1 октомври 2015, година 12, брой 10 (131) - първа част bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 3-5

(На стр.2)

НАЙ-МОГЪЩИЯТ КИТАЙСКИ ПРЕЗИДЕНТ СЛЕД МАО ЦЗЕДУНО

Н Л

А Й

Н

ПОУКИТЕ ОТ ПЛАНА ЗА РЕФОРМИ, НАЛОЖЕНИ НА ГЪРЦИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

„Øîêîâàòà òåðàïèÿ èçèñêâà íåïðîçðà÷íîñò“

Гръцките избиратели отново дадоха на Алексис Ципрас необходимото мнозинство, за да управлява, гласуваха му доверие заради неговата борбеност. След задушаването на банките обаче, налагането на 13 юли на трети план с икономически реформи хвърля петно върху функционирането на еврозона-та. Този антидемократичен уклон безпокои дори най-убедените привърженици на европейското из-граждане, сред които е ръководителят на групата на Зелените в Парламента в Страсбург.

ФИЛИП ЛАМБЕ Р Т С*

*Белгийски евродепутат, съпредседа-тел на групата на Зелените и Евро-пейския свободен алианс (ЕСА).

АЗ съм привърже-ник на оставането на Гърция в еврозоната и на по-нататъшното

изграждане на Европейския съюз, но съм потресен от т.нар. споразумение от 13 юли 2015. То се вписва в икономическо-то и финансовото безумие на двата предишни плана, които вместо да дадат решение, за-дълбочиха проблемите, които трябваше да разрешат. Сривът

на гръцката икономика се уско-рява. С това бремето на дълга става все по-непоносимо и изплащането му все по-малко вероятно. Още по-лошо, този провал се плаща с цената на социални страдания, недос-тойни за европейския проект, тъй като най-уязвимите гърци бяха най-засегнати от повсе-местното затягане на коланите. Икономическа безсмислица и социална несправедливост характеризираха първите два плана за подпомагане на Гър-ция, а третият ускорява движе-нието в същата посока.

По отношение на демо-крацията споразумението от 13 юли продължава и задъл-бочава отрицателните после-дици, заложени с прилагането на първите програми за мак-роикономическа помощ на изпадналите в криза страни. Тук става въпрос за отслабване и дори за премахване по един все по-малко прикрит начин на демократичното легитимиране на икономическата и социална-та политика.

Налагане на колониална администрация

В средата на февруари 2013 г., няколко седмици пре-ди споразумението за втория спасителен план за Гърция, преговорите между Атина и „тройката“ (Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Европей-ската комисия) се препънаха в едно последно финансово препятствие от 325 милиона евро. Тогавашното гръцко правителство смяташе да ги

вземе от разходите за издръжка на Министерството на отбра-ната, но „тройката“ отхвърли това решение и наложи оряз-ване на бюджета за пенсиите. Преди това, през октомври 2010 г., а после и през август 2011 г., Жан-Клод Трише, тогава председател на Евро-пейската централна банка (ЕЦБ), беше писал тайно до финансовите министри, първо на Ирландия, а по-късно на Испания и на Италия, за да настоява да вземат ясни мер-ки, не само финансови, но и бюджетни и социални.

Това са само няколко от

многото примери как обичай-но функционира „тройката“. Разбира се, на чисто формално равнище мерките за строги икономии в крайна сметка се гласуват от парламента на страната, на която се оказва помощ. Одобряват се и са под наблюдението на министрите на финансите на страните кредиторки, които на свой ред са отговорни пред съответните парламенти. Благоприличието е спазено. Кой обаче все още може да претендира, че ста-ва дума за демокрация, след като парламентът на страната заемополучател не е имал въз-можност да обсъди, а още по-малко да промени „предложе-ните“ мерки? След като нито за момент тези мерки не са били разиск вани от министрите на финансите на страните от Еврогрупата, а още по-малко от техните парламенти?

Международният валутен

фонд (МВФ) не е институция на Европейския съюз. Той следователно не се отчита пред Европейския парламент, нито пред парламентите на държа-вите членки. Европейската централна банка (ЕЦБ) се крие зад своята независимост. Впро-чем тя непрекъснато твърди, че в рамките на „тройката“ играе само техническа роля. Колко-то до Европейската комисия, която по принцип трябва да се отчита за действията си пред Европейския парламент, тя в случая оперира като агент на Еврогрупата, обединяваща

министрите на финансите от еврозоната – една инстанция, която не съществува законно и следователно може да се скрие зад този особен статут, за да от-каже истински парламентарен контрол.

Фактически непрозрач-

ността на процедурата и дистанцията, на която биват държани демократичните ин-станции, позволяват на чинов-ниците да налагат стриктно неолиберални политически решения, според идеологията, в която се вписва огромното мнозинство от тях. Или пък да защитават частни интере-си, например, на най-богати-те гръцки данъкоплатци, на гръцките въоръжени сили и, разбира се, на техните френ-ски, германски, американски и прочее доставчици.

В това отношение ми на-

прави силно впечатление един характерен епизод от 2011 г. В Парламента и в Съвета пре-говаряхме по първия текст, който да послужи за законова основа на програмите за мак-роикономическа помощ в Ев-ропейския съюз (1). Зелените бяха депозирали поправка, която изискваше задължител-ни консултации със социал-ните партньори (не ставаше въпрос да се постигне пред-варителното им съгласие), когато се предвиждат мерки в областта на пазара на труда и на социалната сигурност. Сре-щу поправката енергично се обяви чиновникът, представ-ляващ Европейската комисия. Мотивът му бе, че и най-обикновените консултации със социалните партньори биха направили невъзможна каквато и да било реформа в тази област. Реагирайки по този начин, въпросният чи-новник всъщност приемаше, че шоковата терапия изисква непрозрачност.

(1) Става дума за доклада „Гозе“, един от двата текста по законодателния документ, наречен „two-pack“, който се отнася за икономическото управление на Ев-ропейския съюз.

BRUCE CLARKE. – „Вкаран в пътя“, 2012.

21 ОКТОМВРИ 2015 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

(От стр. 1) Споразумението от 13 юли

2015 г. премахна всяка сло-весна предпазливост и вписа черно на бяло колониалната логика на „тройката“ в Гърция. То уточнява, че [гръцкото] „правителство трябва да се консултира и да получи съ-гласието на Институциите [новото официално название на „тройката“] по всеки законо-дателен проект в областите, свързани със споразумението, в подходящ срок, преди да го внесе за публично обсъждане в парламента“. Следователно ясно е посочено, че демокра-тичният суверенитет на гръц-ките депутати е ограничен от „Институциите“, които имат най-многото формална, но не и реална демократична леги-тимност.

Равняване по определена идеология

Друго измерение на отказа от демокрация, материализира-но в споразумението от 13 юли 2015 г., е волята да се наложи идеологическа хегемония, да се унижи или, както каза ев-ропейски чиновник, цитиран от Файненшъл Таймс, „да се разпъне на кръст“, при това извънредно грубо, едно избра-но от народа правителство, тъй като не е пожелало да се впише в кръга на доктринерската, единствено позволената мисъл. Че става дума за унижение, няма никакво съмнение (2). Условията, наложени на Алек-сис Ципрас на 13 юли от кре-диторите, не само противоре-чат на условията, отхвърлени седмица по-рано по негова препоръка от 61% от гръцки-те граждани, те са дори още по-драконовски. Разбира се, демократичната легитимност на правителствата на страните кредиторки и тази, изразена чрез гласуване на референду-ма от 5 юли, могат с право да се противопоставят. Но не е ли Европейският съюз израз на една доброволна подялба на демократичен суверенитет от държавите-членки? Или е израз на обратното – на смазването на демократичния суверенитет на една държава от другите? Човек е склонен да даде втория отговор, наблю-давайки онова, което става в Гърция, особено след 13 юли.

Колкото до дълбоката мо-

тивация на това унижение, убеден съм, че тя се дължи преди всичко на стремежа на партиите от т.нар. голяма коа лиция – консерватори/християндемократи (Евро-пейска народна партия, ЕНП), социалдемократи (Партия на европейските социалисти, ПЕС) и либерали (Алианс на

либералите и демократите на Европа, АЛДЕ) – да наложат хегемонията си срещу появата на всяка алтернатива на един-ствената позволена идео логия – неолиберализма. Как по друг начин да се тълкува реторика-та за „загубеното доверие“ още в първия ред на поли-тическото споразумение от 13 юли? „Загубено доверие“ за по-малко от пет месеца, към правителството на една по-радикална левица. С мотив, че не съумяло в това извънред-но кратко време да реформира страната, разяждана повече от четири десетилетия от клиентелизма, установен от тандема „Нова демокрация“–ПАСОК, т.е. точно от гръцките християн демократи и социал-демократи. Именно онези, които са фалшифицирали статистическите данни на Гърция, за да се присъедини тя към еврото, и са поддържа-ли системата на клиен телизма не само преди 2010 г., но и през първите пет години на програмите за подпомагане на страната. Тези години оба-че не са били достатъчни на европейските им политически приятели, за да ги лишат от доверието си.

Но ето че идва СИРИЗА,

една чужда политическа сила, при това конкурентна на клу-ба. И доверието се изпарява.Използвайки ударната си фи-нансова сила, съдружниците от „голямата коалиция“ се споразумяват да я смажат. Да екзекутират СИРИЗА, за да дадат урок, с надеждата (както едва го прикрива премиер-ът консерватор на Испания Мариано Рахой) да разубедят гражданите, за да не тръгват извън утъпканите пътеки. Ко-гато една част от политически-те сили, макар и господстваща, се споразумяват да смажат и унижат един политически противник, за да го отстранят, демокрацията е в опасност.

Изкуството да нехаеш за народа

Въпреки че моята оценка за стореното от лагера на нео-либералната ортодоксалност е сурова, не мога да подмина и последствията за демокра-цията от действията на пра-вителството на Ципрас. След като бе избран през януари на базата на програма за скъсва-не с „тройката“, той свика на 5 юли референдум, чрез който получи от гръцкия народ ман-дат да отхвърли последните ѝ предложения. Въпреки това, седмица по-късно направи пълен завой и прие още по-драстични условия. Разбира се, не може винаги да се очак-ва абсолютно припокриване

между програмата на една партия и действията ѝ, след като дойде на власт. Сблъсъкът с реалността и по-специално необходимостта да сформира коалиционно правителство принуждават към компромиси. В случая обаче сме свидетели на толкова голямо противо-речие, че една от основите на демокрацията – спазването на поетите задължения – е поста-вена под въпрос.

Напълно основателно мо-

жем да се запитаме с какво се е въоръжило правителството на Ципрас, тръгвайки да мери сили с кредиторите. Макар СИРИЗА да отхвърля логиката на „тройката“, тя същевремен-но иска страната да остане във валутния съюз и не е възможно да не си е давала сметка, че ще ѝ се наложи да постигне спора-зумение с тях. Въпросът, който стоеше тогава, беше за прием-ливите граници по отношение на условията и следователно за алтернативата, в случай че границите бъдат прекраче-ни. Необяснимата привидно капитулация на Ципрас на 13 юли стана понятна, след като се разбра, че алтернатива не е била сериозно нито пред-виждана, нито подготвена. Това се разкри от изявленията на бившия гръцки министър на финансите Янис Варуфакис, чийто проект да се подготви евентуално излизане от еврото и да се въведе в обръщение паралелна валута е бил игно-риран от Ципрас.

За да бъде уважена волята

на гръцкия народ да остане във валутния съюз, но само при приемливи условия (сред които неизбежното преструк-туриране на гръцкия публичен дълг), Атина, макар и от пози-цията на по-слабата страна, трябваше да намери аргументи да разубеди по-силния. Според това схващане, споделяно във Франция, Гърция трябваше да се сдобие със също толкова могъщо оръжие срещу креди-торите си, с каквото разпола-гаха и те – Grexit. И да бъде възприемана като способна да си послужи с него. Следо-вателно, въпросът не е дали гръцкото правителство е иска-ло да го използва, а дали е било готово да го направи, в случай че преговорите прехвърлят границата на приемливото.

Този избор, мъчителен в

краткосрочен план за Гърция, щеше да означава и риск за кредиторите от пълно пре-кратяване на плащанията по дълга, придружено със загуба на доверие в единната валута на осемнадесет страни. От страна на кредиторите документът, депозиран от германския ми-нистър на финансите Волф-ганг Шойбле (прословутите

му „Коментари на последните гръцки предложения“), без ни-какво съмнение с одобрението на канцлера Ангела Меркел, доказва както наличието на поразяващо оръжие в техния арсенал, така и волята да си послужат с него. Нищо подобно от страна на Ципрас. Той дойде в Брюксел без друго решение, освен съгласието да плаща на каквато и да е цена остава-нето на Гърция в еврозоната, знаейки при това, че по този начин ще предаде доверие то на широкото мнозинство от гражданите, потвърдено сед-мица по-рано. И кредиторите се възползваха безсрамно от предимството си.

Това тройно отричане на демократичния принцип се вписва в рамките на едно ико-номическо и социално „управ-ление“ на еврозоната, което цели постепенно да се отърве от каквато и да било сериозна демократична легитимация, под претекст че парламентар-ните дебати и евентуалните консултации със социалните партньори само ще забавят наложителните реформи.

Така под прикритието на

инициативата за „по-добро законодателстване“, която да направи европейското право по-четливо и по-ефикасно, всъщност се цели не само масово дерегулиране, но и да се сложат юзди на всяка бъдеща законодателна инициа-тива, като се подложи тя на маратонски проучвания за евентуалното ѝ въздействие и на предварителни консулта-ции. Освен това Договорът за трансатлантическа свободна търговия, по който се водят преговори в момента, цели да се подчинят законодателните, данъчните, социалните, еко-логичните и т.н. режими на държавите на една постоянна конкуренция под арбитража на многонационалните компании. На тези компании договорът би предоставил възможност в името на предполагаемото им право на печалба да атакуват всяка законодателна мярка,

ПОУКИТЕ ОТ ПЛАНА ЗА РЕФОРМИ, НАЛОЖЕНИ НА ГЪРЦИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

„Øîêîâàòà òåðàïèÿ èçèñêâà íåïðîçðà÷íîñò“

която демократично избрани правителства предвиждат да въведат.

В двата случая добре се

разбира, че под прикритието на декларациите за насърча-ване на „растежа и заетост-та“, фактически става дума за още по-голямо отслабване на демократичните инстанции спрямо финансовите играчи. Приоритетът на икономиче-ската ортодоксалност пред демократичните правила се проявява също и в поведението на Европейския съвет. Той не се колебае да размахва запла-хата със санкции срещу дър-жави членки, които не спазват своите бюджетни цели. В също-то време оставя на мира страни като Унгария, управлявана от Виктор Орбан, чиято партия противно на всички очаквания си остава членка на ЕНП, макар да потъпква демократичните ценности на Европейския съюз. В кръжеца на европейските държавни и правителствени ръководители щадят Орбан, но смазват Ципрас.

„Елитите“ не разбират, че

налагайки все по-брутално неолибералната политика, те в действителност се изявяват като агенти на онези, които пледират за антиевропейско отстъпление, за национализъм и собствена идентичност, и то в момент, когато европейци-те имат интерес да действат заедно, за да се справят със социалните, екологичните и стратегическите предизвика-телства на този век. Повече от когато и да било борбата срещу ортодоксалната идеология на неолиберализма става борба за отвоюване на демократичния, поделен суверенитет, за да се защити общият интерес.

ФИЛИП ЛАМБЕРТС

(2) Вж . Янис Варуфакис , „Единствената им цел беше да ни унижат“, Монд дипломатик, 6 август 2015, http://bg.mondediplo.com/article1399.html.

BRUCE CLARKE. – „Бойни полета“, 2011.

МОНД дипломатик - 1 ОКТОМВРИ 20153

(На стр. 4-5)

ПРЕД ЛИЦЕТО НА КРИЗАТА ПОДНЕБЕСНАТА ИМПЕРИЯ КОНТРААТАКУВА

Íàé-ìîãúùèÿò êèòàéñêè ïðåçèäåíò ñëåä Ìàî Öçåäóí

Докато Китай се опитва да се справи с кризата, като насърчава потреблението и отваря финан-совия си сектор, некоординираната нервност на правителството разтревожи това лято междуна-родните финанси. Не е сигурно, че ръководството ще успее да извърши „меко кацане“ на икономика-та. В политически план президентът Си Цзинпин контролира всички механизми на властта. Ще бъде ли това достатъчно, за да се успокои недо-волството?

ЕМИЛИ ФРЕНКИ Е Л*

* Китаистка, лектор в университе-та Париж-Изток Кретей, департа-мент Вал дьо Марн, автор на Да се говори за политика в Китай. Китай-ските интелектуалци за или против демокрацията, Presses universitaires de France, Париж 2014.

РАЗУМНО ли e да се смята, че Си Цзинпин, президент на Китай-ската народна репу-

блика (КНР) от две години, е нов червен крал, достоен на-следник на Мао Цзедун? Точно това внушават някои комента-тори в Европа и САЩ заради промяната в стила му, откакто дойде на власт през март 2013: изтъкване на неговата личност, по-директен и разбираем език, по-откровено и естествено поведение. Много се говори за нов култ към личността на Си Дада (чичко Си).

Онова, което кара чужди-

те анализатори да потръпват, не е опитът да се загърбят обичайните за колективното ръководство на Китайската комунистическа партия език и сдържаност и да се наблегне на едно по-свободно и обеди-нително превъплъщение на властта на Партията в лицето на президента. Възбужда ги по-скоро натрапчивото медий-но присъствие, на което той се радва. Според „Китайски медиен проект“, критичен на-блюдател на китайските медии в университета на Хонконг, за първите две години от мандата в централната рубрика на На-роден всекидневник, централен орган на партията, името му се появява два пъти по-често, отколкото на неговия пред-шественик Ху Цзинтао (1). Добре оркестрираните поста-новки на Си в момент, когато играе футбол, стреля с пушка и сам държи чадъра си или се отбива в малък ресторант за пълнени оризови хлебчета, и преди всичко боготворящите го тълпи показват, че този син на комунистическия герой Си Чжонсун няма нищо против мобилизирането на масите по модела на Мао.

Нещо повече, от няколко

месеца гръмките декларации срещу проникването на „запад-ните ценности“ се отразяват с големи заглавия. Така бе

по-специално, когато минис-търът на образованието Юан Гуейжен се възмути от внос-ните учебници, които пропа-гандират многопартийността и дискредитират социализма. Той заяви, че трябва „на всяка цена да се избягва разпростра-нението на западните ценнос-ти в училищата“(2). Към това се добавят остри критики и обвинения срещу някои амери-кански компании (сред които „Сиско“, „Епъл“, „Майкро-софт“, „Гугъл“ и „Интел“), че са „предни постове на амери-канското правителство“(3). Китайският президент, който подобно на предшествениците си и на много интелектуалци смята, че бързото и безусловно демократизиране на страната може да е катастрофално, из-лага една сгъстена представа за китайските особености – историята на страната и ней-ното общество са несъвмес-тими с демократичната мно-гопартийност. Така в реч пред Европейския колеж в Брюж той обясни, че „Китай вече е експериментирал множество политически системи и никоя не е функционирала, [те] дори биха могли да имат ката-строфални последици, ако се възпроизведат“(4).

Демонстрираният от Си

контрол над военните дела също безпокои. Както и страте-гията му да поставя свои приб-лижени на ключови постове в отбраната и откровената агре-сивност към други страни. За това свидетелстват активност-та и предявените претенции в Южнокитайско море, които контрастират с благоразумието на ръководителите след Дън Сяопин, чиято тактика беше да проявява скромност и дискрет-ност и никога да не се изявява като лидер.

Миналата година по вре-ме на посещението си във Франция Си ясно показа на-дигащата се мощ на Китай, позовавайки се на пророчест-во на Наполеон: „Китай е заспал лъв, който ще накара света да трепери, когато се събуди. Е, китайският лъв вече се събуди, но той е кротък, симпатичен и циви-лизован“. И едновременно с това уточни, че възнамерява

„да направи така, че гласът на Китай да се чуе и да вкара повече китайски елементи в международните норми“(5).

Непретенциозният стил, из-

тъкването на един силен водач, култът към личността напомнят маоистката епоха. Освен това, подобно на Мао някога, днес Си има категорично мнение по всичко, дори по въпроси, които не са свързани с политиката, като религията, образованието, съня или т.нар. прекалено голя-ма чувственост на обществото. По-специално той смая духо-вете през декември м.г., когато изобличи вулгарността в света на изкуството и предложи ар-тистите „да бъдат изпращани всяка година да живеят [на село] в контакт с народни-те маси“, за да „придобият правилно становище за изку-ството“ (6). И така да служат по-добре на социалистическите ценности, както по времето на Културната революция и изпра-щането на образовани младежи по селата.

Явно президентът не се

колебае да черпи лозунги и афоризми от Малката червена

книга, за да провежда полити-ката си – нещо, което отстра-неният му съперник Бо Силай (в затвора заради корупция) също беше предприел с голям успех в Чунцин преди няколко години. Така той отново поде „масовата линия“, скъпия на Мао принцип за народното участие, според който разпи-лените мисли на обикнове-ните китайци трябва да бъдат събрани и обобщени от кому-нистическите кадри по време на многобройни пътувания. Неговата водеща кампания за борба с корупцията цели „да убие тигрите и да смаже му-хите“, т.е. високопоставените и второстепенните кадри. Така повече от 200 000 чиновници бяха дадени под съд. Чжоу Юнкан, който отговаряше за вътрешната сигурност, беше най-високопоставеният ки-тайски ръководител, осъден след процеса срещу „Бандата на четиримата“ (7). В началото на юни 2015 г. той беше осъден на доживотен затвор. Изглежда никой, дори принцовете или децата на бивши партийни ръководители, не е пощаден. И други четиристотин хиляди бяха наказани.

Îãðàíè÷åí èíòåðíåò, çàñèëâàùè ñå ðåïðåñèè

В С ЪЩО Т О в р е м е гонения та се засилиха. Според организацията

„Китайски защитници на чо-вешките права“ миналата го-дина близо хиляда души от „гражданското общество“ (адвокати, активистки фе-министки, ръководители на сдружения...) са били арес-тувани. Нещо невиждано от репресиите през 1989 г. насам. Достъпът до интернет значи-телно се влоши през последни-те месеци. Връзката с „Гугъл“ и Gmail е по-ограничена от всякога, към което се прибавя спорадичното блокиране на VPN (virtual private networks, частни виртуални мрежи), главният спасителен пояс на китайските интернет потреби-тели и емигранти, които имат нужда от свободен достъп до цялата световна Мрежа (социални мрежи, големи ме-дии, научни списания и т.н.). Налице е очевидно затягане на цензурата спрямо интернет потребителите, журналистите, артистите, преподавателите и интелектуалците.

Принципът на колективно-

то ръководство, разработен от Дън, се оспорва. Дън бе съз-дал разделение на работата в Политбюро, насърчаваше кон-куренцията между фракциите и изграждането на коалиции в партията, за да се избегне появата на нов силен човек. Си

обаче изпълнява едновременно функциите на генерален секре-тар на ККП, председател на Централната военна комисия и ръководител на няколко орга-на, натоварени с националната сигурност и киберсигурността. Президентът безспорно е най-авторитарният и най-могъщият ръководител след Мао.

Макар да не липсват при-

лики с Великия кормчия, ва-жно е да се посочат онези елементи от маоизма, които са решително зачеркнати. В поли-тиката на Си селячеството не се смята за политическа база, няма изолационизъм, нито се отхвърлят световните инсти-туции и частната собственост, нито се говори за подкрепа на въоръжената революция, за иконоборството, не се зачерк-ват китайските традиции, нито

конфуцианската философия. Когато Си размахва като ембле-матична фигура Мао Цзедун, това е по-скоро, за да печели популярност като активира нравствената легитимност на ККП, опирайки се на оре-ола, който е запазил бившият водач сред много китайци. И наистина, макар Мао често да се асоциира на Запад с глад, гибелна икономическа поли-тика, гонения и разрушителен идеологически волунтаризъм, в Китай той напомня повече за националното могъщество и достойнство, интегритета, социално-икономическото равенство и равенството меж-ду половете, индустриалния напредък. Според допитване от декември 2013 г., поръча-но наистина от приближения до Партията вестник Глобал Таймс, 85% от запитаните ки-тайци смятат, че постиженията на Мао са повече от грешките и провалите му.

Ролята на силен човек на

сегашния китайски прези-дент придобива още по-голям смисъл, ако тя се постави в контекста на дълбоката криза и на изискванията за модерниза-ция, които притискат сегашния ръководен екип. Си полага усилия да се представи като спасител на китайската нация, отговаряйки по този начин на натиска на неоконсерваторите от началото на 90-те години, като историка Сяо Гунцин (8). За да спечели населението, той мобилизира изпробвани в Европа и в САЩ техники на комуникация, които почиват върху персонализирането на властта и на харизмата, приба-вени към култа към лич ността по съветски образец. Така Си Цзинпин се изявява като достатъчно могъщ и реши-телен съдник, който раздава правосъдие, за да оздрави ККП в момент, когато част от населението се бунтува срещу огромното неравенство и раз-коша на кадрите на Партия та и техните приближени. За това свидетелстват сто и пет-десетте хиляди бунта, които избухват всяка година, както и дебатите в китайската Мрежа.

(1) Andrew Jacobs и Chris Buckley, „Move over Mao: Beloved „Papa XI“ awes China“, Ню Йорк Таймс, 7 март 2015.

(2) Синхуа (на китайски), 29 януари 2015, и Себастиен Фалети „Tour de vis marxiste en Chine“ (Марк-систко затягане на болтовете в Ки-тай), Поан, Париж, 30 януари 2015.

(3) Тези обвинения бяха отра-зени на корицата от голeмия иконо-мически седмичник Чжунго Цзинцзи Чжоукан.

(4) Yves Logghe, „Xi Jinping says multi-party didn’t work for China“ (Си Цзинпин казва, че многопартийност-та не става за Китай), Ройтерс, 2 април 2014.

(5) Philip Stevens, „Now China

starts to make the rules“ (Китай започва да установява правилата), Файнен-шъл Таймс, Лондон, 28 май 2015.

(6) Sarah Williams, „Mixed reaction to China’s plan to send artists to countryside“ (Смесени реакции в Китай за плана да бъдат изпратени хората на изкуството на село), Гла-сът на Америка, 12 декември 2014.

(7) Процесът срещу „Бандата на четиримата“, в която участваше Цзян Цин, съпругата на Мао Цзедун, се състоя в края на „културната ре-волюция“, през зимата на 1980-1981.

(8) Този професор по исто-рия в Нормалния университет на Шанхай е един от теоретиците на китайския неоконсерватизъм след репресиите от юни 1989.

41 ОКТОМВРИ 2015 - МОНД дипломатик

(От стр. 3)

МИШЕЛ АГЛИ Е Т А*

ФИНАНСОВОТО отваряне е ви-соко рискова маневра в своята първоначална фаза. Несръчната

комуникация на китайското правител-ство създаде напрежение през измина-лото лято и разтревожи международните финансови среди. Но това вглеждане в краткосрочната пазарна перспектива не позволява да се разбере на какво всъщност залага Китай.

През ноември 2013 г. на заседа-ние на Централния комитет на Китай-ската комунистическа партия (ККП) бяха оповестени Директиви относно приоритетните реформи за период от двадесет години. През март 2014 г. те бяха утвърдени от Общокитайското събрание на народните представители. В Китай, както е известно, политическите цели са дългосрочни. Икономическата реформа навлезе в нов период, свързан с извършването на много съществени стопански и социални промени. Те се осъществяват на петилетки въз основа на стратегически планове. Плановете на тринадесетата петилетка за периода 2016-2020 г. ще бъдат оповестени на сесията през октомври 2015 г., заедно със съответната стратегия.

За западните наблюдатели е трудно да направят равносметка на резултатите от първите осемнадесет месеца след началото на реформите. Съществуват няколко дълбоки причини за това. Пър-вата е, че те се основават на логически постановки, различни от китайските. Повечето от тях смятат, че пазарната икономика е основа на демократичното общество и реформите на структурите би трябвало да премахват препятствия-та, спъващи функционирането на па-зарите, които автоматично водят към най-добрия възможен свят. За китайците

това съвсем не е така. Икономическата реформа е инструмент за постигане на политически цели – да се осигури един-ството на нацията, като се преодоляват факторите за разцеплението ѝ, и да се легитимира централната власт на ККП. Осъществяването на тази висша цел изисква подобрение на благосъстояние-то на народа. Освен това президентът Си Цзинпин очертава и една геополити-ческа перспектива, която не фигурираше в началото на реформите, въведени през 1979 г. от Дън Сяопин. Той иска Китай да възстанови историческото си място в света от времето на Поднебесната империя. За целта е необходимо Азия да се интегрира около юана, следователно китайската валута да се отдели от дола-ра и да се превърне в пълноправна меж-дународна валута. Тези многообхватни цели, макар да очертават ясна и единна дългосрочна перспектива, не позволяват да се разбере същността на настоящия отрязък от време.

И наистина, реформата е проти-воречив процес. Тя позволява да се използват наличните възможности, но същевременно се натъква на пре-пятствия. През последните двадесет години, обществените преобразувания изтръгнаха от бедността 400 милиона души. Бързият стопански растеж, довел до това изключително постижение, обаче предизвика задълбочаване на неравен-ството и увреждане на околната среда.

Двигател на растежа между 1993 г. и 2012 г. беше индустриалното развитие. Китай се превърна в световен център на прeработващата промишленост, по-неже използва максимално основното предимство на страната – наличието в провинцията на изобилна, млада и слабо квалифицирана работна ръка. Тя беше прехвърлена в градовете на ниска цена, без да ѝ се осигуряват основните социални придобивки. За бързия растеж бяха необходими също инвестиции в ин-фраструктурата. От това последва пре-комерно съсредоточаване на капитала, най-вече в тежката промишленост, заси-лено още повече от плана за развитие през 2009-2010 г. с допълнителни мерки в отговор на световната финансова криза (1). Тази система породи огромно

социално неравенство и обогати един елит, чиито интереси могат да се окажат в разрез с очертаните нови насоки.

Същевременно условията за про-цъфтяване на този стопански растеж вече изчезнаха. Работната ръка намаля успоредно със застаряването на населе-нието (2). Промените на пазара на труда създадоха условия за трайно покачване на работните заплати в резултат на со-циалните протести, което пък увеличи значително производствената цена на китайските предприятия. Търсенето на китайски стоки в чужбина се забави. Ос-вен това мощната експанзия на промиш-леността при възможно най-ниски цени доведе до максимален натиск върху природните ресурси, което силно увреди околната среда. Следователно, отчитат се непреодолими препятствия, за да се продължи по същия път, и в същото време – нови възможности за промяна на системата на растеж, благодарение на възхода на средната класа.

Китай може да премине от състоя-нието на световен производител на фабрични стоки към едно общество на „среден просперитет“ в полза на по-го-ляма част от активното население и като се използват по-ефикасно средствата за производство. Благоприятен фактор за това е динамиката на частния сектор, представляван от десетки милиони иновативни предприятия, снабдени с необходимата техника, с която да прис-пособяват напредничавите технологии към рязко увеличилото се търсене на градските потребители.

Основното предизвикателство се състои в прехода от един тип иконо-мика към друг. И наистина, промяната бе брутална. Ръстът на промишленото производство намаля от 12% през 2012 г. на 6%, според прогнозата за 2015 г. Това остави неизползвани огромни ин-вестиции, т.е. излишни производствени мощности в тежката промишленост. От-четената степен на използване на мощ-ностите бе 71% в стоманодобива, 70% в алуминиевата и циментовата промишле-ност, 72% в производството на стъкло. Тя спадна до 76% в автомобилостроенето. Специалистите смятат, че нормалната

рентабилност в тези отрасли изисква на-товарване от 78-80% от мощностите. От това последва спад на рентабилността, до такава степен, че големите държав-ни предприятия, натрупали значителни дългове при изпълнение на предишните инвестиционни проекти, са в твърде не-сигурно финансово състояние, което се отразява на банките кредитори.

Приема се общо взето, че за усвоя-ване на неоползотворените производ-ствени мощности би трябвало обемът на инвестициите да спадне до 35% от брутния вътрешен продукт (БВП), вместо сегашните 50%. Ако съкращаването на инвестициите се извърши с бързи тем-пове, под заплаха от финансови ограни-чения и без компенсации, би се получил срив в стопанския растеж до нива под 5% годишно. Съществува риск от брутално приземяване с големи социални и по-литически последици по отношение на легитимността на политическата власт. И наистина, системите за социална за-щита все още не са развити, а китайското градско общество не понася безрабо-тицата. Необходимо е икономиката да бъде в състояние да създава средно поне десет милиона работни места на година в градовете, тъй като активното население намалява, но се очаква сто милиона души да се преселят от селата в градовете до 2020 г. През 2014 г., въ-преки забавения растеж, бяха създадени 13,2 милиона работни места. Именно по тази причина правителството проявява решимост да запази растеж от около 7%. По-нататъшното преустройство на икономиката е залог за осигуряване на меко приземяване.

Засега то се осъществява, както е предвидено. Приносът на потреблението към растежа на БВП превишава при-носа на инвестициите (3). През 2012 г. то представляваше 4%, спрямо растеж от 7,8%; през 2013 г. – 3,9 %, спрямо 7,7%; през 2014 г. – 5,6 % спрямо 7,3 %. Видно е, че делът на потреблението в общия БВП се увеличава, а делът на ин-вестициите намалява. В структурно от-ношение делът на услугите вече преоб-ладава – 46,1 % от БВП през 2013 г., срещу 43,9% за преработващата про-мишленост. Би следвало обаче това

Êàêâî ñå êðèå çàä

* Професор по икономика в университета Париж-Уест Нантер Ла Дефанс, научен съ-ветник във Френския изследователски център в областта на международната икономика и във Франс Стратежи, автор (съвместно с Гюо Бай) на Китайският път. Капитализъм и империя, Odile Jacob, Париж, 2012.

Следователно, Си се предста-вя като „монах от Шаолин“, ловък и могъщ защитник на онеправданите, който се поя-вява тъкмо навреме, за да спа-си Народната република и Ко-мунистическата партия, които са на път да бъдат отнесени от корупцията, замърсяването, терористичната заплаха, нес-табилността в Тибет, Синцзян и Хонконг, от спада в икономи-ческия растеж и т.н.

Стратегията на Си е да

се представя като човек от тестото на Мао, появил се по щастливо стечение на обстоя-телствата, за да даде възмож-ност на Китай да преодолее трудните моменти. Така той набляга на идеята, че страната преживява безпрецедентна криза: „Задачата на нашата

Партия за реформата, раз-витието и стабилността на страната е по-тежка от когато и да било, кон-фликтите, опасностите и предизвикателствата са по-многобройни от всякога“, заяви той пред Политбюро през октомври 2014 г. (9). За да отговори на това извънред-но положение, Си монополи-зира определени елементи от маоисткия репертоар, но в същото време се изявява като модерен ръководител. Печатът се забавляваше с пускането на „малко червено приложение“ за смартфони – нещо като мо-дерна „малка червена книга“, събрала любимите мисли и поеми на Си (10). Приемът му дава възможност да се преце-ни по косвен начин реакция-та на китайското население. Едни виждат в него сянката

на нова културна революция, но потребителите оценяват с 3,5 (от 5 точки) приложението, което е сред петте най-изтег-ляни образователни аплика-ции в Китай. Това е особено важно поради факта, че по-ловината от населението из-ползва такива телефони. Този

Äîðè ïàðòèéíèòå êàäðè ñå äàâàò ïîä ñúä

малко несериозен показател е потвърден от анкета на из-следователския център „Пю“: 92% от запитаните китайци са отговорили през 2014 г., че имат доверие в своя пре-зидент. Това е с 10% повече в сравнение с предшественика му Ху Цзинтао (11).

РАЗБИРА се, анкетите често са ненадеждни. Резултатите обаче под-

чертават пропастта между начина, по който китайците оценяват своите ръководи-тели, и този на външните наблюдатели. Си явно е по-пулярен сред различни слоеве на обществото именно заради

усилията си да наложи Китай на международната сцена (ко-ето се харесва на голяма част от младежта), както и заради впечатляващата му борба сре-щу корупцията, което разбива убеждението, че кадрите на Партията са недосегаеми, и създава впечатление за доб-лижаване на ръководителите

до обикновените гражда-ни. Несъмнено средните и висшите класи откликват повече на волята му да про-дължи и задълбочи икономи-ческата реформа, но за това е необходимо спадът в растежа да не поставя под въпрос при-добивките им (12).

Сегашният генерален се-

кретар на ККП фактически по никакъв начин не оспори при-емането на капиталистически предприемачи в редиците на Партията, въведено под формата на „трите пред-ставителства“ от бившия ръководител Цзян Цзъмин (13), което е радикално ан-тимаоистко. За него вече е важно да наложи собствена философия, а не тези на пред-шествениците си, за да сложи отпечатък върху историята с

ПРЕД ЛИЦЕТО НА КРИЗАТА

Íàé-ìîãúùèÿò êèòàéñêè

МОНД дипломатик - 1 ОКТОМВРИ 20155

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

преустройство да не бъде прекъснато поради финансов инфаркт.

Поносим ли е китайският дълг? Общите задължения на нефинансо-вите оператори достигна до 220% от БВП в края на 2013 г., от които 150% за предприятията (срещу например 317% в САЩ, 331% във Франция, 431% в Япония или 120% в Индия). Видяхме, че неустойчивият баланс на държавните предприятия в тежката промишленост се обяснява с наличието на неиз-ползвани мощности. Инвеститорите в строителството, които разполагат със значителен брой непродадени жилища в градовете от втора и трета категория, се сблъскват със същия проблем (4).

Спадането на инфлацията услож-нява финансовото положение на пред-приятията, разполагащи с неизползвани мощности. Световните цени на едро на тяхната продукция спада. Същите предприятия са засегнати от същинска дефлация. От това следва, че реалната лихва на техния дълг, т.е. съотношението на лихвеният процент към продажната цена на продукцията им, се увеличава. Финансовата им неустойчивост съответ-но нараства.

Ето защо правителството нало-жи мерки за преструктуриране, като същевременно разсрочи усвояването на неизползваните мощности, за да избег-не разкъсване на промишлената тъкан. Те предвиждат да бъдат укрепени пред-приятията чрез сливане, разделяне или преобразуване, с цел да се премахне съвместяването на различни дейности в един и същи отрасъл. Предвиждат също да се инжектира частен капитал в структурите със смесена собстве-ност и да се прехвърлят притежавани от държавата акции към финансови холдинги, като последните се задъл-жават да увеличат ефективността на управлението. Търговските банки бяха инструктирани да подновяват кредитите на предприятията, когато идва падежът, но да не отпускат никакви нови заеми на предприятия, които не са намалили процента на неизползваните мощности, съобразно финансовата си устойчивост и вида на извършваната дейност.

Трябва също да се отбележи, че след приемането на плана за стимулиране на икономиката през 2009 г. дългът на общините нарасна и през второто полу-годие на 2013 г. достигна 33% от БВП, според данни от одита на китайската Сметна палата (5). Това е резултат от разликата в данъчните приходи на раз-личните области и територии. Местните управления се надпреварваха да поемат задължения с помощта на съмнител-ни дружества, създадени специално за сключване на кредити – нещо като сенчесто банкиране и рефинансиране от официалните банки. В очакване на обещаната данъчна реформа, която трябва да увеличи ресурсите на местни-те управи, задължения от един трилион ренмимби (140 милиарда евро) са в процес на разсрочване чрез емисия на облигации, гарантирани от централното правителство, което позволява залича-ването на тези дружества.

Сред многобройните институци-онни промени, необходими, за да бъ-дат осъществени преобразуванията, китайските ръководители избраха да дадат предимство на финансовата реформа, по две важни причини. Пър-вата е да сломят съпротивата срещу реформата, като подложат държавните предприятия от търговския сектор на конкуренцията и по такъв начин да принудят финансовите институции правилно да преценяват рисковете. Втората е да издигнат юана в ранг на международна резервна валута и да осигурят до 2020 г. пълната му конвертируемост. С оглед на това пра-вителството иска да се възползва от случая да вкара юана в кошницата на Специалните права на тираж (СПТ) (6) още в края на 2015 г. Следователно е нужно юанът да бъде освободен от зависимостта си спрямо долара и да се провъзгласи валутната независимост на Китай. Това обяснява решението от 11 август 2015 г. за девалвиране на юана с 3% спрямо долара, след като неколкократно бяха разширени гра-ниците на ежедневните колебания в обменния курс. Противно на казаното по време на кратката паника, обхва-нала международните финансисти, тази девалвация в никакъв случай не

е политика, която цели да бъде осигу-рено конкурентно предимство – три-процентовият спад е чисто символичен и очевидно няма никакво съществено влияние върху външната търговия, за разлика от обезценяването на еврото с 20% през лятото на 2014 г. Той е израз на волята на Държавния съвет (правителството) да отдели юана от долара и следователно да продължи финансовата либерализация.

В перспектива това решение е съвместимо с реформирането на въ-трешната финансова система. Либе-рализацията на финансите означава либерализация на банковите лихвени проценти и създаване на пазарни фи-нансови инструменти (акции, облигации, дериватни продукти), така че пълната структура на лихвите според сроковете на падежа и категориите ценни книжа да се определя самостоятелно, без пряка намеса на администрацията (7). В тези рамки ролята на публичната власт не е да фиксира пряко лихвените проценти и да посочва на банките на кого и колко кредити могат да отпускат. Ролята ѝ е да определя регулационните правила, с които да насърчава финансовите опера-тори да придобиват капацитет за оценка на риска, да предоставя на спестителите възможност да разнообразяват вложе-нията си и да бъде осигурен солиден баланс за абсорбиране на шоковете.

Именно в този политически контекст се извършиха промените. Най-напред се откриха пазарите на акции, като се

ôèíàíñîâèòå ñúòðåñåíèÿсвързаха борсите в Хонконг и Шанхай в средата на 2014 г., а след това бяха взети мерки за либерализация на ва-лутния пазар.

Това, че тези институционни ново-въведения създават финансов смут, не е изненадващо. Всички държави, прибягнали до рязка либерализация на финансовите си системи, преминаха през повече или по-малко интензивна и обхватна финансова криза. Така стана с англосаксонските държави още през 70-те години. За Обединеното кралство, САЩ и други страни – през 80-те години; скандинавските страни, Франция и Япо-ния – в началото на 90-те години, и дори Германия – през 2002 г. Тези смущения утихват, когато правителствата въведат регулационни мерки и когато централ-ната банка приложи лостовете за упра-вление на валутната си политика.

Именно това се стремят да постиг-нат понастоящем китайските власти. Ако цените на финансовите активи достигнат до разумни отклонения през второто полугодие на 2015 г., прави-телството ще може още през 2016 г. да се захване с основното на прехода – преустройството на държавните пред-приятия, данъчна реформа, правото на ползване на земите от селското насе-ление, уеднаквяване и разширяване на системите за социална защита.

нови лозунги като „китай-ската мечта“ или „чети-рите глобални цели“: пълно изграждане на относително

благоденстващо общество, задълбочаване на реформата, правова държава и дисципли-на в Партията.

(9) Изказване на Си Цзинпин пред Централния комитет на ККП (на китайски), Синхуа, октомври 2014, cpc.people.com.cn.

(10) Matthew Bel l , „Mao had a little red book, Xi Jinping has a little red app“ (Мао имаше малка червена книга, Си Цзин-пин има малка червена аплика-ция), Public radio international,9 април 2015, www.pewglobal.org.

(11) „Views of Chinese president“ (Гледища на китайския президент), Изследователски институт „Пю“,

www.pewglobal.org.(12) „La Chine n’est pas (encore)

en crise“ (Китай все още не е в кри-за), интервю с Jean-François Huchet, La Vie des idées, 28 август 2015,www.laviedesidees.fr.

(13) Теория, разработена от Цзян Цзъмин през 2000-2001, според която ККП е длъжна да представ-лява „прогресивните производител-ни сили“, съвременната китайска култура и „основните интереси на мнозинството от китайското население“.

Това би трябвало да го по-стави една степен по-високо от Цзян Цзъмин (1989-2002) и Ху Цзинтао (2002-2012), на

равнището на водачи от ранга на Мао и Дън. Обявените го-леми реформи в т.нар. поли-тика на едно дете (второ дете е разрешено, когато един от родителите е единствено дете) и на лагерите за трудово пре-възпитание (чието премахване бе обявено) бяха отразени с големи заглавия в печата през 2013 г., но за момента не са толкова радикални, колкото се

предвиждаше. Трябва обаче да се въздържаме от обобщения, защото предприетите от Си реформи са в посока на по-голямо отваряне към пазара и конкуренцията и положително не са за връщане към планова-та икономика.

ЕМИЛИ ФРЕНКИЕЛ

ПОДНЕБЕСНАТА ИМПЕРИЯ КОНТРААТАКУВА

ïðåçèäåíò ñëåä Ìàî Öçåäóí

(1) Тези мерки на стойност 700 милиарда дола-ра бяха насочени главно към жилищно строителство и изграждане на инфраструктурни обекти по инициа-тива на местните правителства, като държавата пое само 25% от разходите.

(2) Активното население намаля с 2,44 ми-лиона души през 2013 г., или минус 1,6 %, за втора поредна година. Вж. „Chine: la population active enregistre une deuxième année consécutive de baisse“ (Китай: активното население намалява за втора по-редна година), Xinhua, Пекин, 21 януари 2014.

(3) Ръстът на БВП за една година се разпределя между три източника на търсенето: потребление (публично и частно), общи инвестиции (включително разлика в запасите) и нетен износ (износ минус внос). Сумата от приносите се равнява на ръста на БВП.

(4) Четири града са от първа категория – Пекин, Шанхай, Кантон и Шенжен; тридесет града от

втора категория – столиците на провинции и други крупни градове (Чонгянг, Чънду, Ухан, Тянджън, Ся-мън). От трета категория са градовете с население над един милион жители. Техният списък не е уста-новен. Смята се, че са между 100 и 150.

(5) Става дума за общия дълг (местни органи на властта, публични органи…). Дългът на централ-ното правителство е скромен (23% от БВП в края на 2013), много под валутния резерв на централната банка и суверенните фондове.

(6) Стойността на СПТ се формира от кошница от валути: долар, евро, британска лира, йена.

(7) Вж. Динг Юфан, „En Chine, une réforme financière à haut risques“ (В Китай – високо рискова финансова реформа), www.monde-diplomatique.fr/53165, и „Ще тръгнем ли всички с юани в джоба?“, Монд дипломатик, 2 юли 2015, http://bg.mondediplo.com/article1381.html.

CHI PENG, 2011

61 ОКТОМВРИ 2015 - МОНД дипломатик

Äàëè ñâåòúò Като превърна някои собственици на автомоби-ли в шофьори без никакъв статут, компанията „Юбер“ не само предизвика яростта на професио-налните таксиджии , но се превърна и в символ на връзката между новите технологии и трудовата несигурност. Успехът на гигантските предприя-тия от Силициевата долина върви ръка за ръка с премахването на правилата. Ами ако политиците най-после започнат да си вършат работата?

ЕВ Г Е НИ МОРОЗОВ*

*Автор на книгата Le Mirage numérique. Pour une politique du Big Data (Дигиталният мираж. За политика на Биг Дата), излязла от печат на 24 септември, Les Prairies ordinaires, Париж.

ВЕЧЕ близо десети-летие сме заложни-ци на две объркващи промени. Първата е

на „Уолстрийт“, втората – в Силициевата долина. Те се допълват взаимно като лошото и доброто ченге – „Уолстрийт“ проповядва лишения и строги икономии, а Силициевата до-лина превъзнася изобилието и нововъведенията.

Първата промяна е све-

товната финансова криза. Нейната цена беше платена със спасяването на банковата система и съсипването на социалната държава. Пуб-личният сектор, последната преграда пред настъплението на неолибералната идеология, беше осакатена или напълно разнебитена. Обществените услуги, оцелели след бюджет-ните съкращения, бяха прину-дени да увеличат цените или да пробват нови тактики за оцеляване. При това положе-ние някои културни институ-ции трябваше да търсят изход в благосклонността на частни лица, които ги финансират срещу участие. След като пуб-личните субсидии изчезнаха, им остана един-единствен избор – или популизма на пазара, или да загинат.

На втората промяна се

гледа по-скоро благосклонно. При положение че всичко подлежи на дигитализиране и свързване с интернет (нещо съвсем нормално, ако се вярва на инвеститорите капитали-сти), институциите трябва да избират: или нововъведенията, или да загинат. Силициевата долина ни уверява, че маги-ята на технологиите съвсем естествено ще проникне и в най-интимните кътчета на жи-вота ни. Ако ги слуша човек, ще трябва да разбере, че да се противопоставяш на нововъ-веденията би означавало отказ от идеалите на Просвещение-то. И че босовете на „Гугъл“ и „Фейсбук“ Лари Пейдж и Марк Цукърбърг са Дидро и Волтер на нашето съвремие, преродили се в асоциални предприемачи технофили.

Случва се обаче нещо

странно – повярвахме, че вто-

рата промяна няма нищо общо с първата. Така стана възможно да се хвали нарасналата попу-лярност на онлайн курсовете MOOC (Massive Open Online Courses – Широкообхватни достъпни онлайн курсове), но да се премълчават окастрените бюджети, които навредиха на университетите. А трескавото развитие на МООС беше ес-тествена последица от пропа-гандата за нововъведенията от Силициевата долина! Хакери-те, превърнали се в предприе-мачи, се заеха да „преобърнат“ университетите, както преди това направиха с музиката и журналистиката.

По същия начин се създаде измамната представа, че няма никаква връзка между умно-жаването на приложенията за следене на здравното ни състояние и проблемите, кои-то застаряващото население, страдащо вече от затлъстяване и други болести, поставя пред разсипаната здравна систе-ма. Нямало нищо подобно, здравната система просто преживявала „своя период Напстер“ (1). Примери от този тип изобилстват. Това показва, че екзалтираното говорене за технологичните промени за-мъгли много по-депресиращо-то говорене за политическите и икономическите промени.

А тези две явления са вза-

имно свързани. И фонът на хвалебствията за новостите съвсем не е розов. Показателен пример е клубът за хуморис-тични моноспектакли „Театре-неу“ в Барселона. Интересът към него, както и към много други испански сцени, намаля. Това стана, след като правител-ството, търсещо отчаяно как да покрие потребностите си от финансиране, реши да увеличи облагането на продажбата на билети от 8% на 21%. Тогава ръководството на „Театре-неу“ намери находчиво реше-ние. Установи партньорство с рекламната агенция „Сиранос МакКан“ и сложи на гърба на всяко кресло таблет последен модел, с модул, разпознаващ гримасите на лицето. С този нов модел зрителите влизат безплатно в театралния салон, но плащат по 30 цента за всяко свое разсмиване, разпознато от таблета. Фиксирана е мак-симална тарифа от 24 евро на спектакъл (равно на 80 разсми-вания). С тази стъпка цената на билета се увеличава с 6 евро. Мобилно приложение улесня-

Ïðîáëåìè, êîèòî ñå ïðåìúë÷àâàò

ЗА Силициевата долина всичко това е единствено технологично обновяване.

Ставало дума само „да се про-мени“ боравенето със свобод-ните пари. За предприемачи и рискови инвеститори подобно обяснение може и да е задово-лително, дори привлекателно, но защо всички да го приемат безкритично? Човек трябва да е напълно заслепен от любов към нововъведенията – истинската религия на нашето време, за да не види действителната им цена. Най-малкото, че в Бар-селона изкуството е станало по-скъпо. Тази технократична картина, която замъглява фи-нансовата бъркотия, скрива истинската природа и осно-ванията за извършващите се промени. Трябва само да се радваме, че можем да купуваме повече и по-лесно. Не трябва ли обаче да се тревожим, че бла-годарение на тази инфраструк-тура става безкрайно по-лесно изцеждането на банковата ни сметка?

Без съмнение, като се про-меня боравенето със свобод-ните пари, може да се печели доста добре. Но желателно ли е това наистина? Парите в брой не оставят следи и поради това са сериозна преграда между клиента и пазара. Транзакции-те в банкноти са рядкост и не са свързани помежду си. Ко-гато човек плаща с мобилния си телефон обаче, или когато записите и снимките му се ре-гистрират в паметта на телефо-на, и дори в социалните мрежи, остава следа, която рекламните агенции и други предприятия могат да използват.

Не е случайно, че зад бар-

селонския опит стои рекламна компания. Регистрирането на всяка транзакция е добро средство да се съберат данни, с които да се персонифицират рекламите (2). Това означава, че нашите електронни тран-закции всъщност никога не за-вършват. Сведенията, които те пораждат, позволяват не само да бъдем следвани, но и да се създава връзка между извърш-вани от нас дейности, които вероятно бихме предпочели да останат изолирани. Неочак-вано веселото ти прекарване по време на моноспектакъл

се свързва с книгите, които си купил, със сайтовете, които си посещавал, с пътуванията, които си правил, с калориите, които си изгорил. С една дума, чрез новите технологии всички твои действия или жестове се обединяват в един профил, който може да бъде осребряван и усъвършенстван.

Тази промяна става чрез

технологиите, но корените ѝ са другаде. Облагодетел-ствана от политическата и икономическата криза, рязката промяна влияе в голяма степен на начина ни на живот и на социалните ни отношения. Из-глежда трудно в технологично обкръжение, основано на ли-чен, индивидуален и уникален опит, да се съхранят ценности като солидарността, например. Силициевата долина не лъже – нашето всекидневие наистина е променено, но от сили, много по-коварни от цифровизацията или обвързаността в Мрежите. Фетишът на нововъведенията не трябва да е претекст за цена-та на сегашните икономически и политически сътресения.

Таксиметровите шофьори добре го разбраха, когато за-почна разрастването на ком-панията „Юбер“. За тях това е изостряне на конкуренцията, тъй като „Юбер“ предлага на частни лица, търсещи допъл-нителни доходи, да превърнат собствените си автомобили в таксита, а компанията да ги свързва с клиенти. Хванати за гушата, професионалисти-те протестираха. И тъй като регулаторни инстанции от Индия до Франция я атакуваха, калифорнийската компания предприе рекламна операция за съблазняване. Собственици-те ѝ, създали си име на жлъчни и глухи предприемачи, извед-нъж заговориха гръмогласно, че в сектора трябвало да се въведат правила. Изглежда, разбраха защо предприятието им е лесна мишена. Защото действат много отблъскващо. Подложена на остра критика, „Юбер“ трябваше да се отка-же миналата зима да иска от клиентите си да плащат преко-мерно високи цени в пиковите часове. И това не е всичко. С добре замислен коварен рекла-мен трик, тя предложи на един

от най-яростните си проти-вници, град Бостън, достъп до данните (анонимни) за марш-рутите на клиентите си, за да помогне за ограничаване на задръстванията и подобряване на градоустройството. Чисто съвпадение е, няма що, че щат-ът Масачузец, където се нами-ра Бостън, неотдавна призна платформите за споделяне на таксита като законно средство за транспорт и с това премахна едно от главните препятствия, спъващи „Юбер“...

„Юбер“ се вписва в кате-

горията на най-непретенци-озните стартиращи компании, които предоставят своите дан-ни на градостроители и на общини. Те пък на драго сърце заявяват, че благодарение на тази информация градоустрой-ството ще стане по-емпирично, по-ефикасно, по-новаторско. Миналата година службата за управление на обществения транспорт в щата Орегон се споразумя със „Страва“ (по-пулярно приложение за смарт-фон, което следи движението на тичащи и велосипедисти) и плати голяма сума, за да полу-чи достъп до данните за марш-рутите на велосипедистите, с цел да подобри велосипедните трасета и да разработи алтер-нативни маршрути …

Фактът, че „Юбер“ се оказ-

ва резервоар на данни за урба-нистите, е в пълно съгласие с идеологията на Силициевата долина, чийто стремеж е спеш-но да се решават по дигитален път проблеми, които обикно-вено не се повдигат или не се поставят по този начин. Тъй като технологичните компании обсебват един от най-ценните в наше време ресурси – данните, те установяват силно влияние над общините, лишени от пари и въображение. Това пък им позволява да влизат в ролята на желани спасители на лениви бюрократи, с каквито са пълни администрациите.

Проблемът е, че градо-

вете, които се сприятеляват с „Юбер“, могат да поставят своите потоци от данни в прекомерна зависимост. Защо трябва да се приеме компа-нията да стане единствен по-средник в тази сфера? Вместо да я оставят да обсебва цялата информация за движението, градовете би трябвало да се доберат до тези данни със свои собствени средства. Като след-ваща стъпка те биха могли да разрешат на компаниите да ги използват, за да внедряват сво-ите услуги. „Юбер“ се оказва толкова ефикасна, защото кон-тролира източника на данните – нашите телефони ѝ казват всичко, от което тя има нужда, за да планира маршрутите. Но ако градовете поемат контрола

ва плащането. Освен това то дава възможност да споделяте с приятелите си видеозаписа на своя шумен смях. Пътят от шегата до заразителния смях никога не е бил толкова кратък.

Според разбирането на Силициевата долина това е идеален пример за приятна „промяна“. Разпространението на интелигентни електронни машинки, свързани с интернет, въвежда нови модели за раз-влечение и нови източници на

приходи. Освен това създава много работни места в средите на посредниците, на произво-дителите на материали и на програмистите. Купуването на услуги и продукти никога не е било толкова лесно – за това вместо нас се грижат нашите смартфони. Скоро и картите ни за самоличност ще могат да правят това. MasterCard вече се споразумя с нигерийското правителство да лансира кар-та за самоличност, която ще може да се използва и като кредитна.

(1) Име на сайт за споделяне на музикални файлове, чийто успех в началото на ХХI век предизвика паника в индустрията за производ-ство на дискове.

ГОДЕЖ МЕЖДУ ИНФОРМАТИКАТА

МОНД дипломатик - 1 ОКТОМВРИ 20157

LE MONDE DIPLOMATIQUEсептември 2015

Превод Мeтоди Кръстев

(На стр.8)

ùå çàïðèëè÷à íà „Þáåð“

върху тези данни, компания-та, която не притежава почти никакви активи, нямаше да се радва сега на оценка от 40 милиарда долара. Съмнително е, че са нужни много средства, за да се измисли алгоритъм, който да установи връзка меж-ду предлагането и търсенето… Без съмнение благодарение на натиска на таксиметровите компании градове като Ню Йорк и Чикаго изглежда най-после разбраха, че трябва да реагират. И двата града се опитват да лансират централи-зирано приложение, чрез което традиционните таксита да бъ-дат изпращани също толкова успешно, колкото „Юбер“. Освен това ще могат да неу-

трализират господстващото положение на компанията. Програмата няма да позволи данните за маршрути да станат скъпа стока, която градовете ще трябва да купуват.

Истинско предизвикател-

ство обаче е да се разбере как тези приложения могат да работят с други видове транспорт. Както изглежда, „Юбер“ вече е наясно с това – задействате приложението на телефона си и идва кола да ви вземе. Да се каже, че това не отразява едно силно въоб-ражение, би било твърде далеч от действителността. Този подход е резултатен в САЩ, където хората почти не ходят

пеш и публичният транспорт почти не съществува. Защо обаче този модел да се налага и в останалата част на света? Това, че ходенето не донася нищо на „Юбер“, не означава, че този начин на придвиж-ване трябва да се изключи. Критиката на идеологията,

ИГНАСИО РАМОНЕ

ПРЕДСТАВАТА за един свят, поставен под тотално наблю-дение, изглеждаше

дълго време като утопично и параноично бълнуване, плод на развихреното въображение на маниаците по конспираци-ята. Но днес трябва да при-знаем една очевидна истина – живеем под погледа на един вид империя на шпионажа. Без наше знание все повече ни наблюдават, шпионират, контролират, регистрират. Всеки ден нови технологии усъвършенстват следенето на всяка наша стъпка. Търговски компании и рекламни агенции регистрират личния ни жи-вот. Най-вече под претекст за борба срещу тероризма или срещу явления като детска-та порнография, прането на пари, наркотрафика. Прави-телствата, дори най-демокра-

че всички проблеми имат ре-шение, много добре приляга на този случай. Той не само че дава прекалено опростена дефиниция на социалните проблеми, но обикновено го прави с термини, които са пре-ди всичко от полза на авторите на „решението“.

Íîâàòà äúðæàâà íà òîòàëíèÿ øïèîíàæтичните, се провъзгласяват за Големия брат и не се колебаят да нарушават собствените си закони, за да ни шпионират по-добре. Новите оруелски държави установяват потайно подробни досиета с контакти-те ни и с личните ни данни, така както фигурират в елек-тронните мрежи.

След вълната от теро-ристични атаки, която удари преди няколко години Ню Йорк, Париж, Бостън, Отава, Лондон и Мадрид, властите не се колебаят да използват страха в разтърсените обще-ства, за да засилят следенето и да свият границите на личния ни живот.

Но да се разберем добре. Не става въпрос за наблюдение то въобще, а за масовото неле-гално шпиониране. Очевидно е, че в една демократична държава властта, опирайки се на закона и на предвари-

телно разрешение от съдия, има правото да постави под наблюдение подозрителните индивиди. Както казва Едуард Сноудън, „Няма никакъв про-блем, ако се подслушва Осама бен Ладен, ако следователите имат разрешение от съдия, от независим, истински съдия, а не съдия в тайна, и могат да докажат, че съществуват основания да се извърши под-слушването. Проблемът е, че ни контролират всички, масо-во, непрестанно и без никакво основание“ (1).

С помощта на все по-усъ-вършенствани алгоритми хи-ляди следователи, инженери, статистици и информатици съ-бират и класират информация-та за нас. Сателити и дронове ни следват от космоса и възду-ха. На летищата биометрични скенери анализират придвиж-ванията ни, разчитат зениците и отпечатъците на пръстите ни. Инфрачервени лъчи мерят

температурата ни. Видеокаме-ри ни следят по тротоарите на градовете и по коридорите на супермаркетите. Следят ни в работата, улиците, автобусите, банките, метрото, стадионите, паркингите, асансьорите, тър-говските центрове, пътищата, гарите, летищата...

Невъобразимата цифрова революция вече преобрази толкова много дейности и про-фесии и трансформира напъл-но службите за наблюдение и информация. В епохата на Ин-тернет, наблюдението е везде-също и съвсем нематериално, незабележимо, неоткриваемо, невидимо. А технически е не-въобразимо просто. Свърши вече зидарската работа, за да се поставят кабели и микро-

фони като в известния филм „Разговорът“ (2), където група „водопроводчици“ предста-вяше на един панаир, посве-тен на техниките на следене, шпионски апарати що годе добре изработени, екипирани с кутии преливащи от електри-чески кабели, които трябваше да се скриват в стените или в пода...

Разни шумни скандали от онази епоха, като „Уотъргейт“ в САЩ или „водопроводчи-ците“ от „Вързаната патица“, френския сатиричен вестник, бяха унизителни провали за разузнавателните служби, които показаха ограниченията на тези стари, механични, лес-но откриваеми методи...

Ïðèòåæàòåëèòå íà äàííèòå êîíòðîëèðàò òðàíñïîðòà

ПРЕДСТАВЕТЕ си, че чрез апликацията, раз-работена от вашата об-

щина, можете да се информи-рате за всички транспортни възможности, с които разпола-гате (без „Юбер“) – можете да вземете велосипед от близкия ъгъл, да се качите на минибус, чийто маршрут е във вашата посока, или да походите пеша, за да усетите очарованието на кварталния пазар. Някои градове вече лансираха та-кива проекти. Хелзинки в сътрудничество с компанията „Айело“, създаде „Кутсуплюс“ – любопитна кръстоска между „Юбер“ и традиционната сис-тема за публичен транспорт. Пътниците поръчват марш-рутка по телефона си, а апли-кацията преценява в реално време кой е най-добрият начин да отведе всички до желаното място. Освен това тя преценява за колко време ще се премине разстоянието с „Кутсуплюс“ или с друг транспорт.

Успехът на подобен про-

ект зависи от много фактори. На първо място, общините не трябва да смятат „Юбер“ за единственото средство, с което ще подобрят ефикасността на

публичния транспорт и ще на-малят задръстванията. Данни-те, получени от „Юбер“, със сигурност никога няма да по-кажат, че не са нужни толкова таксита, а повече велоалеи или пешеходни маршрути. В край-на сметка в съперничеството за публични услуги печеливш ще е този, който притежава данните и източниците, които ги произвеждат. Ако всичко бъде оставено на „Юбер“ или – още по-лошо – на гигант-ските технологични компании, които се стремят да обсебят част от доходоносните пазари на „интелигентните градове“, общините ще загубят възмож-ността да експериментират и да организират транспорта си, както намерят за добре.

Партньорството между

„Юбер“ и Бостън повдига и един политически въпрос – може ли да се позволи само „Юбер“ да притежава данни, които да използва като свое предимство в преговорите с общините или просто да продава? Без да поставя този въпрос на когото и да било, „Юбер“ отговоря утвърдител-но. Както преди нея направиха „Гугъл“ и „Фейсбук“.

Действителността обаче е по-шарена, защото механизми-те, интегрирани в публичните инфраструктури, могат лесно да възпроизведат тези данни. Представете си с какви въз-можности ще разполага една компютърна мрежа, която съчетава автоматични четци на регистрационни номера, на улици и на интелигентни светофарни уредби. Мрежата ще може да засича и да следи колите на „Юбер“, точно как-то го правят смартфоните на шофьорите и клиентите им. Въпросът не е да се пледира за засилване на надзора, а само да се изтъкне, че „Юбер“ се провъзгласява за притежател на данни, които не му принад-лежат.

„Юбер“ идва от Калифор-

ния, известна с окаяното ка-чество на обществения си транспорт. Не трябва обаче поради това да мислим инди-видуалните моторни превозни средства като бъдещето на транспорта. За съжаление, това може да се случи, защото инвестициите в публична ин-фраструктура намаляват. Ре-шението е публичният транс-порт да бъде възстановен и подобрен, което означава да се води борба срещу бюджетните съкращения.

ЕВГЕНИ МОРОЗОВ

(2) Вж. Marie Bénilde, „La traque méthodique de l’internaute révolutionne la publicité“ (Методичното следене на сърфиращите в интернет рево-люционизира рекламата), Le Monde diplomatique, ноември 2013.

(1) Katrina van den Heuvel и Stephen F. Cohen, „Edward Snowden: A ‘Nation’ Interview“, The Nation, New York, 28 октомври 2014.

( 2 ) Р а з г о в о р ъ т ( T h e

Conversation), 1973. Dirección: Francis F. Coppola. Intérpretes: Gene Hackman, John Cazale, Cindy Williams, Harrison Ford, Robert Duvall. Златната палма на фестивала в Кан, 1974 г.

И СТРОГИТЕ ИКОНОМИИ

Jean Tinguely (1925-1991)

81 ОКТОМВРИ 2015 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUE -испанско издание Превод Венко Кънев

Четете следващия брой на 15 октомври 2015 г. на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ

Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ

РедакториДора Чичкова, Павлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български

език през ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име.

От януари 2010 г. до 2 април 2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като

приложение на в. „Дума“. Изданието продължава временно

само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

(От стр. 7)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg; bg.mondediplo@gmail.com

www.bg.mondediplo.com

Днес да се подслушва, е смайващо лесно. Достъпно е за всеки. Ако обикновен човек иска да шпионира някого от об-кръжението си, може да си купи съвсем свободно редица прис-пособления – има поне половин дузина програми за шпиони-ране (mSpy, GsmSpy, FlexiSpy, Spyera, EasySpy), които четат безпроблемно съдържанието на мобилните телефони – съ-общения, писма, акаунти във Facebook, Whatsapp, Twitter и т.н. С възхода на потреблението чрез интернет шпионирането с търговски цели се разви бурно. Образува се един гигантски пазар с нашите лични данни, които се превърнаха в стока. След всяко влизане в мрежата „бисквитките“ запазват цялото ни търсене и позволяват да се установи профилът ни на потребители. За по-малко от двадесет хилядни от секундата издателят на посетената стра-ница продава на възможните рекламодатели информацията от „бисквитките“. Няколко хилядни от секундата по-късно рекламата, която се предполага, че най-много ще ни впечатли, се появява на нашия екран. И така сме регистрирани зави-наги.

Може да се каже, че шпио-нирането по някакъв начин е „приватизирано“ и „демокра-тизирано“. Не е нещо, което принадлежи само на държав-ните разузнавателни служби. Но и капацитетът на държавите в шпионирането се е увеличил многократно. Това се дължи също на тясното сътрудничест-во с големите частни компании, които държат в ръцете си ин-дустрията на информатиката и телекомуникациите. Джулиан Асанж го потвърждава: „Но-вите компании като „Гугъл“, „Епъл“, „Амазон“ и по-късно „Фейсбук“, са изтъкали тесни връзки с държавния апарат във Вашингтон, особено с отговор-ниците за връзките с чужбина (3). Този комплекс от сигурност и дигиталност и държава плюс военен апарат за сигурност, плюс могъщите индустрии на мрежата, съставлява истинска империя на шпионажа, чиято ясна и съвсем конкретна цел е да се постави интернет, це-лият интернет и всичките му потребители, под наблюдение. Това означава да се контролира цялото общество.

За поколенията под 40 години мрежата е просто сис-тема, която е изгладила мо-зъка им, любопитството им, вкусовете и личността им. От тяхна гледна точка интернет не е само автономен инстру-мент, използван за конкретни задачи. За тях той е огромна интелектуал на сфера, където могат да се домогнат до всички знания. И в същото време – едно безкрайно тържище, фо-рум, където хората се събират, разговарят, обменят мисли,

придобиват и споделят култу-ра, знания и стойности.

Интернет в очите на тези нови поколения представлява това, което за по-възрастните бяха училището и библиотека-та, изкуството и енциклопедия-та, градът и храмът, пазарът и кооперативът, стадионът и сце-ната, пътуването и игрите, цир-кът и публичният дом... Чудно е, че „индивидът, обладан от удоволствието да пътува в един технологичен свят, не иска да знае и още по-малко да разбере, че машините програ-мират деня му. Че всяко негово действие или жест са записа-ни, филтрирани, анализирани и вероятно шпионирани. Че информатиката на комуни-кацията съвсем не премахва физическите препятствия, а е несъмнено най-невероятният инструмент за наблюдение и контрол, който човечеството е създало досега“ (4).

Тоталният контрол над интернет представлява нова опасност за демократичните общества. „Да се позволи на-блюдението над интернет, е като да се установи строг държавен контрол практически над всички форми на човешкото общуване, включително мисъл-та“– твърди Глен Гринуалд, американският журналист, кой-то разпространи разкритията на Сноудън (5).

Това е голямата разлика със системите за наблюдение от миналото. Знаем, както поясни Мишел Фуко, че наблюдението заема централно място в органи-зацията на модерните общества. Това са „дисциплинарни обще-ства“, в които властта желае чрез някои сложни техники и стра-тегии на наблюдение да упраж-нява колкото се може по-голям контрол над обществото (6).

Това желание на държавата да знае всичко за своите граж-дани се оправдава с обещание-то, че административното об-служване ще бъде по-ефикасно. Държавата твърди, че ще бъде по-конкурентна и ще служи по-добре на гражданите, ако ги по-знава по-дълбоко и по-отвътре. Но колкото по-натрапчива ста-ва държавата, толкова повече нараства недоволството на гражданите, които се стремят да запазят личния си живот. Още през 1835 г. Алексис дьо Токвил казваше, че модерните демокрации произвеждат граж-

дани, чиято главна грижа е да се спазват правата им. И че това ги прави особено чувствителни и войнствени срещу натрапчиви-те и злоупотребяващи претен-ции на държавата (7).

Тази традиция продължа-ва днес чрез хора, които бият тревога, като Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, и двамата яростно преследвани от САЩ. В тяхна защита големият аме-рикански интелектуалец Ноам Чомски твърди: „За тези хора, които бият тревога, борбата за една прозрачна и свободна информация е почти естест-вена. Ще успеят ли? Зависи от хората. Това, което Сноудън и Асанж и други хора правят, го правят в качеството си на граждани. Помагат на хора-та да открият какво правят собствените им правителства. Има ли по-благородна задача за един свободен гражданин? И затова ги наказват строго. Ако Вашингтон ги хване, ще стане още по-лошо. В САЩ съ-ществува закон за шпионажа от Първата световна война. Обама го използва, за да попре-чи информацията от Асанж и Сноудън да стигне до хората. Правителството прави всичко възможно и дори невъзможно-то, за да се предпази от „глав-ния враг“, а този враг за всяко правителство е собственото му население“ (8).

В ерата на интернет дър-жавният контрол достига не-чувани нива, тъй като по един или друг начин, както казахме, поверяваме на интернет нашите съкровени мисли, както профе-сионални, така емоцио нални. И когато държавата с помощта на свръхмощни технологии реши да сканира използвания от нас интернет, не само превишава функциите си, но и осквернява нашата интимна сфера, бук-вално обезкостява духа ни и ограбва убежището на личния ни живот.

Без да го осъзнаваме, през погледа на новите държави на тотално наблюдение се превръ-щаме в двойници на героя от филма „Шоуто на Труман“ (9), постоянно под погледа на хиляди камери и слухтенето на хиляди микрофони, които предлагат личния ни живот на планетарното любопитство на разузнавателните служби.

По този повод Винт Сърф, един от изобретателите на мре-

жата, счита, че „в епохата на модерните цифрови технологии личният живот е една анома-лия...“ (10). Леонард Клейнрок, един от пионерите на интернет, е още по-песимистичен: „На-шият личен живот приключи и, така да се каже, е невъзможно да си го върнем“ (11).

От една страна, много хора

се примиряват, сякаш става въпрос за една фаталност на времето – края на правото ни на анонимност. От друга стра-на, грижата да запазим нашия личен живот може да изглежда реакционна и „подозрителна“, защото само онези, които имали да крият нещо, се опитвали да избегнат обществения контрол. Така хората, които считат, че няма в какво да бъдат упрекна-ти или няма какво да крият, не се противят на наблюдението от страна на държавата. Особено ако то означава много пове-че сигурност. Но песничката „Дайте ми малко от вашата свобода и ще ви я върна умно-жена по сто по отношение на сигурността“ е лъжа. Пълната сигурност не съществува, не може да съществува. Това е измама. „Тоталното наблюде-ние“ обаче е вече безспорна истина.

Във връзка с лъжата за

сигурността, припев на всяка власт, да припомним прони-цателното предупреждение

на Бенжамин Франклин, един от авторите на американската конституция: „Народ, който е готов да пожертва малко свобода за малко сигурност, не заслужава нито едното, нито другото. И накрая губи и двете“.

Тази съвсем актуална сен-

тенция би трябвало да ни сти-мулира да защитим правото си на личен живот, на интимност. Жан-Жак Русо, първият фи-лософ, който „откри“ интим-ността на човека, ни даде своя пример. Той пръв се разбунту-ва срещу обществото на своето време и срещу инквизитор-ската воля да се контролира съвестта на индивидите.

„Краят на личния ни

живот би бил истинска екзистенциал на катастро-фа“, подчертава също съвре-менната философка Хана Ар-енд в книгата си „Човешкото“ (12). С една чудесна проница-телност тя описва опасностите за демокрацията, в която няма достатъчно разграничение между личния и обществения живот. А това, според Аренд, означава краят на свободния човек и ще повлече безмилост-но обществата ни към нови форми на тоталитаризъм.

ИГНАСИО РАМОНЕ

Íîâàòà äúðæàâà íà òîòàëíèÿ øïèîíàæ

(3) Игнасио Рамоне, интервю с Джулиан Асанж, „Гугъл“ ни шпионира и докладва на американското прави-телство“, Монд дипломатик в Дума, 4 декември 2014, http://bg.mondediplo.com/article1292.html.

(4) Jean Guisnel в предговора на книгата на Reg Whitaker, Tous fliqués. La vie privée sous surveillance (Всички сме шпионирани. Личният живот под наблюдение), Denoël, Париж, 2001.

(5) Glenn Greenwald, No place to hide. Edward Snowden, the NSA, and the US Surveillance State, Metropolitan Books, Ню Йорк, 2014.

(6) Michel Foucault, Vigilar y castigar (Да следиш и наказваш), Biblioteca Nueva, Мадрид, 2012.

(7) Alexis de Tocqueville, La democracia en América (Демокрацията в Америка), Akal, Мадрид, 2007.

(8) Игнасио Рамоне, интервю с Ноам Чомски, „Срещу империя-та на шпионажа“, Монд диплома-тик в Дума, 2 април 2015, http://bg.mondediplo.com/article1346.html.

(9) Шоуто на Труман (The Truman Show) (1998). Dirección: Peter Weir. Intérpretes: Jim Carrey, Ed Harris.

(10) Marianne, Париж, 10 април 2015.

(11) El País, Мадрид, 13 януари 2015.

(12) Hanna Arendt, La condición humana (Човешкото), Paidós Ibérica, Барселона, 2005.