ВТУ ”Св. Св. Кирил и Методий” ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

Център за обучение – гр. Пловдив

ДИПЛОМНА РАБОТА

АГРЕСИВНОСТТА В ПОВЕДЕНИЕТО НА 12 – 13 год. ДЕЦА

Дипломант: Научен ръководител:

Кр. Кръстев, Ф№ 10643МП Гл. ас. д-р Пл. Цоков

Пловдив, 2004г.

2

СЪДЪРЖАНИЕ:

ВЪВЕДЕНИЕ...……………………………………………………………………….3

ПЪРВА ГЛАВА

ТЕОРЕТИЧНА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА.

1. Изследване на проблема за агресивността в научната литература….....5

1.1.Концепцията на Зигмунд Фройд…………………………………………..6

Социално-етологичната концепция на Конрад Лоренц………………….9

Генетиката и физиологията за агресивното поведение…………………12

Хормони и агресивно поведение……………………………………....…14

Мозъкът като основа за агресивно поведение…………………....……...14

1.2.Хипотезата “фрустрация-агресия” на Долард, Милър, Дууб, Мауър,

Сиърз …………………………………………………………………….………….16

1.3.Теорията за социалното научаване на агресията на Албърт

Бандура………………………………………………………………………………17

1.3.1.Социални фактори,влияещи върху агресивното

поведение.Телевизията като социален фактор……………………………………19

1.3.2.Други фактори, влияещи върху агресивното

поведение………………………………………………………..…………….22

2. Понятието фрустрация……………………………………….………….24

2.1.Видове реакции на фрустрация……...…………………………………...27

2.2.Фрустрационни преживявания в детската възраст…...…………….......29

3. Понятието агресия…………………………………………………….…31

3.1.Особености на агресивността………………………………………...…..32

3.2.Видовеагресия………..……………………………………………...........32

3.3.Условия, пораждащи агресия…..……………...……………...………….33

4. Моралът и религията за агресивното поведение…….……………...…..34

5. Типове семейно възпитание и агресивно поведение………………...…35

ВТОРА ГЛАВА

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

1. Цел и задачи………………………………………………………..…..…39

2. Контингент и методи…………………………………………….……....39

ТРЕТА ГЛАВА

ИЗЛОЖЕНИЕ И АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ

ОТ ИЗСЛЕДВАНЕТО…………………………………………………………..…40

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.МОДЕЛИ ЗА КОНТРОЛ……………………………...……..42

ПРИЛОЖЕНИЕ……………………………………………………………………46

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА……………………………..…………………...48

3

ВЪВЕДЕНИЕ

Анализът на човешката история показва, че войните, жестокостта и

разрушенията са били неизменни нейни спътници. Насилието и страхът

обхващат все по-голяма част от човечеството. Те заливат големите градове и

семейството, проникват във всекидневието, в мислите и преживяванията, в

постъпките.

Дали на личностна основа или на държавно ниво, проблемите и

конфликтите са били причина, която е преобразявала света на хората така, както

и техния вътрешен мир. Правили са ги дръзки, жестоки и агресивни.

Дали това е закодирано в нас генетично и носи наследствен белег или е

продължение от някогашния начин на живот и борба за оцеляване, не може да

се каже точно.

Логично е да си зададем въпросите: Какво представлява човешката

агресивност? Вярно ли е, че няма друго живо същество, което така

последователно и безсмислено да избива себеподобните си, както човекът в

своята кратка история? Вродена ли е агресивността? Неизменно ли тя присъства

в живота на човека? Може ли човекът да стане по-добър и състрадателен?

От множеството различни описания на агресивността, някои автори

наблягат на инстинкта, други на научаването.Някои разглеждат агресията като

нещо добро, други я виждат като продукт на обществените условия, а трети

автори – като личностно определена, персонална. Много от перспективните

постановки са получили експериментална подкрепа, а и е ясно, че аспектите на

всяко от описанията, по отношение на изброените въпроси са привлекателни в

научен и изследователски план.

Колкото и парадоксално да звучи, агресивността у децата не е рядко

явление. В едни случаи детето изпитва своеобразно удоволствие да си премери

физическите сили с друго дете или възрастен. В други случаи проявява

склонност да упражнява насилие, да измъчва животни или да чупи своите

играчки.

При по-големите деца агресивните действия имат определен замисъл и

целенасочен характер и са своеобразна реакция към отношението на околните.

Не винаги е лесно да се разкрият причините за тези прояви на агресивност.

Често те се коренят в наследствена склонност към такива реакции, но най-често

причината за тях е залегнала в нездравата възпитателна обстановка, в която

детето израства и която ежедневно му предлага сцени, изпълнени с агресивност

и грубост.

В редки и болезнени случаи агресивните прояви у децата се изявяват в

своеобразно насилие към собственото тяло.Оставени без възпитателни грижи и

надзор, такива деца са склонни в по-късна юношеска и младежка възраст към

различни асоциални и труднопоправими прояви, като: организиране на банди,

извършване на кражби, побои, изнасилвания, убийства и др. криминални

действия с най-разнообразен характер.

Въпросът, доколко и как теоретично и практически може да се помогне на

тези деца, чака своето разрешаване.

4

I ГЛАВА

ТЕОРЕТИЧНА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА

1. ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРОБЛЕМА ЗА АГРЕСИВНОСТТА

В НАУЧНАТА ЛИТЕРАТУРА.

Интересът към проблема за агресивността датира от началото на XX век.

Оформилите се теории обясняват от различни гледни точки произхода и

същността на агресията. От многобройните опити за систематизирането им,

най-удачен е следният /Зографова, И., 1987/:

1. 1. Концепцията на Зигмунд Фройд;

Социално-етологичната концепция на Конрад Лоренц.

Две теории, които считат, че агресивността има инстинктивен характер.

Те приемат, че съществува вроден биологичен механизъм, който поражда

агресия.

Генетиката и физиологията за агресивното поведение.

1.2. Хипотезата “фрустрация-агресия”, издигната от Долард, Милър,

Дууб, Мауър, Сиърз през 1939г. в сега цитираната като класическа книга

“Фрустрация и агресия” /по Зографова, И.,1987/.

Хипотезата “фрустрация – агресия” отрича инстинктивния характер на

агресията.

1.3. Теорията за социалното научаване на агресията на Албърт

Бандура.

Според тази теория агресивността може да бъде усвоена по пътя на

подражанието и да се превърнне в модел на поведение.

1.3.1.Социални фактори, влияещи върху агресивното поведение.

Телевизията като социален фактор.

1.3.2.Други фактори, влияещи върху агресивното поведение.

2. Понятието фрустрация.

2.1.Видове реакции на фрустрация.

2.2.Фрустрационни преживявания в детската възраст.

3. Понятията агресия, агресивно поведение, агресивност.

3.1.Особености на агресивността.

3.2.Видове агресия.

3.3.Условия, пораждащи агресия.

4. Моралът и религията за агресивното поведение.

5. Типове семейно възпитание и агресивно поведение.

1. 1. КОНЦЕПЦИЯТА НА ЗИГМУНД ФРОЙД

Началото на съвременния интерес към агресивността поставят

психоаналитичните проучвания на д-р Зигмунд Фройд /1993/, правени между

двете световни войни и повлияни от възгледите му за засилващото се насилие в

света.

В края на XIX век Фройд шокира света с една неочаквана концепция за

човека. В противоположност на традиционното, утвърждавано с векове

разбиране за изключителната природа на човека, Фройд лансира схващането за

неговата инстинктивност, ирационалност, антисоциалност и агресивност.

Според него човекът е роб на своите безсъзнателни страсти, инстинкти и

нагони.

5

Нагонът, според Фройд /1991/, е “известно количество енергия, устремена

в определена посока”, което “произхожда от вътрешнотелесни източници,

действа като постоянна сила и човек не може да се изплъзне от него”.

В ранните си работи Фройд различава индивидуално и видово съхраняващи

нагони. От началото на 20-те години на XX години развива концепцията за

деленето на нагоните на нагони на живота и нагони на смъртта.

Нагоните на живота (Lebenstriebe) са влечения, които имат за цел

запазването, поддържането и развитието на живота във всичките му аспекти и

форми. Тук се включват нагонът за самосъхранение и сексуалният нагон.

На жизнените нагони Фройд противопоставя нагоните на смъртта

(Todestriebe), които са присъщи на индивида несъзнавани тенденции към

саморазрушаване и връщане към неорганичното състояние. Външно те се

проявяват като агресия към определени лица и предмети.

Нагонът на смъртта бива разделен на два потока – саморазрушение и

разрушение /или агресия/.Насочен навътре /саморазрушение/, той се изразява в

наказания, които човек налага на себе си, крайна форма на които е

самоубийството.

Разрушителният инстинкт /агресивността/ се изразява в желание за

нараняване или унищожаване на другите.

Фройд /1991/ определя агресивността като “вродена, независима,

инстинктивна склонност в човека”. Според него тя е нагон, чието

неудовлетворяване и потискане я кара да се активизира и да набира енергия, да

търси пролуки в съзнанието, чрез които да се реализира. Повлиян от

хидравличната теория във физиката, Фройд счита, че ако агресията не намери

възможност за задоволяване във вътрешния свят, то тя ще се оттегли и натрупа,

увеличавайки размера на вътрешното саморазрушение, т.е. съществуват два

пътя – насилие или психическо заболяване. Тъй като “склонността към

насилие е неизкореним инстинкт на човешката природа”, алтернативата е в

сублимация на агресивната ениргия в социално-полезна, подхранваща

креативните функции на човешката дейност.

Но ако степента на потискане на нагоните е по-голяма от капацитета на

сублимиране, крайният резултат ще бъде пак невротизиране на индивидите.

Сам Фройд /1991/ също признава, че трансформирането на тази енергия в наука,

изкуство и пр. е сполучлив вариант за твърде малко хора.

Фройд /1993/ смята, че при децата се развива компонентът “жестокост на

половия нагон”. “Жестокостта изобщо е присъща на детския характер, тъй като

задръжката, възпираща нагона от причиняването на болка на другия, а именно

способността за състрадание, се формира относително по-късно. Според него

“децата, които се отличават с особена жестокост по отношение на животните и

хората, справедливо могат да бъдат заподозрени в интензивна и

преждевременна сексуална дейност на ерогенните зони”. Според него липсата

на задръжки от страна на състраданието крие опасността тази налична в

периода на детството връзка между жестоките и ерогенните влечения да се

окаже в един по-късен етап от живота на човека нерушима.

Важно място в системата на Фройд /1993/ заема понятието “Едипов

комплекс”. Сексуалното влечение на детето се насочва към противоположния

родител. Детето изпитва враждебност към всеки – брат, сестра, баща или майка,

които го конкурират и ограничават или му отнемат това удоволствие. Тази

враждебност се изразява в ревност, омраза, агресивност, дори желание да се

унищожи съперникът. Често се стига до амбивалентност на чувствата – наличие

на нежни и агресивни чувства, едновременно изпитвани от човек по отношение

на едно и също лице.

6

Като всеки голям откривател, Фройд допуска някои увлечения и

абсолютизации, които правят уязвима неговата система. Така една от

слабостите на неговото учение е прекомерният приоритет, който той отдава на

биологичните фактори при формирането на човешката личност и игнорирането

на социалните. В частност това се отнася и до агресивните нагони. Ролята на

агресивния нагон е ценно откритие, но то се обезценява поради прекомерната си

абсолютизация. Популярността на неговото схващане може би се обяснява с

оправданието, което се дава за жестокостта на човека, защото пред една

безлична биологична сила човек снема от себе си отговорността. Неслучайно

много от неговите последователи се опитват да го коригират. ” /по Зографова,

И., 1987/.

Теорията на З.Фройд има сериозния недостатък, че се опира на чисто

абстрактни спекулативни разсъждения и няма убедителни емпирични

доказателства. Авторът по-скоро завоалира феномена на агресията, като

разпространява понятието върху различни типове агресия, които се регулират

от един и същ инстинкт /Фромм, Э., 1994/.

Е.Фром /1992/ говори за деструктивност, която възприема като “опит за от

непоносимото чувство за безсилие, тъй като целта и е премахване на всички

обекти, с които трябва да се сравнява едно лице”.

“Деструктивните импулси” винаги успяват да намерят обект. Ако поради

някакви причини други хора не могат да бъдат техен обект, такъв без никакви

трудности става собствената личност” /Фром, 1992/.

Е.Фром /1992/, както и К.Хорни /1996/ отделят в своите изследвания място

и на механизмите на фрустрацията /социални и семейни ограничения, които

пречат на задоволяване на вътрешните потребности/. Незадоволеността поражда

чувство на мъка и враждебност катто реакция, на която се явява склонността

към агресия, чрез която се премахва или намалява напрежението. Е.Фром

говори за фрустрацията като фактор, увеличаващ агресивните тенденции в

поведението и я разглежда като продукт на “технизирания начин на живот,

който поставя прегради пред естественото изливане на вътрешните пориви”.

/Фром, 1992/

К.Хорни пише за сходни с агресивния нагон на Фройд поведенчески

реакции, породенни от “противоестествените” на човешката природа морални и

етични забрани, наложени от съвременната цивилизация и пораждащи у

личността чувство на омраза и страх. /Хорни, 1996/

От казаното до тук става ясно, че последователите на Фройд,

възприемайки идеите за инстинктивния характер на агресията, отчитат и

влиянието на външната среда като фактор за проявлението и.

Няма особен смисъл да се обсъжда теорията на З.Фройд по-подробно или

това да се прави с възгледите на някои други представители на психоанализата

и неопсихоанализата /Адлер, А., 1994; 1995; Хорни, К., 1996/, тъй като по

мнение на изследователите /Хекхаузен, Х., 1986;Бэрон, Р.& Д. Ричардсон, 1999/

те отдавна самостоятелно не влияят върху психологическото изследване на

агресията.

СОЦИАЛНО-ЕТОЛОГИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯ НА

КОНРАД ЛОРЕНЦ

Към първата група теории, определящи произхода на агресията като

инстинктивен, освен концепцията на д-р З. Фройд се числи и концепцията на

Конрад Лоренц /1977/. Австралийският биолог е създател на социалната

етология, възникнала в края на 40-те и началото на 50-те години на XXв.

7

Етологията /от гр. Etnos – обичай, характер и дума, учение/ е учение за

поведението на животните в естествената за тях среда.Етолозите /Лоренц,

Тинбергер/ смятат, че човек притежава всички свойства, присъщи на животните,

включително и биологичната основа за агресивно поведение.

Изследвайки изключително риби и птици К. Лоренц и последователите му

достигат до изводи относно поведението им в определени периоди /миграция и

размножаване/ към заобикалящите ги индивиди. Всички заключения относно

животните, етолозите разпростират и върху човека.

В изследванията на К. Лоренц за инстинктивните импулси, като

агресивност е определена всяка най-бегла проява на нападателност и така се

стига до извода, че това е най-често срещащото се и най-важно поведение, което

има също такъв непреодолим и естествен характер като глада и половия

инстинкт и е предназначено да служи за запазване на вида.

“Етологията като наука разполага в днешно време с изчерпателни и

убедителни данни за естествената природа на феномена насилие.

Вътрешновидовата агресия при хората представлява напълно същият

самопроизволен инстинктивен стремеж, както и при другите висши гръбначни”.

Според Лоренц много примери, особено съперничеството, което

съществува и при животните, и при човека, доказват, че агресивността е

измежду най-силните и еволюционно издръжливи инстинкти. И ако тя не може

да бъде изявена, прекомерното и натрупване в организма ще доведе до

непрекъснато повишаване на налягането, дотогава, докато индивидът не я

насочи навън.

Това е основният фундамент на Лоренцовата концепция, който определя

характера на агресията като хидравлично – биологичен.

Селекцията като главен фактор на видовата еволюция си проправя път

чрез агресията между индивидите. Конрад Лоренц и повечето от неговите

последователи признават, че еволюцията и селекцията са изработили у

животните забранителни механизми, които не им позволяват да използват

агресивните си инстинкти във вреда на своя вид и са ги трансформирали в

символични и ритуални заплахи. При човека, обаче, културния прогрес е

премахнал механизмите, които осигуряват задръжка на агресивността при

животните. При отсъствието на животински челюсти, осигуряването на храна

става изключително сложно. Противоричието между “бореца” у човека и

неговите възможности предизвиква развитие на различни средства или оръдия

за убиване. В крайна сметка човек не е в състояние да управлява своята

агресивност и тя се превръща в зло за вида, противно на еволюционното си

предназначение.

Ардри /1976/ изтъква, че “нашето поведение е обект на същите закони, на

които е подчинено и поведението на животните”. Той разглежда агресията като

фактор за цялостното развитие на индивида. Той има предвид това, че тя

спомага за разгръщането на съревновоние,което според него е най-важното

условие за естествения подбор. Авторът насочва вниманието си към невербални

агресивни човешки прояви. Заплашителният втренчен поглед, застрашителните

напрегнати пози на тялото, стиснатите юмруци и оголените зъби се срещат

действително във всички човешки общества /както и при много животни/. Те са

илюстрация, според Ардри /1976/ за биологически заложено качество, чиято

проява може да бъде предизвикана от външни стимули: териториални

нашествия, спорове за ресурси и междуличностни конфликти. Ардри не

разглежда агресията като безусловно водеща до взаимно унищожение, тъй като

приема, че тя може да се модифицира чрез културните традиции, образованието

и социалната регулация /по Durkin, K., 1995; Karil, P., 1987/ /по Цоков, П., 2001/.

8

Етолозите смятат, че човешката агресивност е невъзможно да бъде

елиминирана чрез възпитанието.

Етолозите обясняват социалното поведение с принципа за териториалност,

присъщ на човека. За тях агресивността е реакция, преди всичко, на

нарушаването или заплахата от нарушаване на териториалността, жизнено

необходима за дадена общност.

За социалните етолози, според английския психиатър А. Стур “у човека,

както и при другите животни, агресивността е вродена константа, от което ние

не можем да се избавим и която е абсолютно необходима, за да оцелеем”

/по Зографова, И., 1987/.

Конрад Лоренц смята, че при животните се онаследяват четири “движещи

сили” – хранене, възпроизводство, летене и агресивност. Той разграничава

следните видове агресивност: териториално /за хранене/; между

противоположни индивиди /съперничещи си мъжкари от даден вид/ и за

йерархично господство /водач на група/.

Според етолозите у нас има “войнствен ентусиазъм”, /споделяйки

фройдовата концепция за смъртта/, който води до загубване на повечето

рационални и морални задръжки. Моралът според етолозите е неефективен при

преодоляването на човешките конфликти.

Според Лоренц, доколкото агресивността е вродена, както нагоните във

фройдовото “то”, и тя трябва подобно на тях да намери отдушник по един или

друг начин. Той смята, че това може да се получи като се упражняваме в

селективно определяне на посоката, в която агресивността ще се прояви.

Самопознанието е първата стъпка към спасението. Благодарение на него ние ще

започнем да разбираме природата на нашата агресивност и ще преадресираме

нейната посока. Следващата стъпка е сублимирането – преадресиране на

агресивността към други обекти, водещо до безопасни последици, например:

чупене на евтини глинени съдове, участие в спортни игри с конкуриращ

елемент.

Агресивността би могла да бъде ограничена чрез подпомагане на

индивидите от различни нации, класи, култури и партии в тяхното общуване

чрез преадресиране на нашия “войнствен ентусиазъм” към универсалните за

всички хора сфери – изкуство, наука, медицина, спорт. Най-накрая Лоренц

залага на човешкото чувство за хумор, което подпомага приятелството и

освобождава от напрежението. Хуморът и познанието са най-големите надежди

на цивилизацията.

Друг, който прилага и популяризира етологичния подход към изучаването

на човека и обществото е Р. Ардри /по Зографова, 1987/. Той разглежда човека

като “хищен звяр”, чийто смисъл на живота е да убива. Подобно на Лоренц и

Ардри смята, че човек не се формира под влияние на средата и опита, а от

генетичното наследство.

Според него борбите за среда служат за запазване на вида и предпазват от

прекалено пренаселване на жизненото пространство. Инстинктът на агресията е

неизменен, човек не е творец на самия себе си, а жертва на животинското

наследство. ”Агресивността е принципът, гарантиращ оцеляването”. Р. Ардри

обръща внимание и върху връзката на агресивността с фрустрацията.

Главното достойнство на човешката агресивност според Ардри е това, че

тя противостои на “антибиологичната“ тенденция към равенство между хората.

Уникалността на вродените черти и потенции на всеки индивид осигурява

безкрайното многообразие на човешкия род, докато конкурентната борба,

съперничеството, обществената йерархия обективно поддържат и защитават

естествената тенденция към неравенство.

9

При разглеждане в сравнителен план се вижда, че между концепцията на

Фройд и Лоренц има редица общи черти:

1. Изходна точка и за двете теории е идеята за хидравличния

характер на агресията от една страна, и за инстинктивния и характер, от друга.

2. В сравнителния анализ, който Е.Фром /1994/ прави на двете

концепции, се доказва, че като Фройд и Лоренц използва метода на

“доказателството на аналогия”. Единият прави екстраполации от психологични

случаи върху здравата психология, а другият пренася характеристики от

животинския свят върху човешкия.

3. Изход от разрушителната активност и двете теории виждат в

развитието на симпатии между индивидите. Само че Лоренц разчита на

“великите конструктури” /селесция и мутация/, а Фройд възлага тези задачи на

Ероса.

Теорията на К. Лоренц се определя като прост “психохидравличен модел”

/Хекхаузен, Х. 1986; Шишков, А., 1979/ и е критикувана както от етолози, така и

от психолози заради рискования пренос върху човека на резултати, получени

при изследване на животни. Доколкото обаче агресията не се счита за

неизбежна, а съществува възможност за отслабване и контрол върху нея, се

определя като по-оптимистична от тази на З.Фройд /Бэрон, Р. & Д. Ричардсон,1

999; Кaril, P. 1987/ /по Цоков, П., 2001/.

Обсъжданите биологични теории за развитието на агресивността

позволяват да се детайлизират биологичните фактори и тяхната роля за

възникване на агресивни действия.

Все повече де налага тезата, че нито биологическите процеси, нито

научаването и влиянието на средата носят отговорността за агресивното

поведение сами по себе си.Биологическите процеси са в зависимост от

социалните, но и последните тясно си взаимодействат с първите. Ще бъдат

изложени основните открития в областта на биологичните фактори.

ГЕНЕТИКАТА И ФИЗИОЛОГИЯТА

ЗА АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Идеята, че човешката агресия има биологична основа има дълга история и

множество поддръжници. Съвременните и защитници привеждат като аргумент

някои открития на съвременната генетика и физиология.

Медник и негови колеги /1987/ достигат до заключение, че се онаследяват

като правило склонността за извършване на престъпление срещу

собствеността, а не против личността. Възможно е , следователно, да не се

онаследява склонността към агресия като такава, а да се онаследява някаква

характерна личностна черта /напр. Импулсивност, стремеж към лидерство и

т.н./, увеличаваща възможността за проява на агресия /Бэрон,Р. & Д. Ричардсон,

1999/.

Наследствеността, според Мойер /1981/, може да детерминира този

личностен “праг”, след който зопочва активация на специфични

неврохормонални реакции, свързани с агресивното поведение. Ако човек е

унаследил веригата “нисък праг на възбудимост на нервната система –

агресивни реакции”, в депривационна, фрустрационна и стресова ситуация, ще

бъде по-склонен на прояви на гняв и враждебност. Обратното би станало, ако е

обкръжен от любов и внимание /Бэрон, Р. & Д. Ричардсон, 1999/.

Съществуват два варианта на хипотезата за влияние на хромозомите върху

половите различия в агресивното поведение:

10

Хипотезата, че излишна “Y” хромозома при мъжете може да доведе до

проява на агресивно поведение

Хипотезата, че излишна “Х” хромозома при жените води до сравнително по-слаба проява на агресивност.

Процентът на носителите на XYY при населението на земята се колебае от

0,5 до 3,5. Индивидите с формулата XYY нерядко се отличават с по-висок от

средния ръст, по-ограничени в умствено отношение и много често боледуват от

епилепсия или подобни състояния. Клинично потвърждение получава и фактът,

че този, който безпрепятствено може да реализира своя агресия за

самоутвърждаване, като цяло се държи по-малко враждебно, отколкото този,

при когото отсъства качеството целеустремена настъпателност /Фромм, Э.,

1994/.

Уиткин и колеги /1976/ установяват, че недостатъчното умствено развитие,

а не вродената склонност към насилие са причина лицата с XYY хромозоми да

преобладават сред осъдените престъпници. Те по-често попадат на

местопрестъпления /по Цоков, П. 2001/.

Засега данните от изследвания на човешкия геном /проучен 90%/ ни

принуждават да се откажем от окончателни съждения за източниците на мъжка

и женска агресивност в секса и живота, до по-добри времена, когато ще има

повече емпирични данни за ролята на хромозомните формули в мъжката и

женската бисексуалност и на мъжките хормони в самоутвърждаването. Все пак

вече се знае, че човешкият организъм съдържа около 150 000 гена, като много

от тях носят определени соматични и психични болести. Освен това, човек е

подложен непрекъснато и на опасните последици от въздействието на околната

среда и различните мутагенни фактори, които също водят до патология. Може

би наред с изолираните вече над 150 онкогени ще се достигне и до изолиране на

такива, отговорни за враждебната агресивност при човека.

Хормони и агресивно поведение

Олуейз /1987/ счита, че провокираната агресия пряко е свързана с

равнището на тестостерон /при мъжете е десет пъти повече, отколкото при

жените/. Това означава, че хора, които притежават по-високо съдържание на

тестостерон, ще отговарят на поведенчески провокации по-агресивно от

останалите. Високото съдържание на тестостерон в кръвта обикновено се

съчетава с понижена способност да се понася фрустрация. Човек, неспособен да

понесе фрустрация, може да отговори на агресия дори когато не е обект на

провокация.

Шелинг /1987/ съобщава, че високото равнище на тестостерон в

болшинството случаи се съчетава с: изразяване на вербална агресия;

предпочитания към спортове, свързани с насилие; завишено ниво на

общителност; екстраверсия и конформизъм; самоувереност и авторитет сред

връстниците /по Бэрон, Р. & Д. Ричардсон, 1999/.

Хормоналната регулация се отнася по-скоро до предхождащи условия,

отколкото до непосредствените, преки причини за агресията. Съществуват

достатъчно данни за взаимно повлияване, т.е. че агресивността също способства

за увеличаване на количеството тестостерон. Следователно хормоните не

действат независимо от социалния контекст /по Durkin, K., 1995/.

11

Мозъкът като основа за агресивно поведение

В полза на тезата за унаследяване на агресията говорят някои заболявания,

при които генетични и физиологични нарушения като например наличието на

определени тумори, стимулират изразяването на определени агресивни

действия. Агресивното поведение някои учени обясняват с различни мозъчни

повреди, като например недобро оросяване с кръв /което убива мозъчни клетки/,

удряния, падания и вирусни инфекции на мозъка. /Марк и Ервин, 1970/

/по Зографова, И., 1987/.

Някои изследователи дори свързват определени части на мозъка с

агресията. Експериментално е установено, че когато се стимулират определени

мозъчни участъци, може да се усили ефектът на гняв, а може и да го потисне.

Мозъкът е организиран по типа на биполярните системи – зоните на възбуда и

задържане взаимно се уравновесяват /Фромм, Э., 1994/.

Друг аргумент, който изтъкват учените, защитници на биологичната

основа на агресията, е ниският процент на серотонин /вещество, което играе

роля на химически посредник в процесите на централната нервна система/,

който се свързва с агресивното поведение при маймуните. Установен е също

при хора, извършили престъпления. Когато количеството на серотонина се

понижи, човек става свръхактивен. ”Серотонинът е важен за въздържането.

Ако нивото му падне, човек става по-склонен към бурни действия” /Ман, 1992/

/по Зографова, И., 1987/.

Склонността към агресивно поведение може да се задълбочи и усложни от

негативни емоции в детството и то за цял живот остава ниско. Лишаването от

родителски грижи в детството може да намали количеството на серотонина за

продължително време. Ако човек генетично е с нисък серотонин, състоянието

му може да се усложни от травма в детството /Ман, 1992/. Други съвременни

учени считат, че индивиди, които по-трудно изпитват страх или безпокойство,

са по-склонни към насилие от останалите. Тези хора са с “особена биология” –

имат сърдечен ритъм и кръвно налягане по-ниски от средните стойности.

Те дори декларират, че биологичните и генетичните тестове ще могат да

откриват у деца предразположени към насилие. /Кагън,1993/

/по Зографова, И., 1987/.

С други думи някои генетични и физиологични нарушения могат да

повлияят върху вероятността да бъдат извършвани повече агресивни действия.

От своя страна редица наркотици като кокаина /особено ако се съвмести с

алкохол/ повишава агресивността у човека.Други наркотици като марихуаната,

обратно – намаляват агресивността. Алкохолът пряко се свързва с агресията.

Има много проучвания за склонността към агресия. Направена е мозъчна

картография на агресията от Пол Брока /XIXв./ и т.н., но засега е установена

само корелация между насилието и нивото на серотонина.

Повечето съвременни научни схващания за агресията приемат, че един от

факторите действително е генетично – физиологичната способност да се

действа. Това не означава, че без научни доказателства трябва да се приеме

разбирането за невидима и неизменна енергия, която се натрупва в човека като

база за агресивно поведение. Агресията често е свързана с целите на

адаптирането и следователно, трябва да се отчете и равнището на социално

научаване. Теории като тези на Фройд, Лоренц и др. Могат да бъдат

разглеждани като интригуващи, но недоказани предположения, засягащи

произхода на човешката жестокост /по Цоков, П., 2001/.

12

3.2. ХИПОТЕЗАТА “ФРУСТРАЦИЯ – АГРЕСИЯ”

НА ДОЛАРД, МИЛЪР, ДУУБ И ДР.

През 1939г. в книгата “Фрустрация – агресия” американските психолози

Дж. Долард, Н. Милър, Р. Сиърз, О. Мауър и Л. Дууб издигат хипотезата

“фрустрация – агресия”. Тя е замислена като синтез на идеите в психоанализата

и традицията на Хъл в бихевиоризма. Според теорията на Хъл, вдъхновила

авторите на хипотезата, наличието на фрустрация е достатъчно условие, за да се

провокира агресия, ако в репертоара на извършителя съществува такъв вид

поведение и той е в готовност да му се поддаде.

Създателите нна хипотезата се считат за продължители на З. Фройд, по-

точно на това, което той е разработил в ранния си период. Те приемат както

теорията за либидото, така и принципа за изместване на обекта на агресия.

Разграничават се от учението за нагона към смъртта, т.е. от същинската теория

за агресията, но може да се приеме, че в основата на хипотезата са залегнали

психоаналитични принципи.

Формулираните от авторите на хипотезата фундаментални понятия

агресия /реакция, която следва фрустрацията с цел нанасяне ня вреда/ и

фрустрация /условие, което съществува когато пред целенасочената реакция е

поставена пречка/ получават широко разпространение и до голяма степенн

изместват популярната психоаналитична терминология.

И досега в много изследвания се използва основния постулат на Долард и

колегите му, че агресията е винаги следствие на фрустрация, въпреки, че по-

късно много автори доказват, че не винаги фрустрацията поражда агресивност

или е единствената причина за появата и.До подобни изводи чрез

експедиментално изследване достигат и Р.Баркър, Т. Дембоу и К. Левин.

Хипотезата “фрустрация-агресия”, за разлика от споменатите преди

инстинктивни теории, не дава категоричен отговор на въпроса за произхода на

агресията /вродена или придобита/. Тук акцентът пада върху връзката

фрустрация – агресия и наличието на фрустрация във всяка възраст. От момента

на раждането, животът е изпълнен с пречки, промени и трудности, които

фрустрират човека. Допуска се, че човек не е подложен на фрустрация само

докато не се е родил, а попадне ли в изпълнения с враждебност свят е принуден

да прави неща, които не желае. /Зографова, 1980/

За да проверят верността на тази хипотеза, група учени /Баркър, Дембо и

Левин, 1941/ провеждат следния експеримент. Предизвикването на фрустрация

става като се показват на малки деца различни играчки, без да им се разрешава

да играят с тях. Децата стоели пред играчките, очаквали да си играят, но не

можели да ги докоснат. След мъчително чакане, на децата предоставили

възможност да играят с играчките. Но след като получили достъп, те започнали

да ги чупят, да ги хвърлят, да ги тъпчат, за разлика от нефрустрираните деца,

които играели с радост. Ето как фрустрацията предизвиква агресивност.

Друг момент от хипотезата, който я сближава с инстинктивизма е

постановката за възможността агресията да се натрупа в организма и така

индивидът да се окаже презареден с агресивни тенденции. Така, следвайки

логиката на хипотезата, се стига до заключението, извадено от Фройд и

приемано от Лоренц, че е нужен обект, върху който човек да излива агресията

си, защото в противен случай ще се стигне до сериозни психически смущения.

Хипотезата “фрустрация-агресия” обхваща както психоаналитични, така и

бихевиористични идеи, поражда много спорове и емпирични изследвания.

Основен неин недостатък е абсолютизирането на фрустрацията като единствен

източник на агресията и разбирането, че фрустрацията винаги води до агресия.

13

По – нататък ще видим, че реакциите при фрустрация могат да бъдат най-

разнообразни.

ТЕОРИЯТА ЗА СОЦИАЛНОТО НАУЧАВАНЕ

НА АЛБЪРТ БАНДУРА

В последните години широка популярност получи теорията на

американския психолог Албърт Бандура /1983/, продължител и критик на

хипотезата “фрустрация – агресия”. Той назовава своя подход

социобихевиористичен.

Според него агресивността може да се усвои и превърне в модел на

поведение по пътя на подражанието. В теорията за социалното научаване на

първо място той поставя поддържането или научаването както на агресивно,

така и на неагресивно поведение чрез наблюдение. ”Значими доказателства

показват, че нанасянето на агресивни действия може да бъде засилено,

поддържано или елиминирано просто с изменението на техните последици, и

това поставя под съмнение теориите, които постулират гневната възбуда като

съществена и най-важна детерминанта на агресията. /Bandura, A.”Aggression:

a social learning analysis, 1963/ /по Зографова, И., 1987/.

Изследванията на Бандура показват, че за малките деца е достатъчно да

видят друг, който се държи агресивно, за да започнат и те да се държат така.

Той прави експеримент – на децата се показва как възрастен човек блъска

надуваема кукла “Бобо”. След това на децата било разрешено също да си играят

с куклата. Оказало се, че те не само са усвоили агресивното поведение, което

наблюдавали, но измислили и нови форми на агресивност. Албърт Бандура

показва, че при награждаване на агресивно поведение, децата, които

наблюдавали този резултат, впоследствие ставали по-агресивни от децата, пред

които агресивното поведение било наказвано.

Уолтърз също подкрепя това твърдение: “Наблюдението на агресивни

социални модели или в реалния живот, във фантазни продукти увелечава

възможността наблюдателите да се държат по агресивен начин, ако моделът е

награждаван или не получава наказание за агресивно поведение”. /Зографова,

И., 1987/

За разлика от останалите концепции, теорията за социалното научаване

отхвърля “вътрешния” агресивен репертоар и набляга върху ролята на

наблюдението за научаване на агресивността. Това се явява положителен

момент в теорията на Бандура, въпреки, че в нея няма отговор на въпроса:

“Откъде идват ненаучените агресивни видове поведение?”.

Според Бандура /1983/, анализът на агресивното поведение трябва да се

насочи към три елемента:

Способи за усвояване на подобни действия;

Фактори, провокиращи такова поведение;

Условия, при които то се закрепва. Човешкото функциониране според него се основава на три регулаторни

системи: предшестващи стимули; влияние на обратната връзка и

постъпващи от реакцията когнитивни процеси /по Цоков, П., 2001/.

Почти по едно и също време с Бандура работи и Аарън Бъс, който има

твърде сходни с неговите възгледи. Той става известен със създаването на т.нар.

“машина за агресия”. Тя става толкова популярна, че Дейвид Стонър пише, че

тази и известност затруднява социалните психолози при откриването на

алтернативи в изследванията на агресивността. Тук агресията се измерва в

силата и броя на “нанесените” шокове. Процедурата се състои в поставянето на

14

даден субект в ролята на обучаващ, който има право да наказва обучавания

/подставено лице, помощник на експериментатора/ за допуснати грешки, чрез

натискане на бутони с различна сила на електрически шок.

Резултатите от изследванията на социалните психолози се използват

широко за тълкуване на увеличаващата се вълна от насилие и сочат, като

причина средствата за масова информация и особено телевизията. Самият

Бандура често подчертава ролята на т.нар. "телевизионна агресия" за

изграждането на податливост към подобни прояви у индивида в детска и

младежка възраст.

До същите резултати в своите изследвания достигат Р. Либърт и Р. Барън.

1.3.1. СОЦИАЛНИ ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ АГРЕСИВНОТО

ПОВЕДЕНИЕ

Телевизията като социален фактор

По отношетие влиянието на телевизията върху агресивното поведение на

децата, специалистите имат различни мнения/по Зографова, И., 1987/:

Телевизията е вредна за децата. Тя поражда жажда за насилие и

равнодушие към човешкото страдание.

Телевизията е полезна за децата: драматично представеното насилие им помага да се освободят от агресивните импулси.

Телевизията оказва слабо въздействие върху децата: личността и ценностите се формират от родителите и връстниците, а не от образите на

малкия екран /Гинът, 1992/

Телевизията е част от нашия културен живот и няма намерение скоро да го

напуска, затова е по-добре да се научим да съжителстваме с нея. Тя е източник

на разнообразна информация, премахва преградите време и пространство,

обогатява речника на децата. Основно средство е за развлечение. Но освен тези

положителни качества, телевизията притежава и редица недостатъци: умората,

вредата и върху общуването в семейството и най - вече фактът, че тя превръща

насилието в нещо нормално и обичайно. С атрактивните си предложения

телевизията заразява зрителите с очарование от силата на агресивността и

стимулира подражанието.

Данните показват, че до времето, в което навършват 16 години

американските младежи са видели средно по 18 000 убийства по телевизията

/Смит, 1985/.

В едно изследване Фридрих и Стейн /1973/ наблюдавали в течение на три

седмици четиригодишни деца в детската градина. Те ги разделили на групи по

степен на агресивност. След това разделили пак децата на групи, едната от

които в течение на следващите четири седмици гледала агресивни

кинопраграми, а другата – неутрални филми или просоциални програми.

Децата, които първоначално били средни по агресивност, станали по-агресивни

в игрите след гледането на агресивните програми, в сравнение с техните

връстници след гледането на неутрални програми. Реакциите на децата, у които

първоначално агресивността била под средното равнище, не се различавала след

гледането на двата типа програми. Телевизионното насилие особено увеличава

вероятността за агресивни реакции у тези, които са склонни към агресия.

Редица изследователи търсят техники, които да намаляват склонността на

децата да имитират агресивното поведение, което гледат по телевизията.

Най-обещаваща се оказва тази техника, при която на децата се обяснява, че

ситуациите, в които има насилие по телевизията не са реално отражение на

15

живота, и че биха се справили без изобщо да използват агресия в една нормална

житейска ситуация.

Според виждането на агресията като инстинкт или борба за

съществуването на агресивни действия може да има и полезна функция.

Наблюдаването на чужда агресия – реализира принципа на освобождаване на

собствената агресия по пътя на идентификация с агресора. Подобно е

виждането на Аристотел за процеса на “катарзис” по време на драма.

Съвременните учени В. Конечни и М. Кан показват, че физическият израз на

агресията снижава емоционалната възбуда. Един от най-известните автори на

криминални филми Алфред Хичкок твърди, че докарва убийството в дома,

защото гледането на телевизионни филми с агресивно съдържание е форма на

добра терапия, тъй като дават възможност да се управляват човешките

антагонизми. Ако агресивните действия на екрана са представени като

положителен акт, т.е. ако наблюдаващият види, че агресивният акт води до

успех, е очевидно, че той би използвал в своята практика подобно успешно

действие. В такъв случай гледането на агресивни действия и това най-вече от

децата, затвърждава у тях виждането, че агресията е нормално, естествено

прието и дори желано човешко поведение.

Редица изследователи напоследък поставят въпроса за емпирична

проверка на горното твърдение. Ако е вярно, че наблюдаваният модел се

повтаря, то тогава би трябвало след наблюдавано насилие по екрана, да се

очаква увеличаване на престъпни действия, повтарящи по схема видяното.

Действително, налице са данни, че след широко коментирани и показвани по

телевизията агресивни постъпки, се разкриват случаи, които повтарят

престъплението или възпроизвеждат характеристиките на наблюдаваната

агресия.

Според повечето изследователи на агресията, децата още в края на

четвъртата си година са в състояние да имитират агресивното поведение на

възрастните или поведението на героите от любимите си филми. Може да се

види, че тяхното поведение е пряка имитация на действията на героя, но

включва елементи на по-общи агресивни черти. Освен това, наблюдаването на

агресия от екрана води до повтаряне или подражание преди всичко тогава,

когато агресорът преминава всички препятствия без да бъде наказан. Ако той не

е от същия пол, както и детето, ако детето се характеризира със слаба

тревожност или фрустрираност и ако значимите за детето възрастни,

присъствали на филма или наблюдавали поведението покажат, че са несъгласни

с действията на героя, агресията не се възпроизвежда / по Тодорова, Е., 1995/.

Според Л. Ерон предпочитаните филми на 8-9 годишните деца може да се

окаже добра мярка за прогнозиране на равнището им на агресия след 10 и 20

години /след първото замерване/. Замерването след 20 години регистрира, че

агресивността е постоянна черта при момчетата и може да бъде предположена

още във времето, когато се говори само за детски предпочитания към любимия

герой или филм от телевизионния екран.

Агресивните действия се копират и възприемат по начина, по който се

създават, чрез т.нар. познавателни, в случая агресивно – познавателни сценарии.

Според някои социални психолози, децата приемат не толкова агресивното

действие, колкото агресивно-когнитивния сценарий. Всъщност сценарият е

“програма за поведение”, която се научава твърде рано в живота. Тя се

запаметява и използва за насочване на по-нататъшното поведение и за

разрешаване на социални проблеми.Различни примери за агресивни сценарии се

натрупват, събират, докато станат собствено – агресивен сценарий. При

наблюдения на насилието, то придобива функцията на знак на средата, които от

16

своя страна възбужда и предизвиква научения от децата сценарий / по Тодорова,

Е., 1995/.

Наблюдаваната агресия може да бъде разглежданна и по отношение на

това какъв е видът на сценария, в който тя се показва. Може да става дума за

установяване на справедливост. Това е агресията на “добрия герой”. Този тип

агресия води до по-високо подражание. След гледане на агресивен филм някои

хора са по-толерантни към приемане на едно или друго агресивно поведение в

сравнение с времето преди филма. Получава се, обаче, нещо като “затворен

кръг”. По-агресивните деца, например, предпочитат филми и персонажи, в

които се разкриват по-агресивни герои. Това от своя страна води до повече

агресивност. Причината за предпочитанията на по-агресивните деца може да

бъде фактът, че те са избягвани от другите деца и, търсейки валидизация на

собственото си поведение, избират персонажи, които са по-агресивни,

вследсвие на което придобиват знания за нови техники и начини за насилие

върху хората.

Ако трябва да се обобщи казаното до тук, наблюдаването на насилие по

телевизията влияе върху агресивността на човека, т.е. съществуват данни, че

излъчването на повече насилие на екрана води до упражняванне на по-

агресивно поведение от страна на наблюдаващия. Както наблюдаването на

добри дела, случаи на емпатия, на просоциални модели води до извършването

на просоциални действия от страна на наблюдаващия, така и наблюдаването на

агресивни действия води до извършването им в реалния живот. Това поставя

въпроса за цензурата. Възможно ли е да се намали агресията по телевизията?

Необходимо ли е показването на агресивни действия за поддържането на високо

качество на филмовото произведение? Повечето изследвания показват, че

филми, в които се демонстрира по-голяма грубост и агресивни действия,

привличат хората повече, отколкото т.нар. хумани, ненасилствени филми.

Как тогава да спрем насилието на екрана, след като пледираме за свобода

на словото, за забрана на цензурата, за удовлетворяване на общественото

мнение? В същото време има данни, че деца, на които им е забранявано да

гледат агресивни действия, регистрират повече агресивни постъпки от

връстниците си. Очевидно, не забраната за наблюдаване на агресивно поведение

ще доведе до неговото отпадане. Трябва да се търси балансът, равновесието

между наблюдаваното насилие в масмедиите и формирането на задръжки към

използването на агресивни поведенчески актове. Последни изследвания в

областта на агресията и връзката и с наблюдаваното насилие от екрана

разкриват, че гледането на филм с насилие може да доведе както до

повишаване, така и до снижаване на на агресията в зависимост от социалния

контекст. Публиката не е просто сбор от индивиди, тя е социална среда, среща

на представителите на различни човешки групи /по пол, възраст, статус,

нагласи/. Ето защо не е чудно, че социалната среда може да потиска или

обратно – да стимулира агресивно подражание.

1.3.2. ДРУГИ ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ

АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ.

Ролята и значението на насилието са нараствали неотклонно заедно с

усложняването на социално – политическата организация, с разширяването на

сферата и мащабите на дейността на държавната власт, с увеличаването на

социалната диференциация в обществото, с изострянето на класовите

противоречия, с научно – техническия прогрес в областта на производството и

17

употребата на различни видове оръжие, а също и с развитието на средствата за

масова комуникация /по Денисов, В., 1978/.

Във всяка социална система съществува т.нар. ”институционална

агресивност”, която има за цел да запази системата. ”Узаконено насилие” –

този термин, който означава репресивни действия на войската и полицията

против народа, все по-широко влиза в политическата терминология на

съвременното общество. Наказвайки неподчинението и награждавайки

послушанието, институциите успяват да постигнат конформистко поведение,

което веднъж затвърдено, подготвя почвата за развихрянето на “послушната

агресивност”, която може да достигне до чудовищни форми и размери. Както

пише Чарлз Сноу “Ако се замислим над дългата история на човечеството, ще

видим, че най-грозните престъпления се дължат повече на подчинението,

отколкото на бунта” /по Джалдети, А.Василев, В. Стаматов, Р., 1992/.

Американският психолог Ленард Бърковиц /1994/ /по Тодорова, Е. 1995/

смята, че когато човек е фрустриран дори само присъствието на предмета,

който е свързан с агресията може да увеличи агресивността му. ”Ефект на

оръжието” е термин, въведен от Л. Бърковиц за описване на показатели, които

се наблюдават преди агресивен акт от страна на хората, които обикновено стоят

отстрани и подвикват, за да предизвикват повишаване на емоционалната

възбуда у агресора. Ситуативни фактори са и някои характеристики на

потенциалната жертва – например, членството в група, към която и обществото

има предразсъдъци /най-често това са малцинствените групи/, фактът, че човек

е по-дребен и физически по-непривлекателен и др. Подобни характеристики

правят потенциалната жертва по-често мишена на агресивни действия.

Ниското самосъзнание и слабата отговорност в действията, високата

емоционална възбудимост, намалената отговорност, както и това да си член на

високохомогенна група /група, в която хората са много сходни и силно

съгласувани помежду си/ са все фактори, които водят до намаляване на личната

отговорност и на отговорността на обществото. В тези случаи човек има

чувството , че другите не му държат сметка за нищо е няма опасения за санкции

върху собственото му поведение.

Друг фактор, който влияе върху агресивното поведение е

дехуманизацията на жертвата, т.е. невъзможността жертвата да бъде видяна

като равен на тебе човек. Това намалява задръжките на хората да извършват

агресивни действия и облекчава вината на всеки агресор /по Тодорова, Е., 1995/.

Изграждането на градската среда също може да окаже влияние върху

агресивното поведение. Проучването на О. Нюман върху жилищните типологии

показва, че в големите, безлични блокове, където обитателите не могат да се

различават от чуждите хора, вероятността от насилие нараства .Опасността от

агресии е най-голяма в пространствата за общо ползване: коридори, входове,

асансьори, стълбища. Голямата анонимност също води до агресивност.

Агресивните модели се подкрепят допълнително и от един механизъм,

който свързва физическото насилие като единствено средство за победа на

доброто над злото. Това благоприятства възприемането и идентифицирането с

агресивния модел, внушаването на неговата “ценност”.

Влиянието на агресивните модели значително нараства, когато са свързани

с други ценности, според които използването на сила за подчиняването на

другите е престижно качество.

18

2. ПОНЯТИЕТО ФРУСТРАЦИЯ

Понятието фрустрация /frustratio/ има латински произход и означава

измама, напразно очакване, неуспех. Въведено е още през 1934г. от

Rossenzweig. Според него фрустрацията има място в тези случаи, когато

организмът среща повече или по-малко непреодолими препятствия по пътя към

удовлетворяването на някаква жизнена потребност. Фрустрацията представлява

състояние на човек, излъган в своите очаквания, лишен от възможността,

поради външно или вътрешно препятствие, да достигне силно желаната си цел.

Този разрив между желаната цел и резултата се обозначава като фрустрация.

Обикновено тя поражда състояние на разочарование, гняв и предизвиква

агресивност.

Според Генчо Пирьов /1976/ фрустрацията е едно от онези психически

състояния, което изразява неадекватно уравновесяване между индивида и

околната среда, както и непълно балансиране в самата личност. В литературата

по този въпрос се разграничават три понятия: фрустрираща ситуация,

състояние на фрустрация и реакция на фрустрация. Фрустрацията е мъчително

преживяване на неудовлетвореност, проявило се при съответна ситуация, което

в зависимост от личностната структура дава различни поведенчески реакции –

от агресивност до примиренческо отстъпление. В основата на фрустрацията

стои невъзвратима загуба /наречена още депривация/ или невъзможност за

справяне с обстоятелствата на живота, представящи “обективно непреодолими

/или субективно възприемани като такива/ трудности, възникнали по пътя на

достигане на дадена цел”. /Н. Д. Левитов, 1967/. То се изразява в неприятно

преживяване от препречването и дори осуетяването на желаното действие.

Пречките могат да се дължат на външни причини, например заплаха от насилие,

липса на възможност за удовлетворяване, или вътрешни, като самообладание

или изисквания на съвестта.

Според С. Розенцвайг фрустраторите са три типа /по Пирьов, Г., 1976/:

Недостиг на сили и средства.

Лишаване /депривация/ от нещо жизнено важно.

Конфликтна ситуация / борба на мотиви от различно естество/. Терминът фрустрация има три значения:

Обективно условие, което пречи за постигане на дадена цел от

личността;

Ситуация, в която пред целенасоченото действие на личността е възникнала непреодолима бариера;

Състояние на мъчителна неудовлетвореност, което се формира у личността вследствие на нереализирани цели.

В първото си формулиране терминът е използван от създателите на

хипотезата “фрустрация-агресия” /1939/, а в последните две – от съвременните

последователи на фрустрацията /Зографова, И., 1987/.

Руският психолог Николай Левитов разграничава три варианта на този

вид реакция:

Въпреки наличието на фрустратор, лицето запазва спокойно отношение към него и не се поддава на въздействието му.

У лицето се явява напрегнато състояние, но същевременно и усилие да

се въздържа от нежелателни импулсивни реакции.

Привидно равнодушие, което маскира сритото озлобление или униние. Силата на фрустрацията зависи от:

Силата на склонността към фрустрационни реакции.

19

Силата на препятствието пред фрустрираната реакция.

Броя на фрустрираните реакции.

Броя на угасените неагресивни реакции. Препятствията могат да бъдат:

Физически – стени, прегради, пространствени ограничения;

Духовни – страх, срам, отсъствие на способности;

Културни – забрани, традиции, норми. Обикновено фрустрацията възниква при затруднения, но не винаги

наличието на затруднения води до фрустрация. Не всяка фрустрация, от своя

страна, води до агресия, и не всяка агресия е причинена от фрустрация.

Последиците от фрустрацията могат да бъдат конструктивни и

разрушителни. /D. Krech, 1962/ /по Пирьов, Г., 1976/:

Конструктивното значение на фрустрацията се изразява в това, че

осигурява:

Достиганне на целта чрез усилване на мотивацията; в определени

предели – колкото по-високи стават препятствията, толкова по-силна

става и мотивацията, осигуряваща тяхното преодоляване;

Изменение в средствата за достигане на целта; фрустрирания индивид може да достигне до ново виждане на ситуацията и своите действия;

Замяна на целите – може да се открие друга, различна цел, която също задоволява желанията;

Цялостно преосмисляне на ситуацията, или чрез преобразуване на контекста.

Деструктивното значение на фрустрацията се изразявя в това, че създава

ситуация на невъзможност. Причините за това състояние са ниска

мотивираност, когнитивна ограниченост, емоционална възбуда, вълнение,

страх, паника, което води до загуба на контрол върху ситуацията.

Освен фрустрацията съществуват и други състояния, при които субектът е

лишен от възможност за удовлетворяване на някаква своя потребност. Такова е

състоянието психическа депривация / англ. Deprivation – лишаване/. То се явява

като отделна, относително специфична форма на фрустрация. Състоянието на

психическа депривация има свои характерни особености. Състояние на

фрустрация възниква, когато между потребността и нейното удовлетворяване

субектът среща някаква трудност, преграда, т.е. мотивиращото поведение се

сблъсква с препятствие /независимо дали от физическо или психическо

естество/. В ситуации на фрустрация, субектът има различни варианти на изход

– заобикаляне или преодоляване на преградата, промяна на целта или отказ от

нея. Ето защо умерената фрустрация, непривишаваща индивидуалната

поносимост, може да доведе до повишаване на мотивацията, т.е. да се окаже

полезна.

При състояние на психическа депривация напълно липсва възможност за

удовлетворяване на жизнената потребност на индивида, при това в относително

дълъг отрязък от време. Според вида на неудовлетворената потребност

психическата депривация бива: сензорна, афективна и социална /по Делчева,

Т. Стаматов, Р., Генчева К., 1993/.

20

2.1. ВИДОВЕ РЕАКЦИИ НА ФРУСТРАЦИЯ

Действието на фрустрацията предизвиква различни реакции у хората.

Според Долард /1939/ фрустрацията задължително води до агресия. Тогава

фрустрационната ситуация или личност става обект на агресивни тенденции,

понякога насочващи се и към собствената личност и водещи до

саморазрушителни актове /Първа хипотеза/ /по Durkin, K., 1995/. Тази хипотеза

има интуитивна привлекателност и предлага обяснение, което на пръв поглед

обхваща широкия диапазон на агресия. Фрустрираните индивиди, обаче, по-

скоро демонстрират целия спектър от реакции по отношение на

фрустрацията: от покорност и стеснителност до активни опити да се

преодолее препятствието по собствен път.

Втората хипотеза е на Милър /1941/ и др., според които фрустрацията

понякога предизвиква като реакция регресия. Тя поражда различни модели на

поведение и агресията е само един от тях /по Durkin, K., 1995/. Тя се изразява в

спадане на поведенческата организация до онтогенетично по-ранни, по-незрели,

по-примитивни равнища. Авторите изследват деца, чиито играчки са зад

преграда и те не могат да играят с тях. В резултат на това се наблюдава упадък

на конструктивната игра, а поведението на децата носи качествени белези на по-

ранни стадии от развитието. Дори бебетата, фрустрирани чрез насилствено

спиране на движенията им, показват гняв. /Haskins, 1985/ /по Durkin, K., 1995/.

Третата хипотеза е на Н. Майер, който смята, че фрустрацията

предизвиква фиксация. Тя е необосновано придържане към поведенчески

форми, които са загубили смисъла си. Фиксацията означава ригидно,

консервативно състояние, което се явява продължение на предишните дейности,

дори и тогава, когато те са безполезни или опасни. Тя може да се разглежда и

като прикованост към фрустратора, който поглъща цялото внимание и поражда

потребност за продължително възприемане, преживяване и анализиране на

фрустратора. Волие схваща фиксираното поведение като научена реакция,

понижаваща страха. Майер прави своята хипотеза въз основа на опити с

плъхове, поставени при много трудни, неразрешими проблеми, което фиксира у

тях определено отношение и към други, лесноразрешими проблеми.

Освен стенични, реакциите на фрустрация могат да бъдат и астенични.

Такива са депресивните състояния, характеризиращи се с чувство на печал,

неувереност, безсилие и отчаяние. За разлика от първите предсавители на

фрустрационната теория за обяснение на човешката агресивност – Долард,

Милър, Дууб и други, /по Г. Йолов, 1975/, които категорично отхвърлят

верояттността за поява на депресивност при фрустрираща обстановка,

L.Berkowitz (1968) приема, че агресията не е единствен отговор на

“незадоволеността” и допуска тяхното съчетаване.

R. Kendell /1970/ сочи, че между агресията и депресията съществува в

много случаи вътрешна корелативна свързаност, при която с нарастване на

агресивната изявеност се завоалира подлежащата депресивна основа.

В по-нови изследвания последствията от фрустрацията се разглеждат като

резултат от избирателно подкрепление /Аделман и др./; подкрепя се онази

реакция, която освобождава организма от фрустрираща ситуация.

Съществуват и други начини за реагиране:

1. Резигнация – изоставяне на целите, обезкуражаване, пасивен отказ от

постиженията, понижаване равнището на претенциите.

2. Интроверсия – оттегляне в собствената личност, ограничаване или

пълно откъсване на социалния контакт, уединяване, усамотяване.

21

3. Обезценяване на целта, която в действителност силно се желае, но не

може да бъде постигната – поведението на лисицата от известнта басня,

която заявява, че недостижимото грозде е “кисело”.

4. Рационализация – неуспехът се приписва на такива причини, за които

действащият не е отговорен, например лошият уж инструмент е

причина за слабото изпълнение.

5. Проекция – приписване на собствените несполуки и вина на другите

като по този начин се оправдават много постъпки, противоречащи на

ценностите и идеалите в съзнанието.

6. Фантазия – използване на фантазни образи като заместители.

7. Компенсация /сублимация/ – уравновесяване на незадоволителното

постижение в дадена област или специфична ситуация с особено добри

постижения в друга област. Актуалният неуспех и преживяванията във

връзка с него се компенсира чрез ново, по-голямо усилие.

8. Изтласкване – процес на отстраняване от съзнанието на влечения,

мисли, чувства, желания, които причиняват срам, вина или болка, в

резултат на което те остават неосъзнати.

Видяхме, че съществуват много случаи, при които въпреки фрустрацията

човек не реагира агресивно.

2.2. ФРУСТРАЦИОННИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ

В ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ

В детската възраст, когато се изгражда личността и обстоятелствата на

живота се предоставят най-вече от родителите, фрустрационните преживявания

включват предимно неудовлетвореността от тяхното отсъствие или грижа,

подкрепа, любов.Загубата от родител, кийто не може да бъде заменен

пълноценно, непрекъснатата конфликтност в семейството и неправилният

педагогичен подход /с подчертано отхвърляне, грубост, дезинтересиране или

свръхпроекция/ са най-значимите фрустрационни фактори, които предизвикват

мъчителното изживяванне на неудовлетвореността, съпровождано най-често от

отчаяние и агресивност /Ат. Шишков, 1979/.Несистематичната смяна на награди

и наказания, както и отлагането на удовлетворяването също се смятат за

фрустриращи условия.

Неудовлетворяването на основните потребности на детската личност е

причина за фрустрационни преживявания, които могат да доведат до прояви на

агресивност в поведението на децата. Като основни за човека, Маслоу определя

пет потребности, като задоволяването на по-високите потребности се

предхожда от задоволяването на по-ниските. Във възходящ ред те са:

1. Физиологични потребности;

2. Потребности от сигурност;

3. Потребности от принадлежност;

4. Потребности от статус;

5. Потребности от самореализация;

За детската личност съществено значение има задоволяването на следните

потребности:

1. Потребност от общуване – липсата на общуване поражда фрустрация и

зарежда с агресия;

2. Потребносто от любов

3. Потребност от доверие;

4. Потребност от признание, себеутвърждаване и самостоятелност;

5. Потребност от познание;

22

6. Потребност от игра;

7. Потребност от достигане на успех и избягване на неуспеха;

8. Потребност от признание и поддръжка;

9. Потребност от разбиране – както казва К. Роджърс: ”Всеки се

нуждае от разбиране, от разбиране, че е разбран”. /по Стаматов, Р., Т. Делчева,

1993, 13/.

Загубата на родител в детска възраст също е фрустриращ фактор. Според

дефиницията на P.Bruht (1962) за деца, произхождащи от “broken – home”, т.е.

от разрушен дом или разрушено семейно огнище, се приемат тези, които до 14

годишна възраст са загубили поради смърт или раздяла един от двамата си

родители.

През последните десетина години някои автори към дефиницията за

разрушен дом включват неудачите и честите конфликти в семейството,

проблемите, свързани с психичното и соматично състояние на членовете на

семейството.

Комплескът “дом без любов” също може да се окаже фрустриращ фактор в

детска възраст. Според Надежда Маджирова /1996/ това е “средата за

развъждане на престъпността”. Според В. Акабалиев /1994/ конфликтите между

родителите създават у децата неуравновесеност, напрежение, лесна ранимост,

агресивност, неувереност. /Маджирова, Н. 1996, 97/

Липсата на баща лишава детето от сигурност, опора, а липсата на майка –

му отнема нежността, топлотото, грижата. Липсата на баща се отразява много

неблагоприятно върху момчето в семейството. Бащата може да отсъства

физически /смърт, раздяла/ или относително – слаб, безволев, немъжествен

баща – от една страна и деспотичен, тираничен и властен баща – от друга

страна.

При изучаване на семействата на деца, с извършени криминални

престъпления се установява, че повечето от тях живеят в психотравмена

обстановка. Към тях спадат деца на разведени родители, деца, загубили един

или двамата си родители, деца на алкохолици, деца на родители с криминални

престъпления, деца на рецидивисти, деца на примитивни родители.

Христо Христозов /1977/ е изследвал поведенческите разстройства у деца в

резултат на фактори от семейната среда. Една година по-късно в

сътрудничество с М. Ачкова и М. Шойлекова са проучени рисковите фактори,

водещи до антисоциално поведение у децата и подрастващите. По данни на А.

Шишков /1977/ 70% от децата с антисоциално поведение произхождат от

семейства с разстроени интерперсонални взаимоотношения /чести конфликти,

разведени родители, неправилно възпитание и жестокост към детето/. Според

Хр. Христозов /1977/ някои фамилни фактори играят важна роля за

антисоциалното поведение у децата. При липса на баща детето няма модел на

бащино поведение в дома, което е предиспозиция за възприемане на

антисоциалния модел на мъжко поведение или групата с антисоциално

поведение. M. Main и J. Stadman /1981/ считат, че лишеното в ранно детство

дете от физически контакт с майката може да има прояви на гняв и агресия.

23

3. ПОНЯТИЕТО АГРЕСИЯ

Разглеждането на проблема изисква да се правиразлика между термините

“агресия”, “агресивно поведение” и “агресивност”. За реална проява на

агресивността като реакцея или определени условия се употребяват термините

“агресия” или “агресивни действия”, докато при повторението на агресивни

действия в сходни или различни ситуации се говори за “агресивно поведение”.

Различните теории разглеждат понятието агресия по различен начин.

Създателите на хипотезата “фрустрация – агресия”, а също така и Л. Бърковиц,

Е. Арънсън и други подчертават, че тя е “акт, чиято цел е да нанесе вреда върху

друг организъм или организъм – сурогат” /по Зографова, И., 1987/.Но те търсят

вредата под формата на резултат, а въпросът за целта остава неизяснен.

Ал. Бандура от своя страна определя агресията като ”поведение, чийто

резултат е личностна вреда или деструкция”.

Различна от горепосочените позиция по въпроса заема полският психолог

Адам Фрончек, който дефинира агресията като “действия, инициирани от

личността спрямо другите, организирани по такъв начин, че техният резултат е

вреда , загуба на нещо ценно, страдание за тези обекти” /по Зографова, И.,

1987/.

Изложените до тук възгледи за същността на агресията я представят като

поведение. Едните приемат, че всяка постъпка, нанасяща вреда е агресия.

Другите считат, че за агресия може да се говори, само когато поведението е

преднамерено, а целта е вреда. Агресията може да бъде нне само психическо

състояние и форма на поведение, тя може да бъде и защитен механизъм, а в

определени условея да се превърне и в черта на характера. Генчо Пирьов я

определя като “неадекватно адаптиране в обществената среда, но същевременно

и непълно уравновесен характер у човека”. Той смята, че агресивността мое да

се дължи на развито чувство за малоценност, което индивидът се стреми да

компенсира с агресивно поведение и дава пример с Хитлер, който компенсира

своята невротична и малоценна личност с агресията си, като хвърля народите в

една жестока война. /Пирьов, 1993/

Според Левитов /Н. Левитов 1975/ агресията трябва да се изучава нне само

като поведение, но и като психично състояние с неговите познавателни, волеви

и емоционални компоненти.

3.1. ОСОБЕНОСТИ НА АГРЕСИВНОСТТА

Агресивността е специфична форма на поведение, което се изразява в

демонстрация на неприязън, а понякога и на груба сила спрямо другиго, с

намерение да му се причини вреда или болка. Това може да бъде обида,

присмех, иронично подхвърляне, унижаващо индивида, подигравка,

злепоставяне, физическа болка, телесто увреждане, убийство и др. За да бъде

едно поведение агресивно е необходимо наличието на съзнателно намерение за

причиняването на зло или болка. Например, несъзнателно причинената болка от

настъпване в претъпкан автобус с последвало извинение не се смята като

агресивен акт. Агресивността включва злонамереност, независимо дали ще се

увенчае с успех или ще пропадне. Това означава, че агресивен ще бъде актът,

при който резултатът от действието не е задължително с тежки последици –

например, детето, което в гнева си удря своята майка, независимо, че със своята

сила не може да и причини болка, е агресивно. /Джалдети, А., В. Василев ,Р.

Стаматов, 1992, 65/

24

Оценяването на поведението като агресивно или неагресивно е свързано и

с представите за агресивността, които съществуват в дадената култура. Хората,

които споделят съществуващия ред, справедливост и утвърдените ценности, са

склонни да приемат узаконеното ннасилие за по-малко агресивно, отколкото

неузаконеното. Докато хората, които не споделят съществуващия ред, считат, че

незаконните форми на насилие са по-малко агресивни, отколкото озаконените.

Тази противоречивост в представите за агресивността допълнително спомага за

нейното овладяване в различни групи, без да се схваща дори като нещо

насилствено. / Джалдети, А. ,В. Василев, Р. Стаматов, 1992, 66/

3.2 . ВИДОВЕ АГРЕСИЯ

Непосредственно свързан с проблема за същността на агресията е

въпросът за видовете и .

Бърковиц и Фишбах, чието деление е най-популярно, разграничават два

вида агресия:

1. Враждебна – целта е да се нанесе болка.

2. Инструментална – насочена към постигане на неагресивни сами по

себе си цели /по Зографова, И., 1987/.

Руският учен Н. Левитов приема делението на три групи:

1. Инструментална.

2. Инициативна – когато агресорът е инициатор.

3. Отбранителна – явяваща се реакция на агресия/Левитов, 1975/

Интересна типология предлага А.Фрончек, според когото съществуват:

1. Реактивна агресия – най-низша форма, срещана приживотните или

като импулсивна при човека.

2. Агресивни действия – характеризират се с целеннасоченост.

3. Агресивна активност – която е устойчива и продължителна форма на

човешка дейност.

Освен това е прието агресивността да се разделя на :

1. Пряка – изразена чрез непосредствени физически или вербални

действия върху обекта.

2. Непряка /изместена/ – когато тя се проявява върху друг обект, който

няма нищо общо с причините, предизвикали агресията.

Например, разгневеният от своя началник подчинен може да излее своя

гняв върху подчинените си. Обиденото от своите връстници дете може да

отреагира, като набие по-малкото си братче.

Според целта агресивността може да бъде:

1. Непосредствена – когато сама по себе си е цел.

2. Опосредствена – когато е средство за постигане на някаква цел.

Според насочеността си агресивността може да бъде:

1. Насочена към другите

2. Автоагресия – насочена към самия себе си. Проявите и са упреци към

себе си, самобичуване, а най-райна проява на тази форма е

самоубийството, което е “свидетелство за пълен провал на

уравновиесяването на човека със средата”. /по Пирьов, Г.1976/

25

3.3. УСЛОВИЯ, ПОРАЖДАЩИ АГРЕСИЯ

Фактор за пораждане на агресия е фрустрацията /Долард, Милър и др./, но

както доказват редица учени /Бъркър, Левин и др./ само един от многото.

А. Бъс /1961/ посочва няколко условия, които са необходими за

прерастването на фрустрацията в агресия:

Прекъсване на действието близо до целта;

Брой на фрустрираните реакции;

Степен на фрустриране на реакциите;

Толерантност на индивида спрямо фрустрациите и т.н.

/по Зографова, И., 1987/

Друга причина за агресивни прояви са показваните по телевизията сцени на насилие, а също така и тези, които се наблюдават в

заобикалящия ни свят. Те служат като модели за подражание, главно за

децата и младежите. /Бандура, Уолтърз, Либърт, Барън, Арънсън, 1984/

Причина за поява на агресивност могат да бъдат и пропуски във

възпитанието и социализацията, допускани от семейството, детската градина,

училището и др.

През последните десетилетия много автори /Бъс, Барън, Бандура/ приемат

като ричина за пораждане на агресия и един друг фактор – атаката, независимо

от проявлението и /физическо, вербално или по косвенн път/ /по Зографова, И.,

1987/.

Един от другите фактори, които биха могли да провокират агресия е

неконтролируемият стрес /Денерщайн и Уилсън, 1976; Барън и Бел, 1976/.

4. МОРАЛЪТ И РЕЛИГИЯТА

ЗА АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Моралът и религията също изразяват своето отношение към агресивността

на човека. Основен морален закон на човека и човечеството е хуманизмът,

човеколюбието и милосърдието. /Станков, Д., 1994/ “Обичай ближния като

самия себе си” е една от десетте божи заповеди. Тя е формулирана във Вехтия

завет и е повторена в евангелието на Марко /глава 12, стих31/. С някои

вариации същата морална заповед може да бъде открита във всички световни

религии, философски и етически учения. Всъщност “златното правило” на

моралността: ”Постъпвай с другите така, както би желал те да постъпват с теб”

е само конкретизация на тази заповед за обич към ближния. Тя ни повелява да

бъдем човечни, да уважаваме и зачитаме човека като човек. Така Зороастър учи

на човещина огнепоклонниците в Персия.Конфуций, Лао Дзъ и Буда включват

тази заповед в своите морално – философски и религиозни учения. Тя се

появява в юдаизма и християнството, за да стигне до нас.

Моралната еволюция на човека и човечеството във Вехтия завет е

направила вече решителна крачка. Първобитните заповеди: ”който удари човек

смъртоносно, непременно да се умъртви” и “удар за удар, око за око, зъб за

зъб”, наследени от дивачеството и варварството, отстъпват място на

цивилизованата морална норма, която учи на обич към ближния.

Исторически тази заповед е най-древното морално – религиозно правило

за поведение, насочено към поддържане на реда, на взаимното съгласие и

доверие между хората. В древните библейски времена не е съществувал по-

достоен и подобаващ начин за убеждаване на хората да бъдатт по-добри, освен

чрез съблюдаване на тази морална заповед. Естествено, за да я следва, човек е

26

трябвало да вярва, че тя изразява волята на всемогъщо същество – на Бог.

Докато вярата е била достатъчно силна, фундаментална идея за човечни

отношения, едва ли би могла да се изрази по по-подходящ начин.

В Новия завет, лоното на християнството, културата на душата се

облагородява и издига на небивала висота. Безспорно, нейно най-велико

завоевание е изумителната морална заповед за любов към врага /”обичайте

неприятелите си”/, която далеч изпреварва нашето време, обременено с войнни,

конфликти, стълкновение и насилие.

Идеята за непротивене на злото, за любов към врага се изразява и в

максимата: ”Ако ти ударят плесница по едната страна, обърни и другата”. Тази

идея е пряко продължение на будисткия принцип за ненасилие. Оттук

произтича и другата библейска заповед: “Не убивай!”. Не убивай, защото

убийството е винаги братоубийство и посегателство върху най-естественото

право – правото на живот на всеки човек.

Християнството изхожда от максимата, че всяко насилие е зло, злото

поражда зло. Непротивенето на злото и доброто са двете евангелски истини,

които Христос проповядва, вярвайки, че с тях ще се преродят морално човекът

и човечеството – от зло към добро.

Животните и растенията не могат да бъдат безнравствени и жестоки. Те, за

разлика от нас хората са невинни в морално отношение, защото нямат развит

интелект и разум. Те нямат свобода на избор. А еволюцията е дала на човека

“рефлекс” към доброто, издигайки го до равнището на осъзната необходимост и

свобода на избор. Но умствените и интелектуални способности на човека могат

да се използват не само за добро, но и за зло. Затова според морала и религията,

човекът и човечеството могат да оцелеят ако живеят според морално –

религиозния закон на разума – това е хуманизмът, човеколюбието и

ненасилието.

5. ТИПОВЕ СЕМЕЙНО ВЪЗПИТАНИЕ

И АГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ

Лошите семейни взаимоотношения, отсъствието на единия или двамата от

родителите, алкохолизма, конфликтността в семейството, авторитарните методи

на възпитание с елементи на насилие, сексуален тормаз, постоянното унижаване

на достойнството на детето, са фактори, които могат да предизвикат детската

агресивност. Неполучавайки признание в семейството, децата пренасят

отрицателния опит от семейните отношения – на улицата.

Двете доминиращи тенденции във възпитанието и образованието са т.нар.

авторитарен и либерално – демократичен начин на възпитание. По

отношение на агресивното поведение на децата, решението не е нито лесно,

нито бързо. Повишеният натиск може да увеличи детското противодействие, а

либералното отношение да бъде изтълкувано като търпимост.

Необоснованото прокарване, на всяка цена, на собствения начин на

възпитание от всеки родител и честите конфликти и проблеми поради правото

на “единствено правилния начин на възпитание” водят до неадекватност и

едностранчивост на възпитателния процес. Детето, изпаднало в тази крайно

противоречива ситуация се обърква, изпада във вътрешни кризи и често реагира

агресивно. Родителят, усилващ наказанията при такива реакции още повече

засилва съпротивата и кризисните състояния на детето.

Сред причините, които могат да предизвикат агресивни прояви у децата се

отнасят следните характеристики на родителите:

27

Свръхвзискателност и строгост. При детето се подтиска самостоятелността

и то може да развие автоматична покорност и конформизъм или обратното –

стремеж към противопоставяне и бунтарство. Родителите стават прекалено

изискващи към децата. Пример за такова поведение е бащата от книгата на А.

Кронин “Замъкът на шапкаря”. Прекалено строгият и изискващ баща държи

непременно дъщеря му да покаже най-високия успех и да спечели стипендия. В

деня на решаващите изпити тя не успява да бъде първа. Ненамирайки изход от

положението, тя се обесва. Такива родители често си служат с боя като

възпитателно средство. Тази груба агресия децата понасят особено болезнено.

Бедата при боя е в урока, който предлага. Той учи децата на нежелателните

средства за справяне с неудовлетворението. По драматичен начин им казва:

“когато си ядосан – удряй”. Боят облекчава вината твърде лесно – дете, което е

платило за лошото си държание, се чувства свободно да го повтори. Децата си

изработват т.нар. от Зелма Фрайбърг “Счетоводен подход” към лошото

поведение, който им позволява да се държат зле, с което да “задлъжняват” в

единия край на счетоводната книга, а след това да се “разплащат” със седмични

или месечни сметки бой. Когато на детето се предложат по-добри начини и

когато родителите научат по-добри способи за изразяване на гнева, налагане и

поставяне на ограничения, тогава и нуждата от физическо наказание намалява,

както казва Е. Арънсън /1984/: “Насилието не премахва склонноста към

насилие. Насилието поражда още по-голямо насилие”.

G. Biermann съобщава, че “децата на много строгите и сурови родители,

както и прекомерните наказания от учители и възпитатели, водят до

засилването на агресивните тенденции на личността и по-късна проява на

психопатна анестезност и жестокост” /”Детска психиатрия”, 1988/

Може да се приеме, че наказанията като средство за санкциониране на

агресивното поведение не са надеждно средство. Всяка форма на насилие срещу

насилието временно може да доведе до успех, но по правило тя поражда ново

насилие.

Активна хладност на родителя. Детето не усеща родителска обич и

внимание. Децата на афективно хладните родители са подчертано

свръхчувствителни, при тях възникват враждебно – агресивни пориви, насочени

не само към родителите, но и към външни лица.

Родителската свръхпротекция. Прекалената свръхзагриженост на

родителите също може да предизвика детската агресивност. /Маджирова, Н,

1996, 73/

Някои учени посочват като начин за предотвратяване на агресивността при

децата възпитание “non frustration”, т.е. без фрустрация. Според Конрад Лоренц

чрез възпитание от този тип хиляди деца са били превърнати в нещастни

невротици. Американската психоложка Жирина Прекоп /1995/ твърди:

“Погрешно е родителите да предоставят винаги най-доброто на детето и то в

излишък. Че къде иначе, ако не при родителите си, детето ще се научи да понася

фрустрациите”.

Съгласни сме, че антиавторитарните тенденции породиха дезориентация,

на която биха могли да се отдадат, например, страхът на родителите да не

пресекат волята на детето и съгласието им да търпят нарушаванито на

границите. Причина обаче може да бъде и точно обратнното възпитание –

авторитарното.

Според детския психотерапевт Криста Мевес неовладяната агресия може

да бъде предотвратена, ако, от една страна малкото дете се остави без опека да

проявява съответната активност, а от друга страна, ако същевременно му се

даде възможност да се сблъска с разумно поставени ограничения. ”Но тъкмо за

28

упражняването на това взаимодействие днешните майки нямат достатъчно

свободно време. Те разрешават всичко без мярка и по този начин не разтоварват

търсещия освобождение агресивен нагон, а го оставят да се разраства”.

Агресивното дете може да бъде обуздано от силни, но миролюбиви

партньори. Целта ни е да насърчаваме корективните отношения, като караме

детето да общува с различаващи се от него приятели. Войнстващите деца само

ще затвърждават агресивността си. Родителите трябва да внимават да не би

основни “приятели” на децата им да станат лица с престъпно поведение. Те

могат да имат престиж на гирои и да послужат като нежелателен образец за

идентификация.

Родителите на високоагресивните деца често сами проявяват враждебност

и са непоследователни по отношение обучението на детето в правилата и

нормите на поведение. Значителна работа в тази област се явяват изследванията

на Патерсън и неговите сътрудници от Орегонския център /1976/. Те използват

прякото наблюдение на децата в къщи и в училище за изучаване на типовете

взаимоотношения в семейството, свързани с високата агресивнност.

Тези изследователи разглеждат семейството като система, в която всички

членове си взаимодействат, влияят и реагират на поведението на другите.

Когато един от членовете на семейството реагира враждебно, това увеличава

вероятността другите също да реагират така. Например, братът вика на сестра

си, тя му отвръща с викане и го обижда, той я удря, тя му отвръща и т.н.”

Аналогично явление има при взаимодействието родител – дете: детето реагира

агресивно, а възрастният усилва заплахите и наказанията.

В изследванията на Патерсън децата с агресивно поведение по правило не

реагирали на опитите на възрастните да повлияят на тяхното поведение, както с

меки мерки и думи, така и с неодобрение и забележки. Една от причините може

да бъде това, че в детството техните родители непоследователно са сменяли

поощрение и наказание;реагирали са грубо в едни случаи, не забелязвайки

същото поведение в други случаи. /Парк и Слийби, 1983; Патерсън, 1976/

Патерсън и неговите колеги разработват комплексна програма за обучение

на родителите на високоагресивните деца. Отначало родителите се запознават

със способите на взаимодействие с детето: как да подкрепят желателното

поведение, как да бъдат последователни в своите забележки. На следващия етап

родителите се включват в тренинг група, където се учат да приемат

последователни и спокойни форми на наказание /напр. Изключване от игра/.

Повторните изследвания след година показват, че ефектът от профилактиката

е голям. Тези данни говорят за това, че родителите могат да се научат по-

ефективно да управляват поведението на своите агресивни деца.

Както казва Хаим Гинът “Спокойният дом, както и мечтаният свят без

война не зависят от някаква внезапна промяна на човешката природа, а от

предварително обмислени похвати, които системно да снишават напрежението

преди то да е станало взривоопасно”.

29

II ГЛАВА

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

1. ЦЕЛ И ЗАДАЧИ.

1.1. Целта на настоящото изследване е да се проучи агресивността сред

учениците в средна училищна възраст /12 – 13 годишна възраст/.

1.2. Задачи. Във връска с поставената цел е необходимо да се

реализират следните задачи:

1.2.1. Да се определи честотата на агресивността сред учениците

на 12 – 13 годишна възраст.

1.2.2. Да се потърси връзка на получената агресивност с

евентуалната депресия на изследваните.

1.2.3. Да се анализира зависимостта от семейния психоклимат за

възникване на агресивност у децата.

1.2.4. Да се анализира значението за агресивността на различни

типове отношения на майката и бащата към детето.

ХИПОТЕЗА:

1. Предполага се, че в изследванията децата ще показват ниска стойност на

агресивност. Съществено е до каква степен изявената висока степен на

агресивност води до депресивни нагласи.

2. Предполага се, че майките ще имат водеща роля при минимизирането на

депресивните резултати в сравнение с бащите на изследваните деца.

3. КОНТИНГЕНТ И МЕТОДИ.

Иследването е проведено сред ученици от училища “Ал.Константинов”,

“Д. Матевски“ и “Л. Каравелов” в Пловдив. Обхванати са общо 49 деца на 12 –

13 годишна възраст, от които 23 момчета и 26 момичета. Изследването е

извършено по скали за агресия и депресия – детска възраст на А. Шишков /1991/

и социално – психологична анкета.

Поляризационнатта скала за агресивностт и депресивност представлява

самооценъчен инструмент, включващ 21 айтема, 11 от които служат за

измерване на агресивнността, а 10 – на депресията. Айтемите са съобразени с

възрастта на детето въпроси, на които трябва да се отговори с “да” или “не”,

оценявано съответно с 1 или 0 /Приложение 1/.

III Г Л А В А

ИЗЛОЖЕНИЕ И АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ

ОТ ИЗСЛЕДВАНЕТО

Събраните данни от анкетите на изследваните деца ни позволиха да

установим агресивните и депресивните тенденции в поведението им. При

анализа на получените резултати /от Приложение 1/ диференцирахме 2 групи

деца във връзка с проявленнието на агресивно поведение. Получените резултати

са предсавени в таблица 1.

30

Таблица 1

Честота на агресивност

I група

Агресивни

II група

Неагресивни

Общо

Абсолютен брой 8 41 49

Относителен дял

/в %/

16 84 100

Първа група – “Агресивни” – обединява деца, които се характеризират

със следните особености: обичат да дразнят другите, да гледатт филми с много

бой, да четат или слушат за хора, които се мъчат; радват се когато са лоши с

тях; обичат другите да изпълняват нарежданията им; сърдят се, когато им

отнемат любивите предмети, отвръщат на обиди или удари от страна на по-

силен. Някои от тях дори отговарят, че са пренасяли агресията си върху

животни, имат желание да се скарат със свой приятел, съученик или друго дете;

случвало се е да ударят някое друго дете или да счупятт нещо нарочно, без

причина.

Втора група – “Неагресивни” – включва деца, които отговарят на по-

голямата част от същите въпроси отрицателно. Тази група обхваща по-голямата

чяст от изследваните деца.

И З В О Д И:

От таблица 1 се вижда, че като “агресивни” са обединени /16%/ от

анкетираните деца, докато “неагресивни са 84% .Само за сравнение: същият

тест, проведен в ТВУ дава относителен дял н полза на “агресивните” деца 50%.

Разбира се при нас този относителен дял е значително по-малък, но това не

значи, че обществото трябва да спре с грижите си до тук.

Оказва се, че при 50% от т.нар. “агресивни” деца причината се корени в

понякога конфликтния им семеен психоклимат. Същият относителен дял /50%/

се пада и на тези деца, които с отговорите си обвиняват майките си, че са:

прекалено взискаттелни, непрекъснато съветващи, ръководещи, ограничаващи.

33% пък смятат за отговорни бащите си – може би защото те по-малко са заети с

възпитанието на децата си…

Освен установяването на агресивни тенденции в поведението на децата,

цел на нашето изследване беше и установяване наличието на депресия и

доколко тя влияе на формирането на предразположение за агресивни прояви.

Получихме следните стойности:

Таблица 2

Честота на депресивност

I група

Депресивни

II група

Недепресивни

Общо

Абсолютен брой 3 46 49

Относителен дял

/в %/

6 94 100

31

Първа група – “Депресивни” – обединява деца, отговарящи, че не им е

интересно да живеят; мъчно им е; мислят, че са много виновни за нещо, че

трябва да бъдат наказани, не заслужават обичта на майка си, мислят се за много

болни, плаче им се.

Втора група – “Недепресивни” – за щастие е преобладаваща.

Отговаря отрицателно на предходните особености.

И З В О Д И:

Влиянието на депресивното поведение за формиране на агресия е проявено

при едно от децата, което на места отговаря двузначно на поставените въпроси.

Това може би показва, че има деца, които осъзнават депресията и агресията като

социално нежелателно поведение и не ги показват с цел да се харесат на

възрастните.

100% от “депресивните деца дължат това на понякога конфликтния,

според тях, семеен психоклимат. Същият относителен дял /100%/ се пада на

майки, които непрекъснато съветват и ръководят или са прекалено взискателни.

66% пък страдат от непрекъснато съветващи и ръководещи бащи.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

МОДЕЛИ ЗА КОНТРОЛ

Както изтъкнахме до тук, агресията е сложна и многостранна,

детерминирана в своите причини, трудна за предвиждане и в много случаи

тежка за контролиране.

Независимо, че нивото на агресия у децата се променя ситуативно,

съществуват устойчиви, непроменящи се във времето индивидуални различия в

склонността към агресивно поведение.

Устойчивостта у някои деца изисква повишено внимание от страна на

възрастните и опити за преодоляване на социално нежеланите форми на

поведение. Това намалява необходимостта въпросът за агресивността да бъде

разработван както в теоретичен, така и в практически аспект. Нуждата от

подобна диагностика виждаме в контекста на ролята, която предучилищния

педагог има в социализацията на личността и във формирането на

самосъзнанието. Възникват устойчиви форми на социално взаимодействие, а за

проявите на емпатия, сътрудничество или на агресия, недоброжелателност,

наблюдавани в този възрастов период, често се превръщат в основни

характеристики на поведението в следващите възрастови периоди. Както

показват някои изследвания, степента на агресивност при децата на

седемгодишна възраст е доста добър показател на агресивността им в зряла

възраст.

Ето защо е необходимо и учители, и родители да възприемат мерки за

предотвратяване на агресивните форми на поведение и да работят за формиране

на умения, за използване на по-конструстивни поведенчески начини за

постигане на желаните цели.

В заключение искаме да предложим и начините за контролиране на

агресията:

Треннинг в релаксация – исторически основан на Будизма и на техниките

отпреди десетилетия на Е.Джейкъбсън, които са популярни в съвременната

психотерапия и особено като компонент на системната десенситезация.

Емпирично е доказано в много изследвания, че той е ефективно средство за

редуциране на напрежението и състоянието на възбуда, които често се

разглеждат като предшестващи откритата агресия.

32

Тренинг в самоконтрол – като подход към гнева и агресията е приел

няколко форми, като основната от тях е научаването на човека да се ангажира в

процес, който различните автори наричат различно, рационално

реконструиране, когнитивно самообучение или ваксинация към стрес.

Основната характеристика на този процес е научаването да се правят вербални

Аз – твърдения, които ефективно самоинструктират човека на реагиране на

чувствата на гняв и възбуда, с по-ефективно и по-малко агресивно поведение.

Това е интервенция за самоконтрол на агресията с демонстрирана ефикасност,

която се използва все по-широко.

Тренинг в комуникативно умение – използва дидактически техники

буквално, за да учи на конструктивни комуникативни поведения. Фокусът на

особено полезен подход към разрешаването на конфликти, посредством

терминът в преговаряне, следва по-общия тренинг в комуникативни умения.

И накрая, за да се максимизира вероятността споразумението –

разрешаване на конфликтите – да се приложат на практика, двете страни в

конфликта се обучават да съставят и изпълняват писмени споразумения,

известнни като поведенчески договори /контракти/.

Тази често групирана триада от интервенции изглежда особено обещаващ

подход към контрола на агресията и последващото редуциране на

междуличностните конфликти.

Управление на вероятностите – или използване на наградите или

нефизическото наказание, има най-дългата изследователска история от всички

интервенции, разглеждани тук. Управлението на вероятностите е особено

мощна интервенция за контролиране на агресията, особено в онези приложения,

които комбинират наградите, за да се увеличат конструктивните им

просоциални поведения.

Психотерапия – не се оказва особено ефективна.Психотерапевтичните

приложения, чувствителни към видимите характеристики на пациента като

отзивчивостта на групата от връстниците сред агресивните юноши, са се

оказали по-ефективни в редуцирането на агресията.Образователните терапии,

които обикновено извличат своите специфични процедури от теорията за

социалното учене, доста последователно са демонстрирали своята ефективност

в промяната на поведението.

Понякога социалните умения на агресивните хора могат да се окажат

много полезни – те могат да им помогнат да избегнат опасни стълкновения с

другите.

Други способи, позволяващи да се разшири репертоара на социалните

умения у склонните към агресия хора, се основава на следните процеси:

Моделиране – този способ предполага демонстрация на лица, нямащи

базови социални умения, като пример за адекватно поведение. След показ на

различни модели на поведение, водещи до достигане на набелязаната цел у

участниците често се наблюдава подобрение на собственото поведение.

Ролеви игри – този метод се прилага на лица, преминаващи през тренинг

на социални уминия, представящи себе си в ситуация, когато се изисква

реализация на базови умения. Това дава възможност да се провери на практика

модела на поведение, който те са научили в хода на моделирането или

родствените с него процедури.

Установяване на обратна връзка – по време на този тренинг /който може да

се съчетае с ролевите игри и даже с моделирането / с индивидите се установява

обратна връзка във вид на реакция /като правило позитивна/ на тяхното

поведение. Те се поощряват или възнаграждават за желателното и адекватно

33

социално поведение. Напротив – положителното подкрепление отсъства, ако те

се обърнат към предишните приемливи модели на поведение.

Пренасяне на навиците от учебната ситуация в реална жизнена обстановка

– почти на всички тренинги за социални умения значително вниманние се

отделя на това, че всичко, което участниците са научили, намира своето

отражение в реалните жизнени ситуации. Понякога тези програми завършват с

това, че участниците учат общи принципи, които са уместни навсякъде и

всякого. Освен това се прилагат и немалко усилия за това, че занятията по време

на тренинга и учебните ситуации да съдържат повече елементи, характерни за

реалната жизнена обстановка. Тук се използва така наречената

Интервенция в малка група – трененгът в психологически умения използва

серия от психообразователни процедури за преподаване на умения за

управление на агресията. Учебните процедури често пъти включват

моделиране, поведенчески репетиции и обратна връзка за изпълнението.

И за да завършим, държим да отбележим, че обучението в адекватни

социални умения са многообещаващ метод за снижаване на агресивността.

И така, ако се върнем на въпроса: “ Нима агресията е неизбежна?”,

решително ще кажем “не”. Твърдо сме убедени, че ние вече имаме знания за

многочислените способи за преобразуване или снижаване количествата на

случаите на нейното проявление и считаме, че ще изисква все повече и повече.

Ние сме уверени, че не съществуват убедителни научни доказателства,

позволяващи да се заключи, че агресията е неизбежна. Напротив, всички,

изложени в работата данни показват, че такова поведение може да се

предотврати или да се намали честотата на неговото проявление.

Ние имаме мощно основание за оптимизъм, въпреки настоящата

политическа обстановка, че след като няколко десетилетия балансираме на

принципа на ядреното самоунищожение, човешкият род е избрал по-здравата,

по-устойчивата позиция. Пред лицето на такива измерения, ние считаме

напълно приемливо да завършим със следващия призив: ”…дайте да се

възползваме от този необикновен момент от човешката история, за да

отхвърлим отчаянието и да изберем най-непоколебимата, най-устойчивата от

всички човешки емоции – надеждата!”

34

Приложение

САД – ДВ

Тази скала съдържа 21 въпроса, които изразяват различни прояви в

детската възраст. Моля подчертайте верния за Вас отговор – “да” или “не”.

Изследването е с научна цел, то е анонимно.

1. Имаш ли желание понякога да се скараш с твой приятел, съученик или друго

дете?

да не

2. Случва ли ти се да удариш някое дете или да счупиш нещо нарочно, без

причина?

да не

3. Обичаш ли да дразниш другите?

да не

4. Интересно ли ти е да живееш?

да не

5. Нужен ли си на някого?

да не

6. Случвало ли се е да измъчваш животни?

да не

7. Обичаш ли да гледаш филми с много бой?

да не

8. Обичаш ли да четеш или слушаш за хора,които се мъчат?

да не

9. Вярваш ли, че доброто ще победи?

да не

10. Радваш ли се, когато надхитриш някого?

да не

11. Мъчно ли ти е?

да не

12. Ставаш ли лош, когато са лоши с теб?

да не

13. Радваш ли се, когато ти се случи нещо хубаво?

да не

14. Обичаш ли другите да правят това, което ти наредиш?

да не

15. Мислиш ли, че си много виновен за нещо?

да не

16. Трябва ли да бъдеш наказан за нещо?

да не

17. Плаче ли ти се?

да не

18. Много ли си болен?

да не

19. Когато някой вземе твой любим предмет, сърдиш ли се много?

да не

20. Заслужаваш ли майка ти да те обича?

да не

21. Отвръщаш ли, когато те обиди или удари по-силен от теб?

да не

35

СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКА АНКЕТА

Моля подчертайте!

1. Семеен психоклимат – спокоен, понякога конфликтен, непрекъснато

конфликтен.

2. Брой на децата в семейството – единствено, първо, второ,

……………………..

3. Без баща – от…….годишна възраст; поради развод; поради смърт.

4. Без майка – от…….годишна възраст; поради развод; поради смърт.

5. Отношение на майката към детето: поощрява, ограничава, потиска,

прекалено взискателна, много отстъпчива, груба, непрекъснато съветва и

ръководи.

6. Отношение на бащата към детето: поощрява, ограничава, потиска,

прекалено взискателен, много отстъпчив, груб, непрекъснато съветва и

ръководи.

Пол: мъжки, женски. Клас:………….

Възраст:…../навършени години/ Училище…………….……...

Благодарим Ви за отзивчивостта!

36

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Арънсън, Е. ”Човекът-социално животно”. С., 1984.

2. Адлер, А. ”За нервния характер”. С. Здраве и щастие, 1994.

3. Адлер, А. ”Човекознание” С. Евразия, 1995.

4. Бениаминова, М. ”Воспитание детей”. М., 1987.

5. Бойко, И.Б. ”Проявления атрессивности несовершенно – летних

осужденных женского пола”. ж. ”Вопросы психологии”, 1993, №4.

6. Бояджиева, М. ”Кризисните ситуации в детска възраст”. С., 1078.

7. Бэрон, Р. & Ричардсон, Д.”Агрессия”. Санкт Петербург. Питер, 1999

8. Гинът, Х. ”Децата и ние”. Булвест 2000 ,С., 1992.

9. Делчева, Т. ,Р. Стаматов, К. Генчева. ”Детето през ранната възраст”.

Ст.Загора, 1993.

10. Денисов, В. ”Социология на насилието”. С., Партиздат,1978.

11. Джалдети,А.,В.Василев и Р.Стаматов.”Психология”,Просвета,1992.

12. Динев,В.”Модели на човешко поведение”.Софи – Р, С. 1993.

13. Драгнева, Р. ”Стереотипи на общуването в семейството”.С., 1990.

14. Заваржин, С. А. ”Агрессивные фантазии в детском и подростковом

возрасте. ж. ”Вопросы психологии”, 1993, №5.

15. Зографова, И. ”Проблеми на агресивността у човека” .С. 1987.

16. Йончев, В. ”Семейството и душевното здраве на детето. С., Мед.и

физк. 1994.

17. Карагьозов, И. ”Готовност за агресия при непълнолетни с

отклоняващо се поведение, сп. Психология, 1986, №6.

18. Коломинский, Я. ”Психология взаимоотношений в малых группах”,

Минск, 1976.

19. Лоренц, К. ”Человек находит друга” М. Мир, 1977.

20. Маджирова, Н. ”Детските комплекси”, Пл., Полиграфия., 1996.

21. Мечков, К. ”Критична оценка и неизползвани възможности на

картинно – фрустрационния тест на Розенцвайг”, сп. Психология,

1987, №1.

22. Нешев, К. ”Моралът – светлини и сенки”. С., Партиздат, 1976.

23. Пирьов, Г. ”Децата и ние”. С., Веда словена, 1993.

24. Пирьов, Г. ”Психологията в твоя живот”. С., Партиздат, 1976.

25. Пошивалов, В. П. ”Новые направления в изучении агрессивного

поведения”. ,Журнал высшей нервной деятельности, 1987.

26. Прекоп, Ж. ”Малкият тиранин”. С., Аквариус, 1995.

27. Радев, Р. ”Философите – кратък речник”, С., Хр.Ботев, 1992.

28. Раттер, М. ”Помощь трудным детям”, М. 1985.

29. Речник по психология /Четвърто издание/, С., 1989.

30. Румянцева, Т. Г. ”Понятие агрессивности в современной зарубежной

психологии” ,ж. Вопросы психологии, 1991, №1.

31. Стаматов, Р., Т. Делчева. ”Личността и нейното онтогенетично

развитие”, Ст.Загора, 1993.

32. Станков, Д. ”Морал и култура” ИК Ц. Церковски, С. 1994.

33. Терещук, Р.К. ”Общение и избирательные взаимоотношения

дошкольников”, К. 1989.

34. Тодорова, Е. Социална психология” ,С. ИЦВСУ, 1995.

35. Фонарева, А.Н. ”Развитие личности ребенка”. М., Прогрес, 1987.

36. Фройд, З. Детската душа”, С.Евразия, 1993.

37. Фройд, З. ”Психология на сексуалността”, С. Хр. Ботев, 1991.

38. Фром, Е. ”Бягство от свободата”, С., 1992.

37

39. Фромм, Э. ”Анатомия человеческой деструктивности”, М. Република,

1994.

40. Хекхаузен, Х. ”Мотивация и деятельность, т. 1”, М. Педагогика, 1986

41. Хорни, К. ”Женската психология” ,С. Евтазия, 1996.

42. Цоков, П. ”Родители, изправени пред мита за Хера”, Пл. ИМН – Нунчо

Колев, 2001.

43. Чередниченко, В. И. ”Трудные дети и трудные взрослые”. М., 1991.

44. Шишков, Ат. ”Агресията в биологичен и социален аспект”,

Съвременна медицина, 1, 45 – 50, 1979.

45. Шишков, Ат. ”Апробиране на поляризационна скала за агресия и

депресивност в детска възраст”, Неврология,психиатрия и

неврохирургия, XXX, 1991, стр. 57 – 62.

46. Durkin, K. ”Developmental Social Psichology: from infancy to old age”.

Cambridge, Blackwell, 1995.

47. Karil, P. ”L`homme agressif” .Paris, Jacob, 1987.