1

Никълъс Спаркс — Тетрадката

Чудеса Кой съм аз? И как , питам се , ще свърши тази ис тория . Слънцето току-

що изгря и аз с едя до прозореца , замъглен от дъха на е дин отминал живот. Видът ми тази с утрин е импозантен — две ризи ед на върху друга, топли панталони и шал, усукан два пъти около шията ми, пъхнат под дебелия пуловер , който дъщеря ми ми изплете преди трийсе т години . Термос татът в стаята ми е увеличен до края и малкият нагревател е точно пред мен. Той потраква, пъшк а и бълва горещ въздух като прик азен дракон, но въпреки това тя лото ми продължава да потръпва от студ , к ойто никога няма д а с и отиде — студ, който се е трупал в мен цели осемд есет години. Осе мдесе т години, мис ля с и понякога аз , и макар да приемам спокойно възрастта си, все още се учудвам, че не ми е било топло от време то на президе нта Джордж Буш -старши. Интересно дали всички хора на моите го дини се чувстват така.

Моят живот? Не е лесно за о бясне ние . Той не беше толкова забележителен и гр андиозен, ко лкото си го пре дставях на младини, но не бих го нарекъл и тъжен. Бих го сравнил с удачно купена акция , надеждна и солидна, чия то цена постепенно върви нагоре . Или пък с добра сде лка, изгодна сд елка , а о т опит знам, че не всеки може д а к аже такова нещо за со бствения си живот. Но не ме разбир айте погрешно — аз по никакъв начин не с ъм специален и нямам ник акви заблуди по отноше ние на това. Аз съм о бикно вен човек с обикно вени мисли и водих обикно вен живот. Няма паметници, издигнати в моя чест и името ми вероя тно скоро ще бъде забравено , но аз обич ах един друг човек с цяло то си сърце и душа и за мен то ва винаги е било достатъчно .

Романтиците ще нар екат тази истор ия любовна, циниците ще я определят като тр агед ия . По мое мнение тя е по малко и о т д вете и както и да погледне те на края й, това няма да промени факта, че обхваща голяма част о т живота ми и пътя , ко йто избрах да следвам. Не се оплак вам о т него и о т местата , до които ме отведе . Хиля ди са нещата , за които съжалявам, но пътя , който сле двах, винаги е бил правилният и никога не бих тръгнал по др уг.

Старостта, за съжаление , е лош помощник, когато тря бва да след ваш курса си. Пътят е прав както винаги , но сега той е осеян с камъните и отломките , които се натрупват през един дълъг човешки живо т. Допре ди тр и години можех да не о бръщам внимание на те зи неща, но сега вече е не възможно. Тялото ми е изтерзано от болест . Не съм вече нито здрав, нито с илен и по някога ми се стр ува, че приличам на забр авен празничен балон — отпуснат , сбръч кан и все по -омекващ.

Кашля м и поглежд ам часовника си с присвити очи. Разб ирам, че е време да вървя . Ставам от мястото си до прозоре ца и повличам кр ака пре з стаята, спир айки се до писалището , за да взема тетрадката , която с ъм че л стотици пъти. Не я отварям.

2

Вмес то това я мушвам под р ъката си и тръгвам к ъм мяс тото , където трябва да отида.

Вървя по белите керамич ни плочки, изпъс трени със с иви нишки. Като косата ми и косата на по вече то хора тук , макар тази сутр ин да с ъм единствения т човек в коридора. Те са по стаите си , самотни, ако не броим работещите телевизори, но също като мен, хората т ук са свикнали с това. Човек може да с викне с вс ичко , стига д а му б ъде дадено достатъчно време.

Чувам пр иглуше н плач в дале чината и знам много добре кой плаче . Сетне сестрите ме виждат , разменяме си усмивки и се поздравяваме . Ние сме приятели и често разго варяме , но с ъм сигурен, че те с и шушукат за мен и за ритуала, пре з който преминавам ден след ден. Чувам ги и с ега, до като минавам покрай тях.

— Ето го , отно во е тръгнал. Дано всичко да мине до бре . Не се обр ъщат директно към ме н, защото смятат, че ще нараня т

чувствата ми, ако ме заговорят за това толкова рано сутр инта, и до колко то се познавам, мисля , че с а прави.

Минута по-к ъсно стигам стаята . Вратата, както о бикновено , е отворена с пециално за мен. В стаята има други две медицински сестри, ко ито също ми с е усмихват, когато влизам. «Добро утро», казват те б одро , а аз не пропускам да ги попитам за децата им, за училище то и за предстоящите ваканции . Разговаряме, без да обръщаме много внимание на продължаващия плач . Те к ато че ли не го забе лязват и с а свикнали с него , както между другото и аз .

Сле д това сядам на креслото , което приема формата на тялото ми. Сес трите са почти приключили . Тя е вече облечена, но все още плаче . Знам, че ще се поус покои, ко гато си тр ъгнат. Сутрешните процедури винаги я разстройват и днешния т ден не прави изключение. Най-накрая завеската около кре вата е дръпната и сестрите излизат . Те и двете ме до косват по рамото и ми се усмихват , когато минават по край мен. Питам се какво ли означава това.

Известно време просто се дя и се взирам в нея , но тя не отвръща на погледа ми. Не се уч удвам, защото тя не знае кой съм. Аз съм непознат за нея . Сетне се извръщам настрани, навеждам глава и се моля тихо на Гос под д а ми даде силата, коя то знам, че ще ми е нужна. Винаги с ъм вярвал в Бог и в с илата на мо литвата, но ако трябва д а б ъда чес тен, вярата ми до голяма сте пен е продик тувана от десе тина въпрос а, на които не пременно бих искал да по луча отговор , след като си отида о т този свя т.

Ето че съм гото в. Слагам очилата си и изваждам от джоба си лупа. Пос тавя м я на масата и посягам към тетрадк ата. Налага се на два пъти д а бр ъсна изтритата първа страница с изкривения си пръст , за да я отворя . Сле д това взимам лупата в ръката си .

Винаги, преди д а започна да чета, в ума ми звучи въпросът: «Ще с е случи ли д нес?». Никога не знам то ва предварите лно и по същество едва ли има голя мо значение . Онова, кое то ме кар а да про дължавам е вероятността, а не увереността — нещо като залагане на хазарт . И

3

въпреки че можете да ме нарече те мечтател, глупак или нещо о т този род, аз вярвам, че всичко на този свя т е възможно .

Знам, че шансовете и науката са против мен . Но науката не дава вс ички отговори и това е едно от нещата , които съм научил през живота си . Вярвам, че чудес ата — колкото и да са необясними и невероятни — с а ис тинск и и се случват , нехае йки за ес тествения порядък на вселената. Затова отново започвам да й чета на глас с надежд ата, че ч удото , което се яви в живо та ми, ще се сбъдне поне още веднъж.

И може би… може би това ще се случи днес .

Духо ве В ранния ок томвр и на 1946 г . Ной Калхун се деше на верандата , която

опасваше отвсяк ъде старинната му к ъща в колониален стил и се любуваше на залязващото слънце . То й об ичаше да прекарва вечерите си тук , о собе но след те жък де н, и да оставя мислите си да се ск итат без определена посока. Т ака си почиваше, пр ивичк а, коя то бе наследил от баща си.

Най-много му харесваше да съзерцава д ърветата и о траже нията им в реката . Пр иродата в Северна Каролина е красива пре з есента — зе лено , жълто , червено , оранжево и всич ки останали отсенк и между тях. Смайващите цве тове пламтяха под слънцето и за кой ли път Ной Калхун се запита дали някогашните собственици на къщата с ъщо бяха прек арвали вечерите си тук , мислейки с и за с ъщите неща.

Къщата бе ше пос трое на през 1772 г . , к оето я правеше една от най -старите , а също и най-големите постройки в Ню Берн. Първоначално тя бе служила като ос новна сграда на някогашна плантация и той я беше купил веднага след края на войната, отделяйк и единайсет месе ца и малко състоя ние за възстановяването й. Един р епортер от Ро ли* беш е написал статия за нея преди няколко се дмици, отбеля звайки, че това е е дна от най -сполучливите реставрации , които е виждал . И Ной б еше с ъгласен с него , що се отнася до къщата, където прек арваше по -голямата част от времето си , но с останалата ч аст от имота нещата стояха иначе .

[* Ро ли, столица на щата Се верна Каролина. — Б. пр .] Около це нтралната постройка имаше дванайсет акра земя , граничеща

с река Бр апсис Крийк и той беше поработил върху оградата, която опасваше останалите тр и стр ани на имение то , заме няйк и изгнилите и пострадали от термити колове с нови. Имаше още много работа за вършене, особе но отк ъм западната страна, и докато си прибираше инс труме нтите к ъм кр ая на деня , с и беше напомнил да поръча още дърве н материал. Сетне влезе в къщата, изпи чаша слад ък чай и с е изкъпа. Винаги си взимаше д уш в края на д еня — водата отнасяше едновреме нно и мръсотия та и умората от тялото му.

Сетне вч еса косата си назад, облече синя риза с дълги ръкави и избеле ли джинси, сипа с и още една ч аша чай и излезе на веранд ата, където се деше сега и всеки ден по това време.

4

Протегна ръце над главата си, пос ле настрани и разкърши рамене . Чувстваше се чист и с веж. Долавяше в мускулите си лека умо ра и знаеше, че утр е ще го болят , но беше до волен , че е свършил по вече то о т онова, което беше планирал .

Ной посегна към китарата си и в то зи мо мент си спомни за баща си. Колко много му липсваше! Дрънна по струните , настрои д ве от тях и опита о тново . Този път всичко беше наред и започна да свири . Т иха музика, не жна музика… Първо леко си тананикаше , с етне запя с глас , до като нощта се спускаше около него . Свири, докато с лънце то залезе напълно и всичко наоко ло потъна в мрак.

Беше малко след седем, когато Ной остави китарата , облегна се назад на стола си и започна да се люлее . По навик погледна нагор е и видя Орио н, Голямата Мечк а, Близнаци и Поляр ната звезда да потрепват на ес енното небе .

Започна да пресмя та наум направените до този момент разход и, но после се отказа. З наеше, ч е е похарчил по -голямата част от спес тяванията си по къщата и скоро щеше да се наложи да си търси работа, но пропъди тази мисъл от ума си и реши да се порадва на след ващите ня колко месеца, до като вър веше реставрацията , без да се тревожи за нищо . Не щата някак си щяха да се наредят, винаги ставаше так а. Освен това мислите за пари му навя ваха ск ука. Отр ано се беше научил да се наслаждава на про стите неща, които не можеха да се купя т с пар и и не р азбираше хората, които мис леха другояче . Това беше друга черта, която беше насле дил от баща си .

Отнякъде се появи ловджийското му куче Клем, което близна р ъката му, преди да легне в краката му.

— Здраве й, момиче , как я караш? — по пита той и я погали ласкаво по главата, а тя изскимтя тихо и го погледна с кро тките си кр ъгли очи. Беше изгубила единия си крак при автомоб илна катастро фа, но въпрек и това съумяваше да се движи дос та добре и му пр авеше компания в тихите вечери като тази .

Ной беше на тр ийсет и една. Макар и не много , тези години бяха до статъчни, за д а се чувства с амотен. Не б еше излизал на среща, откакто се върна тук и до този момент нито една жена не бе събудила и най -малък интерес у него . Знаеше, че вината за то ва си е негова. У него имаше нещо, което го караше д а се държи на разстояние от всяк а жена, която започнеше да се сближава с него , нещо, което не бе ше сигуре н, че може да промени, дори и да се опиташе. И по някога в миговете , предшестващи съня , той се питаше дали не му е писано завинаги да бъде с амоте н.

Вечерта напредваше , то пла и прекр асна . Ной слушаше щурците и шумолящите листа , мислейки си, че природата е много по -истинска и събужда по-с илни емоции от неща като колите и самолетите . Тя даваше повече , о тколкото взимаше и нейните звуци винаги му напо мняха за това какъв е тряб вало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено пред и голямо сражение, той ч есто си мислеше за тези прости звуци. «Те ще ти помогнат да не по лудееш — каза му баща му , когато го изпращаше на фронта. — Това е божията музика и тя ще те върне у дома».

5

Ной допи чая с и, влезе вътре , намери една книга и на връщане включи ос ветлението на верандата. Когато се дна о тново , се загле да в книгата. Беше стара, корицата й беше скъсана и по стр аниците имаше петна от кал и вода . «Стръкчета тре ва» от Уолт Уитман — томче , което бе носил със се бе си през цялата война . Веднъж дори беше пое ло е дин куршум вместо него .

Бръсна корицата с рък а, за да я изтупа от праха. Сетне о твори книгата наслуки и прочете думите пред него :

«Т ова е твоят час , о Душа, твоят свободен по лет в безсловесно то . Далече от книгите , от изкус твото , денят е изтрит, урокът завърше н. И ти се издигаш в своята пълнота , безмълвна , зряща, замисле на за най-скъпите на теб е теми: нощ, с ън, смърт и звезд ите . '' Усмихна се на се бе си. По някаква причина Уитман винаги му

напомняше за Ню Берн и се радваше , че се е вър нал. Макар да б еше отсъствал четиринайсет год ини, тов а б еше неговият дом и то й по знаваше мно го хора тук , повечето от тях още от де тството си. И в това нямаше нищо учудващо — подобно на много др уги южни градове , хората тук не се променяха, а само малко по -малко остаряваха.

Най-добрият му приятел сега беше Гас , с едемдесет и двегодише н черноко ж мъж, който живееше малко по -надолу по пътя . Бяха се запознали няколко седмици, след като Но й купи къщата, когато Гас с е появи на вратата му с бутилка до машен ликьор и тенджера с Брунс уикск а яхния . Двамата с е напиха през тази първа вечер , разказвайки си разни ис тории .

Сега Гас го навестяваше два -три пъти в седмицата, обич айно к ъм осем. С неговото домочад ие от ч етири деца и единайсет внука , той понякога имаше нужда д а се махне от к ъщата си и Ной не можеше да го вини за това. Обикновено Гас носе ше хармониката си и след като побъбре ха, двамата изсвир ваха по няколко песни. Понякога свиреха с часове .

Пос тепе нно Гас к ато че ли замени семейството му. Миналата година Ной беше останал с ам с лед смъртта на баща си. Беше единстве но дете . Майка му беше починала от гр ип, още когато беше на две го дини, и макар някога да бе ис кал да се ожени , никога не го направи.

Беше познал любовта. Вед нъж и само веднъж, пре ди много год ини. И това го промени завинаги . Съвършената любов прави такива неща с хората и неговата беше такава.

Крайбрежните облаци пълзя ха бавно по вечерното небе и ставаха сребърни под с ветлината на луната . Когато се сгъстиха, той облегна глава на об легалката на люлее щия се стол . Крак ата му го оттласкваха механично от по да, поддържайки равно мерен ритъм. И к акто об икновено в такива нощи мислите му го връщаха неусе тно в ед на такава топла вечер отпреди че тиринайсе т години.

6

1932 г . Току що бе ше завършил училище и бе отишъл да се повесе ли на ежегодния градски фестивал. Целият град се беше стек ъл, хората си правеха барбекю и се заб авля ва с игри. Вечер та бе ше влажна — по някаква пр ичина си спомня ше то ва съвсем яс но . Пристигна сам и докато вървеше през тълпата, търсейк и прия тели , зърна Фин и Сара — двама души, с които беше израснал — да разговаря т с едно непознато момиче. «Кр асива е», б еше си помис лил Но й. Когато се прис ъедини към тях , тя вд игна к ъм него замис лените си очи . «Здраве йте — каза момичето простичко и протегна към него рък а. — Фин ми е разказвал мно го за вас .»

Обикновено запознанство , нещо, кое то би забравил отдавна , ако не беше тя . Но ко гато стисна рък ата й и сре щна удивителните й изумруде ни оч и, той разбра , о ще преди да поеме следващия си дъх, че то ва беше жената, с коя то можеше да прекара остатъка от живота с и и нико га не би могъл да намери друга такава. Тя изглеждаше толкова прекрасна, толкова съвършена, докато летният вятър накланяше върховете на д ърветата .

Но сетне к ато че ли се надигна торнадо . Фин му о бясни , че момичето ще прек ара лятото в Ню Берн със семейс твото с и, защо то бащ а й р аботи за ко мпания та «Р.Дж. Ре йнолд с», и въпрек и че Ной само кимна, погле дът й сякаш му под сказа, че тя р азбира мълч анието му. Фин се ус михна, забелязвайки какво се случва с прия теля му, а Сара пр едложи да си купя т черешова кока-кола . Четиримата прекар аха празника заедно , докато накрая тълпите оредяха и павилионите започнаха да затварят.

Срещнаха се на следващия ден , а също и на по -с ледващия и скоро станаха неразделни . Всеки ден , с изключение на неде ля , когато ходеше на църква, Ной свършваше работата с и колкото мо же по -бързо и после политаше към пар ка «Форт-Тотън», където тя го чак аше. Момичето никога преди не б е живяло в малък град и те всек и де н пр авеха съвършено нови за нея неща. Той я научи да лови риба в плитчините , ходеха на дълги разход ки в старинната гор а, плаваха по рек ата с кану вед нъж попаднаха в ля тна буря и на него му се струваше, че я е познавал цял живот.

Но и Ной се сдоби с някои но ви умения . На танцовите забави, които се ус тройваха в тютюневия ск лад, име нно тя го научи да танцува валс , а се тне и чарлстон. И макар да с е препъваха по време на първите няколко песни, търпение то й най-накрая се отплати и те танцуваха в унес ч ак до кр ая на вечер та. Сетне Но й я изпрати до дома й и там на вер андата, след като си пожелаха лека нощ, той я це луна за първи път, чудейк и се защо б е чакал толкова д ълго . По -късно пре з ля тото я д оведе в к ъщата , в която живееше сега , тогава изос таве на и запусната, и й каза , че един ден тя ще бъде негова и ще оправи всичко каквото има да се оправя по нея . Двамата е часове говореха за меч тите си — той за желанието си да види света, тя за планове те си да стане художник — и пре з една влажна авгус товска нощ двамата изгубиха девственос тта си. Когато си замина три седмиците по -късно , тя отнесе със себе си час тица от душата му и посл едните дни на ля тото . Изпрати я една ранна дъждовна с утрин , изпивайки я с уморените си от безс ъние очи, а с етне се прибра вкъщи и си приготви раницата. Пре кара следващата седмица сам на остров Харпърс .

7

Ной прокара пръсти през косата си и погледна часовник а си . Беше осем и дванайс ет. Стана и излезе пред къщата, поглеждайки к ъм пътя . Гас го нямаше никакъв и предположи, че дне с няма да се отбие при него . Тръгна обратно към люлеещия се стол и седна о тново .

Беше разказал на Гас за любовта си. Първия т път, когато му спомена за нея , старият негър пок лати глава и се разс мя .

— Значи това е призрак ът, от когото бягаш — беше казал той. Когато го попита какво има предвид, Гас обясни: — Говоря за паметта и духовете , които носим в нея . Глед ам те как

работиш ден и нощ, бъхтиш се като грешен дявол и не ти остава вре ме д а си пое меш дъх. Има три пр ичини хората да се държат така. Или са луди, или са глупави, или се опитват да забр авят нещо . Що се отнася до теб, аз знаех, че се опитваш да забравиш нещо, но не знае х к акво .

Той се замисли над думите на приятеля си. Гас , разбир а се , беше

прав. Ню Бер н бе станал град, обитаван от духове . Духо вете на паме тта. Ной чес то я виждаше в парка «Форт Тотън», на тяхното място , всеки път ко гато мине ше оттам. Или седеше на скамейката, или стоеш е до портата на вхо да, винаги усмихната, р усата й коса леко докосваше р амене те й, а оч ите й бяха с цвета на изумруди. Когато седеше вечер на веранд ата с китарата с и, той я виждаше до себе си, заслушана тихо , док ато свиреше песните от де тството си.

Чувстваше се по с ъщия начин, ко гато минеше покр ай люб имото им кафене , покрай театъра или просто , до като се р азхождаше по улиците . Къде то и да погледнеше , виждаше нейния обр аз, който оживяваше пред оч ите му.

Чувство то беше с транно . Той беше отраснал в Ню Берн. Бе п рекарал първите си седе мнайс ет год ини тук , но като че ли помнеше само последното лято , лятото , кое то бяха прекар али заедно . Ос таналите му спомени бяха просто фрагме нти, разпилени късчета от детство то му, малко от тях съб уждаха ня каква емоция .

Една вечер разк аза на Гас за това и той не само го разбра , но и м у обясни прич ината .

— Баща ми к азваше — поде Гас , — че първият път, когато човек се влюб и, това променя живота му завинаги и ко лкото и да се опитва, чувството никога не си о тива . Това момиче, за което ми р азказваш, е било първата ти любов. И к акво то и да пр авиш, тя ще остане с теб завинаги.

Ной поклати глава и к огато образът й започна д а избледнява , се върна към Уитман. Чете около час и все ки път, когато вдигнеше очи, вижд аше енотите и опосумите , които подтич ваха покрай реката. В десет и половина затвори книгата, качи се в с палня та си и записа в дневника с и наблюденията с и от де ня и работата, която бе свършил по к ъщата. Четирийсет и пе т м инути по -късно вече спеше. Клем се к ачи по стълб ите , подуши спящия си стопанин, се тне опис а няколко кръга по пода и накрая се сви в ле глото до краката му.

8

Същата вечер , но малко по -рано и на стотици к илометри о т Ной, тя се деше на окаче ната на вер андата люлка в дома на родителите си, подгънала под себе си единия си крак . Мяс тото беше леко влажно, когато се дна. Малко по -рано б е валял дъжд, с илен и жилещ, но облаците веч е с е разсе йваха и тя виждаше зад тях звезд ите , питайки се дали бе взела правилното решение. Беше се борила с него дни наред — включително и тази вечер — но дълбоко в себе си знае ше , че никога няма д а с и прости, ако остави възможността да й се изплъзне .

Лон не знаеше истинската причина, порад и която тя заминаваше на др угата сутрин. Пре ди седмица му загатна, че има намерение да посети няколко антикварни магазина по крайбре жието .

— Само за няколко дни — б е доб авила тя . — И освен това имам нужд а д а с е о ткъс на от суматохата о коло год ежа. — Не й беше приятно д а го лъже , но знаеше , че не е възможно да м у к аже истината. З аминаването й нямаше нищо общо с него и нямаше д а е честно да го моли да я разбере .

Пътят от Ро ли до мяс тото , където о тиваше , трая око ло д ва ч аса и тя пристигна малко пред и единайсет. Отседна в малък хотел, отиде в с таята си , разо пакова куфара си, ок ачи роклите си в гардероба и прибра всичко ос танало в чекмеджетата. По време на обяд а по моли с ервитьорката да я упъти д о най -близките антикварни магазини и следващите ня колко час а прекара в пазаруване . В четири и половина се прибр а в стаята с и.

Сед на на края на леглото , вд игна теле фона и се обад и на Лон. Не можаха да разговарят дълго , защото той влизаше в съда, но преди д а затвори тя му даде телефонния номер на хотела , в който бе ше отседнала и об еща д а му се обад и на другия ден. «До бре — помисли си тя оставяйки слушалката. — Обикновен р азговор . Нищо необич айно . Нищо, кое то д а събуди подо зрения .»

Познаваше го поч ти от четир и години. Бя ха се срещнали през 1942 г , по вре ме на войната , в която и Америка се беше включила година преди това. Все ки помагаше , с каквото може и тя работеше като до брово лка в една бо лница в центъра на града. Благодарение на усилия та с и, беше станала необходима и ценена , но работата се ок аза по -тежк а, отколкото бе оч аквала. Първата вълна от р анени войници се прибираше у дома и тя прекарваше дните с и със съкрушени и сломени хора. Когато Лон, със свойствения си непринуде н чар , се запозна с нея на една коледна заб ава, тя видя в него вс ичко , от което се нуждаеше — човек с увере ност в бъдещето и чувс тво за хумор , което прогонваше вс ичките й страхо ве .

Той беше осем години по -голям от нея , кр асив , интелигенте н и об аяте лен преус пяващ адвокат . Об ичаше рабо тата си и не с амо печелеше де лата си, но бе направил и име . Тя разбираше страстта, с коя то той пресле дваше успе ха, защото собственият й баща и повече то мъже, които срещаше в своя социале н кръг, бяха като не го . В кастовата система на Юга с емейно то име и постижения често бяха най -важният фактор по отношение на е дин б ъдещ бр ак . В няко и случаи те бя ха ед инственият фак тор .

И макар още от д етството си да се беше бунтувала ср ещу тези неща, срещайки се понякога с «неподходящи » мъже, тя беше пр ивлечена о т

9

не принуд еното поведение на Лон и посте пенно го беше об икнала. Той беше внимателен с нея , въпреки д ългите часове , които прекарваше по съдилищата. Беше д жентълмен, едновременно зрял и отговоре н, и пре з страшните години на войната, винаги когато имаше нужда да се опре на някого , той неизменно беше до нея . Чувстваше с е сигур на с не го , знаеше, че е обичана, и затова пр ие предложение то му за брак .

Док ато си мислеше за тези неща, в не я с е с ъбуд и чувство за вина и тя знаеше, че трябва да с ъбере нещата си и д а си тръгне , преди да е променила решението с и. Беше правила това веднъж, много отд авна, и ако го направеше пак , знаеше , че никога повече няма д а намери сили да се върне отново тук . Взе дамск ата си чанта и се поколеба, по чти гото ва д а тр ъгне към вратата. Но сетне си с помни обстояте лствата, ко ито я бяха до вели тук и остави чантата си, осъзнавайки, че ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере какво е мо жело да се случи. И как щеше д а живее с това?

Тръгна к ъм баня та и пусна к рана на ваната. След като провери те мпературата, се насочи към тоалетната масичк а, свали златните с и об еци и прекоси отново стаята . Намери тоалетната с и чантичка , извади оттам бръс нач и с апун и се съблече пре д огледалото .

Казвали й бяха, че е крас ива, още откакто бе ше младо момиче и ко гато остана го ла, тя се загледа в отражение то си. Тялото й б еше стегнато и до бре оформено , гърд ите й бя ха приятно закръглени , коремът плосък, а краката стройни. От майка си беше нас ледила високите скули, гладката кожа и р усите коси, но най-красивото в нея бя ха очите й и те с и бя ха само нейни. «Очи като океански вълни », как то обичаше да казва Лон.

Взимайки бръснача и сапуна, тя се върна в б анята, спря крана, остави кърпата , так а че д а може д а я стигне , и влезе внимате лно въ в ваната.

Обич аше о тмората, която водата й носеше и се отпусна по -дълбоко в нея . Деня беше дълъг и гърбът й беше напрегнат, но беше д оволна, че е приключила с пазаруването толкова б ързо . Трябваше да с е върне в Роли с нещо видимо и не щата, к оито бе купила, щяха да свършат чудесна работа. Напо мни си да научи име ната на още няколко магазина в района на Бофорт, но се тне сметна, че ня ма д а е необход имо. Лон не беше от хор ата, ко ито проверяват жените си .

Тя проте гна ръка към с апуна, с апунис а се и започна да бръсн е кр аката си. Замисли се какво б иха казали не йните родите лите за поведението й. Не се съмняваше, че няма да го одобрят. Особено майка й. Тя никога не прие онова, кое то се случи тук през онова ля то и ня маше д а приеме онова, кое то се случ ваше и сега , каквито и обяснения да й дадеше .

Остана във ваната още известно вре ме, преди да излезе и да с е подсуши. Тръгна към гардероба и огледа роклите , като най -накрая с и избра една жълта и дълга, леко свободна отпред, к аквито се носеха тогава в Юга. Облече я и се огледа, завъртайки се , пред оглед алото . Стоеше й до бре и подчер таваше же нствеността й, но въпреки това с е о тказа от нея и я вър на на закачалката.

Вмес то това се спря на една по -всекид невна и по -малко отворена и я об лече . Светлосиня и с украса от дантела , роклята се закопчаваше отпред

10

и макар да не бе ше толкова изискана като първата , тя по -добре постигаше ефекта, който търсеше.

Сло жи си малко гр им, с ъвсе м лека очна линия и спирала, за д а подчертае очите си . След това пар фюм, но не прекале но много . Изб ра с и малки д искре тни обеци и обу сандалите с ниск и токове , които бе носила по-рано . Вчеса р усата си коса, хвана я високо с игла и се огледа в огледалото . Не , това е малко прекалено , помисли с и тя , и я пусна да падне отново вър ху раменете й. Т ак а е по -добре .

Когато прик лючи, отс тъпи крачка назад и прецени крайния р езултат. Изглеждаше до бре — нито прекале но елегантно , нито прекале но небрежно . Не искаше да прекалява . Все пак нямаше ник аква представа какво да о чаква. Беше минало много време — вероятно твърде мно го — през което се бяха с лучили различни неща. Включително и такива , за ко ито не й се искаше да мисли.

Поглеждайки надолу, видя , ч е ръцете й треперят и се присмя на себе си . Изне нада се , защото обикновено беше спокойна и рядко губ еше самообладание . Също като Ло н, тя винаги бе уверена в себе си, още о т дете . Спомняше си, че някога това пораждаше и проблеми, особено когато излизаше с момч ета на нейната възраст , които с е плашеха от нея .

Взе чантата с и, к лючове те на колата и накрая ключа на стаята. Завъртя го няколко пъти нер вно в рък ата си. «Вече с тигна далече , не се отказвай точно сега», каза с и тя , но тък мо преди д а излезе , се върна и се дна о тново на края на леглото . Погледна часовника си . Беше почти шес т. Знаеше , че трябва да тръгне до няко лко м инути — не ис каше д а пристигне по тъмно , но се нуждаеше от още малко време.

— По дяво лите — прошепна тя . — какво пр авя тук ? Не трябва да бъд а тук . Няма никак ва причина за това. — Но още докато произнасяше тези думи, знаеше, че това не е ис тина . Идването й тук имаше с воето ос нование . И ако не друго , поне щеше да получи отговора , който търсеше .

Отвори чантата си и запо чна да рови в нея , докато извади една сгъната изрезка от вестник, бавно и почти с благоговение . Внимавайки д а не я разкъса , тя и р азгъна и се загледа в нея .

— Ето защо — каза тя накрая . — Това е прич ината да бъда тук . Ной стана сутринта в пет и, как то правеше об икновено , греба с каяк а

си час по рек а Брайсис . Когато се върна, сложи рабо тните си дрехи, претопли вч ерашните питки, изяде няколко ябълки и приключи закуската си с две чаши кафе.

Работи по оградата, както и пред ишния д ен, подме няйки изгнилите дъски с нови, там където бе нужно. Бе ше сиромашко лято , температурата беше над двайсет и пе т градуса и когато с тана време за обяд , вече потен и изморен, се зарадва на възможността да си отдъхне .

Яде кр ай реката, защото му беше приятно да гледа кефалите . Обичаше да ги наблюдава как скачат по два -тр и пъти над повърхността и пробляс ват във въздуха, пред и да изчезнат отново в тъмната вода. По някаква причина винаги се изумяваше о т факта, че те хните инстинкти не се бя ха променили хиляди, може би дори десетк и хиляди год ини.

11

Понякога се питаше дали човешк ите инстинкти се бя ха променили през това вре ме и винаги стигаше до заключе нието , че не с а. Не и що се отнася до най -пър вичните и основни черти на човешката матрица. Човекът винаги е бил агресивен, винаги се е стремял д а доминира и да контролир а света и всич ки останало . И войната в Европа и Япония доказваше това.

Прик лючи р абота някъде около тр и и тръгна към една малка б арак а близо до неговия пристан. Влезе , взе въдицата си и няколко живи щурци, ко ито д ържеше под ръка, се тне тръгна к ъм пристана, зак ачи с тръвта на кукичката и хвърли въдицата.

Риболовът винаги го караше да размишлява над живо та. След с мъртта на майк а си бе израснал в различни домо ве и по някаква причина като дете заекваше много , поради което му се подиграваха . Постепенно ставаше все по -необщите лен и скоро с лед к ато навърши пет години, отказа да говори въобще. Когато тръгна на уч илище, учителите му го мис леха за бавно развиващ се и препоръчваха да б ъде отписан от уч илище.

Но баща му взе нещата в с вои ръце . Той го остави да ходи на училище и с лед края на ур оците го в зимаше да му помага в с клад а за дърве н материал.

— Добре е да прекарваме известно време заедно — казваше той, до като работеха рамо до рамо . — Точ но к акто аз и моят б аща пр авехме това някога.

Док ато бяха заедно , баща му му разказваше за птиците и животните и си припо мняше ис тории и легенди от миналото на Се верна Каро лина. Няколко месе ца по -к ъсно Ной говореше отно во , мак ар и не мно го добре , и баща му реши да го учи да чете с книги с поезия . «Научи се да чете ш това на глас и ще можеш да казваш вс ичко , какво то поиск аш.» Баща м у отново се ок аза прав и на следващата година Ной вече не заекваше. Но продължи да ход и в склада, про сто защото беше с викнал с това, а вечер ите четеше на глас творбите на Уитман и Т енисън, докато баща му се люлееше на стола до него .

Когато поотрасна , прекарваше повечето си уике нди и вак анции сам. Изс ледваше старинната Кроатска* гора, спускайки се по течението на река Бр айсис . По някога се отд алеч аваше на це ли трийсе т километр а, а ко гато рек ата станеше непро ходима, слизаше о т кануто си и изминаваше ос таналото разстоя ние до крайбрежието пеша. Лагеруването на открито стана негова стр аст и той прекарваше часове в гората, където седеше под го лемите дъбове , тананикаше с и тихо и свиреше на китарата си на бо брите , гъските и чаплите . Поетите знае ха, че това усамотение в природата, далече от хор ата и хорските неща, беше добро за д ушата, а той винаги се беше отъждес твявал е поетите .

[* По името на мес тно индианс ко пле ме — кроас ан, живяло на територията на Северна Каролина. — Б. пр .]

Макар да беше тих и затворен, год ините на тежък труд в склада за дървен материал му помогнаха да блес ти в спорто вете , а това му с печ е ли и популярнос т. Обичаше футбола и лекоатле тиче ските състезания и макар съотбор ниците му да прекарваха свободно то си време заедно , той рядко се

12

присъед иняваше към тя х. Някои го намираха за високомерен, но повечето просто с мятаха, че е пораснал по -бързо от връстниците си. Беше се срещал с няколко момичета , но никое от тях не му напр ави особе но впечатление . Никое , с изключение на едно . И то се появи, сле д като завърши училище. Ели. Не говата Ели.

Спомняше с и, че р азговаря е Фин за нея след запознанството им на фес тивала през онази първа нощ. Фин се бе ше засмя л и беше направил две предсказания : първо , че д вамата ще се влюбят и второ , че о т това нищо няма да излезе . Стори му се , че нещо кълве и се изпълни с надежда, че е някой голя м кос тур . Се тне , об аче , подръпването с пря , то й нави макарата, провери стръвта и отново хвър ли въдицата.

Фин се беше оказал пр ав и за двете неща. През по -голямата час т о т ля тото тя трябваше да се оправдава пред род ителите си за това, че се срещат. Не че не го харесваха — проблемът беше, че той е о т друга класа, прекалено беден , и те никога нямаше да одо брят една по -сериозна връзк а на дъщеря им с него . «Не ме е грижа какво мис лят родителите ми, аз те об ичам и винаги ще те обичам — казваше тя . — Ще наме рим начин д а бъдем заедно .»

Но все пак се р азде лиха. В началото на с ептември, когато тютюнът беше прибран, тя нямаше никакъв изб ор , ос вен да се върне със се мейството си в Уинстън-Се йлъм. «Само лятото с върши, Ели, не и о нова, което се случи между нас — беше й казал той на раздяла. — То никога няма да си о тиде .» Но думите му не се сбъднаха . По някаква причина писмата , които й пишеше, оставаха бе з о тговор .

Най-нак рая реши д а напусне родния си град , за д а я пропъди от ума си , а и защото откакто беше започнала Голя мата депресия , с таваше вс е по-трудно чо век да си изкарва прехр аната в Ню Берн. Отиде първо в Норфо лк и работи в една кор абос троителница шест ме сеца , пред и да бъд е уволнен , а се тне се премести в Ню Джърси , защо то беше ч ул, ч е положение то там не е толкова тежко .

Започна р абота в една фирма, която се занимаваше със с крап. Собственикът й, евреин на име Морис Го лдман, изкупуваше всякакви метални отпадъци, защото беше убе ден, че в Е вропа ще избухне война и Амер ика о тново ще б ъде въвлечена. Ной , о баче , не се интересуваше о т мотивите му. Той просто беше щастлив, че може да си изкарва хляба.

Беше заякнал с лед годините , прекарани в склада за дървен матер иал и се спр авяше добре . Новата му рабо та не само отвлич аше мис лите му о т Ели , но и му беше прия тно да я върши. Баща м у някога обичаше да казва : «Работи добре и си изкарай заплатата. Вс ичко друго е кр ажба. » Това отношение към труда се нравеше на шефа му. «Колко жалко , че не си евреин — тъжеше Голдман. — А иначе си такова чудесно мо мче.» Това беше най-големия т комплимент, на който той беше способен.

Ной прод ължи да мисли за Ели особено през нощта. Пишеше й вед нъж в месеца , но никога не получаваше отго вор . Накрая й написа ед но последно писмо и се зас тави да приеме факта, че лято то , което бяха прекарали заедно , щеше да остане единственият му спомен от това момиче.

13

И въпреки това не можа да я забрави. Три години след то ва прощално писмо о тиде в Уинстън-Се йлъм с надеждата да я намери. Откри къщата й, от със еди разбра, че се е преместила и най -нак рая се обади в офиса на ко мпания та «Р.Дж.Рейнолдс ».

Момиче то , кое то о тговори, беше ново и не бе чувало името му, но беше достатъчно люб езно да му предложи д а направи каквото може за него . Оказа с е , че б ащата на Ели е напуснал компанията , без да остави ник акви координати. И с това Ной приключи издирването с и.

Пре з сле дващите осем години той работи за Голдман. В началото фирм ата разполагаше с дванайсе т работници, но сетне се разрасна и го повишиха. През 1940 г . Ной вече управляваше целия бизнес и ръководеше персонал о т трийсе т д уши. Голд ман стана най-големия т търговец на скрап по цялото източно крайбрежие.

Пре з този период им аше връзк и с няко лко различни жени. Отношенията му с е дна от тях, сер витьорка о т съседен ресторант с тъмносини очи и копринени черни коси, станаха сериозни. И макар д а излизаха две години и да прекарвах а времето си добре , то й никога не изпита към нея нищо подобно на чувството , кое то хранеше към Е ли.

Нито можа да я забр ави. Новата му приятелка бе ше с няко лко години по-голяма о т не го и именно тя го науч и как да доставя удоволствие на една же на, местата, к оито тряб ва д а до косне , кога да не бърза, думите , ко ито тряб ва да прошепне . Поняко га те прекарваха по ця л ден в обя тията си и се любеха по начин, който носеше р адос т и на двама им.

Тя знаеше, че няма да б ъдат заедно завинаги и ве днъж к ъм кр ая на връзката им му каза :

— Бих ис кала да мога да ти дам оно ва, което иск аш, но не знам какво е то . Час т от сър цето ти е затворена за всички , в това число и за мен. Имам чувс твото , че не си с ме н, дори когато с ме заедно . И като че ли винаги си с няко й др уг.

Ной се опита да отре че това , но тя не му повярва. — Аз съм жена — не можеш да ме заблудиш. Когато ме гледаш

понякога, знам, че виждаш друга. Сякаш очакваш тя да се появи о т нищото и да те с паси от всичко това…

Сле д месец тя се о тби в работата му и му каза, че е срещнала д руг. Ной не се обиди. Разделиха се к ато приятели и година по -к ъсно получи картичк а, в която тя му съобщаваше, че се е омъжила. Оттогава не ч у нищо повече за нея .

Док ато беше в Ню Джърси, Ной посещаваше баща с и веднъж в го дината о коло Коледа. Двамата разговаряха надълго и нашироко , ходеха за риб а и от време на време пътеше стваха по кр айбрежието по няколко дни .

Пре з декември 1941 г ., когато беше на двайсе т и шест , войната започна , точно как то беше предвидил Голдман . След месец Ной дойде в офиса му, за да м у каже, че има намерение д а се запише като доброволец, а сетне се върна в Ню Бер н, за да се сбогува с баща си. Няко лко седмици по-късно бе ше в подготвите лен лагер за новобранци. Докато беше там, получи писмо от Го лдман, който му благодареше за работата и му

14

съобщаваше , че го прави собстве ник на малък процент от компанията му, в случай че някога бъде продадена. В плика беше и с ъответния т сертификат, к ойто удостоверяваше това. «Никога нямаше да ус пея без те б — пишеше в писмото . — Т и с и най-порядъч ният млад мъж, с кого то съм работил , въпреки че не си евре ин.»

Сле дващите няколко години Ной прек ара в Тре та армия на генерал Патън, кръстосвайки пус тините на Северна Африка и горите на Европа с пе тнайсет килограма товар на гърба си. Неговото пе хотно подразделение не изменно взимаше участие в най-тежките сражения . Гледаше как приятелите му един по един си отиват, някои о т тях погребани на хиля ди километри от до мовете им. Веднъж, докато се криеше в един окоп недалече от Рейн, му се стори, че Ели го наблюдава някъде отвисо ко .

Най-нак рая войната свърши — първо в Европа и няколко месеца по -късно и в Япония . Малко преди да го уволня т, получи писмо от някакъв ад вокат от Ню Джърси, който пред ставляваше Морис Голдман. При срещата си с него разбра, че старият Голд ман е поч инал пред и го дина и ко мпания та му е ликвидирана. Активите й бяха разпродадени и Ной трябваше да получи чек за се демде сет хиляди долар а. По някаква причина новината не го р азвълнува ни най-малко .

Сле д седмица се върна в Ню Берн и купи къщата. Помнеше к ак доведе там баща си, за да споде ли с него плановете с и и да му покаже какви промени смята да направи. Старецът изгле ждаше слаб , докато обикаляше из имението , к ашляше и говореше с хриптене . Но й се притесни, но б аща му м у каза д а не с е безпокои, уверявайки го , че това е само простуд а.

Месе ц по-късно баща му умря от пне вмония и беше погребан до съпругата си в местните гро бища. Ной ходеше често на гроба му, за д а ос тави цве тя , а понякога и бе лежка. И всяка нощ с и с помняше за него и се молеше за чове ка, ко йто го беше научил на важните неща в живота.

Сле д известно време нави макар ата, ос тави въдицата настрани и с е върна в къщата. Съседката му Марта Шоу бе дошла да му благодари за онова, което бе направил за нея , донасяйк и три домашно изпечени хляба и малко б исквити. Съпругът й бе загинал във войната, оставяйки я с три деца и стара с ъборе тина, в която да ги отгледа. Зимата наближаваше и миналата седмица Ной б е отделил няколко дни, за д а сме ни счупените й прозорци, да потегне другите и да оправи кюнците на печк ата й. Над яваше се , че това ще е достатъчно , за да изк арат зимата .

Когато жената си тръгна, Ной се качи на очукания си додж и отиде д а види Гас . Винаги спир аше там, когато отиваше в магазина, защото се мейството на Гас нямаше кола. Една от дъщерите на прия теля му об икновено скачаше на седалката до него и двамата потегляха к ъм универс алния магазин «Кейпърс Дженерал ». Когато се върна, той не се зае веднага да р азопакова покупките . Вместо това се изкъпа, взе си една бутилка бира «Будвайзер», томче на Дилан Томас и сед на на верандата .

На нея все още й беше трудно да повярва, макар че държеше

до казателс твото в ръцете си .

15

Попадна на новината преди тр и седмици във вес тника , който получаваха вкъщи. Бе о тишла в кухня та да си сипе кафе и когато се върна на мас ата , баща й с е усмихна и й посоч и една малка с нимка.

— Помниш ли това? Той й подад е вестника и след първо началната липса на интерес нещо

в снимката привлече поглед а й и тя застина на мяс то . — Не мо же да бъде — про ше пна Ели и без да обръща внимание на

изненад ания поглед на баща си, тя седна и заче те с татията мълчаливо . Почти не забеляза кога влезе майка й и седна на масата. Когато накрая ос тави вес тника , възрастната же на се взираше в нея със същия учуде н поглед като този на баща й.

— Добре ли си? — попита майка й, отпивайки о т кафе то с и. — Изглеждаш бле да.

Тя не о тговори веднага, гърлото й беше пресъхнало и точ но тогава забеляза, че ръцете и треперят . Това беше моментът , когато всичко започна .

— И тук то ще свърши, по един или др уг начин — про ше пна тя отново . Сетне сгъна изрезк ата и я прибра обр атно в чантичката си. Спомни с и, че бе взе ла вестника от вкъщи, за да може да изреже с татията. Прочете я отново , преди да с и ле гне , опитвайки се да прецени доколко го ляма беше ролята на случ айнос тта, и още веднъж с утринта, сякаш за д а се уб еди, че вс ичко това не е било сън. И се га, с лед три сед мици самотни разход ки, след три седмици съмнения и неувереност, тя бе решила д а до йде тук .

Стр анното й поведе ние не остана не забелязано и когато я питаха какво й е , Ели се оправдаваше с натрупалото се напрежение. Това беше съвършено извинение . Всичк и проявиха разбир ане , вк лючително и Лон и затова той не възрази, когато пожела да замине за няко лко дни. Подготовката на годежа несъмне но бе изтощителна за всички . Почти пе тсто тин души бяха пок анени , в това чис ло губернаторът, един сенатор и посланикът на Пер у. Т ова беше прекалено по нейно мнение , но тъй или иначе новината за годе жа им доминираше в светските страници, откакто оповестиха плановете си преди шест ме сеца . По някога й се искаше д а избягат някъде с Лон и да се оженят набързо без целия този шум. Но знаеше, че той няма да се съгласи .

Като амбициозен м лад адвок ат, го деник ът й обич аше д а е в център а

на внимание то . Пое си въздух и стана о тново . — Сега или никога — прошепна тя , сетне взе нещата си и тръгна к ъм

вр атата. Спря се само за миг преди да я отвори и да се спусне по стълбите . Човек ът на рецепцията й се усмихна вежливо , когато мина покрай него и тя усещаше върху гърб а си заинтригувания му поглед, до като вър веше към колата си. Седна зад волана, погледна се за последе н път в огледалото , запали и зави надясно към главната улица.

Не се изне нада , че толко ва лесно намери пътя . Макар да бяха минали го дини, градът не бе ше голям и се ориентираше по улиците с леко та. Сле д

16

като пресече река Трент по един старомоде н подвижен мост, тя зави по един път, насипан с чак ъл, който щеше да я отведе до крайната цел на не йното пътуване .

Т ук беше красиво както винаги . З а разлик а от района на Пийдмонт, където бе израснала, зе мята тук б е равна, но имаше същата богата и плодородна почва, к оято бе идеална за отглеждането на памук и тютюн. Тези д ве култури зае дно с д ървения матер иал даваха поминъка в тази час т на щата и докато караше по живо писния извънградски път , тя се наслаждаваше на кр асотата, която първоначално бе привлякла хор ат а в то зи край.

За нея всичко си бе ше както преди . Пречупе ната слънчева светлина преминаваше през к лоните на високите водни дъбо ве и кариите*, огрявайки цветовете на ес ента . Отляво река с метален цвят се виеше известно време покрай пътя , преди да се отк лони и д а се влее в друга по -го ляма река малко по -нататък . Се лският път минаваше покр ай с таринни ферми отпреди вре мето на Гражданската война и тя знаеше, че някои о т стопаните тук живееха по съшия нач ин, както бяха живели и техните дя довци . При вида на познатия пейзаж в ума й нахлуха спомени и почувства как сър цето й се свива.

[* Кария , вид север ноамериканско дърво с твърда дървесина . — Б. пр .]

Слънцето бе увиснало над д ърветата вляво от пътя и след ед ин пореден завой тя мина покрай стара, изо ставена преди годи на църква, която продължаваше да сто и упорито на място то си. През онова ля то б е търсила тук с увенири от Войната между Севера и Юга и извед нъж спомените о живяха в паме тта й, с якаш всич ко се беше случило едва вчера. Сетне видя един ве личес твен дъб, който с тоеше на брега на ре ката и миналото стана още по -близко . Беше си същият — с ниски гъс ти к лони, простир ащи се над земя та, целият покрит с ис пански мъх като с воал. Пре з един горещ юлски ден тя бе седяла под това д ърво и е дно момче я гледаше с копнеж, ко йто я караше да забравя вс ичко друго на света. И точно тогава бе осъзнала , че е влюбена.

Той беше две го дини по -голям от нея и докато пътуваше по този път във времето , образът му посте пенно стана по -ясен в ума й . Ной всъщнос т винаги бе изглеждал малко по -го лям. В него имаше нещо от излъчването на типичен фермер с о бветрено лице , който с е прибира у дома след усилна работа на полето . Имаше загрубели ръце и широ ки рамене като хор ата, ко ито изкар ват хляба си с те жък труд, а о коло тъмните му очи, които сякаш четяха всяка нейна мис ъл, бяха започнали д а с е появяват първите ситни бръчици.

Беше висок и силен, със светлокес теня ва коса, по свое му кр асив , но онова, кое то помнеше най-ясно , бе ше гласът му, Беше й чел този ден. Беше й чел, докато лежаха в тревата под дървото , с мек и плавен, почти музикален, ак цент. Това беше глас , подходящ за радиото , който изпълваше въздуха, д окато произнася ше д умите . Затворила очи, тя слушаше внимателно , позволявайки на стиховете д а докоснат душата й .

17

«Т я ме примамва към мъглата на здрача. Аз политам к ато възд уха, развявам къдриците си към слънцето — бе глец .»*

[* Уолт Уитман. «Песен за се бе си». — Б. пр .] Той прелис тваше старите книги с опър пани страници. Книги, които

бе чел стотици пъти. Четеше известно време, сетне спираше и д вамата разгов аряха. Тя му разказваше какво иска от живота си — нейните надежди и меч ти за бъдещето — а той с лушаше внимателно и й об ещаваше да направи така, че всичко това да се сбъдне . Начинът , по ко йто го к азваше, я караше да м у вярва и тогава тя разбра колко много означава той за нея . Поняко га, когато го помолеше , Но й й говореше за се бе с и или й обясняваше защо е избрал точ но това стихотворение , или просто се взираше в нея с пламнал погле д.

Една вечер те гледаха как слънцето залязва и се тне ядоха под звездите . Стана късно и тя знаеше, че родителите й страшно ще се ядосат, ако знаят къде е . В онзи момент, обаче , това ня маше голямо значение за нея . Можеше да мисли е динствено за това ко лко необичаен е този ден и ко лко необик нове но е момче то , което б е об икнала. Когато тръ гнаха към до ма й няколко минути по -къс но , той взе ръката й в с воята и тя усе щаше то плината му през целия път до вкъщи.

Още е дин заво й на пътя и най-накрая я видя в далечината. Къщата беше много по -различна от о нова , което помнеше . Намали скорос тта и зави по един дълъг черен път с д ървета о т д вете страни, водещ до маяка, ко йто я беше призо вал от Роли .

Кар аше б авно , гледайки към к ъщата и с и пое д ълбоко въздух, к огато го видя да се взира в приб лижаващата се кола. Беше облечен в р аботни др ехи. Отд алеч е й се стори, ч е почти не се е проме нил и за момент, к огато слънцето се озова зад гърба му, той като че ли изчезна в обкръжаващия го мир аж.

Колата прод ължи напред, пос тепе нно забавяйк и ход и накрая спря под ся нката на дъба , падаща над фасадата на къщата. Завъртя клю ча, без д а сваля очи от него , и двигателят замлъкна.

Той с лезе от верандата и тр ъгна с покойно към автомобила, но изведнъж замр ъзна на мястото си, когато я видя да излиза от колата. Двамата дълго се взир аха един в друг, без да помръднат.

Елисън Нелс ън, двайсет и деветгодишна млада жена от висшето об щество , търсе ща отговори , които тряб ваше да научи, и Ной Калхун , меч тате л, на трийсет и една години , посете н от призрак а, к ойто бе променил живо та му завинаги.

Отново заедно Нито един от тя х не помръдна, док ато стояха един срещу друг . Ной

мълчеше, мускулите му изглеждаха ско вани и за моме нт тя дори с и помисли, че не я е познал. Изведнъж с е почувс тва виновна, че е до шла просто така, бе з никакво предупреждение. Беше си мислила, ч е ще е лес но

18

и ще знае как во д а к аже. Но бе сбъркала. Думите , с които й се иск аше д а разбие тази ужасна тишина, и се струваха нелепи и глупави .

Спомените за ля тото , което бяха прек арали заедно , нахлуха в паметта й и докато се взираше в него , тя забеляза колко малко се е променил о т последния път, когато го беше видя ла. Изглеждаше до бре . Избелелите му джинси и небрежно подпъхнатата в тях риза не мо жеха да скрия т широ ките му р амене , тънкия кр ъст и плоския му корем. Лицето му б еше загоряло , ся каш бе р аботил на о ткрито цяло лято , и макар косата му да б е малко оредяла и по -све тла от преди, той беше същият човек , когото помнеше.

Когато най-накрая събра с мелос т, Ели с и пое дълбоко въздух и с е ус михна.

— Здраве й, Ной. Рад вам се да те видя отново . Думите й с якаш го извадиха от някакъв унес и той я пог ледна с

почуда в оч ите си. Сетне , след като кимна ле ко с глава, на устните му постепе нно се появи усмивк а.

— Аз с ъщо… — заек на той. Сетне вдигна ръка към брадич ката си, откривайки, ч е не е бръснат . — Наистина ли си ти? Не мога да повярвам…

По тона му разбра, че то й е още в шок и това се прибави към со бствената й изне нада, че е тук… и че го вижда. В нея сякаш нещо се размърд а, нещо дълбоко погребано и старо , и за секунда й се зави свят .

Ели се о пита да запази самообладание . Не бе очаквала това да с е случи, не бе иск ала това д а се с лучи. Тя бе сгодена с ега. Не бе дошла тук за това… и все пак…

И все пак … И все пак някогашното чувс тво взе връх въпр еки же ланието й и тя

сякаш о тново бе ше на петнайсе т. Не б еше се ч увствала так а о т години и като че ли всичк ите й меч ти все още може ха да се сбъд нат.

Сяк аш най-накрая си бе ше дошла у до ма. Бе з да проронят дума, те тръгнаха един к ъм др уг, като че ли то ва бе

най-ес тес твено то нещо на света, и той я в зе в прегръдк ите си, притиск айки я к ъм гърдите си . Ос танаха така дълго , док ато повярват , ч е вс ичко това е истина, позволявайки на четиринайсетте години раздя ла д а се стопят в сгъстяващия се полумрак.

Най-нак рая тя се отдръпна, за да го погледне . Се га, отблизо , забеляза някои промени, които й бяха убягнали. Т ой бе ше вече мъж и лиц е то му б е загубило някогашната си младежка меко та. Малк ите бръчици около очите му бяха с танали по -дълбоки и на б радичката си имаше бе лег , който пре ди не беше там. Чертите му бяха станали по -остри , изгле ждаше по -с уров и по-пре дпазлив, но усещането да бъде в прегръдките му я нак ара д а разбере колко много й е липсвал от последния т път , когато го б еше видяла.

Очите й бяха пълни със сълзи, когато накрая се откъснаха един о т др уг. Тя се засмя нервно и избърс а с ълзите от ъгълчетата на очите си .

— Добре ли си? — попита той, макар на лицето й да бяха изписани хиляди други въпрос и.

— Прос ти ми. Нямах намерение д а плача…

19

— Няма нищо — каза той, ус михнат. — Все още не мога да повярвам, че си ти . Как ме намери?

Тя се отдръпна назад и се о пита да се успокои, избърсвайки пос ледните следи от с ълзи в очите си.

— Пред и ня колко се дмици проче тох в е дин вестник с татия за твоята къща и тря бваше да дойд а д а те видя .

Ной се усм ихна широко . — Радвам се , че го напр ави каза той и отстъпи леко назад. —

Гос поди, изглеждаш фантастично . И с ега си още по -крас ива от няко га. Тя почувства лице то си да плам ва. Точно като пре ди че тиринайсе т

го дини. — Благодаря ти . Ти също изглеждаш ве ликолепно . — И то ва беше

самата истина. Годините го бяха пощад или. — Е, к ъде беше през всички тези години. И защо дойде име нно сега? Въпросът му я върна към реалността и я накара да осъзнае какво

може ше да се случи, ако не беше внимателна. «Не о ставяй не щата д а излязат о т контро л по мисли си тя . — Колкото по -дълго про дължава това, то лкова по -тр удно ще става.» А на нея и б ез това не й беше ник ак леко .

Но боже мой, тези очи! Т ези кадифени тъмни очи . Тя се извърна настрани и си пое дълбоко възд ух, питайки се к ак д а

обясни всичко , и когато заговори, гласът й бе тих; — Ной, не бих искала да те оставям с погрешно впечатление… Аз

наистина исках да те видя , но има и нещо друго . — Пауза. — Дойдо х тук с определена цел. Им а не що, кое то трябва да ти кажа.

— Как во е то? Тя погледна нас трани и не отговори веднага, и зненадана , че все още

не може да намери правилните думи. Ной почувства ня какъв хлад в гърдите с и. Каквото и д а имаше д а м у с ъобщи, то не бе ше хубаво .

— Не знам как д а го кажа. Мис лех, че ще е лес но , но вече не с ъм сигурна…

В този мо мент проехтя пронизителен вик на е нот и Клем изскочи изпод верандата, лае йки сърдито . И двамата извърнаха глави по посок а на суматохата и Ели се зарадва на това време нно прекъсване .

— Т вое е ли е кучето? — по пита тя . Ной кимна, чувс твайки стомаха си свит . — Всъщност това е дама. Казва се Клементин. И наистина е моя . —

Кле м тръсна глава, протегна се и се затича към мястото , откъде то беше до шъл вик а на енота. Оч ите на Ели съвсем леко с е разшириха , когато забеляза куцането й.

— Как во й е на лапата? — попита тя , печелейки още време. — Била е ударена от кола преди няколко месеца. Доктор Хар исън,

ве теринарят , ми се обади, за д а ме по пита д али бих я взел, защото со бственикът й вече не я иск ал. Когато я видях, веднага разбрах, че няма да ми даде с ърце да оставя да я прис пят.

— Винаги си б ил такъв — каза тя , опитвайки се да се успокои. Сетне замълча за миг и погледна към къщата . — Свършил си чуде сна работа по нея . Съвършена е , точно каквато знаех, че ще изглежда ед ин ден.

20

— Благодаря ти , мно го мило от твоя страна . Но честно казано , не подозир ах, че ще б ъде толкова тежко . Ако знаех, едва ли щях да се захвана.

— Разбира се , че щеше да го направиш — рече Ели . Тя знаеше много до бре колко е свързан с то ва мяс то. Знаеше също колко много сърце влагаше във всяко свое начинание — или поне така беше някога.

В с ледващия миг разбра, че твърде много неща с е бя ха променили оттогава. Сега те бя ха непознати. Вижд аше го в очите му. Че тиринайсе т го дини бяха мно го време . Т върде много .

— Как во има, Ели? — То й се извърна к ъм нея , търсейк и по глед а и , но тя продължи да се взира в къщата .

— Дър жа се глупаво , нали? — каза тя , опитвайк и се д а се усмихне . — Как во имаш предвид? — Всичко . Идването ми тук изневиде лица, без да знам какво да кажа.

Сигурно ти изглеждам като луда. — Т и не си луда — каза Ной тихо . Се тне про тегна р ъка към нейната и

тя му позволи да я улови, док ато стояха един до др уг . Т ой продължи: — Макар и да не знам причината, виждам, че ти е трудно . Защо не се поразходим малко ?

— Как то едно вре ме? — Защо не ? Мис ля , че и на двама ни ще се отр ази добр е . Ели погледна неуверено към вход ната вр ата. — Трябва ли да се обадиш на някого ? Ной пок лати глава. — Не е нужно да се обаждам на никого . Т ук сме само аз и Кле м. Макар да бе попитала, тя бе очак вала то зи отго вор и не бе ше сигурна

какво точно поч увства, когато го чу. Но при всяко положение сега стана още по-труд но да каже онова, к оето трябваше. Щеше да й бъде по -лесно , ако имаше някой друг.

Тръгнаха към реката и завиха по една пътечка близо до брега . З а негова изненада Ели освободи ръката си и вървеше на достатъчно разстояние , за да не се докоснат случайно .

Той я погледна . Тя беше още к расива, с гъс ти коси и изразите лни очи, а походката й б еше то лкова изящна, сяк аш поч ти не докосваше земята. Беше вижд ал крас иви жени и преди, же ни, които бяха привличали по глед а му. Но всичк и те бяха лише ни от качествата , к оито бяха най -желани за него . Качества к ато ум, уве реност, сила на д уха и с трас т; качества, които вд ъхновяваха към велич ие и такива, каквито той сам се бе опитвал д а възпитава у себе си .

Ели притежаваше тези качества , знаеше то ва, и сега , докато вървяха заедно , той почувства, ч е тя не се е изменила. «Жива поема», това бяха думите , ко ито винаги изникваха в ума му, когато се опитваше да я опише на другите .

— От колко време си тук? — попита тя , док ато се изкачваха по един обрасъл с трева хълм.

— От миналия декември. Работих известно време на се вер и с лед това бя х три години в Евро па.

21

Ели го погледна въпрос ително: — Войната? Той кимна и тя продължи: — Пред положих, че си б ил там. И с е радвам, че е свършила добре за

теб . — Аз също — каза той. — Щастлив ли си, че си у дома? — Да. Ко рените ми са тук . Т ук съм си на мястото . — Т ой зам ълча. —

А к акво става с теб? — Въпрос ът бе зададе н не увер ено , сякаш о чакваше да чуе нещо неприя тно .

Нас тъпи дълга пауза преди тя да отговор и: — Сго дена съм. Ной сведе поглед и изведнъж се почувс тва много по -слаб. Ето какво

било . Ето какво е трябвало да му каже. — Е поздравления — продума той накрая , питайки се доколко е

прозвуч ал искрено . — Кога е големият ден? — След три седмици. Лон иска го дежът да е през ноември? — Лон? — Лон Хамънд Млад ши, моят годеник. Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха ед на от най-могъщите

и влиятелни фамилии в щата . Бя ха направили парите си от памук. З а разлик а от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се поя ви на първите страници на вестниците .

— Името ми е познато . Баща му беше ис тински магнат. А Лон пое ли се мейния бизнес ?

Тя пок лати глава. — Не, той е адвок ат. Има своя к антора в це нтър а на града . — С име като не гово то сигурно е много зает. — Да. Той р аботи много . На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия

си въпрос механично: — Дър жи ли се добре с теб? Тя не му отговор и ве днага, сякаш се замис ляше над този въпрос за

първи път. — Да. Той е добър чове к , Ной. Т и би го харесал . Гласът й прозвуча някак неис крено , когато отговори, или поне так а

му се стори. А може би просто така му се искаше. — Как е баща ти? — попита тя . Ной направи няколко крачки, преди да отговори . — Почина по-р ано тази година , скоро с лед като се върнах . — Съжалявам — каза тя тихо , знае йки колко много означаваше то й за

Ной. Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание . На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината,

зад който с лънцето пламтеше в оранжево . С кр айчеца на окото си тя ус ещаше погледа му върху се бе си.

— Имаме мно го споме ни там, а, Ели?

22

Тя се ус михна. — Знам. Видях го , к огато ид вах. Помниш ли деня , който прек арахме

под него? — Да — отговори той кратко . — Мислиш ли поня кога за това? — Поняко га, да — отвърна той. — Обикнове но , когато работя в

близост до не го . Се га той е в моето имение? — Купил с и този участък? — Просто не можех да си представя , че няко й де н ще направят о т

него кухне нски шкафо ве . Тя се засмя тихо , чувс твайк и се някак странно трогната от това , което

бе научила . — Още ли чете ш пое зия? Той кимна. — Да. Никога не съм преставал. Предполагам, ч е това е в кръвта ми . — Знаеш ли, че ти си единственият пое т, когото съм срещала? — Аз не с ъм пое т. Че та поезия , но не пиша стихове . Само с ъм

опитвал . — И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Глас ът й стана

нежен. — Аз често си спо мням за тогава. Т ова беше пър вият път, к огато някой ми е че л поезия . А всъщност , и после дният .

Думите й извик аха в умове те им хиляд и спо мени, докато вървяха бавно към къщата по една друга пътечка , която минаваше б лизо до пристана. Слънце то се спус на о ще по -ниско и небето стана пурп урно , ко гато Ной попита:

— За ко лко време си тук? — Не знам. Не за дълго . Мо же би до утре или до другиден. — Годеникът ти по р абота ли е тук ? Тя пок лати глава. — Не, той остана в Роли. Ной повдигна вежди: — А знае ли , че си тук? Ели пок лати глава отново и не о тговори веднага: — Не. Казах м у, че отивам да обиколя антикварните магазини. Той не

би разбрал идването ми тук . Ной беше леко изненадан от отговора й. Едно бе ше д а посетиш някой

познат , а с ъвсе м др уго да скр иеш истината от годе ника си. — Не бе ше нужно да ид ваш тук , за д а ми кажеш, че си сгодена.

Можеше да ми пишеш или дори да ми се обадиш по телефона. — Знам. Но по ня каква причина се чувствах длъжна да го направя

лично . — Защо? Ели се по колеб а. — Не знам… — Глас ът й пос тепе нно заглъхна и нач инът, по кой то

беше про изнесла думите , го накара да й по вярва . Чакълът хр ущеше под кр аката им, докато вървя ха в мълчание. Сетне той попита:

— Ели , ти обичаш ли го?

23

— Да, обичам го — отговори тя бързо . От думите й го заболя , но отново му се с тори, че в тона й имаше нещ о

особено , сякаш сама се опитваше д а се уб еди в то ва. Ной с пря и не жно хвана р амене те й, за да я нак ара д а го погледне . Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:

— Ако с и щастлива, Ели , и го о бичаш, няма да с е опитвам да те спирам да се върнеш при не го . Но ако имаш и най -малки съмне ния , тогава не го прави. Това не е не що, което човек прави, ак о не го иска с цялото си сърце .

— Вече с ъм взела решение, Но й. Той се вгледа в нея за к ратко , питайки се дали да й вярва. Сетне

кимна и двамата продължиха да вървя т. Малко по -късно Ной каза: — Не правя нещата лесни за теб , нали? Тя се ус михна едва-е два. — Всичко е наред . Не мо га да те виня за нищо . — И все пак ми прос ти. — Няма защо . Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва

да се извини. Може би трябваше да ти пиша. Той пок лати глава. — Ако тряб ва д а бъда честен, радвам с е , че дойде . Въпреки вс ичко .

Толкова е хубаво да те видя отново . — Благодаря ти, Ной. — Мислиш ли, ч е е възможно да започне м отново? Тя го погледна в не доумение. — Т и беше най -добрият приятел , който съм имал, Ели. Аз вс е още бих

искал да б ъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни . Какво ще кажеш да опитаме?

Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за го дежа й, вероятно вс ичко е наред . Или по не няма нищо не прилич но . Тя се усмихна леко и кимна.

— Да опитаме. — Добре . Ис каш ли да обядваме заедно? Знам едно място , където

сервират най-вкус ните раци в гр ада. — Звучи чудесно . И къде е то? — В моя та к ъща. Зало жил съм капани още пред и се дмица и преди

няколко дни видях, че са се хванали няко лко добри екземпляра. Имаш ли някакви възраже ния?

— Никакви. Ной се усм ихна и посочи с палец през рамото си. — Чуд есно . Те с а при пристана. Ще отне ме с амо няко лко минути. Ели изведнъж почувства , че неловкостта, коя то я измъчваше , к огато

трябваше да му съобщи новината за годе жа си, постепе нно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти пре з кос ата си и остави лек ият б риз д а погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задър жа за момент, усещайки как мус кулите на раменете й се о тпускат, до като изд ишаше. Най -накрая отвори очи и се загледа в красотата, к оято я обграждаше .

24

Винаги бе о бичала вечерите тук , вечери, в които меките южни ве трове разнасяха тънкото ухание на ес енни листа. Обичаше дърветата и тя хното шумолене , кое то я ус покоя ваше още повече . Малко по -късно с е извърна към Ной и го погледна с нови очи , сякаш бе ше не познат.

Гос поди, то й изглеждаше толкова добре . Дор и след всичките тези го дини.

Гледаше го , док ато протягаше рък а към въже то , кое то потъваше във водата . Започна да го тегли и въпреки пад ащия мрак, Ели видя мускулите , ко ито играеха на ръката му, докато издърпваше кле тката от реката. Сетне я зад ържа във възд уха за момент , за да може водата д а се оттече . Накрая ос тави капана на пристана, отвори вр атичк ата му и започна да вади раците един по един, пус кайки ги в една к офа.

Ели тръгна към него , заслушана в песе нта на щур ците и си спомни един ур ок от детство то . Преброи броя на щурците в минута и прибави двайсе т и девет. «Шейс ет и седем гр адус а»*, по мисли си тя усмихната . Не знаеше доколко този метод за определя не на те мпературата б еше точен, но й се стр уваше добър .

[* Става въпрос за ше йсет и се дем градуса по Фаренхайг , което е приблизително р авно на двайсет гр адус а по Целзий. — Б . пр .]

Док ато вървеше, тя се огледа и разбра , че е забравила колко красиво и свежо изглеждаше всичко тук . В далечината се вижд аше д ома на Ной. Той бе оставил няколко лам пи да светя т и се създаваше илюзията, че това е единс твената къща наоколо . Или поне единс тве ната с е лектричество . Което не беше д алече от ис тината тук, извън преде лите на града. Хиляди провинциални домове все още не се радваха на л укса на елек трическото ос ветление .

Ели стъпи на пр истана и дъските изскърцаха под крак ата й к ато стар ръждясал акордео н. Ной вд игна глава и й намигна, а с етне прод ължи д а сортира р аците , изб ирайк и с амо по -голе мите . Тя се приближи до люле ещия се стол , който стоеше на пристана, докос на го и погали об легалката му. Представи си как Ной седи на него , лови риба, размишлява, чете . Повърхнос тта му беше груба и гр апава. Запита се колко ли вре ме прекарваше тук с ам и за какво ли си мислеше.

— Това е с толът на баща ми — каза то й, б ез д а я поглежда, и тя кимна. Ели видя по небето да летя т прилепи, а к ъм веч ерния хор на щурците се бяха присъе динили и жабите .

Тя тръгна бавно по прис тана с усещането , че от пле щите й е паднал някакъв тежък то вар . Дълго бе измъч вана от непреодолимия импулс д а до йде тук и сега , за първи път от тр и седмици, се чувстваше спокойна. Бе искала на всяк а цена Но й да науч и за нейния годеж, да разбере и да го приеме и док ато си мислеше за това, изве днъж си с помни за една тяхна малка тайна от онова далечно лято . Закрачи с наведена глава по пристана, гледайки надолу, д окато най-накрая намери о нова, което търсеше — Ной обича Ели , обграде но в сърце . Думите бя ха издълбани в е дна от д ъските няколко дни преди заминаването й.

Студен полъх на вя търа наруши общия покой и я накар а д а се обгърне с ръце . Извес тно време остана така, гледайки ту към сърце то с любовното

25

признание , ту към рек ата, д окато накрая чу стъпките на Ной зад гърба си. Чувстваше близос тта и топлината му, когато заговори:

— Т ук е толкова тихо и спокойно — к аза тя замечтано . — Знам. Аз с амият идвам тук често , за да бъда близо до водата. Т ак а

си поч ивам по -добре . — И аз бих го правила, ако живее х тук. — Хайде , да вър вим. Комарите скоро ще станат зли и осве н това

умирам от глад . Небето беше вече черно и Ной и Ели тръгнаха към к ъщата. В

настъпилата тишина тя се ч увстваше малко замая на и мислите й блуждаеха, док ато вървеше по пътечката . Запита се какво ли мис ли Но й за идването й тук , макар и сама да не беше наясно с ъс себе си. Няколко минути по-къс но се приближиха към верандата и Клем ги посрещна, навирайки мо крия си нос в ръцете им. Ной й с е с кара и тя се о тдалечи с подвита опашка.

Той посочи колата й. — Има ли нещо, което трябва да си вземеш оттам? — Не, пристигнах рано и разопаковах нещата си в хоте ла. Сама ус ещаше, че гласът й звучи някак различно , сякаш изминалите

го дини изведнъж се бяха изпар или някъде . — Е, д обре — каза Ной, кач вайк и се на веранд ата. Той остави кофата до вратата и я въведе в къщата, насочвайки с е

първо към к ухня та. Тя беше почти веднага вдясно , прос торна и ухаеща на ново дърво . Шк афове те бяха от дъб, както и подът, а прозорците бяха широ ки и гледаха на изток , за да влиза повече утринно слънце. Ремонтът беше направе н с вкус , за разлика от повечето старинни домове , където в такива случаи обикнове но се губе ше мяр ата.

— Имаш ли нещо против д а о глед ам наоколо? — Не, запо вядай . А в това време аз ще разопаковам продуктите ,

ко ито купих сутринта. Очите им се срещнаха за м иг и когато се обърна , тя знаеше , ч е той

продължава д а я глед а, докато излизаше о т стаята. Вътре в себе си Ели отново усе щаше е дно позабравено стр анно чувство .

Пре з след ващите няколко минути тя влизаше о т стая в с тая , изненадвайки се колко красиво е всичко . Към края на обиколката вече й беше тр удно да с и спомни разрухата , която някога бе царя ла тук . Сетне слезе по стълбите и зави към кухнята, зървайки профила му. З а мо мент й се стори, че то й отново е седемнайсетго дишен младеж и това я накара д а замръзне на мястото си . «По д яволите — помисли си тя , в земи се в ръце . Не забравя й, че сега си сгоде на жена.»

Ной стоеше д о кухненс кия плот и тихо си подсвиркваше. Вратичките на няколко от шкафовете бя ха отворени, а на пода имаше пр азни пазарс ки торби. Той й с е усмихна, преди да прибере няколко с тъклени буркана на мяс тото им. Тя се спря на няколко крачки от него и с е о блегна на плота, кр ъстосвайк и ед иния си крак пред другия . Сетне поклати глава , и зумен а от то ва колко много бе направил.

26

— Смаяна съм, Ной. Колко вре ме ти о тне ремо нтът? Той вдигна глава от последната пазарска торба, к оято разопаковаше . — Почти година . — Сам ли напр ави всичко? Ной се засмя тихо . — Не, разбира се . Наистина, когато бях по -млад, имах планове д а

свърша всичко сам, но това се оказа непос илно . Видях, че реставр ацията така ще отнеме години и в к райна сме тка наех хора… всъщност много хора. И въпрек и това рабо тата беше то лкова много , че поч ти нямаше ден, в който да си лягам преди полунощ.

— Защо си се претоварвал така? «З аради духовете от минало то », без малко да к аже той, но с е

въздържа. — Не знам. Просто исках да приключ а с това. Искаш ли някаква

напитка , докато стане вечерята? — С какво р азпо лагаш? — Всъщност изборът не е особ ено го лям. Бира , чай, к афе. — Нек а б ъде чай. Ной събр а пазарс ките торби и ги сложи настрани, сетне тръгна к ъм

една малка с таич ка встрани от кухня та и се върна оттам с к утия чай. Извади няколко пакетчета , сложи ги до печката и напълни чайника. След това го сложи на котлона, драсна клечк а кибрит и миг по -късно тя чу звука на пламъка.

— След минута чаят ще бъде готов. — каза той . — На тази печк а вс ичко става много бързо .

— Прекрас но . Когато чайникът засвир и, Ной наля две чаши и й подаде едната. Тя се ус михна, о тпи глътка и посочи към прозореца. — Сигурна съм, че тук в кухнята е много красиво , когато слънцето

надникне с утринта. Той кимна. — Т ака е . Поръчах да сложат големи прозор ци от тази стр ана на

къщата точно по тази причина. Същите с а и в спалните на горния етаж. — Гостите ти вероятно се чувстват прекрасно в тях . Ос вен ако не

об ичат да пос пиват до късно . — Всъщност до този мо мент още не са ми идвали гости. Откакто баща

ми почина, не знам точно кого д а поканя . По тона му тя разбра, че той просто с е опитва да поддърж а разговора.

Въпреки това долови самотата му. Ной, обаче , като че ли прочете мислите й и преди да успее да каже нещо, смени темата:

— Ще с ложа раците в мар ината за няколко минути преди да ги сваря — каза той, ос тавя йки чашата си на плота. Сетне тр ъгна към кухненския шкаф и в зе о ттам една го ляма тенд жера с ре ше тка за готвене на пара и капак . Напълни я е вода и я понесе към печката.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Разбира се . Какво ще к ажеш да нарежеш малко зеленч уци? Има

всякакви в хладилника, а купа ще на мериш ето там.

27

Той й посочи един шкаф близо до мивката и тя отпи още глътка о т чая с и, преди да остави чашата на плота и да вземе купата . Отиде с не я при хладилника и намери бамя , тиквички и лук в чекме джетата най -долу. Ной също се приближи к ъм отворе ната вр ата и Е ли с е о тдръпна малко , за да му направи мяс то . Докато стоеше до нея , тя долови уханието му — чисто , отчетливо и някак познато — и почувства съпр икосновението с ръката му, к огато Но й се пресегна да взе ме б утилк а б ира и шишенце с лют сос .

Той отвори бирата, сипа я във водата и се тне добави лютия сос и още няколко подправк и. Разб ърка водата, за да се увери, че съставките с а се разтворили и тръгна към задната врата, за д а в земе раците .

Вмес то да се върне веднага, той се задържа за мит до вратата, гледайки к ак Ели ре же морковите . Защо бе дошла при него , и то именно се га, когато беше сгодена. Не виждаше никакъв с мисъл във вс ичко това.

Но от друга страна Ели винаги го б еше изненадвала. Усмихна се , спомняйк и си я в р анната й младост — плам енна,

спонтанна, импулсивна, каквито според него трябваше да бъдат ис тинск ите художници. И тя опре делено беше такава. Нейният артистичен талант беше дар божи. Работите й въобще не о тстъпваха на някои картини , които бе виждат в музеите на Ню Йорк.

Беше му подар ила една картина, пре ди д а замине през онова лято и се га тя висеше над к амината във вс екидневната. Ели я наричаше картината на с воите мечти и Ной винаги бе виждат нещо изключително чувствено в нея . Когато я съзерцаваше в късните вечери, той откриваше страстта й във всеки нюанс и линия и до лавя ше мис лите й във всеки щр их на че тката.

Няк ъде дале че се ч у лай на к уче и Ной осъзна, че вече дълго стои до отворената врата. Бързо я затвори и влезе в кухнята, ч удейк и се дали Ели е забелязала , че я е наблюдавал.

— Как върви? — попита той, виждайки, че е почти свършила. — Може да се каже , че съм готова. Нещо друго за вечеря? — Разполагаме с домашно приготвен хляб. — Домашно приготвен? — От една съседка — обяс ни Ной и с ложи кофата в мивката. Пусна

водата и започна да мие раците един по един, оставяйк и ги с лед това д а с е разхождат из умивалника, док ато миеше сле дващия. Ели взе ч ашата си и се приближи към него .

— Не се ли стр ахуваш, че ще те о щипят, к огато ги хващаш? — Не. Просто трябва да ги хващаш ето така. — Ной й показа как и тя

се ус михна. — Забравям, че си правил това през целия си живот. — Ню Берн е м алък град, но тук човек научава онова, което е

необход имо д а знае . Тя се облегна на плота, стоейки близо до него , и допи чая си . Когато

раците бяха готови, той ги сложи в тенджерата , изми си ръцете и с е извърна към нея .

28

— Искаш ли да изле зем на верандата за малко? На раците ще им трябва половин час да покиснат в маринатата.

— Разбира се . Той избърса ръцете си и д вамата тръгнаха към верандата. Ной запали

ос ветлението и когато излязо ха навън, то й сед на на стария люлеещ се стол, а на нея предложи новия . Когато видя , че чашата и е пр азна , влезе за малко вътре и се върна с нова чаша чай и бир а за с ебе си.

— Т и седеше тук , к огато дойдох , нали? — Да — о тговори той, намествайки се по -уд обно . Всяка вечер седя

тук . Стана ми ве че навик . — Разбирам защо — к аза Ели, огле жд айки се нао коло . — А с какво с е

занимаваш напоследък. — Всъщност изця ло с ъм се посве тил на къщата . Т ака удовлетворявам

творческите си импулси. — А как успяваш да… искам да кажа… — Морис Го лдман. — Моля? Ной се усм ихна. — Моят шеф о т севера . Името му беше Морис Голдман . Той ми

завеща част от бизнеса си, точно когато се уво лних от армията и умря , преди да се прибера у дома. Когато се върнах в Щатите , неговите ад вокати ми дадо ха достатъчно голям чек , за да купя тази къща и да я ре монтир ам.

Тя се засмя приглушено . — Винаги си ми казвал, че ще намериш начин да го напр авиш. Известно вре ме двамата седя ха в мълчание , връщайки се назад в

спомените с и. Ели отпи отново от чая с и. — Помниш ли как се про мъкнахме тук, к огато за първи път ми каза за

това място? Той кимна и тя продължи: — Онази ве чер закъснях доста и р одите лите ми изпаднаха в ярост.

Все още си спо мням как татко стоеше във всекидневната, пушейки цигара, а майка ми с едеше на к анапе то и се взираше в празното пространс тво . Изглеждаха така, сяк аш беше умрял някой от с емейството . Това б еше първият път, когато родителите ми ос ъзнаха, че вр ъзката ми с теб е сериозна и майк а ми разговаря с мен до късно през нощта. Тогава тя ми каза: «Предполагам, си мислиш, че изобщо не те разбир ам, но това не е така. Прос то съдбата ни понякога се предопределя от това кои сме ние , а не от това какво искаме ! По мня , че думите й ме нараниха много .

— Т и ми к аза за това на следващия ден. На мен с ъщо ми беше много об идно . Аз харесвах родителите ти и нямах никаква представа , че те не ме харесват.

— Не, ч е не те харес ваха . Те просто не мислеха, че ме зас лужаваш. — Не виждам голяма разлика .

29

В тона му имаше болка и Ели знае ше, че той има право да се чувства така. Тя поглед на към зве здите и о тметна назад к ичурите , които бяха паднали пре д о чите й.

— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между ме н и майка ми се поя ви едно отч уждение.

— А какво мислиш с ега? — Същото как вото мисле х и тогава. Че това не е правилно и не е

че стно . Ужасно е едно момиче да науч и, че положе нието й е по -важно о т чувствата й.

Ной се усм ихна леко на думите й, но не каза нищо. — Никога не с ъм преставала да мисля за теб след онова лято — каза

тя . — Наистина? — Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглежд аше искре но изненадана. — Т и нико га не отговори на пис мата ми. — Как ви писма? — Десе тки писма. Писах ти в продължение на две години, без д а

получа нито един отго вор . Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед. — Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й

вероятно б е проверявала пощата, задър жайки писмата й без нейно знание . Винаги бе подозирал нещо подоб но и сега видя , че и Ели с тигна до този извод.

— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и с ъжалявам за постъпк ата й. Но опитай се д а я разбереш. След заминаването ни тя вероятно с и е мис лела, че лесно ще те забр авя . Тя никога не разбра колко мно го означ аваш за мен и ако трябва д а б ъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, как то аз обичах теб . Навярно се е о питвала д а предпази ч увствата ми и е решила, че най -добрият начин за това е да крие писмата , които с и ми изпращал.

— Тя не е имала пр аво да взима такова р ешение — тихо каза Ной. — Знам това. — Щеше ли да има някак ва разлика, ако ги беше получ ила? — Разбира се . Аз винаги съм се питала к акво става с теб . — Не, имам предвид с нас двамата . Мис лиш ли, че щеше да излезе

нещо от нашата връзка? Тя не отговор и веднага: — Не знам, Ной. Наис тина не знам. А мис ля , че и ти не знаеш. Ние не

сме същите хора, ко ито бяхме тогава. Про менили сме се , пор аснахме. И двамата .

Ели замълча. Но й не отговор и и в настъпилото мълчание тя погледна към ре ката и прод ължи:

— Да, Ной, мисля , че връзката ни можеше да има бъдеще . Или поне би ми се искало да е така .

Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настр ани. — Що за човек е Лон?

30

Тя се поко леба , не б е оч аквала този въпрос . Споменаването на името на годеник а й събуди у нея леко чувство на вина и за мо мент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и с е заслуша в звук а на кълвач а, к ойто по чукваше някъде далече . Сетне заговори тихо :

— То й е крас ив, о баятелен, преуспяващ и повече то прия телк и страшно ми завижд ат. Намир ат го за съвършен и в много отношения това е так а. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме о бича по свое му. — Ели се умълча за кратко , за д а с ъбере мис лите си . — Но в отношения та ни винаги ще има нещо, което ще липсва.

Тя сама се изненада от думите с и, но знае ше, че това е самата ис тина. И когато погледна Но й, разбра, че той бе оч аквал този отго вор предвар ително .

— Защо? Ели се усмихна едва-е два и сви раме не . Гласът й беше почти като

шепо т: — Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през

онова лято . Ной остана дълго замислен над думите й, пре хвърляйки в ума си

връзките , които бе имал сле д р аздя лата си с нея . — А ти? — попита тя на свой ред. — Спомняше ли с и по някога за

нас? — Не беше нужно да си спомням. Аз никога нищо не съм забравя л. — Сре шаш ли се с някоя? — Не — отговори той, пок лащайк и глава . Двамата се умълчаха , търсе йки бе зус пешно някаква друга тема за

разговор . Ной до изпи бир ата си , леко изненадан колко бързо бе приключил с нея .

— Отивам да сложа водата на огъня . Искаш ли д а ти доне са нещо др уго?

Тя поклати глава и Ной се вър на в кухнята . Пусна раците в те нджерата и пъхна хляба във фурната. Намери малко царевич но и об икновено брашно, о валя зе ленч уците и наля олио в тигана. Сложи го на слаб огън, вк лючи таймера и си взе още една бира от хладилника, преди да се върне на верандата . И до като правеше тези неща, си мислеше за Ели и за любовта, която липсваше в живота и на двама им.

Ели също размишляваше. За Ной, за себе си и за много др уги неща. З а моме нт й се прииска да не беше сгод ена, но после бър зо пропъди тази мисъл. Тя не о бичаше Ной, а онова, к оето бяха имали някога много отдавна . Освен това бе ше съвсем нормално да се чувства по то зи начин. Първата и истинска любов, единственият мъж, ко йто бе имала — как би могла да забрави това?

Но беше ли нормално сърцето й да тре пва всек и път , когато той се приближеше до нея ? Беше ли нормално да признава неща, к оито не може ше да каже пр ед никого другиго? Беше ли нор мално да идва тук три се дмици пре ди годежа си?

31

— Не, не е — прошепна тя най-накрая сам а на се бе си, поглеждайки към вечерно то небе . — Няма нищо нормално във всич ко това.

В този моме нт Но й се върна и Ели м у се усмихна — благод арна, че бе прекъснат сложните й р азмишле ния .

— След няколко минути всичко ще бъд е готово — каза той облягайки се на стола си.

— Не се притеснявай. Все още не с ъм особено гладна . Ной я погледна и тя видя нежността в оч ите му. — Радвам се , ч е дойде , Ели. — Аз също. Мак ар без малко д а се откажа. — Но защо дойде все пак? Защо то не издържах на изкушението , искаше да каже тя , но не го

направи . — Прос то исках д а те видя . Да разбер а к ак си. Какво правиш. Ной се замис ли доколко е искрена, но не я р азпитва повече . Вместо

това смени те мата: — Между другото , рисуваш ли още ? Ели пок лати глава. — Вече не . — Но защо? — изуми се той. — Ти имаше такъв талант . — Не знам… — Разбира се , че знаеш. Не може да няма причина. Той бе ше пр ав. Имаше прич ина. — Това е дълга история . — Имаме на разположение цялата нощ — отвърна той . — Наистина ли смя таш, че съм имала талант? — попита тя тихо . — Ела — каза Ной, протягайки р ъка към нея . — Искам да ти покажа

нещо . Тя стана и го послед ва към всек идневната . Т ой се спря пред камината

и посочи к артината , която висеше над полицата. Ели ахна, изненадана, че не е я е видяла по -рано , и още по -изненадана , че изоб що я вижда там.

— Т и си я запазил? — Разбира се , че запазих . Това е прекрасна к артина. Ели го погледна скептично и той поясни к акво има предвид: — Тя ме кара да се чувствам жив , когато я гледам. По някога дори ми

се иска да с тана и да я докосна . Толкова е истинск а — тези форми, полусенки, цветове ! Картината наистина е изумителна, Ели . Мога да я съзерцавам с часо ве .

— Сер иозно ли го вориш? — по пита тя , шокирана. — Не бих могъл д а б ъда по -сериозен. Тя мълчеше. — Как во , да не би никой д а не ти е казвал това преди? — Моят професор ми бе ше споменал нещо в този дух — отвър на тя

накрая . — Но аз к ато че ли не му повяр вах. Ной чувстваше , че има и друго . Ели извърна глава и продължи: — Рисувам, откакто се помня . Когато станах малко по -го ляма,

започнах да си мис ля , че прите жавам някакъв талант. Освен това

32

рисуването ми но сеше р адос т. Спомням си как работих по тази к артина през онова ля то , доб авяйки по нещо всеки ден, променяйки я с промяната на нашите отношения . Вече съм забравила к акъв беше първоначалния замисъл , но се получ и това, което вижд аш.

Помня , че не мо жех да с пра да рисувам, след к ато се прибр ах у дома през онова лято . Мисля , че по този начин се опитвах д а отслабя бо лката от нашата раздяла . В к райна сметка се записах да уч а изо бразително изкуство в коле ж. Помня дългите часо ве , които прекарвах в студ иото , съвсем сама, наслаждавайки се на всяк а минута. Обичах свободата, която вървеше ръка за ръка с усещане то , че създаваш нещо ново , нещо красиво . Малко преди д а се дипломир ам моя про фесор , който пишеше с ъщо кр итични статии за един ве стник , ми каза, че имам голям талант. Той ме посъветва да опитам к ъсмета с и к ато худ ожник. Но аз не го пос лушах.

Ели замъча за кратко , за да събере мислите си. — Родителите ми, обаче , смятаха, че не е удачно мо миче с моето

положение да с и изкарва хля ба с разни кар тини. След известно вре ме спрях да рисувам. Не съм докосвала четка от г одини.

Тя се заглед а в картината. — Би ли опитала отново да рисуваш? — Не съм сигурна, че мога. Мина твърде много време . — Можеш, Ели . Знам, ч е можеш. Т и имаш талант , който ид ва отвътре ,

от сърцето ти, а не от пръстите . Онова, ко ето притежаваш, не може про сто да изчезне . Това е нещо, за което другите хор а могат само да меч таят . Т и си ис тинск и художник , Ели.

Думите б яха произнесе ни изключително искрено и тя разбра , че той не й казва тези неща, само за да бъде мил с нея . Ной де йствително вярваше в таланта й и по няк аква причина това означаваше за нея повече , отколко то очакваше. Но точно то гава се случи още нещо, нещо много по -значимо.

Ели не знаеше защо, но точно в то зи момент пропас тта, която бе сътвор ила в живо та си, за да раздели болката от удово лствието , з апочна да си затваря . Смътно се догаждаше, че в живота й настъпва важна промяна, но не с мееше да си го признае .

Но понеже все още не беше наяс но с чувствата си, се обърна с лице към Ной . Протегна се и докосна ръката му, ко лебливо и нежно, изненад ана, че с лед всичките тези години той бе изре къл точно тези думи, ко ито бе имала нужд а д а ч уе . Когато погледите им се срещнаха , тя отново разбра ко лко специален е той за нея .

И за е дин кратък миг , колкото примигване на светулка в лятна нощ, Ели се запита дали отново е влюбена в него .

В този момент от кухнята се чу звъна на таймера и Ной се извърна,

разрушавайки магията, странно развълнуван от с лучилото се ме жду тя х току-що . Очите й бяха изрекли и прошепнали нещо , к оето копнееше д а чуе и въпреки това той не може ше да спре гласа в главата с и, нейния т глас , който му б еше казал, че обича друг мъж. Т ихо изруга таймера, ко гато влезе в кухня та, за да извади хляб а от фурната. Почти изгори

33

пръстите с и, пусна хляба на плота и видя , че олиото в тигана вече ври. Добави зеле нчуците и чу как започват да цвърчат . Сетне , мърморейки с и под нос , извад и мас ло от хладилника, намаза го върху хляба и разто пи още малко за раците .

Ели го бе пос ледвала в кухнята и вежливо се покашля . — Може ли да сложа мас ата? — Разб ира се — каза Ной, използвайки ножа като показалк а. —

Чиниите са там. А приборите и салфетките е то там. И по -добре взе ми повечко . Раците не са лес ни за я дене и ще ни тряб ват. — Той не намери сили да я погледне , докато говореше. Не ис каше да открие , че е с бъркал за онова, което се беше случило между тях ток у-що. Не искаше това да е гр ешка.

Мислите на Ели също се връщаха к ъм изминалата минута и в душата й се разливаше топлина.

Думите му отпреди малко отекваха отново и о тново в ума й, докато

слагаше мас ата: ч иниите , приборите , солта и черния пипер . Ко гато Ной й подаде хля ба, пръстите им се докоснаха.

Вниманието му, о баче , като че ли изця ло беше погълнато от тигана и зе ленч уците , които тряб ваше д а бъд ат обърнати. Той вдигна капака на те нджерата, видя , че на раците им тряб ва още минута и ги остави д а се до го твят . Беше вече по -спокоен и отно во заговори за дреболии.

— Яла ли си някога пре ди р аци? — Няколко пъти. Но с амо в с алати. Ной се засмя . — В такъв с лучай с е пр иготви за приключение . Почакай секунда. Той се качи на горния етаж и м алко по-късно се върна с една

тъмносиня р иза. — Хайде , сложи това — каза Ной , помагайки й да се облече . — Не

бих искал да си изцапаш рокля та. Когато ризата беше на гърба й, тя доло ви познатото отчетливо ухание

на Ной. — Не се безпокой — каза той, виждайки израза на лицето й. — Чиста

е . Тя се засмя . — Знам. Просто си с помних за пър вата ни среща. Т и ми даде якето с и

онази нощ, помниш ли? — Да — кимна той . — Помня . Фин и Сара бяха с нас . Фин пре з

ця лото време ме ръчкаше с лакът, д окато вървяхме към к ъщата на родителите ти, за да ме накар а д а те хвана за ръката .

— Но ти не го напр ави. — Не — потвърди то й, поклащайки глава. — Защо? — Бил съм прек алено стеснителен или ме е било с трах . Не знам. Но

тогава просто ми се стр уваше, че това не е редно . — Сега, като се замис ля , ти май наистина беше много стеснителен .

34

— Бих казал по -скоро много възпитан — каза то й, намигвайк и й и тя се ус михна.

Зе ленчуците и раците станаха готови почти по ед но и също време. — Внимавай, горещи с а — к аза той, подавайки й тенджерата и

двамата сед наха един срещу д руг на малката дървена маса. Тогава тя видя , че чая т е все още на к ухненск ия плот, с тана и го донесе . След като сложи зеленчуци и хляб във всяк а о т ч иниите , Ной д обави и по е дин рак . Ели се загле да в него .

— Прилича на голям бр ъмбар . — Вкусе н бръмбар , смея да добавя — каза Ной. — Ето , нека ти

покажа как се прави. Той й де монстрира бързо , отде ляйки ловко месото , което след това

сложи в чиния та й. Ели се опита да повтор и онова, което бе видяла , но срещна пробле ми и с е наложи да използва пръстите си. В начало то се смути от своя та не похватнос т, притеснявайки с е от всяка грешк а, но после осъзна, че той никога не бе обръщал внимание на такива неща и почти се зас мя на опасе нията с и.

— А къде е сега Фин? — попита тя . Отговорът дойде след известно закъсне ние . — Загина във войната. Корабът му беше торпилиран през четирийсе т

и тре та. — Съжалявам — каза тя . — Знам, че ти беше добър прия тел. Гласът му се проме ни и сега бе станал някак по -дълбок. — Да. Напо следък мисля често за него . Спомням си най -вече

последната ни среща. Бях с е вър нал у дома, за да с е сбогувам преди заминаването си на фронта и го срещнах случ айно на улицата . Фин работеше в банка също като баща си. Двамата е не го прекарахме почти ця лата следваща седмица зае дно . Понякога ми се струва, че аз го убед их да се запише в армията . Мис ля с и, че той щеше д а с и остане у дома, ако не бя х аз…

— Ти нямаш никаква вина — каза Ели, съжалявайки, че е отворила те мата .

— Права си, то й просто ми липсва, то ва е всичко . — Аз също го харесвах. С него винаги беше ве село . — Да, Фин беше добър в това. Тя го погледна дяволито . — Знаеш ли, че той беше влюб ен в ме н? — Знам. Той сам ми каза . — Т ака ли? И какво ти каза? Ной сви рамене . — Обичайните за него не ща. Че непрестанно си го пр еследвала и е

трябвало , едва ли не , да те отпъжда с пръчк а. Тя се засмя . — А ти повярва ли му? — Разбира се — о тговори той. — Защо да не му вярвам?

35

— Вие мъжете винаги се дър жите един за друг — каза тя и шеговито бо дна ръката му с пръст , а с етне продължи: — И така, р азкажи ми какво се случи с теб , откак то се видя хме за последен път .

Сетне те започнаха д а разговарят , сякаш опитвайки с е да наваксат изгубеното време. Ной й р азказа как е напуснал Ню Берн, за работата си в корабос троителницата , след това в склада за метални отпадъци в Ню Джърси. Говореше с топлота за Морис Голдман и рядко докосваше темата за во йната , пропускайк и подробно стите . Споде ли колко много му липсва баща му. Ели м у разказа за ко лежа, за рис уването , за работата си като мед ицинс ка сестра в бо лницата, за семейс твото и пр иятелите с и и за благотворителните инициативи, в ко ито бе учас твала. Нито един от тях не спомена с кого се беше сре щал през тези четиринайсет години. Дори Лон беше пре небр егнат и макар и двамата д а забелязаха то зи пропуск, всеки запази това за себе с и.

По-късно Ели се опита да се спомни кога за последен път б е разговаряла така с Ло н. Макар да б е добър слушател и двамата рядко д а спореха , той не беше човек , пр ед когото можеш да разкриеш душата си. Също като б аща й , Лон се чувстваше неловко , когато трябваше д а с поде ли мис лите и чувствата си. Неведнъж тя се опитваше да му обяс ни, че би искала да бъд ат по -близк и по между си, но винаги като че ли б ез успе х.

И сега , докато седеше тук , Ели най-накр ая осъзна какво й липс ваше в отношения та им.

Небето притъмня още повече и лунат а с е издигна високо с напредването на вечерта. И без д а го осъзнават , малко по малко те започнаха да изграждат отново онази предишна б лизост, онази невидима връзка , която някога бе имало помежду им.

* * *

С края на вечерята много от те мите бяха изчерпани и те постепенно

се умълчаха. Ной погледна часо вника и видя , че става късно . Зве здите сияеха ярко и щурците бяха с танали по -тихи. Разговор ът с Ели му б еше до ставил удо волс твие , но се безпокоеше д али не е говорил прекале но мно го . Питаше се също какво си мисли тя се га за живота му, над явайки се , че не я е р азоч аровал.

Стана и напълни отново чайника. Двамата струпаха заедно с ъдовете в мивката , разч истиха масата и то й наля две чаши с гореща во да, доб авяйки пакетч ета с чай във всяка от тях .

— Какво ще каже ш да излезем пак на веранд ата? — попита той, подавайки й чашата. Т я се съгласи и тръгна първа . Той грабна ед но од еяло , в случай че й станеше студено и скоро те бяха отново на предишните си места , с толовете се полюшваха , а краката на Ели бяха завити с одеяло то . Ной я наблюдаваше с крайче ца на око то . «Гос поди, ко лко е красива», мисле ше си той, чувствайки някак ва с транна бо лка в гърдите с и.

Защо то по време на тази вечеря се беше случило нещо.

36

Той прос то се беше влюбил отно во . Знаеше това сега, докато седяха един до д руг на верандата. Беше се влюбил в една нова Ели, а не просто в спомена си за нея .

Но от друга страна Ной никога не бе преставал да я обича и знаеше, че това е неговата съдба.

— Чуд есна вечер — каза той тихо . — Да, така е — отвърна тя . — Просто вълшебна. Ной погледна към зве здите и тя хното блещук ане му напомни, че

скоро тя ще си тръгне . В душата му се възцари с трашна пус тота . Той не искаше тази нощ д а свършва никога . Как можеше да я спре ? Какво трябваше да й каже , за да я накара да остане?

Нямаше представа. И затова взе решение да не казва нищо, пр иемайки поражението си.

Двата стола се полюшваха леко . Над реката отново се мярнаха прилепи. Нощните пепер уди целуваха светлината на ве ранд ата. Няк ъде в то зи момент имаше хора, които се любеха.

— Разкажи ми нещо — каза тя накрая и гласът и б е станал някак чувствен или може би просто въображението му си правеше шеги.

— Как во? — Не знам. Почети ми стихове , както някога под д ъба. И Но й започна да й декламира отде лни откъси, възхваля ващи нощта.

Уитм ан и Томас , защо то обичаше тя хната о бразност. Т енисън и Браунинг, защото техните теми му бяха толко ва близки.

Ели облегна глава назад и затвори очи , чувствайк и как в тялото й се разлива пр иятна топлина. Причина за това бяха не само стихове те , но и гласът , който ги произнасяше . Ед ното не мо жеше да бъд е откъснато о т др угото и с амо двете неща заедно можеха да имат такова възде йствие върху нея . Тя не иск аше д а ги де ли, защото така щеше да разруши цялата магия . Поезията , мислеше си Ели, не с е пише, за да бъде анализир ана. Нейното предназначение е да вдъхно вява , бе з да бъде обяс нявана, д а до косва душата, б ез да бъде разбирана.

Заради него след р аздя лата им тя бе ходила на няко лко литер атур ни че тения в колежа. Слуша различни хора и различни стихотворения , но скоро се отказа, защото никой не я вдъхновя ваше достатъчно или не беше до статъчно вдъхновен, каквито трябваше да бъдат истинските це ните ли на поезия та.

Още извес тно време те продължила да се люлеят на столовете си, пиейки чай, унесе ни в мис лите си .

Бе зпокойството , кое то я беше дове ло тук , за нейна радост си бе ше отишло, но я тре вожеха чувствата, които бя ха дошли на негово мя сто , трепетът, който се утаяваше в душата й като златен прах в корито . Тя с е опита да ги пропъд и, да се скр ие о т тях, но пос тепе нно разбра, че не иск а това да се случи. Бяха минали години, отк акто за по следен път б е изпитвала нещо подоб но .

Лон никога не бе извиквал так ива чувства в нея . Вероятно не би и могъл, дори и д а ис каше. Може би и затова никога не се б яха любили. Лон, разбира се , бе опитвал много пъти, изпо лзвайки всякакви сре дства —

37

от цве тя до нежни укори — но тя винаги бе отказвала с извинението , че би иск ала да изчака д о сватбата. Лон обик нове но неохотно отстъпваше и Ели понякога с и мис леше колко много би го забо ляло , ако науч еше някога за Ной .

Но имаше и не що др уго , к оето я караше да чака и то бе свързано със самия Лон. Той беше твърде мно го погълнат от рабо тата си и й посвещаваше ця лото си внимание. Рабо тата беше на първо място и Лон нямаше време за стихотворения , пропилени веч ери, люлеещи се столове и веранди . Име нно зато ва делата му вървяха успе шно и в известна степе н Ели го уважаваше зарад и неговата методичност. Но в същото време тя чувстваше, че нещо не й дос тига . Искаше нещо др уго , нещо различно , нещо повече . Стр аст и романтика или мо же би тих разговор на запале ни свещи, или просто да не бъде на второ място .

Ной също бе потънал в мислите с и. За него тази вечер бе една от най -специалните в живота му. Док ато се люлееше на сто ла си, той с и припомняше всяка малк а по дробност отново и отново . Всяка нейна д ума и жес т му се с труваха важни и заредени със с мисъл .

И сега, докато с тоеше до нея , то й се питаше дали тя някога б е меч тала за с ъщите неща, за които и той пре з годините на раздяла. Беше ли ко пняла някога отно во д а се дър жат р ъка за ръка или да се целуват под мек ата лунна светлина? Беше ли с и пре дставяла някога досе га на голите им тела, които толко ва дълго бяха разделе ни…

Ной погледна звезд ите и си с помни за хиля дите пус ти нощи, които бе прекарал, отк акто се бяха видели за после ден път. Ид ване то й бе с ъбуди ло вс ички онези някогашни ч увства и той не можеше повече да ги отблъсне . Знаеше, че отново искаше да й даде любовта си и да получи любовта й в замяна. По вече от вс ичко на све та.

Но съзнаваше , че това е невъзможно. Тя беше сгодена. Ели се досе ти по мълч анието му, ч е мисли за нея и това й достави

уд оволс твие . Нямаше предс тава какво точно , не я беше и грижа — важното беше , че мисле ше за нея .

Спомни си за разговора им по вре ме на вечеря и за с амотата му. По някаква причина тя не можеше да си представи как той чете поезия на някого другиго или как споделя меч тите си с друга жена. Просто не беше от то зи тип мъже или поне така й се искаше да вярва.

Тя отпи от ч ая си, затвор и очи и прокара ръка през кос ите си. — Уморена ли си? — попита той, о ткъс вайки се най-накрая о т

мис лите си. — Малко . И ос вен това е вече време да с и тръгвам. Но тя не стана веднага. Вмес то това посегна към ч ашата си и изпи

последната глътка чай, ч увствайки топлината му в гър лото си. Иск аше по някакъв начин да с ъхрани тази веч ер в се бе си — висок ата луна, вятъра в дърветата, нощната про хлад а.

Сетне погледна към Ной. От този ъгъл белегът на лице то му с е вижд аше ясно . Запита се дали го беше получил във войната? Беше ли раняван някога? То й не говоре ше за това, а и тя не го разпитваше , просто защото не искаше д а с и представя страданието му.

38

— Трябва да вър вя — каза тя накрая , подавайки му одеялото . Ной кимна и се изправи, бе з да каже дума. Взе одеялото и докато

вървяха към колата, опадалите листа шумяха под краката им. След като отвори вратата , тя понеч и да съблече ризата , която й беше зае л, но той я спря .

— Недей… Бих иск ал да не ми я вр ъщаш. Ели не попита защо, понеже също искаше да я задържи. Тя се загърна

с нея и скръс ти ръце пред гър дите си, за д а с е предпази от нощния хлад. По някаква причина си с по мни една далечна вечер , к ато ученичка, когато стоеше на верандата пред дома си, очаквайки целувка .

— Прекарах прекрасна вечер — каза той. — Благодаря ти, че ме намери.

— Аз също — отвърна тя . Ной събра кураж: — Ще се видим ли утре ? Прос то въпрос . Ели знае ше какъв трябва да е отговорът, особено ак о

не искаше да усложнява живота си . «Боя се , че не », тряб ваше да каже само тя и вс ичко щеше да прик лючи още тук . Но въпреки това мълчеше.

Демо нът-изкусите л се изправи срещу нея , подтик ваше, предизвикваше и тя так а и не успя да произнесе нужните думи, макар да не знаеше защо. Когато надникна в очите му търсейки отговора . Ели видя мъжа, когото някога бе обичала и изведнъж всичко си дойде на мяс тото .

— С удоволствие . Ной се изненад а. Не бе очаквал този отговор . Тогава м у с е прииск а д а

я докосне , да я в земе в прегръдките си, но не го направи . — Може ли да дойде ш тук по обяд? — Разбира се . А к акво ще правим? — Ще видиш — отговори той. — Знам едно мя сто , к ъдето ще отидем. — Била ли с ъм там някога? — Не, но то е мно го специално . — И къде е то? — Изненада . — А ще ми хар еса ли? — Направо ще се влюбиш в него . Тя се обърна преди Ной да се о пита да я целуне . Не беше с игурна

дали щеше да го направи, но ако все пак се опиташе, знаеше, че ще й е мно го трудно да го спре . Нямаше да може да се с прави с една такава ситуация с всички тези мисли в главата си. Когато седна зад волана , с и отдъхна с обле кчение . Той затвори вратата и тя запали двигателя . Докато ко лата бавно поте гляше , прозорецът й се отвори съвсем малко .

— До утр е — к аза Ели с отражение то на лунната светлина в очите й . Ной помаха с лед отд алеч аващия се автомобил. Сетне тя зави и пое по

пътя , който водеше к ъм гр ада. Той остана там, докато с ветлините й се скриха зад дъбовата гора и звук ът на мотора заглъхна в далечината. Клем се приближи към госпо даря си и клекна до него , за да може да я погали, отделя йки с пециално внимание на шия та й, където вече не можеше д а с е

39

почеше. След като хвърли после ден погле д към пътя , чо векът и кучето тр ъгнаха заед но към верандата .

Ной се нас тани пак на стола си, пре хвърляйки о тново в ума с и събития та от тази вечер — звуци, движения , образи, думи. Като на забаве н к аданс . Не му се че теше поезия , нито му се свиреше на китара. И сам не знаеше какво му с е прави.

— Тя е сгодена — прошепна той накрая и се тне се умълч а, оставайки така часове . Чуваше се проскърцването на люлее щия се с тол. Нощта б еше тиха и нищо не помръдваше. Само Кле м го навес тяваше от време на време, сякаш за да се увери д али гос подарят й е до бре .

И някъд е с лед полунощ, в тази яс на октомврийска нощ, нещо в Ной се прекърши и душата му се изпълни с копнеж. И ако някой го беше зърнал в то зи час , ще ше да види просто един с таре ц, окаяник, който с амо за няколко час а б е ос таря л за ця л ед ин живот. Прегърбе н на сто ла си мъж, заровил лице в ръцете си и с ъс с ълзи в очите си . И той не знаеше к ак д а ги спре .

Телефонни обаждания Лон остави слушалката. Той звъня в се дем, пос ле в осе м и половина и се га отново погледна

часовника си. Десет без пе тнайсет. Къде беше тя? Знаеше, че е в този град, в който му беше казала, ч е ще бъде , защото

по-рано бе разговарял със служителя на хоте ла, от когото бе научил , ч е такава дама наистина е отсе днала пр и тях. Спор ед него тя беше излязла на вечеря около шест и отто гава не я беше вижд ал.

Лон поклати глава и се об легна назад на сто ла си. Както обикновено , то й беше последния т ос танал в к антората , в която бе ше пусто и тихо . Това б еше негова пр ивичк а — да се задържа до късно на работа по време на някое де ло , дори и д елото да вървеше д обре . Законът беше неговата страст и к ъсните ч асо ве в усамо тение му даваха възможност д а навакс а пропуснатото , без никой да го прекъсва за дреболии .

Знаеше, че ще спечели делото , защото владее ше поло жението и б е оч аровал с ъдеб ните заседатели. По чти винаги сполучваше да го напр ави и загубите бяха станали изключително ре дки. Успехът му отчасти се дължеше на това , че уме еше да избира де лата , за ко ито се чувстваше до статъчно подготвен . По добна вещина идваше с опита и само малцина ад вокати в града можеха да се похвалят с неговата ре путация , което намираше отр ажение и в размера на хонор арите му.

Но главното бе ше упорит труд и методичност. Той винаги бе обръщал внимание на подробно стите , особено в началото на своята адвок атск а практик а. Бе открил, че малк ите и на вид не знач ителни детайли често гарантират ус пеха му. Независ имо дали ставаше дума за б уквата на закона или за излагане на факти, Лон все ки път с тарателно проучваше не щата и

40

по този начин спече ли няколко важни де ла още в началото на кариерата си , които вс ички очакваха д а загуби.

И сега го безпокоеше една т акава малка подробнос т. Тя не беше свър зана с дело то . Т ам всичко беше наред . Ставаше дума

за не що др уго . Не що свързано с Ели. Но по дяволите , то непрекъс нато му се изплъзваше . Всичко беше

наред тази с утрин , когато тя замина. Или поне так а с и мис леше. Но ок оло час след обаждането й нещо като че ли щракна в ума му. Онази малк а подробно ст.

Подробнос т. Нещо незначително ? Или не що важно. Мисли… мисли… По дя волите , какво беше това? Умът му работеше на пълни обороти. Нещо… нещо… нещо казано? Нещо беше к азано? Да , точно так а. Сигуре н беше в това . Но какво

именно? Ели ли беше к азала нещо по телефона? В началото на разговор а им? Или в края ? Не , не се сещаше за нищо необичайно .

И въпреки това бе ше сигуре н, че го тре вожеше няк аква дума. Какво беше казала тя? Пътуване то й бе минало до бре , бе ше се ре гистрирала в хотел и след

това бе о бикаляла магазините . Не беше забр авила да му каже телефонния номер на хотела с и. И това като че ли б еше всичко .

Сетне се замис ли за нея . Знаеше, че я о бича, б еше с игурен в това. И не само защото бе ше красива и очарователна. Това момиче бе с танало главната опора в живо та му и най -добрият му прия тел. След края на тежък ден, Ели беше първия т чо век , на когото се обаждаше. Тя го изслушваше внимате лно , смееше се на шегите му и винаги знаеше прекрасно точ но какво да му отго вори, сякаш притежаваше някакво шесто чувс тво .

Но най-мно го от всичко му харесваше открития нач ин, по който изразя ваше мислите си. Спомня ше си добре как след първите им няколко срещи й каза онова , което говореше на всичк и ос танали же ни — че още не е готов за серио зна връзк а. «Добре — бе ше отвърнала прос тичко тя , кимвайки с глава, но сетне се обърна и продължи: — Но проблемът ти не съм нито аз , нито твоята работа, нито свободата ти. Т воят проблем е самотата ти. Баща ти е направил име то Хамънд прочуто и ти ве роятно през целия си живот си бил ср авняван с него . Никога не си имал нещо свое . Животът ти по този начин се е изпразнил от съдържание и ти търсиш някой, който да запълни тази пус тота с магич еска пръчка. Но никой не може да направи това, освен самия теб.»

Думите й ос танаха да звуч ат в главата му през целия ден и на сутринта той й се об ади, за д а я помоли д а му даде втори шанс , и макар и неохотно тя се съгласи. През с ледващите четири години Ели с тана най -важното нещо в живо та му и той знаеше, че тря бва да прекарва повече време с нея , но адвокатската му пр актик а пр авеше това не възмо жно. Но веднага щом се ожене ха, щеше да огр аничи ангажиментите си, обещаваше си Лон. Щеше да нареди на секретарката си д а направи регис тър на вс ичките му текущи дела и по този начин… Регистър?…

41

И в този момент в ума му нещо отново при щрака . Регистър… регистрация … регистрация? Да, точно така . Той затвори очи и се опита да се съсредо точи. З ащо

тази дума беше важна? Какво се криеше зад нея? Хайд е , не изпускай момента! Мис ли, по дяволите , мисли! Ню Берн . Ели се беше регистрир ала в хотел в Ню Берн. Да, точ но така. Това

беше малк ата подробност, която му убягваше. Но имаше и нещо др уго . Какво?

Ню Берн, замис ли се то й отново . На няколко пъти се бе отбивал в то зи град по р абота или на път към кр айбрежието . Нищо повече . Той и Ели никога не бяха ходили там заедно .

Но Ели бе живяла там някога. Лон поч увства някак ва хлад на р ъка да се стяга около с ърцето му, още

едно късче от загад ката всеки момент щеше да си дойде на място то . Каква беше онази малка подробнос т, която се губеше? Ели , Ню Берн… и… и някаква забава. Случ аен коме нтар . Направен о т

майката на Ели. То й почти не му беше обърнал внимание. Но какво беше казала тя?

И се тне Лон пребледня . Спомняйки с и нещо, които беше к аза но то лкова отдавна.

Тя беше споме нала , че Ели някога е била влюбе на в няк акъв младеж от Ню Берн . Нарече го младежко увлечение . И как во толкова, беше с и помислил то й, обръщайки се усмихнат към Ели.

Но тя не се усмихваше. На лице то й бе ше изписан гняв. И тог ава Лон разбра , че Ели бе обичала то зи човек мно го по -силно , о тколкото бе загатнала майка й. Може б и дори по -силно , о тколкото обич аше него .

И сега тя беше там. Интересно . Лон сло жи дланите си една в др уга като за мо литва и ги приб лижи до

ус тните си . Съвпад ение ? Може би. Възможно беше Ели действите лно да е об икаля ла магазините , как то бе к азала. Напр ежение то навярно наистина й бе дошло в по вече и бе имала нужд а да се разтовар и. Възможно . Дори вероятно .

И все пак … все пак … Ами ако…? Лон претегли другата възмож ност и за първи път от много време

почувства страх. Ами ако се га тя беше с него? Той прокле съд ебното дело , което не му позво ляваше да по тегли

веднага към нея . Колко хубаво щеше д а бъде , ако бе тръгнал с нея ! Замисли се дали му бе ше казала истината. Дано !

И сетне взе решение за нищо на света да не я губи. Щеше да направи вс ичко възможно, за да я зад ържи. Тя беше всичко онова , от което им аше нужд а, и никога нямаше да намери друга като нея .

С треперещи ръце Лон набра номера й за четвърти и послед ен път тази вечер .

И отново никой не отговори .

42

Каяци и забравени мечти

Ели се събуди р ано на с ледващата сутрин о т радостното чуруликане

на скорците и разтърка очи, усе щайки сковаността на тя лото си. Не б е спала добр е , събуждайки се след всеки сън, и си спомняше, че бе видяла стрелк ите на часовника в различни положения през нощта, сякаш потвържд авайк и хода на време то .

Беше спала с ме ката риза, която й беше д ал, и сега отново почувства уханието му, мислейки си за вечерта , която бя ха прекарали заедно . Спомни си непринуд ения им с мях, разговора им и най-вече онзи мо мент, ко гато бе говорил за таланта й — беше толкова неочаквано и прия тно . Думите му отново прозвучаха в ума й и тя р азбр а колко много щеше д а съжалява, ако бе ше ре шила да не го види отново .

Завъртя глава към прозореца и се загледа в цвърчащите птици, които търсеха храна под ранните слънчеви лъчи. Знаеше, че Ной също беше ранобуд ник, който посрещаше изгрева по сво й нач ин. Той об ичаше д а поплава с кануто или каяка си на разсъмване и тя никога нямаше д а забрави онази с утрин , коя то бяха прекар али заедно в кануто му, оч аквайки изгрева на слънцето . Бе ше се наложило да се измъкне през прозореца, защо то ро дите лите й нямаше да й позволя т да отиде , но за щас тие не я хванаха и си спомняше как Ной бе обгърнал рамото й с р ъка, притегляйки я към себе си, докато зората се сипваше пред очите им. «Погледни», бе про ше пнал той и тя вид я първите лъчи на слънцето , положила глава на рамото му, питайки се дали б и могло д а има не що по -прекрасно на света о т този моме нт.

Когато тръгна към баня та, усещайк и студения под под крак ата си, Е ли се замис ли дали Ной и в този момент не беше някъде по рек ата, наблюдавайки началото на новия ден.

И наистина беше так а. Ной бе станал преди изгрев слънце , об личайки

се наб ързо , джинсите от миналата вечер , те ниск а, чиста фланелена р иза, синьо яке и боти. Изми с и зъбите , пред и да с лезе долу, изпи чаша мляко и гр абна две бисквити на път към вратата. След като Кле м го поздрави с две мокри б лизвания , той тръгна към пристана, къде то беше каяк ът. Обич аше те зи вълше бни мигове по ре ката — разходк ата с лодка отпуск аше мус кулите му, сгряваше тя лото му и изчис тваше ума м у.

Старият каят, поочук ан и олющен, висеше на две ръждяс али куки, прикрепени към пристана, така че да бъде над вод ата и д а не по лепват по дъното му ракообразни. Отк ачи го от куките и го сложи в краката си. Огледа го набързо и го понесе към бре га. С ловки и отр аботени движения Ной го пусна във вод ата и скоро се носеше по течението , изпълнявайки ро лята ед новременно на щурман и на мотор .

Въздухът бе ше хладен и свеж, а небето бе мъгла от различни цветове — точно над не го то бе черно к ато планински връх, сетне синьо , което постепе нно изб ледня ваше, с пуск айки се към хоризо нта, к ъдето го изместваше с ивото . Пое си дълбоко възд ух на няколко пъти , вдишвайки

43

мир измата на боровете и водата, и започна да размишлява. Ето какво му липсваше най-много , докато бе живял на север — вод ата! Въпре ки мно гото работа, той поняко га намираше време да обикаля околностите на Ню Джърси, но нито ве днъж в продължение на четиринайсет год ини не бе ус пял д а излезе на разходка с к ану. Ето защо това бе едно от първите неща, които направи, когато се завърна .

Имаше нещо осо бено , почти мистично , в ус ещането д а се плъзгаш над водата , мислеше си той, и почти нямаше де н, в който да не поеме по реката . Нямаше значение дали е слънчево и я сно или с туде но и облачно , до като гребеше в р итъм с музиката в душата си, носейки се по вълните с цвят на желязо . Видя семейс тво костенурки да си почива на ед ин полузалят пън и сетне е дна чапла , която размаха криле и поле тя ниско над водата , преди д а изчезне в сребърната здр ачевина, която предхождаше изгрева. Пое к ъм сред ата на реката, к ъдето оранжевото сияние на слънцето вече се разливаше вър ху водната повърхнос т. Спря д а гребе , задържайки к ануто на ед но място с леки движе ния и се заглед а в лъч ите , ко ито си пробиваха път през върхарите на дърветата. Обичаше миговете преди зората, когато све тът като че ли се раждаше отново . Пос ле отново започна да гребе ритмично , прогонвайки напрежението , подготвяйки се за деня .

В това време въпросите танцуваха в ума му като капк и вода в нагореще н тиган. Що за човек бе Лон? Какви бяха отношения та им? И защо все пак Ели бе дошла?

Когато се върна на пристана, беше мно го освежен. Погледна часовника с и и се изне нада, че бя ха минали цели два час а . Времето във водата си имаше со бствен ход и винаги отлиташе не заб елязано .

Окачи к аяка да изс ъхне , разкърши се няколко пъти и се отправи към бараката, където държеше кануто си. Понесе го към брега, остави го на няколко крачки от водата и докато отиваше към къщата, забе ляза , че кр аката му вс е още с а леко схванати.

Сутрешната мараня още не се беше вдигнала и Но й знаеше, че сковаността в крак ата му об икновено означаваше , ч е ще вали . Погледна на запад, където видя тежки буренос ни об лаци, които бяха д алече , но несъмнено се приближаваха, носени от все още леките ве трове . Съдейки по вида им, никак не му с е ис каше да е навън, когато дойде ха тук . По дя волите! С колко вр еме р азполагаше ? Няколко часа? Може б и повече , може би по -малко .

Изк ъпа се , облече си червена риза, нови джинси и черни каубойски бо туши, вч еса се и слезе долу в к ухня та. Изми чиниите от миналата вечер , поразтреби малко къщата, направи си кафе и изле зе на верандата. Небето беше притъмняло и погледна барометъра. Стре лката стоеше неподвижно, но скоро щеше д а запълзи надолу.

Отд авна се беше научил да не подценява времето и се замисли дали идеята за излет беше добр а. Дъждът не го плашеше, но светкавиците бяха др уго нещо. Осо бено , когато беше във водата. Кануто беше лошо укритие , ко гато във влажния въздух свистеше електр ичество .

44

Доизпи кафето с и, о тлагайки решение то за по -късно . Тръгна к ъм бараката за инструменти и намери брад вата с и. Прокара палец по острието й и започна да я точи с бруса си, докато сметна, че е готова . «Т ъпата бр адва е по -опасна от острата», казваше някога баща му.

Пре з следващите двайс ет минути цепи дър ва, к оито след това тр упаше на купчина. Движе нията му бяха леки и уме ли и по челото му не изби нито капк а пот . Сетне задели няколко цепеници настр ани и ги пренесе в къщата, слагайки ги до камината.

Погледна картината на Ели и про тегна р ъка, за да я доко сне , все още не може йки да повяр ва, че я беше видя л о тново . Господи, каква беше тази не йна магия , която го к араше да се чувства така? Дори след всичките тези го дини? Каква беше тази власт , която имаше над него ?

Нак рая той се извърна, поклащайки глава и тръгна обр атно к ъм верандата. Про вери барометър а о тново . Нямаше промяна. После погледна часовника си.

Тя скоро щеше д а б ъде тук . Ели беше вече изкъпана и облечена. Малко по -рано бе отворила

прозореца, за да вид и какво е времето. Не беше с туде но и затова се спря на ед на кремава пролетна рокля с дълги ръкави и висока яка. Беше мека и уд обна, може б и малко прилепнала по тялото й, но й стоеше добре . Нак рая си избр а бели сандали в тон.

Сутринта се разход и из це нтър а на града. Голямата депресия бе ос тавила сво ите следи тук , но с е виждаха и първите признаци на съвземане . «Масонският те атър » — най-старото кино в окр ъга — беше малко запуснат, но въпреки това рабо теше и приканваше зрите лите с няколко нови филма. Паркът , , ,Форт-Тотън» си беше с ъщият като преди че тиринайсе т години и Е ли с и по мисли, ч е и децата, ко ито се люлее ха на люлките след училище, сяк аш бя ха с ъщите . Тя се усмихна, припомняйки си времето , когато не щата бяха много по -прости. Или поне бяха изглежд али такива.

А с ега като че ли нищо не беше просто . Всичко изглеждаше толкова не вероя тно , толкова предо преде лено и тя се замис ли какво щеше да прави в този момент, ако не б еше видяла статията във вестник а. Не беше труд но да си го предс тави, защото животът й не се отличаваше с о собе но разнообразие . Днес беше сряд а, което означаваше бридж в кр айгр адския клуб и след това засе дание в Лигата на жените , къд ето щя ха да о бсъдя т организирането на б лаго творителен фонд в полза на някое училище или бо лница. После някаква светск а визита заедно с майка й и накрая прибиране у дома, за да се приготви за ве черята с Лон, който в сряд а приключваше рабо та точ но в седем. Т ова беше единственият де н в се дмицата, в който редовно го виждаше.

Ели потисна тъгата си с надеждата, че е дин ден нещата могат да се променят . Т ой често й обе щаваше, че ще внесе нов ред в живота си и ус пяваше да го постигне в продължение на няколко седмици, но сетне постепе нно се връщаше към предишния с и гр афик. , ,Не мога днес , скъпа

45

— обясняваше й Лон . — Съжалявам, но наистина не мога . Пр и първа възможнос т ще гледам да изк упя някак вината с и.»

Тя не обичаше да спори е него , най-вече защото знаеше, че й казва ис тината. Работата м у като адвокат изискваше мно го време — както предвар ителните проучвания , так а и уча стията в съдебни заседания — но въпреки това Ели не спираше да се пита защо я беше ухажвал толкова дълго , щом не искаше д а прекарва повече време с нея сега.

Наб лижи е дна кар тинна галерия и, унесе на в мис ли, поч ти я по дмина, но сетне се обърна и се върна. С пря се на вратата за секунда , учудена ко лко дълго не бе по сещавала такова място . Може б и три години или дори повече . Интересно , защо?

Вле зе — галерията бе отворила рано , заедно с магазините по Ме йн Стр ийт — и тр ъгна из залите с о качени по стените картини. Повече то о т художниците бяха местни и море то присъстваше в много от творбите им : морски пейзажи, пясъчни брего ве , пеликани , с тари платноходи, влекачи, вълноло ми и чайки. И най-вече вълни. Вълни с вся какви фор ми, размери и цветове , които накрая започнаха да й изгле ждат съвършено еднакви. Явно художниците не са б или особено вдъхновени или пък просто са били ле ниви, помисли си тя .

На една от стените , обаче , имаше няколко к артини, които й до паднаха. Всичките бя ха на един художник, за когото никога не бе чувала — Иле йн, и повечето от творбите му като че ли бяха вдъхнове ни о т ар хитектурата на гръцките остро ви. На е дна от тях, която я гр абна най -мно го , художникът като че ли умишлено бе запълнил сцената с миниатюрни човешки фигурк и, широки линии и ярк и цветни петна, сякаш не е бил напълно съсредо точен , докато я е р исувал. И въпрек и това цветовете бяха живи, трептящи и пр ивлич ащи о кото , като че ли подсказвайк и к акво трябва да бъд е видяно в следващия моме нт. Картината беше динамична и със силен драматичен заряд. Колкото повече я гледаше Ели , толкова повече я харесваше, и вече обмисляше да я купи, когато ос ъзна , ч е платното й допадаше, защото й напомняше за собстве ните й работи. Вгледа се още по -внимателно и си помисли, че Ной мо же би е прав. Може би наистина трябваше да започне да рис ува отново .

В деве т и половина излезе от галерия та и тръгна към , ,Хофман Лейн » универс ален магазин в центъра на града. Отне и ня колко минути да открие онова, което търсеше, но накрая го намери в о тдела за училищни пособия . Хар тия , пастели и моливи, с не особено високо качество , но достатъч но до бри. С тези неща нямаше д а може да с е върне пълно ценно к ъм рисуването , но все пак беше някакво начало и зато ва влезе в стая та с и развълнувана. Седна на бюрото и започна да рабо ти — нищо опреде лено , просто искаше да почувства как образите и цветовете от паметта й се прехвър лят върху хар тията. След няко лко абстракции про бва да направи гр уба скица на улицата до лу и се изненад а ко лко лесно се по лучи. Ся каш никога не се беше разделяла с любимото си занимание.

Малко по-късно разгле да внимателно завършената рисунка и остана до волна от постигнатото . Зачуди се к акво да о пита след това и накрая ре ши. Т ъй като нямаше моде л, тя си го представи мислено , преди д а

46

започне . Този път беше по -трудно , отколкото сцената с улицата, но малко по малко нещата започнаха да придо биват форма.

Минутите летяха бър зо . Поглеждаше често часовник а си, за да не закъснее и приключи малко преди обяд . Беше рисувала почти два часа , но кр айния т резултат я изненада. Етюдът изглеждаше така , сяк аш бе работила над него много по -дълго . Нави лис та хартия , пъхна го в чантата си и събр а останалите си не ща. На път к ъм вратата се зърна в огледалото , чувствайки се няк ак странно спокойна, макар да не знаеше точно защо.

Сле зе по стълб ите и се насочи към вход ната врата , когато чу зад себе си глас .

— Мис? Обър на се , с ъобразявайки, ч е викат име нно нея . Човекът на

ре цепцията. Това беше с ъщият мъж, който беше и вчера , но този път на лицето му беше изписан зле прикрит интерес .

— Да? — Вчера на няколко пъти ви търс иха по телефона. — Т ака ли? — попита Ели, леко с трес ната . — Да. Вс ички обаждания бя ха от мистър Хамънд. О, Боже ! — Лон се е обаждал? — Да, госпожо, четири пъти. Аз разговарях с него при второто му

об аждане . Той беше много пр итес нен за вас . Каза , че е ваш го деник. Тя се усмихна леко , опитвайки се да скрие вълнението си. Четири

пъти? Четир и? Какво може да означава това? Ами ако нещо се е случ ило у до ма?

— Той каза ли нещо? Да не е станала някаква злополук а? Мъжът пок лати глава. — Не, госпожо , не спомена нищо т акова. Всъщнос т, то й като че ли бе

по-разтре вожен за вас . Добре , помисли си Ели. Това е добре . Но в с ледващия момент

изведнъж я прониза ос тра болка в гърд ите . Но защо е бил толкова настоя теле н? Защо е трябвало да се обажда толко ва много пъти?

Беше ли казала нещо вчера, с което да го об езпокои? Това изобщо не беше в неговия стил.

Същес твуваше ли ня какъв начин д а е разбрал? Не… това беше не възможно. Освен ако някой по знат не я беше видял вчера тук и не с е беше об адил… но за целта той е трябвало да я проследи до Но й. Не , никой не би направил подобно нещо.

Трябваше да му с е обад и вед нага , нямаше как да го избегне . И въпреки това, по някаква с транна причина, не й се искаше да го прави. Това бе ше не йното време и смя таше да го прекар а, как то же лаеше. Беше планирала д а м у се о бади по -к ъсно и й се струваше, че ако го направи се га, ще си развали целия де н. И освен това какво щеше д а му каже ? Как щеше да му о бясни закъснението си? Къс на вечеря и сле д това разходка? Може би. Или е ходила на кино? Или…

— Мис?

47

«Ве че е почти о бяд», мислеше си Ели. Къде ли беше той сега? Вероятно в к антората си… Не. По -скоро беше в с ъда. И в този момент изведнъж поч увства облекчение , сякаш от плещите й падна тежък то вар . Беше абсолютно невъзможно да разговаря с него сега, дори и д а искаше. Ре акция та й я изне нада . Не беше редно д а се държи по този начин и все пак това не я тревожеше. Погледна часовника си.

— Наистина ли е почти д ванайсет? — попита тя . Хотелският служител кимна, поглеждайк и към часовника на сте ната . — Да, всъщнос т е дванайсет бе з пе тнайсет. — За съжаление — к аза Ели, — той е в съда сега и няма да мога д а го

открия . Ак о се обади отново , бихте ли му казали, че съм на пазар и че ще опитам да се свържа с не го по -късно ?

— Разбир а се — отвърна мъжът с готовност, но тя забеляза не изречения въпрос в очите му: Но къде бях те миналата нощ? Той знаеше много добре кога точно се е прибрала . И Ели бе ше сигурна , че според него този час бе твърде късен за само тна жена в малък град.

— Благодаря ви — каза тя , усмихната. — Зад ължена съм ви . Две минути по-късно Ели беше в колата си и караше към Ной,

предвкусвайки деня и без да се тревожи особе но за пропуснатите об аждания . Вчера може би щеше да е р азлично , макар и д а не знаеше защо.

Док ато минаваше по подвижния мост, четир и минути след като бе излязла о т хотела, Лон се обади от с ъда.

Бягаща во да Ной седеше в очакване на люлеещия се с тол и пиеше подсладен чай,

ко гато най -накрая чу звук а на двигате л. Зао биколи отпред и видя колата да спира на същото мяс то под дъба, к акто и вчера. Клем излая за поздрав, въртейки опашка б лизо до вратата на колата и той видя Ели да му маха отвътре .

Сетне тя с лезе , потупа по главата Клем и се обърна усмихната к ъм Ной, който се приб лижаваше к ъм нея . Ели изглеждаше по -отпусната д нес , по-уверена , и то й още ве днъж изживя шока , че я вижда. Но днес бе ше по -различно от вчер а. В душата му с е бяха съб удили нови чувс тва, а не просто спомени. Най-малкото бе ше по -с илно привлече н о т нея и изпитваше лека неловкос т в не йно присъствие .

Ели също върве ше към него , носейки малка чанта в ръката си. З а негова изненад а тя го це луна нежно по бузата, задър жайки свободната с и ръка до кръста му, след като се отдр ъпна.

— Здраве й — к аза Ели с весе ли пламъчета в очите с и. — Къде е моята изненад а?

Ной се поо тпусна малко и благодари на бога за това . — А няма ли да чуя поне «До бър ден» или «Как с па? — попита той. Тя се усмихна. Т ърпението в никакъв с лучай не беше ед на о т нейните

до броде тели.

48

— Добре . Добър ден? Как спа? И къде е моята изненада? Той се засмя и отго вори след кратк а пауза : — Ели , имам лоши новини за теб . — Как ви? — Смятах да те заве да на едно мяс то , но с тези об лаци, които с е

задават, не съм сигурен , че тряб ва да ходим. — Защо? — Зар ади б урята. Ще бъдем на о ткрито и може д а се измо крим. И

ос вен това ще има светкавици. — Но още не е заваляло . Ко лко далече е място то? — На около миля , нагоре по рек ата . Тя се поколеба за секунд а, о глеждайки небето . Когато заго вори,

гласът й прозвуча ре шително: — Тогава отиваме . Не ме е грижа д али ще вали! — Сигурна ли си? — Абсолютно . Ной погледна отново към облаците , които видимо се приб лижаваха. — Тогава по -добре д а тръгваме веднага — каза той. — Да ти взе ма ли

чантата? Тя кимна и му я подаде . Ной я внесе вътре и я с ложи на един сто л във

всекидневната. Сетне взе един хляб, пъхна го в друга чанта и излезе о т къщата.

Двамата тръгнаха към кануто . Ели вървеше до него , малко по -близо отколко то вчер а.

— Къде точно е това мя сто? — Ще видиш. — Няма ли поне д а ми загатнеш? — Е д обре — каза то й. — По мниш ли , к огато изтеглихме кануто на

бр ега и посре щнахме изгрева на с лънце то? — Мис лех си за това тази сутрин. Спомня м си, че едва не се

разплаках. — В сравне ние с това, което ще видиш днес , онази с утрин ще ти с е

стори обикновена. — Значи ще б ъде нещо прекрасно . Ной направи няколко крачки, преди да отговори . — Също толкова прекрасно , колкото теб — каза той накрая и като че

ли иск аше д а добави още нещо, но не го направи. Ели се усмихна леко и погледна настрани, чувствайк и вър ху лицето си вятъра , к ойто се беше ус илил.

Скоро с тигнаха пристана . Ной хвърли чантата в кануто , пр овери дали вс ичко е готово и го спусна във водата.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — Не, просто влез вътре . Сле д като тя сед на, той бутна лодк ата във водата , задържайки я близо

до прис тана. Сетне с кочи ловко вътре , балансир айки, така ч е да не се преобър не . Ели бе ше впечатлена о т ср ъчнос тта му, знае йки, че о нова,

49

което беше направил с такава леко та, б еше по -трудно , отколкото изглежд аше.

Тя седна на предното място с лице към Ной. Започвайки да гребе , той й спомена, че обърната назад ще про пусне гледките , които щяха да се откриват, но тя пок лати глава и му к аза, че така й е добре .

И наистина беше така. Ако обърнеше глава, тя можеше д а вид и всичко , кое то искаше д а

види, но най-много от всичко искаше да вижда Ной. На него бе дошла д а се любува тя , а не на р еката. Го рните копче та на р изата му бяха разкопчани и мускулите на гърдите му се свиваха при всеки удар на гр ебло то . Ръкавите му бяха навити, откривайки силните му и к расиво изваяни ръце .

«Изяществото на пр иродата», мислеше си Ели. Имаше нещо почти ар тистично в движе нията му, когато гребеше. Не що естествено , сякаш водата беше негова стихия и вр ъзката м у с нея идваше от неговите безименни предци от минатото . Докато го наблюдаваше, тя се опита да с и представи някогашните изследователи , които първи бяха о ткрили тези зе ми.

Не се сещаше за друг мъж, който дори и бегло да прилича на него . Той бе ше сложен и в много отношения дори противоречив, и въпреки това близък и поня тен — странна , вълнуваща комб инация . На пръв погле д беше об икновено момче от малък гр ад, кое то наскоро се беше вър нало от войната , и вероятно самия т то й гледаше на себе си по този начин. И въпреки това в не го имаше нещо много по -д ълбоко . Може б и различе н го правеше любовта към поезията или ценностите , с които го бе ше възпитал баща му. Но каквато и да бе ше пр ичината, то й като че ли се наслаждаваше по-пълно на живота и именно това я беше привля кло някога към него .

— За какво мислиш? Ели едва не подскочи — толкова неочакван беше въпрос ът на Ной,

ко йто я вър на към дейс твителността . Тя осъзна, че не бе казала нищо, откакто по теглиха и мислено благод ари на Ной, че я беше оставил насаме със себе си. Т ой винаги уме еше да бъде дискретен.

— За хуб ави неща — отвърна тя тихо, но по погледа му р азбр а, че е отгатнал мислите й . Т ози факт я зарадва и се надяваше и то й да мисли за нея също.

Тогава Ели усети нещо да трепва в д ушата й, както пре ди толкова мно го години . Близос тта на Ной и движенията на силното му тяло бяха странно вълнуващи. И когато очите им се срещнаха за миг, тя почувства някаква топлина в гър дите и шията си и побърза д а с е извърне , пред и той да види поруменелите й страни.

— Далече ли е още? — попита Ели. — На около половин миля . Не повече . Двамата се умълчаха . — Т ук е красиво — к аза накрая тя . — Толкова чисто . Толко ва тихо .

Почти имам ч увството , че се връщаме в миналото .

50

— И в известен смисъл е така . Ре ката идва от гората. Оттук д о изворите й няма никакви ферми и водата е чиста като кристал. Може би то лкова чиста, колко то е б ила пред и стотици години.

Тя се наведе към него . — Кажи ми, Но й, какво с и спомняш най-ярко от лятото , което

прекарахме заедно? — Всичко . — А нещо по-о собе но . — Не — отвърна то й. — Не си спомняш нищо особено ? Сле д кратк а пауза Ной заговор и тихо и с ериозно: — Не, не е това. Не е това, което си мислиш. Аз б ях сериозен, к огато

казах всичко . Спо мням си всек и миг , който прекар ахме заедно , и всеки о т тя х беше прекрасен. Не мога да избер а някак ъв мо мент, който да означава повече за мен от останалите . Цялото лято бе ше съвършено , тако ва лято , каквото всеки трябва да преживее . Как би могъл един момент да е по -важен от другите?

Пое тите често опис ват любовта като емоция , която не можем д а ко нтролираме , нещо, кое то остава непо нятно за логиката и здравия р азум. И точно такава б еше тя за мен. Аз не смятах да се влюбя в те б и с ъм сигурен, че и ти не си имала намерение да се влюбиш в мен . Но скоро след като се срещнахме , с тана ясно , че нито един от нас не може д а ко нтролира хода на нещата. Ние се влюбихме въпрек и нашите различия и ко гато това се с лучи, се роди нещо ново и прекрасно . За мен любов като тази идва само веднъж в живота и всяка минута , която прекар ахме заедно , е отпечатана незаличимо в паметта ми. Аз никога ня ма д а забравя дори и един миг о т нея .

Ели се взираше в не го . Никой, през це лия й живот, не й беше к азвал нищо подобно . Никога. Т я не знаеше как во да отговор и и сед еше мълчаливо с пламнало лице .

— Прощавай, ако с ъм те смутил. Ели. Не исках. Но аз запомних това ля то и вероятно винаги ще го помня . Знам, че нещата между нас не могат да бъдат вече с ъщите , но това не проме ня онова , което ч увствам към теб.

— Не си ме с мутил , Ной… — отвърна Ели тихо . Просто никой никога не ми е говорил такива неща… Онова , к оето каза, беше крас иво . Чове к трябва да е поет, за да може да се изразява по този начин и ти с и единствения т поет, когото с ъм срещала .

Сетне те дълго мълчаха. Някъде в далечината се ч у крясък на оре л — рибар , близо до брега във водата цопна кефал. Вес лото се движеше ритмично , при което лодк ата се поклащаше е два-едва. Вятърът бе с прял, об лаците бяха станали още по -черни и кануто се носеше в неизвестна посока.

Ели забеля зваше вс ичко , всеки звук , всяко шумоле не . Сетивата й бяха оживели и й се струваше, че се е събудила от някакъв дълбок сън. В ума й се заредиха епизо ди от послед ните няколко сед мици. Замисли се за безпокойството , което бе изпитвала , тръгвайки насам. За и зненадата си, ко гото видя статия та във вестника. За бе зсънните си нощи и тре вожните

51

дни . Дори и вчера все още се стр ахуваше и обмис ляше дали да не избяга. Но напрежение то вече го нямаше и на негово място бе до шло нещо др уго , на което се нас лаждаваше, док ато се носеше над водната повърхност в старото червено к ану.

Чувстваше някакво странно задово лство , че бе дошла. Радваше се , че Ной бе станал точно так ъв мъж, какъвто си го беше пр едставяла и щеше да запази това с ъкровено знание в себе си завинаги. Беше вижд ала много мъже през после дните години, р азруше ни от войната, от времето или дори от парите . Необход има беше сила да останеш верен на го лямата с и с трас т и Ной бе доказал, ч е я притежава.

В този свят властваше бизнесът , а не поезията и такива като него че сто оставаха неразбрани. Американската икономика бе ше в подем — или поне така пишеха вестниците — и хората се бяха втурнали напред, опитвайки се да забравя т ужасите на войната. Тя разбираше причините , ко ито ги караха да гоня т славата и богатс твото , но увлечен и в това пресле дване много от тях , с ъщо като Ло н, пренебрегваха нещата, които внасяха красо та в света .

Кой в Роли би тръгнал д а ре ставрира една стара изоставена къща? Или да чете Уитман и Елиът, да намира обр ази в ума си или д а размишлява за духа? Или да с е наслаждава на изгрева от носа на ед но старо кану? Това бяха непрактич ни и безполезни занимания , но тя чувстваше, че те не са маловажни, защо то им енно благодаре ние на тя х живо тът си струваше да бъде живян.

За нея тези не ща имаха същата стойност като изк ус твото , мак ар д а разбра това, едва когато дойде тук . Или по -скоро с и го спо мни. Някога тази истина й беше известна и тя отново се прок ле , че бе забравила нещо то лкова важно — да твори красота със собствените с и ръце . Рисуването беше нейно призвание и Ели бе убедена в то ва сега. Чувствата й тази сутрин го бяха потвърдили и тя знаеше , че каквото и д а с е с луче ше , щеше да опита още веднъж. На всяка це на, независимо кой какво щеше да каже.

Дали Лон би я насърчил да р исува? Спомняше си, ч е му беше показала една от своите картини няколко месеца , след като бя ха почнали да излизат. Беше някаква абстракция , която донякъде приличаше на картината над к амината на Ной, на която той толкова се възхищаваше, мак ар може би не толкова изразите лна. Лон се в гледа в нея , сякаш я изучаваше и малко по -късно я попита какво е изобр азено на нея . Тя не си направи тр уда да му отго вори.

Сетне Ели поклати глава , знае йки, че не е съвсем честна. Тя обичаше Лон по съвсем други пр ичини. Мак ар и да не бе ше к ато Ной, Лон бе добър чо век , мъж, за какъвто винаги бе знаела, че трябва да се омъжи. С Лон нямаше д а им а изненади и бъдещето беше пред видимо . Той щеше да бъд е любящ съпруг и тя щеше да бъде добра с ъпруга. Ще ше да има дом близо до семе йството и пр ияте лите си, деца и д обро обществено положение. С Лон животът й щеше да бъде такъв, какъвто винаги бе очаквала и иск ала. И макар обич та им да не можеше да бъде определена като пламенна, Ели отдавна се беше убедила , че страстта не е най -важното нещо за една сериозна вр ъзка , пък било то и бр ак. Страстта идваше и си отиваше с

52

течение на вре мето , а приятелс твото и взаимното разбиране ос таваха. В това отношение между нея и Лон всичко беше наред и тя вярваше, че това е дос татъчно .

Но сега, док ато гле даше Ной да гребе , Ели постави под съмнение това свое убеждение . Всек и негов же ст, всичко онова , кое то той беше излъчваше еротизъм и тя се улови, че мис ли за него по начин, който не подхождаше за е дна сгодена жена . Опита се да отвлече мис лите си в друга посока, извръщайки глава настрани, но ловк ите р итмични движе ния на тя лото му неизменно привличаха погледа й отново .

— Ето , че с тигнахме — каза Ной, насочвайки кануто към група дървета близо до брега.

Ели се огледа , но не видя наоколо нищо необ икновено . — Къде е мяс тото , за кое то ми говореше? — Т ук — отвърна той , направлявайки кануто към ствола на старо

повалено д ърво , което почти скриваше от погледа някакъв тесен проток. Ной насочи кануто към дървото и двамата трябваше да наведат

главите си, за да не се уд арят в него . — Затвори си очите — прошепна той и Ели го направи, слагайки ръце

пред лицето с и. Тя чу плисък а на водата и почувс тва движението на кануто , което се д вижеше напред, отклонявайки се от течението на рек ата.

— Добре — каза той накрая и с пря д а гребе . — Сега можеш да ги отвориш.

Лебеди и бури Ели и Ной бяха по средата на езеро , което се пълнеше от водите на

река Брайс ис . Не беше голя мо, може би няколкостотин метра широко и тя се уч уди, че не го бе ше видяла само секунди преди това.

Гледката бе ше невероятна. Те бя ха буквално обграден и от хиля ди диви лебеди и гъск и. Птиците плуваха толкова нагъс то , че на места не с е вижд аше водата. Отдалече групите лебеди почти приличаха на айс берги.

— О, Ной — каза тя накр ая тихо . — Толкова е красиво . Те дълго вре ме гледаха птиците в мълчание . Ной й п осочи група

малки, наскоро излюпени гъсета, к оито следваха големите гъски близо до бр ега, о питвайки се да не изостават.

Док ато к ануто напредваше към центъра на езерото , въздухът б еше изпълне н с крясъци и цвърче не . Повечето птици не им обръщаха никакво внимание . Обезпокоени изглеждаха единс твено оне зи, които трябваше д а се отдръпнат от нос а на приближаващо то се кану. Ели проте гна ръка и до косна най-близките о т тях, усе щайки тре птящите им пера под пръстите си .

Ной взе чантата с хляб от дъното на лодк ата и я подаде на Ели. Тя разпръсна ше па трохи, опитвайк и се да нахрани първо най -малките . Те започнаха д а описват кръгове около кануто в търсене на храна , докато Ели се заливаше от смях.

53

Скоро в далечината се чу грохот на мълния — глух , но с илен — и те разбраха, че е вре ме да си тръгват.

Ной подк ара кануто к ъм ре ката , гребейки по -силно отпреди. Ели все още беше изумена от онова, което бе видяла току -що.

— Ной, какво пр авят те тук? — Нямам пре дстава. Знам, че лебед ите от север всяка зима мигрират

в райо на на е зеро то Матамускит, но изглежда, ч е този път са дошли тук . Не знам защо . Уплашила ги е или подранилата зима или с а се отклонили от пътя си, но рано или к ъсно ще се върнат у до ма.

— Значи няма да останат тук? — Съмня вам се . Те се ръководя т о т инстинкта си и това н е е тяхното

мяс то . Някои от гъск ите могат и да зимуват тук , но лебед ите със сигурност ще се върнат в Матамускит .

Ной гребе ше усилено , докато над главите им се с ъбираха тъмни об лаци. Скоро заваля , в началото леко , но после дъждът постепенно се ус или. Проблесна светкавица… пауза… сетне отново изтрещя гр ъм, но то зи път по-с илно и по-близо . Ной вече гребеше с вс ичка сила, при което мус кулите на р ъцете му се опъваха при всеки удар на весло то .

Капките станаха по -те жки. Над игна се вя тър . Скоро валеше вече като из ведро . Ной напразно се надпр евар ваше с

об лаците , ругаейк и дъжда и проклинайки Майката Пр ирода . Лее ше се истински порой и Ели гледаше к ак водните талази падат

диагонално от небето , сякаш опълчвайки се на земното притегляне , носени от западните ветрове , които вие ха в короните на дърветата. Притъмня още повече и от небето започнаха да падат големи тежк и к апки, предвещаващи ураган.

Ели се наслаждаваше на дъжда и отметна назад глава , за да го сре щне с лицето си. Знаеше, че роклята й отпред ще ше да прогизне с амо за няколко минути , но не я беше грижа. Интерес но дали Ной щеше д а забележи тона. Вероятно , да…

Прок ара пръсти пре з мократа си коса. Усещането беше прекрасно , чувстваше се прекрасно и вс ичко беше пре крас но . Въпрек и дъжда, тя чуваше тежко то му дишаше и този звук с ъбуди у нея възбуда, к аквато не помнеше от години.

Небето гърме ше точно над тях и дъждът се ус или дори още повече . Ели никога не беше виждала такъв порой. Тя погледна нагоре и се засмя , отказвайки се от опитите си да се запази суха, кое то накар а Ной да с е почувства малко по -спокоен , защото не знаеше, дали Ели няма да се уплаши о т б урята. Макар реше нието да дойдат тук да беше нейно , тя едва ли бе очаквала, че ще бъдат застигнати о т такъв потоп.

Няколко минути по -к ъсно се до браха до пр истана и Но й доближи кануто до него , за да може Ели да слезе . Помогна й да запази равновесие , се тне сам слезе и изтегли кануто на б рега на достатъч но голямо разстояние , за да не бъде отнес ено от реката. И за всеки случай го върза за пристана, знаейки, че минута повече или по-малко под дъжда нямаше да имат голямо значение .

54

Док ато стягаше възела, той погледна към Ели и изведнъж д ъхът му се кна. Невероятно красива, тя спокойно го чакаше да приключи , без д а обръща ни най-малко внимание на д ъжда. Даже не с е опитваше да с е прикрие и той неволно се загледа в оч ертанието на гърдите й, които изпъкваха през плата на поле пналата към тялото й рокля . Дъждът не беше студен , но въпреки това зърната й стърчаха напред като малки камъчета. Завладя го непреодо лимо желание и смутен, той се извър н а бързо настрани, мърморе йки с и сърд ито под нос с надеждата, че бурята ще заглуши вся какъв звук . Когато най -накрая върза кануто и се изправи , Ели неочаквано взе ръцете му в с воите . Въпрек и пороя , те не се втурнаха к ъм къщата и Ной се замисли колко прекр асно би било , ако прек арат тази нощ заедно .

Ели си мислеше за също то . Чувс твайки топлината на д ланите му, тя си предс тави как те об хождат цялото й тяло , плъзгайки се б авно по ко жата й . Самата мис ъл за това я нак ара д а си поеме д ълбоко дъх, ус ещайки няк аква но ва топлина в зърната на гърд ите си и межд у кр аката си .

Разбра , че нещо се беше проме нило , откакто бе дошла тук . И макар д а не можеше да каже ко га точно се е случило — вчер а вечер та, по време на разход ката с кануто , или когато видяха лебе дите , или може би дори сега, до като вървяха ръка за ръка — тя знаеше, че отно во е влюбе на в Ной Тейлър Калхун, а може би никога не бе пр еставала да го о бича.

Те вече не ч увстваха смущение помежду с и, когато стигнаха вратата и

влязоха вътре , мокри до кос ти. — Имаш ли с к акво да се преоблечеш? — попита той. Тя поклати глава , все още дълбоко р азвълнувана, питайки се дали

това личи на лице то й. — Мисля , че ще намеря тук някак ви дрехи за теб . Може да са ти

малко голе ми, но ще б ъдат сухи и то пли. — Как вото и да е — каза тя . — Връщам се след сек унда. Ной събу мокр ите си ботуши, затич а се по стълбите и се върна сле д

минута, носейки памучни панталони и р иза с дълги ръкави под едната мишница и джинси и синя риза под другата.

— Ето — к аза той , подавайки й памуч ните панталони и ризата с дълги ръкави. — Можеш да се преоблечеш в с палня та на горния етаж. Т ам има баня и кърпа, ако искаш да си вземеш д уш.

Ели му благодари с усмивк а и тръгна по с тълб ите , чувствайки очите му върху с ебе си, докато се качваше. Тя влезе в спалнята , затвори вр атата, сло жи пантало ните и ризата на леглото му и съб лече всичко о т се бе си. Сетне тръгна го ла к ъм шкафа, наме ри вътре зак ачалка, окачи на нея рок лята , сутие на и бельото си и тръгна с нея към баня та, за да не намокри дървения пар кет. Чувстваше някакъв таен трепе т , че е с ъвърше но го ла в с ъщата стая , в коя то той спеше .

Не й с е искаше да се къпе след то зи дъжд. Прия тно й бе ше да ус еща особената мекота на кожата с и, която й напомняше за начина, по който

55

бя ха живели хората ня кога отдавна. Близо до природата. Като Ной. Тя об лече дрехите , които й беше дал, и с е погледна в огледалото . Панталоните й бяха доста широки и за да не й падат, напъха в тях р изата си и нави малко кр ачолите , така че д а не се влачат по пода . Ризата беше малко р азпр ана при яката и висе ше на едното й рамо , но въпре ки това й хареса как изглежда в нея . Нави ръкавите си почти до лактите , намери чифт чорапи в шкафа, обу ги и тр ъгна към банята, за да потърси гребе н или нещо подобно .

Вчеса мократа си ко са, колкото д а разплете възлите в нея , и с е погледна в огледало то , съжалявайки, че не носи със себе си шно ла или няколко фиби .

Би било хубаво да има и с пирала, но тъй или иначе нямаше. По очите й все още се вижд аха след и от сутрешния й грим и тя направи каквото можа с помощта на е дна кърпа за лице.

Когато с върши, се по глед на в огледалото , оставайки доволна о т постигнатото , и тръгна надолу по с тълбите .

Ной беше във всекидневната пред камината, к ъдето се опитваше д а запали о гън. Не я забе ляза , когато влезе и извес тно време тя го наблюдаваше мълч аливо . То й също се беше преоблякъл и изглеждаше до бре — тесни джинси, чис та риза, опъната от широките му р амене и влажни кичур и коса, к оито пад аха върху я ката му.

Ной разбута цепениците и добави още подпалки. Облегната на к асата на вратата с кръстосани крак а, Е ли прод ължаваше да го наблюд ава. Няколко минути по -късно вече гореше о гън. Той посегна д а взе ме няколко то неизпо лзвани цепеници, в този момент я зърна с крайче ца на окото си и с е извър на бързо към нея .

Дори и в неговите дрехи тя изглежд аше красива. След кр атък момент на смут, Ной се зае да нареди цепениците на купчина.

— Не те чух — каза той , опитвайки се да по дхване непринуден разговор .

— Знам. Нарочно се опитах д а не вдигам шум. Ели забе ляза смущението на Ной и дори се досети за причината,

мис лейки си в същото време ко лко млад изглежда той . — От колко време стоиш там? — Няколко минути. Ной пъхна р ъце в джобовете си и посоч и към кухнята . — Иск аш ли чай? Кипнах вод а, док ато беше горе . Нищо не значещ разговор , колкото да не настъпи неловко мълч ание .

Но , б оже мой, колко красива беше тя… Ели забеляза к ак я гледа и с е замисли за миг, усещайки как старото

чувство в зима връх над нея . — А имаш ли нещо по -силно? Или е още твърде рано за това. — Имам малк о бърбън в б юфета — усмихна се Ной. — Ще свърши ли

работа? — Чуд есно! Той тр ъгна към кухнята и Ели го видя да прокарва р ъка през влажната

си коса, малко преди да се скрие от погледа й.

56

Прое хтя с илен гръм и отново заваля пороен дъжд. Ели чуваше уд арите на к апките по покрива и пр ащането на горящите цепеници в камината. Обърна се към про зоре ца, за да вид и сивото небе , разцепено о т светкавица . Секунд и по -късно още един тътен, този път по -б лизо .

Ели взе едно одея ло от дивана и седна на килима пред камината. Кръстос а крак а, наметна се с одеялото и с е загледа в танцуващите пламъци. Ной се вър на и когато я видя , седна до нея . Сложи две чаши на пода и с ипа малко бърбън във всяк а от тях. Навън небето все повече притъмняваше.

Отново се чу оглушителна гръмотевица. Бур ята се надигна с пълната си сила и вя търът носеше дъжда на талази.

— Ама че вре ме! — к аза Ной, глед айки струйките дъжд, които с е стичаха по про зоре ца. Той и Ели бя ха близо се га, макар да не с е до косваха. Гър дите й с е по вдигаха при всеки неин дъх и Ной отново си представи к ак докосва тялото й , но с ус илие на волята пропъди тези мис ли о т ума си.

— На мен ми харесва — каза тя , отпивайки от чашата си. — Винаги съм харесвала гръмотевичните б ури. Още от малко момиче.

— Защо? — попита Ной , прос то за да поддържа разговора . — Не знам. Винаги с а ми се стрували романтични. Тя отно во замълча , д окато Ной гледаше как пламъците бле щукат в

изумрудените й очи. Се тне тя каза: — Спомня ш ли к ак седяхме заедно и гледахме бурята няколко д ни

преди да замина? — Разбира се . — Чес то си мислех за онази нощ, след к ато се върнах у дом а. Никога

няма да забравя как изглеждаше тогава. И точно такъв те запомних завинаги.

— Променил ли съм се много? — попита той. Ели отпи отново от б ърбъна си , усещайк и приятната топлина, която

се разливаше в нея , и доко сна ръката му, когато заговори: — Не много . Не и нещата, които помня . Сега, разбира се , си по -с тар ,

с повече опит зад гърба си, но си запазил същия онзи блясък в очите си. Все още обичаш да чете ш поезия и да плаваш по р еките . Т и си съшия т до бър човек , когото помня , и дори и войната не е могла да те направи жес ток.

Ной се замисли над думите й, чувствайки ръката й върху своята и палеца й, който опис ваше бавни кръгове .

— Ели, д нес ти ме по пита как во с и спомням най-ярко от онова лято . А ти какво си спомняш?

Тя се замисли и когато заговори, гласът й сякаш идваше някъде отдалече:

— Спомня м си к ак се любехме. Това съм запомнила най -яр ко . Т и беше пър вият мъж в живота ми и онова, кое то се с лучи, б е по -пре крас но от вс ичко , което си бя х представяла.

Ной отпи от чашата си, връщайки се , развълнуван , назад в миналото . И после поклати глава — ставаше все по -трудно . А Ели прод ължи:

57

— Спомням си колко много се с трахувах преди това, цялата треперех, и въпреки това страшно те исках. Радвам се , че ми беше първият. Радвам се , че споделихме това щастие .

— Аз също. — А ти? Т и страхуваше ли се ? Ной мълч аливо кимна. Тя се усмихна. — И аз така с и мислех. Т и беше стеснителе н. Особено в началото .

Помня , че ме попита дали с и имам прияте л и когато ти казах, че имам, ти почти не ми проговори повече .

— Не иск ах да заставам между вас . — Но все пак го стори, въпреки вродената ти тактичност — каза тя с

ус мивка . — И се радвам, че го направи. — Кога м у каза за нас? — Вед нага , щом се върнах у дома. — Трудно ли ти беше? — Ни най-малк о . Аз бях влюбена в теб. Ели леко с тисна р ъката му и седна по -близо до него . По ложи глава на

рамото му. Той усе ти уханието й — свежо като д ъжда. Сетне тя продължи тихо :

— Помниш ли, к огато ме изпрати до вк ъщи след края на празник а? Аз те попитах дали искаш д а се видим пак . Ти само кимна с глава и не каза нито д ума, с якаш не беше особено въод ушевен.

— Никога преди не б ях срещал момиче к ато те б. Бя х просто безпомоще н. Нямах представа какво д а к ажа.

— Знам. Т и никога не можеш да скриеш нищо. Очите ти винаги те издават. Вс ъщност ти имаш най-прекрасните оч и, ко ито ня кога с ъм вижд ала.

Сле д малко тя вдигна глава о т рамото му и го погледна право в лицето . Когато заговори, гласът й беше почти като шепо т:

— Никога не съм обич ала някого толкова силно , колкото теб онова ля то .

Отново проблесна све ткавица. В тихите мигове преди гърма оч ите им се срещнаха и те се опитаха да залич ат изминалите че тиринайсет години. И двамата усещаха промяната, коя то бе настъпила в тях от вчера . Когато тътенът най-накрая до йде , Ной въздъхна и се извърна към прозоре ца.

— Жалк о , че не си чела писмата ми, които ти изпратих — к аза той . Тя не отговор и веднага. — Не всичко е зависело от теб , Ной . Не ти казах, но аз ти написах

десетк и писма, с лед като се върнах у д ома. Просто никога не ги изпратих. — Защо? — попита Ной , изне надан . — Предполагам, че с ъм била твърде уплашена. — От как во? — От това, че не с и ме об ичал истински. И че може би си ме

забравил. — Никога нямаше да те забравя . Т а аз дор и не с пирах да мис ля за теб .

58

— Сега знам то ва. Мога да го прочета в о чите ти. Но тогава беше различно . Имаше толкова неща, които не разбирах, нещ а, които умът на едно младо момиче не мо же да ос мисли .

— Как во имаш предвид? Ели се замисли , търсейки правилните думи. — Когато тво ите писма така и не дойдоха, аз не знаех какво д а мисля .

Спомням с и, че разказах на най-д обрата с и пр ияте лка какво се с лучи през онова лято и тя ми каза, че ти си получил каквото си искал и не е учудена, че не ми пишеш. Аз, разбира се , не й повярвах , знае х, че не си такъв , но твоето мълчание и вс ички неща, които ни разделя ха, ме накар аха да с и мис ля , че онова лято е означавало повече за мен, отколкото за теб… И до като всякакви такива мис ли се въртяха из главата ми, по лучих пис мо о т Сар а, в което ми пишеше , че си заминал от Ню Берн.

— Фин и Сара знаеха новия ми адрес… Тя вдигна ръка , за да го спре . — Знам, но аз никога не го поиск ах. Помис лих си, че си напуснал Ню

Берн, за да започнеш нов живо т. Без мен . Защо иначе не би ми писал? Или не би се обадил? Или не би дошъл да ме видиш?

Ной извърна глава, но не каза нищо и тя продължи: — Дълго нямах ник аква вес т от те б , с вр емето болк ата постепенно

започна да затихва и нак рая реших, че е по -добр е да забравя всичко . Или поне так а си мис лех. Но във всяко момче, с което се сре щах пре з го дините , аз търсе х теб, и когато чувството станеше прекалено с илно , ся дах и ти пише х поредно то писмо. Но нико га не ги изпращах, защото се страхувах от отговора ти. Мислех си , че отдавна вече имаш друг живот, че си обик нал друга жена и не желаех да науча за това . Ис ках да с ъхраня това лято в паме тта си такова, каквото го помне х.

Ели произнес е тези думи толкова оч аро вате лно , то лкова невинно , ч е Ной едва се сдържа да не я целуне . Но не го направи. Вместо то ва се пребори с же лание то си, знае йки, че не бе дошла за това. И все пак тя беше толкова б лизо и доко сване то й толко ва сладостно .

— Напис ах ти пос ледно то писмо пр еди няколко го дини. След като срещнах Лон, пис ах на баща ти, за да разбера къде си. Но сле д вс ичките те зи години аз дори не знаех дали той все още живее на същия адрес . И ос вен това им аше война…

Гласът й заглъхна и извес тно време двамата мълчаха, погълнати в мис лите си. На небето проб лесна светкавица, пр еди Ной най -накр ая д а заговори:

— Жалк о все пак , че не с и го изпратила. — Защо? — Прос то , за д а получа ня каква вест от те б . Да науча какво правиш. — Щеше да останеш р азоч арован. Животът ми не е особено вълнуваш.

И освен това аз не съм същата, каквато ме помниш. — Т и си по -прекрасна , отколкото те помня , Ели. — Благодаря ти, Ной.

59

Т ук той трябваше да замълчи, защото знаеше, че ако д умите останеха не изречени, по някакъв начин щеше да държи нещата под контрол кат о през всичк и те зи четир инайсет години . Но чувството в него бе по -силно от во лята му и той отс тъпи пред него с надеждата, ч е то ще ше да им върне онова, к оето бяха имали няко га отдавна.

— Не к азвам това, за да бъда мил. Казвам го , защото те о бичам и винаги съм те обичал. Повече , отколкото можеш да си представиш.

В този момент изпращя цепеница, изпращайки облак от искри к ъм ко мина, и двамата видяха , че в огнището са о станали само тлеещи въглени . Трябваше да с е хвърлят още дър ва, но нито ед ин от тях не помръдна.

Ели отпи отново от бърбъна си и започна да чувс тва въздействието му. Но не само алкохо лът бе причината да стисне рък ата на Ной малко по -силно , чувствайки топлината му. Когато погледна през прозореца, тя видя , че облаците с а с танали почти черни.

— Трябва да разпаля огъня — каза Ной и Ели трябваше да се отдръпне. Той о тиде при камината, отвори вратичката и добави няколко це пеници . Разръчка с р ъжена стар ите д ърва, така че да се запалят и новите .

Пламъците се разгоряха и Ной се върна при нея . Тя се сгуши до него отново и положи глава на рамото му к акто пре ди. Сетне протегна р ъка и го погали по гър дите , а Но й се наведе леко и прошепна в ухото й :

— Това ми напомня за ед но време. Ко гато бя хме млади . Ели се усмихна, мислейки си за с ъщото , и д вамата ос танаха така,

загледани в пламъците и лекия дим. — Ной, ти не ме по пита за то ва, но аз искам да ти кажа нещо. — Как во? — Нико га не е им ало друг , Ной — к аза тя тихо . — Т и не беше просто

първият . Т и си единстве ният мъж, с кого то някога съм била. Не очаквам да ми каже ш същото за себе си , но просто исках да знаеш.

Ной мълчеше , извърнат настрани. На Ели й стана то пло и уютно , до като гледаше огъня . Ръката й ласкаво обхождаше силните му гърди под ризата му.

Тя си спомни онази тяхна послед на прегръдка, к огато си мис леха, ч е се разделят завинаги . Тогава седяха на е дин вълнолом, който трябваше д а спира водите на рек а Нюс. Ели плачеше, защо то мо жеше д а не се видя т никога повече , и се питаше д али някога отново ще бъде щас тлива. Вместо да и каже нещо, то й пъхна е дна бележка в рък ата й, коя то тя проче те на път за вкъщи. Сетне я запази и понякога я препрочиташе ця лата или само отделни отк ъси. Имаше, обаче , една част, която бе чела най -малко сто пъти, и по някак ва причина тя изник на сега в паме тта й:

«Бо ли толкова много на раздяла , защото душите ни са с вързани . Може би винаги са били и винаги ще б ъдат. Може би сме живе ли хиляда живота пре ди този и във все ки от тях сме се на мирали отно во и о тново . И може би всеки п ът сме били принудени да се раздели м по същите причини . Ето защо вчерашното «довиждане» е било сбогуване за послед ните десе т хиляди години и прелюдия към онова , кое то ще дойде .

60

Когато те гледам, аз виждам твоята красота и изящество и знам, че те са ра зцъфтявали с всеки твой следващ живот. И аз знам, че във всеки мой живот аз съм те търсил. Не няко я ка то теб , а теб , защото твоята душа и моята тряб ва да б ъдат винаги заедно . И с ега , по някаква непонятна причина , ние сме принуде ни да си кажем « дови жда не» .

Бих искал да ти кажа, че вси чко при нас ще бъде наред и ти се кълна , че ще направя всичко възможно това да се сбъдне . Но ако не се сре щнем никога повече и нашето «довиждане» се окаже за винаги , а з знам, че ние ще се види м отно во в един друг живот. Ще се намери м отново , звездите тогава може би ще бъдат други , и ще се обичаме не само в т ова не въобразимо бъдеще време , но и за всички онези времена , когато нещо ни е разделяло в минало то.»

«Възможно ли беше това? — размишляваше Ели. — Възможно ли беше той д а е пр ав?»

Тя нико га не бе отхвърляла тази възможнос т, вкопчена в думите му, в случай че с е ок ажеха истина. Т ази бележка неведнъж й бе помагала д а преживява тежки моменти. Но фактът, ч е седеше до него се га, като че ли подлагаше на проверка теорията , че те бяха обречени да бъдат винаги разделени. Осве н ако звездите не се бяха про менили от пос ле дния път, ко гато бя ха заедно .

Но каквато и да беше истината, с ега тя искаше да седи сгушена до него , да усеща топлината на тялото му и рък ата, която бе обгърнала рамото й. Изведнъж Е ли почувства, че трепер и, както първия път, когато бя ха заедно .

Стр уваше й се , че ня ма нищо по -нормално от това да бъде тук . Всичко беше с ъвърше но — и огъня т в камината, и напитките , и бур ята. Като с магическа пръчк а, всичките тези год ини на раздяла като че ли нямаха никакво значение .

Небето навън бе прорязано о т с ветк авица . Огънят танцуваше по една разпалена цепеница, разпръс квайки то плината с и. Ок томвр ийският д ъжд се лееше по стъклата на прозорците , поглъщайки всеки звук отвън.

И тогава те се предадоха, о тстъпвайки пред всичко онова, с което се бя ха борили през пос ледните четир инайсет години . Ели вд игна глава о т рамото му и го погледна с премре жени очи, а Ной я це луна нежно по ус тните . Тя вдигна ръка и докосна б узата м у, плъзвайки пръсти по нея . Той се наведе бавно към нея и я це луна о тново , все така нежно и томително , и тя отвърна на целувката му , чувствайки как годините на раздяла се стопяват в обзелата ги с трас т.

Ели затвор и очи и остана с леко отворени устни, докато пръстите му галеха ръцете й. Той я целуна по шията, лицето , к лепач ите и след като с е отдръпна, тя прод ължи да чувства влагата от ус тата му там, к ъдето я бяха до коснали ус тните му. Взе р ъката му и я нас очи към гърд ите с и, о т гърлото й се надигна сто н, когато почувства нежния му д осег през тънкия плат на ризата.

Све тът изглеждаше като сън, когато Ели с е о тдръпна с о тблясъците о т огъня върху лицето си . Сетне тя започна мълчаливо да разкопчава ко пчетата на ризата му. Ной я гледаше и чуваше тихото й дишане , докато

61

ръката й напредваше надолу. Пр и всяко следващо копче усещаше пръстите й да сноват до кожата му и к огато на края свърши, тя му се усмихна леко . Той почувства р ъцете й да се плъзват под ризата му изследвайки тялото му, д окосвайки го колкото може по -леко . Гърдите му бяха горещи и леко влажни под р ъката й. Навеждайк и се напред, тя го целуна по шията и в същото вре ме дръпна ризата о т раме нете му, при к оето ръцете м у ос танаха заключ ени отзад. Ели вдигна лице към него , позволявайки му д а я целуне , докато то й досъблече ризата си, оставяйки я на пода .

Сега Ной протегна ръце към нея , повдигна ризата й и о бходи бавно корема й с пр ъсти, преди да я накара д а вдигне ръце и да изхлузи дрехата през главата си. Дъхът й с екна, к огато той навед е глава и я целуна ме жду гърдите , плъзвайк и бавно език к ъм шия та и. Ръце те му нежно гале ха гърб а й, р ъцете й, р амене те й и Ели поч увства гор ещите им тела да се притискат едно в друго , кожа в кожа. Ной я целуна по шията и я ухапа леко , а тя се повдигна малко , за да му позволи да с мъкне панталоните й. Се тне Ели посегна к ъм ципа м у, разкопча го и остана загледана в него , д окато той се до съблече . Бе з д а бързат голите им тела най-накрая се доближиха едно до др уго , треперейки при спомена за онова, к оето някога бяха споделили.

Езикът му следваше линията на шия та й, а в това време ръцете му галеха горещата гладка кожа на гърдите й, се тне се спус наха на до лу к ъм корема, минаха покр ай пъпа и по сле пак поеха нагоре . Ной беше поразе н от красотата й. Косите й улавяха пламъците и леко блещукаха. Кожата й, мек а и прелес тна, сяк аш гре еше под светлината на огъня . Почувства ръцете й върху гърба си, нежни и приканващи.

Те легнаха назад, близо до огъня и от топлината въздухът там изглежд аше гъст . Гърбът й беше леко извит, когато той се претърколи над нея с едно плавно движение. Ной се наведе напред, колене те му бя ха о т двете с трани на бедрата и. Ели повдигна глава , з адъхана, и целуна бр адичк ата и шия та му, докос на с език р амене те му, вкус вайки потта по пламнало то му тя ло . Прокар а пръсти през косата му, докато то й я държеше в прегръдките си. Мускулите му б яха с танали на възли о т ус илието . Изкусително намръщена, Ели се опита да го притегли към себе си , но вмес то това Ной плъзна гърдите си до не йните и тя почувства тя лото й да потр ъпва от уд оволс твие и оч акване . Той по втори същото движение отново и отново , целувайки вс яка час т на тялото й, слушайки тихите стонове и въздишки, които тя изд аваше.

Ной прод ължи така , докато ласките му я доведоха до пълна изнемога и когато най-накрая се с ляха в едно , Ели извика, забивайки пр ъсти в гърба му. Тя зарови лице в шията му, чувствайки го д ълбоко в себе си, чувствайки с илата и не жността му, чувс твайки вс еки не гов мускул и душата му. Следваше неговия ритъм в унес , по зволявайки му да я о тведе там, къде то поиск аше.

Ели отвори очи и се загледа в Ной, който беше толкова прекрасе н под танцуващите о тблясъци от камината. Тялото му блестеше от по тта, по гърдите му се търкулваха малки к ристални мъниста, които падаха върху не йните , с ъщо като д ъжда навън. И с вся ка капка лот, с всек и дъх , тя

62

чувстваше как целият й предише н живот , всичките й отго ворности, постепе нно изчезват в нищо то .

Тялото на все ки един от тях даряваше наслада и получаваше в замяна, и внезапно Ели бе обзета о т ус ещане , к оето никога не бе подозирала , ч е съществува. Т о я разтърсваше и бушуваше в нея к ато огън, докато накрая стихна и тя най -се тне успя да с и поеме дъх, потръпвайки под не го . Но едва-що отишло си, удоволствието се върна отново и продължи да се повтаря в дълги последователно сти, отново и отново . Дъждът вече б е спрял и слънцето заля зло , но тяло то й, мак ар и изтоще но все още не желаеше да се разделя с нас ладата между тях .

Пре караха остатъка от деня в прегръд ките си , ту се любеха , ту лежаха пред камината, заглед ани в пламъците , които постепенно обгръщаха це пениците . От вр еме на време той й ре цитираше свое люб имо стихотворение , а тя ле жеше до него със затворе ни очи и с лушаше, чувствайки думите почти физически. Сетне те отново търсеха топлината на те лата с и, шепнейки с и любовни сло ва между целувките .

Продължиха така през цялата вечер , сякаш изк упвайки пропуснатите го дини, и накр ая заспаха в прегръдките си. На няколко пъти през но щт а Ной се събуждаше, вижд аше до себе си умореното й сияещо тяло и му с е струваше , че всичко на света извед нъж с и б еше дошло на мястото .

В мигове те преди зората , докато отново й с е люб уваше, ресниците й внезапно трепнаха и с е отвориха . Тя му се усмихна, протегна ръка и до косна лице то му. Той сложи нежно пръст върху устните й, за да й попречи да говори и двамата дълго се гледаха.

Когато буцата в гърлото му изчезна, Ной й прошепна: — Т и си отговорът на всяка моя молитва, която съм изрич ал. Т и с и

моята песен, бля н и дихание и не знам как можах да живея бе з теб то лкова дълго . Об ичам те , Ели, повече отколкото можеш д а си представиш. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— О, Ной — каза тя , пр итегляйк и го към се бе си. Тя го желаеше и имаше нужд а о т не го сега по вече от всякога. Повече

от вс ичко .

Съдебни зали Същата с утрин тр има мъже — д вама адвокати и един съд ия — седяха

в една съдебна зала, докато Ло н завърши изречение то с и. Миг по -късно съдията отговори.

— Това е доста необичайна мо лба — каза той , замислен. — Струва ми, ч е днес можехме спокойно да приключим с това дело . Да не искате д а кажете , че ангажиме нтът ви е толко ва с пешен, че не може те д а о тложите нещата до вечерта или до утр е?

— Не, ваша светлост, не мога — о тговори Лон доста припряно . «З апази с амообладание — каза си то й. — Поеми си дълбоко въздух. »

— И вашият ангажиме нт няма нищо общо с делото , което разглеждаме.

63

— Не, ваша светлост. Въпрос ът е от лично естество . Знам, че мо лбата ми е необич айна , но нещата наис тина не тър пят отлагане . — «Т ака вече е по-добре», пр одължи Лон вътрешният си монолог.

Съдията се облегна назад, претегляйки ситуацията. — Мистър Вейте , вие какво мислите за това . Запитаният се по кашля ,

преди да отго вори. — Мистър Хамънд ми се об ади тази сутрин и аз вече разговарях с

моите клиен ти. Те са съглас ни д а изчак ат до понеделник . — Разбирам — каза съдия та. — А мислите ли, че отлагане то ще бъде

в интерес на вашите клиенти? — Т ака с мятам — отвърна мистър Бейтс . — Мистър Хамънд се

съглас и по вторно д а разгледаме ед ин въпрос , който представля ва интерес за мо ите клиенти.

Съдията погледна с трого двамата мъже и се замисли . — Не ми харесва всичко това — отбе ляза той накр ая . — Ни най-

малко . Но мистър Хамънд никога преди не е отпр авял подобна молба и до пускам, че въпросът действително е от изключите лна важност за него .

Той направи ефектна пауза и погледна някакви до кументи върху пис алището с и.

— Съгласен съм на отсрочк а до понеделник. Ще о ткрие м засед анието точно в девет .

— Благодаря , ваша с ветлост — каза Лон. Две минути по -късно той излезе от съда , тръгна към колата с и, която

беше паркирал на отсрещния тротоар , качи се и поте гли към Ню Берн с треперещи р ъце .

Неочакван пос етите л Ной приго тви закуска за Ели , докато тя спеше във всекидневната.

Нищо особе но — беко н, б исквити и кафе. Той сложи поднос а до нея , ко гато се събуди, и след като ядоха, о тново се любиха. Това беше не умолимо , категорично потвържде ние на онова, което бяха споделили предишния ден . Ели изви гръб и изкрещя с илно , разтърсена от финалната вълна на удоволствие то , се тне обви ръце око ло него и двамата останаха вкопчени е дин в друг, задъхани и изтощени.

Изк ъпаха се зае дно и Ели облече роклята си, която беше изс ъхнала през нощта. Тя прек ара с утринта с Ной . Двамата нахраниха Кле м и провериха вс ички прозорци, за да се убедят, че ня кой от тях не е пострадал о т бурята . Два бор а бя ха р азце пени от с ветк авици и вятърът беше отнесъл няколко ле тви от покрива на б араката, но иначе имотът беше незасегнат.

Ной я д ържеше за ръката през повечето вре ме, но понякога спираше да говори и с амо се взираше в нея . В такива моменти на нея й се иск аше да каже нещо, но нищо не й идваше на ум и пр осто го це луваше .

Малко пред и дванайсе т Ной и Ели отидоха да приготвят обяд. И двамата умир аха от глад, защото не бяха яли почти нищо от предишния

64

ден. Използвайк и каквото имаха под ръка, те изпържиха малко пиле шко месо , препекоха с и хляб и обядваха на верандата , слушайки сере надата на един присме хулник .

Док ато миеха с ъдовете , някой почука на вратата и Ной отиде д а отвори.

Отново почук ване . — Идвам — к аза Ной. Още едно поч укване , то зи път по -с илно . — Идвам ! — повтори той и отвори вратата. «О, боже мой !» За моме нт той се втре нчи в красивата жена на около петд есет години,

която можеше да познае , к ъдето и да я виде ше . Ной бе изгубил дар слово . — Здраве й, Ной — каза тя накрая . Той продължи да мълчи . — Може ли да вля за? — попита тя с раве н глас , ко йто не издаваше

нищо. Ной промърмори нещо и тя мина покрай него , спир айки се пред

стълбите , които воде ха към горния е таж. — Кой е? — извика Е ли от кухнята и жената се о бърна по посока на

гласа й. — Майка ти — отговори Ной накрая и вед нага след това се чу звук на

разбито стъкло . — Знаех, че ще те намеря тук — каза Ан Нелсън на дъщеря си, докато

тр имата се дяха около масичката за к афе във все кидневната. — Отк ъде беше толкова сигурна? — Т и си ми дъщеря . Един де н, когато имаш деца, ще разбереш. — Тя

се ус михна, но гласът й бе ше напрегнат и Ной м ожеше д а си представи ко лко й е трудно . — Аз също видях о нази статия и забелязах реакцията ти . Забе лязах с ъщо безпокойството ти пре з последните няколко се дмици и ко гато каза, че отиваш да обиколиш магазините по крайбрежието , знае х мно го добре какво имаш предвид.

— А татк о? Ан Нелсън поклати глава . — Не, не казах на баща ти, нито на някой друг. Ос вен това никой не

знае къде съм се га. За моме нт настъпи тишина и Ели и Но й очакваха с тревога какво ще

последва, но Ан мълчеше. — Защо до йде? — попита Ели накрая . — Мисле х си, че аз трябва да ти задам този въпрос . Ели пребледня . — Дойдо х, защото трябваше — каза майка й. — И пр едполагам, че

това е с ъщата причина, порад и която си дошла и ти. Права ли съм? Ели кимна. Ан се извърна към Ной. — Пос ледните няколко дни сигурно са били пълни с изненад и за теб .

65

— Да — отговори той просто и тя му се усмихна. — Знам, че няма да ми повярваш, но аз винаги съм те харесвала, Ной.

Прос то смятах, че не си под ходящ за дъщеря ми . Разб ираш ли това? Ной пок лати глава и о тговори доста рязко : — Не, не го разбирам. Това просто не е честно по отношение на мен.

А също и по отношение на Ели . Иначе тя не би била тук . Ан го гледаше мълчаливо , но не к аза нищо. Чувс твайки

напрежението , Ели се намеси: — Защо каза, че е трябвало да дойде ш? Нямаш ли ми доверие? Ан се извърна към дъщеря си. — Т ук не става въпрос за доверие . А за Лон. Той ми се об ади вчер а

вечерта, за да р азговаря с мен за Ной и с ега пътув а насам. Изглежд аше мно го разс троен и реших, че трябва да знаеш то ва.

Ели си пое въздух . — Той идва насам? — Поне така каза. Дори си отложи де лото за след ващата седмица.

Пре дполагам, че скоро ще бъде в Ню Бер н, ако не е вече пр истигнал. — Т и как во му к аза? — Почти нищо . Но той знае всичко . Спомнил си е , че му бя х

споменала за Ной преди много време. Ели преглътна с усилие . — Каза ли м у, че съм тук? — Не. И няма да го напр авя . Това е нещо межд у теб и него . Но

познавайки го , аз съм с игурна, че той ще те открие тук , ак о останеш. Дос татъчно е само да проведе няколко телефонни разговора. Виждаш, че аз все пак те намерих.

Макар и притеснена. Ели се усмихна на майка си. — Благодаря ти — каза тя и Ан протегна ръка към нея . — Знам, че с те б сме различни, Ели, и ч е гле даме на не щата по

различен начин. Аз не съм съвърше на, но напр авих каквото можах , за д а бъдеш щастлива. Аз с ъм твоя майк а и винаги ще бъда так ава. Което означава, че винаги ще те обичам.

За кр атко Ели остана замисле на и след това по пита: — Как во трябва да направя? — Не знам, Ели. Ре ше нието си е твое . Но трябва да го премис лиш

до бре . Просто се опитай да си отго вориш какво би искала . Ели се извърна настрани с ъс зачервени оч и. Миг по -късно по бузата й

се търкулна с ълза . — Не знам… — Гласът й заглъхна и майка й стис на ръката й. Ан

погледна Ной, който се деше с наве дена глада и с лушаше внимателно . Сле д к ато разбра намека й, той кимна и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори. Ан прошепна: — Обич аш ли го ? — Да, — отвърна Ели тихо . — Пр и това много . — А обичаш ли Лон? — Да, но по др уг начин . Не , как то обичам Ной.

66

— Ти никога няма да обичаш някого толко ва, колкото него — каза майка й и пус на ръката на д ъщеря си. — Аз не мога да взема това решение вме сто теб , Ели. Изб орът е изця ло твой. Но иск ам д а знаеш, ч е те обичам, и че винаги ще те обичам. Знам, че от то ва няма да ти стане по -леко , но не мога д а направя нищо повече .

Тя посегна към д жоба си и извади от там пак ет с пис ма, вързани с връв. Пликовете бяха стари и ле ко пожълтели.

— Това са пис мата на Ной. Аз не ги изхвър лих и никога не ги отворих . Знам, че не тря бваше да ги крия от теб и съжалявам за това. Но просто се опитвах да те предпазя . Не разбирах , че…

Шокирана, Ели взе писмата и задържа ръката си вър ху тях. — Трябва да тръгвам, Ели. Предстои ти да вземеш важни решения и

нямаш много време . Искаш ли да остана в града? Ели пок лати глава. — Не, ще трябва да се справя с това с ама. Ан кимна и известно вр еме остана, загле дана в дъщеря с и. Най -накрая

стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна по бузата . Прочете въпр ос а в очите на Ели, когато тя се изправи и я прегърна.

— Какво ще правиш? — попита майка й, притискайки я до себе си. Пос ледва дълга пауза.

— Не знам — к аза нак рая Ели. — Благод аря ти, че дойде . Об ичам те . — Аз също. Док ато я изпращаше до вратата, на Ели й се стори , че майка й

прошепна «Послушай сърцето си», но може б и просто така й се с тори .

На кръстопът Ной отвори вход ната вр ата на Ан Не лсън. — Довиждане , Ной — каза тя тихо . Той кимна мълчаливо . И двамата знаеха, ч е ня ма какво да си к ажат.

Сетне тя излезе и затвори вратата след себе си. Ной я видя к ак сяда в ко лата си и потегля , без да поглед не назад . Ан беше силна жена и той знаеше, че и Ели бе к ато нея . Но й надникна във всекидневната, видя Е ли да седи с наведе на глава и тръгна към верандата, разбирайк и, че има нужд а д а бъде сама. Настани се на стария си люлее щ се стол и се заглед а в реката, коя то влачеше водите с и над олу, докато минутите се нижеха една подир друга.

Стори му се , че беше минала цяла вечност, когато ч у задната врата д а се отваря . Той не я погледна — по няк аква причина не намир аше смелост — а само я чу да ся да на стола до не го.

— Съжалявам — каза Ели . — Ням ах никаква представа, ч е ще стане така.

Ной пок лати глава. — Няма защо . И двамата знаехме, че нещо такова рано или късно ще

се случи. — Въпреки това е трудно .

67

Нак рая се извърна към нея и посегна да хване ръката й. — Мога ли да ти помогна няк ак? Тя пок лати глава. — Не. Тря бва да се справя с то ва сама. Но не мога да реша как во д а

кажа на Лон. — Ели све де погле д и гласът й стана тих и някак д алечен, сякаш говоре ше на себе си: — Предпо лагам, ч е всичко зависи от това ко лко знае то й. Ако майка ми е права , той може да има подозрения , но не може да бъде сигурен в нищо.

Ной почувс тва стомахът му да с е свива. Когато накрая заго вори, гласът му беше равен, но тя до лови, че го е наранила.

— Значи не смяташ да му разкажеш за нас , така ли? — Не знам. Наистина не знам. Докато бях във всек идневната , хиляд а

пъти с е запитах какво наистина искам от живота с и. — Ели стис на ръката му. — И знаеш ли какъв беше отго ворът . Отговорът беше, че иск ам две неща. Първо , че искам теб. И второ , че искам да бъда с теб . Обичам те и винаги съм те обичала .

Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи; — Но искам също вс ичко да завърши добре , без никой да бъде

огорче н. И знам, че ако остана тук , чувствата на някои мои близки ще бъдат наранени. Особено тези на Лон. Аз не те излъгах, к огато ти казах, че го обич ам, макар и по друг нач ин. Той ми е скъп и това ням а да бъде че стно к ъм него . Ако остана тук , ще огорча о ще и семейството , и приятелите си. Това би било предателство спря мо всички, които познавам… и не мисля , че мога да го напр авя .

— Т и не мо жеш да живееш заради другите . Трябва да направиш онова, к оето е правилно за теб , дори на другите това да не им харес а.

— Знам — отвърна тя , — но каквото и решение да в зема, аз ще трябва да живея с него след това. Завинаги. Ето защо не бих искала да с ъжалявам за избора , който ще направя . Разбираш ли ме ?

Той пок лати глава и се опита д а говори спокойно: — Не. Не и ако то ва означ ава да те загубя . Не бих мо гъл да понес а

това отново . Тя не каза нищо и сведе глава. Ной продължи: — Можеш ли просто д а с и тръгнеш оттук, б ез да погледнеш назад? Ели пре хапа ус тни, за д а не се р азплаче и сетне отговори хрипливо: — Не знам. Вероя тно , не . — И ще бъде ли ч естно към Лон, ако пре з цялото време мис лиш за

мен? Тя не отговор и вед нага . Вмес то това с тана , избърс а лице то с и и

тр ъгна към края на веранд ата, където се облегна на пар апета. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във водата .

— Не — отвърна тя накрая тихо . — Сега вс ичко е различ но , Ели — к аза той. — Ние вече сме зре ли

хора и имаме право да изб ираме . Ние трябва да бъдем заедно . Т ак ава е нашата съдб а.

Ной се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.

68

— Не искам да прекарам остатъка от живота си , тъгувайки по теб и представяйк и си колко хуб аво е може ло да бъде вс ичко . Остани с мен, Ели .

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Не знам дали мога — прошепна тя накрая . — Да, мо жеш. Ели… не мога да бъда щастлив , знаейки, ч е с и с някой

др уг. Т ова ще ме убие . Ние имаме нещо изключително рядко , ск ъпоце нно… То е прек алено кр асиво , за да го захвърлим просто така.

Тя не отговор и и малко по -къс но Ной нежно я обърна към себе си, взе ръцете й и потърси погледа й. Накрая Ели вдигна очи, пълни със сълзи. Сле д дълго мълчание той избърс а сълзите от стр аните й и я погледна с об ич и болка, до сещайк и се вече как во ще бъде решението й.

— Няма да останеш, нали? — каза той с тъжна усмивк а. — Искаш, но не можеш.

— О, Ной — изхлипа Ели и очите й отново се напълниха с влага. — Моля те , опитай се д а р азбереш…

Ной пок лати глава, за да я с пре . — Знам какво се опитваш да ми кажеш… Прочето х го в очите ти. Но

отказвам д а го разбер а, Ели. Не искам всичко д а с върши така . Не иск ам нищо да с вършва. Но ако си тр ъгнеш, и двамата знаем, че няма да с е видим никога по вече .

Ели облегна глава на гър дите му и с е р азхлипа, до като Ной се бореше със собствените си сълзи . Той обгърна раменете й.

— Ели, не мога д а те накарам да останеш с мен . Но как вото и д а се случи в живота ми, никога няма да забравя тези пос ледни няколко дни с теб . Толкова много години бях мечтал това да се сбъдне .

Ной я целуна не жно и те се прегърнаха по с ъщия начин, к акто преди два дни, ко гато тя слезе от колата с и. Най-накрая Ели се отдръпна и избърса с ълзите си.

— Трябва да си събера нещ ата, Ной. Тя влезе в к ъщата, а той ос тана да с еди, прегърбе н на стола си,

слушайки как обикаля вътре , търсейки вещите с и. Ня колко минути по -късно Ели излезе с багажа си и тръгна к ъм не го с наведе на глава. Подаде му рисунката, коя то бе направила тази с утрин и когато я взе , той видя , че не е спряла да плаче .

— Ето , Ной. Нарисувах я за теб . Ной разви бавно листа хар тия , внимавайки да не го скъса. На него имаше две изо бражения , които се застъпваха едно върху

др уго . На преден план, заемайки по -голямата част от лис та, бе той самият, но както изглеждаше сега, а не преди четир инайсет години. Ной забеляза, ч е мо ливът й бе уловил всяка ч ерта от лицето му, вк лючите лно и бе лега . Сякаш бе гледала някаква негова с корошна снимка.

На заде н план бе фас адата на къщата. И тук детайлите отново бяха пресъздадени с не вероя тна точ ност , сякаш Ели бе скицирала рисунк ата си, се дейк и под големия дъб.

— Красива е , Ели. Благодаря ти. — Той опита д а се усмихне . — Казах ти , че си истински худо жник.

69

Ели кимна, стоейки с наведена глава и стис нати устни. Вре ме беше д а върви.

Те тръгнаха бавно към колата, без да разговарят. Когато с тигнаха, Ной я прегърна отново , чувствайки в очите му да напират сълзи. Целуна я по устните и по двете бузи и с етне докосна леко с пръс т местата, които беше це лунал.

— Обич ам те , Ели. — И аз те обич ам. Ной отвори вратата на колата и те се це лунаха още веднъж. Тя седна

зад во лана , б ез д а откъсва очи от него . Пос ле с ложи пакета с писма в чантата си на с ъсед ната седалка, посегна към к лючовете и запали. Двигате лят забобот и не търпеливо . Беше време .

Ной бутна вратата с две р ъце и Ели свали прозореца , изпивайки го с поглед, сякаш се опитваше да запомни силните му ръце , непринудената му ус мивка , загоряло то м у лице… Тя протегна рък а к ъм не го и той веднага я пое , зад ържайк и в дланите си .

— Остани с мен — каза Ной беззвучно и по ня каква пр ичина от то ва я заболя още повече . Сълзите отново потекоха по страните й, но ням аше сили да про дума. Нак рая тя извърна неохотно поглед и отдръпна р ъката си . Сло жи колата на скорост и натисна леко педала на газта. Ако не тр ъгне ше сега, нямаше да го напр ави нико га. Ной отс тъпи крачка назад.

Той бе изпаднал в някакво полус ънно състоя ние , глед айки как автомобилът бавно потегля и ч увайки хрущенето на чакъла по д гумите . Колата зави, отправяйки се към пътя , който щеше да я отве де в града .

Тя си отива… Ели с и отива! И ос ъзнавайк и то ва, Ной почувс тва , ч е це лият свят се завърта под краката му.

Колата се приближи и м ина покрай него . Ели му махна за по следе н път , без д а се усмихне, и увеличи скоростта. Той й м ахна немощно в отговор . «Не си отивай!», иск аше да извика Ной, докато тя се отдалечаваше . Но не каза нищо и м инута по -къс но ко лата се скри о т погледа му. Останаха само следите от гумите й.

Ной остана там дълго , без д а помръдне. Беше си отишла толкова неочаквано , колкото б е дошла. Този път завинаги . Завинаги.

Той затвори очи и о тново видя как колата се отд алеч ава постепенно от не го , отнасяйки сърце то му.

Но също като майка си, тя нито за миг не погледна назад.

Писмо от вче ра Трудно беше да се кара със с ълзи в очите , но Ели все пак смя таше, че

ще ус пее д а намери пътя си до хотела. Беше отворила прозореца с надеждата, че свежият възд ух ще й помогне да дойде на с ебе си, но това като че ли не помагаше. Нищо не можеше да й по могне .

Чувстваше се уморена и се пит аше дали щеше да има сили д а разговаря с Лон. И какво щеше да му к аже? Все още ням аше никаква идея ,

70

но се надяваше, че щеше да измисли нещо, пре ди моментът да д ойде . Налагаше се .

Когато стигна под вижния мост, който щеше да я изведе на Ме йн Стр ийт, веч е се беше по успокоила. Не напълно , но достатъчно , за д а разговаря с Лон. Или поне така й се искаше да вярва.

Движе нието не беше натоварено и от време на време Ели се заглежд аше в с лучайните минувачи по улиците на Ню Берн , които отиваха някъде по работа. В д вора на един сервиз автомонтьор се беше наве л над двигателя на нова кола, а до не го стоеше друг мъж, вероятно со бственикът й. Две же ни с детск и колички вървяха по улицата и с и бъбреха , докато о бикаляха магазините. Добре о блече н господ ин с чанта в ръката вървеше енергично пред витрината на б ижутерския магазин «Хър нс»

Зави и видя млад мъж да разтоварва бакалск и с токи от камион, който отчасти пре пречваше пътя . Нещо в движе нията му сякаш й напомни за Ной, когато изтегляше кле тките с раци от края на пристана .

Забеля за хотела малко по -надолу в края на улицата, докато чакаше светофара на ед но кр ъстовище. Пое с и въздух, когато све тна зелено , и потегли бавно к ъм паркинга, който хо телът де леше с няколко по -големи магазина. Влизайки вътре , видя ко лата на Лон точно до входа . Макар мяс тото до него да беше свобод но , тя го подмина и си избра друго малко по-нататък .

Завъртя ключа и двигате лят покорно замлъкна . Отвори жаб ката и извади от там огледалце и четка за коса, които лежаха върху кар та на Северна Каролина. Погледна се и видя , че оч ите й са още зачер вени и подпухнали. Също как то вчера след дъжда, тя съжали, че няма грим, мак ар да се с ъмняваше, че щеше да й помогне много . Опита се да вчеше косата си на една стр ана, сетне на другата, разбра , че няма с мисъл и с е отказа .

Посегна към ч антата с и, отвор и я и видя отново с татията , която я беше довела тук . Толко ва много неща се бяха с лучили оттогава. Тр удно й беше да повярва , че бяха минали само три седмици. Струваше й се не възможно да е пристигнала тук едва завчера. Сякаш бе минал ця л ед ин живо т след онази първа вечер при Ной.

В короните на дърве тата чурулик аха скорци. Облаците бяха започнали да се р азкъсват и Ели виждаше между тях ивиците синьо небе . Слънцето още не беше силно зарад и леката мараня , но и тя скоро щеше д а се разсее . Очертаваше се пр екрасен ден.

Това бе де н, който би искала да прекара с Ной и докато мислеше за него , тя си спомни за писмата , които майка й й беше дала и посегна к ъм тя х.

Развърза пакета и започна да разпечатва първото писмо, но сетне се отказа . Можеше да пр едположи какво пишеше в него — нещо съвсем простичко , спо мени от лятото , може би някакви въпрос и. По о нова вре ме то й все пак бе очаквал някакъв отговор от нея . Затова взе последното писмо о т дъното на паке та. Прощалното пис мо. То я интерес уваше много повече от другите . Какво й беше написал в него? Как го беше казал?

71

Плик ът беше тънък. Ед на или може би две с траници, не повече . Каквото и да съдържаше това пис мо, то не беше много . Ели го обърна . На гърба имаше само адрес в Ню Джърси . Никакво име. З адържайки д ъ х тя започна да отваря плика с нокът .

Разгъна листа и най-напред видя датата — мар т, 1935 г . Беше й писал д ве години и половина , без да получи от нея отговор . Пре дстави си го как стои на с таро бюро , обмис ляйки думите си,

знаейк и по някак ъв начин, че това е к раят , и й се стори, че вижда по хартията след и от с ълзи. Или просто въображе нието й си правеше шеги.

Започна да чете под меката с лънче ва с ветлина, коя то влизаше пре з прозореца на колата.

«Ск ъпа моя Ели , Не знам какво да кажа повече , освен че не можах да спя миналата

но щ, защото знаех , че между нас вси чко е свършило . Странно е онова , ко ето чувствам, като че ли не мога да свикна с тази мис ъл, но поглеждай ки наза д, разбирам, че никога не е могло да бъде другоя че .

Ти и аз сме различни . Ние идва ме о т различни с ветове и въпреки това ти беше онази , коя то ме нау чи какво е любовта. Ти ми показа ка кво е да обичаш и сега аз с ъм по -добър човек благодарение на теб . Не искам никога да за бравяш това .

Не съжаля вам за онова , кое то се случи . Напротив , уверен съм, че ние имахме нещо истинско и се радва м, че пътищата ни се сре щнаха , макар и за толкова кратко вре ме. И ако се срещне м в някакво далечно б ъдеще, ако се видим в някой на ш следващ жи вот, аз ще ти се у смихна с ра дост и ще си спомня как прекарахме едно лято под дърве тата и как се научих ме да оби чаме. И може би за е дин кратък миг , и ти ще почувстваш същото, ще ми се усмих неш в о тговор и ще отвори ш очите си за спомените, които винаги ще ни свързват.

Обичам те , Ели . Ной» Тя прочете писмо то о тново , този път по -бавно , и се тне още веднъж,

преди да го пъхне обр атно в плика . Представи си го отно во как пише и за моме нт се поколеба дали да не го прочете още веднъж, но знае ше , че не може да се бави повече . Лон я чакаше .

Краката й бяха като омекнали, ко гато с лезе от ко лата . Спря се з а миг, пое си дълбоко дъх и док ато прес ичаше паркинга , осъзна, ч е все още не бе ре шила какво да му каже.

Отговорът дойде , едва когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фо айето на хо тела .

Зима за двама Историята свършва тук и аз затварям тетрадк ата, свалям очилата си и

избърсвам очите си. Те са уморени и зачервени, но до този моме нт не с а ми изне верили. Макар да знам, че и това ще се случи скоро . Нито те , нито аз можем да продължаваме завинаги. Се га я гледам, но тя е извърнала

72

глава настр ани към прозореца. Зареяла е поглед към двора, където пациенти се р азхо ждат със свои приятели и роднини .

Очите ми прос ледя ват нейните и се га и двамата гледаме двора. Пре з вс ичките тези години този ритуал никога не се проме ни. Всяк а сутрин, един час с лед закуска, те започват да прис тигат. Млади хора , с ами или със се мействата си, ид ват да посетя т тези, които живеят тук . Т е нося т снимки и под аръци , седят с близките си на пейките или се разхожд ат по алеите , о пасани с дърве та, олицетворяващи природата. Някои са дошли тук за цял ден, но повечето ще си тр ъгнат с лед няко лко часа и когато това стане , винаги се изпълвам с тъга за онези, които остават тук . Понякога се питам к акво си мислят м оите прия тели , к огато виждат любимите им хор а да заминават с колите с и, но знам, че тов а не е моя работа.

Нико га не ги питам, защото с ъм научил, ч е всички ние имаме право да имаме тайни. Но се га аз ще ви разк ажа една от моите .

Оставям тетрадк ата и лупата на мас ата до мен, чувствайки болката в

костите си, и още веднъж си давам сме тка за студ а, който е сковал кр айниците ми . Не помага дор и четенето под топлото утринно слънце. Това вече не ме изненадва, защото знам, че през последните години тя лото ми си има свои собствени правила.

Но положе нието ми не е чак толкова окая но . Хората, които работя т тук , ме познават, знаят и недостатъците ми и правя т всичко възможно, за да се ч увствам добре . Те с а оставили горещ чай на края масата и аз протягам двете си ръце към чайника. Не ми е лесно да си налея чаша, но го правя , защото имам нужда нещо да ме сгре е и се надявам, че ус илието няма да позволи да ръждясам напълно . А няма с ъмнение, че с ъм вече ръждясал , като захвър лена на бунището стара кола .

Т ази с утрин й четох, както и всяка друга сутрин, защото това е нещо, което трябва да правя . Не от чувс тво за дълг, макар мнозина да си обясняват поведението ми точно така. Истината е , че аз си имам д руги, по-романтични пр ичини. Бих могъл да ви разкажа за тях и се га, но е още рано , и не е особено пре поръч ително да се говори за романтика преди обяд, или поне не и в моя с лучай . Ос вен това нямам предс тава как ъв обрат могат да придобият нещата и ако трябва да бъда честен, не б их искал да храня прекалено големи надежд и.

Сега ние прек арваме вс еки д ен заедно , но нощите сме разде лени. Док торите ми казаха, че не ми е позволе но д а я виждам, след като се стъмни. Разбир ам причините много добре и макар да ги приемам, от време на вре ме нарушавам правилата. По някога с тавам през нощта, измъквам се тихо о т с тая та си, отивам в нейната и я гледам как спи. З а това тя не знае нищо. Влизам, наблюд авам я как диша и си мисля , че ако не я бя х срещнал, вероя тно никога нямаше да се оженя . И докато гле дам лицето й, лице , което познавам по -добре о т своето , аз знам, че и аз означавах мно го , ако не и повече , за нея . Дори не б их могъл да обясня колко е важно това за мен .

Понякога когато с тоя там, си мис ля к акъв късме тлия съм, че бя х женен за нея почти четир ийсет и деве т години. Другия месец ще с танат

73

то лкова . Тя ме с луша да хъркам през първите четирийсе т и пет години , но след това се нало жи да спим в отде лни стаи . Аз самият не спя добре бе з нея . Мя там се , въртя се и копнея за то плината й , докато лежа с отворе ни оч и пре з по -голямата част о т нощта, глед айки как сенк ите танцуват по тавана като тръни, ко ито се търкалят из пустинята. Спя по два часа, ако имам късмет, и все още се будя преди зори, макар да нямам обяснение защо.

Скоро вс ичко ще свърши. Знам това. Т я не го знае . Записките в дневник а ми стават все по -кратки и ми отнемат вс е по -малко време . Пиша простичко , защото повече то ми дни си приличат като еди н. Но довечер а смя там да препиша едно с тихо творе ние , което ми даде една сес тра, ре шавайки, че ще м и хареса . То започва так а :

«Ник ога пре ди този час не съм изпитвал аз любов так ава, гледам чуд ния й лик в захлас и като че ли с тъпвам във жарава .» Поне же вечерите съм свободен, съседите често ме молят да ги

навестявам. Обикновено го правя , защото съм чете ц и с ъм нуже н, или поне така ми казват. Всяка вечер тръгвам по кор идорите и решавам при ко го д а отида. Нямам разпис ание , но дълбоко в себе си винаги знам кой има нужд а от ме н. Когато о творя нечия врата, аз вижд ам с тая като моята, винаги полутъмна и осве тена от отб лясъците на «Колелото на късме та» и ос лепителната усмивк а на во дещата . Обзавеждане то е същото като моето и телевизорът обикновено гърми, защото никой вече не чува добре .

Мъже и жени, те ми се усмихват , когато влизам, и говоря т шепнешком посягайки да изключ ат апаратите си . «Т олкова с е р адвам, че до йде», казват те и сетне ме питат за с ъпругата ми. Понякога аз им отговарям. Разказвам им ко лко мила и очаровате лна бе тя и как ме научи да виждам кр асотата в с вета , в ко йто живее м. Или за ранните год ини о т нашия брак , ко гато бя хме безкрайно щас тливи , просто докато с тояхме под звездното южно небе . Или за приключ енията ни заедно , за бляск авите изложби в Ню Йор к и Париж и за възторже ните отзиви на критиците на езици, които не разбирам. Но в повечето случаи аз се усмихвам и им казвам, че е все така, а те се извръщат, защото знам, че не иск ат д а вижд ам лицата им. Т ова им напомня за собствената им тленнос т. Сетне аз ся дам до тях и започвам да чета, за да заглуша страховете им.

«Бъди споко ен, чувствай с е свобо ден с мен… Аз няма от теб д а се отвър на, до като и слънцето не го направи ; до като вод ите не спрат да проблясват за теб и листата не спрат да шумолят , и моите думи за теб ще проблясват и ще шумолят .»* [*Стихове о т Уолт Уитман, «На една обик новена проститутк а» — Б.

пр .] И сетне аз прочитам още малко , за да разб ерат ко й съм: «Бр одя цяла нощ в моето видение … Навеждам се с отворени очи над ск лопените очи на спящите ,

74

странс тващ и объркан, в себе с и изгубе н, несходен и про тиворечив , аз изчаквам, взирам се , навежд ам се и спирам. » Ако можеше, моята жена щеше да ме придр ужава в моите вечер ни

ек скур зии, защото едно от многото неща, които тя обич аше, б еше поезия та. Дилан То мас , Уитман , Шекспир и цар Давид о т Псалмите . Ваятели на думите , творци на е зика . Поглеждайки назад, аз се уд ивлявам от мое то странно увлечение и понякога дори съжалявам за не го . Поезията внася много кр асота в живо та, но и много тъга, и на моите год ини не с ъм сигурен, че ед ното изкупва друго то . Чове к трябва да се наслаждава на др уги неща, ако може. Той трябва да прекара последните си дни под слънцето . А аз ще пр екарам мо ите до нощната лампа.

Приб лижавам се към нея и сяд ам на стола до легло то й. В този моме нт ме пробожда бо лка в гърба . За с тотен път си напомня м, че трябва да си намеря нова възглавница за този с тол. Протягам се и взимам р ъката й, к осте лива и крехка. Прия тно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръс тите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи . На учил съм се , че така е по-д обре . Повечето пъти просто седя мълчаливо , докато слънцето залязва, и в такива д ни не знам нищо за нея .

Минават минути, пре ди тя да се обърне к ъм мен. Плаче . Аз й с е ус михвам, пускам ръката и и бръквам в джоб а си. Изваждам носна кърпа и избърсвам с ълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мис ли.

— Как ва крас ива история! Заваля ва лек дъжд и к апките тихо барабанят по прозореца. Взимам

ръката й отново . Днес ще б ъде хубав ден, много хуб ав д е н. Вълшебен. И аз с е усмихвам.

— Да — отвръщам аз. — Вие ли я написахте? — пита тя . Гласът й е като ше пот, лек вя тър ,

ко йто шумоли през листата. — Да — отговарям аз. Тя се извр ъща към нощната масичка . Ле карс твото й е в една малк а

чашк а. Мое то също . Малк и хапчета с цветовете на д ъгата, за да не забравяме да ги взимаме . Те донася т моето тук , в нейната стая , мак ар д а не са длъжни да го правя т.

— Аз съм я чувала и преди, нали? — Да — казвам аз отново , к акто правя винаги в д ни к ато този. Науч ил

съм се да бъда търпе лив. Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зе лени като вълните на океана. — Когато ми чете те , с е с трахувам по -малко — казва тя . — Знам — к имвам, поклащайки леко глава. Тя о тново се обръща и о става известно вре ме така. Пуска ме и

протяга ръка к ъм чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарс твото . Взима я и отпива глътк а.

— Това истинск а ис тория ли е? — Тя се надига в ле глото и отново пие от чашата си. Тя лото й е още с илно . — Ис кам да кажа, вие познавахте ли те зи хора?

75

— Да — отговарям аз. Мога да кажа и нещо повече , но обикновено не го пр авя? Тя е все още красива .

— Е, за к ого се ожени тя накрая ? — задава тя логичния въпрос . — За онзи, когото избра? — И кой е той? — Ще разберете — казвам аз тихо и се усмихвам. — В края на деня

ще разбере те всичко . Тя не знае как да тълк ува д умите ми, но не ме разпитва повече .

Вмес то това започва да се суе ти. Чуди се как да ми зададе с ледващия си въпрос , но не е сигурна . Вместо това ре шава да го отложи за момент и протяга р ъка към една от малките си хартиени ч ашки.

— Т ази ли е моя та? — Не, тази е вашата — и бутвам лекарството й к ъм нея . Не мога д а

хвана чашката с пр ъстите си. Тя я в зима и поглежда хапчетата . По израза на лице то й се досещам, ч е няма пре дстава за к акво са. Посягам с две ръце към моята чашка и изс ипвам ха пчетата в устата си. Тя прави с ъщото . Днес мина б ез спорове . Т ака е по -лесно . Вд игам чашата си уж като за тос т и отмивам песъчливия вк ус с ч ая си.

Той е вече ле ко изстинал. Тя доверчиво преглъща своите лек арства с вода.

Птица запява на перваза на прозореца и двамата извръщаме глави. Мълчим известно време, наслаждавайки се на кр асотата на мига. Сетне птицата с и отива и тя възд ъхва.

— Трябва да ви попитам нещо — казва жената . — Слушам ви и ще се опитам да ви отговоря . — Добре , но ми е трудно . Тя не ме погле жда и аз не виждам очите й. Т ака тя крие мислите си.

Някои неща никога не с е променя т. — Не бързайте — к азвам аз. Защо то знам какво ще ме по пита. Най-нак рая тя се обръща към мен и ме поглежда в очите . Усмихва се

нежно, така както чо век се усм ихва на дете , а не на любим. — Не иск ам д а наранявам чувс твата ви, защо то сте мил с мен, но … Аз чак ам. Думите й наистина ще ме наранят. Те ще о ткъс нат парч е о т

сърцето ми и ще ос тавят там урод лив белег . — Кой сте вие? Живеем в старческия дом «Крийксайд» от три години . Решение то д а

до йдем тук беше нейно , отчасти защо то беше близо до вкъщи и защото тя смя таше, че така ще е по -лесно за мен. Заковахме прозорците и вратите на до ма си с дъск и, защото сърце не ни даваше да го продадем, под писахме някакви док ументи и така се сдоб ихме с място , където да живеем и д а умр ем в замя на на час т от сво бодата с и, за к оято бяхме работили пре з це лия си живот.

Тя , р азбира се , беше права, когато нас тоя да постъпим така. Нямаше как да се справя с ам, защото и д вамата бя хме застигнати от болести и старос т. Ние сме в по следните минути от д еня на нашия живо т и

76

часовникът тиктака. Гр ъмко . Чуд я се дали аз с ъм единствения т, който го чува.

Пулс ираща болк а пробягва по пр ъстите ми , к оето ми напомня , че не сме се държали за ръцете с препле тени пръс ти, отк ак то се преме стихме тук . То ва ме натъжава, но вината е моя , а не нейна . Прич ината е напреднал ревматоиде н артрит в най-тежк а форма. Ръцете ми с а уродливи и безформени и туптят през по вече то време, когато съм буден . По глежд ам ги и ми се иска да ги няма, да бъдат ампутирани, но тогава няма да мога да правя малките неща, които се налага. Затова използвам лапите си, както поня кога ги наричам, и се опитвам да дър жа с тя х ръцете й, колкото мога, защо то тя има нужда от то ва.

Макар Биб лията да казва, че човек може да живее до сто и двайсет го дини, аз не искам то ва и се съмнявам, че тялото ми би го допус нало , дори и да ис ках. То се разпада, умир а част по част, пос тепе нна ерозия отвътре и по крайниците . Ръце те ми са б езполезни , бъбреците ме изоставят, с ърцето ми бие по -бавно всеки следващ ме сец. И което е най-лошо — о тново имам р ак , този път на простатата. Това е третият ми сб лъсък с невидимия враг и накрая той ще ме отнес е , макар и не преди д а кажа, че е време . Доктор ите се безпокоя т за мен, но не и аз . Нямам време за тревоги в с умрака на моя живот.

От петте ни де ца четири са живи и макар д а им е труд но да ни навестяват , те често идват и аз съм им благодаре н за това. Но дори когато не са тук , аз ги виждам в ума с и всеки ден , всеки от тя х, и те ми връщат ус мивките и с ълзи те , които съпътстват живота на е дно се мейство . По стените на стаята ми са окачени десе тина те хни фо тогр афии. Те са моето наследство , моят дя л в света. И аз съм много горд с тя х. Поняко га с е питам к акво си мисли жена ми за тях, к огато мечтае , дали изобщо мис ли за тях , или дори дали изобщо меч тае . Има толкова много неща в нея , ко ито вече не разбир ам.

Чуд я с е какво ли би к азал баща ми за моя живот и какво б и направил на мое място . Не с ъм го вижд ал цели петдесет год ини и сега той е само ся нка в мислите ми. Вече не мога да си го представя как изглеждаше. Лицето му е смраче но , сякаш откъм гър ба му струи светлина. Не знам дали пр ичината за това е отслабващата ми паме т или прос то ходът на времето . Имам с амо една не гова снимка и тя е мно го пожълтяла. След още десет год ини нея вече няма да я има, както и мен, и с поменът за него ще бъде изтрит като думи в пясък. Кълна се , че ако не бя ха моите дне вници, нямаше да живея и напо ловина толкова дълго . Дълги периоди от живота ми като че ли с а изчезнали. И дори се га, когато чет а някои пасажи , се питам какъв чо век съм бил тогава, защото не мога д а с и с помня събитията от моя живо т. Понякога седя и се чудя к ъде е отишло всичко онова , което съм преживял .

— Името ми — казвам аз — е Дюк. — Винаги с ъм бил поч итател на Джон Уейн.

— Дюк — прошепва тя на себе си. — Дюк. — Замис ля с е за момент, бърчейки че ло , оч ите й са сериозни.

77

— Да — отвръщам аз. — Т ук съм зар ади вас . — «И винаги ще б ъда», казвам си мислено .

Отговорът ми я кар а да се изчерви. В очите й се появя ва влага и сълзите по тичат по лице то й . Сърцето ми се свива от мъка и за хиляден път с и мис ля , че ми се иск а д а мога да напр авя нещо за нея .

— Прощавайте — казва тя . — Нямам представа к акво става с мен. Дори и вие сте загадка. Когато ви слушам д а говорите , ми се струва , че би трябвало д а ви по знавам, но не ви помня . Не знам дор и и името ви . — Тя избърсва с ълзите с и и прод ължава: — Помогнете ми , Дюк , помогне те ми да си спомня коя съм. Или по не коя съм била . Чувствам се като изгуб ена.

Отговарям й от сърце то си, но я лъжа за име то й . Както и за моето . Има прич ина за това.

— Вие сте Хана, любовта на моя живот и опора на онези, които бяха ваши приятели. Вие сте блян, творец на щастие и художник, който е до коснал хиляди души. Вие живя хте пълноцене н живот и никога нищо не ви е липсвало , защо то всичко , което ви беше нужно, намирахте в душата си . Вие сте нежна и вяр на и умее те да откривате красивото там, където др угите не го виждат. Вие сте учите лка на прекрасното и меч тателка, която вижда един по -съвършен свят . — Аз с пирам за момент да си пое ма дъх и сетне продължавам: — Хана, ня ма прич ина да с е чувс твате изгубена, защото :

«Ник ога нищо не е изгубено и не може да бъде изгубено , ничие раждане , самоличност или мисъл — нищо не пропада във света. Нито живот, нито с ила, нито видим пре дмет… А тяло то — уморе но , старо , с тудено , с въглени, ос танали от по -ранни огньове , ще лумне някога отново в пламъци.» Тя се замис ля над о нова , кое то ток у-що казах. В настъпилото

мълчание аз поглеждам к ъм прозореца и забе лязвам, че дъждът вече е спрял. В стаята започва да се процежда с лънчева светлина.

— Вие ли написахте това? — пита ме тя . — Не, Уо лт Уитман. — Кой? — Един ваяте л на думи, творец на езика. Тя не отговаря веднага. Вместо това с е взира в мен дълго , докато

накрая моят и нейния т дъх се сливат. Вдишване . Издишване . Вдишване . Изд ишване . Дълбоки дихания . Питам се дали тя знае , че в моите очи е кр асива .

— Ще останете ли при мен за малко? — пита ме тя . Аз се ус михвам и кимвам. Тя се усмихва в отговор . Сетне взима

ръката ми в с воята и ласкаво я прите гля к ъм се бе си . За глежд а се в деформираните ми пръсти и ги г али. Нейните ръце все още са ръце те на ангел.

78

— Хайд е — казвам аз , докато се изправям с усилие , — да отидем д а се поразходим. Въздухът е свеж и птиците ни чак ат. Днес е прекрасен ден. — Над никвам в очите й, когато изр ичам последните д уми.

Тя пор уменява и ме кара отново д а с и с помня за младостта. Тя дейс твително беше прочута. Един от най -голе мите худо жници на

американския Юг и аз бя х, и още с ъм горд с нея . За разлик а о т ме н, който с мъка с ъчиня вах дори и най-простите с тихо ве , жена ми сътворяваше кр асота с такава лекота , с каквато Бог бе с ъздал земята. Картините й са в музеите по све та, но аз запазих две за с ебе си. Първата, която някога ми даде , и пос ледната. Те висят на стената в стаята ми и к ъсно нощем понякога с едя и с е в зирам в тях. И понякога плач а, докато ги гледам. Не знам защо.

Т ак а и минаха год ините . Ние изживяхме живота си, р аботехме, рисувахме, отгледахме депата с и, обичахме се един друг. Разглежд ам фотографии от минали Коледи, с емейни пътувания , дипломирания и сватби . Виждам внуците си. И нас самите , като на всяка по -късна с нимка, косите ни са по -бели и бръчк ите на лицата ни по -дълбоки. Просто нашия т живо т — обикно вен, и при все това необикно вен.

Не можехме да предвидим бъдещето , но кой ли мо же? Сега животъ т ме не е такъв, как ъвто си го представях. И какво всъщнос т с и представях? Пенс ионир ане . Гостувания на внуците , може би повече пътуване . Тя винаги обичаше да пътува. Навре мето си мис лех да с и намеря някакво хоби, макар да не знае х какво . Примерно да пр авя модели на кораби. В бутилки . Малки и изящни — нещо немислимо с моите ръце се га. Но не съжалявам за нищо.

Не тряб ва да съд им за живо та с и по последните ни години, убеден съм в това, и пред полагам, че съм мо же л да предвидя как во ни очаква. Поглеждайки сега назад, вс ичко като че ли е било ясно още от началото , но тогава нейните малки странности ми се с труваха съвсем нор мални и не винни. Тя забравяше к ъде е о ставила ключовете си, но ко й не е правил това? Случваше се да не се сети за името на някой съсед, но винаги помнеше име ната на б лизките с и. По някога пишеше гре шна година на че кове те с и, но кой не допуск а такива елементарни гр ешки, когато с и мис ли за нещо друго .

Едва когато се с лучиха други по -фр апантни неща, започнах д а подозир ам най-ло шо то . Ютия във фризер а, дрехи в съдомиялната, книги във фурната . И това не б еше всичко . Но де ня , в който я намерих в колата й на три преки от дома ни , плаче йки над волана, защото не помнеше пътя за вк ъщи, за първи път се изплаших ис тинск и. И тя самата беше не по -малко уплашена, защото когато почуках на прозореца, се извърна и каза: «О, б оже, как во става с мен? Моля те , помогни ми?» Сърце то ми се с ви о т мък а, но не се осмелих да помисля за най -лошото .

Шест дни по -късно тя отиде на лекар и започнаха серия о т изслед вания . Не ги р азбр ах тогава, не ги разбирам и днес , може би просто защото се страхувам. Тя прекар а поч ти пя л час при д -р Барнуел и на др угия ден отиде пак . Този ден бе най -дългият в живота ми. Разглеждах

79

списания , без да р азбирам какво чета , и решавах кръстословици, чийто смисъл ми убягваше. Най-накр ая той ни повика и двамата в кабинета си и ни покани да седне м. Тя ме държеше уверено за ръката, но аз помня до бре , че моите ръце трепере ха.

— Съжалявам, че трябва д а ви с ъобщя това — поде д-р Барнуел. — но съдейки по вс ичко , вие страдате от ранна фаза на Алцхаймер …

Изведнъж умът ми потъна в мъгла и можех да мисля единстве но за лампата , к оято светеше от тавана. Думите отекнаха в главата ми: ранна фаза на Алцхаймер…

Све тът като че ли се завъртя в кръг и почувс твах ръката й да стис ва моята по-силно .

— О, Ной… Но й… — проше пна тя почти на себе си. И к огато с ълзите се търкулнаха по лицето й, с трашната дума отново

изкънтя в ума ми : … Алцхай мер… Бе зпощадна болест , пуста и неумо лима к ато пустинята . Крадец на

сърца, на д уши и на спомени. Не знаех какво да й к ажа, док ато хлипаше на гърдите ми, и затова просто я д ържах в прегръдките си, полюшвайки я леко .

Док торът мълчеше. Добър и състрад ателен човек , на него също не му беше лес но . Той беше по -млад от най -малкото от децата ми и в негово присъствие се чувс твах още по -стар . Умът ми бе ше об ъркан , над любовта ми беше надвис нала мрачна ся нка и в главата ми се въртя ха само два стиха:

«Ник ой удавник не знае коя капка вода ще спре послед ният му дъх…» Думи на мъд ър пое т, но въпреки това те не ми донесо ха никаква

утеха. Ня мах предс тава к акво означаваха или защо се бя х сетил за тях. Ние прод ължихме да се люлеем напред -назад и с етне Ели, моят блян,

моята нетле нна красота, ме помо ли да я извиня . Аз знае х, че няма какво да й про щавам и й прошепнах в ухото : «Всичко ще бъд е наред.» Но душата ми беше изпълне на с мр ак . С нищо не можех да й помогна. Отвътре се чувствах кух, пр азен като захвърле н не потребен кюнец .

Спомням с и с амо отде лни моменти о т р азяс ненията на д -р Бар нуел: — Това е дегенеративно забо ляване на мозъка, засягащо паметта и

разсъд ъка… няма лечение или терапия за него… Не е възможно да с е предвид и колко бързо ще се развие… то протича различ но при все ки отделен човек… Бих иск ал д а знам нещо повече … Пр ез някои дни ще се чувствате по -добре , отколкото през други… С течение на времето състоя нието ви ще се влошава… Съжаля вам, че тря бваше да ви съобщя това…

Съжалявам … Съжалявам… Съжалявам… Всеки съжаляваше. Де цата ни бяха съкр ушени, прия телите ни се

уплашиха за себе си. Не помня как съм изля зъл от кабинета н а доктора и как съм карал до вкъщи. Нямам спомени от този ден и в това о тношение межд у ме н и жена ми няма разлика .

80

Сле дващите четири години се опитахме да устроим живота си по най -до брия начин, ако това изобщо бе възможно. Ели, к акто можеше да с е оч аква , организир а вс ичко . Напуснахме дома си и се пр еместихме тук . Тя пренаписа завещанието си и го запечата. Остави специални ук азания за погребе нието си, които държа в най -д олното чек медже на бюрото си. Нико га не с ъм ги че л. А когато приключи с делата си, започн а да пише. Писма до пр ияте ли и де ца. Писма до бр атя , с естри и братовчеди. Пис ма до племенници, пле менничк и и съседи. И едно писмо до мен.

Понякога , когато съм в настроение , го препрочитам и тогава тя изплува в паметта ми — виждам я как седи до бумтящата камина в студените зимни вечери, с ч аша вино д о се бе си, и че те писмата, които съм й писал през годините . Тя дълго пазеше тези писма, а сега ги пазя аз , защото ме нак ара да об ещая , че ще го сторя . Каза , ч е сам ще разбер а какво да правя с тях . И се оказа прав а. Сега пр епроч итам малки откъси и пасажи от тях, точно както пр авеше тя . Тези писма, написани от со бствената ми ръка , ме заинтригуваха, защото ми помогнаха да разбера, че човек може да изпитва страст и нежност, на как вато и да е възр аст. Гледам Е ли се га и ми се с трува , че никога не съм я обич ал повече , но ко гато започна да чета писмата, осъзнавам, ч е винаги е било така.

За пос леден път ги чето х преди три дни, оставайки буден до къс но през нощта. Беше почти два след полунощ, когато се приближих до бюро то и намерих дебелия паке т с ъс стари по жълте ли пликове . Развързах панделк ата, която беше почти на поло вин век и намерих писмата, които майка й беше крила толкова отд авна и онези, които й бях пращал след това. Писма от цял един живот ; писма, в които бя х изповяд в ал любовта си ; писма от моето с ърце . Разглеждах ги с усмивка на лицето , прехвърля х ги в ръцете си и накрая о творих писмото от първата ни годишнина.

Прочетох откъс от него : «Ко гато те виждам сега — как се д вижиш бавно с новия живот,

който расте в те б — б их иска л да знаеш колко мно го означаваш за мен и ко лко необикно вена бе и зминалата година . Никой мъж не е по -благослове н о т мен и те обича м с цялото си сърце .»

Оставих го настр ани, разрових отново к упчината и намерих др уго , написано в ед на студе на вечер преди трийсет и деве т години.

«Седейки то те б , докато най -малката ни дъщеря пееше нестройно на коледното празненс тво в училище, аз те погледнах и видях колко си горда и разбрах , че никой мъж не би могъл да бъде по -щастли в о т мен .»

А к огато умр я с инът ни, онзи, който приличаше на майка си… Това беше най-те жкото вре ме в живота ни и думите , ко ито напис ах тогава, все още отекват в паметта ми:

«Във време на скръб и на печал , аз ще те държа в прегръдките си и ще те люлея , ще взема мъката ти и ще я направя моя . Когато п лачеш, и аз ще пла ча; и кога то те боли , ще ме бо ли и ме н. И заедно ще се опита ме да спре м потоците сълзи и отчая ние и ще продължим по осеяните с дупки пътища на жи вота.»

Спря х за миг, спомняйк и си за моя син . Тогава той беше само на че тири години. Аз живях д вайсе т пъти по -дълго от него , но ако можех,

81

бих заменил целия си живот за неговия . Ужас но е да надживееш детето си , трагедия , която не пожелавам на никого .

Опитах се да спра сълзите си, прод ължих да прехвърля м пликове те , за да отвлека мислите си и накрая намер их писмото , което написах в деня , ко гато се навършиха двайсе т години от с ватбата ни.

«Ко гато те виждам, скъпа , рано су тринта, о ще преди да си си в зела ду ш, или в студио то ти, покрита с боя , с ъс спле тени коси и уморени очи , аз знам, че ти си най -красивата жена на све та.»

Т ам имаше о ще много пис ма, кореспонденцията на нашия живот и любов, и аз прочетох още десетки други , няко и болезнени , други затрогващи. В три часа вече бях изтощен , но бях достигнал дъното на купчината. Беше ос танало само едно писмо , последното , което й бя х написал , и нямаше как да не прочета и него .

Отворих плика и извадих д вете страници . Сложих втората настрани, вд игнах първата к ъм с ветлината и започнах да че та:

«Ск ъпа моя Ели , Верандата е притих нала , с изключение на з вуци те , които ид ва т от

се нките , и аз не мога да намеря верните думи . Чувствам с е странно , защото ка то се замисля за теб и за нашия живот, има толкова много не ща , които си спо мням. Цял еди н живо т от споме ни . Но как да обле чеш това с думи? Не знам дали ще ми се удаде . Аз не с ъм пое т, а може би са мо с тихотворение мо же да изрази онова , което изпитвам к ъм теб .

Умът ми се рее и аз си спомням как си мислех за нас тази с утрин, до като пра вех кафето. Кейт бе ше там, а също и Джейн, и те се умълчаха , кога то влязох в кухнята. Видях , че са плакали и без да кажа ду ма , седнах до тях на масата и хванах р ъцете им. И знаеш ли какво видях , когато ги погледнах? Аз видях теб в едно о тдавна отминало време, в деня на на ше то сбогуване . Тогава ти беше красива , нежна и наранена от болката, коя то ни терзае , когато губим нещо много скъпо . Не зна м точно защо, но ре ших, че тряб ва да и м разкажа една ис тория.

Повиках Джеф и Дейвид в кух нята, защото те също бяха там, и ко гато децата бяха го тови , им разказах за нас и как с е върна при мен преди много , много години . Разказах им за на ша та разходка и за ве черя та с раци в ку хнята. Те с лушаха и се ус михва ха , когато стигнах до излета с кану то и вечерта край ками ната, дока то навън бушуваше страшна буря . Разказах и м също как майка ти ни предупреди на другия де н за Лон и дори за това какво се случи по -късно същия де н, след като замина за града .

Никога не мога да забравя тази част от и стория та след всичкото това време, макар да съм я чува л само веднъж о т теб, и винаги съм с е възхищавал на силата , която си проявила в онзи ден . Все още не мо га да си представя какво е ставало в ума ти , кога то си влязла във вестибюла и си видяла Лон, или как си се чувствала , когато си разговаряла с него . Ти ми каза , че д вамата с те излезли от хо те ла и с те седнали на една скамейка до с тарата ме тодистка църк ва , и че той те е държал за ръката, дори когато си му обяснявала, че не можеш да тръгнеш с не го .

82

Знам, че тогава ти с било тежко. А с ъщо вероя тно и на Лон, който със сигур ност те е обичал, за ко ето е доказате лство реакция та му . Той не е можел да си представи , че те губи , а и как ли би могъл? Дори докато си му казвала , че винаги си ме обичала , и че няма да бъд е честно к ъм него , той не е пуснал ръката ти. Знам, че е бил нара нен и огорчен и по чти цял час се е опитвал да те разубеди , но в момента, в който си му ка зала «Прости ми , но аз не мога да се върна при теб» , той е разбрал, че ре ше нието ти е би ло окончателно . Ти ми ка за , че той просто е ки мнал и се тне двамата дълго сте седели та м, без да отрони те ду ма . Винаги съм се пи тал какво ли си е мис лел тогава , макар да с ъм почти сигурен, че се е чу вства л по с ъщия начин , както се чувствах и аз няколко часа по -рано . И ко гато най-накрая те е изпратил до колата, той ти е казал, че с ъм късметлия. Държал се е като дже нтълмен и тогава още разбрах защо изборът ти е бил толкова тр уден.

Когато завърши х историята, в стаята настъпи мълчание , а се тне Кей т стана и ме прегърна . «О, татко» , к аза тя и ма кар да очаквах да ме попитат нещо, те не го направиха . Вместо това ми дадоха не що много по -скъпоце нно .

Пре з следва щите ня колко часа всеки от тях ми описа колко много сме означа вали двамата с теб за тях , докато са рас тели . Един с лед друг те ми разказваха истории за неща, кои то отдавна бях забравил. И накрая ве че не можех да сдържам сълзите си , защото си дадох сметка какви прекрас ни деца бяхме отгледали . Бях горд с тях , бях горд и с теб , а са мият аз бях щастлив, че бях изжи вял живота си по този на чин. И никой не можеше да ни отнеме това . Никой и нищо. Съжа лявах единствено , че ти не беше до мен в този моме нт, за да го споделим.

Сле д като си тр ъгнаха , аз дълго сед ях на люлее щия се с тол, мислейки си за живо та ни . Ти си винаги до ме н в такива мигове , по не в с ърце то ми , и не мога да си спо мня време , в което да не си била част от мен. Не знам кой щях да б ъда , ако не се беше върнала при мен в онзи ден, но не се съмнява м, че щях да живея и да у мра в с кръб , каквато сега никога ня ма да позная .

Обичам те , Ели . Аз съм такъв , какъвто съм, благодарение на теб . Ти си всяка причина , всяка надежда, всяка ме чта, която съм имал, и ка квото и да стане с нас в бъдеще, всеки ден, в който сме заед но , ще бъде най-прекрасният де н в живо та ми . Винаги ще бъда твой .

И ти, скъпа , винаги ще бъдеш моя. Ной .» Сло жих страниците настрани и с и спомних как се дяхме с Ели на

верандата, когато тя проче те това писмо за п ърви път. Бе ше късен следобе д, лятното небе беше набр азде но с червени ивици и д енят бавно гаснеше . Притъмня ваше и докато гледах как слънцето залязва, си мисле х за онзи кратък, мимолете н миг , когато деня т изведнъж се превр ъща в нощ.

Мрак ът, ос ъзнах тогава, беше илюзия , защо то слънцето прод ължаваше да осве тява земята, д ори когато се скр иеше под хоризонта . А това означаваше, че де нят и нощта са свър зани като малко други не ща. Едното не може без др угото и въпреки това те не мо гат да съществуват

83

едновре менно . Замислих се какво ли е да бъде ш заедно с някого и при вс е това завинаги да бъдеш р азде лен от него .

Поглеждайки назад , си давам сме тка как ва мрачна ирония се съдър жа във факта, че Ели реши да прочете писмо то точно в момента, когато този въпрос изникна в ума ми. Казвам това, защото сега вече знам о тговора. Знам какво е да бъдеш като нощта и д еня — винаги заедно и завинаги разделен.

Има една осо бена красота в този следобед. Това е връхната точка в

моя живот . Ели и аз сед им кр ай р еката. Наблизо с а и птиците , и д ивите гъски — моите прия тели . Телата им се носят по хладната вода, отразявайки цветовете и перата им, и затова те изглеждат по -го леми, отколко то с а в дейс твителност. Ели също ги гледа с почуда и малко по малко ние отно во се опознаваме .

— Приятно ми е д а си говоря с вас — запо чвам аз. — Нашите разговори ми липсват, дори когато не е минало много вр еме от последния .

Аз съм ис крен и тя знае това , но все пак е пре дпазлива. Аз с ъм не познат.

— Ние често ли пр авим това? — пита тя . — Често ли седим тук , гледайки птиците? Искам да кажа, познаваме ли се добре?

— И да, и не . Мисля , че всеки си има тайни , но ние с вас се познаваме от години.

Тя поглежда ръце те с и и след това моите . З амисля се за кратко и за моме нт лицето й изглежда отново младо . Ние не носим бр ачните с и халки. И за това с ъщо с и има пр ичина.

— Вие били ли сте женен? — пита ме тя . Аз кимвам. — Да. — Как ва беше жена ви? Казвам й истината: — Тя беше моят бля н. Тя ме направи този, ко йто съм, и да я д ържа в

прегръдките си беше толкова ес тествено за мен , ко лкото да усе щам уд арите на собстве ното си сърце . Мис ля за нея през цяло то време. Дори се га, когато се дя тук , аз мисля за не я. Никога не би могло да има друга като нея .

Ели се замисля . Не знам какви чувс тва са съб удили думите ми у нея . Нак рая , когато заговаря тихо , гласът й е ангелски нежен. Чудно ми е дали подозир а к акво си мисля за нея .

— Тя мъртва ли е? «Какво е смър тта?», питам се аз , но не го изговарям. Вместо това

казвам: — Жена ми е жива в сърце то ми. И винаги ще бъде . — Вие все още я обичате , нали? — Разбира се . Но аз обичам много неща. Обичам да седя тук с вас .

Обич ам д а се наслажд авам на красотата на това мяс то с някой, който ми е ск ъп. Об ичам да гледам как орлите риб ари се спускат над ре ката в търсене на хр ана.

84

Тя отново мълчи . Сетне поглежда настрани, за да не вижд ам лицето й. Неин стар навик.

— Защо правите това? — Никакъв страх, само любопитство . Това е до бре . Знам к акво има предвид , но въпреки това питам:

— Кое ? — Защо пр екар вате де ня с ме н? Усмихвам се . — Аз съм тук , защото така иск ам и така трябва. Не е сложно . И вие , и

аз с е ч увстваме добре е дин с друг. Времето , кое то прекарваме заедно , не е изгубено . Аз седя тук , р азговаря м с вас и с и мис ля : «Как во б и могло д а бъде по-хубаво от това, което правя?»

Тя ме поглежда и за момент, с амо за един кратък ми г, в очите й нещо трепва . На устните й се появява лека усмивка.

— Приятно ми е да бъда с вас и ако сте иск али да ме заинтр игувате , вече успяхте . Признавам, че компанията ви ми носи радост, но аз не знам нищо за вас . Не очаквам, разбир а се , да ми разк ажете ис торията на живота си , но защо сте то лкова тайнствен?

— Вед нъж четох някъде , ч е же ните харесват тайнстве ните непознати. — Ето , видяхте ли, пак не о тговорихте на въпроса ми. Вие

отклонявате повечето ми въпрос и. Дори не ми казахте как свър шва ис торията, к оято ми проче тохте тази сутрин.

Свивам рамене и известно време ние седим мълч аливо . Се тне аз питам:

— Вяр но ли е ? — Кое дали е вярно? — Че жените харесват тайнствени непознати? Тя се замисля и се усмихва. Се тне ми отго варя в същия дух : — Предполагам, че е вя рно за няко и же ни. — А вие от тях ли сте? — Познаваме се твърде бегло , за да ви о тговарям на такива въпрос и

— шегува се тя и на мен това с трашно ми допада. Сед им мълчаливо и наб людаваме света о коло нас . Отне ни цял живот,

за да се научим да правим това . Из глежд а само старите хор а уме ят д а се дят един до друг , д а не си го ворят и въпреки това да се чувстват щас тливи . Младите , забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието . И напразно , защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, ко ито им е хубаво е дин с друг, могат да седят заедно , без да р азговаря т. Просто един парадокс .

Минават минути и дишането ни пос тепе нно се слива в едно точно както стана по -рано тази сутрин. Дълбоки споко йни д ихания и малко по-късно тя се унас я , както се с лучва с хор ата, които си имат пълно доверие един на друг. Питам с е д али младите са способни на такива радос ти. Най -накрая тя се събужда и става чудо .

— Виждате ли тази птица? — Тя сочи с р ъка и аз напрягам поглед. Стр анно е , но аз също успявам да видя силуета й благодаре ние на яркото слънце .

85

— Кас пийска чайка — казвам аз тихо и ние я глед аме как се с пуск а над река Брайсис . Сетне , прео ткривайки един стар навик, аз с лагам рък а на ко ляното й и тя не я отблъсва.

Ели е права за моята ук лончивост. В дни като тези , когато само моята

памет е налице , аз съм малко неясен в отго ворите си, защото пре з последните няколко години неведнъж съм нараня вал чувс твата й поради не волни гре шк и на езика, и съм твърдо решен да не допусна това да се случи повече . Затова говоря , с амо когато тя ме попита нещо, понякога неопределено , и никога не подхващам нови теми.

Това ре ше ние с и има и своите плюсове , и своите минус и, но то е съвършено необход имо, защо то с ос ъзнатата ис тина идва и болк ата . За д а огранич а болката , аз ограничавам отговорите си. З атова никога не й казвам, че има де ца, нито че с ме же нени. Мъчно ми е за това, но не мога да го променя .

Прави ли ме то ва нечестен с нея? Мо же би, но аз с ъм я виждал, смазана под водопада от информация , която съставляваше нейния живот, и не бих искал това да се случва повече . Би ли могъл някой да се погледне в огледало то и да не се разплаче , осъзнавайки, че е забравил всичко най -важно в живота си? Подобно нещо не б еше по с илите и на Ели. Знам това, защото когато започна нейната «одисея», аз й разказвах всичко . Нейния т живо т, нейният брак , нейните деца. Нейните приятели и р абота. Въпрос и и отговори като в токшоу от типа «Това е твоя т живот».

Онези дни бяха тежки и за двама ни. Аз бя х като енциклопедия , бездушен пред мет, който отговаряше на безкрайните «кой?», «какво?», «к ъде?», «кога?», макар че единствено въпрос ите «защо?», на ко ито не бя х в със тояние д а дам отговор , можеха да придадат с мисъл на живота й. Ели се взираше безпомощно в с нимките на забр авени деца, държеше в ръцете си четки , с които не знаеше какво да пр ави, и четеше любовни писма, които не й носеха никаква радост. Тя линееше час по час , ставаше все по-бледа и тъжна и д ните завършваха мно го по -зле , отколкото започваха. Аз прос то я губех, а с нея и с ебе си, к олкото и его истич но д а звучи това.

Затова аз се промених . Станах Маге лан, Колумб, изслед ващ не вероя тните тайни на човешкия ум и малко по -малко намер их с воя път. И науч их онова, което знае всяко дете . Че животът ни е просто съвкупност от отде лни малки животи, всеки с дължината на един де н. Че всеки ден ние тряб ва д а откриваме красо тата на цве тята и поезията и д а го ворим на птиците . Че деня т, през който сме се р адвали на мечтите си, на залезите и на пр охладните ве трове , не е пропилян. И най -важното — аз научих, че смис ълът на живота е д а се диш на някоя пе йка край древна река, по ложил ръка върху коля ното на любима жена.

— За какво мислите? — пита ме тя . Вече се с тъмва . Станали сме от пейката и вървим бавно по осветените

алеи, които се вият покрай постройките на дома. Тя ме държи за ръката и аз с ъм не йният ескорт . Ид еята да ме хване под ръка беше нейна. Може би

86

беше очарована от мен , или пък се боеше да не падна. «Както и да е», казвам си аз и се усмихвам.

— Мисля за вас . В о тговор Ели само стисва леко ръката ми, но аз знам, ч е й е било

приятно да ч уе то ва. Животът ни заедно ме е научил да пред угажд ам чувствата й, дори когато с амата тя не е наясно с тях .

— Знам, че вие не помните коя сте — продължавам аз, — но аз помня и знам, че ми е хубаво с вас .

Тя ме потупва по ръката и с е усмихва. — Вие сте мил чо век и имате добро сърце . Надявам се , че и преди ми

е било така прия тно да бъда вас , как то сега. Известно време вър вим мълчаливо и накрая тя к азва : — Трябва да ви призная нещо. — Мисля , че имам обожател. — Обожател? — Да. — Разбирам. — Не ми ли вярвате? — Вярвам ви. — И би трябвало . — Защо? — Защото ми се струва, че това сте вие . Замислям се над думите й, док ато вървим по д ръка. Минаваме покрай

стаите и сетне пре з двора. Навлизаме в градината, където растат гл авно диви цве тя , и аз я спирам. Набирам букет в червено , розо во , жълто и виолетово . Давам й го , тя го взима и го под нася към носа си . По мирисва цветята с ъс затворе ни очи и прошепва:

— Красиви са! Подновяваме разходката си. В едната си ръка тя държи моята, а в

др угата цветята. Хората ни гледат , защото в техните очи сме удивителна двойка, както са ми казвали ня кои. И в извес тен смис ъл те са прави, макар от то ва да не ми с тава по -леко .

— Вие смя тате , че аз съм вашият обожател? — питам аз накрая . — Да. — Защо? — Защото намер их нещо, кое то вие сте скрили? — Как во е то? — Това — казва тя и ми подава малко парче хар тия . — Намер их го

под възглавницата си. Аз чета на глас : «Т ялото отслаб ва в предсмъртна болка, но на обе щанието с и аз верен ще остана — нежно докосване , което завършва е целувка , ще събуди отново любов и радостен трепет. » — Има ли и още? — питам аз . — Наме рих това в джоб а на палтото с и. «Моята и твоята д уша б яха едно

87

и нико га няма да бъдат разделени . В прекрасната зора грее твоето лице , аз протягам ръка и намирам моето сърце .» — Разбирам — и то ва е всичко , което к азвам. Ние вървим, докато слънцето потъва все по -ниско в небето . Скоро

сребърният здрач е единствено то , кое то ос тава от деня , а ние все още го ворим за поезия . Ели с очарована от романтичната тем а.

Когато стигаме до вратата, аз съм вече уморен. Тя знае това, спира ме с ръка и ме кара д а я погле дна. В този моме нт ос ъзнавам ко лко с ъм прегърбен. Двамата с нея сега сме еднакво високи. Поня кога се радвам, че не знае колко мно го съм се проме нил. Тя се взира в мен дълго време.

— Как во правите? — питам аз. — Не искам да забравя този д ен и се опитвам да го запазя в паметта

си . «Ще й се уд аде ли този път?», питам се аз и знам, че отго ворът е не .

Но не споде лям мислите си. Вмес то това се ус михвам, защото думите й с а то лкова мили.

— Благодаря ви — казвам аз. — Наис тина не иск ам д а ви забравя . Вие сте много специален за мен.

Не знам какво щях да правя без вас днес . Гър лото ми се стяга. Долавям в дум ите й нежнос т, онази нежност,

заради коя то живея . Колко бих искал да съм достатъч но силен, за да я отнеса на ръце в рая .

— Не казвайте нищо — с пира ме ти. — Нек а просто да запомним този миг .

И аз се подч инявам, безкрайно щас тлив . Болестта й сега е в по -напреднала фаза, но въпреки то ва Ели е

различна о т останалите . Т ук има още трима със същото заболяване , върху ко ито се опира моят опит. За р азлика от нея , те са в мно го по -те жко състоя ние и почти нищо не помнят и не съобразяват . Имат халюцинации, чувстват се дълбоко объркани и непрестанно повтарят едни и същи неща. Двама от тях не могат да се храня т сами и скоро ще умрат . Третия т пациент , жена , често се залутва из ко мплекс а и се губи. Веднъж я намериха в колата на непознат на че твърт миля от до ма. След този случай започнаха да я вр ъзват с каиши за легло то . Понякога се държа т вр аждебно , а друг път са като изгубени деца , тъжни и само тни. Рядко разпознават хората от персоната и близк ите си. Алцхаймер е мъчителна бо лест и на децата им е тр удно да ги посе щават . В също то положение са и моите де ца. Ели, разбира се , си има сво и проб леми, които с времето навярно ще се утежняват. Сутрините тя е много уплашена и плаче не утешимо . Вижда малки човечета, подо бни на гномове , които я гледат , и се опитва да ги прогони с викове . Къпе се с удо волс твие , но не яде ре довно . Сега тя е с лаба , прекалено слаба по мое мнение , и в добри д ни като днешния се опитвам да я храня допълнително .

Но тук прилик ите свър шват. Именно по тази пр ичина на Ели гледат като на чудо , защото понякога, макар и много рядко , с лед като й чета,

88

състоя нието й се подобрява. Нико й няма обяснение за този фе номен. «Не възмо жно — казват лекар ите . — Това не б и трябвало изо бщо да е Алцхаймер .» Но за с ъжале ние е . През повечето д ни, и особе но с утрините , вс ички признаци са налице .

Но защо болестта при нея не протич а в класиче ския си вариант? З ащо тя по някога се променя , след к ато й чета? Казвам на док торите причината, сърцето ми подсказва, че не гр еша, но не ми вярват. Вместо това те търся т научно обяс нение . Че тири път идваха специалисти от Чапъл Хил*, за д а търсят отговор на загадк ата . Четири път си тр ъгваха с пр азни ръце . «Не е възможно да разбере те какво става в ума й, ако се опирате само на вашия опит и книги», казвам им аз, но те поклащат глави и отговаря т: «Болестта Алцхаймер не се развива така . Пациентът не може да поддържа р азуме н разговор или пък със тоянието му д а се подо брява , особе но пък за ед ин ден. Това е абсолютно не възможно.»

[* Гр ад в с евер на Каролиналина. — Б. пр .] Но се оказва възможно. Не вс еки д ен, не през повече то д ни и за

съжаление все по -ря дко . Но понякога все пак се случва. В так ива дни не работи само паметта й, с якаш има амнезия . Но е моциите и чувствата й с а нормални. И в так ива дни аз знам, че онова, кое то правя , е добро .

Вечерята й я очаква в стаята й. В дни като дне шния доктор ите ни

разрешават да се храним тук и на ме н нищо повече не ми е нужно. Хората тук с е грижат за всичко , добри са към нас и аз с ъм им благодарен.

Све тлината е приглушена, на масата им а д ве запалени све щи и се чува тиха музика . Чашите и ч иниите с а пластмасови и в г арафата има я бълко в сок , но правилата са с и пр авила . За щастие Ели като че ли не вижда нищо нередно . Тя въздъхва леко и оглежда масата с широко отворени очи.

— Вие ли се погрижихте за това? Аз кимвам и тя влиза в стаята. — Всичко е много красиво . Аз й пр едлагам р ъка и я съпро вождам до прозореца. Тя не я пуска,

ко гато стигаме там. Пр иятно ми е да усе щам до косването й и ние стоим близо един до друг в тази кристална про летна вечер . Прозорецът е леко отворен и аз ус ещам полъха върху лицето си . Луната е изгряла и ние гледаме небето , което е озарено о т сребр иста светлина.

— Никога не съм виждала нещо толкова крас иво — казва тя . — И аз също — съглася вам се аз , но гледам към нея . Тя разб ира какво

имам пр едвид и се усмихва. Сек унда по-късно прошепва : — Мисля , че знам при кого е о тишла Ели накрая . — Т ака ли? — Да. — При кого? — Останала е с Ной. — Сигурна ли сте ? — Абсолютно .

89

Усмихвам се и кимвам. — Да, права сте — казвам аз тихо и тя се усмихва в о тговор . Лице то й

сияе . Дръпвам с тола й с извес тно усилие . Ели сяд а и аз се настанявам

срещу нея . Тя ми пред лага ръката си, аз я в земам и чувс твам как ме гали с палеца си, както преди толкова много год ини. Взирам се в нея д ълго и мълчаливо , преживявам отново моменти о т живота си, с помням си хиляди отминали дни, които сякаш не са изчезнали безследно . Не що засяда в гърлото ми и аз отново разбирам колко много я об ичам. Глас ът ми е несигурен, когато заговарям накрая :

— Вие сте толкова красива — казвам аз. Виждам в очите й, че тя знае какво чувс твам към нея и как ъв е истинският смисъл на думите ми .

Не ми о тговаря . Вме сто това свежда поглед и аз се питам какво ли с и мис ли. Не успявам да разбер а и стисвам нежно ръката й. Чакам. Чакам с не търпение сърцето й да се събуд и и знам, че моментът е много близо .

И след това чудото се с лучва. Док ато оркестърът на Глен Милър с вири тихо и пламъкът на свещите

потрепва, аз виждам как тя посте пенно отстъпва пред чувствата, които с е надигат в нея . На устните й се поя вява мила усмивка, онази усмивк а, в която намир ам смисъла на живо та си, се тне Ели повд ига премрежените с и оч и към мен и притегля ръката ми към себе си.

— Ти си толко ва необикнове н — казва тя тихо и отново е влюбена в мен . Знам това, защо то съм го виждал хиляди пъти .

Ели отново замълчава , но не е и нужно да казва нещо. Поглежда ме с оч ите от един друг живот и аз ус ещам как сърцето ми прелива от щас тие . Усмихвам й се в отговор , влагайки цялата страст, на която съм способен, до като чувствата ни бушуват в нас , подобно на морск и вълни. Обхожд ам стаята с погле д, вдигам глава към тавана, сетне отново поглеждам к ъм Ели и оно ва, което вижд ам, стопля душата ми . И изведнъж отново се чувствам млад. Вече не съм стар , треперещ, прегърбен, деформиран о т ар трита и поч ти сляп от катаракта.

Аз съм с илен и горд, най -щастливия т мъж на с вета , и това чувство ос тава за д ълго в мен, до като се дя срещу нея на масата .

Когато една трета от свещите вече е изгоряла , аз решавам да нар уша мълчание то :

— Обич ам те с цялото си сърце и се надявам, че знаеш това. — Разбира се , че го знам — казва тя , останала бе з д ъх. — И аз винаги

съм те об ичала , Ной. Ной , ч увам отно во аз . Ной . Думата отеква в ума ми. Ной… Ной . «Тя

ме позна — мисля си аз . — «Тя знае кой съм…» Тя знае кой съм… Толкова малко нещо, про сто едно име , но за мен то е к ато дар от Бога

и чувайки го , знам, че не всичко още е с вършило . То е к ато ключ к ъм вс ичките онези прекрасни мигове на обич , к оито ни свързват, и най -хубавите години от живота ни.

— Ной… — ше пне тя . — Милият ми Но й…

90

И аз — човек ът, о тхвърлил диагнозата на лекарите — отново тържествувам, м акар и за е дин кратък миг . Отказвам да търся обя снение за чудото , к оето се случва, и вместо това це лувам рък ата, приближавам я до бузата си и шепна в ухото й :

— Т и си най-прекрасното нещо в живота ми. — О… Ной — казва тя със с ълзи в очите си. — Аз също те обич ам. Ако всичко можеше да с върши така, щях д а бъд а най-щастливият

чо век на све та, но то ва ня ма да с е сбъдне , защото вече вижд ам, че погледът на Ели с тава все по -трево же н.

— Как во има? — питам аз. — Толкова се страхувам — отвръща тя тихо . — То лкова се с трахувам,

че отново ще те забравя . Това не е честно… Прос то не мо га да преживея това отново .

Гласът й е зад авен от вълне ние , но аз не намирам как во д а й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да напр авя нищо, за да спр а не избе жното . В това с ъм безпо мощен. Най-нак рая й к азвам:

— Никога няма да те изоставя . Онова, което имаме , е завинаги. Ели знае , че това е вс ичко , което мога да сторя , защото нико й от нас

не иск а пр азни обещания . Но от начина, по който ме глед а, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.

Щурците пеят в нощта и ние запо чваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се с тарая да ям с апе тит, за да й дам доб ър пример . Ели си взима малки хапк и и дъвче д ълго , но и това все пак е нещо. Тя изгуби мно го от теглото си през последните тр и месеца .

Сле д вечеря ме обзема стр ах. Знам, че трябва да съм щастлив , защото тази вечер е док азателство , ч е любовта ни е още жива, но в с ъщото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето о тдавна е залязло и онзи вр аг , който крадеше паметта на Е ли, всек и миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Зато ва се взирам в нея и се наслажд авам на последните сек унди, през които с ме заедно .

Засега всичко е нормално . Часовник ът тиктака. Все още не се случва нищо. Аз взимам ръката й и я задържам. Нищо. Чувствам я как трепер и и шепна утешите лни думи в ухото й. Нищо. Казвам й за последен път тази вечер , че я обичам. И кр адецът идва. Винаги се изненадвам ко лко бър зо се с лучва . Дори с ега , сле д

вс ичкото то ва време. Докато ме държи за р ъката, тя започва бързо д а премигва и д а по клаща глава. После се извр ъща към ъгъла на стаята и дълго време се в зира в нещо. На лицето й е изписана тре вога .

«Не — кр ещя безмълвно аз . — Ощ е не! Не и с ега… когато с ме толкова бли зо! Не и тази вечер! Когато и да е , но не и тази ве чер . Моля те, Господи! Не мога да понеса това отново ! Не е честно… не е честно…»

Но всич ко отново е напразно .

91

— Т ези човече та — казва тя накрая , сочейки с р ъка. — Т е ме гледат. Моля те , накарай ги да спрат.

Гномовете . Све тът се завърта около ме н и ми прималяв а. Дишането ми спир а за

миг и сетне започва отново , този път по -учес тено . Ус тата ми пресъхва и чувствам к ак с ърце то ми се блъска в гърдите ми. «Т ова е края т !», казвам си аз и наистина е така . Мрак ът вече е дошъл. Това е вечерната дезориентация , един от симптомите на боле стта на Алцхаймер , от която страда жена ми, и моят най-голям кошмар . Когато дойде той, с и отива тя , и в такива случаи се питам дали изобщо някога ще се върне при мен.

— Т ам няма никой, Ели — казвам аз, опитвайки се да предотвратя не избе жното . Тя не ми вяр ва.

— Те се взират в мен. — Не — шепна аз , поклащайки глава. — Не ги ли виждате? — Не — казвам аз и тя се зам исля за моме нт. — Но те са ето там — нас тоява Ели, отблъсквайки ме . — И с е в зират

в мен! Сетне започва да с и мърмори нещо под нос и когато се опитвам да я

ус покоя , тя трепва и ме поглежд а с широко отворени очи. — Кой сте вие? — изкрещява Ели , изплашена и пребледняла. — Какво

правите тук ? — Страхът в нея расте, но аз мълч а, защото не мога д а направя нищо . Тя о тстъпва назад, вд игнала р ъце , сякаш за да се защити о т мен , и се тне изрича д умите , които се заб иват най -дълбоко в с ърцето ми: — Махайте се! Стойте д алеч от мен! — След това започва да отб лъсква гномове те , ужасена и веч е забравила за пр исъствието ми .

Ставам и тръгвам към леглото . Чувствам се отс лабнал, едва влач а кр аката си и усещам някаква странна болка встрани над хълбо ка с и. Не знам откъде идва . Извес тно време се опитвам д а натисна копчето , за д а повикам сестрите , пр ъстите ми са к ато вкочанени и пулсират , но най -накрая успявам. Знам, че скоро ще бъд ат тук . И докато ги чакам, аз наблюдавам моята съпруга .

Минават десет… двайсет… трийсет секунди. Пр одължавам да с е взирам в нея , пр ипомня йки си миговете , к оито ток у-що споделихме . Но тя не отвръща на погледа ми и в ума ми изплува к артината как се бори с не видимите си врагове .

Сяд ам на леглото , измъчван от ос тра болка в гърба, посягам к ъм те трад ката и се р азплаквам. Е ли не забелязва това . Ко гато е така , тя не забелязва нищо.

Няколко с траници пад ат на пода и аз с е навеждам да ги взема. Толкова съм умор ен! И с якаш изведнъж с ъм останал сам. А к огато се стрите идват , те вижд ат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демо ните в ума си , и един старец, ко йто я обич а повече от всичко на с вета , и плаче тихо от безс илие в ъгъла, закрил лицето си с ръце .

92

Пре карвам остатъка от ве черта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — няко и по знати, други не познати. Ако се заслушам, ус пявам да чуя , че говорят за своите се мейства, работа , разходки в парка . Съвсе м обикнове ни р азговори , нищо повече , но аз осъзнавам, ч е им завижд ам за лекотата, с к оято общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях , но понякога не успявам д а се преборя с него .

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сес трите , а аз се питам кой ли е толкова зле , че до кторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много . «Пре карвай повече вре ме със се мейството си — посъветвах го аз вед нъж. — Те няма да бъдат винаги око ло теб.» Но като че ли не ме слуша. Ле каря т бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и д а се отзовава всеки път , когато б ъде повикан. Просто нямал избор . Но това го пос тавя в много сло жно по ложение , защото д -р Барнуел иск а да бъде изцяло отдаде н на пациентите си и едновреме нно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевид но е , че това не е по силите му, прос то защото няма на разположение дос татъчно ч асове , но то й още не е р азбр ал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз с е питам кое все пак ще избере накрая — се мейството или работата с и. Или може би, за съжале ние , ще дочака момента, когато някой друг ще направи то зи избор вместо не го .

Сяд ам до про зоре ца на е дин удобе н стол и си мисля за д нешния ден.

Той беше и прекрасен, и мъчите лен, и щас тлив , и тъжен. Противопо ложните чувства, к оито се борят в душата ми, не ми дават д а заспя до къс но . Т ази вечер не чета на никого . Прос то не бих мо гъл, защото ще се разплача над книгата . Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустя ват. Към единайсе т чувам познати стъпки, които по няк аква пр ичина очаквах .

Д-р Барнуел надниква в стаята ми. — Забеля зах, ч е в стаята ви с вети . Имате ли нещо против да вляза. — Не — отвръщам аз, поклащайки глава. Той влиза и огле жд а с тая та, преди да седне на няколко с тъпки от мен . — Чух , че сте прекарали хубав де н с Ели — казва док торът , усмихнат.

Той е заинтригуван от отношения та между нас . Не знам дали интерес ът му е чис то професионален.

— Може да се каже — с ъгласявам се аз . Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми. — Добре ли с те , Ной? Изглежд ате малко потиснат. — Добре съм. Просто съм уморе н. — Как бе ше Ели днес? — Добре . Разговаряхме почти четири часа . — Четири ч аса. Ной, това е… невероятно . Успявам само да кимна, а

то й продължава да говори, пок лащайки в недоумение г лава: — Никога не съм вижд ал подобно не що . Нито пък съм чувал.

Пре дполагам, че обяснението тряб ва да се търси в любовта . Вие двамата

93

просто сте били с ъздадени един за друг. Тя сигур но ви е обичала ужас но мно го . Знаете то ва, нали?

— Да — отвръщам аз, но не мо га да кажа нищо повече . — Какво ви измъчва, Ной? Да не б и Ели да е казала или направила

нещо , което е наранило ч увствата ви? — Не. Тя беше безкрайно мила . Просто сега се чувствам… малко

самотен . — Самотен? — Да. — Никой не може да с е ч увства самотен, ко г ато е с други хора. — Аз мога — к азвам аз и поглеждам ч асовника си, мислейки си за

се мейството му, к оето спи в притихналия му дом, — А също и вие . Сле дващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено . Е ли

не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми не прекъснато се връщаха към онзи ден , който бяхме прек арали заедно . Макар кр аят винаги да идва прек алено скоро , това не хвърли сянка върху щас тието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях пре живял.

Пре з следващата седмица животът ми се върна към пр ивичното с и русло . Доколкото това изобщо е възможно . Четях на Ели, ч етях на съседите си, броде х по коридорите . Нощем лежа буде н в леглото с и, а сутрин седя близо до радиатор а. Започ нах д а намирам някак ва с транна утеха в тази пр едвид имост на живо та си.

Пре з една хлад на мъглива с утрин — осем дни с лед деня , който прекарахме заедно — аз с е с ъбудих рано , както обикновено , и седнах на бюро то си . Разглеждах с нимки и чето х писма, написани преди много го дини. Или поне се опитвах. Не можех да се с ъсредоточ а, защото имах главоболие и след известно време седнах на сто ла до прозореца, за д а гледам как изгрява с лънцето . Ели щеше д а се с ъбуди след няколко часа и трябваше да си почина и д а с е освежа, за да съм в с ъстоя ние да й чета през деня .

Няколко минути седях със затворени очи и пр ез това вр еме болката в главата ми ту се засилваше, ту стихваше . Сетне ги отворих и с е полюбувах на стария си прияте л — реката , която носеше водите с и край прозореца ми. За р азлика от Ели, аз имам стая , о ткъдето мога да я вижд ам, и тя никога не е спирала да ме вдъхновява. Чудно е като се замислиш, че тази ре ка е на стотици хиляди години и въпреки то ва се подмладя ва след всеки дъжд. И тази с утрин аз й заговарям шепнешко м:

— Ти си благословена, приятелко , к акто и аз , з ащото имаме шанс а д а посрещаме заедно новите дни.

Малк ите вълни се плискат гальовно в брега и бле дата утринна светлина проблясва вър ху набраздената водна повърхност, отразяваща света, който споде ляме. Аз и реката . Течаща, не постоянна , променлива. Нима самият живот не е като бягаща вода, мис ля си аз . Човек може д а научи толкова много от една река .

Бедата до йде , точно ко гато с лънце то надзърна над хоризо нта. Забеля зах, че р ъката ми изтръпна, нещо което не се бе ше с лучвало никога

94

преди. Опитах се да я вдигна, но не можах, защото в този момент почувствах остра болка в главата, този път много по -силна , почти сякаш бя х ударен с чук . З атворих оч и и с тиснах клепач и. Ръката ми с пря д а изтръпва и започна да се вд ървява, сякаш нервите ми извед нъж бяха разрязани някъде над лакътя . Китката ми се вце пени и разк ъсващата болк а в главата, като че ли се спусна надолу, достигайки до всяка клетка на тя лото ми, по добна на оке анска вълна, ко ято смазва и опустошава всичко по пътя с и.

Изгубих зре нието си и ч ух нещо, което звуче ше к ато грохот на влак само на сантиметри о т главата ми . Знаех , че съм получил удар . Бо лката мина през тяло то м и като мълния и през пос ледните секунди, в които бя х в с ъзнание , си представих как Ели лежи в леглото си в очакване на ис торията, която никога нямаше д а й прочета , о бъркана и с ъвърше но безпомощна. Също като мен .

И аз затворих оч и за последен път, пр еди всич ко да потъне в тъмнина, и си мисле х «О, Господи, какво направих?»

* * *

Пре з след ващите д ни многократно губе х съзнание и отново се

събуждах . В миговете на просветле ние се виждах обграден от апарати и ур еди, в гър лото и носа ми влизаха тръбички, а до леглото ми висяха две прозрачни торбички с някаква течност. Чувах лекото бр ъмчене на машините , които от време на време издаваха с транни звуци. Един о т апаратите писукаше в ритъм със сър цето ми и аз намирах някаква о собена утеха в това , унас яйки се отново и отново в бе зпаме тен сън .

Лек арите бяха притеснени. Виждах угрижените им лица, докато разглеждаха диаграмите и регулираха уредите . Те шепне ха по между си мис лейки си, че не ги чувам: «Състоянието му е сериозно , особено за чо век на неговата възрас т, и послед ствията може да са тежки .» Мр ачните им лица бяха като прелюдия към нер адос тните им предвижд ания : «…загуба на р ечта , о граничена подвижност , възможна пълн а парализа.» Сетне отново разглеждаха показанията на апаратите , нови настройки и накрая си тр ъгваха, без д а подо зират, че съм чул вс яка тяхна дума. Опитвах се да не мисля за това и вместо то ва се конце нтрир ах върху Ели, извиквайки в ума си нейния образ вс еки път, к огато можех.

Опитвах се д а почувствам докос ването й, да чуя гласа й и д а видя лицето й и ко гато ус пеех , очите ми се пълнеха със сълзи, защото не знае х дали о тново ще мога да я държа за ръката , да й прошепна думи на утеха и да пре карам още един де н с нея в разговори, че тене и разходки . Не б ях си представял, че вс ичко ще свърши така. Винаги съм си мис лел, че ще си отида пос леден и няма да оставя Ели сама. Т ак а щеше да е по -справедливо .

Т ак а минаваха ч асовете , ту в съзнание , ту в тъма, докато дойде ед но мъгливо утро , в което си спомних за обещанието , което дадох на Ели, и това ми поде йства като шок . Отворих очи и видях стая , пълна с цветя , чието ухание окончателно ме върна към живота. По търс их звънеца,

95

натиснах го с ус илие и сестрата прис тигна половин минута по-к ъсно , следвана от д -р Барнуел, който се ус михна вед нага , щом ме видя .

— Жаден съм — казах аз дрезгаво и д -р Барнуел се усмихна о ще по -широ ко .

— Добре дошъл обратно — каза той. — Бях сигурен, че ще с е оправите .

Две седмици по -късно вече мога да напусна болницата, но сега с ъм

половин човек . Ако бях кадилак, щях да се движа в кръг , защото дясната половина на тялото ми е по -слаба от лявата. Казват ми, че това е добр а новина, защото пар ализата е можела да бъде пълна. Поняко га ми се струва , че съм обгр аден от оптимисти.

Лошата новина е , че ръце те ми вече не ми позво ляват да използвам бастун или инвалиден сто л и се налага д а се придвижвам по някакъв с и мой своеобр азен начин. Не крач а к ато на младини — ляв к рак , д есен крак и сетне пак ляв — нито пък се тътря , както беше доскоро , а вместо това влача бавно единия кр ак , приплъзвам десния и после пак влача левия . Сега с ъм жива легенда и хор ата вероятно не могат д а о ткъс нат поглед о т мен , докато шес твам по к оридор ите . Ходът ми е б авен дори и по моите разбирания и това го казва чове к , който преди две сед мици не мо жеше д а надбяга и кос тенурка.

От болницата се връщам къс но вечерта и когато влизам в стаята си, знам, че няма да мога да заспя до къс но . Въздъхвам дълбоко , долавяйки уханието на проле тта . Про зоре цът е с тоял дълго отворен и възд ухът е свеж и прохладен . Евелин, една от многото се стри тук , ми помага да се настаня на сто ла до прозореца и понеч ва д а го затвори . Аз я с пирам и мак ар д а по вдига учудено вежди , тя пр иема решението ми. Чувам да се отваря чекмедже и миг по-късно на раменете ми е наме тнат пуловер . Тя го намества гр ижовно , сякаш съм дете , сетне слага р ъка на рамото ми и нежно ме потупва . Еве лин не казва нищо, докато прави това, и по мълчание то й знам, ч е гледа през прозореца. Дълго време стои не подвижно и аз гадая за какво ли с и мис ли, но не питам. Най -нак рая я чувам да въздъхва. Тр ъгва към вратата, но сетне се спира , навежд а се к ъм мен и ме целува по бузата, нежно , така както го прави моята внучка. Поглеждам я изне надан и тя казва тихо :

— Хубаво е , че се върнахте . Много й липсвахте на Ели, а също и на нас останалите . Ние всичк и се мо лихме за вас , защо то когато ви няма, тук нищо не е също то . — Тя се усм ихва и докосва лицето м и, преди да с и тр ъгне . По-късно я ч увам отново да върви по коридора , бутайки кол ичка и разговаряйки тихо с някаква друга сестра.

Небето тази нощ е беззвездно и тайнствено синьо . Щурците пеят и заглушават всякакъв друг звук . Док ато седя , си мисля дали някой би могъл д а ме вид и отвън — ме н, затворникът на плътта. Оглежд ам двора, пе йките и дърветата, търсейки напразно някак ви признаци на живот. До ри реката сякаш е спряла и в тъмното прилича на пр азно пространс тво . Усещам, че се подавам на вълшебството на нощта. Глед ам навън часове и вижд ам к ак отразените облаци започват да отскачат от вод ната

96

повърхност. Задава се б уря и небето с тава сребрис тос иво , сякаш отново се спуска здрач .

Прос ветва мълния и аз усещам как мислите ми политат назад. Ко и сме ние , Ели и аз? Не с ме ли като стар к ипарис и бръшлян, чиито клони и ластар и са так а здраво препле те ни, че и двете растения ще умрат, ако бъдат р азде лени? Не знам. Пробля сва още една светкавица и осветява мас ата достатъчно , за да видя фотографията на Ели, която лежи там — най-хубавата, която имам. Пре ди години я сло жих в рамка с надежд ата, ч е стъклото ще я запази завинаги. Взимам я и я д ържа близо пред очите си. Взирам се в нея дълго вр еме, просто не мога да откъсна по глед. Тогава тя беше на четирийсе т и една и никога не е б ила по -красива. Има толкова мно го неща, които искам да я по питам, но знам, че снимк ата няма да ми отговори и затова я ос тавям на мас ата .

Т ази ве чер Ели е съвсем наблизо , в другия кр ай на коридора, и въпреки това аз съм сам. Винаги ще бъда сам. Това си мисле х, докато ле жах в болницата. Това си мисля и сега, докато гледам през прозореца как се с ъбират буренос ните облаци. Изведнъж ме обзе ма тъга, с помняйки си , че така и не я целунах през онзи пос леден ден . И вероя тно никога няма да я целуна повече . Моята и нейната б олест не позволя ват да храня ник акви надежди.

Най-нак рая ставам, приближавам се до бюрото си и включвам лампата . Т ова ми коства повече усилия , отко лкото съм очаквал и затова не се връщам при прозоре ца. Сядам зад бюрото и пре з сле дващите няколко минути разглеждам с нимките, които стоят върху не го . Семейни снимки, снимк и на деца и вак анции. Снимк и, на които сме аз и Ели. Отново се замис лям колко мно го неща сме преживели зае дно и за пореде н път осъзнавам колко с ъм древе н.

Отварям е дно ч екмед же и намирам цветя та, които й дадох някога отдавна , с тар и, повехнали и вързани с панделка . Те също като мен с а изсъхнали и чупливи и е трудно да ги д ържиш, без да ги прек ършиш. Но Ели ги запази. «Не разбир ам за какво са ти», казвах аз , но тя просто махваше с ръка. И понякога вечерите я виждах да ги държи, почти благоговейно , сяк аш в тя х б еше заключ ена тайната на живо та. Жени.

И понеже то ва е вечер на спомените , аз започвам д а търся брачната с и халка. Намирам я в най-горното чекмедже , увита в кър пичка . Не мо га да я нося вече , защото пръстите ми са оттекли и дефор мирани . Разгъвам кърпичката и халката вътре с и е същата . Кр ъгла и бе зкрайна — мо гъщ символ на онова , което ни свързваше. И докато я гле дам, аз знам, просто знам , че тя не би могла да бъде друга. Знае х го тогава, знам го и сега. И в то зи момент и прошепвам на глас :

— Ти все още с и моя . Ели, щас тие мое , моя безс мъртна красота. Ти винаги си била най-пр екрасното не що в живо та ми.

Питам се д али тя чува тези мои думи и чакам знак . Но так ъв не идва. Единайсе т и поло вина е . Т ърся писмото , което тя ми написа, о нова,

което чета, когато съм най-паднал духом. Пликът е там, к ъдето го оставих последния път. Обръщам го няко лко пъти с треперещи р ъце , преди да го отворя . И най -накрая започвам да че та:

97

«Ск ъпи Ной , Пиша ти под све тлината на свещ, докато спиш в спалнята, ко ято

де лим от де ня , в който се оженихме. И макар да не чувам дишане то ти, знам, че ти си там, и скоро и аз ще заспя до теб , как то е било винаги . Ще почувс твам топлината ти, ще се сгуша до теб и малко по ма лко ще се унеса в сън, мислейки си колко е прекра сно да бъда до теб .

Гледам пламъка до ме н и той ми напомня за една далечна ве чер пре ди много години , кога то се дях до теб пред ка мината, об лече на в топлите дрехи , които ми беше дал. То гава знаех , че винаги ще бъдем заед но , макар на другия ден да се разко лебах . Сърцето ми бе ше пле нено , хванато с примка от един южен поет, и аз нищо не можех да направя . И к ак може х да се съпротивлявам на една любов, коя то се издигаше като комета и тътне ше като океа нска вълна? За що то това бе чувството, което ни свързваше тогава , същото е и днес .

Спо мням си как се върнах при теб на с ледващия ден, с лед като майка ми дойде да ме предупреди , че тайната ми е разкрита. Бях толкова уп лашена , по -уплаше на от всякога , защо то б ях сигурна , че никога няма да ми простиш, че те напу снах . Помня как треперех , докато слизах от ко лата, но ти про гони всичките ми страхове , к огато ми с е усмихна и протегна ръце към ме н. «Искаш ли кафе?» , това бе всичко , което каза . И никога повече не отвори дума за този де н. През всички тези години .

Ти и после не ме разпи тваше, когато изли зах сама през следва щите няколко дни . А когато се вр ъщах със сълзи в очите, винаги знаеше кога да ме прегър неш и кога да ме ос тавиш сама . Не зная как долавяше настроението ми , но никога не сбърка и напра ви нещата по -леки за мен. По-късно , когато, отидохме в малката църква и си раз менихме халките , и се заклехме във вярност, аз те погледнах в очите и разбрах , че съм взела правилното решение . И не що по вече , тогава осъзнах колко глупаво е било изобщо да мисля за друг мъж и никога повече не се разколебах .

Ние имах ме прекрасен живот и аз много мис ля за нас . Поняко га си те представям как седиш на вера ндата с ту к -там прошарена коса и свириш на китара та си , а нашите деца пляскат с ръце в ритъма на тво ята музика . Дрехите ти са изцапани от дългите часове на труд и си уморен, и кога то ти предла гам да си по чинеш, ми се усмих ваш и казваш «Нали точно то ва правя .» Намира м не що и зключително вълнуващо и затрогващо в обичта ти към деца та ни .» Ти си по-д обър баща, отколко то можеш да си пр едставиш», про шепвам ти по -к ъсно , когато те вече спят. След това ние се събличаме , ти ме це лува ш нежно и времето ка то че ли спира , защото така и не по мня кога сме се о зовали под топлите завивки .

Обичам те зара ди много неща, особено заради твоята пламе нност, защото именно силната страст прави неща та в живота красиви . Любовта и пое зията, с емейс твото и приятелите, красотата и природа та . Колко се радвам, че нау чи децата ни да ценя т тези неща, защото знам, че животът им е по -пълен благодарение на това . Понякога те ми казват ко лко си им скъп и все ки път, когато го направят, с е чу вства м най-щас тливата жена на све та.

98

Ти и ме н научи да ценя прекрасното, вдъх новяваше ме и еди нствено благодарение на твоята подкрепа станах художник. Ако знаеше колко много озна чаваш за мен. Картините ми сега украсяват с тените на музеи и час тни колекции и макар понякога да се чувс твах изто ще на и угнетена от безкрайни те изложби и нападки те на кри тиците, ти винаги беше до мен , за да ме успокоиш и окура жиш. Ти разбра , че се ну жда я от мое жизнено пространство , от мое студио , и никога не обр ъщаше внимание на петна та от боя по д рехи те ми , по косата ми , а в някои случаи и по мебелите . Знам, че не ти е било леко. Само един благороден мъж, Ной , може да има търпение то да понесе това . И ти беше този мъж. В продължение на четирийсет годи ни . Прекрасни години .

Ти си най -добрият ми приятел , а с ъщо и моя т люби м и аз не зна м кое от д вете неща це ня повече . Всъщнос т едва ли е и нужно да ги д еля , ка кто не е нужно да деля и живо та ни на мой и на твой . Ти имаш нещо в се бе си , Ной , не що красиво и силно . Доброта — това е , което виждам в теб , ка кто и всички останали . Добро та. Ти си най -великодушният и благороден човек , когото познавам. Бог е в теб , уверена с ъм това , защото през целия си жи вот си постъпвал като негов пратеник.

Знам, че ти се изненада , когато те помо лих всеки от нас да напише на ша та история, преди да напуснем дома си , но аз си имах своите причини и ти благодаря за търпението. И макар да о чакваше обясне ние , аз не ти го дадох , но мис ля , че се га е вече вр еме да го полу чиш.

Ние имахме прекрасен живот, ка къвто с е случва на малцина , и ко гато те погледна , аз се изпълвам с ъс с трах , за щото знам, че всичко това скоро ще с върши. И двамата с ме наясно каква е прогнозата на лекари те , а с ъщо и какво означа ва тя за нас . Когато виждам сълзите в очите ти, аз се безпокоя повече за теб , о тколкото за мен, защото знам, че твое то страдание ще бъде по -голямо . Не мога да изра зя мъката си с ду ми и ед ва ли има подходящи думи за това .

Но аз те оби чам толкова силно и толкова невероятно много , че ще на меря начин да се върна при теб въпреки боле стта си . Обещавам. И с това ще за върша писмото си . Когато забравя теб и нашата любов, ко гато съм из губена и сама , проче ти това пис мо, разкажи ми нашата ис тория, както я разказа на децата ни , и бъди сигурен, че дълбоко в себе си аз ще знам, че това е нашата история. И може би , да , мо же би , ние ще намерим начин отново да б ъдем заедно .

Моля те, не ми се сър ди в дните, когато няма да си спомням за теб , а те неизбе жно ще дойда т. Знай , че те обича м, винаги ще те обичам и ка квото и да се с лучи , помни , че жи вях най -прекрасния живот, който можех да си пожелая . Моят жи вот с теб .

И а ко запазиш това писмо и го про четеш някога отно во , вяр вай в онова , к оето ти пиша се га . Ной , където и да си и какво то и да се случи с нас , аз те обичам. Обичам те се га, когато пиша то ва писмо. И те обичам сега , когато го четеш. И ужасно съжалявам, ако не мога да ти го ка жа. Оби чам те с ця лото си с ърце , съпруже мой . Ти си , и ви наги ще бъдеш, моята единстве на любов.

Ели»

99

Дочитам писмото и го слагам настрани. Ставам от бюрото и намир ам че хлите си . Т е са близо до ле глото ми и трябва да сед на, за да ги обуя . Сетне се изправя м отново , прекосявам с таята и о тварям вратата. Поглеждам надо лу к ъм дъното на коридора и вижд ам Джанис д а с еди на ре цепцията. Или поне си мисля , че е Джанис . З а да стигна до стая та н а Ели , трябва д а мина покрай бюро то й , но в то зи час не ми е позволе но д а излизам, а Джанис е известна с това, че не обича да нарушава пр авилата. Съпр угът й е юрист.

Чак ам, за да видя дали ще си тръгне , но като че ли няма никакви такива изгледи и започ вам да губя търпение . Най-накрая излизам о т стаята и тръгвам със своеобразната си странна походка. Отнема м и цяла вечност , за да скъся разстоянието до нея , но тя като че ли не забе лязва приближаването ми. Аз съм бе зшумна пантера, която се прокрадва тихо в джунглата, невръстно птиче , невидимо за враговете си в гнездото .

Най-нак рая б ивам разкрит, кое то не ме изненадва . Стоя мълчаливо пред нея .

— Ной — казва тя , какво пр авите? — Разхождам се — о твръщам аз. — Не мога да заспя . — Знаете , че това не е позволе но в този час . — Знам. Въпреки това не по мръдвам от мяс тото с и, изпълне н с мрачна

ре шимост. — Вие всъщност не с те тръгнал на разход ка, нали? По -скоро искате

да видите Ели. — Да — отговарям аз. — Ной, нали помните к акво се случи после дния път , когато я видяхте

през нощта. — Помня . — Тогава знаете , че не тряб ва да правите това . — Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз . — Знам, но не мога да ви позволя да я видите . — Днес имаме годишнина — к азвам аз и то ва наистина е така . Остава

ни една година до златната ни сватба . На днешния ден се навършват че тирийсет и деве т години , откакто се оженихме.

— Разбирам. — Мога ли да отида при нея тогава? Тя поглежда нас трани за моме нт и ко гато отговаря , гласът й е с танал

мно го по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.

— Ной, от пет го дини работя тук , а преди това с ъм работила в друг до м. Виждала съм стотици двойк и да се борят с мъката и скръбта си , но никога не съм вижд ала нищо подобно на това, което пр авите вие . Всъщност никой тук не е вижд ал такова нещо, нито докторите , нито се стрите .

Тя замълчава за момент и колкото и д а е странно , очите й започват д а се пълнят със с ълзи. Избърс ва ги с пръст и сетне продължава:

100

— Опитвам се да си представя к ак издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново , ден сле д ден… и не мо га! Не знам как го постигате . Понякога успя вате да по бедите дори болестта й. И макар докторите да ня мат обяснение , ние сес трите разбираме вс ичко . Това е просто любов. Най -невероятно нещо, което някога съм вижд ала.

В гърлото ми е засед нала буца и не ус пявам да кажа нищо . — Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не

мога д а ви го позволя . Зато ва се върне те в с таята с и. — Сетне Джанис с е ус михва леко , подс мърча , намес тва няк акв и книжа на бюро то си и доб авя : — А сега аз отивам да изпия едно кафе и ня ма д а мога да проверя дали сте ме пос лушали. Затова не праве те нищо глупаво .

Тя се изправя б ързо , до косва ръката ми и тръгва к ъм стълбите . Не поглежда назад и аз изведнъж оставам с ам. Не знам какво да мисля . Поглеждам към б юрото й, виждам пълната й чаша с к афе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.

За първи път от години ми е то пло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И мак ар да се влач а едва-е два, скоро се уморявам и с е налага да се о пра на стената, за д а не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко , защото флуорес центното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покр ай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тя х ми е липсвал по някак ъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам то лкова до бре , и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер , защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и с ърцето ми с ус илие изтласква кръв към уморените артер ии. Но въпрек и това се чувствам по -силен с всяка след ваща стъпк а. Чувам няк ъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Нико й не може да ме спре . Звъни телефон в сес тринската стая , но аз продължавам напред , за да не бъда хванат. Аз съм с реднощен бандит с черна маска , който препус ка на кон през сънната пустош под с ияние то на жълта луна, а торбата, която е пр ивързана към седло то ми, е пълна със злате н прах . Аз съм млад и с илен и с о гън в гърд ите си. Ще разб ия вр атата и ще взема моя та любима на ръце , и ще я отнеса в рая . Кого заблуждавам?

Аз водя жалко съществуване . Аз съм глупав влюбен старец , мечтател, на който е останала една-единствена радост — да чете на любимата си жена и да я държи в прегр ъдките си всек и път , когато може. Аз с ъм гр ешник с твърде много недостатъци и човек , който вярва в ч удеса , но съм твърде стар , за да с е променя и да ме е грижа.

Най-нак рая се добирам до с таята й, изтощен. Краката ми т реперят, оч ите ми са замъгле ни, а с ърцето ми се блъс ка някак стр анно в гърдите ми. Бо ря се с овалната др ъжка и най-накрая успявам да отворя вратата с две ръце . Светлината от коридора се разлива в с таята, о светявайки ле глото , на което тя спи . Струва ми се , че вижд ам силуета й и извед нъж

101

ме обзе ма чувството , че съм просто един случаен минувач по оживена улица, забравен завинаги .

В стая та й е тихо и Ели с пи о тметнала одея лото си напо ловина. Миг по-късно я чувам да се обръща на другата с трана и да въздъхва и те зи звуци ме връщат към едни др уги по -щастливи времена. Тя изглежда малк а в леглото си и докато я гледам, р азбирам, че вс ичко е свършило . В с таята е задушно и аз потръпвам. Това място се превърна в нашата гро бница.

Не помръдвам почти ця ла минута . А как б и м и се иск ало да й р азкажа какво чувс твам име нно сега , на тази наша годишнина, но мълча , за да не я събудя . Ос вен това , каквото имам да кажа, с ъм го написал на е дно листче хартия , което ще пъхна под възглавницата й. Т о гласи:

«Любовта в тез пос ледни нежни ч асове е най -чувствена и най-ч иста. И с нощта мастилена тя ня ма д а умре , а ще събуд и с илна и лъчис та.» Като че ли някой идва по коридор а, зато ва влизам в стаята й и

затварям вратата след себе си . Налучквам в тъмно то пътя до прозореца, др ъпвам завесата и луната надниква вътре , пълна и о громна, пазителка на нощта. Обръщам се към Ели и се унасям в блянове . И мак ар да знам, че не е ред но , сяд ам на леглото й и мушвам листчето хар тия под възглавницата й. Сетне се пресягам и докосвам леко лицето й, което е не жно кат о ко прина. Галя косите й и не ми д остига д ъх. Об зема ме почуд а и благоговение , чувс твам се като композитор , който за първи път открива творбите на Моцарт.

Ели трепва и отваря оч и и аз вече се разкайвам за глупостта си, защото знам, че сега ще започне да плаче и да пищи, как то прави винаги. Да, аз съм импулсивен и слабо волев, но въпр еки това ми се иска д а опитам невъзможното и пр иближавам лицето с и към нейното …

Когато устните ни се допират, чувствам някакво странно непо знато парене , но не се о тдръпвам. И в с ледващия момент се случва чудо , защото ус тата й леко се отваря и аз откр ивам един забравен р ай, който е ос танал не променен през вс ичкото това време, неостаряващ като звездите . Усещам то плината на тялото й и когато езикът ми докосва нейния , аз се о тдавам на чувството , както преди толкова много години. Затварям очи и вече с ъм стремителен кор аб, който се носи в бурни води, дързък и б езс трашен , а тя е моето платно . Пръстите ми нежно галя т лицето й и после хващам ръката и. Целувам устните й, бузите й и чувам възд ишката й. Сетне тя прошепва тихо :

— О, Ной… Толкова много ми липсваше. И пос ле о ще едно чудо — най-не вероя тното о т всички! — и аз не мога д а сдържа сълзите си, докато се издигаме к ъм рая . Защо то в с ъщия този вълшебен миг, пр ъстите на Е ли намират копчетата и започват бавно , много бавно , да ги разкопч ават ед но по едно .

Кра й Ск аниране: he lyg