно-оперативната дейност ежедневно се сблъскваше с проблемите, предизвикани от така наречения "възродителен процес" - смяната на турско-арабските имена с български при турското население и циганите. Част от оперативните работници имаха известни резерви към практическото провеждане на акцията. Все по-често на партийни или служебни събирания се чуваха уклончиви изказвания. Дори се искаха обяснения от ръководния състав как да бъде организирана пряката служебна работа в условията на все по-нарастващата конфронтация между хората. Подполковник от Общинското управление на МВР във Велико Търново, отговарящ за "активните мероприятия по турска линия", постави въпроса съвсем открито. Той трудно можеше да обясни на агентите си турци каква е причината, довела до преименуването, и на практика не бе в състояние да провежда ежемесечните, задължителни според инструкциите срещи с агентурния апарат. Заради своето свободомислие подполковникът получи наказание по партийна и

2

служебна линия. Нахокаха го здраво. Това не означаваше, че има някаква скрита съпротива, но все пак подобни инциденти симптоматично подсказваха нежеланието на офицерите да се подчиняват безропотно на висшата воля. Самото осмисляне и анализиране на спусканите отгоре заповеди и указания само по себе си беше пробив в основния принцип за функциониране на ДС - единоначалието. Подобни волности се възприемаха като кощунство. Силно авторитарната и военизирана система не допускаше инакомислие и несъгласие с директивите от Центъра - съкратеното название на всички поделения на Държавна сигурност в столицата.

- Кой знае какво ни чака? Не смееш да кажеш един виц! - чу Досев зад себе си гласа на своя колега, подполковник Васил Александров. Не беше го усетил да влиза в стаята.

Двамата работеха в отдела за информация и анализ в Областното управление на МВР в Ловеч и през тях минаваше целият обем от данни за протичащите социалнополитически и икономически процеси в областта. Тя включваше четири региона - Плевенски, Великотърновски, Габровски и Ловешки. Това ги правеше едни от най-осведомените служители. Наричаха ги "мозъчният тръст" на поделението. А те наистина имаха сериозен образователен ценз. На Людмил му предстоеше защита на кандидатска дисертация. Васил Александров вече беше кандидат на юридическите науки, завършил висше образование и аспирантура в Москва.

- Не ни чака нищо добро, но поне да закрият измислените областни управления и да ни върнат по къщите ни - отвърна замислен Досев. - Писна ми да живея като ерген, а съм женен с две малки деца. Пък и за другите ще бъде по-добре - допълни той. - побъркахме се от алкохол и безделие.

- Заети сме не повече от два часа. По цял ден бием мухите и водим празни разговори.

- Днес съм работил точно седем минути. - На началника на нашия сектор да му се събират най-много десетина, ама не

излиза от кабинета си и се прави на важен - съгласи се Александров. - Трепери да не го уволнят.

Досев прие еретичните думи на подполковника съвсем спокойно. При общуването във военните колективи се смяташе в реда на нещата пред началството да се говори едно, а сред подчинените друго. Винаги съществуваше недоволство. Особено когато подчинените се третираха като обслужващ персонал. При добро стечение на обстоятелствата началниците се възползваха от услугите им, без да кажат дори едно "благодаря". Ако имаше негативи обаче, те се обираха от подчинените.

- И тези "неформали" ни се качиха на главите! - внезапно се ядоса Александров. - Трябваше да бъдем по-безкомпромисни с тях, защото започнаха да правят каквото си искат. Такъв го затискай да не си поема въздух, унищожавай го още в зародиш! - изглеждаше искрено огорчен той. - Защото ето го сега резултатът. Може би до месеци някой от тях ще ни стане началник.

Подполковникът не си даваше сметка до каква степен ще се окаже прав. 1. Досев започна действителна агентурно-оперативна работа в началото на 1989

година именно срещу подобни неформални движения. Това бяха групи от съмишленици, които открито изразяваха несъгласието си с установения в страната обществено-

3

политически строй и конкретните действия на властимащите. Беше включен като анализатор в група за работа по тях, ръководена от началника на 03-ти отдел на 06-то управление на ДС, както и от директора на института по психология към МВР. По онова време във Велико Търново развиваха активна дейност двама неформали: Стефан Комитов - посредствен скулптор, и Христофор Събев - православен свещеник. Около Комитов имаше сериозни агентурни позиции, като най-сигурна информация се получаваше от наскоро вербувания за агент на ДС "Строгов" - човек от средите на художествено-творческата интелигенция. На практика за него се знаеше всичко. Какво прави, какви са най-близките му хора, какви са намеренията му. По-трудно се работеше срещу Събев. Той минаваше за особняк с две висши образования - ядрена физика в московския университет и Духовната академия в София. Баща му беше активен борец срещу фашизма и капитализма и дългогодишен служител в МВР. Христофор се занимаваше изключително с религиозна дейност. Странеше от хора, които евентуално ДС можеше да ползва, и изразяваше протестите си единствено чрез любовта към Бога.

Въпреки сравнително безобидното му поведение ДС предприе необходимите мерки. Изчакаха болният му баща да отиде на медицински преглед в клиниката заедно с жена си, докато Христофор се намираше в София по църковни дела. За групата от оперативно-техническото управление на софийското МВР, подпомагана от местни колеги, не представляваше никаква трудност да оборудват подслушването на стаите и телефона. Експлоатацията на техниката се осъществяваше в съседния на Събеви апартамент. Там живееше оперативен работник, който се самоуби няколко години по-късно при неизяснени обстоятелства. Общ поглед върху разпечатките на Събев концентрираше вниманието върху няколко по-съществени момента. Преди всичко ежедневната му телефонна кореспонденция с Румяна Узунова от радио Свободна Европа, в която той се обявяваше срещу комунистическия режим в България. На второ място Досев поставяше упоритостта на Събев в религиозната му дейност и редовно извършваните от него и последователите му литийни обреди и шествия. Самочувствието му също смущаваше. Пред майка си Събев открито заявяваше, че с него се занимават дребни риби от местната ДС, а той е човек, с когото трябва да се съобразява самият Тодор Живков. Звучеше грандомански за онези времена, но по-късно донякъде тази прогноза се сбъдна. И не на последно място, по неведоми пътища Христофор Събев се бе добрал до контакти с американската дипломатка Шийла Бигман. ДС имаше сигурни данни, че тя е свързана с ЦРУ. Двамата се срещаха ежеседмично в София, предимно в условия на конспиративност. В крайна сметка се оказа, че нещата не са така прости, както изглеждаха във Велико Търново, и без съмнение изискваха по случая да се работи задълбочено, за да се вземат правилните оперативни решения.

Въпреки разкритията системите от мерки, които се организираха и прилагаха по отношение на Комитов и Събев, бяха някак си меки, палиативни, прекалено изчаквателни. Това дразнеше Досев. Като всеки млад офицер той беше за по-твърди и крути действия. И през ум не му минаваше, че се води сериозна политическа игра на много високо ниво. Така наречените "неформали" се изучаваха задълбочено и сред тях се изграждаха позиции, които щяха да влияят върху политическата ситуация за много години напред. Разбира се Людмил не беше единственият наивник. Много от преките изпълнители в ДС, включително и на национално ниво, не бяха в течение на тази игра. Използваха ги като "бушони", а сетне ги изритаха. И все пак той не можеше да не забележи някои съвсем очевидни действия на висшето ръководство. Около Христофор Събев например много активно работеше агент "Стефан", на когото свещеникът имаше голямо доверие. Възлагаше му сериозни задачи за изпълнение, дори го водеше на срещи

4

с чужди дипломати, включително и с Бигман от ЦРУ. Това даде възможност при активно мероприятие да се запише на технически носител срещата между тримата в криптата на храм-паметника "Александър Невски". Материалът веднага бе доставен в разпореждане на генерал Григор Шопов - първи заместник-министър на вътрешните работи и началник на ДС. И отново не последва нищо.

Смущаващо беше, че на практика ДС знаеше всичко. В интелигентските среди на Велико Търново активно работеше агент "Стефанов", по професия адвокат. Водеше се на ръководство в 06-ти отдел в областното управление на МВР в град Ловеч. Чрез него органите получаваха своевременна и достоверна информация за настроенията сред художествено-творческата и научно-техническата интелигенция, както и за влиянието на "неформалите" в тази общност. Църковният клир пък от своя страна се обезпечаваше оперативно от агент "Иван" от 03-ти отдел на 06-то управление. Неговата основна функция се свеждаше до намаляване влиянието на Събев и хората му сред духовенството и компрометиране на усилията им да използват религиозната дейност за политически цели. Агентът заемаше възлова роля между духовниците в митрополията, но срещу Христофор Събев се работеше трудно. Той вече беше създал своето дружество за защита на религиозните права и духовните ценности и беше приобщил към него няколко съмишленици.

С една дума цялостната дейност на така наречените "неформали" се контролираше изкъсо от ДС. Знаеше се обстойно какви са техните цели, намерения и стремежи. Това вдъхваше увереност в оперативната група, че работи в правилна насока, но въпреки усилията им голямото началство оставаше безмълвно.

- Добре се ориентираш в ситуацията! - похвали капитан Людмил Досев общинският началник на МВР във Велико Търново полковник Радославов. Той се ползваше с огромен авторитет сред висшето ръководство на МВР и най-вече в кръга около министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. - Що не вземем да направим един национален център за анализиране на неформалните групи и да те издигнем за отговорник по координиране на работата около тях?

Имаше периоди, когато професионалната кариера на Радославов висеше на косъм поради системна употреба с алкохол и пиянски изстъпления. Но това беше в миналото. От известно време полковникът не близваше, въпреки изкушенията на многобройните служебни банкети. Като някогашен първи секретар на окръжния съвет на ДКМС във Велико Търново Радослав Радославов се отличаваше със завидна комуникативност, обиграност и находчивост. Смятаха го за скромен и почтен човек. Живееше на квартира в двустайно жилище заедно с жена и две деца, караше лек автомобил "Запорожец" и никога не злоупотребяваше със служебното си положение. Беше смел и решителен. Постъпваше безкомпромисно към тези от подчинените си, които излагаха авторитета на МВР. Приемаше моралния кодекс на строителя на комунизма за върховен закон и не се отклоняваше от неговите норми. Радославов обаче не беше долюбван от значителна част от старите служители. Офицерите от кариерата не гледаха с добро око на началниците, назначени по партийна линия. Повечето от тях бяха запознати с причините за преместването му в управлението. То беше плод на вътрешнопартийни борби и задкулисни машинации, които тресяха градската партийна организация в началото на осемдесетте години. С идването му в органите обаче играчите в това вътрешнопартийно боричкане си вкараха автогол. Постепенно Радославов се наложи като влиятелен ръководител в системата на МВР и дори успя да свали от поста окръжния началник. Преди това активно съдейства на централните подразделения на ДС да разкрият и разобличат "антипартийната, аморална дейност" на тогавашния първи секретар на ОК на

5

БКП. Смени го лично Тодор Живков. Мястото му зае нов човек, личен познат и добър приятел на Радославов.

Точно такъв кадър като полковника беше нужен, за да се оправи с "неформалите" в региона и да ги постави на мястото им, без да се съобразява с големите игри. Освен това той разполагаше с големи правомощия. Ръководеше сравнително самостоятелно оперативните разработки на Събев, Комитов и техните сподвижници. Не се съобразяваше с мненията на големите началници от София и вземаше управленческите решения сам. Така бързо се превърна в любимец на целия оперативен състав.

Отношенията между Радославов и Досев бяха повече от добри. Много често полковникът споделяше с Людмил тревогите си за обстановката в страната и региона, за ситуацията сред ръководните кадри, за най-близките задачи. Дори си позволяваше да критикува партийни и служебни решения, което говореше за пълно доверие. Кулминацията на тези взаимоотношения обаче дойде след аварията в АЕЦ "Чернобил" в Украйна. Радославов извика капитана и, рискувайки цялата си кариера, на четири очи го предупреди за силната радиация. Посъветва го да не извежда малкото си дете сред природата. От този момент Людмил се чувстваше безкрайно задължен на полковника. Беше му лично предан и не пропускаше най-малката възможност да го доказва.

2. Събитията след свалянето на Тодор Живков се развиваха с главоломна бързина.

На пленум на ЦК на БКП от ръководни позиции бяха отстранени най-приближените на падналия от власт вожд, включително министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Неговия пост пое генералполковник Атанас Семерджиев - дългогодишен началник-щаб на БНА, а за първи заместник-министър бе издигнат генерал Любен Гоцев - дипломат от кариерата и приближен на президента Петър Младенов. Новите назначения доведоха до демотивация у почти всички кадри на Държавна сигурност. Особено след разформироването на 06-то управление и пенсионирането или пренасочването на оперативните му работници към други поделения на МВР.

Неформалните организации логично се почувстваха с развързани ръце. Като политически опоненти на БКП възникнаха Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи. В двете прохождащи политически формации попаднаха значителна част от агентите на Държавна сигурност. Те бяха разпределени така, че да заемат възлови позиции и ръководни длъжности. Стратегията на тогавашното ръководство на БКП чрез агентурния апарат на ДС да се овладеят възлови постове в СДС и ДПС набираше скорост. Дейността на двете организации бе поставена под контрол.

За да се замъгли картинката напълно, пред обществото се разиграваха сложни медийни и пропагандни комбинации. На поредния пленум секретарят на партията Андрей Луканов, когото всички наричаха "архитект на промяната", обвини открито бившия вътрешен министър Димитър Стоянов, че е допуснал срастване на апарата на ЦК на БКП с органите на ДС. Това било недопустимо от всякаква гледна точка, така се пречело на хора от висшите ешалони от партийната и държавната власт да споделят критични мнения. Да не говорим за фамилията Живкови, която единовластно управлявала държавата! От своя страна обаче Луканов сложи на отговорни постове във въоръжените сили и пробута в ръководството на МВР само свои хора. Семерджиев, Гоцев и подобните им внимаваха много да не се допусне случайно попадане на кадри от опозицията във властта. Самият Луканов въртеше хитър флирт с новосъздадените политически формации. Организираше както конфиденциални, така и открити срещи с

6

интелигентни хора, антикомунисти по убеждение, на които даваше картбланш да създадат легална съпротива срещу официалната власт. Неслучайно сред посветените все още битува мнението, че именно Луканов е вдъхновител на СДС и ДПС, както и на другите политически и обществени формации, появили се внезапно на сцената.

На обикновените кадри на ДС, както и на капитан Людмил Досев, тези промени се отразяваха твърде болезнено. Почти никой от тях не знаеше точно целта и смисъла на протичащите процеси. Всеки очакваше да бъде уволнен и да му се търси отговорност, включително и наказателна. Събитията завариха част от "неформалите", сред които и Христофор Събев, да чакат в затвора присъди за противодържавна агитация и пропаганда. Излезли на свобода и доста объркани от протичащите в обществото процеси, те настояваха само за едно - съд за техните мъчители, но в рамките на закона. Държаха се като истински демократи. И въпреки това едва ли съзнаваха пълния абсурд на подобен юридически казус. Нямаше как да бъде съдена цялата обществено-политическа система, освен с морално отрицание, а още по-малко която и да било политическа партия. На всичко отгоре някои фигури от новосформираната опозиция си въобразяваха, че едва ли не те движат реформите. Бъркаха се в работата на утвърдени структури и създаваха своеобразен политически и социален вакуум, в който ДС не знаеше какво да прави и не вършеше практически нищо. На практика държавата остана дълго време без ефективна система за сигурност. А кукловодите на промяната наблюдаваха спокойно отстрани, в очакване процесите да ферментират.

Единствено Андрей Луканов и неговите хора си знаеха добре задачите и бавно, но методично реализираха плановете си. Контролираха сигурно ситуацията, тъй като те я бяха създали. Преценяваха внимателно коя част от кадрите на ДС може да се използва в бъдеще и до каква степен. Предимство имаха внедрените в опозиционните структури агенти или просто бивши работници на ДС, представящи се за демократи. Целта на този етап беше забавяне на вътрешната организация в опозиционните демократични сили, както и недопускането им до реалната власт. Парите на Партията и държавата трябваше да стоят далеч от тях.

В началото на 1990 година упорито се заговори, че създадените съвсем наскоро областни управления на МВР ще бъдат ликвидирани и ще се сформират нови структури - регионални дирекции на вътрешните работи. В този период беше подменен почти целият ръководен състав на министерството и бяха трансформирани редица служби. Първо главно управление бе преименувано в Национална разузнавателна служба, а бившето Пето управление стана Национална служба за охрана. Двете поделения минаха на подчинение на президента, който все още се водеше председател на Държавния съвет. Другите поделения на Държавна сигурност останаха към МВР и се обединиха в Национална служба за защита на конституцията. За началник назначиха Красимир Саманджиев - дългогодишен ръководител на "турския отдел" към Второ главно управление. Създаде се централна група за борба с организираната престъпност, в която бяха преназначени кадри от бившето Шесто управление.

Големите вестници и националната телевизия се намираха все още в тясна зависимост от дългогодишния си политически господар. По всички медийни канали на обществото се внушаваше, че служителите на Държавна сигурност са честни професионалисти, които предано са изпълнявали дълга си към родината. Не трябва да им се търси никаква отговорност нито пък да бъдат обругавани за щяло и нещяло. Това в значителна степен успокои кадрите. Бяха пенсионирани около 3500 души, някои от които ненавършили дори четиридесетгодишна възраст. Едва ли правителствените чиновници предполагаха каква неоценима банка от отлично подготвени кадри се

7

предоставя наготово на вече заформящата се организирана престъпност. Кой знае, може би кукловодите точно това са искали!

3. - Не можем да предвидим бъдещето. Ще става от лошо по-лошо - разхождаше се

нервно в кабинета си заместник-началникът на Областното управление в Ловеч, без да поглежда дори към изправения до прозореца капитан Людмил Досев. - Българинът е изключително злобен и отмъстителен, най-много обича да гледа как падат глави. Да ти кажа право не ме е страх толкова от турците и циганите, колкото от българите. Засегнали сме много хора, които никога няма да ни простят и ще гледат да ни натикат в миша дупка - седна уморен зад бюрото заместник-началникът. Той беше учител по професия, попаднал съвсем случайно в органите на ДС в далечното минало. - Така че ще трябва да бъдеш много внимателен! Ще разгръщаш тревата пред теб, за да не сбъркаш някъде и с някого и да си провалиш целия живот.

Досев слушаше внимателно. Съгласяваше се напълно с по-възрастния си колега, но мисълта му се рееше в друга посока. В края на януари 1990 година той защити дисертация и стана "кандидат на философските науки". На почерпката по този случай в елитно столично заведение присъства един от съветниците на министъра на вътрешните работи. Беше професор, човек с голям опит в апаратните игри и служебната работа в МВР. Държеше се благосклонно към Людмил и преди да си тръгне, дружески го посъветва:

- Гледай си пряката служебна работа, момче. За големите неща и промени има кой да мисли, няма да дадем лесно властта. И помни, че всичко е под контрол и ще бъде под контрол.

Явно стратегията на висшия ешалон на комунистическата партия начело с Андрей Луканов вървеше с пълен ход. Посветените обаче бяха съвсем малко. За останалите оставаше впечатлението, че се формира сериозна демократическа общност и започва политически плурализъм. Насилствено сменените турско-арабски имена бяха върнати на всички, които пожелаха. По медиите ежедневно се разобличаваха престъпленията на тоталитарния режим на Живков и неговото обкръжение, говореше се даже за съдебен процес. Специална комисия в парламента работеше върху разкриване на деформациите в обществено-политическия живот преди Десети ноември. Национална кръгла маса заседаваше по въпросите за бъдещото държавно устройство на България. Цялата страна живееше приповдигнато, хората посрещаха с нескрит възторг и надежда всяка промяна. Малцина си даваха сметка, че са жалки свидетели на фалшива фасада. Зад нея бъдещите господари на държавата, които по същество представляваха отбрана част от бившите управляващи, усилено подготвяха условията за бързото си забогатяване и формирането на нова социална прослойка от капиталисти.

Вътрешна заповед на генерал Семерджиев даде началото на "голямото прочистване" на оперативните материали в Държавна сигурност. Работните съвещания с оперативния състав на територията на Ловешка област нямаха край. Досев негодуваше от поголовното заличаване на факти и данни, свидетелстващи за работата на тайните служби, но безпрекословно изпълняваше заповедта. Не всички обаче постъпваха като него. Някои оперативни работници и особено част от оперативните началници започнаха своя самостоятелна игра. Описваха материали като унищожени, а фактически ги

8

изнасяха от поделенията на МВР и си правеха частни архиви. Сетне ги използваха за шантаж, опитваха се да влияят дори на цели обществено-политически процеси.

Особено се държеше на стриктното унищожаване на всички лични и работни дела на агенти, които със своите качества и поведение са доказали изключителна лоялност към системата. Съвсем по друг начин се постъпваше със същите материали на нелоялните сътрудници на ДС. Това бяха предимно хора от интелектуалния елит, обвързани насила с дейността на службата и голяма част от тях вършеха работата си с огромно нежелание. По необяснени причини наредиха на състава техните агентурни дела да не бъдат унищожавани. По този начин, ако се стигнеше до разсекретяване на оперативни материали на ДС, щяха да лъснат на бял свят данни за хора, които би трябвало да се възприемат по-скоро като жертви на системата, и щяха да се прикрият онези, които са й служили вярно и предано. Търсеният отрицателен социален ефект беше изпробван за първи път в парламента, когато от трибуната прочетоха имената на "доносниците" и безотговорно опозориха авторитетни личности. Дори любими актьори като Тодор Колев. Тази бомба със закъснител компрометира опитите на свободомислещите хора да изкарат на светло дейността на Държавна сигурност. Преценката на кукловодите за наивността на демократите се оказа вярна.

Капитан Досев продължаваше да изпълнява добросъвестно заповедта на министър Семерджиев. Ликвидира всички лични и работни дела на своите агенти и оперативните разработки на лица от региона, с които беше работил до 1988 година. По указания на ръководството трябваше да провежда обстоен разговор с всеки агент поотделно и да му обясни, че унищожаването на делото му се прави в името на неговата сигурност. Практикуваше се и друг способ - изгаряне или скъсване на подписаната декларация за сътрудничество пред очите на агента. Така той оставаше с убеждението, че най-важният документ от личното му дело, където фигурират името и подписа му, никога няма да види бял свят. Повечето агенти бяха доволни от подобно развитие на нещата. Запазваха своята лоялност към ръководещите ги оперативни работници и по-сетне им оказваха редица услуги, предимно свързани с уреждането им при новите условия в страната. Нищожен кръг лица обаче знаеха, че всички оперативни материали на особено ценни агенти и по-важните дела на оперативен отчет предварително се микрофилмират. Разнообразните по вид и съдържание картончета в архива на ДС (така наречения отдел 03-ти), показващи съпричастност към апарата на секретните сътрудници, се ксерографираха и се изпращаха в Центъра. Там специална комисия заличаваше някои от тях, държеше други на съхранение, а трети се изнасяха по "височайшо нареждане", за да попълнят прословутите частни архиви. Така че голяма част от агентурата беше практически изиграна - сътрудниците оставаха в зависимост, но дори не подозираха, докато не настъпи подходящия момент.

Един от тези, които не изпълниха сляпо заповедта на министър Семерджиев, беше полковник Радослав Радославов. Той ръководеше най-ценната агентура и контролираше работата по най-важните оперативни разработки. Независимо че подписваше протоколите за унищожаване на секретни материали, подготвени от оперативните работници на негово подчинение и началниците на оперативни подразделения, Радославов не заличи нито едно от своите дела.

- Не се знае какво ще стане утре - сподели в частен разговор с Досев той. - Който трябва да види, ще се убеди, че не съм вършил нищо нередно. Трудил съм се в интерес на националната сигурност.

Капитан Людмил Досев щеше да оцени прозорливостта на полковника след години, когато се случиха събития, отразили се повратно в живота и на двамата. Но в

9

основата на всичко стоеше едно просто действие - полковник Радославов отвори секретната си каса и остави вътре на съхранение личните и работни дела на двама агенти - "Бисер" и "Лора".

Агент "Лора" беше българска гражданка, работеща "най-древната професия". Като елитна проститутка поддържаше много връзки в средите на чужденци. На времето изпълни няколко твърде деликатни задачи на Първо и Второ управление на ДС по отношение на чужд дипломат, уличен във връзки с английското разузнаване. От няколко години живееше във Велико Търново и полковник Радославов лично пое нейното ръководство. В началото на демократичните промени, "Лора" можеше успешно да се използва за извличане на разнообразна информация. В региона имаше прилив на чужденци и тя установи редица нови контакти, представляващи оперативен интерес. Освен това официално работеше в сферата на туризма, умееше да борави с парични средства и това я правеше удобна за финансови игри и операции. Така, под прикритието на агентурна дейност, полковникът можеше да решава свои лични проблеми, ползвайки се от способностите на проститутката да се справя с финикийските знаци в нестабилни времена.

Още по-ценен в същото отношение беше агент "Бисер" - български гражданин от палестински произход, възпитаник на Висшето военно училище във Велико Търново. Палестинецът остана в града непосредствено след завършване на образованието си, сключи граждански брак с българка и започна перманентно да прави опити за получаване на българско гражданство. В замяна се предлагаше откровено за сътрудник на Държавна сигурност. Оперативният работник, който по това време отговаряше по "арабска линия" се възползва от инициативността на "Бисер" и го вербува далеч преди десети ноември. Тъй като беше един от малкото агенти - чужди граждани, на ръководство го взе лично началникът на местното ДС Радославов. Внедриха го в системата на "Балкантурист" с мотивировката, че така най-добре ще изпълнява възложените му задачи. Като барман и сервитьор "Бисер" бързо успя да развие контакти с местната партийна, комсомолска и стопанска номенклатура. Умееше да работи с пари и притежаваше силно развито пазарно мислене. Имаше лични проекти в областта на туристическия бизнес, невъзможни за осъществяване в тоталитарния период. В новите условия обаче "Бисер" успя да ги реализира напълно и то под "чадъра" на органите на МВР. Трябваше да мине доста време и едва тогава Досев щеше да разбере защо полковник Радославов залага толкова на палестинеца и какво в действителност възнамерява да върши с него.

4. Агентите на ДС възприемаха по различен начин настъпващите в страната

промени, унищожаването на оперативните им материали и възможността да бъдат ползвани в бъдеще от органите. Агент "Петър", който работеше по линията на Шести отдел на територията на Велико Търново, се представяше за жертва на комунизма и неговите специални служби. Беше смешно и жалко, защото елементарен прочит на личното му и работно дело доказваше по безспорен начин неговото доброволно сътрудничество на идейна основа. Раздразнен от абсурдните му твърдения, полковник Радославов лично разпореди да не се унищожават материалите, свързани с този агент. Организира се дори среща между него и ръководещия го оперативен работник, на която Людмил присъства. Изгориха демонстративно личното му досие и го накараха да

10

обещае, че ще прекрати злостните хули по адрес на държавна сигурност. Агентът тържествено се закле. Кротна за известно време, но после му хрумна да се намеси в политиката и отново развя старите, изтъркани щампи. Все пак успя да стане лидер на силна антикомунистическа формация и дори кандидатства за парламента, където се провали. За това се погрижи най-вече Държавна сигурност. Компрометираха го по различни канали заради неизпълненото обещание.

Агент "Николов" беше на пряко ръководство при капитан Досев. Той произхождаше от средите на така наречените "бивши хора" - самите те или поколението им принадлежаха към монархофашисткия режим в България преди Девети септември, а някои дори имаха присъди от Народния съд или попадаха под ударите на специални мероприятия на народната власт. Без да проявява притеснение, "Николов" спокойно изслуша обясненията на Досев за унищожаване на оперативните му материали. Дори отчете свършеното като правилен политически ход, тъй като даваше възможност на обвързани в миналото хора да се занимават необезпокоявани с политика. Самият той се включи в местната структура на "Български демократичен форум", в която членуваха привърженици на профашистките и силно националистическите настроени организации "Бранник", "Ратник" и "Съюз на българските национални легиони", прекратили своята дейност след Девети септември. Въпреки това "Николов" продължи да бъде лоялен към Досев и с готовност изпълняваше някои негови указания. Влияеше върху новосформираната политическа опозиция да взема решения, изгодни на системата за социално управление.

Агент "Гавраил", лекар с добри професионални качества, постъпи в сформираното от Милан Дренчев БЗНС. По-късно се сприятели със завърналата се от САЩ Анастасия Мозер и попадна в най-близкото й обкръжение. Ръководеше го млад оперативен работник, който често търсеше съветите на Досев. Капитанът му препоръча да унищожи материалите на агента в негово присъствие, за да го поуспокои. "Гавраил" обаче продължаваше да прекалява с антикомунистическите си изказвания и да хули службата. Наложи се да го привикат отново и да го заплашат с компрометиране, след което "Гавраил" стана по-умерен и предпазлив и започна да отбягва политически изяви.

Агент "Андреев" също имаше интересна история. Той беше студент и личен приятел на един от лидерите на СДС в столицата, което му даваше самочувствие да се намесва пряко в обществено-политическия живот във Великотърновския регион. Опитваше се да налага дори управленчески решения. Страхът, че всеки момент може да бъде разобличен като агент на Държавна сигурност, видимо го разстройваше и съвсем скоро той показа недвусмислени психически отклонения в мисленето и поведението. Не беше в състояние да се ориентира, още по-малко да проумее инструкциите, които му даваше водещият офицер. Изглежда беше забравил или пък изобщо не го интересуваше, че неговите материали не бяха унищожени. В крайна сметка се наложи да бъде компрометиран. Органите не проявяваха милост към ренегатите.

Държавна сигурност безспорно си оставаше влиятелна сила и Досев донякъде се гордееше с този факт. Промените естествено силно го притесняваха, но никога не прояви страх и несигурност, каквито откровено демонстрираха част от колегите му. Особено жалък изглеждаше капитан Свилен Цонев. В управлението не беше тайна, че като ученик Цонев бе имал криминални прояви. Под сурдинка се коментираше неговото участие в групово изнасилване на студентка. Случая се потули заради близките връзки на министър Димитър Стоянов с баща му. При оперативното проучване на капитана за кандидатстване в школата на МВР този факт стана известен. Това не попречи той да бъде приет и сетне успешно да завърши факултет "Държавна сигурност" на Висшата

11

специална школа. Когато се завърна във Велико Търново, началниците хитро превърнаха черната точка в биографията му в плюс. Назначиха го в отделение 06 на ДС, по линия на "терора". Това му осигуряваше възможност пряко да контактува с лица от криминалния контингент и да работи оперативно в тези среди. Разбира се за много по-дребни провинения други колеги на Досев изобщо не бяха допускани до редовете на ДС, но за връзкарите като Цонев задължително се правеха изключения.

Будеше недоумение и фактът, че в поделенията на службите за сигурност останаха като извънщатни оперативни работници редица пенсионери. Някои от тях на пределна възраст, участвали дори във вземането на комунистическата власт преди четиридесет и пет години. Често се случваше да се хвалят с участието си при физическо ликвидиране на "класови врагове". Особено неприятен бе офицерът от запаса полковник Кольо Колев, протеже на полковник Радославов. Както повечето от съратниците си той също нямаше висше юридическо образование и доказваше "класовата си преданост към партията и комунизма" с безкомпромисност и стриктност. Обичаше да се хвали пред по-млади служители колко души е вкарал в затвора по политически причини, независимо че не беше прието да се коментират подобни въпроси. Говореше свободно за убийствата без съд и присъда, извършвани от органите на МВР непосредствено след Девети септември и в годините на култовския период. Не пропускаше случай да се похвали как е застрелял човек пред Околийското управление на МВР, само защото онзи се съпротивлявал.

- Нашият генерал - допълваше той с пример за началника на МВР във Велико Търново, който по-сетне стана началник на Областното управление в Ловеч, - та нашият генерал уж е бил партизанин, пък не е стрелял по човек. Какво искаш от него? Мека Мария, за нищо не става!

Особено опасно беше обстоятелството, че Колев се месеше задкулисно и прикрито в кадровата работа на Държавна сигурност. Използваше влиянието си върху Радославов, за да провокира назначаване и преназначаване на служители и благодарение на неговото усърдие наказаха доста оперативни работници. Колегите му откровено го ненавиждаха, макар, че пред него се държаха внимателно и дори му се подмазваха. Надяваха се да каже някоя добра дума за тях пред началството.

Като началник на отдел "Криминална милиция" в Областното управление работеше подполковник Христо Гацов, дългогодишен служител на МВР. Беше съветски възпитаник, завършил школата в Киев, с доста импозантен външен вид и грубовати обноски. Минаваше за един от любимците на областния началник на МВР и всяка вечер двамата сядаха на чашка в столовата на така наречената "правителствена вила" над Ловеч. Обикновено компания им правеха прекият началник на Досев и заместник-началникът на отдел "Охранителна милиция", който също идваше от Велико Търново, както и някои други ръководни служители. Няколко пъти оказаха "голяма чест" на Людмил и го поканиха да присъства. Все пак ги разделяше не само служебното положение, но и възрастта. Разговаряха предимно за лов, пиене и жени. Правеше впечатление, че всички се „слагаха" на началството, слушаха със затаен дъх ловните истории и вицовете, правеха комплименти за всяко нещо, изръсено на масата с повод и без повод.

Служителите на Народната милиция не обичаха Държавна сигурност, която наричаха официално Първи отряд на министерството на вътрешните работи. Завиждаха най-вече на голямата власт, на по-доброто обучение и на компетентността, с която се славеха офицерите от тайните служби. Полковник Гацов прикриваше омразата си под формата на уж доброжелателно и леко подигравателно отношение.

12

- Това Държавна (имаше в предвид ДС) сте голяма работа, да знаеш! - потупваше Досев по рамото той. - Не съм дорасъл аз да се занимавам с такива "велики дела" като вас! Лейтенант от вашите е по-голям от генерала в Народната милиция.

Особена неприязън Гацов изпитваше към полковник Радославов. Считаше го за "комсомолски храненик" и "професионален лаик", попаднал случайно в системата поради умението да се пригажда. Неведнъж след продължителен запой Гацов наричаше Радославов "мръсник и подлизурко". Това никак не се харесваше на Людмил. Години по-късно обаче се оказа, че от позициите на житейския си опит и професионална грамотност Гацов отлично е прозрял някои от същностните черти в характера на Радослав Радославов. И не се е страхувал да ги коментира открито.

Скритото напрежение между служителите на Държавна сигурност и Народната милиция ескалира в открито противопоставяне и неприязън след Десети ноември. Партийните водачи на Социалистическата партия, начело с Андрей Луканов и новите началници на МВР от типа на Семерджиев, се опитаха да стоварят цялата вина за прегрешенията на МВР основно върху тайните служби. Съвсем съзнателно се насаждаше внушението за невинността на обикновения милиционер, за неуморната му служба в името на реда и закона, за неговите усилия да предотвратява насилието. А истината беше съвсем друга. През последните години Държавна сигурност ползваше при прилагане на репресивни мерки най-вече редови милиционери, а техните началници бяха в течение дори на най-дребните подробности. Изкуственото противопоставяне се задълбочаваше, докато стигна до уродливи прецеденти. За да запазят местата си в кабинетите на Народната милиция, всички стоварваха вината върху Държавна сигурност. Най-умните офицери моментално напуснаха органите и започнаха да се занимават с бизнес. Хора с техните връзки и познания бързо попаднаха в работещи икономически схеми и натрупаха завидно материално състояние. Едва тогава, вече от позициите на богати хора, се намесиха пряко в управлението на политическите и икономическите процеси в отделни региони на страната. На практика грешната политика на конфронтация на различните звена в МВР насила създаде най-големите и мощни капиталистически фигури.

След преименуването на Българската комунистическа партия в социалистическа бяха създадени регионални дирекции на вътрешните работи, които действаха в рамките на бившите окръзи. Капитан Досев се завърна на работа в РДВР - Велико Търново, изискан лично от полковник Радославов. Назначиха го за началник на звеното за информация и анализ в дирекцията. По същото време изгря звездата на капитан Иван Янков. От обикновен оперативен работник, той стана заместник-директор на РДВР и началник на местното подразделение на Службата за защита на конституцията - приемник на Държавна сигурност. Сравнително млад кадър в системата, Янков се отличаваше с прозорливост, прогностично мислене и професионализъм. Едва по-късно Досев разкри неговата коварна природа и упоритостта му да отстоява личните си интереси с цената на всичко. Не беше конфликтен, а търпелив и внимателен. Печелеше лесно уважението на колегите си. Издигането на млад оперативен началник зарадва мнозинството от служителите, преобладаващата част от които бяха тридесет - тридесет и пет годишни. И естествено при коренно променените обстоятелства в страната те предпочитаха да ги ръководи човек, близък до разбиранията и манталитета им, отколкото някой консервативен тип от старата генерация. В заключение Янков не се притесняваше да демонстрира открито положителното си отношение към Людмил и да заявява на всеослушание, че го смята за един от най-умните хора в системата. Именно това му поведение подведе младия капитан до такава степен, че той дълго време го

13

смяташе за верен приятел. Позволи си да забрави основното правило в агентурно-оперативната дейност: никога да не смесва личните отношение със служебните контакти и да не приема сто процента хората такива, каквито се показват.

Ето какви бяха средата и социалните обстоятелства в началото на мащабния преход от една политическа система към друга. Спектакълът се оказа главозамайващ, масовките се сменяха през ден, на сцената се появяваха и изчезваха мимолетни герои. Главните действащи лица обаче оставаха. И точно те - изброените вече служители на МВР - бяха в основата на събитията, които коренно промениха живота и съдбата на Людмил Досев.

5. Джамал Акрам се настани зад масивното бюро в офиса си, вдигна крака върху

плота и запали поредната цигара "Ротманс". От младини пушеше само такива. Беше разпоредил никой да не го безпокои, за да обмисли насаме няколко особено важни въпроса. От организацията за освобождение на Палестина (ООП) и техни бизнес приятели от средите на БСП, бяха обещали да му дадат седем милиона долара, които да реализира във Великотърновски регион. Трябваше да създаде база на организацията и на социалистическата партия, която да се развива печелившо години напред. Човек с пазарно мислене, израснал в арабския свят, където всичко се купува и продава, познал войната, глада и бедността, Акрам съзнаваше прекрасно, че всяко нещо си има цена и "това, което не се купува с пари, се купува с много пари". Не се заблуждаваше нито за миг, че получава тези пари единствено заради черните си очи, и поради тази причина старателно обмисляше стратегията си.

Имаше подкрепата на местната служба за сигурност. Беше регистриран официално като агент на директора на РДВР във Велико Търново - полковник Радославов, който се ползваше с изключително влияние във висшите среди. Под прикритието на сътрудник на МВР Джамал можеше спокойно да осъществява както законни, така и неправомерни контакти, мотивирайки се, че го прави в името на националната сигурност. Освен това беше възпитаник на висшето военно училище в града, което му даваше възможност да поддържа връзки с войскови офицери от многобройните военни поделения в района. Статутът на палестинец и чужденец му даваше логично основание да търси контакти с представители на диаспорите в областта. А те не бяха никак малко. Имаше различни категории: студенти, специализанти, сключили смесени бракове с български граждани, временно пребиваващи чужденци, между които доста без гражданство. Бидейки мюсюлманин, смяташе за напълно нормално сближаването с местните правоверни от средите на турците и циганите, както и интегрирането с непрекъснато проникващите в страната представители на турски фирми. Като сервитьор в системата на "Балкантурист" до 1989 година беше изградил стройна система от запознанства с по-ярките фигури на великотърновската стопанска и административна комунистическа номенклатура. Част от тях продължаваха да заемат ключови позиции, така че в общи линии нямаше от какво да се притеснява. Още повече че "играта", която започваше, се водеше на централно ниво.

Неговият стар приятел Исмет Шабан го беше запознал с Андрей Луканов. Представи го като един от новите лидери на Социалистическата партия, от когото ще зависят нещата в България. Акрам не се съмняваше дори на йота в неговите думи. Знаеше предостатъчно подробности за Шабан. Той беше реално най-богатият човек в

14

страната, дългогодишен служител на външнотърговското държавно обединение "Кинтекс", чийто предмет на дейност бе търговията на оръжие и боеприпаси със страни от така наречения "трети свят". С времето натрупа милиарди долари от нечисти сделки с дрога, оръжие и други забранени от закона стоки, стана пълен господар над контрабандните канали за внос и износ, на практика контролираше целия сив сектор. Връзката между него и Социалистическата партия поддържаше именно Луканов. Той осигуряваше парите и настояваше за изпълнение на възложените задачи.

Джамал загаси цигарата си, изправи се до прозореца и разсеяно се загледа във водите на река Янтра. Помнеше с подробности най-общите постановки на Андрей Луканов. След разпадането на командно-административната система и централизираната планова икономика в страната може да настъпи хаос, смяташе той. Ако този хаос не бъде овладян, мирният преход към нормално пазарно общество ще бъде силно застрашен и трансформирането на политическата власт на Комунистическата партия в икономическа ще стане невъзможно. Плановете му предвиждаха в столицата и в бившите окръзи да се изградят фирми или система от фирми с парите на Социалистическата партия, които да поддържат икономическото равновесие в региона. Да откриват нови работни места и да подпомагат закъсалите финансово държавни институции, заводи и фабрики. Така поне ще изглежда, че страната тръгва по демократичен път на развитие сравнително безпроблемно. За Велико Търново и района Луканов явно си беше харесал фирмата на Акрам. Не без протекциите на Шабан, разбира се. По-важното беше, че го обявиха за "нашия човек" в бизнеса и препоръчаха на партийните лидери на БСП да му помагат по всички възможни начини. Чрез директора на "Балкантурист" и не без ходатайството на полковник Радославов, Акрам взе под аренда един от най-печелившите търговски обекти - мотел в околностите на града с голяма леглова база, ресторант, нощен бар и бунгала. Регистрира фирмата си като едноличен търговец по смисъла на тогавашното гражданскоправно законодателство. Можеше да върши практически всичко, което не е изрично забранено от закона. Направи бърз ремонт, откри магазин на "Кореком", за да легитимира търговията с валута и да изпира получените от шефовете си долари, и не след дълго неговото заведение се превърна в най-престижното за този известен като атрактивна туристическа дестинация регион. Акрам не се интересуваше толкова от печалбата, колкото от завоюването на позиции във всички равнища на системата за управление и в контролиращите ги социални слоеве. Особено внимание обръщаше на "криминалния" контингент. Повечето от принадлежащите към него бяха чести посетители на заведението му и го снабдяваха с най-обстойна информация за протичащите процеси. На практика Акрам започна да изгражда паралелна структура на съществуващата икономическа и управленска йерархия. Внедряваше свои хора във всякакъв вид дейност и така усърдно изпълняваше дадените му директиви от софийските шефове.

Андрей Луканов обичаше да посещава Акрам и да отсяда при него дори с преспиване. Използваше ресторанта на комплекса за среща с местните лидери на БСП и с представители на новосформиращия се бизнес. Без да го демонстрира открито, Луканов показваше с поведението си кой е "неговият човек" и с кого трябва да се съобразяват. Колкото и да беше неприятно, великотърновските гаулайтери от административната и стопанската власт започнаха да се допитват с Акрам, да го канят на срещи и понякога да обсъждат с него конфиденциални проблеми. Сякаш на никого не минаваше през ума, че Акрам и неговата фирма "Акрам къмпани" могат да бъдат използвани за чужда разузнавателна дейност срещу интересите на страната. Самия Джамал не криеше за издадените срещу него смъртни присъди в доста арабски страни, за сътрудничеството на

15

баща му с Ясер Арафат - лидер на ООП, за собственото си членство в групировката "Ал фатах", както и факта, че чичо му е един от стожерите в така нареченото 17-то бюро на ООП в Тунис - службите за сигурност на организацията. Всичко това щеше да бъде абсолютно невъзможно, ако системата за сигурност на България не беше съзнателно и целенасочено извадена от строя. Акрам не се водеше на отчет в местната служба за Защита на конституцията и се чувстваше защитен като секретен сътрудник на директора на РДВР, полковник Радославов. Ползваше се от протекциите на Държавна сигурност заради доказаната си лоялност към комунистическата партия. И най-важното, дори да съществуваха свестни хора по онова време, те не разполагаха с власт да предприемат каквото и да било. Пък и никой не би го допуснал. В противен случай нямаше да бъдат възможни мръсните машинации по първоначално натрупване на капитали и изпиране на пари.

Оперативните работници от регионалната служба за Защита на Конституцията докладваха на своя началник Янков за проявите на Джамал Акрам. Правеха го повърхностно и нецеленасочено, защото подозираха, че работата им отива нахалост. Янков от своя страна докладваше на полковник Радославов и там по правило нещата оставаха на етапа на събирането и обработката на оперативни данни. За да прикрива процеса на изпирането на пари, Акрам се занимаваше с незаконни сделки. Демонстрираше безцеремонно дейността си - контрабанда от чужбина, незаконна търговия с алкохол, проституция и други подобни занимания, предназначени да убедят по-наивните граждани, че бизнес възходът му се дължи на неговите лични усилия. Наричаха го престъпник и мафиот, макар че реално погледнато той нямаше нужда да извършва нищо нередно, за да печели пари. Разиграваше целия цирк единствено за да не предизвика съмнение относно богатството си у компетентните хора. Изненада се оказа разширяването на рекламната дейност на "Акрам къмпани" - до този момент напълно непознат за широката общественост прийом. Почти всяка вечер по двата канала на националната телевизия вървеше клип за туроператорската дейност на фирмата и се представяше голямата атракция, която ползваха гостите в туристическите обекти на Акрам - разходка с хеликоптер над Велико Търново и околността. Излъчваше се едновременно с реклама на фирмата "Сумимекс", принадлежаща на Шабан. Изгряващото слънце на телевизионния екран в най-гледаното време очевадно показваше съществуващата връзка между фирмите и сходната им дейност.

Постепенно Джамал Акрам започна да изгражда свой екип за работа, за компетентно управление на личните му авоари и многопосочния му бизнес. Потърси юридическите услуги на най-проспериращия тогава млад адвокат в региона, току-що напуснал службата си като прокурор. Като икономически консултанти и счетоводители бяха привлечени ветерани на БКП с доказани комерсиални качества. И за капак Акрам откри заведение в сградата на общинския съвет на БСП и пое ежемесечното плащане на всички консумативи - от ток до телефони, на местната структура на Партията. Започна все по-арогантно да демонстрира тясната си връзка със социалистите и дори когато местните медии го нападнаха, че финансира БСП, той равнодушно си замълча. По всичко личеше, че не се притеснява от никого в региона.

- Пък и от кого ли трябва да се притеснявам! - запали нова цигара Джамал, огледа доволно офиса си и тръгна да излиза. Имаше среща с поредното ченге.

6.

16

Първата среща на Людмил Досев с Джамал Акрам беше през късната пролет на 1990 година, непосредствено преди изборите за Велико народно събрание. След сутрешната оперативка на ръководството на РДВР, полковник Радославов се обърна с леко присмехулна усмивка към него:

- Ще дойдеш ли с мен да видим какво прави един президент? Имаше предвид президент на частна фирма естествено. Бяха се нароили доста в

последно време. Потеглиха със служебната лада, която шофьорът спря пред сградата на мотела, взет под аренда от Акрам. Веднага се забеляза раздвижване сред обслужващия персонал. Навсякъде се усещаше оживление, подочуваше се подозрително шушукане. След малко се появи самият Акрам - нисък на ръст, здрав и набит, много подвижен. Непрекъснато жестикулираше. С подчертано уважение се ръкува последователно с Радославов и Досев, после учтиво ги покани в служебния си кабинет на втория етаж. Капитанът за първи път попадаше в подобна луксозна обстановка. Имаше телефон с факс, компютър и други технически екстри, недостъпни дори за държавните служители.

- Поръчай по едно кафе, че нещо ми е уморено! - настани се на фотьойла около голяма дъбова маса Радославов. По всичко личеше, че не идва за първи път и се чувства като у дома си.

- Веднага, началство - угоднически се разпореди по телефона на арабски Джамал. - Говоря с моите хора, офицери от ООП - обясни той, гледайки предано Радославов. - Споменавал съм ти, шефе. Само на тях имам доверие когато стане дума за пари.

- Това е момчето, с което обещах да те запозная, Джамал - подмина пренебрежително думите му полковникът. - Млад и перспективен кадър на органите, кандидат на науките, най-начетения в дирекцията. Предстои му голямо бъдеще.

- Ще има бъдеще, ако слуша. Всички сме родени, за да слушаме - засмя се гърлено Акрам.

Тогава Людмил Досев не обърна сериозно внимание на репликата му, поласкан от оценката на прекия си началник. Но в следващите месеци и години разбра от личен опит, че тя съвсем не е подхвърлена случайно. В нея се съдържаше цялата философия на преходния период. Останаха само послушните пред "висшата воля" на строителите на новото общество. Непослушните биваха изритвани от играта или завършваха живота си опозорени, а в най-лошия вариант мъртви. Постепенно разговорът се прехвърли около предстоящите избори. Акрам открито показваше политическите си пристрастия към БСП и не се съмняваше в тяхната победа. Наричаше СДС лумпени, простаци, случайни фигури, на които никой не вярва. Въпреки това той разполагал с "наши хора" там, на които се налагало понякога да дава по едно рамо. Част от лидерите на местния СДС вече идвали при него да просят пари и Акрам им отпускал дребни суми.

- Началството от София нареди да им помагам. Кой знае, може пък един ден да дойдат на власт и тогава ще си събирам вересийките - подхвърли между другото Джамал, без да уточнява кое началство има предвид и какви са взаимоотношенията му с него. След което веднага смени темата: - Шефе, кога ще изядем едно прасенце в хубава компания на партийни другарки? - намигна хитро той на Радославов. - Ако знаеш каква секретарка са си взели в общинския съвет, красива като пустинна роза! Я погледни нашият човек - кимна палестинецът към Досев. - Сигурно като мене си пада по хубавите жени, пък и биологията го изисква. Не е лошо да се разтоварваш от време на време, а още по-добре всеки ден - отново пусна смеха си арабинът. Не му липсваше чувство за хумор.

- Ти нали си мюсюлманин, бе! Защо ядеш свинско? - шеговито го апострофира Радославов. - Имай готовност, ще ти спретнем едно банкетче! Поне това е лесно. - Сетне

17

се замисли и добави: - Ама гледай повече бизнеса, защото правим демокрация и пазарно общество. Без такива като теб няма да мине. Вие сте примерът, вие движите процесите.

Срещата приключи както обикновено с размяна на вицове. Двамата офицери се сбогуваха приятелски с Акрам и се върнаха в управлението. Радославов поведе Людмил направо към служебния си кабинет. Там го изгледа продължително, сякаш се двоумеше дали да му гласува доверие, но накрая отвори касата си.

- Този арабин е много наш човек. Няма да слушаш какво се говори за него! Това са личното и работното му дело, както и други материали за него - взе няколко папки той и ги подаде на Досев. - Проучи внимателно всичко и ще се убедиш сам как ни е помагал в миналото и колко е безценен като бизнесмен сега.

На Людмил му трябваше една седмица за да разгледа личното и работното досие на агент "Бисер" - Джамал Акрам, вербуван от Държавна сигурност по "арабска линия" през 1983 година. Контактите на арабина на територията на Република България и зад граница бяха най-подробно описани. Правеше впечатление, че от наличните оперативно-технически мероприятия - негласно подслушване на телефона му и секретни претърсвания на апартамента, в който той живееше със съпругата си - са установени много контакти с висши офицери от Генералния щаб на Българската армия. Разговорите се водеха на доста условен език и можеха да се тълкуват нееднозначно. Липсваше обаче аналитична справка за характера на тези контакти, както и проучване на засечените лица. Трудно беше да се разбере с кого по-интензивно е контактувал Акрам в тоталитарния период - дали с ДС или с офицерите от Генералния щаб на армията, някои от които вероятно служеха в РУМНО - Разузнавателно Управление на Министерството на народната отбрана. Нямаше съмнение обаче, че арабинът е бил обвързан здраво с хора от въоръжените сили на НРБ и се занимавал с уреждане на бизнес въпроси от стратегическо естество далеч преди десети ноември 1989 година.

Особено внимание заслужаваха връзките на арабина с агент "Лора". В онзи период в оперативната практика беше прието да се извършват така наречените „мероприятия по взаимна проверка на агентурата". Най-вероятно "Бисер" наблюдаваше "Лора" и обратно. Ръководеше ги един и същи човек - Радославов, а той явно знаеше как да си върши работата. "Лора" не беше скрила от Акрам интимните си отношения със Свилен Вълчев - член на Висшия съвет на БСП, което явно много интересуваше Радославов. Беше поставил няколко конкретни задачи на „Бисер": да му докладва обстоятелствата около запознанството на агентката с Вълчев, да следи кога и къде се срещат и дали има според него перспектива контактът им.

Сведенията от "Бисер" оставяха впечатление, че той не крие или поне умело демонстрира, че не крие връзките си от Държавна сигурност. Описваше подробно взаимоотношенията си с Исмет Шабан и сина му Фатик. Оказа се, че Фатик е посещавал често Велико Търново, показвал е служебна карта на офицер от 02-ро главно управление на ДС, говорел открито за връзките на баща му с членове на Политбюро и лично с генералния секретар на Партията - Живков. Очевидно информацията, съхранявана в личното и работното дело на Джамал, беше със стратегически характер за националната сигурност и Досев за първи път в своята практика се срещаше, макар и чисто документално, с агент от подобен ранг. Както и с тази страна на агентурно-оперативната работа, която беше недостъпна за обикновените оперативни работници.

Радославов посрещна капитана доста хладно, когато влезе в кабинета му, за да върне документите. Изобщо не обърна внимание на неговите благодарности за оказаното доверие, още по-малко на опита му да изрази възхищение от свършеното от полковника.

18

- Не случайно ти показвам тези неща - прекъсна Досев той. - Рано или късно ще ме уволнят от системата, аз съм номенклатурен кадър. Бъдещето е в теб. Млад си, амбициозен, образован. Ти трябва да продължиш с този агент! - седна видимо уморен зад бюрото си полковникът. - Той вече е най-богатият човек в региона и това може само да ни е от полза. Ще те запозная и с други хора, включително с шефовете от София, за да те вкарат в играта. Излишно е да ти повтарям, че е нужна дискретност, затова знаем само ти и аз. Поне на този етап. Притеснява ме единствено твоята младост и липсата ти на достатъчно подготовка за такава жестока игра. Да не се омотаеш като пиле в кълчища? - завърши духовито изложението си полковникът. - Не бой се, ние ще помагаме! Нали сме затова, да предпазваме младите от грешки - потупа бащински той Досев по рамото и приключи разговора.

Човек никога не може да предвиди бъдещето си, за съжаление не го предвиди и Людмил. Вродената му емоционалност и желанието му да се докаже като агентурист - професионалист и да се впише в историческия ход на настъпващите промени го обсебиха напълно. Затова много се изненада, когато в кабинета си го извика началникът на сектор "Криминална полиция" на РДВР във Велико Търново. Беше същият онзи Христо Гацов, с когото някога работеха в Областното управление в Ловеч.

- Чувам, посещаваш офиса на "Акрам къмпъни" и се черпиш с арабина - тръгна директно той. Досев едва не си изпусна кафето от почуда, тъй като в този контакт бяха посветени единствено двамата с полковник Радославов. Дори му мина през ума, че може да е провокация. - Внимавай, момче, с този идиот шега не бива! - продължи все така настъпателно Гацов. - Той е опасен престъпник - убивал е хора. Да не ти се случи нещо и да те събираме в храсталаците някой ден.

- Засега нищо страшно не се е случило - опита се да го успокои Людмил. - Казвам ти го, защото си ми симпатичен и те чувствам близък още от Ловеч -

изпрати го до вратата Гацов. Погледна го така, сякаш знаеше къде отива. Подсказваше му дългогодишния опит. А Досев, разбира се, незабавно докладва дума по дума на Радославов целия разговор.

- Остави го този глупак. Нека си говори! - коментира случилото се полковникът. - Той не е в течение на нещата, но внимавай да не се изпуснеш пред него. Като хрътка е - подадеш ли му пръст, захапва ръката. Ще си остане милиционер, докато е жив. Как ще става полицай не знам! За жалост, въпреки своята посредственост, има по-големи шансове от мен да остане на служба.

Радославов намекваше за предстоящата трансформация на органите на НМ в полицейски структури, като се използва опита на развитите страни. Опозиционните политически сили настояваха новите полицейски органи да се изчистят от старите кадри, обременени с комунистическо минало и идеологически нагласи, както и от такива, които не отговаряха на професионалните критерии за заеманата длъжност в МВР. С просто око се виждаше, че Гацов, заедно с огромната част от ръководния състав на НМ, не отговаря на нито едно от изискванията. Нямаше да издържи нито щеше да свикне някога с промяната на статуквото. И точно тогава внезапно го изпратиха на специализация в полицейската школа в Батон Руж, Луизиана, САЩ. Радославов реагира доста остро.

- Защо не вземат млади хора като вас? - с усилие сдържа псувнята си полковникът. - Как може да се спрат на този?

В последствие стана ясно, че служители на американското посолство са посочили поименно кои кадри от МВР да заминат за Щатите. Радославов веднага прекрати негативните си коментари по адрес на Гацов. В службите нямаше нищо случайно и Гацов също съвсем не случайно бе предпочетен за тази командировка.

19

Ако Досев бе по-опитен, вероятно нямаше да подцени враждебността между Радославов и Гацов. Двамата не само не се обичаха, те се ненавиждаха. При това Гацов явно ненавиждаше протежето на Радославов - Акрам, за което видимо имаше сериозни основания. Досев просто трябваше да се вслуша в мнението на стария и опитен криминалист.

7. Антон Николов седеше на пейката пред паметника "Майка България" в центъра на

Велико Търново, наблюдаваше с крива усмивка суматохата около спирката на автобуса, излагаше блажено лицето си на слънчевите лъчи и вдишваше с наслада въздуха на родния град. Чакаше появата на офицера от запаса Кольо Колев. Премисляше живота си ден по ден.

Беше едва седемгодишен, когато в дома му нахлуха непознати чичковци с червени ленти на ръкавите и отведоха баща му за справка в общината на старопрестолния град. По улицата също вървяха подобни чичковци, навсякъде се вееха червени знамена, народната власт организираше на площада митинг след митинг. Беше седмица след девети септември 1944 година. Малкият Тони боготвореше баща си и не можеше да си представи, че вече никога няма да го види. Той работеше като финансист в съвета, ползваше се с име на честен и порядъчен човек, изобщо нямаше врагове и бе посветен изцяло на семейството си. По онова време сестричката на Тони беше още бебе. Така и не проумя какво се случва. Майка му започна да ходи ежедневно до общината и милицията, за да разпитва за съпруга си. Не й обръщаха никакво внимание, не се намери човек да й каже къде е и дали може да се срещне с него. Трябваше да минат години, за да научат съдбата му. Беше разстрелян без съд и присъда, в "името на народа". Така и не разбраха къде е гробът му.

Антон растеше в изолация, анатемосан като син на "народен враг" и профашистки елемент. В училище сядаше сам на чин, защото другите деца го избягваха. Израстна със силно развито чувство на злоба и ненавист към заобикалящия го свят. Всяка вечер преди да заспи се заклеваше да отмъсти на виновните за смъртта на баща му и за разбития живот на майка му. Завърши средно образование изключително трудно, тъй като се налагаше да работи през ваканциите, за да се издържа. Семейството му не разполагаше с никакви средства. Бяха национализирали имотите им, а тях настаниха да живеят в барака. Единствената помощ получаваха от леля му, съпруга на офицер от царско време, която успя да запази къщата си. Чувстваше я дори повече от майка - даваше му кураж, напътстваше го, вдъхваше му увереност, че все някога нещата ще се оправят и той ще заживее като нормален човек.

Децата на "класовите врагове" по принцип служеха войници в трудовата повинност. Затова Антон много се изненада, когато го пратиха в редовната армия и макар за кратко се почувства равнопоставен с другите. Това му даде кураж да кандидатства в университет. Не можа обаче да мине през цедката на характеристиките. Не му разрешиха да продължи учението си, въпреки че се славеше като буден и интелигентен младеж. Наложи се да си потърси работа. Смени набързо няколко професии, докато накрая се ориентира към търговската - стана продавач в магазин за месо. Беше кореняк търновчанин, познаваха го всички, вярваха в неговата честност и стриктност, но все пак имаха едно наум. За властите той си оставаше "фашистки елемент". През шейсетте години на двадесети век споменът за събитията около

20

социалистическата революция в България с помощта на Съветската армия не беше избледнял и хората се страхуваха да изказват свободно мнението си. Все още избиваха подозрителните и изпращаха по лагери и затвори само заради един донос, откъдето набедените се връщаха получовеци. Животът приличаше на лош сън. Демонстрираше се измислен ентусиазъм, към който Антон показно не се присъединяваше. Затворен в себе си, той гледаше с насмешка "задружното и сплотено" семейство на тружениците на социализма и едва успяваше да прикрие омразата си към комунистическия строй. Ожени се в края на шейсетте години. Момичето също беше от Велико Търново, по професия сервитьорка в популярно заведение на "Балкантурист". Чувстваше се гузен донякъде, защото така обричаше на неволи и неприятности друг човек. После се родиха двете деца - момиче и момче - и Антон Николов реши, че животът му най-сетне се подрежда.

Някъде по това време започна да учи самостоятелно чужди езици - английски и италиански. Както винаги помагаше лелята. Интелигентна жена от старата буржоазия, тя разполагаше с речници за чуждоезиково обучение. Антон отказа категорично да учи руски език.

Дразнеше се от всичко свързано със Съветския съюз и обвиняваше руснаците за злините в България. Трудно прикриваше омразата си към руските туристи, които посещаваха редовно Велико Търново. Дори караше малките момчета да ги замерят с развалени домати и яйца. Пред съпругата си не криеше, че България трябва да се освободи първо от руско робство, а след това да търсим мястото си сред цивилизованите държави.

- Как може нашите тъпи управници да не разбират това? - гневеше се той. "Тъпите управници" обаче продължаваха да си командват сигурно и безметежно,

хората постепенно свикнаха с диктатурата, а омразата на Антон към всичко социалистическо нарастваше лавинообразно. Докато един ден в началото на седемдесетте взе съдбовното решение - да избяга от страната. Беше тежко престъпление, за което съдеха доста строго, но той вече нямаше какво да губи. След дълги колебания реши да тръгне със сина си. Не можеше да си позволи да остави невръстното дете да повтори неговия пропилян живот.

От няколко години Антон контактуваше с мъж от София, също син на ликвидиран от народната власт. Именно той в дискретен разговор бе споменал, че знае канал за бягство през границата. Бил организиран от италианец, неуловим за българската Държавна сигурност. Това се оказа вярно. Енрико наистина се занимаваше с "извеждане" на граждани на социалистическите страни, които после настаняваше в бежански лагери в Италия. Там вече преценяваха кой за какво може да бъде използван като политически емигрант. Обикновено ги употребяваха за антикомунистическа пропаганда, но Антон Николов нямаше нищо против.

И така, рискувайки много, Николов се свърза с човек, когото неговия познат от София препоръча като близък на Енрико. След два месеца му се обадиха да се подготви. Никога нямаше да забрави как двама непознати го взеха заедно с невръстния му син от пейка в градинката пред ЦУМ, как го заведоха в стара къща в покрайнините на столицата и как, след като се смрачи, го качиха на стар, очукан Москвич. Потеглиха към границата с Югославия. Спряха на километри от граничната зона. Не беше възможно да продължат по пътя - изискваха се открити листове за доста дълбоката гранична ивица. През нощта един от спътниците им ги преведе по незнайни пътеки, през гори и поляни до граничната бразда, където ги чакаше сърбин, който ги пое по-нататък. Даде им паспорти на италиански граждани и ги качи на влак с крайна дестинация Триест. Там ги посрещна самият Енрико - мургав и много жизнерадостен мъж. Приветства ги

21

възторжено на италиански и Найденов му благодари също на италиански. Отдавна говореше този език. После Енрико взе паспортите им, за да ги настани. Започнаха емигрантските митарства на Антон и сина му. В началото винаги са медиите. Двамата дадоха безброй интервюта, а момчето бе провъзгласено за "най-младия политемигрант от Източния блок". Съдбата ги отведе до далечна Швеция. Животът им се промени коренно. Радостта от свободата помрачаваше единствено мисълта за семейството, изоставено в България. За съпругата и дъщеричката, за които нямаха никаква представа как са се справили след тяхното бягство. Едва след известно време Антон научи от свой български приятел, че неговите хора са добре. Доколкото могат да бъдат добре роднините на невъзвращенец. Това не го успокои и той пое към Рим, където Енрико го свърза с български политически емигранти. Най бързо се сприятели с д-р Динко Статев, напуснал страната веднага след деветосептемврийските събития. В негово лице намери сродна душа. Двамата с часове говореха за обстановката в поробената от комунистите България, за бъдещия крах на този човеконенавистнически строй, за деня, в който ще видят родината си отново свободна. Явно Статев също хареса Николов, защото един ден му предложи да помогне за извеждане на запад на останалата част от семейството му. Отново щеше да стане с помощта на Енрико, обаче се искаше доста кураж и смелост от самия Антон. Налагаше се да се върне в България дегизиран и с чужд паспорт, после на място да влезе в контакт с близките си. Николов веднага се съгласи. Така и не подозираше, че съпругата му се наблюдава от Държавна сигурност и чрез агентура се следи всяка нейна крачка. Скроиха му перфектна комбинация. Хванаха го в момента, когато пътуваше с жена си и момиченцето към граничната бразда. Имаше късмет, че беше сам и не успяха да разкрият канала. Иначе щеше да си изпати жестоко и да изгуби благоразположението на задграничните си приятели.

Няколко седмици го разпитваха денонощно в окръжното управление на МВР във Велико Търново, а след това го прехвърлиха в Главно следствено управление в София. Показваха му снимки на много хора, включително на Енрико и на д-р Статев, но той упорито мълчеше. Измъчваха го, обаче и това не

помогна. Осъдиха го на три години строг тъмничен затвор. Попадна на най-зловещото място - прочутото седмо отделение на Софийския централен затвор, откъдето обикновено се излизаше с краката напред. Как издържа повече от две години в нечовешката обстановка на тормоз и насилие, само той си знаеше. Явно волята му за живот беше по-силна от желанието на неговите мъчители да го унищожат. Освободиха го в сравнително добро здравословно състояние. До няколко седмици потърси резервния адрес за връзка с Енрико и след около година с италиански дипломатически паспорт напусна България през аерогара София и отпътува за Рим. Оттам замина за САЩ. Като политически емигрант се ползваше с определени преференции. Установи се в Лос Анжелес и първо завърши Института по политически науки и международни отношения. После изкара школа на американското военно разузнаване в Монтерей, калифорния, където го ползваха и като преводач. Не преставаше да търси начини да изведе семейството си от България. Успя, едва когато въпросът бе поставен на ниво държавен секретар на САЩ.

Сега, през 1991 година, съответните органи го изпратиха в обновяваща се България с мисия. Получи задача да подготви условията за откъсване на страната от съветското влияние и за приобщаването й към американските ценностна система и начин на живот.

8.

22

- Я гледай ти, въобще не сте се променили! - чу Антон Николов зад гърба си познат глас. Гласа на човека, който го разпитва денонощия в управлението на МВР във Велико Търново и му причини огромни мъки и страдания. На офицера от запаса Кольо Колев.

- Приятно ми е да се видим, господин полковник - отвърна учтиво, но хладно Николов. - Радвам се, че приехте да дойдете. Колев

изглежда не забеляза откровената неприязън и тутакси започна да разпитва Антон за живота му след бягството от България. После решиха да се преместят в приятно заведение близо до парка в центъра на велико Търново. По пътя Колев обясни, че отдавна е пенсионер, макар понякога да изпълнява задачи като извънщатен оперативен работник в РДВР. Правил го заради добрите си лични отношения с директора, полковник Радославов.

- Значи нищо съществено не се е променило в тази държава щом вие продължавате да служите в МВР. Духът на Държавна сигурност е жив. Но ще се промени, повярвайте ми! - изгледа настойчиво събеседника си Николов. - Търся ви по конкретен повод. Настоятелно ви моля да ме свържете с млади кадри от системата. На тях ще обяснявам какво предстои в бъдеще, а на вас ще кажа следното - със старото статукво е свършено. Съветската империя се разпада и вече не можете да разчитате на "приятелчетата" от КГБ. Сигурно се досещате, че не съм случайно тук - добави Антон. - Бих искал да разчитам на вас и чакам ясен и точен отговор.

Офицерът от запаса, полковник Кольо Колев, видимо се притесни. Изпоти се, зачерви се, целият омекна някакси. За първи път му говореха по този начин. Винаги се бе чувствал господар на положението като служител на МВР и изобщо не се притесняваше от привидното сдаване на властта от правителството на Димитър Попов. Знаеше, че е поредния параван, зад който стоят социалистическите лидери. "Тоя пък какво си въобразява. - помисли си той. - Чака сами да си събуем гащите, но няма да го бъде! Ще му предложа да го свържа с Радославов да видим дали и на него ще се изрепчи така!". Все пак Колев допусна, че може би си има работа с представител на американските специални служби. Опитът му в агентурната и следствена работа му подсказваше, че работата не е толкова елементарна.

- Не съм свикнал да ми се -държи такъв тон, господин Николов, но от учтивост ще ви свържа с офицер от службите за сигурност, който има правомощия да обсъжда подобни въпроси. За съжаление не съм действащ офицер - разпери ръце той. - Обаче на полковник Радослав Радославов, за когото ви споменах, имам пълно доверие. Ако сте съгласен, ще направя всичко възможно, за да ви уредя среща.

Николов не отговори веднага. В първоначалните му планове не влизаше контакт с бивше величие от ДС, още по-малко с този Радославов. Беше го проучил добре и знаеше за неговата смелост, решителност и амбициозност. Въпреки това моментално реши да приеме поканата, без да дава сигурност на Колев.

- Добре, господин полковник, ще прегледам каква ми е програмата и най-късно до една седмица ще се свържа с вас - кимна той. Първата среща се състоя в служебния кабинет на полковник Радославов. Той беше приел контакта на своя глава, без да уведоми центъра. Държеше срещата да е официална, за да не го уличат в политически пристрастия, пък и изобщо избягваше "неформални" контакти. Положението в органите за сигурност не беше много розово. Новият вицепремиер Луджев открито се закани да прочисти редиците от партийни и номенклатурни кадри, така че очакваше да го уволнят всеки ден. Колев му представи американеца и на секундата напусна. Останали сами,

23

двамата мъже внимателно се огледаха. Познаваха се задочно от години и ето че най сетне се виждаха на живо.

- Добре дошъл на българска територия, господин Николов! - приповдигнато взе думата домакинът. - чел съм много за вашият случай. Доста информация е понатрупала ДС за похожденията ви по света - свали всички карти на масата той. Такива бяха времената, а и можеше да си го позволи, докато чувстваше, че контролира нещата.

- Тази информация едва ли ще ви е полезна, аз съм американски гражданин - отвърна предпазливо Антон. Изглежда усещаше невидимото присъствие на подслушвателната апаратура, което подсказваше изградени професионални умения. - Освен това знам също необходимото за вас, при това в подробности. Приех срещата, защото смятам, че ще реагирате като интелигентен човек.

- Бих искал да ви запитам преди да започнем по същество: Кой сте вие и кого представлявате? - не се стресна полковникът. - Съгласете се, че служител от моя ранг няма работа с анонимни граждани.

- Аз представлявам Корпуса на мира - хуманитарна американска организация, а като американски гражданин - американската държава, най-демократичната и правова социална система в света. Ако този отговор ви задоволява, продължаваме, ако не - довиждане. Столът ви се клати с всичка сила, ще почакам докато ви уволнят. Няма да имам проблеми със заместника ви, вероятно млад човек с по-модерни разбирания - представи се дръзко Николов.

За Радославов веднага стана ясно, че този човек не е в час. Говори на едро и не разбира същността на извършвания в страната преход. Не му е ясно кой движи процесите и очевидно се лъже, ако смята, че младоци и неопитни хора ще получат достъп до властта. "Ще го оставя да се заблуждава, така е по-лесен за манипулация. Ще подавам дезинформация чрез него на хората, които са го пратили" - реши полковникът. След това се изправи до прозореца, за да спечели малко време и в крайна сметка прецени, че при тези обстоятелства нищо не му пречи да приеме играта.

- Готов съм да продължим разговорите - извърна се той към Николов. - O.K. - зарадва се американският гост. През следващия един час Антон Николов

обстойно разви тезата си. Мимоходом подхвърли за дипломата си по политология от института в Лос Анжелес и за присъствието си тук, целящо по-пълно приобщаване на страната към нормалните демократични ценности. Анализът показвал, че това не можело да стане без контакти със службите за сигурност. Там работели най-верните хора на комунистическата партия, за които се предполага, че ще пречат на демократизацията. Нужни били млади кадри, готови да скъсат "пъпната връв" със Социалистическата партия и да служат единствено на държавата, без оглед коя партия идва или си отива от властта. И Николов лично нямало да пожали сили, за да изпълни мисията си качествено.

Радославов слушаше внимателно. Понякога кимаше в знак на съгласие, друг път разсеяно си водеше бележки. Явно американците бързаха с прехода. Затова са пратили емисари не само в София, а и по регионите. Ставаше все по-сложно, очевидно трябваше да се пипа с ръкавици. Използва една логическа пауза в речта на Николов и ловко прехвърли разговора върху невинни теми. Накрая обеща да изпълни някои от исканията му, за да помогне, но без да се ангажира с конкретен срок. Изпрати госта си и веднага нареди в кабинета му да се яви капитан Людмил Досев. Запозна го набързо с осъществения контакт, сетне добави:

- Вземи наличните материали за Николов от архива и ми ги донеси да ги прегледам. Ти също им хвърли едно око. В бъдеще ще преценим дали да информираме центъра. За всеки случай прибери направения запис и напиши един рапорт за срещата от

24

мое име - разпореди се Радославов. - Засега знаем само двамата с теб. Не се притеснявай за Колев. Той е мой човек и ще си трае. И още нещо - не е изключено да започнем оперативна игра с ЦРУ, а това не е за всеки. Така че внимавай! през месец юни 1991 година полковник Радославов беше освободен от длъжността директор на РДВР във велико Търново и премина в резервния щат на МВР. На негово място назначиха тогавашния заместник директор на дирекцията и началник на служба

"Полиция". Знаеха го като дългогодишен служител на нМ, съветски възпитаник, завършил двугодишна школа на МВР в Москва, човек на пенсионна възраст. Служебната промяна дълбоко разстрои Досев. Смяташе я за напълно необоснована и професионално немотивирана. Реагира доста бурно. Пусна рапорт за преназначаване в архива на РДВР с мотив, че като научен кадър иска да пише история за развитието на милицията във великотърновския регион. Отказаха му без обяснения. Контактуваше много рядко с новия директор, и то само когато онзи го търсеше. Независимо от това се водеше като сътрудник и формално участваше в заседанията на ръководството на РДВР. Между стария полковник от милицията и младия капитан се установиха неприязнени отношения, и то основно по вина на Досев. Той не можеше да прежали своя кумир Радославов. Двамата се срещаха често. Бившият му началник го успокояваше и постоянно говореше за своето завръщане в органите, но Досев с основание не му вярваше. С течение на времето успя да подтисне своята емоционалност и започна отново да изпълнява задълженията си професионално, макар и съвсем рутинно. Другаруваше предимно с Иван Янков, също заклет "фен" на Радослав Радославов. Прекарваха работното си време заедно, основно в разговори за бъдещето. Кълняха се като пионерчета, че винаги ще се подкрепят, каквито и промени да настъпят. Така Досев започна да счита Янков за най-близкия си човек и да му доверява всички свои лични и служебни проблеми.

9. През топъл юнски ден на 1991 година един от подчинените на Янков - Христо

Спиридонов, нахлу като летен вятър в кабинета на Досев. Той беше дългогодишен работник на ДС, а по това време началник на група в службата за сигурност.

- Как си, началство? - жизнерадостно попита Спиридонов. Винаги имаше свеж и ведър вид, сякаш целият свят му принадлежеше. - Какво ще кажеш да отскочим до родното градче на Радославов? Снощи говорих с него по телефона и ме помоли да ти предам, ако имаш възможност, да го посетиш. Разбира се, без директорът да разбере. Досев с готовност се съгласи. Обясни на стария полковник, че има лични проблеми, и по обяд отпрашиха със служебната кола на групата към малкия подбалкански град. Полковникът ги очакваше в новооткрито заведение в централната част, чийто собственик беше негов доверен човек. Седнаха на открито в нещо като сепаре, за да са по-далеко от любопитни погледи. Разговорът се завъртя около новия директор на РДВР, на когото Радославов откровено се подиграваше.

- В София вече съжаляват, че ме смениха с този елементарен милиционер - похвали се той. И с по-сериозен тон добави: - Само да не направи някоя глупост междувременно. След като се понапи с наливна бира, Радославов заговорнически поведе Людмил към тоалетната.

- Не се притеснявай, нищо ми няма - изненадващо изтрезня по пътя той. - Трябва да си кажем нещо насаме, без Спиридонов да се усъмни.

25

- Слушам те, шефе - изпъна се по навик Досев. - Става дума за оня американец Николов, за когото си говорехме навремето. Не

съм го виждал откакто ме освободиха от поста. Имаш ли някаква информация за него? - Нямам. - Не съм питал Янков, пък и той не знае нищо за нашите контакти. Засега няма да

го вкарвам в нещата. Обаче около Николов нещата са сериозни и той определено работи за ЦРУ.

- Какво се иска от мен? - влезе в тона на бившия си началник Досев и през ума му мина, че той явно е все още в играта. Контактува с някого в София, което е добре.

- Ще можеш ли да се оправиш, ако по своя инициатива започнеш игра с него? - леко снижи гласа си Радославов. - Притежаваш качества за това и си готов, но добре си помисли! Ако прецениш, че можеш да се справиш, ще накарам Кольо Колев да ви запознае. И запомни - бъди максимално дискретен и ме информирай за всичко до най-дребни подробности. Не забравяй, че този човек ни е враг, но ако поддържаме отношения с него, някой ден може да се окаже безценен.

- Готов съм, другарю полковник! - емоционално реагира Досев, без да се замисля в каква каша се забърква. - Цял живот съм се готвил да вляза в пряк контакт с противника.

- Добре де, по-кротко. Ще получиш указания чрез Колев. А сега да си допием пиенето - намигна той свойски на Досев и двамата се върнаха на масата. Колев се обади след около две седмици, за да съобщи, че е дошло време за запознанството с Антон Николов. Предупреди Досев да внимава много и да не отразява нищо в документи. Както и да не използва оперативно-технически мероприятия, които за по-кратко наричаха ОТМ.

- Всичко става на твоя отговорност - завърши инструкциите си той. - Ако те усетят, че правиш контакти с противника, без да информираш по надлежния ред - ще си носиш последствията. И не забравяй, че аз нямам нищо общо с това! Да не си посмял да споменеш някъде името ми! срещата се състоя на другия ден в една от бившите явочни квартири на ДС, която Досев продължаваше да ползва неофициално. Колев остана през цялото време. Наблюдаваше внимателно поведението и реакциите на Досев, както и действията на емигранта. Явно след това щеше да докладва на Радославов. Капитанът обаче не се притесняваше. Държеше се професионално, без да нарушава нито едно от указанията. Изслуша внимателно дългото слово на американския гражданин от български произход, което в общи линии повтаряше казаното пред Радославов.

Размениха си телефоните, като Николов го увери, че ще го потърси в най-кратък срок. По настояване на Досев се уточниха на този етап срещите им да имат конспиративен характер. Николов прояви учудване, но прие условието. От този момент нататък двамата се виждаха веднъж на две седмици в явочната квартира или в дома на Досев, при строго спазване на секретността. Капитанът силно се впечатляваше от поведението на Николов и се забавляваше с неговия изказ. Той повтаряше като латерна вече познатата теза за променящата се България и за органите за сигурност, които могат най-ефективно да подпомогнат процесите на демократизиране на обществото. За целта били нужни истински демократични движения, партии и коалиции, в които няма агенти на бившата ДС. Вярваше безрезервно в силата на информацията и настояваше да се разкрие докрай истината за комунистическия произвол. Говореше убедено, често разпалено, използваше много чуждици в речника си, особено англоезични. Демонстрираше широк спектър от познания в различни сфери на живота, най-вече в

26

областта на политиката. Зарадва се искрено, когато научи, че неговия събеседник не е обременен от

"комунистическите измишльотини", а образован млад човек с научна степен и необходимите професионални качества. След всеки разговор Досев се срещаше с Радославов и му докладваше подробно за всички детайли от срещата.

- Трябва да демонстрираш пред него симпатии към сДС - посъветва го бившият му началник. - Да се убеди наистина в твоето разочарование от социализма и неговата идеология, която не е издържала проверката на времето. Влязъл си в органите, защото си бил заблуден и манипулиран. Може и да ти повярва - ти имаш предимството на младостта и непоквареността - млъкваше замислен за момент Радославов. Идеята му беше Досев да се вмъкне под кожата на Николов, да го накара да се открие и да го запознае с някого, който стои по-високо в йерархията. Това се наричаше класическо агентурно проникване и в крайна степен се явяваше целта на занятието. - И внимавай оня милиционер, директорът, да не усети нещо, защото ни е спукана работата. Докато му разпоредят какво да направи, ще осере целият ни труд като нищо! и Досев внимаваше. Слушаше, запомняше и безпрекословно изпълняваше заповедите на Радославов. Отклони неколкократно опитите на Николов да легализира тяхната връзка. Мотивира се с факта, че ако това стане достояние на неговия пряк началник, може сериозно да пострада и дори да бъде уволнен. Представяше нещата значително по-страшни от действителността и демонстрираше съвсем съзнателно зависимостта си от почтеността и коректността на Николов.

- Но ние не правим нищо нередно, господин Досев, аз все пак съм българин, макар и американски гражданин. Освен това направих постъпки да ми върнат българското гражданство, което ми отнеха незаконно преди десетина години - показа папка с документи Николов.

- Все още не можете да се ориентирате в обстановката, уважаеми господине - контрира го Досев. - Почти нищо не се е променило и на власт си остават старите хора. Ще ме затрият за секунди. Ще трябва да чакаме по-добри времена, когато СДС дойде на власт и смени този директор на РДВР.

Аргументите на капитана изглеждаха убедителни и Николов в крайна сметка се съгласи. Призна, че започва активно да се включва в дейността на местната сДС и няколко пъти прояви интерес дали Досев знае кои хора от ръководството на СДС - така наречения координационен съвет, са свързани с БСП или с бившата ДС. Досев моментално се консултира по въпроса с полковник Радославов. Получи категорична забрана да навлиза в темата. Трябваше откровено да заяви на представителя на ЦРУ, че не е предател и дори да знае нещо, няма да продума. Да му докаже, че българските офицери от ДС са професионалисти и имат кодекс на честта, на който никога не изневеряват.

- Предателите никой не ги обича, моето момче - потупа го по гърба Радославов. - Само по този начин ще спечелиш уважението на врага.

Досев естествено изпълни това указание. Николов леко се подсмихна, но предпочете да си замълчи. Не повярва на нито една дума, обаче в момента неговата цел беше да си осигури партньорството на младото

ченге, спазвайки правилата на играта. На агентурната игра, която се играеше от векове и си имаше своите писани и неписани закони.

В късната есен на 1991 година Николов посвети почти всяка своя минута в подготовката за провеждане на избори за парламент. Зачести срещите си с Досев в непрекъснатия си стремеж да разбере дали органите на МВР ще бъдат използвани в

27

изборния процес. Независимо в чий интерес - на една или друга политическа сила. Вълнуваше се също така стриктно ли се спазва наложената по законов път деполитизация на специалните служби. Досев го уверяваше, че няма основания за безпокойство.

- Ако СДС спечели изборите, ще нанесем страшен удар на комунистите, помни ми думата! - уверяваше го разпалено Николов. - Ще потърсим сметка за всички престъпления и безобразия и вече ще можем да се срещаме в града, без да се крием. Идва нашето време. Полковник Радославов изслуша с ехидна усмивка доклада за тази среща и вяло махна с ръка:

- Този човек е сбъркан. Ще го видим каква песен ще запее, когато се убеди, че нищо не се променя. Дори сДС да спечелят! сДС наистина спечели изборите през октомври 1991 година и назначи свой министър на вътрешните работи, който предприе чистка в органите. Малко преди Коледа в РДВР - Велико Търново, пристигна заповед за окончателното освобождаване на полковник Радослав Радославов поради непригодност, на основание на съществуващ текст от Закона за МВР.

10. Людмил Досев се роди и израстна в град Горна Оряховица, Великотърновски

окръг - голям железопътен и транспортен център в Северна България. Родителите му бяха обикновени хора. Работеха по осем часа на ден като всички примерни чиновници, а през празниците отиваха да помагат на село. Така живееха мнозинството от българите от началото на шейсетте до края на осемдесетте години на XX век. Обикновено притежаваха апартамент или къща, някои от тях дори кола и често влизаха в конфликт със закона, който не допускаше повече от една движима или недвижима собственост. Основополагащият принцип на социалистическата държава - уравниловката - се спазваше изключително стриктно. Практически нямаше безработица, цареше социална сигурност и спокойствие.

Детството на Людмил премина безгрижно и весело, в обкръжение на също толкова нормални деца като него. Учеха го да бъде послушен и примерен ученик, да се съобразява с по-възрастните, да уважава държавата. Животът течеше монотонно и скучно, обаче за сметка на това без никакви сътресения. Почти не се вършеха битови престъпления и повечето хора в малките населени места дори не заключваха къщите си. Склонните да извършват криминални престъпления бяха известни на местните подразделения на МВР и почти незабавно ги разкриваха. Изключения се случваха толкова рядко, че сетне се коментираха с години. Съществуваше страх от органите на властта. Техните служители се ползваха с редица привилегии, недостъпни за останалите. Въпреки това те гледаха да не се набиват в очи и да не дразнят околните.

На всички деца от малки се внушаваше, че трябва да се изучат, за да попаднат в средите на властимащите и с по-малко труд да живеят сигурно и безпроблемно. Домашната философия се изразяваше в едно изречение: "Учи, за да не работиш!" Особено непривлекателен беше изморителният земеделски труд. Работата и животът на село се считаха за крайно непрестижни. Постепенно селата се обезлюдяваха, рушеше се патриархалният бит и начин на мислене. Откъснатият от земята българин е като дърво без корен. Нарушава се чувството за вътрешно равновесие и уникалната му душевност, коренно се променя светогледът му в условия на урбанизация. Селата се оживяваха

28

отново през лятото, когато децата гостуваха на своите дядовци и баби. Ваканцията преминаваше в безкрайни игри и без натрапчивия родителски контрол.

Още в основното училище Людмил се отличаваше от съучениците си със своята страст към четенето. Нямаше компютри, от националната телевизия се приемаше само първа програма и така книгите се превърнаха за него в основен инструмент на познание.

По-сетне, вече в гимназията, Людмил до такава степен се отдаде на любимото си занимание, че незабележимо започна да добива донкихотовски манталитет. Предпочиташе да стои вкъщи с многобройните си книги, докато повечето от познатите му се учеха да живеят на улицата, според нейните правила. Това на практика го откъсна от действителността и го направи неориентиран и ленив. Проявяваше плахост и несигурност, не успя да изживее напълно тръпките на първата юношеска любов, да разбере силата на чувствата. Предпочиташе да се зарови в романите с разузнавателна тематика, предимно от български и съветски автори. Сякаш попадаше в друг свят. Свят на жестоки игри с представители на чужди разузнавателни служби, схватки на живот и смърт, описани със съответната патетика и идеологическа украса. Вярваше твърдо, че положителният герой служи на интересите на Партията и Родината, а врагът - предимно на ЦРУ и на империализма. Людмил съпреживяваше разнообразните ситуации до такава степен, че доста често се поставяше на мястото на любимите си герои и бленуваше някой ден да върши подвизи на "тихия фронт" в името на отечеството. Именно под въздействието на романите той започна да се интересува от политика. Следеше редовно информационните емисии по радиото и телевизията. Обичаше да коментира политически проблеми от всякакво естество, стига да намереше подходящ събеседник. Особено се привърза към един пенсионер, бивш кмет в родното село на родителите му. От позициите на преживял и препатил човек, този старец се опитваше да обясни на Людмил докъде стига истината и откъде започва лъжата в новинарските емисии на държавните медии. Разказваше му търпеливо как всичко е изработено от социалистическата пропагандна машина и цели моделирането на съзнанието в изгодна за управляващите насока. В целия свят е така, повтаряше често старецът, парите и властта командват обществото. Людмил реагираше остро, като идеологически надъхан младеж. Заявяваше разпалено, че всичко, което се прави като политика и социална практика от БКП и социалистическата държава, е в интерес на хората, ще рече - единственото правилно действие. Старецът клатеше удивен глава, чудеше се на неговата фанатичност и накрая го посъветва да се насочи към военните или към МВР.

- Там търсят такива като теб - заключи той. - ако има война, ти ще умреш първи за Партията!

Този съвет не бе далеко от намеренията на Людмил. Младият човек почти не забелязваше колко често става за смях в очите на околните. Постоянно се опитваше да налага конкретни разговори на^ политическа тема и създаваше впечатление сред съучениците си за напълно откъснат от реалността. Имаше приятелка, интелигентно и добре възпитано момиче, което се интересуваше предимно от изкуство и литература. Досев й постави ултиматум - ако иска да са заедно, трябва да научи наизуст членовете на политбюро на ЦК на БКП. Безумното му изискване едва не доведе до прекъсване на тяхната връзка. Някъде по същото време той беше вече избрал пътя си. Желаеше да кандидатства в школата на МВР, във факултет

"Държавна сигурност", където подготвяха разузнавачи и контраразузнавачи. Сред роднините му нямаше служители на МВР, които да му обяснят подробности от практиката. Напразно родителите му се опитваха да го убедят, че това е професия за хора със съвсем друга житейска нагласа, възпитани по значително по-суров начин. Той не

29

възприемаше техните аргументи и остана непреклонен. Смяташе, че ще успее, както успяваше навсякъде. През лятото на 1977 година Людмил Досев се яви на кандидат-студентски изпити. Приеха го за курсант във факултет "Държавна сигурност" на Висшата специална школа "Георги Димитров" при МВР. Предстоеше му да изкара една година като школник в Школата за запасни офицери

"Христо Ботев" в Плевен, където имаше рота за бъдещи курсанти в школата на МВР.

Първият му ден като курсант в началото на септември 1978 година премина на един дъх. Родителите му го закараха със семейния "Москвич" до сградата на факултет "Противопожарна охрана", откъдето с автобус ги извозиха до покрайнините на квартал "Младост". Школата на МВР заемаше територията на бившия Американски колеж. Пътуването му се стори безкрайно, очакваше го светът на мечтите му. Видя забранителните знаци на входа на алеята, която водеше до контролно пропусквателния пункт. Облеченият във военна униформа постови вдигна бариерата и автобусът навлезе по асфалтова алея, потънала в зеленина от дървета и огромни храсти. Вляво до входа се издигаше модерната сграда на оперативно-техническото управление. Непосредствено пред нея изпъкваше транспарант с лозунг: "Всяка власт има смисъл само тогава, когато може да се защитава! - Владимир Илич Ленин". Още с влизането си тук всеки трябваше да разбере, че революционната бдителност и непримиримост към враговете ще бъдат винаги най-важното нещо в живота им. После следваха петте корпуса на бившия Американски колеж, запазени като архитектура и стил от времето на построяването си. По алеите се движеха забързани хора, облечени във военни, милиционерски и курсантски униформи. Автобусът спря на миниатюрен плац пред голяма пететажна сграда и Досев заедно с останалите си колеги, част от които познаваше от казармата, слезе от него.

Още в началото се опитаха да ги сплашат с военни порядки и ограничения. Началник на курса беше полковник, бивш военен, типичен представител на

"прусащината" и офицерския манталитет. Правеха им строеви прегледи, следяха за дисциплината и поведението на всички. Това обаче не беше същностната характеристика на обучението. Приоритетите във възпитанието на курсантите бяха в идеологическа насока - да ги направят верни и предани на делото на социализма. Военизираните порядки и действия се явяваха само фасадата, външната обвивка на този процес.

Сред колегите на Досев се срещаха различни личности. В общи линии имаше няколко категории курсанти, които се оформяха съобразно произхода, общественото положение на родителите и индивидуалните им данни.

Първата и най-многобройна група се състоеше от курсанти - деца на ръководни кадри в партийната и административната системи, предимно отговорни служители на МНО и МВР. Повечето бяха влезли с връзки и "по втория" начин, като някои бяха положили формално кандидат-студентски изпит. Знаеха, че ще прекарат безметежно в школата и ще завършат успешно, след което родителите им ще ги уредят на хубаво местенце в системата.

Към втората група принадлежаха предимно курсанти със съвсем скромен произход. Ученолюбиви и възпитани младежи и мъже те бяха кандидатствали на общо основание и следваха в резултат на точно оценяване на кандидат-студентските им работи. Преобладаваха млади момчета, пристигнали от ШЗО, сред които и самият Досев. Не бяха подготвени за живота, което ги правеше лесни за идеологическо манипулиране и психологическа обработка.

30

И на трето място идваха неколцина, видимо попаднали не на мястото си като курсанти в школата на МВР. Процесът на обучение ги елиминираше по закона за естествения подбор.

Основният критерий, по който се набираха кадри за нуждите на Държавна сигурност, беше така наречения класово-партиен подход. Кандидатите се проучваха до девето коляно. Близките им не трябваше да имат роднини, съдени от Народния съд, както и засегнати от специалните мероприятия на Народната власт, членували във фашистки и националистически организации преди победата на комунизма. Особено внимание се отделяше да не се допуснат лица с роднини зад граница. Ставаше дума не само за капиталистическите, а и за несоциалистическите страни, като за такива се смятаха всички държави, които не членуват във Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. Въпреки щателните проучвания ставаха провали и се получаваха доста конфузни ситуации. Ако това се случваше в периода на обучението, на съответния курсант деликатно се предоставяше възможност да бъде прехвърлен като студент по право в Софийския университет. Понякога това беше за добро. Сестрата на един от курсантите от горните курсове емигрира в Гърция. Откомандироваха го веднага от школата и го записаха право в университета, а по-сетне той стана добър юрист, дори стигна до поста окръжен прокурор. Това обаче бяха прецеденти, които подчертаваха правилото - в Държавна сигурност могат да Служат единствено и само най-верните и предани бойци на Партията.

11. Основен предмет на обучение във факултет 01 - ДС в Школата на МВР бяха

идеологическите дисциплини и специалната подготовка. По онова време не се даваше цивилно образование на завършилите курсисти. Това не бе никак случайно. По този начин се избягваше текучеството в системата и възпитаниците на Школата бяха задължени да работят в Държавна сигурност. Имаше логика в подобна политика на обвързване за по-дълъг период. Целта беше да се използват младостта, жизнените сили и трудоспособността на всеки кадър.

Идеологическите дисциплини - марксистколенинска философия, социология, логика, етика и естетика, история на БКП, политическа икономия на капитализма и социализма, критика на съвременната буржоазна философия и социология - имаха за цел да формират у курсанта правилен мироглед. Да го надъхат да вярва безпрекословно в правилността на комунистическото учение, което ще му помогне да не се поддава на вражеско влияние. Специалната подготовка беше два вида - юридическа и специална. Първата включваше основни юридически дисциплини, без гражданско-правните. На практика се изучаваха значителна част от юридическите науки, преподавани в Софийски университет. Ако впоследствие някой решеше да завърши право, трябваше да положи още дванадесет изпита с приравнителен характер, както и държавен изпит. Обучението беше доста строго, случваше се дори да откомандироват колеги на Досев от факултета, ако не успяваха да вземат изпитите по някоя от дисциплините. Най-вече по теория на държавата и правото.

При подготовката на кадрите не се отдаваше голямо значение на езиковото, физическото и огневото обучение. За чужд западен език бяха отделени само две години. Курсистите разполагаха със същото време и за заниманията си по оперативно джудо и карате. Огневата подготовка беше съчетана с оперативно бойна подготовка и

31

продължаваше една година. Подобно неглижиране учудваше Досев, защото в неговите представи служителят от разузнаването и контраразузнаването би следвало да стреля безупречно, да има изключителна физическа подготовка и бойни умения и да говори свободно няколко езика. Обяснението всъщност беше просто: факултетът готвеше кадри предимно за оперативните поделения в страната при относително спокойна обстановка, която не изисква специални физически и езикови знания и умения. Не спираха обаче никого да се самоусъвършенства и развива. Напротив, поощряваха такива хора. Неколцина от неговите колеги използваха това, за да учат чужди езици извън учебната програма, както и да тренират оперативно джудо и карате. По-късно именно те се реализираха най-успешно.

Обучението по специални дисциплини беше "светая светих" на курсантския живот. Забулено в секретност, то не се коментираше другаде, освен в учебните аудитории. Ползваше се секретна библиотека, от която всяка сутрин се получаваха секретни материали - тетрадки и учебни помагала. Те се връщаха незабавно след края на занятията. Загубването на секретен документ се считаше за извънредно произшествие.

Главният курс на обучение носеше името "Основи на контра разузнавателната дейност на органите на държавна сигурност на СССР". Изучаваната литература беше предимно от съветски източници. Материалите бяха написани от преподаватели във висшата червенознаменна школа на КГБ "Феликс Еедмундович Дзержински" в Москва. Българският превод се размножаваше в строго определен брой екземпляри. Статиите и монографиите на български автори бяха сравнително ограничени. Преобладаваха сводки и материали от оперативната практика. Не беше трудно да се проумее, че между КГБ и ДС няма никаква разлика, че българските органи за сигурност практически са филиал на КГБ и работят в интерес на "по-големия брат", под неговото вещо ръководство. Още повече, че на територията на школата живееха група съветници от КГБ. Бяха им осигурили вили, разположени в гориста местност в западния край на школата. Естествено почти недостъпни за посещения, още повече съветниците ги обитаваха със семействата си. Във всяко централно поделение на ДС работеше официален представител на КГБ с неограничен достъп до цялата служебна информация и пряко участие в детайлизирането на някои особено важни разработки.

Според същия учебник, който беше в две части, учението за класовата борба е основна сърцевина на марксизма-ленинизма. Със създаването на социалистическата държава незабавно възниква жизнената необходимост да се изградят органи, които да я защитават от класовия враг - буржоазията и нейните сателити. Пролетарският интернационализъм и подкрепата на революционните анти капиталистически движения в целия свят е основен принцип на съществуване на държавността при комунизма и мощно оръжие за постигане на крайната цел - световна пролетарска комунистическа революция. Наистина предизвикваше учудване фактът, че основен стратегически принцип в работата на Държавна сигурност е политическата целесъобразност, която в редица случаи може да е на ръба на закона или дори да го нарушава. Негласно се смяташе, че всичко, което се прави в името на комунистическата идея и тържеството на социализма, без оглед на методите и средствата на неговото постигане, не трябва да се ограничава или измерва само в тесните рамки на закона. Така от една страна макиавелистката концепция "целта оправдава средствата" и "демагогията е майка на политиката" бяха отричани официално и доктринално критикувани, а всъщност се ползваха като основни инструменти. Подобно лицемерие силно смущаваше курсанта Досев, докато един ден се убеди, че всички специални служби в света работят по същия начин.

32

Дълбоко в себе си Досев все още вярваше в "чекиста с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце". Девизът на Феликс Дзержински най-малко задължаваше съобразяване с всички действащи закони. За съжаление се правеше точно обратното. У служителите на ДС се изграждаше чувство на хора над закона и им се внушаваше, че всякакви нормативни ограничения са основателни само тогава, когато не са в противоречие с принципа за вярност към партията и нейните управленчески решения. Неуважението към правните норми създаваше впечатление за недосегаемост, пък и в общи линии тайните ченгета си бяха неприкосновени.

Основно място в контра разузнавателната теория заемаше работата с агентурата. Не случайно тя се определяше като същинската дейност на ДС. Най-подробно се описваше процесът на изучаване, подготовка и вербовка на секретни сътрудници, както и използването на идеологически средства и психологически методи за въздействие. По-малко внимание се отделяше на абстрактни въпроси, като например какво представляват в действителност агентурните отношения и каква е основната им характеристика - идеологическа, психологическа или чисто професионална? Каква е доктриналната основа на агентурната дейност? Какво е мястото на агентурата в условията на силно технизиране и технологизиране на съвременния свят и дали не идва времето за изместването й на по-заден план от чисто научнотехнически прийоми? Това се оказа огромна грешка от гледна точка на бъдещото развитие на шпионажа. Курсантите наблягаха повече върху механизма на вербовката. От запознаването с лицето и преценяването на неговите качества, през установяването на първоначалния контакт, до възлагането на конкретни оперативни поръчения, за да се разбере дали обектът е подходящ за вербовка. Теоретично се развиваше и моментът на определяне на така наречената "основа на вербовката". Регламентирани бяха три основи на вербовка. На основата на идейно-политическа съпричастност, което значеше, че лицето е на същите идейни позиции като оперативния работник. На основата на материалната заинтересованост, което ще рече, че лицето консумира изгода от връзките си с ДС. И накрая, използването на компрометиращи материали, което най-често означаваше, че ДС разполага с данни за лицето, които го уличават сериозно и то няма друга алтернатива, освен да приеме сътрудничеството. Моментът на вербовката се представяше като изключително сложен процес. Анализираше се борбата на мотиви в лицето - да приеме или не сътрудничеството на ДС, както и реакциите на оперативния работник - подписване на декларация за сътрудничество като елемент на скрепяване на този своеобразен "трудов договор" и първата проверка на вербувания агент. Верен на навиците си, Досев изясни пред себе си нещата в значително по-опростен вид. От психологическа гледна точка вербовката представляваше изключително сложно набъркване в интимния мир на друг човек. И за да не възникнат непредвидими проблеми, се изисква голямо умение и майсторство. В добрия случай новосъздадените отношения между оперативен работник и агент водеха до пораждането на взаимно уважение и разбирателство, но не биваше да се пренебрегва и възможността да се предизвика ненавист

към този, който те принуждава да вършиш нещо твърде необичайно. Кара те да нарушаваш изградени принципи в контактите си с други хора, да ги предаваш и да доносничиш за водените от тях разговори и изказвани мнения.

И не на последно място в школата ги учеха, че правилният анализ и оценка на оперативната обстановка е висше оперативно майсторство, граничещо с елементи на изкуство. Той включваше оценка на противника, на средата, в която се води битката, разстановката на силите и средствата, както и вземането на възможно най-оптималното

33

управленческото решение. Изграждането на теоретичен експериментален модел с различни опции за решение се ценеше високо и предизвикваше ожесточен спор дали дейността на ДС е наука, или изкуство. Или пък е комплекс от двата социални феномена.

12. поради секретността и ограниченоста на социалните контакти на курсистите,

ръководството на факултет 01 ДС бе взело решение за монизъм на курсовете. Смяташе се, че спор за жени между младите самци руши социалистическия морал и затруднява учебния процес и идейно-възпитателната работа. Необходимостта от оперативни работници от нежния пол се компенсираше с краткосрочни женски офицерски курсове.

Съжителството единствено с мъже не правеше особено впечатление на Досев, тъй като той нямаше никакъв опит по отношение на жените. Свободното си време прекарваше предимно в компанията на колеги в някой от двата служебни ресторанта на улица

"Денкоглу" и на булевард "Раковски". Под влиянието на двама-трима по-възрастни от него курсанти, които считаше за приятели, Досев откровено се пропи. Колегите се държаха покровителствено с него и непрекъснато му повтаряха, че истинският разузнавач трябва да държи на алкохол. Според тях всички важни въпроси се решаваха на маса, а другото са празни приказки и теоретизации. Пък и начинът, по който курсантите си почиваха и разтоварваха, негласно се поощряваше от ръководството. Началството благосклонно затваряше очи пред ежедневното наливане с уиски в заведенията и флиртовете с млади жени. А такива имаше в изобилие. Въпреки официалната забрана на проституцията. Около курсантите се въртяха доста студентки и други млади момичета, но никой не обръщаше сериозно внимание на постоянните оргии с тях. Напечено ставаше само тогава, когато се стигнеше до сериозно обвързване. Особено ако момичето се окажеше дъщеря на някой виден партиен или държавен функционер. Историята трябваше да приключи с брак. В противен случай курсантът биваше позорно изгонен от школата и проваляше бъдещето си.

Някои от колегите на Досев имаха не само недостатъци, но и криминални прояви. Още през първия семестър от факултета бе откомандирован курсант, извършил грабеж на възрастна жена след напиване. Колкото и да е чудно, неразкрита остана кражбата на голямо количество пари от така наречените курсантски заплати. Изчезнаха от стаята на отговорника на една от курсантските групи. Част от илюзорния свят на Досев, в който нямаше място за хора нарушаващи социалистическия морал и нравственост, рухна като пирамида картонени кутийки. Реалността се оказа друга. Хората бяха такива, каквито са. Със своите предимства и недостатъци, независимо къде се намират и на какво влияние са подложени. Разнообразието на човешките характери и отношения, единството на доброто и злото бяха същностните черти на човешкото съществуване и най-ценното богатство на живота. У Досев вече се промъкваше съмнението, че комунистическата идеология прави курсантите инертни в мисленето, едностранно развити и неспособни да преценят сложните житейски ситуации. Животът изглеждаше доста по-груб от това, на което ги учеха.

Съществено място в курсантския живот заемаше участието на всеки един в комсомолската и партийната дейност. Във всеки курс имаше дружество на ДКМС, а комсомолските лидери формираха факултетен комитет. В Школата функционираше също така ВУЗовски комитет на ДКМС и БКП, с щатни комсомолски и партиен

34

секретари, офицери от ДС. Те бяха олицетворението на властта на Партията и нямаше как да не се съобразяват с тях. На ежегодните отчетноизборни конференции на партийните и комсомолските организации се докладваха резултатите от учебния процес. Това се явяваше съществен елемент от така нареченото партийно строителство, без което самото съществуване на социалистическото общество беше обречено, тъй като реално не можеха да се възпроизвеждат политически продукти и отношения, изгодни за управляващите.

Влизането в редовете на БКП беше заветна цел на всеки курсант, защото му даваше редица привилегии. Впрочем не можеше да бъдеш офицер от ДС, ако не си член на БКП. В партията се влизаше трудно, нужни бяха доста усилия, за да оправдаеш гласуваното доверие. Досев беше приет едва в края на следването си и практически стана един от най-младите комунисти в ДС.

"Партията - това е честта и съвестта на епохата!" курсовият ръководител на Досев, полковник от кариерата, дългогодишен служител на МВР и МНО, интерпретираше тези думи на Ленин по следния начин: не бива да поставяте под съмнение партийните решения. Обикновеният човек може да сгреши, но партията никога! Колективният ум на БКП е над всичко!

Много години след това Досев щеше да си спомни за този полковник. Оказа се прав, Партията наистина не грешеше. Тя успя по уникален за историята начин да не загуби властта в България дори след развитието на изключително трудни и неблагоприятни за нея процеси.

Людмил Досев не можеше да не бъде атеист и да не презира религиозните убеждения на хората. Негово житейско мото и верую бяха думите на Ленин, че

"Марксовото учение е всесилно, защото е вярно, даващо на хората цялостен мироглед, непримирим с каквото и да е суеверие, и защита от буржоазния гнет". Като последовател на марксистко-ленинското учение за природата и обществото, той до фанатизъм вярваше, че само комунистическата доктрина отразява правилно характера и съдържанието на обществените процеси, а всички останали религиозни, идеологически и окултистки концепции служеха единствено да поддържат у народните маси илюзорни представи и да защитават властта на техните експлоататори. И през ум не му минаваше, че комунистическата идеология всъщност не е нищо друго, освен поредният социален експеримент. Замяна на една идеологическа ценностна система с друга. Нужно му беше доста време, докато се убеди, че целите на идеологическата и психологическата обработка на хората във всички общества са едни и същи - държане в подчинено положение и неведение на огромната част от населението, за да се обслужва малцинството на богати и привилегировани хора.

Прословутата "диктатура на пролетариата", с която социалистическата държава се легитимираше, се обясняваше като диктатура на мнозинството над малцинството. Логически абсурд, откъдето и да го погледнеш, но се приемаше като аксиома и не подлежеше на коментар. Звучеше несериозно дори за млад, фанатизиран комунист какъвто беше Досев. Значи мнозинството трябва да се страхува от неколцината останали врагове на социализма и да ги подлага на диктатура. Нищо подобно. Целта на диктатурата като форма на държавно управление беше да оправдае съществуването на многобройния репресивен апарат, поддържан официално за защита на социалистическата държава от престъпни посегателства и инвазия на капиталистическото влияние и интереси. Как точно би могла да се осъществи тази инвазия, никой не обясняваше. Затвореността на социалистическото общество и неговата изолираност не допускаха опозиция, още по малко противниково разузнаване.

35

Следователно действителната причина за наличието на мощна система за сигурност не можеше да бъде нищо друго, освен страха на малка група хора, разполагаща с действителната власт в страната, от техните поданици. И ако някога най-сетне се разкрие истината, с какво реално са се занимавали тези хора, навярно ще излезе, че те са обслужвали преди всичко своите лични интереси. Използването на служебните позиции за лична изгода се смяташе напълно в реда на нещата. При това тон за подобен начин на живот се даваше от "най-високо място". Синовете и дъщерите на политическите лидери в национален и регионален мащаб учеха в университети в чужбина, кой знае на чия издръжка. Почти всеки се стремеше да се уреди на работа, при която може да посещава капиталистически държави и да борави с валута. В околностите на София се строяха вили-дворци при условие, че по закон беше забранено да имаш собственост, която не можеш да придобиеш със заплатата си. Въпросът обаче не се обсъждаше, смяташе се табу. Парите бяха най-важното нещо. В големите градове и особено в столицата процъфтяваха спекулата и финансовите престъпления, но тези неща по принцип се правеха с благословията на управниците. Трябваше да се самозабравиш съвсем, за да станеш неудобен. Или пък да не спазваш лицемерието на приетия социален етикет и да демонстрираш нагло благополучието си. Такива хора бяха публично заклеймявани и опозорявани, дори осъждани за назидание на другите, склонни към подобно поведение. Очевадни злоупотреби се коментираха под сурдинка, всички се страхуваха да не бъдат дамгосани като антипартийни елементи.

Курсантското общество тънеше в мъглата на прекалена конспиративност, която се насаждаше ежедневно. Преподавателите отдаваха голямо значение на нейното развиване като основна черта в характера на бъдещия офицер от ДС. По-късно тя навлезе в литературата посредством добре известния гриф

"секретно", тоест забранено да се обсъжда публично. Тайната се пазеше от всички и донякъде ги правеше съзаклятници. Един от преподавателите по специални дисциплини, станал нарицателен с прозвището си

"Иванко, убиецът на Асеня", защото беше работил активно по нашумялото дело срещу установения агент на ЦРУ - Иван-Асен Георгиев, обичаше да повтаря:

- Не коментирайте служебни въпроси пред никого. Няма майка, баща, жена, деца. Вие сте се венчали за службата и докато сте в органите, те са най-важното нещо за вас, смисълът на живота ви. Разглеждайте хората или като обекти на оперативен интерес, или като подходящи за агенти. Само така ще реализирате мисията, за която ви подготвяме. За всичко трябва да докладвате на началниците си. Не премълчавайте никакъв проблем, включително и личен, тъй като вие нямате личен живот. За вас интересите на държавата и оперативната работа трябва да стоят над всичко. Идеологическите и специалните дисциплини се отдаваха с лекота на Людмил Досев и у част от преподавателите му с времето се формира убеждението, че е подходящ за научно-изследователска дейност. Защитата на дипломната му работа мина блестящо и лично началникът на ВСШ се опита да уреди оставането му на работа като преподавател във факултет 01 - ДС, без да премине задължителния за това двегодишен трудов стаж в оперативните поделения. Заместник-министърът на вътрешните работи Ангел Карлов обаче не се съгласи да се правят изключения от наредбите с мотива, че ако Досев наистина е толкова способен, ще успее лесно да се наложи в практиката. Така през месец октомври 1982 година Людмил беше произведен в първо офицерско звание след школата и получи назначение за работа в Окръжното управление на МВР - град Велико Търново. Притежаваше солидни теоретически познания, но житейският опит му липсваше. Това не му пречеше да вярва убедено в правотата на своята кауза.

36

13. лейтенант Людмил Досев отвори касата, в която се съхраняваха секретни

документи и оперативни материали за горнооряховската и лясковската селищни системи. Служебният му кабинет се намираше в старата сграда на районното управление на милицията във Горна Оряховица. Ползваше го заедно с капитан Христо Спиридонов, опитен служител от ДС. Предстоеше му запознаване с обстановката и постепенно навлизане в работата. Касата беше пълна с оперативни материали от различно естество - лични и работни дела на агенти, дела за оперативно наблюдение, разработки, дела за издирване, литерни дела, най-вече по линията на така наречения "вражески контингент". Преобладаваха обаче задачите за проучване на лица - български граждани, родени в региона.

Оперативното проучване беше една от основните дейности на териториалните структури на ДС. Тъй като имаше известна мобилност на населението в страната. Хората, които сменяха местожителството и местоработата си, попадаха по различни причини в полезрението на ДС. Оперативните работници незабавно изпращаха на своите колеги от района на месторождението му задачи за проучване на интересуващото ги лице. Трябваше да се установи преди всичко класовият му произход. При недобросъвестно отношение и подаване на неточни данни и твърдения за проучвания нерядко настъпваха вредни последици както в работата му, така и в неговия личен живот. Проучванията се извършваха предимно под формата на беседи с хора, за които се знаеше, че са верни на властта. Разпитваха се кметове, партийни секретари, активисти на профсъюзите или на отечествения фронт. За да не се стига до субективизъм, с тази дейност би трябвало да се занимават най-обективните служители. За съжаление обаче оперативните проучвания се поверяваха на стари кадри на ДС, привлечени като извънщатни работници. Повечето от тях бяха с консервативни разбирания и нагласи и изготвяха документи с твърде произволен характер, често продиктувани от чувства на симпатия или антипатия към дадено лице.

След като прочисти проучванията, Досев се съсредоточи върху агентурата. Започваше работа със сравнително ограничено агентурно стопанство - само двама агенти на ръководството. За сметка на това имаше доста голям оперативен отчет. Около двадесет дела за оперативно наблюдение, основно на лица от така наречените "бивши хора". Преминали през затвори и концентрационни лагери, те бяха вече в напреднала възраст и водеха затворен начин на живот. Не беше никак лесно да бъдат наблюдавани. Държаха се обиграно и не допускаха всекиго до себе си. Налагаше се упорито да търси оперативни позиции около тях, дори за събиране на визуална информация. Краят на работния ден завършваше за Досев най-често в някое от заведенията на Горна Оряховица. Беше ерген и живееше само с родителите си. Можеше да си го позволи. Раболепни бармани и сервитьори го посрещаха като господар. Тази паплач се ползваше от край време масово от ДС за получаване на оперативна информация. Докато се наливаше с твърд алкохол, той внимателно изслушваше клюките за ежедневието на по-значимите социални фигури в града. После със замъглено съзнание се прибираше да спи. Така монотонно се движеха дните в живота му и той започна да се пита дали в действителност агентурната работа е толкова интересна и приятна, колкото се описваше в литературата, или е рутинна и еднообразна като повечето професии.

37

Една сутрин в началото на лятото на 1983 година по служебния телефон му се обади лично заместник началникът на окръжното управление на МВР по ДС майор Радослав Радославов. Строгите порядки за общуване в органите изключваха подобен пряк контакт, но явно този път ставаше дума за нещо сериозно. Радославов разпореди по най-бързия начин да се придвижи до кабинета му във Велико Търново. Когато влезе вътре, Досев намери двама костюмирани мъже на средна възраст, с които Радославов се държеше доста почтително.

- Другарю Досев, това са служители от Главно следствено управление - София - представи делово непознатите той. - Занимават се с корупцията в държавния апарат и са тук по много неприятен повод. Има данни, че наши служители са издавали задгранични паспорти на български граждани от окръга, които нямат право да пътуват зад граница. Все ще се намерят такива зрънца! - ядоса се Радославов.

- Френската революция са я провалили месарите, нас ще ни провалят шофьорите, секретарките и волнонаемните служители. Както и да е, ще помагаш на другарите в работата им на наша територия. Резултатите ще докладваш лично на мен, дори окръжният началник не е изцяло в течение на случая. От този момент си на тяхно разположение.

-Съвместната работа със следователите от София се концентрира в селата Поликраище и Драганово, известни с многобройната си икономическа емиграция, предимно в Австрия. В продължение на няколко седмици привикваха в кметството всички български граждани, пътували до капиталистически страни. Целта беше да се установи начина на издаване на задграничните им паспорти. Така и не се разбра дали има виновен служител от МВР, но в резултат на разследването след около месец във Велико Търново бяха извършени обиски в домовете на две служителки от паспортната служба. Задържаха ги в ареста на управлението, а по-късно осъдиха едната и тя лежа в затвора. Началникът на 06-то отделение на Окръжното управление на МВР уволни своя шофьор. Накрая, с решение на секретариата на ЦК и министър Димитър Стоянов, беше освободен самият началник. Той се ползваше с уважението на своите подчинени заради дългата си служба, познаването на няколко езика, своята доброта и почтеност. Явно стана неудобен на някого. На негово място назначиха представителя на МВР в Москва, новоизлюпен генерал, който преди

време беше заемал същия пост с по-нисък чин. Никой не получи точна информация за събитията, което засили атмосферата на взаимно недоверие и подозрителност между служителите, даде простор за много клюки и интриги.

Участието на Досев в тази операция му донесе известно удовлетворение. Почувства се полезен на началниците със своя принос за разкриване на престъпни елементи в собствените редици, което се считаше едва ли не за героизъм. Загуби обаче уважението на част от колегите си. Зад гърба му говореха, че е кариерист и за да върви нагоре, е готов да разработва дори най-близките си приятели. Това не притесни особено Досев, той измерваше света с други понятия и ценности. По-важно беше, че се превърна в доверен човек на майор Радославов и на практика помогна за укрепването на неговото служебно положение. Пък и заповедта за проведената акция идваше лично от министър Димитър Стоянов.

Един оперативен работник ръководеше 10-12 агенти, с които провеждаше срещи в специални помещения. На служебен език ги наричаха явочни или конспиративни квартири - апартаменти, служебни кабинети и стаи на проверени и изпитани кадри, свързани с комунистическата партия. Графикът беше минимум една среща на месец. Агентът трябваше да даде оперативно интересна информация, като я изложи саморъчно

38

под формата на писмено сведение. Покъсно то се оформяше от оперативния работник съобразно с изискванията на заповедта за работа с агентурата на ДС. Ако срещата пропаднеше, оперативният работник пишеше рапорт и посочваше причините. Това се правеше, за да се ограничи формализмът в работата, но по-обиграните служители му бяха намерили цаката - на една среща вземаха по няколко писмени сведения и ги оформяха така, сякаш са осъществили редица други срещи за месеца. Доста

^от оперативните работници съвсем тарикатски изпълняваха задълженията си, без да си дават много зор. Обикновено през работно време се занимаваха с лични проблеми. Двама-трима дори успяха да си построят луксозни вили в село Арбанаси. Към Досев се отнасяха подигравателно заради неговата праволинейност и непригодност за подобен начин на живот. А той наистина не се интересуваше от материални въпроси. Гледаше единствено работата си.

Досев беше един от малкото ергени в системата, което се смяташе за недопустимо. Служителят на ДС при всички случаи и без изключение трябваше да има семейство и деца. На служебните банкети всички идваха със съпругите си. Началството смяташе, че така се сплотява колективът, хората се опознават и започват да се чувстват по-комфортно. На тези събирания по-възрастните колеги настоятелно се опитваха да играят ролята на сватовници и непрекъснато правеха опити да предлагат на Досев за съпруги момичета от "наши класови среди". Успяха да го оженят точно по тази методика. Началникът на отделението му го запозна с момиче, дъщеря на човек от стопанската комунистическа номенклатура, след което деликатно му подсказа, че е желателно в най-къс срок да сключи граждански брак, да създаде семейство и поколение. Разбира се, имаше в предвид минимум две деца, каквато беше повелята на партията.

Формалностите по сключването на граждански брак не бяха малко. Преди всичко офицерът от ДС бе длъжен да пусне рапорт за проучване на бъдещата си съпруга. То се извършваше от отдел "Кадри" на съответното подразделение по месторабота и продължаваше около месец. Ако се установеше, че лицето не е подходящо за съпруга на офицер от ДС по класови или други причини, той биваше незабавно уведомяван, че не му се разрешава граждански брак. Имаше право на избор - или да остане в системата, или да се ожени. И в двата случая последиците бяха негативни, но при отказ от женитба офицерът за пореден път доказваше, че поставя интересите на службата над личния живот. Хубавото на сватлъците с "наши момичета" беше поне сигурността, че ще се избегнат подобни психологически и морални колизии.

Оперативните работници от ДС практически нямаха работно време. Провеждаха срещите с агентурата тогава, когато бе най-удобно за агента, не се отчитаха на никого за постоянните си отсъствия от управлението. През празничните дни всеки служител се обозначаваше къде се намира, като оставяше телефон или адрес в тетрадка, съхранявана при дежурния офицер на поделението. По такъв начин офицерите от ДС бяха двадесет и четири часа на разположение на службата. Така им се внушаваше, че вършат извънредно сложна и отговорна работа. Създаваха им илюзии колко ценни кадри са на социалистическата държава, поощряваха се да се изживяват като част от елита на обществото и им втълпяваха, че нищо не може да се върши без тяхно знание и контрол. Досев не правеше изключение.

, Започна да се държи като един от първите хора в Горна Оряховица, с когото трябва да се съобразяват и на когото е позволено всичко. Събираше тотална информация - от първия секретар на общинския съвет на БКП до последния гражданин. Доста често попадаше на неискрени и непочтени хора, които се опитваха да го дезинформират като дискредитират свои лични врагове. Обвиняваха ги предимно в корупция и антипартийна

39

дейност. Досев не се интересуваше от достоверността на информацията. Оформяше доносите в рапорти и справки, които изпращаше на началниците си. Понякога в резултат на тези справки се извършваше истински произвол. Отнемаха се права и свободи на граждани, особено възможността им да пътуват зад граница. Ограничаваше се достъпът им до поверителна информация. Въвеждаха се сигнали и дела за оперативен отчет, без да има основания за това. На практика Досев сам си създаваше работа, за да оправдае заплатата си. Неговите предложения веднага се санкционираха от началниците, защото беше ненадминат майстор в казуистиката при подготвяне на документи. Виждаше живота единствено в черно-бели краски - нещата и хората са или добри, или лоши за социализма, средно положение няма.

За подобна нагласа към професионалната дейност значително му повлия контактът с двама бивши служители на МВР, активни борци срещу фашизма и капитализма. Разговаряше често с тях на чашка и те го настройваха крайно негативно към останалия свят. Вярваха параноично, че в обществото "бъка" от класови врагове, предимно от поколението на

"бившите хора". Макар значителна част от тези "гадове" да били избити по девети септември, децата им се домогвали до важни

позиции в държавния апарат и ако не им се попречи, ще саботират строителството на социализма. Досев приемаше като абсолютна истина тези твърдения и не допускаше компромиси. Извършваше фанатично оперативните проучвания и се формализираше за най-дребни детайли, докато един ден съвсем случайно попадна на изключително неприятен факт. Оказа се, че неговият вуйчо, починал през петдесетте години без да се ожени, е бил член на съюза на българските национални легиони. Изживя го тежко, независимо че никога не беше виждал този човек и не го познаваше. Скара се с майка си, задето бе прикрила информацията. После написа рапорт до началниците си и зачака обичайните негативни последици. Нищо обаче не се случи. Вероятно се е намерил умен офицер, който е хвърлил рапорта в кошчето. Но Досев започна да работи още по усърдно, за да измие позора.

През осемдесетте години на миналия век Горна Оряховица беше между големите транспортни центрове в Северна България. В града се въртяха значителен брой криминални престъпници. Повечето си изкарваха хляба в различни предприятия, колкото да не попаднат под ударите на закона, а в останалото време киснеха в питейните заведения. Престъпниците разполагаха с много информация и Людмил Досев се погрижи да установи връзка с голяма част от тях.

, Самите те също търсеха контакти с офицери от ДС, защото така се чувстваха по-сигурни. Бяха интересни събеседници. Изключително сладкодумни "деца на улицата" и всичко, което разказваха, изглеждаше безкрайно забавно. Понякога спекулираха с доверието на Досев, лъжеха и доносничеха срещу конкуренти в

"занаята". Постепенно той ги опозна, започна да контактува системно с техните лидери и успя да привлече към секретно сътрудничество лице от криминалния контингент. Именно този сътрудник с псевдоним "Соколов" предаваше значима оперативна информация за проявите на "колегите" си и техните връзки с известни личности. Така се стигна до разкритието, че заместник-началникът на районното управление на МВР е хомосексуалист.

Началникът на ДС разпореди на Досев и на още един работник да проверят обстойно информацията и след като се убедят в нейната истинност, да преминат към разрешаване на случая. Проведоха се оперативно-технически мероприятия, включително подслушване в дома на офицера. Установи се по безспорен начин, че милиционерът

40

използва за секс познати от криминалните среди, дори свои секретни сътрудници. Уволниха го веднага. За да не се компрометират, от МВР му измислиха някакви здравословни причини. За съжаление офицерът беше едни от най-добрите агентуристи и неговият агентурен апарат излезе от строя за години напред, което затрудни разкриването и предотвратяването на доста престъпления.

Сексуалният скандал влоши и без това не много добрите отношения и взаимното подозрение на служителите на Държавна сигурност и Народната милиция. Началникът на районното управление в горна Оряховица нападна началника на ДС Радославов заради разработването на офицер от милицията, без да го уведомят. Радославов на свой ред реагира рязко, като го нарече пред Досев и други офицери от ДС инертен и пасивен човек. В края на краищата, макар и формално, възникналите противоречия бяха изгладени, но Досев вече чувстваше, че в Горна Оряховица ще му стане тясно.

14. през 1984 година лейтенант Людмил Досев беше преназначен на работа в 06-то

отделение на Окръжното управление на МВР във Велико Търново, като остана да работи в Горна Оряховица. Прие го като голямо доверие от страна на ръководството, тъй като

"шестаците" бяха елитна структура в ДС и повечето от служителите имаха респект към тях. Отделението се състоеше предимно от млади служители, начело с опитен началник -- полковник от кариерата. Той притежаваше богат житейски опит и всячески се опитваше да свали Досев на земята и да разсее някои от илюзиите му. Младият лейтенант обаче беше обзет изцяло от проблемите на службата, коментираше ги непрекъснато и живееше предимно с тях. Дори когато общуваше с цивилни граждани, със свои приятели и познати, той се държеше тайнствено. Превръщаше се в център на внимание и почти винаги беше обсипван с въпроси. Затвореното социалистическо общество и без друго страдаше от дефицит на информация. Хората бяха изключително чувствителни на тема "Държавна сигурност" и повечето от тях не без основание смятаха, че именно служителите на това ведомство са най-информираните в страната. Самочувствието на Досев нарастваше всеки изминал ден. С времето започна да си въобразява, че знае и може повече от другите и е нещо по-различно от тях. Смяташе, че се отличава значително от "сивата маса", демонстрираше явно незачитане и пренебрежение към околните.

Междувременно спокойствието в страната леко се поразклати. Преименуването на част от циганското население в периода 1981 - 1984 година, започна да се превръща в сериозен проблем на политическата система на социалистическото общество. Назряваше скрито недоволство сред тази категория граждани, повечето от които трудно се разделяха със старите си турско-арабски имена. Аргументът, че по този начин се приобщават към българската нация и получават равни права изобщо не ги интересуваше, тъй като това с нищо не променяше тяхното ежедневие. За негов късмет турчеещите се цигани на територията на горнооряховската и лясковската селищна система приемаха прекръстването си твърде спокойно. Въпреки това Досев изучи и вербува за агент на ДС лице от тази социална група и му даде псевдоним "Петър". Той работеше като шофьор и пътуваше постоянно. Това му даваше възможност да осигурява общозначима информация за политическите мнение и настроения сред преименуваните в региона.

През лятото на 1984 година на аерогара Варна и ж.п. Гара Пловдив избухнаха взривове. Същото се повтори през пролетта на 1985 година във влака от Бургас за София.

41

В купе за майки с деца се взриви самоделно устройство, което доведе до човешки жертви. Тези инциденти не получиха гражданственост и дълго време бяха пазени в тайна от широката общественост. В държавна сигурност обаче те бяха разгледани подробно като терористични актове. Още повече, съвпадаха със започналото мащабно преименуване на турското население, останало в най-новата история на България с понятието "Възродителен процес". Тъпото правителствено решение нанесе непоправими щети на цялостния социален климат в обществото. Органите на ДС не участваха пряко в смяната на турско арабските имена с български. Възложиха им задачата да респектират онази част от турците, които не желаят доброволно да се преименуват и открито се противопоставят на властта.

В Горна Оряховица открито се противопостави само един възрастен турчин, когото веднага обявиха за

"протурски националист". Представител на местната комисия по преименуването, състояща се предимно от партийни и административни кадри, доведе човека в РУ на МВР, защото отказвал да си смени името и хулел властта. Турчинът беше силно афектиран. Заяви, че по-скоро ще се самоубие, но няма да си смени името. Опитаха се да го сплашат с бой, изяде няколко ритника, но не отстъпи. Дори поиска въже, за да се обеси демонстративно. Разговорите с него продължиха с часове и дни, увещаваха го, заплашваха го, че ще съсипят неговия живот и живота на децата му. Викаха го всеки ден в управлението и го обработваха психологически, докато накрая той склони. Може би прецени най-сетне безизходността на положението и си избра име, което не звучеше традиционно български.

Това беше единствената му възможност да изрази протеста си срещу грубото посегателство върху личната му свобода.

След около месец се получи разпореждане да се заличат турско-арабските имена от паметните плочи на починалите турци, но до инциденти не се стигна. А и заповедта бе отменена като не добре обмислена. Някои трезви глави прецениха, че така се предизвиква напрежение без особено основание и че се извършва кощунство с паметта на мъртви хора. Спряха се на компромисен вариант - починалите да се погребват с българските се имена, без да се използват мюсюлмански религиозни ритуали. В какво точно се състоеше компромисът така и не се разбра. После се получи ново разпореждане от ръководството на МВР, което остави проблемите по преименуването на заден план. Трябваше да се започне провеждането на мащабна операция, ръководена от ДС, която получи известност като "М паспортизация". Радослав Радославов инструктира състава кратко и ясно:

- Ще влезнете във всяка къща, ще минете от човек на човек, за да проверите

адресната регистрация на гражданите. Интересува ни има ли нерегистрирани или съмнителни лица, които могат да извършват диверсионно-терористична дейност. Приемете задачата много сериозно, защото на национално съвещание началникъг на ДС Григор Шопов заяви, че ще се търси отговорност от всеки оперативен работник, включително до затвор, ако се установи, че извършител на тежки престъпления се укрива в неговия район. Особено ако това не му е станало известно и след паспортизацията.

"М паспортизация" беше мащабна операция, при която под ръководството на оперативен работник от дС се изграждаше група, в чийто състав влизаха районен инспектор от милицията и оперативен работник от криминална или стопанска милиция. Посещаваха домоуправителите във всички населени места. Обикаляха с тях и с други

42

лица, свързани оперативно с МВР, отделните квартали и райони, докато установят кръга на оперативно интересните лица. Работният им ден започваше рано сутринта и завършваше късно вечерта. Останалите задачи бяха оставени на заден план, макар началниците да изискваха те също да се придвижват. Служителите на МВР негодуваха и все по-често коментираха, че "горе" вече не знаят какво искат.

Людмил Досев не обръщаше внимание на колективните настроения. Вършеше си работата старателно и в края на всеки ден изготвяше обстоен рапорт. Ходеше от къща на къща да проверява сигнали, подадени от "бдителни граждани" за лица със съмнителни прояви. Натъкна се както на комични, така и на трагични ситуации. Един от набедените беше психично болен човек, затворен в стаята си от години. Други се оказаха инвалиди, които трудно се придвижваха. В крайна сметка проверката на поверената му територия не установи лица, склонни да извършват "остри вражески прояви". Този извод Досев формулира писмено и по време на изказването си на отчетно-изборната конференция на ППО на ДС в Окръжното управление на МВР във Велико Търново, която се състоя през декември 1985 година. Присъства и началникът на 6-то управление генерал Антон Мусаков.

- Ти можеш да кажеш това, другарю старши лейтенант, но не и аз - прекъсна го окръжният началник. - Враговете са много. Това, че не сме ги открили, не ни дава основание да правим генерални изводи.

- Повърхностно изказване - допълни го генерал Мусаков. - Момчето изглежда не е наясно, че доста хора са склонни да извършват диверсионно терористична дейност, но го правят умело и се прикриват.

- Проверили сме района човек по човек и не установихме нито едно оперативно интересно лице - опита се да обясни Досев.

- Ти се моли да не разкрием терорист в твоя регион, че отиваш направо в затвора! - репликира го остро Мусаков. - И тук другарят генерал ми подхвърли, че ще ставаш аспирант в школата. Какъв аспирант с тези разбирания, другарю старши лейтенант! Людмил Досев си седна много обиден и дълбоко унизен. Въпреки това не реагира. Беше недопустимо млад служител да опонира на началниците си, особено на отговорни фактори. На всичко отгоре действително му оставаше малко време за оперативна служба. Беше приет за редовен аспирант във факултет ДС на ВСШ

- МВР и се очакваше всеки момент да се получи заповед за преназначаването му.

Така че да му мислят останалите колеги. Явно шефовете ги стягаше шапката и да се служи ставаше все по-трудно.

Преди да замине за школата, Досев участва в още едно сложно оперативно-техническо мероприятие в Свищов под личното ръководство на Радослав Радославов. Трябваше да монтират подслушвателно устройство в дома на обект на разработка на ДС. Беше турчин, оказал съпротива по време на преименуването, за когото имаше данни, че е свързан с представител на турското разузнаване. Преоблечени като пожарникари Досев и негов колега от оперативно техническите служби използваха отсъствието на човека и влязоха уж да огледат противопожарната обстановка в къщата. Държаха се съвсем непринудено със съпругата му, провериха електроуредите, дори приеха да ги почерпят по кафе. Междувременно монтираха микрофон в един от контактите. Жената въобще не усети какво става и всичко мина успешно.

- Да те използваме за последно - потупа го доволен по рамото Радославов. - Може повече да не се върнеш при нас, но поне ще има какво да разказваш на другарите преподаватели. Чувал съм, че някои от тях не са виждали жив агент през живота си.

43

15. за съжаление намеренията на Досев да се реализира в научноизследователската

работа не се осъществиха. След като прекара като редовен аспирант в Първа катедра на факултет 01-ДС повече от шест месеца, той прецени, че не може да живее пълноценно далече от семейството си. Призванието му бе в научната област, но въпреки това Досев взе стратегически най-грешното решение - да се върне обратно в родния край. Към тази стъпка го подтикна един разговор с Радослав Радославов. Той му предложи да заеме отново овакантеното място в 06-то отделение на ДС в окръжното управление и да продължи като задочен аспирант. Обеща никой да не му пречи да завърши дисертацията си и пусна рапорт за преназначаването му. Така през декември 1986 година Досев се озова за пореден път във Велико Търново.%

В оперативното поделение кипеше усилена работа за разкриване на

извършителите на диверсионно терористичните актове в страната от 1984 година насам, които се бяха увеличили с още един. Становището на ръководството беше категорично - те са дело на преименувани лица. При строго спазване на секретността от София наредиха ново мащабно по целите и предназначението мероприятие, наречено "М проверка". Беше своеобразен вид повторение на "М паспортизация", но само в средите на преименуваните турци и цигани. Целеше се установяване на всички оперативно интересни лица от този контингент по местоживеене и месторабота. Доста от тях бяха насилствено разселени в други региони или пък напускаха доброволно родните си места, за да продължат живота си далеч от тежките спомени. Досев успя да се включи във финалната част на тази операция. Всеки ден той и колегата му от 06-то отделение пътуваха до селата от Златаришката и Еленската общини, населявани от компактна маса мюсюлмани - турци, цигани и помаци. Двамата офицери заедно с кмета, с районния инспектор от милицията и неколцина от "нашите хора" проверяваха по ЕСГРАОН преименуването. При възможност провеждаха беседи, за да установят факти и данни, представляващи оперативен интерес. На Досев му направи силно впечатление фактът, че въпреки унижението и тормоза, на който бяха подложени, турците и циганите живееха сравнително спокойно и доста скромно. Без да изразяват никакви претенции към управлението. Колегата му също споделяше неговото мнение. В крайна сметка оформиха документално едномесечната си проверка, в която общото заключение беше, че в района не са заселени лица с престъпни нагласи. Изводите им влязоха в специално изградения компютъризиран информационен масив за нуждите на контраразузнаването. Явно новите технологии навлизаха в дейността на ДС.

Относителното спокойствие сред преименуваните турци и цигани се оказа само привидно, защото по-късно около четиристотин и петдесет хиляди души от тях се изселиха в Турция. "Голямата екскурзия" през лятото на 1989 година беше организирана и проведена под непосредственото ръководство на ЦК на БКП и целеше прогонването от страната на онези от преименуваните, които не желаеха да се интегрират класово и социално сред българското население. Съвсем друго беше отношението към лоялните и солидарни с "възродителния процес" турци и цигани. Даваше им се право на образование, хубави жилища, добра работа. Неслучайно хората говореха, че "на тези години е най-добре да си артист, спортист или турчин комунист".

44

Досев не поставяше под съмнение необходимостта от "възродителния процес" Той считаше всяко действие на комунистическата партия и социалистическата държава за напълно обосновано. Често спореше с колегата си Иван Янков, който работеше в контраразузнавателното отделение по

"турска линия" и също пишеше дисертация като задочен аспирант. Темата му бе свързана с ролята на агентурата сред турското население в условията на преименуването. Изучавайки наличната литература по въпроса, Янков не беше Намерил аргументация за нуждата от "възродителен процес" както в произведенията на класиците на марксизмаленинизма, така и в сегашните партийни документи.

- Щом партията е взела решение и движи нещата по този начин - контрираше го Досев, - не е необходимо да се мисли и разсъждава излишно. Това е правилният път.

- Виж какво, колега - ядоса се Янков. - Всички сме убедени в правилността на партийната линия, но ти малко прекомерно. Не е присъщо за умен човек, който пише дисертация. Янков вече беше забелязал фанатизма на Досев и склонността му да изпълнява безпрекословно, без да се замисля.

Започна работа по линията "бивши хора" или както ги наричаха "контрареволюционни остатъци", както и в контраразузнавателното осигуряване на медицинските среди. Едновременно пишеше и дисертацията си. Изучаваше старателно оперативните дела на наблюдаваните обекти на оперативен отчет, по-голямата част от които много възрастни хора. Излизаха рядко от домовете си и не контактуваха с никого. Въпреки очевидната им безобидност обаче той не посмя да направи официално извода, че старците не извършват вражеска дейност. Вече имаше опит и знаеше какво ще последва. Щяха да го упрекнат в неправилни разсъждения и подценяване на враговете на социализма. Симулираше някаква работа, като с помощта на агентите "Николов" и "Борис" събираше предимно визуална информация за този контингент и я докладваше на ръководството.

Постепенно интересът му се прехвърли върху поколението на "бившите хора". Повечето от техните синове и дъщери бяха с прилично социално положение и имаха солидно образование. Вербовката на агент от средите на "контрареволюционните остатъци" се смяташе за голям успех и винаги жадният за похвали Досев се насочи към изучаването на няколко души, свързани родствено с "бившите хора". Вниманието му

спря син на обект на дело за оперативно наблюдение по линия на така наречените белоемигранти.

Човекът беше с висше образование, учител по професия. Приемаше с неохота беседите и натрапения му оперативен контакт, но Досев продължи да упорства и да търси срещи с него. Виждаха се по няколко пъти месечно. Досев се опита да принуди учителя да му дава информация за поведението и антипартийните изказвания на негови колеги, която да отразява в писмен вид. Това се наричаше изучаване на кандидата за вербовка на ДС по метода определяне на годността на агент чрез поставяне на оперативни поръчения. Беше основният способ за работа и почти винаги постигаше желания ефект - кандидатът за агент даваше писмени сведения, в общи линии беше запознат с приоритетите на ДС и знаеше какво ще се изисква от него в бъдеще. Практическата вербовка оставаше само формален акт. *Защо тези хора се определяха с термина "кандидати за вербовка", след като те за нищо не кандидатстваха, а по-скоро бяха принудени под натиск да приемат секретно сътрудничество, Досев така и не проумя. Но щом оперативната теория и практика въвеждаха и използваха това понятие, нямаше какво да се мисли - документите се оформяха по стандартната терминология и по съответния ред.

45

В един момент обаче учителят започна да се дърпа. Да страни от контакта, да се държи странно по време на срещите, да отказва категорично информация и писмени сведения. Независимо че не беше прието да се разговаря откровено с кандидатите за агенти, Досев го запита в прав текст какво е станало? След известен размисъл учителят призна, че споделил с баща си за конспиративния си контакт с оперативен работник от дС. Старият човек едва не припаднал. "Стой настрана! - развикал се той. - По-добре да умреш гладен, отколкото да служиш на ДС. Те съсипаха живота ни! докато съм жив няма да го допусна! Иначе не си ми син." Досев се принуди веднага да преустанови връзката си с лицето, след което докладва за инцидента на прекия си началник Радославов.

- Какво си мисли този сополанко? - разгневи се не на шега подполковникът. - Не може да ни отказва, ние му предлагаме достоен живот и добро бъдеще! създайте условия да го уволнят веднага! Да дойде да ни се моли, за да разбере най-накрая кой управлява тази държава! още същата седмица Досев разговаря с отговорни дейци от системата на просветата и културата. Наклепа учителя, припииса му какви ли не прегрешения, но после така и не се заинтересува какво е станало с него. Просто го забрави.

Особен интерес за Досев представляваха контактите му в медицинските среди, които той обслужваше оперативно. Здравеопазването се водеше безплатно, а по-точно казано разчиташе на дотации от социалистическата държава. Трудът на лекарите и медицинските работници беше специфичен и висококвалифициран. Въпреки подготовката си те не бяха сериозно мотивирани от ниските заплати, изпълняваха формално задълженията си, предпочитаха да кандидатстват за работа в чужбина или да търсят реализация в столичните клиники. Недостатъците в манталитета на българския интелигент от времето на социализма бяха присъщи и на лекарите - притворство, интригантство, злепоставяне и говорене зад гърба на другия. В своите доклади Досев променяше като с магическа пръчица фактическата обстановка. Описваше подробно царящия позитивен дух, правилното възприемане на партийната политика, атмосферата на взаимно доверие и разбирателство. За да има в манджата и малко пипер, споменаваше като изолирано явление тези медицински работници, склонни към враждебни коментари и антисоциални

настроения. Кого ли лъжеше? През есента на 1987 в отделението постъпи нов оперативен работник, лейтенант

Красимир Христов. Той трябваше да поеме работата на територията на горнооряховската и лясковската селищни системи, за да освободи повече време на Досев за подготовка на дисертацията. Младият колега подозрително приличаше на него. Прекалено усърден, идеологически мотивиран, стигащ до крайни изказвания. "Ако е необходимо, ще разработвам оперативно дори майка си и баща си, щом службата го изисква!" . С Досев бяха лика прилика. Допаднаха си на секундата. В началото на своята кариера Досев също проявяваше симптомите на болезнена амбициозност. Често даваше повод на колегите си да коментират злорадо готовността му на всичко, за да се издигне в службата. Това безспорно го притесняваше, особено при вероятността някой като тях да поеме работата му. Сега делата му попадаха в сигурни ръце и Досев беше спокоен - активната оперативно-агентурна дейност в горна Оряховица и района щеше да продължи в същия дух.

Ръководният състав умело използваше фанатизираността и жертвоготовността на младите кадри в ДС. Проявяваше явно предпочитание и толерираше подобни служители, настървяваше ги да търсят докрай класовия враг. По-опитните работници в Държавна

46

сигурност, преминали през редица житейски и професионални премеждия, гледаха с насмешка

"натягането " на младоците. Обиграни лицемери, те умело прикриваха съмненията си. А на приказки позицията им не се различаваше особено - солидарни с началника, готови на всичко в името на Партията и държавата.

16. през 1985 година за Генерален секретар на КПСС бе избран Михаил Горбачов.

Той написа книгата "Преустройството и новото мислене", която стана теоретична основа на

провъзгласения от него курс на гласност и перестройка. Пред органите за сигурност се поставиха нови цели и задачи. Нещата стремително започнаха да се променят в неясна за много хора насока.

Тъй като Държавна сигурност практически беше филиал на КГБ и работеше под негов пълен контрол, политическите процеси в Съветския съюз се отразиха незабавно върху професионалната нагласа и преценката на действителността на всеки оперативен работник. По-старите кадри смятаха, че в България не е необходима никаква "перестройка". Проблемите, които тя поставя, са изчистени в обществото още с априлския пленум от 1956 година, а руснаците явно изостават в идеологически план. В своя докладна записка Генералният секретар Живков се противопостави, макар и завоалирано на някой от позициите на Горбачов и това практически раздели оперативните работници в ДС на "Горбачовисти" и

"Живковисти". На партийни събрания се провеждаха дискусии, в които се чувстваше вътрешно напрежение, ескалиращо понякога до пререкания. Досев беше заклет "Горбачовист". По подобие на своя кумир Радославов смяташе СССР за най-великата страна в света, двигател на човешкия прогрес. Без да го осъзнава в дълбочина, младият старши лейтенант защитаваше тезата на Горбачов, която слагаше край на досегашния модел на управление и респективно правеше съществуващата система за сигурност излишна в този й вид. Не съумя да проумее правилната преценка на Живков, че зад фразеологията на Горбачов и неговите действия се крият началните симптоми на безнадеждното заболяване на социализма като обществено-политически строй. За разлика от него част от старите оперативни работници инстинктивно предусещаха разпада на системата и спряха да работят интензивно. Опитът ги учеше да изчакат събитията, за да се ориентират правилно в обстановката и да действат съобразно нея. Но Досев твърдо вървеше напред в крак с времето. Трасираше като камикадзе пътят към собствената си гибел и гибелта на много подобни на него наивници.

Людмил Досев делеше служебния си кабинет в сградата на Окръжното управление на МВР във Велико Търново със старши лейтенант Свилен Цонев - сравнително млад оперативен работник, който действаше по линиите "Вътрешен терор" и "Вражеска емиграция". Цонев произхождаше от номенклатурни среди. Баща му беше личен приятел на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, което му даваше известни преференции, но той по принцип не злоупотребяваше с тях. Въпреки това всички се съобразяваха с него.

По характер младият офицер беше доста амбициозен и упорит. Притежаваше обаче едно изключително неприятно качество - твърде често коментираше негативно поведението на своите колеги. Злословеше най-вече по адрес на тези, които имаха

47

служебни успехи. Заявяваше откровено недоволството от работата си и дискретно подхвърляше на Досев, че министърът лично се е обаждал на окръжния началник да му намери нещо по-качествено. Началникът отказал. Мотивирал се колко полезен за ДС бил Цонев по линиите, по които работи, и това до такава степен разгневи разглезения номенклатурен син, че започна да сипе хули по ръководството където му падне.

Още в началото на съвместното им общуване Досев забеляза еднообразието в професионалните навици на Цонев и повтарящата се динамика на неговото поведение. След идването в службата около седем и тридесет сутринта, той оставаше приблизително половин час в кабинета, зает с обичайните си коментари за колеги и началници. После излизаше "по работа" и се връщаше късно следобед. Хвалеше се колко срещи е провел и какви служебни задачи е отхвърлил, но информацията, която споделяше под секрет, се състоеше всъщност от най-обикновени клюки без никаква оперативна стойност. Цветанов обаче ги оформяше документално по такъв начин, сякаш имат изключително важно значение. И това се приемаше за нормално. Дори най-елементарният коментар на политическа тема представляваше интерес за ръководството на ДС, за да се знае точно кой как е настроен към политическата система на социализма.

Няколко месеца по-късно Цонев изглежда прецени, че Досев вече е узрял да бъде посветен в делата му и една сутрин го покани да излязат заедно из града. Отидоха пеша до сградата на Интерхотел „Велико Търново" и влязоха в кафе-сладкарницата на комплекса. Там посрещнаха Цонев като господар. Сервираха му кафето веднага, без дори да го попитат какво иска и тутакси хукнаха да търсят управителя.

- Мишел е много наш човек, ще те запозная с него - приведе заговорнически глава Цонев. - Може да му се има пълно доверие.

Самият Мишел се появи почти веднага и още със сядането си двамата с Цонев заговориха за футбол. Близо час уточняваха кой гол в коя минута е вкаран, от кого и срещу кого. Сетне прегледаха таблицата с временното класиране, отбелязаха си най-важните мачове, всеки даде прогнозни резултати, дори попълниха общ тото фиш. Накрая се разделиха в най-добро настроение и Цонев развеселен предложи:

- Я да се отбием до дневния бар! Току-виж сме попаднали на нещо интересно. И

тук барманът и сервитьорката скочиха на крака, още щом ги мернаха на вратата. Сервилничеха и се кланяха раболепно на Цонев, сякаш пред тях стоеше бог. На Досев чак му стана неудобно, когато той го представи:

- Ако колегата се появи тук без мен, ще го посрещате все едно, че съм аз! Разбрахме ли се?

- Естествено, шефе - угоднически отвърна барманът. - Твоята дума е закон. Отново им сервираха кафе с безалкохолни напитки. Барманът се въртеше около тях като обран евреин. Сменяха постоянно темите, разменяха си предимно клюки за персонала в заведенията на комплекса. Този път останаха близо два часа

- Време е да се връщаме в службата - отсече изведнъж Цонев. - Първо да обядваме, а пък после каквото сабя покаже. По обратният път към управлението Досев се убеди, че колегата му всеки ден посещава Интерхотела и принадлежащите към него заведения. Там всеки втори бил агент на ДС и НМ и затова най-лесно се провеждали оперативни срещи. Контактите на персонала с външни лица не правили впечатление на никого. Чести гости били обектите на оперативен интерес, особено от средите на криминалния

48

контингент. Цонев редовно докладвал за всичко видяно на ръководството. Досев привидно прие обясненията на колегата, но едно нещо не му даваше мира - не видя Цонев да плаща нищо от консумацията.

- Обвързваш се с непочтени хора - предупреди го той. - Могат да ти спретнат лоша шега.

- Нямай грижа - успокои го Цонев. - Някоя вечер ще те заведа в нощния клуб на комплекса, където са само наши. Представя ли те на управителя, ще можеш да ходиш там, когато си поискаш. Ядеш и пиеш на корем, те ще оправят сметките, не се безпокой!

Досев не се учуди кой знае колко на неговото предложение. Всъщност повечето от служителите прекарваха работното си време в търновските заведения или в обектите, които обслужваха. Привършваха набързо служебните си ангажименти, а след това се отдаваха на "хапване и сръбване", водеха безсмислени разговори, злепоставяха се един друг, когато им доскучаеше. Досев, Цонев и още двама колеги от отделение 06-ДС закусваха в една от малкото тогава сладкарници във Велико Търново. Основна тема на разговор задължително ставаше поведението на другите двама колеги от техния "трудов колектив", които не идваха с тях. Цепеха се, както се казва, и по този на^чин предизвикваха подозрението и недоволството на останалите, особено на Цонев. Лепяха им обидни квалификации и предупреждаваха Досев да се пази, за да не го изтропат на шефовете. Това бяха пълни глупости, естествено. Досев прецени, че трябва да уведоми за ситуацията прекия си началник. Още повече той харесваше като колега един от обсъжданите - старши лейтенант Иван Телбис. Правеше впечатление на изключително интелигентен човек. Врелият и кипелият началник на 06-то управление изобщо не му обърна внимание. Дори го смъмри, че си позволява да обсъжда подобни неща:

- Това са си ваши отношения, за мен е важно работата да върви. Другото не ме

интересува. - Но как ще се бием заедно с враговете, ако се наложи - защити се Досев. - Трябва

да се уважаваме и да си имаме взаимно доверие, а не да злословим. - Може и да е полезно за бизнеса, помисли малко - прекъсна го полковникът. - Ти си гледай пряката работа, не се конфронтирай с

никого и си трай! Това е пътят за успеха при нас. В първия момент Досев доста се изненада, но след това се поуспокои и се зарече да не се прави повече на бяла лястовица в такава среда. "Явно и аз трябва да се променям - помисли си той. - Сравнително доброто си материално състояние в момента дължа на моите родители и на родителите на моята съпруга. Лично не съм направил все още нищо в живота си - нямам нито кола, нито жилище. Време е да помисля за себе си!".

И без да се бави, задвижи всички свои връзки в МВР - София, и започна да действа за заминаване на задгранична работа по линия на ДС, непосредствено след като защити дисертация. Обществените промени обаче към края на 1989 година не му позволиха да реализира намеренията си. Към служителите на МВР понякога се прилагаше двоен стандарт от ръководството. Някои биваха толерирани, а други наблюдавани изкъсо. Един от следователите в милицията например посещаваше ежедневно същите заведения в Интерхотела, които предпочиташе и Цонев. Само че злоупотребяваше с алкохола. Напиваше се редовно в компанията на агент

"Асен", известен представител на художествено творческата интелигенция в града, на управление от шестаците. Цветанов не търпеше конкуренция на своя територия и набързо събра информация, уличаваща следователя в аморални прояви и корупция.

49

Човекът бе уволнен лично от Радославов, а Цонев получи поощрение. Независимо че разликата между двамата беше само алкохолът.

В такива условия работеше Досев, когато внезапно през лятото на 1988 година се заговори за ново административно-териториално деление на страната. Той си взе шестмесечен творчески отпуск, за да довърши дисертацията си и когато се завърна през есента на 1989 година, бившият началник на окръжното управление на МВР - Велико Търново, беше преназначен за началник на новосъздадено областно управление на МВР - Ловеч. Сред състава оживено се коментираше кой ще го последва. Досев се оказа един от първите. Въпреки явното си нежелание той трябваше да поеме работата като анализатор по линията на ДС в Ловеч.

17. - Този път наистина ще настане голяма бъркотия. След уволнението ми няма кой

да балансира нещата в региона, а глупавите началници милиционери съвсем ще оплетат конците - ядосваше се Радослав Радославов - вече офицер от запаса. Беше поканил Иван Янков и Людмил Досев на разговор в ресторант „Централ", чиито собственици се намираха в тясна връзка с БСП. Само няколко клиенти използваха късната ноемврийска вечер на 1991 година, за да посетят заведението, и никой от тях не обръщаше внимание на тримата мъже, седнали пред чаша уиски "Джони Уокър". - Време е да разкрием на Иван контактите ти с Антон Николов - внезапно се обърна той към Досев. Настроението му видимо падаше надолу, въпреки изпития алкохол. - Той е началник на службата за сигурност, отсега сам ще трябва да взема решения и да носи отговорност.

- За какъв Николов става дума? - изненада се Янков. - За един американски гражданин от български произход, който поддържа

конспиративни контакти с Людмил. В течение сме само аз, бившият следовател Колев и Досев. Налага се да внимаваме, за да не издъним работата! - обясни търпеливо Радославов, сетне допълни: - Досев, запознай обстойно Иван с обстановката. Явно имаме работа с емисар на ЦРУ, който работи от открити позиции - замълча за малко той и с присвити очи огледа младите офицери: - Ще продължавате да докладвате всичко на мен, повече няма какво да ви обяснявам! Засега е решено да остана в играта.

- Разбрано, другарю полковник - рапортува като войник Досев. - Давам материалите на Янков да ги прегледа и тогава решаваме какво да правим, след консултация с вас, разбира се.

- Имайте предвид, че СДС е на власт и могат да сътворят всякакви простотии. Разполагам с информация, че нашите хора в София все още дирижират нещата, но кой знае! Вие активизирайте контактите с местното СДС, особено с агентите на ДС

- продължи с указанията си Радославов. - И още нещо - трябва да работите яко за смяна на сегашния директор на РДВР с нов, който да ни слуша. Сегашният, заедно с Христо Гацов, не ме обичат и не пропускат случай да ми попречат. Те ме уволниха и аз няма никога да им го простя! Така че използвайте Николов, за да се задвижи тази смяна, хора все ще се намерят. Иван Янков изглеждаше доста озадачен. Не можеше да проумее по каква причина бяха скрили от него контакта с Антон Николов, нали си имаха пълно доверие. Очевидно Радославов държеше повече на Людмил и той трябваше да създаде условия това да се промени. Още повече, ставаше въпрос за ЦРУ, а Людмил не беше дори на оперативна работа. Съществуваше опасност да го набъркат в някоя каша, разбира се, но Янков не забравяше, че дължи кариерата си на Радославов и не му даваше

50

сърце да откаже. На всичко отгоре рано или късно щяха да го уволнят от МВР като служител на ДС и тогава щеше да разчита само на него.

- А вие накъде потегляте? - не успя да сдържи любопитството си Досев, особено след поредната чаша уиски. - Какво ще правите отсега нататък?

- Ти за мен не мисли. Има кой да се грижи - потупа го покровителствено по рамото Радославов. - Ще прескоча за месец при един приятел в Москва и ще се върна да проверя каква сте я свършили. За ваше добро го правя, слушайте ме и няма да сбъркате. На другата сутрин Людмил Досев предаде всички материали за Николов на Иван Янков. Не си направи труда да осведоми нито един от по-големите началници. Той продължаваше да поддържа изключително хладни отношения с директора на РДВР, обаче това изобщо не го притесняваше. Още повече, всеки момент очакваше заповед да премине на работа в службата за сигурност като началник сектор.

- Интересен е този американец - заговори го Янков, след като прегледа обстойно оперативните дела на Николов. - Демонстрира абсолютна откритост и безпардонност, явно зад него стои огромна сила. Налага се да го изучим в движение. Уреди ми една среща, за да не губим време! - изгледа Досев от упор той. - Нищо, че Радославов го няма, щом е дал санкция можем да работим. Купи бутилка "Джони Уокър" да видим как ще се държи американецът след две-три чашки и като се върне полковникът, ще обсъдим следващите си действия. Иначе ще ни дърпат ушите.

Преди да представи Николов на Янков, Досев се срещна два пъти с него в жилището на леля му. Дотогава не беше стъпвал в този дом и скромната обстановка в къщата силно го изненада. Лелята беше възрастна жена, запазила буржоазния финес и онази елегантност в обноските с хората, която наричаме добро възпитание. Правеше отлично впечатление.

- Предупредих ли ви, господин Досев, че с вашия началник Радославов е свършено - посрещна го на вратата Николов. - Сега вие

трябва да се мобилизирате, да свикнете с новите условия и новото мислене. Връщане назад няма. Налага се да подредим нещата така, че при всички обстоятелства да останете на работа. Ще ви запозная с хора на ниво, трябва да сте подготвен за тях! - добави той и го настани срещу себе си. - От вас засега се иска следното - да изготвите концепция за работа на службите за сигурност на България в новосъздадената ситуация

така, както вие виждате нещата. Адресирайте написаното да президента доктор Желев. Ще ви представя човек, който ще му го предаде лично. И моля ви побързайте, вие сте научен кадър, ще се справите лесно. А иначе нямам нищо против да се срещна с местния началник на службата за сигурност, щом така сте преценили.

Досев незабавно обсъди с Янков развитието на контакта му с американеца. Двамата анализираха внимателно разговора и единодушно решиха Досев да изготви концепцията. Не беше необходимо да изчакват завръщането на Радославов, тъй като бяха убедени в неговото съгласие. Получи се приличен текст в наукообразен стил. Всъщност Досев разви идеята за структуриране на службите за сигурност по западен образец, но съобразен с някои от местните особености. Янков нямаше съществени забележки. Вече можеха да търсят нова среща с Николов.

Той се обади по телефона късно вечерта през един декемврийски ден на 1991 година и му съобщи, че ще го чака идващия следобед в петнадесет часа в дома на леля си, за да го представи на човека, близък до президента Желев. Въведоха го в скромно обзаведена стая, нещо средно между хол и кухня, настаниха го и зачакаха. След няколко минути на външната врата се позвъни. Николов отиде да отвори и се върна придружен от депутата от СДС Христо Иванов, избран във великотърновския избирателен район. В

51

момента участваше активно в предизборната кампания за втори мандат на Желю Желев. Досев познаваше Иванов само визуално, от разлепените в града предизборни плакати, но знаеше, че е един от лидерите на СДС на национално ниво.

- Наше момче от МВР, господин Иванов - учтиво се обърна към него Николов и посочи Досев. - подготвило е един материал за президента, който ще ви помоля лично да предадете. Секретен е.

- Не се безпокойте, господин Николов, няма проблеми - с нескрит респект се обърна към американския гражданин депутатът. - Най-късно до ден-два ще бъде на бюрото на доктор Желев. Иванов беше интересен събеседник и живо се интересуваше от проблемите на службите за сигурност. Мимоходом подхвърли, че поддържал близки контакти с бивши функционери на БКП, според него "преминали идейно" на страната на СДС. Посочи имената на Георги Вутев и Живко Попов, бивши представители на висшата комунистическа номенклатура, съдени за стопански престъпления.

- А вие, господин Досев какво мислите за тях? - полюбопитства той. - Едва ли могат да бъдат обективни в оценките си - отвърна спонтанно Досев. - По-скоро ще искат да си отмъстят, а не реално да

помогнат на СДС с информация. Иванов като че ли привидно се съгласи, но ловко прехвърли разговора върху друга тема. Заинтересува се какво става в региона, какви са настроенията между хората, как се държи БСП. Досев се възползва от интереса му и веднага постави въпроса за нов директор на РДВР:

- Господин Иванов, вече сте на власт и ще ви помоля да ни помогнете! Смяната на

директора на РДВР е наложителна. Сегашният е много консервативен, тясно свързан с БСП и само ще ви пречи.

- Това не е проблем, Людмиле - скъси контакта в психологически план депутатът, заговаряйки Досев на малко име. - Ще говоря с кмета на града да намери подходящ човек и да го предложи в писмен документ до НИС на СДС. Аз лично ще го внеса и ще уведомя министъра на вътрешните работи. Но имам уверение

- това да си остане между нас - че повечето шефове в МВР до края на годината ще

бъдат сменени, така че едва ли точно вашият ще оцелее. Сега по-важно е да ограничим влиянието на БСП в органите на МВР, защото се отразява негативно на демократизацията в страната.

- Ние с господин Досев работим в тази посока - обади се Николов. - Той ме уверява, че младите хора в системата симпатизират на демократичните промени и наистина са деполитизирани.

- Радвам се да го чуя - приключи деликатно срещата Иванов. Няколко месеца по-късно Досев научи от медиите, че Христо Иванов е агент на Държавна сигурност, и то на високо ниво. Притесни се доста за водения разговор с него, но в крайна сметка това бяха рисковете на професията. Американският гражданин Антон Николов също изглеждаше доста объркан и разочарован.

- Омайваше ме с приказките си, а бил ваш човек - учудваше се той. - Затова настоявах да ни предадете агентурата си в СДС, за да не се стига до подобни проблеми. Вече няма съмнение, че Държавна сигурност ще ни разиграва дълго, без значение дали съществува официално, или не.

Досев предпочете да замълчи. А и какво ли можеше да каже - нали той също играеше в този "театър на живота". При това първото действие на пиесата едва започваше.

52

Край на първа част 138 ЧУДОВИЩЕТО ДС Българският читател за първи път има възможност да научи истината за случая

"Акрам". Той е симптоматичен и разкрива връзките на комунистите с терористични организации. Героите на тази книга не са измислени. Голяма част от тях са все още живи и могат да потвърдят истиността на моя разказ. Но все пак не бива да се забравя, че всичко друго е фикция, съчинения на писател, който се интересува от темата.

Езикът на тази книга е строг и отблъскваш, като коридор в министерството на

вътрешните работи. При героите се влиза след среща с педантичен секретар, изсушен като чироз от заповеди и нареждания. Само така мога да предам тягостната атмосфера

на ведомството, наречено "Държавна сигурност". * ISBN 954-97(S 1 -5К-4 Цена 7.00 лв.