Брой 11,50 лв.

6-12.01.2016 Год. 25

01

С подкрепата на Национален център на книгата

Георги Господинов

Скривалището на езика

Ако не беше езикът,

как щяхме да премълчаваме?

Как щяхме да се спотайваме?

Да се крием под него...

Да си правим хралупи...

Всичко може да бъде затрупано

с няколко думи.

Лични ангели, вън от йерархията

Ангелът на тъгата

Ангелът на сянката от пишеща ръка

Ангелът на обраните ябълкови градини

Ангелът на гипсовите ангелчета в стаята

Ангелът на празната ваза

Ангелът на късните следобеди

Ангелът на нощта

Ангелът на неделите

Ангелът на неловките паузи

(току-що преминал казват)

Ангелът на прозявката

Ангелът на напуснатите

Ангелът на напускащите

понякога един и същ

Амелия Личева

Декоративни чинийки за спомен

от пътешествията,

на които съм била

и ще отида,

порцеланови фигурки,

прасенца касички, свещници,

халби, шишенца, музикални кутии,

момиченца с облекло от Виена,

Варшава и Маастрихт,

дървени пумпали,

всичко по много:

подредено по книжните рафтове

без ред

моите малки съкровища,

които не трябва да губя,

чупя, дори подарявам,

защото са автобиографията,

която за мен ще разказва.

Ден

Минувачът е много ядосан

и размахва необуздано ръце,

светофарът свети само зелено

и гумите се надпреварват да проскърцват,

очертанията и контурите се съюзяват,

сенките тичат,

светът надява очила,

тъмното идва,

страшното идва,

защо лека нощ,

защо?

Всеки ден,

докато бавно разчесвам косата си,

огледалото ми напомня,

че животът е косъм.

И ръката ми

все по-бавно се движи.

Здрави ли са корените,

държиш ли се, живот?

Има ли за какво?

Има ли за кого?

Миглена Николчина

Из „Рими“ (Сезони)

От прозореца

(Есен)

През ноември листата изгниват, а хумусът зрее

и дърветата тъмни обличат своята голота.

От дъждеца поръбван, булевардът под мене линее,

а мъглата, а звездите оттатък мъглата растат.

А звездите растат и умората също расте.

И набъбва копнежът за сън под звездите, за сън под дъжда.

За изчезване гладко като в пухкава длан на дете,

в полунощна прегръдка, в метеор, не оставил следа.

Хора, дремещи птици, дървета през ноември стоят

с рамене вцепенени и нейде безмълвно надничат.

Без да знаят, указват, като знаци край пътя -

силуети в мъглата – и мъглата изпълва очите им.

Този месец подпира глава и в небето се взира,

и вселената с устни лицето му сиво докосва.

Нито звук от колите. Чело о стъклото опирам

и не знам накъде булевардът под мен се е проснал.

Всяка граница само напомня, че има отвъд.

Всяко спиране – само знак на вървежа.

Нека хумусът зрее, нека пада в съня ми дъждът

и с прозрачно мастило нека нови слова отбележи.

В парка

(Зима)

Проскърцва сняг с листа примесен под краката –

приключи лятото, без да се случи.

Вървя полека, а след мен върви мъглата

като охранено лениво куче.

Какво по-хубаво - през този кратък ден

от тук до там да се разхождам.

Елите тръскат клони заледени

и скелетът душата ми пробожда.

Заслужен мир – желаенето свърши.

А после, знам, ще издържа безкрайно.

Мъглата ближе вцепенените ми пръсти

с докосване и нежно, и случайно.

Честита 2016 г. – поезията се пробужда!

Линда Грегърсън, Надежда Радулова, Ренета

Бакалова, Златина Димитрова, Емануил А.

Видински, Николай Генов, Антоний Петров,

Гергана Панчева, Йорданка Белева, Емили

Дикинсън, Димитър Кенаров, Тамура Рюичи,

Дарин Тенев, Т. С. Елиът, Ангел Игов, Никола

Петров, Калоян Праматаров, ЯRсен ВасилеВ,

Анастас Пунев, Анна Лазарова, Станимир

Панайотов, Едвин Сугарев, Ясен Атанасов,

Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Марин

Бодаков, Стефан Иванов

Борис Праматаров

Александър Байтошев, Момиче

2Литературен вестник 6-12.01.2016

н o в о

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Майте Каранса-Теодора Димова: „Да говориш от името на жертвата”.

Прочетете: Гари Каспаров – „В търсене на душата на Путин”;

Красимир Терзиев – „Противоречивата икономика на образи и медии”.

Н О В О

Проблемът „насилие и истина” е в центъра на новия 106 брой на сп. „Християнство и култура”. Рубриката започва с текста на Калин Михайлов, посветен на атентатите в Париж – „Защо се моля за Париж и за Франция”. В нея може да прочетете още проповедта на кардинал Андре Вен-Троа, архиепископ на Париж – „Омразата и смъртта имат логика, но нямат разумност”, както и текста на философа Рене Жирар „За войната и апокалипсиса”. Темата намира своеобразно продължение в лекцията на богослова Паул Тилих „Граници”, произнесена при връчването му на Наградата за мир (Франкфурт, 1962 г.). В броя може да прочетете и пълния текст на лекцията на вселенския патриарх Вартоломей I за „влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика”,

изнесена в БАН по време на неговата визита, породила спорове в България. Съвременното богословие е представено с текста, посветен на проблема за „жените и свещенството” на Радостин Марчев, както и със статията на Светослав Риболов за „догматиката и патрологията в системата на богословските дисциплини”. На проблемите на БПЦ е посветено изследването „Нивото на религиозност на православното население в България според данни от православните храмови регистри (1989-2014)”, извършено от Жоржета Назърска и Светла Шапкалова, както и репортажът на Димитрина Чернева за православния център за духовно обгрижване на наркозависими към варненския храм „Св.цар Борис”. Християнската литература е представена с размисъла на прот. Александър Шмеман за „парадоксите на руската култура: утопизмът” и разказа на Николай Лесков „Навръх Рождество го обидиха”. Броят е илюстриран с графики, рисунки и колажи на Ада Митрани.

П Е Р И О Д И К А

Ако трябва да започна с малко предварителен контекст, ще кажа, че точно на знаменателната дата 10 ноември литературната историчка и теоретичка, писателка и поетеса Миглена Николчина отпразнува своя 60-годишен юбилей. По случай празника издателство „Жанет 45” организира премиера на новия й сборник с разкази „Билет за Вега“. „Звездното небе над мен и нравственият закон в мен! Младежката ми книга ме застига на възрастта на отличниците“, казва за изданието самата Николчина. Книгата събира текстове, издадени още през 1990 г., но и допълва с един нов, непознат досега за читателя. В нея авторката се завръща в онези преходни години на израстването, на женската метаморфоза, разслояваща се, преминаваща през действителни и фантастични измерения.Има два типа научни конференции: първият е този, който решава да задълбочи определен проблем, ограничава полето и задава специфични, специализирани перспективи за изследвания; вторият тип се стреми да събере на едно място разнородни учени, може би под определена шапка, а може би не, да им предостави платформа за изява и презентация на текущ проект. При първия случай имаме възможността да задълбочим интереса или знанията си по определен проблем, да го огледаме от различни страни и да го детайлизираме. При втория - обратно, отваряме съзнанието си за най-неподозирани анализи, запознаваме се с нови трудове и интереси (понякога без дори и да сме предполагали, че ще бъдат важни и увлекателни).На 11 и 12 ноември, в СУ „Св. Климент

Охридски“ се случи събитие, което не беше нито едно от двата типа и едновременно с това обедини и надхвърли тази двуделност. Беше озаглавено „Парачовешкото:

грация и гравитация“, двудневен форум в чест на проф. Миглена Николчина. С доклади се включиха Александър Кьосев, Амелия Личева, Боян Манчев, Екатерина Йосифова, Ангел Ангелов, Еньо Стоянов, Надежда Радулова, Цветана Хубенова, Морис Фадел, Надежда Александрова, Диана Атанасова, Невена Панова, Албена Стамболова, Деян Деянов и Чавдав Парушев. Бяха разгледани най-разнородни теми из творчеството на Николчина - от поезия до теория, от женското до утопията, от машината до виртуалното.

Човешкото като призмаНе в атропоцентричен план, темата за човешкото се беше уталожила в докладите, които по един или друг начин минаваха през нея, пронизваха я и я задминаваха. Можем ли да говорим за надмогване на аза и преодоляване на себе си? Образът на човека у Николчина не е един и със сигурност няма точни рамки. Всъщност трудно е да се определи образ на човека изобщо, напротив, бяха разгърнати проблемите за човешката форма, границите му, отказът и минаването отвъд тях, та до по-странични реалиии като сблъсъка с виртуалната действителност и машината. Това, което изпъкна като основна теоретична нишка, беше динамичността, неконсистентността на хуманистичното начало. Фундамент за Николчините трудове се оказа именно разклащането на границите и дори да звучи парадоксално, липсата на фундамент. Нейните героини преживяват ту чисто женски инициации, ту се отдават на анорексично отрицание, ту се борят за невъзможни утопии. От тази гледна точка беше обърнато внимание на единствения постоянен мотив в непостоянната еклектика на разностилните творби - трансформацията. Това е особен тип метаморфоза, несъвпадаща с тази на

Кафка, без начало и без край, т.е. тя не изхожда от едно състояние, за да премине в друго и да завърши. Метаморфозата при Николчина работи като особен тип машина, която поема някаква аморфна маса, смила я, преобразува я, изплюва я обратно, после пак я поглъща и т.н. (Тук бих добавила, че нещо подобно се случва и на читателя й, но това е друга тема.) През призмата на човешкото може да се забележи, че човекът у авторката е разгледан в нечовешки, трансгресиращ модус. Той е разкъсан, раздърпан между ръбове и зевове, които се опитва да събере, но и тотално да надскочи. Беше проследен и дискурсът на женската борба в поезията на Николчина - през амазонките до анорексията, отказът на отказа. Силните страсти на сантименталната любовна епистемоларност, както и светиците също бяха „прекарани“ през тази транс-формираща машина.

Читателката - писателката - играчкатаФигурата на Миглена Николчина беше разгледана във фокуса на различните си роли: четяща, пишеща, играеща (видеоигри), като преходът между четенето и писането лесно и естествено премина към играта и виртуалните конфигурации. Но ако читателят и писателят могат да бъдат лесно превъплътени в женската другост и превъобразени в отделните парчета на Николчиния макротруд, то какво да кажем за играча? В българския език думата „играч“ не търпи женски род, превръщайки се в „играчка“, нещо, с което се играе, но не и което управлява играта. Но пък си струва да се отбележи, че думата „играчка“ като предмет, с който се играе, който забавлява и носи удоволствие, е само в женски род. От марионетния театър на Клайст знаем, че куклата не е съвсем без душа, нейната

„душа“ е в гравитацията. И тъй като центърът на тежестта е съсредоточен извън нея, тя е едновременно гравитационно и антигравитационно създание. Марионетката не се нуждае от покой, докосвайки съвсем леко пода, тя е готова моментално да полети отново нагоре. Този форум доказа, че пунктът, в който гравитация и антигравитация се събират, е напълно осъществим. Неговият vis motrix, центърът, в който ръбовете на различните светове се отъркаха, се разположи върху творческия лик на Миглена Николчина.

Хубавите разговориСлед „Парачовешкото“ можем със сигурност да кажем, че хубавите разговори между еднорози и постеднорози продължават и могат още да продължат. Струва си да се замислим какво и накъде инертно ни притегля и как да умножим ядрата на подобни смислени разговори. Следващият такъв ни предстои с по-мащабното събитие проект (от което този форум беше част) - издаването на сборник, посветен на Миглена Николчина. Той ще бъде около хиляда страници и ще включва текстове (теоретични, литературоведски, биографични) на български и международни учени, сред които Юлия Кръстева, Джоан Скот, Аленка Зупанчич и т.н. Очакваме го в най-близко бъдеще!И за край, отново по Клайст, ми се ще да попитам: трябва ли отново да се вкуси от Дървото на познанието, за да се познае човешкото? Да, струва ми се, налага се да излезем от себе си и да преминем през машината, за да си възвърнем човечността.

КАТЕРИНА КЛИНКОВА

Парачовешкото: грация и гравитация

Виж още на стр. 5

Ф О Р У М

Списание „Философски алтернативи“ 6/2015

Тема на броя: Феноменологично мисленеВодещи: Валентин Канавров и Кристиян Енчев

Последната за 2015 година книжка на списание „Философски алтернативи“ е посветена на феноменологичното мислене. Обхванати са значителен кръг теми и проблеми, засягащи както феноменологията, така и пресечни спрямо самата нея полета във философията. Тематично са обособени два блока: концептът феноменология и история на феноменологичното мислене. Текстовете на Даниел фон Вахтер, Ангел С. Стефанов, Иван Колев, Кристиян Енчев, Невена Крумова, Иван Камбуров, Стефан Попов, Силвия Кръстева, Валентин Канавров, Майя Георгиева, Владимир Раденков ни повеждат по траекториите на феноменологията, за да се опитат да ни завърнат от думите към нещата.

Литературен вестник 6-12.01.2016 3

Докато някои книги още със своето публикуване печелят читателското и критическото одобрение, то други, макар и стойностни и умело написани, изминават по-различен път, преди техните литературни качества да бъдат оценени. Често се случва, въпреки надеждите и амбициите на техните автори, много творби да останат незабелязани, привидно да не издържат теста на времето – може би най-суровият съдник за историко-литературната значимост. Понякога обаче на някои произведения е съдено да изживеят своя „ренесанс“, да бъдат преоткрити и макар със закъснение да се наредят сред значимите за даден период книги, като така се раждат и романтизиращите истории за автора, изпреварил или непринадлежащ на времето си, и за творбата, призвана за нов литературен живот.В края на 2013 г. на българския книжен пазар се появи роман, който в много отношения съответства на това описание – „Стоунър” на американския писател Джон Уилямс. Когато през 1965 г. преподавателят по английска литература в Университета в Денвър я издава, книгата не успява да събуди интереса на публиката и се радва на успех само сред малцина любители. Няколко десетилетия трябва да изминат, преди неговата „академична“ творба да бъде преиздадена в поредицата на New York

Review of Book Classics в началото на XХI в. Оттук започва новият живот на „Стоунър“ – след като е преведена от известната френска писателка Анна Гавалда, книгата е забелязана и оценена от европейската публика. Около творбата светкавично се появяват похвални рецензии, характеризиращи я като „един

от великите романи на XX в., останал в сянка“ (Брет Истън Елис), „неочакван бестселър, който дори самите издатели не разбират докрай“ (Джулиън Барнс), а дори и като „перфектната книга, толкова добре разказана и красиво написана, толкова разтърсваща“ (Морис Дикстайн) и „най-великия американски роман, за който не сте чували“ (Ню Йоркър). При такава възторжена читателска и критическа реакция логично следват множество преводи и издания и днес забравеният текст, проследяващ съдбата на главния герой – незабележим приживе и забравен след смъртта си интелектуалец, се нарежда сред модерната класика от втората половина на ХХ в. Действието на романа се развива през първата половина на миналия век – интензивното време на войни, световни кризи, финансови и духовни изпитания за американския народ. Историческата и културна динамика на периода обаче е само фон, звучащ като доловимо, но далечно ехо в живота на главния герой, чието име носи творбата. Авторът отказва да говори за „голямата история“ и нейните бележити представители, а заявява интереса си към малкия личен свят на човека. Още със заглавието и с първите страници на романа изтъква, че това ще бъде текст, посветен на един персонаж, и предлага на читателя в едва няколко изречения разказа за целия му живот: „Уилям Стоунър постъпи в Университета на Мисури през 1910 година, когато беше на деветнайсет. След осем години, в разгара на Първата световна война, защити докторска степен и прие да остане в същия университет, където преподава до смъртта си през 1956 година. Издигна се само до асистент и след като изкараха курса му, малко студенти си го

спомняха отчетливо“. Това е всичко, с което Уилям Стоунър ще бъде запомнен, още в началото е отхвърлена дори възможността за неочакван, трагичен или щастлив, финал. Главният герой е почти забравен след смъртта си, сякаш цялото му съществуване се свежда до няколко реда в световната хроника. След като романът не е историческо повествование за отминала епоха, не е и разказ за един изпълнен със значими събития живот, какво би могъл да предложи на своя читател? Има събития и съдби, останали незабележими и безинтересни за света, но важни и впечатляващи със своята духовна значимост и наситеност на изживяното, тъй както „има войни, поражения и победи на човешкия дух, които не са военни и не са записани в историческите летописи“. А животът на Стоунър е точно такъв – трудният път на едно отдаване на най-съкровените и дълбоки преживявания и отказ от морални компромиси.Роден в бедно селце в Средния Запад, главният герой води тежкия живот на изпитания и усилен труд, преди да го изпратят да следва агрономия в Университета в Мисури. Там той открива английската литература, докосва се до загадъчния свят на изкуството и преживява своята епифания, която ще предопредели житейския му път, белязан от „любовта към литературата, към езика, към тайнството на ума и на сърцето, проявяващи се в дребните, странни и неочаквани съчетания от букви и думи“. За него художественото слово се превръща във висока цел, нещо повече от професия – в университета той, „мечтателят, безумецът в един още по-безумен свят, […] Дон Кихот от Средния Запад, който препуска без своя Санчо под синьото небе“, намира пристан от безсмислието и жестокостта на световните войни, подкопаващи това, което творчеството е създало – духовната сила и моралния облик на човека. Отказвайки се от големия и недружелюбен свят, той се затваря в тесните рамки на един академичен живот, където заплахите, но и радостите и победите са от друго естество. Ограничен от оковите на един нещастен брак, възпиран в своето кариерно развитие след академичен конфликт заради безкомпромисната си морална позиция, открил късно така жадуваната любов – само за да я загуби след намеса на отмъстителния и консервативен външен свят, – Стоунър заплаща висока цена за своите убеждения, за своето малко и краткотрайно щастие. В крайна сметка съществуването му изглежда като провал както в личен, така и в професионален план. Като рефрен в края на живота си ще повтори въпроса „А ти какво очакваше?“ само за да осъзнае, „че такива мисли са дребнави, недостойни за живота му”. Защото романът не е песимистично представяне на едно пропиляно битие, нито е биографията на един неудачник, който не може да открие в себе си силата да се противопостави и да защити себе си. Това е разказ за изстрадана и заплатена мъдрост, която обаче не носи горчивина и песимизъм; романът не завършва и с изкуствен хепиенд – това е просто историята на един от милионите безименни хора, опитали да изживеят даденото им време достойно, като го осмислят чрез една по-висша категория, каквато е изкуството. А така „Стоунър“ излиза от тесните исторически рамки, оценяващи личността според постигнатото, и навлиза в абстрактните категории на човешкия дух, способен на много повече от това, което светът му позволява да реализира. Интересно е защо този роман не успява да спечели читателската публика още при излизането си и много критици и литературни журналисти се спират

За преоткриването на един романНационален дарителски фонд

„13 века България“

върху въпроса за късната му рецепция. Освен това Джулиън Барнс отбелязва, че успехът на „Стоунър“ е предимно европейско явление – защо в родината си книгата на Джон Уилямс не впечатлява читателите нито преди половин век, нито в днешни дни? Може би главният герой не е достатъчно „герой” за американския литературен вкус, липсват му оптимизмът и изключителността, които биха го направили по-привлекателен за публиката в Америка?Едно от възможните обяснения е в историческия контекст, в който творбата се появява – през 1965 г. Америка е разкъсвана от вътрешни и външнополитически проблеми, които водят и до културни трансформации. Това е годината на покушението срещу Малкълм Егс, на увеличаването на американската намеса във Виетнам, докато в САЩ се развиват хипи движението и бийт литературата, дадено е началото на сексуалната революция. В тези условия романът, фокусирал се върху вътрешния свят на Уилям Стоунър, който сякаш отказва да се впише в голямата световна история, случваща се около него, трудно може да бъде актуален и да спечели читателите. Есеистът Тим Крейдър от „Ню Йоркър“ дава друго обяснение, описвайки главния герой като „анти-Гетсби“. Действието и на двата романа се развива по едно и също време, те представят неуспешната борба за щастие и себеизява на двама мъже. Докато Стоунър, обикновен и отдаден учен, се изолира в университета, „убежище за отритнатите от света“, то Гетсби в своето преследване на идеала успява да постигне светска слава, да води вълнуващ и ексцентричен живот, дори да спечели за кратко момичето на мечтите си. Дори стилът на двете книги подчертава тази фундаментална разлика помежду им – от една страна, Фицджералд се влияе от експерименталната модернистична проза и от ар нуво, докато „Стоунър” е пример за традиционна проза и минимализъм, чиято красота и изящност са от друг тип, скрит и по-труден за откриване.Каквато и да е причината за по-студения прием на романа в родината му, на европейския книжен пазар „Стоунър“ се радва на далеч по-голям успех. Може би една от причините за това са въодушевените коментари на водещи писатели, определящи книгата като модерна класика, и рекламният ефект на такава оценка. Несъмнено е обаче и друго – романът улавя кризата на хуманитаристиката, на изолираността на интелектуалеца и неговото оттегляне в духовните сфери на науката и изкуството – проблеми, добре познати на европейската публика. Може би в мъдрото примирение пред съдбата, в интелектуално усамотение и в тихото достойнство на Уилям Стоунър европейският читател вижда едно от решенията пред себе си. Решение, което не носи срама на отказа от живота, а показва пътя за изживяването му в неговите най-съкровени и интимни проявления.

КРИСТИЯН ЯНЕВ

Джон Уилямс, „Стоунър“, прев. Емилия Л. Масларова, изд. „Лабиринт“, С., 2013.

Бори

с Пра

мат

аров

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

4Литературен вестник 6-12.01.2016

В И Т Р И Н А

Сърцето ми се изпълни с нежност. Моята героиня щях да бъда самата аз, обаче предрешена. Ще я нарека Илейн. Да, Илейн. Преброих на пръсти буквите. Те бяха пет, както и в Естер. Това ми се стори щастливо предзнаменование.

Трудно е да се говори за щастливо предзнаменование, когато става дума за Силвия Плат. Още повече, еднаквият брой букви в имената сякаш е ироничното намигване на Плат, което ще придобие смисъл едва месец по-късно. Интересно, романът, своеобразен остров сред поетическото море, което представлява творчеството й, излиза от печат под псевдонима Виктория Лукас, а едва четири години по-късно – с истинското име на авторката. На български за първи път е издаден през 1981 г.1 „Стъкленият похлупак“ често е сравняван със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър и фактът, че излиза малко над 10 години по-късно, донякъде провокира още повече съпоставки между Естер и Холдън. Струва ми се по-важно обаче, че приблизително месец е разликата между датата на първото издание на романа и последвалото самоубийство на поетесата. Като закодирано предсмъртно писмо, пропуск за посещение под похлупака.Някак си почти невъзможно е да се чете „Стъкленият похлупак“ без „задължителното“ наслагване на образа на Силвия върху образа на Естер, и обратното. Разбира се, това е така поради факта, че все пак романът е в по-голямата си част автобиографичен. И въпреки това – къде стои границата между Силвия и Естер?Отново ще отбележа, че романът излиза близо месец преди смъртта на Плат. Но той не се занимава с последните години от живота й, а запраща към началото – началото на спиралата. Предлага да се надзърне в един конкретен отрязък от живота й, там, където смокините все още не са окапали, а листата са зелени. Романът ни представя деветнайсетгодишната Естер, стажантка в редакцията на популярно списание в Ню Йорк, стипендиантка в престижен университет. Възможностите сякаш сами се предлагат

1 Първото издание на „Стъкленият похлупак“ е от 1981 г. в изд. „Народна култура“, то е преиздадено през 2015 от изд. „Сиела“ отново в превод на Людмила Колечкова.

на талантливото момиче, но те са без значение. Проследява се постепенното й захлупване под похлупака на депресията. Естер е заобиколена от всепоглъщащия мрак на нерешителността.Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа.От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Именно тази нейна нерешителност я изтласква към своеобразния „кататонен“ ступор, в който постепенно изпада. Но това застиване в пространствено-времевия континуум е сякаш само външно. Вътрешно Естер стремглаво се спуска по спиралата на депресията. А равният, дори непринуден тон, с който Плат пише за вакуума под похлупака, още повече засилва внушението, насища го с едно особено чувство на апатия. Това раздвоява образа на Естер. Е1 е под похлупака и наблюдава, коментира напълно безпристрастно. Е2, извън похлупака, изчаква удобния случай, в който да прекъсне нишката на спиралата. Ако търсим къде точно Плат най-ясно се припокрива с Естер, то Е1 = Силвия. И едновременно с това точно тук Е2 и Силвия се отделят. Нишката на Е2 е непрекъсната, въпреки множеството опити тя сама да я скъса. Плат предрешава съдбата й, не я убива. И като краен резултат на уравнението, Е2 = Илейн. Плат дава живот на себе си чисто фикционално, обезсмъртява се.Ако се върнем към въпроса за това къде точно стои границата между Естер и

Силвия, то става ясно, че със самото фрагментиране на образа на Естер се поставя разграничителната линия, въпреки че изначално припокриването е плътно. Разликата е предрешеността. Еднакъв старт, различен финал. Е1 остава в страни от щастливото предзнаменование, задава го, без сама да го изпълни. Е2 е късметлийската половина, на нея й е отреден неопределен край, отворен, съдържащ в себе си скритата потенция да е щастлив.Особено интересен е начинът, по който Плат представя смазващата тежест на депресията. Липсва всякакво досадно хленчене и самосъжаление. Отчаянието е тихо, без пристъпи (ако изключим самоубийствените такива). Депресията е студена, кротка, приспиваща. Естер просто търси удобния момент. Подчинява съществуването си на това изчакване. Първоначалните опити да съживи изстиващата си душа, които прави, докато е в Ню Йорк, приключват със завръщането вкъщи и последвалите електрошокови трусове. С това и тонът на романа става по-равен. Колкото по-близо и колкото по-голям е ужасът на депресията, толкова по-спокоен става тонът. Емоционалният елемент отсъства. Езикът въздейства чрез равнодушното си отношение, превръща депресията в нещо хладно и прагматично. Не се наблюдава борба, напротив, усеща се чувството на примиреност, дори влечение, сякаш смъртта е влюбена в Естер, а може би обратното. Именно този прагматичен поглед към депресията прави романа толкова четен. Позволява лесното самоидентифициране с образа на Естер, приложим е към всекиго, нагажда се според случая. Силвия Плат не посочва източник или причина, не дефинира. Поставя контура и оставя да бъде оцветено пожелание. Ключова е и възрастта на героинята – онова немирно време на избори. Силвия Плат ни позволява да надникнем под стъкления похлупак, допуска ни. Приближава ни до смъртта, за да ни отрезви, като електрошокова терапия без ток.

ЙОАННА НЕЙКОВА

Силвия Плат, „Стъкленият похлупак“, прев. Людмила Колечкова, изд. „Сиела”, 2015.

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

Естер = Силвия?

Стивън Фрай е британски писател, актьор, комик, радио- и телевизионен водещ, журналист, продуцент, режисьор и общественик, известен със своето езиково майсторство, ерудиция и чувство за хумор. На българската публика е познат от екранните си превъплъщения в ролите на Оскар Уайлд („Уайлд“, 1997), иконома Джийвс от телевизионната поредица „Джийвс и Устър“ (където си партнира с Хю Лори), Господаря на Езерния град в „Хобит“ (2013) и Дитрих във „В като Вендета“ (2003). Англофоните и любителите на английския хумор няма как да не са попадали на комичния ситком „A Bit of Fry and Laurie” (както може да се досетите, тук главни действащи лица отново са Фрай и Лори), както и популярното предаване „QI“. Фрай е автор на множество статии и редица документални филми на разнообразна тематика: от биполярното разстройство до очилатата мечка. Има пет публикувани романа и три автобиографични книги, последната от които излезе през септември 2014 г.„Лъжецът“ е дебютният роман на Фрай и излиза през далечната 1991 г. Това е една брилянтно комична и болезнено романтична книга, която очарова със своята ексцентричност и шокира със своята дързост. Главният герой, Ейдриън Хийли, е млад, изключително остроумен, много интелигентен и бисексуален патологичен лъжец. Романът

проследява живота му в частно училище и студентските му години в „Кеймбридж“, където учи филология.Ейдриън лъже не само другите герои, но и нас, читателите. Ставаме свидетели на безумните му кроежи, които ни карат да се смеем с глас. В „Кеймбридж“ се запознава с професор Доналд Трефюсис, който веднага разбира що за човек е подопечният му студент и искрено се забавлява с витиеватите лъжи на младежа. Професорът въвлича Ейдриън в международна конспирация, която се върти около мистериозно устройство, което принуждава човек да казва само истината. Впоследствие се оказва, че всичко това е поредната лъжа – просто игра, създадена от група интелектуалци, с една-единствена цел – да ги избави от скуката. В края на романа Ейдриън вече е професор в „Кеймбридж“ и е на път да вербува една нищо неподозираща студентка за следващия рунд на играта.Но това е сюжетът съвсем накратко. За да бъде още по-интересно, Фрай добавя и „изгубен“ ръкопис на порнографски роман от Дикенс, няколко брутални убийства (които се оказват инсценирани), пътешествия из Европа, едно самоубийство и няколко провокативни еротични сцени.Това, което прави книгата стойностна и интересна, е разнообразието от теми, мотиви, жанрове и сюжетни линии.

Фрай успешно преплита елементи от шпионския роман, академичния роман (campus novel), романът на израстването (Bildungsroman).Повествованието ни пренася ту в частното училище, ту в „Кеймбридж“, ту на някое шпионско приключение. Постоянно се редуват местата и времето, реалността и лъжите, а това напълно поглъща читателя и го потапя в свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.Стивън Фрай е човек, който умее да забавлява. Неговият колоритен и освежаващо различен първи роман демонстрира богатото въображение на своя автор. Това е едно вълнуващо четиво, изпълнено с невероятни ситуации, което ще ви накара да се смеете с глас. Красивият език и ерудицията на автора превръщат четенето в истинско удоволствие. Героите са добре изградени, реалистични и запомнящи се, всеки има свой собствен, открояващ се глас, а в брилянтното остроумие на писателя отекват гласовете на Оскар Уайлд и П. Г. Удхаус. Книгата безспорно ще се хареса на всеки, който обича английския хумор – все още се очаква нейният превод на български.

ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

Stephen Fry, “The Liar”, Heinemann, London, 1991.

Няма лъжа и измама

Национален дарителски фонд „13 века България“

Ангел В. Ангелов, „Димитър Добрович (1816–1905): (анти)модерност, туризъм и образи сувенири в средата на ХIХ век“, С., 2015Монографиите на Ангел Ангелов са брилянтно изработени разкази из историята на визуалния

образ, които дават пластичен, прецизен и разнолик анализ както на творбите на изкуството, така и на социалния контекст, в който са породени. Новата книга продължава този хуманитарен стил, като в обсега й попада живописта на Добрович. Тиражирането на образи на селянки и селяни, на пейзажи със или без развалини в средата на ХIХ в. е ново социално явление. Ангелов търси отговор на въпроса в какво се състоят антимодерните елементи в живописта на Добрович, създавана в Рим през 1850–1870-те. Да се изобразява и купува образът на антимодерността е възможно само ако модерността вече съществува. Именно динамиката на модерните отношения поражда социалния копнеж по свят на устойчиви ценности и на хармонични социални отношения.

Славой Жижек, „Паралакс“, прев. Еньо Стоянов, изд. „Алтера“, С., 2015Славой Жижек определя „Паралакс“ като свой magnum opus и тази книга наистина представя в голяма пълнота всичко онова, което направи Люблянската философска

школа така известна - комбинацията от немска класическа философия, Лакан и популярна музика. Предизвикателството е в една и съща книга да съпоставим сцените на прелъстяване в „Диво сърце“ на Линч и в „Абсолвентът“, да предположим каква би била философската система на сексуалността на Хегел и каква на Хайдегер, да анализираме Хенри Джеймс, Скот Фицджералд, Ивлин Уо, да разтълкуваме по марксистки начин най-бруталните похвати на порнофилмите и кантианската природа на филмите

за зомбита! Паралакс като постоянно двоене на перспективата, при което е отказан всякакъв синтез или опосредяване.

Младен Долар, „Само глас и нищо повече“, прев. Георги Илиев, изд. „Алтера“, С., 2015Книгата на Младен Долар „Само глас и нищо повече“ представлява прекрасен пример за това как Люблянската лаканианска

школа успява да съчетае позабравените съкровища на класическото образование, радикалната позиция на теорията, парадоксите на Лакановата психоанализа, политическата критика и вкуса към популярна култура. Авторът разглежда лингвистиката на гласа, чудесата на акузматичния глас, или гласа с неизяснен източник, мълчаливите гласове на разума и нагона, политическите гласове на Фюрера и сталинистите и др. Книгата е теоретична, но би могла да послужи и като забележителен пример напътствие спрямо изследователите на съвременната култура. И така, гласът като objet petit a.

Литературен вестник 6-12.01.2016 5

В И Т Р И Н А

Няколко години след успешно издадените книги с разкази „Нощен блок”, „От Хелзинки до Рио” и дългогодишната си кариера на журналист, радиоводещ и анализатор, Даниела Иванова (с псевдоним Дани Нова) ни поднася първата си стихосбирка „Мелодия“. Стиховете безусетно ни приласкават и човек пристъпва в един чуден свят на светлина и вълшебство, понесен от магията на словото и таланта. Поетическа равносметка, съкровена лирична изповед, „Мелодия“, виртуозно изписва токатата и фугата на пронизващата ни екзистенциална „другост“. В нотния ключ на любовта, красотата и изяществото зазвучава богата симфония от багри и звуци, изпълващи с празнично трептене нашето ежедневие. „Просто песен…, а успя добре / ледените кули в душите ни / да стопи във слънце и дъга. / Бяхме пак човечни, възхитителни… Стара песен промени града“ („Една стара песен“). Музиката, поезията и танцът, формиращи от най-древни времена единствения начин за преклонение пред божественото, се сплитат в тъканта на житейското и философско кредо на поетесата. „Акордите красиво се люлеят / във мрачната омая на снега. / Човекът, който свири на китара е другаде! Край топли брегове, / Мелодията пътища отваря, / повдига погледи, разтапя снегове“ („Човекът, който свири на китара“). „Мелодия“ е изповед на един живот, превърнал се в инструмент на поетическо познание, в непрестанна игра с илюзорността на битието в името на една по-висша реалност. Нежните ноти в рисуваното от нея „пролетно петолиние“ преминават през времето и пространството, за да зазвучат в ефира с ритъма на едно хармонично вписване във вселената, с едно обещание за щастие, съпътствано от постоянната воля за себепостигане и себепреодоляване на нашата съдбовност. „Искам с благодарност за отплата / със живота аз да потанцувам. / Дланите му пясъчни аз милвам / с крехките воали на листата. / Радост слънчева и много силна / сплитам във венците му от вятър“ („Благодаря живот!“). Превърнала своя образен свят в сетивна допирна точка с неизразимото, Дани Нова ни отвежда в „най-светлия храм“, към „вечните акорди на душата“, огласящи обетованата земя на красотата и любовта. „Облаците в люлка от коприна / със дъга грижовно ме намятат. / Аз празнувам и звучат във синьо / вечните акорди на душата“ („Благодаря живот!“). Минорните тонове на отчаянието и разрухата отстъпват пред спасителната

П Р О Ч И Т И

за битието същност на поезията, в която светлият лирически аз изтласква тъмния си двойник: „черно-бяло е всичко, когато /сам превърнеш света в негатив / и с въглен надраскаш дъгата“. „Виждам цветно тъгата раздърпана. / Днес е вещица-болна и зла./ Утре свежо и радостно пърха/ с пеперудени нежни крила“ („Виждам цветно“).Лирическата героиня описва себе си в различни цветови гами. Двата синестезийни образа – бялото, светлото, доброто и контрастният сетивен образ – „тъмен“, черен, негатив, са само един контур в калейдоскопичната пъстрота на всеки отминал миг. „Във сълзите ти виждам дъгата, / Ако днес много дълго вали“. С лекота и умение тя успява да смеси цветове от всички палитри, тонове от всички клавиатури, за да предаде едва доловимите откровения на изплъзващото се и мимолетното. Стиховете на Дани Нова ни повеждат с ритъма на тангото и неговата богата пластика към свят, в който имаме привилегията да чуем полифонията в отделните партитури, да уловим вечно изплъзващите се сенки на Аза. „Те танцуваха. Взрени в далечното, /с разтуптени в тангото души…. / Тя изпиваше с поглед очите му / под красивия глас на рояла, / а цигулките в хор изумителен / се топяха в снагата й бяла“ („Танц“).В широките граници на съполагането между поезия, танц и музика се чувстваме упоени от онази „капка безвремие“, в което чувството на страстта влиза в спор с разсъдъка и разума, за да изтръгне от душите ни всяка истина, която често ненужно крием и заключваме дълбоко в себе си. „Танц такъв даже Господ не знай, /в който страстният зов на вселената /да се слива с обич - без край. / О! Неземна бе тази прегръдка! / Той крепеше я леко с ръце, / сякаш беше живителна глътка / във кристал, оцелял с векове“ („Танц“).Има нещо приповдигащо и пречистващо в тази моментна игра без цел, без ограничения, в която Азът се изгражда в непрекъснат танц с „другостта“. Чрез този танц на живота, побрал всички фази на човешките взаимоотношения: среща, запознаване, привличане, влюбване, екстаз и раздяла, лирическата героиня изминава и своя път към себе си. „Пътувах яростно, неистово и дълго. / Пътувах като изцеление и страст. / И отговор зад всеки следващ ъгъл / очаквах ли, очаквах аз…“ („Най-дългото пътуване“).Гонейки „сюжета на съдбата си“, изправена пред предизвикателството да сглоби мозайката на своята многоликост, тя ще започне уникалното, щастливо и приказно пътуване към корените и обичта

на своите близки, което ще донесе и спасителното акордиране на душата й. „Най-дългото пътуване към себе си. / В сълзи, в усмивка, в мисли и мечти./Билет и куфари не бяха ми потребни. / Самата аз… и четири стени. / И близките, които ме спасиха: / красиви, верни, прелестни души.“ („Най-дългото пътуване”).Във вихреното многообразие на превърналите се в метафори стихове-истории, които Дани Нова посвещава на семейството си, пулсират редица актуални и вечни теми и мотиви: Азът и Другите, сблъсъкът свое – чуждо, старо-ново, отразени в колажната култура на постмодернизма, „потенциалният бродещ“, който никога не успява „да преодолее разрива между идване и отиване“, ониричните светове на любовта и детството. „Душата ти, разкъсана, копнее / да събере два свята във един. / А истинското „у дома“ къде е? / Пътят е дълъг. Мама ще прости.“ („Душата ти разкъсана копнее“).Редица от ключовите образи и мотиви в поезията й: хармонията, музиката, пиродата, красотата, слънцето, денят и нощта, времето и пространството ни даряват с чаша носталгия по нещо, което не може да бъде точно формулирано, придружено от съзнание за неслученост. „И всички ще се вглеждаме натам, / където други светове отварят /незрими порти. Някъде далеч… / След залеза… След розовия вятър… /И все ще търсим точките пресечни / между реалността и танца на душата“ („Скоро“).В „Мистично“, „миговете прелестни на здрача“ ни подсещат чрез музиката на ноктюрното за „тайнството на вечността“, за бленуваното единение на радостта и болката, щастието и бедата: „Странни светове се разминават. / Тихо се докосват над горите. / Спомнят си. Приемат се. Прощават. / Тайни си предават дълго крити ./Само туй са мигове, когато / болката със радостта се слива, /щастието смесва се с бедата / и вселената е най-красива“( „Мистично“).

В тази сладка, мечтателна тъга на нейното „саудаде“ си дават среща миналото и бъдещото, споменът и мечтата, за да възвърнат своето извечно единство чрез силата на поезията й. Ето защо, когато разлистваме „Мелодия“, трябва да пристъпим към нея като към причастие, като към вълшебен сън, който ни връща способността за възраждане.

АНТОАНЕТА БАЛЧЕВА

Дани Нова, „Мелодия“, изд. „АСИ ПРИНТ 2020“, С., 2015.

Цветните партитури на живота

Ф О Р У М

Бъдещето в крайна сметка изцяло принадлежи на романтизма, понеже тъкмо романтизмът дава основание на бъдещето - тази афористична мисъл на Морис Бланшо като че кондензира в себе си както вдъхновения ентусиазъм, така и неминуемият тон на тревожно провиждане в литературоведското дело на Миглена Николчина. Централен момент в това дело е рефлексията над съдбовната притча за Прометей, разглеждан като основен романтически образ, чийто героичен подвиг е в трансгресията, в провала пред божественото и в жертвата пред собственото му творение – човека, който получава от тази жертва оръдието за инструментализиране на собствената си съдба, за еманципацията от собствената си природа и в крайна сметка – за превъзмогването на самия себе си. Интересът към античния митологичен образ на „културния герой” се проявява още съвсем рано с анализа на романа на Мери Шели, разказващ за чудовищното творение на доктор Франкенщайн (колкото един нов Прометей, толкова и един съвсем нов човек), който със силата на своите чисто човешки знания и умения предизвиква природата, създавайки нещо, от което се отвръща, понеже вече го е разпознал у себе си, и отвръщайки се с ужас от своето бленувано творение, той се отвръща и от онова у себе

си, предшестващо акта на неговото “сътворяване” и вещаещо финалния крах - заедността в гибелта на твореца и на неговото творение показва, че човек не може повече да се мисли извън онова, което сътворява, че това творение е образ на неговата съкровеност, а в случая със злощастния доктор този образ се оказва образът на самото нечовешко. По-нататък, в разглеждането на “автоматите” на Е.Т.А. Хофман, темата за проблемността на човешкото е вече очистена от митологичните си конотации, но пък се сдобива с една нова, неподозирана досега сложност - героите на Хофман са гротескни марионетки, защото са твърдо убедени в сляпото знание, че са само човеци, ала те се оказват човеци дотолкова, доколкото у тях спонтанността на органичното успява да се превърне в неумолимо повтарящ се рефлекс на автоматичното, насила закрепвайки човешкото към човека – автоматизмът, това е инатът на раздвоеното човешко, упорстващо спрямо самото себе си; все по-нататък, в изследвания върху творби на Станислав Лем, човекът, който е все така шокиран от срещата с нечовешкото, сега сам се разкрива за другото на себе си, дръзва да погледне в очите онова у него, от което повече не може да се отвърне, което не може да отрече, то е негова

тайна същност, явила се пред него с един нов непознат блясък, и в последствие превърнато в броня, в която човек вярва, че ще успее да се укрие невредим; и все по-нататък, в новаторските проучвания на извънлитературни форми на фикционалност, в които се открива поле за проблемния диалог на човек със своето чуждо аз, за неговото сприятеляване с машината, с извънземното, с безликата субстанция, който при все това съхранява спомена за нещо отминало, служещ като херменевтичен сигнален пункт и осигуряващ дистанцията между човешкото, което е било някога и онова, върху което то продължава да мимикрира, преди да се преодолее напълно (може би). В проследяването на тази радикална трансценденция на човешкото Николчина не отвръща поглед от ужаса, а го отправя - тревожен, но трезв - към неведомото, което предстои. Силата на такъв един непоколебим взор хармонизира и с една от най-същностните характеристики на самата литература – нейната неудържимост да сочи към едно “все по-нататък”…

В този тон на надмогване на граници в мисленето за човешкото се проведе и двудневният форум в чест на проф. Миглена Николчина, състоял се на 11-12 ноември в СУ. Под надслов

„Парачовешкото: грация и гравитация” форумът обедини разностранни тълкувания на централните моменти в творчеството на българската литературоведка: настойчивото, прометеевско изискване за преобразяване на човека, отзвук от Ницшевия проект за преоценка на „твърде човешкото”; аскезата като етически императив в превъзмогването на неизбежната даденост; призивът към излиняване на вехтото, преживящо човешко и устремяване към никога незавършеното, самоизграждащо се отвъд-човешко; утопията като динамично измерение в човешкото самовъзприемане; бунтът срещу сегашността и тукашността; усмихнатият поглед към звездите – всички тези многофокусни теми осмислят както задъханото, асимволично разтерзаване на езика в поезията на Николчина, така и солидния философски тонус в научните й студии. Една от матерните фигури в полето на българските теоретични изследвания, проф. Николчина остава важен ориентир за всички онези, заели се с прекрояване на знанието за човека и съзиращи пътеките за неговото възможно себенадмогване.

ФИЛИП СТОИЛОВ

По-нататък от човешкото

Хулио Кортасар, „Литературни лекции. Бъркли, 1980“, прев. Красимир Тасев, изд. Агата-А, С., 2015На върха на своята кариера и след дългогодишни отказ Хулио Кортасар се съгласява да проведе двумесечен

курс в Съединените щати. Беседите засягат широк спектър от теми: особеностите на фантастичния и на реалистичния разказ, музикалността, хумора, еротиката и игровия елемент в литературата, въображението, ангажираната литература и капаните на езика. Беседите стават най-интересни, когато Кортасар – достигнал вече възрастта на равносметките, – говори за еволюцията си на писател и анализира творбите си: как са се родили кронопите и някои от ненадминатите му разкази, какъв е замисълът на романа „Игра на дама“ и как е бил написан.

Поли Муканова, „Мидите имат две страни“, изд. „Огледало”, С., 2015След дебютната стихосбирка, която през 2009 г. излиза както на македонски в превод на Зоран Якимоски, така и и

на български, Поли Муканова издава есеистичния сборник „Amor Fati: фрагменти“ (2012). С „Мидите имат две страни“ авторката се връща към поезията с усет към абсурдността и с отваряне на едно метафизично измерение в текстовете й – отваряне на другата страна на мидите, която е оформяне на дълбочината.

6Литературен вестник 6-12.01.2016

Проф. Яцек Копчински – литературовед, театрален критик, главен редактор

на сп. Teatr, познавач на съвременната драматургия. През 2012-2013 г. издава двутомната антология Trans/formacja.

Dramat polski po 1989 roku, посветена на полската драматургия след 1989 г.

Вдъхновител и научен редактор на поредицата Dramat polski. Reaktywacja

(Полската драматургия. Реактивиране). Работи в Института за литературни изследвания на Полската академия на

науките, от 2012 г. ръководи Центъра за изследване на съвременната полска

драматургия.

Струва ми се, че задачата, с която сте се заели – съставителството на антология на съвременна драматургия – е изключително трудна. Каква беше вашата концепция? Какво искате да покажете на българския читател?Разбира се, подборът не е лесен, понеже в този момент в Полша работят много автори, появяват се нови драматургични текстове и има от какво да се избира. Критериите за оценка на тези текстове обаче съвсем не са ясни и конкретни, както е винаги с най-новата литература. Преди всичко времето гарантира качеството на творбите. Много трудна задача е да се изгради канон на драмите, създадени през последните 10 или дори 15 години. Разбира се, можем да изберем няколко критерия за подбор. За мен най-важна беше художествената стойност на текстовете. Колебаех се дали да не включа творби, които кореспондират помежду си с оглед на своята тематика, въвеждат в определена проблематика – социалния живот, националния живот. Или пък такива, които търсят отговор на много конкретни въпроси, актуални в Полша. Такъв подбор е възможен, но от години храня убеждението, че най-важният критерий за оценка на художественото слово е именно неговата художествена стойност, а не темата или проблематиката. Защото от художествените качества зависи дали темата, конфликтът в драмата ще бъдат представени оригинално, по начин, който ще ни позволи да погледнем на определени въпроси по нов начин. За съжаление, често се случва драматурзите да поемат по пътя на публицистиката и да пренесат някаква информация от сферата на медиите в пространството на театъра. Смятам, че това е второстепенно. Целта ми беше да представя текстове на театралните писатели, които смятам за най-талантливи. Онези, които имат собствен стил, собствен начин на писане, разпознаваем и характерен за тях, които притежават истински талант.

Принадлежат ли авторите, представени в антологията, към едно поколение, или репрезентират различни генерации?Тук имаме няколко поколения. За мен беше важно да представя на българския читател писатели, които са активни в момента, но именно като представители на няколко поколения. Както се досещате, те притежават различен опит. Малко по-възрастните писатели винаги имат различен светоглед и това е интересно. По един начин изгражда своя художествен свят и своите герои Марек Пухневски, по друг – драматурзите, които са 10-15 години по-млади от него. Тази конфронтация, този сблъсък на гледни точки също може да се види в антологията. Отношението на писателите от различните поколения към историята също е различно. Младите я откриват като непозната планета или остров, а по-възрастните се опират на собствения си опит. Тези две гледни точки са много

интересни. Напоследък често говорим за паметта. За по-възрастните писатели това е чисто и просто собствената им памет, паметта, която градят върху личния си опит. По

отношение на младите наблюдаваме една постпамет, която те изграждат от дистанцията на годините, въз основа на свои лични открития, свързани с проучване на документи, фотографии, филми. И двете сфери са представени в новата полска драма.

Каква нагласа преобладава – съзнанието за принадлежност към дадено поколение или група или за индивидуални творчески търсения? Настъпват ли промени в това отношение след 1989 г.?Да, струва ми се, че след 1989 г. не само в полската драма, но изобщо в полската литература настъпи нещо, което можем да наречем криза. То е свързано на първо място с промяната на общия културен и социален контекст, в който функционира полската литература. Казано най-просто, писателите трябваше наново да определят своите източници на вдъхновение и своите цели, наново да конструират езика за комуникация с публиката, да го приспособят към ситуацията, в която всички се намираме, да бъдат адекватни спрямо това, което се случва извън литературата. Настъпи промяна и в пазара – започнаха да се появяват частни издателства и да изчезват държавните. Получихме своята свобода, но изгубихме държавните дотации, които изчезнаха или бяха съвсем ограничени. Именно поради тази причина писателите от младото поколение се почувстваха изгубени и ми се струва, че това беше причината да се стремят към оформяне на групи, да търсят някаква обща платформа за себе си.Спомням си, че на границата между 80-те и 90-те години се говореше много за поетите, дебютирали под знака на „бруЛион” – списанието, което поместваше първите им текстове и което по-късно издаваше стихосбирките им. С времето тези поети започнаха да се индивидуализират, да се различават все повече. Днес те вървят по съвсем различни пътища. Нещо подобно се случи с драматурзите близо 20 години по-късно, които при дебюта си на границата между ХХ и ХХІ в. бяха представени от някои критици като „гласове на своето поколение”. Критиците всъщност обичат подобни категории като „поколение”. Те искат да откриват нови литературни явления и не са им достатъчни само единични имена, биха искали да промотират и описват цяла група. Но факт е, че когато в Полша излязоха два тома с нова драматургия, „Поколението Порно” и „Made in Poland”, съставени от Роман Павловски, мнозина критици спекулираха, включително Павловски, че колективният дебют осигурява по-силно присъствие, повече разпознаваемост. Нека не забравяме и че всички ние, и в България, и в Полша, функционираме в нова, информационно-медийна система, и все по-често определени похвати за реклама и промоция се използват и в литературния живот. Тази групова идентификация е благоприятна за това. Но това явление

винаги се развива по един и същи начин: групата е полезна за дебютантите, но по-късно самите дебютанти започват да подчертават своите различия. И мисля, че повечето писатели, които представям в тази антология, видимо вървят по свой собствен път. Те често дори с нежелание говорят за поколенско единство. Винаги можем да открием общи черти – в стила, в езика, но в този момент не бих рискувал да твърдя, че имаме нова поколенска вълна. Напротив, като че ли наблюдаваме по-скоро кристализирането на независими индивидуалности.

В предговора към антологията представяте дискусия, в която Артур Палига изтъква пред Малгожата Шикорска-Мишчук, че те вече не принадлежат към Великото поколение на Ружевич и Мрожек. Наскоро Марек Биенчик също сподели, че според него времето на шедьоврите е отминало не само защото липсват писатели от ранга на Томас Ман например, но и защото публиката вече очаква поредната книга на своя любим автор, но не и голям шедьовър. Как се е променила нагласата на творците?Биенчик има право. Струва ми се, че полската литература започва все повече да напомня американската по отношение на начина, по който функционират писателите на пазара и на техните контакти с читателите. Това, което казва Биенчик, напълно отговаря на американската формула, при която има няколко, петнадесетина разпознаваеми писатели, които възприемат своето писане като професия и всяка година предлагат на своите читатели поредната творба. Времето, в което писателят замлъква след втория или третия роман, възприеман като шедьовър, е в миналото. Как изглежда ситуацията в драматургията? Струва ми се, че също преживяваме промяна. Това, което Палига пише иронично до Шикорска-Мишчук: „Не си мисли, че ще бъдеш новия Ружевич или новия Мрожек”, отговаря на тази промяна. Мисля, че в сферата на драмата настъпиха няколко принципни промени. На първо място, новите драми най-често имат само една театрална реализация. Това е свързано с една мода в нашата култура – култа към новото. Някога успешната театрална пиеса се реализираше в много театри от много интересни режисьори, а рецепцията й се формираше от поредица премиери. Голяма част от публиката имаше възможност да общува с дадената творба, без да е необходимо хората да пътуват до Краков или до Варшава. Освен това тези реализации представляваха проверка за качествата на творбата, за възможността й да бъде интерпретирана многократно, да влиза в многобройни диалози. Едва след този своеобразен тест ние бяхме сигурни, че пиесата е наистина изключителна. Театърът потвърждаваше нейната стойност.Днес е различно. Живеем във време на постоянни новости, във време на събитията. Реализирането на една и съща пиеса за втори или трети път вече не е събитие, не е ивент. Такава премиера няма да предизвика интереса на медиите и трудно ще ангажира публиката. За съжаление, наблюдаваме ситуация, при която авторът трябва да пише повече драми и да ги предлага по-често, за да се утвърди в съзнанието на зрителя, а не да разчита на няколко реализации на своята творба. За съжаление, това е и причината пиесите да се появяват доста бързо и дори припряно. Те задоволяват очакванията на публиката тук и сега, нямат, за съжаление, същите художествени качества като тези, които преди години пишеха Мрожек, Ружевич, Гроховяк. Това е своеобразен капан за писателите и те си дават сметка за него. Палига изразява именно това в своето иронично писмо до Шикорска-Мишчук. Той я призовава да се примири, но изразява и убеждението, че самият той трябва да се примири. Но това е много жалко. Жалко е, че живеем във времена на подобен бърз ивент, че трябва да догонваме нашата публика, да задоволяваме режисьорите,

които, естествено, постоянно търсят нови текстове, вместо да работим продължително над собствените си текстове, така че те да станат възможно най-интересни. За щастие, дори в тази ситуация се появяват интересни текстове. Разбира се, давам си сметка, че истинската им стойност ще проличи с времето. Ще знаем след 30 години. Струва ми се, че след този преиод ще останат 2, може би 3 текста, които ще се утвърдят трайно в нашата памет, към които ще се връщаме, когато говорим за нашето време. Днес литературата губи своето значение – младите, общувайки помежду си, се позовават по-скоро на филмите, които са гледали, или информацията, която са открили в интернет, а не на общите книги или общия театрален опит. Освен това в полския театър доминираща роля имат режисьорите, които търсят текстове, не за да ги интерпретират, а за да създадат собствено, убедително произведение, изразяващо гласа на режисьора, а не на автора. Работата с текста се възприема от много режисьори като ограничение пред въображението. Те биха искали да творят без всякакви ограничения. Като театрален критик аз се стремя да убеждавам публиката, театралите изобщо, че драматурзите имат огромно значение за театъра, че въображението им е много интересно и си струва да бъде ангажирано в театъра, но тенденцията е друга.

Дали това не се дължи и на влияние от страна на кинокултурата, в която се утвърждава именно фигурата на режисьора?Мисля, че сте права. Киното оказва огромно влияние върху съвременната култура. Някои механизми, например доминиращата роля на режисьора, могат да повлияят върху други области на изкуството, на театъра в частност. Трябва да отбележим, че театралните режисьори донякъде завиждат на кинорежисьорите, които правят кариера. В резултат напоследък театралните режисьори посягат и към филмови сценарии, адаптират ги, понякога дори използват едно към едно сценарии на филми, влезли в историята на световното кино. Може би, пренасяйки ги на сцена, те вярват, че могат да се почувстват творци от ранга на Кубрик, Антониони, Фелини. Нещо подобно се случва и в полския театър. Играе се „Соларис”, но и „Обетована земя”. Ян Клата, който реализира „Обетована земя”, подчертава, че не адаптира романа на Реймонт, а филма на Анджей Вайда. Филмът влиза в театъра, което е интересно, защото театърът винаги подлага всичко на определена реконструкция, деконструкция, критика, пародия, води диалог с адаптираната творба. Ако помним филма на Вайда, а той присъства в нашата памет, тъй като е един от образците на полската кинематография, тази пиеса ни радва, защото виждаме в нея игра с филма, диалог, пастиш, пародия. Но все пак тя е вторична спрямо кинематографията. По същата логика театралните режисьори искат да превърнат театралните писатели в автори на сценарии. В Полша все по-често се появява професията на драматурга, която се различава от статута на авторите, събрани в нашата антология. Драматургът си сътрудничи тясно с режисьора и подготвя за него сценарий, който представлява адаптация на литературна творба, кинолента на вече написана драма, подчинена на режисьорската концепция. С това са свързани и някои конфликти в полския театър, тъй като подобен драматург печели много повече от автора. Случва се авторите да се съгласят техният текст да бъде преработен при условие, че сами ще нанесат корекциите. Авторът на пиеси се превръща в драматург и тогава наистина може да спечели нещо от постановката, защото като автор работи за грошове. Тези въпроси са далеч от самото изкуство, но са значими. Позицията на авторите на пиеси в професионалната йерархия е много ниска, поради което те живеят в определена фрустрация и търсят начини да се справят на пазара, без да сменят своята професия. Тогава приемат условията на режисьорите и се превръщат

С т о Л и ц а

Полската драматургия: реактивиранеРазговор с Яцек Копчински

Литературен вестник 6-12.01.2016 7

в сценаристи. Според мен това е по-скоро негативно явление. Защото тези текстове, подготвени за режисьорите, имат кратък живот. Това са текстове за един режисьор и за един спектакъл. Дори текстът да е забележителен, щом е свързан с един режисьор, никой друг няма да посегне към него. Тези текстове не се публикуват, не достигат до читателите. Аз като критик се съсредоточавам върху драматичните текстове в класическия смисъл, старая се да ги издавам, така че да не изчезнат.

Изтъквате, че в съвременния полски театър се проявява както традицията на поетическата драма, на романтиците и на Виспянски, така и авангардната традиция на Виткаци, Кантор и Ружевич. Какво е отношението на младите драматурзи към тази традиция? Чувстват ли те, че принадлежността към нея им дава допълнителни творчески възможности, или напротив, възприемат я като ограничаваща?Струва ми се, че писателите, които дебютираха преди 10-15 години, не се чувстват обременени от никаква традиция. Те израснаха във време, когато влиянието на традицията клонеше към нула. През 90-те години полската драматургия почти изчезна, а авторите, които пишеха, въобще не се поставяха, нито се публикуваха. Разбира се, съществуваше месечникът „Диалог”, който редовно издаваше драми, но интересът към тази драматургия беше много малък. Следващото поколение започна практически от нулата, като се опираше по-скоро на чуждите драматургични модели – немския, руския, на новите драматически форми под знака на новия брутализъм, вербатим, на текстовете, които се пишеха за постдраматичния театър, на филмовите сценарии, на конвенцията на телевизиониия сериал, която пародират, но все пак използват. Трябва да помним, че същите тези драматурзи пишат и сериали за полската телевизия, но и за чужди – например за HBO. При това те се радват, че могат да получат подобна работа, защото тя е добре платена. Но това е поколение на хора, които свободно оперират с други жанрове, подобни на драмата, но по-близки до сценария. Те не бяха обременени, тъй като и публиката не очакваше да наподобяват някого, да правят препратки, да продължават в начертана посока. Тази публика започна да забравя за драматурзите и когато си спомни за тях, те я изненадаха с напълно нов език. Това обаче не означава, че самите те са престанали да откриват традицията. Когато чета техните драми, виждам, че по собствен начин се връщат към поетическата или авангардната драма. Видимо е силното влияние на Тадеуш Ружевич, който показва, че драмата може да бъде колаж, монтаж, че може да оперира с цитати и да бъде отворена. Те осъзнаха, че могат да пишат текстове, които на пръв поглед не изглеждат драматични, а всъщност запазват в себе си енергията на драмата. За младите писатели беше прозрение да разберат, че отвореният театър не е тяхно откритие, а на Ружевич, при това още в ранната му драматургия от 50-те и 60-те години. Но в драматургията се завръща и поетическата традиция. В драми като забележителния текст на Мариуш Белински „Отгоре, над нас” се появяват дълги поетически монолози на героя по образец на бароковата поезия. Тук не става дума за връзка с полския барок, а за съвременна интерпретация на испанската барокова поезия. Имам предвид например Калдерон и неговата поетическа драма „Животът е сън”. Тук е видимо влиянието на Ярослав Марек Римкевич, а чрез него и на старата поезия върху Белински. В тази драматургия откривам и влиянието на Херберт. Малгожата Шикорска-Мишчук често използва техниката на гротеската, на пастиша, но в значими моменти въвежда и много лирични фрагменти, в които звучи ехото от поезията на Херберт. Вижда се, че това е важно откритие за тях, което обаче идва от индивидуалния прочит. Това е и поука за критика: да не бърза да огласява, че всичко е абсолютно ново, защото нищо не се появява във вакуум, а полската драма води своите корени от дълга традиция.

Променя ли се отношението на полските драматурзи към словото? Струва ми се, че те гледат на него по-скоро като на елемент със собствена художествена стойност.Да, именно художествените качества на езика са причината комуникацията да има по-силно, многостранно въздействие, да метафоризира представата за света. Наистина е така. След кратък период, в който драматургията наподобяваше езика на вестниците или пък съзнателно се стилизираше като диалогизиран репортаж, започнаха да се появяват интересни текстове, в които личеше работа със словото. Нещо повече, подобна драматургия като тази, която пишат например Зита Рурска, Шикорска-Мишчук, Магда Фертач, както и други писатели, невключени в антологията, присъствието на автора в драматургичния текст е осезаемо. За мен това е доказателство, че драмите са писани със съзнание какво представлява литературният текст. В тях се появяват герои, които са алтер его на автора, обширни авторови коментари, подробни дидаскалии. Това са текстове за четене, тъй като на нивото на езика в тях се случва повече от диалога между героите. В диалозите и монолозите се проявява една търсена изкуственост. Авторите не се стремят да предадат реалистично начина, по който комуникират съвременните хора. Върху стила на героите винаги се отпечатва стилът на автора. Сблъскваме се с нещо, което на театрален, а и не само, език се нарича авторски дискурс. Чрез стилизацията, подбора на езиковите средства авторът допълнително интерпретира света на своите герои, придава допълнителна стойност – иронична, пародийна. Този подбор се отразява върху цялостната конструкция на света. Имам дори усещането, че тази драматургия отразява работата на въображението и съзнанието на писателя, който дори не се опитва да прикрие този факт. Не всички, може би дори не най-добрите образци, но някои изключително интересни пиеси представят работата на автора върху дадена тема – например „Попелушко” на Шикорска-Мишчук. Такива пиеси ми приличат на подготовката за партия шах – авторът подрежда героите и ги мести като фигури, като при всеки ход коментира това, което прави, представя героите като чист продукт на своята мисъл и въображение. Ние като читатели оставаме с впечатлението, че непосредствено наблюдаваме размишленията върху описваните събития, а не се докосваме непосредствено до събитието чрез конвенцията на условността и илюзията. Появяват се обаче и много интересни пиеси, написани в традиционен, реалистично-психологически стил, в които се стига до генерални сблъсъци на изключителни личности. Такава драма е „Нюрнберг” на Войчех Томчик. Тя е далеч от подобни постдраматични и поетически експерименти. Трябва да се подчертае, че тази пиеса е написана за телевизионния театър, който запазва традиционната драматургична конвенция, реалистична и психологическа, която вече рядко се появява на живата сцена. Тук имаме млада репортерка и застаряващ бивш функционер на специалните служби в ПНР и техния триактов дуел, в който се достига до съвсем неочаквани сюжетни обрати, в който се изяснява загадката в живота на младото момиче, в който самият герой, привидно каналия, настоява да му бъде издадена присъда – разбира се, не сме длъжни да му вярваме. Оказва се, че днес е възможна и такава драматургия, която дължи много на Ибсен, но и на съвременните английски писатели от школата „Роял Корт”, които се специализират в изграждането на реалистични и психологически издържани, убедителни образи и конфликти. Те, подобно на нас, доскоро имаха дълга и плодоносна традиция в телевизионния театър. В полската драматургия наблюдаваме полюсно противоположни творчески манифестации и това е много интересно.

Чувстват ли се съвременните драматурзи полски автори, или по-скоро се стремят да бъдат част от общите тенденции в европейския театър?Струва ми се, че имаше опити да се пишат

текстове, които да бъдат интересни за публиката в различни държави. Ще започна от един парадокс. Може би най-известният извън пределите на Полша драматургичен текст е „Нашият клас” на Тадеуш Слободжанек, драма, която разказва за полско-еврейските отношения в граничните региони преди, по време и веднага след Втората световна война и непосредствено препраща към събитията в Едвабно. Става дума за малко градче, в което поляците, манипулирани от германски войници, избиват еврейското население. Това е известен случай. Тази пиеса е поставена само два пъти в Полша, а премиерите й в чужбина са вече поне 6. Това, струва ми се, е драма за експорт, което, разбира се, зависи от волята на самия автор. Но тя е и така написана, че да бъде разбираема и въздействаща навсякъде, където хората са преживели Холокоста. Сред текстовете на автори от младото поколение можем да открием такива, които отговарят на интелектуалните, политическите и социалните тенденции в европейски и дори глобален мащаб. Магда Фертач например още преди няколко години написа драма за африканските бежанци, които достигат до бреговете на Европа – една изключително актуална днес тема, но е свързана и с постколониалните теории, които отдавна вече вълнуват хуманитаристиката. Трябва да призная обаче, че това са единични опити. Струва ми се, че опитите да се влезе в общоевропейския театрален дискурс са по-скоро осъдени на провал. Тенденцията е обратната. Въпреки че драматурзите пътуват по света, там, където се поставят техни пиеси, присъстват на международни фестивали, всеобщо се е наложило убеждението, че драмата е творба, която израства от локалните конфликти и реагира на проблемите, които вълнуват публиката, за която се пише, за която се говори, с която се дискутира. Парадоксално – подобни теми са по-интересни и за чуждата публика, която, разбира се, трябва да научи нещо ново, за да ги разбере, но и този ефект на новото е силен в случая. Опознаваме другите, а не обработваме същата тема по различен начин. Съществува и явлението фестивален театър: спектакли, които се подготвят от международни екипи, от големи театрални корпорации, които обикалят целия свят, най-големите фестивали, и навсякъде са съвременни и разпознаваеми, но след известно време започват да се възприемат като изкуствен театър, понякога наричан и театър без лице, без идентичност. Драматургията по-скоро се старае да избегне това и става локална.

Какво в предложените пиеси според вас би могло да бъде неразбираемо за българския читател – елементи от националната символика, значими исторически личности, като отец Попелушко например, и дали това би създало затруднения при рецепцията на текстовете?Разбира се, някои от тези текстове препращат към полската историческа, литературна и културна традиция. Веднага ще отбележа, че в антологията не влезе нито един текст на Павел Демирски, известен творец от младото поколение, именно защото драмите му представляват обширни парафрази на произведения от полската литература, романтически и съвременни, които се основават върху игри със словото и с традицията. На първо място, те биха били трудни за превод, а също и особено трудни за разбиране. Отказах се от тази драматургия. Текстовете, които избрах, не са толкова сложни диалози с полската традиция като тези на Демирски. Но например текстът на Шикорска-Мишчук разказва за историческа личност, полски свещеник, изключително важна фигура в полската църква, който е убит от комунистическата власт, а неговата смърт предизвиква потрес в цялата държава, в целия народ. Без съзнанието за това кой е Попелушко прочитът на този текст би създал сериозни затруднения. Той изисква от читателя определена подготовка. За щастие, понастоящем интернет ни предлага основна информация за подобни личности. От режисьора обаче би се изисквала определена работа, чрез която някои конфликти, дори на

чисто езиково ниво, да бъдат пренесени в българския контекст. Имаме сходен опит, така че може да се потърси база за сравнение. Струва ми се обаче, че опитът на нашата част от Европа, през която е преминал валякът на комунизма, е общ. Опитът на отделните личности, които са подложени на различни репресии заради своето участие в опозицията, също е общ. Разбира се, не навсякъде може да се открие фигура на свещеник, но тук не става дума за свещеническия сан, а за определена принципна позиция. В този случай съм спокоен. Струва ми се, че читателят или зрителят е в състояние бързо да осъществи определена работа на съзнанието, да пренесе историята на Попелушко върху познати му образци и така по-добре да разбере случващото се в драмата.

Полско-българските театрални контакти имат дълга традиция – редица театрални дейци в България са възпитаници на полската школа, издават се преводи на полска драматургия, това е втората антология на съвременни текстове за последните години. Как виждате бъдещето на тези контакти?Ще започна с това, че от моя гледна точка тези контакти не са симетрични. Опасявам се, че присъствието на българската култура, литература и театър в Полша е твърде слабо забележимо. Разбира се, аз се радвам, че полската култура е по-позната в България, но подобна асиметрия не е положителна. Бихме искали да гледаме повече български спектакли, да четем повече български книги. Освен това ми е малко трудно да си представя този нов диалог на българския театър с полската драматургия. Наистина, аз се ориентирам много слабо, а съвсем не избягвам контактите с чуждестранни артисти и трупи. Трябва да призная, че когато получих предложение от Института да подготвя антологията, за момент се поколебах, защото си давах сметка, че моите познания за българската култура са може би недостатъчни, за да предложа отговорно някаква подборка текстове на читателите и режисьорите. Постарах се да наваксам някои липси, но не крия, че с решението си поех голям риск. Опитах се да представя пиеси, които според мен са особено значими в съвременната полска драматургия и да разкрия чрез тематиката им определени аспекти на личния и обществения живот в Полша, като разчитам, че те ще привлекат интереса на българската публика. Затова и написах предговора като поредица от бележки, всяка от които отваря ново поле за размисъл, разчитайки, че всяка от тези теми може да бъде близка за някого. Ако се бях съсредоточил само върху едно кратко въведение, рискувах да подведа, да не улуча. А така се надявам, че можем да открием общ език. Знаете ли, опитах се да разбера дали в България съществува аналогична съвременна драматургия. От това, което научих, съдя, че тя е много по-слабо представена. За мен това беше сигнал, че полската драма би могла да изиграе тук определена роля, не задължително като нов театрален репертоар, а като стимул за появата на подобна литературно-театрална експресия и тук. Преди 15 години младите полски драматурзи преоткриваха възможностите на драмата под влиянието на Англия, Германия и Русия. Струва ми се, че за българските творци полската драматургия би могла да изиграе ролята на такъв импулс, чрез който в България да се освободи гласът на младите драматурзи – не за да ни имитират, а да се осмелят да търсят собствени изразни средства, да оценят жанра на драмата.

Разговора води и превод РАДОСТИНА ПЕТРОВА

С т о Л и ц а

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2016 г.

8Литературен вестник 6-12.01.2016

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

В средата на декември 2015 г. театралната улица „Раковски” в София се обогати с още едно събитие - добре познатата зала на галерия „Райко Алексиев“ оживя по необичаен начин, като отвори вратите си за изложбата „Анатомия на куклата“. Тук веднага идва уточнението, че експонатите са не просто кукли, а сценични кукли, голяма част от които са в играещи се в момента представления от афишите на театрите в София и страната.

Кукли на Мариета Голомехова от спектакъла „Момо“ по романа на Михаел Енде, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Младежки театър на изложбата „Анатомия на куклата”

Инициирана от сценографите Ханна Шварц, Мариета Голомехова и Петър Митев, председател на секция „Сценография“ към Съюза на българските художници, изложбата има амбицията да представи най-изявените имена в куклената сценография, активно работещи в момента у нас и в чужбина. Всеки един от 28-те художници участва, като сам е подбрал свои представителни работи за експозицията. Могат да бъдат видени както реализирани кукли в част от декор, така и скици и рисунки в проект, което създава един любопитен куклен паноптикум на творби от 2000 г. досега. Всъщност значимостта и уникалността на тази изложба е именно в цветната панорама (буквално и преносно), която се очертава пред погледа на наблюдаващия - оригинални идеи и решения, познати и нови материи, предмети с необичайна функция и още по-необичайни съчетания, класически и по-нестандартни конструкции, което в крайна сметка обобщава цялото многообразие от творчески почерци и концепции в съвременната сценография за куклен театър. За мен най-ярко изпъкват две посоки, които са отчетливи чрез експонираните обекти. Едната представя функцията на художника и неговото класическо ситуиране при създаване на визуалната среда на кукления спектакъл, а втората изразява по-скоро куклено-театралното сценографско мислене и неговите търсения преди, отвъд или извън рамките на представлението в проявления на различни гранични и хибридни форми.Доколкото куклата е обект и на изобразителното изкуство, може да се каже, че кураторите находчиво и смислено са селектирали експонатите, а самата им подредба в пространството на галерията вече надгражда идеята за изложбата като статичен проект. Още с влизането всеки посетител може да се доближи и да разгледа отблизо изключителните петрушки на Силва Бъчварова, изобретателните тръбни конструкции на Мая Петрова от „Приказка за Чайка и банда котараци”, интересните човеци от хартиени тетрадки на Наталия Гочева, както и разнообразни фино и детайлно изработени марионетки - на Ива Гикова и Ивайло Николов – кукли и декор от „Продаденият смях“, на Васил Рокоманов от „Малката елфа“, куклите за древногръцки сюжет на Емилияна Андонова -Тотева. Ярък и цветен акцент създават огромните красиви морски създания на Свила Величкова от „Пук“, симпатичните, сякаш излезли от детска рисунка куклени образи на Христина Недева и на Христина Стоилова, шарените импровизирани кукли на Ханна Шварц, плетените кошничарски патета на Благовеста Василева. Пътешествието на наблюдателя в красивата въображаема приказка продължава с изключително забавните образи на тримата детективи (като костюм и като малки дървени куклички) от

„Приказка за Скитника-крал“, автор Станислава Кръстева, внушителните бели коне от „Вампирова булка“ на Стефанка Кювлиева, изобретателните естрадни кукли (баба и дядо, излезли от

куфар) с водачи отзад на Рада Петрова, очарователните човечета кукли на Адриана Добрева, патетата марионетки на твърд водач на Виржиния Петкова. И като контраст в центъра на галерията, зад черни завеси е отграничена затъмнена, осветена специфично „стая на страха“, в която са събрани образите на подсъзнателни крийпи създания, представителни за кукления театър за възрастни. Там са шедьоврите на Петя Караджова (насекомото от „Семейство Замза“), Мариета Голомехова (несъразмерните човешки фигури от „Страх“), Рин Ямамура (плоските черно-бели като силуети персонажи от „Цар Шушумига“) и миниатюрните странни марионетки на Златка Вачева от „Слепците“.

Може би едно от най-неочакваните измерения на изложбата е присъствието на инсталации, които могат да бъдат пипнати, задвижени, интерактивирани. В посока на театралността, играта и мултисмисловостта са впечатляващите фантомати на Венелин Шурелов, стиймпънк филигранните инсталции на Недко Жечев, сюрреалните компютърно изписани образи на Катина Пеева (за „Пинокио“) и Крум Крумов (за „Тримата братя и златната ябълка“ и за „Бяла приказка“), 3D-репликата на картина от Ван Гог с тел на Андрей Хамбарски, огромната динамична система на Димитър Димитров от „Машината Ян Бибиян“, красивите скици и проекти на Васил Рокоманов и Клаудиа Орос. Те обогатяват представите за идеята за кукленост и са доказателство за разширяващите се възможности на съвременния кукленотеатрален език. Вдъхновение за идеята на експозицията е 90-годишнината от първото кукленотеатрално представление в България, а нейно основно достойнство евъзможността да отпрати документален поглед назад към едно от най-значимите събития за началото на българския куклен театър като естетически

осмислен жест. През 1924 г. група интелектуалци, предимно изявени художници, се обединяват и създават кукленотеатралното представление „Викат ни в живота“. В рисунки, автентични карикатури и архивни документи е представено делото на интелектуалците проф. Александър Балабанов, Борис Денев, Атанас Донков, Константин Щъркелов, Сирак Скитник, Елисавета Консулова-Вазова, Андрей Николов, Никола Танев, Александър Божинов, Ст. Л. Костов, Стефан Киров и др.

АНАТОМИЯ НА КУКЛАТА съвременен поглед към куклената сценография

Всяка една изложба за куклена сценография не би била пълна, ако в нея не присъства името на арх. Иван Цонев. Макар че отдавна не работи активно, той е уважаван от професионалистите като един от най-изявените и талантливи художници сценографи през 60-те и 70-те години на 20. век в България и създател на специалността за куклен театър в НАТФИЗ през 1962 г. С почит и уважение към делото му в съпътстващата програма към изложбата е включен филм за може би най-значимия му авторски спектакъл - „Крали Марко“. Това са само част от паралелните събития в изложбата „Анатомия на куклата“. Включени са още прожекции на филми, посветени на кукленото изкуство, както и любопитни уъркшопи с хартиени изрезки и театър на сенките, дървени скулптури и силиконови маски за малки и големи, които да надникват отвътре в творческия процес на създаване и оживяване на истории с художествените сценични обекти – кукли, маски, конструкции.

„История за чайка и банда котараци” – сценография и кукли Майа Петрова по Луис Сепулведа, сценична адаптация на Ина Божидарова и Катя Петрова, реж. Катя Петрова, Столичен куклен театър, 2008

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА

Съвместна публикация с електронното издание Платформа за изкуства на ИИИзк - http://artstudies.bg/platforma/

Куклата на Ханна Шварц (сценограф) и Петър Чекуров (кукломайстор) от спектакъла “Аз, Душата”, реж. Петър Тодоров, Център за изкуства “За Родопите” на сценографската изложба “Анатомия на куклата”

„Малката елфа“ по Л. Хофман – кукли и сценография Васил Рокоманов, драматизация и реж. Славчо Маленов, Държавен куклен театър – Стара Загора

„Семейство Замза” по новелата „Преображението” на Франц Кафка – кукли и сценография Петя Караджова, адаптация и реж. Катя Петрова, Учебен куклен театър НАТФИЗ „Кр. Сарафов” и Държавен куклен театър – Сливен, 2014

Литературен вестник 6-12.01.2016 9

На прозореца

Да предположим, казахме, че възбужденията на плътта

отпаднат

и всичко, което мислите пораждат, всичко що е от земя,

и от вода, и от

въздух, спре да ни говори; да предположим,

че небесата

и даже нашите души замлъкнат и престанат вече

за себе си да мислят,

а прекрачат отвъд; да предположим, че сънищата

и виденията

на нашето въображение притихнат и всеки

език и всеки знак

и всичко преходно заглъхне – защото всички

тези неща

носят едно-единствено послание, стига да можем

да го чуем и ето

го тяхното послание: Не ние сме създали себе си,

а той,

който вечно пребъдва, ни е създал. Да предположим,

казахме,

че след като ни предаде

посланието и ни заповяда да го слушаме, него, който

е създал всички тях, те

занемеят и трябва самият той да ни говори

и не чрез тях,

а със свой собствен глас, така че ние да го

чуем как говори,

и не с езика на плътта и не с гласа на

ангел, не и

с трясъка на гръмотевицата или с мъглява притча,

ала с неговия собствен глас,

гласа на онзи, заради когото обичаме

онуй, което е създал;

да предположим, че го чуем без тяхна помощ, тъй както

напрягаме се двамата да сторим…

И тогава майка ми продума, „Не знам що

диря тук.”

И брат ми – заради самата нея – поиска тя да

умре в своята си

страна, не в чужбина, и тя рече: „Чуваш ли го

какво говори.”

И така, на деветия ден от болестта си, в

петдесет и шестата година

от своя живот и в тридесет и третата от моя, на

самото устие на Тибър

в Остия…

* Стихотворението „пресъздава” епизод от „Изповеди” на Св. Августин (книга IX).

Тънък пламък

Все още тъмно. Дванайсет градуса под нулата.

Потръпване на

изящния наранен преден десен крак

на коня, завързан от две страни. Коленичило

момиче.

Припяването на водите докато облива

крака в още повече студ. [сковава се езикът]

[на боговете равен ми се струва]

Косата й с цвета на зимната пшеница.

* Заглавието и заскобените фрази са цитати от 31-и фрагмент на Сафо. В българския вариант е използван преводът на Яна Букова, а наложилата се промяна в превода на заглавието е консултирана с Букова.

По водата

1.

Реката тук по-скоро се подразбира, ала част от нея,

от онова, в което ще

се превърне, протича от изток на запад

покрай нашия акър брястове и зърнастец.

(А друга част,

тази, дето доста гложди Стивън,

изглежда си пробива път към нашето мазе. Водата

ще надхитри

и стена.) Разпложда нашата рекичка жабки,

истински, а после се замочурява, точно

отвъд

шосето, където подслонява новородените

еленчета през май. И ето я, на запад сред оживените поля,

после на юг, после

на изток се влива в пълноводната Хюрън,

където и завива под еднолентовия мост. Този мост

с нищичко

не блести, освен с това че представлява нещо като

терен за учтиво отстъпление:

твой ред,

после мой, без значение колко закъсняваме, дори

общинските инженери са били принудени да кривнат от

чертежа. Окуражаващо е

да видиш как и реката има някакво значение.

2.

Извън всичкото друго значение в света,

тъй да се каже.

Веднъж открихме чичо Гордън до тресавището,

наглеждаше си новия дренаж и сипеше

новоизобретени

ругатни по адрес на МОСВ. Това, в случай че питате,

значи Мамицата им на Олигофрените СъВетски.

Изглежда

чичо ми

и държавата са в лек конфликт, системата

му от дренажи е в разрез с нечия

по-далечна

визия. А според неговата визия държавата да се

хване

и да засее царевицата, след като толкоз й допада

пролетната кал. Реката

взема своето, не е по силите ни да предвидим

бързо или бавно. Когато Гордън бил момче, товарели

шейната тук

с късове замръзнала река и после,

през август, похапвали божествената сладост, чуден

крем,

творение на зимата. Парченце лунна светлина

посред бял ден, мислел си той. И точно тук

момченцето на Мюър

се удави. И точно тук не се удавих аз.

3.

Смяната на сезона и пре-

обръщането

от всевечния мрак към светлината,

и виж я, вдига се реката към слънчевия си любовник

в завихрящи се

волани от мъгла, сякаш не сме

непоправимо омърсили планетата,

освен всичко друго.

Любимото място на съседа ми за лов на костур

е точно под табелата, която забранява

риболова,

ще речете, че донякъде табелата е нещото,

което го привлича. Речните пари рисуват замечтаните си

маршрути по

течната страница. По-хубав от мига е само

въобразеният миг.

* МОСВ – Министерство на околната среда и водите

Поръбването

1

Така от врата на врата сред бедняшките

къщи в Кулоуи и Уейнсвил в най-

чистите си ризи където извиняайте, и

госжа ни бяха станали почти втора

природа и онази жена приближава

до вратата трябва да тежи около

сто и трийсет кила Бихте ли ни

споделили за кого възнамерявате да

гласувате я питаме а тя на свой ред

Евърет за кой ще пуснем глас? За чернокожия

отвръща Евърет. За чернокожия повтаря тя

освен че не използва тази дума

а използва думата която всички

се съгласихме да прогоним даже и

от най-съкровените си мисли, в този миг

разбрах че ще спечели той.

2

В който миг говорещата узнава,

сякаш урокът е напълно нов,

че е разказала историята за своя сметка.

Удивително, възкликва втората съпруга на

катедрения ръководител на сестра ми,

колко много сте постигнали, предвид

произхода си, и това минава за комплимент.

Една страна, приятели. Където когато и

да се наложи да отидем, а не ще и дума,

дебели или слаби, душевно преродени

или коне с капаци, сторим ли го, те

длъжни са да ни приемат. Видях

3

реката пълна с гъски докато шофирах по

еднолентовия мост към къщи. Четиристотин като нищо,

плътно една в друга срещу течението и

острия вятър (няколко върху леда) и винаги

две-три дето развалят строя само за да се

съберат отново надолу по течението. Сякаш

да преразкажат. Тъканта

се сплотява всеки миг с това

отдръпване което единствено

удържа разпридането. И ти шофираше през

цялото това време? попита Стивън. Броеше

гъските? (Снегът вали в реката.)

Не. (Реката е на път да

отстъпи пред леда.) Бях спряла.

Размахът на крилата им, ако не бяха се прислонили

тук, би бил широк колкото ние сме високи.

* В края на втората част авторката реферира към стихотворението на Робърт Фрост “The Death of the Hired Man”: „Home is the place where, when you have to go there, / They have to take you in.”

Преведе от английски НАДЕЖДА РАДУЛОВА

Линда Грегърсън

Линда Грегърсън (1950) е

американска поетеса, почетна

професорка по ренесансова

литература на Мичиганския

университет, председателка на

Академията на американските

поети, носителка на множество

награди и отличия, сред които

Kingsley Tufts Poetry Award, Levinson

Prize, Consuelo Ford Award, Pushcart

Prize. Грегърсън е финалистка за

National Book Award и

стипендиантка на фондацията

Гугенхайм.

Бори

с Пра

мат

аров

10Литературен вестник 6-12.01.2016

Ренета Бакалова

Понякога не е нужно да си дърво,

за да нямаш корени –

така казва Пиер, който не знае откъде идва:

майка му го е взела от една циганка в Италия,

с която не си приличали по очите.

Просто присядаш до бреговете на Шелда

и си мислиш, че ако тази река пресъхне

няма да ти липсва, защото никога не е текла през теб.

На тръгване това, което вземаш със себе си,

е само бутилка ракия, сувенир от едно лято в Сърбия.

Тръгваш си като езичник,

който иска да преброди пантеона на Балканите,

да напълни джобовете си с чужда пръст

от всички села, в които нощува,

да легне в нея като в полудом,

да краде вишни от напуснатите босненски дворове

и на сутринта да си спомни,

че те са последната причина за червено…

Подписва всички снимки, които прави,

с невидимите пръстови отпечатъци

на светлината,

пречупена отвътре навън.

После противостои на познатото

и казва,

че окото не умее да борави с цветове,

че всичко е фадо, едно проклето фадо,

и онзи усет на слепите за допира и отсъствието:

– Страхувай се,

неистово се страхувай,

пожелая ли някога да затворя образа ти,

да си присвоя ъгъла,

от който тъгата ти е най-достойна за поезия.

Тогава вече няма да те чувствам

и ще прибавям всички свои липси

върху обезобразеното ти присъствие.

Лебедите отляво, лилиите отдясно –

не разделят реката на две,

само една човешка длан

може да разкъсва пространството

на дом и на пропаст,

на земя нечия, на земя ничия

и докато войната като номад

си сменя посоката,

питам,

чии са тези деца, Mater Dolorosa,

и имаш ли право да плачеш за тях…

Не знам да има такова поверие,

а и ти не разбираш защо ти повтарям

да не заставаш никога с гръб към огледалото.

Мокрите ти коси падат върху голото рамо,

забравям всички предупреждения

и приличам на банален поглед,

който привижда ябълков цвят

около крехкото ти присъствие.

Все си мисля, че закъснях да ти кажа:

- Докато бесиш всички плоскости,

защото нямат нито дъна, нито върхове

и непростимо красивият ти порив към разпад

се усеща застрашен от равната кожа,

онова проклето парче стъкло,

заставено да стои мирно в рамката,

поглъща всички твои сбогувания,

отпечатани по гръбнака като невидима рана.

Някоя сутрин,

ще застанеш пред огледалото,

за да попиташ

„все още ли съм най-хубава,

когато се разпадам”

и то ще стане на парчета,

узрявали за своята форма с години…

Златина Димитрова

Най-богатият мъж на север

показва ми картички на дворец от Москва

черно-бял и пищен като руски филм

говорим си за ниското кръвно –

генетичната обремененост да избягваме важните теми

търсим стари албуми със снимки - толкова изтъркано

колкото да бъдат скрити на тавана

знаем, че този ден няма да се повтори

опитваме се да видим в очите си

другият как ще се сбогува

между погледите ни наднича татко ми

поделен по равно между двамата

Уча се да говоряповтарям си думите

държа ги за опашките

преди като гущери

да се изплъзнат от устата ми

накрая като гущери излизат –

с една опашка по-сакати,

по-уплашени

падат сякаш камък

хвърлен вместо дума

Пътят към дома

„тези лястовици

се настаняват удобно все под една и съща стряха

както спомени”

така си говори наум

и гони мислите

сякаш са прилепи

някой беше казал, че

носталгията прилича на празно гнездо:

може да приюти някоя кукувица,

но последствията остават за други

В края на сезона

Морето преглъща есента с напукани устни.

Една песъчинка, заседнала в гърлото,

нещо приказва, доизмисля си случки.

Кратките вдишвания,

преди да се покаже утрото,

напомнят сбогуване.

Размахват крила чайките,

захапали нощта за опашката.

Има и други места, има и други гледки,

но йодните пари само тук лекуват всичко.

Най-цветното петно във този град

е гробището -

расте, но не старее.

Всеки ден в нова леха садят рози.

Само дъждът ги полива.

Емануил А. Видински

В дните, в които светлината разхожда сенките си

и липсите са просто петна върху дланта на паметта

ъглите на сградите се разтапят от горещината

а топлината на тялото се разлива по булевардите

в такива дни издишаш копнежите си в шепи

приглаждаш роклите около тялото си

и почти не чуваш, когато ти казвам

някой ден ще трябва да сменя

струните на китарата си

но ти не бива да се безпокоиш,

защото лятото е вечно

а тишината има твоя образ

Когато нощта напуска тялото през вените ти

и всичките й грохоти започват да шептят

а ти не отваряш очите си защото знаеш:

навън вали и има дни, в които понякога

и самоубийството не е достатъчно

Онзи ден видях ръката си да остарява

беше есен, неделя, слънцето грееше

видях тези малолетни предвестници на тишината

фините бръчици по кожата, като новородени

да заявяват правото си на живот

с непоколебимата воля да растат

и задълбават

в усърдието си

Видях ръката си да остарява

и ми дожаля

такава една трогателно безпомощна

и тиха

да понася безропотно всичко

за което не знае

Николай Генов

ТИ САМАТА си мелика,

която природата свири

в съвършена своя тоналност;

хармонична сакралност

на една непозната Америка.

Моите кораби плават

и търсят простора,

но към теб неизменно обръщат;

косите вълнисти ги бият,

разгръщат

в такта на вечно завръщане.

Ти самата си мелика,

остров на музи,

ти самата си музика, трепет;

една непозната Америка,

един неповторил се прелет...

КАМБАНАТА НЕ СПИРА да мърмори,

брои ми смърт,

след смърт,

след смърт...

Един човек веднъж ще се повтори

и вече ще е за последен път.

Разделяме се - двамата щастливи,

от теб, живот, признавам, ми се мре...

Един от нас посмя да проговори,

че на другия взаимно му е зле,

но в страх простената ни прошка,

що слагам в скута си, не знай:

в ума подписана обложка

по плочата без име: Николай...

Plurale tantum

Загубихме се някъде накрая,

къде? И дявол не разбра;

зад нас обаче още се търкаля

спомен с гърмящи колена.

Но няма кой обратно да погледне -

защо? Сега е по-добре:

последният послушник ще поседне,

щом първият решил е да умре.

Така е – всичко става просто.

Повтаря се животът без преди.

И вярваш, може да е грозно,

но грозното е сбор от самоти.

Але

кса

ндър Б

айт

ош

ев, М

ом

иче

Але

кса

ндър Б

айт

ош

ев, М

ом

иче

Литературен вестник 6-12.01.2016 11

Антоний Петров

виждаш ги как продължават

да влизат и излизат

влизат и излизат

от поезията и прозата

в житните кръговете и кръчмите

от сайтовете и списанията

в хотелите и университетите

все едно че чукат някоя

вилендорфска венера

с която могат да останат в пясъка

още двайсет хиляди години

без да си платят

сбогуване с европа

остров по полуостров

нация по народ

етнос по етос

патриотизъм по шовинизъм

село по махала

регионалност по локализъм

континентализъм по глобалност

идеология по анархия

свобода по сигурност

риторика по реклама

сантиментална антиутопия

медия по слух

точка по правата

буква по цифра

но и в това

пак се чака на азия

водонационално

тиха нощ свята нощ

в чиста и свята република

след водата на марс

вода в плиска

като камък в бъбреците

бял дроб в каменоломна

чер - за прераждане

с конфети и пиратки

бог се дави коледо

обезглавен

когато поставен на тясно

трябва да избереш

дали да си отрежеш главата

или логото на любимата група

от тениската

на профилната снимка

в този двустаен апартамент

от години

всеки е сам в стаята си

с телефон

пред собствения си монитор

на своя стол

единствено котката

преминава през двата свята

опитва да им бъде допирателна

наместо коридора

Гергана Панчева

Блъскат тестото по масата,

впили нокти в сумрака.

За хубав хляб

замесеното трябва

да се преобърне 30 пъти.

Завъртане.

И година по-късно

тя ще бърше прашните следи

след някой друг.

Само ще мълча.

Ще се залепя,

ще завържа мисли с корабни въжета,

ще глътна всичко.

Ще изрежа езика,

небцето ще се напука,

венците ще се стегнат.

Ти говори:

Излей реки с христова кръв.

Разтвори адските двери

от тази зинала паст.

Говори за племена,

за огньове, за човешките зверства,

за походи, богове,

за натрупани мъртви тела.

Плюй вино и ужаси.

Аз ще слушам с изскубнат език.

Ще мълча.

После ще се прибера,

ще подредя ситни крачки,

и ще легна безмълвна.

А христовата плът ще изпълни

очите, венците, небцето ми.

Ще оплискам стените със кръв,

ще притихна завинаги.

Ти говори.

Щастливо семейство

се държи за ръце,

усмихва се по поръчка,

за да побере

в месингова рамка,

(според размера й),

застинала симулация на обич.

Каскетът на фотографа

от щастие чак се килва.

1986 г.

в зимна нощ стоя пред прозореца

стъклото е запечатало

последния дъх на дядо ми

и не знам какво да нарисувам

като гроб без надписи

меланхолията е

всеки път идвам с различни цветя

Морзова азбука

точката между нас

и тирето на хоризонта:

какво ще напишем

ЯRсен ВасилеВ

От дисциплина към контрол

Мога да говоря за съдбата като за цвят на кожа,

като за полов орган, като за каиш, с който

едно общество води друго като мръсно

животно. Лази, лижи, мълчи, моли се.

Мога да говоря за съдбата като за паспорт,

като за идентификационен номер, като за

подводни кабели, като за пароли за достъп,

като за отказани визи. Знам какво мислиш.

Мога да говоря за съдбата като за портрет

на стената, като за лице върху банкнотите,

като за непознати очи, които непрестанно

те следят, въпреки че не си важен.

Нали няма какво да криеш. И ти също

пишеш, но това няма никакво значение.

Важното е да мислим позитивно.

Производство

Рухването на една сграда или на нейните функции

може да се разглежда като освобождение или поробване,

или като компресирано време. Зависи.

Трябва да се приближим, за да разпознаем лицата зад праха,

със запушени усти и ръце в празните джобове, неспособни да реагират,

телевизионни зрители на собствения си живот,

казва им се да празнуват и да пазаруват,

трябва да се приближим до рафтовете, да сложим или да махнем очила,

да разчетем малките букви по етикетите, измерват се в човешки животи,

така плащат и на журналистите, когато произвеждат статии – буква по буква.

Вече се издигат нови сгради, смесица от кич и носталгия.

Защо да не се приближим,

има риск да се изцапаме, но никога няма да ни сбъркат,

изглеждаме като изрезки върху тази картина,

друга естетика, има риск да се отвратим,

но защо да не се приближим?

Колонизация

Чувстваш ли как езикът се изменя?

Не те карам да изследваш или да го разбираш.

Искам да го проследиш по тялото си.

Тялото е територия, върху която се водят различни битки.

Чувстваш ли как езикът губи войната?

Може да откриеш местата като по карта.

Всичко се отбелязва. Устата вече не е твоя уста.

Където още имаш контрол, може да опиташ съпротива.

Да изобретиш функциите наново, да търсиш друг вид говор.

Обаче всичко, което казваш, мислиш, пишеш

не е вече твое, това е превзета територия,

която не ти принадлежи.

Толкова опасна именно защото е всеобхватна и

нематериална,

простира се и се крепи върху завзет език.

С какво оръжие се върви към такава територия?

Смяна на часовото време

случва се когато сутрин

тялото има изглед към последния стопанин

разточителните инициативи на погледа

да доведат до край церемонията по награждаването

(не непременно коронация

която да узакони владенията

да отграничи ръцете на слугите

от ръкавите за господарите)

събуждането е смърт с продължения

от двете страни на тържеството

Първа любов

родна земя

нахални са внуците:

чуждестранни кореспонденти

на припомнянето

Йорданка Белева

Бори

с Пра

мат

аров

12Литературен вестник 6-12.01.2016

Емили Дикинсън

(254)„Надеждата” е оперено нещо –Кацнало в душата –Тананикащо си безсловесно –Безспирно – като вятър –

Звучи ефирно – в Урагани –И бурята е якаПтичето, за да засрами –Сгряло цяло ято –

В най-арктическата местност –И из странни ОкеаниГо чувам – но дори – по СпешностНе кълвва – от дланта ми.

(303)Душата си избира Общество –И вратата тряска –Пред святото й Мнозинство –Да не й се вясват –

Равнодушна – гледа – Колесници –Пред дома й малък –Равнодушна – и Крал да коленичиИ да се кланя –

Ще я позная – сред безброй тълпи –Вземи Една –И външните й Клапи спри –Като Скала – (419)Привикваме към Тъмното –Щом скрият Светлината –Както съседка ни изпраща С Лампа до вратата –

Миг – пристъпваме в нощта Плахи в новостта й –С Тъмното Очите свикват –И срещат Пътя – смели –

Тъй с по-големи – Тъмнини – И Нощи на Главата – Когато – вътре – ни Звезда,ни сърпа на Луната –

Най-смелите – се лутат малко –И понякога се врязват –Челно в някое Дърво – Но докато проглеждат –

Или Тъмното изчезва –Или в пълен мрак Зрението се коригира – И Животът крачи прав.

(453)Много лудост е божествен Разум –За прозорливото Око –Много Разум – най-чист Фантазъм –Вечно МнозинствотоСебе си налага –Съгласи се – и си редовен –Опълчи се – и опасен си веднага –Окован в олово –

(531)Сънуваме – и нека сънуваме –Ако сме будни – ще ни боли –Но понеже играем – убий ни,А ние играем – крещи –

Беда? Хората – външно – умиратТова е реалност – от Кръв Но ние – умираме в Драма –А Драмата – тя е безсмъртна –

Леко – един друг побутваме–Или – отваряме зорко очи –Да не излезе Фантазмът – Заблуда –Изненадата да ни вбеси

Изстуди ни в Гранитни Колони –Само с Години – и с Имена –И навярно Египетска фраза –По-благоразумен е – сънят –

(536)Сърцето иска – първо – Страсти,Тъгата после – да Измами –И после – БолкоуспокоителниДа притъпи страданието –

И после – иска да заспи –И после – ако това ще еВолята на Инквизитора –Право на небитие –

Преведе от английски ДИМИТЪР КЕНАРОВ

Тамура Рюичи

Тамура Рюичи (1923-1998) е едно от най-ключовите имена в японската съвременна поезия. Представител

на групата „Пустата земя“, заедно с Аюкава Нобуо основател на едноименното списание. Забелязан е още с първата си стихосбирка „4000 дни и нощи“ (1956), но след втората, „Свят без думи“ (1962), се налага като

един от най-влиятелните поети на 1960-те и 1970-те и последователно печели практически всички важни японски

поетически награди. Преведеното тук стихотворение е от стихосбирката „Новогодишно писмо“ (1973).

Човешки дом

може би ще закъснея

казах и излязох от къщи

моята къща е съградена от думи

на старите лавици ледник

в банята невиждан още хоризонт

от телефона пустиня и време

на масата хляб и сол и вода

във водата живее жена

от очите на жената цъфтят хиацинти

а жената е самата метафора

жената се мени както думите се менят

жената подобно котка няма установена форма

дори името й няма как да узная

може би ще закъснея

не че имам сделки да уреждам, нито среща на випуска

качвам се на ледения влак

вървя през флуоресцентното метро

пресичам сенчестия площад

качвам се на асансьора

във влака виолетов език сиви устни

в метрото гърло с цвят на дъга зелени дробове

на площада разпенен език информацията която този език дава информацията

която тази информация дава

прилагателни всички всички празни прилагателни

наречия вулгарни и бедни наречия

съществителни скучни скучни съществителни под път и над път

ала няма глаголи

а аз искам само глаголи

дотегна ми обществото съградено от бъдеще и минало време

аз искам сегашно време

ако отвроя вратата това не значи че има и стая

ако има прозорец това не значи че има и вътрешно помещение

не мога да кажа има ли пространство където човек живее умира

и досега аз

хиляди врати отварях

затварях

и си тръгвах

за да вляза през различна врата

какъв ли прекрасен нов свят трябва да чака отвъд

какво се чува? отвъд оня рай

звук на ромон

звук на криле

разбиващ се в издадена скала прибой

звук от дишане на хора и животни

мирис на кръв

като стана дума

вече доста време

откак забравих мириса на кръв

мълчанието съсредоточено в един вик

върхът на иглата

хирургът надява гумени ръкавици и бавно се приближава

отварям очи, затварям и ги стискам

падащото в очите ми

разперило ръце като крила

косата настръхнала

в пространството на мигновения лъч свързал мрак с мрак продължава да пропада

ставам бавно от масата в кръчмата

реших да се прибера, но не поради политически убеждения или религиозни подбудипросто искам с тези очи да видяразрушението на човешкия домразпада на езика ми

разбира се моята къща не е съградена с твоите думикъщата ми е съградена с моите думи

1967 г.

Преведе от японски ДАРИН ТЕНЕВ

Т. С. Елиът

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,

то не ти е игра, да речеш: ето нђ!

Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,

чуй: на котката трябват й три имена!

Най-напред, има име за делнични цели,

като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,

като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –

име сносно, практично, познато навред.

И по-модни има, за вкус деликатен;

за мъжки и дамски предлагам съвет:

Адмет и Електра, Деметра и Платон –

все сносни, практични, познати навред.

Но на котката име дължим интересно,

по-особено, по-достолепно от тез –

инак как ще изпъва опашка отвесно,

как ще пери мустаци с достойнство и чест?

Имена от подобен род имам дузина:

чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат

и дори Джелилорум и Бомбалурина –

уникални за целия котешки свят.

Но сред всички едно име все пак изпъква.

Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?

Не, пред него човешкият разум замлъква,

ала котката пази го в тайна сама!

Ако видиш я как в самота размишлява,

то е всеки път, слушай ме, ето защо:

умът й унесен сега съзерцава

тази мислена мисъл за името-то,

неизказано, казано,

разбезизказано,

скрито, единствено, Името-то.

Преведе от английски АНГЕЛ ИГОВ

Анапест [https://anapestblog.word-press.com] e място за преводи на

поезия, замислено и поддържано от Ангел Игов като пространство, което да продължава и развива

сериозната традиция в българския превод на чужди поети. ЛВ

публикува „Имената на котки“ на Т. С. Елиът, а коментара на Ангел

Игов към стихотворението четете в Анапест.

Борис Праматаров

Александър Байтошев, Момиче

Литературен вестник 6-12.01.2016 13

Никола Петров

Защото иначе какво

Нескопосаният син; последният;

синът с на татко си прегърбената стойка:

научи се казвах като мъж да гледаш ноктите си; с

дланите

навътре

туткавият син; с на майка си

уплашения поглед:

научи се казвах на отпуснати движения; не се кърши

като роботче спазматично

кекавият син; безформеният; с хладните

и потни длани; който си предъвкваше обяда със

салфетките;

който се припознаваше и махаше на чужди хора за

здрасти; когото

единствено тогава исках да прегърна;

който си казваше ех и се подпираше на тлъстите бузи;

последният

син:

научи се казвах да поднасяш приборите точно към устата си;

да не размахваш; да захващаш сигурно; ако е нужно

с две ръце; да сгъваш китката прецизно; изобщо

научи се да насочваш

към себе си

Към средата на живота/по-нататък

Знаеш ли какво е тъмно да ти звънне:

знаеш ако знаеш клони да застиват;

птици да отлитат мълчаливо под небе от пушек

но утеха в туристическите картички; в рекламните

брошури; в чакането; в листовете за прелистване

знаеш ли какво е треска да те пие:

знаеш ако знаеш мравки да лежат по гръб;

заспало да приритва на събуждане;

месо да се върти

но утеха в камионите за смет; в отварянето

на пазарите; в прогнозата за времето;

в повтарянето

знаеш ли какво е тъмно да звъни и да те пие треска

всеки

ден

до края

но утеха в онова което пренебрегваш

Огледало

Това лице не може да е старо

то е ново

чисто ново

никога не се е гъ

нало в гримаси

не е тресено от спа

зми

не е драно с нокти

по провисналата плът

по погледа на ритнато зверче

се четат следи от минали вини/охлузвания

но това лице е ново – тази сутрин

го отляха от един предшественик

на предшествениците дължи охлузванията/вините

а небрежната отливка не оставя никакво съмнение

че това лице

е ново

още веднъж:

никога не се е тровил

никога не му се е повдигало

никога не си е глъ

не си е гълтал езика

и никога не е удрял

нищо от това не е останало

след всяко пресъздаване се губи малко

от илюзията за симетричност

но всичко е останало:

това лице

това набъбнало лице

не може да е първо

Калоян Праматаров

Калейдоскоп

Бил ли си там?… Водопади чернота,

върху изнемогващите плещи на човека,

коленичил пред Отряда на посредствеността

бичуван с добронамерени съвети?

Жари, жари жестокостта, раните пулсират,

при всеки полъх от раззината уста боли…

…кървящ словесен вятър…

В кошмарния калейдоскоп,

страхът фрагментите живот върти

и те притискат го в различни форми,

действителността с кристали мрак соли,

и хората все повече приличат на животни.

Плаващи пясъци

В транс на опиянение от плячка летят самозабравени глави

и в яростни вълни от думи мъртвата реалност на един уж жизнен свят шепти:

„Че кой си ти?“ - Удавник в мрака. С черен камък на врата.

Уморих се от толкова много врати.

От всички тези „заповядай“, „време е да си вървиш“.

Присядам, опирайки мокрия си гръб на издраната стена,

и оставям пясъците да погълнат всички тези стаи.

Галерии от болка. Галери на живота.

В пясъка се къпя със смъртта, моята невеста,

и често изплуваме на отсамния бряг на нощта с представата за себе си.

Голи. Само двамата.

В пясъка застигат ни огнените риби на залеза

и махаме с ръце като подивели птици, изгарящи в слънцето.

Плаващи пясъци.

Кучето на Бог

натопила сребърно перо в мастилницата на ноември

Зимата изписва с черно оголени дървета,

излинелите листа прехвръкват - врабчета в северния студ,

слънцето - нагрят котлон, едва блести под пластовете сиви шуби на небето,

от морската лула пълзят мъгли,

призрачни мужици пият в прегракналата заран

сънувах утрото – старица албинос с дървени очи и клечки вместо зъби,

повиваше ме в белезникаво сукно, припявайки латвийски дайни,

от голото й тяло сипеше се пясък

сънувах и нощта – река, пронизана от сенките на дървени подпори,

измъчени от тъмната вода, вечерницата разпалваше огнище

сега съм буден. Змии-сънища пълзят към млечен обед,

телата им изпълват ведрото на деня, връзва ги вятърът на възел,

Вървя, аз, кучето на Бога, под слънцето на северния град

сред дряновете в парка - напоени с кръв камшици,

въздухът е с камъни застлан,

черно е гнездото на съня ми

Преображението

Хунските поля, равни като дни,

и тялото на лятото, потно в пренаситения въздух.

Потъвам с целия си страх в юли - душен влак на път за Будапеща,

а някъде една камбана бие с всички сили,

там някъде една камбана ще се пръсне,

шрапнел - сърце в застиналото време.

Утринта - сърпоносна колесница - пожъна литналите птици,

крилата им отмахваха гарите по пътя,

в патинирания мрак на човешката менливост

изиграната любов - смачкана муха – трептеше.

Какво ако посягат да те смачкат и успяват,

когато отново течението те връща към живота?

Без качества. Под похлупака.

Преобразено насекомо.

В подлеза на крайната спирка:

стълби към небето, ескалатори до Ада,

бял часовник, опрял стрелки в слепоочието на Бог,

велик с това, че е изчезнал, преди да се разочарова.

Бори

с Пра

мат

аров

Але

кса

ндър Б

айт

ош

ев, М

ом

иче

14Литературен вестник 6-12.01.2016

Анастас Пунев

Къде сме ниетам на края на реда

те редят се на опашка

висят на косъм

и няма да ги пренесат на нов:

този е последен

ничии надничат

и поникват

като плевел как без него

всичките камари от камари

са работили в съюз

за да бъде и за тях

водичката безплатна

безплатни безименни

безплодни

ще изкупуват греха

за който ги купуват

на последния ред

винаги ще бъде тясно

Двойните дънасамо забравяне

но как когато паметта

помни

своето изчезване

Кабалистиката с човешко лицеако сто не беше сто

а нещо друго

и страхът от смъртта

щеше да е по-слаб

с няколко процента

Некрологтихо сега

всичко

ще бъде похабено

от някой чиновник

ако се чудиш защо

ще го запишем

някъде

и после пак

Контекст/текстне се страхувай

където и да стъпиш

ще бъде част от поредица

Леготака ще бъде в тази къща

някой трескав удар

а после със крачета от олово

как може това да бъдат

едни и същи пет минути

немислимо ще е

да говорим въобще за фундамент

етажи съвършенство

падат вертикално

рендер криволичи

но това е сън

дръжте стаите

не за друго

да ги снимам

не друго а

номенклатурата

ще спаси

строежа

Тъмнокакво се блъскате там

викна им тъмната материя

процентите и без това са мои

никой не я чу

а едни други седемдесет процента

гледаха към нея със прозявка

тя пък не успя да чуе тях

Дискретният чар на дискретносттав очевидния свят на сделките

няма интервали между нула и едно

каквото и от двете да излезе

Казуална каузалностразпръснеш ли ми чарковете

какво да стане ако не

да ми хареса

да ги събера

Граматиката под ръкакакто учим езици

така учим и езиците в езиците

с идиотски повторения

и прочие

Анна Лазарова

Глад

той слага

по една допълнителна

лъжица на масата

всеки път

когато сяда да вечеря

поглежда се

в отражението й

и казва

някой ден ще трябва

да ме изгребеш от тая маса

после взема лъжицата

и започва да дълбае

портрета си

в дървото

Въпрос

в навечерието

на смъртта

ще питам

надгробния си камък

дали до сутринта

и той

три пъти

ще се отрече

от мен

Ритуал за оплождане

веднъж в месеца

по нощ

режеше портокали

на малки

идеални кръгове

сякаш реже

зигота

после

облизваше ножа

не чак толкова

внимателно

и започваше

да хвърля резените

през рамо

повтаряйки

едно за мама

едно за татко

и едно

за безплодното им

семейство

Минало продължително

дори да пощадявах

брат си

като събирахме

немските приказки

или съставяхме

писменост

дори да го убивах

на полето

с кремъчен нож

или за власт

след като основавахме

Рим

Ева пак продължаваше

да ни ражда

и двамата

Площад

не си фонтанът

с монетите

не си жената

която почти се удави

в него

и най-много не си

мъжът

който я снима

как пада

ти си детето което

събираше дъното

и се тръшкаше

пред тълпата

че не иска

не иска да е фонтанът

с монетите

и мъжът

и жената

и снимката

Станимир Панайотов

Да пиша

1.

пиша ти днес за да мога да дишам а аз,

аз не мога да дишам защото в дъха си отложих

себе си и това, което исках да кажа когато въздишам

но сега ще запиша това, без което не мога да пиша

исках да кажа че и аз изтрезнявам с този проблем:

че и аз мога и даже желая някога някак сам

да стоя в празна притихнала стая

и че не съм си достатъчен сам

и че слава богу имам нужда от някой

но и слава богу няма никой тук нужда

от някой който слави бога чрез някой

друг и нуждата чужда

2.

да пиша: защото знам че не на последно място

да, няма защо да се бърза, да, няма и с кой да се бърза

да, пиша за да някой навлезе в тази притихнала стая

за да знам, че няма вече да пиша как някой дошъл е

за друг някой и чуждата нужда

и ето пиша че слава на бога е някак някой откраднал

някой който слави през бог тази своя изстинала стая

пиша: защото не искам да знам знам ли да искам

да пиша на някой и дали, дали нечия чужда нужда

искам в сърцето си без слава, без бог да притискам

пиша: защото знам че на никой не искам да липсвам

и не знам как да съм някой без да не бягам

и че имам търпение но и днес без да пиша

желая дважди повече това обезсърчение

да пиша че не мога да ти пиша: така се учи едно сърце

неоткраднато но и невърнато как в любовта да се диша

Иван Шентов

ти си капка

мазутна роса

която виждам

как внимателно

пада в асфалта

инак знам че се връщаш

нагоре

но тъй че само да тровиш

земята

под сянка от плочник с бетонни

цветя:

krâllâr, писък извикан в дупка земя: krâllâr!

Бори

с Пра

мат

аров

Литературен вестник 6-12.01.2016 15

Из „Безименни стихове“

в бяло идат

моите момичета

чакат ликторите да доизиграят

на зарове одеждите и вещите

чакат копието с гъбата оцетена

чакат брадвата да разсече пищялите

чакат те от кръстното плашило

тленните одежди да свалят

едва след туй ще ме целуват нежно

едва след туй ще ме обичат истински

в бяло идат

моите момичета

едно виолончело свири на брега

свири в памет на отмрялото

напуснало

тези краища

този живот

свири

насмолява своя лък в залеза

свири

петолинията облачни изсвирва

свири

музиката му люлее нанизите с чирози

платната корабни увисват

сякаш са гърди

на моряшки вдовици

сякаш

се е спихнал денят и се сипе през белите улеи

додето реквиемът негов

аленее

едно виолончело свири на брега

и огънят

мъркащо котенце

се приютява в неговия хълбок

и миналото спира своя метроном

а звуците са сенки

удължават се

още малко и ще бъдат вече вечност

отивам да събирам съчки в гората на дзен

недей да ме чакаш

тихичко тръгни

към някаква своя гора

и срещата ще бъде неизбежна

както винаги

додето се спихва тялото

анимулата се разширява

обема го

превзема неговите функции

и почва да си играе

няколко истински думи

ала малко

и в ъгъла сгушени

много да бъде бялото

ненаписаното

недоизказаното

само то проговаря истински

и чрез него се учи душата

да прохожда в мълчание

в обиталището на бога

най-страшното вероятно е да помниш

най-страшното е да живееш между сродните

които свойто детство са забравили

додето в теб детето още гледа

самотно

сякаш че от дъното на кладенец

такава пустота

в душата някой

почуква плахо

никой вън не чува

отмина времето

листата вече капят

сълзи в небето облачното мляко

над гнилата земя се стича

кой

ще пази паметта за тези

дето се обичаха

и ехото сред мекота и днес отглъхва

чрез него те

дори и днес се вричат

обрекоха ги

време за покой е

за разотиване

за скриване е време

и тихо и съвсем незабелязано

небето слита

сиви са перцата му

но ноктите се вкопчват

и отлитаме

Пламен Дойнов

Стойчо Мамин: за едното име

„Аз се събличах гол, вадех миди, палех огън, купувах си

бутилка „Мискет“. Почти винаги с мен имаше момиче или

жена. След прекрасно прекарания ден на слънце, съвършено

голи, срещу рейда на корабите, след един такъв прекрасен

ден на миди, на „Мискет“ и на мълчание, аз ги обладавах в

пещеричката като един завършек на деня. Това е самата

истина.“

6 юли 1984 г., „Разговори с Христо Фотев“ от К. Гоцев

Когато влезли в пещерата срещу морето,

майка ми вече нямала никакъв шанс –

в някакъв бял, следобеден транс

я обладал Христо Фотев, поета.

После пийнали малко бяло вино,

обещал нещо да й посвети

и му видяла напуканите пети

как шляпат към следващата родина.

Така съм заченат, според легендата

на майка ми, шеметната наивница.

И нищо не му казала, бедната,

макар че го срещала из бургаските пивници.

И понеже не знаели от кого съм,

почнали да ми викат Стойчо Мамин.

Стойчо – щото съм устоял на косъм,

но не си го харесвам… Можеше поне Пламен.

Пламен Мамин – има не само дълбока рима,

а направо ме прави половин поет.

Или поне Стойчо Фотев – с това име

да съм роден, пък ме хвърли на смет!

А сега или ме четат до половина,

или ме минават по диагонал.

И нищо, че в момента в рима съм минал,

по принцип стихът ми е страшно бял.

Мога да се подписвам Фотев, ама не ща.

Дори на гроба му оставям по някоя фрезия,

все пак ми се пада нещо като далечен баща,

на мен – копелето на българската поезия.

На борба със световната самота

Един мъж обикаля кафенетата на града –

да си търси жена, ама сериозна,

жена без претенции, но с достойнство,

да хареса двустайния му апартамент,

да има ръце на майка, но да не иска да ражда.

Вероятно ще я намери до ден или два,

по-скоро красива, по-малко грозна,

със скрито вълнение, но без душевно разстройство,

без брачен договор, без акцент

и без да има навика да се обажда.

Когато я заведе вкъщи, ще му трепне сърцето,

ще погледне с надежда към отвореното небе,

ще слезе в мазето, ще си сложи въжето,

спокоен, че има кой да го погребе.

Прелюбодейство по време на демонстрация

Вън тълпи скандират: Долу! Долу! Долу!

Горе – от любов – мъжът е тежко болен.

И докато сам из стаята се мята –

виж, жената влиза, води свободата.

Хвърля се към него, литват и пропадат

бързо си намират райски кът във ада.

Долу протестират техните съпруги

с техните съпрузи – свои и със други.

Долу пак скандират: - Долу! Долу! Долу!

Горе се търкалят – голи, голи, голи.

Горе си проправят през смъртта пъртина –

и узрява – жълта – любовта им синя.

Тя внезапно спира, после се изопва.

Той се врязва в нея като тъмна котва.

И докато търси дъното у нея,

въздухът размътен сънно се люлее.

И не знае никой как със страст такава

любовта изпълва празната държава.

Ясен Атанасов

faceчитанка

статус

тя е учителка

живее в квартал

ходи на фитнес и

фестивали на поезията

има клитор

колкото кур

мечтае

относно

Пенчо, Пейо, Гео

умрял без България

самоубит от България

убит от България

апокриф

мразя ви

наистина всичките

неистинни всичкоправещи

вещи

зарзаватчии

на витиеватото говорене за вещи

вещността

стана същност то е ясно

но

ако знаете

как видяно отгоре

лайната си остават в тясното

пук!

(че и без „Записки…”)

статус

накъсани крилца

залез без боза

денят е скапан

мирише на хлебарки

задължителна литература

колко

колкото

и

толкова

по- от толкин

семейно положение

не отплувай

няма

в ямата ти

ще се потопя

what’s next

?Александър Байтошев, Момиче

Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияИздава Фондация „Литературен вестник"

http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Камелия Спасова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Художник: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Силвия Чолева

Ноември Бастилията*

Струва ми се, че много хора в Исландия не ме обичат,

само защото не разбират английски.

Бьорк

Вратите на автобуса се отварятИ слизам Насреща дворът на старото училищеСъс старата локва пред вратитеE затворен с катинарМежду железните пръчкиПроблясват огънчета на цигариМоите съученици пушат облегнатиНа циментовата чешма по средатаВ мрака и мъглата не виждам чантитеНо знам как са хвърлени Направо върху асфалта при фасоветеЧасовете са свършили към осем е Никой не тръгва Защото философските и научните теорииВ този момент ни разкриват смисъла на живота Литература на израстванетоОколо чешмата без чучуриБез вода и пълно с боклуци коритоДворът винаги тъмен интименНие стопени в мъглата пушим наглоСпорим за книги и се натискаме Реализираме невъзможното Висенето на чешматаНи научи да не се доверяваме На авторитети ако научим какво е себе си И че може да пишем за всичкоКакто с всичко живеемНикога не пораснали Спомних си в студа Топлината от цигарата в шепаПейките с новите ученициРазходките с кучето през 90-теАвтобусът потегли Стоя пред заключената врата на двораВинаги отворена тогаваУчилищен дворОстро осветен от лампиБез нито едно тъмно ъгълчеКъдето да се свиешГрозната скулптора на чешмата стърчи Локвата - като окоКъсно еВечер еПразно еВсичките врати затворени---* 31-ва гимназия в София

ТиРозоКоято отрязахЗа да спася от студаКоято увехнаИ после вдигна отново главаВъв водатаКъдето старателно те положих да легнешНа топлоРозоРазтваряш бавно листа Настанена във вазатаРозоУхаеща на розаРадост Нехайна пред края си

Eдна дума преминаваБез да я уловяИзпускам и сянката й После още няколко поредИ цялото изречение се изнизваМълчешкомВикам я:ДумоВърни сеНо тя не се забелязва вечеСамо опашката на изречениетоОще се мотае наоколоИ някаква точка Готова да сложи тукКрая на всичкоТази дума Онова изречениеДокато се усетяЗалезът свърши

без

в съня къщата на баба и дядо

където е израснал баща ми

е изчезнала

раната на унищожения дом

е хванала коричка

пусто поле с плевели

забучени в земята клони

като безименни гробове

заместват плочките чемшира

мазето двата етажа лятната кухня

на мястото на асмата и ветропоказателя

се е настанил скитник

с палатка и огън

срамежливият пламък искри и мяука

като котка желаеща ласка

огънят копнее храна която да стопли

скитникът е отишъл да се разтъпче

да потърси нещо за хапване

или да измоли цигара и кафе от съседите

те никога не отказват помощ

без да зърна лицето на новодомеца

знам че това е приятел

с когото четяхме едни и същи книги

гледахме едни и същи филми

продължаваме да живеем в същия град

страх ме е да му позвъня

ще вдигне напълно непознат

откраднал гласа му

със

седим край масата

приятели от десетилетие

че и повече

дете почти на четири

потъва в най-удобния фотьойл

познавам го отпреди да се роди

давам му бисквита след бисквита

лицата ни зачервени от коняк

и топъл шоколад

детето разумно настоява

че това не е рожден ден

защото няма торта

и е отегчено

иска да си ходи

искам да му обясня

как искам вкъщи

спокойно би могло да е презимето ми

слято и стегнато

бетонна плоча

все желая да си тръгна

все искам да съм сам

и да си мисля за тези край масата

за усмивките със затаена умора

със скрити в ъглите на устните

ускорени дни месеци години

безжично 3D

лутане между отметнати задачи

и удовлетворение

под лицето

на нивото на атомите и душата

приличаме на топящо се масло в тиган

изчезваме

утоляваме глада на някой близък или непознат

изчезваме

радваме се сякаш

поне веднъж на някого

сме помогнали

да преодолее някаква отрова и препятствие

прегръщаме се

стоим в студа

не знаем как с лекота да кажем чао

и да си тръгнем

заради

маймуните отдавна взеха властта

завладяха дома с мускулеста ръка

юмрукът им е сърце

палач окрал бъдещето

знаят каква разруха причиняват

хвърлят пръст върху ковчега на родените вчера

репетират за радостно честване

с цветя венци и банани

на годишнината от смъртта

на изръмжалите срещу тях

годишнина от победа

осакатила дни и нощи

вековете куцат

пресъхва изворът на времето

хилядолетията искат да се пенсионират

дядовци са

копнеят за сън и тежък юрган

за чай и случайна среща в книжарница

с големия взрив

техен приятел от детинство

припомнят си мига

когато хората не бяха почнали

безкрайната игра на грешки

Марин Бодаков

Аз съм достъпният паметник

(приятно е да кажеш „аз” веднъж на сто години).

Онзи топъл монумент,

съставен от руини и любвеобилни лъжи,

от въображаеми страхове и действителни угризения

(можеш ли да ги различиш?),

от тайни и от следствия, приключени по давност,

от малка ръка и голяма ръка...

Но кой да види плъзналите пукнатини

зад клонките, венците и гирляндите,

кой да знае, че вътре, под фалшивия мрамор

има ръждясала стълба и паянтов парапет;

веднъж, подгонени от страховете си, две-три момчета

се покатериха заради вълшебната гледка,

но не успяха да слязат

(толкова много любов, а изобщо не я забелязваш).

Никой не викна пожарната да ги спаси.

Два ножа –

срещу всяка от страните,

които се опитвах някога да помиря.

Двата ножа, които после изхвърлих през прозореца,

въпреки че някой ме спираше.

(По-късно, от високото, видях линейка…)

Защото няма нужда от битка с лудостта и глупостта,

нито да избираш между лош и лош.

Но дори когато слагам своето оръжие встрани,

аз продължавам да ранявам.

В тази прегръдка свети червено

и за пешеходците,

и за колите. Борис Праматаров

Але

кса

ндър Б

айт

ош

ев, М

ом

иче

Стефан Иванов