След дългото сбогуване

Всяка вечер, преди да положа замислената си глава върху смачканата от безбройнитебезсънни нощи възглавница се питам: Защо напусна България?; По-добре ли живееш вчужбина?; Щастлив ли си?

След тези мои дълги петнадесет години извън Родината не мога да си отговоря натези въпроси. Щастлив съм, че имам три деца, но такова щастие изпитва почтивсеки баща. По-добре живея, но ако измервам живота си с придобивки, състоящи се впритежаването на машина за миене на съдове (жалко че не мога да измия мозъка си отнадошлите спомени за всичко българско и родно); замразител (на идеи и емоции, коитоне мога да си позволя на „чужда територия“, тъй като ще бъда тотално неразбран);телевизор и DVD (когато пускам на децата ми видео „made in USA“, затварям очитеси ... и с примала гледам безмилостни мигове от моя отминал и невъзвратим живот);съседи, животни, растения и всичко останало (които са същите, но в друго измерениеи с други претенции), някъде близо до мен, но без да го разбирам. Колко много приятелипропуснах в България, живеейки далеч от своята Родина. Колко много емоции оставихнеродени в далечината. Колко много разговори замряха без да чуят звук от водещитеги. Западни философи се надпреварваха да осветят пътя ми към свободата, коятополучавам в новата ми бърлога. А нима не мога заедно с всеки един от Вас да направимтака, че свободата да бъдем себе си, я отвоюваме в собствената ни Родина, изговарянабезмълвно, хиляди пъти, в безсънните Ни нощи - България. Затова направих тази книга,за да се опитам поне малко да променя мястото, дадено ми от бога, но останалодалеч, за да тъгувам по него. Нека задружно променим съдбата на България, а със нея,ако не нашата съдба, то съдбата на децата ни. Добре дошли, приятели!

ÑËÅÄÄÚËÃÎÒÎÑÁÎÃÓÂÀÍÅ





ÌàðèíËàçàðîâ





1

Ìà ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î â

32

© Марин Лазаров, автор© Марин Лазаров, фотографии© Анго Боянов, издател

ISBN 954 - 737 - ? - ?

© Marin Lazarov, runoja© Marin Lazarov, valokuvia© Ango Boyanov, kustantaja

ISBN 952 - 90 - 8440 - 4

Ìàð è í Ë à ç à ð î âÌà ð è í Ë à ç à ð î âÌà ð è í Ë à ç à ð î âÌà ð è í Ë à ç à ð î âÌà ð è í Ë à ç à ð î â

София 2004

54

Предговор

Не, не са свършили необикновените хора. Хората, които запредвидливия, предпазливия човек изглеждат непрактични, ненужносмели, дори безумни. Те не са се поучили от хитрините на Бай Ганьо иХитър Петър, а са запазили чистота на духа след многото разочарова-ния и нанесени удари. Защото съдбата на Марин Лазаров още от само-то му начало го е подложила на толкова изпитания, които стигат затри-четири живота.

Има ли нещо по-нараняващо детството от липсата на майчина-та ласка сутрин за пробуждане и целувката за „лека нощ“, когато знаеш,че тя те е оставила, че тя някъде живее, но не за теб. Беззащитносттана самотното момче спрямо болки и обиди сигурно го е довело допоезията, на която като на предан другар можеш да разкриеш всичкои да ти олекне. А по-късно именно поезията му донася новото изпитание,което се наказва от силните на деня с още повече унижения и страдания.

А още по-късно животът в чужбина, за който Ботев пише „да ходим,да се скитаме по тази тежка чужбина немили, клети недраги“.

Силно ще звучат моите думи за тези, които не са преживелиемигрантството. Но аз знам за какво говоря, тъй като познавам жи-вота в чужбина и знам, че спокойствието, парите, красивите стоки,не могат да ти дадат топлината и обичта на роднините, и прияте-лите от младостта ти.

И ето така са се родили тези стихове, в които има и омраза къмсебе си, и много самота, и много жажда за обич. Те продължават тра-дицията на възрожденските поети, на символистите. Езикът напом-ня за произведенията на наши поети като Смирненски:

Емигранти

В отровения градслед плътските наслади,забравили и брат,с наивните си рани,напускат изведнъж

Родината омайна.Посоката – незнайна!

На дъщеря ми Линда и синовете ми Петър и Антон

76

Ако можех

На М. П.

Ако можех, бих се изненадал от сянката ти,прокрадваща се с невероятни подскоци към мен. (Бих єдал път само ако ме помоли за това на фламандски език.)

Ако можех, бих се измъкнал от най-готиното шоу, без даимам право да се върна в него. (Само за да чуя какдишаш жежко в слушалката на вечерта.)

Ако можех, бих се замислил за бъдещето на нашитеобщи сутрини. (Без да разделям лошите от добрите.)

Ако можех, бих се съгласил да бягам – назад във времето.(За да те зърна някъде из университетските тоалетни.)

Ако можех бих страдал, заради теб от невъобразимострашна болест. (Например вечер да ми падат всичкизъби, а на сутринта пак да ми порастват с болката напърви.)

Ако можех, бих те целунал, паднала сред някоя многомръсна локва. (Бих зашлевил плесница на всеки единподсмихващ се на отражението ти в тъжната вода.)

Какво ли им тежив сърцата неразумни?Съдбата им кръжинад сънищата чудни,които ги зоватна Запад, но къде саградините от цвят,милувки на принцеса.Какво ли им тежислед толкова години?Душата им мълчисред скътаните рими.Носталгия, в смърттанедей ги отминава.Те твои са деца,превърнати в жарава.

М. Лазаров работи като журналист, писател и рекламен фотографв Хелзинки. Печатал е стихове на финландски в превод на големия фин-ландски преводач Тармо Манелиус, публикувал е статии и интервютас български политици, с Путин... и т.н.

Прозата му е в стегнат памфлетен стил.Снимките в книгата са авторски.Детските портрети са на неговите три деца. Те омекотяват и

изглаждат страданието в стихотворенията и придават лекота накнигата. Те са надеждата.

Мая Панайотова

98

Ако можех, бих се засилил да скоча поне два см по-високоот световния рекорд. (За да видя хвърковатите коне,препускащи из сутиена ти.)

Ако можех, бих се загубил сред сенките на дедите ми.(За да им показвам снимката на възлюбената ми.)

Ако можех, бих те забравил. (За да разбера колко еважно да останеш необичан от най-прекраснотосъщество на България.)

Ако можех, бих спрял да пиша тези мои думи към теб.(Само ако ми кажеш, че не разбираш защо се опитвам даразтворя душата си пред теб.)

Аз бях

Аз бях и си оставам слисанпред чудото в живота ни – омраза,превърнала доброто във проказа.От люлката духът е вписан.Аз бях и си оставам тъженпред думите, изречени от злоба,затворили последна скоба.Живота да довърша длъжен.Аз бях и си оставам алченпред детската усмивка, впилав сърцето ми ужасна сила.Забравила за звяра мрачен.Аз бях и си оставам ласкавпред зъбите – жестока маска,нахлупила пробита каска.Крача пред народа бляскав.Аз бях и си оставам лумпенпред вярващия сляпо в Бога.Вратата се отваря строга.Подлец е праведникът купен.Аз бях и си оставам бледенпред чувството за свободата,наденала за миг крилата,политнала към мрака леден.Аз бях и си оставам островпред кораба под светлината.Надува вятърът платната.Пречупен съм в простора-ров.

1110

Аз нося

Аз нося безмисловното умениеда пъпля край живота ви на пръсти.Аз търся лъчезарното търпениеда вкусвам от небивалици тлъсти.Аз, винаги безкрайно лаконичен,оголвам слепоочия студени.След разума фатално-романтиченподскачат празните дилеми.Да би могло наивно да се вярва,на другите съдбата е различна.Изострената тъмнина опарва.Тъй често светлината е комична.Наздравици ехтят като фанфари.Наистина ли „водят“ свободата?Танцуват в спомените стариокови, спъващи краката.Потта се хили по челото.Парфюмът е лъжовен за душата.Свободния, забравил за теглото,не чува болката излята.Наистина защо му е да сричазабравени пророчества на луди.Хей, вижте! Дяволът ли тичаслед всяка безпощада... и се чуди.

Аз оставам

Аз оставам неподкупен,но сразен от лъжата.Кривна в някоя дупка.После лягам виновенпо очи на земята.Слушам топлия шепотна нея –двойната, дивната,

неподкупно-фалшивата фея.Вдигам кръст от ръцетена страстни момичета,стиснали плахо сълзите си,леко подтичвайки.Изморен съм

от вечния ход на нещата.

Тичам насам.После хуквам нататък.Неразбран съм

от всички, от всичко.

Само моята вяра тича пъргаво

и ме повлича.

1514

Баща ми нявга …

На баща ми

Баща ми нявга казваше горчиво –„Дали от теб добър човек ще стане!“Сега го гледам малко насмешливокак бърза по тревата внука си да хване.

Безпощадното блъскане

Безпощадното блъскане с хлъзгави дланипо кърваво срутване.Закъсняло пробуждане.Ролята на идиот, разбрал – никога –не ще бъде допуснатдо света на разумните.Дланите страдат.Сенките капятс любовно закъснениесред светлина прозрачна.Вяратаи нейното блудстванеотлитат далече на юг.Или на север.Без разлика.Слънцето блести.Люспи алени,приели кръвта от ранитена червена риба.Измамное всеки път бялото,забравено след дъжд,от разноцветна картина.Вятърът – мълчание опасно –смесва всичко.Получава сехаос от невъзможности.

1716

Безмилостния лист

Очакван от безмилостния листлежа скован замислено-прозрачен.Редя живот, а дървеният глистме моли да му кажа да не плаче.

Лъжата – сън кошмари разгада.Играя тихо някъде на скришом.Но ето че разцепи се водаподпирала безумието. Дишам!

Пристига звук сред злачна синева.Тъй странна невъзможност да запея.А песните са моята винав живота, който казват, че копнея.

И с нежен, недокосван гневен стихизгубих очертания в сърцето.Да съм проклет, неистов и сърдит,разхвърлящ разкаяния, додето

внезапно спре сред гънката-душаизричен знак – снежно да забрави.Клеча съдран, миришейки лайнаоплескани сред стихове и рани.

Бяла, лунна стая

Бяла сънна стаяСвобода безбрежностЛюбовта изгрялаМе докосва с нежност

Бяла тъжна стаяСветлина без имеБроди красотатаНощем сред звездите

Бяла тъмна стаяОблак под лунатаСенките улавятСпомени в душата

1918

Виждам

Виждам между белите нозеда се стича кръв любовна.А отгоре две ръцесе извиват нежно – злобно.

Виждам в празните очикапки чисти на душата.Тялото в нега мълчи.В страх извива се главата.

Виждам в тъмните недранещо бяло да наднича.И се стича вън вода.Върху устните се свлича.

Виждам в смъртни небесада изплува гарван черен.Чувам страстните слова,за любов към момък бледен.

Виждам буйните косида се сплитат в изневяра.А душата все мълчии очаква свойта старост.

Внезапно

Внезапно бе... Внезапното успяда тръгне след кахъра на жените,загубили в чужбина син – бащана внуци, свити под върбите.

Измамно бе. Измамното се скри.Изпод полата щръкнаха очите.Страдално гледат сбръчкани бедиследобед, под сайванта на мечтите.

Прощално бе. Прощалното откри -всичко свършва, без да е познало.Следи, следи! Малките сърнисе спъват в плътно огледало.

Опасно бе. Опасното открипред красотата стъклени пендари.Жени, жени сред пладнешки мъглисе лутат в блеснали дувари.

Забавно бе. Забавното мълчи.Опипва наш’то заблуждение.Крещим! Прегракнало следиразкрач, а след разкрача откровение.

2322

В отроненото утро

На полъгания български народ

В отроненото утро пак поглеждаменавъсено напред.Обличаме се в овехтели дрехи.По пътя към очакваната смърткупувамедъхащия на омраза вестники прочитаме:„Тълпа от безтегловниципосочила на вятъра посоката.““Скумрията престанала да пълни мрежите.Рибарите получили отоциот преяждане на зеленчука морков.“„За последен комунист се обявил дяволът,който прави сутрешна гимнастикасъс софийски поп.“„Човешки изпражненияпоставили рекордпо липса на хранителни съставки.“„Един самоубил се червейимал синьо-жълта кръв.“„Майка Българиязабравила кой я обича.Но не е забравилакоя партия да обича.“„Пространството междуплощад „Демокрация“ иплощад „9-и септември“било запълнено с изгорели документиот презрян период.“

„Свърталище на крадци и проституткие посещаваноот бивши политически величия.Въпрос: Каква е тарифата им?“„Щастието не било толкова далече,но липсата на благополучиепречела на отделния индивидда съзре блясъка му скритзад червената завеса.“Когато поех и азпо пътя към очакваната смърт,затънах в омразатана разпилените от времето Безумия.

2524

Дъждовен ден

Дъждовен денСлънце в спомените дишаБлясък озаренПорив с дланите си пиша

Нежен мигЖажда в корените светиОстров дивОслепително ръце са слети

Кал и страхНедокоснати от благост мислиКал и прахДъжд нещастието чисти

Трепет в стихВяра и утеха във единствоОмагьосан викОт гърди събрал предимство

Дали разбрах

Дали разбрах за какво живея?Едва ли!Душата ми изпраща тях –думите –да оцелея.Отлъчената свобода –потърсена от всички –набръчкана скърби сама.А горе, между птички,лети духъти тялото,облещило очи, се мъчида разгадае за каквое тази линия сред бръчки?Какво ли в нея съм събрал?!Навярно споменът за робство.Да бъда вечен идеал.Несподелено идиотство.

2726

Да си простим, когато

На Merja

Да си простим,когато трябва да се мразим,наричайки се с мръсни имена.Уж гледаме децата да опазим.А кой ще чисти нашата вина?!

Да си простим,когато трябва да общувамечрез думи във студените писма.Въздишайки един до друг сънувамеразличните посоки по света.

Да си простим,когато трябва да приличамена хрисими любовници безчет.Събличаме, после пак обличамеизмамата – всичко е наред.

Дете

Забулената в утро младостнавярно би могла да разбереизгарящата непонятностмежду раздяла и дете.

Сгушено, мълчи жестоко –към мъртва кукла. На шегапречупило – главата. Строгоследи отблясък на звезда.

Разбрало, че не ще научиненаучимите неща.Мълчи дете. И нежно сучеот палеца живот-следа.

3130

Душата ми е куче

Душата ми е куче,заръфало подметка.Съдбата ми не суче.Продава се на сметка.

Ръката всеотдайножелае милостиня.Краката ми нетрайнопроправят си пъртина.

Делата милосърдни.Безочие спестили.Сънища безсъннибезумия са скрили.

Очите лъчезарнипронизват добротата.Движенията бавниотричат свободата.

Челото ми измамнонабръчкано се чудикак щастието гладностраданието буди.

Едно дете умря

Едно дете умря!За друго не мечтая.Нали децата са добри и зли?Тъй както са пред нас,без да знаем,ще ги превърнемв богове-мъгли.Едно дете умря!За друго не мечтая.Дори и да мечтая,няма знак,изписано сгрешен.И там – накрая –опитва се да бъде прахоляк.Едно дете умря!За нежност си мечтая.Дали да се спасяи този път?!Едно дете умря!Умря чрез рая.А аз, треперещ, за смъртта скърбя.Но ето, че в дъждабезмълвно се промъквауханието на сълза – пчела.Ще бъде тук. И без да зная,ще отнесе най-дебнещия смях.

3332

Емигранти

В отровения градслед плътските наслади,забравили и брат,с наивните си рани,напускат изведнъж

Родината омайна.Посоката – незнайна!

Какво ли им тежив сърцата неразумни?Съдбата им кръжинад сънищата чудни,които ги зоватна Запад, но къде саградините от цвят,милувки на принцеса.Какво ли им тежислед толкова години?Душата им мълчисред скътаните рими.Носталгия, в смърттанедей ги отминава.Те твои са деца,превърнати в жарава.

3534

Ето съмна се вече

Ето съмна се вече!И тополите с цвят на кафеуморено се галят, обреченги прескача ветрец и замре!

А отдолу, под тънката слива,се заслушват пияни деца.Разпилели мъниста сред дива,лъкатушна, измамна следа.

За какво ли мечтаят душите?Ето твоята, моята... Бледги пронизва и ближе гърдитебегъл спомен за стария ред.

Още малко и вече самичъкще остане вечерният друм.Коленете над него надничати пикаят проклетии без шум.

Ще прогони ли стария вятърмобифонен брътвеж. А в зори,ще догоним ли нещо познато?Още малко, още малко. Нали!

Жив съм още На баба ми

Жив съм още, Майчице!Жив съм!Жив съм още! И страдамза недокоснати женски ръце,за неизмислена болка – награда,за свобода на думи и вяра,за вечерта с приятели стари,за красота, останала млада,за песента на щурците безплътни,за мисъл свечерено-ревнива,за убийства на котки безумни,за бездомни, загубили пътя,за усмивки в безброй маскаради,за успехи на скромните мъртви,за жестоки лъжи и тиради,за греховни съдби по земята.За любов,като огън залялапо ъглитезабравени чувства.За духовното,даващо силада усещам – още ме има.Жив съм още, Майчице!Жив съм!Ала ти не ме жално оплаквай!А ми дай свободата да кажа:Колко близко е нощната стражаот безмълвните червеи тлъстидо изстинали пишещи пръсти.

3938

Защо плаче небето?!

Държа фотоапарата си и дишам тихо. Чакам гарвана даобърне човката си към обектива, за да направянай-хубавата си фотография на гарван.Гарванът се отблъсква, невидимо за тренираното мифотографско око, с краката си, като разперва страховиточерните си крила. Малко преди да се прости с мен, надавапронизващ вик, който накарва раменете ми дапотръпнат в уплаха.Днес, малко преди да взема решение да отида на “лов“ загарван, чух по радиото за развръзката на трагедията,станала в един от театрите на Москва. Някъде средбрънките на мозъка ми се загнездиха думите: убити сапочти всички бандити и над 100 от заложниците. Следтова чух как някой, ръководещ операцията поспасяването, казал, че: “... можеше да има над 200 убитисред заложниците, ако...“.Отръсквам главата си, сякаш искам да подгоня нападалиявърху ми сняг, и си мисля: Докога ние обикновените,ненарушаващи никога заповедта: „Не убивай!“, ще стоимнеми свидетели пред случващите се идиотщини,объркващи мислите и чувствата ни?Нека оправданите пред съвестта си западни политическипосланици ни кажат кой и защо започна да подкрепя вначалото на 70-те години съвременните безскрупулнитерористични организации, като им даде възможностбезнаказано да развиват побърканите си тези за радикалнапромяна, с помощта на кръвта ни.Дали заради тезата, че капиталистическата либерално-

демократична система се нуждае винаги отпротивоборство, не ни натрапиха въпросните, гордеещисе с постъпките си, терористи?!Дали за това, че успяхме да получим привилегията даживеем по-лесно, без големи притеснения от битовхарактер, не плащаме със смъртта на нашите родители,приятели и деца?Каква е тази война между нас и Тероризма?Защо Те ни тероризират?Може би заради това, че ние сме по-добре облечени,по-настървени в гонитбата за пари и (псевдо)щастие,по-арогантни и безчувствени в контакта с ближния ни, спо-големи социални и (а)морални права, по-самотнискиталци, сред пълните с излишества (с сравнение сдържавите, отгледали терористите) магазини.Уверени ли сме, че не заслужаваме терористичните набезисрещу нас?!Спокойни ли сме в правотата на вярата ни за по-добърживот?Какво ни трябва повече – Тероризъм с черна маска илималко по-задълбочен, лишен от нарцисизъм, размисъл върхубъдещето на съдбата ни.Своята и на другия – изправил се, със смърт в очите, срещунас.Седнал съм в автобуса и си въобразявам как съм успял(въпреки големите трудности) да направя най-хубаватаснимка на почти изплашилия ме гарван.Чувам как седналият до мене, според учението на Христос,ближен ми задава следния простичък въпрос: “За каквоплаче небето?“Поглеждам го – по инерция – безразлично.След това се обръщам.Виждам как даващият и на такива като мен живот дъжд

4140

леко поръсва с капките си къдриците на дете, гледащоме от тротоара с забравеното някъде в миналото мидетско учудване.Не знам защо, но се обръщам към задалия току-що въпросвъзрастен мъж и му казвам: “Защото хората не плачатдостатъчно!“След това ставам от тероризиралата ме достатъчнодълго автобусна седалка и потеглям към бъдещето ми снатежали от странния дъжд гарванови крила.

Изгубено море

На Данаил

Изгубено море.В красива нощизплува салстуден. И голна негострадащо лежиедин човек.Това си ти.Звездите съннив тази нощлудуват мокри.Избират вожд и нямакой да те спаси.Защото ти,това си ти.И тъйсе носи до зоридалече тяло.Салът спи.И слънцетодо вечертаще пее песен:нани-на.И нямакой да те спаси.За звезден вождизбран си Ти.

4746

Измисленото знаме

На Вероника

Измисленото знаме,преди да бъде знамебило е плат,безкрайно равнодушен.Той би могъл да бъдепокривка изтънялаот лакти на субекти,потайна свобода на рокля,скрила женственост омайна.Даже кърпа раздвоенаот памет и забрава.То би могло да бъде друго.Едва ли има смисълда сблъскваме тълпитекато лудиедин към другразлични и студени.Душите сини и червеникато проклятиече свободатае черна или бяла.Безмисленост пролята.

Идиоти с вътрешна следа

Някога, когато бяхме млади,с зеници, вперени в нощта,летяхме. Очертания изгрялидокосваха сред дебрите бедра.

Някога... Дали не беше късно,да разтревожим младите души.Изгаряхме в любов – невръстно.И бавно плувахме в сълзи.

И бавно стигахме, наивно,до болки и копнежи – зли.Излагащи сърца, единно,под гларусни вълни.

Копнежи – свобода превзели,издигат смешни небеса.И падат в старостта, узрелиидиоти с вътрешна следа.

4948

Как галещо е

Как галещо е да съм в свян,чело намръщил замечтано.И нежно-тръпнещо, презрян,да щъкам – птиче неразбрано.

Как жалко е да величаясъдбата на страдалци грешни.За съд достойна добринада пръскам сред безумци днешни.

Как страшно е да сътворя,което трябва да убия.И бездуховен да скърбяза мисъл – вярата да крия.

И подло е, когато спим,забравили за снеговете.

Как хубаво е, че валии ни затрупва греховете.

Как искам

Как искам да настъпя сянката си.Да се освободя!Да мога да ходя свободенпо улици с пъстри момичета.Да се усмихвам на просяка.Да му показвам скъсаните си джобове.Да броя облацитеи да ги назовавам,додето се схване вратът ми.Тогава да се взра надолу.Да се мъча да разпознаякоя мравка е женскаи мъжка коя е.Да обикалямоколо боклукчийските кофи.По миризмата да разгадавамкакво са яли хората за вечеря.Раздвоен,да сядам на проветриво мястоправо на земята,без да се страхувамза дрехите си.Да улавям в устата сихапещите комари.След това да ги плюя нагоре,а луната отново да ми доказва –без сянка не се живее.Накрая да заспяи да сънувамкак утре слънцетоще ми върне сянката.

5554

Колко е лесно

Колко е лесно да бъдем себични.Колко е трудно да се прощавамес миналото, което измислихме,с бъдещето, което очакваме.

Изскочиха бързо „нагоре“ измамници.Оплюха сърцата – съдби романтични.Ще трябва да бъдат оплакваниот хрисими божии езичници.

Вярата с тънки криле се понесесрещу внезапното свличане.Оголиха се нерви и жестове,определящи смъртното тичане.

Разполови ли живота във себе си.Размили чертите изящни.С единия крак настъпили вените,С другия прекрачили раните.

Коварни цветя, ухаещи същностноот спорове: Какъв си? Защо си?Изтръгнаха звуци и мигове,забравени от жестоки уроци.

Къде сте, мои ненагледни

На сестра ми Светлана

Къде сте, мои ненагледни,бездомни, женствени души?Коя врата изхвърли ви безследнов утробата на мътните води.

Къде сте? Сякаш лъчезарноръката гали тялото без глас.Душите ви, треперейки, повтарятсмеха, промъкнал се след вас.

Дори когато трябва да възстава,мъжът от вас почерпва мощ.И в необятните обятияпотръпва всяка мъжка нощ.

Къде сте, мои ненагледни,бездомни, светещи души?

Ръми дъжда и наранениотново криете сълзи.

5756

Листа

Блестящите листа,открили своя жребий,докосват тъмнина.Дочуват птичи трели.

Земята се тресе.Мечтае да ги види,как духва ги ветрец.Изгубили са сили.

Листата се държат.Весело блещукат.Лъчите не сноват,намерили пролука.

И листите сегасамотно се въргалятв краката ми с тъгаи истински ме галят.

Лъжата

Лъжата –предчувствие за близост –

отдавна лиже пресните следи.Докосва ме с духовна низостчудовище, израстнало в лъжи.

Безкраят –тъмен ореол –

подобно вятъра прозрачен,подмята ме безумно голв тресавището,

за краката влачен.

И кал –предишен пясък умъртвен –

в зъбите бавно, бавно дъвча.А слюнката, измислена от мен,попива надълбоко.

В празното се гърча.

5958

Лято – моята сила

Лято – моята сила.Сенки – надежди преде.Тъй е щастливо. Тъй е красиво.А трябва да умре.

Зима – моята слабост.Дъх на потайна жена.Спомен провлачен. Вечна замрялост.И неразбрана вина.

Пролет – моята болка.Стрък сътворен да съзресляпото слънце, нежната старост.И вечността да презре.

Есен – моята завист.Крие в посечена ръжнещо незнайно. Може би радост.Може би чакана смърт.

Минах аз оттук

Минах аз оттукДържавата приличашеНа някаква сиНов по вид играЕдин обличашеДруг събличашеЖивотаС празни именаДа беше светлинаЕдва проникналаДо мъртвите измамни сетиваГотов ли бяхОпитвах се да стигнаДо горда всепоглъщаща винаМинах аз оттукВсичко ми изглеждашеТъй сякашСъм минавал сляп оттукПрегърнах сеЧрез болката проглеждахИ нищо не оставихВ този смут

6362

Момичето

На сестра ми Анна

Момичето, дето ми казваше:„Дъждът е от синя комета!“ –вече го няма...Светът опустя!Но си спомних за мигстара детска планета.И отново след виксветлина засия.Тогава видяхчерни облаци, строгив редици да пускатмъртви, черни искри.И си спомних за миг –в дъжда синьо-босасе понесе към меннедокосната ти.Тогава те взех!С ръцете омайнити докосна с негамойто тежко чело.И те носих в зори.Обичах те!Знаех –светът е жесток.Но, защо ли? Защо?

Наивно е да питам

Наивно е да питам:защо съм се обвързалс очакващите устнина мнимата любов.Как всяка полужертвасе мъчи да измислипосоката незнайнакъм друг раним живот.Наивно е да смятам –ще мога да излъжасърцето ми потайно:„Няма да умреш!“Раздялата ме мъчи.Всичко се повтаря,додето сам прозраживота си нелеп.

6564

Не знам защо …

Не знам защо – вече ми дойдедо гуша от приятели добри.Ще взема да напиша по-добресонет за техните жени.

Никога не разбрах

Никога не разбрах от какво са умиралинедовършените мечти.Никога не разбрах за какво са презираличистите мъдреци.Никога не разбрах защо измъчватвремето прозрачно.Може би светлината е лъгълаза разстоянието мрачно.Никога не разбрах самотата нежнана женските ласки.Също не прозрях и изразапод свалените маски.Отиват си годините. Не питат:„Кой е подлец?“Аз си отивам също и носяспомена блед.Не че не мога без него,но ми тежи –как да открия смисълана всички беди.Вярата взривоопасно почуквана моята врата.Отварям прозореца. Рухвабезогледен света.

6766

Не ми говори

Не ми говори за щастието!То е далеч от моя символ:пустотата.Не ми говори за любовта!Тя е забравена.Не ще се възкръсне.Не ми говори за добротата!Повдига ми се,че не мога да я притежавам.

Говори ми за смъртта!Заради неясе мъча с разстоянието.Говори ми за парите!Властта им ме приласкава.Говори ми за подлостта!Тя е съвършена.Отвътре ме гори.Плаче ми се,но отвращениетоот себе симе прегръщас лигави длании суши сълзите.

Няма кой

Няма кой да предположи –тука сме със теб.Нежно се докосва обичта ни.Розите цъфтят... И обновен,светът се разпростира и ни мами.Няма кой да ни вини –дланите скърбят.Красотата се превръща в мръсна пяна.В небето избродирано летятдва жерава... и стават рана.Няма кой да ни спаси,дори със смърт.Нека се пилее нежна песен.Обноски, суета. И тук мигътще спре, наместо есен.Ще пада тъмнина и с тъжен зовще викат оцелелите дървета.Няма кой да стане за любов.Усмивки се завръщат от Венера.Ето че дойде. „Но кой дойде?“,ще пита залеза отминала комета.Няма кой да разбере – ние с тебсме болестта, наричана несрета.Няма кой да предположи –тука сме със теб.Всичко има край, трънлив. Излъган,ще скитам сам в оголения ден,а ти ще търсиш онзи ъгъл,зад който са големите върби,заплакали над вихрената участ.И няма кой да чуе как болив сърцата за изчезналата лудост.

7170

Уморих се

Оглупял ли, усмихнат, не знаякак издържам в този живот.Уморих се да бягам от звяра.С тази вечно обнажена пот.

Уморих се да бъда различен.Изтерзаното в мене скимти.Поваленият призрак двуличенбавно диша във мойте гърди.

Все едно е дали ще избягамаз от него. Той ли от мен.Романтично-нахален ще лягамвърху релси в прозрачния ден.

Но не идва проклетникът, дажене дочувам дъха му свиреп.А страхът ми сополите мажевърху земния прашен портрет.

О, миг!

О, миг! Мълчание, огрялоневедомите мисли за крилата.Окъсаното циганче запялоза бунт, доказващ свободата.Разпятие! Светлина студена.На пода мръсно наметало.Икона, плуваща в червенавода – измамно огледало.Животът – спотаѓн снобизъм, –изгарящ мислите опасни.Пари. Изящен алтруизъм.На воля са добрите тревопасни.Пасат и пеят. Блеят и танцуватс големи стъпки по земята.Умислени, сред синевата плуватгерои със балони на краката.О, миг! Мълчание треперипред разума – измислена опора.Циганчето в тях се целиедва ли влюбено в затвора.И думите хвалебствени напиратда падат от небето като круши.А хубавите циганки намират, че,славата в утайката се гуши.Кой ли вярва в смисъла ужасенда знае бъдещето страстно.Не клекнеш ли на завет, бясенще литнеш и ще стане ясно.

7372

Откакто свят светува

На дядо ми

Откакто свят светуваи времето лети,обичам да тъгувамс прошарени коси.

Обичам да ме галивечерната мъгла.Угасналите ранида цъфнат сутринта.

И вечно да го имавечерният щурец,с когото все будувами будя се навред.

А страстните полянис умисъл да ме спрат.Търкаляйки, да станедухът ми прахоляк.

Защото ще се спуснасъс горди ветрове.И в зимниците буднище чувам, как расте

детето ви. А хляба,от който все крадем,ще смеся със душата,душата на овен.

Когато звук заплаче,ще чувствате в зори,как тръгва раздавачаи тихо ви брои.

;

7574

Очите се затварят

Очите се затварят, без да питат.Умората е силна в този час.Отвъд неясни сънища долитат.Отварят нежната си паст.

Размити сенки. Бягащи езици.Скривалище на плахия човек.Ранени, скитащи зеници,разбрали смахнатия век.

Създание с безумните привичкиотново е поело нечий кръст.Забравено танцува валс пред всички,избрали смисъла за мъст.

Душата се пробужда и не пита.Очите се отварят във захлас.Сънят възторжено отлита,затворил нежната си паст.

Падение!

На крадцитес български имена

Падение!И свобода!Изящна криваразделя кривите, изящничерти на мнима самодива,запалила сърцата на седящи.Играят!Тъмнината ги прикрива.Пари и власт.Страдания и завист.Един, подмамил се, напирада влезе по колене,като варварин.Падение!И свобода!Каква нелепост –да бъдеш равенкато всички.Опъваш колене.Интересно, –да станеши погледнешсам над всички.Те никога не биха ти простили.Изправиш ли снага,ще се изправишсрещу безумните привичкина седналите в тъмнинатаГосподари.

7978

Поетите

Поетите не са пари.Поетите са дитирамби,размахвали висящ въпросот векове. Безукорни пиратинавлизащи в живота като гост.

- // - // - // - // - // - // - // - // -

Поетите и нежните им братяза мигове изхвърлят във захласпари. И с дитирамби клатятживота на монарх-пегас.Извечното – въпроси и скрижали.Объркани места – добро и зло.Поетите отдавна са изялиразсъдъка в божествено чело.

- // - // - // - // - // - // - // - // -

Поетите не са пари.Поетите са дитирамби.и т.н.

Помислих си…

Помислих си веднъж коя ли силаопъва тетивата на успеха?Прошепна ми в ухото самодива –смъртта на ангела в човека.

8180

Понечих да се вдигна

на Жената, която я няма

Понечих да се вдигнаДланите студениДокоснаха нощта

Очите ми червениОт болката ранениИзмислиха дъжда

Тогава мрак пристигнаВсички ни изгубиДали ще бъде ден

Отново да се видимДланите събудимОт този дълъг плен

Прегърнат съм от две ръце

Прегърнат съм от две ръце. И не от днес. Отдавнав очите ми искрят сълзи от болна плът.Посоката ме води блед, а вярата е бавна.Тя куца през нощта по хлъзгав път.

Предлагаха любов. Смет събирам непрестанно.Фалшивите слова пребъднаха безчет.Край мен се скита самота. Куче гладносе мъчи да заръфа кокъла-поет.

Красивите писма в недрата ми пристигат.Навел глава – повръщам красота.Изящните ръце челото ми повдигат.Погледът е мътен в бистрата вода.

Охлузен – от вятъра подет – се кълча.Душата ми – затворен свят – пълзи.Песента от глад прилича ми на вълча.Изгарящата свещ изцъклена виси.

8382

Разбира се, мога да създавам

На дъщеря ми Linda

Разбира се, мога да създавам,когато съм приклекнали ме гуширанената от злоба зрялост,пролайващо от скука куче.

Опъвам пръстите. И ето –разкъсано скимти жестоко.Дъщеря ми винаги ме учи:„Кучето е болка на пророка!“

Не зная! Може би е права.Нали от младостта се учимкак трябва да се хилим до забравав годините, когато сучим.

Отваря ми очите, неспособнида разпознаят сцената ужасна.Отиват си и сънищата злобни.Не вярват в светлината ясна.

След дългото сбогуване

След дългото сбогуване с приятели и близкиостава да прекрачим прага на смъртта.Но тя не идва по поръчка и си мислимдали не беше рано за сбогуване сега?

Отново трябва да доказваме, че живиостанали сме не по своя воля.Но кой ли с укор във очите сивидокосва ни. И търсим в бъдното неволя.

И ето обикаляме, чакаме с надеждачаса – да ни повикат пред последен съд.Дано да не попитат за любовта ни нежнакъм близки и приятели, оставили ни в смърт.

Тогава, причестени и достойни да се скитамеот рая в ада без да помним своя път,отнякъде безплътно ангелче ще ни попита:„Не ви ли дотежа от двойна смърт?“

8786

Скитане

Странното скитанена възмъжалото момичезапочва тук.От погледа себиченна самеца, койтоне подбира.Помътнелите гърди надигатгрубите ръце.И тялотоскимти от ужас.Дали да скрие самотатаи отдадена другиго дължимото:целувка страстна.Опит впит в невинност.Враговете бродят в сянкатана забравата.Пеятс облизани устни:Тръгни!Не спирай,наша, тъжна детелино.Отскубната.И покваренати никога не ще бъдешсъщата.Като онова момиче,започнало да скита,за да откриевсеотдайността си.

Събуди ме

На майка ми

Събуди ме! Моля ти се, мамо,да започна старата играс боговете, с бесовете, нямода се уча да мълвя.

Събуди ме! И не ме оставяйсам да зъзна в облаци – мечти.На баща ми вярата не давайв мене тихо да мълчи.

Събуди ме! Нищо, че не знаешнакъде ще тръгна след това.По-добре за здраве да не баешс мъката-съседка над вода.

Събуди ме! Зная, че пред нищомайчина любов не ще се спре.Омъдряла. Свикнала различнода погалва детското лице.

Събуди ме! Няма да забравя,да затворя пътната врата.Пред смъртта за миг ще се забавяда си спомня твоята ръка.

8988

Тишината

Тишината се разлива.После трудно се опазва.И измамата красивате поглъща и изпразва.Лъчезарните усмивкимръсотийките изкарватда продават милостиня.И коварно се подмазват.А след шумната гълчавасе търкалят проститутки.След охолствата запяват,маршируват и се чува,как напира пустотата.Ще залее тишината.И какво ли ще останеза спасение в душата.Но, засмейте се, пилейтемладостта недопиляна!Тишината се пробуждаи разлива неразбрана.

Тъкмо ти ли

Тъкмо ти ли трябвашеда кажеш: МРАЗЯ ТЕ!Водораслите цъфтятна моите устнии примамват думитеОБИЧАМ ТЕ!

Но ти ги плюеш.Плюеш.И отново ме заливаш с:МРАЗЯ ТЕ!

Аз съм коленичилнякъде далечи събирамвсеки Божи дензърнаот твоята омраза.

Посявам ги.

А сляпото момиченякой денще късамаковете черни

на омразата.

9190

Всичко свърши

Те казаха: „Всичко свърши“.Станах!Облякох стъпканата си дреха.И продължих.Отначало не разбрах – нещо липсва.Замислих се!Бях загубил паметта си.Бяха изличени стари фотографиипо родните стени.Местата оставаха свежи.Боята, влажна и неостаряваща,ме плени с дъха си.Погледнах в краката си.Видях червей.Бързаше за някъде.По червейски се гънеше.Продължаваше.И аз продължавах.Наново преоткривах красотата.Тя някога беше печалот многото притежания.Вятъра брулеше лицето мисъс сбръчкани длани.Пустота.Обиколих навсякъде.Спомних си стари свободи.Призляваше ми след стръмни завои.

Започнах да разбирам –не ми се живеепо новому.Закъсняла комета изписавърху неназованото небедве думи: „Всичко свърши“.А аз, лежейки в пръстта,си тананикахзабравена мелодия за любовта.Красиво, нали?

9594

Съдържание

Предговор - Мая Панайотова / 5

Ако можех / 7Аз бях / 9Аз нося / 10Аз оставам / 11Баща ми нявга … / 14Безпощадното блъскане / 15Безмилостния лист / 16Бяла, лунна стая / 17Виждам / 18Внезапно / 19В отроненото утро / 22Дъждовен ден / 24Дали разбрах / 25Да си простим, когато / 26Дете / 27Душата ми е куче / 30Едно дете умря / 31Емигранти / 32Ето съмна се вече / 34Жив съм още / 35Защо плаче небето?! / 38Изгубено море / 41Измисленото знаме / 46Идиоти с вътрешна следа / 47Как галещо е / 48Как искам / 49

Колко е лесно / 54Къде сте, мои ненагледни / 55Листа / 56Лъжата / 57Лято – моята сила / 58Минах аз оттук / 59Момичето / 62Наивно е да питам / 63Не знам защо … / 64Никога не разбрах / 65Не ми говори / 66Няма кой / 67Уморих се / 70О, миг! / 71Откакто свят светува / 72Очите се затварят / 74Падение! / 75Поетите / 78Помислих си… / 79Понечих да се вдигна / 80Прегърнат съм от две ръце / 81Разбира се, мога да създавам / 82След дългото сбогуване / 83Скитане / 86Събуди ме / 87Тишината / 88Тъкмо ти ли / 89Всичко свърши / 90

96

[email protected]

С благодарност на Таня за помощта є.

А така също благодаря на Tarmo, Маяи всички, които ми вярват и ме обичат.

Анго БояновМая ПанайотоваБоян Алексиев

ИздателРедактор

Предпечат

БългарскаП ъ р в о и з д а н и е

Формат: 60/90/16Печатни коли: 6

ПечатницаТел.: (02) 981 06 12

e-mail:[email protected]

Ìà ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î âÌ à ð è í Ë à ç à ð î â

След дългото сбогуване

Documents