Пазителката Райли Дженсън: Целуващ грях – Кери Артър...

Глава първа

Превод: Vampire Lady

Редакция: Vampire Lady

Всичко, което можех да помириша бе кръв.

Кръв, която бе плътна и зряла.

Кръв която покриваше тялото ми, горяща по тялото ми.

Раздвижих се, изстенвайки меко, докато се претъркулвах на гърба си. Други

усещания започнаха да пълзят сред мъглата обвила ума ми. Студа от камъните, които

притискаха гръбнака ми. Нежните стъпки на влагата срещу голата ми кожа. Вонята на

боклук стоящ твърде дълго на слънце. И под нея, аромата на сурово месо.

Това бе мириса, който изпълваше лошото ми предчувствие, въпреки че нямах и

на идея каква е.

Насилих се да отворя очите си. Бетонна стена се мъжделееше злокобно над мен,

изглеждайки наклонена, сякаш готова да падне. Нямаше прозорци на тази стена, а също

така и светлини наблизо. За момент си помислих че съм в някакъв вид затвор, докато не

си спомних дъждът и не видях определеното кървене в нощното покрито с облаци небе.

Въпреки че нямаше лунна светлина, не се нуждаех от нея за да разбера какъв ден

от лунният цикъл бе. Въпреки че беше вярно че много вампирски гени текат в кръвта

ми, като върколак все още бях твърде чувствителна към лунното присъствие.

Пълнолунието бе отминало преди три дена.

Последното нещо което помня, бе че фазата на пълнолунието тъкмо бе

започнало. Някъде по трасето, бях изгубила осем дена.

Намръщих се, гледайки нагоре към стената, опитвайки се да си върна спомените,

да си спомня как съм се озовала тук. Как съм успяла да се появя гола и в безсъзнание в

студената нощ.

Никакви спомени не изплуваха от мъглата. Единственото нещо за което бях

сигурна бе факта че нещо лошо се бе случило. Нещо което бе откраднало спомените ми

ме бе покрило и с кръв.

Избърсах дъжда от лицето си с трепереща ръка и погледнах на ляво. Стената

оформяше линия пълна със сенки и препълнени казани с боклук. Долу в далечният

край, проблесна улична светлина, изоставена звезда в заобикалящият мрак. Нямаше

други звуци освен стърженето на собственото ми дишане. Няма коли. Няма музика.

Няма дори куче лаейки на измислен враг. Нищо което да подсказва за някакъв вид

живот наоколо.

Преглъщайки тежко, опитвайки се да игнорирам горчивият вкус на безпорядък и

страх, погледнах надясно.

Пазителката Райли Дженсън Книга втора: Целуващ грях

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

И видях тялото.

Тяло покрито с кръв.

О, Господи…

Не бих могла. Кълна се в Бог, не бих могла.

Със суха уста, натежал стомах, се изправих нестабилно на краката си и се

заклатушках.

Видях какво е останало от шията и лицето му.

Злоба се надигна буйно и бързо. Извърнах се, не искайки да върна вечерята си

върху мъжа който бях убила. Не че щеше да го е грижа вече…

Когато нямаше нищо друго освен сухи, празни повдигания, избърсах устата си,

поех си дъх и се обърнах да видя какво бях сторила.

Той бе възрастен мъж, поне на шестдесет и четири, с тъмна кожа и още по-тъмна

коса. Очите му бяха кафяви, и ако съдя по замръзналото му изражение на лицето което

му бе останало, съм го изненадала. Също така той бе напълно облечен, което означава

че съм изпитвала глад за кръв когато съм разкъсала гърлото му. Това само по себе си не

беше удобно, особено отбелязвайки че аз съм гола и очевидно съм правила любов с

някой през последният един час.

Погледът ми се върна обратно на лицето му и стомахът ми се надигна

заплашвайки отново. Преглъщайки тежко, се принудих да откъсна поглед от

обезобразената бъркотия и изучих остатъка от него. Той носеше кафяв комбинезон, с

блестящи златисти копчета и буквите Д.С.Е. гравирани на левият му гръден джоб.

Имаше електрошок закачен на колана му и двойно превързани кобури на раменете му.

Това което изглеждаше като малък пистолет стоеше на инчове от посягащата му дясна

ръка. Пръстите му имаха смукалца, повече гущерови от колкото човешки.

Тръпка премина по кожата ми. Бях виждала ръце като тези и пред- точно преди

два месеца, на паркинга на казино Мелбоурн, когато бях нападната от вампир и високо

синьо нещо което миришеше на смърт.

Нуждата да се махна от тази улица ме удари като с юмрук в стомаха, оставяйки

ме без дъх и трепереща. Но не можех да бягам, повече не. Не и докато не разбера

всичко което този мъж може да ми каже. Имаше твърде много дупки в паметта ми,

които трябваше да се запълнят.

И не на последно място, защо бях разкъсала гърлото му.

След като си поех дълбоко въздух, това успокои малко бунтуващият ми стомах,

коленичих до жертвата си. Паважа бе студен и твърд под пищялите ми, но студената

тръпка която премина през плътта ми нямаше нищо общо с ледената нощ. Подтика да

побягна се увеличаваше, но ако сетивата ми имаха причина от какво би трябвало да



бягам, не казваха. Едно нещо бе сигурно – този мъртвец вече не бе заплаха. Не и ако е

извършил ритуала за превръщане във вампир и въпреки това ще му отнеме дни преди

да се превърне.

Прехапах устната си и предпазливо го пребърках. Нямаше нищ друго в него.

Нямаше паспорт, нито лична карта, нито обикновеният асортимент от пух който

изглежда се натрупваше и застояваше в джобовете. Обувките му бяха кожени –

неиндефицирани кафяви обувки които нямаха обозначение. Чорапите му предвиждаха

единствената изненада – бяха розови. Флуоресцентно розови.

Премигнах. Моят брат близнак би се влюбил в тях, но не бих си представила

някой друг да го направи. А и изглеждаха като странен избор за мъж който бе

едноцветен във всяко едно отношение.

Нещо изтрака по паважа зад мен. Замръзнах, ослушвайки се. Пот изби по кожата

ми и сърцето ми препускаше бясно – туптене което изглежда създаваше ехо в

тишината. След няколко минути, отново се появи – тихо кликване което никога не бих

забелязала ако нощта не бе толкова тиха.

Посегнах за малкият пистолет, след това се обърнах и проучих покритата от

нощта алея. Заобикалящите сгради изглежда изчезваха в този черен кладенец, и можех

да усетя че нищо или никой не наближаваше.

Но въпреки това, там имаше нещо, бях сигурна в това.

Премигнах, превключвайки на инфрачервеното си вампирско зрение. Цялото

място дойде на фокус – високи стени, дървени огради и преливащи казани. Точно в

най-далечният край, прегърбена фигура, която не бе точно човешка или кучешка.

Устата ми пресъхна.

Те ме преследват.

Защо бях толкова сигурна в това, не можех да кажа, но нямаше да губя време да

го проучвам. Изправих се и бавно се отдалечих от тялото.

Съществото вдигна носа си, помирисвайки нощният въздух. След това изви –

висок, почти остър звук който бе като стържене с нокти по черна дъска.

Нещото в далечният край бе придружено от още едно, и задно започнаха да

вървят към мен.

Хвърлих бърз поглед зад рамото си. Улицата и светлините не бяха твърде далеч,

но имах чувството че съществата няма да бъдат уплашени от присъствието им.

Дращенето на ноктите им срещу паветата бе остро, татуиран звук който

говореше за търпение и контролирана ярост. Те правеха една крачка на всеки три мои,

но въпреки това изглежда се движеха по-бързо.



Притиснах пръст към спуска на малкият пистолет и мечтаейки си да имам

електрошок също така.

Съществата спряха при тялото, подушиха за кратко преди да пристъпят напред и

да продължат. Толкова близо, тези рунтави, силни фигури изглеждаха повече като

безформени мечки от колкото като вълци или кучета, и сигурно са четири фута по-

високи от нея. Очите им бяха червени – луминесцентно, плашещо червени.

Те изръмжаха леко, разкривайки дълги, жълти зъби. Импулсът да побегне бе

толкова силен че всеки мускул трепереше. Прехапах устната си, борейки се с

инстинкта, докато вдигах малкият пистолет и натиснах два пъти спусъка. Стрелите

улучиха квадратната гръд на съществото, но изглеждаше така сякаш само ги е

разгневило. Нежното им ръмжане се превърна в боботене от ярост, докато се хвърляха

във въздуха. Завъртях се и побягнах, отправяйки се на ляво в края на алеята, по

простата причина че бе надолнище.

Повърхността на пътя бе хлъзгава от влагата, уличните светлини бяха малко и на

голям интервал една от друга. Ако ме бяха преследвали хора, можех да използвам

мантията на нощта и да изчезна от полезрението. Но сценичните действия които тези

същества направиха когато за първи път се появиха, се предполагаше че вампирската

способност за сливане в сенките няма да има полза.

Нито път превръщането във вълча форма, защото единственото ми истинско

оръжие в алтернативната форма бяха зъбите. Лош избор при наличието на повече от

един враг.

Препусках надолу по средата на мократа улица, минавайки покрай тихи

магазини и тераси на къщи. Никой не изглеждаше да бъде у дома си в някоя от тях и

никоя от къщите не изглеждаше позната. Всъщност, всички сгради изглеждаха доста

различно, почти сякаш са едно измерими.

Въздухът зад мен се раздвижи и чувството на зло се заостри. Проклех тихо и се

спуснах на земята. Тъмна сянка се стовари върху мен, острият му вой превръщащ се в

звук от безсилие. Прицелих се и стрелях отново, след това се претърколих, ритайки с

всичка сила второто същество. Удара се насочи към ченето и се отклони от целта си.

Улучи го от лявата ми страна, клатейки съществото главата си, ниско боботене се

надигна дълбоко от гърдите му.

Изправих се на краката си и изстрелях последните стрели в него. Улових

движение. Първото същество се бе изправило на краката си и се отправяше към мен.

Хвърлих празното оръжие към лицето му, след това се отдръпнах от пътя му. То

се подхлъзна, ноктите му забивайки се в мокрият път докато се опитваше да спре.

Хванах шепа от рунтавата му кафява козина и се хвърлих на гърба му, увивайки ръка

около врата му и стискайки здраво. Имах силата на вълк и вампир в себе си, което

означаваше че съм много по-способна от прекършване на ларинкс на всяко нормално

същество на секундата. Проблема бе че това същество не бе нормално.



То изрева, рязък, задушаващ звук, след това започна да се мята и извива яростно.

Увих краката си около тялото му, захващайки се здраво, докато продължавах да се

опитвам да го задуша.

Другото същество се появи от никъде и ме удари челно, сваляйки ме от

партньора му. Ударих земята с достатъчно сила за да видя звезди, но стърженето на

приближаващи нокти ме накара да се съвзема. Претърколих се отвесно и избегнах и

четирите лапи.

Нокти одраскаха страната ми, карайки я да прокърви. Извих се, хванах лапата на

съществото и дръпнах силно напред. Съществото полетя и се приземи с трясък на гърба

си, силно срещу стената на магазина. Стена която се разтресе от удара.

Намръщих се, но второто същество не ми даде време да се чудя защо стената

непомръдна. Извих се, изправяйки се на краката си, събаряйки косматият звяр на

краката му. То изрева безсилно и зарита. Остри нокти уловиха бедрото ми, раздирайки

плът докато вълната не ме накара да се залюлея. Съществото беше на крака почти на

секундата, противни, остри зъби блестейки в жълто в студената, мрачна нощ.

Направих се че го удрям в главата, вместо това се завъртях и го ритнах в

гърдите, забивайки стрелите дори по-дълбоко. Краищата на стрелите нараняваха босите

ми крака, но удара очевидно беше наранило повече съществото, защото то изви в ярост

и подскочи. Аз се снижих и завъртях. И когато скока на съществото го доведе над мен,

го сритах колкото можех по-силно в топките. То изгрухтя, стовари се на земята и не

помръдна повече.

За момент, просто останах там където бях, мокрият път студен срещу стъпалата

ми, докато се борех да си поема въздух в дробовете. Когато света най-накрая спря да

заплашва че ще потъне в мрак, повиках вълка който дебнеше в мен.

Сила се плъзна по мен, около мен, замъглявайки виждането ми, замъглявайки

болката. Крайниците ми се скъсиха, промениха, пренаредиха, докато това което седеше

на пътя бе вълк, а не жена. Нямах желание да стоя твърде дълго в алтернативната си

форма. Може да има още от тези неща дебнещи в нощта, а срещайки две или повече в

тази форма може да бъде смъртоносно.

Но с превръщането си ускорявах лечителният процес. Клетките в тялото на

вълка запазваха паметта за структурата на тялото, ето защо вълците живееха толкова

дълго. В промяната, повредените клетки бяха поправени. Раните зарастваха. И въпреки

че на практика бе нужна повече от една промяна за да излекува дълбоки рани, една

поне задържаше кървенето и започваше заздравителният процес.

Превърнах се отново в човешка форма и бавно се изправих на краката си.

Първото същество все още лежеше под формата на купчина под чардака на един

магазин. Очевидно, каквото и да е имало в тези две стрели най-после беше започнало да

действа. Тръгнах към второто същество, хванах го за задната част на врата и го

завлякох далеч от пътя. След това отидох до прозореца и минах през него.



Не беше магазин, само макет. Отвъд прозореца имаше само рамки и боклук.

Следващият магазин бе почти същият, както и къщата до тях. Само дето нямаше

дървени хора вътре.

Ужасно много приличаше на един от тези полицейски или военни трениращи

полета за оръжия, само дето това трениращо поле имаше деформирани същества

патрулиращи из периметъра му.

Това лошо чувство с което се събудих започна да става все по-лошо. Трябваше

да се измъкна от тук, преди нещо или някой друг да открие че съм на свобода.

Мисълта ме накара да спра.

Свободна?

Това означава ли че съм била затворница на това място? Ако да, защо?

Никакви отговори не изплуваха от мъглата обгърнала частта от ума ми която

съдържаше спомените ми. Мръщейки се, продължих надолу по улицата. Тротоарът

рязко свиваше в ляво, след това разкриващ по-ниската половина от комплекса. От части

построени къщи и магазини наредени до края на улицата, но този път бяха от сочни

смолисти дървета. На края на улицата имаше заплашително изглеждаща порта, и от

едната страна охраняващ пункт. Топла светлина се стичаше от малкото прозорче от

едната страна на пункта, предполагаща че някой е там.

От ляво, отвъд частично построените сгради, имаше бетонни постройки

осветени от рязка светлина. От дясно, дълга сграда която изглеждаше стабилна, а отвъд

нея, няколко блокови сгради и много дървета.

И ограждаща целият комплекс, шест футова телена ограда.

- Някаква следа от Макс или двамата орсини?

Острият глас се появи от нищото. Подскочих на място, сърцето ми препускайки

толкова бързо, че кълна се щеше да излезе от гърдите ми. Загръщайки се с перелината

на нощта, се слях със сенките на предната част на магазина и зачаках.

Стъпки наближиха, тяхната умереност предполагаха че липсващият Макс и

орсините не причиняваха интерес. Въпреки че вероятно бях убила Макс и сериозно

наранила липсващите орсини, тази липса на интерес много бързо ще изчезне.

Фигура се появи от малката уличка точно отпред. Той бе човек – или поне

трябва да е, защото не долавях нищо друго. Той бе облечен в кафяво и както човекът

когото убих, имаше кафява коса и очи. Той спря, погледът му плъзгащ се по улицата.

Пикатният аромат на афтършейва му прониза нощният въздух, смесвайки се неловко с

вонята на чесън от дъха му.

Той докосна копче на ревера си и каза.



- Няма следа от тях още. Ще се отправя към размножителните лаборатории

за да видя дали Макс е там.

- Той би трябвало да е докладвал преди половин час.

- Няма да е първият път в който се изнизва.

- Може да му е последният, обаче. Шефът няма да хареса това.

Охраната изсумтя.

- Ще ти се обадя след десет минути.

Десет минути не бе много време, но е по-добре от двете които щяха да му

отнемат да извърви пътя и да открие зверовете в безсъзнание.

- Направи го.

Изчаках докато охраната се приближи, след това свих юмрука си и го ударих в

брадата. Силата от удара ми изпрати тръпка по ръката ми, но той бе в несвяст преди да

падне на земята. Издърпах го в сенките на фалшивият коридор на магазина и претърсих

пътя отпред.

Заради охраната на главната порта, трябваше да се опитам да из кача телената

ограда. Най-добрият начин да направя това бе в сенките създадени от конюшнята.

Побягнах надолу към по-голямата улица. Още фалшиви лицеви страни на

магазини и къщи ме посрещнаха, но нощният въздух носеше мириса на сено и кон.

Това бе конюшня. За какво по дяволите на поле за тестове ще му трябват коне?

Докато продължавах надолу, остра аларма проряза тишината. Плъзнах се за да

спра, сърцето обратно седящо някъде в гърлото ми и стомахът ми борещ се да се

присъедини.

Или са открили телата, или някой най-накрая е открил че не съм там където

трябва. Във всеки случай, тази аларма означаваше че съм в голяма беда.

С алармата се появиха и светлини, внезапната яркост заслепяваща очите ми.

Намръщих се и избягах от пътя, придържайки се към малките сенки които предните

части на магазините предлагаха. Периметъра бе осветен като Коледно дърво. Нямаше

надежда се измъкна незабелязано.

Стъпки пронизаха нощта. Спрях, притискайки гръб към врата. Пет наполовина

облечени пазачи преминаха, бягайки така сякаш адските хрътки бяха след тях.

Когато си заминаха, се подадох от скривалището си и побягнах към мястото от

където те бяха дошли. Конюшнята се издигаше над мен, мириса на кон, слама и тор бе

толкова силна че сбръчках нос от отвращение. Многото пръхтенета и тракания



показваха че има повече от едно животно затворено вътре. Ако ги освободях, може да

причинят достатъчно объркване за да ми помогнат да избягам.

Вратите на конюшнята се отвориха. От нощта зад мен се чуха още стъпки. Бързо

се шмугнах през процепа на вратите, след това ги затворих зад себе си и се огледах.

Имаше десет отделения, девет от които бяха заети. Една очна ябълка се завъртя

към централният вход, бледата му светлина отражаваща купите със слама на ръба на

пода отпред.

Глави се обърнаха в моя посока, тъмни очи блестяха съсредоточено в тихата

светлината. Всички изглеждаха високи и здрави, повечето от тях кестеняви, сиви или

червеникави. Жребецът стоящ най-близо до мен бе истински зашеметяващ червеникав

махагон, въпреки снижените му уши и оголените му зъби, той изглеждаше приятелски

настроен.

Не се и учудвам. Конете и вълците рядко бяха най-добри приятели.

- Хей. – промърморих, потупвайки носа му, докато той ме душеше. –

Толкова вбесена съм колкото и ти, приятелче, но ако ми обещаеш да се държиш

добре, ще пусна теб и приятелите ти.

Конят изпръхтя, зяпайки ме за момент преди да кимне с глава, сякаш

съгласявайки се. Верига издрънча когато той се помръдна. Намръщих се и се

приближих. Не ми се причуваха неща. А и това не бяха обикновени вериги, които

държаха жребеца.

И имаше само една причина да се използват такива мерки върху кон.

Вдигнах поглед остро.

- Ти си шифтър? – ако да, защо не можах д аго усетя? Шифтърите може да

се вълци, и със сигурност не бяха принудени да минават през промяната на всяко

пълнолуние както ние, но бяха от същото семейство, повече като нас от колкото

като хора. Не можех да усетя хора, но би трябвало да знам какво е от самото

начало. Би трябвало да съм помирисала аромата му.

Жребецът кимна отново.

- А те? – посочих с ръка другите коне.

Трето кимване.

По дяволите. Изглежда аз не съм единствената заловена в тази мрежа. Каквато

и да беше тази проклета мрежа.

- Обещаваш ли да не ме стъпчеш когато вляза в обора?



Жребецът кимна отново, някак си звучеше презрително. Отворих вратата

внимателно. Нямах много срещи с шифтъри в миналото, но малкото с които се бях

справяла се погрижиха да се държат с нас върколаците с малко повече уважение от

колкото с хората. Защо, нямах си и на идея, особено когато нашите животински

инстинкти бяха същите като техните.

Е, освен за лунната жега – и рядко успяваха да ни гледат от високо когато добро

количество от тях се наслаждаваше на седмицата на лунната жега, толкова колкото и

ние.

Жребецът не помръдна, просто продължи да ме зяпа. Висока пет фута, не бях

толкова малка, но този кон ме накара да се чувствам такава.

Рязкото щракване на резе дърпащо се назад накара кръвта ми да замръзне.

Завъртях се и видях главните врати на конюшнята да се отварят. Кълнейки из под дъха

си, заключих отново вратата на отделението и се покатерих в ъгъла.

Жребецът изпръхтя, танцуващите му копита на инчове от пръстите ми. Толкова

близо, богата му козина бе матова и вонеше на засъхнала пот и кръв. Едва зарасналите

му рани обхващаха задницата му.

Очевидно не бе модел за подражание като затворник.

Стъпки навлязоха в коридора и спряха.

- Казах ти че тя не е тук. – каза суров глас.

- А аз ти казвам че по-добре да проверим всички отделения или шефа ще

ни одере кожите.

Светлина прониза конюшнята на жребеца. Въздухът ми се заклещи някъде в

гърлото ми и аз стиснах ръцете си. Ако ме искаха, трябваше да се бият с мен. Проклета

да бъда ако ме отведат някъде по моя воля.

Но в този случай, имах съюзник. Жребецът пристъпи напред, гърдите му

удряйки вратата преди веригите около врата му да го стегнат. Един от мъжете изпсува,

другият се засмя.

- Да, тя сигурно се крие в конюшнята на този негодник. Трябва да го упоим

само за да вземем пробата която искаме.

- Можеше да споменеш това. – промърмори вторият мъж.

Двамата мъже си отидоха. Тропота на копита доказваше че проверяват

останалите конюшни, след това стъпките им се отдалечиха и вратата в далечният край

се отвори и затвори. Изчаках няколко секунди, след това се изправих и покатерих по

вратата конюшнята. Нищо друго освен коне.



Изпускайки дъха който бях задържала, се завъртях и изучих веригите. Бяха

вързани за пръстени забити в стените от всяка страна на конюшнята.

Вдигнах поглед и срещнах острият поглед на жребеца.

- Е, къде е ключа?

Той изпръхтя и показа с носа си към главната врата. Изучих стената и след

момент, видях малък шкаф. Дръпнах резето и тръгнах надолу. Шкафът съдържаше

малък ключ. Взех го и се върнах, бързо отключвайки катинарите след това внимателно

премахвайки веригите от главата на жребеца. Въпреки че едва ги докосвах, среброто

прогори пръстите ми. Изпсувах и ги хвърлих в ъгъла.

Златен проблясък се появи на носа на жребеца, бързо за танцуващ и по

останалата част от тялото му. Отстъпих назад наблюдавайки промяната му. Той бе

невероятен в човешката си форма както и в конската си, махагоновата му кожа, черната

коса и кадифените му очи бяха наистина поразителна комбинация.

- Благодаря ти. – каза той, гласът му дълбок, и някак си дрезгав. Погледът

му се спусна към мен, застоявайки се за малко на гърдите ми преди да се спусне

към порязванията които красяха бедрата и страните ми. – Обзалагам се че ти също

си затворница тук?

- Където и да е това тук.

- Тогава ще си помогнем един друг и ще се притесняваме за въпросите по-

късно. Но първо, другите.

Подадох му ключа.

- Ти ги отключи. Аз ще продължа да наблюдавам вратите.

- Бутни това резе. Често го правят, докато влизат главно от другият край.

Направих това което той предложи, след това побягнах към далечният край и

отворих малката врата. Оградата не бе далеч, но светлините все още осветяваха, а

стенанието на сирената почти се бе изгубило от дълбокото боботене на тези приличащи

на мечки създания. Ловът беше започнал и наистина вървеше. Ако не излезехме от тук

скоро, няма да излезем никога.

Погледнах зад себе си. Мъже се събираха в сенките.

Когато странникът освободи и последният от тях, той се присъедини към мен до

вратата. Той все още миришеше на сено, кон и изпражнение, но този път имаше при

вкус и на мускус, съблазнителният аромат на мъжа.

- Не е добре. – промърмори той, промъквайки се над моята глава.



- Главната порта е барикадирана и пазена. Мисля че единственият изход е

тази ограда.

Той погледна надолу към мен.

- Може ли вълчица да скочи толкова високо, когато е ранена?

- Ще скоча до луната, ако това ще ме изкара от това място.

Внезапната му усмивка бе топла, извивайки ъгълчетата на кадифените му очи.

- Вярвам ти. Но за всеки случай е по-добре да ме възседнеш. Мразя да

виждам спасителя си зад себе си.

Намръщих се.

- Сигурен ли си че можеш да скочиш толкова високо с ездач?

- Няма проблеми, съкровище. Довери ми се.

Хвърлих поглед към оградата и кимнах. Той бе прав. Въпреки че раните по

тялото и краката ми не бяха на практика болезнени, все още бяха пресни и силата в

крака ми може да ме предаде в конкретен момент. И нямаше начин да рискувам да

остава тук.

- Нека отворим тези врати.

Направихме го. Когато странникът се промени отново в конската си форма,

хванах шепа козина и се покатерих отгоре. Веднъж качена на гърба му, се завъртях.

- Успех на всички.

Конете изпръхтяха нежно в отговор. Поех си дълбоко дъх, увих краката си около

корема на жребеца и казах:

- Готова съм.

Той се изстреля напред, със сурова сила и мускули. Отправихме се надолу по

пътя, насочвайки се към ярко осветената ограда, вятърът от вой се удари в косата и

кожата ми като лед.

Тропота на копита върху паважа зазвънтя в нощта. Писък се понесе от лявата ни

страна. Болка прониза ухото ми, и аз се извъртях, когато се появи проблясък и нещо

удари земята. Топлина започна да се надига в гърлото ми.

- Те стрелят по нас. – извиках. – По-бързо.

Наведох се напред. Зад нас извика кон. Погледах зад рамото си и видях голямо

туловище да пада и половината от главата му да липсва. Страх премина през стомаха

ми. По добре да ни бяха видели мъртви, а не избягали.



Оградата се показа. Затворих очите си и се хванах здраво, докато жребеца се

подготвяше и скачаше. Усещането за летене сякаш продължаваше и продължаваше,

след това докоснахме земята с достатъчно сила за да натъртя всеки кокал от тялото си и

почти да падна.

Но бяхме преминали проклетата ограда.

Сега трябваше да се отървем от преследвачите си и да разберем къде по

дяволите бяхме.



Глава втора

Превод: rescho0o


Жребецът тичаше докато воят на преследването не се превърна в тишина и всичко,

което ни заобикаляше, бяха дървета и планини.

Най-накрая стигнахме до един поток и той спря. Паднах повече, отколкото скочих

от гърба му, но краката ми бяха като желе и се сринаха под мен. Увисвайки на гърба си,

гледах как златната мъгла изчезва зад тялото на жребеца. В човешка форма той падна до

водата и започна да пие вода толкова благодарно, както аз си поемах въздух.

- Не прекалявай - казах, гласът ми е малко повече от шепот. - Ще се схванеш.

Той изсумтя, но спря да пие и вместо това се затъркаля във водата. Махагоновата

му кожа проблесна от жегата, а дишането му беше малко повече от хриптене в гърдите.

Беше изумително, че тича толкова, колкото можа, особено когато беше заключен за

известен период от време.

Загледах се към нощното небе. Луната, която не можех да видя, беше започнала да

намалява, което предполагаше, че е някъде около три сутринта. Макар че тичахме цели два

часа, трябваше да сме много по-далеч от тук до залез, ако искахме да останем свободни.

Треперенето на краката ми беше започнало да се облекчава дотолкова, че да мога да

се отпусна и на четирите. Пропълзях до реката и загребвах с шепи студената вода,

гълтайки я, докато огънят в гърлото ми не се успокои. Наплисках и лицето си, после и

врата и ушите, за да измия кръвта, но не се почувствах по-добре. Имах нужда от горещ

душ, голям мазен сандвич и огромна чаша кафе. Не задължително в този ред.

- По-добре измий и раните по тялото си - коментира той, пресипналият му глас

беше толкова слаб, че думите му едва се чуваха.

Погледнах към него, но очите му бяха затворени.

- Това ще правя. - Първо смених формата си, за да помогна на заздравителния

процес да се забърза, после се настаних в седнало положение и започнах да чистя не само

кръвта и мръсотията от раните, а и конската козина и потта от краката си и около тях.



Не знам за какво беше шегата на Лейди Годива, но очевидно тя не е яздила този кон

без седло само за удоволствието. Конската пот срещу голата кожа не е готино.

- Мислиш ли, че още ни преследват? - попита той след няколко секунди.

- О, да. Тези неща ловуват по миризмата, а ние не сме много внимателни относно

това да не оставяме следи.

Той изсумтя.

- Просто исках да се отърва от копелетата.

Не искахме ли и двамата.

- Колко дълго беше там?

- Месеци, най-малко. Някои от останалите са били там повече от година.

- И те.. ъм.. ви доиха всички?

Той отвори едно око и ме погледна преценително.

- Как позна?

Свих се.

- Охранителят каза, че са взимали проби.

- Дори така да е, това не би било моето първо предположение.

- До преди два месеца нямаше и моето да е. - Но оттогава научих много. Преминах

през много.

- Което ще рече, че имаш някаква идея за това, което става там?



- Бегли подозрения, нищо повече.

- Като какво?

Направих гримаса.

- Изследвания на гените. Кръстосвания.

Лицето му беше безизразно, очите му леко свъсени. Очевидно подозираше, че знаех

повече, отколкото му казвах, но каза само:

- Колко дълго беше там?

- Около осем дни, но тази нощ е първата, която наистина си спомням.


- И с мен беше така. Мисля, че съм бил около два месеца там, преди да си върна

сетивата.

Тогава очевидно всички сме били дрогирани. Но защо е отнело два месеца на

жребеца, за да се махне ефектът, а само седмица при мен? Дали не беше простият факт, че

не е трябвало да се будя, единствената причина да успея да избягам?

Пристиснах ръка срещу очите си и си пожелах мъглата да се изчисти, за да мога да

си спомня какво се случваше.

- Някога опитвал ли си да избягаш?

- Не, защото беше невъзможно. Никога не ни сваляха оковите, а в конюшните бяха

монтирани заглушители, в случай, че някой се опита да се измъкне по този начин.

Поне това обясняваше защо не бях усетила какви са те - макар че той знаеше какво

съм аз, което беше интересно. А може би това е просто въпрос на вълчата миризма, която е

събудила сетивата на коня.



- Правеха ли ти нещо друго освен да те доят?

- Не, слава на Господ.

- А виждал ли си някакъв друг вид промяна на формата?

- Не ни пускаха вън от проклетите конюшни.

В такъв случай трябва да се е вписал отлично преди да е бил заловен, за да може да

продължава да има сили и да издържи месеци. Той пропълзя от потока и се просна на

тревата.

Погледът ми се спусна по дължината му. Не само цветът му беше величествен. Бил

е създаден чистокръвен - широки рамене, мощни гърди, стройни бедра и дълги силни

крака. Задницата и гърбът му все още бяха пропити с едва заздравели белези от камшик,

но пък имаше най-страхотния задник, който съм виждала, откакто Куин беше влязъл и

излязъл от живота ми.

Досега не бях срещала човек, който се превръща в кон, и нямаше как да не се

почудя къде са се крили през целия ми живот. Ако този мъж беше пример за това, което те

имаха да предложат, можеше да бъда принудена да си потърся един или два при

следващото пълнолуние. Ако можеха да преодолеят инстинктивната си омраза към

вълците, определено можеше да стане купон.

- Не се усещат вибрации от стъпки по земята - каза той.

- Може да са много зад нас, но ще ни следват.

Той си промени формата, изражението му се напрегна, когато погледът му срещна

моя.

- Изглеждаш много убедена в това.

- Те се опитаха да ни убият, не да ни заловят. Това предполага, че ценят

секретността повече, отколкото ценят нас.

- Тогава най-добре да се размърдаме.



Да се размърдам беше последното нещо, което исках, особено след като умората

отекваше в мозъка на костите ми. Имах нужда от сън дори повече от кафе - доста силно

изявление, имайки предвид зависимостта ми от кофеин. Но да стоим на едно място, дори

за няколко часа, не беше възможност, когато все още сме толкова близо.

Той се изправи на краката си без усилие и с грация, после ми предложи ръка.

Пръстите му бяха топли въпреки времето, което беше прекарал във водата, а дланта му

беше груба срещу моята. Издърпа ме на крака, после ме пусна, но не направи незабавно

опит да отстъпи настрани.

Погледът ми се вдигна към него. Съзнаване загоря в кафявите му очи и аз внезапно

си спомних, че това е мъжът, който не е бил с жена много, много месеци. Ледената вода

беше измила миризмата на кон от кожата му, а мускусният му аромат, изпълнен с желание,

заплува около мен. Желание се разпръсна, стопляйки тялото ми.

Той вдигна ръка и премести мокър кичур коса от бузата ми.

- Може ли да попитам за името ти?

Пръстите му оставяха топлина, където ме докосваха. Беше приятно, чувството за

желание се изостри. Въпреки че не беше достатъчно близо до това да изтрие страха от

залавяне и нуждата да се движим. Бързо казах:

- Райли Дженсън. Твоето?

- Кейд Уилямс.

- Трябва да тръгваме, Кейд.

- Да, трябва.

Но той не помръдна, а усмивката, която се разля на лицето му, стана повече от

секси. Хормоните ми подскочиха развълнувано. Разбира се, на хормоните ми никога не им

е трябвало извинение за това, че се развълнуват при вида на добре изглеждащ мъж и ако

бяхме някъде другаде, вместо на средата на гората с космати чудовища и психопати с

пистолети, които ни преследват, можеше да отпусна юздите на хормоните си.

- Но първо - продължи той меко, - целувка за благодарност на спасителката ми.



- Нито мястото, нито времето е подходящо...

- Знам - прекъсна ме той, - но не ми пука.

Докато устните му се впиваха в моите, ръката му се плъзна около талията ми,

пръстите му се притискаха топли към гръбнака ми, докато ме придърпваше по-близо до

горещото си и твърдо тяло. За половин секунда устоях, но беше толкова хубаво, чувствах

се толкова добре, че просто се отдадох на момента. И докато съпротивата ми се топеше,

първоначалната експерименталност се превърна в страст, а целувката стана ожесточена и

изследователска.

След, както ми се стори, час се отдръпнахме, за да си поемем въздух. Бързото

туптене на сърцето ми беше ритъмът, който запълваше тишината, и беше придружен от

нагорещената кръв, кипяща в системата ми.

Пълнолунието може и да беше отминало, но треската още гореше във вените ми.

Вероятно показател за това, че докато сексът е бил в менюто през осемте дни, които не си

спомням, то удовлетворението липсваше.

Но аз не бях водена от хормоните си - не и когато не е пълнолуние. Може и да

исках този голям и силен шифтър, но не достатъчно, че да приема това, което ми се

предлагаше тук и сега.

Това можеше да се случи по-късно, когато щяхме да сме извън горите.

Измъкнах се от ръцете му и се отдръпнах.

- Най-добре е да походим във водата за малко, за да измием миризмите си.

Усмивката на лицето му беше определено чувствена.

- Срещу течението, не надолу.

Вдигнах вежда.

- Защо?



- Защото повечето хора биха поели по по-лесния път, биха тръгнали по течението, и

вероятно те това и очакват от нас.

- Предполагам, това е достатъчна причина.

Той кимна.

- Когато ти стане прекалено студено на краката, се покачи на гърба ми.

- Ще премина във вълчата си форма.

Той сви рамене.

- Предложението си остава, за когато ти потрябва.

- Благодаря.

Очите му заблестяха.

- Досега не ме е яздила гола жена в алтернативната ми форма. Доста е.. еротично.

Ухилих се.

- Значи Лейди Годива не е толкова тъпа, колкото си мислих?

- Не и ако нейният кон е шифтър.

Сведох поглед надолу, исках да избегна пътя, по който поемаше разговора. Това със

сигурност би обяснило глуповатата задоволена усмивка на жената. Посочих с ръка към

реката.

- След теб.

Той отново смени формата си, изчака да направя същото, после пое нагоре по

течението. Вървяхме през остатъка от нощта. Когато водата стана прекалено студена за

лапите ми, смених формата си и се покатерих на гърба на Кейд, движейки се в ритъм с



него, докато избираше пътя по осеяния с камъни поток.

Зората започваше да изпълва небето с розово и златно, когато най-накрая

напуснахме потока. Кейд вървеше по ръба на разкрилите се камъни. Пред нас се

протягаше изпълнена с дървета долина, а в сърцето й се беше сгушило малко градче.

Спускането към този град накара стомаха ми да се бунтува, затова се плъзнах от гърба му,

едва удържайки краката си да не залитна и да падна от ръба.

Кейд се превърна отново в човек.

- Добре ли си?

Вдишах няколко пъти дълбоко, после му кимнах.

- Мразя височини. - И скални върхове, благодарение на факта, че ме хвърлиха от

такъв, когато бях малка.

Той посочи надолу към града, който вече не виждах.

- Познато ли ти е?

- Ни най-малко. На теб?

Не отговори директно, само се смръщи.

- Това над града орли ли са?

Гледах двете кафяви фигури, като не усещах нищо повече от нормален орел. Но,

предвид разстоянието, това не беше учудващо. Не можехме да си позволим да смятаме, че

нещо, каквото и да е, е такова, каквото изглежда.

- Може да са шифтъри. Може да наглеждат града около комплекса.

Погледът му се свъси малко, но отново не изказа гласно подозренията си.

- Значи заобикаляме и продължаваме да вървим?



- Не. Наистина не мога да вървя още дълго. Не и докато не получа малко кафе. -

Приближих се до ръба, докато вече виждах града. Имаше къща с железен покрив, която

едва се виждаше през дърветата, които разделяха възможностите ни.

- Ами тази? - казах, сочейки. - Би трябвало да успеем да слезем там без да ни видят.

- Това са най-малко два часа пеш. - Погледът му се спусна по тялото ми - докосване,

което не беше докосване, но ето че беше такова, което накара пръстите ми да се свият. -

Можеш ли да го направиш?

Вече бях казала, че не мога, но пък и не можехме да останем там. Или да го помоля

да ме носи - кон щеше доста лесно да бъде забелязан.

- Аз съм вълк и съм по-силна, отколкото изглеждам.

- Знам. - Той направи гримаса и потърка ръцете си в ребрата, въпреки че погледът

му изразяваше по-скоро забавление, отколкото болка. - И имам синини, с които да го

докажа.

Усмивка се закачи на устните ми.

- Съжалявам, но нямам много опит в язденето на жребци.

- Тогава това определено е нещо, което трябва да поправим.

Топлина се разнесе из тялото ми като живак. Повдигнах вежди и казах:

- Ами ако ми трябва повече от един урок?

- Тогава ще трябва да остана, докато не станеш експерт.

Нямаше как да се сърдя за това. Ако не друго, ако Кейд е наоколо ще добавя към

всичко останало и удоволствието от това да тормозя брат си. И след всичкото подкачане

относно любовния ми живот - или липсата му - напълно заслужава да му размятам пред

лицето тази махагонова перфектност.

Кейд поведе надолу по планината и аз задържах погледа си фокусиран върху



широкия му и мускулест гръб. Рязкото спускане преобърна стомаха ми няколко пъти,

особено когато по невнимание погледнах към спада под нас. Но стигнахме до долу без да

повърна и чистото облекчение ме накара да треперя.

Или пък това беше настаняващото се изтощение.

По времето, когато стигнахме до къщата, слънцето вече напълно беше изгряло, и

чувствах краката си като олово и всяка крачка беше усилие.

Кейд не беше в много по-добра форма. Той се облегна на една ограда, пот блестеше

по челото му и бузите му, докато гледахме къщата.

- Не чувам никого. Ти подушваш ли някого?

Всичко, което аз подушвах, беше евкалипт и пот - неговата и моята.

- Не.

- Аз ще проверя гаража, ти провери къщата.

Погледнах нагоре, за да се уверя, че никой от кръжащите орли не е в полезрението

ми, после отворих портата и се промъкнах до най-близкия прозорец. Стаята беше бледо

жълта на цвят и с доста луксозно - и празно - легло. Едва не проплаках при вида му. Боже,

имам нужда от почивка. От сън.

Отблъснах се от прозореца и тръгнах към задната част на къщата. Вратата беше

заключена. Опипах около рамката, също заключена, и най-накрая намерих резервния ключ

под червен здравец, изпълващ кутията на прозореца.

Вратата изскърца, когато я отворих. Трепнах и не помръднах. Старата къща беше

спокойна, но не напълно тиха. Часовник тиктакаше в една от стаите, а аромат на лавандула

във въздуха привличаше вниманието.

Кейд дойде зад мен, топлината му се опря в гръбнака ми, когато спря.

- Нещо?



Дъхът му погали ухото ми, изпращайки леки тръпки наслада да се пръскат по

кожата ми. Тялото ми може и да беше изтощено, но хормоните ми със сигурност не бяха.

Поклатих глава и се отдръпнах отново от него.

- Ти?

- Няма кола, а вратите на гаража не изглежда да са отваряни последните дни.

- Значи май си намерихме убежище за няколко часа.

- Да се надяваме. - Той взе ключа от мен, после заключи вратата и окачи ключа на

закачалката. - Не мисля, че можеше да вървя още дълго.

Първата врата в коридора водеше до малка кухня. Кейд влезе вътре, докато аз

продължавах да разучавам. Къщата беше малка, малко по-голяма от кухнята, хол, баня и

две спални. Всички стени бяха или в пастелен цвят или с тапети на цветя и навсякъде

имаше дантела. Съчетано с прекомерната миризма на нафталин, беше очевидно, че

възрастни хора са живели тук - факт, подчертан и от дрехите, които намерих, окачени в

гардероба.

И все пак крадците не могат да си позволят да избират.

Последвах стъпките си до банята. След като пуснах водата, за да се уверя, че е

топла, скочих под душа и се изчистих, като се почувствах сто процента по-добре след това.

Изсуших се, после увих хавлията около себе си и се върнах в кухнята.

- Как си пиеш кафето? - попита ме Кейд след като влязох.

- Горещо, за предпочитане.

Погледът му се плъзна надолу по мен и усмивка се появи на лицето му.

- Ухаеш почти апетитно. - Той наля гореща вода в две чаши, после плъзна едната

към мен.

- Това също. - Потопих се в най-близкия стол и подсмъркнах значително. -

Изглежда сякаш неуведомените ни домакини ги няма от няколко дни.



Той кимна.

- Факт, подчертан от липсата на бързо разваляща се храна в хладилника.

Сръбнах от кафето, после попитах:

- Има ли телефон тук? - Единственото нещо, което не намерих при търсенето.

- На стената зад теб. - Той ме изучава ме за секунда, после добави: - Има някой в

живота ти, на когото трябва да се обадиш спешно?

Повдигнах вежда.

- Има ли значение дали има?

Изражението му се стегна малко.

- Естествено, че има.

- Мислех, че жребците си имат хареми?

- Да, но за разлика от животинския ни двойник, границата ни е до това да

откраднем кобилата на друг жребец.

- Аха. - Отпих от кафето, като го оставих да се чуди за малко. - Та колко жени има в

стадото ви?

- Четири преди да ме заловят.

- Хубаво четно число.

Той повдигна вежда.

- Не изглеждаше шокирана.



- Вълците са склонни да имат по няколко половинки едновременно - поне докато не

намерим сродната си душа.

- Като в момента?

- Проучвам почвата. Но съм имала петима. - Въпреки че не по едно и също време.

Мъжките вълци са склонни да стават сприхави, когато се стигне до такъв вид споделяне.

- А когато намериш сродната си душа?

- Сме моногамни.

- За разлика от нас, жребците.

Беше предупреждение - тактично, но все пак предупреждение. Усмивка докосна

устните ми.

- Когато си избера постоянна половинка, ще бъде мъж от моята раса. Искам някой

ден да имам бебета. - Макар че вампирската ми половина вече да е сложила край на това

ми желание. Роан, близнакът ми, откри преди две седмици, че е безплоден. Направих си

същите тестове, но не е ясно дали съм получила резултатите, защото си спомням само как

отивам там, не и как излизам.

- Та, хората, на които трябва да звъннеш, са..

- Половинката ми от глутницата, с когото живея, и шефа ми.

- Имаш предвид, че спиш с шефа си?

Задавих се с кафето си.

- Не - казах, когато успях да кажа нещо. - Работя в Дирекцията за други раси.

Започват да се притесняват, когато някой от техните зачезне - дори да е смирен хартиен

кариерист като мен самата.

- Тогава аз ще си взема душ, докато им звъниш. - Той излезе. Наслаждавах се на

гледката, после грабнах телефона и набрах служебния на Джак. Чух само компютърен



глас, който ми каза, че номерът е невалиден. С домашния му телефон беше същото, както

и с моя домашен, затова опитах на мобилните им. И двата бяха или изключени, или извън

обхват.

Лошото предчувствие отново се появи, застоя се като буца в стомаха ми.

Кейд се появи отново след няколко минути, също толкова съблазнително гол като

преди, но изглеждайки и миришейки по-свежо.

- Нищо - промърморих, като захвърлих телефона на пейката.

Той се намръщи.

- Телефонът не работи?

- Работи, но обажданията не могат да се осъществят.

- Тогава опитай по-късно. Още е много рано.

Не и за Джак. И не за Роан. Сигурно се е паникьосал досега и сериозно се съмнявах,

че сънят му е на дневен ред.

- Защо не опиташ ти? - Кейд се протегна за телефона и набра номер. Послуша

няколко минути, после натисна бутона за затваряне.

- Записаните гласове ми казват, че е грешен номер.

Кимнах.

- На кого пробва да звъннеш? На някоя от кобилите си?

- Не. След всичкото това време сигурно са с някой друг.

- Е, на кого?

- Всички вълци ли са толкова любопитни?



Свих рамене.

- Обичам да знам по нещо за мъж, който в крайна сметка възнамерявам за чукам.

Горещина прогоря в дълбочината на кадифените му очи.

- В крайна сметка?

Кимнах.

- Първо бягството, после забавлението.

- План, с който бих могъл да живея.

- Хубаво. - Защото колкото и да бях привлечена, повече исках да съм на сигурно

място. Може и да си бяхме намерили място, на което да можем да дишаме спокойно, но

сериозно се съмнявах, че ще можем да останем дълго. Орсините изглеждаха като ловци и

имах лошото усещане, че няма да е лесно да ги заблудим само с минаването ни през

реката. - Та, на кого звъня?

Той се ухили.

- На бизнес партньора ми.

- А бизнесът ти е..

Той ме изучава за момент, погледът му е в някаква степен оценителен, после каза:

- Аз съм строителен предприемач.

- Къщи или офиси?

- Къщи. Чувала ли си за Дж. К. Конструкшънс?

- Нито звук.



- Не е много учудващо. Ние сме едни от най-малките предприемачи в Южна

Австралия.

Студената бучка в стомаха ми стана по-голяма.

- Ти си от Аделаида?

- Да. Защо?

- Аз съм от Виктория.

Той ме зяпна за момент, после затвори очи.

- По дяволите.

- Да. И може би затова телефоните не работят. - Защото вече не бяхме в същия

щат, което означаваше, че трябва да използвам точния код на щата, за да се свържа с

телефона на Джак или на Роан. За разлика от клетъчните системи по света, в Австралия

телефоните не се превключваха автоматично на гласова поща, ако са извън обхват.

Взех телефона и набрах служебния на Джак, този път добавих кода на Виктория. Не

успя да звънне и веднъж и той вдигна.

- Парнел слуша.

Затворих очи, през живота си не съм била толкова облекчена да чуя гласа на шефа

си.

- Джак, Райли е.

- Господи, момиче, къде си? Намерихме колата ти..

Отрязах го.

- Нямам представа къде съм, но трябва да дойдеш и да ни измъкнеш.



- Нас? - Гласът му беше остър.

- Да. Дълга история, но съм тук с шифтър на име Кейд Уилямс. Помогна ми да

избягам от това, което мисля, че е още една лаборатория за изследване на гените.

Следващите няколко изречения на Джак бяха дълги, шумни и напрегнати.

Кейд се изкиска меко.

- Човекът разбира от псувни.

- Къде си? - попита накрая Джак.

- Това е проблемът - не знам. Но не сме във Виктория или в Южна Австралия.

- Ще направя пр...

- Райли? Добре ли си? - Топлият глас на Роан замени този на Джак и аз затворих

очи при звука на дрезгавия уморен глас на брат ми.

- Да, добре съм.

- Е, какво стана? Намерихме колата ти, разбита в едно дърво. Кръвта беше

навсякъде и си помислихме най-лошото.

Не можех да си спомня катастрофата. Не можех да си спомня да съм пострадвала. И

бях много вбесена, че съм си блъснала колата - имах проклетото нещо само седмица.

- Добре съм - повторих. - Но не мога да си спомня нищо от последните осем дни.

- Открих ги - каза глас на заден фон. - В Ню Саут Уелс са.

- Ню Саут е доста голям щат - промърмори Роан. - Дали ще можеш да стесниш

малко?

- Работя по въпроса.



- Е - каза Роан на мен, - дали чух правилно, че си там с шифтър?

Погледът ми се спусна по Кейд и аз се ухилих.

- Определено си чул правилно.

- И той се държи добре с теб?

- О, възнамерявам да съм много добър с теб - промърмори Кейд.

О, Божичко.. Всички ли жребци са толкова секси?

- Той ми направи кафе - казах, - а това е добро начало.

- Ъхъ - каза Роан. - Само му напомни, че имаш свирепа половинка в глутницата,

който ще му се нахвърли ако те докосне и с пръст.

Кейд изсумтя леко и аз се ухилих.

- Разтреперили са му се коленете, както си говорим.

- Добре. - Роан се поколеба. - Е, направиха ли ти нещо на това място?

- Не знам. Макар че са доили Кейд и останалите жребци.

Тишина отвърна на отбелязването на този факт и усмивката ми порасна.

- Той е кон-шифтър?

- Да.

- По дяволите. Късметлийка си.

Изсмях се леко - и знаех, че точно това целеше Роан.



- И това от човека, който в момента има, колко точно половинки?

- Само три.

Което беше прекалено много в очите на Лиандър, но и двамата знаехме, че брат ми

още не е готов да се установи.

- Проследяването е готово - каза Джак. - В Булабура са.

- Което е къде? - попита Роан преди аз да успея.

- В Блу Маунтънс. Кажи им да стоят там. Може да отнеме няколко часа да

задействаме нещата, но ще бъдем там възможно най-бързо.

- Оставете мобилните си включени - казах, - за да може да се свържем с вас, ако се

наложи да се размърдаме.

- Ще го направим. А вие бъдете внимателни.

- Естествено. Ще се видим скоро. - Затворих и срещнах погледа на Кейд.

- Много си близка с половинката си от глутницата - каза.

- Много. Ние сме вълци, а глутницата е всичко за вълка. - Особено след като в

глутницата сме само аз и той, благодарение на факта, че глутницата на майка ни ни

изхвърли, когато станахме пълнолетни. - Но не сме физически близки, ако натам биеш.

- Защо не?

- Защото той предпочита мъже. - И защото ми е брат. Така де, това си е незаконно,

да не споменаваме извратено.

Кейд изпи кафето си и остави чашата в мивката.

- Е, колко време имаме преди да ни спасят?



- Най-малко четири часа.


- И какво ще правим междувременно?

Погледът му накара пулса ми да препуска отново. Но мислех това, което казах

по-рано, и без значение колко много хормоните ми искаха да бъдат укротени, нямах

смелост да го направя. Без значение колко хубаво обещаваше да е да правя секс с Кейд - а

аз не се съмнявах, че ще е страхотно, - не си струваше да ни заловят заради това.

- Мисля, че трябва да спим. Или по-скоро да спим на смени, а другият да пази.

- Скучно. - Той се пресегна към пейката и издърпа края на хавлията, пръстите му

пренасяха топлина по кожата ми. - Особено когато има други неща, които можем да

правим.

- Долу, момче. - Ударих ръката му и си закътах обратно хавлията. - Последното

нещо, от което имаме нужда, е да ни нападнат големи лоши космати неща само защото сме

били прекалено заети да правим секс, че да ги забележим.

- Това е риск, който възнамерявам да поема. Особено за такава ослепителна опашка.

Усмихнах се.

- Ами, опашката предпочита да почака, докато опасността премине.

- Такава загуба.

- Можеше поне да го кажеш с малко по-искрено.

От мекия му смях ме побиха тръпки. Той се наклони към пейката и бавно и

замечтано ме целуна.

- Колко по-искрен искаш да бъда? - каза след малко.



- Мисля - думите излязоха дрезгави и набързо пречистих гърло, - че тази искреност

е повече от достатъчна в момента.

- Сигурна ли си, че не мога да променя мнението ти?

Всъщност бях сигурна, че може. За щастие, той не опита.

- Да. Та, кой ще почива пръв?

- Ами, имайки предвид, че няма да мога да заспя, докато определени части от

тялото ми не се успокоят, може би е по-добре ти да поемеш първата смяна.


- И точно колко много се нуждаят тези части от успокояване?

- Толкова много. - Той отстъпи назад и тогава видях жребеца в цялата му горда

слава. Устата ми пресъхна. Очевидно това, което бях видяла по-рано, не е било и

половината. Боже, той беше голям.

- Прав си - казах. - Няма да има много спане с това нещо наоколо.

- Ако се мотаеше наоколо, нямаше да е такъв проблем. - Шоколадовите му очи

замигаха леко, а веселието замря на устните му. - Върви, преди изкушението да е станало

прекалено голямо.

Тръгнах. Няколко часа сън никога нямаше да са достатъчни, но беше по-добре от

нищо. Сменихме се с Кейд и прекарах следващите няколко часа между пиене на кафе и

обикаляне на стаите. Нямаше нищо и никого наоколо.

Може би грешах за орисините. Може би не можеха да ни проследят така добре,

както си мислех.

Направих си още една чаша кафе и се настаних на пейката, топлейки ръцете си от

двете страни на чашата, докато зяпах прозореца в кухнята.

Ярка светлина премина през пожълтялата трева и в сянката над оградата нарцисите



мърдаха. Гората отзад беше пълна със сенки, макар че слънчевата светлина танцуваше

между листата и причиняваше случайни зелени и златни отблясъци по стъблата.

Никой и нищо не мърдаха там. Никой и нищо не мърдаше в къщата. И все пак..

Безпокойствието се раздвижи. И нямах представа защо.

- Защо е това замислено лице?

Подскочих леко, когато Кейд влезе в стаята.

- Осъзнах, че съм изпил всичкото разтворимо кафе - казах. - Много тъжен факт, ако

си толкова пристрастен, колкото съм аз.

Той спря зад мен, едната му мускулеста ръка отиде на талията ми, притискайки

тялото му срещу моето, докато се навеждаше да целуне ухото ми.

- Наистина е много тъжно - прошепна, дъхът му беше толкова мек срещу кожата

ми. - Искаш ли да те накарам да се чувстваш по-добре?

Усмивка се появи на лицето ми.

- Толкова си ненаситен като вълк по време на пълнолуние.

- Хей, аз съм похотлив жребец, който не е правил секс от два месеца, и стоя зад

жена, която е прекалено сладка и е гола. Какво очакваш?

- Малко въздържание, докато не сме на сигурно място, моля?

- Въздържах се, слънчице. Повярвай ми. - Устните му докоснаха гръбнака ми,

ефимерна целувка, която беше силно събуждаща. - Е, за кого си мислеше, когато влязох?

За някой любовник?

- Не.

- Но има любовник, който ти причинява мъка?



- Да. - Обърнах се, за да го погледна. - Как позна? Да не си телепат? - И ако беше,

как успяваше да ме прочете? Куин - човекът, когото споменах преди - не можеше, а не

само беше един от най-силните вампири, които съм срещала, а и един от най-мощните

телепати.

- Не. Телекинетик. Но съм много добър в разчитането на жените.


- Само жени? Не и мъже?

Усмивката му беше дяволска.

- Не ме интересуват мъжете.

И нямаше ли брат ми да е вбесен на това.

- Е, какво мислиш, че си видял в изражението ми?

- Съжаление.

Добър е. Въпреки че не мислех толкова активно за Куин, мислите ми си бяха

постоянно там, стоящи в дъното на ума ми, чакайки да ме ударят в секундата, в която

отпусна гарда.

- Кажи ми - добави.

- Защо?


- Не само вълците могат да са любопитни.

Отместих поглед, изучавайки сенките пред оградата отново.

- Той не харесва това, което съм.



Той отново целуна гръбнака ми, по-високо този път, по-близо до рамото ми.

Развълнувани тръпки преминаха по кожата ми.

- Хартиен кариерист?


- Не, върколак. Смята ни за курви.

- Обзалагам се, че не мисли същото и за половинката ти.

- Според него е нормално мъжете да спят с всички.

- Сигурно е човек. - Отвращение изостри гласа му. - Защото само те могат да кажат

нещо толкова тъпо на върколак.


- Вампир е.

Той се сви, нещо, което повече усетих, отколкото видях.

- Същото, тъй като повечето вампири са били хора и са си останали със същите

предразсъдъци. - Той направи пауза. - Обичаше ли го?

- Едва го познавах.

Докосването му проследи стомаха ми, докато не достигна до гърдите ми. Леко,

игриво започна да ме докосва. Дъхът ми замря някъде в гърлото и сърцето ми започна да

препуска. Знаех, че трябва да се мръдна, че трябва да сложа край преди да стигне

прекалено далеч, но някак си не можех да приложа мислите на практика. Част от мен -

по-голямата част от мен - го искаше.

- Не това попитах - каза той.

- Не. - Поколебах се. - И не, не го обичах. Просто имаше нещо между нас, нещо,



което исках да проуча. Той отказа само защото съм вълк.

- Не изглеждаш като човек, който се предава.

- Не съм такава. - Опитах. Настоявах. Даже излязохме на вечеря няколко пъти. Но

Куин заяви пределно ясно, че не иска нищо повече от това, което има. В крайна сметка си

тръгнах. Както беше отбелязал Роан, Куин губеше, не аз.

- И защо се отказа?

- Защото не съм отчаяна и защото не е вълк.

- А ти искаш да имаш деца?

Кимнах.

- Както се опитах да му кажа, не исках нищо кой знае колко дълбоко или вечно.

Просто исках да видя какво ще стане.

- Знаеш ли, установил съм, че ревността работи доста по-добре от това да се

опитваш да влееш акъл в главите на хората. Само му изпречи пред лицето завоеванията си

и гледай как пулсът му ще запрепуска.

Зъбите му се плъзнаха по рамото ми, захапвайки леко. Моят пулс запрепуска.

- Трудно е да го накарам да ревнува, като не живее в същия щат.

- Тогава го забрави. Очевидно е човек, който не вижда хубавото и да е пред очите

му.

Забавление премина пред мен.

- А ти си такъв?

- Скъпа, когато намеря нещо, което си заслужава, държа здраво и го преследвам,

докато не стане мое. - Сякаш за да демонстрира, той плъзна ръка надолу по крака ми,



захватът му ме посини. Едва имах време да отчета това, когато хватката му се промени и

пръстът му започна да гали вътрешната страна на бедрото ми, изпращайки леки тръпки от

желание по тялото ми.

- И това от мъж, който ме предупреди, макар и тактично, да не очаквам нищо

по-сериозно от хубаво изкарване?

- Ако беше шифтър кон, щях да те преследвам, докато не те спечеля, а ти нямаше и

да се надяваш да напуснеш стадото ми. - Гласът и докосването му не оставиха съмнение в

искреността му и изведнъж се почувствах много по-добре. След предателството на Тейлън,

вероятното участие на Миша с хората, които ме отвлякоха, и Куин, който на практика ме

заряза, бях започнала да се чудя дали нямам табелка на гърба, на която пише "Мачкайте

ме, обожавам го."

- Разбира се, ти не си кобила, затова ще трябва да се задоволя с удоволствието.

Смях се надигна през мен.

- Значи планираните уроци по езда все пак ще се състоят?

- Възможно най-скоро.

Което щеше да е много скоро, ако не се бях съвзела и не се бях мръднала. Не че го

направих. Докосването му най-накрая беше преместило крака ми и просто беше прекалено

хубаво, за да го приключа толкова бързо.

- Е, колко малки има в стадото ти?

- Николко. Правителството сложи на конете същите чипове, като на вас. - Той се

поколеба. - Разбира се, чипът беше премахнат на онова място, така че сега съм плодороден

в момента.

- Тогава значи е толкова рядко да се случи вътрешно развъждане?

Разбира се, че се случваше - аз съм живото доказателство, - което значи, че аз не

можех да забременея без медицинска намеса. Всъщност може и изобщо да не мога да

забременея, ако последните ми изследвания се окажат като на Роан.




- Значи и ти нямаш чип?

- Не. - Беше ми махнат преди година от Тейлън и така и не си направих труда да ми

сложат нов. Така и не разбрах смисъла, когато повечето доктори ме смятаха за вълчата

версия на муле и смятаха, че въобще е невъзможно да забременея. - Но няма значение.

Имам медицински проблеми, които предотвратяват концепция.

- Значи можем да си играем без да се тревожим за последствията?

Беше много трудно да се концентрирам върху това, което казва, когато пръстите му

вършеха всякакви видове прекрасни неща.

- Най-вероятно.. ххх!

Той се засмя и постави топлите си ръце от двете страни на дупето ми и с лекота

раздели краката ми.

- Скъпа, още нищо не си усетила.

Той проникна в мен, плъзгайки се дълбоко и рязко, и аз изстенах от удоволствие.

Той се успокои и аз затворих очи, наслаждавайки се на свързването на телата ни, горещият

пулс дълбоко в мен. Знаех, както и той знаеше, че това не беше никак умно. Че беше

опасно да се отдадем на удоволствието, когато бяхме толкова далеч от дома си, и далеч от

безопасното. Но опасността е нещо като афродизиак за вълците, а аз бях вълк, който не

можеше да си спомни да е усещал какъвто и да е вид удоволствие от повече от седмица.

Нуждаех се от толкова толкова силно, колкото вампир би се нуждаел от кръв.

Той започна да се движи дълго и дълбоко, а продължителното ми нежелание се

превърна в напрегнато удоволствие. Богатата ниска болка се разрасна, превръщайки се в

калейдоскоп от чувства, които преминаваха през всеки ъгъл на съзнанието ми,

наситеността на които се изостряше заедно с темпото на Кейд. Твърде скоро потръпването

престана и удоволствието беше изтръгнато от тялото и ума ми. Издишах, хващайки

пейката за подкрепа, виковете ми на удоволствие се присъединиха към тези на Кейд,

едновременно с оргазма му.

Когато треперенето най-накрая се успокои, той се изсмя меко и положи челото си

на гърба ми.



- Мисля, че и двамата имахме нужда от това.


- Мисля, че да.

Той целуна рамото ми, после уви с ръце талията ми и придърпа гърба ми към

топлото си тяло.

- Обещавам следващия път да е по-дълго.

Отворих уста да отговоря, но в този момент го чух.

Слабото стъргане на нокът по бетона.

Вече не бяхме сами.



Глава трета



Замръзнах.

- Какво? - попита Кейд незабавно, гласът му беше почти шепот.

- Има нещо отвън. - Покатерих се до прозореца, като надникнах внимателно. В

двора не помръдна нищо. Нямаше нищо освен слънчевите лъчи, които танцуваха в сенките

на дърветата.

И все пак имаше нещо отвън. Ставах все по-убедена в това.

Отместих се от прозореца.

- Провери отзад. Аз ще проверя дневната и около нея.

Той напусна стаята. Промъкнах се в дневната и надникнах през прозорците.

Никакви създания не се мяркаха. Запътих се към банята.

И чух познат тътен.

Беше един от орсините. Противно на очакванията ни беше проследил дотук. Чудех

се колко точно далеч от човешкото преследване е.

Отидох до спалнята и грабнах някакви дрехи, но оставих обувките. Не само защото

нямаше да ми станат, а и защото нямах особена нужда от тях. Краката и ходилата ми бяха

станали на подметки благодарение на факта, че носех обувки, само когато се налагаше, и

подозирах, че Кейд, бъдейки кон шифтър, е на същия принцип.

Той стоеше до прозореца, когато стигнах до кухнята, но се огледа, когато влязох.

- Няма нищо тук.

Метнах му дрехи, отбелязвайки развеселена, че още беше готов да си играе.

Очевидно не е човек, който се спира лесно.

- Виждал ли някое от съществата, които охраняват онова място?


- Веднъж видял едно космато нещо. Приличаше на деформирана мечка.

- Точно това е отвън.

Той си обу черните панталони и облече тениската, която му бях дала. Бяха тесни -

не непристойно тесни, но и не много далеч от това. Роан щеше да експлодира - особено



ако Кейд останеше в текущото си положение.

- Колко? - попита.

- Изглежда е само, но със сигурност идва подкрепление.

Облякох си тениската и черната пола, които бях избрала за себе си, но не си сложих

бельо. С бабешките дрехи можех да живея, но бабешки гащи? Няма шанс.

Увих една вратовръзка около кръста си, за да задържа полата, после взех телефона

и набрах мобилния на Джак.

- Райли? - каза той незабавно. - Има ли проблем?

- Да. Намериха ни и трябва да бягаме. Колко далеч сте?

- Най-малко половин час.

Значи не достатъчно близо, за да ни помогнат.

- Дай ни някакви насоки и място да се срещнем. Ще сме там, когато можем.

Роан псуваше на заден фон.

- Има град на име Леура на около девет километра от Булабура. - Джак се поколеба

и чувах как брат ми мърмори някакви инструкции. - Според данните, има курорт, който

наричат Синия рай. Роан ни резервира хижа. Там сме след двайсет минути.

- А ние сме там, когато успеем.

Затворих и срещнах напрегнатия поглед на Кейд.

- Трябва да тръгваме.

- Това нещо ще ни проследи.

- Не и ако го спрем.


- Имаш предвид да го убием?

Не изглеждаше много развълнуван, но пък може би конете шифтъри имаха съвсем

различни усещания от тези на вълците и останалите шифтъри. В крайна сметка мъжките се

размножават и си пазят стадото. Може да са виждали убиването като необходимост, за да

защитят своите.

- Имам предвид да го спрем. Както можем.



Той кимна.

- Има канап в чекмеджето от дясната ти страна. Аз ще взема нож, ако все пак се

опита да ни убие.

Взех въжето и точилката, която беше в същото шкафче, а той взе ножа. Драскането

от нокти отново се появи, този път близо до прозорчето на кухнята.

Кейд се премести до мен и се наведе по-близо, устните му докосваха ухото ми,

когато каза:

- Как искаш да изиграем това?

- Ти го дръж кинетично, аз ще го ударя по главата и ще го вържа.

- Къде?

Посочих към прозореца. Той кимна и се премести. Заех позицията си и повдигнах

вежда въпросително. Той отново кимна.

Казах "Хей!" толкова силно, колкото можех и това беше достатъчно. Прозорецът

избухна навътре, смъртоносните стъкла летяха из въздуха, като вълна от косми и ръмжане

нахлу в стаята, и Кейд замръзна във въздуха, а аз го ударих по главата с точилката и го

повалих. После грабнах въжето и завързах краката му един за друг, както и муцуната му.

- Добре, може да пуснеш...

Останалата част от думите ми бяха прекъснати, когато втора вълна косми и зъби

прелетяха през счупения прозорец. Удари ме в гърдите, поваляйки ме, и аз се плъзнах по

покрития със стъкло под, свистейки от болка, напрегнах ръцете си и сграбчих нещото за

гърлото, махайки зъбите му от лицето си.

Беше изхвърлен толкова внезапно, колкото и налетя върху мен. Чу се трясък, после

се разлетяха парчета от столове. Покатерих се на краката си и видях проблясъка на метала

в ръката на Кейд секунда преди да го забие в тялото на съществото.

Съществото издаде странен давещ се звук, после престана. Кейд замахна и дойде

при мен.


Не изчака да му отговоря, а ме обърна и започна да изучава гърба ми. Болка ме

прониза, когато той повдигна тениската ми и започна да маха стъкълцата от гърба ми.

- Трябва да изчезваме - казах, трепвайки под допира му.

- Само още две парченца. - Той извади и тях, после добави: - Съмнявам се, че ще се

измъкнем оттук без да ни видят.



- Единственият ни шанс е да тичаме към дърветата и да завием към града.

- Какво ще кажеш, като сме достатъчно далеч от къщата, да си откраднем кола?

Обърнах се.

- Мислех, че си уважаван предприемач?

- Сега, да. Като млад? - Той се ухили, кадифените му очи замигаха

предизвикателно. - Да кажем само, че жребците обикновено са по-диви от останалите

тийнейджъри. Правил съм неща, които ще ти накъдрят косата. - Той хвана няколко кичура

от косата ми и ги дръпна лекичко. - Което всъщност би изглеждало прекрасно.

Усмихнах се и се изправих на крака, после го целунах по устните.

- Благодаря ти.

Ръката му се плъзна по талията ми, държейки ме внимателно, но близо.

- За какво?

Дъхът му докосна устните ми и това ме разтрепери.

- Ще ти обясня, когато имаме повече време.

- Добре. - Той целуна носа ми, после ме пусна. - Може би ще се наложи да смениш

формата си. Някои от порязванията ти са доста дълбоки.

Направих го.

- Как така не те вълнува факта, че съм вълк?

- Защото не беше вълкът това, което видях първоначално, а гола съблазнителна

жена. Инстинктивните предразсъдъци нямат шанс срещу бушуващата страст.

Усмивката ми стана озъбване.

- Тогава защо се опита да ме захапеш, когато влязох в първия момент?

- Мислех, че си още една от жените, които използваха да ни разведряват преди да

ни издоят.

- Кое те накара да осъзнаеш, че не съм?

- Кръвта по крака ти. И юмрукът, който стовари на носа ми.

- Това беше силен удар, не юмрук.

- Тогава имаш чуден силен удар. - Той повдигна ръка и докосна с пръсти бузата ми.



- Вероятно. - Отстъпих встрани, въпреки че това беше последното нещо, което

исках да направя. - Да се махаме оттук.

- Ами бъркотията?

- Директората ще изпрати някой да почисти. Домакините ни няма и да заподозрат.

Последва ме до спалнята, после влезе вътре, като се появи относо след две минути с

палто на закачалка.

Вдигнах вежда.

- Има ли изобщо останали коли, които да не са или с централно заключване, или с

ключалки с пръстови отпечатъци?

- Доста при това, вярвай ми.

Отключих вратата и излязох в малък вътрешен двор. Подчертано рязко срещу

буреносните облаци се появи самотна кафява фигура.

Направих знак на Кейд да стои мирно, гледайки орела, докато не се изплъзна от

поглед.

- Сега.

Затичахме се по двора, прескочихме оградата и забързахме към дърветата. Сенките

скоро ни погълнаха и забавихме до ходене. Бързото движение щеше да е по-забележимо от

високо - и въпреки че тъмната кожа на Кейд и черните му дрехи го правеха труден за

забелязване, червената ми коса щеше да се вижда като бекон, ако по невнимание слънцето

се отразеше в нея.

Нямаше звуци на преследване, макар че нещото не можеше да е много далеч. Кой

знае от колко време стояха тук, слушайки и чакайки?

Отне ни повече от час, за да стигнем до покрайнините на малкия град. Накрая

спряхме между няколко евкалиптови дървета. Избърсах потта от очите си с леко

трепереща ръка. Два часа сън просто не бяха достатъчни.

Имаше малък паркинг от другата страна на пътя, пет коли бяха паркирани. Не се

виждаха никакви хора. Надявахме се, че всички бяха отишли да погледнат какво става и

нямаше да се върнат скоро.

Погледнах към Кейд.

- Сигурен ли си, че искаш да вземем кола?

- Не виждам друг начин да се измъкнем оттук бързо. - Той избърса потта от челото

си с пръст, после добави: - Косата ти ще започне да блести на слънцето. Бих ти предложил

тениската си, но кожата ми би привлякла същото внимание, като косата ти.



Погледнах го криво.

- Това е много жалко извинение.

Той се ухили без да си прави труда да отрича. Свалих тениската си.

- Ти я завържи. Може да не хвана всичката.

Погледът му се плъзна надолу по тялото ми и усмивката му се увеличи.

- Няма как да не обичаш вълците и липсата им на задръжки.

- Липсата ми на задръжки напоследък ми създаваше проблеми със съда. Да

приключваме с това преди ченгетата да са се обърнали и да са ме арестували.

- Скъпа, дори най-смирения човек не би бързал точно в този момент.

Извъртях очи и той се изкиска меко. След като покри косата ми, плъзна ръцете си

по талията ми и ме придърпа към топлото си стегнато тяло. Когато големите му ръце се

плъзнаха, за да покрият гърдите ми, той целуна рамото ми.

- Когато сме в безопасност, възнамерявам да те любя до безсъзнание.

Килнах глава срещу рамото му и устните му срещнаха моите. Целувката ни беше

бавна и нежна, и толкова, толкова истинска. Никой от нас не дишаше стабилно, когато

приключихме.

- Обещание, за което ще те държа отговорен - успях да кажа. Отдръпнах се и

преплетох пръсти с неговите. - Е, ще си купуваме ли кола вече?

Той ме издърпа от сенките. Бризът, който си играеше между дърветата, беше

по-топъл на откритото, а пътят беше топъл под краката ми. Вървяхме небрежно напред,

ходейки по линията трева между пътя и паркираната кола, докато не стигнахме до стар син

форд.

- И, естествено!, той избира най-старата от всичките пет.

- Това се нарича класика - над петдесетгодишна, а струва състояние.

Намръщих се съмнително.

- Ако е толкова старо и толкова мизерно, дали ще върви?

- Стигнала е дотук, нали?

- Да, но е възможно да е тук само защото не може да иде никъде другаде.

- Довери ми се, ще върви. - Той повдигна пръстите ми към устните си и ги целуна

преди да ме пусне. - Продължавай да гледаш.



Кръстосах ръце, прегледах небето за шпиони, после гледах как той разплита

закачалката. След като направи куката в края по-остра, се премести до вратата на

шофьорското място и започна да извива куката между вратата и рамката. След минута или

две се чу меко щракване.

Последвано неотлъчно от шума на приближаваща се кола.

- Кейд - предупредих го и погледнах през рамо. - Полицейска кола. Да не повярваш.

- С нашия късмет не е учудващо. - Пусна закачалката под колата, после протегна

ръка, закачлив блясък сияеше в очите му. - Ела тук, момиче.

- Планираме да се крием пред очите им, така ли?

- Ако се отдръпнем сега, ще ни заподозрат.

Особено ако забележеха, че не носех тениска. Наведох се към вратата и той се

притисна към мен, ръцете му бяха от двете ми страни, стоеше спокойно, сякаш той беше

причината за това, че съм почти гола.

Отпуснах ръцете си около врата му и усетих напрежението в мускулестите му

рамене. Твърдостта на ерекцията му се притискаше срещу слабините му. Вълкът в мен се

раздвижи, а аз нямах нито силата, нито желанието да се противя.

Целунах брадичката му и плъзнах ръка между нас.

- Забавя ли колата?

- Да. - Устата му се изкриви в забавление. - Няма да посмееш.

Очевидно никой не му беше казал, че е лоша идея да предизвикваш върколак.

- Колко ченгета? - попитах, плъзгайки ръка надолу по гърба му, хващайки задната

част на панталоните му, за да разкопчая копчето и да разтворя ципа.

- Двама. - Той се наведе, стенейки в рамото ми, когато го освободих. - По дяволите,

жено, ще ни арестуват.

- Не и ако не видят нищо. - Насочих ръката му под полата ми към мястото, което

беше топло, влажно и готово. - Притисни се по-близо.

Той го направи, тялото му почти смачка моето, правейки дишането трудно, а дори

по-трудно беше да не отговоря на близостта му, на готово и твърдо чувство за него.

Особено когато се плъзна дълбоко навътре. Конете шифтъри наистина приличаха на

животинските си двойници, като ставаше въпрос за размер и форма на мъжествеността си,

и да го усещам как ме е изпълнил изцяло беше невероятно. Удоволствие се надигна в мен,

изострено от съзнаването на опасността, възможността да ни хванат.

Той изстена, устните му докосваха рамото ми.



- Почти тук са.

- Тогава е най-добре да не започваш да се движиш подозрително - казах и в същия

момент се повдигнах на пръсти, плъзгайки се нагоре надолу по него няколко пъти.

Той трептеше, пулсираше от топлина и желание. Повдигнах глава, хващайки

устните му, целувайки го толкова яростно, колкото исках да го чукам. Това не беше

желание на бавен огън. Беше високо опияняващото поемане на риска в комбинация с

взривоопасна неутолима похот.

Полицейската кола пропълзя покрай нас и продължи да се движи. Прекъснах

целувката.

- Сега? - попита той, пот блестеше по славно богатата му кожа.

Не отговорих, забавяйки момента, повишавайки чувството за опасност, докато

полицейската кола бавно изчезна зад ъгъла.

- Сега, Кейд. Сега.

Едва бях проговорила и той беше там, влизайки дълбоко и твърдо. Изстенах и увих

краката си около бедрата му, подканвайки го да влезе по-дълбоко, като използвах колата

да подкрепя гърба ми, докато той натискаше и натискаше, докато не се почувствах сякаш

горещината му ще пробие гръбнака ми.

Нямаше нищо нежно в това. Възможността да ни разкрият означаваше, че трябва да

е бързо и яростно, и това беше точно каквото исках, точно от каквото имах нужда.

Удоволствието бързо ме завладя и кулминацията ме удари, конвулсиите откраднаха дъха

ми и сподавен звук разкъса гърлото ми. Той дойде един удар на сърцето по-късно, тялото

му се притисна в моето, силата му разклати колата зад нас.

Когато треперенето се успокои, той наклони потното си чело срещу моето,

дишането му беше учестено, кадифените му очи бяха живи и изпълнени с веселост и

живот.

- Мили Боже, това беше фантастично.

Ухилих се.

- Има какво да се каже за правенето на любов под заплахата да те хванат.

- Определено има. - Той хвана бузата ми в горещата си длан и целуна устните ми. -

Толкова се радвам, че те срещнах.

- Ами, ако не беше, още щеше да си разочарован стар жребец, заклещен в конюшня.

- Преместих крака си и го оставих да се облече. - Трябва ли да.. - спрях, поглеждайки

нагоре към кафявата фигура, която се носеше високо в небето. - Гледат ни.

Той присви очи нагоре.



- Може да е просто птица. Не всяко крилато същество е от техните.

- Ще поемеш ли този риск?

- Не. Влизай.

Той отвори вратата на шофьорското място, после се плъзна вътре и отвори и

другата врата. Докато влизах вътре, той направи нещо със стартера. Старата кола се

възроди.

- Накъде? - попита той, докато даваше на заден от мястото за паркиране.

Посочих към посоката, в която бяха отишли ченгетата.

Той повдигна вежди, веселост блещукаше в ъгълчетата на очите му.

- Готова си за втори тур опасности, нали?

- Не бих имала нищо против, но истината е, че по този път ни чака помощта.

- Ах. - Той излезе на магистралата и старата кола започна да набира скорост. Той

погледна в страничното огледало, после към мен. - Е, какво ще стане след като се срещнем

с шефа ти и половинката ти?

- Ще искат обяснение.

Той кимна.

- И без съмнение ще искат да намерят мястото отново.

- Което означава, че ще се наложи да ги заведем обратно?

Изучавах го за момент.

- Не знам дали ще сме "ние".

Краткият му поглед беше строг, заплашителен. Беше абсолютно различно от

всичко, което бях виждала от него досега и беше припомняне на това, че не знаех почти

нищо за него. Дори не знаех дали мога да му се доверя.

- Скъпа, тези кучи синове откраднаха два или три месеца от живота ми. Няма да се

откажа от разследването, докато не разбера кой е зад всичко това и не го накарам да си

плати.

- Може и да нямаш този избор.

Изражението му беше мрачно.

- Никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам.



- Джак, шефът ми, може. Той е вампир и доста силен телепат.

- Няма значение. На конете шифтъри не могат да им бъдат прочетени мислите - от

никоя раса.

- Сериозно? - Спуснах собствените си щитове и се опитах да го достигна

телепатично. Ударих стена, солидна като тази, която защитаваше ума на брат ми. Изненада

премина през мен. - Как така?


- Подобно е на умствената слепота, която често се открива при хората.

- Е, как може да си хем умствено сляп, хем психически надарен?

- Ти ми кажи и тогава и двамата ще знаем.

Премислих го за момент, после казах:

- Това ще бъде разследване на Директората, а ти не си част от нея.

Той ме стрелна с поглед.

- Мислех, че си само смирен хартиен кариерист?

- Така е. Предимно.

- В смисъл?

- В смисъл, че това е част от разследване, в което бях принудително включена. -

Поколебах се, защото не исках да му кажа прекалено много. - Отвлякоха Роан преди

няколко месеца и това ме вкара в цялата работа.

- Тогава ще разбереш, ако ти кажа, че е лично.

Разбирах. Просто не мислех, че Джак ще разбере. Но пък той позволи на Куин да

участва, а не вкара Лиандър. Може отново да ме изненада. В крайна сметка той се

опитваше да изгради нов дневен отбор - такъв, в който искаше да взема сериозно участие.

Такъв, в който нямах никакво намерение да участвам, освен ако нямах никакъв друг

избор.

И изглежда точно такъв беше случаят.

Затърках очи с ръката си и казах:

- Нека се концентрираме върху един проблем.

- Съгласен. Какъв хотел търсим?



- Място, наречено Синия рай в Леура. - Махнах тениската от главата си и я облякох.

- Да се надяваме, че ще намерим града преди собствениците на колата да разберат, че

липсва.

- Да се надяваме, че ще го намерим преди преследвачите ни да са намерили нас -

поправи ме той мрачно.

Думите му ме накараха да погледна през прозореца, нагоре към небето. Не виждах

реещите се фигури, но това не означаваше, че ги няма. Не означаваше, че не ни следят.

Продължихме в тишина. Когато най-накрая стигнахме до Леура, Кейд намали до

нормална скорост и старата кола спря да се тресе. Движехме се по прилична главна улица

с три платна и не можех да не се възхитя на античните, но красиви сгради. До известна

степен ми напомняше на пощенска картичка, което ме накара да съжаля, че се срещаме

там. Място като това не заслужаваше да се сблъска с мрака, който ни преследваше.

Намръщих се при тази мисъл и я отблъснах. Продължихме да караме, като накрая

намерихме курорта на другия край на града.

Черен ван със затъмнени стъкла беше паркиран отпред. Посочих към него и Кейд

паркира зад него. Едва бяхме изключили двигателя, когато вратата на хижата пред нас се

отвори и Роан излезе, червената му коса гореше като огън на слънцето.

Хилейки се като идиот, погледът ми се замъгли от сълзи, някак си се измъкнах от

колата и се сгушиш в ръцете на брат ми.

- Боже - каза той, гласът му беше толкова дрезгав, колкото беше яростна

прегръдката му. - Помислих си, че съм те загубил.

Сълзи се стекоха по бузите ми.

- Съжалявам.

Той се засмя меко.

- Пробвай пак и ще те окова във вериги и няма да те пусна да излезеш от

апартамента.

Кейд се появи зад нас. Целунах Роан по бузата, после се отдръпнах.

- Роан, запознай се с Кейд. Нямаше да успея да избягам, ако той не ми беше

помогнал.

- Ситуацията е сходна и за двамата - каза Кейд сухо и предложи ръката си на Роан. -

Приятно ми е.

Роан ме погледна с поглед, който казваше "кучка", и стисна ръката на Кейд.

- Благодаря ти, че си я опазил.



Кейд се засмя, топъл, богат звук.

- Още една ситуация, която е сходна и за двамата. Твоята половинка е удивителна

жена.

- Така си е. - Той положи ръка около рамото ми. - Да влезем вътре преди някой да

ни е видял.

Роан посочи на Кейд да влиза, но захвата на рамото ми се стегна, задържайки ме.

- Има нещо, което трябва да кажа..

Не чух останалата част. Нямах и нужда.

Защото втора фигура се показа от вратата.

И не беше Джак.

А Куин.

Сърцето ми прескочи и за няколко секунди можех само да зяпам. Не беше се

променил - макар че сигурно не го бях виждала само от месец.

Но, о, изглеждаше добре.

Тялото му беше атлетично, наведено, но силно. Пуловерът му подчертаваше

широчината на раменете му, а тесните му дънки привличаха погледа към дългите му,

силни крака. Косата му беше тъмно черна, по-дълга от последния път, когато го бях

видяла, толкова гъста и буйна. Но беше и рошава, сякаш беше прекарвал пръстите си през

нея няколко пъти. Сега ръцете му бяха в джобовете и изглеждаха свити. Кожата му не

беше бяла като на повечето вампири, а меко, топло злато, просто защото за разлика от

повечето вампири той можеше да излиза на слънце. Лицето му..

Преглътнах. Беше красив, истински красив, по начин, който беше женствен.

Погледът му докосна моя, очите му бяха обсидиан, и изражението му потрепна. И

все пак нещо премина между нас, яснота, която накара сърцето ми да се свие, и причини

тръпки по кожата ми. Беше яснота, която беше между нас от първия момент, в който се

срещнахме, а сега беше по-силна от преди.

Кейд спря изведнъж, погледът му се местеше от мен на Куин и обратно. Разбиране

се появи в кадифените му очи, последвано бързо от разочарование. Той отстъпи назад и

преплете пръсти с моите.

Очевидното му намерение беше да провокира някаква реакция и определено я

получи. Но не беше нищо драматично, а почти незабележимо стягане на изражението му.

Донякъде реакцията на Куин забавляваше толкова, колкото и дразнеше. Леката

промяна на изражението му ми каза точно какво си мислеше и беше дразнещо да осъзная,



че той продължаваше да ме съди по човешките стандарти. Което беше лудост, защото

никой от нас не беше човек по какъвто и да е начин, състояние или форма. Но не можех да

не видя забавната страна на вампир, който е живял над двеста години, да бъде изваден от

релси от такова фалшиво предизвикателство.

Но пък беше интересна реакция, без значение какви емоции предизвикваше.

Означаваше, че колкото и изявления да беше направил за това, че не би се обвързал с

върколак, той не беше напълно готов да се откаже. Имам предвид, че ако някой като Кейд,

някой, който беше само за удоволствие, можеше да получи отговор от господин

Безчувствено лице, то каквото и да казваше Куин, част от него все още желаеше да е част

от живота ми.

А аз не бях напълно сигурна как точно да се чувствам от това откритие - ако беше

напълно вярно. Така де, аз опитах.

Може би беше време той да положи малко усилие. Да преследва малко.

- Хубаво е да те видя отново, Куин.

Изненада заблестя в тъмните му очи. Може би беше решил, че учтивостта ще е

извън силите ми след всичко, което ми беше наговорил.

- Да, хубаво е да те видя жива и здрава. - Гласът му беше наситен с ирландското му

произношение и беше много по-секси, отколкото в сънищата ми. Само като го слушах

отново ми се прииска да въздъхна от удоволствие. - Всички се страхувахме от най-лошото.

Коментарът му стопли места вътре в мен. Което само доказваше, че какво и да бях

казала на Кейд преди това, че най-накрая съм преодоляла Куин, имаше част от мен, която

жадуваше да продължим връзката си. И все пак той не заслужаваше да ме получи по

лесния начин. Не и този път.


- Ти пък защо си се притеснявал за мен?

Беше малко остро, но пък той си заслужаваше да бъде отхвърлен. И ако това беше

всичко, което получаваше, значи трябваше да се смята за късметлия.

- Хора, може ли да пренесем сантименталното събиране вътре? - каза Роан със сух

глас. - За всеки случай, ако има шпиони в небето.

Куин погледна към Роан, после се обърна и изчезна навътре. Освободих пръстите

си от захвата на Кейд и погледнах към брат си.

- Господи, благодаря ти за предварителното предупреждение.

Роан направи гримаса.

- Опитах. Но дори да те бях предупредил, щеше ли да направи шока по-малък?



Не и той го знаеше.

- Играй играта - каза Кейд меко. - Довери ми се. Ще проработи.

Погледнах към него, устните ми трепнаха весело.

- И това предложение не е нещо повече от егоистично, нали?

Той повдигна ръцете си, развеселеност танцуваше в погледа му.

- Ей, аз съм похотлив жребец, който беше държан затворен с месеци, забрави ли.

- А похотливият жребец забрави ли, че ни преследват лоши типове?

- Не. Но няма правило, което да казва, че не можеш да съчетаеш работата с

удоволствието.

- Хора - каза Роан. - Наистина трябва да влезем вътре.

Наведох се на страни и целунах брат ми по бузата.

- Ако спреш да ми стискаш ръката така, може и да успея да помръдна.

Стисна ме още веднъж и после ме пусна. Влязохме вътре. Хижата беше малка и

препълнена, с всички нас вътре. Джак седеше на масата в далечния край, екранът светеше

пред него, оставяйки синкава светлина по плешивата му главата. Като шеф беше толкова

сговорчив, че беше много лесно да забравиш, че е вице президент на цялата пазителска

дивизия - един от четирите департамента в Директората, - но беше също така и един от

най-силните вампири, които познавах.

Другият просто се е случило да е Куин. Той паркира задника си в най-близкия стол,

кръстоса крака елегантно. Единствените други две места бяха два фотьойла близо до

телевизора. Кейд и аз заехме единия, Роан другия.

Джак погледна нагоре и ми се ухили, показвайки зъби.

- Хубаво е да те видя цяла, скъпа.


- Хубаво е да си цял. Джак, Куин, това е Кейд.

- Знам кой е Кейд - каза Джак. - Имам досието му.

Кейд повдигна вежда.

- Наистина ли?

Забавление се появи в зелените очи на Джак.



- Няма място в Директората, до което да нямам достъп, ако пожелая.

- Е, това е пикантност, която се държи настрана от повечето, нали?

- И с основание. Ти защо беше на онова място?

- Той е един от шифтърите, които издояваха - казах и добавих съвсем леко

нетърпеливо: - Предполагам, не искаш да споделиш миналото на Кейд с останалите?

- Сега ли? Не. Има по-важни неща за обсъждане. - Джак свъси вежди леко. - Какво

имаш предвид с "един от"?

Кейд сви рамене.

- Бяхме деветима там. Не знам какво е станало с останалите след като се

измъкнахме.

- И от всички ви са взимали проби?

- Да.

Джак изсумтя и погледна към мен.

- А от теб взимаха ли проби?


- Всичко ми е много замъглено. Единственото, което си спомням ясно, е как се

събуждам до мъртъв човек.

- Загубата на памет от наркотиците ли е, или от инцидента?

Отново свих рамене.

- Вероятно инцидента - коментира Роан, като ме гледаше критично. - Белегът на

челото й изглежда сякаш раната е била достатъчно лоша, че да прилича загуба на паметта.

- Какъв белег?

Объркването ми беше ясно в гласа ми. Не бях забелязала белег, когато се къпах в

старата къща, но пък тогава бързах да се добера до кухнята и да си направя кафе. А и със

сигурност не бях склонна да вися часове пред огледалото. Бърз поглед обикновено ми

стигаше, освен ако не отивах някъде на специално място и не ми трябваше грим.

Кейд прокара пръста си от слепоочието ми до задната част на главата ми и каза:

- Този белег, скъпа.




- Гаден ли е? - Боже, последното, което ми трябваше, беше да се притеснявам за

още един белег. Имах си достатъчно, благодарение на несполуките в детството ми.

- Косата ти го прикрива, няма проблеми.

- Значи това място е в най-близкия град? - каза Джак.

Озъбих се повече от нормалното при нетърпението му.

- Това място е град. И земя за тестове. Имат както макети, така и сгради от бетон.

- Можеш ли да ни заведеш там? - попита той.

- Аз мога - каза Кейд преди аз да успея. - Райли беше в безсъзнание през някои

моменти.

И това беше толкова далеч от истината. Джак ме погледна, веждите му се

повдигнаха неусетно. Той знаеше, че Кейд лъже, но по някаква причина не го оспори.

Може би е решил, че кон шифтър ще му е от полза. Погледна екрана и каза:

- Карта на областта - после погледна към Кейд. - Искаш ли да ни насочиш грубо?

Ще накарам няколко от нашите да проучат от високо.

Кейд се изправи и посочи на екрана.

- Не мисля, че можем да си позволим да чакаме подкрепления. Сигурно вече са

разбрали, че сме избягали, което само ще ги постави в по-добро положение. Бих се

обзаложил, че докато си говорим, се подкрепват.

Джак погледна нагоре към Кейд, после към мен. И видях въпросът в очите му,

макар че думите, които каза, бяха съвсем различни.

- Мислиш ли, че петима от нас са достатъчни, за да се справим?

- Не - каза Кейд. - Но ако искате да хванем някой от тези копелета, трябва да

поемем този риск.

А то си беше рисковано. Огромен риск и всички в стаята знаеха това, включително

и аз. Но Джак го планираше. Трябваше да го планира, ако искахме да има някаква надежда

да хванем следите на тези маниаци.

Продължих да го гледам и се замислих върху неизречения му въпрос. Ако му дадох

каквото искаше - т.е. аз да участвам в битката, изкачвайки още едно стъпало по пътя към

това да стана истински пазител - щеше да означава да прекрача обещанието, което си

дадох в Геновеве. Обещанието да видя края на това, да го приключа.

- Райли не е пазител - каза Роан. И въпреки че не го добави, думата "още" увисна

във въздуха, когато продължи: - Не можеш да искаш да я включваш в битка като тази.

Прекалено опасно е.



Джак погледна за кратко към него.

- Рефлексите й усещанията й са остри като твоите. Само това й дава предимство над

всички останали раси.

- Добро обоняние и остри рефлекси няма да означават нищо, ако отново я атакуват.

- Не съм толкова глупав, че да я пратя сама.

И той продължи да гледа в мен, очаквайки отговора ми. Отговор, който знаеше, че

нямах друг избор, освен да дам, защото исках да видя края на това колкото него. В крайна

сметка тия копелета преследваха мен, не него. Само това си беше достатъчна причина да

се съглася.

Дори да беше една стъпка далеч от свободата и живота, за които винаги бях мечтала

да имам.

- Вътре съм - казах, въпреки че стомахът ми се сви само при мисълта да се върна

обратно там. - И съм съгласна с Кейд - трябва да побързаме.

Удовлетворена усмивка кацна на лицето на Джак, но той каза само:

- Роан, оборудвай Райли, после я заведи да си почине. Кейд, ти можеш да останеш

тук и да ми помогнеш с оформлението.

- Но това пак са два часа повече - прекъсна Кейд. - Трябва да мърдаме възможно

най-бързо.

- За нещастие сме възпирани от факта, че съм вампир. Малко светлина не ми пречи,

но това е прекалено много.

Кейд измърмори нещо изпод нос, после кимна. Роан метна тъмен поглед към Джак,

после ми посочи да го последвам.

Погледът ми се спря на Куин. Лицето му все още беше безизразно, и все пак имах

някаква идея какво чувства. Дали беше заради връзката между нас - връзка, която беше

приключена, и все пак не беше - или беше просто позитивно мислене, нямах представа, но

Куин не беше по-доволен от Роан от включването ми.

Е, гадно. Той загуби всякакво право да коментира живота ми, когато ми обърна

гръб.

Последвах Роан отвън към черния ван. Над нас обедното небе беше чисто и синьо,

изпразнено от всякакви летящи обекти. Но денят беше прекалено спокоен, освободен от

песните на птичките по храстите около хотела. Погледът ми обходи дърветата,

заобикалящи хижите, космите ми настръхнаха от безпокойство.

- Чуваш ли това? - попитай, докато Роан отваряше вратата на вана.



- Дали чувам кое? - отвърна той, като ме гледаше.

- Това имам предвид. Неестествено спокойно е.

- Намираме се в планина, не в града. - Дори така да е, той се огледа и погледът му се

намръщи леко. - Може би е най-добре да влезеш вътре, докато аз огледам.

- Имайки предвид, че преследват мен и Кейд, най-добре е да стоим заедно.

- Райли..

- Не ми викай Райли. Не си виждал орсини. А аз да. Довери ми се, не искаш да се

изправяш срещу тях сам.

- Какво, по дяволите, е орсини? - Той се пресегна вътре във вана и ми подаде

няколко различни пистолета и нож. "Оборудването" ми очевидно.

- Странно изглеждащи мечкоподобни същества с гадни нокти и големи зъби.

- Ах. Е, ако ти си оцеляла, мисля, че и аз ще мога.

- Те ме искаха жива, Роан. - Или поне първоначално, преди да успея да им избягам.

- Сигурно това е единствената причина да не ме убият първия път, когато избягах.

Макар че намеренията им бяха да ме заловят се бяха провалили.

- И смяташ, че тези неща са причината за внезапната тишина?

- Не. Но някак си не е както трябва.

Той взе оръжията си и метна една пушка на рамото си.

- Тогава да ловуваме.

Поколебах се, макар и за кратко. Роан се усмихна мрачно.

- Сигурна ли си, че си готова за това?

Той нямаше предвид ловуването на орсини или каквото там беше това отвън.

Погледнах надолу и започнах да си опаковам оръжията.

- Нямам избор.

- Винаги има избор, независимо от обстоятелствата.

Подсмъркнах леко.

- Както имах избор за неодобреното лечение? Както имам избор за това как ще ми

въздейства? Както имам избор дали да стана пазител, ако ми подейства?



- Това е различно.

- Не, не е. - Приключих с ножа и единия от лазерите. Вторият беше джобен размер.

Трябваше да призная, че допирът на студения метал до кожата ми беше странно

успокояващ. Погледнах напред и срещнах погледа на брат ми.

- Трябва да се върна там и да разбера какво правят. За да запазя собствения си

разсъдък, ако не друго.

Погледът му затърси моя, после въздъхна леко.

- Такава инатлива кучка си.

- Учила съм се от най-добрия - казах с усмивка.

Той поклати глава, после затвори вратата на вана и се насочи тихо към дърветата в

края на хижата. Последвах го, заслушана във вятъра, в звуците под него - или поне на

липсата им - докато сканирах дърветата и дълбоките сенки за някакви следи от орсини.

Нищо.

Никакъв звук, никакво движение, никакви мечки или каквото и да е друго гадно

нещо. Храстите бяха странно и тихо място и чувството, че нещо не е наред се засили.

Обиколихме собствеността и всички сгради и се върнахме в стартова позиция.

- По-добре си почини.

- Роан..

- Райли, едва се държиш на крака. Просто ме остави да върша това, за което ми

плащат, без да спориш.

Издишах, после кимнах. Истината беше, че наистина имах нужда от сън, макар да

се съмнявах, че ще заспя след като след два часа трябваше да се върна обратно на онова

място, което изтри осем дни от живота ми. Но не това беше причината да не мога да се

насиля да вляза вътре. А тишината. Зловещото чувство, че нещо е наблизо.

- Защо мислиш, че Джак позволи на Кейд да участва? - попитах вместо това,

погледът ми беше върху дърветата.

- Защото Джак познава историята му и знае, че ще се справи. - Роан сви рамене. - И

ще ни е полза допълнителна мъжка сила.

- Значи ти не си виждал досието му?

- Не. И не, няма да го открадна за теб. Ако искаш да разбереш историята му, питай

го.



- Питах го. Каза, че е предприемач.

- Кон шифтърът е толкова предприемач, колкото аз съм хетеро. - Забавление

заблещука в очите му. - Сега, спри да отлагаш. Влизай вътре и си почини.

Прегледах дърветата за последен път, като не намерих никакви следи от каквото и

да е. Наоколо нямаше нищо, което да обясни страха по кожата ми.

Може би беше просто страха да не ме върнат там, което ме караше да съм нащрек.

След още едно колебание се обърнах и се запътих към стаята.

Отворих вратата на втората хижа и пристъпих вътре. Следобедната светлина

проникна зад мен, пробивайки сенките в стаята, откривайки едно голямо старо легло. От

другата стая се чуваха гласове - веселия глас на Куин и дълбокия резонанс на Кейд.

Хубави звуци, на които да заспиш.

Затворих вратата и отидох до леглото, махнах оръжията и дрехите.

Нямаше нищо, докато не се мушнах под завивките и не започнах да усещам нещо,

тогава разбрах, че не съм сама.



Глава четвърта



В момента, в който спрях, сенките нападнаха.

Само дето не бяха сенки, а същество - черно като нощта, невидимо като вампир,

също толкова бързо.

За щастие, аз също.

Претърколих се от леглото и се обърнах, удряйки с босия си крак. Ударът се

сблъска със твърдата тъмнина и създанието изгрухтя, но не се отказа. Завтече се към

леглото и скочи върху мен, мигновено тъмното и черно нещо се вряза в мен със злобните

си нокти.

Отблъснах удара, после се гмурнах встрани, през леглото, грабвайки оръжията,

които лежаха на масичката до леглото. Пръстите ми напипаха метала, включих лазерите

преди даже да съм уловила ножа.

- Роан!

Викът ми отекна в тишината. Създанието изсъска, приглушен звук, който въпреки

това раздразни ушите ми. Нахвърли се върху мен, мъгла от ръце, крака и нокти. Отдръпнах

се бързо и започнах да се навеждам и да мърдам, замахвах колкото можех повече с ножа.

Единият удар докосна плътта му, проряза го дълбоко, докато силата от удара не отекна в

ръката ми. Чу се плясък, последван от шуртене на смърдяща кръв, след това вратата се

отвори, стаята се изпълни със светлина, която разкри, че съществото по форма прилича на

човек, но не е пропорционално.

- Пусни - каза Роан.

Послушах го и паднах на килима.Дъхът ми профуча навън, докато тъмнината

претича през мен, последвана от тънък червен лъч. Разби се стъкло и стъпките се

оттеглиха. Роан се затича.

Изправих се на крака и изтичах след брат ми. Той смени формата си във въздуха и

скочи през счупения прозорец като вълк. Аз го последвах в човешката си форма,

стъпвайки по покрития със стъкла под под мен, нарязах гърба си, докато се завъртях на

крака и изтичах отвън.

Сенчестото създание изчезна в дърветата, бързо и неуловимо. Спокойният въздух

не пренасяше никаква миризма - ако изобщо имаше някакъв, то беше смесена с аромата на

евкалипт и земя.

Но то кървеше, и точно кървавите следи проследихме.

Тичахме през дърветата, прескачайки камъни, храсти, папрати и дънери. После



внезапно въздухът се изостри, стана по-студен и аз погледнах напред. Линията на

дърветата свършваше рязко, нямаше нищо освен небе. Тръгнах напред и сграбчих Роан, за

да го накарам да спре.

Той ми се озъби и ме захапа, зъбите му драскаха кожата ми, но не болеше. Ударих

носа му.

- Идиот, има скала пред нас.

Той се завъртя, поглеждайки напред, после подсмъркна и се измъкна от захвата ми,

като смени форма преди да тръгне напред. Стоях, но не го последвах. Със скалистите

ръбове не се разбирахме много.

- На дъното на каньона има някаква размазана черна фигура - каза Роан, като се

показа откъм ръба под ъгъл, който накара нервите ми да се стегнат.

- Предпочело е да скочи, отколкото да го хванат - казах изумена. - Защо му е да

прави това?

- "То", като оперативен термин - каза Роан мрачно. - Или е скочило, защото не е

видяло скалата на време, или защото е решило, че смъртта е по-добрият вариант,

отколкото да го заловят.

- Трябва да е първото, нали?


- Кой знае. Едно нещо обаче е сигурно, никога не съм виждал такова нещо.

- Не. Но силно се съмнявам да е нещо, което природата е създала - потреперих и

потрих ръце.

Той ме погледна.


Кимнах.

- Усетих го точно преди да нападне и успях да стоя далеч от пътя му.

Той погледна надолу към тялото още веднъж, после отстъпи и ме обърна.

- Да те вкараме обратно вътре преди да си измръзнала.

Върнахме се в хижата. Куин беше клекнал и изучаваше земята отвън пред

прозореца, но вдигна поглед, когато пристигнахме.

Погледът му се плъзна върху голотата ми и сладкият вкус на похот се разнесе из

въздуха. Но гласът му беше студен като въздуха и той каза само:



- Тези стъпки не са на същество, което съм виждал досега.

Роан клекна зад него и прокара пръста си по следите.

- Нокти - каза той, поглеждайки към мен. - Точно като пръстите му.

Кимнах.

- Както казах, не смятам, че природата го е създала.

- Мисля, че си права. - Той спря, погледът му обходи тихите дървета. - Защо не

поспиш малко? Аз ще наблюдавам, ако се появят още от тези.

Той не беше нито видял, нито усетил първото и се съмнявах, че ще види или усети

някой следващ. Което си просеше въпроса "Защо?". Може и да не бях усетила създанието

преди да беше станало прекалено късно, но бях усетила, че нещо не е наред. Така че защо

и близнакът ми не го беше усетил?

Не знаех. И част от мен не искаше да знае, защото имах бегли подозрения, че това

имаше нещо общо с наркотиците, които ми даваха Тейлън и компания.

Но поне зловещото чувство, че нещо не е наред, не ме преследваше вече. Може да

не ни атакуват засега.

- Мисля първо да си взема душ. Съмнявам се да успея да заспя точно сега.

Той кимна. После се запътих към хижата. За щастие, някой беше премахнал

отрязаната ръка и беше опитал да изчисти кръвта. Пропилях известно време проверявайки

всеки ъгъл и когато бях напълно успокоена, се запътих към банята.

Но противно на очакванията ми спах, и то много добре.

Когато се събудих, Куин стоеше до счупения прозорец, ръцете му бяха небрежно

кръстосани зад гърба, тялото му беше отпуснато, но можех да вкуся напрежението му.

Жилеше въздуха толкова остро, като внезапното покачване на пулса ми.

- На края на леглото има чисти дрехи. - Гласът му беше мек, неутрален. - Роан

помисли, че ще искаш нещо по-топло. Обаче няма обувки. Краката на всички ни са

по-големи от твоите.

- Не ми трябват обувки. - Кръстосах ръце и се загледах в гърба му, заповядвайки му

да се обърне и да ме погледне. - Защо си тук?

- Тук, в стаята или тук, по принцип?

- И двете.

- Ах. - Той направи лека пауза. - Тук съм в стаята като втора защита в случай, че

някое от тези създание премине през Роан.



- Мога да се защитавам и сама.

- Не и когато спиш. - Той погледна за миг през рамото си, тъмният му поглед се

плъзна по завитото ми тяло преди да го отмести. - Даже не трепна, когато влязох.

Вероятно защото познавах аромата му и се чувствах защитена в присъствието му,

без значение колко дразнещ можеше да бъде понякога.

- Е, защо си на тази спасителна мисия?

Свиването на раменете му беше само леко повдигане на едното, но въпреки всичко,

някак елегантно. Мускулите му се движеха примамливо под пуловера му и се наложи да

устоя на изкушението да го докосна с цялата насъбрала се сила.

- Защото някой се опита да ме убие няколко пъти и започвам да се дразня от този

факт.

- Това не обяснява защо си тук.

- Бъдещите ми убийци не са от нормалните. Оставих в Директората няколко тела за

изследване.

- Разбира се, след като собствената ти лаборатория ги е проверила.

- Разбира се.

- Е, донесъл си телата. Как това кореспондира с това, че си тук?

- Ти изчезна долу-горе по същото време, когато пристигнах в Мелбърн. Останах, за

да помогна с търсенето.

- Благодаря ти.


- Ние сме приятели, които са били любовници. Това беше най-малкото, което

можех да направя.

- Последният път, когато проверих, определението на приятел не включваше да го

игнорираш и да му кажеш да се разкара.

- Знаеш защо направих това.

- Да, защото не можа да се справиш с факта, че съм върколак. - Измъкнах се от

завивките и се изправих. - Ще бъдеш ли така любезен поне да се обърнеш и да ме гледаш,

докато ми говориш?

- Ако бъдеш така любезна да се облечеш.



- Защо? Както сам каза, бяхме любовници. Познаваш тялото ми доста добре.

- Сега не сме любовници и не одобрявам перченето ти.

Изсумтях леко и се пресегнах за дрехите на ръба на леглото.

- Това е толкова старомодно.

- Аз съм старомоден.

Да, и това беше един от проблемите, които биха застанали между нас, ако изобщо

имахме някаква връзка. Поклатих глава и се облякох. Дънките бяха няколко сантиметра

по-дълги, но иначе ми станаха, особено на задника. Което не беше изненадващо, защото

задникът ми беше по-голям от този на брат ми - несправедливостта на природата,

предполагам. Тъмно зеленият ми пуловер беше тесен, меката вълна се изопна максимално

на гърдите ми, осигурявайки леки дупчици, през които да се вижда кожата ми. Ако

идващата нощ не обещаваше да е толкова студена, щях да мина и без пуловера.

- Добре, вече може да се обърнеш.

Гласът ми беше саркастичен, но очевидно нямаше ефект. Изражението му беше

студено, почти резервиран. Но погледът му се изкуши и погледна надолу, малка ласка,

която ми беше достатъчна. Горещина изби по кожата ми и зърната ми щръкнаха, опъвайки

горката вълна още повече. Дълбока болка долу се разпали, изгаряйки ме.

Кръстосах ръце и се опитах да игнорирам желанието си. Имаше твърде много неща

за преглъщане, за да се хвърля диво на врата на този вампир, въпреки изкушаващата

мисъл. Не на последно място е това, че нещата сега са както той искаше, когато направи

пределно ясно, че не иска нищо повече от мен.

- Е, да донесеш телата в Директората ли беше единствената причина да дойдеш в

Мелбърн?

- Знаеш, че не.

- Това, което знам - казах кисело, - е, че ми каза да се разкарам и да те оставя на

мира.

- Не казах това.


- В този смисъл е било тогава. Какво искаш, Куин?

- Трябва да поговорим.

- Прекарах страшно много време в опити да говоря с теб. Приключих с говоренето.

- Има неща, които трябва да ти кажа. Неща, които трябва да чуеш.



- Освен ако не е "Съжалявам за ужасното си поведение, моля те, прости ми", не съм

сигурна, че можеш да кажеш нещо, което да искам да чуя.

В този момент вратата се отвори и Роан влезе.

- Куин, Джак иска да те види за момент.

Куин ме погледна, тъмните му очи обещаваха, че разговорът изобщо не е

приключил. После се обърна и излезе.

Поех си дълбоко въздух и издишах бавно. По дяволите. Тъкмо когато бях започнала

да преодолявам факта, че той си тръгна и обърна гръб на всички привлекателни

възможности между нас, той отново влиза в живота ми и ми дава надежди, че може би,

само може би, е променил мнението си. Нямаше как да не се почудя какво бях направила,

че да вбеся толкова съдбата, защото тя със сигурност възнамеряваше да хвърля камъни в

градината ми по-късно.

Потърках с ръка уморените си очи, после грабнах оръжията, които бях разпръснала

по-рано, като ги зареждах, докато вървях към прозореца. Надвисваше привечер и

изглеждаше буреносна.

- Райли? - Загриженост се усещаше в тона на Роан.

- Какво?


- Страхотно, брато.

Той мина през стаята и уви ръце под гърдите ми, като ме обърна към себе си.

- Куин?

Сякаш това беше трудно да се познае. Облегнах глава на рамото му.

- Още го искам, Роан. Въпреки че мрази това, което съм, въпреки че знам, че

връзката между нас никога няма да е постоянна, го искам. Мислех, че съм го преодоляла,

но не съм.

- Защото той прекрати всичко, не ти.

Вероятно. Имам предвид, че да приключиш нещата винаги е по-лесно.

- Работата е там, че мисля, че за това се е върнал. Мисля, че може да е променил

мнението си.

Той беше тих за момент, после каза:

- Искаш ли един братски съвет?



Усмихнах се леко.

- Ще го получа без значение дали го искам, или не.

- Факт. - Долових забавление в топлия му глас. - Момчето кон здравата си е паднало

по теб. Наслаждавай се на това; на него. Не преследвай Куин повече от това.

- Кейд предложи в общи линии същото.

- Той е жребец. Те са по-похотливи стари копелета, които се възползват от всеки

шанс да се намъкнат под нечия пола.

Забавление премина през мен. В много отношения конете шифтъри не бяха

различни от останалите мъже. Без значение от расата, всички искаха да си опекат работата.

Дори сдържаните вампири.

- Ако просто си стоя и се радвам, Куин няма да дотича.

- И това може да е за добро.

- Защо? Какво му е лошото да се заблуждаваш?

- Защото може да започне като леко заблуждаване, но вероятно няма да свърши там.

И какво ще стане после? Ами деца? Ти искаш да имаш деца, и дори да можеш или не

физически да ги износиш, има други възможности, които можеш да проучиш.

Единственото сигурно е, че той не може да те забремени. Никога. Това между вас може и

да е силно, но в крайна сметка, правилно ли е?

- Какво имаш предвид, правилно?

В момента, в който зададох въпроса, знаех. Вълците се раждаха с нуждата да се

възпроизвеждат и само желанието да намерят подходящия партньор ги спираше да не

прекрачват границата. Нещо, което очевидно правителствата не разбираха, защото се

мъчеха да оплодят всички ни.

Исках деца. От всичко най-много мечтаех да си имам собствено семейство. Каквото

и друго да може да има между мен и Куин, това няма да е живот.

- Да влезеш в каквито и да е взаимоотношения с Куин е опасно, защото и двамата

знаем, че няма да спре само до забавлението, и това може да унищожи и двама ви.

Той беше прав. Може и да исках да проуча нещата между мен и Куин, но може би

щеше да е най-добре за всички ни, ако просто оставех нещата.

Погледнах към брат ми.

- Преди два месеца ме съветваше да не се отказвам. Сега ми казваш да бъда

внимателна и че нямам правото на нищо дългосрочно. Защо?



- Когато ти дадох този съвет, нито един от нас не знаеше, че вампирските ни гени са

се потвърдили. За мен е твърде късно да имам деца, но може би за теб не е. - Той се

пресегна и внимателно отмести кичура коса от бузата ми. - Винаги си се развивала

по-бавно от мен.

Усмихнах се, каквото беше и намерението му, но това не успокои студа, който се

беше разнесъл по кожата ми, нито болката в стомаха ми. И причината не беше само факта,

че може би ставах необратимо безплодна. А това, че не знаех какви други промени

костваха вампирските ми гени.

- Тейлън се опитваше да ме накара да забременея цяла година. Това сочи, че може

би вече е прекалено късно.

Роан изсумтя.

- Тейлън е стерилен.

- Какво? - Обърнах се, за да го погледна.

Той кимна.

- Излезе по време на тестовете. - Той се наведе и целуна челото ми. - Мисли за Куин

като за парче шоколад. Богат и изпълнен и в твоя случай, водещ до пристрастяване. И като

шоколада, за теб е най-добре тотално да му устоиш, защото просто не е добър за теб.

Усмихнах му се слабо.

- Куин няма да ми докара пъпки, както прави шоколадът.

- Може би не по цялото ти лице. - Той се усмихна и плъзна пръстите си върху

моите, после ме задърпа към вратата. - Но помни, че той възнамерява да остави гадни

малки пъпки по целия ти врат.

Изсумтях леко. Предполагам, това беше вярно. Единственият проблем беше, че

беше доста забавно да получиш точно тези пъпки по врата.

Джак не си направи труда да погледне, когато влязохме в другата стая през

свързващата врата.

- Направих проверка на ръката, която си откъснала. Няма съвпадение в базата данни

за това създание.

- Не се изненадвам.

- Не. - Той затвори капака на монитора. - Особено след като си имаме работа с

генно инженерство. Ти видя ли въобще това място? Можеш ли да подкрепиш картата,

която Кейд ни даде?

- Разходка из мястото не ми беше точно приоритет, когато се събудих гола на



алеята. - Направих пауза. - Наистина, видях само няколко улици и конюшните. Кейд е бил

там по-дълго.

Също така каза, че никога не е напускал конюшните. Би му било трудно да даде

карта на Джак, ако изобщо е вярно, така че можех да заложа, че не е. Но защо ме е излъгал

за това?

Или просто е било заради това, че не е знаел дали може да ми се довери?

- Искам доклад за всичко, което си спомняш след като приключим с това - каза

Джак и взе екрана. - Да тръгваме.

Отправихме се към вратата. Куин и Кейд бяха вече във вана, Куин на шофьорското

място, а Кейд проверяваше оръжията, като седеше на пода в задната част на вана.

По дяволите, изглеждаше вещ в държането и проверяването на оръжията. Доста

повече, отколкото би бил един "обикновен" предприемач. Въпреки че можеше да е

предприемач, който ходи на лов през уикендите.

А може на мен да ми поникнат крилца и да литна.

Което означаваше, че "професията" му вероятно е поредната лъжа. И все пак не

можех да оставя нещата така - не и ако можех да разбера защо е излъгал. Дразнещото

беше, че аз му вярвах повече, отколкото трябваше. Човек би си помислил, че ще знам

по-добре, имайки предвид какво бях преживяла последните месеци.

Качих се във вана и седнах на пода зад него. Между оръжията, екипировката и

петима ни си беше тясно.

Роан седна отпред до Куин. Джак затвори плъзгащата се врата, после се разположи

отпред с лаптопа, без съмнение даваше последни нареждания и разпределяше екипите на

Директората. И въпреки че нямаше да стигнат там преди нас, пак си беше успокояващо да

знаем, че подкреплението не е далеч.

Когато ванът потегли, Кейд прехвърли ръка над рамото ми и ме прегърна. Не беше

сексуално по никой начин, просто успокояващ жест от някой, който знаеше, че имам

нужда. Усмихнах се и се облегнах на него.

Единствените звуци бяха кликането на клавиатурата и бръмченето на пътя. С всеки

километър, с който се приближавахме към мястото, стомахът ми се свиваше все повече.

Очевидно, каквото и да ставаше там, беше дяволски лошо.

Пресегнах се за най-близката бутилка с вода, но пиенето й не можа да успокои

много сухото ми гърло.

Енергия затопли ума ми, изтръпнах от топлината, която разбърка всяка фибра на

душата ми, интимно по начин отвъд докосването, отвъд секса. Куин, леко натискащ

щитовете ми, очевидно искаше да говори с мен, искаше да отворя психическата врата,



която споделяхме, като средство за комуникиране. Линията между нас стана по-дълбока от

нормален телепатичен контакт и не се влияеше от психическите заглушители. Това беше

линията, която спаси живота ни, когато влязохме в бърлогата на Тейлън, за да го

измъкнем.

Загледах се напред във вана, но се виждаха само сенки. Беше ли усетил

нарастващия ми страх? Или беше просто опит да довърши разговори, който бяхме

започнали в хотела?

По каквато и причина да беше, отказах да му дам достъп. Роан беше прав. В този

случай хем сърбеше, хем болеше. Но докато не разберях със сигурност дали бях стерилна

или не, нямаше да се забърквам по какъвто и да е начин с Куин. Нямаше да е честно

спрямо нито един от нас.

Затова игнорирах повика му. Накрая се предаде и отново се концентрира върху

шофирането. Ванът се задвижи през мрака, тишината опъваше до край нервите ми.

Когато най-накрая спряхме, Кейд премести ръката си от рамото ми и ми се усмихна

весело.

- Почти свърши.

Не отговорих. Не можех да отговоря.

Защото не беше свършило. Тъкмо започваше.

Джак се изправи, ярката светлина от монитора накара бледата му кожа да блести в

мрака.

- Кейд, Роан и аз ще минем през главния вход. Райли, ти и Куин ще минете отзад.

Бъди внимателна и стой близо до Куин.

Благодаря, но това не е много безопасно точно сега, искаше ми се да кажа, но

езикът ми беше залепнал за небцето ми.

Джак и Кейд излязоха и затвориха вратата. Роан вдигна за секунда палец, после

изчезна в нощта.

Погледът на Куин докосна моя в страничното огледало.

- Отпред е свободно, ако искаш да ти е по-удобно.

- Благодаря, но не. Предпочитам да не виждам къде отиваме точно сега.

Той сви рамене и продължи да кара. След десет минути спряхме отново, този път

навътре сред дърветата. Отворих вратата и излязох навън.

Нощта беше спокойна и студена, небето беше облачно през дърветата. Цикади

пееха в далечината, а някъде в мое дясно шумолеше поточе. Трябваше да поема контрол



над нервите си. Ако имаше нещо там, което да гледа за приближаващи се следи, отдавна да

съм се издала.

Куин се показа иззад вана, черна сянка, която се сливаше с нощта.

- Имаме двайсет минути да се качим по планината.

- Какво?

- Опасявам се, че е така. - Погледът му се спусна по мен. - Готова ли си?

Не, искаше ми се да кажа. Изобщо. Но се принудих да кимна и го последвах тихо,

докато той водеше през осеяната с клонки пътека.

Двайсет минути изобщо не са много, за да изкачиш проклетата планина, затова се

забързахме. За щастие, нямаше никакви ръбове на скали или спадове, които да накарат

стомаха ми да се свие, но докато стигнахме до платото, краката ми бяха станали на желе, а

дробовете ми горяха. Тая планина си направи подигравка с твърдението ми, че съм в добра

физическа форма. Наистина, наистина трябваше да направя опит да прекарвам повече

време във фитнеса.

Когато най-накрая стигнахме до сечището, на което трябваше да се проведе

събранието, цялото ми тяло беше смесица от треперещи, болящи мускули. Спрях зад

голямо старо каучуково дърво, като ползвах широчината му, за да скрия отчаяното си

поемане на въздух. Куин спря зад мен, след него долетя богатия мирис на сандалово дърво.

Неговото дишане беше равно. Може и да беше на над хиляда години, но формата му беше

къде по-добра от моята.

- Празно е - каза той меко.

Повдигнах поглед. Отвъд ширината на празното пасище стоеше телта на оградата

на мястото. Никакви светлини не се показваха в мрака зад оградата. Сенките на сградите

не даваха вид да крият живот или някакво движение зад или около себе си. Не и под

инфрачервена светлина. Всичко беше спокойно. Зловещо спокойно.

Дори така да беше, трябваше да проверя. Само защото аз не ги виждах, не

означаваше, че не са там. Куин можеше да усети ако има живот, но аз не можех.

- Напълно празно? В смисъл, че няма никакъв живот, човешки, нечовешки или

някакъв друг?

Погледът му срещна моя, тъмните му очи сякаш блестяха в тъмното.

- Нищо.

- Няма никого? Изобщо?

- От мястото, на което сме в момента, не бих могъл да усетя Роан и останалите.

Прекалено далеч са. Но изглежда, мястото е било евакуирано.



- Защо ще правят това? От това, което видях там, мястото е огромно. Защо внезапно

ще го изоставят?

- Бих се обзаложил, че ти си причината.


- Защото избягах?

Той кимна.

- Очевидно знаят коя си. Знаят, че си свързана с Директората, дори само на

асистентско ниво. Имайки предвид станалото с разследванията в Женевив, имайки

предвид участието ти в тях, сигурно са имали план за евакуиране.

- И как са разбрали за участието ми?

- Мозъкът на Тейлън частично е бил изпържен, помниш ли. Който е направил това,

е направил обстоен преглед на всичките му спомени и мисли, само за да провери какво се

случва. - Той направи пауза. - Поне това бих направил аз.

Тръпка премина по гръбнака ми. Не ми се искаше да обмислям каква телепатична

сила трябва да имаш, че да изгориш така нечий мозък. И със сигурност не исках да

обмислям факта, че този вампир би могъл да го направи толкова лесно.

- Ако това място е изоставено и няма никакви следи, може да ни отнеме векове да

намерим отново следите им. - А имах лошото предчувствие, че не мога да си позволя това.

- Ако са бързали, може и да са оставили някаква информация. - Той погледна

часовника си. - Имаме пет минути преди да се наложи да влезем вътре.

- Тогава ще ги използвам, за да си почина.

Седнах на най-близкия дънер. Куин седна зад мен, достатъчно близо, че да усетя

топлината му, но не достатъчно, че да се докоснем.

Устоях на порива да мръдна - или по-близо, че да се докоснем, или толкова далеч,

че тази близост да не изпълва душата ми с топлина - и задържах погледа си върху

оградата, а не върху впечатляващото тяло, седящо до мен.

- Много се съмнявам да са оставили мястото неохранявано. Дори да не можем да

усетим нищо оттук.

- Възможно е.

Дори не ме гледаше и въпреки това чувството между нас беше толкова силно,

колкото преди. Част от мен искаше да се потопи в него, да се удавя в топлината му и

никога да не изплувам.



Луда, такава бях.

Или всичко беше просто защото исках нещо, което не трябваше да имам? Като

шоколада, който Роан криеше от мен, когато бях пъпчива тийнейджърка? Там беше. Знам,

че беше там, и го исках, дори да знаех, че не е добър за мен.

Кръстосах ръце, сякаш за да прогоня студа. Но студеният нощен въздух така и не

беше получил възможност да се доближи, тъй като топлината от близостта на Куин не го

допускаше.

- Е, за какво ще си говорим докато чакаме да изтекат петте минути?

Беше покана да си говорим на по-лично ниво, а не бях сигурна дали той напълно

заслужаваше това. И все пак, ако той щеше да е замесен в разследването за някакъв период

от време, предполагам трябваше да започнем да си говорим.

- Какво ще кажеш да обсъдим грешките?

- Зависи от това чии грешки ще обсъждаме.

- Мисля, че трябва да започнем с моите. - Погледът му хвана моя и го задържа,

очите му бяха тъмни басейни, в които можех да се удавя толкова лесно. - Това беше

отказът ми да се видя с теб отново. Грешка.

О, страхотно. Сякаш имах нужда от това изявление, когато бях разкъсана между

желанието си да разбера какво може да се случи между нас и съзнанието, че ще бъде

грешно да поемем натам просто защото никога не би имало нещо истинско. Не исках

накрая да съм поредният върколак, който го е наранил.

- И какво промени така внезапно решението ти? - Гласът ми беше равен, което

направо ме изненада. Като оставим настрана последните разкрития, той на практика ме

заряза и най-малкото заслужаваше малко раздразнение по негов адрес.

- Много неща...

- Като например? - прекъснах го. - Или може би след като унищожи живота на

годеницата си ти е трудно да се уреждаш със секс?

Беше невероятно остроумен коментар. Раздразнението може и да не си пролича в

гласа ми, но независимо от това беше там.

Погледът му се втвърди.

- Знаеш защо го направих.

- Да. Тя те вбеси. Е, скъпо момче, ти успешно вбеси мен и сега ще трябва да живееш

с последствията.

Той ме изучава за момент, после отмести поглед, лицето ми беше безизразно, но



въздухът вибрираше с едва сдържано раздразнение. Част от мен не можеше да не е

доволна от това. Хей, в крайна сметка аз бях кучка.

- Отказвам да повярвам, че можеш да си тръгнеш толкова лесно.

- Защо не? Аз съм вълк, нали? Ние сменяме партньорите си без каквито и да е

задръжки.

Нещо проблесна в очите му. Признаване може би.

- Ти не си такава.

- Може и да съм, може и да не съм. - Изучавах го за момент. - Родена съм вълк и

като такава съм отгледана, Куин. Нравствеността и начините ми на действие никога няма

да са съвместими с твоите.

- Това не означава, че не можем да балансираме.

Напротив, това означаваше. Защото той беше моят шоколад - и една хапна нямаше

да ми е достатъчна. Но също беше и вампир, който никога не би могъл да ми осигури

едничкото нещо, което наистина желаех.

По дяволите всичко, кога простия въпрос за секса стана толкова сложен? Потърках

очи с ръка.

- Виж, трябва да обсъдим всичко това, но не мисля, че тук е подходящо. Нека

влезем вътре и намерим останалите.

Той се изправи и ми предложи ръка. Поколебах се, не исках да рискувам да го

докосна, макар да знаех, че ще изглежда глупаво, ако не приема ръката му. Също така

знаех, че точно това беше причината той да предложи ръката си. Беше предизвикателство.

А аз никога не съм отказвала предизвикателства. Поставих ръка в неговата и нещо

близо до електричество премина през нас. Погледът му скочи до моя, оставяйки ме да се

давя в съблазнителните му тъмни дълбоки очи. Пръстите му бяха толкова топли, толкова

нежни и въпреки това силни, когато ме издърпа нагоре. И изведнъж преживявах

моментите, в които тези умни сръчни ръце бяха по тялото ми, докосвайки и галейки го,

доставяйки ми удоволствие. Желание потръпна, изгаряйки въздуха между нас, когато,

само за миг, тези спомени увиснаха между нас.

Той се усмихна бавно, интимно. Вече нестабилният ми пулс започна още да се

ускорява, въздухът не ми достигаше. Това беше онзи вид усмивка, който споделяха двама

любовници след страхотен секс. А ние сме преживявали това, повече от веднъж.

Погледът му изгаряше моя за още няколко диви удара на сърцето ми, после се

спусна надолу по тялото ми, топейки се, където спираше, но за кратко. Ледът би се стопил

под този поглед, а никой не ме е обявявал за лед. Напрежение се надигна ниско долу,

надигайки се през останалата част от мен като буря. Въздухът беше толкова плътен, горещ,



едва дишах.

Една крачка. Толкова ми трябваше, за да съм в ръцете му, да целувам

изкусителните му устни, да усещам наведеното му тяло към моето. В моето.

Стиснах юмруци, забивайки ноктите си в дланите, като използвах болката, за да

победя желанието.

- Няма да правя любов с теб само защото си решил, че можеш да понесеш да чукаш

вълк редовно.

Нещо проблесна в погледа му, отново.

- Защо не? Веднъж ми каза, че добрият секс е добро начало на връзка.

И си беше така. По принцип.

- Нещата се промениха оттогава. Имах възможност да помисля.

- "Оттогава" беше преди няколко месеца.

Отстъпих назад и кръстосах ръце. Очевидно яко бях ядосала съдбата и това беше

нейният начин да ми го върне.

- Не тук, не сега, Куин - казах и се насилих да мина през него. - Да отиваме вътре.

Преминах на инфрачервена, сканирайки сечището и сградите зад линията на

оградата. Още нямаше признаци на живот. Нито звук на движение.

Стигнахме до оградата. Куин подаде ръка, прокарвайки пръсти много близо до

оградата.

- Не усещам електричество да тече. - Той докосна леко. - Нищо. Безопасно е да

минем.

Отстъпих назад и извадих единия от лазерите.

- Ако електричеството е изключено, значи мястото със сигурност е изоставено.

- И все пак не можем да си позволим да сме невнимателни.

- Знам. - Сякаш можех, така или иначе.

Изрязах достатъчно голяма дупка, че да минем и двамата. Куин мина пръв,

погледът му сканираше областта преди да се върне при мен.

- Нищо. Хайде.

Последвах го въпреки че сърцето ми беше заседнало в гърлото и изведнъж усетих,



че ми е трудно да дишам. Тръгнахме към сенките на сградите, заслушани в тишината, без

да спираме да се оглеждаме.

Нищо.

Нито дори насекоми.

Докато влизахме по-навътре погледът ми се носеше по линията на хълма. Горе

чакаше мястото, от което едва избягах.

Куин докосна ръката ми леко, карайки ме да подскоча.

- Извинявай - прошепнах.

- Не е нужно да се качваш горе, ако не искаш. Може да изчакаме останалите при

оградата.

Облизах устни и поклатих глава.

- Трябва да го направя.

Той кимна и докосването му се плъзна по гърба ми, водейки ме напред. Топлина се

разнесе на мястото на пръстите му, преминавайки през останалата част от мен на вълни.

Въпреки че беше успокояващо, не направи много, за да успокои топката страх,

насъбираща се в стомаха ми.

Безшумно си пропявахме път през комплекса, бавно минавайки по хълма. Колкото

повече се приближавахме до линията, толкова по-бавни ставаха крачките ми, докато не

спрях пред входа. Погледът ми се плъзна по мястото, където преди почиваше мъртвия

човек. Остана тъмно петно, което ми напомни какво бях сторила.

- Какво има? - попита Куин.

- Тук се събудих. - Погледът ми премина на края на пътя. - А оттам долу се появиха

двамата орсини.

- Орсини? Какво са те?

- Смотани мечкоподобни неща. - Тръпки полазиха кожата ми. Потрих ръце и

преместих погледа си върху бетоновата стена. - Не ми харесва чувството, което създава у

мен, тази улица.

- Не изглежда нещо да не му е наред. - Не гледаше мен, когато го каза, а изучаваше

пътя.

- Има нещо долу. - Нещо, създадено да убива.

- Не усещам нищо човешко или нечовешко - каза той накрая. - Нито пък мога да чуя

някакъв поток от мисли.



Това не означаваше, че там няма нищо. Особено имайки предвид, че това място се

размножаваше.

- Трябва да има друг вход. Нека просто..

Останалото така и не излезе от устата ми. Пред нас стената помръдна. Големи

парчета бетон сякаш падаха и сформираха безцветни човешки форми. Бяха огромни и с

дълги крака и ръце. Дори само като гледахме, кожата им се променяше и от сивия цвят на

бетона ставаше черна като нощта. Знаех, че са още там, но не ги виждах. Дори не ги

усещах.

- По дяволите. - Гласът на Куин беше твърд и яростен. - Хамелеони.

Стрелнах го с поглед.

- Не ми приличат на гущери.

Нямаше никакво веселие в погледа му, когато срещна моя.

- Те са рядка форма на нечовеци, която може да се слее с всеки фон и буквално да

стане част от фона. Също така са канибали.

О, фантастично.

- Очевидно не са толкова рядка форма, колкото си мислиш, защото има десет от тях

тук.

- Не съм сляп. - Той хвана ръката ми. - Да се махаме оттук.

- Ами лазерите?

- Твърде много са. Дори да свалим няколко, останалите ще ни погнат. Хайде.

Не ми остави избор, дърпайки ме със себе си. Хамелеоните ни последваха, дългите

им твърди крака се удряха шумно по калдъръма, приближавайки се твърде близо, твърде

бързо.

- Викай - каза Куин и ме избута грубо от едната страна.

Ударих прозореца на един от фалшивите магазини с достатъчно сила, че да счупя

стъклото, и се шмугнах през него. Летеше стъкло, режейки лицето ми. Тупнах на земята и

лазерът излетя от ръката ми. Изпсувах и после се претърколих на краката си.

Съществата бяха сенки, по-плътни от нощта. Мигнах и преминах на

инфрачервеното си вампирско зрение. Куин се превърна в пламък, заобиколен от десет

размазани тъмни червени лъча. И ако можех да усетя шумоленето от мислите на Куин, то

съществата бяха мъртва зона. Не мъртви като сляпо съзнание, а мъртви, като че няма нищо

там, само празно пространство.



Виках за помощ колкото можех по-силно, после извадих останалия лазер, скочих

през прозореца и затичах към най-близкото създание.

Макар че издадох лек звук, хамелеонът замахна, удряйки ме силно с голямата си

черна лапа. Избегнах удара и запалих лазера. Ярката светлина преряза плътта и четири

пръста паднаха на земята, където започнаха да се мятат като червеи на върха на кукичка.

Създанието изпищя - толкова висок звук, толкова нечовешки, че тръпки ме полазиха. Тези

тръпки се засилиха, когато осъзнах, че на мястото на отрязаните пръсти започват да се

появяват нови.

Въздухът се раздвижи. Наведох се и се обърнах. Две от тях бяха пропълзели зад

мен. Нанесох удар на единия, после подпалих ръката, която се опита да ме сграбчи. Още

пръсти паднаха на земята, извивайки се като живи.

Още пръсти поникнаха.

Боже, как се предполагаше, че ще убиеш нещо, което се регенерираше толкова

бързо?

Съществото, чиито пръсти отрязах, изкрещя от ярост. Другото издиша. Изритах го

настрани, но зъбите му се забиха и ми разкъсаха рамото, захапвайки дълбоко. Изсъсках и

замахнах назад, удряйки плът, лигава и студена като на крастава жаба. Ударът ми се

плъзна и пропусна, а зъбите на съществото се забиха по-дълбоко, счупвайки кост. Болката

се превърна в червен поток и пот изби по челото ми. Жлъч се надигна и преглътнах

трудно, когато останалите две същества тръгнаха към мен. Като игнорирах съществото,

което се опитваше да изяде рамото ми, ритнах едното същество, като го запратих в

другото.

Червени лъчи светлина прерязаха нощта и изведнъж и двете същества останаха без

глави. Миризмата на изгорена плът изпълни въздуха, от което ми прилоша. Червената

светлина проряза отново нощта, прорязвайки на милиметри от ръката ми, и съществото,

което се опитваше да погълне рамото ми, ме освободи с рев. Преминах във вълчата си

форма и тръгнах куцукайки. Когато достигнах до счупения прозорец на магазина, отново

преминах в човешката си форма, и потънах в земята, лекувайки раненото си рамо и ръка.

Кавалерията беше дошла да ни спаси. Роан, Джак и Кейд се бяха присъединили към

борбата и се оправяха с хамелеоните с брутална ефективност. Досега не бях виждала брат

си в действие и си беше наистина страшно, като го гледах сега. Беше бърз, ефективен и

напълно безмилостен - всичко, което един пазител трябва да бъде, всичко, което смятах, че

брат ми не е.

Кейд може и да не беше нито толкова бърз, нито толкова яростен, беше абсолютно

ефективен. Очевидно, не беше просто предприемач.

Отместих поглед. Ярката светлина от присъствието на Куин беше изчезнала и за

момент страхът ми нарасна. После богатият аромат на сандалово дърво изпълни въздуха и

секунда по-късно той клечеше зад мен. Красивото му лице беше надраскано, пуловерът му

беше разкъсан, червеният му цвят беше подчертан от кръвта.



- Добре ли си? - Мелодията на гласа му беше по-яростна от всякога и страх

проблесна в тъмния му поглед. - Ухапаха ли те?

Показах му рамото си. Той изпсува леко.

- Ще трябва да се погрижим за това. Копелетата са известни с преносимостта си на

различни инфекции.

- Екипът на Директората е на пет минути оттук - каза Роан, като се появи от мелето.

Взе ме в прегръдката си. - Има и медицински екип, в случай, че нещо подобно се случи.

Изтича с мен в нощта, надолу по хълма, към секция, която не бях посещавала, после

си тръгна. Медицинският екип вече се настаняваше, когато пристигнахме.

Докторът погледна рамото и ръката ми и ме пренесе в най-близката стая. Бях

съблечена, изчистена и закърпена, после забиха няколко от най-големите игли, които бях

виждала, в задника ми. Това болеше повече от проклетото ухапване.

- Просто наблюдавай рамото - посъветва ме докторът, докато махаше ръкавиците

си. - Вълците нямате история с вирусите, но дори така да е, ако видиш някакво възпаление

или обезцветяване, ела да погледнем.

Кимнах.

Той погледна към монитора на бюрото.

- Има бележка тук, която да ти напомни за срещата ти в петък.

Мигнах.

- Каква среща?

- С доктор Харви. В четири.

Зяпнах го за момент, сърцето ми препускаше. Доктор Харви беше специалистът,

който ми беше препоръчан - този, който щеше да ми каже дали можех да имам деца, или

не. Не беше доктор на Директората, но е одобрен от тях.

- Пише ли нещо друго?

Докторът ме погледна.

- Нещо за някакви резултати от тестове.

О, Боже, о, Боже. След два дни щях да знам, по един или друг начин. И сега,

когато отговорът беше толкова близо, не бях сигурна, че съм готова за него.

- Благодаря, докторе.



Той кимна и се обърна. Внимателно издърпах дрехите си, после отидох в зоната за

изчакване. Роан стана от стола.

- Присъда?

- Добре съм. - Поколебах се, като се оглеждах. - Къде е Куин?

- Чака отвън. Не му харесва усещането от мястото.

Усмивка изкриви устните ми.

- Наистина?

- Съпричастен е, забрави ли. Каза, че стаите таят твърде много спомени и болка.

Куин имаше доста сериозни щитове, които да го защитават, затова, щом се е

оттеглил, значи положението е лошо. Което ме накара да се радвам, че съпричастието не е

един от проблемите ми.

Роан подхвана лакътя ми с ръка и ме поведе към вратата.

- Готова ли си да се сблъскаш с това, което може да се е случило на това място, или

предпочиташ да изчакаш до утре?

Предпочитах въобще да не се сблъсквам с това, но и двамата знаехме, че това не е

вариант. Поех си дълбоко въздух и издишах бавно.

- Да приключваме с това.

Погледът му затърси моя, изражението му беше пълно със загриженост.

- Сигурна ли си?

- Не. Но предпочитам да не чакам.

Той кимна и излязохме в нощта. Куин чакаше една сграда встрани и закрачи зад

Роан. Не каза нищо и за пръв път нямах усещане за емоциите му.

Вървяхме по хълма и надолу по алеята. Завихме надясно и пред нас се изправи още

една бетонна сграда. Крачката ми се разколеба и устата ми пресъхна.

Не исках да влизам там.

Не исках да си спомням.

- Не е нужно да го правиш - каза меко Роан.

Облизах устни.



- Нужно е.

Само дето коленете ми омекнаха, краката ми отказаха да помръднат, а изглежда и

въздух не можех да си поема.

Захватът на Роан се стегна.

- Дишай дълбоко - каза той.

Послушах го. Не помогна много.

- С теб съм. Ако стане много напечено, ще те измъкна. Обещавам.

Преглътнах, освободих лакътя си и хванах ръката му. Силно.

- Да тръгваме.

Преди всякаква смелост да ме е изоставила.

Куин отвори вратата. Беше сложил вампирското си лице и все пак притеснение

блещукаше в очите му. Или може би беше игра на светлината, която се виждаше от

коридора зад вратата.

Или просто позитивно мислене.

Стъпките ни отекнаха в тишината, бетонът беше студен под краката ми. На всеки

пет крачки имаше врата - което означаваше, че стаите са малки. Не спряхме при нито една

от тях, вървяхме до края на коридора, после завихме в ляво.

Джак се появи от края на стаята, когато стигнахме средата на пътя. Носеше папка и

лицето му беше мрачно.

- Това място е развъдница.

Спряхме и погледът ми премина през него. Видях белите стени. Чистото бяло на

чаршафите около матраците. Блясъкът на веригите над тях.

Стомахът ми се сви.

- Това е била моята стая?

Джак погледна надолу към папката, която държеше.

- Да. - Поколеба се. - Била си в кома след инцидента. Не са очаквали да излезеш от

нея.

- Избягах, защото не си направиха труда да ме дрогират или оковат като всички

останали.



Джак кимна.

- Не съм лекар, но като гледам записките, трябва да ти кажа, че е чудо, че си се

възстановила.

Пуснах ръката на Роан и пристъпих към стаята. Тръпка премина по гръбнака ми и

нещо остро проблесна в ума ми.

Преглътнах трудно и направих още една крачка.

Червени огнени игли пронизаха мозъка ми и пот изби по челото ми. Потръпнах,

свих юмруци, борейки се с нуждата да избягам възможно по-далеч от това място и

спомените, които разбъркваха всичко в мен.

Роан докосна рамото ми и аз подскочих.

- Може би не трябва да се притискаш - каза той меко.

- Има нещо, което трябва да си спомня.

Не можех да кажа защо бях толкова сигурна. Ако съм била в кома, тогава със

сигурност това място не би означавало нищо за мен. И ето че бях достатъчно уплашена, че

да искам да избягам. Може би отговорите, които ни трябваха, лежаха зад тази стена от

болка.

Облизах сухите си устни и пристъпих още веднъж.

Болката ме заля като вълна и аз паднах, крещейки, на пода.



Глава пета



Спомените нахлуха като море от агония, разрушени картини от филм с насилие,

показван от счупен проектор. Колата, която беше ударила моята отзад; дървото, което не

можех да избегна. Топлия прилив на кръв по лицето и ръцете ми, после болка и мрак и

чувството, че пропадам. Нищо друго сякаш цяла вечност.

Звуците бяха едновременни. Постоянен шум. Звукът от токчета по пода. Ударът

плът срещу плът и чувството за насилие.

И накрая миризмите. Антисептици. Секс. Гора, боров и портокалов цвят.

Последните три в странна комбинация, която не бях помирисвала преди.

Райли!

Гласът беше далечен. Заповядващ. Проехтя през агонията, която беше заключила

ума ми, остър като териер. Но болката се усили и не можех да кажа от къде идва гласът. Не

можех да го достигна.

Райли!

Беше по-остър този път, по-настоятелен. Облаците агония се разсеяха. Внезапно

Куин се появи в ума ми, застанал между мен и болката, протегнал призрачна ръка, която

да хвана, беше толкова истинска, плътна и, о, толкова топла.

Оттук, каза той и ме поведе към светлината.

Осъзнаване премина през мен и аз издишах.

- Всичко е наред - гласът на Роан беше мек, гладък. Ръцете му бяха увити около мен

и той ме люлееше както баща би люлял детето си. - Наред си.

Въздухът, който се изви около нас, беше толкова студен върху трескавата ми кожа,

и когато той изпълни яростно дробовете ми, те се напълниха с миризмата на евкалипт и

нощ. Отново бяхме отвън.

Отворих очи. Погледът на Куин срещна моя, тъмните дълбини бяха безизразни като

лицето му.

- Вратата не беше отворена - казах.

- Не - съгласи се той меко.

- Врата? - каза Роан. - Коя врата?

Преместих погледа си от Куин към брат ми.



- Нищо. Няма значение. - Но имаше значение, защото Куин току-що беше преминал

през щитовете ми и беше влязъл в ума ми, след като не беше отдавна, когато ми каза, че не

може.

Роан докосна бузата ми с ръка.

- Спомняш ли си нещо важно?

- Само миризми. Човек, когото съм срещала преди.


- Нещо друго?

Поклатих глава и той въздъхна.

- Колкото, толкова. Прибираме те у нас довечера.

Бях готова да тръгна. Готова просто да спя и да забравя, дори и за няколко часа.

- Безопасно ли е да се приберем?

Той направи гримаса.

- Не много. Тримата отиваме към една безопасна къща засега. Когато Кейд и Джак

оправят бъркотията тук, ще се присъединят.

- Защо остава Кейд, а не ти или Джак? - попитах изненадана.

- Защото Кейд е бил тук повече от месец и познава мястото по-добре от който и да е

от нас.

Което звучеше абсолютно логично, но не го вярвах. Джак имаше планове за Кейд,

това поне беше ясно.

- Та къде е безопасната къща на Директората? И има ли достатъчно голяма баня, че

да побере вълк?


- Крило в хотел по бреговете на Брайтън Бийч. Мисля, че е приемливо да приемем,

че има достатъчно голяма баня.

Усмивка дръпна устните ми.

- Е, предполагам, че ако ще сме заключени, можем поне да го правим със стил.

- Точно така. Можеш ли да вървиш?



Кимнах и той ми помогна да се изправя. Олюлях се леко и се зарадвах на

подкрепата му първите няколко секунди.

- Добре съм - казах, когато бях.

Той ме освободи.

- Само ще ида да видя Джак, после тръгваме.

Кимнах и се подпрях на бетоновата стена. Студенината пропълзя през пуловера ми

и беше толкова приятно срещу претоплената ми кожа.

Когато брат ми тръгна, погледнах към Куин.

- Имаш да даваш обяснения.


- Няма нищо странно в това, което направих. Болеше те много и щитовете ти бяха

слаби. Просто се плъзнах покрай тях.

- Когато ме бяха простреляли със сребърен куршум, каза, че не можеш да прочетеш

повече от повърхностните ми мисли. Този път беше повече от това.

Той ме изучава за секунда, тъмните му очи проблясваха застрашително в нощта.

- Какво искаше да направя? Да стоя и да гледам как страдаш ненужно?

- Излъга ме. - Отново.

- Само малко.

Кръстосах ръце.

- Имам усещането, че твоята и моята представа за малко са две напълно различни

неща.

- Само когато те боли и щитовете ти са достатъчно понижени, че да мога да вляза

без да съм канен. В някои отношения умът ти е толкова недостижим, колкото и този на

брат ти.

Не му вярвах.

- Значи казваш, че можеш да проникваш в ума ми само когато съм болна или

ранена?

Той се поколеба.

- Да.



- Лъжец. Още кога?

Той отмести поглед.

- В изблик на страст. Ако реша, мога да проникна тогава.

Гняв се надигна в мен.

- А правил ли си го?

- Не.

Имах само думата му за това, а точно в момента не бях способна да повярвам само

на тях.

- Е, благодаря, че ме извади от тази каша от спомени, но ако отново надникнеш в

ума ми без да съм те канила, ще... - спрях. С какво можех да заплаша вампир? Особено

студен като Куин?

- Добре. - Гласът му беше равен. Студен. - Следващия път ще те оставя сама да си

намериш изхода.

- Хубаво.

Тишина се настани помежду ни. Тишина, която беше напрегната и недишаща. Но

не бях изцяло недоволна от това, защото ми даде извинение да игнорирам хормоните си и

да го държа настрани от мен.

И все пак, гледах осеяното с облаци нощно небе и се надявах брат ми да се забърза.

Естествено, той не го направи и тишината засърбя на кожата ми, докато не бях готова да

извикам от разочарование.

Когато най-накрая се върна, закачи ръката си за моята и започна да ме води вън от

сградата.

- Да тръгваме. Изглеждаш смазана.

- Защото съм. - Прозях се, после добавих: - Как ще стигнем до това място?

- Чака ни хеликоптер. Ще ни отведе до джета на Директората, който се подготвя в

момента.

- Супер. Трябва ми сън.

- Ще спиш, когато стигнем в самолета.

Което със сигурност и направих. И когато стигнахме до хотела, спах още. Само

дето не само спах, а сънувах. И макар сънят да беше нов, беше подобен на много, които

имах след като Куин ме остави в ложата на Тейлън.



Е, мисля, че бяха само сънища, макар че си бяха адски реални.

Бях под душа. Водата падаше по кожата ми, острите като игли струи бяха

успокояващи, но и вълнуващи. Или беше топлината от друго тяло толкова близо до моето,

ароматът на сандалово дърво и мъж, което накара пулсът ми да се учести?

Ръце ме докоснаха, обърнаха ме, после устни се плъзнаха по моите, устни, които

бяха топли и познати, и, о, толкова прекрасни. Целунахме се, дълго и силно, докато водата

барабанеше по кожите ни, докосвайки телата ни, гъделичкащо и подкачащо.

После ме обърна така, че гърбът ми да е срещу твърдата топлина на тялото му,

ерекцията му докосваше задника ми, докато се протягаше за сапуна, и започна да мие

гърдите и корема ми. Ароматът на лавандула докосна въздуха, изпълвайки всеки дъх, и

изглеждаше толкова реално, толкова реално, колкото ръцете, които ме къпеха толкова

нежно.

И, о, беше толкова хубаво.

Но да съм хваната между топлината на тялото му, струите на водата и милването на

ръцете му не беше нищо повече от мъчение и бях под пара.

Когато не можех да издържам повече, грабнах сапуна от него и се обърнах.

Красивото му тяло блестеше като скулптура от бял мрамор на фона на полуосветената

баня, водата галеше всеки мускул, всяка извивка. Последвах пътя на водата, сапунисвайки

всеки прекрасен сантиметър, докато той не започна да трепери, колкото мен.

Той взе сапуна и го остави отново в сапунерката, после преплете пръсти с моите,

повдигайки ръцете ни над главата ми и притискайки гърба ми срещу влажните студени

плочки. Топлината му се стече около мен, през мен, прогаряйки кожата ми,

контрастирайки остро със студенината от плочките.

Погледът му срещна моя, обсидиановите дълбини блестяха от желание и

решителност.

- Моя си, Райли - каза той меко и разтвори краката ми с коляно. - И имам намерение

да те обичам изцяло - по всеки възможен начин - няма да имаш желание да се обърнеш

към друг освен мен.

- Това няма да се случи никога.

Но не излезе нещо повече от въздух, когато той се плъзна в мен, изпълвайки ме,

разтопявайки ме. Плътният му стон на удоволствие беше звукът, който излезе и от мен.

После започна да се движи и в движението му нямаше нищо нежно. Тялото и движенията

му бяха настоятелни, яростни и толкова прекрасни. Богатата болка нарасна, превръщайки

се в калейдоскоп от емоции, които преминаха през всеки ъгъл на ума ми. После

треперенето спря и аз издишах, грабвайки раменете му и катерейки се по тялото му, увих

се около талията му и го бутнах още по-навътре. Удоволствието експлодира между нас и

оргазмът ми премина през тялото ми, разтрепервайки душата ми.



Събудих се още трепереща от оргазма, името на Куин беше замряло на устните ми.

За няколко секунди просто лежах там, зяпайки тавана невиждащо.

Господи, беше толкова реално. Кожата ми още пулсираше от барабаненето на

водата, а ароматът на лавандула висеше във въздуха. Да не споменаваме факта, че се

чувствах добре и напълно задоволена.

Къде, по дяволите, бяха сънища като този по време на липсата ми на любовен

живот?

Протегнах се като котка, после погледнах часовника на масата. Беше почти обяд.

Не бях спала и шест часа, което беше изненадващо. Чувствах се сякаш съм спала двайсет.

Изправих се на лакти. Не можех съвсем точно да си спомня как съм се озовала в

леглото снощи, но като гледах следите от дрехи от врата, очевидно съм се вървяла и съм се

събличала едновременно.

Самата стая беше огромна. Точно отпред имаше извита стъклена врата. Слънчевата

светлина нахлу вътре, добавяйки още цвят към песъчливите стени. Килимът беше дебел и

морско син на цвят, както и двата фотьойла. От ляво имаше врата, която водеше към

област с плочки и нещо, което изглеждаше като най-големия душ, правен някога - макар че

не беше душът от съня ми. Но този определено беше проектиран с вкус и аз щях да го

изпробвам.

Разбира се, хормоните ми искаха да го пробват с приятел, но въпросът за милион

долара беше кой ще е този приятел. Здравият разум казваше Кейд, но след съня ми,

хормоните ми бяха навити на малко влажна вампирска любов.

Което вероятно означаваше, че няма да е нито единият. Със сигурност това беше

по-умният, ако не забавен, вариант точно сега.

Измъкнах се от завивките и тръгнах към огромната баня, наслаждавайки се на

богатия душ сама и прекарвайки доста повече време от необходимото просто стоейки под

душа, оставяйки струите да масажират кожата ми и да стоплят тялото ми.

Когато накрая водата започна да изстива, излязох от душа. След като се изсуших,

отидох да си търся дрехи. И открих няколко рокли и поли да висят в гардероба. Роан

очевидно е ходил на пазар, защото всичко беше ново, дори обувките. Намръщих се,

надявайки се да не е изхарчил всичките си спестявания. Роан и пазаруване винаги са били

опасна комбинация и прекомерното му харчене ни е вкарвало в беля неведнъж.

Като видях, че денят ще е топъл, си избрах една бяла рокля, която имаше съвсем

малки каишки, нисък гръб и подгъв, който почти непристойно се увиваше около бедрата

ми. След като се обух с едни сладки червено-бели сандали - висок дървен ток довършваше

комбинацията, което със сигурност би ми било от полза в няколкото пъти в миналото, в

които са ме хващали в ситуации, в които се нуждая от нещо по-убедително от юмрук, но

по-несмъртоносно от ухапване от върколак - после се запътих към кухнята, при Куин и



брат ми.

Намерих Куин във всекидневната да чете седнал вестника. Погледът му беше ласка,

която се спусна надолу по тялото ми и която незабавно ме разгорещи. Боже, какво беше

това, което караше този вампир да ме побърква така? Добре, беше прелестен, беше богат и

всяка жена с половин мозък би го изчукала на секундата - но между нас имаше и нещо

друго. Нещо по-дълбоко.

Погледът му се плъзна на косата ми.

- Отрязала си я.

Кимнах изненадана, че не е забелязал по-рано.

- Да. Идва лято, а като е до раменете, е по-лесна за оправяне.

- Отива ти.

- Благодаря. - Отидох в кухнята и подуших кофеина преди да го намеря. - Искаш ли

кафе?

- Да, моля.

Налях две чаши и се запътих обратно, подадох му чашата преди да се преместя до

прозореца. Десетте етажа си ми идваха височко, но внимавах да не се доближавам твърде

много до ръба. Пристанището Филип Бей се простираше пред мен, пълен с лодки и

корабчета по целия бряг. Но имайки предвид как се блъскаха дърветата, спокойните води

не бяха индикатори за силата на вятъра. Гледах как един плажен чадър се катурва по

жълтия пясък, после се обърнах и попитах:

- Къде е Роан?

- Трябваше да иде в Директората, за да издири едни файлове за Джак.

- Значи Джак и Кейд не са се върнали още?

- Не.

Чудех се дали това е добър или лош знак. Чудех се дали са открили нещо полезно

на онова място. Но някак си се съмнявах да са. Цялата операция ми се виждаше прекалено

хлъзгава откъм доказателства, че да са оставени там случайно някакви.

- Някаква идея колко време ще сме затворени тук?

Той поклати глава и прибра вестника.

- Не. Както изглежда, може и доста.

Гласът му беше учтив като моя, но погледът му продължаваше да се плъзга по



тялото ми и гладът му изпълни въздуха. Глад, който беше и сексуален, и нужда от кръв.

- Ял ли си напоследък? - попитах остро.


- Не.

- Защо не?

Той вдигна вежда.

- Какво значение има за теб?

- Има, защото усещам нуждата ти да се храниш.


- Има синтетична кръв в хладилника. Това ще свърши работа за известно време.

- В дългосрочен план не можеш да оцелееш със синтетичната кръв.

- Не. Когато това стане, ще ида да съблазня някого.

О, да. Забравих, че пие кръв само докато прави любов.

- Не го оставяй за последния момент.

Той ме изучава за момент, после каза с неутрален глас:

- Живял съм повече като вампир, отколкото мога да си спомня. Нямам нужда малко

кученце да ми казва какво трябва да правя.

- Това кученце само изразяваше загриженост. - Обърнах се. - Следващият път ще

знам по-добре.

Той утихна за момент, но погледът му прогаряше гърба ми с тръпки на разбиране

преминаха по кожата ми.

- Мога ли да те питам нещо?

- Какво? - Задържах гласа си равен като неговия.

- Носиш ли някакво бельо под роклята?

Едва не се задавих с кафето си. От всичко, което очаквах да ме попита, той попита

това.

- Аз си знам, а ти ще се чудиш.



- Е, определено се чудя. И в случай, че ти се чудиш, роклята е направо прозрачна

на слънчевите лъчи.

Скрих усмивката си и отидох до фотьойла.

- Съжалявам, ако гледката те дразни.

Погледна ме с вампирското си лице, но под него царуваше разочарование. Усещах

го, дори да не можех да го видя.

- Защо си решена да приемаш всичко, което кажа, по неправилния начин?

- Сигурно има нещо общо с това, че съм ти леко вбесена. - Взех вестника, докато

сядах.

- Когато спреш да си вбесена, ще чуеш ли в действителност какво имам да ти кажа?

- Не знам. - Разтворих вестника. - Може би.

- И кога може да е това?


- Да видим - прекарах месец в опит да говоря с теб, а ти отказваше. Така че мисля,

че месец ще е честно.

- А аз си мислех, че си отвъд държанието като кучка.

- В случай, че си забравил, аз съм родена кучка.

Погледът ми хвана заглавието на първата страница и едва не получих инфаркт,

когато видях датата.

- Петък е? - попитах, гледайки часа. Почти два и трийсет.

- Да. - Той се намръщи. - Защо?

- Спала съм цял ден? - Зяпнах го невярващо.

Усмивка докосна ъгълчетата на тъмните му очи.

- Да.

- По дяволите. - Прекарах ръка през косата си. - Имам среща с доктора в четири.


- Роан не ми е споменал.



- Роан не знаеше. Уредих си срещата в деня на инцидента. - Изправих се на крака. -

Чудя се дали се е сетил да ми върне чантата и портфейла от останките от колата?

- Не може да идеш на срещата - каза Куин, следвайки ме в спалнята.

- Опитай да ме спреш и ще съжаляваш.

Той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. И макар че търсих чантата си,

бях напълно наясно с присъствието му. За стегнатите му пред мишници в ризата. Начинът,

по който панталоните му очертаваха бедрата и слабините му.

- Какво му е толкова важното, че да не може да почака, докато е безопасно да

излизаш?

- Не е твоя работа. - Намерих портфейла си, но не и чантата. Не че имаше значение.

Трябваха ми само кредитните карти и застраховката.

Отидох до вратата, но Куин не помръдна.

- Махни се от пътя ми.

- Не може да идеш сама. Поне ми позволи да дойда с теб.

Не исках Куин да е там. Не исках никого там. Не и при условие, че това можеше да

е най-лошата новина, която съм чувала.

- Ще се опр..

- Не. - Гласът му беше студен. Настояващ. - Няма да идеш сама. Или те

придружавам до там и обратно, или оставаш тук.

- Да ме придружиш, не да идваш с мен.

Той кимна и мръдна. Влязох в дневната и надрасках бележка на Роан.

- В колко часа трябва да се върне?

- Не беше сигурен. Може да закъснее. - Ключове издрънчаха зад мен. - Остави ни

мерцедеса, в случай, че ни потрябва.

Когато Директората пращаше някого на секретна мисия, очевидно не го правеше

наполовина.

- Добре. Да тръгваме тогава.

Тръгнахме надолу към мазето и минахме през гаража на крилото. Куин се направи

на джентълмен и отвори вратата, въвеждайки ме вътре преди да седне на шофьорското

място.



За едни прекрасни десет минути не каза нищо. Гледах през прозореца, мислейки си

за бъдещето и се надявах да има нещо свястно, което да ме очаква.

- За какво е срещата? - попита той накрая.

- Както казах, не е твоя работа.

- Да не си болна?

Изсумтях тихо. Част от мен искаше да бях болна. Щеше да е по-добре от

възможната диагноза.

- Не.

- Тогава защо ти е специалист?

Раздразнение премина през мен и го погледнах.

- Нямаш право да задаваш такива въпроси.

- Нямам право да ми пука? - отговори той. - Глупачка си, ако си мислиш, че не ми

пука.

Не бях глупачка. Загрижеността му винаги е била част от него, от време на време и

в погледа му, дори когато думите му отричаха тази вероятност. Но не можех да си позволя

да се колебая, защото сега не можех да си позволя да правя изключения за вампира. А той

го искаше, въпреки че не го беше казал направо.

- Куин, не мога да се занимавам точно сега с желанията ти. - Не и когато бях

опитала. Не и когато имах много по-сериозни проблеми.

Той не каза нищо и продължихме в тишина. Като стигнахме града, попита за

адреса, и спря пред сградата на улица Колинс. Като игнорира табелката за непаркиране,

спря, после дойде и отвори вратата.

Игнорирах опита му за помощ и погледнах към трийсетте етажа над мен. Доктор

Харви беше на двадесетия, което изостри страха ми от височини. И въпреки че, технически

този страх не би трябвало да се проявява, когато съм в затворено помещение, за проклетия

ми стомах очевидно това нямаше значение. Последният път едва не повърнах, когато

погледнах през прозореца на доктора. И докато слизах на приземния етаж вече бях

трепереща и псуваща. Определено това не е опит, който ценя.

- Сигурна ли си, че ще се оправиш?

- Разбира се. Както казах, не съм болна.

- Предполагам, че не си - отговори той кратко. - Въпреки че побеля като платно.

- Докторът ми е на двайсетия етаж. - А той знаеше за абсурдния ми страх от високи,



високи сгради и гадните им асансьори.

- Искаш ли да те придружа до горе? Може да е по-лесно, ако не си сама.

Поклатих глава и игнорирах загрижеността в гласа му.

- Нямам представа колко ще се забавя.

- Ще те чакам във фоайето.

- Добре. - Хващайки здраво портфейла си, минах покрай него към сградата. Не

стигнах далеч.

- Райли?

Замръзнах, разпознавайки богатия глас, знаех кой е преди да се обърна.

Миша.

Бившият ми, който също така беше последният човек, когото исках да видя точно

сега.

Той стана от стола и се запъти към мен, висока слаба фигура, която хващаше окото

колкото заради грациозността на движенията си, толкова и заради дрехите си. Лъчите

светлина минаващи през прозорците направиха сивата му коса богато лъскаво злато, но

нищо не можеше да стопли студената пресметливост в ледените му очи.

- Миша - казах, радвайки се, че гласът ми е равен. - Какво правиш тук?

- Чакам те. - Той спря, когато между нас бяха останали само няколко стъпки.

Познатият му мускусен аромат се разнесе около мен, носейки спомени за всичките ни

хубави моменти заедно. Спомени, които можеха и да са лъжа, както и всичко останало от

този период от живота ми.


- И откъде знаеше, че ще съм в тази стая?

- Лесно. Няма много доктори, специализирали в нечовешки проблеми със

зачеването. Само хакнах компютрите на няколко от Мелбърн, прегледах файловете им и те

открих.

Ако Миша знаеше за плодородните ми проблеми, значи беше наясно с нещата

повече, отколкото си мислех.

- И защо ти е да правиш това?

- Защото трябваше да говоря с теб, а се съмнявах, че ще дойдеш доброволно.



Беше само наполовина прав. Нямаше да ида доброволно, но със сигурност щях да

го изчукам доброволно, щом веднъж направи първата крачка. Той - или по-скоро

информацията, която можеше да ми даде - беше пътят ми към нормален живот.

- С теб нямаме за какво да говорим.

Усмивката му беше топла и въпреки това погледът му остана пресметлив.

- О, мисля, че имаме.

Погледнах зад него към часовника на стената.

- Имам среща след десет минути. Имаш три, за да кажеш каквото си дошъл да

кажеш.

Той повдигна вежда, изражението му беше подигравателно.

- Тогава направо на въпроса. Знам, че Тейлън ти е давал ARCI-23. Знам и защо. И

знам резултатите.

Повдигнах вежда.,

- А аз ти повярвах, когато каза, че нямаш нищо общо с Монеиша и Женевив.

- Нямах. Но и двамата знаем, че Тейлън не ти даваше дрогата заради тези места.

Или заради нещо друго, в което е бил замесен.

Джак беше прав. Вълкът знаеше много повече относно случващото се, от който и да

е от нас.

- Опитваше се да забременея.

- Както и аз.

Мигнах.

- Какво?


- С Тейлън бяхме съперници дълго време. Беше ми интересно да видя какво дете

можем да създадем двамата с теб.

Имаше нещо повече зад решението му от съревнование. Можех да го видя в очите

му.

- И двамата сте луди.

- Може би. Беше риск от мое име.




- Какво означава това?

- Означава, че на Тейлън му бяха дадени стриктни нареждания да те чука до

безсъзнание, докато се опитва да научи повече за Джак. На мен, от друга страна, ми беше

казано да стоя настрана. - Забавление докосна очите му за малко, стопляйки студените

дълбини. - Мислех, че си струваш риска.

Да, точно. Ама как го повярвах това.

- Хич не съм поласкана. И защо би било рисковано за теб да ме чукаш или да ме

забремениш?

- Както казах, беше ми заповядано да стоя настрани.

- Е, кой дава тези така наречени нареждания?

Той се усмихна лукаво и отбягна въпроса.

- Знаеше ли, че Тейлън е стерилен?

Кимнах и изненада премина през очите му.

- Интересно, защото Тейлън със сигурност не знаеше.

- Тейлън се мисли за много печен.

Гласът ми беше саркастичен и усмивката на Миша се затопли, ставайки истинска за

пръв път.

- Той никога не виждаше недостатъците си.

- А ти ги виждаш?


- Струва си да знаеш недостатъците си. По този начин ще можеш да работиш над

тях. - Той ме изучава за минутка, топлината на усмивката му се стопи, като изпрати

студена тръпка по гърба ми - Имам предложение за теб.

- Не искам да го чуя. - Такава лъжа, но поне Миша се върза.

- О, мисля, че ще искаш след като влезеш вътре и се видиш с доктора.

Сърцето ми заседна в гърлото и не искаше да се мръдне. За няколко секунди не

можех да дишам.

- Какво имаш предвид?



Той повдигна бледата си вежда.

- Предложението ми си има изгоди за теб, за мен и за Директората. Повече от това

няма да ти кажа сега. - Той погледна часовника си. - Времето ми официално изтече. Ако

искаш да обсъдим въпроса, звънни ми на този номер. - Той ми подаде картичка. -

Единствената сигурна линия, която ми е останала.

Погледнах към ръчно написания номер, запомняйки го бързо преди да накъсам

картичката.

- Не очаквай да го направя.

Той се усмихна и се обърна. После спря и погледна през рамо.

- Има още нещо, което трябва да знаеш.

Безпокойство премина през мен.

- Какво?

- Чипът ми не е заменен още. В момента съм най-плодородният вълк, който

познаваш.

Като каза това, се обърна и си тръгна, оставяйки ме с пресъхнала уста и трепереща.

Боже, какво беше казал? Че мога да имам деца? Защо иначе би казал нещо такова?

Имаше само един начин да разбера. Почти бягах към асансьора, стомахът ми се

беше преобърнал толкова, че двайсет етажа даже не му направиха впечатление.

Както обикновено доктор Харви изоставаше от графика, остави ме да чакам в

чакалнята, потяща и тресяща се.

Когато сестрата най-накрая ме повика, едва не затичах вътре.

Доктор Харви ме погледна над черните рамки на очилата си.

- Изглеждаш леко изнервена.

Седнах на стола и кръстосах крака.

- Притеснена съм. - Не беше лъжа, това поне беше сигурно. - Тези резултати могат

да променят живота ми.

Той кимна разбиращо, погледът му блестеше от монитора на края на леглото.

Надзърнах, но не можех да видя какво има на екрана.

- Първо лошата или първо добрата новина предпочиташ?

Вдишах дълбоко и издишах бавно.



- Нека е лошата. - Можеше и най-лошата да е.

- Няма лесен начин да го кажа, затова ще карам направо. Индикациите са, че след

година и малко тялото ти ще е напълно като на вампир и няма нито да можеш да

забременееш, нито да износиш дете.

Просто го зяпнах. Предполагам, дълбоко в себе си очаквах нещо такова. Роан може

да е повече вампир, отколкото вълк, но сме двуяйчни близнаци, които споделят еднакъв

баща, ако не друго. И все пак се надявах, че понеже тестовете потвърждаваха, че вълчият

ми ген е по-силен от вампирския, ще съм способна да имам деца. Или че ще мога да си

направя ин витро, ако всичко друго пропадне. Сега дори това не можеше и не знаех дали

да плача, или да се смея.

Макар че в момента и двете ми изглеждаха добре.

- Добрата новина - продължи той, сякаш не беше забелязал, че съм се свила

нещастна на стола, - е, че експерименталните наркотици, които са ти давали, са постигнали

целта си. Скъпо момиче, цикълът ти най-накрая е дал на скорост и за пръв път през живота

си имаш менструация.

Зяпнах го за няколко дълги минути.

- Не, нямам.

Той се усмихна.

- Да, имаш. Ако резултатите, които получихме, имат някакво значение, би трябвало

да си получила първата си менструация преди шест дни.

Преди шест дни бях почти умряла.

- Не си спомням.

На това той повдигна вежди, но не попита. Знаеше, че съм от Директората. Знаеше,

че някои неща трябваше да се приемат без въпроси. Той постави ръце пред него.

- Разбира се, имайки предвид, че вече не взимаш наркотика, предполагам, че

ефектът няма да продължи много. Вероятно последните ти мигове преди да станеш

безплодна.

Мигнах и внезапно думите му ме удариха. О Боже. Можеше да имам деца. Въпреки

това съвсем скоро щях да стана безплодна. Искаше ми се да крещя. Да танцувам. Да тичам

из сградата и да викам от радост.

- Разбира се - каза той със суров глас, който някак ме закова, - ще трябва да следим

от близо какво се случва и да пускаме ежеседмични тестове. Ако забременееш, това може

да означава, че ще трябва да те хоспитализираме, като няма да можем да предвидим как ще

реагира тялото ти на промените.



Не ми пукаше, дори да се наложеше да стоя в болница всичките девет месеца. Не и

ако накрая щях да имам дете. Размърдах се на мястото си и се наложи да устоя на импулса

да звънна на Роан и да му кажа новините. Боже, щеше да лети от радост!

- И - продължи докторът, - понеже времето ти е малко, а ние трябва да осигурим

максимална възможност за забременяване, ще трябва да следиш химическите и

физическите промени, както и да осигуриш сексуалният акт да е в часовете с най-голяма

възприемчивост.

- А наблюдението включва..?

- Засега не включва нищо повече от малко мониторче, което да носиш под кожата

си. Ще тупти леко, за да показва кога е настъпил моментът.

Кимнах и се чудех дали не се хиля като идиот.

- Въпреки това помни, че тази машинка не може да гарантира зачеване. Може

просто да не можеш да забременееш, имайки предвид историята ти. Няма никаква

сигурност, когато става въпрос за живота, дори в днешно време.

- Имам възможност, докторе. Това е всичко, което исках.

Той кимна.

- Значи искаш незабавно да ти имплантираме мониторче?

Отворих уста да кажа: "Да, разбира се", но думите замръзнаха в гърлото ми точно

както неговите думи преди малко ме бяха ударили. Експерименталните наркотици, които

са ти давали, са постигнали целта си. Същите наркотици, които преди промениха всяка

клетка от структурата на получателите си. Същият наркотик, който дори сега може да

променя тялото ми по непознати начини.

О, по дяволите.

Затворих очи и ги потърках уморено.

- Трябва да го обмисля - казах бавно. - Колкото и да искам да имам дете възможно

най-скоро, има и друго за какво да се притеснявам.

Той кимна.

- Само помни, че това е малка вратичка и времето, в което ще вземеш решение, е от

съществено значение.

Сякаш не го знаех. Станах.

- Трябва ми малко време да помисля.

Той ме изучава за момент, погледът му беше разбиращ.



- Ще бъда тук най-малко до девет и половина довечера. Звънни ми ако си взела

решение или искаш да обсъдим нещо. Ако не, ще се видим утре по същото време.

Достатъчни ли ще са ти 24 часа?

24 часа, за да реша дали да рискувам да следвам отдавнашната си мечта? Господи,

не. Но кимнах и излязох и всичко ми беше замъглено, стомахът ми дори не отчете факта,

че слизаме надолу.

Вратите се отвориха, Куин стоеше там със загрижено изражение, когато се протегна

и внимателно хвана лакътя ми.


Смехът ми беше неуверен.

- Да. Просто получих страхотни новини.


- Тогава защо си бяла като платно и трепериш?

- Страх ме е от високи сгради, забрави ли?

- Не съм. Но също така знам, че лъжеш. - Той се поколеба, тъмният му поглед

прониза моя, сякаш се опитваше да достигне душата ми. - Някога ми вярваше.

Аз още му вярвах. Просто имах нужда първо да обмисля нещата, преди да кажа на

някого. Но не можех да мисля тук. Не можех да реша тук. Отново потърках очи с пръсти.

Те горяха, сякаш бяха пълни с непролети сълзи.

- Може ли да оставим този въпрос и да ме закараш до планината?

Вратите на асансьора се опитаха да се затворят, но Куин ги спря с ръка и каза:

- Защо?

- Защото трябва да взема решение, а мисля най-добре, когато съм сред дървета. - А

планината Маседон беше най-развития от големите паркове, които заобикаляха Мелбърн.

Той ме гледаше още минута, после захвата му на лакътя ми се стегна и той ме

изведе от сградата.

Слънцето се здрачаваше, а вятърът пренасяше заряда на буря, която обещаваше да

се разрази по-късно следобед. Погледнах нагоре и се загледах в облаците, които покриваха

розовото небе. Вълкът в мен се надяваше да завали, защото няма нищо по-освежаващо,

по-изолиращо и по-първично от това да се състезаваш с гърма на бурята, през намокрените

от дъжда дървета.

Качихме се в колата и тръгнахме. Куин не каза нищо и му бях благодарна за това.



Мислите ми бяха каша, блъскаха се в петдесет различни посоки и точно тогава не се и

надявах, че мога да завържа някакъв разговор.

Дъждът започна да се разбива в предното стъкло, когато влязохме в общината.

Куин ме погледна, веждите му бяха вдигнати въпросително.

- Продължавай - казах. - Не ми пука, че вали. Освен това съм вълк. Ние не усещаме

студа.

- Върколаците може и да не го усещат, но ти го усещаш.

Имаше добра памет. Бях го споменала веднъж, между другото.

- Може би. Но точно сега имам нужда да тичам повече, отколкото имам нужда да

ми е топло.

Той кимна и продължи по планината. Влязохме в парка и спряхме в една ниша

близо до дърветата. Имаше сигурно дузина още коли тук и повечето бяха паркирани близо

до ресторант Олд Тий Руумс. Излязох. Вятърът задуха срещу косата и роклята ми,

докосвайки тялото ми със студенина, която напомняше за отминалата зима. Потреперих и

погледнах над покрива на колата Куин.

- Може да отнеме време.

- Бъди внимателна - само каза той.

Кимнах, после се съблякох, като оставих дрехите си в колата преди да се отдам на

дивата си природа. Във вълча форма се запътих към дърветата, тичайки през папратта. Не

мислех, просто бях оставила нощта, студа и бурята да преминат през тялото ми. Бях

оставила електричеството, което танцуваше през бурното небе, да прочисти обърканите ми

мисли.

Тичах с часове. Тичах, докато крайниците ми не натежаха от умора и езикът ми не

висеше толкова ниско, че, кълна се, щеше да ме стовари на земята. Тичах, докато бурята не

премина и из въздуха не се разнесе чистият аромат на мокра земя, примесен с евкалипта от

нощния въздух. И дори тогава не се запътих директно към колата, а преминах в човешката

си форма и се отправих към големия кръст на паметника, който беше центърът на парка.

Седейки на стъпалата, гърбът ми облегнат на кръста, прегърнах коленете си близо

до гърдите в опит да се стопля, докато гледах втренчено светлинките, които се виждаха в

далечината.

След няколко минути свежият аромат на сандалово дърво се смеси с ароматите на

нощта. Подаде ми роклята ми без да коментира. След като я облякох, той сложи кожено

яке на раменете ми и седна на стъпалото зад мен, можех да почувствам топлината на

сянката му въпреки че не се докосвахме.

- Резервирах маса в ресторанта, в случай, че огладнееш - каза той след малко.



- Може. - Плъзнах ръцете си в якето и го закопчах. Миришеше на кожа и мъж и ме

развълнува по сто различни начина. Което си беше плашещо, защото наистина не можех

да си позволя да си падна по този вампир повече, отколкото вече си падах.

- A паднала ли си си по мен, Райли Дженсън?

Погледнах го остро.

- Преди два дни каза, че можеш да виждаш мислите ми само, когато ме боли или

съм разгорещена. Така че как ги четеш в момента?

Когато погледът му срещна моя, беше равен и безкомпромисен.

- Споделихме кръвта си, не помниш ли. Предупредих те, че това спомага да виждам

незащитени мисли.

Погледнах встрани.

- Тогава ще си напомням да защитавам мислите си постоянно.

- Може би трябва, ако не искаш да ги чета.

- Ти би могъл да бъдеш джентълмен и да не се натрапваш.

- Бих могъл. Но имайки предвид факта, че досега разговорите ни бяха прекъсвани

от различни причини, да нахлуя в мислите ти е единственият ми начин да получа

информация.

Тогава очевидно не беше прочел много, иначе вероятно не би седял тук толкова

спокоен. Захапах устната си, загледана в трепкащите светлини, опитвайки се да не мисля

за нищо конкретно.

И все пак трябваше да взема решение. Тук. Тази вечер. Защото ако се върнех при

Джак, той щеше да го вземе вместо мен. Въпреки че, имайки предвид, че ме иска за

пазител, най-вероятно не би искал да забременя.

- Кажи ми какво те измъчва толкова - настоя Куин меко.

За миг обмислях колко разумно би било да не му кажа, но в крайна сметка то имаше

право да знае. Защото го засягаше - нас - в някои отношения.

- Няма да ти хареса - увъртах аз.

Той се пресегна, ръката му хвана моята, увивайки пръстите ми в горещина и кураж.

- Кажи ми.

Така и направих. За това, което каза докторът. За Миша. За решението, което бях

дошла тук да взема.



Той мълча дълго време. Когато накрая проговори, гласът му беше лишен от емоции,

както винаги. И все пак в тъмните му очи имаше проблясък на болка, когато погледът му

срещна моя.

- Роан ти е казал за Ерин, нали?

Ерин беше вълчицата, за която Куин е бил сгоден шест месеца преди да го срещна.

Вълчица, която е използвала наркотици, за да го примами и задържи. Вълчицата, която е

потвърдила мнението му, че всички сме курви.

- Роан не е казвал нищо за Ерин. - Изучавах го за момент. - Как тя се вписва в

решението, което имам да взимам?

- Не се вписва. Но си помислих, че може би тя е причината да отказваш да говориш

за нас, за това да продължим връзката си.

- И защо ще си мислиш така?

Той отмести поглед. Докоснах ръката му леко, като усетих напрежението в

мускулите му, усетих гнева, който минаваше през съзнанието му.

- Не бяхме просто сгодени - каза той накрая. - Заклехме се в любов в името на

луната.

Сърцето ми рязко слезе в петите. Това определено не го очаквах.

- Какво? Но това означава, че...

- Че не съм свободен да чукам никоя. - Погледът му срещна моя, тъмните му

дълбини тлееха. - Но съм свободен да бъда с която поискам, защото церемонията, която

трябваше да ни обвърже, не стана.

- Защото и двамата партньори трябва да са влюбени, за да може да се състои

церемонията. Ерин очевидно не е била.

- Истината е, че и аз не бях. Всичко беше заради наркотика, не заради истински

емоции.

- Да. - Направих пауза. Имаше и още. Трябваше да има още. - Но предполагам, че

това е най-малкото й провинение?

Той отмести поглед.

- Тогава смятах, че церемонията ни е заключила до живот, предотвратявайки

бъдещи партньори за когото и да е от нас. Открих лъжата й по трудния начин.

О, боже..

- Хванал си я с друг вълк?



Той кимна.

- И тя беше бременна от него.

- По дяволите. - Не беше чудно, че мрази толкова начина на живот на вълците.

Той кимна.

- Оттук и подозренията ми, че Ерин може да е причината за нежеланието ти да се

обвържеш отново с мен.

- Е, не е. Но като нея и аз искам дете, независимо сега или по-късно. А това прави

обвързването с някой, който не може да ми предложи това, труден избор.

Особено когато не му харесва това да бъде един от много.

Лека усмивка разсея мрака на устните му.

- А аз си мислех, че си играеш игрички, за да ме накараш да си платя, задето си

тръгнах.

- Няма да отричам, че и това го имаше.

Той отново кимна.

- Е, какво възнамеряваш да правиш?

- Честно, не знам.

- А Миша?

- Винаги съм имала намерението да чукам Миша. Нуждая се от отговорите, които

може да ми даде.

- Значи планираш да станеш курва на Директората?

Откъснах пръстите си от неговите и станах.

- Върви по дяволите. - Скръстих ръце и заслизах по стълбите. - Това е толкова

човешки начин да погледнеш ситуацията. Освен това не е толкова просто.

- Толкова просто е. Роан доброволно спи с врагове, за да събира информация. Не е

ли същото това, което искаш да направиш с Миша?

- Ама това е само секс. - Издишах разочаровано. Изглежда възгледите на Куин

никога нямаше да се променят, без значение какво казвах. - А и още не знаем дали Миша е

враг.

- Не знам също и дали е приятел.



- Вярно. Но най-вероятно е единственият плодороден вълк, когото познавам.

- Значи вярваш, че е казал истината за това?

- Доста лесно би било да проверя. - Вървях към черната метална ограда, която

спираше посетителите да не стоят прекалено близо до ръба на планината. Далеч от кръста

вятърът беше яростен, замръзващ влажните ми крака.

- На мен ми звучи сякаш решението ти е взето.

Затворих очи.

- Може и да е, само дето ARC 1-23 е това, което задейства поначало плодовитостта

ми.

- В смисъл? - Въпреки че още седеше на стълбите, меките му думи прерязаха вятъра

така ясно, сякаш стоеше зад мен.

- В смисъл, че ARC1-23 може да има смъртоносни странични ефекти върху мелези

като нас. Няма да разберат до няколко месеца и какви странични ефекти има върху мен.

И ако не можеха да предскажат отсега какви ефекти може да има ARC 1-23 върху

мен, тогава как могат да предвидят какви ще са те върху бъдещо дете? Ако наркотикът

може тотално да мутира системата ми, тогава какво, по дяволите, може да причини на

дете, растящо в утробата ми?

Това беше проблемът. Това беше изборът, пред който бях изправена.

Имах ли правото да обременя детето си по този начин? Имах ли правото да доведа

живот на този свят, който вероятно не би оцелял и до първия си рожден ден?

Дълбоко в сърцето си знаех, че отговорът е не.

Но това означаваше да проваля единствения си шанс да имам дете. О, имаше и

друга възможност - замразени яйцеклетки, да си намеря заместител, но просто не е

същото. Не беше това, за което мечтаех всичките тези години.

Затворих очи и си поех трепереща дъх. Господи, съдбата е кучка понякога.

Ръце ме докоснаха, обърнаха ме. Потънах в топлината на прегръдката му,

наслаждавайки се на моментния покой, който предлагаше.

- Ако има нещо, което да съм научил през всичките тези години - дъхът му разнесе

топлина през ухото ми, - е, че природата си има своите начини да разделя правилното от

грешното.

- Природата няма почти никакво участие в това, което ми се случва. Ако природата

си има своите начини, още щях да съм безплодна.



- Значи тогава тук се крие отговорът на проблемите ти.

Отдръпнах се леко и погледнах в очите му.

- Може да има малко повече от само интерес в това изказване.

Той направи гримаса и протегна ръка, като докосна бузите ми с пръстите си.

Тръпка премина през мен.

- Има.

Отстъпих от ръцете му, като не исках да се разсейвам от топлината и обещанието в

докосването му.

- Дори да реша да не се впусна в това и да нямам дете, ситуацията помежду ни си

остава сложна - и то с основание.

- Последно говорехме за това, че нямаш намерение да се обвързваш с друг вълк. -

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах.

- Сродната ми душа е още някъде там. Няма да рискувам да го загубя, защото няма

да мога да имам деца.

- Това не означава, че не можем да се споразумеем..

- Но би ли могъл ти да се споразумееш? - срязах го. - Като знаеш, че имам

намерение да направя каквото трябва - дори ако това означава да целувам или да чукам

всеки грешник в проклетия щат - за да спра тези копелета от това да ме погнат отново?

Което не означаваше, че възнамерявам да стана пазител - не и освен ако наркотикът

не ме остави без абсолютно никакъв друг избор. Но да спра тези копелета беше приоритет

и ако това значеше да спя с някого от тях, така да бъде. Поне ако помогнех да бъдат

спрени, можех спокойно да следвам пътя, който ми е отредила съдбата, без да се налага да

гледам през рамо призраците, които съм предала.

И ако този бъдещ път означаваше живот без деца, тогава предполагам трябваше да

приема това.

Което в крайна сметка направи избора, който бях дошла тук да взема, лесен.

Наркотикът течеше разрушително във вените ми и беше причинил плодовитостта ми и

заради това не смеех да забременея, без значение колко отчаяно исках да опитам.

Бъдещето ми беше неясно и колкото и да не ми се искаше, трябваше да приема факта, че

каквито и промени да правеше в мен наркотикът, ще ме направят пазител. Или това, или

ще ме принудят да ида на военна служба, както бяха направили с останалите.

Нямах право да доведа дете в тази среда, особено когато нито аз, нито Роан имахме

подкрепата на глутницата да се погрижат и да отгледат детето, ако нещо се случеше с нас.

Куин не отговори на въпроса ми, но нямаше и нужда. И двамата знаехме, че никога



няма да се съгласи с частта със секса. Такъв вид приемане не беше част от неговото твърде

човешко поведение.

- Виж, Куин, не отричам, че те искам, но те искам без условия. Ако не можеш да се

справиш с това - с това, което съм или което възнамерявам да правя - тогава се разкарай и

ме остави на мира.

Макар че лицето му беше внимателно неутрално, можех да видя раздразнението,

което изгаряше очите му. Това ми напомни, че той беше много стар вампир, и очевидно

въпреки градския си и учтив маниер, свикнал да постига своето.

Може и да ме искаше, може и да цитираше хубави думи за компромиси, но дълбоко

в себе си той беше териториално създание, което не е съгласно да споделя.

- Значи ако те искам - каза той, - трябва да се съглася да бъдеш курва, за каквито

смятам расата ти?

Гняв ме преряза и свих юмруци, борейки се с нуждата да го ударя.

- Искаш ли да знаеш защо предпочитам да чукам непознат като Кейд вместо теб

точно сега? Защото той приема това, което съм. Ти, от друга страна, искаш да промениш

основна част от мен.

Гняв загоря около и през мен и не бях изцяло сигурна дали беше моят, неговият или

комбинация от двете. Но цялото разочарование през месеците, след като Куин си беше

отишъл, ме заля, и не таях каквато и да е надежда да го спра точно сега.

- Не искам...

- Тогава защо наричаш всички вълци курви? Ние не сме хора. Как въобще си

позволяваш да ни съдиш според човешките стандарти?

- Аз не..

- Тогава защо ни наричаш курви?

- Не е ли чукането на някого за пари или информация определението за

проституция? Няма ли това да правиш?

- Това е човешко определение. Върколаците нямат такава дума, защото ние не

мислим по този начин.

- Значи с радост ще спиш с всичко и с всеки, за да получиш информация?

- С радост? Не. Ще го направя ли? Да, защото е само секс, а сексът е жизненоважен

за вълците, както е кръвта за вампирите.

- Вампир ще умре без кръв. Съмнявам се върколак да умре без секс.



- Може би няма. - Кръстосах ръце и продължих да го гледам очи в очи. - Но със

сигурност можем да умрем, ако не намерим сродната си душа.


- Съмнявам се..

- Не се съмнявай, слушай. Върколаците вярват, че истинската любов не е нещо,

което се случва по случайност, а е нещо, определено от самата съдба. Вярваме, че любовта

е безсмъртна като душата и че сме предопределени да срещаме същия любим отново и

отново, през всичките си животи. За вълците има само един човек на земята, който е

определен да бъде перфектният. Един човек, който е идеалното съвпадение, душа и сърце.

И ако не намерим този човек, душата и сърцето ни страдат. Много изчезват, много умират.

За минута не отговори, но после каза:

- Не може ли връзката, която споделяме, да е нещо, което си заслужава да се

проучи?

- Определено. Но дълбоко ме е било грижа за двама други мъже в живота ми, един

съм обичала. Никой от тези трима не беше сродната ми душа. Връзката между нас може да

е емоционално и физически дълбока, но не е душевно дълбока. - Нещо, което Хейдън,

вълкът, когото обичах толкова много като тийнейджърка, доказа, когато намери сродната

си душа точно след като бяхме заедно една година. Ако бяхме един за друг, това нямаше

да се случи.

- Е, къде поставя мен и теб това? - попита Куин.

- Ти ми кажи. Не аз съм тази, която се опитва да постави ограничения във връзката

ни.

Той въздъхна и погледна през мен. Гневът, който прогаряше въздуха, изглежда се

разсейваше бързо в студения бриз.

- Аз съм вампир. Ние сме склонни да бъдем много териториално настроени.

Кимнах.

- Тогава ти имаш да взимаш решение, не аз. Аз искам да продължа да изследвам

това, което споделяме, но няма да рискувам да се отдам само на теб. Нито пък, ако мога да

добавя, очаквам ти да се отдадеш само на мен. Не мога да бъда единственият ти снабдител

на кръв, когато имаш нужда да се подкрепиш.

Той изсумтя леко.

- Малка утеха, която не променя много схемата.

- Само толкова мога да ти предложа точно сега.



- Не знам дали ще мога да се справя с отворена връзка. Просто не съм изграден по

този начин.


- Не бяхме толкова проблемни преди месец. Тогава още бях и с Миша, и с Тейлън.

- Преди месец не мислех, че това е повече от случаен флирт, такъв, който лесно бих

могъл да забравя, щом се прибера у дома.

- И какво промени мнението ти?

Погледът му направо разтопи всичко в мен.

- Фактът, че ти продължи да нахлуваш в мислите и сънищата ми.

Той също нахлуваше в моите. Чудех се дали някак не сме достигали един до друг

чрез връзката, която споделяхме.

- И въпреки това отхвърляше всеки мой опит да те видя или да говоря с теб. Дoри

когато най-накрая те убедих да дойдеш на вечеря, пак си държеше, че не си заинтересован

от какъвто и да е вид връзка.


- Мислех, че така е най-добре. След Ерин нямах желание за нищо постоянно.

- Аз не предлагах нищо постоянно.

Той ме погледна, но не отговори.

- И въпреки всички тези откази - продължих, - ето те тук, едва ли не настояваш да

съм с теб и само с теб.

- Защото това, което имаме, заслужава да бъде проучено.

- И какъв ще бъде краят, щом нямаш желание за нищо постоянно?

Отново не отговори. Може би на този въпрос нямаше отговор.

- Колко изключителни връзки си имал действително през всичките си години?

Изражението му можеше да бъде описано само като тъмно.

- Две или три.

Изсумтях леко.

- В колко точно века?



- Трудно е да обичаш някого, когато знаеш, че трябва да гледаш как расте, старее и

умира.

- Тогава защо си се увлякъл с Ерик?

- Както казах преди, това беше повече продукт на наркотиците, отколкото на

любовта. Ако съм бил с всичкия си, никога нямаше да се съглася на церемонията. - Очите

му бяха сурови, когато добави: - Заклех се да не се женя за друга жена преди четиристотин

години. Това е обещание, към което се придържам.

Което направо си просеше въпроса какво е станало преди четиристотин години? Но

не си направих труда да питам, защото знаех, че няма да ми каже.

- Значи никога не си превръщал любовница?

- Не. Така или иначе рядко се получава.

- Заради териториалното нещо?


- И защото вампирите не могат да живеят от кръвта на друг вампир.

Не можеха? Това беше интересно. Мислех, че кръвта си е кръв, без значение откъде

идва. Погледнах часовника си и видях, че е осем и половина. Ако звънна сега, докторът ще

си е в офиса.

- Какво ще стане сега зависи от твоето решение. Просто да знаеш, че ще имам други

партньори и няма да спра да се придържам към лунните танци. Не мога да си го позволя. -

Поколебах се, гледайки очите му, гледайки как думите ми потъват. Той не ги харесваше,

не ги приемаше. Още не. - Междувременно, имаш ли телефон, който да ползвам?

Той извади ключовете от джоба си и ми ги подаде.

- В колата.

- Благодаря. Ще те чакам в ресторанта, ако искаш.

Той кимна. Минах през него и отидох да направя обаждането, което щеше да сложи

край на всичките ми надежди да имам собствено дете.

В крайна сметка не ядохме. Куин ме откара обратно в медицинския център и

докторът ми сложи устройство, което да предотврати всякакъв вид бременност - също така

това беше единственото устройство, което можеше да устои на кръвните тестове, на които

не се и съмнявах, че Миша ще настоява. Също така инсталира управляващо устройство,

защото подозирах, че Миша ще държи под око досието ми и щеше да стане подозрителен,

ако не го види вписан там. По тази причина помолих докторът да не пише нищо за IUD и

въпреки че не беше изобщо доволен, се съгласи. В крайна сметка нямаше голям избор,

както знаеше, че съм от Директората и лесно можех да направя това заповед.



Не си спомням много пътя надолу към земята, въпреки че си спомням как Куин ме

прегръща и ме задържа в ръцете си сякаш цяла вечност. Така и не каза нищо, но и нямаше

нужда. Въпреки че връзката между нас беше заключена, знаех, че разбира болката ми. Той

беше вампир в крайна сметка, знаеше всичко за това да не можеш да имаш деца.

Когато се върнахме в апартамента, беше след полунощ. Джак беше там, седеше

пред монитора си и някакъв гняв премина през него, когато влязохме.

- Къде, по дяволите, бяхте вие двамата?

- Мислехме - казах.

- И това мислене не можеше да бъде прекъснато за кратък телефонен разговор, за да

ни уведомите какво, по дяволите, се случва?

- Не. - Всъщност, даже не се бях сетила за това.

Погледнах към останалите стаи. Знаех, че брат ми е в едната, но от другата се

чуваше хъркане. Без съмнение Кейд. Защо, по дяволите, беше още тук? Какво планираше

да прави с него Джак?

И имаше ли някакъв начин да разкрия загадката на конят шифтър?

- Искаш ли кафе, шефе?

- Мерси.

Вдигнах вежда към Куин, който кимна, после се запътих към кухнята, за да взема

кафе за всички ни. Когато свърших, седнах на фотьойла срещу Джак и го уведомих за

всичко станало. Говорихме доста, след което звъннах на Миша. Беше буден, както и

подозирах.

- Трябва да поговорим - казах в секундата, в която вдигна телефона.

- Да, трябва.

Погледнах Джак, който беше закачен за телефона ми и слушаше, като директор на

втора линия. Срещна погледа ми и кимна, показвайки, че всичко е уредено.

- Три часа. Мейси Джейн, на улица Лайгън.

Погледът ми се плъзна покрай Джак и се спря на Куин. Смятах да го срещна на

средата на пътя, въпреки че не беше много мъдро да направя точно това. Дали той е готов

да направи същото, остава да се види. Но фактът, че неодобрението му се просмука във

въздуха, предполагаше, че още не е съгласен със ситуацията. Може би никога нямаше да

бъде.

И колкото и да исках да бъда с него, нямах намерение да променям целия си живот

заради него. Нито пък щях да се откажа от разследването. Имах нужда да бъда част от края



му, трябваше да видя, че е приключено, със собствените си очи, за да съм напълно

сигурна, че е безопасно. Ако Куин не можеше да приеме това и да приеме мен, значи

никога нямаше да сме заедно. Без значение за какво голямо парче шоколад го смятаха

хормоните ми.

- Съжалявам, това няма да се случи - провлачи Миша. - Като начало, не вярвам

толкова много на тълпата, с която работиш. И второ, не смея да пристъпвам отвъд

известното в момента. Следят ме.

- Да, от Директората.

- И от тези, които ловуваш.

- Имаш предвид, че не ти вярват? - Погледът ми отново отиде върху Джак. Той

знаеше ли, че не само Директората наблюдава Миша? Повдигнатите вежди предполагаха,

че не. - Защо ли не съм изненадана?

Кикотът му проехтя през линията, докосвайки спомени, които беше най-добре да си

стоят забравени.

- Ще се срещнем в Синя луня.

Джак поклати глава. Игнорирах го. Трябваше да открием какво знае Миша и макар

Синя луна да не беше под закрилата на Директората, беше място, в което аз се чувствах на

сигурно. Познавах хората, познавах обстановката. И от всички върколашки клубове Синя

луна беше най-стриктният, що се касаеше за сигурност.

- Трудно е да се каже, че това е обичайно място за теб.

- Аха, след изчезването ти обаче стана.

Студена топка се оформи в стомаха ми.

- Не можеше да знаеш, че съм избягала.

- Не, но знаех, че ще те подцени. Той винаги..

- Той кой? - прекъснах го.

Този път от кикота му ме побиха тръпки.

- Ще трябва да обсъдим условията преди да стигнем до обмяна на.. информация.

- По-добре да предложиш добра информация, Миша, или няма сделка. И няма да

има значение, дори да си последният плодовит вълк на тая проклета планета.

- Аз съм единственият начин да не се върнеш в някой от тези затвори - каза той

меко. - Повярвай на това, ако не на нещо друго.



Меката сигурност в гласа му изпрати още една тръпка по кожата ми. Вярвах му,

въпреки, че само Господ знаеше колко глупава бях заради това.

- Кога?

Джак извъртя очи и изгледа решително недоволно, докато започна да говори във

втория телефон.

- Три ми е удобно. Ще резервирам една от частните стаи, за да подсигуря, че няма

да подслушват разговора ни, но ще се срещнем на дансинга. Ще изглежда като съвпадение

за наблюдателите ми.

- Ако си наясно с тях, защо не се отървеш?

- Защото точно сега и от тях имам полза. - Веселието беше очевидно в гласа му.

Винаги съм смятала, че Миша е по-тихият, по-разумният от двамата, с които съм била през

последните няколко години, но изглежда това предположение е било доста грешно.

- Утре е ден само за върколаци - продължи той, - така че нито вампирът, нито конят

шифтър, с когото си избягала, може да влезе. Роан може, но ако го видя там, си тръгвам и

сделката отпада.

Откъде знаеше, че Кейд е още с нас? Или беше просто предположение.

- Не мисля, че някой от нас ти вярва достатъчно, че да се съгласи на такава сделка.

- Гадно. Или моят начин, или нищо. Могат да ти сложат проследяващо устройство,

ако смятат, че ще избягам с теб.

Можеха и щяха. Проклета да бъда, ако позволя отново да ме заловят.

- Защо само аз?

- Защото вървя по ръба на острието в момента, а нямам намерение да падам от него,

докато не съм сигурен какво има отдолу.

Което беше поетичен начин да каже, че първо иска да пробва водата.

- Най-добре да не се ебаваш с нас, Миша.

- Не го правя, вярвай ми. - Той направи пауза. Мека въздишка и после имах

внезапно видение на черни чаршафи, които се плъзгат по бяла кожа. - За да докажа това,

мога ли да предложа да се измъкнеш от това крило в Брайтън в следващите пет минути?

Кръвта се отдръпна от лицето ми и погледът ми се сменяше от Куин на Джак.

- Откъде знаеш, че сме в крило на Брайтън?

Преди дори да кажа думите, Джак беше казал на Куин да събуди Роан и Кейд.



- Оттам, откъдето знам и че ще бъдете атакувани по въздух. Предлагам ти да си

размърдаш готиния задник, Райли, ако искаш да дойдеш на срещата утре.

По въздух? Бяхме на височина десет етажа, за Бога...

Затворих и се обърнах.

Точно навреме, за да видя няколко сини неща да взривяват прозорците.



Глава шест



Почти нямах време да изкрещя предупреждение преди те да се излеят през

счупените стъкла и да се затичат към мен. Отстъпих бързо назад, блокирайки ударите с

предмишниците си. Кожата ми гореше всеки път, когато докосвах хлъзгавата студена плът

на съществата. Миришеха на гниеща плът въпреки че никой от тях не изглеждаше да се

разпада, от което стомахът ми се преобърна, заплашвайки да вдигне въстание. Преглътнах

и се опитах да дишам през устата, докато удрях едно от сините неща в лицето и го

изпратих да лети.

Вратът ми настръхна в предупреждение. Завъртях се. Тънка сребърна линия към

мен. Този път не беше стрела, напоена с достатъчно слонски сок, за да ме повали, а

проклет лазер. Скочих от пътя му и ударих пода със сумтене, което изпрати въздух, който

профуча в дробовете ми. Миризмата на изгорена кожа докосна въздуха и лъчът преряза

гърба на фотьойла.

- Тук - каза Роан остро.

Нещо сребърно се завъртя в полумрака. Не друг лъч от лазер, а лазер. Хванах го с

лявата си ръка и се завъртях обратно, когато нещо ме хвана за глезените. Смърдящото

синьо нещо държеше краката ми в лепкавия си малък захват и се опитваше да ме държи

неподвижна, докато вдигне лазера. Глупав, такъв беше. Дори аз знаех, че не даваш на

опонента си възможност да стреля.

Натиснах спусъка на лазера и го подпалих без дори да погледна. Точно в момент

всеки изстрел беше добър. Светлината, която беше червена и някак ядосана, скочи през

пространството между нас, срязвайки плът и кости. Ръката на съществото падна на пода

зад мен, като пушеше и се мяташе вместо да кърви. Миризмата на изгорена плът изпълни

въздуха и едва не върнах кафето си.

Борейки се с прилива и опитвайки се да не дишам много дълбоко, ритнах с крака

си, запращайки го да лети назад. Още един малък червен лъч изпълни тъмнината,

довършвайки започнатото от мен.

Изправих се на крака. Още един от съществата дойде към мен, въоръжено и грозно.

Избегнах няколко удара, после ударих аз. Крушето ми удари в корема му, но сякаш удрях

желе. Влажно и хлъзгаво желе, което се олюлява от удара, поемайки го без последствия.

Е, мамка му. Мисълта ми не продължи, защото юмрукът му удари брадичката ми и

силата на удара ме изпрати да летя назад. Ударих стената със сумтене и се плъзнах надолу

по боята, виждайки двойно за кратко.

Включително летящо синьо нещо, зъбите на което бяха оголени и блестящи злобно

в тъмнината.

Затворих очи, опитвайки въздуха, преценявайки къде се намира и колко близко е



само по миризмата, после повдигнах лазера и го запалих.

Чу се тупване и миризмата на изгорена плът изпълни въздуха, карайки стомахът ми

да се свие. Отворих очи. Две безглави сини неща, които не можех изцяло да фокусирам,

близо до краката ми.

- Райли - каза Роан, появявайки се изведнъж. Секунда по-късно ръката му ме хвана.


Помогна ми да се изправя и аз кимнах колебливо.

- Само съм леко заслепена от удара по брадичката ми.

Той докосна нежно дясната страна на лицето ми.

- Ще имаш лека синина тук.

- Значи никакво целуване близките дни?

- Бих казал.

- Мръсник.


- Не е нужно да се целуваш, за да си прекараш добре.

- Вярно е.

- Искаш ли лед?

- Моля те. - Всъщност ме болеше да говоря, но проклета да бъда, ако бях издала

това.

Той стисна ръката ми, после се обърна и се запъти към кухнята.

- Въпросът, на който ни трябва отговор точно сега - каза той през рамо, - е как, по

дяволите, ни намериха?

Не изглежда да беше насочено към някого конкретно, но свих рамене и казах:

- Миша?

- Не мисля. Той играе изцяло своя игра. Което не означава, че не би ни предал, ако

му е изгодно.

- А точно сега не му е. - Заради мен, заради плановете, които имаше за мен.

Джак се появи от спалнята с порязване над окото и разкъсана риза. Обикновено



веселите черти на лицето му сега бяха студени и строги, представлявайки добро отражение

на гнева, който гореше в очите му.

- Това беше много глупаво, Райли.

Зяпнах го объркана.

- Какво?

- Уговорката с Миша в Синя луна.

А, това.

- Хей, ти искаше да се срещна с него. Не ме вини, задето той не иска да играе по

твоите правила.

- Не можем да вкараме хора в клуба утре. Мъжът каза, че е ден само за върколаци.

- Да, но няма значение, защото нищо няма да ми се случи там. Освен това има само

два изхода за наблюдение. - Погледът ми премина през Джак, когато Куин влезе в стаята.

Не изглеждаше ранен въпреки че не беше въоръжен и облекчение премина през мен.

Погледът му срещна моя и изглежда част от напрежението в раменете му се

успокои.


Кимнах стоплена от загрижеността му повече, отколкото исках да си призная, и се

насилих да погледна недоволния поглед на Джак отново.

- Колко те нападнаха?

- Петима. - Погледът му беше мрачен. - Изглежда възнамеряваха да вземат теб и

шифтъра обратно.

- Или да се отърват от нас - каза Кейд, когато влезе през вратата, носейки още един

лазерен пистолет. - Тези неща са изпратени да убиват, не да зашеметяват.

- По дяволите. - Джак взе оръжието от Кейд и започна да го разглежда. - За тези ли

оръжия говореше?

- Опасявам се, че да. - Погледът му премери дължината ми и се спря на устните ми.

Той се усмихна. - Искаш ли да целуна синината ти, за да мине?

- Роан ми каза, че целуването е извън плановете в близките дни.

- Това е жалко. Но съм склонен на компромис и ще целувам други места.

- Благодаря - казах сухо, - но не мисля, че сега е подходящият момент да обсъждаме



компромиси.

- Ей, аз съм гъвкав..

- Достатъчно. - Гласът на Джак беше рязък. - Събирайте си багажа, хора. Махаме се

оттук докато още можем.

- И къде ще идем? Очевидно къртицата в Директората е някой, който е близък до

директора, щом знаят, че сме тук. - Роан се появи от кухнята и ми подаде леда. - Или това,

или на Райли или Кейд са им закачени проследяващи устройства.


- Не си проверил?

- И двамата ви сканирахме - каза Джак, - но може би са разработили нещо, което

скенерите не могат да уловят. - Изражението му стана още по-мрачно. - Роан, ти провери

отново Райли. Кейд, да те разгледаме.

Роан ме поведе към една от спалните. Последвах го и затворих вратата. Всички в

този апартамент ме бяха виждали гола по един или друг начин, но не ми се парадираше с

това в конкретно този момент.

- Е, - каза той, - кажи ми за срещата, от която Джак е толкова недоволен.

Казах му, когато започна да ме проверява за бръмбари.

- Синя луна е безопасно, без значение какво мисли Джак. Миша трябва да се

наблюдава. Не му се доверявай, без значение какво става.

- Няма. - Поколебах се. - Защо къртицата в Директората трябва да е някой, близък

до директора?

- Защото само тя знаеше къде сме.

- Което предполага, че самата тя е къртицата. - Само дето беше малко вероятно да

предаде собствения си брат или организацията, която е започнала и управлява повече от

годините ми.

- Не е тя. Но може да е някой, който има достъп до кабинета й и може би е

подслушал някой разговор.

- Ами Готие? - Само като му казах името и тръпки ме побиха. Той може да беше

най-добрият охранител на Директората, но беше откачалка, убиец и, както подозирах,

психопат на ръба.

- Той не е близо до директора.

- Но се обзалагам, че някой, който е близо до нея, му докладва.



- Няма значение. Който и да е къртицата, очевидно е в Директората дълго време.

Това е някой много предпазлив, някой, когото няма да заподозрем.

- Еми, направи списък с хора, които не би заподозрял, и започвай да ги следиш.

- Трудно е, когато дори не знаем на кого можем и не можем да се доверим.

Вярно.

- Не може ли просто да следим с кого разговаря Готие?

- Готие е достатъчно умен, че да разбере, че го следим. - Роан ме погледна. - Освен

това в момента е на назначение на север. От месец е там. Няма участие в този малък

епизод.

Това поне обясняваше защо не го бях виждала наоколо. Мислех си, че просто съм

извадила късмет.

- Ами Алан Браун?

- Дяволски хитър и определено замесен в нещо, но пък не съм сигурен, че е в това.

- Но той ускори влизането на Готие в Директората, нали?

- Да, но смятаме, че е бил принуден. Изнудват го.


- Някой е наясно с предпочитанията му към курви?

- По-скоро с апетита му за залагания. - Роан седна отзад със сумтене. - Не намирам

нищо подобно на бръмбар.

Хубаво. Поне не бях аз отговорна за проблемите, които ни се стовариха и

заплашиха него и останалите.

- Ако знаеш, че го изнудват, значи със сигурност ще можеш да проследиш кой.

Той се изправи, правейки гримаса.

- Иска ми се да беше толкова лесно.

- Документите? Някакви следи?

- Няма.

- Как така?

- Браун е хитър като лисица. Сигурни сме, че дава информация на някого, но не

можем да разберем на кого или какво.



- Сложи го под наблюдение тогава?

Той ме погледна.

- Не, по дяволите. Мислехме си, че ще е по-лесно да го оставим да се скита наоколо,

както му е удобно.

Ударих го по ръката.

- Не се прави на умен.

- Тогава не питай тъпи въпроси.

Грабнах дрехите си от пода и се облякох.

- Ами курвите, които използва?

- Виждала си дисковете в офиса му. Ако използва курвите, за да пренася

информация, има само един начин да го прави, защото определено не говори с тях.

- Той е вампир, не телепат. Може да е намерил начин да заобиколи психическите

заглушители. - По дяволите, ако Джак можеше да мине през тях, със сигурност и другите

вампири можеха. Макар че Браун въобще не беше от калибъра на Джак.

- Проверихме ги. Умовете им не са докосвани.

- Значи трябва да е пренасял нещо по време на секс. - Макар че, имайки предвид

какво видях в клиповете, единственото нещо, от което изглежда се интересуваше Браун,

беше да пренесе собствената си мъртва сперма.

- Инсталирали сме собствени камери. Не смятаме, че това се случва.

- Тогава как пренася информацията вън и вътре? И ако не мислиш, че е замесен,

това означава ли, че не е замесен и с Женевив?

- Възможно е. Много от тези файлове Браун наследи от предишния асистент

директор.

- А той е?

- Много мъртъв.


- Инцидент?

- Вероятно не.

Плъзнах се в обувките си. Роан се запъти към вратата, но аз положих ръка на



рамото му, спирайки го. Като понижих гласа си, попитах:

- Знам, че каза, че няма да откраднеш досието на Кейд заради мен, но случайно да

претърси датабазата, когато беше там днес?

- Да. Няма нищо за откриване.

- Нищо, с което да се сдобиеш, така или иначе.

- Да. - Той ме погледна. - Какво планираш?

- Аз? - Погледнах го възможно най-невинно. Не ми повярва. Усмихнах се и

добавих: - Виж, не мислиш ли, че е странно, че той е тук? И двамата знаем, че по принцип

Джак би го разкарал толкова бързо, че главата му би се завъртяла.

- Вярно си е. - Той продължи да ме изучава с онзи спокоен поглед, който казваше

"напът си да ме вкараш в неприятности". - Но това не решава проблема с липсата ми на

достъп до заключените файлове.

- Не. - Поколебах се. - Но аз мога.

- О, така ли? - Погледна ме развеселен. - Обзалагам се, че Джак не знае за този

малък бисер.

- Ъ... не. - Като негова любовница и личен асистент, имах повече достъп от Роан. Но

също така бях събрала няколко други кода за достъп последните месеци, благодарение на

времето, което бях прекарала в наблюдения, докато той ги вписва пред мен. Изумително е

какво прави търпението. - Наистина не искаш да знаеш повече. Нали?

- Не. - Той се изправи. - Е, каква планираш да е моята част в тази операция?

- Само трябва да ми донесеш ком-юнитаму.


- Да, сякаш ще е много лесно.

- Може да бъде. В крайна сметка ще се отклоним бързо. Ще бъде лесно да грабнем

екипировката и просто да плъзнем монитора към мен.

Той въздъхна така, сякаш търпението му вече се изчерпва.

- Ще опитам.

Наведох се и целунах бузата му.

- Благодаря.

Той се ухили и отвори вратата.



- Всичко, за да е щастлива близначката ми.

- Всичко, за да има мир, имаш предвид.

- Това също.

Трима от четиримата мъже в стаята се обърнаха, когато влязохме. Куин беше сянка

в ъгъла, но можех да усетя присъствието му с всяка пора.

- Ще се разделим на три групи - каза Джак. - Роан, искам да отидеш към

Директората и да започнеш да пишеш съобщения. Увери се, че са криптирани и ги изпрати

само на директор Хънтър. Утре сутринта вземи няколко проследяващи и бръмбари, после

тръгни към Синя луна и огледай обстойно клуба и защитите му. Райли няма да се доближи

до мястото, докато не сме сигурни, че е безопасно. Куин, понеже не смеем да рискуваме

някоя от колите, които имаме тук, искам ти и Райли да молите, да заемете, дори да

откраднете превоз и да карате, докато не се свържем с вас да се върнете.

- А вие с Кейд какво ще правите? - Куин зададе въпроса, който беше на устните ми.

- Ще посетим компанията производител на тези устройства. - Той повдигна лазера.

Роан и аз се спогледахме. Ако Кейд беше замесен в нещо такова, определено беше

повече от строител.

Джак ми подаде телефон.

- Не се приближавай до клуба, докато не ти се обадим.

- Само се обади преди три утре. Съмнявам се, че Миша ще се зарадва, ако го

оставим да чака.

- И все пак ще чака. Помни, че той печели от това колко и ние. Да тръгваме, Кейд. -

Той се отправи към вратата, но подхвърли през рамо: - Роан, повикай екип да почисти и се

увери, че всички неща на Директората ще са далеч оттук преди да напуснеш.

Погледът ми се стрелна към брат ми и не можех да не се ухиля. Понякога нещата

наистина си идваха на мястото.

Той само извъртя очи и поклати глава, като каза:

- Куин, искаш ли да тръгнеш надолу по стълбите и да си намериш кола? Ще те

чакам отпред с Райли.

Той изчака Куин да напусне, после взе ком-юнита и ми го подаде.

- Знаеш, че той ще провери дали всички неща са взети оттук. Което означава, че

скоро ще разбере, че това липсва.

- Дотогава ще съм го върнала. - Целунах брат си по бузата. - Не се безпокой, няма



да те въвличам в това.

- Колко често чувам това? - Гласът му беше сух и аз се ухилих. И двамата знаехме,

че отговорът на този въпрос е "по-често, отколкото трябва". Той докосна лакътя ми и

задвижи напред към стаята, в която се бях събудила.

- Нека ти вземем дрехи.

Влязох в стаята и оставих екрана на ръба на леглото, после се отправих към

гардероба.

- Само се надявам паролите, които знам, да ме вкарат достатъчно навътре в

системата, че да разбера кой е Кейд.

- Ако нямаш пълните кодове, може да е по-добре да не влизаш в системата, а

по-скоро в странични източници. Като негов асистент, имаш достъп до повечето

правителствени системи.

Ето това беше идея. И беше по-малко вероятно да ме вкара в неприятности с Джак.

- Имаш предвид да разбера какво не е?

Той кимна и мина през счупения прозорец. Късата му червена коса леко се

разрошваше от вятъра, когато се взря в нощта. Имайки предвид изражението му - или

по-скоро студената му липса - тези създания не биха искали да нападнат отново.

- Ако Кейд е строител, ще има сертификати, бизнес регистрации, такива неща. И би

трябвало да намериш други неща, свидетелство за раждане, училищни доклади, които да

потвърдят, че той е, който е.

- А ако не е това, което е, ще го пребия и ще си получа информацията. - Хей,

трябваше да си излея разочарованието от съдбата и гадориите, през които ме прекарва,

върху някого.

Внезапната усмивка на Роан разсея студенината в погледа му.

- Или може да го из дразниш, като му откажеш сексуалните привилегии. Тогава ще

си изпее информацията на момента.


- О, но така ще накажа и себе си.

- Има страшно много вълци, които доброволно биха излекували точно тази

специфична болка.

- Да не споменаваме конкретен вампир, който ще бъде повече от готов -

измърморих без да мисля.



- Затова ли е още тук? - попита Роан. - Защото накрая е осъзнал, че е оставил

хубавото да си отиде?

Изсумтях.

- Не е единствената причина. Аз никога не съм единствената причина да дойде в

Мелбърн.

Гласът ми беше остър и той ми се намръщи.

- Мислех, че сме се разбрали за това?

Издишах. Наистина трябва да се науча да си държа устата затворена.

- Така беше. Но един вид му предложих компромис.

Той поклати глава.

- Това не е разумно.

Пъхнах мониторчето в чантата, а отгоре сложих още дрехи и няколко чифта обувки.

- Знам, знам. Но ако може да приеме, че ще имам и други партньори, не виждам

какво ще навреди.

- Вредата е, че той няма да се промени, без значение какво казва.

Може би. А може би заслужаваше шанс да докаже противното.

- Така или иначе, докато не каже да или не, всичко е спорно.

- И кога му предложи това?

- Горе в планината.

- И защо сте били там?

О, Боже, още не му бях казала. Поех си дълбоко въздух и бавно издишах.

- Какво не ми казваш? - каза той по-настоятелно този път. Може и да нямахме

телепатията на близнаци, но по много начини, изобщо не ни трябваше.

- Срещата, която имах, беше със специалист по плодовитостта.

Той беше тих дълго време.

- И?

- Временно съм плодовита.



Не беше отговор, който очакваше, и шокът му изпълни въздуха.

- Какво?

- Не мога да рискувам, Роан. Не и с ARC 1-23 в системата ми.

- О, Исусе. - Той прекара ръка през косата си, после тръгна към мен. След като уви

ръце около мен ме стисна силно и каза меко:

- Съжалявам, сестричке.

Едва успях да кимна, толкова силно ме държеше.

- Миша знае, нали?

- Да.

- Тогава значи затова иска да се срещнете.

- Да. - Защото искаше да ме използва, за да се възпроизведе, както изглежда и

всички останали.

Всички освен Кейд, който искаше просто да си прекара добре, и Куин, който

искаше да съм негова и само негова. Само дето той не искаше вълка, само жената, а не

можеше да има едното без другото.

- Знам колко много искаш дете, но не можеш да го направиш.

- Знам. - Отдръпнах се. - Защитена съм, за да не забременея. Само Куин знае това.

- Мога да си представя как го е приел. - Роан направи гримаса.

- Да, той спомена нещо за това, че ставам курва в името на Директората.

- Може да е много стар вампир, но някога е бил човек. А те просто не могат да

мислят за секса, като нещо, което трябва да се споделя и празнува. Което е защо..

- Недей - прекъснах го, - да ми четеш повече лекции по темата, братле. Предложих

му сделка и възнамерявам да се придържам към нея.

- И въпреки това не смятам, че е добра идея, но ще млъкна. - Той ме целуна по

челото. - Да се махаме оттук преди тези сини гадории да решат да повторят посещението

си.

Погледнах към прозореца.

- Не мислиш наистина, че ще атакуват отново толкова скоро, нали?

- Вероятно не, но тези хора имат навика да правят неочакваното.



Като да причинят катастрофа и да ме отвлекат, за да ме използват за

развъдническите си цели, точно когато всички бяхме започнали да мислим, че съм в

безопасност. По дяволите, защо ме преследваха? Какво им беше толкова важно на гените

ми, че бяха толкова решени да ме имат? И защо не Роан, който има същите гени?

- Мога ли да задържа това? - повдигнах малкия лазер, който ми беше дал по-рано.

- Да. Джак ще има коронарна, сякаш са оръжия само за пазители, но точно сега не

ми дреме. - Той взе чантата от рамото ми. - Има опция да зашеметява, ако предпочиташ

първо да стреляш, после да задаваш въпросите.

- Разбрано, братле.


- Стой зад мен и се увивай около сенките.

Така и направих и тръгнахме надолу по стълбите без премеждия. Куин беше

по-тъмна сянка на нощта, но аз щях да знам, че е там, дори да не бях използвала

инфрачервеното си зрение. Богатият му аромат топлеше нощния въздух.

- Има няколко камери закачени за нас - коментира той, като отвори предната врата

на пасажерското място за мен. - Не съм сигурен, че са инфрачервени, но зарязвам този

автомобил възможно най-скоро.

- Добре. - Роан ме погледна. - Бъди внимателна.

Имаше предвид с Куин. Наведох се и го целунах по бузата.

- Ти също.

Изчака да се кача, после ми подаде чантата.

- Звънни, ако има проблем.

- Ще я пазя - каза Куин.

- По-добре да я пазиш. - Роан отстъпи назад и Куин затвори вратата. Пет секунди

по-късно брат ми се беше прибрал, а ние бяхме тръгнали.

- Накъде? - попитах след няколко секунди.

- След като зарежем колата? Отворен съм за предложения. Нито у нас, нито у вас е

безопасно в момента, а хотелските регистрации могат много лесно да се проследят.

А дори и под фалшиви имена, пак няма да е безопасно, тъй като няма много хора,

които да си наемат стая по това време на нощта.

Потърках уморено чело. Болеше ме зад очите, главата ми започваше да пулсира и



отчаяно имах нужда от сън. Но повече от това имах нужда от някакъв здрав разум в

живота си.

Погледът ми падна на леко осветен кораб, който преминаваше към залива, отправен

към открития океан. Точно сега се чувствах като този кораб - плавах през мрака, отправена

към още по-опасни води.

Но поне този кораб знаеше крайната си цел. А аз нямах идея.

- Райли?

Въздъхнах и казах:

- Да намерим някъде, където ще мога да използвам монитора безопасно. Трябва да

проверя няколко неща.

Погледът му ме помете с топлина, която по-скоро усетих, отколкото видях.

- Като каква?

Беше толкова изкушаващи да изстрелям нещо като "това не е част от шибаната ти

работа", но това щеше да е грубо, а той не заслужаваше повече такова отношение.

- Като например кой, по дяволите, е Кейд.

- Значи си чукала.. - Той спря рязко.

- Да - започнах, лутайки се между раздразнението, че отново започна да повтаря

едно и също, и развеселение от факта, че спря по средата на изречението. Лекото

подобрение беше по-добре от нищо, предполагам. - Изчуках го без да го проверя. И не

смей да ми казваш, че ти си проверявал всяка жена, с която си спал.

- Не. - Той направи пауза. - Извинявам се.

- О, обзалагам се, че това заболя.

Той ме погледна безизразно и каза само:

- Кое те накара да го подозираш?

- Фактът, че е тук и ни помага

- Аха, значи не е толкова подозрение, колкото любопитство. - Той ме погледна. -

Знаеш какво причинява любопитството на котката.

- Дам. И това хич няма да ме спре.

- Изглежда нищо не те спира.



Не знаех как точно да приема това изявление затова казах само:

- Къде ще зарежем колата?

- Тук?

Огледах тъмните мрачни улици и можех да се сетя за дузина по-добри места. Което

предполагам правеше мястото идеално.

- Добре.

Шмугна се в една странична уличка и спря под сянката на старо каучуково дърво.

Грабнах чантата си и излязох. Вятърът беше стана дори по-студен, шибайки босите ми

крака със сила, изпращаха тръпки по плътта ми. Ароматът на океана сега беше примесен с

миризми на боклук, старост, урина и хора. Заобикалящите къщи бяха тъмни и мрачни като

самата улица, и въпреки това звукът от правене на любов, който се чуваше от най-близката

къща, показваше, че не всички хижи бяха запълнени с пияни, както подушвах.

Погледнах над покрива на колата.

- Познаваш ли района?

- Изобщо. - Той се скри в мрака и аз превключих на инфрачервено зрение.

Топлината му се размърда около задницата на колата. - Оттук. - Дъхът му прошепна топло

в ухото ми и той взе чантата от мен.

Погледнах към къщата, видях пламъка на двойката, която правеше любов, и за

кратко си пожелах да нямам други грижи освен да си доставям удоволствие.

Последвах Куин, като отместих поглед. Движехме се бързо през лабиринта улици,

вървейки все надалеч от града, а не към него, както би се очаквало.

По времето, когато спря, бяхме стигнали до малка линия магазини. Погледнах към

магазина за легла с очакване, но естествено не на него се спря той, а на един мрачен ъглов

магазин.

- Няма аларми - каза преди да успея да попитам. - А и отгоре има незает етаж.

Нямах енергия да го погледна.

- Мислех, че ще спреш да ми четеш мислите.

- Не, казах, че ако не искаш да ги чета, трябва да ги пазиш. - Той отвори вратата и

махна с ръка. - След теб.

Старият магазин не беше използван от известно време, ако се основавах на

пластовете прах и миризмата на старо във въздуха. Минах през столовете, наредени до

масите, както и през няколко висящи паяжини, после се запътих към стълбите. Горният

етаж не беше голям, но имаше легло. И въпреки, че миришеше на по-старо от Матусал,



беше по-добре, отколкото да спя на гниещите дъски на пода.

- Ти вземи леглото - каза Куин от стълбите. - Аз ще пазя от долу.

- Стоиш далеч от изкушението? - казах развеселена.

Погледът му беше мрачен, когато срещна моя.

- Както отбеляза преди, имам решение да вземам. Смятам, че е честно да стоя

настрана, докато не го взема.

Взех чантата си от него, после се наведох и го целунах по бузата.

- Благодаря ти, че си честен и че поне го обмисляш.

Топлина докосна тъмните му очи.

- Дори много стар вампир може да се научи от време на време да бъде честен.

- Значи има надежда за теб?

Веселието умря.

- Не знам, Райли. - Той повдигна ръка, докосна за кратко бузата ми, но толкова

нежно. - Просто не знам.

Той се обърна и слезе по стълбите. Издишах, после седнах на матрака и включих

монитора. След половин час имах отговор на поне един от въпросите, които ме човъркаха.

Кейд имаше всички сертификати и записи.

Но Кейд Уилямс всъщност не съществуваше.

Улица Лайгън в неделния следобед беше пълна с хора и шумна, въздухът беше

изпълнен със съблазнителни аромати. С Куин седнахме на маса отвън, наслаждавайки се

на краткото слънце, докато чакахме да стане три часа. От там, където седях аз, можех да

видя Синя луна, който беше отсреща и надолу по уличката. Роан и Кейд не се виждаха, но

знаех, че са тук някъде. Джак чакаше в кола на подземния паркинг. Не беше толкова стар,

колкото Куин, и слънцето го ограничаваше.

Ядях си чесновото сулваки и едва устоях на изкушението да дъхна в лицето на

Кейд. Не защото цялата работа с вампирите и чесъна беше вярна - не беше, - а защото

щеше да е дразнещо, а аз бях в такова настроение.

Част от това беше заради близостта ни до клуба. Миризмата на похот, секс и мускус

се носеше по въздуха, събуждайки хормоните ми. Но имайки предвид срещата, която ме

чакаше, беше добре, че хормоните ми бушуваха. Миша знаеше колко много искам дете

сега и знаех, че имам само лека възможност. Щеше да разбере инстинктивно, по начин,

който само вълците можеха. Щеше да очаква да съм сексуално готова - дори агресивна -



просто защото женските вълци обикновено са такива, когато са готови да носят дете.

Нямаше значение, че не сме сродни души - пак щеше да очаква такова поведение от мен,

защото знаеше, че това може да е единственият ми шанс.

Също така ме познаваше достатъчно добре, че да знае, че няма да скоча преди

първо да си задам въпросите. Той щеше да очаква въпроси, също така щеше да очаква и аз

да отговоря на неговите.

И това беше другата причина за настроението ми. Не бях напълно сигурна, че съм

готова да играя тази игра с мъж, който възнамерява да използва и двете страни за

собствени облаги.

Роан вървеше бавно по улицата с усмивка на лице.

- Провери Синя луна, а? - казах сухо, когато издърпа стол и седна.

- Да. - Ухили се. - Лиандър беше там.

- И ти направи дивото нещо от времената на Директората? - Поклатих глава с

отвращение. - Сериозно, братле, къде са ти задръжките?

- В моя случай, където са и на всички останали мъже. Ще ядеш ли това сулваки?

Подадох му останалото и взех кафето си, като си топлех пръстите на чашата.

- Е, какво става?

- Поставихме няколко човека на двата изхода. Съгледвачите чуват бръмбарите,

които носиш, силно и ясно. Миша е в клуба от един.


- И не те е видял?

- С Лиандър можем да бъдем много дискретни, когато пожелаем. Освен това Миша

чука една руса блондинка.

Очарователно. Погледнах към часовника си и видях, че е три без петнадесет. Допих

си кафето и станах.

- Време е да тръгвам.

Нито един от двамата не помръдна. Щяха да стоят тук и да наблюдават главния

вход, сканирайки интериора с инфрачервена светлина. Погледът на Куин се спря на моя.

- Бъди внимателна - каза само.

Кимнах, целунах брат си по бузата, преметнах чантата на рамо и се запътих към

клуба.



Вратите се отвориха и Джими, полулъв шифтър с размери на планина, ми се ухили.

- Хей, Райли - каза, взимайки ме в огромните си ръце, като ме прегърна толкова

силно, че ми спря дишането. - Мина доста от последното ти идване. Започнахме да се

притесняваме да не ти се е случило нещо.

Беше се случило, но беше хубаво да знам, че съм им липсвала. Наведох го до

нивото на лицето си и целуна бузата му.

- И аз се радвам да те видя.

Усмивката му стана по-голяма и разкри два големи бели предни зъба. Зъбите му

бяха избити в бой тук, в клуба преди два месеца и очевидно са били заменени, докато ме

нямаше.

- Доста е претъпкано днес - каза той, като отвори вратата, след като платих входа си

и си взех ключ. - Миша е тук, ако си заинтересована.

- Миша? - подправих изненадата си. Дори и да вярвах на Джими, не познавах

хората на втория вход и не ми се искаше да рискувам, ако не са от хората на Миша. - В

съботите обикновено е в Рокър.

Изражението на Джими стана самодоволно.

- Въведоха "модерна музика" в събота. От това, което чух, може да им осигури

по-млада тълпа, но ще загубят много от редовните клиенти.

- И това е добре за Синя луна.

- О, да. Още няма три, а сме почти пълни. До довечера ще имаме списък с чакащи.

Дадох му билета.

- Приемам, че тази твоя усмивка означава, че си приел предложеното делене в

клуба?

- Да. Надявам се Рокър да решат да увеличат модерната музика, за да направя много

прекрасни парички. Приятно изкарване, Райли.

Ухилих се.

- Това възнамерявам.

Той затвори вратата. Мракът ме погълна и докато успея да превключа на

инфрачервено зрение, спрях и дадох време на очите си да свикнат. Инфрачервеното зрение

не ставаше в клуба.

Холограма започна да проблясва по покрива, но светлинките бяха заслепени от

по-силната светлина на синята луна, което почти достигна пътуването си през среднощно



оцветения таван. Около огромния дансинг имаше маси и столове и беше пълно с двойки и

със сами хора, някои танцуваха, някои правеха любов, други просто гледаха.

Музиката, която пускаше диджеят, беше пълна с чувствени и еротични мелодии,

написани да прелъстяват сетивата, а въздухът беше горещ като музиката, богат на аромат

на похот и секс. Поех си дълбоко дъх, позволявайки на атмосферата да пропие порите ми,

чак до костите ми. Отговарящо треперещо вълнение премина през всяка фибра. Обичах

това място. Винаги съм го обичала.

Тръгнах надолу по стълбите към съблекалните. След като си взех кратък душ, за да

измия миризмата на прах от кожата си, лапнах една дъвка, за да прочистя дъха си от

чесъна, после се гримирах. След като оправих с пръсти влажната си коса, сложих чантата

си в шкафчето, закачих кредитната си карта на верижка на врата ми, после се отправих

гола към тълпата.

Близо до дансинга чувственият бийт на музиката беше съчетан със стонове от

удоволствие и звук от допира на тяло в тяло. Треската в кръвта ми се покачи още няколко

степени, а дишането ми се учести. Допирът от плът накара кожата ми да гори, и сърцето

ми заби още по-силно.

Не можех да видя Миша, но това не беше изненадващо, имайки предвид, че се е

оправял с блондинка, когато Роан е напуснал. Миша никога не пропускаше възможност и

подозирах, че се наслаждава на това, че чакам.

Но ако щеше да кара направо и имаше опашка, не можех да направя видимо, че го

търся. Което означаваше, че можех да се позабавлявам преди да мина на работата. По

дяволите, Роан не беше единственият, способен да злоупотребява с времето на

Директората, а аз нямах намерение да оставям Миша да и мисли, че ме е принудил да

чакам.

Навлязох по-навътре в тълпата, танцувах, флиртувах и си изкарвах страхотно.

Няколко мъжки ме наобиколиха, доведени от миризмата на свободна и готова жена като

мухи на мед. Танцувахме и докато беше едновременно игриво и чувствено, беше също и

еротична любовна игра, като и двамата се бореха за внимание. Играех си с тях, подкачах

ги, наслаждавайки се на ласките им, целувките им, топлината на телата им срещу моите.

Но преди да мога да избера между двамата, трети вълк се присъедини. Ръцете му се

плъзнаха около талията ми, докосването му беше притежателно, почти настоятелно.

Притисна гърба ми срещу себе си, тялото му беше като стомана срещу гръбнака ми,

ерекцията му се притискаше игриво между бузите ми отзад. Огнени тръпки на желание се

плъзнаха по вече нагорещената ми кожа и на секундата разбрах, че него исках вътре.

С умението на истински художник ме отдели от останалите мъже. Не ми пукаше.

Не и когато танцът ни беше бавна, но плътска увертюра на това, което предстоеше.

Дъхът му беше топъл срещу врата и ухото ми, целувките, с които обсипваше

рамене и врата, ми бяха толкова чувствени, колкото и докосването му. А докосването му

ме разтапяше.



- Обърни се. - Гласът му беше дрезгаво ръмжане, което ускори пулса ми.

Подчиних се. Той беше кафяв вълк, въпреки че кожата и косата му бяха по-скоро

топъл шоколад на цвят, отколкото нормалното за вълците кално кафяво. Беше крехък, но

мускулест по атлетичен начин, а очите му бяха най-прекрасното зелено. Ментово,

изпъстрено със злато.

Той уви ръце около талията ми и ме придърпа по-близо. Пот изби, където се

докоснахме, а въздухът беше толкова наситен с горещината от желанието ни, че едва

дишах. И някъде в любовната игра на танца ни осъзнах, че той беше алфа вълк. Беше в

начина, по който се движеше, в авторитета на докосването му. В начина, по който пое

контрола. Алфите бяха рядкост в Мелбърн, където мъжките вълци бяха предимно гама или

бета. Алфите бяха лидерите, вземащите и имаха тенденцията да се събират в Сидни,

където поведението на алфите по-лесно се вписваше.

Не бях била с истински алфа досега, тъй като Тейлън не се брои. Въпреки че беше

алфа, също така беше и лабораторно създаден във всичките си аспекти - включително

мъжествеността си - от създателите си.

Но имаше нещо в този алфа, което ме привличаше по начин, по който само няколко

други алфи го бяха правили. Може би част от това беше просто любопитство. На алфите

им се носеше слава на отлични любовници и ако правеше любов толкова добре, колкото

танцуваше, е, нямаше да кажа не.

Влязохме навътре в горещината от тела, където мирисът на секс беше толкова

силен, че беше почти течен, а мястото беше толкова малко, сякаш сто различни човека се

докосваха, притискаха се, милваха се. По танцувахме още малко, поиграхме още малко,

подкачайки и вкусвайки, щипейки и целувайки един друг, докато нуждата, която

пулсираше между нас, не погълна всичко.

Точно когато си помислих, че не мога повече, устните му превзеха моите, целувката

му беше толкова яростна, когато ме повдигна към него. После беше в мен и беше толкова

хубаво, че изстенах.

Увивайки крака около талията му, започнах да се движа, яздейки го бавно,

вкусвайки чувството, минаващо през мен, докато вълните на удоволствие през кожата ми

не станаха разтопена сила, която не можеше да бъде отказана. И докато тръпките на

свършването не преминаха и през двама ни и топлината на семето му не ме изпълни

дълбоко, се улових, че си пожелавам този вълк да беше фертилен, че с него можехме да си

направим дете. Странно желание, имайки предвид, че дори не знаех името му.

А и не ми трябваше да го знам, защото в него имаше нещо странно познато.

Непознатият наклони чело срещу моето за момент, после каза с дрезгав глас, който

накара краката ми да потреперят.

- Искам те за вечерта.



Обикновено не съм любител на изискването, но начина, по който каза "искам", ме

накара да се топя. Или може би беше от допира на твърдото му тяло до моето. Поех си

дълбоко дъх и се опитах да си напомня, че съм тук с причина.

- За нещастие, имам приоритетен ангажимент. - Което си беше истината, въпреки че

беше опасно да го признавам на непознат, имайки предвид, че не знаех кои са

наблюдателите на Миша. Знаех само, че може да бях изчукала един от тях току-що.

- Няма шанс да го развалиш?

- Не и този път.

- Ах. - Богатите зелени дълбини на очите му заблестяха от глад, топлина и веселие.

И нещо друго. Нещо, което накара дъха ми да замръзне в гърлото и сърцето ми да

подскочи странно.

Беше разпознаването на съдбата.

В този момент знаех, че този мъж ще изиграе сериозна роля в живота ми.

Ако оживеех, за да имам бъдеще.

- Изглежда времето ми вече изтече. - Гласът му беше ниско разочаровано ръмжане,

което изпрати топла тръпка по гръбнака ми.

Като говорим за един горещ вълк.. после думите му отключиха нещо и осъзнах, че

съм го срещала преди. Тук, на дансинга, в подобна ситуация. Само дето тогава той ме

остави преди да стигнем толкова далеч.

- Келън?

Топлата му бавна усмивка изпрати нов изблик на желание през тялото ми.

- Чудех се дали ме помниш.


- Изненадвам се, че ти ме помниш. Споделихме само петсекунден танц.

Забавлението се бореше с желанието в очите му, привлекателна комбинация, която

ме накара да проклинам причината, поради която бях тук. Когато ставаше въпрос за секс,

предпочитах да си играя с този вълк, отколкото със студения, когото чаках.

- Понякога - каза той с глас, лек тътен, който причини тръпка по кожата ми, - пет

секунди са достатъчни, за да разбереш какво искаш.


- Хубава реплика.



- Истина, въпреки това. - Ръката му се плъзна надолу по гръбнака ми към дупето ми

и ме притисна по-близо. Богатият аромат - кожа и топлина - докосна сетивата ми,

изпробвайки решителността ми. - Единствената причина да съм в този клуб е да привлека

вниманието на определен огнено червенокос вълк. До тази нощ отсъстваше извънредно

много.

Коварните ми хормони изведнъж се завтекога да основат фен клуб на зеленоокия

вълк.

- Съжалявам. Имах проблем с предишен партньор и трябваше да стоя настрани

няколко месеца.

Което си беше истината. И толкова жалко, ако този мъж наистина ме беше чакал

толкова време.

- Искам те и имам намерение да те имам - каза. - Не само за един танц, а за много. И

няма да ми се измъкнеш, докато не получа поне телефонен номер.

Имайки предвид, че Куин и Кейд не бяха точно дългосрочна перспектива, а Миша

определено не беше, нямах никакви колебания относно това. Дори да беше психопат, не

можеше да ме проследи през него, защото беше работен.

Когато му дадох номера, ме целуна. Беше първокласна и определено сигнал за

намерение.

Когато накрая ме пусна, добави:

- Ще ти се обадя утре.

Дори без думите му, яснотата беше в очите му, а движението на ноздрите му

казваше, че това е вълк на лова.

Досега не ме бяха смятали за плячка и, по дяволите, ако това не ме накара да го

искам още повече. В миналото връзките ми, дори с Миша и Тейлън, се бяха разраствали до

нещо постоянно след много случайни връзки - и само след като аз бях решила, че ги

харесва достатъчно, че да продължа към нещо повече. Но никога не са ме преследвали с

праволинейно заявяване, дори когато и двамата бяха изпратени с цел да ме съблазнят. Този

вълк определено не искаше случаен флирт и нямаше намерение да чака, докато реша.

Преследването беше започнало и, модерен вълк или не, кръвта ми се раздвижи при

мисълта.

Целунах го меко и продължително.

- Моля те, направи го.

- Ще го направя, бъди сигурна.

Докато хормоните ми се движеха развълнувано, той ме придружи до съблекалнята,



после ме целуна, като отново ме остави без съмнение за бъдещите му намерения. Докато

си тръгваше, се отправих към съблекалнята и не можех да не се чувствам замаяна от

въодушевление. Животът ми може и да е една голяма каша, а бъдеще ми мрачно, но поне

тази вечер намерих нещо - или някого - когото да очаквам.

Отидох до тоалетната и се изчистих, после излязох. Келън не се виждаше и част от

мен се радваше. Имах чувството, че може да се бори за вниманието ми и въпреки че бях

достатъчно вълк, че да нямам нищо против, с Миша нямахме нужда от такова внимание

точно сега.

Миша беше на бара, седеше на стол и пиеше нещо, което приличаше на бира.

Проправих си път до него.

- Не очаквах да те видя тук - казах, като целунах бузата му и се насилих да звуча

весело. - Какво стана с Рокър?

Погледът му срещна моя, после се плъзна през мен за кратко. Разбрах

предупреждението му достатъчно ясно. Наблюдателят му беше наблизо. Аз трябваше да

действам.

- Решиха да се модернизират - каза той със сух глас. - А знаеш, че не понасям тези

неща.

- И аз също. - Седнах на стола до него. - Искаш ли още една бира?


Поръчах две, после казах:

- Хубаво е да те видя отново.

Веселие докосна студените му очи. Той повдигна ръка, махайки косата от лицето

ми, пръстите му бяха студени по кожата ми.

- Мина доста - каза той меко.

Устоях на нуждата да се отдръпна.

- Как така си тук сам? Обикновено половин дузина красиви блондинки са те

нападнали пет минути след като си влязъл.

Усмивката му беше топла и истинска.

- Така беше. Но имам важна среща с две красиви сестри в зелената стая след.. - той

погледна часовника си: - четиридесет и пет минути.

Зелената стая беше една от петте частни стаи, които предлагаше Синя луна, и от

това, което бях чувала, най-скъпата. Очевидно вървеше със спа, вибриращи столове,

въздушни легла, а имаше и зона за тези, които си падаха по болката.



- И няма да я използваш междувременно? Миша, остаряваш.


- По-скоро събирам сила. - Той благодари на бармана, когато ни остави питиетата,

после добави: - Сестрите са млади и невероятно активни.

- Е - казах меко, плъзгайки ръка по бедрото му, - значи няма какво да кажа, за да те

убедя да използваш стаята през следващия половин час?


- Последният път, когато те видях тук, каза, че не искаш повече да имаш нищо общо

с мен.

Не бях казала нищо подобно, въпреки че със сигурност си го помислих. Но имайки

предвид, че Миша можеше да чете мислите ми, колкото аз неговите, очевидно беше казано

за наблюдателя. А ако исках да взема ума на Миша, трябваше да играя тази игра, поне за

момента.

- Както ти казах тогава, не обичам да ме държат да чакам. Не и когато има други

оферти на масата.

- И какво те накара да промениш решението си?

Насилих се да се усмихна и леко прокарах пръсти по ерекцията му.

- Кое те кара да мислиш така? Може би просто си отмъщавам. Карам те да се

разкайваш за пропуснатите възможности.

- О, разкайвах се - каза той сухо. - Особено последните няколко минути.

- Значи можем да си играем?

- Предполагам, ако настояваш..

- Настоявам.

- Тогава чувствителният вълк няма избор, освен да се предаде.

Той се изправи и ми предложи ръка. Положих пръсти в неговите, взех бирата със

свободната си ръка и се плъзнах от стола.

Поведе ме надолу по тъмен коридор и отвори последната врата. Свещи блещукаха

по стените, хвърляйки бледа светлина по оцветените в различни оттенъци на зеленото

стени и приличаха на гора. Таванът беше черен и пунктиран с холограмни звезди, които

предлагаха малко светлина. Нещо, което приличаше на подложка от сухи листа, беше

точно до вратата. Това очевидно беше въздушно легло. Ако бях тук с някой друг, а не с

Миша, това щеше да е първото, което щях да пробвам. Вместо това се отправих към



спа-то, успокоявайки се в бълбукащата вода с въздишка.

Миша заключи вратата, после натисна няколко бутона на охранителния панел от

дясно на вратата, нагласявайки таймера и физическия щит.

- Е - казах, оставяйки всички преструвки. - Кажи ми защо трябва да те оставя да ме

чукаш.

- Защото искаш дете.

- Освен това. И двамата знаем, че мога да изляза оттук и да ида на дансинга, до

няколко минути около мен ще има половин дузина готови и желаещи да махнат чиповете

си, за да имат дете от мен, вълци. - Въпреки че имаше точно един вълк, от когото се

интересувах.

Миша кимна.

- Шансът да имаш син, без да се обвързваш, е нещо, което малко мъжки вълци биха

пропуснали.

- И защо трябва да си ти?

Той се плъзна в срещуположния край на спа-то и сложи ръце на ръба. Горещината

на водата затопли бледата му кожа, но не направи много за пресметливия му поглед.

- Защото ти също искаш отговори.

- Още не си доказал, че можеш да ми ги дадеш.

- Не, но ще го направя.

- А ти какво печелиш?


- Син или дъщеря, която да носи името ми.

Лекото предимство в гласа му ме накара да се намръщя.

- И защо внезапно това стана толкова важно?

- Защото умирам.

Мигнах, не бях сигурна дали съм чула правилно.

- Какво?

- Умирам. - Той сви рамене, сякаш отдавна го беше приел. - И искам да оставя нещо

от себе си на света.



Имаше само истина в думите му, не лъжеше. Поне по този въпрос.

- Умираш, защото си клонинг?


- Знаеш повече, отколкото мислех.

- Имахме Тейлън няколко месеца.

- А, да. - Той ме премисли, ледените му очи леко се намръщиха, ноздрите му се

разшириха. Още един ловуващ вълк, а не бях изцяло сигурна за това. - Тейлън е направен

от същата партида като мен. Освен нас има още трима. Само аз и Тейлън сме оцелели.

- Защо?

- Защото същите химикали, които са ни дали живот, сега го отнемат. - Той направи

гримаса. - Започнах да остарявам два пъти по-бързо. Не си личи още, но скоро ще започне.

Ако и с мен стане същото като с лабораторните ми братя, ще съм мъртъв до пет години.

- А Тейлън?

- Без съмнение ще изстрада същата съдба скоро.

Чудех се дали Джак или момчетат от лабораторията знаеха.

- Преди колко време умряха другите?

- Двама не доживяха до пубертета. Един умря на шестнайсет.

Отпих от бирата, после попитах:

- Защо?


- Какво знаеш за клонирането?

- ДНК-ато от яйцеклетката донор се изсмуква и се използва клетка донор да я

замести. После се задейства и започва да расте.

Той направи гримаса.

- Грубо, но достатъчно точно. Дори сега процесът е далеч от перфектен. Винаги има

проблеми и тези от нас, които наистина достигат до зрялост без проблеми, после се

поддържат със самоунищожителен бутон, който някак си е свързан с метода, използван да

предпази клетките и да превключи на ДНК-а последователност. - Отпи и после добави: -

Двама от тримата, които умряха, бяха жертва на огромен синдром на поколението, а един

беше роден с имунна система, която беше в най-добрия случай жалка.



От това, което бях чела за клонирането, да оцелеят двама от петима си беше голям

успех.

- И въпреки тези трудности, очевидно са оцелели добре. Поне първите няколко

години.

Той кимна.

- Медицински сме достатъчно напреднали да ги държим живи, когато преди не

можехме. Обаче досега никой не е открил последователността, която формира

самоунищожителния бутон, когато клонингът достигне определена възраст. Нито пък

знаем защо някои клонинги достигат до четиридесет, като мен, а други не доживяват до

десетия си рожден ден.

- Изумена съм, че Тейлън никога не се е опитвал да проучи това - в крайна сметка,

той имаше придобит интерес в откриването на отговорите.

- Тейлън е доста по-непредпазлив от създателя си, толкова очевиден в

приближаването си към клонирането. Също така той вярваше, че няма да преживее това,

което останалите преживяваме, че е предопределен за велики неща.

Изсумтях.

- И като всички луди, които искат да са диктатори, си получи възмездието.

- В лабораториите на Директората. В крайна сметка свърши, където започна.


- Така ли планираш да свършиш? В лаборатория?

Усмивката му беше мрачна и студена.

- Възнамерявам да си отида с бой.

И имах чувството, че не говори за самоунищожителния бутон, който е в гените му.


- Е, вълк ли си, или частично вампир, като Талон?

- Изцяло вълк.

- Тогава защо не се клонираш?

- Защото въпреки предимствата си, клонирането още крие много рискове - рискове,

които не искам да поемам с евентуалното си поколение. И както ти казах неотдавна, не

съм въвлечен в страната от проучването, която се занимава с клонирането.

- Но си замесен с кръстосването.



- Не. Дружествата ми се занимават с разследване и откриване на тайните на

вампирския дълъг живот.

И сега знаех защо - той умираше. И ако не откриеше тайната навреме, искаше дете,

което да носи гените и името му,

Беше желание, което споделях - което ме накара да се замисля колко точно ме

разиграва.

- Имайки предвид, че Тейлън управляваше Монеиша и Женевив, това означава ли,

че друга лаборатория управлява кръстосването?


- Не точно.

- В смисъл?

Той само се усмихна, затова пробвах по друг начин.

- Колко точно клонинги има? - Знаехме, че има поне още един освен Миша, но кой

знае колко беше освободил Тейлън?

Той се изкиска.

- Не толкова, колкото изглежда си мислиш. Всичко на всичко, ако броиш Тейлън,

има петима от оригиналните клонинги останали.

- Имаш предвид, клонинги, които не са на Тейлън?

Той кимна.

- Е, като имаме предвид, че единият е Готие, за останалите не знаехме.

- Ами тези, създадени от Тейлън?

- Мисля, че грубо са около дузина, макар че не успях да проследя творенията му,

така че може и да са повече. Повечето са мъртви или скоро ще бъдат.

- Самоунищожителният бутон, за който спомена?

- Не, Директората. Бандата, за която работиш, е ефикасна машина за убиване,

Райли.

Точно затова се борех толкова да не стана пазител.

- Е, каква е целта на петимата?




- Да продължим и да усъвършенстваме изследванията на баща си, независимо с

какви средства.

Точно "независимо с какви средства" беше това, което ме притесняваше. Талон

беше показал, че няма нужда да спазва правилата, а мъжът зад кръстосванията беше

доказал, че е готов да убие, за да запази тайните си.

И ако това беше тяхната цел, тогава защо Готие е в Директората?

- Знаеше, че съм в това съоръжение, нали?

- Да, но не съм отговорен за това, че беше там, нито аз те вкарах там.

- И кой беше?

Той се усмихна отново.

- Мога да ти посоча пътя, който ще те отведе до човека, но не мога да ти дам името.

- Защо не?

- По същата причина, поради която Тейлън не можеше.

Повдигнах вежди.

- Тейлън не можеше да ни каже, защото името му беше изгорено от мозъка му. Да

не би да казваш, че същото се е случило и с теб?

- В известен смисъл, да. Знам името, но не мога да го кажа на никого.

- Защо просто не ми дадеш адреса?

- Личните данни също са забранени.

Което беше прекалено удобно. Довърших бирата си и погледнах към таймера.

Имахме по-малко от половин час.

- Тогава ми обясни защо, по дяволите, човекът зад това иска да се докопа до мен.

- Защото четиридесет години кръстосвания не са произвели някой, който да приеме

двете си природи, както ти си ги приела. Прави те уникална. И желана с изследователски

цели.

Което бяха същите причини, които Джак беше изнесъл преди известно време. А

фактът, че Миша не спомена Роан, означаваше, че те не са наясно, че той носи същия ген.

- Не се опитваха да ми изследват гените на това проклето място.

Усмивка докосна устните му.



- Да, опитваха се. Но мъжът, който командваше, се възползваше освен всичко

останало. Казва, че си му длъжница.

Ако беше намек, определено не го разбрах. Намръщих се.

- Защо да хаби всичкото време и пари за такова проучване? Особено когато ти и

Тейлън сте достатъчно успели в собственото си право?

Той отново се сви.

- Това сме програмирани да правим.

- Глупости.


- Тогава какво ще кажеш за пари и власт? Ще има по много и от двете за този, който

открие тайната на вампирския живот или способността на вълците да самозаздравяват

почти всяка рана.

- И много сила за този, който успее да създаде армия, специално проектирана да се

справя със специални ситуации. - Той ми го беше казал веднъж. Тогава не разбирах, че той

ми дава парче от пъзела. - На практика можеш да си кажеш цената.

- Именно.

Заиграх се с празната бирена кутия.

- Военните се опитват да направят същото, нали?

- Да.

- Ти забъркан ли си с тях по някакъв начин?

- Не лично.

- Компанията ти?

- Не.

- Клонингите си?

- Донякъде.

Е, това беше от помощ.

- Дай ми място, от което да започна тогава.




- Не и без да определим срокове. Не и без авансово плащане.

Раздразнение се разнесе през мен.

- Ще си получиш заплащането, когато получа доказателство, че играеш честно.

- Не е достатъчно, Райли. Не и когато рискувам живота си само като се виждам с

теб.

- Продължаваш да го повтаряш, но защо да те убиват, след като очевидно имат

нужда от теб?

- Защото участието ми в грандиозния план е незначително. И точно сега съм на

ръба от полезен да стана пречка.

Не му вярвах. Не и този път. Имах подозрения, че го прави по собствени причини.

И докато не се съмнявах, че казва истината за това, че иска дете, нямах съмнение и че има

повече от това.

Като например да играе от двете страни на барикадата, докато не разбере със

сигурност кой ще победи.

- Ако това е случаят, как, по дяволите, ти ще си единственият ми начин да не се

върна при тези проклети изследващи копелета?

- Защото имам нещо, което искат.

Студеното удовлетворение в гласа му изпрати тръпка по гръбнака ми.

- Какво е то?


- Кълна се в луната, че ако искам, мога да те опазя от следваща атака. Toва

достатъчно ли е като залог?

- Щеше да е, ако ти вярвах.

- Липсата на нападения ще е достатъчно доказателство.

Пръстите ми се стегнаха около гърлото на шишето, но устоях на порива да го

хвърля по него.

- Значи, ако се съглася с условията ти, ще разкараш кучетата, но не преди това?

- Точно.

Издишах.



- Какви са условията ти?

- Никой вълк освен мен. - Сребърните му очи блестяха яростно на светлината от

свещите. - Което означава да се отървеш от проклетия алфа, с когото те видях по-рано.

Как пък не.

- Всички с изключение на този вълк, с когото бях тази вечер. Той е с чип, което

значи, че не е заплаха за теб, а и ако спра контактите си с други вълци, наблюдателите ти

ще станат подозрителни.

Той изсумтя. Очевидно не беше доволен, но видя смисъла.

- Ще се срещаме в Рокър всяка делничка вечер и в неделя, в полунощ, и ще ми

отделяш по два часа от времето си.

- Мислех, че каза, че не искаш да ходиш в Рокър повече?

- Там съм всяка вечер без събота.

- Няма ли внезапното ми натрисане да стане подозрително?

- Не, защото наблюдателите ми дотолкова са свикнали с ежедневието ми, че вече не

си правят труда да ме наблюдават вечер.

- С изключение на тази вечер.

- Винаги ме наблюдават, когато съм тук, защото знаят, че и ти идваш. Не искам да

се виждам с теб.

- Защо?


- Защото не искат да ми родиш дете.


- Отново, защо?

Блясъкът в очите му предполагаше, че това е нещо, което още не е готов да издаде.

А аз имах странното чувство, че причината е свързана с човека, отговорен за

кръстосванията.

- Не ми казвай - казах сухо. - Не можеш да ми кажеш.

- Бързо схващаш.

Очевидно не достатъчно. Беше ми отнело много време да разбера, че той - и Талон -



ме използват.

- Затова в събота ще идваш тук и ще се игнорираме взаимно.

О, боже, имах си свободна вечер да правя каквото искам.

- Да те игнорирам означава да бъда с други вълци, когато алфата ми не е тук. Това

се вписва в правилата ти, нали?

- Свободна си да бъдеш с когото искаш само тази вечер - каза той. - Съгласна ли си

с правилата?

Поколебах се, защото не исках да изглеждам прекалено навита. Не че бях. Но това

беше средство да постигна целта си, а и освен това без значение дали го харесвах, или не,

обикновено беше добър любовник.

- Ами ако забременя? Тогава какво?

- Тогава ще подкрепя теб и детето и ще направя всичко по силите си, за да ви

защитя.

- Има основен недостатък в това мислене. Може да умреш след пет години. - Аз

също, но нямаше да изтъквам това.

Усмивката му беше твърда, очите му - ледени.

- Повярвай ми, имам начини да ви осигуря защита.

Не мислех, че съм готова да знам какво точно имаше предвид.

- Съгласна ли си? - попита отново.

Бих се съгласила на почти всичко, но той не знаеше това. Затова оставих тишината

да виси между нас, оставяйки го да мисли, че размишлявам, когато исках само да

сключвам сделката и си получа информацията.

- Да, съгласна съм.

- А заплащането ми?

Получи си го. После аз получих началната си точка.

Мъжът, който не съществуваше.

Кейд Уилямс.



Глава седма



Самият Кейд беше човекът, когото видях първо, когато излязох от Синя луна. Беше

се подпрял на един навес на сграда, ръцете му бяха кръстосани и блестящи на червената

светлина на следобеда.

Усмивка кацна на лицето му, затопляйки очите му, но също толкова бързо всичко

замря. Изправи се рязко.

- Райли...

Спрях пред него и притиснах устна с ръка.

- Защо, по дяволите, не ми каза, че си военен?

Нещо премина през погледа му. Може би изненада.

- Защото не бях сигурен, че си тази, за която се представяш.

- А когато разбра?

- Нямаше разрешение. Ти си просто секретарка.

- Господи - каза Роан, вървейки зад Кейд, - определено си търсиш белята с

изявление като това.

Кейд отстъпи назад, вероятно да се подсигури, че вижда и двама ни. Не бях много

сигурна защо - така де, със сигурност не изглеждах толкова ядосана? Поне не се чувствах

толкова ядосана.

- Виж, Джак не ти каза, затова и аз не можех.

- Независимо, че ти измъкнах задника от онова място?

- Взаимно се измъкнахме оттам, скъпа. И не можех да рискувам да се

идентифицирам. Заложено беше твърде много.

- Като какво? - попита Роан.

Погледът на Кейд се плъзна по оживената улица.

- Не можем да говорим тук.

- Поне ми кажи името си. Истинското си име.

- Кейд е истинското ми име.



- Но не и Уилямс?

- Не. - Той ме погледна. - Нещо, което очевидно знаеш.

- Очевидно.

- Как?

- Както каза, не можем да говорим тук. - Погледнах брат си. - Къде са Джак и

ванът?

- Още са на паркинга надолу по улицата. - Той погледна часовника си. - Джак дълго

не е бил извън ограничението от слънцето. Прецених, че е по-добре ние да отидем при

него.

- Тогава да тръгваме.

Роан тръгна до мен, ръцете му бяха в джобовете и си подсвиркваше неритмично.

Кейд остана стъпка зад нас. Може би е преценил, че е по-безопасно да не дразни вълка

повече от необходимото.

Което винаги е мъдро решение, дори да не му бях ядосана.

- Е - каза Роан след няколко секунди. - Кой е другият вълк, който помирисвам по

кожата ти?

Погледнах го с най-невинния си поглед.

- Нямам представа какво имаш предвид.

Веселие докосна устните му.

- Сякаш аз съм единственият, който е купонясвал за сметка на времето на

Директората. Заплаща се с чукане, сестричке.

Ухилих се.

- Е, трябваше да изглежда сякаш не съм там да се срещна с Миша, нали?

- Ъ-хъ.

- А него го срещнах преди това.

- И това е добро извинение, защото..?

- Защото е дебнещ алфа вълк, а точно сега е уловил моята миризма.

Погледът на Роан само дето не прогори дупка в лицето ми.



- Е, нямаш ли всички проклет късмет?

Ако имах всичкия късмет, нямаше да свърша в център за размножаване, нито щяха

да ме нападнат летящи сини неща.

- Ще го видиш ли отново? - продължи Роан.



- Добре. Винаги съм казвал, че само алфа може да грабне сърцето ти. Може той да

е.

- Може. - В крайна сметка кой знаеше какво е планирала съдбата? Не и аз. Не и след

всичките гадости, които изсипа на пътя ми.

Паркингът, който Джак беше избрал, някога е бил стара офис сграда, която едва се

справяше с наплива на коли, които идваха в града. Сградата беше тънка и наведена, и

миришеше на изгорели газове, петрол и мокра кал. Сбърчих нос.

- Къде е паркирал?

- На десетия етаж. А асансьорите не работят.

- Супер.

- Защо не си паркираш готиния задник тук, а аз ще ги доведа? - предложи Кейд.

С брат ми се спогледахме. Роан имаше мобилен и можеше лесно да се обади на

Джак да слезе, но, ей, коя бях аз, че да спирам мъж, който беше нетърпелив да помогне?

- Давай.

Той се затича. Двамата се наслаждавахме на гледката, после Роан каза:

- Да караш който и да е мъж да тича десет етажа си е повече от гадно.

- Достатъчно як е - казах меко. - Освен това си го е заслужил, задето не беше

честен.

Той скръсти ръце и се подпря на парапета.

- Е, научи ли нещо полезно?

- Да. - Някъде в тъмната далечина на паркинга изскърца врата. Погледът ми

претърси сенките, но нищо не изглеждаше не на място. Тогава защо изведнъж кожата ми

изтръпна от безпокойство? Намръщих се и погледнах Роан.



- Подушваш ли нещо?

Сбърчи нос леко, подушвайки странния въздух.

- Имаш предвид освен изгорелите газове и калта?

Кимнах и потърках ръцете си. Изведнъж сякаш захладня - или просто си

въобразявах? Чувството, че има нещо в тъмното, което ни наблюдава?

- Не съвсем. - Той се поколеба. - Е, има нещо - но не мога да го определя.

- Мисля, че може би е най-добре да тръгваме към вана. - Отново прегледах сенките.

- Не ми харесва чувството от това място.

Той кимна и докосна лакътя ми, леко повеждайки ме към рампата.

Тогава го чух.

Лекото стъргане от нокът по бетона.

Замръзнах. Брат ми също.

- Идва от дясно - каза меко. - Близо до другата рампа.

Минах на инфрачервено зрение и сенките се фокусираха. И там, дълбоко под

прикритието на рампата, стоеше позната изгърбена фигура.

Устата ми пресъхна.

- Орсини.

- Ама не са ли грозни смотаняци? - коментира Роан. - Колко бързи са?

- Много.

- Значи ако бягаме, е възможно да ни хванат?

- Да.

- Тогава една опция по-малко.

Погледнах го.

- Имаш ли оръжие?

Той поклати глава.

- Не можех да го вкарам в клуба, а не си направих труда да си взема след това.

- Това е глупаво. Ами ако някой се опита да ме открадне?



- Нямаше да стигне далеч. Довери ми се. - Изражението му стана мрачно. - Е,

предполагам сме останали с дампирска сила срещу орсини.

- Ако сте стигне до ръкопашен бой, залагам на орсини.

Погледна ме предизвикателно.

- Малката ми сестра има такава вяра в мен.

- Просто съм се била с тези неща и преди, това е всичко.

Съществото в сенките повдигна грозната си глава и изви. Високият, почти остър

звук застърга по нервите ми и наостри зъбите ми. Не исках да се изправям срещу тези

неща отново. Наистина не исках.

- Ако не мърдаме, може и да не ни нападне преди да се появи ванът.

- Съмнявам се - каза Роан. - Освен това вероятно ще преследва вана, а ние не можем

да си позволим това нещо да ни следва.

Острият рев отекна. Зад нас имаше второ създание. Супер. Просто шибано

страхотно.

- В случай, че си забравил, във вана има оръжия. Оръжията са хубаво нещо.

Оръжията убиват грозни кучи синове, като тези, от разстояние.

- Смътно е, ако стигнат тръгнат да ни нападат, щом помръднем. А ванът още не е

тук. - Стисна лакътя ми, после го пусна. - Победила си ги сама и невъоръжена. Можеш да

го направиш отново. Готова?

- Никога няма да съм готова да се бия, Роан.

- Не мога да го направя сам. Не и когато са разделени.

- Знам. - Поех си дълбоко дъх и издишах. - Аз поемам дясната част. - Дяволски се

надявах кавалерията да пристигне бързо.

- Късмет.

- С късмета не си говорим - промърморих.

Усмивката на Роан се стопи, когато влезе в сенките. Когато стъпките му отзвучаха

към първият орсин, изритах обувките си, подритвайки ги във въздуха с крак, за да мога да

ги хвана, после затичах боса по паркинга.

Вторият орсин стоеше зад кола в далечния ъгъл. Изгълча, когато помръднах, и

суровият звук проехтя в тишината. Надявах се отгоре да са го чули. Надявах се да

побързат.



Създанието изскочи от сенките и ми налетя, ноктите му деряха сурово бетона, като

изпращаха искри из сенките на паркинга.

Когато се приближи, се завъртях, удряйки с крак, ритнах колкото можех по-силно в

главата му. Шокът на удара отекна и в моя крак, но не изглеждаше да е навредило много

на създанието. Просто поклати глава, когато се плъзна назад. Пуснах обувките си и

грабнах кичур рошава козина, хвърляйки я с всички сили към най-близкия бетонов стълб.

Почти не се помести, но заби ноктите си, грабвайки крака ми, и потече кръв.

Изскимтях и пуснах козината му, като вместо нея грабнах лапата му. Дръпнах назад

колкото можех по-силно, падайки на бетона и вдигайки крак, за да не ме смаже тежкото му

тяло, и то прелетя над главата ми.

Приземи се на гърба си и падна първо на задника си на една бетонова колона.

Ударът отекна през бетона и прах се изсипа от тавана над нас.

Кихнах, когато се изправих. Съществото се извъртя и затича към мен, ноктите му

замахваха през въздуха. Наведох се и и ударих главата му с тока на обувката си. То

остърга челото си и се пързулна назад, кървейки от окото към врата, а острата миризма на

изпарение изпълни въздуха.

То изрева и изчезна назад. Ноктите му хванаха отново бедрото ми, откъсвайки плът,

докато ударът ме разтърсваше. Съществото удари бетона, после се извъртя и скочи отново,

гадните му остри зъби, жълти и опасни, изглеждаха сякаш ще захапят въздуха, в опит да

ме хванат. Да ме изядат.

Потръпнах и фалшифицирах нов удар по главата му, после се завъртях и забих тока

в гърдите му. Той преряза козината и кожата, забивайки се дълбоко. Нямаше сини

пламъци, които да блестят от кожата му. Каквото и да беше това нещо, нямаше намесен

вампир. Нямаше реакция към дървото. Само че сега имаше забита обувка в плътта си.

А това очевидно болеше, защото създанието изви бясно и се запъти отново към мен.

Наведох се и се завъртях, после, когато създанието скочи над мен, го ритнах в червата с

всичка сила. Беше проработило веднъж, сега също. Създанието издаде странен звук от

гърдите, после падна срещу бетона и не помръдна.

Обърнах се и смених формата си, което имаше предимството, че щеше да спре

кръвта ми да не изтича, докато стигна от другата страна на паркинга. Никакви сенки не се

мърдаха долу, но можех да видя червеното от телата, едно над друго. Орсинът беше

отдолу и облекчение премина през мен.

Отново смених формата си и забавих, когато приближих.


Роан се появи от сенките и кимна.

- Изумително силни животни са, нали?



- Ако можеш да ги дефинираш като животни. - Загледах се в създанието за момент,

после добавих: - Знаеш ли, Миша ми обеща да ме пази от нападения като това.

Роан ме погледна с вдигната вежда.

- Кога това?

- В клуба, днес.

- Сигурно не е имал време да се погрижи за тази атака. Ако е знаел за нея.

- Вярно. - Предположих, че истинското изпитание ще дойде в близките дни, щом

успее да се свърже с шефа си и да си отправи заплахите. Въпреки че ако мъжът зад всичко

това беше толкова влиятелен, с какво изобщо би могъл да го заплаши Миша, което да го

накара да го изслуша? И защо не го използва, че да се освободи?

Звукът от двигателя, придружен от свистенето на гуми, преряза тишината.

Погледнах нагоре. Ванът дойде иззад ъгъла с Куин отпред, на крака и въоръжен. Погледът

му срещна моя, тъмните дълбини пращаха шокираща топлина от загриженост за мен.

- Ранена си.

- Само драскотини. -Посочих към създанието близо до крака му. - Това не е мъртво.

Той насочи лазера и го застреля.

- А този, до който си ти?

- Мъртъв - каза Роан и стана на крака. - Да се махаме оттук преди да са се появили

още.

Ванът спря. Тръгнахме до него и влязохме вътре. Куин затвори вратата и ванът

тръгна. Тишина цареше, докато не излязохме от паркинга и не се включихме в пиковото

движение.

- Да знаеш - казах не на някого конкретно, - започвам да се ядосвам на всички тези

нападения.

- Очевидно смятат, че си заплаха за операцията им - коментира Кейд.

- Ей, когато бях в безсъзнание през по-голямата част от времето там? Дори когато

се събудих, беше за да избягам с теб. Какво въобще съм видяла, което ти да не си?

- Може да е по-просто от това - каза Куин. - Не забравяй, че ДНК-ато ти им е

толкова полезно, ако си мъртва, колкото и ако си жива. А си много по-контролируема

мъртва.

Ухилих се.



- Ама не е ли вярно това.

- Въпросът е как са я намерили? - каза Кейд. - Или имаме опашка, или някак са ни

проследили.

- Проверихме за бръмбари - каза Роан. - Не намерихме нищо.

- Но тези хора крадат техника, която не е пусната на пазара още - коментира Кейд. -

Може да имат нещо, за което не знаем.

- Е, има информация, която не казват на плебеите - из коментира Роан сухо.

- Всичко с времето си - каза Джак. - И това време не е в този ван. Може да ни

подслушват, ако са се почувствали предразположени.

С Роан се спогледахме раздразнено, после погледнах към Кейд.

- Миша го следят. Повече от вероятно е да са докладвали, че съм била с него. Със

сигурност са имали достатъчно време да организират атака, докато ние бяхме в частната

стая.

- Няма как да знаят, че сме тук.

- Не, но е логично. Уличното паркиране около клуба е гадно, затова паркингът е

следващото най-добро нещо.

- Просто не е както трябва - каза Куин. - Тези същества не са нещо, което може да

бъде извикано на момента. Знаели са преди това, че ще бъдеш тук.

Срещнах тъмния му поглед.

- Не е бил Миша.

- Сигурна ли си?

- Да.

- Защо?


- Защо е толкова важно за теб?

- Защото няма да ми хареса да те убият преди да съм взел едното или другото

решение.

- Със скоростта, с която взимаш решения, вампире, ще остарея, ще побелея и няма

да имам желание.



Той се усмихна и усмивката докосна очите му, стопляйки обсидиановите дълбини.

Стопляйки душата ми.

- Стара и побеляла, може би, но няма да останеш без желание.

Забавление разкриви устните ми.

- Значи ми казваш, че нямаш нищо против бабите?

- Само една конкретна баба.

- Знаете - каза Роан разговорливо, - този разговор отива към територии, за които не

искам да си мисля.

- Особено когато повечето баби не изглеждат като Райли - промърмори Кейд, после

потръпна. - Старо месо. Нищо по-лошо.

Ударих го по ръката.

- И ти ще си старо месо някой ден, конче, така че внимавай.

Ухилването му беше внезапно дръзко, и секси по изцяло различен начин от това на

Куин.

- Да, но ще бъде мъжествено старо конско месо. Има разлика.

- На бас, че ще намеря дузина баби, които ще оспорят това.

- А аз се обзалагам, че никоя от тези баби не е имала кон шифтър за любовник.

- Такъв скромен човек е, нали? - каза Роан сухо.

Кейд се ухили още повече.

- Защо да си скромен, като няма за какво да си скромен?

Роан погледна към мен и повдигна вежда въпросително. Ухилих се.

- Има право.

- По дяволите. -Той погледна Кейд за секунда, после добави: - Е, къде да си намеря

парче гейско конско месо?

Кейд се сви.

- Не питай мен. Не търся такива неща.

- Жалко.



- Ще го приема като комплимент.

- Моля те, направи го.

Нямаше какво много да се добави на това, затова се възцари тишина. Гледах през

прозореца към офис сградите и ресторантите, които отстъпваха на жилищни улици, после

провинциални, докато не започнах да се чудя накъде сме се запътили.

Мина още половин час преди да спрем, а дотогава вече беше нощ. Измъкнах се от

вана, подушвайки въздуха, докато се оглеждам. Миризмата на евкалипт се смесваше с

аромата на дъжд от бриза, но под него беше мирисът на смърт и земя.

Погледът ми намери мръсен път, който водеше към големи железни врати. Бяхме в

Женевив.

- Защо тук? - попитах, когато Джак излезе от вана.

- Защото има само един вход и изход от това място, а е и сериозно охранявано от

Директората от хора, на които можем да се доверим.

- А седалището не е?

- Готие се връща тази вечер.

Готие беше само един човек и колкото и да го мразех, се съмнявах, че ще успее да

победи четирима ни. Беше добър, но не чак толкова.

Джак тръгна към входа, а ние го последвахме като добри малки овчици. Когато

човекът на входа потвърди самоличностите ни, лазерните врати се снижиха, железните се

отвориха и четиримата можехме да влезем.

Запътихме се към главния офис. Роан, Куин и Кейд си настаниха задниците на

удобните кожени канапета, но аз продължих към прозорците с гръб към тях, когато си

кръстосах ръцете и се загледах в околността. Талон веднъж беше използвал малък стадион,

за да тества уменията на създанията си, и дори сега, месеци след това, златният пясък още

носеше кървави петна там, където клонинги и много от нашите пазители са се били за

живота си и са го загубили.

Погледът ми се вдигна към прозорците отсреща. Там се събудих и открих, че ме

използва. И докато бях вълк и не се притеснявах особено за сексуалната страна, бях също

и жена и не ми харесваше да ме третират така. По никакви причини.

- Е - каза Джак, сядайки на бюрото. - Какво се случи?

- Даде ми начална точка. Име.

Джак изчака няколко секунди и когато не продължих, каза:

- И?



- И името вече го знаеш.

- Райли, спри да си играеш.

- Само ако започнеш да ни изясняваш какво, по дяволите, става. - Обърнах се и го

погледнах. - Даде ми името на Кейд. Само дето Кейд не е строител, а е военен, който

очевидно е въвлечен в някакво военно разследване.

- Миша ли ти каза всичко това?

- Една част. - Поколебах се, но рано или късно щеше да разбере, че съм му ръчкала

по компютъра, затова беше по-добре да си кажа. - Остави си компютъра в крилото и аз го

направих полезен.

Той сбърчи вежди.

- Не знаеш паролите ми.

Нямаше да си призная, че знам поне две от тях - не и когато имаше онзи поглед на

лицето си.

- Не ми трябваха. Аз съм ти партньор и асистент. Имам право да влизам в повечето

департаменти. - Поколебах се и погледнах към Кейд. - Дори военните.

Веселие докосна очите му и стопли студената линия на устните му.

- Не би трябвало да можеш да влизаш в системата ни.

- Не можах. Не изцяло при всички случаи.

- А моето досие е със статус на тревога.

Нещо, което предположих, още, щом разбрах, че е военен.

- Затова не търсих личното ти досие.


- Тогава как разбра кой съм?

- Отидох във възстановяването. Пазят дубликати на всички приложения. - А успях

да вляза там само защото използвах една от паролите на Джак. Когато разбере това, ще

има да плащам. - Бил си голям скитник, когато си се присъединил, нали?

Кейд изсумтя меко.

- Добра си.

- Много - каза Джак. - Затова я искам за пазител.



Дадох му стандартния си поглед.

- И защо точно си военен? - попита Роан, пръстите му барабанеха по стола.

Кейд направи гримаса.

- Аз съм военен разузнавач и част от разследване за кражба на щайга лазерни

оръжия от базата в Ландсънд.

Ландсънд беше един от най-добрите центрове на военните.

- Същите лазери, с които ни атакуваха създанията?

Погледът му срещна моя.

- Същите.

- Бих си помислил, че не е лесно да се открадне щайга - каза Роан сухо.

- Това се случи преди няколко месеца. И със сигурност това не е единственото,

което липсва.

- Охрана в застой, а?

Кейд го погледна режещо.

- Не. При нормални обстоятелства, не можеш и мравка да изнесеш оттам без да те

хванат.

- Е, някой е успял. Всичко лично ли провери?

- Не аз лично. По това време бях под прикритие.

- Като строител. С така наречения ти брат.

Богатият поглед на Кейд срещна моя и студеният гняв, който таях последните дни,

беше там, за да го видят всички.

- Той ми беше партньор. И те го убиха.

- Те кои? - попита Куин.

- Същите хора, които откраднаха оръжията. - Погледът на Кейд стана мрачен. - Или

по-скоро същите неща.

- Дефинирай "неща" - каза Роан.

- Хванахме ги на няколко специални камери, които дивизията инсталира. Но бяха

инфрачервени и не можахме да ги определим. Всъщност бяха проектирани да записват



само ако има движение, съчетано с по-ниска от нормалната температура за човек.


- Сензори с обратна топлина?

Той кимна.

- Има някои създания - хамелеоните например - които са не само студенокръвни, но

и невидими при нормални и инфрачервени камери.

- Но не хамелеон взе лазерите, нали? - попита Куин.

- Не, беше нещо, което не бяхме виждали досега. Приличаше на паяк и все пак

течно по форма, способно да се провре през най-малките дупчици. Погълнало е оръжията

и така ги е изнесло.

Допрях бедро до стената. Краката започваха да ме болят, но единственото свободно

място беше между Кейд и Куин, а да съм притисната между двамата щеше да дойде в

повече на хормоните ми. Особено когато се опитвах да се концентрирам върху случващото

се.

- Ако са ги погълнали, как оръжията са се възстановили? - попитах.

- Съществата успяват някак да ги реконструират, докато се върнат. - Той сви

рамене.

Странно.

- И за какво са им оръжията?

- Мисля, че оръжията са били малко повече от просто бонус. Ландсънд е високо

охраняван. Ако можеш да влезеш и да излезеш оттам незабелязано, можеш да идеш

навсякъде.

- И как това те докара до това да бъдеш донор на сперма в този център за

размножаване? - попита Роан тихо.

- Отделът ми въоръжи вратите, въздухопроводите и около магазините със

специални контейнери, които улавят съществата, когато са в течната си форма.

Направихме тестове, които ни казаха две неща - че природата не е отговорна за тях и че

идват някъде около Синя луна.


- Как можеш да кажеш нещо такова?

Устните му се размърдаха весело.



- Имаше следи от почвата по създанието.

- Значи ти и партньорът ти сте се уредили близо до Булабура и сте започнали да

разследвате. - Което означаваше, че той знаеше къде сме, когато избягахме от центъра.

Раздразнително.

- Как те заловиха? - попита Роан.

Кейд погледна Роан.

- Не знам. Но бяхме там само седмица преди всичко да се прецака. Тези неща

нападнаха и убиха Дени и ме дрогираха. - Той сви рамене. - Бях там два месеца преди

Райли да се появи.

Преместих тежестта си отново, опитвайки се да успокоя болката в краката си.

- Което си проси няколко въпроса - защо са убили партньора ти, а теб са те

оставили жив? И защо никой не разпитва за липсата ти?

- Мисля, че ще видиш, че отговорите на двата ти въпроса са свързани - коментира

Джак. - Партньорът на Кейд не е имал записани психо таланти. От друга страна, Кейд е

психо имунизиран и в същото време способен да използва собствените си страхотни

таланти.

- За които са разбрали, ако са имали достъп до досието му. А това би било

невъзможно без аларми.. - спрях, спомняйки си какво беше казал Миша. Погледнах от

Джак към Кейд и обратно. - Това имаше предвид Миша. В отдела ви има къртица.

Кейд кимна.

- И се стига до двама души - шефът ми Рос Джеймс или мъжът, който управлява

цялата секция, генерал Мартин Хънт. Само те знаеха, че аз и Дени сме на полето, и защо.

- Но независимо от това алармите би трябвало да се включат? - Как може двама

души да изчезнат без да се вдигне тревога? Особено във военен отдел?

- Ако е Рос Джеймс, лесно може да обяви фалшива тревога - коментира Роан. Той

погледна към Джак. - И двамата ли сме ги разследвали?

- Да. В момента и двамата изглеждат по-чисти от ореола на ангел. - Изражението на

Джак беше по-мрачно от всякога. - И, разбира се, Рос Джеймс знае, че Кейд е свободен и е

при нас, защото потвърдих самоличността му, когато бяхме в Леура.

- И какво ще правим?

- Рос Джеймс е по-лесната цел. Той е човек и въпреки че очевидно има силни

психически щитове, не са достатъчно силни да ме държат отвън.

- Затова никога няма да стане генерал - каза Кейд.



- Той знае, че Кейд е жив, затова използваме това и уговорихме среща.

- С каква цел? - попита Роан. - И двамата знаем, че ще носим последните

психически заглушители. Дори да е невинен, силно се съмнявам, че ще бъде достатъчно

глупав да дойде сам.

- Затова ти ще си там да се намесиш.

Което означаваше, че още веднъж съм оставена с Куин. Имайки предвид времето,

което му трябваше да вземе решение, не бях много щастлива от този факт. Имам предвид,

че да ме оставят с него беше като да ми дадат шоколад и да ми кажат, че не мога да го

изям. Ужасно гадно е.

- Междувременно - продължи Джак, - Куин и Райли ще разследват Мартин Хънт.

- И как се предполага да го направим?

- Лесно. - Погледът на Джак срещна този на Куин. - Мисля, че имаш покана за

благотворителната вечеря на фондация Желания за деца утре вечер?

- Да.

- Добре. Хънт ще бъде там, тъй като жена му е част от борда. С Райли ще се смесите

с най-големите риби на нацията и ще следите Хънт.

- Има голям проблем в това мислене. - Сарказмът поряза гласа ми. - Ако Хънт е от

лошите, ще знае как изглеждам.

- Затова Роан ще доведе Лиандър.

- Твърде рисковано е. - Въпреки че гласът на Куин беше мек, стоманената

решителност беше очевидна. - Аз отивам, но Райли трябва да остане тук.

- Трябва ни носа на Райли. Хънт може да е един от хората, които са я посетили в

килията. Ако е, значи ще намерим основен играч.

Нямаше да е толкова лесно. Дълбоко в себе си знаех, че има някой друг - някой,

когото познавах. Някой, който дърпаше конците от сенките.

- Хванаха я два пъти и се опитаха да я убият няколко пъти след това. ДНК-ато й ще

им свърши работа и ако е мъртва. Да я пратиш там би било все едно да й подпишеш

смъртната присъда.

- Те няма да знаят, че е там.

- Знаеха, че беше в хотел Брайтън. Знаеха, че е на онзи паркинг. Не можеш със

сигурност да твърдиш, че няма да знаят, че ще е на вечерята.

- Съгласен съм, че Райли не трябва да прави това - добави Роан. - Не е обучена за



работа под прикритие.

- Няма да е опасно - каза Джак нетърпеливо. - И Куин ще е там да я пази.

- Никой от нас не се справи много добре с опазването й досега. - Роан срещна

погледа ми. - Ти решаваш.

Което значеше, че ще ме подкрепи каквото и да реша. Дори това да означавапе да

тръгне срещу заповедите на Джак. Усмихнах се, обичах брат си повече от всякога.

- Лиандър ще осигури дегизировката, а аз му вярвам. - Погледнах Джак. - Трябва да

свършим с тази лудост. Искам си нормалния живот.

Той не каза очевидното - че за мен вече няма шанс за нормален живот. Но си го

мислеше. Виждах го в очите му.

- Добре - каза. - Кейд, Куин и Райли, починете си. Роан, ти отиди в града и доведи

Лиандър. Вземи няколко човека с теб.

Изчаках докато тримата си тръгнаха, после погледнах Джак.

- Има едно нещо, което изглежда си забравил. Нощните ми срещи с Миша започват

утре.

- Не съм забравил. Вечерята е рано вечерта. Кола ще вземе теб и Куин в десет и ще

ви откара до летището. Куин ще използва собствения си самолет, а джет ще върне теб

навреме, за да се видиш с Миша.

- Ако всичко върви според плана. - А дотук нищо не вървеше.

- Нещата започват да се нареждат, Райли. Всичко ще е наред.

Потрих ръце и се надявах да е прав, защото не само моя живот висеше, но и този на

Куин. Джак изглежда беше забравил, че Куин беше нападнат няколко пъти. Или може би

не му пукаше.

- Ето снимка на генерала и жена му. - Той завъртя монитора, за да видя снимките.

Генералът беше висок, солиден с черно-бяла коса и грубо лице. Жена му беше висока,

дебеличка с дълга кафява коса. Онзи тип двойка, която не би погледна втори път.

- Иди да си починеш - добави. - Изглеждаш смазана.

И бях. Но докато стоях отвън на вратата, душейки въздуха, за да разбера накъде

отидоха Куин и Кейд, не за сън си мислех. Но за късмет на мен и нуждата ми от сън,

хормоните ми още не се бяха задействали. Намерих празна стая, плъзнах се вътре и заспах.

Но трудно можеше да се нарече почивка.

Не и когато сънищата ми бяха посетени от безлик мъж, който взе всичко от мен и



не остави нищо в замяна.

Мъж, когото някога познавах интимно.

Мъж, чието име се задържа достатъчно дълго, за да го усетя, но не и да си го

спомня.

Събудих се от осъзнаването, че не вече не съм сама. Въздухът беше богат на мускус

и раздвижени хормони. Отворих очи.

Кейд седеше на стола срещу леглото и се усмихна, когато видя, че го гледам.

- Мислих да вляза и да се извиня.

- Да не споменаваме и да се насладиш на гледката. - Махнах одеялото и се

изправих.

Погледът му се плъзна по мен, одобрителен и топъл.

- Е, има на какво да се наслаждаваш.

- Стига да гледаш и да не пипаш. Има работа да се върши и малко време.

- Винаги има време за секс, скъпа.

Хормоните ми бързо сформираха весел отбор при перспективата за малко любов от

кон шифтър, но успях да ги игнорирам.

- Лиандър тук ли е?

- Да.

- Значи няма време.

Той се изправи и тръгна към мен. Допрях ръка на гърдите му, спирайки го преди да

се приближи прекалено.

- Казах не, Кейд.

Той пое ръката ми и я вдигна до устните си. Дъхът му беше топъл по пръстите ми, а

целувката му беше мека и сладка.

- Ами ако обещая да бъда бърз?

- Правили сме го бързо. За разнообразие искам бавно. - И само като го казах, се

усмихнах. Защото когато станеше въпрос за това, Кейд го правеше бавно по-добре от всеки

жив мъж.

Той ме дръпна леко напред и уви ръце около талията ми. Беше толкова хубаво, той



беше толкова топъл и твърд, че желание премина през мен. Това беше началото на края на

съпротивата ми и го знаех.

- Имаме половин час и единично легло - каза той, сякаш усетил внезапното ми

разколебаване.

- Не мислиш ли, че единично легло ще ни е малко тясно?

- Ако мислиш така, значи не са те любили правилно на единично легло.

Усмивката, която докосна устните му, беше дръзка и моята й отвърна. Защото

исках. Боже, колко исках.

И да си кажем истината, ако беше Келън пред мен, на момента щях да кажа да, а

Лиандър да си гледа работата. Тази мисъл беше последната преди нежеланието ми да се

стопи. Келън може и да беше вълк, но Кейд не би могъл да се счита за по-лош любовник.

- Ако Джак ми изяде задника задето съм закъсняла, си извън любовния ми списък,

възбудени ми приятелю.

Той се засмя.

- Довери ми се, Джак няма да припари до сексапилния си задник. Обещавам да го

пазя от всички новодошли.

Внезапно го видях да удря всички - включително нови ухажори - и изсумтях леко.

Може би не беше чак толкова добра идея.

- Половин час. Нито повече, нито по-малко.

- Има сделка. - Той целуна устните ми, после ме избута към леглото.

Трябва да кажа, човекът определено знаеше как да вземе най-доброто от

единичното легло.

И подчерта твърдението си по най-драматичния начин, като не остави и капчица

съмнение, че не ме бяха любили правилно на единично легло досега.

Четиринадесет минути по-късно ме съпровождаше надолу по коридора към банята,

където Лиандър се беше настанил. Когато стигнахме, отново целуна устните ми, дразнещо

и предизвикателно.

И в двете успя.

- Ще довършим малкия си разговор после - каза и излезе, подсвирквайки си весело.

Издишах, после отворих вратата и влязох. Роан и Лиандър се натискаха на една от

стените.



- Искате ли да дойда по-късно? - попитах сухо.

Роан си пое въздух, после ми се ухили широко.

- Можеше и по-навреме да дойдеш, но това ще почака.

- Сигурен ли си?

- Не, но Джак ще ни убие, ако се бавим повече от необходимото. - Той стисна

задника на Лиандър, после отстъпи.

Погледът на Лиандър срещна моя, веселие блестеше в сивите му очи.

- Освен това, да те гримирам е почти толкова забавно.

- Очевидно водиш тъжен сексуален живот.

- Е, на брат ти може да са му от полза съвет или два, но, ей, не е като да не мога да

го тренирам.

Роан скръсти ръце и се облегна на стената.

- Внимавай какво казваш или мога да заведа това недостойно тяло някъде другаде.

Лиандър изсумтя.

- Така или иначе ще го направиш.

- Сега, момчета - прекъснах, усещайки, че предстои караница. - Първо работата,

после семейните скандали.

- Не - поправи Роан с дяволито изражение. - Първо работа, после секс, после

семейни скандали. Нареждай си правилно приоритетите, моля те.

- Съжалявам - казах сухо. - Е, избрахме ли какъв вид ще е този път? - Последният

път, когато правихме това, станах проститутка албинос. Не каквото ни трябваше.

Лиандър ми подаде малка бутилка лавандулова течност.

- Първо се изкъпи с това. Ще заличи основния ти аромат за следващите дванадесет

часа.

С облекчение се запътих към душа. Поне ако вълкът, който ме използваше в

центъра, беше там, миризмата ми нямаше да ме издаде. След като се изкъпах, седнах на

стола пред Лиандър и го оставих да се развихри.

- Куин беше сниман с парад от тлееща кафявокоса красота в миналото - обясни

Лиандър, когато започна да боядисва косата и кожата ми, - та това ще правим сега.



- А ще се измие ли лесно? - попитах с леко изражение на ужас при мисълта, че

златистата ми червена коса ще се превърне в шоколадова.

- Да. Довери ми се.

Вярвах му, но това не спря страха ми. Имам предвид, че обичах косата си. Цвета й.

Да я гледам как става кафява беше повече от обезпокоително.

Но беше изумително какво направиха промяната в цвета, сините лещи и лъскавия

грим. Не аз бях в това огледало. А някой друг. Някой, достатъчно гъвкав, че да държи

милиардерче под ръка.

- Леле - каза Роан, което беше долу-горе каквото и аз си мислех.

- Още не сме приключили. - Лиандър изглеждаше доволен, когато ни подаде скрап

от различни червени неща. - Сега роклята.

Изгледах го.

- Това не е рокля. Това е тръба плат.

- Тази тръба е последна мода във вечерното облекло и струва състояние.

- Това не ме кара да я харесвам повече.

- Ще изглеждаш зашеметяващо с нея.

- Ще изглеждам като проклет фар. Хората ще трябва да носят очила, за да ме

гледат.

Лиандър се ухили.

- Искаме хората да те гледат. Искаме хората да се възхищават на прекрасното ти

тяло, без да се вглеждат по-надълбоко.

Повдигнах вежда с лека усмивка.

- Прекрасно тяло? Мислех, че си от другата страна? Какъв е тоя внезапен апетит

към женски форми?

- Може и да съм от другата страна, но това не означава, че не се възхищавам на тяло

като твоето. - Леко плесна ръката ми. - Спри да се суетиш и стани.

Станах. Покажа ми две бели чаши.

- За гърдите. Ще повдигнат леко като подкрепа и ще придадат на красивите ти

форми още повече известност.

- Сякаш имам нужда от това - казах сухо, докато повдигаше циците ми и поставяше



подплънките.

- Колкото повече гледат имотите ти, толкова по-малко ще гледат лицето ти - каза

Роан ухилен. - Поне веднъж това е добро нещо.

- Каза мъжкият от вида, който трябва да гледа как мъжете говорят на гърдите си, а

не на лицата си.

- Има си предимства да си мъж.

Като да не си съблечен и преконструиран от любовника на брат си. Лиандър ми

подаде така наречената рокля.

- Какво, без бельо?

- На кого му трябват грозни линии от гащи по тази рокля?


- Даже няма грозни слипове?

Беше негов ред да ме погледне с онзи поглед. Ухилих се и се вмъкнах в роклята.

Пасна като ръкавица, покривайки ме от гърдите до бедрата, оставяйки почти непристойно

да се вижда тялото ми.

- Ще стана за смях на тази вечеря.

- Ще ги накараш да слюноотделят. - Лиандър отстъпи назад с изражение на творец,

който оглежда произведението си. - Подвий още малко подгъва.

- Искаш ли гърдите ми направо да излязат?


- Не, въпреки че трябва да признаеш, че определено спира някой от това да познае

лицето ти.

Роклята си остана както си е. Още милиметър и зърната ми щяха да казват здрасти

на света.

- Обувки?

Подаде ми чифт високи обувки с каишки.

- Любимите ми - казах, прокарвайки пръст по дървеното токче. - Червени и готови

за употреба.

Лиандър се ухили.



- Стават доста модерни - въпреки че се съмнявам някой да е доволен, че ти ги

носиш.

- Слава богу. Не бих харесала ако някой има друго безвредно оръжие.

Когато ги обух, се обърнах и се погледнах в огледалото. Ако потаен секси вид

търсехме, определено го бяхме намерили.

- Ами гласа ми?

- Модулаторите ще оправят това. Отвори широко.

Направих го и той ги постави в устата ми. Повръхността им беше покрита с

аналгетик, който полепна по кожата ми. На теория, както и да е. На практика имах

чувството, че откъсва зъбите ми. Поне когато ги закрепи, не ги усещах. И никой друг

нямаше освен ако не решах да погълна някого.

- Винаги боли, когато влизат - казах, когато можех, изумена от звука на гласа си.

- Спри да се държиш като бебе - изкоментира Лиандър, - и кажи азбуката, за да

знам, че работят правилно.

Да ви кажа, азбуката никога не е звучала толкова секси.

- Ами палто? Или възнамеряваш да замръзна до смърт в името на перфектността?

- Повярвай ми, с жегата, която ще те следва, палто няма да ти трябва. - Той ми

подаде ръка, изпреварвайки протеста ми.

- Аз обаче имам едно за теб.

Той ми го подаде. За щастие беше черно, а не заслепително червено. Облякох го и

закопчах копчетата. Нямаше смисъл да докарвам на Куин сърдечен удар, особено когато

още не беше решил дали да продължи връзката ни.

- Още нещо - каза Роан, подавайки ми малка чанта. - Дрехи за преобличане за след

вечерята.

- Със сигурност не искам Миша да си мисли, че съм се облякла за него -

промърморих, приемайки чантата.

Лиандър погледна часовника си.

- Време е да вървим. - Наведе се и целуна бузата ми. - Ако това не взриви ума на

вампира ти, не знам какво би го направило.

Погледнах Роан.

- Да не си обсъждал любовния ми живот отново?



- Е, в момента е по-вълнуващ от моя. Така де, вампири, коне шифтъри, алфа вълци...

- Алфа вълк? - прекъсна Лиандър и ме удари леко по ръката. - Давай, момиче!

Ухилих се.

- Повярвай ми, това възнамерявам.

Някой почука на вратата.

- Райли? - каза Джак. - Готова ли си? Трябва да тръгваме.

- Идвам. - Целунах брат си. - Бъди внимателен.

- Ти също. И помни, не се доверявай на Миша. Той си играе собствена игра, а

нямаме представа какви са правилата.

- Помня. - Преметнах чантата през рамо и се запътих към вратата.

Беше време за ловуване.



Глава осма Превод: RoZaVaMiShKa Редакция: Vampire Lady

Джак ми направи бърз преглед, мисля, че не видя много благодарение на

палтото. - Много добре - .Подаде ми парче хартия. - Запомни го.Позвъни, когато

излезеш от клуба и ще изпратим кола да те вземе.Взех хартията, запаметих го в ума си

както ми беше наредено и го подадох обратно. - След това какво?

- След това те качваме в колата.

- Безопасно ли е да тръгнем от тук право към летището?

Джак сложи ръка на гърба ми, съпровождайки ме през салона - Ще смениш

колите лимузината на Куин ще е тази, която всъщност ще те закара на летището.

Кимнах. - Случайно да си открил нещо повече за развъдника, в който бяхме?

- Не много.

- Ами разрешителни за строителство и други такива? - Със сигурност някой

някъде е трябвало да го одобри.Не можеш да построиш толкова голяма сграда без

никой да забележи.

- Няма регистрирани такива.Земята е закупена от Питър Джеймс преди три

години .

- Нека да позная, Питър Джеймс дори не съществува.

- Платил е в брой и няма как да бъде проследен.

Това ме накара да повдигна вежди.В наши дни кредитните карти са нещо

обичайно, парите в брой е нещо рядко срещано - И това не е събудило подозрения?

Джак направи гримаса - Не.

- Предполагам охранителните камери на Ланд Офиса не разполагат със снимка

на Питър Джеймс, нали? -

- В интерес на истината има такава.В момента работим по извличането и.

- Дай да я погледна когато го направиш.По дяволите може да ме накара да си

спомня.

Минахме през центъра на салона и излязохме навън.Куин чакаше до купчина

сиви правителствени коли.Приличаше на тъмен ангел в черния си костюм и червена

риза.Погледът му се плъзна по тялото ми и се задържа върху лицето и косата ми.Не

каза нито дума, но гладът му изгори кожата ми, оставяйки следи от пот по пътя си.Не

беше просто сексуален глад, а жажда за кръв.Тази жажда беше толкова силна, че ме

остави без дъх.Беше на ръба на силите си.Трябваше да се запитам защо.Дали не

планираше да задоволи жаждата си с някоя от очарователните дами на церемонията.По

дяволите, познавах жени, които биха платили цяло състояние, за да изпитат екстаза,

който съпровожда ухапването от вампир.След като лично го изпитах вече мога да ги

разбера защо.Куин отвори вратата и ме вкара вътре.Ръката му се притискаше към

гръбнака ми, изпращайки вълни от наслада по цялата ми кожа.Въпреки реакцията си не

можах да не забележа студенината на пръстите му.Вампирите ставаха студени

единствено когато не се бяха нахранили достатъчно.Погледите ни се срещнаха.

- Бъдете внимателни - каза Джак - И запомни, това е само разузнавателна

мисия.Не прави нищо друго освен да наблюдаваш.



Последното изречение беше насочено към мен и аз повдигнах вежди.Какво по

дяволите си мислеше, че ще направя?Да завлека генерала в тоалетните и да го пребия

ли?Признавам, че идеята ми хареса, но дори и генералът да беше мъжът, който ме

обиждаше в развъдника, всъщност не намирах смисъл да го удрям изобщо.Поне не и

докато не бяхме убедени, че той стои зад всичко, а някак вътре в себе си знаех, че не е.

- Звънни ми от самолета когато се прибираш - продължи Джак - и Райли, ще

имаме човек на всеки ъгъл в Рокет.

Кимнах.Джак затвори вратата и колата потегли.Потънахме в тишина.Не виждах

смисъл да я нарушавам.Бях казала всичко, което имах да казвам на Куин и сега всичко

зависеше от него.Гладът му продължаваше да обгръща кожата ми, правейки дишането

ми затруднено.Трябваше да спре.Не можеше да отиде на прием, пълен с жени в това

състояние.Беше почти толкова зле, колкото и излъчването на върколак, щеше да

създаде проблем на секундата.За съжаление знаех само един начин, който щеше да

укроти глада му и подозирах, че ще трябва да го накарам да пие от кръвта ми.Засега,

докато бяхме в колата не можех да направя нищо.За разлика от Куин аз нямах нищо

против този вид публични изяви.Освен това исках шофьорът да остане концентриран

върху онова, което той правеше, а не върху това, което аз щях да направя.По този

начин инцидентите щяха да бъдат избегнати.

Щом стигнахме града влязохме във вътрешността на един обществен

автомобилен паркинг и сменихме колите.Колата на Куин имаше затъмнени стъкла,

които по мои подозрения бяха бронирани.Очевидно не искаше да рискува относно това,

за което се радвах.

Не ни отне много време да стигнем до летището.Лъскавият, сребрист Y-образен

самолет на Куин беше на пистата, готов за излитане.Качихме се на борда.Освен

пилотите в кабината бяхме само аз, Куин и приличащите на канапета

седалки.Перфектното място за толкова желаната съблазън.Нямаше да го принуждавам

да направи всичко ако не иска, въпреки че дори и само мисълта за това караше

хормоните ми да крещят от ужас.

Изчаках самолетът да излети, разкопчах предпазния колан, съблякох палтото си

и станах.Температурата в малката кабинка скочи с около десет градуса.

Погледите ни се срещнаха.Тъмните дълбини ме гледаха предпазливо.Гладът,

който бях усетила преди беше изчезнал, но напрежението в ъгълчетата на очите му

предполагаше, че не е изчезнал напълно.

- Райли, недей.

- Недей какво - казах аз невинно - Не искаш да говоря с теб относно плановете

ни за довечера?

- Знаем какво трябва да направим.Няма какво повече да обсъждаме.

- Така ли?Значи ще продължиш да ме наричаш Райли?

Поколеба се, следа от забавление проблесна в очите му

- Барби би било по-подходящо, въпреки че не си руса.

- Значи все пак одобряваш повдигането на бюста? - попитах аз, изпъчвайки

гърдите си за преглед.



Той издаде слаб гърлен звук и не отговори.Мъжете са си мъже без значение дали

са на двадесет години или на повече от хилядолетие, помислих си аз с вътрешно

задоволство.Покажи им чифт добре изглеждащи гърди и мозъците им блокират.

Използвах този момент, за да седна в скута му.В момента, в който се опомни

вече беше прекалено късно да ме спре.Част от него беше дори повече от радостна

поради тази внезапна близост.

Обвих ръце около врата му и го целунах по носа.Беше студен, каквито бяха и

устните му когато го целунах.Той не реагира на нито една от целувките ми, нито дори

ме докосна в замяна.

- Райли не мога просто да те вкуся и да спра - гласът му беше равен и студен

колкото тялото му.И въпреки това в очите му се четеше отчаяние, което стопли душата

ми.

- Това е като шоколада - измърморих аз, продължавайки да сипя целувки по

бузите и по врата му.

- Моля?

Усмихнах се и отново го целунах по устните.Зъбите му бяха започнали да се

показват.Прокарах език по острите им краища, оставяйки ги да ме порежат, за да може

вкусът на кръвта ми да докосне устата му.

Той изстена.

- Може да не искаш да го правиш, но се налага.Усещам как гладът ти изгаря

кожата ми, а аз не съм особено чувствителна щом става дума за емоции.И мога да се

обзаложа, че довечера на приема ще има много хора, които също ще успеят да го

усетят.Продължиш ли по този начин какво по дяволите си мислиш, че ще се случи

довечера.

- Нищо няма да се случи, защото до тогава гладът ми ще бъде под контрол.

- Не няма да е, защото си на предела на силите си - взрях се в красивите черни

дълбини на очите му - Проклятие, кожата ти е толкова студена.Защо се наказваш по

този начин, не намирам никакъв смисъл.

- Имам си своите причини - ръцете му докоснаха устните ми - Сега мръдни или

аз ще те накарам да мръднеш-

Стегнах го здраво с бедрата си.

- Представи си, че съм Барби, просто поредната съблазнителна брюнетка, с

която ще изпиеш чаша вино, ще вечеряш и с която ще спиш.Нищо сериозно няма да се

получи между нас и след тази вечер никога повече няма да ме видиш.Аз съм просто

бързо и лесно чукане.

- Не мога да го направя - , каза той като гласът му беше изпълнен с напрежение,

което можех да видя в очите му.

- Защо не?

- Защото ти не си Барби и никога няма да бъдеш просто лесно и бързо чукане.

Повдигнах вежди

- Но когато за първи път се срещнахме бях точно това за теб.Сам си го призна.

- Това беше тогава.



- Нещата не са се променили кой знае колко.

- Всичко се промени от тогава.

- За Бога, та ние дори не се познаваме извън секса.Това, че сме добри в леглото

не означава, че ще бъдем толкова добри и извън него.

- Знам, знам - раздразнение се усети в гласа му - Райли, искам те, имам нужда

от теб, но не знам дали ще издържа да бъда с теб.

- Не те карам да ми бъдеш любовник през цялото време, просто те моля да

вземеш това, от което се нуждаеш.

Той допря ръка до лицето ми

- Не схващаш, нали?

- Какво?

- Едно докосване, едно вкусване никога няма да бъдат достатъчни.

Усмихнах се

- Не се и налага да бъдат.

- Знам.И ако беше нещо друго, а не върколак, щях да те взема цялата.

Въздъхнах

- Но аз съм и винаги ще бъда върколак.Молейки ме да забравя всичко, което съм

е все едно аз да моля теб да спреш да пиеш кръв.

- Не е същото…

- Напротив - настоях аз - празникът на луната е жизнено важен за един

вълк.Танцът е важен.Сексът е част от това, което сме.Той е толкова жизнено важен за

нас, колкото е кръвта за вас вампирите.

- Няма да умреш ако не правиш секс.

- Дали?Откъде си толкова сигурен?

Той не отговори.Въздъхнах отново

- Виж, имаш колкото време поискаш, за да вземеш решение за нас двамата, но

междувременно не можеш да отидеш на приема в това състояние.Оргията е последното

нещо, което бихме искали да се случи тази вечер -

- Мога да го контролирам.

- Имаш ли представа колко силно излъчване имаш в момента?

- Не е вярно.

- Може би не точно в момента, но когато влязох в колата не можеше да го

контролираш, когато си свалих палтото също.

- Просто ме изненада, това е всичко.

- Не, не е.

Изръмжах от безсилие

- По дяволите, искаш ли да почувстваш какво точно излъчваш?

- Това, което искам от теб е да се разкараш от скута ми и да ме оставиш на мира.



- Отговори на проклетия въпрос.

- Райли…

- Да или не.

- Ако кажа да ще се махнеш ли?

- Да.

- Тогава да.

Премахнах защитата си и му позволих да го получи.Колкото повече един

върколак желае секс, толкова по-силно става неговото излъчване.Исках го наистина

страшно много и излъчването ми отрази това желание.Беше някаква смес от вар, похот

и страст.Очите на Куин се уголемиха и изведнъж въздухът стана толкова гъст и горещ,

че едва успявах да дишам.Отново сложих защитата си и треперейки си поех дълбоко

въздух.

- Ето това излъчваш в момента.

Наклоних се към него и страстно го целунах.За части от секундата той не

реагира, а след това беше там с мен, целувайки ме почти с отчаяние.

- Имам нужда от теб - прошепнах аз - нуждая се от теб точно колкото и ти се

нуждаеш от мен.

Той изстена и ме притегли по-близо до себе си, притискайки гърдите ми в

гръдния му кош.Ударите на сърцето му съвпадаха с тези на собственото ми сърце, а

силата на желанието му затопляше всяка моя пора.Но твърдата част от него все още

беше задържана от панталоните му, което само по себе си беше лошо, тъй като жадувах

да го почувствам дълбоко, дълбоко в себе си.Застанах на колене, освобождавайки

тялото му от дрехите и смъквайки панталоните му.Той изстена отново, като плъзгаше

ръцете си надолу към бедрата ми.Хватката му беше болезнена, когато ме натисна

надолу по-силно.Отговорих на неговото стенание като се наслаждавах на начина, по

който той ме допълваше.Нямаше нищо общо с размера, формата или нещо

физическо..Беше все едно плътта ни се обедини, душите ни се сляха в едно и танцуваха

също толкова интимен танц, колкото и телата ни.Не беше внимателен, движеше се

страстно и бързо и аз бях там с него.Дълбоко в мен разцъфтя един копнеж,

разпростиращ се по цялото ми тяло като пожар.Представляваше калейдоскоп от

усещания, който стигна до всички кътчета на съзнанието ми.Задъхах се, хванах

раменете му като го накарах да прониква още по дълбоко.Удоволствието се разля

помежду ни, а движенията му ставаха все по-бързи и по-бързи.

- Погледни ме - изстена той.

Погледите ни се срещнаха и нещо дълбоко в мен потрепери.В очите му горяха

желание и страст , но имаше нещо друго, нещо, което не можех да назова, нещо, което

изгаряше черните като абанос дълбини по начин, който мислех, че е невъзможен.

- Ето затова не мога да бъда безразличен - каза той.Гласът му се разля по всяка

фибра от тялото ми, богата и чувствена песен, която караше душата ми да се извиси, а

сърцето ми да изгаря от копнеж - Това е много по-дълбоко.Много по-силно.

Не отговорих.Не можех.Той ме целуна отново и тогава всичко изчезна.Превивах

се, стенех със силата на оргазма, който изпитвах..Той свърши с мен, но когато телата ни

се сляха той прекъсна целувката ни и зъбите му одраскаха врата ми.Трепнах

несъзнателно когато зъбите му пробиха кожата ми.Краткият изблик на болка бързо



прерасна в нещо удивително и свърших за втори път.Оргазмът ме караше да потръпвам

отново и отново докато той пиеше и пиеше…

Когато най-накрая ме пусна, паднах на пода, тялото ми трепереше, а главата ми

се въртеше.Той ме обви с ръце и ме целуна по главата.

- Съжалявам - прошепна той - не трябваше да пия толкова много.

- Нуждаеше се - гласът ми беше дрезгав от умората и може би от шока от

внезапната загуба на кръв.

- Да - подвоуми се той - беше права.Трябваше да се нахраня по-рано.

Прозях се, а след това попитах

- Тогава защо не го направи?

- Защото желаех твоята кръв.Не исках друга жена.

Погледнах го

- Не можеше да я получиш?

- Разбира се, че можех, просто не исках.

- Това е глупаво.

- Да, достатъчно съм стар, за да го знам - Плъзна ръцете си под дупето ми и ме

повдигна.Поне сега докосването му не беше студено - Трябва да хапнеш нещо, за да си

възвърнеш силите.

- Имам нужда да поспя.

- Това е само защото пих толкова много.Трябва да хапнеш нещо богато на

желязо.

- Случайно да ти се намира някой хамбургер наоколо.

- В интерес на истината да - той вдигна панталоните си и стана.Усмихна ми се

през рамо и това накара кръвта ми да живне - Надявам се не възразяваш да ти претопля

хамбургера в микровълновата фурна -

- Ни най-малко - насилих се да се изправя и се затътрих към тоалетната, за да се

измия.Следите от зъби по врата ми бяха малко по-големи от две розови точици.Докато

отидехме на приема щяха да бъдат изчезнали.Това им е хубавото на ухапванията от

вампири – доказателствата за тях не оставаха за дълго.Освен ако нямате няколко

ухапвания, което естествено отнема повече време, за да избледнеят.

Мирисът на месо започна да се носи из въздуха и стомахът ми започна да

къркори докато отивах към микровълновата.

- Бургерът ви, мадам - ми каза той, подавайки ми чинията

- Ммм - седнах на едно от креслата и потънах в него

Куин си наля бърбън и седна на креслото срещу мен.Може би се досещаше, че за

в момента е по-безопасно да запазим известна дистанция по между ни.Не можех да си

позволя да загубя още кръв.

- И така - казах аз, облизвайки кетчупа от пръстите си - от къде си?

Погледът му, изпълнен с глад, следеше всяко едно мое движение.



Очевидно апетитът му все още не беше напълно задоволен, но поне вече не се

усещаше.

- Отношенията между нас не са се променили, Райли.

- Защо?

- Защото няма да споделям с теб.

Няма, а не не искам.Това беше повече от обнадеждаващо за мен.

- И така нека да се изясним.Аз живея в Мелбърн, а ти в Сидни.Това означава, че

няма да е възможно да се виждаме всяка вечер, освен ако нямаш някаква работа в

Мелбърн.

- Така е.

- Нямам никакво намерение да се местя в Сидни.Ти възнамеряваш ли да се

преместиш в Мелбърн?

- За момента не.

- Значи ми казваш, че няма да споделяш с мен, въпреки че най-вероятно ще се

виждаме два или три пъти седмично?

- Възможно е, но знаеш, че при някои връзки нещата вървят добре по този

начин.

- При човешките взаимоотношения, да.Трябва ли да продължавам да ти

напомням, че съм върколак, който има определени нужди.

Той вдигна веждата си

- Дори и един върколак не изпитва нужда да прави секс всяка вечер.Това е ясно.

Не беше нужда, а по-скоро желание.Върколаците можеха да издържат до

няколко седмици без секс, както бях аз през последния месец, но това не беше нещо,

което правим по своя собствена воля или пък нещо често срещано.

- А когато става дума на лунния танц?Виждал ли си какво става, когато един

върколак не е в състояние да удовлетвори нуждата си по това време?

Желанието за секс прераства в нещо много по-опасно и само сексът и кръвта

мога да го успокоят.

- Дали съм го виждал?Разбира се, че съм.Аз бях този, който задоволи нуждата

ти от кръв когато Тейлън те отвлече, не помниш ли?

Нетърпеливо махнах с ръка

- Освен този случай.Бях окована във вериги и в интерес на истината не бях

толкова опасна за когото и да е.

Той изсумтя леко

- Имам белези по ръката си, които могат да докажат точно обратното.

В края на краищата той беше този, който си подаде ръката през зъбите ми, какво

очакваше, че ще се случи, имайки предвид каква беше ситуацията.

- Куин…

Той ми подаде ръката си.



- Добре, добре.Не съм виждал върколак в такова състояние, но знам, че ти и

Роан сте резултат от такова събитие.

Кимнах.

- Майка ни се била запътила към глутницата, когато колата и се развалила близо

да едно малко градче.Там срещнала наскоро създаден вампир и с него задоволила

желанието си преди да го разкъса на парчета.Ако не беше този вампир много хора са

щели да умрат онази нощ.

Никой не е наясно защо когато един върколак е в такова състояние напада хора,

въпреки че всеобщо известна е теорията, че хората са лесна плячка.За върколак,

действаш под влиянието на луната, преследването им както и повалянето им на земята

са забавни за него. - Куин, обещанието ти е много важно както за мен, така и за

общността като цяло -

- Мога да бъда там за лунния танц - каза решително той.

- Можеш ли да ми го гарантираш?За танца, за двете нощи преди това?Всеки

месец докато сме заедно?

Той се намръщи

- Никой не може да ти гарантира такова нещо със сигурност.

- Напротив, друг вълк е в състояние да го направи.Той ще е там, защото трябва,

поради същите причини, заради които и аз ще съм там.

- Да, но в момента не се чукаш с друг върколак - той млъкна и нещо подобно на

злоба премина по лицето му - Освен Миша, разбира се.

- Срещнах се с този Алфа снощи и мисля да го направя отново.

- Защо?

Нуждата да хвърля чинията по него беше толкова силна, че се наложи да свия

юмруци, за да не я грабна.

- Вече ти го казах поне хиляда пъти, престани да мислиш с долната си глава и

започни да слушаш какво ти говоря.

Лицето му потъмня

- Повярвай ми, точно в момента не мисля с нея.

- Не ме познаваш толкова добре, за да почнеш да мислиш с нещо друго освен с

нея - опровергах го аз - За Бога, ти дори не харесваш върколаци, защо правиш

изключение с мен?.

- Ако имах някакъв избор нямаше да го правя .

Повдигнах вежди

- Ами не мисля, че те принуждавам.

- Дали?

- Не.

- Тогава защо нахлуваш в сънищата ми?

- Не беше умишлено, просто сънувах.

- Само че те не бяха просто сънища, бяха еротични сънища.



Намръщих се, какво по дяволите искаше да каже

- И?

- Ти не просто сънуваше, ти се свърза с ума ми, за да ги споделиш с мен.

Премигнах.Значи сме правили истински секс в съзнанието си?Това беше

жестоко и защо не можехме да правим нещо такова докато вървим например?

- Защото нито един от двама ни не е готов за такъв вид изживяване.

Раздразнение премина през мен

- Ще престанеш ли да четеш проклетите ми мисли?

- Защити се ако не ме искаш там.

Концентрирах се, за да сложа щита си и го изгледах гневно.

- Какво искаше да кажеш с това, че нито един от двама ни не е готов за такъв

вид изживяване?

- Точно каквото чу.Да сливаме съзнанията си докато правим секс е всичко,

което ще получиш, такова изживяване ще ти се отрази и за в бъдеще.

Повдигнах едната си вежда

- Правил ли си го преди?

- Веднъж.

- С кого?

- Не е важно.

- Разбирам, искаш да бъдем заедно, но въпреки това не си склонен да ми

споделиш нищо относно миналото си .

- То не е важно.

Може би миналото не беше важно, но фактът, че не искаше да ми се довери

беше.Но какъв беше смисълът да го споменава тогава?

- Просто остави нещата такива, каквито бяха - казах меко аз - аз ще се погрижа

за останалото.

- Не мога.

- Защо? - попитах объркана - искам да кажа допреди месец бяхме безразлични

и ти не изглеждаше да имаш проблем с това.

Изпи питието си и остави чашата в малката поставка до канапето

- Както ти обясних и по-рано - започна той като погледна през прозореца -

вампирите са същества, които държат много на собствената си територия.Ти нахлу в

територията ми и сега те считам за част от нея.Знаеш ли колко е трудно за мен да седя

и да те гледам с друг мъж?Не мога да го правя със седмици, искам да го убия, Райли, и

не съм в състояние да се спра.

Нямаше никаква емоция в гласа му, но болката, която опари съзнанието ми ми

подсказа, че това се е случвало преди.И точно това беше причината, поради която той

мразеше върколаците.Поех си дълбоко въздух и издишах бавно.

- Какво ще кажеш за компромисен вариант?



Дори не си направи труда да ме погледне.

- Какъв?

- Когато дойдеш в Мелбърн, за да ме видиш няма да се виждам с други, но

когато си в Сидни имам правото да излизам с когото пожелая.

- Ами Миша?

- Миша е част от мисията ни и докато тя не приключи уговорката ни няма да

влезе в сила.Освен това и двамата знаем, че докато разрешим случая, Миша няма да е

единствения, с който ще се целувам

- Ако беше само целувка нямаше да бъда толкова против - измърмори той и се

обърна към мен - В такъв случай имаме сделка.

Хормоните ми пируваха

- И приемаш факта, че няма да си единствения ми любовник?

В очите ми проблесна недоволство.

- Стига да спазваш уговорката ни след като свърши мисията няма да има

проблем.

Най-накрая стигнахме до споразумение, с което и двамата бяхме съгласни

- Искаш ли да отпразнуваме сделката с един хамбургер?

Лека усмивка премина през лицето му и той стана.

Приемът се състоеше на осмия етаж на новия хотелски комплекс Хейбърсайд,

който се славеше с гледката си към старата част на Сидни.Балната зала беше изцяло в

кремав цвят – стените, таванът, покривките на масите – и по нищо не отстъпваше на

великолепната гледка, която се разкриваше през прозорците, които обхващаха две от

стените на помещението. Единствената следа от цвят в цялата зала беше златото по

дръжките на полилея и снопчетата от дъга по тавана, които представляваха

отражението на светлината в масивните кристални висулки.Разбира се никой не беше

казал на гостите, че няма никакъв смисъл да е опитват да се съревновават с

великолепната гледка поне що се отнасяше до дамите.Със задоволство забелязах, че

повечето от роклите бяха също толкова къси, колкото беше и моята.Както обикновено

Лиандър се оказа права.

Куин постави ръката си на гърба ми и двамата последвахме сервитьора по

стълбите.Докосването му беше нежно и се разля по цялото ми тяло.Въпреки че бях

наясно, че не мога да си позволя да загубя повече кръв тази вечер, го желаех.В същото

време знаех, че не мога да се появя в това състояние пред Миша.Копелето не го

заслужаваше.

Хората ни поглеждаха когато минавахме покрай тях.Някои кимаха,

поздравявайки Куин, а той дори не си правеше труда да ги погледне.Погледът ми беше

съсредоточен някъде в далечината, което ме накара да се намръщя, чудейки се какво

толкова би могло да привлече вниманието му.

- Наред ли е всичко? - попитах след секунда

Той ме погледна и в погледа му прочетох някаква решителност.

- Мисля, че видях един мой познат.

- Познат или позната?



- Синът на мой конкурент.

- Някого когото познавам?

- Малко вероятно, предполагам си чувала за компанията Сириус Еърлайнс?

- Тази, която спечели договора за европейската Колектив на космическата

станция нали?

- Същата.

Начинът, по който го каза ме накара да го погледна.

- Което ме кара да предположа, че ти си загубил ?

- Да.

- Боят на обществено място няма да ти върне договора знаеш го нали?

Той ме погледна с онова негово вампирско изражение.

- Дори да го пребия от бой това няма да ми донесе нищо хубаво, тъй като той не

е този, който управлява компанията.Исках само да го предупредя да внимава.

Сервитьорът спря до празната маса в един от ъглите на залата.Погледнах през

прозореца, чудейки се дали наистина искам да бъда толкова близо до него в момента.Аз

може и да бях дегизирана, но Куин не беше, а все още не бяхме сигурни кой или какво

стои зад скорошните опити за покушение върху него.

- И така как се казва той и за какво искаш да го предупредиш?

Седнах с гръб към прозореца.Бяхме едва на осмия етаж, но бях сигурна, че ако

се приближа достатъчно близо до него и погледна надолу щях да повърна и имах

сериозни съмнения, че това щеше да се хареса на другите хора на масата.

- Не ти влиза в работата - каза той.

Отговорът му звучеше разсеян и ме накара да се раздразня.По дяволите започвах

да се уморявам от връзката ни или каквото и да беше това между нас.Имах нужда да

стана и да се махна преди да кажа нещо глупаво и да започнем да спорим отново, но

преди да успея да го направя той хвана ръката ми и пръстите му се обвиха около

китката ми в желязна хватка.

- Съжалявам, Райли.

- Не, не съжаляваш - погледнах надолу към ръката му - и си махни ръката от

мен.

- Само ако седнеш, за да може да поговорим.

- Сега имам работа за вършене, не съм в настроение да говоря с теб.

- Моля те.

- Не.

- Ами ако ти кажа, че името на мъжа когото търсих е Кълън Синклер?

- Това, че ми казваш името му не означава нищо за мен - надявайки се, че този

Кълън не е същият когото аз познавах, въпреки че имайки предвид съвпаденията,

случващи се напоследък бях готова да се обзаложа, че е точно така - Искам да мога да

задавам въпроси, на които да получавам нормални отговори.

- Казах, че ще се постарая, Райли, но не можеш да очакваш от мен…



Внезапно млъкна.

- Да.. - казах аз - но очевидно за теб не е проблем да очакваш от мен да се

променя на момента.

Махнах пръстите му от ръката си и отстъпих назад, за да не може да ме

достигне.

- Ще отида да разузная залата.Ще те уведомя ако усетя или видя някой познат.

- Не трябва да го правиш сама.

- Лиандър се погрижи да заличи следите ми, така че съм в безопасност тук.

- Дори и да е така тук сме, за да наблюдаваме генерал Хънт, нищо повече.

- Тук сме, за да открием следите на този, който стои зад историята с

генетичните манипулации.Имам основание да вярвам, че Хънт е поредното стъпало на

стълбичката, поради което искам да отида сама.Тук може да има и други замесени.

Освен това имах нужда от малко време далеч от него.Имах нужда да подредя

мислите си преди да се изкуша и да го накарам да се скрием в някоя от стаите

наоколо..По дяволите, съдбата има извратено чувство за хумор, мъжът от когото бягам

се оказва мъжът на живота ми.

- Намери Хънт - продължих аз - и след като поогледам наоколо ще се

присъединя към вас.

Не му дадох възможност да оспори решението ми, тъй като веднага тръгнах към

тълпата на дансинга и потънах в нея.Разхождайки се из залата усетих как ми се повдига

от уханията, идващи от всяка една жена в нея.Изглежда всички се бяха къпали с един и

същ сладникав шампоан с мирис на ананас.Точно какъвто бях усетила и в развъдника.

Спрях рязко и започнах да изучавам хората които стояха точно пред мен.Бяха

просто шепа възрастни дами с прошарени коси.Никакви мъже.Намръщих се и

внимателно подуших въздуха, чудейки се дали е възможно разнообразието от аромати

да обърква сетивата ми.Миризмата си беше там, толкова силна, колкото беше и преди и

нямаше никакво съмнение, че идва от групата дами, стоящи пред мен.Може би там

някъде между тях имаше мъж и аз просто не можех да го видя.Промъкнах се близо до

една жена, чиито аромат беше толкова силен, че накара и без това проблемния ми

стомах в момента да се разбунтува.Пристъпих по-близо до групата възрастни жени и

все още не можех да видя някакъв мъж около тях, но миризмата се усещаше по-силно

от преди.

- Къде е Мартин? - попита една от жените - дължи ми бутилка шампанско за

онзи малък бас, който загуби.

Мартин?Да не би да имаше предвид Мартин Хънт?Това означаваше ли, че жена

му беше една от жените в групата?Пристъпих малко встрани до една двойка и най-

накрая я видях.На живо беше също толкова неописуема, както изглеждаше и на

снимки.В този момент тя погледна към мен и погледите ни се срещнаха.Шокът беше

толкова силен, че не можех да помръдна.Очите и бяха блудкаво кафяви на цвят, а

ирисите и бяха комбинация между синьо и светло кехлибарено.Познавах тези очи.Това

бяха очите на мъжа от миналото ми, очите на този, който ме посети в развъдника.

Само че това не е бил мъж, била е жена.Спомените ми бяха погрешни.трябваше

да е така, това не беше възможно.Познатата миризма се разнесе около мен,



потвърждавайки че невъзможното се оказа възможно.Тази, която ме е използвала в

развъдника е била жената на Мартин Хънт, а не самият той.



Глава девета Превод: RoZaVaMiShKa Редакция: Vampire Lady

- Познаваме ли се от някъде? - въпросът на госпожа Хънт секна всички

разговори и дори няколко жени от групата се обърнаха към мен.

- Моля? - осъзнавайки какво правех, премигнах и се насилих да си дам вид на

изненадана от зададения въпрос - О, извинете, наслаждавах се на гледката, не исках да

създавам впечатление, че ви зяпам - , което всъщност и правех.

- А Вие сте? - гласът и беше също толкова леден, колкото и преди това .Това

беше глас на човек, който рядко можеш да срещнеш на такива мероприятия, което още

повече ме озадачи.

Дарих я с възможно най-невинната си усмивка и и подадох ръка

- Барби Дженкинс.

Тя пренебрегна ръката ми и каза

- Не се сещам това име да фигурира в списъка с гости, а ти Мерил?

Жената, позната като Мерил ме погледна

- Не, няма такава в списъка.

- Това е защото дойдох тук с мой приятел.

Тя повдигна едната от двете си прекалени гъсти вежди и попита

- А името на приятеля Ви е?

- Куин О`Конър - сметнах, че няма нищо лошо в това да спомена името му,

въпреки че имах чувството, че не бива.Ако наистина тя беше правила списъка с гости,

щеше да знае, че името му наистина е в него.

Изражението и частично се промени, тя подсмъркна, дори не можах да опиша

издадения звук и каза

- Той е много щедър към нашата организация.

Така ли?Това беше нещо ново и тогава като се замислих всичко около Куин

беше новост за мен.

- Много щедър наистина - каза сериозно Мерил.

Ако не бях толкова объркана сигурно щях да се смея много на старите крави и

изкуствените им стойки.

- Сигурна съм, че Куин ще продължава да бъде все така щедър.. - казах аз -

Винаги повтаря каква чудесна… -

- Разбира се скъпа, благодаря ти - тя ми отправи една фалшива усмивка и

продължи разговора си с останалите жени.

След като по такъв безцеремонен начин сложи край на нашия разговор, се

обърнах и побързах да се слея с тълпата.Нямах представа какво става.Единственото

което знаех със сигурност беше, че не трябва да давам повод на госпожа Хънт да ме

подозира за каквото и да било.За мое съжаление не успях.Усетих как една ръка ме

сграбчи и ме притегли към нечие тяло, което ми изглеждаше много познато.Бях



обгърната от уханието на топлата плът и това накара хормоните ми да подивеят.Не

беше Куин, а Кълън.

- Здравей, Райли - прошепна той в ухото ми, а дъхът му беше толкова топъл -

Радвам се да те видя тук -

Сега вече бях убедена – съдбата си играеше с мен или може би просто се

опитваше да ме насочи в правилната посока?

Обърнах се с намерението да му отговоря, че се е припознал, но щом погледите

ни се срещнаха думите замряха на устните ми.

В погледа му беше очевидно, че ме беше познал.Въпреки маскировката, въпреки

че миризмата ми беше прикрита, той знаеше, че съм аз.Този факт ме стресна.Как беше

възможно да съществува толкова силна връзка между мен и някой когото не

познавах.Някой, на когото Куин нямаше доверие?Това, което беше дори по-плашещо

беше, че за разлика от Кълън, когото срещнах в Мелбърн, този пред мен беше

олицетворение на Алфа вълк.Предишното му търпение беше изчезнало.Този вълк щеше

да вземе всичко, което пожелаеше, а това, което желаеше бях аз..Тази мисъл накара

кръвта да се качи в главата ми.Припомних си, че не съм тук за удоволствие, а с мисия.И

все пак може би той щеше да ми помогне да събера малко информация.

- Искам да ти задам няколко въпроса - започнах аз, а той стисна ръката ми по-

силно, карайки ме да млъкна.

- Не тук.Да отидем някъде другаде.

Можех да устоя.Трябваше да устоя.Но не го направих.

Искаше ми се да вярвам, че го правя, защото не можех да отида при Миша в това

състояние – с такъв силен копнеж, защото копелето не го заслужаваше, но истината

беше, че исках този вълк точно толкова, колкото и той мен.

Излязохме от залата и се насочихме към асансьорите.Здравата ми хватка ме

караше да притичвам, за да успея да вървя редом с него.

- Къде отиваме - попитах аз, останала почти без дъх

- В офиса ми, където никой не може да ни безпокои.

Мисълта за офиса му накара сърцето ми да трепне както разбира се и

решителният му поглед.

- Не знаех, че работиш тук.

- Аз притежавам сградата.

- Уау -

Той се усмихна и плъзна поглед по тялото ми

- Тази рокля е уау - за съжаление възнамерявам да я сваля точно след… -

погледна към часовника си - двадесет секунди.

Асансьорът иззвъня леко щом вратите се отвориха.Влязохме вътре и той натисна

копчето на последния етаж.

- Ставаш малко предвидим не мислиш ли?

Той повдигна вежда

- Наистина ли?



Асансьорът започна бързо да се изкачва нагоре и за моя изненадата това не

накара стомахът ми да реагира по някакъв начин.Може би присъствието на вълк като

този до мен караше всички емоции освен желанието да се изключат за момент.

- Дойдох на приема с някого, когото познаваш.

- Куин О Конър - зелените му очи станаха студени - Доставя ми голямо

удоволствие фактът, че в момента те откраднах от това копеле.

Отстъпих назад

- Надявам се, че това не е единствената причина, поради която го правия,

защото ако е…

Той се засмя и ме накара да млъкна.

- Ако наистина исках да го дразня щях да те заведа някъде колкото се може по-

близо до него, някъде където щеше да може да усеща всяко едно нещо, което искам да

направя с теб.

Асансьорът спря и едно малко звънче иззвъня когато вратите се отвориха.Пред

нас нямаше никакъв коридор, а огромен офис.

- Изумително - казах аз.

- Да така е - каза той, втренчил поглед в тялото ми.

Усмихнах се и усетих, че харесвам този вълк все повече и повече.

- Този асансьор частен ли е?

Той размаха една карта, която не бях забелязала досега.

- Напълно, защо?

- Защото ще е много жалко ако някой ни прекъсне.

- Няма да се притеснявай - вкара ме в стаята, която се оказа не само огромен

офис.Отляво имаше големи двойни врати, който водеха към спалня, която беше по-

голяма от целия ми апартамент, а в дъното имаше още една врата, която водеше към

банята.

- Тук ли живееш? - попитах аз като се мъчех да не изоставам докато той

заобикаляше няколко много удобни за свалки кожени дивана.

- През по-голямата част от времето.Също така имам апартамент в Мелбърн. -

Погледна ме през рамо и на притъмнената светлина видях искри в погледа му - но вече

възнамерявам да прекарвам много повече време там.

- Добре - тогава видях накъде се е насочил и спрях - Съжалявам, но ме е страх

от височини, и мисля, че идеята ти не е много добра.

Веднага смени посоката като ме насочи към една дълга масивна махагонова

маса.Размести няколко стола и ме подпря с гръб към масата.Погали ме нежно и усетих

електричество по цялото си тяло, хвана края на роклята ми и я съблече.

- Отне ми точно двадесет секунди - усмихна се той.

- Възхищавам се на мъже, които държат на думата си - казах аз и седнах върху

масата - сега след като ме съблече какво възнамеряваш да правиш с мен?

- Ще ти предложа нещо за пиене разбира се.Какво предпочиташ?



- Ще те затрудня ли ако поискам кафе?

- Едно еспресо идва след малко.

Приближи се до бар, който беше по-дълъг от собствената ми баня.Взе една от

чашите, поставени до машината за кафе.

- Защо си тук с Куин?

- По работа.

Кафе машината изсвистя щом започна да налива кафе в чашата

- Значи спиш с него?

Не ме осъждаше, а просто ми заявяваше фактите.Което от своя страна беше

много по-мило в сравнение с отношението на Куин.Усмихнах се

- Разбира се защо питаш?

- Просто по този начин това, че те откраднах от него става още по- прекрасно -

прекоси стаята и ми подаде чашата с кафе - Докъде бяхме стигнали?

- Говорехме си - казах аз - и пиехме кафе.

- Ти пиеш кафе - поправи ме той.Гласът му звучеше някак разсеяно докато в

същия момент прокарваше пръст по шията и рамото ми.

Желанието премина през цялото ми тяло.Отпих голяма глътка кафе, но това не

успя да ме накара да се успокоя.

- За да успеем да поддържаме разговора и ти трябва да се включиш в него.

- Винаги съм смятал говоренето за преувеличено.

- А аз винаги съм считала за несправедливо докато един човек е гол другия да

бъде с дрехи.

Той стана направи крачка назад и бавно започна да се съблича.Отпих от кафето

си и се наслаждавах на шоуто.Знаеше как да направи чудесен стриптийз.След като

остана гол застана между краката ми, отметна косата от лявото ми рамо и внимателно

ме целуна по него.

- Предпочитам естествения цвят на косата ти - измърмори той.Дъхът му беше

толкова горещ - Много по-красив е.

- И въпреки промените успя да ме познаеш - казах аз с дрезгав глас - Как успя?

- Един алфа винаги може да разпознае избраницата си.

Думите му накараха сърцето ми да подскочи.Едва познавах този вълк и въпреки

всичко ето ни двамата и той заявяваше намерението си да ме направи негова.Беше

толкова вълнуващо, толкова секси и едновременно с това малко плашещо.

- Не съм твоята женска.

- Ще станеш - целуна ме по рамото и започна целувайки ме бавно да си

проправя път до ухото ми.Когато горещият му език се докосна до ухото ми от устата ми

се изтръгна безпомощен стон от удоволствие.

Той се засмя тихо – гърлен звук също толкова съблазнителен и предизвикателен,

колкото и докосванията му.Пръстите му започнаха да се движат от бедрата към гърдите

ми, като започна нежно да гали и щипе зърната ми.Потръпнах от удоволствие, оставих



чашата с кафето настрани и усетих как всеки сантиметър от тялото ми потръпваше от

желание.

Когато вече не можех да издържам повече, обвих ръце около врата му и го

притеглих по-близо към себе си, така че гърдите ми се притиснаха в него.Неговото

сърце биеше също толкова лудо, колкото и моето, а силата на желанието му беше

толкова голяма, че изгаряше кожата ми и ме караше да се потя.Устните му докоснаха

моите, пресегна се зад мен и каза

- Кафето ви, госпожице.

Усмихнах се и взех чашата.

- А ти какво ще правиш докато го изпия.

- Това – онова.

Пръстите му се плъзнаха надолу и аз изстенах.Обърнах се, за да може да има по-

голям достъп.Милваше ме и ме галеше, карайки ме да искам да свърша прекалено

бързо.В момента, когато усетеше, че съм близо, спираше да ме докосва, целуваше ме

страстно докато трепета не утихнеше, след което ми предлагаше кафе и започваше

отначало.

Когато изпих и последната глътка кафето беше ледено, а аз горях.Сърцето ми

биеше толкова силно, че имах чувството, че всеки удар отекваше в тишината.Всяка

фибра от тялото ми трепереше от удоволствие.

Пръстите му се плъзнаха по вътрешната част на крака ми, докосвайки ми едва

едва.Потръпнах от удоволствие.Имах му пълно доверие и бях сигурна, че знае какво

прави.Бях убедена, че щях да се пръсна от напрежение ако не продължи.

- Стига си ме дразнил - изстенах аз, когато той спря за втори път

Той се изкикоти и обви врата ми със свободната си ръка, след което ме целуна

грубо.След това пръстите му се плъзнаха помежду ни и ме галеха, докато не проникна в

мен.Започна да разтрива клитора ми с палец докато в това време влизаше и излизаше от

мен.Потръпвах и се гърчех докато усещах как удоволствието става все по-голямо и в

един момент имах чувството, че огромната му сила ще ме разкъса на

парченца.Изведнъж всичко рухна – треперех, гърчех се и стенех.Трепетите още не бяха

утихнали когато той обви дупето ми с ръце и ме притегли напред.Прониза ме с твърдия

си член и чувството беше толкова хубаво, че изстенах.Започна да се движи и за мен

стана невъзможно да мисля.Единственото, което можех да правя беше да се движа с

него и да се наслаждавам на удоволствието, което се разливаше по всяка част от тялото

ми.Уравновесеността му бързо избледня и беше заменена от нуждата.Тласъците му

станаха толкова бурни, че цялото ми тяло се тресеше, пръстите му се бяха впили в

бедрата ми докато ме притискаше към себе си.Точно в този момент не можех да мисля

за това.Усетих как сладкото удоволствие в мен отново започва да нараства и много

бързо щеше да достигне критичната точка.

Свършихме заедно.Ревът му проехтя в тишината.Телата ни се блъскаха толкова

силно едно в друго, че имах чувството, че масата се тресе.

Когато най-накрая отново бях в състояние да си поема въздух, обгърнах лицето

му с длани и го целунах бавно и продължително.

- Мисля, че и двамата се нуждаехме от това.



Усмивката му беше усмивка на мъж, който знаеше, че се е представил много

добре.

- Да, въпреки че трябва да призная, че беше прекалено забързано.

Усмихнах се

- Забързаното темпо беше добре.

Повдигна ръката си и внимателно премахна капка пот от бузата ми

- Беше дори много добре.

- И така сега дали би ми отговорил на няколко въпроса?

- Мисля, че мога да се справя с един – два - каза той и седна до мен на масата -

Какво искаш да знаеш?

- Какво знаеш за госпожа Хънт?

- Тя е стара снобка, която върши чудесна работа за благотворителната си

фондация - погледна ме подозрително и попита - Защо?

Поколебах се.Колко можех да му кажа?Колко трябваше да му кажа?

- Името и изскочи в едно изследване? - отговорих аз - Бях изпратена тук, за да

науча повече за нея.

- От кого?

По дяволите…и все пак ако щяхме да имаме нещо общо помежду ни щеше да

разбере рано или късно за кого работя. - От Директоратът.

- Ти си пазителка? - невярващо попита той

Засмях се

- Аз съм просто свръзка, но за в момента нямаме персонал затова мен ме пращат

когато се наложи да се проверяват следи, които най-вероятно не водят до никъде.

- Каква беше следата?

- Че тя е замесена в кражба на пари - излъгах с такава лекота, че част от мен се

почувства виновна за това

По-страшното нещо беше, че само една част от мен се почувства така.

- Как така кражба на пари е разследвана от Директората?Там се преследват само

убийци, нали така?

- Главно да - превих се аз - Правя това, което ми е наредено, така животът ти

там е много по-лесен.

Ако Джак можеше да ме чуе от някъде когато казвах тези думи щеше да умре от

смях, тъй като никога не правех това, което ми беше наредено.

Той се намръщи

- Тя произхожда от аристократично семейство и се гордее с благотворителните

си мероприятия.Не мога да си представя, че би рискувала семейната репутация както и

своята собствена като се замеси в кражба на пари.

- Значи не си забелязвал нищо необичайно в поведението и през последните

няколко месеца?



- Не - подвоуми се той - въпреки че преди няколко месеца пропусна няколко

благотворителни събития.Генералът каза, че е болна и не се чувства добре.

- Но ти не му повярва?

- Все пак става дума за жена, която излезе от болницата веднага след операция

на апандисита само, за да присъства на едно от сбирките си за домашни любимци.

- Говори ли с някоя от приятелките и за това?

- С една от тях.Не че бях притеснен или нещо подобно - присви се той -

очевидно отказваше да приема посещения от абсолютно всички за поне три

седмици.Приятелките и бяха много притеснени.

- Как си обясняваха държанието и?

- Пластична операция, която е имала фатални последствия, генералът я

пребил,ноктите и опадали и тя била много засрамена.

Като чух последното и вдигнах вежди

- Добре де добре това последното си го измислих.

- И след като минаха тези три седмици държанието промени ли се?

- Да, до колкото забелязах.

- Ами миризмата и?


- Какво за нея?

- Промени ли се по някакъв начин след тези три седмици на изолация?

Той се поколеба

- В известен смисъл.Стана по - остра .По лесно различима.

- По какъв начин?

- Повярвай ми, наистина не обръщах чак такова внимание на старата крава.

Страхотно, не открих нищо, което да ми помогне да отговоря на въпроса си.И

така дали спомените ми бяха объркани, или ме насочваха в правилната посока?Имаше

нещо, което все още не можех да си изясня.Може би госпожа Хънт наистина е била

там, може би и е доставяло удоволствие да гледа как мъжа и обладава друга жена,

въпреки че не ми изглеждаше на такъв тип жена, но все пак в наши дни беше

невъзможно да съдиш за книгата по кориците и.

Миризмата и беше същата като онази, която усещах в стаята тогава.Това беше

миризма на някой от миналото ми.И все пак беше невъзможно двама души да имат

абсолютно еднаква миризма.Тази диря беше уникална както отпечатъците и

очите.Никога не съвпадаше напълно.Тогава защо помнех нейната миризма, а не тази на

мъжа и ако действително той е бил този, беше в развъдника тогава?Какво по дяволите

ставаше?

- Ами съпругът и?Нещо странно да се е случвало с него през последните

няколко месеца?

Той поклати глава



- Няма как да знам.Генералът не винаги присъства на тези събития.Очевидно

обича да прекарва по-голямата част от времето си в базата.

- С жена като неговата не мога да го виня. - измърморих аз.

Кълън се усмихна.

- Ето защо един мъж трябва внимателно да избира за каква жена ще се ожени,

защото до края на живота му ще му се наложи да живее с избора си.

- Не и хората.

- Хората не правят много неща – което е една от причините да се радвам, че съм

се родил вълк.


- И така, а ти защо си тук тази вечер?

- Както ти казах тази сграда е моя, а баща ми е един от основните дарители на

кампанията, така че тази вечер съм тук от името на двама ни.

- Точно в момента не си.

Той постави ръка на рамото ми и ме притегли към себе си.

- В момента единственото нещо, от което се интересувам са собствените ми

интереси.

- За разлика от теб аз съм тук по работа и мисля, че е крайно време да слизам

долу - след като го казах нито станах, нито се отдръпнах.беше толкова хубаво да седя в

прегръдките му.

- Нямаше те само половин час или малко повече.Сигурен съм, че за толкова

време никой чак толкова важен не е усетил отсъствието ти.

Куин щеше да е забелязал, помислих си аз и имах странното усещане, че точно

него имаше предвид Кълън когато каза това.

Устните му срещнаха моите и всички мисли изчезнаха от съзнанието ми за

следващия един час.Когато отново се върнах долу в залата основното ядене беше вече

сервирано.Куин седеше там в очакване да му дам обяснение за отсъствието си, което

беше точно обратното на това, което исках да направо, имайки предвид случилото се

преди малко.Нямах желание отново да започвам да споря с него затова се направи, че

не го забелязвам и се запътих към масата ни и седнах на стола все едно нищо не беше

станало.

- Къде беше? - гласът му беше рязък и изпълнен с раздразнение.

- Разузнавах.

- Къде?

- Тук – там - потиснах желанието си да му кажа, че не му влиза в работата и

отпих глътка вино - Какво знаеш за госпожа Хънт?

Той се огледа.

- Не можем да водим този разговор тук - гласът му беше толкова тих, че едва

успях да го чуя какво казва - Може някой да ни чуе.

- Тогава защо просто не влезеш в съзнанието им и не им заповядаш да не го

правят?



- В случай, че не си забелязала стаята не е пълна само с хора.

Не бях, но това не беше нещо необичайно за мен, тъй като рядко използвах

телепатичните си умения - От кога започна да се притесняваш от тези като нас?

- Не се притеснявам, но те те възпират и ти нямаш възможност да отговаряш.

Въпреки всичко наистина се налагаше да поговорим за госпожа Куин.Тези като

нас заглушаваха нормалните телепатични канали, но нашата връзка работеше по

коренно различен начин, което се дължеше на факта, че всеки един от нас беше пил от

кръвта на другия.С лека гримаса си представих вратата, водеща към съзнанието ми и я

отворих.Беше много по-лесно отколкото преди.

- Защо питаш за госпожа Хънт? - веднага попита той.

Този му глас беше също толкова секси, колкото беше и нормалният му

.Достигаше до всеки ъгъл на душата ми като горещ летен ветрец.

- Открих позната миризма, само че тя се оказа на госпожа Хънт.Въпреки това тя

много приличаше на миризмата на мъжа от миналото ми.

- В такъв случай си се припознала.Няма двама души с еднаква миризма.Освен

това в развъдника беше изнасилена от мъж не от жена.

- Не мислиш ли, че съм наясно с този факт? - благодарих на сервитьорката за

чинията, която постави пред мен и взех ножа и вилицата си - Просто ти казвам какво

ми подсказват сетивата ми, не съм виновна, че няма смисъл в това, което казвам.

Започнах да се храня, опитвайки се да си спомня името на мъжа, чиито миризма

беше подобна на тази на госпожа Хънт, но спомените ми не ми помагаха особено.Може

би е било само секс за една вечер.Не го правя много често, но фактът, че съм вълк

означаваше, че съм способна на това.

Щом приключих с вечерята и сервитьорката дойде, за да от сервира чинията ми

попитах.

- Колко добре познаваш семейство Хънт?

Въпреки че леко се намръщи успя да продължи любезния разговор, който

водеше с жената до себе си и отговори .

- Виждал съм ги само на събития като това.

- И госпожа Хънт винаги ли е изглеждала толкова…. Старомодна?

Бързият поглед, който ми хвърли изглеждаше леко раздразнен.

- Красотата не винаги се намира на повърхността, понякога тя е в душата на

човека.

- Каза този, който никога не е излизал с не толкова привлекателни жени.

Той видимо се забавляваше.

- Какво да ти кажа… трябва да си поддържам имиджа.

Изсумтях леко.Този стар вампир отговаряше на въпросите ми като типичен

мъжкар.

- От коя глутница произхожда госпожа Хънт?



Щях да кажа от тази на кафявите, само че никога не бях виждала вълк от

кафявите с очи като нейните.И все пак нека имаме предвид, че не бях пътувала

достатъчно, за да знам със сигурност.От друга страна Куин беше пътувал много.

Той изпи виното си и дари сервитьорката с една от онези негови усмивки когато

тя дойде, за да от сервира чинията с яденето, което не беше докоснал, след което ме

погледна с мрачен поглед.Искаше ми се от време на време и на мен да се усмихва по

такъв начин.

- Госпожа Хънт не е върколак - тонът му звучеше така сякаш трябва да съм

най-голямата идиотка, за да мисля точно обратното

За разлика от обърканите ми спомени инстинктите ми си работеха много добре

- Вярвай ми, тя е вълк.

- Не, не е.

- Тази госпожа Хънт в стаята е върколак - замълчах, за да успея да огледам

залата.Тя би трябвало да седи на една от масите до сцената, които не можех да видя,

тъй като една колона препречваше пътя ми - възможно ли е да е клонинг или нещо

подобно?

- Клонингите са призрачни копия не са човешки създания.

- Знаеш какво искам да кажа.

- Да - той замълча - ако тя е вълк значи очевидно не е истинската госпожа

Хънт.Въпроса е кога е станала размяната.

Тогава в съзнанието ми изплуваха думите на Кълън.

- Преди няколко месеца тя не посещавала тези събития за цели три седмици,

дори не искала да говори и с приятелките си.

- Откъде знаеш това?

- Попитах.

- Кого?

- Разни хора - казах безразлично.

Раздразнение премина като сянка през лицето му.Дали това беше следа от

ревност?Дали подозираше нещо?

- Разбира се, че подозирам, да.Кой по дяволите изчука, за да се добереш до тази

информация?

Погледите ни се срещнаха и разтърсих глава.

- Не ти влиза в работата.

- Тук сме, защото имаме да вършим работа ….

- Което и правя по дяволите, престани да се държиш като ревнив съпруг.

Той отмести поглед.Можех да усетя гнева ми, който спираше дъха ми.Какво

искаше от мен?Пък и сделката ни още не беше влезнала в сила.

- И така, защо някой би искал да подмени госпожа Хънт? - попитах аз.Исках да

се върнем обратно на темата, въпреки че нямах желание да разговарям с него точно в

момента.



- Хънт е генерал.Има достъп до много строго секретни военни райони.

- Включително и Ландзенд ли?

Той ме погледна и повдигна едната си вежда.

- Възможно е.

- Не ми прилича на мъж, който споделя строго секретна военна информация с

жена си докато си говорят в леглото.

- Може да не го прави съзнателно.

- Не всички вълци са телепати.

- Но ти си.

- Да, но това е благодарение на факта, че баща ми е вампир.

- Значи майка ти не е била телепат?

- Това е едно от нещата, които не ти влизат в работата.

- Понякога можеш да бъдеш голяма кучка.


- Когато ти започнеш да споделя, ще започна и аз.Нещата са толкова прости.

Точно в този момент започна благотворителен търг.Тъй като нямах пари, които

да харча, отново насочих вниманието си към основния ми проблем – кой беше

любовникът от миналото ми, който миришеше по такъв начин.

- Толкова са много, че не можеш да си спомниш?

Ако можех да му изкрещя, със сигурност щях.

- Искаш да ми кажеш, че ти помниш имената на всяка жена,с която си спал?

- Не, но със сигурност помня поне лицата им.

- На всяка една от тях?На всички, които си имал през тези 1240 години?

- На всяка една от тях, с която съм бил за удоволствие, да.

Да бе, наистина ли си мисли, че бих му повярвала?

- Това обаче не включва всички тях.

- Да така е - той вдигна ръката си, наддавайки за една странно изглеждаща

картина.

- Била съм с вълци поради същата причина.Не мога да ти кажа как изглеждат,

но със сигурност помня миризмата им - замълчах, но не се сдържах и добавих -

помниш ли какво каза преди няколко месеца?Една вълчица ще скочи на всичко, което

има пишка, ако е под влияние на нуждата.Мисля, че беше прав.

- Не го казах по такъв начин.

- Може и да не си, но това беше смисъла.

Отново вдигна ръка.

- Мисля, че ми каза, че никога не си стигала до там.

- Мисля, че може и да съм излъгала.



- Бях останал с впечатлението, че ако не друго, поне си честна.

- Аз съм върколак, всички сме еднакви – лъжливи курви. Нали така? -

Погледна ме за няколко дълги секунди след което отмести поглед.

Търгът продължи, Куин купи две картини и вечеря за двама в някакъв шикозен

ресторант, докато аз се отегчавах все повече и повече.Ако това се разбираше под -

хайлайф - тогава този начин на живот определено не беше за мен.

След като търгът най-накрая приключи, сервираха десерта.Започнах да ям,

когато видях госпожа Хънт и съпруга и да се насочват към вратата.

- Време е да вървим - каза Куин, впивайки пръсни около ръката ми, докато

набързо се сбогуваше с другите гости на масата.

- И какво точно смяташ да правим?

- Ще ги последваме.

Спряхме се да вземем палтото ми от гардероба и се насочихме към фоайето.Тук

въздухът беше по-студен и аз потреперих.

- Това не е част от заповедта, която ни дадоха.

- Имаме половин час преди да тръгнем към летището, искам да знам къде

отиват.

- Най-вероятно право към вкъщи след толкова забавна вечер.

Семейство Хънт вече бяха изчезнали затова взехме другия асансьор и се

спуснахме надолу.

- За тях е доста необичайно да напускат прием толкова рано.

Облякох палтото си и бързо го закопчах

- Може би генералът е в настроение да мърсува.

Погледна ме, но дори не си направи труда да ми отговори.Едва успях да се

сдържа и да не засмея.Знам, че може би не беше едно от умните неща, които трябваше

да направя , но по дяволите беше толкова забавно да се дразня с него.

Асансьорът спря и вратите се отвориха.Семейство Хънт вече бяха излезли през

главните врати и слизаха надолу по стълбите.Затичахме се след тях като ни се наложи

да спрем само когато плъзгащите врати се отвориха, за да може да минем през

тях.Нощният въздух беше ледено студен.Кръстосах ръцете си, опитвайки се да накарам

зъбите ми да спрат да тракат, а Куин се обади на шофьора си, за да дойде да ни

вземе.Семейството се качи в първото такси през сградата.Видях как генералът отвори

вратата на съпругата си.Точно в този момент ме обзе чувство за опасност, което ме

остави без дъх.Имах чувството, че нещо горещо и смъртоносно се беше насочило към

нас.Отстъпих встрани, блъскайки Куин, който изруга и ме обви с ръце инстинктивно

предпазвайки ме с тялото си, докато падахме на земята.Той изсумтя, а очите му се

разшириха.Нещо профуча покрай ухото ми.Обърнах се точно навреме, за да успея да

видя как едната от големи стъклени врати се разби на хиляди парченца.Някой стреля по

нас.Чу се женски писък.Мартин Хънт лежеше на земята, а лицето му приличаше на

кашкава смес от кръв и кости.Куин и аз се изправихме на крака.

- Двама стрелци - каза той - единия от сградата пред нас, а другия отдясно.



- Аз поемам този - казах аз като посочих сградата пред нас и извадих една

малка кама.

Той кимна и изчезна в нощта.Хванах токчетата си в едната ръка и със скоростта

на вампир пресякох улицата.Насочих се към сградата като преди това проникнах в

съзнанието на портиера, карайки го да забрави, че някога ме е виждал.Запътих се към

възможно най-близкото стълбище.

Със сигурност в тази сграда имаше много такива, но точно в момента най-

важното нещо беше да стига до покрива възможно най-бързо.От Там можех да

проследя миризмата на наемника.Бягах нагоре и все по-нагоре, бягах докато краката ми

не умаляха, а дробовете ми горяха.Щом стигнах до покрива, махнах с ръка, за да

изчистя потта от челото си и внимателно отворих вратата.Или поне опитах да я

отворя.Проклетото нещо беше заключено.До тук бях с изненадващото ми

появяване.Направих крачка назад и ритнах вратата с колкото сила имах в треперещите

си крайници.Явно е била достатъчна, тъй като вратата се отвори.Студеният нощен

въздух влезе вътре и накара потта да замръзне по кожата ми, носейки миризмата на

мускус и мъж със себе си.Убиецът беше още тук.Започнах да душа въздуха, опитвайки

се да разбера откъде идва.Вятърът смени посоката си и това направи доста трудна

преценката ми за точното място където той се намираше.Както и за това какво беше

той.Това си беше доста необичайно, тъй като убиецът не беше човек.Можех да усетя

присъствието му.Тогава защо не можех да преценя какво беше той?

Тъмната нощ и далечната светлина от уличните лампи сякаш се движеха около

мен.Изведнъж осъзнах на каква височина се намирам и стомахът ми се

преобърна.Изведнъж ме обзе чувство за надвиснала опасност, което ме накара да

забравя за стомаха си и да мисля само за това как да се спася от тук.Отскочих встрани,

приземявайки се тежко на ръцете и коленете си върху бетона.Нещо отскочи от

металните врати и полетяха искри.Стрелецът можеше да вижда и през нощта.Изправих

се на крака и се затичах с всички сили към най-близката вентилационна колона.По

дяволите.Притиснах гърба си плътно към кулата, опитах да си поема дълбоко въздух в

изгарящите ме дробове и да овладея обземащия ме страх.Писъкът на сирени разцепи

нощния мрак.Трябваше да напусна сградата преди ченгетата да са пристигнали,Не

можех да си позволя да ме заловят тук.Преглътнах бавно и се концентрирах върху

всеки един звук, който можех да доловя, опитвайки се да определя точното му

местоположение.Един щурец изчурулика от мое ляво, а тихи стъпки се движеха

отдясно.Попих стичащата се по лицето ми пот с края на палтото ми, плъзнах се

настрани и надникнах.Нищо друго освен голямо пространство от бетон не се виждаше

между мен и отсрещната охладителна кула, където очевидно е стоял стрелецът.За

момент помислих, че стъпките са престанали, съдейки по миризмата носеща се по

вятъра, той се беше насочил към близкото стълбище.Може би просто се опитваше да

избяга.Запътих се към другата страна на стълбите.Щом приближих ъгъла, отслабих

защитата си, за да мога да усетя мислите на стрелеца.Нищо не се получи.Или

съзнанието му беше празно, или го беше защитил срещу чужди манипулации.Изругах.

До тук бяхме с опитите да влезна в съзнанието му и да го накарам да се държи

безпомощно.Трябваше да го направя по старомодния начин.Рискувах и надникнах, за

да успея да видя какво има зад ъгъла.Намираше се в дъното, коленичил с насочен

пистолет към мен.Запристъпвах към него с тихи стъпки едва устоявайки на силното

желание да стигна до него със скоростта на вампир, тъй като не исках да рискувам да

усетих вятърът, който правех когато се движех по този начин.В последния момент той

така или иначе ме усети.Обърна се и стреля по мен с едно единствено рязко

движение.Куршумът ме одраска по рамото и ме повали на земята, оставяйки диря



достатъчно дълбока, колкото да успееш да вкараш върха на пръста си в нея.Чувството

на болка ме обзе почти веднага и аз изсъсках, зрението ми беше замъглено от

напиращите сълзи в очите ми.Копелето имаше сребърни куршуми.

Целта му не е бил Куин, била съм аз или госпожа Хънт.Чух как презарежда

оръжието си, готов за нов изстрел.Изправих се на крака и избих оръжието от ръцете

му.Ръката му се изкриви зад гърба, ритнах го в слабините и докато падаше го ударих с

една от обувките си по челюстта, която в този момент избухна в пламъци.Това

означаваше, че стрелецът е вампир дори и да не го бях усетила по-рано.Очите му се

завъртяха и повече не помръдна.

Сега когато адреналинът започна да избледнява, усетих наново

болката.Съблякох роклята си и се съсредоточих, призовавайки вълка в мен.Усетих как

силата преминава през мен, замъглява зрението и болката ми.Бях за кратко в

първичната си форма, може би секунда или две и след това обратно се

преобразих.Раната все още ме болеше страшно много, но поне кървенето беше спряло.

Отново облякох роклята и държейки токчетата в едната си ръка в готовност в

случай, че той блъфира се надвесих над него.Беше кавказец, най-вероятно от началото

на двайсетте години, с черна коса, множество татуировки по бузите си и пръстен по

средата на долната си устна.Точно този пръстен го предпазваше от това да вляза в

съзнанието му.Застанах над него с токче, опряно в гърдите му за всеки случай.Само да

мръднеше и щях да го пробода, защото точно в момента не бях в настроение за

бой.Нямаше да умре веднага защото така както го бях сложила токчето нямаше да

успее да достигне сърцето му, но поне щеше да ми даде достатъчно време да прочета

мислите му.Точно това беше най-важното нещо за мен в момента.

Откъснах пръстена от устната му и от там потече кръв.Той не помръдна, което

означаваше, че наистина беше в безсъзнание, но това нямаше значение.Сега когато

съзнанието му не беше защитено трябваше да си свърша работата.Отново отслабих

защитата си и започнах да се ровя из спомените му.Беше наемен убиец и вчера е бил

нает, за да се отърве от мен.Не от госпожа Хънт, а от мен.До тук беше тъпото обещание

на Миша да се грижи за безопасността ми и да прекрати опитите за

убийство.Продължих на тършувам из мислите му.Не знаеше кой го е наел, защото

сделката е била уредена чрез посредник.Мъж, който имаше кафяви очи, обвити със

синьо и кехлибар и чиито черти на лицето бяха също толкова остри, както и на госпожа

Хънт.

Дали тя имаше брат?Убиецът не можеше да отговори на този въпрос, знаеше

само за какво е бил нает.Звукът от сирените наближаваше към сградата.Беше време да

тръгвам.Отново влязох в съзнанието на убиеца, като този път му внуших, че кракът му

е счупен.Дори да се събудеше преди ченгетата да о намерят нямаше да отиде

никъде.Станах и го претърсих за оръжие, след това го обърнах на една страна, за да не

се удави в собствената си кръв, въпреки че ако наистина беше вампир нямаше такава

опасност.Ритнах пушката надалеч, за да не може да я стигне.

- Побързай, Райли - гласът на Куин беше изпълнен със загриженост - ченгетата

ще бъдат там всеки момент.

- Знам това - насочих се обратно към стълбите - как мина при теб?

- Когато се качих горе вече беше изчезнал.

Слизах надолу дори по-бързо отколкото когато се качвах и мускулите ми отново

започнаха да протестират.



- И нямам никаква представа как се е измъкнал?

- Беше оставил оръжието и няколко пера.

Значи другият стрелец е бил шифтър, не че това ми помогна да разбера кой е

бил.

- Този, след който тръгнах аз беше нает за да убие мен, а не Хънт.

- Убийството на генерала беше преднамерено, не беше инцидент.

Щом слязох по стълбите и пазачът ме видя той отвори уста, за да каже нещо, но

аз отново влязох в съзнанието му и го накарах да не ме забелязва.

- Значи и двамата сме били мишени само защото бяхме на едно и също място по

едно и също време, така ли?Въпросът е защо някой иска Хънт мъртъв?

- И откъде за Бога знаеха, че ти си тук въпреки маскировката ти?

- Нямам представа, наистина нямам никаква представа.

Щом вратите се отвориха ме заля вълна от червени и сини светлини.Мъже в

бяло и синьо стояха до таксито и госпожа Хънт, а около тях се събираше тълпа от

зяпачи.

Изведнъж Куин се озова до мен, тъмна сянка, която внезапно придоби човешки

контури.Хвана ме за ръката и се насочихме надясно.

- Къде отиваме?

- Ти отиваш на летището, а аз ще проследя госпожа Хънт.

- Това няма да се хареса на Джак.

- Той не ми е шеф пък и трябва да разберем какво по дяволите става тук.Ако

госпожа Хънт наистина е двойник то тя трябва да знае нещо или някого и точно това

възнамерявам да разбера.

- Бъди внимателен.

- Винаги внимавам.

Той се спря до колата и отвори вратата, притисна ме силно към себе си и ме

целуна.Тази целувка беше дива, еротична и определено демонстрираше какво желаеше

и какво смяташе да направи щом имаше малко повече време.

Отворих очи и погледнах към него.В погледът му гореше желание и

решителност.

Този вампир нямаше да се предаде, нямаше да ме остави без значение какво

казвах или какво правех.За него това беше нещо истинско.Това от своя страна

означаваше, че той все още не разбираше, че аз съм вълк и имах своите нужди и това,

което той искаше да бъдем не беше възможно.

- Куин…

- Госпожа Хънт си тръгна - прекъсна ме остро той, оставяйки ме замислена

дали е успял да прочете мислите ми и просто искаше да отложи този разговор за по-

нататък. - Ще говорим по-късно.

Отново ме целуна също толкова пламенно както и преди, вкара ме в колата и

затвори вратата.Когато се обърнах назад, за да го видя отново, той вече беше изчезнал.



Глава десета Превод: amelya_


“Рокър” беше пълен с тийнейджъри наполовина на моята възраст, всичките

скачайки на музика, която беше болезнена за ушите ми. Виждах защо обичайната тълпа

за уикенда я нямаше—глупостите, които свиреха сега не можеше да се сравнява със

стария рок енд рол, с които се славеше клуба. Но все пак трябваше да направят нещо, за

да привлекат следващото поколение върколаци.

Миша седеше на стол в отдалечения бар, които беше в хромово и червено.

Носеше тъмни дънки и черна тениска, и двете подчертаваха белотата на стройното му

тяло. Докато стоях там, гледайки го, ме удари импулса да се обърна и да побягна. Не

исках да правя това. Наистина не исках.

Не заради секса. Както съм казвала на Куин повече от веднъж, сексът беше част

от природата на върколака и не можехме да не го уважаваме. Въпреки че не исках да се

сливам с Миша, щях да го направя, и щеше да ми хареса.

Не, каквото ме отвращаваше беше, че нямах избор.

Ако бях пазител и това беше част от работата ми, всичко щеше да бъде наред.

Ако бях влязла тук, знаейки, че ми е предложена тази работа и съм се съгласила,

нямаше да имам проблеми. Но нямах избор, без значение какво казваше Куин. Миша

изглежда беше единствения, който знаеше какво става, и за да намеря информация и да

вкарам живота си в ред, трябваше да направя това. Не защото исках, а защото

трябваше. Две различни неща.

И тогава разбрах, че част от мен вече беше приела факта, че някой ден ще стана

пазител. Някой ден, щях да правя това по избор, а не заради нужда.

Затворих очи, отвращавайки се не от мисълта, а от това как тя накара в мен да се

надигне вълнение. Не исках да стана убиец. Не исках да стана като брат си. Но част от

мен винаги се е радвала на опасността да бъда с Тейлън и танцуваше от мисълта, че ще

стана пазител и ще се срещам с опасността често.

Може би Джак беше прав. Може би наистина ме познаваше по-добре отколкото

аз се познавах.

Поемайки дълбоко въздух, премахнах мислите си и тръгнах през тълпата.

Потупвайки Миша по рамото, казах:

-Мисля, че имаме среща.

Ледения му поглед се плъзна по тялото ми. Бях се преоблякла в дънки и късо,

черно горнище, но бях оставила другите неща от Лиандър на място. В очите на Миша

не се виждаше разпознаване, когато срещна погледа ми, след това го премести.

-Мисля, че грешите.

-Значи си решил, че не искаш деца повече?

Главата му се завъртя и той присви очи.

-Райли?

-Единствената и неповторима.-Седнах на стола до неговия и си поръчах бира.

-Защо е костюма?



-Защо не? Особено когато не си доказал, че можеш да ме предпазваш.

-Била ли си атакувана скоро?

Изсумтях меко.

-Два пъти, всъщност.

-Какво?

Изненадата в гласа му бе обикновена, но нямаше да му се доверя. Миша

можеше да играе, така че да махне гащите на всеки.

-Един път с орсини, и вторият път от нормален наемен убиец. Ядосвам се,

Миша.

-Копелето.-измърмори той.-Очевидно трябва да му напомня, че имам предвид

това, което казвам.

-Очевидно не приема заплахите ти. И да ме защитаваш беше част от сделката,

помниш ли?

-Помня.-каза той с твърд глас.-И се опитвам.

-Е, опитвай се по-добре иначе сделката отпада.-направих пауза, за да благодаря

на бармана, който ми донесе бирата.-Искам да знам как ме следи, Миша. Кажи ми това

или приключваме точно сега.

Джак щеше да побеснее, ако чуеше заплахите, но мамка му, не неговия живот

беше на кръстопът.

-Подслушват те.

-Роан провери. Нямаше устройства.

-Не би намерила тези. Нови са.

-Откраднати от Военна база „Ландсенд”, може би?


-Може би.

-Искам да го намериш и да го махнеш.

Той кимна.

-Не искам да умреш, Райли. Повярвай това, ако не друго.

О, вярвах му. Първо искаше дете от мен.

-Е, кажи ми, защо Мартин Хънт беше застрелян?

-Не тук. Изчакай, докато сме горе.

-Горе може да не е безопасно.

-Но имат гласови екрани горе. Поне няма да ни подслушват, докато сме вътре.

-Освен, ако не могат да четат по устните.

Усмивка докосна тънките му устни.

-Мисля, че ще бъде очевидно, ако някой е там само, за да чете по устните.

Вярно беше. „Рокър” не беше като „Синята луна”. Танцуването на този етаж

наистина си беше само танцуване, не вълчия танц, само защото „Рокър” имаше



прозорци, които гледаха към главната улица. И докато върколаците не се срамуват да

го правят пред публика, човеците определено се разстройват.

Нямаше и лични стаи. Тук в „Рокър” избора беше обществен, избора беше

между легло диван или спалня.

-Мислех, че каза, че тези, които те гледат са те оставили тук?

-До колкото зная, да. Но няма да рискувам.

Нито пък аз. Грима на Лиандър ще бъде от полза още малко. Отпих от бирата си,

след това казах:

-Ще вършим ли бизнес?

Очите му заблестяха с веселие и глад.

-Нетърпелива да угодиш?

-О, направо си умирам.

-Крайния резултат ще си струва—и за двама ни.

Наистина се надявах.

-Няма гаранция, че ще забременея. Ако си чел файловете ми знаеш това.

Той сложи ръка на кръста ми, докато ме водеше към задните стълби. Желанието

се надигна. Миша не беше избора ми на партньор вече и определено не заслужаваше

нетърпението ми, но той трябваше да е този, с който да бъда. Ако беше така, поне щях

да си изкарам хубаво.

-Ти не си единствения вълк, който се опитвам да оплодя.-каза той, докато се

качвахме по стълбите.-Има още две жени, които се съгласиха да носят детето ми.

Беше първото нещо, на което вярвах. Първото нещо, което ме накара да

помисля, че той може да казва истината—в повечето време.

-Блондинките, които спомена по-рано?

Той кимна.

-Обзалагам се, че го правят за някаква сума.

Той ме погледа с ледени очи.

-Всеки има цена, Райли.

Той знаеше моята. Знаеше причината, поради която бях тук. И не му пукаше.

Какво ли щеше да направи, ако разбереше, че няма да получи това, което наистина

искаше? Поне не от мен.

Горния етаж беше дълъг и тесен, и изглеждаше като онези старомодни хамбари

от каубойските филми. Единственото нещо, което липсваше беше сламата—въпреки че

знаех, че е имало и това преди години.

Стаята беше полу пълна с вълци във фази на сливане, и въздуха беше плътен с

миризмата на секс и похот. Тялото ми се забърза, възбудено толкова от миризмите

колкото и от звуците и гледката на сливането.

Глада на Миша се уви около мен, живо нещо, което открадна дъха ми и направи

желанието ми още по-остро. Аурата му, включена на пълни обороти, ме удави в



желание, правейки тялото ми готово за него, когато той го поиска. Не че беше нужно,

защото след целувката на Куин и по-късното изпращане, без повече от готова да играя.

И въпреки че лесно можех да отблъсна аурата му, не го направих. Беше по-добре

да го накарам да мисли, че ми трябва аурата му отколкото да знае, че все още не искам

да съм тук. Освен това, тази вечер щях да получавам отговори, но щях да се

наслаждавам също.

Докато стигнем до първия свободен диван по дължината на стаята, кожата ми

гореше както и нуждата да го почувствам в себе си. Не чакайки да направи първото

движение, го блъснах до стената и го целунах сякаш живота ми зависеше от това.

Целунах го докато кожата ми не загоря и нуждата да го почувствам в себе си беше

консумираща. И тогава го изчуках, бързо, силно, яростно. Той изръмжа дълбоко в

гърлото си, само Господ знаеше какво предупреждение, но аз го игнорирах, яздейки го

здраво. Докато тялото му се разтърси и нуждата му се изля в мен, оргазмът ми ме

удари. Силата му открадна дъха и разума ми за няколко секунди.

Но още не беше свършило. Ама въобще.

Той все още бе твърд в мен, но това не беше изненадващо. Нуждата да създаде

живот беше в него и луната, която ни караше да се променяме всеки месец, ни даваше

силата да се сливаме дълго и многократно, особено когато нуждата да се размножаваме

тежеше върху нас.

-Мой ред е да бъда груб.-изръмжа той, очите му горящи с желание и гняв.

Бях настъпила болно място. Миша мразеше да е втори. Мразеше да не е на чело.

Интересно. Може би бе нещо, което можех да използвам по-късно, когато сме някъде

където охраната не би ни прекъснала, ако нещата загрубееха.

Той ме завъртя, притисна ме към гърба на дивана, след това разтвори краката ми

и се тласна в мен толкова бързо и силно, че не бях сигурна дали стенанието ми бе от

болка или удоволствие. След това той започна да се движи и пуснах мисълта,

концентрирайки се на усещанията и наслаждавайки им се.

Това се случи през следващите два часа—сливахме се на диваните, леглата,

спалните. Първия час беше силен и яростен както очаквах, но след това, той даде

повече време на прелъстяването отколкото само да взима. Оценявах усилието и в края

наистина се наслаждавах. Винаги бях харесвала Миша, и предполагам все още го

харесвах—въпреки че вече не му вярвах. И каквито и грешки да има, по принцип беше

добър любовник.

Беше близо до три когато си поръчахме няколко бири, след това тръгнахме към

един уединен ъгъл. Миша пусна гласовия екран, докато аз се строполих на един стол.

-Дай ми краката си.

Качих и двата в скута му. Той разгледа стъпалата ми за секунда, след това

изсумтя и пусна десния ми крак на пода. Той завъртя левия ми крак, за да мога да видя,

и посочи към малко бледо място по средата.

-Виждаш ли това?


-Изглежда като луничка.

-Така е. Само че ако минеш с пръст по него, ще почувстваш лека твърдост по

краищата в сравнение с останалата кожа.



Направих го.

-Това проследяващо устройство ли е?

-Да.

-„Ландсенд” могат да правят толкова малки устройства?

-Не само малки, но и незабележими за тези, които не знаят какво да търсят.

-И ти знаеш това, защото имаш едно в теб?-Беше предположение, но не особено

голямо.


-Да, имам. Но те не влагат много вяра в него, затова ме следват.

-Защо не му вярват когато е на теб? Очевидно работи.

-Защото аз знам как да го махна и го правя когато не искам да бъда намерен. Той

мисли, че сигнала лъже, затова праща да ме следят.

-Играеш опасна игра, Миша.

-Изключително.-той се пресегна към купчината ни с дрехи, и извади нож от

джоба си.---Стой мирна.-каза той.

Той поряза крака ми. Не дълбоко, така че не беше остра болка. След няколко

секунди изсумтя, след това задържа нещото на върха на пръста си, за да мога да видя.

Сега изглеждаше като луничка с четири хубави, жични крака. Той го пусна на земята и

го смачка с крака си.

-Разбира се, той ще знае, че си намерила устройството.

-Докато не ме следи, не ме интересува.-изучавах Миша за момент.-Сега не може

да ме проследи, нали?

-До колкото знам, това е единственото устройство, което е поставил. Не може да

използва повече от едно на човек—премахва сигнала или нещо такова.

-Значи предполагам, че Кейд също има едно?

-Всеки важен за проекта има. Просто за всеки случай.

-Тогава ме извини, докато проведа един бърз разговор.

Той вдигна рамене. Извадих мобилния си от джоба и бързо набрах Джак.

Линията беше заета, затова оставих съобщение с детайли за устройството и как да го

махне.

След това сложих телефона в джоба и казах:

-Е, кажи ми защо Хънт е бил убит.

Миша се отпусна в стола срещу мен.

-Вече не беше нужен.

-И факта, че сега говориш за него означава, че той не е играч, да не говорим от

главните играчи.

-Да.

-Защо не ми каза името му в началото?



-Той е мъртъв, така че ограниченията да не споменавам името му ги няма.-

усмивката му беше ледена.-Освен това, не е част от сделката да те улеснявам.

Вярно е. Но беше хубаво да си мисля, че нещо може да е лесно. Глупаво, знам.

-Значи Хънт е бил само за спечелване на информация?

-Да.

-До тайните на военните бази.

-И какво правят. Но също и да наблюдаваме различните разследвания,

едновременно военните и цивилните.

-Предполагам, че Директората не е включено—вече имате мъж вътре.


-А аз си мислех, че никой не знае, че Готие е един от нас.

-Джак е знаел за него от години.-Което не беше изцяло истина, но нямаше да

навреди Миша да мисли, че знаем повече за нещата отколкото в действителност

знаехме.-Кажи ми за г-жа Хънт.

Той само се усмихна. Което означаваше, че няма или не може да ми каже.

-От коя глутница идва жената, която се представя за г-жа Хънт?

Отново тишина. Очевидно г-жа Хънт—или която там беше—беше някой, който

трябваше да продължим да следим.

-Ами Кейд? Защо партньора му е бил убит, а той е още жив?

-Партньора му беше убит, защото се приближаваха твърде много до източник.

Кейд беше оставен жив само защото имаше интересни способности.

Определено имаше.

-Коя глутница има кафяви очи, обвити със синьо и кехлибарено?

-Глутницата Хелки, които живеят в Бендиго.-Очите му бяха като чипове от

блестящ лед в мъглявата светлина, която запълваше стаята.-Само трябва да попиташ

правилния въпроси, Райли.

Отпих от бирата си.

-Какво можеш да ми кажеш за глутницата Хелки?

-Шифтъри са.

Погледнах го убийствено.

-Всички сме Шифтъри.-Въпреки че повечето шифтъри всъщност отричаха

факта, че идват от същото място както и върколаците.

-Да, но не всички върколаци са шифтъри като глутницата Хелки.


-Което означава?

-Означава, че някои могат да се превръщат в други форми, не само вълк. И

някои могат да вземат други човешки форми.

-Бъзикаш се.



-Не.

Това подсказваше неща, които дори не исках да разсъждавам върху.

-Изненадана съм, че глутницата Хелки не е изчезнала в тъмните кътчета на

скритите лаборатории.

Усмивката му беше остра.

-Кой казва, че някои от тях не са?

Трябваше да намерим тази останала лаборатория! Трябваше да ги спрем.

-Жената, която видях тази вечер част от глутницата Хелки ли е?

Очите му заблестяха с веселие.

-Мисля, че започваш да схващаш. Тя е клонинг направена с гени от глутницата

Хелки.

Още шибани клонинги. Имаше ли някога край на ресурсите за тези копелета?

-Значи оригиналната г-жа Хънт беше ли човек, и имала ли е същите странни

очи? Ако не е, как разменянето обяснява промяната на очите?

-Оригинала беше човек и очите й бяха много близки до тези на глутницата

Хелки—кафяви обгърнати със синьо. И новата г-жа Хънт се отдалечи от приятелите и

фондациите си за три седмици. Единствения човек, който би видял разликата щеше да е

съпруга й—обаче те двамата не са били сексуално обвързани от известно време. Все

още са споделяли стаята си, но не леглото си.

-Значи оригинала е мъртъв?

-Да.

Отпих от бирата си, след това смених тактиката си.

-Веднъж ми каза, че отговора лежи в миналото ми. В любовниците от миналото

ми.

-Да.

-Любовници от далечното или близкото минало?

-Близкото.

Е, това щеше да е лесно. Особено, ако имаше предвид „близко” като за една

нощ.

-Колко далеч в миналото?


-Преди три години и половина.

Страхотно. Това щеше да бъде лесно работа за спомняне—особено ако пък е

било в лунната фаза. Потърках очите си.

-Колко свързан е този мъж с жената, която видях тази вечер?

-Много.

-Сестра?

-Не.



-Любоница?

-Не.

-Какво тогава?

-Това не мога да кажа.

Не може или не иска? Като видях усмивката на устата му, обзалагам се за

второто.

-Този мъж за когото говорим от глутницата Хелки ли е?

-Както и жената, да.

Значи глутницата Хелки определено трябва да се разгледа. Каквото е останало

от тях де.

-Можеш ли да ми дадеш описание?

Той вдигна рамене.

-Руса коса, средно телосложение. Сини очи.

Обикновена, с други думи. След това се намръщих.

-Мислех, че каза, че е част от глутницата Хелки?

-Така е.

-Как така има сини очи?

-Цвета на очите му се променя, зависи каква форма носят.

Вдигнах вежди.

-Тогава защо фалшивата г-жа Хънт не довърши прикритието и да си направи

очите сини като на оригинала?

-Защото такава трансформация отнема много енергия и сила. Колкото по-малко

трансформираш, толкова по-дълго може да издържи трансформацията. И очите, вярваш

или не, са едно от най-трудните неща за поддържане.

-Цялата глупост с очите към душата и т.н.

-Да.-той направи пауза.-Някой казвал ли ти е, че очите ти са наистина

изразителни?

-Не, и не искам да го чувам от теб.

Той се усмихна. Напомняше ми на котка, гледаща мишка, която знае, че ще

изяде.

-Значи мъжа, който е бил изпратен да ме съблазни не е бил в истинската си

форма?-Което означаваше, че дори и да си го спомня, нямаше да има ефект.

-Не.

Отпих още от бирата, след това попитах:

-Каква работа е казал, че има?

-Мисля, че е казал, че е от военните.



Военен? Танцувала съм само с един военен и накрая изгубих част от сърцето си

заради него. Но не може да е Джаскин. Той беше разгледан и тихо одобрен от

Директората—не можеше да има нищо странно в миналото му.

И нямах други военни любовници—нали? Намръщих се, спомняйки си първия

път когато срещнах Джаскин. Спомних си мъжа преди него—този който ни бе

запознал.

Той имаше същата кариера, но някак си се бе отделил от партньорите си и беше

свършил в „Синята луна” сам. Или поне така ми каза. Луната беше два дни преди да

бъде изпълнена и горещината ме гореше силно. Въпреки че тогава имах няколко

редовни партньора, имаше нещо в него, което ме бе привлякло—опасен връх, който

подсказваше за необузданост. Танцувахме през останалата вечер, и се бяхме съгласили

да се срещнем следващата вечер.

Само дето той не се бе върнал сам. Джаскин и няколко други бяха с него. Те

също бяха имали този връх, но нещо друго се бе случило между мен и Джаскин, и с

него, а не с другия мъж продължих ноща.

Господи, какво беше първото му име?

Бен. Не, нещо по-странно. Бенито. Бенито Верди.

Най-накрая имах нещо за следване. Може да не е нищо важно, но поне беше

нещо.

-Беше ли мъжа със сините очи първото лъжливо лице?

-Първия опит, да.

-Защо?

Той вдигна вежда.

-Какво имаш предвид?

-Имам предвид, какво казах или направих, че да заподозреш ти или някой от

лабораторията, че съм нещо повече от обикновен вълк?

-Всъщност Готие го предположи. Каза, че си необичайно бърза за вълк и може

да си добър донор за лабораториите ни или други експерименти. Той също каза, че ти

знаеш какво е, дори когато той бе в сенките.

Нещо, което друг вълк не би могъл да направи. Но тогава защо Готие не бе

забелязал същото в Роан? Защо е споменал за мен, но не и брат ми?

И тогава се сетих. Роан пиеше кръв. Затова никога не са слагали под въпрос

скоростта и рефлексите му. Всички си мислеха, че е вълк, който прави ритуална

церемония и споделя кръв с вампир.

Все пак той работеше през ноща, прибираше се на зазоряване. Е, поне когато се

прибираше. Вълчата глутница Дженсън може да е малка в Австралия, но глутницата ни

има дълга история в Англия и Ирландия, така че факта е Дженсън не се подсказваше на

колко години е. Никой в Директората не знаеше, че сме брат и сестра—никой освен

Джак и Директорката—и определено не беше във файловете ни. Мамка му, дори датата

му на раждане беше фалшива. Но все пак много от вампирите правеха така. Фалшиви

документи е начин, по който вампирите са останали незабелязани през вековете.

Беше много възможно да помислиш, че е вампир—вампир достатъчно стар, за да

остане на слънчева светлина.



Което беше добре за него. Не са мен. Все пак, копелетата все още бяха след мен.

-Значи,-казах аз.-започнахте да ме наблюдавате?

Той кимна и отпи от бирата си. Погледа му се плъзна по тялото ми, глада му

започна да се плъзга по плътта ми в топли вълни. Очевидно още не си бях заплатила за

ноща.

-Дори живях в сградата срещу апартамента ти за повече от година. Повярвай ми,

обожавах факта, че нито един от прозорците ти нямаше щори.


-Играл си на Воайорът? А аз си мислех, че си над това.

-В природата на мъжа е да гледа.-усмивката му се разшири.-Както е в природата

на жените да се излагат на показ.

-Да се излагаш на показ и да гледаш е добре. Да шпионираш е коренно

различно.-поколебах се.-Е, защо теб? Особено след като си видял, че тогава Тейлън ми

е бил поставен за партньор?


-Ти познаваше Готие и изглежда беше наясно с присъствието му. Тейлън реши,

че не трябва да го наблюдават и другия клонинг вече се бе провалил.

Значи този мъж със сините очи в бил друг клонинг, като жената, която имитира

г-жа Хънт? Тогава защо казват, че са Хелки—освен ако той ги брои за Хелки защото

имат еднакво ДНК?

-Но защо не го направи някой по-нисш от вас?

-Мъжът, за който работя не се доверява на нисши. Беше ми наредено да го

направя, и аз го направих.


-Не изглеждаш като типа, който седи и позволява да му се дават нареждания.

-Не съм, но когато става въпрос за този мъж, нямам избор. Няма как да се

скриеш от него, защото петимата сме заключени в телепатичен контакт. Той е много

по-силен от нас останалите и ще ни убие на минутата, в която разбере, че има

предателство. Не бих искал да умра преди да ми свърши времето.

-Значи се измъкваш от схватката и казваш на другите на правят мръсната ти

работа.-Като мен.

Той кимна.

-Тогава защо сега не си мъртъв? Планираш смъртта му чрез Директората, нали?

Усмивката му прати тръпки по гърба ми.

-Да. Но той не може да засече всяка мисъл, всяко желание, и докато избягвам

някои ключови думи, мога, така да се каже, да се плъзна под радара.

Значи причината, поради която не ми казваше разни неща беше не защото не

можеше, а защото думите ще предизвикат внимание.

-Тогава защо се опита да ми наложиш партньор? Защо просто не ме отвлече?



-Заради Директората и приятелството ти с Роан. Не искаме да рисуваме да ни

разкрият и нямаше да поемем риска като те отвлечем. Не и докато не сме сигурни, че си

заслужаваш усилието.


-И все пак когато отвлякохте Роан, така Директората пак ви забеляза.


-Тога беше заради арогантността на Тейлън. Той никога не повярва, че

Директората не са глупаци или че ще го забележат, ако не е по-предпазлив. Разбира се,

той всъщност не забеляза, че лабораторията е отвлякла Роан—не и докато ти не дойде

да си го вземеш.-Веселие докосна устните му.-Това беше много добре изиграно, между

другото.

-Благодаря.

Той кимна. Аз отпих от бирата си и попитах:

-Защо не уби Тейлън когато го пипнахме?

-Какъв беше смисъла? Тейлън нищо не можеше да каже.

Защото мислите му са изгорени.

-Значи, оригиналния план е бил Тейлън да ме наблюдава?

Той кимна отново.

-Разбира се, не забелязахме способностите ти, докато Готие не го спомена

наскоро.

-Имаш предвид вълкът, който ме застреля със сребро и записа цялата работа?

-Да. Да видим сянката ти така потвърди каквото казваше Готие.

-Защо тогава? Защо не сте опитвали нещо такова по-рано?

-Защото ден преди това Готие те е забелязал да пребиваш двама вампири. Никой

вълк, без значение колко е бърз или колко е млад вампира, не би могъл да направи това.

Той искаше да направим тест. Този път го послушаха.

Значи Готие е причината живота ми да се прецака. Или поне беше виновен от

части. Ако се бях махнала от нощния клуб онази нощ, бях игнорирала любопитството

си и миризмата на кръв във въздуха, тогава може би живота ми пак щеше да е

нормален. Или поне нормален доколкото можеше като се има предвид, че Тейлън бе

решил, че ще бъда донора за „перфектното” му дете.

Ако го бях подминала, всички тези хора в клуба щяха да умрат, вместо само

няколко. И знанието, че съм могла да го спра и не съм го направила щеше да е по-

трудно отколкото простотията, в която живея в момента.

-Ако ти и Тейлън сте идентични, тогава защо той беше сложен за мен, а не ти?

-Просто е. След месеци правене нищо, освен да те гледам по цяла нощ, аз те

исках безумно. И това е причината, поради която той сложи Тейлън.

И аз бях паднала в капана на Тейлън—запознанството, флирта, секса. Но пък

капана му беше впечатляващ.

-Шефа ти звучи сякаш е хубав човек.



-Той е защото така е бил научен.-той хвана крака ми в ръцете си, изражението

му малко разконцетрирана когато започна да масажира стъпалото ми.

-Но ако ти е било наредено да стоиш далеч от мен, как така стана, че пак си мой

партньор?

Ухилването му беше внезапно и доста злобно.

-Защото вбесяваше Тейлън.

-Значи мъжа зад всичко това е знаел, че се опитваш да ме оплодиш?

-Да.

-Тогава защо бях отвлечена и занесена в оплождащия център?

-Те видяха възможност и я грабнаха.-той направи пауза.-Повече от деветдесет

процента от клонингите и деветдесет и пет процента от направените в лабораториите

кръстоски са стерилни и те все пак трябваше да проверят защо.

-Аз се мъча със същите проблеми със зачеването.-напомних му аз.-Никой не е

сигурен, че и аз мога да забременея.

-Не, никой не е сигурен, че можеш да го износиш. Точно сега, е напълно

възможно да забременееш.

Дори не пробвах да оспоря твърдението му.

-Е, кой ме чукаше в центъра за оплождане? Мъжът със сините очи, който си

мисли, че съм му длъжница?

-Да.

-Беше ли той единствения?

-Не.

-Тогава кой друг?

-Мъжът зад него.

И благодарение на инцидента, аз не си спомнях нищо.

-Защо?


-Защото той беше там да дава инструкции и защото предпочита секси

опашчиците.

-Предполагам, че предпочита опашчиците си безжизнени.

Тонът ми бе суховат и Миша пак се усмихна.

-Зрелостта не е опция—но може да го засегне там където робството не може.

Вдигнах вежди.

-Това съвет ли е?

-Опасен, но да.

-Както и безполезен, ако не ми дадеш име.

-Всичко с времето си, Райли.

Щеше да мине много време преди да получа името.



-Е, защо той е давал инструкции вместо големия?

-Защото е по-безопасно.

Безопасно от какво? Определено не от нас, защото ние нямаме идея кой е. Поне

не все още. Изучавах го за момент, след това казах:

-Ако шефа ти е толкова опасен, защо си тук сега?


-Ако ти отговоря честно искам още два часа с теб.

Сякаш имах избор? Сякаш щях да знам дали наистина е бил честен? Вдигнах

рамене.

-Все едно.

-Има две причини. Първо, отношенията ми с моите лабораторни партньорки и

така наречения ми шеф са странни. Тяхното гледане на нещата никога не е било като

моето.

Означаваше ли това, че шефа на тази малка групичка не е лабораторно

същество? Тогава кой—или какво—е той?

-И тяхното гледане е?

-Както казах преди, от началото беше състезание по съвършенство. Желанието

да създадеш перфектния хуманоид, един който да постигне всичкото желание на

човечността.

-Предполагам, че това се промени когато господаря на създанията е умрял в

пожар.

Той кимна.

-Сега е повече състезание за доминация и сила.

На устата ми беше да попитам за името, но той не би отговорил на такъв

директен въпрос.

-Брат от предишните клонинги ли е начело?

-Не. Ние сме първите от предишните, които са възрастни.

-Тогава кой?

Той повдигна вежда с усмивка на устните.

-Сина му.


-Някой от по-късните клонинги?

-Не. Истинския му син.

Това не беше в никоя от папките, които четох. И очевидно не и в тези, които

Джак е чел—освен, ако е знаел за сина и не ми е казал. Като се има предвид, че Джак

играе с картите близо до него и аз бях само работничка, не истински пазител, беше

напълно възможно.

-Никъде не пише, че има син.-казах аз.



-Не. Той е роден от една от жените, които са били използвани за яйцеклетки.

Лабораторния ни баща е помислил, че е по-добре да не отбелязва раждането.

И все пак в отбелязал клонингите си, дори когато е излъгал какво са всъщност

те.

-Това би накарало да си вземеш кредитна карта или осигуровки трудно.-казах

равно.

Веселие стопли леда в очите му за малко.

-Не и когато можеш да си сменяш самоличността.

Премигнах, след това казах бавно.

-Нашият човек е от глутницата Хелки?-Ако Миша казваше истината, значи

започваше да ни дава някаква истинска информация.

Той кимна.

-Той е микс от Хелки и човек.

-Което означава, че родната му майка е Хелки?


-И какво работи?

Миша само се усмихна. Смених тактиката.

-При военните ли е?

-Не.

-Учен ли е, или шеф на някакво изследване като теб и Тейлън?

-Не.

-Бизнесмен?

-Нарича се така, както и други неща.

-Висока класа?

-От части.

-Влиза ли в новините често?

-Не.

Това ме накара да се намръщя. Как може да си високопоставен бизнесмен без да

си в новините често? Това нямаше смисъл.

-Ами майка му? Тя жива ли е?

Бързата му усмивка беше почти горда.

-Много добре. И да.

-Все още ли има контакт с майка си?


-Може да се каже, че са близки партньори, но малко хора знаят.

Много загадъчно. Но очевидно трябваше да започнем с майката и глутницата

Хелки.



-Можеш ли да ми кажеш името й?

Той обмисли това за момент.

-Какво беше името на партньора ти точно преди мен и Тейлън?

-Нямам никаква идея.


-Тогава се сети и го превърни в женски род.

-Мамка му.

-Не, не мисля.

Погледнах го убийствено.

-Ами фамилия?

-Не мога да ти дам всичко на тепсия. И двамата знаем, че когато го направя ще

се махнеш.-пръстите му започнаха да играят нагоре-надолу по крака ми.-И аз планирам

да изкарам толкова време с теб колкото е възможно.

Определено беше надминал времето си тази вечер.

-Така и не отговори на въпроса ми.

-И какъв е той?

Той се протегна към мен, но аз хванах ръката му в моята, стискайки я малко по-

силно, за да му напомня, че не съм просто вълк. Това, че аз съм повече отколкото той

може да поеме, ако нещата се оплескаха.

-Защо си тук?

-Защото всичко е игра и аз се изморявам от нея. Искам нормален живот, за

остатъка от живота си.

Имаше желание в гласа му, което ме накара да му повярвам. Но все пак Миша

беше добър актьор. Определено ме бе накарал да помисля, че е мила и нежна душа за

последната година. И факт беше, че не е. Той правеше това поради собствени

причини—причини, които не е обяснил.

Той се притегна и хвана китката ми, след това ме измъкна от стола и ме постави

между краката си.

-Достатъчно за тази вечер. Искам отплатата си.

-Не и докато не ми дадеш някакъв старт, Миша.

Той обмисли това за момент.

-Има две лаборатории. Сестрите са начело на втората.

-Мисля, че каза, че той е единствено дете.

-Не, казах, че бащата има едно естествено направено дете. Не съм казал, че

майката има само едно.

-Значи полусестрата е Хелки?

Той кимна.

-И е начело на втората лаборатория.



-Което е Либраска?

-Да. И сега когато имаш от къде да започнеш, съм казал достатъчно за една нощ.

Искам отплатата си.

Получи я, след това се разкарах от там. Издишах въздух когато излязох от клуба

и позволих на погледа ми да се плъзне нагоре-надолу по улицата. Въпреки че зората

тъкмо бе започнала да оцветява небето в леко розово, улица „Лайгън” беше пълна с

хора и звуци, въздуха богат на аромат на вълци и хора, както и многобройната, вкусна

миризма на месо и прясно изпечен хляб. Тази част на улицата беше станало зона за

срещи на вълците, благодарение на двата клуба, и многото ресторанти, които сега

отваряха, за да премахнат миризмите от през ноща.

Стомахът ми изръмжа, напомняйки ми, че не бях яла от известно време.

Погледнах с желание италианския ресторант срещу мен, но знаех, че наблюдателите на

Директората щяха да кажат, че вече съм вън на улицата. Да раздразниш Джак никога не

е хубава идея, и ако не му докладвах веднага, наистина щеше да се раздразни. Храна ще

изчака, докато докладвам.

Игнорирайки постоянното ръмжане, прегледах чантата си, докато не намерих

телефона, който Джак ми бе дал по-рано. Сигнала звънна три пъти преди да има

отговор.

-Ще бъда там след пет минути.-каза топъл, богат глас.

Премигнах от изненада.

-Кейд? Защо по дяволите отговаряш на този телефон?

-Джак и Роан все още говорят с Рос Джеймс. Казаха ми да те чакам.

-А Куин?

-Още не се е показал. Ще се видим скоро.

Изсумтях и затворих. Кръстосвайки ръце, аз се облегнах на едната страна на

близкия уличен телефон и гледах увеличаващия се трафик по улица „Лайгън”, някои

отиващи към града, някои към предградията и многото сгради обикалящи Мелборн.

Беше едва шест, до половин час трафика ще наистина щеше да стой на едно място.

Затова аз използвах градския транспорт за работа, дори когато имах кола—поне можех

да спя с час и нещо повече.

Жълто такси спря до бутката за телефона и аз надникнах вътре, видях Кейд, и се

вмъкнах.

-Изглеждаш изморена.-каза той, пъхайки се в трафика като обикновен

таксиметров шофьор.

-Защото съм.-поколебах се, помирисвайки въздуха, и направо се разтопих, като

усетих познатата, нежна миризма.-Кафе ли помирисвам?

Погледа му срещна моя в огледалото и той се усмихна.

-Помислих, че ще искаш, след като работи цяла нощ.

Той се протегна през седалката до него, и след това ми подаде не просто чаша с

кафе, а огромна чаша с кафе. Ако не караше, щях да се протегна и да го прегърна. Не

защото знаеше точно какво ми трябва в момента, а защото не ме питаше какво съм

правила.



Той просто го приемаше. Или не му пукаше. И в двата случая, беше хубаво.

Отворих кафето. Плътния, лешников аромат погъделичка ноздрите ми, и аз поех

дълбоко въздух и се усмихнах. Може би просто трябва да зарежа мъжете и да си остана

с кафето. Даваше ми удоволствие без да ме дразни.

-Благодаря.-казах на Кейд и отпих.

Той се усмихна в огледалото.

-Знаеш, че имам скрит мотив.

-А аз си мислех, че си го направил защото имаш добро сърце.

-О, и това също.

Ухилих се.

-Ще ти отнеме повече от едно кафе, за да ме вкараш в леглото точно сега.

-Ами спа с ароматерапия?

-Зависи от маслото на ароматерапията.

-Аха. Има ли разлика?

-Някои определено ще ти дадат повече време в леглото от други.

-Какво мислиш за микс от лавандула и иланг-иланг?

-Добре е. Мисля, че ще ти дадат няколко часа поне.

-Имаме сделка.

Кейд зави бързо наляво и кафето за малко да се разлее.

-Предупреди ме следващия път.-пошегувах се.-Разливането на кафето ще те

разкара от леглото ми.-поколебах се, оглеждайки се. Ако това не беше някакъв пряк

път, бяхме тръгнали далеч от Женов и обратно където Джак ни бе пратил да

пазаруваме.-Къде отиваме?

-В онова спа.


-Джак не иска ли да докладваме веднага?

-Джак е зает.-отговори той, погледа му напред, докато минаваше с таксито в и

извън трафика и паркирани коли като мъж на мисия.-И има едно правило в тази игра,

което не трябва да забравяш.

-И за каква игра и правило говорим?

-Тази игра. Проучващия бизнес.-погледа му срещна моя за малко.-Никога не се

заравяй в земята заради тях. Те ще взима и взимат от теб, докато няма какво повече да

дадеш, след това ще те изхвърлят и ще намерят ново месо.

-Не съм детектив и не съм пазител.

-Може би не официално.-изражението му бе остро, докато избегна една

паркирана кола.-И това го прави по-лошо. Помисли си—преди десет дена беше в кома,

и толкова прекършена, че никой не мислеше, че ще оцелееш. От тогава си в центъра на

разследвания, беше атакувана няколко пъти и си получила много малко време в замяна.

-Не можем да си позволим време. Не и ако искаме да хванем тези хора.



-По-важно ли е хващането на тези хора от здравето ти? Изглеждаш изморена и

си изгубила тегло, дори през малкото дни през които те познавам.

-Да имаш някой, който иска да те убие постоянно убива апетита. И постоянния

секс не помага.

-И използването на секс за информация също не е добър урок, а много

стресираща ситуация. Аз знам.-той срещна погледа ми отново.-Обади се на Роан. Кажи

му какво си научила. Нека той открие лъжите, докато ти почиваш.

-Той нима ли пръст в това?

-Казах му какво ще правя и къде ще те заведа. Не съм глупак и не искам гнева на

партньора ти от глутницата.

Умен мъж.

-Е, къде ме водиш?

-В мястото на конете в Турак.


-Мислех, че каза, че конете ви са се разпръснали?

-Казах го. И е така. Но Сейбъл се показа, преди аз да стана под прикритие, и тя

няма да се върне още два месеца.

Името и това, че знаеше точно какво искам, ме накара да го погледа невярващо.

-Не говорим за Сейбъл Кандъл, нали?-Тази жена беше последния телевизионен

феномен, с шоуто й скачащо до тавана и всичките й пет книги бестселъри.

-Тя е моето момиче.

Гласа му съдържаше гордост и аз премигнах.

-Как военен като теб се е запознал с мадама като нея?

-Много лесно. Отраснахме заедно. Тя е моя от много време.

Очевидно имаше някаква култура на шифтърите коне, която не знаех.

-Тогава защо си я пуснал? Мислех, че вие, конете, сте много собственически, за

да позволите нещо такова.

Той игнорира светлината на светофара, която мина от оранжево на червено и

зави точно към улица „Ходъл”, след това каза:

-О, няма нищо, тя е моя. Никой друг кон няма да посмее да я докосне.

Конете маркират партньорите си? Добре, че не бях кобила—и че вълците не бяха

толкова примитивни.

-Като се има предвид, че е известна, как знаеш?

-Ще знам.-гласа му бе равен и определено подсказваше да не задавам повече

въпроси. Може би беше тайна работа на конете.-Обади се на Роан.-добави той и ми

подаде телефона.

Така че се обадих на Роан, и му казах всичко, което Миша и Келън ми бяха

казали. Кейд спря пред красиво, английско имение, което се водеше в „милионерската

редица”. Което означаваше, че хората на тази улица са роднини на тълпите от Турак.

Разбира се, повечето от наистина богатите се бяха преместили в Брайтън.



Кейд ме вкара вътре, наля ми чаша вино да пия, докато той приготвяше спа,

слагаше каквито миризми исках, след това ми помогна да се съблека и ме потопи вътре.

Като по учебник, той бавно изми косата ми, докато топлата вода масажираше

крайниците ми, премахвайки напрежение, което не бях осъзнала, че имам, дори когато

миризмата на цветя докосна въздуха, мека и релаксираща.

Когато ми помогна да се изсуша, той ме накара да седна, разреса косата ми, и

въпреки че исках и бях готова да танцувам с него, той ме наведе до леглото, сложи ме в

него и излезе.

Тогава осъзнах, че нямам друг мъж в живота си—освен брат ми—който да се е

грижел за мен толкова нежно, прекрасно, и толкова хубаво, просто защото знаеше, че

имам нужда от него. Което беше тъжно заключение за живота ми и връзките ми. Дори

Куин, с всичките си хубави думи за това, че ума нужда да съм в живота му, не бе

показвал така грижа както Кейд.

Всъщност, единствения мъж в живота ми, който може да ми бъде партньор беше

Келън и аз едва го познавах.

Може би щях да приключа с всички и да остана с Кейд. Може би никога няма да

намеря сродната си душа, но поне ще си осигуря малко нежност от време на време.

Започвах да се чудя дали Куин въобще знаеше какво е това.

Беше почти пет когато най-накрая пристигнахме в Женов, и като се има предвид,

че трябваше да сме там сутринта вместо късния следобед, Джак беше в изненадващо

добро настроение. Ще ми се да кажа същото за Куин. Той стоеше близо до прозорците,

гледайки старата арена с ръце зад гърба и напрежение в раменете. Въздуха му от

неодобрение и гняв ме удари толкова силно, че беше като физически удар. Спънах се,

опитвайки се да дишам, докато въздуха бълбукаше и кипеше от ярост.

Кейд ме грабна за ръката, държейки ме права.

-Господи, какво става?

-Райли?-каза Роан, почти едновременно.

Игнорирах и двамата, погледа ми горейки гърба на Куин, докато казах:

-Куин, спри.

Той ме погледна остро, след това чувството на гняв се изпари, и изведнъж можех

да дишам отново.

Вдигнах ръка, спирайки Роан, когато той забърза към мен.

-Добре съм. Добре съм.-стиснах ръката на Кейд, и той ме пусна, и все пак остана

близо, сякаш се страхуваше, че пак ще се спъна.

Роан се намръщи, докато погледа му се стрелкаше между мен и Куин.

-Какво става тук?

-Мога да почувствам каквото чувства Куин и той не се защитаваше както трябва.

Мръщенето на Роан се задълбочи, но Джак бе този който каза:

-Съпричастието не е едно от талантите ти.

-Не мисля, че е съпричастие, иначе щях да чувствам това, което всички

чувстват.-поколебах се.-Мисля, че е заради връзката, която създадохме преди да влезем

в лабораторията на Тейлън. Мисля, че се е задълбочила повече отколкото трябва.



Джак не изглеждаше убеден.

-И може да е първия ефект от АРЦ1-23. Ще трябва да се върнем в лабораторията

за повече тестове.

-Съжалявам, но за сега ми стига толкова от това да ме жилят, гонят и мушкат.-В

повече от един начин.-Нека първо да оправим тази бъркотия.

Той изсумтя и се обърна към екрана си.

-Изглежда Миша най-накрая ни дава някаква полезна информация.

Тръгнах към удобните столове и седнах. Кейд остана където беше и се облегна с

рамо на стената. Куин продължи да прави мълчаливия си и ядосан вампирски акт.

-Как така?-попитах Джак.

Той се облегна в стола си със сияйна усмивка. През всичките години, в които

съм работила за него, никога не съм го виждала толкова щастлив, и не бях сигурна дали

да бъда развеселена или уплашена.

-Знаем действията на глутницата Хелки от известно време.-каза той.-Те са на

черния пазар и продават всичко от откраднати коли до тайните на правителството. Но

защото вие вълците обичате да сте много тясно сплетени, не можахме да намерим

доказателство от никой.

-Ако нямаме никой там, няма да намериш много информация от тях.

-Не, само това, което ще открием като продължим да ги наблюдаваме.


-Това няма да е там където Готие е бил през последния месец, нали?


-По-добре да го държим далеч от белите, докато не разберем какво да правим с

него.

-Но ако той работи с тези хора, няма да ни докладва нищо полезно. Може дори

да предупреди глутницата Хелки, че ги наблюдаваме.

-Той може да не ни даде истинска информация, но се съмнявам, че ще ги

предупреди. Това ще го разбули и не мисля, че е готов за това.

Сложих краката си под мен.

-Миша наистина не ни даде име, с което да започнем. Просто каза глутницата.

-О, но е дал име.-Очите на Роан заблестяха с веселие—сигурен знак, че ще се

шегува.-Не ми казвай, че не помниш Робърт, вълка точно преди Тейлън и Миша? Той

не беше ли любовта на живота ти?

Робърт. Изсумтях, докато си спомнях и едва потиснах импулса да хвърля нещо

срещу брат си. Но само защото наблизо нямаше нищо.

-За цели няколко седмици. Докато не осъзнах, че копелето ме използва, за да се

добере до теб.


-Всъщност, той имаше една фантазия за тримата—

-Дори не го споменавай.



-Да се върнем на бизнеса.-каза Джак, поглеждайки Роан раздразнено.-Има

Роберта Уитби, която е начело на глутницата Хелки.

Роан и аз си разменихме изненадани погледи.

-Жена начело на глутница?-попита той.

-Да. Защо?

-Защото жените никога не да начело. Алфата е винаги мъж.

-Тогава глутницата Хелки са от по-напредналите.

-Няма такова нещо като напреднала глутница.-отхвърли Роан.-Алфата е начело,

без жена, без бета, без гама. Това е правилото на дивото и това е правилото на

глутницата.-той ме погледна.-Има причина за това, че тя е водача.

-Може и да има.-казах бавно.-Миша ми каза, че глутницата Хелки са истински

шифтъри—някои могат да приемат друга животинска форма, а други друга човешка

форма. Един от мъжете, които ме нападнаха, беше един от клонингите на Миша—и

очевидно той може да приема различни човешки форми. Ами ако Роберта е донора на

клетки? Ако той може да приема различни форми защото тя може?

Роан се намръщи още повече.

-Това все още не обяснява как жена е водач на глутница.

-Ами ако е близо до хермафродит? Ако може да приема женска и мъжка форма?

-Това не е възможно.-каза Джак.

-Така ли? хермафродитите съществуват. Ако шифтър е роден с части от мъж и

жена, как може да не е възможно той—или тя—да вземат и двете форми?

-Това е малко крайно.

-Може би не.-поколебах се, спомняйки си реакцията ми когато видях г-жа Хънт

снощи—почти бях повярвала на резултата от обърканите мозъчни клетки. Но ако

поставя тези спомени до думите на Миша, може би спомените не са толкова изтрити.-

Миша каза, че г-жа Хънт и мъжа, който ме е използвал в оплождащия център са много

близки. Ами ако това е начина му да каже, че са един и същи човек?

-Съмнявам се.-каза Кейд.

-Защо? Имат същите очи, и по-важно, същата миризма.

-Никакви следи не миришат еднакво.-коментира Роан.-Дори в семейство, има

малки разлики.

-Може би.-Джак не изглеждаше убеден, но добави:-Въпреки че би обяснило как

хора от глутницата се измъкват от капаните ни.

-Може да означава, че всички мъже в лабораториите могат да променят формата

си.-каза Роан мрачно.-Което означава, че той може да е всеки.

-Което също обяснява какво стана снощи.-коментира Куин, гласа му без емоция.

И все пак гнева му шептеше по кожата ми, парейки краткотрайно. Хубавото

беше, че този път не беше насочен към мен.

-Е, какво стана снощи след като ви напуснах?-попитах любопитно.

Куин не се обърна.



-Г-жа Хънт си отиде направо вкъщи след като направи изявлението си пред

полицията. Шофьора прибра колата, след това отиде в малкия апартамент над гаража.

Двайсет минути по-късно шофьора излезе пак от гаража с колата. Само дето

топлинните лъчи показваха, че шофьора е все още в апартамента и мъжа в колата беше

г-жа Хънт.

-Проследи ли колата?

-До малка къща в Госфорд.

-Той все още ли е там?-И ако беше така, какво правеше Куин тук?

-Пазители гледат мястото в момента.-каза Джак, сякаш бе прочел мислите ми.-

Мислех, че Куин би бил по-полезен тук.

Където, очевидно, Джак можеше да го наглежда.

-Роберта има ли дъщеря?

Той кимна.

-Нася. Тя е била изследовател във Фармацевтичните Лаборатории „Холграм”, но

е напуснала преди няколко години. По документите за таксите си, няма работа от

тогава.

-Или просто не е плащала таксите си.


-Логично е, че е начело на втората лаборатория.

-Значи,-каза Кейд тежко.-имаме няколко хора, които са изцяло или наполовина

Хелки, и сигурно всичките могат да приемат каквато шибана форма искат. Как по

дяволите ще ги хванем?

-Първо хващаме мъжа в Госфорд—

-В минутата, в която го хванеш, всякаква нужна информация ще се изтрие.-казах

аз.-Ще бъде като Тейлън.

-Ако го хванем достатъчно бързо, можем да спрем това преди да стане.-вдигна

рамене Джак.-Не можем да му позволим да избяга.

-По-добре да го имаме с изпържен мозък отколкото да е свободен за повече

проби.-измърмори Кейд.

С това трябваше да се съглася.

-Ами Роберта?

-Ще я вземем и нея.

-Но това няма ли да ги сложи под аларма?

-Надявам се това да стане и да си потърсят убежище, ще направят грешка и ще

се разкрият напълно.

-И как мислиш да хванеш Роберта? Не бих препоръчала да изпращаш хора там,

защото дори пазителите не биха се вмъкнали през водач на глутница незабелязано.

-За наше щастие, тя кара всеки понеделник до Мелборн, за да се вижда с

различни приятели.-той направи пауза, мръщейки се леко.-Разбира се, ако дъщерята

също може да приема различни форми, сигурно се среща с майка си през цялото време.



-Което би подсказало, че те може да знаят, че ги гледаме.-коментира Кейд.

-Или че нямат шанс след хващането на Тейлън.-каза Куин.

-Тогава защо Роберта не вземе друга форма?-каза Кейд.

-Лесно.-каза Роан.-Тя е алфа и мисли, че може да се защитава. Те са толкова

арогантни.

Може би затова Тейлън бе такъв. Може би дори Миша имаше гени от Хелки,

въпреки че ако той можеше да приема различни форма, се съмнявах, че ще си го

признае пред мен.

-Няма значение.-каза Джак.-Хващаме Роберта тази вечер и слагаме капан на

този, който трябва да се срещне с нея в ресторанта.


-Как ще разбереш с кой ще се срещне?

Джак се усмихна.

-Дори най-хитрите правят прости грешки. Те запазват една и съща маса всяка

седмица защото е в края и очевидно има хубава гледка към кея и плажа на Св. Килда.

Погледнах към часовника.

-Почти пет и половина е—Роберта сигурно е на път вече?-Особено когато

Бендиго е на два часа път от Мелборн.


-Тя обикновено стига тунела на града към седем и петнайсет. Там мислим да я

нападнем.

-В тунела? Това ще те направи известен сред бързо каращите мотористи.

-Там най-малко би очаквала да я нападнем.

-Не е ли по-добре да тръгваме тогава?

Джак ме погледа сякаш казваше: „Не ми казвай как да си върша работата”

-Ние няма да ходим никъде, защото ти имаш среща с Миша тази вечер.-отворих

уста да оспоря, но той вдигна ръка.-Искаш отговори, нали? Миша определено ги дава и

не можем да си позволим да изгубим това сега.

-Може би само помагаме на Миша да завземе цялата организация.

-Мисля, че ще откриеш, че причините на Миша да прави това са много по-

лични.-коментира Куин, поглеждайки през рамото си към мен.-Може да иска

състезание, но състезанието няма нищо общо с братята му клонинги или сина на

създателя му.

Което означаваше, че иска мен най-много? Изсумтях меко.

-Миша не ме обича, Куин. И в случай, че си пропуснал това, което стана, той все

още ме иска в леглото си.

Той повдигна една тъмна вежда.

-Кой каза нещо за любов? Това не е за любов—това е за завземане.



-Дали е така или не, не е важно.-прекъсна Джак.-Факт е, че ще отидеш при него

тази вечер и ще продължиш да го разпитваш. Което означава, Роан, Кейд, и аз ще се

присъединим към екипа в тунела.

-А аз какво ще правя?-каза Куин тихо.

-Екипа от Сидни трябва да е тук към осем за мъж от Годфорд. Помислих си, че

може да помогнеш с разпита.

Бавната усмивка, която се появи на устните му ме накара да потреперя. Ако

мъжа, който беше г-жа Хънт имаше някакви останали тайни, Куин щеше да ги разбере.

и нямаше да бъде нежен. Ако г-жа Хънт имаше някакъв здрав разум накрая, щях да съм

изненадана.

Всичко, което той каза бе:

-С удоволствие.

Джак стана на крака.

-Тогава трябва да тръгваме. Райли, намерих кола, която да те закара до улица

„Лейгън”. Все още наблюдаваме мястото, така че би трябвало да си напълно в

безопасност.

Би трябвало или ще бъда бяха две напълно различни неща. Имах съмнението, че

нещата вървят твърде добре за нас, и колелото ще се завърти отново. Потърках ръцете

си и игнорирах чувството. Беше само страх—или просто нежелание да бъда с Миша

отново. Ясновидството не беше талант, който показвах лесно—независимо от теста на

Джак—и определено не исках да го развивам.

-Предпочитам да карам сама.-Особено когато не исках да остана тук със само

Куин и охраната за компания. Можех да правя по-хубави неща—като например да

проверя онзи ресторант.

Джак повдигна вежда.

-Като се има предвид досието ти с колите, не мисля че е разумно.

-Някога чупила ли съм кола на Директората?

-Не, но—

-Тогава ми дай една. Не можем да си позволим да мислим, че тези хора са

спрели да ме следят—или поне „Рокър”. С Готие зад гърба им, сигурно знаят всеки

профил в Директората. Ако видят някой от тях в „Рокър” с мен, ще заподозрат, че съм

аз, с или без костюм.

Зелените очи на Джак се стесниха леко, сякаш той знаеше, че съм намислила

нещо. Като се има предвид колко време сме работили заедно, беше напълно възможно.

Но защитите ми бяха достатъчно силни, за да го премахнат от главата ми, за да не може

да провери.

-Добре.-каза той накрая.-Но когато свършиш с Миша идваш направо тук. Без

отклонения.

-Сделка.-каза аз без колебания. Все пак отклонението, което планирах беше

преди срещата с Миша, не след това.

Джак се намръщи още повече, но стана и каза:

-Да вървим.-след това излезе от стаята.



Кейд го последва. Роан спря до стола ми и ме целуна по челото.

-Внимавай.

-Ти също.

-Аз не съм този, който отива в будоара на врага.-той стисна ръката ми.-Просто

запомни, внимавай дори когато се забавляваш.

-Спри да се тревожиш и просто върши работата си.

-Братска задача е да се тревожи за малката си сестра.-той погледна към Куин,

след това измърмори:-Запомни също както някой сладки неща са много вкусни, може

да зле за по нататък в живота.

-Помня. Сега си гледай работата и тръгвай.

Той се ухили, целуна ме пак по челото и добави:

-Лиандър остави няколко перуки и цветни лещи, ако искаш да промениш

външността си. Просто ми обещай, че няма да те забележат когато отидеш в онзи

ресторант.

Ухилих се. Роан не трябваше да има психически способности, за да знае какво

ще направя—той знаеше просто защото той би направил същото.

-Обещавам.

-Добре.-той ме целуна трети път—три пъти за късмет, както винаги си

казвахме—след това се отблъсна от стола и тръгна.

Което ме остави със сърдития Куин. О, каква радост.

-Имаме да довършваме един разговор.-каза той когато останахме сами.

Освободих краката си и отидох до машината за вода.

-Казах каквото имах да казвам.

-Тогава ми кажи защо се чука с Келън снощи. Беше ли, за да ми го върнеш?

Изсумтях леко, докато напълвах пластмасовата чаша.

-Куин, наистина те харесвам, но наистина трябва да преодолееш тази работа с

ревността. Особено когато нямаш право.

-Значи да, така ли?

-Не. Чуках го защото исках, защото той е секси, защото исках да ми отговори на

няколко въпроса след това. Което той направи.-отпих от водата и се обърнах, срещайки

бурния му поглед.-Келън знаеше, че съм дошла там с теб. Мисля, че му достави голямо

удоволствие, че ме е взел от теб.

-И ти мислиш да го виждаш отново?

-Много пъти. И ако не харесваш този факт, тръгни си сега. Нито един от нас не

заслужава горчивината.

Куин не реагира.

-Вампира никога не оставя това, което мисли за свое.-Среднощните му очи

прогаряха моите, докосвайки нещо дълбоко в мен, карайки го да се разтрепери и

затанцува. Но дали беше радост или страх, не можех напълно да кажа.-Не мога и няма

да си тръгна. Нито път ще позволя на теб да си тръгнеш. Дори ако трябва да се



занимавам с това, че чукаш стотици вълци, тогава нека е така. Това което е между нас

си струва, и ти ще удържиш своята част от сделката, която направихме.


-Това прозвуча почти като заплаха.

-Приеми го както искаш.

-Заплаха тогава. Значи следващия ми въпрос трябва да е, и какво, ако не я спазя.

Той все още ме гледаше по вампирски, но под това видях вълнение. Безсилие.

-Не искаш да знаеш.

-Нямаше да питам, ако не исках да знам.


-Имам силата да те накарам да правиш разни неща.

Изгледах го, несигурна дали съм чула правилно. Не исках да вярвам, че съм го

чула правилно.

-Какво?

Погледа му беше непреклонен.

-Споделихме кръв. Това ми дава известна сила над теб.

-Още едно нещо, което си забравил да споменеш когато разменихме кръв.-гласът

ми беше равен, спокоен, напълно не издаващ гнева, който гореше отвътре.

-Ти беше бясна от горещината на луната тогава. Наистина ли мислиш, че щеше

да откажеш кръвта ми, дори ако имах време да ти обясня последствията?

-Не, но можеше да ме предупредиш след това.-Като си предупреден се бориш.

Въпреки че в този случай дори да се борех нямаше да има смисъл.

-Опитвал ли съм се да прекратя нещо, което си правила?

Изсмях се остро.

-Не. Но не означава, че няма да го направиш.

-Няма.

-И бих ли познала, ако си го правил?-Той не отговори и аз поклатих глава.-

Знаеш какво направи, нали? С една малка заплаха, постави себе си в съвсем различна

категория в очите ми.

-Какво имаш предвид?

-Имам предвид, току-що отиде в кошницата с мъже, които ме използват за

своите нужди.

-Мамка му, Райли, знаеш че—

-Каквото знам,-прекъснах го остро.-е че от тримата мъже, с които танцувам,

Кейд е единствения, който ми е предложил партньорство и нежност без секс. Знаеш ли

какво направи той за мен днес? Заведе ме на мястото на кобилите, изкъпа ме, изми

косата ми, след това ме сложи в леглото и ме остави сама. Той се грижи за мен, защото

знаеше, че имам нужда от това. Какво си направил ти, освен да правиш секс с мен и да



даваш кръв при отчаяни положения? О, и да искаш разни неща или да нахълтваш в ума

ми?


-Какво ми казваш? Че трябва да се грижа за теб и да бъда романтичен, за да

спечеля сърцето ти?

-По-добър старт е от това да ме наричаш курва и да ме заплашваш.-изпуснах

въздух.-Както се пее в песента „Момичетата просто искат да се забавляват”.

Надменния му поглед ми казваше, че не е фен на старата поп музика—или може

би е пропуснал тази ера и нямаше идея за какво говоря. Добавих:-Виж, предложих ти

споразумение и ще остана с него, дори когато ставаш гаден. Но просто не очаквай

нищо повече от хубаво време. Не мога да играя с теб едно на едно, Куин. Не мога да си

го позволя.

-Всичко, което очаквам е шанс.

-Тогава го имаш. Но те предупреждавам сега—ако ме накараш да направя

каквото и да е приключваме тук. Ще се измъкна от заповедите ти и ще си тръгна. Няма

да злоупотребяваш така с мен. Аз съм вълк, не курва.

-Аз не злоупотребявам—

-Тогава какво наричаш това да накараш някого да прави нещо против волята му?

-В този случай, здрав разум.

-Принудата си е принуда, без значение причината. Не го прилагай върху мен,

Куин. Никога.

Той не ми отговори, и аз излязох от стаята.



Глава единадесета Превод: amelya_


Здрача дойде и си отиде, и ноща беше студена. Вятъра вилнееше около мен, с

ледено докосване, сякаш идваше директно от Антарктида. Потрепервайки започнах да

разтривам ръцете си и ми се прииска да си бях сложила нещо по-топло от памучно

горнище с дълъг ръкав. Поне бях благодарна, че си сложих дънки и маратонки, а не

пола и сандали както бях намислила. Но не бях благодарна на предчувствието си, което

ми беше казало, че ще ми трябва нещо по-топло да обличане—че пола и сандали няма

да ми свършат работа тази вечер.

Не исках още един психически талант—особено ако изникваше когато си

поиска. Но същата тази интуиция ми казваше, че избора ми струва точно колкото

избора ми за останалите неща от живота ми. Ставах нещо повече от дампир. А какво

беше това, дори новия ми талант не можеше да каже. Един нещо бе сигурно—нямаше

да кажа на Джак. Не и докато не бях сигурна, че ясновидството наистина е развиващ се

талант, а не някаква форма на страх в корема ми.

Ресторанта се показа от другата част на улицата. Спрях, гледайки

Викторианската сграда, наблюдавайки за моя обект в прозорците до ъглите. Само една

жена седеше сама, и тя беше разположена в края на сградата.

След като проверих дали наоколо никой не гледа, се увих в сенките и тръгнах

към брега. Уличните светлини правеха басейн от жълто по паважа и фаровете на

минаващите коли минаваха през тъмнината, заплашвайки да премахнат сенките от

моята страна. Сгънах дрехите си и се промених, оставяйки булото на тъмнината и във

вълча форма минавах през бодливи чаени дървета, докато не стигнах до

срещуположния прозорец на този на жената.

Тя не беше нищо специално—тъмната й косата беше подстригана късо,

римлянски нос, на който имаше златна халка и голяма, почти мъжка брадичка. Ръцете

й, кръстосани пред нея на масата, също изглеждаха по-скоро като мъжки отколкото

женски. Мъжът, който се бе представил като г-жа Хънт, също не беше женската

перфектност. Това беше ли знак, че са шифтъри, които могат да сменят формите си?

Седнах на задника си и се зачудих колко е часа. Беше близо осем когато бях

паркирала колата и сигурно ми е отнело пет минути да стигна до тук. Но ако жената

беше загрижена за закъснението на Роберта Уитби, не го показваше.

Вятъра развя дърветата около мен, покривайки земята и мен в тънки сиво-зелени

листа. Тъкмо щях да изтръскам листата, когато чух два звука—първия, леко удряне на

клон. Втория, докосването на найлон до листата.

Някой се приближаваше от дърветата към мен.

Ушите ми се вдигнаха, но иначе не помръднах. Като се има предвид тъмнината и

чепатите дънери, които ме заобикаляха, беше малко вероятно някой да забележи дори

моята червена козина. Освен това, който и да се промъкваше беше човек—или поне в

човешка форма—и повечето човеци не забелязват кучетата, особено ако кучето не

мърдаше и не бе заплашително. Дори ако беше вълк там, вятъра бе в моя полза,

носейки миризмата ми към океана, а не към непознатия.

Странното беше, че въздуха не ми донесе миризмата му, носеше само че ноща,

океана и многото сгради, които говореха за близки ресторанти, магазини и изпарения.



Ако беше толкова близо, че можех да го чуя, определено трябваше да мога да го

помириша. Освен ако, разбира се, нямаше миризма.

Настръхнах при мисълта. Всички имаха миризма—освен ако не е премахната

нарочно.

Вятъра не донесе повече невнимателни звуци. Мъжът напред—обаче защо бях

сигурна, че е мъж, не знаех—или е спрял да се движи или е изчезнал. Защо се

промъкваше в тези дървета? Шпионираше ли, разглеждайки мястото като мен или

намеренията му бяха по-лоши?

Исках да помръдна, но с всичките глупости на земята, той щеше да ме чуе. Но

ако исках да знам какво става и какво прави той, трябваше да поема риска.

Звук прошепна през вятъра, прекъсвайки мисълта ми. Нещо се протри в найлон

отново, и секунда по-късно, неоспоримия звук на зареждане на оръжие.

Страха в стомаха ми се изясни.

Жената, която чакаше Роберта Уитби щеше да бъде застреляна. Станах на

четири крака, но беше твърде късно да спася жената.

Заглушен изстрел мина през вятъра. Погледа ми се стрелна към прозореца. Той

се разби. Жената с римския нос потрепери, след това падна върху масата.

Мъртва.

Както и шанса ми за отговори, ако не направех нещо.

Но колкото и да ми се искаше да атакувам, знаех, че такива действия няма да ми

спечелят нищо друго освен куршум. Нямах никаква идея кой—или какво—беше там,

но само факта, че нямаше миризма означаваше, че е или професионален наемен убиец

или още едно създание от лабораториите.

Погледнах напред, пресмятайки, че спринта ми би изчистил бъркотията под

дърветата. След това приклекнах и се изстрелях напред, изчиствайки храсталака с

няколко повече инча.

Едва спрях когато почувствах някой да се приближава както и косъмчетата на

врата ми. Погледнах през рамо. Само колите се виждаха как минават през ноща—и все

пак нещо, което не беше видимо беше там, прекосявайки улицата, приближавайки по-

бързо от вятъра.

Вампир.

Джак бе казал, че ще остави хора тук, така че сигурно бе пазител.

И ако пазителя ме видеше и докладваше на Джак, щях да съм дълбоко загазила.

Но потиснах импулса да сложа напълно защитите си и да се увия в сенки. Това щеше да

доведе до повече разглеждане. Приближаващия вампир трябваше да мисли, че не съм

нищо повече от вълче-изглеждащо куче, и за да постигна това, трябваше да му дам

минимален достъп до мислите си.

Така че скрих всичко в ума си, сниших защитите си и не мислех за нищо друго

освен вълнението от преследването на котка, след това сложих носа си до земята и

започнах да душа. След една, две секунди наистина намерих диря на котка и вълчата

ми душа се събуди развълнувано. Тръгнах натам,, следейки дирята, докато наглеждах

мястото на стрелеца.



Топлина докосна ума ми, проучване остро като игла отивайки не по-дълбоко от

повърхността на ума ми. Бързо изчезна, продължавайки, преглеждащ ноща. Секунда

по-късно, въздух мина през носа ми, пълен с миризмата на бор и под него богатата

миризма на маг.

Беше Джаред, един от новите в редиците.

Той продължи, тичайки към края на дърветата. С нос до земята, аз го последвах.

Още един заглушен изстрел мина през вятъра. Остатъка от по-дълбока тъмнина

се обърна бързо, и металния мирис на кръв покри въздуха. Стрелеца сигурно имаше

инфрачервеното зрение—или беше вампир—ако можеше да види Джаред. Трети

изстрел дойде, последван от сумтене, което бе внезапно, смразяващо и бе прекъснато.

Сенките, които покриваха Джаред паднаха и той падна на земята, това, което бе

останало от тънкото му лице показваше изненада.

Ръмжане мина през гърлото ми преди да успея да го спра. Прикрих се,

настръхнала, готова да реагирам като всяка куче, докато инстинктите ми на вълк ме

молеха да изтичам, да сваля плячката и да разкъсам плътта и живота от тялото му.

Устата ми се отдръпна в ръмжане, от което цялото ми тяло завибрира.

Дърветата се размърдаха и мъжът излезе. Беше черен като ноща, и почти

незабележим като вампир. Но не носеше сенки, нито пък дрехи. Очертанията му не се

виждаха добре, беше фигура, която има главна форма, но не различими черти.

Точно както мъжа—създанието—което ме атакува в хотелската стая в Сините

планини.

Миша бе казал, че създанието с точните гени ще бъде перфектната машина за

убиване, която може да завладее света—или да натрупа състояние като създава убиици

за тези, които искат сила и да я контролират. Може би кошмара не бе толкова далеч

колкото си мислехме.

Не помръднах, гледайки привидението на мъж, гледайки оръжието, което

държеше. Той отиде до тялото на Джаред, клякайки внимателно и гледайки за пулс.

Защо си правеше труда, нямах идея—дори вампир не може да оцелее без половин

мозък. Докато проверяваше, той ме гледаше, но не подозрително. Поведението му бе на

мъж, който просто нямаше вяра—или не харесваше—кучета. И пушката—една от

новите малки пушки, които имаха силата и дължината на стрелба на голяма пушка, но

не бяха по-големи от пистолет—беше насочена по-скоро към земята отколкото към

мен.

Сложих носа си в калта отново, миришейки леко, докато проверявах кой още е

наблизо. В ресторанта хората започваха да осъзнават, че става нещо. Сервитьора, който

се приближи към масата спря внезапно и дори откъдето стоях, можех да видя нуждата

на лицето му.

Остър смях, почти като лай мина през въздуха и ръмжане на гняв се надигна в

мен отново. Стрелеца стана, веселието му очевидно от показа на зъбите му—зъби,

които бяха сиви вместо бели. Погледа му срещна моя и за момент, смъртта стоеше пред

мен, чудейки се дали си заслужава да ме убие. След това непознатия премигна и

момента отмина.

Облекчението, което почувствах бе почти плашещо. Колкото и да искаше вълка

ми да разкъса парче по парче то мъж, най-голямата жертва, която съм сваляла е било

заек или лисица в „задната част на природата”, сесии на които Роан и Лиандър



понякога ме взимаха. Но да убиеш диво животно като животно беше различно от

лова—и убииството—на хуманоид. Беше нещо, което никога не исках да направя—и

главната причина да отказва да стана пазител.

След това си спомних Женов. Бях убила там, повече от веднъж, и убивах

толкова лесно. Знаех го, дори ако не исках да го приема.

Стрелеца извади малка торба от гърба си, счупи малката пушка на няколко

парчета и ги пъхна вътре. След това сложи торбата на рамо и си тръгна. Просто още

един мъж за понеделничната нощна разходка.

Само че този мъж беше сянка, която повечето нямаше да видят.

Тръгнах след него. Импулса да направя нещо повече отколкото само да го

следвам все още вибрираше, но да го нападна сега, на главната улица, не беше опция.

Ченгетата определено бяха в ресторанта, и последното нещо, което ми трябваше бе те

да ме прекъсват. Този убиец беше мой.

Той тръгна към препълнената улица пълна с кафета, която се наричаше

„Фицрой”, но не отиде там—може би защото нямаше сенки на толкова светло място.

Вместо това тръгна към градините, избягвайки уличните светлини и тръгна успоредно.

Аз погледнах покрай него, към оформлението. Напред пред него имаше ротонда—

перфектното място за засада. Още по-добре, нямаше никого наблизо, факт, който бе

подкрепен от това, че във въздуха нямаше миризма на хора. Но вика на сирените се

чуваше, и ми оставаше малко време преди ченгетата да започнат да претърсват района

за доказателства.

Промених се и увих сенките около мен, криейки формата и голотата си.

Непознатия погледна през рамо и се намръщи. Може би беше чувствителен и можеше

да почувства магията. Или просто проверяваше дали го следят.

Когато приближи ротондата, изтичах към него. Въпреки че не издадох звук, той

почувства приближаването ми, защото изведнъж беше срещу мен с нож в ръка.

Ръмжането му би направило вълчицата ми горда, и острието мина толкова бързо, че

беше почти като мъгла. Паднах на земята и свих корема си. Върха на ножа прогори

кожата ми. Само един метал имаше такъв ефект върху вълците. Острието беше

направено от сребро.

Паднах и се завъртях, протягайки един крак в опит да го поваля на земята. Той

беше също толкова бърз, избягвайки крака ми, след това втурвайки се към мен. Тогава

осъзнах, че той ме виждаше, въпреки че бях увита в сенки. Претърколих се от него и

премахнах закрилата си, не виждах смисъл да хабя енергия когато не действаше.

Втурнах се пак и този път той не беше толкова бърз, и удара го удари високо в бедрото.

Той изсумтя, но разряза с ножа. Острието раздра дънките ми, режейки коляното ми.

Изругах леко, чувайки развеселения му смях. Очевидно създателите му не са му казали,

че не е хубаво да се смееш на вълк никога. Гнева ми се покачи до червена ярост и аз се

хвърлих върху него.

Движението го изненада и ние паднахме в бъркотия от ръце и крака. Той първи

удари земята, смекчавайки падането ми, хриптящия му дъх ми шепнеше на умрели

неща и развалено мляко. Хванах китката, която държеше ножа с една ръка, карайки

острието на се махне далеч, докато се опитвах да хвана другата му ръка. Почти

безличното му лице гледаше моето, очите и устата му разрязани части, от които се

виждаше само сиво. Нямаше чело, нямаше бузи, нямаше нос. Само две дупки, които

седяха в равнината на лицето му.



Юмрука му се заби в тялото ми и дъха ми ме напусна. Но аз игнорирах болката,

вдигайки коляното си бързо и силно. Като повечето мъже, той не оценяваше удар в

топките, и този кратък момент на пълна болка бе достатъчен да го ударя

безпрепятствено—и колкото силно мога—в челюстта и да падне в безсъзнание.

Взех ножа от безжизнените му пръсти и го хвърлих колкото можех по-далеч и от

двама ни. След това се махнах от него и го завъртях така, че да взема торбата му. Вътре

имаше части от пушката. Аз я сглобих, заредих пълнителя, след това седнах на гърдите

му, коленете ми на ръцете му, така че да сложа оръжието на гърлото му. Ако знаеше

коя съм, значи знаеше, че съм с Директората и мога много добре да работя с оръжие. А

ако не ме познаваше, то поне това, че сглобих оръжието може да го предупреди, че

знам как да го използвам.

Това, което не знаеше, бе че нямах желание наистина да го използвам.

Той се размърда. Сложих свободната си ръка на брадичката му, бутайки го

назад, бутайки върха на пушката по-дълбоко в кожата.

Той изстена, и тънките, като на гущер неща, които покриваха очите му се

отвориха.

-Не мърдай.-каза аз, бутайки оръжието.

Смъртта беше пак в сивите му очи.

-Не мога да ти кажа нищо.


-Така ти вярвам.

-Искам адвокат.

-Приличам ли ти на ченге? Приличам ли ти на някой, който се интересува какво

искаш или не искаш?

Той не отговори. Просто ме изгледа.

-Защо уби жената в ресторанта?

Без отговор.

-Кой ти плати да убиеш жената в ресторанта?

Отново тишина. Рева на сирените беше спрял, и въпреки че бях далеч от

ресторанта, можех да чуя бъркотията от гласове, объркването им. Нямах време да

разпитвам този мъж.

Преместих края на пушката надолу и я притиснах към гръкляна му. Сумтенето

му излезе задушено.

-Кажи ми или ще го направим по трудния начин.

-Не знам нищо.

Слюнка падна на лицето ми, докато той говореше. Нямах свободна ръка да я

изтрия, и малките капки пареха. А също и смърдяха... или беше от него? За мъж, който

няма миризма, имаше ужасна смрад идваща от тялото му. И се съмнявах, че се е насрал

в гащите. Беше професионалист, за Бога, и каквото и да казваше брат ми когато станех

сутрин, не бях толкова страшна.

-Направи най-лошото, което можеш.



Бутнах пушката достатъчно силно, за да го разкървавя.

-Мислиш, че няма да го направя?

-Мисля, че скоро няма да има значение.

Веселието зад думите му ме накара да потреперя. Той беше намислил нещо,

сигурна бях. Но какво?

Мръщейки се, с нарастващо безпокойство, свалих защитите си и се пресегнах

психически. Ума му беше изненадващо незащитен, но може би този, който го е

изпратил, не е очаквал да бъде хванат. Бръкнах по-надълбоко, вземайки мислите му,

замръзвайки едновременно тях и него.

Той казваше истината—не знаеше кой го е пратил да убие жената. Той получава

заповедите си по телефона, както обикновено, гласа от другата страна е както винаги—

дълбок и без интонация, сякаш този от другата страна е по-малко човек и повече

машина. Нарежданията бяха прости. Убий жената на маса шестнайсет.

Тогава защо не е изчакал Роберта да дойде преди да стреля?

Миризмата се усилваше, ставайки нещо като развалени отпадъци отколкото

лайно. Сбръчках носа си, опитвайки се да я игнорирам, опитвайки се да пренебрегна

страха по кожата си.

Отговорите, които имах не бяха достатъчни, така че се втурнах по-дълбоко в

паметта му. Видех голяма къща обградена с буйни градини. Там имаше повече

същества като него—черни духове, чакащи заповеди за убиване. И затворени зад

здрави клетки, имаше още. Сини неща с крила в цветовете на дъгата. Мъже и жени,

които имаха лицата на грифони и ноктите на демони. Мъжки и женски русалки, и само

Господ знае какво още.

Не бяха армия—дори екип не бях—но нямаше гаранция какво щеше да е след

години.

Лабораториите зад тези същества очевидно са успели да кръстосат други раси. И

нямаше значение дали успеха има е голям или малък. Те бяха в процес на правене на

отвратителни неща, които природата не е искала да създаде, и те са създадени с една

причина—да убиват.

Опитах се да отида още по-навътре, да взема повече информация, но въздуха бе

толкова богат на смрадта на изгнило, че се задушавах и не можех да се концентрирам.

Взех мислите си обратно и срещнах погледа му. Смърт вилнееше в очите му и

идваше бързо. Тогава осъзнах, че лицето му изглежда по-мършаво, сякаш през

последните минути е изгубил доста килограми. Докосването му отпред и на задника ми

бе като огън.

След това включих и смъртта в очите му имаше смисъл.

Миша веднъж ми каза да си представя какъв войник би станал, ако тайните на

вампирите, върколаците и другите не-човешки раси се разкрият. Много малко би могло

да спре такава сила, беше казал той. Каквото бе забравил да спомене са новите

добавки—че ако те биват хванати, те могат да се самоубият, и да спрат взимането на

информация.

Този мъж ставаше по-горещ защото щеше спонтанно избухне. Само дето

нямаше нищо спонтанно в това.



Измъкнах се от него, оръжието задържано право, ако той мръднеше. Той не го

направи. Не можеше.

Сивите му очи бяха разширени и смъртта го поглъщаше. Само дето този път

беше неговата смърт, не моята, и осъзнаването на това изтри веселието толкова

очевидно преди момент. Тънките му устни бяха широко отворени, сякаш викаше, но не

излезе нито звук, само кървава течност. Вода започваше да се събира под тялото му и

пара излизаше от краката му. Той се топеше, разпадаше се отвътре. Какъв ужасен начин

да умреш.

Не можех да седя и да гледам. Не можех да седя и да позволя да се случи

мъчително бавно. Това не беше смърт. Това беше мъчение и никой—нито дори

лабораторна откачалка—залужаваше такъв край.

Докоснах ръката му, трепвайки малко заради горещината. Плътта му се завъртя

под пръстите ми, сякаш беше течност прикрепена от кожа.

-Искаш ли да свърши бързо?

Погледа му срещна моя.

-Не трябва да е така.-думите му излязоха дрезгави, прекъснати от трепети на

болка.-Те казаха, че няма да е така.

Значи са излъгали съществата си. Не бях изненадана. Хората зад всичко това за

сега показваха малко наличие на морал, и лъжата бе най-малкото от греховете им.

И Миша бе един от тях. Не можех да си позволя да забравя това. Никога.

Сенчестото създание започна да се свива от само себе си, разпадайки се като

палатка в много бавни движения. Дим се издигаше от тялото му сега и смрадта на

задушена плът бе достатъчно плътна, за да се разреже.

-Искаш ли бърза смърт?-повторих аз, преглъщайки гаденето си и едва

потискайки импулса да избягам от този мъж и смъртта му.

-Да.-излезе като малко повече от съскане на болка.

-Тогава ми кажи защо уби жената.-Беше ужасно нещо да го правя, но имах

нужда поне от един отговор.

Погледа му пълен с болка срещна моя и аз затворих очи срещу него.

-Директората беше твърде близо.-изпъшка той.-Премахваме частите... за да

спасим главата.

Дори не го попитах за името на главата. Той бе само оръжие, без което можеха.

Вместо това, станах и отстъпих той топящото му се, бълващо пара тяло. Погледа му

срещна моя, а сивите дълбини ме молеха. Отговорих на молитвата и натиснах спусъка.

Мозъка му се разби, спирайки чувствата. И все пак тялото му продължи да се

разпада., докато накрая не остана само изгорена трева, влажна земя, и спомени, които

ще ме следват с месеци.

Взех раницата, увих се в сенките и си тръгнах преди напълно да съм изгубила

контрол върху стомаха си.

Но нещото, което ме плашеше най-много не бе смъртта на непознатия, а

леснотата, с която бях натиснала спусъка. Беше в мен да убивам—бях доказала това в

Женов преди два месеца. Не че се бях замисляла за лекотата, с която бях използвала



лазера. Може би беше просто въпрос на мен или тях. Тази ситуация бе напълно

различна. Въпреки че го бях убила от милост, бях натиснала спусъка без безпокойство

и колебание. И повече от това, бях гледала.

Инстинкта да убива беше главна част от всеки вълк, но се контролираше от

цивилизацията. С Роан и мен, този контрол изглежда се е изплъзнал. Роан го бе приел

много отдавна, и беше станал пазител. Аз го бях игнорирала.

Но може би не са дълго.

Или правех планини от купчинки отново? Роан би казал да, но не бях толкова

сигурна. Болнавото чувство, че съм отпуснала нещо преди два месеца, което не може да

се върне не искаше да се махне.

Потреперих и премахнах мисълта. Да убие от милост бе напълно различно от

това да убивам защото ми е наредено.

Трябва да повярвам в това. Наистина трябваше.

Изпускайки дъх, спрях, разглобих пушката и я пъхнах в торбата. Слагайки я пак

на рамо, се огледах, гледайки за най-близкия телефон. Бях оставила моя в колата и

въпреки че ще ми отнеме само минути да се върна там, трябваше да се обадя на Джак

бързо и да го предупредя, че мъжа зад всички тези убийства

Спрях моментално.

Той убиваше части от организацията си, за да се защити.

Миша бе една от частите.

Ако не стигнех до него преди тях, последния ни шанс да разбера името на

водача им ще изчезне. Толкова мъртъв както и жената от ресторанта. Както и мъжа,

който я застреля.

Взех дрехите си след това се затичах към колата с цялата си скорост. Да отворя

колата и да взема телефона сякаш отне цяла вечност, както и набирането на Миша и

чакането за отговор. Само дето чух гласова поща.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Затворих вратата, включих колата и пуснах гумите в движение. След като

сложих крака на педала за газта и изсвирих с гумите, така че сигурно близките ченгета

щяха да чуят и да запишат номера ми, набрах номера на Роан и му се обадих. Беше

заето. Изругах леко, и му пратих съобщение. Да се надяваме, че ще го види преди да е

твърде късно. Същото получих и от номера на Джак. Пратих му съобщение, казвайки

му какво правех и защо, след това хвърлих телефона на седалката до мен и се

концентрирах на движението.

Отне ми двайсет минути да стигна до улица „Лейгън” и щеше да се

омаловажаване, ако кажех, че превиших допустимата скорост. Спирайки в товарната

зона, взех раницата и телефона, след това изтичах до „Рокър”.

Охраната ме погледа, докато се приближавах с вдигната вежда.

-Изглежда бързаш много.

Спрях.

-Трябва да намеря Миша Ролинс. Вътре ли е?

-Тъкмо пристигнах на смяна, така че не мога да—



-Благодаря.-отрязах го аз, след това преминах. Главния бар не беше пълен,

въпреки че няколко хора чакаха за питиета. Миша не бе сред тях. Ругаейки, набрах

номера му отново, докато вървях към задните стълби.

Миша отговори, когато стигнах до върха.

-Райли.-каза той, гласът му пълен с ледено веселие вместо със страст. Значи не

беше тук. Или поне не се сливаше с някой.-Това е приятна изненада.

-Къде си?-спрях на стълбите и разгледах мрачната стая. Имаше около двайсет

вълка, но Миша не бе сред тях.

-Господи, звучиш много загрижено—

-Спри с глупостите, Миша. Живота ти е в опасност. Къде си по дяволите?

-На работа.-гласа му бе остър.-Защо мислиш, че живота ми е в опасност?

-Как изглежда Нася Уитби?-казах насреща.-И тя една от глутницата Хелки ли е,

която може да сменя формата си в мъжка и женска?

-Била си заета.

Тръгнах надолу по стълбите.

-Просто отговори на проклетия въпрос.

-Тя в висока, с тъмна коса.-той направи пауза.-Предполагам, че може да се каже,

че е мъжествена.

-Римски нос? Златна халка на носа?

-Да. Защо?

Вече на улицата, се огледах на ляво и дясно, след това изтичах до колата си.

-Защото Нася Уитби бе убита току-що в ресторант в Св. Килда.

Имаше дълга тишина, след това той каза, много меко:

-Мамка му.

-Именно. Хванах убиеца—беше тъмно нещо с тънки пръсти.

-Гущери духове ги нарича той. Създанието се е самоубило.

-То се разпадаше, но аз му предложих бърза смърт в замяна на причината,

поради която е убил Нася. Очевидно твоя господар убива частите, за да запази главата.

-Тогава знае, че Директората е наблизо.

-Но защо убива всички?

-Вие все още не знаете къде се намира другата лаборатория. Единствените хора,

които знаят са аз, Нася и Рупърт.

-Рупърт е мъжа, който се правеше на г-жс Хънт?-Мъжът, който Куин

разпитваше сега?-И мъжа, за който знам малко под името Бенито Верди?

-Да.

Погледнах страничното огледало, след това излязох от паркинга и направих бърз

завой пред трафика. Игнорирайки свирканията, сложих крак на газта и тръгнах към

града.



-Как така казваш името му сега, а преди не?

-Офиса ми има психични защити и като още предпазна мярка, аз също нося

психическа защита. Той не може да ме намери тук.

-Той все още може да те застреля. Стой далеч от шибаните прозорци.

-Райли—загрижена си.

-Разбира се, че съм загрижена, ти си единствения ми източник на информация.

Той се засмя меко.

-Идваш насам?

-Да.

-Ще кажа на охраната да те пусне.

-По-добре им кажи да са по-бдителни. Той идва за теб, Миша.

-В безопасност съм в тази крепост.

-Сигурна съм, че има много мъртви, които са си мислели същото.

-Те нямат местоположението на охраната ми.

Но мъжа начело сигурно знаеше местоположението—все пак той има свободен

достъп в ума на Миша.

-Ще бъда там след пет минути.

Затворих и изпратих съобщение на Джак да прати хора до офиса на Миша

когато може, след това се концентрирах да не направя катастрофа, докато се измъквах

от трафика. Офиса на Миша бе в парижкия край на улица „Колинс”. Беше едно от

онези прекрасни сгради, която бе почти като катедрала, прозорците и вратите се

извисяваха, структурата като арка позволяваше много светлина, но не предпазваше от

куршуми. Поне модерните сгради правеха пластмасово стъкло, което както е направено

срещу бури и летящи предмети, така може да поеме два куршума преди да се счупи.

Два куршума ти даваха време да побегнеш или да се скриеш.

Паркирах в зоната за коли, хванах раницата, след това излязох от колата и

пресякох улицата.

Двама охранители с остри лица стояха с кръстосани ръце пред вратата.

-Райли Дженсън?-попита единия.

Когато кимнах, той вдигна някакво преносимо устройство.

-Кажи нещо тук.

-Хабим време, Миша.

Охраната не се усмихна, само изгледа монитора. Когато той изсвири, той кимна

на другия пазач и отвори вратата. Чудех се дали тези мъже са от сигурната му охрана.

Ако бяха, значи Миша нямаше да остане в този замък. Можех да пребия и двамата и

щях да вляза в сградата.

Един от тях ме последва и включи асансьор. Когато вратите се отвориха, той се

облегна на ъгъла и натисна бутона за шестия етаж, след това сложи картата в слот и ми

се усмихна.



-Това ще те заведе точно до неговия етаж. Офиса на г-н Ролинс е последния

отляво.

Кимнах му в благодарност и влязох. Когато вратите се затвориха, сглобих

пушката, след това я сложих. По-добре в безопасност вместо да съжалявам.

Асансьора спря и вратите се отвориха. Излязох. Коридора беше дълъг и пълен

със сенки. Светлината на асансьора даде освети мрака, светейки леко, сякаш сенките са

толкова плътни, че тя не можеше да пробие.

Надолу в края имаше стоманена врата. Не идваше светлина отдолу. Изглеждаше

сякаш няма цепки. И сенките изглеждаха по-силно там долу.

Неспокойствие мина през мен. Протегнах се и взех пушката. Може би бях

нервна, може би не бях, но имах чувството, че не съм сама в коридора.

И все пак не виждах нищо. само сенки и силуета ми.

Вратите на асансьора се затвориха, и малкото светлина изчезваше, засилвайки

безпокойството ми. След това напълно изчезна и бях оставена в тъмнината, и това

което криеше. Държейки оръжието към земята, но готово, тръгнах към офиса на Миша.

Сенките се размърдаха около мен. Частици от ноща докоснаха кожата ми, трески

от мек дим, които накараха кожата ми да засърби. Ако духовете можеха да докоснат

живите, това щеше да е чувството. Но по-топло, по-мъртвешко. Каквото се криеше в

сенките не беше мъртво като духовете, защото имаше топлина в докосването му.

Топлина, и чувство на заплаха.

Имах съмнителното чувство, че заплахата ще се увеличи и ще стане

смъртоносна, ако само трепнех по погрешния път.

-Остави оръжието, Райли.

Гласа на Миша идваше сякаш от стените. Огледах се, но не можах да видя

говорител.

-Не и докато не кажеш на това, което е в коридора да се отдръпне.

-Можеш да ги видиш?-изненадата бе очевидна в гласа му.

-Не. Но мога да ги почувствам.

-Интересно.

-Няма да махна оръжието, докато не им кажеш да се отдръпнат.-спрях пред

вратата и зачаках.

Той се засмя.

-Тюму, отдръпнете се.

Сенките се оттеглиха и изведнъж коридора бе по-малко задушен и много по-

светъл. Удържах на думата си и пъхнах пушката в раницата. Стоманената врата се

отвори.

Офиса на миша бе по-малък отколкото очаквах—вместо като футболен стадион

както са повечето съвременни офиси, беше по скоро баскетболно игрище. Пак бе голям,

но можеше да се защити.

Погледа му прегледа тялото ми, забавяйки се на остатъците от кръв по блузата

ми и крачола на дънките. Когато погледа му срещна моя отново, имаше блясък на

уважение—може би дори предпазливост—в очите му, което не бях виждала преди.



-Борила си се с гущера-дух?

-Борих се с него и го победих.-Нямаше да навреди да му напомня, че не съм

само вълк. Може пък да ме третира като нещо повече от кобила, която иска да има—

въпреки че се съмнявах. Минах през стаята и погледнах през прозореца. Не можах да

видя нищо съмнително, но пък с пушките на дълги разстояния, които правят тези дни,

убиеца може да е на половин миля.

Разбира се, да седя толкова очевидно би ме поставило в опасност—но само ако

убиеца знае, че аз се крия под кестенявата коса и зелени лещи.

Отидох до колоната на втория прозорец, след това кръстосах ръце и се облегнах

на нея.

-Защо си изненадан?

Той се облегна в стола си със замислено изражение.

-Защото гущерите-духове са върха на лабораторните създание. Те са страхотни

бойци и много силни.

-Тогава този, който намерих идва от смесен род, защото аз не съм тренирана и го

повалих. Какво е това нещо в коридора?

-Неща.-поправи ме той, с веселие на устните.-И те са охраната ми.

-Радвам се, че не са двамата на входната врата. Не биха спрели и решителен

комар от влизане.

-И именно това трябва да мислиш.-той ме изгледа за момент, изражението му

странен микс от веселие и предпазливост.-Съществата в коридора не са направени в

лабораторията, ако това си мислиш. Те се знаят като Фавардин, което означава защитни

духове на персийски. Срещнах ги преди известно време когато бях на обиколка в

Близкия изток.

Чудех се за какво ли е обикалял в Близкия изток. От когато познавам Миша, той

е показвал малко вкус, като изключим Австралийските брегове. Ако е бил с Близкия

изток, значи му е било наредено.

-И тези създания,-махнах с ръка към вратата.-ли те пратиха да търсиш?


-Не.

Което очевидно означаваше, че е бил изпратен за нещо, което нямаше нужда да

знам. Което беше наред—всичко, което ми трябваше е името на мъжа зад тази лудост.

-Бяха ли тези неща тук, когато Роан и Джак нахлуха в офиса ти преди месеци?

-Да.

-Значи си очаквал да разследват и си им позволил да влязат?-Което означаваше,

че е махнал доказателствата преди това.

-Всичко е част от по-голям план, Райли.


-И какъв е главния план? Да стъпих в обувките на така наречения ти брат? Да

завземеш имуществото на ненормалника?




-А аз си мислех, че ме познаваш по-добре от това.

-Познавам те достатъчно, за да знам, че можеш да си безмилостен когато искаш.

Устата му трепна развеселено.

-Не искам контрола на ничие имущество освен моето. Казах ти истината когато

каза, че искам просто да оцелея—и смъртта на Нася показва, че съм бил прав да се

тревожа.

Ако беше разтревожен, го показваше странно. Поне нямаше да седи нормално на

бюрото си, пред откритие прозорци.

-Защо би убил собствената си сестра?

-Кръвта става на вода когато си отгледан като нас. Мамка му, той би убил и

майка си, за да оцелее.

Както и Миша—само дето сега той използваше Директората да му върши

мръсната работа.

-В този случай, защо искаш да предпазиш мен когато не можеш да предпазиш

себе си?

Той стана и тръгна към мен със странен блясък в сребърните си очи. Беше

поглед на хищник, който ловува, хищник, който наблюдава плячката си и няма

намерение да я пусне. Когато този поглед беше в очите на Келън, сърцето ми се бе

разтуптяло в очакване, но от очите на Миша настръхнах. Куин беше прав—Миша не

искаше любов, искаше да има. Искаше да ме притежава, вместо просто да ме обича.

Но като се има предвид какво е той и как е отгледам, може би притежанието бе

единственото нещо, което знаеше. Може ли някой, който не е получавал любов,

нежност, или грижа да отвърне със същото?

Гледайки как Миша върви към мен с този поглед в очите, се съмнявах много.

Той сложи ръце от двете ми страни и се наведе. Сложих ръка на гърдите му, не

силно, а достатъчно да спра целувката. Но и така дъхът му затопли устните ми, и аурата

му се уви около мен в горещина и желание.

-Той знае за Фравардин. Знае, че са лоялни само към мен.-Той пристисна теглото

си към ръката ми, тествайки силата и волята ми.-Предупредих го, че ако нещо се случи

с теб, те ще го проследят и ще го убият.

Изненада се развълнува в мен. Погледа му изучаваше неговия, но не виждах

лъжа в очите му, нито в думите му.

-Защо би направил това? Защо не ги използваш да те защитят по същия начин?

Той премести ръката си и докосна бузата ми. Докосването му беше ледено в

сравнение с горещината на похотта по кожата ми.

-Какъв е смисъла? И без това ще бъда мъртъв след пет или шест години.

-Но ако не ги използваш да се пазиш може да си мъртъв след пет или шест дена.-

Или пет или шест часа.

-Докато съм жив, Фравардин ще направят всичко възможно да ме защитят.

Когато умря, те ще наблюдават теб.

Мисълта за няколко духа седящи, за да ме защитават ме накара да потреперя.



-Защо ще си правят усилието когато ти си мъртъв и спреш да им плащаш?

Аурата му се разгорещи, къпейки ме в плам толкова горещ колкото слънцето.

Пот започна да се стича по гърба ми. Въпреки че бях със защити, беше трудно на

игнорирам дразненето на усещанията си.

-Защото в завещанието ми пише, че ще им се плаща и ще вземат имуществото в

Гисборн, където живее рода им в момента, ако спазват някои условия.

Заплащане на духове? Колко странно е това?

-Могат ли да бъдат убити?

-Всичко може да е убито. Просто е по-трудно когато не виждаш какво убиваш.

-Ако шефа ти знае за тях, значи сигурно знае как да ги убие.

-Несъмнено. Проблема е, че за разлика от вампирите, те не се показват на

инфрачервеното зрение, и ти си първия човек, който ги усеща.

Първия човек освен него, очевидно.

-Това е защото съм специална—и защо луди мъже искат част от мен.-Бутнах го

далеч от мен. Хладния въздух се завъртя по кожата ми, толкова хубав колкото вода в

горещ ден.-Трябва да ми кажеш за шефа си.

Раздразнение блесна в очите му.

-И да ти дам извинение да си тръгнеш? Не мисля.

-Тогава ми кажи за Роберта Уитби—тя е алфата на Хелките, нали?

Той кимна и кръстоса ръце.

-Глутницата е известна със заравянето на престъпленията си.

-И Роберта е пуснала сина си в редиците на Женов?


-Не. Истинската сила на страната често лежи не в чиновничеството, а в

престъпленията на синдикатите.


-Което означава?

-Не се ли казва често, че Якуза е истинската сила на Япония?

-Те не са силата тук, обаче.

-Не, но пак има престъпления на синдикатите, и някои от тях са много силни,

дори се разширяват във „връзка” с някои разделения на правителството.

Дали Директората е едно от тези разделения? Така ли Готие е станал пазител?

Като се има предвид, че Алан Браун, възстановителния офицер, е подкупен, не трябва

да си гении, за да разбереш, че той е връзката между Директората и мъжа зад

мутантите. Но как става когато Джак и Роан не намират разменяне на съобщения?

-Аз съм малко повече от секретарка за украса.-казах вежливо.-Не бих знаела за

тези неща.

-Тогава се научи, защото мъжа зад всичко това, сега е начело на едно от тях—и

той планира да е този, който има значение.



Изучих го за момент след това казах:

-Предполагам, че е подменен, а не свален?

Миша кимна.

-Много по-лесно е да стъпиш в успешни обувки, вместо да се издигаш в

редиците.

-Но как? Ако този мъж е толкова силен колкото казваш, той би бил твърде

предпазлив, за да допуска непознати до него.

Усмивката му бе студена. Развеселена.

-Но не достатъчно предпазлив когато става въпрос за стари любовници.

-Роберта?

Той кимна.

-Глутницата Хелки отдавна върши мръсната му работа. Когато Роберта се върна

на сцената след години в лабораторията на Роско, тя използва аурата си, за да очарова

мъжа. Те са били любовници три години пред сменянето.

Достатъчно дълго, че Роберта да е доверена любовница. Достатъчно дълго, за да

научи начините и тайните му.

-Значи тези лаборатории където става кръстосването—те не са нови иновации,

както ме накара да повярвам, а синдикатите да ги имали от известно време.


-Тейлън и аз бяхме единствените, които си направиха собствени лаборатории—

въпреки че в случая на Тейлън бе само продължение на работата на лабораторния ни

баща.

Защото бе запазил каквото е останало от бележките от изследванията.

-И не бе особено успешна.

Веселие докосна очите му.

-Той би бил наранен, ако те чуе да казваш това.

-Сякаш ми пука. От колко време съществуват тези лаборатории?

-Използвали са я преди за откриване на лекарства. Експерименти с гени, с

всичките потенциални награди, е следващата логична стъпка и са я взели преди

петдесет години.

Потърках ръцете се, опитвайки се да спра трепета.

Опитвайки се да игнорирам предчувствието, че в бъдеще ще видя много от тези

лаборатории отколкото ми се иска. Само дето този път от правилната страна, а не

обратно.

-Което означава, че мъжа на чело е към седемдесет?

-Не. Означава, че предишните синдикати са започнали работата и сегашните я

довършват.

-Колко годишен е? Шефа ти, имам предвид.



-В ранните четиридесет.-Нещо проблесна в очите му. Веселие. Или очакване.-

Той държи голяма мощ с кървава сила. Внимавай когато се изправиш пред него.

Да се изправя пред него не беше нещо, което исках да правя. Не бях глупачка—и

когато този мъж си получеше заслуженото, щеше да е през ръцете на Директората, не

моите. Въпреки че определено щях да бъда там.

-Когато прочетох ума на гущера-дух, видях къща пълна с кръстоски. Армия ли

прави, както ти спомена?

-Не армия, но поне сила от създание, от която повечето ще се страхуват. Той

разруши някои от оръжията му преди месеци и засега няма нищо, което да ги замести.

Обаче има още около четиридесет създания.-той направи пауза.-Той също ги дава на

заем, в замяна на голяма сума, разбира се.

Кимнах. Миша вече бе споменал за това.

-Значи той иска да използва създанията си, за да стане един от синдикатите,

който са важни в Австралия?

-Да.

Което означаваше, че ще се сблъскаме с подземна война? Страхотно.

-А тази къща? Негова ли е?

Той кимна.

-Една от многото, които притежава.

-Можеш ли да споделиш адреса?

Той пристъпи напред и желанието му прогори кожата ми отново.

-Можеш ли да споделиш малко секс?

-Ако споделиш името на този ненормалник.

Вдигнах ръка, за да му попреча да идва по-близо. Той я взе, вдигайки я към

устните си, целувайки пръстите ми почти нежно. Ако не беше ледената решителност в

очите му, щеше да е много лесно да вярвам, че го е грижа за мен. Въпреки че, може би,

по някакъв начин, беше така. Може би той сравняваше грижата с притежанието.

-Не мога да ти кажа името му.-каза той, местейки захвата си, за да ме придърпа в

ръцете си.

Аз се съпротивлявах, набивайки петите си, радвайки се че нося нормални обувки

вместо токчета, които щяха да ме завлекат в ръцете му.

-Казал си ми почти всичко за него, защо не и името?

-Защото както ти казах преди, не мога да кажа името му. Той ми е сложил

ограничение, което го забранява.

-Няма смисъл да слага ограничение на името когато можеш да кажеш всичко

друго.

-О, но той не осъзнава, че мога да кажа всичко друго. Бях достатъчно силен да

защитя някои части от ума си без той да забележи. Мисли, че натиска му обхваща

всичко.

Погледа в очите му казваше, че той крие нещо—нещо много важно. Намръщих

се, обмисляйки думите му, припомняйки си всичко, което той каза. Тогава се сетих.



-Не можеш да кажеш името му,-казах бавно.-а можеш ли да го напишеш?

-Не само красива, но и умна.-той подръпна ръката ми отново, по-силно този път.

Преместих се няколко инча преди да намеря опора.

-Напиши ми името, Миша. Трябва да спрем този мъж.

-Ти трябва да го спреш. Аз те искам в живота си.

Но аз не го исках.

-Мислех, че искаш дете, което да носи фамилията ти?

-Да, и ще го имам, но и двамата знаем, че то никога няма да бъде перфектно с

теб.

-Не те обичам, Миша.

-Никога не съм искал любов. Теб, от друга страна, те искам от момента, в който

те видях да се събличаш пред прозореца си.

Щях да бъда по-предпазлива, когато се събличах след тежък работен ден.

-Няма да вляза в постоянна връзка с теб.

-Не искам постоянна, само продължителна.

Как мога да обещая нещо такова? Кой знае какво таеше бъдещето за мен—или

него? Ами ако утре срещнех сродната си душа? Щях да съм заклещена в

споразумение—и вълк—което не исках.

-Имаме сделка, Миша. Ще се придържам към нея, нищо повече.

Той се усмихна и ме придърпа към него с достатъчно сила, за да падна в ръцете

му. Той ме прегърна, държейки ме близо.

-Тогава няма да ти дам името.

Можех да се отскубна когато поисках и двамата го знаехме. Което правеше

отскубването безполезно.

-Дал си ми достатъчно, че Директората да го намери.

Ръката му се плъзна по гърба ми и на задника, притискайки ме към него, до

твърдостта на ерекцията му.

-Но ти няма да влезеш в кръга му без моята помощ.

-Не заличавай Директората, Миша. Те не са глупаците, които ти и този мъж си

мислите, че са.-поколебах се, след това добавих:-Арестувахме Роберта, знаеш ли.

Това изглежда го изненада.

-Тогава се надявам добре да я защитавате, защото той ще се опита да я убие.

-Ако той е убил Нася, значи сигурно вече се е опитвал да убие майка си.

-Вярно е. Той винаги е искал Рупърт да е следващия водач на Хелки.

Очевидно нямаше любов към мамчето, въпреки че тя му е помогнала да стигне

до трона.

-И Рупърт е при нас.



-Тогава се надявам да намериш местоположението на лабораторията бързо,

защото той ще го изгори от умовете им.

-Ако това стане, ти все още знаеш местоположението. Можеш да ми кажеш.

-Само ако съм жив.


-А аз си мислех, че играеш на лекомислен за опасността над живота ти.

-Лекомислен? Надали. Защо мислиш, че живея тук двайсет и четири часа в

седмицата тази седмица?

-Тук?-махнах към прозореца.-С цялото това стъкло? Как това е безопасно?

-Това стъкло е бронирано. Смених оригиналното стъкло когато поправях

сградата преди години.

-Като се има предвид, че господаря ти създава странни неща и не толкова

прекрасни, няма да изключа факта, че той може да вкара нещо тук.

-Който дойде в офиса първо трябва да мине през Фравардин.

-Всичко, което трябва да направи е да сложи бомба или да пусне гранатомет и

ти, тази сграда и Фравардин ще сте прах.-И ще ме вземат с тях, ако атакуват сега.

-Но това дори не е малко коварно. Той не може да си позволи да привлече

внимание, докато няма достатъчно сила, за да е сигурен.

-Аха.-протегнах се зад мен, хванах ръцете на Миша и ги махнах.-Нека ти кажа

каквото вече знаеш—няма да правя секс с теб днес. Не тук. Не и докато каквото ще

стане, стане.

-Имахме сделка.

-Сделката е да се срещаме в „Рокър”, нищо повече.

Той направи гримаса, въпреки че ефекта бе развален от блясъка в очите му.

Предполагам, че си мислеше, че той и без това е победителя тук—защото аз бях с него,

а не с някой друг.

-Знаех си, че трябва да разширя границите.-той отиде до бара.-Той няма да ме

атакува тук. Той знае, че съм в безопасност в дупката си.

Той ми предложи бира и аз поклатих глава.

-Всички дупки имат слабост, Миша.

-Не и тази.

-Сигурен ли си?

-Да.

И именно в този момент, светлините изгаснаха.



Глава дванадесета



- Толкова със сигурността. – промърморих, премигвайки и превключвайки

на инфрачервено зрение.

- Сигурно има проблем с тока. – каза той, вървейки към прозореца.

Защо не се бях сетила. Доста очевидно бе, от многоцветните греди от светлина

нахлуващи в офиса, че сградата е единствената която е загубила осветлението си.

- Да, било е отрязано. Няма бръмчене идващо от хладилника, Миша.

Той сви рамене и обърна лицето си към мен.

- Който или каквото да е това, все още не е минало през Фравардин.

Хвърлих поглед към металната врата.

- Какво ги убива?

- Бяла пепел.

Обзалагам се че геният зад тази операция знае това.

- Предупреди ги, след това се свържи с пазачите долу, виж дали са били

отстранени.

Той ме погледна за момент, тялото му – пулсираща червена маса на фона на

яркият екран от улични лампи. След това той кимна и се придвижи към бюрото.

- Тюму, приготви се за нападение. Може да имат бяла пепел, така че кажи

на всички да внимават. – той натисна друг бутон и след това добави. – Охрана?

Никакъв отговор не се появи. Погледът му срещна моят.

- Били са отстранени.

- Очевидно. – свалих чантата от рамото си и извадих пушката. – Имаш ли

някакво подобно оръжие в този офис?

- Освен зъби? – каза той, оголвайки ги.

Пъхнах допълнителните пълнители в джобовете си и завързах торбата.

- Имам предчувствието че каквото и да наближава към нас няма да е

особено объркано от чифт остри кучешки зъби.

Той се усмихна и дори от това разстояние, можех да помириша вълнението му.

Но въпреки това, той бе вълк, и когато мъжки екземпляр от нашият вид е заплашен,

обичайните усещания обикновено са отлетели през прозореца.

Той натисна бутон от малката конзола, след това се придвижи към библиотеката

зад себе си и натисна. Тя се придвижи към стената, разкривайки същински арсенал.



- Предлагам ти да вземеш лазер – ловните пушки не са добри за близка

битка. Твърде дълги са за презареждане.

Хванах един от лазерите които ми подаде.

- От кога имаш тези оръжия?

- Това е част от ремонтите ми.

- Не се ли предполага че трябва също да са включили маршрут за бързо

измъкване, ако нещата се влошат?

Той само се усмихна. Което означава че вероятно има, но нямаше да ми го

покаже освен ако не е абсолютно наложително.

- Имаш ли монитори на всички етажи?

- Да, но без електричество, те няма да работят.

О, да. Поклатих главата си заради собствената си глуповатост.

- Значи просто ще стоим тук и ще чакаме каквото и да идва към нас.

- Технически, да. – Той включи лазера и нежното бръмчене премина през

нощта, лазейки по нервите ми.

Отправих се към колоната срещуположна на вратата, притискайки гърбат си към

студеният бетон. Дланите ми бяха потни, сърцето ми биеше като лудо. Посрещнах

реакцията, посрещнах страха, който като тежест се бе загнездил в стомаха ми. Защото

така си беше, въпреки страховете ми, не съм като брат ми.

Механичното дрънчене на асансьорът се надигна в тишината. Напрежение се

плъзна през мен и захвата ми се стегна върху лазера. Хвърлих поглед към Миша.

- Защо работят асансьорите, ако няма електричество?

- Единият асансьор е пожарен – има отделен електрически източник за

ситуации като тази.

- Страхотно. Лесен вход за лошите момчета.

- За нещастие, да. Но е наредба с която не мога да се боря. – Той стоеше

близо до арсенала си, гърбът му срещу стената и с по лазер във всяка ръка.

Облизах устните си и върнах погледа си към вратата. Колко ли силно е?

Считайки другите ремонти на Миша, вероятно е подсилена вратата, но ще бъде ли

достатъчно здрава за да задържи каквото и да наближаваше в тези асансьори? Нещо

дълбоко в мен каза „не” и страх се надигна.

Механичното дрънчене на асансьора спря и в коридорът зад вратата, зазвънтяха

камбанки, обявявайки че асансьора е пристигнал.

Пот се стече по веждата ми и напрежението по пръстите ми започна да се

превръща в спазми. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя нервите си, докато

чаках нещо да се случи.

Но и в най-дългият от всички моменти, нищо не се случи.

След това неземен рев разряза тишината и накара космите на врата ми да

настръхнат. С него дойде и звук от бой. Тежки удари, плът срещу плът, сумтене от

болка и още ръмжане. Здравите стени сякаш се тресяха от силата на ударите които

поемаха. Но дали ударите бяха от оръжия или от самите им тела не можех да кажа.

Червена точка се появи в средата на вратата, бяла в центъра преминаваща към

червена в краищата. Отстъпих на една страна, така че ако/когато този лазер премине, да

не ме среже наполовина.



- Правят дупка във вратата. – из коментира Миша, гласът му показваше

малко загриженост. – Няма да стигнат далеч.

Преглътнах за да намаля сухотата в гърлото си, след това попитах:

- Защо не?

Очите му имаха неземен, почти обречен на смърт поглед в себе си.

- Защото тези врати са защитени срещу лазери.

- Колко дълго?

- Около час.

Достатъчно за да пристигне помощ. Боже, надявам се Джак да прочете

съобщенията си рано или късно.

- Какво е защитено срещу експлозиви?

- Ако използват експлозиви, половината етаж ще се стовари върху тях.

Това е стара сграда, помниш ли.

Помнех, но се чудех дали биха посмели.

- Защо не се обадиш на полицията?

- Защо не се обадиш на Директората?

- Направих го.


- Тогава защо не са тук?

- От къде по дяволите се предполага че трябва да знам? – гласът ми бе по-

остър от колкото исках. – Аз съм тук, не там. Нямам си и на представа-

Спрях внезапно. Из звука от бой в коридора, жуженето на лазера и бълбукащият

разтапящ се метал се появи друг звук. Леко бягане по метала. Звучеше така сякаш

малки космати крака се търкаха по повърхността към вратата. Тръпка премина през

гръбнака ми и усещането че вече не бяхме сами накара дъха ми да секне някъде в

гърлото.

Защото звукът идваше над нас, сякаш от тавана, а не от вратата. Вдигнах поглед

нагоре. Инфрачервеното зрение не показа абсолютно нищо. Нито на тавана, нито в

празнините нас него. Но въпреки това тези звуци се приближаваха.

Сърцето ми биеше толкова бързо сякаш щеше да изкочи от гърдите ми.

Превключих на нормално зрение, сканирайки бялото пространство, чудейки се какво

по дяволите става. Нямаше нищо там, нищо което да може да се види, но въпреки това

чувството че нещо има там, че бе почти над нас, растеше като рак дълбоко в мен.

- Какво има?

Внезапният въпрос ме накара да подскоча. Срещнах погледа на Миша.

- Нещо е на тавана.

- Тавана не е предназначен да издържа голям товар. – той погледна нагоре

небрежно, изражението му приближаващо се към колебание за първи път.

- Каквото и да идва към нас не е с голямо тегло. – отскочих на една страна

когато лазера премина през вратата. Смъртоносно червен лъч премина през стаята,

минавайки през мястото където стоях преди минути, разтапяйки бетона само няколко

секунди след като беше попаднал на него. След това светлината спря, оставяйки само

светещите краища на разтопен метал като доказателство за присъствието му. Тишина

бе паднала из коридора. Което означаваше че или Фравардина е паднал или е бил



победен, не можех да съм сигурна. Но имах ужасното подозрение че е второто, а не

първото.

- Предадоха се. – каза Миша.

- Надявам се. – Дращенето се приближи, превръщайки се в хиляди стъпки,

а не само няколко. Страх премина през мен. Погледът ми се вдигна към тавана отново.

Какво по дяволите може да бъде това? Звучеше като паяци…

О, по дяволите.

Кейд бе споменал паяци. Паяци които са невидими са инфрачервеното зрение и

са способни да се проврат и през най-малките дупки. Дупки като тази на вратата. Или

тези от вентилационната шахта.

Дори когато страха се кристализира, влага започна да се спуска от решетките на

вентилационната шахта точно над мен.

- Миша. – извиках, отстъпвайки настрана и стоейки далеч от лазера. –

Погледни нагоре. Господарят ти е изпратил паяците си.

Той изпсува, изгубен звук във внезапното жужене на лазера, когато натиснат

спусъка. Студеният лъч премина през тъмнината, улучвайки събиращата се влага точно

в центъра. Решетката започна да се топи, изпаренията бълбукаха, изпълвайки стаята с

остра миризма на горяща плът. Нещо изпищя, висок, неземен звук, който никой човек

не би уловил. Тогава вентилаторната решетка падна, а в нея имаше вода. Вода която

докосна килима, но не се разпръсна, нито дори по краката ми, въпреки че стоях на едва

две крачки от нея. Ужас премина по кожата ми, когато водата започна да се разделя,

оформяйки купчинки които растяха, заемайки форма, оформяйки крака, глави, малки,

кръгли светещи очи и остри като бръснач зъби.

Пръстите ми се вкопчиха рефлексивно върху спусъка и ярката светлина от

лазера отново се показа. Но паяците които бяха ясни като вода бяха и също така по-

бързи и от страха.

Те се разпиляха. Една хубава половин дузина дойде право към мен и аз натиснах

спусъка отново, изгаряйки килима и паяците, докато движех лъча напред назад.

Нещо захапа прасеца ми и аз извиках. Завъртях се и съборих паяка ядящ плътта

ми с дръжката на пушката, след това го разчлених с лазера, убивайки го. Още

прииждаха. Продължавах да държа пръста си на спусъка на лазера, почти задавяйки се

когато потокът от паяци започваше да изпълва стаята. Те продължаваха да прииждат,

река която сякаш бе безкрайна. Лазерът започваше за пари в ръката ми и лампичката за

батерията започваше да мига, предупреждавайки че енергията започна да свършва.

Изпсувах и започнах да си проправям път към хералдика. И видях Миша заобиколен от

поток от същества, едва държейки собственият си лазер.

Не можем да ги победим. Знаех това. Единственият ни шанс е да избягаме – и да

се надяваме че нещо по-лошо не бе вън на улицата, чакайки ни.

Побягнах през мястото което бях разчистила, след това се качих на бюрото и се

отправих към оръжията. Усещах ужилване след ужилване по гърба си, когато

съществата залепваха и започваха да смучат. Болка се надигна когато влагата започна

да се носи по гръбнака ми. Пуснах рязаната пушка и изхабеният лазер и ги замених с

два други лазера. Завъртайки се, притиснах гръб към стената колкото силно можех.



Нещо изпука и влагата започна да пада по краката ми. Насочих и двата лазера към нея,

след това отблъснах потоците по пода, когато още от съществата тръгнаха към мен.

- Миша. – казах, без да вдигам поглед. – трябва да се махнем от тук. Къде е

изхода?

- Натисни зеленият бутон… горе в дясно… - думите му замлъкнаха със

сумтене.

Хвърлих поглед за да видя един от паяците на лицето му и червена течност

започваща да се стича по брадичката му.

Мили Боже… Прескочих масата от пъплещи същества, смазвайки няколко от тях

под краката ми, докато се приземявах. След като завъртях лазерите около нас в кръг и

моментално карайки съществата да се отдръпнат, хванах нещото от лицето му,

забелязвайки че когато го махнах изглеждаше някак си по-малко. Нямах много време да

огледам бъркотията на лицето на Миша – наполовина сдъвкани устни, осакатен нос и

ожулени бузи, преди да ни връхлетят отново.

Завъртях се, чувствайки как Миша удря гърба ми, смазвайки съществата впили

се в плътта ми, докато убивах тези най-близо до краката ни. И въпреки че съществата

бяха наполовина по брой от началото, все още бяха твърде много за нас. Трябваше да се

махнем от там.

- Стигни до бутона. – каза Миша, кръстосвайки лазерите наляво и надясно,

улучвайки тези същества които бях пропуснала. Оранжева светлина започна да мига из

сенките, контрастирайки от топлината на фона на студената светлината от лазерите.

Оръжията на Миша бяха към своят край. – И побързай. – добави той.

Сякаш щях да се влача. Хвърлих поглед към бутона и с ъгъла на очите си видях

блестящата течност на същество идващо към мен. Светлина от лазер прониза мрака

отзад, така че това бе повече като сила която притиска гърба ми от колкото паяк.

Тръпка премина през мен така или иначе и трябваше да се преборя с писъка които се

надигаше в гърлото ми.

Преглъщайки тежко, се хвърлих напред, забивайки ръката си в бутона толкова

силно че силата от удара накара ръката ми да за вибрира. Нищо не се случи. Никакъв

отговарящ звук, никаква тъмна дупка към безопасността. Нищо.

- Ръчката. – каза Миша. – Близо до пушките. И ми подай малко лазери.

Хванах два и ги хвърлих към неговата посока. Той хвърли своите на страна и

хвана тези сръчно, но в кратката пауза за размяна, две същества го удариха, едно в

гърдите и другото в бедрото му. Псувнята ми се изгуби в неговата и минах с лазера

другите които се опитваха да го нападнат докато дърпаше нещата от плътта си. След

това хванах ръчката и я дръпнах с всички сили. Част от хералдика се плъзна на една

страна, разкривайки не само тъмнината на коридора, но и голямо синьо нещо със

смучещи пръсти, които бяха свити в юмрук и летяха към мен.

Ударът ме връхлетя преди наистина да направя нещо. Внезапно аз летях назад,

над бюрото и към стаята. Ударих килима с тупване, която изкара въздуха от дробовете

ми и получих танцуващи петна пред очите си, и сякаш цяла вечност, не можех да

дишам, не можех да се движа, можеха само да стоя там и да се боря с болката и

надигащият се плътен мрак.



И въпреки всичко, достигнах лазерите, и по инстинкт се спасих. Защото петната

пред очите ми се оказаха синя маса и аз стрелят с лазерите без да мисля. Съществото

извика, когато две дупки пронизваха гърдите му. Беше мъртво, но движещата му сила

се спусна напред. Завъртях се отдолу, запушвайки устата си от вонята на смърт която

изпълваше въздуха от тялото падащо на килима.

Изправих се на колената си, след това на краката си. Видях Миша все още прав,

все още борещ се. Синьото нещо изглежда е било просто защитна мярка, защото нищо

друго не излизаше от мрака към стълбите.

Време е да се махаме от тук. Запалих лазерите и продължих да стрелям,

устремявайки се към масата от воднисти паяци, докато бягах към Миша. Съществата се

втурнаха в атака, оставяйки чист пътя по стълбите. Миша се отправи напред и аз го

последвах, завъртайки се и стреляйки дори когато сенките и студа от мрака ме обвиха.

Миша хвана с ръката си друга ръчка, след това хвърли тялото си към вратата. Тя се

затвори, улавяйки скоците на паяците по средата, смазвайки ги между вратата и

стената. Минах с лазера мърдащите остатъците за да съм сигурна, след това изпуснах

дълга, трепереща въздишка от успокоение. Бог знае защо още не се бяхме измъкнали от

бъркотията.

Миша се облегна на бетонната стена, очите му затворени и дишайки рязко. Той

изглеждаше като развалина, а наранено му лице започваше да се подува и зачервява, но

поне той бе жив.

Докоснах с ръка рамото му.

- Трябва да вървим.

Той кимна и се отблъсна от стената.

- Нагоре, не надолу.

- Към покрива? – страх премина през стомаха ми от мисълта. – Така няма

ли да се вкараме в капан?

Той поклати главата си и прокара ръка през стомаха си, извивайки се малко.

- Не. Очевидно той знае за аварийният изход и ще ни очаква да слезем.

- Но какво има на покрива и защо той не би могъл да знае за него?

- Свързват двете сгради и миналата седмица направиха огромни дупки на

страничната стена за да я подготвят за прозорци. От покрива можем да скочим през тях

към един от отворените етажи. Той не би очаквал това.

Това е така защото нормалните хора не биха направили това. А хора които ги е

страх от височини със сигурност не биха посмели. Облизах внезапно устните си.

- Много ли има за скачане?

Той поклати главата си, болезненото му изражение се увеличаваше. Не се и

изненадвам, наистина, имайки на предвид бъркотията на лицето му. Сигурно боли

зверски за да говори.

- Не е много за вълк.

О, Боже… Изпуснах въздишка и събрах кураж. Изправяйки се срещу домашен

страх с вдигната глава бе по-добре от изправяне срещу повече от тези проклети паяци.

Освен това с Миша изглеждайки толкова зле, беше съмнително че той ще е от голяма

ползва в битка.

- Искаш ли да водиш?



Той кимна и се заклатушка напред, сграбчвайки алчно металният парапет,

докато се изкачваше по бетонните стъпала. Стъпките ни ехтяха в тишината и можех

само да се надявам че ако има нещо долу което да ни чака, те ще си мислят че ние ще

дойдем при тях от колкото обратното.

Бяха само десет етажа до покрива, но се чувстваха сякаш бяха сто. И двамата

треперехме и се потяхме докато стигнем металната врата, но в моят случай знае това

ще ми причини напрежение и страх.

Миша притисна кървавите си пръсти към бутона и го натисна. Ключалките

изтракаха, но аз го спрях от това да отвори вратата.

- Нека аз да мина първа. В по-добро състояние съм.

Той кимна и отстъпи, ръката му все още притисната към стомаха му, а и

изражението от увеличаващата се болка изглежда гарантираше огромните му

наранявания.

Поемайки си дълбоко дъх, бавно и внимателно отворих вратата. Нищо не

прониза нощта освен студеният бриз. Метал изтрака някъде от дясната ми страна, а от

лявата ми страна се чуваше звука от трафика, лек смях и бърборещи гласове, докато

хората преминаваха. От малко по-далеч се чуваше басовото туптене от рок музиката.

Превключвайки на инфрачервено зрение, отворих широко вратата и пристъпих

навън. Никакви пръски от жега не ме посрещнаха, ако имаше паяци тук горе, не бих

могла да ги видя.

Нощният бриз премина през косата ми и внезапно бях запозната с

пространството и нощта, и с усещането че сме на високо, толкова високо, че ме

поглъщаше. Студена пот изби по кожата ми и стомахът ми се надигна. Затворих очите

си, преглъщайки тежко.

Можех да направя това.

Наистина мога.

Превключих обратно на нормално зрение и се обърнах към Миша. Той се

потеше обилно и трепереше от болка. Шок или нещо друго? Не знаех, но бе очевидно

че трябваше да го заведа до болницата и то бързо.

- Мисля че е безопасно.

Той кимна и се избута напред, отправяйки към лявата страна на вратата. Сграда

се срути над нас, основите й показваха масивни дупки.

Превръческата мараня премина през тялото на Миша и във вълчата си форма,

той побягна към ръба и се хвърли към най-близката дупка. Наблюдавах го как стига до

другата страна, тялото му наполовина вътре, задните му крака дращейки за място върху

грапавите стари тухли. Сърцето ми се качи някъде в гърлото ми и за няколко секунди

не можех дори да дишам, страхът ми за него бе толкова голям. След това той се качи и

бе в безопасност, и бе мой ред.

О, Боже, о, Боже.

Облизах устните си отново, очите ми върху сградата точно отсреща. Бе просто

малък скок. Мъничък скок. Кихавица в сравнение с нещата които съм прескачала до

сега.

Обадих се на вълка в мен, почувствах вълната от енергия да се спуска по тялото

ми.



Но не можех да принудя лапите си напред. Бетонът сякаш бе сграбчил краката

ми, държейки ме на долу и на място.

След това го чух.

Дращенето на малки крака по бетона.

Паяците бяха намерили своят път към стълбището. Беше или да скоча или да

остана при паяците, а и имах достатъчно паяци са един ден.

Вдишах дълбоко, след това побягнах към ръба колкото се може по-бързо с

четирите си крака. Без да мисля, да гледа, само бягах.

Скокът ми бе дълъг и висок, и беше ужасяващо да чувствам вятъра да бие тялото

ми, да не виждам нищо друго освен голямата височина под мен. Стомахът ми се

надигна и страх сви стомаха ми, дробовете ми и дишането ми внезапно бе невъзможно.

След това ноктите ми удариха бетона и аз се приземих успешно. Смених си

формата обратно в човешка, но за няколко секунди не можех да се движа, не можех да

правя нищо освен да се потя, треса и боря за въздух.

Но мисълта че паяците може някак си да успеят да се изстрелят от ръба ме

накара да се размърдам. Изправих се и се огледах за Миша. Той бе на половината път

по просторната връзка, отправяйки се към стълбите.

- Миша, почакай.

Той спря. Настигнах го. Мириса на пот, кръв и страх изпълниха въздуха, и

когато погледа му срещна моят, истински ужас премина през сребърните дълбини.

Стомахът ми се надигна. Нещо не беше наред. Нещо изобщо не бе наред.

- Чувствам се като боклук. – из грачи той.

- Това е защото изглеждаш като такъв. – Прокарах ръка около кръста му,

наполовина подкрепяйки го, докато бързах напред. – Колата ми е отсреща. Ще си

добре, веднъж след като те заведа в болницата.

Той се изкашля и влага изпълни устата му. Влага която всъщност бе кръв. Боже,

той имаше цялостни наранявания.

- Дръж се Миша. – промърморих, почти влачейки го, докато наполовина

бягах по стълбите. – Само се дръж.

- Ти бе права. – каза той, гласът му бе толкова мек, че едва се чуваше от

звука на стъпките ни. – Той намери пролука в лисичата ми дупка.

- Но той не ни уби и това е плюс.

- Не съм много сигурен за това. – той се свлече като каза това, поваляйки и

двама ни.

Изсумтях когато шокът от падането за вибрира от коленете до мозъка ми. Миша

се претърколи на гърба си, лицето му изкривено, а ръцете му сключени на стомаха му.

- Боже. – каза той, гласът му изпълнен с болка. – Чувства се така сякаш съм

изяждан от вътре. – Той спря когато кашлица го задави, и части от кръв, вода и това

което изглеждаше като зрънца от плът излязоха от устата му.

И си спомних съществото на лицето му. Спомних си че бе наполовина от

размера който бях видяла.

Ужас ме изпълни, завиращ в тялото ми, докато не почувствах как стомаха ми

щеше да се изпразни в гърлото.



Миша беше изяждан от вътре. Когато това паякообразно същество бе залепнало

за лицето му, то не ядеше само плът. То също така бе изляло част от себе си в тялото му

и някак си вътре бе продължило своята кървава задача.

Ръката му улови моята, дърпайки я към осакатените си устни, притискайки я в

целувка която не можех наистина да почувствам с върховете на пръстите си.

- Сложи край на това, Райли. Ако чувстваш нещо- той отново спря, и този

път вълната от вода, бе придружила кашлицата с нещо гъсто. Потреперих, горчивият

вкус на жлъчка натежа в стомаха ми, вълната да побягна се бореше с вълната да пищя и

бушувам срещу мамещата съдба.

- Сложи край на това, Райли. – умоляваше той. – Моля те.

Затворих очите си за много кратък момент, след това си поех дълбоко дух и

казах:

- Кажи ми кой е шефа ти, Миша. Моля те, просто ми дай това.

- Не мога.

- Дори и намек?

- Не… нито дума. – той се закашля, изкарвайки още плът и кръв. – Моля те.

Спри.

Наведох се напред и се притиснах в нежна целувка срещу наранените му устни.

- Може би ще откриеш това което търсиш в следващият си живот, Миша.

Той вдигна ръка към бузата ми, обгръщайки се нежно, кожата му като лед срещу

моята, а очите му нежни. Бях грешала преди. Лабораторно създадено същество може да

чувства любов. Беше тук, сега, в очите му.

- Но аз вече открих това което искам. Можехме да бъдем добре заедно.

Наистина добре.

Сълзите замъгляващи очите ми се стекоха по бузите ми.

- Да. – прошепнах и вдигнах лазера.

Той улови сълза на върха на пръста си, вдигайки я малко, докосване за кратко

премахващо болката от погледа му. След това той затвори очите си и се усмихна, и

знаех че в този момент той си мисли за нас двамата заедно, мислеше за бъдещето което

никога няма да има.

Включих лазера, прекратявайки болката и мечтите му.

Точно след това избягах от сградата и тялото му, когато осъзнах че съм в

безопасност от паяците и съществата, се оставих да плача за мъжа който не обичах.



Глава тринадесета



Пет дни по-късно, възстановена от раните си, ако не и от спомените, бях обратно

в недрата на Женевив, ръцете ми скръстени зад гърба ми, докато наблюдавах кървавите

пясъци в стара арена.

Зад мен, Джак говореше на Роан, но думите му бяха малко повече от

бръщолевещ звук който нямаше смисъл. Не че имаше значение. Вече знаех цялата

важна информация. Роберта Уитби бе мъртва. Джак и Роан не бяха успели да стигнат

навреме за да я спасят – бомба бе взривила превозното й средство много преди тя да

достигне тунела където я чакаше капана й. А човекът който се представяше за госпожа

Хънт бе заменен от малко повече от непозната плът, мозъкът бе толкова изпечен че бе

почти невъзможно да се гледа.

Въпреки всичко което той бе направил през последните няколко дни, през

всичко през което преминахме, Джак все още не знаеше координатите на втората

лаборатория. Все още не знаеше името на човека зад всичко. Въпреки че не се беше

върнал в начална позиция, не би и напреднал много след нея, също.

Освен факта че Миша бе успял, в самият край, да спази обещанията си. В

резултата от смъртта си, той ми бе дал отговорите от които се нуждаех – въпреки че

това не беше нещо което Джак да знае все още.

Затворих очите си срещу кървавите спомени бушуващи в ума ми. Не исках да си

спомням как Миша бе умрял, а как бе живял, времената в който той бе просто

любовник и добър приятел. Защото това бе той, въпреки всичко. Приятел.

Приятел който умря обичайки ме.

Той бе погребан без суетене по традиционен вълчи начин, тялото му изгорено и

пепелищата му разпръснати в горите до едно от именията му. Това че бях помолена да

чета волята му ме изненада, както и факта че ми бе завещал две неща – неразвито

свободно място в могилите където мога, по негови думи, да бягам свободна, и писмо.

Писмото бе това което показа всички отговори. Бръкнах в джоба си и леко

докоснах опакованото парче хартия. Бях го чела достатъчно през последните няколко

дни за да мога да го науча наизуст, и въпреки това думите все още имаха силата да ме

шокират. Или може би това бе сантименталността – фактът че той наистина ме е

обичал.

Дори ако никога не е разбрал какво наистина означава това.

Ако четеш това, тогава съм мъртъв, казваше то, а ти и Директората сте

оставени да се борите с това чудовище сами. Затова, съжалявам. Искаsм лудостта

му да спре, както не съм искал нищо друго, и всичко което съм правил през последният



период от време бе за да спра това. Но се опасявам че съм изиграл картите си твърде

близо до гърдите си, и правейки това, съм се озовал в ръцете му.

Той има две самоличности Райли. Не мога да ти кажа първата, защото е

самоличност която е скрил много добре. Но знам че е някой който виждаш често – не

приятел, не любовник, а някой също толкова близък. Всъщност не на него докладва

Готие за Директората, а на нашата клонинг сестра. И тя и Готие ще се измъкнат

от това почистване, защото той не е запознат с това че ти знаеш за Готие или за

факта че има някой друг в Директората. Името й дадено в лабораторията е Клаудия

Джоунс, но си нямам и на идея какво име използва в Директората.

Другата самоличност която е приел и тази на която най-много прилича е

Дешън Стар. Той е превзел картела, който управлява доковете и твърди че

вътрешната част на Мелбоурн е негова територия. Той е безжалостен и неморален.

Неговата операция е малка затворена група с няколко външни които имат

упълномощението до неговите редици без силно внимание. Но открих вратичка.

Дешън харесва мъже, и обича да има много от тях под негово разпореждане, така че

това дава на Директората една точка преднина. Другата са двамата лейтенанти на

Дешън. Те са лабораторно повишени в място което картела проучва вече повече от

четиридесет години. Те не са клонинги, нито лабораторни хибриди, а хора които,

докато са били ембриони, са претърпели няколко процедури които включват

кръстосано имплантиране на ДНК от шифтъри за да увеличат рефлексите и

усещанията им. Тези експерименти също ги кара да имат преразвито чувство за секс.

Секса е фикс идея която сигурно имат всеки ден, а и минават през жените като

акули. Любовниците са ветерани, но по-малко внимателни от другите, защото не се

грижат за това да живеят дълго. Този който те използва в размножителният

център бе Олден Мърл. Другият е Лео Мос. От двамата, Мърл е вероятно по-

разумният – но това не е кой знае какво. И двамата са изключително опасни и

живеят само за две неща – да служат на Дешън и да убиват.

Още едно нещо трябва да ти кажа.

От много отдавна, единствената емоция която някога съм чувствал бе

жажда за успех. След това срещнах теб.

Любовта желание ли е – не, нуждата – да бъдеш с този човек, каквато и да е

цената? Това причинява ли разкаяние от ярост, когато видиш този човек с друг? Боли

ли когато я държиш, когато шепне неща които са чужди и странни за езика ти?

Кара ли те да желаеш неща които знаеш че никога няма да бъдеш?

Нямам отговорите, Райли. Всичко което научих през годините, никъде не се

споменава сила като тази. Но каквото и да е, го изпитвам към теб.

Щяхме да бъдем добре заедно.

Затворих очите си заради сълзите внезапно напиращи. Може да не съм

повярвала на думите му докато беше жив, но нямам такъв избор когато е мъртъв. Той



доказа това което каза, защото той ми даде, или по-точно на Директората, отговорите и

името от което се нуждаехме. А не беше нужно да го прави.

- Райли? Внимаваш ли поне малко докато говоря?

Внезапният въпрос на Джак ме накара да подскоча. Поех си дълбоко дъх и се

обърнах.

- Всъщност не, невнимавам. Беше ли нещо важно?

- По дяволите, не. Просто си говоря тези неща защото обичам да чувам

гласа си. – той посочи с ръка към излишният стол пред бюрото му. – Сядай, жено и

внимавай.

Погледа ми срещна този на брат ми и аз прекосих стаята. Имаше разбиране в

неговият поглед, сякаш знаеше какво чувствам. И вероятно знаеше. Може да не

споделяме връзката между близнаци, и може да не сме свързани телепатично, но много

често знаем кога другият е наранен. Седнах и той се пресегна, хващайки ръката ми,

стискайки я леко.

- По свой собствен странен начин го е грижа.


- Знам.

- Хора може ли да се върнем към работата? - Джак ни зяпаше за момент,

след това продължи. – Както казвах, имаме двама души които, според това което

Миша ти е казал в деня на смъртта си, се придържат към описанието. Единият е

Франк Маргаглиано, а другият е Дешън Стар. И двамата мъже са преминали през

очевидни остри промени през последните години…

- Дешън Стар е. – Извадих писмото от джоба си и го подадох на Джак.

Той повдигна вежда, след това се облегна на стола си и зачете бележката.

- Е, - каза той бавно, след като приключи. – Това със сигурност е помощ. –

той се усмихна леко. – И се радвам че е Дешън, защото на него се бях спрял.

- Миша ни даде старт.

Той ме изучи за момент, след това остави писмото на бюрото си и се наведе

напред, ръцете му скръстени пред него.

- Той е дал на някого стар, това е сигурно.

Погледа му бе върху моят, зелените му очи предизвикателни. Той ме искаше в

това, нямаше съмнение. Но този път бе всичко или нищо. Неговият начин или пътя.

- Не. – каза Роан, преди да успея да кажа нещо.



Погледнах го.

- Трябва да направя това. Трябва да разкрия това.

- Не. – повтори той, гласът му пълен със сдържана ярост, докато гледаше

към Джак.

- Тя не е тренирана за този вид работа. И имайки на предвид че тя е

наградата която този мъж преследва през последните няколко месеца, би било

пълна лудост да я хвърлим в мрежата му.

Докоснах го с ръката си, привличайки погледа му към моят.

- Последното място където той би ме потърсил е собственият му заден

двор.

- Ами Готие?

- Можем да се погрижим за Готие. – каза Джак.

- По дяволите, Райли. – избухна Роан. – Знаеш ли какво трябва да

направиш? С какво трябва да си играеш?

- Да, знам. – и въпреки че мисълта накара стомаха ми да се свие, простата

причина бе че го дължа на Кейд и на жребците които умряха по време на нашето

бягство – и на всички жени които са били държани в тези разплодни клетки и които

бяха повече от мъртви – за да видят това. Но по-важното е, че го дължах на себе си.

Тези хора ме отвлякоха, напълниха ме с наркотици които все още може да

причинят последствие, те ме прелъстиха и на практика са разкъсали света ми на

две. И най-вече, те ме накараха да се страхувам. Няма да им позволя да се измъкнат

с това. Трябва да бъда част от техният провал, само заради душевният ми мир.

И ако това означава да си играя с парче месо което убива, така да бъде. Аз съм

вълк и секса си е секс. Както съм казвала на Куин повече от веднъж, това е просто

действие което не означава нищо повече от наслада, докато не се намесят истински

чувства.

Освен това, как бих могла да живея нормален живот след като този мъж е някъде

там? Когато брат ми е въвлечен в това преследване, а аз не?

- Можем да използваме лунната жега като предимство. – казах леко. – Ако

това което Миша казва за тях е вярно, те ще бъдат малко по-малко разумни по

време на фазата на пълнолунието.

- По дяволите, Райли, това не е смисъла.

- Въпроса, - казах нежно. – е че този мъж прави планове срещу мен от три

години. Ти би ли стоял и позволил някой друг да го накара да си плати, ако беше на

мое място?



Той се отпусна обратно в стола си и постави ръка на очите си.

- Господи, сестричке, нямаш си и на представа в какво се въвличаш.

Може би не знаех. Може би той бе прав и стъпвах точно през портата на Ада,

когато разума си отиваше. Но това бе нещо което не можех да оставя. Не и ако исках да

живея със себе си.

- Може ли да бъде по-зле от това което ми се случи вече? По-зле от това да

стоя тук, да чакам за да разбера какви ефекти ще се проявят от наркотиците на

Тейлън който използва върху мен?

- Да, може. – Погледа му срещна моя, очите му пусти. – Ти никога не си

прегръщала вампирската си половина. Никога не си приемала инстинкта си да

убиваш. Ще ти коства това и още много, за да преминеш през това.

- Не можеш да отидеш там сам, а и двамата знаем че Джак не може да

изпрати женски вампир да свърши това, просто защото Директората няма женски

пазители способни да се движат на дневна светлина.

- Не искам да правиш това.

- И аз не исках да станеш пазител, но го направи, защото чувстваше че е

правилно. Чувствам се по същият начин.

- По дяволите, Райли, това не е честно.


- Защо? Защото е истина ли?

Той се наведе напред и хвана ръцете ми.

- Ако наистина, ама наистина, имаш нужда от това, тогава не мога да

направя нищо освен да те подкрепя. – Погледа му потърси моят за момент преди да

продължи. – Но ако това е заради Миша, заради това което му се случи, тогава няма

да те подкрепя. Не мога.

- Правя това заради себе си. Заради това което ми беше причинено. – Най-

вече.

Той въздъхна и ме пусна.

- Тогава поне някакво обучение преди да тръгнеш.

- Ако тя направи това, тя ще получи обучение. И Готие ще разбере за

тренировките, защото всички там знаят че искам да сформирам дневен екип.

- Криейки се от ясно полезрение. – прошепнах. – Колко време имаме, как

мислиш?



- Достатъчно, защото мисли че е в безопасност, а и не можем да си

позволим да бързаме. Ще продължим да следим Готие, а и ще започнем

наблюдение върху двете женски помощник директори. А и трябва да проучим

напълно двамата лейтенанти, както и да измислим прикритие за вас двамата.

- Защо просто да не отстраним Готие? – попита Роан.

Джак му хвърли поглед.

- Защото минутата в която направим това, Стар ще знае че нещо се случва.

По-добре да бъде държан под близко наблюдение и да се захранва с фалшива

информация. – Погледа му се върна върху моят. – Навита ли си или не?

- Навита съм. – казах.

И дори когато го казах, знаех че пристъпих по-близо до единственото нещо в

което се бях заклела никога да не се превръщам.

Пазителка, точно като брат си.



Пазителката Райли Дженсън: Целуващ грях – Кери Артър...

Internet