ВРЕМЕНА-бр.3

ИЗДАНИЕ НА СДРУЖЕНИЕ ЗА ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ СКРИПТОРИУМ

С П И С А Н И Е З А С В Е Т О В Н А И С Т О Р И Я • Б Р О Й 3 , М А Р Т 2 0 1 3

ПОКЛОН ПРЕД СЕБЕ СИ

СПАСЕНИЕТО НА ЕВРЕИТЕ

ОДРИНЪ ПАДНА!

КРАСОТАТА НА ГРЪЦКИЯ СВЯТ

КАЛОЯН - ГОСПОДАРЯТ НА БАЛКАНИТЕ

МАРШЪТ НА НЕСЪКРУШИМИТЕ

ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД СЕБЕ СИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2Всяка година от 23 години на трети март ние обсъждаме мястото на Русия в нашето освобождение. Сякаш ни доставя удоволствие да гледаме очевидното в очите. Решили сме да разчоплим проблема, да го разбием като атом.

СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5Във време, когато върху България се сипят множество упреци от „цивилизована“ Европа, трябва да си припомним един епизод от родната история, а именно спасяването на бъл-гарските евреи през Втората световна война.

ОДРИНЪ ПАДНА! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11Превземането на Одрин е една от най-забележителните победи в Балканската война, не-съмнено. Тя изумила света не толкова поради непревзаемостта на крепостта – история-та е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очаквани-

ята към българската армия.

ЦВЕТОВЕТЕ НА ГРЪЦКИТЕ СКУЛПТУРИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21При споменаването на гръцката скулптура в съзнанието на повечето от нас изниква бяла фигура, чиито черти са изящно изваяни от ръката на древния майстор. Статуите впечат-ляват не само с художествените си качества, но и с материала, от който са изработени

– сияен бял мрамор, който по неповторим начин улавя светлината.

ЦАР КАЛОЯН . ГОСПОДАРЯТ НА БАЛКАНИТЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28Въпреки голямото поражение при Адрианопол, Латинската империя далеч не е напълно съ-крушена. Войната с нея тепърва предстои. Рицарите разполагат с още много военни сили, които никак не са за подценяване — отрядите на регента на империята Анри и Пиер дьо Брашийо, завърнали се от Мала Азия; да не забравяме венецианските войски; армията на

солунския крал Бонифачо ди Монфера — един от най-опасните противници на цар Калоян.

ИНТЕРВЮ С ПРОФ . МИЛИЯНА КАЙМАКАМОВА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38Формирането на българската концепция за „Третия Рим“ е тясно свързана с издигането и утвърждаването на столицата Търново като нов център на Източното православие през XIII-XIV в.

АСИРИЯ . МАРШЪТ НА НЕСЪКРУШИМИТЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43С царуването на Ашурназирпал ІІ /Ашшур – нацир – апал/ /883-859 г. пр. Хр./ се поставя началото на пълната политическа и военна хегемония на Асирия в древния Изток, започва методичното и брутално налагане на върховната власт на Ашур върху обширните тери-тории, разпростиращи се от Иран до Средиземно море.

МОРСКИТЕ НАРОДИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51ХIII в. пр. Хр. Цивилизацията на древния Изток процъфтява. Благосъстоянието и проспери-тета на народите от Предна Азия са осигурени от порядъка и спокойствието, наложени и

грижливо пазени от двете велики сили на епохата — Египет и Хетското царство.

КУРИОЗИТЕ НА ИСТОРИЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 55

СЪДЪРЖАНИЕ

2 • ВРЕМЕНА 3/2013

РАЗМИСЛИ ЗА ТРЕТИ МАРТ

Всяка година от 23 години на трети март ние об-съждаме мястото на Русия в нашето освобожде-ние. Сякаш ни доставя удоволствие да гледаме очевидното в очите. Решили сме да разчоплим проблема, да го разбием като атом. Търсим енер-гия там, където я няма. Търсим безполезното про-светление. Надяваме се, че като казваме винаги и на всичко „НЕ!“ ще изкупим вината на собст-вената си безполезност. Влагаме я в полунауч-ните си съждения, надяваме се да се отървем от нея. Подобни спорове са вредни за обществото, те раждат слепи фанатици. Появяват се безцвет-ни и безплътни хора в нашия шарен и обемен свят. Дали става дума за вина, за безизходица, за страхливост, за обикновено безумие? Нямам на-мерението да коментирам. Уповавам се на ума на нашия читател, който сам ще реши. Разбира се, има риск да бъда наивен, но друг избор нямам.

Защо все пак да се впусна в това? Защо ми е да търся корените на апатията, на отрицанието – този бич на нашето време? Колкото и парадок-сално да звучи, провокира ме една медия (казвам парадокс, понеже отдавна съм се примирил, че медиите са лешояди, преносно и буквално). На-кратко, датата е трети март и се води интервю с известен наш историк. За да има зрителят храна за размисъл, пускат анкета на улицата с въпрос „Знаете ли каква дата е 3 март?“. Явно анкетира-ните би трябвало да са представителна извадка на обществото. И, о, чудо!, чуват се от невероятни по-невероятни отговори. Излишно е да казвам, че всички издават печално невежество, примесено къде с гордост, къде със срам. Един има гордостта да се направи, че бърза. Естествено, ясна е целта на медията. Идеята е да се покаже колко негра-мотен, прост човек е българинът. Да се предизви-

кат коментари на самосъжаление. Впрочем, месец март е особено благодатен за такова послание за-ради спасяването на евреите. Някои организации и личности дори си позволяват да отправят чудо-вищни обвинения в антисемитизъм. Оставаме с впечатлението, че българите сме по-големи наци-сти от Хитлер и единственият изход за нас като народ е да се застреляме като него. Подобни ев-тини манипулации често постигат целта си, уви. Но един да не им се поддаде, аз съм извършил доброто си дело за деня.

След това кратко лирично отклонение, се връщам на пътя. Камерата прихваща жена на около 50 г. На вид не от дъното на обществото, по-скоро средна класа. Въпросът е стандартен: „Знаете ли каква дата е 3 март?“. Дамата, очевидно, знае, но троснато обяснява, че не празнува този ден. На логичния въпрос „Защо?“ тя изстрелва „Защото мразя руснаците!“.

ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД СЕБЕ СИТИБЕРИЙ БАРЪМОВ

Император Александър II

ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД СЕБЕ СИ • 3

РАЗМИСЛИ

Изстрел в мрака! От упор! С двете цеви едновре-менно! Дори да оставим настрана невъзможност-та да мразиш ок. 137 000 000 души едновремен-но, изказването пак звучи крайно и странно, даже крайно странно!

Това е празникът на българската свобода. От 1396 г. до 1878 г. Това са 482 г., в които нашето разви-тие като държава е било съсечено. Време, в което нашият народ е бил лишен от правото да опре-деля сам собствената си съдба. 482 години! Мо-гъщи държави са изгрявали и залязвали за това време. В това време ние сме постоянно рая, стадо. Наистина, имало е хора, които са се издигнали в османското общество. Хора, които са съумели да се впишат в него. Но изкуството, политиката, ми-сълта, военното дело – всичко това е останало ня-как си встрани от нас. Или по-скоро ние сме оста-нали встрани от него. Всичко, за което си струва да се носи отговорност. Включително, впрочем, и за собствената свобода.

Странно е, че очевидно нашите предци все пак са го разбрали. Всички тези опълченци, хайдути, революционери, публицисти, идеолози, дарители

са един жив научен урок. Очевидно борбата за насъщния е убила у някои тази поука. Или поне-же е модерно?

Наивно е да вярваме, че Руската империя, тази ве-лика сила, е тръгнала да ни освобождава заради черните ни очи. Тя е държава със своите интере-си, дълосрочни и краткосрочни цели. Освен това в тази игра ние сме карта, която интересува не само Русия. Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Германия... всички те са гледали насам. Абсурд е да ги виним за това, да мислим, че са ни длъжни с нещо. В межународните отношения „съвест“ е мръсна дума, колкото и широко да я из-ползваме в контекста на потушаването на Април-ското въстание. Да, определени интелектуалци и дори цели кръгове от обществото са състрада-вали на нашето дело. Но политиката е друг свят, където морал е нежелателен. Ето защо нямаме право нито да обвиняваме някоя държава, че се е застъпила за нас, нито да падаме на колене.

Войната, която е започнала Русия, е част от ней-ните планове и ние не сме партньор, ние сме обект на тези планове. В книгата на Константин

Форсирането на река Дунав от руската армия — худ. Николай Дмитриев — Оренбургски

4 • ВРЕМЕНА 3/2013

Косев „Княз Бисмарк – създателят на модерна Германия“ виждаме, че присъстваме в плановете на няколко големи сили. И в тези планове Батак, Перущица и Брацигово не се споменават никъде, не се говори за закланите, изгорените, изнасиле-ните. Това касае съвестта, следователно е вредно за политиката.

А нямаше да обърна внимание на думите на онази жена, ако те не бяха „Мразя Русия!“. Омразата е неприятно, но човешко чувство и е право на всеки човек. Но да мразиш други хора, цял народ заради предразсъдъци... Един човек показа, че това е най-краткият път до газовите камери. Има и още нещо, не по-малко важно. Говорим за хора, които са уми-рали за нас. Колкото е наивно да вярваме в човещи-ната на политиката, толкова е гупаво да вярваме в политиката на човещината. Обикновеният мужик не е знаел и не се е интересувал от интересите на Проливите. За него геополитиката е нещо напълно непознато. Той не би жертвал и копче от шинела си за тях. Да говорим, че всичко е един голям заговор, в който участват всички от последния редник до Царя, означава да изнасилим фактите.

Впрочем, всичко това е един голям и напълно обясним комплекс. СССР. 45 години в сянката на Кремъл станаха причина много хора да оскоте-ят, да загубят поглед върху събитията. Руската заплаха им се привижда навсякъде и във всичко. Неми и глухи са за достиженията на руската кул-тура, за нейните успехи и достижения. Не могат да общуват с хора, обикновени като тях, само за-щото са руснаци. За тях Русия е един демон, оли-цетворение на всичко зло на този свят. Едва ли бихме могли да подходим към тези подозрения

сериозно. Но те са симптом за комплекс. Жива дамга върху нашето съзнание.

Все пак, това отношение е несериозно. Това е при-знак за ниско самочувствие. И култура впрочем. Имаме славата на отворени хора, с широк поглед. А изведнъж се оказва, че сами си слагаме едни капаци, без никой да ни ги е наложил. Само за да угодим на страстите си. Това не е адекватно, без съмнение. Нито от човешка, нито от християнска гледна точка. Защото за един редови солдат, чи-ято кръв се е ляла тук, интересите на Русия не значат нищо. Той не би ги разбрал и не би умрял за тях. Това са преходни, тленни неща, които не струват един живот, а какво остава за хиляди. Но да се биеш с идеята, че освобождаваш едино-кръвен и единоверен брат, да загинеш за правда и свобода... за това са се били те. За това са уми-рали нашите прадеди също, гледайки горящите си къщи, избити деца и насилени деца. Защото са знаели, че нас, оцелелите, ни чака най-голямото благо на природата, което е свободата.

Ако ние говорим за свобода, на тези хора я дъл-жим. Не на кабинетните плъхове, които измислят своите изкусни малки парадокси днес, както и то-гава. Не и на ония, които търсят под вола теле. А на простите, често безграмотни хора, които са положили костите си без да знаят защо всъщност. На тях им е стигало това, че там някъде, „под балканските звезди“, гине един братски по кръв и вяра народ. Неуважението пред падналите е неу-важение пред себе си, защото със смърта си тези руснаци, румънци, поляци, фини, украинци и т.н. са станали част от страната ни, станали са бълга-ри в смъртта.

Бог да ги прости!

СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ • 5

КРЪГЛА ГОДИШНИНА

Във време, когато върху България се сипят мно-жество упреци от „цивилизована“ Европа, трябва да си припомним един епизод от родната исто-рия, а именно спасяването на българските евреи през Втората световна война. През 1943 г., когато Франция е предала вече хиляди от своите евреи на германците, а Румъния и Хърватия правят свои конц. лагери, България извършва подвиг без аналог за ВСВ, това е освен признак на висока ху-манност, но и култура. Днешните българи трябва да са горди със стореното преди 70 години, да не изпитват комплекс спрямо държави, претенди-ращи, че са високо културни, а по средновековен начин изтребват милиони.

Тази тема е разглеждана в множество статии и монографии, а дори скоро тези събития бяха фил-мирани, фактите са вече известни на читателя, затова ще ги опиша в най-общ вид. Аз ще подхо-дя по по-различен начин, ще цитирам редица до-кументи, за да види читателят истинските думи зад сухите факти повтаряни многократно. Само така той би могъл да види истинска светлина в тази великохуманна постъпка и да оцени достой-но доблестта на тогавашните българи, понеже тя е дело на целия народ, както ще стане ясно на чи-тателя по-долу в изложението.

Още от 1940 г., с приемането на ЗЗН през м. Де-кември, положението на българските евреи се влошава. Една от четирите части на закона отне-ма политическите права на българските гражда-ни от еврейско изповедание, налага нови данъци и установява еврейска квота за някои професии. Законът предизвиква бурни протести, много опо-

зиционни водачи атакуват ЗЗН в НС позовавайки се на член 57 от Конституцията (включително и от Александър Цанков, който впрочем се ползва с незаслужено лоша слава в родната история, но това е друга тема), а също така Светият синод и професионалните организации (лекарски съюзи и др.) изпращат протестни писма до министър-председателя Богдан Филов .

След влизането на България в Оста на 1 март 1941 г., положе-нието на евре-ите продължава да се влошава, но трябва да се отбележи, че най-голяма те-жест на евреите по това време е специалният данък върху ев-рейското иму-щество. Поло-жението им е значително по-добро от това на техните събратя в други съюзни-ци на Райха или още повече от това в окупирани-те територии. В България го няма традиционния антисемитизъм на Централна и Източна Европа (като например в Полша, която, макар и окупи-рана от Германия, запазва своя антисемитизъм в

СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИАЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ

Във време, когато върху България се сипят множество упреци от „цивилизована“ Европа, тряб-ва да си припомним един епизод от родната история, а именно спасяването на българските евреи през Втората световна война.

Адолф Айхман

6 • ВРЕМЕНА 3/2013

някаква степен; въпросът е разгледан добре във „Fear. Anti-Semitism in Poland after Auschwitz“, New York 2006), но до лятото на 1942 г. най-голя-мата мъка на евреите в България е конфискуване-то на имотите на някои евреи

На 20 януари 1942 г. във Ванзее се състои извест-ната Конференция, която изготвя план „оконча-телно решение“ на еврейския проблем, в която участва и Адолф Айхман. Решенията на конфе-ренцията са широко известни, затова ще споме-на решенията, пряко засягащи България. Планът предвижда депортирането на 48. хиляди бъл-гарски евреи в Полша (Делото Айхман, София, 2002, стр. 245), предвижда се депортирането да стане в сътрудничество с българските власти. През август 1942 г. е учредено КЕВ (Комисарство по ев-рейските въпроси, начело с Александър Белев, анти-семит и ратник). Комисар-ството поема всички въ-проси, свързани с евреите, като НС одобрява само най-важните решения. Бе-лев започва да действа, знаейки, че получава и одобрението на германските емисари в България. На 14 октомври 1942 г. е получено предложение за извършване на депортацията, като е предвиде-но българската държава да плати по 250 райхс-марки на човек (из телеграма на Мартин Лутер, началник на отдела за евреите към Министерство на външните работи на Райха).

В България е изпратен Теодор Данекер – един от помощниците на Айхман, който да подпомогне работата по депортирането. На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумение между Данекер и Бе-лев за депортиране на 20 хиляди евреи от новите български земи в Полша. Предвиждало се депор-тирането да започне през м. март и да завърши през м. май 1943 г. Евреите трябвало да бъдат съ-брани в шест етапни пункта и след това да бъдат предани на германците.

На 2 март 1943 г. с указ 157 правителството одо-

брява и потвърждава споразумението Белев-Да-некер. Поради факта, че в новите земи има общо 14 хиляди евреи, КЕВ предвиждал квотата да се попълни с 6 хил. евреи от старите предели, още повече текстът на указа е променен в последния момент, като са задраскани думите „от новите български земи“, което развързвало ръцете на КЕВ. Стефан Груев е на мнение, че това е извър-шено от Белев понеже поправката е направена със същото мастило, с което той се е подписал (Стефан Груев, Корона от тръни, София, 1991, стр. 389). На 3 март започва депортацията на ев-реите в новите български земи, всички 7144 евреи в Македония, арестувани са и всички 4058 евреи в Беломорието, всички 161 в Пиротско, общо 11 363 души, те са интернирани в лагери в градове-те Дупница, Горна Джумая, Скопие и Пирот, и след това предадени на германците при гр. Лом, те са изпратени в лагера Треблинка (Михаел Бо-ар-зоар, Извън хватката на Хитлер, София 1999, стр. 125-146). Трябва да се отбележи, че за евре-ите в новите български земи не можело да се на-прави много, понеже те се смятали за български граждани, тези земи са обозначени като „Unter bulgarischer Verwaltung“, или преведено – под българско управление.

Когато се разбира за плановете за депортиране на 8637 евреи от Стара България за попълването на съгласуваната с германците квота, в страната за-почват енергични протести.

На 19 март 1943 г. на Богдан Филов е предадена протестна декларация от 43-ма депутати начело със заместник-председателя на НС Д. Пешев. По повод на това на 19 март Богдан Филов записва в дневника си „тази сутрин получих едно изло-жение по еврейския въпрос от Д. Пешев подпи-сано от 43 народни представители... това е го-ляма демонстрация, която ще има последствия сега виждам действително какво голямо влияние имат евреите и колко те са вредни“ (Богдан Фи-лов, Дневник, София, 1991 г., стр. 561).

Ще приведа и самата декларация, за да може чи-тателят да добие ясна представа за тази хуманна декларация.

Теодор Данекер



До Господин Министър-председателя

Професор д-р Богдан Филов

Уважаеми Господин Министър-председателю,

Ние не можем да допус-нем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора извън България, каквито намерения, мислим, злона-мерен слух иска да препи-ше на Българското прави-телство. Такава мярка е недопустима не само за-щото тези хора, нелишени

от българското си поданство, не може да бъдат изгонвани вън от страната, но и защото това би била една пакостна и с тежки политически по-следици за страната мярка. Тя би била лепната на челото на България незаслужено едно петно, което не само ще ни тежи морално, но и поли-тически ще обезсилва всички наши аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибягва в бъдещите си международ-ни отношения.

Кое Българско правителство би поело подобна отговорност пред бъдещето?

Малочислеността на евреите в България, сила-та на държавата, въоръжена с толкова законни средства и възможности, правят обезврежда-нето на всеки опасен и вреден елемент, от която и да е среда и да изхожда той, толкоз сигурно, че е по наше дълбоко убеждение, напълно излиш-но да се прибягва до нови и изключителни при това жестоки мерки, които може да доведат до обвинение в масово убийство. То би лежало преди всичко върху правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне върху главата на България .

Може лесно да се предвидят последиците на подобно положение, затова то не бива да бъде допускано. За него ще ни бъде невъзможно да споделим каквато и да било отговорност. Един

елементарен правов ред е нужен в управлението, както въздухът е нужен за живота.

Честта на България и нейният народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент от нейната политика, тя е политически капи-тал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, кое-то би се споделило от целия народ .

София, 17 март, 1943

(П. Недев, Цар Борис ІІІ Дворецът и тайният ка-бинет, Пловдив 2009, стр. 374)

Последствията, за които говори Богдан Филов, не закъсняват –Пешев е бламиран (свален е от длъж-ността заместник-председател на НС).

За евреите пред Борис ІІІ се застъпва и Елин Пелин. Ду-мите, които ще приведа, са казани на 24.03.45 г., когато писателят е разпитван във връзка със съдебния процес срещу КЕВ:

„Както знаете, аз бях един от ония, които подписаха навремето известното пис-мо в защита на евреите срещу гоненията, които бяха предприети срещу тях. Аз съм член па Писа-телския съюз и от името на няколко души, аз му казах на царя, че това, което върши с евреите, не е достойно, това не е човечно. Аз му казах, че тия хора на всяка цена трябва да се задържат в България и да не се предават на германците. Тогава царят ме изслуша много внимателно и стана, за да отиде в една от съседните стаи да говори по телефона с някого. Разговаря дълго. Не зная с кого говори, но се върна при мене възму-тен... (П.Недев, Цар Борис ІІІ Дворецът и тайни-ят кабинет, Пловдив 2009, стр. 376)

Българската интелигенция, в лицето на 63-ма

Елин Пелин

8 • ВРЕМЕНА 3/2013

обществени дейци, също вдига глас в защита на евреите.

„Ваше величество,

От два дена комисарството по еврейските въ-проси предписало и продължава да предписва на софийските граждани от еврейски произход да приготвят най-необходимия си ръчен багаж, да опишат и предат покъщината си и в тридневен срок да се явят в определени часове със семей-ствата си на Софийската гара, за да бъдат изпратени и настанени неизвестно къде и впо-следствие може би интернирани, тази безчовеч-на мярка, която не отговаря на духа на нашия миролюбив и кротък народ, може да бъде спряна и отменена сама от Вас, защото Вие сте само-то Правителство. В противен случай Вие носи-те пълната отговорност. Считаме за най-пове-лителен дълг да донесем до знанието Ви това, което се приготовлява да се извърши с нашите съотечественици евреи, а именно и те невинно да бъдат изпратени като беломорските евреи. Едни мерки от такова капитално естество ние сме уверени, че ще отмените. Вие ще се вслуша-те в нашите предупреждения и ще отмените тази заповед.“

(П.Недев, Цар Борис ІІІ Дворецът и тайният ка-бинет, Пловдив, 2009, стр. 377)

Още през деня на 9 март Димитър Пешев и съ-мишлениците му заплашват Петър Габровски, министър на вътрешните работи, когото нами-рат в сградата на Народното събрание, че ако не бъде прекратено депортирането, ще предизвикат парламентарна интерпелация и кабинетна криза. Отначало министърът отрича съществуването на подобен план, но заявява, че ще говори с минис-тър-председателя Богдан Филов и ще им се оба-ди. Това става към 17 часа, в 19 часа заповедта за депортирането е отменена.

„Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място – Дворецът да преустанови изпълнението на пла-нираното депортиране на евреи от Стара Бълга-

рия. Във всеки случай на 9 март вътрешният ми-нистър – без каквото и да било участие на комиса-ря по еврейските въпро-си – заповяда освобож-даването на евреите.“ (Нойков, С. Цар Борис ІІІ в тайните документи на Третия Райх 1939-1943. С., 1995. с. 187)

В същия дух е и докла-дът на емисара на Гестапо в България А. Хофман – „Във всеки случай на 9 март министърът на въ-трешните работи е дал нареждане, отчасти без да се с комисарството по еврейските въпроси – да се освободят отново събраните в лагери евреи от старите предели на България“ (Павел Груев, Корона от тръни, София 1991, стр. 390)

Нареждането несъмнено идва от Цар Борис ІІІ, понеже само той може да промени така кардинал-но положението. Богдан Филов не би предприел това.

Това отново се потвърждава косвено от думите на Белев, пред главния равин на 24 май 1943 г. – „Тряб-ва да сте благодарни, че имате силна подкрепа зад себе си! Ако не беше така, щях да Ви затворя още тази вечер заедно с цялата конгрегация и да Ви изпратя в Германия, а не в Полша. (Павел Груев, Корона от тръни, София 1991, стр. 390).

Трябва да се отбележи и защитата, и подкрепата, която Православната църква оказва на евреите. Това ярко контрастира с делата на Католическата църква, която след война помогна на много воен-нопрестъпници да се измъкнат, а също комендан-тът на Ясеновац е бил католически свещеник.

Още на 9 март 1943 г. митрополит Кирил пуска бърза телеграма до гр. София:

„Негово Величество цар Борис ІІІ, Двореца София Ваше Величество, В име Божие, усърдно моля за

Димитър Пешев



милост към евреите!

Пловдивски КИРИЛ“

(Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. С. 1999, стр. 157)

На 16 март е свикано извънредно заседание на намаления състав на Св. Синод на Българска-та православна църква. На него митрополитите обсъждат въпроса за положението на евреите в градовете Пловдив, Кюстендил, Дупница, както и подготвяното ново изложение на Софийския митрополит Стефан срещу преследването на ев-реите. Решават да изготвят официално писмо до Филов.

„Българската православна църква не може да споделя принципите, какъвто е например расист-кият, чрез които може да се създаде омраза и да се върши насилие и жестокост, тя не може да приеме началото, че някои раси трябва да бъдат

лишени от право на живеене.(пак там).

И по-късно екзарх Стефан пише следното за спа-сителната кампания:

„Когато по германска команда нашата власт започна безмилостно и срамно за нашия век пре-следване на евреите Българската православна църква, която познава душата на своя народ и чувстваше, че той е решително против тая по-литика и е напълно единомислен с Църквата, високо протестира против започнатото от властта безрасъдно и престъпно гонение срещу невинните евреи. И те бягат спасени от изпра-щане на явна смърт в Полша. (Вестник „Изгрев“, брой 555, 27.07.46 г.).

Съзнавайки, че България няма да подкрепи из-пращането на нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер предлага изготвянето на алтернативен план за действие. Така на 20 май 1943 г. Габровски

10 • ВРЕМЕНА 3/2013

Библиография:

Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. С.1999Нойков, С. Цар Борис ІІІ в тайните документи на Третия Райх 1939-1943. С., 1995П.Недев, Цар Борис ІІІ Дворецът и тайният кабинет, Пловдив, 2009Богдан Филов „Дневник“ София 1991Делото Айхман, София 2002Павел Груев, Корона от тръни, София 1991Владимир Мутафов „Царят – Обединител и спасяването на евреите“, Media Reviem 2004

се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, плана. План „А“ предвижда депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, Полша, а план „Б“ – изселването на софийските евреи в провинцията. Германците отдавна поста-вят въпроса за забраната на евреите спокойно да се разхождат по софийските улици и обществе-ните места. Царят без колебание отхвърля план „А“ и приема с неохота план „Б“ (изселване на 25 хиляди евреи извън столицата).

На 21 евреите започват да получават заповеди за напускане на столицата, така евреите са изсе-лени, но не и депортирани. Още в края на март Борис успява да убеди германците, че не трябва да се предприемат същите мерки като в Германия относно евреите поради специфичните условия

в България. Това се потвърждава и от Бекерле – „Българите са израснали с арменци, гърци, цига-ни и нямат никакъв вроден предрасъдък срещу евреите като хората от Северна Европа“ (Павел Груев, Корона от тръни, София 1991, стр. 396). Той убеждава Берлин, че не трябва да се упраж-нява натиск върху София, понеже това може да отчужди българите.

Така, въпреки че е съюзник на Германия, Бълга-рия спасява своите 48 000 евреи от лагерите на смъртта. България е единствената страна в Евро-па, в която в края на Втората световна война ев-рейската общност е по-многобройна, отколкото преди това. Това е блестящ пример за хуманност, който е записан със златни букви в световната ис-тория.

ОДРИНЪ ПАДНА! • 11


ОДРИНЪ ПАДНА!ТИБЕРИЙ БАРЪМОВ

Цар Фердинанд

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ВОЙНАТА

Превземането на Одрин е една от най-забележи-телните победи в Балканската война, несъмнено. Тя изумила света не толкова поради непревзае-мостта на крепостта – историята е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очакванията към българската армия. Наистина, Европа след 1885 г., след Лозенград и Люлебургас не си позволява подценяване на бъл-гарската армия. Никой не се съмнява в нейната възможност да бие османската, където и както свари. Неоспоримо е и нейното превъзходство пред съюзниците. Българите са най-ощетявани и знаят, че се биват за справедливо дело, а не прос-то за разпределение на турската баница в Европа. Минала е една успешна война, освен това разпра-вата с доскорошния поробител е чакана и желана от цялото общество. Това е един от ония светли мигове на народно единство, които обикновено биват съпътствани от успеха. Но едва при Одрин нашата войска започва да бъде сравнявана не с балканска мярка, а с европейска и световна. Од-рин е едното от местата, където бойната ни слава няколко пъти е записвала победни страници.1 На-шите предци не изменят на традицията и доказ-ват, че балканската мярка им е малка. Впрочем, това потвърждават и чуждите вестници.

Пресата в тази епоха не се е различавала много от днешната. Общо взето се е търсел скандалът, нещо пикантно, което ще възбуди интереса на читателя. Прекрасно това настроение е описано във Вазовата пиеса „Вестникар ли?“. Разбира се, когато вестникът е политически, противникова-

1 813 г. – кан Крум превзема града. 1002 г. – цар Самуил превзема града. 1205 г. – цар Калоян разбива кръстоносци-те

та партия бива редовно и обилно окалвана. Не се пестят епитети и обиди. Впрочем, за да сме чест-ни, дори в такъв момент на всенародно въодушев-ление пак се намират „герои“, които разсъждават върху дребните страсти на злободневието. Но от запазените до нас стенограми се вижда, че народ-ните представители напълно са се концентрирали върху войната. При заседанията изглеждат забра-вили партийните дрязги (макар че след покрусата от националната катастрофа ще се впуснат във взаимни обвинения за това кой я е причинил).

В това време Ферди-нанд е на върха на по-пулярността си. Той се явява като изпълни-тел на народната воля и Божията промисъл. Целият манифест за обявяване на войната е пропит с този дух. Донякъде оправдано, донякъде поради лич-ните амбиции на царя. България в предвоен-ните години е в иконо-мически възход, в нея има много специали-сти, много българи се обучават в чужбина.

Друг един фактор, който ще играе огромна роля чак до 1944 г. е оземляването на селяните. Още през Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. масовото изселване на турци оставя много земи без собственици. Това оставя инициатива-та в ръцете на селяните, които ги обработват на своя глава. УС регулира на 16.IV.1879 г. този акт.

12 • ВРЕМЕНА 3/2013

Този Аграрен преврат позволява на селяните да осигурят достатъчно за себе си и своите семей-ства. Трябва да отчетем, че в онази епоха селско-то население е ок. 80%. Една такава огромна маса става гръбнак не само на селското стопанство, но и на армията. Разбира се, държавата полага огро-мни грижи за нейното оборудване, снабдяване и екипиране.

Санстефанска България и Берлинският конгрес са огромен шок за българското общество. Пре-красно е уловил тези настроения Димитър Та-лев в „Преспанските камбани“. Разпокъсаното българско Отечество е приело за своя кауза на-ционалното обединение. То е окуражено от акта на Съединението. Впрочем, през 1912 г. обстоя-телствата се слагат така, че международната об-становка е до голяма степен в полза на съюзните държави. Османската империя е разгромена от Италия в Триполитанската война през 1911 г. коя-то откъсва Либия и част от егейските острови. В същото време Русия вижда шанс да засили своето влияние на Балканите чрез изковаването на един Балкански съюз, който би и осигурил сигурен плацдарм при една война срещу Османската им-перия и овладяване на Цариград – главна руска стратегическа, идеологическа и геополитическа цел от няколко века. В същото време самата Ос-манска империя е в невероятна криза, от която армията страда най-много. Лоши пътища, липса на държавни железници, лоша координация, ни-сък морал на войниците, неспособно офицерство – целият този комплекс разяжда държавата и от-нема преимуществото на огромните и ресурси и чужди специалисти. В същото време трагично-то състояние на империята не е тайна за никого. Става все по-ясно, че тя не може да се поддържа жива като един балансьор на Балканите и се от-варя въпросът за нейното наследство. Съчетано с амбициите на балканските държави, това може да означава само война.

ПЪТЯТ КЪМ ОДРИН

Манифестът, с който цар Фердинанд обявява война на Османската империя е публикуван на 5.Х.1912 г. във вестниците „Мир“ и „България“ –

официози на управляващите Народна и Прогре-сивнолиберална партия. Коментарите към него не оставят място за съмнение. „На оръжие, братя! Да сразим вековния враг и да направим от Маке-дония огнище на цивилизация, благоденствие и мир!“1. Виждаме едно подчертаване на Македо-ния, издигането и като лозунг. До голяма степен наблюдаваме това и днес. Причините разбира се са комплексни и се състоят както в огромното, наистина, значение на дейците от Македония за българското Възраждане, така и от македонската емиграция. Голяма част от нея при заселването си в свободна България започва да се издига по социалната стълба и да заема ключови постове. С особена сила това се отнася за областите на поли-тиката и войната. Достатъчно е да споменем Ан-дрей Ляпчев (от Ресен), ген. Климент Бояджиев (от Охрид), ген. Александър Протогеров (също от

1 “България“, №170, 5.Х.1912

Манифестът на Н. В. Цар Фердинанд за обявяваневойна на Османската империя



Охрид). Това са хора, които са определяли курса на държавната политика. Освен това Македония е натоварена със символното значение на трета-та българска земя, след Мизия и Тракия, на най-страдалата, на най-онеправданата. Всички тези фактори я превръщат в знаме на цялата борба за обединение чак до 1944 г., а неофициално – и до наши дни.

Тази позиция впрочем не може да бъде разглеж-дана като изолирана пропаганда от страна на пра-вителствените официози. Напротив, със същото увлечение говорят и всички други депутати. От трибуната се изказват освен министър-председа-теля Ив. Ев. Гешов и Александър Малинов (Демо-кратическа), д-р Н. Генадиев (стамболовисти), д-р Васил Радославов (либерали), Дим. Тончев (мла-долиберали). Протоколите са запазили, че речта на всеки един от тях е била прекъсвана от ръко-пляскане и „Ура!“. Единственият, който е излязъл

да „оригиналничи“, както се изразява в. „Мир“ е водачът на широките социалисти Янко Сакъзов. Той започва „ни в клин, ни в ръкав“ да критикува правителството, заради което и не му е обърнато внимание.

Като цяло виждаме в настроенията единство, ен-туиазъм, дори превъзбуда от започващото дело. Войната е само едно продължение на сагата, на-речена „български патриотизъм“, която е започ-нала дълго дори преди Възраждането.

Армията веднага нахлува в Тракия и помита турските части. Част от I и II армия настъпват и блокират Одрин. Другата част от I и III армия напредват към Лозенград. Лозенград е първият голям удар за българската войска. Българските части изтласкват дивизиите на противниковата Източна армия по всички фронтове в рамките на операцията. Гечкенли, Селиолу, Ериклер стават

Бойни действия през Първата Балканска война. Автор на картата: ShadeOfGrey, http://bg.wikipedia.org

14 • ВРЕМЕНА 3/2013

първите знакови имена, които прославят бъл-гарското оръжие. Опитът на турците да окажат особена съпротива не е успешен. Дори можем да кажем, че се проваля с гръм и трясък. Български-те атаки „на нож“ смущват противника и го карат не просто да отстъпи към града, но и да го опраз-ни по най-бързия начин, оставяйки многобройни трофеи на нашата армия. На 13.Х.1912 официози-те „Мир“ и „България“ излизат със съобщения за победата. Съобщението на „Мир“ е относително сухо, в телеграфен стил: „Лозенград след дълги и упорити сражения е завзет от българските вой-ски. Взети са многобройни важни трофеи и плен-ници.“ Причината за това е наложена от услови-ята, в които работи всяка една преса по време на война – цензура, бързината, с която идват съоб-щенията. Може да ни се струва несправедливо, дори нихилистично, но всъщност зад тези две из-речения се крие цялото поражение на Османската империя.

Не се отнася само до реалните резултати на опе-рацията, колкото до нейния психологически ефект. „Ужасната, трагичната паника“, както оп-исва Стефан Лозан, кореспондент на в. „Matin“ ситуацията. При все, че фон дер Голц паша, не-мец на турска служба, е бил уверен в силата на крепостта и че тя може да бъде превзета „само от пруси, и то след три месеца обсада“. Впрочем, българската пропаганда не пропуска случая да прояви хумор като публикува картичка с портре-та на пашата, укрепленията на крепостта и горе-

посочения цитат. За това преувеличение напомня и в. „България“, който предава събитията далеч по-емоционално. Уместно, трябва да кажа. Ко-мандващият Втора източна армия Махмуд Мух-тар паша пише, че навсякъде са се виждали зах-върлени оръдия, каруци и бягащи бежанци. На война като на война.

Този ужас срива и последните остатъци от вяра в турското оръжие. Ако у него все още е имало няка-къв блед отблясък от времето на Мехмед II и Сю-лейман Великолепни, то той е затъмнен завинаги. Българската армия показва, че на Балканите има нови господари и това не са нито турците, нито чуждестранните им помощници. Българската войска печели горещите симпатии на много влия-телни хора по света. Разбира се, тук има известен рицарско-библейски привкус. Българската армия е един малък, но храбър Давид, който храбро пре-борва гиганта Голиат с правдата на своя страна. Виенският „Neue Freie Presse“ подхожда далеч по-сдържано в анализа на ситуацията. Като цяло в едно комюнике се дават сведения за победите на съюзниците въобще. Много място е отделено на анализ на събитията на Тракийския театър. Оста-ва въпросът защо точно така? „Neue Freie Presse“ е авторитетен вестник и може да ни послужи като отражение на официалното австрийско станови-ще. След анексирането на Босна и Херцеговина през 1908 г. Виена е обнадеждена, че амбициите и към Балканите ще бъдат задоволени. В известен смисъл има основание за едни такива надежди. Австрия е била наясно, че една война за турското наследство ще повлече неизменно и прекрояване на границите. Гонейки своята изгода, Виена под-готвя почвата и във в. „Die Zeit“ излиза с мате-риал, който предвещава мащабно преразглежда-не на ситуацията на Балканите и не можем да се съмняваме, че Австрия вече прави, макар и заво-алирано, своите заявки. В тази борба тя може, ако използва балканските държави правилно, да при-добие влияние да изнесе целия фокус от Западни-те Балкани, които са зона на нейните специални интереси, доколкото те са ключ към Солун. Това обяснява сдържаността на Виена спрямо сръбски-те победи в Македония, понеже те стоят на ней-ния път към Егейско море. От друга страна им-

Българска батарея на позиция



перията ще използва и Румъния като балансьор, за да предотврати издигането на една балканска империя, която да срине нейните амбиции. Засега обаче тя се присъединява в хора на възхищението към българското оръжие.

По отношение на австрийското мнение народни-ят представител Ванко Георгиев публикува във в. „България“ една статия, озаглавена „Виена и Бал-каните“. В нея се развиват теза и антитеза, като мнението на автора е несъмнено в полза на анти-тезата. Като начало Виена е похвалена, задето е изоставила „прийомите на Метерниха“. Клеменс фон Метерних е един от най-изтъкнатите поли-тици от началото на ХIX в., истинско знаме на консерватизма, на статуквото. Поради това него-вото име сред младите балкански народи става символ на тирания, на съхраняване на старите порядки. Ето защо едно отстъпване от неговата политика е възприемано като знак за прогресив-ност, за либералност. В същото време Виена е порицана, че имитира това отстъпване, а всъщ-ност, както и казах по-горе, изолзва балканските държави за маши. Обвинена е, че е дала Ниш и Пирот на Сърбия, а Добруджа на Румъния, за да има ябълки на раздора сред балканските народи. Обвинена е и че насъсква Румъния като я поощ-рява да се държи войнствено спрямо България. Като се има предвид поведението на Австро-Ун-гария през 1885 г. и нейната подкрепа за Сърбия, едно такова обвинение изглежда правдоподобно. Ванко Георгиев резюмира и мнението на немския „Berliner Tagerblat“, който подлага на безпощадна критика сондажите на Виена за възвръщане на по-ложението отпреди войната. Вестникът обвинява австрийския си съюзник в „детинщина“, във „ве-сел характер и остроумие, които са наклонни да пренесат и в политиката“. Разбира се, поведение-то на Германия не е извикано само от симпатии към нас. Голямата война наближава и Германия се стреми да привлече Балканите на своя страна, включвайки ги в сферата на влияние на Тройния съюз. Османската империя изпада във все по-го-ляма зависимост от Райха във военно и стопанско отношение. Следователно едни такива претенции на Австро-Унгария биха били пагубни и биха ста-нали предпоставка за втори фронт на Балканския

полуостров. Идеалният вариант би бил Германия да запази Балканския съюз и en gros да го привле-че на своя страна – цел, която споделя и Русия. Впрочем, г-н Георгиев не крие злорадството си от това стечение на обстоятелствата и от краха (поне засега) на австрийската дипломация.

Вестник „Times“ подхожда с известна изненада към българските победи. Английската политика тепърва има да претърпи една промяна, свърза-на с новите реалности. Обиковеното подкрепяне на „умиращия човек на Европа“ не е приемливо вече. Ето защо нейните материали се отличават със сдържаност и дистанцираност. Не забравяме, че Великобритания все още оценява обстановка-та в един все по-ясно очертаващ се европейски конфликт и избягва да дава оценки. Разбира се, присъстват редовните думи на възхищение спря-мо нашия войник, които нито един европейски вестик не си позволява да пести.

А в Русия се намесват и политическите, и рели-гиозните симпатии на обществото, съвпадащи по един чудесен за нас начин. В. „Русское слово“ очертава мащабите на българската победа и дори предвещава падане на Одрин, ако турският глав-нокомандващ Назъм паша продължава да след-ва тази линия. За Русия победата на Балканския съюз е нейна собствена, доколкото тя се смята за вдъхновителка на съюза. Тя продължава традици-ята на Третия Рим да издига православието като лозунг. За Русия това не е война. Това е кръстоно-сен поход и неговата крайна цел са, от геополити-ческа гледна точка Проливите, а от идеологичека – Цариград. Вдъхновен от тази победа, Василий Агапкин от VII. Тамбовски кавалерийски полк написва знаменития марш „Прощаването на сла-вянката“, който се изпълнява в Русия неизменно при всяка една власт, та до ден днешен.

След блестящо проведената Люлебургаска-Бу-нархисарска операция и разбиването на основ-ните турски сили в Тракия, никой не си прави илюзии вече, че статуквото може да бъде съхра-нено. Запазвайки досегашния си стил, български-ят печат продължава да уведомява населението за победите. Чуждестранният печат пък масово

16 • ВРЕМЕНА 3/2013

налбляга на невъзможността да се преговоря и да се върне положението отпреди войната. За тях е ясно, че жребият е хвърлен и войната трябва да продължи до склоняване на Турция към прегово-ри. За продължаване на войната е и българското командване, което дори атакува Чаталджанската линия – последна преграда пред Цариград. Наис-тина, атаката е по-скоро политическа и е въплъ-щение на мечтата на всеки от християнските вла-детели да влезе като освободител в Цариград, в града на Константин. В отразяването на нашите победи особено впечатление прави Дж. Баучър, кореспондент на „Таймс“, който се изказва много разумно, и в същото време с голяма симпатия за българската войска.

След Люлебургас-Бунархисар се чуват първите постъпления на Турция за мир. На 23.Х. в Бер-лин турският посланик връчва искане на немско-то правителство, щото Великите сили да разгле-дат възможностите за едно примирие. Агенция „Reuter“ цитира френския министър-председател Поанкаре, който предлага следните условия, за да посредничат силите в този процес: признаване на политическите и административни промени, из-вършени в окупираните от съюзниците земи, за-пазване на Цариград и околността му под властта на султана, свикване на европейска конференция. Европейските вестници излизат с похвални ста-тии а българския войник. „Times“ не пести супер-лативите си, румънският „La Roumaine“ заявява „тоя паметник трябва да е на великата победонос-на България, в която са всички българи“. Бълга-рия ще е фактор в една предстояща конференция, поради което едни такива ласкави изявления са обясними.

В тази картина на еуфория атаката на Чаталджа е донякъде отрезвяваща за българското командва-не. Нито Европа, нио законите на военната наука биха позволили успех на тази операция. Но изку-шението на Града е твърде голямо. Спирането на чаталджанската линия дава надежди на турското командване и позволява то да се договаря за по-изгодни условия.

А те включват отделни териториали промени,

както и въвеждане на автономен режим на прак-тика във всички области на Европейска Турция. По този начин националните интереси се удо-влетворяват частично. В една по-неизгодна об-становка страната ни би приела. Но успехите от Лозенград и Бунархисар, както и желанието за окончателна разправа правят едно такова предло-жение незадоволително за амбициите на балкан-ските съюзници.

От българска страна примирието е неприемливо, доколкото България няма намерение да използва посредници. Това е нейната заявка за голямата политика. България вече има самочувствието да преговаря самостоятелно, да отхвърли посредни-чеството и арбитража на Великите сили и да се включи в европейския концерт. Правителството на Ив. Ев. Гешов няма намерение да продава кръв-та на българските войници. Тази позиция предиз-виква великия везир Кямил паша да изпрати те-леграма директно до цар Фердинанд. Отказът от

посредничество е показателен за самочувствието на българската страна.

Войната е излязла, можем да кажем, от своята първа фаза с примирието. Това примирие дава шанс на вестниците да анализират ситуацията, да правят прогнози. В това отношение френският

Представители на воюващите странипо време на Чаталджанското примирие



вестник „Le Soleil“ проявява особена активност. Той откровено сравнява турските оръдия Круп българските Шнайдер. Ето защо всяка победа на българското оръжие над турското е всъщност победа на Франция над Германия, т.е. победа в задаващата се Голяма война. Подобна аналогия изглежда пресилена, но е показателна за духа и настронията на времето в Европа. Надълго и нашироко вестникът изтъква, че българските офицери са завършили Франция, Белгия, Русия. В същото време се подчертава освободителната мисия на България. Този факт показва не само симпатиите на Франция към България. Това е от-ъждествяване на великата сила с нашата борба. Франция не е забравила Елзас и Лотарингия, от-нети и от Германия през 1870 г. От този момент нататък тя само чака случай дасе възстанови и да и ги върне. Борбата с Османската империя е борба с германизма, с агресора. Неслучайно и Турция, и Германия са окарикатурявани като диви варвари. Франция съчувства не просто от хуманизъм, а от съпреживяване на българ-ската кауза. Разбира се, влияние оказва и обек-тивността в тази война. Тя става полеви тест за френската артилерия и отличен повод за послед-ни корекции в техническите характеристики.

НА ПРАГА НА ВЕЛИчИЕТО

Съюзниците нямат намерение да подпишат при-мирието. Турската страна става все по-отстъпчи-ва в предложенията си. От друга страна сключва-нето на един изгоден мир ще бъде глътка въздух за съюзниците и най-вече за България. Както съобщава румънският в. „Universul“, Румъния настоява за компенсации при едно драстично из-меняне на ситуацията на Балканите. Става дума за това България да предаде като минимум Си-листра, а като максимум – цяла Южна Добруджа. Също така се повдига въпросът за куцовласите в Македония, които се използват от Румъния като разменна монета при следващи претенции към България. Това започва да притеснява правител-ството, особено когато Румъния обявява мобили-зация на 20.XII.1912, без официално да е обявиа война комуто и да било. В същото време в Ца-риград е извършен преврат начело с младотур-

ците на Енвер бей. Главнокомандващият и някои членове на правителството са убити. Военните действия са подновени. Провалът на преговорите е факт, така че подновяването на бойните дейст-вия не изненадва никого. Но събитията определе-но изпреварват очакванията на всички.

Още преди преврата Високата порта не възна-мерява да предава Одрин. Причините за това са комплексни и биват както от обективно-страте-гически, така и от пропаганден характер. Одрин (или Едирне) е завладян от турците през 1360 г. До 1453 г. градът е столица на Османската дър-жава и след пренасянето на столицата в Цари-град е един от най-големите стопански и военни центрове на империята. Освен това той е защита, бастион на защитната линия пред столицата. Па-дането на Одрин винаги се схваща като последно усилие преди овладяването на града на Босфора. Подобно отношение е обосновано. Положени са огромни усилия градът да бъде осигурен с всич-ко необходимо. 70 000 души, 524 оръдия, 20 кре-постни картечници, отлично снабдена и с енерги-чен комендант, крепостта е сериозно препятствие пред българската войска. Разбира се, тя е блоки-рана в хода на войната, ето защо Турция прави опит с десант на Чаталджанската армия (120 000 д.) при Шаркьой да деблокира крепостта. Пора-жението е пълно.

Движение на българската артилерия към Одрин

18 • ВРЕМЕНА 3/2013

Впрочем, още преди подновяването на военните дейтвия българската страна категоричо отказ-ва мир без превземането на Одрин. В. „Народни права“ от 23.XII.1912 подробно излага аргументи-те си, а именно че това не е обикновена война, а борба за освобождение на Македония и Одринско. Вестникът цитира и царя, който заявява, че ще използва, ако трябва, оръжие, но Одрин ще бъде освободен. Подчертава се неколкократно и изрич-но, че предаването на града е condition sine qua non дори за започване на преговори. Турция няма голям избор, освен да се надява на обрат в хода на войната. Дотогава при мирните преговори дори в най-отстъпчивите си преложения империята за-пазва за себе си Одрин. В последното предложе-ние на съюзниците са предложени всички земи на запад от Одринския вилает. Но приемането на подобно предложение би компрометирало сери-озно правителството и царя, които са подкрепяни от целия народ в желанието си да превземат тази стара столица на султаните. „По-добре да загинат моите пет сина, но Одрин трябва да падне!“ гласи известното писмо на Филип Филипов от с. Васил Левски. Тази мрачна решителност е видна в речи-те на народните представители, на царя, за да се претвори накрая в геройски дела.

Още с началото на операцията българската армия оладява инициативата. В. „България“ от 24.I.1913 пише, че единственият отговор на турците бил един опит за контраатака, при който са взети 1000 души пленници. Като цяло бъгарските пол-кове бързо успяват да овладеят Източния сектор, подкрепяни от артилерията. Тази обсада прдъл-жава още близо два месеца, в които нашата армия се проявявакато оличноподговена. Основна за-слуга има и артилерията, която с точни и унищо-жтелни бомбардировки смазва всяка инициатива на неприятеля. Важно е да се подчертае делото на летеца Продан Таракчиев, който на своя Ал-батрос осъществява въздушни бомбардировки и разузнавателни полети. Наистина, противно на патриотичното мнение, това не е първият самолет за бойни цели. Италианците от Триполитанската война през 1911 г. ни изпреварват. Но този факт не намалява поднига на предците ни. В тази обсада за пръв път се прилага радиозаглушаване на тур-

ските радиостанции. Изобретателност, смелост и съзнание за дълг и пред овека няма непревзема-еми крепости. Известни успехи турците отбеляз-ват в Западния, където са разположени сръбските войски, пратени на помощ (тези помощници Сър-бия по-късно многократно ще изтъква като довод в правото и да владее Македония).

В началото на март действията стават особе-но активни. Айджиолу, Кестенлик, Айвазбаба, Йълдъзтабия, Топьолу, Кавказ – фортовете падат един след друг. На 13.III. в 8:30 сутринта от Ди-мотика пристига сведението, че целият източен фронт на крепостта е в български ръце.1 До обяд градът е напълно превзет. Редник Михо Георгиев от 29. пех. полк развява българския трибагреник над джамията Султан Селим. Иван Балахуров от същия полк пленява Шукри паша и го предава на Лейбгвардейския полк. Малко преди пленяване-то си Шукри паша взривява мостове и складове, с което обрича населението и войниците, вкл. и турските, на глад. Ето защо обвиненията в изде-вателства над турските военнопленници са не-основателни. Победата при Одрин реално слага край на войната.

Новината за превземането на Одрин е посрещната с еуфория и обикаля светкавично обикаля света. Одрин е бил смятан, както и Люлебургас, както

1 В. „Народни права“ №60, 14.III.1913

Български войници на позиция край Одрин



ще бъде смятан и Тутракан, за една непревзе-маема крепост, твърде голяма лъжица за нашата уста. В. „Мир“ изневерява на сдържания си стил и излиза с възторжена статия, посветена на под-вига. Вестникът заявява, че за да иска мир сега, Турция трябва да се обърне директно към съю-зниците. Тя е поставена на колене, напълно обез-оръжена. Тя няма реално никакъв актив, който да изтъкне в своя полза при преговорите. Вестникът припомня няолко по-големи поражения и въобще цялата статия сякаш обобщава войната. Налага се впечатлението, че войната наистина е свършила.

В. „България“ излиза с друг тон. Той допъл-ва нещо, което е присъщо на българина още от Сръбско-българската война. Статията е панихи-да, едно „Бог да прости“ не само българи, но и турците. Почетени са както турските войници, така и техния самоотвержен командир. Тази ста-тия говори за възвишените увства на българина, които той изпитва дори към врага си. Един такъв материал е действително рицарска постъпка. Та-кива прояви българинът е показвал преди, ще по-казва и след тази война. Забележително състрада-ние, смирение и достойнство от победителя към победения. Това могат само великите духом.

Руската Дума посреща вестта с възторжен ен-тусиазъм, предават всички български вестници. Химните на двете страи, речи, молебен за благо-дарност към Провидението... само след две годи-ни тази цялата радост ще се превърне в огорчение от оръжията, насочени срещу нас. Но сега всич-ко това е само лошо бъдеще. „Одрин паднал!“. В. „Свят“ и „Новое время“ подчертават, че освобо-дение съюзнически армии сега ще се превърнат в оръжие на православните славяни и ще укротят „немирните средноевропейски държави“ – очеви-ден намек за Тройния съюз и особено за Австро-Унгария, съперница на Русия на Балканите. Явна е надеждата на Русия да може да извръща според нуждата си острието на Балканския съюз, запаз-вайки го цял на всяка цена.

Обратно, Австро-Унгария настойчиво набляга на преговорите, които ще последват мира, надявай-ки се очевидно на раздор сред съюзниците. Ав-

стрия има основания да се надява на това. По вре-ме на примирието тя активно насърчава Румъния да търси компенсация, освен това заявява своите интереси Албания, което би ощетило Черна гора и Гърция. Освен това Австрия използва случая да

отреже пътя на Сърбия към Адриатическо море (основна цел на кралството) и да насочи апети-тите и към Македония за компенсация. По този начин Австрия събира за себе си цяла колекция от разменни монети в невралгични зони на Бал-каните с цел да разпадне една мощна балканска коалиция, от една страна, и от друга – да си раз-чисти пътя при еднобъдещо разширение на юг.

Френският вестник „Тан“ съветва великите сили да са умерени в своите стаовища. Безспорно Франция би искала един съюз от приятелски дър-жави и чрез това становище си осигурява коз при бъдещи преговори за сформиране на коалиции.

Интересен е тонът на БРП. В „Работнически вест-ник“ от 16.III.1913. Яростно бива разкритикуван щурмът на Одрин като една авантюра на „буржо-азна, монархическа, капиталистическа България“ в стремежа и да излезе на Мраморно море. Ата-ката е предтавена като ненужна при това, което

Генерал Вазов и пленения комендант на Одринската крепост, Шукри паша

20 • ВРЕМЕНА 3/2013

предлагат Турция към момента преди превзема-нето на крепостта. Впрочем „буржоазна, капита-листическа България“ се повтаря няколко пъти в неласкав, като че ли тези, които го списват, не са българи. Прокарва се идеята за формиране на една балканска федерация. Вероятно успехът на съюза е насърчил почитателите на този блян, но те не отчитат факта, че движещите сили, поти-нали страните към война, нямат нищо общо с федерализма, камо ли с някакво сближение на етническа или географска основа. Статията на „Работнически вестник“ може да бъде разглеж-дана единствено като екзотика, както впрочем и самите идеи на вестника, поне към този момент.

Турският вестник „Танин“ заявява, че падането на Одрин е безспорно трагедия, но тя трябва да стимулира Чаталджанската армия да продължи боя. Както и че вниманието на Великите сили трябва да се концентрира не върху Високата пор-та, а именно върху съюзниците. Въпреки това от

Цариград нямат нито силите, нито желанието да продължават войната, когато европейската част от империята е на практика изгубена.

ЗВЕЗДАТА НА СЛАВАТА

Още в края на войната си проличават дрязгите между съюзниците, които прерастват в прес-трелки. Подреждат се нови коалиции, излизат наяве тайни договори, а България ще трябва да се обърне срещу бившите си съюзници. Въпреки това победата при Одрин остава ясна заявка на българския войник за световната слава и отлич-но доказателство за неговите воински качества, както и за пълководческите умения на неговото офицерство. Слава, която, макар и поизбледняла, стои до ден днешен.

„Балканските войни по страниците на българ-ския печат 1912-1913“ Паша Кишкипова, Акад. издателство „Марин Дринов“ София, 1999


„Балканските войни по страниците на българския печат 1912-1913“ Паша Кишкипова, Акад. издателство „Марин Дринов“ София, 1999„Балканската война 1912-13“ Александър Въчков, изд. „Ан-жела“, София, 2005„Войната между България и Турция 1912-1913 год. — Томъ V — Операциитъ около Одринската крепостъ“ Министер-ство на войната — Щабъ на Армията — Военно-историче-ска комисия, Държавна печатница, София 1930„Сръбската гаубична артилерия дадена на българите при обсадата на Одрин въ 1913 г.“ ген. М. Михайлович, Военно-исторически сборник, II/1-2 (1928), стр. 63-78„Обсадата и сраженията около Одрин според описанията на руски и френски военни кореспонденти“ изд. Иван Леси-чков, Шумен, 1913

ЦВЕТОВЕТЕ НА ГРЪЦКАТА СКУЛПТУРА • 21

АРХЕОЛОГИЯ

При споменаването на гръцката скулптура в съз-нанието на повечето от нас изниква бяла фигу-ра, чиито черти са изящно изваяни от ръката на древния майстор. Статуите впечатляват не само с художествените си качества, но и с материала, от който са изработени – сияен бял мрамор, който по неповторим начин улавя светлината. Тези идеал-ни фигури – остатък от Античността, от славни-те времена на философи и знаменити държавни-ци – пленяват със своето изящество и красота и разпалват въображението на хората от Ренесанса, които издигат в култ гръцкото изкуство и негова-та изящна простота.

Тогава е смятано, че това, което виждаме днес е изглеждало по същия начин в миналото, че древ-ните гърци са се възхищавали на същото, на което и ние – на искрящобелите мраморни статуи. Това е мнението и на много хора днес. Уви, все още трудът на много учени от Винкелман1 до наши дни, не е стигнал до авторите на учебници и все още широк кръг хора смятат, че статуите винаги са били бели... Разкритието, че са били оцветени в много и ярки цветове предизвиква шок у пове-чето хора, сред които и голяма част от студентите по археология и се налага преподавателят да от-дели поне една лекция, за да „убеди“ студентите си, че някога гръцките статуи са били покрити с цветни бои и украса, били са изрисувани шарки-те на облеклото, очите, грима, че някога това не са били просто камъни във формата на човек, а по-скоро – застинали безмълвни хора.

Всъщност скулптурите в Средновековието също

1 Йохан Йоахим Винкелман (1717–1768) – първият исто-рик на изкуството, автор на „История на изкуството на древността“.

са били рисувани, откъде тогава през Ренесанса се появява концепцията, че античните статуи не са били оцветявани? Много изследователи виж-дат причината в трактат на Леонардо Да Винчи, в който той сравнява изобразителното изкуство и скулптурата. Според него скулптурата, бидей-ки лишена от цвят, нито е толкова изразителна, нито може да въздейства силно върху зрителя2. Авторитетът на Леонардо оказва изключително влияние, а състоянието на статуите потвърждава изказваното от него мнение.

Това всъщност е доста странно тъй като древните автори, сред които и Платон и Плиний Стари пи-шат за цветовете по гръцките статуи, за художни-ците, които довършвали делото на скулптурите3 . Някои специално се спират на значението, което обръщали Поликлет4, Праксител5 и Лизип6, едни от най-големите имена в гръцкото изкуство, на оцветяването на изваяните от тях статуи7. Това е довод, че в Древна Елада изобразителното из-

2 Brinkmann, V., Statues in colour: Aesthetics, Research and Perspectives, в: Circumlitio: the polychromy of antique and mediaeval sculpture : proceedings of the Johann David Passavant Colloquium, 10-12 December 2008, Munich, 2010, с. 11-.

3 Използваният от Плиний Старши термин е circumlitio, много автори от XVII в. нататък изказват различни мне-ния относно значението на този термин, в крайна сметка е стигнато до извода, че става дума за полихромията на статуите.

4 Поликлет е гръцки скулптор от средата и втората по-ловина на V в. пр. Хр.

5 Праксител е гръцки скулптор от IV в. пр. Хр.

6 Лизип е скулптор и архитект от IV в. пр. Хр.

7 Stewart, A., Greek Sculpture. An exploration, vol. 1, New Heaven & London, 1990, с. 40

ЦВЕТОВЕТЕ НА ГРЪЦКИТЕ СКУЛПТУРИ,или за белите мрамори, които някога

не са били бели МАРИЯ АВРАМОВА

22 • ВРЕМЕНА 3/2013

куство и скулптурата са били неразделни като едното допълва другото1. И не само това, оцветя-ването на статуи не е поверявано на кого да е, а на най-добрите художници като Никий например.

Освен с писмени източници разполагаме и със стенописи, открити в различни точки на гръцкия и римския свят2. Прекрасен пример са стенописи-те от Помпей и Херкуланум, на които много ясно виждаме изображения на статуи в ярки цветове (фиг.1). Освен това разполагаме и с изображения от гръцки съдове, на които освен митологични сюжети били представяни и сцени свързани със занаяти, например как е била изпичана керами-ка, добиван камък или, това, което в случая ни интересува, чрез полагането на цветове са до-вършвани скулптурите (фиг. 2).

Преоткриването на полихромията3 започва през XVIII в. Винкелман, който забелязва следи от

1 Ibidem.

2 Полихромията е характерна не само за класическата гръцка и еленистична скулптура, но и за римската, разбира се свидетели сме на промени в цветовата гама и донякъде в начина на изпълнение.

3 Букв. от стгр. – многоцветие, с този термин се назовава оцветяването на скулптури.

боя по статуя на Артемида, открита в Помпей. Това наблюдение обаче е пренебрегнато от някои от редакторите на по-късните издания на „Исто-рия на изкуството на древността“, които просто го премахват от текста. Първоначалното убежде-ние на Винкелман е, че полихромията е свързана с варварите и че въпросната статуя на Артемида не е етруска 4. В бележките към второто издание на труда си обаче той изказва мнението, че стату-ята всъщност е гръцка и полихромията е харак-терна не само за варвар-ското, но и за гръцкото изкуство. Уви второто из-дание излиза посмъртно и Винкелман не успява да защити тезата си срещу своите противници.

Постепенно обаче започ-ват да се появяват архео-логически доказателства в подкрепа на теорията на Винкелман. През 1816 г. след демонтирането на скулптурите от Партено-на лорд Елгин забелязва следи от боя, запазили се по някои от статуите. Това обаче противоречи на общоприетата визия за гръцкото изкуство – не е възможно статуите на Партенона – най-извест-ния храм в цялата Антич-ност, върховното пости-жение на класическото гръцко изкуство – да са били цветни, затова той решава да ги измие като по този начин унищожа-ва запазилото се.

В началото на XIX в. започват проучванията на храма на Афая на о-в. Егина, недалеко от Атина.

4 Етруски – древен народ, населявал Италия, в крайна сметка са завладяни от римляните и културата им заляз-ва; подържали оживени връзки с елините и приели някои елементи от тяхната култура, сред които и азбуката, от която се развива латиницата.

фиг. 2 – Апулийски кратер представящ художник рисуващ лъвска кожа на статуя на Херакъл, ок. 360-350 пр. Хр. по Bradley, M. The Importance of Colour in Ancient Marble Sculpture

фиг. 1 – Стенопис от Помпей представящ статуя на Артемида, по Brinkmann, V., Statues in colour: Aesthetics, Research and Perspectives

фиг. 3 — Реконструкция на полихромията по стрелеца от фронтона на храма на Афая на о-в. Егина, по Bradley, M. The Importance of Colour in Ancient Marble Sculpture



Това е първият храм в дорийски ордер, изграден изцяло от камък и е датиран ок. 500 г. пр. Хр. При изследване на скулптурните групи от фронтоните на храма са забелязани много ясни следи от боя, която била запазена изключително добре (фиг. 3). Това води и до още един важен извод – оцветява-ни са били не само отделни статуи, а и храмовете и тяхната украса. За нас това може да изглежда странно и особено трудно за изпълнение, но ако се замислим това би улеснило в голяма степен възприемането на украсата на храмовете, която обикновено се намира на голяма височина и по тази причина без оцветяване би била по-трудна за възприемане.

През 1863 г. започват разкопки на атинския акро-пол, при които са разкрити множество статуи от Архаичната епоха (IX-VI в. пр. Хр.), предимно от VI в. пр. Хр., унищожени от персите при превзе-мането на Атина през 480 г. пр. Хр. За археолозите това е нещо съвсем ново, а още по-интересно е, че голяма част от статуите имат запазени цветове. И все пак откритото не произхожда от Класическа-та епоха, а от по-ранната от нея, затова и някои учени не искали да се съгласят, че тази традиция е продължила и през V в. пр. Хр.

Последният пирон в ковчега на теорията за бели-те статуи идва не от самата Гърция, а от остров, намиращ се на запад, в Средиземно море – Сици-лия. Тук елините достигат през VIII в. пр. Хр. и основават свои колонии, някои от които и до днес са градове с многобройно население като Сираку-за, Селинунт и Агригент. Гърците пристигат тук със своята култура и започват да изграждат свои градове и храмове, експериментирайки с про-порциите на храмовете, за да стигнат до идеала – класическия дорийски ордер и с градоустрой-ството, което трябва да отразява идеята на полиса и равенството на всички граждани.

Доста дълго Сицилия остава далеч от изследо-вателите на Древна Гърция и Рим. Една от при-чините за това е, че тя никога не е била част от Гранд тур, опознателна обиколка, която богатите младежи от Англия, а по-късно и от други евро-пейски държави, провеждали в Гърция и Италия,

за да опознаят намиращите се там руини, остан-ки от античния свят. От друга страна Сицилия е смятана дори от самите италианци за „дълбока провинция“.

През втората по-ловина на XIX в. Сицилия е преот-крита от изследо-вателите, започват разкопки в най-големите гръцки центрове, проуче-ни са храмовете в Селинунт и Агри-гент, които дати-рат от Архаична-та епоха. Оказва се, че повечето от тях все още носят следи от покри-валите ги някога цветове. Остава обаче въпросът дали всички ста-туи и храмове са били оцветявани или само някои, до каква степен всъщност е била развита и разпрос-транена полихро-мията в Древна Елада.

Всъщност можем да проследим развитието на по-лихромията от далеч по-древни времена. Както повечето културни явления и това не е започнало изведнъж. Следи от цветни бои са забележими на култови мраморни фигурки от Цикладските ос-трови, датиращи от ранната бронзова епоха (3100 – 2200 пр. Хр.) (фиг. 4). На някои от фигурките с червена боя са маркирани анатомични детайли или украшения1.

В микенските дворци в Микена и Тиринт са откри-

1 Nowicka, M., Majewski, K. (red.), Kultura materialna starożytnej Grecji, T.3, Warszawa, 1974, с. 674.

фиг. 4 – Антропоморфна фигурка от Цикладските острови, ранна бронзова епоха, по http://hss.albertlea.k12.mn.us

24 • ВРЕМЕНА 3/2013

вани глинени фигури от късната бронзова епоха (1600 – 1100/1050 г. пр. Хр.), оцветени в ярки цвето-ве. Някои от тях са изключително добре запазени и ни позволяват да реконстуираме дори облеклото и грима на хората от тази епоха. (фиг. 5).

През Архаичната епоха се появяват статуи в по-голям размер. Те са правени предимно от дърво и са по-известни като ксоанони (букв. нещо дър-вено). При тях оцветяването на статуите имало не само естетическо, но и чисто функционално предназначение. Освен че прикривали жилите на дървото и създавали реалистичен образ, боите до известна степен предпазвали ксоанона от гниене и го правели по-траен. По разбираеми причини до наши дни не са се запазили такива паметници, но по-аналогия с първите каменни статуи от VII в. пр. Хр. учените смятат, че са били оцветени в ярки цветове – предимно в червено и синьо. Ве-роятно постепенно палитрата се е развила и към нея са добавени други цветове като жълто, кафя-во, черно и техни нюанси1.

В корите2 от VI в. пр. Хр. открити на атинския

1 Ibid.

2 Кора – от стгр. момиче, статуя на жена от Архаична-та епоха.

акропол виждаме използването не само на отдел-ни цветове, но и изрисуване на шарките по дре-хите на някои от корите (фиг. 6) Тези шарки са изключително интересно свидетелство за носе-ните от древните дрехи и тъканите от тях пла-тове, които не са се запазили до днес, а също и

за предпочитаните от тях мотиви и украшения. Това са особено интересни сви-детелства, имайки предвид, че у гърците тъкачеството било развито на много ви-соко ниво, което е част от гръцката митология, напр. в мита за Арахна и Атина или за Пенелопа, която тъкала платно, чакайки завръща-нето на своя съпруг Одисей, което разплитала нощем.

През Класическата епоха от-ново наблюдаваме оцветява-не на статуите, както беше споменато по-горе следи са видими на скулптурите от Партенона, както и на фри-за, който обикалял храмът от вътрешната страна. Фри-зът, дело на Фидий3, днес се намира в Британския музей. В резултат на атмосферните влияния, дейността на лорд Елгин, спомената по-горе, и

множеството направени отливки по самия фриз не са останали никакви следи от боя. Предполага се, че цветовете са използвани така, че да подчер-таят фигурите и те да изпъкват и да бъдат видими отдалеч, тъй като релефът се е намирал на повече от 9 м височина.

Картината на холандския художник Алма-Та-дема „Фидий и фриза на Партенона“ (фиг. 7) ни дава представа за това как може да е изглеждал

3 Фидий – атински скулптор, творил в V в. пр. Хр., негово дело са скулптурите в Партенона, хризелефантната ста-туя на Атина, която се е намирала в храма, както и хризе-лефантната статуя на Зевс в Олимпия.

фиг. 5 – Теракотена фигурка, представяща жрица, късна бронзова епоха, по http://helens-daughter.dreamwidth.org

фиг. 6 – Реконструкция на полихромията на Кората с пеплос, ок. 530 г. пр. Хр., по Bradley, M. The Importance of Colour in Ancient Marble Sculpture



фризът. Фонът е бил оцветен в тъмно синьо, за да могат на него да изпъкнат фигурите, дрехите са били боядисани в ярки цветове, най-вероятно е доминирал червения цвят, а кожата на мъжете и жените съответно в бежово и бяло. Бежовото е свързано с труда, излагането на слънце и актив-ността като цяло, а бялото е пасивен цвят, кое-то отразява ролята на жените в обществото през този период. Между другото колористиката в из-образяването на мъжките и женските тела е съ-щата като в минойското и микенското изкуство, за което свидетелстват стенописите от Кносос, Акротири и други обекти.

В случая на фриза на Партенона изключително важно е да вземем предвид мястото, на което се е намирал фризът, на повече от 9 м. височина и перспективата, от която е бил видим за хората. Изобразените фигури на коне много често се на-мират в непосредствена близост една до друга. Единствената възможност да бъдат различими от по-голямо разстояние е да са били оцветени в различни цветове – бяло, нюанси на кафявото и черно, така че дори в моментите, когато фи-гурите се преплитат да бъдат ясно различими1. Това е пример за значението на полихромията, тя служи не само, за да подсили въздействието на релефа, но и за да улесни възприемането, да даде

1 Neils, J., The Parthenon frieze, USA, 2001, с. 89-90.

свобода на скулптура да изобрази всичко, което иска, без да се налага да се ръководи от това дали две подобни фигури могат да се намират една до друга или не.

Защо всъщност е било необходимо статуите да бъдат оцветявани? От една страна това им е при-давало реализъм – били са по-подобни на тези, ко-ито изобразяват – богове, герои и по-късно хора. Не бива да забравяме и символиката на цветовете, които са оказвали допълнително въздействие и са носели ясно послание към всеки елин. От друга страна по този начин е било възможно да се до-бавят допълнителни детайли, които не могат да бъдат издялани в камъка или изобразени чрез ме-тален елемент2. Пример за това е предаването на зениците – ако бъдат изразени чрез релеф биха изглеждали неестествено, дори грозно, много по-естествено изглеждат изрисувани с боя или ако са от скъпоценни камъни, както при някои брон-зови статуи.

Уви малко знаем за техниките, които са използ-вали древните за боядисването на мраморни ста-туи. Едно от изказаните предположения е, че са използвани криещи бои на восъчна основа. Това обаче е доста съмнително, ако имаме предвид вниманието, което са отделяли древните на това да намерят най-добрия мрамор, който бил ценен най-вече заради способността си да отразява свет-лината. Плътна криеща боя би го лишила от това. Твърдението за използване на криещи водоустой-чиви бои е оправдано, ако става дума за дървени статуи, защото би ги предпазвало от атмосферни-те условия и направило по-трайни.

Широкоразпространено е също и мнението, че пигментът е бил примесван с восък и полаган на статуята на тънък слой, след което повърхността е нагрявана, за да се изравни покритието3. Нала-гането на боята на тънък слой дава възможност на мрамора да отразява светлината, по този на-

2 В много статуи и фризове, сред които е и фризът от Партенона, са осеяни от малки дупчици, където някога са били прикрепени метални (златни, сребърни или бронзови) пластини.

3 Nowicka, M., Op. cit., с. 675-678.

фиг. 7 – Лорънс Алма-Тадема, „Фидий и фризът на Партенона“, 1868, по wikipedia.org

26 • ВРЕМЕНА 3/2013

чин обаче цветният слой е по-нестабилен и по-лесно може да бъде нарушен и отмит под влияние на атмосферните влияния.

Това предполага, че се е налагало статуите да бъдат подържани допълнително, за да запазят първоначалния си външен вид. В своето произ-ведение „За архитектурата“ Витрувий дава ука-зания каква техника да бъде използвана, за да се осигури дълготрайност на цветовете (Vitr, 7, 9, 3-4). Описваната от него техника, позната сред гърците като ганосис, включва използването на пунически восък. Не знаем със сигурност какво е представлявала тази субстанция, повечето уче-ни смятат, че това е смес на парафинова основа1. Според други учени, подобно на изобразително-то изкуство, за което знаем от писмени извори, са използвани темперни бои.

Що се отнася до самите пигменти, те били из-вличани от органични и неорганични елементи, например растения, животни и разбира се мине-рали. Някои от използваните пигменти като тези от растителен произход са доста нетрайни и с времето избеляват. Затова като цяло били пред-почитани цветовете, извличани от минерали. Важно е да отбележим и това, че някои пигмен-ти променяли цвета си с времето под влияние на продължителното излагане на слънце и химични процеси като напр. окисление.

За реконструкция на цветовете и шарките по гръцките статуи се използват множество методи. Разбира се редно е най-напред да споменем вни-мателното оглеждане на статуите за запазени сле-ди от боя, включително и под микроскоп. Такива се търсят най-често в гънките на дрехите, косите или зад ушите, т.е. на места, които не са изложе-ни пряко на вятъра, дъжда и слънчевата светлина. Запазването на цвят по лицето и ръцете е по-ско-ро изключение, тъй като това са частите, които са изложени пряко на атмосферните влияния. За жа-лост често се случва заради невнимание на архео-лога или реставратора запазената полихромия да не бъде забелязана и измита в бързането материа-

1 Stewart, A., Оp. cit., с. 41-42.9

лът да бъде изчис-тен и подготвен за обработка.

Основният прин-цип, от който се ръководят учени-те при избора на методи за изслед-ване на полихро-мията, е да се ограничи макси-мално щетата вър-ху скулптурата. По тази причина един от предпочи-таните методи е UV-VIS проспек-цията, при коя-то чрез използване на ултравиолетова светлина могат да се засекат остатъци от боя, невидими с невъоръжено око. Това се дължи на структурата на камъка и използваната техника за нанасяне на цветовете – восъка прониква в кристалите на ка-мъка и по този начин оставя следи в структурата на мрамора. Освен това тя улавя първоначалния цвят на всяка от използваните бои и дава възмож-ност за реконструиране на полихромията.

Този метод е приложен на т.нар. Персийски кон-ник от Акропола (фиг. 8). Статуята най-вероятно е създадена в първите десетилетия на V в. пр. Хр., запазена е само долната половина, а горната част, т.е. тялото на конника не е намерена. Скулптура-та е с частично запазена полихромия по крака на конника, различими са шарките на облеклото му (фиг. 9). Поради характера на пигментите, извле-чени от минерали и подаващи се на окисление, те са променили първоначалния си цвят, благодаре-ние на UV-VIS проспекцията е възможно негово-то възстановяване (фиг. 10). Детайлно са преда-дени десените на дрехите на конника. Можем да различим панталони и връхна дреха, които имат различен десен. Невероятен е реализмът на изо-бражението – дрехите са подгънати и изглеждат точно както биха изглеждали на жив човек. Това ни представя и друг аспект на гръцкото изкуство

фиг. 8 – Персийския конник от Акропола, по Brinkmann, V., Koch-Brinkmann, U., On the Reconstruction of Antique Polychromy Techniques

– то цели да покаже дейст-в и т е л н о с т т а възможно най-реа листично. За реализма в гръцката скулп-тура е писано много, но в слу-чая със статуята на персийския конник вижда-ме, че изкуство-то има за цел и да образова, да покаже дрехите на персийските войни, показ-ването им тол-кова детайлно говори за впе-чатлението, ко-ето са направи-ли на авторите на скулптура и полихромията.

Друга използ-вана техника е т.нар. UV фло-ресценция. Тя п р е д с т а в л я -ва снимане на обекта, осветен с UV флорес-центна светли-на, от камера, която изолира UV лъчите. По

този начин контрастът се изостря и незабележи-мите с невъоръжено око следи от полихромия стават забележими1. По този начин е възможно да бъдат реконструирани цели мотиви в случай, че боите са все още запазени върху камъка.

1 Brinkmann, V., Op. cit. с. 18.



Полихромията на гръцките скулптури и реле-фи продължава и след V в. пр. Хр., тя е прила-гана и по-късно в елинизма и в римското изку-ство, затова и темата за полихромията е дълга и може дори да се каже неизчерпаема. Постоянно се провеждат нови изследвания и с развитието на технологиите все повече можем да научим, нанасяйки минимални щети на запазените следи от оцветяване. В този текст предпочетох да се съ-средоточа върху V в. пр. Хр. основно защото това е времето, в което се оформя културата на кла-сическа Елада. Именно в този период е създаден Партенонът, Пропилеите, Ерехтейонът в Атина – паметниците, станали символ на гръцката кул-тура. Съзнателно пренебрегнах полихромията на бронзовите статуи, тъй като от една страна тя е много по-ограничена, а от друга бронзовите ста-туи като цяло са по-малко познати, но в никакъв случай по-маловажни, дори напротив. Основната ми цел обаче беше да представя един друг поглед към гръцкото изкуство, по-цветен, по-разчупен и доста по-пълен.


Bradley, M. The Importance of Colour on Ancient Marble Sculpture, в: Art. History, vol. 32, No. 3, юни 2009, c. 427-457.Brinkmann, V., Statues in colour: Aesthetics, Research and Perspectives, в: Circumlitio: the polychromy of antique and mediaeval sculpture : proceedings of the Johann David Passavant Colloquium, 10-12 December 2008, Munich, 2010.Brinkmann, V., Koch-Brinkmann, U., On the Reconstruction of Antique Polychromy Techniques, в: Circumlitio: the polychromy of antique and mediaeval sculpture : proceedings of the Johann David Passavant Colloquium, 10-12 December 2008, Munich, 2010.Neils, J., The Parthenon frieze, USA, 2001.Nowicka, M., Majewski, K. (red.), Kultura materialna starożytnej Grecji, T.3, Warszawa, 1974.Stewart, A., Greek Sculpture. An exploration, vol. 1, New Heaven & London, 1990.

фиг. 9 – Детайл от запазената полихромия на Персийския конник от Акропола, по Brinkmann, V., Koch-Brinkmann, U., On the Reconstruction of Antique Polychromy Techniques

фиг. 10 – Реконструкция на полихромията на Персийския конник от Акропола, по Brinkmann, V., Koch-Brinkmann, U., On the Reconstruction of Antique Polychromy Techniques

28 • ВРЕМЕНА 3/2013

НАСТЪПЛЕНИЕ НА ШИРОК ФРОНТ

Въпреки голямото поражение при Адрианопол, Латинската империя далеч не е напълно съкру-шена. Войната с нея тепърва предстои. Рицарите разполагат с още много военни сили, които никак не са за подценяване — отрядите на регента на империята Анри и Пиер дьо Брашийо, завърнали се от Мала Азия; да не забравяме венецианските войски; армията на солунския крал Бонифачо ди Монфера — един от най-опасните противници на цар Калоян. Паниката от адрианополското по-ражение бързо е преодоляна и латинците прегру-пират силите си за нови битки с българите.

Цар Калоян обаче не им оставя възможност за ново настъпление. Българската армия започва действия на широк фронт, като започва методич-но да ликвидира латинските владения на полуос-трова.

Към края на май цар Калоян отпраща на север спомагателните кумански отряди, съобразявайки се с техния сезонен начин на воюване /номади-те не издържат на летните горещини/. Начело на големи сили от редовната армия, царят настъп-ва срещу мощната крепост Сяр /Серес/, в която се намират елитните части на солунския крал, под командването на Юг дьо Колини и Гийом д'Арл. Друга армия, под командването на войво-дата Чъсмен се насочва към Солун и успява да го завземе. Цитаделата обаче, в която се укрива кралското семейство, устоява на българските ата-ки. Бонифачо, който в същото време се намира в

Пелопонес, бързо се връща за да спасява столи-цата си. Чъсмен не дочаква пристигането му и се оттегля.

Битката за Сяр започва с излаз на рицарски от-ряд под командването на Юг дьо Колини. Двете тежковъоръжени армии се сблъскват челно, като рицарите нападат с голямо ожесточение, и в на-чалото дори успяват да надделеят над първите царски редици. Когато Юг дьо Колини пада мър-тъв, смелостта и дързостта напускат латинците и скоро отрядът им напълно разгромен. Оцелелите започват бягство назад към града, следвани по петите от българските войници. Защитниците не успяват да затворят портите и българите на-хлуват в Сяр. По улиците на града започва клане. Много от кръстоносците попадат в плен, други се спасяват като се укриват из околностите. Хората на Гийом д'Арл се приготвят за отбрана в град-ския замък. Царят изисква от рицарите незабавно да му предадат цитаделата. Те обаче отказват ка-тегорично, надявайки се на помощ от Бонифачо ди Монфера.

„Тогава Калоян — разказва Никита Хониат — приготви стълби, постави огромна стенобитна машина при хълма срещу крепостта и започна да разбива стената. Тези, които бяха в крепостта, се бранеха и хвърляха защитни средства,които се намираха по стените, и така продължаваха съпротивата. Но като видяха, че Калоян е обхва-нал като с огнен обръч крепостта с цялата си войска и е прекъснал всякакъв излаз, та никой не би могъл дори да се промъкне до маркиза, поиска-

ЦАР КАЛОЯНЛЮБОМИР ГРОЗДАНОВ

ТРЕТА ЧАСТ — ГОСПОДАРЯТ НА БАЛКАНИТЕ

ЦАР КАЛОЯН • 29

БЪЛГАРСКА СЛАВА

ха да му предадат крепостта.“ 1

Преговорите приключват с тържествено обеща-ние на цар Калоян да пощади живота на рицарите и да ги пропусне свободно да се оттеглят. Когато обаче гарнизонът отваря вратите на замъка, бла-городниците са арестувани, а само обикновените бойци са пуснати да си заминат мирно и необез-покоявано. Три дни по-късно рицарите са екзеку-тирани по заповед на Калоян.

Малко преди това, солунският крал все пак успя-ва да изпрати в помощ на Сяр няколко отряда. Те са пресрещнати от българска военна част и уни-щожени. Отчаян, Бонифачо се затваря в Солун с останалите си хора.

1 Никита Хониат, История, т. 2, О событиях по взятии Константинополя, ...стр. 154

КРАЯТ НА СЪЮЗА С РОМЕИТЕ

Почти напълно разгромил Солунското кралство, през лятото на 1205 г. цар Калоян се насочва към Филипопол. А там ситуацията е твърде напрег-ната. След оттеглянето на кръстоносците, оста-налите в града видни византийски аристократи използват случая да прогласят самостоятелна ромейска власт, отмятайки се от съюза си с бъл-гарския цар. Те провъзгласяват за василевс мест-ния първенец Алексий Аспиет и приготвят града за отбрана срещу царските войски. Българското население, в голямата си част павликяни, реши-телно застават срещу тази измяна и обещават на Калоян пълно съдействие. Страшна е мъстта на царя! Наказателната експедиция завършва с ужа-сяваща разправа. След ожесточен щурм Филипо-пол е превзет, след което подложен на разорение. Крепостите и кулите са сринати, домовете на ари-стокрацията — изгорени. А предателите са под-ложени на страшни екзекуции — архиепископът е съсечен, Алексий Аспиет обесват с главата на-долу, останалите висши благородници са одрани, обезглавени, изгорени на клада. След разгрома Филипопол представлява купища димящи разва-лини.

Разцеплението в българо-византийския съюз вече е факт. Набраната от векове омраза между българи и ромеи избуява с нова сила. Сега вече цар Калоян има да се бори безпощадно с два не-примирими врага — латинци и ромеи. С разгро-ма на Филипопол приключва военната кампания на българите през 1205 г.

Цар Калоян се завръща в Търново, където го очак-ва нова неприятна изненада — разкрит е заговор, в основата на който стоят ромейски емигранти и военопленници. От тук нататък владетелят ста-ва яростен враг на ромеите и „след като наказал изменниците със страшни наказания и новоизо-бретени начини на умъртвяване, Калоян решил да води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу ромеите казвайки, че не може да търпи повече тяхното коварство, вероломство

Никита Хониат

30 • ВРЕМЕНА 3/2013

и ежеминутната им променливост“.1

Същевременно, под ръководството на регента Анри — способен, енергичен и умел държавник и пълководец, Латинската империя започва да се възстановява от пораженията и успява да прегру-пира силите си за нова борба с българите. Тя дори успява да завладее някои от градовете в Източна Тракия, след което прави опит да завземе Адри-анопол и Дидимотихон.

ТОТАЛНАТА ВОЙНА

Още в началото на 1206 г. цар Калоян подновява войната, като в началото на януари изпраща мощ-на армия на юг, в помощ на застрашените градове Адрианопол и Дидимотихон.

Армията засилва охраната на двата града, след което главните й сили се разполагат недалеч от силната крепост Русион. Там е базирана голяма латинска военна част, включваща 140 рицари и многоброен корпус от конни сержанти, под ко-мандването на двама от най-влиятелните латин-ски барони — конетабълът на империята Тиери дьо Термонд и сенешалът Тиери дьо Лоос.

Целта на българското командване е латинците да бъдат изкарани от крепостта. За примамка служи малък кумански отряд, който завзема едно село в близост до града. Невъздържаността и слабата тактическа дисциплина на рицарите отново им изиграва лоша шега. Конетабълът се хваща на уловката и потегля към селцето начело на 120 ри-цари и почти всички налични сили, като оставя в Русион незначителен брой войници. След цяла нощ яздене, на сутринта на 31 януари 1206 г. ла-тинците достигат целта и разбиват малкия ку-мански отряд, след което, тръгват да се връщат. Същевременно 7000-ен корпус от царската армия обхожда латинците и се явява пред стените на Русион. Обходът е извършен същата нощ, в която рицарите яздят към селото.

1 Никита Хониат, История, т. 2, О событиях по взятии Константинополя, ...стр. 159

В пълен боен ред седемхилядната тежка кава-лерия очаква появата на армията на имперския конетабъл. Виждайки врага, Тиери дьо Термонд разделя армията си на четири отряда — напред е авангардът на Шарл дьо Френ, следван от от-ряда на самия конетабъл, третият отряд е под командването на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шо-ази. Колоната заавършва с ариергарда на Вилен дьо Лоос. Внезапно в тила на кръстоносците се появява българска военна част и връхлита ариер-гарда. В ожесточената схватка, по думите на Ви-лардуен, този отряд е буквално смазан. Не след дълго българите смилат отряда на Андре Дюрбо-аз и Жан дьо Шоази. Притиснати от две страни, рицарите не губят смелост и се бият храбро, но скоро царската кавалерия унищожава и послед-ните два латински отряда. В епичната битка за-гиват почти всички латинци. От 120 рицари едва десетина успяват да се измъкнат от касапницата и да се скрият зад стените на крепостта.

След катастрофата при Адрианопол, това е вто-рото мащабно поражение на кръстоносците от българската армия. При Русион те отново пона-сят грамадни загуби — ок. 110 рицари , между ко-ито видни имперски барони, и хиляди сержанти и войници. Със скръбен тон Жофроа дьо Вилар-дуен ни разказва за случилата се трагедия:

„Уви! Какъв скръбен ден за християнството! За-щото от всичките 120 рицари не повече от десет се изплъзнаха да не бъдат убити или пленени. И тези, които се изплъзнаха, се отправиха, бягай-ки към Рус и се затвориха с техните люде, които се намираха вътре. Там бяха погубени Тиери дьо Термонд, Ори дьо Лил, който беше много добър и много почитан рицар, и Жан дьо Помпон, Андре Дюрбоаз, Жан дьо Шоази, Ги дьо Конфлан, Шарл дьо Френ, Вилен, братът на Тиери сенешала. За всички, които бяха избити или заловени там кни-гата не би могла да ви съобщи имената. В този ден се случи една от най-големите скърби и една от най-големите загуби, и едно от най-големите нещастия, които някога са постигали христия-ните от земята на Романия.“2

2 Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константи-нопол, ...стр. 130



Това ново страшно по-ражение довежда ре-гента Анри до отчая-ние; в Константинопол отново са в паника и вече мислят импери-ята за загубена. Цар Калоян не им оставя и искрица надежда. След невероятния триумф на изпратената в нача-лото на 1206 г. армия, той решава лично да оглави новата мащаб-на кампания и през февруари, начело на

огромни сили нахлува в Източна Тракия. Бълга-рите връхлитат като ураган. Ужасът завладява и латинци и ромеи. Няма вражески град или кре-пост, които да не треперят в очакване на жестока разплата. Полуостровът изтръпва пред яростната мощ на Ромеоктона. Вече и така го наричат. Ро-меубиецът. Защото бе обявил изтребителна война на ромеите. Заради техните безкрайни коварства, лъжи и интриги. А и разчиства стари сметки. След Василий Българоубиец трябва да има и Ка-лоян Ромеубиец. Сега и те, наред с латинците, ми-нават под нож.

Унищожителната война с кръстоносците хвърля в потрес католическа Европа. Самият папа Ино-кентий ІІІ е твърде разтревожен за съдбата на Ла-тинската империя и пише писма до българския цар, в които го укорява, моли, заплашва.

„Понеже ти получи от нас чрез посланика на апостолическия престол царска диадема и воен-но знаме, за да бъде твоята царска власт спе-циално от блажения Петър, ние желаем да се погрижиш старателно, освободен отвсякъде от нападенията на неприятелите, да се радваш на спокоен мир. И тъй да знаеш, прелюбезни сине, че освен тази войска, която се е приближила неот-давна, огромна войска ще тръгне от западните страни за Гърция. Затова ти трябва да се по-грижиш много за себе си и за своята земя, до-като можеш, за да сключиш мир с латинците,

защото, ако случайно, от една страна, те, а, от друга, унгарците те нападнат, ти не би могъл да се противопоставиш лесно на усилията на двете страни. Затова ние внушаваме на твоя сияйност и искрено те съветваме, понеже казват, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти така да се погрижиш за себе си, че чрез освобождаването му да сключиш истински и здрав мир с латинците, за да спрат напълно да нападат теб и твоята земя. Защото ние наре-дихме с апостолическо писмо до Хенрих, брата на същия император, който стои в Константи-нопол начело на латинската войска, да склони латинците на мир с тебе срещу освобождаване-то на императора и да престане изобщо да те безпокои. И така, нека бог ти внуши да послу-шаш нашите напомняния и съвети, за да може твоето царство, което ти най-предано посвети на блажения Петър и на Римската църква, да се запази незасегнато от всяко смущение, за което ние желаем да положим грижливо старание и резултатен труд.“1

„А за това, дето уверяваш, че твърдо посто-янстваш в предаността си към апостолическия престол и ако бъде необходимо, си щял да изло-жиш главата си за него, ние препоръчваме цар-ското [ти] височество на Господа и въздаваме благодарност на дарителя на всички блага, кой-то милосърдно ти е внушил това намерение. И тъй ние напомняме на твоя царска сияйност и те поощряваме в Господа, като ти поръчваме с апостолическо писмо да сключиш и спазваш мир и примирие с прелюбимия ни в Христа наш син Хенрих, славния константинополски император, и с другите пребиваващи в империята Романия латинци.“2

Цар Калоян не обръща внимание на посланията на понтифекса. Твърдо и неотклонно той продъл-жава да върви към основната си цел — ликвиди-рането на Латинската империя. Инокентий III

1 Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян /1205 г./, ЛИБИ, т. 3, стр. 363 — 364

2 Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян /1206 г./, пак там, стр. 370-371

Хенрих I Фландърски – портрет от сборника „Promptuarii Iconum Insigniorum“ – 1553 г.

32 • ВРЕМЕНА 3/2013

прави постъпки и пред регента Анри:

„До благородния мъж Хенрих, брата на кон-стантинополския император.

С апостолическо писмо нареждаме на твое благородство, като се стремиш усърдно към освобождението на своя брат, да затвърдиш истински и здрав мир с прескъпия ни в Христа син Калоян, славния цар на българи и власи, за да

просъществува занапред вярно и здраво приятел-ство между българи и латиняни. Пишем накрат-ко, защото има нужда повече от дела, отколко-то от думи. Наистина приятелството ще може да бъде много плодоносно и за двете страни.“1

Усилията на папата да помири българи и латин-ци остават напразни. Войната продължава със

1 Писмо на папа Инокентий III до император Анри, пак там, стр. 368 — 369

страшно ожесточение.

Офанзивата на българската армия в Източна Тракия започва с удар по град Неапол — той е превзет и разрушен; при щурма загива почти це-лия гарнизон. Пленените обикновени войници са освободени, а рицарите — екзекутирани. От тук българските войски настъпват срещу богатия и мощен град Родосто. В него се намира голям венециански гарнизон и 2000 конни сержанти от Франция и Фландрия. Тези сериозни военни сили са под командването на Теодор Врана — преми-нал на латинска служба византийски аристократ. Вестта за страховитата разправа с Неапол изпъл-ва войските в Родосто с тревога и страх. Когато българската армия наближава града, сред брани-телите настъпва „такъв ужас, че те разгромиха сами себе си“.2 Венецианците хукват през глава към корабите си, като едва не се издавят, а кон-ните сержанти бягат по суша. Българите влизат в града и го подлагат на разорение.

В победоносния си марш царската армия превзе-ма град след град — Апрос, Пандор, Даониум, Атира, Чорлу, Аркадиопол. При веста за прибли-жаването на калояновите войски повечето ла-тински гарнизони напускат крепостите. Венеци-анците, съсредоточени в пристанищния град на Мраморно море Хераклея, решават да се бранят, но след светкавичен щурм крепостта е срината а италианците — избити до крак.

Цар Калоян решава да приключи кампанията с превземането на отхвърлилите властта му гръц-ки градове Адрианопол и Дидимотихон. Войски-те му блокират Дидимотихон, разполагат срещу стените му 16 катапулта и започват разрушава-нето на крепостта. Българите дори отклоняват река Марица от течението й, за да обхванат плът-но града от всички страни. В разгара на обасада-та обаче, царят я прекратява и вдига армиите си обратно към България. Това решение на Калоян обикновено се обяснява с напускането на куман-ските съюзници. Едва ли спомагателните леко въоръжени кумански отряди са играли решаваща

2 Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константи-нопол, стр. 131

Папа Инокентий III -фреска в манастира „Св. Бенедикт“ — Италия



роля за изхода на военната кампания. Редовната царска армия разполага с достатъчен ресурс да се справи с поставените й стратегически задачи. Тук напълно ще се съгласим с тезата, изказана от проф. Н. Овчаров, че не куманите са причината за внезапното оттегляне на армията, а сериозната заплаха надвиснала над северозапад от страна на могъщото Унгарско кралство. Както вече споме-нах по-горе, папата неведнъж пише на Калоян да спре унищожителните войни срещу Латинската империя и да сключи мир с нея. Читателят вече знае за предупреждението на Инокентий ІІІ, че българския цар може „случайно“ да бъде напад-нат от унгарците. Не знаем дали се е стигнало да военен сблъсък на север, но заплахата за грани-чещите с Унгария територии е несъмнена. При тези обстоятелства, цар Калоян не си позволява да рискува и прекратява офанзивата в Тракия.

Оттеглянето на българската армия дава възмож-ност на латинците да предприемат настъпление. Регентът Анри потегля на поход, навлиза в Из-точните Родопи и освобождава блокирания от 13 месеца в Станимака Рение дьо Три. Тук Анри научава, че брат му Бодуен не е вече между жи-вите.

Съдбата на Бодуен след пленяването му при Адрианопол е обвита в мистерия. Сведенията в хрониките са лаконични, а и противоречиви. За смъртта му още по онова време се носят различ-ни слухове. Жофроа дьо Вилардуен съобщава съвсем кратко, че „император Бодуен умрял в за-твора“; според Робер дьо Клари Бодуен изчезва във вихъра на боя и от тогава никой не бил чул за него. Повечето от изворите обаче говорят за екзекуция на императора по заповед на цар Ка-лоян. Интересно е сведението на френския монах Алберик в което той препредава разказа на един фландърски свещеник, пребивавал в Търново. Според него краят на Бодуен е свързан с любов-ното увлечение на българската царица, която из-ползва честите отсъствия на царя, за да флиртува с императора. Най-сетне, заслепената от любов куманка изпраща едно писмо на Бодуен, в което му излага чувствата си и му предлага да избягат двамата в Константинопол. Гордият рицар от-

хвърля с презрение тази съблазън. Оскърбената царица му отмъщава като се оплаква на Калоян, че високопоставеният пленник се опитал да я прелъсти. Вбесен, царят заповядва императора да бъде незабавно екзекутиран, като с нарочен цар-ски едикт забранява да се коментира събитието. За насилствена смърт говорят и византийските историци, като разбира се, те не пропускат да на-мекнат за жестоката природа на цар Калоян. Спо-ред Никита Хониат, в един от пристъпите си на лудост, царят заповядал да доведат императора и да го посекат с двойна брадва. Палачът отсича краката на Бодуен до коленете и ръцете му до ра-менете. След това нещастникът е хвърлен в една яма за смет и оставен там за храна на птиците небесни. След три дни Бодуен умира в страшни мъки. Още по-тенденциозен е разказът на Георги Акрополит, който сравнява смъртта на латинския император с тази на Никифор І Геник. Според него, след като отсичат главата на пленника, цар Калоян заповядва да направят от нея чаша, с коя-то пие вино, празнувайки победите си.

Както виждаме, версиите за края на първия ла-тински император са много, коя от коя по-злове-щи, фантастични, някои плод на въображението на средновековните автори. Истината ние никога няма да узнаем — цар Калоян отнася тайната за това събитие със себе си в небитието.

На едно от многобройните запитвания на папата за съдбата на императора, българският владетел отговаря кратко и сухо, че Бодуен „изплатил своя дан на плътта, докато бил в затвора“.1 И така, след като научава, че брат му Бодуен е мъртъв, Анри се връща в Константинопол, където на 20 август поема върховната власт в империята.

Използвайки заетостта на латинците около ко-ронацията на новия император, през септември българският цар отново се появява в Тракия. Този път Дидимотихон пада в ръцете му, градските ук-репления са сринати, а цялото население е отве-дено в плен.

1 Делата на папа Инокентий III, CVIII, ЛИБИ, т.3, стр. 378

34 • ВРЕМЕНА 3/2013

Новият латински император предприема реши-телни действия, потегля на поход и дори достига до Берое, който изненадващо е изоставен от бъл-гарите, а край Близм успява да освободи отвле-чените жители на Дидимотихон. Анри кръстосва Тракия, след новото внезапно оттегляне на бъл-гарската армия и успява да завземе някои градо-ве, след което се връща обратно в Константино-пол. От оттеглянето на българите се възползва и солунския крал, който успява да си върне властта над Сяр, Драма и Филипи.

Внезапното оттегляне на българската армия по всяка вероятност е предизвикано от ново напре-жение по българо — унгарската граница. С това приключва офанзивата на юг през 1206 г.

Поставена между две агресивни католически сили, България трябва да е особено бдителна. Крайно належащо е уреждането на споровете с Унгария и установяване на сигурност на север, за да се доунищожи врагът на юг. Доскорошната тактика на могъщия цар — война във всички по-соки е изоставена и се засилва неговата диплома-тическа дейност.

В началото на 1207 г. цар Калоян сключва съюзен договор с никейския император Теодор Ласкарис за съвместни действия срещу Латинската импе-рия. През пролетта българската армия започва голямо настъпление в Тракия, като главната цел е Адрианопол. В същото време в Мала Азия ни-кейците предприемат офанзива, която задържа кръстоносците и те не могат да окажат помощ на Адрианопол. През април градът е обсаден. Три-десет и три катапулта започват разрушителната си работа. Стените са атакувани от специални части /Вилардуен ги нарича „trencheres“ — са-пьори/, които се заемат с разрушаването и про-бива на крепостните съоръжения. Малко остава Адрианопол да падне в ръцете на българите. И отново щурмът е прекратен внезапно. Обсадени-те ликуват от ненадейното избавление, смятайки го за чудо, а хронистът на събитията, Вилардуен, отдава това на Божията намеса и с удивление съ-общава „че град, който бе толкова близо до по-коряването си, както този /Адрианопол/, че той

/Йоанис/ го бе изоставил, той, който беше тол-кова могъщ“.1

Не знаем какво предизвиква внезапното прекъс-ване на обсадата и оттеглянето на армията. Дали нова унгарска опасност или неотложни вътрешни проблеми. Награбването на куманите с плячка и изтеглянето им от бойните действия звучи несе-риозно като повод за прекратяване на обсадата. Каквито и да са причините за изтеглянето от Из-точна Тракия, факт е , че цар Калоян не предприе-ма нищо на юг чак до септември 1207 г. Изворите не споменават за каквито и да е действия от него-ва страна.

Изтеглянето на българите дава известен отдих на Латинската империя, като император Анри прави някои важни стъпки за стабилизиране на положе-нието си. На първо място той насочва внимание-то си на изток и сключва двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. Така заплахата от страна на Никейската империя е неутрализирана. Следва втората стъпка — обединение и мобилизиране на всички кръстоносни сили за борба срещу Бълга-рия. С тази цел, в края на август 1207 г., в градчето Кипсела се състои среща между император Анри и солунския крал Бонифачо ди Монфера. На нея те уговарят подробностите за бъдещите съвмест-ни военни действия срещу цар Калоян. Бонифачо полага тържествена васална клетва към Анри. За да бъдат по-крепки връзките, солунският крал дава дъщеря си Агнес за съпруга на константино-полския император.

Срещата не остава скрита за българския цар. И той отговаря подобаващо. Никита Хониат и Робер дьо Клари съобщават за страшен опустошителен набег на български отряди в земите на краля, в околностите на Мосинопол. На връщане от Кип-села, Бонифачо ди Монфера и хората му попадат на един от тези отряди. В разразилата се схватка, българите раняват смъртоносно краля, след което избиват цялата му дружина. Главата на главния предводител на ІV кръстоносен поход е отсечена и изпратена в Търнов на българския цар.

1 Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константи-нопол, стр. 144



ПОхОДЪТ СРЕщУ СОЛУН

Със смъртта на един от основните си врагове, Ка-лоян преценява, че е настъпил моментът да нанесе окончателния удар на Латинската империя, като първо се заеме с ликвидирането на Солунското кралство. Стратегическият замисъл вероятно предвижда след падането на Солун и унищожа-ването на латинските владения в същинска Гър-ция, да последва щурм на самия Константинопол. За този грандиозен план можем да съдим по ог-ромните сили, които българския цар повежда за окончателната разправа с кръстоносците.

В средата на септември 1207 г. с армия „по-мно-гочислена от пясъка“ 1, цар Калоян потегля на по-ход срещу кралство Тесалоника. Към края на ме-сеца Солун е блокиран от всички страни по суша. Градът тръпне от очакващата го съдба. Армията е толкова многобройна, че се налага да се разполо-жи на 2 лагера — единият край р. Галик, западно от Солун, където са войските под командването на воеводата Манастър. Другият лагер е разполо-жен на Лагадинското поле, с полковете под лич-ното ръководство на царя. Под знамената освен редовните царски полкове, са свикани наемни от-ряди от кумани, руси, алани, хазари — безстраш-ни и сурови воини, „потомци на народите, кои-то е откърмила северната страна“2.

Многохилядната армия е организирана в пехотни полкове и кавалерийски отряди. В нея присъстват всички видове въоръжени сили — стрелци, ко-пиеносци, мечоносци, шлемоносци, щитоносци, прашници и „всички други видове войници“3 , леки и тежки конници, инженерни войски с мо-щен обсаден парк.

Защитниците наблюдават от крепостните стени дислокацията на българските армии в равнините покрай града и сърцата им са обхванати от страх

1 Йоан Ставракий, Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър, ГИБИ, т. 10, стр. 129

2 Йоан Ставракий, Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър, ГИБИ, т. 10, стр. 129

3 Пак там

и отчаяние. Храмовете се изпълват с изплашени граждани, които отправят горещи молби към Св. Димитър Чудотворец, покровителят на Солун, да ги спаси от страшния Ромеоктон. Обреченият град притихва в зловещо очакване...

Византийският летописец Йоан Ставракий ни е оставил живописна картина на започващата об-сада:

„Фалангите на войските се сгъстиха около це-лия град, околните хълмове се изпълниха с тях и всички височини се изравниха. Земята отдолу се тресеше от въоръжението на конете. Въз-духът отгоре отекваше на цвиленето им и от-кликваше гръмовито и внасяше смут в сърцата на гражданите. Той /Калоян/ изглеждаше каго втори Ксеркс, втори Рампсак, произхождащ от Асур, втори Сенахерим, единият от които во-юва срещу Елада, а другите срещу Юдея.Пред него унищожаващ огън, а зад него силен пламък, както се казва в Божественото писание:“като рай от храни пред лицето му, а зад него поле на унищожение.“4

Царят лично разглежда крепостта от височини-те, източно от Солун. Той и висшите командири преценяват, имайки в предвид малобройния гар-низон, че е по-добре градът да се вземе с щурм, отколкото да се подлага на редовна обсада. Из-пратени са разузнавателни отряди със заповед да преброят всички кули до една, да изчислят раз-стоянията между кулите на стената, да опишат всички зъбери и предни укрепления.

Вечерта на 8 октомври 1207г. цар Калоян свик-ва военен съвет, на който се разработва подробен план за овладяването на крепостта. Командва-нето решава щурмът да се извърши от всички страни едновременно. Към всяка крепостна кула трябва да настъпи по един полк, въоръжен с по 2 щурмови стълби. Завладяването на града се пред-вижда да започне след 3 дни при изгрев слънце, за да се използва нощта за скрито приближаване

4 Йоан Ставракий, Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър, ГИБИ, т. 10, стр. 129-130

36 • ВРЕМЕНА 3/2013

към градските стени. Трите дни, от съвета до на-чалото на атаката, са оставени за подготовка на войските.

Хладната октомврийска нощ обгръща огромния стан с черното си було. Всички се прибират по палатките с мисълта за предстоящия триумф и се приготвят за сън. Станът притихва. Чуват се само стъпките на часовите, които извършват своите обходи и бдят над съня на войските. Пред входа на царската палатка, отделно от охраната, непод-вижно стои караул от двама млади гвардейци с кръстосани копия. Вътре шатрата е осветена от свещите, които трябва да горят през цялата нощ. Малко след полунощ тишината е разкъсана от страшния вик на царя. Настъпва суматоха. Охра-ната нахлува в шатрата, висшите воеводи веднага са събудени и един по един влизат при владете-ля. Наредени покрай царското ложе, те безмълвно наблюдават предсмъртните мъки на своя велик повелител. Цар Калоян се превива от страшни болки, започва да стене и да вика. В адски болки, могъщият цар преживява до залез слънце, когато издъхва.

Смъртта на цар Калоян е обвита в мистичната мъгла от легенди и митове. Средновековните ле-тописи ни предават различни версии. Първата от тях, съчинена от византийците, е свързана с чу-додейната намеса на Св. Димитър, покровител на Солун. Посред нощ той влиза в царската шатра на бял кон и пронизва с копието си гърдите на страшния цар. В Житието на Св. Сава се говори за невидима рана, която се отворила в сърцето на Калоян. Монахът Ефрем от ХIV в. спомена-ва за смърт вследствие на плевритна криза. Най-разпространената версия, възприета доскоро и в нашата историография, е заговор на недоволна-та болярска аристокрация, начело на който стои царският племенник Борил и царицата куманка. Като оръдие на заговора и извършител на страш-ното престъпление се посочва висшия командир, куманинът Манастър.

Внезапната смърт на този, в разцвета на силите си, велик мъж, прекъсва буйният възход на бъл-гарската държава, всепобеждаващия устрем на

нейните армии. Покрусата сред войските е от-чайваща. Този, който десет години ги бе водил по бойните полета към бранни подвизи, от победа към победа, с гигантска енергия, воля и дързост, в името на свободата и целостта на българския на-род, вече го нямаше. Той бе умрял. И сякаш нещо бе умряло в сърцата на всички. Волята за борба, радостта от победата, дързостта за живот. Кой сега щеше да поеме великото дело? Кой щеше да ги води към бран и победа в защита на Родината?

Командирите бързо овладяват суматохата около смъртта на царя и подготвят връщането на ар-мията в България. За продължаване на обсадата и дума не може да става. Преди отстъплението, верните бойци се погрижват за тялото на мърт-вия си вожд, като го подготвят за дългия път към Търново. Вътрешностите са извадени и тялото е осолено, за да се запази до погребението в сто-лицата.

Страшната армия започва своето тъжно отстъ-пление. Струпани по крепостните стени, ромеи и латинци мълчаливо наблюдават оттеглянето на многохилядните полкове. Завръщането на арми-ята представлява гигантска погребална процесия — „като имаха вяра в него и показваха послед-ната си обич, понесоха мъртвия цар със себе си“....1

Това е краят на едно десетгодишно бляскаво ца-руване, при което се достига кулминацията на де-лото, започнато от Асен и Петър — освобождение на българския народ от продължилия 167 години византийски гнет и обединението на всички бъл-гарски земи. Цар Калоян постига много повече — изважда България от международната изолация чрез сключването на унията със Светия престол, а с грандиозните си победи над ромеи, унгарци и латинци, премахва всяка външна заплаха за Бъл-гария и я нарежда сред великите сили на Евро-пейския континент. Ние тук няма да се впускаме в дълги анализи на неговото управление. Какво-то е имало да се каже за великия цар, вече е каза-

1 Из Житието на Св. Сава от Теодосий, Васил Златарски, История на Българската държава през средните векове, т. 3, стр. 258



но в историографията. Нека читателят сам да си направи изводите и да усети обаянието, силата и величието на владетеля с ума и сърцето си.

За съжаление, за вътрешните дела в държавата, както и за личния живот на царя, знаем твърде малко, да не кажа почти нищо. И това е проблем, касаещ цялата ни средновековна история — лип-сата на домашни извори. За делата на нашите владетели черпим знания предимно от чужди из-точници — византийски, латински, арабски и др., които твърде често са тенденциозни. Хронистите отразяват външната политика на държавата, а за вътрешния живот не са знаели, но и да са знаели, това тях не ги интересува. При тези обстоятел-ства, на нас ни е много трудно да сглобим кар-тината на обществените и стопански отношения

в средновековна България, да обрисуваме живота на обикновения народ, аристокрацията, духовен-ството...Да, знаем за чутовните битки и славните победи, за успехите на дипломацията ни, но как е пулсирал живота в самата България — ние знаем твърде малко.

За личния живот на цар Калоян черпим от оскъд-ните сведения, които ни дават изворите. Той е же-нен за куманка и има две деца — дъщеря, която по-късно става съпруга на латинския император Анри (често е назовавана Мария в литература-та, но няма сериозни изворови доказателства за името й) и син Витлеем, когото царят подготвя за духовна кариера. Името му се споменава в корес-понденцията между цар Калоян и папа Инокен-тий III.

Извори:

ГИБИ, т. 10, С, 1980, Издателство на БАНЖофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константино-пол, превод и бележки Иван Божилов, С, 2000, Ак. Издател-ство проф. Марин ДриновЛИБИ, т. 3, С, 1965, Издателство на БАННикита Хониат, История, т. 2, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. ЛомоносоваЛитература:Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 2 и 3, С, 1994, Академично издателство Марин ДриновИван Божилов, Фамилията на Асеневци, генеалогия и про-сопография, С, 1985, Издателство на БАНИстория на българите, т. I, От древността до края на XVIв., С, 2003, ИК ТрудИстория на българите, т. V, Военна история на българите от древността до наши дни, С, 2007, ИК ТрудЙордан Андреев, Българските ханове и царе VII-XIV в., С, 1988, ДИ „Д-р Петър Берон“Николай Овчаров, Победите на цар Калоян, С, 2005, Тангра ТанНакРа ИКПетър Мутафчиев, История на българския народ, С, 1992, Издателство на БАН

38 • ВРЕМЕНА 3/2013

Проф. Милияна Кай-макамова е родена на 22.I. 1951 г. в гр. Смо-лян. През 1973 г. за-вършва специалност История в СУ „Св. Климент Охридски“. На следващата годи-на става асистент по средновековна бъл-гарска история. От

1999 до 2007 г. е зам. декан на Исторически фа-култет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а от 2003 до 2011 г. е ръководител на катедра История на България в същия факултет. От 2002 г. е член на асоциацията „Жени в наука-та“ към МОН, а от 2004 г. е член на Асоциацията на византинистите и медиевистите в България.

Проф. Каймакамова, здравейте. Българското средновековие е период на много победи и разгро-ми. Кой е Вашият любим момент от тази бурна епоха?

Това е Златният век на цар Симеон (893-927). Този потомък на Крумовата династия извисява Бълга-рия в международно отношение не само с постиг-натите завоевания и политически придобивки, но и с успешното развитие на старобългарската кни-жнина, процъфтяла още в зората на своето раз-витие. Няколко са основните фактори и условия, които благоприятстват това историческо явле-

ние: успешната християнизация на държавата и обществото през управлението княз Борис I-Ми-хаил (852-889;† 907), неговата гъвкава политика с Византия, културно-просветната дейност на Ки-рило-Методиевите ученици в България след 886 г., мощното влияние на византийския енциклопе-дизъм от втората половина на IX-X в. В тази връз-ка искам обаче да отбележа, че този литературен разцвет става не благодарение на прякото усво-яване на книжовното византийско наследство, а чрез създаването на оригинални и преводни творби на старобългарски език. За да се разбере по-добре значимостта на този културен феномен ще си позволя да посоча една основна разлика между Златния век на цар Симеон и Каролинг-ския ренесанс от края на VIII-първата половина на IX в. Последният се осъществява чрез прякото унаследяване на богатия книжовен фонд, създа-ден от Касиодор Сенатор (487-575) в манастира Вивариум и съхранен чрез преписването на лите-ратурните образци на латински език от монаси-те, служещи в по-късните манастирски средища и прицърковни училища, включени в пределите на Франкската империя. Симеоновият Златен век идва в резултат не на прякото усвояване на визан-тийското книжовно наследство, а чрез създаване на оригинални и преводни творби на старобъл-гарски език, силно повлияни от византийските си образци. Този факт идва да покаже, че в края на IX-началото на X в. България първа сред новите европейски държави успява да създаде книжнина на говоримия народен славянски език, с което се

ИНТЕРВЮС ПРОФ. МИЛИЯНА КАЙМАКАМОВА

И така, читатели, завършваме нашата поредица за цар Калоян. Проследихме неговия забеле-жителен път от един заложник до император, разбил легендарните кръстоносци. Споменах император, защото, учудващо, но факт, ние се боим да използваметази най-висока титла за себе си, въпреки че изследователи като Стивън Рънсиман говорят за Българска империя. Тър-сейки отговор на този парадокс ще говорим с проф. Милияна Каймакамова от СУ „Св. Климент Охридски“.

ИНТЕРВЮ • 39

ИНТЕРВЮ

издига в нов център на европейската християнска култура и цивилизация. Благодарение на княз Бо-рис I в края на IX-X в. българският владетелски двор разполагал със значителен брой високообра-зовани творци. Те са имали потенциал да създа-дат произведения, които по своите литературни достойнства са били равностойни на византий-ските си образци, а някои дори многократно ги надвишавали. Отличен пример в това отношение е триодния акростих на еп. Константин Преслав-ски. Според Г. Попов, един от изследователите на неговото творчество, тази творба многократ-но надвишава литературните достойнства на византийския си образец – Йосиф Песнописец. Добре известно е, че през следващите столетия произведенията на старобългарската литература се разпространяват и в останалите източноевро-пейски средновековни държави от византийската общност. А това е най-важният критерий за висо-кото ниво, до което е достигнала старобългарска-та книжнина в развитието си през царуването на Симеон, който макар и византийски възпитаник, съхранил българското си самосъзнание. Неговият период на управление дал съвършено нова насока в държавно-политическото развитие, което било с трайни последици и значение за цялостната история на България през следващите столетия, а така също и за духовния живот на останалите славянски държави от византийската общност – Русия, Сърбия, Влахия и Молдова. Така както благодарение на Остготския ренесанс в Италия през управлението на крал Теодорих (493-526), Вестготския в Испания в края на VI-началото на VII в., Каролингския през VIII-IX в. християн-ските народи от ранносредновековна Западна Ев-ропа се сдобиват с мислители и книжовници като Боеций, Касиодор Сенатор, Григорий Турски, Исидор Севилски, Беда Преподобни и др., така и Златният век на цар Симеон дава на новопокръ-стените славянски народи учители и творци като Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, презвитер Григорий и др.

Познаваме ли ние своето средновековие и имаме ли полза от това познание?

Познаването на Българското средновековие е функция на знанията, натрупани за неговата ис-тория. Тук е мястото да изтъкна, че от втората половина на XIX в., когато Спиридон Палаузов, Марин Дринов и Константин Иречек полагат со-лидното начало на модерната медиевистика, та до днес всяко поколение медиевисти – историци, ар-хеолози, филолози, изкуствоведи и т.н. допринасят със своите открития и проучвания за разширява-не и задълбочаване на представата за многоликия образ на Българското средновековие, за неговите общи и специфични черти по отношение на сред-новековната история на останалите балкански и европейски народи и държави. Специално искам да обърна внимание на голямото значение, което има прилагането на историзма при изследването на отделните сфери от българския обществено-политически и културен живот. Строгото придър-жане на учените към този основен принцип през последните десетилетия направи възможно да се „съживи“ представата за всекидневието на сред-новековните българи, за възходите и спадовете в техния политически живот. В този смисъл имам основание да твърдя, че ние познаваме същината на Българското средновековие, тясно свързана с историята на държавата и църквата, народността и културата. Но доколкото задачата на науката е да открива нови и нови хоризонти в познанието, то следва да очакваме, че бъдещите открития и изследвания ще подпомогнат усилията да се про-никне в недостигнатите глъбини на Българското средновековие, което Вие сполучливо определих-те като „бурна епоха“. Защото неговото познаване в дълбочина дава възможност да се разбере още по-добре от историческа гледна точка ролята и мястото на българите и България в историята на Балканите и Европа през Средновековието, а и не само тогава.

Ползата от познаването на нашето средновековие се изразява в няколко насоки. Седемвековната ис-тория на средновековна България (VII-XIV в.) има основополагащо значение за хода на национална-та ни история в ново и най-ново време. През този продължителелен период се формират българска-та държавност и българската народност с нейните присъщи белези на идентичност, които се изра-

40 • ВРЕМЕНА 3/2013

зяват в спецификата на езика, културата, душев-ността и морала. Тогава протичат успешно и реди-ца други процеси, благодарение на които България и българите се утвърждават трайно в историята на Европа и се съхраняват през вековете.

Първата и втората българска държава се отли-чават силно една от друга. Наистина ли можем да говорим за приемственост в управлението, както пише цар Калоян, или това е обикновена пропаганда?

Редица извори показват, че административната уредба и терминология на Българско царство, възобновено от Асеневци в 1185 г., се развива по византийски образец и не е свързана с институ-циите на ранносредновековната българска дър-жава. Тази специфика произтича от двувековното византийско владичество в българските земи (XI-XII в), довело до загубата на една значителна част от някогашната българска аристокрация, която била насител държавната традиция. Сходството с уредбата на Империята, обаче съвсем не означава липса на приемственост в управлението между двете български държави. Още на времето Иван Дуйчев, един от най-добрите изследователи на Българското средновековие, разкри историческа-та основа на тази приемственост. Тя намира израз в цялостната освободителна дейност на първите трима Асеневци. Първите двама от тях – царете Теодор-Петър (1185-1190; 1196-1197) и Иван Асен II (1190-1196), както показват българските и ви-зантийските извори са имали ясното съзнание, че държавата, която те изграждали била само про-дължение на разгроменото преди повече от век и половина от византийските войски Българско царство. Идеен израз на това съзнание за прием-ственост стават няколко техни действия, а имен-но: приемане името на св. цар Петър (927-969) от най-големия брат Теодор, насочване на въстаниче-ските войски към някогашната българска столица Велики Преслав още в самото начало на военните действия, възстановяване на териториалната ця-лост на някогашната българска държава. Особе-но настойчив в разкриване на приемствеността на царската институция е цар Калоян (1197-1207). Цялата му кореспонденция с папа Инокентий III

(1198-1216) е подчинена на една основна цел – меж-дународното признание на неговата царска титла, която му принадлежи по право, „съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите, – Симеон, Петър и Самуил, прародите-ли мои, и на всички останали български царе на българите“, както той самият изтъква в едно от писмата си до папата: Българските извори крас-норечиво доказват приемствеността на обновена-та държава с някогашното Българско царство. Тя се изразява в унаследяването на постиженията на българската култура от Ранното средновековие. Кулминацията на обновителния процес е възоб-новяването на Българската патриаршия в 1235 г. на църковния събор в Лампсак, благодарение на активните и настойчиви преговори на цар Иван Асен II (1218-1241) с Никея. Практически с този акт завършва процесът на възобновяването на българския държавно-политически модел, фор-мирал се през управлението на княз Борис I-Ми-хаил и цар Симеон.

Ако все пак приемем (въпреки многото критики), че сме средновековна славянска държава, какво ни отличава от другите такива?

Най-напред това е добре изразеното монархич-но начало в българската държавно-политическа структура, отразено по безспорен начин в първа-та владетелска хроника, известна в науката като „Именник на българските ханове“ (VIII в.). Мо-нархичният принцип в управлението се развива и укрепва в процеса на централизация и христи-янизация на България през IX-X в. Друга отли-чителна черта е пионерската роля на българската държава, която първа приема и издига христи-янството в държавна религия с покръстването на българите през 864-865 г., първа създава своя поместна Църква в 870 г. по силата на решение на Осмия вселенски събор от 869/870 г., първа из-дига славянският език в богослужебен в 893 г., първа се трансформира в царство в 913 г., първа става дори център на ереси с пламването на бого-милството през X в.

Чувства ли се християнска солидарност в меж-дународните отношения на средновековието?

ИНТЕРВЮ • 41

ИНТЕРВЮ

Изворите удостоверяват, че наред с политическа-та конфронтация има и случаи на християнска солидарност или най-малкото опити за такава в борбата срещу неверниците. Едни от най-крас-норечивите примери за такава християнска со-лидарност са предприетите кръстоносни походи за възпиране на османските турци към Европа. Първият от тях е дело на немско-унгарския крал Сигизмунд (1387-1437), чиято армия обаче е раз-бита от турците в битката край Никопол на 25 септември 1396 г. Другите два кръстоносните по-ходи от 1443-1444 г. са организирани от полско-унгарският крал Владислав III Ягело (1434-1444) заедно с трансилванския войвода Януш Хуниади, които имат същия злополучен край. Както добре е известно съюзническата армия е разгромена в битката край Варна на 10 ноември 1444 г, а кра-лят – убит.

Бих искал да Ви задам един твърде общ, но ва-жен въпрос. Какво е империя?

Склонна съм да се присъединя към мнението на онези изследователи, които посочват следните четири основни критерии, които характеризират империята: обширна територия, разнороден със-тав на населението, претенции за управление на света и тенденции към унификация вътре в дър-жавата. Бих искала специално да обърна внима-ние на това, че най-същественото качество при-също на империята е единството и неделимостта на върховната власт, на „империума“.

Можем ли да говорим за възприемане на визан-тийската имперска доктрина? Ако можем, кога успяваме?

Две основни предпоставки благоприятстват усво-яването на византийската имперска доктрина: 1) възприемането на византийския конфесионален и идеологически модел в резултат на покръстване-то на българите от Цариградската патриаршия; 2) Престижното място, което българската държава заела в православния свят през втората половина на IX-началото на X в.

Достигнатото политическо могъщество на бъл-

гарската държава в началото на X в. и все по-изо-стрящата се криза във Византия, която отнемала от нейните жизнени сили, дали реално основание на Симеон да оформи идеята за създаване на бъл-гаро-византийска империя. Той реално и факти-чески прави първия траен пробив в доктрината на византийския ойкуменизъм с искането си да му бъде призната титлата „цар“ от Византия. Като християнски владетел на държава с обширна те-ритория и с многобройно население той се смятал за равен на византийския император и дори приз-ван да заеме неговото място. Военните победи повишили властта и авторитета на Симеон. Спо-ред неговия план мястото на Византия трябвало да се заеме от България, която била в състояние да продължи нейната мисионерска дейност, раз-ширявайки границите на православната общност с включването на нови народи в нейния състав. В синтез възприемането, усвояването и трансфор-мирането на византийската имперска доктрина в българска, е изразено в печатите на цар Симе-он. В тях българският владетел се титулува като миротворен василевс: „На миротворния василевс многая лета „, „На Симеон василевс многая лета“, „На победотвореца Симеон многая лета“, „Симе-он, в Христа василевс на ромеите“. Добре извест-но е, че с мирния договор от 927 г. Византия офи-циално признала титлата „цар“ за сина на Симеон – Петър. Този висок ранг на владетеля се запазва до края на Българското държавно средновековие.

Имаме ли право да припишем „Третия Рим“ на Преслав или на Търновград?

Формирането на българската концепция за „Тре-тия Рим“ е тясно свързана с издигането и утвър-ждаването на столицата Търново като нов център на Източното православие през XIII-XIV в. Уни-щожаването на Византия от рицарите на Чет-въртия кръстоносен поход на 13 април 1204 г. и превръщането Цариград в столица на Латинската империя издига Българското царство в защитник на държавите и народите от Европейския югоиз-ток срещу експанзията на западните рицари. Цар Калоян пръв сред царете от Асеневската династия практически пренесъл римската идея от Цариград в Търново – „Новият Цариград“. Тази идея нами-

42 • ВРЕМЕНА 3/2013

ра израз в редица произведения на българската житийна и историко-апокалиптична литература от XIII в., макар че се формулира пряко в българ-ския превод на Манасиевата хроника от 1345 г., поръчан от цар Иван Александър (1331-1371). Ней-ното историческо обосноваване е тясно свързано с плисковските ханове и преславско-охридските царе, видно от българска кратка хроника, доба-вената под формата на маргинални бележки към текста на византийския образец.

В много малко български изследвания се говори за „българска империя“. На какво дължим това?

Причините могат да са най-различни. През опре-делени периоди вероятно някои тях са били свър-зани с опасенията на учените да не бъдат упрек-

нати във великобългарски шовинизъм. Това важи особено много за периода след Втората световна война. Друга част може би произтичат от влияни-ето на Великите сили върху политическата съдба на следосвобожденска България.

В тази връзка, науката ни като че ли се колебае между нихилизма и грандоманията. Има ли из-ход дилемата?

Изход има и той е в обективния, задълбочен ана-лиз на историческите събития и процеси, свърза-ни с развитието и формирането на българската държава като имперска структура.

Благодаря Ви за този разговор! Пожелаваме Ви много нови успехи във всеки един план!

Интервюто взе Тиберий Баръмов

ДРЕВНИЯТ СВЯТ

АШШУРНАЗИРПАЛ II — ИМПЕРИЯТА НА СТРАхА

С царуването на Ашурназирпал ІІ /Ашшур – на-цир – апал/ /883-859 г. пр. Хр./ се поставя начало-то на пълната политическа и военна хегемония на Асирия в древния Изток, започва методичното и брутално налагане на върховната власт на Ашур върху обширните територии, разпростиращи се от Иран до Средиземно море.

Новият повелител притежава всички необходими качества на държавник, политик и пълководец, с които издига държавата до висините на световна сила. Но и пак благодарение на него тази световна сила става най-омразната в Древността. Решите-лен, смел, енергичен, но и кръвожаден и изклю-чително жесток, „асирийският Хитлер“ повежда армиите на Империята в унищожителни войни, прегазва с огън и меч неприятелските терито-рии, превръщайки ги в безлюдни области. Под-лага населението на покорените страни на пълно изтребление при най-малка проява на неподчи-нение или стремеж към независимост. Огромна част от покореното население се отвеждало в плен, превръщали ги в роби; елита, и тези, които са свързани с предишната власт биват екзекути-рани – одирани са живи, обезглавявани, набива-ни на кол, свързвали ги в живи пирамиди….И с всичко това Ашурназирпал се хвали в своите надписи…Ето какво се е случило с непокорното княжество Бит-Халуппа1 и жителите на негова-

1 Арамейско княжество, на територията на дн. Северна Сирия,

та столица Сура: „Аз дойдох пред Сура…страх от приближаването на Ашшур, моят повелител, ги завладя…; елита и простолюдие-то на града, за да запазят живота си се явиха пред мен и предложи-ха доброволно да се покорят под моя ярем; някои аз убих, на други съхраних живо-та, на някои из-тръгнах езика; Ахиабаб, синът на Ламаман, ко-гото те повика-ха от Бит Адини /жителите на Бит Халуппа го провъзгласили за свой цар-бел. на авт./ аз взех в плен; с неустрашимостта на сърцето си и смелостта на моите войници аз обсадих града; всички воини и метежници бидоха заловени; аз затворих цялата аристокрация в главния дво-рец;…на главната порта аз издигнах паметник в чест на моята победа; на знатните мете-жници, които въстанаха срещу мен аз одрах кожите и ги превърнах в трофеи – някои ос-тавих да гният в куп, други разпънах на кол и

АСИРИЯ . МАРШЪТ НА НЕСЪКРУШИМИТЕ

ЛЮБОМИР ГРОЗДАНОВ

Статуетка на Ашшурназирпал II. Британски музей. Източник: www.britishmuseum.org

АСИРИЯ • 43

44 • ВРЕМЕНА 3/2013

ги поставих върху купа, някои набих на кол и ги наредих в кръг около купа…Много от тях от-ведох в Ашшур, където одрах кожите им и ги закачих на градските стени; офицерите от цар-ската гвардия, метежниците, лиших от жи-вот; после отведох Ахиабаб в Ниневия, одрах му кожата и я закачих на градските стени….“ Ето и последствията от наказателния поход срещу бунтовника Хулай1: „Аз се отправих към Кинабу, укрепен град на Хулай. Със стремителна атака взех града; 600 негови бойци аз унищожих; 3000 пленници предадох на изгаряне; не оставих нито един жив; от труповете издигнах куп, юноши-те и девиците изгорих; на управителя на този град одрах кожата и я закачих на стената в знак на презрение; градът разруших и изгорих в огън….отправих се към укрепения град Тил, той беше град с три крепости една зад друга; непри-

1 Асирийски наместник на провинция Халзилуха /ок. дне-шен Диарбекир/

стъпната крепост и многочислената армия им даваха увереност в своите сили и те не ми се покориха, не приеха моя ярем; с яростна атака и устрем аз взех града; тяхната войска унищо-жих… много войници взех в плен живи; на едни отсякох ръцете и нозете, на други носовете и ушите, на трети извадих очите; в пределите на града аз издигнах купчина от още живи тела….“ Или превземането на град Дира2:

„Срещу град Дира се бих. Два дни след разсъм-ване хвърлях гръмотевици, извиках огън и буря. Моите войници се нахвърлиха срещу него със сила – като Буреносната птица. Превзех града, съсякох с меч и отрязах главите на 800 негови войници. Останалите залових и хвърлих в огъня. Една част от живите и купчина глави струпах

2 В дн. Източна Турция

Илюстрацията показва разправата на асирийската армия с непокорните. Набиването на кол е често прилагана екзекуция към тези, които отказват доброволно да сведат глава пред мощта на Ашшур.

Табличка с надпис на Ашшурназирпал II, NA 58.31.57. Източник: metmuseum.org

АСИРИЯ • 45


пред градските порти. Седемстотин жители набих на кол. Младежите и децата изгорих на клада. Отнесох имуществото им, разруших гра-да и обърнах цялата страна в развалини“.

Да спрем до тук. Жестоките завоевателни походи и наказателни експедиции хвърлят в ужас поко-рените народи и съседите на Асирия. Страхът от асирийците е повсеместен и само вестта за при-ближаващата асирийска армия е достатъчна съ-ответния град да отвори вратите си и население-то доброволно да приеме властта на суверена на Ашшур. Именно при царуването на Ашшурна-зирпал ІІ Асирия се превръща в най-ненавистната и омразна държава в древността, всяваща страх и ужас сред съвременниците й, и тази незавидна слава я съпътства до самия й крах, с нея тя оста-ва и в историята...Но това е и целта на този мо-нарх – всяване на сковаващ сърцата страх всред

непокорните; всеки, дръзнал да се опълчи срещу свещената власт на Ашшур да знае какво го очак-ва. Ето с какво задоволство царят ни съобщава за постигнатото след похода срещу Вавилония:

„Страхът от моята власт е стигнал чак в Кар-дуниаш, ужасът от моите оръжия е обхванал Халдея (Южна Вавилония)“.

Няма да бъдем обаче обективни и справедливи, ако изтъкваме само жестокостта и суровостта на този владетел. Ашшурназирпал ІІ често е обви-няван от историците за откровения си разказ за жестокостите, на които обрича покорените. Това нравствено осъждане обаче, пречи да се видят неговите положителни постижения и държав-нотворчески качества. Той издига влиянието на асирийската цивилизация и полага основите на Новоасирийската империя. Ашшурназирпал ІІ

Ужасът на асирийската обсада. Барелеф от двореца на Тиглатпаласар III в Калху. Източник: www.ancientreplicas.com

46 • ВРЕМЕНА 3/2013

има забележителни постижения и във вътрешна-та политика. Нека да се спрем малко по-подробно на неговата дейност като военен стратег и дър-жавник.

ЕКСПАНЗИЯ ВЪВ ВСИчКИ ПОСОКИ

Летописите ни съобщават за девет големи военни кампании. Преди началото на мащабната експан-зия, Ашшурназирпал ІІ взема мерки за осигуря-ване сигурността на империята, създава отбрани-телен пръстен от буферни васални държави.

Първият поход е предприет с цел укрепване на северните имперски граници. Армията потегля в посока североизток по горното течение на реката Голям Заб /Горен Заб/, нахлува в Приурмийския район и овладява малкото княжество Киррури1. Вторият поход е насочен срещу традиционният враг – конфедерацията Наири – Урарту. Осигу-рил спокойствието на север, Ашшурназирпал ІІ

1 В дн. Западен Иран

се отправя на изток, по поречието на р. Малък (Долен) Заб и достига до южните брегове на езе-рото Урмия, като по пътя си асирийската армия покорява без особени усилия местните племена и народи.

Петата кампания е с направление басейна на Го-рен Тигър, срещу хуритските княжества Кудмух и Хабхи и арамейското племенно обединение Бит – Замани2. След поредица успешни сражения, цялата територия по горното течение на Тигър е присъединена към империята. Малко преди приключване на кампанията, през 879 г. пр. Хр., въстават арамейските княжества Бит-Халупа и Бит-Адини, с подкрепата на вавилонския цар Набу-апла-иддин І /888-855 г. пр. Хр./. Шестият поход на Ашшурназирпал ІІ е насочен срещу Бит-Халупа. Какво е сполетяло бунтовната област, читателят вече знае...

От там асирийската армия потегля на юг към гра-ниците на Вавилония, тъй като между двете стра-ни съществувал спор за пограничните територии. Набу-апла-иддин І прави опит да спре асирийците, но търпи пълен разгром и е принуден да признае върховната власт на асирийския суверен, а спорни-те територии, разбира се, преминават към Асирия.

След като урежда отношенията с Вавилония, Ашурназирпал ІІ потегля на запад от р. Хабур, за да сломи съпротивата на враждебното княже-ство Бит-Адини. Асирийската армия превзема с щурм столицата Капару и избива защитниците. Владетелят на Бит-Адини Ахуни се предава на милостта на победителите. Животът му е поща-ден след като плаща огромен данък и предоставя заложници.

Последната, девета кампания е насочена към Сирия и Средиземноморието. Тук асириецът съ-четава демонстрацията на военна мощ със сред-ствата на дипломацията. Владетелят установява приятелски отношения с царете на повечето си-рийски държави, получава дарове от средиземно-морските градове. Асирия си осигурява достъп

2 държавици, намиращи се на териториите на дн. Сирия и Източна Турция

Асирийската кавалерия по времето на Ашшурназирпал II. Съвременна възстановка. Източник: http://thelosttreasurechest.wordpress.com

АСИРИЯ • 47


до търговските пътища от финикийските приста-нища, свързващи Египет и Кипър с Предна Азия. Първоначално Ашшурназирпал ІІ се насочва към малкото царство Кархемъш, но до сражение не се стига. Царят на Кархемъш, изплашен от мо-щта на имперската армия, доброволно се преда-ва и плаща приличен данък – 20 таланта сребро, 100 таланта мед, 250 таланта желязо и различ-ни скъпоценни предмети /1 талант = 30.3 кг/.

Малката армия на Кархемъш е включена в съста-ва на асирийските сили. Тук пристигат и редица владетели на съседни княжества, за да засвидетел-стват почитта си към могъщия асирийски монарх.

Ашшурназирпал ІІ продължава пътя си през Се-верна Сирия, Ливан, и спира на бреговете на Сре-диземно море, като навсякъде приема почести и дарове. В гр. Арибуа1 е създадена голяма асирий-

1 В. дн. Сирия

ска военна база, и е поставена стела на великия цар редом до релефите на египетските фараони. На нея е изсечен гордия надпис:

„Аз дойдох в Ливан. Аз дойдох до Великото море в страната Амуру. Във Великото море аз умих сво-ето оръжие и принесох жертва на моите богове. Аз приех дан от царете на морския бряг: Тир, Си-дон, Библ, Махалат, Маис, Кайц, Амурру и Арад, идващи от вътрешността на морето — сребро, злато, олово, мед, бронзови съдове, пъстри пла-тове, платна, големи и малки животни ... „

НОВАТА ИМПЕРСКА СТОЛИЦА

Походите на Ашшурназирпал ІІ донасят на дър-жавата несметни богатства, използвани при по-строяването на новата столица Калху (библей-ският Калах) дн. Нимруд. Всъщност селището е основано още през ХІІІ в. пр. Хр., когато Салмана-

Асирийската армия щурмува крепост. Барелеф от Калху. Британски музей

48 • ВРЕМЕНА 3/2013

сар І построил тук своята резиденция, но впослед-ствие запада. Сега Ашшурназирпал ІІ предприе-ма грандиозно строителство в града – построени са прекрасни дворци, административни сгради, величествен зикурат. А царският дворец поразя-вал със своя блясък и великолепие. Около голям вътрешен двор, във формата на квадрат, се издига дворцовия комплекс, включващ царските апарта-менти, парадните зали, женските покои, стаите за гости, помещения за прислугата и войниците. Стените на двореца са украсени с барелефи, из-образяващи бойните подвизи на монарха, ловни сцени, пиршества, представени изключително реалистично от ваятелите. На парадния вход на двореца като безмълвна стража стоят Шеду – фантастичните крилати бикове с човешка глава. Дворцовият комплекс, заедно с храмовете е огра-

ден от високи крепостни стени. Извън тях се на-мират жилищните квартали на столицата.

Колкото и странно да ни се струва след всич-ко казано дотук за Ашшурназирпал II, този су-ров воин се оказва тънък ценител на красивото и изящното. Монархът е известен с интереси-те си към ботаниката. Всеки военен поход е из-ползван и за събиране и селектиране на редки растения и цветя. С тях са засадени огромните паркове и градини, красящи новата величестве-на столица на Империята. По нареждане на царя е построен зоопарк, в който има много и най-различни представители на животинския свят – бикове, лъвове, щрауси, маймуни, слонове…

Едновременно със строителните работи в столи-цата, се обръща внимание и на блогоустрояване-то на градската околност – прокопани са канали, които спомагат за повишаването на плодородието и развитието на селското стопанство.

Разкопки на храма на бог Набу, Калху.

Хълмът Нимруд – древен Калху – въздушна снимка.

АСИРИЯ • 49


Столицата е открита тържествено през 879 г. пр. Хр. Официалното откриване е съпроводено с не-вероятна помпозност – на тържествата присъст-ват над 50 000 души, сред които целия елит на Асирия и съседните страни, делегации на нео-хетските и аморейски княжества, както и видни граждани от всички градове на Финикия, пред-ставители на Вавилония.

Градът се разраства бързо. Вече като имперска столица, Калху привлича многоброен народ. Той се превръща в един от най-големите градове в света и се отличава със своята етническа пъстро-та. Лично Ашшурназирпал II нарежда в него да бъдат заселени пленници от военните кампании. Градът гъмжи от занаятчии, чиновници, царски

служители, писари, войници, както и всякакви хора, дошли тук да търсят щастието си. Към сто-личните тържища се стичат търговци от всички краища на империята, а също и чужденци, кои-то продават тук своите стоки и печелят огромни състояния. Местните търговци от своя страна предлагат на хилядите гости на столицата голя-мо разнообразие от стоки. Войниците продават натрупаната плячка по време на военните похо-ди. На градските площади винаги кипи оживена търговия. В занаятчийските работилници се про-извеждат стоки за бита, предмети на лукса, про-изведения на изкуството. Целият този търговски и производствен кипеж повишава благосъстояни-ето на столичани и пълни градската хазна. Калху израства като един от големите производствени и

Възстановка на парадната порта на Калху – Метрополитън музеум, Ню Йорк

50 • ВРЕМЕНА 3/2013

търговски центрове не само в Империята, но и в целия тогавашен свят. Икономическата мощ, ма-щабите на града, красотата и великолепието на дворците и храмовете, могъществото на отбрани-телния крепостен пояс с високи, яки стени и вели-чествени кули превръщат имперската столица в истински световен град. И може би, тук е редно да


А.А. Вигасин и др., История Древнего Востока. – Москва : Высшая школа, 2003Алаев Л.Б. и др, История Востока. В 6 томах. Том I. Восток в древности. – Москва : Институт Востоковедения РАН, 2002-2008Васильев Л.С., История Востока. Том I. – Москва : Высшая школа, 1994Гласнер Ж-Ж., Месопотамия. – София : Колибри, 2008Из анналов Ашшурнасирапала II (884/3—859 гг. до н. э.) http://annales.info/urartu/avi/023.htmpsciences.net, научно-популярный сайт, НимрудInternational World History Project / Assyria. History-world.org, 01.02.2013 Kalhu, Tiglath-pileser’s royal residence city, http://www.ucl.ac.uk/sargon/essentials/cities/kalhu/Оппенхейм А. Древняя Месопотамия. Портрет погибшей цивилизации. – Москва : Наука, 1990Попов В., История на стария свят. – В. Търново : Абагар, 2008Рагозина З.А., История Ассирии. – Москва : А.Ф. Маркс, 1902R.W. Rogers, The History of Assyira. – New York : Eaton & Mains, 1901Садаев Д.Ч., История древней Ассирии. – Москва : Наука, 1979Сагс Х., Величието на Вавилон. – София : Рива, 1998

цитираме думите на сър Хенри Роулинсън, с които големият учен си представя величието на Града:

„Когато залезът запали в небето тези буйни цветове, Калху би трябвало да изглежда за път-ника, който за първи път го съзерцава от до-лината, като видение от един магичен свят“…

МОРСКИТЕ НАРОДИ • 51


ХIII в. пр. Хр. Цивилизацията на древния Изток процъфтява. Благосъстоянието и просперитета на народите от Предна Азия са осигурени от по-рядъка и спокойствието, наложени и грижливо пазени от двете велики сили на епохата — Еги-пет и Хетското царство. В политически и военен аспект съществува равновесие на силите, което гарантира траен мир, а от там — и стопански разцвет на региона. Международната и вътреш-на търговия усилено се развива, което носи огро-мни богатства на страните и отделните градове; занаятчийското производство е в разцвет; земята ражда обилни реколти. Енергията на народите е впрегната в мирен и съзидателен труд. Изтокът тъне в благоденствие. Нищо не предвещава ско-рошен катаклизъм.

Всъщност, още към втората половина на века се усеща ледения повей на урагана, който ще връх-лети малко по-късно от Запада....

През 1231 г. пр. Хр. фараонът Меренптах отблъск-ва едно нашествие на варварски племена, нарича-ни в египетските летописи „жители на морските страни“, „народи от морето“, „хора от Севера“ и поради това останали в историята под обобщава-щото име „морски народи“.

Последните не са съвсем непознати на хората от Източното Средиземноморие. Още в началото на ХIV в. пр. Хр. голяма част от страховитите „хора от Севера“ се установяват в тези райони, предла-гайки услугите си като наемни войници в армии-те на Египет и Хетското царство.

Кои са тези „морски народи“? От къде идват? Кои земи населяват? На тези въпроси науката не дава точен отговор. Темата все още е обект на научни

спорове. Със сигурност обаче, познаваме някои от тях — ликийци, турша (вероятно етруските?), шардани или сардани (смята се, че идват от Сардиния), корсиканци, филистимци. Някои спе-циалисти причисляват към тях и народи, населя-ващи Балканския полуостров — ахейци, йонийци и траки.

Към 1200 г. пр. Хр. цялата тази маса от сурови и безпощадни завоеватели приижда от Запад по суша и море и атакува Изтока. Първа изпитва яр-остния им устрем Хетската империя. Флотилията на нашествениците унищожава хетските кораби по южното крайбрежие на Мала Азия, командва-ни лично от царя Шупилулиума II. Едновременно с атаката по море, ордите на „хората от Севера“ настъпват по суша към столицата Хатуша. Един

МОРСКИТЕ НАРОДИЛЮБОМИР ГРОЗДАНОВ

Битка с морските народи – илюстрация по релефа от Мединет-Абу

52 • ВРЕМЕНА 3/2013

след друг падат хетските градове. Завоевателите рушат всичко по пътя си, грабят, палят, избиват населението до крак. Империята не е способна да се защити от тези безпощадни атаки и скоро рухва. Падането й отеква като гръм в Близкия изток. Тревога и страх обхваща народите на Из-тока. Изпълнен с отчаяние царят на сирийския град — държава Угарит пише на царя на Кипър: „Корабите на врага вече са тук...Пристигнаха седем негови кораба и нанесоха огромни щети“.1 От Кипър пристига послание, в което се указва, че войниците на Угарит трябва на всяка цена да дадат отпор на врага. Царят на Угарит отговаря, че армията и флотата му са изпратени в помощ на хетите и той няма сили да спре агресора. Това е последното послание на нещастния владетел. Скоро след това Угарит вече го няма.

Морските народи продължават шествието си в Близкия изток като ураган. Падат град след град. След себе си оставят кръв, руини и пожарища. Ця-лата политическа и стопанска структура на Източ-ното Средиземноморие се срива. Варварите уни-щожават поселенията на островите Кипър и Крит.

Установили се трайно в Сирия и Палестина, мор-ските народи насочват погледа си върху Египет. Безкрайните им пълчища потеглят на юг по суша и вода. В съюз с тях действат и либийските пле-

1 Дж. Тилдзли, Блясъкът на Египетската империя, С., 2007г., стр. 300

мена, настъпва-щи от запад. Пред лицето на тази страшна опасност фараонът напряга всички сили на страната и събира грамадна армия. Египет ще се спа-си благодарение на три изключи-телно грандиозни сражения. Пър-вата кампания е насочена срещу либийците. Еги-

петската армия устремно ги атакува и ги разгро-мява напълно. Надписът на Рамзес III на стената в храма Мединет Абу свидетелства: „Земите на чемеху се обединиха и нападнаха вкупом. Сепед, Либу и мешуеш един до друг, всички заедно. Во-ините им знаеха какъв е планът и го подкрепяха. Напредваха самоуверено, вярваха, че ще имат късмет, напълно бяха убедени в успеха си. Бяха предвидили всякакви злини и пакости, но плано-вете им се осуетиха и провалиха, защото такава бе волята божия.“2

Сериозното изпитание обаче тепърва предстои.


Кораб с воини от племето пелесет – илюстрация по релефа от Мединет- Абу

Рисунка на бойци от племето шардани

Избиването на войниците на „мешуеш“ от египетските войски

МОРСКИТЕ НАРОДИ • 53


Морските народи блокират Египет по суша и море. Ордите им се струпват на границата в Па-лестина, а флотилията им се съсредоточава при делтата на Нил. Но фараонът е подготвен. Основ-ните сили, начело със самия Рамзес III потеглят незабавно към Палестина, а останалата част от армията е изпратена към бреговете на Делтата, със заповед да не допуснат десант на врага в ръ-кавите на Нил. Флотата на империята също е в бойна готовност.

В 1177 г. пр. Хр., край градчето Бет-Шеан, еги-петската армия се сблъсква с нашествениците. Рамзес III лично командва боя от колесницата си. Ордите на морските народи не издържат ярост-ното нападение на египетската армия и се огъват. Придвижващи се с тежки каруци, теглени от во-лове, те не могат да се мерят с хвърковатите ко-

лесници на фараона. На всичкото отгоре варвари-те водят със себе си и цялото си домочадие, което още повече ги забавя. Мъчноподвижни, мудни и лошо организирани, те са напълно разгромени от далеч по-добре въоръжената и екипирана египет-ска армия. До края на деня бойното поле е осеяно с мъртвите бойци на агресора. Египтяните вземат и огромен брой пленници. Веднага след този три-умф Рамзес III се отправя към другия фронт за да срази нашествениците и по море. Флотата атаку-ва вражеските кораби и им нанася огромни щети. Сухопътната армия отбива десанта на нашестве-ниците и ги обръща в бяг. Ето и разказът на самия Рамзес III за този грандиозен сблъсък:

„Първо, подсилих сирийската граница срещу тях...След това укрепих и устията на реката, като издигнах непревземаема стена от военните

Част от релефа и надписа на Рамзес III в Мединет -Абу

54 • ВРЕМЕНА 3/2013

кораби, галерите и лодките. Всеки от морските съдове бе настръхнал като таралеж, от носа, чак до кърмата гъмжаха от тежко въоръжени бойци, елитни войски, най-доброто, с което Еги-

Рамзес III – фреска от гробницата на фараона (KV11)

пет разполагаше. Бяха като разярени лъвове на планинска пътека.

Нападателите, които стигнат до моите грани-ци по суша, ще останат без потомство, защото техните сърца и души завинаги ще бъдат унищо-жени. Всички нашественици, които се появяваха откъм морето, посрещахме с огън при устията на реката, а на брега ги обкръжаваше гора от копия. Подмамваха ги навътре в сушата, подгонваха ги към предварително определения кръг, изблъскваха ги на брега и ги избиваха. Образуваха се камари от телата им, корабите им заедно с целите им товари се отправяха към дъното, под водата...“1

Триумфът на великия пълководец Рамзес III спа-сява Египет. Морските народи обаче не са напъл-но унищожени. Те се заселват по източното сре-диземноморие — племето пелесет дава името на днешна Палестина2, а филистимците ще основат свои градове-държави.

На Египет му предстои още едно тежко изпи-тание — три години по късно либийците отно-во нападат. Те се опитват да завземат Делтата, но фараонът ги сразява — последва още една голяма победа.

Египет постига невероятен триумф, но с цената на огромно напрежение на силите. Страната вече няма ресурс да играе ролята на велика сила и да възстанови порядъка в Близкия Изток. Скоро тези земи ще преминат под контрола на Асирия.


2 В древността териториите на дн. Палестина са из-вестни като област Ханаан.

Библиография:Дж. Тилдзли, Блясъкът на Египетската империя, ИК Про-зорец, 2007 г.Eberhard Zangger, Who Were the Sea People?http://www.saudiaramcoworld.comИстория на света, Древни цивилизации, ИК ИКОН, 2007 г.История на Средиземноморието, Изд. Рива, 2001 г.The Greek Age of Bronze, Sea Peoples http://www.salimbeti.com

55

КУРИОЗИТЕ В ИСТОРИЯТА

В древна Вавилония, а в по-лек вариант и в Аси-рия, съществува ритуалът „Обновяване на силите на царя“. Смисълът му е в това, че един ден в го-дината царят е длъжен да премине през особено пречистване: той е подложен на унизителни об-реди – водят го през улиците, обливат го с вода, присмиват му се или го ругаят, плюят в лицето и изобщо по всякакъв начин му се подиграват. Царят, безропотно преминал през това, се смята за напълно обновен и пречистен и с почести се възвръща на трона си. Понякога царете в този ден на думи се отказват от властта и слагат вместо себе си лъжемонарси от простолюдието. Именно те минават през тежкия обред, а силата се счита за обновена в истинския цар.

На следващия ден владетелят се връща към влас-тта, с която, всъщност, не се е разделял. Този трик обаче, не винаги минавал. Един от вавилонски-те царе не пожелал да се подлага на унижения и вместо себе си на масовото поругаване праща своя градинар. Но докато онзи е осмиван и оп-люван, скритият в двореца цар се задавя с каша и предава Богу дух, а градинарят остава цар и уп-равлява не по-зле от бившия си господар.

***

Петър Велики освен като голям държавник и ре-форматор, е известен и с екстравагантния си начин на живот. Някои от забавленията на императора правели впечатление със своята непристойност и цинизъм. Наред с новите държавни институции, било учредено Министерство на пиянството, или „Всешутейши и всепиянски събор". Той бил огла-вяван от княз-папа, наричан още „всешутейши и всешумейши патриарх московски, кукуйски и на цяла Яуза“ . Първият княз-папа станал царският възпитател и велик пияница, Никита Зотов. Към „министерството“ съществувал конклав от 12 кардинали с голям щат от епископи, архиманд-рити и други духовни чинове. Петър I имал сан на протодякон и съчинил устав на пиянския син-клит, в духа на тогавашното законодателство

Предвиждал се начинът на избиране на всички чинове в пиянската йерархия и ръкополагането

им. Първата заповед в ордена била членовете му да се напиват ежедневно и да не си лягат трез-ви. Запоите се наричали „служене и славене на бог Бакхус". В църквата питали покръствания: „Вярва ли?", а в пиянския събор на новия член за-давали въпроса: „Пиеш ли?" Трезвениците били отлъчвани от всички кръчми в империята, а бор-ците срещу пиянството се анатемосвали.

***

“До революцията черкезката изглеждаше само жена, а сега под свалената бурка изведнъж се показа жизнерадостен другар, който радостно се усмих-на на отмяната на половата диктатура на мъжа... “

Шалва Сослани (1903 - 1941). „Из покрайнините на Съюза“

***

В началото на миналия век в България има-ло само две коли - на Фердинанд и на Буров. Не щеш ли, един ден излезли и двете из София и се блъснали на едно кръстовище. Било свика-но Народното събрание, депутатите мъдрува-ли и се препирали дълго, разбира се не могли да угодят на двамата и решили: Първият закон за движение по пътищата да се състои от член единствен: “Когато колата на царя е по ули-ците, на господин Бурова да си седи в гаража.”

***

Крал Алфонс XIII карал автомобил си по ули-ците на Мадрид и се блъснал в трамвай. Срещу ватмана било образувано наказтелно производ-ство. Но кметът на окръга, който отсъждал, решил: “Кралят е карал с превишена скорост, освен това неговата кола не е имала нужните номера.” Представители на властта възнегодували, но кметът заявил, че е съдил по закона и не въз-намерява да си подава оставката. Наложило се кралят да се подчини и да си плати глобата.

56 • ВРЕМЕНА 3/2013

Списание „Времена“ се издава от

сдружение „СКРИПТОРИУМ“

Официален сайт: www.istortanasveta.eu

Връзки с екипа: [email protected]

Редакционна колегия:

Любомир Грозданов

Тиберий Баръмов

Величка Костова

Мария Аврамова

Цветанка Накова

Александър Йорданов

научни РедактоРи:

Проф. д-р Милияна Каймакамова

Проф. дин Христо Матанов

ВРЕМЕНА-бр.3

Documents

neue freie

ancient marble

antique polychromy

mediaeval

greek sculpture

parthenon

heaven amp

antique