2

ВЪВЕДЕНИЕ

Християнството е едновременно идеология, философия и религия. Обикновено се счита за една от световните религии, класифицирана като монотеистична наред Юдаизма и Исляма. Но то е нещо много повече. При възникването си то е част от Юдаизма, но постепенно се налага като отделно течение със свой собствен култ, догми и канони. Заражда се в момент, в който над света властва Римската империя, когато на трона стои първият император. Римската култура и цивилизация вече е оказала своето влияние и е създала благоприятната почва за неговото бързо разпространение. Светът се радва на мир, който, макар и под военна заплаха кара хората да се чувстват сигурни и спокойни. Построени са пътища, цялата Империя е опасана от пътна мрежа, която позволява на първите християнски мисионери да пътуват и да разпространяват новото учение. Но наред с благоприятните условия, християнството среща и много големи трудности. Римските императори, наред с юдейските религиозни власти, не са настроени добронамерено спрямо него. През първите три века от съществуването си християнската общност, известна като църква, е подложена на тежки гонения от римската политическа власт. Апостол Павел пише в Посланието си към римляните, че светската власт е дадена от Бога и който се покорява на нея, означава, че се покорява на Него. Така големият християнски мислител, който е и първият догматик на християнството, представя политическата власт като институция създадена от Бога и предназначена да осигурява мира и спокойствието на населението. Пишейки тези думи, обаче, апостолът едва ли е предполагал, че самият той съвсем скоро ще се наложи да се бори именно с тази власт и че ще стане нейна жертва. Действително, гоненията, предприети от император Нерон, поставят много въпроси пред младото религиозно движение. След Павел други апостоли са принудени да пишат послания и писма, които целят да насърчат християните да държат твърдо вярата си, незавосомо от това на какво са подложени. Апостол Петър, който също среща мъченическа смърт, пише, че вярващите в Христос трябва да гледат на една бъдеща надежда, към един по-добър свят, който е отвъд нашия несъвършен живот. Авторът на Посланието към евреите насърчава върналите се към юдаизма християни да не се отказват от Христос. Последният останал жив апостол на Иисус – Йоан пише книгата Откровение (или Апокалипсис), в която описва видения, получени докато бил заточен заради вярата си на остров Патмос при император Домициан. Тази книга става последна книга в

3

канона на Новия завет и дава фантастични картини на едно славно бъдеще, което очаква християните ако устоят на гоненията. Независимо от това, че римските императори правят всякакви опити да задушат и унищожат християнското движение, основите, поставени от Христос се оказват толкова твърди, че построеното от Неговите ученици устоява на предизвикателствата на времето и оцелява до наши дни. Усетили своята слабост и невъзможност да се справят с него, в един момент римските императори свеждат глави и коренно променят своята политика и отношение към църквата, което, обаче, я изправя пред нови предизвикателства. В настоящата дипломна работа ще разгледаме времето на рязката промяна в Църквата – от гонена в привилигирована. Това е времето на най-жестоките гонения, предприети от римската власт – при император Диоклетиан, продължени от приемника му Галерий и изпълнявани от техните съуправници. След това настъпва времето на Константин, при който Църквата добива нов статут и от гонена се превръща в гонителка. Ще разгледаме историята на църквата в контекста на политическата история и ще видим как политическата обстановка оказва влияние върху положението и състоянието на християнството. Ще се запознаем с живота и делото на видни мъченици за вярата, чиято мъченическа смърт се отбелязва от Българската Православната църква и паметта им се тачи от всички християни. Ще видим и какви промени настъпват в живота на Църквата след като гоненията не само се прекратяват, но и тя получава политическа власт. Накрая, ще направим паралел с днешното време за да се опитаме да извлечем нужните поуки от историята. Разглеждането на даден период от църковната история не може да стане без да видим цялостната картина. Разглежданият момент трябва да бъде поставен в един цялостен контекст. Поради това ще започнем изучаването на периода отдалеч, като се запознаем поотделно с двете страни в конфликта – Римската империя и християнството. Римската империя е създадена върху основите на Римската република, а тя от своя страна води началото си от Римското царство и митичния първи римски цар Ромул. Аналогично, християнстовото също има своите далечни древни корени, които са в юдаизма, който се основава върху древните източни религии. Параленото разглеждане на Римската империя и християнската религия ни помага по-ясно да разберем и осмислим отношенията между тях. Всичко това ни помага да разберем нашето настояще, което неминуемо се явява като функция на миналото. Историята на Рим и на Църквата достига до нас благодарение на труда на много автори, които са били съвременици на събитията и са ги описвали в книгите си. Един от най-значимите от тях е Тит Ливий, който описва историята на създаването на Рим. Друг значим автор е Тацит, който

4

живее по времето на императорите Домициан и Нерва и описва историята на Рим след смъртта на Нерон. Важни за християнството и за Империята са трудовете на юдейския историк Йосиф Флавий, който пише историята на Юдея в т.нар. Междузаветен период (400 г. пр.Хр., когато е написанат последната книга от канона на Стария завет, до идването на Христос), а също и описва войната на юдеите срещу Рим, завършила с падането на Йерусалим и разрушаването на храма през 70 г. сл. Хр. Самият той е осиновен от император Веспасиан (поради което носи неговата фамилия) и е добре запознат с римската култура и начин на живот. Неговите трудове помагат да бъдат разбрани много от християнските текстове – както канонични, така и неканонични. За християнската история безспорно най-значим източник е Библията, по-точно свещените книги на Новия Завет. Той съдържа 5 исторически книги и редица писма, които дават представа за случващите се събития през първи век. Най-значими за историята са книгите, писани от гръцкия лекар Лука, който пише повест за живота на Иисус (или Евангелие) и книга за живота на църквата след Него (Деяния на светите апостоли). Той единствен дава точни сведения за епохата, което улеснява датирането и на другите повести. Още в началото на своето Евангелие той пише, че описаните от него събития започват при управлението на „кесаря Август” – той директно ни казва, че християнството започва своя път заедно с този на Римската империя, при управлението на първия император. Библията е ценен исторически източник, но трябва да се има пред вид, че нейната цел не е да ни запознае с историята, а по-скоро с богословието, т.е. тя използва историята като инструмент за да покаже Бога. Поради това нейните автори не си поставят за цел да бъдат прецизни и точни относно историческите събития. За да добием пълна представа за тях е нужно да се изучават и други писмени източници, които отразяват тази епоха. Вече споменахме книгите на Йосиф Флавий, но информация за живота на Църквата има в творбите на много християнски автори, които макар и да не са част от Новозаветния канон, те са ценни и важни за неговото разбиране, а също и за разбирането на историята. Наред с него са налице редица християнски и нехристиянски автори, които пишат писма или трудове, в които отразяват събитията от историята на християнството. Като най-значим автор може да се посочи Евсевий Кесарийски, който е наречен „бащата на църковната история”. За разбирането на епохата трябва да изтъкнем и приноса на редица съвременни автори, изследователи на римската и на църковната история. Това са Михаил Поснов, Петър Малицки, Димитър Цухлев, Димитър Попов, Веселина Вачкова, Вениамин Пеев, Асен Челингиров и много други. Измежду западните протестански автори по-значими са Ърл Кернс

5

и Томи Лейн. Трудовете на всички тези автори, а и на много други, са използвани при изготвянето на дипломната работа. Едно от трудните неща при изследването на дадена историческа епоха е интерпретирането на събитията. Всеки автор прави своя интерпретация, която е обусловена от неговата гледна точка. За православните автори, например, император Константин Велики е светец и делото му се определя като положително за развитието на Църквата. Такова е гледището и на повечето християнски автори – протестантски и католически. Други изследователи, обаче, гледат на Константин по съвсем различен начин и изтъкват факта, че независимо от добрините, които е направил на Църквата, той до края на живота си оства езичник и мотивите му не са били любов и милост към гонените християни, а по-скоро са користни и чисто политически. Към фактите трябва да се отнесем непредубедено и да се опитаме да дадем обективна преценка. А тя никога не може да бъде еднозначна – в определено отношение може да е положителна, но в друго – да е негативна. Каквато и оценка да дадем на събитията, тяхното изучаване би било напразно ако не успеем да извлечем нужните изводи за нашето съвремие. За това важно е изучавайки миналото, да се опитаме да разберем настоящето, защото само така ще бъдем в състояние да изградим бъдещето.

6

ПЪРВА ГЛАВА: РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Римската империя - Pax Romana

Историята на човечеството е история на различни опити от страна на

хората да изградят един свят, който да бъде дом на всички и в който те да живеят в мир и сигурност. Така са възникнали цивилизациите в древността, които по един или друг начин са оказали влияние върху съвремието, всяка една от тях е дала своя принос в изграждането на цивилизацията. Това са шумерите, египтяните, асирийци, вавилонци, мидо-перси. След падането на Мидо-персийската империя идва времето на западните цивилизации, а именно Гърция и Рим. Римската цивилизация е просъществувала най-дълго време и макар да са изминали векове от падането й, влиянието на нейната култура се усеща и в наше време. Началото на историята на Римската цивилизация е обвито в митове и легенди, но зад всяка една легенда се крие частица истина. Съгласно тези легенди град Рим възниква през 753 г. пр.Хр. и е основан от потомци на оцелели от Троянската война – митичните близнаци Ромул и Рем. Възниква като античен полис и се разраства до средиземномоска империя. В своята история минава през три етапа, като всеки етап бележи различна форма на управление. Първият етап е етапа на царството, при което Рим се управлява от цар. Първият цар е митичният Ромул, чието име носи града. След падането на последният, седми цар – Тарквиний Горди, през 509 г. пр.Хр. се установява Римска република и това е вторият етап от историята на Рим. Именно през този етап се формира римската цивилизация. Рим се управлява от сенат, начело на който стоят двама консула с определен мандат, наричани империум. От античен град, Рим се разраства, водейки безброй войни, докато завладява Средиземноморския басейн. В края на републиката се установяват диктаторски режими, при които е налице еднолично управление. Такива са режимите на Сула, Помпей Велики, Цезар.1 Теодор Момзен определя етапа на диктатурите като „военна монархия”, която се установява след смъртта на Сула през 78 г. пр.Хр. с идването на власт на Марк Лепид и Квинт Серторий.2 Диктатурите подготвят почвата за следващият, най-дълъг етап от историята на Рим – етапът на Римската империя, който започва с възкачването на първият император – Октавиан Август, през 27 г. пр.Хр. Сенатът продължава да съществува, но постепенно се превръща във формално тяло и при различните императори играе различна роля.3 1 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 10. 2 Момзен Т. Римска история. Прозорец ЕООД, С., 2005, с. 218-220. 3 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 11-12.

7

Именно този етап е най-важен за нашето изследване. Това е времето в което Рим става най-великата сила в света и налага суверенитета си над другите народи, които завладява. Различните изследователи дават различни периодизации на тази част от римската история. От религиозна гледна точка може да се каже, че той се разделя на езическа и християнска империя, като тук разделителната ивица е отношението към християнството – преди и след приемането му като официална религия в Империята. Също така, може да се отделят два подетапа от политическа гледна точка – етап на обединена и на разделена Римска Империя. Според някои изследователи краят на Римската империя е падането на Западната част и последният западен император Ромул Агустул през 476 г. сл.Хр. Това събитие, обаче, не се считало за особено важно от съвременниците му. На практиката Източната част, наричана от историците Византия или Византийска империя, е продължание на Римската империя, а самите византийци са се наричали ромеи, т.е. римляни. Така че фактически край на империята настъпва с падането на последният император на Изтока – Константин IX Палеолог през 1453 г. От гледна точка на управлението, етапът на Римската империя може да се раздели, още на принципат и тетрархия. При приципатът имаме т.нар. „първи гражданин” (принцепс). Той се титулува най-често с титлите

8

„цезар” (или „кесар”) и „август”. При тетрархията управлението на Империята е разделено между императори и съ-императори, като последните са наричани цезари. След оттеглянето на императора съ-императорът заемал неговото място, като назначавал друг свой цезар.4 По времето на Октавиан Август, който е председател на сената – принцепс, се установява период, наричан условно принципат. Август си присвоява и принуждава сената да му признае повечето републикански висши магистратури – консул без колега, диктатор, император, върховен жрец и пр. Премахва на практика и мандатността, като по този начин концентрира почти цялата власт в своите ръце. Този период често се означава и като начало на Римската империя, но юридически Рим продължава да бъде република. С Август се установява и първата фактическа династия на Римската империя – Юлиево-Клавдиевата, власвала в периода 27г. пр.Хр. – 68 г. сл.Хр. При нея Рим става здрава държава, въпреки, че някои от нейните представители, като, например, Калигула и Нерон са се провявали като хора с психически отклонения. Последният император на династията, Нерон, поради лошото си управление изпразва държавната хазна и Империята изпада в криза. Тази криза е преодоляна от представителите на следващата династия – тази на Флавиите (69 – 91 г. сл.Хр.). Първите двама императори от нея – Веспасиан и Тит, успяват да изправят държавата на крака преодолявайки трудностите, съпътсващи управлението им, най-ярки от които са юдейското въстание през 70 г. и изригването на вулкана Везувий, унищожил два града. Третият и последен император на династията, Домициан, се оказва лош управник, което довежда до свалянето на династията след неговата смърт.5 Настъпилата в резултат от управлението на Домициан криза е преодоляна при управлението на императорите от следващата династиня – на Антонините (96-192 г. сл.Хр.). Те са наречени „петимата добри императори”. При тях Римската империя достига до най-големия си политически и икономически разцвет. Император Траян (управлявал 98-117 г. сл.Хр.) разширява границите до Месопотамия – земите на древните източни цивилизации, стремейки се да завладее завоеванията на гръцкият владетел Александър Велики. Това е най-голямото териториално разширение, до което достига Римската империя за цялото време на съществуването си. Император Марк Аврелий (управлявал 161-180 г.) е бил философ. Неговият син, Комод (180-192 г.) е бил лош управник, който

4 Проданов Н., доц. д-р. Всеобща история на държавата и правото. www.bglegis.com/VIDP.doc, с. 10. 5 Бакалов Т. Рим – история. http://www.mythology.tribak2007.com/rome-history.htm.

9

довежда Империята до нова криза. Той е и последният представител на династията на Антонините.6 Антонините са заменени от династията на Северите (193-235 г.). Кризата се задълбочава. Като цяло Северите са били слаби управници. След падането на последният техен представител, Александър Север (222-235 г.) настава време, наричано епохата на военните императори, или епоха на военната анархия (235-285 г.). Рим се управлява от императори, издигнати от армията, нямащи знатен произход, а някои от тях дори не са стъпвали в столицата Рим. Империята изпада в голяма политическа криза.7 След края на управлението на последния войнишки император, Карин (283-285 г.) настъпва край на времето на принципата. С възкачването на Диоклециан през 286 г. е въведена нова форма на управление на Империята, наречена тетрархия. Упрявляват двама августи (главни императори) заедно с двама цезари (съ-императори, или помощници на императорите). Новата форма на управление до голяма степен се оказва ефективна, но впоследствие управниците започват да водят помежду си борби за надмощие, което отслабва Империята.8 Принципатът е частично въстановен при Константин Велики, който побеждава съперниците си и става едноличен император през 306 г. Той извършва революционни промени в политическо и религиозно отношение. Премества столицата в града на Босфора Византион, който нарича Нови Рим, а по-късно е наречен Константинопол. От една страна това става причина за разделянето на Империята и лесния упадък на западната част, но от друга това спасява Империята, макар само нейната Източна част, за векове наред. Наследниците на Константин управляват като тетрарси, а за последен път Империята е обединена при Теодосий Велики (392-395 г.). След разделянето на Империята столица на запада става Равена, а древният град Рим постепенно губи своето влияние.

Римското общество.

За да можем да разберем дадена епоха, не е достатъчно само да познаваме нейната история. Трябва да вникнем в самата епоха като направим проучване на културата на обществото, което до голяма степен определя много от събитията, които са се случили. Трябва да се запознаем с бита и живота на хората, както с техните вярвания, възгледи за живота, цели и идеали.

6 Garzett А. From Tiberius to the Antonines: A History of the Roman Emperie AD 14-192. Published by Methuen & Co. Ltd., London 1974, p. 194. 7 Риболов С. Църковна история – 1. Лекции, изнесени в ПФ на ВЕБИ, С., 2002. 8 Проданов Н., доц. д-р. Всеобща история на държавата и правото. www.bglegis.com/VIDP.doc, с. 11.

10

Според Мерил Тени светът на 1-вото столетие не се различава много от този на 20-ти век. Той описва римското общество като съвместно съжителство на богати и бедни, свободни и роби, добродетелност и поквара.9 Римското общество било разделено на няколко прослойки. Най-висшата от тях, аристокрацията, били крупни земевладелци, които изкупували земята на безценица от тези, които обеднявали поради войните и не били в състояние да преживяват от притежаваните парчета земя. Следва средното съсловие. Това били бездомни и гладуващи тълпи, които се струпвали в големите градове и най-вече в Рим. Те се превърнали в бездомни и гладуващи понеже не могли да издържат конкуренцията на робите и постепенно загубили своята земя. Те подкрепяли всеки държавник, който давал обещания, по-щедри от съперниците му и така се оформили като непредведим и опасен фактор в социалния живот в Империята. Най-бедната част от народа, простолюдието, била най-мнпогобройна, а живутът – му изключително тежък. Тези хора били готови да последват всеки, който им предлагал милостиня или им обещавал хляб и часове на милост, но изпълнение със зрелища. Една голяма част от народа били робите. Те извършвали почти всичката работа в големите имения, чифлици и фабрики. Обикновено били неграмотни, но между тях имало и лекари, писатели, учители и даровити майстори. Робството се попълвало от дълговете, войните и наследствеността.10 Забележителни са културните постижения на римската цивилизация. Такива можем да видим в областта на литературата, науката и изкуството. В областта на литературата най-голям подем Рим преживява по времето на Август. Поетът Вергилий написва своята „Енеида”, в която се стреми да покаже божествения произход на Империята. В същото време Хораций създава латинска поезия в гръцки форми. Овидий написва история на гръцката и римска митология, в която показва истината за моралните отношения в римската държава. Моралният учител на Нерон, Сенека, написва философски есета и драматични трагедии. Плиний Стари написва „История на природата” в която прави опит за обяснение на естествената природа. След Нерон писателите започват да критикуват държавата. Тацит пише своите „Анали”, в които изразява критика към принципата, показвайки своята неприязън. Сатирикът Ювенал в началото на 2-ри век рисува карикатури, в които разкрива корупцията сред управляващите в Рим.11 Музиката и изкуството в древния Рим служели повече за забавление на тълпите. Театърът допринесъл значително за моралното падение на 9 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 54 10 Пак там, с. 55-56. 11 Пак там, с. 58.

11

народа. Музиката била използвана най-вече при религиозните шествия. Били употребявани струнни инструменти и флейти, но били познати и духови и ударни. Най-силно въздействие върху римското общество оказал амфитеартърът. Императорите устройвали кървави борби както между хора, така и между хора и животни, като използвали това за политически цели и печелене благоволението на тълпите. Гладиаторските борби възпитавали публиката в кръвожадност.12

Римляните не се интересували особено много от естествените науки, но въпреки това някои научни дисциплини бележат подем. Талес от Милет донася в Гърция геометрията, чиято родина и Вавилон.13 Евклид от Александрия я развива и при това до такова съвършенство, че неговите постижения са валидни и днес.14 Механиката и физиката са разработени от Архимед, чиито изобретения били използвани във войните между Рим и Картаген. Хипарх през 160 г. Пр.Хр. съставя правилата на сферичната тригонометрия, изчислява големината на Луната и нейната отдалеченост от Земята. Била създадена и хелиоцентричната теория за строежа на Вселената от Аристарх от Самос, но поради математическите изчисления на Клавдий Птолемей и неговия авторитет, разпространение получава геоцентричната система.15 В различни центрове на Империята се развивала и медицината. По времето на Август било открито училище по по гръцка медицина. Университетът в Тарс, което е родното място на апостол Павел, разполагал с болница в храма на Ескулап, където били лекувани много болни. През 129-200 г. Гален прави биологични експерименти и записвал откритията

12 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 59. 13 Пеев В., д-р. Християнство и философия: Проблем на сътрудничеството. АБАГАР, Велико Търново, 2012, с. 41. 14 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 60. 15 Пак там, с. 61.

В древен Рим особено атрактивни били боевете между човек и животно

12

си.16 Почитта към боговете на медицината е било запазено и в началото на християнската ера. При археологическите разкопки на римското селище Кабиле е открита базилика, датираща от 4-ти век. В една от залите са открити статуи на богинята Хигия и бог Асклепий, които са свързани по някакъв начин с лечението. По всяка вероятност в тази зала е била използвана за медицински цели, а наличието на статуите на тези богове в християнски храм говори, че езичеството е оказвало своето влияние дълго време след приемането на християнството като официална религия.17

В Римската империя се говорели различни езици, но официален език

е латинският, голямо разпространение в Източните провинции имат гръцки, арамейски и еврейски (иврит). Латинският бил официалният език и на него говорело римското население и бил използван в римската лиретатура. Бил наричан „езика на победителите” и се изучавал от покорените народи, като приемал техните диалектни форми. Гръцкият език е бил разпространен благодарение на Александър Велики, който три века преди Христа завладява теротириите на Азия до река Инд и изучаването му от населението, обитаващо тези територии. Във времето на господството на Рим той е служел на културата в Империята и бил наричан „езика на интелигенцията”. Еврейският и арамейският езици били мъртви, 16 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 199, с. 61. 17 Наблюдение, базирано на участие на Автора в разкопките, както и лични изводи въз основа на наблюденията.

Музеят в НАР Кабиле край Ямбол. В дъното се виждат статуите на Асклепий и Хигия, открити в една от залите на базиликата.

13

но се използвали в редки случаи предимно на Изток. Еврейският език се е използвал от образованите равини при богослуженията.18

Религиозно-философска обстановка

Религиозно-философският климат в Римската империя е важен понеже той има пряко отношение към формирането на християнската идеология, а също е играел роля като един от факторите за гоненията на християните. Исус Христос започва Своята проповедническа и поучителна дейност в условията на идейна свобода, но в обстановка, в която са разпространени редица източни и западни култове и религиозни учения, както и много философски теории. Християнството се сблъсква с тези учения и теории и е принудено или категорично да ги отхвърли, или частично да ги приеме и трансформира така че да бъдат приемливи за неговите догми, или да използва техния понетиен апарат за да изгради своя, нова религиозно-философска система. В трудовете на първите християнски автори могат да се видят белези и на трите вида отношения и това е ставало поводи за много спорове и дебати сред християнските водачи. Но като цяло учението на християнската религия се противопоста-вя на всички тези религиозни и философски учения, резултатът от което в много от случаите е бил репресии срещу християните. Именно от Рим произлиза термина „религия”, който се използва и до днес. Той означава „обратна връзка” (re-legion) и има смисъл на възстановяване на връзката между човека и бога. Първоначалната религия на римляните е била анимизмът, който е бил заимстван от етрусите и латините, обитаващи Апенинския полуостров. Подобно на другите народи, римляните са обожествавяли природните явления и обекти, от които са имали страх и не са могли да си ги обяснят. Постепенно се развива Римски пантеон, при който божествата добиват личностни характеристики. В своя начален вид този пантеон включва три божества, които имат функции, заимствани от индоевропейската система: Юпитер, който е носител на жреческа и царска власт, Марс, който е притежател на военната сила, и Кивирин, който е закрилник на хората и им осигурява храна и вода, нужни за техния живот.19 Тази триадична структура на божеството по-късно се усвоява от християнството, като при него тя е изродена под формата на учението за Светата Троица. Разликата се състои в това, че при учението за Светата Троица няма наличие на три бога, а Бог е Един, но се изявява в три лица – Отец, Син и Свети Дух. Ако в римският пантеон всеки един от боговете е отделна личност, то при християнството няма разделение на личностите. Първи за Светата Троица пише Тертулиан, който пръв 18 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 59-60. 19 Сярова Е, доц. д-р. Римска антична религия. http://religiology.org/religions/roman_religion.

14

въвежда понятието „троица” (trinity)20, а учението добива окончателния си вид от светите Кападокийски отци – богослови, които през 3-ти век защитават догмите на християнството пред еретически учения – Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. Те въвеждат понятията „усия” и „ипостас”, които е прието да не се превеждат, а да се използват в този им вид когато се употребяват по отношение на Бога – Бог има три ипостаси, но една усия (буквално ако се преведе – три лица, но една същност).21 Както се вижда, макар привидно в християнската религия да се възприема някаква традична структура на божеството, има коренна разлика от типичната за римляните вяра. В по-късен етап от развитието на римската история, когато Рим влиза в контакт с гръцката култура, се появява Гръко-римският пантеон. Римляните възприемат гръцките божества, като им дават римски имена. Например, главният гръцки бог, Зевс, приема името Юпитер. Така гръцката култура прониква в римската и макар гръцките народи да са покорени от римляните, те продължават да оказват духовно влияние. Според гръцката религия всичко произлиза от изначалния Хаос – от него се родила богинята Земя, Гея, която след като се разрастнала създала останалите божества. Зевс става главен бог след като сваля от власт баща си Кронос.22 В християнството не се отрича съществуването на Хаоса, но той е представен като създаден от Бога, Който съществува изначално. Той е по-силен от Хаоса именно защото го създал и е в Негова власт да го използва за Своите цели.23 По времето на Христос поклонението пред Гръко-римският пантеон постепенно замирало. Хората осъзнали, че отношенията между боговете, представени в пантеона, не са нищо друго освен „небесна” проекция на отношенията между хората. Тези богове са несъвършени както и самите хора – те водят войни помежду си, изневеряват си, интриганстват и т.н. А човек не е настроен да служи на богове, които са по-несъвършени дори от него самия. Вечноспорещите богове ставали прицел на иронията на мнозина сатирици и презрението на философите.24 Големият гръцки философ Платон, години преди Христос, описвайки своята представа за идеалната държава, казва, че в нея място за истории на богове и богини, няма.25 Друг фактор за замиране на гръко-римския пантеон е обстоятелството, че всеки град е почитал различен бог и ако бъде покорен

20 Лейн Т. Християнската мисъл през вековете. Нов човек, С., 1999, с. 23-27. 21 Петев И., доц. д-р. Богопознанието според светите отци кападокийски. СИ, С., 2004, с. 58. 22 Кун Н. А., проф. д-р. Старогръцки митове и легенди. Наука и изкуство, С., 1985, с. 15-16. 23 Хаджиев Ч., д-р. Богословие на Стария завет. Лекции, изнесени в ПФ на ВЕБИ, С., 2005. 24 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 68-69. 25 Платон. Държавата, книга II. Наука и изкуство, С., 1981, с. 376.

15

от друг народ населението било склонно да се обърне към бога или боговете на победителя.26 Наред с Гръко-римския пантеон в Рим били разпространени и източни мистериозни вярвания. От Азия е дошъл култът към Кибела, великата майка (чието име носи античния град Кабиле край Ямбол – бел. на авт.), култът към Митра произхожда от Персия. От Египет дошли култовете към Озирис и Серапис. Общото в тези религиозни култове е, че съдържат идеята за смъртта и възкресението на един бог.27 На пръв поглед това съвпада с вярата на християните, но има една основна разлика. При култовете смъртта и възкресението на бога не е мотивирана от любов и желание за спасение на хората, а по-скоро с цел покоряване и подчинение, или властване над хората и над света.

Налагането на едноличното управление води до развитие на култа към императора. Гръцките царства придавали на царя божествени качества, а египтяните считали, че фараонът е бог на земята. Счита се, че диктаторът Гай Юлий Цезар е бил вдъхновен от обожествяването на Клеопатра от страна на народа й и се опитал това да въведе в Рим. Той не успява, но след него фактът, че императорът може да използва властта си за доброто на народа води до поклонение към него от страна на хората. След император Август всеки римски управник е бил обожествяван след смъртта си, което ставало с решение на Сената.28 Именно този култ е бил в основата на много от преследванията срещу християните, чиято вяра не позволява поклонение пред човек, било то и император. Освен религията, друг опит за

обяснение на света намираме и в древните философски учения. Философията е опит да бъде подредена системата на наличното знание за всемира, позовавайки се на човешкия опит. За нейна родина се счита древна Елада, където са основани първите философски школи. 26 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 69. 27 Тени М. Изслевдване на Новия завет. Print Shop, С., 1998, с. 70. 28 Сярова Е, доц. д-р. Римска антична религия. http://religiology.org/religions/roman_religion.

Статуя на Кибела в Рим

16

Философите са били по-скоро естествоизпитатели отколкото религиозни учители. Техните трудове са дали вдъхновението на много християнски мислители да опишат и подредят своите възгледи за християнството. Блажени Августин в труда си „За Божия град” използва трудовете на философите от Милетската школа – Талес, Анаксимандър и Анаксимен.29 Учението за Логоса, от който произлиза всичко, с което започва Евангелието на св. Йоан Богослов, може да се види в първичен вид при Хераклит Ефески.30 През 13-ти век, великият християнски мислител и автор Тома Аквински използва за основа трудовете на Аристотел.31 Това е обстановката, в която се заражда и започва своето развитие християнството. То се появява в едно общество с крайно деградирал морал и разрушени морални ценности, но общество, което търси истината и пътя към Бога. В началото плахо и неуверено, но впоследствие се превръща в световна религия, която дава облика на съвременната западна цивилизация. Въпреки трудностите, пред които се изправя, то устоява на всички тестове на времето и оцелява до нашите дни като най-голямата и най-разпространена световна религия. Христос започва Своята дейност в момент, в който почвата е най-добре подготвена – нито по-рано, нито по-късно. И това време съвпада с раждането на Римската империя, когато на власт е император Август. Както се вижда, успехът на християнството и устояването на репресиите, продължили три века, е комплекс от много фактори, които можем да обощим в четири групи: политически, морални, религиозни и философски.

29 Пеев В., д-р. Християнство и философия: Проблем на сътрудничеството. АБАГАР, Велико Търново, 2012, с. 48. 30 Пак там, с. 51-52. 31 Лейн Т. Християнската мисъл през вековете. Нов човек, С., 1999, с. 129-134.