Лудият Лука

Лудият Лука – новият роман на Емил Андреев

Очаквайте в началото на 2010 г.!

Дюрендал – мечът в скалата(откъс от глава втора)

Когато стигнахме Рокамадур, дъждът вече бе спрял. Небето се беше прочистило и мартенското слънце огряваше поклонническото селище-крепост, построено върху скалистия масив на един от завоите на река Алзу, приток на Дордона. Както казах, Рокамадур се намира в департамента Лот, който граничи с Корез. Тази част от Франция е забележителна с историческите си паметници – църкви, крепости и средновековни замъци. Наричат я “приказна” с гледки, от които дъхът ти спира. Моят също бе спрял, докато гледах шеметните отвесни скали и умело вписаните в тях гладки стени на укрепления и сгради, които се издигаха на повече от петдесет метра височина. Градчето бе построено от лявата страна на своеобразния малък полуостров, просечен от острия завой на реката. Тя се виеше подобно на Янтра край Велико Търново. Впрочем, приликите не бяха малко, но в този свят градовете и местностите, както и хората, често си приличат.

Тримата вече бяхме застанали в началото на дългото и стръмно каменно стълбище, което водеше към църквата с Черната Мадона и забития в скалата меч Дюрендал. Стъпалата бяха силно протрити и вдлъбнати в средата от ходилата на милионите поклонници, идвали тук през столетията, за да се молят, да се покаят и най-вече – за да търсят помощ от Богородица.

Моник обясни, че повечето от тях са вървели върху колената си, с наведени тела и глави, с души пълни с вяра и очаквания. Идвали са от всички краища на страната, дори и от други части на Европа, водени от надеждата, че Мадоната ще им даде сили да преодолеят всякакви трудности, беди и неволи.

– Мама също се е изкачвала на колене, преди да се родя – започна Моник, а баща й я прекъсна:– Накара ме и мене да пълзя чак до горе. После цяла седмица не можех да клекна, но Мадоната ни

чу – сдобихме се с тебе!



След това уточнение тръгнахме нагоре. Заизкачвахме се бавно, в мълчание, но не на колене. На два-три пъти спирах, за да снимам и да се възхищавам от зидарската работа на някогашните майстори. Изумително! Нямаше и милиметър отклонение, а между каменните блокове на стените не можеше да се пъхне и бръснарско ножче. Дядо Франсоа с гордост приемаше моята възхита. Нали и той беше зидар!

В средата на стъпалата Моник изненадващо ме попита:– Лука, ти откъде знаеш за Черната Мадона от Рокамадур и защо искаш да я видиш?Хвана ме неподготвен. Много добре знаех защо съм тук, но за нищо на света не можех да й

кажа моята истина. А и не ми беше лесно! По-лесно щеше да ми бъде да я излъжа, да й кажа някоя правдоподобна версия, свързана с професията ми. Така и сторих:

– Работя в книгоиздателство, което подготвя томче за черните мадони в Европа. Знаеш, че съм художник и трябва да оформя корицата. В самия текст много се говори за Девата от Рокамадур и реших, че не е зле да я видя на място и да получа непосредствени впечатления. Сетих се за приятеля ми Цветан, който живее в Тулуза, обадих му се... Останалото го знаеш.

Прозвучах убедително и мисля, че и двамата ми повярваха.– В България имате ли черни мадони? – попита на свой ред дядо Франсоа.– Не. Ние сме православни и в нашата традиция е иконописта. Рисуваме Богородица върху икони,

а не правим скулптури.– Е, важното е, че уважавате Божията майка – отвърна старецът.Уважаваме! Почти се засегнах. Идваше ми да му кажа: та ние я облажаваме и обичаме сигурно

много повече от вас! Замълчах си. Какво знаеше тоя дядо за нашите чувства към Богородица, да не говорим за моите? Моник сякаш ме усети и рече:

– Папа, Дева Мария е една за всички християни. – А след малко почти извика: – Ето го и Дюрендал! – После посочи с ръка към скалата над нас.

Бяхме на трийсетина метра от главната тераса пред църквата, наречена “Платото на св. Михаил”,



но и от тук се виждаше стърчащото от сивия камък желязо, подобно на кръст. Това бе дръжката на меча, под която се показваше и малка част от острието. Дюрендал бе здраво забит точно срещу входа на храма и също като Ескалибур, мечът на крал Артур, чакаше някой нов герой да го изтръгне от зъбера.

Щом стигнахме терасата под меча, ние седнахме на пейките до парапета да си починем. Учуди ме издържливостта на дядо Франсоа. Бе толкова стар, а изобщо не се беше задъхал. Вероятно споменът от някогашното му изкачване на колене още го крепеше.

Сега вече можех да разгледам спокойно и отблизо Дюрендал. Беше най-обикновена реплика на средновековен меч с дълга дръжка, завършваща с масивна топка накрая. Нищо извънредно – просто символ, напомнящ за една легенда. Малко знаех за рицаря Роланд. Бях чел за величавата му смърт в Пиренеите, но името на оръжието му чувах днес за пръв път. И какво правеше то тук, на стотици километри от Ронсвал – трагичния проход за войските на Карл Велики, предвождани от неговия племенник Роланд?

Попитах Моник, а тя сякаш само това чакаше:– О, историята на Дюрендал е дълга и красива. В края на Песен за Роланд......се пеело за последните часове на този доблестен и храбър воин. След като неговите знатни и

благородни съратници били избити от маврите (според историята – от баските), печалният Роланд вече предчувствал и своя сетен миг. Фаталната му грешка била, че от гордост и честолюбие не послушал своите другари да надуе овреме големия и вълшебен рог, който Роланд бил отнел някога от великана Ютмун, и така да призове своя крал Шарлеман (Карл Велики) на помощ. А рогът тръбял толкова силно, че се чувал най-малко на трийсет километра – нямало начин Карл да не го чуе. И той го чул, но вече било твърде късно!

И ето, покрусеният от мъка Роланд останал сам да се окайва и да оплаква мъртвите си пълководци. Дълго ридаел над телата им той, дори припаднал от печал, но когато се съвзел и разбрал, че ще се мре,



Роланд се обърнал за помощ към Богородица – да му даде сили да счупи своя меч Дюрендал, за да не останел той в ръцете на неверниците. Три пъти Роланд го удрял в твърдите скали наоколо, удрял го, удрял, но напразно! Дюрендал звънтял, искрял, разсичал камъните, но оставал непокътнат – ни драскотина, ни парченце отчупено от лъскавото му желязно острие. Тогава Роланд се обърнал към своя меч и преди за сетен път да го удари в мрачните скали, той започнал да възхвалява силата му, благодарение на която двамата заедно превземали, царства, страни и народи...

– Между другото, Роланд споменава и България – отбеляза Моник. (Не знаех.)Годината била 778, денят 15 август, голяма Богородица (датата не е случайна). Отчаяният и

безпомощен Роланд със сетни сили захвърлил своя меч Дюрендал, а после отишъл да издъхне под един бор, където след малко се явили св. архангел Михаил и съпътникът му Гавраил, които отнесли Роланд в рая.

– Това е краят на битката при прохода Ронсвал – завърши разказа си Моник.– А мечът? – попитах.– Дюрендал политнал в небесата, летял, летял и накрая се забил в скалата срещу нас.– Легенда! – уточни дядо Франсоа.– Легенда, да! Но не е ли красива? – възхити се дъщерята.Не можех да отреча. Нещо повече, дори си казах, че един ден непременно ще прочета Песен за

Роланд. Споменаването на годината ме накара да се замисля за времето на Карл Велики От историята

помня, че той и нашият кан Крум Страшни са живели по едно и също време, дори са починали в една и съща година – 814; Карл – на 28 януари, а Крум – на 13 април. Чиста случайност! (Тук искам да се оплача от потискащо досадната ми склонност да помня дати и винаги да изчислявам кой колко години е живял. Мразя се за това, но не спирам да го правя. Друга, още по-отвратителна и направо тъпа моя склонност е докато готвя, да броя парчетата, когато режа нещо с нож – плодове, зеленчуци, хляб, месо. Естествено, и двете си слабости бях споделил с Евгения. Сега бих казал, че съжалявам!)



Пак от историята си спомням, че през 805 г. Карл Велики побеждава аварите, с което косвено и без да иска спомага на Крум да разшири границите на своето царство. Да не говорим колко сходна е съдбата на войските на Карл, предвождани от Роланд, и тази на византийския император Никифор І, предвождани от самия него. И двете са завардени в проходи – Ронсвал и Върбишкия, и двете са избити до крак, само дето и баски, и българи са представени като негероични образи. Е, Роланд, според песента, отива в рая, а Никифор, според византийските летописци, бил обезглавен. Вероятно и той е отишъл в рая – нали като император бил божи наместник на земята? За всеки случай същите летописци бързат да опишат как Крум си направил от черепа на Никифор чаша и как пил с нея наздравица за победата. Едва ли е било така, но намекът, че българите са варвари е категоричен. И е вярно! По това време те все още не са били покръстени. Това сторил внукът на Крум, Борис-Михаил Покръстителя. Както се казва – история! Между другото, фактът с черепа не е пропуснат в нито една световна енциклопедия. Да се чуди човек да се гордее ли с него или да се срамува? А пък споменатият дядо Лука, който беше върл и дребен земеделец, често обичаше да ме поучава: “Майната й на историята! Тя винаги се пише от победителите. Ти гледай как живееш на момента!” Не бих казал, че “на момента” живеем добре.

Разбира се, нищо от последните си разсъждения не споделих с Моник и баща й. Аз не казах на стареца кой е спасил чичо му, та тия ли исторически дивиации! Все пак, изрекох следното изречение:

– Колко поетична легенда!После чак влязохме в църквата.Вътре бе мрачно, тихо и просторно. Побиха ме леки тръпки, но не беше студено като в църквата

на Больо, нито имаше скулптурни забележителности, на които да се възхитиш. И въпреки това храмът, по-скоро светилището на “Блажената Дева Мария”, бе необикновено място. Тук бяха идвали милиони хора от различни епохи и социални слоеве – монарси, владетели, духовници и най-много обикновени миряни, за да се поклонят на Богородица и нейния син. Един от това множество вече бях и аз.

Сведох глава и затворих очи. Почувствах необичайната топлина, която извираше от недрата на земята. Някога в скалата тук е имало само празна пещера. Предполага се, че през ІV век боголюбящия



св. Аматор (на френски Амадур), бивш епископ на Оксер, основал светилището и сам издялал от черно дърво скулптурата на Дева Мария с Иисус на ръце. Оттам идва и името на Рокамадур – “скалата на Амадур” (от старофренското roca – “скала”) Легендата гласи, че библейския началник на митарите Закхей, който се споменава в евангелието от св. Лука, и Аматор са едно и също лице. Закхей-Аматор, заедно със св. Вероника, избърсала потното лице на Иисус, докато той вървял към Голгота, преплували Средиземно море с малка лодка и стигнали бреговете на Аквитания, днешна Франция. Твърди се, че, преди да основе светилището в скалата, Аматор ходил до Рим и там станал свидетел на мъченическата смърт на светите Петър и Павел. На български Аматор означава “любящ”, “обичащ”.

Във всички светилища и църкви с черни мадони, в особения култ към Дева Мария се провижда и скрит такъв към Мария Магдалина. Само нашето издателство е публикувало поне пет книги, в които подробно се доказва и умело спекулира с подобна теза. Всеизвестна вече е постановката, че Мария Магдалина и Йосиф Ариматейски, измолил тялото Иисусово от Пилат и събрал в чаша христовата кръв – светия граал, отплавали заедно за Франция, подобно на Закхей и Вероника. Упорита е версията, че Мария Магдалина е била съпруга на Иисус, че е отнесла в утробата си неговия наследник (великата тайна на катари, тамплиери и масони), дал началото на френската кралска династия. Дори се твърди, че самият Христос бил с тях, а на негово масто на кръста издъхнал друг. За Дева Мария, Мириам, се предполага, че е етиопка с черна кожа, затова и изображенията й са черни – било на икони, било като скулптури.

Бях прочел тези книги, дори дълго време бях съгласен с авторите им, докато Тя не ми проговори отново и аз не си спомних за гласа, който чух край морето в Несебър, когато бях войник. Не казвам, че съм видял черна Богородица, макар нейният лик върху иконата от несебърската църква да беше черен – единствената в България, към която местното население, а и не само то, изпитва особена почит. Иконата е чудотворна и е помогнала на много хора.

Цялата ми лудост дойде от това, че си внуших – след като чух гласа, а по-късно ми се случиха странни и необясними неща, винаги съпроводени с появата на смугло момиче с неясни черти; въобразих



си, че един ден това привидение ще ми се яви в пълния си образ. Не смеех да си помисля, че това бе Богородица или черна мадона, макар че докато четях въпросните книги, аз се колебаех дали това не бе някой първообраз на Дева Мария – Изида, Ищар или Деметра, или най-вероятно някой техен архетип, който бе взел надмощие в съзнанието ми. Колкото и да не е проучен въпроса с наследствената памет, хората я притежават, а заедно с нея и закодираните в генома ни страхове, представи и обожания. За мене Акашиевите записи не са глупост, нито измислица, клонирането – също. Вярвам и в двете. Ние наистина можем да проникнем и в миналото, и в бъдещето, да видим всичко, което е било и ще бъде, да го преживеем, да станем съучастници дори, без обаче да можем да променяме нищо и стига да сме подготвени за това. Гласът, който чух, както и появата на смуглото момиче, ме убедиха напълно. Поне ме накараха да си помисля, че аз, накак си, съм избран да бъда един от хората, с които това се случва. Знам, че звучи налудничаво и фантасмагорично но на мене отдавна вече не ми пука. Вярвам и ще го докажа, най-малкото за да ме разбере Евгения и да престане да ме мисли за луд. Затова сега съм тук – със затворени очи пред черната мадона от Рокамадур. Ще постоя още малко така, за да усетя по-пълно нейното присъствие. Умея да го правя, достатъчно дълго съм се подготвял.

Логично е да попита човек, защо не съм се върнал в Несебър, за да започна от там? Връщах се, разбира се, и то няколко пъти. Това бе първата ми реакция и аз веднага се отправих към морето двадесет и пет години по-късно. Да, но днешният свещеник все го нямаше и църквата беше винаги затворена. “Знак?” – помислих си, особено след като при третото идване и младата, тридесетгодишна, попадия нямаше ключ (или не искаше) да ми отключи. Жалко!

Когато и последния път не можах да видя иконата на черната Богородица, аз реших пак да отида до някогашната скала, върху която сега беше издигнат огромен кръст. Спомних си оня далечен Великден, когато залепих моята догаряща вощеница на същото място. Дали и някой друг не бе я чул точно тук и не бе решил да сложи този кръст години по-късно. Знам ли?

Едва ли това има значение, по-важното бе, че Тя отново ми проговори. Гласът беше същият като тогава, когато тя прошепна няколко пъти едно-единствено изречение: Потърси ме! Сега, сред шума на



вълните и крясъка на гларусите, чух непознатата за мене дума: Рокамадур. Повтори я няколко пъти и на срички: Ро-ка-ма-дур и аз я запомних завинаги.

После се прибрах в издателството, влязох в интернет и разбрах за какво става въпрос. Случи се така, че наистина подготвяхме книга за черните мадони (не излъгах съвсем Моник) и това стана формалната причина да се обадя в Тулуза на моя някогашен приятел Цветан Стоянов. Честно, не предполагах, че толкова лесно ще се добера до Рокамадур, но, както вече казах, не мога да се освободя от убеждението, че на мене точно ми е отредено да я срещна. Беше ми казала да я търся и аз нямах друг избор. Дали още тук и сега това щеше да се случи – аз не знаех.

Отворих очи и я видях. Статуята на черната Мадона с Младенеца беше най-отгоре, над олтара, осветена в ярка светлина.

Лудият Лука

Documents