СЪДЪРЖАНИЕ

В 1946 г. американският учен Са­муел Ноа Крамер започна да публи­кува глинените писмени плочки на шумерите. В тях се съдържаха по­разителни документални откъси от живота, мислите, мечтите и култу­рата на един народ, „по-древен от най-древните народи", известни до този момент на човечеството. Десет години по-късно Самуел Ноа Крамер заяви: „Историята започва от Шу­мер". С тази своя мисъл специали­стът по история на шумерите оза­глави и една от най-смелите книги между научните трудове за стари ци­вилизации.

В необикновено интересния си раз­каз за историята на този древен на­род Крамер разкри, че сред глинените

текстове той е срещнал двадесет и се­дем „първи" неща за човечеството. Казано на обикновен език — дваде­сет и седем понятия на съвременния човек и неговото мислене започват от. . . Шумер. Между тези неочак­вано древни корени на нашето мис­лене са първите „училища", пър­вият „бакшиш", най-старата „вой­на на нерви", първообразът на кос­могонните и Космологията на чове­чеството, първата любовна лесен и дори „прототипът" на св. Георги.

Ето че двадесетина години след знаменитите думи „Историята започ­ва от Шумер" учените и специали­стите, а след тях и цялото четящо и любопитствуващо човечество са на път да кажат: „Историята започва

I

И 3 Д А Н И Е Н А Ц К Н А Д К М С

Б Р О Й 3 * 1972

Земя на древна култура . . Биоинженерия Съдбата на Слънцето . . . Особеност на професията Снегомобили Любопитни факти . . . . Загадъчни личности . . . Преди старта „Космос " прочете за вас Химизацията на човека . . Необикновени приятели . . Езикът на жестовете . . . Предава „Космос" . . .

I 5 8

11 16 19 20 24 27 29 32 36 38

4.1 45 45 46 47

Отговори на теста Тест Невероятни патенти . . Кръстословица Решава логиката . . Библиотека „Космос

Третото хилядолетие

Корица:

Лунен камък в поляризирана светлина

Гръб на корицата

Маймуна

Печатът от с. Караново. Лицева страна Четирите реда -на плочката от с. Градешница. Какво ли се крие в тях? Орнаментите на гърба на плочката също играят някаква символична роля в съдържанието и смисъла на написаното

от Балканите". И още по-точно: „Историята започва от една на­

истина загадъчна цивилизация, чии­то следи са намерени или ще бъдат намерени на няколко места в Бълга­рия."

Е д н о о т к р и т и е с и з к л ю ­ч и т е л н о з н а ч е н и е — н а й -с т а р а т а п и с м е н о с т в Е в ­

р о п а

През 1968 година една първосте­пенна научна новина обходи света с бързината на мълния. Тя се отна­сяше за едно закъсняло откритие, което накара учените и специалистите по цялата земя, занимаващи се със старите писмености и езици, да стоят нащрек. В селищната праисто­рическа могила край с. Караново, Старозагорско, още преди дванадесет години са намерени много предмети, изработени от човека, обитавал бъл­гарските земи преди пет хиляди го­дини. Това са предимно домашни оръдия, многобройни предмети, из­работени от камък, кремък, кост и еленов рог, мраморни и костени чо­вешки фигури — идоли, между които е и първият в Европа сърп, направен от рогата на великолепен елен.

Разбира се, колкото и да бе инте­ресна находката от българското село Караново, тя си остана дълги години интерес и притежание на археолози­те. Затова днес можем да не се чу­

дим как сред тази забележителна историческа колекция години стои не забележим един малък глинен печат. Но както става често в световната ар­хеология, голямото откритие бе на­правено по-късно в хранилището на Новозагорския музей. Десет години са били необходими печатът да пре­мине наглед малкото разстояние, което дели археологията и езикозна­нието. Но когато глиненият печат, запазен грижливо в музейния архив, попада в ръцете на познавачите на най-древните писмености, се оказ­ва, че това за тях е най-забележител­ният паметник между хилядите пред­мети от Карановската могила. И не само за тях.

В странните знаци, врязани по ед­ната повърхност на печата, спе­циалистите (между които и светов-ноизвестният български езиковед ака­демик Владимир Георгиев) съзират първите фази на писмеността на ев­ропейския континент. Разбира се, смелата научна хипотеза, обоснова­на по-късно в една добре аргументи­рана теория, не остана без своите противници. Печатът, който носе­ше може би най-старата писменост в Европа, бе единствен. Може би е бил донесен от някъде другаде? Ако той е паметник на самостойна и са­мобитна писменост, по-ранна от критската, то къде са другите пис­мени паметници? Н и м а м о ж е д а с ъ щ е с т в у в а н я к а к в а н е и з в е с т н а ц и в и л и з а ц и я п о б ъ л г а р с к и т е з е м и ? Н е е ли това само печат с култови зна­ци като тези от Старчево — Югосла­вия, Кьорьош — Унгария, Сервия и Неа Никомедия, — Македония?

Ако Карановският печат е памет­ник на самостоятелна писменост, из­лиза че още през 6-то хилядолетие на Балканите и специално на днеш­ните български земи е съществувала култура, в която пиктограмата (ри­сунката) се е развивала, за да даде в края на краищата опростения гео­метричен символ от Караново!. . .

Така откритието от Караново вмес­то да даде повече отговори, предиз­вика много нови въпроси или. . . за­гадката стана още по-загадъчна. Точно за това днес думите на бъл­гарския учен академик Владимир Геор­гиев, казани през 1968 г., звучат почти като научно пророчество: „За да могат да се правят комбинатор¬ ни опити за дешифрирането й (на писмеността на печата), необходимо е да има поне още няколко подобни „текста". Да се надяваме, че при по-нататъшните разкопки на много-

бройните могили у н а с ще се н а м е р я т други подобни над­писи."

На 23. III. 1970 г. бе съобщено, че в енеолитното селище край е. Гра¬ дешница е открита глинена плоча, носеща един текст, по-стар поч­ти половин хилядолетие от Каранов-ския печат. Текстът, разделен подоб­но на днешните ученически тетрад­ки с хоризонтални линии, има всич­ки белези на местна и самобитна писменост.

Сравнението на знаците, раз­положени върху четири реда, със знаците на други стари писмености не показва общност нито на отдел­ните символи, нито на графическия стил на очертанията им. По възраст новооткритата писменост предхожда всички известни подобни писмено­сти в света. Наистина значително по-късно начало на писменост се появява и в Крит, и в Месопотамия. Но двата писмени паметника, откри­ти от български археолози говорят за нещо съвсем различно от „начало на писменост".

Техният наистина абстрактен ха­

рактер (дори при анализа им учени-те боравят съвсем условно с понятни и образи от вероятния древен свят на населението) говори за едно — кората, които са ги писали, съвсем не са били в началото на своето „а, б, в" в рисунка.

Да хвърлим един поглед през очи­те на учените върху двете големи кажи-речи колкото мастилница древ­ни послания.

А к а д е м и к В л а д и м и р Г е о р г и е в :

„Повърхността на печата от Кара-ново е разделена по два отвесни един към друг диаметъра на четири почти равни части: горна дясна, дол­на дясна, горна лява и долна лява. Върху първата четвъртина се виж­дат 4 или 5 знака, върху втората — 4, върху третата — също 4, върху последната — 5. Всичко знаците са 17 (или 18), от които два знака се повтарят.

На горната дясна четвъртина се виждат следните знаци: глава на животно (куче? сърна? кон?) в про­фил с ухо и око; зигзагообразна ли­ния; стилизиран образ на животно или птица с крак, опашка, две уши (рога или пера?) и око (?); две от­весни черти (вероятно цифрата 2). Обаче границата между последните два или три знака не е ясна. Би могло да се предположи, че зигзагообраз­ната линия представя горната част от тялото на птицата (?), а знакът пред човката (?) на птицата може да бъде камшиче (?).

Върху долната дясна четвъртинка личи един знак, подобен на буквата М; до него — знак, който вероятно представя някакъв съд с дръжка (?): следва едно ъгълче (?); накрая — един квадрат с удължени линии в двата края (стилизирано око? об­тегнат лък?). Впрочем първият и третият знак могат да се тълкуват и другояче-

На долната лява четвъртина най-отдолу се явява същият знак, който виждаме на предходната четвъртина, само че в обратно положение. Това

Част от идолите, намерени в Гра-дешница. Една от най-хубавите ко-лекции „Венери" от това хилядоле­тие в Европа Мраморна човешка фигура от тре­то хилядолетие пр. н. е. „Техният" бог? „Тяхната" майка — богиня? „Венера"

показва, че като е изписал двете дес­ни четвъртини, пишещият е завър­тял окръжността на печата на 180° и е започнал да пише от дясно на ля­во. Вторият знак е същата зигза­гообразна линия, която се вижда върху първата четвъртина. Третият знак прилича на буква (крак?), но той може да бъде и част от послед­ния знак.

Последната четвъртина е писана вероятно също както и третата, от дясно на ляво. В началото се вижда едно чаталче; следва знак, подобен на буквата А. Над него се вижда един особен знак, под който личи стили­зиран образ на животно с два крака (?), опашка (?), дълга шия (?) я глава (?). Последният знак предста­вя вероятно колиба (?).

Писмеността върху печата от Ка­раново може да се сравни с така на­речената минойска „йероглифна" (по­точно пиктографична) писменост от о. Крит, а отчасти и с Хетското „йе­роглифно" (пиктографично) пис­мо. Писмеността се появява на о. Крит към средата на III хилядоле­тие пр. н е. И тук писмеността се явява най-рано върху печати. Към последните векове на същото хиля­долетие рисунките на предметите от­части постепенно се превръщат в силно стилизирани знаци, в които мъчно се открива първообразът. Ня­кои от знаците върху нашия печат имат точни или приблизителни съ­ответствия с критската писменост." Д о ц е н т М о с к о М о с к о в :

„Сравним ли знаците на плочката от Градешница със знаците на пе­чата от Караново, веднага прави впечатление известна общност — прави и остри ъгли характеризират различните по очертания знаци.

Проличава, че това са две различ­ни системи, но все пак остава впе­чатлението, че нещо ги свързва. Тези две системи като цяло могат да бъдат противопоставени на остана­лите пиктографически писмености. Но за разлика от египетската и хет­ската йероглифна писменост, от Фестския диск, където рисунките на хора, животни и предмети, дори и стилизирани, все пак се различават, пиктограмите на плочката от Гра¬ дешница не напомнят на рисунки Разбира се, при известно фантази­ране могат да бъдат направени опри¬ личавания, например, „връх, път, топор". Много малка общност се долавя с пиктографическата писме­ност клас „Б" от остров Крит, пред­ставена от печати с кръгла и други форми и глинени таблички.

Най-интересното ври плочката от село Градешница е това, че нейната писменост има курсивен характер и оставя впечатление на много по-устроена, по-изградена, каквото впе­чатление оставят и по-късното крит­ско линеарно писмо „А" и писмо

Б", с които тя няма нищо общо Това води до най-интересното пред­положение, че тази писменост се е развивала от още по-стари примитив­ни изображения и схематични очер­тания на животни и предмети от геометрични фигури. Такива знаци са известни от времето на горния палеолит преди 20 000 години и са били свързани с магически и ри­туални действия, без да се е целяло отбелязването на важни събития."

И ето че отново трябва да се вър­нем на изпълнения със скептицизъм въпрос на противниците на Каранов¬ ската писменост.

„ Н и м а м о ж е д а с ъ щ е с т ­в у в а н е и з в е с т н а ц и в и ­л и з а ц и я п о б ъ л г а р с к и ­т е з е м и , ц и в и л и з а ц и я , ч и я т о п и с м е н о с т е в е ч е о т к р и т а ? " Оказва се, че може. Ако трябва да правим прогнози, за­щото пълното откриване на тази ци­вилизация предстои, тя ще бъде от­крита по индуктивен път, въз осно­ва на много косвени данни. За при­мер служат пак шумерите. И на­истина световните музеи до преди двадесет години съхраняваха много произведения на изкуството и за­наятите, които бяха с неопределен произход. Но днес по въпроса за тяхната принадлежност няма ни­какво съмнение — Шумер. И въ­преки това ние не знаем нищо за народа, който ги е създал.

Къде е била създадена шумерската култура? Този въпрос се задава вече по-често, защото днес се знае, че шумерите са занесли в делтата на Тигър и Ефрат една напълно разви­та цивилизация — още една за­гадка в човешката история.

Дали локализирането на неизвест­ната и най-древна цивилизация в света на Балканите не ще помогне за разрешаването на загадката и на шумерите?

С и т а г р о и Ситагрои е име на селище в източ­

ната част на Егейска Македония, Гърция. Една година преди сенза­ционното намиране на плочката от Градешница от археолога Богдан Ни­колов, двамата му чуждестранни ко­леги Мариас Гумбутас и Колен Рен-

фрю започват интензивни разкопки край Ситагрои,

Разкопките от тях пластове до­стигат внушителния брой пет. Най-отгоре лежи култура, сходна на брон-зовата Троя. А по-надолу изли­за . . . Караново. Нищо невероятно в това. Намерените пластове 1, 2, 3 имат очевидна връзка с находките и културата от Караново.

Методът на датиране с радиоакти­вен въглерод показва възрастта — пласт от преди 5000—4000 години. Пе-чатът от Караново отговаря на пласт 3 от Ситагрои, а според точна дати­ровка, направена по няколко мето­да от български учени, неговата въз­раст, т. е. възрастта на писмеността е между 5800 и 5600 години. И пис­меността върху плочата от Градеш­ница е най-малко от преди 5500 го-д и н и !

Първите и най-стари шумерски таблички са на 5000 години. В най-лошия случай те са връстници на печата от Караново и с половин хи­лядолетие „по-млади" от плочката от Градешница. И наистина тази игра на хилядолетия нашепва една идея, която може да развълнува — под краката ни са останките от една цивилизация, цъфтяла върху съща­та тази земя, която доскоро счи­таха за „варварска". Една цивили­зация, създала най-старата пис­меност на земята, и то почти хи­лядолетие преди люлката на човеш­ката култура — егейските цивилиза­ции.

Само това ли? Никой все още не може да каже

как са изглеждали и какво са мисле­ли хората, които преди 5500 години (а и преди това) са си записвали то­ва — онова върху глина със зна­ци, които сме безсилни да разчетем.

И колкото и странно да звучи, ние хората от XX век сме в състояние (най-вече учените) подобно на това, в което вероятно бихме изпаднали, ако получим съобщение от извън­земни светове. Знаем, че те същест­вуват някъде или са съществували, но ги търсим с догадки. Трябват ни техните закони, техните ценности, техният свят. Трябват ни, за да знаем в подробности пътя, който сме изминали, или пътя, който предстои да изминем.

И макар че само на няколко метра под нас лежи земята, родила пис­меността на човечеството, трябва нетърпеливо да кажем: „Търси се една цивилизация! Може би най-старата на Земята."

СТЕФАН ХРИСТОВ

•I

биоинженерия В началото на миналата година в Дубна се състоя поредното съвещание на специалистите

по молекулярна биология в Съветския съюз. В него взеха участие най-крупните съветски спе­циалисти в тази област на науката. На едно от заседанията те излязоха със съобщение за проб-лемите на така наречената биоинженерия; по-долу даваме част от тези изказвания, подготвени от специалния кореспондент на „Химия и живот" В. Жвирблис.

А. А. Найфах — доктор на биологическите науки: Терминът „биоинженерия" у нас практически е неиз­вестен, въпреки че в чужбина е твърде разпространен, даже може да се каже модерен: той вече се среща не само в специални списания и научни монографии, но и по страниците на популярните издания. Накратко съдържанието на този термин може да се обясни така: съзнателно внасяне на изменения в организмите на ра­стенията, животните и човека и съзнателно управление на техните функции.

Тук трябва да се дадат известни пояснения. Не си за­служава да се занимаваме с аспектите на въздействие върху растенията и животните — на всички е ясно, че съзнателното изменение на техните конструкции или функции е оправдано. Но що се отнася до въздей­ствието на човека върху самия човек, то тук възник­ват много сложни проблеми.

Ето един пример. Широко са известни опитите на испанския неврофизиолог Делгадо, който поставя в кората на главния мозък на животните електроди и с помощта на електрически импулси управлява тях­ното поведение. Но сега, както стана известно, Дел­гадо прави опити върху хора. У човека, както и при животните може да се предизвика цяла гама от реак­ции, като се дразнят един или друг център от кората на главния мозък — от необуздана агресивност до състояние на пълно подчинение. И ето какво е интерес­но. Представете си: пациентът седи срещу експеримен­татора и мирно беседва с него. След това експеримен­таторът незабелязано натиска копчето, изпращащо електрически импулси в центъра, управляващ агре­сивността. Пациентът незабавно се нахвърля върху екс­периментатора. Когато се отпусне копчето, пациентът се успокоява и на въпроса, защо се е нахвърлил върху събеседника си, обяснява: вие ме погледнахте лошо и аз мислех, че вие се готвите да ме нападнете. . . Ка­зано другояче, налаганото поведение съвсем незабе­лязано се слива с обикновеното: човекът намира за своите диктувани постъпки естествена мотивировка.

Струва ми се, че изследвания от подобен род се' на­мират на границата на безнравствеността, и даже не бива да се говори за тяхното възможно приложение.

Впрочем, ако се помисли, то в самата проблема няма принципно нищо ново: ние вече управляваме поведе­нието помежду си. Но съществуващите начини за ръ­ководене на поведението на хората (икономически сти­мули, реклама и т. н.) са съвместими с нашата предста­ва за свобода на волята. Човекът не е лишен от въз­можността критически да осъзнае необходимостта от едни или други постъпки; напротив, в опитите на Дел­гадо човекът е лишен от свобода на волята. Той в на­чалото е действувал, а след това е търсил оправдание на своите постъпки.

Макет на клетка

Днес много се говори за това, че в бъдеще ще се появи възможност за съзнателно направляване на наследст­веността у човека.

Колко реални са тези разговори? Проблемата се със-тои от две части — получаване на нужния ген и въз-можността той да „заработи" в организма на човека. Що се отнася до първата проблема, то тук съществуват две напълно реални възможности: отделяне на гена, или синтез на гена. Що се отнася до втората проблема, то начинът, който сега се обсъжда и който вече дава резултати, се заключава в пренасянето на гена в клет­ката чрез определен вирус. Генът така се включва в хромозомата, или ако не се включи, дълго време жи­вее в клетката.

Пример за такъв вирус — това е вирусът на Шоуп, който носи в себе си ген, отговарящ за синтезата на ен­зима аргиназа. Забелязано е, че при хората, работили дълго време с този безвреден вирус и навярно заразени от него, съдържанието на аргинин в сравнение с нор­мата е понижено. Явно Е клетките на тези хора, по команда на гена, принадлежащ на вируса, се синтези­ра аргиназа, разрушаваща аргинина Това продължава

десетки години, докато вирусът по някакъв начин из-чезне от организма на човека. Съществува рядко на­следствено заболяване, при което в кръвта на човек се съдържа повишено количество аргинин. Възниква мисълта, че заразените с вируса на Шоуп болни то-гава могат да бъдат излекувани за дълго време, и то без всякакви вредни последици.

Медицинската евгеника, въоръжена с метода „хирур­гия на гените", несъмнено има голямо бъдеще. Счита се, че 6 процента от всички деца имат едни или други наслед­ствени отклонения от нормата, че всеки външно здрав човек носи примерно 12 неблагоприятни гена, които не се проявяват. И, както е известно, този генетически товар има тенденция да расте. Тази тенденция може да се преодолее само по изкуствен път, като се опра­вят дефектните гени.

Но нали „хирургията на гените" може да бъде изпол­зувана за дълбоко антихуманна цел — за създаване на специализирани „породи" хора? Тази възможност че може да не плаши учените, които поставят днес ос- . новите на този метод.

Друго направление на изследванията, което предиз­виква сериозни обсъждания, се заключава в неотдавна показаната възможност да се отглеждат живи същест­ва направо от телесни клетки. Доколкото ядрата на такива клетки съдържат точно същата наследствена информация, това означава принципна възможност из­куствено да се създават практически неограничено чис­ло копия от един и същи индивид.

Ако се говори за използуването на този метод, напри­мер, за поддържане на органи, способни да служат като материал за присаждане, то не възникват някакви осо­бени проблем.

Но ако този метод, особено когато е съчетан с „хи­рургията на гените", попадне в недобри ръце, то тога може да доведе до създаване на общество от мравешки тип и съвременните изследователи трябва сериозно да се замислят за своята отговорност пред бъдещите поколения.

В заключение трябва да се каже, че някои считат неморално каквото и да е вмешателство в наследст­веността на човека, направено не само с расистка цел, а даже и когато е с медицинска цел. Такъв подход към Проблемата е предизвикан от естествените опа­сения за бъдещето на човечеството. Ако методите на „генетическата инженерия" бъдат действително раз­работени, даже с най-добри намерения, то къде е га­ранцията, че те няма да бъдат използувани за зла цел?

Въпрос от залата: Опасенията, за които вие гово­рите, много приличат на опасенията на учените, съз­дали атомното и термоядрено оръжие. Но ние знаем: сега това оръжие служи само като средство за запла­ха, защото на всички е съвсем ясно, че прилагането му означава погубване на човечеството. Не считате ли Вие, че същата история може да се повтори и в слу­чая с биологията? Когато всичко, за което говорите, стане реалност, може би, както и в случая с ядреното оръжие, у човечеството ще заработят някакви защит­ни механизми, които ще го предпазят от необмислени постъпки.

А. А. Найфах: Струва ми се, че с бомбата всичко стана така, само заради това, че тя служи като оръжие на държавите и е насочена против държавите. Ако ядреното оръжие се намираше не в двата лагера, а само в единия, то не е известно как би се развило

нашето бъдеще. Ио тези системи и начини, за които аз говорих, се отнасят за отношенията между държа­вата и отделната личност. И тук именно човекът • беззащитен: той не може да отговори на държавата с равно оръжие. Ако предположим, че вие живеете във фашистка държава, където е признато за необходимо и етично поставянето на електроди в мозъка на хора­та, за да се направлява тяхното поведение, то на вас няма да ви се удаде да избегнете тази операция.

От това може да се направи неизбежният извод: когато говорим за етичните проблеми, възникващи пред учените, не бива да говорим за тези проблеми отделно от социалната същност на обществото, в кое­то ученият живее и работи. Всеки социален строй има свой морал, своя етика. Етичните норми в обще­ството формират отношението на неговите членове — в това число и, на лица, занимаващи се с наука — към едни или други проблеми.

Академик В. А. Енгелхардт: Въпросът за взаимоотно­шенията между науката и обществото, въпросът за со­циалната роля и социалната отговорност на учения привлича сега все повече и повече вниманието. В Англия неотдавна беше създадено „Британско дружество »а социалната отговорност на науката", в състава на което влязоха четирима лауреати на Нобелова награда и девет членове на Кралското дружество, тоест, ка­зано по нашему, академици. Първата крупна конфе­ренция на това дружество се наричаше „Въздействие­то на съвременната биология върху обществото", а публикуваният в печата отчет имаше твърде много­значително заглавие „Заговори социалната съвест на биологията".

Мисълта, че някога действително ще настъпи този или ужасен, или прекрасен ден, когато ще бъдат възможни манипулациите с човешкото поколение, не може да остави никого равнодушен. Наистина въз­можността да се създават раси от роби и раси от та­кива ничшеански свръхчовеци е ужасяваща, както и възможността да се получи от един прародител клон от идентични близнаци, при това с условие те да при­тежават предварително поръчаните качества покорност и конформизъм или безчовечна жестокост и агресив­ност.

Често се налага да слушаме, че ако това не е чиста фантастика, то във всеки случай е дело на твърде от­далечено бъдеще. Но аз не мога да си спомня нито една измислица на фантазьор, която да не е станала действителност.

Реплика от залата: А машината на времето? В. А. Енгелхардт: Може би е по-добре, че не е въз­

можно да се създаде машината на времето. Осъзнаването на отговорността пред бъдещото об­

щество довежда понякога до неочаквани резултати. Вие може би сте чували, че Шапиро, който участвува в отделянето на гена, неотдавна заяви, че прекратява всякаква научна дейност, защото счита, че сега е мно­го по-важно да се занимава с обществена дейност, за да се бори с възможните вредни последствия от науч­ните открития.

Тук се говори много за етиката в научните изслед­вания. По този повод много любопитно нещо ми каза Моно, един от лауреатите на Нобелова награда, уча­ствуващ в дейността на „Британското дружество". Той изобщо е склонен към парадоксални изказвания; той мн каза, че болест за нашия век се явява загубата

6

Хромозоми от мушичката Дрозофила

на привичните по-рано за човека морални ценности, морални устои и като следствие от това — духовна опустошеност. Той каза, че в продължение на сто го­дини науката нарушава тези устои, които по-рано бяха зафиксирани в едни или други религиозни вяр­вания или морални кодекси, и в същото време тя не е дала нищо в замяна. Според мнението на Моно, един­ствената духовна ценност, която науката е внесла — това е превъзходството на обективността. Нали нау­ката — това е преди всичко обективното възприе­мане на външния свят с помощта на едни или други средства за изследване.

Не това е такава ценност, че на мнозинството от чо­вешкия род тя нищо не говори. И да се каже, че нау­ката не е създала никакви духовни ценности, освен първенството на обективността, означава да се каже, че в този смисъл науката почти нищо не е дала на чо­вечеството, но е породила немалко сложни проблеми.

М. В. Волкенщайн — член-кореспондент на АН на СССР: Доколкото разбирам, всички тези проблеми, които сега се обсъждаха, вече неведнъж са възниквали пред човечеството. Аз не виждам принципни различия между новите начини на вмешателство в живота на човека като биологично същество и старите добри на­чини, които от памтивека медицината използува. Гра­ниците на такова вмешателство строго се регламентират от определени принципи. Например, лошо ли е, ху­баво ли е това, но нито един лекар няма да прекрати живота на умиращия, на безнадеждно болния човек, изпитващ най-тежки мъчения. Това е забранено от лекарската етика. Въпреки това, ние знаем как по­стъпваха лекарите в хитлеристките концлагери!

Тук се говори за учен, който се отказал от научна­та си работа и счита, че е нужно да се занимава с об­ществена дейност.

Спомням си, че в 1936 година в Москва пристигна­ха Фредерик Жолио и Ирен Кюри. Аз присъствувах на техния доклад в Московския университет. Жолио прекрасно разбираше, че всяка работа в областта на изкуствената радиоактивност е напълнена с опасни последствия. Но той каза тогава: „Ние все едно сме длъжни да се занимаваме с това, то е познание, ние не можем да се спрем." Точно така е и тук. Според мен, въпросът съвсем не се заключава в това, да се забавя процесът на развитието на някои области от

науката — просто е невъзможно, защото ако някой престане да се занимава, то друг ще продължава.

Сега три главни опасности заплашват човечеството и всички те са взаимно свързани. Първата най-силно очевидна опасност е войната с прилагане на термоядре­но оръжие. Втората опасност — това е самоизтреб¬ лението на човечеството по пътя на пренаселяване и унищожаване на природните ресурси. И третата про­блема — създаване с помощта на биологичната инже¬ нерия не на човешко, а на мравешко общество, в кое­то човек ще престане да бъде човек. В последна смет­ка всички тези опасности са свързани, защото из­куствено създадените конформизъм и подчинение могат да доведат до развиване на термоядрена война и т. н.

Според мен, основната проблема" се заключава не толкова в ограничаване на пътищата за развитие на науката, колкото във формирането на етика, която трябва да следват учените.

Не мога да се съглася с току-що цитираните думи на Моно, че досега науката само е разрушавала мо­рални ценности, без да дава нищо в замяна. Религия­та, която е предписвала някаква съвкупност от етич­ни норми, била разрушена от науката и това е законо­мерно, защото религията е изградена върху нелепости. Но аз съм уверен, че същата тази наука способствува за създаването на нови морални ценности. Науката е създадена не само върху основата на обективното въз­приемане на света, но и на основата на логиката. А точната логика забранява престъплението и несправед­ливостта, защото те са нелогични постъпки.

Реплика от залата: Нима престъпниците в своите препоръки никога не се ръководят от логиката?

М. В. Волкенщайн: Злото е нещо обективно не­логично; именно обективно, а не от гледна точка на отделната личност. Именно в този смисъл аз говоря, че логиката може да помогне да се борим със злото.

Главната проблема се заключава в това да се съ­действува за такова организиране на човешко общест­во, в което да бъдат невъзможни ужасите, за които ние говорихме, тоест, да се съдействува за тържест­вото на комунистическите идеи. Това е неизмеримо по-важно, отколкото да се разсъждава върху темата „Какво ще ни донесе в бъдеще присаждането на ге­ните". Тях все едно ще ги присаждат винаги!

Преведе от руски Стефка Христова

7

Какъв е строежът на звездите? Как се раждат? Как умират? На кои от тези въпроси можем да отговорим поне задоволително, изчерпателно?

За съвременния човек познанията за звездите в общи линии се свеж­дат до следното: звездата е огромно струпване на вещества, в дълбочини­те на което се извършват в несрав­ними мащаби термоядрени реакции. Тези реакции са причина за висока­та температура, радиацията и т. н. Изобщо гигантски термоядрен ко­тел, в който ежесекундно избухват милиарди и милиарди свръхмощни водородни бомби. Изглежда гран­диозно, красиво и вечно!

Вечно? А може би не? Нали всяко количество вещество все пак е край­но, колкото и да е голямо. Значи „горивото" на звездата е изчерпае¬ мо.

И тогава? Как ще изглежда „куп­чината" от въглени? В какво ще се превърне това гигантско „загасна­ло огнище"?

Тези въпроси човечеството си по­ставя отдавна и, разбира се, не са­мо от обикновено любопитство. Нали от благоразположението и капризи­те на една от тези кипящи красави­ци, звездите, зависи съдбата на це­лия наш малък земен свят.

Тлеещите тъмночервени въглени в камината ние винаги свързваме с въображаеми романтично — призрачни видения, част от абсолютния човеш-ки уют. За съжаление призрачните картини които действително ще на­стъпят на Земята след изгасването на Слънцето, няма да имат нищо об-що с романтиката и мечтите.

Ето как представя бъдещето на планетата в тези далечни времена не­изчерпаемата фантазия на Хърбърт Уелс: „. . . . Белезникав здрач беше •надвиснал над цялата Земя, здрач, разкъсван от време на време, само когато бляскава комета пресичаше тъмнеещото небе. Светлият ореол, оставян от Слънцето, отдавна беше изчезнал, защото Слънцето беше пре­станало да залязва, то просто из­скачаше от изток и пропадаше на запад все по-едро и по-червено. Ня­маше и следа от Луната. Движение­то на звездите ставаше все по-бавно и по-бавно, за да се превърне в бав­но пълзене на светли точки. . . По това забавяне на изгрева и залеза разбрах, че приливните сили са свър­шили своята работа. Земята бе пре-станала да се върти, обърната само с едната си страна към Слънцето. . Небето вече не беше светлосиньо. На североизток Се мастилено-черно и в мрака блестяха ярко в немигащо

бледо бели звезди. Над главата ми то беше моравочервено без никак­ви звезди. . . Скалите наоколо бяха червеникаворъждиви на цвят и един­ственият признак на живот, който можех да забележа, бяха тъмнозеле­ните приземни растения. . . като тези, които растат в непрекъснат полумрак. . ."

Това е само един кратък епизод от книгата му „Машината на вре­мето", но дори и най-богатата чо­вешка фантазия не е в състояние да нарисува пълната картина на Зе­мята в последователните етапи от гибелта на нейната Звезда.

А какви са тези етапи? Откъде да си набавим „модел" на

малко „поизстинало" Слънце? С как­во да сравним свойствата му, за да ги опишем? Вярно е, че във Вселе­ната има звезди на различна въз­раст, но те са много, много далече, пък и „старците" са по-неразговор¬ ливи, мъчно ще измъкнеш сведения от тях и за миналото, и за настоя­щето, защото процесите, които ста­ват при тях се съсредоточават глав¬ но в неголяма околност.

И тогава идват на помощ парадок­сите.

В последното десетилетие учените, за кой ли вече път, се натъкват на факта, че крайно противоположните явления извънредно много си при­личат. Твърде често започна да се чува афоризмът, че Природата е ка­то змия, която хапе собствената си опашка. Ето, уверете се сами: за да се опознаят кипящите звезди, строят се техни модели от... свръхизстуде¬ ни вещества. Нека видим защо.

Като се има пред вид огромната маса, дори на някаква обикновена звезда като Слънцето, а също и не­въобразимо високата температура на ядрото му (20 милиона градуса), може да се заключи, че веществото там е в свръхплътно състояние. Ни­какви земни лаборатории не са в състояние да го възпроизведат дори в най-грубо приближение. Изобщо помислете, дори да са постижими тех­нически, тези температури и наля­гания, в какъв „съд" ще държим та­кова вещество? Ще го задържаме с някакви свръхмощни силови полета (гравитационни, електромагнитни и т. н.), може би ще възразят някои. Чудесно! А с какви уреди ще про­никнем вътре, за да правим измер­вания при тези условия? Както виж­дате, дори за оптимистичния мечта­тел поредицата от въпроси е без¬ крайна.

8

Тогава? Тогава учените се обър­нали към антипода на немислимо високите температури — абсолютна­та нула. Да, да! „Космическият студ" се оказал съвършено равнозначен по някои свои качества на „адската го­рещина" в недрата на звездите.

Както е известно, минус 273,16° но Целзиевата градусна скала е най-ниската, изобщо възможна темпе­ратура. Всички елементи, изстуде¬ ни близо до тази температура, на­речена „абсолютна нула", показват „абсолютни" по своята необичайност свойства. Тези свойства съвсем не отстъпват по количеството на па­радоксите на безбройните странно­сти при необикновените условия на звездното ядро.

Нещо повече! В такова свръхохла¬ дено състояние веществото показва свойства, удивително наподобяващи тези на свръхуплътнено палещо звездно сърце.

И така, с обединените усилия на криогенната техника (т. е. техника­та на ниските температури) модер­ните клонове на физиката, като квантовата механика в комбинация с относителната квантова теория на по­лето и други, плюс всички последни, още „топли" новини от астрономията и астрофизиката, бил конструиран ма-тематическо-физическият модел на звездното ядро. Наричам го „мате-матическо-физически", защото на­ред с реалните физически модели от свръхохладени елементи се прилагат абсолютно новите абстракции на съ­временното физическо и математичес­ко мислене.

Успехът бил голям, не само защо­то моделът на звездното ядро бил конструиран сполучливо, но и за­щото това било ядро в развитие — можело „да старее", да мени своята маса, т. е. да се „моделират" различ­ни звезди и т. н.

Какви тайни разкри на учените този модел?

Например, че звезди е маса, равна или малко по-голяма (до 1,2 пъ­ти) от масата на нашето Слънце „уми­рат" като „бели джуджета". А това значи, че обемът им достига зем­ния, но плътността им е десет ми­лиона пъти по-голяма от тази на сто­маната. Следователно, един напръст­ник от такова страшно уплътнено вещество ще тежи колкото един влак.

Значи бяло джудже е една въз­можна участ за нашата звезда. То­гава нека видим по-подробно с как­во се характеризира това състояние.

В белите джуджета чудовищните сили на привличане, възникващи в резултат от струпване на огромно количество вещество с невъобразима плътност, се балансират в известни граници от налягането, което елек­троните оказват в такива необикно­вени условия. Като се движат с ог­ромни скорости, тези електрони са в състояние да се противопоставят на гигантските гравитационни взаи­модействия, така че двете противо­положни сили поддържат формата и обема на бялото джудже. И се по­лучава така, че колкото повече е привличането, което свива звездата, толкова по-бързи са тези електрони и скоростите им все повече се до­ближават до скоростта на светли­ната във вакуум — 300 000 кило­метра в секунда (средното разстоя­ние Земя — Луна, изминато за 1 секун­да). Резултатът е, че външните слое­ве на бялото джудже все още напом­нят „младостта му", защото са съста­вени от газове. Тези слоеве заемат малка част от целия обем и не са така пламенни, а ядрото е в твър­до състояние. Там бихме намерили екзотични кристали на въглерода или друг елемент, кристали, не­виждани на Земята, такива, как­вито биха могли да се оформят под действие на чудовищна гравитацион­на преса.

Например, бяло джудже с маса 9/10 от масата на Слънцето ще има радиус около 6000 километра, т.е. колкото Земята. Ако ядрото е ки­слородно, то в такъв случай темпе­ратурата на повърхността ще бъде около 1000° по абсолютната скала.

Следователно, макар че „сърцето" на Слънцето в това състояние все още ще е много горещо, от поря­дъка на милиони градуси, промене­ната плътност, частичното охлажда­не ще доведат до нова структура, нов диапазон на излъчване. Оттук след­ва, че то няма да е в състояние да поддържа при тези условия живота на Земята в познатия нам вид.

Но белите джуджета не са най-необичайната съдба за една зве­зда от порядъка на Слънцето. Ако масата й е равна на една десета до два пъти от слънчевата маса, „ги­белта" й ще се нарича „неутронна звезда".

Това са едни от най-странните обекти във Вселената. Звездни „тру­пове", в които гравитационното при­вличане достига колосални разме­ри и плътността на веществото може

Сравнителни размери на Земята, на една неутронна звезда и на бяло джудже

Точката, с която е отбелязана неу­тронната звезда, е увеличена два пъти, за да се види

9

Отбелязаният със стрелката пулсар в южното съзвездие Корабни плат­на през февруари 1969 година изведнъж рязко промени периода на пул­сирането си

да се сравнява само с гъстотата на веществото в атомното ядро.

Предполагаемата плътност е не по-малко от десет милиона милиар­да грама вещество в един единствен кубически сантиметър. За сравне­ние трябва да се каже, че това оз­начава всичките жители на земното кълбо да се съберат в една обикно­вена по размери дъждовна капка.

Неутронните звезди бяха „откри­ти" ТЕОРЕТИЧНО преди около 40 години и предсказаният им диаметър бе около 10 километра. Лабораторните модели и новите ас­трономически изследвания не про­тиворечат на тези „предварителни изисквания". Представете си наше­то Слънце „смачкано" до кълбо с диаметър дванадесетина километра! Астрономите - теоретици утвърждават, че това не само е възможно, но и че неутронните звезди са едва ли не обикновено явление в нашата Галактика, защото предполагаемият им брой е значителен. Според Йере¬ мия Т. Остривър, около сто милио­на от всичко 100-те милиарда звезди от нашия звезден остров са „изго­рели", за да се превърнат в неутрон­ни. И така, Слънцето може да има и такава съдба — „неутронна звез­да".

Щом са толкова необикновени бе­лите джуджета и неутронните звез­ди, как тогава са били „изследвани" в земни лаборатории? Нали най-голямата възможна плътност постиг­ната е едва тази на лунното ядро?

Оказва се обаче, че материята при ултраплътните състояния е по-под­редена, „по-опростена", отколкото при обикновени условия и много от нейните свойства следват съвсем точно чисто теоретичните предписа­ния. Обикновеното парче желязо при обикновени за нас условия е доста по-сложно по структура. Как­то е известно, повечето вещества в твърдо състояние имат така наре­чената кристална решетка. Или структурата им се състои в повече или по-малко симетрично наредени неподвижни частици — неутрални или наелектризирани атоми или мо­лекули и условно казано, обикаля­щи в пространството между тях електрони. Броят на тези електрони обаче е малък спрямо обшия и е много непостоянен, зависимостите са сложни и променливи. Когато

желязото се постави при подходящ налягане, структурата му се опро-стява. Ако плътността му стане око-ло сто хиляди грама в кубичен сан-тиметър, т.е. повече от десет хиля-ди пъти по-голяма от обикновената тогава всички електрони се „впус-кат в бяг" около възлите на кри¬ сталната решетка. Или общо по-гледнато в равномерното отрицател-но наелектризирано електронно мо-ре плуват положително наелектри-зирани железни ядра.

Но при такава плътност и точка та на топене на веществото нараст­ва неимоверно. Например за плът­ност десет милиона пъти по-голяма от обикновената (а такава плътност има даже при белите джуджета) точката на втечняване е над 100 ми­лиона градуса. Значи е не само възможно, но и напълно необхо­димо белите джуджета и неутрон­ните звезди в основата си да са твърди, а не течни и газообраз­ни. Малко повече въображение и ще дадем право на децата, които виждат в звездите разноцветна фее­рия от твърди малки цветни стък­лени топчета.

Но такава „елементарна" структу­ра, такова изключително прилежно и подредено състояние веществото има и при антипода, т.е. при нор­мални (или все едно ниски наля­гания) и при абсолютния студ —273° С под нулата. Чудноватите свойства на една разновидност на хелия, например, при температури около абсолютната нула се дължат пак на тази подреденост и абсолют­на повторяемост в строежа. Този хелий в такива условия тече във всички направления — нагоре, на­долу, изобщо е принудил дори скеп­тичните учени да накарат това му състояние с гръмкото име — „свръх¬ текучество".

И ето един модел, който въпреки „непретенциозното" си устройство претендира да е „макет" на гореща­та и странна неутронна звезда. Ку­ха сферична черупка от пр охладена стомана, запълнена със спомената­та разновидност на хелия (хелий 3) при температура около абсолют­ната нула. В средата се намира ня­каква твърда „костилка" от вещест­во. За да се намират процесите в неутронната звезда, температурата па стоманата » малко по-висока о.

тази на хелия и „костилката". След това на помощ се извикват всички най-модерни главозамайващи науки и. . . започва изследването.

Така се достига до предполагае­мата представа за строежа на не­утронната звезда, който в напре­чен разрез изглежда приблизител­но така.

Най-външният слой е газ, следва твърдо вещество с плътност един милиард милиард пъти по-плътно от стоманата и още толкова пъти по-мъчно свиваемо, нещо като желе, което по-лесно тече, отколкото се свива, следва някаква „екзотична" по свойства течност, наречена от специалистите „свръхтечност" по аналогия с лабораторния модел, къ­дето тази част се заема от хелий 3; „костилката" по всяка вероятност е най-невъобразимо сборище от вси­чки познати и непознати на физи­ците частици, някои получавани за милионни от секундата само в най-мощните ускорители.

Изоставяйки неутронните звезди, нека припомним, че, според спе­циалистите, те са и обектите, наре­чени с динамичното име „пулсари". Техните необикновени свойства се приписват на бързо въртящи се неутронни звезди — 30 оборота в секунда.

„Смъртта" на гигантите е пълна със загадки, тя допуска и трети ва­риант. Ако масата на звездата е значително по-голяма от тази на Слънцето, свиването и уплътняване­то може да продължи и по-нататък и да достигне цифри, несравними с нищо земно, имащи аналози само в звездните простори.

И така, ако плътността, измерена в грамове за кубичен сантиметър,

10

надмине цифра, в която след едини­цата има шестнадесет нули, звезда­та или по-точно веществото, което е било в нея, няма вече да е види­мо в никакви уреди. Ще се „превър­не" в една от така наречените „чер­ни дупки", предсказани от общата теория на относителността на Айн­щайн в 1916 г. Диаметърът на звез­дата, преди да се превърне в „чер­на дупка" ще е от порядъка само на няколко километра.

Това състояние, за което нямаме

никаква представа, освен математи­ческите формулировки на теорията, е толкова далеч от всичко, което познаваме, че изглежда просто като една абсурдна абстракция. Според общата теория на относителността, при тези състояния поради чудо­вищното гравитационно притегля­не, дори светлинните лъчи остават затворени. И това състояние е уча­стта на всички гиганти — звезди, кои­то лекомислено са допуснали тяхна­

та маса многократно да надвишава

Вляво — разпределение на електрони (под формата на облак) и ядра (черните точки) на вещество при нормални условия; вдясно — при свръхуплътнено вещество

тази на Слънцето. Естествено, нито една „черна дупка" не е била на­блюдавана или регистрирана, а и какво друго може да се очаква, щом никакво лъчение не прониква извън пределите й. Затова често се нарича състояние на „гравитацио­нен колапс".

Ето, че знаем какво представля­ват „нормалните", „действуващите" звезди, весели, топлички, по мла­дежки буйни и разточителни в из­блиците си на енергия. Като ос­таряват, и те менят характерите си като нас, хората, стават по-педан-тични, по-затворени и пестеливи, всичко става подредено и без из­ненади.

А знаем ли как се раждат гиганти­те?

Хипотези и предположния има, да. Но от теориите и моделите сме още съвсем далече. Нищо чудно, на­чалото винаги е било най-трудно.

БОРЯНА ИЛИЕВА

Научнофантастичен разказ от КЛИФОРД САЙМЪК

Присъни му се родният дом и когато се събуди, дъл­го не отваряше очи, като се мъчеше да запази видение­то. Нещо остана, но това „нещо" беше смътно, разми­то, неясно, лишено от цветове. Родният дом. . . Той си го представяше, знаеше какъв е, можеше да възкреси в паметта си далечното, недосегаемото, но в съня вси­чко беше по-ясно!

И все пак не отваряше очи, тъй като много добре знаеше какво ще срещне погледът му — мръсната.

неуютна колиба, в която се намираше. „Ако беше са­мо мръсотията и липсата на уютност! — помисли той — А още и мъчителната самота, това чувство, че си в чужбина." Докато очите му са затворени, суровата действителност като че ли не съществува, но той е ве­че на границата, действителността е протегнала свои­те пипала към пълната с топлина и задушевност кар-тина, която се старае да задържи. Повече не може. Мрежата на съня става твърде тънка и рядка, за да

11

противостои на реалността. Щеш не щеш — отваряй очи!

Така и беше: отвратително, неуютно, мръсно, без­радостно и навсякъде се спотаила тази враждебност, от която можеш да се побъркаш. Сега да се съвземе и да стане; започва още един мъчителен ден.

Мазилката по тавана се е напукала, посипала се е, има големи безобразни петна. Боята по стените се лющи, тъмните петна напомнят за дъждовете и на­всякъде се носи този дъх на отдавна непроветрено по­мещение. . . .

Гледайки към тавана, той се мъчеше да си предста­ви небето — някога можеше да го види през всеки таван. Защото небето беше неговата стихия, небето и пустинният волен Космос. Сега ги няма, те не му при­надлежат повече.

Пропуските, несполуките в работата, всичко, което беше необходимо, се струпа, за да ликвидира кариера­та му, да унищожи завинаги надеждите му и да го обрече на изгнание на чуждата планета. . .

Седна на кревата, придърпа с пета хвърлените на пода панталони, обу ги, пъхна крака в обувките и стана.

Тясна, мръсна стаичка. И евтина. Ще дойде ден, когато и такава няма да му бъде по възможностите. Парите са към края и когато се свършат, ще се нало­жи да търси работа, каквато и да е работа. Може би е трябвало по-рано да се погрижи за това, а не да се влачи докрай. Но не можеше да се насили. Да се хва­не на работа, да отседне тук, значеше да признае по­ражението си, да сложи край на мечтата за връщане в къщи.

„Глупак — каза си той, — и какво те замъкна в Космоса?" Ех, да се върне само у дома, на Марс, вече е въже не можеш го изтегли навън! Ще се прибере във фермата, ще се заеме със стопанството като сто­панин, ще се ожени за Елена. Нека други глупци с риск за живота летят по Слънчевата система.

Романтика. . . Тя се върти в главите на момченцата, юношите с възторжени очи. Романтиката на далечни­те пътешествия из дебрите на Космоса сред лъчистите зеници на звездите, романтиката на пеещите двигатели, студената стомана, разсичаща тъмнината и безлюд­ната пустош, романтиката, въплътена в човешката плът и кураж.

Но романтика нямаше. Имаше тежък труд, постоян­но напрежение и гнетяща тревога, разяждащ душата страх, който улавяше прекъсванията в работата на силовия механизъм. . . звънкия удар о металната бро­ня. . . някоя от хилядите беди, дебнещи човека в Кос­моса. Той взе от нощната масичка портфейла, пъхна го в джоба си, излезе в коридора и заслиза надолу по клатещата се стълба.

Наклонена стара тераса и зеленина — неудържима, буйна зеленина по земята. Неприятен, отвратителен цвят, който зашеметява и предизвиква вътрешен от­пор. Всичко е зелено: трева, храсти, всяко дърво. Ако ги гледаш дълго, почва да ти се струва, че зеленина­та пулсира, трепти от потаен живот и от нея няма друго спасение, освен да се скриеш някъде. Зеленина, силно слънце, изтощителен зной — всичко това пра­ви Земята непоносима, Наистина от светлината можеш се скриеш, с топлината също можеш да се справиш, но зеленината е навсякъде.

Той излезе, като бъркаше в джоба си за цигари. На­пипа смачкания пакет и в него—единствената смач­кана цигара. Залепи я на устата си, изхвърли па­кетчето и остана на вратата, размишлявайки какво да предприеме по-нататък.

Но това усилие на мисълта беше само външно, пред-варително знаене какво ще прави, нямаше избор. Едно и също се повтаряше всеки ден и вече колко сед­мици. Това ще бъде и днес, и утре, и други ден, до­като не отиде и последният грош.

А после — да, а после накъде? Да постъпи на работа и да се опита нещо да отделя?

Да пести пари, докато стигнат за билет до Марс? Как­вато и да е работа на кораба му е забранена, но нали те са длъжни да вземат пътници? Ех, тия пусти сметки. . . За да спести достатъчно, му са необходими двадесет години!

Запуши и бавно се помъкна по улицата. Даже през цигарения дим чувствуваше миризмата на ненавист-ната зеленина.

Измина десет квартала и се озова до космодрума. На полето се издигаше кораб. Постоя, погледа и после се отправи към евтиното ресторантче да закуси.

„Кораб — мислеше той. — Обнадеждаващ приз­нак. Има дни, в които няма да видиш нито един, а понякога — три-четири. Днес има кораб, може да е именно той.

Както и да е — си каза той, — ще намеря кораб, който ще ме заведе у дома. Кораб, на който ще бъде крайно необходим механик и капитанът ще затвори очи пред авариите в предишните ми рейсове."

Знаеш;, че се самозалъгва. Всеки ден си говореше едно и също. Вероятно, за да оправдае ежедневните си посещения на космодрума. Самозалъгва не, което помага да запази надеждата, за да не падне духом. Самозалъгване, което позволява даже някак да се изтърпи мрачната, задушна колиба и зелената земя.

Влезе в ресторанта и седна на масата. Сервитьорката се приближи, за да вземе поръчката — Пак мекици? — попита тя. Той кимна. Мекици — евтина и калорична храна,

точно каквото му е необходима. По-дълго време да му стигнат парите.

— Днес ще намерите своя кораб — каза серви­тьорката. — Имам такова предчувствие.

— Възможно е — отговори той, като не вярваше особено.

— Знам какво ви е на душата — продължаваше тя. — Знам колко е тежко. Самата аз тъгувах за родината си, когато за първи път напуснах родния дом. Мислех, че ще умра.

Той мълчеше, чувствувайки, че, ако отговори, ще урони достойнството си, въпреки че за какви дяволи му е сега това достойнство!

Разбира се, не ставаше дума за обикновена тъга по родината. Това беше планетна носталгия, мъка по другата култура, болка от раздялата с всичко, с кое­то беше свикнал и към което бе привързан.

Докато чакаше мекиците, изведнъж се сети за съня си: изчезващите в далечината червени склонове, мил­ващият кожата сух прохладен въздух, блясъкът на

12

звездите ь здрача, вълшебното злато на далечните пясъчни бури. И ниската къщичка, която се притиска към земята, а на терасата, обърната към залеза, не-подвижно седи в креслото посребрял старец. . .

Сервитьорката донесе мекиците. „Ще дойде ден — мислено си каза той, — когато

не ще мога повече да понасям това самоизтезание, това самосъжаление. Отдавна беше време да се избавя от него. И колкото повече се помирявам с него, толко­ва повече то определя моите мисли и постъпки.

Дояде мекиците и плати. — Всичко хубаво — каза сервитьорката, усмих­

вайки се. — Благодаря — отговори той. Помъкна се по пътя, по скърцащия чакъл, и слънце­

то припече гърба му, но от зеленината беше избавен. Космодрумът беше безжизнен — изгорен, оголен.

Стигна до космодрума и се приближи към канце­ларията.

— Пак вие — каза чиновникът. — Има ли рейс за Марс? — Не. А, почакайте, тук един току-що се приготвя­

ше. . . Чиновникът стана. Излезе навън и почна да вика

някого. След няколко минути се върна в канцеларията.

Подире му вървеше мъж с изглед на борец. На глава­та на бореца имаше фуражка с изтрити, неясни бук­ви „Капитан".

— Ето този човек — каза чиновникът — Сън Ку­пър. Механик първа класа, но е имал наказания. . .

— По дяволите наказанията! — изрева капита­нът. Той се обърна към Купър: — Морисоните позна­вате ли?

— От пелени — отговори Купър. Това беше лъжа, но вярваше, че ще се справи с

двигателите. — Общо взето им няма нищо — продължи капита­

нът, — само понякога вдигат малко шум, капризни -чат. Ще се наложи да ги поглезите. Не бива да откъс­вате очи от тях. Ако се зазяпате — всичко е свършено.

, — Ще се справя — каза Купър. — Моят механик ме подведе и избяга — капитанът

плю на пода, демонстрирайки презрението си към из­бягалия механик. — Излезе слабичък в коленете.

— Моите колене са здрави — твърдо каза Купър. Знаеше какво го чака. Но нямаше избор. Пътят за

Марс беше през „морисоните". — Ами тогава да вървим — рече капитанът. — За минута — каза чиновникът. — Това не става

така. Вие сте длъжни да му дадете време да си събере нещата.

— Нямам нищо за събиране — намеси се Купър, като си спомни жалките вехтории, които остави в гостилницата — нищо ценно.

— Трябва да сте наясно — продължи чиновникът, обръщайки се към капитана. — Не може да се гаран­тира за човек, който е имал наказания.

— Плюя на всичко — отряза капитанът. — Доста­тъчно е да познава двигателя и движението, нищо по­вече; не ме интересува.

Като нов корабът не е бил нищо особено, а и с годи-ните не бе станал по-добър. Да, въобще да се лети с такъв ще е мъка, без да говорим за това, че „морисо¬ ните трябва да се глезят".

— Не се страхувайте, няма да се разпадне — ка­

за капитанът. — Ще издържи повече, отколкото си мислите. Просто е чудно на какво е способно това корито, напук на всички дяволи.

„Само още един рейс — помисли Купър, — да ме заведе на Марс. А там нека се разпада."

— Корабът е великолепен — каза той съвсем ис­крено.

Приближи се към могъщия стабилизатор и сложи ръка върху него. Тежък метал, боята отдавна е олю­щена, грапавини от корозия и студът дълбоко е про­никнал в него, като че ли корабът още не е изпуснал погълнатия от него космически мраз.

„Най-после — помисли си той. — След толкова седмици очакване ето го най-после стоманеното про­изведение на инженерното изкуство, което ще ме заведе в къщи."

Върна се при капитана: — Какво, да започнем ли? — каза той. — Искам

да видя двигателите. — Те са в ред — отговори капитанът. — Възможно е. Все пак ще ги проверя. Очакваше двигателите да бъдат в лошо състояние,

но не до такава степен. Корабът изглеждаше жалък, а „морисоните" бяха още по-зле.

— Трябва да се действува — каза той. — С та­кива двигатели не може да се пътува.

Капитанът кипна и почна да ругае:

13

— Внимавайте, излитаме на разсъмване! Задачата е срочна!

— На разсъмване ще излетим — отряза Купър. Вие само не се бъркайте!

Той постави хората по местата им и сам работи че­тиринадесет часа непрекъснато без почивка — нито яде, нито спа. След това стисна юмрук и доложи на капитана, че всичко е готово.

Благополучно преминаха атмосферата. Купър раз­твори юмрук и облекчено въздъхна. Сега трябва да следи да няма прекъсване.

Капитанът го извика при себе си и постави на ма­сата бутилка.

— Вие се справихте много по-добре, отколкото очаквах, Купър.

Купър поклати глава. — Още не сме долетели, капитане. Предстои ни

дълъг път. — Купър — каза капитанът, — знаете ли какво

носим? Купър поклати глава. — Лекарства — каза капитанът. — Там има епи­

демия. — Само нашият кораб беше що-годе готов за рейс. И ето, изпратиха нас.

— Трябваше преди това да се направи генерален ремонт на двигателите.

— Времето не позволяваше, всяка минута беше скъпа.

Купър отпи от чашата, отмалял от умора. — Епидемия, казвате? А каква по-точно? — Пясъчна треска — отговори капитанът. — На­

вярно я познавате? Смъртен ужас полази по гърба на Купър. — Знам — той допи уискито и стана. — Аз тръг­

вам. Трябва да погледна двигателите. — Ние разчитаме на вас, Купър. Трябва да се

доберем. Върна се в машинното отделение и се строполи в

креслото, слушайки пеенето на двигателите, което пронизваше целия кораб. Те трябваше да работят без прекъсвания. Сега това е по-нужно, откогато и да е било. Работата не беше само да се доберат до в къщи: родната планета чакаше лекарства.

„Обещавам — каза той на себе си. — Обещавам, че ще долетим."

Не щадеше нито екипажа, нито себе си. Ден след ден под вадещия душата нетърпим вой на дюзите и грохота на тези дяволски „морисони".

Какъв ти сън — едва успяваше да полегне за някол­ко минути. Какъв ти обед — хапваше само нещо на крак. Работа, работа, но още по-лошо — надзор, очакване, ця­лото тяло е напрегнато: сега ще почнат да засичат. . . или сега ще звънне металът, предвещавайки опасност.

„И защо — се въртеше в главата му смътната ми­съл — човек излиза в Космоса? И защо човек се за-хваща за такава работа?" Разбира се, тук, в машин­ното, край доизносените двигатели човек се чувству­ва по-зле, отколкото в другите отделения. Но и там не е добре. Атмосферата на кораба е наситена с нерви, но най-лошо от всичко е черният, гнетящ страх пред Космоса, пред това, което Космосът може да направи с кораба и хората на борда.

На новите по-големи кораби обстановката до из­вестна степен е по-добра. Отдавна е прието пътниците да се тъпчат с успокоителни лекарства. За да не нер-

вничат, да не реагират така остро на неудобствата, да не се поддават на паника.

Но с екипажа не е така. Той трябва да бъде нащрек, готов на всичко. Длъжен е да понася всичко.

Възможно е да дойде време, когато корабите ще бъдат достатъчно големи, двигателите и горивото — достатъчно съвършени, когато страхът на човека пред пустия Космос ще намалее. Тогава ще стане по-лесно. Но това навярно е още далеч. Вече изминаха двеста години, откакто прадедите на Купър заедно с първи­те бяха отлетели да завладяват Марс.

„Не чувствувам, че се връщам у дома — си каза той, — няма да го понеса, няма да издържа." Даже тук, където почна да се натрупва всякаква миризма, чувствуваше уханието на сухия, прохладен въздух на родната планета. През металната обшивка на ле­тящия кораб, през неизброимите тъмни мили той виж­даше нежните тонове на залеза над червените скло­нове. В това е неговата сила пред другите. Ако не беше мисълта, че се връща у дома, нямаше да устои.

Бавно се нижеха дните, двигателите работеха и надеждата в неговата душа растеше. Накрая надежда­та се смени с тържество.

Дойде денят, когато корабът като вихър се плъзна надолу през хладната разредена атмосфера, кацна и спря.

Той протегна ръка, завъртя ключа — двигатели­те изреваха и млъкнаха. Тишина обгърна изтощената стомана, онемяла от непрекъснатия шум.

Стоеше, оглушен от тишината, изпитвайки, ужас пред страшното безмълвие.

Мина покрай двигателите, плъзна ръка по метала, гледайки го като животно, учуден и едва ли не недо­волен от това, че в неговата душа се роди нещо подоб­но на странна нежност към машината.

А впрочем, защо пък не! Двигателите го доведоха у дома. Той ги глезеше, проклинаше ги, следеше ги, спеше до тях — и те го доведоха у дома.

А ако бъдем откровени, той много не вярваше в това.

Изведнъж видя, че е останал сам. Щом завъртя ключа, и командата се беше втурнала към стълбата. Време е и той да излезе и все пак, макар и за миг, остана в тихото отделение. Накрая още веднъж ог­леда всичко. Нещо да не е пропуснал?

Обърна се и бавно тръгна по стълбата към люка. Горе срещна капитана. Зад ракетите се извисява­

ха червените склонове. — Всички вече излязоха, остана само началникът

на интендантската служба — каза капитанът. — Ча­ках ви. Отлично се справихте с двигателите, Купър. Щастлив съм, че тръгнахте с нас на път.

— Последният рейс — отговори Купър, галейки с поглед червените склонове.

— Странно — каза капитанът. — Вие очевидно сте от Марс.

— Да. И трябваше въобще да си стоя у дома. Капитанът внимателно го погледна и повтори: — Странно. — Нищо странно — възрази Купър. — Аз. . . — И аз смятам да остана — прекъсна го капитанът.

— На Земята кораба ще откара друг командир. — В такъв случай — подхвана Купър — да из­

лезем. — Решено. Но най-напред — ваксинирането.

Спуснаха се по стълбата и тръгнаха през полето към

И

зданието на космодрума. Насреща им с вой се стрел­наха машини, бързащи към кораба за товара.

А Купър изпяло се отдаде на възприятията, които изпитваше в сънищата си в мизерната стаичка на Зе­мята: ободряващото ухание на прохладния лек въз­дух, отскачащата поради малкото притегляне крачка, стремително извисяващите се неосквернени червени склонове под лъчите на неяркото слънце.

Лекарят ги очакваше в тесния си кабинет. — Виноват — каза той, — но вие знаете прави-

лата. — Ох, тези правила — отговори капитанът. —

Ясно, щом трябва. Седнаха в креслата и запретнаха ръкави. — Дръжте се — предупреди ги лекарят. — Бод¬

ването дава разтрисане. Така и стана. „Така беше и по-рано — помисли Купър, — всеки

път. Време ми е да свикна". Отпусна се тежко в креслото, очаквайки премина­

ването на слабостта и шока. Лекарят седеше на ма­сата си и също очакваше момента, в който ще дойдат на себе си.

— Тежък рейс? — попита той накрая. — Леки няма — сърдито отговори капитанът. Купър поклати глава. — Този беше най-тежкият от всички. Двигатели­

те. . . — Простете ми, Купър — намеси се капитанът, —

но ние наистина возехме лекарства. Тук наистина има епидемия. И моят кораб се оказа единственият. Ис­ках да го дам на генерален ремонт, но нямаше време

Купър кимна. — Спомням си — каза той. С мъка се повдигна и погледна през прозореца сту­

дения и чужд марсиански изглед. — Ако не беше внушението — решително каза

той, — нямаше да се справя. Той се обърна към лекаря: — Ще можем ли някога да минем и без това? Лекарят кимна. — Разбира се. Когато корабите станат по-съвър­

шени и човекът привикне към космическите пътешест­вия.

— Тази носталгия. . . — Няма друг изход — каза лекарят. — Ние ня­

маше да имаме нито един космонавт, ако всеки път не летяха за дома.

— Това е вярно — съгласи се капитанът. — Ни­кой, и аз в това число, не може да издържи изпита­ния заради пари.

Купър погледна през прозореца към пясъчния ланд­шафт и го полазиха тръпки. По-унило място. . .

„Що за идиотизъм — да се мотая из Космоса — си каза той, — когато в къщи имам жена като Дорис и две депа."

Изведнъж силно пожела да ги види. Познати симптоми. Отново носталгия, но сега за

Земята. Лекарят взе от шкафчето бутилка и с щедра ръка

напълни три чашки. — А сега вземете това — каза той — и да забра­

вим всичко! — Трудно ще забравим — усмихна се Купър

ИЛЮСТРАЦИИ АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ

— В края на краищата — каза капитанът с не­естествено весел тон — трябва правилно да се гле-да на нещата. Става дума за особеност на професията.

Преведе от руски Лиляна Бойкикева

15

Навън децата се пързаляха, яхнали замръзнала риба. Тех­ните гласове ехтяха в кристал­но чистия въздух и се смесва­ха с този типично северен шум на пеещи ледове, стъпки на елени и бели мечки, на безжиз­нено увисналия във въздуха да­лечен кучешки лай. Снегът на старата полярна шапка блес­теше в ослепително бели, розо­ви, лилави и оранжеви отбля­съци.

Майките — ескимоски седяха пред домовете. Те гледаха иг­рата на децата, ядосваха се за опропастената риба — децата я бяха откачили от покрива, а после я помъкнаха по баира на­горе — ядосваха се още, че, като се върнат мъжете и те ре­шат да им се оплачат, от това нищо нямаше да излезе Щяха просто да се разсмеят. Затова децата ставаха все по-нахални—

играеха си с кучетата, пиеха еленово мляко и говореха за. . . тоталната моторизация.

Това беше преди години. Же­ните пак стояха пред прага, мъжете пак бяха тръгнали на някъде — и това на някъде от ден на ден ставаше все по-подо­зрително, а децата както вина­ги се пързаляха на хълма. То­гава на хоризонта се зададе то­ва, чието име жените не зна­еха, но беше достатъчно необик­новено, за да предизвика смут. Отначало доловиха неговия шум — необичаен за северни­те ширини, несъвместим с ле­дената тишина! После разпоз­наха хора, възседнали малки странни шейнички, без кучеш­ки впрягове, а кучетата сякаш бяха между краката на хората— свити на кълбо, ръмжащи в теснотията — и техните про¬ драни гласове излизаха от ед­

на тръба отзад, която впослед­ствие научиха, че се казва аус­пух. Дошлите спряха пред къ­щите. Кучетата под тях се смъл­чаха, но не излязоха навън. Децата дълго надничаха в дуп­ката — ауспух; едно дори се изхитри да бръкне вътре. Кучетата продължаваха да мъл­чат, защото те се ръководеха не от инстинкти, а от ръчки, пе­дали и контролни прибори.

Първите снежни мотоциклети се появиха през 1936 година. На мястото на предните колела поставиха късички ски, а зад­ните смениха с верига. Получи се странен хибрид — нещо средно между мотоциклет, полярна шей­на и всъдеход — предназначен и включен в инвентара на поляр­ните експедиции. Ведно с ог­ромната доза ентусиазъм на първите конструктори-любите-

16

ли той носеше и всички недо­статъци на недомислие. Но въ­преки това той много скоро стана обект на всеобщ интерес. Организаторите на белите олим­пиади се заеха да обсъждат пра­вилата на нови зимни алпий­ски дисциплини — бързо спус­кане по пресечени терени, сла­лом между наредени хиляди вратички, многоетапни състеза­ния, подобни на автомобил­ните ралита — всичко трябваше тепърва да се уточнява. Други решиха, че няма по-приятно хо­би от разходката със снежен мотоциклет и я предпочитаха пред околосветско пътешествие с яхта. Жителите на скандинав­ските страни разсъдиха, че това е най-подходящото за тях пре­возно средство. Освен по дебел сняг то спокойно се придвижва по заледени местности, торфи­ща и непроходими с лодка и ав­томобил мочурища.

Първоначалният ентусиазъм на конструкторите — любители трябваше да отстъпи пред за­дълбочените разработки в на­учноизследователските инсти­тути. Желязната верига, коя­то много често мръзнеше, по­криваше се с лед и откачваше да се превърта, беше заменена с гу­мена, а за по-голяма издръжли­вост я армираха с желязо. Но главната трудност си остава­ше двигателят. Доколкото по не­го имаше масла да смазват трие­щите части, те постоянно се втърдяваха, дори не всеки вид гориво издържаше на ниската температура. Най-удачни са двутактовите двигатели тип Ванкел — решиха специалисти­те, а после прибавиха — с въз­душно охлаждане, защото се из­бягва употребата на антифриз.

Работата напредна дотолко­ва, че дойде ред на серийното производство, на поточните ли­нии, на масовата употреба. И

докато снежните мотоциклети бяха все още лукс и се срещаха единствено по скъпите зимни курорти, изневиделица се по­явиха нови конкуренти — взе­ли като прототип водните ску­тери, всъдеходите и северните шейни. Снегоходи, снежни ску­тери и гъсенични мотошейни — всеки вид имаше свои специ­фични особености, подходящи за едни или други терени, задово­ляващи различни изисквания. Снежните скутери на спасител­ните служби дежурят край ски¬ пистите. Борбата за рекорди в бързото пързаляне става все по-ожесточена, скоростите — по-фантастични, а рискът — не­вероятен. Снегоходи кръстосват непроходимите планински вери­ги. Гъсеничните мотошейни на полярните станции се състеза­ват с кучешките впрягове на ескимосите. . .

Самолетът кръжеше над по­лярната станция. Долу хората изравняваха площадката за ка­цане, подвикваха си възбуде-

На поход в планината с гъсенични мотошейни

но, без да могат ясно да се чу­ват помежду си, а кучетата лаеха от впряговете. После са­молетът се сниши и прикачените отдолу ски допряха многого­дишния лед. Новопристигнали­те присвиваха очи, защото та­кова ярко слънце за тях беше непривично. Разтоварването продължаваше с часове — ку­пища неща и най-нови апара­тури, предназначени за научна работа, палатки, спални чува­ли и един особен снегомобил, какъвто старите полярници до­сега не бяха виждали. Това е аерошейна — говореха ново­пристигналите, а надписът „Ту" личеше ясно както върху тя­лото на самолета, така и вър­ху червената боя на аерошей¬ ната. Самолетът още не беше набрал височина и всички се втурнаха към аерошейната. Шу­мът на нейния мотор се сля с този на излитащия самолет.

500. . . 1000. . . 1500 оборота в минута. Двеста и шестдесет конски сили тъпчат на едно

Със снежния скутер пътят до хижата не е далеч

Аварията никога не е изключена

място в предстартова треска. Външно съвсем спокойно лежи пластмасовият корем на аеро¬ шейната върху сухия лед и съв­сем леко потрепва. Вратите се затварят една след друга. Еки­пажът слага тъмни очила. Те вече не присвиват очи и под широките защитни стъкла са ос­танали единствено усмивките.

2000. . . 2500 оборота в мину­та. Шейните летят към полег­налото на хоризонта слънце. Об­

лаци снежен прах, искрящ в раз­лични цветови съчетания. „Сто и петдесет километра в час" — съ-общава водачът и гледа пока­занията на спидометъра. „Мал­ко" — обажда се друг. „Минава­ме през поток. Ледът е слаб и се троши" — констатира трети.

Аерошейна — амфибия, говорят старите полярници и не бързат да се качат на снегоходите и кучешките впрягове. . .

Отминава времето, когато

бензиностанции се строяха един­ствено покрай шосетата. Сне­гомобилите обърнаха гръб на очертаните с непрекъснати и пунктирани линии автостради—

Снежни мотоциклети на старт

Делничен ден в полярна станция Аерошейна — амфибия

не искаха да се съобразяват с крайпътните знаци, с какви­то и да е ограничения на скоро­стта, с правилници за улично движение. Те се отправиха на­

П Л Е Н Н И Ц И Н А К У Р О С И В О

Още в древните векове японците обърнали внимание на нееднократ­но повтарящите се случаи на не­обяснимо изчезване на джонки. А ин­дианците на противоположната стра­на на океана също не могли да раз­берат откъде се вземат странните съдове, пълни с трупове на неиз­вестни жълтолики хора с полегати очи.

Едва сравнително наскоро се ус­танови, че попадналите в безветрие по една или друга причина, за­губили платната си. джонки, близо до остров Рюкю, ги подхваща тече­нието Куросиво и ги отнася в от­крития океан. Безпомощните съдове се н сели на изток със скорост по-голяма от 40 мили в денонощие, а после попадали в зоната на Кали­форнийското течение, излизащо на западния бряг на Мексико или за­вивали заедно с Куросиво на юго­запад и с южното тихоокеанско те­чение попадали на остров Ванку­вър. В 1813 година капитанът на английския бриг „Форестър" уло­вил в този район дрейфуваща япон-ска джонка. Както се изяснило, тя блуждала по океана цяла годи­на и половина.

Немалко японски съдове течение­то отнасяло към Алеутските остро­ви и западното крайбрежие на Юж­на Америка.

Ето един случай, отнасящ се вече към началото на XX век.

По обед на 31 октомври 1927 годи­на вахтеният на американския пара­ход „Маргарет Далър" доложил, че вижда някаква странно дрейфуваща шхуна. Капитанът заповядал да из­менят курса и да се приближат към нея. На палубата не се виждали никакви признаци на живот. Спус­нали лодка и огледали съда, който се оказал японски. В една от каю­тите намерили дъсчици с йероглифи (списъка на екипажа, както се ока­зало по-късно) и две дебели тетрад­ки, бордовия дневник и личния днев­ник на един от офицерите-

Ето какво прочели в дневника: „23 декември 1926 година. По време на силен щорм две седмици, след като бяхме излезли от пристанището Ми¬ саки на лов за марлини, се повреди моторът. Това се случи на седемсто­тин мили от брега, Вдигнахме сиг­нала за бедствие. Веднага го забе­лязаха от борда на минаващия на­

близо американски кораб, чийто ка­питан ни предупреди, че сме в зо­ната на опасно течение. Ние отка­захме да напуснем съда, тъй като скоро щяхме да оправим мотора.

Вдигнахме платна, но един шквал ги разкъса. Течението ни отнася все по-далеч от родните брегове. Не мо­жем да поправим двигателя. . .

След шест седмици видяхме на хо­ризонта съд. но той не забеляза на­шите сигнали. Гладуваме- Рибарите умират един след друг. Капитанът е на легло. Вече от четири дни има само двама живи — той и аз, но сме много слаби, за да управляваме съда".

Последната записка носи дата 11 май 1927 година:

„Времето е облачно Морето е не-спокойно. Шхуната дрейфува, вдиг­нати са последните останки от плат­ната. "

Закарали шхуната в Сиетъл, къде­то установили, че се нарича „Райо Джейн Мару". Срещнали я недалеч от нос Флетъри. Това означава, че тя е дрейфувала повече от 5000 ми­ли. . .

19

там, където няма булеварди с неоново осветление, няма дори междуселски пътища, защото е немислимо да се построят вър­ху лед и многогодишен сняг, А .

моторизацията стана наистина тотална, защото изкуствената тяга измести дори и северните кучешки впрягове.

«инж. ЙОРДАН КОСТОВ

Тайнственото, загадъчното невероятното. . . Открай време човекът се е страхувал и вяр­вал. Но не били малко и хората, които са осмивали суеверията и други, които са използвали човешкото невежество и лековерие за користни цели.

Ловкост при манипулирането с различни предмети и илюзионни трикове — това са били средствата, с помощта на които се вършели „чудеса". При спиритическите сеанси присъству­ващите се хващали за ръце, а тези от двата края се допирали до металическо разпятие, което било свързано с лайденска стъкленица. По живата верига преминавал слаб електрически ток и разтърсвал хората. С помощта на проекционен фенер се „появявали духове". От невиделица се появяват и изчезват всевъзможни предмети (стените били облицовани с черно кадифе и на този фон било достатъчно да се покрие някой предмет с черно, и той „изчезвал").

Шарлатаните, които използували илюзионните трикове, за да експлоатират човешкото лековерие, били дръзки, находчиви, владеели до съвършенство техниката на фокусниците и илюзионистите и притежавали голям артистичен талант. Но независимо от моралния им облик, те неволно развили и усъвършенствували илюзионното изкуство, а някои от тях оставили име­ната си в историята.

В първите дни на януари 1785 година в Париж ца­ряло особено въодушевление. Натруфени госпожи и елегантни кавалери се стичали от всички страни към Сен Антоан, една от главните входни артерии, воде­щи във великия град. А там, в нетърпеливо очакване, вече се били наредили най-видните представители на седемдесетте масонски ложи.

Зачул се конски тропот. В далечината се показали четирима конници с фанфари, след тях разкошна по­златена каляска, по стълбичките — богато облечени лакеи и накрая друга група конници. Сред посреща­чите сякаш преминал електрически ток. Множеството се люшнало, отвсякъде се посипали възторжени въз­гласи:

— Великият Кофта пристига! — Вълшебникът отново е сред нас! — Привети на великия Маг!. . . Парижаните отново посрещали своя кумир

„граф" Калиостро Галантният XVIII век. Буржоазията все повече укреп­

вала икономически, а званите и незвани благородници продължавали да живеят в разкош. На всички било нужно злато. И все по-често си припомняли алхими­ците и магьосниците, които, според мълвата, прите­жавали философския камък, знаели тайната на без­смъртието и можели да превръщат в злато различни ве­щества .

В тази изключително благоприятна атмосфера за­почнали да никнат всевъзможни „магове", „чародеи", „фокусници" и тям подобни шарлатани, които, изпол­зувайки лековерието на хората, бързо и ловко измък­вали парите им. Най-колоритната фигура сред тях

бил Джузепе Балзамо, станал впоследствие известен под името граф Калиостро.

В столицата на о. Сицилия, Палермо, през 1743 го­дина в семейството на вехтошаря Амилкаре Балзамо се родил син. Нарекли го Джузепе. Като пораснал, младежът постъпил в съседния манастир, за да про­дължи образованието си. Увличал се от химията, но изглежда още по-силно го привличали леките начини за печалба, защото скоро го изгонили за мошеничест­во. Последвала търговия с фалшиви театрални билети, фалшифициране на завещание и накрая ограбването на златаря мастер Мурано.

На младия Джузепе вече парило под краката и той избягал от Сицилия задно с мошеника-картоиграч гър­ка Алтотас. Скривайки се под различни имена, по­пътно Джузепе изучил различните мошенически по­хвати в картите и някои професионални секрети на илю­зионистите, а за да преживява, фалшифицирал полици и търгувал с билки и „магически" лекарства. В Неапол се оженил за седемнадесетгодишната красавица Ло¬ ренца Феличиани, дъщеря на сарач, и решил, че вече е настъпило времето да развие активна дейност и в други страни.

Почетната двойка тръгнала да пътешествува. Ита­лия, Испания, Португалия, Англия, Франция, Холан­дия и Германия — навсякъде Джузепе Балзамо ус­пешно използувал илюзионните трикове и манипула­ции, като мамел и измъквал крупни суми от наивните. Пред очите на поразените зрители мигновено „уголемя­вал" диаманти (в същност ловко подменял диамантите със стъклени имитации), а конопени чували „превръ­щал" във фина коприна. В съд с магическа течност по­тапял до половина обикновен гвоздей, няколко тайн­ствени заклинания и. . . тази част от гвоздея, която

20

Калиостро

била в течността, ставала златна. Фактически на гвоз­дея било надянато златно калпаче - наконечник, след кое­то било боядисано така, че и двете му части да изглеж­дат съвсем еднакви. Течността била някаква киселина, която бързо разтваряла боята и златото заблестявало. Освен това Балзамо великолепно демонстрирал различ­ни фокуси с карти, „възстановявал" разпокъсано и из­горено писмо, „четял" запечатаните в непроницаеми пликове записки на зрителите към неземните сили.

Но наред с успехите имало и неудачи и мошеникът не­колкократно бивал арестуван и дори затварян за дъл­гове. И Балзамо скоро разбрал, че може да преуспее, само ако се присламчи към висшето общество, ако има аристократична титла, необезпокояван, ще може да практикува своята „дейност".

В 1776 година съпружеската двойка за втори път при­стигнала в Лондон. Но сега от кораба слезли не Джу­зепе Балзамо, а граф Калиостро, „Великият Кофта на всички източни и западни части на света, учредител и гросмайстор на великото египетско масонство". Заедно със съпругата си, преименувана сега на Серафина, но­воизпеченият граф бързо проникнал в средите на ан­глийското дворянство и след като изучил сложните об­ряди на масоните, придавал на своите алхимични и илюзионни трикове мистична окраска.

След като го приели в масонската ложа, Калиостро самичък се провъзгласил за „старейшина" и отишъл в Холандия. В Хага той се обявил за инспектор на ма­доните в учредител на нов египетски ритуал. Започнал

да устройва магическа вечери и демонстрирал „свръх-естествено могъщество", но истинските му доходи ид-вали от продажбата на „еликсира на младостта". И за да докаже чудодейната сила на еликсира, Калиостро започнал наляво и надясно да разправя, че се е родил 200 години след потопа, познавал добре Мойсей, Алек­сандър Македонски и Христос, участвувал в оргиите на Древноримските императори Нерон и Хелиогабал и тям подобни небивалици.

Наивниците скоро попаднали под обаянието на лов­кия мошеник, на който обаче не можели да се отрекат качествата на сладкодумен разказвач, остроумие, находчивост и най-вече изключителната сила на убеж­дението, с която той заставял зрителите да му вяр­ват безусловно. По негов адрес започнали да се раз­пространяват най-фантастични слухове и дори някои солидни вестници охотно ги печатали. Например в „Утрехтски вестник" от 2 август 1787 година е поместен разказ за това, как Калиостро дал на една стара ко¬ кетка флаконче от своя еликсир. Обаче в отсъствието на старата жена нейната тридесетгодишна слугиня Софи изпила съдържанието на флакончето и се превър­нала в петгодишно момиченце. Калиостро много се смял на тази история, но категорично отказал да даде още един флакон на старата дама. Подобни басни и не­бивалици се разпространявали като лавина и не е чуд-но, че от дребен мошеник Калиостро бързо се превьр-нал в шарлатанин от международен мащаб.

Великият маг учредил нова тайна ложа, участници в която можели да бъдат само лица с доход не по-малко от 50 хиляди ливри годишно. За награда обещавал да продължи живота им с 5557 години, като на всеки 50 години ще ги подмладява. И, разбира се, желаещи не липсвали

През март 1779 година Калиостро пристигнал в Пе­тербург. Обявил се за именит лекар и започнал да приема богати пациенти. Заел се да лекува пеленачето на богат търговец, за което му заплатили 2000 рубли. Детето обаче умряло, Калиостро го заменил с друго, което взело от някакво село. Но измамата се разкрила и разярените родители вдигнали на крак цялата петер¬ бургска полиция. Калиостро и жена му едва успели да избягат.

На 15 май 1780 година съпрузите се озовали във Вар­шава. Там Калиостро също учредил масонска ложа, като на магическите си сеанси отново се запретнал да прави „злато". Но граф Мосцицкий, добре запознат с химията, изобличил мошеника и Калиостро и бързо заминал. На 15 септември 1780 година Калиостро и жена му пристигнали в Страсбург, където били радуш­но приети. „Чудотворецът" продължил да лекува хо­рата, но медицинският факултет при Университет след като обследвал пациентите му, установил, че „Ка­лиостро лекомислено рискува живота на много хора и трябва незабавно да бъде изпъден". Обаче архиепис­копът кардинал Луи дьо Роган и военният комендант взели Калиостро под свое покровителство. Разгоряла се полемика във вестниците, страстите започнали да се разгорещяват и съпрузите Балзамо сметнали за бла­горазумно тихомълком да изчезнат.

Турнето продължавало успешно. В Неапол, Бордо, Лион и Лондон Калиостро основавал египетски ложи, прибирал огромните встъпителни вноски и изчезвал. В 1785 година съпрузите отново пристигнали в Париж. Калиостро бил на върха на славата си. Заредили се шумни празненства, оргии и мистични сеанси. Най-

21

знатните и богати парижани се стремели да получат благоволението му. Известен бил в цяла Европа, всич­ки по-големи вестници пишели за него, а парите се сипели в ръцете му. Но. . .

На 15 август 1785 година се разкрила крупната афе­ра с диамантената огърлица, която уж искала да купи Мария Антоанета, но фактически била присвоена от авантюристката Жана ла Мот. В нея бил замесен кар­динал Роган; заедно с Калиостро те били арестувани и затворени в Бастилията. Впоследствие съдът напъл­но ги оправдал, но с кралски указ Калиостро и жена му били изпъдени от Франция.

От Лондон „великият маг" завел дело срещу комен­данта на Бастилията, искайки да му се възвърне кон­фискуваното ценно имущество. Съдът постановил ище­цът лично да се яви, но кралският указ забранявал стъпването му на френска земя. Тогава разяреният Калиостро отправя на 20 юни 1786 година „Послание до френския народ", в което предсказвал падането на кралския режим и разрушаването на Бастилията, като на „мястото й ще стане площад за обществени разход­ки".

На пръв поглед това е учудващо предсказание, но не трябва да се забравя, че благодарение на огромния си жизнен опит, познаване на хора и събития и вро­дената си проницателност Калиостро, както и много от съвременниците му, е могъл да разбере, че падането на прогнилата монархия е неизбежно.

В Англия почтеното семейство обаче нямало предиш­ния успех. Отново тръгнали да пътешествуват в Швейца­рия и Италия, но неудачите ги преследвали и те се озо­вавали на границите на бедността. Калиостро се опи­тал да се възползува от Великата френска революция. Написал писмо до Националното събрание, в което припомнял своите „заслуги" в освобождението на Фран­ция и молел да му се разреши да се върне. Но писмото, естествено, останало без отговор.

Междувременно Калиостро отново се опитва да въ­веде египетското масонство в Рим. Но там масоните били извън законите и на 27 декември 1789 година ин­квизицията арестувала Калиостро и жена му. Близо година и половина лежали в затвора, като в края на краищата „великият маг" бил осъден на смърт като еретик. Папа Пий VI обаче заменил смъртното нака­зание с доживотен затвор; Калиостро умрял в 1795 го­дина. Затворената в манастир Лоренца Феличиани умряла няколко години по-рано.

Така безславно загинал този гениален мошеник, който, пророкувайки наляво и надясно, не е могъл да предвиди само своята съдба. Историята е успяла да разкрие произхода и живота на Калиостро, да развен­чае тайнствеността около неговата личност. Но съ­щото не може да се каже за друг негов „събрат по про­фесия", животът и личността на който и досега си оста­ват загадка.

„Граф" Сен Жермен В 1757 година в Париж се появил като от невиделица

богат, културен и доста странен човек, титулуващ се граф Сен Жермен. Приет в най-аристократичните до­мове, той очаровал всички с изисканите си маниери, огромна култура и удивителни знания за миналото. Най-загадъчен бил произходът му, който не е разкрит и до днес. Сам графът разказвал, че е един от синовете на Ракоци, унгарски национален герой, на който дей­ствително приличал. Мнозина от съвременниците му

предполагали, че тайнственият граф е син на разори­лия се събирач на данъци Ротондо от местността Сен Жермен в Савоя и се е родил в 1710 година. Но. . . престарелите аристократи, с които се срещал, били в недоумение. Започнали да си припомнят, че вече са виждали този човек в. . . салоните на своите баби. Спом­няли си и имена: маркиз Монтефера, граф дьо Белами. . . А в 1760 година вдовицата на френския посланик във Венеция мадам дьо Жержи обявила, че видяла Сен Жермен във Венеция през 1710 година и че тогава той изглеждал на около 45 години. Тъй като в 1760 година графът също изглеждал на толкова години, оттук плъз­нала мълвата, че той е. . . безсмъртен. Междувременно когато запитали Сен Жермен, какво мисли за тази исто­рия, той иронично подхвърлил, че мадам дьо Жержи вече е преминала осемдесетте години и тъй като не е могла да се запази като него, едва ли човек може да се доверява на паметта й. Отричал връзките си със свръхестествени сили, но. . . по такъв начин, че събесед­ниците му още повече се убеждавали в слуховете, които се ширели за него.

Представен на Луи XV, той изведнъж заинтересувал вечно скучаещия крал. Само с едно движение на ръ­ката си граф Сен Жермен премахнал пукнатината в един брилянт, това веднага увеличило влиянието му (Калиостро също многократно е използувал този трик). Кралят дори обзавел за него малка лаборатория, къ­дето графът демонстрирал своите алхимични опити. Но вместо прословутия „еликсир на безсмъртието" той създавал бои за френските платове. И тук алхими­кът бил верен на себе си — обгръщал всичко в тайн­ственост и дори успял да убеди Луи XV, че е открил нови източници за доходи на френската хазна. Между другото трябва да отбележим, че може би Сен Жермен действително е притежавал някакви рецепти на неиз­вестни тогава бои, които по-късно успешно е предлагал на други европейски страни.

Популярността на графа непрекъснато растяла. В раз­говорите си ловко вмъквал исторически теми, разказ­вал като „очевидец" с много детайли дребни историче­ски събития. Понякога неочаквано се „изпускал" за не­ща, на които бил „съвременник". Така например, ко­гато разговаряли за Христос, Сен Жермен мимоходом отбелязвал:

— Добре го познавах. Той беше най-добрият човек в света, но непредпазлив и романтичен. Често му пред­сказвах, че лошо ще свърши.

И лековерните не се съмнявали в думите му. Отлич­ното владеене на много езици също помагало на графа да придава „достоверност" на историческите си разка­зи. Дори един от най-влиятелните английски вестници „Лондон Кроникъл" от 3 юни 1760 година, отбелязвай­ки посещението на Сен Жермен в Англия, писал, че графът не само е много богат и мъдър, но и познава тайната на вечното безсмъртие. До този еликсир на­празно се домогвала и „първата дама на Франция" мар­киза Помпадур.

Но се намирали и скептици, които смятали графа не само за ловък мошеник, но и за шпионин. Симпатиите на Сен Жермен били явно на страната на Прусия, коя­то по това време воювала с Франция. Предсказанията му придобили политически характер, особено предска­занието, че съкрушителното поражение на пруската армия от руските войски няма да доведе до падането на Прусия (това действително е станало поради смърт­та на Елисавета Петровна в 1762 година и възкачва-

22

нето на Петър III — ярък поклонник на Фридрих II) Подозренията в шпионаж обаче никога не били дока­зани. Може би Сен Жермен само се е придържал към възгледите на маркиза Помпадур и военния министър Бел Ил, които искали да се приключи Седемгодиш­ната война, в противовес на външния министър херцог Шоазьол, активен поборник за продължение на вой­ната.

В своите прочути „Мемоари" друг известен авантю­рист, Джакомо Казанова, съобщава някои интересни подробности за този загадъчен човек. Въпреки нескри¬ тата си антипатия към него, Казанова откровено го смятал за бележита личност, надарена с огромна кул-тура, красноречие и способност да прави впечатление на всички. Запознали се при маркиза д'Юфре, след това Казанова го среща в Хага през 1760 година. Графът бил натоварен от Луи XV да води тайни преговори с англичаните и прусаците и да върши разузнаване в полза на французите. Но той съвсем не пазел в тайна опасната си дейност, а разказвал на всички за нея. От това се възползувал и Казанова, също агент на френ­ския крал, който виждал в Сен Жермен опасен конку­рент. По негово внушение френският посланик д'Афри изпратил враждебно за Сен Жермен сведение в Париж и херцог Шоазьол веднага поискал от холандците да го върнат във Франция. Злополучният алхимик бил спасен от негов влиятелен поклонник и успял да избя­га в Англия. Но английските власти не допуснали увол­нения агент, защото се боели това да не усложни пре­говорите им с Шоазьол и Сен Жермен трябвало да оти­де в Германия.

В мемоарите си Казанова описва как случайно ви­дял през май 1761 година графа в Париж и се изнена­дал, понеже смятал, че е в Англия. Доложил на хер­цога, но той неочаквано му отговорил, че не се учудва, защото Сен Жермен е прекарал нощта в кабинета му. Може би ловкият авантюрист фактически е работил за херцог Шоазьол и отстраняването му от Хага е било само предлог да отиде в Англия, за да бъде там постоя­нен таен агент на французите. Но англичаните бързо разкрили тази игра и изпъдили Сен Жермен.

Няколко години след това Казанова и Сен Жермен отново се срещат в белгийското градче Турне. В стран­ноприемницата, където живеел, графът имал алхимич­на лаборатория и за да го удиви, поискал от Каза­нова монета от 12 су. Сложил я върху въглен, поста­вил върху нея някакво малко черно зрънце и с духал-ка започнал да я нагрява. Монетата бързо се зачерви­ла и заблестяла. След изстиването й Казанова с учуд­ване видял, че е станала златна. Но той добре позна­вал мошеническите похвати на графа, не повярвал в превръщането на монетата и заявил на Сен Жермен, че го е измамил, като незабелязано е сменил монетата със златна.

Интересен е разказът на Калиостро, запазил се в про­токолите на съда на инквизицията. В него прочутият авантюрист заявява, че при посещението, което напра­вил на Сен Жермен в Голщиния, лично видял флакон¬ чето, в което графът държал прословутия „еликсир на безсмъртието".

Естествено подобни трикове и басни действували на хорското въображение в този век и подхранвали ле¬ коверието и суетността. И сякаш да затвърди фанта­стичния ореол, създаден около него, граф Сен Жер­мен неочаквано напуснал Париж и отишъл в Герма-

Сен Жермен

ния, където в Екернферд умрял на 27 февруари 1784 година.

Но вярата в свръхестествените му способности оста­нала. И многобройните му почитатели усърдно започ­нали да я предават на потомците си Година след смърт­та му известен вестник обявил, че графът е жив. Ма­дам дьо Жанлйс твърдяла, че срещнала Сен Жермен във Виена през 1821 година. Някоя си графиня д'Аде¬ мар също разказвала, че го е виждала няколко пъти, защото още преди смъртта си той й казал, че ще й се яви пет пъти, когато предстояло важно историческо събитие. През време на Френската революция очевид­ци твърдели, че видели тайнствения граф в един от затворите, в който държали аристократите. В 1845 го­дина във Виена били публикувани мемоарите на Франц Грефер, в които пише, че Сен Жермен му бил казал, че в края на XVIII век ще изчезне от Европа и ще оти­де на Хималаите да почива, като след 85 години хо­рата отново ще го видят. А в 1938 година много хора, а дори и вестници съобщили, че Сен Жермен живее във Венеция „в един от дворците на Канале Гранде"

За съжаление до нас са достигнали само някои откъс­лечни и не съвсем достоверни сведения за него. В средата на миналия век император Наполеон III наредил да се издирят и съберат всички сведения в държавните архиви, които се отнасяли до Сен Жермен . Но по вре­ме на френско — пруската война зданието, в което се па­зели събраните документи, изгоряло, тайната станала още по-голяма. И, разбира се, това обстоятелство спо­могнало на мистично настроените му последователи да издигнат в култ личността на Сен Жермен, да създадат легенда, която едва ли някога ще бъде изяснена.

СТЕФАН НИКИТОВ

23

„В пултовата зала на космодрума седят операторите в работни комби-незони. Те внимателно следят мига­щите лампи, стрелките на прибори­те и всички останали атрибути на сложното си „стопанство". Тишина­та се нарушава само от щракането на контактите и от гласовете на хо­рата, които докладват готовността и работата на елементите на пуско­вата система. Такива елементи се вяха събрали доста и докладите звучаха почти непрекъснато.

Течаха последните секунди пре­ди старта на космическия кораб ,, Восток".

Оставаха тридесет секунди. . . двадесет. . . десет. . . пет. . . три. . . две. . . една. . .

Наведен над окулярите на пери­скопа, началникът на стартовата команда произнесе с почти спокоен глас:

— Старт! Даже тук, през многото метри

земя и бетон, стигна глух, могъщ рев, сякаш едновременно затрещя­ха гръмотевиците на много бури.

И през този величествен рев от високоговорителя се чу бодрият, уверен глас на Гагарин:

— Поехали! Повярвайте ми, това прозвуча

много по-силно, по-точно, дори по-величествено, отколкото „високо-тържествените" думи, с които е прието да изобилствуват докладите."

Така описва началото на първия полет на човек в космическото про­странство един очевидец — боеви летец — изпитател. приел от чертож­ните дъски и за пръв път издигнал във въздуха сто двадесет и четири нови модела самолети, сражавал се на фронта, преминал през огън и вода. Иначе казано — човек, кой­то не би трябвало да се вълнува от

24

нищо, дори от това, че присъствува на епохално събитие.

Ние никога не сме присъству­вали на старта на космически ко­раб. И малко знаем не само за не­го, а и за месеците усилена работа, които съпътствуват подготовката на онзи момент, когато началникът на стартовата команда ще произ­несе в микрофона своята последна и къса заповед — „старт". След по­лета на Гагарин ние се веселяхме по улиците, бяхме възбудени, как­то на никой празник. И с основа­ние — това е исторически акт, ние участвуваме, свидетели сме на нещо неповторимо!

След „Восток" дойде „Восход", после „Союз". Сякаш свикнахме с това, че в Космоса често пребивават хора. И започнахме да възприема­ме новините за излитане на космо­навти едва ли не като ежедневие. А продължаваме да знаем за под­готовката на тези експерименти почти толкова, колкото преди де­сет години.

Хиляди хора — от ръководители­те на космически полети и кон­структорите до общите работници от стартовата команда — влагат неверо­ятни усилия, работят дълго и упори­то, за да може концентратът на чо­вешките знания и умения, на тех­никата и науката, наречен косми­ческа ракета, да изнесе в Космоса поредния кораб, автоматична планет­на станция или приказно точна тех­ника.

Малка аналогия със самолетите Нека тя не се покаже на никого

профанация. Самолетът си е самолет, но ракетата и космическият кораб започват своя път също от възду­ха, подчиняват се на законите на аеродинамиката — точна и кон­

кретна наука, която не търпи греш­ки. Дали атмосферата е земна, или марсианска — това е въпрос на плътност, температура, съставки и тяхното процентно съотношение. Иначе тя е просто среда, в която се движи корабът заедно с ракетата в продължение на много десетки хиляди метри след старта до изли­зането в Космоса и при връщането към Земята.

И така ракетата трябва да от­говаря на строго определени аеро¬ динамически изисквания. Щом за­почне вертикалното си движение нагоре при старта, ракетата се об¬ тича от околния въздух. Но той не винаги я обтича в точно обрат­на посока на движението: при вя­тър обтичането не е симетрично. Значи трябва да се компенсират силите, които възникват при това. Когато скоростта на потока набли­жи звуковата, предстои така наре­ченото „преминаване на звуковата бариера" — в този момент най-малките неравности или неточно­сти в окръгляването на обтекаеми­те контури могат да предизвикат образуване на мощни вълнови уда­ри, което не е желателно както от

Аеродинамичността на ракетата се изпробва в специален канал

ПРЕДИ СТАРТА

гледна точка на евентуални дефор­мации на обшивката, така н от гледна точка на запазване посока­та и режима на полета. Значи тряб­ва да се направят много експеримен­ти с неколкократно намалени моде­ли, точно копие на истинската ра­кета, които да се „обдухват" в ае¬ родинамическа тръба, докато не се разбере със сигурност какво ще е поведението на ракетата при пре­минаването на звуковата бариера.

На свръхзвукова скорост раке­тата трябва да премине възможно по-бързо — на височина 30—40 ки­лометра налягането на въздуха е 4,3 до 2,2, милиметра живачен стълб (вместо 760 м при морското равни­ще), плътността на въздуха от 0,1250 при земята е спаднала на 0,0018 до 0,0004. Температурата, която с височина отначало намаля­ва до минус 56,5 градуса Целзий, започва да се покачва до минус 3° на 40 000 метра, до плюс 27 — на 45 000, до плюс 58 — на 50 000 мет­ра- Трябва скоростта да се увелича­ва все по-бързо в променящи се аеро­динамични и други условия. Но ед­новременно с това значителна част от горивото вече е употребено и предстои сложна операция —

отделяне на първата степен — ракетата изведнъж олеква с ня­колко тона. Но това олекване е съ-

На този стенд се изпробват плоско­стите, които се поставят в резервоа­ра с горивото, за да предотвратят клатушкането на течността

На това съоръжение, което дава възможност да се моделират височи­ната и скоростта на полета, се изпробва най-трудната фаза — отделя­нето на степените на ракетата

проводено с аеродинамически проб­леми — самото отделяне на изпол­зуваната първа степен трябва да бъ­де многократно експериментирано в аеродинамическата тръба, за да не създаде нестабилни ударни вълни, които могат да повредят ракетата и дори да доведат до експлодирането й.

И още нещо много важно: при от­делянето на използуваните вече сте­пени рязко се променя мястото на центъра на тежестта на ракетата и оттам нейната теглова балансиров­ка по надлъжната ос — нещо, из­ключително важно, което трябва да се изследва и има пред вид, за да се поставят на съответните места стабилизатори, които под влияние на насрещния поток (дори на такава огромна височина, където атмосфе­рата е много разредена, той играе важна роля) ще компенсират възник­налите теглови стремежи към „пре­мятане" и ще осигурят праволинеен полет.

А когато космическият кораб тряб­ва да се завърне на Земята, той, с известна уговорка, разбира се, мо­же да бъде разглеждан като само­лет, от момента, в който навлезе в атмосферата. И пак — изследвания в аеродинамичната тръба, за да се повиши стабилността и управляе­мостта при скорости над 5М (с „М", така нареченото число на Мах, рав­но на скоростта на звука, се работи в околозвуковите и свръхзвуковите скорости). Задачата е сложна, за­щото трябва най-напред скоростта

по аеродинамичен път да се намали на подзвукова и едва тогава да за­почне разтварянето на парашутите — стабилизиращите, намаляващите ско­ростта и най-накрая — носещите, те­зи, които спускат кораба на земята.

Укротяването на милиони коне Аналогията с конете е съвсем ус­

ловна, просто защото условно мяр­ката за мощност на двигателите в една от мерните системи се измерва с конски сили. Но така или иначе двигателите на ракетата имат тяга от стотици и хиляди тонове и с тези мощности шега няма. Там всичко трябва да работи „като часовник", и то точно и прецизно, не като обик­новен, а като кварцов часовник. В горивните камери се впръсква ра­кетно гориво и течен кислород — една далеч не безобидна смес, която трябва да постъпва там в точно опре­делена дозировка и — пази боже!, както казват старите хора — не бива да попада „не по адреса".

Затова наред с рьонтгеновия и ла¬ зарен контрол на всеки детайл от горивната и окислителната (кисло­родната) система, на носещите еле­менти и обшивката двигателите се подлагат на многократни изпита­ния.

Обикновеният самолетен двигател се изпробва на специален стенд, къ­дето трябва да работи определен брой часове под строг контрол. Ана­логична е работата с изпитването на ракетните двигатели. Те се поставят

25

Стенд за изпробване тягата на ра­кетното гориво

във вертикално положение в спе­циален стоманобетонен стенд, от­начало като модели в неколкократ­но намален мащаб до проби в ма­щаб 1:1, с контролно — измервателни прибори едва ли не на всеки санти­метър.

Сипете си чаша вода при безтегловност!

Вие, разбира се, нямате възмож­ност да направите такъв опит. Кос­монавтите твърдят — и ние тряб­ва да им вярваме, — че такъв опит е безполезен. Чакайте, ами какво става при безтегловност с тези ра­кети, които ползуват течно гориво? Нали ако резервоарите са пълни са­мо донякъде (а това е така), турбо¬ помпите могат да „засмучат" въздух и двигателите да спрат, защото в безтегловност няма „дъно" на ре­зервоара! Затова резервоарите с го­риво имат променлив обем (в някои модели) — под налягането на не­утрален газ една от подвижните сте­ни на резервоара винаги притиска течността и не позволява да се съз­даде „празно пространство". Ето още един механизъм, който трябва да бъде регулиран до съвършенство и многократно изпробван.

Вибрациите Дори най-добре регулираният ав­

томобилен двигател кара моторна­та рама да вибрира. И ние усещаме тези вибрации, създавани от мо­тор с мощност няколко десетки кон­ски сили. А как ли вибрира ракет­ният двигател, където „конете" са милиони? Сигурно силно. Но виб­рациите са нежелано явление при космическите кораби — човешкият организъм ги понася лошо, те могат да доведат до тежки последствия за него. Прецизната апаратура е мно­го чувствителна към тях. А ако са в значителни размери, те могат прос­то да разрушат всяка машина, щом доведат до намаляване якостта на детайлите поради нарушаване на междумолекулярните връзки и до структурни промени.

Пет процента от енергията на дви­гателите — на милионите конски си­ли! — се превръща в звук. А звук. както знаем, това не е нищо друго освен трептения. Значи — вибра­ции. А тогава? Какво да се прави с тези 40 000—50 000 киловата шумо­ва (т. е. — вибрационна) енергия?

Една част от тези вибрации се от­странява още в зародиш — по аеро­динамичен път се премахва във въз­можните граници шумът. Друга част се погасява по хитроумни способи, над които са сп блъскали и продъл­жават да си блъскат главите много специалисти. А една трета част, ма­кар и не много голяма, остава. За­това всеки елемент от ракетата и кос­мическия кораб преминава изпита­ние на така наречения вибростенд — „друсат" на специално устройство в продължение на часове и дни всич­ко. По-добре дефектът да се прояви на Земята, отколкото „горе".

Само изброяването на всички ос­танали изпитания, които предшест­вуват изстрелването на ракетата, би ни отнело още десетки страници. Километри от кабели и горивопро¬ води, агрегати и съоръжения, дели­

катни електронни уреди и многотон­ни метални детайли — всичко това преминава през „чистилището" на земните учени и техници, за да не попадне в космическия „ад", а да служи на човечеството.

Дълъг, много дълъг е пътят, пре­ди на стартовата площадка да заста­не стройната ракета, преди екипа­жът да се изкачи с асансьора до кос­мическия си дом, преди да се отде­лят от корпуса на ракетата послед­ните връзки със Земята и преди на­чалникът на стартовата команда да започне познатия обратен ред на циф-рите-секундп:

— Десет. . . девет. . . осем. . . седем. . . шест. . . пет. . . чети , ри- . . три. . . две. . . едно. . . Старт!

НИКОЛАЙ КАЛЧЕВ

26

Аркология — това е образцовият град на бъдещето, планиран от архитекта Паоло Солери. Тон обединява архитектурата с околната среда. Жилищата, фабри­ките, съоръженията, културните центрове — всичко това е свързано в една обща структура, широка една-две мили и висока до триста етажа. Така триизмер-ното пространство се използува максимално и девет десети от околната земя се освобождават за земеделие и активен отдих, комбинират се добрите страни на град ския и селския живот, решават се въпросите с борба­та против замърсяването и натрупването на отпадъци.

„От нашата способност да създаваме нови радикал­ни урбанистични решения сега зависи дали ще се по­добрят жизнените условия на човека и да се запази природата" — казва Солери.

Има проекти за подобни градове на море, на речни брегове, в равнина, като населението може да бъде три­десет хиляди, четиристотин хиляди или милион. Жи­лищата са планирани като триизмерни пространст­вени единици, дълги например осемнадесет метра, ши­роки — единадесет и високи — шест. Така те по­лучават максимално въздух и светлина. Обществените съоръжения са в центъра, където пространството поз­волява най-успешно планиране. Складовете, електро­станциите, автоматизираните заводи, които не изиск­ват въздух или много малко се нуждаят от него, се на­мират в най-долните етажи.

За да бъде по-приятен градският живот, специални тръбопроводи, светлини и светлинни кулички могат по желание да създават вятър, подходяща температура и слънчеви условия във вътрешността на града. За­мърсяванията, предизвикани от индустриализацията, са много малко поради пълната автоматизация и лесно се обезвреждат. Диаметърът на града е малък и затова придвижването ще става пеша, с велосипеди, ескала­тори, подвижни тротоари или електрически транспорт. Автомобилите стават излишни, освен за пътуване вън от града, и по този начин се премахва още един източник на замърсяване.

Когато населението надмине предварително опреде­лените граници, може да се построят нови подобни гра­дове в различен стил — романтични, на крайбрежна скала, в подземни галерии и други подобни.

Обикновено наричат Солери „мечтател". Някои не­гови концепции се отхвърлят, но днешната икономика и технология може да ги осъществи. През лятото на 1970 г. започна строеж на една модификация на ар­кология близо до Прескот, Аризона. Това е център за архитектурно — урбанистично планиране за две хи­ляди инженери, учени, архитекти и техници, един ком­плекс от двадесет етажа върху четиридесет декара, за­обиколен от няколкостотин декари работна земя и пус­тиня.

(Из „Енциклопедия Сайънс съплимънт — 1971"

Мак

ет

на

мос

т,

план

иран

от

С

олер

и Ц

ент

ърът

за

а

рхи

тек

тур

но-у

рба

нист

ичн

о п

лани

ране

Т

ранс

пор

тен

ц

ент

ър,

пла

нира

н за

Н

ю

Дж

ърси

КОИ Е ОТКРИЛ „ОСТРОВА НА СЪКРОВИЩАТА"? На един необитаем остров, загубен сред безкрайност­

та на Тихия океан, американски моряци съвсем слу­чайно забелязали човек. Новозеландецът Том Нейл посрещнал „спасителите" си доста хладно. Оказало се, че, решавайки да стане робинзон, той две години по-рано се заселил по собствено желание на острова и няма никакво намерение да го напусне, за да' се върне в ло­ното на цивилизацията. Тази история обиколила стра­ниците на вестници и списания в много страни, като ко­ментариите били, че съвременното общество с треска­вите темпове на живот, пренаситено от събития и въл­нения, поражда у хората умора и непреодолимо жела­ние „да излязат от играта". Обаче по-далновидните журналисти изказали предположението, че страстта към усамотение и общение с природата може да има и съвсем други подбуди, защото атолът, който така обикнал Нейл, имал репутацията на остров на съкро­вищата на 1ихия океан и много хора проявяват не твърде здрав интерес към изучаване на недрата му.

Атолът е открит и нанесен на карта в 1814 година. Ве-черта на 27 септември вдясно от борда на кораба „Су­воров", принадлежащ на руско — американска компания и извършващ околосветско плаване, забелязали нисък остров и чули шума на прибои въпреки че лотът не достигал дъното, командирът на кораба, лейтенант Ла¬ зарев (впоследствие прославен адмирал), заповядал да легнат в дрейф, за да не се разбият на рифовете. На сутринта се показали още четири ниски островчета и наспалият от вълнение цяла нощ капитан заповядал да Спуснат във водата шлюпката. Като се върнал, той събрал екипажа и обявил, че тъй като тази суша не е обозначена на картата, тя трябва да се счита за откри­та от „Суворов" и предложил да кръстят острова в чест на кораба Суворов, За ознаменуване на събитието пи­ли сок от кокосови орехи. На другия ден разгледали по-далечния северен остров и докарали оттам пълна лодка с птици.

Островите се съединявали с коралови рифове, които на някои места били под самата повърхност на водата. Даже се наложило да вървят половин миля по един та­къв брод. Това се оказало не съвсем безопасно. Тъй като едната от шлюпките била нападната от акула, Остров­четата на атола образували лагуна, дълга девет и ши­рока седем мили. Общата площ на сушата била около 2,5 квадратни километра. Лазарев записал във вахте¬ ния дневник: „На островите няма нищо освен птици, земни раци и мишки, храсти, а на места и кокосови палми; прясна вода и човешки следи не са намерени."

Така че пустинния атол се считал за съвършено необитаем, докато в 1850 година не станало известно, че някога той се е ползувал с вниманието на морепла­вателите. Близо до едно от островчетата, наречено Кот­вено, претърпял корабокрушение американски кито­боен кораб „Бисер". От Таити била извикана шхуна, за да спаси товара, и неочаквано суперкаргото от шху­ната заявил, че на атола под една бананова палма е зарито съкровище. Той категорично откачал да съоб­щи откъде са му известни тези сведения. След като об­хождал дълго брега, ровейки с железен прът в пясъка под палмите, той показал къде трябва да се копае яма. И действително на това място намерили желязно сан­

дъче, пълно с американски златни и сребърни монети на стойност петнайсет хиляди долара.

С това работата не свършила. В края «а петдесетте години някакъв просяк от Таити продал за двайсет долара на собственикът на малък съд, изпълняващ ро­лята на плаващ магазин, една грубо нарисувана и доста подозрителна карта, на която били означени две съ­кровища: едното — в подножието на наклоненото же­лязно дърво на Котвеното островче, другото — на кораловата скала в лагуната Моту-то. Търговецът, без да се бави, изменил привичния маршрут и открил сан­дъче на посоченото място с испански и мексикански монети на стойност двайсет и четири хиляди долара. Въпреки че второ съкровище не се намерило, за острова се заговорило като за остров на съкровищата.

Минало време. В 1875 година новозеландската фирма „Хендерсън и Макфарлън" изпратила там своя пред­ставител Хендли Стерндъл. Той пристигнал заедно с жена си, построил на Котвеното островче кей, склад и къща. а после довел наети полинезийци за лов на би­сери и производство на копра. Когато дошло време да се делят печалбите, Стерндъл поискал собствениците на фирмата да го признаят за равноправен съдружник, а не за дребен служител. Те не се съгласили. Тогава Стерндъл отказал да изпълнява нарежданията им и на острова била изпратена „наказателна експедиция", оглавена от самия Хендерсън. Домът на Стерндъл бил обсаден. Започнали бойни действия.

На шхуната на Хендерсън се намирал един от прияте­лите на метежника, Хенри Мейр Той решил да из­бяга от кораба, за да помогне на Стерндъл. През нощта безшумно се спуснал във водата и заплувал, молейки се да не го срещнат гладни акули. Тъй като шхуната се намирала доста далеч от брега, достигайки сушата, той се повалил на пясъка съвършено изтощен. В този момент от водата изпълзяла огромна костенурка, спряла до лежащия човек и без да му обръща внима­ние, започнала да рие в пясъка дупка. Чуло се някак­во звънтене. Заинтригуван, Хенри се приближил и. . . видял блестящи на лунната светлина монети. Той про­гонил костенурката и се хвърлил да рие пясъка с ръце. Намерил още няколко монети, а после се натъкнал на кутия. В нея лежали златни монети и много огърлици, украсени със скъпоценни камъни.

Страхувайки се, че екипажът на шхуната ще му взе­ме съкровището. Мейр веднага го зарил под дървото до самия бряг, а взел със себе си само шест огърлици и няколко монети за доказателство На него му се уда­ло да се добере до къщата на Стерндъл, обаче след се­демнайсет дни на глад и жажда обсадените били за­ставени да се предадат. . . Собствениците на фирмата искали да изпратят метежниците на каторга, но тъй като инцидентът станал на ничия територия (атолът започнал да се контролира от Нова Зеландия чак в 1889 година), съдът се отказал да разглежда делото и то в края на краищата се забравило.

Мейр много пъти се мъчил да се върне на атола да откопае съкровището си, но всеки път нещо му попреч¬ вало, а след няколко години бил убит в стълкновение е туземците,

28

Не е ли това съкровището, което се опитва да открие Том Нейл?

И досега не е известно кой е бил първооткривател на острова на съкровищата, кой е закопал богатствата. Възможно е някога близо до острова да е претърпял корабокрушение отнесен от бурята на юг испански га­леон, плаващ от Америка за Манила. Не говорят ли за пребиваване на испанци неотдавна откритите остан­ки на стени от скрепени с вар корали? А може би ост­ровът е служил за убежище на пирати? И в това от­ношение има много предположения. Не само на остро­

вите, но и по австралийското крайбрежие не веднъж са намирани пиратски съкровища.

Съществува например легендата, че в края на 18 век пиратът Бенито Бонито скрил някъде в пещерата око-ло Куинсклиф (щат Калифорния) много скъпоценности и две златни статуи, всяка колкото човешки ръст. Ско­ро разбойниците били настигнати от английски воен­ни кораби и обесени. Спасил се само юнгата, избяг­вайки на остров Тасмания, а на неговата ръка била та-туирана карта, показваща местонахождението на пе-щерата.

Химизацията на човека

Да, безспорен факт е, че химиза¬ цията на човешкото тяло се развива с ускорени темпове. Ние не знаем точно кога е започнала и, което е по-лошо, не сме в състояние да пред­речем къде точно ще свърши. Фак­тът обаче си е факт. Тя е част от на­учно-техническата революция и в много отношения може дори да се счита за една от нейните положител­ни черти.

Праисторически погледнато, най-вероятно е първата среща на химия­та с човешкото тяло да е имала чис­то декоративно значение. Необразо­ваният дивак е стигнал до идеята, че ако боядиса ярко лицето си, ще стане по-привлекателен и по-умен в очите на себеподобните си необра­зовани диваци и с помощта на подръч­ни средства (козметичните магазини за готова и полуготова продукция са се появили по-късно) изготвил раз­ни бои, използувани в надпревара не само от диваците, но и от дивач¬ ките. Съществувалата тогава пра­историческа правда изисква да приз-знаем, че дивачките постепенно са удържали връх в това благородно съревнование и в кратки срокове започнали така майсторски да хи¬ мизират лицата и телата си, че ка­рали представителите на така на­речения силен пол да стенат от за­вист и да кършат ръцете си от яд. По-късно обаче тази победа започ­

нала малко по малко да се възприема като нещо естествено, не учудвала вече никого и се преценявала от поколенията просто като „заварено положение".

Мълчанието на мумиите Старата химическа изкусност е дала

възможност на определен кръг чле­нове на обществото да личат колкото се може по-отдалеч и по-ясно. Жре­ците са се боядисвали по един начин, военачалниците по друг, а обикно­вените роби оставали небоядисани; те носели просто някакъв неизтриваем белег, колкото само за целите на примитивната паспортизация от оне­зи много стари времена. В Египет и другите древни цивилизовани об­щества бояджийското разкрасяване на човешкото тяло вече не се разви­вало самостоятелно, а заедно с уси­лени опити (в много случаи успеш­ни) и за ароматично разкрасяване. Ориенталските специалисти изглеж­да са достигнали до високи пости­жения в таза насока. На особено голяма почит били цитровото масло, лавандулата, а жлезите на тибет­ския елен от незапомнени времена са се ползували като изходна су­ровина за добиването на прочутия и днес по цял свят мускус.

Преди няколко хиляди години лю­дете не вярвали на патентните бю­ра и поради тази причина няма дан­

ни такива бюра да са били разкри­вани в Египет, Китай, Индия, Аси-ровавилония, а дори и във Финикия. Всички химици криели производст­вените тайни като нещо важно и скъпо до съкровеност. Въпреки че са притежавали писменост (не е чуд­но по онова време някои от хими­ците да са били грамотни), те по принцип не бързали да записват ре­цептите си върху папируси под фор­мата на научни трудове. Пазели ги главно в паметта си и това станало причина някои от тайните на еги-петските бои да са все още непости­жими за съвременната научна об­щественост.

В човешкото тяло започнали да на­влизат н металите. Учените на Два­десети век не останаха особено при­ятно изненадани, когато един пре­красен ден, ровейки се из петхиля¬ догодишните челюсти на египетските мумии, откриха. . . златна зъболе­карска коронка. Да се преглътне тази зъболекарска коронка беше трудно не само защото беше напра­вена от чисто злато, но защото тя отхвърляше едно от откритията на късната европейска цивилизация с хиляди години назад.

Египетските химици били и лека­ри и затова се е налагало да бъдат на „ти" със смъртта. Умирането в древността не е било само обикновен

29

медицински случай, какъвто е сега, а истинско религиозно събитие. Спо­ред древноегипетските култове, меж­ду живото и мъртвото човешко тяло не съществувала никаква принцип­на разлика. При смъртта душата са­мо временно напускала тялото и хи­миците били призвани да го нагла­сят така добре, че когато душата някой ден случайно реши да наоби­коли към него, да намери земната си „квартира" в запазено състояние. То­ва обяснява широкото развитие на мумифицирането. Тайната на еги­петските мумии и до днес не е на­пълно разкрита. Химическите сред­ства, използувани при тяхното при­готовление, се получавали на осно­вата главно на билкови смеси, смо­ли и други реактиви, за чийто със­тав можем да съдим само до известна степен. Резултатът от тяхното при­ложение обаче е очевиден. В някои случаи мумиите са издържали изпи­танията на няколко хилядолетия. В Лувъра, във Ватикана, в Британ­ския музей, в Египетския национа­лен музей в Кайро и другаде се съ­храняват образци, които говорят за майсторство, граничещо със съ­вършенство. Само в едно големите древноегипетски специалисти по бал­самиране са останали излъгани. В никоя мумия душата не се е завър­нала. Старите майстори обаче са

имали разточителни схващания за времето. Ако бихме били в състоя­ние да им посочим това душевно не¬ възвращенство, те навярно равно­душно биха ни отговорили:

— Че какво са пет хиляди години! Не сте чакали достатъчно дълго. . .

Бягството от удоволствията Египетският лозунг „Всичко за от­

въдния с в я т " не срещал голяма от­зивчивост сред останалите древни народи. Най-практични били гър­ците и римляните, които въпреки че вярвали в предимствата на зад­гробния живот, не искали да се от­кажат и от удоволствията на зем­ното битие. Те усъвършенствували още повече химическото разкрасява­не на човешкото тяло, като съсредо­точили вниманието си върху него­вите живи форми и пренебрегнали мумиите.

В Илиадата и Одисеята е отделено твърде много място на благовонията като неотделима част от грижите за тоалета на богове, човеци и полубого¬ ве. Биохимичните методи за разкра­сяване също навлезли в бита. Кра­сивата Клеопатра, както и Попея — жената на римския император Не­рон, се къпели в магарешко мляко, за да запазят свежестта на кожата си. В списъка на химическите продук­ти, произвеждани от римляните, се появява за пръв път едно от велики­те средства за химизация на човеш­кото тяло — сапунът. Римляните ва­рели сапун, като използували пе¬ пелина (пепелна луга) и животин­ска или растителна мазнина. При­готовляването на хубав сапун, как­то добре знаем, и сега е трудна работа, а по времето на римляните то се е смятало за голяма тайна. Са­пунът струвал неимоверно скъпо. Трябвало да се изтъркулят двадесе­тина века, докато се роди великият немски химик Юстус Либих, който да напише знаменателните думи:

— Културата на един народ се измерва с количеството сапун, което изразходва.

Древните народи се изхитрили да химизират тялото си и с един друг химикал, който с право би могъл да бъде наречен патриарх на све­товната химическа промишленост — етиловия алкохол. Те са го пиели безстрашно, защото все още слабо са познавали неговото вредно въз­действие. В Кипър, Сицилия, Крит, Мала Азия се приготовлявало чуд­но вино, което изпускало искри при съприкосновението си със светлина­та. Хората са пиянствували при

всеки повод или удобен случай. На­ложило се да се намеси религията. Християнството отрекло пиянството, защото чрез него се губели много трудодни по празниците, а ислямът забранил на мохамеданите да упо­требяват алкохол под предлог, че представлявало голям грях.

Докато хората се кланяли на мно­го богове, тяхната зависимост от ре­лигията не била тежка. Разни бо­гове — разни характери. Имало бог на пияниците — Дионисий, и кой­то желаел, се ориентирал към него. Имало и бог на войнолюбците — Арес; и на мъдреците — Атина Па­лада; и на семейната вярност — Хера; и на любовта — Афродита. Имало дори бог на ловците и рибо­ловците — Артемида. Това давало относителна свобода на вярващите да си изберат бог, който най-добре им подхожда. При християнството и исляма обаче не било така. Щеш, не щеш, длъжен си да се кланяш на един единствен бог. Древният култ към човешкото тяло бил заменен едва ли не с омраза. Голотата станала све­тотатство, светотатство станало и раз­красяването на тялото със средства­та на химията. Инквизицията бдяла зорко догмите на светата църква да се изпълняват точно и безпрекословно. Наказателните мерки не били твърде разнообразни, но действували ефи­касно — изгарянето на клада се пол­зувало с най-голяма популярност, тъй като при него се спазвало изиск­ването на християнската религия да не се пролива кръв. От средство за разкрасяване на тялото химизацията постепенно се превърнала в сред­ство за измъчване. Средновековието е завещало ужасяващи рецепти на инквизиционни методи — сол и ки­селини върху разранени меса и дру­ги страхотии, от които тръпки по-биват човека, само като чете за тях.

Средновековието било дълго, тъмно и жестоко, но средновековният чо-

век криел в сърцето си една пра­вилна надежда. Той се тешил с простата истина, че колкото по-дълго" трае Средновековието, тол­кова по-малко му остава на Средно­вековието да живее. И не се излъ­гал. Наистина е така. Дошло Въз­раждането, възхищението от красо­тата на човешкото тяло постепенно започнало да става не чак толкова опасно както преди. Химията пред­пазливо се огледала наоколо си и като видяла, че всичко е наред, бързо сва-лила алхимическите одежди, навле­чени й от модата на средните веко­ве. Една велика ренесансова лич-

30

Върху такива макети могат, да се изследват раз­лични химически вещества

ностна име Парацелз (1493—1541 г.), родила се из недрата на простия на­род, се провиква:

— Химията трябва да се грижи за здравето на човешкото тяло. Това е нейното призвание, а не да дири несъществуващия философски ка­мък, чрез който да добива злато от метални отпадъци.

Кое може и кое не може да се хими¬ зира в човешкото тяло?

В един от романите на Емилио Сал­гари „Диамантените пещери" сре­щата на туземците с белия пътешест­веник се съпровожда с необикновено приключение. Белият човек сваля изкуственото си око, изкуствените си зъби. . . Туземците занемя ват от страхопочитание. Те са убедени в неговото превъзходство. Химията на Двадесети век произвежда резерв­ни части за някои от човешките ор­гани. Стъклените очи и пластмасо­вите челюсти са само обещаващото някогашно начало, което отдавна е надминато.

Ако в областта на козметиката днешната козметична химия пред­ставлява продължител на древни традиции с модерни средства, то при пластмасите всичко постигнато е из­цяло рожба на нашето съвремие. Полимерните материали с най-раз­личен състав и качества се използу­ват нашироко от хирурзите при за­местването на увредените тъкани и органи. Такива фини биоматериали

като артериални клапи и артериални сегменти успешно биват конкурира¬ ни от химични продукти. Химиците и биохимиците успяха да наподобят по химичен път дори червените кръв­ни клетки и опитите категорично потвърждават, че кислородопреноси¬ телната им способност е отлична. Не­що повече, самата кръвна плазма, живата вода при лекуване на теж­ки наранявания, днес е химизирана по пътя на така наречените декстра¬ нови плазмозаместители.

При химизирането на костната сис­тема пластмасовите материали вър­вят ръка за ръка с металите. Изо­бретени са сплави на основата на благородни и други химически инерт­ни метали, с които хирурзите ре­монтират по механичен път счупе­ни и разтрошени кости и сглобяват катастрофиралите човешки организми. Измежду пластмасите специалистите са склонни да предскажат добро бъ­деще на онези от тях, които съдър­жат флуор. Флуор — съдържащите пластмаси са до такава степен па­сивни в химично и биохимично от­ношение, че организмът просто не ги усеща.

От гледище на промишлената хи­мия производството на пластмаси със специално медицинско предна­значение не е твърде привлекател­но, защото няма едротонажни ма­щаби. Някои намират тук причина­та за сравнително слабия интерес, който развойните химични лаборато­

рии проявяват към търсенето на специално получаваните за медицин­ски цели полимерни материали. От друга страна, високите изисква­ния, предявявани от здравна глед­на точка към всеки опит за химиза¬ ция на съвременното човешко тяло, прави изследователската работа скъ­па и деликатна. Въпреки тези труд­ности, грижата за човека удържа връх. Бъдещето ще ни донесе още по-големи успехи. В какво отноше­ние?

Учените считат, че в близко време медицината ще овладее имунологич­ните реакции на организма, по силата на които чуждите тела се отхвърлят. Това ще даде възможност на хими¬ зацията на човешкото тяло да на прави голяма крачка напред. Ле­карят ще използува за кърпеж на тялото материали, които не ще се приемат като чужди. Вместо присаж­дане на бъбреци от човеци — дарители лекарят на бъдещето ще използува изцяло синтетични бъбреци, които, бидейки вносни, няма да отстъпват по нищо на местните, т. е. естест­вени бъбреци. С усилени темпове сега се разработва и проектът за пластмасово сърце. Според някои съ­ветски учени, тази перспектива мо­же би ще реши по-правилно въпро­са за заместването на нелечимо из­носените сърца отколкото присажда­нето на сърца от умрели дарители.

В развивания ред на мисли неусет­но, но строго възниква въпросът:

— Ако започнем всичко у човека да заместваме с пластмаси или, по-общо казано, с химия, къде ще му излезе краят? Има ли нещо, което, да сме още отсега спокойни, че ни­кога няма да може да се замести с препарат, изготвен в колба или ав­токлав?

Науката е затруднена да отговори отрицателно. Какво обаче толкова стряскащо има в твърдението, че отделни части на тялото могат да се заместят с химически, синтетични продукти. И без това веществата в организма непрестанно се обменят и от онова, което е съставяло тялото ни преди години, сега не е останало почти нищо. Важно е на човек да му остане човещината. А ако човек притежава човещина, никоя хими-ческа лаборатория не може да му я отнеме.

СТЕФАН РОБЕВ

31

Гарванчето видя полуоглозганите кости, които се белееха във високата трева, кацна на близкия храст, по гледа се. Предпазливостта му не беше напразна — на двадесетина крачки, в сянката на леските ле­жеше вълк. Неговата сивочервеникава козина, из­пъстрена с черни косми, се сливаше с потъмнелите стари листа. Младата птица потръпна, заследи го с пъргавите си очи.

Натъпкал стомаха си със сърнешко месо, хищникът беше изпаднал в блажена дрямка. Птицата се раз­мърда неспокойно — как да похапне от съблазнител­ните късчета месо, останали по костите. Вълкът едва ли щеше да позволи да се посяга на плячката му.

Гарванчето се спусна, връхлетя върху костите, клъвна бързешком и пак кацна на храста. Погледна към звяра — той продължаваше да дреме равнодушно. Вълкът беше опитен, стар ловец. Напълнеше ли сто­маха си, търсеше спокойствие, не би го нарушил заради едно нищо и никакво пиле. Малкият се пре­страши, кацна до костите. Късаше месо, а едното му око все поглеждаше към стопанина.

От тоя ден гарванчето се навърташе близо до ле­говището на стария вълк. Съмнеше ли, литваше и кръжеше полека над храстите. Острите му очи търсе­ха сивия ловец и неговата нощна плячка, която му се струваше по-вкусна от всичко друго.

Младата птица б?ше загубила родителите, братята и сестрите си в една бурна нощ, когато гръмотевица­та изгори гнездото на старата дива круша, която рас­теше до дълбокия дол. Тя не подозираше, че присъст­вието на вълка — единственото същество, което отпъждаше самотата й, правеше тая храна по-при­влекателна.

Отначало вълкът ръмжеше, щом го зърнеше, но бързо привикна с птицата. И той беше самотник — години се бяха изминали, откакто живееше сам-саме¬ ничък. По-късно чакаше гарванчето да дойде, пазеше остатъците от лисиците, бяха станали приятели.

Нахранеше ли се, гарванчето не отлиташе веднага към клоните на родната дива круша. То кацваше на някой клон, пограчваше, навеждаше ту една а страна на главата си към вълка, ту другата. Гледаше го втренчено с тъмнокафявите си очи — това бяха прият­ни мигове и за двамата. Сивият ловец издаваше гръд­ни сподавени звуци, които не приличаха на ръмже­не, бяха дори гальовни.

Снегът валеше на едри парцали, които покриваха земята, камъните, натрупваха се по хоризонталните клони. Светът стана някак друг, студен, еднообра­зен — не приличаше на тоя, който познаваше млада-та птица.

Напоследък вълкът не излизаше на лов. Преди сед­мица животното се катереше по сипеи от едри камъни, които се срутиха под него. Старият ловец се опита да избяга, но те го застигаха, удряха го, едва не го за­трупаха целия. Когато се измъкна най-после, той куцаше. Предният му ляв крак беше счупен.

Когато мразовитото утро полази надолу по пустия склон на планината, гарванът излезе от сухото убе­жище под кръстосаните клони на крушата и полетя над заснежената пустош. Намери дирята на прия­теля си в снега — беше излязъл на лов. Проследи я във въздуха — отначало виждаше само вълчите стъп­ки, после се преплитаха с други дири. По-късно видя хищника и плячката му. Заекът подтичваше на десет крачки пред вълка. Старият ловец правеше дълги кра­чки в снега, цялото му тяло се измяташе нагоре, по­тъваше до корема, но дългоухият беше млад, силен, можеше да избяга далече.

Гарванът виждаше приятеля си за пръв път на лов. Обикновено хищникът излизаше да ловува вечер, но сега и дългата зимна нощ не му беше стигнала да улови дивеч. Птицата кацна на самотното дърво, кое­то стърчеше сред камънаците. Вълкът седна на зад­ните си лапи да почине за миг. Заекът се спря, на­остри уши — погледна дръзко към хищника със. своите едри, златистокафяви очи.

Сивият ловец направи усилие и тръгна към недости¬ жимата плячка. Хълбоците му се надигаха и спадаха уморено, от козината му се виеше пара. Дългоухият хладнокръвно го изчака да направи пет-шест крачки и чак тогава се затича с отмерени скокове. Безплодно­то надбягване започваше пак, но тоя път заекът се излъга.

Младият гарван, който беше наблюдавал безмълвно нямата сцена, се размърда на клона, излетя, изгра¬ чи пресипнало. Спусна се светкавично към заека, на­стигна го, насочи двата си крака към гърба му и уда­ри силно. Животното се повали, изненадано от не­очакваното нападение.

Заекът повдигна глава за миг да види новия враг, но беше забравил за стария ловец. Дълъг скок, бели­те зъби се сключиха, дългоухият изврещя, изви се, но челюстите на хищника никога не биха изпуснали хванатата плячка.

Зимата напредваше, ловът не вървеше и в една мъглива сутрин вълкът се спусна направо към селото, чиито комини пушеха отвъд настръхналите клони на дърветата. Гарванът го следваше отблизо, не се пи­таше къде отиват. Опитният ловец го водеше на лов. Птицата прехвърчаше от дърво на дърво и от време на време пограчваше с надебелял глас. _ Стигнаха до първите ниви, където се изгърбваха

32

копи слама, подобни на гигантски животни. Отгоре бяха покрити с шуби от сняг, а отстрани сламата бе­ше потъмняла от влагата и слънцето — беше добила меки, пастелни кафявозеленисти багри. Сивият ло­вец наведе глава към подножието на най-близката копа. Ушите му се наостриха, вслушваха се. Гарва­нът кацна до него — долови слабо цвърчене. Въл­кът се изгърби, с бързо движение на лапата отгреба слама и сняг.

В дупката се замятаха сиви мишки. Хищникът хва­на една със зъби, друга затисна с лапата. Гарванът улови трета в мига, когато вече потъваше в сламата. Двамата приятели мишкуваха дълго.

По бреговете на ручеите изби първата зеленина — наближаваше пролетта. Снегът продължаваше да се държи по северните склонове на доловете и между храсталаците. Изглеждаше посивял, нечист, по краи­щата на преспичките се бяха образували по |упрозрачни ледени корици. Гладът ставаше непоносим — и миш­ките не можеха вече да нахранят хищниците.

В тоя мрачен, навъсен ден боровата гора отвъд дола привлече гарвана. Прилетя в нея, започна да я претърсва. Шмугваше се между клоните на борове­те, но дълго не можа да открие нещичко за похапва¬ не. Накрая кацна на старо криво дърво, по напукана­та кора на което се бяха втвърдили едри буци смола.

Ето, просвири мъничка птичка, която не се вижда­ше между студената зеленина на короните. Слабо цвър­чене достигна до слуха му. През две дървета, из стъб­лото на вековен бор се показа мъничка главица. Гар­ванът се сви, не биваше да го забележи. Катерицата се показа цялата, изправи се на сухото клонче пред отвора на хралупата, вслушваше се в гласеца на птич­ката. Може би искаше да я види — тъй заспала беше гората през зимата.

Птичката замлъкна, беше се отдалечила. Катери­цата пооправи главицата си с двете предни лапич¬ ки. Покатери се по дънера, после скочи на сухото клонче и влезе в леговището си. Гарванът прилетя безшумно на съседното дърво, сгуши се сред на­стръхналите иглици на клоните му. Не можеше да улови катерицата в нейното убежище — отворът бе­ше тесен, за да провре тялото си. Трябваше да я издебне, но как?

От клоните се откъсна шишарка, удари се в дънера и падна на снега. Във въздуха остана да се носи сух, звънлив ек. Главата на катеричката се подаде пак. Нейните едри очи се озърнаха, търсеха при­чината на шумотевицата. Гарванът се позаклати на клона. Ту изправяше набитото си тяло, ту се снижаваше, сгъваше в колената силните си крака, по които лъскаха гладки, черни люспи. Изглеждаше някак напрегнат. От гърлото му напираха звуци, сподавяше ги, преглъщаше мъчително, като че беше глътнал голям сух плод.

И изведнъж нададе остър неприятен крясък. Тъй кря­скаха сойките, когато видеха хищник или човек да върви между дърветата. Катерицата се подаде мигно­вено, излезе на сухото клонче. Навеждаше главица­та си, търсеше вълка или лисицата, които беше зър­нала сойката. Краката изхвърлиха гарвана, крилата му удариха кичурите иглици, устреми се към живо­тинчето.

Дългият клюн удари вцепенената катерица по гла­вата. Тя изтърва клончето, блъсна се един-два пъти в гъвкавите вейки и падна долу. Черната птица се изви спираловидно около дънера и налетя пак върху жер­твата си. Силният клюн се мерна светкавично — катерицата не можа да се свести.

Следния ден гарванът пак претършува боровата гора, но не намери, катерицата. Сред една драка до-

лови слабо движение. Черната птица направи голям завой, за да не подплаши дивеча, плъзна се ниско и кацна на двадесетина крачки. Старият заек стоеше в средата на храста, чиито стъбла бяха полускрити в сухи сивожълтеникави треви.

Птицата гледаше втренчено дългоухия, не можеше да вземе решение. Налетеше ли. не би могла да има ус­пех. Драката беше гъста, бодливите клонки се препли­таха на всички страни. Не, не биваше да го напада. Гарванът се плъзна тихичко над земята, устреми се към леговището на вълка. Старият ловец се изправи, когато дочу развълнувания грач на приятеля си, из­лезе навън, позажумя на дневната светлина.

Прозина се стръвно, зъбите му се белнаха, дочу се сухо изтракване — бяха се срещнали. Черният под¬ хвръкна настрани, кацна на земята. Главата му се из­виваше, клюнът правеше нетърпеливи движения на­горе-надолу. Птицата като че се стараеше да каже нещо със своя грач, запъти се наляво, подхвъркна ниско над земята.

Опитният хищник долови, че се е случило нещо из­вънредно, пристъпи с накуцване към приятеля си. Гар­ванът литна по-нататък, поведе го към драката, къ­дето се криеше дивечът. Вървяха тъй. докато вълкът подуши слабия мирис на плячката, превъзмогна остри­те болки и се втурна с дълги скокове.

След сполучливия лов двамата потеглиха към легови­щето на сивия ловец.

Старият вълк се усещаше все по-зле. От студа ли, от старата рана ли, кракът му се вдървяваше вечер. Отпускаше се чак към пладне, когато го нагрееха жи­вотворните лъчи на бледото слънце. Острата болка в раненото рамо на хищника се засилваше с всеки изми­нат ден. Поради това лежеше все по-дълго в топлото леговище. Възрастното животно гладуваше, отслаб­ваше, очите му угасваха, губеха остротата си, ставаха мътни и безизразни.

Гарванът кацаше до отвора на леговището, грачеше настойчиво. Вълкът долавяше какво желае неговият приятел — канеше го да стане и да тръгне подире му. Пак беше открил дивеч, но болката в плешката беше тъй свирепа.

И в тая хладна утрин гарванът пристигна с първите слънчеви лъчи. Крясна един-два пъти и събуди вълка. Ноздрите на хищника се сбръчкаха стръвно, преди да отвори очите си — миришеше на месо. Лъхаше откъм птицата — тя се беше докосвала до плячка. Изправи се с мъка, в плешката го сряза болка, но успя да се подаде навън.

Гарванът подхвръкна, прилетя десетина крачки и кацна на земята, поведе го. Старият ловец закуцука на три крака. Птицата подхвърчаше и грачеше окуражи¬ жително. Неговият крясък, тъй печален за хората, вли­ваше сила в изтощеното тяло на звяра. Преминаха повече от хиляда крачки, преди гарванът да завие към дола. Вълкът го последва по стръмния склон. На едно място не можа да се задържи, спъна се в коренаците и се търкулна чак до дъното. Черната птица заграчи, из­чака го да стане и литна по-нататък» Изминаха дваде­сетина крачки и вълкът забрави страданието си — дъхът на месо стана близък. Втурна се, стигна до ня­какви камънаци, нападали от стръмния бряг на дола. На тях лежеше трупът на овца.

Смътно недоверие премина през главата на хищника. Лесната плячка събуди у него страх — не току-така

А В Т О Р Р А Д И Ц А Р Е В

се намираха мъртви овце. Старият ловец сдържа жела­нието си да впие зъби в плячката. Пристъпи крадешком, гърбът му се беше извил от напрежение. Заобиколи мястото предпазливо. Носът му душеше всяка педя земя, но не откри дъх на човек. Щом направи пълен кръг и стигна до собствените си следи, гладният се хвърли мълчаливо към овцата.

Седмица по-късно гарванът откри друга плячка — по¬ луизядено магаре. Поведе другаря си към нея — стиг­наха бързо до дълбокия дол. Вълкът се спусна криво-ляво до дъното, прескочи с мъка ручея, който течеше излинял между камънаците. Черната птица го чакаше горе на брега, кацнала на кривия клон на нискорасъл дъб.

Животното започна да се катери бавно по стръмни­ната, преодоля три-четири крачки, но болният крак се плъзна по влажните стари листа, сивото тяло се тър­кулна надолу, лапите се мятаха, за да намерят опора. И неочаквано изчезна, като че потъна в земята. Гар­ванът се вдигна във въздуха, изграчи тревожно, мина с бръснещ полет по склона. Когато прелиташе втори път, дочу плачевното скимтене на приятеля си и кац­на в подножието на стръмнината.

На това място зееше дупка. Наблизо стърчеше вър­хът на скала, оголена на дъното на дола. Придойдеше ли порой по оврага, каменното чело на скалата откло­няваше водата наляво, струите се завиваха във вър­топ, който беше издълбал яма — хищникът беше пад­нал на дъното й.

Вълкът се изправи, почвата беше покрита с изгнила шума. Отворът над главата му пропускаше слаба свет­лина. На ръба на отвора се очерта черното тяло на дру­гаря му. Неговите лъскави очи го търсеха, издаваше призивен грач. Куражът се връщаше в сърцето на звя­ра — беше изпаднал в беда, но не беше сам в нещастие­то. Животното полази по дъното на ямата. Изправи се пипнешком на задните си крака, започна да драска по стената, но муцуната му достигаше едва до поло­вината на височината. Клопката беше непреодолима за стария болен звяр, който не можеше дори да подско­чи както трябва, а и да стигнеше до ръба, не би мо­гъл да се задържи с ранения си крак.

Сивият ловец се пораздвижи, позатича се покрай стените на своя затвор, като че набираше скорост. После се хвърли с все сила по отвесната стена, скочи нагоре. Предните му лапи застъргаха по мъха и ко­рените, прониза го болка, падна долу, върху него се изсипаха камъчета, мъх и пръст. Влизаха в ноздрите, очите и устата му, задушаваха го, заслепяваха го. Спус­на се пак — нямаше време за губене. Трябваше да стиг­не до ръба, до светлината, но силите го напускаха. Скоковете ставаха все по-слаби и слаби. Накрая легна по гърди, главата му се отпусна върху обезсилените предни крака.

Слънцето се издигна, бледата му светлина нахлу в дупката и гарванът видя приятеля си. Закрачи тромаво по ръба — поклащаше се ту на едната, ту на другата си страна. Грачеше недоволно, викаше го да стане, да

ИЛЮСТРАЦИИ АЛ. РАДОСЛАВОВ

тръгне. Вълкът не вдигаше очи, примижаваше невол­но, поглеждаше настрани, но най-сетне повдигна глава и погледите им се срещнаха. Останаха втренчени за кратък миг. Сивият ловец гледаше птицата с израз на дълбока умора и безнадеждност. Устата му потръпва­ше, устните се гърчеха, като че желаеше да каже на дру­гаря си:

— Остави ме тук. . . Върви си. . . Свършено е с мене. . .

Гарванът го гледа дълго, навеждаше глава, изучава-ше дълбочината на дупката, крачеше по ръба и полека-лека долови, че сивият ловец не ще може да го послед­ва. По едно време се сепна, излетя и изчезна отвъд на­стръхналите върхове на храстите по брега на дола. Въл­кът опря глава на лапите си и задрема печално.

Не след дълго дочу свистене на крила, черната пти­ца се приземи до дупката, наведе глава и пусна вътре кост, по която имаше месо. Вълкът надуши плячката, оживя, челюстите му заработиха. После облиза уст­ните си, обърна глава към гарвана — в очите му има­ше само едно желание — месо, повече месо. Другарят му полетя пак към магарето.

Измина нощ, настъпи пак ден — вълкът лежеше на дъното на ямата. Времето минаваше за него в очаква­не на поредния къс месо, но нейде в тъмните недра на мозъка му се таеше огънчето на тревогата — бедата щеше да се появи отнякъде, щеше да го захапе изне­виделица.

И тя наистина пристигна. Иззад гребена на планината се подаде крайчецът на тъмен облак. Животното беше усетило развалянето на времето часове преди появява­нето на облака, но не обърна на това кой знае какво внимание — беше преживяло много бури през живота си.

Дъждът връхлетя, блъскаше гарвана, капките се плъзгаха по плътната му перушина и свистяха в мрака, но той, упорито свел глава, стиснал клона с яките си нокти, не се помръдваше. Вълкът беше на сухо, но скоро го замъчи смътно безпокойство. Стана на кра-ка, затича се покрай стената, спираше се от време на време, ослушваше се тревожно. Земята потръпваше под лапите му, стените на дупката издаваха приглушени стонове, във въздуха се дочуваше слабо бучене и чуд­новато гъргорене.

Мътна струя вода влетя през отвора на ямата, послед­ва я друга, която влачеше камъни — потокът прииж­даше, набъбнал от силния дъжд в планината. Голям камък удари животното по главата и му спести по-на­татъшни мъчения.

Сутринта гарванът дълго търси приятеля си, но яма­та беше затрупана с камъни и никой не отвръщаше на грача му. Полека-лека птицата разбра, че вече никога няма да види побратима си. Издигна се във въздуха, полетя към дивата круша, където беше видял за пръв път белия свят. Черната му сянка се заплиташе в го­лите клони на дърветата, а от гърлото се откъсваха остри крясъци:

— Кра-кърраа. . . Кра-кърраа. . . РАДИ ЦАРЕВ

35

Езикът на

жестовете Малко или повече всеки от нас

днес е един Шерлок Холмс. Запознаят ни с някого и веднага по жестовете, погледа и дрехите му се мъчим да разберем що за човек е той и дори — каква е професията му. И близките си хора при всяка среща следим как раз­говарят, как стоят, как ни гледат и по това преценяваме душевното им със­тояние, здраве, та ако щете и успе­хите или неуспехите в службата.

Но странно — в превода на жесто­вете твърде често си служим с шаб­лони. Щом един човек не стисне ръ­ката ни достатъчно здраво, то той не­пременно е безволев. Щом върви бър­зо — енергичен. Щом стои изпра­вен на стола — скован. Щом раме­нете му са отпуснати и походката вя­ла — повече от сигурно той е бо­лен или е пред разболяване.

Дали защото словесният език е твърде много развит и днес хората общуват изключително чрез него, но науката едва в последните години се зае да изследва подробно езика на тялото. Появи се един нов и съвър­шен за тази цел инструмент — Кино­камерата. Окото може да пропус­не десетки важни детайли, но нито един не може да убегне от камера­та. При това тя може да предаде движенията забавено, да спре онзи момент, който желаем да разгледаме по-внимателно. Именно възможност­та за подобна дисекция се оказа пър­вата стъпка към една нова наука.

Учените са много внимателни. „Ще минат десетки години — казват те. — навярно животът на няколко поколе­ния, докато успеем да създадем пъ­лен речник на този език, докато от­крием всички правила, на които той се подчинява. Все пак другите линг¬ висти — онези, които се занимават с писмените и говорими езици, имат зад себе си хилядолетия сериозен труд. А тук работата е съвсем в на-чалото."

И за сега събират материал. Опис ват човешките движения, снимат чо­века в най-различни положения, въз­расти, ситуации, националности. Анализират жестовете, чиито зна­

чения вече надминават двеста хиля­ди. Толкова думи нямат дори доб­рите речници по чужди езици. Тол­кова думи те няма да имат, даже ако им се добавят и специалните терми­нологии. При това списъкът продъл­жава да расте.

Най-голямата странност на този речник е, че той се създава не като средство за разговор, а по-скоро като ръководство за опознаване на хора­та. Макар и тук да важи правилото, че човек твърде често прикрива ис­тинските си мисли,като мълчи или казва нещо друго, в случая — като съзнателно не реагира чрез никакво движение, трябва да се признае, че безсловесният език по-рядко може да заблуждава. Защото изключител­но малко хора напълно могат да контролират всяка своя реакция. Познавачът винаги ще улови мигно­веното трепване на веждата, почти незабележимото свиване на ъгълчето на устата.

Колкото по-голяма изненада крият обстоятелствата, колкото „по-горещ" е темпераментът на личността, кол­кото по-малко наблюдаван се чув­ствува човек и най-после — колко­то по-ниска култура има той, тол­кова по-ясен е смисълът на движе­нията му от пръв поглед.

Някога двама мъже обикаляли па­наирите. Единият пеел хубави тъж­ни песни, в които винаги се случва­ли грабеж и убийство. Щом стигнел до мястото, където разбойникът при­чаквал жертвата си, спирал да пее и казвал загрижено „Внимавайте! Пазете парите си! Лоши хора има навсякъде!" И, разбира се. селяните веднага опипвали джобовете, в кои­то носели пари. После отново се за¬ хласвали в песента, а колегата неза­белязано ги обирал.

Но не само във враждебна обстанов­ка е необходимо да се разбира езикът на жестовете. В обикновеното еже­дневие той също дава богата инфор­мация, но забързан по своите си неща, човек тогава по-малко наблю­дава.

Езикът на тялото

Жестовете издават националната принадлежност. Ако англичанинът нрави един жест в минута, на мек­сиканеца това време е достатъчно за повече от двеста и петдесет, разбира се, става дума за движения н на ръ­цете, и на краката, и на лицето, и за обща промяна на положението на тялото.

Различията са толкова големи, че дори по характера и броя на дви­женията само на ръцете, може да се отгатне откъде е даден човек. Ръ­цете на италианските телевизионни говорители непрекъснато потвърж­дават казаното. Това е своеобразно повторение и всеки по-северен човек би го намерил за излишно, но за ита­лианеца то е съвсем необходимо до­пълнение. Ако той гледа предава­ния на английската или шведската те­левизия, непрекъснато ще се измъч­ва от чувството, че телевизионната компания е забранила на говорите­лите да ръкомахат и трудно ще по­вярва, че нито англичанинът, нито шведът изпитват желание да сторят това.

Англичаните дори не винаги се ръ­куват. Южняците дълго стискат ръце и се потупват по рамената. Когато в южноамериканските страни разго­варят с някого седнали, преместват стола си тъй близо, че непривикна¬ лият европеец се чувствува неудоб­но. Но не смее да отмести стола си, защото ще помислят, че той иска да пази дистанция и ще се обидят.

Японците не се ръкуват, а се кла­нят и ако двамата са равни по по­ложение, трябва едновременно да се. поклонят и изправят. Всяко закъсне­ние е обидно. Американецът може да се вглежда в друго лице на ули­цата, само докато се доближи на два и половина метра от него. То­гава свежда поглед. В противен слу­чай другият човек може да повика полиция. Затова пък един мъж в арабските страни може да гледа ко­гото си иска и колкото си иска. В Италия дори се смята за добър тон да се върви след непозната девойка и да се обсипва с комплименти, ма­кар тя да не е хубава. От своя стра­на девойката трябва да се прави, че не чува нищо.

Но докато цели нации имат основ­ни различия помежду си, случва се да се установят големи прилики в реакцията на отделни народи и ра­си по определен повод. Лицата на европейците и американците, на-

36

същото време — различни движе­ния могат да бъдат породени от една и съща причина. Затова жестовете трябва да се разглеждат във връзка с контекста.

Когато една група хора стоят до трамвайната спирка, ясно е, че все­ки от групата чака трамвая. Но чака различно. Един младеж се е облег­нал на дървото. Лицето му е спо¬ койно, само ръката стиска чанта. Една жена непрекъснато проверява какво има в джобовете и се оглежда наоколо. Възрастен мъж чете вест-ник, но често поглежда встрани.

пример, приличат на тези от племе­ната в Нова Гвинея и остров Борнео, когато изразяват страх, ужас, гняв, щастие, отвращение, изненада, тъга. Навярно поради своята сила тези първични емоции лесно изтриват ци­вилизованото покритие, макар реак­цията, която следва по-нататък да е различна според културата и въз­питанието.

Същевременно при по-сложни със­тояния могат да се открият разлики между хората от две области, отда­лечени на не повече от двадесет ки-лометра. Един лекар описва как се държат болните от две такива съ­седни общини.

В първото селище горната устна на болния стои неподвижно, той прогонва всяка усмивка и сбръчква вежди. Тялото му е съвсем изправе­н о , крайниците се движат бавно, стъпалата се притискат в пода.

В съседната област болните на тискат веждите си надолу. Оставят клепачите, бузите и устните да увис­нат. Шията е изопната. < Ръцете и китките висят. Краката се тътрят. Въобще „аз съм болен" тук се из­разява по-различно.

Но дори в отделните квартали на един голям град могат да се открият различния в походката, в израза на лицето, в начина, по който се носят дрехите. Ето защо могат да възник­нат недоразумения, ако набързо се съставят правила и започнат да се прилагат. От всичките движения, които човешкото тяло може да из­вършва, ние сме подбрали не повече от петдесет, при това тридесет от тях се отнасят до главата и лицето, и на тях сме възложили да изразя­ват най-различни състояния, мисли, емоции. Един и същи жест може да означава съвсем различни неща. В

Бихме казали, че младежът прос­то отива на разходка. В същност очаква го изпит, за който е чел тол­кова, че вече иска само едно — всич­ко да се свърши по-бързо, а чантата държи здраво, не защото е тежка, а защото в нея има листче с важни формули. Жената не е изгубила ни­що. В джобовете си тя носи и ключ, и пари, и документи, затова, след като е извадила от там билет, не­прекъснато проверява дали не е паднало нещо. Възрастният мъж ча­ка не толкова трамвая, колкото свой

37

близък, с когото има среща. Ако човек се довери само на първото си външно впечатление, винаги може да се очаква грешка.

Жестовете говорят твърде много и за здравето и психическото равнове-сие. Спокойните, плавни, добре съгла­сувани движения на здравия човек се различават твърде много от онези на болния.

Една кинокамера е уловила мо­мент, когато млада майка е давала на детето си противоположни запо­веди, без да съзнава това. Едната й ръка натискала върху тялото му и казвала „върви натам", а другата го бутала „върви насам". Детето имало объркан вид. По-късно из­следвали и другите две по-големи де­ца на тази жена. И двете имали пси­хически нарушения. Ако науката бе напреднала дотолкова, че да поз­нава и да тълкува правилно всички жестове, навярно много трудно уло­вими смущения щяха да се забеле­жат навреме и да се лекуват.

И културата на човека твърде лес­но може да се прецени по жестовете . Доброто възпитание ограничава тех­ния брой. В много случаи то на­лага съвсем определени форми за об­щуване с останалите хора. Понякога многобройните етични правила те­жат, но много често те улесняват, защото предлагат как да се постъпи при по-сложни жизнени ситуации. И според това. колко и как човек при­лага подобни правила, могат да се направят заключения за него и за отношението му към околните.

Очите Ням и скрит свидетел на много

разговори, камерата е помогнала за интересни заключения, свързани с очите. Човек, който говори и по­глежда встрани, желае да говори още. Не го прекъсвайте! Той про­дължава да разсъждава, да обсъж­да проблема, да се съветва със себе си. Колкото по-често отмества пог­лед, толкова по-сложни му се стру­ват нещата, толкова повече се на­пряга, за да намери правилен отго­вор. Ако обаче се загледа право във вас, прекъснете го. Особено ако сто­ри пауза. Ако не направите това, той ще започне да се измъчва.

Хора, които имат противоположни възгледи, отправят продължителни погледи един към друг. Погледите се редуват с паузи, в които навярно се премислят контрааргументите. След първите няколко минути по­гледите запазват своята продължи­телност, но стават по-редки . Има го­лямо знамение, дали спорещите ис­кат да намерят опорни точки за сближаване или ги разделят корен­ни противоречия и по принцип не

са съгласни един с друг. Абсолютно несъгласните се гледат по рядко.

Когато става въпрос за лични про­блеми, почти независимо от харак­тера, възрастта и пола, хората го­ворят, гледайки надолу. Навярно от неудобство. А може би като не ги тревожи погледът на събеседни-ка и не следят промяната в изра­жението му, те изразяват по-пълно и ясно своите проблеми.

Онзи, който доминира в някакъв разговор, по-често гледа встрани. А по-слабият гледа право и непре­къснато в говорещия. Абстракт­ните мислители се вглеждат в събе-седника, а хората, които се занима­ват с точни науки — по-рядко. Оне­зи, които се чувствуват по-добре сред много хора, гледат често, само ако са в приятелска среда и много по-рядко, ако чувствуват противо­речие или неприязън. Жените и мла-дежите въобще гледат по-често и по-продължително.

Двуличните, безскрупулни хора не свеждат поглед, даже когато са уличени в нередно действие. Поня­кога онзи, който го обвинява, се чувствува неудобно от това, започва да смята, че греши и поглежда на­долу, а в гласа му се появяват из­винителни нотки. Нечестният гледа право в очите и когато го уличават в престъпление. Той не се смущава от извършеното, може би намира разговора за забавен.

И усмивката е твърде интересно нещо. Събужда много и противоре­чиви заключения дори само с факта, че може да се проявява и в прият­ни, и в неприятни ситуации. Пове­чето хора се усмихват, когато им е добре, но не малко успяват да на­правят това и когато са съвсем зле. Обикновено човек се усмихва, за да достави удоволствие на някой друг. Но има и саркастична, и злоб­на усмивка, която изразява съвсем определени неприятелски чувства.

Много въпроси. Много неизвест­ни неща. Една нова наука се стре­ми не само да помогне за пълното опознаване на човека и сложната връзка между неговите реакции, не само да създаде нова лингвистика, но да допринесе за хармонията в човешките отношения, за избягва­нето на много недоразумения между приятели, близки, колеги, родите­ли и деца. Тази наука ще позволи още в зародиш да се открият и ре­дица психически изменения, които сега не могат рано да се уловят и успешно да се лекуват.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

„ЕЛАСТИЧЕН ДИАМАНТ" Звучи необикновено и неправдопо­

добно, но такъв има. създали са го съветските учени. Просто с помощта на гума те са свързали много здрава тъкан, със свръхтвърди диамантени зрънца. „Еластичният диамант се произвежда във вид на лента, която лесно може да се разкрои на парчета с желани размери. Те са предназна­чени за шлифоване, полиране и най-фина обработка. Диамантената лен­та има и това преимущество, че лесно се „приспособява" към всеки „микрорелеф" на обработвания де­

тайл.

кпо-о Така се нарича тази нова машина,

създадена в Съветския съюз. Тя е предназначена да осушава предва­рително торфените залежи Маши­ната може свободно да се придвижва през блата и мочурища и оставя след себе си канали за осушаване. Тази гигантска машина заменя работата на няколко екскаватора.

МЕХАНИЧЕН „ПАЯК" Може би този твърде неугледен че­

тирикрак „паяк" скоро ще полети в Космоса Макар, че „Луноход-1" е с осем колела, съветските конструк­тори ме се отказват и от други фор­ми, като например крачещите апа­рати.

Механизмът, който виждате на снимка а, освен че може да се при­движва по всякакъв терен, е снаб­ден също и с информационен мани­пулатор Той може да взема предме­ти от повърхността, да ги изследва и да ги обръща по посока на телеви­зионната камера. Манипулаторът съ­що така може да взема проби от поч­вата и да ги изследва.

СЛЕД ХИЛЯДА ГОДИНИ Недалеч от село Масловище. Пол­

ша, археолозите разкопали гробни­ца от ранното средновековие. Наред със скелета на мъж учените откри­ли и други предмети, между които някакви семена, които много напом­няли зрънца от горчица, само че били много твърди и трудно можели да бъдат разрязани дори с бръснар­ско ножче.

Учените решили да посадят се­­ената. Те скоро поникнали и ста­­али високи 12 см. Ако се съди по

яркозелените листенца и множест-вото пъпки, растението ще продъл­

жи да се развива. Учените са едино-душни, че то не прилича на нито едно от известните сега на науката расте­ния.

„Техника молодежи" — СССР

ЕЛЕКТРОНЕН ТЕРМОМЕТЪР Този термометър без съмнение ще

предизвика истинска „революция в света на термометрите", които не са претърпели никакви изменения от 1714 година, когато Фаренхайт изо­

брети живачния термометър. Но­вият термометър е електронен, от­личава се с изключителна точност и за да бъде премерена температурата, нужни са само двадесет секунди.

Термометърът на бъдещето все още не е широко разпространен. Може би една от причините е цената му, в САЩ например струва само. . . двес­та долара.

ЛЕДОРАЗБИВАЧ ГИГАНТ В близките три години американ­

ската фирма „Локхид" ще построи за нуждите на бреговата охрана а най-северните райони на САЩ ледо­разбивача, който виждате на сним­ката. Той ще бъде дълъг 120 метра и ще има водоизместимост 12 000 то­на. Въпреки не особено голямата му

водоизместимост ледоразбивачът ще притежава голяма мощ поради това, че ще бъде снабден с дизелови мото­ри и с газови турбини, които ще бъ-дат използувани само в случаите, когато се наложи цялата мощност на ледоразбивача да бъде употребена.

ШУПЛИТЕ НА ДЪРВОТО Това, което виждате на снимката,

на пръв поглед прилича на пчелно гнездо. В същност това е парче дър­во, увеличено 6000 пъти. Тази сним­ка за пръв път доказва нещо, което учените отдавна предполагат, а имен­но, че тъканта на дървото съдържа до 99,5% дупки, въпреки че повърх­ността на парче дърво изглежда съв­сем гладка. В този факт няма нищо учудващо, защото дупчиците съв­сем справедливо биха могли да бъ­дат наречени „вените на дървото".

НА БОРБА С ЕРОЗИЯТА Единственото ефикасно лекарст­

во, което може да спаси скалите и склоновете на планините, застра­шени от ерозия, е те да бъдат заса­дени и по тях да израстват дървета а храсти.

Ето как в Англия са се заели с осъ­ществяването на тази задача. Пър­воначално към върха на скалата или хълма се проточват стоманени кабели паралелно, на разстояние

стоманени траверси, широки по 23 см. След това върху тази своеобраз­на стоманена мрежа изсипват тоно­ве пръст, примесена с изкуствени торове. След това във всяка „клет­ка" засаждат дървета или храсти. Английските учени смятат, че този начин на борба с ерозията е много перспективен и има много преиму­щества.

СТОУНХЕНДЖ И ЛЕДНИЦИТЕ Гигантският каменен комплекс

Стоунхендж, разположен на запад от Лондон, винаги поразява въобра­жението и те кара да си задаваш въ­проса, кой е могъл да пренесе тези огромни блокове и да ги подреди така. От момента, когато геологията се включила в разгадаването на тай­ната на Стоунхендж, въпросът още повече се усложнил, защото геоло­зите категорично твърдят, че камен­ните блокове нямат местен произ­ход, а са пренесени от друго място. Започнали да се правят множество догадки, как са пренесени блокове­те — по вода или по суша.

В последно време се появила нова хипотеза, според която огромните ледници през четвъртичния период при своето движение са довлекли ка­менните блокове, от които неизвест­ните строители са изградили знаме­нитата каменна загадка — Стоун­хендж-

„Сианс е авенир" — Франция

НОВ ВОДОПАД Неотдавна в тропичните джунгли,

на разстояние 250 км от столица па на Гвиана от самолет бил открит неизвестен водопад. Според напра­вените снимки и изчисления, водопа­дът е четири пъти по-висок от Ниагарския и два пъти по-висок от водопада Виктория. Височина­та, от която пада водата, му е над 200 метра. Нарекли го Калетер.

ПОД ЛЕДОВЕТЕ НА АНТАРКТИДА

Там температурата е минус 1,9°С, през цялата година е тъмно и липсва кислород. През различна пукнатини в леда учените са успе­ли да проникнат в този необикно­вен свят и с удивление открили, че под ледовете на Антарктида живеят риби и други живи същества, на­пълно приспособили се към своеоб­разните жизнени условия. Някои от тези риби били напълно неиз-

три метра един от друг. Двата края на кабелите — долният и горният — се прикрепват здраво към почвата. След това на 9,30 м разстояние една от друга хоризонтално се поставят

40

вестни на науката. Например така наречените „ледени риби" въобще нямали червени кръвни телца. Кръв­та им била бяла, леко жълтеникава, а хрилете — кремави. Телата на тези риби били почти прозрачни.

Повечето от рибите, открити под ледовете на Антарктида, са с малки размери и само един вид били дълги до 130 см и тежали до 27 кг. Наме­реният живот под ледовете показ­ва, че живите организми са способ­ни да се приспособяват в много по-голяма степен към необикновени ус­ловия за живот, отколкото учените предполагат

ЛЕКАРСТВОТО НА ФАРАОНИТЕ

Близо до град Сохаг в Египет ар­хеолозите открили в гробниците на фараоните някакъв чудотворен мех­лем с неизвестен състав. Оказало се, че жителите от околните села ус­пели да проникнат преди учените в гробниците и да се ползуват от мехлема, за да лекуват рани и об­гаряния. Просто смайваща била бър­зината, с която мехлемът действу­вал, намазан върху болното място. Сега египетските учени се мъчат да разгадаят състава на мехлема.

ЯПОНСКИ РОБОТ

В Япония е създаден универсален кибернетичен робот, който, според специалистите, значително превъз­хожда своите механични събратя. „Очите' му различават девет цвята, „ръцете" му умело работят, робо­тът дори „мисли". По време на изпитанията той пренасял строи­телни блокове на точно определе­но място, действувал целенасочено и дори поправял грешките си. След като привършил работа на букво¬ печатащия апарат, се появил над­пис: „Свърших." Когато го накара­ли да върши работа, която явно не била по силите му, той се отказал с надписа: „Това е невъзможно."

МУХА В ОКОТО

Такъв род стрелба била едно от любимите занимания на прославе­ния барон Мюнхаузен и оттогава снайперското изкуство като че ли е в упадък. Но ето че се появи достоен конкурент на безсмъртния барон — това е радиолокатор с газова лазер­на засечка за цел с диаметър 25 мм на разстояние 30 км. Това наистина и казва точна стрелба/

„ОРДЕН ЗА УСМИВКА"

Това е нов орден и е учреден от­скоро в Полша. п представените четиридесет хиляди проекта жу­рито е одобрило проекта на девет-годишната Ева Хробак, който пред­ставлява усмихнато слънце. Дър­жавната монетна фабрика сече е изпълнила първите поръчки. Спо­ред устава, „Орден за усмивка" се дава на хора, които носят „радост на децата". Самите деца предла­гат кой да стане носител на този необикновен орден. За сега награ­дените са двама: проф. Дега, из­вестен хирург — ортопед, възвърнал здравето и пълноценния живот на много деца, и писателят полковник Пшимановски. автор на любимия на децата филм "Четиримата танкис­ти и кучето".

КОКОШКА В ЗООПАРКА

Специална комисия в Зоологическа­та градина в гр. Питсбург, провела интересен опит, за да установи до каква степен дивите животни, от­раснали и възпитани в неволя, са запазили своите инстинкти. За цел­та в клетките на различните жи­вотни поставили най-обикновена ко­кошка. Пумата така се изплашила от кокошката, че веднага побърза­ла да се скрие, лъвът също много се изплашил в началото, но после се поуспокоил и дори започнал да си играе с нея. И едва в клетката на ягуара кокошката намерила смърт­та си. Единствен ягуарът показал, че не е загубил нрава си на хищник.

„Знание — сила" — СССР

Sciences et

VOYAGES

ОСТРОВЪТ НА ТЮЛЕНИТЕ

Остров Ано Нуево, разположен недалеч от Калифорнийския бряг на около 80 км южно от Сан Фран­циско, е истински рай за тюлените. Когато хилядите перки удрят по крайбрежните скали, може да се чуе удивителен концерт. Шумът е не­въобразим и нищо чудно, защото на острова живеят около 10 000 тю­

лена. Обикновено тюлените са в дос­та добро настроение и обичат да преобръщат малките корабчета, кои­то неблагоразумно се приближават

до острова. Ако хората, които се на­мират на корабчето са много, тю­лените прилагат друга тактика. За­стават неподвижно и впиват по­глед в нашествениците. Тогава, за да достигнат острова, хората са при­нудени буквално да пълзят. И само някой да посмее да се изправи, в един миг десетте хиляди тюлена се хвър­лят към океана, който буквално за­почва да кипи.

Остров Ано Нуево е открит на 3 януари 1603 година от мореплава­теля Себастиан Вискано. Тъй като „населението" му представлява сери­озна опасност за корабоплаването, на острова бил построен фар и мал-

ка къщичка за пазача на фара и се­мейството му. Обаче през 1948 го­дина на крайбрежието построили нов, много по-мощен фар и това на­правило фара на остров Ано Нуево фактически безполезен. Веднага щом пазачът и семейството му напусна ли острова, тюлените се разположи­ли във фара и къщичката на паза­ча.

• Прави впечатление не само огром­ният брой, но и голямото разнообра­зие на различните видове тюлени, които живеят на острова. За тях се грижат група учени от Калифор-«ийския университет, които от 1947

година са организирали непрекъс­нато наблюдение на острова. Ос­вен това маркират най-малките оби­татели на острова, като поставят ме-тални пластинки върху плавниците им. Учените забелязали, че през по-топлите дни тюлените простират плавниците си настрани, когато оба­че дните са по-хладни, те спят с плав­ници, прибрани под тялото им. Оче­видно Проблемата за температурата е твърде важна за тези животни и по всяка вероятност плавниците им служат като своеобразни „радиато­ри". И наистина плавниците на тю­лените са винаги хладни и никога не задържат топлина, макар че тю­лените понасят температура до плюс 40°, каквато има на острова през ля­тото

„Сианс е воайаж" — Франция

ТОПКИТЕ ЗА ТЕНИС ВИКАТ Играчите на тенис и голф знаят

колко е неприятно, когато някоя топ­ка отскочи встрани от игрището и не може да бъде намерена. Шотлан­дски инженери са решили да премах­нат това неудобство — те са кон­струирали топки за голф и за тенис с вградени миниатюрни радиопре­даватели. Когато топката се загу­би, не е трудно да бъде намерена, ва­щото тя сама се обажда

ПО-СВЕТЛИ УЛИЦИ — ПО-МАЛКО НЕЩАСТИЯ!

Специална комисия към департа-мента за вътрешните работи в Швей-цария е проучила причините за ав-томобилнитс злополуки през послед-ните десет години. Комисията е стигнала до извода, че болшинст­вото от злополуките нощем се дъл­жат на зле осветените асфалтови шосета. Тъмното шосе поглъща през нощта оскъдната светлина и изглеж­да пред водача на моторното пре-возно средство като черна стена. Това особено се засилва при дъжд. Ко­мисията е направила препоръка — при строежа на бъдещите шосета към настилката да се примесват про¬ светляващи вещества, т. е. — обаг­рени пластмасови отпадъци.

КЪДЕ Е „БУДИЛНИКЪТ"? Общоизвестен е фактът, че има хо­

ра, които като по команда се събуж­дат винаги в определен час, преди да е зазвънял будилникът. Това „чув­ство за време" с течение на годините може да бъде така трениране, че чо­век да се буди само с няколко се­кунди преди определеното време. До­скоро се смяташе, че „будилникът" се намира в централната нервна сис­тема, и то в кората на главния мозък. Проф. Габенсбергер от Виена оспо­ри това твърдение. Той е извършвал многократно опити с мравки, които е приучвал да идват за храна в точ­но определена минута от деня. Чрез фини манипулации носле са били отстранявани нервните ганглии, кои­то са били подозирани като „запом­нящи времето". Оказва се, че това не са ганглиите, които съответно у човека образуват централната нервна система.

„Хоби" — ГФР

NATIONAL GEOGRAPHIC МИСИСИПИ - ЗАГИВАЩА РЕКА

Река Мисисипи умира. В най-ско­ро време тя ще бъде само в състояние да носи милиони тонове индустриал­ни, селскостопански и градски от­падъци в Мексиканския залив. Риб­ното богатство е почти унищожено. След тях изчезнаха и водните пти­ци и много специалисти са на мнение, че водите на реката са толкова за­мърсени, че е безсмислено всякакво

обработване на водата за питейни нужди.

Мисисипи води началото си от езе­рото Итака и след 3950 км „пътува­не" на юг се влива в Мексиканския залив. Влачейки отпадъците от се­дем щата, в Мисисипи се влива река Мисури. Река Охайо също преминава през седем щата, преди да достигне Мисисипи. И много други. . . В крайна сметка 34% от отпадъците2на САЩ попадат в Мисисипи.

Басейнът на реката е по традиция сърцето на земеделието на САЩ. Ос­вен минералите, които съвсем естест­вено достигат до реката, огромни ко­личества пестициди и изкуствени то­рове ежегодно попадат във водите на басейна. Тези химикали и въглеводо­роди са причина за унищожаването на рибното богатство.

Удоволствието от плуването по Ми­сисипи е останало само в книгите на Марк. Твен — сега всички малки и големи градове са отправили об­ществените канали в реката.

Но бедата в басейна на Мисисипи идва най-вече от промишлеността. Средната и долна част на басейна е един от най-гъстите промишлени райони на САЩ. Стотиците пред­приятия на химическата промишле­ност, рафинерии металургични и ма¬ шиностроителни заводи дават своя

„принос". Пристанището на Нови Орлеан, второто по големина в САЩ, като осигурява суровини за поддър­жане на промишлените отрасли, съ­що „допринася" за замърсяването на Мисисипи.

Но главният замърсител на пло­доносните (разбира се, преди 50— 60 години) води на Мисисипи са го­лемите химически компании, които изливат в реката огромни количест­ва отровни съединения — най-вече оловни, арсенови и живачни. Мно­гото рафинерии, наредени в доли­ната на реката близо до Нови Ор­леан, изхвърлят голямо количество топли остатъчни продукти. При това температурата на водата се покачва. Нарушава се дишането при рибите и се подсилва растежът на водорасли­те.

След паниката относно съдържа­нието на живак в тинята и рибата меч последва нова паника, защото се оказа, че има още повече живак в петнистата пъстърва от Мисисипи. Въпреки тези тревожни факти, мно­го заводи продължават да изхвър­

лят живачни съединения в реката, като показват на властите стари раз­решения. Дори тези деяния да бъ­дат спрени, и то незабавно, живакът ще си остане в Мисисипи в продъл¬ жение на много години.

Според мнението на експерти, има смеси, изливани в реката, които са много по-опасни от живака — хими­кали, за които е доказано, че са при­чинители на ракови заболявания.

„Аз не ползувам водата от чеш­мите на Нови Орлеан" — заявява Рос Винсент, директор на института по онкология в Нови Орлеан. Пре­поръчвам на жителите на града да употребяват бутилирана изворна во­да. Трудно е да се обясни какви от­рови съдържа питейната вода!"

Битката с Мисисипи започва с ид­ването на колонизаторите. В 1718 година французите построяват на 170 км от устието град Нови Ор­

леан. Градът се крепял на диги . Тинята,

отлагаща се на дъното, постепенно повдигала нивото на реката и много скоро градът се оказал на метър от подпочвената вода. Водата буквал­но прониква навсякъде. На гроби­щата мъртвите не се заравят — само една копка е необходима, и водата ще бликне. Новоорлеанците, както древните египтяни, погребват покой­ните в тухлени ковчези в колони над земята.

Десетки години е продължавала борбата между реката и заселилите се в басейна й жители. Жаждата за повече блага, алчността и капитали­стическите порядки превърнаха най-дългата река в света в река мръсна, воняща, влачеща отрови и отпадъци.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА

Ако имате от осем до десет поло¬ жителни отговора, вие безспорно сте решителен. човек. Хубаво е, че решителност проявявате и в лич-

ния си живот, и в работата, в кога­то се отнася до живота на съвсем непознати хора.

Ако имате от шест до осем поло-жителни отговора, решителността може да се смята за ваше, качество. Все пак вие я проявявате по-уме-

рено но това кара познатите да ви. мислят не само за решителен, но и за разумен човек.

Ако имате само пет положителни отговора, решителността не е онова качество, което най-силно се проя­вява във вашия характер. Пре­гледайте още веднъж теста и ако вашите "да" включват само първи¬ те пет въпроса, помислете!

43

АНАЛИЗИ ОТ РАЗСТОЯНИЕ

Когато се стремят да погледнат в бъдещето, фантастите описват вълшебни анализатори, с чиято помощ космонавтите могат да правят мигновени анализи на проби от чужди плане­ти и космически тела и да откриват непознати за Земята съединения.

Не е далеч времето, когато човечеството ще започне да търси суровини, които са дефицит­ни на Земята — метали и минерали от други­те планети на Слънчевата система. Възниква Проблемата за бързи, ефикасни и цялостни гео­ложки проучвания върху тях. Тази проблема може да бъде най-целесъобразно разрешена, ко­гато се използуват автоматични анализиращи устройства. Създаването на такива устройства стана възможно с бурното развитие на атомната физика и аналитичната химия. Осъществен е ве­че анализ без химическа обработка, само с по¬ мощта на апарати. В много случаи по тези ме­тоди анализът на различни елементи се извърш­ва само за три минути. В Съветския съюз на ня­кои места се извършват вече геоложки проучва­ния с помощта на миниатюрни преносими не­утронни генератори, съчетани с гама-спектромет¬ ри. С малки усъвършенствувания те биха мог­ли да се използуват още сега за геоложки проуч­вания на повърхността на Луната, а в съвсем не­далечното бъдеще и на Марс, Венера и други планети от Слънчевата система.

Какъв е принципът на този анализ от раз­стояние?

На пръв поглед аналитичната химия и атом­ната физика имат малко общо помежду си. И действително, аналитичната химия в нейния класически вид е далеко от проблемите на мла­дата — в сравнение с нея - наука за атом­ното ядро. Мирното приложение на ядрената енергия и аналитичната химия стана възможно, след като се намери възможност да се получа­ват по-големи количества радиоактивни изото­пи. Радиоактивните изотопи излъчват различ­ни лъчи. По силата и вида на лъчението може да се съди за количествения и качествен състав на пробата, облъчена с неутрони. Радиоактивно­то лъчение се регистрира със специални уре­ди — радиометри. И така, анализът от раз­стояние минава през два етапа — активация на пробата с неутрони, получени в неутронен ге­нератор, и измерване на получената радиоак­

тивност. Този метод на анализ е ненадминат по своята чувствителност при определяне на следи от благородни метали — сребро, злато, пла­тина — и няма равен на себе си при анализи на полупроводникови материали и свръхчисти ве­щества. Изобщо с негова помощ могат да се определят всички химически елементи с из­ключение на водорода и хелия. В Съветския съюз, САЩ и други страни се произвеждат се­рийно неутронни генератори за целите на не-утронно-активационния анализ. Във връзка с не­го ядрената електроника в Съветския съюз, САЩ, Франция и други страни създаде висо­кочувствителни радиометри, с които се пови­шава точността на качествените и количестве­ните измервания.

Освен при промишлените обекти анализът от разстояние има огромно значение и за изслед­ването на редица биологични обекти, а оттам — и за по-нататъшното развитие на биохимията, биологията, медицината. Достатъчна е само ед­на капка течност — кръв, лимфа или някакъв секрет — за да се установи какви елементи съ­държа тя. С помощта на този метод могат да се поставят много диагнози.

Неутронно - активационният анализ има голя­мо значение и за животновъдството. Животни­те се нуждаят за растежа и развитието си от различни метали. С помощта на активационния анализ може да се контролира този процес и да се установи кои са най-подходящите храни.

Описаният метод за анализ открива широки възможности и пред криминалистиката. Защо­то не само отпечатъците от пръсти, а даже и един косъм сега е достатъчен за криминалиста. Косъмът на всеки човек е характерен със своя неповторим качествен и количествен състав. Благодарение чувствителността на методите на неутронно - активационния анализ достатъчен е един косъм, намерен на местопрестъплението, за да се докаже по неоспорим начин престъпни­кът. По същия начин могат да се идентифици­рат различни предмети и материали.

Неутронно - активационният анализ — ана­лизът от разстояние — започна да се прилага и в нашата страна, след като бе построен екс­перименталният атомен реактор в София. А бъ­дещата атомна електроцентрала при Козлодуй ни дава увереност, че нашата Родина няма да изостане и в най-новите клонове на познанието, родени в атомния век.

ПЛАМЕН СТЕФАНОВ

44

ТЕСТ РЕШИТЕЛЕН ЛИ СТЕ!

Решителността се проявява пре-ди всичко при необикновени ситуа­ции. Тя предполага и твърдост, и липса на колебание, и смелост, макар че последното не винаги е за­дължително Понякога слаби на­глед хора ни изненадват със своята решителност. Още по-вярно е, че много хора не са имали достатъчно случаи да проверят решителността си. Затова и доста от нашите въ­проси започват с „Ако сте. . ."

Все пак, след като помислите вни­мателно и отговорите честно, по­гледнете отговорите на теста на стр. 43 и вие ще научите нещо пове­че за себе си.

1. Бихте ли се отказали от до­сегашната си работа, в която имате вече известни успехи и създадени връзки, ако ви предложат да изу­

чавате специалност, която винаги ви е привличала и има големи перс­пективи?

2. Ако в резултат на голямо не­доразумение сте злепоставен пред хора, на които държите, бихте ли поискали веднага среща, за да им разясните нещата, колкото и неудо­бно да е това за вас?

3. Срокът, който ви дават за из­вършването на дадена важна рабо­та, явно е много малък. Ще напрег-нете ли всички сили, за да свърши­те поне онова, което е възможно?

4. Отивате ли веднага и без коле­бание при зъболекар?

5. Ако шофирате кола и на ня¬ какъв кръстопът попаднете в много трудна ситуация и сблъскването изглежда неизбежно, ще се опитате ли все пак да завиете, макар и то­ва да крие големи опасности?

6. Ако трябва да съобщите мно­го неприятен факт на близки коря, ще направите ли това, без да - из­чаквате?

7. Бихте ли се оперирали, без да сте сигурни в изхода на опера­цията, при положение, че това е единственото, което може да пре­дотврати бъдещи дългогодишни стра­дания?

8. Обичате ли да поемате отго­ворност за други хора?

9. Трябва да се разделяте с чо­век, за когото много ще скърбите, но обстоятелствата налагат това във връзка с неговото бъдеще. Ще устоите ли да не го търсите повече?

10. Ако сте на брега на река, в която неочаквано започва да се де­ви човек и наблизо няма никой друг, ще се хвърлите ли веднага във водата?

НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ

В серията невероятни патенти по­четно място заема патент 186 962 от февруари 1877 година на САЩ. Той се нарича

„Усъвършенствуване на прибори­те за стопляне на краката " и, по пис­мото на заявителя му,

„цели да спести и приложи неупо¬ требената топлина, отделяна при дишането чрез прост апарат, който я пренася към нашите ходила. Това се налага, тъй като ходилата, пора­ди техния непосредствен контакт в студено време със студените подове на железопътните вагони и другите превозни средства, със замръзна­лата земя и заледените тротоари, са много изложени на замръзване."

Изобретението наистина е просто. Нещо като фуния, в която човек ди­ша. Тя продължава в две тръби, кои­то се прокарват под дрехите, в пан­талоните и стигат до обувките и ги загряват.

Изобретателят не съобщава, но се разбира от само себе си, че изобре­тението му е само за мъже.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 2

ВОДОРАВНО: 1. Трите имена на виден руски мо­реплавател и полярен изследовател (1778—1852). 2. Горният пласт на кожа. — Наука за зъбите, техните болести и лечението им. — Цифра. 3. Презимето на известен френски кинорежисьор. — С лице към зри­теля. — Река в РСФСР. — Войнствен народ от жени, които, според древногръцката митология, живеел в Мала Азия. — Река в Башкирска АССР. 4. Стара мярка за тежина. — Древен град в Асирия. — Ви­ден съветски акушер — гинеколог (1855—1929). — Бъл­гарско списание за изкуство и култура, редактирано от Ламар (1929—1932). — Съветски киноактьор, поз­нат от филма „Как сега да ви наричам?". 5. Река в Съветския съюз. — Окислителен фермент от расти­телен и животински произход. — Известен италиан­ски баскетболен отбор. — Град в Израел — Способ, начин за изразяване на един писател. Ь. Семейство от измрели морски животни. — Създаване на пречки за движението на нещо. — Английска политическа партия от XVII—XIX в. — Знаменит френски фут­болист. 7. Марка швейцарски часовници. — Форма, очертание, — Известен френски журналист и про­гресивен деец. — Столица на Република Нигер. 8. Палестински град на Средиземно море. — Опера от Николай Римски-Корсаков. — Град в ЮАР. — Поля­рен изследовател и метеоролог (1844—1935). 9. Река в РСФСР. — Едра блатна прелетна птица. — Голям пристанищен град в Гърция. — Наш седмичен вест­ник. 10. Голям американски киноактьор и проду­цент, роден 1933 г., познат у нас от филма „Гепар­

дът". — Един от континентите. — Голям индоне-

к р ъ с т о с л о в и ц а

зийски остров. 11. Град във Франция, известен със споразумението за Алжир. — Мярка за повърхнина от 100 кв. м. — Прочут румънски планински курорт. — Аероплан. 12. Източен струнен музикален инстру­мент. — Туземен барабан, служещ за съобщително средство в джунглите. — Наш композитор,— Връх в Западна Стара планина. — Голяма африканска река. 13. Град в Казахска ССР на Каспийско море. — Право на една област да има свои закони и да се управлява от свои правителствени органи. — Модел съветски самолети. — Именит съветски тежкоатлет, вдигач на тежести. 14. Свирене на струнен инстру­мент чрез дърпане на струните с пръсти. — Светов­ноизвестна английска естрадна певица. — Произве­дение на Данте. — Предна част на главата (мн. ч). — Корейска мярка за дължина. 15. Река в Брази­лия. — Вещество, което се употребява при оконча­телното обработване на плат или прежда. — Ориен­талска лула (мн. ч.). — Град в Унгария. 16. Град в Съветския съюз (Среден Урал). — Род тревисто растение. — Американски поет и белетрист (1809— 1849). — Казашки атаман, разбил татарите през 1581—1584 г. и присъединил Западен Сибир към Ру­сия. — Френски писател, познат у нас с романа „Ост­ровът". 17. Нос на френския бряг, на пролива Ла Манш. — Митически тракийски певец и поет. — Прослужено време. — Чехословашки театрален и филмов актьор, роден 1888 г., заслужил артист- — Повест от Г. Караславов. 18. Ловец на дивеч в Се­верна Америка. — Твърда рогова покривка на гор­ния край на човешкия пръст. — Сглобяване и поста­вяне на машини и съоръжения (ми. ч.). — Малкото име на съветски актьор, народен артист, роден 1899 г. 19. Голям град в Италия. — Река в Казахска ССР. — Долният отвор на стомаха. — Металически па­ричен знак. 20. Част от кола. — Съветски азербай­джански архитект (1905—1946). — Герой на Омир. — Град на японския остров Хонсю. — Руски астроном, академик (1810—1883). 21. Пристанищен град в Ту­нис. — Фигура при пилотиране за промяна на курса на самолета (мн. ч.). — Вещества, които се отделят от жлези на едноименно животно, живеещо в Индия и Етиопия. — Жилище на мюсюлмански монаси (дервиши). 22. Възпаление на вените. — Съветска съюзна република. — Град в Австралия. — Малкото име на френски естраден певец. 23. Град в Етиопия. — Град на японския остров Хонсю. — Част от слож­ни думи, означаваща пространственост, например в звуковата техника. — Екскурзианти, излетници. 24. Речно легло. — Стотник, началник на отряд в древно­римската войска. — Вожд на голямото въстание на роби и свободни бедняци в Пергам (132—129 г. пр. н.е.), насочено срещу римските завоеватели. 25. Про­винция в Куба. — Английски изследовател на Ав­стралия (1815—1901). — Дума, означаваща „бивш". — Известен белгийски шахматист. 26. Какавида, ли­чинка. — Образец, установен ред или строй на нещо (мн.ч.). — Река в Испания. — Пътнически вагон е мотор. 27. Река в Лаос. — Подарък. — Латвийски киноактьор („Вълче ехо"). — В древността — вое­

нен кораб с три реда гребци. — Малък индонезийски остров. 28. Територия на Индия, на п-в Индустан. — Американски физик (1901—1958). — Известен френски поет (1844 — 1896). — Строителна смес. 29. Криза. — Талига с картечница, широко използува­на от Червената армия през време на гражданската

46

война. - Другар по служба. 30. Трап, ров (мн.ч.) Голям град в Япония. — Древна японска рели­

гия. — Виден съветски композитор и диригент (1872—

ОТВЕСНО: I. Двете имена на френски инженер, по­строил Суецкия канал (1805—1894). — Наука за ат­мосферата. 2. Величина, която характеризира ефек­тивния отвор на оптическа система. Древно племе от тюркски произход. — Мероприятия за усъвър­шенствуване на земеделското производство и селско¬ стопанската техника. 3. Единица мярка за сила. -Въвеждане на машини в производството. — Съвре­менен съветски драматург — Град във Франция. — Гръцки национален танц. 4. Библейски рай. — Малки частици от твърдо вещество в течност, утаили се по дъ­ното. — Време, през което опадват листата на дърве-тата. — Нигерийски политически и държавен деец. 5. Град в Бирма. — Френски историк (1849—1928). — Ценна вещ, рядкост. — Град в ГДР. — Църковен атрибут. — Образ. 6. Група древни западногерман­ски племена. — Знак за неизвестно. — Древногръцка богиня на красотата и любовта. — Количество, даж­ба (мн. ч.). 7. Опрощаване или намаляване на нака­зание. — Голям град в Малгашката република. — Град във Франция. — План на драматическо произве­дение. 8. Род сладководни рачета от разреда хрилоно¬ ги. — Принасяне на жертва. — Според древногръц­ката митология, синът на Агамемнон. 9. Древногръцки поет, певец. — Град във Франция. — Хубав кон. — Папирусовата лодка на Тор Хейердал. — Хищна пти­ца. — Река в Полша. 10. Участник в брачно празнен-ство. — Голям град в СССР. — Максимално коли­чество, което може да се побере в дадено вместилище. 11. Кантон в Швейцария. — Героиня от едноимен­на опера на Вагнер. — Метална свръзка. — Футбо­лен термин. — Историческа област в Испания. — Фаворит, първенец. 12. Намерение, план, замисъл. — Прочут белгийски колоездач от близкото минало. — Шахматен термин. — Известен италиански футболен отбор. — Органи на зрението. 33. Град в СССР (Ал-

Инспектор Стрезов постави елегантния си куфар на пода и подаде на хотелиера паспорта си и попълнения формуляр.

— Вашата стая е № 326. На третия етаж, другарю. Но затова пък е с изглед към морето. Имаме добра кухня. И оркестърът ни е от класа! Няма от какво да се оплачем. Впрочем. . . — хотелиерът махна с ръка към Стрезов и се надвеси над ухото му, — искам да ви предупредя. Снощи окрадоха румънката. Естрад­ната певица, де. Бижута там някакви, огърлици и други дрънкулки. Ама че се излагаме. . .

Инспекторът взе куфара с лявата си ръка и каза през рамо:

— Съобщете това на районния отговорник. — Съобщихме вече, съобщихме. Разпитаха кама-

тай). — Позната у нас марка австрийски запалки. — Банков термин. — Хладно оръжие - Първенство, предимство. — Модел съветски самолети. 14. Инициа­ли на талантлив наш млад пианист. — Японски гим­настик. — Воден прешленест червей. — Музикална нота. — Част от сложни думи, означаваща „нов". — Немски писател — хуманист (ок. 1458—1521). 15. На­растване на ролята на държавата в икономиката. — Собственото име на съветска киноактриса. — Участ-ници в смъкването на стар, прогнил строй. — Части­ца за съдружие. 16. Наш град. - Скандинавски ду-хов инструмент, вид овчарски рог. — Наука за зе-меделието и селското стопанство. — Наша оперна пе-вица. 17. Град в КНР. — Двете имена на известен наш баскетболист. — Бански съд, — Музикална но¬ та. 18. Наука за същността на болестите. — Вълно-лом. — Дървена летва с нанесени деления за геомет-рична нивелация. — Химически елемент. — Парич-на единица в няколко европейски страни. 19. Съгла-сие, единомислие. — Голяма речна риба. — Търгов-ски термин. — Собственото име на италиански ком­позитор (1879—1936). — Вид северен елен. 20. Ве­щество, подобно на хинина. — Кокалено кръгче за игра на табла. - Легенда, предание. — Инициали на виден съветски биолог (1855—1935). — Дъговата обвивка на окото. —- При пеенето — мелодична ук­раса. 21,. Герой от „Илиада". — Град в Гърция. — Машинен елемент. — Марка ножчета за бръснене. — Малкото име на италианския естраден певец Седака. 22. Заразна болест. — Крупен земеделец — капита­лист. — Азиатска столица. — Руски живописец (1831 — 1494). 23. Инициали на финландски писател (1818 — 1898). — Учен, изучаващ строежа, свойствата и енер­гията на атома. — Музикална нота. — Френски по­литически и държавен деец в миналото. — Действу­ващо лице в пиесата на Димитър Димов „Почивка в Арко Ирис". —- Езеро в Турция. 24. Медицински тер­мин, червен вятър. — Дял от физиката (мн. ч.). — Град в Полша. 25. Трите имена на бележит руски мате­матик (1792—1856). — Френски литературен историк и държавен деец (1872—1957).

риерката. Стаята е нейна. Тя я чисти, де, та мисля да не би. . . Жена е, пък дрънкулките. . . А, забра­вих да ви кажа. Като се прибирала, на румънката й се сторило, че пред стаята и се мярнала някаква дълга сянка, нещо бяло в краката. . . Ама нали не знам много влашки, не я разбрах добре. . .

— В кой номер е тя? — попита Стрезов. — В сто и осемнадесет. Все ми се струва, че. . . — Ще видим — прекъсна го инспекторът сухо. — Заповядайте в асансьора, другарю! — пиколото

любезно се усмихна. — Благодаря! Предпочитам стълбата. До колоната в дъното на салона стояха двама мъ­

же. Когато инспекторът мина край тях, те се сбогу­ваха и по-високият със светлосиньо сако и бели пан­талони тръгна след него.

За вечеря Стрезов си поръча черен хайвер. пи бяло вино, върна недоволно медальона, свърши е ананаса и подаде двадесетолевка на сервитьора.

— Моля, рестото — извика след него изненаданият сервитьор, но Стрезов се отдалечи с небрежен жест.

— Така е, братче, който има, има! — човекът е

47

белия панталон и синьото сако се беше случил пак наблизо.

Втората вечер се повтори почти същото. След като се нахрани, Стрезов каза на прелюбезния сервитьор:

— Е, след такава вечеря е нужна една хубава раз-ходка.

— Да, прав сте — усмихна се сервитьорът. — На двадесет минути оттук е бар „Морска звезда". Може да се разходите дотам. Алеята води все край морето.

— Идеята ви е добра! — подхвърли Стрезов, като ставаше от мястото.

Излезе навън и тръгна към брега. „Какво небе—по­мисли си той. — Звездите трепкат, всички еднакви. И все пак различни. По-ярки и по-бледи. Различни све­тове. Само до бар ми е сега! Закопнял съм за почив­ка. . ."

Леглото го посрещна гостоприемно. Полежа, после стана, отвори широко прозореца и се излегна отново по гръб: колко много звезди, колко много съдби. Ка­то хората.. .

Някой почука на вратата. Стрезов обърна мълчаливо глава нататък. Когато

непознатият се открои на вратата, инспекторът се надигна от леглото с леко покашляне.

— Ах, извинете. Сбъркал съм стаята — силуетът на влезлия, прекалено дълъг и като че ли съставен от две половини, се очертаваше някак неловко на фона на светлината, която идеше откъм коридора. —

— Така е, когато попрекали човек с Бакхуса. . . Та това не е номер двеста и осем, а?

— Един етаж по-долу. — Благодаря ви, другар». Ех, как я сбърках. Из-

винете! Щом непознатият си излезе, инспектор Стрезов вди­

гна телефона. — Администрацията? — А, вие ли сте, другарю инспектор? Тъкмо на­

време. Двама другари от районното са тука. Иска* да се видят с вас.

— Много добре. Нека преди това обаче посетят и разпитат гражданина от стая № 208. Ще се видим всички долу. След малко слизам и аз.

Кое дава основание на инспектор Стрезов да подо­зира човека от стая № 208 като извършител на краж­бата?

ЛОГИКАТА РЕШИ:

Мнимият милиционер Инспектор Стрезов арестува „милиционера", който

продупчвал билета си на компостьора. Съгласно на­редбите, униформените служители на МВР пътуват безплатно по всички обществени превозни средства. Тази подробност не е била известна на преоблечения крадец и поведението му правилно привлича внима­нието на Стрезов.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XI. бр. 3

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактора: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист. ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер. д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик. проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик. ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА - София: бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена за един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. I. 1972 г. Формат 80х92/12. Държавно военно издателство Поръчка 1366 Печатни коли 6 Издателски коли 3. Тираж 100 000