4.-10.03.2009 Год. 19

Брой 81,50 лв.

Бепе Севернини в БългарияЧитателите на ЛВ избират неговияпреводачКак, вижте на стр. 12-15

Разговор с бразилския режисьорФернандо Мейрелес

„Плът и кръв” на Майкъл Кънингам набългарски

Разговор с Бернхард Шлинк

Ролан Барт

Сергей Довлатов

Художествена проза и кино, така най-общо могат дабъдат откроени акцентите в този брой на ЛВ. Симената на култовия Майкъл Кънингам; на нашумелияБепе Севернини, който на 11 март ще гостува вСофийския университет и който е сред тези, коитоумело смесват литература и журналистика, за дадокажат, че когато за книги се говори остроумно, не сенасилват вкусовете, а се толерира личната свобода наизбор, четенето съвсем не е досадно занимание зааутсайдери, а е привлекателно и за младите; на немскияавтор Бернхард Шлинк, превърнал се в холивудсказнаменитост след филма по „Четецът”; и на бразилскиярежисьор Фернандо Мейрелес, известен с признаниетоси, че обича да чете и прави кино по книги, оказали сеспециални за него, каквато е „Есе за слепотата” нанобелиста Жузе Сарамагу, за която се говори впоместеното в броя интервю и която е в основата на„Заслепение”.В първото десетилетие на ХХІ в., когато Ролан Барт(той също присъства с гласа си) с неговата вдаденост втекста, езика и писмото изглежда леко старомоден,защото по-модерни - и най-вече по-шумни - сакултурологичните прочити, мисленето за

литературата като повод за дебати по теми катоглобализацията, национализма, идентичността,вглеждането в изброените и толкова представителни заднешния ден имена може да преобърне клишетата и дадемонстрира как и в новия век бавното писане, коетообича историите, което не се страхува да говори занародопсихологията и в което митовете ихарактеристиките на ежедневието структуриратфилософските обобщения, е живо, популярно и очаквано.И как киното, точно както и в първите десетилетия напредишния век, е респектирано от добрата литература ивзима от нея не само образи и сюжет, а е готовостриктно да чете и следва художествените текстове,превръщайки се и самото то в разказ. Защото докато вБългария се мъчим или над едностранчиво биографичнияси разказ, или над обществения в стил фейлетон илимутренско четиво, световната литература продължава– както би казал Йосиф Бродски - да възпитава уважениекъм личността и да ни подарява Дейвид-Копърфийлдовци,роднини, понякога по-добри от истинските ни.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Вин

аги

има

изхо

д

2

�

Софийски университет „Св.КлиментОхридски”, специалностСкандинавистикаПосолство на Кралство ДанияЦентър за научни изследвания иинформация „ХАНС КРИСТИАНАНДЕРСЕН”

ви канятна представянетона най-новото изданиена специалност „Скандинавистика”,озаглавено„НЕПОЗНАТИЯТ АНДЕРСЕН”

Приветствено слово ще произнесе н. пр.Коре Янсон, посланик на Кралство Данияу насЗа сборника ще говори литературнияткритик и историк Катя Кузмова-Зографова от Националния литературенмузей5 март, четвъртък, 10.30 часа новатаконферентна зала на СофийскияуниверситетЛитературен вестник 4.-10.03.2009

Пал Телеки*. Разхожда се при Рибарскитекули, няколко дни преди да се самоубие.Придружава го някакъв чиновник.Облечен е в кожух, носи ловджийска шапка.Гледа иззад пенснето си като дете: с питащ инедоверчив поглед. И същевременно, в товакрехко тяло има нещо от държането настарото момче, на юношата, неискащ дапорасне напълно. Само духът му е пораснал:начина, по който се явява пред света. Докрайостана с младежки вид, и по времето, когатобе министър-председател; непохватен,неестествено размахващ показалка ипоучителен. Тайно се страхуваше от света.Не е случайно, че с охота се обличаше катоскаут, обичаше да бъде сред деца. В сърцетоси сред тях бе у дома, много пу у дома,отколкото в света на възрастните.След няколко дена се застреля и тогаваизведнъж порасна страховито. От лицето намъртвеца изчезна цялата смутеност инедоумение. Като някой, който е разбрал иизказал нещо.

(Дневник на Шандор Мараи, 1943)

*Пал Телеки, министър-председател наУнгария 1920-21, 1939-41

SECOND HAND

Голямата баница, приказчици и залъгалки,Държавно издателство „Народна просвета”,С., 1949, първо издание, с твърди корици,страници: 24, от твърд картон, размери:25,1х29,5 см, гръбче: 2,5 см., тегло: , цена: 1,5лв., рисунки: Н. Тузсузов, редактор: Св.Ракитин, коректор: К. Василева, техническиредактор и репродукции: Филип Филипон,тираж: 10 000, находище: Книжно магазинче.Любима залъгалка:

Мишка писка: „Ции-цик-цик,в долапа има просеник!”Куче лае: „Джав-джав-джав,и днеска хлябът е корав!”Малакът вика: „Мрак-мрак-мрак,не ща да ходя със бос крак!”Овцата блее: „Бяа-бяа-бяа,ушенцето ме засърбя!”Прасето вика: „Грух-грух-грух,искам да спя на пух, на пух!”

КУЛТУРНО

Запитването към Капка Костова, автор настатията Ефектът на чуждата дума, водещарубриката Българският език отвън(Култура, бр. 8, 2009, стр. 3):

Какво значи на български употребената несамо в този текст дума гламур?

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

ИЗ КНИГИТЕ Н А ЖИВОТА

КНИЖАРНИЦИ „ХЕЛИКОН” ИСПИСАНИЕ „РОДНА РЕЧ”ОБЯВЯВАТ

Второ издание на Националнияученически конкурс за есе по книгите,отличени с наградата за нова българскахудожествена проза “Хеликон”, 2008 г. –„Кръглата риба” от Момчил Николов, и задокументалистика за 2008 г. – “Горещочервено” от Ивайла АлександроваЗа втори пореден път книжарници„Хеликон” и списание „Родна реч” тепризовават да споделиш в есе твоятагледна точка към две съвременни книги,които със сигурност няма да забравиш.Достатъчно е да избереш на коя от дветенаградени книги да посветиш есето си ида изразиш твоя поглед към съвременнатабългарска литература!Отличеният с І награда ще получи ваучерза книги на стойност 400 лв.И още... 2 поощрителни награди – ваучериза книги на стойност 100 лв.Компетентно жури ще оценяваесеистичните творби, а наградите напобедителите ще връчат самитеносители на приза “Хеликон”.

Есетата на всички добре представили сеучастници ще бъдат публикувани настраниците на сп. “Родна реч”.

УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ

• В конкурса могат да участват ученициот 9. до 12. клас• Максимален обем на творбите: до 5стандартни страници• Краен срок за участие: 14 април 2009 г.(важи датата на пощенското клеймо).Наградите ще бъдат обявени и връченипрез месец май 2009 г.• Адрес за изпращане на творбите:бул. Васил Левски № 60, 1000 София, сп.“Родна реч” (за конкурса)или на имейл: rodna_rech@abv.bg.• Право на участие в конкурса иматединствено творбите с приложени къмтях данни на автора: име, училище,възраст, пощенски адрес, имейл адрес (повъзможност) и телефон.

ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕНКОНКУРС “БИНЬО ИВАНОВ”

Целта на конкурса е да продължи яркаталитературна традиция на гр. Кюстендил,за чието обогатяване и развитие имабезспорен принос творчеството на БиньоИванов – поетът, свързал трайно съдбатаси с този град.В конкурса могат да участват автори отцялата страна. Творбите (до тринепубликувани стихотворения, в триекземпляра) трябва да бъдат изпратенинай-късно до 20 април 2009 г. на следнияадрес:

2500 гр. Кюстендил, ул. “Отец Паисий” 11Читалище „Братство” (за литературнияконкурс)или на електронната поща:chitalishte@bratstvokn.orgкато прикачен файл с разширение .doc или .rft

Участниците следва да посочат трите сиимена, точен адрес, телефон за връзка илиe-mail.До 14 май 2009 г. резултатите отконкурса ще бъдат публикувани и наинтернет страницата на читалище„Братство”: http://www.bratstvokn.org

НАГРАДЕН ФОНДПърва награда – 500 лв.Втора награда – 300 лв.Трета награда – 200 лв.

Награждаването на лауреатите ще сесъстои на 27 май 2009 г. в гр. Кюстендил,Художествена галерия „Вл. Димитров-Майстора” от 18.00 часа.Рецитал по творби на наградените поети.

ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯЧиталище “Братство”, гр. Кюстендилтел. 078/ 52 91 95 и 52 63 95имейл: chitalishte@bratstvokn.orghttp://www.bratstvokn.org

�

Полският институт иИздателство СИЕЛА

представят българския превод набестселъра “Самота в мрежата”(превод – Амелия Филипова, редактор –Искра Ангелова)

с участието на автора Януш Вишневски

6 март 2009, петък, 18 ч., ул. “Веслец” 12

“Самота в мрежата” е съвременна повест– с интернет, електронни самолетнибилети, декодиране на генома и есемеси исъщевременно безкрайно традиционнакато класическа любовна история.Повест за любовта в мрежата – тазипоследната, за която мечтаем, която

1000 София, ул. Веслец 12тел. 981-09-07, 987-21-59; факс 981-57-44

e-mail: instytut.polski@mbox.contact.bg; www.polinst-bg.org

�

Полският институтИЗДАТЕЛСТВО АСТЕРИМ

Ви канят на представяне на книгата

Зубър, видра и паунАнтология на полската литература отСредновековието до Просвещението

10 март 2009 г., вторник, 18.00 ч.,Полски институт, ул. “Веслец” 12

Книгата ще представи проф. дфнПанайот Карагьозов

Антологията проследява развитието накнижовността в Полша от XV до XVIIIвек чрез произведения, непубликувани дотози момент в България. Представенитенад 100 текста свидетелстват за

“ни разплаква и спира дъха в гърдите”.“Самота в мрежата” излиза като книга на5 септември 2001 г. Две години по-късносе появява специално издание скоментари на автора и феновете ипостепилог. През 2005 г. Полскатателевизия пренася книгата на екрана –заснет е игрален филм и 4-сериен твсериал. Освен това книгата съществува икато мултимедия – текста четат двамаот най-популярните полски актьориДанута Стенка и Кшищоф Глобиш.

Януш Вишневски (род.1954) е завършилфизика, икономика и информатика. Авторна научни трактати и статии впериодичния печат. Въпреки“софтуерното” си всекидневие вмеждународна химическа фирма въвФранкфурт той е известен автор намного разкази и романи (в т.ч. Самота вмрежата - 2001, преведен на английски,немски, руски, хърватски, чешки,литовски и албански). През 2004 г. излизапоредната повест Повторени съдби,която влиза в списъците на бестселъриоще преди да стигне в книжарниците.Януш Вишневски е автор и набестселърите Интимна теория наотносителността (2005) и Нужни ли сана света мъжете (2007).

Вход свободен

полския принос в европейското културнонаследство.Отделните произведения се съпровождатот малки статии, исторически справки ипояснителни бележки. Предговорът“Мост през художественото време” едело на проф. дфн Боян Биолчев. Част отпредставените 95 илюстрации сепубликуват с любезното съдействие наполски библиотеки и музеи. Преводач -Камен Рикев.

П О К А Н И К О Н К У Р С И

3Литературен вестник 4.-10.03.2009

“Родих се в много задружно семейство. Вучилище бях посредствен ученик. работих3 години като охранител в лагер. Писахразкази, които не можeх да публикувам.Бях принуден да напусна Родината си. ВАмерика така и не успях да стана богатили преуспяващ човек. Децата ми необичат да говорят на руски език. А пък азне обичам да говоря на английски. В моялюбим град Талин става непонятнокакво...Животът е кратък. Човек е самотен.Надявам се, че всичко това е достатъчнотъжно, за да продължавам да сезанимавам с литература...”

Сергей Довлатов

Сергей Довлатов е роден на 3 септември1941 г. в гр.Уфа, Република Башкирия в

театрално семейство. Майка му еарменка, а баща му е от еврейски

произход. Дебютирал е с разкази през1952 г. в детското сп.”Костер”. Следвал

е във филологическия факултет приЛенинградския университет, но не го

завършва, тъй като е призован вАрмията. По време на военната си

служба работи като охранител къмМинистерството на вътрешните

работи. Въз основа на своитенаблюдения по-късно написва поредица

от затворнически разкази подзаглавието “Зоната”, в които

повествованието се води от името наохранителя.

След 1964 г. работи като журналист вмноготиражните вестници, публикува

статии, рецензии и очерци всп.”Аврора”, “Нева”, “Звезда”. През

цялото време се опитва да публикувасвоите разкази, но безуспешно.

През 1972 г. се премества в гр.Талин,където постъпва на работа във

в.”Съветска Естония”. Виздателството “Ести рамат” е била

подготвена за печат първата му книга,но е била унищожена по указание на

КГБ.През 1975 г. С. Довлатов се завръща в

Ленинград. През 1976 г. неговитеразкази се публикуват на руски език в

западното сп.”Континент”, врезултат на което е изключен от

Съюза на съветските журналисти.През 1979 г. С. Довлатов емигрира

заедно с майка си Нора и дъщеря си вАмерика. Той живее в Ню Йорк и работи

в седмичен вестник. Неговитепроизведения започват да се публикуват

на руски и английски език. Автор наповестите “Чемодан”, “Наши”,

“Ремесло”, “Иностранка”. В средата на80-те години Довлатов излиза на

страниците на престижното сп.”TheNew Yorker”.

Сергей Довлатов умира на 24 август1990 г. в Ню Йорк.

В Русия неговите творби започват да сеиздават едва след 1989 г. В

Петербург е публикуванотритомно издание на

неговите произведения едвапрез 1993 г.

Какво е вашето становище относнозакона за авторското право?- Бих била много щастлива, ако изведнъжжурналистите и издателите се вслушатв буквата на закона и започнат да спазватавторските права. Бих се радвала, акотака наречените приятели, чийто бройизведнъж нарасна след смъртта на бащами, престанат да се самоизтъкват занегова сметка. “Да, Сергей беше нашчовек... Ние си пиехме заедно водката снего.” Най-често тези истории саизмислени. Става ми дори неприятно, чеименно това си спомнят, а не това кактой мъчително работеше. Той оставизначително творчество след себе си.

Защо решихте да издадете книгата“Реч без повод, или Колонката наредактора”?- Доста често в живота нещата сеслучват от само себе си, както е писалТолстой. Така е и с този сборник. Презпоследните няколко години нараснаинтересът към “Новият американец” -емигрантски вестник от началото на 80-те години. Две години баща ми бе главенредактор на този вестник и за негоработеше цялото ни семейство. С тозивестник ни свързват много хубависпомени. Когато ме помолиха да издадемнещо непубликувано, възникна идеята, чеКолонката на редактора само частичновлезе в книгата “Марш одиноких”.

Ще разкрие ли според вас нещо ново втворчеството на Довлатов новатакнига?- Този въпрос трябва да го зададете не намен, а на литературоведите. Трудно ми еда говоря за творчеството на баща ми. Азсъм му прекалено близка. По-лесно ми е дасе опитам да кажа какво може да покажетази книга за живота на Довлатов.Мнозина смятат, че цялатажурналистика се е възприемала от бащами като халтура. Но този път не бешетака. Той много се запали от идеята засобствен вестник. Имам предвид частенвестник. На фона на съветския опит тукимаше свобода на словото, което беизвънредно важно. Вестникът трябва дабъде демократичен – и това право бащами отстояваше във всички посоки. Товаличи и в Колонката на редактора, еднадоста своеобразна рубрика, водена отбаща ми. Той пишеше на различни теми.Читателите често го обвиняваха влекомислие, но аз считам, че тази книгаще покаже още една страна от живота наемигрантите от така наречената третавълна.

Ако става дума за новото поколениечитатели в Русия, на които тепърва импредстои да се запознаят със СергейДовлатов, какви изводи биха могли да синаправят за образа на писателя?- Не може да се съди само по един сборник.Най-важното при него са неговитехудожествени произведения. Той гиизпипваше дълго и старателно. И на менми е интересно да разбера какво мислиновото поколение за творчеството му.Според мен Довлатов пишеше извънвремето. Баща ми пишеше “за това какживеят хората”, а нали хората не сепроменят. Изменя се само декорът,условностите. Но същите човешкислабости и достойнства, които сахарактерни за поколението на автора, саприсъщи и на моето поколение, както и

на младото поколение (макар че не сипризнават).

Вие дълги години сте били коректор в“Новият американец”. Имало ли еслучаи, когато не си е заслужавало да сеоправят някои грешки в текста?- Този въпрос е по-скоро за майка ми,която сега е в Ню Йорк. Но и тя не екоректор, а е набирала текстовете завестника. Докато аз превеждахтелевизионните страници.

В книгата ще бъдат включенирисунките на Сергей Довлатов,неговите карикатури. Има ли рисунка,която ви е особено скъпа, свързана съсспомени?- Карикатурата на Ленин. Това е единизвънредно талантливо направен шарж.Освен това тя досега е закачена настената над бюрото на баща ми.

Довлатов страстно е обичал джаза. Авие какви плочи обичате да слушате?- Освен джаза, татко много обичаше даслуша марша от “Ромео и Жулиета” наПрокофиев. Обичаше също такаШостакович, Шопен и Бах. СлушашеОкуджава и Висоцки. Аз израснах вАмерика с рока. Тази музика ме зарежда сенергия. Сега, когато вече станахвъзрастен човек, съм по-възприемчива къмразличните музикални стилове и слушамкласическа музика.

Едно от сериозните увлечения на СергейДовлатов е американското кино на 50-те години. Гледате ли днешнитехоливудски филми? Как според вас се епроменило холивудското кино? Кое внего предизвиква най-голям интерес?- Разбира се, че гледам. Аз изобщо обичамкиното. Имам доста голям списък отфилми, които по една или друга причинаса ми направили силно впечатление. Таканапример “Небето над Берлин” и“Матрицата”, “Терминатор” и“Кръстникът”. Според мен в Холивуднастъпиха големи промени следрухването на Желязната завеса.Започнаха да се снимат филми застихийните бедствия. След товаруската мафия измести шпионите. Най-важното в американското кино еразвитието на независиматакинематография. Най-забележимо товастава в Ню Йорк. През последнитеняколко години се изградиха четири новикина, показващи независимо кино.

Как се е променил Ню Йорк следДовлатов?- Не разбирам какво по-точно иматепредвид. Градът се разрасна. Това, коетобе в покрайнините, стана център. СледДжулиани Ню Йорк изгуби част отенергията си. Градът стана по-спокоен,по-буржоазен. Веригите от магазиниизместиха бутиците. Ню Йорк стана по-консервативен, макар че на фона наАмерика той е известен като град налибералите, неконформистите ибохемите. Но уви, тази енергия, с коятобе зареден още през 60-те и 70-те години,не достига сега. Ню Йорк бе като веченпразник. Баща ми завари именно товавреме, макар че не знам как то сеотразяваше на руската емиграция. Мисля,че водени от еуфорията от свободатаемигрантите се възприемаха като частот този празник, нищо, че с парите беше

трудно. Но вие май не за това мепитахте.

Каква преса четете в Ню Йорк?Четете ли руските издания? Има лиразлика в това, което пишатвестниците, и това, което разказватхората за днешна Русия?- Руски издания почти не чета. Презпоследните шест месеца в Москва четох“The Moskow Times”. Понякогапреглеждам “Большой город”, койтомного ми харесва. От време на времепреглеждам руските лъскави списания иоставам с убеждението, че животътпротича в някакво нереално измерение,въпреки че – сигурна съм - съществува идруг живот, с други ценности, ноживеейки в центъра на Москва, аз нямахдопир до него. По-скоро се сблъсквам снего в рускоезичния Ню Йорк.

В последните предсмъртни разкази отсборника “Холодильник” при СергейДовлатов се появи нова тема: тойвзимаше своите руски персонажи,потапяше ги в американска среда игледаше какво ще се получи. Изминаха16 години, Русия доста се доближи доЩатите. Според вас промениха ли серуските герои?- Според мен това не е съвсем така.Героите при баща ми са предимно руснации всички хора са еднакви, само черазличните географски и социалнипространства тушират тази еднаквост.Повестта “Зоната” е именно за това.Баща ми познаваше само руските хора ипишеше за това, за което знаеше. Струвами се, че Русия не се е доближила доЩатите в най-важното – по въпроса задемокрацията. и следователно досвободата в най-широкия смисъл надумата. Да се наричаш демократ не едостатъчно, трябва да бъдеш такъв, дапостъпваш като такъв. Засега нямадемократично общество в Русия,довлатовските герои съвсем не са сепроменили.

Споделете с какво се занимава синът наДовлатов Коля?- Коля работи и живее в Ню Йорк. Необича да бъде в центъра на вниманието.Наскоро стана баща. А пък аз направихфондация на името на баща ни и ярегистрирах в Москва.

Кой според вас от съвременните автори– в Русия или на Запад, би могъл даразвие, да продължи довлатовскататрадиция?- Има един американски прозаик - ДейвидСедарис. Той е на около 40 години. роден ев щата Илинойс или Минесота. Дълго еживял в Ню Йорк, а сега живее въвФранция. И представете си той имамного общи неща с Довлатов. И дваматаса работили като хамали, и двамата сабили сътрудници в радиото, издавани са вНю Йорк. Тяхната проза е много сходнакато проблематика, като хумор, катостилистика. Седарис, както и Довлатов,пише цикли разкази предимно засемейството, за приятелите, той същотака е много наблюдателен и придава натворбите си привидна документалност.

Преведе от рускиЕКАТЕРИНА СОЛНЦЕВА-НАКОВА

Преводът е направен по Ozon.ru

Екатерина Довлатова: Трудно ми е даговоря за творчеството на баща ми…

Д И А Л О З И

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 4.-10.03.2009

Сири Хуствет, „Мъките на единамериканец”, прев. от английски ПавелГлавусанов, ИК „Колибри”, С., 2009, 304 с.,15 лв.Позната на българския читател не простокато жената на Пол Остър, но и катоталантлива писателка, Сири Хуствет и вновия си роман продължава да защитаваславата си на изтънчена и проникновенаавторка, която се вглежда в човешкитевръзки, с финес говори за емоциите, но и зазагубите, които направляват живота, иизследва способността на изкуството дапроменя ежедневието.

Сандро Веронези, „Силата наминалото”, прев. от италиански НеваМичева, ИК „Колбири”, С., 2008, 222 с.„Силата на миналото” е сред най-дискутираните романи в Италия впоследните години, удостоен е спрестижните литературни награди„Кампиело” и „Виареджо”, преведен е на 15езика. Той печели с нестандартнитевръзки кино и политика, с широкияконтекст, в който поставя причудливитеистории, които разказва, със свежоточувство за хумор, което излъчва.

Мануел Васкес Монталбан, „Южниморета”, прев. от испански ХристинаКостова, ИК „Колбири”, С., 2008, 221 с.,15 лв.Мануел Васкес Монталбан е испанскипоет, публицист, журналист и писател,автор и на криминални романи с главенгерой частният детектив Пепе Карвальо,познат на българските читатели от„Александрийска роза”. С „Южни морета“

Мануел Васкес Монталбанпечели испанския националенприз за литература„Планета“ (1979) иМеждународната награда закриминална литература(1981) в Париж.

Още първият роман на Валери Стефанов„Изгубените магарета” се превърна вдоказателство за това, чепостмодерното писане не е празнословиеили словесна еквилибристика, апредизвикателство, езикова игра, но иинтелектуална мощ, генерирана отдълбокото познаване на живота, но и нанаписаното за живота. Всъщностпрословутата максима на Колдуел, чеима два типа хора, такива, които четат,и други, които пишат, отдавна еразвенчана. Четенето и писането саравностойни процедури за асимилиранена случващото се в света. ВалериСтефанов е доказателство за това, чепрофесионалните занимания слитературата са най-прекият път къмтворческо съзряване. Преди да бъдепознат като писател, авторът еизвестен като сериозен литературовед смножество издадени книги. Появата напървия му роман го нарежда сред учените,които с лекота преминават от наученкъм художествен дискурс и всъщностдемонстрират заличените границимежду дискурсите, равностойното имучастие в изграждането на текстове.Художествената литература за редицатеоретици на постмодернизма екритически текст в парлитерална форма.С „Някой отдолу...” Стефановпродължава да провокира, да изненадва иразвенчава традиционните представи зароманово писане. Още заглавието навтория му роман конотира някои отранните теоретични текстове наЛиотар, в които се откроява тезата зафигурално поле „отдолу”, което извикваконфигурация от образи, които серазмножават и рушат отвъдозначаващото и означаемото в потокаот разколебани значения, в постояннотонатрупване на деформации и трансгресии.В романа на Стефанов „потоцитежелание” накъсват времеватапоследователност и представятпрекъснатата верига на означаването,където се сближават границите навремена, пространствата иидентичности, отвъд миналото инастоящето.Необемният текст в две части изглеждана пръв поглед жанрово недефинируем.Такава позиция много бързо серазколебава, когато се преодолеегравитацията на едно консервативнолитературознание, което изискважанрова чистота, логичност иопределеност. Текстът на ВалериСтефанов не е прицелен в реалистичнотои обективистичното, а изграждаплетеница от смисли и значения, коитоне са ориентирани към дефинитивназавършеност и определеност, апровокират размисъл за неясното ипарадоксалното в човешкия живот, зарелативизираните индивидуални иколективни идентичности. „Някойотдолу...” е един интересен и безспорноизненадващ родното литературнопространство постмодерен роман соткровено ризоматична структура ирелативизирани наративни инстанции.Този роман трудно намира аналог вбългарската литература и за неговоторазгадаване са уместни по-скоропаралелите със световни постмодерниконцепти и художествени реализации. Занего спокойно можем да използвамеказаното от Бест и Келнър затворчеството на Пинчън, който споредтях „изоставя линеарния наратив и сеотнася благосклонно към фрагментация,мултиперспективни форми, такива,които преосмислят еволюцията намодерното Западно общество от научна,технологична, икономическа,политическа, културна,журналистическа, историческа имитологична гледна точка”1. „Някойотдолу” е роман, който умело търсипроникване в проблемите на сложното и

динамично съвремие, в което различнинива на организираност се преплитат всложна мрежа от значения. Реалността емикс от настоящи процеси и кодирани висторическата и културна паметпротиворечия. Тя е действителност, но исън за действителност. Сюжет и фабуласа релативизирани в динамичнопроменящи се фокални перспективи,които откриват безкрая от текстовипревъплъщения, наситени синтелектуална дълбочина и аналитичнавглъбеност, но и с един силен лирическизаряд, без всякакви сантименталнинюанси и търсена поетичност.Лирическото в романа на Стефанов е частот постмодерния концепт зафрагментация и децентричност. Тоспоява мрежата от провокации къмчитателската активност и задържавниманието в проблемните зони навъобразеното и неразгаданото, пронизаноот тънка и ненатрапчива политическаалегоричност. Всичко това до голямастепен отговаря на представената отИхаб Хасан специфика на постмодернатапроза, която в известни случаи еустремена към поезията. Романътизползва различни дискурси, за даподчертае мултиплеността и плурализмав значенията, да се отдаде на езиковатаигра. Сред фрагментите от детски писма,трансформирани и познати приказки исъздадени нови, афористични изрази,разкази и сънища се открояватмногообразието от чувства и емоции,разположени в неравновесието междузабавлението и снизходителната усмивка,между иронично изникващите представиза действителност, изградени върху вечесъграден фонд от текстуализиранизначения. Историята на Грета/Гретел сереализира като пастиш на криминалнияроман или на трилъра и акумулирайкибогат ресурс от текстове, поставямножество въпроси от социален,нравствен и екзистенциален характер.Авторът умело е проникнал в съзнаниетона една жена, за да опровергае или дапотвърди митовете за женското.Представено в началото като крехко иранимо, податливо на мъжкатаагресивност, то експлицира своятапроменливост и неустойчивост. “ДнесГретел има едно лице. А утре ще ходи сдруго.” С един поглед „отвътре”Стефанов откроява фигуралността взначенията, които затварятидентичността в неясното инеразбраното. Жената е представенакато трансисторичен конструкт, койтосъбира безкрая на тайнството жена,разпънато между вакхическатаустременост към абсолюта нанедостижимото и поривите на плътта,които я правят обител на мъжкатакреативност. „Жената-къща”. Женатакато функционално подредено жилище.Грижовно нагласено за наслада иобитаване. Жената като място, къдетосе разразява мъжката сила. Тук се прибираюнакът. След дългите дни на тежкиятруд. След късните нощи на славнотовеселие.” Героинята в романа ерезистентна към посегателството намъжа, уверена е в силата си да го направисвой пленник, да го подчини и точнотогава тя заживява в ужаса насобствената си подчиненост оттрепетите на нагона, потискан, задържан,оправдаван, отлаган във въображението имечтата. Грета не изкрещява воплите насвоята фрустрация, а безропотно сесвлича в безкрая на неясното, коеторазколебава увереността й впожертваното желание. „Така се свличатмоите бикини и падат в краката ми.Погледът на брадясалия Адам от мазетонапуска света и влиза право в градината.Ето го мястото! Сърцевината натайната. Скинията господня. Мястотона всички бленувания. Краят навъображението.” Романът не разчертава

координатите на достъпното, апровокира трезвото и рационалистичномислене да се прекърши под креативнатамощ на рефлексивното. Авторътиронизира миналото, но и настоящето,приказните стереотипи, но и новитедогми и клишета на консуматорскотообщество. В релативизираното време ипространство появяващият се образ на„града София” конотира координатитена националното, но и на личното, за да гипревърне в сегмент от глобалнатаразпънатост между реда и хаоса. Градът емясто за среща на миналото инастоящето, пресечна точка напротиворечиви и разнолики представи заживеене. Той е мястото, където сесъбират границите и езиците, за да сепревърнат в новото единство наразличните, въвлечени във вихъра наглобалното завъртане на една хибриднамасова култура, артикулирана вунифицираните стереотипи намедийните потоци. „Мръсен ипросташки балкански град е София”,който събира агресията и немощта наедна новосъздадена глобална градскакултура. Той е част от наратива назаличените идентификации, наредуцираното линеарно равенствонационална идентичност - националнакултура, където тревожно проникватабсурдите на миналото. „Преди време ниучеха да вярваме, че човечеството вървинеумолимо напред – към щастието ихармонията. Огромни платна сразпънатото тялото на хармоничнаталичност стояха навсякъде в центъра наСофия. Ние от съвсем малки научихмекакво значи хармония. Хармония означавада си идеално затворен в кръг и квадратедновременно. Ръцете, краката, главатаопират в кръга и не излизат от него. Сквадрата е същото.” Митологичното иприказното в романа постоянно сапридърпвани в реалното, където сераждат новите приказки и митове.Човекът е твърде крехка субстанция,неразгадана и неразгадаема. Крайнатаидентичност е непостижима,съществува само игра на идентичности ипревъплъщения. Авторът използва богатапалитра от текстове от различни наукии изкуства. От приказката и мита презсемиотиката и психоанализата доинтернет са очертани лабиринтите начовешкото съзряване, както ипредизвикателствата и кризата наоставането в зрелостта.Съвременността не може да бъде описанаеднозначно, тя е кодирана във въпросите,в непостигнатото равновесие. Романътможе да бъде разгледан като компютърнаигра, в която условията постоянно сепроменят и всеки, изправил се предпредизвикателствата на промяната,трябва да разчете ориентирите насобствените си илюзии и страхове.Стефанов търси проекциите навидимото в безкрая на въображението,където всичко може да се променя,деформира, изтрива и записва отново,защото „Всички търсим вселена, различнаот видимата”. Преследвачът ставажертва, а преследваният ставапреследвач, лекарят става пациент, апациентът лекар или пък гадател. Всекиима и своето друго лице, което сепроменя в пространствата и времената,за да се препотвърди неразгадаността натайнството живот.

ИВАН ИВАНОВ

1 Best, Steven and Kellner Douglas ThePostmodern Adventure: Science, Technologyand Cultural Studies at Third Millennium,2001, New York and London: Guilford Press,page 25.

Валери Стефанов, „Някой отдолу...”,изд. „Диоген”, С., 2008.

„Някой отдолу...” на Валери Стефанов,или за неразгаданото живеенеИК „Колибри”

www.colibri.bg

П Р И П И С К И

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 4.-10.03.2009

Как се става писател, питаексцентричният гений, който изиграролята на преподавател по creative writ-ing в култовия си филм “Съпрузи исъпруги”... и без да иска, направибезкрайно актуални всевъзможните школипо творческо писане.Ако във Франция все още се смята, чеписателите и особено гениите се раждат,в САЩ отдавна талантът се открива ивъзпитава. “Не обещавам нищо настудентите си. Не мога да кажа кой оттях ще напише велик роман. Но те искатда бъдат тук, а аз откликвам на технитенужди”, казва Ейми Блум, преподавател вЙейл. Неотдавна Англия също тръгна поуверените американски стъпки – защотодоскоро школите, отворили врати през70-те години, все пак не бяха толковапопулярни. “В момента 70% отуниверситетите във Великобританияимат школи по творческо писане. Достае атрактивно и привлича курсисти –Лондон, Манчестър, Шефилд, Глазгоу,Бат...”, коментира Ръсел Джоунс,директор на подобна програма в Лондон.Някои преподаватели, особено тези вЛондон, предпочитат да се занимават сподробности на техническия процес исъздаването на текста като наука,докато провинциалните университети несе спират пред нищо – те

експериментират и търсят таланти.Разбира се, престижът и такситеварират... Дъблин, Манчестър и Оксфордкръстосват шпаги в борбата запривличане на най-добрите... или най-решителните. “Имаме и доказани автори,които се опитват да влязат впрограмите ни. Натискът е огромен.Кандидатства се с ръкопис от 5000 думи.Само след пет минути четене мога давикажа кой няма усет и кой има зрънцеталант. Според мен Дан Браун е многопо-неумел от студентите, коитоизбирам”, заявява дръзко професорДжоунс. И все пак... имате ли нужда откурс, за да бъдете писатели? Всичкикурсове във Великобритания минават подзнака на задължителния преглед на...история на английската литература. Нокаква причина би могъл да има човек дакандидатства в курс по писане на разказ?Не стигаме ли до въпроса за добритепознанства и добрия литературен агент?Които все пак не могат да осигурятчитатели и продажби в книжарниците.Накрая последната дума има винагиредакторът, който играе две роли – наоткривател и “дописвач”. Дали курсоветене учат на едно-единствено нещо – как да“полираме” текста, да огладимграпавините и езиковите несъвършенства.А после?

Книжарниците също се включват вголямата игра – много от тяхорганизират четения и лекции. Модерно еда бъдеш писател. Но къде е границата спосредствеността? Привържениците накурсовете цитират Пикасо, споредкогото изкуството се състои вумението да извлечеш необходимото отканона с помощта на инстинкта иразума. Получават се квазилитературнитекстове и се “раждат” квазиталанти,опонират противниците на такъв типобразование. Има толкова многотекстове, които чакат да бъдатотпечатани. Трябва ли да се откажем иот литературните конкурси, които всепак дават някакъв начален тласък намладите и не толкова младите писатели?“Истинските таланти винаги щеизплуват. Не се притеснявам за тях”,казва Ръсел Джоунс.

ФЛОРАНС НОАВИЛ

Преведе от френскиРОЗАЛИЯ БАЙРАКТАРОВА

Преводът е направен по Le Monde,ноември 2008

По Уди Алън

Клеър Судат

Една съученичка от гимназията eзапаметила цялата танцова сценографияна Джанет Джексън. Един познат отколежа има фобия от свиренето на влака.Петима души, които никога не са сесрещали, цял живот си мечтаят дапосетят Нова Зеландия. Откъде знамвсичко това? От Facebook – тук хоратапросто не спират да пишат за себе си.

На пръв поглед “25 неща за мен” е средбезобидните новости на Facebook –ползвателите на интернет мрежата засоциални контакти пишат по 25 неща засебе си и ги качват на профилната систраница подобно на видеоматериал,промяна в статута или снимки отпоследното уикенд парти. Само за еднаседмица близо 5 милиона подобнипубликации или общо 125 милиона фактиса били качени. Ако предположим, че начовек са му нужни средно 10 минути, зада съчини подобен списък, то значи около8OO OOO работни часа са отишлинапразно заради масов пристъп нанарцисизъм.

А само каква глупост е всичко! Повечетоот хората в мрежата не са никак забавниили остроумни и споделят безогледномного неща за себе си. Като социалнамрежа с условни правила “вашитеприятели” във Facebook са всъщностдалечни познати, с които едва ли ще сипрекарвате времето в истинския живот.Хич не ми пука, че сестрата насъквартирантката ми в университетастрада от анeмия или че гаджето надоведената ми братовчедка се изнервя,когато е в компанията на по-стари хора(може би го е страх от смъртта).

Ето ви 25 факта за другите, които хич не

са ми притрябвали. Те са списани отприятели, приятели на приятели,приятели на приятели на приятели иликолеги. За жалост в тях няма и капкаизмислица.

1. Ям такос с вилица.2. В прогимназията бях дебела и все ощене съм се отърсила от ужасния спомен занаднорменото си тегло.3. Все забравям, че Барак Обама е нашпрезидент.4. Веднъж една маймуна се изцвъка върхумен.5. Докато танцувам, обичам да сепошляпвам по дупето, правя гонепрекъснато и без да се замислям.6. Когато накрая признах на настоящиями годеник, че “го харесвам”, бях пийналаи му казах , че “искам да съм отгоре” –което си е просто цитат от филма An-chorman («Телевизионен водещ”). Тойобаче го беше гледал само веднъж и несхвана накъде бия.7. Не мисля, че съм фетишист самозащото смятам, че азиатките са по-умни, по-красиви и излъчват повеч класаот арийките. Истината е, че съм расист.8. Когато ям гумени мечета, гиразчленявам – първо откъсвамкрайниците им, а главата изяждам най-накрая.9. Нямам никакво окосмяване по ръцете.10. Две от най-добрите ми приятелки сависоки само 1,5 метра, а мен неистово мее страх от джуджета.11. Йогата е върховно духовноизживяване. Когато съм в поза“приклекнало куче”, усещам, чеВсевишният е с мен.12. Родила съм се с жълтеница.13. Патрав съм по рождение.14. Родил съм се с един допълнителенбъбрек. Нямаше да е зле да го продам начерния пазар и да изкарам малкодопълнителни пари, но той се оказа

недоразвит и ми създаваше само проблеми– до трети клас се напикавах в леглото.15. Обичам да залепям палците на ръцетеси за дланите – така разбирам какво е даси динозавър.16. Веднъж конят ми се преобърна,докато го яздех.17. Не вярвам в демокрацията.18. Плаках, когато Спок от“Междузвездни войни 2” умря.19. Всяка вечер преди лягане изпивам подве чаши вино. Май току-що признах, чесъм алкохолик?20. Ако ме попитате кой е любимият мифилм, ще трябва да кажа “Титаник”.21. Веднъж принудих една моя учителкада се пенсионира преждевременно –престорих се на гепард и я нападнах изподчина.22. След едно оф-Бродуей представлениесе натъкнах на Джоуи Макинтайър отNew Kids On the Block и му признах, че епървата ми любов. Тогава се почувствахстрашно удоволетворена.23. Приятелите ми твърдят, че мъркамкато морж, когато ми бръснат гърба.24. Не разбирам защо хората толковабоготворят трилогията “Кръстникът”.25. Урината понякога ми мирише накашкавалени солети.

Не мога да повярвам, че го казвам, но най-сетне открих нещо още по-тъпо от Twitter*.

* “Тweet” е кратко съобщение, използвано заъпдейтване на фамилните контакти и наконтактите с тези, които имаме някакъвдосег в ежедневието. Терминът се използва, зада се описват съобщенията с база данни,изпращани към уебсайта Twitter.

Преведе от английскиЕВЕЛИНА ИВАНОВА

Преводът е направен по Time CNN, 25февруари 2009.

25 неща, които не искам да знам за теб

Лорънс Стърн, „Сантименталнопътешествие из Франция и Италия”,прев. от английски Йордан Костурков,изд. „Сиела”, С., 2009, 159 с., 10 лв.Един от култовите текстове на ХVІІІ в.,зад приключенията в който се разкриваедна „чувствена география”, показващакакво се случва с разума исърцето на границата междуПросвещението иромантизма.

Галин Никифоров, „Фoтoгрaфът:Оbscurа Rеpеrtа”, изд. „Сиела”, С., 2009,268 с., 12 лв.Ново добро четиво на Галин Никофоров,който избягва всякакви публични изяви ипредпочита да присъства в литературнияживот само чрез текстовете си. Новиятму роман, както го определятиздателите му, е история за стрeмeжакъм нeдoстижимoтo в изкуствoтo ипитане дoкъдe мoжe да стигнe чoвeк впрeслeдванeтo на сoбствeнитe сиeстeтичeски търсeния.

Илия Троянов, „Номад на четириконтинента”, изд. „Сиела”, С., 2009, 20 лв.Романът е своеобразно продължение на„Събирачът на светове”, като и тук сеследи историята на пътешественика сърРичард Бъртън – представен енеконвенционалният му начин на животвъз основа на откъси от неговототворчествона фона на паралели спътуванията на самия Троянов.

A B R O A D

6 Литературен вестник 4.-10.03.2009

„Човекът, който въздишал” се появинеотдавна в издателство „Славена” катоедна малка, но много мислена книга, вкоято разстоянието от приказното доироничното се оказва не чак толковаголямо. Всъщност точно толкова голямо,колкото между „Човекът, койтовъздишал” и „Жабата Пиар”, измерено смерната единица за интелигентнозабавление. Заслугата принадлежи натрите орисници: авторката ЕленаВладова, художничката ТеменугаСтанчева и редакторката ЛюдмилаДимова. Преди да пристъпят къмзаниманието, трите отговорно са сезапознали с необходимата литература,включително модните Толкин и Роулинг.Също така е сигурно, че и трите сагласували в „Голямото четене” ако не за„Властелинът на пръстените” и „ХариПотър”, то за Мечо Пух, Алиса или задругите приказни герои, които секласираха в стотицата.Любимият герой тук е Мустафа,създаден като един цялостен персонажспоред всички литературни стандарти, вчастност стандарта на приказния жанр.CV-то му започва от обяснението как сеe родил и кои са били родителите,проследява след това израстването иоформянето на характера,приятелствата, пътешествията,любовта и откривателствата, апоследните две, както знаем, са най-важните в хронологията на живота.Може би дори те правят щастието.Всички етапи на развитието авторкатаразпределя в десет драматургичноизградени сюжета, десет приказки вголямата приказка за Мустафа Смелия. Вкомпозиционната подялба на общотопространство приказките са сприблизително равен брой знаци, всичкиразказват по една история, завършваща седна, а понякога и с повече поуки.Действието, зададено още в заглавиетокато въпрос, поддържа напрежението докрая на приказката, когато идваотговорът, а с него и посланието.Елена Владова очевидно е чела многоприказки и знае не само как се пишатприказки, но и как да измисли своиприказки, които да се четат на един дъх.Разбира се дъхът зависи от скоростта начетене. Която пък зависи от това дали сидете или възрастен. Но в крайна сметкатози детайл, без да забравяме принципноважното чувство за детайл, тук нямасъществено значение. Защотоудоволствието от писането се епревърнало в удоволствие от четенето.Ето как е станало това: „Написах тазикнига, защото ми се дописаха приказки,обяснява Елена. Това е страхотен жанр иможеш много добре да направиш така, ченаписаното да се чете от деца, новсъщност да е със скрит подтекст къмвъзрастните. Пък и без това някогаприказките, които всички знаем – наШарл Перо например, са били писани завъзрастни”. Сигурно затова възрастнитепродължават да обичат приказки.Приказката всъщност измервавъображението, откритостта към светаи способността да възпроизвеждашдетското у себе си, което е чисто,неподправено, добро и мъдро и коетовъпреки това забравяме. Сещам се тук заГеорги Данаилов и книгата му„Убийството на Моцарт”, както и зат.нар. “деца индиго”, които ще поправятсторените от поколения възрастни хораглобални злини. Може би.

Приказката изразява/отразява в най-висша степен свободата на мислене,която представлява и нейният основенинструментариум. За съжаление, кактообобщава Сьорен Киргегор: „Хората рядкосе ползват от свободата, с кояторазполагат. Например от свободата намисълта. За сметка на това тенастояват да имат свобода на словото.Което не е едно и също”.Като журналист и писател Елена Владоваима достатъчно наблюдения върхупрактиките за упражняване и на дватавида свобода, ето защо разчитам подобнипослания в последната й, трета поред,книга. Приказките на нейния Човек саподчертано съвременни, защото взематповод от съвременността и артикулиратразпознаваеми от съвременницитеявления, тенденции или характери, коитоинтерпретират със средствата наприказния жанр и съвременния език. Вповечето прикзки фантазното е нейнлюбим похват, който разчита не наефектни умопостроения и изненадващиобрати, а по-скоро следва игривия ход навъображението, с подчертан афинитетпрехожда от едно в друго, използваасоциативни внушения и иронизира, дорипародира, без обаче да назидава и още по-малко да флиртува с читателя.Всички тези особености вървят вградация от „Приказката за Мустафа”,през „Човекът, който въздишал”,„История за тишината или приказка заТихо”, „История с Дядо Коледа илилавото магаренце”, за да стигнатестествената си кулминация в „ЖабатаПиар”.Ако първата приказка визирасебеизграждането и тези, коитоподкрепят героя (родителите,приятелите); втората и третатаразказват за тези, които му пречат(могат да бъдат родителите или дорицялото общество), както и за начина дапреодолееш склонността си къмоплакване – много манталитетенбългарски знак. Четвъртата приказкапредлага форма на осъзнат, макар и„кадифен протест” срещу празния чувална Дядо Коледа, а петата е метафоричнапародия на гьола, в който жабата съссобствено име Пиар, преодоляваекзистенциалното си разочарование отпрофесията и тръгва да си търси другаяма. Нейната и без това я затрупвабагерът. Радикален, но все пак happy end.В крайна сметка стилистиката на„Човекът, който въздишал” се движи отизвисената приказност на класиците,защо не и на Паулу Коелю, „И отидох наплажа на своето детство”, допародийната приказност на Оскар Уайлд,без да пренебрегваме усилието да севложат/вградят в една книга два прочита– за деца и възрастни.Ако попитате Елена защо е нарекла герояси Мустафа Смелия, тя ще отговори,„защото така ми харесва”. Съвсем вунисон с извода на самия Мустафаотговор: „В света някои неща са такива,каквито са. И няма смисъл да упорстваш,за да разбереш причината за това”. МечоПух също би подкрепил подобна посока наразсъждения: „Някои имат достойнство,други нямат и това е”.Все пак, за да не я помислите за неучтива,Елена Владова ще ви обясни по-късно как йпопаднала „Песента за Мустафа” на БобАзам, името й харесало, а като проверила,се оказало, че на персийски означава „смел,могъщ”, което „много добре се вързало съссмисъла”. Така напълно ще бъдеудовлетворено любопиството ви за героя,който идва с името си, носещожизнените вибрации на неговата съдба.Ако пък сте се сблъсквали с изключенияот този постулат, те са само в живота.Но не и в приказките. Приказките винагище направят така, че героите с подобноиме да докажат смелостта си. Нещокато „името задължава”, аналогично на„noblesse oblige” на френски - езика, откойто Елена Владова преведе оригинала на

„Красавицата и звяра” за постановкатана Варненския куклен театър,номинирана за наградата „Икар” 2008.Отклонение немаловажно, защото имаотношение към обговаряната тематика.По същество. Физическата сила очевидносе е сторила на авторката промутренскии поради това дискредитиран похват,защото нейният Мустафа заслужавапрозвището си Смелия благодарение нанефизически качества. Всъщностблагодарение на едно- единственоизречение. Обвинителен акт, постановенс искреността на дете, което говоритова, което мисли, без да осъзнава ролятаси на говорител – в случая едновременнона общественото порицание и наобществения конформизъм. Двойнасмелост за Мустафа, който осъждадебелия чичко с голямо шкембе испециално положение в обществото снаивната констатация: „Ти си безчестен,щом се пререждаш!”Тук снизходителната усмивка, като еднаевентуална „възрастна” реакция, бипопречила смелостта да бъде oсмисленакато привилегия не просто на децата, ана различните. И за да не бъде пропуснатафилософската дълбочина на подобносъждение, влиза, в игрови порядък,буквалистиката: Мустафа не само серажда с две различни очи, но дори сънувасън, в който всички хора, с които серазминава, имат различни очи.Разбира се, и Теменуга Станчева непропуска да нарисува този отличителен,в нейната синьо-зелена нюансировка,много симпатичен белег. Художничкатане просто прочита и превежда на визуаленезик тази, а също и останалите приказки,а равноправно и с видимо удоволствие севключва в интелектуалното усилие,което създава смисъла на книгата.Съавторката използва ярките тонове, зада внуши усещане за лекота и безгрижие,посяга към графично сиво-бяло-черните, зада изрази настроението на примиренатасъс съдбата си опашка от хора, къдеточичкото, за който вече стана дума, еиздържан изцяло в черно, а хлябът, кактои косата на Мустафа, грее с отблясъцитена слънчево-розово-оранжевото и т. н., ит. н. Илюстрациите доразвиватнаративната логика навсякъде, къдетопосланията изискват надграждане.Рисунъкът на Теменуга Станчева,изчистен и овладян, умее с преместванена една точка или линия да промениизражението на героя, и аз си представямколко се е забавлявала тя да направисценографията на ателието – единсценограф винаги мисли сценографски! – вкоето двама художници водят онзиотколешен спор за изкуството.Стилистичното стълкновение междусфумато (?) портрета на една мадона икубистичната (?) скулптура насъблазнителка с едно око, е очевидно, нопък основно изразно средство и в дватаслучая е мидената черупка. Дали нестигаме до кича? А може би най-важна еперспективата, която извежда погледаотвътре навън, към необятността наморето и към всички възможниинтерпретации… Изкуствоведски спор,откъдето и да го погледнеш, загатнат отписателката и от художничката всинхронна ирония, а според Мустафа -абсолютно излишен, защото „когато еднонещо е красиво, то си е такова,независимо каква форма има”.Справедлива логика, според която истилистичното единодушие наконкретната книга не би било толковазавладяващо, ако Елена Владова иТеменуга Станчева не работеха на едно исъщо място. Последното директоркатана Кукления театър Вера Стойковаспокойно може да приеме катопостановъчен намек.Не знам впрочем дали Кукленият театърси е преброил приказките катоперсийската принцеса Шехерезада, но есигурно, че зададеният от неяколичествен критерий от 1001 приказки,

отдавна е надхвърлен. И в изминалитеима-няма дванайсет века човечествотоне се насища на приказки и не се уморявада облича в нови словесни дрехиизконните етични стойности. Така иЕлена Владова припомня, че „не бива дачакаш от други отговорите, а сам да гинамираш”; че „ако не тръгнеш на път,няма да узнаеш какъв е светът”; че„нещата, които даваш, продължаваш дапритежаваш” и пр. Но нейните приказкинаред с тавтологичните, в споменатиясмисъл, предлагат и доста иновативниприйоми за отстраняване на евентуаленпсихологически дискомфорт. За да нескучаеш например, е достатъчно да имашдвама приятели - един като Коконе,който непрекъснато да говори, и ощеедин, като Гароне, който да пее. Триматаправят какви ли не открития, свързани с„чушкопека”, който достигамегаприложение на „всичкопек”, или смидените черупки като тоталендизайнерски елемент в екстериора иинтериора. Вдъхновен от толкова многоизкуство наоколо, Гароне дорипромотира една нова маркетинговастратегия, възпята в сингъла „Песен замидените черупки”.Не можах само да разбера, дали „Даматаот Дуранкулашкото езеро” би могла дазамени в сърцето на Мустафа мъжкотоприятелство, но изглежда, подобнавероятност не се изключва. Е, в крайнасметка, всичко е възможно впостмодерния литературен контекст,който с лекота смесва факта сфикцията. Точно както е постъпилаЕлена Владова с Коконе и Гароне, чиитопрототипи не само съществуват реалновъв Варна, а дори вече притежават по единекземпляр от приказките, с надлежнияавтограф.Тази подробност от взаимоотношениятамежду авторката и нейните герои еспестена в книгата, докато в„Историята с Дядо Коледа и лилавотомагаренце” конкретиката околослучването на приказката е пространнозастъпена. Всъщност става дума нетолкова за приказка, колкото за разказ, вкойто назоваването на реалнотозамества художествената измислица.Отказът от приказното досъчиняване, вполза на действителността катонеизчерпаем информационен източник занай-невероятни сюжети, е релевантен вслучая и на неувяхващата човешканадежда за изправяне на нередностите.Преразказът на хубавата случка обаче,колкото и да е добър, отстъпва предвиталната образност на предишните двеприказки - за Мустафа и за Тихо (повече занего след малко).От друга страна, смяната на изказа имасвоята стилистична обосновка, защотоако тук придобиват превес преизказните

На фокус „Човекът, който въздишал”, или защо енеобходима въздишката

7Литературен вестник 4.-10.03.2009

Ричард Перес Пеня

Когато миналия месец полет 1549 на USAirways се приземи благополучно въвводите на река Хъдсън, Newsweek направионова, което новинарските медии правятвече векове наред – изпрати репортери ифотографи на мястото на събитието. Нотези кански усилия не получиха нужнотопризнание и списанието публикува самоедна малка статия, и то на уебстраницата си.Ако нещо подобно се случи след шестмесеца, Newsweek няма въобще да синаправи труда да го отрази, твърдят отредакторския отдел на списанието.Newsweek възнамерява напълно да смениидентичността си – нов дизайн, някоипромени в съдържанието и значително по-малка и по-богата читателскааудитория. Изконната му роля нарепортер на всички по-важни седмичнисъбития ще бъде забравена, твърдят отръководството на списанието.“Журналистите често говорят как нещо“си заслужава вниманието” или трябва“да се огледа от всички страни”, казваредакторът на Newsweek Джон Мийкъм.“За нас това са кухи фрази. Щепубликуваме материали само ако имамеда кажем нещо ново на аудиторията си.Не си заслужава да преследваме всякановина и да се мъчим да изкопчим повечеинформация.”Newsweek е започнал да губи пари. Затоваанализаторите на пазара и компаниятародител Washington Post са гопосъветвали да предприеме нещо“голямо”. Медията залага на пълнапромяна в имиджа и таргет групата си –читатели с доходи над средните.Досегашната политика на седмичникабеше да обслужва масовата читателскааудитория. Пазарът обаче се свива,абонаментите и обемът на рекламатанамаляват.“За съжаление вече не може да сипозволим да бъдем масово издание”, казваглавният изпълнителен директор наNewsweek Том Ашайм. “Доста времеуспешно работихме по тази схема, но тявече не е печеливша за нас.”Преди тринайсет месеца тиражът насписанието падна от 3.1 милиона на 2.6милиона. Според г-н Ашайм през юли тойще стигне 1.9 милиона, а до края нагодината ще е 1.5 милиона.Ашайм твърди, че редовните абонати намедията са около 1,2 милиона–високообразовани професионалисти съсстабилни приходи, които държат даостанат информирани.“Искаме да насочим вниманието си къмтези хора и да увеличим броя им”, споделятой. “Те са най-добрите ни клиенти – непропускат да възобновят абонамента си,от тях идват най-големите ни печалби.”През първата половина на 2008 г.,абонаментът за Newsweek беше $25 нагодина или 47 цента за един брой – с еднадесета по-малко от цената му навестникарските щандове. “Искаме даувеличим абонамента на $50 годишно”,казва г-н Ашайм, “Трябва или да накарамехората да си плащат за това, коетохаресват, или да си търсим друга работа.”Още с появата си седмичните изданиявлязоха в силна конкуренция с по-бързитемедии. Това първоначално ги принуди даотразяват не какво се случва, а как и защо,а после да се ориентират и към каквоможе да се направи по въпроса.Десетилетия наред списанията успявахада задържат голямата си читателскааудитория и да регистрират значителнипечалби. Но през последните две години

Newsweek сменя имиджа истеснява целевата си група

Н О В И М Е Д И И

глаголни форми и подробнитеповторения, те целят не само да изяснятвсички необходими обстоятелства, а и даподготвят на езиково ниво читателя запоследната история в книгата. Тя серазвива в същия обстоятелственречитативен стил, но вече дообогатенсъс солидна доза пародийност, какватобезспорно изисква разказът зажитейските възгледи на жабата Пиар. Нена котарака Мур, а на неговатасъвременна литературна сродница, накоято се налага да оцелява в условията надемократичен, предполага се, преход, свсички произтичащи от смяната наепохите последствия. Действието сепрехвърля/принизява на друго битийноравнище, крайно противоположно надосегашното. Авторката ни смъква, впреносен и буквален смисъл, отпразничното към делничното и отвисокото към ниското, за да навлезем/нагазим в баналното житейско блато. Беземоционални оценки, но с пристрастиекъм изреждането на обстоятелствениописания, е проследен урбанистичниятвъзход на обществото, изразяващ се взастрашителни/застроителни събития в„големия краен квартал на големия град”,както съвсем обективно, също иефемистично е обрисуван гьoлът. Той,въпреки неособено ласкателния сижилищен статут, се сдобива, съгласноизискванията на новото време, съссвоята жаба pr, чиито вродени дарби ипрофесионални умения оказватнеочаквано влияние както върхусобствената й житейска философия,така и върху миграционните процесимежду отделните ями. Една алегория,която е колкото забавна, толкова ипритеснителна, защото няма никаквосъмнение, че България я живее на живо.И тъй като все още не е измислен по-добър и безкръвен начин за справяне стравматичното от иронията, ЕленаВладова използва това художественосредство логично и преимуществено.Очевидно го е усъвършенствала в периодамежду книгите си за Иванка Иванова и зажабата Пиар.Що се отнася до подобаващата медийнаатмосфера около звездата Пиар,пресъздадена толкова елегантно отТеменуга Станчева, че блатото въобще неличи, което си е стратегическа цел намодната професия, настоятелно бихпрепоръчала на художничката да участвав Националния салон на карикатурата.Ако сте разгледали актуалната изложбана „Шипка” 6 в София, знаете какво имампредвид.Завършвам прочита на приказките наЕлена Владова не според хронологичнияред на изложението, а споредоригиналността. Тя е много специаленинтелектуален знак, особено в днешниявсезнаещ свят на Internet и Google, вкойто става все по-трудно да напишешнещо наистина ново, оригинално иприемливо за вкуса на интелигентните,но не маргинални публики. В тазикатегория бих подредила „История затишината, или приказка за Тихо” и„Човекът, който въздишал”.Доколкото приказката за Тихо епубликувана в електроннотоиздателство Liternet.bg и е послужила засъздаване на детското предаване „Тихо”по програма „Море” на РТВЦ Варна, тя нее непозната, но това не пречи да сиприпомним оригиналния й замисъл. Тойизгражда, асоциативно на шума,абсолютно ново, паралелно пространствона тишината, обединяващо всички децапо света, които - по волята навъзрастните и по какви ли не причини,трябва да пазят тишина. Въображениетосе забавлява, разпознавайки над сградатана Кукления театър контурите на ш-тои т-то в облак, образуван по време напредставление от възмутенитешъткания срещу скърцащите столове инемирниците, седящи върху тях. Знаетевече, че при движението на малките иголеми тишини се получава облак с високаконцентрация на тишина, от която сепоявява „човечето с големи ококорениочи, Тихо”.Сред призваните да го видят, а те съвсемне са всички, е Теменуга Станчева. Тяпресъздава същността на героя вилюстрацията, от която Тихо ни гледа с

тъжно изражение и запечатана, с лепенкина кръст, уста. Нещо, коетонедвусмислено заклеймява цензурата ивъобще всякакви посегателства върхуправото на собствено мнение исвободата на изразяване. Ето как, в словои образ, единомислено може да бъдезаложена образователната ивъзпитателна функция на една приказка.А че обществото страда от недостиг наподобни ценности, намекваиносказателно/иронично заключителнатаинформация, според която „и най-амбициозните репортери не са напредналимного в разследванията си за Тихо, знае сесамо, че той винаги се появява на места(досещате се) с висока концентрация натишина”.Както при „Тихо”, така и при „Човекът,който въздишал”, Елена Владова използвалюбимия си похват, който вгражда восновната история една друга история,която се оказва реалната първопричина зада бъде разказана приказката. Момиченцеот вестникарска статия или баба, илинякакви други странични персонажисподелят нещо с авторката, което тя,като любител на интересни истории,както признава, препредава впоследствие.Вплетен в началото или в края наосновния сюжет, този миниразказ, освенче внушава правдоподобност, дистанцирачитателя от прочетеното, насочвайки гокъм осмисляне на посланията. А те,достъпни всекиму, но според възрастта иинтелекта, разкриват различниинтерпретативни пластове. Така„Човекът, който въздишал” олицетворяванавярно търсещия, духовния човек.Защото когато си доволен от„еднообразието и изобилието от едно исъщо нещо” – доматите в страната надоматите (хиперболата да не се бърка,моля, с Дон Домат от „Приключениятана Лукчо”!), - ти не познаваш и не сестремиш към нищо друго. Ти си единщастлив потребител в консумативнотообщество и нямаш никакъв повод давъздишаш.Но, както бързо се разбира, това не епредставата за щастие на Човека, порадикоято и причина той непрекъснатовъздиша. Отблъснат дори от любимотомомиче, непотребен и неразбран, тойрешава да поеме по своя път напознанието, в търсене на смисъла.Подобно на Мустафа Смелия, когото„Човекът, който въздишал” следва - вмисленето и действията, респективно ив структурата на книгата. И такаЧовекът постепенно открива света, и„колкото повече неща виждал, толковапо-рядко въздишал”. Неговитесъотечественици веднага забелязватпромяната при завръщането му. А когатоим разказва приключенията си, теразбират, че „на света не съществуватсамо доматите и че тяхното щастие ебило измамно”.Авторката не уточнява дали оттукнататък на героя му се налага да смениимето си и обратно - дали целокупнатадоматена страна не започва да въздиша,може би като един пръв признак нажеланието за обща/обществена промяна,нито дали случилото се довежда донякакъв съществен дисбаланс всъотношението между щастието инещастието във въпросната страна.Подозирам, че тя постъпва по този начинзаради същата, спомената по-горе,свобода на мнението, според кояточитателят има право на собствените сианалогии/алюзии и прочие разсъждения.„Човекът, който чете” и „Човекът,който въздиша”. Една среща наинтелекуално равнище, която протичавъв ведра приятелска атмосфера изавършва с консенсусни положителнизаключения от рода: „Не въздишайнапразно!” и „Много малко тежкивъздишки си заслужават наистинавъздишането”. Последните вероятно са иценообразуващи, ако се върнем къмзаглавието на този текст.

ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

Елена Владова, “Човекът, койтовъздишал. Приказки”. РедакторЛюдмила Димова, художник ТеменугаСтанчева,изд. Славена, Варна, 2008.

тиражът и рекламните им обеминамаляха драстично, което ги принуди даредуцират редакторския си състав. Вмомента списание Time, най-четеното вАмерика, си остава печелившо, макар ипродажбите му също да са паднали, нодруги като Newsweek са в криза, а U.S.News & World Report се превърна в месечноиздание.Що се отнася до съдържанието, Newsweekвъзнамерява да следва избраната наскоропосока и да предлага не само анализ икоментар на събитията, но и по-остристатии от инакомислещи автори.Водещата история в един от последнитеброеве на списанието разглежда войната вАфганистан като повторение на тази въвВиетнам, а придружаващата я статияпредлага план за управление на САЩ.Освен това Newsweek ще продължи дапубликува големи имена вжурналистиката като КристофърХичънс, Фарийд Закария и Джордж Уил.От май статиите ще са разделени начетири основни секции – краткирепортажи, коментари, обзорни водещиматериали и такива за култура – катоняма непременно да засягат водещиседмични събития. Последнотонововъведение е фийчър, озаглавен“Пътеводител на блъфиращия” (“TheBluffer’s Guide”), който ще съветвачитателите как да си дават вид назнаещи по теми извън компетенциятаим.Хартията на списанието ще е по-дебела сцел привличане на повече рекламодатели ичитатели. Фотографиите също ще саповече. Ще има и повече място за рекламана луксози стоки. Освен това разходитепо печата, разпостранението имаркетинга също ще намалеят.От Newsweek се надяват да отворят нованиша на медийния пазар, но теренътможе да се окаже ‘населен’. Списаниетоще се конкурира с The Economist, NewYorker, The Atlantic и други.Надеждите му за повече реклама същоможе да са неоправдани. Макар и планътму за промяна да е обещаващ, рекламниятпазар в момента продължава да се свива и“поемането на нов курс” може да сеокаже непремерен риск.“Не е тайна, че парите за реклама не самного. Трудностите ще бъдат големи,дори и читателите да одобрятпромените”, твърди Скот Круз, директорпечат в MediaCom US. “Основнитерекламодатели в седмичните издания саавтомобилните и фармацевтичнитекомпании, както и производителите натехника и банките, които значителнонамалиха бюджета си за реклама. Тоесттези медии трябва да се насочат къмнови рекламодатели, не е ясно обаче коище са те.”Роберта Гарфънкъл, старшивицепрезидент и директор на TargetCastTCM, която също е запозната с новияимидж на Newsweek твърди, че “всеки,който в тази кризисна медийна среда еготов да признае, че досегашният мумодел на работа не е ефективен и трябвада се търси нов, заслужава да бъдеподкрепен.” “Не знам дали вървят вправилната посока. Но със сигурност е по-добра от тази, която следваха досега”,заявява тя, “Дали ще успеят? Времетоще покаже.”

Преведе от английскиЕВЕЛИНА ИВАНОВА

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 4.-10.03.2009

„Дом за разбити сърца” (НТ „Иван Вазов”) е особенотеатрално софистициран спектакъл, което ехарактерен подход както за драматургичния маниер напиесата на Бърнард Шоу, така и за режисурата наВъзкресия Вихърова. Именно в тази особеност санеговите удоволствия и предизвикателства.Стилистиката му напомня друг спектакъл нарежисьорката – „Вишневи сестри” (2003) отсъвременния британски автор Майкъл Грийн, велегантната пародийна ритуализираност на смяна напози, заявяваща театралния процес като непрекъснатаигра на самоозначаване. Като и двата текста саспецифично обвързани с Чехов – в ироничнотомеланхолизиране върху нищо-не-случването ивътрешната резигнация пред лицето на разрушаващ сесвят. Дори подзаглавието на пиесата на Шоу е„Фантазия в руски стил на английски теми”. Написанапо време на Първата световна война (публикувана запърви път през 1919 г.), тя е пропита с модернистичниидеи и нагласи (като спасяване на душата презелиминиране на погрешно устроения свят, изграден върхуматериални ценности; жената демон, коятовъзпрепятства духовното усъвършенстване на мъжа;проблематизиране на дуалистичността душа-тяло ит.н.), но ги обговаря иронично в стила на салоннакомедия на идеите. Действието се развива внаподобяващия кораб дом на бившия морски капитанШотоувър (Стоян Алексиев), в който около красиватаму дъщеря Хезаяни Хашъбей (Радена Вълканова) се събирамалко общество, вплетено в самоопиянение от любовнии житейски дилеми под тътена на преминаващ понебето Цепелин. Тезата на Шоу се състои в сатира на„аристократичните нрави”, губещи своята социална

релевантност в разтърсващо променящ се свят. Норежисурата на Възкресия Вихърова разработва като свойинтерес и тема не разказа и референциите на текста, анеговата театралност, заложена в непрекъснатотокомедийно надиграване и подмяна на идентичности.Нейната постановка може да се възприеме катопрекарваща през модерния текст на Б. Шоухипермодерните тревожни интуиции за „културна,охолна Европа” (Шоу). Дискутираните от Шоумодернистични идеи прозвучават като абсолютнооткъснати от своя контекст. Вкарани са в еднахаотична игра на търсене на значения и измисляне насмисли за съществуването, до които всеки случайнодостига спрямо собствените си нагласи, желания инастройки, но и във всеки миг може да ги изостави.Живеенето на персонажите се случва катоневротизирана игра на самоизмисляне и на разкриване нанейнатаизмамност. Тукникой не е съвсемтова, за което сепредставя – нитокрасивата чернакоса на Хезаяни сеоказва съвсемистинска; този,когото всичкисмятат за баща нагостенката Ели(Ана Пападопулу), сеоказва, че съвсем нее баща й; омайнитеразкази на мъжа наХезаяни – ХекторХъшабай (ДеянДонков), който сиизмисля и другиимена, се оказватсъвсем не истина,богатият бизнесменМанган (ВалентинГанев) се оказвавсъщност съвсем беден и т.н. Това анти-есенциалистко„фантазиране” на себе си и на света може да се разпознаекато основен ход на сценичното действие, изчистеноот всякакви конкретики, инвентивно в своитепревращения. Неговите основни стратегии преминаватпрез самопародиращо се преувеличена актьорска игра внейната динамична пластическа и интонационнапартитура, виртуализирана среда чрез употреба накамера в реално време и прожекции, абстрахирана иестетизирана иконичност, деконструирано сценичнопространство. В решението на Зарко Узунов то емаксимално изчистено и динамизирано. От зададената

от автора идея за кораб е останала неговата „идея” запалуба и стълби към вътрешно пространство,разтварящи празнина между преден и заден план. То едопълнително разграфено от стилизиращи характернияза времето на Шоу стил ар нуво метални цветя, висящикато своеобразен парапет. Пространството е въвлеченокато директен участник в конструиране надвижението на актьорите в изграждането навзаимоотношенията между персонажите. Доколкотовсеки герой съществува в нафантазирани желания за себеси, връзките помежду им са разпаднати, коетодеконструира и пространствените им отношения - терядко си говорят лице в лице. Общуването им по-скоросе случва през някакво взаимно проектиране впространството - явяващ се от камерата образ на Елиговори на прожектирания на екран образ на Хектор; илиобщуват в гръб от противоположни точки впространството; или в динамични пластичникомпозиции, подобни на танц (пластика МилаИскренова) и т.н. Във вертикалната насоченост напространството всичко изглежда някак въздушно,противостоящо на гравитацията, летливо катобутафорните пеперудки на високи метални пръчки,свободно реещо се като прожектирания образ наЦепелин. То конструира една имагинерна, естетизиранареалност, която персонажите се опитват да задържатчрез своята ритуализирана игра на самоозначаване.Преекспонирано е в ексцентричната костюмография – ведна сцена Хезаяни може да се появи в пищно кимоно, вследваща – в екзотична рокля, а Хектор – в балетнапачка, и т.н. Всеки съществува в желанието за себе, адругият се явява като негова проекция. Цялата тазипарадоксалност, самоирония и естетизъм се явяватосновно предизвикателство пред актьорскотоизпъление. Именно то се явява като най-неравнопостигнато в спектакъла.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Дом за разбити сърца

На 16 февруари в салона на театър “Българска армия”

Пловдивският драматичен театър показа

“ДОХОДНО МЯСТО” от А. Н. Островски

Постановка и сценичен вариант ИВАН УРУМОВСценография и костюми ПЕТЬО НАЧЕВ

С участието на: Стефан Бобадов, Виктория Колева, АлексейКожухаров, Стефан Попов, Ивайло Христов, Анелия Ташева, ЕленаКабасакалова, Ивана Папазова, Марин Младенов, Верислав Димитров,Мартин Властанов, Милан Ганев, Петър Митев.

На 18 февруари Драматичен театър“Ст. Киров” – Сливен

гостува в салона на Сатиричния театър„Алеко Константинов” с пиесата

„КАКВО СЕ СЛУЧИ, СЛЕД КАТО НОРАНАПУСНА МЪЖА СИ ИЛИ ОПОРИТЕНА ОБЩЕСТВОТО”

по Елфриде Йелинек

Режисьор ИДА ДАНИЕЛСценография ВИКТОР ГЕОРГИЕВ В представлението участватветераните на трупата Михаил Илийков(първият носител на наградата “Аскеер”,която през 1992 година му е връчена заизпълнението в моноспектакъла“Джендем хан”), Лидия Гяурова и ЛюбомирВасилев, младите актьори Вяра Начева,Десислава Пашова, Митко Марков,Августин Демерджиев, Иван Събчев,Геновева Крумова и гостуващиятдиректор на ямболския театър МихаилЛазаров.

Ида Даниел, завършила английска филология в СУ итеатрална режисура в НБУ, прави ярко и театрално,макар и доста неравно представление по пиесата наизвестната с дръзките си текстове австрийскаписателка. Елфриде Йелинек е авторка на 10 романа, над15 драми, на филмови сценарии, оперни и балетнилибрета, литературна критика, есеистика, преводи,музикални композиции. Носителка е на над 20литературни и театрални награди и отличия. През 2004г. е удостоена с Нобеловата награда за литература.

ТЕАТРАЛНИ НОВИНИ

8

9Литературен вестник 4.-10.03.2009

1 9 7 7 / Мери разбра. Разбра го по миризмите, с които сеприбираше вкъщи, по песничките, които си тананикаше.Константин носеше жената на лицето си. Самият фактне я изненада. Мъжете правеха забежки, водеха се отапетитите си. Беше научена още като малко момиче дане позволява на чувствата да минат за мисли. Това,което я изненада, не беше самият факт, а нейноточувство за дистанцираност и дори на облекчение в някоинощи на изтощение. Константин й изневеряваше и втова имаше смисъл. Тя далече не беше идеалната съпруга,макар че беше имала амбицията да стане такава.Притесняваше се за тортите по рождените дни,чистеше навсякъде, правеше безупречни подгъви на дрехи.Но минаха години, а тя така и не свикна да изпитважелание. Беше хладна в леглото, вършеше нещата снеохота. Крадеше и като че ли не можеше да спре. Неуспя да се сприятели с по-видните жени, да стане близкас тях, макар че безспир участваше в разни комитети.Ако Константин имаше някаква афера, ако е намерилначин да потуши мераците си, както някои мъжеправеха, все едно че посягат за друга цигара, тя нямашенищо против. Знаеше, с увереност, твърда като камък,че не е влюбен. Самодоволните, егоцентрични граници нанеговите чувства, прилепваха към него като дамскипарфюм. Беше в природата на Константин да строи , дапритежава, е, можеше да добави някоя друга жена къмживота си, но никога по собствена воля не би се отказалот някое от притежанията си. Не би пожертвалтрънливото приятелство, което той и Мери бяхаоткрили,удобствата на дома,който двамата бяхасъздали. И оставинещата така. Не йхаресваше да сепреструва, че нищоне знае. Чувствашесе глупаво и толковаподценена. Но всепак й се струваше, чецената е ниска. Неби могла да живее снякаквоспоразумение. Не бимогла да поливабръшляна и даопитва новирецепти като жена,която открито еприела изневярата насъпруга си. Номожеше да пазитайна.Пази тайната почтигодина и сигурнощеше да я пази много още, но един ден, посред вълната нанечувана жега, каквато не бяха преживявали от началотона века, тя се отби в офиса на Константин на път забакалията, за да му остави един договор, който тойбеше забравил вкъщи. Рядко ходеше в службата му.Нямаше работа там. Не беше място, което съпругитепосещават. Не беше място за отдих, там нямашесписания и удобни фотьойли, а това, че тоалетнатабеше обща в дъното на коридора и за да отидеш в нея,трябваше да вземеш ключ, нанизан на огромна месинговахалка, си беше просто немислимо. Ако Константин ипартньорът му бяха безмилостни по отношение наикономиите за къщите, които строяха, те бяха почтитолкова жестоки що се отнася до професионалните имудобства. Офисите им, на третия етаж на търговскасграда, бегло наподобяваща стил Тюдор, бяхакапсулирани в панелите на един мезонет и обзаведеникакто дойде, с бюра от имитация на дърво и столове,облицовани в нещо, наподобяващо зелена кожа. Меримразеше да влиза в офиса изобщо. Евтиниите в него ясмущаваха и в редките случаи, когато се насилваше даотиде там, известно време след това се чувствашераздразнителна и несигурна, сякаш беше видяла термитида нападат основите на къщата й.И все пак, договорът щеше да му трябва и тя отиде доработата му малко преди десет в една опърлена отгорещините утрин, облечена в бежова ленена пола и

копринена блуза с цвят на яйчена черупка. ЗавариКонстантин на бюрото му, изглеждаше толковатрескав и претоварен с работа, представляваше живоолицетворение на възбуда и заетост и тя подозря, че в

момента, в който чуеотварянето на външнатаврата, той вдигателефона, задейства итрите бутона зазадържане на обажданиятаи започва да драсканякакви безсмислици вжълтия си бележник. Тяреши, че това трябва да енякаква част отрекламата, протокол,предназначен да привличакакто кредитори, така иинвеститори, и че следкато я види, ще сеотпусне, ще затворителефона, ще се облегне встола си на колелца,който издаваше рязък,накъсан звук, всеки път,когато се преместешевърху прозрачнатапластмасова постилка,която Константиндържеше на пода задбюрото си, за да предпази

килима.Но той продължаваше да говори: ”...Казах ниска оценка,ако това е шибаната ти представа за ниска оценка,Джими, аз не знам какво да ти кажа...”. Махна с ръка,отсечен жест, който можеше да мине и за поздрав„Добре дошла” и за жест на игнориране. Посочи къмдесния ъгъл на бюрото си, където тя остави договора.Оформи с устни „Благодаря ти” и продължи да говори вслушалката.„...Искам да вземеш добра цена, това искам, искаш да тикажа какво за мен е добра цена, ще ти кажа, добра ценае...Мери се обърна, за да си тръгне, нетърпелива да се върнекъм сравнително тихата, чиста и подплатена с мекивъзглавнички повърхност на своя живот. Тя изведнъж сеоказа лице в лице със секретарката на Ник Казанзакис,как й беше името, дебелото момиче, с което се бешезапознала на коледното тържество преди две години.- О - каза Мери и се усмихна. – Здравейте. Как сте?Как й беше името? Марта, Маргарет. Не, беше нещочуждо.Момичето стоеше и се взираше в Мери с изражениетолкова празно и с такова занемяло удивление, че Мерия помисли за малоумна. Видът й донякъде допринасяшеза това, дебела и с малка глава, русолява, безцветна коса,опъната силно назад в малко русо юмруче на върха на

Плът и кръвМайкъл Кънингам

Най-вече в най-добрите му произведения на Кънингам сеудава да се възползва от наследството на минимализмачрез вниманието си към детайлите на ежедневното исклонността си към мелодраматизъм в рамките наголямата модернистична традиция. Тя, от своя страна,налага на писането осъзнаването на еднообстоятелство от етичен характер: да разказваш,означава да обследваш смисъла на живота, да разпитвашдействителността. В съчетаването на реализъм имодернизъм, също като Рот, Кънингам се оказвакласически автор: осъзнал отговорността на пишещия испособен да вижда света такъв, какъвто е, свят напротиворечия и силови взаимоотношения. Ипроизведението, в което тези характеристики санамерили най-органичен израз до момента, е “Плът икръв” (1995 г. ), обширен семеен епос, който пресъздаванай-вече различните съдби на трите деца наКонстантин, гръцки имигрант в Щатите след Вторатасветовна война.

ПИЕТРО КАТАЛДИ

превод ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

Откъс

главата й. Първият импулс на Мери беше да започне да йговори по-бавно и отчетливо, както би постъпила с дете.Сигурно каза нещо от рода на „Аз съм мисис Статос,каква хубава рокля имате”.- Здравейте – каза момичето с рязък глас и силен акцент,който в никакъв случай не звучеше простовато. Меривидя как лицето й придоби израз, изпълни се, кактоцветно стъкло се изпълва с безцветна течност. Подгрима лицето на момичето стана капризно итриумфиращо, сякаш единствено на нея й беше известнонякакво минало прегрешение на Мери, някакъв стар неингрях, който Мери смяташе за отдавна погребан.- Мисля, че сме се срещали – изрече Мери. – Аз съм МериСтасос.- Магда Болчик – каза момичето. Тя продължаваше дагледа Мери с победоносна омраза, толкова оголена, сякашизлизаше от нея на вълни, като горещина, излизаща отасфалта.- На коледното парти, струва ми се – каза Мери. – Азтъкмо си тръгвах, оставих само едни документи.- Да, на коледното парти – рече Магда.- Така беше. Ами приятно ми беше да се видим отново.Мери заобиколи момичето, отиде до вратата и сигурнощеше да си тръгне само с едно озадачено чувство,неприятно усещане за безпокойство, но тя се обърна и гивидя. Видя, че момичето бързо беше заобиколило бюротона Константин и стоеше зад него с ръка на рамото му.Видя как Константин махна ръката на момичето отсебе си, видя го как я погледна, нея, Мери, с паника впогледа, нищо че продължаваше да говори за подходящатацена на паянтовите си къщи.Това беше момичето.Мери загуби чувство за себе си; загуби всичките сивътрешни убеждения за причина и следствие. Знаеше, чеКонстантин има някаква връзка, но си беше представяласъвсем различно момиче, толкова по-превъзхождащотова, че сякаш самите закони на физиката бяханарушени... Ако това обикновено, дебело момиче можешеда спи с мъжа й – можеше да бъде нейна съперница –тогава документите по бюрото на Константин можехада закрещят, да се издигнат като птици и да полетят изстаята. Кафеварката можеше да експлодира, стенитеможеха да се пропукат. Мери издържа момента, в койтоМагда беше вперила поглед в нея с гневното задоволствона преситена мечка стръвница, а Константин я гледашеумоляващо и виновно, продължавайки да се кара потелефона.Мери направи единственото, което можеше. Каза сприятен глас „Доскоро”. Докосна обецата си. И ситръгна.

Превод МАРГАРИТА ДЕ СЕНА

„Плът и кръв”, Майкъл Кънингам,

издателство Intense, 2009

10

Тези интервюта бяха записани на улица“Сервандони” в Париж, в къщата наРолан Барт, на 23 и 24 ноември 1970.Жан Жозе Маршан, който по това

време беше директор на отдел Кино вORTF1, искаше да снима Барт за

серийния филм „Архиви на ХХ век”, покойто работехме съвместно.

Писателят и семиолог се бешеподготвил много старателно за

снимките. Именно той поиска наследващия ден да се върнем наново към

отговорите на въпросите върхунеговите първи статии. Публикуваното

тук представлява по-малко от десетпроцента от цялото интервю. За

неговото повторно преписване (отработен запис на пишеща машина) бях

възможно най-верен на словото –превъзходно овладяно – на Барт.

Д. Р.

Как стигнахте до литературнатакритика?- Във всеки случай мисля, че не съм ималчувството, че непременно вървя къмлитературната критика. В един моментсе случи така, че с посредничеството наедин общ приятел, когото много обичах,казваше се Фурние, бяхме се срещналислучайно в университетската клиника вЛейзин, той почина наскоро, аз се запознахс Морис Надо, който навремето [през1947] беше редактор на литературнатастраница на Combat2 и чиято значимоствероятно помните. Показах на Надо единкратък и много свободен текст, койтобях написал не по поръчка, а някак за мен,именно за проблема на литературния език.В действителност това бешеединственият текст в живота ми,който написах, ако мога да кажа, без да мие поръчван, защото след товаобстоятелствата се стекоха сложно ивинаги пишех текстове ако не по поръчка,то поне по молба. Надо прояви интерес ипоиска да дам две кратки статии завъпросната литературна страница в Com-bat, която наистина беше отизключително значение зажурналистическия жанр като цяло.Всъщност тези два първи текста бяхапроектът или ембрионът на това, коетопо-късно се превърна в “Нулева степен напочерка”. Разбира се, в онзи моментсъвсем не си давах сметка, че става думаза критика. Това, което ме интересувашеот онзи момент (мисля, че мога да гокажа, защото всъщност и аз, като многодруги, да речем, че през живота променяхвъзгледите си, отричах ги, не бях верен надоста от тях, но винаги в началотоупорито им бях верен), беше именнопроблемът за езика. Езикът бешеголемият труд на живота ми, откактосъм започнал да пиша, пиша за езика. Такаче, разбирате ли, казвам го, защото товаще ви накара да обърнете внимание надвусмислието на самото понятие закритика. Бях критик. Да, ако желаете, нопо онова време езиковите проблемисъвсем не бяха част от литературнатакритика. Бих казал, че впоследствие ние,някои от нас, въведохме езика вкритиката.

Вашата статия беше забележителна,спомням си, но остана впечатлението,че не преследвахте този успех, тоестбуквално не се възполвахте отинтелектуалния резонанс.- Това, което казвате, е вярно, още повече,че може да бъде забелязано във фактите,защото след тези две статии напуснахФранция, преподавах френски в Румъния иЕгипет, така че изчезнах и едва при

завръщането миНадо отновопоиска, с голямодоверие, да дам

статии за Combat приблизително насъщата тема. Може да се каже, че в онзимомент за мен започна някакъв видкариера, ако не на писател, то поне наинетелектуалец. През онези години 1947,1948, 1949 трима много различни един отдруг човека, част от литературнитесреди, силно ми повлияха, помогнаха ми,поканиха ме и дължа много на тях, тъйкато по някакъв начин им дължа моядебют, а както всички знаем, дебютът ерешаващ. Първо Морис Надо, после РеймонКьоно, който беше в “Галимар” и първипоиска да събера статиите от Combat ведно издание, което в крайна сметка сеслучи, въпреки че първата редакция на“Нулева степен на почерка” бешеотхвърлена от “Галимар” и впоследствиея занесох в издателство “Сьой”, които яприеха. И третият човек е Албер Беген отсписание “Еспри”, който работи многоотдадено с мен в началото.

Седем години минават от момента, вкойто се появявате със статиите вCombat и публикуването на “Нулевастепен на почерка”. Пишехте ли презтози период?- Не, не пишех, през този периодпреподавах и следователно загубихвсякакъв контакт с парижката среда,дори бих казал и с писането в някакъвсмисъл. Но в Египет, годината, коятопрекарах в Александрия като лектор вуниверситета, все пак започнах, илипродължих, да работя върху Мишле,когото вече бях чел и анотирал с идеятапо-късно от това да стане книга. Следтова се върнах в Париж в канцелариите наМинистерството на външните работи, вГлавна дирекция „Културни отношения”.Така че имах много малко време. Четяхмалко, не пишех, работех върху Мишле.Накрая, макар че от една страна изпаднахв доста трудно материално състояние, сканцеларска работа, която никога не еособено приятна за един интелектуалец,въпреки това съм много доволен, че взехтова решение. То ми позволи да имамприятели, които можеха да ми помогнатда пропиша отново.

Първата ви книга е дебют с безспоренуспех, но бяхте ли уверен в себе си?Давахте ли си сметка до каква степенбяхте антипод на това, коетопреобладаваше тогава, на това, коетожурналистите наричахаекзистенциализъм и метафоричнапоезия?- Ще дам един малко противоречивотговор от две части – в личен исубективен аспект не бях самоуверен,това безспорно е така, бях по-скоронеспокоен, несигурен. Много добре сиспомням, че когато бях убеден, че “Нулевастепен на почерка” ще бъде публикувана

от издателство “Сьой”, тоест, чемашината работеше необратимо, изниквами картината как една вечер вървя побулевард “Сен Мишел”, тук, в Париж,съвсем сам и при мисълта, че, да кажем,моята некомпетентност и, за да съмискрен, глупостта ми ще бъдатотпечатани, изложени пред очите навсички, изпитах огромно чувство навътрешен срам и ми се струва, че сеизчервих, като си помислих закатастрофалните последствия от товаиздание. Но в същото време – това евтората част от отговора ми, – отмомента, в който проблемът вече не еличен, действително бях много уверен всебе си, защото тогава беше времето наголямото Сартрово и марксисткосуперего. Може да се каже, че следСъпротивата двете големи основи наинтелектуалния труд бяха предимно„сартризмът”, от една страна,марксизмът, от друга, тоест като цялодве философии на това, което тогаванаричахме „обвързването”, и аз самиятбях изключително запленен от темата заобвързването. От този момент бяхубеден, че моят текст “Нулева степен напочерка” е част от една дейност наидеологична обвързаност и че имах в себеси увереността да водя някаква битка инякаква критика на буржоазнатаидеология, ако трябва да съм честен. Оттази гледна точка имах много голямасигурност, каквато, разбира се, нямах вличен план.

“Нулева степен...” беше посрещнатаединодушно. Критиката ли разкри завас близостта ви с Полан и Бланшо, илите наистина са допринесли заизграждането ви?- Ами не, пак ще дам същия, за жалост,неочакван и доста разочароващ отговор,разбирам, но това е самата истина – небях чел Полан, въобще не познавахработата на Бланшо, не знам дори далисъм знаел за съществуването му. Вдействителност единствениятсъвременен пистаел, когото познавахдобре, беше Сартр и, да кажем, Маркс от“Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”;това го има в “Нулева степен на почерка”,ако има – а със сигурност има – този видизмерение, което сега се наричаинтертекстуално, един все пак много по-добър израз от влияние.

Системата език, стил, писане ивръзката литература-история, коятоможе да бъде видяна в “Нулевастепен...”, какво мислите за това днес?- Мисля, че има някакъв вид смяна наместата, едно пълно преразглеждане напонятията. Навремето смятах стила занякакъв вид съкровено и изключителнолично слово, неизбежно, това, коетонаричах същинска биология на писателя, а

Как словото ми би могло да премине отвъд моето писанеНепубликувано интервю с Ролан Барт

пък писането, обратно, беше групов език,не класов, а езикът на касти, така кактоможеше да се говори за писане Тан модернили писане Еспри. В моментаположението напълно се е променило.Думата писане препраща към едно отвъдна значението, което всъщност е достатрудно да се определи, и сега не бих севпуснал в това, но е сигурно, че писанетопри писателите и критиците – в товачисло съм и аз, – на това, коетопонастоящем разбираме под писане,въобще не е конкретният език на някоясоциална група, а една смислова дейност,даваща изключителна свобода, коятоименно стига много по-далеч от стила.Така че имаше един вид смяна на местатаи това, което сега разбирам под писане енещо, което стига по-далеч от това,което преди разбирах под стил.[На другия ден Барт държи да изяснимисълта си и да продължи със същиявъпрос.]Сартризмът и марксизмът, коитомислеха в такава дълбочина заполитическата обвързаност,идеологическата обвързаност и, да речем,като цяло обвързаността с идеите илиуправлението, никога не се бяхазанимавали с това, което можем данаречем обвързаност с формата,отговорността към езика. Всъщност«Нулева степен на почерка”, с много слабисредства, разбира се, интелектуално, сестремеше да запълни тази празнота и дапредложи един начален размисъл върхутака наречената отговорност къмформата, отговорността към езика. Вначалото беше това в общи линии. А сеганещата промениха ли се? Парадоксално е,но бих казал, че не са се променили. Многонеща се промениха интелектуално задвадесет години, бих казал, че и аз самиятучаствах във всичките тези променимного активно и с голям интерес. Но, даречем, в течение на нормалния ход наеволюцията на идеите, дори бих казал наизневерите към идеите, които бележатедин също толкова дълъг период, аз винагипазех все така същата вярност към всетака същата идея, а именно, че имаидеологична отговорност към формата.Следователно, ако днес трябваше отновода представя “Нулева степен на почерка”,като цяло щях да запазя същатаобосновка и същия порив, същотодвижение, бих казал - същия морал, акощете. Това, което се промени, разбира се,са средствата за анализ на литературнияезик – появиха се нови понятия, единмалък колектив прояви интерес към тозипроблем, но основната идея оставасъщата.

А осъзнавахте ли навремето колконоваторско е било това, което казвате,мислехте ли, че сте в свитата на хоракато Сартр, Камю?- Не, не мислех, че съм в тяхната свита,именно защото беше очевидно, че Сартрникога не беше засягал по оригиналенначин проблемите на езика. Ето защо симислех, че като поставя акцент върхуедна идея като тази за писането иливърху стари понятия като това за стилнапример, или за литературен език,всъщност ще се получи нещо ново. Отгледна точка на идеите бях убеден, чесъздавам труд, който логично ще попаднев един така наречен идеологичен иликонтраидеологичен спор.

А какво бихте казали сега занаправените от “Нулева степен напочерка” пропуски – например Арто,Батай, Понж?- Ами добре, пак ще дам същия отговор –пропуснах ги просто защото не ги бях чел.И сега бихте могли да ми кажете – бибило добра тактика: „Щом не сте ги чели,значи подсъзнателно от ваша страна ебила наложена някаква цензура”. На товабих отговорил: „Много е възможно, но не

Литературен вестник 4.-10.03.2009

11

Филмът отговаря ли на представатави за екранизация на романа“Четецът”?Не съм си изграждал предварителнапредстава. Образите са в главата ми ифилмът не може да ги възпроизведе. Ноако авторът очаква филмът да създаделичните му образи и представи, изобщо неби трябвало да продава правата върхутекста си. Той може само да се надява, четалантливият режисьор ще намериадекватни нови въплъщения наисторията и посланието на книгата.

Успял ли е в това Стивън Долдри?Двамата със сценариста Дейвид Хеъруспяват да останат верни на историята ипосланието на книгата. Не са направилифилм за Холокоста, както биха могли да сеизкушат, със средствата наретроспекцията. Вместо това тепредставят как второто, т.е. следвоеннотопоколение живее с наследството за вина навоенното поколение.

A образите?Атмосферата на петдесетте години наминалия век, съжителството нанесигурност и увереност у младияМихаел Берг, от една страна, и на страх,апатия и неразбиране у Хана Шмиц,наситената емоционалност ибезсловесност на тяхната любов,скритата и очевидната драматичност напроцеса – всичко това е успешно внушеноот ярките образи, които Стивън Долдрисъздава. A актьорският екип езабележителен.

Коя актриса искахте да видите вролята на Хана Шмиц?Винаги съм се надявал, че Кейт Уинслетще изиграе Хана. Впечатлен съм отекспресивната мощ и рефлективносттана Дейвид Крос, и високо оценявам игратана Ралф Файнс, Бруно Ганц и Лена Олин.

Участвахте ли в процеса на снимките?Със Стивън Долдри и Дейвид Хеърразговаряхме много и непрекъснато. Теприеха някои от предложенията ми, нодруги отхвърлиха – нима това не еестествено? През цялото време имахмедобра комуникация и полезен диалог.

Може ли да кажете, че с филмоватаадаптация романът ви е постигнал най-високия връх?Или други моменти,ситуации и реакции са по-важни за вас?Филмът е очевидно и убедителнопостижение за романа, който още предигодини беше начело в списъка набестселърите на “New York Times”.Доволен съм, че книгата се радва на широкинтерес; това е история както за млади,така и за възрастни, за мъже и за жени, заинтелектуалци и за по-обикновени хора,за хора от различни сфери на живота, отразлични държави, това е книга, за тези,които много четат, и за онези, които нечетат. Като успех отбелязвам иписмата, които получавам, сред коитоима и такива, където подателите пишат,че не си падат много по четенето, нонякой им препоръчал “Четецът”, те язачели и не могли да я оставят. Майка ми,която е родена в Швейцария и е демократдо мозъка на костите си, ме е научила, чеако искаш да кажеш нещо в еднодемократично общество, трябва да гокажеш така, че всички да го разберат.Сега вече знам, че това не се отнася заизкуството. Но съм доволен, че съмсъздал една демократична творба.

Напоследък има бум на американскифилми, с акцент върхунационалсоциализма или Холокоста,като “Операция Валкирия” (“Valkyrie”),“Момчето в раираната пижама” (“TheBoy in the Striped Pyjamas”) и “Чудеса вСв. Анна” (“Miracle at St. Anna”). Какво е

мястото и ролята на “Четецът” втози контекст?Бързам още веднъж да подчертая, че“Четецът” не е книга занационалсоциализма, нито за Холокоста.Това е роман за връзката междуследвоенното поколение и предходното,за полученото в наследство чувство завина и за вината по принцип.Американската писателка Джойс Хакетдава извънредно умен отговор на въпросазащо напоследък американските филмитолкова настървено се занимават сТретия Райх и Холокоста: тя твърди, ченравствено двойствените години на Бушса породили необходимост от моралнипроблеми, които имат категориченотговор, копнеж по ясни и силни образи надоброто и злото. Поставен в тазисветлина, “Четецът”, който разглеждаморални проблеми, напрежения иконфликти, не се вписва в тази вълна отхоливудски филми.

Мислите ли, че филмът успешнобалансира между задачата да забавляваи внушението за обърканост, което битрябвало да стигне до аудиторията ?Все повече хора ми казват, че филмът ги езавладял и дълбоко докоснал, и чедействително предлага много храна замисълта – мисля, че това е добродоказателство за успешния баланс.

Не се ли притеснявахте, ченеразбирането на образа на “добратанацистка” би попречило завъзприемането на филма?Неразбирането, което съществува въввръзка с книгата, го има и по отношениена филма – това се очакваше.

“Четецът” е много немска книга. Нимаедин холивудски екип може напълно давникне в съдържанието и посланието ида направи добра филмова адаптацияt?Стивън Долдри и Дейвид Хеър саангличани, екипът е многонационален –американци, англичани и германци, аснимките бяха направени в Германия. Да,книгата е немска, но не е само немска.Любов, срам, лъжи, вина, вменяване,справедливост – не са ли товауниверсални теми.

Има ли конкретна причина дапродадете филмовите права наамериканска филмова компания? Не стели мислил за немска филмова компания снемски режисьор и сценарист?Филмовите права бяха продадени предиповече от десет години, а тогаванемското кино не беше на нивото, накоето е днес. Исках филмът да имамеждународно разпространение исветовна публика.

Как протичаха снимките? Всъщност виесе появявате за кратко в една сцена, нали?Появявам се за секунди – и едва серазпознах. Прекарах само ден наснимачната площадка – преживях дългочакане, много търпение, заснемане на еднаи съща сцена отново и отново, лекимодификации и добра атмосфера,изпълнена с динамика и творчество отвсички участници, от режисьора дошофьора. Забавно беше.

ЧетецътРазговор на Петра Лоренц с Бернхард Шлинк

Коя е любимата ви сцена?Поне засега нямам любима сцена.Вероятно ще я открия, след като гледамфилма повторно.

Мислите ли, че някой ден бихте написалфилмов сценарий?Вече съм писал сценарии за телевизионенфилм, посветен на 13 август. Норежисьора, с когото работихме, бешезаменен от друг, който искаше сам данапише сценария. В момента работявърху сценария за филмовата адаптацияна “Завръщането” (“Homecoming”), спродуцент Нико Хофман и режисьор ЯнШюте.

В началото Антъни Мингела, койтозапочна да снима филма, е искал данапише и сценария. Възникнаха липромени в концепцията на филма, следкато Стивън Долдри и Дейвид Хеърпоеха режисурата и сценария?До смъртта си Антъни Мингела бешеедин от продуцентите на “Четецът”,той имаше много концептуални идеи,които обсъждаше със Стивън Долдри иДейвид Хеър.

Как бихте описал конфликта, койточитателите и зрителите щепреживеят при срещата и осмислянетона образа на Хана?Надявам се това да е конфликтът, койтоМихаел Берг преживява, конфликтътмежду следвоенното и военнотопоколение: нежността и ужасът, даизпитваш едновременно притегляне иотблъсване, състрадание и осъждане.

Ситуацията на днешното поколение по-различна ли е от тази на предходното?Третото поколение едва ли продължава даноси вината на военното поколение, ачетвъртото вече със сигурност няма да яизпитва. Това усещане за вина изисквалично познаване на хората, участвали въввоенните престъпления, било то катоизвършители, подстрекатели, помощнициили странични наблюдатели, както иежедневното съпреживяване нанапрежението между нежността иужаса, между състраданието изаклеймяването, и съпътстващата гипразнота на приемлив краен резултат.

Дали придобитите от филмоватаадаптация опит и умения ще повлияятна писането ви?Подозирам, че всичко ново, коетонаучавам и преживявам, ми оказвавлияние.

Какви са бъдещите ви проекти –свързани с книги и филми?В момента подготвям сборник разкази иработя върху сценария на “Завръщането”.Замислям също така и нов роман – още ерано да се каже дали ще се реализирапроектът в действителност.

Интервюто епредоставено наЛВ от издателство„Intense”.

аз трябва да говоря за моето подсъзнание,не аз трябва да интерпретирампразнотите си, ако щете”. Придържам секъм фактите – това са автори, които небях чел, затова не присъстват в “Нулевастепен...”.

Какво представлява за вас, Ролан Барт,потомството?- О! За мен не е абсолютно нищо, затованяма нещо, за което да се извинявам натова потомство, но това е понятие,което, спрямо моята тематиканаистина е буквално немислимо. Не знамни най-малко какво за мен би могло даолицетвори потомството. Да речем, чена практика не мога да си представя вкакво ще се превърнат книгите илисъчиненията ми, когато си отида, или по-късно. Така че това е един неподходящвъпрос, както биха се изразилилингвистите. Тоест такъв, който за менне е уместен.

Тогава какво представлява за вас товаинтервю?- Това интервю не беше, не е и няма дабъде, ако в него не стане дума за още единпроблем. Този проблем е следният - ще гоформулирам под формата на въпрос, и тона един почти позорен въпрос: Каксловото ми би могло да премине отвъдмоето писане? Искам да кажа: Как бихмогъл да разбера, че това, което казах съссловото, преминава отвъд това, коетонаписах? Самото определение написането е в себе си то да бъденепременно някакъв вид излишък, някакъввид край. Едно писане се изоставя самокогато е стигнало докрай. Следователновръщането към писането с цел някаквафинансова изгода, тази цел, предадена съсслова, е не само теоретичнонесъответствие, но също и, векзистенциален аспект, един видрегресия.Разбира се, тук се позовавам на еднозанапред класическо противопоставяне,поне за някои от нас, поставено отДерида, между словото и писането.Словото не е писането, няма същияекзистенциален, семиологичен, а също иисторически статус. И ето защо, поне вмоя живот, разграничавам нещата споредсилата, по изключително краен и дорихирургичен начин, между дейност написането и дейност на словото. Иразбира се, ако писането за мен е дейност,свързана с желанието и удоволствието,не е по същия начин със словото.Задължен съм да боравя с него отуважение към социалния живот ипрофесионални университетскизадължения, но това не е пространствоот знаци, в което се чувствам многодобре. То не трябва да се отрича, понежеако го отречем, това би било поведение,което в действителност би преминаложеланото от нас, така че би направилоот нас някакъв напълно таен, безмълвенперсонаж, който именно отказва да играетази социална игра. Аз лично винаги играятази социална игра, когато не сечувствам добре. Към което може да седобави, че именно това неразположение насловото трябва напълно да се впише виграта на писането в най-общ смисъл. Иче направеното интервю мобилизирастари проблеми като тези задостоверността, искреността,точността, разговори за истината,лъжата и е необходимо да присъства вследата, която един писател може даостави след себе си.

Преведе от френскиЕМИЛИЯ ЙОРДАНОВА

1 Публична радиотелевизионнаинституция2 Френски вестник от Втората световнавойна с леви, но не комунистически идеи,който съществува до 1974. Журналисти внего са били Сартр, Андре Малро, МорисНадо и др. Литературен вестник 4.-10.03.2009

12

Бепе Севернини в България!

Книгите и децата.Неизбежната омраза“Да заложим на младите”. Тази година главниятиздателски щаб се занимава с оскъдните навици надецата, свързани с четенето. С помощта на моя синАнтонио /1992/, принуден да се предложи катодоброволец, приготвих един декалог: Десет начина данакарате вашето дете да намрази книгите.

1.Подарявайте му ги за рождените дни. –Подрастващият очаква ново гърне за мотора си, а вие муподарявате сборник “Големите класици наприключението”. От този момент, щом чуе да сеспоменават Стивънсън или Салгари, ще потърси с очиинсинератор.

2. Препоръчайте му книга, която ви е отегчавала. –Твърде много родители / чичовци и лели, баби и дядовци,семейни приятели / смятат, че четенето трябва да бъдестрадание. Много учители изглежда не разбират, ченякои творби не са подходящи за подрастващия.Унесените разкази на Басани, томовете на ЕлзаМоранте: отлични, за да изгасят младежкия плам.

3. Препоръчайте книга, която ви е забавлявала – Хуморътостарява, както всичко човешко. Ако някой избухне всмях, докато чете Платон, значи е пушил нещо особено.Като малък обичах П.Г. Удхаус. Но приключенията наедно прасе в замъка Бландингс може би са изживеливремето си. По телевизията всеки ден преминават по-забавни прасета.

4. Никакви дебели книги! – И кой го казва? „Хари Потър”можеше да бъде дълъг като документацията по делотоМилс и децата пак щяха да го четат.

5. Изрядна къща! Никакви книги и вестници наоколо –Литературните открития често са плод наслучайността. Това важи и за един седемнайсетгодишен. Книга на масата е по-примамваща, отколкотокнига в библиотеката. Без serendipity – да намериш това,което не си търсил – не се стига надалеч.

6. Изгорете комиксите. – Онези, образованите, днес гинарачат “илюстровани романи”: същата работа.Севернини Младши счита Вълка Алберто за философ.Помнете, че не всички книги са подходящи за децата. Инито една не е свещена. Лошите книги се изхвърлят сфутуристичен устрем, а стимулиращите се изпълват сбележки. С молив, ако е възможно; ако не - с химикалка /флумастер, яркочервен / . Не обръщайте внимание нафетишистите.

7. Доверете се на класиците. – И ще свършите зле.Класическа е книга, която казва винаги нови неща навсяко поколение: случаят на “Малкия Принц” и на“Пинокио”. Първата обаче е по-ню ейдж; а втората бешепресъздадена с лоши метафори и добри намерения отБенини.

8. Не оставяйте моменти за почивка – Бързите средстваи забързани животи поставиха четенето в криза.Създайте моменти и места за почивка. Тоалетнатанапример. Оставете там книги за чоплене. Детето можеда ги прочете незабелязано и никой няма да го похвали /като така развали всичко / .

9. Игнорирайте интересите им –Ако синът ви обича баскет,подарете му мемоарите наМоуриньо / има ги? Мислех, че

това е само убеждение/

10. Не страдайте от скрупули – Изнудването есредство, което подрастващите използват иследователно разбират. Искаш да излезеш в събота? 50страници. Нова блуза? 100 страници. Култура и гардеробсе създават и така.

Наръчник на несъвършенияпътешественик

Господа, заминавамеРезервации, предпазни мерки, предупреждения

Винаги съм усещал някакво влечение към брошурите,рекламните листовки, програмите и каталозите.Материалите за туристическа реклама ме омагьосват.Понякога – признавам – влизам в някоя туристическаагенция и казвам “ Дайте ми един килограм от тези”.Когато човекът зад бюрото попита: “ Къде искате даотидете?”, отговарям : “ У дома, да се позабавлявам.”И как да не се забавляваш по време на подобно потапянев свят от цветове, където слънцето е винаги високо внебето, храната примамваща и морето прозрачно?“Каталоговият туризъм” освен това е безплатен иподходящ за всеки сезон. Важно е човек да има търпениеи евентуално и чувство за хумор – нужно, например, за данаучи специалния “интернационален туристическиречник”. Владеенето му ще помогне да се избегнатизненади. Някои определения са шедьоври на understate-ment; други съдържат гениални пропуски; а има и бисерина дипломацията.

Някои примери:

Пътуване със запазен полет.Ще бъдете натоварени на чартър.

Колективно превозване от летището.Никакво такси, всички на автобуса.

Ултра-модерен хотел.Смразяващ хотел, целият от стъкло и цимент.

На спокойно място, близо до моретоМорето е закрито от сграда

Удобно разположен в близост до летищетоСамолетите излитат над главата ви.

Предвидена е кратка обиколка на града.Не си и мечтайте да слезете от автобуса.

Весело улично оживлениеВнимание за крадци

Лесно изкачване1 час ходене по стръмнина

Скок от прочутите скалиНяма плаж

Включено е традиционно ястиеПлатено е , така че не се оплаквайте

Могат да се закупят местни продуктиЩе бъдете затворени в занаятчийски магазин

Последният ден е на разположениеОправяйте се!

Книгите и децата.Неизбежната ненавист„Да заложим на младите”. Генералният щаб наиздателите тази година се вълнува от (оскъдните)навици за четене на младите хора. С помощта на сина миАнтонио (1992 г.), който бе принуден доброволно дапредложи услугите си, изготвих един декалог: „Десетначина да накарате детето си да намрази книгите”.1. Подарете му книги за рождения ден. Детето очакванов ауспух за мотора си, докато Вие му подаряватесборника „Големите класици на приключенскитеромани”. От този момент, щом чуе имената Стивънсънили Салгари, ще започне да търси с очи къде е машинатаза изгаряне на отпадъци.2. Препоръчайте му книга, от която сами сте сеотегчили. Много родители (лели, чичовци, семейниприятели) смятат, че четенето трябва да се превърне вмъчение. Много преподаватели сякаш не разбират, ченякои произведения не са подходящи за деца.Умозрителните разкази на Басани или томовете на ЕлзаМоранте са отлично средство, за да накарамемладежкия плам да помръкне.3. Препоръчайте книга, която ви е забавлявала.Хуморът състарява, както и всичко, което е човешко.Ако някой избухне да се смее, четейки Плавт, товаозначава, че е пушил странни неща. Като дете обичах П.Г. Удхаус. Но може би времето на приключенията на еднопрасе в замъка Бландингс вече е отминало. Потелевизията всеки ден дават по-забавни свине.4. Не на дебелите томове! Кой го казва? „Хари Потър”можеше да е дълга колкото том от процеса Милс и всепак децата щяха да я прочетат.5. Чист дом! Никакви книги и вестници.Литературните открития често са плод наслучайността. Това важи и за момчетата нашестнайсет години. Една книга върху кухненската масае по-заинтригуваща от една книга в библиотеката. Безда притежаваш дарба за специални открития, няма дастигнеш далеч, ако намериш онова, което не търсиш.6. Изгорете комиксите! Днес по-образованите гинаричат „ илюстровани романи”: все същото. СеверниниДж. смята Вълка Алберто за философ и има право.Припомнете си, че не всички книги са подходящи за децаи никоя книга не е свещена. Лошите книги се изхвърлят сфутуристичен гняв, а стимулиращите са изпълнени сбележки. С молив, ако е възможно, ако ли не - с химикалка(с четка или с червило). Не обръщайте внимание нафетишистите.7. Доверявайте се на класиците. И ще свършите зле.Една класическа книга винаги казва нови неща на всякопоколение: такъв е случаят с „Малкият принц” и с„Пинокио”. Първата, обаче, принадлежи повече надвижението „Ню ейдж”; втората бе съставена отлошите метафори и от добрите намерения на Бенини.8. Не си давайте почивка. Вечното бързане инатовареното ежедневие предизвикаха криза в четенето.Създайте си мигове и места за почивка. В тоалетната,например. Оставете там лесно смилаеми книги. Дететоможе и да ги прочете, невидяно от никого - и никой нямада го похвали (разваляйки всичко).9. Пренебрегвайте неговите интереси. Ако синът виобича баскетбол, подарете му спомените на ЖозеМоуриньо (има ли ги? Мислех, че има само сигурни неща).10. Не се церемонете. Изнудването е средство, коетоюношите използват, т.е. разбират. Искаш ли да излезеш всъбота? Петдесет страници. Искаш ли нов суичър? Стостраници. Дори по този начин се правят култура игардероб.

Литературен вестник 4.-10.03.2009

Превод ЮЛИЯ СПАСОВА Превод МАЯ ЙОНКОВА

на стр. 14

Сни

мки

те

са о

т с

айт

ана

Беп

е С

евер

нини

ww

w.b

eppe

seve

rgni

ni.c

om

На 11 март ще звучи италианска реч в Аулата на СУ„Св. Климент Охридски”. От 17 часа там започва

среща с италианския писател Бепе Севернини, койтопристига на посещение у нас по покана на

Италианския културен институт. Освен писател,той е лектор по италиански език в САЩ и автор на

статии по актуални обществени проблеми впрестижни периодични издания. Организираните от

италианските общности по цял свят срещи с негопротичат при голям интерес и в непринудена

младежка атмосфера.

По повод гостуването му специалност „Италианскафилология” на СУ обяви конкурс за превод на откъс от

негово произведение. В конкурса участват тримастуденти италианисти и „Литературен вестник”

публикува днес техните преводни версии на един и същтекст. С цел максимална обективност тук ще

разчитаме на експертното мнение на читателите ни,които каним да изберат с гласуване победителя, на

когото ще бъде възложен преводът на цяла книга отБепе Севернини, финансиран от италианска страна.

Победителят ще бъде обявен в присъствието на самияписател. Приканваме ви да изпращате гласовете си на

електронен адрес konkurs_prevod@yahoo.it, катоединственото ограничение за гласовете е да не бъдат

подавани от един и същи адрес повече от веднъж.Списъкът с адреси, гласували за всеки от вариантите,ще бъде изнесен на таблото на катедра «Италианска

филология» на 11 март. Гласовете ви очакваме до 10март включително. Отсега предвиждаме, че изборътви ще е затруднен както от липсата на оригиналния

текст, така и от еднакво високото ниво на тритекандидатури. От вас зависи изпод чие перо ще излезе

на български език книгата на Бепе Севернини«Главата на италианците» - остроумен, метафоричен

и задълбочен разказ за чаровните специфики на единнарод, към който изпитваме традиционна симпатия.

13

Наръчник на несъвършенияпътешественик

Господа, тръгваме!Резервации, предпазни мерки, уведомления.

Винаги съм имал известна слабост към брошури,диплянки, програми и каталози. Очароват мематериалите за туристически промоции. Признавам, чеот време на време влизам в туристическо бюро и казвам:„Дайте ми един килограм”. Когато лицето зад щандапопита „Къде искате да отидете?”, отговарям: „ Удома, да се позабавлявам”.

И как да не се забавлява човек по време на потапянето втози пъстър свят, в който слънцето винаги е високо внебето, храната е примамваща, а морето е прозрачно?„Туризмът по каталог” преди всичко е безплатен иподходящ за всеки сезон. Важното е да имаш търпениеспоред случая и чувство за хумор, което е необходимо,например, за да изучиш специалния „международентуристически речник”. Владеенето му ще ти помогне даизбегнеш изненади. Някои определения са шедьоври наunderstatement; други съдържат гениални пропуски, атрети са истински бижута на дипломацията. Етонякои примери:

Пътуване с резервиран полетЩе бъдете качени на чартърен полет.

Групово превозване от летищетоНикакви таксита, всички в автобуса.

Старинен хотел, пълен с очарованиеСтар и срутващ се хотел

Изключително модерен хотелВледеняващ хотел от стъкло и бетон

На спокойно място, недалеч от моретоМорето е скрито от жилищен блок

Удобно разположен в близост до летищетоСамолетите ще кацат на главата ви

Предвидена е кратка обиколка на градаНе се надявайте да слезете от автобуса

Веселата суматоха по улицитеВнимавайте за джебчии

Леко възвишениеЕдночасово изкачване пеш

Скок във водата от прочутите скалиНяма плаж

Включено е типично ястиеВлиза в цената, за това не се оплаквайте

Ще може да купите местни продуктиЩе бъдете затворени в магазин за сувенири

Последният ден е свободенОправяйте се сами

„Скарпе” дием ( б.пр.: от лат. Carpe diem, коетоозначава „живей за деня”, докато Scarpe означаваобувки)

Багаж, дрехи, обувкиОбувките са важно допълнение към пътуването. Вижтеонази госпожа, която се клати на високи токове средруините на гръцкия храм, ругаейки като шофьор накамион. Дори Еврипид от небето на поетите ще следи синтерес съдбата ъ.

Отношението между обувките и пътуването все пак етвърде всеобхватно и сложно, за да бъде изчерпано вняколко страници. Ще се задоволим с класификацията настила на Карл фон Линей, която може да се окажеполезна.

Да започнем с Еквилибристите (нестабилните пътници),вида, към който принадлежи достолепната дама, коятоизненадахме преди малко сред руините на храма.Оръжието, с което се прави харакири, е токът, койтоусложнява всяко изкачване, слизане, стълба или пътека.Често се случва Еквилибристът в самоунищожението сида се впусне в дълги походи, достойни за Мао Дзе Дун(класически пример е прекосяването на Манхатън).Еквилибристите, както и танцьорките на ориенталски

Книгите и децата.Предотвратимата омраза„Да заложим на младите”. Ръководството наиздателската индустрия тази година се занимава съсслабите навици за четене на младежта. С помощта насина ми Антонио (1992), който беше принуден даучаства като доброволец, направих един декалог: „Десетначина да накарате сина си да намрази книгите”.

1. Подарявайте му ги за рождения ден. Младежът очакванов ауспух за мотора, а вие му подарявате колекцията„Великите класици на приключенския роман”. От тозимомент, щом чуе името на Стивънсън или Салгари, щетърси с очи инсинератор.

2. Препоръчайте книга, която ви е отегчила. Многородители (лели и чичовци, баби и дядовци, семейниприятели) смятат, че четенето трябва да е свързано съсстрадание. Много учители сякаш не разбират, че някоипроизведения наистина не са подходящи за един младеж.Задълбочените разкази на Басани, томовете на ЕлзаМоранте: идеални са, за да се попари младежкиятентусиазъм.

3. Препоръчайте книга, която ви се е сторила забавна.Както всяко нещо, хуморът остарява. Ако някойизбухне в смях, четейки Плавт, значи се е понапушил снещо странно. Обичах П. Г. Удхаус като малък. Ноприключенията на едно прасе в замъка Бландингсвероятно са си изживели времето. По телевизията всекиден се появяват и далеч по-забавни прасета.

4. Никакви дебели книги! И кой казва, че трябва да етака? „Хари Потър” можеше да бъде дебела колкотоедна папка от делото Милс, но децата пак щяха да япрочетат.

5. Чист дом! Никакви книги и вестници. Литературнитеоткрития често са плод на случайността. Това важи иза едно момче на шестнадесет години. Книга на масата вкухнята е по-апетитна от една книга в библиотеката.Без serendipity – щастливата случайност да намеришнещо, което не търсиш – не се стига далеч.

6. Изгорете комиксите! По-интелигентните комиксисега ги наричат „илюстрирани романи” – същата работа.Севернини младши смята Вълка Алберто за философ –има право. Помнете, че не всички книги са подходящи замладежи. И никоя от тях не е свята. Лошите книги сезахвърлят с футуристка ярост, а интересните сенапълват с бележки. С молив, ако е възможно; ако не, схимикал (писалка, червило). Не слушайте фетишистите.

7. Доверете се на класиците и ще се провалите. Класика екнига, която казва винаги нови неща на всяко поколение:такива са „Малкият принц” и „Пинокио”. Първата обачее по-ню ейдж; втората е представена с лоши метафори ис добрите намерения на Бенини.

8. Не правете паузи. Именно бързите средства закомуникация и натовареното ежедневие предизвикахакризата на четенето. Създавайте моменти и места запауза. Тоалетната, например. Оставяйте там книги,които могат да се четат малко по малко. Младежът щеможе да ги прочете незабелязано и никой няма да гопохвали (проваляйки всичко).

9. Игнорирайте интересите му. Ако синът ви обичабаскетбола, подарете му мемоарите на Моуриньо (имали ги? Аз мислех, че разполага само с убеждения).

10. Създайте си скрупули. Изнудването е средство,което юношите използват и следователно разбират.Искаш да излезеш в събота? Петдесет страници. Новаблуза? Сто страници. Културата и гардеробът сепридобиват и по този начин.

Наръчник на несъвършенияпътешественикДами и господа, потеглямерезервации, предпазни мерки,предчувствия

Винаги съм изпитвал някакво привличане към брошури,реклами, програми и каталози. Туристическите рекламниматериали ме очароват. От време на време, признавам си,влизам в някоя туристическа агенция и казвам: „Дайтеми едно кило”. Когато човекът зад бюрото попита„Къде искате да отидете?”, отговарям: „Вкъщи, да сепозабавлявам малко”.И наистина, как да не се забавляваш, докато се потапяшв един пъстър свят, където слънцето е винаги високо внебето, храната е апетитна, а морето кристално? Освентова „туризмът по каталог” е безплатен и подходящ завсеки сезон.Важното е да имаш търпение, а от време на време ичувство за хумор – то е необходимо, например, за дапроумееш специфичния „международен туристическижаргон”. Ако го владееш, това ще ти помогне даизбегнеш изненадите. Някои обяснения са шедьоври натехниката за омаловажаване на нещата; други иматгениални пропуски; а някои пък са примери задипломатичност. Няколко примера:

Полет с резервацияЩе бъдете качени на чартър.

Групов превоз от летищетоНикакви таксита, всички с автобуса.

Очарователен хотел в старинен стилСтар и порутен хотел.

Модерен хотелСмразяващ хотел, целият от стъкло и цимент.

На тихо място, недалеч от моретоМорето не се вижда от една жилищна сграда.

Разположен удобно в околностите на летищетоСамолетите ще излитат над главата ви.

Предвидена е кратка обиколка на градаНе си и мечтайте да слезете от автобуса.

Жизнерадостната суматоха по улицитеПазете се от джебчиите.

Лесно изкачванеЕдночасов поход по баира.

Гмуркане в прочутия заливНяма плажна ивица.

Включено е традиционно ястиеПлатено е, затова не се оплаквайте.

Ще можете да закупите местни стокиЩе бъдете затворени в някоя занаятчийскаработилница.

Последният ден е на разположениеОправяйте се.

Обувки за мигабагаж, дрехи, обувкиОбувките са съществена съставка за пътуването.Вижте дамата, която се олюлява на токовете средруините на един гръцки храм, ругаейки като каруцар.Дори Еврипид от небесното царство на поетите бипроследил с интерес съдбата й.Все пак, връзката между обувки и пътешествия е твърдезначима и комплексна, за да бъде изчерпана в няколкостраници. Затова ще се ограничим с една класификация встила на Линей, убедени, че можеда се окаже полезна.Да започнем от Еквилибристите(Viator Instabilis), вида, към

Превод РАДОСТИНА ИЛИЕВА

на стр. 14на стр. 15

Литературен вестник 4.-10.03.2009

14

Всекидневни обувкиОбувките са съществен елемент от пътуването.Наблюдавайте госпожата, която се олюлява на токовемежду руините на гръцки храм, проклинайки катошофьор на камион. Дори Еврипид от царството напоетите вероятно следи с интерес съдбата й.Връзката между обувки и пътувания все пак е твърдеобширна и сложна, за да бъде изчерпана в няколкостраници. Затова ще се ограничим с класификация встила на Линей, убедени, че може да бъде полезно.Започваме с Еквилибристите /Viator Instabilis/ , вид, къмкойто принадлежи знатната дама, изненадана преди мигсред руините на храма. Оръжието, с което извършватхаракири, е токът, който прави трудно всяко изкачване,спускане, стълба или пътечка. Често се случваЕквилибристът, поради някаква форма на огорчение, дасе захване с дълги походи, достойни за Мао Дзе-Дун /класика са прекосяванията на Манхатън/.Еквилибристите, както танцьорките на ориенталскитанци, са предимно женска категория; но има мъже,които поради височина или суета правят същата грешка.Унисекс обаче е съседната категория, тази наКънкьорите /Viator Lubricos/, които умело избиратобувки, които да се пързалят по земята. Например:маратонки за мокра трева, гьонени подметки за лед,еспадрили за планински пътечки. Кънкьорите саинтересни, защото за разлика от другите категорииотричат очевидното. Докато ходите в планината, можеда се случи да срещнете девойка Кънкьорка, която вика “Тези обувки са сууууупеееер! докато стремително сепързаля надолу под равнодушния поглед на приятеля си.Да преминем към следващата група: Бързата крачка /Cursor Pedibus Celeribus/. Техен закрилник е Ахил; техенпървообраз са Съединените щати, където децата сераждат с кецове. Бързата крачка смятат за подходящиза пътуване единствено спортните обувки. Старитемодели от плат придават на този, който ги носи,алтернативен вид; новите модели, цветни и агресивни, судебелени подметки и с фосфоресцентни протуберанси,превръщат инженера от Ровиго в главатар на банда отЛос Анджелис. Неудобството при тези обувки еобонятелно: след посещение на Прага / включителноизкачване до двореца /, кецовете се превръщат вхимическо оръжие. Събуването им в присъствие нанепознати е жестокост, която рядко бива наказвана:спътниците всъщност се задушават и не са в състояниеда протестират. Също и Планинарите /PeregrinatorMontanus/, разглеждани не като въоръжена сила, но катовъоръжени с тежки обувки – са жертви на собственитеси убеждения: и всъщност смятат, че само подметкаот типа танк гарантира необходимата защита срещуклопките на пътуването. При тях това е форма нанесигурност: има такива, които носят със себе сипостелката Линус, а други – трикилограмова обувка.Разликата е, че постелката Линус се сгъва лесно, а пъктуристическите обувки сами запълват целия куфар. Съссъщия проблем се сблъскват и Безупречните /ComesElegans/ , които претендират, че имат подходящиобувки за всеки случай. За един уикенд носят черниобувки, кафяви обувки, велурени обувки, маратонки,обувки за дъжд, чехли и естествено пантофи / срещуриска от студени подове /. И да завършим съсСамаряните / Ambulator Mendicus/, известни също катоФанатици на Сандала. През 60-те години тези обувкибяха запазена марка на хипитата; днес ги носятприродозащитници и маниаци на здравословнотохранене, медицински сестри и сервитьорки,интелектуалци и дами от отбраното общество. Някоимодели обувки струват само няколко хиляди лири; други,снабдени с немски имена, които звучат като име наВагнерова опера, са много по-скъпи. Това все пак евторостепенно. Важното за истинския Самарянин е даги носи в погрешния момент. При буря илимиропомазване например са много подходящи.

Привкус на съжалениересторанти, хотели, пансиони

Ако сезоните имаха паспорт, есента щеше да еанглийска; зимата руска; пролетта американска. Нолятото без съмнение е италианско. Лятото еемоционално, относително, крайно. В горещинатасоциалните условности се размиват; правилата сесмесват; моралните норми отпадат. Ако презсептември всеки италианец предадеше доклад /естествено анонимен/ за собствените си летниприключения, ще излезе творба, която е нещо средно

между книгата „Сърце”, „Декамерон” и БуреноснияДжани.Най-добрите страници биха били там, къдетолетовникът си спомня разчувстван малките хитрости,които са му позволили да получи специално отношение,мястото отпред, стая с изглед, отстъпка,специалитета на заведението. Всичко, което подкрепянашето убеждение, че сме специални, ни въодушевява. Зада подхранваме тази илюзия, сме склонни да платиммного висока цена.Темата изобилства от анекдоти. Да вземем хотелите.За много италианци самото название “хотел” носи съссебе си аромат на разпуснатост. Идеята, че не трябва дамие, подрежда, чисти и плаща сметките за битовинужди, провокира “синдрома на махараджата”,патология все още слабо изследвана. Симптомите:гостът не гаси лампите, преди да излезе от стаята; спис две възглавници / въпреки че цял живот е използвал самоедна /; хвърля се сладострастно върху кувертюра сдистанционно в ръка и обувки на краката. И накрая,удара dиbauche: след душа гостът използва всичкипешкири, като след това ги изоставя на пода на банята сизтънчен декадентски жест, знаейки, че една милостиваръка ще се погрижи да бъдат сменени.Любопитни са също и отношенията ни с хотелскияперсонал. Някога бяха съучастнически с нюанс навзаимопомощ: запазена марка на италианския туристбеше намигването. “В хотелите, пишеше Гуидо Пиовене,ни харесва да се затваряме в малък кръг от приятели,камериерки и портиери, с които ни свързва някакъв типтайна спогодба, която ни дава илюзията, че сме важни”.Днес този малък кръг се е разширил. Портиерът никомандва с голяма скорост, като си дава вид, че е нанаше разположение. Камериерката от етажа ниразпознава. Касиерите гледат списъка с нашите екстри исе разчувстват. Камериери, пикола, управители –обожават ни. Както и в миналото, искаме единственода бъдем смятани за изключителни и често оставамеудовлетворени.Понякога някой се възползва от нашето великодушие.Това по принцип не ни смущава. Нито един народ не сеоставя да бъде измамен с такава класа, както го правятиталианците. Не че сме наивни, напротив. Ние смегоспода, които виждат в попадането в тези малкиизмами доказателство за аристократизъм. За даразберем особената връзка, която имаме с хотелите,които посещаваме – подобни на театри и кучешкикъщички, на колежи и спални – е достатъчно да изчакамемига на заминаването. В края на ваканцията немскотосемейство напуска хотела с благодаря и едно кимване / илека провeрчица на сметката/. Италианскотосемейство след едномесечен престой си отива, катооставя след себе си фермани от обещания, порой отсбогувания, адрес и по някоя сълза. Камериерите сесбогуват с децата, децата не искат да се откъснат откамериерите. Всички са щедри на съвети как да сенатовари автомобилът; всеки препоръчва маршрут завръщане.Керваните на туарегите заминават с по-малкоприготовления и церемонии. Но какво да се прави.Лятото – както казахме в началото – е емоционално,относително, крайно. С една дума: италианско.

Одисей и Индиана ДжоунсЗавръщания, разкази и снимки

“Голяма част от тези, които пътуват, пътуват, за да сезавърнат у дома”, твърдеше Монтен. Струва ми серазумно. Като изключим тези, които се укриват отправосъдието – които също са важна част отнационалния туризъм – пътешественикът обикновеноима намерение да се завърне в началната точка. Не всичкизавръщания са еднакви. Има завръщане ала ХристофорКолумб, завръщане ала Марко Поло, това ала ИндианаДжоунс и другото в омировски стил, известно катозавръщането на Одисей. Завръщането ала Колумб е най-изтънченото между всички. С очи пътешественикътиска потвърждение, че е бил далеч, но малцина разбиратмълчаливото му послание. Проблемът е: има твърдемного завръщащи се. В края на ваканцията се срещатзаедно американски къмперисти, африканскиизследователи, сардински летовници. Всеки иска даразкаже нещо за себе си; някои прибързано замислят даорганизират вечер с диапозитиви. Христофор Колумб /оригиналният/ е имал това преимущество предсъвременните си съперници: като не е можел дафотографира и филмира, е донесъл от Америка ръчниизделия, екзотични растения и пуйки. Ето: донесете отвашето пътуване пуйка и няма да останетенезабелязани.

танци, са предимно жени; но има и мъже, които зарадиръста си и от суета допускат същата грешка. „Унисекс”обаче, е граничната категория на Кънкьорите(хлъзгащите се пътешественици), умело подбрали обувки,които се пързалят. Например: маратонки, които сехлъзгат по мократа трева, подметки от гьон, които сехлъзгат по леда, еспадрили за планински пътеки.Кънкьорите са интересни, тъй като за разлика отостаналите категории отричат очевидното. Вървейки впланината, може да срещнете момиче-кънкьорка, коетода крещи „Тези обувки са много удобни”, докато сепързаля стремглаво пред безучастния поглед на приятеляси.

Да преминем към следващата категория: Бързоходците(бегачи с бързи крака) Техният патрон е Ахил; техниятпример за подражание са САЩ, където децата се раждатс маратонки. Когато пътуват, бързоходците признаватсамо спортните обувки. Старите модели платнениобувки придават на онзи, който ги носи, различен вид;новите цветни и агресивни модели с дебели подметки ифлуоресциращи изпъкналости превръщат инженера отРовиго в гангстерски бос от Лос Анджелис.Неудобството на тези обувки е осезателно: следпосещение на Прага (включващо изкачването на Замъка),маратонките се превръщат в химическо оръжие. Да гисвалиш в присъствието на други хора е жестокост,която рядко бива наказана: всъщност спътницитеонемяват и не са в състояние да протестират. ИПланинарите (планинските скитници), които трябва дасе разбират не като въоръжена сила, а като жертва натуристическите обувки, са жертва на собствените сиубеждения; те смятат, че подметките тип „танк”гарантират нужната защита от коварството напътешествието. Тяхното е форма на несигурност : имахора, които носят одеяло на Линус, и такива, коитоносят трикилограмови туристически обувки, ноодеялото на Линус се сгъва лесно, докато самотуристическите обувки изпълват целия куфар. Същияпроблем имат и Безупречните (елегантните), коитопретендират, че имат обувки за всички случаи. Презуикенда носят черни обувки, кафяви обувки, велурениобувки, маратонки, обувки за дъжд, налъми иестествено, пантофи ( които ги предпазват отстудените подови настилки). Нека да приключим съссамаряните (скитащите просяци) известни още катофанатизирани привърженици на сандалите. Презшейсетте години този вид обувки бяха запазена марка нахипитата; днес ги носят природозащитниците ипривържениците на здравословния начин на живот,медицинските сестри и камериерките,интелектуалците и дамите от висшето общество.Някои модели обувки струват само няколко хилядилири, а други, носещи немски наименования,наподобяващи заглавие на Вагнерова опера, са много по-скъпи. Но това не е толкова важно. Важното за всекисамарянин е да ги носи в неподходящо време. Бурята илиосвещаването са много подходящи за случая.

Вкусът на съжалениетоРесторанти, хотели, пансиони

Ако сезоните имаха паспорт, есента щеше да еанглийска, зимата - руска, пролетта - американска. Нолятото несъмнено е италианско. Лятото еемоционално, относително и преувеличено. Вгорещините социалните условности се размиват;правилата се объркват; моралните норми сепренебрегват. Ако през септемврииталианецът направиравносметка (анонимна,разбира се) за своите летниавантюри, би се получило произведение между книгите„Сърце”, „Декамерон” и „Джамбураска”.

Най-хубавите страници ще са онези, в коитолетовникът с вълнение си спомня малките хитрини,които са му позволили да получи специално обслужване,предно място, стая с изглед, отстъпка, специалитетана заведението. Всичко, което затвърждава нашетоубеждение, че сме специални, ни ентусиазира. За даподхранваме тази илюзия,сме готови да платим твърдевисока цена. Анекдотите по този повод са много. Давземем хотелите. За много италианци самата дума„хотел” напомня за прекомерна толерантност къмгоста. Идеята, че няма да миеш, да разтребваш, дачистиш и да плащаш сметки,предизвиква „синдрома намахараджата”, патология, която все още не едостатъчно проучена. Симптоми: гостът на хотела негаси осветлението, когато излиза от стаята; спи с двевъзглавници (независимо от това, че цял живот еизползвал само една), хвърля се страстно върхупокривалото на леглото, с дистанционно в ръка и собувки. И накрая, като връх на всичко: след като си вземедуш, гостът използва всички кърпи, като ги оставя напода в банята с разпуснати и невъзпитани жестове,знаейки, че една милостива ръка ще се погрижи да гисмени.Литературен вестник 4.-10.03.2009

Превод ЮЛИЯ СПАСОВА

от стр. 12

от стр. 12

Превод МАЯ ЙОНКОВА

15

който принадлежи дамата, уловена малко по-рано средруините на храма. Оръжието, с което извършватхаракири, е токът на обувката, който превръща втрудност всяко изкачване, спускане, стълби или пътека.Често се случва Еквилибристът, като форма насаможертва, да тръгва на дълги походи, достойни за МаоДзедун (класически пример: прекосяването наМанхатън). Еквилибристите, също като танцьорките наориенталски танци, са предимно женска категория; ноима мъже, които заради ръста и суетността сидопускат същата грешка. Затова пък универсална еследната близка категория – тази на Фигуристите(Viator Lubricus), които умело избират обувки, които сехлъзгат. Например: обувки за тенис по мократа трева,подметки от гьон по леда, еспадрили по алпийскитепътеки. Фигуристите са интересни, защото за разликаот другите категории отричат очевидното.Разхождайки се в планината, може да ви се случи дасрещнете някое момиче Фигуристка, която крещи „Тезиобувки са много удобнииииииии!”, докато се пързаляустремно надолу пред равнодушния поглед на приятеляси.Да преминем на следващата група: Бързоходците (CursorPedibus Celeribus). Техният патрон е Ахил, а за модел имслужат Съединените щати, където децата се раждат смаратонки. Бързоходците, когато пътуват, не бихаизползвали други обувки освен спортни. Старите моделиот плат придават на тези, които ги носят, различен вид;новите модели, цветни и дръзки, с дебели подметки ифосфоресциращи издатини, превръщат един инженер отРовиго в гангстерски бос от Лос Анжелис.Недостатъкът на тези обувки е свързан с обонянието:след една обиколка в Прага (като е включено и изкачванедо Замъка), маратонките се превръщат в химическооръжие. Събуването им в присъствието на други хора ежестокост, която рядко бива наказана: хората наоколонаистина се задушават, но не могат нищо да кажат.Дори и Алпийците (Peregrinator Montanus), считани не завъоръжени сили, а за подчинени на тежките обувки, сажертви на собствените си убеждения: те наистинавярват, че само една подметка, подобна на танк, можеда осигури необходимата защита от рисковете напътуването. Това е някакъв вид несигурност: някоиносят със себе си ленена завивка, а други –трикилограмови кубинки. Разликата е в това, челенената завивка се сгъва лесно, докато само кубинкитезаемат целия куфар. Със същия проблем се сблъскват иБезупречните (Comes Elegans), които претендират, чеимат подходящи обувки за всякакви случаи. За единуикенд си носят черни обувки, кафяви обувки, велурениобувки, маратонки, непромокаеми обувки, сабо и разбирасе пантофи (срещу опасността от студени подове). Щеприключим със Самаряните (Ambulator Mendicus),познати също като Привърженици на Сандалите. Презшестдесетте години на двадесети век тези обувки бяхаотличителният знак на хипитата. Днес ги носятеколози и здравни работници, медицински сестри исервитьори, интелектуалци и дами от висшетообщество. Някои модели старинни обувки струват самоняколко хиляди лири; други, сдобили се с немски имена,които приличат на имена на произведения на Вагнер, самного по-скъпи. Това обаче е от второстепеннозначение. Важното за истинския Самарянин е да ги обуев най-неподходящия момент. Буря или ритуал замиропомазване, например, са чудесни поводи за това.

Вкусът на разкаяниеторесторанти, хотели, пансиони

Ако сезоните имаха паспорт, есента щеше да еангличанка, зимата – рускиня, пролетта – американка.Но лятото без съмнение е с италиански произход.Лятото е чувствено, относително, пресилено. Вгорещината социалните условности се стопяват,правилата се разбъркват, моралните норми се смекчават.Ако през септември всеки италианец предаваше отчет(анонимен, разбира се) за своите летни приключения,щеше да се получи нещо средно между произведенията„Сърце”, „Декамерон” и „Джамбураска”.Най-хубавите страници щяха да бъдат онези, на коитопочиващият развълнувано си припомня малкитехитрини, които са му помогнали да получи специалноотношение, място отпред, стая с гледка, отстъпка,специалитета на деня. Всичко онова, което поддържанашата увереност, че сме специални, ни въодушевява. Зада подхраним тази илюзия, сме склонни да платим многовисока цена. Голямо е разнообразието от анекдоти втази връзка. Да вземем например хотелите. За многоиталианци самото име „хотел” навява усещане за

прекалено голяма свобода. Мисълта за това, че не трябвада се пере, да се подрежда, да се чисти и да се плащатсметките, поражда „синдрома на махараджата”, еднавсе още не добре проучена болест. Симптоми: гостът негаси лампите на излизане от стаята, спи с двевъзглавници (макар през целия си живот да е ползвал самоедна), хвърля се със страст върху покривката на леглотос дистанционното в ръка и с обувките на краката. Инакрая, ефектът от разюзданото поведение: след душгостът използва всички кърпи, а след това ги захвърля напода в банята с ленив и отпаднал жест, като знае, ченечии милостиви ръце ще се погрижат да ги сменят.Отношенията ни с хотелския персонал също саинтересни. Навремето бяха съучастнически и някаксолидарни: знакът на италианския турист бешенамигването. В хотелите, пише Гуидо Пиовене, „нихаресва да се затваряме в един тесен кръг от приятели,камериери и портиери, с които ни свързва нещо катотайно споразумение, което ни създава илюзията, че смеважни”.Днес този тесен кръг се е разширил. Портиерът никомандва строго, преструвайки се, че е на нашеразположение. Камериерката на етажа ни разпознава.Касиерите гледат списъка с допълнителната никонсумация и се трогват. Камериери, пикола иуправители ни обожават. Както в миналото, желаемсамо да бъдем считани за специални гости и честобиваме удовлетворени.От време на време някои се възползват отвеликодушието ни. Това общо взето не ни притеснява.Никой друг народ по света не може да достигне класата,с която италианците се оставят да бъдат мамени. Несме наивни, точно обратното. Ние сме господа, които втова да бъдат жертви на дребни измами виждатизпитание за своето благородство. За да се разберестранната връзка, която ни свързва с хотелите, коитопосещаваме – подобни на театри или на кучешкиколибки, на колежи или на будоари – е достатъчно да сеизчака моментът на заминаването. След приключванетона ваканцията едно германско семейство напускахотела с едно „благодаря”, с кимване с глава (и краткапроверка на сметката). Едно италианско семейство следедномесечен престой оставя след себе си куп обещания,порой от сбогувания, координати за връзка и някоя идруга сълза. Камериерите се сбогуват с децата; децатане искат да се отделят от камериерите. Всички сипятсъвети за това как да се натовари колата; всеки предлагамаршрут за връщането. Керваните на племето туарегитръгват на път с по-малко приготовления и церемонии.Но какво да се прави. Лятото е – това го казахме още вначалото – чувствено, относително, пресилено. С еднадума – италианско.

Одисей и Индиана Джоунсзавръщания, разкази и снимки

„Повечето хора, които пътуват, пътуват, за да севърнат обратно”, твърди Монтен. Струва ми серазумно. Като оставим настрана укриващите се отзакона, които също са важна част от националниятуризъм, пътешественикът обикновено възнамерява дасе върне в изходна позиция. Тези завръщания не саеднакви. Съществува завръщане в стил ХристофорКолумб, в стил Марко Поло, в стил Индиана Джоунс,както и завръщане в стила на Омир, познато катозавръщането на Одисей. От всички завръщането в стилКолумб е най-изтънчено. С очи пътешественикът искапотвърждение, че е бил далеч, но изглежда, че малко хораразбират мълчаливото му послание. Проблемът: твърдемного завърнали се. В една група приятели в края наваканцията се срещат едновременно хора, които са билина къмпинг в Америка, които са били изследователи вАфрика и които са летували в Сардиния. Всеки иска даразкаже нещо за себе си, някои по-безразсъдни планиратда организират вечер с диапозитиви. Христофор Колумб(истинският) е имал следното преимущество предсъвременните си последователи: тъй като не е ималвъзможността да снима с фотоапарат или камера, едонесъл от Америка предмети ръчна изработка,екзотични растения и пуйки. Ето: донесете от своетопътуване по една пуйка и няма да останетенезабелязани.

Нашите отношения с обслужващия персонал са същолюбопитни. Някога те бяха съучастнически и лекозаговорнически: марката на италианския турист бенамигането. В хотелите, пише Гуидо Пиовене,„обичамеда се затворим в тесен кръг от приятели, камериери ипортиери, с които ни свързва нещо като тайноспоразумение, което ни създава илюзията, че сме важни”.Днес този „тесен кръг” се е разширил. Портиерът никомандва с палка, като се преструва, че е на нашеразположение. Камериерката на етажа ни разпознава.Касиерите гледат списъка с нашите екстри и севълнуват. Камериери, носачи и управители ни обожават.Както в миналото искаме само да бъдем смятани заизвънредни случаи и често сме удовлетворени.

От време на време някой се възползва от нашетовеликодушие. Но това в общи линии не ни смущава.Никой народ в света не може да се сбърка с класата наиталианците. Ние преди всичко сме неподправени. Ниесме хора, които,ставайки жертва на малки измами,виждат в тях доказателство за своето благородство. Зада разберем странното отношение, което ни свързва схотелите, които посещаваме, които са едновременнонещо средно между театри, кучешки постели, колежи испални, достатъчно е изчакаме момента на тръгването.В края на почивката семейството германци напускахотела с „благодаря”, с кимване на глава (и с дискретнапроверка на сметката). Италианското семейство следедномесечно пребиваване, си тръгва,оставяйки зад себеси купища обещания, порой от думи за сбогуване, адрес инякоя и друга сълза. Камериерките се сбогуват с децата.Децата не искат да се откъснат от камериерките.Всички дават съвети как да се натовари багажът вавтомобила, всеки подсказва маршрут за обратния път.

Керваните на туарегите тръгват на път с по-малкоприготовления и церемонии. Но какво да се прави.Лятото, както казахме в началото, е емоционално,относително и преувеличено. С една дума : италианско.

Одисей и Индиана ДжоунсЗавръщане, разкази и снимки

„По-голямата част от пътешествениците пътуват, зада се завърнат”, казва Монтен. Мисля че има право. Сизключение на укриващите се от правосъдието, коитозаемат значителен дял от националния туризъм,пътешественикът обикновено има намерение да сезавърне в базата. Но не са всички тези завръщанияеднаквиСъществува завръщане ала Христофор Колумб,ала Марко Поло, ала Индиана Джоунс и завръщане в стилОмир, известно като завръщането на Одисей.Завръщането ала Колумб е най-деликатноПътешественикът търси с очи потвърждение, че е билдалеч от дома, но като че ли малко са тези, коиторазбират неговото мълчаливо послание. Проблемът самногото завръщащи се. В една група от приятели в краяна почивката се събират заедно американскикараванаджии, африкански изследователи, виладжии отСардиния. Всеки иска да разкаже нещо за себе си. По-безразсъдните обмислят да организират вечер сдиапозитиви. Христофор Колумб (истинският) е ималследното предимство пред съвременнитепътешественици: без да може да прави снимки и филми,той донесъл от Америка изделия, екзотични растения ипуйки. Ето: донесете от пътуването си пуйка и няма даостанете незабелязани.

Литературен вестник 4.-10.03.2009

Превод РАДОСТИНА ИЛИЕВА

от стр. 13

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Фернандо Мейрелес, бразилският режисьор и архитект,който разкри на света другото лице на Бразилия – на

мизерията, престъпността и отчаянието, отвъдКарнавала в Рио, футбола и приказните плажове, във филма

„City of God” (Cidade de Deus), говори за проектите си, заONG Cinema Nosso, филмова школа за младежи без

възможности за обучение, за последния си филм“Заслепение”/“Blindness”/„Ensaio sobre a cegueira” (2008),

заснет по едноименния роман на Жузе Сарамагу „Есе върхуслепотата”, все още непознат на българския читател.

Интервюто за JUNGLEDRUMS показва социалната роля наМейрелес в работата му като режисьор и разкрива

същността на нискобюджетните продукции в Бразилиякато начин за спасение от мизерията и престъпността.

Бихте ли споделили повече за процеса на създаване наONG?За да съберем екипа на „City of God”, създадохме работнигрупи от 200 момчета и момичета от бедни квартали.Оттам излязоха главните и второстепенните актьори,процес, който продължи 6 месеца. Заснех филма за още 6месеца и след като в продължение на една година виждахвсеки ден децата, не можех просто да кажа: „Получи се,довиждане!”. Решихме да продължим да се събирамевсички, защото групата остана сплотена. Правехме срещина всеки 15 дни, водех хора от филмовите среди –фотографи, режисьори, актьори – за да разговарят, за да сеопитват да поддържат групата, за да видят какво бимогло да се получи от това. Първоначалната идея беше зафилмова школа, каквато продължава да бъде, но мисля, ченай-смислената работа на ONG е самочувствието, коетодава на децата. Най-напред хлапето иска да разгледакамерата, да се научи да си служи с нея, да действа.Оттук то открива, че може да мисли, че може да имасвое мнение и да го изрази. Защото тези деца, от беднитеквартали, не мислят, че имат права, мислят, че долу притях е асфалтът, а ние идваме отгоре, от хълма. След 7месеца в ONG те вече имат мнение за всичко, разбират, чеса граждани, прекрасно е как се променя съзнанието им. Идо днес ONG нямат човек с нужното образование,социален работник, нищо – те самите се координиратпомежду си, получават покровителство. Разбира се, чепомагам, но те вършат всичко, организират курсовете,канят професори, избират учениците.

А как стои въпросът с филмовия пазар за тези деца,които учат в момента? Не е ли един затворен,ограничен пазар?Мисля, че пазарът не е толкова важен, колкото идеята,която получават, че могат да участват, че имат мрежа,откъдето могат да бъдат чути. Имам чувството, че най-важното, което се случва днес в бразилското кино, иединствено Касб Диегес го разбра, е множеството групи,които правят филми в общности. Смятам, че на всекиофициален кинорежисьор се падат 15 центрове за филмовоизкуство в общности. Всяко предградие има една или две,в такъв случай в Бразилия би трябвало да има около 900-1000 групи, които правят филми. Само че никой не говижда по медиите, по телевизията, но между тяхсъществува мрежа, която е впечатляваща, съществуватфилмови фестивали на общностите. На фестивала в Рио,например, са записани 12 бразилски филма. На тезифестивали се явяват 450 филма. Разбира се, че се учат ивсичко е без средства. Но мисля, че скоро ще започнат даизлизат брилянтни режисьори и едно нововъведение вбразилското кино може да дойде оттук.

А О2 партнира ли си с тези филми на общностите?О2 има проект винаги да сключва договори със стажантиот тези организации, коитообучават хора и нашият най-добър пример е едно момче,което влезна в продуцентската къща преди около 8години. Хлапето не знаеше дори как да се качи на автобус,навлезе в областта на постпродукцията и днес, 8 годинипо-късно, е оператор, работи с frame-scratch, една достасложна машина за постпродукция. Има чудесен живот, битрябвало да печели около 14-15 000 реала месечно, издържамайка си, има къща, кола, има абсолютно стабилен живот.Но не защото О2 са били щедри, а защото момчето имашеталант и се изучи. Той не говори английски език и затованощем сядаше пред машините, молеше да остане там, зада се опита да разучи упътването, да го разбере, днес тойе човекът, който разбира най-добре апаратурата впродуцентската къща.

В Лондон сте за една специална прожекция на„Слепота”, за да съберете средства за ABC Trust?Какви са отношенията ви с компанията?Когато приключих снимките на „City of God”, с Катя

Лунд създадохме Cinema Nosso и се опитвахме да намеримседалище. По онова време правех промоция на филма,дойдох в Лондон и в крайна сметка се запознах с Химена.Тя ми разказа за АВС, за работата си и ме покани заръководител. Оттогава, в известен смисъл, правимследното: възползвам се от всеки удобен случай да идвамв Лондон и да организирам събития, на които те могат дасъбират пари, и да рекламирам ABC Trust, а в замяна тепомагат много на Cinema Nosso.

По какъв начин?Тази година дариха 33 000 паунда на ONG. Бях купил надецата една малка сграда на 5 етажа в Рио, в Лапа, а напартера имаше едно място, което беше гараж. Темечтаеха да направят там кино, където да прожектиратфилмите на общностите и с тези пари успяха да купятмалко техника, оборудване за камерите и направихакиното. Сега имат онази малка стаичка, оборудвана съсстол, озвучаване и прожектор. За тях това се превърна внещо като културен център.

Каква е социалната роля на Фернандо Мейрелес?Мисля, че заради това, което правя, имам възможносттада се намесвам в някои области, успявам да помагам наместа и хора, докъдето ми позволяват границите.Опитвам се винаги да правя това. Освен, че сключватдоговори с тези деца, О2 подпомагат и други организации.Всъщност не аз, всички според своята роля могат давземат участие и мисля, че в Бразилия е важно, че хоратасе чувстват граждани, държавата е наша, не направителството, не е задължение едниствено направителството да подобри нивото на образование,нивото на култура. Аз мисля за родината и се чувствамотговорен за нея.

Как бихте оценили световното влияние на „City of God”?Извън Бразилия, мисля, че тук (Англия - бел.авт.) филмътпридоби размери, пропорционални на страната. „City ofGod” е вторият най-гледан чуждоезичен филм висторията на Англия, единствено „Тигър и Дракон”привлича повече зрители, задминаваме дори „Животът епрекрасен”, който беше на второ място. Когато идвамтук, чувствам, че филмът наистина се е получил. Сега, засъжаление, това не е образът на страната, който бихискал да продавам пред света. Но вината не е на образа,който продадох, а на страната. Това, което филмътпоказва, не е преувеличено, съвсем истински е запечаталореалността, отразява я точно. Всъщност заснех филма, зада го покажа на бразилците и без да искам, в крайнасметка, той се изплъзна към света и ме изненада.

Много от сценариите на филмите ви са взети от книги.Каква е връзката ви с литературата?Чета много, в такъв случай, наистина, фактът, чепоследните ми три филма са адаптации на три книги не еникаква случайност. В момента, в който човек чете,започва да вижда образи и някои от тези картини, някоиот тези истории искам да снимам, както „Заслепение” и„Вечният Градинар”, които заснех тук, в Англия. Но товане означава, че няма да снимам филм по оригиналенсценарий след известно време.

А блогът, който направихте по време на заснеманетона Blindness, ваша обичайна практика ли е? Винаги липишете, когато снимате?Не, за първи път направих това с „Вечният Градинар”.Имам приятел, който има сайт за кино, Cinema em Cena,и ме покани да пиша за него. Започнах да снимам „ВечниятГрадинар”, идвах в хотела от време на време, пишех понещо и го пращах. И ми хареса идеята да описвампреживяното през деня, през седмицата, коетоиндиректно е размишление върху филма, нали? Когатозапочнах снимките на „Заслепение”, мислех да направясъщото, но не в сайта, защото е твърде достъпно, искахда направя нещо лично. Тогава направих един малък блог, замен самия, не съм го разпространявал никъде, казахединствено на приятелите от продуцентската къща, неказах дори на екипа, който снимаше филма. И тайнозапочнах да пиша там, като винаги мислех за моитеприятели, които щяха да го прочетат. Само че този пътнаписаното растеше, растеше и когато видях, че сепревежда на английски, френски, се уплаших и спрях.Завчера бях в Португалия и един португалски издателпрочел блога, харесал го и накрая издал книга, казва се„Diário do Blindness”/«Дневникът на «Заслепение». Доридавах автографи един следобед и беше интересно.Почувствах се малко като предател.

В блога говорите много за реакциите на актьорскиясъстав, подложен на скрийн тест. Това често използванметод ли е във вашите филми?Да, правя го във всички филми. Мисля, че по-голямата част

от проектите, които са добре финансирани, гоизползват, това е полезно средство. Човек работи сам ине знае какво точно прави, губи ясна представа занещата. И тогава тези тестове са чудесна възможностда провериш дали идеята, която мислиш, че е там,наистина е там, защото можеш и да задаваш въпроси. Ноако едно студио реши да направи някакъв тест, за даопита да направи филма по-популярен, да го моделираспоред резултата от теста, това вече не е хубаво. Нокато средство да се опитат хората да разберат каквоправите, мисля, че това е много хубаво. Един писател,преди да завърши една книга, също така я дава наприятелите си; винаги съществува онзи момент, когаторазкривате малко, за да разберете как изглежда то надургите, иначе хората са толкова затворени.

А защо заснехте „Есе върху слепотата”/Blindness наанглийски език?Бях поканен от един канадски продуцент, който бешеоткупил правата на книгата, а Жузе Сарамагу гопомолил филмът да се заснеме на английски. Така че вечебеше част от уговорката. Във всеки случай, това е единскъп филм, има много статисти. Заснет на португалски,филмът не би могъл да финансира толкова големи сцени.Не бихте могли да финансирате един португалоезиченфилм, който струва 5-6 млн.долара, но ако го заснеметена английски, разполагате с един много по-голямсветовен пазар и бихте получили възвръщаемост.

Какви са разликите за вас при снимането на филм надва езика?Разбира се, че бих желал да работя на португалски, многопо-лесно е да снимам на родния си език. Всъщност стававъпрос по-скоро за възможности при филм като„Вечният Градинар”, който, ако не беше заснет наанглийски, нямаше да може да бъде направен въобще,защото нямаше да получи финансиране. Има и другопредимство при снимането на английски, мога да работяс такъв прекрасен екип като този, не че нямам добърекип в Бразилия, но е чудесен опит да работя с ДжулианМур, с Марк Ръфало.

А какви са бъдещите ви проекти?Bom, Som e Fúria е минисериал за телевизията, а Globo/Глобусът приключихме преди два дни. Аз съм главниятрежисьор, но с мен има още четирима режисьори. Състоисе от 12 епизода, минисериал от 12 глави, който излизапрез февруари в Бразилия, след което мисля, че излиза намеждународния пазар. Това е драматична комедия за еднатеатрална трупа, която поставя Шекспир – Хамлет,Ромео и Жулиета, след това Макбет и е много интересно,защото това, което се случва на сцената като трагедия,показват се части от пиесите, може да се види задкулисите и в известна степен се случва същото в сходниситуации, но като комедия. Приключихме снимки, аактьорите са невероятни – Андреа Белтрао, РодригоСанторо, Фелипе Камарго, Педро Пауло Ранжел, ПаулоБети, Мария Флор, Даниел де Оливейра...

А в киното?Колкото до киното Жорже Фуртадо пише единсценарий за мен, бих искал да е комедия, искам да е нещопо-просто и по принцип щях да започна снимкисептември месец 2009, но сега имам идея след товапътуване, което осъществявам от известно време, да неправя нищо през 2009 г., да си взема цяла година ваканция,да пътувам, просто така, и да оставя снимките нанякой филм за 2010. Ако продължавам единствено даработя, животът ще изгуби от очарованието си.

МОРЕНА МАДУРЕЙРАJUNGLEDRUMS

Преведе от португалскиИВА ЙОРДАНОВА

В Бразилия е важно, че хората се чувстват гражданиРазговор с Фернандо Мейрелес

“Заслепение”/“Blindness”