6-12.03.2019 Год. 28

09

Брой 91,50 лв.

рая

небесен град

властта отслабва, любовта се увеличаваинфраструктурата остава

аварияв безкрайността

трета седмицаспукана тръба

по улицатабезметежнотечебистра и чиставода

инженерите са спасени, но се чувстватбезнадеждно

нито водата спирада се изливанито улицата прелива

сряда

пресъхна златоносната река

на парапета – камък, изваден от основатана моста

общежитие

добрият човек се моли за естествената смърт на злия

самотният милва бездомни животни и отглежда в саксия различни отровни треви

беззащитния колекционира електрошокови палки

бедният изтупва покривка с трохи върху главите на богатите след като закусва с топъл геврек котка убива своите малки,защото й миришат на човек

повърхностни наблюдения

като детска стая, облепена със скъсани плакатикато юношеска стая, облепена с изрезки от вестницикато съседи, помолени за коментаркато минувачи, които преминават на отсрещния тротоар зад полицейските заграждения

като съученичка, която плаче

като уличка, която се завръща към делничния живот

„бях виждала как котка дебне врабче, но не и как го хваща и поглъща“

Валери Валериев

Дубравка Угрешич Движение за съпротива

Един полски роман за България Артур Новачевски, „Хостелът на номадите“

Дулсе Мария Кардозо Библиотеката

Тадеуш Пайпер представен от Панайот Карагьозов

ПоезияЛюдмила МиндоваИзток ОсойникКалин Михайлов

Рецензии Кристин Димитрова

за Чавдар Ценов Мария Русева

за Захари Карабашлиев Дорота Голек-Сепетлиева

за Пламен Дойнов Иглика Мишкова

за Николай Папучиев

СтоЛица Галина Георгиева разговаря

с Димитър Стоянович

още на стр. 16

Кон

стан

тин

Кос

тов

, „За

клю

чени

жел

ания

“, 20

11

2Литературен вестник 6-12.03.2019

н o в о Н О В О

ПРОСТРАНСТВО ЗА ИЗКУСТВО

„РАДИОТЕАТЪРЪТ НА 80“ е темата на брой 02 на сп. „Култура“. В текста си Георги Каприев проследява перипетиите на тези 80 години радиодрама в България, вписани в световната перспектива, Теодора Димова размишлява над това какво е „да слушаш със сърцето си“, а звукоинженерът Димитър Василев споделя мисли върху „постановката в звук“. Темата за Европа, нациите и културната провинциализация намира неочаквано пресичане в една лекция на философа Ортега-и-Гасет от 1955 г. и актуално интервю с писателя Марио Варгас Льоса. Проблематика, която театроведът проф. Жорж Баню също смисля в лекцията си, озаглавена „Театърът и духът на времето“. В броя още можете да прочетете интервюта с писателя Захари Карабашлиев за „вечните сюжети, случващи се сега“, както и с Цвета Софрониева за „поезията и изтриването на изреченото“. На „Пловдив 2019“ е посветен и репортажът на Митко Новков „В Пловдив на другия ден“. В рубриката „Галерия“ Чавдар Попов анализира изложбата, посветена на „новата предметност в българското изкуство през 30-те и 40-те години на ХХ в.“, Красимир Илиев представя

„неизвестния Атанас Пацев“ с ретроспективата „Творби и размишления“, а Диана Попова се спира на проекта „Природата на изкуството“ в галерия „Структура“. В броя може да прочетете и за новия роман на Мишел Уелбек „Серотонин“, както и рецензии за книгите на Чавдар Ценов, Елена Алексиева, Уила Катър, Роберт Зееталер и Оливие Клеман. Досието в КГБ на големия кинорежисьор Сергей Параджанов е представено с публикацията на Едуард

Андрюшченко от архивите на службите за сигурност на Украйна. В интервю за броя оперната певица Дарина Такова размишлява над „една щастлива кариера“, а Мила Искренова анализира моноспектакъла на Михаил Баришников във вселената Бродски. Броят е илюстриран с фотографии от проекта „Контекст“ на Маргарита Русева и Раймондо Варсано. А разказът в рубриката „Под линия“ е на Ангел Иванов.

КОНКУРС НА ПОРТАЛ КУЛТУРА 2019 ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:– проза (сборник с разкази, повест, роман);– хуманитаристика;

А също и на следните специални награди:– две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си променя българското общество).В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2018 г. Те трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.В двата конкурсни раздела се присъждат:

– I награда (в размер на 5000 лв.)– II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т. г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта на Портал Култура (http://kultura.bg/web/).Предоставените екземпляри не се връщат, а се предоставят на книжния фонд за дарения на Фондация „Комунитас” в подкрепа на библиотеките в страната.

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: Фондация „Комунитас“, София 1000, бул „Патриарх Евтимий” 22, етаж 2, за годишните награди на Портал Култура.Телефон за контакти: Портал Култура, 02/434 10 54.Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени на официална церемония на 1 ноември, в Деня на Народните будители.

Предизвикателствата пред вярата в днешния свят са в центъра на вниманието на новия 138 брой на сп. „Християнство и култура“. „Откритост и избягване на триумфализма“ – така в интервю за броя архим. Кирил Говорун определя предизвикателствата пред новопризнатата Православна църква в Украйна. „Томосът за Украйна“ е и обект на анализ в

статията на църковния историк Владимир Бурега. За предизвикателствата на вярата става дума и в християнската публицистика на о. Яков Кротов „Между унинието и тъгата“, както и в кратките есета на Калин Михайлов, озаглавени „Вяра, живот, творчество“. „Евангелските църкви се стремят да представляват всички, останали непредставени на пазара на интереси“ – настоява в специално интервю за броя Франк Отфрид Юли, епископ на Евангелската църква във Вюртемберг. „Евангелието не е само книга за посветени“, заявява от своя страна католическия свещеник Мишел Заноти-Соркин, а журналистът Андрю Съливан изследва „новите църкви на Америка“. Над предизвикателствата на вярата размишлява и големият германски богослов Роберт Шпеман в посмъртно публикуваното си интервю „Необходимият лек“. В рубриката „Християнство и история“ е отбелязана 100-годишнината от рождението на епископ Лазар Младенов, а проф. Антонина Желязкова разсъждава над казуса „Копти ли са ромите?“, един размисъл от пропуснати страници от османското минало. А в рубриката „Свидетели на вярата“ можете да прочетете за Рихард Вурмбранд – един глас на нелегалната църква в Румъния. Съвременното богословие е представено със статиите на архим. Йов Геча „Изповедта и духовното ръководство в Православната църква“ и на Радостин Марчев за „Езика като рамка на Откровението. Бележки върху херменевтиката на Бернар Рам“. Броят е илюстриран с произведения на Крум Дамянов от изложбата „Скулптура“ в Националната галерия. Фотографиите са на Николай Трейман.

Tetradkata.com е интернет платформа за литература и изкуство. Създаден на 30 ноември 2017 г., сайтът предлага на читателите богато съдържание от поетически, белетристични, есеистични, езиковедски текстове, както и рецензии на нови филмови заглавия, ревюта на книги, преводи на художествени произведения и др. Основна цел на „Тетрадката” е да побира в „страниците” си текстове от разнообразни жанрове и стилове. За период от една година авторите, публикували в сайта, са близо 50. Сред идеите на виртуалното пространство е да се поставят на фокуса на читателското внимание вълнуващи лица от българската културна сцена. В раздел „Интервюта” са поместени събеседвания на авторите от екипа на сайта с известни личности: Здравка Евтимова, Иван Христов, Невена Борисова, Николай Фенерски, Петър Чухов, Георги Бърдаров, Калин Терзийски, Росен Карамфилов, Алек Попов, Мирела Костадинова, Елена Павлова, Явор Цанев и други. За да популяризира литературата на българското съвремие, Tetradkata.com изпълнява функцията и на медия, отразяваща литературни четения, представяния на книги, срещи с писатели и инициативи, които имат значение за развитието на културата.Паралелно с публикационната дейност екипът на Tetradkata.com не спира да организира литературни събития в страната.„Да даваш за изкуството и да черпиш от него винаги си заслужава!“ Основателите на сайта се придържат към това кредо и вярват, че то ще бъде възприето от

повече хора.Създатели на Tetradkata.com са Иван Христов, Лъчезар Йорданов и Калоян Христов.

Роземари Трокел14.02.2019 - 30.03.2019

Изложба на ifa – институт за международни отношения на Германия Със съдействието на Гьоте-интитут

България Концепция: Роземари Трокел и Гудрун

Инбоден

Изложбата на Розeмари Трокел е част от поредица самостоятелни изложби от програмата на Института ИФА, включваща Зигмар Полке, Георг Базелиц и Герхард Рихтер.Работата на една от най-важните съвременни немски художнички не може да бъде ограничена до един жанр, нито да бъде подчинена на един стил. Използвайки изразните средства на рисунката, живописта, инсталацията, скулптурата, фотографията и видеото, тя размива границите между личното, местното и глобалното и включва широка мрежа от дискурси, които засягат както различни аспекти на немската социална и политическа история, така и западни философски, теологични и научни дебати или културни кодове, ролеви модели и норми в системата на изкуството.Една от основните теми на Роземари Трокел е критичното изследване на женската страна на живота и различията между половете. Всъщност артистичните позиции на нейните по-възрастни колеги формират нейната програмна отправна точка. Доминирана предимно от мъже, дори през 80-те години на миналия век, художествената сцена я подтиква към противопоставяне. Тя настойчиво създава контрапозиции и съпоставя мъжкия артистичен гений с ролята на жената и нейното място. Въпреки критичната си позиция, творбите на Роземари Трокел са жизнени, изпълнени с въображение концептуални конструкции, живи и убедителни. Художничката успява да визуализира дори тежки интелектуални теми по ироничен и хумористичен начин, като

избягва догматичните позиции и дори полемиката. Роземари Трокел не развива работата си линеарно, а умишлено избира пресичащи се пътеки. Чрез един напълно деконструктивен метод, тя поставя всеки отговор, веднъж намерен, отново под въпрос или търси нов отговор. Непосветеният наблюдател би могъл да възприеме работата й като разнородна и най-вече трудноразбираема. И все пак, една фино изтъкана мрежа от асоциации циркулира около всяка група произведения, в които мотивите, един път формулирани, претърпяват многобройни вариации и по този начин се дешифрират.В работите й традиционните и новите изразни средства създават удивителни връзки за зрителя. Това е особено очевидно при рисунките с мастило, въглен, молив, колажите и компютърните рисунки, които имат важно място в творчеството й. Рисунките придружават всяка нова фаза на работа както като експерименти, така и като скици, отбелязващи наблюдения и идеи, но и като отделни произведения. Тази изложба поставя специален акцент върху рисунките и видеоработите на Роземари Трокел.

Галерия „Структура“ Издателство ЖАНЕТ 45 и Радио Пловдив

представят „Накъде тече реката" от Чавдар Ценов с думи за книгата

проф. Клео Протохристова доц. Борис Минков

11 март 2019, понеделник, 18:00 часа Студио 1 на Радио Пловдив

Пловдив, ул. „Дондуков“ № 2Вход свободен

П О К А Н И

Месец на комикса в Чешкия център и Съюза на българските художници6.03. – 29.03.2019

Изложба „В това време на едно друго място / 100 години чешки комикс“6. 03. - 28.3.2019 Галерия „Шипка 6“ в София, етаж 4Официално откриване на изложбата с с участието на кураторите Павел Коржинек и Томаш Прокупек - 6 март, 18.30 ч.

Програмата на месеца на комикса включва още филмови прожекции, детска работилница за комикси, срещи с автори, комикс кафе, концерти.Подробности можете да намерите на адрес: http://sofia.czechcentres.cz/program/travel-events/msc-komiksu-v-eskm-centru-a-ve-svazu-bulharskch-um/Входът за събитията е свободен.

Литературен вестник 6-12.03.2019 3

Тогава сякаш очакваше нещата в живота му сами да се подредят, докато той припряно ги съзерцава.

Чавдар Ценов, „Накъде тече реката”

Преди година прочетох едно интервю с Лий Чайлд, което ми направи впечатление с професионално откровените си отговори. На въпроса как върви писането на новата му книга авторът на криминални трилъри отговаря: „Романът има огромен брой съперници днес: интернет, видеоигрите, филмите от стрийминг платформите. В момента си блъскам главата да си представя един 25-годишен младеж някъде по света. Пред тези хора има голям избор и книгата ми трябва да спечели мястото си. Трябва да ги засмуча в историята”1.Това са реалните практически проблеми на авторите на жанрови четива. Те трябва много внимателно да насочат литературната си стрела, за да уцелят колективното сърце на младата публика. Да се харесат отново и отново на страстните привърженици на този тип сюжети, на вече спечелените фенове на героя.А на другия полюс се появява „Накъде тече реката”.Роман, който не крие спокойното си намерение да говори на хората от средното поколение, 50-годишните – тези, които прекрачиха мистичната граница от социализма към демокрацията, от патриархалната строгост на домашните норми до либералната всевъзможност на случайните срещи, от гипсовите статуетки на Ленин като идол до гипсовите статуетки на Ленин като

1 Core, Kevin. How Lee Child is breaking cover on Jack Reacher secrets. BBC News, 30.10.2017. https://www.bbc.com/news/entertainment-arts-41594347

стока. И не на последно място, от „Васил Коларов” до „Солунска”, без да са сменяли улицата. В книгата няма кокетство към младите, няма намигания към възможни външни кръгове, които биха посегнали да четат. Тя е отворена за всички, но достойно лаконична в поканата си.И като заговорихме за противоположни полюси, героят на романа Мишо Илиев е географ – професия, която Гугъл Земя е на път да изпрати при абаджиите и гайтанджиите. При това не какъв да е географ, а учител, едно от най-недооценените поприща у нас. При това не какъв да е учител, а безработен. При това не от безработните, които хвърлят яйца по парламента, а деликатен и саможив безработен. Мечтателен, колеблив, бездеен. Мечтанието му е толкова натрапчиво и Маниловско, че дори самї себе си не уважава. От този герой по-микроскопична социална единица трудно може да се намери.Но точно през тази микроскопична гледна точка светът се оказва едно интересно за коментиране място – светът, който не забелязва Мишо Илиев, не забелязва и окото му в окуляра, но пък Мишо Илиев неизменно наблюдава и е забелязал всичко. И колкото външно да е социално пасивен, вътрешно ври и кипи от впечатления, мнения и хрумвания. Оказва се и пълен с въпроси, които на пръв поглед изглеждат наивни, мили някак, детински. А на втори поглед става ясно, че нямат отговор. Или пък имат, но той няма да ни хареса. Мишо Илиев обаче е виртуоз на нелицеприятните истини, дори те да се отнасят до него самия: „Винаги съм вървял подир живота си. Вярно, бързо съм вървял, дори припряно, но подир! Никога пред него! Не съм му показвал пътя, не съм го проправял – с изранени ръце, с кръв по лицето, с дива умора в очите. Примирен Примиренов, това ми е името. Или по-точно Занемарен Отпуснатов. Неподдръжко Недовършков. И други подобни. Иначе дай ми в кухнята да се заканвам какви чудеса ще извърша”.В такива моменти Мишо сякаш заговаря от името на много повече хора, не само от свое име. През криволичещата му изповед, също като през устата на обсебено от демони дете, излиза нестроен хор от гласове, които зазвучават като нашите български гласове, гласовете на тези, които не загубиха от прехода, но и не спечелиха. А може би и не си направиха труда. А може би и не искаха.Мишо Илиев ту говори от първо лице – тогава речта е трескава, пълна с мисловни подскоци и фантазии, ту го виждаме в трето лице – един сравнително спокоен, разсъдлив, дори рационален човек. Въпросът е, че независимо дали го гледаме „отвън” или „отвътре”, постепенно героят се разраства, заразява ни с оценките си, кара ни да се питаме той единствен ли е, или сме много, цяло едно поколение, чуло „ходом марш” на влизане в системата и продължило напред без самото то да знае накъде: „Впрочем публицистиката и литературата непрекъснато се занимаваха с границите и заявяваха, че са несправедливи, защото България навсякъде граничела със себе си, и че са свещени, защото... Никога не разбрах защо, както и никога не разбрах как така границите са едновременно и несправедливи, и свещени...”Който може – да отговори.Географията за героя е страст и мечта. Географията е и призма за гледане към света, и опит за изясняването му. Тя е и жаждата на сърцето, онова, което ти е било забранено да имаш от мига, в който си го пожелал. Тя е ясно показана като едно съвършено безкористно, непечелившо, непрактично и направо безполезно увлечение. Интересна е колекцията от тридесетина глобуса, които Мишо Илиев е събрал – училищен глобус от 60-те години, глобус-фенерче, глобус със снежинки вътре, глобус-ключодържател, глобус-фруктиера, глобус за бира и глобус за шампанско, глобус с животни и глобус

с растения. Всички тези предмети, които Мишо мъкне през живота си, включително и един шкаф със замъглени стъкла, имат единствено духовно изражение, защото финансовото е чиста нула. Такъв е и самият Мишо. А светът около него – не глобусът, а светът – работи на монетарен принцип.Постепенно обаче, докато „тече реката”, става ясно, че географът Михаил Илиев е не просто уволнен учител, а човек, който преди време е имал блестяща перспектива за академична кариера. Имал е също и реални възможности за пътуване, както всички нас през последните тридесетина години. Слизането му по йерархичната стълбица на битието се оказва напълно осъзнато, доброволно и изпълнено с отхвърлени условия. Отказани компромиси. Гордост, срам, стеснителност. Инат. Онова раздвоено мислене, което от едната си страна желае всичко, което не му се е случило, а от другата – няма да даде нищо, за да го получи. Светът на постоянните мечтания се оказва отхвърлен по дефиниция. Неприемлив като реалност. Нежелан като място, което иска да те промени, да те получи, да те направи свой, преди да ти даде нещо. И така изпод непрестанния шуртеж на мнения и впечатления на героя, изпод трескавата му словоохотливост и подскоците на фантазията му, започва да се избистря едно никога неизказано твърдение. Но то се внушава все по-силно. Сякаш героят на Чавдар Ценов ни казва: „Аз имам правото да си бъда такъв, какъвто съм, и светът с цялата си забързаност, ефикасност, ефективност, практичност, съобразителност, стремеж към блясък, слава, кариера и какво ли още не, не може да ми накриви шапката. Може друго да нямам, но имам себе си. А вие може и да имате много други работи, но сами не знаете кои сте”. Разгръща се един неочакван спор дали светът е прав или Мишо Илиев е прав и Мишо Илиев го изнася на своя територия.И тогава се появява Коста, съседът от съседния апартамент, историк. Мишо е бърз, Коста е бавен, Мишо е географ, Коста е историк; Коста обяснява живота с хода на историята, а Мишо с хода на географията, ако такъв ход въобще има. Двамата успяват да се кръстосат в координатна система, спрямо която да се нанесе инак трудно поддаващият се на обобщение живот днес. И настават изпълнени с приятелско удоволствие спорове:„– В дипломацията географията е всичко.– Е, и историята значи нещо – опъваше се Коста.– Само за пред народните маси. Истински важно е местоположението, наличието на ресурси, особеностите на климата...”Книгата, започнала като еднолично обяснение в любов към географията, продължава като коментар на историята на България с всичките й превратности, урбанизации, революции, сменени режими и различни форми на житейско плуване между тях. Част от пасажите дори са не толкова романни, колкото есеистични. Дружеското доверие обаче, с което

Като пресечна точка между историята и географиятатемите се коментират, ги лишава от идеологическата им позлата. Въпросът е какво остава от популярните ни исторически наративи, когато принудата да вземеш „правилното отношение” отпадне. „В тези недоубити буржоазни среди по време на социализма често можело да се чуе: „Ех, дядо ми колко е бил глупав! На еди-кого си дядо му се усетил и продал всичко след 9-и. А на дядо ми всичко му взели...“. Щяла да мине още някоя и друга година и нещата да се преобърнат. Да се окажело, че глупави са били дядовците, които всичко са продали. На другите наследниците си реституирали отнетото. Това според Коста добре онагледявало начина, по който през известен брой десетилетия умните и глупавите, добрите и лошите, правите и грешащите си разменяли местата...”Тогава иди разбери накъде тече реката.Но тук романът проявява една особеност, за която не мога да преценя дали е неволна или търсена: извън заявените си различия, двамата герои си приличат като близнаци. Те са като един и същи човек, пуснат по две различни пътеки. Интелигенти, на средна възраст, еднакво нерешителни, еднакво безкористни, еднакво деликатни, еднакво склонни да пропускат най-добрите си възможности. Включването на втория важен герой на практика не въвежда нов фокус, а раздвоява сюжета. Мишо и Коста поемат по свои пътища и произвеждат различни случки, правят различни избори, постигат различни обтегнати, но нескъсани отношения с родителите си. И докато сюжетът следва ту единия, ту другия, съдбите им си остават свързани, но някак незадължително свързани, сякаш със съюзна, а не подчинителна връзка, смес, а не сплав. В сюжетно отношение двамата нямат нужда един от друг.Но пък там, където няма спойка, има паралелизъм. Именно това дублиране на фабулата довежда до интересен, доста математически резултат: героите правят пълен кръг, за да се върнат отново към себе си. Историкът Коста, продал апартамента си на „Васил Коларов”, се връща отново да живее в него, макар и вече на „Солунска”. Географът Мишо, напуснал научния си ръководител, се връща отново към него, макар и по неакадемичен път. И историята, и географията затварят кръговете си. Може би голямата българска травма се оказва не промяната, а липсата на промяна.Близо до финала Михаил Илиев описва книгите на покойния си професор по молба на дъщеря му, която иска да разчисти апартамента. Затрупан от географска и всякаква литература, той се рови из страниците, преписва данните, от време на време се позачита и в крайна сметка прехвърля книгата към чувала с обработените заглавия. Поразява го фактът, че професорът, собственик на толкова много книги, не е написал нито една от тях. Мишо стига и до своето обяснение на загадката: „Проумял е, че на света вече е написано всичко. Даже не го е проумял, а всекидневно се е сблъсквал с резултатите от повсеместното писане и те са се просмукали в него на подсъзнателно ниво. Защото резултатите от повсеместното писане не са повсеместно четене, а търсене на място по лавиците, забърсване на прах, подвързване, пренасяне в кашони”.Навярно това ще са резултатите и от повсеместното ни умуване. Но личното умуване, както показва „Накъде тече реката”, в цялата си обществена малозначимост, се оказва последната стена пред вакханалията на немисленето, гримирано ту като напредък, ту като лесен живот.

КРИСТИН ДИМИТРОВА

Чавдар Ценов, „Накъде тече реката”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2018.

П Р О Ч И Т И

През 2019 г. НДФ „13 века България“ организира за двадесет и втори път Националния конкурс „Рашко Сугарев” за къс разказ. В конкурса могат да вземат участие автори до 35 години, чиито разкази са публикувани в периодичния печат или в книга през 2018 г.

Жури в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова ще определи носителите на:

I награда – почетна грамота и 700 лв.II награда – почетна грамота и 500 лв.III награда – почетна грамота и 400 лв.

От 1997 г. досега в литературния конкурс, провеждан от Фонда, са отличавани имена като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Владимир Полеганов, Яница Радева, Росен Карамфилов…Церемонията по награждаването ще се състои на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора, от 16:00 часа, в Галерия „Средец“ на Министерството на културата, София.

Изпращайте вашите творби в 5 екземпляра на хартиен носител с информация къде и кога са публикувани, с кратка автобиография и телефон за връзка, на адрес:

София 1421кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров” № 1НДФ „13 века България”За конкурса „Рашко Сугарев”

При допълнителни въпроси:02 963 48 07; 0889 648 927Краен срок 25 март 2019 г.

Националeн конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев – 2019“

К О Н К У Р С

4Литературен вестник 6-12.03.2019

В И Т Р И Н А

Последната книга на Николай Папучиев, публикувана от издателство „Кралица Маб”, носи заглавието „Музеят – възможен и невъзможен. Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото”. В нея той анализира проблемите на легитимността на музея в контекста на масовата култура и пазара, на функционирането на музеите на фона на очакванията на публиката.Как музеите функционират в контекста на масовата култура и свързаното с нея потребление на стоки и услуги? Как се сегментират нишовите пространства при услугите, свързани със свободното време на съвременния човек? Как музеите и екипите им се справят с предизвикателствата, произтичащи от тези процеси, какви са стратегиите им за увеличаване на посетителите, иновациите при визуализирането на големите наративи в условията на едно индивидуализирано търсене? Това са само част от въпросите, които поставя в своето изследване авторът. Анализът му е организиран около пет различни експозиции. Самият той определя, че във „фокуса са визуалните политики, чрез които музеите се превръщат в генератори на сюжети в контекста на съвременната масова култура”. А тези визуални политики се реализират посредством музейните експозиции, които са „своеобразни центрове на едни или други културни проекции”. Интересът на автора в тази посока е заявен от няколко негови предходни студии, които анализирт отделни аспекти на музейни експозиции. Той подбира музеите за изследването не на базата на предварителния музеен подбор на обектите, а на ролята, която те имат за типологизиране на определени тенденции в областта на културата.Самото изследване следва две големи тенденции. „Едната е свързана с това как се разпадат на отделни части значими в културно отношение сюжети и как техни ключови знаци се пресемантизират по начин, различен от конвенционално установените интерпретации.” Като пример за този механизъм Папучиев анализира три важни експозиции – Музеят на Братя Грим, Къщата на Жулиета и Къщата музей на Баба Илийца. Те показват „превръщането на литературните сюжети в конструкти за ежедневна употреба”.Музеят на Братя Грим се намира в гр. Касел, Германия. Разказът за този музеен център авторът сполучливо започва с обсъждането в българска среда на „истинските приказки” – „Детски и домашни приказки” на Братя Грим, издадени през 1812 г., които според публикувалото ги издателство са далеч от познатите добре адаптирани версии. И както често се случва у нас, реакциите не са еднозначни, защото самото издателство не анализира процесите на трансформации на фолклорните приказки – сюжетните промени, които се извършват с възпитателни и ценностни аргументи, промяната на отношението към детството от XIX в. насам, та да стигнем до новото ценностно преконфигуриране, което е резултат от промените в културната рецепция. Експозиционното пространство в Касел е разделено на две части – едното, в което около различни артефакти от епохата се представя работата на двамата братя върху Речника на немския език, което ангажира зрителите както всеки „класически музей”. При анализа авторът формулира класическия музей като „музей с ясни граници между сегашно и минало и акцент върху демократични механизми, формиращи знание”. Отчита наличието на иновативни техники и практики при организирането на експонатите. Втората част на експозиционното пространството е посветена на приказките, а сюжетите са представени без цензура. Тук основната цел на кураторите е да предизвикат естетическо и сетивно преживяване. Експозиционното пространство е построено, за да провокира фантазията и въображението на зрителя. Фонът на

приказките е начин за експониране на разказа за детството на братята, семейните отношения, бита и атмосферата в дома. Анализът насочва внимание върху един много важен похват от кураторската работа – умерено използване на мултимедийните средства и недоизказаното, незавършените сюжети от музейния наратав.Музеят във Верона, Италия – Къщата на Жулиета – е

пример за конструкт на масовата култура, създаден през 30-те години на XX в. Въпреки очертаните от автора множество дефицити в музейния наратив във Верона, къщата е посещавана от огромен брой туристи. Папучиев анализира различните филмови интерпретации на Шекспировия сюжет за Ромео и Жулиета, ключови за музея и за популярната култура. Музеят формира едно послание – това за романтичната и свързваща любов. Музея на Баба Илийца в Челопек Папучиев дефинира като „специфичен конструкт, положен върху художествен разказ, черпещ своите вътрешни мотивации от големия национален наратив”. Анализът е около ролята на литературен сюжет за формирането и изграждането на национална принадлежност. За постигането на историческа достоверност в музея се организира етнографска сбирка. Тук акцентът е върху предметите за ежедневна употреба, лесно разпознаваеми от публиката. Но тези обекти не са свързани с литературния прототип, а са събрани от местната общност. Авторът анализира критично главния легитимационен фактор за изграждането на експозицията в Челопек – връзката между считаната за прототип на Баба Илийца жителка на селото – Пена, и литературната героиня. Музеят е представен като израз на идеологически конструкти, в които литература, етнография и история взаимно си придават легитимност с посланията на модерния национализъм. „Националната рамка е мощна идеологическа конструкция, която в повечето случаи ерозира корените на локалната или местната културна история, форматирайки разказ, подчинен на специфични интерпретации на определени исторически събития”, заключава авторът. Той анализира вещите в етнографските музеи и възможността им да притежават своя собствена биография само ако са били притежание на определена историческа личност, чиито исторически заслуги са несъмнени, в противен случай те са елементи от един общ разказ за миналото, извън регионалното и социалното им многообразие, съставен от множество сюжети, изграждащи националната митология, подчертава Папучиев. Поради тази причина конструираният (реконструираният) от тях наратив нито разказва, нито има претенцията да разкаже миналото в категориите на културната история, в която ежедневният живот определя биографията на вещите. Папучиев дискутира един много важен аспект за музеологията – хоризонтите на очакване на посетителите, който слабо се анализира в нашата музейна практика. Втората голяма тенденция, която се проследява в първата глава, е свързана с това как музеите реализират политики в условията на променящи се очаквания от страна на зрителите. Авторът анализира два случая – на Първия етнографски музей на открито – „Скансен“ в Стокхолм, и на българския музей под открито небе „Етъра” край Габрово. Разказът за двата музея следва процесите по създаването им, методологията и функционирането на своеобразните експозиционни пространства, промените в идеологическите парадигми на етнографията. Специално внимание се обръща на индивидуалния досег и

личните изживявания на посетителите в музеите под открито небе, които са „ключов фактор за разбирането на процесите в съвременната култура и се превръщат в елемент от нейното символно пресъздаване във времето на модерността”. Втората глава на изследването е посветена на неслучилия се музей на социализма и отвъдмузейните наследства в близкото минало. Фокусът е поставен върху различни частни колекции – в София, Велико Търново, с. Миндя, голямата колекция в търговския мол във Варна, „Музеят на автомобилите на социализма” в Пещера, експозицията в родната къща на Тодор Живков в Правец, дома-паметник на Георги Димитров в с. Ковачевци и т.нар. „музеи на социализма” в елитни столични заведения. Общото между всички тях е отсъствието на статут на музей или колекция с обществен достъп по силата на действащия в страната Закон за културното наследство. За по-голяма плътност на темата памет – история авторът анализира изложбата „Семейство Стоянови” и инициативи на веригата „Зона Урбана“. Всички тези „музеи” са реализирани от различни социални актьори, които реализират идеите си и работят главно с носталгията – по младостта и спомените. Те представят обекти от бита, които са лишени от биографии. От тях не се очаква множественост на гледните точки, разкази от първо лице единствено число от различни социални групи за периода, те предоставят възможност за забавление или своеобразно пътуване назад във времето. Ориентирани са главно около консумативната култура от времето на социализма, но отново реферират към анонимност, заличават гласове и лишават сюжета от пълнокръвност. Реално музейните институции нямат ясна методология как да представят периода на близкото минало и в музейните презентации на социализма виждаме предимно предмети от ежедневния бит. Разказът около тях отсъства, но се борави с разбираеми и разпознаваеми послания като гаранция за неутрална интерпретация.И все пак музеят е витален, трансформира се в постмодерната ситуация. И ако институцията съумее да бъде диалогична, да представя множество разкази в своите експозиции, които да дадат възможност за ефектно представяне на колекциите, тя ще бъде възможна и различна от останалите учреждения, въвлечени в индустрията за свободното време на хората и неформалното образование.Музейната среда е динамична, а авторът не просто регистрира рефлексиите на различни социални актьори към съхраняването и представянето на миналото във „възможните” и „невъзможни” музейни пространства, но и извежда кой е „възможният” музей – онзи, който балансира между идеология и пазар, познава посетителите си и им предоставя възможност за образование и забавление, който възпитава публиката си, но не със силата на идеологически догми на дисциплиниращ институт. Музеят, който поддържа баланс между пазарните стратегии и масовизацията на туризма, предлага на посетителя оригинален размисъл върху една или няколко теми, който поставя и ни кара да задаваме въпроси. Авторът прави дълбочинен анализ, задава въпроси и подтиква към дискусия – какво музеализираме и как го ползваме за изграждане на исторически наратив за преживяното, как материалното наследство функционира в условията на съвременната култура. И в този дух запознаването с монографията от страна на музейни уредници, студенти, антрополози, етнолози ще стимулира промяна в българската музейна среда.

ИГЛИКА МИШКОВА

Николай Папучиев, „Музеят – възможен и невъзможен. Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото”, изд. „Кралица Маб“, С., 2019.

Музеят – възможен и невъзможенП Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Фридерике Майрьокер, „Само ЖЕСТОКО седя“, прев. от немски Бисера Дакова, изд. „Ерго“, С., 2019Фридерике Майрьокер, една от знаковите

авторки на австрийската литература от втората половина на XX в. насам, е позната у нас предимно като поетеса. Това издание обаче ни я представя като прозаичка, и то с един типичен за писането й текст, надграждащ смислови пластове и изтъкан от асоциации и литературни и културни препратки. Четенето на тази книга със сигурност изисква от читателя всеотдайност и неизбежно се превръща в тълкуване. Процес на тълкуване със сигурност е представлявал и преводът на текста – предизвикателство, с което Бисера Дакова чудесно се е справила. Точно така ни представя срещата с произведенията на Майрьокер и предговорът на преводачката към изданието – той въвежда не само в контекстите на творчеството на авторката, но и в самия процес на превода, и така се превръща в опора за читателите при собствената им среща с книгата.

Иржи Кратохвил, „Хотел „Авион“, прев. от чешки Анжелина Пенчева, изд. „Парадокс“, Бохемия клуб, С., 2019Почти всички произведения на Иржи Кратохвил,

един от най-важните и разпознаваеми съвременни чешки писатели, са посветени на изпробването на възможностите днешната литература да разкаже неотдавнашната история, тази на XX в. Тези, които познават и останалите му преведени на български книги, ще видят продължението на тази тема и в „Хотел „Авион“. Миналото от втората половина на предходния век тук е едновременно и конкретно, и универсализирано чрез интерпретацията му през познати исторически и културни кодове и архетипи. Резултатът – един оригинален

и увлекателен художествен свят, който превръща литературата в мощен инструмент за осмислянето на миналото.

Сесар Айра, „Ема, пленницата“, прев. от испански Красимир Тасев, изд. „АГАТА – А“, С., 2018Сесар Айра, един от най-продуктивните

и известни съвременни писатели, става все по-добре познат на българските читатели. „Ема, пленницата“ е една от най-известните му ранни книги и е създадена по типичния модел на неговата проза – кратък роман със сюжет, ловко смесващ реално и фантазно, екзотика и митологеми. Явно точно на тази сила на авторското въображение, способно да породи оригинални и завършени фикционални светове, се дължи фактът, че читателският интерес към Айра не се изтощава, макар написаните от него книги вече да са стотина.

Литературен вестник 6-12.03.2019 5

В И Т Р И Н А

През 2018 г. в Полша бе издаден двуезичният българо-полски том Sofia Berlin от Пламен Дойнов, който включва преводи на стихотворения от „София Берлин“ (2012) и избрани текстове от „Балът на тираните“ (2016), извършени от екип признати преводачи – Ханна Карпинска, Войчех Галонзка, Дорота и Димитър Добреви. Книгата е публикувана в рамките на наградата „Европейски поет на свободата“, която се присъжда на всеки две години на едноименния литературен фестивал, организиран в град Гданск. Българският поет Пламен Дойнов бе поканен в петото издание на наградата, чиято идея – по мнение на създателите – е обединяването и приближаването на различни общности, езици и литературни визии на света. Наградата има за цел да отличи поети, които застъпват в творчеството си една от най-важните теми на съвременността – темата за свободата. Особеното внимание на полския читател привличат „Фрагменти към нова политическа поезия“, определящи принципите на оригиналния литературен проект, чиято централна идея е широко разбираната художествена свобода. На етично ниво тя е осъществявана като категорично несъгласие с оправдаването на насилието, засягащо лице или художествено слово. Задължение на поета е да застане на страната на беззащитните и адекватно да отговори на нуждите на потиснатите, унижените и обидените жертви, на които дължи солидарност и състрадание. В центъра на проекта на Дойнов стои един конкретен човек, чийто светоглед, дилеми, несгоди и лични драми показват в по-широка перспектива панорамата на реалните социални проблеми. Вътрешната свобода на субекта, разбирана като морално задължение и осъзнаване на отговорността за изговорената дума (Pisarz, który wie jak, „Писател, който знае как“), е свързана с етичните концепции на литературата. Внимателният и социално чувствителен поет постоянно поставя под въпрос установените идеологически нагласи, защото никоя от тях не притежава сигурно морално оправдание. Не по-малко важен постулат се оказва необходимостта да се запази паметта за некритично и робско преклонение пред идеологиите или лидерите на нацията. Осъществяването му не означава само разобличаване на метастази от миналото, но и посочването на съвременните им мутации, в които се забелязват деформации и заплахи за широко разбраната човешка свобода. Поетичният том Sofia Berlin може да се определи като успешно реализиране на авторската програма на новата политическа поезия. Внимателният прочит на стихотворенията разкрива необичайно чувствителното отношение на поета към свободата. Пламен Дойнов избягва еднозначни отговори, предлага широкообхватен и многоизмерен културно-антропологичeн размисъл върху двусмислието на понятието свобода. В книгата интензивно присъстват мотиви, сюжети, теми и фигури, изразяващи свободата, чиито типове на възприемане определят общите точки в структурите на полската и българската културна памет, оформени от сходния исторически и културен опит през последните два века. Става въпрос, между другото, за препратки към чужда власт, войни от ХХ век, трансформационни процеси, морално осъждане на миналото, дилеми на справедливостта в посткомунистическите процеси, глобализация, икономически кризи, миграция.В поетичните текстове се появява аксиологията на свободата в

универсалното й значение, която задължава нейното потвърждаване. Същевременно присъства и критична оценка за идеологическите тълкувания на свободата, за нейния генезис и парадокси, възможностите за нейното придобиване, реализиране и поддържане. Лишен от пристрастия, поетът

демонстрира с иронична дистанцираност отношението по оста свобода – дискурси/идеологии, умело използва заплитания в контекстите на философски убеждения (Palimpsest komunistyczny, „Комунистически палимпсест“). Поставя редица въпроси върху генезиса на свободата и внимателното вглеждане в това, което се крие зад концепцията за свобода в политическите дискурси (Bal tyranów, „Балът на тираните“) – дали става въпрос за подобие, или за реализиране на автентична стойност, позволяваща осъществяването на взаимоотношенията, разбирателството и солидарността между хората (Most wolności, „Мостът Свобода“). Символичният репертоар на свободата в политически, социален и идеологически аспект подчертава необходимостта от дистанция при опити за злоупотреба и присвояване на свободата.Поезията се базира върху специфични фигури на културната памет – градоветe Берлин, Прага, Будапеща, Виена, Дрезден, в които определени исторически събития отбелязват спомените на обществата, изобразяват политически агресии и личните човешки драми на жертвите на идеологическите спорове (Niczyj, „Ничий“; Berlińskie skoki, 1961, „Берлински скокове, 1961“; Mury dla Ciebie i dla mnie, „Стени за теб и мен“). В посочената културна топография дадените пунктове взаимно се конституират като част от обмяната и влиянието в перспективата на едновременността – съвместното съществуване на минал и настоящ опит. Поетът задава въпроса за границите на свободата на човека, който е драматично запленен в траекторията на историята и парадоксите на нейното прилагане. Лирическият субект в тези стихове може да бъде описан като свидетел и архивар, докато поетичният текст трябва да се чете от гледна точка на етичното възприемане на литературата като място на памет, по думите на Елжбиета Рибицка, „доказващо неизбежното заплитане в идеологията и властта, което показва взаимозависимост с историята, географията и колективната памет”1.Поетът като субект на историческата памет напомня за последствията от насилието и властването, поетичните текстове изграждат версии за миналото, основани на травматични събития, свързани с идеята за осъществяването на свободата в комунистическите страни – Пражката пролет, Унгарската революция, както и присъствието на тези фигури на културната памет като опозорено и непреодолимо историческо наследство (Kompleks węgierski, „Унгарски комплекс“). Доминират редица мотиви, теми, сюжети и фигури с висока продуктивност, със способност да генерират въображения, които представляват общия полски и български опит, а в по-широка перспектива – централно- и източноевропейския. Мотивът за жертвите и палачите на режимите, пълните с напрежение въпроси за отмъщението, обезщетението и

1 E. Rybicka: Miejsce, pamięć, literatura (w perspe-ktywie geopoetyki). „Teksty Drugie” 2008, nr 1-2, s. 25.

чувството за морална отговорност на бъдещите поколения към травмите и драмите от миналото – това са лирически размисли, които пряко съответстват на сложните дилеми на съвременните европейски политики на паметта (Łagrowa czytana, śpiewanka, „Лагерна читанка-песнопойка“; Palimpsest komunistyczny, „Комунистически палимпсест“; Łowcy historii, „Ловци в историята“).В книгата Sofia Berlin свое място заема не само запомнената история на ХХ век. Панорамата на травматичните места на памет допълват световните събития на XXI век: 11 септември (Jego 11 września w Wiedniu, „Неговият 11 септември във Виена“), войната в Ирак (Dwaj zakładnicy w Iraku, „Двама заложници в Ирак“) и в Сирия (Pisarz, który wie jak, „Писател, който знае как“), укрепени вече в паметта предимно от средствата за масова информация. Възниква въпросът за човешката свобода в перспективата на настойчивото представяне на брутални военни образи, отразяване на кръвопролития и жестоки екзекуции, терористични атаки като грабващи окото теми и привличащи вниманието на възприемателите и следователно способни да генерират печалби. Има ли граница между надеждното изпълнение на задължението за информиране, очертаването на границите на свободата на медиите и чувствителността на възприемателите? Като остава в тематиката на лирическото отразяване на най-близкото минало, книгата съдържа и размисли по въпроса за свободата във време на потребление и излишък на неща, в което се появяват нови форми на робство, ограничаващи човешката свобода, например чрез зараждащата се необходимост да се използва виртуалната реалност (Propozycja w sieci, „Предложение в мрежата“; Inna wolność, „Друга свобода“).Неограничените и често принудително тръгнали потоци от хора към други страни символизират процесите на транскултурализъм, на циркулация на идеи. Свободата в избора на място на пребиваване е свързана едновременно с драмата на изкореняването и носталгичното разкриване на изгубени места, хора и времена (Kraj do życia, kraj do umierania, „Страна за живеене, страна за умиране“). Българин, който мигрира в Западна Европа, неизбежно е заплитан в балканския дискурс (Europejska szkoła wygnania, „Европейско училище по изгнание“), пълен с негативни, дори презрителни стереотипи (Piękni cudzoziemcy, czyli literatura nieobecności, „Хубавите чужденци, или литература на отсъствието“). Тези образи обаче са допълвани и с въпроси за присъствието на имигранти в Европа (Podejrzani ludzie w metrze, „Съмнителни хора в метрото“), което показва, че свободата е ограничена от страха от религиозно и културно многообразие, както и от реалната заплаха от тероризъм.Подходът на Пламен Дойнов към разбирането на понятието за свобода, разглеждано в измеренията на универсалното, глобалното, индивидуалното и политическото, е неразривно свързан с моралните и етични въпроси, отразяващи опита на миналото и настоящето. Поетът представя възприемането на свободата през политическите деформации и робствотo, лицемериетo и стереотипите, запазвайки преднамерена дистанция от всякакви дискурси и идеологии.

ДОРОТА ГОЛЕК-СЕПЕТЛИЕВА

Płamen Dojnow, „Sofia Berlin“. Tłum. Hanna Karpińska, Dymitr Dobrew i Dorota Dobrew, Wojciech Gałązka. Instytut Kultury Miejskiej, Gdańsk 2018.

За присъствието на българската поезия в Полша

Лудвик Вацулик, „Чешки съновник“, прев. от чешки Васил Самоковлиев, изд. „Парадокс“, Бохемия клуб, С., 2018Това е първата преведена у нас книга

на един от най-значимите чешки писатели от втората половина на XX в. Лудвик Вацулик е важен не само с художествените си произведения, но и като централна фигура на алтернативната, дисидентска литература през 70-те и 80-те години на миналия век и на едно от най-характерните явления на чешката култура от този период – самиздатската литература. Романът „Чешки съновник“ превръща в художествен разказ тъкмо този негов литературен и биографичен опит. Това прави възможно четенето на книгата едновременно като оригинален литературен текст, но и като документално свидетелство. Постижение представлява работата на преводача Васил Самоковлиев, както и на редактора Владимир Пенчев, справили се с огромния пласт реалии в текста, без да затруднят четивността и въздействието на книгата.

Арчил Кикодзе, „Южният слон“, прев. от грузински Ирина Пираева, изд. „АГАТА – А“, С., 2018.При цялото обилие от преводни книги

все още остават литератури, за които българският читател знае твърде малко. Грузинската е една от тях. Появата на книгата на Арчил Кикодзе, един от най-известните съвременни грузински писатели, се стреми да преодолее донякъде тази липса. Романът „Южният слон“ излиза през 2016 г. и вече е преведен на няколко езика. Остроумна книга, в която личи фактът, че авторът й има опит с киното и фотографията, и която увлича читателя в историята на своя герой, пресъздавайки така всъщност опита на цяло едно съвременно поколение.

Вирджиния Улф, „Разкази“, прев. от английски Иглика Василева, ИК „Колибри“, С., 2019Книгата събира разказите на Вирджиния Улф. Макар авторката да е ценена

преди всичко за романите и есетата си, жанрът на разказа дава важен ракурс към творчеството й, прави още по-видими мащабите на литературните експерименти, предприети от авторката. Точно в това е и основното качество на този том – той не просто съдържа разказите на Улф, но е и структуриран така, че да покаже хронологичните, тематични и концептуални контексти на нейното творчество. Още една гаранция за стойността му е преводът на Иглика Василева, благодарение на която познаваме много от важните творби на Улф.

A B R O A D

6Литературен вестник 6-12.03.2019

С т о Л и ц а

Тазгодишното двадесет и трето издание на международния София

Филм Фест идва с много актуални заглавия и разнообразни програми

както винаги досега. „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов и „Прасето“

на Драгомир Шолев са българските заглавия в международната надпревара

за Голямата награда „София – Град на киното“, осигурена от Столична

община, която ще се връчи на 16 март на церемонията по награждаването на

София Филм Фест.„Снимка с Юки“ – режисьорският

дебют на Лъчезар Аврамов – е създаден по едноименния разказ от сборника на

Мирослав Пенков „На изток от Запада“. Сценаристи са Димитър Стоянович

и Лъчезар Аврамов, а продуценти – „Чучков брадърс“. Проектът е

представен в програмата на Sofia Meetings и селектиран на престижната

програма ScripTeast, чийто вдъхновител е Кшищоф Кешловски. Филмът е първата българска копродукция с

Япония. В главните роли ще видим Руши Видинлиев и японската актриса Кики

Сугино. След премиерата си на СФФ „Снимка с Юки“ тръгва по кината от

5 април. За сюжета на филма, за писането и четенето разговаряме с Димитър

Стоянович.

„Снимка с Юки“ е дебют на режисьора Лъчезар Аврамов, с когото сте творчески тандем в доста документални филми и телевизионни формати от години. Защо се спряхте точно на този разказ за негов първи игрален филм? Филмът се роди като провокация на режисьора, който първи прочете краткия разказ на Мирослав Пенков. Лъчо Аврамов много хареса този разказ и ми го предложи с въпроса дали мога да направя сценарий по него. Разказът е много шантав, много различен. Прочетох го чисто професионално и му казах, че мога, че ми е много интересно какво се случва с героите, след като свършва разказът.

Тоест сценарият започва там, където разказът свършва?Горе-долу да, поне оттам беше моят стимул да започна. Аз имах от автора двама основни герои и работата ми беше да изградя вселената, която те обитават, тоест онова, което литературата много често не показва. В литературата често героят живее през думите на автора, в сценария той трябва да живее през себе си. И тъкмо в това е истинската работа на сценариста – да направи персонажа плътен, дишащ, да влее плът и кръв в един най-често литературен скелет, а това в някакъв смисъл е писане наново, писане от нулата.

И след като дописахте разказа, какво стана? За какво е филмът, най-общо казано? Темата на този филм е случайността. Случайността, която преобръща живота ни за една секунда. Филмът е за онзи контрапункт на човешкото самоубеждаване, че животът ни зависи от нас. Ако трябва да конкретизирам – героинята в „Снимка с Юки“ иска да има дете, това не става по естествен начин и тя, заедно с мъжа си, започва да планира инвитро процедури, но в един момент всичките тези планове просто се обръщат на 180 градуса. И тъкмо тук, започвайки от нулата, се вижда какъв си. Стъпваш накриво, попадаш в нова ситуация и трябва да преосмислиш всичко,

което си планирал. Това е ситуацията на семейството в нашия филм – то изпада в криза, нещо преобръща света му и тогава всъщност се разбира тези хора наистина ли се обичат, кога и защо са решили, че трябва да имат дете и ако го искат, то е защото много се обичат, или защото социумът очаква това от тях. Връзката между това кой може и трябва да има деца и съдбата, предопределеността, е много важна в този филм.

Как авторът Мирослав Пенков реагираше на развитието на сценария? Свързахме се с него още в деня, в който режисьорът ми предложи разказа. Аз лично много харесвам цялата книга „На изток от Запада“. От нея имам проект по един друг разказ, „Македония“, по който работим със Стефан Командарев. След като се свързахме с Миро, той дойде в България, говорихме много, разказах му как смятам да подходя към героите, какво ми е интересно, какво според мен е останало неизказано, защото разказът е кратък и ударен. В процеса на работа го държахме в течение, пращахме му варианти, обсъждахме.

Екипът на филма е международен и много интересен. Операторът на филма Торстен Липсток е един от най-активните европейски оператори в момента, работил е и в Холивуд, наистина е на световно ниво, а тук дойде да снима почти про боно, защото на такъв оператор не може да му се плати онова, което би взел за същата работа в САЩ например. Но той се влюби в сценария. Във филма участва и неизвестният до онзи ден актьор Димитър Маринов, който след Оскара на „Зелената книга“ вече е разпознаваем навсякъде. Но успехът на Маринов не се е появил за една нощ, този актьор, който от години упорито работи в САЩ, влиза от филм във филм и който следи ситуацията, го знае. Лъчо Аврамов го покани за нашия филм, преди да бъде избран за партньор на Махершала Али и Виго Мортенсен. Любимият ми избор в каста обаче е на боксовата ни легенда Серафим Тодоров. За мнозина неговата поява ще бъде изненада, ролята му никак не е малка, има изключително екранно присъствие и направо „мачка кадъра“, както се казва.

Японската актриса Кики Сугино е голяма звезда в азиатския свят. Тъкмо нея щях да поставя като черешката на тортата. Да, тя е грандамата на съвременното японско кино, снимала е с Ким Ки Дук и с кого ли още не, освен това самата тя е и доста нашумял продуцент. Това й беше първият англоезичен филм. Тъкмо тя беше и първият избор на режисьора – с оглед на Кики избрахме и останалата част от каста. Руши Видинлиев си дойде много на място, не само защото английският му е перфектен. Въобще мисля, че

събрахме силен каст. Позволявам си да говоря в множествено число, защото взимах активно участие в почти целия производствен процес.

Тоест участвали сте заедно с режисьора в тези избори?Бях с него във всичките етапи. Освен това си ходех, в духа на класика Валери Петров, с писалището на терен и понякога редактирах отделни сцени или диалози на място. Защото колкото и да си пренаписвал и редактирал един сценарий, понякога се налага да променяш и измисляш нови варианти на терен. И това е част от работата на сценариста според мен.

А какво е влиянието на режисьора в писането на сценария?В нашия случай голяма. За мен е крайно безсмислено да се пише сценарий, ако не знаеш кой ще е режисьорът и никога не бих написал сценарий, ако не работя с режисьора от първия ден. Трябва да познавам вкуса на този човек, за да пиша за него, трябва да знам дори как си представя кадъра. В този смисъл вярвам в хомогенната общност, в работата тъкмо в такава общност, иначе всеки започва да дърпа в неговата си посока и накрая от кълбото прежда не остава нищо.

Вие имате солиден опит в писането за телевизионни формати и сериали, какво е специфичното при писането за кино?Не бих казал, че има нещо по-различно, що се отнася до драматургията. Независимо дали става дума за час и половина филмово време или за шест часа телевизионно време, драматургът разказва една история. От тази гледна точка има единствено добро, внимателно изчисляване на времето при създаването на героите, събитията, сцените и всичко останало.

В този смисъл явно не вярвате в т.нар. „формулно писане“?Даже го смятам за изключително вредно, въпреки че напоследък промиват с него мозъците на начинаещи сценаристи и ги учат, че уцелвайки някакви формули (на 14-ата минута трябва да стане това, а на 27-мата – друго), ще постигнат успех. Помоему именно това наранява структурата, освен ако не си холивудски сценарист, тогава формулното писане е даже задължително. Там и писането, и снимането е близо до манифактурата. Този тип писане е ограничаващ спрямо таланта, фантазията, спрямо подхода ти на разказване. Това пречи, което си личи в качеството на сценариите от последните 20 години, говоря в световен мащаб.

Има ли разлика в степента на подготовка, когато пишете за телевизионен формат, сериал или кино?Предварителното проучване зависи от темата. Що се отнася до „Снимка с Юки“, тук специално предварително проучване нямаше. Работата ми беше

изцяло свързана с персонажите – да ги накарам да дишат своя въздух. Във всеки сценарий най-важно е онова, което се нарича плътна психологическа характеристика на героите, което включва всичко – как са проходили, какви дрехи носят, пушат ли, а може би някой куца, има ли тик, има ли хоби – това е огромна предварителна работа, която един добър сценарист извършва дори преди да започне с писането. За да направиш достоверен един персонаж, ти наистина го замесваш от кал и така създаваш жив човек, казано малко нахално. В момента обаче работя и по един исторически филм, на тема, свързана с тероризма, и там предварителното проучване е огромно. В историческите истории и конкретно в моя случай има реални исторически фигури, а други нереални трябва да се добавят за целите на сюжета. Следват въпросите: какво се случва между тези реални и нереални фигури, какви са взаимоотношенията им, какво е семейството им и т.н.

Какво очаквате с нетърпение на тазгодишния СФФ, кои филми Ви се иска да видите?Всички бих видях, любопитен съм. Бих видял, въпреки че вече съм го гледал, новия филм на Ларс фон Триер „Къщата, която Джак построи“. Този филм е коренно различен от всичко, което Триер е правил, той е шамар, подигравка към всички елитарно изживяващи се кръгове, фестивали и пр. За мен този режисьор, не обръщам внимание на скандалната му слава, е вселена в европейското кино, величина.

Какво чете Димитър Стоянович?Аз съм най-ненаситният читател на планетата, чрез четенето си почивам, за мен то е всичко, чета на ден по една книга в нормален обем. Чета и следя например новата българска литература, но чета и фентъзи, особено когато съм на село. Препрочитам автори като Михаил Булгаков, който винаги ме е съпътствал, а в момента чета един китайски средновековен роман. Наскоро прочетох „Под тавана, който се лющи“ на Горан Петрович, изумителна книга, и „Пресен черен хайвер“ на младия румънец Йонеску-Лупяну, също прекрасна книга, паралелно с това чета спомени от Втората световна война. С една дума, четенето е онова, което правя, докато не пиша.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Новият български филм „Снимка с Юки“ в програмата на София Филм Фест 2019 Разговор със сценариста Димитър Стоянович

Японската актриса Кики Сугино в кадър от филма

Серафим Тодоров в кадър от филма

Руши Видинлиев и Кики Сугино в кадър от филма

Литературен вестник 6-12.03.2019 7

П А М Е Т

Панайот Карагьозов

Тадеуш Пайпер (1891–1969) е сред емблематичните дейци на полското междувоенно двадесетилетие, чиято творческа активност е сравнително кратка, но изключително интензивна и ефективна. Между 1922 и 1930 г. той публикува три стихосбирки, един роман, няколко драми и множество литературнокритически статии. Приживе известен като „Папата на авангарда” и „Великия програмотворец”, Пайпер въздейства върху междувоенния литературен процес и литературен живот най-вече посредством краковския месечник „Звротница”, на който той е основател, главен редактор, спомоществовател и активен дописник. Въпреки че от списанието излизат само две серии (през 1922–1923 и 1926–1927), редакционната политика на „Звротница” има безспорно значение първата междувоенна декада да се утвърди в историята на полската литература като Краковски авангард.Списание „Звротница” (на полски ‘железопътна стрелка’) с подзаглавие „Посока: съвременното изкуство” става трибуна на редица изтъкнати представители на авангарда, футуризма, формизма и други „изми“, сред които са Бруно Яшенски, Титус Чижевски, Станислав Млодоженец, Анатол Стерн, Юлиан Пшибош. На списанието сътрудничат Филипо Томазо Маринети и Тристан Цара (1896–1963), а също така и редица авангардни художници като Владислав Стшемински (1893–1952). В първите три книжки на списанието Пайпер публикува под собственото си име и фамилия най-известните, преливащи една в друга програми: „Отправна точка”, „Град, маса, машина” и „Метафората на съвременността”, а под псевдонимите Ян Бадински и Ян Алден – стихотворенията: „Утро”, „Град”, „С очи над града” и „В талаша на деня”.За разлика от повечето свои връстници от т. нар. „изгубено поколение“, Тадеуш Пайпер прекарва Първата световна и Полско-болшевишката война от 1920 г. не на фронтовата линия, а в културните окопи на Мадрид, откъдето наблюдава офанзивата на съвременните тенденции в изкуството и литературата. Въпреки че имагинерният му куфар с „испански ръкописи” изчезва на Виенската гара, Пайпер навлиза в културния живот на свободна Полша с летящ старт, лансирайки множество свои и чужди идеи. В първата програмна статия на „Звротница” – „Отправна точка” – Пайпер разграничава календарното от културното летоброене: „Двадесети век не можеше да види бял свят. Четиринадесет години след кръщенето си той все още беше зародиш в опашката на своя предшественик. Беше сянка на неговото тяло, ехо на неговия глас. Не притежаваше собствено лице, притежаваше само собствен номер: двадесети“.За Програмотвореца „отправна точка” на века става именно войната, която опустошава заварените ценности и прекроява геополитическото и културното пространство на Стария континент. Краят на Голямата война поставя началото на „епохата на прегръдка с настоящето”, в която „фабриката се превръща в танка на мира”, съревнованието на идеите заменя престрелките, а градът (на полски miasto), масите и машините и техните производни – бързината, откривателството, новаторството стават обекти на съвременното изкуство. В края на XIX век прозата на полския позитивизъм локализира повествованието в градска среда, в началото на следващия – програмата „3–М” на Пайпер ултимативно урбанизира и поезията.

За полския съвременник на Христо Смирненски градът е „шумен”, „светъл” и „разблуден”, но въпреки че в него „червеното мляко на земята засища на фабриките гърлата”, той не е „скован от злоба”. Някогашното презряно трето съсловие е еволюирало в потребител, меценат и творец на изкуството, а градът, освободен от негативните конотации, естетизира облика си и става „паметник на човешката гордост”. Градът се приспособява към човека и човекът към града, който от своего рода природа се превръща в човешко творение и произведение на изкуството, в което си дават среща масите и машините. Градът е средище на прогреса, където общуването на човека с „размечталата се машина” оптимизира битието и съзнанието на хората и ги подтиква да бъдат съпричастни (като създатели и консуматори) на изкуството. Градът-проект е новият смисъл на човешкото битие – той е „възхвала на вертикала”, неговите улици са „опънати струни, на които гумите на автомобилите и токчетата на обувките свирят музика, която не може да бъде чута никъде другаде”, а цветните афиши върху сградите предварително известяват и възпяват това, което съвсем скоро ще се случи.Градските средища обединяват огромен брой хора. Гигантските човешки струпвания Пайпер нарича маса-общество и маса-тълпа и споделя констатацията, че масата-общество е най-прекрасното творение, създадено от природата. Масите все по-отчетливо се открояват на близкия хоризонт и създават нова обществена и културна ситуация. Индивидът става все по-зависим от масата, а поотделно и съвместно масата-общество и масата-тълпа чрез новите форми на (съ)съществуване все по-осезателно влияят на човешкото съзнание. Пайпер не се съмнява, че масите ще въздействат върху изкуството, което, подобно на градската среда, е строителство, превръщащо хаоса в порядък; убеден е, че постулатът за артистичното строителство е най-горният пласт на житейските постулати.Строителството, структурата и йерархията са задължителни за живота и изкуството. Те са подчинени на определени правила, които периодично се сменят, без да се променят. Използваните във визуалните изкуства геометрични фигури са ограничени, поради което геометризмът се редува с антигеометризма, а в литературата спираловидното противопоставяне между сменящите се епохи се е изчерпало. Изход от тази повторяемост Папата на авангарда вижда в органичното изкуство. След като полският позитивизъм се опитва чрез постулатите „за работа в низините” и „органическата работа” да наложи природната органичност върху обществото, Пайпер предлага навлизането на органичността в изкуството и литературата. Новата органичност не е симетрична като природната и е много по-сложна, а новото строителство е функция на масата-общество. Според автора на „Град, маса, машина” дело на изкуството ще бъде обществото, чрез което пък масата ще (на)влезе в изкуството, чиято нова форма ще изглежда така: „Органичното устройство някога ще стане модел за изграждане на художественото произведение. Отделните съставки на произведението ще бъдат в тясна функционална зависимост, която ще бъде единствената спойка на творбата. Структурата на произведението ще стане значително по-сложна.

Папата на авангарда и неговите рожби(Половин век от смъртта на Тадеуш Пайпер)

на стр. 10

След двата романа „18% сиво“ и „Хавра“ и сборниците с кратки разкази и есета „Симетрия“ и „Не толкова кратка история на самолета“ Захари Карабашлиев предлага на читателската аудитория повест. Новата му книга „Жажда“ (2018), която се появи в самия край на миналата година, стои на границата между литература и действителност – текстът облича в художествена фикционалност историята на реална личност. Повестта е вдъхновена от незрящия Спас Карафезов – това става ясно както от посвещението в началото на текста, така и от премиерата на книгата, състояла се на 5 декември в Младежки театър „Николай Бинев“, където г-н Карафезов гостува.Символиката на жаждата от заглавието извежда на преден план тъкмо вглеждането в човека и въпроса за човешките потребности. От една страна, жаждата е представена в буквален аспект – като биологична необходимост на организма от вода, а от друга страна, е разгледана в метафоричен план – като утоляване на личностните пориви и стремежи за реализация. Жаждата може да бъде разбирана и като доказателство/израз на живота и живеенето – докато изпитваме жажда, сме сигурни, че съществуваме.„Жажда“ е книга за себенадмогването въпреки житейските обрати, неочакваните завои и препятствия, с които човек се сблъсква. След като претърпява тежка катастрофа, героят Даниел се събужда в болнична стая без спомени за случилото се. Злополуката и травмата се явяват предпоставка за разказа, в който основният акцент е осмислянето на съществуването. В „Жажда“ не движението и динамиката (иначе така характерни за прозата на Карабашлиев) са сюжетоопределящи, а спирането на едно място – принудителната статичност, която позволява равносметка на живота. Ако произведенията на Карабашлиев досега са били белязани от темата за пътуването между два континента, в новата книга пространственият център е един – България, а основният фокус на разказване – родният град на героя (и на автора) Варна. За персонажа Даниел Данев става ясно, че живее в Ню Йорк, но американското тук е само щрихирано през самолетния билет, който остава неизползван. Както вероятно читателят се досеща, не Даниел е прототипът на Спас Карафезов, а друг герой на повестта – съседът по болнично легло Ангел Радков. Младият Даниел се явява слушател на личната история на ослепелия в своята комунистическа отдаденост по времето на социализма Ангел. Въпреки мрака Ангел е съумял да изживее годините си след това така, че накрая да възкликне: „Имах най-щастливия възможен живот“. В книгата болницата е умело подбран топос, който сближава хората по неволя, но и който може да ни срещне с най-необикновени житейски истории.Една от големите теми на „Жажда“, които занимават писателя, е за слепотата и гледането. В интервю по Българското национално радио Карабашлиев споделя, че работното заглавие на произведението е „Слепота“. Доколко човек вижда, докато гледа, и как незрящият човек възприема света без възможността да разчита на очите си? Това са двете рефлексии, през които се разгръща диалогът между героите – на зрящия, но невиждащ Даниел и на слепия, но прогледнал за живота Ангел.Освен болничната стая и буквалната жажда за вода, двамата герои ги свързва общата тема за Варна и морето.

Плуването в Черно море, което не може да се сравни с никое друго море или океан по света, но и плуването само по себе си – като изпитание пред възможностите на човека. Като студент, вече ослепял, Ангел отива до Варна, воден от желанието си да се потопи в морето, но срещата му с водната стихия се превръща в над шестчасово приключение и плуване на сляпо към брега. През перспективата на спомена и отминалите събития от живота на Ангел Радков разказът в „Жажда“ отваря множество полета за

размисъл; поставя редица общочовешки въпроси, повечето от които обаче изискват индивидуален отговор. Такива са например въпросите за случайността и предопределеността на събитията, които се случват в живота; за изгубването на човека в тях и нуждата от себенамиране. Но и още – за следването на посоки и хаотичното лутане в кръг, за живеенето на скорост и внезапното спиране. Не на последно място книгата проблематизира необходимостта от инцидент, който да провокира преподреждането

на живота и възвръщането на личната хармония и баланс. Тази потребност е колкото загатната, толкова и ясно изказана като житейско схващане през думите на една лекарка: „голяма част от хората, които влизат тук с много тежки травми, понякога сякаш са имали нужда да спрат. Имали са нужда да преосмислят нещата – или са били преуморени от работа, или са тръгнали в погрешна посока. И сякаш нещо им е дало тази възможност. Те не го осъзнават в момента, наранени са, боли ги, тялото им страда, психиката им е разбита. Но виж – и тук е интересният момент – ако има какво наистина да ги дърпа към този свят тук – те успяват да се върнат и да преодолеят болката. И излизат оттук различни“. „Жажда“ изненадва както със своя жанр и компактен обем, така и с избора на представяне на посланията и художествено изпълнение. Както на корицата, така и между страниците на текста се откриват акварелни илюстрации от художника Дамян Дамянов. Изборът на водни бои допълва семантичния код на усещането за жажда, което мъчи героите. На свой ред избраната палитра от цветове на тъмносиньото, сивото до черното при изображенията кореспондира с общата идея за слепотата и мрака, в които живее незрящият. Визуалният подход, целящ да пресъздаде ключови моменти от разказа, се съчетава в съзнанието на читателя със специфични слухови изрази, провокиращи сетивата. Слухът се засилва за сметка на обездвижеността – по цялото протежение на книгата се пресъздава атмосферата на болничната стая, в която героите чуват осезателно и повторително непрекъснатия шум около тях – отваряне и затваряне на врати; сирени на линейки; песен на птички и кучешки лай; барабанене на дъжд; звук от машини за разкъртване на асфалт някъде навън; пуснато радио и др.„Жажда“ е въздействащ текст, който завършва с отворен финал – след чутата история на стареца оптимист между редовете се разчита надеждата на младия герой Даниел, че не всичко изгубено е непоправимо. След травмата и боледуването следва възстановяването и завръщането към живота, който все още предстои, но и все повече следва да се цени.

МАРИЯ РУСЕВА

Захари Карабашлиев, „Жажда“, ИК „Сиела“, С., 2018.

Жаждата за животП Р И П И С К И

8Литературен вестник 6-12.03.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Режисьорът Крикор Азарян е магнетичен събеседник. Разговорът с него доставя наслада на ума и емоциите заради уникалната му способност да излага мислите си образно-сетивно и да въвлича партньора в интензивен диалог на страстно преживени въпроси и нелесни отговори. Отворен за всичко ново, любопитен към младите, взискателен към себе си и театъра, той е безспорен авторитет за няколко поколения български театрали, които приемат за чест шанса си да работят с него.

Защо „Чайка”? Дали „Чайка” е продължение на Чеховата тема в биографията Ви, или това е дългогодишно отглеждан замисъл, поглед точно към този текст на Чехов? Второто. Ако трябва да бъда съвсем точен, когато бях в театър „София” по-силно се изрази това желание.Поставяли ли сте я друг път?Не. Два пъти съм поставял „Вишнева градина”. Годините, които отделят първата от втората постановка, са се отразили в замисъла и в решението ми. Не казвам, че е било по-лошо или по-добро. Това са стечения на много обстоятелства и фактори, но едно друго виждане на света около „Вишнева градина” се е появявало. Но „Чайка” е била винаги най-притегателната от пиесите на Чехов. Веднага искам в скоби да добавя, че Чехов, колкото и нескромно да звучи, е авторът, който като че ли ми е най-близък. Предполагам, че не се лъжа, като си мисля, че начинът, по който Чехов вижда хората, света, съвпада с моето виждане. Въпреки че тук несравними са величините, а и времето е огромно, което ни дели, сто години... в същността си не са се променили нещата. И другото, с което Чехов ми е близък по-конкретно, е това полифонично виждане на света. Камерата му не следи събитието, както е примерно при Шекспир, а е с няколко гледни точки и до високото слага ниското. Винаги има някаква паралелност, тази паралелност ми е особено близка. Не защото така е в живота, а защото това дава друго смислово значение на нещата, когато вървят паралелно. Обикновено тези контрасти, именно те дават възможност за паралелност: високо – ниско, силно – слабо, голямо - малко, това именно е светът на театъра. Внушенията са много по-значими от значението на произнесените думи – и това е театърът! Тази паралелност прави история от нещата. Точно в това е Чеховото разбиране за многозначност. И неговата ирония към категоричните оценки, към хората, които виждат черно-бяло, именно в това е силата му. В неговата слабост да не раздава присъди. А точно „Чайка” защо? Това е една фундаментална пиеса с комплекс от теми. Това е пиеса за любовта, за смъртта, за творчеството. Тук всички са творци в една или друга степен. Дори Сорин, който е нереализиран, вярва, живял е с илюзията, че това му се отдава, но не е успял. И още един проблем много важен – конфликтът между поколенията, родители - деца. Какво е извън тези неща? Като че ли за най-глобалните неща е тази пиеса. И те са някак си вплетени в тяхната органична връзка. И ако повече от двайсет и няколко години съм отлагал, то е, защото такъв култ съм изпитвал към автора и към тази пиеса, поради причините, за които говорих, и съм искал да бъда максимално уверен по отношение на актьорите, че трябва да бъдат Тригорин, Аркадина, Трепльов, Нина, Сорин... Тук няма второстепенни, всички са... един свят. Като има Аркадина, няма Трепльов, като има Трепльов, няма Аркадина, няма Тригорин. Сега живея с мисълта, че в момента условията са най-благоприятни.

В този комплекс от теми има ли един по-доминиращ драматичен мотив?За мен, както Бунин споменава, основно действащо лице в произведенията на Чехов е безвъзвратно отминаващото време. С други думи, всички тези теми, за които стана въпрос, ескалират и са нажежени именно от съзнанието, че изтича времето и не ни остава време и за едното, и за другото. Всеки момент все повече приближава часът, в който като Сорин ще кажем: „Исках и не можах”. В този вик акцентът не е „Исках!”, а „Защо не можах?”. Като че ли последното, което ще остане, когато изтече този пясъчен часовник, ще бъде както Йон Сърбу казва, „напразно”. Като че ли всичко е било напразно. Всичко не е било така, както ни се е искало.

Идеята за времето, тиранията на времето, как може да бъде театрално изразена в този фатален, в този необратим вариант? Какво е решението?

Струва ми се, че всеки един от героите има момент, в който осъзнава това изтичащо време. Самият Тригорин също казва, че се чувства като селяк, който стои, а влакът вече е отминал. Или цялата битка, която със зъби и нокти води Аркадина за

8 5 г о д и н и о т р о ж д е н и е т о н а К р и к о р А з а р я н

На 15 март се навършват 85 години от рождението на един от емблематичните режисьори в съвременния

български театър – Крикор Азарян (1934-2009). За да отбележим този юбилей на оригиналния човек и

талантлив артист тук публикуваме интервю на Венета Дойчева, направено по време на работата му върху

неговия спектакъл „Чайка”на Чехов (премиера 4.10.2007)

Нужна е неистова безотговорностИнтервю с Крикор Азарян на Венета Дойчева,направено на 13 юни 2007 г. след една от репетициите на „Чайка” от А. П. Чехов в Театър „Българска армия”

да задържи Тригорин е защото това за нея е знакът, че не остарява и е все още млада. Или признанието на Трепльов е, че всъщност проблемът не е бил в новите и старите форми.

Усещането за тъга, сплитането на гласове как се отнася към желанието на Чехов тази пиеса да бъде комедия? Приложимо ли е някакво жанрово мислене към тази пиеса, след като тя и по структура има вътре в себе си една друга пиеса, която е доста чисто обособена в контрастен жанр, и макар и да е трудно да определим каква пиеса е написал Трепльов, ясно е, че тя е различно жанрово творение. Каква е „Чайка” за Вас?Много интересен въпрос. В пиесата с оглед и на тази тема за творчеството става въпрос за няколко пиеси. Едната пиеса е на Трепльов, пиесата, която така и не видяхме. Втората „пиеса” е, ако мога така да кажа, „сюжетът за малък разказ” на Тригорин. Другата е сюжетът за голям разказ на Сорин „човекът, който искаше”. Другото са анекдотите около представленията, за които говори Шамраев.

И репертоарът, за който Трепльов споменава, че майка му играе.Точно така. Значи има много сюжети, бъка от сюжети. За мен два сюжета са особено важни и индиректно отговарят на въпроса, който ти ми зададе. За жанра. Това е „сюжетът за малък разказ” на Тригорин. В този сюжет има повече комедийни елементи с оглед на контекста на сцената, че живяло едно момиче, като чайка било, но идва един човек и от скука я погубва. Това е като мюзикълче малко. Но после се проектира в действителност, само че има самоубийство. Ето това не е в сюжета за малък разказ на Тригорин. Защото цинично е да кажем, че може едно самоубийство да бъде обект на сюжет за „малък” разказ. И другата пиеса, другият сюжет е това, което сме искали. Това също дава определен нюанс на жанра с оглед на това кой го казва - действителният статски съветник, съдията. И той искал, и той дава идеи за творчество... При Чехов това е особеното, че винаги има някакъв порив и в този порив има странично гледане, в което патетичното и романтичното стават водевилно. А в това отношение много работят тези паралелни действия. По пиеса в първо действие върви пиесата на Трепльов и в това време има коментари, че „на сяра мирише... защо си свалихте шапката... дявола...”. Това вбесява Трепльов и той прекратява представлението. И в духа на паралелното действие ние добавяме тези чайки. С [трупата на] театъра, като сме ходили да играем край морето… гларуси, чайки, заведения, в които се свири... са гибел за представленията ни. И тук това го има – това препикаване. После, тези чайки ми се искаше да не са онези красиви птици. Чайка – символ на свободата, на красотата, както има реплики в това отношение. Това като че ли е една по-съвременна чайка, защото не много благозвучен е викът й, особено когато е в неподходящ момент. Тези чайки, техните обаждания, тяхната намеса в действието са по-скоро неподходящи, разрушаващи, отколкото допълващи елемента на романтиката. Природата е неподвластна, тя си има друго съществуване, за което ние не подозираме. Ние хората сме много заети със себе си, даже не с нашите си работи, а със себе си. Тази тема е много силна в пиесата. Всеки е много обърнат към себе си. И иска от другия. А природата ние не познаваме, за природата малко знаем. За нас тя е, така да се каже, предмет на употреба, за това говорят еколозите...

По повод на чайката като символ се коментира и това, че като птица в природата тя съвсем не е свободна и смела, а е силно привързана към брега, на който гнезди, и тази представа за свобода и волност, с която се свързва е малко привнесена...Има нещо такова, да точно така е.

Дали и този ироничен нюанс не е вложен от Чехов? Какво е заглавието за Вас, как го тълкувате? Занимавало ли Ви е това като проблем?Чехов много е харесвал Ибсен, и особено Метерлинк, тоест символисти, или интерпретирани като символисти, поне що се отнася до Ибсен. Чехов като че ли се е поддал на тази мода, но с едно наум и при него точно затова има винаги усмивка. Ето да речем, „Платонов”, „Иванов”, „Вишнева градина”... „Вишнева градина” е белият цвят, вишните, които са били сочни, но днес не са, те вече не раждат... Винаги са и с обратен знак нещата и това е голямата трудност при Чехов. Ако се чете еднозначно, винаги се загубва нещо много по-значимо. Оттук произтичат най-големите трудности при Чехов. Ако в името на яснотата на посланието се изведе една идея, например „чайка – символ на красотата и свободата”, се губи нещо, не е това Чехов. Ако обратно, искаш да бъдеш обективен и хем е едно, хем не е – тогава се загубва плътта на спектакъла. Разбира се, всичко това търпи интерпретации. Най-просто казано, знаейки всичко това, изстрадал всичко това, режисьорът трябва да разкаже тази история така както той вижда този свят, така както той вижда хората, както той мисли за творчеството. С други думи, това е въпрос на мироглед, на виждане на света, на човека, на живота.

Разбира се, това може да се случи само тогава, когато не на ремарката или на биографията на спектаклите си верен, а когато си верен на духа на Чехов. Когато, извинявам се за израза, но с джигера си живееш с мисълта, че усещаш това, което е мислил докторът. За „Чайка” да говорим, макар че и във „Вишнева градина” така виждах нещата – всеки дълбоко вярва в собствената си правота! Всеки е убеден, че това което иска, това, за което се бори – това е вярното, това е истината, и че ако другите му противоречат, то е, защото не го разбират! За мен е важно да им дам шанс те да го докажат. Само един персонаж има, който за мен е... несимпатичен не е най-точното, но не ми е приятен. Това е Шамраев. Не за друго, а защото е пошъл, но аз не искам да го правя подчертано, и с актьора сме говорили, че той е дълбоко убеден, че той в много отношения е по-полезен за това стопанство, за това имение, за езерото, за хората, които посреща и изпраща, отколкото много други. С други думи, той също има своето право. Друг е въпросът, че на друго ниво е неговото съществуване. Всички останали дори с жестоките неща, които правят, мисля, че ги разбирам и нямам право да ги осъждам. Същото мисля, че и Чехов не си е позволявал. По-чеховско е когато нямаме жертви и палачи. Има хора, които по стечение на обстоятелствата се оказват изведнъж в ролята на палачи. Но общо взето, това е един студен свят. Това са два сезона. Вярно, че първият сезон, първите три действия е лято. Там има много емоции, много патос, много страсти, защото е лято. В зимата нещата са по-вкочанени, настъпил е сезонът на равносметката и в тази равносметка е студено. Виждаме отчуждени хора, охладнели страсти и вече по-близо до Сорин са всички с неговата тема „Е какво, май животът премина”.

До каква степен е предварително ясна концепцията за спектакъла и доколко тя се променя в хода на работата с екипа? Как работите – с предварителна точна разработка на всички линии, или набелязване на основни опорни точки в анализа и проверка в процеса на работа? Случвало ли се е реализацията да е била отклонена, или дори различна от първоначалната идея?Аз отивам на първата среща с актьорите тогава, когато съм до голяма степен наясно, видял съм като на кино нещата.

Какво виждате?Не виждам цялото, но виждам примерно едно начало, виждам да речем някои важни кулминационни сцени и последната картина. Как ще завърши. Разбира се, в хода на репетициите много често се променя финалът. Но за мен съзнанието, че знам откъде тръгвам и какво е последното, което ще видим, е много важно. С годините съм разбрал, че съм променял, и това е било по-често за хубаво и по-малко за лошо, защото, да речем, се е оказало, че технически не може да стане, или пък с актьорите нещо се разминаваме, имало е такива случаи. Но това се отнася за цялото, а не точно и не винаги само за финала. Така че аз завиждам на самочувствието, дори на тези години, на онези колеги, които на бърза ръка, с пет-десет дни подготовка, се хвърлят и понякога правят и добри постановки. Това за мен е било непостижимо. Може би непостижимо, защото не съм си позволявал. За мен е много важно да имам визия – видение... Друг е въпросът, че по време на репетициите много често играя, че не знам, защото съм усетил, че когато достигнеш някакво потегляне от трупата, зародили са се енергийни източници, които я дърпат, тази тяга много стимулира. Сега „Чайка” като репетирам, Бога ми, не знам какво ще стане, понякога някои репетиции, някои моменти много ми допадат и казвам: „Да, хубаво”. Някакво вътрешно ликуване чувствам. А друг път виждам, че е много далеч от това, което съм си мислил. Виждам как всеки гледа да направи важен момента си и се загубва потокът, енергията на протичане на нещата. (…)

При Вас като че ли в началото винаги е имало една добра пиеса.Винаги! Но преди беше непозволено да монтираме, да режем. И затова много се радвах на младите колеги, когато след промените си позволяваха колажи с Шекспир, Мрожек... И разбрах, че аз съм все пак на ХХ век човек, прекалено съм възпитан на уважение към авторите. Въпреки че не съм лишен от умение да съчинявам, съм знаел, че съм много малък в сравнение с тези големи автори и затова съм се учудвал и не съм се възмущавал никога, а съм си казвал: „Браво! Виж колко са освободени”. Знаеш ли, безотговорността в изкуството понякога дава големи шансове. Но аз не съм си позволявал. Давал съм си сметка, че съм губил... а малко повече безотговорност... освободеността в някаква степен е зависима от безотговорността. Бих казал, че най-великите неща изискват безотговорност. Може би отделни мигновения съм имал, затварял съм си очите, пък каквото ще да стане!

(със съкращения)

Цялото интервю е публикувано в: Дойчева, Венета. Думи и еринии. Изд. „Петко Венедиков”, София, 2010, 276-291.

Литературен вестник 6-12.03.2019 9

Дубравка Угрешич

Добре познатата на българските читатели Дубравка Угрешич е авторка на седем есеистични книги - от „Американски речник” (1993) и „Култура на

лъжата” (1995) до „Европа в сепия” (2013). Носителка е на престижни международни награди като

Европейската награда за есеистика „Шарл Вейон” (1996) и немската литературна награда „Хайнрих

Ман” (2000). Публикуваният тук текст е едно от най-новитте

й есета и е изпратено специално за „Литературен вестник”.

1.Приказката за Шехеразада е една от най-жестоките приказки за красотата, значението и виталността на художествения изказ. Тя говори и за отношението между твореца и властта, внушавайки, че самият творчески акт е същевременно и акт на отпор; тя освен това пренася посланието, че няма автентичен творчески акт без личен риск. Макар и една от най-старите, легендата за Шехеразада едва ли ще бъде включена в корпуса от текстове за художествената съпротива. Може би защото в сърцето на метафората стои жена, която, разказвайки приказки, спасява собствения си живот, но и живота на бъдещите жертви на мизогинния Шахриар?!Може би хепиендът на приказката компрометира сериозността на Шехеразадината съпротива. Наистина, след разказваческия маратон, който продължава хиляда и една нощ, Шахриар се влюбва в Шехеразада. Разказвачката и нейният потенциален екзекутор заживяват заедно. Победата на Шехеразада е същевременно и нейното най-голямо поражение: Шахриар, поне според приказката, отдавна се е отказал от рязането на женски глави, но мизогинията, да се чудиш, продължава да цъфти. Митовете и легендите за художественото творчество най-често са романтични, макар това да не може да се каже и за житейската практика. Творецът нарушава божия ред и закони и затова трябва да бъде наказан, а наказанието е по-тежко, ако „творецът” е жена. В творческия акт художникът подсъзнателно се състезава със самия Бог. Художественото творчество предполага разрушаване на общоприетата система от ценности – естетически, морални и политически – и установяване на ново виждане за света. Съвременните „креативни индустрии” заличиха тези изтъркани романтични фрази и ги замениха с по-практични и по-разбираеми понятия за художествен успех.

2.Родих се в малко градче, недалеч от Загреб, в Хърватия, в бивша Югославия. Помня детството си като репресивно наставляване от заобикалящата среда, като време, в което бях подложена на терора на популярните „общи истини”. В разбираемото си желание да не отделят своето дете от средата родителите ми мълчаливо подкрепяха това „наставляване”. Който е по средата, печели парђта. Популярната поговорка означаваше, че е най-добре да бъдеш по средата, т.е. да бъдеш посредствен. Приспособяването към нормите на средата беше най-печеливщият и най-сигурният житейски избор. Който високо лети, ниско пада. Значението на тази пословица подрязваше крилата ми, като едновременно ме плашеше и привличаше. Пословицата Не върви с рогата напред! ни учеше на покорство, признаване правото на по-силния и подчиняване на всяка форма на власт. В обкръжението, в което растях, не се препоръчваше да надигаш глас. Мълчанието е злато. Мълчанието, лицемерието и лъжата бяха начините да се избегнат всякакви неприятности.За разлика от моето обкръжение, житейските избори на моите родители все пак са нарушавали господството на златната среда. Като седемнайсетгодишен младеж, в началото на Втората световна война баща ми се присъединява към партизаните. След войната татко строи светлото бъдеще, обществото, в което няма да има гладни, унижени и оскърбени, а остави след себе си скромна купчинка безполезни ордени, присъдени му за всеотдаен труд за изграждане на социалистическа Югославия. Влюбва се в мама, чужденка в онова опасно и за щастие, краткотрайно време, когато връзките с чужденци са били смятани за държавна измяна. Инстинктивната съпротива спрямо терора на средата, която, обзета от съзнанието за правоверност, налагаше морални, естетически и други норми, любовта към родителите, които, щат - не щат, бяха белязали и мен с „другост” и ранната ми страст към литературата бяха моят пътепоказател в живота. Гръцките митове, партизанските легенди, холивудските филми и приказките, особено приказката за смелия младеж Данко, вариант на комунистическия Иисус Христос, изтръгващ от гърдите собственото си сърце, за да може да освети с него пътя, който да изведе хората от мрачната гора на слънчевата поляна. Този скромен културен пакет утвърждаваше в мен първите координати на доброто и злото.

3.Днес често ми се струва, че съм израснала и живяла в едно време и внезапно съм се озовала в друго. Във всеки случай днес приказката за смелия младеж Данко би предизвикала присмех, който между другото е предвидил и самият автор Максим Горки: щом излиза на слънчевата поляна, някакъв подлец стъпква туптящото сърце на Данко като жаба. Културата на сърцето отдавна е изтласкана от културата на парите. Истините, които познавахме, са сринати и заменени с нови. Само в малка Хърватия, където съм родена, са разрушени или опустошени три хиляди паметника, издигнати в памет на югославската съпротива, на партизаните. Днес армия от неквалифицирани историци се труди за заличаването на антифашистката история и узаконяването на други исторически версии.Полският институт за национална памет например с многобройните си трудолюбиви сътрудници работи за премахване на всякаква вина от колективната съвест на полските граждани, от националната история и от учебниците по история. Полското общество е поставено под тоталния контрол на правителството, а полският Сенат одобри т.нар. Закон за холокоста. Онези, които използват синтагмата „полски лагери на смъртта”, ще могат да бъдат съдебно преследвани. Защото на „окупираната” полска територия били построени нацистки лагери на смъртта, с които невинните поляци нямали абсолютно никаква връзка. И в Хърватия, както и в Сърбия, мнозина се стараят да бъдат оневинени престъпниците, онези от Втората световна война, и новите – от миналата война; да свалят обвинението от крадците и мародерите, „Ясеновац” – концентрационният лагер, където местните нацисти, усташите, са убивали местните евреи, сърби и цигани – да бъде обявен за трудов лагер, в който след края на Втората световна война лошите комунисти са избили затворниците, за да стоварят вината върху невинните хървати. Днес в сърцето на Европа, в Босна и Херцеговина, децата ходят в етнически разделени класове – хърватски, сръбски и босненски, учат една и съща история и един и същи език от съвсем различни учебници. Известия за много подобни практики изтичат от Унгария, България, Гърция, Чехия, Словакия, Македония, от европейския Север и Юг, от европейския Изток и Запад и се вливат в река, подриваща бавно, но сигурно идеологическите и етични основи, на които почива Европа, онази Европа, която е възникнала върху развалините на Втората световна война.

4.През целия си живот покойната ми майка беше преследвана от картините, които видяла през 1946 година, пътувайки с влак от София през Южна Сърбия и Белград към Загреб... „Всичко беше разрушено!” – говореше винаги с все същото неверие и все същата въздишка. Това изречение не беше съпроводено със снимки и аз не бях в състояние да си представя действителността, която описваше. Днес, двайсетина години след изминалата война (и названието междувременно успя да пусне корени в езика, да, изминалата война, 1991-1995), ми се струва, че зная. Вече двайсетина години живея сред развалини. И въпреки това никой до днес не е изготвил списък на щетите. Колко хора са убити, колко са изчезнали, колко са разселени, колко са съсипани икономически, колко къщи са разрушени, колко заводи са унищожени, колко жп линии, пътища, болници, църкви, училища, паметници, колко книги са изгорени... Никой не е изготвил равносметката. Управляващите в повечето бивши югославски държавици не се интересуват нито от едното, нито от другото: нито от равносметката, нито от възстановяването, те се интересуват от запазване на статуквото, от хибернация на състоянието между война и мир, между унищожаване и възстановяване, те всъщност се интересуват от процеса, разрушаването, slow motion. Затова впрочем съдебните процеси се точат с години. Наистина къщите се възстановяват, но окончателното им населване се отлага във времето, винаги липсва нещо: покрив, врата, прозорци... Затова реформите се обявяват, но не се провеждат, затова военнопрестъпниците, убийците, мародерите не се осъждат, а ако получат присъда, не попадат в затвора. Животът сред развалините е процес, състояние, което продължава. Защото само така онези, които са предизвикали разрухата, онези, които са я подкрепяли, онези, които не са направили абсолютно нищо да я спрат, могат да просъществуват. Тези хора сякаш не са хора, те са съставни частици от машината за унищожение, от машината за самоунищожение.С какво е привлекателен фашизмът и многобройните му разновидности, които днес напояват Европа

както мастило суха попивателна хартия? Неговата привлекателност се състои в това, че за него няма нужда от квалификация, нито от гаранция, нито от диплома за специално образование и знание. Неговата привлекателност се корени в групата на също такива, каквито сме ние самите, в приемането, в насилието, което една група върши над друга, в лесно внушеното чувство, че сме по-добри от другите, че сме определено по-добри, и за да сме по-добри, тъй де, не се изисква кой знае какво, а само да сме от една и съща кръвна група и да сме готови да упражняваме насилие над онези, които не са.

5.Във Водице, курортно градче на Адриатическото крайбрежие, в края на април 2018 година хърватски доброволци или участници в изминалата война унищожават цветен килим в местния парк. На „храбрите” хърватски бранители им се сторило, че цветното насаждение има провокативната форма на „петолъчката на агресора”. Червената петолъчка, комунистическият символ, въздейства на хърватското население както червеното наметало на биковете. Аранжировката с цветя показвала, твърди кметицата, цвете с пет листенца, а не петолъчка.В края на октомври загребският фотограф Роберт Гоевич прави на главната алея на загребския парк Максимир изложба с дванайсет увеличени снимки. Изложбата е в памет на Иван Стандал, загребския фотограф, който пръв е увековечил Максимир. Изложбата е трябвало да бъде показана и в други хърватски паркове. Само няколко часа след като били поставени, снимките били обезобразени.Няколко дни по-късно, в началото на ноември, някакъв сплитски пияница се нахвърля настървено срещу един от малкото останали паметници - този на иконата на партизанското движение Раде Кончар. Паметникът изненадващо лесно се откъртва, пада върху пияния вандал и му счупва крака. Вандалът завършва в болница и по този случай обяснява пред журналисти, че „няма нищо против самия човек”, но по принцип не понася „сърби, партизани и комунисти”.И така, ден след ден, измина четвърт столетие. Избрах три случайни неотдавнашни детайла, можех да избера които и да са други три, всеки е белязан с някаква форма на насилие. Насилието се превърна в норма на нормалността. Политическото обосноваване на убийствата, кражбите и бруталното насилие - подобно на пияния нещастник, който „мрази сърби, партизани и комунисти”, или на ненавиждащите цветните насаждения, на които им се привижда петолъчка – се превърна междувременно в нещо неважно. В някакъв момент всичко може да стане обект на насилие: театрално представление и неговият режисьор, литературно произведение и неговата авторка, фотограф и неговите политически безобидни фотографии. Фашизмът обича празнотата. Фашизмът обича смъртта. Може би затова на изпразнените, спаружени, оголени, унищожени места изникват все повече, все по-грозни и все по-монументални паметници на „бащата на хърватската нация” Франьо Туджман, първия хърватски президент (най-новият е висок четири метра и половина, а като се добави и постаментът, ще бъде всъщност седем метра) и нови названия на улици, паркове, институции, летища, площади... Повечето носят името на Франьо Туджман, което само доказва катастрофалния дефицит на други съдържания. Изборът на символично съдържание, а това е Туджман и единствено Туджман, премахва всички дилеми, свързани с избора. Единственият избор означава Библия, една църква, една религия, една идеология, една раса, една класа. Свещеното Едно е убежище на неграмотните.

Движение за съпротива

на стр. 11

Константин Костов, „Място за дишане“, 2014

10Литературен вестник 6-12.03.2019

Връзката между отделните съставки ще става все по-отдалечена, но едновременно с това – не по-малко тясна. Единството на творбата няма да бъде рефлексия на единството на общата тема или единството на схемата, а резултат от необратимата органична система на нейните съставки“.Масата-общество ще наложи своето устройство и познатата от обществената физиология органичност ще инспирира новата структура на творбата. Изкуството ще проникне в масата-общество, която ще се самоизрази артистично и ще се превърне в произведение на изкуството. Така ще се прекрати практиката на преразказване със свои думи на онова, което изкуството е казало през предишните епохи, и творците, най-сетне вместо да повтарят и наподобяват, ще творят.Съвременното изкуство е съществен елемент, сближаващ масата-общество и масата-тълпа. То ги свързва естетически и икономически. И макар че още Ян Кохановски (1530–1584) заявява на своите съвременници, че стиховете му са стока, която се продава, Пайпер е сред първите поляци, съзнаващи, че „съюзът на естетиката с икономиката става все по-силен”. „Вградените невести” в триъгълника град-маса-машина са продукцията и консумацията. Масовата консумация на художествени продукти оставя в историята аристократичната елитарност и открива пред изкуството нови възможности. Животът е подвластен на икономическите закони и „митологията на всяко действие е история на парите”. Именно поради това масата-тълпа чрез своя покупателен потенциал може да съживи изкуството. Свидетелство за това са бързо нарастващите и разрастващи се вестници и списания, концертни, театрални и киносалони. За Програмотвореца е напълно ясно, че новата масова публика изисква ново изкуство и че нито един „Едип” не може да напълни големите театрални зали или да изпразни рафтовете на книжарниците. Масовизирането на изкуството може да започне с театрализиране на популярни народни обичаи, митове, легенди, национални празници и пр., а за естествени сцени могат да послужат площадите, парковете, естрадите и други градски дадености.Както човекът планомерно е естетизирал града, така през хилядолетията той е успял да превърне средствата за производство в експонати на изкуството. Създателите на машините обаче са игнорирали правилото, че „формата на оръдието на труда винаги е предопределена от неговото предназначение”, а настъпилото разделение на труда е дистанцирало производителя от произведението му. „Защо машината се е отдалечила от човека?” – пита Пайпер. И отговаря – работещият с машината не вижда връзката между нейното създаване и нейното функциониране. Затова новото време трябва чрез съюза на ергономиката с естетиката да превърне машините в произведения на изкуството.Машината, подобно на града, е нещо ново, срещу което старото се бунтува. Машината е възприемана единствено като оръдие на труда до времето, когато само частично е изпълвала човешкия живот. Промяната настъпва, след като от средство за производство и експлоатация на пролетариата, с появата на железниците, трамвая, автобуса, електричеството, телеграфа и телефона, машината става общодостъпна. С превръщането си от оръдие на труда в продукт за масова консумация машината постепенно завладява и сърцата на хората. Редакторът и творците на „Звротница” са уверени, че победният дух на епохата е духът на енергията и машините, които подобно на природата трябва да се възпяват и „издояват”; вярват, че плавно движещият се автомобил е също толкова красив, колкото галопиращият кон или реещата се птица.Футуристите виждат в машината божество, пуристите – творец. Програмотвореца смята, че не е достатъчно машината манифестационно да присъства в поезията като символ на съвременността и прогреса, а трябва да стане слуга на човека и изкуството. След като е завладяла изцяло десетата муза, машината постепенно се настанява в театъра и предстои да навлезе в скулптурата чрез въртящи и движещи се статуи, а също така и в други все още „провинциални” области на изкуството. С риск да бъде обвинен в „утопийно акушерство”, Пайпер прогнозира, че машината може да създава музика и дори поезия.Статията „Метафора на съвременността” е логично продължение и своеобразна поанта на предходните две програми на Пайпер. Всъщност, за да бъде всеобхватно представено неговото виждане за съвременната поезия, прословутата формула „3–М” трябва да се преформулира в „4–М”, като четвъртата буква „М” символизира метафората. След като съвременното изкуство свързва в едно града, масата и машината, а органичната форма става негов израз – метафората е иманентната спойка на органичната творба. В стихотворението

метафората изпълнява ролята на абстракцията в живописта и представлява своеобразен превод на реалността на езика на поезията. Метафората елиминира характерната за

предишната поезия описателност и колкото нейните съставки са по-отдалечени една от друга, толкова по-сполучлива е поетическата действителност и по-малко описателен образът. Метафората е средство за езикова

икономия – тя спестява „словесния пълнеж” и замества употребата на предлога „като”. „Метафората на съвременността” може да оживи поезията. Тя следва хода на живота и съпоставяйки понятия от различни сфери на човешкия бит, опосредствено и лаконично отразява действителността.Докато метафората е спойката на творбата, думите, подобно на тухлите, са основният материал в поетическото строителство. Улицата, строителното скеле, сградите, фабричните комини; трамваят, автомобилът, самолетът стават символи на растежа и динамиката на новия век. Съвременната метафора се нуждае от нова лексика и трябва веднъж завинаги да игнорира филтъра за словесна поетичност, тъй като „не само поетическите думи правят поезията, но също така и поезията придава поетичност на думите”. Употребата на думи от различни области представя живота в неговата пълнота – ралото и плугът са маркери на пасторалната поезия, фабриката

и машината – на съвременната. Поезията се нуждае от всички думи и особено от „металните”, които са в състояние да изковат метафората на съвременността.

от стр. 7

Папата на авангарда и...

Утро

Зората на простир от сива ламаринапростира светлинки като добра стопанка.Слънчев лъч по керемидите премина.Сградите са още в сянка.

Тялото човешко не потрепва, непрободено от острието на деня.

Настъпена от блоковете улица мазолите лекува със съня.

Но само миг и светлина ще се излее – градът ще заблести под свода син.

Утрото сребристо се разгрява.Човекът се събужда и поглежда света в очите

като роден син.Градът – машина размечтана – се разпява.

Улица

Улица.Два правоъгълника от тухливърху един правоъгълник от бетон.Възхвала на вертикала!Под бариери от покриви се прокрадва светлина –наказание за крадците на деня.Трамваят, паун от ламарина, с кря- кря- кря- суетата си разперва.Слънцето = бензин или пара.Човекът = въглищна птица.

Град

Градът е завинтен в земятас победния юмрук на новата си воля.Червеното мляко на земята поглъщат

на фабриките гърлата.Човекът,валцован от жегата,се настанява в собствената длан.Небето:предна корица на отдавна изгубена книга.

С очи над града

На върха на комин фабричен, на най-високия,си свих гнездо от мисъл.Заселих се в него заедно с очите сикато в кула от въглища на неиззидан храм.По тръбите – галещи ръце –до мен достига топла миризмана човешки труд и смях –химн от грохот и кикот в чест на майката земя.Димът, който ме обгръща – победният дух

на черното злато –ме окриля.От стъкленото любопитствоси изрязвам крила,завинтвам ги на гърба си и политам:с очи – кръжащи над града огледала.

Константин Костов, „Разширени пространства: Яростта 1“, 2016

Тадеуш Пайпер

Парк

Парк. Следобед. Неделя.Литургия небесна. Слънце.Земните устни чудото споделят.Тревата попива виното, налято от щедрото слънце.Някъде роза самотна крещи до забрава.Дървото над своята сянка се свежда и пристава.Вятърът преследва пеперуда опита,бързо я настига и в косите си я вплита.Две езера – в прегръдка прави –две лави.Захвърлен лист сред бучки пръст под бора.Мирис на потни тела = ухание на кандило. Хора.

В талаша на деня

Цяла нощ из града се разхождах.Месеца изтръгнах от звездите.Свалих го на земята и с лъча мукато с вълшебна пръчица разравяхталаша на деня.

Цяла нощ из града се разхождах –четях паветата, изписани със стъпки,докосвах с пръст на сградите гърдите,площадите разпитвах със слуха си,а ехото на малките пресечкипреследвах чак до техните гнезда.

И когато рано сутринтаизнурен вървях към своя домв погледа на минувачите усещах,че съм нощувал в публичния дом.

Гола

Гола, сред облак от чаршафи, инкрустирана в тишината,в детската люлка на мрака – нощ с формата на устни.Ти, отглас на моите думи – дело на тъмна прелест,гола сред ехото, но като блеснеш –си златен поднос, покрит с прах от перли.Ти, бяла хартийо, която ще изпиша,а може и да изгоря или изхвърля,гола, вградена в тишината, мълчи и се изпарявай.От думите повече ценя шепота на твоето тялои мириса на плътта – ухание на кланица и рози.

Аз, ти

Устата ти – тротоар от блясък и усмивки –днес, пълна с мълчание, не сияе.Любовта може да е романс. Но също и телеграма.Искам раменете ми да са гребло, а ти – жена да станеш.Последният светъл час над стрехите изтлява,мастилото на здрача земята насинява.В хладните улични вани потни лица се мият.Отдай ми днешната си нощ. Да, именно днешната.Ще се вмъкна в теб – буква в хартия – ще бъде ден, щом утрото ме събуди.

Преведе от полски ПАНАЙОТ КАРАГЬОЗОВ

Литературен вестник 6-12.03.2019 11

6.Софофобията е страх от знание и учение. У много свои съграждани забелязвам апатия, летаргия, очебийна липса на любознателност, употреба на стереотипи, отказ да се чуе каквото и да е, което излиза извън познатите им рамки. Отдавна възприетото знание, че земята е кръгла, днес лека-полека се връща към още по-отколешното – че земята е равна плоча. Първи забелязват тази ригидност специалистите, които се опитват да обърнат внимание на аматьорите, редакторите на Уикипедия, върху неточностите и грешките. Забележките им обикновено не биват приемани. Анонимните невежи, докопали се до мощната територия на интернет, обикновено упорстват в незнанието си и контролирането на това незнание, въпреки че в началото твърдят обратното.Катастрофалният срив на образователните стандарти започна с разпада на Югославия, с национализма, с масовото уволняване на журналисти, лекари, съдии, на всичко онези – поне така беше в Хърватия, - които по националност бяха сърби, не-хървати, бивши комунисти или просто хора критични към мафиотско-корупционното устройство на новите държави. Сривът на всички стандарти започна със злоупотреба с обществено положение, с огромната мощ на църквата, със закона, според който предимство при назначаване на работа имат хърватите, доброволците, децата на доброволците и родолюбците, следователно, неспециалистите. Тази страшна класа на невежи най-кратко и най-точно е описал Михаил Зошченко през далечната 1923 година в сатиричното си произведение „Аристократка”. Григорий Иванович е портиер, водопроводчик, който разказва за кратката си и неуспешна връзка с една „аристократка”. Полуграмотният портиер, който никога не е ходил на театър, води на някакво представление полуграмотната „аристократка”. Зошченко добродушно се подиграва с представителите на победилата класа, които заедно с революцията донасят революционен популизъм, т.е. своите идеи за култура, красота, образование, житейски и други ценности. Всеки път, когато видя в медиите новата постюгославска фашистка класа - облечена в скъпи брандирани одежди, здравата разкрасена с козметични интервенции, с пуделчета, присъстваща на всички модни дефилета, театрални премиери, откривания на изложби, когато видя как представителите на тази класа компетентно оценяват театрални представления, книги, изложби – си спомням за Григорий Иванович и неговата реплика: „Ако една жена носи шапчица на главата, ако на краката си има найлонови чорапи или ако носи маншон, или има златен зъб, такава аристократка дори не е жена, тя е нищо”.

7.През октомври 2018 година в Загреб е открита изложбата Археология на съпротивата: откриване на сбирката на културната опозиция в социалистическа Хърватия. Изложбата е осъществена в сътрудничество между Хърватския исторически институт и Хърватския държавен архив в рамките на европейския проект COURAGE, което би трябвало да бъде абревиатура на Културна опозиция: разбиране на културното наследство на несъгласие в бившите социалистически страни. В списъка на участниците в проекта COURAGE са Будапеща, с най-много свои научни институции, цели три, което някак си предизвестява, че ако се стигне до потоп, само унгарската версия на историята ще остане истинската, защото Унгария ще има статистическо предимство пред останалите. Тук след това са Вилнюс, Прага, Букурещ, Загреб, Братислава, факултетни институции от Оксфорд, Дъблин и Регенсбург. Проектът е щедро финансиран от Европейския съюз.Уредниците на изложбата са били ръководени от идеята, че всяка съпротива е просто съпротива и че опозицията е просто опозиция, и всички тоталитаризми трябва да се изравнят (което между другото е най-агресивната, най-глупавата и най-измамната идеологическа фраза в постюгославската идеологическа зона и в по-широк мащаб). Такъв подход прокарва идеята, че човешката история е купчина боклук, на която всички бездруго ще се озоват: „емигранти, вярващи, дисиденти, практици, комсомолци, творци, феминистки, цензори, идеолози, удбаши“, защото в края на краищата всички сме еднакви, и добри и лоши, и невинни и виновни, и Хитлер и Иисус Христос. Затова всяка съпротива е безсмислена, защото всички ще завършим като купчина кости, които някой бъдещ идеолог ще се стреми да помири. Любопитно е, че Католическата църква, най-силната институция в Хърватия, не е изпратила протест във връзка с факта, че нейната икона – епископ Алойзие Степинац, който е подкрепял усташкия режим, се намира на същата купчина исторически отпадък заедно с хърватския концептуален художник Томо Готовац, който на своите пърформанси обичаше да се съблича гол и да целува загребския асфалт.

8.Този най-пресен пример на хърватския исторически ревизионизъм – чиято стратегия е упорито оневиняване на усташкото движение, на усташката Независима държава Хърватия и на прословутия й лидер Анте Павелич, отричане на съществуването на нацистки лагери в Хърватия, както и отричане на престъпленията, извършени от хървати по време на изминалата война – ни връща назад, в друго време и друга географска територия. Акцията срещу Amsterdamse Bevolkingsregister през 1943 година, имаща за цел да унищожи списъците на гражданите, по които нацистите са могли да идентифицират евреите, остава запечатана в колективния спомен на холандците като светъл пример на съпротива срещу нацисткия терор. Група творци залагат собствените си глави, за да спасят живота на своите сънародници. Съществува наистина и друга, паралелна, тъмна история, историята на съучастието. Случаят Ане Франк обединява двете истории – светлата и тъмната. Ане Франк е разказ за съпротивата, но и разказ за предателството.На сайта на Музея на съпротивата (Versetsmuseum) в Амстердам посетителят е посрещнат от недвусмисления въпрос на няколко езика: „Нацистка Германия е окупирала Холандия. Какво ще направите вие?” и три възможности, три отговора, три копчета, които посетителите могат да натиснат. Aanpassen. Meedoen. Verzetten. Adapt. Collaborate. Resist. Anpassen. Mitmachen. Widerstehen. Adattarsi. Collaborare. Resistere. S’Adapter. Collaborer. Resister. Ще се приспособя. Ще сътруднича. Ще се съпротивлявам. През 1991 година, когато в разклатената Югославия започна войната, аз натиснах невидимото копче Ще се съпротивлявам. Verzetten. Това беше личен, необмислен, но във всеки случай автентичен отпор на глупостта и лъжите, протест срещу многобройните, срамни стратегии, с които бъдещите крадци и убийци се мъчеха да убедят гражданите на Югославия, че войната е необходимост и че няма други опции освен братоубийството.Няколко години по-късно, когато, напускайки своята страна, се озовах в Холандия, някой (нека тук читателят ми прости непростимото отклонение в самосъжаление и самохвалство) забеляза моя жест на съпротива и ме награди с наградата Verzetsprijs за 1997 година, която тогава още съществуваше в знак на почит към холандските творци, дали живота си за защитата на човешкото достойнство – своето и на своите сънародници. Този неочакван холандски прием ме накара да си разопаковам куфарите и да си създам нов дом в Холандия. За съжаление, наградата вече не съществува, аз бях нейният последен получател. Сега зная, че тези въображаеми копчета се натискат импулсивно, както зная, че повечето хора във всички исторически ситуации най-често избират бутона Aanpassen, приспособяване. Надделява инстинктът за оцеляване, а оцеляването, казват, се гарантира от приспособяването. Пренебрежимо малцинство ще натисне бутона Verzzeten. Убедена съм, че интелигенцията – педагози, професори, хора на изкуството, писатели, учени, журналисти и много други – избира дали да се приспособи, дали да сътрудничи, или да окаже съпротива на открития, камуфлиран и всякакъв друг терор. Тези три бутона - приспособяване, сътрудничество, съпротива, определят културата, в която живеем, политическата, литературната, художествената, образователната, медийната, културата на всекидневния живот, както и това каква

ще бъде културата утре. При това в буквалния смисъл – утре. В тази култура, изправени лице в лице с нея, като със собственото си лице в огледалото, бившите югославяни живеят вече цяло четвърт столетие, но все още не са успели да я назоват. В не толкова чувствителни политически времена тя би се наричала постфашистка. Или неофашистка. Днес, с пълното съзнание и отговорност на демократично мислещото мнозинство тя най-често се определя като популистка. Думата „популизъм” е избрана за дума на 2017 година. Популизмът може да се преведе и като господство на неграмотните.

9.Някъде, на страниците на някакъв вестник, който известяваше за изложбата Археология на съпротивата: откриване на сбирката на културната опозиция в социалистическа Хърватия, блеснаха и лицата на кураторите на изложбата: младеж с невинно кръгло лице и син, безизразен поглед и млада жена, на чието лице камерата беше уловила неприятно лукаво изражение. Докато наблюдавах тези правоверни гладки лица, ме прониза мисълта, че това са те, ангелите на смъртта, че те са и моите бъдещи екзекутори, че изглеждат точно така, че са се инфилтрирали във важни държавни институции, държавни архиви, международни мрежи, за да могат – щедро финансирани от многобройни комисии, в които работят също такива ангели – с невидимите си криле да разчистят и изхвърлят на боклука всичко, което е за изхвърляне, всичко, което не служи на нищо, за да могат да запратят на една купчина всичко, всички човешки усилия. Пред студените небеса няма нито прави, нито виновни и всички наши усилия са напразни. Гледах снимките на двамата млади ангели с равнодушни лица и се питах колко ли още такива има... Десетки? Стотици? Стотици хиляди?Хантя, героят от шедьовъра на Бохумил Храбал Прекалено шумна самота, е начетен самотник, аутсайдер, неудачник, бездомник, „юродив”, който вече трийсет и пет години работи на пункт за стара хартия. Той пресова с хидравлична преса старата хартия, предимно изхвърлени книги, а после прави от тях художествени произведения, образцови пакети. Старае се да остави на всеки пакет „своя почерк” и да вгради във всеки своето сърце. Затова и през ум не му минава да постави заедно в пресования пакет Кафка и Хитлер. В трийсет и пет годишната си работа Хантя е заобиколен от книги, които са за него живи същества, той живее сред „прекалено шумна самота”, върши работа на „нежен месар” и тъй като „небесата не са хуманни”, намира утеха в „съчувствието и любовта”. По света има много Хантини деца, млади „археолози”, колекционери, специалисти по навигация, чертожници на картите на спомените, историци, творци, изследователи, събирачи на спомени, реставратори, конструктори, реконструктори, праведници, педагози, борци против вандалите, пазачи на истината, куратори на виртуални музеи, труженици в лабораториите на спомените... Благодарение на децата на Хантя ръкописите не горят. Дори когато са хвърлени на книжната клада, те се смеят с тихия смях на съпротивата.

12. 2018

Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

от стр. 9

Движение за съпротива

Кон

стан

тин

Кос

тов

, „С

чупе

н“, 2

014

12Литературен вестник 6-12.03.2019

Артур Новачевски

Артур Новачевски е роден в Гданск през 1978 г. Преподавател по съвременна литература в Гданския

университет, писател, поет и пътешественик. Автор е на три стихосбирки и две книги с проза, втората от които – „Хостелът на номадите“ – е посветена на многобройните му пътувания из

България. С тази книга Артур Новачевски достига до финала на престижната международна литературна

награда „Ангелус“.„Хостелът на номадите“ (2017) е книга дневник на един пътешественик, обиколил България с палатка

на гръб. Разказвачът в този пътепис се дистанцира от клиширания образ на чуждестранния турист и летовник. Затова няма да го видим излегнат на

плажа или колекциониращ печатчета за „CV-то на туриста“. Той е другаде – преброжда планините,

посещава забравени села и търси автентичен контакт с местните хора, изследва живота през

очите и думите на хижари, пастири, селяни, чудаци. Дневникът е изпълнен и с разсъждения и препратки

към българската история и литература, в които пътешественикът търси отражение на видяното и

чутото.

Я. В.

Пешеходен дневник: Ком – Емине, 2010–2011

(…)Отново вървях по открито, тревисто било, пасище след пасище, връх след връх. Пътеката се виеше по склоновете, а колците, обозначаващи зимното трасе, се катереха по ръбовете на билото. Върховете бяха все по-високи – хиляда и осемстотин, хиляда и деветстотин, накрая стигнаха две хиляди, тревата отстъпи пред скалите. Разпънах си палатката под връх Паскал. Режим от нули и единици, запад и изток, запад, изток, запад, изток, все на изток... Бях изтощен и гладен. Самотен. Самотата в планината за два-три дни е дори желана. Щом обаче надхвърли седмица, започва да става тягостно. Осъзнах, че ставам все по-равнодушен към менящите се гледки. През деня нямах време да им се радвам. Вечерно време се изправях пред огромната тишина, която трудно можех да нарека „величествена“. Колко лесно това, което пиша, се превръща в клише, как езикът се приплъзва по пейзажите, правейки ги банални. Като цифровите снимки – дава картина с добра резолюция, но непълна. Мислех за хората, които са бродили из Стара планина в миналото. По време на похода неведнъж се натъквах на следите им: плочи в памет на четниците, борили се с турците. Бунтовнически групи прониквали откъм другата страна на Дунава и обхождали планината. Трябвало е да оцелеят тук, на практика да се изхранват с това, което са успявали да уловят, тъй като не е имало как да вземат на гърба си твърде много запаси. Вероятно са можели да си купят храна от пастирите, но дали всеки местен е бил благосклонен към тях?Мога ли да изговоря точно тази планина? Това едно-единствено място, което веднъж се нарича Стара планина, веднъж Балкан, а друг път Хемус?Сигурно езикът, на който са говорели онези полски групи от по шест-седем души, за които спомена Иво, даже не е докосвал Балкана. Плъзгал се е по туристическите баналности, консумирал е пейзажа, препускал е от връх на връх. Вкопчен за екипировката, височината, техничните трудности. Полският език си е оставал при огнищата, разпалвани тук, ограничен до разказите, донесени от вкъщи, и плановете за следващи походи. Аз не исках да пътешествам така. Забравях своя език, в самотата си аз живеех с българската реч и бавно за мен се отваряше светът на българите. Не широко и докрай. Стоеше леко открехнат, ала вече приемаше различни нюанси...

Ако тръгваш на път, нека бъде дълго пътуване,привидно безцелно скитосване, бродене опипом,за да познаеш не само с очи, но и с допир земната грапавости с цялата си кожа да премериш сили със света.1

От връх Паскал тръгнах към изоставената хижа Планински извори. Намираше се на обширна поляна, където забелязах хвойна, която почти липсваше по другите места. При чешмата се виждаха следи от туристи. От някаква пасмина, която беше оставила ръждясали консервени кутии, фасове, следи от огнище. По ливадата пасяха коне. Продължих все на изток...Сега един след друг следваха тревисти върхове. В далечината се показа могъщият масив на Вежен. Обширният плосък връх се извисява над всичко наоколо. Висок е близо 2200 метра. Това е един от най-високите върхове в Балкана. Пътят до него обаче беше дълъг и тежък. Трябваше да се преодолеят скалите, струпани

1 Из стихотворението „Пътуване“ („Podróż“) на Збигнев Херберт (превод мой – Я. В.)

преди реброто на върха. Най-после вечерта се изкачих на просторната поляна отгоре. Човек можеше да се почувства като „в широката степ“. Вече виждах кóла, означаващ върха. Малко по-надолу пасеше голямо стадо овце. Чух лай. По пътя кучетата неведнъж ми бяха заявявали присъствието си, но благополучно успявах да ги избегна. Сега обаче нямаше шанс да стане така. Светкавично се откъснаха от стадото и побягнаха към мен. Пет яростно лаещи овчарки. – Пошли вон! – крещях отчаяно, пъдейки ги с щеките и опитвайки да се скрия зад малка издатина в терена. Накрая се успокоиха и отървах кожата. Скрит от другата страна на билото, правех снимки.Изведнъж видях, че откъм баира се задава човек. Можех да се досетя, че е пастир – подпираше се на дълга овчарска тояга, а босите му крака бяха обути в гумени обувки, нещо като мокасини. Цялостната картина допълваха дънкова риза и шапка с козирка и логото на „Хонда“. Не съм запомнил лицето му. Незапечатано на никоя снимка, беше изчезнало някъде под повърхността на спомените.– Чух, че стана проблем с кучетата – заприказва.– Благодаря – отвърнах, – имаше проблем, но всичко вече е наред. – Ще ти покажа как да постъпваш с тях. Като те нападнат, не трябва да правиш резки движения – онагледяваше тези резки движения, замахвайки нашироко със сопата. – Не така. За кучетата има един чалъм. Кучето не захапва клекнал човек. Щом те нападнат кучета, трябва да клекнеш – българският планинец приседна, подпирайки се отпред с тоягата. – Клякаш, не мърдаш и викаш овчаря. Така кучетата нищо няма да ти направят.Беше прав. Няколко дни по-късно отново имах същия проблем. Само щом клекнах, стана точно така, както той казваше. Кучетата се ограничиха до това да „обсадят“ натрапника и лаейки, се спряха на известно разстояние. Виках овчаря, но никой не идваше. След няколко минути обаче самите кучета отегчени се затичаха обратно към стадото овце.– Благодаря за съвета.– Откъде си дошъл?– Од Полша съм.– Чувам, че знаеш руски?Кимнах.– Аз също. Ама не обичам руснаците. Някои българи казват, че руснаците са ни „братя“, но не е вярно. Руснаците донесоха комунизма, а в планината никога не е имало комунизъм.– Но все пак са ви освободили от турците? Нали тук, в Балкана, е била битката при Шипка. Точно натам отивам.– Освободили са ни, но не съвсем... Нали знаеш: господство. Разбираш ли български?– Болгарски разбирая, гаварю на руски... Знам полски и руски, та затова ми е по-лесно с българския. Понаучих се вече малко.– На български има такива думи, каквито няма в никой друг славянски език. Например „куче“. Това е дума от езика на хуните. Чувал ли си за Атила?Кимнах.– Накъде отиваш?Разказах му откъде съм тръгнал и накъде съм се запътил.– Самичък? – запита.– Сам съм. Мислех, че ще срещна някого, но в планината туристите са малко.– Не е хубаво сам. Не знаеш какво може да стане. Ще си изкълчиш крака посред прав път. Или змия ще те ухапе...– Има ли тука змии?– Разбира се. Виж! – опъна тоягата и посочи едно място на около метър и половина от пътеката.– Тука например е минала млада змия...Нищо не забелязах.– Това твоето стадо ли е?– Да.– Голямо ли е?– Триста глави.– Може ли човек да живее от това?В първия момент не разбра.– Можеш ли да се издържаш от това? Как живеят овчарите в България?– Ами... не съм нито богат, нито беден... Имам къща, кола. Продавам мляко и вълна. Нали разбираш? Нито богат, нито беден. Или и двете. Как се казваш?– Артур.– Красимир.Подадохме си ръце.– Зимата си живея в моята къща – продължи Красимир. – От май до октомври в планината, в един фургон. С кучетата.– Кучетата пазят стадото от вълци? Има ли тук вълци?– Има.– А мечки?– Също има. Така, сега, по този път, като следваш колците, ще стигнеш хижата. Лек път!– Лек път!Красимир се върна към стадото си, а аз поех по пътеката за хижа „Вежен”.Изглеждаше, че повече нищо лошо нямаше да ме сполети този ден. Каква изненада беше обаче пътеката до хижата! Слизаше почти отвесно надолу, подсигурена със стоманени въжета. Ако не беше раницата, щеше да е съвсем лесна, тъй като не се страхувах от такива стръмнини. Но с багажа и изтощението от

неколкодневния поход бях едва ли не безпомощен пред нея. Придвижвах се много бавно, а слизането, което трябваше да ми отнеме половин час, се превърна в кошмар. Гладът, умората, страхът от падане се струпаха едновременно.Боже, ако следващите дни пътят изглежда така, аз се предавам!Кризата идва изневиделица. Само преди малко, докато говорех с Красимир, вярвах безусловно в успеха на моя поход. Сега напълно се усъмних в него. От самото начало на пътуването през Стара планина се натъквах на непредвидени трудности. Дали не се захванах с нещо, което е отвъд силите ми?Трябва човек да каже „стига“. Да може да се оттегли.Най-накрая стигнах до тъмната линия на иглолистната гора. Там здрачът пада първо близо до земята, в сянката на големите смърчове, а после полека замазва очертанията на дърветата все по-нависоко. Отдавна беше станало осем, когато видях хижа „Вежен”. Колосална сграда. Но напълно празна, съдейки по липсата на светлина в прозорците. И тя ли е затворена?За щастие, в празната столова на една маса седяха стопаните и двама гости. Хижарите ме посрещнаха топло.Пред мен се приземиха супа, голяма чиния с шопска, кюфтета...Беше достатъчно да напълня стомаха си, за да си възвърна духа.Щом се наядох, стопанката ме заведе до стаята. Попита ме дали имам фенерче.– Имам. А защо ме питате?– Защото в хижата няма осветление.Поредният сюрприз. Заспах начаса.(...)

Спанчевци

– Трябва да видиш Спанчевци, Артуре. Там ще си починеш истински. Ще си направим скара, ще пийнем каквото искаме, ще си опънем краката и ще гледаме към планината. Спанчевци! На това му се вика живот! – така беше казал Костадин година по-рано.Спанчевци е планинско село, където моят приятел наема със семейството си евтина къщичка, прави си барбекю и се плацика в басейн на открито. Обикновено Петя и Костадин прекарват част от отпуската си на море, но морето си е море – там цените са два-три пъти по-високи, отколкото във вътрешността на страната. Така за остатъка от почивката остава близкото Спанчевци, ваканционно селище в подножието на планината. Костадин ме взе от гарата в Берковица. Оттам трябваше да минем близо двадесет километра с колата. Купихме няколко големи бири в пластмасови шишета, голямо вино в картонена кутия, цаца, месо.– По пътя може да разгледаме Клисурския манастир. Искаш ли да минем през манастира?– Да, разбира се, че искам.Преливах от радост. Един от приятелите ми, като гледаше снимки от Балканите, каза: „Лицето ти се променя там, изглеждаш като съвсем друг човек“. Вероятно беше прав.В района на малък град като Берковица манастирът изпълнява представителна роля. Освен това е място за романтични разходки. Къде младите хора от провинцията могат да излизат на срещи? На главния площад, да седнат в някое от кафенетата с градина. Или да намерят по-спокойно място – например пейка в манастирския двор.– Тук предложих брак на Петя – каза Костадин.Понякога приписваме на познатите си комедийни роли. Всичко, с което съм свързвал досега Костадин, имаше точно този веселяшки, сърдечен характер на стихийната изразителност. Сега забелязах една по-различна негова страна – умееше да гледа на някои неща с тържествена сериозност. Когато става въпрос за любов, спонтанността, дързостта, въображението са ценни, но привързаността също е от значение. А пиперливите шегички няма как да обезценят това.Представях си ги как се разхождат по алеите – с няколко години по-млади, на по двайсет и няколко. Сякаш съзирах крайчето на една интимна история. Участвах в нещо важно.Можехме вече да тръгваме.На място заварихме Петя и един приятел на Костадин, Петко, с жена му.– Значи си минал целия Балкан? – Петко беше голям като планина. – Аз също бях някога спортист, тренирах ски бягане. Ама леко наддадох – потупа се по солидния шкембак.С Костадин взеха да приготвят скарата. Можах да потопя изпосталелите си кокаляци в басейнчето, докато хлапетата наоколо пищяха и скачаха „бомбичка“. След това всички седнахме около богато натрупаната трапеза.– Колко странно – каза Петя, – видял си повече неща в нашата страна от нас. И с езика вече си доста по-добре, преди година почти нищо не разбираше.Разказвах какво съм чел от българските писатели и за това как Костадин ми разправи за Лора Каравелова.– Костадин за Лора? – учуди се Петя.Костадин се усмихваше хитричко:– А, виждаш ли, виждаш ли...– Не разбирам как така. Той изобщо не чете.Изброявах разни книги, които знаех.

Из „Хостелът на номадите“

Литературен вестник 6-12.03.2019 13

– Чел ли си „Бай Ганьо“? – усмихна се иронично жената на Петко. – Страхотно, тук има двама байганьовци.На момчетата им се затресоха от смях коремите.– Смотаняци! – В това имаше укор, но и примирение, осъзната слабост и себеутвърждаване, дистанция и нежност.Да, от тяхна страна то минаваше за някаква проява на нежност. От моя би могло да бъде недокрай положително.„Бай Ганьо“ е книга на Алеко Константинов, която всеки българин знае. Идеята й е проста – ограничеността на недодялания търговец на розово масло се сблъсква с благовъзпитанието на хората от Запада, създавайки безкрайна поредица от културни гафове.„Костадин да е Бай Ганьо?“ – помислих и дружелюбно си замълчах, потъвайки в себе си.– Май трябва да ти налея! – засмя се моят другар и към чашата ми полетя струя вино от картонената кутия.Не помня каква музика бяха пуснали. Сигурно някаква чалга. Различни попфолк парчета, смесица между балкански и турски ритми, се леят обилно по всички канали навсякъде, където има включен телевизор.Поглъщах рибките, които Костадин беше приготвил. Сякаш двете седмици гладуване в планината сега предизвикваха дива лакомия. Никаква мярка в яденето и пиенето. Всичко на шест.Сетих се, че вероятно след превода на „Бай Ганьо“ на немски език българската интелигенция не ще да е била възхитена от това – бояла се е да не бъде компрометирана в очите на европейците.Литература, която издава национална тайна? Ха-ха!На екрана най-напред се появява мечка. После леопард. Следват изстрели. Някакви джипове прекосяват плитка река, а от водата изскача мъж с акордеон. Това е „Рибна фиеста“, затова след малко идва рязък удар и пичът започва да подрипва с гердан от тлъсти риби.„Този вече е Бай Ганьо“, помислям, гледайки в YouTube видеоклип на Валдес, чалга звезда от деветдесетте.„Никой от хората, които в книгата разказват за Бай Ганьо, не иска да се идентифицира с него. Как ли са се чувствали младите българи, които са отивали да учат на Запад, в Австрия, Германия, Франция? С какви комплекси са били натоварени? С какъв ли срам са гледали на такива типове като Бай Ганьо, които са били визитката на страната им в чужбина?“.Валдес не се срамува от нищо. Клатушка се с рибите на врата си и с въдицата сваля сутиена на разсъблечена блондинка. Цици във видеоклип. Определено всички български момчета от 90-те години помнят този клип. А музичката препуска напред.Сам си наливам още вино.– Ракия? Да, ракия! Хубаво!Петя ме пита дали се чувствам добре.– Отлично – отговарям, – страхотно се забавлявам.Костадин се кикоти. Петко гръмко му приглася.Нищо чудно тогава някой от тях да е станал да танцува с жена си.Потропвам в ритъм с пръсти по масата.„Смел ще да е бил този писател, който е сочел с пръст културната изостаналост на България, докато разни байганьовци са превземали държавната политика и са имали много неща за казване. Бай Ганьо... този лицемерен простак, скъперник, хитрец, тарикат, сменящ лицата и възгледите си тип, конюнктурен, нетактичен и без представа за света. Ако беше някаква незначителна личност, би могъл да буди съжаление. Ала щом именно той ще определя бъдещето на страната си, какво ще стане с теб, Българийо?“.Картините се сливат пред очите ми, лягам си. Събуждам се през нощта облян в пот и усещам, че всичко, което съм изял и изпил, бумти в стомаха ми. „Алеко Константинов загива по абсурдно случаен начин като журналист по време на атентат срещу местен политик. Във възприятието на читателите това е изглеждало като планирано убийство. Повярвали, че писателят е убит от... Бай Ганьо. Половин век по-късно възниква прочутата карикатура със заглавие „Бай Ганьо убива автора си“.Ех... А инак творческият псевдоним на Алеко Константинов е Щастливеца...Боже Господи! Днес ми е автобусът за Полша!– Много си зле, за да пътуваш с рейса – казва Костадин. В това време стоя като смачкан на ръба на бордюра. – Ще пътуваш с един мой познат. Всеки ден кара към София едно бусче, такова като такси.До София има повече от сто километра по планински пътища.Пристига приятелят на Костадин. Пропълзявам на предната седалка. Прекарвам два часа свит на кълбо. По пътя се качват и слизат някакви хора.– По-добре ли е? – пита ме шофьорът.Вече сме в София.Промърморвам благодарност и се затътрям до чакалнята на гарата. Автобусът за Варшава потегля след четири часа. Мятам багажа под главата си и заспивам. Всичко ми е безразлично – човешките гласове, съобщенията по мегафоните и движението наоколо.После изпивам към два литра кїла и се качвам в автобуса.Едва след сръбската граница, към пет часа, Спанчевци бавно се изпарява от мен.

Преведе от полски ЯВОР ВАСИЛЕВ

Изток Осойник

Изток Осойник е роден през 1951 г. в Любляна. Завършва сравнително литературознание в Люблянския университет.

През 1979 г. заедно с поета Юре Детѐла и социолога Изток Саксйда пише и издава „Субреалистичен манифест“, а по-късно става член на авангардния кръг „Кантора

Алеф“. Основава творческото движение на анархистите и „Отпадъчно изкуство“ (Garbage Art), групата „Папа

Кинял Бенд“, както и редица международни литературни фестивали, най-известни и престижни сред които са „Виленица“ и поетично-преводаческата работилница

„Златният кораб“. Изявява се като музикант, художник и сценограф, философ, социолог и литературен критик.

Превежда поезия от китайски, украински, испански, хърватски език. Интелектуалец с широк профил, бунтар и

пътешественик, Осойник пише и публикува поезия, романи, пътеписи, научни трудове. Негови творби са превеждани на английски, иврит, италиански, литовски, македонски,

малайзийски, немски, полски, португалски, румънски, френски, хърватски, чешки.

Публикуваните тук стихове са от книгата „Не чети Дельоз на закуска“, която съдържа произведения от различни

стихосбирки на автора и предстои да бъде издадена от изд. „Ерго“.

Л. Д.

Салон Пинкертън

Хората на изкуството: вълци с вратовръзки,съзерцаващи от моста над рекатасамоубийствено привлекателния отблясъкот повърхността на човешкия мравуняк.Човекът изненадващо е както великанътот миналото, така и тази пълзящалава от изтичащо време.Нищо. Белотатана чистото небе, вратовръзки и сняг.Острието на луната прониква до сърцето,насладата е подлудяваща.Диамантеният полъх на студа,разкошните иглички на хвойнатаи дългите борови ноктибодат пияната ти муцуна.

Приспивна

Юш яде по лъжичка. Някъде в космосаогромен газов облак се кондензирав нова звезда. Времето е относително.Както се точи за онзи, който чакамомичето си, така е само миг заспускащия се с гумена лодкапо подивелите бързеи на рекаЗамбези. Поетът, който с книгас езиковедски изследвания под ръкасе разхожда по ливадата, обраслас хвойни, е топографски идентиченс убиеца в щата Тексас,очакващ в килията си да бъде умъртвенс отрова. Нищото просмуква целосттана мирозданието с непреодолимото отсъствиена несъществуващи птици.Детето яде и събаря купчинките.Белотата на неизписания листе царство на сенките.

Спомен за някогашното нищо

Усмихвам се. Защото вече всичко отмина.Спомням си един неделен следобедв София. Септемврийският въздух е спокоен.Човек се опитва да бъде внимателен,за да не се оплете в паяжината на нищото. Някаква оркестрация на белите стъбла на брезите излатното трептене на техните листа.Чудновати като слънчеви лъчи. Тишината на нощтае особена форма на времето, неподвижен вир на оживялотонищо, диамантено-бистра нежност, от коятокосите на философа се изправят.Сладки попадения на нищото.

Майевтично1

Не успях. От тези, които не успяха,бях най-добрият. Плувахмев Северния ледовит океан. Вече не помняколко време плувахме. Никого не помня,те отплуваха първи. След което течението започна да носитруповете им покрай нас. Плувах до тялото на своядядо, а после и до това на баща си. Стори ми се,че този е правилният ред. Не знаех какво е правиленред, но този ми се струваше приемлив.Провалих се, а имах чувството, че се променям.Продължавам да плувам.

1 Майевтика е сократически принцип на интензивно задаване на въпроси, целящи да накарат събеседника да изпадне в противоречие със самия себе си и да признае собственото си невежество. – Бел. прев.

салса

спомням си пристигането ни във вера крузснежен вулкан, ненадейно вдигане на температуритестопроцентова влага. мрак. коктейл от камаронес2 и текилакапчици пот по слепоочията, бръмчащ вентилатор на таванабледа светлина от крушка без абажур високо горе под таванападането по гръб на твърдо легло, когато ти беше влязлада си вземеш душ, хиляди спускащи се капчици в озона

на кожатав главата бъркотия от картини от извивките на автобуса,докато задминава каруци и камионипод прозореца звуци от салса в разгорещения ритъм

на хладната вечермокротата на измитата коса върху тъмносинята

покривка на нощтав златнокафявите мехури на уличните лампитълпа разхождаща се сред палмите и агавитешум около заетите маси, тракане на живак в чашитемирис на пот от разгорещени тела, ръка върху копринатаоткрадната целувкаразходка до края на кея, мачкане и целувкина каменния пилон за връзване на плавателни съдоветъмносиният цвят на морето, пъхтяща тъмнина

под носачите на пристанаот лодките, привързани на него, навярно рибарскиизведнъж отнякъде идва мъж и усмихнат поздравява.

ел тахин3, пирамидатас четириъгълни прозорци и изненадата, тъй като

на снимките изглеждапо-голяма. мисля си за ернесто карденал4 и мерилин монромоята ръка на твоето бедро,пръсти, които проникват под ръба на бельото

и твоето ясно движение,последвано от поривисто потрепване на срамните устнидалечни гласове от салса на централния площад, пот,която се лее от телата ни, пияна умора на мускулитеснежен вулкан до блещукащата кожа на моретосподавен вик едно, две и след това пръски,които ти насочи към моретовлажно мигане на звездите, задъхано дишане,пияност на органите, засищане и глад и отново глад,нетърпеливост и огън, парещ коститесалса

Песен на дете, правещо първата си крачка

Тежкὸ на вас, движещи се по течението, което ме носи.Няма смисъл да крещите, тъй катоужасът се задълбочава от всяка болка.Ничия вина, ничия отговорностне могат да оправдаятубийството на жертвата,която танцува.

Преведе от словенски ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

2 Скариди (исп.). – Бел. прев.3 Ел Тахин – археологически обект в Мексико. – Бел. прев.4 Ернесто Карденал (1925) – никарагуански писател, свещеник и политик, член на Сандинисткия фронт и министър на културата на Никарагуа от 1979 до 1987 г. – Бел. прев.

Константин Костов, „Берлин като Содом“, 2013

14Литературен вестник 6-12.03.2019

Дулсе Мария Кардозо

Дулсе Мария Кардозо (1964) се утвърждава като една от емблематичните съвременни португалски

писателки още с първите си книги. Авторка е на романи, разкази и сценарии; по някои от творбите й

са създадени филми и театрални постановки.Първият й роман „Окървавено поле” (2001) е отличен

с голямата награда за литературно събитие „Аконтесе”, а вторият, „Моето опяване” (2005),

получава Наградата за литература на Европейския съюз (издаден е и на български, изд. „Ерго“, 2011).

Следват „До нас” (2008), „Земя на врабците” (2009), „Завръщането” (2011), „Библията на Лоа”

(2014), „Елиет” (2018). През 2012 г. Дулсе Мария Кардозо е удостоена с титлата Кавалер на Ордена

на изкуствата и литературата на Франция. Произведенията й са преведени в петнайсет страни.

Публикуваният тук разказ е от сборника „Всичко това е любов“, който съвсем скоро ще бъде издаден у

нас от изд. „Ерго“.

Книгите ме спасиха. За пръв път го казвам на глас. Човек няма как да не се засрами, когато казва, че заради книгите не се е самоубил. Такива думи повече прилягат на девойче с хлабави нерви. И все пак е самата истина. Отдавна, много отдавна книгите ме спасиха. Ако не ти се вярва, недей да вярваш. Вярата опира и до решение. Някои неща не могат да се решават. Да ожаднееш например. Да бъдеш спасен от книги. Случва се, без да си го решил. Ето че пак се отплеснах. Старческата мисъл се върти в кръг. Не е праволинейна мисъл, устремена напред, към бъдещето, както младежката. Старческата мисъл е увъртяна, мисъл, която се усеща близо до края и така го отлага. Не че краят ме плаши. А пътят. Стигането до там. Често съм виждал този страх в очите на други хора. На умиращи хора. Да, на хора, които съм убивал. Ако предпочиташ да го кажа така, ще го кажа, често съм виждал този страх в очите на хората, които съм убивал. Не понечих да скрия, че съм убивал. Не би имало смисъл. Още по-малко пред теб. Казах, умиращите хора, а не хората, които съм убивал, защото страхът, за който ти говоря, не е свързан с този, който те убива, или с това, което те убива. Свързан е с това, че си отиваш. Страхът, че тъкмо стигаш края. Толкова често съм го срещал у другите, че успях да се отърва от него.Няма място за стеснителност помежду ни. Толкова отдавна се познаваме. Не е нужно да извръщаш очи, да оглеждаш, както правиш сега, тези стени, затулени от рафтове с книги. Вярваш ли, че до двайсет и първата си годишнина не бях прочел и една книга? Освен букварите. На двайсет и една години още сричах писаните думи и не знаех какво значат много от тях. Ще речеш, че е невъзможно, като гледаш сега тази библиотека. Тук няма и една книга, която да не съм прочел. Моята библиотека. Преживял съм всеки живот, който съм прочел. Хиляди на брой. Навярно си мислиш, че бълнувам. Представите ми вече са пообъркани, но не по този въпрос. Всеки живот, който съм прочел, е бил не по-малко мой. Няма голяма разлика между преживяното при четене и преживяното в живота. Хиляди човешки съдби ни очакват в безмълвието на книгите. Безмълвието на книгите не е същото като нашето. Ела да седнеш на този стол, че да си по-близо до мен. Уморявам се, ако трябва да говоря високо. Всичко стана толкова далечно. Толкова далечно. Освен книгите, те все така са наблизо. Никога не можем да се отдалечим твърде от себе си, нали? Пак се отплеснах. Спусни пердетата. Очите ми вече не понасят светлината. Прави са. Телата постъпват умно. Подготвят се за това, което ги очаква. Щеше да е безболезнено, да не беше паметта. Все така обичам слънчевите дни заради спомена за тях. Карам да дръпнат пердетата, все едно че очите ми още ги бива. Паметта. По-безразсъдна от дърта мръсница. Паметта, тази мръсница, която не се отказва. Благодаря. Така е по-добре. Това беше любимият ми стол. Преди няколко години искаха да го претапицират. Не позволих. Столът не е похабен. Просто е стар. Правилно е това, че столът ми остаря заедно с мен. Ни един стол не може да свидетелства, без да стане част от онова, чието свидетелство е. Тази библиотека е най-достоверният свидетел на това, което съм. Тук съм се срещал с толкова много хора. Ние, доколкото си спомням, никога не сме се срещали вън от тук. Някои влизаха плахо, както преди се влизаше в църквите. Трудно намираха точно къде да застанат, прави, с прилепени до тялото ръце. Други влизаха уверено и заставаха по средата на този килим. Бяха ония, които ръкомахат широко и се смеят високо. Толкова много хора. Някои сядаха до прозореца,

все едно са отишли на гости. Други пък сядаха срещу мен, като на консултация. Имаше такива, които кръстосваха крак връз крак с цигара в ръка. Такива, които гледаха навън, сякаш се намират

в затвор. Такива, които се държаха като господари. Толкова много хора. Колко лъскави бяха позлатите по ония шкафове в дъното. Помътняха. Тези книги са не просто свидетели, а мои съучастници. Знаят всичко за мен. А аз толкова малко знам за тях. Макар да са ми известни техни скришни тайни и невинни грешки. Макар да познавам стремежа им и да потвърждавам провала им. Зная малко за тях. Книгите ни познават, но не им е в природата да се разкриват напълно. Тайнствеността на тези малки богове. Няма лошо, ако се разсмееш. Не ме е грижа, че звуча патетично. Вече не ме е грижа, искам да кажа. Никой не познава Бог, ала вярваме, че Бог познава отвътре всеки човек. Щом успяваме да повярваме на една дума – Бог, – трябва да можем да вярваме на всички думи. Кога последно беше тук? Вече обърквам времето. Времето губи значение, колкото по-оскъдно става. Колкото по-оскъдно, толкова по-малоценно. Сигурно е единственото нещо, което се обезценява, колкото повече не достига.Знам, бях ти обещал да не ти възлагам вече поръчки. Не мисли, че съм те излъгал. Бях убеден, че няма да се наложи да убиваш пак по мое нареждане. Всъщност обаче не е така. Подготвил съм всичко. Не ми беше лесно да напиша писмото, пъхнато в оня плик. Очите ми вече недовиждат, а ръцете ми треперят. Знаеш ли, че до петнайсетгодишна възраст не знаех, че писмеността съществува? Ето ти нещо още по-трудно за вярване. Ако някой ми беше разказал подобно нещо, нямаше да повярвам. И ако го бях прочел в някоя книга, щях тутакси да се закълна, че е лъжа. Но и това е истина. Една от онези истини, които са толкова абсурдни, че не може да се мъдрят в книга. От почти всеки живот би излязла калпава книга поради абсурдните истини, от които е съставен. На петнайсет години вече бях проклет. Не си спомням някога да съм бил различен. Не бях се отдалечавал от Бещейрош повече, отколкото краката могат да изминат за час-два. Бях виждал само малки селища, такива като Бещейрош или най-много като Пенедош. Знаех за града, но никога не бях ходил там. Знаех и за морето, което започвало след града. До петнайсетгодишна възраст единствените книги, които бях виждал, бяха богослужебни. Не виждал, ами зървал, когато ходех на литургия, заставах до входа на параклиса, а книгите се намираха далеч, в ръцете на отчето. Бяха украса на олтара, като много други. Литургията, дори в Бещейрош, се състоеше от украси. Толкова далечни, колкото и латинския. А и човек не забелязва онова, което вижда да се прави открай време. Дори да е нещо толкова чудно, както отчето да разгръща тестета листове и да казва неща на непонятен език, докато ги гледа. Отчето също така се преструваше, че нафората и виното са тялото и кръвта Христови, и никой не се питаше защо го прави. Всичко се вършеше винаги по един и същ начин, и винаги е било така. Естествено беше никой от жестовете на отчето да не подбужда у мен опит да ги разбера. Нито у мен, нито у някой от Бещейрош, смятам аз.Съмнявам се, че Бещейрош още съществува. Трябва да са останали само руини. Беше едно забутано място, там далеч, във вътрешността. В планината, където зиме наставаше мраз, а лете зной. Един параклис без гробище и една бакалия, която нямаше много какво да продава. Водеше се простичък живот, който само болестта понякога усложняваше. Ако времето не я излекуваше, правехме си домашни церове и се молехме болестта да не е смъртоносна. Когато беше, телата се погребваха в Пенедош. Ако някой в Бещейрош е знаел какво е писмеността или книгите, то никога не ми го е казвал. Бещейрош беше толкова далеч, че дори мъртъвците не оставаха там. В такова място съществуват само онези думи, които не излизат от устата. А те почти всички са излишни.Ето ти тук оръжието и ръкавиците. Оръжието е мое. Ще прилича на самоубийство. В известен смисъл си е. Писмото, което написах, ще убеди всички в това. Чиста работа. Вкъщи няма никой друг. Достатъчно е на излизане да затвориш вратата и всичко ще приключи. Разбира се, бих могъл да го сторя аз, но предпочитам да го направиш ти. Не мога да ти обясня защо. Стреляй, когато поискаш. Аз съм готов.Първият, когото видях да пише, беше търговският пътник. С баща ми бяхме пристигнали в града преди няма и час и това откритие ме смая повече от морето, което в онзи сияен ден изглеждаше като небе, застлало земята. За морето вече ми бяха говорили, за писмеността обаче – не. Търговският пътник записваше пакетите кълцан тютюн, виното, ракията и други стоки, които кръчмарят му поръчваше. Аз не знаех каква е оная пръчица в ръката му, пръчица, която правеше драскулки върху тесте листове като богослужебните книги, само че по-тънко. Попитах го какво прави. Пиша, рече, така няма да забравя. Не разбрах. А търговският пътник не разбра какво не разбирам. Мина известно време в това недоумение. Драскулки някакви върху хартия пречели да се забравя? Явно ме лъжеха. Нищо не помага така, както оскъдното знание, за да смяташ, че няма какво повече да научиш. Вървете да се занасяте с друг, измърморих. Търговският пътник настоя, че било истина, а останалите мъже, които пиеха, седнали на каменната

скамейка в кръчмата, също дадоха честната си дума. Кръчмарят се закле в душата на майка си. Накрая повярвах. Щом е така, искам и аз, казах решително. В младостта си все още не се боим да станем за смях и това е една от прелестите й. Всички се разсмяха. Имаха щръкнали гнили зъби. Невежите най-много се присмиват на невежеството. Няма как да го окайват.Щом е така, искам и аз.От Бещейрош до града се вървеше дълги часове по лоши пътища. Никой не ходеше там освен по извънредни поводи. Гледката на морето не беше достатъчна причина хората от Бещейрош да тръгнат на път, тъй като и в гледането бяха скромни. Една засята нива имаше красота за дълги години живот. Единствено Тадеу беше ходил вече няколко пъти до града. Разправяха, че от любов към жена, която живеела там. Друга причина не можеше да има при толкова тежък вървеж. Бях отишъл с баща си, който почти в края на един сиромашки живот беше събрал пари да си купи кон. Отидохме да го купим в града. Трудно щеше да е само на отиване, защото на връщане щяхме да яздим кон. Тръгнах от Бещейрош, без да подозирам, че повече няма да се върна. Установяването на случките, довели ни до това, което сме, само ни прави по-крехки. Правим го с надеждата да разберем как се е случило така, че да станем каквито сме. Напразно.Лекарят ми даде три месеца живот. С бяла престилка без едно петънце, забързан като всички, които смятат, че още имат време. Три месеца. За пръв път имам три месеца живот. Винаги съм се преборвал за всеки миг от живота и ето, изведнъж ми казват, че ми остават три месеца. Три месеца. Деветдесет дни. Пак се отплеснах. Три месеца. Много се лъжат. Колко време имам, решавам аз. Не лекарят. Не тялото. Решавам аз. Както когато реших да не се връщам в Бещейрош, а да остана с търговския пътник, който се нуждаел от помощник и имал сестра, която щяла да ме научи на четмо и писмо срещу няколко надници. Стиснахме си ръцете и уговорката бе скрепена. Ще постигнеш нещо в живота, защото имаш желание за това, каза ми търговският пътник. Да постигна нещо в живота значеше да имам живот като неговия. Значеше да бъда един от множеството живеещи в града. Значеше да бъда никой. Мъжете пак се разсмяха, с тях се засмях и аз. Бях научил вече, че смехът не обслужва щастието, но този път бях щастлив. Престанах да усещам коравите ботуши и тежкото наметало, чувствах се могъщ.Отне ми известно време да се науча на четмо и писмо. Нямах вече свежия детски мозък и ученето срещаше навсякъде пречки. Особено срама пред сестрата на търговския пътник. Обратно, носенето на чували не изискваше обучение. Години наред ходих толкова натоварен, колкото най-натовареното магаре. Не се върнах в Бещейрош. Миналото става достъпно само ако е отбелязано на картите и ако до там има пътища. Бещейрош го няма на никоя карта и малко вероятно е някакви пътища да водят до там. Липсваха ми единствено гарваните. Гарваните в Бещейрош, литнали в синьото небе. В затвора ги чувах да грачат всеки ден. Мислех си, че наблизо има гарвани. Ама не. Ето и сега ги чувам. Толкова ясно, колкото в Бещейрош. Гра-гра. Гра-гра. Гарвановият грак е единственото останало от Бещейрош. Чух отново гарваните едва в затвора. Двайсет и пет години затвор е много време. Беше повече, отколкото дотогава бях живял. Цяла вечност. Кой може да стои затворен цяла вечност? Никой. Още по-малко аз. Толкова млад. Тъй свикнал да ходя където си искам. Реших да се самоубия. И щях да го сторя, ако не бяха книгите. Вярно е. Вярно колкото и това, че ни един от Бещейрош не дойде да ме посети в затвора. Ако при задържането ми онези хора вече бяха мъртви за мен, след това окончателно ги погребах.Никога не съм могъл да обясня какво почувствах, когато се научих да чета и да пиша. Беше сякаш отново съм се родил, и то с особени дарби. Промяната нямаше да бъде по-голяма, ако ми бяха пораснали криле или остри нокти като на дивите зверове. Само че да се родиш на петнайсетата си година не е същото като да се родиш на деветия месец. Вече си почти мъж, имаш силно тяло, знаеш твърде много, помниш много неща. Криле и нокти надали са достатъчни за човек, който никога не е напускал Бещейрош и на петнайсетгодишна възраст се ражда в някакъв град. На всичко отгоре проклетник като мен. Бях очарован от тоя нов свят, смайващо бърз и краен. В града не можеше да бъдеш мижитурка. За да постигнеш нещо в живота, трябваше истински да го постигнеш, иначе ставаше просто още един от многото живеещи там. Като търговския пътник. Бедният човек също биваше истински беден, от ония, дето спят на улицата и умират от глад. В Бещейрош никой не спеше на улицата, но пък и никой не постигаше нещо в живота. При желание в града можеше да заложиш на всичко или нищо, а това разпалваше необуздани страсти и омрази. Убих първия човек при едно сбиване. Бях предизвикан, все пак и да съм се родил убиец, не ми беше по вкуса. Трима мъже видяха с очите си всичко. Можеха да ме издадат, но вместо това ми помогнаха да заровя тялото на място, където изобщо не го откриха. Разбраха, че ако се наложи, без колебание ще затрия и тях. Спечелиха си живота и един приятел. Привлякох ги за нападението

Библиотекатасвободно съчинение по действителен случай

Литературен вестник 6-12.03.2019 15

на бижутерийния магазин. В града човек се нуждае от много повече неща и скоро реших, че няма да прекарам остатъка от живота си с парите от носенето на чували. Ако го сторех, светът, който току-що бях открил, щеше да ми се изплъзне. Взломът в бижутерийния магазин беше почти детска игра. Двама се съгласиха. Третият не пожела да участва. Именно той ме издаде, той е вторият, когото убих. Двайсет и пет години по-късно, първото, което свърших, щом излязох на свобода.Ако бижутерът не беше умрял от сърдечен удар, когато разбрал за взлома в магазина, всичко щеше да бъде различно. Пак случайността и нейните уловки. Искаха да заловят виновника за смъртта на един дърт скъперник и предложиха толкова голяма награда, че изкушението за доносника е било по-силно от страха, че ще го убия. Достатъчно му е било да предаде плана, написан собственоръчно от мен. Не им трябваха повече доказателства. Разполагаха с моя почерк. Почеркът ни издава почти колкото собствената ни кръв. Един подпис ни прави собственици. Или ни отнема собствеността. Драскулки, нахвърляни от една ръка. Драскулки, които нищо не струват, а всъщност правят точно това.Не изчаквай да млъкна, защото няма да млъкна, докато не приключиш с това. Не мога безмълвно да чакам. Затова не се помайвай и свърши каквото имаш да вършиш. Това е последното, за което те моля.Най-строго наказание получих аз като главатар. Двайсет и пет години и ни ден по-малко. Ако не бях решил, че мъченичеството ми ще е кратко, ако не бях решил да умра, може би книгите на моя съкилийник нямаше никога да събудят любопитството ми. Той изобщо не ги отваряше. Наричахме го Професора. Беше учител, убил жена си, след като я заварил в леглото с друг. Преди книгите на Професора бях държал в ръце само буквари. Никога не бях виждал книги без картинки, само с букви. Прочетох няколко наслуки. Изумих се. Струваше ми се глупост думите да се използват за разказване на небивалици. За измислици. За лъжи. Не разбирах ползата от изписването с букви освен на онова, което е важно и не бива да се забравя от нас или от други. Истината обаче е, че на следващия ден си спомнях някои от прочетените лъжи по-ясно, отколкото повечето случки в живота ми. Прочетеното ме караше да премислям почти толкова, колкото бях премислял важни неща като взлома. Започнах да използвам лъжите като занимавка и харесвах повече тях, отколкото разговорите с другите затворници. Мисълта да се самоубия не ме напускаше, но постепенно избледняваше. Да не мислиш, че е станало чудо. Нищо подобно. Мисълта да се самоубия просто не напираше толкова, сякаш можеше да почака. Взех да изчитам книгите от начало до край. Професорът ми подсказа да правя така. Не знаех дори това. Не така правеше отчето с богослужебните книги, нито сестрата на търговския пътник – с учебниците. Прочетеше ли се от първата до последната страница, лъжите се вместваха една в друга и ставаха толкова неподправени истини, че нямаше как да не им се отдам. А когато с такава вяра се отдадем на някого или на нещо, вече не можем да се самоубием. Ето така книгите ме спасиха.Сега си мислиш, че книгите са ме спасили от смъртта, но не и от проклетията. Прав си. Нещо повече, като спасиха мен, книгите осъдиха онези, които след това убих. Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито някога ще излекуват. Не помага желанието да вярваш в противното. Книгите не подбират и се предлагат на всеки, който иска да ги прочете. И ако носят спасение, правят го тъй безразборно и тъй непонятно, че никой не може изобщо да се надява на това. Може би книгите следват неведоми пътища. Като Господ. Аз съм блудният син. Напоследък се питах кого Господ или пратеният от Господа би избрал: дали една проклета душа, която успява да оцени Неговото дело, или една добра душа, която не го постига? Понякога чувствам, че Господ избира мен. Понякога чувствам, че една грешка...

Преведе от португалски ДАРИНКА КИРЧЕВА

Цветозар Цаков

Сънувах как Алис Купър се разхожда из Ловеч - сякаш излязъл от негов седемдесетарски клип, с ярка смачкана демоде риза, бутафорни бяло-зеленикави къси гащета, които едва покриват тазобедрените му стави, със сценичен, леко размазан грим и със забързана нервна походка, леко прегърбен напред, все едно бърза да си купи баничка от центъра, преди да са затворили будката. Аз бях с приятели на отсрещния тротоар, теглех пари от банкомат, а мислено се сдухвах от факта, че същите тези приятели ме бяха изоставили малко по-рано и бях принуден да изгледам заключителната част на ловешки фестивал, на който „Ер Малък” свиреха стари и нови парчета и презентираха документален филм, съвсем сам. Винаги съм възприемал музиката като самотно и вглъбено приключение, но и винаги съм държал на компанията, когато съм на концерт, без двете да си противоречат. Затова и се чувствах двойно изоставен, гледайки любима група без любими хора около мен. Свиреха на дървена тераса, а после небето озари заря. И тъкмо когато дойде моментът да протегна ръка, да издърпам парите от процепа на банкомата и да кажа на моите приятели какво гнети душата ми, с крайчеца на лявото си око видях комично крачещия на отсрещния тротоар Алис Купър - в центъра на Ловеч, на булевард „България”, бързащ да си купи баничка от баничарницата на центъра, а може би да се изпикае набързо в градската тоалетна или в някой храст, в промеждутъка между две фестивални участия, макар да не бях чул той да участва. Видях го, но не се изненадах твърде много, явно знаех, че трябва да е тук. Само казах тихо: „Я, Алис Купър”, докато прибирах парите в портмонето и подбирах най-точните думи, които да покажат обидата ми без да обидят никого. Явно съм възкликнал по-силно, отколкото си мислех, а може би в сънищата важат други физични закони и звукът се движи много по-свободно и с по-бясна скорост, отколкото наяве, но Алис ме чу, спря се за миг, погледна към мен и вдигна ръка с пръсти, конфигурирани в рокаджийския рогат поздрав. Опитах се инстинктивно да му отговоря, но ръката ми не се подчини изцяло и от цялата работа излезе един вдигнат показалец и няколко причудливо изкривени пръсти, които недотам осъзнаваха какво искат да направят. Алис отмина, аз прибрах портмонето в задния си джоб, приятелите ми се бяха превърнали във фини прахови частици, които гравитираха около мен без да съм способен да ги видя или усетя. Аз също вече не бях там, нито банкоматът пред мен, нито дори сградата и градът, и светът. Всичко наоколо нямаше никакво значение и значението на всичкото се бе сляло с нищото толкова ловко и елегантно, че нищото беше всичко, а всичкото - нищо, което де факто означаваше, че всичкото нищо на света и аз съществувахме в една-единствена точка във времепространството, извън реалността и около съня, вътре в сърцевината на нещо като нищо подобно, което понякога се осмеляваме да наричаме сън, понякога - свят, а много често дори смърт. Животът беше само малък звук, долитащ отнякъде далече, далече, в среда, познаваща непознати, вечно сменящи се физични закони, на които не можеш да разчиташ дори да си завържеш обувката правилно, ако изобщо се ориентираш във всичкото това нищо къде ти е обувката...Разбираме ли се? Разбираме ли се? Я, Алис Купър! Хей, хей, накъде? НАКЪДЕ??? Тук сънят ми свършва... или почва. Фини прахови частици! Това съм аз. Хей, хей! Алис Купър... Но какво правиш тук, защо не си у вас? Къде у вас? Хей, хей, уат кен ай ду? Всичко се обърка, нищо не е с всичкия си!!! Всичкото му нищо мига на парцали, втренчено във вечността на точката, която аз и те... Вечността на този миг, на този сън, на това пробуждане... Веч. Нос. Та. Тататататататататата!ТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТА!!!Съседът пак пробива нещо с бормашината! Еба си, честно...Тук някъде трябваше да се събудя, но вече съм буден. Едва ли изобщо съм спал. Кому е нужна тази малка смърт? На мене не. Не на мене тая! Но тогава как изобщо всичко това? Защо сега ме буди тази смешна бормашина от реалността, щом и тя самата е реална? Чувал съм я много пъти, стотици. Саундтрак на детството. В панелния блок в малкия провинциален град това е обичаен саундтрак. С времето свикваш с него, научаваш се даже да го харесваш. Чуваш в него музика. Музиката на света, който сънува буден с широко отворени очи. Накъде гледат те? Навън или навътре? Не знаеш. И те не знаят. Но не е важно.Важно е... Важно е... Какво? Музиката? Да я чуваш, да й позволиш да пробие тъпанчетата ти, да се вмъкне в ума ти, в контролния пункт на съня, на всички сънища, да контролира всичко, което виждаш и чуваш, което си и което никога няма да бъдеш. А дали? А дали Алис Купър се буди всяка сутрин от звука на бормашината на съседа? Защото ако така свободно се разхожда в съня ми, със своите прокъсани и смешни къси гащи и нервна походка, бързайки към баничарницата в Ловеч, защото ако той ме чува ясно, когато казвам тихичко „Я, Алис Купър” и ме поздравява с вдигнати рога, то тогава той също се буди от звука на бормашината, от саундтрака на ранния ми живот, а вероятно даже той е проклетата бормашина (макар да носи женско име и да не може да му се вярва съвсем)... Бормашината на живота. Каква нелепа метафора! Каква нелепа, наистина, индийд, дето се вика, присъница. При съня, а не вътре в него, различно е. И съм почти сигурен, че е така. Именно това. Присъница. Както и че след нея следва безусловно приявицата - още по-нелепа от присъницата - която наричаме живот. Приживица. Мляс-мляс, ей така, приживяме насън, с очи, гледащи от вън навътре, но вътре е мрак и е задушно.ТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТАТА!!!Веч. Нос. (Вече и с носа си я подушвам. Не знам на какво мирише. На дърво и пръст, или на дъвка „Турбо”?)Та!

Калин Михайлов

Из цикъла „Скъпи мои“

1. Към тефтерчето ми

Докато стигнадо библиотекатаи свършват часоветеза четене –много ли пиша?Кажи, тефтерче!

(Хубаво ми е все пак, че не си таблетче.)

2. Обувки

Милост за обувките ще бъдес боя да ги намажа незабавно –поне от три седмици не са я помирисвалиотдалеч дори.

Нека усетят и те малко от Великдена,макар и католически.

01.04.18

3. Познайте какво

Без тях съм стар – виждам го.Със тях не съм млад – виждам се.А с тях или без тях – чаровен съм –привижда ми се.

Познахте: очила.

4. Вентилатор за баня

Работи често по цял ден и по цяла нощ,24 часа от 24,без извънредни,без merci beaucoup или потупване по рамото,гони влагатакато терористка,промъкваща се всеки пътради неумениетона оня майстор, решилда спести наклонана плочките.

Казано другояче:трепе се, за да компенсирачужди крùвицикато мнозина от нас.

5. Брадата ми

Дали е много дълга или малкопатриарх не ме прави, наесен даже,расте си просто тяневъзмутимо и рутинно,привързана към мене,но без да ме бръсне особено, явнопривързаният аз съм:не затуй лиот дъжд на вятър я подрязвам и бих я махнал само в краен случай – ако истински ме ядоса.

В парка

1.

Колко благи са грижитеза децата невръстни –най-благи са,изтощават и зареждат акумулатораедновременнои колата върви сякаш самапо житейския друм,без да съзнава,че е щастлива.

2.

Ако не разхождашдете или куче,не правиш мускули,не тичашза здраве – имаш ли правода бъдеш тук?Изглеждаш като безделник,а си дошъл,защото делатати идват в повече.

Фини крахови частици(Boring Next Door to Alice)

Константин Костов, „Антагонисти (натюрморт)“ , 2018

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Людмила Миндова

Когато всичко свърши, когато не остане абсолютно нищо, когато вече нямаш капка вяра, когато си изгубил и последната надежда, когато се усещаш адски сам,

когато вече нищо не очакваш, когато всички пътища са минати,

тогава точно идва любовта – направо от сърцето ти. Направо от сърцето ти.

Но за да я видиш, трябва мъничко поне да й повярваш.

Човекът със златни уста говори за любов и нежност. Останалите се оплакваме. Оплакваме се. В момента, в който млъкнем, Бог вади златното червило.

Радостта – най-искрената благодарност и доказателството, че човек е жив. Наистина.

Исках да ти напиша стихотворение. После се отказах. „Ще напиша на теб, а ще стигне до друг“, както с поезията обикновено се получава. Така преди няколко дни, казах ли ти, прочетох поема на няколко века, в която видях съвсем точно нас двамата. Ето така при молитва за дъжд често вали не в твоето, а в съседното село. Или както си викаш нощем такси, то не идва и не идва, и не идва, ти се отказваш и тръгваш пеша, накъдето си тръгнал, докато някоя нощ, както си спиш най-сладко, не ти звъннат внезапно: „Ало, таксито ви долу ви чака.“

Смелост е да не нараняваш. Най-голямата смелост – да обичаш.

Уча азбуката на любовта и празнувам едновременно и азбуката, и любовта.

Звън на кокиче

Боса, с весела рокля, върху розов велосипед отпред с кошница, пълна с цветя, звъни, звъни пролетта.

ако бях учител по химия

от всичките си ученици щях да избера двама-трима – любими

и щях да заведа любимите си ученици в планинатав подножието на боровата горакъдето са леговищата на вълцитекъдето са хралупите на совитевъв вилната зонапри изоставените каменни къщи с железни огради с дълги, вити алеи, посипани с отломки от гранит

скрити в сутрешната мъглада наблюдаваме как голи девици се къпятв открити каменни басейни как излизат прави от водатаи стъпват боси на камъкабез да треперят как водата се стича от зелените им косии замръзва във въздуха

щях да проповядвам на любимите си ученици:

сега знаете за водорода, кислорода, хлора, въглерода

сега знаете всичко за сярата

великите географски открития

„скъпият ни гост тази вечер“ ….и следва изброяване на твоите титли и отличия,което, изречено от домакина, звучи авторитетно и почти убедително

но те съвсем не се впечатляват,не вярват, може би, не проявяват интерес,„простете“ извиняват се любезно и с финеснапускат залата преди края на приветственото словопод някакъв фалшив предлог

а после в коридора пред огледалото,без да се смущават, приглаждат невъзмутимо червените си полии опъват черните си копринени чорапидокато ти, загледан със копнеж във тях,с походка от олово,приближаваш бавно с надеждатада осребриш направения минимален залогвърху възможността за запознанство

уви,не вдъхваш вече страх у младите жени

а може би пък те са прекалено дръзки, смели?

сигурно влизат свободно в клетката, за да галят гривите на упоени лъвове и да играят на гоненица с ранени черни пантери?

сравнително доброто възпитание,осанката, достойнството не ги напускат никога,независимо, че са така студени

като милосърдни сестри, които са склонни да превържат раните,

но не чувстват длъжни да присъстват лично на ожесточените дуели

между кавалери с блестящи саби, наточени в точилото,което си представят, че се намира между техните бедра

„моята гувернантка сякаш ми е разказвала нещо за Вас“учтив поклон и толкоз стига ръцете, държали

някога кормилотона боен кораб, преплувал половината морско пространство,да омекнат и да се заровят нервно в посребрените коси

„ако се загледате в картата, която на стената виси,ще видите на тези и тези координатиостров, кръстен на моето име“

„наистина ли? удивително, господине ….“но всъщност не изглеждат удивени,предпочитат да прекарат време в компанията на новопроизведени офицери,чиито пътешествия все още не са отразенив атласа

известна плахост,с която посягат да прекършат тръстиката,но личи и известна опитност, с която поглъщат меласата

полите шумолят, когато те изпращат,мяркат се за кратко в рамката на врататакъм балната зала:„Bon Voyage, вие сте добър приятел на татко,заповядайте пак“ …и после изчезват, защото искат да се забавляват

до изхода остават броени метри,но отнема време да се измине разстояниетодобре, че е старият лакей - безупречен, в бял фрак - да ти даде опора

защо не му предложиш да се присъедини към следващия екипаж?

„не за слава, не за пари, не за любов,ще кръстосваме, стари приятелю, морските ширини под безкрайния небесен простор,отрупан със верни, вечни звезди

няма да бъде както преди

ще плаваме, за да се изгубим,да потънем, да се спасим

защото днес отвътре ни изгарятова, от което най-силно ни боли

чистото презрениевъв погледа на младите жени“

екстаз

невестата очаква жениха в кухнятаневестата гаси лампатаневестата се моли женихът да я вземеневестата се смееневестата плаче

невестата се моли женихът да я вземеневестата кърши ръценевестата е свила колененевестата се люлее в не-люлеещ се стол

невестата е в кухнятав къщата от стъкло,построена върху пясък

невестата се моли женихът да я вземе

къщата е празна

цялата любов е отвън, зад паянтовата вратавърху която сватбаритеоказват силен натиск

Еньовден

опак ден

миг равновесиемежду позитиви и негативии веднага - промяна

в асансьора с мен се качиха три самодиви

точно по 80 килограма

покана

до всички, които се възприемат като зрели хора със собствени, твърдо установени убеждения, умеещи да се държат в обществото

заповядайте утре вечер от 6 до 10 часа на продукцията на децата от начинаещата група към самодейната школа по пиано и цигулка при вече закритото селско читалище

в програмата: песен по музика от Моцарт

ще присъстват родителите на изпълнителите

вход свободен

вратите се заключват, след като публиката заеме местата си

Валери Валериев

Константин Костов, „Склад за съвременно изкуство“, 2018