Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Е Л Е К Т Р О Н Е Н В Е С Т Н И К брой 7 Я Н У А Р И 2016

Д р у ж е с т в о н а ж у р н а л и с т и т е н ас в о б о д н а п р а к т и к а ”Д-р И в а н Б о г о р о в”

ВЕСТНИК НА РАДЕТЕЛИТЕ ЗА КНИЖНИНА НА ЧИСТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ВИСОКА ДУХОВНОСТ

В броя: Национален литературен конкурс “Албена“;/ Глобализация и език;/ Парламент на духа – духовността на българина и символиката на Коледа и Нова година;/ Нови книги; /Юбиляр;/ Повик

1

2016

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНАДА БЪДЕ МИРНА И ЧЕСТИТА!ДА БЪДЕ СПОРНА И ДОБРА!

И НЕКА ВСИЧКИТЕ ДА СМЕ ЩАСТЛИВИ,И НЕКА ДА СМЕ МАЛКО ПО-ДОБРИ!ПРЕДИШНАТА ГОДИНА СИ ОТИВА,

А НОВАТА - С НАДЕЖДА НИ ДАРЯВА.Ани Дюлгерова

***Дядо господи, прости ме,

моля ти се от душа,с ум и разум надари ме,

да не мога да греша!Запази ми ти сърцетоот зли мисли и неща,

всичко видиш от небето:зло до мен недей праща!

Дай на мама, дай на татездравье, сила и живот,

мир, любов на всички братяи добро на наш народ!

Иван Вазов

2

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

ДУХОВНОСТТАНА БЪЛГАРИНА

И СИМВОЛИКАТАНА КОЛЕДА И НОВА

ГОДИНА!

Коледа си имa своите символи, без които празникът е невъзможен. Във всеки дом на този ден има празнична елха, а на вратата - коледен венец. Коледният венец се свързва с короната от тръни, която била поставена на главата на Иисус по време на разпъването му на кръста. На Коледа той е символ на товара, който Божият син ще понесе на раменете си в името на спасението на хората.

Коледната елха. Макар че днес коледната елха се смята за християнски обичай, всъщност той възниква в древността. В Древен Египет са украсявали палмите. Германските племена по-късно украсяват вечнозелени клонки, за да отпразнуват дара на светлината около най-късия ден на годината – 21 декември. Вечнозелените дръвчета символизират вечен живот. Обикновено на върха на коледната елха стои голяма звезда, която символизира

пътеводната звезда, показала пътя на тримата мъдреци при раждането на Иисус Христос. Най-използваните и типични коледни цветове са червеният и златният.

В България обичаят да се украсява елха идва от Русия. Руснаците украсявали коледни дръвчета в по-големите градове на България по време на Руско-турската освободителна война. В СССР през 1920 г. елхата е забранена като религиозна традиция и едва в 1936 г. разрешена отново

Със своето раждане Христос донася на земята частица от красотата на небесното царство. Затова елхата във всеки дом се украсява с ангелчета, свещички, топки и сребристи гирлянди - като символ на отрупаното в плодове Райско дърво. Камбанките, които радостно пеят в коледната нощ, са посредник между Земята и Небето, връзката между хората и Бога. Техният звън трябва да отекне в човешките души и да ги призове към милосърдие и благотворителност.

В гирляндите е закодирано и друго послание - окачвайки ги, смирено да помислим за началото и края на пътя, който трябва да извървим на Земята.

Запалената коледна свещ е символ на светлината, която небесата ни изпращат в тази нощ. Свещта е духовността, вярата, копнежът. Но тя напомня и за мимолетността и преходността на човешкия живот. Коледното дърво е връзката на Земята с

3

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

отвъдното, когато на Коледа небето се отваря.

Всички култури, използващи годишен календар, празнуват в някаква форма Нова година. Само ползващите Григорианския календар посрещат новата година на 1 януари. Посрещането на новата година датира отпреди 4000 години, когато на първия ден от новата година са се организирали празненства в древен Вавилон.

За римляните новата година е започвала от 1 април – денят в който встъпвали в длъжност новоизбраните консули. Но през 153 г. пр.Хр. избухва голямо въстание против римската власт в Иберия, което налага консулите да заемат постовете си предсрочно на 1 януари. Този прецедент се превръща в традиция. С въведения през 45 г. пр. Хр. Юлиански календар промяната вече е окончателна. На 1 април започва да се празнува „ лъжливата „ нова година и постепенно този ден се превръща в празник на шегите и смеха.

През 2700 г. пр.н.е. китайците съставили собствен цикличен календар, според който новогодишните тържес тва, наричани „ Празник на пролетта „ , траят 3 дни и се честват през февруари. Едва 3000 г. по-късно те приели, че годината има 365 и половина дни. От 1949 г. в Китай се използва Григорианският календар.

Според древния японски календар, всяка година преминава под знака на един от всичките 12

зодиакални символа: плъх, бивол, тигър, заек, дракон, змия, кон, овца, маймуна, петел, куче и прасе. Новогодишният празник трае от 30 декември до 3 януари и се отбелязва със 108 камбанни удара.

Според индийския календар от 1952 г. новата година започва на 22 март, а високосната – на 21 март.

Виетнамската Нова година се празнува според Лунния календар.

ПРАБЪЛГАРСКИ КАЛЕНДАР е понятие, с което се означава хипотетичната календарна система, с който са си служели прабългарите.

Единственият източник (документ), от който се черпи инфор мация за хипотетична календарна система на прабългарите, е Именникът на българските владетели. В този кратък текст, намерен в Русия, има 12 двойки думи на прабългарски език, които очевидно изразяват календарни понятия. За свързването на тези понятия с реални събития се използват документите на византийските историци за описаните в Именника събития. Приема се, че календарът е прабългарски защото в текста са записани имената на владетели със сигурен прабългарски произход.

Хипотетична възстановка на календара

4

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Според предложените описания календарът се състои от 12 месеца с фиксиран брой дни (8 месеца по 30 дни и 4 по 31) и два допълнителни дни извън месец или седмица: Игнажден или Еднажден (22 декември), който се е смятал за първия ден в годината и Еньовден (22 юни), който се добавя само във високосни години. Високосните години, приблизително една на всеки четири, се определят по няколко сложни цикъла. Според някои изследователи всяка година датите се падат в същия ден от седмицата (двата допълнителни дни са извън месец или седмица).

Древнобългарската календарна система се състои от 2 инструмента – оригинален годишен календар и 12-годишен циклов календар, които фиксират абстрактно върху черупка на костенурка движението на съзвездия, оприличени на животни в бита.

(С този уникален календар, смятан за най-древния в света и утвърден от ЮНЕСКО още през 1976 г., вестник „Кръжец“ ще ви запознае специално в следващия брой. Очакваме и

вашата информация и мнение по темата!)

КАК ПРАЗНУВАТ ПО

СВЕТА?Всеки народ в

продължение на векове е създавал и предавал от поколение на поколение новогодишните си традиции и поверия. Ето защо те са толкова разнообразни, но обединени от вечната човешка надежда, че новата година ще бъде по-щастлива от старата.

•Руснаците, за да приветстват новата година, след дванадесетия удар отварят вратата на дома си.

•Италианците носят червено бельо, а на трапезата слагат свински бут и леща.

•Англичаните по традиция не посрещат новата година с шумни празненства, нито пък е прието да се канят гости.

•Шотландците ходят на гости, дори на хора, които не познават. Обичай е да излизат облечени като коминочис тачи.

•Испанците излизат на улицата и си разменят подаръци, когато часът удари 12.

•Словаците на трапезата непременно трябва да имат шаран.

•Унгарците задължително трябва да имат на масата чесън с мед.

•Португалците закачат над новогодишната маса добре запазен грозд, и докато часовникът отмерва

5

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

дванадесетте удара, всеки бърза да откъсне и изяде последователно 12 зърна, като в същия момент си намисля желание за всеки един от дванадесетте месеца.

•Холандците поднасят на трапезата топли понички със стафиди.

•Японците посрещат новата година рано сутринта на 1 януари, поздравяват се с чаша студена вода и след края на обичайните 108 камбанни удара всеки бърза да се изкачи на високо, за да приветства слънцето.

•Етиопците запалват огромни огньове, около които устройват тържества, шествия, игри и танци.

•Гвинейците в новогодишната нощ излизат на шествие, предвождано от слонове, които са символ на сила и богатство.

•Китайците слагат на новогодишната трапеза нарциси.

ЗА ДУХОВНАТА МИСИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

МЛАДА БОГА ЛИ Е КОЛЕДА?

Гатя Симеонова

Коледа е божество от пантеона на “Веда Словена „ (двутомник с песни от Възраждането), което продължава да напомня за себе си чрез името на един от най-големите наши традиционни празници. През Възраждането чрез прозвището Хижне се поддържа представата, че този

бог е покровител на дома Паметта за Коледа Бога и за неговия празник - личният му ден Коледов ден, е опазена предимно от българите-мохамедани. Поради своята социална самозатвореност те успяват да съхранят по-дълго част от древното предхристиянско българско духовно наследство. В средата на българите-християни първите събирачи на “народни драгоценности „откриват през ХІХ век активно поддържан празник, наречен Коледа, но не и спомен за бог с това име. „Име же Коледа и подир кръщения българъм еще остало важно между народу според празника Рождества Христова, защото спада в истий ден; (...) подир сяка стръчка се пее: “Ай, Коледе, мой Коледе“, а не че Коледа е бил славим за върховно божество„ (Раковски 1988: 424). В чуждия (индийски) пример за шествие, разнасящо из селището „коледовий кумир“, Раковски вижда потвърждение за наличието на празнична практика, посветена на езическо божество в една сродна и сходна в културно-религиозен план среда. У нас християнизираната коледна празничност не е опазила спомена за Коледа като бог от предхристиянския пантеон, нито образа му под формата на кумир. Обхождането на къщите от коледарите, което е жив и много разпространен обред до средата на ХХ век, не е осмислено от изследователите в неговата възможна връзка с шествия от гореспоменатия тип. Всъщност в българска среда коледарите

6

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

от ХІХ-ХХ век вече са носители на вестта за раждането на Млада Бога, идентифициран с Христос. Но такива са коледарите и според „Веда Словена„ след преобразяването (чрез раждане) на стария Коледа в Млада Бога. Преди появата на Млада Бога изпълнителите (моми, стару деду) на определени обредни роли се идентифицират с Коледа, повтаряйки неговите действия, като обхождат/посе щават хижите (къщите) и осигуряват по символичен начин (чрез “златна тояга„ и “блесав огън“) благополучие и здраве. Във вида, в който е описано в етнографската литература, коледу ването у нас възпроизвежда и двете идеи - посещение с цел обдаряване и благовестие. Едва ли някога “коледний кумир „ е имал място в среда като българската. Нашата коледарска дружина включва обредната роля “цар на коледарите“ - живо въплъщение на бога, който след раждането си е обявен и за млад/нов цар на земята. В този смисъл, вземайки под внимание състава на коледарската дружина, би могло да се допусне, че тя персонифицира Коледа и неговото обкръжение. С времето образът на Коледа като Бог (въплътен в обредната роля цар или водач на коледарите) излинява, разпада се и сякаш се поема от всички елементи на коледната обредност. Доказателства за това се откриват в народното название на празника (Коледа), на обредните лица (коледари),

на обредната храна и питието (колачета, колак, колашко вино), на обредния реквизит (коладник = бъдникът в огнището; колядачка - дряновата тояга на коледаря), на обредния фолклор (колядница - песен, изпълнявана от коледарите), на названието на коледарската група (кол) (Симеонова 2011: 16-28).

Образът на Коледа Бога е сложен. Той обема две същности и възпроизвежда трансформацията стар-млад в последователност, обратна на житейската, където посоката на възрастовата промяна е от младост към старост. Преходът от едната в другата “възраст„ се постига чрез раждането му на Земята. То отстранява стария, познат дотук Коледа и въвежда новия, Младия бог. Уникалността на Коледа като поведение се състои в неговата готовност да се преобрази от старо, високопоставено в йерархията на небесния пантеон, божество в Млада Бога - божество от нов тип. Същевременно между двата образа и двете същности на Бога има приемственост, илюстрирана чрез два образа - на майката (Злата майка) и на дървото (Вишнету). Злата е майка на Коледа и пак тя го „ ражда„ като Млада Бога. Това действие по преобразуването на Коледа става на едно постоянно място, маркирано с дървото Вишне. Мястото, където ежегодно слиза на Земята Коледа, е и мястото, където той е заченат като Млада Бога. Приемст веност очевидно има и по линия на

7

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

назоваването/призоваване. Само така можем да си обясним защо в християнска среда коледните песни, възпяващи раждането на Млада Бога (Иисус Христос), съдържат постоянния припев “Ой, Коледо, мой Коледо!„ А във “Веда Словена „ новороденият бог продължава да носи и старото си име: “Бога си мале родила, Млада бога Коледа „ (Веркович 1881: 72). Сложният образ на Коледа съвместява противопо ложни начала. Той обединява във времева последовател ност по-ранния стар Бог с по-късния Млад. Като добротворна сила на втория етап от своята „биография „ Млада бога е възможен резултат благодарение на женското участие в “раждането му„.

***

.

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ АЛБЕНА „

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

„АЛБЕНА“Преди около месец

приключи националният литературен конкурс за разказ „Албена“. Той беше организиран от ИК „Световит“ и кметството на малко известното балканско село Вра бево, с подкрепата на община Троян.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова и членове - писателите Владо Даверов и Павел Бор жуков, реши да не присъжда първа награда от конкурса. Присъди две втори награди на Мария Рангелова и Татяна Николова, една трета на Светла Дамя новска и две отличия на Петя Цанева и Валери Какачев.

По-долу публикуваме корицата и предговора към сборника, който е под печат в издателство „Световит“, и разказа „Пътуване в кашон“ на Мария Рангелова.

ЕДИНАДЕСЕТИЯТ РАЗКАЗ

„В българската литература има не повече от десетина истински разказа. Майката му е да напишеш едина десетия“.

Не се наемам да гадая кои точно десетина разказа е имал предвид Орлин Василев в обръщението си към членовете на литературния кръжок „Васил Воденичарски„ в средата на миналия век. Дори в края на 70-те години, когато авторът на “Огненият обръч“, „Бялата пътека“, “Тревога„ предусеща

8

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

кончината си, той не назова нито една конкретна творба от „ светата десетица“, към чийто достойнства трябва да се стремят съвременните и бъдещите разказвачи.

Струва ми се, че по-скоро е мислил за десетина автори, оставили творби със знакови художествени стойности в българската и европейс ката, а защо не и световната литература.

Почти всеки нашенец обаче, който е пребродил страниците на родната ни книжнина сигурно би поставил в поредицата първо имената на Иван Вазов, Йордан Йовков и Елин Пелин. Повечето читатели вероятно биха избрали и някои от разказите на Илия Волен и дори приказките на Николай Райнов.

Други ще настояват за прибавянето към Десетте разказвачи, потър сили по-широки платна в художес твената ни проза като Емилиян Станев, Ивайло Петров и Васил Попов.

Съвременниците от края на века и началото на новия ще спорят за присъствието на Дончо Цончев, Николай Хайтов и... Идват ми наум и други имена, но си давам сметка, че не ми приляга да смущавам покоя на такъв голям и взискателен естет като Орлин Василев, поставил летвата на десетте метра.

Все таки, почти четири десетилетия след “преселението „ на Орлин, българските писатели, литературоведи и най-вече читателите в България не са престанали да търсят онези

редове, които носят силата на словото на първомайсторите. Някои може би са открили за себе си единадесетия разказ сред тези на Виктор Пасков, Янко Станоев, Владо Даверов или Алек Попов...

Други ще твърдят, че са го прочели в сборниците с разкази на Деян Енев и Калин Терзийски или пък сред някои от осемте разказа в “На Изток от Запада„ на Мирослав Пенков.

Който и да е авторът на “едина десетия разказ“, с познато или още непознато име, творбата му неминуемо трябва да достига, дори и да надхвърля, художествените критерии на прежните.

2От такъв род мисли

възникна и идеята за Националния литературен конкурс “Албена“. В търсене на средства за нейното реализиране тя беше дискутирана с различни фактори, съпричастни с осъществяването й, включително в кръга “Кръжец„ към СБЖ. Впоследствие бе подета от издателство “Световит„ ,“приютена„ от община Троян и кметството на не най-известното балканско село Врабево. Не е ново явление подобни събития да се случват извън големите културни центрове на страната, но широкият отклик, сюжетното разнообразие и значимият брой на участниците придават уникални характеристики на конкурса. Основната му цел беше да лансира творчески предизвикателства пред различните поколения автори

9

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

от цялата страна, с оглед създаването на стойностни художествени творби. Не се наложи продължителна дискусия при определяне на идеята, на която да бъдат посветени творбите - създаването на драматични женски образи. Много страници се изписаха от средата на 80-те години на миналия век до днес, но образите на жените в тях, като че ли все повече избледняват за сметка на мъжките персонажи. Да, винаги присъстват и героини жени, но те са там по-скоро, само за да добавят нови характеристики към мъжките образи чрез взаимоотношенията, в които влизат с тях. Нямат свой собствен ареал в повествованието, подобно на фабулното пространство, което обемат Фани Хорн от “Осъдени души„ и Ирина Морева от “Тютюн„ на Димитър Димов, нито излъчват въздействието, което имат върху нас Султана и Ния от Талевия “Железен светилник“, нито дори художествените внушения на жените от “Време разделно„ на Антон Дончев, камо ли драмата на Йовковата “Албена“. Ако участваха в надпреварата за съвременни литературни “оскари“, те биха се домогнали най-много до приза за подържаща женска роля.

Идеята за създаването на драматични женски образи в българс ката белетристика, чрез написването на нови разкази, е скромен опит за фокусиране на творческия потенциал на авторите върху темата, до които се надяваме

да достигне посланието на конкурса. Не се съмняваме в споделеното им разбиране за мястото на българската жена в създаването на най-жизнеутвърждаващите черти на нацията ни, но броят на откликналите на темата показва и ревностната им чувствител ност към присъствието й както в живота, така и в съвременната ни литература.

Двеста и трима автори от всички области на България изпратиха 212 свои разказа за участие в “Албена“. Различен е подходът им при интерпретирането на темата, както и разнообразието от сюжетни линии, които следват. Във всички разкази обаче жизнената енергия е съсредоточена в героини на жени, които са движещата сила на повест вованието.

3Изключение прави само

един „Полет в нощта“, който журито прие като контрапункт на останалите и поощри като литературна находка.

Драматичната съдбата на стотици други женски персонажи е пре дадена с различен успех, но тя винаги се заражда и разгръща в „окото на циклона-живот“. Момичета, които пътуват през няколко граници, скрити в кашони, за да търсят сполука извън своята страна, отчуждението между поколенията придобило символиката на аутизма, дилемата на отхвърляне на обществото от индивида и невъзможността да му живее извън него, драмата на изоставените деца и щедростта на женската природа да отдава

10

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

любов, фаталната безскрупулност на „фаталната жена“ и много още други теми са реализирани повече или по-малко сполучливо в получените творби. Значителна част от тях са написани на добър художествен език и с усет за повествование, които са послужили като материал за изграждането на релефни женски образи.

Журито реши да запази критерия на „десетте разказа“ в българската литера тура и не присъди Първа награда за участие в конкурса, но премира допълнително трима участници с още една Втора и две поощрителни отличия.

Остава ни надеждата, все повече автори да се включват в следващите издания на НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРА ТУРЕН КОНКУРС „АЛБЕНА“ в стремежа си към „Единадесетия разказ„.

Павел Боржуков

ПЪТУВАНЕ В КАШОНМария Рангелова

Лежа в голям кашон, на който пише „Шкаф за обувки. ЛПДЧ, цвят венге, номер 3 244”. Не ми достига въздух. Отгоре пърха нощна пеперуда. Наричат и нея така. В хоризонтално положение сме. Усещам дишането и на съседната кутия, оттам се усеща повече хъс за летене.

Покрити сме с някаква твърда материя, която не мога да определя точно. Само няколко отвора ни дават усещане за въздух. Животът ни е по-различен от очакванията, а те пък ще се окажат по-други от действителността. Това още не го знаем и се усмихваме. Тайно. В тъмното, почти като пред любов. Няма кой да ни види. Затова усмивките ни са егоистични. Стискаме си ги в едно ограничено пространство и не ги показваме на никого. Държим ги в тъмното и не смеем да ги извадим. А и е опасно да го правим. Не трябва да рискуваме. Всеки грешен ход е път към провал и крах на мечтите.

Всички кашони са леки, отварят се отстрани. Изработени са специално за нас. Ние също сме леки. И в пряк, и в преносен смисъл... Надяваме се да не ни наричат пеперуди, да не забиват телата ни с карфици и да не ни сочат с пръст. Публичността може да ни убие. Да ограби душите ни, а телата .... Всъщност, те отдавна не ни принадлежат. А и защо да ни трябват? Те са материя, която расте, променя се, или просто се губи.

Дишам. Сега установявам значе нието на този процес. Усещам го с всяка фибра на тялото си. Чувам и

11

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Нея едва. Дробовете й са като помпи – неритмични, но силни. Все едно изгребват вода, която трябва да тръгне нагоре, а когато стигне високото, освобождава звук, подобен на пъхкане при преодоляна пресечка без пешеходна пътека, на червен светофар.

Включвам телевизора. Съобща ват за момичета, починали от задушаване в кашони на път за Италия. До тях намерили нектари със сламки - единствената им храна за четири дни пътуване. Били с памперси. Предпо лагаемата им възраст е деветнадесет - двадесет години.

Лежа на дивана и се питам кои са тези глупачки, тръгнали да рискуват живота си и продават телата си. Вероятно са от бедни семейства. Като Таня. Когато разбра за връзката ни, баща ми я изгони от ресторанта. Не покриваше представите му за бъдеща снаха. След третата седмица имах вече нова мацка за купони. И тя работеше при нас. Участта й бе същата - показа й вратата и я предупреди, че лъскавата страна си има и спътница в тъмно, затова да внимава. Хлапачката се примири и не получи нито мен, нито заплатата си. Убедих се, че арогантността поражда страх, а младостта не носи опит за справяне с него.

Обичах Таня и кой знае защо все по-често се сещам за усмивката и уморените й от работа и плач очи. Тайно сложих пари в сака й, когато тръгваше. Тайно плаках. Никой не ме видя, а и щяха ли

да повярват, че рева за момиче при наличие на толкова свежи попълнения в дискотеката.

Аз съм типично богаташко синче. Баща ми е арогантен селяндур с протекции. До известна степен приличам на него, но майка ми е от онези жени, които ще станат в четири, ще замесят тесто, ще направят мекици и ще сготвят. За тях семейството е задължение. Радостите свършват от момента на създаването му. Момичетата се женят за отговорности и проблеми. Обезфор мяването на тялото е някъде след четиридесетата година. Научават се да приемат забежките на мъжете си и крият сълзите, докато перат ризите им, поели чужди дамски парфюми. Мама поне това си спести. И умишлено. Имаме икономка вкъщи.

И Таня прилича на мама. Дори се харесваха, но в мъжкия свят „жените не предат„ , казва тате. Той разбира от всичко – от футбол, от пари, от жени, от бизнес. Само човешки чувства не разкодира. За него те нямат значение, а и са в пряка зависимост от интересите.

На двадесет и четири съм преситен от жени. Нямам нищо интересно за правене, липсват ми тръпка и живец. Опитах доста неща. Светът за родителите ми е завеса, а пред мен се отварят нови врати. Не проумявам добре забраните на миналото, но усещам сладостта на добрите обстоятелства, които ни правят доста по-имотни от

12

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

тези нещастни същества, сдали души в кашон.

Каква нелепост, Боже! Каква животинска участ! Никой не я заслужава, дори онази дърта мръсница, която прибрах снощи и ме обра.

Струва ми се че вали, а вятърът разбърква реда на листата в подредения клон. Прави първите втори, а вторите – щастливи. Ние чакаме слънцето да напише съдбата ни на небесния свод и да разхлади душата на Господ. Струва ми се уморен от преследването ни и вероятно заради нас не отговаря на никого днес. Следваме Го плътно навсякъде с молитвите си и го задушаваме с присъствието си. Не сме се научили все още да приемаме любовта като избор и свобода. Снощи с Нея плакахме, искахме, хокахме, викахме. Но всичко правехме тихо, в периметъра на един кашон. Достатъчен за клетка на звяр, за гроб, за изповедалня без пастор, за убежище и транспорт към друг живот. Но какво да се прави - за младостта не е привично ограничаването като в затвор, ала човек започва постепенно да учи за възрастен.

В днешните времена обстоятелст вата налагат вземане на спонтанни решения, при липса на мамина помощ и съвет. А те, майките не трябва да знаят накъде се отправят децата им. Казахме им, че лятото няма да се прибираме. Ще ходим на бригада, за да спечелим пари.

Сега беше важно да запазим спокойствие в мислите си и да не се дадем на

клаустрофобията. Все пак ни предстоеше нов живот. Бяхме само на двадесет. Опаковани в кашони. Стока, на която вместо „компаньонка” на етикета беше написано „шкаф за обувки, цвят венге“.

Съседката ми по съдба е завършила Немската, а аз съм типично соцдете – обичам поезия, слушам Чайковски, ходя на кино и театър, имам широки познания в различни области, научена съм да спазвам правила. Имам добри обноски. Говоря руски, все едно майка ми е дворянка и изпитвам удоволствие от общуване на езика на Пушкин.

В този момент обаче съм като слепец в киносалон. Слушам гласове, усещам присъствия. Всички лежим и не помръдваме. На етикетите има превод на девет езика, все едно обувките са полиглоти. Ние не можем да ги прочетем отвътре. Не можем и да видим красивите сгради, край които минаваме. Вече сме на чужда земя и небето над нас е чуждо, но в момента за нас земя и небе са картон. Опитвам се да нарисувам слънце на него. Получава се нещо, което и аз не виждам. Усмихвам си се сама.

В детството ми се радвахме само на обикновени неща. Пораснахме и започнахме да искаме повече, да получаваме повече, да търсим похвати, за да постигаме желанията за повече. Омърсихме се откъм техники за постигане на цели. И станахме възрастни. Сигурно и тя за това си мисли и ме пита:

13

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

— Какъв цвят предпочиташ да си? - а аз отговарям „венге”, сиреч кафяво към черно, от което тя разбира, че предпочитам по-тъмните и ми разказва за някакъв тип. Нарича го Шоколада. Струва ми се, че изпитва тръпка по сладкото и досега.

Дрънкаме си глупости и споде ляме опит от преживяванията на свен ливост в непорочните влюбвания до времето на опитността. Тя ни е довела дотук и ни е дала усещане за вкуса на имането и радостта от придобиването му.

Часът е десет вечерта и аз не съм на купон. Все още съм на дивана и разглеждам снимки. Тук сме с Таня на рождения й ден, тук сме в планината, а тук се целуваме. Защо никоя не съм обичал като нея. Младостта е глупав период от живота – в нея няма нищо смислено. Пълна е с вещи и мисли за пари. Момичетата ме изморяват с исканията си. Спомням си детството, в което филията с чубрица ме правеше щастлив, защото я изяждах навън, без да ме хокат, че ръся трохи по мокета. Нея можех да деля, без сделка с приятел, ако е гладен. Все още не бях загубил чувствата си, които днес бяха бизнес, както казва баща ми.

Докато пия, усещам, че пос тепенно алкохолът ме размеква и прави чувствителен. Не зная дали ставам по-човек чрез него, но се чувствам по-искрен и истински. Ровичка ме да си спомням и други неща. Размесвам го със сълзи на

заключена врата. Затвореното пространство ме изолира от околния свят и ме прави сигурен. Търся го умишлено и се моля за повече уединение с душата, която загубих. Тази не ми се нрави вече. Но и на никой не му е изтрябвала.

Струва ми се, че времето минава по-бързо в тези кашони, когато си бъбрим с Нея. Другите не знам точно къде са. Чух само едно момиче да казва, че го боли корем. Всяка в ръкавите си има таблетки. „ Ако страхът стане голям като мечка, второто по ред хапче ще послужи”, ни казаха. Лесно заспивам, когато съм пожелала на някого „лека нощ „ и съм дала въздушна целувка.

На разсъмване усещам как въздухът привършва в дробовете ни. Устните искат да се докоснат до нещо, а са толкова празни, подобно на стомасите ни. Аз си мисля за овесено мюсли с много стафиди, а тя - за вафла с фъстъци. Убеждавам се, че си пада по сладкото. Не изпитвам глад. Тъмно е. Камионът кара бързо и затова се надявам стигането да се скъси.

Ще започнем нов живот скоро. Там. Ще съберем пари, ще имаме дрехи, обувки, коли с екстри. После ще станем пак същите – порядъчни, кротки, добри. Ще си намерим мъже, ще си родим деца, ще ставаме рано да правим мекици, почти като майките ни. Ще готвим и ще миришем на манджа. След четиридесетата година ще се обезформим в телата и ще перем ризите на мъжете си с чужд парфюм. Вероятно дълго

14

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

ще се опитваме да търсим душите им, но не знаем по чуждите земи, с тези добри пътища и магистрали, дали пък няма по-лесно да се завръщат… Но кой знае...

Дробовете ми все по-трудно се разгръщат. Усещам, че навън слънцето пече и чувам шофьорът да казва на някого, че температурата е над 37 градуса. Говори добър английски.

Омаята ме връща у нас. Виждам мама. Лицето й е бледо. Толкова си мечтая да имам собствен ресторант на село, че сама започвам да се усмихвам в тъмното и да си се смея. Ресторант на село?. Клиенти ще са ми няколкото помакини, които цепят стотинката на четири, десетина добре охранени крави, кмета с градската му жена, както и недовиждащите старци, които все не могат да спестят пари за очила, за да видят часовниците си. Цивилизацията с мобифоните не е стигнала до тях, но неколцина са чували, че и такава злина в говоряща кутия има вече.

На мама поднесох такава, а на екрана се мъдреше разголена гръд на жена. От стеснение лицето й тогава стана бяло. Падна забрадката й, видях че е хубава. В този ден не си беше сплела косата, а само си я беше намотала.

Не зная как ще се казва ресторантът ми. Мислех си да го кръстя „В Рая”, но ми се струва малко тривиално и поизтъркано. А аз вече съм придобила някакви обноски, които ме отпращат към по-отбраното общество и трябва да ги следвам. Младостта

насища битието с импулсивност, но и с опит. Аз го берях на букети. Цветята не бяха като градинските на село. Не носеха аромат на природа и истинско.

Тук мирише на спарено. Навсякъде ме сърби. И мен ме заболя корема като онова момиче. Устните ми плачат за вода. Бях си изпила нектара от кайсии. Сетих се за Него. Наричаше кожата ми кайсиена и дълго се задържаше в извивката на врата ми.

Защо си го спомних точно сега? Той толкова ме нарани, а аз все още го нося в сърцето си. Видях детето си, хванато за ръката му, и отвисокото се опитах нещо да кажа. Думите ми обаче не ги стигнаха. Може и да не са ме чули. Нямам достатъчно сила да говоря. Сякаш нямам и дробове. Пътуването ми се струва по-дълго от обичайно планираното. Срещам хора – лицата им са бели, кожите им са бели, дрехите им са бели. Някои имат пера. Едните долу разнасят апарати, машинки, слушалки, инструменти. Суетят се, крещят, дърпат ме надолу, а онези с хубавите лица искат да ме вземат при себе си. Те са нежни, усмихват се и ме докосват с крилата си. Обещават и на мен да дадат чифт от тях. Така си мисля, че ще се спася от кашона. Впрочем къде ли е той? Дали съм все още шкаф за обувки? Защо черното стана бяло и се отвори картина?

Телефонът ме събуди в пет на разсъмване. Не знаех дали някакво нощно привидение е идвало при мен, но в съня си я видях да лети.

15

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Беше Таня, толкова бяла и хубава, че чак светеше. Беше изгубила кайсиеното си ухание. Даде ми нещо. По-точно напъха ми нещо в ръката и прошепна, че има подарък за мен. Каза ми, че ще имам момиче. А аз имах момичета, даже повече отколкото исках.

На разбрах какво точно ми съобщиха по телефона, но беше за Таня. Намерих я в болницата. Беше като варосана отвсякъде. Обтриваха тялото й с някакви кърпи. Била тръгнала за някъде. Имало писмо в джоба й. Оттам взели номера ми. Прочетох го. Сега разбрах какво са ми казали. Вярвам в знаците на съдбата и се опитвам да ги прочитам, макар и неправилно понякога.

Дълго ги гледам отгоре. Изпитвам необясним страх. Притес нявам се да не ме усетят, че любопит ствам. Липсва ми кашона. Той беше добро скривалище. На него се изповядвах, укротявах звяра в себе си, а когато умрях, се превърна в ковчег. Сетне ме събудиха. Връщането беше мъчително. Отново имах въздух в дробовете си, но нямах сърце. Само очите ми виждаха по-надалеч и усетих, че съм сбъркала пътя. Гледах ту отдолу света, ту отвисокото. Наричаха състоянието ми будна кома. Коремът ми растеше странно напред, макар системите да не ме хранеха достатъчно.

След няколко месеца нещо се отдели от мен.

Мислех че наистина ще умра, защото усетих пробождане, а казваха, че съм се изключила за света, но медицината понякога се среща с психологията, за да побъбрят на сянка в жарките дни.

Не разбрах как всичко тръгна по старому. Животът ми след пътуването се промени - малко скучен е, но носи спокойствие. Никой не ме унижава. Лентяйствам. Пари дори не ми трябват. Не се налага да върша онези неща, заради които се мразех. Виждам мама понякога. До кръста е облечена с бяло, а надолу – с черно. Не знае какво да надене. Не разбира добре дали съм жива или умряла. Говори ми колко пари е спестила с години. А аз ги изкарвах за месец. Милата. Пустосва бригадата. Всички я гледат със съжаление и никой не й казва нищичко.

— Такива работи няма вече, жена – казва баща ми и въздиша, но тя не го слуша. Тя не слуша никого вече. Пере

ризите му, дори без да ги помирисва. Готви, плаче, нарежда. Понякога плете. Внучката й расте, прилича на мен. Разбрах – онова лепкавото е било дете. Държи ръката на баща си, а той все още ме търси.

Аз търся кашона. Искам да си отида завинаги като другите момичета и намеря покой за душите на всички. Представям си го като ковчега на Ной –.

Днес желанието й се изпълни. Вече всички престанаха да се обличат наполовина в бяло и наполовина в черно. Взеха второто. Вечна й памет! Будната кома приключи. Настана нощ. Вероятно така е по-щастлива, но не и ние.

16

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Поне имахме капка надежда. И за нас, и за дъщеря й.

Сега тя си играе с хартиени птици. Не разбира тъгата в очите на всички, мисли, че са болни от хрема и след като носовете се препълнят, всичко излиза отдругаде. За нея светът е хубав. Има всичко и не се налага да мисли за бъдещето.

Аз продължавам. Животът ми Горе тече между ресторанта, дискотеката и хотела, който купих наскоро. Тук в Рая и ние си живеем. В него често идват момичета. Тук не ползват кашони за транспортирането им. Качват ги на едни превозни средства, които приличат на птици. Вероятно са им говорили дълго да не правят това, но те не са слушали. Младостта носи упорство в себе си и опитът трябва да се бере като цвете. Някои имат тръни и от тях боли страшно. Няма разлика между чертата. Просто тук животът е с нова надежда. Ето и аз минах границата. Постигнах това, което исках. Няма значение къде. Няма значение как. Просто пристигнах, макар и не на уговореното място. Другите момичета са смазани от живота. Остаряват. Цената им пада. Замазват с течна пудра следи от побои. Разлика между чертата няма. Само отгоре мога да гледам и дъщеря си и не мога да я докосна. Да я прегърна, да й разреша косата. Вече ходи. Казва първите думи. Знае вече и „мама”. Просто я знае. Все още не е питала какво е това. Сигурно е „ами” в бурканче от детската кухня.

Есен е, но без дъждове. Цветята на гроба съхнат бързо. Затова все по-често ги сменям. Момичета – не. Имам вече едно – босите му крачета тичат по тревата и подритват роклята с дантелени крайчета. Не знам дали съм виждал НЕЯ с боси нозе. Всъщност все други неща гледах. Не стигах до долу. Разбрах, че когато са я слагали в ковчега едната и пета е била горена с цигара. Раната е била прясна и възпалена. Дори не са я намазали с пудра там, нито пък лявата й гръд. Мъртвата плът не боли, а с по-закрита дреха всичко изчезва и няма вини. Само моята остава тук някъде. Дано ТЯ я намери отгоре, да я махна. Толкова трудно се живее с нея. И без тази, която е Горе.

НАШ КОЛЕГА Е ПРЕМИРАН С

ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА „ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ „ -

2015

Наградата се присъжда ежегодно за книга с белетристика или публицистика, утвърждаваща национал ните традиции, нравствеността, родолюбието и духовните послания на писателя Николай Хайтов. Тази година съорганизатори на културното събитие бяха НЧ „ Николай Хайтов „ , Общобългарска федерация

17

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

„Тангра ТанНакРа„ и община „Изгрев“ в София. Авторитетно жури под председателството на проф.дфн Искра Арсенова присъди наградата на нашия колега от Дружеството на журналистите на свободна практика към СБЖ, Павел Боржуков-Боржи за книгата му с разкази и новели „Съдбата не умира с нас“. Книгата беше представена също в Клуба за литература, изкуство и наука при Съюза на българските журналисти.

ЧЕСТИТА НАГРАДА, КОЛЕГА!

(На снимката проф. Искра Арсенова, дфн - председател на НЧНХ и съпредсе дателят на Общобългарска фондация ТАНГРА Тан НакРаДимитър Димитров връчват наградата „Николай Хайтов“ на Павел Боржуков)***

ЮБИЛЯР

МИЛЕН ГЕТОВ Е БЪЛГАРСКИ

КИНОРЕЖИСЬОР. РОДЕН В

БЯЛА СЛАТИНА НА 6 ДЕКЕМВРИ 1925 ГОДИНА

Милен Гетов направи ценно дарение на СБЖ

Милен Гетов: Реших да даря авторските права на публицис тичните ми, документални и авторски работи на СБЖ, защото всичко, което съм правил в живота си, съм го правил за хората - това каза в кино „Одеон” режисьорът и любимец не на едно поколение зрители .

Поводът да се събират негови почитатели, близки, колеги и актьори в емблематичния столичен киносалон беше 90-годишнината от рождението му и 70 години творческа дейност в СБЖ, Българската национална филмотека и БНТ. Авторът на култовите ленти за българския Джеймс Бонд – Емил Боев, получи много топли поздрави и отличия. „Журналистиката е първата ми любов, киното беше мечтата ми, а съдбата ми се оказа телевизията – изповедно и

18

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

топлосърдечно сподели с гостите си Милен Гетов. – Хубаво е да чуеш добри думи за себе си, а това значи, че съм оставил някаква следа по пътя си.“ Зам.-министърът на младежта и спорта Ангел Марков поздрави юбиляра и подчерта, че поколения са били свидетели на спортните филми, създадени от Милен Гетов. Предавайки му поздравите на министър Красен Кралев, той му връчи и плакет на Министерството на младежта и спорта.

„Милен Гетов е един от доайените в българската журналистика, които ние в СБЖ аплодираме с респект и уважение. Затова УС на СБЖ единодушно реши да присъди голямата награда на името на прочутия журналист и първи председател на Съюза Йосиф Хербст именно на режисьора легенда Милен Гетов – каза в своето обръщение към него главният секретар на СБЖ Иван Върбанов. На многая лета, бай Милене! „Той припомни, че празничният ден на българския режисьор в кино „Одеон” е под мотото „Спортът на големия екран”.

От името на Съюза на филмовите дейци поздрави поднесе Маргарит Николов, а от сп. „Еврофондове” заедно с поздравителния адрес връчиха на режисьора и символа на изданието – „Златно евро”. 

За работата си с режисьора си спомниха пред сайта на СБЖ актьорът Стефан Илиев и Сашка Братанова. „ С Милен се работеше прекрасно и леко,

защото той знае букварчето на изкуството и знае какво иска и става много лесно – върна лентата на спомените Стефан Илиев - Спомням си, че когато Милен снимаше, имаше спокойствие и радост от работата. Той като характер е отзивчив и отворен към хората. Уважителен и така си организираше работата, че да няма никакви въпросителни, изненади. „ А и днес чаровната Сашка с много топлота сподели: „Това че Милен Гетов ме покани да участвам във филма „Реквием за една мръсница” значи, че той има вкус към добрата драматургия, каквато предлага романът на Богомил Райнов. За мен беше много интересно да работя с Милен, защото той не е от тези, които обичат да се налагат, а има режисьори, които са силови. Мислят си, че като се държат лошо, ще те амбицират и ще играеш по-добре. А той беше мек, деликатен. Оставя те да импровизираш, да си нагодиш текста както ти е удобно, а това е много голям плюс. С ролята ми в „Реквием за една мръсница” Милен ми даде възмож ността да бъда в такива ситуации и състояния, които преди това не съм имала възможност да покажа.”

Милена Гетова: Баща ми е една школа

Когато правела първите си стъпки, тя се чувствала в сянката на баща си, което според нея е напълно естествено.

19

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

„Постоянно се чувствам в сянката му, защото той е постигнал нещо, което е мечта за много режисьори, защото в годините, в които е работил, е имал възможността да се учи от много големи професионалисти – казва тя. - Телевизията е едно място, което е школа, създала големи български режисьори. А и срещата му с един изключителен писател като Богомил Райнов, възможността да работи с едно поколение актьори, които тогава са прохождали, като Коста Цонев, Стефан Илиев – Чечо, Васил Михайлов,Сашка Братанова… С тях е удоволствие да се работи. Сега живеем в едно много ново динамично време, в което трябва да догонваме нещата, да си сверяваме часовника с всичко, което се случва по света. Навремето неговите филми по Богомил Райнов са били аналог на българския Деймс Бонд. Баща ми е имал възможност да пие вода от извора, какъвто са италианските филми, неореализма.”

Още преди да отвориш книгата „Кентавъра“ на Здравка Димитрова те привлича естетическият художествен съвременен вид на корицата. Надник неш ли в нея те срещат графики на художници и стихове, използвани за отделяне на рубриките. Започнеш ли да четеш те грабва искреността в чувствата на авторката, която те повежда по една пътека на собствените си мисли и преживявания в една далечна страна в едно далечно и забравено време, чуждо за нас. Среща ни с хора, които ни очароват с характерите и сърдечността си. Спомените за Мозамбик в трудния момент, когато се отърсва от колониалното си робство и тръгва по пътя сама да изгради бъдещето си, да ограмоти едно подценявано население, да създаде свои специалисти и икономика, са събрани в малки разкази, но добре свързани помежду си. „В годините, когато бяхме в Мозамбик, от множеството племена се

20

НОВИ КНИГИ

НА НАШИ

КОЛЕГИ

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

раждаше един народ. Историята го създаде. Тя ще го преведе през Ада и ще го съпровожда до добрия бряг“, пише Димитрова. Екзотиката и романтиката на тази страна е описана с приповдигане на тона за емоционална оценка, подкрепена и с множеството снимки в края на книгата. Метафорите, черпени от природата, ни карат да мислим върху човешката природа и съдба.

Стилът е смесен – пътепис, исторически анализ, поднесен в художествена проза. Употребата на думи от португалски придава особен привкус на изложението и го прави самобитно, фино.

В размишленията и спомените си Здравка Димитрова протяга мост между развлекателното, информационното към сериозното, изследовател ското. Тя прави аналог със събитията в нашата страна. Отправя обвинение към старата Европа. „След всичко, което преживях ме на африканска земя, от тази географска точка виждам Европа по-различна. Оттук Европа и светът изглеждат по-виновни. И по-недостойни.“Уникална е художест вената изложба в края на книгата – авторски снимки и картини от Африка, напоени с емоцията, която ни залива от цялата книга, скъпи за авторката и безкрайно интересни за нас читателите.

Кентаврите, според гръцката митология, са полухора, полубогове, половината коне половината хора. Носители са на

нечовешка сила и страст. Това са основните чувства, които те завладяват в тази книга – страст и сила. Заслужава си да се прочете.

Красимира Борисова

ПРЕЖИВЯНОТО, ПРЕВЪРНАТО ВЪВ

ВЪЛНУВАЩО ИЗКУСТВО

„Миналото нощем ме спохожда…“ е новата книга на журналиста Арсо Арсов. Имах много малко време да прочета книгата. Взимайки я в ръце обаче, тя сякаш каза: „Прочети ме“, защото стилът е много четивен, лек, с къси, точни и много образни изречения, с висока глаголна температура, а повествованието е плавно, подсказва за добра редакторска работа, с логическа връзка между абзаците и богат език. От написаното лъха спокойствие и мъдрост. То

21

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

държи в напрежение и провокира любопитството на читателя. Използваният автентичен език от миналото пренася буквално там в събитията.

Не е трудно да се открият основните теми, важни за автора – патриотизмът, любовта към родината и славянството и преклонението към майката.

Арсо Арсов като тънък сърцевед е направил фин аналог на славянската душа. Богата, чувствителна и общителна по нашите географски ширини, поставена в условията на отчужденост и страх отвъд океана и тя се приспособява, променя се.

Историческите повести и разкази са поднесени много истински, от една страна точни исторически събития, а от друга - преживяванията на малкия очевидец. За първи път сякаш физически усетих ужаса на бомбардировките над София през 1943 г. Много добре са вмъкнати и спомените на други очевидци, като Багряна например.

Най-силно все пак е застъпена темата за майката и майчиното себеотдаване. Вижда се, че авторът се прекланя пред майчината сила и затова почти във всеки разказ намира място да спомене това. Най-разтърсващ е разказът „Те молам, майко Богородице…“. В него една майка, загубила всякаква надежда да спаси детето си, сърцераздерателно отправя молитви към небето, към майка Богородица, единственото й упование.

Сцената е много искрена, написана по човешки от ръката на добър разказвач.

Затова прочетете книгата.

Красимира Борисова

„ИЗГРЕВЪТ НА БУКВИТЕ“ - исторически роман от Красимира Йончева

Кан Персиан, потомък на Крум Законодателя и Омуртаг Строителя, е главния герой в романа на Красимира Йончева. В сложната и динамична историческа обстановка, към средата на 1Х век, когато в Европа властват три държави - ромейската, българската и франкската, той пази позициите на канството като велика сила.

Всекидневието на българския държавник преминава в мъчително лутане, в търсене на варни решения. Любов, дълг, съмнение и саможертва... Но над всичко стоят интересите на държавата. Това, което сам не успява да постигне, кан Персиан

22

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

завещава на сина си Борис Покръстителя. За да настъпи Златния век на българската книжнина и държава.

УЧИЛИЩЕ ЗА ЖУРНАЛИСТИ

За първи път в България през 2015 г. се проведе лятно училище за финансови журналисти, организирано от фондация „ Атанас Буров „ с подкрепата на Българската

фондова борса (БФБ). Инициативата е

насочена към журналисти в началото на кариерата си или студенти, завършващи икономичес ка специалност или журналистика. Фондация „Атанас Буров“ има множество инициативи за подпомагане на млади специалисти в сферата на финансите, сред които и престижните едноименни стипендии.

*** 110 журналисти са

били убити по света от началото на 2015 г. Това съобщи в Женева швейцарската неправителствена организация „Press Emblem Campaign”, застъпваща се за правата на журналистите в „най-горещите точки „ на света, предаде ТАСС.

През октомври трима журналисти са били убити в Индия, Сирия и Бурунди, през септември - 13 и шестима през август.

В изявление по повод 2 ноември - Международния ден за край на безнаказаността на престъпления срещу журналисти, организацията посочва, че „убийствата на журналисти остават ненаказани.“ „За съжаление, положението не се подобрява, а по-скоро се усложняв, особено в Близкия изток, където бушува война”, заявиха от организацията.

Статистиката от миналата година показва, че за периода от януари до октомври са убити 121 журналисти, а за

23

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

цялата 2014 – 138 души.

***

ПЕТИЦИЯ ЗА НОВ

НАЦИОНАЛЕН ХИМН Всеки, който подкрепя

идеята, моля да кликне на следния линк:http://www.peticiq.com/134961

Там ясно са определени условия та, при които вашата подкрепа придобива публичност.

Благодаря!Никола Инджов

ХИМНЪТ ДА ВЪЗВИСЯВА БЪЛГАРИЯ –

ДЪРЖАВАТА НА ДУХА!България - Държавата

на духа, създадена от Първоучителите Кирил и Методий, е единствената наша държава, устояла на насилствени владичества, враждебни нашествия, световни войни.

България – Държавата на духа, олицетворява културното превъзходство като израз на свобода и вгражда в разума на българския народ култури, религии и езици от отечествените постранства.

България - Държавата на духа, съществува като несъкрушима родина и има свой величествен химн!

Без съмнение, този химн е „Върви, народе възродени „с текста на поета Стоян Михайловски и с мелодията на композитора Панайот Пипков, надживял официалните символни песнопения на три досегашни

български царства и една република.

Ето този химн в примерен вариант, познат ни от редица ансамблови изпълнения. Възможно е и друго подходящо осъвременяване на някои езикови архаизми.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ«Върви, народе

възродени,към светла бъднина

върви,с книжовност - тази

сила нова,съдбата си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!

В световните борби върви,

от длъжност неизменно воден -

и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!Напред! Народността не

падатам, дето знаньето

живей!»

Тъй солунските двама братя

насърчваха дедите ни...О, минало незабравимо,о, пресвещени старини! България остана вярнана достославний тоз

завет -в тържествуванье и в

страданьеизвърши подвизи

безчет...Бъдете

преблагословени,

24

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

Не е ли време за химн, който възвисява народ и държава, сплотява поколенията, закриля трудолюбието и ученолюбието?

Химн за всеки един и за всички заедно?

Време е!

НИКОЛА ИНДЖОВ, писател

(Редколегията на „ Кръжец „ не се ангажира с мнението на писателя Никола Инджов)

КАК СЕ ПИШЕ: Нова година, Нова Година или нова година?

Когато с това словосъчетание се означава празникът, отбелязван на 1 януари, с главна буква се пише само първата дума – Нова година, тъй като представлява съставно (т.е. състои се от две или повече думи) съществително собствено име и не съдържа друго собствено име.

Вече е 12 декември, а ние още не сме решили къде ще посрещнем Нова година.

В останалите случаи словосъ четанието се пише само с малки букви.

Желаем ви много здраве и щастие през новата година!

Не се оплаквай, че не ти върви, вече е краят на годината, а хората са казали: нова година – нов късмет.

Източник: Официален правопи сен речник на българския език. С., БАН

Интелектуалният кръг ”Кръжец - 30” е учреден през

25

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

март 2014 г. от журналисти, писатели и езиковеди по повод 120-годишнината от създаването на СБЖ и за подкрепа на инициативата Парламент на духа, подета от Съюза. Той е отворен за всички български интелектуалци, независимо от тяхната принадлежност към творчески и професионални форми на сдружаване. Основната му цел е да се поставят на общественото внимание проблемите за чистотата на българския език и неговото развитие в настоящата обществeно-историческа обстановка, както и проблема Духовност.

Без да ограничава творческата свобода на своите членове в професионалните им изяви, кръгът ”Кръжец - 30” ще обединява автори, които имат активно отношение и чието художествено творчество и публицистика носят послания за утвърждаването на българската духовност, съхраняването и развитието на автентичния български език.

Намеренията са чрез различни норми и инициативи тези проблеми да бъдат дискутирани, обсъждани и популяризирани, за да достигнат до широк кръг от обществото и най-вече до онези, които са оторизирани да вземат решения по тях на държавно равнище и до законодателните институции. Неотложно е приемането на

Закон за българския език като фундамент за изпълнение на основната роля, място и значение на родния език за оцеляване на българската нация.Времето и хората ще подскажат какви други форми и инициативи ще се родят, за да се създаде активна обществена атмосфера за изработване стратегия по тази важна роля на езика за всеки уважаващ се народ

Кръгът „Кръжец – 30“ започна дейността си публикуването на брой 1 на електроненният вестник "Кръжец" от месец август 2014 година и продължава да разчита на участието на всички колеги от журналистическата гилдия за списването му.. Очакваме мнения, публицистични материали и други творби, предложения за срещи и дискусии с тематика, заложена в целите ни. Чрез вестника на кръга „Кръжец“ се търсят форми на творческо и организационно единение на разпиления днес потенциал на нацията в името на бъдността на святото българско число 30. Към това призоваваме всички български журналисти, писатели, дейци на образованието и културата и всички интелектуалци.

Лиляна КъневаПавел Боржуков

26

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

Очакваме да ни изпращате вашето творчество, творчеството на класици и автори, избрани от вас, набелязани теми извън рубриките ни и др. Кръгът ще организира срещи, на които ще кани мастити лектори, ще се бори срещу обезличаването на българския език, срещу клишетата и вредните заемки, ще ратува за дълбока емоционалност и задълбоченост на изказа, ще търси възпитателния ефект, обменa на опит между млади и опитни журналисти.

***Редакционна колегияМилен Гетов, Павел Боржуков, Николай Пиперов Атанас Тончев, Красимира Борисова

СъставителиКрасимира БорисоваПавел Боржуков

Редактор на брояКрасимира Борисова

Адрес за връзкаСБЖ ул. Граф Игнатиев 4, 4 ет.e-mal: xxlkrasi@abv.bg;krazhets@abv.bgИзпращайте материали до 3 страници на Word Windows 2010

или в ръкопис на посочения адрес

27

Е л е к т р о н е н в е с т н и к „К р ъ ж е ц“ я н у а р и 2016

28