Тържество на Словото. Златният Век на Българската...

Тържество на Словото. Златният Век на

Българската Книжнина

Клементина Иванова, Светлина Николова

Летописи, жития, богословие, риторика, поезия

Кл. Иванова, Св. Николова, съст., ред. и н. ком. (Агата-А, София, 1995)

Българската литература от края на IX до средата на Х в.

Текстовете в тази книга са част от наследството от най-ранния и същевременно — най-

продуктивния период на българската средновековна литература. Наричаме го Златен век не само

по аналогия с митологичния архетип на стародавните „златни” дни, а защото неговото сияние

наистина остава през столетията не само за нас, но и за другите славянски народи.

С какво можем да си обясним бързия разцвет на книжнината, определян като „Златен век”?

Разбира се, всеки нов модел се възприема особено активно в началото на неговото включване в

духовния живот. А българският народ влиза в руслото на християнската традиция чрез

византийския модел и адаптацията към него е преди всичко адаптация към писменото слово. Но в

България адаптацията на християнството и славянизацията на духовния живот са почти

едновременни явления. И то явления, подготвени и извършвани планомерно с волята на

владетелите и при участието на Кирило-Методиевите следовници.

Бързото усвояване и продуктивността на литературните изяви не започват след обявяването на

славянския език за официален език на църквата и държавата (893). Предшестващият го период от

едно десетилетие е време на усилена дейност, когато към запазените или възстановени Кирило-

Методиеви преводи се прибавя всичко необходимо за богослужението. Идеята на княз Борис е да

противопостави на византийската и имперска традиция авторитета на светите братя, дарили на

славяните богоблагословените букви и книги. Това е отправната точка, от която тръгва и княз

Симеон, когато придава на славянския литургичен език нова стойност — на „универсален”

книжовен език, в смисъл, че той служи за опознаване на универсума, че е способен да изпълнява

религиозни, социални и литературни фунции.

Както е известно, Симеон живее доста дълго в Цариград и опознава възможностите на

византийската култура сред елитните й представители в благоприятния период на класическата й

зрялост. Той осъзнава опасността в културното привличане и по-късно ще й се противопостави с

две средства — чрез военната мощ и духовната автономия. Чрез тях той превръща византийския

модел от застрашаващ съществуването на България фактор във фактор на самозапазване.

Характерен за културната политика на Симеон е стремежът към бързото адаптиране чрез

разбиращото усвояване на християнството. Славянизацията е в основата на подобно разбиране.

Вероятно още със завръщането си от Цариград, което според някои изследователи е около 886 г.,

бъдещият владетел е включен в книжовния живот на Плиска и манастирите около Равна.

След 893 г. княз Симеон вече свободно от опеката на гръцкото духовенство може да наложи

своята воля в културните изяви. Двата големи центъра на славянската писменост — Охрид и

Преслав — са организирани с неговата помощ и участие. Кирило-Методиевите ученици Климент,

Наум, Константин Преславски и (възможно) Йоан Екзарх продължават своята дейност. На свой ред

те създават свои просветни кръгове от хора, получили образованието си във Византия или

обучени в столиците Плиска и Преслав. Всички са обединени от познаването на гръцки и

славянски език и от патоса на християнската си вяра. Всички те са духовни лица, владеещи „кода”

на християнството, което им помага да изковават нови думи и сложни богословски понятия.

Продуктивността на преславските дейци е доказателство за обмислено ръководство,

осъществявано от двореца на владетеля.

Славянизацията на просветата поставя пред Симеон (който от 913 г. носи титлата цар и е

коронясан в Цариград от самия патриарх Николай Мистик за Василевс на българите), пък и на

книжовниците от неговия кръг, проблема на преводите. Несъмнено част от преводите попадат в

рамките на предварително зададения от изискванията на църковните правила (т.е. от Устава)

модел и се усвояват на първо място. От достигналите до нас паметници съдим за

предпочитанието към най-стабилното святоотческо ядро, което за самата Византия е класическо

наследство. В това наследство се включват на първо място библейски текстове с тълкования на

раннохристиянските богослови и редица съчинения на Отците от IV-V в., чиито творби се

възприемат като отправна точка към разбиране на божествената воля, на порядъка в микро- и

макрокосмоса, като път към опознаване на християнската Вселена и към спасението на човека.

Преведени или компилирани, произведенията на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил

Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски и др. гарантират висшия авторитет

на славяноезичната книжнина.

Кръгът на преводните автори се определя и от необходимостта българският народ да намери

своето място сред другите християнски народи, да се впише в християнската история, да я познава

като история на отношението между човека и Бога от сътворението на света и грехопадението до

времето, в което българите се включват в нея, и дори и за бъдещето — като пророчество за края

на света, като есхатологично видение. Затова в преславските преводи откриваме редица

исторически съчинения — от обширните хроники на Йоан Малала и Георги Амартол до кратки

летописни бележки. А интересът на българина от IX и Х в. към собствената му история като че се

удовлетворява повече от ония лапидарни приписки в края на преводите, с които той, все още в

духа на изсечените в камъка прабългарски надписи, съобщава сведения за владетелския род и за

самия себе си.

Най-сетне в избора на преводите не малка роля играе и личното предпочитание на самия

владетел. Нямаме доказателства за конкретни преводи или друг писмен труд на цар Симеон, но в

посветената му похвала към Първия Симеонов сборник (Изборника от 1073 г.) или в „ Прилога”

към Златоструя се споменава за участието на венценосния книголюбец в подбора и подредбата на

текстовете. От характера на Изборника, както и на другите, подобни на него кодекси, за някои от

които стана известно едва в последно време, се вижда, че царят отдава предпочитание на

сборници от манастирски тип — т.нар. флорилегии („цветници”, „изборници”), в които извлечения

от различни автори се подреждат тематично и служат за готов отговор на широк кръг въпроси, а

също и за нравоучително четиво, изясняващо християнската етика.

Активната преводаческа дейност налага на българските книжовници да осмислят начина на

превеждане. Водени от идеята за разбиращото усвояване на вярата, всички те, включително и

царят, заявяват имплицитно или директно предпочитанието си към адекватния смислов превод,

към идентичност на значението, а не толкова на израза. Познаваемото може да се предаде по

смисъл, когато е ясно разбрано и единствено разбирането е в състояние да срине стените на

незнанието.

Разбира се, старобългарските книжовници не са само преводачи, а пълноправни автори на

художествени творби. Но произведенията им са свързани с усвояване на поетиката и модела на

византийската литература. И Климент Охридски, и Константин Преславски, и Йоан Екзарх творят,

водени от определен модел, чийто инвариант е възприет от тях в процеса на рецепцията на

гръцкия текст. След това обаче те пренасят формалните особености на модела (инварианта) в

произведения, вдъхновени от чужди за византийската литература теми. Такава е темата за

светостта и богоизбраността на славянската писменост, за апостолския подвиг на Първоучителите,

за особеното божие милосърдие към славянския род, комуто са изпратени светите мъже

Константин и Методий. Основната тоналност в оригиналните произведения е радостното

удивление пред чудото на новоизкованите букви, на новия език, чрез който се слави цялото

божествено творение. А наред с прославата идва и жаждата за познание, характеризираща

обръщането към естественонаучните знания в съчинения като Шестоднева на Йоан Екзарх.

Повечето оригинални творби на старобългарските книжовници се включват органично в сборници

наред с преводните текстове. Прогласът към Евангелието, например, предшества евангелския

кодекс, Азбучната молитва е своеобразно въведение към Учителното евангелие на Константин

Преславски, службите и каноните са част от богослужебната книга Миней, сложният акростих на

„Стихове добри Константинови” е вплетен в друга богослужебна книга — в Триода, Йоан Екзарх

свободно заема в словата си части от словата на византийски автори, словата на Климент

Охридски се намират сред други, преводни, слова за същите празници и т.н. За средновековния

книжовник няма преводи и оригинали, няма чужди и свои мисли. Преводите, компилациите и

собствените съчинения са едно цяло, едно единно Слово, което води четящите и слушащите го

към висшата истина, към божественото познание. Именно затова в старата българска литература

не могат да се отделят преводните от оригиналните творби. Не ги разделяме и в тази книга.

Предоставените преводи, колкото и усърдно да са направени, не могат да достигнат красотата и

дълбинното звучение на старобългарските думи. Много от онова, което са искали да кажат

авторите, ще остане скрито от нас, тъй като ние сме извън „кода” на тяхната мисловност. И все пак

се надяваме, че ще помогнем да се осъществи диалогът с една литература, отдалечена от нас, но

близка ни по внушение, така както ние, далечните потомци, носим в себе си кръвта и духа на

ония, що са живели много преди нас.

Затова, перифразирайки приписката на средновековния книжовник, ще кажем:

„Медът и на церова кора да е, пак в сладък. Така и представените тук текстове, макар и грубо и

неумело предадени, пак са сладка храна за душите. Затова простете ни грешките, а вас Бог що

прости”.

В изданието са спазени следните принципи:

1. Библейските цитати в преводите са дадени в курсив, ако съответстват точно на текста в

Библията, включително и в нейния църковнославянски вариант, възхождащ към средновековния

корпус на библейските книги. Когато има някакво различие, използваното място се отбелязва без

курсив.

2. Съкращенията при посочките са според възприетите в Синодалното издание на Библията (С.,

1982).

3. Библейските събития и персонажи не се коментират, освен ако това не е необходимо за

правилното разбиране на текста.

4. При коментара библиографските посочки са редуцирани, като се включват основни

изследвания и издания от последните години.

Извънкултова поезия (Кл. Иванова)

Извънкултовата поезия не е продуктивна в старата българска литература, но е характерна точно за

началния период на нейното развитие. Старобългарските автори опитват възможностите на

новоизкования славянски книжовен език да предава всички литературни, форма, познати във

Византия. Актуалността на поезията през IX и X в. в могъщата империя също подтиква

сподвижниците и учениците на светите братя към създаване на декламационна поезия.

Запазените до нас поетични тестове са измежду най-високите художествени постижения на

средновековната поезия. Най-често произведенията се създават катоo встъпления или

заключителни обособени части към преводни съчинения, но има и пример на изплитане на

стихове от първите букви на химнографски текст. Повечето поетични творби от IX-X в.

интерпретират мотиви за възторжено преклонение пред чудото на новите букви и на новия

книжовен език и са отражение на атмосферата на радостно удивление пред открилото се чрез

книгите средство за познание на Бога и на света.

Декламационната поезия е изградена върху изосилабичността и е ориентирана към модела на т.н.

византийски политически стих — 12-сричен с цезура след 5, 6, 7, а понякога — 8 сричка.

Спазването на размерите и обвързването със стиловите изисквания на отделните творби зависи от

дарбата на авторите и от тяхната образованост в областта на византийското стихотворство.

Проглас към Евангелието

СЛОВО НА БЛАЖЕНИЯ НАШ УЧИТЕЛ КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ ПРОГЛАС Е НА СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ

Сравнително обемиста (108 стиха) творба, открита в 1858 г. от А. Ф. Гилфердинг. Позната е в 4

преписа (3 сръбски и един руски). Най-старият препис е от XIII в. и се пази в сбирката на

Хилендарския манастир (Четвероевангелие на дяк Бунило). Относно авторството на Прогласа са

изказани две мнения. Редица учени считат, че той е дело на Константин Философ и че е бил

написан като встъпление при превода на Изборното евангелие (И. Франко, И. Срезневски, Е.

Георгиев, Р. Якобсон, В. Топоров, Кр. Станчев, Д. Петканова). Не по-малко аргументи откриват

други учени, които предполагат, че Прогласът е дело на Константин Преславски (А. Соболевски, А.

Вайан, П. Динеков, Ив. Добрев). Творбата е образец на поетично майсторство и е апотеоз на

осмислено възприеманата християнска вяра. Ключовите цитати от Посланието на апостол Павел

до коринтяните и реминисценцията на евангелската притча за сеяча насочват към опозицията:

голи-осъдени-мъртви-безкнижни (под книги авторът разбира не книжнината изобщо, а

Библейските и светоотчески писания) — облечени в Христа, дарени, спасени и приобщени към

Бога чрез разбираемото слово. Творбата е силно динамична, с честа употреба на глаголни и

причастни форми в синтактично паралелни конструкции и със заявено авторско присъствие чрез

непосредствени обръщения към славяните и славянския народ.

_____________________________________________________________________________________

ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО

Което са пророците някога предрекли:

Христос идва да сбере народите (по Ис. 66:18),

защото светлина е той за целия свят (по Йоан. 8:12).

Ето, сбъдва се в Седмия век *1+ то.

А казаха те: слепи ще прогледнат,

глухите ще чуят писменото слово (по Ис. 29:18),

ще познаят Бога както подобава.

Затова чуйте всички славяни!

Този дар от Бога ви е даден,

дар божи е за стоящите отдясно,

дар божи за душите, що никога не тлее,

за тез души, които го приемат.

Това е дарът!

Матей и Марк, Лука, Йоан *2+ —

те всички хора учат, като казват:

“Които красотата на душите си

съзирате — обичайте и радвайте се”.

А които желаят на греховете мрака

и тлението на този свят да пренебрегнат,

и които искат да получат рая,

и да избегнат изгарящия огън —

вникнете сега с целия си разум!

Слушайте, цял славянски народе,

слушайте Словото, що от Бога дойде,

Словото, що кърми душите човешки,

Слово, що укрепва сърца и умове,

Слово, подготвящо всички да познаят Бога.

Както без светлина и радост не ще има

за окото, зрящо божието дело цяло,

но всичко е ни хубаво, ни зримо,

така е всякоя душа без книги,

невиждаща добре Закона божи,

Закона — писмен и духовен,

Закон, откриващ рая божи.

Та кой ли слух, тътнежа щом не чува

на гръмотевица, от Бога ще се плаши?

А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват

как ще разберете това божие чудо?

Устата, неусещащи вкуса на сладостта,

човека правят да е като камък,

но много повече безкнижната душа

във человеците е мъртво нещо.

За всичко туй когато мислим, братя,

изказваме виделина пристойна,

която ще изтръгне всички хора

от похотта и плътския живот,

та да не би с разсъдък неразумен,

щом слушате на чужда реч Словото,

да го не чувате подобно мед звънтяща (по 1 Кор. 13:1).

А туй и свети Павел, учейки, изрече,

отправяйки молитвите си нявга Богу:

“Желая думи пет да изрека,

но всички, братя, да ги разберат,

отколкото безброй слова неясни” (по 1 Кор. 4:19).

Кой човек, прочее, не ще разбере?

Кой не ще прибави мъдри притчи,

тълкуващи ни верните беседи?

И както тленността телата овладява —

те всички, гниещи, от тор по-бързо гният,

когато от храната са лишени –—

тъй всякоя душа от битие лишена е,

когато божият живец й липсва,

когато Словото на Бога тя не чува.

И още, друга притча, твърде мъдра.

Ние, искащите да растем с ръст божий,

да кажем: “Хора, които се обичате,

кой не познава тази вяра права?

Както от семето, що пада на нивята,

така *посято е+ в сърцата хорски (по Мат. 13:8),

на тях пък трябва дъжд от букви божии,

та плод божествен да покълне много.

Кой може всички притчи *да разкаже+,

посрамващи народите без Книги,

говорещи със непонятен глас;

дори и всичките езици той да знае,

не може да опише немощта им.

Обаче нека своя притча да прибавя,

голяма мъдрост в малка реч да кажа:

Голи са без Книги всичките народи:

понеже без оръжие не могат

с врага на нашите души да се сразят,

те са готови за плена на мъки вечни.

А вие, народи, необичащи врага,

щом мислите да се сразите с него яко,

усърдно дверите на разума открийте,

оръжие приели здраво днес,

което Книгите господни изковават,

та главата на лукавия съвсем да смажат.

А тези букви който възприеме,

Христос Премъдростта изказва

и вашите души укрепва

с апостолите, с всичките пророци.

Говорещите тези словеса,

достойни ще са врага *3+ да убият,

принасяйки добра победа Богу,

на плътта отбягващи тлението скверно.

Животът чрез плътта е сякаш сън!

Неподдаващите се, стоящи твърдо,

за Бога ще са като воини,

стоящи вдясно при престола божий,

когато с огън той народите ще съди,

ликуващи със ангелите вечно,

и Милостивия славещи непрестанно.

И винаги със писаните песни

възпяващи Бога, човекомилосърдния,

защото нему подобава всяка слава,

и чест, и хвала божия навеки,

с Отца и със Светия Дух

за вечни векове от всякое творение.

Амин!

Бележки

1. Седмият век е времето след въплъщението на Иисус Христос.

2. Изброяването на евангелистите в такъв ред потвърждава тезата, че Прогласът е предшествал четверо, а

не изборно евангелие.

3. Разбира се дяволът.

Азбучна молитва

ПРОЛОГ ЗА ХРИСТА ОТМЕРЕН НА ТЪЛКОВАНИЕТО НА СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ НАПИСАН ОТ

КОНСТАНТИН

Стихотворна творба, образец на декламационна поезия, написана в азбучен акростих и

съдържаща 40 стиха. Най-старият запазен препис е руски от XII в., където тя е поместена като

пролог към Учителното евангелие. Върху авторството на Азбучната молитва има спорове, но днес

се счита за установено, че тя е дело на Константин Преславски. Нейното разпространение в Русия

е сравнително широко и до нас са достигнали (според проф. К. Куев) 38 преписа. В руски ръкописи

тя се среща в различни типове сборници, но значителна част от преписите са свързани с

включването й в една компилация — допълнение към Тълковната палея — „За началото на

славянската писменост”. Именно в тази късна компилация тя е приписана на св. Кирил, поради

което някои автори я считат за Кирилова творба. Азбучната молитва е лирично откровение на

един книжовник, осъзнал красотата и силата на словото, изумен пред възможностите, разкриващи

се чрез приобщаването на довчерашния безкнижен народ към християнските духовни ценности.

Тя е написана на глаголица и акростихът ни представя реда на глаголическите букви. Това

поражда известни трудности вероятно още при транслитерирането на творбата на българска

почва. По-късно руските преписи допълнително редактират текста, за да го нагодят към

кирилската азбука. Времето на създаване на Азбучната молитва е определено от

предполагаемото време на написване на Учителното евангелие — 893-894 г.

_____________________________________________________________________________________

Аз се Богу моля с тия думи:

Боже на творението всяко и създателю

на света и видим, и невидим,

Господ Дух прати, животворящия,

за да вдъхне във сърце ми слово,

което помощ ще даде на всички,

живеещи по твоите наредби.

Защото е светило ярко на живота

законът твой и светлина по пътя (по Притч. 6:23).

Който думите евангелски жадува,

моли той и даровете твои да получи.

Лети сега и племето славянско *1+!

Към кръщение се устремиха всички,

желаещи да се нарекат твои хора.

Милостта ти, Боже, молят крепко.

Но подай ми днес обилно слово,

Отче, Сине и Пресвети Душе,

на мене, който моля те за помощ!

Ръце нагоре аз безспир въздигам,

от тебе да получа ум и сила,

защото на достойния ти сила даваш,

а всяко естество — лекуваш.

От фараонско ме спаси лукавство

и дай ми херувимски ум и мисъл,

о, Троице, пресвята и пречестна,

във радост превърни ти мойта мъка

да почна с мъдрост здрава да описвам

премногото ти чудеса предивни.

На шестокрилите приел мощта,

аз на Учителя си следвам пътя *2+,

Следващ делото и неговото име *3+

ще изясня евангелското слово,

възхвалям Троицата в божество *единно+,

която всяка възраст възхвалява,

млад и стар със своя си разсъдък.

Народ нов вечно слава ще въздава

Отцу и Сину, и Светому Духу,

на него чест и крепост, и прослава,

от всичко дишащо и сътворено,

за всички векове и навеки. Амин!

Бележки

1. Този стих е тълкуван многократно. В светлината на откритите в последно време други азбучни

акростихове е най-вероятна хипотезата на Нахтигал, че в глаголическия оригинал тук е стояла дума,

започваща с ћ, а именно цифрата 30, която се предава с ћ. B такъв случай смисълъте бил '30 години до днес

славянско племе', което отговаря на времето, когато е писана Азбучната молитва. При кирилската

транслитерация ћ се заменя с буква със същата числена стойност — л и смисълът се губи. Опитите за

възстановяването дават различни редакции: в най-стария препис (вероятно

преосмислянето е станало още в Преслав); (заслужаваш го, достойно е за тебе...).

Тези редакции са засвидетелствани в руските преписи.

2. Този стих също се чете различно. Някои изследователи считат, че първоначалното значение е: авторът

следва пътя на Христос.Това се опровергава от следващия стих, който свидетелства по-скоро за

отношението на Константин Преславски към Константин-Кирил като към учител и съименник.

3. Според К. Куев първоначално е употребено двойствено число, т.е. Константин Преславски върви по пътя

на двамата славянски просветители.

Стихове добри Константинови

Творбата е открита от българския учен Г. Попов. Тя е най-яркото свидетелство за изключителното

поетическо умение на Константин Преславски. При превода на Постния триод българският

книжовник заменя част от византийските тропари със свои оригинални и от първите букви на над

400 тропара създава декларационна поезия. Такъв сложен акростих е нещо изключително дори за

византийската литература. За съжаление в по-късните преписи на Триода оригиналните тропари

постепенно са заменени с преводни. Връзката между тях много рано е била изгубена. Все още не

е възстановен пълният текст на стиховете. Те са били разпределени по три и четири тропара за

делничните дни от всяка седмица на Великия пост. По своя патос, прославящ богослужението на

роден език, „Стихове добри Константинови” се свързват с останалите поетични творби на

Константин Преславски.

_____________________________________________________________________________________

СТИХОВЕ ДОБРИ КОНСТАНТИНОВИ

Прослава кръстна и апостолска

това слово добро.......

........към този труд

похвалата добра и пеенето — много

и кръстното най-вече. Добре е Богу да пеем!

Каноните тез свети на *нашето+ покаяние,

добре е да се пеят и Бог да се прославя

по цялата земя! Сберете се, славяни,

Христа възпявайте и ето днес славете

дървото кръстно *вие, що сте+ верни —

спасение *е то+, сковано на земята.

Приеми, мой Боже, тази малка песен

и сила ми дари врага да победя

със този пост! Страдалческата песен *1+,

тя песен е добра, защото е красива,

защото божий дар е, затова да славим

Христа, да викаме...

Бележки

1. В този стих се придържам към варианта, предложен от А. Минчева. Другият вариант, предложен от Г.

Попов, е „премахни чрез поста моето страдание”.

Прибавка от самия христолюбив цар Симеон

Тази „Прибавка” е встъпление към пълната редакция на един от сборниците, преведени по

указание на цар Симеон, т. нар. Златоструй. „Прибавката” (Прилог в оригинала) съдържа

самоназванието на паметника и изяснява при какви обстоятелства е възникнал преводът.

Златоструят съдържа слова от Йоан Златоуст и обхваща почти всички типове ораторско

красноречие. Част от словата не са преведени изцяло — включени са само дидактическите им

части. Златоструят ясно посочва насоката в преводната ораторска проза, в която на Златоустовите

съчинения се отделя повече място, отколкото на кой да е друг византийски писател. Мненията за

„Прилога”, за неговия смисъл като своеобразно послание и още повече — за жанровата му

природа са противоречиви. За пръв път идеята за поетичния характер на текста му като образец на

декламационна поезия е сериозно защитена от А. Соболевски, който прави опит за реконструкция

на старобългарския текст. В духа на реконструкцията на Соболевски е и работата на П. Димитров,

за когото „Прилогът” е аналог на Симеоновата похвала. Стиховата структура на произведението

обаче се поставя под съмнение от някои изследователи. З. Хауптова например счита, че той е

построен не на изосилабичен, а на изоколонен принцип. Възможно в авторът на „Прилога” да

подражава несполучливо на Похвалата за цар Симеон. Според мене обаче тук по-скоро се касае

до характерната и за други встъпителни текстове към преводи от това време структура —

разделяне на стихотворна и прозаична част. Тя е много добре маркирана в композицията на

„Прилога” със смяна на ракурса — повествовател/аз-повествование. Първата част е възхвала на

цар Симеон и в нея се наблюдава относително стабилна изосилабична структура с обичайните

отстъпления от 12-сричковия модел. Това е кратка ода за владетеля, изградена с повече от

пестеливи изразни средства. Втората част е оформена в два риторични периода. Самият

съставител говори тук от свое име (склонна съм да мисля, че множественото число е условност).

Той ни се представя дистанциран, преценяващ възможността на читателите, които според него са

безсилни да четат изцяло творчеството на Йоан Златоуст. Колкото и предпазливи да сме относно

авторството на втората част, не можем да отминем саморазкриването в нея на една поръчителска

воля. Към тази хипотеза за цар Симеон като автор на втората част на „Прилога” ни насочва и

самият наслов „Прибавка от самия цар Симеон”. Във всички случаи „Прилогът” към Златоструя е

възникнал до 927 г., т.е. до смъртта на владетеля.

_____________________________________________________________________________________

ПРИБАВКА ОТ САМИЯ ХРИСТОЛЮБИВ ЦАР СИМЕОН

Благоверният цар Симеон,

като изучи божественото писание,

книгите всички — стари и нови,

християнски и дохристиянски *1+,

на всичките учители нрава и обичая

и мъдростта на всеки разум,

почудил се на мъдростта словесна

на Йоана Златоуста, блажения,

(понеже всичко негово бе той заучил)

и на благодатта на Светия Дух,

подбирайки от всичките му думи,

от неговите книги всички

във тази една книга ги помести,

която и нарече “Златоструйна”.

Ако пък другиго по това име “Златоструен” назоваха, то и ние, мисля, не сме никак съгрешили,

наричайки книгата “Златоструйна”, понеже както учението на Светия Дух, сякаш чрез златни струи,

чрез сладките човешки думи и спасителното покаяние към Бога привежда, отмивайки *ни+ от

всеки грях; и като гладило чрез гладки речи, изчистващо цялата скверност — телесна и душевна,

— стреми се да изпълни чрез делата на благонравието заради всички християни премногото

обиталища божии.

И ето, заради ползата и подвига на мнозина, та да се не отпускат, нито да се ленят, четейки

продължително многобройните му словеса, ние, малко от многото избрали, направихме всички

да прогледнат чрез тях *2+, та всеки, прочитайки прилежно с разбиране, стига само да не се лени,

много полза в тях за душата и тялото ще намери.

Бележки

1. В оригиналния текст — външни, т.е. нехристиянски.

2. В текста — „направихме ги като око за всички”.

Похвала за цар Симеон

Тази поетична творба е запазена само в три преписа, два от които се намират в началото и в края

на Изборника от 1073 г. — Симеонов сборник, чийто оригинал не е запазен, но който е бил

преписан и посветен на Киевския княз Святослав, като похвалата и в двата преписа е посветена на

княз Святослав. Третият препис, принадлежащ на Кирило-Белозарския манастир, е запазил в

Похвалата името на цар Симеон. Похвалата е владетелска ода, изградена от 27 стиха. Тя

принадлежи към старобългарската декламационна поезия и е написана в 12-сричен стих.

Похвалата е искрено, макар и не твърде съвършено словесно „приношение” за царя, чиято

ерудиция е вдъхновила създателя й. Акцентът във възхвалните слова към цар Симеон пада върху

неговото книголюбие. Назоваването градира качествата на владетеля: многоучен, учещ и любител

на книгите. В този смисъл е и съпоставката с цар Птолемей, станал за византийците символ на

ерудит и библиофил. Сравненията са традиционни за византийската императорска тема и

показват, че авторът познава най-често срещаните словесни модели на този жанр. Поетичната

структура е под влияние на една стихотворна похвала за император Василий I, имаща не само

същия ритмичен строеж, но и същия брой стихове. За да спазва стиха, авторът на Похвалата

усложнява синтаксиса й, без да може да постигне стройността на Азбучната молитва или на

Прогласа към Евангелието.

В Похвалата са заявени принципите на отворения превод (на превода по смисъл) почти така, както

ги намираме в предисловието към „Богословие” на Йоан Екзарх.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН

Великият между *царете цар Симеон+ *1+,

възжаждал със желание пресилно —

той, мощният владетел, — да открие

познанията, скрити в дълбината

на тез труднодостъпни книги

и в мислите на многомъдрия Василий *2],

заповяда на мене, немъдрия по знание,

да променя речта във друга форма,

но да запазя смисъла на мислите му.

Тях, сякаш и пчела трудолюбива

от всеки цвят отделен на Писанието,

събрал ги като във едничка пита,

излива ги, подобно на мед сладък

от своите уста пред първенците,

за да настави умовете техни.

Нов Птолемей *3+ като им се представи,

но не по вяра — по желание най-вече,

и поради сбирката от всички

божествени и многоценни книги,

с които, своите палати преизпълнил,

той си създаде вечна памет.

Отплатата на паметта за да получи,

то нека и душата му христолюбива

да има за възмездие венците

на мъжете святи и блажени

в непреходния век на вековете.

Бележки

1. И в двата преписа на Похвалата от 1073 г. се чете: „Великият между князете княз Святослав”.

2. Василий Велики (ок. 330-9.08.378) — раннохристиянски църковен и книжовен деец. Споменаването

единствено на св. Василий Велики от многобройните византийски автори, фрагменти от чиито съчинения са

поместени в Изборника, озадачава някои изследователи. Така З. Хауптова счита, че Похвалата е по-скоро

предназначена за друга книга и изказва хипотезата, че е възможно тя да е била първоначално написана от

Йоан Екзарх към неговия Шестоднев, в основата на който стои Шестоднева на Василий Велики. Тази

хипотеза едва ли може да се приеме. По-вероятно е споменаването на Василий Велики да е във връзка със

следващата веднага след Похвалата статия „На св. Василий от това *съчинение+, което е срещу Евномий, за

Светия Дух”.

3. Сравнението е или с Птолемей I Сотер (337-283 пр.н.е.), основателя на Александрийската библиотека, или

с Птолемей II Филаделф (285-246 пр.н.е.), при когото се извършва преводът на Стария завет от еврейски на

гръцки език — т.нар. Септуагинта. В контекста на Похвалата е по-вероятно авторът да има предвид

Птолемей Сотер.

Култова поезия (Кл. Иванова)

В бългаpската литература култовата поезия е почти изцяло песенна. Песенната поезия се изгражда

в сложен синтез с музиката и богослужебния ритуал. С покръстването и създаването на славянския

език българската църква приема целия богослужебен чин във формата, която той има във

Византия непосредствено след победата на иконопочитанието. Точно тогава в богослужението

определено надделяват манастирските тенденции и всички богослужебни песенни форми са в

процес на установяване. Ясно са определени обемите на основните химнографски сборници

(Триод — за песенните последования за Неделите на Великия пост, Великденски (Пасхалния) и

Петдесетния цикъл до Неделята на Всички светии); Празничен и Служебен миней (за

неподвижните празници от календара) и песнопения за всеки ден от седмицата според

тематиката на дните (Октоих). Развитието на тези сборници през Х в. е в pамките на допълването

им с нови песнопения, а не в промяната на техните функции или на изменението на местата им в

цялостния богослужебен комплекс. През IX в. във Византия е вече в употреба една текстова

мозаична цялост — „служба”. Тя обема два основни дяла — вечерен и утринен. Отделните

строфични (условно казано) единици са: тропари, стихири, кондаци и икоси. В утринния дял

тропарите са обединени в т.нар. „песни”, а те заедно образуват „канон”. Канонът се състои от

девет песни, като за празничното богослужение на утринния дял се изпуска втората песен на

канона. В дните на Великия пост (без неделите) каноните са съкратени — от 3 или 4 песни. Тези

съкратени канони влизат в състава на триода, което е и дало името му — триод, т.е. трипесенец.

Кондаците и икосите се поместват след шестата песен на канона. Първите преводи на минейните

и триодните тестове са обемали само част от византийските песнопения и постепенно са се

попълвали както с по-стари, така и с нови, създадени през втората половина на IX в. химнични

произведения. Същевременно българските автори са се чувствали все още свободни от

задължителността непременно да се придържат към съдържанието на византийските книги.

Вдъхновени от Кирило-Методиевия опит и от възможностите на новоизкования литературен език,

те са създавали и свои собствени химнографски творби. Особено ги е привличала словната форма

на акростиха, когато в началните букви на тропарите или стихирите те са могли да вплетат името

си и (или) да изразят отношение към светостта на празника. Подреждането на стихирите по реда

на азбуката пък е начин да се напомни нейната сакралност, да се почувства причастност към

чудото на новите букви.

Химничните старобългарски произведения са обвързани с музикалната природа на изпълнението

им. При писането им предварително са фиксирани както гласът (ладът), така и в преобладаващото

число случаи моделът и мотивът; те на свой ред отразяват определени теми от т.нар. старозаветни

и новозаветни песни. Ритмичната им структура се изгражда върху интонацията и повторението на

синтактични цялости. В този ритъм голяма роля играят синтактичния паралелизъм и анафората. В

химничните текстове поетичното внушение се постига чрез много по-наситена и сложна употреба

на метафори и символи, кореспондиращи със символиката на храмовото свещенослужение. Тази

символика се е разкривала на всички нива, затова цялата красота на възприемането на един

химничен текст се губи, тъй като той е разделен от атмосферата на вътрешното сакрално

пространство, на музиката и на изобразителното изкуство (фрески и икони).

От старобългарските писатели несъмнено най-плодовит химнописец е Константин Преславски.

Климент Охридски и презвитер Наум също са оставили свои поетични творби, които откриваме

чрез имената им в акростиха. По-голямата част от българското химнописно наследство е открита

през последните няколко десетилетия, когато учените започнаха да обръщат внимание на

богослужебните тестове. Дотогава те с редки изключения се считаха за периферни в

литературната наука и не бяха предмет на изследване и издание.

Климент Охридски. Из Трипеснеци на Рождество Христово

Открити са от Г. Попов и са изследвани по известните досега шест по-цялостни или частични

преписи. Засега Г. Попов е намерил 6 трипеснеца, като всеки трипеснец е съставен за по един глас.

Според Г. Попов глас 7-ми е бил изпуснат, тъй като този глас изобщо е отбягван от химнописците.

Акростихът, който се чете в запазените части, е: На Климент песни предпразнични за Христовото

рождество, трипесенни осмог*ла+с... Поетичният текст е изграден върху възхвалата на празника,

върху старозаветните пророчества за раждането на Спасителя от Дева Мария. Евангелският разказ

е интерпретиран като тържество на Божия промисъл за избавлението на човешкия род с

многобройни цитати и реминисценции от Библията и в духа на византийските песнопения за

Рождественския ден.

_____________________________________________________________________________________

ИЗ ТРИПЕСНЕЦИ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Трипеснец на първи глас

Песен първа

Към Витлеем ума си да насочим

да се поклоним на яслите и пещерата,

където лежи невместимият в небесата

Словото събезначално на Отца и Духа;

по своя воля в нашето естество въплъти се Бог.

Легионите безплътни с пастирите

възвестяват на всички земни Христовото рождение.

“Слава във висините!” — пеят — “И на земята мир!” (Лук. 2:14)

Творецът на света Едем *1+ отваря.

Исаие *2+, светло заиграй. Ти, който си предрекъл

на земята Иудова и на Витлеем,

че Девата безсеменно зачена (по Ис. 7:14)

Бога и Човека — едновременно в две естества.

Песен осма

Младенец става Словото предвечно,

безначално родилият се от Отца,

сътворилият годините и вековете (по Пс. 103:19)

и утвърдилият чрез дланите си всичко,

въздигащ падналото естество човешко.

Затова, възпявайки, да казваме:

“Благославяйте всички дела Господни!

Пейте Господу и прославяйте го во веки” (Дан. 3:57) *3+.

Едем радостно възтрепера,

първосъздадения възприе отново.

Пророчеството днес се сбъдна:

“Ще слезе Слово като дъжд на руно” (Пс. 71:6).

Нему велегласно да възпяваме:

“Благославяйте всички дела Господни.”

Към Богородица

Небе и земя, ликувайте светло,

приемайки общата радост,

ведно се сбират ангели и хора,

рождеството Христово възвестяват,

и заедно запяват песен:

“Благославяйте всички дела Господни.”

Песен девета

Тайнството страшно стана явно днес:

в ясли лежи безначалното Слово.

Без да се отделя от недрата родителски,

като младенец Христос с пелени се повива,

Бог и човек — двоен по естество.

Пожелал си да отмахнеш престъплението Адамово

и естеството човешко от злотление да спасиш,

затова и слезе на земята,

та да въздигнеш на небето пак

чрез безкрайното си милосърдие всички земни.

Трипесенец на втори глас

Песен втора

Безсеменна плът Бог Слово приема,

за да обнови падналото естество човешко.

Без да се откъсва от родителските недра,

Бог Слово безсеменно плът приема.

Събезначалното на Отца и Духа Слово

безсеменно чрез девица се въплъти.

Песен осма

Небесни ангели и земни человеци,

съберете се в хор и Мария възпявайте,

поклонете се с почит на яслите и пещерата,

младенеца Христос превъзнасяйте.

Исаия те видя, пречиста Дево,

като покълнал от Давидовия корен жезъл (по Ис. 11:1).

От него възсия Христос,

целия свят към вечното царство водещ.

Пречиста владичице,

ти, родилата безсеменно своя Творец,

премахни, моля те, моите съблазни,

единствена ти си застъпница на всички.


Радвайте се днес, Адаме, Аврааме и Давиде,

Моисее, Ароне и Самуиле, всички патриарси и пророци *4+.

От вас засия зарята пресветла

и света просвети чрез своето рождение.

Яслите и пещерата приготви, Витлееме.

Словото боговместимо идва в плът при нас,

както пророк Исаия възвести, от божествено прозрение озарен:

“Безсеменно девица ще зачене (по Ис. 7:14)

и ще роди двойния по естество Бог.”

Дерзай, дъще Сионова. Захарий нявга изрече:

“Ето, твоят цар праведен пристига” (Зах. 9:9).

Адам от тление ще спаси, с пелени повива се,

той, разкъсалият примките ни греховни.

Трипеснец на трети глас

Песен трета

Чрез милосърдието си, Владико, наклонил небесата (по Пс. 17:10),

ти слезе като дъжд на руно в девическа утроба (по Пс. 71:6),

за да потърсиш, милосърдни, заблудения, първосъздадения *Адам+.

Обогатени чрез рождеството ти, Владико,

покланяме се на пещерата и яслите целуваме,

в които, щедри, ти почиваш и обновил си ни сега.

Адама, тленния, в нетление обличаш:

ти, който по природа си предвечен, доброволно

на времето подвластен ставаш,

неразлъчен по природа от Отца и Духа.

Песен осма

Създаденото от ръцете ти пречисти, поискал да направиш ново,

Христе, ти сякаш върху херувим във ясли легна —

ти, повиващият със мъгла земята,

по своя воля в пелени повиваш се, Владико,

затуй *ти пеем: “Благославяйте всички дела господни!”+

Видял пророчеството ти да се изпълва,

Давиде, тържествувай!

Както възгласи Светият Дух и каза:

“От утробата му плод на моя престол ще поставя” (Пс. 131:11)

Христос, когото възпяваме и величаем.


Заченала си, Дево, Бога, седящ на раменете херувимски,

родения без майка от Отца преди началото на времето.

И раждаш тоз, що днес безсеменно във теб се въплъщава,

комуто пеем: “Благославяйте *всички дела господни+”.


Адаме, ликувай и весели се, Давиде,

защото от двата ви корена се ражда Творецът,

отварящ дверите на царството, Едема,

той идва, за да се роди във пещерата земна

от Девата пречиста.

Христос се ражда — славете го! *5+ — в пещерата Витлеемска.

Едемът се отваря — ликувай ти, Адаме!

Потомката Давидова проклятието съкруши.

Тя ражда истинното слънце,

във плът заченала, без семе.

Радвай се, о, Витлееме, приготвящ пещерата!

Когото небесата не побират — във нея се побира.

Пастири изумени ангелска песен трепетно възпяват:

“Цар небесен в пещера земна от Девата се ражда!”

Бележки

1. Едем — рай.

2. Пророк Исаия се счита в християнската традиция за един от пророците, в чиито текстове е най-широко

отразено предсказанието за раждането на Христос.

3. Цитатите от книгата на пророк Даниил са според превода на Септуагинта. Нататък припевът, който се

повтаря от молещите се, е само маркиран.

4. Обръщението обединява Адам, чиято първоначална безгрешност е първообраз на Христовото естество, с

Авраам, като първия, сключил завет с Бога, с Давид — защото се счита, че Христос е от коляното Давидово, с

Мойсей — защото неговият Закон предшества Христовата Благодат, с Арон и Самуил — като

първосвещеници, чието архиерейско достойнство продължава и едновременно освещава Иисус Христос.

5. Цитатът е от началото на Слово за Рождество Христово от Григорий Богослов — вж. тук на с. 119.

Наум Охридски. Канон за апостол Андрей

Според откривателя на Канона Ст. Кожухаров, възможно е творбата да е написана от св. Наум още

в Рим, когато през 868 г. светите братя са били там с учениците си. Апостол Андрей Първозвани се

счита за покровител на славяните, тъй като според християнското предание той получава в

„апостолски дял” страните, населени по-късно със славяни. За апостол Андрей се споменава на

няколко места в Новия завет — в Марк. 1:29, 13:3; в Йоан. 1:40-44, 12:22; в Деян. 1:13. Св. апостол

Андрей е наречен Първозван, понеже пръв от апостолите е повикан да тръгне след Христос. Той е

един от учениците на Йоан Кръстител, които след предсказанието на Предтечата тръгват след

Христа. Негов брат е другият апостол — Симон (Петър). Апостол Андрей е ловец на риба и

опозицията рибар-ловец на човешки души е основният мотив, с който се възхвалява и прославя

той както в службите, така и в други литературни произведения, посветени на първозвания

апостол. Паметта на апостол Андрей се празнува на 30 ноември. Под тази дата Ст. Кожухаров е

открил службата с канона на Наум в препис от XIII в. в Служебен миней за септември, октомври и

ноември №1е7 (Илински 88) от библиотеката на Зографския манастир. В същия ръкопис е

поместен и препис от Канона на Методий за св. Димитър Солунски. Акростихът, вплетен в канона,

е: „Първия Христов посланик хвали нищият Наум”. Несъмнено Канонът е създаден на глаголица.

Засега са известни 3 преписа от Канона за апостол Андрей.

_____________________________________________________________________________________

КАНОН ЗА АПОСТОЛ АНДРЕЙ


Най-пръв си от всички!

Като първозданните светила те създаде за земята,

омрачените от дяволска съблазън да осияеш ти заповяда

и към неговата светлина всички да насочваш.

Когато пожела от робството да ни избави,

Създателят на всичко дойде на земята,

от земните съблазни призова те, свети,

развесели те, за да насочваш земните към светлината.

Омрачените от съблазън народи като видя, Владико,

при себе си, който си светлина, Светий,

повика апостола Андрей и велегласно повели му

на всички хора да благовести за тебе.


Всичко предречено за тебе, Дево майко, се изпълни,

защото светлината, произлязла от твоята утроба,

направи явна светлината на апостола,

всички хора осветяваща.


Светий, Христос апостол те нарече,

за да те изпрати сред народите,

та всички тях да доведеш при него,

възгласящи с вяра: “Никой не е свят като нашия Бог!” (1 Царств. 2:2) *1+

Светий, горейки чрез Светия Дух,

ти сгряваш земята, вледенена

от греховната съблазън

и възгласяваш с вяра: “Никой не е свят като нашия Бог!”

Светий, ти озари вселената,

озарен от Духа, апостоле Андрей,

като призова народите да възгласят:

“Никой не е свят като нашия Бог!”


Светии апостоле, уподобен на херувим,

ти прославяше родения от дева Христос

и призоваваше народите да възгласят:

“Никой не е свят като нашия Бог!”

Песен четвърта

Река, изпълнена с води животворни (по Пс. 64:10),

ти, свети апостоле Андрей, напои вселената,

езическите народи — с разум, чрез твоето учение.

Всички страни дочуха, Господи,

светите гласове на твоите апостоли —

с твоята слава се изпълни цялата земя (по Пс. 71:19).

Славата ти на земята, апостоле преблажени,

пророците предрекоха чрез святото пришествие —

с похвала за тебе се изпълни цялата земя.


Възкликна пророкът:

“Предреченото за тебе се сбъдна,

пресвята и преславна! Ето твоят Син чрез апостола

като със стрела зловерието простреля!”

Песен пета

Над цялата земя се разнесе твоят глас, апостоле,

като гръм, пробуждащ спящите в неверие;

блесна от изток като мълния,

просветлявайки всички страни на земята.

Светецо Андрей, пратенико, призван от Христос,

събирателю на апостолите! Ти възкликна към всички тях:

“Наистина, това е Божият ум и Богът на всички,

нашият Спасител — Христос, царят на мира!”

Дочуха всички земни краища, апостоле,

светата твоя проповед

и твърде много се уплашиха от гръмовния ти глас,

във вярата Христова всички сърца откърмящ.


Пресвята Богородице Дево,

възпламенен от любовта на родения от тебе Син,

апостолът изпепели всяко безбожие

и с благоверие насея земята.

Песен шеста

Всичките народи, достигнали до ада,

гръмогласно възкресил, апостоле свети,

с проповедта си призова: “Покайте се!

Настъпи време за спасението на всички!”

Когато ходеше Иисус по морето житейско *2+,

улавя те, свети апостоле мъдри,

да улови, желаейки, всички народи

чрез тебе — рибаря, чрез словото на твоите уста.

В морето на безбожието когато

потънаха всички страни, апостоле,

народите уловил като риби,

ги към Христос ги привлече, мъдри.

Като видя това, зарадва се Христос,

главата твоя увенча, свети и славни апостоле Андрей.


Проклятието над Адам и Ева

в утробата си потопи, девице,

на праотеца син като роди, безмъжна — Бога Христос.

Моли го непрестанно за нас, които

винаги възпяваме те като Божа майка.

Песен седма

Ти обходи всички земни краища,

свързан от Христовата любов, свети,

а до патриаршеския град *3+ достигнал

велегласно възгласяше, Спасителя славейки:

“Благословен е Богът на нашите отци!” (Дан. 3:26,52)

Безбожния цар Египт *4+ зловерен,

където светите ти нозе ходиха,

ти, свети апостоле, изобличи:

“Защо, безумни, не зовеш със мене:

Благословен е Богът на нашите отци!”

Немъдрият цар, бидейки сам в тъмница и тъмен,

заповяда да те свържат, свети апостоле Андрей —

тебе, който всички извеждаш из тъмнината.

А ти възгласяше:

“Благословен е Богът на нашите отци!”


Апостоле, подобно на Христос, от дева Богородица роден,

отиваше на съд ти свързан.

Извика ти: “Не ще се поклоня на сътвореното!”,

непрестанно възгласяйки към царя Христос

“Благословен е Богът на нашите отци!”

Песен осма

Високомерието на врага-мъчител,

пред съда изправен, ти изобличи

и Бога проповядваше, свети, зовейки:

“Господа възпявайте и прославяйте във вековете!”

“Защо напразно погубваш се, мъчителю, — ти рече, —

като не вярваш в Твореца-Бог

на всичко, към когото аз възгласям:

“Господа възпявайте и прославяйте във вековете!”

Свети апостоле мъдри,

като имаше голяма дързост чрез Христос,

зловерието Египтово ти победи

и да възпяват заповяда Господа,

единствения многомилосърден

и да го прославят във вековете.


Избавихме се чрез тебе, Дево,

от обедняването на праотеца,

защото твоят Син зловерието простреля

чрез апостолите като със стрели,

а те — чрез благодатта на Бога Христос,

единствения милосърден, създателя на всичко.


Зловерният цар Египт, гърчейки се страшно,

задявай от зъл дух и със заплаха пристъпил,

на кръст заповяда тебе да привържат, свети.

Увиснал на кръста, ти верните повика

и напътстваше ги към Христос, към пътя на мира.

Към всичките ти, свети, извика:

“Не ще се уплаша от кръста, но ще му се поклоня!

Спаси и дай ме на Учителя, кръсте честни,

та с тебе врага да победя, защото

всичките верни чрез тебе намерихме спасение!”

В смъртта си на Учителя уподоби се, свети,

и вече се засели там — в небесните села,

превърнал се в ангел. С тях сега,

с ангелите, не преставай да се молиш

пред Бога на всички за нашите души.


Майко пречиста, пресвята девице,

която си истинско избавление за всички,

за нас не преставай Бога да молиш, когото роди.

Всички ни спаси от злината,

та в памет на апостола усърдно да те възвеличим.

Бележки

1. Този повтарящ се текст се съкращава в останалите тропари.

2. Става дума за Геисаретското езеро, където апостол Андрей е бил рибар.

3. При обиколките си по земите около Черно море по Понт и Гърция апостол Андрей посещава и гр.

Византион, който по-късно ще стане Константинопол и там ръкополага за епископ един от 70-те апостоли —

апостол Стахий.

4. Обхождайки градовете на Гърция, апостол Андрей в преклонна възраст стига до гр. Патра, където

покръства населението, с което влиза в конфликт с тамошния управител Егеат. След мъчения Егеат

заповядва да привържат апостол Андрей на кръст. Когато под натиска на християните Егеат наредил да

снемат апостола от кръста, той починал, преди да го развържат. След няколко дни Егеат се самоубил. В

текста името на Егеат е предадено неправилно като Египт. При император Констанций (337-361) мощите на

апостол Андрей са пренесени в Цариград, а по време на завладяването на царския град от кръстоносците те

са взети и положени в италианския град Амалта (6 май 1208).

Константин Преславски. Памет на преподобния Методий

Службата е поетична творба на Константин, известна в науката още от 1860 г. За пръв път обаче с

името на Константин Преславски категорично я свързва Др. Костич, който открива в канона

акростих „Добре, Методие, те възпявам Константин” (1937). Двата й най-стари преписа датират от

XIII в. — в Драгановия миней от библиотеката на Зографския манастир № 1.е.9 (Илински 85) и в

т.нар. Добриянов миней, произлизащ също от Зограф, но пренесен от В. Григорович в Одеса (№ 7

по Мочулски). Службата е по Студийския устав. Вероятно тя е възникнала непосредствено след

идването на Константин в България, когато той все още се чувства свързан с Моравия и Панония и

когато Кирило-Методиевото дело там все още не изглежда напълно унищожено. Отгласи от

трагичните събития около изгонването на учениците намираме и в текста на Службата. Пак там

четем единственото сведение, че Методий преди замонашаването си е имал семейство. Св.

Методий е възпят като съратник на Константин-Кирил философ в създаването на буквите и

славянските книги, като твърд защитник на догмата за изхождението на Светия Дух само от Отца,

като борец срещу триезичието. Песните от канона имат по три тропара и по един „богородичен” (с

изключение на трета песен, която е от два тропара и богородичен). В третите тропари

последователно е застъпен мотивът за авторовата греховност и за неговото покаяние.

_____________________________________________________________________________________

ПАМЕТ *СЛУЖБА+ НА ПРЕПОДОБНИЯ МЕТОДИЙ, УЧИТЕЛ НА СЛАВЯНСКИЯ НАРОД, БРАТ НА КИРИЛ

ФИЛОСОФ

*Вечерен дял+

Стихири

За наставници приел Закона и Благодатта (по Йоан. 1:17) *1+

светителю Методие,

така премъдър създател на светите букви бе:

и си предал на своя народ и стадо тяхното учение,

та чрез тях четящите и поучаващите се в Светите книги

Господа благославят. Заслужено те облажаваме!

Методие блажени,

Словото последвал, богословеше ясно Отца-Родителя,

що Словото отпраща към Духа Пресветия.

И още — самия него изследваше, зовейки, открито казал,

че той изхожда от Отца-Утешителя, не от Сина.

Така, Богогласни, ти стана съзвучен с Първия събор на Отците *2+.

С тях моли Спасителя нас всички да спаси.

Получил не отчасти апостолската благодат от Бога,

отче Методие,

ти се сподоби с пророчество и чудеса от Почитащия те достойно,

та, мъдри, да предсказваш бъдещето като настояще.

Радвай се, зрение на слепите и изгонителю на бесовете, и славен лекарю на болните.

Затова дай ни прошка на греховете и голяма милост!

Тропар. Глас четвърти.

За онези, що празнуват светлото тържество на успението

на твоя свещеник, дай свише, Христе, милостта си,

отвори, прочее, дверите на Царството,

разкъсай, Владико, примките на многото ни грехове

чрез застъпничеството на нашия отец,

светия твой ученик.

*Утринен дял+

Канон. Глас втори, чийто акростих е: “Добре, Методие, те възпявам Константин “


Дай ми, моля се на милостта ти,

Христе Спасе, едничък милосърден,

изобилно слово да възхваля

Методий — светителя ти и да те прославя.

Оставил род и отечество, съпруга и деца,

свети учителю, в пустинята поиска да живееш

със святите отци, преславни.

Посрамил, отче, демонската и жестока бран,

с молитвите си укроти

на греховете ми жестоката бран, учителю Методие.


Кой да те назове достойно може? Зачатието ти над всяко слово е!

Защото чрез плътта си, пречиста, ти роди

Бога, явилия се Спасител на всички.


О, преславни! Кой може да изкаже

делата и усилията на Методий,

който от триезичниците-бесове пострада.

Свети Методие, ти дар прие от Бога

и даде на онези, които се нуждаеха,

които славят Бога, прославилия те.


Марийо, кадилнице златна, ти отмахни

зловонието греховно мое, укрепи ти мене,

разтърсвания от удара на измамния борец *3+.

Седален. Глас четвърти.

Като те накара да засияеш сякаш слънчева светлина от изток,

Христос на запад, отче, те изпрати

за мъдър учител на всички, Методие,

просвещаваш с твоите букви много градове и страни,

които почитат, блажени, всички боговдъхновени книги

от учението на Пресветия Дух.

Сега моли се непрестанно за тези, що те възхваляват.

Песен четвърта

Моравската земя те има, отче, за яка стена,

с която побеждава еретиците *4+.

Учители двамина, що стоите отдясно пред Пресветата Троица,

молете се на Христа, та да опази стадото славянско!

С дела недостойни оскверних тялото и душата си,

но Спасе, очисти ме чрез своята си милост.


Пречиста, ти, заченала безсеменно Бога,

моли се винаги за своите раби.

Песен пета

Истински наследник си ти, славни, на славния апостол Андроник *5+,

украси, мъдри, престола на църквата Панонска свята.

Методие, светителю славни, тебе молим

с молитвите си, отче, запази във вяра православна

разпръснатото от еретиците твое стадо *6+.

Като орел ти, отче, прелетя, преплавал бездната житейска

и мене, потъващ чрез грехове, изведи, святи, моля,

с молитвите си, мъдри.


Към тебе, родилата Твореца на всички неща, зовем:

Радвай се, пречиста, радвай се, светлина за нас възсияла!

Радвай се, вместилище на невместимия *в нищо+ Бог!

Песен шеста

От запад възсия като звезда, светецо, славни Методие,

отпращащ лъчите си до изток и до север, и до юг.

Служението, що прие от Христа Спаса Милосърдния,

завърши го, светителю, като раб на господаря си верен.

От нечистотата на греховете ми измий ме, спасителю щедри, едничък милосърден.

Защото ти единствен имаш власт, Господи, да опрощаваш греховете.


Укрепи нашия верен княз, дарувайки му победа *7+,

понеже срещу варварите си всемогъщ, Владико,

ти, който си роден от чиста неомъжена майка.

Кондак. Глас втори.

Всички люде, да възпеем и с любов да облажим

божествения и верен Методий,

като пастир велик на славяните, като служител верен, като прогонител на ересите.

Икос.

Царството Панония, всички общо, бидейки нови хора,

признаващи те за почитан пастир, радват се.

На делото ти даваме подкрепа,

похвалните ти усилия и мъки съкровено

за почитащите те са миро многочестно, светителю Методие.

Хората: Моли се непрестанно за всички нас.

Песен седма.

С вас, свети, се величае славно град Солун, Кириле свети и Методие,

и Мизия, и Панония, и Моравската земя, блажени,

които славят и зовят: “Благословен е Бог на нашите отци” (Дан. 3:26,52) *8+.

На камъка на вярата ти утвърди нозете си, блажени,

и не успя срещу тебе, святи, богът на дяволските духове,

но като храбър борец, противостоейки им, ти пееше: “Благословен е Бог на нашите отци”.

Прободен и наранен съм от разбойници, Христе, помилуй ме, на тебе аз се моля,

и възлей върху ми елей по постоянната си милост,

та да те възхваля, Боже: “Благословен е Бог на нашите отци”.


Твоята утроба стана вместилище на несътворена светлина.

Отблъснала със светлините на божия разум безбожието, чиста богоневеста, Дево,

която възпяваме, зовящи: “Благословен е Бог на нашите отци”.

Песен осма.

Славен като Текла *9+ стана ти, Методие свети,

победил враждебните коварства, славни учителю премъдри.

Пейте, зовящи: “Благославяйте всички дела Господни.

Господа възпявайте и прославяйте го вовеки!” (Дан. 3:57)

Ти бе архиерей по чина Ааронов *10+, ти, който принасяш в жертва Агнеца *11+,

блажени, със ръцете си свети раздаваш на верните, пеейки:

“Благославяйте всички дела Господни.

Господа възпявайте и прославяйте го вовеки.”

Нощ зла, греховна ме, Христе, обхвана и, зла, тя омрачи душата ми.

Моля ти се, Боже, просвети и към покаяние насочи мене, който ти пея:

“Благославяйте всички дела Господни.

Господа възпявайте и прославяйте го вовеки!”


Окаяната ми душа, изнемогвала от многото козни на лукавия, Богородице,

с изцелителните си молитви, Девице, здрава направи,

та да те прославяме навеки.

Песен девета.

Тебе, блажени, възпява земята Моравска,

която има твоето почитано тяло,

и Панонската, светителю, от тебе просветена,

и хората й, събрали се, празнуват твоята памет.

Вие, светци, които в спор влязохте за Светата Троица —

Кириле преподобни, Методие светителю, —

запазили вашето стадо, ходещо по земята чужда,

умножавайте *го+ чрез молитвите си, блажени.

Сега, паднал в краката ти, учителю святи, на тебе се моля,

това скромно пение *12+ приеми и, прочее, моли

прошка за греховете ми от Христа Спасителя.


Радвай се, пресвята Богородице Марийо,

радвай се, непорочна, непознала мъжкото изкушение,

радвай се, родила светлината на целия свят,

не спирай да се молиш на Бога Спасителя.

Бележки

1. Законът е Старият завет, а Благодатта — Новият.

2. Има се предвид, че на Първия вселенски събор (325) е приета основната част от т.нар. Никео-Цариградски

символ, който формулира изхождането на Светия Дух само от отца. Западната църква внася поправка в

Символа, т.нар. филиокве, т.е. че Светият Дух изхожда от Отца и от Сина.

3. На дявола.

4. Тук Моравия се споменава все още като самостоятелна държава, която оказва съпротива на еретиците,

т.е. на немското духовенство, отричащо славянската писменост.

5. Андроник, един от 70-те апостоли (вж. Рим. 16:7), пръв епископ на Илирийската област, към която спада и

Панония. Епископското седалище на Илирик е гр. Сирмиум при долното течение на р. Сава, дн. гр. Сремска

Митровица.

6. Споменаването на „разпръснатото стадо” свидетелства за ранно създаване на службата скоро след

смъртта на Методий.

7. Не е ясно какъв исторически факт е отразен в обръщението към Богородица. Малко е вероятно, бидейки

в България, Константин Преславски да се моли за победа на княз Святослав (870-894) срещу проезическата

политика на управителя на Панонското княжество Арнулф. Другата възможност е да се визира намесата на

княз Борис I (852-689) срещу проезическата политика на Владимир-Расате (889-893). Не е изключено и това

да е топос, свързан със задължителните молитви за победа на владетеля.

8. Цитатите от пророк Даниил са според Септуагинта.

9. Текла (I в.) е ученичка на апостол Павел, призната за равноапостолна. Паметта й се празнува на 24

септември. Житието й е било преведено още през Х в. в България.

10. Аарон (‘висок’ или ‘просветител’) — брат на Мойсей, първосвещеник на Израил. Той е прообраз на

Христос като първосвещеник на Новозаветната църква, а Методий чрез архиерейското си достойнство,

получено в името на Христа, е наследник на първосвещенството на Аарон.

11. Т.е. извършващ литургия и раздаващ причастие на пасомите.

12. Същият израз е употребен и в „Стихове добри Константинови”.

Риторика (Кл. Иванова)

Риториката (ораторската проза, тържественото и учителното красноречие) в разнообразните си

форми е най-разпространената и най-продуктивна проява на средновековната словесност както

на Изтока, така и на Запада. Несъмнено обаче в източната традиция тя е много по-широко

застъпена. Византия приема богатото аследство на античните оратори, пишещи на гръцки език.

Риторичните форми се модифицират в творчеството на църковните Отци (III-V в.), които полагат

основите на средновековната ораторска проза. Чрез риториката се отстоява християнската

вероизповед, внушават се нови етични норми, изясняват се сакрални текстове, изобличават се

чужди на християнството възгледи. Всъщност няма дял от официалната книжнина, в който

риторичният дискурс да не присъства като задължително отношение автор-слушател/читател.

Риториката е извънредно „натоварена” в ролята си на пътеводител към истинското спасение на

човека, на посредник между хората и Бога. Тя е достъпна както на грамотните, така и на

неграмотните, тъй като се възприема повече като произнесено, отколкото като написано слово.

Оттук значението на проповедта на разбираем език е толкова подчертано от апостолските

времена насам. Дори предназначените по функция за индивидуално четиво съчинения се

оформят с параметрите на риториката и с жанровите определения „беседа”, „слово” и т. н.

Мястото в ритуала, както и необходимостта, заявена в каноните, да се проповядва и поучава при

богослужение, определят жанровото многообразие на ораторската проза.

Литературата на IX-X в. е основополагаща във всички области на риториката. Започва бързо

овладяване на ораторското изкуство на старобългарски език чрез преводи, компилации,

подражание. Превеждат се произведения преди всичко от авторитетните Отци на църквата от

всички школи, като особено популярни са Йоан Златоуст, Василий Велики,

АтанасийАлександрийски, Кирил Иерусалимски, Ефрем Сирин, Григорий Богослов и др. По-голяма

част от словата и беседите са обвързани с църковния календар и се поместват в сборници според

празниците на годината, но през IX-Х в. дялът на тематичните и друг тип сборници с риторична

произведения е по-значителен, отколкото в следващите периоди.

Общоприетата терминология класифицира ораторската проза в три дяла според целта на

проповедника, който възхвалява, поучава или полемизира. Това деление е условно и е въз основа

на преобладаващата насоченост, тъй като трите модуса присъстват във всяка творба на

ораторската проза. Основен термин за цялата риторика е „слово”, а синонимите му са толкоа

много, че класификацията им винаги е условна. За риторичните възхваляващи текстове се срещат

и самоназвания „похвала”, „слово похвално”, „беседа”. За поучаващата, учителната литература

най-чест е насловът „слово учително”, „поучение”, а за полемичната — „слово препирателное”,

„беседа препирателна” и подобни.

Най-ценното в творчеството на българските ритори от IX-Х в. е техният опит да интерпретират по

свой начин византийските ораторски теми и модели и да въведат и славянската тема в

риториката. Канонизирането на Първоучителите и защитата на славянската писменост са повод за

написване на образцови творби на старата ни литература.

Климент Охридски:Похвала за св. Кирил Философ

Тази похвала е образец на високо ораторско майсторство и искрено преклонение пред

равноапостолния подвиг на славянския първоучител. Открита е от В. М. Ундолски през 1845 г. и е

многократно издавана и проучвана. Името на Климент Охридски се чете в наслова и авторството

му се смята за доказано. Похвалата е известна в две редакции, като първата, приета от повечето

изследователи за първична, е позната само в един препис (в ръкопис с български правопис,

намерен на Света гора от руския славист П. И. Севастянов и пазещ се в Москва, ГРБ, ф. 270, №

1467). Втората редакция е по-широко разпространена, главно в руски преписи (24 преписа от XIV

до XVII в.). Похвалата е великолепен образец на Климентовите слова със стройна композиция, в

която са спазени класическите пропорции на похвалното слово — с увод, насочен към

трансцендентната значимост на празника; с изложение на деянията с градация в назоваването на

духовните подвизи; с възхвала, изградена върху специфичната риторична изоколонна ритмика в

синтактично-паралелни пасажи с анафора (тук анафоричният сигнал е „облажавам”). Ключовите

семантични групи са свързани със светлинната образност, а цитатите от ап. Павел и от Притчите

маркират апостолската и просветителска същност на Кириловото дело.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛА ЗА НАШИЯ БЛАЖЕН ОТЕЦ И СЛАВЯНСКИ УЧИТЕЛ КИРИЛ ФИЛОСОФ

Христолюбци,

Ето, възсия за нас Светлозарната памет на нашия преблажен отец Кирил, новия апостол и учител

на всички страни.

Със своето благочестие и красота той изгря на земята като слънце, просвещавайки целия свят чрез

зарите на триипостасния *1+ Бог. Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху

неговия език като вьрху херувим *2+ почиваше Светият Дух, който винаги раздава дарове според

силата на вярата, както е казал апостол Павел: “На всеки един от нас благодатта е дадена по

мярката на дара Христов” (Еф. 4:7). Нали Господ е казал: “Който ме обича, и аз ще го възлюбя, и

ще му се явя сам (Иоан. 14:21); ще си направя жилище в него и той ще ми бъде син, а аз ще му

бъда баща” (по Йоан. 14:23).

Търсейки такова отечество, този преблажен отец и наш учител изостави цялата красота на този

живот, слава, дом и богатство, баща и майка, братя и сестри. Още от младини той беше чист като

ангел, отклоняваше се винаги и отбягваше от житейските наслади, прекарваше времето си винаги

в пеене па псалми и славословия, и в духовно поучение, като следваше само оня път, по който се

възлиза на небесата. И затова божията благодат се изля в устата му, както е казал премъдрият

Соломон: “На устните на премъдрия се намира знанието (по Притч. 16:7), а на езика си той носи

закон и милост” (Притч. 3:16). Чрез това нашият учител затвори злохулните уста на еретиците.

Когато се появи ереста през времето на иконобореца Теофил *3+, много години светите икони бяха

преследвани, унищожавани и непочитани. А при благоверния цар Михаил православните, като

свикаха събор, изпратиха Кирила срещу тези еретици и той унищожи като с огън всичката им

злоба чрез духовната си сила. *А водач на тази ерес беше патриарх Аний *4+, когото православните

изобличиха и изгониха от престола. Ето такъв беше този учител.+ Щом дочуеше някъде някаква

хула за божествения образ, той като крилат прелиташе по всички страни, с ясни слова

разпръсваше всички заблуди и учеше на правата вяра. Той довършваше недовършеното от

апостол Павел, прелитайки като орел по всички страни — от изток до запад и от север до юг.

При хазарите и при сарацините той се озова в съборите заради святата вяра, светна като слънце с

трисветли зари и разпръсна всички техни празнословия *5+.

Всред фулския народ *6+ пък той унищожи безбожната измама *— почитането на едно дърво-

оброчище, което се наричаше Александър, на което се покланяха като на бог, правейки

жертвоприношения. Този блажен отец го изкорени. Озарен от троичната безначална светлина, той

просвети Христовите люде и ги научи на правилната вяра+; и възсея троичната безначална

светлина.

По милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос той стана пастир и учител на

славянския народ, който тънеше в невежество и в греховен мрак. И *както Даниил *7+ затвори

устата на лъвовете+, той затъкна устата на вълците — еретиците-триезичници, *които, помрачени

от завист, казваха: “Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на

латински и на гръцки”. Поради злобата си те станаха съучастници на Пилат. С ясни доказателства

той разори техните заблуди, възпламенен от силата на Светия Дух+ *8+. Той, според пророчеството,

направи ясен езика на гъгниви (Ис. 32:4) и с книги насочваше всички по пътя на спасението. *Като

преведе църковния устав от гръцки на славянски език *9+, той отиде в Рим *10+, водейки към

съвършенство избраното си стадо. С радост той завърши житейския си път.+ Господ Бог благоволи

пречестното му тяло да почива в Рим.

Като пресметнем неговите подвизи, трудове и пътешествия, няма на кого другиго да отдадем

подобни похвали. И наистина, макар и да възсия по-късно, той надмина всички. И както

зорницата, която изгрява по-късно, озарява със своя блясък целия звезден лик, пръскайки

светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, като свети

повече от слънцето чрез зарите на Света Троица, просвети безброен народ, който тънеше в мрака

на невежеството. Кое място остана скрито, което той да не е осветил чрез стъпките си? Кое

изкуство остана скрито за неговата блажена душа? Той възвести на всички народи скритите тайни

с достъпни словесни изрази, като ги разтълкува разбрано: на едни — чрез писания, а на други —

чрез проповед, защото божията благодат беше се изляла в неговата уста (по Пс. 44:3). И заради

това Бог го благослови навеки.

Но коя ли уста може да изрази сладостта на неговото учение? Кой ли език може да разкаже за

подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Господ направи по-светла от светлината тази

уста, която просвещаваше помрачените от греховната измама. Неговият език изля сладостни и

животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха *като цвят+ чрез премъдростта. Неговите

пречестни пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. Чрез тази

богогласна уста се напоиха онези, които жадуват за божествения разум. Чрез нея се насладиха

мнозина, като приеха животворна храна. Чрез нея Бог обогати с богопознание много народи, а

най-вече увенча с богоизплетен венец многоплеменния славянски народ: защото за него бе

изпратен този *нов+ апостол. И тъй, от тази уста бликна извор на живи слова, който напои

изсъхналата наша сухота; и чрез пея бе свързан многохулният език на еретиците.

И така, тази пречестна уста се яви като някой серафим, прославяйки Кога, и чрез нея ние познахме

трисъставния Бог, по същина един, а по свойства и имена разделяем и еднакво прославян —

вечно съществуващите Отец и Син, и Свети Дух.

Затова, о, преблажени отче Кириле, аз облажавам твоите устни, от които се изля духовна сладост

за моите устни.

Облажавам твоя многогласен език, чрез който зарята на троичния безначален Бог, като изгря за

моя народ, разпръсна греховния мрак.

Облажавам твоето тъй много светло лице, озарено от Светия Дух, чрез което светлината на

богопознанието изгря на моето лице, а многобожната заблуда бе изкоренена.

Облажавам твоите златозарни очи, чрез които слепотата на незнанието бе премахната от моите

очи и засия светлината на богопознанието.

Облажавам твоите ангелозрачни зеници, озарени от божествената слава, които ме просветиха с

боговдъхновени слова, след като премахнаха сърдечната ми слепота.

Облажавам твоите пречестни ръце, чрез които слезе върху моя народ дъждовният облак на

богопознанието, който напои с изтичаща от Бога роса нашите сърца, изгорели от греховна суша.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа за моя народ свобода от

греховното иго.

Облажавам твоята златозарна утроба, от която изтече за моя народ животворна вода, слизаща

отгоре чрез твоите молитви.

Облажавам твоите светлозарни нозе, с които ти бързо обходи като слънце целия свят,

проповядвайки боговдъхновеното учение.

Облажавам твоите златозарни стъпки, чрез които насочи нашите заблудени стъпки по правия път.

Облажавам твоята пресвета душа, чрез която се излекуваха греховните рани на душата ми и се

всади разум в сърцата ни чрез духовните ти слова.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа скритата за мнозина божия

премъдрост и които разкриха тайните на богопознанието.

Облажавам твоята пречестна църква, в която почива твоето многоразумно и богоречиво тяло.

Блажен е градът, който е приел третия изпълнител на божия промисъл *11+. И наистина този

блажен се яви, за да довърши недовършеното от двете върховни светила. И затова Господ Бог

разпореди той да получи пречестен покой при тях. Той почина в мир в Господа през 6377 (=869)

година от сътворението на целия свят, в четиринадесетия ден на месец февруари. И след като

завърши всички служби и трудове, той се присъедини към всички свети отци поради живота си и

вярата си. Той стана с ангелите като ангел, с апостолите — апостол, с пророците — пророк,

съучастник в божията слава заедно с всички светии.

Преподобни учителю, заедно с тях моли се за нас, които чествуваме твоята преславна смърт за

слава на Пресвета Троица — на Отца и Сина, и Светия Дух — сега и всякога, и во веки. Амин!

Бележки

1. Триипостасен — Бог в трите лица, Света Троица (Бог Отец, Бог Син и Бог Дух). В същото значение се среща

и „Троичен Бог”, „Трисъставен Бог”.

2. Светият Дух, който почива върху херувим, е образ, който се среща и в химничните творби на св. Климент.

3. Става дума за продължилото над два века движение срещу почитането на иконите, наречено

иконоборчество. Някои от византийските императори например Теофил (829-842) са привърженици на

иконоборчеството. При император Михаил (842-867) през март 843 г. се състои събор, който окончателно

възстановява иконопочитанието. Няма данни, свидетелстващи, че Константин-Кирил е присъствал на

събора.

4. Аний — патриарх (837-843) Йоан VII Граматик. Прението с Кирил се е състояло, когато патриархът е бил

вече детрониран и отстранен в манастир.

5. Сарацинската мисия според някои изследователи може да се датира в 851 г., а според други — в 856 г.;

Хазарската мисия се датира около 859-860.

6. Местоположението на гр. Фул (Фула) не е сигурно установено. Възможно е племето да е населявало

западната част на Кримския полуостров при Бахчисарай, близо до Херсон. Според някои изследователи

обаче е възможно фулите да са живеели в източния дял на полуострова; предполага се, че те са от алански

произход.

7. Пророк Даниил е бил хвърлен от цар Дарий в яма с лъвове, тъй като продължавал да се моли на своя Бог,

но лъвовете не го докоснали (Дан. 6:16-23).

8. В Словото Моравската мисия е спомената най-общо преди всичко чрез конфликта на св. Кирил с

привържениците на триезичната догма за свещеното достойнство на трите езика (еврейския, на който е

написан Старият завет, гръцкия, на който е написан Новият завет, и латинския, чийто текст е преведен от св.

Иероним).

9. На славянски език св. Кирил е превел преди всичко Изборно евангелие и апостол, Псалтир, избрани

църковни служби, текста на литургията и други текстове, от които постепенно се съставя ядрото на

славянското богослужение; Методий продължава преводаческото дело на брат си и вероятно е участвал във

всички преводи.

10. В Рим братята пристигат с учениците си вероятно около края на 867 г.

11. Градът е Рим, а св. Кирил се сравнява с върховните апостоли Петър и Павел и се нарежда на трето място

след тях.

Похвално слово за св. Димитър Солунски

Св. Димитър Солунски е един от светците, които са особено почитани в Кирило-Методиевия кръг.

Самият Методий е написал Канон за св. Димитър. Светецът е трайно свързан с град Солун, където

е живял и където се пазили мощите му. Той живял през III-началото на IV в. при император

Диоклетиан и съуправителя му Максимилиан (286-305, 307-310). Заемал чин на проконсул на

града. Заради християнската вяра бил хвърлен от Максимилиан в тъмница.

При император Галерий св. Димитър изповядал своето християнство и бил убит с копие. Мощите

му се запазили и по-късно били преместени в храм на негово име. Заради чудотворната им сила

св. Димитър бил почитан като покровител на гр. Солун от вражески набези. По-късно култът му се

разпространява широко на Балканите и се свързва с няколко владетелски династии, включително

и династията на Асеневци. За мироточивите му мощи се говори в паметници от Х в.

Похвалното слово а една от майсторски съплетените възхвали на Климент Охридски. Похвалната

част е изградена със средствата на химничните анафори в икосите — т.е. чрез повтаряне на

„Радвай се”, а краткото поучение, вложено в устата на св. Димитър, е сбито изложение на част от

Символа на вярата.

Похвалното слово не е намерило ранно и широко разпространение в България. То се помества в

панигирици (сборници главно със слова в календарен ред) и чети-минеи (сборници със слова и

жития в календарен ред) предимно в руски преписи. Познато е в около 25 преписа от XV в. насам.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СВЕТИ ДИМИТЪР

Братя,

Настана светлият празник на Христовия воин и мъченик Димитър, който с вярата си светло озарява

всичко и с любовта си подбужда към вечния живот.

Този преблажен мъченик за Христа, Димитър, от млада възраст придоби знания и израсна като

доброплодна лоза, напоявайки всички с духовна сладост, а разумът му разцъфтя като лилия (по

Ос. 14:6). С благоуханната си обич той привличаше всички към Христовата вяра. Украсен беше с

добротата на Христа и с красотата на лицето си блестеше като ангел. От него бликаше мъдрост —

като съкровище, което носи живот. Той беше далеч от всяка нечистота и плътска похот. Като

насочваше твърдо ума си към възвишеното, той търсеше прародителското място и достойнство, от

което отпадна прародителят Адам *1+. От ранни зори той отдаваше цялото си сърце на молитва

към въплътилото се божие слово, назидавайки се винаги с псалми, славословия и духовни песни,

казвайки: “Ще те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдина и мое прибежище, мой

чюавител (Пс. 17:2-3). На него се уповаваше сърцето ми, и той ми помогна; и сърцето ми се

зарадва; аз ще го прославя с моята песен” (Пс. 27:7).

А всички, като се учудваха на особената светлост на лицето му, пламтяха от обич, желаейки да се

приближат до него и да се приобщят към животворните слова, които като мед течаха от устата му.

Той пък с радост ги поучавате, казвайки: “Вие, мои възлюбени братя, не се съблазнявайте,

гледайки тези омразни на Бога царе, които се помрачиха от бесовската измама, отстъпиха и се

отвърнаха от Бога, който сътвори небето, земята и морето и създаде всичко от нищо. От него се

отвърнаха и се прелъстиха, и се поробиха като обикновените човеци, и си направиха идоли.

Вижте, прочее — *идолите+ имат уста, но не говорят; имат очи, но не виждат; имат уши, но не

чуват; нозе имат, но не ходят. Подобни на тях да бъдат ония, които ги правят, и всички, които се

надяват на тях (Пс. 113:13-16). А вие, братя, познайте Бога, който не живее в ръкотворни храмове,

нито приема служение от човешки ръце и е неизразим в своята божественост и сила. Той не можа

да гледа как човешкият род се е поробил на бесовете и поради това, като сведе ниско небесата,

слезе, приемайки плът от светата Дева, и обновявайки човешката природа, уподоби се на нас.

Въплъщавайки се безсеменно, той стана едновременно и Бог, и човек, за да ни изтръгне

незасегнати от сатанинската измама. Той благоволи да претърпи разпятие и смърт заради нас,

като умъртви нашите прегрешения. Но понеже той е безсмъртен по природа, възкръсна от

мъртвите, възнесе се на небесата и седна отдясно на Отца. Той е установил и определил ден, в

който ще дойде да съди живите и мъртвите, за да въздаде на всекиго според делата му.”

С такива поуки като наставляваше всички във вярата, свети Димитър ставаше още по-светъл и

сияеше с духовната си сила повече от слънцето. Такива са поуките на този богогласен език! Такава

е и неизразимата му отзивчива душа! Затова и Господ сложи върху него привлекателна красота,

като пожела да украси пречистата му глава с двоен венец. Той му каза: “Добри и верни рабе... над

много ще те поставя; влез в радостта на своя господар” (Мат. 25:21).

Настъпи времето на пресветлото му венчание *с мъченически венец+. Максимилиан Еркулий

победи готите и савроматите *2+ и слезе при римляните в град Солун. Бидейки почитател на

бесовете и богохулник, той започна да принуждава всички да принасят жертви на скверните

бесове. Съобщиха му за блажения Димитър и му казаха: “Той не само хули нашите богове, но и

постоянно бунтува целия град; почита друг Бог — Иисуса.” Идолопоклонникът Максимилиан се

разгневи, заповяда да доведат Димитра и му рече: “Твоята красота и изразът на лицето ти ме

карат да те обичам; ако принесеш заедно с мен жертва на моите богове, на които всички боляри

служат, то ти ще бъдеш пръв в палата ми и ще получиш най-висок сан.” А блаженият Димитър му

отговорил: “Царю, писано е — тези богове не са сътворили небето и земята, да погинат! (Иер.

10:11) Защото те са идоли, дело на човешки ръце. Имат очи, но не виждат; имат уши, но не чуват,

те не издават глас с устата си; подобни на тях станаха ония, които ги почитат” (по Пс. 113:12-16).

Като промени израза на лицето си, царят заповяда да затворят Димитра в тъмница. И там той бе

увенчан с победния венец.

Като завърши доброто изповядане *на вярата+ и подвига, той утвърди чрез победата на кръста

Христовия воин и светлозарния свой спътник Нестор *3+. Десницата на Всевишния увенча тях

двамата със силата на Пресветия Дух, а с чудесата им духовно възвесели света.

Като се събрахме сега за тяхно възпоминание, нека радостно изречем едногласно похвала за тях,

казвайки:

Радвай се, Димитре, светлозарно слънце, ти, който прогонваш греховния мрак от тия, които с

топла обич те почитат!

Радвай се, незалязваща заря, ти, който просвещаваш всички с благочестието си!

Радвай се, пресветли мъчениче Димитре, ти, който с доброто изповядване *на вярата+ извърши

тоя пресветъл подвиг и се украси заслужено с нетленния венец! (по 1 Тим. 6:12-13; 1 Кор. 9:25).

Радвай се, всечестни богоугодниче Христов Димитре, славен с изповеданието си *на вярата+, ти,

който поради пробождането в ребрата се уподоби на прободения заради целия свят Христос!

Радвай се ти, който си горещ застъпник на всички скръбни, прибягващи под твоя закрила!

Радвай се ти, вечно бликащ извор, разливащ струи на изцерения за всички, които са обхванати от

душевни страдания!

Радвай се ти, твърда основа на твоето отечество, който като истински пастир полагаш *душата си+

за Христовото стадо, казвайки: “Или заедно със спасяваните ще бъда спасен, или заедно с

погиващите ще погина!” Защото такова беше твоето пресвято желание — да спазиш Христовото

слово, подвизавайкя се с любов, както е казал Господ: “Не бойте се от ония, които убиват тялото, а

не могат нищо лошо да сторят на душата; а бойте се по-вече от оня, който може и душата, и тялото

да хвърли в геената; от него се бойте” (по Мат. 10:28; Лук. 12:4-5).

И така, ти, пречестни страдалецо за Христа, Димитре, помоли се усърдно за нас, които чествуваме

твоята смърт с вяра и любов, като измолиш милост и прощение за греховете ни. Защити ни от

всички страдания и беди, та запазвани здрави чрез твоите молитви, да прославяме името на

пречистата и светата, и животворяща Троица — Отца и Сина, и Светия Дух сега и всякога, и във

всички векове. Амин!

Бележки

1. Адам е отпаднал от Бога чрез грехопадението, затова светците чрез деянията си се опитват да възстановят

първоначалното човешко съвършенство.

2. Готите са източно-германски племена, които от III в. започват нашествия срещу Римската империя и се

заселват в Дакия и около Дунава. Савроматите са ираноезични племена, които през същия век навлизат

откъм запад към граничните области на Римската империя и воювате готите. Римските императори

периодично възглавяват походи срещу готите и савроматите на Балканския полуостров.

3. Нестор е юноша, който побеждава на арената в Солун императорския борец Лий, като преди това

получава благословия за битката си с Лий от св. Димитър в затвора. След смъртта на Лий императорът

заповядва да прободат св. Нестор с копие. Паметта му се празнува на 27 октомври.

Похвално слово за св. Архангели Михаил и Гавриил

Похвалното слово е посветено на архангелите Михаил и Гавриил, принадлежащи към най-ниския

чин на безплътните в небесната йерархия. Безплътните сили според Псевдо-Дионисий Ареопагит

(V-началото на VI в.) и в църковната традиция в низходящ ред спрямо престола на Всевишния са:

първа триада (серафими, херувими, престоли), втора триада (господства, сили, власти), трета

триада (начала, архангели, ангели). Архангелите са най-близки посредници между Бога и хората,

предсказващи и пренасящи божествената воля на земята. Архангел Михаил при това е преди

всичко архистратиг, предводител на небесното войнство в борбата срещу злото, включително и в

окончателната есхатологична битка. Заедно с архангел Гавриил той предстои пред престола на

Бога. Гавриил е преди всичко вестител и като такъв той съобщава на Дева Мария вестта за

раждането на Спасителя. Дълбоката почит на българите през IX-X в. към архангелите е свързана и

с особеното значение на името на архангел Михаил, прието от княз Борис при покръстването му.

Празникът на архистратизите, 8 ноември, е окончателно установен през епохата непосредствено

след иконоборчеството като събор на безплътните сили, но има и други дати, на които се празнува

в тяхна чест. Възможно е Словото да е написано в последния период от книжовната дейност на св.

Климент — специално за основания в 900 г. от св. Наум манастир край Охридското езеро, чийто

храм в посветен на архангелите.

Особеностите на празника се отразяват върху изграждането на творбата. В нея класическата

триделна композиция е „размита” — пресветлото тържество на безплътните сили в първата част е

мотивирано в поредица от цитати, демонстриращи ролята на безплътните сили в старозаветната

история, а непосредствено след това воеводата на безплътните сили архангел Михаил е

изобразен в неговата роля на воин срещу падналия ангел и слугите му чрез разказа за отпадането

на Денница и съответната отпратка към есхатологичното видение на Апокалипсиса за борбата на

архангел Михаил със змея (в съгласие с посланието на Иуда). Един преходен пасаж с

катехизистичен характер — приканващ слушателите да служат на Бога подобно на ангелите всеки

в своето звание и на установеното си място — завършва с топоса за безсилието на авторовата

възхвала, за да премине в каскада от ритмизирани възхвали. Възхвалата се разделя на два

периода, обособени чрез две анафори — „чрез тях” и „радвай се”. И двете възхвали се отнасят

само до архангелите Михаил и Гавриил, така че всъщност мястото на архангел Гавриил в

небесната йерархия се изявява единствено чрез номинации те във възхвалата. Последното

„радвай се”, въвеждащо нов мотив, всъщност излиза от рамката на периода, за да разкрие

мястото на ангелското благовестие в момента на възкресението. Тук двамата архистратизи се

представят в ролята си на вестители на сбъднатото прообразно псалтира слово за Спасителя,

финалната Възхвала в трети период, в който анафората повтаря отново встъпителното „чрез тях”.

Поетичното слово на св. Климент е широко разпространено сред православните славянски

книжовници. Известни са около 160 преписа (български, сръбски, руски, молдовски и влашки).

Най-ранният датиран препис е от т. нар. Германов сборник от 1359 г., възхождащ към архаичен

протограф.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА МИХАИЛ И ГАВРИИЛ

Почитатели на празниците,

Настана пресветлото тържество на безплътните сили, което превишава всяко слово и всякакъв

разум, озарявайки с пресветлите си зари целия свят. Като не са с телесна природа, но с природа

неосезаема и духовна, те светят със светлина от самия Бог. С трепет те стоят около божия престол

и трепетно покриват с криле лицата си. С непреставащ глас възнасят към Бога трисветата песен и

казват: “Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!” (Ис. 6:3).

Удостоени с тази радост поради божествения блясък, едни от тях се наричат престоли — върху тях

почива силата и властта на триипостасния безначален Бог; други пък се именуват херувими и

серафими, които са шестокрили, четиризрачни и многооки; трети се наричат сили и власти;

четвърти — господства и начала; а други — ангели и архангели, безчислени войнства. Всички

служат според своето предназначение и за всяка служба те имат свой ред. Едни стоят винаги пред

божията слава, а други биват изпращани на служение при живеещите на земята; някои — за

наказание и възмездие на нечестивите, а други — да напътват верните към спасение и радост.

Например, някога в Синайската планина чрез ангел беше показан на боговидеца Моисей образът

на пресвета Богородица — къпината, която гори в огън, но не изгаря (по Изх. 3:2). И пак на същия

Моисей Бог показа в планината — като разкри чрез ангел — устройството на скинията *1+, показа и

двата херувяма, осеняващи двете страни на олтара. Бог пак се яви на същия този Моисей, когато

той му се молеше и казваше: “Господи, ако съм спечелил благоволение пред тебе, яви ми се сам,

за да те видя ясно и да разбера, че съм намерил милост пред тебе”. А Господ му рече: “Това, за

което се помоли, ще сторя, защото ти спечели благоволение пред мене”. А Мойсей рече:

“Господи, покажи ми славата си, и ще разбера, че съм се удостоил с милост пред тебе”. Господ му

отговори: “Не можеш да видиш лицето ми: защото е невъзможно за човек да види лицето ми, и

да остане жив. Но ето място при мене: застани на скалата и аз ще те покрия с ръката си, докато

отмина; и когато си сваля ръката, ти ще ме видиш откъм гърба, а лицето ми няма да бъде видимо

за тебе”. И когато Мойсей видя задната страна на божията слава, лицето му засия по-силно от

слънчевото сияние. Той закри лицето си с покривало и така говореше на народа, защото не

можеха да гледат лицето му поради блясъка (по Изх. 33:13-23; 34:33-35).

Също и великият пророк Исаия казва: “Аз видях Господа, седнал на висок и издигнат престол.

Серафими стояха около него; всеки от тях имаше по шест крила. Те пееха високо трисветата песен

и казваха: “Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!” (Ис. 6:1-3).

Същият Исаия пак разказва: “Когато иудейският цар Езекия боледуваше, против него тръгна

асирийският цар, за да превземе града му. Царят бе тъжен поради предстоящата битка срещу

града и се помоли на Господа Бога: “О, Господи, спомни си, че аз ходих пред твоето лице вярно и с

предано на тебе сърце, и върших онова, което беше угодно за тебе”. И Господ му рече: “Не бой се,

не ще влезе онзи в твоя град, нито ще сложи в него стрела и щит, защото аз ще защитя града ти и

ще го спася заради себе си и заради моя раб Давид”. Тогава слезе ангел господен и погуби сто

осемдесет и пет хиляди души от асирийските пълчища. Като станаха сутринта, намериха всички

вече мъртви тела (по Ис. 38:1-3; 37:33-36).

Ето такава е силата на тези безплътни и божествени служители. Началник на всички тях е великият

архистратиг Михаил, воевода на безплътните сили. Един от ангелите бе получил от Бога власт за

управление и надзор над земния порядък. Той не беше създаден от Бога нито лукав, нито зъл, но

добър; и като беше удостоен с благост, той превърна своята благост в злоба и се изпълни с

гордост. И така, като започна да си мечтае, той намисли да се противи на своя творец и Бог.

Архистратиг Михаил не можеше да понася неговата гордост и самовъзвеличаване. Той и заедно с

него всички безплътни сили го сринаха на земята ведно с отпадналите и подчинени на него

ангели. Щом се лиши от божествената светлина, поради злобата си, той стана началник на

тъмнината. Подхвърлен на проклятие, той бе лишен от същността и красотата на ангел и стана зъл

дух. Той сам си заслужи вечна мъка. И наистина злобата е несъвместима с божествената благост.

Чуй сега как евангелист Иоан много ясно казва във видението си: “Стана война на небето:

архангел Михаил и цялото му войнство воюваха със змея и го лишиха от достойнството му” (по

Откр. 12:7-9). Също и свети апостол Иуда, брат на Иаков, казва: “А великият архангел Михаил,

когато се препираше с дявола, не се осмели да произнесе срещу него хулна присъда, а рече:

“Господ да ти забрани за това, противнико!” (по Иуда 1:9).

Такава именно ревност трябва да имат всички към Господа, своя творец. Когато всеки стои в

своето звание и в установеното си място, тогава ще се наслаждава на неизказана светлина и на

божествена красота. Като не допускат в себе си никаква горделивост и никаква злоба, всички

трябва да имат един стремеж и едно желание — с благост да спазват мястото си, в което всеки от

тях е определен да стои.

Всички чудеса и благодеяния, извършени от тези двама велики архистратизи, са дар от Бога за

човешкия род: за едни те са победа над противниците, а за други — блага вест за радост на

земните жители.

Нито езикът може да изрече похвала за тях, нито умът е в състояние да ги възхвали така, както

заслужават. Но колкото слаби да сме, трябва да постигнем поне онова, което е възможно за нас.

Като възлагаме надеждата си на тях, нека изразим неизказаната им милост и застъпничество при

всички изпитания и беди, които ни сполетяват.

И така, чрез тези двама архистратизи Господ изпълни с чудеса небесния свод и прекрасно украси

земята.

Чрез тях небесните войнства, като стоят трепетно на определените си места, биват запазвани.

Чрез тях четирите страни на земята се пазят непоклатими.

Чрез тях морската шир по божия повеля не излиза от пределите си и остава в определеното си

място, без да се разлива.

Чрез тях човешката природа остава невредима от каквато и да е страст.

Чрез тях бесовските пълчища биват прогонвани и изчезват.

Чрез тях идолската съблазън бе унищожена из корен.

Чрез тях светло украсените църкви правоверно и единогласно възнасят трисветата песен към Бога.

Чрез тях всяка ерес бе унищожена и правоверието процъфтя, като украси с венец православните

изповедници.

Чрез тях всякакви беди и страдания се прогонват и болестите се изцеряват.

Като се покланяме пред тях, нека единогласно, радостно и с похвала да възкликнем и кажем:

Радвай се, архистратиже Михаиле, който по достойнство си пръв воевода на безплътните сили!

Радвай се, архистратиже Гаврииле, пръв благовестителю на всички радости!

Радвай се, архистратиже Михаиле, пръв скиптроносец на единосъщната и неразделна Троица!

Радвай се, архистратиже Гаврииле, истински служителю на троичната безначална светлина!

Радвай се, архистратиже Михаиле, който неизказано засия чрез зарята на троичната безначална

светлина и озари с блясък целия свят!

Радвай се, радостна похвало, Гаврииле, ти, който украси вселената с радост, а с благовестието си

за Йоан Кръстител ти направи безплодното естество плодоносно и украси с венец старостта на

Захарий!

Радвай се, архистратиже Михаиле, който стъпка началника на тъмнината и достойно стоиш пред

божия престол!

Радвай се, архистратиже Гаврииле, достоен благовестителю на божието въплъщение!

Радвай се, архистратиже Михаиле, който винаги сияеш с недостигаемата светлина на

трислънчевото божество!

Радвай се, архистратиже Гаврииле, пресветъл благовестителю на безначалното слово, сияние на

Отца! Наистина чрез твоя глас цялата земя засия от радост; от твоята вест пречистата и непорочна

Богородица се изпълни с радост и безсеменно зачена свръхестествено, по неизразим начин,

божествената светлина.

Радвайте се вие, единодушни и горещи застъпници за всички, които прибягват към вашата

закрила, защото вие, дотичали в ада, строшихте исригите на смъртта, счупихте гробните ключове,

благовестихте на жените-мироносици *2+ радостта за възкресението, като преди това съкрушихте

в гроба адските сили и извикахте: “Врати, повдигнете горните си прагове, и ще влезе царят на

славата!” (Пс. 23:7) А те, вцепенени от страх и лежащи като мъртви, казваха: “Кой е този цар на

славата?” И пак тези двама велики архистратизи заедно с безплътните си сили им отговориха:

“Могъщият и силният Господ, силният на война Господ — той е царят на славата!” (Пс. 23:8, 10).

Те се явяват с бързина на светкавица навсякъде в служба на Бога, като съкрушават противниците и

радват верните.

Като се явиха в гроба, те пак показаха на учениците почитта си към своя Господ. Единият седеше

при главата, а другият — при нозете, където беше лежало тялото на Господа Иисуса, и казаха:

“Защо търсите живия между мъртвите? Няма го тука, но възкръсна, както бе казал” (по Лук. 24:5-

6).

Когато Господ се възнасяше на небето, те застанаха всред апостолската дружина и рекоха: “Мъже

галилейци, защо стоите и гледате към небето? Този Иисус, който се възнесе от вас на небето, ще

дойде пак по същия начин, както го видяхте да отива на небето” (Деян. 1:11). Така трябва и ние да

оказваме чест на Господа Бога, нашия творец!

Чрез тях бе огряна цялата вселена!

Чрез тях пророците, изпълнени с духовна благодат, блестящо завършиха своето пророчество.

Чрез тях патриарсите и всички праведници бяха блестящо украсени с ненци.

Чрез тях апостолите бяха украсени с венци и единогласно възнасяха към Бога трисветата песен.

Чрез тях множеството мъченици бяха обкичени с прекрасни венци.

Чрез тях прославените архиереи се удостоиха с вечна радост.

Чрез тях пустинножителите, след като умъртвиха житейските си страсти и сласти, завършиха своя

жизнен път.

Чрез тях в последния ден и гробовете ще се отворят, и мъртвите тела, пробудени от техния

пресвят глас, ще възкръснат.

Чрез тях и отстъпникът дявол заедно със своите бесове ще бъде свързан и хвърлен във вечната

тъмнина, от която по техните молитви дано ни избави нашият милостив Господ, на когото —

заедно с безначалния му Отец и Пресветия, благ и животворящ Дух — е славата сега и всякога, и

във вечните векове. Амин!

Бележки

1. Най-ранното място за присъствието на Яхве от староеврейските вярвания. Скинията е преносима и

устройството й е подробно указано на Моисей от Бога (Изх. 35:10-19).

2. Жените, които са отишли първи на гроба Господен и са чули благовестието на ангела, че Иисус Христос е

възкръснал.

Похвално слово за св. Климент Римски

Похвалното слово е посветено на един мъченик, чиято прослава е тясно свързана с Кирило-

Методиевото дело. Възможно е именно заради участието на св. Кирил в откриване на мощите му

и Климент Охридски да е приел в монашество името на този светец. Климент Римски е един от

апостолските мъже, последовател на апостолите Петър и Павел, римски епископ (98-101). При

император Траян е заточен в Херсон и хвърлен в Черно море с котва на шията. Възможно е

преданията за неговата мъченическа смърт да го смесват с друг светец със същото име — Климент

Анкирски. По време на Хазарската мисия (860-861) св. Кирил Взема намерените от него мощи и ги

пренася в Рим, където те са тържествено положени в църквата „Свети Климент” („Сан Клементе”).

Похвалното слово за Климент Римски използва част от създаденото за него житие с разкази за

чудесата му. Едновременно с това Похвалата е структурирана като че от две части — слово и

поучение, ясно маркирани: поучението започва с „Днес, като празнуваме неговата памет...”, а

първата част — похвалната — има много общи черти с Похвалното слово за св. Кирил. И тук

светлината като символ на божественото е „обиграна” в различни вариации и в няколко взаимно

свързани семантични гнезда. Хейретизмите (ритмичните пасажи с анафорично „Радвай се”) са по-

кратки и предшестват разказа за едно от чудесата на св. Климент — чудото с детето, престояло

година при залятите от морето мощи на светеца и намерено при следващото отдръпване на

водата за празника му живо и здраво. Този разказ е извънредно популярен и е изобразен на

фреските над гроба на св. Климент Римски В „Сан Клементе”. Творбата е позната в 27 преписа, 3 от

които са южнославянски. Тя е била включена в ранните (преславски) сборници и се е запазила В

някои техни по-късни преписи. Най-много преписи от нея са руски.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СВЕТИ КЛИМЕНТ РИМСКИ

Небето, украсено със светли звезди, радостно се весели и отдава неизказани възхвали на своя

творец. А Христовата църква, която има благоуханни цветя — пророците и апостолите,

мъчениците и светителите заедно с преподобните отци, — украсена с техните прекрасни слова,

радостно тържествува. Цялата вселена се украсява като венец с тия благоуханни цветя — светиите,

и получава от мощите им радости и изцерения като река, защото силата на Всевишния ги осени с

благодат и ги направи дивни поради чудесата им, както е казано и от пророка: “Господ пази

костите на праведните: ни една от тях не ще се строши” (Пс. 33:21).

Тъй чудно прослави Господ и този светлозарен светител, като покри костите му с пурпурни вълни

и ги запази. Премъдростта го роди и откърми добре, а Светият Дух, като го направи да израсне,

постави го като венец и светилник за цялата вселена, както е казал и Господ в светото Евангелие:

“Не може да се укрие град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го поставят под

крина, а на светилник, за да свети на ония, които са в къщи” (Мат. 5:14-15). Ето блаженият

Климент възсия не като светилник, нито е като град, но той изгря като незалязващо слънце и озари

със светлина цялата земя. По благодат стана равен на небето, пребиваваше в псалмопения и се

поучаваше с духовни песни и с радост подбуждаше всички към вечен живот. Наистина, по живот и

по образ той беше като ангел. Климент радостно взе върху себе си първенствуващото служение и

трудовете на великия апостол Петър. Такава беше неговата пресветла душа. С благолепна воля той

се стремеше към боголепен подвиг и чрез духовната мрежа на божието слово привличаше всички

към вярата. Неговата душа беше приятна на Господа, понеже той от детска възраст се украсяваше

с добродетели. Като слънце светеше той в света чрез чудесата си. Препасвайки се със сила и

подпирайки се на истината, блаженият Климент пожела да последва пречестните стъпки на

върховния апостол Петър. Под неговите криле той като гълъб беше отхранен с духовна храна;

пазен под неговата пречестна сянка от вражеския зной, той се подхранваше с неговото дело като

благовонно масло. На главата си носеше похвалата на небесния цар и, украсен с нетленен венец,

той премина като мълния, озарявайки със светлина целия свят. И наистина светлостта на лицето

му беше като слънчев лъч. От устата му излизаше правда и съд. Милост и истина носеше той на

езика си, върху който почиваше като херувим силата на утешителя Светия Дух, украсявайки чрез

умението полезната насока на неговите слова. Чрез тях блаженият Климент, наред с Петър и

Павел, утвърди в света духовната църква, като стана съобщник на техните страдания и на тяхната

неизказана слава. Затова той стана и наследник на престола на върховния апостол Петър —

неговия учител в град Рим. Той изгря като слънце, защото Христовата благодат бликаше в него

като пълноводна река и напояваше с Христовото учение цялата земя под слънцето. Наистина

такъв първосвещеник ни и трябваше: незлобив, свят (Евр. 7:26), най-светло украсен с духовна

красота и вяра. Той отхвърляше всички временни неща като тленни и подбуждаше със себе си

всички към вечните обители и жилища, защото гореше от ревност чрез Светия Дух. С вяра и

кротост той убеждаваше всички чрез усърден подвиг да се насладят богато от желаната храна и на

Христовото царство. Разпалван от тази ревност и от вярата в Бога, блаженият Климент предпочете

да бъде изпратен на заточение заради нашия Господ Бог, отколкото да получи житейска наслада и

слава.

Летейки с духа си винаги нагоре като орел, блаженият Климент подтикваше всички към

възвишеното, като казваше: “Братя, нашето жилище е на небесата, откъдето очакваме спасителя

Господа Иисуса Христа” (Филим. 3:20). Преди да измине една година от заточението му, поради

неговото приятно учение и чрез неговия труд *бяха изградени+ от вярващите люде седемдесет и

пет църкви в пределите на Херсон. Наистина над него изгря благодатна сила, която го украсяваше

със сладостни слова и с чудеса.

Дяволът, древният враг, противник и завистник на доброто, подучи един свой слуга, управителя

Авфибиан, да съкрати бързо богоугодния живот на блажения Климент. Докарвайки го като

невинно агне, принуждаваха го да принесе жертва на езическите богове. А като не можаха да го

склонят към това, привързаха на пречестната му шия железни корабни тежести, наречени котва,

откараха го с кораб далеч от брега и го хвърлиха в морето с желание да скрият неизследимото

съкровище на божията премъдрост.

За това съкровище и сам Господе казал в светото Евангелие чрез притча: “Небесното царство

прилича на съкровище, скрито в нива, което човек намери, и като отиде, продаде целия си имот и

купи тая нива” (по Мат. 13:44). Ето блаженият Климент изостави цялото земно богатство и слава, и

не само богатството, но и сродници, приятели, баща и майка, и братя, дори и своя живот (по Лук.

14:26). Всичко това той пренебрегна и остави, а купи тая нива, която съдържаше в себе си скрито

небесното царство. И той получи двойна почит — на земята и на небето. Наистина, не една

църква, не две, но целия свят, като се събира на днешния ден за негово възпоминание, всички

прославят Бога, както е казал Светият Дух чрез пророка: “Бог бива прославян в събранието на

светиите. Господи, ти си силен и твоята истина е около тебе. Ти владееш над силата на морето. Ти

укроти вълнението на вълните му (по Пс. 88:8-10), като раздели пред израилтяните

непроходимата водна бездна и показа неизказаната своя сила срещу противниците им.” Също и

сега Господ и Творецът, украсявайки с чудеса своя мъченик и проявявайки своята неизразима с

думи слава, власт и сила, раздели морето на дължина три мили и показа път по сухо на своите

нови люде, които, разпалвани от желание, влизайки с похвална песен, намериха пречестното тяло

на мъченика в приготвен за него от Бога дом, положено в мраморен ковчег *1+. Според

пророческото слово Господ запазва костите на своите праведници. Както е казал и Соломон:

“Праведникът беше считан в очите на нечестивите за умрял” (Прем. 3:2), но той си отиде във

вечните жилища, където са безплътните ангели, където са всички светии, на които той стана равен

по живот.

Като пресметнем всички добродетели на блажения Климент и живота му, стоящ по-високо от

живота на човеците, няма с кого да го сравним и да изкажем подобни похвали, защото сам Господ

го прослави, разделяйки морската бездна за него, както някога — пред Моисей, и направи

непроходимото море проходимо за новите си люде *2+. Вместо с уста Бог чрез вълните

възвестяваше с прослава неговите чудеса. Не като тия на древния Мойсей, който удари *с тоягата

си+ в сухата скала в безводната пустиня и потекоха води, и речни корита се изпълниха с вода. Бог

не изтърпя коравосърдечието на народа и стори това с гняв, а не с похвала, та по тоя начин

изпълни обещанието си от по-рано. А на този блажен Климент сам агнецът, божият Син, който

взема върху себе си греховете на целия свят (Иоан. 1:29), показа място отдясно и когато той удари

в това място, изля се извор, който обилно течеше и напояваше жадните за благочестие.

Затова и ние, като прибягваме жадни при него, нека с желание изразим пълната си радост поради

него и да възкликнем:

Радвай се ти, радостна похвала и любим наследник на първенствуващото служение на върховния

апостол Петър!

Радвай се ти, богогласен език, изпълнил целия свят с чудеса!

Радвай се ти, многосладостна лоза, напълнила и напоила целия свят с благочестиво учение!

Радвай се ти, мощен орел, който прелетя цялата вселена!

Ти изгря на запад като незалязващо слънце; на изток поради подвиг на праведност ти беше

увенчан наравно с Петър и Павел; на север ти беше облечен с пурпурни вълни. Ти изпълни земята

с чудеса и раздвижи морето ла отдаде хвала на своя Творец и Бог, който му даде вместо слънце

твоето тяло.

Блаженият Климент осветляваше с лъчи водите и животните в тях, т.е. китовете и всички морски

зверове и риби, които бяха озарени от неговия блясък, наслаждаваха се на благоухание и стояха

като слуги около неговия храм. Те се насищаха от неговата светост и се учудваха на морето — как

то се оттегля от своя бряг за седем дни в дълбочината, за да приготви път на благочестивите люде

за празника на светеца.

Нека споменем и ние за предивното чудо, което стана в това море при излизането на събралия се

благочестив народ от храма му. Когато се разотиваха, морето пак покриваше земята. Детето на

една жена беше се отклонило по божия промисъл и остана в храма. Тя пък, предполагайки, че

детето е между народа, излезе на брега, но не го намери там. На другата година в деня на

празника на светеца, когато морето се отдръпна според обичая си, благочестивите люде пак

дойдоха и намериха момчето разхубавено по ръст и със светло лице, и отхранено чрез светостта

на мъченика и с нетленна храна. Такива са божиите чудеса и светостта на този блажен Климент.

Наистина мощите на всички светии, почиващи в ръкотворни храмове, привличат към себе си

всички чрез пресветлите си чудеса. А на този светец морето по божия повеля съгради

неръкотворен дом и го прие като светъл ангел, осветлявайки се с неговата светост от край до край,

защото Христовата сила е всемогъща да прослави и да украсява мъчениците с чудеса и с благодат.

Днес, като празнуваме неговата памет, за поука на събралия се благочестив народ казваме: *3+

Братя, нека се потрудим и ние в духовен подвиг, като очистваме душата си и тялото си с пост и

молитви. Времето вече се приближи (1 Кор. 7:29), носейки, от една страна, старост, а от друга —

смърт, след смъртта пък — страшния и пълен с угроза ден, когато ще дойде от небето нашият

Господ Бог в славата на своята божественост и в един миг всички ще възкръснем и ще застанем

пред него, за да дадем отговор за целия си живот — за нашите дела, мисли и думи. Тогава баща

не ще помогне на син, нито майка на дъщеря, нито брат на брат, нито слуга на господар. Всеки ще

започне да се тревожи за своите собствени дела — как ще му отговори Бог или каква присъда ще

получи. Затова, братя, моля ви, нека си намерим помощници — странниците, жадните, бедните,

голите, слепите и хромите, защото те са Христовите наследници, те са ключ за небесното царство.

Оня, който направи добро на тези божии приятели, ще застане без грижа пред Бога и ще бъде

наречен син на безсмъртния Цар. Наистина и светците не пощадиха нито своите домове, нито

телата си, но с милосърдието си те повериха себе си на Бога и предадоха телата си на пост, на

молитвено коленопреклонение и на бодърствуване. Затова и Бог ги почете и след смъртта им —

дори и мощите им извършват много чудеса. Те изцеряват нашите болести и прогонват

страданията ни, макар да бяха човеци като нас.

И така, моля ви, братя, нека усърдно се погрижим да отхвърлим всяко зло. От нас зависи — дали

със злина, леност и сластолюбие да си заслужим мъка, или с чист живот, въздържание и

милостиня да получим небесното царство и вечния живот чрез благодатта и човеколюбието на

единородния божий Син, нашия Господ Иисус Христос, на когото подобава всяка слава, чест и

поклонение заедно с безначалния му Отец и с Пресветия, благия и животворящия Дух, сега и

всякога *и во веки+. Амин!

Бележки

1. Тук, макар и в едно изречение, са споменати обстоятелствата около откриване на мощите на св. Климент

Римски от хората под ръководството на св. Кирил.

2. Климент Охридски сравнява отдръпването на морето при намирането на мощите и по време на

ежегодното честване на светеца с разделянето на Червеното море пред евреите, водени от Моисей при

бягството им от Египет (по Изх.).

3. Наличието на това поучение за поста и молитвата, което е с покаян характер и е повлияно от подобни

поучителни слова на Йоан Златоуст, е обусловено от приближаващия се Рождественски пост, началото на

който е около 25 ноември.

Похвално слово за Йоан Кръстител

Това слово ни представя една разновидност на Климентовите похвали — похвална беседа върху

евангелското четиво за празника на Иоан Кръстител, който се отбелязва на следния ден след

Богоявление. Иоан Кръстител (Предтеча) е последният пророк, възвестяващ за въплъщението на

Богочовека: Иоан Кръстител, според евангелския текст, е син на първосвещеника Захария и жена

му Елисавета, роден в старините чрез чудо и „проиграл” в утробата на майка си, когато Елисавета

среща Мария след Благовещението. Иоан Кръстител вмества в своите деяния старозаветните

пророчески прояви и едновременно проправя път и свидетелства за идването на Месията, когото

сам кръщава в Иордан. Заради ревността, с която изобличава нравственото падение на тетрарха

(четверовластника) на Галилея Ирод Антипа (Ирод извършва кръвосмешение, като се оженва за

жената на брат си Филип), по заповед на Ирод и с намесата на Иродиада, той е хвърлен в

тъмница. По време на един пир дъщерята на Иродиада от първия й брак — Саломе — танцува, за

да бъде изпълнено едно нейно желание. Ирод е принуден да обезглави Иоан — такова е

желанието на Саломе (Мат. 14:1-12; Марк. 6:16-29). Празниците, посветени на Иоан Кръстител, са

няколко (Рождество Предтечево — 24 юни, Зачатие — 5 септември, Обретение на главата на Иоан

Кръстител, Усекновение — 29 август). Според Теофилакт Охридски Климент Охридски е писал

няколко похвали за Предтечата.

Похвалното слово за 7 януари продължава една стара византийска традиция, според която в

центъра на творбата е драматичният диалог между Иисус Христос и Иоан Кръстител. Иоан

Кръстител се отказва да кръсти Христос, като обяснява своята човешка немощ и величае второто

лице на Троицата — Бог Син във всичките му проявления и цялата му сила. Христос на свой ред

разяснява на Предтечата смисъла на своето смирено идване, разкривайки догматичните основи

на божествената си природа — едновременно съвършен Бог и съвършен Човек, както и

кръщаването в р. Иордан — чрез потапянето във водите Христос отмива първородния грях,

непослушанието на Адам и Ева. Тъй като Словото е непосредствено свързано с евангелския

разказ, то е наситено с цитати, съгласуващи евангелския сюжет с прообразните определения за

Бога в старозаветните текстове и оценките от апостолските послания. От евангелската сцена

Климент Охридски извежда похвалата на Иоан Кръстител, връщайки се отново към евангелския

разказ за чудотворното му раждане и обрамчвайки с риторични пасажи цитатите от евангелието

на Лука. Вместо финална възхвала на Кръстителя Словото има завършек, оформен катехизистично

— като поучение.

Похвалното слово за Иоан Кръстител не е широко разпространено. Известни са само 15 негови

преписа, като най-старият се намира в т.нар. Ягичев Златоуст, един панигирик за цялата година,

писан най-вероятно в Синайския.манастир „Света Екатерина”, датиращ се от началото на XIV в.,

български правопис. Днес той се пази в ГРБ в Санкт Петербург под сигнатура Qn I 56. В някои

преписи Словото е приписано на Иоан Златоуст.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ИОАН КРЪСТИТЕЛ

На утрината след Богоявление

“Иисус дойде от Галилея на Йордан при Иоан, за да се кръсти от него” (Мат. 3:13).

А кои грехове искаше да умие Господ, та с такова смирение промислително извършваше това? Той

искаше да потопи в йорданските води престъплението на Адам, както свидетелствува Павел в

посланието си до Тит, казвайки: “Ние някога бяхме се заблудили чрез престъпление от правия път,

бяхме се поробили на похоти и на различни страсти, бяхме мерзки и противни, мразехме се един

друг. А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия спасител, Бога, той ни спаси не поради

нашите дела на праведност, които ние извършихме, а по своята милост ни спаси чрез банята на

възраждането (по Тит 3:3-5), та като отхвърлим нечестието и плътските похоти, да живеем

целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния свят, очаквайки да се сбъдне блажената

надежда и да се яви славата на великия Бог, нашия спасител Иисус Христос” (по Тит 2:12-13).

Поради голямото си човеколюбие той не можеше да търпи и да гледа как човешкият род се е

поробил на злия мъчител поради безбожната измама. Поради това, като се смили над нас и като

наклони небесата, той слезе, искайки да се приобщи близко с нас по плът и кръв. Той стана човек,

по всичко подобен на нас, освен в греха, в който той не участвува (по 1 Иоан. 3:5).

Искайки да потопи нашите грехове в река Йордан, Господ дойде при болните като лекар; при

заблудените овци — като истински пастир, а не мъчител; при падналите — да ги изправи; при

земните — като небесен; при мъртвите — като живот; при свързаните с вериги — като

освободител; при намиращите се в ада — като възкресение; при грешниците — като опрощение;

при овехтелите — като обновление; при помрачените — като светлина; при бедните —

обогатяващ; при слепите — просветител; при слабите — подкрепящ; при немощните — благ

помощник; при седящите в тъмнина и смъртна сянка (по Ис. 9:2; Лук. 1:79) — като никога

незалязваща светлина; при най-дълбоко потъналите — най-висок; при помрачените от грехове —

Изток свише, прогонващ измамата и просвещаващ ни чрез банята на възраждането.

Нека чуем що е възраждане. Под първоначален живот се разбира животът на човека в рая, от

който отпадна нашият праотец Адам. Той, станал смъртен, ни роди в скръб и грехове и ние се

подчинихме на тлението. А под възраждане се разбира банята, т.е. пресветото кръщение, чрез

което Господ обновява нашата похабена природа и ние ставаме участници в неговата нетленна

слава, ако запазим кръщението чисто, събличайки вехтия човек заедно с делата му, т.е. като

отхвърлим езическите нрави, които ни похабиха чрез непослушанието, и обличайки се в новия

човек чрез кръщението, т.е. в Христа. Той дойде заради нас в тази бедна плът, прие образ па раб,

тръгна към йорданските води, искайки да удави противника, нашия враг — дявола.

Когато Иоан видя, че Господ идва при него като обикновен човек със смирен образ, смути се от

ужас и обхванат от страх, извика: “Какво правиш ти, Владико, та идваш при водите в рабски образ

и като обикновен човек! Къде са твоите безплътни ангелски редици, които винаги шествуват пред

тебе и ти отправят трисветата песен и сред които се яви ти в древност на твоя всепредан раб

Мойсей? Къде са стоящите около тебе шестокрили ангели, които ти някога показа на твоя пророк

Исаия, който те видя да седиш на престол висок и издигнат? (Ис. 6:1). Къде е безчисленото

множество от безплътни сили — десетки хиляди, — които в древността Даниил видя да седят

около твоя престол? (по Дан. 7:1). Къде са четиризначните животни, върху които Иезекиил те видя

да почиваш? Къде са престолите, господствата, властите и силите, върху които винаги седиш,

прославян заедно с Отца и със Светия Дух? От какво се нуждаеш, Владико, та слезе в тоя беден

образ — ти, пред когото от страх трепери и изчезва всичко? Небесните и земните предели не

могат да те вместят, та как река Йордан ще те вмести? Морето, като те видя, се отдръпна бързо; и

Йордан, като те видя, изчезна; върна течението си назад (по Ис. 113:3,5). А аз как ще пристъпя към

непристъпния? Как ли ще простра тленна десница към предвечния живот? Дали не ще отпадна от

второто осиновяване, прострял недостойна ръка към вечно съществуващия и към безсмъртния

живот, както Адам някога простря ръката си към дървото, което дава знание. Кой ли е видял

някога да бъде осветляван от слънцето оня, който със светлината си осветлява всичко? Ето, Бог е

дал кръщението заради грешните — за да измиват те всичките си прегрешения. А ти, Владико,

какви грехове ще измиваш? Затова аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идваш при мене?

Защото от тебе, създателя, биват очиствани всички. От тебе, дарителю на светлината, всичко се

просветлява. Наистина неведома е тази твоя тайна, която извършваш, правейки това. Но кои

грехове искаш да измиеш, когато си безгрешен по природа? Но ти сам кръсти дошлите люде и

преди всичко -мене. Защото аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идваш при мене? (по Мат.

3:14).

А Господ отговори на Иоан с тези думи: “Виждайки ме, ето ти знаеш за благодатта, която беше ти

дадена свише, за моето неизразимо слизане и за въплъщението, предизвестено от пророците. Ти

ме видя с прозорливи очи още в майчиното лоно. Не се смущаваш поради мене. Чрез устата на

майка си ти изрече своите пророчества, защото по моя повеля според обещанието ти се роди.

Така ми подобава да изпълня със смирение всяка правда. И тъй, остави сега това, Иоане, но

простирайки ръката си, кръсти мене, който заради тебе има нужда от кръщение. Не е време сега

да мъдруваме за възвишените неща, но трябва да гледаме примера на смирените и удобния

случай. Остави сега, Иоане, не се уподобявай на Адам по непослушание, но послужи на този,

който е казал чрез пророка за тебе: “Ето, аз пращам пред лицето ти моя ангел, който ще приготви

твоя път пред тебе” (по Мал. 3:1; Мат. 11:10 и др.).

Иоан пък каза: “Но как ще пристъпя и ще послужа на неизказаната твоя тайна, която херувимите и

серафимите от страх не могат да гледат? Наистина, как може сеното да се докосне до

божествения огън и да не изгори? Кой е видял някога владетелят да изпросва кръщение от

слугата? Кой е видял някога създателят да измолва очистване от оня, който е кал? Наистина,

страшни и ужасни неща извършваш сега, Господи, защото ти си, който постави небето върху нищо

и го обличаш с облаци като с одежда; ти си, който утвърди земята върху водите (Пс. 135:6); ти си,

който обуздаваш морето чрез пясък и си му поставил граници — докъде да се простира то (по Пс.

103:9); ти си, който украси земята само с една дума и държиш с ръка всичко. Не зная как да

разбера този велик твой промисъл, който сега извършваш, като си дошъл при тези води.

Навеждаш се под създадени от пръст ръце и заповядваш — моята нечиста ръка да докосне твоето

теме, тебе, когото река Йордан като видя, от страх изчезна. Не, Господи! Вдигни глава, защото ти

си глава на всичко (по Еф. 4:15). Кръсти дошлите много люде и преди всички — мене. А след това

сам себе си ще кръстиш, защото ръцете ми тръпнат, несвикнали да вършат повече от

заповяданото, и душата ми ще изскочи, не понасяйки твоето смирение.”

А Господ му рече: “Зная какво искаш. Ти говориш, съзерцавайки божествената слава. Но не е

време да я открия, защото всичко е добро в своето време (Сир. 39:41). А сега изпълни тази

заповед и след това погледни и към оная слава, защото аз дойдох да удавя в тези води змията,

която в древност прелъсти твоя прародител. Заради това аз се облякох в негова плът като в дреха,

за да обновя творението на ръцете си и да измия в Йордан ръкописанието за греховете му *1+, та

потапяйки тленното естество на Адам, да го облека отново в нетление (по Кор. 15:53-54) и да го

издигна на небесния престол, и да подбудя към радост безплътните сили, като им кажа: “Радвайте

се заедно с мене, защото намерих изгубената си драхма (Лук. 15:9). Затова не разпитвай за

великите неща, но простри ръката си и кръсти мене, който невидимо кръщава всички с духовен

огън и духовна сила.”

Тогава Иоан пристъпи и кръсти Иисуса. Веднага се яви страшно видение: отвориха се небесата над

Иисуса и ето Светият Дух във вид на гълъб слезе отгоре върху главата му. И с глас се чу от небето,

от Отца: “Този, кръщаваният, е моят възлюбен Син (по Мат. 3:17; Марк. 1:11). Той е вечно

съществуващ и е неразлъчно в моите недра; в него е моето благоволение; слушайте го. Този е

моят възлюбен Син, дошъл сега в смирен образ, но той пак ще дойде в славата на своята

божественост, за да съди цялата вселена и да въздаде всекиму според делата; слушайте него.

Този е моят възлюбен Син, който потопява в Йордан греха на първосъздадения Адам и който

спасява човешкия род; слушайте него. Този е моят възлюбен Син, който безначално и по

неизразим начин е роден от мене на небето без майка, а на земята се роди от Дева Мария без

баща; слушайте него.”

Разкривайки ясно всичко това, евангелистът каза: “На другия ден Иоан видя Иисус да идва към

него и каза с висок глас: “Ето агнеца божий, който взема върху себе си греховете на целия свят. За

него аз свидетелствувах пред вас, като казах: След мене иде мъж, на когото аз не съм достоен,

навеждайки се, да развържа ремъка на обущата му. Слушайте него, за да приемете от него

съвършено кръщение. Аз ви кръщавам с вода за покаяние, а той ще ви кръсти с Дух Свети (по

Иоан. 1:27-30, 33). За него е казал пророк Исаия, възкликвайки: Гласът на викащия в пустинята

говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките му” (Ис. 40:3).

Наистина коя ли уста може да изрази твоето благовестие, когато твоят глас беше по-страшен от

гръм?

Когато множеството люде се кръщаваха, Иоан им каза: “Не съм аз Христос, но съм негов предтеча,

който вика към вас: Покайте се, защото идва при вас този, който подарява царство и който взема

върху себе си греховете на целия свят (Иоан. 1:29). Този е, който кръщава с Дух Свети и с духовна

сила. Не е възможно за човека да изрази с думи Христовото рождение. Първото му раждане е

предвечно и безсмъртно — на небето, от Отца. Второто си рождение той е приел на земята заради

нас — без баща, от чиста девица. Затова той трябва да расте, пък аз да се смалявам (Иоан 3:30). Аз

съм като лъч, който осветлява малко място, а той озарява с божествена светлина всичко. Той е

единороден Син на Бога-Отца, от небето дошъл да обнови своето творение, а аз съм роден от

достигнал до честита старост свещеник и проповядвам подготвяне на пътищата му. Освен това

рождението на оня е дивно и необикновено, както е казано — без баща, от девица, станало на

земята заради нас, а моето — от изнуреното тяло на Елисавета, която беше вече на преклонни

години. Роденият от земното говори и възвестява за земни работи, а този, който е от небето,

възвестява небесното и поучава за небесното, и кой ще го послуша? Защото роденото от плътта е

плът, а роденото от духа е дух (Иоан. 3:6). Вятърът духа, където иска, и гласа му чувате, но не

знаете откъде е дошъл и накъде отива” (Иоан. 3:8).

Тъй като Иоан представи на народа, който се кръщаваше при него, тези и още много свидетелства

за своя Господ, то кой би могъл да изрече достойна за него похвала? Сам Господ го възхвалява,

казвайки: “Между родените от жени не се е явил по-голям от Иоан Кръстител” (Мат. 22:11). Той е

наречен божия благодат. Кой е еднакъв с него по рождение? Кой е равен на него по пророчество?

Той е трояк: и пророк, и предтеча, и кръстител. По живот той е несравним с никого, а само с

ангелите, да не кажа — с най-висшите ангели, защото той единствен извърши страшното тайнство

на божия промисъл и като пристъпи с трепет към непристъпния, докосна се до главата му,

извиквайки: “Аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идваш при мен?” (Мат. 3:14). А Господ

му каза: “Ако аз не бъда кръстен от тебе, то никога земен цар не ще приеме кръщение от беден

свещеник. Аз слязох, за да дам пример на своето създание, та като кървят по моите стъпки, да

възлязат в горния Иерусалим *2+, където няма змия съскаща, нито издигаща се към ухото, за да

нашепне съблазън, но там е дървото на живота, самоизраснало с цвят и напоявано само от единия

божествен извор, от което имат право да ядат ония, които са спазили напълно моите заповеди.”

И тъй, ти, о, кръстителю, пророче и предтеча, стана свидетел на всичко това и на повече от това, на

страшния промисъл, защото онова, що беше скрито за ангелите и архангелите, за властите и

престолите, за силите и господствата и за цялото висше творение, чрез тебе бе открито. Ти стана

очевидец на неизразимата тайна и служител на този страшен промисъл, стана и вестител на

неизказаните чудеса, които станаха между тебе и нашия Господ Иисус Христос. Ангелите и

архангелите, като чуваха събеседванията и словата и като виждаха това, което беше извършено, с

трепет се учудваха и закриваха с криле лицата си.

Поради това кой ще изрази твоите велики дела? Кой ли език ще изрече твоето зачатие, станало

необикновено и дивно в дълбока старост, възвестено от архангел на твоя баща Захарий с

обещание? Заради неверието си Захарий беше поразен с онемяване до раждането ти. А когато ти

се появи като зорница, развърза немотата на баща си *3+. Твоето рождение беше чудно, а още

повече — твоето отглеждане. Когато Ирод се разяри и търсеше Господа, за да го убие, и реши да

изколи невинните дечица, той беше помислил за тебе, Предтеча — дали ти не си Христос, понеже

ти беше роден според дадено обещание свише. Ирод изпрати слуги при Захария и попита: “Къде е

твоят син?” А той отговори: “Аз винаги стоя пред служебния олтар и не зная къде е синът ми.”

Елисавета пък, като чу, че Ирод избива младенците, взе детето и потърси място, за да го скрие. И

като не намери, обхваната от тъга, побягна в планината. И като издигна очи към небето, тя

изпълни пророческото слово, възлагайки своята печал на Господа (по Ис. 54:23), викна с висок

глас към планината и каза: “Божия планино, приеми това дете заедно с майка му!” Планината се

разтвори, прие ги двамата и пак се съедини. А Ирод, който търсеше Иоан и не го намери, изпрати

слуги в храма, та уби Захария, баща му, при олтарните стъпала. И не се намери тялото му, а кръвта

намериха сгъстена, станала твърда като камък. Тогава се чу от олтара глас, който казваше:

“Захарий бе убит, но кръвта му не ще бъде унищожена, докато не дойде отмъстител заради него”.

Планината пък служеше и с различни плодове приготвяше храна за тоя дивен Предтеча, както и

евангелист Лука, ясно посочвайки това, каза: “И остана в пустинята до деня, когато се яви на

Израиля” (Лук. 1:80).

Наистина, тъй дивни са чудесата на неговия Предтеча! Такъв чуден е произходът му, такова

смайващо е раждането му, такова неизказано е отглеждането му! Той е изпълнен с божествена

светлост, украсен е с мир, с кротост и с умиление! Затова и баща му, Захарий, пророчествувайки за

него чрез Светия Дух, каза: “И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на всевишния, понеже ще

вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш неговите пътища и да дадеш на народа му да

познае спасението чрез прощаване на греховете им поради великото милосърдие на нашия Бог”

(Лук. 1:76-78).

Затова и ние, христолюбци, като се наслаждаваме на това светлозарно тържество, с почит

празнуваме пресветлата памет на Иоан Кръстител. Нека пребъдваме в псалмопения, духовни

песни и поучения. Нека не се връщаме към предишните греховни обичаи, както псе на

бълвотината си. Но като отхвърлим всички скверни дела на дявола, нека отърсим от себе си

сънното бездействие и да се насочим бързо по пътя на покаянието. Нека се украсим с добри дела;

да се въоръжим с пост против противника-враг; да се надпреварваме в обич един към друг. Като

просветлим духа си чрез милостиня и с чистота, нека го устремим нагоре. Чрез тези добродетели

лесно ще възлезем на небето. Те правят вършещите ги съобщници на ангелите. Нека придобием

добродетелите, преди да ни настигне смъртта и преди тъмнината да окраде духовното ни

богатство. Нека не си помисляме и нека не казваме: “Като прекарахме времето си в леност и в

грехове, какво ли, прочее, ще ни ползува на края?” Това е дяволска мисъл. Сам Бог казва чрез

пророка: “В каквото състояние те намеря, в него и ще те съдя: или в грях, или в покаяние” (по Иез.

33:12-13). И тъй, нека се уподобим на ония наемни работници, които, макар и да дойдоха в

единадесетия час, получиха еднаква заплата с първите (по Мат. 20:9, 12). Нали виждаш, че много

често, когато ние сме в отчаяние поради бездъждие, падне късен дъжд и направи да израснат

повече плодове (по Иак. 5:7). Затова и ние, като отърсим от себе си цирея на отчаянието и злите

дела, нека прибегнем към божието милосърдие и милост, прославяйки животворящата Пресвета

Троица — Отца, и Сина, и Пресветия и животворящ Дух сега, и всякога, и во веки. Амин!

Бележки

1. Ръкописанието на греховете на Адам, т.е. записът, който Адам е дал на дявола и с който му се обрича, е

мотив от апокрифната литература.

2. Горният Иерусалим е раят, небесата.

3. Пророк Захарий се усъмнил във възможността за раждане на сина си и затова бил наказан свише с

немота. Той проговорил едва след раждането на Иоан, след като написал името му.

Похвално слово за св. Четиридесет мъченици

Това е едно от рядко срещаните Климентови слова. Авторството му е безспорно, защото във

всички преписи стои името на Климент Охридски. Познато е само по три преписа, всичките

южнославянски. Два от тях се пазят в Хилендарския манастир (№ 444 и 485) и един е бил някога в

манастира Хопово — Фрушка гора, а днес се намира в Патриаршеската библиотека на Сърбия

(Белград) под № 282. Празникът на св. 40 мъченици е извънредно тачен, особено в християнския

Изток. Те са пострадали за вярата си воини. Мястото на тяхното мъченичество бил гр. Севастия

(Армения) в 320 г. по времето на император Ликиний (307-324). Те били измъчвани от пратеник на

император Ликиний и потопени в ледено студено езеро близо до града. Един от 40-те не

издържал и побягнал към нарочно запалената наблизо баня, но паднал мъртъв. Мястото му заел

тъмничният страж, който видял през нощта чудесно видение — венци се спускали от небето над

главите на страдалците. На сутринта, понеже мъчениците били още живи, предали ги отново на

мъчения, докато те издъхнали. Единственият полужив от тях бил изоставен, но майка му го качила

на колата, откарваща телата към кладата. По-късно остатъците от изгорените им кости били

събрани и станали обект на особено преклонение. В 436 г. Пулхерия, сестрата на император

Теодосий Младши, поставила костите им в скъпоценен ковчег. Литературните изяви, свързани с

култа им, са многобройни. Климент Охридски е познавал най-малкото едно старо тяхно мъчение,

което е преведено най-вероятно през началото на Х в. Творби за тях има и в Супрасълския

сборник. В Словото Климент Охридски отделя повече място на разказа за мъченичеството, а

похвалната част е леко редуцирана, финалното поучение, характерно за някои Климентови

похвали, е сведено до един пасаж.

_____________________________________________________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СВЕТИ ЧЕТИРИДЕСЕТ МЪЧЕНИЦИ

Размишлявам за единомислената воля и еднаквата мъдрост на тези четиридесет мъченици и

обхванат от почуда, прибягвам към Христа, от когото явно слиза отгоре всяко добро даяние и

всеки дар (по Иак. 1:17), както е казал и преблаженият Павел: “Ти си Христос — божия сила и

мъдрост” (по 1 Кор. 1:24). И с тая сила бяха изпълнени преблажените четиридесет воини,

мъченици за Христа. Те възсияха в света като пресветли звезди и озариха цялата вселена с лъчите

на богопознанието, като имаха сред себе си духовното слънце — Христос. Озарявани от неговата

светлина и украсени с велика красота, те разцъфнаха с особена вяра като благоуханни лилии,

напоявани изобилно с росата на Пресветия Дух. Като се украсиха с добри дела, те станаха

възлюбени на своя Господ, защото по чистота и любов те се превъзхождаха един друг. Те светеха

като светилници с духовно сияние: едни — с пост и въздържание, други — с благоверие и

гостоприемство; едни — с коленопреклонна молитва и чистосърдечност, а други — със смирение

и сърдечна кротост; едни — с бодърствуване и искрена любов, а други — с обич и милосърдие

към бедните. Наистина силата на Пресветия Дух беше у тях, която ги подтикваше към всяко добро

дело и чрез вярата ги защити от всяка беда.

И тъй, те бяха по вид и красота като еднородни. Сплетени чрез вярата и любовта като златна

огърлица, те бяха свързани един с друг чрез единомислие. Оставяйки суетния начин на живот, те

ревностно желаеха да застанат пред неизказаната божия слава чрез добър подвиг и искрена

любов. Те се подканяха един друг да бързат към пресветия път на подвиг. Вместо с броня се

облякоха с вярата, и вместо с щит се въоръжиха с кръста (по Еф. 6:14,16-17) и се явяваха в битките

като мълнии — яздейки срещу хиляди и десетки хиляди и биваха прославяни с победа. Те водеха

двойна война — с видими и невидими врагове.

Дяволът, който не можеше да гледа красотата и вярата им, а също и чистия им живот, повдигна

борба срещу тях, като влезе в зломислещия съсъд Ликиний, който беше самовластник в това

време. Той повдигна гонение против християните. Искайки с измама да улови благоверните

мъченици, Ликиний принуждаваше всички да се поклонят на идолите. Но нали древният пророк

провъзгласи и каза: “Господ няма да остави жезъла на нечестивците върху жребия на праведните,

за да не протягат праведниците ръце към беззаконието. Господи, прави добро на добрите и на

праведните по сърце!” (Пс. 124:3-4). С тая светлост се озариха те, като се подвизаваха бляскаво и

дивно в мъченичеството, презирайки обикновената наслада от веселието. Като се ободряваха

радостно един друг, те казваха помежду си: “Братя, нека не се страхуваме от тая кратковременна

мъка, която бързо като сянка преминава, но въвежда във вечните жилища. Затова да застанем,

братя, здраво въоръжени срещу противника-враг, за да бъдем обкичени с победни венци от

Христа Бога! Понеже заради земния живот и заради смъртния цар не щадяхме себе си в битките,

но, попаднали и в много беди, защитени чрез силата на Бога, излязохме победители, то — ако се

постараем да го последваме, вземайки върху себе си доброволните му страдания, надяваме се, че

той ще бъде с нас, както той е и обещал: “Когато ви заведат в събрания, и при власти, и в тъмници,

и пред царе и князе, и пред мъчители заради моето име, не се грижете какво да кажете или какво

да отговорите, понеже аз ще ви дам думи и мъдрост, на която не ще могат да противостоят или да

противоречат всички ваши противници (по Лук. 12:11,21; 12,15; Мат. 10:18-19). И не се бойте от

тия, които убиват тялото, а не могат да сторят никакво зло на душата; но се бойте от оня; който

след убиването има власт да хвърли в геената” (по Лук. 12:4-5). С тия думи те се поучиха и се

подкрепяха един друг, и стъпкаха мощно дяволското коварство. Те понесоха с радост всякакви

мъки, като си казваха апостолското слово: “Бог не е несправедлив, братя, та да забрави вашия

труд”(по Евр. 6:10).

Когато те стояха през нощта, при мраз, всред блатото, край град Севастия, ето един от тях, като се

отметна, прибягна в банята *устроена край платото+ и, докосвайки се до топлината, той се разтопи

като лед и погина. И внезапно от небето ги огря неизказана светлина и студът се превърна от нея в

топлина. И слязоха от небесата върху главите им венци — четиридесет на брой. Само един венец

остана, нямайки къде да се спре. Пазачът, като видя това чудо, съблече дрехите си, скочи при

мъчениците и с висок глас извика: “Вярвам в божия син Иисус Христос, в когото и тези свети

мъченици вярват; дано той ме удостои със същата слава, за да завърша заедно с тях мъченически

подвиг!” И веднага върху главата му се спусна и застана венецът на неизказаната слава. Ето такава

е божията милост, както сам Господ каза: “Последните ще бъдат първи, а първите — последни”

(по Мат. 19:30).

Затова как да възхвалим пресветлата дружина, от която отпадна тоя окаяник, както Иуда някога

отпадна от богоизбраната дружина и както дяволът отпадна от ангелския състав и от светлината и

стана началник на гьмнината и си заслужи вечна мъка. Неговата завист погълна и тоя окаяник. Но

все пак дяволът бе стъпкан от непобедимите и от този пазач, когото пребожествената,

възраждаща за нов живот къпалня възроди. Църквата ги отхрани с духовна храна, увенча ги с най-

светлозарни венци; направи ги съобщници на ангелите и ги показа на цялата вселена като

светлозарни светилници. С чудесата си те сияят повече от слънцето. За тях възвести в древност

пророкът, казвайки: “Ти ни изпита, Боже, претопи ни, както се претапя сребро; постави човеци над

главите ни. Преминахме през огън и вода и ти ни изведе на свобода” (Пс. 65:10,12). Този вечен

мир като желаеха, те оставиха красотата на живота, къщи, богатство, бащи, майки, сестри и братя,

жена, деца, та дори и живота си презряха, според господнята заповед (по Лук. 14:26). Затова

Господ е проявил чудно цялото си благоволение към тях. Наистина те бяха съдове за добра

употреба, избрани за служба на единствения владетел и наш спасител Иисус Христос. Нищо не

можа да отдели от тях Христовата любов: ни огън, ни вода, нито някакво друго страдание (по Рим.

8:35,39).

Заради това днес празнуваме с почит тяхната памет и като им отдаваме дължимата възхвала,

казваме: “Радвай се ти, всечестна и предивна дружина от пресветлото войнство!”

Те станаха подобни на безплътните сили и ги надминаха; защото ония, бидейки безплътни, стоят

на своето място и се наслаждават на неизказаната красота. А мъчениците, като преплуваха

многоразвълнуваното житейско море, осветиха чрез своята кръв целия свят. С духовни крила те

литнаха нагоре и стоят пред неизказаната божия слава. Те обилно дават изцеление на болните,

прогонват бесовете, облекчават страданията, осветляват църквите, опазват мира, насочват

човеците към добри подвизи, прогонват демоните и бързо унищожават тяхното коварство, двояко

обогатяват бедните — душевно и телесно — унищожават ересите. Като сияят с най-светли зари, те

станаха велики поборници — мъченици за вярата.

И тъй коя уста или кой език ще смогне да възхвали тези небесни светилници, които се явиха по-

светли от слънцето? С пречистите си мощи като със звезди те осветлиха целия свят. Те сгряха

дневния мраз, възпламенени от Светия Дух. И огнени пламъци угасиха те, както някога

богопреданите юноши във Вавилон *1+. Със златозарните си кости те осветлиха речните струи,

украсиха всички църкви с благоуханните си мощи, възрадваха света с неизказаните си чудеса,

прогониха измамата, а насадиха истината, дявола стъпкаха, Христа възрадваха! Затова и

десницата на Вседържителя ги обкичи с пресветли венци и ги озари с лъчите на неизказаната

светлина, удостои ги дивно и с честта да стоят пред Бога, с богоизтъкана одежда ги облече, със

силата на Светия Дух ги изпълни и ги направи равни на безплътните сили. Затова и дивен е Бог

между своите светци, като прославя винаги ония, които го прославят, и ги удостоява по чуден

начин с неизказани чудеса.

Аз желая да разкажа едно от техните многобройни чудеса, а именно, как чеда слушат своята

благородна майка.

Когато тези преблажени мъченици предадоха светите си души в ръцете на Господа, един от тях

още дишаше. Майка му, като видя, че той е оставен жив, отхвърли от себе си женската немощ,

възприе мъжко дръзновение, взе на раменете си своя възлюбен син и вървейки след *колите,

натоварени с телата на мъчениците+, говореше му: “Подвизавай се, страдалче за Христа, бъди

мъжествен и да крепне сърцето ти, и моята душа да се зарадва заради тебе! Не отпадай, както

Иуда някога отпадна от апостолите, нито както сега отпадна един от вас, но възложи на Бога

цялата си надежда и духа си, и той ще те подкрепи; защото, ето Христос стои пред тебе, брате, за

да приеме душата ти и очаква твоето пристигане.” Докато тя говореше това, синът й, носен от нея,

предаде душата си в ръцете на Господа. Тя го отнесе, сложи го при светците и каза: “Почивай,

чедо, заедно със светата си дружина и помени ме заедно с тях в светите ваши молитви, за да

постигна вашия мъченически подвиг.” После тя се върна с радост, като прославяте Бога.

Чухте ли, братя, за любовта и дръзновението на христолюбивата майка? Как тя не се побоя нито от

царя, нито от мъчителя, нито от меча, нито от огъня, а само от животодателя Бога.

Затова и ние, като отхвърлим от себе си всякакъв страх от човеци, нека направим място у себе си

за страх от Бога. Дано той просвети нашите дути и сърца! Нека пребиваваме винаги в пост, в

чистота и в искрена обич, в кротост и послушание, като се въздържаме от всяко зло. Нека се

украсим и с добри дела, както тези пресветли мъченици, като прославяме Пресветата Троица,

единосъщна в три лица — Отец, и Син, и Свети Дух — сега и всякога, и во веки. Амин!

Бележки

1. Отроците, които според книгата на пророк Даниил били хвърлени в пещ заради верността си към

еврейския Бог (Дан, 3:12-100).

Похвала за четиридневния Лазар

Творбата спада към риторичните беседи върху Евангелието и едновременно има чертите на

похвално слово за праведник. Тя е изключително вдъхновено и изящно изваяно произведение, с

ясно очертани композиционни части. Риторичното напрежение нараства от самото начало, в което

светлостта на празника е назована със „светлинни” епитети и метафори, а уводът е изграден върху

два периода, организирани чрез четирикратно повтореното „ето” и петкратно повтореното

„днес”. Изложението изцяло е припомняне на евангелския разказ (Иоан. 11) за възкресяването на

Христовия приятел Лазар — един разказ сам по себе си драматичен и същностен за всеки човек,

тъй като смъртта е вечен повод за човешките размисли. Тъй като възкресението на Лазар става

повод за решението на първосвещениците и фарисеите да убият Иисуса (Иоан. 11:46-54), пасажи,

които Климент Охридски предава резултантно с добавка, че заканата е отправена не само към

Иисуса, но и към Лазар, коментарият на текста е всъщност кратко изобличително слово срещу

иудеите, несъмнено повлияно от Иоан Златоуст. Риторичното изобличение подготвя финала на

Похвалата — кулминация на Климентовото майсторство в изплитане на словесен венец за героя.

Анафоричното „Лазар” в тирадата от елептични синтактично-паралелни конструкции въздейства

особено силно с поетичната си форма и с метафоричното назоваване.

Заемаща важно място в празничния цикъл на предпасхалните панигирични творби, Похвалата е

много популярна в православната славянска книжнина. Познати са повече от 100 нейни преписи и

непрекъснато се откриват нови. Тя ни е засвидетелствана в две редакции. Освен това е известно

още едно Слово за същия празник, представляващо разширена версия на Похвалата, което с

голяма степен на вероятност може да се припише на Климент Охридски.

_____________________________________________________________________________________

Ето, светозарното тържество идва по-напред, като ни показва образа на Христовото възкресение.

Ето, светозарният празник на Лазар възсия, очертавайки Христовите чудеса. Ето, възкресението на

Лазар, станало на четвъртия ден след смъртта му, носи плодовете на Христовото възкресение,

станало на третия ден. Ето, вторият предтеча *1+, Лазар, се яви на тези, които седят в мрак и

смъртна сянка (Ис. 9:2), възвестяващ светодателя и спасителя Христа. Днес се разкри първата

причина за унищожаването на ада. Днес Христос изпълва целия свят с най-дивни чудеса. Днес той,

като свързва силата на смъртта, възкресява мъртвец, лежал четири дни в гроба. Днес той

предначертава образа на своето пресветло възкресение, като го разкрива на учениците си и на

целия свят чрез този вече четиридневен мъртвец. Днес иудеите, дошли при гроба на Лазар, като

за свидетелство се събраха, та виждайки божествената сила на Христа и властта, която той има над

живите и над мъртвите, да не започнат да казват: “С каква личба ще ни докажеш, че имаш власт

тъй да постъпваш?” (Иоан. 2:18). Но те трябваше да видят неговата сила и божествената власт и да

бъдат готови да повярват в Христовото възкресение. Тъй че с това чудо той повече искаше да

убеди народа и да увери учениците си и в своето възкресение.

Иисус беше отишъл в Иудея, та смъртта на Лазар да се случи по време на неговото отсъствие, за да

не кажат някои, че някак привидно той го е умъртвил и след това пак го е привдигнал, но да бъдат

очевидци на смъртта на Лазар, на погребението му и на възкресението му, както евангелист Иоан

ясно съобщава това, като казва: Беше болен някой си Лазар, от Витания, когото Иисус обичаше.

Сестрите на Лазар изпратиха да му кажат: “Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!” А Иисус

рече: “Тая болест не е за умиране, а за слава божия, за да се прослави чрез нея Син божий.” И

престоя два дни в мястото, където се намираше. И каза на учениците си: “Лазар, нашият приятел,

е заспал; но да отидем при него, за да го събудя.” А учениците му рекоха: “Господи, ако е заспал,

ще оздравее”. Те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече направо: “Лазар

умря; но радвам се за вас, че ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него и ще го

възкреся”. А Тома, наричан Близнак, каза: “Господи, сега иудеите искаха с камъни да те убият и

пак ли там отиваш?” Иисус пък отговори: “Нали дванадесет часа има един ден? Който ходи

нощем, препъва се, защото светлината не е в него. А който ходи денем, не се препъва. Аз съм

светлина за целия свят и който върви след мене, не ще се препъне”. Това като каза, Иисус дойде

във Витания и намери, че Лазар е вече от четири дена в гроба. Марта го посрещна, падна при

нозете му и каза: “Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми Лазар. Но и сега зная, че каквото

и да поискаш от Бога, ще ти даде Бог”. А Иисус й рече: “Брат ти ще възкръсне”. Марта му каза:

“Зная, Господи, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден”. Иисус й рече: “Аз съм

възкресението и животът. Само вярвай и ще видиш славата божия!” А тя, като се затече, повика

скришом сестра си Мария и рече: “Учителят е дошъл и те вика”. А тя, щом чу, стана бързо и излезе

тичешком. Иудеите, които бяха дошли при тях да ги утешават за брата им, като видяха, че Мария

стана бързо и се затича, отидоха подире й, защото мислеха, че тя отива на гроба да плаче. Иисус,

като я видя да плаче и дошлите при нея иудеи да плачат заедно с нея, смути се, просълзи се —

като че ли незнаещ — питаше: “Къде го положихте?” А това беше пещера, и камък стоеше отгоре

й. Иисус веднага им заповяда да вдигнат камъка. Сестрата на умрелия, Мария, му каза: “Господи,

какво искаш? Та той вони вече; защото е от четири дни в гроба”. Иисус й рече: “Всеки, който вярва

в мене, и да умре, пак ще оживее. Само вярвай, и ще видиш славата божия, защото за това дойдох

— за да владея и над живи, и пад мъртви”. Мария му каза: “Вярвам, Господи, че си Син божий, по

свое благоволение въплътил се заради нас, та тия, които са в мрак, да видят светлина”. Иисус пък,

като ни показа пример — от небесния Бог да измолваме всеки дар, — издигна очи към небето и

каза: “Отче, благодаря ти, че винаги ме слущаш; но това казах сега заради народа, който стои

наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил”. Като каза това, Иисус извика с висок глас: “Лазаре,

излез вън!” И при този пресвят глас мъртвецът веднага стана, след като разкапващата се плът се

обнови. Иисус им заповяда да разповият овьрзаните му ръце и нозе. А народът, който беше там,

като видя това дивно чудо, всички като с една уста прославиха Бога и казваха: “Наистина божий

Син е този!” И повярваха в него (по Иоан. 11:1-53).

Древният враг, дяволът, ожесточи сърцата на противниците. Те казваха: Ако този не бъде

умъртвен, то целият свят ще повярва в него”. И веднага се събраха първосвещениците и

книжниците и направиха съвещание против него да убият не само Иисуса, но и Лазаря, понеже

поради него мнозина повярваха в Иисуса Христа (по Иоан. 12:10-11).

Заради това ли, о, беззаконници, вие станахте законоучители, за да възставате против

законодателя? Поради това ли се разбунтувахте срещу Бога, понеже ви освободи от египетското

робство, като наказа фараона с много бедствия? Затова ли, о, беззаконници, ковете коварства

против него, защото ни проведе чудно през Червено море и ви хранеше с небесна храна в

пустинята четиридесет години? А вие сега и измамник го нарекохте, о, престъпници, защото и

мъртвец ни възкресява, и всякакви изцерения извършва. Затова ли казвате: “Лъжец е” (Мат.

27:63). А когато ви пращаме манна от небето — тогава го благославяхте. Не се ли срамувате,

законопрестъпници иудеи! Вместо похвала коварство ковахте срещу своя творец. А трябваше да

му отдадете хвала и чест, виждайки, че той възкресява мъртви, дарява на слепите светлина,

изгонва бесове, изцерява всякакви болести — този, който дойде да спаси човешкия род.

Но нека оставим настрана иудейското беззаконие и безумие и да възхвалим благочестието на

Лазар, Христовия приятел.

Лазар стана свято жилище на Пресветия Дух.

Лазар — красива издънка от божията градина!

Лазар — медоносна капка от божията мъдрост!

Лазар — извор на духовна благодат!

Лазар — неувяхващ цвят от райската градина!

Лазар — високолетящ орел на висшата премъдрост!

Лазар — съкровищница на божието гостоприемство, изпълнена с обич към бедните!

Лазар — втори предтеча за тези, които седят в мрак и в смъртна сянка!

Лазар — лют посрамител на адовата сила!

Лазар — мил любимец на Христа!

Лазар — пръв предобраз на възкресението на Христа на третия ден!

Лазар — светлозарен съобщник на ангелите!

Лазар — строг изобличител на иудеите!

Множеството люде, като видяха Лазар, възкръснал от мъртвите на четвъртия ден след неговата

смърт, повярваха в Господа и му отдадоха дължимата почит като на свой Творец. Едни постилаха

дрехите си по пътя; други пък кършеха клонки от дърветата и викаха заедно с децата: “Осанна!

Благословен е идещият в името господне, царят израилев! Мир на земята и слава във висините!

(по Иоан. 12:12-13; Мат. 21:8; Лук. 2:14).

Благословен е този, който дойде да обнови човешката природа и да спаси погиналото. Осанна във

висините на Бога, прославян в три лица заедно — на Отца и на Сина, и на Светия Дух, сега и

всякога, и во веки. Амин!

Бележки

1. Лазар е наречен „втори предтеча”, тъй като преди него Иоан Кръстител е посечен и слиза в ада. В

Похвалата се открояват отгласи от апокрифни текстове, според които адът, подучен от дявола, задържа в

недрата си Иоан Кръстител, Лазар, а накрая и Христос и е победен от Спасителя два пъти — единият път

чрез възкресението на Лазар, а вторият — окончателно — когато Христос разрушава дверите му и извежда

към рая всички праведници от Адам до Иоан Кръстител. Такъв сюжет има например Словото на Евсевий

Александрийски за слизането на Предтечата в ада, което е преведено вероятно още в началото на Х в.

Константин Преславски. Из „Учително евангелие”

Учителното евангелие е първият сборник с тълкования и поучения върху евангелските четива за

неделните дни през цялата година, който се появява в старобългарската проповедническа

литература. Състои се от 51 поучителни беседи, подредени според подвижния църковен календар

както Изборното евангелие — т.е. от Великден до Цветница. Всяка беседа се състои от встъпление,

тълкование, понякога съвсем кратко, и катехизистично (нравоучително) заключение. Текстът не е

оригинален. Тълкованията са заети от разпространени във Византия за проповеднически цели

съкращения (катени) от видни отци на църквата и византийски писатели (Йоан Златоуст, Кирил

Александрийски и др.). Счита се, че встъпленията, заключенията и една от беседите (№ 42) са

оригинално дело на Константин Преславски, защото досега не са намерени точните им гръцки

съответствия. Всъщност и те интерпретират пасажи, които са често срещани в творчеството на

видни византийски проповедници. Вероятно Учителното евангелие е написано на глаголица и то

не по-късно от 893-894 г. (вж. тук и коментара към Азбучната молитва). Познато е по четири

преписа, най-старият от които е руски от края на XII-началото на XIII в., но пазещ добре чертите на

старобългарския си протограф. Съхранява се в Москва (ГИМ, Син. 262). Структурата му позволява

да съдим за първоначалния вид на Учителното евангелие. Като пролог е поместен под наслов

„Пролог за Христа отмерен...” текстът на Азбучната молитва, след него — един прозаичен

предговор; следват беседите „ Черковно сказание” — превод от гръцки, в който се обясняват

черковното устройство и литургичните термини и символи;. Историкиите — кратък исторически

труд (вж. тук, с. 251). Другите преписи са сръбски по произход. Първият от тях е открит от А. Ф.

Гилфердинг в Дечанския манастир и е пренесен от него в Русия. Той днес се пази в Санкт

Петербург в РГБ (Гилф. 32). Датиран е от 1286 г. Другите два преписа произхождат от

Хилендарския манастир, но единият днес се намира във Виенската придворна 6иблиотека (Cod.

slav. № 12), а другият — в Хилендар (№ 385).

Отделни беседи от Учителното евангелие се срещат в руски и сръбски сборници, подредени в

календарен ред. В руски преписи се разпространява, макар и рядко, прозаичното предисловие,

понякога с първата беседа.

Учителното евангелие е открито през 40-те години на XIX в. от В. М. Ундолски, а е описано най-

подробно по Синодалния препис от А. Горски и К. Невоструев (Описание славянских рукописей

Московской синодальной библиотеки. Отдел II. Писания святых отпев. М., 1859).

ПРЕДИСЛОВИЕ

Добре е, прочее, братя, винаги от Бога да се започва и с Бога да се завършва, както рече Григорий

Богослов и “в закона господен да се поучава ден и нощ”, както каза пророкът (по Иис. Нав. 1:8), и

да се раздават словата господни на жадуващите души, и че: “не укрих твоята милост и твоята

истина от великия събор” (Пс. 9:11), и още “ще възвестя на братята си, посред храма ще те

възхваля” (по Пс. 29:23). Поради това аз, смиреният Константин, бидейки покровителстван за това

чрез твоите молби, брате Науме *1+, и от гореказаните тези заповеди, склоних на *желанието на+

твое смирение.

И всички братя мои, отци и синове, които искате да се поучавате, не ме упреквайте, че съм

дръзнал към това, но притечете се и насладете се, подготвили вашия слух. Защото не са мои тези

неща, но на този, който дава на безплодните много плод и на безгласните — да говорят. И това се

вижда от следното: откривам, прочее, и Валаамовия осел *2+, проговорил някога с човешки глас

(по Числ. 22:28), и сухия камък, избликнал вода за ожаднелите *3+, понеже във всички се

възвеличиха делата господни.

Затова и аз, презреният, покровителстван, както казах, да преведа от гръцки език на славянски

тълкованието на светото евангелие, страхувах се и треперех, като видях слова, по-високи от моето

разбиране и сила. Ала после, уплашен от смърт поради непослушанието *си+, започнах, без да

мога да напиша всичко, но обичайните неделни *евангелски тълкования+ *4+, молейки за помощ

молитвите от всички христолюбци. Нека да ме сподоби общият Бог и Господ наш Иисус Христос да

довърша докрай обещанието за слава на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!

Бележки

1. От споменаването на презвитер Наум се вижда, че Учителното евангелие е създадено преди събратът на

Климент Охридски и Константин Преславски Наум да се премести като учител в Девол и Охрид, т.е. във

всички случаи преди 894 г.

2. Валаамовият осел, по-точно Валаамовата ослица проговорила на пророк Валаам, за да го укори, че не

вижда ангела, който е застанал на пътя му, а я бие, понеже не върви напред.

3. В пустинята, когато евреите, излезли от Египет, ожаднели и възроптали срещу Мойсей, той с Божия

помощ, удряйки два пъти по скалата, направил да протече извор (по Числ. 20:1-11).

4. Вероятно първоначално Константин е смятал да преведе пълните текстове на евангелските тълковни

беседи от Иоан Златоуст, но след това се ограничил само с катените за неделните дни.

БЕСЕДА 28

СКАЗАНИЕ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА

В заглавието не е споменато името на Кирил Александрийски (неизв. – 444), чието тълкование е

използвано в краткото изложение. Евангелското четиво е Лук. 5:1-10.

Братя, като преминаваме от една *духовна+ храна към друга, да хвалим и да прославяме Господа,

Бога наш, който благоволи към нас да послушаме и този свети евангелист. Затова нека внимаваме

прилежно и да чуем какво ще ни разкаже това сказание, та да си тръгнем обогатени. Защото не

златото, нито среброто са *истинското+ съкровище, а словата Божии. Такива, прочее, са думите на

тази повест.

За риболова св. Кирил Александрийски казва, че чрез ловни хитрости Христос улавя учениците си,

за да разберат как всесилна е неговата воля, как всяка твар прислужва на боголепното му

желание. И така очевидността на извършеното да предизвести учениците, че не ще бъде

безплодно и без награда тяхното усърдие, ако съумеят да разпрострат мрежата на евангелското

учение и да съберат от всички краища човешкото стадо.

Подобава да обърнем внимание и на това, че, като не успяха Симон и другите с него да изтеглят

мрежата, “кимнаха” — рече — “на помощниците си”, сиреч, съгласно ловния обичай, дадоха знак,

обхванати от ужас и страх, без да посмеят да продумат, поискаха помощ, за да изтеглят рибите,

както явява казаното (по Лук. 5:7).

Мнозина споделиха, а и сега други споделят подвига на светите апостоли — първите откриха

словата на светите евангелия, след тях другите като пастири и учители известяват светото учение.

И днес мрежата се извлича, защото Христос я пълни, призовавайки ни към спасение. А мрежата,

както е писано, е в морската дълбина, сиреч — в бурята и вълните на този живот (по Пс. 68:3).

Така, христолюбци, като слушаме *евангелието+ всяка неделя, да бъдем по-добри и, избегнали

подмолите на това житие, да приемем Христа в нашите кораби, т.е. в нашите души. Ще постигнем

това, ако съхраним заповедите му, а те не са трудни. “Възлюби, рече, Господа, Бога свой и

ближния си така, както самия себе си” (по Мат. 22:37-39; Марк. 12:29-31; Лук. 10:17), а не да го

ненавиждаш. Как да го обичаме? Ако го видим гладен — да го нахраним, ако е жаден — да го

напоим, ако е гол — да го облечем, ако е странник — да го въведем, ако е болен — да го посетим,

ако е в тъмница — да го навестим (по Мат. 25:35-41). Да запазим чувствата си чисти, нека не

храним очите си с вглеждане в злото, Нека не разваляме обонянието си със зловония, нито пък да

угаждаме на гърлото си с люти ястия, да не разстройваме слуха си с бесовски песни, да

въздържаме ръцете си от докосваме на злото. Всички да се очистим и отвън, и отвътре като

човеци, за да се насладим на бъдещите блага чрез благодатта на Христос, нашия Бог, който желае

спасението на всички хора. Нему подобава слава, чест и поклонение с Отца и Светия Дух, сега и

винаги, и во веки веков. Амин!

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 37

СКАЗАНИЕ НА ИСИДОР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА

В наслова неправилно тълкованието е приписано на Исидор Пелусиот (ок. 360 – ок. 435), но

всъщност принадлежи на Кирил Александрийски. Евангелското четиво за тази неделя е Лук. 13:11-

16.

Възлюбени братя, нека прославим истинния наш Бог и Господ Иисус Христос, който ни доведе и

днес да се насладим на словата и чудесата му. Защото какво е по-сладко от думите Христови,

както е писано, “По-сладки от меда и пчелния восък са твоите слова” (по Песен на песн. 4:11).

Наистина, сладки са думите Господни, затова да усладим и слуха си, и душите си. *Да се

постараем+ чрез дела и то дела нетленни и пребиваващи във вечния /кивот, който ще наследят

съхранилите заповедите Господни. Кои заповеди? Да закриляш попадналия в опасност, да

помагаш в беда, да защитаваш обидените, да спасяваш заблудения и всеки, нуждаещ се от

подкрепа. Но иска се върнем към темата.

Тази прегърбена жена не се беше разболяла по някаква друга причина, освен поради дяволската

свирепост, както рече Владиката: “Завърза я сатаната”. Заради своите грехове жената беше

забравена от Бога. И тъй като човешките болести и заблуди се дължат на сатаната, недъгът на

жената можеше да бъде прогонен *само+ от боголепния глас *на Христос+ и от пълната му

всевишна власт. Сложи върху нея ръцете си, за да разберем, че тази свята плът носеше силата и

действеността на Божието Слово, че му бе своя, тъй като *Христос+ не бе нечий друг син, както

някои заблудено смятат. Когато началникът на синагогата възпираше хората, казвайки, че има

шест дена, през които може да се изцеляват, а не бива да идват в събота, Христос му отговори с

думите: Кой човек от вас, дето има овца... и пр. И така ги отклони от безсрамното намерение да го

преследват заради сгорените+ чудеса.

Като чуваме и виждаме осъществяването чрез Христос, Бога наш, да се завтечем към Спасителя,

който може да изцели и душите, и телата ни. Защото сам рече: “Не съм дошъл да призова

праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:13; Марк. 2:17; Лук. 5:32). И пак: “Дойдох да

потърся и да спася погиналото” (Мат. 18:11; Лук. 19:10). Заради това с грешници и митари яде и

пие (по Лук. 5:30). “Той взе върху си нашите немощи и понесе болестите” (по Ис. 53:4; Мат. 8:17).

Той опрощава греховете ни, ако от все сърце го послушаме и го потърсим. Сам той говори: “Елате

при мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). Къде ли? — Във

вечните селения, където се чува гласът на празнуващите хорове и гласът на веселието, където е

безконечната радост. В името на Иисус Христос, Господа наш, заедно с Отца и Светия Дух, на него

подобава слава во веки веков. Амин!

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 42

СКАЗАНИЕ НА КОНСТАНТИН ПРЕЗВИТЕР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА

От наслова се вижда, че тази беседа е написана от Константин Преславски. Тълкува се неделното

четиво от Лук. 17:14-19.

Братя, отци и синове, послушайте с разум, за да не премине просто така днешният празник, но да

ни поднесе едно духовно угощение, което насища не тялото, а весели душата. Да чуем и да се

удивим на милостта и човеколюбието Божие, *да видим+ как той, понеже иска нашето спасение,

обикаля земята и поема мъките ни. Заради нас наклони небесата и слезе, изтърпя глад и жажда,

за да спечели човешкия род. Той очиства не само душите ни от грехове, но и телата ни

освобождава от недъзи. Чухте сега евангелист Лука да казва: “Когато влизаше в едно село,

срещаха го десет души прокажени” (Лук. 17:12). И защото нашият Господ Иисус Христос е

милостив и човеколюбец, не отминава нито град, нито село, които молят за избавление от лютия

недъг. А той, милостивият, понеже не иска да се яви противник на Моисеевия закон, освободи ги,

като каза: “Покажете се на свещениците” (Лук. 17:14). Прокажените бяха девет евреи и един

самарянин *1+. Като се изцелиха, отидоха да се покажат на архиереите *както той им повели+.

Деветимата поради неблагодарността си не се върнаха да му въздадат слава като на Бог, а

единствен другоплеменникът дойде с похвални слова към него. Защото по-добри във вярата са

езичниците, отколкото жестокосърдечните иудеи. Затова и Владиката рече: “Нали десетимата се

очистиха?” и така посрами безсрамните еврейски лица, приели много благодеяния от Бога, а

останали неблагодарни (по Лук. 17:12-19).

Приятели, нека да се уподобим на този иноплеменник, защото, ако като него пристъпим с похвала

към прещедрия и премилостив Бог, той ще изцели не само нашите тела, но и душите ни. Негово

творение сме, създадени сме за добри дела, а не за лукавство, нито за завист, а само да вършим

добро. Кой развърза нашия ум, кой отвори устата ни и проясни езика ни, за да изкажем своята

любов? Не е ли този, който дава на незлобивите премъдрост, на младия отрок — чувство. Да, да!

Защото той рече: “Каквото помолите с вяра, ще приемете” (по Мат. 21:22). Затова и вие ми станете

сподвижници, моля ви, братя и отци, чрез вашите молитви към Бога да бъда достоен да довърша

вашия обет и заедно с това да се прослави Пресветата Троица, Отец, Син и Свети Дух —

единственият Бог, премилостивият, комуто е славата сега и винаги, и во веки веков. Амин!

Бележки

1. Самаряните (самаритяните) са еврейско племе, образувано през VII-V в. пр.н.е. от смесването на

колонисти от Асировавилония със семитско население. Поради верски различия самаряните се обособяват

от другите еврейски племена. Правоверните иудеи по времето на Христа се гнусели от самаряните и ги

считали за нечисти.

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 43

СКАЗАНИЕ НА ИСИДОР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА

За автора й вж. бележките към беседа 37. Евангелското четиво за неделята е Лук. 18:35-43.

Духовни братя, нека не бъдем нито лениви, нито унили, когато се молим па Христа, Бога наш,

който просветлява помрачените (по Лук. 1:79), който дойде да призове не само праведни, но и

грешници към покаяние (по Мат. 9:13, Марк. 2:17, Лук. 5:32), да просвети ума и сърцата ни, за да

разберем думите и делата му (по Еф. 1:18-19). Защото той е светлината на душите ни (Иоан. 1:9),

той е изтокът на изтоците (по Иез. 43:2), както рече пророкът, той просвещава седящите в тъмнина

и в смъртна сянка (Лук. 1:79). Затова в тишина и мълчание вдигнете духовните си очи и чуйте — не

толкова моите думи, а тези на светия евангелист. И придобили полза от словата на този отец,

върнете се у дома си.

Прочее, този слепец пристъпи към него като към Бог, като към Всемогъщия и го нарича Син

Давидов, защото, възпитан в жидовския закон, много добре знаеше реченото от пророците и от

закона за него — че по плът бе от рода Давидов. И слепецът, като повярва, че Словото, бидейки

Бог, благоволи да приеме въплътяване чрез светата Дева, се обърна към Иисус като към Бог и му

каза: “Помилуй ме, рече, Сине Давидов”. Тъкмо затова Христос му отговаря: “Твоята вяра те

спаси”. Подобава да се удивим на крепката вяра — когато околните го караха да замълчи, той не

отстъпваше, затова и беше зачетен от Христос, Бога наш, който го повика и му повели да се

приближи. Попита го: “Какво искаш да ти сторя?” Попита не защото не знаеше, напротив — всичко

знаеше, но за да разберат присъстващите, сиреч последователите му, че прошението не е за пари,

а за проява на силата Божия, че е прошение към него като към Бог. Когато изясни характера на

молбата, думите му изобличиха жидовското неверие, защото той каза с всевисша власт:

“Прогледай”. Кой от светите пророци рече някога така, с такава власт! Затова и думите му дадоха

светлина на слепеца, защото това бе Слово на истинната светлина. А онзи, вече избавен от недъга

си, въпреки че не стана последовател на Христос, прославяше го като Бог и беше повод за

останалите да сторят същото. “Целият народ, рече, въздаде Богу хвала” (по Лук. 18:35-43).

Чухте ли каква бе вярата на слепеца, видяхте ли дръзновението му, как не се побоя от людете, как

не се уплаши от забраните, колкото и да го възпираха, той викаше: “Сине Давидов, помилуй ме!”

Жадуваше да прогледне не толкова с телесни очи, а с духовни. Това се изяснява от факта, че го

следваше, прославяйки Бога. Затова нека и ние да му се помолим да прозрем с душевни очи, за да

изпълняваме заповедите му и да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и

велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда, да не се

боим, нито да се отлъчваме от неговата любов, но с дръзновение да проповядваме и да му се

молим *1+. Апостол Павел казва: “Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли,

или глад, гонение ли, беда ли, или смърт; нито ангели, нито архангели, нито началата, нито

силите, ни господства, нито пък дълбината, нито височината, никоя твар не може да ни отлъчи от

любовта Божия в Христа Иисуса” (Рим. 8:35). Чухте ли, видяхте ли дръзновението на Павел!

Да си спомним и светите мъченици — не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си

на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от

него. Нека и ние да го обичаме, без да отстъпваме. Ще ми рече някой от вас: Нима не обичаме

Бога? Зная и аз, че го обичате, но подбуждам ви повече да го възлюбите. Съзнавам, че съм ви

досаден с поученията си всяка неделя, но не ще престана, докато не станете по-добри. Апостол

Павел казва: “Настоявай, (сиреч, поучавай), на време и не на време” (2 Тим. 4:2). Така, братя,

наставлявани всяка седмица, тъй като поради задълженията си към господарите не можем всеки

ден, ще получим по-голяма награда, защото и на *земните+ господари извършваме работа, а и

Божията служба съблюдаваме. Да го възлюбим, за да ни възлюби и той, когато дойде да съди

живите и мъртвите и да въздаде всекиму според делата. Нему подобава слава, чест и поклонение

от всяко дихание, заедно с Отца и Сина, и живототворящия Дух, сега и винаги, и во веки веков.

Амин!

Бележки

1. Този пасаж се тълкува от някои изследователи като доказателство, че беседата е писана по време на княз

Владимир-Расате, когато започва връщане към езичеството.

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 45

СКАЗАНИЕ НА КИРИЛ АЛЕКСАНДРИЙСКИ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА

Беседата е върху притчата за митаря и фарисея (Лук. 18:10-14), която се чете в една от неделите,

предшестващи Великия пост. По-късно тази неделя се включва като първа в подготвителните

недели на Четиридесетница.

Както в земните градини има различни плодове — един услажда гърлото, друг е подходящ за цяр,

така и в градината на светата църква се явиха различни отци и учители — един с милосърдие, друг

— с обич към скиталците, трети — с въздържание, друг пък — със смирение, но всички те ни

наставляват чрез евангелското учение в единствения спасителен път. Затова и днес този свят отец

възсия пред нас, като ни поднася богатството на светото евангелие. Кой бисер е подобен на

техните слова? Кой цар или властник ни е обогатил така, както тези отци със своето учение?

Подобни са на Бога, любящия рода човечески, защото приеха всякакви мъки и болки, за да

придобият за нас съкровището на разума. Затова, духовни братя мои, да възхвалим Бога, нашия

Спасител, задето ни е дал такива учители. Но, прочее, нека се върнем към това, за което се

събрахме. Така казва *св. Кирил Александрийски+.

С притчата за митаря и фарисея (Лук. 18:10-14) човеколюбецът Бог, Иисус Христос, ни учи как

трябва да му се молим, за да не остане молитвата ни без полза и да не би някой, който е убеден,

че заслужава награда, с това да разгневи срещу себе си подателя на всевишните дарове — Бога.

Писаное: “Праведникът загива в своята праведност” (Екл. 7:15). Ето защо в този случай фарисеят

беше осъден, тъй като не се молеше с разбирано. Много укори бяха отправени към него заради

думите му, понеже, безумецът, не само се възхищаваше на себе си, но осъди мнозина ведно с

митаря. А порицаният от него митар дори очи не смееше да вдигне към небето, не проявяваше

дързост, пък и я нямаше, а прободен от стрелите на съвестта си, боеше се да се яви пред Бога, тъй

като малко бе съблюдавал закона му. Като се биеше в гърдите, изповядваше греховете си,

изобличавайки недъзите си, молеше за поне малко помилване. Затова “отиде у дома си”, рече

праведният Съдия, “оправдан повече, отколкото оня”.

Като слушаме подобни неща, нека разумно и правилно да се придържаме към добродетелите,

нека никой не храни у себе си презрение и надменност, а повече да помни словата на Господа

към светите апостоли: “Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги

негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лук. 17:10). Защото “всеки, който

превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лук. 18:14).

Чухте ли, братя, какъв плод принася смирението? Чухте ли за бързото милосърдие Божие? Чухте

ли как скоро се вслушва в молитвите на тези, дето го зоват със смирена душа и съкрушено сърце?

Кой е виждал, кой е чувал това, че този, който отхвърли всяко възгордяване и прие всяко

смирение, си отиде оправдан у дома. Такъв бе Иов, такъв бе Авраам, такъв бе Иаков, такъв бе

Иосиф, такъв бе Моисей. Затова и са облажвани! “Блажени бедните духом, защото тяхно е

царството небесно” (Мат. 5:3). И ние, когато влизаме в църквата Божия, нека не надигаме глас,

нито да многоглаголствуваме, както правят езичниците (по Мат. 6:7), понеже всичко това се ражда

от възгордяването, но ние със смирена воля — сякаш виждаме греховете пред себе си — така да

се молим на премилостивия Бог, защото няма спасение от другиго. Христолюбци, като чуваме

такива притчи и повести, нека се поучим да не се самовъзнасяме — по тази причина паднаха

ангелите от небесата — а ние със смирение да възидем там, да се насладим на небесното пеене и

да прославим Отца, Сина и Светия Дух, единствения и истинен Бог наш, комуто е слава, чест и

власт, сега и винаги, и во веки веков. Амин!

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 48

СЛОВО НА СИРОПУСТНА НЕДЕЛЯ ОТ СВ. ИОАН ЗЛАТОУСТ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАТЕЙ

Беседата е върху Мат. 6:14-21, четиво за Неделя сиропустна, т.е. за началото на Великия пост.

Текстът на евангелското четиво е посветен на опрощението, с което вярващите пристъпват към

поста.

Възлюбени, ето отново празник, отново благовещение за нашите души, ето настава очищение за

телата и душите ни. Ето идва изпитание за подвизаващите се духовно. Нека вникнем внимателно в

промисъла Божи, предназначен за нас от неизразимото му човеколюбие. Предишната неделя

*Иоан Златоуст+ накратко ни описа бъдещия вселенски съд и укори людете, що не спазват светите

Господни заповеди — а именно: “Доколкото не сте сторили това на един от тези малките, и на

мене не сте го сторили” (Мат. 25:45). Днес говори за опрощаване на греховете. Понеже в

евангелието това учение е най-накрая, никой да не придиря, че отците ни го предадоха, като го

допълваха *подобно на Деянията+. И аз днес с умиление ви моля, братя и синове, тъй като

влизаме в доброто време на поста, за да станем наследници на царството Божие, нека опростим

от все сърце прегрешенията на ближния си — и на роба, и на свободния. Светото кръщение и

причастието към пресветите тайнства правят всеки човек наш ближен и това ясно се разбира и от

светата литургия. Когато взаимно се възлюбим и опростим, тогава ще бъдем съпричастни на

пресветата жертва. Но тъй като с ьвсем се отклонихме от беседата на Златоуста, когото като

наставник почитаме след Бога, но преди себе си, нека се върнем към словата му, заради които

днес ви събрахме.

Както казва Спасителят: “Ако простите на човеците, прегрешенията им...” (Мат. 6:14) и прочее,

отново иска да засрами слушателя и затова споменава небесния Отец. Защото, който е син на този

Отец, когато бъде призван на небесата, не ще се държи като подивял, а ще бъде праведен, ще се

откаже от земното мъдърствуване и скоро ще се помири с грешниците, и нито следа от гняв няма

да има към ближния. Ако обаче някой не прави така, ами дори се моли на Бога за отмъщение

срещу враговете, ще заслужи мъки, дето е невъзможно да се изкажат.

“Когато постите, рече, не бивайте намръщени като лицемерите” (Мат. 6:16), защото не само не

подобава да се показвате *постещи+, а даже *Иисус+ повели да се стараете да се скриете. А “те си

правят лицата мрачни”, — това означава, че загиват и се погубват. И ако развалянето на лицето им

е поради тщеславието да се явят бледни, то какво да кажем тогава за жените, които мажат лицата

си за красота. Тези жени вредят само на себе си, а *лицемерите+ — и на себе си, и на виждащите

ги. Подобава, прочее, да се избягва с много усърдие и едното, и другото.

Защо, след като рече за милостинята *1+: “Гледайте да не я проявявате пред хората”, добави “да

не ви виждат” (Мат. 6:1)? А за поста и за молитвата нищо подобно не е заповядал, защото

милостинята е трудно да се скрие, а за поста и молитвата това е възможно. Като ни подкани да се

помазваме *2+, не е узаконил помазването като задължително. И така *ни предпазва+ да не би ние

— множеството монаси, в желанието си най-старателно от всички да спазим закона, да се окаже,

че сме го нарушили. Та не заповяда изрично да се помазваме, но тъй като това беше обичай на

древните при радост и веселие, както разбираме от Давид и от Даниил, и Иисус рече: помазвайте

се. Но нека не го правим винаги, а да се опитваме по всякакъв начин да запазим скрито това

богатство, защото самият той *Иисус+, когато пости четиридесет дни, нито се помаза, нито се уми.

Лицемер е този, който приема образа на другиго, както например, ако някой бедняк се представя

за княз — докато представянето продължава, той е почитан. “Аз не искам да бъдеш такъв, ще рече

*богаташът+, защото това отнема от моята слава”. И става така, че и двамата са презирани.

Когато вече е изгонен порокът на тщеславието, по-лесно се говори за победа над алчността. “Не си

събирайте съкровища на земята (Мат. 6:19). Нищо не жадува притежаването на имот така, както

стремежът за власт. По-горе *Иисус+ говореше, че трябва да бъдем милостиви, а сега изяснява

колко много подобава да даваме милостиня, затова рече: не събирайте *имот+. А после изброява

недостатъците на земното съкровище: то е разяждано от ръжда и молци, подкопавано от крадци.

Напротив — небесното никога не може да бъде откраднато. Защото, дето е съкровището на

човека, там е и сърцето му (по Мат. 6:19-21). Ако си привързан към низките неща, ще изпаднеш в

не малка беда. Този, който подчини ума си на жаждата за богатство, избира робството вместо

свободата, отпада от небесата и е измъчван от алчността си по-люто, отколкото песът, привързан

към яма с железни вериги, лаещ по приближилите, винаги с единствената цел да пази чуждия

имот. Обаче, ако ти изоставиш *земните+ дела и чрез даване на милостиня се приобщиш към

небесните, тогава печалбата ти ще бъде голяма и ненакърнима.

Чухте ли силата на словата, видяхте ли премъдрото учение, разбрахте ли повелите му как да

постим? Кой е видял някога такъв Владика, кой е слушал такъв Учител, който не пропуска да ни

предупреди за всички пагубни пътища, за да не тръгнем по тях. Защото е човеколюбец и

милосърден, защото е наш създател и не иска смъртта на грешника, а да се поправи и да живее в

негово име (по Иез. 33:11). Смилявайте се, рече, но не според лицето *на просещия+, нито пък

бива към едного да сте щедри, а към другия — не. Сам казва: на всеки, дето те моли, дай! (по Мат.

5:42). Който сторва милост заради тщеславието си, ще загуби своя имот и няма да получи награда.

Така също, ако някой раздаде богатството си, но няма любов в сърцето си, и той, както

предишния, няма да получи награда. Затова, братя, нека избегнем злия корен, който възвръща

горестта, който ни спъва по пътя към Бога, нека избегнем този зъл червей, прегризващ корена и

изсушаващ върховете. Да се променим, да се отречем от неправдата на Мамона (по Мат. 6:24), да

сбираме съкровище, но не такова, дето ще оставим след смъртта си на земята (а ние не ще се

върнем там), а съкровище на небесата, където, вървейки по облаците, да посрещнем Господа,

комуто заедно с Отца и Светия Дух е цялата слава. Сега и винаги, и во веки веков. Амин!

Бележки

1. В съвременния превод и в някои от евангелските текстове вместо „милостиня” стои

„праведност”.

2. Помазването с елей (масло) у евреите е било признак на радост и благоволение; скърбящите и

каещите се не са се мили и не са мазали главата си с благовонни масла.

_____________________________________________________________________________________

БЕСЕДА 51

НА ЦВЕТНИЦА СЛОВО ОТ СВ. ИОАН ЗЛАТОУСТ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ИОАН

Беседата е върху евангелското четиво на литургията (Иоан 12:1-18). Цветница е един от най-

големите празници в цикъла на подвижния календар и е посветен на тържественото влизане на

Иисус Христос в Иерусалим. За първи път е установен в Иерусалим през IV в. Независимо, че

предхожда Великден, той е празнично-тьржествен, защото предвес-тява Възкресната неделя. На

този ден в памет на тържественото влизане на Спасителя в Иерусалим са правени процесии с

палмови клони. При пренасянето на празника в Цариград през V в. палмовите клони са заменени

с върбови и оттам другото название на неделята — Връбница.

Ето, днес предсиява светлината на господския празник, ето, днес предхожда проповедта за

тържеството на Владиката, ето, днес предваря славата на Христовото възкресение! Елате да се

възрадваме Господу, да възкликнем към Бога, нашия Спасител (по Пс. 94:1). Да се явим пред

лицето му с изповядване *на вярата+ и с псалми да се обърнем към него, защото благоволи да

спаси човешкия род, защото идва да победи смъртта, защото идва да опразни адовите домове,

защото реши днес да възседне яремник *1+, за да низвергне скотското *в човека+. Когато той срази

дяволската тирания, незлобивите деца го посрещнаха с вейки в ръка и с думите: “Осанна във

висините” (по Мат. 21:9; Марк.11:9-10; Лук. 19:38; Иоан. 12:13). Нека и ние, братя, да извикаме:

“Въздаваме ти хвала, спаси ни! Днес видяхме Божието величие, днес се наслаждаваме на

небесния глас!” Затова днес и ние като приемем лика на победата над греха, да чуем, *пояснени+

от този отец, думите на евангелиста.

“Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от

мъртвите” (по Иоан. 12:1) и прочее. Евангелистът, като искаше да разкрие знамението на чистото

Лазареве възкресение, рече: “А Лазар беше един от седналите с него на трапезата”, а с думите

“Марта прислужваше” (Иоан. 12:2) яви, че Христос бе вечерял в нейния дом.

Мария не прислужва на всички, а само на Христос оказва почит, защото пристъпва към него не

като към човек, а като към Бог. Затова възля миро и го избърса с косите си (Иоан. 12:3), понеже не

се съмняваше, както мнозина други, че е обикновен човек, но знаеше, че е Владика и Господ.

Иуда пък, негодуващ срещу такава проява на благоговение, казва за станалото: “Защо не беше

продадено това миро за триста динария и *парите+ да се раздадат на сиромаси” (Иоан. 12:5). Но

както рече друг евангелист, всички ученици казаха това (по Марк. 14:4-5). Да, всички! Обаче

думите си Иуда изрече по различна, особена причина. Христос искаше да го засрами, затова не го

изобличи веднага, нито му спомена това, що евангелистът написа — *а именно+, че Иуда

укоряваше жената заради своята кражба (Иоан. 12:6).

Защо, въпреки че *Иуда+ е крадец, *Иисус+ му повери раклата, ковчежето за бедните и въпреки че

е сребролюбец, му заповяда да се грижи за парите? За да пресече всякакво възражение, да не би

някой да рече, че го предаде заради богатството. Но не, предаде го поради голямата си злоба,

която Христос искаше да укроти и затова се отнасяше с голямо смирение към него.

Иисус споменава и погребението си с думите: “направила е това за деня на погребението ми”

(Иоан. 12:7). Стори това, понеже искаше да засрами предателя, та да го подбуди да се поправи.

Последвалите му слова бяха достатъчни да внушат съжаление у Иуда, защото рече: “Сиромасите

всякога имате при себе си, а мене не всякога” (Иоан. 12:8). Сякаш рече: “В тежест съм ви, но

почакай малко и ще си отида”. Това имаше предвид, когато издума: “Мене не всякога имате.”

Като искаше да покаже, че се увеличава множеството на добрите иудеи, рече: “Много народ от

евреите разбра, че възкреси Лазара от мъртвите” (Иоан. 12:9) и така, видели чудо, мнозина

повярваха. А нравът фарисейски бе толкова кръвожаден, че решиха да убият не само Иисуса, но и

Лазар. Дори когато получаваха добрини, поради завистта си фарисеите бяха такива. С

настъпването на празника, когато всички се стичаха във Витания, те извънредно много се

разгневиха *срещу Иисус+, а той угаси яростта им чрез оттеглянето си в пустинята. А после пак се

върна с дръзновение (по Иоан. 12:10).

Тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и

излязоха да го посрещнат. Така правеха, ча да покажат по-голямата си почит към него, отколкото

към някой пророк. И затова говореха: “Осанна! Благословен идещият в име Господне, Царят

Израилев”, а този възглас бе знамение за вярващите, че не е противник на Бога, а дойде, изпратен

от Отца (по Иоан. 12:12-13).

Как така другите евангелисти рекоха, че изпрати *двама ученици+, като им каза: “Отвържете

ослицата и жребчето” (Мат. 21:1-2; Марк. 11:1-2; Лук. 19:29-30). Напротив, нищо такова не рече.

Когато намери ослето, възседна го (Иоан. 12:14), а преди това двамата *ученици+ го развързаха.

Така изпълняваше пророчества — едно започваше, друго завършваше; на едно бе началото, на

друго — краят. “Радвай се! Ето, твоят Цар иде” (Иоан. 12:15) бе край на пророчество, а дето седна

на осле, предсказваше бъдещето, защото бе съдено да има под властта си род безчестен сред

народите.

Какво значи: “Не бой се, дъще Сионова” (Иоан. 12:16)? Всички техни царе бяха неправедни и

алчни, развращаваха народа и го предаваха на праговете. Сиреч — дерзай, този не е такъв, но е

кротък и смирен — ето, язди магаре, не влезе начело на победна войска, а възседнал осле.

Не се срамува премъдрият евангелист да покаже по-раншната неразумност на апостолите.

“Учениците му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че

това беше писано за него” (Иоан. 12:16). Знаеха, че беше писано, но не се досетиха, че е за него,

бяха се съблазнили и *не допускаха+, че този, който е цар, ще приеме такива неща.

А дето “свидетелствуваше народът, че възкреси Лазаря от мъртвите” (Иоан. 12:17) и прочее,

разкрива колко много люде внезапно се обърнаха *към вярата+, понеже бяха повярвали в това

знамение.

И друго трябва да се знае — евреите, които рекоха помежду си: “Видите ли, че нищо не помага?

Ето, цял свят тръгна подире му” (Иоан, 12:19) също бяха от повярвалите, но не смееха да се явят.

Тук нарича народа свят — знае Светото Писание да назове света и Твореца — както когато говори

за живеещите неправедно, пак казва: “Светът вас не може да мрази, а мене мрази” (Иоан. 7:7).

Чухме, възлюбени, за такива чудеса, станали чрез Господа, нека станем достойни да ни възкреси

от греховните гробове и да ни освободи от мрежите на беззаконието, та и ние заедно с мъдрите

младенци да го посрещнем, като държим клонките на добродетелта и като възкликнем към него:

Осанна, спаси ни, нас — принасящите ти хвала! Затова, братя, завършили това дело, да пристъпим

към него и да го прославим. *И както е в евангелската притча,+ (по Мат. 20:1-14) нека работилият

от първия час да бъде весел и да приеме своята плата, трудилият се от третия час да не се срами

да вземе своето, повиканият в шестия час — и той без смущение да получи обещаното, дошлият в

деветия час да пристъпи за своята медна пара, а нека и последният, от дванадесетия час, като

възхвали даващия, да вземе своя оброк. Защото *Бог+ е човеколюбец, а не завистник. Смилява се

както над трудилия се отначало, така и не ще отхвърли дошлия най-накрая. Каква е наградата,

каква е отплатата, какво се въздава? Не е ли причастието към светите Тайни! Затова достойно да

се причестим и да му станем съобщници. Видима е трапезата, но духовната жертва се разбира с

разума, ако и да виждаме хляб, то той е тялото на Сина и Агнеца Божи, поел греховете на целия

свят. И когато виждаш простряна ръката на епископа или на попа, не мисли, че той освещава

лежащото пред него. Не той, а самият Христос, който раздаде хляб на учениците и своите

апостоли и им рече: “Вземете, яжте и пийте, това е моето тяло разломено и моята кръв,

проливана за вас за опрощаване на греховете” (по Мат. 26:26-18; Марк. 14:24-28; Лук. 22:19-20;

Кор. 11:24-25). Братя, не бива да пристъпваме към жертвата като псета, дето се хапят помежду си,

не бива да се уязвяваме един друг с клевети и завист, обзети от гняв и възгордяване, не бива,

когато знаем какви са греховете ни, да пристъпваме към тази трапеза. Да не изядем и изпием

греха си — апостол Павел казва: “Който яде и пие недостойно, яде и пие своя грях” (по 1 Кор.

11:29). Не е място за вражди тази трапеза, а е мирна. Виж, лежи не агне-добиче, но Синът Божи.

Погледни, заклано е не агънце, а този, който взе на рамото си своето *загубено+ агънце и го отнесе

на Отца си. Не пристъпвай към него обхванат от гняв, той самият казва: “Ако принасяш дара си на

жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там и иди първом

се помири с брата си, и тогава принеси дара си” (Мат. 5:23).

Кой видя или пък чу за такава милост към хората, кой е слушал подобно учение? Виждаш ли как

той не иска да живеем в незнание, виждаш ли го как седи, протегнал ръце — защото той е, който

прие и прегърна разкаялия се блуден син (по Лук. 15:11-32), той е, който обеща рая на

разбойника, дето го умоляваше да си спомни за него (по Лук. 23:40-44), той е, който рече: “Не съм

дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:13; Марк. 2:17; Лук. 5:32). Към

него да пристъпим, без да се съмняваме, за да ни помилва, защото е нашият Бог, изстрадал

разпятието заради целия свят, възкръснал от мъртвите, дал живот и вечност на всичко. Нему

подобава слава, власт, чест и поклонение с Отца и със Светия Дух, сега и винаги, и в безконечните

векове. Амин!

Бележки

1. Яремник, т.е. осле, което е предназначено да носи товари. Този моменте непосредствено свързан с

пророчеството на Захария: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай дъще Иерусалимова: ето, твоят

цар иде при тебе праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница”

(Зах. 9:9).

Черноризец Храбър

„За буквите” е творба, в която най-ярко е представена ранната полемична ораторска проза.

Нейният автор — Черноризец Храбър според наслова — е известен само с авторството на това

неголямо по обем съчинение. Високата ерудиция, прозираща в текста, както и свободната и

убедителна полемика с византийските авторитети впечатлява всички изследователи, които са

анализирали „За буквите”. Вероятно по тази причина редица учени предполагат, че зад името

Храбър може да се крие известен през IX-X в. книжовник. По различни поводи са изказвани

хипотези за принадлежността на творбата на най-изявените старобългарски книжовници — от

Климент Охридски и Йоан Екзарх до княз Симеон или Черноризец Дукс — брата на княз Борис-

Михаил. Има и мнение, че е възможно насловът да посочва не името на автора, а да визира св.

Кирил, създателя на азбуката (т.е. да се превежда „За буквите *съставени+ от смелия черноризец ).

Най-убедителна изглежда хипотезата, приписваща произведението на княз Симеон, но и тя е

слабо защитена — главно защото псевдонимите са непознати за Средновековието явление. В

старобългарския език „храбър” означава освен „храбър” и „смел”, още и съществително „Воин”

(срв. „храбре Христов”, т.е. „Воине Христов”), така че съвсем нормално би било да съществува

монашеско име Храбър. Произведението е едновременно защита и апология на славянската

азбука и на свещената функция на славянския книжовен език; в този смисъл е сходно по дух и

патос с Прогласа, Азбучната молитва, Стихове добри Константинови и други творби, Възникнали в

кръга на Кирило-Методиевите следовници. Полемиката е насочена срещу убеждението в

предимството на гръцкия език като един от свещените езици, достоен да се използва в

богослужението. От майсторството в защита на славянската писменост, от въздействащата

композиция и находчиви аргументи в полза на собствените тези се вижда, че авторът е изучавал

риторика и е бил запознат с полемичните модели на дохристиянските и християнските писатели.

„За буквите” е създадено на глаголица и вероятно — в напрегната атмосфера около 893 г., когато

славянският език е официално обявен за език на българската църква. „За буквите” е много широко

разпространено в руската книжнина, главно защото по-късно се възприема като по-скоро

граматичен труд; руските преписвачи го поместват заедно със сходни по тематика творби в т. нар.

Азбуковници. Най-ранният му препис обаче е български и се намира в т.нар. Лаврентиев (Иван

Александров) сборник от 1348 г. (сборникът се пази в Санкт Петербург в ГРБ под сигнатурата F I

376). Текстът на творбата е претърпял някои изменения, така че може да се говори за две

редакции — първична и вторична.

За буквите

Преди, прочее, славяните нямаха Книги *1+, но, бидейки езичници, с черти и резки *2+ четяха и

гадаеха. А след като се кръстиха, принудени бяха да пишат с римски и гръцки букви *3+ без

порядък. Но как може да се пише добре с гръцки букви Богъ, или животъ, или *4+, или

*5+, или *6+, или *7+, или или , или

, и други тям подобни. И така беше много години.

След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и не оставя човешкия род без мъдрост, но

всички привежда към мъдрост и към спасение, смилил се над славянския род, изпрати им

Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и правдив. И *той+ им състави тридесет и

осем букви — едни по реда на гръцките букви, а други според славянската реч, като отпървом

започна по гръцки. Те — “Алфа”, а той — “Азъ”. От “Аза” започват и двете. И както те,

подражавайки на еврейските букви, *ги+ направиха, така и той — на гръцките. Защото евреите

имат първа буква “алеф”, което значи “обучавам се”. Когато детето се завежда *на училище+ и се

казва: “Учи се” — то е “алеф”. И гърците, като подражаваха на това, казваха “Алфа”. И се пригоди

изразът на еврейската реч към гръцкия език, та да се казва на детето вместо “учение” — “търси”

*8+. Защото “алфа” на гръцки език значи “ г ьрси”. Подобно на тях свети Кирил сътвори първата

буква “аз”, но понеже “аз” е първа от буквите и е дадена от Бога на славянския род за отваряне

устата на учещите се на грамотност към разум, произнася се с широко отваряне на устата, а

другите букви с тясно отваряне на устата се произнасят и изговарят.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г, д *9+.

Други пък казват: “Защо е създал тридесет и осем букви? А може да се пише с по-малко от този

*брой+, както и гърците пишат с двадесет и четири. Но не знаят с колко пишат гърците! Понеже

има, прочее, двадесет и четири букви, ала не се изпълват с тях книгите, но са прибавили

единадесет двугласни, та и три в числата: шест, деветдесет и деветстотин. И общо се събират

тридесет и осем. По подобие на това и по същия начин свети Кирил създаде тридесет и осем

букви.

Други казват: “Защо са славянските книги? Нито Бог ги е създал, нито са изначални, както

еврейските, и римските, и елинските, що са изконни и са от Бога приети.” А други пък мислят, че

Бог ни е сътворил буквите и не разбират, окаяните, казвайки: “Бог е заповядал да съществуват три

езика, както пише в Евангелието: “И имаше дъска, написана с еврейски, и римски, и елински

*букви+ (по Иоан. 19:20), а славянски няма там. Затова и славянските книги не са от Бога.” *10+

Какво да им речем или какво да кажем за такива безумия? Нека да кажем каквото научихме от

Светите книги: всички неща по реда *си+ стават от Бога, а не от друго. Бог, прочее, не е създал

първо ни еврейския език, ни елинския, ни римския, но сирийския *11+, на който и Адам говори, и

от Адама до потопа, и от потопа — докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише:

“Когато езиците бяха размесени” (по Бит. 11:9). И както се размесиха езиците, така и нравите, и

обичаите, и наредбите, и законите, и уменията на народите: на египтяните — землемерието; на

персите и халдейците, и асирийците — звездобройството, магията, лекуването, вълшебството и

цялото човешко изкуство; на евреите — Светите книги, в които е писано, че Бог сътвори небето, и

земята, и всичко, що е на нея, и човека, и всичко поред, както пише (по Бит. 1); а на елините —

граматиката, риториката, философията. *12+

Но преди това елините нямаха букви на своя език, ала записваха речта си с финикийски букви. И

така беше много години. А Паламид *13+, който се появи отпосле, като започна от алфа и вита,

изнамери за елините само шестнадесет букви. Кадъм Милисий *14+ пък им добави три букви; и

така те много години пишеха с деветнадесет букви. И после Симонид *15+ намери и добави две

букви. Епихарий, тълкователят *16+, намери и прибави три букви и се събраха двадесет и четири.

След много години Дионис Граматик *17+ изнамери шест двугласни, после друг — пет, и друг —

трите числени. И така мнозина за много години едва събраха тридесет и осем букви.

Много години по-късно, по Божие повеление, се намериха седемдесет мъже, които преведоха

*Библията+ от еврейски на гръцки език *18+. А славянските Книги сам свети Константин, наричан

Кирил, *той+ и буквите създаде, и Книгите преведе за малко години, а те — мнозина и за много

години. Седем от тях подредиха буквите, а седемдесет — превода. Затова славянските букви са

по-свети и по-достойни, понеже свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници.

Ако пък някой рече, че не *ги+ е направил добре, понеже и още се поправят *19+, ще му отговорим

с това: “И гръцките *Книги+ също многократно са поправяли Акила и Симмах *20+, и след това

много други. По-леко е, прочее, след това да се нагоди, отколкото за пръв път да се сътвори.

Ако пък попиташ гръцки книжовник, казвайки: “Кой ви е създал буквите, или превел Книгите, или

в кое време, то немного от тях знаят. Ако ли попиташ славянски грамотни *хора+, казвайки: “Кой ви

е създал буквите или превел Книгите, то всички знаят и, отговаряйки, ще рекат: “Свети Константин

Философ, наричан Кирил, той ни създаде буквите и преведе Книгите, и Методий, неговият брат.

Още са живи онези, които са ги видели *21+. И, ако попиташ в кое време, то знаят и ще кажат: “По

времето на Михаил, гръцкия цар *22+, и на българския княз Борис, и моравския княз Растица *23+,

и блатненския княз Коцел *24+ в годината от сътворението на целия свят шестхиляди триста

шестдесет и трета *25+.

Има и други отговори, които другаде ще дадем, а сега не е време. Такъв разум, братя, Бог е дал на

славяните, нему слава и чест, и власт, и поклонение сега и винаги, и в безконечните векове. Амин!

Бележки

1. В контекста „Книги” не означава писменост изобщо, а текстовете на Свещеното писание.

2. Под резки вероятно се подразбират идиограми или примитивни знаци за означаване на календарни

явления, собственост и др.

3. Безпорядъчното записване на славянска реч с гръцки букви вероятно е дълга практика, датираща още от

заселването на славяните на Балканския” полуостров. Прабългарите също пишат на гръцки език и с гръцки

букви; употребата на латинския език за записване на славянска реч датира след покръстването.

4. „Много”.

5. „Църква”.

6. „Очакване”.

7. „Къде”.

8. В смисъл на „търси учението”.

9. В някои преписи са изредени всички букви на славянската азбука. Някои изследователи считат, че това

изреждане с посочване на създадените по гръцки образец букви е първично. По-вероятно е обаче

разширяването на тази част да е плод на интерес към азбуката в по-късните епохи.

10. Надписът над главата на Иисус Христос е главният аргумент, който се привежда от „триезичниците”

срещу свещеното достойнство на славянската азбука.

11. Известието, че Адам е говорил на сирийски, е взето от неизвестен и възможно — апокрифен извор.

12. Тази част от трактата е несъмнено повлияна от Словото срещу Юлиан Отстъпник от Григорий Богослов.

Подобен пасаж има в Симеоновия изборник (вж. тук, с. 223).

13. Паламид е герой от гръцката митология, участвал в Троянската война, прославян като учен и поет,

комуто се приписва изнамирането на мерките, теглилките и на отделни букви от гръцката азбука.

14. Кадъм Милисий, т.е. Кадъм Милетски (XVI в. пр.н.е. според легендите), финикиец, основател на гр. Тива,

който се смятал за съставител на гръцката азбука.

15. Симонид (556-469 пр.н.е.), старогръцки поет, обогатил гръцката азбука, като въвел двойните съгласни, h

и w.

16. Епихарий, т.е. Епихарм (ок. 525 – ок. 450 пр.н.е.) — старогръцки поет, баща на комедията, родом от

Сиракуза. Вероятно е наречен „тълкувател” поради това, че част от драматичните му творби са

възпроизвеждали митични сюжети.

17. Дионисий Граматик или Дионисий Тракийски — грък от Александрия, ученик на Аристарх и автор на най-

старата гръцка граматика („Граматическо изкуство”), II в. пр.н.е.

18. Това е така нар. превод Септуагинта, направен на о. Фарос по времето на Птолемей II Филаделф.

19. От контекста става ясно, че това сведение се отнася до превода на свещеното Писание, а не до поправки

и промени в буквените знаци, както обикновено е тълкувано.

20. Акила е еврейски книжовник (II в.), превел каноничните старозаветни книги от еврейски на гръцки език.

Преводът му е бил по-точен и буквален и е бил използван главно сред еврейската диаспора. Симах (II-III в.)

също е преводач на Стария завет на гръцки език.

21. Тази фраза, която преобладаващото число учени считат за принадлежаща към първоначалната

редакция, се е запазила само в 3 преписа и е допълнително доказателство за ранния произход на „За

буквите”.

22. Император Михаил III (842-867).

23. Растица (Ростислав) — великоморавски княз (846-870).

24. Коцел (860/61-874) — княз на Блатненското княжество в Панония.

25. Ако се изчисли по византийското летоброение, годината отговаря на 855 г., но това противоречи на

други исторически данни. По-вероятна е хипотезата, че Черноризец Храбър използва т.нар. моравско-

панонско летоброение (теза на Ив. Добрев), при което се получава 862 (изважда се 5001) или

александрийско летоброение (теза, защетена от К. Куев), при която се получава 863 г. По моравско-

панонското летоброение според Ив. Добрев са посочени и други дати в най-ранните славянски литератури,

например в някои старочешки паметници (Вж. статията му „За александрийското и моравско-панонското

летоброение и за някои дати в старата славянска писменост”, Годишник на СУ, фак. слав. фил., 69, 2, 1976,

138-142).

Йоан Екзарх

ПЪРВО СЛОВО ЗА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Словото е всъщност тьлкователна беседа към Мат. 2:1-12, евангелско четиво за празника на

Рождество Христово. Словото е компилация от текстове на Йоан Златоуст. Йоан Екзарх е познавал

Златоустовите беседи върху евангелските текстове и ги използва наред с други слова на

бележития проповедник. Център на първата, разяснителна част, е обяснението върху явяването на

Витлеемската звезда и ролята на умъдрените мъдреци в евангелското чудо. Според композицията

на Златоустовите беседи втората част се разгръща върху мотива за изкупителните сълзи и за

покаянието.

Първото слово за Рождество Христово се помества в панигирици и чети-минеи, възхождащи към

стари архетипове, в български, сръбски и руски преписи. Най-ранните български преписи са в

Ягичевия златоуст от началото на XIV в., издаден от А. И. Яцимирски (Из истории славянской

письменности в Молдавии и Валахии XV-XVII вв. СПб, 1906 заедно с друг юсов препис от XV в.) и

препис от ръкопис № 94 от Зографския манастир (чети-минеи отXIV в.), в частта от този ръкопис,

която е взета от Григорович и пренесена в Москва (сега фрагментът е в РГБ под сигнатура М.1703.I,

Григ. № 21.1). В руските преписи Словото е познато с името на Йоан Златоуст. Поместено е и във

Великите чети-минеи на митрополит Макарий.

Преводът тук е по превода на Д. Иванова-Мирчева в Йоан Екзарх. Слова, 19-26. Направен е по

изданието на Яцимирски.

ПЪРВО СЛОВО ЗА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Слово на Йоан Презвитер от евангелското сказание за Рождеството на Господа наш Иисус Христос.

Благослови, отче!

Иисус се роди във Витлеем Иудейски, в дните на Ирода царя. И ето, влъхви дойдоха от Изток и

рекоха: Де е родилият се Цар Иудейски? (Мат. 2:2).

Много бдение беше потребно, и много молитви, и трябваше да се прекара много време в четене,

за да се разбере, кои са тези влъхви, откъде дойдоха, и как или кой ги накара, що за звезда е тази,

какво узнаха от звездата онези влъхви — сиреч, че това е Царят Иудейски?

В дните на този цар цар имаше, който казваше на Пилата: Моето царство не е от тоя свят (Иоан.

18:36). И не прояви нищо царско, защото нито щитоносец имаше, нито оръженосец, нито воини

стояха пред него, ала живееше в нищета, водейки със себе си дванадесет бедни мъже.

Ако влъхвите не бяха разбрали, че е цар, защо дойдоха? Какво добро видяха, на какво се

надяваха, за да дойдат толкова отдалече на поклонение при царя? Ако ли пък идваха при някакъв

свой цар, то и това не би било добре да сторят, защото ако се беше родил в царски палати и баща

му беше цар там, бихме казали, че искат да угодят на бащата, кланяйки се на роденото дете. А те,

като знаеха, че не е техен цар, а цар на чужд народ, и че живее далеч от тях, и не бяха го виждали

като мъж, защо си сториха такъв голям труд, че и дарове му принасят? Те са знаели, че не

напразно ще бъде всичко това.

Ирод пък, като чу, се смути, и целия народ разбуни, чувайки това от хората (по Мат. 2:3).

Но възможно ли е влъхвите да не са премислили тези неща? Няма отговор на това. Ако ли пък са

били толкова несмислени, как не биха разбрали, че като влязат в едно царство и нарекат цар

другиго, а не този, който царува в този град, ще претърпят много мъка и беди, че и смърт?

За какво ли да му се кланят, като е в пелени? Да речеш, че е мъж, та като изпаднат в беда ще им

помогне? А ако ли все пак са се надявали на помощ, то какво можеха да получат от едно отроче и

от бедната му майка? Ако ли пък са се надявали да получат благодарност по-после, откъде

можеха да съдят, че ще ги запомни едно детенце, което е получило почести, когато е било в

пелени? Но да речем, че майката би му припомнила, пак не им приличаше да чакат почести от

него, а по-скоро мъка, защото явно са го хвърлили в беда. Та нали от тях Ирод чу и се смути, и

разпитваше, и го търсеше, като искаше да го убие?

Виждаш ли, колко зле тръгва разумът, ако искаш да разбереш всичко това по човешки, ако се

прибегне до обикновения ум. Какво друго би могло да се добави?

Но да оставим настрана това и да минем към обяснение на казаното — начало на разплитането на

нещата, сиреч, като дадем обяснение на звездата!

Ако узнаеш що за звезда е тая или каква, дали е една от многото звезди, или е друга някаква,

различна от тях, дали е природна, или е само образ на звезда, всички тези познания откъде ще ни

дойдат? Не от Писанието ли? Тя не беше една от многото звезди, защото мисля, че не беше

звезда, а някаква невидима сила е шествувала в звезден образ.

Първо трябваше да я познаем по хода й, защото никога една звезда не се движи по този начин.

Било слънцето, било луната, било всяка друга шезда виждаме да залязва от изток на запад. А тази

не вървеше към запад, защото Палестина лежи на юг от персите.

Второ — от времето може да се разбере. Защото тя не се явяваше нощем, а по пладне, когато

слънцето сияеше, което не е по силите нито на звездите, нито на луната, която е по-голяма от

всички звезди. Появи ли се слънцето, те ще изчезнат и без следа ще остане тяхната светлина, а

тази звезда с преголямото си светило помрачи и слънчевите лъчи, и със своята огромна светлина

ги надмина.

Трето — от появяването до залязването си тя се явяваше чак до Палестина и беше като водач тази

звезда. А като влязоха в Иерусалим, тя се скри от тях, особено, когато останаха при Ирода и му

казаха защо са дошли. А като щяха да тръгнат, пак им се показа, което не е начинът на движение

на тездите, ами на някакви мисловни сили. А и нямаше свой собствен път, а когато тръгваха,

тръгваше и тя, спираха ли, спираше и тя. Беше подобна на облачен стълб и спираше, и вдигаше

войската иудейска на път, когато трябваше *1+.

А що се отнася до четвъртото, то трябваше да се разбере от вида, в който се показваше. Тя сочеше

мястото, не като стоеше горе, защото тогава не биха разбрали, но правеше това, слязла долу.

Знаете, че едно такова малко място, каквото е пещерата или което да побира тялото на едно дете,

не е възможно да го посочи една звезда, защото тя се намира безкрайно високо, та не може да

направи едно тясно място видимо за онези, които желаят да го видят. Това може да се разбере по

луната, която е много по-голяма от звездите и разпръсва своята светлина върху всички, които

живеят на този свят и толкова нашироко, че всеки я смята близо до себе си. Как, прочее, една

звезда, кажи ми, би могла да посочи такова тясно място, каквото заема една хижа или каквото

заемат яслите, ако не бе напуснала тази височина и не бе застанала над главата на младенеца.

Евангелистът, като разказваше, рече: И ето, звездата вървеше пред тях, докато дойде и се спря

над мястото, дето беше Младенецът (Мат. 2:9).

Виждаш ли, каква е тази единствена звезда? Не една от онези, многото звезди. Защо ли се яви?

Дали не за да помогне на влъхвите да достигнат иудейските предели и да направи иудеите

безпомощни? Защото дойде да осъществи Ветхия завет и да призове целия свят да му се поклони.

И отначало разтвори дверите на вси страни и народи, желаейки да накаже чуждите

привърженици, понеже често слушаха пророците какво говорят за неговото пришествие, но

нехаеха. И направи така, че чуждоземни да дойдат от земя далечна, и евреите от персите първом

да чуят това, що не желаеха да чуят от пророците. И ако го възприемат, по-лесно да получат

отплата за послушанието, ако ли пък не пожелаят да чуят, да бъдат лишени от отплата. И какво ще

кажат онези, които не приемат Христа, след като толкова неща бяха казали за него пророците,

докато влъхвите от виждането на една звезда приеха Христа и му се поклониха? Така направи и с

ниневийците оня, който изпрати Иона *2+, също и със самарянката, и с хананейците *3+, и с

влъхвите. Затова и каза: Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят (Мат. 12:41;

Лук. 11:32). Защото те повярваха на по-малкото, а тези евреи не повярваха на по-голямото.

Защо ли се яви в такъв образ? Пророци ли не им изпращаше? Но те нехаеха за пророците. И ангел

им изпрати, но и нему не повярваха! Затова Бог остави всичко и прибегна към обичайното

знамение. Персите вярват в слънцето, в луната и в звездите. И влъхва наричат своя Валаам *4+,

който беше пророкувал за тази звезда. Когато Мойсей водеше людете към Обетованата земя, и

тям Бог показа такава звезда, та с големината, красотата и вида си това шествие да удивлява. И

Павел, подражавайки, правеше същото; като видя на какво се вярва, така проповядваше. Защото

Бог осени със своя обичай и със своята любов всичко. И изпратените от него в този свят мъже

правят така.

Да не мислиш, че са призвани от звездата без неговата повеля? Ако ли гака разсъждаваш, то

хулиш всички иудейски закони, чрез които Бог заповяда поклонения.

И се вдигнаха, без да знаят какво се върши и без да последват влъхвите. Толкова бяха незрели и

най-вече лениви, че когато трябваше да се гордеят и величаят, понеже Цар се роди у тях, и че така

ще поставят под себе си персите, и че всички ще им бъдат подвластни, те и не помислиха за това.

Толкова бяха свирепи и само на хули богати, че трябва с тежко изпитание да извлекат тези неща

от ума си и да станат от огъня по-горещи, ако искат да влязат в такава една битка, защото Христос

казваше: “Огън дойдох да туря на земята” (Лук. 12:49). Затова и Духът се явява като огън...

Но ние бяхме по-студени от пепелта и по-мъртви от мъртвите. Ти видя Павел да лети по-високо от

небесата, повече от пламъка, надминавайки и преодолявайки висотите и дълбините, и жив, и

възвръщащ се (по 2 Кор. 12:2-4). Ако ли тази притча не можеш да разбереш, то и по това може да

се провери твоята мъдрост. А какво повече от тебе притежава Павел, та казваш: Не е по силите ми

да му подражавам.

Но нека не се препираме за това! Да оставим Павел! Всички те са вярвали в Христа. И нека

добавим и онези, които са изоставили имането, домовете и съкровищата, и всичките си грижи в

този живот, и сами са се предали на Бога, придържайки се към учението му през всичките си дни и

нощи. Защото за тях духовният огън е не само влечение, а такъв, който отвежда към друга любов и

желание вечно. Дано онези, които се стремят към такива деяния, като се научат да дават имота си

или се откажат от господарската поддръжка, или от слава, или от почести, или да предадат самата

си душа на смърт, с радост да сторят всичко това, защото когато искрата на този огън влезе в

душата, ще изхвърли навън цялата плесен и ще направи по-лек от перо отиващия към друг живот,

пренебрегнал този временен живот.

Та така и ти винаги се надявай и пребивавай в укрепване на ума си, често проливайки сълзи като

река, намирайки много сладост в тях! Защото нищо не може така да те свърже и приближи към

Бога, както такива сълзи. Ако бъдат такива, все едно е, дали някой живее в града, или в пустините,

или в планините, или в пропастите, без да се грижи за каквото и да е в този живот, без да се

насища никога на този вопъл и плач, като пролива сълзи и плаче — било за себе си, било за чужди

грехове, поради което Бог го облажаваше преди другите, казвайки: “Блажени гладните” (Мат. 5:6).

И още рече Павел: “Радвайте се винаги в Господа!” (Филим. 4:4).

Сладко ми е от тези сълзи, радост ми е! Както радостта от този живот е примесена с печал, така и

сълзите, проляни заради Бога, създават радост, неувяхваща во веки.

Та нали поради такива сълзи блудницата стана по-чиста от девите, като прие огъня, понеже се

изпепели чрез плача си? Тя цяла се молеше за Христовата любов, разплела коси, обливайки със

сълзи светите му нозе, изтривайки ги с косите си и изливайки миро върху главата му (по Лук. 7:37-

38). Можеше да се види как тя правеше всичко това, но вътре в нея имаше голяма болка, която

само Бог знаеше. Затова чу: “Радвай се, — казваше, — достойна си да ти се простят греховете, като

се каеш така!” (по Лук. 7:47, 48, 50). Дали ние, безумните, така говорим!

Помисли каква прошка прие тя тогава от човеколюбивия Бог и какъв дар за предишния си живот!

И с това покаяние придоби такава слава. Както като се излее дъжд и се очиства небето и става

ясно, така стана и с онази, която бе съгрешила, защото греховете паднаха и.изчезнаха. И както се

кръщаваме с вода и с Дух, така и със сълзи, и изповед се очистваме и отново ставаме готови за

посвещение.

Сълзи се проливат, за да ги видят и децата на благочестивата жена. Но аз търся онези сълзи, които

се проливат не за да бъдат видени и от децата, а сълзите, които се проливат за покаяние. Това са

сладки сълзи, които с болка и скръб капят от дълбочината на сърцето и които са само за Бога,

както Анините! — защото устните й се движеха, но глас не се чуваше, и единствено сълзите

издаваха глас, по-силен от тръба. Затова й даде Бог плод на нея, безплодната *5+.

Та ако и ти така проливаш сълзи, ще бъдеш подражател Господен. Защото и той над Лазар проля

сълзи; и заради Иерусалим, и за Иуда пожали. И много пъти можеше да се види, че той прави

това, но никога не се смееше, нито се усмихна. Никой от евангелистите не сочи това, тоест, че се е

смеел.

Затова и Павел казва, че се е просълзил и говори: “Ден и нощ, и сам със себе си” (по 1 Сол. 2:9;

3:10). И други казват това за него, а че се е смеел, никога нищо не е говорил нито той, нито някой

от светците, нито за него, нито за другиго, само за Сара е казано веднъж, когато получи

предсказание *6+, и за Ноевия син, когато от свободен стана роб *7+.

Казвам това не за да отрека смеха, нито кикота, и не за да го хуля. Но защо, кажи ми, се кривиш и

се смееш, след като имаш такъв дълг, че ще застанеш пред Страшния съд и за всичко ще

отговаряш с близко изпитание! За тези неща, които тука сътворихме и за каквото съгрешихме

волно или неволно, за всички тях ще отговаряме. И който се отрече — рече, — от мене пред

човеците, и аз ще се отрека от него пред моя Отец Небесен (Мат. 10:33).

И онези, които не знаят, не ще се спасят от мъката. Защото ще отговаряме и за това, което знаем, и

за това, което не знаем. Защото в нищо виновен че се съзнавам, — казва апостол Павел, — ала с

това не се оправдавам (1 Кор. 4:4). Той изпрати послание до коринтяните и рече: да не би както

змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в

Христа (2 Кор. 11:3).

Толкова голям дълг трябва да изплащаш, като си се напил, говориш глуми и се смееш. Ако не

правиш това, ами се грижиш за покаянието си, за твоя полза ще бъде. Казвам ти това, а толкова

много неща не мога да ти кажа! Защото в тоя живот, ако в съда осъдят някого, колкото и да се

жали, не ще избегне смъртта. А бъдещият съд е лесно да бъде избягнат. Ако някой желае да се

старае от все сърце, то скоро ще приеме опрощение от Бога.

Затова много пъти Христос ни учи на покаяние и обжалва каещите се, окайва и сразява смеещите

се. Защото това не е някакъв смешен събор, нито за смях сме се събрали, а за да повъздишаме и

да постенем, и със стенание да приемем Царството Небесно.

Ти, когато стоиш пред княза, не се осмеляваш да се усмихнеш, а като носиш в себе си Владиката

на ангелите, не стоиш със страх и трепет и с чистота както ти подобава, а се смееш и много често

гневиш Бога. И ти не знаеш, че съгрешаваш, и още повече гневиш Бога, и когато съгрешиш, нито се

усъмняваш, нито пък се боиш. Някои пък са тъй безчувствени, че буквално казват: “Да не ми дава

Господ да плача никога! Но да ми даде да се смея и да се веселя, додето съм жив!” Нищо не е по-

напразно от това и по-безсмислено. Никога Бог не повелява човек да играе и да се смее, а

Сатаната. Послушай, прочее, какво стана с играещите: “И седна, — рече, — народът да яде и да

пие, а после стана да играе” (Изх. 32:6). И какво постигнаха с тази игра? Виж в Изходните книги

какво пише: Паднаха от тях, — рече, — двадесет и три хиляди души (по Изх. 32:28) *8+. Такива бяха

и содомяните *9+, които Бог изгори. Също такива буйни и жестоки бяха и онези, които по времето

на Ной се издавиха *10+. За тях пък се казва, че в големство и изобилие с много ястия се хранеха.

Виждаха как в продължение на толкова години Ной строеше кораба, и без страх се веселяха,

пренебрегвайки това, че кораб се строи. И като дойде внезапно водата, потопи и издави всички

тях. Тогава само Ноевите чада не плачеха.

Та, прочее, не моли от Бога за онова, което ще приемеш от Сатаната, както казахме и по-преди.

Защото божие подаяние е сърцето съкрушено и смирено (по Пс. 50:19) и трезво с чистотата си, и

възприемчиво, и утвърдено за поклонение.

Такива са даровете божии! И това искаме повече от всичко друго. Защото сега ни предстои битка,

люта и горчива, срещу невидимите сили и духовете лукави. И в началото на битката трябва да се

трудим с най-голямо старание и да се укрепим много и да търпим срещу това пълчище. Ако ли се

смеем и играем и мързелуваме, то преди неговото пришествие с пълчището сами ще паднем,

поради своята леност.

Да не се смеем и глумим и да се угощаваме! Бесовско дело е то! Защото е дело на измамниците и

на нечестивците, а не на такива, които са призовани в рая и на небесата се въздигат, които имат

духовно въоръжение, а не са роби на бесовете.

Защото той, Сатаната, се старае да сътвори това лукаво дело и да придърпа към себе си воините

Христови, които губят сили за крепък подвиг. И затова Сатаната направи зрелище и на събора смях

и глуми учи. Та заради такива именно дела злият и лукав бяс ще ги погуби чрез зрелища.

Божественият Павел повелява да се бяга от безсмислени приказки и от хулнословия. Пак той

повелява да се прави същото и когато някой изрече дума мерзка или смешна. Тогава

лекомислените много ще се смеят, хвалейки се с хулнословието си. А заради такива неприлични

дела следва с бой да се изпъдят. Че и онези, които на това се чудят, пляскайки с ръце, и с тези

смехове огън готвят за главите си, защото повече от смеха търсят неговия създател, и се дивят на

тези празни приказки. Ако не биха им се удивлявали, онези биха ги изоставили. А то, не само им

се смеят, ами са научили и думите им и ги повтарят, когато седнат на трапеза или се съберат

някъде. Вместо като християни да кажат “така рече апостол Павел или Иоан Богослов”, казват —

“така рече този или онзи шут”.

Не всички правят така. Обаче, като скърбим за онези, другите, дойдохме до думите и делата, за

които говорихме по-преди.

Да ни запази Иисус Христос от такива дела, за каквито говорихме, и да ни закриля и да ни заведе

във вечния живот! Нему слава, чест и поклонение, с безначалния негов Отец и с Пресветия, благ и

животворящ Дух! Сега, всякога и во веки веков. Амин!

Бележки

1. Тук се има предвид едно скрито сравнение със славата Господня, която като облак покрива скинията и

когато облакът се вдига, тогава израилевите синове тръгват на път (Изх. 40:34-38).

2. Пророк Иона е изпратен при жителите на град Ниневия, столицата на Асирия. за да им предрече

разорението и гибелта на града. Но ниневийците се покаяли и Бог не ги наказал (срв. Иона 3).

3. Жители на областта Ханаан, които се кланяли на чужди богове, заради което били завоювани от

израилтяните.

4. Според Стария Завет халдейският маг Валаам, вместо да прокълне израилтяните, по божия воля ги

благословил.

5. Тук става дума за Ана, майката на Самуил, която, молейки се на Господа за чедо, се моли безгласно, така

че първосвещеника я мисли за пияна (1 Царств. 1:10-17).

6. Сара, съпругата на Авраам, се засмива в себе си, когато Старозаветната Троица (трите ангели) й

предричат, че ще роди син на старините си. Затова и детето е наречено Исаак, което значи „смях” (Бит.

18:12-15).

7. Става дума за Хам, който открива голотата на баща си и му се присмива, заради което е наказан

потомството му да бъдат роби на робите на братята му (по Бит. 9:22-25).

8. В Изход, когато народът на Израил си прави златен телец, Мойсей по внушение от Бога нарежда левитите

да убият непокорните от народа. Според Изход обаче убитите са 3,000 души (Изх. 32:28).

9. Содомяните — жители на гр. Содом (сега мястото се намира в Йордания), които заедно с жителите на

Гомора били наказани с унищожение чрез небесен огън заради извратеността им и неспазване законите на

гостоприемството. Спасил се само Лот, който заедно с дъщерите си избягал, воден от ангелите (Бит. 19).

10. Става дума за потопа, от който се спасили само праведният Ной и семейството му с по двойка от всички

животни.

Слово за Сретение Господне

Словото е посветено на празника Сретение, обичайното за евреите донасяне на 40-дневния

младенец в Иерусалимския храм, за да се представи пред първосвещеника детето (Лук. 2:22-39).

Всъщност обаче Словото е преди всичко възхвала на Симеон Богоприимец, комуто, според

евангелския текст, е било обещано да не умре, докато не види роденото от Девата дете, и който

възвеличава Иисус Христос като спасител на всички хора и слава на народа на Израил. Затова и в

началото на творбата два цитата от Премъдрост Соломонова и от Притчите задават мотива за

вечния живот и наградата на праведниците. Възхвалата на праведника се разгръща в тълкование

на думите на Симеон Богоприимец за тайната на божественото отроче, което ще издигне едни и

ще накара да паднат други, и ще бъде „камък за препъване” на народите. Според М. Капалдо

(1979) част от творбата е превод от слово на Кирил Александрийски.

Словото за Сретение се среща в български, сръбски и руски ръкописи от началото на XIV в. насам.

То е открито от П. Илиевски в сръбски ръкопис от XV в. За съжаление в този ръкопис Словото е

запазено само отчасти. По-късно бе обнародван пълен текст на Словото по няколко преписа, а се

оказа, че то се намира и в Ягичевия Златоуст, но не е било забелязано от изследователите.

_____________________________________________________________________________________

СЛОВО ЗА СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Слово на Йоан Презвитер и екзарх за Сретение на Господа наш Иисус Христос. Благослови, отче!

Евангелистът рече: “А когато се изпълниха дните на нейното очистяне според закона Моисеев”

(Лук. 2:22). Наистина, не се изискваше от света Богородица да чака дните на очистването, които

бяха 40, когато се роди дете от мъжки пол, защото е речено в Закона *1+: “Светлината на

праведниците винаги свети, а светилото на нечестивите — угасва” (Притч. I 3:9). И никой не е по-

жив от праведника. И както казва божественото слово: “А праведниците живеят до века;

наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния” (Прем. 5:15).

Нищо не е по-сладко от праведния човек. Затова и светият Давид добавя палмата, казвайки:

Праведният цъфти като палма, издига се като кедър ливански (Пс. 91:13). “Праведният цъфти като

палма”, понеже носи сладка вяра и “издига се като кедър ливански”, защото не гние и притежава

богопознание.

Такива са всички праведници, които носят в себе си сладката нетленна вяра в Бога, като се почне

от Авела, та до днешния праведник. И кой е той? Не оня ли, когото първи спомена евангелист Лука

— сиреч Симеон, който по вяра беше евреин, но твореше християнски благи дела, Симеон, който

имаше толкова вяра, че макар да беше в плът, получи от Бога вест, че няма да умре, додето не

вземе в ръцете си вечния живот — нашия Господ Иисуса Христа.

Този Симеон, братя, беше пожелал да види Господа преди въплъщението. А като го видя в плът, и

като го взе в ръцете си, помоли се, казвайки: “Сега пусни твоя раб, Владико, според думата си,

смиром; защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи

(Лук. 2:29-31). Видях вече, Господи! Освободи ме по-скоро от плътските окови! Видях вече твоята

слава и ангелските легиони и чух архангелските славословия, и как цялото творение се весели.

Изпрати ме пече, понеже Светият Дух в мене разбра какво ще стане с тебе. Пусни ме сега, за да не

видя своя род как ще ти нанесе безчестие, да не видя как се плете тръненият венец, да не видя

стремежа към измама, да не гледам помръкващото слънце. Пусни сега твоя раб, Владико, според

думата си, смиром, защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на

всички народи.

Така говореше Евангелистът, рекъл: Имаше в Иерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек

беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата Израилева. Нему беше предсказано от Духа

Светаго, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в

храма. И когато родителите донесоха младенеца Иисуса, за да извършат на него обичая по

Закона, той го прегърна, благослови Бога и рече: “сега отпускаш твоя раб, Владико, според думата

си, смиром; защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички

народи, — светлина за просвета на езичниците, и слава на твоя народ Израиля. А Иосиф и майка

му се чудеха на казаното за него. И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка му: “Ето, тоя

лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за знамение на предначертаното; и на самата

тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите за много сърца” (Лук. 2:25-35).

А пророк Исаия рече: Прекрасни са нозете на благовестника (Ис. 52:7).

И какво е равно или по-сладко от това, да знаеш, че Бог спаси целия свят и стана ходатай на Сина

си. Защото апостолът пише: Един е Бог, един и ходатай между Бога и човеците — човекът Христос

Иисус, който отдаде себе си откуп за всички (1 Тим. 2:5-6), дойде в нашата нищета, за да ни

направи богати.

Виж как той, като един от човеците, се принася на Отеца и на стената на Закона сякаш

жертвоприношение, полагащо се според древния обичай. Макар и с майка от плът да извърши

всичко това, не можаха да го разберат живущите в Иерусалим, макар че много преди да дойде

той, Отец и Бог бе говорил чрез пророците: “И ще бъде явено на Сина, когато настъпи времето да

спаси загиналите и да освети онези, които са в тъма” (по Мат. 18:11; Лук. 19:10).

И рече още един от пророците: “Нека той побърза” (Ис. 5:19). И също: Спасителят мой като свещ

ще гори и ще ни помилва, ще ни надари с правда и ще ни очисти от пороците чрез вярата, която

имаме в него (по Ис. 62:1). Спасителят мой като свещ ще гори — сиреч — Христос. Затова

блажените пророци го молеха да станат приемници на тази благодат, казвайки: “Яви ни твоята

милост, Господи, и ни дари твоето спасение!” (Пс. 84:8).

И като беше внесен в храма Господ-Христос, бидейки младенец, защото беше само на

четиридесет дни, и старецът Симеон, надарен с пророческа благодат, го взе на ръце, изпълнен от

върховна сладост, благослови Бога, като рече: “Сега пусни твоя раб, Владико, според думата си,

смиром, защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи,

— светлина за просвета на езичниците, и слава на твоя народ Израиля”.

Защото тайната Христова беше подготвена много по-рано, още преди Сътворението, а се яви в

последните години на вековете. И беше светлина за всички, които седяха в тъмата на заблудата и

бяха подвластни на сатаната. Те бяха онези, които служеха не на Твореца, а на творението (по

Рим. 1:25), и се кланяха на змията, изконния злодей. Но бяха призовани от Бога и от Отеца, който е

истинната светлина, защото рече за тях Исаия пророк: Ще туря на тях белег (Ис. 66:19) и ще ги

приема, защото ще ги избавя. И увеличават се, защото бяха много. И ще ги всея между людете, та

издалече да ме призоват. Защото мнозина са призваните от заблудата.

А мнозина бяха, както и предишните, онези, които бяха приети и избавени, и приеха от Бога-Отца,

мирната светлина, и повярваха в Христа.

И се пръснаха между людете светите ученици и апостоли Христови, та онези, които със сърцата си

стояха далеч от Бога, да се доближат до него. И великият Павел казва: “А сега вие, които някогаш

бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова” (Еф. 2:13). И като се приближиха, се хвалеха с

Христа, защото за тях рече Бог-Отец: “Поселих се в тях” (по 2 Кор. 6:16). И в неговото име ще се

похвалят, казва Господ.

Ето и блаженият Давид ни учи, възкликвайки към Спасителя Христос: “те ходят в светлината на

лицето ти, Господи, за твоето име се радват цял ден и с твоята правда се възвишават, защото ти си

украса на силите им” (Пс. 88:16-18).

Намираме и у Иеремия, който въздигна глас към Бога: “Господи, сило моя, крепост моя и

прибежище мое в скръбен ден! При тебе ще дойдат народите от земните краища и ще кажат:

всред лъжа отците наши въздигнаха капища и няма полза от тях” (Иер. 16:19).

Беше, прочее, светлината — Христос не само откровение за народите, но и за слава Израилева,

защото макар че някои от тях бяха неверници и нечестивци, изпълнени с всяка злина, то

останалите се спасиха и се възславиха поради Христа. Началото на това бяха светите апостоли,

чиято слава сияе по целия свят. А и в друго е славата, че Христос ни се яви, Бог се яви над всички, и

е благословен во веки, понеже произлезе чрез плът от него единородният Син.

Благослови Симеон и светата Дева и рече за Христос: Ето, тоя лежи за падане и ставане на

мнозина в Израиля (Лук. 2:34). И за знамение на предначертаното!

Положен бе от Бога и от Отца Емануил в основите на Сиона — камък безценен и крайъгълен. И

които вярваха в него, не се посрамиха, а невярващите ще се препънат и ще се разбият (по Ис.

28:16; Рим. 9:33).

И рече Бог-Отец чрез устата на пророците: “Ще положа в Сион камък за препъване и камък на

съблазън и всеки, който вярва в него, няма да се посрами (по Ис. 8:14; Ис. 28:16; Рим. 9:33), а оня,

който падне, ще бъде съкрушен.” Така наставлявайки Израиля, пророкът казваше: “Господа —

него свято почитайте, и той да е ваш страх (Ис. 8:13). И ако на него се надяваш, ще ти бъде за

освещение, а не ще те пресрещне като камък на препъване”.

А онези израилтяни, които Емануил, бидейки Господ и Бог, не освети и които не искаха да имат

надежда в него, те се препъват като в камък чрез неверието. А мнозина се въздигнаха, сиреч —

повярвалите в него и от Ветхия Закон преминаха към духовния, от идолското робство — във

великата и висша свобода. И като *не+ приеха синовството, наричат кръста неприемливо

знамение. Както и премъдрият Павел пише: “за иудеи е съблазън, а за елини — безумство” (1 Кор.

1:23). И още: “Словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, с

сила Божия” (1 Кор. 1:18). Неприемливо е знамението Христово за онези, за погиващите, за които

е безумие, а за спасяващите се и за позналите неговата сила е спасение и живот.

Рече блаженият Симеон на светата Дева: “И на самата тебе меч ще прониже душата” (Лук. 2:35).

Меч означава онази печал, която почувствува тя, гледайки как го разпъват на кръста, защото не

разбираше, че той ще бъде по-велик от смъртта и ще възкръсне из мъртвите.

А ти, брате, не се чуди на това и не казвай: “Как не е знаела пресветата Дева, а и светите апостоли

намираме твърде невярващи преди идването на Светия Дух”. Това и стана, както му беше казано

истинно и както истинно евангелистът разказва.

Както заради нас, убогите, Господ се въпльти и прие всяко страдание, желаейки да ни избави от

безконечните страдания и мъки, и ние днес, поменавайки неговата милост, да го славим,

казвайки: “О, милостиви Господи и преславни Владико, и непостижимий с ума Творецо! Ти от

небитието ни създаде, и като ни сътвори, даде ни живот и заповед. Онези, които престъпят

заповедта ти, осъди на смърт. Ти стана за нас наказание и велика милост, за да не продължи

осъждането в безконечните векове”. Така мисля за Бога, който ни наказва.

“Ти, Боже, много пъти ни поучи чрез пророците и чрез всички свои угодници. И после сам се

въплъти в светата Дева, прие да бъдеш повиван и кърмен. И днес те внасят в храма, според

Закона, и те поемат ръцете на блажения и праведен старец Симеон”.

Слава на тебе, Господи Иисусе Христе, заедно с безначалния Отец и с Пресветия Дух, и сега, и

всякога, и во веки веков! Амин!

Бележки

1. Този начален пасаж се намира само в преписа от Ягичевия Златоуст.

2. Според едно апокрифно предание Симеон е бил един от 72-та преводачи на Стария завет от еврейски на

гръцки език на остров фарос. При превода на един израз от пророк Исаия „Ето, Девицата ще зачене и ще

роди син и ще нарекат името му Емануил” (Ис. 7:14), което е „с нами Бог” (срв. и Мат. 1:23), Симеон

помислил, че вместо девица е редно да напише — жена. Тогава получил откровение да не променя думата

и обещание, че няма да умре, докато не види и не държи в ръцете си роденото от Девата дете.

Слово за Възнесение Господне

Словото също се отнася към един от най-големите Господски празници — Възнесение. На 40-ия

ден от своето възкресение Иисус Христос оставя земята и се възнася на небето от хълма на Елеон

(около Иерусалим) пред очите на учениците си. Възнесението е описано в Деяния на светите

апостоли, новозаветна книга, чийто автор се счита евангелист Лука (Деян. 1:1-11). Словото не е

свързано с евангелското четиво за деня (Лук. 24:36-53). То е похвала на празника и на

спасителното възлизане на човешката плът (чрез Христос) на небето и едновременно има

полемична насоченост срещу евреите, не повярвали във Възнесението. Творбата е почти изцяло

преводна, но изборът на авторите, от които е съставена, също откроява склонността на Йоан

Екзарх към дълги риторични периоди, към повече цитати и реминисценции от Писанията.

Словото за Възнесение се е запазило в сравнително ранни преписи. Най-старият е руски и се

намира в Успенския сборник, ръкопис от края на XII - началото на XIII в. Издаден е заедно с целия

сборник в: Успенский сборник XII-XIII в. М., 1971,429-432; най-ранният сръбски препис от края на

XIII в. е Михановичевият — в т.нар. Михановиев хомилиар. Ръкописът е издаден фототипно от Р.

Айцетмюлер (Mihanovic homiliar. Graz, 1957). Словото е влязло най-рано в науката чрез изданието

на К. Калайдович (1824). Има и други издания.

_____________________________________________________________________________________

СЛОВО ЗА ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Да се веселят небесата и да се радва земята! (Пс. 95:11). Защото Иисус разруши преградата, що

беше посред, както казва Павел (Еф. 2:14), Бога и човешкия род, въдвори мир и събра в едно

небесното и земното, най-висшето с най-нисшето.

Затова, прочее, ние, земните, нека възкликнем: “Днес Христос, върхът и началото на нашата плът,

се възнесе на небесата!”

Апостолът казва: възкреси го от мъртвите и го постави на небесата (по Еф. 1:20). Казва го за Иисуса

Христа, за там, откъдето някога изпадна злият дявол, откривател на греха, обидчив и високомерен

горделивец. Иисус, със своето велико човеколюбив въведе в онова място човека, изгонен, поради

измамата на дявола, от рая.

Затова и този велик празник е удостоен с всякаква чест и всякаква радост духовна. Имаме,

побратими, за днешния ден, т.е. за Възнесението Христово на небесата, такъв разказ.

Давид така казва за него, като говори за първото слизане на земята: Наклони небесата и слезе,

мракът беше под нозете му (по Пс. 143:5). А за днешното възкачване прорече: И седна на херувим

и полетя и се понесе на ветрени крила (Пс. 17:11). “На херувим”, рече, защото, бидейки на

небесата заедно с Отца, за престол имаше херувимите. И когато ходеше по земята заедно с

човеците, никога не се отлъчи от небесния херувимски престол. И като казва “ветрени крила”,

разбира облаците, на които се възнесе.

В Деянията апостолски пък се казва: И облак го подзе изпред очите им (Деян. 1:9). И казва се още:

И докле гледаха към небесата, когато той се възнасяше (Деян. 1:10), удивление и ужас обзеха

апостолите, защото бяха смъртни по природа и не бяха свикнали на такива гледки. И ужас обхвана

умовете им.

Но ще рече някой, че и преди Петър, Иаков и Иоан бяха видели Преображението, защото видяха

преобразилия се Господ, и как облак го осеняваше. Но тогава не видяха облака, който го издигна

нагоре във въздуха, и издигна в небесата Владиката. И онова е чудо, и това е дивно. Но чудо от

чудото е по-голямо. Това чудо е по-голямо от онова, макар че и в това, и в онова беше силата

Божия. Тогава Моисей и Илия се явиха на Петровите люде, беседващи с Господа. А днес видяха

херувимския престол, сиреч невидимата сила, покриваща облак, която долетя внезапно и

въздигна на небето Владиката, който беседваше с рабите.

Тогава Петър дръзна да рече: Господи, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за тебе

един, за Моисея един и един за Илия (Лук. 9:33).

А днес учениците дума не можаха да кажат, нито уста да отворят, но с огромен страх се ужасиха и

боязън ги обзе. И разказва Писанието: Ето застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха:

“Мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? (Деян. 1:10-11). Това велико чудо ли ви

ужаси? Забравихте ли оня, който каза: “отивам при вашия и при моя Отец”? (по Иоан. 14:28). И не

ви ли казваше затова: “Няма да ви оставя сираци” (Иоан. 14:18). И пак: “Мир ви оставям; моя мир

ви давам” (Иоан. 14:27). Не ви ли обеща Иисус, възкачил се на небето, да ви изпрати Светия Дух и

пак да дойде с облаците небесни със слава и сила. Той ще дойде в годината, когато ще съди

праведно света, защото Отец му предостави изцяло да съди. Не помните ли, че и на вас той

казваше: “даде ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).

Тогава апостолите, като дойдоха на себе си, върнаха се, като пееха и благославяха Бога в очакване

на божествените дарове, сиреч идването на Пресветия Дух.

И се изпълни казаното от Давид: Бог възлезе при възклицания, Господ възлезе при тръбен звук

(Пс. 46:6). Под “възклицания” разбира оня непрестанен глас, трисветата хвала, която херувимите

въздигат към Бога. А под “тръбен звук” — гласа на архангелите, който ознаменуваше неговия

възход на небето. А Светият Дух повеляваше на висшите сили, като казваше: “Повдигнете, порти,

горнището си, повдигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!” (Пс. 23:7, 9). А силите

отвръщаха: “Кой е тоя Цар на славата?” (Пс. 23:8). И Дух Свети отговаряше: “Крепкият и силният

Господ, силният на война Господ” (Пс. 23:8), защото победи ратника и се въоръжи с човешка плът.

Победи мъчителя — сатаната и угаси нажеженото му оръжие. И бе разпнат на кръст. И като вкуси

смъртта, победи ада, и като го завладя, възкръсна от мъртвите. И като обърна заблудените овце

към истината, ето, възнася се към деветдесетте и девет, носейки на плещите си онези, които не

бяха заблудени, а живеят горе, сиреч в небето *1+. Крепкият и силният Господ, силният на война

Господ. И пак говори на силите: Този е Царят на славата. И силите, като слушаха господаря на

силите, единогласно запяваха обичайното славословие, приемаха Господа и го съпровождаха до

високия и превишния престол.

И изпълни се пророчеството на Давид: “Рече Господ Господу моему: Седи от дясната ми страна,

докле туря твоите врагове подножие на нозете ти” (Пс. 109:1).

На кое естество рече: “Седи от дясната ми страна”? Не на онова ли, което прие плът душевна,

сиреч от пресветата Мария, понеже нашата плът днес седна на висок престол?

Затова да се радваме, братя! Защото днес единородният Син Божи — началото на нашата плът,

кодто прие от нас, се възнесе при Отца. Днес змията биде разсечена. Днес човешкият грях биде

потъпкан. Днес прокуденият поради непокорството си Адам влиза като втори Адам — не в рая

земен, а в Царството небесно.

И кои са свидетелите на Христовото възнесение? Дванадесетте ученици. Или не вярваш, евреино,

на апостолите Христови, които с очите си са видели възнасящия се на небето Господ? Щом не

вярваш на толкова свидетели, то и на Моисея не вярваш. Защото Мойсей рече: “При думите на

двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко дело!” (Втор. 19:15). О,

покварени евреино, Мойсей трима свидетели обявява за достатъчни за всяко слово, а Лука —

четирима или трима свидетели смята за достоверни. И тям ли не вярваш, губителю и погубени

човече?

Но нека говори пророк Исайя за тебе! По-скоро от Бога чрез Исаия ние разбрахме, че си

твърдоглав и непокорен. И шията ти е желязна жила, а челото ти е от мед (по Ис. 48:4). Не вярваш

ли на нашите дванадесет свидетели, които са очевидци на Божието Възнесение?

От тях дори само Даниил пророк ще ти затвори устата. Ако и много пъти да искаш да му

възразяваш, но няма да можеш! Нека послушаме онова, което Даниил казва за Възнесението

Господне, като пророчествува: “Видях, — рече, — ето, на небесни облаци идеше сякаш Син

човеческий” (Дан. 7:13).

Подобно на първия възход е и второто му идване. Както Деянията апостолски свидетелствуват: И

докле гледаха към небето, когато се той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели

дрехи и рекоха: “Мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, който се

възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както го видяхте да отива на небето” (Деян.

1:10-11).

Внимавай много, брате, как пророкът чрез образ ни явява нещата! Той рече: “на небесни облаци

идеше сякаш Син човечески, дойде до Стария по дни и биде доведен при него (Дан. 7:13). Да

разберем и края на пророчеството: “И нему бе дадена власт и слава” (Дан. 7:14), защото беше

единосъщен с Отца. Бог бе Слово и тази слава и власт Синът винаги я има заедно с Отца, но тя се

дава на оня, който чрез Дева Мария се е съединил с душевната плът, сиреч с тялото на

възнасящия се върху облак на небето.

Защото Бог е дивен и човек съвършен и нему бе дадена власт, слава и царство, за да му служат

всички народи, племена и езици; владичеството му е владичество вечно, което няма да премине,

и царството му не ще се разруши (Дан. 7:14).

Засрамете се, евреи! Вие, които почитате пророците, а не искате да познаете Христа, за когото

пророците говореха и комуто ние, грешните, като го познахме, се кланяме.

О, чудеса предивни! Оня, от когото раят беше заключен, от него небето се отключи днес! Този,

когото Пилат осъди, той днес седи на небето като съдия. Този, комуто евреите се присмиваха, него

ангелските сили славят.

О, пречистий уме Давидов! Макар че не видя този ден, ти казваше: “Рече Господ Господу моему:

“Седи от дясната ми страна!” (Пс. 109:1).

Тям слава, чест и власт с Пресветия и животворящ Дух сега, всякога и во веки веков. Амин!

Бележки

1. Има се предвид притчата на Христос от Мат. 18:12-14, че добрият пастир на 100 овце ги оставя, ако една

от тях се заблуди, и отива да търси заблудилата се.

Слово за Пасха

Това произведение ни представя характерния за Йоан Екзарх тип на тьлкователно слово (или

беседа) върху евангелски текст. Още в 1824 г. К. Калайдович го споменава наред с известните му

слова за Възнесение и Преображение, като посочва единствения познат му препис — руски

сборник от 1535 г., принадлежащ на библиотеката на Йосифо-Волоколамския манастир. В наслова

авторът е посочен като Йоан Презвитер. Калайдович се колебае за авторството на Словото, но

Ундолски, който открива втори препис от него в собствената си колекция, е категоричен, че то

принадлежи към книжовното наследство на Йоан Екзарх. Н. Петров (1889 г.) се съмнява в

авторството на българския писател. Въз основа на мнението на руските слависти от XIX в.

изследователите до наши дни отбелязват Словото, без да прибавят нови доказателства в полза на

една от двете хипотези. При това творбата не е издадена. В последните години попаднах на още 4

преписа от Словото и при разчитане на текста се уверих, че то несъмнено има почерка на

Екзарховите текстове. Намира се в панигирици. по-точно в състава натриодни цветни панигирици

като едно от словата за Пасха (Великден). Съставите, в които се среща, носят белези на голяма

старинност, съдържат творби и преводи на български автори от Х в.

Словото представлява свободен превод на 86-тата беседа на Йоан Златоуст върху Евангелието от

Йоан. Промените са насочени главно към превръщане на Златоустовата беседа в празнично слово.

Йоан Екзарх използва тълковните части, като пропуска пасажи, в които динамичният ритъм на

Словото се забавя от пространни обяснения или повторение и на места допълва особено

вълнуващите го мисли на Йоан Златоуст. Последната част на Златоустовата беседа, която не е

пряко свързана с пасхалните събития, изобщо не е включена в текста на Йоан Екзарх. Към края на

Словото авторът непосредствено указва на своя източник, като споменава името на Йоан Златоуст.

Това още веднъж ни подсказва, че Йоан Екзарх, както и в други свои слова, все пак мисли своя

труд не като превод, а като славянска интерпретация, един вид съавторстзо, в което най-ценното

от негова, на Йоан Екзарх, гледна точка, наред с риториката, е предаването й на славянски език.

От анализа на езика, на който е написана творбата, става ясно, че е възникнала в рамките на

Преславския книжовен кръг, а особеностите му са достатъчни, за да го признаем за дело на Йоан

Екзарх.

Преводът е направен по най-стария текст — от ръкопис № 19 от библиотеката на Сръбската

Академия на науките и изкуствата в Белград (един лист точно от това слово сега се намира в Киев).

Ръкописът е от XIV в. Текстът е съпоставен с преписите от руската ръкописна традиция и от

ръкопис № 299 от Библиотеката на Румънската Академия на науките, Букурещ от XIV в. Двата

преписа — от Белград и Букурещ са безюсови, като първият е писан с рашки правопис, а вторият

— с атонски безюсов правопис.

_____________________________________________________________________________________

СЛОВО ЗА ПАСХА

Слово на Йоан Презвитер от евангелското тълкование

“Върнаха се пак двамата ученици у тях си, изумени, а Мария стоеше отвън при гроба, плачейки”

(Иоан. 20:10-11).

Жалостив е, прочее, женският пол и бързо се поддава на състрадание. Казвам това, та да се не

чудиш защо Мария, стоейки при гроба, плаче горчиво, Петър пък изобщо не прави такова нещо.

“Учениците, рече, се върнаха у тях си изумени”, а тя “стоеше плачейки”, понеже и полът *им+ е

състрадателен и при това — понеже тя не знаеше ясно за възкресението, докато тези ученици,

видели повивките и повярвали, се върнаха изумени. Но защо двамата не отидоха в Галилея, както

им бе наредено преди разпъването? Както си мисля, те чакаха другите апостоли, а едновременно

преживяха това чудо. Те се върнаха, а тя и още стоеше при гроба, плачейки, защото и гробът,

гледан от хората, е голяма утеха.

Виждаш ли я, как тя, отдадена на покойника, мисли, като се наведе да види мястото, дето лежи

тялото Иисусово? Заради това и поради това усилие не малка награда приема. Онова, що

учениците не съзряха, това тя първа видя, сиреч: “два ангела седящи, единият при нозете, а

другият — при главата в бели одежди” (Иоан. 20:12). И видът им бе изпълнен със светлост и

радост. Умът на жената не беше чак толкова възвишен, та от това да получи даровете на

възкресението, затова чрез тези неща стана нещо повече. Защото тя вижда ангели седящи, светли

на вид, та да отклонят ума й от мъката и да я утешат. Те обаче не й казват нищо за възкресението,

ала постепенно я насочват към мисълта за него. Видя образи светли, каквито никога не бе

виждала, видя блестящо видение, чу състрадателен глас.

А какво, прочее, й говореха? — “Жено, защо плачеш, кого търсиш?” (по Иоан. 20:13). Чрез всичко

това, сякаш през открехната врата, по малко словото я въвежда във възкресението. И още —

начинът на тяхното сядане я насочваше към въпроса, понеже съзнаваше, че те разбираха

случилото се, а поради това и не седяха заедно. Те обаче чрез въпроса й вдъхват повече разум,

след като беседват с нея.

И какво им отвръща тя? Твърде скърбяща и обичаща не им ли каза: “Взели са моя Господ и не

зная къде са го положили” (Иоан. 20:12).

Какво говориш, жено! Нима не знаеш нищо за възкресението, та още се тревожиш за полагането?

Виждаш ли, че тя не вярва много в учението за възкресението!

“И като каза това, обърна се назад” (Иоан. 20:14). А на мене ми се струва, че докато тя говореше,

Христос внезапно се яви зад нея и ангелите бяха поразени; и понеже те видяха Владиката и по

вид, и по образ, и по появата веднага дадоха да се разбере, че са видели Господа, та затова

жената се обърна назад. На тях се яви така, а на нея — иначе, та да не я порази отначало, но в

незначителен и обикновен образ. И е очевидно, понеже тя го мислеше за градинар — такова

проникновение! — тъй като подобаваше не внезапно да я въздигне към висшето, но постепенно.

Пак, прочее, сам той пита: “Жено, защо плачеш, кого търсиш?” (Иоан. 20:15). Така й показва, че

знае за какво пита тя. Така разбрала нещата, тя не назовава името Иисусово, но понеже питащият

знае кого тя търси, рече: “Господарю, ако ти си го пренесъл, кажи ми къде си го положил, та да го

взема” (Иоан. 20:15). Като че говори за мъртвец, отново рече — полагане, вземане и пренасяне! А

освен това смисълът тук е, тъй да се каже: ако заради страх от иудеите сте го взели оттук, то

открийте ми, та аз да го взема. Голяма е любовта и привързаността на тази жена, обаче тя все пак

нямаше пълно разбиране. Затова и *го+ допълни — не чрез опознаване, ала чрез гласа *си+. Както,

прочее, при иудеите — веднъж им позволяваше да го познаят, друг път беше невидим — така и

тук. Нали говореше на иудеите: “кого търсите”, а те не познаха ни лицето, ни гласа, докато не

пожела. Същото стана и тук. Той я извика само по името “Мария”, укорявайки и упреквайки я,

защото тя си мислеше такова нещо за живия. Но защо я призовава така, сякаш го е загърбила? Та

нали тя говореше с него? Струва ми се, че след като каза “къде си го положил”, тя се обърна към

ангелите, питайки: “Защо се поразихте?” После, понеже Христос я повика, обърна се към него; и

чрез тези ангели, и по гласа *си+ той бе познат. И когато я повика: “Марийо!” — тогава го позна. По

този начин опознаването не бе по лицето, ала по гласа.

Ако ли пък попитат откъде е известно, че и ония ангели са били поразени, та затова жената се

обърна назад, го и тук пак ще кажат: откъде е известно, че тя го е познала? Но както е ясно,

понеже рече “Не се докосвай до мене”, така и *другото+, заради което рече “обърна се”. А заради

какво каза: “Не се докосвай до мене” (Иоан. 20:17). Аз си мисля, че понеже тя ще иска пак винаги

да бъде до него и да върви след него, както ония, що служеха преди разпъването, възприемаха

неговите поучения. Та затова рече: “Не се доближавай до мене и не се докосвай, защото няма пак

да вървя сред вас, учейки, както преди”. А дето рече: “Не съм възлязъл при Отца си” —

означаваше, че той се стреми натам и иска да отиде. А който отива там и няма занапред да живее

тук с човеците, следваше, прочее, на него да се гледа така, както преди *въплъщението+. А и от

това трябва да се разбира, понеже после, говорейки, рече: “Иди кажи на братята, че отивам при

моя Отец и при вашия Отец и при моя Бог и вашия Бог” (Иоан. 20:17), въпреки че нямаше тогава

веднага да иде, но след 40 дни. А защо каза това? Дали защото иска да й внуши възвишен

помисъл, че той няма да живее тук както преди, но ще се възкачи на небесата? А дето казва: “Моя

Отец и вашия Отец” — то е заради плътската природа, понеже и възшествието *му+ на небето е в

плът. Казва й това, понеже тя не може да си въобрази пълното величие.

А друг ли е неговият Отец, друг ли вашият? Точно така! Той му е син по плът, а апостолите — по

благодат. А понеже рече: “Кажи на братята ми”, да не би от думите му да се помисли, че са

еднакви, то така и показва различието. Макар и да беше брат на тези, що са в плът, обаче неговата

слава е неизразима. Той, прочее като съдия ще седне на престола Божи, а цялото човешко

естество ще застане пред него.

Жената отиде, за да разкаже това на учениците.

Толкова голямо е постоянството и вярното търпение!

Все пак защо учениците не скърбяха за това, когато чуха, че ще си отиде от тях, нито говореха

както преди? Тогава, понеже щеше да умре, говореха така *с жал+, а сега, когато той възкръсна,

защо трябваше да правят това или да скърбят?

А тя им разказа каквото е видяла, та и тези думи бяха достатъчни, зада се утешат. Обаче дали

учениците не вярват на жената, казваща това, или пък, повярвали, скърбят, понеже не тям се яви

първом, според както им бе казал, че ще се яви в Галилея? Те, прочее, забравяйки *обещаното+, са

печални. Преди да изтече и един ден, започнаха много да копнеят и да чакат, желаейки да го

видят, понеже чуха от жената, която го бе видяла, а и самите те бяха видели празния гроб. Та,

когато възжадуваха силно да го видят -тогава вече настъпи вечерта, твърде късно — той застана

пред тях.

А защо се яви вечерта? Защото дотогава всички се събраха, освен Тома. Също велико чудо! Защо

не помислиха, че е привидение, а не истина, след като изведнъж дойде и им се яви, когато

вратите бяха затворени? Не е ли, защото жената ги бе накарала да повярват?

И това още — яви им се в благ образ, но не през деня им се яви, изчаквайки докато се съберат

заедно. Голяма беше тяхната почуда, тъй като, без да отвори вратата, той застана сред тях и

показа прободеното си ребро и ръцете, и със собствения си глас спря вълнуващите се, казвайки:

“Мир вам!” — сиреч — не бойте се, а и им припомни онова, що им бе говорил преди разпъването:

“Мира ви оставям, моя мир ви давам” (Иоан. 14:27). И още: “В мене имате мир, в този свят имате

скръб” (по Иоан. 16:33). А учениците, видели Господа, се възрадваха.

Виждащ ли как думите чрез делата се осъществяват? Което, прочее, бе казал преди разпъването,

сиреч: “Пак ще ви видя и ще се възрадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме”

(Иоан. 16:22), тази реч сега се изпълнява чрез делото. Всичко това той превръщаше във вяра —

твърда и бързо потвърдена.

А ето, след възкресението първом изрече думата “Мир вам”, защото навсякъде казва: “Благодат и

мир вам.” И на жените Господ благовести радост, понеже този пол беше тъжен и следователно

получи първата радост. Подходяща за двата пола дума дава; *мир+ на мъжете, тъй като знаеше, че

те влизат в битка, а от мир се нуждаят, а на жените, скърбящи, пожелава радост. “Унищожил всяка

печал” — това посочва нещата, що е изправил чрез кръста. А това е мирът — понеже е унищожено

заповяданото разделяне *на Бога от човека+ и *Христос+ постигна светла победа, и всичко е

праведно. По тази причина той каза: “Както Отецът ме изпрати, и аз ви изпращам (Иоан. 20:21). И

няма да се случи никаква беда — и поради това, що вече се е случило, и поради моя чин, който ви

изпраща.” Оттук им възвисява умовете и им разкрива голямото достойнство на вярата, понеже те

трябва заради тези неща да приемат *Духа+. И при това не отправя молитва към Отца, но чрез

властта *си+ им дава сила. “Духна и рече: “Приемете Светия Дух; и чиито грехове простите, ще им

се простят” (Иоан. 20:21). Както князът, изпращайки болярите в тъмница, власт им дава, та когото

поискат, то да затворят, а когото поискат, него да изведат, по същия начин и, изпращайки тези

ученици, в същата сила ги облича.

Каза така: “Ако аз не отида, то той няма да дойде” (Иоан. 16:7). А дето “дава Дух”, някои смятат, че

не им дава Духа, но чрез духването ги прави чисти и достойни за приемането на Светия Дух, та ги

подготвя, давайки им сила — понеже щом двата ангела, видели *го+, се изумиха, то как те биха

изтърпели, приемайки толкова голяма неизречена и силна благодат? Но той ги подготвя, давайки

им сила, та затова *го+ казва. И не рече: “приехте Светия Дух”, ала “приемете” — сиреч, който ще

дойде.

А Иоан Златоуст говори, казвайки: приеха сила, духовни дарове, но не да възкресяват мъртвите и

да проявяват могъщества, тоест чудеса, а да прощават от грехове. Защото духовните дарове са

различни, та затова допълни, казвайки: “на които ще простите, ще се опростят”, изяснявайки за

какво дава силата. А Светия Дух приеха на петдесетия ден от възкръсването, защото тогава се

прояви чудотворната сила. Затова и Христос рече: “Ще приемете сила, когато Светият Дух слезе

върху ви и ще ми бъдете свидетели” (Деян. 1:8). А те бяха свидетели чрез чудесата, понеже

духовната благодат е неизповедима, а дарът — многостранен.

А това е, та да разбереш, че властта на Отца и Сина, и Светия Дух е една. Което, прочее, се смята

постоянно на Отца за неговия Син, същото е присъщо на Сина и на Светия Дух. А как? “Никой няма

да дойде при Сина, рече, ако Отецът не го доведе” (Иоан. 6:65). Но ето пък синовството изразява

така: “Аз съм пътят, рече, никой няма да дойде при Отца, освен чрез мене (по Иоан. 14:6).

Вникни, та да видиш, не се ли *отнася+ това до Светия Дух, понеже “никой не може да нарече

Господа Иисуса, освен чрез Светия Дух” (1 Кор. 12:3). И още чрез апостола: понякога чрез Отца, а

понякога — чрез Светия Дух *са+ дадени на Църквата. И делитбите на дара, виждаме, са отчески, и

синовни, и на Светия Дух.

Богу нашему слава сега и винаги!

Григорий Богослов

Григорий Богослов (Григорий Назиански) е един от тримата Велики отци на ранната християнска

църква (ок. 330 – ок. 390). Роден е в село край гр. Назианз в Кападокия (Мала Азия) в семейството

на Назианския епископ Григорий. Получава отлично образование, което завършва в прочутата по

онова време Атинска школа, където получава истинска класическа шлифовка по философия и

риторика. В 359 г. се покръства и по-късно за две години заема Константинополската

архиепископска катедра (379-381). Поради разногласия с някои от епископите и обвинения в

примиренческо отношение към арианството (ерес, осъдена от Първия вселенски събор в Никея в

325 г.), той напуска архиепископията си и се връща в родния си край, където до края на живота си

се занимава с книжовен труд. Наречен е „Богослов” заради огромния му авторитет на вещ

богослов и защитник на основните християнски истини. Той е един от най-четените и най-

цитирани Отци на църквата, автор на многобройни слова, философски трактати и поетически

творби. От Пространното житие на св. Кирил е известно, че той се е увличал по творенията на

Григорий Богослов и е търсел човек, който да му разясни дълбочината на неговата мисъл.

Произведения на Григорий Богослов и фрагменти от тях започват да се превеждат на

старобългарски още през IX в. Според последните изследвания (Спасова, М. Славянският превод

на 16-те слова на Григорий Богослов. Текстологични и лексикални проблеми. Кандидатска

дисертация, В. Търново 1994, машинопис) до края на IX в. на старобългарски език са преведени 21

слова от видния Византийски проповедник. Първите преводи са направени на глаголица и то от

много ранен гръцки ръкопис. Първият старобългарски превод на глаголица, съдържащ 13 слова, е

пренесен в Русия, където му е направена кирилска транскрипция от руски книжовник, владеещ

слабо глаголическото писмо и допуснал много грешки. Препис от текста на 13-те слова е запазен в

руски препис от XI в., който днес се пази в Санкт Петербург в РНБ под сигнатура Q nl 16. През

Симеоновата епоха вероятно е била направена Веща транслитерация на глаголически текст със

слова на Григорий Богослов, която се разпространява както в България, така и В Русия. Текстът е

запазен в ръкопис от Синодалната сбирка №117 (954) от XIV в., руски, съдържащ 16-те слова на

Григорий Богослов, в който има както преводи, засвидетелствани в ръкописа с 13-те слова, така и

други, които липсват в него. Ръкописът се пази в ГИМ, Москва. Част от най-ранните преводи се

намират и в български ръкопис от XIV в., писан от Пръвослав за логотета Мита от Търново, който

днес се съхранява в НБКМ под № 674.

Словото за Рождество Христово (което в гръцкия оригинал е надписано

, т.е. свързано е с Богоявление) е едно от най-популярните слова на Григорий Богослов в България.

Характерното за раннохристиянската епоха обединяване на двата празника — Богоявление и

Рождество, които едва по-късно оформят самостоятелна култова традиция, се отразява върху

наслова на творбата. Словото има два старобългарски превода, засвидетелствани по двата

посочени по-горе руски ръкописа. Преписът от Пръвославовия ръкопис възхожда към най-ранния

текст (от 13-слова), но някои примери доказват, че книжовникът е използвал и превода, познат ни

от Синодалния ръкопис (Спасова, М. Цит. съч.).

СЛОВО ЗА ПРЕСВЕТЛОТО РОЖДЕСТВО НА НАШИЯ ИИСУС ХРИСТОС или СЛОВО НА БОГОЯВЛЕНИЕ

Христос се ражда, славете! Христос от небесата, посрещайте! Христос на земята, възвисете се!

“Възпейте Господу, цяла земьо” (Пс. 95:1). И нека двете заедно да река: “Да се веселят небесата и

да тържествува земята!” (Пс. 95:11), както за небесния, така и за земния! Христос в плът, с трепет и

радост веселете се! С трепет — заради греха; с радост — заради надеждата! Христос от Дева;

жени, девичествайте, Христови майки да бъдете! Кой не се покланя на Изначалния? Кой не слави

Конечния? Пак мракът се разпръсква и пак светлината се явява; пак Египет с мрак се наказва, пак

Израил от стълп се осветява! Човеците, седящи в тъмата на незнанието, нека видят светлината

велика на познанието! “Древното премина; ето, всичко стана ново” (2 Кор. 5:17). Буквата отстъпва,

Духът се множи; сенките отминават, истината пристига. Мелхиседек *1+ се обединява: роденият

без майка роден без баща става; без майка — първият път; без баща — вторият. Законите на

естеството се нарушават. Да се изпълни следва вишното селение. Христос повелява, не ще се

противим! “Запляскайте с ръце, всички народи” (Пс. 46:7), “защото младенец ни се роди, син, и ни

се даде; властта е на раменете му” (Ис. 9:6), защото с кръста ще се възкачва; и ще назове името

му: на великия — съветник; на Отца — вестител. Нека Иоан възкликне: “Пригответе пътя

Господен” (Иоан. 1:23). Аз ще провъзглася силата на деня: безплътният се въплътява, Словото плът

добива, невидимият се вижда, неосезаемият се осезава, безвременният се начева, Синът Божи

Син человечески става! “Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки” (Евр. 13:8). Иудеите нека

се съблазняват, елините — да се надсмиват, еретиците нека си чешат езиците. Тогава ще повярват,

когато го видят на небето да се възнася; ако ли не и тогава, то когато от небето пристига, седящ

като съдия. Но това — по-късно. Днес е празникът Богоявление, сиреч Рождество, защото и

едното, и другото се казпа: и двете имена прилягат към едно и също събитие, понеже се яви Бог

чрез човешко рождение, той, съществуващ вечно, съществуващ от Вечносъществуващия, повиеш

от причината и словото (защото няма от Словото слово по-висше); то заради нас се яви по-късно,

за да може този, който даде битието (даде го добро да бъде), понеже ние все повече отпаднахме

от доброто битие чрез злото, към себе си отново да ни въздигне чрез въплъщението. Името

Богоявление — понеже се явява; Рождество — понеже се ражда.

Това е празненство за нас! Това празнуваме днес: идването на Бога при човеците, та при Бога да

се заселим или да се завърнем (така е по-точно да се рече), вехтия човек като отхвърлим, в новия

да се облечем (по Еф. 4:22,23); и както поради Адама умряхме, така чрез Христа да оживеем (по 1

Кор. 15:22), с Христа като се раждаме, разпъваме, погребваме и възкръсваме. Защото е редно аз

да понеса доброто страдание, та както от преблаженото дойде печалното, така от печалното да се

възвърне преблаженото. Защото където се умножи грехът, преизобилства благодатта (Рим. 5:20);

и щом вкусването ни осъди, колко повече Христовото разпятие ни оправда!

Това е празненство за нас! *2+ Ето защо празнуваме не тържествено, а божествено; не мирски, а

извисени над мирското; не наше *празненство+, а на този, който е повече от нас, *празненство+,

което е на Владиката; не на изнеможението, а на изцелението; не на сътворяването, а на

обновлението. И как да стане това? Не като обкичим с венци входните двери; не като хорове

съставим; нито пък улиците като украсим; не окото като наситим; не слуха като насладим с

музика; не обонянието като изнежим, не вкуса като развратим; не като дадем на докосването

лесен път към злото, което ни отрежда, на бедите пътища и двери на греховността; не като се

изнежваме с одежда мека и обтичаща се, чиято изящност е безполезност; не със сиянието на

камъните; нито с блясъка на златото; не с уловката на мазилата, подменящи естествената красота

и за поругание на образа изобретени; не с пиршества и пиянства — (с тях сладострастието и

прелюбодеянието, знам, свързани са), понеже на лоши учители — лоши са ученията; и повече

дори: на негодни семена — нивите негодни. Не леговища високи като издигаме, укритие правейки

за чревоугодието. Не като почитаме благоуханното вино, примамката на ястията и щедрото

излияние на миро. Нито земята, нито морето нека не ни даряват драгоценен тор — така аз знам

да почитам разкоша. Не един друг да се стремим с невъздържание да се надпреварваме.

Невъздържанието според мен е всичко излишно и надвишаващо потребното; и това, докато

други, създадени от същата кал и тесто, гладуват и търпят лишения!

Но нека това на езичниците оставим: на езическите самохвалства и тържества; те считат, че

боговете им се радват на дима от жертвоизгарянето и като следват божеството, чревоугодничат —

лукави ваятели, жреци и следовници на лукавите демони.

Ние пък, които се прекланяме пред Словото, ако е нужно да се нахраним, със слово се засищаме,

и с божия закон, и с едни или други сказания, и с онези от тях, които са за днешния празник, та

всички заедно да се нахраним, а не далече от този, който ни е събрал.

Или искате — понеже и аз днес съм ваш угостител — аз да предложа за това слово на вас, добрите

сътрапезници, колкото е възможно по-обилно и по-щедро, та да разберете как може пришълецът

да гощава местните жители; селянинът — гражданите; недояждащият си — преситените;

беднякът и бездомникът — с имане прочутите.

Ще започна веднага, но очистете ми и ум, и слух, и душа вие, които се храните така (понеже е за

Бога, и словото е божествено), та да си отидете наистина нахранени до насита. Ще бъде *словото+

едновременно и пространно, и кратко, та нито с непълнота да огорчава, нито без сладост да бъде

поради пресищане.

Бог винаги е бил, и е, и ще бъде, или по-точно съществува вечно. Защото това “е бил” и “ще бъде”

е деление на нашето време и на преходността на естеството, а той е вечносъществуващ (така и

сам себе си назовава, когато Мойсей възвестява на планината) *3+. Съдържа в себе си цялото

битие, което е безначално и безконечно, подобно на житейското море, непроходимо и

безбрежно, надхвърлящо всяка представа и на времето, и на естеството, с ум само обозримо и то

твърде неясно и смътно: не с това, което е същността му, а с това, което е около него,

обединявайки едно след друго видения в някакво подобие на истината, което, преди уловено да

бъде — убягва, и преди проумяно да бъде — изчезва; толкова осветява нашия ум — и то, когато е

пречистен! — колкото и неудържимата мимолетност на мълнията — гледката. Струва ми се, че

разбираемото привлича към себе си (затова защото съвсем неразбираемото е безнадеждно и

недостъпно); неразбираемото удивлява; удивляващото се пожелава по-силно; желаното очиства;

очистващото пък богоподобие твори; когато станем такива, вече като на свои говори; дръзва нещо

юношеско словото: Бог с боговете се съединява, толкова познаваем, колкото и познаващ

познаващите го (по 1 Кор. 13:12).

Безпределно е божеството и неизповедимо; и ето, постижима навсякъде е само неговата

безпределност, макар че някои си мислят, че естеството му е просто: или е съвършено

непознаваемо, или е напълно познаваемо. Но нека открием каква е същността на простото

естество. Защото простотата — това не е същината му; така и за сложните не е само това, че са

сложни.

Необозримото може да се обозре с две неща: с началото и с края (това, което е извън тях и не е

между тях, е безгранично); когато към вишните дълбини разумът се устреми, и, нямайки върху

какво да стъпи и да се опре в представите си за Бога, това, което е там, неизповедимо,

непостижимо и безначално нарече; когато пък към земните дълбини и към останалите неща —

безсмъртно и нетленно; когато пък обедини всичко — вечно. Защото вечността не е нито време,

нито някаква част от времето, понеже е неизмерима; но както за нас времето чрез движението на

слънцето е измеримо, така и за вечносъществуващите вечността е съизмерима със

съществуващото, както са движението на времето и разстоянието.

Толкова нека бъдат засега умуванията ми за Бога. Не е време за това сега, защото не богословието

ще излагам по-нататьк, а устроението. Бога когато назова, говоря за Отца, и Сина, и Светия Дух;

нито извън тях божеството трябва да простираме, многобожие да не въведем, нито пък в по-

малко от това да го ограничим, та да не би чрез ощетяването на божеството да бъдем осъдени, че

или изповядваме иудейство (заради единоначалието), или пък — езичество (заради

многобожието). Защото злото и в двата случая е еднакво, макар и в противоположни неща да се

съдържа. Това, прочее, е Светая Светих, която и от серафими се закрива, и слави се от трите

светителства, в едно обединяващи властта и божествеността (което и от някой друг преди нас се е

говорило по-добре и по-възвишено). Но понеже не беше достатъчно за благодатта да се проявява

по свое усмотрение, защото подобаваше да се излее доброто и да се разпростре, за да бъдат

повече облагодетелстваните (защото това е съвършената благост), първо измисли ангелските и

небесни сили и замисълът дело стана, от Словото изпълнено и от Духа завършено. И така бяха

създадени вторите светителства, слуги на първото Светителство — ангелите *4+, или разумни

духове, или огън, невеществен и безплътен, или някакво друго естество, по-близко до

споменатите те да се считат. Искам да кажа, че са неподвижими към зло и само на доброто

шествието имат, понеже заради Бога съществуват и първи от Бога осиявани са, защото, прочее, тук

е второто озарение. Убеждават ме не неподвижими, а трудноподвижни да ги считам както този,

който заради светлостта Денница беше, но Тъма бе наречен заради гордостта *5+, така и

подчинените нему отстъпнически сили, творци на злото чрез бягството от доброто и наши

ходатаи.

Така, прочее, и по тези причини бе съставен от него умният свят, доколкото аз мога да съдя за това

с малко слово великите неща като преценявам. Понеже първите добре бяха сътворени, втори свят

измисли, веществен и видим, и това беше съчетание и съединение на небето и земята и на туй, що

е помежду им; всяко от тях е достойно за похвала благорастие и още по-достойно за прослава

заради хармонията и съзвучието на цялото, понеже всяко спрямо другите е прекрасно и всички

спрямо всяко; в единния свят на съвършенството да покаже, че не само сродно на своето естество,

но и съвършено различно да сътвори е силен той. Защото близки до божественото са само

разумните естества и от ума само обозримите; чужди всецяло са онези, които са подвластни на

чувствата; а от самите тези още по-далечни са ония, които са съвсем бездушни и неподвижни.

“Но защо ни е всичко това? — ще рече някой от ревностните и горещи почитатели на празниците.

— Пришпори коня! Подобаващото за празника ни проповядвай и онова, заради което и седим

пред тебе днес!” Така и ще сторя, въпреки че започнах малко отдалече, понеже усърдието и

словото така ме принудиха.

И тъй, разум и чувство, толкова различни помежду си, останаха вътре в своите граници и на

твореца на Словото величието в себе си носеха — мълчаливи хвалители на великолепието и

велегласни глашатаи. Но още нямаше съединението от двете, нито пък смесването на

противоположностите — на премъдростта висше проявление и на великолепието на естествата; а

и цялото богатство на благодатта не беше познато. Така, като пожела Творецът да се изяви

Словото, и живо същество, единение от две, от невидимото, казвам, и от видимото естество,

сътворява — човека; и от вещественото като взе тялото (понеже вещественото преди това вече

беше сътворено), вложи от себе си дихание, което Словото знае като разумна душа и образ Божи,

сякаш някакъв свят втори, в малкия — голям; на земята постави друг ангел, поклонник смесен:

надзирател на видимата твар — довереник на умозрителната; цар на земните неща — подчинен

на царуващия свише; земен и небесен, временен и безсмъртен, видим и мислим, между

величието и смирението, самият той — дух и плът: дух — заради благодатта; плът — заради

гордостта; едното — да пребъдва и да слави Благодетеля; другото — да страда и, страдайки, да си

припомня и да се поучава, с величие почетен; живо същество, тук устройвано и другаде

преселвано; и край на тайнството е чрез преклонението пред Бога да се обожестви. Защото затова

ми носи подобаващото тук: светлина от истината, та да видя и да понеса сиянието Божие,

достойно за този, който и свързва, и развързва, и отново ще свърже по височайшему.

Въведе го в рая (понеже някога раят беше удостоен със самовластие, за да бъде за избиращия

доброто не по-малко, отколкото за далия семената) — на дърветата безсмъртни градинар, на

божествените помисли навярно, както на най-обикновените, така и на най-съвършените; гол с

простотата и с безхитростния си живот, и без всякакъв покров и заслон. Защото такъв трябваше да

бъде най-първият. И дава закон — средство на самовластника. Законът пък беше заповед от кои

дървета да се ползва и до кое да не се докосва. Това беше дървото на познанието, нито посадено

изначално зловредно, нито отречено завистливо — да не развързват там езици богоборците, нито

на змията да подражават, а добро, но само когато благовременно се ползва. (На вид беше дърво,

както считам аз, на което могат да се възкачат само непоколебимите, които по нрав са

пресъвършени); не е добро за простите още и за алчните в желанията си, така както твърдата

храна не е полезна за малките и за нуждаещи се още от мляко. Но понеже чрез завистта дяволска

и женското коварство — самата тя пострада като по-слаба и него изкуси като преизкусителна —

(О, моя немощ! Моя, защото е на праотеца ми!), дадената заповед забрави и победен беше чрез

горчивото вкусване; едновременно и от дървото на живота, и от рая, и от Бога заради греха изгнан

бива; и облича се в кожени дрехи — все едно дебела плът, и смъртна, и твърда — и ето че за

първи път познава своя срам и от Бога се скрива. Спечелва, впрочем, нещо и в този случай:

смъртта. И за да се пресече грехът, та да не стане безсмъртно злото, превръща се в човеколюбив

наказанието. Защото, убеден съм, така наказва Бог.

Всячески беше вразумявай преди поради многото грехове, които коренът на злото роди по

различни причини и в различни времена: със слово, закон, пророци, поражения, знамения от

небето, знамения от въздуха, от земята, от морето; с ненадейни поврати *в живота+ на мъже,

градове и народи; с тях да се унищожи злото се целеше. Накрая по-силни търси лечения срещу по-

тежките прегрешения: взаимогубителства, прелюбодеяния, клетвопрестъпления, нимфомания, и

сред всичките злини последната и първата — идолослужение и преместване на поклонението от

Твореца към тварите. Понеже за тях трябваше по-голяма помощ, по-голяма и получава. Това беше

самото Божие Слово: предвечното, незримото, непостижимото, безплътното, начало на началата,

светлина на светлината, изворът на живота и безсмъртието, образът на първообразната красота,

несломимият печат, неизменният образ; уставът и словото на Отца в своя образ се вмества; в плът

се облича заради плътта; и с разумната душа заради моята душа се съединява; с подобно

подобното очиства и по всичко, освен по греховност, става човек. Макар и роден от Дева, и душа,

и плът предварително очистила чрез Духа (защото подобаваще рождеството да се почете и

девството да се предпочете), произлезлият е Бог и посредством съединяването в едно на двете

противоположности — плът и Дух; от. тях едната обожестви, а другата се обожестви.

О, ново смешение! О, предивно сливане! Всевечният се начева! Несътворимият се сътворява!

Необятният се помества посредством умната душа — ходатайница между божествеността и

плътската дебелина. И богатеещият обеднява: обеднява заради мен по човешки, та аз като него да

се обожествя. И пълният се излива: лишава се от своята слава малко, та аз от неговото да получа

изобилие. Какво е богатството на благостта? Какво е за мен това тайнство? Получих подоболичие

и не го съхраних; приобщи се към моята плът, та и образа да спаси, и плътта да обезсмърти. Второ

общува общение, много по-преславно от първото, защото тогава от най-доброто даде, а сега

получава от най-лошото. То е от първото по-богопо-добно, то за имащите разум е по-висше. На

това какво ще ни отвърнат клеветниците, злобните познавачи на божеството, хулниците на

достохвалното, тъмните за светлината, за премъдростта непоучените, за които Христос напразно

умря, неблагодарните твари, на Лукавия създания? Това благодеяние ли вменяваш във вина на

Бога? За туй ли, че е малък, понеже заради тебе е смирен? Или защото след заблудената *овца+

тръгна пастирът добър, “полагащ душата си за овцете” (Иоан. 10:11) по планините и хълмовете, по

които ти пренасяше жертви, и загубената намери? И че като я намери, на раменете си я вдигна (по

Лук. 15:4-5), на същите, на които и кръста; и че като го вдигна, възлезе във вишния живот; и че като

възлезе, към пребиваващите там причисли; че светилник запали — своята плът; и че къщата

премете; и че от грях света очисти; и че драхмата намери царския образ, окалян от нечистотии; и

че драхмата като намери, покани приятелите на своята сила и съпричастници на радостта прави

онези, които и на промисъла довереници направи (по Лук. 15:8-9); и че светлината на шестващото

пред него светило последва Пресветлият, и Словото — гласа, и Женихът — тогова, който води

невестата; и работещият за Господа — народ избран (Тит. 2:14), очистен предварително чрез вода

за Духа? Това ли вменяваш във вина на Бога? Затова ли го считаш по-долен, понеже с препаска се

препаса и изми нозете на учениците (по Иоан. 13:4-5) и показа най-добрия път на възвисяването

— смирението? Или че заради преклоне-ната доземи душа се смири, та със себе си да въздигне

падналото долу поради греха? Как не го хулиш и за това, че и с митарите яде и че измежду

митарите митари учи, та и самият той нещо да спечели? Какво е то? Не е ли за грешниците

спасение? Нима и лекаря някой ще обвини, че се свежда над раните и зловоние търпи, за да даде

здраве на болните? И този ли, който се надвесва над рова от милосърдие, та сриналото се добиче,

както си му е редът, да спаси (по Изх. 23:5; Лук. 14:5)?

Изпратен беше, но като човек, защото двойствен беше; затова и се отруди, и гладува, и жадува, и

страда, и рида според закона на телесното си естество; ако ли и като Бог, то какво от това?

Пратеничеството му считай като благоволение на Отца, комуто той принася себе си, и като начало

почитащ безначалното, но и за да не бъде смятан за богопротивник. Макар и да се казва, че е

предаден (по Рим. 4:25), но и че сам себе си предаде пише (по Еф. 5:2); и че е възкресен от Отца, и

че е възнесен (по Деян. 3:15; 1:11), но и че сам себе си възкреси и, още, че се възнесе (по Прем.

1:14; Еф. 4:10): първите са по благоволение, а вторите — по собствена воля.

Ти принизяващото споменаваш, но възвисяващото отминаваш с мълчание. Ти разсъждаваш, че е

страдал, но че доброволно е страдал не добавяш. Колко страда и днес Словото! От едни като Бог

се почита и се обединява; от други като плът се безчести и се разделя. Против кои ще се разгневи

повече? На кои повече ще прости? На онези ли, които злостно обединяват, или на тези, които

разделят? Защото онези да разделят трябваше, а тези — да обединяват: едните — относно

числото; другите — относно божеството. Опираш до въпроса за плътта? Ето и иудеите. Или и

самарянин го наричаш? И за останалото нека мълча! Не вярваш в неговата божественост? Това и

демоните не правят!

О, и от демоните по-безверен си ти, и от иудеите по-неразумен! Защото едните името на Сина

глас на разночестието считаха; другите пък гонителя-Бог познаваха, понеже вярваха, че заради

него страдаха. А ти нито равенството приемаш, нито признаваш божествеността. По-добре за тебе

би било да се обрежеш или да беснееш — нека река и нещо смешно, — отколкото необрязан и

здрав, а да бъдеш лукав и безбожен.

Скоро след това ще видиш и пречистващия се чрез Иордан Иисус — моето пречистване! Нещо

повече дори: чрез пречистването пречистващ водите (защото не той се нуждаеше от чистота, той,

приелият греховете на целия свят (по Иоан, 1:29); ще видиш да се разтварят небесата (по Марк.

1:10); ще го видиш от сродния Дух свидетелство приемащ; и изкушаем; и побеждаващ; и от ангели

обслужван; и изцеляващ всяка болест и всяка немощ (по Мат. 4:24); и мъртви съживяващ (колко

по-добре би било и тебе да съживи, от зловерието умъртвен!); и бесове прогонващ: едни — сам, а

други — чрез учениците; и с малкото хлябове нахранващ безбройно множество; и ходещ по

морето; и предаван; и разпъван; и съразпъващ се поради моите грехове; и като агнец воден, и

като иерей водещ; като човек погребван и като Бог възкръсващ; после пък и възнасящ се; и

явяващ се в славата си да го видиш. Колко мои тържества за всяко от Христовите тайнства! От

всички тях главното е едно: моето сътворение, и обновление, и към първия Адам възвръщане.

А сега почети зачатието и пред него скачай ако не като Иоан в утробата *6+, то като Давид при

полагането на кивота *7+. Пред списъка с имената говей, защото чрез него на небесата се вписваш;

и рождеството уважи, чрез което се освободи от оковите на раждането; и малкия Витлеем почети,

който отново в рая те въведе; и пред яслите се поклони, чрез които ти, бидейки безсловесен,

засищаше се със Словото. Познай като вола господаря си — Исаия ти повелява (по Ис. 1:3), и като

осела — яслите на своя господар, дали си измежду чистите, и законните, и преживните, хранещи

се със словесното и за жертва угодни, или пък си измежду нечистите, негодни за ядене и жертва,

или си от езичниците.

Със звездата тичай, с влъхвите дарове принасяй — злато, ливан и смирна — като на Цар, и като на

Бог, и като на приел смъртта заради тебе. С пастирите прославяй, с ангелите възхвалявай, с

архангелите възпявай. Нека бъде общо тържеството на небесните и земните сили, защото вярвам,

че и те днес с нас се веселят и тържествуват, понеже са човеколюбиви и боголю-биви, както ги

представя Давид, след страданието възлизащи с Христа, посрещащи го и повеляващи един

другиму: “Повдигнете се, порти” (Пс. 23:7). Едно единствено нещо възненавиди от нещата,

случили се около Христовото рождество: Иродовото детеубийство. Нещо повече: говей пред

жертвата, на възраст еднаква с Христовата, принесена преди новото заколение. Ако в Египет бяга,

доброволно с него бягай: добре е с Христос да бяга гоненият. Ако в Египет окъснее, призови го от

Египет: и там добре го почитай. През всички възрасти Христови шествай непорочно като Христов

ученик. Очисти се, обрежи се *8+, снеми родилното покривало и едва след това проповядвай в

църква; богопродавците прогони, с камъни замерян приеми да бъдеш, ако страдание трябва да

понесеш — ще се скриеш от замерящите, добре зная, защото ще избягаш изсред тях като Бог:

Словото с камъни не се убива! Ако и при Ирод бъдеш отведен, не отговаряй въобще. Ще почете

твоето мълчание повече, нежели на другите пространните слова. Ако бичуван бъдеш, и

останалите мъчения изискай: вкуси от жлъчката заради вкусването, оцет пий, изпроси заплюване,

изтърпи плесници, блъскане, с тръни се увенчай — с острото на живота според Бога, облечи се в

багреница, приеми тръст *9+, накрая с него се разпни, умри, погреби се доброволно, та с него и да

възкръснеш, и да се прославиш, и да царуваш, виждайки Бога в цялото му величие, и съзиран от

този, който в Троицата е почитан и прославян, когото и сега молим да ни се яви, доколкото е

възможно, на нас, оковани в плътта, Иисус Христос, Господ наш. Нему слава во веки. Амин!

Бележки

1. Мелхиседек е библейска личност. В Бит. 14:18 той е наречен цар Салимски и свещеник на Всевишния Бог.

Христос се нарича „свещеник по чина мелхиседеков” (Евр. 7:17).

2. Прибавено от преводача в Синодалния превод.

3. Има се предвид Изх. 3:14, където Бог определя себе си с израза „Аз съм, който съм” („Аз съм Сущий”).

4. Думата е прибавела от преводача в Синодалния препис.

5. По пророк Исайя Денница е син на светлината, отпаднал от светлината, защото пожелал да постави

престола си по-високо от Всевишния (Ис. 14:12).

6. Йоан Кръстител проиграва в утробата на майка си, когато тя се среща с Дева Мария (Лук. 1:41).

7. Давид танцува пред Кивота в знак на преклонение пред Всевишния (2 Царств. 6:14-15).

8. Подразбира се духовно обрязване, т.е. отказване (отмахване) на греха.

9. На тръста римските войници подават на Христос гъба, натопена в оцет (Мат. 27:48; Марк. 15:36; Иоан.

19:29).

Житийна литература (Кл. Иванова)

Житийната литература или агиографията заема значително място в репертоара на

старобългарската книжнина от края на IX и Х в. В дяла на агиографията се включват жанрови

форми, интерпретиращи благочестивия живот, мъченията и всички подвизи на християнско

служение, чудесата приживе и след смъртта и разказите за съдбата на мощите на лица,

канонизирани, т.е. обявени от църквата за светци. В тесен смисъл житието е разказ (кратък или

обширен) за светеца от началото до края на земния му път, включващ непременно в лапидарна

или разгъната форма основанията за канонизацията. Агиографските произведения през IX в. във

Византия стават особено продуктивни във вpъзка с възстановяването на иконопочитанието и

разцвета на манастирската култура. При това те имат строго определено място в календарния

цикъл и, следователно, са абсолютно необходими и задължителни словесни форми на култа към

светците.

Старобългарската житийна литература се откроява със забележителни постижения както в

усвояването на византийския репертоар, така и в създаване на собствени житийни творби. За

ранното възникване на оригиналната агиография особено много допринася канонизацията на

Първоучителите, която вече е утвърдена до идването на Кирило-Методиевите ученици в

България. В Плиска и Преслав агиографията се свързва и със защитата на славянската писменост и

култура. Още от самото начало българските автори допълват житийния репертоар със свои теми и

герои, като едновременно и превеждат най-значимите постижения на византийската агиография.

Началото на оригиналната българска агиография се поставя с Пространното Житие на Методий, за

което с голяма вероятност се предполага, че е възникнало, след като учениците вече са се

установили в България. На Кирило-Методиевия yченик св. Наум е посветено Житие, написано в

първото десетилетие на Х в. В науката преобладава мнението, че и за св. Климент е създадено

Житийно произведение, недостигнало до нас, но използвано по-късно в гръцкото житие, което му

посвещава Охридският архиепископ Теофилакт (XI в.); от началото на X в. се датира приблизително

и едно кратко житие, посветено на Методий, но надписано като памет за двамата Първоучители.

Всички агиографски творби за светите братя или за техните ученици, написани през Симеоново

бреме, са обединени от обща идейна насоченост за възхвала на славянската писменост и нейните

апостоли.

Пространно житие на св. Методий

Месец април на шестия ден *1+

памет и житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски *2+.

Благият всемогъщ Бог, който е създал от небитие в битие всичко — и видимо, и невидимо, — го е

украсил с всякаква красота, която човек, като съзерцава, размишлявайки постепенно, може

донейде да проумее и да познае оногова, който е създал такива дивни и многобройни дела.

Защото от величието и от красотата на творенията чрез размисъл се познава и техният Творец (по

Прем. 13:5), когото възпяват ангелите с трисвети гласове *3+ и когото всички православни *люде+

славим в Света Троица — сиреч в Отца, Сина и Светаго Духа, т.е. в три ипостаси *4+, които можем

да наречем три лица, но в едно божество. Защото преди всички времена и срокове, и години сам

Отец, над всеки разум и над всяко ангелско разбиране, е родил Сина, както казва Премъдростта:

“Преди всички хълмове ме роди” (Притч. 8:25). А и самото Слово божие, което в последните

години се въплъти заради нашето спасение, казва с пречистите си уста в евангелието: “Аз съм в

Отца и Отец е в мене” (Иоан. 14:11). От същия този Отец произхожда и Светият Дух, както е казал

сам Синът с божия си глас: “Духът на истината, който от Отца изхожда” (Иоан. 15:26). Този Бог е

създал всяка твар, както казва Давид: “Чрез словото господне се утвърдиха небесата и чрез

диханието на неговите уста — цялото им войнство; защото той рече и те станаха; той заповяда и те

се създадоха” (Пс. 32:6,9).

Преди всичко той създаде човека, като взе пръст от земята и с животворно дихание му вдъхна

душа от себе си, и му вложи словесна дарба и свободна воля да влезе в рая, като му даде заповед

за изпитание, та ако я спази, да пребъде безсмъртен; ако ли пък я престъпи, да умре по своя воля,

а не по божие веление.

Но дяволът, като видя човека така зачетен и издигнат на онова място, от което той отпадна поради

своята гордост, накара го да престъпи заповедта. И затова *Бог+ изгони човека от рая и го осъди на

смърт. И оттогава лукавият започна да подстрекава човешкия род и да го съблазнява с много

козни.

Но Бог поради великата си милост и любов не изостави човека докрай, но по всяко време и по

всяка година е издигал *избрани+ мъже и е показвал на хората техните дела и подвизи, та като

подражават на тях, всички да се стремят към добро. Такъв беше Енос, който пръв се осмели да

призовава името Господне (по Бит. 4:26). След него беше Енох, който, като угоди на Бога, бе

преселен на небето. И Ной се оказа праведник сред своя род, и избягна потопа в ковчег, та земята

отново да би се напълнила и украсила с божии творения. След разделението на племената, когато

всички се бяха заблудили, Авраам позна Бога и се нарече негов приятел, и получи обещание:

“Чрез твоето семе ще бъдат благословени всички племена” (по Бит. 22:18; 25:4). Исаак, по

подобие на Христа, бе въведен на планината за жертва. Иаков разсипа идолите на своя тъст (по

Бит. 35:2-4) и видя лествица *5+, по която възлизаха и слизаха ангели божии, и при благославянето

на своите синове пророчествува за Христа. Иосиф, изпратен от Бога, изхрани народа в Египет *6+.

Писанието разказва за Иов Авситидийски, праведен, истинолюбив и непорочен мъж, който, като

получи изпитания, изтърпя и бе благословен от Бога *7+. Моисей, с Арона, между свещениците

божии (по Пс. 98:6) бе наречен “бог на фараона” и наказа Египет. Той изведе божиите люде,

*воден+ денем от светъл облак, а нощем от огнен стълб, пресече морето и те минаха по сухо, а

египтяните потопи, напои хората с вода в безводната пустиня и ги нахрани с ангелски хляб и с

птици. И като говори с Бога лице срещу лице, както може човек да говори с Бога, даде на народа

закон, написан с божия пръст (по Изх. 7:13-14). Иисус Навин, след като воюва с противниците,

разпредели земята между божиите люде (по Иис. Нав. 12:21). Съдиите също тъй извършиха много

победи. А Самуил, като получи милост от Бога, помаза и постави цар според господното слово (1

Царств. 10:1). Давид с кротост пасе народа (по Пс. 77:72) и го научи на божии песни. Соломон, като

получи от Бога мъдрост повече от всички други хора, написа множество добри поучения и притчи,

макар че сам той не ги изпълни. Илия изобличи с глад хорската злоба, възкреси мъртвия момък,

свали със слово огън от небето и изби мнозина, запали жертвоприношенията с дивен огън и изби

мерзките жреци, и се възнесе на небето с огнена колесница и коне, като даде на своя ученик

*Елисей+ двойна благодат. А Елисей, като взе милота *8+ *на Илия+, извърши двойни чудеса.

Също и другите пророци, всеки на своето време, пророчествуваха за чудните събития, които

имаше да станат. След тях *се яви+ Иоан, великият посредник между Стария и Новия завет, който

стана кръстител Христов и негов свидетел и проповедник сред живите и мъртвите.

Светите апостоли Петър и Павел с останалите ученици Христови, преминали по целия свят като

мълния, цялата земя осветиха. Подир тях мъчениците измиха с кръвта си сквернотата, а

приемниците на светите апостоли, като покръстиха царе с много трудове и подвизи, унищожиха

езичеството. Достойният за почит *папа+ Силвестър *9+, имайки за помощник великия цар

Константин, свика с триста и осемнадесет отци първия събор в Никея и победи, и прокле Ария и

неговата ерес, която той беше повдигнал против Светата Троица — също както едно време Авраам

с триста и осемнадесет слуги изби *еламските+ царе и получи благословение с хляб и вино от

Мелхиседек, цар Салимски, който беше свещеник на Бога Всевишни (по Бит. 14:18). Дамас и

Григорий Богослов със сто и петдесет отци и с великия цар Теодосий потвърдиха в Цариград

светия Символ на вярата, т.е. “Вярвам в единаго Бога”, а Македоний отлъчиха, като осъдиха и

него, и хулата му, която той говореше против Светия Дух *10+. Целестин и Кирил с двеста отци и с

другия цар *Теодосий+ унищожиха в Ефес Нестория с всичкото му злословие, което той говореше

срещу Христа *11+. Лъв и Анатолий с правоверния цар Маркиан и с шестстотин и тридесет отци в

Халкидон проклеха Евтихиевото безумие и сквернословие *12+. Вигилий с богоугодния Юстин и

със сто и шестдесет и пет отци свикаха петия събор и като издириха всяко скрито заблуждение,

проклеха го *13+. Апостолският папа Агатон с двеста и седемдесет отци и с достойния цар

Константин на шестия събор смазаха много смутове, като изгониха и проклеха всички ония

участници в смутовете, именно Теодор Фарански, Сергий и Пир, Кир Александрийски, Хонорий

Римски, Макарий Антиохийски и другите им съмишленици, и утвърдиха християнската вяра, като я

закрепиха върху истината *14+.

След всички тези милостивият Бог, който желае, щото всеки човек да се спаси и да достигне до

познание на истината (по 1 Тим. 2:4), в наше време и за нашия народ, за който никой никога не се

беше погрижил, подбуди към добър подвиг нашия учител, блажения Методий, чиито

добродетели и подвизи, ако ги сравним с всеки един от гореказаните *божии угодници+, не ще се

посрамим. Защото на едни от тях той беше равен, от други беше малко по-малък, а от трети беше

по-голям, като надмина прославилите се със слово с дела, а прославилите се с дела — със слово.

Уподобявайки се на всички, той проявяваше в себе си образа на всички: страх божий,

съблюдаване на заповедите, прилежни молитви и святост с нравствена чистота, силно и кротко

слово — силно към противниците, а кротко към ония, които възприемат поучението, — строгост и

кротост, милост, любов и търпеливост в мъките. За всички беше всичко, за да спечели всички (1

Кор. 9:22) *15+.

И по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род,

известен преди всичко на Бога, а след това и на царя и на цялата Солунска област, което личеше и

от външния му вид. Затова и първенците *16+, които го обичаха още от детинството му, водеха с

него достойни разговори. Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да

управлява славянско княжество *17+ — като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за

учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги

обикне *18+.

Като прекара в това княжение много години и видя много смутове и престъпления в този живот,

той замени стремежите си към мрачните земни дела с небесни мисли; защото не искаше да

смущава благородната си душа с неща, които не пребивават вечно. Като намери сгоден случай,

той се освободи от княжението и като отиде в Олимп, където живеят свети отци, подстрига се,

облече черна дреха и се повинуваше покорно, като изпълняваше напълно цялото монашеско

правило и се занимаваше усърдно с книгите *19+.

Когато се появи някакъв случай, царят изпрати брата му *Константин+ у хазарите и той го взе със

себе си на помощ. Защото там имаше иудеи, които много хулеха християнската вяра. А той рече:

“Готов съм да умра за християнската вяра”, и не прояви непослушание, а отиде и помагаше като

слуга на по-малкия си брат, като му се подчиняваше. И така той с молитва, а Философът със слово

обориха евреите и ги посрамиха *20+.

Царят и патриархът, като видяха неговия добър подвиг в божието дело, убеждаваха го да го

посветят за архиепископ на почетно място, където има нужда от такъв мъж. Но тъй като той не

поиска, придумаха го, та го поставиха за игумен на манастира Полихрон *21+, който има доходи до

двадесет и четири мери *22+ злато и в който има повече от седемдесет души монаси.

Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Морава *23+

*пратеници+ до цар Михаила, които казаха така: “Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са

надошли мнозина учители християни от романците *24+, от гърците и от немците, които ни учат

различно. Но ние, славяните, сме необразовани хора и нямаме човек, който да ни настави в

истината и да ни обяснява смисъла *на Писанието+. Затова, добрий господарю, изпрати ни такъв

мъж, който да ни направлява във всяка правда”.

Тогава царят каза на Константин Философ: “Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не

може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата

си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.”

Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя — според думите на апостол Петра,

който казва: “Бойте се от Бога, почитайте царя” (1 Петр. 2:17), но като изслушаха височайшето

слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви

на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави *евангелската+ беседа, пое

пътя към Морава, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи

на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години *25+, те се върнаха от

Морава, след като изучиха ученици.

Като узна за тия мъже, папа Николай *26+ прати да ги повикат, понеже искаше да ги види като

ангели божии. Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на

*храма+ “Свети апостол Петър”; и посвети блажения Методий в духовен сан. Имаше обаче

мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой друг народ не може да има

своя писменост освен евреите, гърците и латинците — според надписа на Пилата, който той

поставил над кръста господен. Но папата ги прокле, като ги нарече “пилатовци” и “триезичници”,

и заповяда на един епископ, който беше заразен от същата тази триезична болест *27+, да

ръкоположи от славянските ученици трима свещеници и двама четци.

След много дни, когато Философът щеше вече да се представи пред *божия+ съд, той рече на

брата си Методий: “Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз,

завършил своя ден, падам на нивата *28+. Ти пък обичаш твърде много планината; но недей зарад

планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.”

А Коцел, като проводи *пратеници+ при папата, помоли го да му отпусне Методия, нашия блажен

учител. Папата рече: “Не само на тебе, но и на всички онези славянски области аз го изпращам за

учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключодържеца на царството

небесно”. И го изпрати, като написа следното послание:

“Адриан, епископ и раб божий, до Ростислава, Светополка и Коцеля. Слава на Бога във висините и

на земята мир, между човеците благоволение (Лук. 2:14). Чухме за вашите духовни дела и сега

жадуваме с желание и с молитва за вашето спасение. *Виждаме+, че Господ е въздигнал вашите

сърца да го търсите и ви е показал, че на Бога трябва да се служи не само с вяра, но и с добри

дела; защото вярата без дела е мъртва (Иак. 2:26) и загиват ония, които мислят, че познават Бога, а

пък с делата си се отмятат от него (по Тит. 1:16). Затова вие поискахте учител не само от този

светителски престол, но и от благоверния цар Михаил. И той ви изпрати блажения философ

Константин заедно с брата му, докато ние не успяхме. А те, като узнаха, че вашите страни

принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при

нас, като донесоха и мощите на свети Климента. Ние добихме *от това+ двойна радост и решихме,

след като изпитаме, да изпратим във вашите страни Методия, нашия *духовен+ син, мъж

съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава,

както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота,

заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението — както беше започнал философът

Константин с божията благодат и с молитвите на свети Климента. Също тъй ако и някой друг би

могъл достойно и правоверно да ви поучава, нека това да бъде благословено от Бога, от нас и от

цялата вселенска и апостолска църква, та да свикнете добре с божиите заповеди. Спазвайте само

това единствено правило: на литургията апостолът и евангелието да се четат първом на латински,

а след това на славянски, та така да се изпълнят думите на Писанието: “Да възхвалят Господа

всички народи” (Пс. 116:1), и на друго място: “Всички ще възвестят на различни езици божието

величие, според както Духът им даде да говорят” (по Деян. 2:11). Ако ли пък някой от събраните

при вас учители, които ви гъделичкат слуха и ви отклоняват от истината към заблуждения (по 2

Тим. 4:3-4), дръзне, та започне да ви развращава другояче и да хули книгите на вашия език —

такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата, докато се поправи. Защото те са

вълци, а не овци; тях трябва да ги познаваме по плода им и да се пазим от тях (по Мат. 7:15-16). А

вие, възлюбени чеда, слушайте божието учение и не отхвърляйте наставленията на църквата, за

да станете истински божии поклонници на нашия небесен Отец с всички светии. Амин!”

Коцел прие Методия с големи почести и пак го изпрати при папата заедно с двадесет души

почитани люде да му го ръкоположат за епископ на Панония — на престола на свети Андроник,

апостол от седемдесетте, което и стана *29+.

След това старият враг, завистник на доброто и противник на истината *30+, повдигна против

Методия сърцето на моравския неприятел, краля *31+, заедно с всички епископи, които казваха:

“Ти учиш в наша област”. А той отговори: “Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил; но тя е на свети

Петър *32+. И наистина, ако вие от стръвност и от алчност прекрачвате, въпреки каноните, старите

граници и забравяте божието учение *в тези области+, пазете се да не би, като искате с костен

череп да пробиете желязната планина, да си пръснете мозъка”. Рекоха му: “Щом говориш остро,

зло има да патиш”. А той отговори: “Казвам истината пред царете и не се срамувам (по Пс. 118:46);

а вие правете с мене каквото искате. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили

истината, чрез много мъки са се освободили от тоя живот.”

Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, кралят рече изпод вежди: “Не

измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ”. А той рече: “Тъй е, господарю.

Веднъж някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: “Защо си изпотен?” Той

отговорил: “Препирах се с прости хора”.

След като се препираха по тия думи, те се разотидоха, а него го изпратиха в Швабско, където го

държаха две години и половина *33+.

Стигна *вест+ до папата и той, като узна това, изпрати против тях църковно запрещение: всички

кралски епископи да не служат меса, сиреч литургия, докато държат Методия *затворен+. И така те

го пуснаха, но казаха на Коцеля: “Ако го държиш при себе си, не ще се отървеш с добро от нас”. Но

те не се отърваха от съда на свети Петра: защото четирима от тези епископи умряха *34+.

Случи се по това време, че моравците, като разбраха, че немските духовници, които живеят у тях,

не са им доброжелатели, а коват интриги срещу тях, изгониха ги всички и пратиха *писмо+ до

папата: “Понеже по-преди нашите бащи са получили кръщение от свети Петър, дай ни *и сега+

Методия за архиепископ и учител”. Папата веднага го изпрати. Княз Светополк заедно с всички

моравци го прие и му повери всички църкви и всички духовници по всички градове. И от тоя ден

божието учение започна много да се разраства, духовниците започнаха да се умножават по всички

градове и езичниците да вярват в истинския Бог, отказвайки се от своите заблуди. Още повече

моравската държава започна да се разширява на всички страни и да побеждава със сигурност

своите врагове, както и самите моравци постоянно разправят това.

У него имаше и пророческа благодат, тъй че много негови предсказания се сбъдваха. Ще

разкажем едно или две от тях.

Един езически княз, много силен, който седеше във Висла *35+, се подиграваше с християните и им

правеше злини. *Методий+ прати при него да му кажат: “Добре ще е за тебе, синко, да се

покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на

чужда земя; тогава ще си спомниш за мене”. Така и стана.

Друг път, когато Светополк воюваше срещу езичниците и никак не успяваше, а само се бавеше,

щом наближи месата, сиреч службата на свети Петър, Методий прати да му кажат: “Ако ми

обещаеш, че на светия празник Петровден ще прекараш заедно с воините си при мене, вярвам в

Бога, че той скоро ще предаде *твоите врагове+ в ръцете ти”. И това се сбъдна.

Някой си дружинник, много богат и съветник *на княза+, се беше оженил за своята купетра, сиреч

етърва *36+. Макар че *Методий+ много ги съветва и увещава, не можа да ги раздели; защото други

хора, които се преструваха на божии служители, тайно ги развращаваха, като ги ласкаеха зарад

облаги, докато най-сетне ги отделиха от църквата. *Методий+ им рече: “Ще дойде време, когато

тези ласкатели няма да могат да ви помогнат; тогава ще си спомните за моите думи, но не ще

може вече да се направи нищо”. Неочаквано след тяхното отстъпване от Бога напаст се струпва

връз тях, и не се намери мястото им (по По. 102:16), като че ли вихър отнесе и разсея праха им.

И много още други подобни случаи имаше, които той явно разкриваше чрез притчи.

Но старият враг, завистникът на човешкия род, не можейки да търпи всичко това, повдигна някои

хора срещу него — като Датон и Авирон срещу Моисея (по Числ. 16:1 -35), — едни явно, други

тайно. Това бяха хора, заразени от йопаторската ерес *37+, които отбиваха слабите от правия път

към себе си, като казваха: “Папата е дал властта на нас, а тогова заповядва да изгоним вън с

неговото учение”. Като се събраха всички моравски люде, поискаха да се прочете пред тях

*папското+ писмо, за да чуят за неговото изгонване. И както е присъщо на човеците, хората

тъгуваха и се окайваха, задето се лишават от такъв пастир и учител, освен слабоволните, които

измамата люшкаше както вятърът люшка листата. Но като прочетоха папското писмо, видяха, че в

него пише следното: “Нашият брат Методий е свят и правоверен и върши апостолско дело. В

негови ръце са дадени от Бога и от апостолския престол всички славянски страни; и когото той

прокълне, да бъде прокълнат, а когото той благослови, да бъде благословен” *38+. И като бяха

изобличени, със срам се разпръснаха като мъгла.

Но тяхната злоба не спря дотук. Те продължиха да говорят, казвайки: “Царят *39+ е разгневен

срещу него и ако го намери, жив няма да го остави”. Но милостивият Бог, който и в този случай не

поиска да посрами своя раб, вложи в сърцето на царя — защото сърцето на царя е винаги в ръцете

на Бога (Притч. 21:11) — и той изпрати до него писмо: “Честний отче, много желая да те видя; тъй

че направи това добро и се потруди *да дойдеш+ при нас, та да те видим, докато си още на тоя

свят, и да приемем твоите молитви”. Той веднага отиде там и царят го посрещна с големи почести

и с радост и, като похвали учението му, задържа от учениците му един свещеник и един дякон

заедно с книгите *40+. Той изпълни всичките желания на Методия, за които той го помоли, без да

му откаже нищо; и като го прегърна и обдари богато, изпрати го отново тържествено на неговия

престол. Същото стори и патриархът *41+.

По всички пътища той изпадаше от дявола в много напасти: по пустите места — сред разбойници,

по морето — в бурни вълнения, по реките — в ненадейни пясъчни плитчини, та да се изпълнят и с

него апостолските думи: “Беди от разбойници, беди по море, беди по реки, беди от лъжебратя; в

трудове и мъки, често в бдения, често в глад и жажда” (по 2 Кор. 11:26-27), както и други неволи,

които апостолът споменава.

След това, като остави настрана всичкия *житейски+ шум и като възложи всичките си грижи на Бога

(по 1 Петр. 5:7), най-напред постави от своите ученици двама свещеници *42+, добри скорописци,

и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките *библейски+ книги в пълнота, с изключение

на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия

ден на месец октомври *43+. Като свърши, отдаде достойна хвала и слава на Бога, който дава

такава благодат и такъв бърз успех. И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение,

отпразнува паметта на свети Димитър *44+. Защото преди това той беше превел заедно с

Философа само Псалтира, Евангелието и Номоканона *45+, сиреч църковните правила, и

Отеческите книги *46+.

Когато унгарският крал *47+ стигна до дунавските земи, пожела да го види. Макар че някои

мислеха и казваха, че не ще се отърве без мъки, *Методий+ отиде при него. А той, както подобава

на господар, така го посрещна — почетно, тържествено и с радост. И като беседва с него, както

подобава на такива мъже да беседват, прегърна го, почете го с големи дарове и го изпроводи,

думайки: “Поменувай ме винаги, честний отче, в светите си молитви.”

И тъй, като пресече всички обвинения от вси страни и затвори устата на многоглаголивите (Пс.

62:12), той завърши земния си път и опази вярата, очаквайки венеца на правдата (по 2 Тим. 4:7-8).

И понеже беше благоугодил на Бога, той беше обикнат (Прем. 4:10).

Взе, прочее, да наближава времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове.

Тогава го запитаха, думайки: “Кого определяш, честний отче и учителю, измежду учениците си да

ти бъде приемник в твоето учение?” Той им посочи един от известните свои ученици, на име

Горазд *48+, и рече: “Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е добре в латинските

книги и е правоверен; нека да бъде върху него божията воля и вашата обич, както и моята.”

На Цветница, когато се бяха събрали всички люде, той влезе в църквата и, макар и немощен,

изрече благословения за царя, за княза, за духовниците и за целия народ и каза: “Пазете ме, деца,

до третия ден”. Така и стана. На третия ден на разсъмване той рече: “В твоите ръце, Господи,

предавам духа си (Лук. 23:46), и почина в ръцете на свещениците в шестия ден на месец април,

индикт трети, в шест хиляди триста деветдесет и третата година от сътворението на целия свят

(885).

Учениците му го поставиха в ковчег, отдадоха му подобаващи почести, като отслужиха погребална

служба на латински, гръцки и славянски, и го положиха в съборната църква *49+. И той се

присъедини към отците си и към патриарсите, пророците, апостолите и мъчениците *50+. Събра се

народ от безчислено множество хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител

и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци,

чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички *оплакаха+ оногова, който беше всичко за

всички, за да спечели всички *51+.

А ти, света и пречестна главо, с молитвите си от висините поглеждай милостиво към нас, които

копнеем за тебе. Избавяй от всяка напаст твоите ученици, разпространявай учението и прогонвай

ересите, та и ние, като преживеем тук достойни за званието си, да застанем заедно с тебе като

твое стадо от дясната страна на Христа Бога нашего, приемайки от него вечен живот. Нему се пада

слава и чест во веки веков. Амин!

Бележки

1. Методий според Житието е починал на 6 април и тази дата стои във всички преписи, освен в най-стария —

Успенския; там е посочена датата 10 май. Обясненията за тази промяна са различни, но най-вероятното е, че

преместването на датата за честване се дължи на типикарски причини — началото на април се пада винаги

в поста, когато не е възможно да се извършва тържествена служба в чест на светеца. Затова датата за

честване е изместена през май — 10, а по-късно — 11 май; тази дата става по-късно общ празник на

Първоучителите.

2. В науката съществува спор относно значението на термина „Морава”, „Моравски”. По-голямата част от

изследователите считат, че св. Методий е проповядвал и е бил архиепископ сред западните славяни — на

територията на днешна Чехия и на Словакия (Моравия и Панония). Пръв американският учен от унгарски

произход И. Боба предложи друга хипотеза, според която Методий е бил архиепископ в Сирмиум (Срем, дн.

Сремска Митровица в Сърбия) в Панония (1971). Тази хипотеза е поддържана от О. Кронщайнер (бж. цит.

изд. на Житието) и у нас от Ив. Добрев.

3. Става дума за ангелската песен „Свят, свят, свят Господ Саваот...”.

4. Същности.

5. Става дума за стълбата, водеща към небето, която Иаков вижда насън при Витил (по Бит. 28:12).

6. Разказът за Иосиф вж. в Бит. 41:43. В Средновековието е разпространено вярването, че египетските

пирамиди са житници, чрез които Иосиф е изхранил египтяните през седемте гладни години.

7. Срв. Книгата на Иов от Стария завет.

8. Кожена дреха. За пророк Илия и за пророк Елисей вж. 3 Царств. 17-19 и 4 Царств. 1,2.

9. Папа Силвестър (314-335) според легендата е покръстил Константин Велики в Рим, но във византийската

традиция не му се приписва участие в организирането на Първия вселенски събор в Никея (325), на който е

осъден Арий.

10. Става дума за Втория вселенски събор, свикан от император Теодосий I (379-395) в Цариград и

окончателно утвърдил Символа на вярата; Македонии не признава единосъщието на Бог-Дух с Отца и Сина.

11. Третият вселенски събор е проведен в Ефес (431) под ръководството на папа Целестин (422-432) и Кирил

Александрийски, александрийски патриарх (412-444), за да осъди несторианството. Император Теодосий II

(408-450) възглавява събора.

12. Папа Лъв Велики (440-461) и цариградският патриарх Анатолий (449-458), заедно с император Маркиан

(450-457), свикват Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451).

На Събора е осъдено монофизитството и е догматично определено, че човешката и божествената природа

на Христос са неслитно и неразделно съединени.

13. Петият вселенски събор (553) е свикан в Цариград при император Юстиниан I (527-565); и тук авторът на

Житието подчертава ролята на римския първосвещеник папа Вигилий (537-655) и го представя като

инициатор на Събора.

14. Шестият вселенски събор се събира в Цариград (680-681) по инициатива на император Константин IV

Погонат (668-685) и е насочен срещу една разновидност на монофизитството — монотеитството, според

което Христос има една воля и едно действие — божественото, а човешката му същност се отхвърля.

Съборът осъжда цариградските патриарси Сергий I (610-638) и Пир (638-642) и другите им привърженици. В

Събора взема участие и папа Агатон (678-681), канонизиран от цървата.

15. От „Уподобявайки се на всички...” — пасажът е парафраза на цитати от словата на Григорий Богослов за

Василий Велики и Атанасий Александрийски.

16. В текста се чете „пьрьци”. Според едни става дума за правници или учени хора, според други — за

„гърци”. О. Кронщайнер предполага „партньори при разговор или спор”, т.е. спорещите с него. Тук приемам

тълкуването „първенци”, което дава в своя коментар към руския превод на Житието Б. Н. Флоря (Сказания о

начале славянской письменности. М., 1981).

17. Според О. Кронщайнер четенето тук би трябвало да бъде „да бъде княз”, т. е. „архонт”.

18. Не се знае къде точно е князувал Методий. Преобладава мнението, че му е била поверена Стримонската

архонтия, но според някои изследователи възможно е той да е управлявал около Бруса в Мала Азия, където

са били преселени от по-рано славяни от различни области на империята.

19. Възможно е Методий да е бил принуден да се замонаши във връзка с някое неблагоприятно

политическо събитие, например във връзка с убийството на Теоктист, който покровителствал неговото

семейство. Олимп (Малоазийски) и околностите са били място за живот на много иноци. На Олимп и

Витиния манастирите през VIII и IX в. са убежище на иконопочитатели и в тях живеят много просветени

монаси, включително и славяни.

20. Хазарската мисия се датира в периода от края на 860-861 г.

21. Точното местоположение на манастира Полихрон не е известно. Вероятно той се е намирал близо до

Олимп в областта Сигриани.

22. Славянската дума „спуд” се превежда различно. Ние приемаме, че тя означава универсалната мярка за

злато „мяра” („литра”), около 164 гр.

23. В превода на Хр. Кодов и в по-старите преводи „Морава”, както е в оригинала, се предава с „Моравия”.

Тук се приема предаването на името, така както е в славянския текст, без обаче да вземаме отношение към

въпроса какво означава топонима в географските понятия на IX в.

24. В текста — „влахъ”, което превеждаме с „романци”, придържайки се към значението на думата,

зафиксирано в речника на Миклошич като „човек от романски произход”.

25. Според Житието на Константин-Кирил — 40 месеца, в Италианската легенда — четири и половина

години.

26. Братята са посрещнати не от папа Николай I (858-867), който вече е покойник, а от папа Адриан II (867-

872).

27. Вероятно епископ Фромоза.

28. Сравнението е заето от Надгробното слово за Василий Велики от Григорий Богослов.

29. Първопрестолникът на Сирмия (Срем), чийто основател се счита ап. Андроник, е бил митрополит на

всички епископи в Панония и Илирик.

30. Дяволът.

31. Крал Лудвиг Немски, крал на източните франки (817-843), владетел на Германия (843-876).

32. Т.е. в юрисдикцията на папата, който го е ръкоположил за архиепископ на Сирмиум.

33. Методий е заточен през късната пролет на 870 г. вероятно в манастира на гр. Елванген, в Западна

Бавария.

34. Адалвин Залцбурски умира в 873 г., Херманрих Пасауски в 874 г., Анон Фрайзингенски в 875 г.;

предполага се, че и Ландфрид Сабионски е умрял по това време.

35. Не е ясно дали става дума за полското племе „висляни”, или за някое незапазено до днес селище с това

име. Ако се приеме първото предположение, то е възможно някой от местните князе на висляните да е

попаднал в плен при Светополк.

36. Купетра означава „кума”, „кръстница”. „Етърва” е обяснение, дадено от лице, което не е разбрало

значението на думата и несъмнено е вторично.

37. Така авторът на Житието нарича привържениците на промяната в Символа на вярата, според които

Светият Дух изхожда не само от Отца (както е в Никео-Цариградския символ), но и от Сина. По това време

добавката — „Филиокве” („и от Сина”) не се е наложила окончателно, но немското духовенство вече е

възприело тази редакция на Символа.

38. Текстът представлява в съкратен и редактиран вид Булата на папа Йоан VII от юли 880 г. (т.нар.

„Industriae tuae”).

39. Император Василий I Македонянин (867-886).

40. Методий вероятно се е върнал за кратко в Цариград през втората половина на 881 г. За това кои са

свещеникът и дяконът са изказвани различни предположения, но най-вероятно е свещеникът да е

Константин презвитер (Преславски).

41. Патриарх Фотий (857-867 и 877-886).

42. По-вероятно е тук да става дума за трима, а не за двама книжовници, тъй като в никой препис не е

употребено двойствено число, а цифрите при транслитериране на глаголицата в кирилица имат различна

стойност — глаголическото в е 3, а не 2.

43. Тук транслитерацията на глаголическите цифри може да се докаже, защото числото на месеците от март

до октомври е 8, а транслитерацията на съответната глаголическа буква в кирилско s променя цирфата в 6.

44. Вероятно по този случай св. Методий създава своя Канон за св. Димитър Солунски.

45. Номоканонът е юридически паметник, съдържащ постановленията на църковните събори и други

юридически документи. Смята се, че св. Методий е превел т.нар. „Синагога на Йоан Схоластик”, съставена

през VI в.

46. Съдържанието на преведените „Отечески книги” не е уточнено. В науката съществуват две основни

хипотези по този въпрос — че Методий е превел някой Патерик (сборник с поучения, кратки слова и разкази

за живота на отшелници и монаси) или че е превел сборник (най-вероятно календарен от типа на Клоцовия

сборник) със слова от Отците на църквата. В последно време Кр. Станчев изказа още една хипотеза — че е

възможно и „Отечески книги” да е синтактично свързано с предидущия израз и да пояснява Номоканона,

т.е. „Номоканона, сиреч църковните правила и отеческите книги”.

47. Пасажът е неясен. Несъмнено не става дума за унгарски крал, какъвто по това време не съществува, а

най-вероятно за немския крал Карл III, който през 884 г. води преговори със Светополк; според О.

Кронщайнер първоначалното четене не е „угърьскому”, а „оногоурскомоу”, което според него би могло да

означава и „протобългарски”; нямаме обаче никакво потвърждение на подобно тълкуване.

48. Горазд, който (както се вижда от Житието) е моравец по произход, не е утвърден от папата и малко по-

късно противникът на св. Методий Вихинг заема архиепископската катедра.

49. Не е посочен градът, в който е починал Методий. Според различните хипотези и археологически

изследвания за място на неговата кончина се сочат Велехрад (сега Ухерско градище) в Чехия, Микулчица и

други места.

50. Изразът е от Похвалното слово за Атанасий Александрийски от Григорий Богослов.

51. По Надгробното слово за Василий Велики от Григорий Богослов.

Проложно житие на св.св. Кирил и Методий

В същия ден *25 август+ е паметта на светите наистина преподобни наши отци и Моравски

архиепископи Константин, наричан Кирил философ, и Методий, брат му, учители на славянския

народ. И паметта им се чества на 6-ия ден на месец април и в деня на тяхната памет църквата

празнува много.

Този, прочее, блажен и преподобен наш отец Методий, архиепископ на Горна Морава *1+, е брат

на преподобния Кирил Философ, първия учител на славянски книги, който е родом солунянин.

Този Методий бе със своя брат при сарацините и хазарите, учейки ги с него на православната вяра.

Като преминаха през всички преждеспоменати земи и обучиха ученици в Морава, и ги взеха, те

отидоха в Рим. А римляните нарекоха делото на двамата свято и апостолско; и ръкоположиха

славянските ученици за презвитери. Блаженият Кирил пък почина съвсем скоро.

Адриан, римският папа, ръкоположи и блажения Методий за архиепископ на престола на апостол

Андроник в Панонската област. Там, докато поучаваше, той претърпя много напасти и пакости от

франкските епископи и презвитери, противопоставящи се на правата вяра според пустословието

на Григорий Диалог *2+.

Докато пребиваваше в Моравската земя, *Методий+ преведе всичките 60 книги на Стария и Новия

завет от гръцки на славянски в третия индикт на 6-хилядната триста четиристотин и трета година

*3+ при княз Светополк; гръцки цар беше Василий *4+, а на българите — от Бога *дадения+ княз

Борис, крал на немските хора — *Людовик+ *5+.

И той, като научи своите ученици на правата вяра, и като предрече за своята смърт три дни по-

рано, почина в Господа с мир. А *тялото му+ лежи във Великата моравска църква от лявата страна,

в стената зад олтара на света Богородица *6+. Предал душа в ръцете на Бога, той прие царството

небесно. С молитвите им *7+, Христе, спаси душата *ни+.

Бележка

1. Горна Морава, вероятно отговаря на областта Panonia secunda.

2. Има се предвид папа Григорий Велики (590-604), наречен още Диалог или Двоеслов по наслова на най-

известната си творба. Защитава първенстващата роля на римския първопрестолник в християнския свят,

заради което влиза в конфликт с византийската църква. Срещу неговите възгледи се обявяват богословите,

свързани с патриарх Фотий. От друга страна на папа Григорий Велики принадлежи текстът на т.нар.

Преждеосвещена литургия, която и до днес се отслужва в сряда и петък на Великия пост.

3. В преписите има грешка — вместо 90 стои 400.

4. Василий Македонянин.

5. В текста се чете „крал немечким людем”, което е късен опит да се осмисли неясното място, тъй като

името на крал Людовик е преосмислено като „люди”.

6. Местоположението на споменатата Велика моравска църква не е уточнено.

7. От множественото число се вижда, че творбата е предназначена за обща прослава на Първоучителите.

Житие на св. Наум

На 23-ия ден на месец декември памет на нашия преподобен отец Наум

И ето, братя, да не остане без помен братът *1+ на този блажен Климент, и другар, и състрадалец

*негов+, с когото претърпя много беди и страдания от еретиците — презвитер Наум.

Когато ръкоположиха епископ Климент, същият благоверен цар Симеон пусна Наум, другаря му,

за учителство на негово място *2+. И той живееше, вършейки същите подвизи, за да бъде угоден на

Бога: беше девствен от детинство, та до смъртта. Съгради манастир на оттока на Бялото езеро *3+ и

църква на светите Архангели *4+. И прекара в учителство седем години, оттегли се от учителството

и, като отиде в манастира, преживя десет години. И преди кончината си прие монашески образ

*5+. Така почина в Господа с мир на 23-ия ден на месец декември. А нека е известно и това: Наум

презвитер почина шест години преди епископ Климент *6+.

И ето, нека е известно за всичко на почитащия *ги+, както и по-преди написахме: че еретиците *7+

едни мъчиха много, а други — презвитери и дякони — продадоха на евреите срещу заплащане.

Евреите ги взеха, та ги отведоха във Венеция. И когато ги продаваха, по Божи промисъл, дойде

тогава от Константиновия град във Венеция царски служител по царска работа. И, узнал за тях,

царският служител откупи едни, а други взе така, отведе ги в Константиновия град и съобщи за тях

на цар Василий *8+. И пак ги поставиха в техните чинове и санове — презвитери и дякони, каквито

бяха и преди, и им дадоха издръжка. И никой не умря в робство, но едни, покровителствани от

царете, починаха в Константиновия град, а другите, дошли в българската земя, починаха в голяма

почит.

А Моравската земя, както бе предрекъл светият архиепископ Методий, скоро получи възмездие от

Бога поради беззаконието на техните дела и на ереста и заради прогонването на правоверните

отци, и за страданията, що претърпяха от еретиците, на които те *моравците+ вярваха.

И не след много години дойдоха угрите, пеонски народ *9+, и завладяха земята им, и я

опустошиха. А които угрите не плениха, те пък избягаха при българите *10+. И остана тяхната земя

пустееща, подвластна на угрите.

А аз, окаяният, братя, заради голямата печал и паметта на блажените нащи отци, като исках да

намеря житието им изцяло написано и не намерих *хора+, които бяха познавали цялото им житие,

че и подробно и до смъртта *им+. Аз пък зная малко, колкото ми разказаха самите блажени отци.

И се мъчех да пиша, и не смеех, желаейки да открия повече написано. И така, ако някой намери

написано от други, да не укорява нас, убогите и простите, като знае, прочее, че отците са

направили много повече от това, и много знамения са правили, но ето — толкова ни разказаха, а

останалите неща скриха поради своето смирение.

Ето — сам се насилих, а повече ме подтикна владиката, който също така беше ученик на този

блажен Климент, Марко, който беше епископ в Деволската епископия, четвъртият епископ бе

*той+ сред славянския народ на Девол *11+. Двамата се надявахме да получим от тези блажени

отци молитви и милост, и благодат, и опрощение на греховете от нашия милостив Бог, който рече:

“Приемащият пророка в името пророческо ще получи пророческа награда и приемащият

праведника в името праведническо ще получи праведническа награда” (Мат. 10:41). И още рече

божественият апостол Павел: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото

божие, и като имате пред очите си свършека на техния живот, подражавайте *им+ чрез вяра” (Евр.

13:71). Затова и ние, братя, да подражаваме на добрия живот на тези блажени, които запазиха

девството и цялата си чистота, изстрадаха много беди и напасти в името на Иисус Христос, нашия

Господ. Слава нему, на Отца и на Светия Дух. Сега, винаги и във вечните векове. Амин!

Бележки

1. „Брат” трябва да се схваща в духовен смисъл. Няма убедителни данни, че между св. Климент и св. Наум е

имало кръвно родство.

2. От 893 г. нататък.

3. Охридското езеро.

4. Посвещаването на църквата на светите Архангели, единият от които — Михаил е небесен прокровител на

княз Борис-Михаил, подсказва, че тя е градена в чест и вероятно с непосредствената материална помощ на

княз Борис.

5. Преди това св. Наум е презвитер, т.е. свещеник и едва преди смъртта си приема монашеска схима.

6. В 910 г, понеже св. Климент умира в 916 г.

7. Имат се предвид немските духовници и представителите на немската власт, които са привърженици на

триезичната догма и на промяната в Символа на вярата.

8. Василий Македонянин умира на 29 август 886 г., значи по това време учениците са били откупени и вече

са били във византийската столица.

9. „Пеонски” вероятно е трансформация от „панонски”.

10. Това сведение се тълкува различно. Както е известно, българската държава се простира отвъд Дунава в

Карпатския басейн. Житието подсказва, че не само българите, но и част от моравците са изтласкани от

унгарските нашественици в 895-896 г. към българските земи отсам Дунава.

11. Този израз трябва да се тълкува в смисъл, че епископ Марко е четвъртият след Климент Охридски (или

след Методий?) славянски епископ.

Богословие и знания за света (Кл. Иванова)

Тези дялове от средновековната българска проза не са пряко свързани с богослужнието, но са

възприемани като важно средство за утвърждаване на християнския мироглед. На тях се възлагат

важни идеологически задачи. Богословието, използвай някои от методите и постиженията на

„външните” (т.е. дохристиянски) философи, отговаря на същностни за човека въпроси за

възникването, строежа и смисъла на микро- и макрокосмоса. Средновековната философия е

„разтворена”в богословието. Пример за нейните цели и за смисъла на философските знания (така,

както са ги разбирали византийците и новопокръстените българи) е определението на

Константин-Кирил според Пространното Житие. На въпроса какво е философия св. Кирил отговаря:

разбиране на божиите и на човешките неща — доколкото човек може да се приближи до Бога, —

понеже чрез деянието учи човек да бъде по образ и по подобие на Сътворилия го”. Tака в

канавата от понятия, заети от древните, се изтъква словесна тъкан, чрез която се прославят всички

аспекти на християнската доктрина.

Изучаването на природата в Средновековието (особено във византийския ареал) също няма

самостоятелна стойност, стойността на „чистото” познание. То е част от приближаването до Бога.

Щом като всички видими и невидими неща са дело на ръцете Господни, то изучаването им води

до опознаване на Твореца. Това разумно изповядване на вярата е характерно именно за

Симеоновата епоха и не е случайно, че усилията на българските книжовници се насочват към

усвояването на славянски език на широк кръг от подобни тестове, специфични за образованите

монашески общности от раннохристиянската епоха, а и до VIII в. По-късно идеята, че опознаването

на света е път към познаване на Бога, ще се наложи в западното богословие, докато византийския

Изток ще търси непосредственото богопознание чрез духовното озарение. Но за книжовниците от

IX и Х в. заобикалящият ги видим свят е божествен знак, предназначен за човека. Следователно

всяко явление и нещо от живата и от мъртвата природа трябва да говорят за Създателя. Тяхното

съществуване като част от божия промисъл трябва да бъде ясно изтълкувано и високо

проповядвано, а те самите да се мислят като символи и алегории, подсказващи верния път на

всеки истински християнин. Със самия факт, че са, те служат и за опровержение на критиките на

християнството или на отделни негови догмами. А в събудения от покръстването интерес към

целил свят, приведен в ред от акта на сътворяването, знанията за света се подреждат в стойностна

скала — най-много се пише и се знае за ония неща, които имат прякаили косвена връзка с

тълкуването на свещените тестове (географски понятия, животински видове, скъпоценни камъни и

т.н.).

Богословските и естественонаучните трактати се пишат като литературни тестове, те са плод на

поетичното и образното вижане на света, емоционално заангажрани и, всъщност, имащи

формалните особености на средновековната ораторска проза. Независимо от това, преводни или

компилативни, те обогатяват преди всичко старобългарския книжовен език u дават на българина

знания за света и вселената, чиито корени отвеждат дълбоко в дохристиянската епоха и широко

към далечни земи, за които довчерашните езичници са знаели много малко или нищо.

Йоан Екзарх. Богословие (Небеса)

Пролог, съчинен от Йоан Презвитер Екзарх Български, който е и превел Богословието на Йоан

Дамаскин

Понеже, прочее, светият човек божи Константин, казвам Философът, положи много усилия,

създавайки буквите на славянските книги и превеждайки избор от Евангелието и Апостола —

колкото успя, живеейки в този тъмен свят, толкова като преведе, премина в безкрайния *живот+ и

получи светлината като награда за своите дела. С него стана така и, оставил го в този *вечен+

живот, великият божи архиепископ Методий, брат му, преведе всичките 60 анонични книги от

елински език, който е гръцки, на славянски.

Аз пък, чул за това, като исках много пъти да опитам да преведа полезните учителски разяснения

на славянски език, понеже онези 60 вече беше превел Методий, както чувах *1+, уплаших се,

мислейки да не би ако вместо него поискам, като се помъча, да преведа за полза на *духовните+

чеда на своя език учителските разяснения, да им причинят поквара. Познавайки, прочее, тъпотата

и необразоваността на своя ум и телесната си слабост и леност, отмахнал всичко това, отказах се

от него.

А като изминаха няколко години, достойният човек черноризец Дукс *2+ настоя пред мене, когато

аз отидох на посещение при него, повелявайки ми и молейки да преведа учителските разяснения.

И, припомняйки ми, рече: “Каква друга работа имат свещениците, освен проповедта? И.понеже си

приел това служение, то и това си задължен да вършиш.”

Аз пък, стоейки между двете неща — казвам между необразоваността и леността, уплаших се

повече от леността и възмездието от Бога, който е казал чрез пророка: “Душите на тези от вашите

ръце ще изискам (по Иез. 3:18) и както ме отблъснахте, та да не бъда вожд и владетел на моите

хора (по 1 Царств. 10:19), така и аз ще ви отблъсна, та да не съм ви цар; и понеже не послушахте

моя глас (Съд. 2:2), но грубо обърнахте гръб и не се покорихте (по Иер. 32:32), така ще е, когато ме

призовавате. Аз пък няма да се вслушам във вашата молитва, нито ще я чуя.”

А към това сам Господ извести притча, пробуждайки нас, ленивите слуги. И като направи това чрез

милосърдие, та да не впаднем във възмездието, говори в светите евангелия, като казва: “Човек,

който заминаваше, повика своите слуги и им предаде имота си. И едному даде пет таланта,

другиму — два, а другиму — един, всекиму според силата му. После веднага отпътува. Който взе

пет таланта, отиде, придоби чрез тях и спечели още пет таланта; също и който — два, спечели и

той други два, а който взе един, като отиде, закопа в земята и скри среброто на господаря си. След

много години дойде господарят на тези слуги и им поиска сметка. И като дойде взелият пет

таланта, донесе други пет таланта, казвайки: “Господарю, пет таланта ми даде, ето — други пет

таланта спечелих с тях.” Рече му неговият господар: “Добри служителю, благи и верни, в малко си

верен, над мнозина ще те поставя! Вземи участие в радостта на господаря си.” Същото рече и на

втория, който бе удвоил двата таланта. А когато дойде този, що бе взел един талант, каза:

“Господарю, знаех за тебе, че си суров човек; че жънеш, където не си сял и събираш, откъдето не

си разсипвал. И понеже се побоях, като отидох, скрих таланта ти в земята. Ето ти твоето.” Като му

отвърна, господарят рече: “Лукави и лениви служителю! Знаеше, че жъна, където не съм сеял и

събирам, откъдето не съм разсипвал. Ти трябваше да дадеш парите ми на лихварите и, идвайки,

аз бих взел своето с лихвата. Вземете, прочее, от него таланта и го дайте на имащия десет таланта.

Защото на имащия винаги ще се даде и придаде, а на оногова, що няма, ще му се отнеме и което

има. А непотребния слуга изгонете във външната тъма — там е плач и скърцане със зъби” (по Мат.

25:14-30).

От този запрет много треперя, този ми страх и мозъка ми пронизва, и клепачите суши — да не

дава Бог Господ, щото това прегрешение да се случи на никого от нас, на които е възложено това

служение.

Аз пък разделям на две страха, като казах: непослушалият ще има смърт, а послушалият — живот,

понеже Бог може и дава според вярата на слепите зрение и на глухите слух, и на простия и тъп ум

— острота и разбиране. Всяка, прочее, дарба и всеки съвършен дар свише низхожда, от тебе, Отче

на светлините (по Иак. Г.17), чието име призовал — и на Сина му Иисус Христос и на Светия Дух, —

аз се захванах за това дело и преведох свети Йоан Презвитер Дамаскин.

Вие, братя, не придиряйте никак, ако намерите някъде несъответна дума, понеже смисълът,

вложен в нея, е същият. Така, прочее, и свети Дионисий говори, казвайки: “Безплодно е, мисля, а

също и неправилно да се вниква не в силата и разума, но в думите. И това не е подходящо: които

искат да разберат божествените неща, но които се вслушват в празни звуци, що даже до слуха не

достигат, като са оставени вън *от него+; и че не желаят да знаят какво значи тази дума, и защо

трябва да се обяснява чрез други, означаващи същото и изясняващи *я+; понеже се придържат към

съставките и към неразбираемите букви, и към безсмислиците, и към думи непознати,

недостигащи до душевния ум, но навън — върху устните и в ушите им шумолещи, тъй като е

безсмислено числото четири да се изразява с “два пъти по две” или нещо друго от думата да

представят също чрез много части.” *3+

Аз пък ви моля, които ще четете тези книги, да молите Бога за мене грешника; с благомислие и

внимание да прочитате и да ми прощавате, където смятате, че съм превел думите иначе, защото

не може винаги да се превежда точно елинският език; и същото става, когато всеки език се

превежда на друг. Защото която дума в един език е приятна, то в друг не е приятна, ако в един е

страшна, то в друг не е страшна, която в един е уважителна, то в друг е неуважителна и ако името

е женско, то в друг е мъжко, както по гръцки ватрахос и потамос, славянски — жаба и река. И още:

таласа *море+, имера *ден+, анатоли *изток+ на гръцки са женски имена, а на славянски — мъжки;

ако гръцката *дума+ се предаде чрез мъжко име *а славянската не е от този род+, то преводът ще

бъде много покварен.

Има малко такива думи, но ги има. А ние, като предаваме по друг начин същата реч, придадохме

*й+ същия съответен смисъл. Защото заради смисъла превеждаме тези книги, а не само поради

еднаквите думи, искайки да получим милост от нашия Господ Иисус Христос, комуто е слава и

почест с безначалния Отец и Пресветия Дух, сега и винаги и във вечните векове. Амин!

_____________________________________________________________________________________

Из „Богословие” - За небето

Небето е онова, що обгръща видимите и невидимите създания. Защото вътре в него се съдържат и

обгръщат и постижимите само за ума ангелски сили, и всичко видимо. Необхватно е само

божеството, което изпълва всичко, всичко обгръща и всичко ограничава, тъй като се намира над

всичко и всичко е сътворило. Поради това, че Писанието говори за “небе”, “небе на небесата” и

“небесни небеса”, а блаженият Павел разказва, че е бил “възнесен до третото небе” (2 Кор. 12:2),

ние казваме, че под създание на небето при сътворението на целия свят разбираме онова, що

християнските мъдреци, възприемайки казаното от Моисея, наричат беззвезден кръг. А освен

това Бог нарече небе твърдта, като й повели да бъде посред водите и й заповяда да разделя

водата, която се намира над твърдта, и водата, която е под твърдта (по Бит. 1:6-8). Свети Василий

*6+, научен от божественото Писание, казва, че нейното естество е тънко като дим.

Други *твърдят+, че твърдта има вид на вода, тъй като се намира всред вода, докато други пък

*смятат+, че тя *представя+ пето тяло, различно от четирите *основни+ тела *или елементи+ *7+.

Някои пък смятат, че небето обхваща всичко в кръг, тъй като е обло, и че съставя най-високата част

*на света+. Най-средната част от заеманото от него място била най-ниската част *на света+, като

леките тела получили от Твореца по-горната част, а тежките и стремящи се надолу — по-долната

част, която съставя средата. И тъй, най-лекото и издигащо се нагоре вещество е огънят, та затова,

казват, бил поставен веднага след небето. Те го наричат етер, а по-ниско от него *поставят+

въздуха. *Според тях+ земята и водата, като по-тежки и стремящи се надолу, висят в средната част,

така щото се намират насрещу, долу. Но водата е по-лека от земята и поради това е по-

лекоподвижна от земята. Най-отгоре над всичко, като някакво покривало, наоколо се намира

въздух, а около въздуха отвсякъде е етерът, докато извън всичко е небето. Те казват, че небето се

движи кръгообразно и обгръща това, което се намира вътре, и по този начин то остава свързано и

не отпада. Те смятат, че съществуват седем небесни пояса, един по-високо от другия. Те казват, че

то *небето+ има най-тънко естество, като дим, и че на всеки пояс се намира по една от планетите.

Защото те твърдят, че има седем планети: Слънце, Луна, Юпитер, Меркурий, Марс, Венера и

Сатурн. Те назовават Венера веднъж Зорница, а други път Вечерница, а наричат *седемте звезди+

планети, тъй като те извършват своето движение в противоположна посока на небето. Защото,

докато небето и другите звезди се движат от изток към запад, те единствени шествуват от запад

към изток. И ние узнаваме това от луната, която всяка вечер отстъпва по малко *към изток+.

Прочее, онези, които говорят, че небето е обло, твърдят, че то отстои от земята еднакво отгоре,

отстрани и отдолу. Аз казвам “отдолу” и “отстрани” съобразно с нашата представа, тъй като,

съобразно с вече казаното, небето навсякъде заема по-високо място, а земята по-ниско. Те казват,

че небето обгражда кълбообразно земята и с бързото си движение движи със себе си слънцето,

луната и звездите. Когато слънцето се намира над земята, тук настъпва ден, а когато слънцето

отива под земята, тук настъпва нощ, а там е ден. Други пък, като се уповават на светия Давид,

който казва: “разстила небето като кожа” (Пс. 103:3), което обозначава покров, и на блажения

Исаия: “Онзи, който е поставил небето като шатра за живеене” (Ис. 49:2), смятат, че небето

представя полукълбо. Поради това, захождайки слънцето, луната и звездите обхождат земята от

запад към север, и по този начин, или по друг начин, всичко *се върши+ по Божие повеление, като

е било утвърдено и има за непоколебима основа Божията воля и намерение. Защото “той рече, и

се създадоха; повели, и се сътвориха; постави ги навеки и на вечни векове; даде наредба, която

няма да се наруши” (Пс. 148:5-6). Наистина, “небето на небето” е първото небе, намиращо се

върху тази небесна твърд. Ето ти две небеса, защото Бог е назовал и твърдта небе. Божественото

Писание обичайно нарича небе и въздуха, тъй като ние го виждаме отгоре *над себе си+. А на

гръцки онова, което виждаме над себе си, се нарича уранос. И тъй, казва се: “благословете всички

небесни птици” (Дан. 3:89), като се разбира *птиците+ по въздуха, тъй като въздухът, а не небето,

представя пътя на птиците. Ето ти трите небеса, за които говори светият апостол *Павел+. Ако ли

пък поискаш и седемте пояса да наречеш седем небеса, то с това никак няма да нарушиш

истината. А за еврейския език е свойствено да нарича небето в множествено число и поради това,

като иска да каже “небе на небето”, казва “небесни небеса”, което ще рече “небесно небе”, що се

намира върху твърдта, както и водите, които се намират над небесата, *сиреч+ или въздуха и

твърдта, или седемте пояса на твърдта, или самата твърд се нарича, според еврейския обичай, в

множествено число “небеса”. Наистина, всичко родено, което съществува, подлежи на разруха,

както е, по закона на естеството, и с небесата. Обаче те се държат и се пазят по повеление Божие.

Единствено божеството по своята природа е без начало и без край. Защото е и казано: “тези неща

ще погинат, а ти ще останеш да съществуваш” (Пс. 101:27). Обаче небесата не ще бъдат разрушени

напълно, понеже “ще овехтеят, ще се свият като някаква одежда, ще се променят и ще има ново

небе и нова земя” (Откр. 21:1). А небето е много по-голямо по размери от земята. Обаче не бива

да се търси същината на небето, тъй като тя е непознаваема за нас. Никой да не смята, че небесата

или *небесните+ светила са одушевени, тъй като те са бездушни и безчувствени. А ако светото

Писание казва: “да се възвеселят небесата и да се радва земята” (Пс. 95:3), то призовава към

радост небесните ангели и земните човеци, тъй като Писанието знае да олицетворява, да ги

представя като одушевени, като например: “морето видя и побягна, а Иордан се обърна назад”,

както и “що ти е, море, та побягна” (Пс. 113:3-5) — както обикновено и ние говорим: “събра се

градът”, при което искаме да кажем не зданията, но онези, които живеят в града. “Небесата

разгласят славата Божия” (Пс. 18:1) не за това, че издарат звук, който се възприема със сетивните

уши, но че със своето собствено величие ни показват мощта на Твореца. Когато наблюдаваме

тяхната красота, ние прославяме Твореца като велик художник.

Бележки

1. От този пасаж се вижда, че Йоан Екзарх възприема съчинението на Йоан Дамаскин като разяснение към

библейския текст в превода на Методий.

2. Обикновено се смята, че Йоан Екзарх не е познавал лично Първоучителите, а само е чувал за тяхното дело

от учениците им вече в България. Друго тълкуване предлага М. Спасова — че Йоан Екзарх може да е бил

един от преките следовници на светите братя, но че вече не е бил с Методий, когато е бил направен

старозаветният превод. Тогава е възможно той да е бил единият от двамата книжовници, оставени от

Методий в Цариград заедно със славянските книги.

3. Дукс или Докс (1Х-Х в.) — брат на княз Борис, син на българския хан Пресиян (836-889).

4. Дионисий Ареопагит (I в.) — ученик на ап. Павел, пръв епископ на Атина, мъченик. Приписва му се корпус

от съчинения, познати в науката като „Ареопагитики”, възникнали не по-рано от края на V в. Йоан Екзарх

цитира мисъл от „Мистичното богословие” на Псевдо-Дионисий.

5. Тук Йоан Екзарх твърди точно обратното на казаното от Псевдо-Дионисий, който укорява буквалистите, че

„не разбират, че числото „четири”, например, би могло да се обозначи като „два пъти по две”, „простата”

линия да се нарече „права”, а вместо „родина” да се казва „отечество” или някаква друга дума, включваща

в себе си множество подобни значения...” (PG, 3, 708, руски превод в: Мистическое богословие. Киев,

1991,42-43). Срв. и К е i р е r t, H. Velikyi Dionisie sice napisa: die Uebersetzung von Areopagita Zitaten bei

Euthymius von Tarnovo. — B: Търновска книжовна школа, 2, 1980, 332-335.

6. Василий Велики.

7. Земя, въздух, огън и вода.

Йоан Екзарх. Из „Шестоднев”

Пролог

Какво е по-красиво, какво е по-сладко за боголюбците, които истински жадуват вечния живот?

Нима не е това да не отстъпват от Бога в мисълта си и да помнят добрите му дела? Така и ти,

господарю мой, княже славни, Симеоне христолюбче, не спираш да търсиш заповедите и

творенията му, за да се украсяваш и славиш чрез тях. Защо така става и с нас: когато преданият

роб види своя господар, че е извършил нещо добро, то не би искал само той, знаейки това, да се

радва и хвали, но ако е възможно, и светът да научи за него. И ако тези, които се насищат с пиене

и ядене, по-руменяват, засияват и се развеселяват, то колко повече този, който се храни с мисли,

като съзерцава Божиите дела и се украсява с тях, би искал и други да ги видят и да се приобщят

към тях. На такива, както казва Писанието, “ще израстват пера като орли, ще тичат и няма да се

изморят” (Ис. 40:31). Защото радостта не познава мъката, а дава криле. И как да не се радват

търсещите го, като са разбрали за кого небето е украсено със слънцето и звездите, за кого ли

земята е обрасла с растения, дървета и цветя и е увенчана с планини, за кого морето и реките,

всичките води са пълни с риба, за кого е приготвен раят, самото *небесно+ царство. Като разберат,

че не за друг, а за тях, как няма да се радват и веселят, прославяйки го. Ето защо те трябва да

помислят и за това, по какъв начин самите те са сътворени, какво им е отредено, за какво са

призвани. Ако и другите премислят това, как няма да са доволни и да се радват. Тук ще напомня

накратко нсичките шест слова, защото е добре да ги разгледаме, като поговорим отново за

доброто творение.

Защото Бог сътвори не като човеците-зидари, или като майсторите на кораби, или медникари, или

златари, или тъкачи на платове, или други занаятчии, които събират готов материал и изработват

нужните им вещи, а и съдове и инструменти взимат един от друг, за да работят с тях. Докато Бог,

щом помисли, сътвори несъществувалото преди това, защото той не се нуждае от нищо, докато

човешките занаяти имат винаги нужда един от друг. Кормчията не може без строителя на кораби,

а майсторът на кораби — без дърваря или ковача, или катранджията. А също и сеещият нещо се

нуждае от земя и от поливане, и от растения, и от семе, и от ковач, който да изработи всички

инструменти. Ковачът пък се нуждае от постройка и от подходящи сечива. Всеки има нужда от

това, което изисква неговият занаят. Докато великият Творец не се нуждае нито от инструменти,

нито от материал за работа *1+.

Това, което за занаятчията са предметите и инструментите, и времето, и работата, и умението, и

усърдието — за Бога това е волята. Всичко, каквото поиска Господ, той създаде в моретата и във

всички бездни, както *затова+ се казва в “чистите думи” (по Пс. 134:6). И той пожела не колкото

можеше, а колкото знаеше, че е необходимо. За него не бе трудно да създаде всичките тези твари

и още хиляди и хиляди. Защото за него да твори е по-лесно, отколкото да желае. А за нас е по-

лесно да искаме нещо, отколкото да създаваме. Защото ние не можем да творим само защото

искаме, а за Твореца-Бога е възможно всичко, каквото поиска. На божията воля е присъща силата

и — каквото поиска, това да създава. И онова, което е създадено от него, едно е познаваемо

*посредством сетивата+, а друго разбираемо посредством разума. Делът на разбираемото са

ефирът и небето. Едното е земно, а другото — небесно. Поради това, че беше необходимо, *Бог+

създаде и живите същества, едни сетивно възприемаеми, а други — познаваеми чрез разума. На

познаваемите чрез разума за жилище той *даде+ небето и ефира, а на земните — земята и морето.

И понеже някои от духовните същества станаха причастии на злото и бяха изгонени от небесните

селения, той им заповяда *да обитават+ въздуха и земята. И за да не замислят зло на човеците, им

пречи ангелската закрила и страж, та чрез това изгнание да разберат колко злини носи гордостта и

заблудата.

Но понеже *Бог+ раздели надве сетивно-познаваемите същества, едните създаде с разум и език, а

другите остави неразумни. И подчини на разумните природата на неразумните. Но едни от

неразумните същества се противопоставят и въстават срещу своите господари. *Това те правят+,

защото и техните господари вършат същото. И макар че са получили разум и език, те се бунтуват

срещу своя Творец. Затова се надигат и тези неразумни *същества+, за да се извлече от това, което

те правят, поука — колко лошо е някой да пристъпва своя чин и без страх да прекрачва границите.

А може лесно да се види, как бездушните предмети спазват тези граници. Разбунтуваното и

надигащо се от бурите море се блъска в сушата, плахо се отдръпва от пясъка и не иска да премине

своите граници. И както препускащият кон бива възпиран от юздата, така и морето се връща

назад, като види неписания закон, написан на пясъка. И реките текат така, както им е определено

изначално. Така бликат изворите, така кладенците даряват на човеците това, от което те се

нуждаят. И годините, и часовете се менят поред едни след други. На този закон са подчинени и

дните, и нощите. Ако те станат по-дълги — не се хвалят, нито се оплакват, когато накъсяват, а едни

от други приемат времето и безропотно изпълняват дълга си. И това показва силата и

премъдростта на Твореца.

Макар че земята толкова столетия е орана, сеяна и посаждана, и изхранва плодове, и е тъпкана и

копана, и от дъжд и от сняг мокрена, и от слънцето горена, никак не е оскъдняла и на

обработващите я тя непрекъснато дава обилни плодове. Също и морето, от което облаците

непрекъснато черпят вода за дъжда, който пада върху земята, не е намаляло и пресъхнало, нито

пък е нараснало от безбройните реки, които се вливат в него. Ще кажа и това: откъде, прочее,

изтичат изворите на реките? — да размишлявам за това е безполезно за мене. А как може

слънцето да изсушава влагата? — Това е много лесно за разбиране за този, който иска да разбере.

То суши блатата, изпарява водните басейни и топли нашите тела. Може да се види как, когато

слънцето напуска южните страни и преминава на север, реките намаляват и настъпва жътва.

Затова се смята, че и Нил се изпълва с вода не по същото време, когато другите реки, които се

вливат в него, а по средата на лятото напоява Египет, защото по това време слънцето преминава

на север. Тогава то възпира другите реки, а от *Нил+ е твърде отдалечено. Ако пък някои смятат, че

съществуват и други причини, поради които Нил излиза извън коритото си, то едно *ново+

обяснение в случая няма да допринесе полза *2+.

Чудя се и аз, как не се свършва, как не намалява въздухът, след като толкова хора и толкова

безсловесни същества непрестанно дишат, толкова слънчеви лъчи и така горещи преминават през

него, а при това луната и звездите правят същото. Но чудо на чудесата! Но аз ще кажа и това, че не

е чудно това чудо, и ако Бог направи нещо, то нам не подобава да се чудим, а повече да хвалим и

славим всичко, защото той може да направи каквото си поиска. В тези творения той вложи

толкова сила, колкото сметна за необходимо, за да просъществуват. Затова и земята е такава,

каквато в началото бе сътворена; и морето не намалява, нито се увеличава; и въздухът, каквото

естество прие в началото, него пази и до днес; и слънцето не може да разтопи небесната твърд; и

твърдта не се разля, макар преди да беше водна, а си остава твърд, защото така е отредил

Творецът.

Противоположните естества — мокрото и сухото и студеното и топлото — Творецът събра заедно

в съгласие и любов. И когато виждаме някое от тези неща, слънцето, което се движи понякога по

северната страна, понякога по южната, а понякога по средата на небето; и луната как расте и

намалява; и звездите как изгряват и залязват в определено време, като показват лятото и есента,

и известяват буря и затишие на плаващите по моретата; когато виждаме всичко това, ние,

господарю мой, възхваляваме Твореца, който е създал такива добрини, та чрез видимите да

преминем към невидимите. Но не пътуване ни трябва, а вяра, защото чрез нея можем да ю

видим. Когато виждаме как се изменят сезоните и дъждът, който се дава на земята, и тя расте, и

се покрива с трева, и нивите се вълнуват, и горите се зеленеят, и планините обрастват, и овошките

се отрупват с плод, да нагласим за хвала езика си, да кажем заедно с блажения Давид и с него да

възпеем така: “Възвеличиха се делата ти, Господи! Всичко си направил с премъдрост” (Пс. 103:24).

Когато слушаме пойните птици да пеят с различни гласове хубави песни — пеещите славеи,

косовете и сойките, и чучулигите, и кълвачите, щурците и скакалците, ластовиците и скворци те, и

другите птици, които са безчет, — като се радват така, те прославят Твореца, който не е като

другите творци, които творят с готова вещ, а всичко това той изведе от небитие в битие и даде на

несъществуващото битие. За него е лесно да твори и от небитие, и от битие. Така направи някога

и, както се казва, прави го всеки ден. Нали не от готови тела е създал живите тела, и от

несъществуващото създава душите, но не за всички живи същества, а само за хората, докато от

птиците той прави птици да се раждат, а от плаващите — плаващи; и от другите родове всеки се

променя според своя род. Така и земните плодове, които се сеят и садят, той носи на хората. А

земята, която преди беше неорана и незасята, роди растения с различни имена и видове, и

влечугите, и четириногите. И водното естество роди, както му бе заповядано, животни, които

живеят във водата, а други пък летят по въздуха. А самата земя и небето, и въздуха, и водата, и

огъня, и светлината, той заповяда да бъдат изведени не от някакво вещество, а несъществувалото

дотогава от небитието в битието въведе. Сам Творец на този велик кораб, сиреч на това творение,

той сам премъдро го и направлява. Така ни каза неговият върховен пророк Мойсей, като го е

приел от премъдрия Творец Господ Бог и Владика на Синайската планина.

А тези шест слова, господарю мой, не създадохме от себе си, но нещо взехме от истинните слова

на Шестоднева на св. Василий, друго взехме от идеите му, както и от Иоан *3+, а друго от други, от

които нещо сме прочели. Така сме го съставили, като онзи, покрай когото минава владетелят. И

като минава, той пожелава да му построи дом; но като няма от какво да го направи, той ще отиде

при богатите и ще поиска от тях — от един — мрамор, от друг — тухли. И така ще издигне стените

и ще положи мрамора, с изпросеното от богатите. А като поиска го да покрие, а няма подходящ

покрив за стените и мраморния под, той ще изплете леса и така ще покрие къщата, като положи и

слама отгоре. Вратите ще изплете от пръти и тъй ще затвори входа. Така трябва да постъпи този,

който няма нищо в своя дом. Така е беден и нашият ум, и като няма нищо в своя дом, с чуждото

изгради тези слова, а от бедния си дом прибави, подобно на слама и пръти, свои думи. Ако

владетелят се смили над него, той ще приеме всичко това като негов труд. А на този владетел нека

Господ Бог, владетел над владетелите, да даде, като изживее този живот благоугодно, да постигне

рая заедно с всички преподобни мъже. А на нашия Бог слава във вековете. Амин!

Бележки

1. Дотук преводът е от Стара българска литература, т. 5, 34-35.

2. Дотук — от превода на Н. Кочев, 40-41.

3. Йоан Златоуст.

Из слово за втория ден

През втория ден Бог рече: “Да бъде твърд посред водата и тя да разделя водата от водата” (Бит.

1:6). Той сътвори това небе видимо, като го стегна като лед. Искам да разкажа за това дело, макар

да е по-добре с очи да се види, отколкото с думи да се разкаже. Да кажем така: имало е вода на

тридесет лакти над земята; след това тя се е втвърдила по средата като лед и половината от

водата се е издигнала нагоре, а другата половина с останала долу, както пише: “Да има твърд

посред водата и тя да разделя вода от вода” (Бит. 1:6). Но защо я нарича твърд? Нали защото я

затвърди от течни и редки води. Затова и Давид каза: “Възпейте твърдостта на силата му” (Пс.

150:1). Нека добавя и друго сравнение: както димът от дърво и огън се въздига нагоре рядък и

слаб, но като стигне нависоко, се сгъстява и удебелява като облак, така и Бог възвиси водното

естество и природата *на водата+, като го сгъсти и стегна в твърд. А че такова сравнение е истинно,

свидетелствува Исаия, който казва: “небето се втвърди като дим” (Ис. 51:6). След като се сгъсти

сред водите, възнесе половината от водата високо, а другата половина остави долу. За какво са

горе водите? За каква полза? Кой ли ще ги пие, кой ли ще плава по тях? А че горе има води, за това

свидетелствува Давид, като казва: “водата, която е по-високо от небето” (Пс. 148:4). Виж и

премъдростта на Твореца: небето беше втвърдено от водите като лед. Но понеже топлината и

огънят на слънцето и на месеца, и на звездите трябваше да бъдат под него, и беше цялото

изпълнено с огън, за да не изгори от тази топлина и да не се разлее, затова той разпростря по

небесните плещи тази водна шир, за да го напоява и охлажда, за да противостои на пламъците. И

за това е подходящ един пример: ако поставим оловен котел върху жарава и в него има вода, гой

ще издържи на огъня и няма да се разтопи, но ако няма *вода+, той ще се разлее. Така и Бог

противопостави водата на огъня, за да може *небето+ постоянно да издържа, охлаждано от

горните води.

Други казват, че в съдния ден горната вода ще изчезне, и небето без водно съдържание ще се

разпадне, и звездите ще изпадат (по Мат. 24:29), защото не ще имат вече свой път, нито на какво

да застанат. Това не говорим от себе си, а така ни учи Писанието, в което се казва: “Небето ще се

свие като свитък” (Ис. 34:4), т.е. ще изсъхне, защото това, което е изкорубено от сухота, то се

свива; звездите ще изпадат от него като листа от лоза. Обърни внимание, моля те, че горните води

и по друга причина са на небето. Те не само го пазят, но отразяват и изпращат обратно надолу

слънчевата и лунната топлина. Ако небето беше прозрачно и рядко, цялата светлина би отишла

нагоре, защото огънят винаги се стреми нагоре, и така земята би опустяла. Затова е обвил небето

отгоре с вода, та светлината, като се издига, да не пробие свода, а да се спуска надолу и да сияе

но цялата земя.

Виж премъдростта на изкусния Творец. И ти носиш в себе си образа на тази мъдрост. Бог и в тебе

сътвори образа на тези четири елемента. Внимавай, за да ти разкажа. Нека главата ти бъде

горното небе, а преградата, която е над езика, е второто небе. Затова елините го наричат ураниск,

т.е. небце, а по български се нарича “лалоцы”. Отгоре се намира главник *главният мозък+, който е

невидим, а в долното небе езикът е видим и по тази причина горното небе се отнася така към

разума, както и този свят към словото. Ти и сред предметите ще намериш, че земята е тежка, а

водата е по-лека от нея, но по-тежка от огъня, и въздухът е по-лек от водата, но по-тежък от огъня.

Така и при нас чувствата, т.е. вкус, обоняние, слух, зрение, също не са еднакви. Ето как можеш да

разбереш: ако искаш да вкусиш нещо, то ако не приближиш езика си до това, което искаш да

вкусиш, нито го усещаш, нито го разбираш. Това чувство е грубо и не може да се усеща от

разстояние. А обонянието се усеща от разстояние: като вървиш по улицата, ти можеш да усетиш

както уханието на тамяна, така и зловонието на някоя смрад. А пък слухът е по-бърз и от

обонянието, защото можеш да чуваш отдалеч. Зрението от своя страна е по-бързо от слуха,

защото отвисоко вижда и от голямо разстояние. А от зрението по-бърз и по-ясен е умът. Той

обхваща небето и земята, морето и всичко, което се намира в тях. Затова умът се нарича образ

Божий: първо ще помисли, а след това ще изгради в ума си или планини, или поля, или тържища,

или хора. Да се засрамят неверниците! Как може умът да върши такива дела, а Творецът на ума,

който е несравнимо по-бърз от всички чувства *сетива+, да не бъде по-бърз в действие или

творчество, или непостижим в същността си, което не е по силите на никого.

[...+ И рече Бог: “Да бъде твърд посред водата и тя да разделя вода от вода”. Така и стана. И

раздели Бог водата, която беше под твърдта, от водата, която беше над твърдта. Твърдта Бог

нарече небе (Бит. 1:6-8). Така Бог изведе от небитието първо небето и земята, и въздуха, и огъня, и

водата. Така се казва и в Притчите Соломонови: “Преди създаването на земята и преди

създаването на бездните и преди извирането на водите от изворите” (Притч. 8:23-24). От това

става ясно, че той създаде изворите и водите. Пожела да сътвори и второто небе чрез своята

доброта и величие и с огромната си и преславна сила. Дали е извел това небе от небитието, както

и първото, или, както смятат други отци според думите на Моисей и на върховния апостол Петър,

поставя началото му от редките и бързотечащи води, които е превърнал в по-твърдо вещество и

този огромен свод е окачил на меката въздушна материя. За него той определи да бъде в

непрекъснато движение в кръг, като му заповяда да пази върху своята извивка редките води, а на

изтичащата надолу материя — да не се разлива. Но както и да е сътворено, то е дивно и за хората,

и за ангелите небесни.

Как се върти в кръг непрестанно такъв широк и наистина величествен свод, който задържа върху

себе си лесно податливото съдържание на толкова много води, без да ги разлива, ако не

известяваше изключителното величие на мъдростта, разума и силата на Твореца. Затова и

пророкът казва: “Небесата проповядват славата Божия, а твърдта възвестява за делата на ръцете

му” (Пс. 18:1-2).

*...+ Но и това е добре да се знае, защото има църковни писатели, които повтарят след другите

философи, които първи са писали за земята, които не само без вреда, но и разумно са говорили за

това. Когато ги попитали дали земята виси, или е опряна на някакво по-твърдо тяло, върху което

стои, а то е застанало върху друго, а то — върху друго, и така до безкрай, но на какво се опира

последното тяло, те не могат да отговорят. Ето защо те предпочели да кажат, че е окачена по

средата и затова не се клати в никоя посока, нито се накланя, нито се завърта, а лежи по средата.

И ние приемаме това за по-сигурно, защото то е повече в прослава на твореца Бог...

Така ни учи и пророк Давид, като казва, че: “в неговите ръце са краищата на земята” (Пс. 77:69).

Тъй като нито един от нейните краища няма на какво да се опре, защото всички земни краища са в

ръцете му, т.е. държат се чрез неговата всеобхватна воля, затова я е създал и й е дал битие, за да

стане ясно, че нито отгоре, нито отдолу, нито отстрани няма нищо, в което да се притисне или да

се опре, а без да се държи за нещо, тя лежи сред всемира, опряна върху всемогъщото желание

наТвореца, без да се накланя или дори да се поклаща...

Ако някой действително или мислено раздели формата на кълбото по равно, ще се получат две

полукълба. Това показва и кръгът на видимите звезди, които се движат по небето, както и появата

на равноденствието. Съществуват две полукълба. Едната част от кръга е тази, която се движи над

земята по пътя на шестте зодиакални кръга. Това не би станало никога, ако земята бе плоска или

имаше вдлъбнатина, или долинна форма — както смятат някои, като сочат, че върху нея се намира

водата — нито, ако е четириъгълна. Видимите звезди не позволяват да се приеме, че земята има

такава форма. Ако тя беше плоска и равна, тогава навсякъде щеше да има един хоризонт, защото с

такава форма тя не би могла да се промени, и според този ред източният и западният хоризонт

щяха да бъдат еднакви отвсякъде и нощите щяха постоянно да бъдат равни на дните. Обаче това

не е така. На изток живеят персите и те смятат, че слънцето изгрява при тях с четири часа по-рано,

което сполучливо са забелязали и иверите *4+, които живеят на запад. Но понякога дните са по-

дълги, понякога нощите, а от това следва, че земята не е плоска. Ако тя имаше форма на

вдлъбнатина или на долина, тогава денят трябваше да се появява по-напред при иверите, защото

слънцето ще освети първо тук; едновременно с това то ще изгрее и при персите, които са по-близо

до него и са по-напред. При всяка местност, която има в себе си долина, ние можем да видим, че

слънцето огрява най-напред двете й страни, т.е. горния край, който е над долината, а в долината

дълго не грее, докато не се намира над нея.

Ето защо формата на земята не е вдлъбната, нито е подобна на долина. Затова и на запад денят не

настъпва по-рано, отколкото на изток, нито пък нощите постоянно са по-дълги от дните, както би

се очаквало, ако земята имаше формата на долина, защото слънцето щеше да грее по-дълго върху

двата й края. Ако земята беше четвъртита, денят щеше да има винаги по шест часа, а нощта по

осемнадесет. Тази форма има три *5+ страни и всяка от тях трябва да се огрява от слънчевите лъчи

по шест часа. Но и това не е така. Никой не е виждал нощите да са толкова по-дълги от дните. И

тъй като всичко това не е така, трябва да се приеме, че формата на земята е кръгла, защото такава

подредба подобава на действената природа на невидимите неща.

*...+ Необходимо *6+ е и изобилие от вода, поради непрекъснатото изгаряне и изсушаване,

предизвикано от огъня. Разгледай цялата природа и ще видиш силата на топлината, която е

причина за съществуването и отмирането на всички неща. Затова има толкова много вода по

земята; тя се намира дори отвъд видимите предели, разпръсната е и в цялата земна глъбина.

Затова оттам непрестанно извират извори в изобилие и кладенци, и речни бързеи, и земни потоци

— в толкова различни и многобройни места се крие и пази водната същност. От североизток тече

реката на име Инд, много голяма, както разказват пътешествениците. А от средния Изток изтичат

Вактър *7+, Хоасп *8+ и Аракс *9+. От последната се отделя Танаи *10+, за да се влее в Меотското

езеро *11+. Фазис *12+, която извира от Кавказките планини, и безброй други реки, които идват от

север, се вливат в Черно море. На запад от Пиринеите извират Тартис *13+ и Истър, която наричат

още Дунав. Идната от тях се влива в морето отвъд Херкулесовите стълбове *14+, а Истър, т.е.

Дунав, тече през Европа и навлиза в Черно море.

Нужно ли е да се изброяват и другите реки, които извират от Рипейските планини *15+ отвъд

Скитските планини. Сред тях е и Родан *16+ с безбройните си притоци, всичките плавателни, които

текат покрай западните галати и келтите и съседните им варвари и след това се вливат в

Западното море *17+. А от юг, отвъд Етиопия, едни от реките се вливат в Кападокийското море

*18+, а други се вливат извън плавателното море. Това са Атон и Низис и т.нар. Херм *19+, също и

Нил, която не изглежда като река, когато придойде като море и залее Египетската земя.

Така нашата вселена, по която живеем, е заобиколена с води, покрита е с безмерни морета и е

залята от безчислени реки вследствие на неизчерпаемата премъдрост, която постави водата като

противоположност на огъня.

*...+ Забележи голямата досетливост на този, който мести слънцето в премъдростта си от едно

място на друго, за да не погуби творението от големия зной и топлина, движейки се по един и

същи път, а го отклонява през зимата по южната страна, след това го води към знака на

равноденствието, а оттук през лятото то се изкачва на север. Така чрез бавното му придвижване се

осигурява умерен климат на земята. Да внимават тези, които сами си противоречат, като казват,

че морето не се увеличавало от реките, защото слънцето го изсушава и гори, от което се

получавала солеността и горчивината, а топлината унищожавала по-леката и пивка вода. Това се

дължи на силното слънчево лъчение, при което лекото се отнема, а по-грубото и земното остава

като мая и утайка, откъдето идва горчивината, солеността и сухотата. Тези, които твърдят това за

морето, от друга страна променят мнението си, щом говорят, че от слънцето въобще не се губи

влагата, т.е. водата.

“И Бог нарече твърдта небе” (Бит. 1:8). По право това име принадлежи на другото, т.е. на първото

небе, по подобие на което и тази твърд е приела *името+ небе. Ние многократно сме наблюдавали

това видимо горно пространство, наричано небе, плътно и обхванато от въздуха. Нашият поглед

се насочва право към него, както е писано: отново небесни птици да полетят по небесната твърд

(по Бит. 1:20). Същото се има предвид и когато се казва, че се издигат до небето.

И Моисей, когато благославя потомството Иосифово, казва, че *Бог+ дарява благослов от

небесните плодове и росата, от слънчевия тюврат и новолунията и от планинските върхове, и от

хълмовете. Където на земята има ред, там има и изобилие.

А в клетвите си към Израил той казва: “Да бъде медно небето над главата ти” (Втор. 28:23). Какво

иска да каже с това? Не нарича ли така сухотата и задържането на въздушните води, от които се

раждат плодовете на земята — житото и овощията. Когато казва, че росата и дъждът идват от

небето, ние разбираме, че става дума за водите, на които е отредено да заемат горното

пространство. Когато парите се съберат горе и въздухът се сгъсти от налягането на вятъра, когато

тънката като пара влага в облаците се сгъсти бързо и се слепне, се образуват капки, които от

тежестта и натрупването си падат долу, и така се появява дъждът.

Когато влагата под натиска на ветрове и бури се разпени и разкъса на отделни части, след което

изстине съвсем и замръзне, при разпадането на облака, надолу полита сняг. Въобще от тази

мисъл ти трябва да разбираш, че естеството на влагата се появява във въздуха над главите ни.

Бележки

4. Грузинците.

5. Би трябвало да стои числото 4, обаче така е във всички преписи. Дали това не подсказва глаголическата

основа на първоначалния текст, където глаголическото 4 при транслитериране се предава с 3?

6. Оттук преводът е по т. 5, с. 81 с един допълнително преведен пасаж.

7. Приток на р. Оксус.

8. Река в Индия, ляв приток на р. Инд.

9. Река в Армения.

10. Река Дон.

11. Азовско море.

12. Река Риони в Грузия.

13. Река Гуадалкивир в Испания.

14. Гибралтар.

15. Хималаите.

16. Река Рона във Франция или една от митичните реки Еридан и Родан.

17. Атлантическият океан.

18. Вероятно соленото езеро Туз гьолу в Турция.

19. Реки в Мала Азия; възможно е Низис и Херм да са една и съща река.

Из слово за третия ден

*...+ И рече Бог: “Земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие, и дървото

да даде плод и той да му бъде по род и подобие” (Бит. 1:11). Този, който нарече

несъществуващото съществуващо, започна според реда на естествения порядък, като отне

водната тежест и откри земята, и щом я освободи от потискащата и задушаващата я материя,

пожела тя да обрасне с растителност и според силата, заложена в нея, й повели да се заеме с

действие. Каза: “земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие”, и тозчас

словото се превърна в дела и навсякъде се виждаше как земята кълни и обраства — по долини, по

равнини, по планини и по клисури. Като през хълбоци на майка земята раждаше от своята утроба

безброй различни видове треви за храна на хората, и на животните, и на птиците, и на зверовете.

А което не бе годно за храна, израсна просто така, за лечение на болестите — или на всички, или

на отделни, или на по-особени. Защото нищо не е създадено за вреда, нито е излишно, нито

пък,напразно, но което се смята за смъртоносно и пагубно, то по своя строеж и свойства може да

се използува за храна и препитание на други животни. Знаем например за кукуряка и за

бучинища, че с едното се хранят гугутките, а с другото скворците, а когато се смесят с други неща и

се изпият, често помагат на болни хора. Кукурякът, за който се знае, че може да причини лют

болестен недъг, е в състояние да унищожи причината за всяка *болест+, ако се смеси с други

растения.

И рече Бог: “земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие, и плодното

дърво да дава плод и семето му да бъде по негов род и подобие”. Там, където се появи

Божествената всемогъща повеля, земята народи много и различни видове растения — цветя в

ливадите, всяко със своя собствена красота, хубостта на различните жита и бобове в нивите, към

тях се прибавиха и различните сортове и видове в овощните градини, а също и дърветата без

плодове и безброй други видове дървета, всяко от които е възникнало за своя полза — всичко

това се предоставя на човека за похвала и прослава на Бога и всичко, което е създал, подканя да

повтаряме след пророк Давид: “възвеличиха се делата ти, Господи, всичко сътвори с премъдрост”

(Пс. 103:24).

Как да не са велики и чудни и преславни тези дела, присъщи единствено на Божията премъдрост?

Дивни са те и неразбираеми! Но дори и да смяташ някое творение за незначително, то възторгът

ти няма да има граници, ако го разгледаш по-внимателно. Когато огледаш стеблото на пшеницата

или на някое друго житно растение, поникнало от земята и израсло нагоре, защото височината му

е необходима по много причини — ако е ниско на ръст, то ще бъде лесно наранимо, а от веещия

вятър ще получи полза, — когато се изправи нависоко и зърната в класовете се налеят и докато е

още младо, е нежно и сочно, но горено от жегата, то няма да издържи, а ще му бъде необходимо

охлаждане от вятъра, за да не бъде увредено и да даде повече слама за храна на животните и за

покрив на къщите. И като видиш, че творецът така го пази и изгражда във вродената му слабост, и

как от горе до долу е обвито с тънки нишки, след това с люспи и осили, направени като къщи за

зърното, и копия, поставени на стража, за да го охраняват от малките гадинки, как няма да се

преклонит пред Божията премъдрост и пред величеството, с които е сътворил всичко това

изкусният Творец на всемира, как няма да го възхвалиш и прославиш според силата си!

А ако искаш да разбереш и за друго растение, което приемаме за слабо, но което е много

необходимо за човешкия живот и развеселява сърцата на земеделците и ратаите — имам

предвид лозата, то в нея ще откриеш изключителната премъдрост на Твореца и в безмерно

удивление ще прославиш несравнимото величие на Божия разум и сила, за които каза: “дървото

плодно, що дава плод”. И незабавно заедно с всички поникна и пусна корени в земните дълбини

и лозата; тя разпростря филизите си като стълба, за да се захваща с тях — по същия начин, както и

с корените си. И когато лозата се показа над земята и достигна съответната си височина, тя

разпредели по равно своето имане върху пръчките си, като на свои деца, и еднакво, и по равно се

погрижи за своите клонки, като им раздели своята дебелина и им подаде мустачета, та

изкачвайки се нагоре, да се захващат с тях като с ръце, за да не ги разнесе вятърът от майката

лоза, а захванали се като с гривна, да могат да издържат тежестта на гроздовете.

Лозата има и листа, които гъсто покриват пръчките при растежа й нагоре; тя ги произвежда, за да

пази децата си от бурните дъждове. Листата й са пробити по такъв начин, сякаш имат прозорчета,

през които да навлизат слънчевите лъчи, като така тя получава необходимата й топлина, но не

повече, за да не се повредят гроздовете.

*...+ “Земята да произведе злак”. Когато семето падне на земята и поеме необходимата му влага и

топлина, то се размеква и пониква, захваща се в земята и извлича от нея сродната му влага. Когато

влагата попадне в семето, тя внася тънки земни частици и разширява порите му. По този начин го

принуждава да набъбне и то пуска корени надолу, а нагоре израства с толкова стебла, колкото са

корените му отдолу. Кълнът се загрява непрекъснато, като извлича влагата от корените си и при

извличането на топлината се вкарва земната храна. Тя се разпределя по стеблото и корена и по

пшеничните люспи, както и по самите зърна и осилите. Така малко по малко растението се

развива, като всяко расте според мярата си, без значение дали е житно, бобово или зеленчук.

Едно растение или една тревица са ти достатъчни, за да вникнеш в този смисъл, ако изследваш

добре съвършенството на това творение: как пшеничното стебло е препасано с пръстени, за да

може като с някакви гривни да поддържа тежестта на класовете, когато, изпълнени с плод, се

накланят към земята. По тази причина и голяма част от овеса е куха, защото главата му *класът+ не

е много тежка, а естеството на пшеницата я привързва с много пръстенчета и положи зърната й в

люспи, за да не могат животните, които се хранят с тях, лесно да ги откъсват; освен това постави на

зърната осили като копия за защита срещу малките гадини, които да не могат да ги увредят.

Какво да кажа, какво ли да премълча? Сред богатите съкровища на това творение има едно

неописуемо изобилие от най-прекрасното, но е непоносима празнотата на пропуснатото.

“Земята да произведе злак трева”. И заедно с ядивното порасна и отровното, с пшеницата и

бучинишът, с другите ядивни *растения+ — и кукурякът, акониконът, мандрагората и макът. И

какво прочее? Ще пренебрегнем ли това, което е създадено за Наша полза, и ще престанем ли да

славим и хвалим Бога, а ще корим и осъждаме Твореца заради тези неща, които ни погубват

животаа? А не помисли ли, че не всичко е създадено за нашия стомах? Нашата храна се различава

от всичко и се знае от всички; всичко съществуващо има свой смисъл в творението. Или ако за

тебе е вредна кръвта на юнеца, в такъв случай това животно не би трябвало да съществува или

трябваше да бъде без кръв този, чиято кръв е необходима в нашия живот? Ти нали имаш

достатъчно ум, за да се пазиш от всичко вредно. Нали овцете и козите знаят да отбягват тревата,

която е вредна за тях, като я разпознават само с едно сетиво. А ти, комуто е даден и ум, и

необходимото лечебно умение, а и опитът на твоите предшественици ти е даден, за да разбираш,

то за тебе ли, кажи ми, ще бъде трудно да отбягваш вредното? Нищо от това, което съществува, не

е създадено напразно — то или е предназначено за храна на животните, или е оставено за

лечение, или за помощ при някоя болест за нас самите. Скворците кълват буч и ниша, но поради

телесното си устройство те успяват да избягнат вредата от отровата, защото имат тънки канали,

които водят към сърцето и изхвърлят погълнатото, за да не бъдат погубени от неговата студенина.

Кукурякът е храна на пъдпъдъците и тяхното устройство е такова, че не може да им навреди. Тези

неща са полезни понякога и за нас. Лекарите ни приспиват с мандрагората, с опия успокояват и

смекчават силните болки, други с бучиниша усмиряват и премахват лошите страсти и желания, а с

кукуряка се отстраняват продължителни болести. Ехо защо това, за което смяташ, че Творецът

трябва да бъде упреквай, то най-вече е за негова прослава.

“Земята да произведе злак трева, която да дава семе по рода си”. Защо каза земята да носи

семена по рода? Нима *понякога+, когато сеем пшеницата здрава, не я жънем като чернило

*главня+. Но това не с вследствие преминаването й в друг вид, а от някаква болест или недъг по

семето, защото то не се превръща в друго семе, а почернява при поникванего и затова придобива

друг външен вид и вкус. Някои смятат също, че когато се засее в добра земя и има проливни

дъждове, то отново ще се превърне в здраво зърно. Така че не можеш да откриеш и сред

растенията нещо, което не е възникнало по заповед на Твореца.

*...+ “И плодното дърво, каза, което дава плод, и семето му в него по род и подобие” (Бит. 1:12).

След тези думи всички хълмове се покриха с растителност, всички дървета се устремиха нагоре и

се извисиха нависоко — елите и смърчовете, и боровете, и кипарисите, и тисите, черните и

обикновените тополи, и всяко дърво се зеленееше, обрасло с листа; розата и миртата, и лавърът,

които до този момент не съществуваха, тутакси се появиха от земята и получиха своето битие.

Всяко от тях имаше свои отличителни качества и се различаваше от другите, разпознавано по

неговите характерни белези. Цветът на розата тогава беше без тръни и едва по-късно към

красотата на цвета бяха прибавени и тръните — да помним греха, заради който земята бе осъдена

да носи тръни и бодили.

Заповядано бе на плодното да създава на земята плод и семето му да бъде в него. Сред дърветата

се срещат много, които нямат нито семе, нито плод. Какво да кажа за това? Нали това, което е най-

почитано според природата си, то бива споменато най-напред? Но ако разгледаш добре, ще ти

стане ясно, че има или семе, или вместо това някаква сила, която се равнява на семето. За черните

тополи, върбите, брястовете, тополите и някои други от същия вид се смята, че всяко от тях има

семе. Това зрънце, което се намира под листата, съдържа семенната сила. Онова, което засаждат

от клонка и тя му служи за корен, съдържа в този корен семенната си сила. Затова градинарите ги

отглеждат чрез откъсване.

Най-ценни са, както казахме, плодните дървета, които поддържат нашия живот, хранейки

човешкия род с изобилието си. Лозите, от които се ражда виното, веселят сърцата на хората;

маслината, която дава плод, с маслото си може да успокоява лицето. Колко много се събра сега,

произведено от природата: коренът на лозата, големите пръчки, израсли около чукана и извисили

се високо над земята, летораслите, филизите, мустачките, ягоридите, гроздовете. Дори само

лозата е достатъчна — ако я разгледаш добре, тя ще извика в теб представата за естеството. Ще си

припомниш образа на Господ, когато сравнява себе си с думите: “Аз съм лоза” (Иоан. 15:1), а своя

Отец нарича градинар, а всеки един от нас, насадените в църквата чрез вярата си, нарече лозови

пръчки, като ни уговори да принасяме много плод, за да не ни предаде на огъня, откривайки, че

сме непотребни. Непрестанно и навсякъде сравнява човешката душа с лозата — за това говори и в

Евангелието, и в пророците — който иска да прочете, като потърси, ще намери.

А ние да се върнем на темата: какви растителни видове са се появили тогава. Има едни, които

дават плодове, и други, които са годни за работа; някои са подходящи за изработване на кораби и

лодки, а други — за горене и отопление. Всяко от тези дървета има различно свойство и е трудно

да се открие разликата между отделните видове. На някои от тях корените са дълбоко, а на други

съвсем на повърхността, едни от тях растат право нагоре и имат само едно стебло, а други *растат+

по земята и още от корена се разделят на много различни стебла. Това, чието стебло е високо и се

е издигнало на голяма височина, има и дълбоки корени. А колко различни са и корите. Едни кори

са гладки, а други са грапави, други пък са набраздени и напукани; едни от тях имат само по един

пласт, а други са двойни и тройни. Чудното е, че и при растенията могат да се открият белези,

които указват за младост и старост. Когато растението е младо и здраво, кората е гладко изпъната,

а когато остарее, тя сякаш е набръчкана и стара. И ако първото бъде отсечено, то ще пусне

филизи, а когато старото бъде отсечено, то няма да пусне филизи, защото за него отсичането

означава смърт. Наблюдавали сме при някои растения как градинарите, като се потрудят, могат да

ги излекуват. Тъй като нарът е кисел, а бадемът горчив, когато пробият стеблото при корена и

вбият насмолен боров клин в сърцевината му, те превръщат киселината на единия и горчивината

на другия в сладост. Затова нека не се отчайва някой, който чувствува себе си зъл, и да знае, че

щом градинарите могат да подобряват растенията, променяйки качествата им, та нима стремежът

на душата към доброто няма да може да преодолее душевния недъг и да я излекува?

Много разлики има между градинските дървета според раждането на плодовете им, затова няма

да можем да ги обясним с една дума. Не само при дърветата от различен вид има разлика в

плодовете, но и при дърветата от един и същи вид разликите са големи. Един образ има мъжкият

плод, а друг — женският, както смятат градинарите. Те разделят и палмите на два вида — за

единия приемат, че е от мъжки пол, а за другия — от женски. И може да се види как тези, които се

отнасят към женския пол, са разтворили клоните си и жадуват за мъжкия пол. Градинарите, които

се грижат за тях, поставят в клоните им нещо, наподобяващо семената на мъжкия пол, което

наричат псинас *малки насекоми+. Когато наситят желанието си, клоните отново се отпускат в

предишния си вид. Същото говорят и за смокините. Други засаждат диви смокини до градинските

и това, което се роди най-напред на мястото на питомните, те го вземат и го привързват към

дивите, като ги карат да започнат да раждат плод, а не да го погубват или изхвърлят.

За какво е това сравнение с природата? Нали често получаваме твърдост от друговерците и

кривоверците, за да показваме добрите дела. Когато видиш някой езичник или еретик, че живее в

чистота и спазва установения ред, трябва да се утвърдиш и насърчиш, за да бъдеш подобен на

плодородната и питомна смокиня; трябва да получиш сила, както и питомната смокиня получава

от дивата, защото тя задържа плода — не изхвърля смокините, а им дава повече храна.

А кой може да изброи различията и формите им, как изглеждат и какъв вкус имат, какви са

свойствата им и за какво служи всяко от тях? Как един плод узрява гол, а друг е покрит с люспи,

трети пък е мек и сякаш има покрив от дебели листа, като например смокинята? Дървото, чийто

плод е скрит под твърда обвивка, има леки и тънки листа, като например орехът. Друго е при

смокинята, която има нужда от повече помощ, защото е слаба и мека; а дебелата обвивка на

ореха би била увредена от дебелата сянка. Как е разцепен лозовият лист? Това е така, за да могат

гроздовете да бъдат предпазени от уврежданията, които предизвиква дъждът, а и за да могат

през процепите да приемат обилно слънчевите лъчи.

Нищо не е само по себе си, нищо не е без причина, във всичко се крие непознаваемата

премъдрост. Чия мисъл може да обхване това? Как човешкият ум може наистина да изследва

всичко това, както и да разбере свойствата на всяко нещо и по какво се различават едно от друго и

ясно да раздели скритите причини и да ги обясни докрай? Една и съща вода, извличана от корена,

храни по различен начин корена, по различен начин кората на стеблото, по различен — самото

дърво, различно — сърцевината му. Тази водна влага отива и в листата, и във филизите,

разпределя се по клоните, дава растеж на плодовете, превръща се в клей от същото дърво. Ничия

мисъл не може да обхване това. По един начин се получава мастиковият клей, който наричат

сълза, друга е сълзата на балсама, подобна на водата. И нартиките в Египет и Либия имат

различни по вид сълзи. Смята се, че и кехлибарът е дървесна сълза, която се е сгъстила и се е

превърнала на камък. За това свидетелствуват клечките и малките животни, които са седели върху

още течната малка сълза и като са потънали в нея, са се втвърдили, та все още могат да се

разпознаят. И въобще, който не познава добре качествата на тези сълзи, той по никакъв начин не

може да си обясни как става това.

Как от една и съща влага в лозата се получава вино, а в маслината масло? Но не само това е чудно

— как на едното място влагата става сладка и рядка, а на другото е мазна и гъста. Но и при

следните плодове разликите в качествата им са многобройни: една е сладостта на гроздето, друга

е на ябълките, друга е на смокините, друга на фурмите. И още, казвам ти, помисли внимателно

върху това, как една и съща вода, добра на вкус, веднъж, когато влезе в едно растение, т.е. дърво,

става сладка, а друг път, в друго дърво, става кисела или съвсем горчива, когато е в пелина или

скамонията? Ако е в желъда или в дренката, става тръпчива и остра, а в теревинта и в ореха —

мека, вкусна и маслена. Но защо трябва да говорим за други и далечни неща, когато и в самата

смокиня водата преминава в противоположни качества. Сокът й е горчив, а в самите плодове е

сладък. Така е и при лозовите пръчки — във филизите тя е кисела, а е сладка в самото грозде.

А колко различен е цветът на всеки плод. Може да се забележи по цветовете, че една и съща вода

в някои е червена, в други пурпурна, в други синя, зелена, жълта или бяла. А освен

разнообразието по цвят те притежават много и различни аромати.

Из слово за петия ден

*...+ Мойсей казва: “И рече Бог: да произведе влечуги, живи души, според рода им, и птици да

полетят по небесната твърд” (Бит. 1:20).

След създаването на двете светила и водите се изпълват с животни, за да могат да се украсят и те.

Земята получи като украса своите растения, небето получи звездните цветове и бе украсено с

двете светила сякаш с впряг от две очи. Трябваше и водите да получат своята украса и тутакси

реките и плодните езера родиха на дело всяко от тях *водните животни+ според природата си. И

морето роди различни видове от плаващи те. Не останаха безплодни и безучастни нито тинята,

нито калта. От тинята се раждат жаби, скакалци и комари. Това, което виждаме сега, ни показва

какво е станало. По този начин се трудеше цялата вода по заповедта на Твореца и това, което се

народи, не може никой да изброи. Великата и неизречима Божия сила им показа живот действен

и подвижен. Едновременно със заповедта да се раждат живи същества се появи живот във водите.

“Водите да произведат влечуги, живи същества”. Сега се създава живо същество, което приема

първото сетиво на душата. Растенията и дърветата, макар и да ги наричаме живи, защото

получават силата да растат и да се хранят, не са същински живи същества, нито пък притежават

душа. По тази причина каза: “водите да произведат влечуги”, т.е. всички плаващи — било върху

водата, било, което се движи по дъното през водата, въобще всичко, което носи природата на

влечугото, независимо от това дали се влачи по тялото на водата, или скача и ходи на краката си,

или живее и във водата, и на сушата, както тюлена, крокодила, хипопотамите, жабите и раците.

Обаче най-характерното за тях е, че плуват, и затова “да произведат водите влечуги”.

В тези малко думи кой род е пропуснат, кой ли не е обхванат от заповедта на Твореца — дори и

тези, които раждат рожбите си, всички са включени. И тюлените, и делфините, и акулите, и

подобните им, наричани селахи *хрущялни+. Също и тези, които снасят яйца, каквито са повечето,

особено дребната риба, но и от тях не всички са риби. Едни са без люспи, а други с люспи, някои

са с перки, а други без перки. Тих беше гласът на заповедта, по-точно бе негласен помисъл, но бе

по-бърз от мълния. И в тази заповед бе събрано такова множество от разнообразни риби, че ако

някой иска да ги изреди, той все едно, че се опитва да пресметне морските вълни или да мери

морето с чаша. Защото това е невъзможно.

“Водите да произведат влечуги”. Сред рибите има някои, които плуват навътре в морето, и други,

които плуват по края, някои надълбоко, а други *се крият+ под камъните. Едни се движат на стада,

а други поотделно. Има някои, например китовете, които са изключително големи, и други, които

са съвсем дребни. Всичко това се е появило след същата заповед на Твореца — и големите

животни, и малките.

“Водите да произведат” — това показва, че природата на плуващите е в тясна близост с водата.

Ако рибата остане съвсем малко време извън водата, тя моментално ще загине. Те нямат с какво

да вдишват и издишват въздуха. Това, което за земните животни е въздухът, за гмуркащите се

риби е водата. Ясно се вижда причината, поради която ние имаме дробове, снабдени с дупки.

Въздухът, който се приема през устата, отива в гърдите и с него се охлажда вътрешната ни

топлина. А рибите поемат и изливат водата чрез разтваряне и затваряне на хрилете и това им

замества дишането.

Рибите имат своя собствена съдба, специфично естество, определена храна и собствен начин на

живот. Затова и не могат да бъдат опитомени и въобще не могат да свикнат с човешките ръце.

“Водата да произведе влечуги, живи души, според рода им “. Сега се дава началото на всеки род,

сякаш от някакви естествени семена. По този начин той се грижи и за многобройността на

потомството им, защото то трябва да расте и да се размножава. От друг род са тези, които имат

твърда като кост черупка. Такива са конхе *мидите+, ктене *гребеновидните+, кохли *раковините+,

морските охлюви и много и различни други. А от друг род са тези, които имат меки черупки. Това

са тези, които се наричат малахия *мекотели+, чиято плът е мека и слаба, полипите, сепията и

други подобни. Също и сред тях има безбройни разлики.

Драконите, мурените и змиорките, които се въдят в тинята на реките и езерата, повече приличат

на отровните влечуги, отколкото пазят естествената си прилика с рибите. От различен род са тези,

които снасят яйца, а от друг тези, които раждат малките си живи: галеите *рибата-меч+ и кониксите

*морските кучета+, и въобще така наречените селахи *хрущялни риби+, както и китът. Най-вече

делфините и тюлените раждат своите малки живи. За тях се смята, че ако изведнъж се стреснат от

нещо, отново се вмъкват в майчината утроба.

“Да излязат влечуги, според рода им”. Един е родът на китовете, а друг на дребните риби. Защото

и сред рибите има безбройни разлики. Те се поделят на родове, всеки със свое име, със своя

храна, външен вид, големина и вид на месото. Във всичко това има големи разлики и те

съществуват в различна форма. Та кои са тези рибари, които могат да изброят разликите между

всички видове, кой от тези, които са остарели край морските брегове, може да ни каже наистина

това? Едни риби се знаят от тези, които плават из Индийско море, а други — от тези, които се

движат из Египетския залив, едни познават островяните, други — мавританците. Всички те — и

малките, и големите — се появиха от онази първа заповед и от онази неизречена сила.

Много разлики има и в начина на живот и на размножаване на всеки род. Повечето от рибите не

мътят като птиците, нито си правят гнезда, нито се грижат за прехраната на малките си, а водата,

която поема изхвърления от рибите хайвер, му дава живот. И малките от всеки род са без

промяна, а не са смесени с друг вид, както са земните катъри или както птиците се смесват една с

друга, като създават потомство с променен външен вид.

Никоя риба няма зъби само наполовина, както е при говедата и овцете, които са преживни. Никоя

риба не преживя, така се говори единствено за скаруса. Зъбите на всички риби са остри и гъсти, за

да не може да им избяга храната, ако дъвчат бавно. Така би се случило, ако рибата не дъвчеше

бързо и не изпращаше раздробеното в стомаха си.

Храната на рибите е една или друга, в зависимост от рода. Едни се хранят с пясък, други с кал,

едни с насекоми и с други гад инки и с водорасли, а други — с различни треви. Повечето от рибите

се изяждат една друга — с по-малката риба се храни по-голямата. А може да се случи и така, че

някоя малка риба да погълне по-малка от себе си, а нея да я погълне по-голяма — тогава и двете

ще се озоват едновременно в нейния стомах.

*...+ Ракът много обича да яде месото на стридите, но му е трудно да ги хване, защото за него

обвивката им е като твърда броня. Малкото месо е обвито и затворено в тази твърда черупка по

такъв начин, че ракът не може да направи нищо. Ето защо, когато ги издебне в някое заветно

място да се греят сладко, разтворили срещу слънцето своите черупки, ракът се промъква тайно и

вземайки камъче, го хвърля в черупката, за да не й даде възможност нито да я стегне, нито да я

затвори. Това, което не може да направи със сила, той постига с хитрост...

*...+ Не мога да прескоча лукавството и хитростта на онази риба, която наричат многоножица

*полип+, защото тя е много коварна. Тя приема цвета на камъка, до който се приближи — до

зеления се оцветява в зелено, до белия — в бяло. Така че много риби, както си плуват

невнимателно, попадат в челюстите на многоножицата, която са сметнали за камък, и стават лесна

плячка на това лукаво животно.

*...+ Ето “великото и просторно море” (Пс. 103:25). Там се намират безбройните влечуги — малки и

големи животни, но те са премъдро и добре сътворени. Няма защо да обвиняваме и хулим рибите

за техния начин на живот, защото в известен смисъл е добре да им се подражава — например в

това, че отделните родове риби са си разделили местата *за живеене+ и не си ги отнемат един от

друг, а всеки живее в своята зона. Никакъв земемер не им е разделял жилищата, нито пък са

оградени със стени, а това е определено от само себе си според потребностите на всеки *род+. В

един морски залив се раждат едни видове, в друг — други; и ако в някоя морска дълбочина се

размножават и раждат твърде много, в други дълбини ги няма. Тях не ги разделя нито висока

планина, нито преминаваща помежду им река, а единствено установеният естествен ред —

еднакво справедлив за тях+ — само той определя необходимото за изхранване на всеки *род

място+.

*...+ Китовете познават необитаеми места, които са им определени от природата за тяхното

отхранване. Те се намират в това море на необитаем остров, където от отсрещната страна няма

земя и затова корабите не пътуват натам. Китовете приличат на огромни планини, както разказват

тези, които са ги видели. Те живеят в своите предели, като не причиняват вреди мито на

островите, нито на крайбрежните селища. Така че всеки род от тях живее в определените му

морски предели, сякаш в градове и села или н наследствени имоти.

Има и други риби, които са прохождащи. След като се съвещават на общо събрание, те се

придвижват според общото решение в други предели. Така че, когато настъпи определеното им

време за раждане, те се вдигат от различните морски заливи и, според общата си природа, се

запътват към Северното море *22+.

[...] Послушай как рибите, без да издават и най-малкия звук, *ти казват+ какво правят: “Тръгнали

сме на този далечен път, за да родим и отгледаме своето потомство”. Те нямат нито думи, нито

разум, но имат твърдо установен естествен закон и той им сочи какво трябва да направят. Те не

казват: “да отидем в Северно море, защото то има най-сладката вода от всички морета”, тъй като

слънцето, като се движи малко по тази страна, се връща обратно и не извлича с лъчите си цялата

сладка влага. И морските риби обичат сладкото, ето защо понякога навлизат и в реките и плуват

извън морето. Най-вече по тази причина те предпочитат да раждат и да отглеждат малките си в

Понтско море, което като че ли е по-подходящо от другите морета. И след като се наплодят

обилно в него, те отново се завръщат по обичайните си за живот места. А какво си разказват, без

да говорят, ние слушаме от мълчащите и то е следното: “Северно море е плитко и вятърът лесно

предизвиква вълнение, дори по-силен вятър може да го развълнува до дъното, така че даже

пясъкът да се смеси с витите. А зимно време то става студено, защото се пълни от много и големи

реки”. Ето защо след като се повеселят малко и се понахранят в него през лятото, през зимата те

се завръщат на топло в дълбините и в огряваните от слънцето места. Като избегнат северния студ,

те навлизат в тези морета, където вятърът е по-слаб.

*...+ Дочух от един мъж, който живее на морето, че ехинът *морският таралеж+ — това малко и

жалко животно — често се проявява като учител на плаващите *и им показва+ кога ще има буря

или затишие. Щом разбере предварително, че се задава силна буря, той се закрепва здраво върху

някой камък, сякаш е котва, така че, макар и силно клатен от вълните, не може да бъде откъснат

лесно. Когато корабните гребци видят това, те разбират, че се задава бурен вятър. Нито

астрологът, нито халдеят, които предсказват въздушните смущения според възкачването на

звездите, не е научил на това ехина *морския таралеж+ *23+. Но онзи, който е господар на морето и

ветровете, е вложил в това малко животно истинска следа от своята велика премъдрост. Нищо не

е без предназначение, нищо не е пренебрегнато от Бога. Всичко вижда окото, което никога не спи;

всичко забелязва, всекиго подкрепя и на всеки дава спасение. Щом Бог не е лишил и *морския+

таралеж от своята грижа, та няма ли да се погрижи и за всичко, което се отнася до тебе?

Мъже, обичайте жените си! Макар и да сте родени в различни *семейства+, вие сте съединени

чрез брака. Тази естествена връзка, ярем или впряг, който е резултат от *божието+ благословение,

трябва да бъде единение за двата пола. Змията ехидна, която е най-страшна от гадините, се

съешава с морската мурена *змиорка+. Тя със свистене известява за своето пристигане и зове

мурената от дълбините за съвкупление и сплитане.

Какво искам да кажа аз с този пример? Не това ли, че макар *мъжът+ да има тежък и бурен нрав,

необходимо е съпругата да търпи, не бива да използува нищо от това като претекст, за да развали

съпружеската връзка. Ако е гневлив, той е твой мъж; и да е пияница, той е по природа *свързан с

тебе+; навъсен ли е или груб, той е твой член, и то най-добрият.

Чуй и ти, мъжо, обяснението, което се отнася до тебе. Ехидната змия, приближавайки се към

змиорката, поради *предстоящото+ съединение с нея, изплюва своята отрова. А ти не искаш от

уважение към брака да отстраниш от себе си грубостта и навъсеността на своята душа.

Сравнението с ехидната ще е подходящо и в друго отношение, тъй като връзката на ехидната със

змиорката е като че прелюбодейството на природата. Следователно тези, които оскверняват

чуждото легло, да разберат на кое влечуго са подобни! Моите мисли са насочени единствено към

онова, което е за утвърждаване на църквата. Ненаситните в порока да бъдат сдържани в своите

страсти, като за пример и назидание имат змиите и морските твари. *24+

Да приключа тук словото ме принуждава както телесната немощ, така и късният час, иначе бих

могъл да добавя за тези, които обичат да слушат, още много удивителни неща за това, което расте

в морето, а и за самото море; как водата се превръща на сол, как скъпоценният камък, наричан

корал, расте като зелено дърво в морето, но когато бъде изваден *и подложен на влиянието+ на

въздуха, той се превръща в твърд камък; защо природата е вложила скъпия бисер в мъничката

мида — това, на което подобава *да бъде поставено+ в царската съкровищница, се въргаля по

бреговете сред острите камъни, затворено в черупка; откъде раковините вземат златната вълна,

чийто цвят никой от бояджиите не може да наподоби, или откъде се е взел жълтият охлюв, от

който се добива пурпурът за царската багреница и който е по-добро багрило от всяко друго цвете.

*...+ Съществуват три рода животни: четириноги, птици и водни.

“Да произведат, каза, водите влечуги, живи същества, според рода им, и птици да летят над

земята по небесната твърд, според рода си”. Защо даде на птиците битие от водата? Нали затова,

защото летящите имат някаква естествена близост с плуващите. Както рибите плуват във водата и

като я порят, се придвижват напред, а с опашките се направляват, така и при птиците можем да

видим, че плуват във въздуха по същия начин. Така че както и двата рода притежават едно и също

свойство — да плуват, — така имат и еднаква близост с водата. Обаче няма птица без крака,

защото тяхната храна се намира по земята и по необходимост краката са получили много

функции. Тези от птиците, които се прехранват от лов, имат остри нокти на нозете си. А на

останалите краката са дадени, за да събират храната си и за други жизнени потребности. Малко са

птиците, които имат слаби атрофирали крака и не могат нито да ловят, нито да ходят *с тях+,

например ластовиците и ластуните. Тяхната храна е това, което лети из въздуха. Ластовицата,

вместо да ходи по земята, може да лети ниско над нея.

Различни и многобройни родове има и при птиците. Който пожелае да ги изброи накратко, ще

открие, както и при рибите, едно общо наименование птици, но безкрайно много разлики, които

имат помежду си — и по големина, и по външен вид, цвят, начин на живот, дела и нрави, и според

един характерен белег да се изтъкне необикновеното и особеното във всяка от тях и така да могат

да се запомнят. На едни дадоха име разрезоперни, каквито са орлите, а друг род нарекоха

кожоперни, каквито са нощните прилепи. Едни са мекоперни, например осите и пчелите, а други

са капнокрили, каквито са бръмбарите, които имат крила, скрити под обвивка, и щом обвивката се

разтвори, те могат да полетят, накъдето искат. За нас е достатъчно това деление, което се прави в

Писанието, където те се разделят според най-характерния си белег на чисти и нечисти.

Отделен род са плътоядците *хищниците+ и имат такова устройство, каквото отговаря на начина

им за сдобиване с храна: остри нокти, гърбав клюн и бързо крило, така че лесно да може да хване

и разкъса плячката си. Друго устройство имат тези, които събират семена, друго — тези, които се

хранят с каквото им попадне. А сред всички тях има и много други разлики. Едни се движат на ята,

а други по двойки. Безброй други птици живеят общо, например гълъбите, жеравите, скворците и

враните; сред тях някои са без водач и живеят според нрава си, а други се покоряват на един

водач, както е при жеравите. Срещат се и други различия — едни живеят само на едно място, а

други отлитат надалеч, когато наближи зимата.

Много птици могат да привикнат да получават храна от ръката *на човека+, а други не могат,

защото са боязливи и страхливи. А някои птици дори живеят в едни и същи помещения с хората,

други пък обичат горите и незаселените места. Големи са разликите и между тях. Всяка птица има

свой собствен глас — едни от тях пеят, а други са мълчаливи, някои са кресливи и вдигат много

шум, а други са напълно неми. Едни могат да подражават — такива са или по рождение, или са

били специално научени на това, а други не променят нито нрава, нито гласа си. Петелът е весел, а

паунът е надут и обича да се кипри. Гълъбите и кокошките са похотливи, те нямат специално

време за разплод. Яребицата е лукава.

Много особености има и в начина им на живот и в делата им. Сред безсловесните има и такива,

които живеят общо. Характерна особеност на техния начин на живот е, че те действуват за една

крайна цел и всеки един *от членовете+ взима участие в осъществяването й. Това може да се види

при пчелите. Те имат едно общо жилище, излитат заедно и вършат общо цялата работа. Чудното

при тях е това, че са подчинени на един цар и чиноначалник. Те се захващат за работа и литват

тогава, когато видят да излита техният владетел, т.е. майката. Техният цар се избира не чрез

полята на мнозинството, тъй като много често, поради неразбирането си, народът поставя

недостоен владетел; той нито приема властта си по жребий, защото често се случва властта, която

се дава по жребий, да се падне на най-неподходящия. Той не наследява *властта от+ своя баща,

защото често *децата+ биват неуки и тъпи за всяка работа поради възпитанието си, тъй като

мнозина ги ласкаят и хвалят, без да им дават възможност да разберат истината. *Става цар+ този,

който по природа е най-големият от тях, по-добър и по големина, и по вид. Владетелят на пчелите

притежава жило, но не ги наказва, защото съществува установен от природата закон да не

наказва, а да бъде справедлив, тъй като му е дадена голяма власт. Но която от пчелите не желае

да подражава на своя цар, т.е. на майката, бързо я достига наказанието, защото, след като убоде

някого с жилото си, тя моментално умира. Подражавай на нрава на пчелите, защото те, без да

вредят никому, нито да повреждат чуждия плод, правят своите медени пити. Те явно събират

восъка от цветовете, а меда от влагата, която се намира като роса по цветовете. Те я всмукват с

устата си и я изливат в питата. Защото той *медът+ в началото е течен, но след като престои

продължително време, се сгъстява и придобива своя състав и сладост. Поради това *пчелата+ прие

достойна похвала от Соломон, който я нарече мъдра и работлива. Трудейки се по този начин, тя си

събира храната. “Трудът й, каза, носи здраве и на царете, и на простолюдието” (Притч. 6:8). Тя

прави мъдро и изкусно медените си килийки. Като разстила на тънки пластове восъка, тя изгражда

гъсто долепени една до друга клетки, като чрез гъстотата на тези малки помещения се получава

опора на цялото. Всяка от килийките е захваната за съседните, като е отделена от тях с малка

стеничка. А освен това медената пита е изградена от два и три пласта, съединени един с друг. Най-

напред тя прави в питата един отвор, за да не може течността от тежестта си да се излее навън.

Разбери и ти, че геометрията, т.е. земемерието, е нищо в сравнение с премъдрата пчела. Всички

килийки са шестоъгълни и имат еднакви стени. Те не лежат една върху друга, за да не може от

тежестта *на меда+ да им се отделят дънцата. Въпреки че са гънки, ъглите на долните

шестоъгълници са опора и поставка на горните, така че лесно поддържат тежестта на по-горните и

дават възможност на течността да се налива в съответната килийка.

Как мога да ти разкажа наистина всичко, което е свойствено за птиците. Как жеравите поставят

нощна стража, като се сменят и една част от тях спи, а друга обикаля в кръг и охранява. И когато

стражата приключи, единият заспива, а идва да го смени друг, защото и той е бил пазен, както

сега първият. А и когато летят, може да се наблюдава същият ред — веднъж е водач един, след

това друг и когато изтече определеното време, предава водачеството на следващия.

А разумът на щъркела много малко се различава от разума на словесните. По едно и също време

всички идват на своите места и пак по едно и също време отлитат, сякаш са се наговорили.

Съпровождат ги тези, които при нас се наричат врани. Казват, че ги съпровождат, но те освен това

се борят за тях с враждебните им птици. Доказателство за това е, първо, че по това време при нас

въобще не се срещат врани, а освен това те се завръщат с окълван и проскубан врат, което ясно

показва, че са се отбранявали. Кой ли им е установил този закон да ги съпровождат любезно,

сякаш на гости? Кой ли е този, който е заповядал да не се отлъчва никой от този конвой?

Послушайте вие, негостоприемни и скъперници, вие, които захлопвате вратите си и не давате

подслон за пренощуване през зимата.

А грижата за остарелите щъркели е добър пример за нашите деца, които, ако видеха, щяха да

бъдат добри към баща си и към майка си. Никой не е толкова безочлив, за да не се засрами от

това, че в добрите дела е по-слаб от птиците, които нямат разум. Когато бащата загуби перата си

от старост, щъркелите го заобикалят и го покриват със собствените си пера, стоплят го и му

подават изобилна храна и му помагат, доколкото могат, като го повдигат от двете страни с крилата

си и го пренасят. Това е известно навсякъде и затова се казва “щъркелова благодарност”.

*...+ Нека никой не се оплаква от бедността си, нито да се отчайва от живота, защото няма нищо в

къщата си, а да наблюдава колко умело строи ластовицата. Когато тя започне гнездото си, носи

клечки в човката си, но тъй като не може да вземе кал с нозете си, тя натопява краищата на

крилете си във водата и след това ги овалва в земния прах и така събира кал за своя строеж. След

това добавя клечици, които свързва с тази кал като с лепило, и в това гнездо отглежда малките си.

А ако някой им избоде очите, те имат естествен лек, с който могат да излекуват очите на своите

пиленца. Поучи се от това, та да не би, поради духовното си убожество, да се насочиш към злото

или да отблъскваш от себе си всяка надежда поради тежките страдания и да се отпуснеш. Но

потърси закрилата на Бога. Онзи, що дава на ластовиците толкова много, колко повече ще даде на

тези, които от цялото си сърце го призовават?

Алкионът е морска птица, която прави гнездото си на морския бряг, като снася яйцата на самия

пясък. Тя носи яйцата си посред зима, когато по време на честите бури вбтровете изливат морето

върху земята. Обаче всички ветрове престават и морските вълни утихват за седем дни, през които

алкионът мъти. За толкова дни се излюпват малките. И понеже те имат нужда от храна,

великодарецът Бог е дал на това малко животно още седем дни, за да отгледа малките си. Това

знаят и морските гребци и затова са нарекли тези дни “алкионски дни”.

*...+ За гугутката се смята, че когато умре другарят й, тя не си търси друг партньор, а остава сама,

без да приеме друг, със спомените за първия съпруг. Чуйте, жени, че чистотата на вдовството е

много по-голяма при безсловесните, отколкото при тези, които се събират с мнозина...

Бележки

22. Вероятно Черно море.

23-24. Превод от Н. Кочев по изданието, 205-206.

Из слово за шестия ден

Когато някой простороден и беден, и чужденец, дошъл отдалече при портите на княжеския

дворец и видял ги, изумява се. И стигнал до *вътрешните+ врати, като пита, чуди се. И влязъл

вътре, вижда от двете страни да се издигат къщи, украсени с камък, и дърво, и изписани, и прочее.

Като влезе в двореца и види високите палати, и църквите, украсени невероятно с камък, и дърво,

и боя, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, понеже не знае с какво да ги сравни, тъй като

в своята земя не е виждал друго, освен сламени колиби, бедният, изгубвайки си ума, им се чуди.

Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал, в мантия, обшита с бисер, с огърлица от монети на

шията и с пръстени на ръцете, препасан с пурпурен пояс, и с висящ на бедрото му златен меч, и от

двете му страни седнали болярите със златни огърлици, с пояси и пръстени; и ако някой, когато се

завърне в своята страна, го запита, казвайки: “Какво видя там?”, ще каже: “Не зная как да го

разкажа, защото *само+ със собствените си очи бихте могли както трябва да се възхитите на

красотата”.

Така и аз не мога да опиша както трябва красотата и реда *на творението+. Но всеки от вас, като

гледа сам с плътските си очи и като размишлява с безплътния си ум, най-добре може да се

възхити. Собствените очи, прочее, никого не мамят. Макар и понякога те да се лъжат, но са по-

верни от *очите+ на другите. Като виждам небето, звездите, със слънцето и луната, земята — с

треви и дървета, морето, изпълнено с всякакви риби, с бисери, и със златното руно на пините

*опашатите миди+, и като стигнах до човека, от учудване сякаш си загубих ума, и не мога да

разбера толкова малкото тяло с толкова голяма мисъл, обхващаща цялата земя и издигаща се над

небесата. Къде ли е закрепен този ум? Как той излиза от тялото и преминава едно след друго през

различните обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и луната и всички

*зодиакални+ пояси и звезди, и ефира, и всички небеса, и в същото време се намира в собственото

си тяло? С какви ли крила той излита? По какъв ли път лети? Аз не мога да разбера. Само това зная

да кажа заедно с Давид: “Дивно е за мене твоето знание, то е високо, не мога да му се

противопоставя” (по Пс. 138:6), “защото ти ме развесели, Господи, с твоите творения; възхищавам

се от делата на твоите ръце” (Пс. 91:5). “Колко са велики делата ти, Господи (Пс. 91:6), всичко си

направил премъдро” (Пс. 103:24).

И рече Бог: “да сътворим човека по наш образ и по наше подобие; и да господства над морските

риби и над небесните птици, и над животните, и над цялата земя, и над всички гадини, които

пълзят по земята” (Бит. 1:26). Разбери ти, човече, и се възхити как той, когато стигна *до

създаването+ на творение по свой образ, тогава уместно разкри единството на божествената

същност и неделимата природа на трите лица. Чрез малко думи дава на човешкия род да разбере

правилно непознаваемата и непостижима божественост. Когато сътвори небето и земята, той не

каза нищо подобно, макар че всичко това бе създадено преди човека. Но когато поиска да

сътвори човека, той каза “да сътворим човека” и така разкрива единството на божеството в

неговите три лица.

При създадените по-рано творения не съществува такова ценно създание, каквото е човекът. Тук

бе правилно и подходящо да се използва такава дума, чрез която да се провъзгласи високо защо

той иска да го създаде по свой образ. Затова и след като го създаде и придаде завършеност на

неговата природа, рече: “и сътвори Бог човека, по божий образ го сътвори” (по Бит. 1:27). Същото

той каза и на пророк Давид чрез Светия Дух и по име споменава трите боговластни лица, които са

създали небесните висини и величие и цялото битие, както и ангелското *войнство+, що е над тях.

Защото е казано: “Чрез словото на Господа са утвърдени небесата и чрез духа на устата му —

цялото им войнство” (Пс. 32:6) *26].

Нека *27+ се заловим да съобщим в приличен размер и останалото за телесните части и членове.

Човекът има, както разказват, на главата си три шева, съединени под ъгъл; а женската глава има

един шев, който я обикаля наоколо. По този белег и в гробовете могат да различат коя е мъжка

глава и коя — женска, ако и понякога, но рядко, да се намира, както казват други, мъжка глава,

която съвсем няма в себе си нито един шев. Главата, както споменах, е по-висока от всички

членове, а последните заемат след нея своето място всеки според природата си. Главата се състои

от три съединени помежду си части: на предната й страна лежи темето, за което мислят, че се

заражда едва след другите части; а на задната страна — тъй наричаното иние, т.е. тил; между тила

и темето пък е корифи или върхът — тази част наричат още череп или лоб. Но целият тил е съвсем

празен, понеже няма нищо в себе си; а темето съдържа мозъчните полукълба, обвити в кожа. При

крайната страна на мозъчните полукълба лежи онова, що наричат приглавница *малък мозък+, за

която мислят, че не се намира у никое друго животно освен у едничкий човек. Понеже мозъчните

полукълба са без кръв, нямайки никак кръвоносни жили, то затова мозъкът е всякога студен и

обича топлина, а не студ. За него някои мислят, че е място на ума. В мозъчните полукълба отиват

от всяко око по три проходчета *нерви+: едното е голямо, а другото — средно, краищата и на двете

достигат до приглавницата *малкия мозък+; третото пък, което е най-малко, влиза в мозъчното

полукълбо; същото достига при ноздрите и отива до темето.

Към лицето спада, поставено между двете очи, челото, което, ако е голямо, показва, че онзи, на

когото челото е такова, има мъдростен ум; а у които челото е малко, те са по-остроумни и бързо

разбират думите и делата; за чело, което се простира нашироко, мислят, че е образ и знак за

страхлив човек; което пък е кръгло — на досадлив, припрян и гневлив.

В края на челото, отпред, има две вежди. Ако те лежат право, показват добър, кротък и

милостивосърдечен *човек+; а ако са наведени и се наклоняват към носа, *показват+

раздразнителен, опак и страхлив; ако пък са наклонени към слепите очи, *показват го+ гьлчалив,

закачлив и пакостник. Такова обяснение е дал първият от физиците, т.е. естествениците, след като

е наблюдавал много.

Под всяка вежда се намира на страната по едно око, което има за свои части отгоре и отдолу

клепки, всяка от които отделя от себе си тъй наричаните ресници. Вътрешната част на окото, през

която се вижда, е изцяло водна; наричат я зеница. Това, що допира непосредствено до нея, е

черно наоколо; а онова, що е по-нататък — бяло. Има и сляпо око, както и горни и долни клепки. В

очите има много различия: едни биват светлосини, други — шарени, трети — черни, а други —

бляскави. А и по големина едни биват по-големи от други; някои не са нито големи, нито малки, а

средни; за тях мислят, че са най-добри. Едни очи биват вдадени навътре повече от своята

вдлъбнатина, други — изпъкнали навън, като че ли ще изскочат; други пък не приличат нито на

едните, нито на другите, а са средни; за тях мислят, че са знак за добър нрав за ония, у които се

намират; а които имат очи, вдадени много навътре, мислят ги, че виждат много по-остро; така е и

за всяко животно. У които *хора+ очите мигат често, мислят ги, че имат и ум, що не стои на едно

място, а често се мени и се премята на друга страна; а у когото очите не мигат дълго време,

мислят, че минава за безсрамен и безочлив; които очи пък са средни, не мигат нито много често,

нито много рядко, знак са за добър нрав.

Но защо разпространихме речта си за това? Затуй, за да съобщим на читателите почетността на

нашето създаване и отреждане, а също и имената на телесните членове и онова, как се

съединяват един с друг, та да покажем и характерите, както сме чували от изкусни хора, според

лицето си всеки какъв е — добър или лош, та да знаят и други как да се пазят. Чрез тези белези,

мислят, Бог като милостив е дал възможност на разбиращите да се отстраняват от злонравния

човек, а да се приближават към добрия, както и за слънцето и месеца е дал поличби, по които се

узнава тихо време и топлина, а също буря и зима, и бездъждие, и ветрове, и много други неща, та

който ги види, да се приготви за работа, или които се уплашат, да ги избягнат и поради това да

славят Бога, който е устроил това така за своите слуги. Но нека се заловим за останалото, та да се

чудим още повече на невидимата Божия сила и да я славим.

Има и друг член на главата *ухо+, чрез,който само слушаме, а не дишаме. Защото старовременният

Алкмей *28+ се е излъгал, като е казал невярно, че козите дишали с уши, според както съобщава

философът Аристотел. Нека се знае и това, че само човек не си движи ухото. Едната част от ухото

се знае *по име+, тя се нарича по гръцки ловоса, а по славянски — крайчец; в нея се окачват обици.

Другата част оставихме като такава, която е без име. Извътре ухото е кръглесто, а най-подир има

кост със същата форма като него; в нея като в празен съд всеки звуков глас хлопа и тупа. А понеже

ухото няма тръбичка, нито проходче към мозъчните полукълба, то затова такава *тръбичка+ излиза

към устния мъжец и оттам се протяга жила *нерв+ в полукълбата, та много удобно пренася до тях

гласа и плющенето.

*...+ Силите на разумната душа, смислени и силни, са двойни като двама равносилни и еднакво

разумни братя, именно умът и разсъдъкът, които делят и разкриват мисловното изкуство като

бащин имот. Защото ако и разпознаването и прославлението *именуването+ на нещата да е сила

на разумната душа, но то не изнамира напълно нищо в себе си и от себе си, а взима и се обогатява

от външното и относно възприеманите неща дава онова, което е отбелязано от сетивата или

паметта, че лежи пред очите, при което е начертано от слуховата сила *енергия+ със слово — било

човек, било кон, било вол или нещо неодушевено, например камък или огън, и само ще посочи

открито, според както по природа приляга да се нарече с име, като каже: човек е или кон, или

нещо друго, добито чрез сетивото или паметта, и така става съединение или сглобяване, та се

извършва разпознаването и именуването. Това е за възприеманите чрез сетивата неща. А пък за

понятията и построенията на разума паметта е последна, а въображението замества

възприемането и именуването и му служи *на разума+ като вторична придобивка. Защото, когато

слушаме светите пророци — Иезекиила, разбира се, и Исаия — славословци на неща, по-високо и

от херувимските, и от серафимските, да описват и начертават с думи шестокрилото и

четирикрилото естество, ние тогава нямаме нужда от сетива, а само от помненото и

въображаваното, което сме чули и което Платон добре нарече въображаемо описване, та чрез

двете *спомена и въображението+ да запазим и скътаме вярна представа. А ако едно от тях *двете+

се е изличило поради изминаване на време или поради някакъв друг случай, тогава, и да бъде

другото някак трайно, пак няма да оцелее и представата тутакси ще изгуби същината си, та не ще

бъде нещо представяно и никак не ще може да носи името си, защото, като се изгуби

производителната причина, неизбежно се губи и причиненото *следствието+.

Така само две са трайните *постоянните+ сили на душата — разсъдъкът и, разбира се, умът; но

разсъдъкът е по-смислена деятелна сила, която чрез съответно и прилично издирване и

разпитване изнамира търсените еднородни неща. Поради това философът Платон е казал:

“Разсъдъкът е вътрешно размишление на самата душа, което изкарва наяве издирващата и

мислеща душевна сила; а онова, що излиза от нея чрез гласа, промъквайки се през устата, е дума;

умът пък е душевна дейност, която схваща бързо и независимо от разстоянието веществената

природа на реално съществуващите неща”. Защото и други от първите философи са нарекли ума

душевно око, тъй като той като него прониква в природата на нещата непосредствено и схваща

много скоро истината, която е в тях. Но това е достатъчно.

Ушите се делят на големи, вдадени *притъпени+ и средни. Които са средни, служат само за

слушане и по тях не може да се познае някакъв характер, освен това, че не са нито големи, нито

малки, нито много издигнати, нито притъпени; та ако бъдат такива, показват добър характер;

големите пък, които са много издигнати, са несъмнен белег за глупост и празнодумство.

Друга част от лицето е носът, с който издишваме и вдишваме навътре; защото ноздрите приемат

въздуха, изпущан от вътрешното скривалище в гърдите и гърлото чрез белите дробове, и така

надуват и изпращат въздуха навън, а после пак го въвличат обратно там и го пропускат по-навътре

в тялото чрез същите части. Но ноздрите имат и мирисна способност; те са устрем и някакво

природно сетиво, което узнава и приятна миризма, и смрад. А носът се разделя на две и има по

средата преграда от хрущял. В двете му половини, т.е. от двете страни *на преградата+, е празно,

та всяка половина е като тръбичка, чрез която той *носът+ поема и издиша и така действува с

помощта на природното *въздушно+ съкровище.

На двете страни на лицето има две челюсти — горна и долна. Горната се нарича мустак, а долната

— брада. Човек има общо с всички животни това, че може да движи накъде да е долната си

челюст; само за речния крокодил мислят, че движи горната си челюст.

Под носа са двете устни, които имат меко месо, та затова лесно могат да се движат. Измежду

всички животни човек има най-пълен усет да пипа и познава пипането, а след това и вкус. Относно

другите сетива човек е по-зле от много животни. По-вътрешна част, отколкото устните и

челюстите, са устата. Предните им части са: на горната страна — иперои *по елински+, което ще

рече горница *небце+, а по средата — език, който усеща и разпознава с крайчеца си, и то главно с

помощта на химоса, т.е. чрез соковете на всяко овощие; а, по-пълно казано, той усеща всички

качества — разбирам: и топлина, и студенина, и мекост, и твърдост, и друго подобно. Ако *езикът+

не е по-широк или по-тесен *от обикновеното+, а следователно среден по големина, той поради

това е по-добър. Езичната плът е рядка и шуплива като гъба, затова скоро познава чрез вкусване

всички овощни сокове на нещо посеяно. Па и тъй наречената приезичница, т.е. лалог *мъжец+, е

част от него. И при нея е прибавен тъй нареченият исофаг *хранопровод+. Пред него лежи

артерията *трахеята+, която като че захваща от мъжеца и се отклонява към ноздрените дупчици.

Когато пием, много пъти издърпваме чрез тях водното вещество и скоро го изливаме там. Устата

пък, бидейки двойна, изпълнена е отгоре, отдолу, отпред и отстрани със зъби. За редкозъбите

естествениците мислят, че живеят малко. А по-навътре има една част, която лежи на кървавата

жила, на горното малко небце; тя, като се напълни с мокрота, често се възбужда ненадейно и като

че ще задави човека, защото затуля прохода на дишането. Наричат я чепчица или зърно *сливица+.

По природа артирията *трахеята+ е твърда, обхваната от много кръвоносни жили и поради това от

лига. Между нея и хранопровода лежи приезичницата *мъжецът+, та когато раздъвкваме суха

храна много на дребно и я пропускаме в стомаха, приезичницата затуля трахеята и я кара да

действува. Чрез нея се случва, когато трахеята приеме въздух от вътрешно духане, да се възбудят

тутакси и белите дробове, защото, като се надуе трахеята, въздухът преминава през дробовете в

техните дупчести части. Дробовете имат пролуки и проходчета, които събират въздух; през тях

въздухът влиза в дупчиците и в дирушките; дробовете пък го пропускат към сърцето.

Между лицето и трупа има една съединителна част, която наричат шия; предната й част се казва

гръцмул, а задната — хранопровод. Хрущялната предна част, през която издаваме глас и дишаме,

е трахея, а месната — хранопровод, всичките все вътре пред гръбнака. Задната пък част *на шията+

се казва врат. Такива имена и форми имат частите и членовете между главата и трупа.

А трупът има предната си част, до шията първо гърди, а след това стомах. Основа на стомаха е

пъпът. Под тях е тъй нареченият итрон *черен дроб+. Сърцето пък е поставено и лежи на последно

място в гърдите в празнина, обхванато и пазено наоколо от белите дробове, които със своите

ушенца като че го обгръщат и обхващат с пръсти.

О, неизследима премъдрост на оногова, който ни е създал и така устроил! Как го пък пази като

природен владетел в палати и покои, заобикаля го наоколо с други части и членове и не дава да

се примесят близки повреди! Прилично е, прочее, да кажем наедно с пророка Давида:

“прославиха се делата на ръцете ти, ще се възрадвам” (Пс. 103:24). Защото кой ум, като чува това,

не се радва и не ще похвали и прослави с висок глас създателя на такава и толкова заслужаваща

похвала крепост, дело на ръцете му? Но хубаво е всеки от нас пак да рече към тогова, който

едничък между всички е Бог и изкусен строител: “Зачуди ме твоето знание, наложи ми

могъществото си, безсилен съм срещу него!”

Прочее, сърцето, както казахме по-горе, е поставено от създателя като княз и владетел на

природата в най-скритите места. Има пък и по природа твърда плът и се свързва с разнообразни

връзки; а тупането му явно показва, че е наведено повече на лява страна. По две причини е

туренето на тази страна на животното: *едната е+ споменатата въздушна или ветрена празнина и

*втората+ — това, гдето лявата страна като че има по-голяма нужда от него, защото е по-слаба;

според както казват и други за дясната страна, тя приема немалка помощ и от черния дроб.

Наведено е, прочее, както казахме, повече към лявата страна. Но върхът му не държи в гръдния

кош, както основата, напълно и истински средно място, що му е определено между лявата и

дясната страна: той не свършва досущ в право положение отгоре надолу, но се наклонява малко

към ляво място и на свършек по форма е повече окръглен, отколкото продълговат, а само

последният му край се свива и свършва остро. Сърцето има три стомахчета — на дясна страна по-

голямо, на лява — по-малко, а помежду им — средно; и две по-малки свършват при белите

дробове. По-долу, до голямото стомахче, е закачена голямата кървава жила, а от нея захваща тъй

нареченото средно стомахче.

А и към белите дробове отиват от сърцето някакви проходчета и се разклоняват по всичките им

части, като продължават от трахеята; те приемат въздух, т.е. вятър, и го препращат към сърцето. За

белите дробове пък мислят, че имат кръв повече от другите части; но тя лежи не в самите тях, а в

кръвните жили. А и сърцето има кръв, но само за себе си, както имат другите две вътрешности.

Кръвта, която е в голямото стомахче, е тънка и чиста.

Тъй нареченият пояс, т.е. трупната преграда *диафрагмата+, лежи под белите дробове; той се

нарича френес, т.е. мисли. Под пояса на дясна страна лежи черният дроб, който като че има

околчеста форма, а на лява — далакът, който е дълъг и тесен. Черният дроб лежи при голямата и

кървава жила *вена+, а към нея е прикачен и далакът. И черният дроб, и далакът си имат всеки

своя кървава жила *вена+, която се отделя от главната жила и препраща кръв. След тях при самия

гръбнак лежат бъбреците, които имат проходчета *каналчета+ от голямата и кървава жила,

разположена в самите тях *бъбреците+; през тия проходчета бъбреците приемат кръв на дажба.

Но този, който “изпитва сърца и утроби” (Пс. 7:10), едничкият истински велик Творец и с велико

име наш Господ Бог, отсъди да направим до тия части разделение между вътрешното *духовното+

и външното *материалното+ и да свършим частите и членовете, доколкото са достъпни за

човешката природа да ги разбере. А остава да ги разберат по-вярно и по-надълго ония, които са

навикнали на лекарското изкуство. Ние пък ще се върнем към реда на библейските думи.

Бележки

27. Оттук — превод на Ю. Трифонов, т. 5, 182-183, 185-188.

28. Алкмей Кротонски (VI в. пр.н.е.), гръцки лекар.

Из Симеоновия сборник (Изборник от 1073 г.)

Като литературен паметник Симеоновият сборник принадлежи към жанра на антологиите

(флорилегиите). Основен дял от неговия състав заемат части от въпросо-ответно съчинение,

приписвано на Анастасий Синаит. В последно време в науката се налага мнението, че става дума

за Анастасий II патриарх на Антиохия (599-609). Съчинението не е единно. В процеса на неговото

разпространение някои въпроси и отговори са прибавени по-късно. Окончателното редактиране

на творбата е извършено през IX в. Материалът е структуриран с цел да бъде справочник,

представящ в сбита форма „за запомняне и готов отговор” богословски тълкования върху

различни въпроси, свързани с неясни места от Библията, с християнската догматика, екзегетика и

етика. Отговорите на въпросите се дават главно чрез аргументи от Библията, от отците на

църквата, от съчинения на видни византийски автори (общо над 30). В сборника са поместени и:

философски трактат на Теодор Раитски, „За поетическите фигури” от Георги Хировоск, статии за

природата на Бога и на Светата Троица. Към края на кодекса има съчинения и части от съчинения,

запознаващи с християнската хронология, с изчислението на Пасха и датите на най-важните

събития от библейската история, с имената на месеците у различните народи и астрологически

знаци, а също списък на каноничните и запретените книги. Като допълнение е включен

„Летописец вкратце” (вж. с. 256). Симеоновият сборник е предназначен да задоволи

любопитството към много широк кръг от въпроси, включително и такива, които имат само косвена

връзка с християнската проблематика — исторически и географски сведения, сведения върху

живата и неживата природа, астрономията, астрологията и т.н. Сборникът се разпространява в

продължение на векове, главно в руската книжнина. Най-ранният му препис, за който се

предполага, че отразява разкошния оригинал на цар Симеон, е преписан в 1073 г. за киевския княз

Святослав Ярославович (1073-1076) и по негово име се нарича още и Святославов изборник. Той е

богато украсен. Писан е от двама преписвачи. Познати са около 25 пълни и фрагментарни преписа

на Симеоновия сборник. В него е поместена и Похвалата за цар Симеон (вж. с. 18). Български

препис не е запазен, но има няколко сръбски, свързани със светогорската традиция.

Немесий, епископ Емески. За естеството на човека

Поместено е на л. 132в – 134б. Съчинението е част от трактата „За природата на човека” от

Немесий, епископ на гр. Емеса (V в.). Преводът е от т. 5, 189-190 от Цв. Ралева и П. Янева.

Знаем, че човекът, както казват, не е бил отначало нито смъртен, нито безсмъртен, а е бил на

границата на двете природи. Ако се отдаде на плътските превратности, ще попадне в плътските

съблазни; ако ли пък почете душевните, ще се удостои с добротата на безсмъртието. Понеже ако

Бог отначало го беше сътворил смъртен, то не би го осъдил на смърт, когато съгреши, защото

никой не наказва смъртния със смърт. Ако ли пък го беше създал безсмъртен, то той не би се

нуждаел от телесна храна, нито Бог би се покаял лесно и би направил веднага родения

безсмъртен — смъртен, понеже не е направил това и спрямо съгрешилите ангели, а те останаха

според изначалната си природа безсмъртни, очакващи друг съд за прегрешенията си, а не смърт.

Прочее, по-добре е така да разберем казаното. Ако човекът беше сътворен смъртен, достигайки

съвършенството си, той би станал безсмъртен, тоест безсмъртен с помощта на силата си. А тъй

като не беше полезно за него преди съвършенството си да узнае своята природа, то Бог му

забрани да вкусва от дървото на познанието, защото имаше, има ги дори и сега, големи сили в

растенията. А тогава, в началото па мирозданието, те имаха по-силно действие и вкусването на

някой плод можеше да издаде разбирането на собствената природа. Но Бог не желаеше човекът

да узнае същността си преди съвършенството, за да не би да се погрижи за нуждите си, като

разбере, че много неща са необходими на тялото му, и да изостави познаването на душата си. И

по тази причина му забрани да вземе от плода на познанието. А човекът, като не го послуша и

като позна себе си, не постигна съвършенството — стана по-слаб от телесната нужда и веднага

потърси дреха. Затова писанието казва: “Разбра, че е гол” (по Бит. 3:7). А отначало го направи във

възторга и в незнанието си. А като не постигна съвършенство, не постигна и безсмъртието, което

ще спечели после по милостта на Създателя. След като отпадна съвършенството, беше разрешена

месната храна, тъй като отначало Бог заповяда на човека да се задоволява само с плодовете на

земята, защото това имаше и в рая. Но след като се отхвърли съвършенството, с падението се

оправда и месната храна, тъй като човек има нужда от храна и питие заради изпразванията и

изхвърлянията, защото живото същество се изтощава по известни и неизвестни начини. Значи

необходимо е или да се внася в тялото толкова, колкото е изпразнено, или животното да умре от

недостиг на храни. А тъй като храните са твърди и течни и празни от дух, то и животното се нуждае

от твърда и течна храна и от дух. Нашата храна и питие се състоят от нещата, от които сме

съставени и ние, тъй като всеки се храни с подобното нему, а се лекува с противоположното. Но

тъй като всяко животно получава сила не само поради красотите си, но и поради доброто

състояние на чувствата, което се отнася най-вече до осезанието, то Творецът не сложи върху ни

нито дебела кожа, нито козина като на животните. Затова по необходимост ни станаха потребни

дрехи — и заради непостоянството на ветровете, и заради щетите на зверовете. А за лошото

смесване *на соковете в тялото+ и качествените промени, и за чувството, дадено на тялото, ни

потрябваха лекари и билки. Защото, ако нямахме чувство, не бихме изпитвали болка и нито бихме

боледували, нито бихме се нуждаели от лекуване. Прочее, като не боледуваме, щяхме да

загиваме в знание на злото, без да лекуваме вредата от него. А отначало от никое от тези неща не

се нуждаехме. Защото безсловесните животни не смееха да вредят на човека, а му бяха роби и

покорни, докато той управляваше страстите си. Когато стана управляван от тях, той по същия

начин бе покорен и от външните зверове, защото заедно с грешката дойде и вредата от тях, а че

това е истина, ни учат хората, които са имали благочестив живот и не са били увреждани от никой

от тях, както Даниил от лъвовете или Павел от ехидната. И кой справедливо би се учудил на

благородството на това животно, което съединява в себе си смъртното с безсмъртното и

словесното с безсловесното, носещо в собствената си природа образа на цялото сътворение,

поради което и се нарече малък свят *микрокосмос+, а заслужи такава почест и промисъл от Бога,

че заради него съществува и настоящето и бъдещето, и Бог стана човек. Той е Божие чедо, царува

на небето, създаден по Божий образ и подобие, съжителствува с Христос, стои над всяко начало и

власт. Кой ли може да изреди предимствата му? Защото той минава през моретата, влиза в

небесата с мисълта си, познава движението на звездите и разстоянията, и мерките, обработва

земята, обхваща с поглед морето от зверове и китове, направлява всяко знание и изкуство,

безкрайно беседва с книгите, с които пожелае, без да му пречи тялото му, предсказва бъдещето,

по-силен е от всички, с всичко се храни, от всички приема дарове, пазен е от ангелите, разговаря с

Бога, заповядва на демоните, изследва природата на съществуващите неща, любопитен е за Бога.

Божий храм и дом е и наследник на неговото царство.

От Григорий Богослов срещу Юлиан

Фрагментът е от Първо слово срещу Юлиан и е поместен на л. 202г – 203в. Превежда се за пръв

път от Кл. Иванова.

Твое *достижение+ ли е да проповядваш на гръцки?

Нима буквите не са финикийски, а според някои — египетски, или пък на премъдрите в тези неща

евреи, които от Закона вярват, че *буквите+ са богонаписани в скрижалите, начертани от Бога.

Твое ли е атическото красноречие? А да смяташ и да броиш на пръсти? Мерките и числата не са ли

евбийски? Защото евбиец е Паламид *1+, който бе изобретател на много неща и затова бе

оклеветен.

Твои ли са *поетичните+ дела? А не е ли по-скоро оная старица, която, видяла рамото си грубо

блъснато от някой-си *юноша+, започна да се кара, както се разказва, и рече: “Бързо се разбърза”.

И понеже това се хареса много на юношата и той усърдно го ритмува *за подражание+, създаде се

удивителното *поетично+ творчество.

А също — откъде ти е *способността+ да учиш и да бъдеш научен и да служиш *на боговете+, не от

траките ли? И нека името те убеди *2+.

А жертвоприношението не е ли от халдейците, сиреч от кипърците? А звездобройството не е ли от

вавилонците? А измерването не е ли от египтяните? А предсказанието не е ли персийско?

Тълкуванията на сънищата, ти разбираш, чии са, ако не телсимийски. Гаданието не; е от други, но

от фригийците, които първи изследваха птичите полети, излитанията и движенията. И да не

продължавам — откъде ти е всяко *знание+? Не е ли поотделно от всеки от тях? И когато всичкото

се обедини в едно, в кумирослужението, получи се тайнството.

И какво, прочее, ще получим, когато всички *знания+ се завърнат обратно към

първооткривателите, нямайки нищо свое, освен злобата и новото отстъпничество от Божеството.

Защото словесната сила за добрите става оръжие на доброто, а за злите — остен на злобата.

Бележки

1. Паламид — Вж. бел. 13 на с. 145.

2. — изпълнявам усърдно религиозен обряд; (йон.) — тракиец.

Свети Епифаний. За дванадесетте камька, които бяха вградени в нагръдника на

пьрвосвещеника

Съчинението принадлежи на Епифаний Кипърски (ок. 315-403) и разяснява символиката и

свойствата на 12-те камъка върху нагръдника на Първосвещеника на Соломоновия

(Иерусалимския) храм. Произведението е написано около (не по-късно от) 394 г. В Симеоновия

сборник по Святославовия препис е на л. 152 в – 154а. Преводът е от т. 5, 100-101. Превод от Цв.

Ралева и П. Янева.

1. Сардът, наречен още вавилонски *камък+, е огнено-червен като кръв. Среща се във Вавилон,

близо до асирийците. Прозрачен е и има целебна сила. Като го мажат, с него делителите лекуват

отоци и рани от желязо.

2. Топазът е по-ръждив от рубина. Среща се в индийския град Топазион. Стриван на лекарско

точило, изпуска сок, който не е червен наглед, а е като мляко. Пълни много чаши — колкото би

искал точещият го. И не намалява нито на големина, нито на повърхност. Полученото от него пием

при очни болести и при воднянка. *Да го пие+ и този, който полудява от морското грозде *1+.

3. Смарагдът е зелен. Копаейки го, варварите го секат в индийските планини. Силата му е в това,

че в него можеш да видиш лицето си.

4. Рубинът е много червен на вид. Среща се в Ливийския Кархидон *2+, наречен Африкий. Казват,

че го търсят през нощта, а не през деня, защото отдалеч искри като факел или като въглен. И за

един час престава. И като разберат тези, дето го търсят, че е той, тръгват срещу светлината му и го

намират. В каквито и дрехи да се увие, светлината му минава през тях.

5. Сапфирът е светлосин. Среща се в Индия и в Етиопия. Стърже се. Лекува отоци и подутини,

намазан заедно с мляко върху възпалените места. Казват, че Законът, даден на Мойсей на

планината, е бил на камък сапфир *3+.

6. Ясписът е зеленикав. Открива се в устието на река Термодонт и в Матунтийския Кипър.

Употребява се при епилепсия.

7. Хиацинтьт *4+ е червеникав. Среща се в Сирия, във вътрешна Варвария. Древните наричат тази

северна страна, където са готите и давните, Скития. И тук, във вътрешността, в пустинята на Велика

Скития, има дълбока пропаст, покрита с гора, недостъпна за хората, оградена с каменни стени. И

ако някой надникне от върха на планината, като от стена, не може да съзре дъното на пропастта,

но от дълбочината е тъмно като някаква бездна. Затворници, пращани тук насила от околните

царе, колят агнета и като ги одерат, ги хвърлят отгоре, от скалите, в бездната на тази пропаст. И

камъните полепват по месата. А орлите, дето живеят по скалите, се събират, примамени от

мириса на месо, и изваждат агнетата с камъните по тях. И когато изядат месото, камъните остават

горе, на върха на планината. Затворниците, като видят накъде са отнесли орлите месото, отиват

там и така донасят камъните. А те имат такова действие. Ако ги сложиш върху въглени, самите те

не се повреждат, а гасят въглените. И не само това, но също и ако някой вземе камък, увие го в

платно и го държи над огъня, ръката му изгаря, а платното остава невредимо. Казват, че помага

също на родилките.

8. Ахатът е синкав. И той се добива в Скития. Стърже се и, намазан на лицето, лекува ухапано от

скорпион и ехидна.

9. Аметистът е като дълбок пламък. Среща се в Ливийските планини, в крайморските краища.

10. Хризолитът е сякаш злато. Има го в каменния кладенец на Ахименида Вавилонска. Ахименида

наричат и Вавилон, и този каменен кладенец. Стрит, камъкът лекува болни стомаси и черва.

11. Берилът пък е гълъбовосин. Среща се в полите на планината, наречена Тавър.

12. Ониксът е жълтеникав. И той се добива в същата планина.

Бележки

1. Вид морски водорасли, синьозелени, с гроздовидна форма.

2. Град Кархидон в Либия.

3. Т.е. от сапфир са били плочите, на които Моисей донася десетте заповеди.

4. Червен циркон, лигурий.

Свети Августин. От догматичните съчинения

Авторството на този фрагмент не е напълно сигурно. Приписва се на Августин Блажени, но някои

изследователи оспорват тази атрибуция. Възможно е да принадлежи и на друг автор. Самият факт,

че името на този велик западен богослов и мислител прониква в славянската книжнина чрез

Симеоновия сборник, е показателен, фрагментът е поместен на л. 247а-б. Преводът е по т. 5, с. 102

от Цв. Ралева и П. Янева.

Да видим каква е силата на огъня, от който винаги излиза светлина и винаги дим. Защото и двете

неща се раждат от него, обаче огънят не е без тия неща, както, прочее, се открива, че тези трите не

са едно и също нещо, но заедно се раждат. Понеже нито от светлината се появява огън или дим,

нито от дима — огън или светлина, а от огъня светлината и димът винаги се раждат. И както пък

дъгата по природа има свойствата червено и синьо, и зелено, и пурпурно, и както тяхната общност

по природа е единна и единосъщна, и неразделна в съществуването си, така и Светата Троица е

единосъщно божество — и е съединена без смесване, и е отделна без деление. И човекът,

прочее, бидейки сътворен преди всичко според Божия образ, носи най-явния образ на Светата

Троица — неговата разумна и словесна душа да бъде в три същности, сиреч ум и слово и дух,

както е и при пребожествената същност — Отец и Син, и Свети Дух. Защото както Отецът е Отец, а

не Син, и Синът е Син, а не Отец, и Духът е Дух Свети, а не Син, нито Отец, така и умът е ум, а не

слово, и словото е слово, а не дух, и духът е дух, а не слово или ум. Те, прочее, нито се сливат чрез

съединението, нито се разделят от броя им, защото трите са едно и едното е в трите — винаги

единоестествени и единосъщни помежду си.

За Явлението Господне. От апостолските заповеди

Поместено е на л. 247в-г и съдържа основните дати от живота на Иисус Христос според

александрийския календар. Преводът е по т. 5, с. 329 от Цв. Ралева и П. Янева.

Прочее, нашият Господ Иисус Христос се роди от светата Дева Мария във Витлеем. Според

египтяните *това стана+ на 25-ти хояк *1+, в седмия час на деня, който е преди осмия ден от

януарските календи. А беше кръстен от Иоан на тридесетата своя година, на 11 тиби *2+, в десетия

час на нощта в реката Иордан. И живя между нас на света, като проповядваше благата вест за

небесното царство и цереше всеки недъг и всяка болест у хората, докато стана на 32 години и 3

месеца. На 33-та *година+ беше разпнат — на 25 фаменот *3+, в шестия ден *на седмицата+, в

шестия час *на деня+ и на четиринадесетия ден от лунния кръг, а възкръсна на третия ден — в

първия ден на фармути *4+, в шестия час на нощта. И ни се яви на всички нас, неговите ученици. И

откри славата си, като 40 дни ни учеше да проповядваме в негово име покаяние и опрощение на

греховете. А се възнесе на 10 пахон *5+, в деветия час на деня.

Бележки

1. Месец декември.

2. Месец януари.

3. Месец март.

4. Месец април, но първи фармут съответства на 27 март по юлианския каледнар.

5. Месец май.

Евсевий. От Хрониките

Автор на фрагмента е Евсевий Кесарийски (Евсевий Памфила) — ок. 265 – ок. 340. Фрагментът е от

съчинението на Евсевий „Хроники”. Поместен е на л. 2486. Преводът е по т. 5, с. 329 от Цв. Ралева

и П. Янева.

Понеже като изминаха 5500 години *1+ от сътворението на света дойде нашият Господ, родил се

по плът от светата Дева Мария. И като се започна неговата тридесета година, по думите на Лука, в

шестия ден на месец януари — третия ден на седмицата, 29 години след неговото раждане, беше

кръстен от Иоан. И като прави чудеса още три години след това, в 5533-та година от сътворението

на света беше разпнат заради нашето спасение. Понеже след като яде тайната пасха с учениците

си и като ги въведе в главного, в петия ден *на седмицата+, който беше четиринадесетият на

Луната, на 25 март *2+, 15 индикт, в същата нощ срещу 23 на същия този месец, беше предаден, и

като беше разпнат, възкръсна на 25, в неделя.

Бележки

1. По александрийското леточисление.

2. Погрешно вместо 22 март.

_____________________________________________________________________________________

От същия автор

Фрагментът също принадлежи на Евсевий и е от същото съчинение. Поместен е на л. 248б – 250а.

Преводът е по т. 5, 330-331 от Цв. Ралева и П. Янева.

След като бяха казани тия неща, добре е да се определи и годината от сътворението на света, в

която нашият Господ Иисус Христос направи от светата Дева Мария своето вишемирско

въплъщение. Според светите книги тогава беше 5500-та година от Адама. През същата тая година

стана и Благовещението на Девата и извършеното от нея пречисто раждане. Прочее, тогава беше

тринадесетата година на Слънцето и десетата на Луната. А денят на Благовещението беше вторият

от седмицата, а на раждането — четвъртият. Така също и божественото негово кръщение беше в

5530-га година — четиринадесетата на Слънцето и първа на Луната. А денят на седмицата беше

третият. А неговото спасително страдание се извърши в 5534-та година. За Слънцето това бе

петата година, за Луната пък — четиринадесетата. Прочее, казано накратко, годината от Адама, в

която се извърти раждането по плът на нашия Господ, беше 5031. Смятам, че е правилно да

прибавим малко и за различията в годините и месеците, тъй като има голямо объркване поради

незнанието на тия неща. Та ще кажа за най-важните техни разлики. А те могат да се разделят на

три, защото, според принадлежността си към различни народи, едни имат еднакви мерки за

времето — с едно и също начало, но различни по име; други имат различия и в името, и в

същината — различават се по имената, а влизат в годината или в месеца два, три или най-много

седем дена по-рано; други пък имат едно и също начало на месеците, а различно на годината.

Римляните, прочее, и елините имат еднакво начало на месеците, но имената им са различни -

месецът, който се нарича от римляните април, от елините се именува ксантик, а и двата имат едно

и също начало — първият ден на ксантик е първият и на април. Но елините смятат началото на

годината от септември, а римляните от януари. И така римляните и елините имат едно и също

начало на месеците, сиреч започват годината в един и същи месец тот, но в различни дни. А

елините имат за начало на годината и индикта, първият ден на месеца, който римляните наричат

септември. Александрийците пък започват годината три дни преди септември, сиреч на 29 август.

И месеците им се различават. Александрийците дават на всеки месец по 30 дни, което прави 360

дни. Месеците, дето са в тия 360 дни, свършват всяка година на 23 август и от останалите 5 дни,

сиреч 24 и 25, и 26, и 27 и 28 образуват друг месец — пентимер. Ако имаме ден, който се случва

всяка четвърта година, сиреч висекст *1+, то шест ще са така наричаните от тях епакти, тоест на

четири години има шестоднев. Древните египтяни смятат, че годината има тъкмо 365 дни, а не 360

и четвърт, както мислят римляните и елините, и александрийците. На 1460 години и те започват

годината заедно с алек-сандрийците и елините, а на четири години правят това с един ден по-

рано — на 28 август. И така, като прибавят на четири години по един ден, се ползуват от

споменатите 1460 години *2+, защото 4 пъти по 365 прави 1460. Според Божието законоуставие

годината и месеците при иудеите се различават и по име, и по същество от тези на елините,

римляните и египтяните, защото *иудеите+ имат лунни месеци по 29 дни и, като се изпълват

дванадесетте месеца за 354 дни, на три години се появява тринадесети месец — “вълазный”,

състоящ се от 33 дни. А годишното новомесечие винаги е в така наречения от тях месец нисан,

сиреч на 25 март, който е първо-зданният ден. В него Бог превърна всичко това от небитие в битие

с благоволението на Отца и с действието на Светия Дух, вселил се в неговата Света майка и

Девица. В същата година Бог стана човек и в същата тази година възкръсна от гроба.

И нека това за нас винаги е началото на годината според Светата Божия църква. Като разбираме,

че Светата Пасха се пада в неделя, след 14-ия ден на Луната в същия месец, празнуваме, я не

според иудеите, а според апостолите, по естествен и предаден от Бога начин. А всички, които не

казват, че първата Господня Пасха е била през 5534 година, не могат да покажат, че 14-ият ден на

Луната и 23 март съвпадат с Великия петък на спасителното страдание, нито че неделята на

Господнето възкресение е на 25 март. И понеже това не се посочва, оттук и пресмятанията им са

неверни.

Бележки

1. Става дума за вмъкнатия от Юлий Цезар ден между 23 и 24 февруари, при което на всеки 4 години се

повтарял шестият ден преди мартенските календи.

2. Александрийската и египетската години са се съотнасяли чрез период, наречен Сотис, когато след 1460

александрийски и 1461 египетски години техните начала отново са съвпаднали с предутринния изгрев на

Сириус и с лятното слънцестоене.

Исихий. За Рождество Христово

Частот Слово за Рождество Христово, приписвано на Исихий Иерусалимеки (първата пол. на V в.).

Поместен е на л. 250а, в. Преводът е по т. 5, 331-332 от Цв. Ралева и П. Янева.

В четиридесет и втората година от царуването на Август, през месец декември, на 25-ия ден, който

е шестият *на седмицата+, в седмия час на деня се роди по плът нашият Господ Иисус Христос от

светата Дева Мария *1+. Според антиохийците от сътворението на света до Христовото рождение

има 6000 години, защото от Адам до Фалек, сина Еверов, се събират 3000 години и от Фалек до 42-

та година от Августовото царуване — 5967, тоест от Адам до раждането на Христа и до разпятието

му има пълни 6000 години *2+. Защото според Моисеевото предсказание Фалек бележи

половината от времето на Христовото явяване. И тъй както в шестия ден *Бог+ създаде човека и го

видя, поддал се на греха, така и в 6000-та година дойде на Земята и го спаси. Така, прочее, и

Свещеното писание известява деня Господен като хиляда години. Така и боголюбивите летописци

Клим и Теофил, и Тимотей в съгласие един с друг постановиха, че Господ се явил в 6000-та година

по броя на шестте дни от сътворението на Адам и избавил човешкия род. Други пък казват, че

Господ дошъл в 5500-та година, но не са много тия, които са съгласни с това. А всички мислят, че *е

било+ в 6000-та година. Много опитни писатели са съгласни един с друг заявяването на Господа,

макар и други да мислят различно. Но гласът на пророка най-добре казва истината, като ни учи, че

Господ се е явил в 6000-та година.

Бележки

1. За Исихий Рождество Христово е станало 6000 години след Адама; четиридесет и втората година от

царуването на Октавиан Август според Исихий е между 16 март 3 г. пр.н.е. и 15 март 2 г. пр.н.е., т.е. Исихий

датира раждането на Спасителя в 3 г. пр.н.е.

2. Изчисленията за годините между Адам, Фалех и царуването на Октавиан Август са погрешни.

Йоан Дамаскин: За Македонските месеци според църковното предание

Фрагментът е от гл. 21 от Богословието на Йоан Дамаскин, но преводът е извършен отделно в

рамките на превода на Симеоновия сборник, фрагментът е поместен на л. 250в – 251а и е

илюстриран с рисунки на знаците на зодиака. Всъщност не става дума за названията на месеците,

а за знаците на зодиака. Преводът е по т. 5, с. 332 от Цв. Ралева и П. Янева.

Казват, прочее, елините, че съществуват 12 животни от звезди, които имат движение, обратно на

това на слънцето, луната и другите пет планети. И тези седем (планети) преминават през

дванадесетте животни. А имената на седемте планети са: Слънце, Луна, Зевс, Хермес, Арес,

Афродита, Кронос. Наричат ги планети, защото се движат възкрай небето. На всеки пояс има по

една от седемте планети. 1. На първия и най-годния — Кронос. 2. На втория пък Зевс. 3. На третия

— Арес. 4. А на четвъртия — Слънцето. 5. А на петия — Афродита. 6. На шестия пък Хермес. 7. А на

седмия и най-долния — Луната. Слънцето, прочее, преминава за един месец през всяко животно и

за дванадесет месеца обхожда дванадесетте животни. Имената на дванадесетте животни и

техните месеци са: 1. Овен. Приема слънцето на 21 март. 2. Телец — на 23 април.*Пропусната е

зодията Близнаци+ 4. Рак — на 24 юни. 5. Лъв — на 25 юли. 6. Дева — на 25 август. 7. Везни — на

25 септември. 8. Скорпион — на 25 октомври. 9. Стрелец — на 25 ноември. 10. Козирог — на 25

декември. 11. Водолей — на 20 януари. 12. Риба — на 20 февруари. А Луната минава за един

месец през тях, защото е по-ниско и обикаля по-бързо. Както, ако направиш кръг вътре в друг

кръг, вътрешният се получава по-малък, така е и с движението на Луната — понеже тя е по-ниско,

кръгът й е по-малък и тя го изминава по-бързо.

Месеците според римляните

Статията тук се приписва на Йоан Дамаскин. Намира се на л. 251 а-б. Преводът е по т. 5, 332-333 от

Цв. Ралева и П. Янева.

1. Март. 31 ден+. Яж сладко и пий. 2. Април. 30 *дни+. Не яж ряпа. 3. Май. 31 *ден+. Не яж свинско.

4. Юни. 30 *дни+. В два часа пий малко вода. 5. Юли. 31 *ден+. Въздържай се от плътски страсти. 6.

Август. 31 *ден+. Не яж сурови зеленчуци. 7. Септември. 30 *дни+. Не яж мляко. 8. Октомври. 31

*ден+. Не яж кисело. 9. Ноември. 30 *дни+. Не се мий често. 10. Декември. 31 *ден+. Не яж зеле. 11.

Януари. 31 *ден+. В 2 часа пий малко чисто вино. 12. Февруари. 28 *дни+. Не яж цвекло.

Месеците според иудеите

Намира се на л. 251 б-в. Преведена е от същите автори на с. 333. Названията на месеците се

отличават от днес възприетите в иврит.

1. Нисан. 2. Иярс. 3. Сиуан. 4. Тамуз. 5. Ав. 6. Илум. 7. Терси. 8. Марсуан. 9. Хаслев. 10. Тивит. 11.

Сават. 12. Адар.

Месеците според македонците

Това са гръцките названия на зодиакалните съзвездия, транскрибирани на кирилица. Поместени

са на л. 2516, в. Превод от същите автори на с. 333.

1. Таурос. 2. Дидим. 3. Каркин. 4. Лъв. 5. Партенос. 6. Зигос. 7. Скорпиос. Токсотис. 9. Егокер. 10.

Идрихоос. 11. Ихтис. 12. Криос.

Месеците според елините

Наименованията, които се използвали в Македония и в други области, но се различават от

атинските. Превод от същите автори, с. 333.

1. Ксантик. 2. Артемисии. 3. Десий. 4. Панем. 5. Лоос. 6. Горпиеос. 7. Иперверетеи. 8. Диос. 9.

Апилеос. 10. Адунеос. 11. Пертиос. 12. Диострос.

Месеците според египтяните

Различават се от съвременните названия. Превод от същите автори, с. 333.

1. Фармути. 2. Пахон. 3. Паини. 4. Епифи. 5. Месори. 6. Тот. 7. Фаофи. 8. Атир. 9. Хияк. 10. Тиви. 11.

Мехир. 12. Фаменот.

Летописни творби (Св. Николова)

Летописните творби от епохата на Златния век представляват преводи от гръцки език на

съчинения от жанра на хрониката — обширна и кратка, и компилативни старобългарски

произведения, съставени по модела на византийците кратки хроники.

Византийската хроника е съчинение, в което се представя цялостната история на познатия през

Средновекоието в Европа свят, като се започва обикновено от „сътворението на света”. Следват

историята на Близкия Изток според изложението й в Библията до раждането на Христос,

старогръцката история в митове и легенди, историята на римската държава до управлението на

Константин Велики (324-327 г.), историята на Византия до времето на автора на хрониката.

Хрониките възникват обикновено в монашеските среди и представят историята през призмата на

християнския мироглед. Авторите им не принадлежат към най-образованата част от

византийската интелигенция и предназначават творбите си за задоволяване интереса на най-

широки кръгoвe от населението, а често — само на монашеското съсловие. Изложението на

събитията следва хронологическия принцип. Хрониките са компилативни съчинения, съставени

въз основа на многобройни източници. Те имат значителна историческа стойност обикновено

само в дяловете, които се отнасят до съвременността на автора. Езикът u стилът най-често са ясни,

неусложнени, повествованието — живо и образно. Най-известните представители на жанра на

хрониката във византийската литература до IX в. са хрониките на Евсевий Памфила (264-340 г.),

Йоан Молола (ок. 491 – ок. 578 г.), Йоан Антиохийски (VII в.), Пасхалната хроника (VII в.), хрониките

на Георги Синкел (II половина на VIII – нач. на IX в.), патриарх Никифор (средата на VIII-828 г.),

Георги Амартол (IX в.).

До XII в. обикновено византийските хроники са извънредно обширни съчинения. Познати са обаче

и т.нар. „кратки хроники”, за които се предполага, че са възникнали първоначално през VI в. и

които представляват най-често хронологически списъци с означения на най-важните според

автора, събития в световната история.

В старобългарската книжнина на Златния век проникват някои от най-популярните обширни

византийски хроники: на Йоан Малала, на Георги Амартол, а мобе би и на Георги Синкел (с още

неустановено точно време на превеждане). Известен е също старобългарски превод на една от

кратките византийски хроники — на патриарх Никифор. До днес не е открита нито една

оригинална българска обширна хроника. Съществуват обаче няколко старобългарски исторически

съчинения от края на IX – началото на Х в., съставени по типа на кратките византийски хроники:

“Именника на българските ханове”, съставен вероятно в края на VIII в. на гръцки език и преведен

на старобългарски сигурно в края на IX – началото на Х в.; “Историкии” от Константин Преславски

(894 г); “Летописец вкратце” поместен в Изборника от 1073 г.

Патриарх Никифор. Кратка хронография

Кратък летопис на пресветия отец наш Никифор, патриарх на Константинопол

1. Адам, първият човек, като живя 230 години, роди Сит и живя 700 години до Малелеил. Общо

живя 930 години (по Бит. 5:3-5).

2. Сит, като живя 205 години, роди Енос и живя 707 години. Общо живя 902 години (по Бит. 5:6-7).

3. Енос, като живя 190 години, роди Каинан и живя 715 години до 53-та година на Матусал. Общо


4. Каинан, като живя 170 години, роди Малелеил и живя 740 години до 81-та година на Ламех.

Общо живя 908 години (по Бит. 5:12-14).

5. Малелеил, като живя 165 години, роди Иаред *в текста — Аред+ и живя 730 години до 48-та

година на Ной. Общо живя 895 години (по Бит. 5:15-17).

6. Иаред, като живя 162 години, роди Енох и живя 800 години *1+ до 85-та година на Ной. Общо


7. Енох, като живя 165 години, роди Матусал и живя 200 години. И умря в 33-та година на Ламех.

Общо *Матусал+ живя 969 години. Тогава стана потопът (по Бит. 5:21-27).

8. Ламех, като живя 188 години, роди Ной (по Бит. 5:28).

9. Ной, като живя 500 години, роди Сим, Хам и Иафет *в текста — Афет+ и живя до потопа 100

години. В 600-та година на Ной стана потопът. И живя след потопа 350 години до 80-та година на

Евер *в текста — Гавар+ (по Бит. 5:32, 6:10, 7:6, 9:28).

Общо всички години от Адам до потопа са 2242.

10. Две години след потопа Сим, синът на Ной, роди Арфаксад и жиня 500 години до 101-та година

на Фалек *в текста — Фалес+ (по Бит. 11:10-11).

11. Арфаксад, като живя 130 години, роди Каинан, както казаха някои. В седемдесетте не се сочи

тази цифра *2+ (по Бит. 11:12).

12. Каинан, като живя 130 години, роди Сала (по Бит. 11:12).

13. Сала, като живя 133 години, роди Евер (по Бит. 11:14).

14. Евер, като живя 133 години, роди Фалек (по Бит. 11:16).

15. Фалек, като живя 133 години, роди Рагав (по Бит. 11:18). В дните на Фалек земята бе

разделена. Поради това и му е дадено името Фалек — на еврейски език — разделение. Той умря

преди баща си. При него стана стълпотворението и от една стара дума се родиха много и за

всички народи различни езици, както каза Светото писание.

16. След Фалек Рагав, като живя 137 години, роди Серух (по Бит. 11:12).

17. Серух, като живя 137 години, роди Нахор (по Бит. 11:22).

18. Нахор, като живя 79 години, роди Тара *в текста — Фара+ (по Бит. 11:24).

19. Тара, като живя 70 години, роди Аврам *3+ (по Бит. 11:26).

Общо от Адам до края на Авраам са 3310 години, а от потопа — 1072 години. Когато Аврам беше

на 75 години, яви му се божествено видение — как до похода на Мойсей от Египет изминават 430

години, както и апостолът свидетелствува, казвайки: “законът, който се яви след четиристотин и

трийсет години, не отменя утвърдения по-преди от Бога завет, та обещаното да изгуби сила” (Гал.

3:17). И сам Мойсей известява в Изход, където каза: “А времето, през което синовете Израилеви и

бащите им проживяха в Египет и в Ханаанската земя, беше четиристотин и трийсет години” (Изх.

12:40).

20. Авраам, като живя 100 години, роди Исаак (по Бит. 21:5).

21. Исаак, като живя бОтодини, роди Иаков (по Бит. 25:26).

22. Иаков, като живя 87 години, роди Левий (по Бит. 29:34).

23. Левий, като живя 45 години, роди Каат *в текста — Кааф+.

24. Каат, като живя 60 години, роди Амрам *в текста — Аврам+ (по Изх. 6:18).

25. Амрам, като живя 73 години, роди Мойсей (по Изх. 6:20).

26. Мойсей, като живя 80 години, изведе хората от Египет.

Общо от първата година на Аврам до изхода от Египет са 505 години. От потопа според

седемдесетте *4+ са 3689 години. След това Мойсей водеше хората в пустинята 40 години *5+.

27. Иисус Навин *6+ — 27 години.

28. Съдии — 23 години.

29. Готониил *в текста — Гофониил+ от Иудиното племе — 40 години (по Съд. 3:11).

30. От други племена — 8 години.

31. След тях — Аод *в текста — Оад+ от Ефремовото племе — 80 години.


33. Девора и Варак — 40 години (по Съд. 5:31).


35. Мадиамци — 7 години (по Съд. 6:1).

36. Гедеон — 40 години (по Съд. 8:28).

37. Авимелех — 3 години (по Съд. 9:22).

38. Тола — 23 години (по Съд. 10:2).

39. Иаир *в текста — Аир+ — 22 години (по Съд. 10:3).

40. Амонитци — 18 години (по Съд. 10:7-8).

41. Иефтай — 6 години (по Съд. 12:7).

42. Есевон — 7 години (по Съд. 12:8-9).

43. Елон *в текста — Елом+ — 10 години (по Съд. 12:11).

44. Авдон *в текста — Лавдон+ — 8 години (по Съд. 12:13-14).

45. От други племена — 40 години (по Съд. 13:1).

46. Самсон — 20 години (по Съд. 15:20).

47. Жрецът Илий — 20 години (по 1 Царств. 4:18).

48. Безвластие — 30 години (по Съд. 21:25).

49. Самуил и Саул *7+ — 40 години.

50. Давид *8+ — 40 години (по 3 Царств. 2:11).

Общо всички години от изхода на синовете Израилеви до Давид са 630.

51. Соломон *9+ — 40 години (по 3 Царств. 11:42).

52. Ровоам *10+ — 17 години (по 3 Царств. 14:21).

53. Авия *11+ — 6 години (по 3 Царств. 15:2).

54. Аса *12+ — 40 години (по 3 Царств. 15:9-10).

55. Иосафат *13+ — 25 години. При него пророчествуваха Михей, Илия и Елисей (по 3 Царств.

22:42).

56. Иорам *14+ *в текста — Иоарам+ — 8 години (по 4 Царств. 8:16-17).

57. Охозий *15+ — една година (по 4 Царств. 8:26).

58. Ахав *16+ — 17 години (по 3 Царств. 16:29).

59. Готолия *17+, майка на Охозий *в текста — Хозий+ — 7 години (по 4 Царств. 8:26, 11:1, 20-21).

60. Иоас *18+ — 40 години (по 4 Царств. 12:1).

61. Амасия *19+ — 29 години (по 4 Царств. 14:2).

62. Азария-Охозия *20+ — 52 години. При него пророчествуваха Осия и Амос, Исайя, Иона, Иоил

(по 4 Царств. 15:2).

63. Иоатам *21+ — 16 години (по 4 Царств. 15:33).

64. Ахаз *22+ — 16 години (по 4 Царств. 16:2).

65. Езекия *23+ — 19 години (по 4 Царств. 18:2).

66. Манасия *24+ — 55 години. При него беше създаден Византион.

67. Амон *25+ *в текста — Амос+ — 12 години (по 4 Царств. 21:19).

68. Иосия *26+ — 31 година. При него пророчествуваха Иеремия, Софоний и Варух (по 4 Царств.

22:1).

69. Иоахаз *27+ *в текста — Иахаз+ — 3 месеца (по 4 Царств. 23:31).

70. Седекия *28+ — 11 години. Като го ослепи, Навуходоносор *29+ го взе в плен. И след пет месеца

храмът беше изгорен от Навузардан *в текста — Навузардав+. От създаването му бяха изминали

432 години (по 4 Царств. 24:18; 25:6-9).

Общо всички години от началото на царуването на Соломон до завладяването на Иерусалим са

448. След пленяването на иудеите във Вавилон и обезлюдяването на града изминаха 71 години.

Те се изпълниха през втората година от управлението на персийския цар Дарий *30+, който

освободи хората от плен и обнови храма в Иерусалим (по 1 Ездр. 5-6; Ат. 1:1, 15).

71. Отначало в Персия царува Кир *31+ — 30 години.

72. След него — Камбиз *32+ *в текста — Камвуси+ — 6 години.

73. Дарий — 36 години. Както се каза, по негово време вторият храм се обнови.

74. След този Дарий — Ксеркс *33+ — 28 години.

75. Артаван — 7 месеца.

76. Артаксеркс Дългоръкият *34+ — 41 година. По негово време говореха против Естир и

Мардохай.

77. Друг Ксеркс — 2 месеца.

78. Согдоан — 7 месеца.

79. Втори Дарий *35+ — 19 години.

80. Артаксеркс Паметливият *36+ — 40 години.

81. Друг Артаксеркс *37+ — 26 години.

82. Арсис Оха *38+ — 4 години.

83. Дарий Арсаму *39+ — 6 години.

84. Александър Македонски *40+ уби този и разсипа Персийската област (по 1 Мак. 1:1). Царува 6

години преди да разсипе Дарий. Както казаха някои, царува 12 години (по 1 Мак. 1:7). Умря във

Вавилон на 35 години. Покори 22 езически страни и 23 елински племена.

Общо всички години от Адам до смъртта на Александър са 5167.

85. След смъртта му в Египет и в Александрия царува Птолемей Братолюбиви *41+ — 38 години.

При него свещените книги бяха преведени на елински език.

86. Птолемей Благодетелят *42+ — 25 години.

87. Птолемей Младши *43+ — 29 години.

88. Птолемей Явлени *44+ — 17 години и 6 месеца.

89. Птолемей-Александър *45+ — 10 години.

90. Птолемей, негов брат *46+ — 8 години.

91. Птолемей Двуостровен *47+ — 30 години.

92. Клеопатра Птолемеева *48+ — 22 години.

93. В третата година от нейното управление пръв въведе единоначалието сред римляните кесарят

Юлий *49+. От него и другите кесари бяха наречени царе. Той царува 4 години и 7 месеца.

94. Оттогава свещеният кесар Август царува 56 години и 6 месеца. От това време антиохийците

водят своето летоброене. Същият, като уби Клеопатра през 15-та година от царуването си, събори

властта на Птолемеите, които царуваха 195 години *50+.

Общо всички години от Адам до началото на царуването на Август според известните летописи са

5457.

През 42-та година от царуването му се роди в плът от света Дева Мария Господът наш Иисус

Христос, извечният Бог. Кириний, като беше изпратен в Иудея от римския сенат, направи списък на

имотите и на жителите.

Общо всички години от Адам до въплъщението на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос са

5500.

95. След Август Римски трети царува Тиберий *51+ *в текста — Тиверий+ — 23 години. През 15-та

година от царуването му Господът наш Иисус Христос започна евангелското учение, през 19-та —

пострада в Иерусалим за нас. Спасителното страдание — на 25 март.

Общо всички години от Адам до спасителните страдания и Възкресението са 5533.

96. След Тиберий царува Гай *52+ — 3 години и 10 месеца и беше убит в двореца.

97. Клавдий *53+. — 13 години и 9 месеца.

98. Галба *54+ *в текста — Гавла+ — един месец и беше убит в Рим.

99. Нерон *55+ царува 13 години и 10 месеца и като избяга, жив се погреба. При него бяха мъчени

апостолите Петър и Павел, и Иаков, брат Господен, бе пребит с камъни от иудеите в Иерусалим.

100. Отон *56+ — 3 месеца и се самоуби.

101. Веспасиан [57] — 10 години. През втората година от царуването му Иерусалим бе завладян от

сина му Тит — 43 години след Възнесението на Господа наш Иисус Христос.

102. Неговият син Тит *58+ — 2 години и 2 месеца и беше убит в двореца.

103. Домициан *59+ *в текста — Доментиан+ — 15 години и 5 месеца. Той започна гонения. Апостол

Иоан беше осъден да живее на остров Патмос *60+ заради изповядването на Христа. След смъртта

на Домициан *Иоан+ се върна от острова и живееше в Ефес *61+.

104. Нерва *62+ царува една година и 4 месеца.

105. Траян *63+ — 19 години и 6 месеца. При него беше мъчен Игнатий Богоносец *64+.

106. Адриан *65+ — 21 години. Като разруши Иерусалим, той го нарече Елий. Същият се удави.

107. Тит-Антонин *66+, наречен благочестив, с децата си — 22 години и 3 месеца.

108. Марк, негов син *67+ — 12 години и 11 месеца. При него беше мъчен Юстин Философ *68+.

109. Антонин Вир *69+ — 12 години.

110. Комод *70+ — 13 години.

111. Елий Пертинакс *71+ *в текста — Елин Протинакс+ — 6 месеца и беше убит в двореца.

112. Севир *72+ — 18 години. При него беше мъчен Леонид, бащата на зломислещия Ориген *73+,

Иполит, римският писател *74+, беше наказан, и Григорий Чудотворец *75+.

113. Антонин, син на Севир *76+, царува 7 години и беше убит.

114. Макрин *77+ *в текста — Маркин+ — една година и беше убит.

115. Антонин Галал *78+ — 4 години и беше убит в Рим.

116. Александър *79+ — 13 години и беше убит.

117. Максимин *80+ *в текста — Максим+ — 3 години и беше убит.

118. Гордиан *81+ *в текста — Гръдий+ — 6 години и се удави в Африка.

119. Филип *82+ — 7 години и беше убит в градините.

120. Деций *83+ *в текста — Декий+ — една година и 3 месеца и беше убит на пазара. При него

беше мъчен св. Вавила *84+ в Антиохия.

121. Гал-Вулусиан *85+ — една година и *4+ месеца.

122. Валериан *86+ * в текста — Увалериан+ и Галиен *87+ *в текста — Галин+ — 15 години и бяха

убити.

123. Клавдий *88+ — една година и 9 месеца.

124. Аврелиан *89+ — 5 години и 6 месеца и беше убит.

125. Тацит *90+ *в текста — Такит+ — 6 месеца и беше убит в Понт.

126. Проб *91+ *в текста — Прол+ — 6 години и 4 месеца и беше убит.

127. Кар *92+ заедно с децата си Карин *93+ и Нумериан *94+ — 2 години и бяха убити.

128. Диоклетиан *95+ и Максимиан *96] — 20 години.

Общо от Адам до смъртта на Диоклетиан са 5796 години. От страданията Господни до началото на

царуването на Диоклетиан са 276 години. Християнско царство

129. Константин *97+, син на св. Елена, царува 31 години. През 12-та година на неговото царуване

се състоя Първият събор на 318-те отци в Никея против злочестивия Арий *98+, който наричаше

Божия Син създание и твар, и по-нисш от Отца, и злословещ, че е имало време, когато не е бил

Син — през 318-та година от въплъщението на Господа наш Иисус Христос.

Общо от Адам до смъртта на Константин Велики са 5836 години. Умря на 65 години.

130. Остави трима сина — Констант *99+ *в текста — Коста+, Константин *100+ и Констанций *101+ *в

текста — Костентий+. В Рим — Констант, в Новия Рим — Константин, в Антиохия — Констанций.

Този учреди 10 консулства. Царуваха 24 години.

131. Юлиан *102+ царува 2 години и 6 месеца и бе убит в Персия.

132. Йовиан *103+ — 9 месеца.

133. Валентиниан Велики *104+ *в текста — Увалентиниан+ и Валент *105+ *в текста — Увалии+ — 10

години и 9 месеца. При Юлиан беше мъчен от арианите св. Доротей *106+.

134. Грациан *107+ *в текста — Гратиан+, новият Валентиниан, и с него Теодосий Велики *108+ — 16

години. При него в Константинопол се състоя Вторият събор на светите 150 отци *109+.

135. Аркадий *110+, син Теодосиев, царува 13 години и 3 месеца.

136. Теодосий *111+, син Аркадиев — 42 години и 2 месеца. При него се състоя Третият събор на

светите отци 200 в Ефес *112+ и вторият разбойнически *113+.

137. Маркиан *114+ и Валентиниан *115+ *в текста — Валентиан+ царуваха 29 години. При тях се

състоя Четвъртият събор на 630-те отци в Халкидон *116+.

138. Лъв Велики *117+ царува 16 години.

139. Лъв Малки *118+ — една година.

140. Зинон *119+ — 16 години.

141. Анастасий *120+ — 27 години и 4 месеца.

142. Юстин Космати *121+ — 9 години и 23 дена.

143. Юстиниан *122+ царува 33 години и 7 месеца. При него се състоя в Константинопол Петият

събор *123+.

144. Юстин *124+, племенник на Юстиниан — 12 години, 10 месеца и 20 дена. В седмата година на

неговото царуване завърши пасхалният кръг от 532 години, откогато беше разпънат Господа наш

Иисус Христос, в 6065 година от сътворението на света.

145. Тиберий *125+ царува 5 години.

146. Маврикий *126+ — 20 години и 4 месеца.

147. Фока [127] — 8 години.

148. Ираклий *128+ със сина си — 31 година. През третата година на царуването му персиецът

завладя по-голямата част от римските области и изгори Иерусалим и светите места. Плени много

хора с патриарх Захарий и с Честния кръст и ги отведе в Персия. През 12-та година на царуването

му *на Ираклий+ Хосров *129+ *в текста — Хозрой+ беше убит и пленниците бяха върнати, и

Честният кръст беше поставен на своето място. Сарацините започнаха да опустошават всичко в

6126 година, индикт 7.

149. Констант *130+ *в текста — Крстенти+, син на Ираклий, царува 28 години. Този беше убит в

Сицилия.

150. Константин *131+, внук Ираклиев, царува 17 години. При него Византион бе обсаден от

сарацините *132+. Шестият събор на 285-та отци се състоя в Константинопол през 13-та година от

възцаряването му *133+. И се държа храбро, като попречи на сарацините и ги уплаши много.

151. Юстиниан *134+ царува 10 години.

152. Леонтий *135+ — 3 години.

153. Тиверий Апсимар *136+ — 7 години.

154. Юстиниан, втори път *137+ — 6 години.

155. Филипик *138+ *в текста — Филиписки+ — 2 години.

156. Анастасий, който беше и Артемий *139+ — 2 години.

157. Теодосий *140+ — една година.

158. Лъв, който беше и Конон *141+ царува 25 години, 3 месеца и *11+ дни.

159. Константин, негов син *142+ — 31 години, 2 месеца и *2+5 дена *143+.

160. Лъв *144+, син на Константин — 5 години.

161. Константин *145+, син на Лъв, с майка си Ирина *10 години+, 2 месеца и 2 дена. През осмата

година на царуването му в Никея се състоя Вторият събор на 350-те отци *146+.

162. Константин, сам — 6 години, *9+ месеца и 8 дена. Той беше убит на пазара заради доблестта

си.

163. Ирина *147+, майка му — 5 години, 2 месеца и 12 дена.

164. Никифор *148+ царува 9 години и 9 месеца.

165. Ставракий *149+, негов син — 2 месеца.

166. Михаил *150+, негов зет — една година, 9 месеца и 11 дена.

167. Лъв *151+ — 7 години, 5 месеца, 14 дена, и беше убит в двореца.

168. Михаил *152+ — 8 години и 9 месеца.

Общо от Адам до смъртта на Михаил са 6338 години.

169. Теофил *153+ — 12 години, 3 месеца, 20 дена.

170. Михаил *154+, негов син, с Теодора, негова майка, и с Текла, негова сестра — 14 години.

171. Михаил, сам — 12 години. Заедно с Василий царува една година и 4 месеца и беше убит.

172. Василий *155+ — 18 години и 11 месеца.

173. Лъв *156+ и Александър *157+ — 26 години.

Бележки

1. В текста погрешно годините са посочени като 400.

2. Става дума за превода на Библията (по-точно на Петокнижието) от еврейски на гръцки език от 70 (72)

евреи на о-в Фарос по молба на египетския владетел Птолемей II Филаделф (285-246 пр.н.е.), т.нар.

Септуагинта. Наистина в Сегггуагинта цифрата е 135.

3. 0к. 2000-1800 г. пр.н.е.

4. Вж. бел. 2.

5. 2-ра половина на 2-то хилядолетие пр.н.е.

6. Ок. XIII в. пр.н.е.

7. Първи цар на Израил (ок. 1012-1004 пр.н.е.).

8. Израилски и иудейски цар (ок. 1004-965 пр.н.е.).

9. Израилски и иудейски цар (ок. 965-928 пр.н.е.).

10. Иудейски цар (ок. 928-911 пр.н.е.).






16. Израилски цар (ок. 871-852 пр.н.е.).

17. Иудейска царица (ок. 842-836 пр.н.е.).










27. Иудейски цар (ок. 609 пр.н.е.).

28. Иудейски цар (ок. 596-587/586 пр.н.е.).

29. Вавилонски цар (ок. 605-562 пр.н.е.).

30. Дарий I, персийски цар (ок. 522-486 пр.н.е.).

31. Персийски цар (ок. 559-530 пр.н.е.).

32. Камбиз II, персийски цар (530-522 пр.н.е.).

33. Персийски цар (486-464 пр.н.е.).

34. Артаксеркс I Лонгиман (464-423 пр.н.е.). Естир и Мардохай са живели по времето на цар Ксеркс (вж. бел.

33).

35. Дарий II, персийски цар (ок. 423-404 пр.н.е.).

36. Артаксеркс II, персийски цар (404-359 пр.н.е.).

37. Артаксеркс III, персийски цар (359-338 пр.н.е.).

38. Арс (Ксеркс III), персийски владетел (338-336 пр.н.е.).

39. Дарий III, персийски владетел (336-331 пр.н.е.).

40. Цар на Македония (336-323 пр.н.е.).

41. Птолемей II Филаделф, египетски владетел (285-246 пр.н.е.).

42. Птолемей III Евергет, египетски владетел (246-222 пр.н.е.).

43. Птолемей IV Филопатор, египетски владетел (222-205 пр.н.е.).

44. Птолемей VIII Евергет Фискон, египетски владетел (145-116 пр.н.е.).

45. Птолемей Х Александър, египетски владетел (101-88 пр.н.е.).

46. Птолемей XI Александър II, египетски владетел (80 пр.н.е.).

47. Птолемей XII Нови Дионисий (Авлет), египетски владетел (80-51 пр.н.е.).

48. Клеопатра VII, египетска владетелка (51-31 пр.н.е., съвместно с Птолемей XIII и Птолемей XIV).

49. Гай Юлий Цезар, римски патриций (100-44 пр.н.е.), член на I триумвират (от 60 пр.н.е.).

50. Клеопатра умира при Гай Юлий Цезар Октавиан Август, член на II триумвират и основоположник на

едноличната власт в римската държава (63-14 пр.н.е., римски император от 27 пр.н.е.).

51. Римски император (14-37).

52. Римски император с прозвище Калигула (37-41).




56. Римски император (69).




60. Остров в Егейско море до Мала Азия.

61. Град в Мала Азия.



64. Антиохийски епископ (умрял през 105 г).


66. Антоний Пий, римски император (138-161).

67. Марк Аврелий, римски император (161-180).

68. Раннохристиянски писател (починал през 165 г).

69. Луций Вер, римски император (161-169).



72. Септимий Север, римски император (193-211).

73. Раннохристиянски богослов и философ (185-254).

74. Римски епископ (първа половина на III в.), ученик на Ориген.

75. Неокесарийски епископ (III в.).

76. Аврелий Антонин (Каракала), римски император (211-217).

77. Императорски префект на преторианците, организирал заговора против Каракала и заповядал да го

убият през 217 г.


79. Александър Север, римски император (222-235).





84. Антиохийски епископ (умрял през 251 г.).

85. Гал Велдуниан, римски император (251-253).



88. Клавдий II Готски, римски император (268-270).









97. Римски и византийски император (306-337).

98. Арий (ок. 256-336), създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-

Отец в Светата Троица, осъден на Първия вселенски събор в Никея (325 г.).

99. Констант I, римски император (337-350).

100. Констант II Младши, римски император (337-340).

101. Констанций II, римски император (337-361).


103. Император на Източната Римска империя (363-364).

104. Валентиниан I, римски император (364-375).


106. Тирски епископ, мъчен ок. 362 г. в Долна Мизия.


108. Теодосий I Велики, римски император (379-395).

109. Втори вселенски събор — 381 г.


111. Теодосий II, император на Източната Римска империя (408-450).

112. Трети вселенски събор — 431 г.

113. През 449 г. в Ефес е свикан събор, наречен „разбойнически”, защото тогава е оправдано

монофизитството.


115. Валентиниан III, император на Западната Римска империя (425-455).

116. Четвърти вселенски събор — 451 г.

117. Лъв I, император на Източната Римска империя (457-474).

118. Лъв II, император на Източната Римска империя (474).


120. Анастасий I Дикор, византийски император (491-51-8).

121. Юстин I, византийски император (518-527).

122. Юстиниан I Флавий, византийски император (527-565).

123. Пети вселенски събор — 553 г.

124. Юстин II, византийски император (565-578).

125. Тиберий I, византийски император (578-582).

126. Византийски император (582-602).


128. Ираклий I, византийски император (610-641) и синовете му Константин III и Ираклеон (641).

129. Хосров II Первиз, персийски цар (590-628).

130. Констант II, византийски император (641-668).

131. Константин IV Погонат, византийски император (668-685).

132. Обсадата на Константинопол от арабите се е състояла през 674-678 г.

133. Шести вселенски събор — 680-681 г.

134. Юстиниан И, византийски император (685-695).


136. Тиверий II Апсимар, византийски император (698-705).

137. Юстиниан II (705-711).

138. Филипик Вардан, византийски император (711-713).

139. Анастасий II Артемий (713-715).

140. Теодосий III, византийски император (715-717).

141. Лъв III Исавър, византийски император (717-741).

142. Константин V Копроним, византийски император (741-775).

143. В текста погрешно — 55 дена.

144. Лъв IV Хазарин, византийски император (775-780).

145. Константин VI, византийски император (780-797).

146. Седми вселенски събор (Втори Никейски) — 786/787 г.

147. Ирина, византийска императрица (797-802).

148. Никифор I Геник, византийски император (802-811).

149. Византийски император (811).

150. Михаил I Рангаве, византийски император (811-813).

151. Лъв V Арменец, византийски император (813-620).

152. Михаил II, византийски император (820-829).


154. Михаил III, византийски император (842-867).

155. Василий I Македонянин, византийски император (867-886).

156. Лъв VI Мъдри, византийски император (886-912).


Константин Преславски. Историкии

Съчинението на Константин Преславски „Историкии” е съставено през 894 г. по модела на

Кратката хронография на патриарх Никифор, която е и негов основен извор. „Историкии” също

обръща погледа на българина към световната история, довеждайки изложението до времето на

византийския император Лъв VI Мъдри (886-912). Лаконичните сведения, не всички от които имат

паралели в издирените до днес византийски източници, запознават българския читател не само с

историята на християнския свят, но представят и едно събитие, изиграло вероятно значителна

роля за повишаване самочувствието на българските владетели в отношенията им с Византия —

убийството на император Никифор I Геник от българите по време на похода му срещу България

през 811 г. „Историкии” са познати по един руски препис от втората половина на XII в., съхраняван

в Държавния исторически музей в Москва.

_____________________________________________________________________________________

От Адам до потопа години 2262.

От потопа до рождението на Аврам 1070.

Всички събрани години 3332.

От рождението на Аврам до изхода на синовете Израилеви от египетската земя има 505 години.

Всичко от Адам до изхода *на евреите от египетската земя+ 3837.

След изхода на Мойсей 40 години, които *били прекарани+ в пустинята.

Иисус *Навин+ 27.

На съдиите по ред и мъчителите, които владяха Иерусалим: Хусарсад 8 години.

Готониил 40.

Еглом 18.

Аот 80.

Явин и Сисара 20.

Девора с Варак 40.

Мадиам 7.

Гедеон 40.

Авиме*ле+х 3.

Тола 23.

Иаир 22.

В ръцете пък на синовете амунски и филистимски прекараха 18 години: Иефтае 6.

Авеса Витлеемски 7.

Еалом Завулонит 10.

Авдон Фара*то+нит 8.

В ръцете филистимски 40.

Самсон 40.

Безвластие 20.

Илий 20.

Самуил 30.

От изхода на синовете Израилеви до Саул, първи цар Израилев 547 години. Събрани всичко от

Адам са 4384 години.

Саул 40.

Давид 40.

Соломон 40.

Ровоам 17.

Авия 3.

Аса 40.

Иосафат 25.

Иорам 8.

Охозий 1.

Готолия 7.

Иоас 40.

Амасий 29.

Озия 52.

Ио*а+там 16.

Азаз 16.

До пленението самарийско има 15 царе, а години 385.

Езекия 29.

Манасий 55.

Амос 2.

Иосия 34.

Иохаз 3.

Елиаким 11.

Иоаким 3.

Седекия 11.

До пленението иудейско 148 години.

На*в+уходоносор 25.

Мародах 12.

Валтасар 4.

Дазирий 17.

Кир 32.

Камбиз 8.

Магимин *?+47.

Дарий 36.

Ксеркс 20.

Артаван 7 месеца.

Артаксеркс 40.

Ксеркс 40.

Су*г+диан 42.

Дарий 19.

Ксеркс 41.

Артаксеркс 42.

Арсис 4.

Дарий 16.

До Александър (Велики) 301 година.

Всичко от Адам до Александър 5029.

Александър 12.

Птолемей Лагос 40.

Птолемей Филаделф 27.

Птолемей Евергет 24.

Птолемей Филопатор 32.

Птолемей Епифан 22.

Птолемей Филомитор 32.

Птолемей Евергет 29.

Птолемей Сотир 15.

Птолемей Александър 12.

Птолемей Филип (Фускон?) 8.

Птолемей Дионисий 31.

Клеопатра 22. Убива я Август в тридесет и седмата година от своето царуване и след това царува 4

години. Всичко от Адам до въплъщението на Христа има 5555 години. След въплъщението на

Христа:

Август 15 години.

От Тиберий 18 години — до спасителните мъки на Господа наш Иисуса Христа.

На християните е потребно да знаят добре, когато ги питат за еврейската Пасха, да намират дните

от слънчевия кръг точно — което е потребно християните да знаят и умеят. Намираме слънчевия

кръг 23, а лунния — 10, в спасителната мъка и еврейската Пасха, в събота, според евангелиста.

Възкресението на Спасителя наш Иисуса Христа, Сина Божия, е на 25 март месец по църковното

предание, което добре посочва по име същинската Пасха. След възкресението на Господа наш

Иисуса Христа:

Тиберий 5 години.

Гай 3 години, а месеца 4.

Клавдий 13 години, а месеца 8.

Нерон 13, а месеца 8.

Весп*ас+иан 19, а месеца 11.

Тит 12, а месеца 2.

Домитиан *Домициан+ 15, а месеца 5.

Нерва 4, а месеца 4.

Траян 19, а месеца 6.

Адриан 23, а месеца 3.

Антонин 22, а месеца 3.

Марк 7 години.

Люкий *Луций+ 9.

Комод 13.

Септимий 17.

Макрин 1.

Антонин втори 14.

Александър 13.

Максимин 3.

Гордиан 6.

Филип 7.

Декий *Деций+ 4.

Гал 2.

Валериан 12.

Клавдий 1.

Аврелиан 5, а месеца 6.

Проб 6, а месеца 6.

Диоклетиан 20.

Максимиан 18.

От Август царя до Макси*ми+ан 30 царе, а години 343; събрани пък от Адам до свети Константин

*благо+верния цар има 5843. Царува *благо+верният цар Константин 33 години.

Константиновци 23.

Юлиан 2.

Йовиан 1.

Валенти*ни+ан 12.

Валент арианин *?+13.

Теодосий Велики 17.

Аркадий 13.

Теодосий Малки 42.

Маркиан 6.

Лъв Велики 7.

Лъв Малки 1.

Зинон 17.

Анастасий 17.

Юстин 9.

Юстиниан 19.

Юстин втори 13.

Тиберий 4.

Маврикий 20.

Фока 8.

Ираклий 30.

Константин 1.

Константин втори 27.

Константин 17.

Юсти*ни+ан 10.

Лъв 7.

Тиберий 7.

Юстиниан и синовете му 6.

Вардан 2.

Артемий 2.

Теодосий 1.

Лъв 24.

Константин и синът му 52.

Лъв и синът му 30.

Константин сам 16:

Ирина, майка му, 5.

Никифор 8, а месеца 9. Него убиха... българите на 27 юни.

Ставракий 2 месеца.

Михаил, зет му, 1 година, а месеца 9.

Лъв Арменец 7 години, а месеца 5.

Михаил втори 8, а месеца 9.

Теофил и синът му 12, а месеца 3.

Теодора, жена му, със сина (си) Михаил 14 години, а месеца 1, дни 2.

Михаил сам 11 години, а месеца 1, дни 9.

Василий 20 години.

Лъв, синът му, 7 години.

Всички години от разпятието Христово до Лъв, сегашния цар, деветстотин и осемнадесет, а от

Адам до сегашния 12-ти индикт има 6406 години.

Летописец вкратце

Летописец вкратце е познат по един руски препис, който се намира в сборник от 1073 г., приготвен

за киевския княз Светослав (т.нар. Изборник от 1073 г.). Този ръкопис се намира в Държавния

исторически музей в Москва. Той възхожда към сборник, съставен ок. 913-919 г. за българския цар

Симеон. По същото време е възникнал и Летописец вкратце. Според някои изследователи

източник на тази творба е Кратката хронография на патриарх Никифор, а според други неин извор

са един или няколко текста, близки до втората обработка на кратките византийски хроники,

възникнала вероятно през първата половина на Х в., по времето на император Константин VII

Багренородни (913-959). Вниманието на книжовника тук е съсредоточено единствено върху

римската и византийската история: летописът започва от времето на римския император Октавиан

Август (27 пр.н.е. – 14 от н.е.) и завършва с началните години от царуването на Константин VII

Багренородни, когато регентка е неговата майка Зоя (913-919). Летописец вкратце се отличава

съществено по съдържанието си не само от съчинението на патриарх Никифор, но и от всички

познати днес подобни византийски хроники. Това е безспорно свидетелство, че старобългарският

летописец е усвоил творчески постиженията на съвременната нему византийска историография.

_____________________________________________________________________________________

Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки

1. Август, същият и осмороден. Години 56, месеци 4, дни 1. В 43-та му година се роди Христос, Бог

наш; в годината от сътворението на света 5501.

2. Тиберий. Години 22, месеци 6, дни 19.

3. Гай. Години 3, месеци 10.

4. Клавдий. Години 13, месеци 8, дни 19.

5. Нерон. Години 13, месеци 6, дни 17. Той уби в Рим върховния апостол.

6. Галба. Месеци 7, дни 6.

7. Отон. Месеци 3, дни 5.

8. Вителий. Месеци 7, дни 1.

9. Веспасиан. Години 10. При този Иерусалим бе опленен.

10. Тит. Години 3. И бе убит от Домициан.

11. Домициан, негов син. Години 15, дни 5. Той изпрати богословеца в изгнание.

12. Нерва. Години 1, месеци 1, дни 3.

13. Траян. Години 19, месеци 6, дни 10. Той разпъна Симеон и Игнатий Богоносец. Възвърна

богословеца.

14. Адриан. Години 21. Той съзида Иерусалим.

15. Антонин. Години 23. Този се покръсти.

16. Уир (Вер). Години 7, месеци 10, дни 18.

17. Марк. Години 19, месеци 8, дни... При този бе измъчван Юстин Философ.

18. Комод. Години 12, месеци 9, дни 14.

19. Пертинакс. Месеци 2, дни 22.

20. Юлиан. Месеци 2, дни 6.

21. Север. Години 18. При този беше измъчван Галеонид (Леонид), баща на Ориген; Хиподрума

във Византион бе завършен.

22. Антонин. Години 7.

23. Макрин. Години 1.

24. Антонин Втори. Години 4.

25. Александър. Години 13. При него се разпространи Божието слово и християните.

26. Максимин. Години 3. Бе убит.

27. Пулпин (Пупиен) и Валвин (Балбин). Месеци 3.

28. Гордиан. Години 6. Сам се погреба.

29. Филип Благочестиви. Години 17. Убит бе от Декий (Деций) Кипърски.

30. Декий (Деций). Години 2. Бе убит.

31. Гал и Вулискан (Волусиан). Години 2.

32. Валериан и Галин. Години 15. Бе убит. При този се яви Павел, гонител, ересиарх.

33. Клавдий. Години 2.

Врилиан (Аврелиан). Години 2. Бе убит.

34. Такит (Тацит) и Флориан. Месеци 9.

35. Проб Благочестиви. Години 6. Бе убит.

36. Кар с Карин (и) (Йе)нумериан. Години 2. Бяха убити.

37. Нумериан сам. Дни 30. И бе убит от своя гъст. Свети Винила — мъченик.

38. Диоклетиан и Максимиан и Галерии. Години 20. Безбройно множество мъченици се явиха,

заради многото им беззакония. Царува заедно с тях в Галия Констанс, баща на великия

Константин.

39. Константин Велики. Години 32. В 20-та година от неговото царуване беше Първият свети събор

в Никея срещу Арий. В 21-та година изпрати своята майка Елена в Иерусалим да потърси честното

дърво. В 22-та година царица Елена се върна от Иерусалим. В 23-та година умря царица Елена и

беше погребана в църквата на Светите апостоли.

40. Константин, негов син. Години 24.

41. Юлиан Отстъпник. Години 2. Бе убит.

42. Йовиан Добрий. Месеци 9. Поправен бе.

43. Валентиниан. Година 1. И дойде в Рим.

44. Уалис (Валент) Злочестивий. Години 10. Изгорен беше в Тракия.

45. Грациан Благочестивий. Години 4. Бе убит.

46. Теодосий Всеправославен. Години 17, месеци 2.

47. Аркадий и Онирин. Години 14.

48. Теодосий, син Аркадиев. Години 42, месеци 3.

49. Маркиан и Пулхерия. Години 6. Златни години (?). При него беше Четвъртият събор на 630-те

отци в Медоприкупней (Халкедон).

50. Лъв Велики. Години 17.

51. Лъв, негов внук. Години 1.

52. Зинон, негов баща. Години 17. Погреба се жив.

53. Анастасий. Години 17.

54. Юстин. Години 9.

55. Юстиниан Велики. Години 38. При него беше светият Пети събор. И беше изградена Великата

църква.

56. Юстиниан (?) Старий. Години 13.

57. Тиберий. Години 4.

58. Маврикий. Години 20, месеци 3, дни 9. Бе убит от Фока заедно с жена си и децата си.

59. Фока Злочестивий. Години 7. Изгорен бе на хълма.

60. Ираклий, желан от всички. Години 30, месеци 4.

61. Константин, негов син. Години 1.

62. Константин, негов прадядо(?). Години 27. Бе убит в дома си в банята.

63. Константин, негов син. Години 17. При този беше светият Шести събор срещу злочестивите.

64. Юстиниан, негов син; отрязан нос. Години 10. Беше прогонен.

65. Лъв. Години 3. Бе убит.

66. Тиберий. Години 7. Бе убит.

67. Юстиниан отново. Години 6. Убит беше вкупом в Даматра.

68. Филипик. Години 2. Беше прогонен.

69. Артемий, същият и Анастасий. Години 2.

70. Теодосий. Години 2.

71. Лъв Мъчител. Години 25.

72. Константин Христоборец и рушител на образите (иконите). Години

73. Лъв, негов син. Години 5.

74. Ирина, негова снаха, с неговия син Константин. Години 7, месеци

75. Константин самичък. Години 5. Ослепен бе от своята майка.

76. Ирина сама. Години 6. Бе убита.

77. Никифор. Години 8, месеци *9+. Бе убит.

78. Ставракий, негов син. Месеци 2, дни 10.

79. Михаил, негов зет. Години 5, месеци 9. Прогонен бе от Арменеца мъчител.

80. Лъв Арменец, еретик. Години 6, месеци 6. Той беше убит при “Св. Стефан”.

81. Михаил. Години 9, месеци 9, дни 9.

82. Теофил, богоненавистен еретик. Години 12, месеци 3.

83. Теодора със своя син. Години 14. Прогонена бе от сина си и от Варда, своя брат. Тя възобнови

светите икони.

84. Михаил самичък, заедно с кесаря Варда. Години 12. И двамата бяха убити.

85. Василий и Константин, неговият син. Години 19, в... 26 ден.

86. Лъв и Александър, синове на Василий. Години 26, месеци 8, дни 13.

87. Александър самичък. Години 1, дни 25.

88. Константин и Зоя. Години...

Йоан Малала. Всемирна хроника (кн. 4, 7, 8 и 9)

Йоан Малала е византийски писател от сирийски произход, живял ок. 491-578 г. Предполага се, че

произхожда от Антиохия, където вероятно в получил класическо образование в школа за ритори

(прозвището му Малала произлиза от сирийската дума melel 'ритор, оратор'). По-късно става

духовно лице и ок. 528 г. започва да пише в Антиохия „Всемирна хроника” в 18 книги, която е

единственото познато днес негово съчинение. В Антиохия е написана по-голямата част от

хрониката (до началото на книга 18). През 40-те години на VI в. Йоан Малала се премества в

Константинопол, където завършва своето съчинение (запазен е текстът до 563 г., но се смята, че

творбата е обхващала събития до 565, а може би и до 574 г.). Йоан Малала използва многобройни

източници — Стария и Новия завет, произведения на антични автори (например старогръцките

историци, трагедиите на Еврипид) чрез посредничеството на късните компилатори от римския и

византийския период, късноантичните и раннохристиянските хронисти и др. Той е създател на

ново направление във византийската историография, в основата на чиято историческа концепция

лежи християнско-библейската интерпретация на световната история. Тази концепция е в

съзвучие с утвърждаващия се християнски мироглед и поради това хрониката на Йоан Малала

става изключително популярна във Византия през цялото Средновековие.

Творбата на Йоан Малала е преведена на старобългарски език вероятно в края на IX-началото на Х

в. До днес не е открит нито един български препис на цялата хроника или на части от нея. Текстът

на българския превод е съхранен само в руската книжнина и то не във формата на самостоятелни

преписи, а в състава на хронографските сборници (например в преписите на т.нар. Юдейски

хронограф — Архивния хронограф от края на XV в., съхраняван в Руския държавен архив за древни

актове в Москва; Варшавския хронограф от края на XV-началото на XVI в. от Народната библиотека

във Варшава; Вилненскияхронограф от началото на XVI в. от Библиотеката на Литовската академия

на науките във Вилно; както и преписите, главно от XV и XVI в. на т.нар. Летописец елински и

римски). В три от тези преписи (Архивния, Вилненския и Варшавския хронограф) преди петата

книга на хрониката на Малала, която съдържа историята на Троянската война, е поместен текст,

отнасян от редица изследователи към цялостния превод на хрониката и определящ точно времето

на превеждане: „Книги на Божия стар завет..., преведени от гръцки език на славянски при

българския княз Симеон, син на Борис, от презвитер и монах Григорий, църковник на всички

български църкви по заповед на същия книголюбец княз Симеон, справедливо наречен

боголюбец”.

Старобългарският превод не съдържа пълния текст на хрониката на Малала (например книги

16,18 са преведени частично, от книги 3, 11, 12 са представени съвсем малки откъси). Но

независимо от това той има стойност с оглед на историята на византийската литература, тъй като в

неговите преписи са запазени фрагменти, които липсват в гръцките текстове. Значението му за

старобългарската литература и култура е много голямо, защото за пръв път чрез него българският

читател получава възможност да се запознае подробно, чрез организиран в повествователна

форма разказ, с историята на познатия тогава свят: на страните от Близкия Изток, на древна

Гърция, Римската империя и Византия. С най-голяма историческа достоверност се отличават

сведенията за Византия от последната книга, които се основават на личните впечатления на

автора. В България са представлявали интерес и някои данни от края на V – началото на VI в. за

проникването на прабългарите и славянските племена в Мизия и Тракия. Преводът е важен и

поради факта, че представя за пръв път на славяните античната митология и Троянския епос.

Характерно за хрониката на Малала е постоянното преплитане на достоверни разкази за важни

исторически събития и личности с анекдоти за незначителни случки и народни легенди, изложени

живо и образно. Освен това в продължение на цялото повествование се борят две тенденции,

актуални и за обществената действителност в България по времето на превеждането на хрониката

— античната, езическа, и средновековната, християнска.

_____________________________________________________________________________________

Книга IV

XII. След царуването на Проит *1+ втори царува Акризий *2+ 31 години. И след това, след победата

над Еномай *3+, царува Пелопс *4+ 38 години. Оттогава Пелопонес получи названието Еладски. Той

създаде град, който нарече Пелопонес. Оттогава Пелопонеското царство се нарече Еладско. През

тези години живя Демокрит *5+, като учеше на философия и в своите философски писания

постанови, че този, който иска да бъде философ, подобава да се въздържа и да бъде целомъдрен

и да се очисти от всякакво зло, всичко право да разбира и да върши. И когато така започнеш да

философствуваш, тогава ще опознаеш единописменото име и ще видиш безстрастното слово на

Сина Божи, който ще се яви. Това стои в писанието на премъдрия хронограф Теофил *6+. В тези

времена любомъдърствуваше Хипократ *7+, като създаде лечебната наука. След Пелопсовото

царуване царува Атрей *8+ 20 години и след него царува Тиест *9+ 16 години, и след това

Агамемнон *10+ 18 години, и след това царува Егист *11+ 7 години. И съществува Елинското

царство, сиреч Пелопонеското, 164 години.

В годините, за които говорих преди това, в Крит царува Минос *12+, синът на Европа *13+, който

владееше и морето. Воюва с атиняните и постанови закон, за който говори премъдрият Платон

*14+, споменавайки записките на законите. През тези същите години се прославиха Дедал и Икар

*15+ заради Пасифая *16+, заради жената на цар Минос. И като блудствуваше с нейния слуга, бика,

роди син, когото нарекоха Минотавър *17+, а Дедал и Икар преполовиха прелюбодеянието на

блудството. Цар Минос, като затвори Пасифая в кувикулария (спалнята) с двама слуги, заповяда да

я хранят и я остави там, никой да не я вижда. И тя, като се опечали, че е лишена от царския сан,

разболя се и умря. Дедал и Икар бяха убити. Икар избяга от тъмницата и като плуваше се удави, а

Дедал беше посечен. За Пасифая Еврипид *18+ написа повест.

XIII. През тези години героят Херакъл *19+, като сътвори големи подвизи, отиде в Ливийската

страна *20+, срещна се с Антей *21+, който също извършваше земни подвизи. И го надви Херакъл и

го уби. След победата Херакъл се разболя, сам се хвърли в огъня и умря, за което написа

премъдрият Дидим *22+. В Илион (Троя) *23+ тогава царуваше след Дардан *24+ неговият син

Лаомедонт *25+. След Самсон *26+ старейшина в Израил беше иерей Илий *27+. През

гореспоменатите години умря Андрогей *28+, син на Пасифая и Минос, критския цар. Също така и

самият този Минос умря и, умирайки, заповяда в Крит да царува Минотавър. И царува синът на

Пасифая и на бика, нейния слуга. И критските боляри, като сметнаха за оскърбление Минотавър

да царува над тях, защото беше извънбрачно дете, направиха заговор против него и се обърнаха с

молба към Тезей *29+ като към храбрец, като към син на Егей *30+, царя тесалски, да дойде с

войски срещу него. Обещаха да пред ад ат Минотавър и цялата си страна, да му дадат и неговата

сестра Ариадна *31+, дъщерята на Пасифая, за жена. И пристигна Тезей внезапно в Крит да се бие

срещу него. Всички боляри и воини, които бяха останали, побягнаха в град Гортина *32+. И

Минотавър, като проумя предателството, побягна и той в Лавуринската страна (Лабиринта).

Изкачи се на планината и се втурна в пещерата, като се криеше. И като го гонеше, Тезей откри

мястото, където се беше скрил. Изведе го и веднага го посече. И като влезе в град Гортина, обяви

победата и беше прославен от болярите и от цялата страна. И измоли от тях да иде при Егей, баща

си, та и на него да разкаже за победата. Малко преди да доплува до своя баща, дойде някакъв

моряк и съобщи на цар Егей, Тезеевия баща, като рече: “Избяга от града на Минотавър”. Той

помисли, че са го измамили критяните, защото написаха, прочее, мъдрите за тях: “Критяните са

винаги лъжливи, тъй като имат лъжлив нрав”. И се хвърли Егей в морето. И като пристигна Тезей,

намери го умрял. И беше приветствуван от своите боляри, но пренебрегна Критското царство и

*отиде+ в Тесалия. И доведе за жена Илия, по прякор Федра *33+. Ариадна пък, като влезе в

светилището на Дионисий *34+, преживя тук като жрица до смъртта си.

XIV. В тези времена в Тесалия се подхвърляха лъжливи слухове за помислите на Федра към

Иполит *35+, нейния пастрок, Тезеевия син от наложницата му. За нея премъдрият Еврипид след

това написа с умение повест *36+, 42 години след смъртта на Пасифая, както упомена премъдрият

хронограф Домнин *37+. На глед Федра беше висока, с хубаво тяло, червенокоса, с правилен нос, с

продълговато лице, умна. Иполит беше среден на ръст, силен, смугъл, с къси коси, с къс врат, с

плоско лице, чревоугодник, имаше големи зъби, широка уста и рядка брада. Беше страстен ловец,

разумен и мълчалив. Тезей, като чу това, което се разказваше в града за неговата жена Илия-

Федра, се натьжи. И като се разгневи на своя син Иполит, но им показа гнева си, а доведе бял бик

и принесе жертва на Посейдон *38+, проклинайки сина си Иполит, и се молеше на Посейдон да го

погуби. И се случи след три месеца Иполит да излезе на лов на кон. Подгони див глиган и конят му

се препъна, и като се преобърна от коня, падна на земята, държейки в ръка конските юзди. И се

оплетоха юздите като възел около ръката му и конят го повлече. Получи голяма рана на главата.

Слугите, които бяха с него, го взеха и го внесоха в палата. И на шестия ден след като получи

раната, умря. Беше на 22 години. Тезей цар, жалейки по него, съобщи на Федра за своята скръб,

укорявайки я, като й каза как я одумват в града и в цялата страна с Иполит. Федра, като чу, му се

закле, че не знае това, говорейки: “Напразно са разнесли гражданите тази клевета”. Тезей не й

повярва и като се срамуваше от своите боляри, й заповяда да не излиза пред тях и никой да не я

вижда. Съжали за смъртта на своя син, защото го обичаше. Федра пък, която беше много мъдра,

като скърбеше за лъжата и за лъжливата клевета на гражданите и поради изгнанието и срама,

сама се погуби. Беше на 39 години, както Кефалион *39+ премъдри написа, казвайки: “Напразно

одумваха умната Федра, че е помислила за Иполит, за нея съчиниха творба”.

XV. През тези години царува в Лакедемония *40+ първо Евристен *41+ 42 години и други царе — 45

години и Алкамен *42+ — 37 години. И съществува Лакедемонското царство 325 години, както писа

Африкан премъдри *43+. След Илий, иудейския иерей, първо царува в Иудея Саул *44+, Кисовият

син, от племето на Вениамин, 40 години в град Гава *45+. В Коринт *46+ след лакедемонците

царува Алет *47+ 35 години и други 11 царе — 277 години. И най-накрая царува една година

Автомедонт *48+. И просъществува, прочее, Коринтското царство всичко 313 години. По времето

на Саул замислиха първото състезание в чест на Посейдон на Олимп. Римският празник

празнуваха в чест на Диос (Зевс) Олимпийски *49+, за което написа премъдрият Африкан. По това

време иерей на иудеите беше пророк Самуил *50+. Той постави по Божие повеление за цар на

еврейския народ Давид *51+, сина Иесеов.

Книга VII

I. След това царуваха двамата братя Ром (Ромул) и Рим (Рем) *52+. Ром, по-старият брат на Рим,

създаде град и му даде името Рим. Заради това бяха наречени римляни. Намериха и оръжието на

Херкулес от рода на Пикидия и го положиха в построения от тях град Рим, на мястото, където

имаше село, наречено Валдентия, на Говеждия пазар, в църквата на Пикидия *53+. Там стои

заключено даже и до днес. Същите братя построиха храм, наречен царски, на Палатинския хълм

*54+ и го назоваха по римски Капитолион *55+, което ще рече глава на града. Донесоха и статуята

на Атина Палада от град Силва *56+ и я поставиха в Рим. Между братята се породи вражда за

управлението на царството и Рим беше убит от Ром и царуваше сам Ром. И откакто уби своя брат,

започна да се тресе целият град и народите започнаха да се бунтуват и настана междуособица

точно в това царство. И като отиде в светилището, Ром запита Господ: “Защо в моето царство става

всичко това?”. И му се откри това прорицание: “Ако не седне брат ти с тебе на царския престол,

град Рим няма да престане да се тресе, нито хората ще замълчат, нито борбите ще се уталожат”. И

направи златно изображение на своя брат До пояс и го постави редом със себе си на престола, на

който седеше. Така царува през останалите свои години, като седеше със златния образ на своя

брат Рим. И престанаха трусовете в града и улегна вълнението на народа. И ако съобщаваше нещо

за някакъв закон, от свое име и от името на брат си говореше, постановявайки: “повелихме” или

“постановихме”. Оттогава и в градовете, които бяха под римска власт, изпращаха да поставят

изображения до пояс на князете и върху златните монети също започна да прави своето

изображение от едната страна, а на оногова *на брат си+ от другата страна.

След завършването на града цар Ром украси и църквата на Арес *57+. През този месец установи

празник и жертвоприношение в чест на Арес и даде име на този месец Март, наречен преди

Примон (първи), както се нарича богът на войната. Всяка година даже и досега римляните

празнуват и отбелязват деня на този празник, като танцуват и се веселят на полето. И веднага

започна да строи киркисии, което ще рече хиподруми, като искаше да разпръсне тълпите на

римляните, защото още се бунтуваха и въставаха срещу него заради брат му. Най-напред устрои

надбягвания с колесници на римляните, като направи празник на слънцето и почете четирите

стихии, които са под него — земята и морето, огъня и въздуха, мислейки си, че са честити заради

това персийските царе в битките, защото почитат тези четири стихии. Римляните не чествуват тези

четири стихии, освен един празник.

В Писидийската земя (Пиза) цар Еномай правеше конни надбягвания на Европейските страни през

месец март, на 25-ти. Ром принасяше жертва на бога на слънцето, като величаеше слънцето, което

се грижи за земята и морето, стихиите, които се намират под него, т.е. Деметра *58+ и Посейдон. И

хвърля жребий с цар Еномай и жребият се падна на Еномай да се състезава като Посейдон, т.е.

водата. Облече се в синя дреха и игра срещу него, облече се в зелена, както е земята. И пак се

падна жребият на Еномай да се преоблече в Деметриния образ. Облече се в зелена риза и игра

срещу него. Облече се в образа на Посейдон, в синьо, което означава водата. И като претърпя

поражение, беше убит. И идваше безчислено множество от всички земи и градове на зрелището

на тази прочута царска игра. Живеещите край морето и в островните градове и във всички

приморски страни моряци молеха бога дано да победи носещият синя дреха, т.е. Посейдон, като

казваха: “Ако загуби този, който играе за Посейдон, то малко риба ще има и отвсякъде ветрове

зли ще се вдигнат, та корабите не ще могат да плуват”. А тези, които не живееха до морето, се

молеха да победи носещият зелена дреха, говорейки, че ако загуби този, който се състезава за

Деметра, т.е. земята, ще има недостатъчно жито и масло, и вино, и плодове. И надвиваше над

мнозина конници Еномай в продължение на много години. Имаше, прочее, за учител Аурт *59+,

който го учеше умело на изкуството да управлява колесницата. Еномай се състезаваше, но беше

убит от Пелопс Лидянина. Първото надбягване откри Бел *60+, синът на Посейдон, който взе за

жена Ливия *61+, дъщерята на Юс и Пикидия, и владя южните страни. Земята, в която царуваше,

назова Ливия, по името на своята жена. Този хиподрум с много оръжия намери Ениалиос *62+,

както писа Калимах *63+ в своите повести. И след тях започна да се състезава Ерихтоний *64+.

Мнозина други, всеки в своята страна, започнаха да устройват игри. Но най-напред Еномай

започна да се надбягва в колесница с четири коня. И с това се прослави, както и в историята на

мъдрия Харакс *65+ стои записано. Той съобщи и това, че построяването на хиподрума е

направено по подобие на света, т.е. според небето и земята, и морето, и въздуха. Дванадесетте

врати, разположени на дванадесет места, означават звездния кръг (зодиака), управляващ земята

и морето, и човешкия живот, който преминава покрай тях. Мястото на хиподрума се оприличава

на цялата земя, а мястото, около което тичат конете, е подобие на морето, което отделя земята.

Там, откъдето изскачат и се устремяват конете, това е изток, а накъдето тичат — това е запад. А

седмото бягане символизира седемте големи звезди, които се появяват в полунощ. II. Цар Ром,

като почиташе тези четири съставни части на слънцето, които се намират под него, като построи

първия хиподрум на римляните, започна да се надбягва в тази западна земя, т.е. в Италия с

колесница с четири коня, ще рече, земята и морето, огъня и въздуха. И даде Ром имена на тези

четири известни съставни части: на земята — зелена част, както е зелена тревата, а на морето —

синя част, както е водата, а на огъня — червена част, защото е червен, а на въздуха — бяла част —

защото е бял. От него узнаха имената на четирите части, които са в земите на римляните.

Нарекоха зелената част Прасина, което ще рече на римски оставаща (съхраняваща), т.е. не

загубваща лице като тревата. А Венета нарекоха част от Венетската земя, която е под римска власт,

голямата земя на име Венеция, чиято метрополия е Аквилея *66+. От нея идва синият цвят на

дрехите. И я прибави към зелената част. Присъедини към Прасината бялата част, т.е. въздуха, тъй

като служи на земята и я разкрасява, като пуска дъжд. А към водната част и към Венета

присъедини червената част, която е огънят, тъй като нагрява водата. Огънят й служи и огънят се

угасява с вода.

Разделиха се римляните на части. И вече не бяха заедно, а един срещу друг, казвайки: “Дано

нашата страна да победи!” И като държаха всеки на своето пристрастие, не искаха да се видят. В

Рим настана голям разкол, откакто Ром започна тези игри. Цар Ром, като видя страната разделена,

беше с едната част срещу въставащите против него, заради брат му или по някоя друга причина,

народи и боляри. Затова биваше според разделените части *на едната или на другата страна+ и ги

приемаше при себе си като опечалени, та да има с кого да бъде против бунтуващите се срещу

него. От него възприеха това и по този начин започнаха да живеят следващите царе на Рим.

III. В царството на този Ром много от мъжете бяха войници-пришълци. И Рим беше запуснат. И не

достигаха на това множество жени. И като искаха да вземат от този живот, юношите вършеха

насилие по улиците над жените и имаше смутове и размирици. И недоумяваше Ром какво да

предприеме. Не желаеха, прочее, жените да се омъжват за пришълци, като ги наричаха несвои и

нетуземци. И заповяда, под страх от наказание, девойките да се омъжват за тях. И не пожела

никой да даде своята дъщеря, казвайки: “Дали ще живее той утре и в този ден дали няма да го

убият на война?” И всички се омъжваха за местни граждани. Натъжен, Ром отиде в светилището и

му беше предвещано да направи конни надбягвания за жените, та отхиподрума неговите воини

да си вземат жени. Събра всички свои войници в двореца, устрои състезанието, като заповяда

жените да дойдат нарочно за зрелището и от най-отдалечените села. И като чуха, дойдоха на

сборището омъжени жени и девици от цялата земя, от далечните народи и от Рим. Пристигнаха

добри девойки и от така наречените сабиняни, които живееха близо до тази земя. И съобщи тайно

и нареди омъжените жени римлянки да не бъдат на зрелището, като заповяда на войниците си да

не докосват омъжените жени, но да разграбят само девойките и вдовиците. Отиде и погледна към

хиподрума, и когато се събраха всички, пусна войниците от своя палат. Като се затичаха, те

разграбиха девиците и тези, които нямаха мъже, по стъпалата на хиподрума и си взеха жени.

Единствено Ром направи това да стане така, както премъдрият творец Вергилий *67+ разказа, а

също и Плиний *68+, римският историк, написа. И други от историците съобщават, че преди това

Ром правеше надбягвания с мулета. И Ром, и Рим, казват, са откърмени от вълчица, когато цар

Амулий *69+, техният дядо, заповяда да ги захвърлят в гората, като родени от блудница. Майка им

беше жрица на бога на слънцето Арес, който се нарича бог на войната. И като блудствува с

някакъв воин, роди близначетата Ром и Рим, както разказват в преданието, за които се погрижи

Арес. Поради това дядо им ги хвърли близо до гората. Намери ги една селска жена, която пасеше

овце. И като се умилостиви, понеже се бяха родили хубави, взе ги и ги откърми със своето мляко.

По тези земи вълчици наричат и досега селските жени, които пасат овце, като казват, че те целия

си живот прекарват с вълците в полето. Затова Ром измисли така наречените Румалии (Бромалии)

*70+, говорейки, че подобава царят да прави угощение всяка година в чест на своето име и да

постави болярите си и воините със сан на трапезата, бидейки цар и мъж и да ги почете. Добре е

този ден да се прави през зимата, когато няма война. И започнаха да устройват пирове от имената

с алфа и нататък, което продължава и до днес. Заповяда и на своите боляри така да правят

угощение в чест на своите имена. И на когото бъде ред да прави, да наеме свирачи, да ги заведе в

дома си вечерта, да свирят у него през цялата нощ, та по този начин ще се разбере, че в неговия

дом има пир до сутринта. И спазват този закон на Румалиите римляните даже и досега. Това

постанови Ром, като искаше да заглади своя позор, защото римляните, които не искаха да го

видят, неговите врагове, говореха: “Не е достоен да бъде цар, тъй като са отхранени от чужденци

двамата братя до възмъжаването си, ще рече от ратая Фаустул *71+ и от неговата жена-вълчица

бяха откърмени, ядейки от чуждото, както беше казано преди това. Унижение беше за римляните

и за всички древни тогава някой да яде чужда храна. Затова, ако и да поканеха някого на

угощение, то ядяха това ядене и питие, което си бяха донесли и като събираха всички, заедно

ядяха. И спазват този закон даже и досега. По тази причина Ром измисли това, за да заглади своя

срам. Даде наименование на тези пирове Румалии, което ще рече да се яде чуждо, както

премъдрият Лукиан, римският хронограф *72+, посочи.

IV. След Ром и Рим, след двамата братя, царуваха други шестима римляни до Тарквиний *73+ I —

неправедния цар. Той беше седмият цар от основаването на Рим — изгонен от царството. По

време на неговото царуване жрица беше Сибила Куменска *73a+. Тарквиний имаше син на име

Арунт, заради когото го изгониха от царството, защото извърши насилие над болярката Лукреция

и блудствува с нея Тарквиниевият син Арунт. Тя пък сама се закла, тъй като беше целомъдрена. А

имаше междуособица в Рим цяла година и мнозина бяха избити. Това написа премъдрият римски

книжовник Сервий *74+. По тази причина Тарквиний беше изгонен. Срещу римляните започнаха

война така наречените ардени. Цар Тарквиний взе войска и отиде да се бие срещу Арденската

страна. И като намериха удобно време, неговите врагове — болярите Брут, чичо на Лукреция,

която се закла, и Колатин, нейният мъж, — направиха заговор против него. Присъединиха се към

тях и други боляри и всички граждани, за да го изгонят от царството. И докато заговорничеха

срещу него, цар Тарквиний се завърна в Рим, когато не му беше времето — нито гражданин, нито

воин, — в укрепения палат, наречен Келериан. Тарквиний, като научи за заговора на болярите и

на целия град срещу него, изпрати да подмамят Брутовия син, който беше приятел и връстник на

сина му Арунт. Той обеща да му предаде град Рим и да убие своя баща Брут, когато дойде

Тарквиний. И като разбра това, Брутовият роб Виндикий, който ходеше със сина му и му

прислужваше, тайно съобщи на своя господар Брут за готвещото му се предателство от сина му и

от целия град. Веднага щом чу, Брут хвана своя син и пред всички на римския площад го подложи

на мъчения и го принуди да разкаже, че е направил заговор с Тарквиний. Той съобщи как е искал

да предаде баща си. И тук веднага Брут посече своя син. Посъветваха се всички римски боляри и

отхвърлиха цар Тарквиний, като се заклеха да не бъде цар и постановиха за пръв път, и се

споразумяха да има двама старейшини в Рим — Брут Велики и Колатин, мъжа на Лукреция, —

бидейки опитни и обичани мъже. И да бъдат поставени като самостоятелни князе да управляват

гражданите и да няма вече цар в Рим. Написаха договора и наредиха на войниците да го оставят и

да го напуснат. И тутакси се отрекоха от Тарквиний.

След като стана владетел, Брут веднага устрои пир, повика болярите и гражданите и доведе своя

роб Виндикий — за благодарност, че съобщи на своя господар за сина му. И като седна на високия

престол, постави Виндикий срещу себе си, протегна към него дясната си ръка и с дланта си

трикратно го потупа по бузата. И като се провикна, каза: “Отърси се от робската си съдба, о

Виндикий, и като се свлече от тебе този ярем, облечи се в бронята на римската свобода до края на

живота си!” И като сне от ръката си златен пръстен, сложи го на дясната му ръка, давайки му и

комитски сан и част от своето имане. Нарече деня на този празник Консуалии *75+, което означава

на елински “ден на даряването”. И заповяда на поставените от него князе в областите на този ден

всяка година да празнуват светия празник в памет на победата над Тарквиний и достойното

освобождаване на Виндикий и на усърдието на робите да бъдат предани на своите господари, та

така да се сдобият със свобода и почести. И до днес местните князе съблюдават празнуването на

Консуалиите, за които и Ливий *76+, и мнозина други написаха.

IV. Минаха много години и като укрепнаха галските военачалници, започнаха война с римляните

*77+. И като узнаха това, римските боляри изпратиха срещу тях силния стратиг на име Манлий

Капитолии *78+. Като се въоръжи и взе храбри войници, той се устреми към галите, би се с тях,

посече ги и ги победи. И като се върна, обяви победата и влезе в Рим, отнасяйки се с презрение

към болярите, войската и народа. Поради това болярите и всички останали го намразиха. Завидя

му и един негов враг на име Февруарий, който беше могъщ болярин и произхождаше от галското

племе. Когато Манлий пристигна в съвета и всички боляри вече се бяха събрали, стана боляринът

Февруарий и рече на Манлий: “Римските воини победиха галите. Ти защо се хвалиш, че си ги

надвил сам? Благодарение на съдбата римските войници побеждават противниците. Не остана

тайна за нас и това, че като се смяташ за толкова велик и ти мислиш да въстанеш срещу

римляните, което не ще бъде в твоя полза.” Като чуха това, всички боляри и воини и народът се

приближиха към Манлий. Целият народ се притече на болярското повеление и викаше силно:

“Изхвърли Манлий от Рим!” Той, като се побоя, отиде в своето имение извън града, близо до

Апулия *79+ и тук живееше мълчаливо. Когато избяга, римският народ дойде в дома му и разграби

всичко.

V. Галите, като си поставиха реке, силен в сраженията, на име Брен *80+, веднага започнаха да

воюват с римляните, щом чуха, че Манлий е изгонен от града. И като се устреми внезапно, Брен

реке влезе в Рим и го превзе през нощта, през зимата на петнадесетия ден от месец секстилий

*81+. Преди това той изпрати тайно да избият вратарите и да му отворят вратите. И като бяха

изклани, настана плач. Болярите разбраха за превземането на града и всички избягаха. И

влиятелните в града бащи на семейства с жените и децата си влязоха в Капитолия, в Диевото

(Юпитеровото) светилище заедно с имуществото си. Брен реке завладя града римски и посече

мнозина граждани и войници, и пленници. Остана да обсажда Капитолия, заради намиращите се

в него боляри и техните богатства. Замислиха се болярите и написаха на Манлий Капитолии,

молейки го да събере намиращите се в града и в римските околности войници и да дойде да

отмъсти за Рим, и да му помогне. Като получи писмото, изпратено от болярите, и разбра, че Рим е

превзет и Брен реке обсажда Капитолия, Манлий се разтревожи. Събра бързо отвсякъде много

войници и като се устреми срещу Брен реке, дойде неочаквано в Рим. И през нощта разпредели

своите воини из стъгдите на града, хвана Брен и неговите граждани и ги изби като чужденци. Като

победи, залови Брен, веднага го посече и набучи главата му на копие. И множество негови воини

и комити посече, освободи всички римляни, които беше пленил рексът, и върна обратно цялото

им богатство. След Манлиевата победа римските боляри слязоха от Капитолия и веднага го

избраха, заедно с всички воини и с останалия народ, да бъде единствен управник на Рим.

Като получи отново Рим, Манлий Капитолии веднага съжали за превземането на града и за това,

че римляните бяха победени и ги опозориха през месец секстилий. Намали дните на този месец,

тъй като скръбта извън град Рим беше огромна, премахна и загради името му, за да не се нарича

секстилий. С това победи срещу врага си на име Февруарий, който го наклевети и изгони от града.

И като взе цялото му богатство, веднага го раздели на воините, дошли с него да избавят града и

болярите, като каза: “Този е от галското племе, както и сами знаете, и за да отмъсти, се опълчи

срещу мен. Животът му заслужава порицание, тъй като е развратник и не подобава той да живее в

Рим, а трябва да бъде изгонен с безчестие и да му се отнеме името и да се принесе в жертва на

преизподните богове.” Това се поправи на болярите и на воините. И веднага свали от него дрехата

му, остани го гол, и го покри с рогозина, като го опаса с въже от лико. Постави името на този

болярин, според написаната заповед, на месец секстилий, като промени името му и нареди да се

нарича февруари, защото беше подобаващо име на този печален месец. Заповяда на гражданите

да го бият с тояги, викайки: “Излез, Февруарий!” И така беше изгонен от Рим. Този болярин умря,

принесен в жертва на преизподните богове. Манлий заповяда на жреците да правят

жертвоприношение през месец февруари. И нареди в който и да е римски град всяка година при

изтичането на този месец да се обличат по този начин, в рогозина, и да изгонват февруари месец

от града, като го бият заради Брен и в знак на победата над галите.

VI. След изгонването на цар Тарквиний в град Рим управляваха споменатите преди това консули —

Брут Велики и Колатин, бащата на Лукреция, и много други до кесаря Юлий *82+ 464 години. В

посочените по-рано години след Иоаким *83+ архиерей в Иудея *84+ беше Адис *85+. Елинският

философ и учител Платон премъдри, като писа на Тимей *86+ за Бога, каза, че Божеството е една

сила с три имена и Божеството, рече, най-напред е причина за всичко добро, обичайки всички.

Втората му същност е умът, който е сътворил всичко съществуващо. Третата му същност е, че е

животворец на душата, която оживи всички. Трите сили изповяда като едно Божество. И

преподобният епископ Кирил *87+ в своите писма до Юлиян *88+ написа, говорейки, че чрез

Троицата всички са в едно Божество, следователно, без да разбира това, което щеше да бъде. В

годините на този Платон имаше и други философи, елински учители — Ксенофонт *89+, Есхил *90+,

Аристотел *91+, които въведоха у хората заблудите на превъплътяването. Дъщерята на Ликаон *92+

на име Калисто *93+ казват, се превъплътила в мечка, а Ипоменио, Мегаровата дъщеря *94+ — в

лъв, а Йо, Инаховата дъщеря *95+ — в телица, Аталанта, дъщерята на Схеней — в морски петел, а

Филомела, Пандионовата дъщеря — в лястовица, и нейната сестра Прокна — в славей *96+, а

Ниоба, дъщерята на Тантал *97+, се преобразила в камък. Така кощунствуваха тези и други след

тях.

VI. След преждеспоменатия персийски цар Артаксеркс *98+ царува неговият син Охос *99+, който

воюва срещу египтяните и завладя целия Египет и го погуби. По негово време в Египет царуваше

Нектонав *100+, който направи гадание над блюдо. И като разбра, че Египет ще бъде завоюван от

този Охос, персийския цар, острига главата си и като смени царските си одежди, избяга през

Полусия *101+ и пристигна да живее в един град в македонските земи. През тази година

споменатият Нектонав избяга заради Олимпиада *102+, сиреч, чрез измама тя съгреши с него и

зачена сина си Александър *103+, за когото смятат, че е роден от Диос (Зевс). Първото египетско

царство съществува 1493 години. Това написа Ириней, премъдрият хронограф *104+, който по това

време беше архиерей на иудеите. Иерейското светителство съществува всичко 1202 години. През

тези години град Родос *105+, като предизвика Божия гняв, се разруши целият от трус през нощта

на месец октомври. Срути се и Родоският колос. През това време иереят и цялата страна плащаха

данък на асирийците. Излязоха тогава сирийците и Хос, техният цар, и завладяха цялата земя.

Предадоха се всички земни царства в ръцете на асирийците и персите *106+.

А в Македония царува Филип 20 години *107+. Като победи, той покори Тесалия *108+ и построи

град в Македония, който назова Тесалоники, преди това село на име Терми *109+. Дионисий *110+

написа, казвайки: “След това се нарече Тесалоники.” Македонското царство съществува, сиреч,

имаше собствено управление, до Филиповото царуване 602 години, както написа премъдрият

Евсевий *111+. След Филип в Македония царува Александър Филипов. Във Вавилон *112+ след

Охос царува Дарий Мидийски Асаламов *113+ и завладя всички. През неговото царуване

римляните поеха управлението на своята земя и като поставиха управители, държаха в

подчинение областите *провинциите+.

Книга VIII

I. Александър беше предоставил властта и царуването над целия Египет и Ливия на Птолемей, по

прякор Лагос, който беше астроном и царува 42 години *114+. Втори царува неговият син

Птолемей Птолемеев *115+, 57 години след смъртта на Александър. В царството на този Птолемей

*116+ иудейските книги, написани на еврейски, бяха преведени на елински език от 72-та учители

за 72 дни, тъй като самият Птолемей желаеше чрез елинския език да разбере силата на тези

книги. След неговото царуване трети царува Птолемей Филаделф 37 години. След това царува

четвърти Евергет 25 години *117+. И после царува пети Птолемей Филопатор *118+ 17 години. След

него шести царува Птолемей Епифан 25 години *119+, след това седми царува Филометор 11

години *120+. И други петима царе от Птолемеите царуваха 190 години. Дванадесетият Птолемей

*121+, който имаше дъщеря Клеопатра *122+ и син Птолемей, царува 29 години под името

Дионисий. Тринадесети царуна Птолемей, който прелъсти Клеопатра. Дъщерята на този Дионисий

царуна 29 години. Царуваха 20 Птолемеи от Македонския род 300 години по цялата египетска

земя от Птолемей Лагос до Клеопатра, Дионисиевата дъщеря, до петия ден на петата година от

царуването на Август Кесар Октиниан Севаст *123+. Той победи Антоний *124+ и тази Клеопатра в

Епир на корабите, в местността Левкатия (о-в Левкада) *125+, и ги посече и покори целия Египет,

както премъдрият Евсевий Памфил и Павзаний *126+ хронограф написаха.

*Александър+ заповяда над Азия да властвува и да царува Антигон *127+, по прякор Полиоркет, до

Киликия *128+ и до река Дракон, назовавана сега Оронт *129+. Тя разделя Киликийската област и

Сирия, които сега се наричат Тифон и Офит.

В Сирия, Вавилон и Палестина *Александър+ заповяда да управлява и да царува Селевк Никатор

*130+. Той царуваше в Азия и уби Антигон, с когото беше влязъл в разпра, като каза: “Създал е град

близо до езерото и до река Дракон и го е нарекъл Антигония *131+”. И като го победи, Селевк

превзе цяла Азия и цялото богатство на Антигон. Заповяда на Никомед и Никандър, своите

племенници от сестра му Дидима *132+, братовчеди на сина му Антиох, с прозвище Сотер *133+, да

поемат цялото управление на Азия. Същият този Селевк Никатор взе жена от партите на име

Апама *134+ девица и като я взе, уби баща й, който беше стратиг на партите и беше заловен. От

тази Апама Селевк имаше две дъщери — Апама и Лаодика. И като умря жена му Апама Партска,

взе друга на име Стратоника *135+, прекрасна девица, дъщеря на Деметрий Антигонов, по прякор

Полиоркет, убит от него *136+. Селевк я намери в град Рос, където се криеше с Деметрий, нейния

баща. Град Рос беше построен от Киликс, Агеноровия син *137+. Селевк се сдоби с дъщеря от тази

Стратоника на име Фила *138+. И царува този Селевк в Сирия и Азия, Вавилон и Палестина 43

години.

Селевк Никатор, веднага след победата си над Антигон Полиоркет, искаше да съгради много

градове *139+ и започна да строи край Асирийското море. И като пристигна до морето, видя на

хълма разположен малък град, известен като Палеопол *140+, който беше създал Киликс,

Агеноровият син.

През месец ксантик — април, на 23-ти, той се изкачи на планината Касион *141+, за да принесе

жертва на Диос (Зевс) Касийски. Завършвайки жертвоприношението и разрязвайки месото, той се

помоли, зада разбере къде да построи града. И внезапно един орел взе месото от жертвеника и го

понесе към Палеопол. Като го гонеха, Селевк и гадателите, които бяха с него, намериха месото

хвърлено при морето, под Палеопол, в пристанището на Пирия. И като очерта мястото на града,

веднага положи основите и го назова Селевкия на свое име *142+. Помоли се и отиде в Йопол и

след три дни устрои празник в светилището на Диос (Зевс), сътворено от Персей, Пиковия и

Данаин син *143+, което се намира в планината Силпион, където е град Йопол *144+. Съгради и

Антиохия *145+, в чест на своя син Антиох, по прякор Сотер. Разруши до основи Антигония, като

пренесе от нея по вода всичко полезно. Град Рос пък беше създаден от Киликс, Агеноровия син.

II. След унищожаването на Антигония Селевк пресели атиняните в големия град Антиохия, който

сам изгради, и живеещите тук антигоняни, които беше оставил Антигон със сина си Деметрий, и

други македонци, общо 5300 мъже. Направи в град Антиохия огромна статуя от мед на Атина

*146+, защото не я почитаха досега... Заповяда и сирийските месеци да се наричат с македонските

им имена. Намери в тази страна и великани, които бяха живели тук. Надве поприща от Антиохия

се намира една местност, където има човешки фигури, превърнати в мрамор чрез Божия гняв,

които и до днес се наричат гиганти. Също и някой си, наречен Пагран — великан, живял в тази

страна, бил поразен от мълния, от което трябва да се разбира, че и асирийските антиохийци

живеят в страната на гигантите. Построи и друг град в Сирия на име Лаодикия *147+, който беше

преди село, наречено Мавдан, и принесе жертва на Диос (Зевс). Създаде и град, който назова на

своята дъщеря Апама — Апамея *148+, наричан преди това Фариакия.

Този Селевк беше от македонския град Пела *149+. Той построи и други градове в различни

области и в персийските земи, чийто брой е 75, както написа Павзаний. Назова ги на свое име и на

имената на децата си. Павзаний пък писа, че нарече Антиохия на името на своя баща, тъй като

баща на Селевк беше Антиох. Никой, който създава град, не го назовава на името на мъртвец,

защото е обидно, а на името на жив човек. Този град Селевк нарече на своя син Антиох. И много

други неща изкусно написа този премъдър творец Павзаний.

Същият този Селевк посади кипарис в град Хераклея *150+, наричан сега Дафни, който донесе от

Хераклея на Херакъл *151+. Този пък град е построен извън гористата местност до храма на Атина.

Между него и дъбравата, където Херакъл замисли първия си подвиг, е Аполоновият жертвеник,

който се нарича Дафнев *152+. Този Селевк умря в Хелеспонт на 72 години и беше погребан като

Селевк Сирийски.

III. След това царува неговият син Антиох, с прозвище Сотер, 20 години. Той залюби мащехата си,

Деметриевата дъщеря, и я взе за жена. От нея имаше двама сина — Селевк, който умря млад, и

Антиох, наречен Теодис *153+. Като почина Антиох Селевк, царува след него Антиох Теодис 15

години. И след това царува неговият син, който беше от Береника — Селевк Калиник *154+ — 24

години и Александър Никатор *155+ 4 години, и Антиох Грип *156+ 36 години и Селевк Филопатор

*157+ 10 години, и Антиох, по прякор Епифан *158+, 12 години. През неговото царуване, когато се

появи болестта чума и мнозина измираха, един мъдрец, найме Лиос *159+, заповяда да изваят в

скалите на планината над града грамадно лице, обградено с венци, което гледа към града и

държи тръба. След това написа нещо и спря смъртоносната болест. Това лице и до днес наричат

Харонион *160+. Този цар построи извън Антиохия сградата на съвета, за да се събират всички

боляри с гражданите и стопаните *и да се съветват по всички въпроси+, а като настъпи вечерта, да

ги внесат, както подобава, пред самия него. Създаде и много други неща, предопределени от

името му.

Този цар Антиох се разгневи силно на Птолемей, египетския цар *161+, понеже вземаше данъци от

подвластните му евреи. Иудеите пристигнаха от Палестина в Антиохия и помолиха Антиох да

напише на Птолемей, египетския владетел и цар, да не взима от тях данъци, тъй като в Палестина

имаше голям глад и оттам носеха пшеница за храна. Иудеите купуваха пшеница от Египет.

Птолемей, след като получи писмото на Антиох, заповяда още повече данъци да взимат от тях.

Антиох веднага тръгна с войска срещу Птолемей, понеже пренебрегна неговото писмо. Като се

срещнаха двете войски, загинаха много от войниците на Антиох. И като избяга, той стигна до

границата. Иудеите, които бяха в Иерусалим, узнаха това и устроиха празник, радвайки се на

радостта на Птолемей, като смятаха Антиох за умрял. Случи се да не бъде така, както те мислеха.

Антиох събра голяма войска, ненадейно се втурна срещу Птолемей лично, като посече и

множество от неговите войници. И научи за иерусалимските иудеи, че бяха против него и се

зарадваха, когато беше победен. Тръгна с войска срещу Иерусалим и умори мнозина, като ги

измъчваше преди това. И разори иудейското архиерейство, а светилището на Соломон нарече на

Диос (Зевс) Олимпийски. Оскверни го със свинско месо, накара иудеите да се откажат от вярата на

своите отци и ги принуждаваше да приемат елинската.

Неговият син Антиох Зекрий, по прякор Иеракс *162+, царува 2 години. След това царува Деметрий

Селевков *163+ 8 години. И дойде във великата Антиохия някой си Иуда *164+, евреин по име и

вяра. Моли цар Деметрий и той му разреши да пренесе олтара и костите Макавейски. И ги

погреба във Великата Антиохия, в местността, наречена Картея *165+, защото тук беше съборът на

иудеите. Антиох измъчваше евреите близо до Антиохия, в Аклионската планина *166+ срещу

Касийския Диос (Зевс). Това беше второто поробване на Иерусалим, както писа премъдрият

Евсевий Памфил. И умря този Антиох Деметрий.

IV. Антиох, Гриповият внук, синът на Лаодика, дъщерята на Ариант, кападокийския цар, царува 9

години *167+. В осмата година на неговото царуване, при македонците, пострада от Божия гняв

великата Антиохия. Тя беше възстановена 152 години след първото основаване на града от Селевк

Никатор, в десетия час на двадесет и първия ден от месец переветий (перитий), както писа

Домнин хронограф, а също Павзаний *168+.

След Антиох, Гриповия внук, царува Антиох Евпрепис *169+, който, бидейки притесняван от

партите, събра срещу тях много войска. И като загинаха много от тях, партите започнаха да се

подчиняват. И взе за жена на Антиох, своя син, наречен Кизикски *170+, дъщерята на Арсак

Партски *171+, когото насилваше да приеме името Британии. И войната свърши. След този Антиох

царуваха други трима царе от неговия род до царуването на Антиох Дионисий прокажения *172+,

бащата на Клеопатра и Антиох *173+.

V. По времето на преждеспоменатия Антиох Дионисий въстана срещу римляните царят, сиреч

управителят Пир *174+ от Епир, на когото предсказаха, че ще умре. С него отиде да се бие Кир

*175+, римският военачалник, и го победи. Като бягаше, Пир стигна до един град, в чиито

околности имаше къща. Една жена хвърли керемида върху главата му и го рани. След това беше

консул този, който уби в битка македонския цар Персей *176+. И като превзе Македония, направи

я подвластна на Рим. За него споменава Салустий *177+ в съчиненията си за елините. И след тези

царува в своята страна Персей, мореплавателят от Епир, който завладя Селун. За този Персей

споменава в съчиненията си римският писател Евтропий *178+. Това се споменава и от Палефат

*179+. Луций Павел *180+, вторият римски консул, уби в сражение Персей мореплавателя.

Някой си на име Ханибал *181+, реке африкански, тормози Рим 20 години, когато нямаше цар и

беше управляван от консулите. Той опустоши цяла Италия и я покори чрез война и уби

гореспоменатия Павел *182+. Римските боляри избраха за военачалник великия Сципион *183+,

който беше могъщ във всичко, но най-вече в битките. Още докато беше реке Ханибал, той

унищожи Африка, изгори и град Картаген, и като плячкоса и взе всичко, се завърна в Рим със

своите боляри. Ханибал разбра това, отиде във Витиния *184+ при Антиох, царя на Азия, и го

молеше да му помогне. Македонците още от Александър Македонски се бяха заклели във

вярност на римляните. Дали им бяха войска, за да помогнат на Александър срещу Дарий. Антиох,

азиатският цар, като послуша Ханибал, смеси войските си с неговите и отиде да се бие срещу

римляните. Тръгна от Витания, плувайки с войниците си. Като чуха това, римските войници

поставиха начело силен консул, на име Сципион II, брат на първия Сципион *185+, и го изпратиха

срещу двамата — срещу Антиох, царя азиатски, и срещу Ханибал, сиреч рекса африкански. И като

се срещна с двамата, стана голяма битка. И мнозина паднаха убити. Ханибал, като видя, че силите

на Сципион го превъзхождат, избяга и се самоуби със смъртоносно питие. Антиох видя бягащия

Ханибал и обърна гръб. Сципион го гони до Исаврийската планина, която се нарича Тавър *186+. И

излязоха оттам, като го молеха, казвайки, че не са се разгневили срещу римляните, а са излезли да

помагат на други. Сципион прие *молбата им+ и нареди да бъдат под римска власт и под

повелението на римските боляри, и да дават на Рим всяка година четири таланта злато и толкова

сребро до края на живота си. И устрои пир Сципион, и покани Антиох; и му даде първото място,

почитайки го като цар. Сципион се върна със слава в Рим, както спомена премъдрият Флор *187+

според книгите на премъдрия Ливии.

VI. В петнадесетата година от царуването на гореспоменатия сирийски цар Антиох прокажения

дойде да се бие с него някой си Тигран, арменски цар *188+. И имаше голямо сражение. Тигран

победи Антиох, превзе великия град Антиохия и царството, вземайки всичко, което имаше в него.

Цар Антиох избяга в страната на персите от този Тигран. По същото време пристигна от Рим

Помпей Велики *189+, изпратен от кесаря Юлий срещу киликийците, които се бяха разбунтували. И

победи киликийците, би се и с Тигран, арменския цар, и го надви. Помпей, като превзе Армения,

Киликия и Сирия, унищожи тяхното самостоятелно управление и отмъсти на антиохийците. Влезе

в град Антиохия и установи римска власт, като раздаде много дарове и им направи светилище.

Почете ги, защото бяха от атински род. Имаше един негов велик стратиг на име Библос, който при

Финикийското море (Средиземно море) намери село и построи град и го загради със стени и го

назова на свое име Библос *190+. Той поиска от антиохийците да подарят огромната статуя на

Атина, която направи Селевк, и статуята на Диос (Зевс) Гърма, сътворена от същия този Селевк. И

като ги взе в Рим, изпрати ги в Капитолия, като велики богове и в знак на това, че антиохийците

бяха подчинени на римляните. Тези статуи и до днес са там. Върху тях стои този надпис: “Народът

на великия антиохийски град благодари на римляните и ги почита чрез тези статуи.”

Цар Антиох, като чу за гибелта на Тигран, арменския цар, и за Помпеевата победа, отиде и падна

пред него на колене, молейки го за своето царство *191+. Помпей се умилостиви и му даде да

царува над Сирия, Киликия и всичко, което управляваше по-рано. През тези години живяха

премъдрите римски творци Цицерон *192+ и Салустий *193+. Цар Антиох Дионисий, умирайки,

остави богатството си и всичко друго на римляните. След неговата смърт великата Антиохия беше

пак под властта на римляните заедно с цялата Сирия и Киликия и всичко, което владееха

македонците *194+. Македонците царуваха във велика Антиохия, сиреч в Сирия и Киликия и други

страни, от Селевк Никатор до завладяването й от Рим 263 години.

Книга IX

I. След убийството на Крас *195+, който беше пленен от персите по време на битка в персийските

земи, кесарят Юлий *196+ воюва с войските си в западните страни (провинции). Той беше свален

като консул от управлението от съвета на всички римски боляри и от Помпей Велики, неговия тъст.

Този кесар Юлий, като се опечали, обърна се срещу римляните. Започна война срещу римските

боляри и срещу Помпей Велики. И като пристигна в Рим, залови и посече всички негови боляри.

Помпей пък тръгна срещу него и като видя, че не може да му устои, нито да се бие с него, изостави

западните области и се насочи към източните, мислейки тях да завладее. Юлий кесар, като взе

властта в Рим и във всички западни страни, въоръжи се срещу Помпей Велики, настигна го в

Египет и го уби, както каза писателят Лукан *197+. Този кесар Юлий, който се наричаше и диктатор,

пръв взе сам римската власт и започна да управлява над всички. Македонците, които след Селевк

Никатор загубиха своята сила, напуснаха вавилонската страна, като разрешиха персите сами да си

изберат цар. Допуснаха също и иудеите да получават цар четиривластник от римските боляри.

През тези години римски историк беше премъдрият Ливии, който написа много за Рим. Кесарят-

диктатор единовластник завладя и подчини всички с тщеславие.

През това,време Вергилий, римският поет, написа поема за Еней и Дидона, която беше от

Финикия, и за дървения кон, и за превземането на Троя *198+.

И веднага се разчу за пристигането на кесаря-диктатор единовластник, който, като превзе и

подчини Рим, изби болярите и стана единствен владетел. И пристигна в град Антиохия послание

на 12 артемисий, месец май, според сегашното летоброене. И беше прочетен в града, който беше

под римска власт, указ за неговото освобождаване, изпратен от самия този кесар. Той съдържаше

това: “В името на великия и самозаконния и владеещия източните земи Гай кесар и прочее.” И

влезе този цар-диктатор във великия град Антиохия на 23-ти през месец артемисий и построи

палат, който назова Цезарион, срещу жертвеника на Арес, наричан Макелос. Постави тук и медна

статуя на римската богиня на съдбата *199+. Построи горе, при Акропола на Антиохия, обща баня

за гражданите, като докара вода по водопроводи от реките, чрез Лаодикийския път. Съгради

театър, поднови антиохийския Пантеон, който щеше да се събори, и изгради жертвеник. И като

отиде във великата Александрия, съзида тук този кесар Цезариона, в името на своя син Цезарион

*200+, който имаше от Клеопатра. Той я обикна, защото беше много красива. Беше изгонена във

Витаида (Тива) *201+. Кесарят я лиши от девственост и я направи непразна и тя роди син, когото

нарече Цезарион. В чест на своя син този Юлий Цезар построи Цезариона тук в Александрия.

Прогони нейния брат Птолемей и й даде египетското царство, като уби двама евнуси, които беше

довел Птолемей. Синът на Клеопатра и кесаря умря малък. И след това великият кесар Юлий

внезапно беше убит с измама от Касий *202+, втория Брут *203+ и други боляри, които бяха в

заговор с тях...

II. И като умря кесарят Гай, римските боляри избраха Август Октавиан, родственик на кесаря, и

Антоний, Августовия зет от сестра му, и Лепид *204+. Тези трима бяха триумвири и устройваха

римската власт, като назначаваха всяка година консули. През петнадесетата година на

триумвирството на Август Октавиан римляните се отрекоха от Египет и Клеопатра. Тя построи в

Александрия голям фар на острова, наречен Кеуса, срещу самата Александрия, на четири поприща

от нея *205+. И като натрупа земя и камъни, направи насип, нужен на толкова много хора, които

преди ходеха до този остров и до фара по море. Това огромно дело Клеопатра извърши чрез своя

изкусен строител Дексиофан Клидий, който превърна морето в суша. Като узнаха, римляните се

отрекоха от египтяните и от Клеопатра, тяхната царица. От Рим излезе Антоний, като се въоръжи

срещу Клеопатра и срещу Египет и Персийската страна. Прочее, римляните бяха завладели целия

изток чрез войни. Той слезе в Египет с много силна войска. Като стигна до великата Александрия,

Антоний обсади града, воювайки, и поиска Клеопатра да го предаде. Беше я видял преди, когато

пристигна в Египет с кесаря Юлий. Клеопатра изпрати при него посланици, заблуждавайки, че го

желае. Антоний се изкуши и, победен от похотта, я пожела и й се покори. Клеопатра беше ниска

на ръст, но много красива и умна. Тя прие Антоний и неговите войници в града и се омъжи за него.

Антоний пък, като взе Клеопатра за жена, се обърна заедно с нея срещу римляните. Пренебрегна

своята жена, сестрата на Август Октавиан, и се отказа от нея. Той събра много войници и мнозина

други убеди да му помогнат срещу Август, като обеща да ги възнагради. Построи кораби и с много

войски от пешаци и конници отплува от Александрия и тръгна с Клеопатра против Рим, мислейки

да го превземе като премине от Епирската страна и се изкачи срещу Рим. Щом в Рим се разбра за

отмятането на Антоний и Клеопатра, самият Октавиан Август веднага се въоръжи против тях

заради Рим, и заради унижението на сестра си, която Антоний оскърби. И повика този Август

стратига Агрипа *206+ и го ожени за своята сестра Октавия. Устреми се от Рим с Агрипа и с неговите

войски, пристигна срещу Епирската страна на мястото, наречено Левкада, и се срещна в голяма

битка с Антоний и Клеопатра, както написа премъдрият Вергилий в своето произведение, в осмата

песен, посветена на щита *207+. Множество воини и от двете страни покриха земята и морето и

още толкова Антониеви и Клеопатрини воини бяха избити на корабите, така че морската вода се

смеси с кръвта и се появиха кървави вълни. Август победи и уби Антоний. Хвана Клеопатра,

завърза я и я беляза. Заповяда да я пазят, за да бъде отведена в Рим като пленница и да бъде

унизена. Клеопатра се самоуби, като се остави да бъде ухапана от змия, и умря. Носеше на

корабите змии в съдове и други животни, потребни на войската. И като беше пазена от войниците,

тайно умря от змията, за да не я заведат жива в Рим. След смъртта и тялото й беше отнесено в Рим

и намазано със смирна по съвета на Августовата сестра, както написа Теофил, премъдрият

хронограф, описвайки рода на Александър Македонски.

Разказват, че Клеопатра е хваната в Египет и разни други измислици, които не съвпадат с казаното

от римските писатели. След тази победа Август със своя зет Агрипа победи и отпътува от Епир. И

като пристигна с множество свои воини, покори други страни, унищожавайки властта на местните

управители. Беше на 18 години, когато беше триумвир. Египетската война продължи много

години.

III. Този Август, като преброди цялата европейска земя, премина от Византией *208+ в Халкидон

*209+, град в Азия. И веднага постави за княз във Витиния един от своите доверени мъже, на име

Давус *210+, като изгони Динар *211+, който управляваше тази област, назначен преди това от

кесаря, неговия вуйчо. Витиния вече имаше княз. Преди това Помпей Велики беше завоювал

Витиния, след смъртта на нейния управител Никомед *212+, произхождащ от македонския род,

който, умирайки, я остави под римска власт. Този Август покори Галатия *213+, като победи Диатор

*214+, нейния управител-четиривластник. Загради едно село, наречено Арсиния *215+, и създаде

град, който назова Анкира. От двете му страни се намират две морета — Понтийско море, сиреч

Черно, и Бяло, което се нарича Велико море. Пусна навън воини галати, за да пазят тази страна и

града. И нарече реката, която минаваше оттук, на тяхното име и на името на страната и областта —

Галус. Намери също така и областите Лидия *216+ и Памфилия *217+, управлявани от Диатор.

Превзе ги и ги постави под римска власт, като изпрати Кир *218+, своя стратиг, с много войска. И

Фригия *219+, която също беше провинция, направи покорна на Рим, като изпрати своя стратиг

Покатион *220+ с войските му. Подчини на Рим и Ликаония *221+, управлявана преди от Ликаон,

Капниевия син *222+, който се поклони пред Август. Той обеща да му върне управлението и го взе

със себе си в Египет. Сирия и Киликия бяха подчинени на Рим още преди това от кесаря Юлий.

Бележки

1. Проит — брат-близнак на Акризий, митически цар на Аргос (на източното крайбрежие на Пелопонес).

2. Акризий — митически цар на Аргос, изгонил от царството Проит.

3. Еномай — син на Арес, цар на гр. Пиза в Елида (северозападната частна Пелопонес), обявил, че ще даде

ръката на дъщеря си на този, който го надбяга в състезание с колесница, където нямало по-изкусен от него,

тъй като се страхувал от предсказанието, че ще загине от ръката на зетя си.

4. Пелопс — син на царя на гр. Сипил в Лидия (Мала Азия) Тантал. Харесвал дъщерята на цар Еномай и като

бил решил да я вземе за жена, явил се на конните състезания, обявени от царя. Благодарение на крилатите

коне, дадени му от Посейдон (или Арес), и коварството на царския кочиаш, победил царя, получил ръката

на дъщеря му и царството. Оттогава полуостровът носи името Пелопонес по неговото име.

5. Демокрит — старогръцки философ (ок. 460-ок. 350 пр.н.е.).

6. Теофил — раннохристиянски апологет от II в., антиохийски епископ (починал през 80-те години).

7. Хипократ — старогръцки учен, основател на медицината (след 460-356 пр.н.е.).

8. Атрей — син на Пелопс, цар на Микена (град в Арголида, източен Пелопонес).

9. Тиест — син на Пелопс.

10. Агамемнон — син на Атрей, цар на Микена.

11. Егист — син на Тиест, цар на Микена.

12. Минос — син на Европа и Зевс, митически цар на Крит. Роден в Крит и оставен там за владетел от царя

на Крит Астерион, за когото се оженила Европа. Молил Посейдон да му изпрати животно за

жертвоприношение, за да стане цар. Посейдон му изпратил прекрасен бик и той получил царската власт.

Съжалявайки красивото животно обаче, той го изпратил в стадата си, а принесъл на бога друга жертва. За

наказание Посейдон внушава на жената на Минос противоестествена страст към бика. На цар Минос се

приписва старокритското законодателство, внушено му от самия Зевс.

13. Европа — дъщеря на финикийския цар Агенор.

14. Платон — старогръцки философ (430/428 – 348/347 пр.н.е.).

15. Дедал и Икар — Дедал е атински скулптор, родственик на атинските царе, осъден на изгнание от

Ареопага, понеже бутнал от скалата на Акропола племенника си. Избягал в Крит при цар Минос и тук

построил двореца Лабиринт със сложна система от изкусно преплетени коридори, помещения и входове за

затварянето на Минотавъра. Дал на Ариадна нишката, с помощта на която Тезей намерил изхода от

Лабиринта. Задържан от Минос, за да не издаде тайната на входовете, избягал заедно със сина си Икар с

помощта на изкуствени крила, направени от пера и залепени с восък. Икар загинал по пътя близо до о-в

Самос, понеже се приближил много до слънцето и восъкът се разтопил. Дедал се спасил в Сицилия.

16. Пасифая — дъщеря на Хелиос, съпруга на Минос, известна с противоестествената си страст към бика на

Минос, майка на Минотавъра, Ариадна, Федра.

17. Минотавър — чудовище с тяло на човек и глава на бик, родено от Пасифая. Минос го скрива в

Лабиринта, където му хвърлят за храна престъпници, а също по 7 атински младежи и девойки, изпращани

периодично след победата на Минос над Атина.

18. Еврипид — старогръцки поет-драматург (480-407 пр.н.е.).

19. Херакъл — общогръцки национален герой, най-храбрият от всички елински герои, син на Зевс и

Алкмена. Женен за дъщерята на етолийския цар Ойней Деянира. За да привърже към себе си Херакъл,

Деянира му дала да облече дреха, напоена с кръвта на кентавъра Нес, убит от мъжа й с отровна стрела,

кръв, за която Нес й казал, че представлява вълшебно любовно биле. От дрехата отровата започнала да

прониква в тялото на Херакъл. В ужасни мъки героят заповядал да направят клада, след запалването на

която бил възнесен преобразен на небето, където оттогава живеел заедно с олимпийските богове.

20. Ливия — най-старото название на брега на Африка до Египет.

21. Антей — син на Посейдон и богинята на земята Гея, ливийски великан, който насилствено заставял

всеки, който идвал от чужда земя, да се бори с него; побеждавал винаги, защото възстановявал силите си

при всяко докосване до земята. Накрая бил убит от Херакъл, който го вдигнал във въздуха и го държал така,

докато силите му се изчерпали и Херакъл го удушил.

22. Дидим — александрийски филолог (I в. пр.н.е.).

23. Илион — Троя, град в северозападна Мала Азия.

24. Дардан — родоначалник на троянския владетелски род и на дарданците (троянците).

25. Лаомедонт — цар на Троя, праправнук на цар Дардан.

26. Самсон — Вж. бележките към Кратка хронография на Патриарх Никифор, бел. 46.

27. Илий — Вж. пак там, бел. 47.

28. Андрогей — убит от атиняните, поради което Минос, след като ги победил, ги принудил да дават като

данък по 7 младежи и девойки за храна на Минотавъра.

29. Тезей — старогръцки герой и цар на Атина, син на цар Егей. При третото плащане на данъка на цар

Минос заминал за Крит заедно с останалите младежи и девойки от Атина Победил Минотавъра в Лабиринта

и се спасил с помощта на кълбо, дадено му от Ариадна, чиято нишка била завързана за входа. След смъртта

на баща си станал цар на Атина, убеждавайки общините да признаят Атина за център.

30. Егей — цар на Атина. Условил се с Тезей, че при щастливо завръщане от Крит ще замени черните платна,

с които отплувал корабът, с бели. Тезей забравил това и цар Егей, виждайки черните платна, отчаян от

смъртта на сина си, се хвърлил в морето, което оттогава се нарича Егейско.

31. Ариадна — дъщеря на Минос и Пасифая. Спасила Тезей, когото обичала, с помощта на кълбо от здрава

ленена нишка, която го водела към изхода. След убийството на Минотавъра избягала с Тезей на о-в Наксос,

където Тезей я изоставил и тук била намерена от бог Дионис, който я направил своя жрица и съпруга.

32. Гортина — голям град на о-в Крит, при р. Летса (дн. Иеропотамо).

33. Федра — дъщеря на Минос и Пасифая, втора съпруга на Тезей. Влюбила се в заварения си син Иполит,

но понеже той не отвърнал на любовта й, наклеветила го пред баща му, а когато той загинал, се самоубила.

34. Дионис — бог на виното.

35. Иполит — син на Тезей и първата му съпруга, царицата на амазонките Хиполита. След като бил

наклеветен от Федра пред баща си, Тезей го прокълнал и призовал Посейдон да го накаже. Веднъж, когато

Иполит яздел край морето, конете му се подплашили и той се разбил в скалите.

36. Има се предвид трагедията на Еврипид „Иполит”.

37. Домнин — ?.

38. Посейдон — бог на моретата и водите.

39. Кефалион премъдри — ?.

40. Лакедемон — другото име на Спарта, град в югоизточната част на Пелопонес.

41. Евристен — спартански владетел. Няколко десетки години след разгрома на Троя по-голямата част от

Пелопонес е завоювана от потомците на Херакъл, дошли начело на дорийските дружини, при което

Лакедемония (Лакония) се пада на синовете на Аристодем, близнаците Евристен и Прокъл, праправнуци на

Гил, син на Херкулес, които се смятат за родоначалници на царуващите в Спарта династии.

42. Алкамен — син на спартанския владетел Геронер (VIII в.пр.н.е.).

43. Африкан, Секст Юлий — римски хронист (III в.).

44. Саул — първи цар на Израил (ок. 1012-1004 пр.н.е.), потомък на Вениамин, най-младия син на

библейския патриарх Иаков.

45. Гава — град недалече от Иерусалим.

46. Коринт — важен град на древна Гърция, по пътя от Пелопонес към Северна Гърция между Коринтския и

Сароническия залив.

47. Алет — първият владетел на Коринт от династията на Хераклидите след завладяването на Коринт от

дорийците.

48. Автомедонт — ?.

49. Зевс — върховен бог на древните гърци, господар на Олимп.

50. Самуил — последният от израилските съдии (XI в.пр.н.е.). Той поставя за цар Саул, но поради това, че той

му причинява много огорчения, помазва тайно друг цар — Давид.

51. Давид — втори израилски цар (ок. 1004-965 пр.н.е.), по-малкият син на жителя на Витлеем Иесей.

52. Ромул и Рем — братя-близнаци, митически основатели на Рим, синове на бог Марс и весталката Рея

Силвия, дъщеря на Нумитор, син на царя на Алба Лонга Прока. След смъртта на царя престолът трябвало да

бъде на по-стария му син Нумитор, но със сила бил завладян от брат му Амулий, който дал племенницата си

Рея Силвия за жрица на Веста, богиня на домашното огнище. След раждането на близнаците Амулий

заповядал весталката и децата й да бъдат удавени за нарушаването на клетвата за целомъдрие. Но бога на

р. Тибър се смилил над Рея и я направил своя жена, а коритото с децата й било отнесено от вълните на

ливада, залята с вода, и когато реката влязла в бреговете си, то отишло недалече от Палатинския хълм.

Тогава дошла вълчица да утоли жаждата си, чула детския плач, пренесла децата в пещера и ги кърмила с

млякото си първите няколко дни. Веднъж там отишли пастири, вълчицата избягала и децата станали

притежание на царския пастир Фаустул, който ги възпитал с жена си. Именно те нарекли единия брат Ромул,

а другия — Рем. Когато пораснали и узнали произхода си, близнаците убили Амулий, възстановили на трона

Нумитор и решили да основат град, но не се договорили на чие име да го назоват и къде да го построят.

Победил Ромул, който завзел царската власт и започнал да строи града (ок. 753 г. пр.н.е.). Оскърбеният Рем

се опитал да прескочи градската стена, но като нарушител на светостта на границата бил убит от Ромул. В

града се явила епидемия и тя спряла едва когато Ромул умилостивил сянката на брат си, като поставил трон

за него редом със своя. Първоначално градът се състоял само от мъже, приемали се също много роби и

беглеци и затова Ромул решил да сключи съюз със съседните народи, но те се отнесли с насмешка към

идеята му. Тогава той устроил тържество в чест на Консус, древното божество на земята и земеделието, на

което се провели състезания с колесници. Тук било поканено племето на сабиняните, обитаващо

планинската област на северозапад от Рим, и по време на състезанията римляните грабнали девойките,

които станали техни жени.

53. Пикидия — ?. Вероятно става дума за най-стария олтар на Херкулес, почитан отначало като войнствен

бог, „победител”, „непобедим” в Рим, който се намирал до Говеждия пазар, недалече от цирка.

54. Палатински хълм — един от 7-те хълма на Рим. Ромул създал тук храм на Юпитер Статор.

55. Капитолий — един от 7-те хълма на Рим, на южния бряг на р. Тибър, военен, административен,

политически и религиозен център на Рим. На най-високата му точка е построен храм на Юпитер, най-

голямото светилище на римляните (започнат от Тарквиниевците и завършен в първата година на

републиката — VI в. пр.н.е.).

56. Силва — вероятно става дума за Алба Лонга, град на 25-30 км югоизточно от Рим, основан от сина на

Еней — Асканий ок. 1150 г. пр.н.е. Според преданието в Алба Лонга се е съхранявал т.нар. Паладиум —

статуя на Атина Палада, спусната с щит и копие в ръцете от небето в Троя, откъдето е отнесена от Еней в

Италия и съхранявана в храма на Веста в Рим. В случая сигурно е станало смесване на прозвището на

владетелите на Алба Лонга след Асканий (Силвиевци), появило се първо като име на сина му, роден в гората

и затова наречен Силвий (от лат. silva — гора).

57. Арес — бог на войната. В Рим отъждествяван с Марс, един от най-почитаните богове на древните

римляни. На него е посветен първият месец от годината — март, когато той се чествува.

58. Деметра — богиня на земеделието.

59. Аурт — ?.

60. Бел — митически цар на Египет, син на Посейдон и Ливия, брат-близнак на Агенор

61. Ливия — дъщеря на царя на египтяните Епаф и Мемфис, дъщеря на Нил. На нейно име е наречена

страната — Ливия.

62. Ениалиос — син на Посейдон и Ливия, брат на Агенор и Бел.

63. Калимах — старогръцки поет и филолог (ок. 305-240 г. пр.н.е.).

64. Ерихтоний — втори цар на Атина, син на бога на огъня Хефест, сложил началото на най-старите

празненства в чест на Атина — Панатенеите и пръв въвел надбягванията с колесници в Атина.

65. Харакс — ?.

66. Аквилея — голям град в Северна Италия, в страната на венетите, основан от римляните през 188-187 г.

пр.н.е.

67. Вергилий — римски поет (70-19 пр.н.е.). Тук става дума за епическата му поема „Енеида”.

68. Плиний Стари — римски писател, учен и обществен деец (23/24-79). Става дума за съчинението му

„Естествена история”.

69. Амулий — вж. бел. 52.

70. Румалии — ?.

71. Фаустул — вж. бел. 52.

72. Вероятно става дума за римския поет Лукан (39-65) или за прозаика от сирийски произход Лукиан, писал

на старогръцки език (120-190).

73. Тарквиний II Горди — последен, седми римски цар (534-509 пр.н.е.). Изгонен от Рим, с което се премахва

царската власт и се установява републикански строй. Синът му Секст обезчестява жената на Луций

Тарквиний Колатин (братов син на петия римски цар Луций Тарквиний Стари) — Лукреция, която се

самоубива в присъствието на съпруга си и неговия приятел Луций Юний Брут (племенник на Тарквиний

Горди), заклели се над трупа й да отмъстят. В Рим те свалят от власт Тарквиний и са облечени във висшата

власт като консули (за 509 пр.н.е.). Тарквиний обсажда крепостта Ардея и тръгва за Рим, но не е допуснат в

града. Тогава той изпраща пратеници да искат частното му имущество. Пратениците организират заговор, в

който са замесени двамата сина на Брут. Робът Виндиций разкрива заговора, Брут осъжда на смърт заедно

със заговорниците и синовете си и присъствува на изпълнението на присъдата. Тарквиний тръгва с войските

си срещу Рим. Римската конница се води от Брут, срещу когото се сражава вторият син на Тарквиний —

Арунт.

73а. Сибила Куменска — жрица, вдъхновена от Аполон; гадаеща в пещера, близо до гр. Куме в Кампания;

имала най-голямо влияние в Италия.

74. Сервий — римски филолог (IV в.).

75. Консуалии — празник на древното римско божество на земята Консус (21 .VIII и 15.XII). вж. и бел. 52.

76. Ливий, Тит — римски историк (59 пр. н.е.-17 г. н.е.). Написал история на Рим от основаването на града до

9 г. пр.н.е.

77. Става дума за битките на галите с римляните през 390 пр.н.е., когато те завладяват Рим, но не успяват да

овладеят Капитолийския хълм, чиито защитници ги отблъскват.

78. Манлий Капитолин, Марк (V B.-384 пр.н.е.), консул в 391 пр.н.е., наречен „капитолийски”, защото в 390 г.

спасил римляните в крепостта на Капитолийския хълм от нападението на галите; обвинен в държавна

измама и хвърлен от лобното място през 384 пр.н.е.

79. Апулия — югоизточната част на Италия до п-ов Калабрия.

80. Брен — предводител на галите във войната с Рим през 390 пр.н.е.

81. Секстилий — тук вероятно се има предвид не месец секстилий — шестия от мартенската година (август),

а шестия месец от септемврийската година (февруари), наречен погрешно на името на месеца от

мартенската година.

82. Цезар, Гай Юлий (100-44 пр.н.е.) — вж. бел. 196.

83. Иоаким — юдейски цар (608-597 пр.н.е.).

84. Иудея — название на южната половина на еврейската монархия след разпадането й след смъртта на

Соломон на две самостоятелни царства — Иудея и Израил.

85. Адис — ?.

86. Става дума за съчинението на Платон „Тимей”, запазено във формата на писмо.

87. Кирил, иерусалимски епископ (315-386).

88. Юлиан Отстъпник — римски император (361-363).

89. Ксенофонт — старогръцки историк и философ (ок. 430-354 пр.н.е.).

90. Есхил — старогръцки поет (525-456 пр.н.е.).

91. Аристотел — старогръцки философ (384-322 пр.н.е.).

92. Ликаон — цар на Аркадия, област в централен Пелопонес.

93. Калисто — нимфа от Аркадия. Била прелъстена от Зевс и съпругата му Хера я превърнала в мечка.

94. В гръцката митология — Хипомен, син на Мегар. Според предание от Беотия (област в Средна Гърция)

победител и мъж на Аталанта, прочута с красотата си и бързото си бягане. На всеки от желаещите да се

оженят за нея тя предлагала състезание по бързо бягане, в което той бил невъоръжен, а тя — с копие , с

което го пронизвала, когато го настигне. Била надхитрена от Хипомен с помощта на Афродита, която му

дала златни ябълки, за да ги пуска по една, докато бягал. Вземайки ги, Аталанта изостанала и той я победил

и станал неин съпруг. Забравил да благодари на Афродита и тя за отмъщение му вдъхнала такава страст към

Аталанта, че той я прегърнал в светилището на Зевс или Кибела, която се разгневила и ги превърнала в

лъвове.

95. Йо — дъщеря на божеството на р. Инах и най-стария митически цар на Аргос — Инах; жрица на аргоската

Хера; в нея се влюбил Зевс и тя била превърната в крава (от Хера или от Зевс, за да я скрие от съпругата си).

96. Филомела и Прокна — дъщери на петия цар на атиняните, син на Ерихтоний — Пандион I, царувал в 256-

217 г. преди Троянската война. Прокна се омъжила за тракийския цар Терей, който се влюбил в сестра й.

Като уверил Филомела, че сестра й е мъртва, оженил се за нея, но после я заточил и й отрязал езика,

Филомела изтъкала писмо до сестра си и Прокна я намерила, убила сина си от Терей и избягала със сестра

си. Терей ги преследвал, но те измолили от боговете да ги превърнат в птици: Прокна — в славей, а

Филомела — в лястовица.

97. Ниоба — дъщеря на лидийския цар Тантал, баща и на Пелопс, дядо на Агамемнон Тя имала 14 сина и

дъщери и се възгордяла за това пред Лето, която имала само две деца (Аполон и Артемида). Лето им се

оплакала и те убили децата на Ниоба, а самата тя се вкаменила от мъка.

98. Артаксеркс I — персийски цар (464-423 пр.н.е.).

99. Охос (Ох) — незаконен син на Артаксеркс I, царувал под името Дарий II (423-404 пр. н.е.). По негово

време Египет, завладян от баща му, се откъснал от Персия. Едва Артаксеркс III подчинява отново Египет

(359-338 пр.н.е.).

100. Нектонав — легендарен египетски цар-магьосник, с магия измамил Олимпиада и станал баща на

Александър Македонски.

101. Полусия — ?.

102. Олимпиада — дъщеря на молоския цар Неоптолем, съпруга на македонския цар Филип II и майка на

Александър Македонски, убита през 316 или 309 г. пр.н.е.

103. Александър Македонски — цар на Македония (336-323 пр.н.е).

104. Иреней — ?.

105. Родос — най-източният о-в в Егейско море до югозападния бряг на Мала Азия. През III в. пр.н.е. входът

на пристанището му е украсен от огромна статуя на Хелиос, висока 31 м., известна под названието Родоски

колос. Тази статуя е съборена от земетресение след няколко десетки години.

106. Може би тук става дума като анахронизъм за най-големия разцвет и могъщество на Персия по времето

на Хосров I Ануширван (531-579), смесен с гръко-персийските войни през IV в. пр.н.е.

107. Филип II — цар на Македония (359-336 пр.н.е.).

108. Тесалия — източна част на Северна Гърция.

109. Тесалоники — дн. Солун, основан ок. 315 г. пр.н.е. на мястото на по-старото селище Терми.

110. Дионисий — старогръцки поет (II в.).

111. Евсевий Кесарийски (Памфил) (265-340) — църковен историк. Има се предвид неговото съчинение

„Хроники”, обхващащо периода от „сътворението на света” до 325 г.

112. Вавилон — град на р. Ефрат (дн. Хилла, Ирак).

113. Дарий III Кодоман — последен цар на Персия (336-331 пр.н.е.), чиято монархия е разрушена от

Александър Македонски.

114. Птолемей I Лагос (Сотер) — сподвижник на Александър Македонски, основател на династията на

Птолемеите, владетел на Египет (323-282 пр.н.е.).

115. Птолемей Керавн — най-старият син на Птолемей I, отстранен от престолонаследието.

116. Птолемей II Филаделф — 285-246 пр.н.е.

117. Птолемей III Евергет — 246-222 пр.н.е.

118. Птолемей IV Филопатор — 222-205 пр.н.е.

119. Птолемей V Епифан — 204-180 пр.н.е.

120. Птолемей VI Филометор — 180-145 пр.н.е.

121. Птолемей XII Нови Дионисий (Авлет) — 80-51 пр.н.е.

122. Клеопатра VII (70/69-31 пр.н.е.) — египетска владетелка (51-31 пр. н.е.), най-голямата дъщеря на

Птолемей Авлет, по завещание на когото през 52 г. пр. н.е. става съвладетелка и съпруга на 9-годишния си

брат Птолемей XIII. През 48 г. отстранена от властта и върната на престола от Юлий Цезар, при когото сама

се явява в Александрия. Заедно със сина си от Цезар, когото той е признал, от 46 г. до убийството на Цезар

през 44 г. е в Рим. През 41 г. повикана от Марк Антоний в Киликия, за да даде обяснения за

покровителството на кипърския наместник спрямо Касий, един от убийците на Цезар. От 37 г. — законна

съпруга на Марк Антоний. През 31 г. първа напуска полесражението при Акций и довежда Марк Антоний до

самоубийство с лъжливото съобщение за смъртта си. След смъртта му се самоубива и е погребана в

неговата гробница. След смъртта й Египет става Римска провинция.

123. Октавиан Август, Гай Юлий Цезар (63 пр.н.е.-14 г.н.е.), римски император от 27 пр.н.е., основател на

едноличната власт в римската държава след гражданската война при II триумвират, установен през 43

пр.н.е. от него, Марк Антоний и Емилий Лепид. Победител в Битката при Акций над войските на Марк

Антоний и Клеопатра.

124. Антоний, Марк (83-31 пр.н.е.) — римски благородник, военачалник и началник на конницата на Гай

Юлий Цезар. За да се ожени за Клеопатра, изоставя първата си съпруга Октавия, сестра на Октавиан Август.

Лишен от триумвирските си пълномощия поради брака си с Клеопатра и влязъл във война с Октавиан

Август.

125. Левкада — о-в в Йонийско море до Епир, област в западната част на Северна Гърция, срещу песъчливия

нос Акций в Южен Епир.

126. Павзаний — пътешественик и географ от Лидия, област в западната част на Мала Азия до Егейско море,

писал на старогръцки език (II в.).

127. Антигон I Едноокия — съратник на Александър Македонски, основател на елинистичната династия на

Антигонидите, наместник на Александър в Лидия, патрон на Аргос, управлявал от 306 до 301 г. пр.н.е.

Прякорът „Полиоркет” (обсадител) е носел неговият син Деметрий I (вж. бел. 136).

128. Киликия — крайбрежна област в югоизточна Мала Азия, северно от о-в Кипър. Завладяна от

Александър Македонски през 333 пр.н.е.

129. Оронт — река в северна Сирия.

130. Селевк I Никатор — съратник на Александър Македонски, основател на елинистичната династия на

Селевкидите, владееща огромна територия от западното крайбрежие на Мала Азия до Индия. Роден ок. 358

пр.н.е., син на Антиох и Лаодика, македонци от малкото селище Европос. От 321 до 317/318 управлява

Вавилония. През 305 г. пр.н.е. приема царска титла. През 301 пр.н.е. в битката при Ипса с войските на

Антигон I загива Антигон и от този момент вместо единната държава на Александър, идеята за която се

поддържа от Антигон, се създава система от независими държави, като на Селевк се пада Сирия. Убит през

281 пр.н.е. от Птолемей Керавн.

131. Антигония — град в Сирия на р. Оронт, основан от Антигон в 307 пр.н.е. Селевк Никатор заселва

жителите му в построената съвсем наблизо столица Антиохия.

132. Хрониката на Малала е единственото свидетелство за съществуването на сестрата на Селевк I Дидима и

синовете й Никомед и Никандър, а също — на дъщерите му от Апама — Апама и Лаодика.

133. Антиох I Сотер (род. ок. 324 г. пр.н.е., управлявал от 281 до 261 пр.н.е.). Син на Селевк I от Апама.

Любовта му към мащехата му Стратоника го хвърпя в опасна болест. Причината за нея е открита на баща му

от царския лекар и Селевк отстъпва на сина си младата си и хубава жена (ок. 297 пр.н.е.).

134. Апама — жена на Селевк I от 324 пр.н.е., дъщеря на персиец.

135. Бракът на Селевк със Стратоника, дъщеря на Деметрий I Полиоркет, е сключен ок. 299/298 пр.н.е. в гр.

Рос, Северна Сирия.

136. Деметрий I Полиоркет — син на Антигон I (роден ок. 337/336 пр.н.е., управлявал от 306 г.), владетел на

Македония, Тесалия и Гърция, пленен от Селевк I по време на похода му в Киликия, заточен от 286 до 283 в

сирийския град Апамея, където умира.

137. Агенор — цар на Финикия (на източния бряг на Средиземно море, на север от Палестина), син на

Посейдон, баща на Кадъм, Киликс, Феникс и Европа.

138. Фила — дъщеря на Селевк от Стратоника, ок. 276 г. пр.н.е. става съпруга на македонския цар Антигон II

Гонат (283-239 пр.н.е.).

139. Селевк I построява много градове-крепости на търговските и военни пътища от Егейско море до Индия

и им предоставя правата на гръцките полиси. Известни са 16 града с име Антиохия, 9 — с име Селевкия, 3 —

с име Апамея, 1 — с име Стратоника, 5 — с име Лаодикия.

140. Палеопол — градът, който съществувал на мястото на Селевкия преди основаването й, се нарича

Палейополис (стар град) едва след основаването на новия град и според Малала се намирал в планината.

141. Касион — планина до Сирия. Според старогръцкия прозаик от II в. пр.н.е. Аполодор (в съчинението му

„Библиотека”) Гея (Земята) родила от Уран (Небето) гигантите, огромни по размери и ненадминати по мощ.

Боговете ги надвили и тогава разгневената Гея родила от Тартара получовека-полузвяр Тифон в Киликия.

Зевс го поразил с мълния и го преследвал до планината Касион. Името Пагран не е засвидетелствано сред

имената на споменатите в старогръцката митология около 150 гиганта.

142. Селевкия Пиерия — пристанище в северна Сирия, недалеч от устието на р. Оронт.

143. Персей — син на Даная, дъщеря на Акризий, и Зевс.

144. Йопол — град, основан от Йо по време на нейните странствания и носещ нейното име; намирал се в

планината Силпион, на юг от Антиохия. Преди да основе Антиохия Селевк прави там жертвоприношение на

Зевс Керавн.

145. Антиохия е столица на държавата на Селевк I, основана от него през 300 пр.н.е. на левия бряг на р.

Оронт (дн. Антакия, Турция).

146. Атина Палада — едно от главните божества на древните гърци, родена от главата на Зевс.

147. Лаодикия — град на р. Оронт в Сирия.

148. Апамея — град на р. Оронт в Сирия.

149. Пела — столица на Македония (недалеч от дн. с. Апостол, Енидже-Вардарско, Гърция).

150. Хераклея — предградие на гр. Антиохия, носещо името Дафни, с прочуто светилище на Аполон

Дафнийски.

151. Хераклея на Херакъл — повече от 20 старогръцки градове са носели името Хераклея. Вероятно става

дума за Хераклея в Трахина, недалеч от морето и от Термопилите, на р. Асоп в Беотия (Средна Гърция),

където е имало култ към Херакъл.

152. Вероятно става дума за град Делфи във Фокида (Средна Гърция), където се намира прочутото

светилище на бог Аполон (бог на светлината, един от най-почитаните старогръцки богове, син на Зевс),

където жрицата Пития правела предсказания. След като напуснал Тива, Херакъл отишъл в Делфи, за да

попита бог Аполон какво да прави и той му заповядал да замине за Тиринт (Източен Пелопонес) при цар

Евристей, по чиято заповед той извършил подвизите си, първият от които бил удушването с ръце на

неуязвимия немейски лъв.

153. Антиох II Теос — син на Антиох I; роден ок. 286 пр.н.е., управлявал от 261 до 246 г, женен за Лаодика I, а

от 254 г. — за дъщерята на Птолемей II Береника, която след смъртта му била убита заедно с малкия си син.

154. Селевк II Калиник — син на Антиох II от Лаодика I, роден ок. 260 г. пр.н.е., управлявал от 246 до 225 г.

155. Селевк III Сотер — по-голям син на Селевк II от Лаодика II, роден ок. 243 г. пр.н.е., управлявал от 225 до

223 г. пр.н.е.

156. Антиох III Велики — по-малък син на Селевк II, роден ок. 242 г. пр.н.е., управлявал от 223 до 187 г.

пр.н.е.

157. Селевк IV Филопатор — втори син на Антиох III, роден ок. 220 г. пр.н.е., управлявал от 187 до 175 г.

пр.н.е.

158. Антиох IV Епифан — най-малкият, трети син на Антиох III, управлявал от 175 до 164(7) г. пр.н.е. По

време на неговото управление е осквернен Иерусалимският храм (169 г.)

159. Лиос — ?.

160. Харонион — може би става дума за Харон — според старогръцката митология лодкаря, който

превозвал сенките на умрелите през р. Ахерон в подземното царство.

161. Птолемей VI Филометор — управлявал от 180 до 145 г. пр.н.е.

162. Антиох V Евпатор — син на Антиох IV, роден ок. 173 г. пр.н.е., управлявал от 164(?) до 162 г. пр.н.е.

Прозвището „Иеракс” всъщност принадлежи на чичото на Антиох III — Антиох Иеракс, който е управлявал

съвместно с по-големия си брат Селевк II от 242 до 228/227 г. пр.н.е.

163. Деметрий I Сотер, син на Селевк IV, управлявал от 162 до 150 г. пр.н.е.

164. Иуда Макавей — един от седмината братя, възглавили борбата за освобождение на Иудея от властта на

Селевкидите по време на въстанието през 167 г. пр.н.е.; очистил Иерусалимския храм през 164 г. пр.н.е.;

загинал в борбата със сирийците през 160 г. пр.н.е.

165. Картея — ?.

166. Аклионска планина — ?.

167. Вероятно става дума за Антиох IV Епифан.

168. По това време държавата се управлява от узурпатора Александър Валас (150-145 пр.н.е.).

169. Вероятно става дума за Антиох VII Сидет, син на Деметрий I Сотер (139/138-129 пр.н.е.).

170. Антиох IX Кизикски — по-млад син на Антиох VII Сидет, управлявал от 115 до 95 г. пр.н.е.

171. Арсак — общо име (фамилно) на царете на Партия — държава в Средна Азия, отделила се ок. 248-227

пр.н.е. от царството на Селевкидите.

172. Антиох XII Дионисий (87-84 пр.н.е.).

173. Антиох XIII Азиатски (69-64 пр.н.е.).

174. Пир — цар на молосите в Епир, роден ок. 319 г. пр.н.е., управлявал еднолично от 297 г., от 280 до 274

воювал в Италия и след много победи в 276 г. пр.н.е. претърпял поражение от римляните; убит в 272 г.

пр.н.е. при оттеглянето на обсадата на Спарта. По времето на Антиох XII не е известен епирски владетел на

име Пир.

175. Кир — ?.

176. Персей — македонски цар, роден ок. 212 г. пр.н.е., управлявал от 179 до 168 г. пр.н.е., когато е победен

от римските войски, начело с Емилий Павел; след това се предал и, затворен в тъмница, се самоубива през

146 г. пр.н.е.

177. Салустий, Крисп Гай — римски историк (86-35 пр.н.е.).

178. Евтропий — римски историк (IV в.). Пише „Кратко изложение на Римската история” в 10 книги от

основаването на града до 364 г.

179. Палефат — старогръцки прозаик (IV в. пр.н.е.).

180. Емилий, Луций Павел Македонски — римски патриций, роден ок. 228 г. пр.н.е., военачалник, консул

през 182 и 168 г. пр.н.е., когато става победител в 3-та македонска война; застанал начело на римските

войски в 168 г. пр.н.е.

181. Ханибал — един от най-великите пълководци на древността (247-183 пр.н.е.), отличил се по време на II

пуническа война (218-201 пр.н.е.). След поражението си от Сципион избягва при Антиох III (195 г. пр.н.е.), а

през 189 г. пр.н.е. — при царя на Витиния, но като разбира, че ще бъде предаден на римляните, се

самоубива.

182. Емилий, Павел — римски патриций, баща на Луций Емилий Павел Македонски, посланик в Картаген от

218 г. пр.н.е., консул през 219 и 216 г. пр.н.е., убит през същата година в битката с Ханибал при Кана в Южна

Италия.

183. Сципион, Публий Корнелий Африкански Стари (235-183 пр.н.е.) — римски държавен деец и

военачалник, главнокомандващ в победната битка срещу Ханибал през 202 г. пр.н.е.

184. Витиния — област в северозападната част на Мала Азия.

185. Сципион II — Луций Корнелий Сципион Азиатски, брат на Сципион Стари; през 190 г. пр.н.е. като консул

воюва с Антиох III в Азия, където преди това не се е появявал нито един римски пълководец; след като

разбива Антиох III, през 188 г. пр.н.е. се завръща триумфално в Рим.

186. Тавър — планински хребет в западната част на Киликия.

187. Флор, Луций Аней — римски историк, ритор и поет (1-11 в.). Пише „Кратка история на всички войни за

700 години” — от основаването на Рим до император Август.

188. Тигран II — арменски цар (95-36 пр.н.е.). По негово време (83-69 пр.н.е.) държавата на Селевкидите

става провинция на Армения. Помпей започва да воюва против него през 66 г. пр.н.е.

189. Помпей, Гней (106-48 пр.н.е.) — римски пълководец и политически деец; от 68 г. пр.н.е. е наместник на

Витиния и Киликия, след победата му над Тигран II към римската държава преминават Финикия, Кападокия,

Сирия, Киликия и др., от 66 г. пр.н.е. цяла Азия на запад от р. Ефрат е в ръцете на римляните; през 62 г.

пр.н.е. завладява Иерусалим и обявява Иудея за римска провинция; през 62 г. пр.н.е. се завръща в Рим.

Член е на I триумвират (съюз от три лица — триумвири — за съвместно управление през периода на

гражданските войни в Рим), установен през 60 г. пр.н.е. от него, Юлий Цезар и Марк Лициний Крас. От 59 г.

пр.н.е. женен за единствената дъщеря на Цезар. След смъртта на Крас започва борба с Цезар, разбит е през

48 г. пр.н.е. в битката при Фарсал (Тесалия).

190. Библос — приморски град във Финикия, знаменит като център на култа към Адонис, бог на умиращата

и възраждаща се природа; до завоюването от Помпей градът се управлява от самостоятелни князе.

191. Става дума за Антиох XIII Азиатски.

192. Цицерон, Марк Тулий (103-43 пр.н.е.) — римски оратор, прозаик и обществен деец.

193. Салустий (86-35 пр.н.е.) — римски историк и обществен деец.

194. Последният владетел на държавата на Селевкидите е Филип II (65-64 пр.н.е.).

195. Крас, Марк Лициний (ок. 115-53 пр.н.е.) — римски политически деец, военачалник, консул през 70 и 55

г. пр.н.е., проконсул на провинция Сирия (от 54 г. пр.н.е.), водил война срещу партите, които го побеждават

и убиват.

196. Цезар, Гай Юлий (100-44 пр.н.е.) — римски патриций, военачалник, политик и историк, член на I

триумвират. Като проконсул води война в Галия през 57 г. пр.н.е. След споразумението между триумвирите

през 56-55 пр.н.е. получава властта в Галия за още пет години. Помпей остава като консул в Рим заедно с

Крас през 55 г. пр.н.е., и сам през 52 г. пр.н.е. се опитва да управлява еднолично, което води до разрив

между Цезар и него. През 51 г. пр.н.е. след успешния край на галските войни Цезар започва продължителна

борба с Помпей. След победата си при Фарсал осигурява едноличното си управление в Рим. От края на 48 г.

до юни 47 г. пр.н.е. е в Египет, където взема участие в династичните борби между Клеопатра VII и

съвладетеля й Птолемей XIII: заповядва да убият привържениците на Птолемей евнуха Плотин и стратига

Ахила, след неговата смърт обявява за съвладетел на Клеопатра другия й брат Птолемей XIV (роден ок. 58 г.

пр.н.е., съвладетел през 47-44 пр.н.е.), но всъщност докато е в Египет, управлява сам той. От Египет отива в

Сирия, където възстановява двореца на Селевкидите в Дафни, след което се завръща в Рим. През 44 г.

пр.н.е. е убит на заседание на Римския сенат от заговорници, начело с Брут и Касий.

197. Лукан, Марк Аней (39-65) — римски поет. Пише исторически епос, наречен от него „Фарсалия” със

сюжет конфликта между Цезар и Помпей.

198. Става дума за най-голямата му творба — епическата поема „Енеида”. В кн. 4 се говори за любовта на

Еней, един от първите троянски герои, вожд на дарданците, митически прародител на рода на Юлиевци,

към който принадлежи и Август, и финикийската царица Дидона, която се самоубива след като Еней се

отправя за Италия; кн. 2 представлява разказ за гибелта на Троя.

199. Тази богиня носи името Фортуна.

200. Цезарион — син на Клеопатра и Юлий Цезар, роден през 47 г. пр.н.е. През 46-44 пр.н.е. е в Рим с майка

си. Признат от II триумвират за египетски цар. След победата при Акций убит по заповед на Октавиан Август

след смъртта на Марк Антоний. Цезариона в Александрия е започнат от Клеопатра за Марк Антоний и после

е преустроен от Октавиан Август.

201. Тива — град в Египет.

202. Касий, Гай Лонгин — римски военачалник; през 49 г. пр.н.е. се обединява с Помпей и разбива Цезар в

Сицилия, но след битката при Фарсал минава на негова страна.

203. Брут, Марк Юний — един от убийците на Цезар.

204. II триумвират е създаден през 43 г. пр.н.е. от Октавиан Август, Марк Антоний и Марк Емилий Лепид

(политически и военен деец, починал през 13 г. пр.н.е.).

205. Александрийският Фар е построен на о-в Фарос, съединен с континента чрез дълъг и здрав бент. Фарът

— кула, висока 130 метра, е построен от Сострат от Книдия през 297 г. пр.н.е. и е съществувал до 1326 г.

206. Агрипа, Марк Випсаний — роден през 64/63 г. пр.н.е., пръв военачалник на Октавиан Август, който го

оженва за сестра си Октавия, изоставена от Марк Антоний.

207. Битката при Акций се описва в „Енеида”. Това е единственото място в хрониката на Малала, където се

дават точни указания за използувания източник — наистина в 8 книга на „Енеида” се описва щитът на Еней.

208. Византион — елинистически град, на мястото на който е построен Константинопол, основан през 660-

657 г. пр.н.е.

209. Халкидон — град на Босфора, на малоазийския бряг срещу Константинопол, главен град на Витиния.

210. Давус — ?. При Октавиан Август Витиния става самостоятелна провинция с отделен проконсул.

211. Динар — ?.

212. Никомед III Филопатор — владетел на Витиния, който, умирайки през 75 г. пр.н.е., завещава земята си

на римляните.

213. Галатия — област в централната част на Мала Азия, принадлежаща някога отчасти на Фригия, отчасти

на Кападокия; населявана от келтското племе галати, което през 277-276 пр.н.е. се премества през

Хелеспонт, а от 235 г. пр.н.е. се установява в Галатия; управлява се от тетрарси, които са начело на

отделните части на трите галатски племена.

214. Диатор — през 64 г. пр.н.е. Помпей въздига тетрарха Дейотар в сан галатски цар.

215. Арсиния (Арсинос, Анкира) — град във Фригия (съвременната Анкара).

216. Лидия — област в Мала Азия до Егейско море.

217. Памфилия — тясна крайбрежна ивица в южната част на Мала Азия, в подножието на планината Тавър,

граничеща на изток с Киликия, а на запад — с Ликия.

218. Кир — ?.

219. Фригия — област в северозападна Мала Азия.

220. Покатион — ?.

221. Ликаония — област в Мала Азия.

222. Ликаон, Капниевия син — Ликаон — митичен родоначалник на ликаонците, син на Пелазг, внук на

Океан, цар на Аркадия; ликаоните са били хищен и полудив народ, който няма всъщност нищо общо с

елините. През 25 г. пр.н.е. техните земи влизат в състава на римската провинция Галатия.

Георги Амартол. Временник

42. И така, блаженият Давид повика преди смъртта си своя син Соломон и му рече: “Соломоне,

чедо мое! На мен беше възложено като поръчение на сърцето ми да създам дом на името

господско на Бога. И се чу слово Господне, *отправено+ към мене, което казваше: “пролял си

премного кръв и си водил големи войни и няма да съзидаш дом на моето име. Ето, ражда ти се

син, и аз ще го опазя в мир от всички съществуващи врагове около него, защото името му е

Соломон. И той ще съгради дом.” (по 3 Царств. 8:17-19). Та сега, чедо, бъди мъжествен и силен.

Ето аз, със своето убожество, приготвих за дома на Господа 100 хиляди таланта *1+ злато и 30

хиляди сребро, а медта и желязото нямат брой. И към това ти добави, за да бъде създадена

църквата господня, още *таланти+, за да има 125 литри *2+.”

И Давид остаря, а като изминаха дните му, постави за цар своя син Соломон. Отново му рече пред

хората: “Ето, аз приготвих за дома на моя Бог злато, сребро, мед и желязо, и много най-различен

камък, и всякакви благородни камъни. Към тях дадох от приготвените за светия дом 3,000 таланта

злато от Суфир и 7,000 таланта претопено сребро, за да обковат с това църковните стени. А

князете на синовете Израилеви дадоха за делото да се построи дом Господен 7,000 таланта злато,

а сребро и благородни камъни, и мед — в огромно количество.” И като благослови хората, Давид

ги пусна да си идат. А веднага каза на своя син: “И сега, Соломоне, да знаеш Бога на своите отци и

да му служиш с цяло сърце и волна душа, защото Господ изпитва сърцата на всички и разбира

всеки помисъл. Така че, ако го потърсиш, ще го намериш за себе си; ако го изоставиш, и той ще те

изостави накрая.” (по 1 Парал. 28:9). И даде Давид на Соломон, своя син, целия образ на църквата;

и херувимите, които простират криле и осеняват над ковчега завета Господен, и всичко — като че

ли беше изписано от Господнята ръка — даде Давид на Соломон, своя син, казвайки: “Бъди силен

и мъжествен, защото моят Господ Бог е с теб” (по 1 Парал. 28:20). И след това Давид умря в

спокойна старост, когато беше на 70 години, и дните му бяха пълни с богатство, слава и

благочестие. Защото *Писанието+ каза: “Беше времето след смъртта на Саул. И дойдоха

Иудейските мъже в Хеврон *3+ и помазаха там Давид да царува в дома на Иуда” (по 2 Царств. 2:4).

И отново дойдоха старците Израилеви в Хеврон и го помазаха за цар пред всички израилтяни.

Когато го помазаха за цар, беше на 30 години и царува 40 години. Но с царско помазване се

сподоби от Саул (в разночетенията — Самуил), а за царското провъзгласяване пред народа

историята посочва различни помазвания. Когато умря, беше погребан в град Иерусалим, в голям

гроб, който беше направен от неговия премъдър син Соломон близо до Силоам *4+, с вид на

пещера, изработен вещо надълбоко, за да не се вижда, с което се прояви Соломоновата мъдрост

и изкуство. Той погреба в него заедно с баща си безкрайно множество таланти злато, както казва

Иосиф *5+. И напоследък стана известно онова, което е било. Защото, когато Антиох, Димитриевият

син *6+, плячкоса града, архиереят Аркан *7+ отвори гроба и изнесе оттам 3,000 таланта. След това

Ирод *8+, като разбра какно е направил Аркан, и той отвори гроба, но не намери злато, а изнесе

отвътре премного златни съдове и скъпоценни предмети. А когато поиска да влезе в най-

вътрешната част, където бяха положени телата на Давид и Соломон, излезе огън и погълна двама

копиеносци.

43. А след Давид беше цар 40 години неговият син Соломон, достоен за удивление, приел истинно

удивителна и дадена от Бога премъдрост, много повече от човешката. В 440-та година от

излизането на синовете Израилеви и на четвъртата година от своето царуване, през първия месец

нисан, когато беше на 33 години, събра *Соломон+ 80 хиляди работници и 70 хиляди каменоделци

на Ливанската планина и придаде към тях 3,600 началници *9+. И почна строеж на планината,

където Господ се яви на Давид, неговия баща — върху гумното на иевусееца Орна *10+, където

някога Авраам *11+ направи жертвеник. И положи в основите неодялани камъни, много твърди и с

режещи краища, здрави като елмаз и с огромна величина: дълги бяха 9 лакти и толкова широки

при всички стени на църковната постройка. Соломон укрепи Иерусалим и построи Господния храм

за 7 години — на дължина 60 лакти, а на ширина — 20 лакти. Височината му беше 120 лакти,

защото беше двукаден, както казва Иосиф, а също така и Паралипоменските книги го съобщават.

За да не се размисля никой, има разногласие при трите царства. Защото за дължината на църквата

тук намираме 60 лакти, а на другото място — 40. И ще намериш, прочее, при четиридесетте други

20, така наречения Давир *Дебир+ — което е Святая-святих. Така отново височината там е 25 лакти,

а тук 120. Така е и при облика *на църквата+, който божественият Давид по-преди начерта пред

сина си, казвайки: и да издигнеш два ката, защото историята учи за четирите царства, че е имало

не само двукатни, а и трикатни домове да се възвисяват. И така изкачването ставаше със стълба по

средата, а от средата — на трите горни ката. Защото стената беше висока и се издигаше като

раковина. И *Соломон+ позлати целите горни стени и пода, като направи пак златни дъски 5 лакти,

постави по един талант и ги прикова с четири сребърни гвоздея с изпъкнали глави. И по цялата

стена изписа херувими, направи украса от скъпоценни камъни и позлати дома със злато от Суфир

*12+, както е казано, също така стените, върховете, вратите и порталите. А дома го покри с изляти

от мед плочи и огради в средата на църквата мястото, дълго 20 лакти, широко 20 и високо 20

лакти, за да се постави там ковчега с Господния завет. Обкова го, както и по вратите, със злато и го

нарече “Святая-святих” или “Давир”, сиреч ризница. От негниещо дърво бяха направени два

херувима, всеки от тях по 10 лакти на големина, крилата — по 5 лакти; крилата им се докосваха

едно до друго, а другото крило и на двата се допираше в стената на дома, разпростирайки се на

20 лакти. Те бяха позлатени и стояха по средата на вътрешното пространство, за да покриват

ковчега. Срещу него *Соломон+ направи златен жертвеник отвътре зад завесата, където лежаха

хлебните приноси. *.....]

Цар Соломон се изкачи на медно възвишение и като се поклони на Бога, вдигна ръце към небето,

казвайки: “Господи Боже Израилев. Няма Бог, подобен на Тебе нито на небето, нито на земята” (2

Парал. 6:14) и прочее. Когато завърши молитвата, слезе огън от небето и погълна всесъженията и

жертвите, изгаряйки ги напълно, и храмът се изпълни със славата Господня. И всички синове

Израилеви видяха огъня, и славата Господня присъствуваше в дома. И всички паднаха ничком на

каменната настилка, като се кланяха и хвалеха Бога, че е благ и милостта му е вечна (по 2 Парал. 1

-2). Тогава Соломон обнови църквата, като закла 22 хиляди телци, а овци — 120 хиляди, и направи

голям празник. Прочее, целият Израил беше в църквата на ядене и пиене и веселба пред Господа

7 дни. А на осмия ден *Соломон+ отпрати хората, като ги благослови. И след като се помоли за

народа и църквата, яви му се Господ, казвайки: “Чух гласа на твоята молитва и осветих този храм,

който ти построи. И ще положа тук името мое навеки. И нека бъдат тук очите ми вовеки, и моето

сърце — през всичките дни. И ако ти шествуваш пред мен, както шествува Давид, твоят баща, с

благочестиво и праведно сърце, и извършиш всичко, каквото му казах, и съхраниш повелите и

заповедите, ще въздигна престола на твоето царство в Израил навеки, както бях казал на твоя

баща с думите: “Няма да изчезне мъж господар в Израил. Ако се отвърнете вие и вашите чеда от

мене и не опазите моите заповеди, и тръгнете да служите на други богове и им се поклоните, ще

изтрия Израил от земята, която ви дадох. И този храм, който осветих на своето име, ще го

отхвърля от своето лице. И ще отиде Израил към гибел и ще стане за смях сред всички народи. И

този висок голям дом ще бъде за ужас на всеки, който ходи из него. И ще кажат: защото са

оставили Бога на своите отци и са се предали на чужди богове, заради това им изпрати Господ

тези злини” (по 2 Парал. 7:12-22).

А Соломон, който беше съзидал църквата посред града обърната на юг, а задната й част — на

изток, я заобиколи с каменни стени. Довърши крепостта, за да стане голяма и красива, цялата от

бял камък, също и настилките, а размерите й бяха от стена до стена разлика 4 стадии *13+. И така

направи *града+ непревземаем. Огради го с три стени и го заобиколи с ров навсякъде с тръби

течаща вода, така че, когато изтича, да напоява обилно градините им. Градът беше разположен на

високо и стръмно място, където имаше обилно течащ извор, който струеше неспирно, а също и

много други води извираха там, като даваха непрекъснато питейна вода.

А тази светла и най-именита достославна църква беше наистина най-преславна, че и

добродетелна проповедница на Соломоновата премъдрост, най-вече защото така повели и

свидетелствува Бог, творец на всичко. Защото никога не е имало такава църква на земята. Заради

това иудеите, които се хвалят с величие и богатство и много размислят, и много разсъждават

*мъдруват+, и са нависоко с мислите си, казваха: църква Господня, църква Господня, църква

Господня. Защото Бог, който даде образа й, заповяда тя да съществува с любов и велика чест,

защото и те се радваха чрез телесните си очи като прихождаха все повече и повече. И не тъкмо с

това беше красива, а защото беше единствена в целия свят. Затова тук идваха *хора+ от всички

краища на земята, особено по-късно в следващите времена. И съобщавайки това, Лука казва в

Деянията: “Тук бяха партяни и мидяни *мидийци+, и еламити, и живеещите в Междуречието, в

Иудея и в Кападокия, в Понт и в Авия, във Фригия и Памфилия и в Египет, и в Ливийските страни, и

които са от Кириния, и всички, живеещи по вселената, се събираха там” (по Деян. 2:9-10). Твърде

преславно и прехвално беше името на Църквата, макар и да беше разрушавана различно, и

отново създадена, чак до последното нейно срутване. Просто казано, както я беше украсила

Соломоновата премъдрост, така се яви наяве на боголепния Иезекиил *14+ след сриването на

укрепленията и на църквата и след отхождането на пленения народ във Вавилон.

“Още Соломон направи престол от големи зъби на слонове, който имаше 6 стъпала и от двете

страни — фигура на телец, и 12 стоящи лъва от двете страни на ръцете му, и още 12 други лъва,

стоящи по 6-те стъпала от двете страни. И ги позлати с най-чисто злато, както не е бивало никога

при всичките други царе. И седеше на него този дивен премъдър мъж в светли разкошни одежди,

изповядвайки благодатта на Божия дух. Поради това Господ рече: Облече се Соломон в цялата

своя слава *както в единствените тези дрехи+, показвайки, че е по-висш и по-горд от всички царе

по богатство и слава. *Соломон+ направи също така 800 ковани златни щитове, не ляти и големи, и

300 копия, и безбройно много други златни оръжия. А и съдовете в неговия дом — и тези за

миене, — всичките бяха от злато и не се говореше за сребро по негово време. Защото корабът му

отиваше в Тарсис *15+ и се връщаше на третата година, като носеше много злато и сребро, и

източни камъни, и слонова кост, и маймуни” (по 2 Парал. 9:15-23). И даде Соломон злато и сребро

на Иерусалим, както камъни и кедри, също така и множество черничеви дървета. Защото, както

казва Теодорит *16+ за онези кедри, те не изгниват, както впрочем се случва с кипарисите и

боровете, които лесно се разпадат и побеляват, подобно на нас. А обетът му беше да дава

всекидневно най-ситно брашно 30 мери, и 60 мери чукано брашно; избрани телци — 10 броя, 20

впряга волове, 100 овци освен елени и сърни, и избрани охранени птици. И всичко това,

премерено, правеше 30 модия *17+, а всичко заедно ставаше 2,700 модия, като всичко се носеше

всеки месец от Египет, където бяха началници на областите 12 мъже.

И чуй сега за неговата голяма мъдрост и ум, които прие от Бога, и какво Бог му каза отново: “Ето,

дадох ти умно и премъдро сърце — такъв какъвто си, и не е имало *друг+ преди тебе и няма да

има и след тебе друг, който да ти е подобен. Ще ти дам богатство, слава и имущество. Защото ти

си — и не се е родил подобен на тебе между царете, и няма да се въздигне такъв след тебе” (по 3

Царств. 3:13; 2 Парал. 1:12). И съобщавайки това, Писанието казва: “Господ даде на Соломон ум и

много голяма премъдрост, а разумът на сърцето му е като морски пясък. И умът му се преумножи

повече от целия ум на всички древни люде, и повече от всички мъдреци Египетски” (по 3 Царств.

2:35). И тъй като искам да покажа неговата премъдрост, припомних и сбрах най-добрите големи

мъдреци отвсякъде и от древността, добавих и египтяните, тъй като се смятат за най-мъдри и най-

умни между всички. Понеже, както разказват елините, и Ферекид *18+, и Питагор *19+, и Анаксагор

*20+, и Платон се обърнаха към тях, надявайки се да се научат от тях по-добре на богословие и

физиология *естествознание+, сиреч родословие. А и още когато излезе от Мойсей, божието слово

гласеше, че е бил наставляван с цялата египетска премъдрост. Всичко това Соломон украси,

защото прие дара на премъдростта от Бога. Затова добави: и имаше премъдрост повече от всички

люде и “изрече 3,000 притчи, а песните му бяха 5,000. И разказа за дърветата, като се почне от

кедъра, който е в Ливан, чак до исопа (благовонно растение), за надмогващите болката. И е

говорил за животните и за влечугите, и за птиците и рибите” (по 3 Царств. 4:32; 33). А за

унищожаването на всичко това многоизучилият се Евсевий е разказал така: Разбира се,

Соломоновите книги за притчите и песните, онези, в които се пише за градините и

естествознанието, за всички животни по цялата земя, за птиците и животните и за изцеляването на

всички болки, са били написани от него. От тях елинските лечители и големи мъдреци създадоха

своето и възприеха основата. А тези книги ги унищожи цар Езекия *21+, защото, приемайки

изцеление за недъзите си от тях, хората забравяха да молят изцеление от Бога. И още Иосиф,

споменавайки многото негови трудове, е написал, че *Соломон+ е измислил заклинание срещу

бесовете и запрещение. И казваше, че който ги е знаел, ги е правил по искане на Елеазар

Иудеянин *22+ при Веспасиан *23+ и Тит *24+. Слагаха на ноздрите на беснуващия пръстен, който

имаше под печата корен, за който Соломон беше посочил, че дразни с мирис обонянието. И бесът

веднага се измъкваше. По знак на Елеазар се поставяше чаша, пълна с вода или съд за измиване

на нозете и това съкрушаваше беса, който се обръщаше в бягство. И Соломон се възвеличи по

богатство и ум повече от всички земни царе, и всички царе искаха да видят лицето му и да

послушат гласа му. И идваха при него, като носеха през всичките години своите дарове, златни

съдове и благоухания, и коне, и мулета. *Соломон+ имаше 400 хиляди въоръжения за колесници и

40 хиляди стада кобили, и 12 хиляди коня, за да ги впрягат в бойните колесници. И беше господар

над всички царе от река Ефрат чак до земите на инородците и до Египетските предели.

“И Савската царица, която елините наричаха Сивила *25+, като чу името му, дойде в Иерусалим,

понеже искаше да го изпита с притчи. И камили носеха много избрани сладости и много злато и

благородни камъни. Когато влезе при него, тя му изприказва всичко, което беше в сърцето й, а той

й даде обяснение за всичко по словесен ред и със сладко изтълкуване” (по 2 Парал. 9:1-2). Тя

приложи и още един начин да го изпита. Постави прочее пред него момчета и момичета с добре

измазана запечена пръст върху лицата, подстригани по еднакъв начин. И като ги украси с косите

на други — хора, каквито сама носеше, поиска да го изпита как ще определи двата рода *пола им+.

Защото тази Сивила беше твърде умна жена, премъдра и прочута с голяма опитност. Царят

заповяда да си измият лицата и позна и двата рода, тъй като тези от мъжки пол имаха крепки и

силни лица, а при женския пол — меки и слаби. Така че царицата много се зачуди, още повече — и

на целия негов разум. А като видя храма, който беше създал, престола и одеждите му, неговите

слуги и техните дрехи, и храната, и цялата уредба на неговия дом, не беше на себе си и рече:

“Истинни са думите, които чух в моята земя за всичко това, но не повярвах. А това не е дори и

половината от онова, което ми разправяха, защото видях много повече, отколкото съм чула.” И

рече: “Блажени са, прочее, жените и отроците ти, които стоят пред тебе и слушат словата на твоя

разум.” (по 2 Парал. 9:5-7). И се върна силно удивена в своята страна, като му даде 120 таланта

злато и многобройни благоухания и благородни камъни; а освен това — корени от балсамиращо

дърво, откъдето започват да го отглеждат в Палестина, както казва Иосиф. А за нея Господ каза:

“Царицата на южните страни дойде от края на земята да види Соломоновата премъдрост” — на

този, към който Сирах говореше ясно: “Соломоне, набрал си много мъдрост през своята младост,

изпълнил си се като река с разум. Твоята премъдрост покри земята, изпълни се в притчи чрез

притчи. Паметта за тебе достигна до отдалечените острови и далечните страни. И ти получи

любовта на. своя свят, който Бог заобиколи със спокойствие. Стана за удивление чрез притчи и

песни, боен строй и тълкования. И си събрал злато като че ли е калай, и като олово (свинец) си

умножил среброто. Но си склонил своите хълбоци към жените и твоето тяло е обладано. Така си

нанесъл безчестие на своята слава и си омерзил семето си, навлякъл си гняв върху своите чеда”

(по Сир. 47:16-23). Но не разгласяваше ли и сам заради себе си за своята премъдрост и богатство,

казвайки: “На мен ми даде Бог, речено със свободна воля, да се догадая по съответен начин за

казаното; защото сам Господ е наставник на премъдростта и направлява премъдрите, тъй като в

неговите ръце сме и ние, и нашите слова. Той, прочее, ми даде същността на разума, за да узная

без лъжа природата на целия свят и действието на основните вещества, началото, края и средата

на времената и тяхното изменение, и годишните кръгове, и образите на звездите, родовете на

животните и яростта на зверовете, потребността на духовете и човешките помисли,

разнообразието на градините и силите на корените — узнах всичко, каквото има известно и

неизвестно. Защото изкусният майстор на всичко ме научи на премъдрост (по Прем. 7:17-21). И аз

станах говорител пред народа, цар Израилев в Иерусалим, и дадох сърцето си, за да диря със

старание и да оказвам милост чрез премъдростта спрямо всички, които са под небето.” И още:

“Ето, аз се издигнах и премъдростта беше въздадена над всички, колкото ги е имало преди мене в

Иерусалим. И моето сърце знае много неща, премъдрост и разум, и аз дадох на сърцето си да

познае премъдростта и разума, и разбирам притчите и изкуствата.” И още: “Възвеличих своите

дела, направих си къщи и насадих лозя; и направих гради ни и паркове, и засадих в тях дървета с

всякакъв плод; направих си и водни басейни, за да се напояват от тях дъбравата и растящите

дървета. Придобих много роби и робини, а и в къщата ми се народиха като домашна челяд. И

събрах много пътуващи стада и много овце ми се народиха — повече от всички царе, които са

били преди мен в Иерусалим. И събрах сребро и злато и богатство от *другите+ царе и техните

страни. И намерих за себе си певци и певици и наслажденията за човешки син, виночерпци мъже

и жени. Възвеличих се и придобих имане повече от всички, които са били преди мен в Иерусалим.

И моята премъдрост се укрепи в мене, и всичко, за което молеха очите ми, не го махах от тях и не

възпрях сърцето си от никакво благоумие” (по Екл. 2:4-9). Защото чрез много свят и много слава

възприе много безстрашие, така също наслаждение и необуздана разпуснатост. Но напоследък

блаженството му стана *прекалено+ голямо, а сладостта — горчива. Поради което каза:

“Възненавидях *това+ с целия си живот и с всички мои усилия, защото всичко е суета.” (по Екл. 1:2,

14; 2:1; 11:8). По такива причини този благороден *мъж+ се разврати, обърна се към безчес-тието.

И това, прочее, сам го обявява веднага, защото, показвайки слабост към жените, казва: “намерих

жена, по-горчива от смъртта” (по Екл. 7:26), което е ловът и сърдечните мрежи. И по такъв начин

цар Соломон беше станал женолюбец и имаше 700 управители и 300 наложници. И си вземаше

жени измежду моавитяните, амонитяните, сирийците, идумеяните; от хетите, от аморейците и от

народите, които Господ беше изключил от синовете Израилеви.

И стана така, че когато дойде неговата старост, сърцето му не беше с неговия Господ Бог, както

сърцето на Давид, неговия баща. И жените чужденки отклониха сърцето му да тръгне след

техните богове. И тогава Соломон създаде светилище на Хамос *26+, Моавския идол, и на Астарта

*27+, Сидонската мерзост (по 4 Царств. 23:13). И така направи за всички свои жени чужденки, които

принасяха жертви и изгаряха благовония на идолите. И стори зло Соломон пред Господ и не

вървеше след него, както Давид, неговият баща. И Господ се разгневи срещу Соломон, защото

сърцето му се отклони от Господ Бог Израилев, след като той му се беше явил два пъти и беше му

казал да не следва други богове. И Господ му рече: “Понеже не си опазил моите заповеди и

повели, които ги бях изрекъл, ще изтръгна от твоите ръце и ще разруша царството, и ще го дам на

твоя раб. Обаче няма да го направя по твое време заради Давид, моя раб и твой баща, и заради

моя град Иерусалим, който избрах” (по 3 Царств. 11:11-12). И въздигна Господ противниците на

Соломон — Адер Идумеянин *28+ и Адраазар, цар Сувски *29+. И те бяха противници на Израил

през всичките дни Соломонови. И умря Соломон на възраст 73 години и беше погребан при своя

баща. А при него бяха Омир *30+ и Исид (Хезиод) *31+ — премъдри сред елините. От това, прочее

— казва Теодорит — се научихме колко е полезно благочестието на бащата. Защото

човеколюбецът Бог търпи и лошия, спомняйки си за сторилия добри дела. Обаче той се насити

наистина според божествения съд на нечестивите плодове съответно надела си. Докато приемаше

свише богатство, пребивавайки в мир и спокойствие, всички му се подчиняваха и носеха дан.

Обаче заради това, че съблече *дрехата+ на премъдростта от себе си и стана угодник на

мерзостите, наистина е справедливо и страшно да падне в ръцете на живия Бог. Както милостта е

неизречена, така и мъката — нетърпима, защото е служил на идолите, изоставяйки истинния Бог

на своя баща Давид. За да се знае това и пророк Ахия *32+ каза на Иеровоам *33+: “така казва

Господ: ето, аз ще унищожа царството в Соломоновите ръце и ще ти дам 10 скиптъра, а два

скиптъра ще дам на един друг заради Давид, моя раб, и заради Иерусалим, моя град, който

избрах за себе си между всички родове Израилеви за това, че като ме остави, служеше и на

Астарта, Сидонската мерзост, и на Хамос, Моавския кумир, и на Милхом *34+, прибавка на

Амоновите синове” (по 3 Царств. 11:31-33). Астарта, прочее, от елините се нарича Афродита [35],

получила същото име според една звезда. Както разказва преданието, тя била денницата

*зорницата+. А Хамос беше бог на туранците. Милхом пък е добавка, която също е кумир.

Писанието пожела идолите да се наричат *измислени+ прибавки и мерзости, с което се обявява, че

са ненавистни и достойни за презрение.

4. Дойде вест, че Симеон, българският княз, има намерение да воюва срещу гърците, тъй като има

причина за тази разпра: царят отец Зауцан имаше един роб евнух на име Мусик. Той се беше

сдружил с мъже търговци и печалбари, и златолюбци — Ставракий и Козма от Елада, които,

желаейки да се обогатяват, дойдоха в град Солун със съдействието на Мусик да търгуват и

вземаха жестоки мита от българите. А българите съобщиха за това на Симеон, той пък уведоми

цар Лъв. Заради любовта, която питаеше към Зауцан, той обяви всичко това за лъжа и заблуда.

Тогава Симеон се разгневи и вдигна оръжие срещу гърците. А царят изпрати срещу него Кринит,

който беше воевода, като му даде на въоръжение много войници и боляри. Като стана битката в

Македония, гърците бяха победени и изпосечени, и самият Корнит и Кортиний Арменец и много

други. А на хазарите, които Симеон залови от княжеските воини на цар Лъв, отряза им носовете и

ги изпрати за срам на гърците в Константинопол. Като ги видя, царят се изпълни с ярост и изпрати

Никита, наречен Склир, по река Дунав с лодки дромони да даде дарове на угрите, за да тръгнат да

воюват с оръжие срещу Симеон. И ето, след като беседва с утрите и се уговори, че ще вдигнат

оръжие срещу Симеон, и след като взе заложници от тях, върна се при царя. И царят тръгна по

суша и море да воюва срещу българите. По морето изпрати друнгария Евстатий, а по брега —

патрикия Никифор, наречен Фока, който беше доместик на дворцовата стража след смъртта на

Андрей. Когато те стигнаха до българските земи, царят изпрати при Симеон Константинакий,

квестор по сан, в знак, че е миролюбец и иска с него приятелство и любов. Симеон го хвана и го

затвори в тъмница, тъй като мислеше, че е дошъл да го измами. И докато Симеон водеше бой с

Никифор, угрите нахлуха и почнаха грабеж по цялата българска земя. Като узна за това, Симеон се

обърна срещу угрите. Те обаче се насочиха насреща му, съединиха се в бой срещу българите и ги

победиха напълно, така че на Симеон едва се удаде да прибяга в Дерестър. А угрите впрочем

отправиха запитване към царя, дали би изкупил българските пленници. Той така и направи и

изпрати да ги откупят Константинополски граждани. А Симеон чрез друнгария Евстатий се помоли

на царя за мир. Царят го послуша и изпрати Лъв Свинобоец да сключи мира. На доместика

Никифор и на друнгария Евстатий беше заповядано да се върнат с войската. Симеон не удостои ни

с дума Лъв Свинобоец, а го остави в тъмницата. Той води боеве срещу угрите и изпосече всички,

тъй като не можаха да получат помощ от гърците. А като се върна, хвалейки се с победата, каза на

Лъв: “Преди да си получа всички пленници, няма да сключа мир”. И царят заповяда да му ги

върнат. Дойде прочее с Лъв Свинобоец Теодор Българин, от приближените на Симеон, и ги прие.

Тъй като царят много обичаше доместика Никифор, царят-отец Зауца го сметна за силен и поиска

да сключи с него брачен договор. Но тъй като Никифор се отказа от тази работа, за да не засегне

царя, Зауца се разгневи от това, намери му вина и го свали от тази власт. А вместо него бе

назначен за доместик на схолите магистър на име Катакалон. Никифор дълго време остана без

занятие, но после беше поставен за стратиг в Тракийските области. Той извърши в битките много

доблестни и храбри дела през целия свой живот, постигна много победи срещу агаряните,

завърши живота си в добра старост и остави синове Варда и Леонт. Този същият Варда беше от

приближените на царя, ползуваше се с любов и в ревностна служба много се трудеше за царя. А

царят, както беше казано, като постави Катакалон за доместик, изпрати го срещу Симеон и заедно

с него изпрати и Теодосий, патрикий и протовестиарий. Те преминаха през всички източни

области и военни части, влязоха в бой с българите и на това място, където по-рано бяха се

разбягали българите, гърците бяха разбити много лошо от българите и всички загинаха...

2. През месец август българският княз Симеон излезе на поход срещу гърците с тежка войска,

стигна до Константинопол и го обсади от Влахерна до тъй наречените Златни врата, с високото

желание да го завземе без труд. Но като видя здравината на градските стени и многото хора, и

надеждността на оръжията и каменометателите, разбра, че е грешил в желанието си, и се върна в

тъй наречения Евдом, като поиска клетви за мир. Тъй като наместниците възприеха любезно

мира, Симеон изпрати своя магистър Теодор да разговаря за мир. А патриарх Николай и двамата

магистри Стефан и Йоан взеха царя, дойдоха до Влахерна и въведоха двамата сина на Симеон и

обядваха с царя в палата. Патриарх Николай излезе при Симеон, а той склони глава пред него.

Патриархът прочее произнесе молитва и както разказват, сложи на главата му вместо венец

своето покривало (епириптарий) *36+. И Симеон и двамата му сина, надарени прочее с безбройни

и големи дарове, се отправиха към своята страна, разделиха се без писмено съгласие за мира. Тъй

като прочее царят Константин беше дете, потърси майка си, защото цар Александър я беше

махнал от палата. И пак я доведоха...

3. Българинът Симеон отново започна да граби Тракия и тъй като царицата и другите властвуващи

имаха голяма грижа как да го накарат да се откаже от коварството, Йоан Вога помоли да стане

патрикий и обеща: “Ще доведа срещу Симеон печенегите”. Като получи приношение и взе дарове,

пристигна в Печенежката земя. И ето, като взе оттам заложници, доведе ги в Константинопол в

знак, че печенегите са се съгласили да преминат Дунава и да воюват срещу Симеон. Тогава в

Константинопол пристигна и Асотий, мъж с изключителна сила, син на княза на князете. За него

казваха, че като хване железен прът за двата края с ръце, може с огромна сила да го извие и да го

превърне в кръг, да го накара, противно на природата на желязото, да се подчини на ръцете.

Когато той пристигна, приеха го с големи почести и отново го изпратиха в страната му. През

септември месец, трети индикт *37+, Панкрат Арменец предаде на Симеон град Одрин, който по-

рано се наричаше Орестианов град по името на Орест *38+, сина на Агамемнон. Той, обладан от

праведно рвение, заради коварното убийстно на баща си от Клитемнестра, беше я убил, като

изпадна в силен гняв. И след като се къпал при сливането на трите реки Еброс, Адзос и Артак, се

освободи от болестта си. И като създаде тук град, нарече го на свое име. А император Адриан

възвеличи града с укрепени и добри строежи и му нарече име Адрианополис. Той може да бъде

достигнат на третия ден ход от мъж с лек ход, като се върви от кръстопътя при Филипопол по

посока към планината Ем, откъдето се сливат три реки, съставени само от дъждовна вода. Не след

дълго бяха изпратени от Зоя с много дарове патрикият и каниклият Василий, и протоспатарият

Никита Еладик и отново си взеха обратно град Одрин...

4. Като виждаше въздигането на Симеон и неговите замисли срещу християните, царица Зоя

направи сговор със старейшините да се извърши изменение и да сключат мир с агаряните, та

всички войски, които се намират на изток, да се прехвърлят, за да сразят в бой и да унищожат

Симеон. Изпрати прочее в Сирия да искат изменяне на нещата и да сключат мир патрикия Йоан

Радин и Михаил Лучник. Когато това стана, както беше обичаят, извършиха раздаването на

възнагражденията според чиновете и по име *39+. Като ги получиха, преминаха със своите

войници в Тракийската земя, като беше доместик магистърът Лъв Фока, на чиято храброст и

военна тактика всички разчитаха. Когато Константин, дворцовият прототоп, наречен Главатец, и

Константин, синът на Малелиа (Константин Малелеил) изнесоха свещените и животворни

кръстове за Тракия, всички се поклониха до земята и се заклеха: “Всички заедно ще умрем”. И

тръгнаха срещу българите с всички войски. Екскувитските легиони командуваше Йоан Писец, а

иканатските — синът на Марул. А Роман Аргир водеше войската, и Лъв, неговият брат, и Варда

Фока. С него беше и Мелия с арменците и всички останали воеводи, всеки със своите войници.

Присъедини се към останалите и патрикият Константин, наречен Липс, който беше съветник на

доместика Лъв във всички работи. На двайсетия ден от месец август, 5 индикт, стана сражение

между българи и гърци и се биха при реката Ахелой *40+. Но понеже това, което осъжда Бог, е

непостижимо и непознаваемо, гърците бяха победени с цялата си войска и настъпи бягство

презглава, и страшен вой и крясъци, при което се тъпчеха едни други или биваха посичани от

противниците. И имаше такова проливане на кръв, каквото не е бивало от дълги времена.

Доместикът Лъв се спаси, като избяга в Месемврия. И в сражение с неприятеля беше убит от други

Константин Липс, Йоан Грапсон и още много други от командуващите. А патрикият Роман, който

тогава беше друнгарий на флотата, беше изпратен по реката Дунав на помощ на Лъв Фока, докато

Йоан, наречен Вога, трябваше да доведе печенезите, както рече. И друнгарият Роман имаше

заповед да ги поведе срещу българите, за да помогнат на Лъв Фока. Обаче Роман и Йоан Вога

влязоха в разпра и словесни пререкания, а печенезите, като видяха, че се сваждат помежду си и

се противопоставят един на друг, си отидоха обратно. Когато настъпи край на крамолата и Роман

и Вога се завърнаха в Константинопол, имаше срещу тях недоволство и такава беда бяха докарали

на друнгария Роман, че съдът изнесе присъда да бъде лишен от очи, защото поради небрежност е

извършено злодейство: не е превозил печенезите, а бързо се е отдръпнал и не е взел в корабите

търсещите прибежище гърци. И това прочее щеше да стане, ако патрикият Константин, наречен

Гонгилий, и магистърът Стефан, които се ползуваха с благоволението на царицата, не го спасиха с

молби от осъждане. Когато българите се възгордяха от победата, в бойни схватки стигнаха до

Константинопол, Лъв, доместик на схолите, етериархът Йоан и Николай, синът на Дука, се

отправиха срещу българите заедно с много войска в Тракийската област, мястото, наречено

Катасирти. През нощта, когато не очакваха, българите ги нападнаха. След като доместикът избяга,

беше убит Николай, синът на Дука и много други с него *41+...

4.... След това Симеон отново започна война срещу гърците и като изпрати множество българи

заедно с Кахан и Миник, и с други, заповяда им бързо да настъпят към Константинопол. Те,

прочее, преминаха през планините и стигнаха чак до Манглава. Цар Роман научи за тяхното

настъпление, и се замисли да не би да изгорят палатите в Испигас и храмовете, като заемат тесния

залив, сиреч Суд. И цар Роман изпрати ректора Йоан заедно с Лъв и Пот, наречени Сребърните,

които бяха взели със себе си много от царските дружини и от царските войници, и от етерните и от

легионите. С тях беше и Алексий, патрикий, и друнгарий на флотата, наречен Мусулом, със своите

войници. Беше впрочем петата неделя от поста *42+. И така те разположиха своите войски на

равните и ниските места в Испигас и когато българите се появиха по възвишенията, въоръжени и

издаващи големи и страшни крясъци, и се втурнаха срещу гърците, ректорът Йоан веднага

побягна. Беше убит, когато искаше да помогне, Фотин, синът на Широконогия, и много други. Едва

се отърва и влезе в кораба, бягайки въоръжен друнгарият Алексий, наречен Мусулом. И понеже

не можа да стъпи добре на стъпалото на дромона, падна в морето със своя прогомандатор и се

удави. Двамата братя, наречени Сребърните, избягаха в една малка крепост, и се спасиха. От

корабните войски и цялото друго множество една част се удавиха в морето, когато бягаха от

неприятелските ръце, други станаха храна на желязото, трети паднаха в български ръце и бяха

взети в плен. А българите, след като нямаше кой да им попречи, опожариха палатите в Испигас.

Ето по такъв начин си помагат със зла помощ необмислеността и дръзкото невежество...

През месец юни българите отново започнаха сраженията, стигнаха чак до палатите на светата

Теодора и ги предадоха на огън. Тогава цар Роман извика на обед болярите на чиновете и заедно

с тях един на име Сактикий, и ги поучаваше и им заповядваше да излязат срещу противника и да

се потрудят заради отечеството. И те обявиха, че са готови да умрат заради неговото царство и

заради християните. На сутринта, прочее, споменатият преди това Сактикий беше въоръжен от

царя, който наистина показа своята вяра и храброст. Той тръгна след българите и като попадна в

заставите им, изби всички, които се оказаха там. Като научават за това, българите се връщат в

лагера и след бой между неприятелските страни, побеждават Сактикий, тъй като той беше с малко

хора. А Сактикий, макар и добре да се беше постарал и да беше избил мнозина, вече не можеше

да устоява срещу множеството неприятели, обърна юздата на коня и се впусна да бяга. Там

течеше някаква река и конят при преминаването й затъна в тинята. Той беше прободен в

седалището и в бедрото и конят едва го изтръгна от тинята с помощта на онези, които бяха с него.

И стигна до Влахерна и беше положен в светата църква в голяма ракла. И тъй като раната му беше

смъртоносна, умря през същата нощ. Тогава Петронас по специална заповед на цар Роман донесе

от мъжкия манастир на свети Мамант, който беше близо до градските врата, наречени

Ксирокеркини порти, извая ковчег и други два, без изваяния, в които казваха, че е лежал

Маврикий със своите чеда. И те бяха положени в царския манастир...

В Адрианополис управляваше патрикий, наречен Морелеонт, или да кажем по-точно Лъвов гняв.

Той беше храбър в битките и хитър и показа много храбри дела срещу българите. Но българинът

Симеон, с всички свои войски обкръжи споменатия по-преди град и го огради с укрепена обсада.

Когато пшеницата в града се свърши и настъпи страшен глад, защото отникъде нямаше нищо за

прехрана, измъчени от нужда, те предадоха себе си и стратига на българите *43+. Симеон се зае

със стратига и като му сложи окови по цялото тяло и го измъчи с безброй изтезания, накрая го уби

с жестока смърт, достойна за неговата безмилостна и сурова душа. И така, като остави града на

българите да го пазят, Симеон се оттегли. А те, прочее, като чуха, че гърците тръгват срещу тях,

оставиха града и се махнаха. Градът отново стана гръцки. А Лъв Триполитянин с големи сили от

кораби и войски тръгна срещу гърците и пристигна на остров Лимен. Патрикият Йоан, наречен

Радин, друнгарий на корабните войски, го нападна внезапно. И когато стана сражението, с

Божието съдействие сарацините бяха победени от гърците и единствен Триполитянинът едва се

спаси, като избяга.

5. На втория ден от месец септември българският княз Симеон с цялата войска тръгна срещу

Константинопол и плячкоса Тракия и Македония, изгори и унищожи всичко, изсече градините.

Когато стигна до Влахерна, пожела да му изпратят патриарх Николай и някои велможи, за да

разговаря с тях за мир. Като взеха със себе си заложници, най-напред излезе патриарх Николай,

след него патрикият Михаил, наречен Ступит, Йоан Мистик, по сан от регентите. Защото, прочее,

ректорът Йоан беше наклеветен пред царя и се престори, че е болен, напусна палата и се

подстрига в своя манастир, близо до Галакрини. И те, прочее, разговаряха със Симеон за мир. Но

Симеон ги отпрати и желаеше да види самия цар Роман. Защото много хора бяха потвърждавали

пред него неговата разсъдливост, мъжество и разум. И така царят, обичайки мира, се зарадва на

това, че ще се спре кръвопролитието, което ставаше всеки ден. Той изпрати, прочее, хора на

Козмидския бряг, съоръжи здрав мост — понтон в морето, — за да спре там царската триера,

когато доплува до него. И огради, прочее, отвсякъде със стена, като заповяда в средата да има

място, където щяха да бъдат насаме и да разговарят. Симеон, прочее, изпрати войници и опожари

църквата на света Богородица в Пигия (което ще рече извор), която беше направил цар Юстиниан,

и всичко около нея. И така, чрез това показа, че не иска мир, а го мами с възвишени надежди. И

царят отиде заедно с патриарх Николай във Влахерна, влезе в светата църква, където е

споменатият свети ковчег, и простря ръце за молитва, падна чак ничком и намокри земята със

сълзи, като се молеше непрестанно на пречистата Богородица да смекчи сърцето на безмилостния

и горд Симеон и да го накара да се съгласи на мир. И отвориха, прочее, светия ковчег, където се

пазеше честната риза на светата Богородица. И царят, като я взе оттам, облече се като в

неразкъсваема броня и вярата, която имаше в непорочната Богородица, положи на главата си

като някой шлем, излезе от църквата, въоръжен със здрави оръжия и укрепен, и като украси с

щитове и оръжие войниците, които бяха с него, пристигна на уговореното място да беседва със

Симеон. Денят, когато това стана, беше четвъртък, деветият ден на месец ноември, четвъртият

дневен час *44+. Пристигна Симеон, водейки след себе си голямо множество, разделено на много

полкове: едни със златни щитове и златни копия, а други с копия и различно украсено

въоръжение, всички покрити и защитени с желязо. И те бяха заобиколили Симеон и го славеха

като цар на гръцки език, а всички, които бяха в болярския съвет и стояха на крепостните стени,

гледаха какво ставаше. Тогава, прочее, можеше да се види царската душа и колко той е

велемъдър и да се възхищават на несмутения му ум и на устояващото негово мъжество, защото,

като видя такова неприятелско пришествие, не се учуди и не се уплаши, нито си отиде, а влезе без

трепет, като че ли това беше тълпа от множество приятели, отдавайки едва ли не душата си като

откуп за своите. И така, преди споменатият преди малко да стигне до моста-понтон, изчака

Симеон. Когато от двете страни бяха взети заложници и българите провериха щателно при моста,

да не би да има някаква измама или хитрост, Симеон слезе от коня и влезе при царя. Като се

целунаха един друг, започнаха разговор за мир. Говори се, че царят казал на Симеон: “Чувах за

тебе, че си богочестив човек и истински християнин, но виждам дела, които никак не подхождат

на думите. Воинът, който е благочестив човек и християнин, би трябвало да обича и да прегръща

мира, защото Бог, прочее, е любов и така се нарича, а нечестивите и неверните трябва да се

радват на убийството и на неправедно проливаната кръв. Ако ти следователно си истински

християнин, както са ме убеждавали, откажи се от неправедните избивания и от проливането на

кръвта на невинните, сключи с нас, християните, мир, след като сам се назоваваш християнин, и не

пожелавай да оскверниш християните, да оскверниш десницата си с кръвта на единоверните

християни. Сам ти си човек, който чака смърт и възкресение, и съд и въздаяние. Днес

съществуваш, а утре ще се разрушиш на прах. Някоя огнена болест ще угаси цялото ти суетене.

Какви думи ще отправиш към Бога, когато отидеш там, за неправедните убийства? С какво лице

ще погледнеш към страшния и праведен съдия? Ако желаеш богатства, а това правиш, аз ще те

наситя обилно с желаното. Само протегни десница, прегърни мира, възлюби съгласието, та сам да

изживееш живота си в мир, без кръв, без труд, и християните ще прекратят някога нещастията и

ще се откажат от избиването на християни. Защото е неправда да вземат оръжие от избиването на

християни. Защото е неправда да вземат оръжие срещу единоверците си”. Това изрече царят и

млъкна. Симеон се засрами от смирението на царя и от неговите думи; склони да сключат мир. И

така те се целунаха един друг, разделиха се и царят даде велелепни дарове на княз Симеон. Това,

което тогава стана, говореше за някакво чудо, дивно и странно, според онези, които умееха да

съдят за това. Казваха, че се появили два орела, когато царете разговаряли, и летели над тях и

крещели, и се събирали двата, и пак се разделяли един с друг. И единият полетял в

Константинопол, а другият отлетял в Тракия. И тези, които щателно разгледаха това, сметнаха, че

не е добро. Разделиха се, казваха те, без да се договорят двамата за мир. А Симеон, като се

завърна със своята войска, съобщи на своите велможи за разума и смирението на царя, описа им

неговия образ и сила и неговия дивен начин на мислене...

6. На 27 май, 15 индикт *45+, Симеон, българският княз, започна война срещу хърватите. Когато

стана сражението, той беше победен и всички, които бяха с него, загинаха до един. От това той

получи неизцелима сърдечна болест и беше унищожен, след като напразно беше потъпкал

законите. Той постави за княз своя син Петър, когото имаше от втората си жена, сестрата на

Георгий Серсубил, когото остави и като наставник на своите деца. А Михаил, който беше от

първата му жена, подстрига за монах. А Йоан и Вениамин, братята на Петър, бяха с български

одежди. Съседните народи — хървати, угри и разни други, — като узнаха за смъртта на Симеон,

почнаха кроежи за война срещу българите. По това време българският народ силно страдаше от

голям глад поради скакалци и много се страхуваха от нападение на други народи и най-вече се

страхуваха от гръцко нашествие. И така, след като обмисляха и се съвещаваха, тръгнаха на военен

поход и преминаха в Македония, като подплашиха донякъде гърците *46+. Но после, като научиха,

че цар Роман възнамерява да излезе да воюва срещу тях, Петър и Георгий изпратиха тайно един

монах на име Калокур, арменец по род, който носеше запечатано със злато писмо. А в писмото се

говореше, че обичат да имат мир с гърците и ревностно желаят да установят мир, даже да сключат

брачен договор. Такъв монах следователно царят прие с любов, изпрати веднага с ладия,

наречена дромон, монаха Теодосий, наречен Авакуа, и клирика Василий Родиянин, да разговарят

за мир с българите в град Месемврия. А по-рано той беше наричан Менемврия, от тракиеца

Меннос, който се беше поселил там, и Врия, което на езика на някои от траките означава град, а

по-добре звучи името Несебриянини (Несебър). Като дойдоха и уговориха каквото трябваше,

поеха заедно със Стефан Българин по брега, а след тях дойдоха и Георгий Сурсувул, и Симеон

Клуторокан, и Усапс, и Симеон, брат на старейшината на българската земя, за женитбата. Към тях

се присъединиха неговият любимец Стефан и Клогатин (гр. Маготин), Крон и Миник,

потвърждавайки, че са с цар Роман.

7. Като видяха дъщерята на цар Христофор Мария и много им хареса, написаха на Петър бързо да

дойде и направиха договорна грамота за уреждане на мира. И магистърът Никита, сват на цар

Роман, беше изпратен да посрещне Петър и да го доведе чак до Константинопол. Когато, прочее,

пристигна българинът Петър, царят се качи в кораб, наричан триера, пpeмина във Влахерна и като

видя, че Петър идва към него, прегърна го и го целуна. Тогава уговориха между себе си всичко,

каквото следваше, и написаха съглашение за мир и брачен договор, като протовестиарият Теофан

посредничеше при това и разумно уреждаше нещата между гърци и българи. През месец

октомври, на осмия ден, се отправи патриарх Стефан заедно с протовестиария Теофан и с Мария,

Христофоровата дъщеря, и с всички болярски чинове в църквата на пресвета Богородица, която

беше в Пигия, за да благослови Петър и Мария *47+. И положи брачни венци на главите им, като

протовестиарият Теофан и Георгий Сурсувул съпровождаха венчавката. И имаше блестяща и

разкошна трапеза, и всички ядоха. Когато беше привършено светлото бракосъчетание,

протовестиарият заедно с Мария, дъщерята на цар Христофор, влезе в града. На третия ден от

брака цар Роман направи блестящ пир при скелята в Пигия, като я украси с копринени завеси. До

тази скеля стоеше царският кораб, наречен дромон, където цар Роман обядва заедно с Петър

Българин, заедно със зет си Константин и с Христофор, своя син. А българите изразяваха вълнение

пред царя, най-напред славят Христофор, после Константин. Изслуша цар Роман техните

прекословия и стана така, както искаха. След като всичко около бракосъчетанието свърши, Мария

поиска да замине при българите със своя мъж Петър. И нейните родители отидоха с нея в Евдом

заедно с протовестиария Теофан. Като обядваха там с Петър и трябваше да си тръгват, прегърнаха

своята дъщеря и много сълзи проляха, защото се лишаваха от своето възлюблено сърце. Като

целунаха своя зет и му я предадоха в ръцете, върнаха се в царството. А Мария, предадена на

българите, замина при българите, като едновременно се радваше и скърбеше, понеже се

лишаваше от възлюблените си родители и от царския дом, и от обичаите, които бяха в нейния

род, а се радваше, тъй като се свърза с мъж цар и беше наречена владетелка на българите. Тя,

прочее, отиваше, носейки различен багаж и безчислени богатства...

Бележки

1. Талант — най-голяма гръцка единица за тегло, парична мярка — 16.8 г или 26.2 г злато.

2. Литра — мярка за тегло, равна на 12 унции.

3. Хеврон — един от най-старите ханаански градове, на юг от Иерусалим.

4. Силоам — извор при хълма Офил в Иерусалим, където е гробницата на цар Давид.

5. Йосиф Флавий — иудейски историк, писал на старогръцки език (ок. 37/38-100). Става дума за

съчинението му „Иудейски древности” в 20 книги, написано през 93/94 г.

6. Антиох VII Сидет (139-129 пр.н.е.), син на Деметрий I Сотер. Тук е смесен с Антиох IV Епифан,

който разорява Иерусалим през 169 г пр.н.е. (вж. 1 Мак., гл. 1).

7. Аркан — ?.

8. Ирод Велики — основател на идумейската династия на иудейския престол, назначен от Марк

Антоний и Октавиан Август за цар на цяла Иудея през 40 г. пр.н.е., починал няколко месеца след

раждането на Христос.

9. За строежа на Соломоновия храм вж. 3 Царств. 5,6 и 2 Парал. 2-7.

10. Орна — иевусеец, израилтянин, направил свой харман в Иерусалим на планината Мориа. Тук

по време на епидемия цар Давид видял ангел с меч, обърнат към Иерусалим и тук му е

възвестено да направи жертвеник на Бога. Орна предложил на царя това място за

жертвоприношение, но Давид купил от него земята и като построил жертвеник, принесъл жертва

на Бога и болестта спряла. По-късно Давид определил това място за построяване на

иерусалимския храм (Вж. 1 Парал. 21).

11. Авраам — старозаветен патриарх, родоначалник на еврейския народ.

12. Суфир — ?.

13. Стадий — мярка за дължина, ок. 180 метра.

14. Иезекиил — един от четиримата големи пророци на Стария завет. Пророчествата му

завършвате видението за новия храм, новия Иерусалим и новото разделяне на Обетованата земя.

15. Тарсис — финикийска колония в Испания.

16. Теодорит — епископ на гр. Тир, недалеч от Антиохия (393-457).

17. Модий — шиник, крина, мярка за тежест, ок. 9 кг.

18. Ферекид — автор на генеалогии от Атина (I половина на V в. пр.н.е.).

19. Питагор — старогръцки философ (VI-V в. пр.н.е.).

20. Анаксагор — старогръцки философ (500-428 пр.н.е).

21. Езекия — иудейски цар (727-698 пр.н.е.).

22. Може би става дума за Елиезер бен Хирканос (ок. 100 г).

23. Веспасиан — римски император (69-79).

24. Тит — римски император (79-81).

25. Савската царица Сивила — царица на Сава, страна, предположително намираща се в Южна

Аравия, управлявана винаги от жени. Когато воденият от Соломон флот проникнал в

пристанищата на Южна Аравия, царицата на савеите (сабеите), чула за необикновената му

мъдрост, решила лично да се убеди в това и отпътувала при него (3 Царств. 10), откъдето се

върнала с богати подаръци. Сивила и сивилини книги — странстващи пророчици, които

предлагали да отгатват бъдещето и да предсказват съдбата на всеки желаещ.

26. Хамос — божество на моавитяните (родствено на Израил семитско племе, обитаващо източния

бряг на Мъртво море) и амонитците (племе на източния бряг на р. Иордан до Аравия), наричано в

книгите Царства „моавитска мерзост”. Соломон построява за своите жени моавитянки специално

капище (3 Царств. 11:7).

27. Астарта — главно женско божество на древните семити, богиня на луната, плодородието и

майчинството.

28. Адер Идумеянин — потомък на идумейските царе (от Едом — название на Иоав, брат на

Иаков, а оттам — и на страната, населена с потомците му — Идумея, на юг от Палестина).

29. Адраазар — цар на Сува, разбит от цар Давид в 3 сражения, един от най-богатите царе на

сирийските племена до р. Ефрат.

30. Омир — старогръцки епически поет (вероятно VIII в. пр.н.е.).

31. Исид — Хезиод, старогръцки епически поет (VIII-VII в. пр.н.е.).

32. Ахия — пророк в Силом, град в Израил, на север от Иерусалим, живял по времето на Соломон

и Иеровоам.

33. Иеровоам — първи израилски цар, виновник за разделянето на еврейската монархия на две

царства — Иудея и Израил (ок. 928-907 пр.н.е.). В младостта си служил при цар Соломон; пророк

Ахия му предсказал, че ще бъде цар на всички северни колена.

34. Милхом — езическо божество, на което служат амонитците (потомци на Амон, син Лотов).

35. Афродита — първоначално богиня на плодородието, отъждествявана с финикийската Астарта.

36. Става дума за провъзгласяването на Симеон за цар през август 913 г. от патриарх Николай I

Мистик (912-925).

37. Българите завладяват Одрин през 914 г.

38. Орест — син на Агамемнон и Клитемнестра, убил майка си и любовника й Егист, защото убили

предателски баща му след завръщането му от Троя; заради пролятата кръв на майка си доведен

до безумие и потърсил убежище в олтара на Аполон в Делфи; оракулът го изпратил пред съда на

Ареопага в Атина, където бил оправдан.

39. Тези преговори са се водили през 917 г.

40. Битката при Ахелой е била на 20.VIII.917 г.

41. Битката при Катасирти е била през есента на 917 г.

42. Това сражение се е състояло през март 921 г.

43. Повторното завладяване на Одрин от българите е станало през 922 или 923 г.

44. Срещата между цар Симеон и император Роман I Лакапин (920-944) се е състояла на 9.IХ.924г.

45. Става дума за 27 май 927 г.; смята се, че това е датата, когато е починал цар Симеон.

46. Този поход се е състоял през лятото на 927 г.

47. Сватбата на сина на цар Симеон цар Петър (927-970) и дъщерята на Христофор, син на Роман

Лакапин, се е състояла през 927 г., като бракосъчетанието е извършено от патриарх Стефан II (925-

927).

Приписка на Тодор Доксов

Намира се в старобългарския превод на „Четири слова против арианите” от византийския

църковен деец и писател Атанасий Александрийски (293/ 298-373) и е известна от 4 пълни и един

частичен препис от XV в., от два преписа от XVI и един от XVII в., всички руски. Най-старият от тях е

писан през 1489 г. в Новгород, по нареждане на дякон Герасим Поповка от брат му Митя, и в него

изрично се съобщава, че е преписан „от стари български книги” (ръкописът се намира в Руската

Национална библиотека в Санкт Петербург). Приписката е изключително ценна по съдържание с

уникалните данни, които съдържа: за превода на книгата от Методиевия ученик, епископ

Константин Преславски през 906 г., за преписването й от черноризец Тодор (син на брата на княз

Борис Докс или негов домашен монах) през 907 г., за превеждането на книгата по заповед на княз

Симеон и за изграждането на Златната църква в Преслав, за точната дата на смъртта на княз

Борис-Михаил, за годината на покръстването на българите, означена с прабългарския израз „ехт

бехти” (година на кучето — 11 година от 12-годишния лунен цикъл, 5 месец).

_____________________________________________________________________________________

Тия благочестиви книги, наречени Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз Симеон

на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в

годината от сътворението на света 6414 (906), индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа

черноризец Тодор Доксов на устието на Тича в годината 6415 (907), индикт 14, гдето е съградена

от същия княз светата златна нова черква. В същата година почина на 2 май в събота вечерта

божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверното изповедание на нашия

Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на

име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх

бехти. В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.

Константин Преславски

Най-плодовитият от съратниците на първоучителите. Тодор Доксов го нарича „Методиев ученик”.

Вероятно е малко по-млад от презвитер Наум. Според някои изследователи е дошъл в Плиска

след разгрома на Кирило-Методиевото дело заедно с групата от последователи на светите братя,

откупени във Венеция. Според други е оставен в Константинопол от Методий и по-късно е бил

извикан в България по искане на княз Борис. След 893 г. той става пръв преславски епископ.

Константин Преславски твори еднакво активно като преводач, компилатор и като автор на

оригинални славянски творби. Той е талантлив проповедник и поет. Познаваме следните негови

съчинения: Учително евангелие със стихотворен и прозаичен предговор, превод на Четири слова

срещу арианите от Атанасий Александрийски, Историкии, превод на Черковно сказание от

патриарх Герман Константинополски (715-730), Служба на Методий, в канона на която е вплетено

в акростих името му, Цикъл стихири в празничен миней, отнасящи се към предпразненството на

Богоявление с акростих „Хвалебствени песни Константинови”, „Стихове добри Константинови” —

творба, съставена от акростих на трипеснеци и четирипеснеци в превода на Постния триод, Канон

за архистратиг Михаил с акростих „Достойно възпява архистратига Константин”, вероятно и

няколко азбучни акростихови цикли за празниците пред Рождество Христово и пред Богоявление.

Според редица учени Прогласът е също негово дело. Предполага се, че е превел и катехизистични

поучения на Кирил Иерусалимски.

Климент Охридски

(около 840-27 юли 916)

Ученикът на славянските просветители Климент Охридски, който следва светите братя вероятно

още отпреди тяхната Моравска мисия и е ръкоположен за презвитер в Рим (868), пристига в

България заедно с презвитер Наум и Ангеларий през зимните месеци на 885 г. Тук той продължава

своята книжовна дейност вече при нови условия. Отначало в Плиска, а по-късно — в Девол,

Главиница, Охрид, той превежда и участва в съставянето на необходимите за богослужението

текстове, а вероятно се опитва да възстанови и някои Кирило-Методиеви преводи, които не са

могли да бъдат пренесени поради бързия и окончателен разгром на славянската писменост във

Велика Моравия и Панония. След възцаряването на Симеон и обявяването на славянския език за

официален език на църквата и държавата, през 893 г. Климент Охридски е ръкоположен за пръв

епископ на „Долната земя”, т.е. на епархията, обемаща значителна територия от днешна

Македония, България, Гърция и Албания. По титул той е епископ Велички (на Великия, Велика),

чиито граници все още остават неясни, а разсъжденията върху тях — хипотетични. 23 години от

ръкополагането до смъртта си Климент Охридски развива богата културна и книжовна дейност,

укрепва славянската писменост и българската църква. Автор е на химнографски творби, част от

които са с акростих, отбелязващ името му; на похвални и поучителни слова, възможно и на двете

Пространни жития на св. Кирил и св. Методий. Според изворите той е превел или допълнил с

песнопения и част от Триода (по-точно т.нар. Цветен триод).

Според Г. Попов, първия откривател и изследовател на Климентовото поетично творчество,

Климент Охридски със сигурност е автор на цикъл предпразнични трипеснеци за Рождество

Христово; канон за св. Евтимий Велики с незапазен изцяло акростих (чете се: „пустинна светлина”

и „Клим”); Канон за полагане на ризата и пояса на Богородица в Константинополския храм

Влахерна, запазил също в акростих името на Климент; цикъл „общи служби”, т.е. служби за

определен тип светец, които с прибавяне на името могат да се използват, когато няма специално

написан текст (тези служби също съдържат името на Климент 8 акростиха, въпреки че са по-скоро

преработка на византийски общи служби, пригодени така, че да се получи акростих). Г. Попов

предполага, че има и други песнопения от св. Климент, които предстои да бъдат изучени и

обнародвани. За всички тях вж. Станчев, Кр., Попов, Г. Климент Охридски. Живот и творчество. С.,

1988, 112-219.

_____________________________________________________________________________________

Климент Охридски може да се нарече пръв ритор на славянската реч. Той не само усвоява до

съвършенство византийските изобразителни принципи (особено в похвалните си слова), но и

изгражда свои насоки на композиция и стилистика, разбира се в рамките на задължителния

норматив. Като проповедник Климент Охридски е изключително продуктивен. 9 похвални слова и

7 поучения са надписани с неговото име, а десетки други му се приписват с по-голяма или по-

малка вероятност. Възможно е една част от словата, в които изследователите виждат Климентово

авторство, да са дело на многобройните му ученици, работили под негово ръководство. В този

смисъл Климент Охридски е създател на истинска школа за проповедници. Съчиненията на св.

Климент са издавани нееднократно, но най-пълно е последното издание: Климент Охридски.

Събрани съчинения. Т. 1, С., 1971, Т. 2, С., 1977, Т. 3, С., 1973. Преводите на сигурните и

предположителните слова на Климент Охридски са издадени най-пълно у: Бончев, А. Климент

Охридски. Слова и Поучения. С., 1966. За обемистата литература върху Климент Охридски вж. и

Климент Охридски. Библиография. (1878-1944). С., 1966; Климент Охридски. Библиография. (1945-

1980). С., 1980.

Наум Охридски

(около 840-23 декември 910)

Състрадалец и съратник на св. Климент според изворите, презвитер Наум вероятно също е

свързан с делото на Първоучителите още отпреди Моравската мисия. Той също сигурно е получил

презвитерски сан още в Рим (868). Идва в България заедно с Климент Охридски и Ангеларий. Той

остава да ръководи книжовната работа в Плиска и околните манастири до 893 г., а след това

замества св. Климент на длъжността учител в Кутмичевица. В края на живота си се оттегля в

построения за него манастир край Охридското езеро, където умира и е погребан. Трудно е да се

посочи конкретно обемът на книжовната дейност на презвитер Наум. Несъмнено той е взел

участие в преводи от гръцки на богослужебни и други текстове. Като се има предвид, че

оригиналните му творби са от минейни служби, сигурно в староизводните минеи има още негови

преводи или оригинални творби. Засега са познати две песенни произведения от св. Наум,

открити от Ст. Кожухаров. Първата е канон за св. апостол Андрей Първозвани, а втората — Канон

за пренасяне на мощите на св. Йоан Златоуст с акростих „Възпявам пренасянето на мощите на

Златоуст”.

Йоан Екзарх

Йоан Екзарх е измежду най-талантливите представители на Преславския кръг книжовници —

преводач, компилатор и майстор на словесното изкуство. Предполага се, че той е по-млад

съратник на Кирило-Методиевите ученици и че е получил образованието си в някой от големите

византийски културни центрове — най-вероятно в Цариград. Хипотезата, че е бил измежду

българите, изпратени да се обучават във византийската столица, е много примамлива, но засега

остава без доказателства, както и хипотезата, че е бил там едновременно с бъдещия български

княз Симеон. Във всички случаи обаче, както личи от творбите му, той е бил от най-близкото

обкръжение на българския владетел. Обемът на знанията му е огромен, преводите и

компилациите му показват, че владее до съвършенство както високия език на богословието и

риториката, така и славянската реч, която обогатява с множество изковани от него думи и

термини. Изказвани, са различни предположения за неговия живот и е отъждествяван с различни

други фигури от Златния век. Някои изследователи считат, че той е същото лице, което под името

Йоан Презвитер е превело Житието на Антоний Велики и на Панкратий Тавроменийски; други —

че е Йоан, черковен строител на българските земи, подтикнал преводача Йоан Презвитер да

преведе житията; че споменатият в Беседата на Презвитер Козма Йоан е Йоан Екзарх; Йоан Екзарх

е отъждествяван дори с Иван Рилски. Няма сигурни сведения, че е канонизиран (единственото

споменаване в руско евангелие под дата 31 юли е доста съмнително) и животът му е напълно

забулен в мрак. Титлата му „екзарх” също се тълкува различно — като надзирател на църквите и

манастирите по българските земи, като посредник между българската църква и Цариградската

патриаршия, като наместник на гръцкия митрополит в България, като игумен на голям столичен

манастир и др. Несъмнено е, че творческото дело на Йоан Екзарх е започнало още преди 893 г. и

че част от творбите му са възникнали на глаголица. Най-много сведения за личността на Йоан

Екзарх като книжовен деятел се извличат от оригиналните части на неговите преводи и

компилации. Той се придържа към откритата теория на превода и подчертава, че се старае да

превежда по смисъл — разбираемо. Дори в творбите, които са надписани с неговото име, дялът

на преводните части е много голям. От известните или предполагаеми преводи на Йоан Екзарх

най-голямо значение има преводът му на част от компендиума на източното богословие „Извор

на знанието” от Йоан Дамаскин (ок.650-до 754). Знаменитият му „Шестоднев” е компилация от

византийски автори. Йоан Екзарх е автор и на няколко сигурни или предположително приписвани

му празнични слова (беседи), част от които спадат към т.нар. екзегетични (тълкователни) беседи

върху евангелски текстове, свързани с големите господски празници. Те също са до голяма степен

преводни и компилативни. С името на Йоан Екзарх (или Йоан Презвитер и Екзарх, или само Йоан

Презвитер) са познати: Похвално слово за Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово I, Слово за

Рождество Христово II, Слово за Богоявление, Слово за Сретение Господне, Слово за Възнесение

Господне, Слово за Преображение, Слово за Пасха. Някои учени приписват на Йоан Екзарх още и

две анонимни слова: Слово за Въздвижение на кръста и Слово за Успение Богородично. Изказани

са и мнения, че Похвалата на цар Симеон може да е дело на Йоан Екзарх.

Йоан Екзарх е открит за науката от К. Калайдович, който обнародва основополагащия си за

българската литература от IX-X в. труд „Йоан Ексарх Болгарский” (М., 1824). Подробности около

живота и делото на Йоан Екзарх има във всички общи трудове по стара българска литература, а

също у: Георгиев, Е м. Разцветът на българската литература в IX-X в. С., 1962; вж. също и: Vоndгаk,

V. Omluve Jana Exarcha Bulharskeho, Praha, 1895; Lеskiеn, A. Die Uebersetzungskunst des Exarchen

Joannes. Archiv fuer Slavische Philologie, 26, 1904, 1-70.

Съчиненията и преводите на Йоан Екзарх са разпространени главно в руската ръкописна

традиция. От „Небеса” и от „Шестоднева” няма нито един български препис.

Тържество на Словото. Златният Век на Българската...

Documents