1

УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО

И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО, СОФИЯ

==========================================

УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ :

Системообразуващи фактори и регулативни

механизми

Румен Василев Гечев

Дисертационен труд за присъждане на научна

степен “доктор на икономическите науки”

София, 2005

2

СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР ЧАСТ I. СЪЩНОСТ И ПОКАЗАТЕЛИ ЗА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ ПЪРВА ГЛАВА. СЪЩНОСТ НА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ 1.1. Дефиниране и критерии за устойчиво развитие 13 1.2. Критичен анализ на концепциите за “слабо” и “силно” устойчиво развитие 19 1.3. Концепциите за “Еко-икономика” 30 1.4. Методологически аспекти на категорията устойчиво развитие 35 1.5. Модификация на дефиницията за устойчиво развитие 42 ВТОРА ГЛАВА. ПОКАЗАТЕЛИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ 2.1. Методологически аспекти при създаването на система от показатели 52 2.2. Индексът за човешко развитие като един показателите за устойчиво развитие 59 2.3. Алтернативни показатели за устойчиво развитие 69 2.4. БВП: надежден показател за устойчиво развитие? 78 2.5. БВП Матрица за оценка на устойчивото развитие 89 ЧАСТ ВТОРА. ПРИРОДНИ РЕСУРСИ, ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ – ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ ТРЕТА ГЛАВА. ПРИРОДНИ РЕСУРСИ И ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ 3.1. “Невидимата ръка на пазара” или регулиран пазар 97 3.2. Енергиен интензивност на икономическия растеж 106 3.3. Изчерпването на природните ресурси като ограничител на растежа 123 3.4. Икономически растеж на базата на възобнивима енергия? 134 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ И ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ 4.1. Екологичен отпечатък на икономическия растеж 159 4.2. Икономически ефект от замърсяване на околната среда 184 4.3. Предизвикателства пред устойчивия икономически растеж в сектора на селското стопанство 194

3

ЧАСТ III. РЕГУЛИРАЩИ МЕХАНИЗМИ НА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ ПЕТА ГЛАВА. ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ 5.1. Специфика на еко-фискалната политика 213 5.2. Фискален механизъм за защита и управление на горите 229 5.3. Алтернативни източници за еко-финансиране 236 5.4. За и против политиката на субсидиране 248 ШЕСТА ГЛАВА. ЕФЕКТИВНОСТ НА ФИСКАЛНАТА ПОЛИТИКА ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ 6.1. Фискални инструменти за постигане на устойчиво развитие: механизми и резултати 263 6.2. Еко-фискалната политика и конкурентоспособността 279 СЕДМА ГЛАВА. МЕХАНИЗМЪТ ЗА ТЪРГОВИЯ С ЕМИСИОННИ РАЗРЕШИТЕЛНИ 7.1. Същност на механизма за търговията с емисионни разрешителни 310 7.2. Особености на основните принципи за търговията с емисионни разрешителни, залегнали в Протокола от Киото 329 7.3. Структура и еластичност на пазара за емисионни разрешителни 342 ЗАКЛЮЧЕНИЕ 354 ПРИЛОЖЕНИЯ 358 ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА 364 ИНДЕКСИ НА ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА 370

4

ПРЕДГОВОР

Проблематиката за устойчивото развитие е сравнително нова

научна област . То има интердисциплинарен характер, синтезирайки четири,

относително самостоятелни измерения: икономическо, социално,

институционално и екологично. Категорията “устойчиво развитие” получи по-

широка публичност след Конференцията на ООН за околната среда и

развитието в Рио де Жанейро през 1992 г. На тази среща на високо равнище

бе лансирано разбирането, че поддържането на определен икономически

растеж не може да се приеме като единствено или достатъчно условие за

напредъка на обществото и решаването на неговите социално-икономически

проблеми. Поставиха се под съмнение наложилите се дотогава парадигми за

оценка на ефективността на производството, на жизненият стандарт и на

начинът на взаимодействието между човека и природата в условията на

пазарно стопанство. Отчетено бе, че през последните няколко десетилетия е

постигнат феноменален технологичен напредък, индустриален ръст и

увеличение на материалните блага. Но тези достижения са постигнати на

твърде висока цена за сегашните и бъдещите поколения.

Диспропорциите в природата са достигнали критично ниво.

Продължават да се повишават нивата на замърсяване на въздуха, водите и

почвата; биологичното разнообразие намалява; нарастват темповете на

изчерпване на невъзпроиводимите ресурси. Учените предупреждават за

настъпващите промени в климата, т. нар. глобално затопляне, което е

следствие на замърсяването на околната среда, особено от емисиите

въглероден двуокис. Ако не се вземат незабавни мерки, резултатите за

жизнената среда и световната икономика биха били катастрофални през

следващите десетилетия.

Недопустимо високите темпове на замърсяване и унищожаване на

околната среда се съпътстват с увеличаваща се пропаст между бедни и

богати. Половината от населението на земята живее с два долара дневно.

5

Десетки милиони семейства нямат покрив над главата си, нито достъп до

здравеопазване, образование и питейна вода. Повечето развиващите се

страни в Африка, Азия и Латинска Америка са в отчайващо състояние.

Тревожни тенденции са налице дори и в най-развитите страни, където

богатите стават по-богати, а бедните по-бедни. В САЩ, например,

здравното осигуряване е лукс за близо 40 милиона души, които не могат да

си позволят закупуването на здравни застраховки.

Природните ресурси са ограничени; някои от тях са изчерпани до

критичния минимум, а запасът на други е за едва няколко десетилетия. В

някои случаи пазарният механизъм е основната причина за създаване или

задълбочаване на тези проблеми. Налага се извода, че целите на пазарната

икономика не би трябвало да се ограничават само с печалбата и

икономическата ефективност. Това предполага използването на нова

система от икономически стимули, чрез която да се промени в желаната

посока развитието на производството и потреблението. “Новият

икономически ред” от 70-те години на ХХ век не проработи.

Изискванията за устойчиво развитие поставят сериозни

предизвикателства пред съвременната наука. Доколкото става дума за нова

научна област, продължава търсенето на възможно най-точната дефиниция на

категорията устойчиво развитие, на съответните критерии и показатели за оценка

на равнището на устойчивост. Предлагат се различни системи от показатели за

измерване на неговите количествени и качествени характеристики. В

начален етап на разработка и приложение са различни механизми и

инструменти, чрез които могат да се реализират неговите основни цели.

Днес програмите за развитие на Европейският съюз и на другите развити

страни от Организацията за икономическо развитие и сътрудничество, до

голяма степен се съобразяват с критериите за устойчиво развитие.

На срещата си в Лисабон през 2001г, Европейската комисия прие

своята стратегия за устойчиво развитие. Основната стратегическа цел в

развитието на ЕС беше дефинирана като “...да стане най-

6

конкурентоспособната и най-развитата икономика в света, способна да

осъществи устойчив растеж с повече и по-привлекателни работни места и

по-голяма социална еднородност”.1 Година по-късно, в Швеция,

Европейската Комисия направи допълнение към тази постановка,

включвайки в стртатегическата цел опазването и възпроизводството на

околната среда. Бе изтъкнато, че основание за това е разбирането, че

“икономическият растеж, социалната еднородност и опазването на околната

среда трябва да вървят ръка за ръка”.

Все повече развиващи се страни се присъединяват към този

процес. Силно влияние за това оказват две групи фактори: Първо,

нарастващият интерес към взаимозависимостта между социално-

икономическите и екологичните проблеми в самите развиващи се страни, и,

Второ, засилващият се натиск от страна на развитите страни и

международните институции.

Процесите на глобализация на световното стопанство засилват

необходимостта от полагането на още по-големи усилия по решаването на

теоретико-приложните проблеми на устойчивото развитие. Реализацията на

целите на устойчивото развитие ще бъде възможно, ако всички страни-

членки на ООН мобилизират своя потенциал и успеят да постигнат

икономически растеж, който да гарантира екологичното равновесие и да

помогне за ограничаване на бедността и прекомерната социална

поляризация.

ПредметътПредметътПредметътПредметът на това изследване е икономическото измерение на

устойчивото развитие, разгледано в релация с остналите три измерения

(социално, институционално и екологично), с които има взаимообусловени

връзки. От тази гледна точка, анализът на икономическото измерение

предполага интердисциплинарен подход, който да позволи обхватен и

задълбочен анализ на системообразуващите връзки на устойчивото развитие и

конкретните регулативни механизми за неговата реализация. Подобряването на

екологичните параметри налага усъвършенствуването на икономическата

7

политика, използване на едни пазарни инструменти и ограничаване на

други. От друга страна, нарушаването на екологичното равновесие и

примерно, ефектите на глобалното затопляне, предизвикват икономически

загуби, имащи пряко отношение към социалните и икономическите аспекти

на развитието.

Политиката по опазването на околната среда има своите социални

и икономически последици. Установена е позитивна зависимост между

екологичното равновесие и стандарта на живот, както и между еко-

съобразността на производството и неговата ефективност. Проблемът е, че

при определени условия тези връзки могат да бъдат противоречиви. Затова е

необходимо да се създадат подходящи условия, стимули и механизми, които

да позволят постигането на еднопосочност в осъществяването на целите на

устойчивото развитие. Така подобренията на параметрите в отделно

измерение ще рефлектират върху подобряване на средата в другите

измерения, а заедно с това ще повишат ефекта от взаимодействието между

тези измерения.

Защитаваната основна тезаосновна тезаосновна тезаосновна теза е, че съблюдаването на критериите за

устойчиво развитие и достигането на неговите основни цели не могат да се

осъществяват само чрез “класическите” пазарни механизми, в това число и

тези прилагани в най-развитите икономики. Необходимо е използването на

нов тип регулативни механизми на местно, фирмено, национално,

регионално и глобално равнище,които променят пазарната среда, така че:

ограничават действието на онези елементи на пазарният механизъм, които

влошават екологичните и социалните параметри и стимулират

производителите и потребителите, които подобряват тези параметри..

Доказателството на тази теза предполага реализацията на няколко

взаимосвързани целицелицелицели на настоящето изследване:

8

а) по-нататъшно развитие и конкретизация на дефинирането на категорията

“устойчиво развитие” на основата на сравнителен анализ с традиционната

парадигма за икономически растеж;

б) критичен анализ на досега използваните критерии и показатели за

устойчиво развитие и предлагане на нов подход за формиране на система от

показатели, позволяващи качествено и количествено детерминиране на

равнището на устойчивост и тенденциите в изменението на това равнище;

в) разкриване на преките и обратни зависимости между природните

фактори и растежа, от една страна, и влиянието на растежа върху

екосистемата, от друга страна;

д) оценка на алтернативни механизми и инструменти, чрез които да се

постигне хармонизация в целите на обществено развитие на национално и

международно равнище.

От методологическа гледна точкаметодологическа гледна точкаметодологическа гледна точкаметодологическа гледна точка, анализът се движи от общото

към частното и от частното към общото. Това дава възможности например, за

по-задълбочен анализ на конкретните модели на растежа в избрани развити

и развиващи се страни, както и в страните в преход. Чрез метода на

индукцията се открояват общите принципи на устойчивото развитие, докато

дедукцията позволява да се акцентира върху специфичните форми на

проявление на тези принципи в отделните страни и групи страни (силно

развити, средно развити, слабо развити, нововъзникващи пазари, страни в

преход към пазарна икономика. Навсякъде, където е възможно, тенденциите

на растежа са разгледани в дългосрочна перспектива, при алтернативни

модели на развитие. Изледването е построено върху сравнителен анализ,

включващ проявлението на процесите и категориите на различни равнища

(местно, фирмено, национално, регионално, глобално) и при различни

механизми на взаимодействие. Отделните категории и процеси са

разгледани в динамика, т.е. устойчивото развитие се приема като движение, а

не като статичен резултат. С развието на обществото се запазват

критериите, но се повишават изискваният към показателите за оценката на

9

равнището на устойчивост. Като се запазват основните принципи, върху

които е изграден регулатичният механизм за устойчиво развитие, се

подхожда конкретно към неговите конкретни инструменти и

субординацията на прилагането им в отделни страни и групи страни.

Конструкцията на изследването е съобразена с разбирането, че не

всеки модел на растежа води до устойчиво развитие, но че не може да има

устойчиво развитие без да се осигури адекватен растеж. Постигането на

един или друг модел на растежа и подчиняването му на целите на

устойчивото развитие, предполага използването на определен набор от

регулативни инструменти.

Настоящият дисертационен труд има определени ограничения в

обхвата на изследване. Тези ограничения са приети, поради някои

съображения:

Първо, интердисциплинарният характер на устойчивото развитие

предполага, че категорията изразява сложна система от преки и обратни

връзки между процеси и зависимости от различни научни области. Поради

това, анализът е изграден предимствено от икономическа гледна точка.

Приемам, че икономическото измерение отразява зависимостите и

тенденциите в другите три измерения на устойчивото развитие и

същевременно влияе върху процесите и зависимостите в тях.

Второ, селектирани са определени взаимовръзки между

производството и околната среда. Изборът се ограничава до ограничен на

брой, но съществени по своята роля, стратегически природни ресурси

(петрол, природен газ, въглища, дървесина, отделни рудни изкопаеми,

води), осигуряващи ресурсната база на растежа.

Трето, вредните емисии, отделяни в процеса на производство и

потребление са хиляди видове. В някои случаи те са съпътстващи, а в други

специфични за отделните производства. Избрани са само част от тези

емисии (парникови газове, киселинообразуващи емисии, някои токсични

10

вещества, тежки метали и др.), които в най-голяма степен влияят върху

екологичното равновесие и които илюстрират общите количествени и

качествени зависимости в процеса на взаимодействието между човека и

пиродата.

Четвърто, избрани са “представителни страни” или групи страни,

според равнището на дохода (висок, среден, нисък), според степента на

замърсяване или според избраният модел на развитие. Това изследване има

глобален характер, то акцентира върху общите принципи, зависимости,

основни тенденции и налагащи се механизми за въздействие. Самото

устойчиво развитие е категория, която следва да се анализира на широка

сравнителна основа.

Пето, като елементи на регалативният механизъм за устойчиво

развитие се анализират основно фискалната политика и търговията с

емисионни разрешителни. Това са двата основни икономически

инструмента за реализацията на целите на устойчивото развитие. Във връзка

с тяхното прилагане или при определяне на сравнителните им регулативни

предимства, са включени и други инструменти, в т.ч. административни

(стандарти, норми), външна търговия, чуждестранни инвестиции,

технологичен трансфер и др.

Шесто, развитието на България и българският опит са включени

навсякъде където е било целесъобразно. На този етап, страната ни не може

да бъде използвана като модел за устойчиво развитие, макар че, процеса на

адаптация към ЕС създава благоприятни предпоставки за това. В

краткосрочен период, тези предпоставки не могат да бъдат реализирани в

достатъчна степен. Разбира се, изводите и препоръките за другите страни и

групи страни се отнасят до голяма степен и за България. В някои случаи, са

направени конкретни препоръки за постигане на устойчиво развитие в

нашата страна, които са основани на досегашният ни опит и сложилите се

тенденции на развитие.

11

Структурата на дисертациятаСтруктурата на дисертациятаСтруктурата на дисертациятаСтруктурата на дисертацията отговаря на посочените цели на

изследването, на тяхната приоритизация и взаимообвързаност, както и на

избраната методология на изследването. По-точното дефиниране на

устойчивото развитие е предварително условие за надеждната

систематизация на съответните показатели и тяхното ранкиране.

Определянето на показателите е една от най-силно дискутираните страни на

устойчивостта и с най-големи предизвикателства пред учените. Всяко

явление или процес може да бъде управлявано само при условие, че

резултатността от това управление може да бъде оценено с конкретни

качествени и количествени показатели, т.е. да се гарантира неговата

“измеряемост”. Първите две глави са посветени на решаването на тези

проблеми.

Изследването включва различните механизми на взаимодействие

между производството и потреблението от една страна и природната среда

от друга. Предложената нова постановка за системата от показатели в Първа

част, Втора глава (матрицата на БВП) се използва като изходна база за

оценка на екосъобразността на икономическия растеж и за разкриване на

преките и обратни връзки между растежа, природната среда и обществото,

като движеща сила на това взаимодействие (Част Втора, Трета и Четвърта

глава).

Различните инструменти за осъществяване на целите на

устойчивото развитие са обект на анализ в Третата част на дисертационния

труд - Пета, Шеста и Седма глава. Тук предметът на изследване включва до

някои основни инструменти на фискалната политика и особената роля на

утвръждаващият се специфичен пазар за търгуеми емсионни разрешителни.

Сравнителният анализ и оценките са направени на основата на конкретен

емпиричен материал от отделни страни или група страни (ЕС), които в една

или друга степен са предприели фискални реформи насочени към

реализацията на целите на устойчивото развитие.

12

В последната, седма глава (Трета част), се прави сравнителен

анализ на пазара за специфични ценни книжа (емисионни разрешителни),

като особена форма за стимулиране, конктролиране и регулиране на

растежа в посока на повишаване на неговата екологосъобразност. Този

инструмент се разглежда в единство с другите, фискални инструменти,

доколкото използването на емисионните разрешители винаги допълва, а не

замества фискалните инструменти. Освен това, този механизъм има огромен

потенциал за ограничаване на замърсяването чрез използването на пазарни

стимули. Създаването на нова ниша в международните пазари за ценни

книжа не само ще допринесе за динамизирането на тези пазари, но така

също ще генерира допълнително значими по обем ресурси за

финансирането на екологични и социални програми.

Използвани са около 250 литературни източника на наши и чужди

изследователи. Въпреки изключително сериозните трудности по

квантифицирането на сложните взаимовръзки между различните измерения

на устойчивото развитие, в дисертационният труд е използван голям масив

от надеждни статистически данни и резултати от други научни изследвания,

които са отразени в 32 фигури (графики), седем таблици и пет приложения.

Тезите на автора са защитени на няколко конференции с

международно участие в България, САЩ, Чехия, Бразилия, Германия,

Кения, Украйна. Някои от идеите, лансирани в предложенията за

регулативните механизми за устойчиво развитие, са намерили отражение в

разработените икономически инструменти за въздействие, приети от ЕС. В

качеството си на Председател на Комисията по устойчиво развитие към

ООН (1996-1997г) и по-късно като експерт на същата комисия, авторът е

участвал с конкретни предложения по регулативните механизми, отразени в

документите на ООН, приети на срещата на високо равнище в Йоханесбург

през 2002г.

13

ЧАСТ I. СЪЩНОСТ И ПОКАЗАТЕЛИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ

ГЛАВА ПЪРВА

СЪЩНОСТ НА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ

Изследването на тази трудна материя и което е най-същественото –

предлагането на алтернативни решения на проблемите, предполага

изясняване същността на категорията устойчиво развитие, на неговият

обхват, измерения и съответно качествени и количествени показатели. Още

в началото искаме да отбележа, научната общност не е стигнала до

общоприета дефиниция. И това е разбираемо, като се има предвид, че по

проблема се работи по същество едва от около петнадесетина години.

1.1. Дефиниране и критерии за индентифициране на устойчиво

развитие

През 1987г Световната Комисия по Околната среда и развитието (WCED)

дефинира устойчивото развитие като “развитие, което осигурява

потребностите на настоящето поколение без да подкопава възможностите за

задоволяване потребностите на бъдещите поколения”.2 Дефиницията

фокусира върху баланса на интересите между сегашните и бъдещите

поколения. Несъмнено, такъв баланс подсказва необходимостта от

рационално и адекватно използване на наличните природни ресурси, както

и на необходимостта от хармонизацията между краткосрочните и

дългосрочните цели на развитието. Но това определение звучи по-скоро

като добри намерения, без да посочва достатъчно конкретно своя обхват и

цели.

Дефинирането на устойчивото развитие е предусловие за избора на

целите на изследването, респективно на механизмите за достигане на тези

цели. Комисиято по устойчиво развите при ООН, създадена през 1992г, е

сред най-авторитетните и влиятелни институции, които изпълняват

14

разработващи и координиращи функции по тази проблематика. Комисията

счита, че устойчивото развитие има четири основни измерения: социално,

икономическо, екологично и институционално, които имат относителна

самостоятелност. Други учени предпочитат по-разширен и детализиран

подход при определяне обхвата на разглежданото понятие. Така например,

H. Bossel (1999) включва в това понятие девет измерения: природни,

материални, екологични, социални, икономически, правни, културни,

политически и психологически.3 В тази детайлизация се цели да се откроят

отделните аспекти на понятието, да се покаже тяхната относителна

самостоятелност, значение и съществуващи механизми на взаимодействие.

Критериите за обособяването на някои от тези измерения не са

достатъчно аргументирани. При такова обособяване не е ясно как точно

трябва да се обособят „материалните” измерения, при положение че те

винаги са в някаква конкретна форма – природна, в процес на преобразуване

на природата (икономическа и социална дейност). Дори правните и

политическите отношения са по повод на определени материални

отношения. И тази „всеобща форма на движение на материята” се проявява

във всички останали сфери, независимо дали връзката е пряка или

опосредствена. Не прави изключение и културата. Духовната култура има

също своя материален израз и се развива повече или по-малко заедно с

развитието на материалната култура.

Общоприето е, че отделните измерения, независимо от техният брой,

детайлизация, обхват и т.н., се изследват или моделират от гледна точка на

начинът на тяхното проявление, резултатите на тяхното взаимодействие

измерени спрямо предварително приети показатели и съответно, от гледна

точка на възможните механизми и инструменти за насочване на това

взаимодействие към изпълнение на целите на устойчивото развитие. Не

можем да не се съгласим, че развитието (изоставането) на някои от

посочените измерения за сметка на друго не е в хармония с основните цели,

към които следва да се развива цялата система на устойчивото развитие. 4

15

Не е приемливо да бъде определено като устойчиво развитието на

дадена страна, ако нейният Брутен вътрешен продукт (БВП) расте,

внедряват се модерни технологии на производство, но социалната

поляризация се задълбочава или са нарушени елентарните демократични

свободи на мнозинството или на малцинството. Не са малко страните, които

имат добри показатели за валутни приходи, но те са за сметка на нарастваща

експлоатация и износ на невъстановими природни ресурси. В определени

случаи, това е съчетано с предопределянето на управляващият елит по

наследствен или имущетвен признак, медиите са под пълен контрол на тази

елит или пък са нарушени цяла система от елементарни демократични права

на полов или религиозен признак.

Има достатъчно примери, при които формалните политически

свободи са гарантирани от конституцията, има многопартийна политическа

система. Въпреки това, е открит въпросът устойчиво ли е развитието на тези

страни, ако средните показатели на жизнения стандарт се влошават,

безработицата е твърде висока и процесите на социална поляризация

изтласкват към социалната периферия голяма част от тези избиратели?

Очевидно не. Или по-устойчиво ли би било развитието на тези страни, ако

са нарушени демократичните свободи, но параметрите на националното

стопанство се подобряват? Не може да се говори за устойчиво развитие и за

региони, в които има въорежен конфликт или гражданска война.

Показателни са изведените зависимости между регионалните конфликти и

социално-икономическото развитие на примера на войната в бивша

Югославия и ефектите от тази война върху целият Балкански полуостров.

(Вж. По подробно: Gechev, 2004)5

Тези въпроси не са само теоретични, поради факта че има не малко

страни, които могат да бъдат причислени към едната или другата група.

Това е една от причините, поради които приемането на единна система от

показатели за измерване на устойчивото развитие с консенсус от всички

страни-членки на ООН е било и ще остане като възможно, но силно

проблематично. Широките дискусии по време на 4-тата и 5-тата Сесия на

16

Комисята по устойчиво развитие на ООН (1996-1997г) разработването и

приемането на препоръчителна система от показатели за устойчиво

развитие потвържадават тази проблематичност. Следователно, различията в

политическите системи в отделните страни ще продължи да представлява

проблем в търсенето на решения от консенсусен характер, каквато е

практиката не само в ООН, но и в повечето междунардни организации.

Опитът досега сочи също, че постигането на такъв консенсус е

възможен, при условие, че се постигне баланс в интересите на страните

участници. Проблемът е доколко този компромис остава в рамките на

основните критерии за устойчиво развитие и какво е съотношението между

създадените нови възможности, респективно ограничения за реализацията

на това развитие.

Политиката на устойчиво развитие се осъществява в определени

условия. Катeгорията “условия”, според мен, е по подходяща от категорията

“ограничения”. По принцип, ограниченията се отнасят главно за

невъзпроизводимите природни ресурси.i Ограниченията свързани с

възпроизводимите ресурси са само временни и те могат да бъдат изменени в

даден период от време. Затова тези условия би следвало да се дефинират

като съответно „константни” или „променливи”. И двата типа условия

подлежат на управление при използването им, но само променливите могат

да увеличават своите количествени и качествени параметри. Това означава,

че критериите за начина и ефективността от управлението на

невъзпроизводимите ресурси трябва да са още по-високи, доколкото

загубата им или неправилното им съхраняване има необратими последици.

i Към невъпроизводимите природни ресурси се отнасят: петролът, природният газ, въглищата, рудните и нерудните изкопаеми и др. Към възпроизводимите природни ресурси се отнасят: водата, дървесината, въздухът, слънчевата и геотермалната енергия, хидроенергийните източници, растителните и животинските продукти и др. Въпроизводимите ресурси също имат в една или друга степен граница на обем на текущо потребеление. Последното би следвало да бъде под или в най-лошият случай до новито на нормалното възпроизводство и/или възстановяване на сътветния ресурс.

17

В литературата продължава дискусията по механизмите на

използване и управление на производствените ресурси – природни и

икономически. Те се определят съответно като природен и произведен

капитал. Без да навлизам в детайлна дискусия относно терминологията,

споделям утвърденfто разбиране, че капиталът може да бъде само

произведен. Природните ресурси се превръщат в капитал, ако са включени в

производството на стоки и услуги. Капиталът е нарастваща стойност, а

такова нарастване може да стане само в процеса на производството.

Когато използват термина природен капитал, изследователите имат

предвид не природните ресурси въобще, а само онези ресурси, които се

използват в производствения процес. Следователно, и природния и

произведения капитал са производствен капитал, но единият е създаден от

природата, докато другия е продукт на обществено-икономическите

отношения. Ето защо по своята същност, капиталът изразява икономически

отношения, за разлика от природния „капитал”, който е само обект по

повод на който възникват икономически отношения.

Теоретичното изясняване на проблема има и друга страна – каква е

същностната ралика в дефиницията природен капитал по отношение на

ресурсите, които се използват вече, т.е. са превърнати в част от

икономическата система, и тези които са разкрити но не се използват, т.е.

тяхното използване е само потенциално. Анализът на тези особености е

важно и има отношение към дискусията за същността и евентуалната

заместимост между природния и произведения капитал. Ако се приеме

терминологията за “природен капитал” , той следва да има ясно дефиниран

обхват. Най-подходящият критерии е дали природните ресурси са включени

в процеса на производството – добив, преработка и т.н.. Тези, които все още

не са включени в този процес не могат да бъдат определяни като капитал, а

само като резерв от ресурси. По същата причина, стратегическите резерви

от суровини и др. природни ресурси също не са капитал, тъй като са добити,

но не са включени в системата на производството. Фактът, че са направени

разходи за тяхното производство не ги право автоматически и капитал.

18

По друг начин стои въпроса с ресурсните резерви на фирмите, които

при определени условия отговарят на горните критерии за капитал.

Критерият е дали те са условие за поддържането на стоковото

производството. Естествено , петролните рафинерии, металургичните и

някои химически компании работят в непрекъснат производствен режим,

което предполага поддържането на достатъчно резерви, определяни

количествено според оптималното съотношение между обема на

производството и размера на резервите. Това оптимално съотношение

гарантира непрекъснатостта на производството. Всъщност, такива резерви

са необходими и за производствата, които не предполагат непрекъснат

режим на работа. Ако размера на природните ресурси е над оптималното им

количество, те не са капитал, а чиста икономическа загуба. Като такава те

трябва да се включат с отрицателен знак в уравнението капитал : устойчиво

развитие.

Трябва ли да се диференцира понятието природен капитал, ако той се

разгледа като възпроизводими и невъзпроизводими ресурси? Определено

да, защото тази разлика е съществена, както от гледна точка на

икономическия анализ, така и от гледна точка на критериите за устойчиво

развитие. Невъзпроизводимите ресурси не отговарят на тези

характеристики.

Дефинирането на понятието природен капитал за възпроизводимите

ресурси има определени нюанси. . Въздухът, водата и слънчевата енергия са

ресурси, които се възпроизвеждат от природата без намесата на човека. Но

дървесината, например, може да се доставя или от девствените гори или

чрез залесяване. Само във вторият случай тя е продукт на капитала. В този

смисъл, евентуалната замяна на един вид произведен капитал с друг вид

произведен капитал е по същество раличен от евентуалното заместване на

невъзпроизводим (или възпроизводим, но откъснат наготово от природата

ресурс с дадена форма на произвeден капитал (финансов, технологичен).

19

Проблемът за същността на капитала в ноговите различни форми се

нуждае от по-нататъшно изясняване, което би улеснило не само

дефинирането на устойчивото развитие, но и приемането на надеждни

ориентиране за провеждане и оценка на съответната политика за такова

развитие.

1.2. Критичен анализ на концепциите за “слабо” и “силно”

устойчиво развитие

Делението на капитала на „природен” и „произведен” е в основата на

дискусията за така нареченото “слаба” и “силна устойчивост”.

Привържениците на модела на „слаба устойчивост”, приемат, че характера

на капитала – произведен, съответно, природен, не е съществено от гледна

точка на тяхното разбиране за устойчивост на икономическия растеж. За

представителите на неокласическата школа (Hicks, Solow, Hartwick) и др.,

критерии за устойчивост е размерът на капитала, който се предава от

поколение на поколение или който се измерва във времеви хоризонт на едно

поколение. Те считат, че развитието е устойчиво, ако размерът на този общ

капитал (природен плюс създаден) поне не намалява или в

преференециалния случай – нараства. Това разбиране е основано на

аксиомата, че характера на развитието се определя от равнището на

потребление на стоки и услуги. Растежа (или поне съхраняването на същото

ниво) на капитала генерира съответно нарастващо или съответно „стабилно”

потребление, в т.ч. потреблението на невъзпроизводими природни ресурси.6

Според неокласическата школа, няма значение каква е структурата

на капитала, щом като потреблението, което той гарантира, не намалява.

Това е въплатено в класическата формула за производствена функция:

Y = f (K, L, N)

, където Y е Брутният вътрешен продукт (БВП), K е капитала, L

труда и N природните ресурси, използвани в производството. Представена

20

за първи път от Wicksteed (1894)7 тази функция предполага, че един и същ

краен резултат, изразен в количество БВП, може да се достигне чрез n на

брой количествени кобинации между различните производствени фактори.

Функцията измерва съотношението между количеството на използваните

производствените ресурси и обема на произведения продукт, представени в

натурално изражение.

На тази основа, Atkinson and Pearce (1995) правят опит да

квантифицират индекса на устойчивото развитие (Z), представяйки го като

резултативна величина от : съотношението между националните

спестявания (S) и БНП (Y) минус резултативната от съотношението между

природния капитал (dn) и БНП и съответно произведения капитал (dm) и

БНП. 8

Z = S/Y - dm /Y – dn/Y

Прави се извода, че устойчивостта е “слаба”, ако Z е по-малко от

нула. Всъщност, този модел е друга гледна точка на същата неокласическа

школа. Още Hartwick (1977) въвежда правилото (наречено по-късно на

негово име), че устойчивостта или неустойчивостта зависи от това дали

съответно натрупаният нетен капитал е с отрицателен или положителен

знак.9 Ако този капитал е равен или по-голям от нула, то това е достатъчно

условие за постигане на устойчивост. Според него и неговите

последователи, няма никакви рискове за бъдещите поколения, ако

използваният “природен капитал” се замени с поне същата стойност

“произведен капитал”, така че да се запази равнището на нетния капитал

(създаден минус използван природен капитал). Несъстоятелността на тази

теза е доказана също от Asheim и др. (2003) с помощта на убедителни

иконометрични измервания.10

Такова диференциране на критерия за устойчиво развитие и начинът

за оптимизиране на разпределението на ресурсите между поколенията

поражда многобройни методологически и фактически въпроси.

21

Предложената парадигма не взема предвид никакви минимални равнища

(ограничители) при заменяемостта между отделните видове капитал.

Колкото и да е висока производителността на труда и колкото и да е

„дълбочинна” обработката на даден природен ресурс, този ресурс не може

да бъде заменен с друг при производството на краен продукт.

Примерно, за да се произведе един тон стомана са възможни

наистина различни варианти на количествено съотношение между труд,

технологии, енергия и пр. Но каквото и да е равнището на технологиите и

квалификацията на работната сила, необходим е абсолютен минимум от

всеки един от производствените фактори. Желязната руда не може да бъде

заменена напълно или частично от технологии, колкото и модерни да са те,

или от увеличен брой работници. Нито пък може да се увеличи ресурса

желязната руда толкова, че да се произвежда стомана с един или без нито

един работник. Дори пълната роботизация изисква някой да „роботизира”,

да контролира и т.н. В приетия по-горе подход, такива минимални

количествени равнища няма, не е показано и как се изменят съотношенията

в тези равнища при различни обеми на производството. А законът за

намаляващата възвращаемост предполага такова раазграничение. Все пак,

пределната производителност от всеки различен ресурс няма как да не е

различна.

Моделът на Pierce и Atkinson не прави разлика между

възпроизводими и невъзпроизводими ресурси. Той включва само

произволни съотношения на заместване на един производствен фактор с

друг, без оглед на неговата възпроизводимост, налично количество, времеви

хоризонт на изчерпаемост и т.н. С други думи, дадена нация или група

нации може безпроблемно да си „заменя” невъзпроизводими природни

ресурси до пълното им изчерпване. Дали това ще стане за 5, 10 или 150

години не е посочено във въпросния модел.

В критичния си анализ на Неолибералният подход за модела на

обществено-икономическо развитие, L. Taylor (1996), пледира, че

22

икономическият растеж би имал смисъл, само ако се постигнат три

взаимопредполагащи се цели: а) увеличение на дохода; б) обществено развитие

и в) защита и възстановяване на околната среда.11 Споделям неговите

аргументи, че ласираният от МВФ и Световната Банка “Вашингтонски

консенсус” не можаха да осигурят реализирането на тези цели. Същата

категорична позиция заема Нобеловият лауреат по икономика Дж. Стиглиц,

който е още по краен в оценките си. Според него, политиката на МВФ по

отношение на развиващите се страни и страните в преход е претърпяла

пълен провал.12

Разбирането за взаимодопълняемостта и взаимозаменяемостта между

“природния, социалния и икономическия капитал”, е развито по-нататък от

Atkinson и др. (1997), като се прави опит да се докаже възможността

замяната на изчерпаните природни ресурси с нарастващи нетни

спестявания.13 Действително, възможно е да растат нетните спестявания при

увеличаващо се потребление на изчерпаеми ресурси, които са материална

основа за растежа на стойността и доходите в процеса на производството.

Използвайки иконометрични модели, Arrow и др. (2003) се опитват да

докажат, че изчерпаемите природни изкопаеми са еквивалентен ресурс на

всички други екзогенни фактори на растежа.14 Според тях, достатъчно е да

се либерализира напълно достъпа до тези природни ресурси, за да се

гарантира “правилното им използване”. Като компенсация на развиващите

се страни-износителки на природни ресурси (страни с “неперфектна

икономика”) се предлагат компенсации във формата на достъп до високи

технологии, разработени от “перфектните, т.е. развитите икономики).

Anand и Sen, сполучливо определят този подход като “счетоводен”,

защото се сравняват баланси от монетарни стойности, без да се държи

сметка за натуралните баланси, респективно за пропорциите в които се

използват възпроизводимите и невъзпроизводимите природни ресурси, нито

пък се вземат под внимание механизмите за разпределние на доходите.15

23

Сложните математически модели, построени при множество

ограничения в броя и характера на включените фактори, не дават отговор на

два логически въпроса: Първо, какво ще разменят тези “имперфектни

икономики”, когато само след няколко десетилетия се изчерпат техните

ресурси и Второ, какъв е смисълът от предоставянето на съвременни

високотехнологични продукти, след като икономиките на развиващите се

страни нямат необходимата инфраструктура и потенциал, т.е. не са налице

“системните условия” за реалното оползотворяване на тези водещи технологии.

Фактическото състояние на икономиките на слабо развиващите се страни –

износителки на невъзпроизводими и възпроизводими ресурси, е твърде

далеч от такива откровено апологетични очаквания.

Но същностният проблем е, че пазарната философия на

икономическия растеж, разбиран като източник на богатството, води до

ескалираща деградация на природната среда. Пресичането на критичната

граница в обозримо бъдеще ще подкопае и възможностите за поддържане на

сегашната динамика на растежа, а с това ще лимитира и потенциала за

генериране на достатъчно доходи.

Следователно, тези неокласически разбирания за “слаба устойчивост” са по-

скоро модел за неустойчиво развитие. Именно поради такова разбиране за

“устойчивост”, са обезлесени огромни територии, което води до

необратими поражения върху почвата, ландшафта и биологичното

разнообразие. В отделни страни някои невъзпроизводими природни ресурси

са почти или напълно изчерпани, тъй като в „уравнението” на тяхната

експлоатация въобще е отсъствал критерия „бъдещи поколения” и

екологични щети.ii

ii Ayres и др. (1998) привеждат изключително подходящ за случая пример с тихоокеанската островна страна Науру. Тя само за няколко десетилетия изчерпа запасите си от фосфати само за няколко десетилетия, постигайки временен комфорт от валутните приходи от износ. След изчерпването на запасите, тази страна сега бере плодовете на неразумната си политика, която може да се характеризира като “слаба устойчивост”. Проблемът бе, че вместо приходите от близо един милиард щ.д. долара да бъда инвестирани в развитието на местната икономика, те бяха депозирани в доверителен фонд. Този фонд бързо се стопи по времето на Азиатската финансова криза от 1997-

24

В критичният си анализ по отношние на този подход, Ayres и др.

(1998) основателно отбелязват, че тази методология не е надеждна, тъй като

изключва важни аспекти на устойчивостта на национално и регионално

равнище. Освен това, тя не взема предвид ролята на международната

търговия с производствени фактори и краен продукт.16 Неприемливо е

отсътвието на какъвто и да било анализ за така наречената

взаимозаменяемост на раличните форми на капитал (природен, човешки,

произведен) от териториална и национална гледна точка. Редица развити

страни преднамерено ограничават експлоатацията на собствените си

природни ресурси, особено невъзпроизводимите.

В някои случаи това се постига чрез законови и административни

ограничения и (или ) в комбинация с икономически (насърчаващи или

ограничаващи) стимули. Те предпочитат да осигуряват необходимите им

ресурси чрез внос по четири очевидни причини : а) по-ниски цени на

доставките; б) поддържане на собствени стратегически запаси; в)

съхраняване на природната среда и г) отпадане на необходимостта от

разходи за възстановяването на тази среда. Така негативите се прехвърлят

на износителите на природни суровини, които основно от развиващите се

страни. Така например, през 1975 в САЩ съотношението между внесените

и изнесените органични невъзпроизводими природни ресурси е 4 : 1, докато

през 2000г вече е 6 : 1. (Вж. Приложение 1). С други думи, САЩ са нетен

вносител на органични материали и растежа им става все по-зависим от

вноса на такива материали.

В концепцията си за “силна устойчивост”, Bretschger (1999)17 приема, че

обема и интензитета на това потребление трябва да е поне равен на обема и

интензитета на възстановяване на използваните ресурси. Например, изсичането

на горите в един участък да бъде съпроводено със засаждането на дървета в

друг участък, количеството на уловената риба да не надхвърля границите,

гарантиращи нейното естествено възпроизводство и т.н. Или че обемът и

99 година. Вж. по подробно: Ayres, R., Bergh, J. & Gowdy, J. Viewpoint: Weak versus Strong Sustainability. (2002). Discussion Paper, Rotterdam: Timbergen Research Institute, pp.2-4

25

характера на отпадъците от производството и потреблението (твърди, течни,

аерозолни, токсични, нетоксични и т.н.) не надхвърля потенциала на

природната среда за абсорбирането и неутрализирането им, в т.ч.

възстановяване на капацитета за тяхното рециклиране и превръщане в

нетоксични (безопасни) субстанции.

Този подход заслужава внимание, макар че е труден за реализация

поради икономическа нецелесъобразност. Слънчевата енергия, например,би

могла да бъде екологично чист заместител на въглищата при производство

на електроенергия. Така от една страна ще се избегне прякото замърсяване

на въздуха със сяра и др. твърди частици, а от друга страна ще се запазят

невъзпроизводими запаси от въглища. Но проблемът е, че използването на

слъчеви генератори на електроенергия е все още твърде скъпо. С други

думи, разполагаме с технически решения на заместването, но те често

влизат в противоречие с икономическата целесъобразност от приложението

и използването им.

Освен това, произведеният капитал винаги е по-икономически

неизгоден от свободно достъпните (безплатни) невъзпроизводими

природни енергийни ресурси. Затова страните, надарени с такива ресурси не

изпитват икономическа принуда да ги заместват с екологически чисти

енергийни източници. Икономическите, социалните и екологичните ефекти

от използването на различните видове ресурси зависят от тяхната доставна

цена. Едни страни са избрали въглищата като важен или дори основен

енергиен източник (Китай, Индия, Украйна, Германия, САЩ), други

ураниевата руда (Франция, Русия, България, Великобритания, Канада)

трети петрола (Саудитска Арабия, Ирак, Русия, Кувейт, Нигерия,

Венецуела, Мексико и др) . Всеки един от тях има своите предимства и

недостатъци според наличността и достъпността им във всяка отделна

страна.

Daly и Cobb (1989) аргументират разбирането си за “силна

устойчивост” с въвеждането на максимални равнища за потребление на природен

26

капитал.18 Тези равнища са определени във физически измерения и не се

допуска възможността за взаимозаменяемостта на този природен капитал с

други форми на капитала. Невъзпроизводимите ресурси се делят на

такива, които могат да бъдат заместени от възпроизводими ресурси и

такива, които нямат заместител. С други думи, спазването на принципа за

“силна устойчивост” би означавало прекратяване на добива на тези ресурси

и запазването им за бъдещите поколения.

Горният принцип не е реалистичен. Не е ясно на каква основа се

определя този праг на експлоатация, нито какъв би бил времевия хоризонт

на „бъдещите поколения” – пет, сто или повече генерации? Кой ще

определи кое бъдещо поколение, как и колко ще потребява, за да можем да

преценим колко ресурс да оставим като резерв. Кои ресурси ще бъдат най-

необходими и най-ценни за бъдещите поколения? Защото очевидно

въпросните резерви, поне по формална логика, следва да са в различни

количества. Не е възможно да се прецени до каква степен и в какви области

ще напредне науката и техниката във времето и дали, примерно, след 500

години петрола ще бъде по-ценен от въглищата или обратното.

Определянето на тези своебразни изискуеми резерви за различните

находища, респективно страни, неизбежно би рефлектирало върху

международните икономически и политически отношения. Дали става дума

за процент от сега експлоатираните находища, дали това касае находищата

които са разкрити, но са замразени по стратегически причини и т.н. В тази

връзка, много по-реалистична е постановката на Нобеловият лауреат Solow

(1988), според който равнището на “устойчивост” зависи от това, как да се

разпределят невъзпроизводимите ресурси между различните поколения,

така че да се запазят възможностите за повишаване на жизнения стандарт.19

Друг съществен въпрос е ще бъдат ли компенсирани страните, чиито

приходи са изцяло или в значителна степен зависими от износа на природни

ресурси? Как ще се определи размера на компенсациите, при положение че

неяснотите с времевия хоризонт изключват надеждено определяне на

27

съотношението между настояща (текуща) стойност и бъдеща стойност на

въпросните невъзпроизводими ресурси. Дори формалната логика

предполага, че без такива компенсации не е мислимо консервирането на

ресурсите. И още, в каква форма ще са тези компенсации, на кого ще бъдат

предоставяни, при какви условия ще става използването им и т.н.

Консервацията на ресурсите без съответна компенсация на собствениците

би представлява конфискация. Нито държавите, под чиито юрисдикция са

тези залежи, нито частните концесионери, които имат дългосрочни

договори за експлоатация на ресурсите, биха приели огромните

икономически загуби.

Съществуващата икономическа и юридическа система изключват такава

принудителна консервация. Следователно, ограничението в ползването на

природните ресурси трябва да се търси в други направления: а)ценови

икономически стимули; б) разработването на енергоспестяващи и

материалоспестяващи технологии; в) по-нататъшно усъвършенстване на

екологичното законодателство и екологичните стандарти и норми; г)

опитимизиране на разпределнието на екологичните данъци и такси между

потребителите и производителите, респективно между износителите и

вносителите и др.

Системата на националните и световното стопанство е достатъчно

инертна, за да може да издържи някакво „превключване” на производството

изцяло към възпроизводими ресурси. Такава теза има ненаучен хипотетичен

характер и тя не отговаря на реалностите на нашето съвремие. Всъщност,

подобна теза, която хармонира с разбирането за „силна устойчивост” беше

афиширана още в доклада на D.Meadows (1974) пред Римския клуб. В този

доклад се препоръчваше нулевият икономически растеж като единствена

алтернатива на бързото изчерпване на природните ресурси. 20

За щастие, мрачните прогнози в горепосоченият доклад за

предстоящи дълбоки сътресения в световната икономика не се състояха.

Обяснението е в това, че не бяха достатъчно добре оценени потенциалните

28

възможности за развитието на науката и техниката, които позволиха

значително подобряване на енергийната ефективност, широкото навлизане

на изкуствените материали в производството, подобряване качеството на

капиталовите и потребителските стоки и удължаване срока на ползването

им, развитието на „зеленото законодателство”, засиленият натиск от

международни и неправителствени организации (НПО) за подобряване

качеството на околната среда и увеличаване на инвестициите в това

направление, засилената чувствителност на обществото към тези проблеми

и т.н.

Показателни са разчетите за запасите от петрол, които заемат

ключово място сред невъзпроизводимите ресурси като основна суровина за

химическата промишленост и широко използван енергиен източник в

транспорта и електропроизводството. Оказа се, че предварителните оценки

за реалните запаси са били крайно песимистични. Любопитно е да се

отбележи, че през 1920г, the Scientific American Magazine предупреждава, че

при сложилият се темп на потребление, петролните резерви на САЩ ще

стигнат едва за 20 години. През 1932г, американският Комитет за опазване

на петролните залежи ( US Federal Oil Conservation Board) твърди, че са

останали само 10 млрд барела суров петрол.21

Но през януари 2003г американското специлизирано списание Oil &

Gas Journal оценява наличните резерви на 22.677 милиарда барела и то

въпреки динамичният растеж на потреблението в периода 1920-2003-та

годинал . 22 Същото авторитетно списание оценява световните запаси от

“традиционен суров петролiii на 1,213.112 милиарда барела, което е в

десетки пъти повече от от оценката от 1950г на Американският институт по

петрола за общо резерв от само 100 милиарда барела суров перторл.

iii Има два типа “необикновен" суров петрол: а) “тежък петрол”, който има по-високо съдържание на сяра и метали и съответно изисква по-дълъг процес на рафиниране и б) катранови пясъци. Общо, двата типа “необикновени петролни залежи”, са оценени на около 3 трилиона барела (един барел е около 160 литра). Вж. По подробно : http://www.radford.edu/~wkovarik/oil/3unconventional.html

29

Доколкото под “традицонен (conventional )петрол” се разбира такъв,

който е икономически достъпен при съвременни условия (при налични

технологични възможности и некущи цени), то разбираемо е, че с

развитието на тези технологии и растежа на цените на петрола, този

традиционен петрол ще се превръща от потенциален в реален източник и ще

може да бъде предлаган на световния пазар. При други равни, условия това

означава възможности за по-голямо предлагане.

Подобна е ситуацията с природния газ и минералите. Като не

забравяме, че невъзпроизводимите ресурси (открити + неоткрити,

използавеми + неизползваеми на този етап) в крайна сметка са ограничени,

трябва да се има предвид, че в процеса на развитието и респективно

потреблението на тези ресурси, се създават нови технологии на добива и се

разкриват нови източници. Така например, например, напоследък бяха

разкрити значителни петролни резерви в западното крайбрежие на Африка в

района Гвинейския залив - островите Сао Томе и Принсипи.

Въпреки разкритието на някои нови находища на невъзпроизводими

енергийни източници, тяхното предлагане бързо ще изостава от търсенето

им. По разчети на Международната енергийна агенция (IEA), представени

от нейният изпълнителен директор C. Mandil на срещата на Бизнес съвета за

устойчиво развитие (WBCSD) на 24 октомври 2005г, до 2030г енергийното

потребление ще нарастне с около 60 %, като почти 85 % от допълнителното

предлагане ще се осигури от невъзпроизводими (изкопаеми) източници.23

Поради бързото изчерпване на петрола и природния газ, най-вероятно

въглищата ще останат основен източник за енергия в много страни и най-

вече в Китай и Индия. В същият доклад, IEA счита, че това ще доведе до

двойно увеличение на емисиите на въглероден двуокис в развиващите се

страни, които емисии ще надхвърлят днешните равнища на страните-членки

на ОИСР.

Ако този мрачен сценарии се реализира, изпълнението на

споразумението от Киото за намаление на емисиите на парникови газове

30

няма да може да се реализира. Комбинацията от изчрепване на последните

резерви от невъзпроизводими енергийни източници и недопустимо високи

замърсявания на околната среда биха имали изключително тежки

икономически, социални и екологични последици.

Като изтъквам съществените различия между предполагаемите и

фактическите резерви на природни ресурси, не подценявам необходимостта

от везамането на адекватни мерки за забавянето и дори постигането на

обрат в тенденциите, които в резултат на които изчерпването на ресурсите е

все още с пеприемливо високи темпове. Едновременно с това се влошават

много от параметрите на околната среда и съответно качеството на живота

на сегашното и на бъдещите поколения.

Във всеки случай, двете крайни доктрини на „слаба устойчивост” и

“силна устойчивост” в една или друга степен се разминават с реалността.

Що се касае до „слабата устойчивост”, то тя в много аспекти се разминава

напълно с критерия за устойчиво развитие, така както той е приет от ООН и

другите основни международни и научни институции.

1.3. Концепциите за “Еко-икономика”

Американският икономист Brown (2001), вижда природо-съобразната

икономика или така наречената от него “еко-икономика”, като

икономическата политика, формираща се при абсолютен приоритет на

екологичните принципи. 24 Подобна позиция е разбираема, особено като се

имат предвид темповете, с които се деградира околната среда, в т.ч.

замърсяването, обезлесяването, ерозията на почвата, настъпването на

пустинята и загубата на плодородна земя, изчерпването на подпочвените

води и др. Всички тези негативни процеси в крайна сметка рефлектират

върху здравето на хората, което априори е един от възловите показатели за

жизнен стандарт.

31

Икономическото развитие следва да е екологосъобразно, особено при

сегашните неблагоприятни тенденции в състоянието на околната среда. Но

устойчивото развитие предполага търсенето на оптимален баланс на целите

и интересите. Както пазара не трябва да бъде единствената основа за

определяне на формите и степените на взаимодействие с околната среда,

така и екологичните принципи не бива да са единственият ориентир за

характера на общественото развитие. Всяко абсолютизиране на едната от

девете страни на равенството човек : природа не отговаря на реалностите и

следователно, не е приложимо.

В същият дух е позицията на Howe (1979), който смята, че отговорна

политика за ползването на природните ресурси е тази, която щади или

запазва достатъчен обем от тези ресурси.25 Тази теза е доразвита по-късно

от Daly (1992), който е убеден, че е възможно развитие без растеж и че

потребностите могат да се задоволяват и чрез повишена ефективност при

използване на природните ресурси, т.е. като от единица ресурс се

произвеждат повече блага. 26 Такова третиране на релацията ресурси-

производство – потребление – устойчивост не дава отговор на поне два

въпроса:

Първо, как точно и въобще възможно ли е да се дефинира

количествено “достатъчна ресурсна база”, и

Второ, реалистично ли е да се приеме, че е възможно поддържането

на икономика с непроменлива ресурсна база при положение, че

потреблението расте. При сега прилаганите технологии и организация на

производството , такова ограничение не само би блокирало растежа, но би

довело до драматичен спад в жизнения стандарт и то в краткосрочен

период.

Несъмнено, развитите индустриални страни имат по-голям

потенциал за възможно най-висока степен на използване на

невъзпроизводимите ресурси. Както основателно отбелязва В. Манов

(2000), структурните промени в развитите пазарни икономики и

32

нововъведените технологии им позволяват да не увеличават обема на

потребените природни ресурси.27 Трябва да направим уточнение, обаче, че

това е вярно, ако се отнася до необходимостта от допълнителнти ресурси за

производството на единица БВП. Главно поради преструктурирането на

водещите пазарни икономики, се наблюдава тенденция, която може да се

определи като “дематериализация на БВП”.

По-бързото развитие на услугите и голямата добавена стойност,

която се създава в този сектор на стопанството, позволява увеличение на

абсолютната величина на БВП в по-голяма степен, отколкото растящото

потребление на природни ресурси. Следователно, може да се приеме, че е

налице дематерилазация на единица БВП, но в никакъв случай, че намалява

общото потребление на природни ресурси (възпроизводими и

възпроизводими). Статистиката е категорична, че потреблението на тези

продължава да се разширява, в т.ч. на енергийни източници, рудни

изкопаеми и др.)

Логично е да се предположи, че особено тежки ще са последиците от

растящото потребление на природни ресурси за най-слабо развитите страни.

Растежа на потребителското търсене на този етап не може да бъде

посрещнато само с повишена ефективност на използване на материалните

ресурси. Ето например, в следващите 15-20 години се очаква търсенето на

авио-траспортни услуги да се увеличи три пъти спрямо сегашното равнище.

Може ли потреблението на материали при производството на самолети,

изграждане на летища или потреблението на авио гориво да остане на

същото равнище? Очевидно не, въпреки че е възможно и трябва да се

намалява материалоемкостта и енергоемкостта от предлагането на единица

траспортна услуга. Повишението на ефективността не би могло да

компенсира растящия физически обем на the economic output.

Достатъчно е да проследим тенденциите в търсенето на моторни

превозни средства в Китай и Индия, респективно в търсенето на гориво,

смазочни материали, части и пр., за да се убедим, че, уви, разрастването на

33

потреблението води до търсенето и използването на нарастващ обем

материални ресурси, независимо от подобренията в технологиите на

производството.

Други автори, правят по-ясно разграничение между възпроизводими

и невъзпроизводими ресурси и оттук се опитват да определят устойчивото

развитие като развитие, което изцяло разчита на използването на

възпроизводими природни ресурси. Според Allaby (1988),28 Markandya и

Pearce (1988)29 икономическото развитие е устойчиво, ако то може да

продължи до безкрайност и ако изцяло разчита на възпроизводими ресурси,

които според тях трябва да се запазват на постоянно равнище. Определено

по-реалистично е допускането на Ledoc и Goodland (1987) за използването

на невъзпроизводими ресурси, но само при условие, че то е в ограничени

обеми и само като преходна фаза към използване на възпроизводима

енергия.30

В друга изследване, Pearce (1988) добавя нов, особено важен елемент

към ограниченията в ползването на природни ресурси, а именно, че

отпадъците от производството и потреблението не трябва да надхвърлят

капацитета на екосистемата за тяхното абсорбиране, т.е. трябва да са в

границте на екологичното равновесие.31

Безспорно възстановяването на екологичното равновесие може да

стане, само ако съществено се промени начинът и условията при които

става взаимодействието между човека и природата. Натрупаните

диспропорции, особено в отделни компоненти на околната среда и в

определени региони е такава, че са необходими спешни и решителни мерки.

Едната страна на проблема – какво трябва да се направи, за да се променят

негативните тенденции е решена доста сполучливо. Въпросът е как да се

намери решение на втората страна на проблема, а именно как и при какви

условия това да стане реалност.

На този етап и в обозримо бъдеще, пълната консервация на

невъзпроизводимите ресурси ресурси не е възможна порадица редица

34

технологични, икономически и международно правни ограничения. Много

от невъзпроизводимите ресурси нямат още възпроизводими заместители, а

и много от възпроизводими заместители се произвеждат от

невъзпроизводими ресурси. Синтетичните пластмаси и тъкани, лекарствени

средства и др. се произвеждат на базата на петрола, изкуствените торове на

базата на природния газ и т.н. Рециклирането на вече използвани

невъзпроизводими и възпроизводими ресурси определено има далеч по-

голям потенциал от сега използвания, но едва ли той може да покрие бързо

растящото потребление (производствено и лично ).

Самото рециклиране е енергоемък процес и ценовата разлика между

рециклираните и новодобитите материали в някои случаи не е достатъчно

висока. В такива случай ниската ценова разлика не може да оправдае

инвестициите в рециклиращи технологии. Засега не изглежда разрешим

проблема с пълната стойност на природните ресурси, така че въпросният

margin ще се променя в благоприятна посока, но не в темповете, в които

бихме искали и които биха довели до обрат в текущите тенденции.

Продажбата на невъзпроизводими ресурси е доходоносен бизнес,

както за развитите, така и за развиващите се страни. Но ако за Норвегия

износа на петрол носи само добавъчев ефект върху техният висок жизнен

стандарт, то за страни като Ирак, Либия, Венецуела, Саудитска Арабия,

Русия и други основни производители, това е единствен или основен

източник на конвертируема валута. Консервацията на петролните кладенци

би предизвикала икономическа катастрофа в тези страни, поради това, че

техните икономики не биха могли да се преструктурират успешно дори в

средносрочен период. Не е възможна политическа подкрепа за такова

решение. Едва ли проблемът би се разрешил с някакви международни

компенсационни фондове, защото данъкоплатците не биха се съгласили да

финансират такава консервация, като компенсират страните, където се

намират тези възпроизводими или невъзпроизводими ресурси. Според

последният доклад на Международната Агенция за енергетика (IEA), през

35

следващото десетилетие делът на Близкият Изток в осигуряването на суров

петрол за световният пазар ще нарастне от сегашните 35 % до 44 %.32

Страните богати на невъзпроизводими ресурси, освен износители, са

и потребители на тези ресурси. Не е оправдано икономически очакването,

че те ще могат да си позволят заместването на разполагаемите

невъзпроизводими ресурси с вносни възпроизводими ресурси. Още повече,

че все още производството и ползването на повечето възпроизводими

ресурси става със сериозна бюджетна подкрепа на държавата. Но тези

възможности са ограничени за развитите, да не говорим за развиващите се

страни, които и без това имат сериозни бюджетни ограничения. В този

смисъл, устойчиво развитие, разбирано главно като консервация на

природните ресурси, не отговаря на реалностите. Затова напълно споделяме

критическите бележки на Dasgupta и Maler (1995)33 и Beckerman (1992)34,

които не приемат разбирането за устойчивостта, като необходимост от

ограничение върху икономическия растеж.

1.4. Методологически аспекти на категорията устойчиво развитие

Изясняването на същността на категорията устойчиво развитие

продължава и днес. Различията в дефинирането на тази сложна категория, в

която се преплита проявлението на четири, вазимозависи измерения,

произтичат от методологическият подход към начина на тяхното

взаимодействие. Друго предизвикателство е въпросът дали тези измерения

се приемат като равнопоставени или някое от тях има водеща, прироитетна

роля.

Не може да се приеме, че екологочиното измерение трябва да има

абсолютен приоритет спрямо обществото и неговият жизнен стандарт. В

повечето от цитираните тези, устойчивостта или неустойчивостта на

развитието се дефинира на основата на количеството и типът на

използваните природни ресурси. В тези дефиниции само индиректно се има

36

предвид благоденствието на обществото, нищо не се споменава как се

използват ресурсите, какво се произвежда с тях, респективно как се

разпределя и ползва произведеният продукт. Сякаш опазването на

природата, и най-вече на невъзпроизводимия природен капитал, е досатъчно

условие за устойчивост. Такова абсолютизиране на приоритетите е

неоприемливо поради редица исторически, икономически и формално

логически причини. Историята на човечеството е история на

взаимодействие между него и природата за производство на блага –

първоначално за оцеляване, а с развитието на производството и за

осигуряване на жизнен стандарт.

Daly (2002) прави интригуваща интерпретация на термините

устойчивост и устойчиво развитие.35 Според него, водоразделът в подхода

към дефинирането е дали в ретроспект на бъдещето, т.е. за бъдещите

поколения се спазват две условия: първо, полезността на човек от

населението не намалява и Второ, не се увеличават общите разходи за

прозводството на единица полезност (throughput). Daly дава приоритет на

второто условие, изтъквайки невъзможността да се квантифицира точно

полезността или да се “завещае” на бъдещите поколения. Той смята, че по

принцип устойчивостта означава да използваме физическата среда

(природата) така, че да я завещаем на бъдещите поколения във вида в който

сме я получили от предходното поколение. Според Daly, организацията и

технологията на производството трябва да е такова, че да гарантира

природното равновесие, в това число като се осигури превръщането на

днешния продукт на производството в утрешен нов производствен ресурс,

т.е. като се гарантира пълна рециклируемост на материалния БВП в

бъдещите цикли на производство.

Някои автори, като Pezzey (1989)36 приемат константната полезност

на човек от населението като единствен критерий за устойчивост. Това

разбиране е изказ с други средства на постановката на Allen (1980), че

устойчивото развитие е това, което осигурява непрекъснато задоволяване на

37

човешките потребности при постепенно повишаване на жизненият

стандарт.37

Анализ на релацията полезност : използвани природни ресурси е

отлична илюстрация на решаващата роля на методологията в подхода към

дефиниране на устойчивото развитие. Погрешно е да се абсолютизира,

която и да е от двете страни на уравнението- само природата или само

текущият жизнен стандарт на обществото. Те трябва да се приемат като

взаимно предполагащи и взаимозависими страни на единна система.

Всъщност, обемът на изпорлзваните ресурси не може да бъде устойчив, в

смисъл на неизменен. Каквато и да е технологията на производство, винаги

ще се губят невъзвратимо използваните невъзпроизводими суровини или

енергийни източници.

Както е показано от анализът в следващите глави, в обозримо бъдеше

не може да се очаква коренен прелом към предимствено използване на

възпроизводими ресурси за производството. Повечето от днешните

научните открития имат лабораторно приложение или се използват в твърде

ограничен мащаб. Затова, ако се приложи сега такъв абсолютизиран

критерии – използване само на възпроизводими ресурси, устойчивото

развитие би следвало да се разглежда само като предмет на футупистични

анализи.

Освен запазване на количеството материя, която се връща към

природата, още по-важно е в каква форма се връща тази материя от гледна

точка на степен на замърсяемост (токсичност, не-токсичност), степен на

абсорбиране, възможности за рециклиране и повтаряемост на

използваемостта. Точно заради това считам, че предаването на бъдещите

поколения на полезност, включително високи технологии, знания и опит, е

поне толкова важно, колкото и запазването на определено количество

петрол, въглища или желязна руда. Защото става дума за качествено

променяща се производствена база и научни знания, които ще бъдат

използвани за предимствено използване на безотпадъчни технологии с

38

висока дълбочинна преработка на суровините, производство на екологично

чиста енергия, висока степен на рецикличност на използваните суровини и

материали, технологии и опит за предимствено използване на

възпроизводими ресурси и т.н.

Принципът за „неприкосновеност на природата” приложен в

ретроспективен план би означавал спиране на човешкото развитие някъде в

бронзовата епоха, когато започва сравнително интензивно използването на

някои невъзпроизводими природни ресурси (основно рудни изкопаеми). Но

е вярно също, че индустриализацията от 19-век прави процеса по-динамичен

и несравнимо по-обхватен. Последните няколко десетилетия поставят на

сериозно изпитание екологичното състояние на планетата поради това, че

динамиката на производството остава сравнително висока, а с това остава

критично висока и динамиката на потребление на природен капитал.

Особено тревожни са тенденциите в използването на невъзпроизводими

природни ресурси. Ако се запазят сегашните темпове на това потребление,

то времевият хоризонт на изчерпване на петрола, природният газ,

въглищата, рудните изкопаеми и др. е въпрос на няколко десетилетия, а за

отделни видове ресурси едно-две столетия максимум.

Мащабите и особено начинът (технологиите), които се използват за

добива и обработката на тези ресурси все още не са на ниво, позволяващо

безотпадъчно и безопасно за човека и природната среда производство.

Екологичното законодателство и произтичащите от него норми и стандарти

за производство и потребление все още не „покриват” достатъчно висок дял

от световното производство. В резултат, състоянието на околната среда в

повечето нейни измерения продължава да се влошава.

Има и някои определено положителни тенденции в начинът и

механизмите на взаимодействие между общественото производство и

природата, в т.ч. : широкото въвеждане на заместващи синтетични

материали (пластмаси, керамика, строителни материали, масла, текстилни

материали), безотпадъчни технологии с висока дълбочинна обработка на

39

суровините и материалите и по-добра енерго и материало емкост,

въвеждането на строги технически и др. стандарти, гарантиращи

запазването на околната среда, разработката и внедряването на нове

технологии за възстановяване и опазване на околната среда (химически

неутрализатори, химични и биолfгочини филтри, комплекс от

пречиствателни съоръжения и др.). Расте делът на рециклираните материали

използвани в производството (скраб, хартия, стъкло, дървени материали,

батерии и акумулатори, каучукови материали и др.)

Някои от тези положителни тенденции, както и на инструментите,

чрез които те могат да се развият и укрепнат ще бъдат анализирани в

следващите глави на изследването. Тук само лансирам тезата, че

взаимодействието човек : природа не бива да се разглежда единствено от

крайно песимистични позиции или в апокалиптични нотки. Науката има

достатъчен потенциал за поетапното решаване на съществуващите

технологични ограничения и наличието на конфликти между интеристе на

различните обществени групи. При достатъчно активна, но същевременно и

балансирана, модификация на съществуващите икономически отношения,

може и трябва да се постигне желаният ефект. Във всеки случай,

възстановяването на баланса човек : природа не може да стане в

краткосрочен период, а още по-малко с някакви чудодейни изменения в

обществено-икномическата система. Кои са основанията за такъв реализъм?

Разработването на безотпадъчни и високо ефективни технологии,

позволяващи рязко намаляване на енергоемкостта и материалоемкостта на

единица физически продукт е дългосрочен процес, който протича с

различна динамика в отделните сектори и видове производство. Същото се

отнася и за темповете, с които става замяната на възпроизводими с

невъзпроизводими ресурси. Освен това, тази замяна за определени видове

производство е невъ зможна в обозримо бъдеще. Например, науката

напредва в намирането на алтернативни източници на енергия (слънчева,

геотермална, вятърна, биомаса и други възпроизводими източници), но

въглищата, петролът и природният газ нямат заместители в химическата

40

индустрия и дори лабораторните опити не дават надежда за такава

заместимост дори в средносрочен период. Може да се приеме, че рязкото

ограничение в производственото и личното потребление на невъпроизводим

капитал би блокирал нормалното развитие на научно-приложните

изследвания за намирането на подходящи, икономически изгодни

заместители.

Следователно, потреблението на невъзпроизводими ресурси няма как да спре

без това да предизвика дълбоки диспропорции и сривове в цялата система на

обществено възпроизводство, респективно върху жизненият сатндарт. Дори

непълно, но рязко свиване на това потребление ще се отрази в значително

по-голяма степен върху развиващите се страни. От една страна тези страни

не могат да си позволят да плащат по-високи цени за внос или за използване

на собствените възпроизводими ресруси, нито да ограничат износа на

невъзпроизводими ресурси. На този етап, за развиващите се страни,

“революцинното” преструктуриране на икономическата система би

означавало икономическа катастрофа.

Съхраняването на природното богатство за бъдещите поколения има

безграничен времеви хоризонт, докато задоволяването на потребностите на

сегашната генерация има своите конкретни измерения. Едва ли днешното

поколение би се съгласило на драстично свиване на потреблението, заради

възможни положителни ефекти за техните наследници след 200, 500 или

дори 100 години. Нито пък днешната политическа система, в най-

демократичните й форми, позволява вземането на такива решения.

Изборните мандати са в болшинството случай за период от от четири

години, а преизбирането зависи главно от икономически показатели,

вътрешна и външна сигурност, социална защита и др. Опазването на

околната среда, за съжаление, е спомагателен фактор, дори и страните,

където движенията и партиите за опазване на околната среда имат

традиционно силни позиции в обществото. Вероятно най-типичният пример

41

са Скандинавските страни, Германия, Швейцария, канада и други развити

страни.

Да, пазарният механизъм няма органично присъщи стимули за

опазване на околната среда. Обратното, в повечето случаи пазарните

принципи се реализират в ущърб на природното равновесие. Там където е

постигнат някакъв баланс или са забавени процесите на деградация, то се

дължи най-вече на въвеждането на специфични стандарти и норми по

отнешние на производството и потреблението. Въпрос на отделен анализ е,

какви инструменти се използват за реализацията на тази политика

(юридически, икономически, социални). Но реалностите са такива, че по-

тясното обвързване на принципите на икономическата политика с тези на

екологията не би могло да стане по „революционен” път. Въпросното

обвързване е задължителна алтернатива на сегашните неблагоприятни

процеси, но то трябва да стане и при отчитането на други групи от

социално-икономически и политически фактори.

Все пак, взаимодествието на човека с природата е с цел подобряване

на неговите условия на живот. Качеството на природната среда винаги е

било сред тези условия, но подобряването на едни параметри на жизнения

стандарт, често е за сметка на други, т.е. „ефектът на замяната” (trade-off

effect) е неизбежен. Този конфликт на целите съществува дори при възможно

най-чистото производство на блага. Ако вземем един идеален случай на

прилагане на свръхмодерни безотпадъчна технология, с която се

произвежда екологично чист продукт, при всички случай ще е налице

потребление на невъзпроизводими ресурси. Няма значение дали това са

производствени суровини, компоненти за инфраструктурата или ресурси, с

които са произведени самите технологии. Следователно, проблемът е не

дали има ефект на замяната, а по-скоро какъв е характера на този ефект и

съответно, къде са границите на компромиса.

42

1.5. Модификация на дефиницията за устойчиво развитие

Тези реалности дават основание да приема, че развитието е

устойчиво, когато има динамичен баланс между социалните и екологичните

принципи. Социалната страна на равенството включва повишаване на

общественото богатство и усъвършенстване на механизмите на неговото

разпределение. На тази основа приемам, че устойчиво е развитието,

което е социално справедливо и екологосъобразно”. (Гечев, 2005)38 Тази

дефиниция интегрира в себе си двата критерия за устойчивост на развитието:

а) социална справедливост и б) екологосъобразност.

Екологосъобразно е икономическото развитие, което се основава на

следните принциппринциппринциппринципииии :

♦ Предимствено използване на интензивни фактори на растежа.

♦ Намаляваща енерго и материалоемкост на производството на

единица физически продукт.

♦ Изпреварващо увеличение на относителният дял на използваните

възпроизводими природни ресурси, за сметка на невъзпрозводимите

ресурси.

♦ Постъпателно заместването на невъзпроизводимите с

възпроизводими ресурси там, където това е технологически

възможно.

♦ Внедряване на нови, икономически целесъобразни технологии за

добив на не-обикновени (“вторични”) невъзпроизводими природни

ресурси.

♦ Увеличаване делът на БВП, произведен с безотпадъчните

технологии.

43

♦ Увеличаване делът на рециклираните материали, използвани в

производството.

♦ Подобряване качеството на стоките за дълготрайна употреба, което

да позволи използването им в по-дълъг период от време (по-високо

полезност от единица използван природен ресурс) и да намали

енергоемкостта при ползването им.

♦ Промени в сегашният модел на потребление, и конкретно

ограничаване на потреблението на продукти, които нанасят вреди на

околната среда или чието производство се базира на невъзпроизводими

природни ресурси. Тези ограничения касаят особено онези прослойки на

обществото, за които често някои форми на потребление са свързани с

необоснована консумация (consumerism).

♦ Нарастване делът на услугите, свързани с възстановяване и запазване

на околната среда, особено където екологичното равновесие е най-силно

нарушено.

♦ Оптимизиране на географското разположение на производството с

оглед на минимизиране на съпътстващите разходи на материали и

енергия, както и с цел на по-равномерно натоварване на локалните еко-

системи.

♦ Прилагане на разнообразна и ефективна система от стимули за бизнеса

и домакинствата, които прилагат и спомагат за реализацията на

принципите за екосъобразно производство и потребление.

Тези характеристики обясняват до голяма степен защо приемам за

най-адекватна категорията “икономическо развитие”, вместо по-тясната

категория “икономически растеж”. Растежът се определя единствено на база

величината на БВП, без да се имат предвид качеството на използваните

технологии и квалификацията на работната сила, нито начинът на неговото

разпределяне и ползване от обществото. Понятието развитие, включва тези

44

елементи, но също и такива съществени показатели като качество и достъп

до здравеопазване и образование, състоянието на околната среда, условията

за отдих, социална защита и др. С други думи, растежът не е априори развитие,

защото растежът може да се гради на деструктивна основа – увеличението на БВП

може да е за сметка на влошаване на околната среда и изчерпване на природните

ресурси и/или може да задълбочава социалната поляризация. И, обратното,

екологосъобразният и социално справедлив растеж е материалната основа на

развитието.

Освен това, развитието е резултат от механизма на растежа, т.е. от

начинът на взаимодействие между човека и природата, както и на типа

отношения между хората в процесите на преработката и потребление.

Поради тази причина, в изследването се разглежда релацията между икономическия

растеж и природната среда, а не между развитието и природната среда. Основание за

такъв методологичен подход ми дава разбирането, че характера и степента на

развитие е резултат от това взаимодействие, а не негова страна.

За постигане на устойчивост на развитието не е достатъчно да

отчитаме и да се съобразяваме единствено с качеството на живота и

равнището на потребление. Еднакво важни са показателите за това, как е

постигнат този резултат от гледна точка на използваните природни ресурси

и емитираните замърсители на околната среда. Еко-съобразно е развитието,

при което взаимодействието с природата става по начин и мащаби, които не

застрашават нейното равновесие. Постигането на икономическа, екологична и

социална ефективност може да се постигне само при условие, че се

институционализират съответните държавни и недържавни (неправителствени)

субекти, които да инициират, провеждат и контролират изпълнението на

прилаганите регулативни механизми. В този смисъл, институционалното

измерение е интегрирано в останалите три измерения на устойчивото

развитие.

45

Социално справедливо развитие

♦ Пълна заетост

♦ Ликвидиране на бедността и изграждане или съответно разширяване на средната класа, т.е. справедливо разпределение на националното богаство

♦ Защитна социална мрежа за домакинствата с най-ниски доходи

♦ Нарастваща покупателна способност

♦ Надеждно защитени права на купувачите

♦ Достъп до качествено ззравеопазване

♦ Достъп до образователни услуги

♦ Достъп до информация Access to exchange of information

♦ Гарантирана национална сигурност

♦ Гарантирани човешки права

♦ Запазване на националното културното наследство

♦ Чиста околна среда

“Социално справедливата” страна на дефиницията фокусира върху

социално-икономическите и институционалните аспекти на устойчивостта.

Тя отразява също социалното измерение, доколкото регулативните

механизми в икономическата и социалната сфера имат пряко отношение за

постигането на социална справедливост. По принцип, взаимодействието с

природата изразява система от икономически отношения по повод на

производството, разпределението и потреблението на материални и духовни

блага. Характеристиката на устойчивото развитие би била непълна и

неточна, ако проблемите на разпределението и ползването на произведените

блага не се вземат предвид. В този смисъл, В. Стоянов (2005), основателно

46

подчертава водещата роля на “социалната устойчивост” при оценката на

общественото развитие.39

Тази бележка е задължителна, защото в много от развиващите се страни

и особено в страните в преход към пазарна икономика, реалният растеж на БВП се

съпровожда със задълобачаваща се диспропорция в разпределнието на доходите.

Анализирайки промените в разпределнието на дохода в България през

периода 1992-2002г, Ст. Статев прави извода, че “пауперизацията обхваща

две трети от българският народ....и че доходите нарастват само на най-

богатите 10 % от населението”.40

Много от интерпретациите на дефиницията за устойчивото развитие

абсолютизират релацията производство : природа, без да отчитат всъщност

най-важното - принципите и резултатите от разпределението на създаденото

обществено богаство. Развитието на една екологично чиста страна с

подчертана социална поляризация и мизерен стандарт на живот е точно

толкова неустойчиво, колкото и развитието на страна с високо

икономическо равнище, но за сметка на деградирала природа. Несъмнено,

социално-икономическите и екологичните аспекти са взаимно

предполагащи се за постигане на устойчиво развитие.

Развитието е устойчиво, ако то подобрява жизненият стандарт на

всички граждани, води до ограничение и впоследствие елиминиране на

крайната бедност, бездомността и неграмотността, ако всеки член на

обществото има достъп до работа, образование, здравеопазване, социално

осигуряване и екологично чиста жизнена среда. Vylder (1997) изтъква

необходимостта от мултидисциплинарен подход при анализирането на

устойчивото развитие. Такъв подход включва не само традиционните

фактори на растежа, но и реалните потребности на хората, техните идеи и

институционална структура.41 Harris (2003) защитава тезата, че наред с

новите модели на икономическия растеж и устойчивото управление на

природните ресурси, устойчивостта предполага още нови социални и

институционални структури.42

47

Goodwin (2003) също споделя виждането, че развитието е устойчиво,

ако излиза извън рамките на традиционното разбиране за растежа като

увеличение на БВП и ако преследва една по-висока цел – развитие, което е

социално и екологично обосновано (SAEJAS).43 В този смисъл е

разбирането на В. Манов (2001), че трябва ясно да се разграничава

“бюджета на повишеното благосъстояние” от “бюджета на социалния

минимум”, като само при първия се осигуряват необходимите

икономически предпоставки за хармонично развитие на личността.44 Така се

подчертава социалният критерии при определяне на характера, структурата

на растежа и съответно, разпределението на произведените доходи.

От своя страна, институционалните структури би следвало да

гарантират политически плурализъм и демократични свободи за всеки

гражданин. Но разбирането на демокрацията само като право да избираш и

да бъдеш избиран е прекалено опростено. Alperovitz (2003) изтъква

съществената разлика между правото на гласуване и възможността да се

влияе върху политическите решения.45 За съжаление, дори в развитите

страни с утвърдени демократични принципи, тази разлика между право на

глас и реална власт се задълбочава. Традиционните пазарни инструменти

широко и сякаш необратимо навлязоха в изборната система, нанасяйки

дълбоки деформации в системата на демократичен избор.

В повечето страни, избори се печелят, само ако съответният кандидат

или политическа формация имат достатъчно финансови ресурси за изборна

пропаганда. На последните президентски избори в САЩ (2004г), двамата

основни кандидати Буш и Кери похарчиха общо почти един милиард долара

в предизборната кампания. Фактическият избор се прави от мощните

финансови кръгове, те решават кой ще ги представлява в изпълнителната и

законодателната власт.

Съвременният политически маркетинг разполага с богат

инструментариум за въздействие върху решението на избирателите, но това

въздействие e скъпоструващо и може да си го позволи само този, който има

48

достатъчна финансова подкрепа. Тенденцията е към лавинообразно

нарастване на предизборните разходи. Спечелването на изборите

неминуемо минава през кесията на силните на деня, т.е. на представителите

на корпоративния капитал. Затова не е трудно да разберем сериозните

проблеми при вземането на управленски решения, които осигуряват

условията, механизмите и стимулите за устойчиво развитие.

Правителството на САЩ отказва подписването на Протокла от Киото (1997)

за намаляване на емисиите от въглероден двуокис не поради омраза към

околната среда. Както сподели официално прзидентът Дж. Буш, такъв

ангажимент би означавал допълнителни разходи на корпорациите за

усъвършенстване на технологиите и евентуална загуба на работни места в

краткосрочен период. И двете последици биха предизвикали загуба на

изборите.

Устойчивото развитие следва да се разглежда като процес, водещ към

постигането на общоприети показатели, т.е. то е динамична категория.

Достигнатото сравнително високо равнище в развитието на дадена страна

или регион не е достатъчно условие то да бъде определено като устойчиво,

ако се задълбочават екологичните дисбаланси или ако расте социалната

поляризация. И обратното, развитието на „по-бедна” страна, което е в

посока подобряване на тези показатели може да се окаже устойчиво.

Разбираемо е, че тези тенденции трябва да се разглеждат поне в

средносрочен период, доколкото колебанията в бизнес цикъла правят

рисковани изводите за краткосрочен период. Освен това, този процес на

движение към крайните цели предполага висока организираност. Bartelmus

(1994), съвършено основателно представя устойчивото развитие като

система от програми за развитие, без които не биха се решили проблемите с

конфликта между поколенията по отношение ползването на природните

ресурси и тези на социалното неравенство.46

Последователността и комплексността на оценката на развитието, от

гледна точка на степента на неговата устойчивост, предполага движението

на анализа от отделната фирма и домакинство, през общинското,

49

регионалното и национално равнища до “глобалното общество”. Не е

възможно постигането на устойчиво развитие само в отделна страна и още по-малко,

ако благоденствието на една или повече страни е за сметка на други. И обратното,

благоденствието на всяка страна в една или друга степен зависи от

посоката, динамиката и механизма на развитие на световната икономика.

Достигнатото вече равнище на взаимозависимост и взаимно допълване на

националните стопанства неизбежно предполага такава диалектика в

анализа на релацията между общото (глобалното) и единичното.

Основни изводи

▲ Устойчивото развитие се превръща в основна цел на програмите за

развитие на страните-членки на ООН. Конференциите на високо равнище в

Рио де Жанейро от 1992г и Йоханесбург, 2002г, затвърждават тенденцията

на повишаване на приоритетността на устойчивото развитие при оценката

на общественото развитие. То заема ключово място в Лисабонската

стратегия за развитие на Европейският съюз от 2001г , превръщайки

устойчивото развитие в основна парадигма за Съюза.

▲ Четирите измерения на устойчивото развитие : икономическо, социално,

екологично и институционално, са вазимозависими и взаимопредполагащи

се. Взаимодействието между тези четири измерения генерира синергичен

ефект, чиято посока и величина зависи от характера, структурата и

интензивността на взаимодействие между отделните измерения. Оценката

за синергичният ефект се основава на двата основни критерия за устойчиво

развитие: социална справедливост и екологосъобразност.

▲ Продължава широката дискусия по дефинирането на категорията

устойчиво развитие. Класическото определение на “Комисият Брутланд” е

общоприето като изходна основа, но продължава търсенето на дефиниция,

50

която в най-точна степен да отразява тази сложна категория, имаща

интердисциплинарен характер. Недостатъчно убедителни са постановките

за “силна” и “слаба” устойчивост, изразяващи крайните становища,

съответно на абсолютният регулитавизиъм и неоконсерватизма.

Лансираните тези за неограничена взаимозаменяемост между “природният”

и “произведеният” (създаденият) капитал представляват открита

апологетика на сегашният модел на растежа на БВП, чиито негативни

ефекти върху околната среда и социалната сфера са достигнали или дори

преминали критичните граници.

▲ Нито “пълната консервация” на природните ресурси е възможна, нито е

приемливо да се допусне неограничена количествена заменяемост между

възпроизводими и невъзпроизводими ресурси. Необходима е промяна в

качествените и количествените параметри на производството и

потреблението, така че да се постигне първоначално относително, а на

следващ етап и абсолютно намаление /или поне запазване на сегашното

равнище/ на ползване на невъзпроизводими природни ресурси. Освен това,

ползването на възпроизводими ресурси също подлежи на количествени

ограничения. Тези ограничения зависят от възпроизводственият потенциал

за регенерирането на тези ресурси, т.е. количеството на потреблението не

трябва да превишава този регенерационен потенциал.

▲ Устойчивото развитие предполага позитивен икономически растеж, но

не всеки растеж е материална основа за устойчиво развитие. Следователно,

растежът и устойчовото развитие са взаимосвързани, но не и индентични

категории. Растежът може да бъде “устойчив”, само ако отговаря на двата

основни критерия: екологосъобразност и социална справедливост. Или с

други думи, по принцип развитието е по-широка категория от растежа и

освен него включва: висока ефективност на използване на природните

ресурси, намаляващи вредни за природата и човека емисии от

51

производството и потреблението и съответно, увличение делът на

производството със затворен цикъл /еко-производствени комплекси/,

усъвършенствуване на разпределението на националния доход и

ликвидиране на крайната бедност и др.

▲ Устойчиво е развието, което е “социално справедливо и

екологосъобразно”. Социалната справедливост се извежда като приоритетен

критерии за характера на взаимодействието между четириадата: екология,

икономика, социална сфера и институционална структура. Това е нов

подход, в сравнение с преобладаващите разбирания за водещото начало на

екологичният критерии, и съответно изразяването на тази позиция в

моделите за “еко-икономика” и “природен капитализъм”. Освен това, по

своя характер и крайни резултати екологосъобразното развитие е социално

справедливо. Равнището на екологосъобразност е ключов показател за

равнището на жизненият стандарт. От друга страна, институционалното

измерение е интегрирано в “социалната справедливост” и

“екологосъобразността”, защото и двете са постижими само, ако се създадат

съответните институционални структури и се приложат адекватни

регулативни механизми.

Сама по себе си, пазарната икономика не осигурява устойчивост

на развитието. В много случаи тя води до точно обратните резултати –

богатите стават все по-богати, а бедните по-бедни. Опазването на околната

среда е в конфликт със стремежа за оптимизиране на корпоративната

печалба. Но противоречието между някои от принципе на пазарната икономика и

устойчивото развитие е преодолимо. Нещо повече, възможно е взаимното им

допълване, така че при подходящи условия пазарните стимули да бъдат

използвани за постигане на устойчиво развитие.

52

ГЛАВА ВТОРА

ПОКАЗАТЕЛИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ

Разработването на подходяща система от показатели на устойчивото

развитие е едно от най-големите предизвикателства пред съвременната

наука. Самият интердисциплинарен характер на проблема, обусловен от

сложната и високо динамична система на вазимовръзките и

вазимозависимостите между обществено-икономическата система и

природната среда, прави решаването на задачата изключително трудна.

Науката продължава търсенето на решения, които биха позволили

адеватната и достатъчно пълна оценка на качествените и количествените

параметри на устойчивото развитие.

2.1. Методологически аспекти при избора на система от

показатели

Наличието на система за надеждно измерване е необходима както за

оценка на равнището на устойчиво развитие, така и за осъществяване на

политика водеща към устойчиво развитие. Hardi и Zdan (1997) сполучливо

систематизират критериите на които трябва да отговарят показателите,

както следва: обществена значимост, валидност, надеждност, достъпност на

първичната информация, простота, добро качество, достъпна цена,

възможност за агрегиране на данните и информацията, чувствителност към

малки промени.47

Използваните досега отделни показатели или система от

показатели са продукт на два относително самостоятелни подхода. Първият

подход се основава на разбирането, че устойчивото развитие може да бъде

измерено и съответно оценено чрез използването на няколко подсистеми от

показатели, които отразяват раличните му аспекти: екологични, социални,

икономически, институционални. Такъв е подхода на Комисията по

53

устойчиво развитие към ООН (UNCSD), на авторитетния Mеждународен

институт за устойчиво развитие в Канада (IISD). Вторият подход залага на

някакъв „магически” показател с максимално висока степен на агрегиране,

който да отразява цялата гама от показатели от различните страни на

устойчивото развитие.

Естествено, прилагането на вторият подход е значително по-трудно

от методологична гледна точка, тъй като трябва да се характеризират

многобройни и многопосочни преки и обратни вързки между показатели от

различни подсистеми. Често се оказва, че сравняването на тези показатели

по някакъв общ признак (монетарен, физически, степен на изменение,

степен на влияние и др.) е с твърде много условности или направо

невъзможно на този етап. Стремежът е да се улесни анализът, като се

минимира броят на показателите или те се сведат в крайна сметка до един

интегрален показател, който достатъчно надеждно да отразява равнището на

устойчивост спрямо поставените цели, както и тенденциите на развитието.

Считам, че двата подхода са вазимоизизключващи се. Не е възможно

формирането на интегрален, високоагрегиран показател, без да се моделира система

и съответно подсистеми от показатели, групирани на признака на принадлежността

към различните характеристики на устойчивото развитие. Проблемът по-скоро е

дали по принцип е възможно обособяването на достатъчно надежден

интегрален показател, който да отразява цялостната специфика и

многообразие на категорията устойчиво развитие и съответно дали сбора от

относително самостоятелни показатели, групирани в отделни подсистеми,

може да послужи за решаването на поставения методологически проблем. В

този смисъл, методологичната страна на дискусията е по-важна от това дали

показателите следва да са 10, 100 или 200.

Комисията по устойчиво развитие към ООН (UNCSD) е лидер в

разработването, обобщаването и прилагането на системата от показатели.

Това лидерство е обусловено от факта, че такава система от показатели

трябва да бъде приета с консенсус от страните-членки на общността и

54

съответно приложена от техните правителства. Вярно е, че разработването

на такава система от показатели или единен, агрегатен показател има своето

самостоятелно теоретично значение. Но доколкото устойчивото развитие е

възможно само като резултат на определена политика, то какъвто и да било

модел на изреване би имал смисъл, само ако се приема като всеобща база за

оценка и за формиране на конкретна политика и съответни механизми за

нейната реализация.

През 1997г UNCSD предложи пред 19-тата сесия на Общото

събрание на ООН такава система от 134 показатели, групирани в четирите

измерения: социални, икономически, природна среда и институционално.

Общото събрание на ООН прие предложението и даде зелена улица за

тестването на системата от показатели в 20 страни-членки. Натрупаният

опит и резултатите от сарвинетелният анализ показаха, че е необходимо

усъвършенстване на систематизацията и формулирането на някои от

показателите. Това доведе до намаление на показателите от 134 на 58 с

оглед избягване на дублирането в измерванията и максимално опростяване

на сравненията, без това да е за сметка на тяхното качество.

Таблица 2.1. Показатели за устойчиво развитие, приети от Комисията за устойчиво развитие при ООН

Икономически Околна среда Социални Институционални

A/Икономическа структура: БВП/човек, дял на инвестициите в БВП, Търговски баланс, Дълг/БНП, получена или предоставена финансова помощ като % от БВП; Б/ Потребление и производство: материална интензивност, годишно

A/Атмосфера: Емися на парникови газове, потребление на вещества разрущаващи озона, концентрация на замърсители на въздуха в гъсто населените райони;

Б/Земя: плодородни зърнени площи,

A/Социална справедливост: % от населението живеещо в бедност, Gini индекс, % безработни, съотношение на средни заплати м/у мъже и жени; Б/Здраве: обезпечение с храна на децата, смъртност на деца под 5г, продължителност на живот, степен

A/Институционална рамка: Наличие на национална стратегия за устойчиво развитие, прилагане на ратифицирани международни споразумения; Б/Институционален потенциал: бр. Потребители на Интернет на 1000 души, телефонни линии на 1000 души, разходи за научни изследвания и развитие като % от БВП, загинали при

55

потребление на енергия8човек, дял на потреблението на възобновими енергийни ресурси, енергийна интензивонст, обем на производствените и домакински отпадъци, обем на токсични и радиоактивни отпадъци, рециклирани отпадъци, пътувания в км по вид транспорт

използване на изкуствени торове, използване на пестициди в земеделието, дял на горските площи, интензивност на горската сеч, плодордни земи завзети от пустинята, дял на гъстонаселените райони; В/Океани, морета и брегове: концентрация на токсини в крайбрежните води, дял на крайбрежното население спрямо общото население, годишен улов на риба по основни видове; Г/Прясна вода: дял на годишния дебит спрямо общото разполагаемо количество, чистота на водата, т.е. степен на замърсяване

на канализация в селищата, достъп до чиста вода за пиене, достъп до здравеопазване в % от населението, детска имунизация, използване на контрацептиви, В/Education: % и среден успех на децата завършващи начално и основно образование, % на грамотност на населението;

Г/Жилища: жилищна площ на човек;

Д/Сигурност: брой престъпления на 100,000 души; Е/Население: прираст, живеещи в градски и селски райони;

природни бедствия;

Източник: UNCSD ( 2004), от http://www.un.org/esa/sustdev/

Системата от показатели, приети от комисията по устойчиво

развитие към ООН, има достатъчно широк обхват и покрива основните

измерения на устойчивото развитие. Включени са показатели с различна

степен на агрегация, които подлежат на точно количествено и (или)

качествено измерване. Редица показателит като енергиен интензитет, БВП

56

на човек, пътувания на човек в км, брой престъпления на 10,000 души и др.

имат относителен характер и отразяват по-комплексни процеси.

Тази система от показатели дава добри възможности за оценка в

развитието на отделните страни, съобразно възприетите критерии. Тя е

достатъчно гъвкава, в смисъл че дава възможност отделните страни да

включват в анализите едни или други показатели, в зависимост от

специфичните особености и от приоритетите на всяка страна.

Гъвкавостта в оценяването позволява моделиране на системата от

показатели, в зависимост примерно на природо-климатичните, географските

или социално-икономическите условия на отделните страни. В този смисъл,

може да се приветства подхода за съчетаване на общите принципи и

критерии за устойчиво развитие с конкректните подходи при

формулирането и оценката на показателите.

Но този подход има своите недостатъци. Някои от тях са свързани

със самото дефиниране на показателите, други произтичат от

недостатъчната обвързаност на показателите от отделните групи или поради

комбинация от двата група проблеми. Ето някои примери: “демографският

прираст” – не е показател, който дава някаква качествена представа за

жизнен стандарт или за състоянието на околната среда. За едни страни

повишаването на населението с по-висок процент е желателно (примерно

Източна Евопа, която има сега отрицателен прираст) или, обратното, би

създало допълнителни в Китай и Индия; „емисии на парникови газове” –

дава се в абсолютна величина, което не е обвързано с обема на

производството или типа производство.

Естествено е, че страни с по-голям обем на производството, които

изнасят този продукт на международния пазар и задоволяват определено

търсене, ще имат и по-големи емисии от парникови газове; В първите

години на прехода към пазарна икономика, Източно Европейските страни, в

т.ч. Русия, отбелязаха значим спад в БВП и най-вече в производството на

индустриална продукция. Това рефлектира „положително” върху околната

57

среда, тъй като затворените фабрики не я замърсяваха. Но дали отчетените

по-дори показатели за намалено замърсяване са белег за устойчиво

развитие?

Показателите “дял на дълга в БВП” и “търговски баланс” сами по

себе си също не дават надеждна информация за устойчивост или

неустойчивост. Страни с един същ процент на дълга спрямо БВП се намират

в различно положение, в зависимост от капацитета и жизнеспособността на

тяхната икономика. 35% -ен дълг спрямо БВП, може да е напълно поносим

за американската или японската икономики, докато за някоя от слабо

развитите страни е непосилно бреме. Всъщност, именно големите външни

дългове са един от основните проблеми през слабо развитите страни.

Вместо за подобряване на жизнения стандарт, опазване и възстановяване на

природната среда, техните ограничени финансови ресурси се използват

почти изцяло за обслужване на натрупаните дългове.

САЩ имат хроничен търговски дефицит още от времето на

Виетнамската война, докато Япония от десетилетия поддържа положителен

търговски баланс. Но Япония има друг модел на икономическа и в частност

външнотърговска политика. Така че, разликата в показателите не се дължи

на някакви качествено различни икономически или социално-политически

фактори, а по-скоро на различен тип политика и на различни механизми на

взаимодействие със световното стопанство. Много от развитите страни, да

не говорим за развиващите се държави, не биха могли да поддържат такъв

висок икономически стандарт, ако търговските баланси са в хроничен

дефицит. И понеже за много от тези слабо развити страни търговските

баланси са в дефицит, това е една от причините за проблемите в социално-

икономическото им развитие.

Твърде общ е и показателят „енергийно потребление”, респективно

потребление на възстановима и невъзстановима енергия. Този показател по

същество изразява абсолютна величина, която не е в релация с

ефективността на икономиката или на потреблението. По принцип е

58

възможнен модел, при който намалението на потреблението на енергия на

човек от населението да е по-скоро белег за неустойчивост и спад в

жизнения стандарт. Причина за такова развитие на енергопотреблението

може да е спад в покупателната способност, а не повишена енергийна

ефективност. И, обратното.

Следователно, бъдещето развитие на системата от показатели, би

следвало да има по-добре очертан релативен характер, да обвързва

социално-икономическите и екологичните фактори по начин, който да

позволява сравнителен оценъчен анализ. Най-трудно решим е проблема за

относителното тегло на отделните показатели при сравнителния анализ на

страните или дори за развитието на отделно взета страна. Въпросът е не само в

точната квантификация на отделните показатели, като съставна част на

някакъв общ индекс, но най-вече в това че тежестта на тези показатели за

отделните страни е различна в зависимост от географското им положение,

специфика на природо-климатичните условия, културните и религиозни

различия, особеностите в политическите системи, различните по степен на

развитие и по структура национални стопанства и т.н.

Soubbotina, T. (2004) приема за измерване на устойчивото развитие

“диамантения индекс”, включващ четири показателя: продължителност на

живота, процент приети в начално училище, достъп до чиста вода и Брутен

национален продукт (БНП) на човек от населението.48 Въпреки, че носи

значителна информация за степента на развитие, този индекс не е особено

надежден. Основанията за неговата недостатъчна надеждност, са същите,

като при индекса за човешкото развитие, който на този етап има далеч по-

широко приложение.

2.2. Индексът на човешкото развитие като един от показателите

за устойчиво развитие

Друг широко използван индекс е Индексът за човешко развитие,

ИЧР (Human Development Index, HDI) използван от ПРООН (Програмата за

59

развитие при ООН, UNDP) от началото на 90-те години. Този индекс (ИЧР)

е изграден върху три, относително самостоятелни компонента: а) равнище

на образованост; б) БВП на човек от населението и в) продължителност на

живота. Всеки от тези компоненти има съответен субиндекс. Субиндексите

участват с равно тегло в общият индекс. Субиндексите се формират в

рамките на минимални и максимални величини, съответно от 0 до 100 за

образоваността и жизнения стандарт и от 25 до 85 години за

продължителността на живота. 49 На тази основа UNDP ежегодно прави

класация на страните –членки, която в определена степен и при определени

уговорки дава представа за степента на устойчивост в тяхното развитие.

Даването на еднакво тегло на трите субиндекса има компромисен

характер. Наистина е трудно да се защитят модели на квантифициране,

където тези тегла биха били различни. Аналогичен методологически

проблем съществува при всеки опит да се агрегират два и повече

показателя, особено когато са от различен порядък, т.е. когато трябва да се

съизмерват величини от различни подсистеми (икономическа, социална,

политическа, екологична и т.н.). Според мен, и в количествен и в качествен

аспект, БВП на човек пряко или косвено е свързан и отразява другите два

индекса. При други равни условия, увеличаването на продължителността на

живота влияе чисто статистически , тъй като броят на населението расте.

От друга страна, увеличаването на БВП създава предпоставки за

удължаване продължителността на живота. По-големият БВП на човек

позволява инвестирането на повече частни и обществени средства за

разширяване на образователните и здравните услуги, както и за подобряване

на тяхното качество. За преобладаващият брой страни, статистическите

данни категорично доказват тясната зависимост между БВП на човек и

продължителността на живота. В този смисъл, въвеждането на два индекса,

които на практика илюстрират едни и същи зависимости само усложнява

анализа, без да увеличава неговата точност и надеждност.

60

Все пак, кои са положителните страни на този начин на индексиране

и кои са рисковете за точността и надеждността на прилагането му за целите

на нашият анализ? По принцип, измерването на степента на човешкото

развитие играе определяща роля в контекста на устойчивостта, макар че

далеч не изчерпва многообразните и аспекти. Индексът не включва начинът

на взаимодействие и резултата от вазимодействието между обществото и

природата в процеса на производството и потреблението, нито пък дава

представа за съизмеримостта на индексите с някакви общоприети критерии

или цели на социално-икономическата политика.. Но във всеки случай, този

индекс съдържа информация, която може да се използва, ако бъде

дезагрегирана и структурирана по подходящ начин.

Грамотността едва ли може да бъде достатъчно надежден

критерии за извеждане на качествени различия в рамките на отделните

групи страни – високо развити, средно развити и слабо развити. Както се

вижда от класацията по-горе между първите 20 страни няма разлика, този

субиндекс е 99. Всъщност, такава величина са достигнали и доста от средно

развитите страни. Да, между равнището на грамотност, жизнения стандарт и

съответно продължителността на живота има положителна зависимост, но

не можем да не отчетем че така измерено, знанието не дава представа какъв

е точно неговият принос за формирането на другите два субиндекси и

съответно за формирането на крайният индекс.

Процента на грамотността и съответно процента на завършилите

различните равнища на образование би следвало да се обвържат с

конкретни резултати, като например производителността на труда на един

зает или с равнището на конкурентоспособност, което в голяма степен

зависи от квалификацията на работната сила и на фирменото управление.

Страни като Западна Самоа, Гвиана, Таджикистан, Киргизстан и

Виетнам отбелязват грамотност в границите на 94-98 процента, но това

съвсем не е убедителен аргумент за висока степен на развитие или за висока

устойчивост на това развитие. Така измерван, този суб-индекс не дава

61

отговор на съществени въпроси като: какво е качеството на образование,

каква е неговата цена и съответно неговата достъпност, какви са условията

за реализация на завършващите и т.н.

Германия и САЩ имат еднакъм индекс на грамотност (0.99), но

достъпността до трите степени на висше образование е различна и се

осъществява при различни условия. Едногодишната такса за година

образование в среден американски университет е около 10-12 хил. долара,

докато в Германия обучението в държавните университети е на практика

безплатно или има символична цена. Само учебната такса би струвала на

американско семейство 40-50 хиляди долара за пълен курс на обучение в

бакалавърска степен, а ако се включи и магистърската степен тази сума ще

надхвърли 70-80 хиляди долара за обучението на едно дете от семейството.

Разбира се, учебната такса е само част от общите разходи за издръжка на

учащите.

Въпреки различните форми на преференциално кредитиране на

студентите, високата цена на обучение е съществен фактор и той пряко

обвързва възможностите за образование с покупателната способност за

образователни услуги. В този смисъл, висшето образование е достъпно най-

вече за семейства с достатъчно високи доходи. Освен това, ако има известна

разлика в качеството на обучение между Германия и САЩ, то тя не е

толкова съществена, ако се съизмери с монетарната цена на тази

образователна услуга. За съжаление, Индексът за човешкото развитие не

включва тези изключително съществени социално-икономически аспекти.

Определено не е достатъчно диференцирана и информацията, която

дава субиндекса за продължителност на живота в групата от първите 35-40

страни. В някои случаи причинно-следствените връзки между

продължителността на живота и степента на развитие са подвеждащи.

Например, Шри Ланка и Армения имат същата продължителност на живота

както и средния показател за развитите страни – средно 73 години.

Проблемът е че този субиндекс не дава инфорция за условията и качествата

62

на живота. Продължителността на живота в Куба и Дания са еднакви, но

това не е достатъчно условие да считаме, че те имат й еднаква степен на

развитие. Картината е достатъчно релефна само при сравнението между

високо развити и слабо развити страни. Във всеки случай,

продължителността на живота не е еднозначен показател за равнището на

устойчивост на развитието, въпреки че при подходяща интерпретация и

раширяване на анализа неговата адекватност може да се повиши.

Най-дискусионен сред експертите е субиндекса БВП на човек от

населението. Преди всичко, трябва да се подчертае, че той се разглежда

главно като показател за равнище на доходите и съответно на покупателната

способност. Този контекст за съжаление не включва по никакъв начин

релацията БВП: природна среда, която релация всъщност представлява най-

голям интерес за устойчивото развитие. Но даже и при тези ограничения,

във формирането на този показател има методологически и фактически

проблеми. Те се отнасят към съпоставимостта на този показател за

различните групи страни или отделни страни-членки.

Според мен, проблемът не е толкова в разликата между фактическата

покупателна способност на дохода в отделните страни, където ценовите

равнища и валутните курсове са различни, нито пък в мащаба на сивата

икономика (измерен като процент от БВП). Преизчисляването на

паритетната способност на единица БВП, съответно доход на семейство или

на човек от населението, е рутинна и абсолютно надежден метод за точно

дефиниране на реалната покупателна способност в различни страни.

Сивата икономика и нейното изключване от измерването на дохода

не води до съществени изкривяване на реалната картина с БВП. Проблемът

на слабо развитите страни не е в това, че някакъв процент реално създаден

продукт не е включен в статически отчетен брутен продукт, а в това че този

брутен продукт (отчетен плюс неотчетен) е твърде нисък и по величина и по

качествени показатели. За най-слабо развитите страни тази разлика е

десетки и дори стотици пъти спрямо най-развитите страни. В условията на

63

монетарна икономика, връзката между размера на БВП на човек от

населението и неговият жизнен старнадрт е определено положителна и това

не се нуждае от допълнителни доказателства. Друг е въпросът, че тази

положителна връзка не е пропорционална и че тя е опосредствана от редица

други фактори и механизми.

Разбираемо е, че при близки равнища на БВП на човек в дадена група

страни (силно развити, развиващи се, слабо развити), съществена роля за

определяне на жизнения стандард имат условията за достъп до образование

, до здравеопазване, за закупуване на жилище, пенсионно осигуряване,

заетост и условия на труд, продължителност на отпуските, размер и

механизъм на обезщетение при временна безработица или временна

нетрудоспособност, равнището на криминогенната активност,

възможностите за пътуване и др. Твърде съществено е и какво може да се

купи с дохода в съответната страна – какво е качеството и какъв е избора на

потребителски стоки и услуги. Все повече икономисти обръщат внимание

на съчетаването на качествените с монетарни показатели за доходите и

стандарта на живот. А. Недялкова (2003) разглежда качеството на живот,

като задължително условие за постигането на “хармония в обществото”.50

През 2001г Беларус отчита 7,620 щ.д. БВП на човек от населението,

докато в България и Румъния този показател е съответно 6,890 щ.д. и 5,830

щ.д.. Но Беларус има квази пазарна икономика, с преобладаваща държавна

собственост и сериозни митнически и чисто административни ограничения

на вноса на потребителски и капиталови стоки, като най-сериозни са

ограниченията за внос на потребителски стоки. С други думи, най-малкото е

спорно дали според този показател жизненият стандарт в Беларус е по-

висок спрямо България и Румъния.

Освен това, България и Румъния „загубиха” от своя БВП, в т.ч.

поради това, че са в процес на престуктуриране на икономиките си. Едно от

ключовите направления на това преструктуриране е приватизацията на

държавните предприятия, нещо което е табу в Беларус. В този смисъл,

64

оринентацията към съвременно пазарно стопанство носи неизбежни

икономически загуби в краткосрочен период, заради неизбежното

преструктуране на икономиката съобразно новите пазарни реалности. Но

това създава предпоставки за устойчиво развитие в дългосрочен период.

Тогава, коя страна(и) всъщност би следвало да получи по-висок индексп за

човешко развитие? България и Румъния са асоциирани членове на ЕС и

предстои да бъдат приети за пълноправни членки на Съюза. В същото време

Беларус, поради ограниченията на политическите свободи, се намира в

определена изолация от демократичния свят.

Човешкото развитие включва създаването развитието и достъпа до

достиженията на културата: кино, театър, опера, книгоиздаване,

художествено творчество, музейно дело и т.н. Като имаме предвид горните

показатели, които не са включени в ИЧР, е неубедително класирането

примерно на Сейшелите и Бахрейн преди Унгария и Словакия. Последните

две страни вече са пълноправни членове на най-развитата интеграционна

общност в света. Освен това, БВП на човек е представен по принцип като

средна аритметична величина, т.е. той не отразява начинът на

разпределение на дохода между домакинствата. За съжаление, начинът на

разпределение на доходите, измервано обикновено с коефициента Джиниiv,

не е отразено в разглеждания показател, което прави ненадеждно

използването му за страни със силна социална поляризация. А такива са

мнозинството от развиващи се страни.

iv Коефициентът Джини (Gini) измерва неравенството на доходите и е наречен на на италианският статистик Corrado Gini. Коефициентът се движи между 0 и 1, където 0 означава перфектно равенство (всички са с еднакъв доход), а 1 означава перфектно неравенство, т.е. само един човек получава целият доход, докато останалите не получават нищо. Този коефициент е създаден по принцип да измерва равенството в доходите, но той може да бъде използван и в измерване на равенството/неравенството при разпределение на богатството, макар че предполага никой да не остава с нетно отрицателно богатство. Джини коефициента се изчислява като се използва диаграмата на кривата на Лоренц (Lorenz curve). Ако областта между линията на перфектно равенство и кривата на Лоренц е А, и областта под кривата на Лоренц е B, Джини коефициента е равен на A/(A+B). Това е изразено като процент или като числов еквивалент на този процент, който еквивалент винаги е между 0 и 1. Виж по-подробно в http://en.wikipedia.org/wiki/Gini_coefficient.

65

Много от развиващите се страни имат икономики, които разчитат

главно и дори единствено на добивната промишленост. За някои от тях,

например петролодобиващите страни, националните икономики имат

монокултурен характер. Това прави техните икономики, респективно БВП

на човек, твърде зависими от цикличните промени в световните цени на

тази група стоки. Така ИЧР може да се колебае в твърде големи граници не

поради промени в жизнения стандарт, резултиращи от развитието на

националните им икономики, а главно поради промените в тези цени.

Драстичните промени в цената на петрола са досатъчно илюстративен

показател – от под 10 долара за барел петрол през 1998г, до границата на 70

долара за барел през 2005г. Всъщност, това е част от обяснението защо в

класацията Бахрейн е преди Унгария и Словакия. Според докладите на

ПРООН за сътветните години, ИЧР за Саудитска Арабия през 1990г е 0.716

и само за три години (1993) се изкачва до 0.771, след което през 1995г спада

на 0.746. Равнището от 1993г (0.771 ) не е достигнато и през 2001г (0.769).51

Очевидно тези нелогични движения на индекса се дължат по-скоро на

колебанията в цените на петрола и съответно обема на добива и експорта,

отколкото в някакво изменение в посоката или качеството на човешкото

развитие.

ИЧР би бил много по-близо до реалността ако БВП, съответно БВП

на човек, се разглежда в светлината на платежния баланс и в частност от

гледна точка на движението на националния капитал. Имам предвид това,

че фактически по-голямата част от реализираните доходи от износ на

суровини и енергийни източници от развитите към развитите страни остават

в развитите страни. Огромните постъпления от износа на петрол се

предепозират в банките на развитите страни. Монокултурните икономики

на страните износителки на петрол от разивавщият се свят , които са

резултат от избраната от тях икономическа стратегия, не могат да усвоят

под формата на инвестиции големите приходи от износа на петрол. Така

отчетения БВП на човек е голям, но фактически той се използва за

повишаване на жизнения стандарт на други страни.

66

Следователно, мястото на такива развиващи се страни в класацията

на ПРООН не отговаря на тяхното действително равнище на човешко

развитие. Да не говорим, че самият подход на обвързване на човешкото

развитие само с добива и износа на природни ресурси е твърде съмнително

като подход и като резултати. Във всеки случай, считам за крайно погрешно

повишаването на доходите за сметка на износ на природни ресурси да се

определя като показател за устойчивост на развитието.

Ключовият индекс БВП на човек има още един недостатък, когато се

прилага за развиващи се страни с висока демографска динамика. Такива

страни са Индия, Бангладеш, Индонезия, Малайзия, Нигер, Хондурас и др.,

чиито годишен ръст на населението е между 1.2 % - 2 %; Индия,

Индонезия, Лаос и Филипините от 3% до 4.9 %. 52 При тях демографския

растеж е по-висок или близо до растежа на БВП, което автоматично влияе и

върху величината на БВП на човек от населението.

При този начин на измерване се получава така, че даже да има

определено икономическо развитие, какъвто е случаят с Индия, при други

равни условия, ИЧР може да остане непроменен или даже да се влоши. Това

ни дава достатъчно основание да считаме, че за групата на развиващите се

страни, БВП на човек показва по-скоро измененията в средните показатели

за жизнено равнище, отколкото някакво общо развитие.

Би било по-целесъобразно, ако вместо БВП на човек се използва

показателя БВП на един зает. Вярвам, че този показател в значително по-

голяма степен би отразил реалното развитие, тъй като е резултат от

промените в производителността на труда, които от своя страна зависят от

равнището на използваните технологии и ефективността на управление, от

образователното равнище, от състоянието на здравеопазването, от

конкурентноспособността и др. По-високата прозводителност предлага и

по-голям потенциал за социални програми, за развитие на науката и за

решаването на въпросите с опазването и възстнавовяването на околната

среда. Тази система от зависимости намира широко статистическо

67

потвърждение във всички групи страни. Надеждността на показателя може

да се повиши, ако той се коригира с колебанията на цените, т.е. ако се

използва реалния БВП.

Горните съображения по отношение модела на формиране на ИЧР в

никакъв случай не оспорват полезността от използването на този индекс за

определяне на човешнокото развитие, а чрез него и устойчивостта на това

развитие. Въпреки аналитичните проблеми при боравенето със средно

аритметични, непретеглени показатели, ИЧР съдържа полезна информация

за целите на анализа на устойчивото развитие. Правилната, т.е. съобразената

със съотвената специфика, интерпретация на този показател е крачка

напред към търсенето на агрегирани величини за оценка на равнището и

качеството на обществено-икономическото развитие.

Данните от графиките, базирана на индекса за човешко развитие през

2003 г и съответно тенденциите в развитието на този индекс през последния

четвъртина на 20-ти век, илюстрират твърде голямата разлика между

отделните групи страни. Тя е най-голяма между между слабо развитите

страни и страните от ОИСР, съответно 0.892 и 0.518 или съотношението е

почти над 2:1. Графиката илюстрираща тенденциите в изменението на

индекса показва и друга негативна тенденция, а именно, че индекса за най-

слабо развитите страни е останал почти непроменен за периода 1975-2003г

и остава на неприемливо ниско равнище.

Фиг.2.1. Индекс на човешкото развитие, по групи страни, 2003г

68

0,802

0,518

0,892

0,694

0,808

0 0,1 0,2 0,3 0,4 0,5 0,6 0,7 0,8 0,9 1

ОИСР

Развиващи се

ИЕ и ОНД

Крайно неразвити

България

Легенда: ОИСР-организация за икономическо сътрудничество и развитие; ИЕ – Източна Европа; ОНД – Организация на независимите държави;

Източник: Първични данни от Human Development Report 2005. Washington, DC: United Nations Development Program (UNDP), pp.219-222

Първите пет страни от класацията на UNDP за 2003г (Норвегия,

Исландия, Австрия, Люксембург и Канада бележат растеж от 8-10% за

периода 1975-2003г. Някои от страните, които са включени в групата на

Високо човешко развитие (Португалия, Малта, Кипър, Израел, Сингапур и

Ирландия) са подобрили този индекс средно с 15-20 %. Това им е позволило

да се придвижат значително напред за разглеждания период. Петте страни с

най-нисък ИЧР през 2003г имат на пръв поглед добър растеж – между 15% и

31 %, но за съжаление той е измерен спрямо твърде ниска изходна база през

1975г. Несъмнено, такава динамика на разглеждания показател за

развиващите се страни е твърде ниска, за да може да скъси забележимо

разликата с най-развитите страни и дори със страните, които са включени в

групата на Средно човешко развитие. В графиката по-долу тези тенденции

са илюстрирани с три избрани страни: Норвегия, Бразилия и Нигер. Тези

три страни представляват страни със ъсответно Високо, Средно и Ниско

човешко развитие.

69

Фиг.2.2. Индекс на човешко развитие в Норвегия, Бразилия и Нигер, 1975-2001г

Human Development Index, 1975-2001

0

0.2

0.4

0.6

0.8

1

1975 1980 1985 1990 1995 2001

Norway Brazil Niger

Източник: Human development Report 2003, World Bank, Wash.DC, pp.241-244, достъп от: http://hdr.undp.org/reports/global/2003/pdf/hdr03_HDI.pdf

Анализът на текущото състояние и тенденциите в измененията на

ИЧР не дават никакво основание да се счита, че при сега провежданата

социално-икономическа политика, сътношението в индексите може да се

подобри в краткосрочен или дори в средносрочен период. Очевидно е, че

промяна може да се постигне при друг тип политика и други механизми на

международните икономически отношения, за които ще стане дума в

следващите глави.

2.3. Алтернативни показатели на устойчивото развитие

Друг индекс, този за устойчиво икономическо благосъстояние (Index

of Sustainable Economic Welfare, ISEW) e също от агрегатен тип. Основната

му функция е да определи параметрите и качеството на развитието в по-

широк аспект, включващ релацията развитие: околна среда. El Sarafi (1988),

икономист от Световната банка, приема възможността за механизъм за

заменяемост между невъзпроизводим (природен) и произведен капитал..

Той предлага част от приходите от продажбата на невъзпроизводим

70

(природен капитал) да бъдат реинвестирани в производството на

възпроизводим капитал, така че нарушеното природно равновесие да бъде

възстановено. Стъпвайки на тази методология, Daly и Cobb (1989) 53

разработват индекс с достатъчно висока степен на агрегация.

ISEW = Cadj + P + G + W – D – E – N

,където: Cadj е потребителските разходи коригирани с неравенството на дохода, P представлява не-военните бюджетни разходи, G е растежа на капитала, W е немонетарното увеличение на благосъстоянието, D представлява частните военни разходи, E показва монетарната цена на деградацията на околната среда и N изразява стойностната амортизация на природния капитал;

ISEW е полезна стъпка в търсене на подходящи форми за агрегиране

на показатели от различни подсистеми. Направен е опит за използването на

вонетарните изражения като база за сравнения. Особен интерес

представлява опита за монетарно дефиниране на деградацията на околната

среда и нейният ефект върху социално-икономическата сфера. Индексът

беше апробиран в някои страни и предварителните резултати са

насърчителни. Те показват съществени различия в монетарните стойности

между класическият показател БВП и горепосоченият индекс. Jon Mathews

и др. (2003)54 , прилагат този индекс в изследване за развитието на Уелс в

периода 1990 – 2000г.

Резултатите от изследването са използвани (Фиг.2.3.), за да покажат

колко съществена е разликата между двата индекса, доколкото

съотношението между тях е почти 4 : 1 в полза на БВП на човек. Прави

впечатление и това, че докато БВП/човек все пак бележи ръст от 12.5

процента в периода 1990-2000 година, то за същият период ISEW се

увеличава с едва 6.3 процента. На тази основа се прави извода, че

икономическият растеж не е достатъчно устойчив и че негативните

екологичните и социалните вторични ефекти от този растеж са все още

високи.

71

Фиг.2.3. БВП и устойчиво икономическо благосъстояние на човек от населението в Уелс, Великобритания (в паунди)

0

1000

2000

3000

4000

5000

6000

7000

8000

9000

10000

1990 1995 2000

Wales: GDP an ISEW per capita in pounds

GDP/c

ISEW/c

Легенда: GDP/c – БВП на човек; ISEW/c – индекс на устойчиво икономическо благосъстояние на човек;

Източник: Първични данни от J.Matthews, M.Munday, A.Roberts and A.Williams, 2003. An Index of Sustainable Economic Welfare for Wales, the ERSC Centre for Business Relationships Accountability Sustainability and Society, Cardiff Business School, p.3

Като приемам извода, че по принцип показателя БВП/човек не

измерва цялото многообразие от фактори, които имат отношение към

устойчивото развитие, бих желал да коментираме някои от дискусионните

страни в създаването на самият модел на индекса. Потребителските разходи

са коригирани единствено с така наречените военни разходи. Но кое дава

основание да се счита, че всяко увеличаване на тези разходи означава и

подобряване на стандарта на живот или че по-точно тези разходи са в

съотвествие с критериите за устойчиво развитие? Напълно възможно е тези

разходи да растат, защото растат цените на потребителските стоки или

защото се влошават условията за спестяване и инвестиции. Не се прави

никаква разлика между това дали потребените стоки са екологосъобразни,

нито пък дали технологиите с които са произведени тези стоки отговарят на

международните стандарти.

72

Не е отчетено например прекомерното разрастване на

необоснованото потребление (consumerism) в развитите страни, а вече и в

повечето от така наречените “новъзникващи пазари”. Проявите на

необоснованото потребление са много, сред тях са вещоманията,

увеличеното търсене на луксозни спортни коли и джипове с голямо тегло,

респективно високи материални и енергийни разходи за производството им

и високи разходи на гориво на 100 км пробег. Увеличението на такъв тип

потребление, е по-скоро белег на неустойчивост в развитието.

И обратното, подобряването на качеството на потребителските стоки

за дълготрайна употреба води до намаляването на разходите за тяхната

подмяна, подръжка и т.н. През последните 10-15 години настъпиха много

положителни промени в тази насока, в резултат на засилената пазарна

конкуренция и нарастващата роля на потребителските организации. Към

тези промени се отнасят: удължаване на сроковото и обхвата на гаранцията

върху стоките за дълготрайна употреба, подобряване на сервизното

обслужване, повишаване на техническите стандарти и стандартите за

безопасност при ползването им и др. Тази група изменения са в посока на

придаване устойчивост на производството и потреблението

Деленето на разходите (частни и публични) на “предпазни или

защитни” и “незащитни” е методологически издържано. Приема се, че

първите се осъществяват като реакция от неблагоприятни последици или за

предпазване от такива неблагоприятни последици. Така например,

разходите на домакинствата за закупуване на устройства за филтриране на

водата и въздуха са защитни, каквито са и разходите за лекуване на

заболели в резултат от тютюнопушене. Но такова формулиране на защитни

разходи и изключването им от БВП е неприемливо. Излиза, че разходите за

климатично оборудване, което вече по правило е с вградени въздушни

филтри и (или) йонизатори на въздуха са „неустойчиви”. Филтрите за вода

са вече нетменим атрибут на проектирането и експлоатацията на

водоснабдителните системи. Всъщност, цената на тези филтри е

73

пренебрежително малка в сравнение с цената на сградите и

инфраструктурата. Същевременно разходът за инсталирането на такива

филтри гарантира подобряване качеството на питейната вода. Това дава

основание такива допълнителни “защитни разходи” да са запишат с

положителен знак Но авторите на проекта за Уелс приемат компромисен

подход, използван по-рано от Jackson и др. (1997) за определяне на тези

защитни разходи като процент от общите потребителски разходи.55

Горният пример предполага преосмисляне на някои от показателите

при особено при международните сравнения. Не може да се приеме, че ако

имаме две страни с еднаква степен на замърсяване на въздуха и водата и

еднакви потребителски разходи, но само едната страна инвестира в

пречиствателни съоражения, то другата страна – тази, която не прави

разходи за пречистване, има по-устойчиво развитие.

Дискусионен е също подходът на Jackson и др. (1997) по отношение

на разходите в здравеопазването, макар че се прави разлика между

„защитни” (превантивни) и “незащитни” (непревантивни) разходи. 56 В по-

широк план, третирането на разходите за здравеопазване и в двете му форми

е подвеждащо. Не е приемлива тезата, че колкото повече средства се влагат

за здравеопазване, толкова това е по-сигурен индикатор, че хората

боледуват, т.е. здравето се влошава. Това съждение, произтичащо от начина

на изчисления на приетият индекс, води до следната абсурдна ситуация –

ако две страни имат еднакъв БВП, но в едната страна се ползва модерно

медицинско оборудване и висококвалифицирани специалисти,

предполагащо и по-големи разходи, а във втората страна не се оказват

такива услуги или те са при далеч по-примитивни условия, то втората

страна би се оказала с по-висок индекс за устойчивост (ISEW).

Според мен, така предложеният монетарен подход е ненадежден.

Твърдението за негативна връзка между цената на медицинските услуги и

здравето противоречи на действителността. Продължителността на живота

расте с подобряване и разширяване на медицинските услуги, но това

74

предполага също нарастващи частни и публични разходи за здравеопазване.

Вероятно поради невъзможността да се приложи надежден критерии за

подходящо структуриране на медицинските разходи, в интерпретацията на

ISEW се приема, че съотношението е 50 : 50 процента. Не е ясно защо

авторите на този индекс разделят на точно две равни части, съответно на

“защитни” и “незащитни” разходи за здравеопазване.

Приемането на каквото и да е аритметично улеснение, поставя под

голямо съмнение научността, респективно надеждността от ползването на

такъв показател. Следователно, такъв подход на равно делене на

медицинските разходи е неточен и затова неприемлив. Няма никакво

значение дали разходите са за лекуване на заболявания, предизвикани от

генетични фактори, семейна и работна обстановка, от замърсена околна

среда или от accidents. Определящото е, че те подобряват на равнището на

здравеопазване и качеството на живот на хората. Това е напълно

достатъчно, за да се приемат те за фактор с положителен знак.

Същото би следвало да се отнася и за класификацията на разходите

за екологични програми. Според по-горе предложената терминология,

разходите за опазване на околната среда попадат в групата на „не-защитни

разходи”, докато тези за почистване и възстановяването на тази среда са

„защитни”. Споделям мнението, че от гледна точка на крайният резултат,

не е удачно такова деление на разходите, след като и в двата случа се

подобрява качеството на околната среда. Още повече, че негативното

въздействие върху природата е извършвано в продължителен исторически

период, а разходите за възстановяването на равновесието са текущи. В

допълнение, както в случая със здравеопазването, страна която разходва

само за опазване на околната среда, но не вляга за почистване на

замърсената в минали периоди околна среда би се оказала с по-

благоприятен ISEW.

ISEW e интересен опит за коригиране на БВП с оглед на по-точната

дефиниция на монетарният израз на устойчивото развитие. Намирането на

75

адекватен инструментариум за такава оценка е изключително трудно и

оспоримо. Но все пак, действително трябва да се дефинират количествено

предложените показатели като загуба на природен капитал(природни

ресурси) и съответно нанесените щети на природата. Резултатите от

приложението на индекса в сравнителният анализ за Уелс (1990-2000г) и

евентуалното им използване за осъществяването на политика за устойчиво

развитие, предполагат изясняването на ред методологически въпроси. Сред

тях са точното дефиниране на критериите за устойчивост и съответно

качествената и количествената детерминираност на показателите.

Приемлива е уговорката на авторите на проекта, че от прякото

сравнение между БВП и ISEW, не може да се правят крайни оценки за

степента на устойчивост в развитието на Уелс или която и да било друга

страна. Едно от основанията за такава уговорка е, че формирането на БВП

следва колебанията на бизнес цикъла. Равнището и структурата на БВП е

под влиянието и на редица “неконтролирани от отделна страна” процеси в

световното стопанство. Така при определени обстоятелства, евентуално

намаляване на разликата между двата показателя (БВП и ISEW) може да

бъде по-скоро нежелана тенденция, пораждаща импулси на неустойчивост.

Консултантската група по формирането на показатели за устойчиво

развитие (Междунардния институт за устойчиво развитие, Канада), през

2001г представи пред комисията по устойчиво развитие при ООН

(UNCSD) така наречената Таблица от показатели (Dashboard), показана в

Приложение 1. Тази Таблица представлява система от индекси, покриващи

всички страни на устойчивото развитие, агрегирани в Индекс за устойчиво

развитие (Sustainable Development Index, SDI). Разработването и приемането

на този подход от UNCSD бе във връзка с подготовката на срещата на

високо равнище (World Summit for Sustainable Development,WSSD) в

Йоханесбург, ЮАР, през 2002г. Оценките и изводите в доклада са

76

формирани съобразно Целите на хилядолетието, приети от ООН.v Тази

система от индекси бе приложена по страни и региони, за да се покаже от

една страна многобразието на процеса, а от друга страна, да се оценят

провежданите политики от отделни страни или регионални общности.57

Този високо агрегиран показател за устойчиво развтие е съставен от три

относително самостоятелни групи от подпоказатели, отразяващи

състоянието на следните сфери:

♦ Природна среда (например, качество на водата, почвата и въздуха;

степен на замърсявания с токсични вещества);

♦ Икономика (заетост, инвестиции, производителност, разпределение

на доходите, конкурентност, инфлация, ефективност в използването на

суровини, материали и енергия);

♦ Общество– например: брой престъпления, равнище (достъпност)

на здравеопазване и образование, равнище на бедността, ефективност на

управлението, обем на военните разходи спрямо БВП, участие в

международното сътрудничество);

Както се вижда от предложената система от групи показатели, всяка

група се представлява от определен индекс за съответната сфера

(екологична, икономическа и социална). След това трите групи индекса

отново се агрегират, на по-високо ниво, в общ индекс за устойчиво развитие

SDI. Самите показатели също са представени в индексова форма. Така

например, индекса за околната среда се формира на базата на Индекса за

v Целите на хилядолетието (MDG), приети от ООН включват: (1) Премахването на крайната бедност и глада; (2). Всеобщ достъп до начално обучение; (3) равенство между половете и повишена роля на жените в обществото; (4). Намаление на детската смъртност; (5). Подобряване здравето на майките; (6). Успешно справяне със заболяванията от СПИН, малария и др. епидемии; (7). Постигане устойчивост на природната среда; (8). Глобално партньорство за развитие. На тази основа, Световната банка е разработила показател за развитие (WDI), включващ 800 суб-показатели в 87таблици, систематизирани в шест самостоятелни секции. Вж. по подробно: http://www.worldbank.org/data/wdi2004/index.htm

77

степента на въздействие върху околната среда (Environmental pressure index,

EPI) и Индексът за екологичният отпечатък (Ecological footprint index, EFI)vi.

Икономическият индекс е изграден на основата на БВП и на

Индексът за постигнати икономически резуртати (Index of Economic

performance, IEP). Експертите от Канадският институт за устойчиво

развитие считат, че предложеният от тях високоагрегиран индекс може да

покаже наличието на природни ресурси, степента на използването им и

съответно ефективността на управленските решения. По същество, третата

група показатели за социалната сфера е представена в незавършен вид,

макар че се предлагат някои от възможните показатели като “щастие” и

“изява на човешкия капитал”.

Остава без отговор въпроса как ще стане измерването на толкова

субективни оценки и как те ще се впишат в общият индекс. Всяка

претендираща за прецизност иконометрична оценка за устойчивостта на

развитието, която е основана на разнопорядкови и измервани в различни величини

(монетарни и немонетарни) показатели, не може да бъде определена като надеждна.

Cherchye и Kuosmanen (2002) правят интересен опит за агрегиране и

интегриране на няколко подсистеми от показатели за устойчиво развитие,

изграждайки “синтетичен Мета-Индекс” (A Synthetic Meta-Index).58

Въпросът за определяне на теглото, с което множеството суб- индекси

участват в този мета-индекс, е неизбежно дискусионен. Затова авторите

предлагат това тегло да е променливо и да се определя за всяка страна

vi В анализът на Redefining Progress's се измерват необходимите площи земя, необходими за посрещането на търсеното количество ресурси и съответно за абсорбирането на отпадъците от производството и потреблението. Когато търсенето е по-голямо от био-капацитета на земята, развитието е неустойчиво, защото се намалява “природният капитал”. За последните 25 години глобалният отпечатък върху околната среда надхвърля този био-капацитет. Направено е изчисления, че при сегашният обем и структура на производството и потреблението, на вскеи жител на земята са необходими четири и половина акра земя (1.89 хектара). При сегашната динамика на растежа на БВП и на населението, става ясно, че планетата не разполага с капацитет да задоволи прекомерно растящите производствени и лични потребности. Вж. по подробно: http://:www.redefiningprogress.org/footprint/

78

поотделно в зависимост от приоритетната система в развитието на всяка

отделна страна.

Cherchye и Kuosmanen наричат този метод “ползата от съмнението”.

Остава открит въпроса за международните сравнения, които не биха могли

да разчитат на този индекс, тъй като той ще се изчислява при различни

приоритети. Разбираемо е също, че отделните страни ще се стремят да

завишават теглата в сферите, където имат по-добри показатели в развитието

си. И обратното, ще свиват теглото в сферите, където имат нерешени

проблеми. Във всеки случай, такъв индекс не може да бъде приет като

някаква универсална методология, поради това ,че отделните показатели и

процеси ще имат различна количествена характеристика в отделните

страни. Следователно, това е по-скоро „национален индекс”, формиран на

базата на общи принципи, но количествено определен от приоритетната

ситема на всяка отделна страна по отношение на различните измерения на

устойчивото развитие и съответните показатели за всяко отделно измерение.

2.4. БВП: надежден показател за устойчиво развитие?

За по-малко от десетилетие бяха предложени редица интересни и

полезни модели за количествено измерване на устойчивото развитие. Не са

неочаквани и трудностите на такова измерване, които възникват винаги,

когато се опитваме да съчетаем количествени и качествени показатели.

Ясно е, че търсенето на подходящият модел и методика на измерване ще

продължи, защото прецизността на системата от показатели и съответни

критерии и индекси е от решаващо значение за точността на оценките и

формирането на подходяща политика за устойчиво развитие.

Считам, че търсенето на такива нови подходи не бива да изключва

някои от показателите, като БВП например, които все още не са използвани

в достатъчно пълна степен или по-скоро не са обвързани по достатъчно

убедителен начин с показателите от другите три измерения: социално,

екологично и институционално.

79

В специализираната литература често се среща съждението, че БВП е

лош и даже подвеждащ показател за устойчиво развитие. Това съждение

сякаш не се съобразява с факта, че БВП не е създаден, за да измерва

устойчивостта. Следователно, нелогично е той да се дефинира като

„дяволски” или “подвеждащ “ показател, каквито определения все още се

срещат. Показателят БВП върши чудесна работа за това, за което е създаден.

До голяма степен моделът за изчислението на БВП е универсилизиран, т.е.

това е един от най-надеждните показатели за международни икономически

сравнения. Освен това, налице е разнообразна,надеждна и достъпна база от

данни за отделни страни и региони и за достатъчно продължителен период

от време.

При подходящо и целево дезагрегиране, БВП и неговите производни могат да

послужат за достатъчно надеждна оценка за устойчивостта на развитието.

Предимството на този показател, е че той пряко или косвено отразява

екологичните, социалните и институционалните аспекти на устойчивото

развитие. Следователно, проблемът е не дали, а по-скоро как да се използва

системата от дезагрегирани показатели. Според мен, БВП не е подвеждащ, а по-

скоро неправилно използван показател.

От методологическа и фактическа гледна точка е по-целесъобразно

да се търсят преките и обратни връзки между БВП от една страна, и

околната среда и социалната сфера, от друга страна. Все пак развитието е

резултат от взаимодействието между обществото и природата по повод на

производството и потреблението на стоки и услуги. В този смисъл,

количествените и особено качествените параметри на произведения продукт

и на неговото разпределение показват в значителна степен интензитета,

характера и последиците от това взаимодействие. На практика, това

съждение се потвърждава и от алтернативите модели на агрегирани

индекси, включващи подсистема от показатели, характеризиращи различни

сфери. Проблемът е, че при такъв подход не се показват или се показват в

непълна степен взаимовръзките и взаимното влияние между тези сфери.

80

Например, показателите за чистотата на водата ни дават представа какво е

нейното състояние към днешна дата или в исторически ретроспект, но е

ясно точно какви икономически или политически процеси и решения са

довели до това състояние и още как това състояние може да се промени.

Аналогичен е проблемът с анализа на социалните или институционалните

показатели. От своя страна, икономическите показатели имат своя социален

и екологичен отпечатък (измерение), който може да се разчете при

сравнителният анализ на съотношенията стойностни:физически показатели.

След като между околната среда и процесите на производство и

потребление има преки и обратни връзки, повече от логично е да се търси

комплекса от физически и монетарни характеристики на БВП. Те не

показват точното състояние на околната среда, но дават достатъчно

представа за характера на протичащите процеси на вазимодействие, в т.ч. от

гледна точка на критериите за устойчиво развитие.

Кои са аргументите в подкрепа на тази теза? Няма различие между

ексепертите, че не е възможно обществено-икономическо развитие без

икономически растеж. Развитието на технологиите, на обещесгвените

отношения, на качеството на живот и прочие е свързано с този растеж. Едно

от предусловията за повишаване на жизнения стандарт е увеличаването на

производството на капиталови и потребителски стоки и услуги. За да се

потребява повече, трябва да се произвежда повече, т.е. трябва да се

поддържа растеж на производството. Поради тази зависимост, равнището на

развитие на социалната сфера, която е съществена страна на устойчивото

развитие, е в тясна позитивна връзка с икономическия растеж. За да

елиминараме факторите мащаб на националните икономики и различният

брой на населението, може да да се използва показателя БВП на човек от

населението.

Международните статистически сравнения убедително показват, че

страните с висок социален статус, т.е. висок стандарт, са същевременно

страни с висок БВП на човек. Просто няма изключение от това правило.

81

Освен това, както основателно твърди Л. Търоу, колкото по-нисък е

растежа, респективно доходите, толкова по-неглежирани са проблемите на

околната среда. Той прави извода, че “...при нисък растеж (доходи) основен

проблем е глада, а не околната среда, и обратно”.59

Таблица 2.2. Индекс на човешко развитие и БВП на човек

(паритетна покупателна способност, 2001г), по групи страни

БВП/човек (ППС, щ.д.,2001г)

ИЧР

Развиващи се страни

3,850 0.655

Крайно-бедни страни

1,274 0.448

Източна Европа, вкл. страните от ОНД

6,598 0.787

ОИСР 23,363 0.905

Страни с високо човешко развите

23,135 0.908

Страни със средно човешко развитие

4,053 0.684

Страни с ниско човешко развитие

1,186 0.440

Легенда: ППС-паритетна покупателна способност; ИЧР –индекс на човешкото развитие; ОНД- организация на независимет държави (бивши страни-членки на СССР);

Източник: Human Development Report 2004, UNDP,

http//:hdr.undp.org/reports/global/2004/pdf/hdr04_hdi.pdf

Данните от горната таблица потвърждават тази отчетлива корелация.

Детайлният анализ на данните от този доклад показват, че първите 20

страни от листата на ИЧР съвпадат с листата от групата на страните с най-

висок БВП на човек. Показателите от другите две страни на ИЧР (социална

82

и екологична) внасят известно разместване в подреждането на сравняваните

страни, но само в рамките на дадената група. Същата безспорна зависимост

е отчетливо отразена при страните с най-нисък ИЧР, които без изключение

са с рекордно нисък БВП на човек. Това е достатъчно доказателство, за да

приемем, че този икономически показател (БВП на човек), носи достатъчно

информация за обществено-икономическото развитие, ако бъде

интерпретиран по подходящ начин.

По отношение на социалната сфера, той обикновено се коригира с

индекса Джини, който показва начинът на разпределение на БВП и в

частност разпределението на доходите. Така при незначителена разлика в

“Джини” коефициента, по-висок стандарт има страната с по-висок БВП на

човекa. Естествено, този показател трябва да се преизчислява чрез

паритетната покупателна способност (ППС), за да се елиминират

различията във валутните курсове и инфлационните равнища в отделните

страни.

Както вече отбелязахме по повод анализът на ИЧР, следващата

стъпка на дезагерагация, е използването на показателя БВП на един зает в

производството. Така се избягва влиянието на демографския фактор. БВП

на един зает е резултативна величина от: а) равнището на технологиите; б)

ефективността на използваните енергия, суровини, материали и работна

сила; в) ефективността на организацията на производството; г)

конкурентоспособността; д) предприемчивостта на управителите на

фирмите и др.

При други равни условия, по високият БВП на един зает, означава и

по-висока икономическа ефектовност. Освен това, страните с най-висока

производителност, по правило са сред водещите по отношение условията на

труда и на доходите на един зает. Доказано е статистически, че между тези

различни подпоказатели има определено позитивна зависимост. В свое

изследване, обхващащо 114 страни, Darmstadter и Lile (1997) стигат до

83

извода, че между БВП на човек и качеството на живота има силно изразена

положителна връзка.60

Прецизността и надеждността на информацията, която носи БВП на

един зает би се повишила, ако се дезагрегира: Първо, по основни сектори

на националното стопанство (индустриален, аграрен, услуги) и Второ, по

отрасли, подотрасли и видове производства. Последното е задължителен

етап в системният анализ, тъй като различните страни и региони имат

различна икономическа структура. Разбираемо е, че примерно

производителността на един зает в телекомуникациите или финансовият

сектор на икономиката е по-висока от производителността на един зает в

металургията. Затова, при други равни условия, производителността

(измерена на основата на инвестиционната възвращаемост и чрез модела

приходи-разходиde) априори ще се окаже различна за страни с различна

структура на националното стопанство.

С малки изключения, страните от обосбените групи (индустриални,

средно развити и слабо развити) имат сходна отраслева структура. По-

големи са различията в случаите, когато дадена страна разполага със

значими природни ресурси и тези ресурси ( петрол, природен газ, минерали,

дървесина и т.н.) са доминиращото призводство и (или) заемат основният

дял в износа на страната. Трябва да се вземе под внимание също степента на

преработка на тези ресурси от страната-износител, т.е. дали износа е на

ресурси с висока степн на преработка или пък се изнасят под формата на

суровина за производство в други страни..

БВП носи достатъчна информация за въздействието на

производството върху природната среда, при условие, че стойностните

измерения на крайният продукт се сравнят с физическите измерения на

използваните производствени ресурси. Потребените енергия и суровини за

производство на единица БВП са сред водещите показатели за

устойчивост/неустойчивост на развитието. При други равни условия,

страните с най-ниско потребление на производствени ресурси за единица

84

БВП са тези с най-високо индустриално развитие и респективно най-висок

жизнен стандарт, в т.ч. измерен чрез ИЧР.

Примерно, страните от Източна Европа имат от 5 до 8 пъти по-

високо потребление на електрическа енергия за единица краен продукт.

Факторният анализ показва, че това се дължи основно в различните

технологични равнища, доколкото различията в секторната структурата на

БВП постепенно изчезват. Изследването на устойчивостта на

производството предполага по-нататъшна дезагрегация на тези показатели:

потребление на възобновими и невъзобновими природни ресурси, в т.ч.

енергийни. Би било полезно, ако невъзбновимите ресурси се приоритизират

според степента на тяхното изчерпване или според степента на вредно

въздействие върху околната среда.

Убеден съм, че моделът на Нобеловият лауреат по икономика В.

Леонтиев (1936) и възможната му конкретизация спрямо въздействието на

материалните и енергийните производствени потоци върху природната

среда (1970) е задължителен инструмент в измерване на устойчивостта.61

Днес този подход на измерване на физическите потоци по интензивност,

посока и ефект върху икономическия процес и респективно околната среда,

намира все по-широко приложение. Причината е в това, че при този подход

се работи с коннкретни, обективни, проверими и носещи достатъчно

информация данни.

Като използва матричният модел на междуотраслевите връзки, В.

Манов (2001) стига до извода, че е необходимо да се определят “пълните

разходи” в производството на БВП, включващи социалните и екологичните

последици от това производство. Той пледира, че “Ако е налице вектор на

пряко замърсяване на природната среда с даден компонент (например, с

даден вид тежък метал), което всеки един отрасъл генерира чрез своята

дейност, то чрез умножаване на този вектор по матрицата на пълните

разходи се стига до разкриване на коефициентите на пълно замърсяване със

съответния тежък метал”.62 Напълно споделям този подход, който намира

85

все по-широко приложение в подходите за оценка на растежа на БВП от

гледна точка на критериите за устойчиво развитие. (Вж. също, Гечев, Р. ,

2001).63

Немският учен Schmidt-Bleek (1998) използва методологията на

Леонтиев, но предлага диференциран подход. Той измерва както

количеството и типа материални ресурси използвани за единица продукт

(единица услуга), така и емитираните отпадъци за производството на

единица продукт. Предлагат се два взаимосвързани измерителя, съответно

индекс за използавите материални ресурси за производството на единца

продукт (Material Input Per Service unit indices, MIPS) и “екологична

раница” (Ecological Rucksack).64

В същата област на измерване, моделът на Bailey и др. (2000) за

отношението използвани призводствени ресурси : произведен продукт,

показва големите възможности на този подход за квантифициране на

релацията производство:околна среда. Авторите са успели да включат в

анализа фактора международно разделение на труда, респективно делът на

природните производствени ресурси, които са внесени или осигурени от

собствено производство. От своя страна, вътрешното предлагане се дели на

скраб и новопроизведени ресурси, което е съществен нюанс при

използването на невъзпроизводимите ресурси.65

Резултатите от анализа на физическите потоци, използвани за

производството на БВП могат да бъдат представени като: а) разходи на

енергия и суровини на физическа единица БВП, респективно б) разходи на

енергия и суровини за монетарна единица БВП. Както вече обърнахме

внимание по-горе, крайните резултати могат да се прилагат пряко само за

страни от една и съща група (развити, средно-развити, слабо развити и

такива с монокултурна икономика – износители на природни ресурси).

Освен това, климатичните условия са важна променлива. Естествено е

географската ширина да влияе върху потреблението на енергия, както от

фирмите, така и от домакинствата. Би било неоснователно да се счита, че

86

страни с еднакъв БВП на човек от населението, но с различна енергийна

емкост на единица продукт имат различна степен на устойчивост на

развитието.

Всъщност, може да се окаже че страна с по-голяма енергоемкост на

производството и бита, обусловени от по-ниските температури и по-

продължителния есенно-зимен сезон, е по-близо до критерия за устойчиво

развитие, при условие, че отговаря на другите критерии и показатели.

Целесъобразно е да се раделят ефекта от по-производителните и

екологично съобразни технологии от ефекта на изнасянето на “мръсни” и

енергоемки/материалоемки производства от развитите към развиващите се

страни. Ако страната Х е изнесла металургичното си производство зад

граница или е свила собственото си металургично производство, като го е

заместила с внос, очаквано е, че такава страна ще отчете по-добра

екологична чистота на единица БВП.

Не би имало нужда от такива уточнонения, ако сравнителният анализ

е достатъчно дезагеригиран, като например до равнище вид производство:

например конкретен вид стомана, чугун, сплави, изкуствени торове,

пестициди и т.н. Проблемът за оптимизаране на икономическата струкура и

износ/внос на устойчивост ще бъде на по-натътешен анализ в следващите

глави. Във всеки случай, при формулирането на крайните изводи,

факторният анализ за качествената характеристика на единица БВП e

задължителен.

Има други важни параметри при изследване на релацията БВП :

околна среда. Това са сътветно екологичната чистота и полезността на единица

БВП. Анализът би следвало да включва целият процес на производство,

независимо дали под краен продукт се разбира полуфабрикат или

завършено производство. Възможни са различни варианти, в т.ч. екологично

чист краен продукт, но замърсяващи технологии на производство. Или внос

на полуфабрикати, чието производство е екологично опасно, но е

извършено в страната-износител.

87

Най-оптималният вариант е , когато крайният продукт и цялата

технологична верига на производство, съхраняване, транспротиране и

доставка, отговаря на съответните международни стандарти. Ст. Савов

(2003) обръща внимание на това, че “...корпоративният и технологичният

детерминизъм... ерозират устойчивостта на растежа”, измерван в

увеличение на БВП.66 Основателно се търсят други съизмерители, които

биха позволили по-реалистично да се оценяват качествените и

количествените показатели на растежа в условията на глобализиращо се

световно стопанство.

Съществуват измервания, които показват вредните емисии по

отношение на почвата, въздуха и водата при различните типове

производство. Наличието и обема на вредните емисии зависи от два основни

фактора: а) характера на произвежданият продукт и б) технологичното

равнище на производството. Необходимо е да се вземат предвид също

условията на складиране, траспортиране, доставка, контрол върху

потреблението, ако последното е свързано с някакви рискове. Все повече

страни и международни организации извършват оценка и публикуват

показатели за степента на вредността на отделните групи производства,

измерена чрез емисията на конкретни замърсители (въглероден двуокис,

сяра, киселини, токсични и радиоактивни материали и др.)

В процеса на задълбочаваща се интернационализация на

производството и глобализацията на световния пазар, в процеса от добив на

суровини и енергия до производство и доставка на готовата продукция, се

включват множество фирми от различни страни и географски региони.

Маринов (2004) акцентира върху тясната зависимост между

интернационализацията на пазара в резултат на политиката на “отворена

икономика” и количеството на използваните суровини и енергийни

ресурси.67 Задълбочаващото се разделение на труда предполага

диференциран анализ на участието на отделните страни в различни фази на

88

производството на стоки и услуги. Изводите са подвеждащи, ако устойчивото

развитие се измерва само за всяка страна поотделно.

С напредването на процесите на глобализация и взаимно обвързване

на националните стопанства, необходимостта от разглеждането на

устойчивото развитие като резултативна величина от функционирането на

цялото световно стопанство ще расте. Това, разбира се, не изключва

анализът на национално равнище и не омаловажава резултатите от

развитието на всяка отделна страна. Нито пък освобождава от отоговорност

страните, чиито национално производство и потребление нанасят вреди на

природата и влошават глобалните условия за живот. Но анализът на

национално равнище следва да се разглежда само като етап на общия анализ

и като средства за оценка на тендециите в отделно взета страна или отделна

интеграционна общност.

Замърсяването често има трансграничен характер, което означава че

тежестите на замърсяването се носят и от страни, които нямат нищо общо с

процеса на самото замърсяване. Киселинните дъждове падат на стотици

километри от мястото на замърсяването на въздуха, токсичните отпадъци

изминават хиляди километри преди да се влеят в океаните и моретата,

изсичането на тропическите гори рефлектира върху качеството на въздуха и

върху климата на цялата планета и т.н.

Поради тези съображение, изразявам убеждението, че

завършващият стадии от анализа за равнището и тенденциите на устойчивото

развитие трябва да бъде на глобално равнище. Защото снижаването на

замърсвянето на въздуха в Швейцария примерно с 10 % годишно, няма да

промени с нищо качеството на живот и равновесието на околната среда, ако

това замърсвянето расте в съседните страни или в световен мащаб. Ако

замърсяващите производства се преместят примерно от САЩ и Канада в

Мексико или Бразилия, общото екологично неравновесие ще се запази. То

дори може да се влоши, защото дори ако технологиите са същите, то

слабото законодателството по опазване на околната среда и по-ниската

89

квалификацията на работната сила ще доведат до увеличение на вредните

емисии от производството.

Високо агрегираните показатели, отразяващи релацията БВП :

околна среда би трябвало да се разглеждат на териториален принцип.

Причина е, че концентрацията на производството и неговото териториално

разпределение е такова, че вредното въздействие върху екологичното

равновесие в района на производството и (или) потреблението е различно.

Примерно, показателят може да е благоприятен и близък до установените

стандарти за страната Х, но в някои нейни райони да е в пъти над

допустимият максимум. Локалната природна среда около метулургичните и

химическите заводи е значително повече замърсена, отколкото

отдалечените от заводите райони. Или замърсеността на въздуха от

отработени газове от моторни превозни средства в големите градове е

значително по-висока, отколкото в слабо населените райони.

2.5. БВП Матрица за оценка на устойчивото развитие

Убеден съм, че системата от БВП и неговите производни

показатели съдържа достатъчно информационен и аналитичен потенциал за

целите на устойчивото развитие. Предложената матрица съдържа

показатели, които пряко, косвено или релативно са свързани с БВП. Както е

посочено, те са в абсолютна или динамична форма (проценти).

Производните показатели на БВП, отразяват взаимодействието между

икономическото и другите три измерения на устойчивото развитие

(социално, екологично и институционално).. Сравнителният анализ на

посочените показатели за отделно взета страна, за групи страни и особено

на международно равнище, би позволил с достатъчна точност да се оцени

състоянието и тенденциите на развитието, съобразно целите и критериите

на устойчивото развитие. Такава “Матрица на БВП за устойчиво развитие”

може да включва следните измерения и показатели:

90

Таблица 2.3. Матрица на БВП за измерване на равнището на устойчивост

GDP/PPP in $

GDP/sector (i, a, s)

GDP единица

GDP единици

GDP единица

GDP/cc GDP/D (GDP/Dp, GDP/Dpr

GDP –реален растеж

GDP/c по отрасли CEm, CEf

CMm, CMf

EP Ec (ECr, ECnr, by type)

GDP/Dd, G : Ext

GDP/e По типове производство

CEr by type

CMr по видове

EPt, EPta, EPtl, EPtw

MCc

(MCcr, MCcnr,by type)

GDP/Df

G : Int

GDP/ei Основни производители

CEnr по типове

CMnr по видове

EPnt, EPnta, EPntl. EPntw

GINI GDP/Dds, GDP/Ddl

G : HDI

GDP/ea По месторазположение

R : NR EPa by types

GDP/Dfs, GDP/Dfl

G : ESI

GDP/es Mu : Mnu

ND GDP/c : ESI

NEE NME

Легенда: GDP/c – БВП на човек; GDP/e – БВП на зает, ei – индустрия, отрасъл, ea – агропроизводство, es – услуги; CE – потребление на енергия; CEr – потребление на възпроизводима енергия; CEnr – потребление на невъзпроизводима енергия; NEE – нетен износ на енергия; CE – потребление на енергия (в монетарно и физическо изражение); CM – потребление на материали; CMr- потребление на възпроизводими материали; CMnr – потребление на невъзпроизводими материали; Mr : Mnr – съотношение между използваните възобновими и невъзбновими материали; Mu: Mw – съотношение между използваните материали и размера на отпадъчният материал в процеса на производство; NME– нетен материален експорт; EP – емитирани замърсители във физическо измерение; Pt- токсично замърсяване; ta- токсично замърсяване на въздуха, tl – токсично замърсяване на почвата, tw – токсично замърсяване на водата); EPnt – не-токсични емисии; nta- нетоксични замърсявания на въздуха, ntl –нетоксични замърсявания на почвата и ntw – нетоксично замърсяване на водите; GDP/cc – потребление на БВП на човек; Ec – потребление на енергия, респективно ECr – на възпроизводима енергия и Enr – невъзпроизводима енергия; MCc – материално потребление на човек, респективно MCr – възобновими и MCnr – невъзобновими материали; GDP/D – процент на дълга в БВП, Dpr (частен дълг); Dd-вътрешен дълг, Df –външен дълг; Dds – вътрешен краткосрочен дълг, Ddl – вътрешен дългосрочен дълг; Dfs – външен краткосрочен дълг, Dfl – външен дългосрочен дълг; ND – нетен дълг; G – икономически растеж, в проценти; G:Ext и G : Int – съответно тегло на екстензивните (Ext) и на интензивните (Int) фактори за икономически растеж; HDI- индекс на човешкото развитие; ESI – индекс за устойчивост на околната среда;

91

Предложената матрица съдържа показатели, които пряко, косвено

или релативно са свързани с БВП. Както е посочено, те са в абсолютна или

динамична форма (проценти). Производните показатели на БВП, отразяват

взаимодействието между икономическото и другите три измерения на

устойчивото развитие (социално, екологично и институционално)..

Сравнителният анализ на посочените показатели за отделно взета страна, за

групи страни и особено на международно равнище, би позволил с

достатъчна точност да се оцени състоянието и тенденциите на развитието,

съобразно целите и критериите на устойчивото развитие.

Считам, че най-полезното звено за оценка на “екологичният

отпечатък” са групата показатели, показващи енергоемкостта и

материалоемкостта на единица БВП. Те трябва да се дезагрегират по

икономически сектори, отрасли и видове производства. Несъмнено,

страните с най-ниски материални и енергийни разходи на единица

продукция са тези с най-висок жизнен стандарт и с най-големи реални и

потенциални възможности за запазването и (или) възстановяването на

околната среда.

По-специално внимание заслужава сравнителният анализ за страни,

които са значими износители на световния пазар. Съвсем естествено е,

например, че страните които изнасят големи количества индустриални и

селскостопански стоки ще потребяват повече ресурси и при други равни

условия, ще емитират повече замърсители. Тази особеност предполага

завършваща фаза на анализите, които да включват участието на съответната

страна или група страни в международното разделение на труда.

Завършващата фаза на анализа включва едновременно две страни от ефекта

във взаимодействието със световното стопанство: задоволяване на

пазарното търсене и „приносът й” за нарушаване на екологичното

равновесие.

92

Показателите от предложената матрица са леснодостъпни, има

значителен опит в събирането и обработката на данните, т.е. информацията

е надеждна, повечето страни разполагат с такава информация. Всъщност,

без тази информация е немислимо и прилагането на каквито и да било други

индекси или модели за оценка.

Достатъчно сериозни са забележките на редица автори, че БВП не

отразява пълната стойност на използваните природни ресурси. Това е така и

учените основателно търсят ценови механизми, чрез които пазарната цена

да включва всички компоненти, в т.ч. така наречените “външни фактори”

(externalities). Но все пак, изключените “externalities” не влияsj върху

сравненията на релативните величини. Още повече, че анализът предполага

априори използване на физически измерения на ресурсите, като своебразен

коректив на този проблем. Дали един барел петрол струва 30 щ.д. или 70

щ.д. няма значение за определяне на ерегоемкостта и материалоемкостта на

единица БВП във физическо изражение. А точно това съотношение

предопределя и “екологичният отпечатък”.

Съвършено друг е въпросът, ако пълната стойност на природните

ресурси е необходима за определяне и разпределяне на доходите или за

взмането на адекватни управленски решения, касаещи устойчивото

развитие. Това е сериозно предизвикателство и търсенето на модели за

определянето на тази пълна стойност е приоритна задача за експертите

икономисти, които работят в тази сфера. Определени аспекти на проблема

ще бъдат разгледани в някои от следващите глави.

Основни изводи

▲ Разработването на показателите за устойчиво развитие е сред най-

трудните научни задачи. Същевременно, наличието на такава система от

показатели е задължително условие за оценката на равнището на

93

устойчивост, респективно за разработването на целеви програми за

устойчиво развитие и за мониторинга на тяхното изпълнение. Налага се

разбирането, че използването на система от показатели има редица

предмства пред използването на един, агрегиран показател. Този извод, се

основава на няколко фактора: Първо, едва ли само един показател може да

отразява четири, относително самостоятелни измерения на устойчивото

развитие. Второ, поне на този етап се оказва невъзожно превръщането на

качествените характеристики в количествени измерения. Трето, не би могло

да се постигне консенсус по конкретното тегло на отделните показатели,

включени в агрегираният показател /индекс/. Тези множество показатели

/130 в първоначалната Таблица на ООН/, измерват процеси и резултати,

имащи различни приоритети за различните страни и региони в света. Един

показателен пример: премахването на крайната бедност е със силен

приоритет /високо тегло в агрегатния индекс/ в Бразилия, но в Исландия

няма почва дори за обсъждане. Достъпът до чиста питейна вода е основен

проблем за Судан, но не и за Бразилия или Норвегия.

▲ Няма убедителни резултати в търсенето на агрегирани индекси за

оценката на устойчивостта на развитието, които не са достатъчно обвързани

с БВП на човек от населението. Дори Индексът за човешко развитие (HDI),

използван широко от UNDP и други международни организации и

институции, включва БВП на човек от населението. По правило, тези общи

индекси съдържат система от показатели или дори подсистеми от индекси.

Това потвърждава извода, че системният подход е задължителен при

детерминирането на подходящи измерители за равнището на устойчивост в

обществено-икономическото развитие.

▲ Неоснователно се подценява БВП като надежден измерител на

устойчивостта. Сравнителният анализ доказва, че страните с най-висок

жизнен стандарт, респективно най-слабо изразена социална поляризация и

94

висок екологичен стандарт, са сред тези с висок БВП на човек от

населението. Следователно, високият БВП на човек от населението е

материална предпоставка, но не и задължително условие, за висока степен

на човешко развитие. Това дава основание да се търси система от суб-

показатели на БВП, които достатъчно адекватно да отразяват стойностните,

физическите, екологичните и социалните параметри на производството и

потреблението. Такъв възможен подход е матрицата на БВП, която

интегрира в себе си икономическите, социалните и екологичините аспекти

на развитието.

▲ На практика, всички подходи и показатели за измерване отбелязват една

крайно тревожна тенденция на влошаване на екологичните показатели в

глобален мащаб и задълбочаване на социалните противоречия в повечето

страни-членки на ООН. Особено дълбоки са противоречията в слабо

развитите страни, където са съчетани екологичната деградация с глада и

бедността. Диференциран подход изисква анализът на показателите в

страните в преход, доколкото в тези страни се преплитат ефекти от

цялостното структурно преустройство на обществената система с по-

общите ефекти на развитието във вече изградените пазарни икономики.

Тази уговорка е задължителна, защото инак биха се направили погрешни

изводи. Така например, намалението на емисиите на въглероден двуокис в

бившите социалистически страни не се дължи на широкото внедряване на

ерергоспестяващи и екологически чисти технологии, а най-вече на

значимото свеване на производството в първоначалният период от старта на

реформите. И същевременно, по-ниските бюджетни разходи за опазване на

околната среда не е признак за нисък приоритет, а по-скоро резултат от

бюджетните ограничения и стремежа за запазване на бюджетното

равновесие и макроикономическата стабилност.

95

▲ Матрицата на БВП би следвало да се формира както на национално

/местно/, така и на регионално и на глобално равнище. Производството на

екологично чист продукт в една страна или група страни се обезмисля до

голяма степен, ако в друг регион на света се емитират по-голямо

количество замърсители, отколкото е намалението на замърсяването в

първата група страни. Опазването на околната среда е едно от свързващите

звена в нашия взаимообвързан свят. Затова съпоставянето на показателите,

агрегирани на различно териториално равнище е задължително.

96

ЧАСТ II. ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ : ЕКОЛОГИЧНО

РАВНОВЕСИЕ

ГЛАВА ТРЕТА

ПРИРОДНИ РЕСУРСИ И ИКОНОМИЧЕСКИ

РАСТЕЖ

Икономическият растеж е резултат от преобразуването на

природните ресурси в средства за производство и потребление Релацията

икономически растеж : природна среда се определя от модела на

взаимодействие между човека и природата. В продължение на хилядолетия

взаимодействието с природата се е разглеждало като източник на

общественото богатство, като последното е имало абсолютен приоритет

спрямо състоянието на екологичната система. Но ако до възникването на

едрото машинно производство през 19-ти век конфликта с природата е бил

по-скоро локален и мащабно ограничен, то с динамичното развитие на

индустриализацията нещата придобиха други измерения.

Драматичното увеличение на мащабите на производството

доведоха до добива и преработката на колосални количества природни

ресурси. Пет са главните фактора за това: стремежа към максимизиране на

печалбата, демографският бум и растящото потребление, пазарната

конкуренция и не на последно място надпреварата във въоражаването. Тези

фактори глобализираха експлоатацията на природата до невиждани

мащаби. Почти цялото планетно пространство е усвоено за извличане на

природни ресурси. Единственото изключение, засега, е леденият континент

Атрарктида, чиито природни залежи остават консервирани по силата на

емждународно споразумение.

Развитието на технологиите на добива на природни ресурси и

галопиращият стремеж за нови печалби свалиха такива прегради като

климатични условия, теренен релеф, морски дълбини, производствен

97

капитал и т.н. Тясното преплитане между геологията, радиологията, аеро-

космонавтиката и електрониката, позволиха революционно

усъвършенствуване на локализирането на находищата и определяне на

техният приблизителен обем и качество. Това улесни процеса по

енергийното и суровинно осигуряване на растежа, респективно на

производственото и потребителско търсене. Заедно с това, обаче, твърде

високата динамика на растежа спрямо биокапацитета на природната среда

поражда сериозни проблеми. Според Wackermagel и др. (2002),

натоварването на биокапацитета на земята през 1961г е било 70 %, докато

през 1999г е достигнало 120 % и продължава да расте.68

3.1. “Невидимата ръка” или регулиран пазар

Начинът на взаимодействието между човека и природата в процеса

на общественото производство се определя в значителна степен от

икономическият модел на растежа. Както е известно, пазарна икономика

„въобще” няма, общите принципи са същите, но както се казва „дяволът е в

детайлите”, т.е. решаващи са конкретната пазарна среда и прилаганите

инструменти и механизми. Нашата задача тук не е да анализираме

пазарните модели, а по-скоро да изразим становище по повод на избора

между „невидимата ръка на пазара” и регулираното пазарно стопанство.

Разбира се, от гледна точка критериите за устойчиво развитие и

потенциалните възможности за достигане на неговите основни цели.

В блестящото изследване на А. Смит “Богатството на народите”

(1776), растежа на печалбата и богаството са взаимопредполагащи се и се

приема, че те стоят в основата на повишаване на жизнения стандарт на

цялото общество.69 Смит приема разделението на труда като фактор на

икономическото развитието и международната търговия. Изтъква, че

ефективността на пазарната икономика зависи от степента на икономическа

свобода на пазарните субекти и безпрепятствено проявление на

конкурентните механизми на национално и международно равнище. В една

98

или друга степен това разбиране е основна нишка в съвременните

неолиберални и неоконсервативни икономически школи. „Невидимата ръка

на пазара” се разглежда от тях като необходимо условие за икономически

просперитет, на основата на пълно оползотворяване потенциала на

пазарната икономика и максимизиране на печалбата от производството.

Опазването на околната среда и оптимизацията в разпределението

на доходите не са сред благата, които може да поднесе „невидимата ръка”.

Не може да не се съгласим, че при други равни условия, пазарният успех се

дължи на достатъчно висока производителност на труда или казано с други

думи на производството на по-голям икономически резултат от единица

разходи за производство, включително използваните природни ресурси за

единица продукция. Но в икономическата реалност „другите условия” далеч

не са еднакви. Трябва да се даде отговор на въпроса не само какво е

количеството и качеството на произведения продукт от монетарна и (или)

физическа гледна точка, но и каква е цената на това производство, изразена

във: вреди върху околната среда, загуба на невъзпроизводими ресурси и

предизвикана социална поляризация.

Приведените в настоящото изследване данни, категорично

доказват, че полижетелните ефекти на „невидимата ръка” са силно

преувеличени, сравнени с видимите поражения на природата, а чрез тях и

върху здравето на хората. Плодовете на „видимата ръка” на пазара са

неограничена и безкрупулна експлоатация на природните богатства в

епохата на първоначалното натрупване на капитала. Нейните са заслугите за

хищническата експлоатация на мините, петролните кладенци, дървесния

материал, почвата, водните ресурси и т.н. Единственият „ограничителен”

критерии в зората на капитализма е съотношението между разходите и

приходите. Безапелационният критерии за ефективността между

взаимодействието между човека и природата е инвестиционната

възвращаемост, т.е. ефеактивен е този модел на взаимодействие, който носи

най-големи печалби.

99

Пазарните принципи нямат отношение към другата страна на

медала, а именно каква е цената на тази възвращаемост, изразена във

въздействие на околната среда. С други думи, „невидимата ръка на пазара”

дирижира процеса на оптимизация на капиталните вложения, което е

предварително условие за извличането на максимално висока печалба. Този

модел не включва в процеса на оптимизация алтернативни модели на

взаимодействие, които биха обвързали крайният икономически ефект с

ефекта върху околната среда. С други думи, свободното, нерегулирано,

пазарно стопанство се основава на едностранни икономически критерии и

показатели, които не отразяват пълната икономическа и социална цена на

нарастването на капитала. Фактически, използваните природни ресурси

имат нулева или символична цена за предприемачите, доколкото тяхната

цена включва главно разходите за техният добив и доставка. Така силно

подцененото обществено природно богаство се превръща в източник на

допълнителни печалби за предприемачите.

Но последиците от нарушеното екологично равновесие се

прехвърлят върху цялото общество. Както отбелязват Wackernagel и други

(2002), оценката за развитието на пазарната икономика трябва да включва

екологичното въздействие на икономическия растеж.70 Това екологично

въздействие трябва да се сравнява с възможностите на природната среда да

понася подобно въздействие, без това да нанася необратими последици за

екологичното равновесие. С други думи, посоченето равновесие се

разглежда като способността на природата да абсорбира и (или) преобразува

(рециклира) отпадъците от икономическата активност. Когато

натоварването на околната среда е по-голямо от нейният carrying capacity се

се стига до така прекрачване на прага на капацитета на биосферата.

Според посочените по-горе автори, този праг е преминат в началото

на 80-те години. „Невидимата ръка на пазара” изхвърля милиони тонове

замърсители в биосферата, черпи с нарастващи темпове

невъзпроизводимите природни ресурси, ограничава биологичното

разнообразие, влошава качеството на живота. Повечето възпроизводими

100

ресурси като дървесина, пасища, вода и други се експлоатират близо до или

над нивото на тяхната репродуктивност. Всъщност не е толкова важно дали

пренатоварването на биосферата е с 20 или 32 процента, още повече, че

абсолютна точност в изчисленията не е възможна. В редица случай оценката

е експертна, следователно до определена степен субективна. Определящото

в случая е , че пазарната икономика няма вградени механизми за реакция в

случаите, когато растежа влиза в конфликт с екологичното равновесие. Тази

пазарна икономика не може сама да промени траекторията на растежа в

посока към устойчивост.

Категоричен е изводът, че устойчивост на растежа и поддържането

на екологично равновесие може да се постигне само, ако действието на

пазарните сили се постави в определени рамки, отговаря на определени

условия и е обект на пряко и (или) косвено регулиране. Всичко, което е

постигнато досега по отношение на опазване и възстановяване на околната

среда е резултат именно на такова регулиране. Типичен пример е рязкото

намаление на производството и емисиите на фреони след приемането на

Монтреалсокото споразумение през 1987г (Вж. Приложение 4). Или казано

с други думи, постигнатото досега не е задоволително поради недостатъчно

и неадекватно пазарно регулиране. С още по-голяма степен това с отнася до

страните в преход към паарна икономика, където без активната амеса на

държавата не би могло да се излезе от комбинацията между два вида загуби

а) спад на БВП и б) висока степен на замърсеност на околната среда. (Вж. п

подробно Гечев, 2004).71

Въпросът е не дали да се регулира пазара, а по-скоро как да се регулира – с

какви механизми и инструменти, какво да е съотношението между икономическите и

техническите подходи, храктерана административните правила , как да се

балансират и синхронизират регулативните механизми на локално, национално,

регионално и глобално равнище и т.н. Използването на безоловен бензин,

спирането на производството и използването на фреони, преминаването към

производства със затворен цикъл, екологично чистите двигатели с вътрешно

горене, алтернативните енергийни източници, запазените природни паркове,

101

продажбата на екологично чисти и безопасни за здравето продукти за

потребление и много други, са реалност именно благодарение на такова

регулиране.

Процесите на нарушаване на нарушаване на екологичното

равновесие ескалират в началото на 20 век, заедно с въвеждането на едрото

машинно производство и разрастването на тежката индустрия, в т.ч.

енергетиката, химията, метулургията, рудодобива и петролодобива.

Особено тежки са последиците в първите две-три десетилетия след Втората

световна война, които представляват периода на динамична

индустриализация и висок икономически растеж. Оттогава деградацията на

природата навлезе във фаза, където безграничното и безотговорно

прилагане на „невидимата ръка” генерира неприемливо високи рискове.

Заплашени са устоите на самата пазарна система, чието успешно

функциониране в дългосрочен период е възможно само при поддържането

на определени количествени и качествени параметри на природната среда, с

която се взаимодейства. Въпросът е дали при анализа на потенциалният и

реалният икономически растеж се вземат предвид само краткосрочните

цели на производството, примерно годишната печалба, или пък се вземат

предвид също условията на производството, които биха гарантирали

непрекъснат растеж в дългосрочна перспектива.

Последното е възможно само и единствено ако „невидимата ръка на

пазара” се подчини на система от приоритети на икономическото развитие и

ако реализацията на тези приоритети се извършва в добре дефинирани

рамки на проявление на пазарните сили. Тези рамки трябва да са достатъчно

широки, за да се използва големият потенциал на частната инициатива и на

конкурентните механизми. Заедно с прираста на БВП, моделът на

икономическо развитие следва да гарантира постепенно възстановяване на

нарушенето екологично равновесие, т.е. да създаде благоприятни условия за

растеж в дългосрочен период.

102

Реализацията на системата от национални приоритети, съобразена с

горните условия, предполага провеждането на целенасочена инвестиционна

политика. Общоприето е, че именно с модела и структурата на

инвестициите се предопределят й количествените и качествените параметри

на производството, като тези параметри задължително са обвързани със

сътоянието на околната среда. Подходът как да се дефинират въпросните

приоритети и с какави механизми да се реализарт те, е водоразделна

граница между икономистите „неолиберали” и „регулативисти”. При това

не става дума за теоретични дискусии, а за конкретна степен на интергиране

между екологичната и икономическата политики. Това интегриране днес се

нарича устойчиво развитие. Специално трябва да се подчертае, че се има

предвид именно интегрирането, а не взаимното допълване между двете

политики.

Разбира се, политиката на устойчив икономически растеж определено не

изключва основните пазарни инструменти. Тъкмо обратното, те трябва да бъдат

използвани оптимално поради две основни причини: първо, така или иначе

политиката се осъществява в условията на пазарен тип икономическа система, което

априори предполага и пазарен подход; второ, конкуренцията и съответния натиск за

повишаваща се икономическа ефективност могат и трябва да се използват за

реализацията на целите на устойчивото развитие.

Необходимо е да се създадат подходящи предпоставки и стимули,

които да предизвикат желано поведение на пазарните субекти. И ако с

продължаващото задълбочаване на екологичните диспропорции расте броят

на привържениците на идеята за необходимост от съществена модификация

на въпросните пазарни условия, то по въпроса доколко и как да се

модифицират тези условия остават не малко различия.

Неокласическият подход, който залага на оптималната оценка на

релацията приходи: разходи, не доказа своята адекватност и рационалност

спрямо съвременните критерии за развитието. Привържениците на

разбирането за “слаба устойчивост” (Friedman, 2002; Weintraub, 1993),

103

твърдят, че оптимизацията на инвестиционният процес може да се постигне

най-лесно и най-ефективно чрез създаването на пълна или поне достатъчна

свобода на пазарните сили. За тях е важна възможна най-ниската

икономическа цена на равовесието, без значение на това каква е цената на

това равновесие изразена в: степен на изчерпване на невъпроизводимите

ресурси или в степен на натоварване (претоварване) на екологичната

система, съотношение между физически и стойностни параметри на

производителния капитал, ефекти на социална поляризация, ефекти върху

заетостта и т.н.72 Необратимата загуба на невъзпроизводими ресурси и

социалната цена, по правило не се включават в тези модели на растежа.

Споделям разбирането на икономисти като Rothman & Bruyn

(1998), че такива „самонагаждания” на пазарната икономика са не само

невъзможни, но и изключително опасни, ако опитите за устойчив

икономически растеж се основават на тези принципи.73 Запазването на

природната среда може да бъде постигнато само с подходящо съчетаване на

регулативни механизми и пазарни стимули. Защото има съществена ралика

между устойчивост на растежа, разбирана като негова непрекъснато и

възходящо развитие, измервано единствено с величината на реалния БВП

(т.е. количествена устойчивост) и респективно устойчивост разбирана в

смисъла на критериите и показателите, приети в Дневен ред 21 на ООН

(1992г).

Стойностната динамика на растежа не е достатъчно условие.

Деградацията на околната среда може да става както при положителен растеж, така

и при нулев и дори отрицателен растеж. Например: а) голямо свиване на

търсенето, респективно на производството във високотехнологичните

отрасли; б) увеличение на обема на нискотехнологичните производства,

характеризиращи се с ниска добавена стойност, но голямо потребление на

енергия и суровини. През последните няколко десетилетия сме били

свидетели на подобни секторни кризи дори в най-развитите индустриални

страни. С други думи, задачата не е просто постигане на каквито и да е

104

пропорции в модела на равновесие. Устойчивото развитие предполага

постигане на равновесие при пропорции, които гарантират изпълнението на

системата от приоритетни цели в социално-икономическата сфера, а също и

по отношение на природната среда.

Kalecki (1986) и Wallace (1995) основателно пледират, че

оптимизацията на растежа, според критериите за устойчиво развитие, може

да се постигне чрез “перспективно планиране” и (или) “инвестиционна

политика”74. Инвестиционната политика би следвало да обхваща както

частните така и публичните инвестиции, т.е. целият инвестиционен процес,

независимо от източниците на финансиране. Държавата разполага с

достатъчно монетарни, фискални и търговски инструменти

(външнотърговски режим, експортни стимули, технически, здравни и

екологични стандарти, административни процедури по вноса и износа), чрез

които може да насочи целият инвестиционен процес в желана посока.

Повечето от тези инструменти се прилагат и сега, но в недостатъчна

степен, разнообразие и взаимообвързаност. Расте общественият натиск за

по-активна и по-решителна роля на националните и международни

институции за реализацията на икономическия растеж в приемливи

екологични рамки. Davies (2004) пледира за разработването и прилагането

на обществена инвестиционна стратегия, на която да бъде подчинено

икономическото развитие.75 Така управляемостта на растежа се обвързва с

програмирането и управляемостта на инвестициите.

Като положителни могат да се определят тенденциите за

обвързване на нациfналните икономически политики с конкретни

екологични и социални цели. Особено важно е, че всички международни,

регионални и повечето частни банкови институции и инвестиционни

фондове изскват екологичен приходно-разходен анализ на предложените

инвестиционни проекти. По правило тези анализи се осъществяват от

независими фирми и агенции с цел осигуряване на тяхната максимална

обективност. За големите инвестиционни проекти или за проекти, които са

105

силно чувствителни по отношение потенциални опасности за околната

среда или за здравето на хората, се изисква и съгласието на местните власти

и неправителствени организации. Нараства ролята на общественият контрол

върху развитието на производството, а растежа се разглежда като резултат

от или дори като средство за реализация на определена политика.

Убедителен пример за възможността да се постигне хармонизация

между екологичните и икономическите интереси на национално и локално

равнище е решението за инсталирането на електро-лъчева инсталация за

очистване на отпадните емисии в ТЕЦ “Марица-Изток”. Използването на

нискокалоричнилигнитни въглища води до силно увеличение на вредните

емисии от единица произведен киловатчас електричество. На всеки жител

от старозагорската община се падат годишно по 150-160 кг серен двуокис,

който е изключително опасен за здравето на хората. По силата на

международно споразумение, България е поела ангажимент дза намали

емисиите на серен двуокис с 45 % до 2005г, спрямо равнището от 1990г.

Обикновено, пречиствателните съоръжения от този тип струват

около 50 % от стойността на основните производствени мощности. и

въвеждането им повишава разходите по производство. Без въвеждането на

нормативи и максимално допустими граници на замърсяване, компанията не

би имала икономически интерес да предприеме такава скъпа, но жизнено

необходима инвестиция. На основата на сравнителен анализ “приходи-

разходи”, Пеловски и др. (1996, 2004) стигат до извода, че най-

целесъобразна спрямо критериите за устойчиво развитие е електронно-

лъчева пречиствателна инсталация.76 При нея първоначалната инвестиция е

по-висока от другите, класически методи на пречистване (варовикови и

гипсови разтвори), но екологичният ефект и инвестиционната

възвращаемост в дългосрочен период са значително по-високи.

Несъмнено предимство е постигането на затворен цикъл на

производството, защото инсталацията позволява пречиствателният процес

да произвежда азотни торове. Продажбата на тези торове на вътрешния

и/или международния пазар носи приходи, които покриват значима част от

106

обслужването по заема за инвестиции (общите инвестиции са около 60 млн

щ.д. и изпрлащателният им период е около 10 години). Така

инвестиционното решение за ТЕЦ “Марица-Изток” е добра илюстрация за

синергитичният ефект от съчетаването на различни цели, водещи до

подоряване на рентабилността и подобряване на екологичните параметри.

Икономически растеж и респективно устойчиво развитие не могат

да се постигнат без активна институционална намеса на макро и микро

икономическо равнище. Само адекватно регулирана пазарна икономика

може да гарантира съчетаването на растежа на БВП с по-широките цели на

устойчиво развитие.

3.2. Енергийна интензивност на икономическия растеж

Не е възможно да включим в изследването всички икономически

сектори, това дори не е необходимо. Затова фокусираме вниманието върху

производството и потреблението на енергия, което в най-висока степен

изразява сложната взаимовръзка между растежа и околната среда. Кои са

основанията за такъв избор? Преди всичко има пряка връзка между

енергопотреблението и количеството на потребените суровини и материали

за производство на единица БВП. Тази връзка е подчертано положителна.

При други равни условия, колкото е по-голямо потреблението на

материален ресурси, толкова повече енергия е необходима за техният добив

и преработка. Ресурсно обусловения растеж е същевременно и

енергозависим. Затова енергийният интензитет, показва разхода на енергия

за производство на единица БВП или съответно количеството допълнителна

енерегия за производството на допълнителна единица БВП. В единият

случай се измерва средностатическият разход на енергия за единица БВП, а

в другият се определя енергоемкостта на растежа.

За сравнителният анализ на енергийната интензивност (Фиг.3.1.)са

избрани три групи страни: а) високо развити (индустриални) страни; б)

развиващи се страни и в) страните в преход. Основание за такова групиране

107

ни дава зависимостта между технологичното равнище, респективно

степента на индустриално развитие и енергийната интензивност. Тази

зависимост се проявява и в страните в преход към пазарна икономика, като

в случая се имат предвид главно страните от бившия Източноевропейски

икономически блок СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Тази група

страни има своята специфика, свързана с това, че самият преход води до

неизбежна загуба ва БВП, произтичаща от необходимостта от

преструктуриране на цялата икономика.

Фиг.3.1. Енергиен интензивност по региони в хил. Btu за единица БВП

(в щ.д., цени от 1997г)

0

10

20

30

40

50

60

70

1970 1980 1990 2000 2005 2015 2025

IND

EEU

DVPG

Legend: IND-индустриални страни, EEU-Източноевропейски страни, включително от бившия СССР; DVPG- развиващи се страни; Btu – Британска топлинна единица (British thermal unit); 2005-2025: прогноза;

Източник: Първични данни от US Energy Information Agency (2005), от http://tonto.eia.doe.gov/FTPROOT/forecasting/048499.pdf

След преструктурирането от началото на 90-те години, се очертава

тенденция за снижаване на енергийната интензивност. Обяснението е в това, че

настъпи период в който съществено започна да намялва делът на тежката

индустрия в произведения БВП, а именно тежката индустрия е тази с най-

висока енергоемкост. Свиването на този дял се дължи на две основни

108

причини: Първо, срив на тежката индустрия, поради нейната ниска

конкурентоспособност и невъзможност да се адаптира достатъчно бързо

към новите пазарни условия и Второ, паралелният процес на

преструктуриране на този енергоемък сектор на икономиката.

Тежката индустрия на бившите социалистически страни работеше в

условията на централизирано директивно планиране със слабо проявени

пазарни елементи, свързани най-вече с участието на тези страни в търговия

на световния пазар. Енергийните източници, както и електроенергия за

производствено и лично потребление, се доставяха на фиксирани от

държавата цени, които бяха далеч под цените на световния пазар. Това бе

възможно благодарение на огромните субсидии към държавните добивни и

електропроизводителни предприятия. Доставката на енергоносители и на

електроенергия на такива нереални, силно субсидирани цени, на практика създаваше

стимули за пилеенето на енергия и производство при ниска енергийна ефективност.

Енергоефективността не беше сред приоритетните задачи дори на

конструктурските бюра, които проектираха производството на транспортни

средства, машини и съоръжения, строителни обекти и др. Ето някои

показателни примери: разходът на гориво на пътническите самолети,

използвани в Източна Европа, беше средно с около 40-60% по-висок от

аналогичните западни модели; от 25 до 50% бе разликата в косумацията на

гориво за единица пробег в автомобилните транспортните средства и т.н. В

бившите социалистически страни субсидиите за централизираното битово

отопление достигаха до 80% от производствената цена, дори при силно

занижени цени на горивото.

Поради изкривената ценова политика на енергоносителите и

електроенергията, производителите и потребителите не се интересуваха от

енергоемкостта на произвежданите средства за производство или домакински уреди.

Едва от началото на 80-те години на този въпрос започна да се обръща по-

голямо внимание. Тогава стана ясно, че поддържаната с десетилетия ценова

политика за доставка (главно от бившия СССР) на евтини суровини, горива

109

и електроенергия не може да продължава. Към огромните загуби на

доставчиците се добавяше крайно неефективното използване на природните

ресурси.

Повишението на тези цени от средата на 80-те години е причината

за забележимото повишение на енергоемкостта в стойностно изражение,

макар че тази тенденция бе съпроводена с намаленото потребление на

енергия (в единица продукт) във физическо изражение. Друг фактор за това,

макар и не със същото значение, бе остаряващото оборудване. Сериозните

икономически проблеми на бившите социалистически страни от началото

на 80-те и особено след 85-та година, ограничиха възможностите за

инвестиции и обновления на технологиите. Според световните стандарти,

енергопотреблението оставаше високо, поради твърде дългия нормативен

период за амортизация на технологиите и оборудването.

С течение на много десетилетия енергоемкостта на икономическият

растеж не беше сред основните приоритети в икономическата политика на

тези страни. Тяхната икономическа структура и развитие на

производствения потенциал бяха поставени в условия, където определящото

беше обема на производството, т.е. главно количествените показатели.

Икономическото и военното съревнование със Запада беше прието като

основен критерии, независимо от социолно-икономическата и екологичната

цена за постигането на тази цел. Затова наследената икономическа

структура, начин на мислене и управленско поведение, както и

потребителските навици, не позволяваха бърза преориентация към

икономически растеж, основан на ниска енергоемкост.

Централизираното директивно планиране се оказа икономически

неефективен и неустойчив модел на растежа. Често опазването на околната среда

се оказваше на по-заден план от индустриализацията, опита за догонване на

Запада в изграждането на производствени мощности, от поддържането на

военно равновесие между страните от Варшавският договор и НАТО, от

решаването на текущи социални или политически проблеми. От тази гледна

110

точка, директивното планиране не се оказа по-добро от „невидимата ръка на

пазара” по отношение на околната среда.

Въпреки тежкото наследство, сега действа група от фактори, които

допринасят за дългосрочната тенденция на снижаване на енергийната

интензивонст на БВП в бившите социалистически страни. Създаването и

укрепването на пазарните институции и утвърждаването на демократичните

принципи създава благоприятни условия за увеличение на чуждестранните

инвестиции, създаването на смесени фирми, достъп до нови пазари и т.н.

Така снижаването на енергоемкостта се поставя на основите на

усъвършенствуване на технологиите и производството на крайни продукти,

които се доближават до критериите за енергийна ефективност и

респективно, за постигане на устойчив икономически растеж.

Фиг.3.2. Енергийна ефективност и отделян въглероден двуокис

на човек от населението през 2002г

0 2 4 6 8 10 12

ОИСР

ИЕ и ОНД

Развиващи се

Свят

България

CO2

E/GDP

Легенда: E/GDP- производство на единица БВП (доларова покупателна способност от 2000г) от един килограм петролен еквивалент; CO2- въглероден двуокис на човек от населението в метрични тона; ОИСР- Организация за икономическо сътрудничество и развитиеразвитие; ИЕ – Източна Европейски страни, вкл. Централна Европа; ОНД – Организация на независимите държави;

Източник: Първични данни от Human Development Report 2005. Washington, DC: United Nations Development Program, 2005, p.292

111

Напълно очаквано е, че енергийната ефективност, измервана като

производство на долар БВП спрямо един кг петролен еквивалент е най-

висока в страните-членки на ОСИР и възлиза на 5.1 щ.д. Това е с почти 10 %

повече от средният показател за групата на развиващите се страни и

надхвърля два пъти съответният показател (2.4 щ.д.) за страните от Източна

Европа, включително страните от Организацията на независимите държави

(бившият СССР). Този показател за България е 2.9 щ.д. от един килограм

петролен еквивалент, което представлява 17 % повече от средният показател

за страните в преход, но същевременно е с 37 % по-нисък от този за

развиващите се страни. Разликата с инвудстриално развитите страни от

ОИСР е съществена, защото ние произвеждаме с 43 % по-малко БВП от

единица енергия.

Страната ни изостава и от средните за света показатели. Все пак,

България наваксва разликата през последните две десетилетия, като от 1.6

щ.д. БВП от килограм петролен еквивалент през 1980г, произвежда 2.9 щ.д.

през 2002г или бележи растеж на този тип енергийна ефективност от 81%.

За същият период това е 2.6 пъти по-нисока динамика от ОИСР и почти

четири пъти над аналогичният показател за света.

По данни на цитираният по-горе доклад на UNDP е видно, че Индия

и Китай също бележат съществено подобряване на показателя в периода

1980-2002г. Отварянето на техните икономики към световния пазар и

активното им участие в международното разделение на труда им позволи да

подобрят съществено производителността от единица енергиен петролен

еквивалент. За Китай повишението в периода 1980-2002г е от близо четири

пъто (от 1.2 щ.д. на 4.6 щ.д.), докато за Индия тази промяна е със 150 %.

Изборът на Китай и Индия е основан на високият им дял в отделените

количества въглероден двуокис, съответно 12.1 % и 4.7 % от глобалните

емисии. При тези мащаби на замзърсяването, всяка повишение на

енергийната ефективност има мултипликационен положителен ефект, далеч

надхвърлящ националните им граници.

112

Както е показано на същата фигура, страните от ОИСР продължават

да са основният замърсител на атмосферата с въглероден двуокис (51 % от

световните емисии), въпреки подобряването на своята енергийна

ефективност. Причината за това е, че те произвеждат значително по-голям

БВП, както Общо, така и на човек от населението. По-високият БВП на

човек води и до по-голям обем емисии на човек от населението. За страните

от ОИСР емисиите вътглероден двуокис на човек са над три пъти по-високи от

средният показател за света (съответно 11.2 и 3.4 метрични тона на човек) и почти

шест пъти повече от емисиите въглероден двуокис на човек от развиващите се страни.

Очевидно динамиката на БВП е по-висока от динамиката в подобрението на

екологичните параметри.

На тази основа, може да се направи извода, че все още не са

намерени достатъчно адекватни механизми за намалението на енергийното

потребление в абсолютно изражение. Неблагоприятни са и относителните

величини, особено за по-слабо развитите страни и страните в преход към

пазарно стопанство.

От Фиг. 3.3. се вижда, че българският БВП има рекордно висока

енергийна интензивонст. Този факт води до няколко взаимосвързани,

негативни ефекта.

Първо, висока енергийна зависимост на растежа. Ние изразходваме

над два пъти повече енергия за единица БВП (392 Тое) в сравнение със

средният аналогичен показател за ЕС-25 (174 Тое), три пъти повече в

сравнение с Италия (132 Тое) и повече от Чехия (282 Тое), Полша (241 Тое)

и дори румъния (272 Тое).

Второ, значимо оскъпяване на растежа при сегашната тенденция на

бързо или дори скокообразно нарастване цените на енергоносителителите.

113

Фиг.3.3. Енергийно потребление през 2002г ( тонове петролен еквивалент) за един милион БВП (в “стандарти на покупателна способност”* от 2002г)

0 100 200 300 400 500

Италия

Германия

Франция

ЕС - 15*

EС - 25

Полша

Румъния

Чехия

България

Източник: Първични данни от European Environmental Outlook 2005, Brussels:

European Environmental Agency, p. 366

Легенда: ЕС-15: Страните от Европейският съюз преди разширяването му през

2004г; Стандарти на покупателна способност : изчислени на база

превърната покупателна способност на валутите на страните от ЕС

(пълноправни и асоциирани).

Трето, свиване на възможностите за експорт/ре-експорт на

“свободна” електроенергия и др. енергийни носители.

Четвърто, по-големи емисии на вредни вещества за единица БВП,

което е пряко свързано с потребяваното количество енергия.

Пето, по-големи разходи за пречиствателни съоръжания и/или за

преодоляване последиците от по-голямото екологично замърсяване.

114

Шесто, при високата нееластичност на вноса на енергийни

носители: огромни проблеми с растящият търговски дефицит, който през

2005г ще бие всички рекорди на страната за последните шест десетилетия.

Всички тези групи ефекти от твърде високата енергийна

интензивност на единица произведен БВП, резултира в система от

“сравнителни недостатъци” на българската икономика спрямо другите

страни от ЕС. Тези сравнителени недостатъци означават по-ниска

конкурентоспособност и респективно значително по-висока цена на

приспособяването към европейската интеграционна общност и към

световният пазар. Колкото цените на енергийните носители стават по-

високи, толкова по-силно изразени ще бъдат сравнителните недостатъци на

българската иковомика. Или, от гледна точка на критериите за устойчиво

развитие, сегашното състояние на енергоинтензивността на растежа у нас, е

показател по-скоро за засилваща се неусточивост.

Възможно е да се съкрати тази разлика с другите страни от ЕС и да

се подобрят значително енерго параметрите на растежа в България при

условие, че се провежда политика на прироитетно стимулиране на

инвестициите в енергоспестяващи технологии. Това може да се осъществи чрез

система от стимули, използвани преди или понастоящем от високо

развитите страни, в т.ч.:

(1) диференцирани ставки по вноса;

(2) освобождаване от данъци срещу внос и/или внедряване на

енергоспестяващи технологии;

(3) завишаване на данъците върху фирми, използващи технологии

под определените стандарти;

(4) целеви експортни премии;

(5) по-силно ангажиране на бюджета за съвместни проекти с

частният бизнес за приложни изследвания в тази област и др.

115

Според мен, вече закъсняваме с по-активната намеса на държавата

(главно с пазарни инструменти) за преструктуриране на икономиката в

посока предимственото на отрасли и дейности, характеризиращи се със

сравнително по-ниско енергийно потребление за единица краен продукт.

Запазва се също по-високата енергийна интензивност на

развиващите се страни в сравнение сът страните от ОИСР е обусловена от

по-ниското технологично равнище и недоразвитото законодателство за

опазване и възпроизвfдство на околната среда. Като положителна може да

бъде определена тенденцията за малко по-висока динамика на снижаване на

енергийната интензивност на БВП (35% в периода 2000-2005г) в сравение с

високоразвитите индустриални страни, където това снижаване е 25%.

Достатъчна ли е такава разлика в динамиката на повишена

енергоефективност? Определено не, най-малкото защото изходната база за

сравнение е при голяма разлика в полза на индустриалните държави.

Разлика от само 10% в посочената динамика няма да може да компенсира

повишената конкурентоспособност на световния пазар, нито пък

повишените международни изисквания за подобряване на екологичните

параметри.

Аналогични са резултатите, ако намалението на

енергопотреблението на единица БВП в България се сравни с 15-те страни-

членки на ЕС, преди разширението на ЕС от 2004г), както и с другите

бивши социалистически страни, които вече бяха приети в съюза. (Вж.

Приложение 2).

Запазва се твърде голяма разликата в енергийната ефективност при

производството на БВП между високо развитите и развиващите се страни.

Прогнозите в краткосрочен и дори средносрочен период са по-скоро

песимистични. Икономическите им възможности не им позволяват по-

голяма гъвкавост при внедряването на екологосъобразни технологии. Тези

страни са в капана на огромни външни дългове, поради което достъпът им

до финансови ресурси ще остане труден, т.е. инвеститорският интерес към

116

тях ще остане слаб. Поради тези причини страни като Индия и Китай,

например, чиито дял в произведения БВП от развиващите се страни е

преобладаващ, ще продължат да увеличават своя БВП въпреки и

независимо от неговата по-високата енергоемкост.

Друга е особеност е тази, че енергоемкостта на растежа в развиващите

се страни има по-неблагоприятна структура. Различните енергийни носители

имат и различна икономическа и екологична ефективност. През 90-те

години делът на вълищата в общото енергийно потребление на Китай се

запази на равнището от около 72-75%, с тенденция на леко понижение от

началото на 21 век. Това понижение е в резултат от въвеждането на повече

мощности, работеши на природен газ. Като се има предвид, че прогнозите за

2006г са енергопотреблението да нарастне до към 1.2 -1.3 млрд тона

(петролен еквивалент), може да се направи извода, че тенденциите за

повишаване количеството на отделяните замърсители ще се запази. Все пак,

това повишаване ще става със забавящи се темпове. Подобренията на

технологиите, въвеждането на пречиствателни съоръжения, евентуално

засилен контрол върху замърсяванията и т.н. едва ли ще могат да

компенсират динамиката на отделяните вредни емисии. Такава компенсация

засега изглежда трудно осъществимо, особено като се има предвид

характера на избраният модел на растежа.

Китай продължава да поддържа един от най-високите растежи на

БВП в света (около 10% средногогодишно през последното десетилетие).

Обемът на енергопотребление е такова, че страната се превръща от нетен

износител в нетен вносител на енергийни източници. (Фиг.3.4.) С някои

особености, които тук не са предмет на анализ, Индия до голяма степен

повтаря Китайския опит. Проблемът с постигането на обрат в релацията

растеж : околна среда в тези две страни има глобален характер, доколкото

това са двете най-мощни и най-бързо развиващи се икономики в развиващия

се свят с обощо население почти 2.5 милиарда души. Тук е мястото да

подчертаем, че намаляването на енергийната интензивност на растежа може

117

да се оцени като положителен феномен, но това само по себе си не

възстановява екологичните баланси.

Фиг.3.4. Китай: Енергийно потребление (в милиони Mtoe) и

БВП (млрд щ.д., цени от 1995г)

0

200

400

600

800

1000

1200

1400

1600

1800

1980 1995 2006*

Econs

GDP

Легенда: Econs – енергийно потребление; GDP – Брутен вътрешен продукт БВП; 2006*-прогноза;

Източник: World Bank (2004); Bank, 2004; US Energy Information Agency (2004)

По-ниската интензивност означава само, че динамиката на

дебалансиране на биосферата е забавена в процентно изражение. Колкото е

по-висок БВП в стойностно измерение, толкова повече се оказва

физическият обем на използваните ресурси за производство на този

продукт. Това, че енергоемкостта или материалоемкостта на единица продукция

намалява, не означава че общият негативен ефект намалява. През 90-те години

електропотреблението за единица БВП в Китай бе 10 пъти по-високо от това

в страните-членки на Организацията за икономическо сътрудничество и

развитие (OECD). Счита се, че до края на това десетилетие това

съотношение ще остане поне 7:1 в полза на развитите страни от ОИСР.

118

Особен интерес представяляват разглежданите тенденции за САЩ,

които днес са синоним на най-развитата пазарна икономика. Данните от

Фиг.3.5. Показват тенденциите в развитието на три ключови показателя за

САЩ: изменението на БВП измерен в постоянни цени от 1996г и съответно

предизвиканите изменения в обема на енергопотребление и в частност

потреблението на енергия за производството на единица БВП, измерен в

един милиард щ.д. по цени от 1996г. Общото потребление на енергия е

нараснало с 281% или почти три пъти за малко повече от шест десетилетия:

от 34.62 квадрилиона Btu (Британски топлинни единици) през 1950г до

97.35 квадрильона Btu през 2002г. Като положителна може да се определи

тенденцията на намаляване на енергоемкостта на единица произведен БВП,

съответно от 20.51 хил Btu през 1950г на 10.31 хил Btu през 2002г. Това

изразява намаление от 50% .

Фиг.3.5. Енергийна интензивност на икономиката на САЩ

през периода 1950-2002г

0

20

40

60

80

100

120

1950 1960 1970 1980 1990 2002

Econs

GDP

EC/uGDP

Легенда: Econs – енергийно потребление в квадрильони Btu; БВП – в блрд щ.д., цени от 1996 г; EC/uGDP – енергийно потребление в хил. Btu за единица произведен БВП, цени в щ.д. от 1996г;

Източник: http://www.eia.doe.gov/emeu/aer/txt/ptb0105.html

119

Но намалението на енергоемкостта за единица продукт не се дължи

само на технологично обновление и по-висока производителност на труда,

макар че това е един от факторите, довели до намаление на енергийната

интензивност на БВП. Към тази група фактори може да се причисли и

промяната в структурата на БВП, изразена в изпреварващо развитие на

сектора на услугите, който по принцип има по-ниска енергоемкост

отколкото сектора на тежката индустрия, например.

За съжаление, тези желани тенденции не са достатъчно изразени,

което се отразява върху продължаващото увеличение на общото енергийно

потребление. Дори потреблението на енергия на човек от населението в

периода 1950-2002г бележи нарастване от 32%, респективно от 229 милиона

Btu на 338 милиона Btu. Това нарастване е силно изразено в периода 1950-

70 година, след което се наблюдава период на стабилизация на

средностатистическото равнище от около 335-340 милиона Btu на човек.

Технологичните подобрения и повишаващата се ефективност на

американската икономика, не разрешават проблема със задълбочаващият се

конфликт между растежа и околната среда. Качествените подобрения на

растежа, в т.ч. : по-малко енергия за единица БВП, по-пълноценно

използване на енергийните ресурси, разнообразяване на източнициите на

енергия, стремеж към увеличение дела на енергията произведена от

възпроизводими източници и т.н., не може да компенсира растящия общ

обем на енергопотребление. Междувпрочем, същата графика до голяма

степен се отнася за останалите страни-членки на OИСР. Фактът, че тези

страни произвеждат лъвския пай от световният БВП, означава, че те са и

основният потребител на енергия.

Както вече отбелязахме по друг повод, производството на БВП и

съответното енерго и суровинно потребление, осигуряващо това

производство, следва да се разглеждат не само в териториален аспект.

Големите производители са обикновено и големи износители и вносители,

т.е. те спомагат за задоволяване на потребностите на световното стопанство.

120

Чрез вноса на стоки и услуги стимулират развитието на икономиките на

страните от които внасят тези стоки и услуги. В този смисъл, показателят за

потреблението на енергия и другите природни ресурси, обезпечаващи

производството на човек от населението в страната-производител, може да е

подвеждащо. Например, САЩ и ЕС са не само най-крупните

производители на селскостопанска продукция в света, но и най-големите

износители на такава продукция. Задоволяването на световното търсене на

селскостопански стоки би било немислимо без американския износ.

Производството на стомана е високоенергоемко и това се отчита в

националната статистика на страните-производителки, но значителен дял от

произведената стомана в Швеция, Германия, САЩ или Япония се изнася на

световния пазар, следователно положителният ефект от растежа се „изнася”

зад граница, докато екологичните проблеми остават в страната-

производител.

Не са изключение и обратните примери, където екологично чистите

фактори на растежа се реализират в страната-краен производител, докато

добива и транспорта на суровините и енергийните източници остава за

износителите. При това добивната индустрия се характеризира с

производството на значително по-ниска добавена стойност, т.е. получава

по-нисък дял от генерираната добавена стойност н сравнение със страните-

производители на краен продукт. С други думи, много от развиващите се

страни изнасят суровини и енергийни източници при неблагоприятни

икономически и екологични условия, а внасят краен продукт на значително

по-висока релативна цена.

Развиващите се страни понасят и други непреки загуби. Те също

произвеждат стомана, чугун, изкуствени торове, цимент и др., но при по-

ниска рентабилност на износа. Тяхната производителност на труда е под

равнището на тази в развитите страни, а межденародните цени са

относителни ниски, в резултат от предлагането на страните с по-високи

технологии на производство. Освен това, расежа на БВП при по-ниска

121

производителност, автоматично означава и по-големи проблеми със

замърсяването на околната среда и ефективността на използване на

природните ресурси.

Механизмите на световният пазар позволяват на развитите страни

да внасят устойчиви фактори на растежа и респективно да изнасят

неустойчивите фактори. Очертава се трайна тенденция на изнасяне на

„мръсните” производства в развиващите се страни (металургия, химия,

строителни материали, кожарска промишленост и др.) Износът може да е

пряк или непряк. Прекият се изразява в износ на производства чрез преки

инвестиции (дъщерни фирми, смесени дружества, приватизация). Не-

прекият износ се осъществява чрез свиване или закриване на собствените

производствени мощности и съответно осигуряване на небходимата

продукция чрез внос. По този начин се стимулира у,величена обема на

„мръсното” производство в страната износител. Така страната вносител

отчита по-устойчив икономически растеж, докато страната износител

влошава аналогичните показатели.

Истина е, че някои от ефектите са противоречиви. Така например,

износът на металургични производство от ЕС в Украйна, пряко или

непряко, създава нови работни места в приемащата страна, т.е. има

позитивен социален ефект. Освен това се създават условия за увеличавана

на БВП и на валутните приходи. В крайна сметка, нетният ефект зависи от

производствените технологии от гледна точка на условията на труд и

въздействието им върху околната среда.

В други случай, токсичните отпадъци от производството или от

бракувани крайни продукти се изнасят за рециклиране от развитите в

развиващите се страни. Две неправителствени организации – Basel Action

Network (BAN) и Silicon Valley Toxics Coalition (SVTC), направиха

обществено достояние факта, че десетки хиляди износени компютри,

съдържащи високотоксични елементи, се изнасят за рециклиране от САЩ в

китайската провинция Гуандонг. Над 100 хиляди местни работници,

122

предимно жени и деца, извършват демонтажа и обработката на този

“електронен боклук” с примитивни технологии и без никакви защитни

средства. Тази “бизнес операция” е в грубо нарушение на международната

Базелска конвенция, забраняваща износа на опасни отпадъци. Това бяснява

защо САЩ отказват да се присъединят към конвенцията, опасявайки се че

това ще им наложи допълнителни екологични разходи на растежа.77

Някои африкански страни са принудени икономически, а в някои случаи и

политически, да внасят високо токсични отпадъци от развитите страни. Така цели

райони в Африка се превръщат в сметища за особено токсични и високо

рискови отпадъци. Икономическите щети и вредите върху природата и

здравето на хората са многократно по-големи от приходите от тези „бизнес

услуги”. Посочените примери подсказват, че динамиката и структурата на

растежа имат и своите морално-етични измерения, които трябва да бъдат

отчитани при оценката на растежа от позициите на изискванията за

устойчиво развитие. Това е също едно от доказателствата в нашата

аргументация, че обобщенията задължително трябва да се правят на

глобално равнище.

Прехвърлянето на положителните и отрицателните ефекти на

растежа от една в друга група страни по-скоро усложнява постигането на

устойчив характер на растежа, а оттам и на развитието като цяло. Дали

отделянето на въглероден двуокис ще стане от металургичните заводи в

Пенсилвания или в Мексико няма никакво значение за крайният резултат –

глобалното затопляне. Няма значение и дали замърсяването на реките става

на територията на една или друга страна – в крайна сметка токсичните

отпадъци отиват в моретата и океаните и нарушават общото екологично

равновесие. Така стигаме до извода, че вносът и (или) износът на фактори за

неустойчивост или устойчивост на растежа може да решава локални

проблеми, но същевременно влошава показателите за устойчивост в

глобален мащаб.

123

3.3. Изчерпването на природните ресурси като ограничител на

растежа

Енергийната интензивност на БВП е все още твърде висока, ако

бъдат използвани два основни показателя: Първо, динамиката и мащабите

на изчерпване на невъзпроизводимите и възпроизводимите природни

ресурси и Второ, равнището на добива и използването на енергийните

ресурси от гледна точка възможността на природната среда да абсорбира

или рециклира отпадъчните продукти. Ще вземем за пример

невъзпроизводимите енергийни и суровинни източници: петрол, природен

газ и въглища, които продължават да са основен енергиен източник и

ключова суровина за химическата индустрия. За съжалание, те са и доказан

основен замърсител на околната среда. Сегашната висока динамика на тези

енергийни и суловинни източници е крайно неустойчива, като се има

предвид, че запасите им бързо се изчерпават. Така дефицита на

невъзпроизводимите ресурси се превръща в ограничител на растежа.

По данни на World Resources Institute (2004), световният добив на

петрол производство е съответно над 75 милиона барела дневно или около

28 млрд барела годишно (един барел съдържа около 160 литра).78 Сондите

изпомпват денонощно по всички географски ширини – от мразовитите

райони на Сибир и Аляска, през горещите пясъци в Близкия Изток, до

плаващите платформи в моретата и океаните. Но колко дълго може да

продължи този процес, като се има предвид, че количествата му са

физически ограничени? Два са основните параметри, които могат да дадат

отговор на въпроса: а) наличните резерви и б) темповете на тяхното

изчерпване. Широко използваната Крива на Хуберт, наречена на създателя

си д-р Хуберт (1974), дава възможност за определяне на корелацията между

посочените параметри. Кривата позволява също да се определят времевите

хоризонти за достигане на максимума на добива и съответно изчерпването

на разполагаемите ресурси, т.е. пълният цикъл на производството. 79

124

Ако се приеме, че наличните разкрити резерви са около 1800 милиарда

барела петрол и сегашните тенденции на потребление се запазят, пълното изчерпване

на така наречения “конвенционален петрол” ще завърши в рамките на 25 до 40 години.

Ако в разчетите се включат и разполагаемите количества на , а ако се включи и “не-

конвенционалния петрол”, този срок би се удлъжил с десетина години.

Разликата в разчетите на учените Adelman и Lynch (1997),80 Edwards

(1997)81, Deffeyes (2003)82 и други, могат да бъдат разделени на

„песимистични” и „сравнително оптимистични”. Вярно е, че продължава

разкриването на нови находища и (или) започва експлоатацията на

находища, които са разкрити, но преди са били неизползваеми поради

икономически причини. US Geological Survey твърди, че фактическите

резерви от петрол са поне три пъти повече, от вече установените, т.е.

възлизат на около три трилиона барела петрол. 83 Последната прогноза би

следвало да се приеме с доста резерви. Агенцията не предоставя надеждни

аргументи, че такива количества действително съществуват. Още повече, че

фактическото потребление продължава да расте, в т.ч. за сметка на

резервите от произведен суров петрол.

Но имам основание да предположа, че правителствените агенции на

страните най-големи потребителки на петрол ( САЩ са несъмнен „лидер” -

около 40 % от общото потребление и едва 13% от производството),

преднамерено публикуват по-оптимистични прогнози. Поддържането на

оптимистични настроения по отношения на действителните залежи от

петрол има своите стратегически и икономически мотиви за най-големите

потребители, каквито са развитите и ново индустриалните страни, като

Китай, Индия, Мексико и др. Всъщност, подобен необоснован оптимизъм

обсулжва и интересите на фирмите-износителки. Още повече, че капитала

на фирмите-износителки изцяло или частично е собственост на акционери

от развитите страни.

Споделям умерените оценки, според които вече сме навлезли в

периода на максимално производство и потребление и през следващите 4-5

125

десетилетия предстоят неизбежни съкращения в производството,

респективно потреблението на петрол. Основната причина е задълбочаване

на диспропорцията между обема на потребление наличните резерви. В

крайна сметка, това ще предизвика проблеми в предлагането и съответно

повишинеие на цените, което на свой ред ще окаже допълнителен натиск

върху потреблението. Скокът на цените през 2005г до рекордната граница

от 70 щ.д. за барел не е пазарен каприз, а по-скоро трайна тенденция.

Тези съображения са базирани на данните и тенденциите, отразени

в Графиката по-долу. Тя е съобразена с различни сценарии (оптимистични,

песиместични и умерени). Предпочетени са умерените прогнози, тъй като

по моя оценка те са най-близо до реалността. Всъщност, проблемът не е

толкова в точността на разчетите, а в сложилите се тенденции. Прогнозите

са категорични, че е въпрос на няколко десетилетия докато се окажем в

ситуация, при която „черното злато” е безвъзвратно изчерпано. Днес около

30 % от енергийните източници се основават на суровия петрол, като се

очаква в следващите две десетилетия неговото потребление да се увеличи с

40 %!

Първоначалният скок в потреблението на петрол след Втората

световна война (Фиг.3.5.) съвпадна с разкриването на нови находища и

въвеждането на високопроизводителни технологии, позволяващи

експлоатацията на находища, които дотогава са били технологично

недостъпни. Тази е причината, за подценяването на проблема с неизбежното

противоречие между търсене и налични количества в следващ период.

Фактически, изчерпването на този ресурс се извършва осъществява главно в

периода 1950-2050 година, т.е. в рамките на едно столетие.

126

Фиг.3.6. История и прогонози за световното производство на “конвенционален петрол” (млрд барела годишно, 1950-2050г)

0

10

20

30

40

50

60

70

80

1950y 1970y 1990y 2005y 2010y 2030y 2050y

Източник: Association for the Study of Peak Oil and Gas (2004). The Golobal Hubbert Peak. Forecast of Future Global Oil Output, http:// www.hubbertpeak.com/midpoint.htm

Тенденциите са аналогични за природният газ, въглищата, рудните

находища. Според оценките на World Energy Council (2004), разполагаме

общо с 984 453 милиона тона въглища разкрити резерви, които при

сегашното равнище и тенденции на потребление би следвало да стигнат за

около 200 години. Според същата авторитетна организация, запасите от

природен газ възлизат на около 152 трилиона кубически метра и биха

посрещнали търсенето за период от около 100 години.84 Горните оценки са

съобразени с тенденциите в потреблението на отделните видове ресурси, в

т.ч. с нарастващото използване на природен газ, поради неговите

икономически и екологични предимства.

Приведените данни показват, че прогнозите за растежа през следващите

няколко десетилетия трябва да отчитат няколко съществени ограничения, в т.ч.:

изчерпване на ресурсите, технологични и икономически ограничения за заменяемост

между различните енергийни и суровинни източници, висока териториална

концентрация на залежите, респективно управлението им е под юрисдикцията на

ограничен брой страни и др.

127

Още през следващите две-три десетилетия ще станем свидетели на

свиване на свиване на производството, респективно на предлагането, поради

изчепване на ресурсите. Следователно, има чисто физическо ограничение

на растежа, базиран на традиционните невъзпроизводими енергийни

източници. Както и да се заместват трите основни източника на

невъзпроизводими енергийни ресурси (петрол, природен газ и въглища) те

биха стигнали максимум за 115-150 години. Твърде е вероятно този срок да

се окаже и по-кратък, поради две основни причини: а) значително по-

голямо потребление, предизвикано от повишаването на покупателната

способност в нововъзникващите пазари и б) високият демографски прираст

(има прогнози за увеличението на населението на планетата до 11 милиарда

души през 2050 година).

Пез последните две десетилетия потреблението на петрол на човек

от населението е на едно и също равнище – около 4.5 барела годишно. Като

се има предвид, че сегашните тенденции са годишно увеличение на

населението на земята с 1.5 %, едва ли може да се постигне съществено

намаление в потреблението на петрол без съществено ограничението на

раждаемостта и/или качествен скок в разработването на екологично чисти и

икономически приложими алтернативни технологии. Тревожното е, че през

последните две десетилетия, научно-теихническият прогрес се развиваше с

най-висока динамика, но това не доведе до промени в тенденциите на

производство и потребление на петрол. Търсенето растеше по-бързо от

растежа на производителността на труда, от подобряването на

енергоемкостта и въвеждането на определени законови ограничения.

Някои развити страни, като САЩ, не направиха нищо за да

обвържат по-силно цените на петролните продукти с тяхното потребление.

Акцизът върху петролните продукти, в т.ч. бензините и дизеловото гориво,

са значително по-ниски от акцизите в Европа, Япония и останарлияа свят.

Няки автори, като Sterner (1994) твърдят, че тази акцизна политика на САЩ

може да се обясни само със силното петролно лоби.85 Съгласен съм с тази

констатация, макар, че трябва да се има предвид, че лобизма е само един оп

128

факторите, които обуславят такава политика. Във всеки случай Bretschger

(1999) е прав, че твърде голямото потребление на природни ресурси и

голямото замърсяване на околната среда се дължи повече на “грешните”

сигнали на пазара, отколкото на икономическия растеж.86

Взаимозаменяемостта между въглища, природен газ и петрол има

технологични и икономически ограничения. Енергийните мощности са

построени да работят със строго определен вид гориво и всяка замяна

предполага приспособяване или пълна подмяна на съоръженията. Това е

скъпоструваща операция, като се има предвид, че енергитиката е сред най-

капиталоемките отрасли. Освен това, националните стопанства са

структурирани съобразно наличността на даден вид ресурс и евентуална

подмяна на ресурса предполага и преструктуриране на отраслевата и

производствената структура. Последното означава, че при разчетите за

цената на „превключването” от един към друг източник следва да се има

предвид и непряката, макроикономическа цена на производственото

преструктуриране.

Релативните цени на тези източници не се влияят единствено от

наличните им количества, но и от множество други фактори, в т.ч. разходи по вноса

– мита, акцизи, транспортни разходи, застраховки, евентуални допълнителни

разходи за опазване на околната среда или обратното, спестяване на разходи от

опазване на околната среда, разходи по преквалификация на работната сила

и др. т.е. замяната не винаги ще бъде ценово целесъобразна.

В други случай, преминаването от един към друг енергиено и (или)

суровинен източник би допринесло за намаляване на разходите по опазване

на околна среда, в резултат на намалени вредни емисии, което на свой ред

би имало положителен ефект върху здравето на хората, а оттук и върху

разходите за здравеопазване и пропуснатите ползи поради заболеваемост на

работната сила. Ето Китай например, въпреки значителните си запаси от

въглища, започна увеличаване на вноса и потреблението на природен газ от

края на 90-те години.

129

Данните от Таблицата 3.1. показват, че разликата е драматична в полза на

природният газ. Най-големият замърсител са технологиите, базирани на

въглищата. В сравнение с въглищата, при ползването на природен газ се

емитират близо 700 пъти по-малко твърди частици, около 2400 пъти по-

малко серен окис и над 8 пъти по-малко азотни окиси. Като се има предвид

и факта, че ползването на природен газ, спрямо въглищата и петрола, отделя

съответно с 50% и 20% по-малко въглероден двуокис, става разбираемо

защо през следващите години ще се утвърждава тенденцията на по-широко

използване на природен газ. В началото на 21-ви век, годишните

инвестиции за изграждане на газопреносна структура надхвърлят 25

милиарда долара и бележат тенденция на увеличение.

Таблица 3.1. Сравнителнни данни за замърсители на въздуха от изгарянето на природен газ, петрол и каменни въглища в килограми емисии за един TJ потребена енергия

Природен газ

Петрол

Въглища

Азотни окиси

43

142

359

Серен окис

0.3

430

731

Твърди частици

2

36

1333

Източник: US Energy Information Administration. (2004). От http://www.eia.doe.gov

130

Териториалното разпределение на енергийните и суровинни

източници е неравномерно, т.е. имат висока териториална коцентрация.

Китай и Индия, например, са сред страните богати на въглища, съответно

114.5 млрд тона и 84.4 млрд тона (световните запаси се оценяват на около

общо 985 млрд тона). Националните им запаси от петрол и природен газ са

значително по-малки и те очевидно са недостатъчни за такова „вътрешно

заместване”. Като се има предвид, че двете страни поддържат висока

динамика на икономически растеж през последните години, зависимостта на

техните икономики от потреблението на въглища ще расте.

С други думи, Китай и Индия няма да имат възможност да изнасят

въглища, тъй като за тях ще бъде далеч по-изгодно да използват

собственото си национално богатство, вместо да внасят заместители или да

правят огромни вложения в широкомащабни следователно техният

славнително висок растеж ще продължи да разчита на запасите от въглища,

т.е. много малко е вероятно да се очаква запазване на сегашните обема на

експорта от този в други региони на света.

Същото касае страните, които са богати на петрол и природен газ.

Техните национални икономики ще продължат да разчитат на ресурса, с

който разполагат. Естествено, страните богати на природен газ са в най-

изгодно положение. Те ще имат най-малки разходи по привеждане на

националните си производства в съответствие с международните

екологични стандарти, ползват безплатно собствените си ресурси и си

гарантират значителни валутни прходи от износ.

Високата териториалната концентрация на запасите от изкопаеми горива

има своите стратегически измерения по отношение гарантиране на растежа и

съответно неговата цена. Така или иначе, икономическият растеж ще

продължи да бъде ключова цел на всяко правителство. Избирателите съдят

за ефективността на управлението по различни показатели, но основният си

остава покупателната способност на доходите. Самите правителства имат

нужда от нарастващи бюджетни приходи, за осъществяването на своите

131

програми, а това също е в пряка зависимост от растежа. Няма да е

рисковано да предположим, че по отношение ползавенето на посочените

“традиционни горива”, природният газ има решително предимство като

енергиен източник на растежа.

Този извод се налага по три основни причини:

а) релативно ценово предимство спрямо петрола и алтернативните

възпроизводими източници;

б) сравнително по-големите запаси и

в) най-малък негативен екологичен ефект. От своя страна,

последното има допълнителен икономически ефект върху релативните цени.

Таблица 3.2. Резерви на природен газ в трилиони кубични метри

(2004г)

Русия 47.7

Иран 24.3

Катар 10.9

ОАЕ 6

Саудитска Арабия

5.8

САЩ 4.7

Алжир 4.5

Венецуела 4.2

Нигерия 3.5

Ирак 3.1

Останалият свят

36.7

Източник: US Energy Information Administrationл. (2004), от http://www.eia.doe.gov

132

Високата териториалната концентрация на запасите от изкопаеми горива

има своите стратегически измерения по отношение гарантиране на растежа и

съответно неговата цена. Така или иначе, икономическият растеж ще

продължи да бъде ключова цел на всяко правителство. Избирателите съдят

за ефективността на управлението по различни показатели, но основният си

остава покупателната способност на доходите. Самите правителства имат

нужда от нарастващи бюджетни приходи, за осъществяването на своите

програми, а това също е в пряка зависимост от растежа.

Няма да е рисковано да предположим, че по отношение ползавенето

на посочените “традиционни горива”, природният газ има решително

предимство като енергиен източник на растежа. Този извод се налага по три

основни причини: а) релативно ценово предимство спрямо петрола и

алтернативните възпроизводими източници; б) сравнително по-големите

запаси и в) най-малък негативен екологичен ефект. От своя страна,

последното има допълнителен икономически ефект върху релативните цени.

Поради високата териториална концентрация на залежите от петрол

и природен газ, сме свидетели на ескалираща политизация на растежа. Нито

една страна не би могла да разчита на запазване или повишаване на своя

БВП без да си е осигурила адекватна енергийната и суровинна база. Без

особени рискове може да се прогнозира, че проблемът с достъпа до тези

стратегически ресурси ще се усложнява, заедно с тяхното изчерпване и

повишаването на техните цени. Както е илюстрирано в Таблица 3.2.,

залежите на природен газ са концентрирани в два региона: Русия и Близкият

Изток .

В първата десетка страни, няма нито една представителка на

Западна Европа. От Американският континент се класират само САЩ и

Венецуела, но техните общи запаси са едва една шеста от запасите на Русия

и приблизително толкова от запасите в Близкия Изток. В Африка

единствено Алжир и Нигерия имат по-значими запаси, общо 8 трилиона

кубически метра. Както вече отбелязах, въглищата, на които са богати САЩ

133

и Западна Европа, не могат да бъдат считани за технологично възможен и

икономически приемлив заместител. На този етап не може да се очаква, че в

развитите страни ще расте делът на енергията, произведена на база каменни

въглища.

Основателно ли е да се очаква, че икономическият растеж може да

има политически ограничители, породени от локални и регионални военни

конфликти, възникнали по повод на достъпа и разпределението на

енергийните ресурси? Отговорът е: определено да. Всъщност и последните

две световни войни се водеха заради преразпределение на пазарните

пространства и на достъпа до природни ресурси. Но и днешното развитие на

политическите отношение е съвсем отчетливо отражение на тази

зависимост. Локалните конфликти в Чечня, Грузия и Афганистан са

причинени не само от етническо или религиозно противопоставяне, но най-

вече от битката за контрола върху газопроводите, свързващи Русия и

Близкият Изток с Европа. Нестихващите конфликти в Близкият Изток се

разгарят по аналогични причини. Във всеки случай, поддържането на

напрежението в региона няма да се отразява благоприятно върху растежа на

световното стопанство.

Добивът, транспортирането, преработката и потреблението на

невъзпроизводимите енергийни източници е основният замърсител на природната

среда. Не е приемливо дори запазването на текущото равнище на

потребление на тези ресурси, тъй като редица елементи на екологичната

система вече са доведени до критично състояние. Това налага въвеждането

на екологични закони и стандарти на общинско, национално и

международно равнище. Въпреки съпротивата на определени

заинтересовани икономически и политически кръгове, тенденцията е тези

законови и технически изисквания да се разширяват и засилват. С други

думи, възникват законови ограничения за растежа, базиран на технологии и

продукти, които не отговарят на екологичните изисквания.

134

Екологичните ограничения за растежа, би следвало да се разглеждат като

стимули за неговото преструктуриране. Доколкото тези ограничения имат своите

икономически измерения – глоби, такси, данъци, вносно-износен режим, лихви,

кредитни гаранции, субсидии, потребителски кредити и др., може да се приеме, че те

водят до значима модификация в релативната цена на отделните енергийни

източници и суровини. Разбираемо е също, че ефекта от въвеждането на тези

ограничения ще бъде различен в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен

период. Друг фактор, който следва да се вземе предвид е мащабността от

пирлагането на тези ограничения. Доколкото тяхното въвеждане води до

загуба на БВП и на ценова конкурентоспособност в краткосрочен период,

стремежа е едновременно им прилагане от всички страни. В противен

случай страните, които прилагат тези екологосъобразни ограничения биха

се оказали в губещи позиции на световния пазар.

3.4. Икономически растеж основан на възобновима енергия?

Възможността за увеличение дела на възпроизводимите енергийни

ресурси за сметка на невъзпроизводимите не е толкова безпроблемна,

колкото се представя. Заместването на петрола с растителни масла е

технически и технологично възможно, но при твърде неустойчиви условия.

Изчислено е, че за производството на 50 милиона тона растително масло

(castor seeds oil) трябва да се засеят 100 милиона хектара плодордна земя,

което се равнява на териториите на Великобритания, Франция, Белгия,

Холандия и Люксембург взети заедно. Но даже това количество растително

масло би задоволило едва една трета от вноса на горива в САЩ.87 За

заместването на целият внос ще трябва плодородната земя на почти цяла

Европа да се превърне в такова поле, което да осигурява производството на

посочените растителни масла.

И все пак, в следващата четвърта глава ще бъде показано, че има

потенциални възможности за увеличение на площите, засаждани с

маслодайни култури, които да се отглеждат на сега пустеещи земи или земи

с с много ниска продуктивност за зърнени култури. Промяната на пазарната

135

конюнктура за суровият петрол и разработването на нови технологии в

агропроизводството, позволяват производството на големи количества био-

дизелово гориво като заместител на горивото, произведено от суров петрол.

Разбира се, делът на заместване на този етап не може да доведе до

революционни промени в структурата на енергопотреблението. Но този

процес трябва да бъде стимулиран с всички целесъобразни средства, защото

използването на главно възпроизводими енергийни източници няма

алтернатива в среднопродължителен период, когато невъзпроизводимите

източници ще бъдат изчерпани или дефицитността им ще направи цената

им икономически неприемлива.

Структурата на световното потребление на първична енергия

(Фиг.3.5.) дава точна представа за структурата на енергийното осигуряване

на икономическият растеж. Тази структура изисква възможно най-висока

степен на реализъм при допускането на различни модели на алетрнативно

енергийно осигуряване на растежа. В началото на 21-ви век, възобновимите

енергийни източници имат дял от едва 8 % , в т.ч. само един процент

слънчеви, вятърни и геотермални източници, плюс 7 % от “традиционната”

хидро енергия. Използвам категорията “традиционна”, защото тя не е

продукт на някакво съвременно технологично откритие. Все пак, има

значими еволюционни промени в технологиите и оборудването, които се

изпозват за производство на електроенергия.

Както е видно от Фиг.3.7., общо 62 процента от електроенергийните

източници са базирани на петрол 38%) и въглища (24%), чието изгаряне

отделя в атмосферата десетки милиони тона въглероден двуокис, сяра и

други крайно опасни емисии. Тези замърсители са сред основните фактори

водещи до промени в химическият и физическият състав на атмосферата,

предизвиквайки глобално затопляне, т.е. климатични промени.

Последните от своя страна започват осезаемо да влияят върху

условията на селскостопанското и индустриалното производство, на

развитието на туризма, на застрахователния бизнес, на транспорта и т.н.

136

Влошават се условията на труд и почивка на стотици милиони души. Казано

с други думи, има единодушие по въпроса, че е повече от желателно,

структурата на това енергийно потребление да бъде променена така, че

растежа да стане по екологосъобразен с всички произтичащи от това

положителни икономически и социални ефекти. Проблемът е, че между

желаното и реалистичното има съществена разлика. Делът на използваните

възпроизводими енергийни източници (включително водните ресурси)

спрямо общото потребление си е останал същият (около 7%) за времето от

1980 до 2002г, т.е. за 23 годишен период. Абсолютният обем на този вид

енергия е разширен от 18.51 на 29.86 квадрилиона Btu, но неговият дял се

запазва поради отбелязания растеж в производството и потреблението на

невъзпроизвидими енергийни източници.

Фиг.3.7. Световно потребление на първична енергия по видове, в

относителни дялове /проценти/, 2002 година

1% 7%

24%

7%

38%

23%

RENs

ATOM

COAL

HYD

OIL

GASd

Легенда: RENs- възобновими ресурси: вятър, слънце, геотермални води, дървесина и отпадъци; ATOM – нетна атомна електрическа енергия; HYD – нетна хидроелектрическа енергия; OIL - петрол; GASd – невтечнен природен газ;

Източник: US Energy Information Administration (2005) от

http://www.eia.doe.gov/pub/international/iealf/table18.xls

137

Анализът на тенденциите от една страна и на потенциалните

икономически и не-икономически инструменти и механизми за въздействие върху

тези тенденции не дават основание за оптимизъм в краткосрочен и дори средносрочен

период. Всъщност, през 2002г електрическата енергия произведена от

хидроцентрали заема 89% от общото количество възпроизводима енергия

през 2002г. В обозримо бъдеще, не е икономически и технолично възможно

добива на електроенерегия от слънчева, геотермална, вятърна и др.

възобновима енергия да замести сега ползваните невъзпроизводими

енергияни ресурси ресурси. Днес енергията произведена от възпроизводими

източници е едва 3.28 квадрилиона Btu от общо 408.71 квадрилиона Btu

или малко над един процент от общото количество произведенеа енергия..

Доколкото засега хидроцентралите произвеждат 9-10 пъти повече

енергия от всички останали взети заедно възпроизводими енергийни

източници, естествено е да се посочат възможностите за тяхното разширено

използване. Освен екологичните предимства, това е електроенергията която

е с една от най-ниските разходи за производство. Използваме термина една

от най-ниските, тъй като е още открита дискусията за крайната цена на

атомната енергия, която мнозина определят като най-евтината. Водните

ресурси са възпроизводими, но те не са неоограничени; можем да приемем,

че вече са изчерпали или са много близо до изчерпването на потенциала на

наличните водни ресурси за производство на електроенергия..

Ако не беше така, тези развити страни отдавна да са увеличили

делът на този вид енергия в по-големи мащаби поради екологична и

икономическа целесъобразност. Но те не са, защото делът на

хидроенергията в общото потребено/произведено количество се е увеличил

за разглежданите 23 години от 6 % на 7%, съответно от 18.4 на 26.58

квадрилиона Btu. С други думи, динамиката на разрастване на енергията,

произведена от невъзпроизводими източници е била многократно по-

висока. И то като се има предвид, че цената на самият воден ресурс е нула,

или в случай на концесиониране, по-ниска от тази на природния газ или

петрола, пресметнато за производство на единица електроенергия.

138

При сравнителният анализ трябва да се вземат предвид два други

фактора: икономически и екологичен. Изграждането на такива енергийни

комплекси изисква големи първоначални капиталовложения, така се

изисква достатъчно продължителен период на експлотация за постигането

на съответната инвестиционна възвращаемост. Не е за подценяване също

екологичната релативна цена, защото изграждането на общирни язовири е

за сметка на големи площи гори, плодородни земи, засяга биологичното

разнообразие и т.н. Освен това, свързано е с преместването на хиляди или

дори милиони семейства (какъвто е случаят сега в Китай, къдекто се строи

най-големият в света хидроенергиен комплекс). Следователно, всеки

енергиен проект трябва да се приема на основата на детайлен разходи:

ползи анализ, който интегрира критериите за екологично равновесие.

Биомасата е сред обещаващите възпроизводими заместители на

изкопаеми енергийни източници. Северна Америка и Европа са водещи в

това ново направление, докато Азия разполага с най-добри потенциални

условия за развитие на това ново направление в производството на енергия.

Очаква се, че в периода 2004-2013г ще бъдат инсталиран общо капацитет от

12172 мегавата. Около 70 % от този капацитет ще се основава на термични

електроцентрали.

Както е показано на Фиг.3.8., капиталовите инвестиции растат

съответно, от 863 млн щ.д. през 2000г и 1276 млн щ.д. през 2004 г, до 2145

млн щ.д. през 2013г .Общо 18 млрд щ.д. ще бъдат инвестирани в периода

2014-2023. Westwood и Knight (2004) очакват, че само Европа и северна

Америка ще построят мощности, съответно 2.4 гига-вата и 4.4 Гига-вата

през периода 2004-2013г. Въпреки това, този обем от инвестиции е крайно

недостатъчен за някакво радикално преструктуриране на енергийният

сектор.

Увеличението на производството на биомаса има своята релативна

цена. Във всеки случай, това би коствало съответно намаление на

разполагаемата плодородна земя, която сега се използва за производство на

139

зърнени и др. селскостопански продукти. Или, ако така се решават един тип

проблеми в екологичната система, то пораждат се друг тип проблеми

свързани със задоволяването на растящото търсене на хранителни продукти.

Фиг. 3.8. Световни инвестиции в енергийни комплекси, използващи биомаса, в млн щ.д.

863

1276

2145

18000

0

2000

4000

6000

8000

10000

12000

14000

16000

18000

2000 2004 2013 2014 - 23

Легенда: 2000, 2004 и 2013 – средногодишни инвестиции; 2014-2023 – инвестиции, общо

Източник: Westwood, A. and Knight, Br. “World Biomass Review”, Journal of REFOCUS, November/December 2004, pp.42-44.

Алтернативните, възпроизводими източници на енергия намират

широка обществена и политическа подкрепа в развитите и редица

развиващи се страни. По данни на Американската асоциация за вятърна

енергия (the American Wind Energy Association (2004)88, от средата на 90-те

години се забелязва оживление в инсталирането на такива мощности. Това

се осъществява с преки бюджетни субсидии. САЩ, Германия, Испания,

САЩ, Дания и Франция имат лидерска позиция в инсталирането на такива

енергийни мощности. В края на 2002г общата мощност на пуснатите в

140

експлоатация ветрови електротурбини надхвърли 31 хил Мегавата, от които

съответно 75% в Европа и 15 % в САЩ.

От Европейските страни най-големи мощности са инсталирани в

Германия – около 12,000 Mw. От развиващите се страни, Индия има водеща

роля с общо 1702 Мегавата или 5% от общият капацитет. В периода 1996-

2002г средногодишното нарастване на тези мощности е 32%.89 От 2003г се

забелязва тенденция на затихване на тази динамика поради редица

причини, най-вече бюджетни ограничения или необходимост от по-

нататъшно развитие на фискалното законодателство за стимулиране на

инсталирането и ползването на такъв вид енергия.

Използването на слънчевата енергия е още в експериментална фаза

и не би могла да има съществена роля за желаната качествена промяна в

енергийната база на растежа. Поне не в краткосрочен и средносрочен план.

Освен техническите проблеми, които са твърде подобни на тези при

вятърните турбини, особено ограничената мощност, тази енергия си остава

почти “забранително” скъпа. Вече изградените мощности в света са с

капацитет около 420 Mw, като почти 90% от тях са в Съдинените щати.

Калифорния е щатът, който играе пионерска роля за развитието и

внедряването на алтернативни енергийни източници. Но поради високата

цена на съоръженията, цената на един киловат/час електроенергия достига

50 цента, което е пет пъти по-скъпо в сравнение с цената на усреднената

конвенционална електроенергия.

Това обяснява защо количеството на произведената по този начин

енергия стига само за завоволяване битовите нужди на около 30,000

домакинства или едва 0.4% от общо произведената електроенергия в САЩ.

Необходимите капиталови вложения за изграждането на мощностите са

близки до тези на хидроцентралите, но крайната производствена цена е

около 15 пъти по-висока!90

В повечето случаи, сегашните разлики в цената на единица енергия,

произведена от възпроизводими и невъзпроизводими източници остава все

141

още твърде голяма. Това означава, че използвайки система от стимули,

оторизираните институции (национални и международни) трябва още по-

активно да работят за постепенното преодоляване на тези ценови разлики.

Несъмнено, подобна регулативна интервенция е скъпоструваща и

предполага мобилизацията на значими бюджетни средства. От тази гледна

точка, развитите страни трябва да поемат по-голяма финансова отговорност за

приложни изследвания в тази област и за реализирането на проекти съмвместно с

частния бизнес.

Германия дава много добър пример в това отношение, превръщайки

се в световен лидер в използването на слънчева електроенергия. През 2004 г

три крупни компании (GEOSOL, Shell Solar и Westfonds) започнаха

изграждането на енергиен комплекс в района на Лайпциг с мощност 5

мегавата, включващ 37 724 модула, които ще захранват с електричество

около 1500 домакинства. Така ще бъдат елиминарни емисиите от 3700 тона

въглероден двуокис годишно.91 Освен това, инсталациите са разположени

на територията на отдавна затворената мина за лигнитни въглища.

Поради силната замзърсеност на околната среда в района,

германското законодателство забранява използването на тази територия за

агрпроизводство или за изграждането на селища или индустриални

производства. С инсатлацията на слънчевите панели, тези неизползваеми

територии се превръщат в източник на енергия, като част от приходите от

производството й ще бъдат използвани за поетапното почистване на

замърсените почви.

Без постигането на революционен поврат в технологиите за производство на

електроенергия и съответно в понижаване разходите на оборудването,

алтернативните източници на енергия ще запазят ниският си относитерлен дял.

Разбира се, разширеното използване на тези алтернативни,

възпроизводими източници на енергия трябва да се поощрява в районите,

където има съответните природни фактори. Има някои технически

ограничения, които трябва да се вземат предвид: капацитета на тези

142

съоръжения е все още ограничен и те могат да задоволяват неголеми местни

енергийни потребности. Идеално решение са за осигуряване на

електрозахранването на отделни домакинства, малки стопанства и фирми с

ниска енергоемкост на производството. Но на този етап, дори технически не

е възможно заместването на крупните енергийни комплекси с подобни

алтернативни мощности. Следователно, основният потребител на

електроенергия – едрата индустрия, си остава зависима от традиционните

електроцентрали.vii

Сега цената на един мегават инсталирана мощност, използваща

ветрова енергия възлиза на около 6.3 млрд долара (цени от август 2004).

Като се има предвид, че годишното световно производство възлиза на

около13,300 млрд Mw, не е трудно да се направи извода, че световната

икономика не разполага в момента с такива свободни ресурси. Няма и

наличен производствен капацитет да извърши подмяна на мощностите в

средносрочен период. Към тези финансови ресурси трябва да се добавят и

загубите от преждевременното извеждане от производство на енергийните

мощности, използващи невъзпроизводими източници. Става дума за

счетоводното изписване и начисляване на загуби в размер на трилиони

долари.

В средносрочен период това не може да бъде понесено от най-

развитите страни, а за развиващите се страни е икономически абсурдно.

Едва ли страни, като Китай, Индия, Русия, Украйна и др., разполагащи с

достатъчно собствени количества изкопаеми горива, ще се съгласят на

vii Към техническите проблеми следва да се отнесат и специфичните условия, при които се гарантира добива на електроенергия от алтернативни източници. Вятърната енергия е непостоянна, а слънчевата зависи от промените на времето и климатичните условия. Акумулирането на „резервна” енергия може да става, но в ограничени количества, следователно е нереалистично да се разчита на нея за поддържането на едрите индустриални производства. Самото производство на акумулаторни батерии е скъпо и то включва използването на невъзпроизводими цветни метали. Производството на тези метали е сред най-замърсяващите производства, а и самите елементи на акумулаторните батерии са високотоксични.

143

мащабно преструктуриране на енергетиката си, което ще забави

икономическият им растеж и съществено ще оскъпи производството на

единица БВП. Страните с монокултурна икономика, базирана единствено на

добив и износ на изкопаеми горива, биха изпаднали в пълен колапс.

Въпреки голямата си индустриална база, Русия продължава да

разчита на приходи в конвертируема валута. Само износът на петрол и

природен газ носи около 60-70% от тези приходи. Мащабите на загубите и

последиците за тази 160 милионна страна са трудно предвидими, ако бъде

лишена от такива значими приходи.

Недостатъчните бюджетни средства са друг ограничител за по-

широкото внедряване на възпроизводимите източници на енергия. Като се

пресметне какви субсидии са необходими, за да се произведе сегашното

количество енергия от алтернативни източници, , става ясно, че дори най-

развитите страни не разполагат с такива колосални финансови средства.

Страните от ЕС имат законово ограничение на бюджетният

дефицит до 3% от БВП, а Съединените щати и без това са достигнали вече

критични граници на дефицита, надхвърлящи рекордното ниво от около 500

млрд долара. Япония все още е в дълга и изтощителна рецесия и растящ

държавен дълг. С изключение на някои от страните-износителки на петрол,

болшинството развиващи се страни са и ще останат още дълго време в

капана на външните дългове. Следователно, няма основание да се очаква, че

световната икономическа система може да финансира такива огромни по

мащаби проекти, колкото и екологично чисти и перспективни да са те.

Намирам за реалистични прогнозите на Световният енергиен съвет

от 2004г, че поне до 2050г въглищата ще останат втори по-значение

източник на енергия (след петрола). Очаква се, че спрямо 1990г, ще се удвои

обемът на производството им до 2050г.92 Тази прогноза отчита и

същественото „предимство” на този ресурс, изразяващо се в относително

големите им налични количества, гарантиращи осигуравене на доставки в

период 4-7 пъти по-голям от този за петрола и природният газ. Показателно

144

е например, че днес 93.8 % от елктропотреблението на бързо растящата

китайска икониомика, се основава на ТЕЦ, използваща въглища. Само 6 %

се произвежда от хидроенергия и символичните 0.2 % от вятърна енергия.

Няма основание да се счита, че тази структура на енергопроизводството

може да бъде променена съществено в обозримо бъдеще.

В следващите няколко десетилетия растежа на световния БВП ще

продължи да разчита основно на енергийно осигуряване от невъзпроизводими ресурси.

Делът на алтернативните източници също ще расте, но изходната база е

толкова ниска, че не е възможно да се постигне някакъв прелом в обозримо

бъдеще. Преките и косвени, в т.ч.бюджетни, разходи за въвеждането в

експлоатация на тези мощности, са все още твърде големи. Дори при

текущите тенденции на повишаване цените на петрола и природният газ,

релативните цени на повечето възпроизводими енергийни източници

остават високи.

И все пак, свидетели сме на успешното реализиране на проекти за

алтернативни източници на енергия. Така например, насърчителни са

първите резултати от използването на водородните горивни клетки, които

заместват традиционните двигатели с вътрешно горене. Предимството на

тези технологии е, че в процеса на горене се отделят единствено вода, малко

количество въглероден двуокис и топлина, който е оползотворяема.viii Тези

нови енергийни източници могат да се използват както в двигателите на

превозните средства (автомобили, товароподемни машини, локомотиви),

така и за производство на електроенергия. Чрез тези нови технологии се

постига желаният компромис при използването на невъзпроизводими

природни ресурси, богати на въглерод, така че да се минимизира

замърсяването на околната среда. Освен това полезният капацитет на

viii Горивните клетки се състоят от два електрода (анод и катод), потопени в електролитна смес. За източник на въглеводорода могат да се използват природен газ, метанол или петролни продукти. Принципната разлика е, че енергията се освобождава в резултат на електро-химическа реакция, а не при вътрешно горене,х ккато е при двигателите с вътрешно горене. Това позволява рязко свиване на вредните емисии и съответно по-висок коефициент на полезност.

145

двигателите, респективно генераторите, се повишава, което подобрява

съотношението разходи – краен икономически резултат.

Перспективите за използването на водородни горивни клетки са

големи, особено ако се постигне значимо намаление в цената на единица

мощност. Засега тази цена е средно от 4,0000 до 5,000 щ.д. за киловат, но за

някои тип съоръжения достига 10,000 щ.д. за киловат. Най-ниска е цената за

приложението им в транспорта - около 50 щ.д. за киловат.93 Все пак, ако се

приеме дори максималната цена от десет хиляди долара за киловат

инсталирана мощност, цената за един мегават инсталирана мощност ще е 10

милиона долара или 100 пъти по-ниска от тази за същият капацитет

мощност, използваща вятърна енергия. Ако се приеме най-ниската цена от

50 щ.д., ценовото съотношение е 20 хиляди пъти в полза на водородни

горивни клетки. Разбира се, точността на сравнението предполага в

крайната цена да се включат разходите за доставка на горивото за тези

горивни клетки.

В развитите страни вече се вземат управленски решения за

въвеждането на стандарти, предполагащи замяната на сегашните двигатели

с вътрешно горене с такива, които са базирани на въглеводонродна енергия.

Вероятно това ще окаже силно влияние върху световният пазар за

автомобили и ще наложи структурни промени в отрасъла, в т.ч. поради

промяна в стандартите на международната търговия с траспортни средства.

Така ще се понижи енергийният интензитет на БВП и ще се свие

екологичната цена на растежа. Като се отчетат техническите,

технологическите и икономическите фактори, може да се направи извода, че

преструктурирането на енергийният сектор и промяната на енергийната

характеристика на икономическият растеж най-вероятно ще се развива

именно на базата на тези нови енергийни технологии.

Счита се, че целесъобразният избор на източника на енергия може да се

улесни с формирането на „пълна цена” на невъзпроизводимите ресурси. Тези

ресурси са продукт на природата и по принцип производствените разходи

146

включват само разходите за техният добив и доставка. Всъщност, това по

принцип е така, но все пак следва да се вземе предвид, че обикновено

добивът на ресурсите става на концесионна основа. По същество,

концесионната такса може да се приеме за такава първоначална цена на

ресурса, особено като се има предвид, че концесиите са обвързани с

определен обем на добива и (или) с определени дялове на подялба на

продукцията между концесионера и производителя. Следователно,

производителите и потребителите всъщност заплащат ресурса чрез

концесиите. Друг е въпросът, дали концесионните такси са високи или

ниски, но това се определя от пазарните условия, какъвто е и механизма за

другите видове ресурси.

Освен това, основният елемент в структурата на цената на петрола,

например са акцизите – от 35 до 60%, а в отделни страни и около 100%.

Евентуално универсално процентно увеличение на цената най-вероятно ще

бъде компенсирано от пропорционално намаление на акциза. За

собственика на природните ресурси – държавата, няма значение дали парите

в бюджета ще влязат под формата на акцизи или на концесии или на

някакъв друг тип ценова надбавка – всички те са бюджетни приходи. По

специфичен е случаят, където невъзпроизводимият ресурс е обект на износ,

защото акцизите се получават от страната-вносител. Но това не е проблем

на крайната цена на продукта, а е проблем на разпределение на дохода от

производство и търговия.

Би следвало да се има предвид също, че еластичността на търсенето

на тези специфични стоки е слабо изразена. Друго важно съображение е, че през

последните четири десетилетия цените на петрола, като основен

невъзпроизводим източник на енергия, се променят съществено и

разнопосочно. От ценовите скокове през 1973-74 и 1980-82г до драматичен

спад в края на 1998г (под 10 щ.д. за барел) и около 70 щ.д. за барел през

август-септември 2005г. В този смисъл, ценовият марж се влияе много

147

повече от посочените колебания, предизвикани от комплексни фактори,

отколкото от евентуално увеличение на изходната цена.

И накрая, известно е че икономическата система има свойството да

се „настройва” към новото ценово равнище в дългосрочен период. Това не

изключва желани структурни промени на икономиката в краткосрочен

период, какъвто бе ефекта от предишните петролни ценови шокове, но

такъв подход не би решил в достатъчна степен проблема с растящото

потребление на невъзпроизводими енергийни източници.

Друг нежелан ефект от възможното повнишаване на цената, е

неизбежното допълнително стимулиране на производителите. По-високите

цени и приходи ще ги накарат да разширят производството, в т.ч. в райони

които досега са били икономически неизгодни за експлоатация, а

увеличеното предлагане обратно ще окаже натиск за движението на цените

надолу. И възможният краен резултат може да се окаже – допълнителни

капитални вложения за добив при влошени условия, увеличено предлагане и

съответно по-ниска доходност от единица продукция и повече вреда за

околната среда. В допълнение на горните съображения, разликата в

релативните цени между традиционните и алтернативните енергийни

източници е толкова драматично голяма, че за да се променят тези

съотношения би трябвало да се правят немислими увеличения на цените не

с проценти, а в пъти.

Подобна стъпка би нанесла много повече вреда, отколкото някакъв

положителен ефект. И съвсем не на последно място, защитниците на идеята

за „пълната цена” още не са обяснили, по какъв начин ще бъдат накарани

производителите на традиционни енергийни ресурси да въведат тези цени,

за да самоликвидират енергийните си сектори в полза на алтернативните

ентергийни източници? Очевидно, въпроса има по-скоро реторичен

характер. Икономическите и политическите реалности, изключват подобно

развитие, колкото и логични и принципно полезни да са тези пожелания.

148

Не бих изключил дори обратната тенденция – с развитието на

технологиите и по-осезаема приложимост на алтернативните енергии, страните-

производителки на петрол да реагират с понижение на доставните цени, за да запазят

сравнителната ценова конкурентоспособност на собствената си продукция. Особено

големи са възможностите на страните от Близкия Изток, чиито

производствени разходи сега са около 4-6 пъти по-ниски от тези на

петролопроизводителите в Русия. Те могат да си позволят доста широки

граници на снижение на цените при запазването на достатъчно висока

рентабилност. Така например, разходите по добива на един барел петрол в

Ирак или Саудитска Арабия се определят на около 1.5 – 2 долара за барел,

което около 40 пъти под пазарната цена за периода август-септември 2005

година.

Няма основание да очакваме, че дори “пълната цена” на петрола и

рязкото покачване на текущата му пазарна цена ще предизвика дълбоки

промени в структурата на използваните енергийни източници. Слабата

гъвкавост на икономиката в този случай се дължи на две основни причини: а)

направените вече крупни капитални вложения в “традиционни източници на

енергия” и б) необходимостта от много дълъг период от време за генерална

смяна на технологията и съоръженията. Освен това, твърде много се

колебаят цените на невъзпроизводимите източници на енергия. Това силно

затруднява точното определяне на икономическата ефективност от

използването на алтернативни енергийни източници и засилва риска от

вземането на стратегически решения.

В повечето случаи, налагането на нови, възпроизводими източници

на енергия става с прякото или косвеното субсидиране от страна на

държавата. Но именно този факт засилва рисковата компонента за частния

бизнес, който разчита сега на такова субсидиране. Бизнесът не е склонен да

предприема мащабни инвестиционни проекти или технологични иновации,

които зависят твърде много от фискалната политика на държавата в

дългосрочен период. Рискът от свиване или прекратяване на субсидирането

149

в бъдещи периоди е особено голям за развиващите се страни, където

държавните финанси са пословично нестабилни.

Проблемът трябва да бъде разгледан също от гледна точка на

световната икономика и пазарната конкуренция. Няма значение, че бюджета

покрива ценовите разлики в страните, които могат да си позволят такова

субсидиране. Фирмената конкурентоспособност зависи от условията на

конкуренция на национално равнище. Нама значение дали енергийните

разходи за производство на единица БВП ще бъдат направени на фирмено

или на национално равнище, щом като става дума за световния пазар.

За да се избегне това противоречие, международната търговия и преките

чужди инвестиции трябва да отчитат точно не само количеството енергия

използвана за единица внесен или изнесен БВП, но също и вида на използваната

енергия (възпроизводима, невъзпроизводима, конкретни форми и т.н.).

Предимственото използване на възпроизводима енергия трябва да бъде

стимулирано с подходящи икономически стимули

Не бива да бъде подценяван и друг фактор – цената на материалите,

използвани за строежа на различни по тип електроенергийни комплекси.

Както е показано на Фиг.3.6., слънчевата енергия е възобновим ресурс, но за

изграждането на един гига-ват часа мощност се влагат: от 3.7 до 24.3 тона

стомана (14 тона средно), от 210 до 510 кг мед (средно 360 кг) и 240 кг до

4.6 тона боксит (2430 кг средно). Разликата в посочените количества

материали, използвани за строителството на един Гига-ват час мощности, се

основава на географското разположение на мощностите, микроклимата, в

т.ч. броят на слънчевите дни и т.н. Много високо е също потреблението на

високкачествени и скъпи невъзпроизводими ресурси при изгражзането на

други алтернативни, възпроизводими енергийни комплекси, като например

тези използващи вятърната енергия.

Следователно, сравнителният анализ и съответните заключения

относно икономическите и екологичните предимства на различните

мощности за производство на електроенергия, трябва да включват: а)

150

материалоемкост (по типове и цена, също възпроизводими и

невъзпроизводими, произведената енергия за единица потребен строителен

ресурс, възвращаемост на инвестициите(период на пълно изплащане); б)

количество вредни емисии от единица произведена енергия; в)

производствена цена на единица енергия; г) степента на риска за здравето

на хората (в икономическо изражение) и др. Съществуващите техники на

анализа разходи:ползи дават добри възможности за трасформирането на

физическите и рисковите параметри в парично изражение.

Фиг.3.9. Ресурсно потребление (в кг) за изграждането на мощност от един Гига-ват часа електричество

0

50

100

150

200

250

300

350

400

450

500

coal lignite gas atom solar wind water

F

C

B

Легенда: F – желязо; C – мед; B –боксит; coal - въглища; lignite - лигнитни въглища; gas - природен газ; atom - атомна енергия; solar - слънчева енергия; wind - ветрова енергия; water – хидроенергия;

Източник: Първични данни от Vob, A. Liberalization and Sustainable Energy Supply: Perspectives of Nuclear Energy and Renewable Energy Sources, Proceedings of ILK Symposium on Opportunities and Risks of Nuclear Energy held in Baden-Baden on 26 and 27th April, 2001, от http://www.ilk-online.org/download/en/voss_en.pdf

Необходим е аналогичен подход при оценката на така наречените

“екологично чисти продукти”. Транспортните средства с електрически

двигател използват екологично чиста енергия, но за производството на

151

акумулаторите се използват редки, скъпоструващи метали, влошено е

съотношението полезен : собствен товар, пробега от едно зареждане на

батериите е сравнително малък и т.н. С други думи, необходимо е да се

калкулира пълната икономическа и екологична цена на всяко нововъдение,

включително по цялата верига на производство и потребление на крайния

продукт. Това по никакъв начин не омаловажава постиженията на

съвременните технологии и опита за тъсенето на икономически приложими

и екологично чисти енергийни източници. Но заедно с това, надеждността

на сравнителният анализ расте, когато се отчитат всички фактори.

Предложената в тук система от показатели е обект на по-нататъшен

анализ и дискусии. Напълно е разбираемо, че всяка промяна в

относителното тегло на един или друг показател променя крайният извод за

икономическата и екологичната ефективност на алтернативните енергийни

източници или на ресурсната структура на икономическия растеж. Има и

друго важно съображение, различната структура на растежа в отделните

страни, предполага и промяна в тези относителни тегла. Норвегия не

развива ядрена енергетика, защото има предостатъчно водни ресурси и

значими, но намаляващи вече добиви на петрол. Но съседна Швеция

продължава да разчита на ядрени електроцентрали, както и много други

страни: Франция, германия, Великобритания, Канада, САЩ, България,

Чехия и др.. Богатите находища на въглища в Китай, Индия и Украйна

предопредели изграждането на енергийна структура, използваща термални

централи. Слънчева Калифорния пък “естествено” се превръща в световен

лидер при използването на слънчева енергия.

Тези примери показват, че различните страни поставят различно

относително тегло на отделните енергийни ресурси, когато вземат решение какъв

тип енергиен източник е най-адекватен за техните конкретни условия. Голямото

предизвикателство сега е до каква степен и ак да се променят

икономическата и екологичната цена на енергийните ресурси, така че да

включват пълната икономическа и пълната екологична цена. Само така

152

изборът на определен енергиен ресурс би отговярял на критериите за

устойчиво развитие. Разбира се, основното направление на промяната в тези

оценки трябва да бъде в посока на предимствено използване на

възобновимите енергийни източници.

Горният анализ е фокусиран върху взаимозависимостите между

икономическия растеж и природните ресурси от количествена и качествена

гледна точка (възпроизводими, невъзпроизводими). Въпреки подобренията

на качествените показатели за тези взаимозависимости в развитите страни и

някои нововъзникващи пазари, абсолютният обем на използваните

природни ресурси продължава да расте.

Възможността от изпадане в остър дефицит от енергийни ресурси

става все по-реален, като към тяхното неумолимо изчерпване се добави още

един съществен фактор – недостига от инвестиции за увеличаване на

добивите. Според разчети на Световната агенция за енергията (IEA),

цитирана от сп. “Business Week”, очакваното повишение на търсенето на

енергия с 50 % през следващите 25 години, ще може да бъде осигурено,

само при условие, че страните-производителки инвестират общо 17

трилиона щ.д. за същия период. Съобразно териториалната структура на

производството на енергийни носители, половината от тези инвестиции

трябва да бъдат направени в развиващите се страни. 94

Засега никой не се наема откъде ще се вземат тези почти девет

трилиона долара, като се има предвид, че основната част от развиващите се

страни-износителки на петрол се намират в разтърстващият се от конфликти

Близък Изток. Едва ли може да се очаква, че при очерталата се обстановка

на крайна икономическа, политическа и лична несигурност, частните

корпорации и банките ще развържат кесиите си за такива рискови

вложения. Следователно, усилията трябва да се насочат най-вече към

ограничаване потреблението на невъзпроизводими ресурси, чрез

преструктуране на световната икономика, повишение на енергийната и

153

суровинна ефективност и не на последно място, чрез промяна в структурата

на потреблението на домакинствата.

Намирането на възпроизводими ресурсни заместители и

разширяването на практиката на рециклиране и затворени производствени

цикли забавя изчерпването на природните ресурси. Но както вече

отбелязахме, производството на определен възпроизводим ресурс

предполага използването на определено количество невъзпроизводим

ресурс или пък има други неблагоприятни екологични и/или екологични

ефекти. Така например, за производството на един паунд (около половин

килограм) памук се използват два и половина тона вода. Това количество

вода, използвано за напояване, причинява ерозията на 44 паунда от най-

плодордния повърхностен слой на почвата. Разплитането на този гордиев

възел се крие в подобряване на сътношението между невъзпроизводимите и

възпроизводимите.95

В други случаи, изчерпаните възпроизводими ресурси се приемат

като природно ограничение на растежа, ако се вземе предвид

регенериращата функция. Bretschger (1999) представя тази регенирараща

функция като:

dv/dt = F (V) или Z = F (V)

, където DV/DT изразява потребеното физическо количество ресурс за

единица време V изразява наличните възпроизводими природни ресурси

(биомаса), Z е обема на добива на ресурси и F е така наречената “природна

регенерация”96 Тази количествена зависимост илюстрира необходимостта

от поддържането на определени пропорции между количеството потребени

възпроизводими природни ресурси и съответно способността на околната

среда да възобнови тези ресурси. Разбира се, темповете на потребление и

възстановяване трябва да се разглеждат в еднакъв период от време.

154

В действителност, обаче, количествените и качествените

зависимости между отделните видове възпроизводими и невъзпроизводими

ресурси са доста по-сложни от така представения модел на Bretschger . Тук

не са отчетени някои други фактори, в т.ч.: възможната заменяемостта

между различни видове възпроизводими ресурси; между възпроизводими и

невъзпроизводими ресурси; съотношението между периода за

възстановянае на ресурсите и периода за технологично и(или) продуктово

обновление. Например, един вид дървесина може да се замени с друг вид

дървесина. Както е известно, времето за въстановяване на различните

дървесни видове е различно и разходите по това възстановяване са

различни.

Освен това, разширеното производство на един възпроизводим

ресурс , примерно дървесина, може да е за сметка на друг възпроизводим

ресурс. Доколкото земята е физически ограничен ресурс, разширяването на

горските площи ще е за сметка на свиване на площите на пасищата или на

добива (производството) на други растителни продукти. Следователно,

посочената количествена зависимост би била по-реалистична, ако се отчита

регениращата функция през призмата на цялата система от природни

ресурси, имаща отношение към реалното производство и тенденциите в

неговата структура, обем и използвани технологии.

В две монографични изследвания: Limits to Growth (1972) и Beyond

the Limits (1992), Meadows и др. развиват различни модели на растежа и

техният ефект върху природното равновесие. Изчерпването на природните

ресурси се изтъква като основен ограничител на растежа. Вторият по

значение ораничетел , според тях, е продължаващото замърсяване на

околната среда.97 Колкото насищането със замърсители е по-голямо,

толкова тези ограничителни фактори са по-силни. Факторът “критични

прагове на замърсяването” има нелинейно въздийствие върху допустимите темпове

на растежа, при определена негова структура и характеристика.

155

Техните прогнози заслужават сериозно внимание, макар че понякога

са твърде песимистични. Очевидно, че сегашният модел на икономически

растеж не е екологосъобразен и продължава да изчерпва с твърде високи

темпове невъзпроизводимите природни ресурси. На този етап пазарните

принципи печелят битката с устойчивостта и продължават да задълбочават

екологичното неравновесие. В следващата глава ще разгледаме в по-големи

подробности как точно увеличаващият се БВП е съпътствано с влошаване

на релацията между производството и околната среда. За промяната на тези

неблагоприятни тенденции е необходимо прилагането на по-радикални

икономически и не-икономически стимули.

Основни изводи

▲ Между природните ресурси и икономическият растеж има сложна и

динамична система от преки и обратни връзки. Тези връзки имат своите

количествени и качествени характеристики. Избраният модел на растежа

детерминира тези характеристики. Ако до края на 60-те години се забелязва

трайна тенденция на ограничения на растежа поради изчерпване на

биокапацитета на планетата, то от 70-те години сме свидетели на растеж на

тези ограничения. В началото на 21 век общественото производство

надхвърля биокапацитета с над 20%, което е резултат от два основни

фактора: ускорено изчерпване на природните ресурси, в т.ч.

невъзпроизводими енергийни източници, и абсолютно нарастване на

емисиите за повечето замърсители.

▲ Регулираният пазар няма алтернатива. “Невидимата ръка” на пазара

доведе до “видими” тежки дисбаланси в екологичната система и

взривоопасно социално напрежение в развиващите се страни. Засилват се

социалната поляризация и на тази основа социалните конфликти дори в най-

156

развитите страни. Разбира се, оптималното взаимодействие между

производството и потреблението с природната среда предполага да се

променят условията, в които действат пазарните механизми и да се

модифицират някои от тези механизми и ниструменти, така че да се

постигне устойчиво развитие. Изчерпването на природните ресурси е факт,

и по-доброто управление на топящите се резерви от суров петрол, природен

газ, рудни изкопаеми, въглища и др. няма алтернатива.

▲ Енергийната интензивност на икономическия растеж е водещ показател

по две главни съображения: Първо, между енергийната интензивност и

потреблението на невъзпроизводими ресурси има пряка позитивна връзка.

Така наречените “алтернативни” или възпроизводими енергийни източници

/без хидроелектроцентралите/ имат все още несъществен дял в световното

енергопотребление /под 2 %/. Второ, увеличеното ресурсно потребление

предполага и повече енергопотребление за техният добив, доставка и

преработка.

▲ Енергийната и суровинната интензивност на единица БВП намалява в

развитите страни и нововъзникващите пазари /ново индустриалните страни/.

Но това намаление е символично в повечето от страните в преход и в

развиващи се страни. В последните две групи страни, динамиката на

растежа на енергийната и ресурсна ефективност е недостатъчна за да

компенсира в средносрочен период сегашните съотношения. България,

например, има потребление на електроенергия на единица БВП, което почти

7 пъти по-голямо от аналогичният показател за развитите страни от ЕС.

Въпреки научно-техническата революция и регулативните намеси,

абсолютното потребление на суровини и енергия расте дори в най-развитите

пазарни икономики. Разчетите показват, че не може да се извърши мащабна

подмяна на енергийните и суровинни източници в краткосрочен или дори

средносрочен период. Такова мащабно структурно преустройство изисква

157

обем от финансови ресурси, с които световната икономика не разполага.

Доказват го приведените данни за цената на единица “алтернативна

мощност”, както и необходимата ресурна обезпеченост на тези нови

мощности.

▲ Налице е процес на “дематериализация” на единица БВП в развитите

страни. Тя се дължи на бързо растящият дял на сектора на услугите за

сметка на традиционната индустрия. Тези структурни промени водят до

снижаване на енергийната и суровинна интензивност на единица БВП, тъй

като по принцип производството на повечето услуги имат значително по-

ниско потребление на суровини и енергия, отколкото металургията,

тежката химия или енергетиката. Това е една от причините поради които

фирмите от тежката индустрия на развитите страни предислоцират част или

цялото си производство в развиващите се страни. Поради по-ниската

квалификация на работниците и мениджмънта, по-ниските екологични

стандарти и др., за същият обем на производството се изразходват повече

енергия и суровини. Това е типичен пример как оптимизацията на печалбата

се разминава с оптимизацията на развитието според критериите за

устойчивост. “Новият икономически ред” от 70-те години не можа да реши

това противоречие. Очевидна е небходимостта от използването на нови

подходи в движението на капитали и производства от развитите към

развиващите се страни.

▲ Подобряването на енерго и ресурсоемкостта на растежа не може да се

постигне само с ценови механизми. Търсенето на суровини и енергия е със

сравнително ниска ценова елестичност. Цената на суровият петрол

поскъпна близо 7 пъти от края на 98-ма до октомври 2005г, но това не

ограничи неговото потребление. Напротив, подобни ценови шокове

стимулират търсенето с цел натрупването на запаси за бъдещи периоди.

Затова трябва да се търсят решения в по-силни икономически стимули при

158

икономията на суровини и енергия, субсидиране на производството и

използването на алтернативни енергийни източници и заместители на

невъзпроизводимите ресурси, обединени усилия на държавните институции

и бюджетни възможности с частния бизнес за разработването на качествено

нови технологии. Такъв подход би позволил да се смегчи противоречието

между наличните невъзпроизводими ресурси и необходимостта от

увеличението на БВП и повишаване на жизнения стандарт.

159

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ И

ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ

В Глава Трета беше изследвано как дефицитността на природните

русурси оказва влияние върху динамиката и структурата на икономическия

растеж. Сега обект на анализ ще бъде другата зависимост, а именно: как

растежът се отразява върху екологичното равновесие и при какви условия

може да се постигне екологосъобразен растеж. Изледват се конкретни

зависимости, като например сирлната позитивна връзка между

количеството на използваните в производството материални ресурси и

ъсответно количеството енергия потребена при добива и обработката на

тези ресурси. Добивната индустрия и процеса на производство на

междинни и крайни капиталови и потребителски стоки и услуги емитират

различни видове замърсители на въздуха, почвата и водите. Използвам

еамисиите на въглероден двуокис като пример за определяне на

количествена икачествена зависимост между икономическия растеж и

околната среда.

4.1. Екологичен отпечатък на икономическия растеж

Фигурата 4.1. отразява силно изразена позитивна взаимозависимост

между увеличението на БВП, в съпоставими цени от 1995г, и количеството

на отделения въглероден двуокис. В периода от 1960 до 1980г тази

зависимост е почти линейна, което дава основание да се направи извода, че

растежа е осъществяван главно на основата на екстензивни фактори, т.е.

увеличеният обем на БВП е постигнат с аналогично увеличение на

потреблението на суровини и енергия. Потреблението на енергия и

суровини е взаимосвързано, тъй като за добива на суровини е необходима

енергия, а енергията е необходима за обработка на тези суровини. И тъй

като за периода използването на твърди горива има пълно господство,

160

напълно очакван е резултата – отделеният въглероден двуокис през 1980г

възлиза на 18,568 милиона килотона или е нараснал двукратно спрямо

1960г.

За същият период увеличението на БВП е почти 2.5 пъти- от 7,912

миларда на 19,420 миларда щ.д. От 1975г се забелязва началото на

изпреварващ растеж на БВП спрямо емисията на въглероден двуокис. Това

се обяснява с първият ценови петролен шок от 1973-74г, който предизвика

технологично и продуктово обновление, насочено към повишена енергийна

ефективност.

Фиг.4.1. Емисии на въглероден двуокис (млн тона) и БВП за периода 1960-2000г в щ.д. (цени от 1995г)

0

5000

10000

15000

20000

25000

30000

35000

40000

1960 1970 1980 1990 2000

CO2

GDP

Легенда: CO2 –въглероден двуокис; GDP – БВП;

Източник: Световна Банка ( 2004), от http://www.worldbank.org

Този положителен процес се задълбочава и се превръща в

устойчива тенденция в периода 1980-2000г. Тогава БВП нараства със 76%,

а емисиите на въглероден двуокис с 24%, т.е. съотношението в промяната на

динамиката е около три пъти в полза на БВП. Друг фактор, допринесъл за

този ефект, е подобрението на организацията и управлението на

производството и повишена чувствителност на обществото към опазване на

161

околната среда. Последното резултира във въвеждането или

усъвършенствуването на “зеленото законодателство”, което постави по-

високи изисквания към: а) нивото на вредни емисии; б) към адекватността

на технологиите; в) екологичните качества на произведените продукти и г)

условията на съхраняване и евентуално рециклиране на опасните отпадъчни

продукти.

Твърде различно се проявява взаимозависимостта между икономическият

растеж и вредните емсии от въглероден двуокис в страните с висок и нисък доход или

между високо развитите и развиващите се страни. Позитивната зависимост се

запазва и в двете групи страни, но страните от Трeтият свят показват много

по-подчертани тенденции на нестойчивост.

Фиг.4.2. Тенденции в производството на БВП (млрд щ.д.) и емисиите на въглероден двуокис (млн тона) в страните с висок и нисък национален доход, 1960-2000г

0

5000

10000

15000

20000

25000

30000

1960 1970 1980 1990 2000

CO2h

CO2lw

GDPh

GDPlw

Легенда: CO2h – емисии на въглероден двуокис в страните с висок доход; GDPh – БВП в страните с висок доход; CO2lw - емисии на въглероден двуокис в страните с нисък доход; GDPlw – БВП в страните с нисък доход;

Източник: Световна банка (2004) от http://www.worldbank.org

162

Няколко фактора формира разликата в тенденциите за странтие с

висок и нисък национален доход. По-ниското икономическо равнище

предопределя два ефекта: а) по-малък БВП и б) по-голям негативен ефект в

сравнение със страните с висок нацонален доход) върху околната среда за

всяка единица БВП. И давата ефекта са резултат от различията в

производителността на труда, която рефлектира съответно върху

енергийната и материалната интензивност на на производството. Колкото

по-висока е производителността на труда, толкова по-ниски са материалната

и енергийната интензивонст за единица продукция. От своя страна,

материалната и енергийната интензивност иопределят обема и структурата

на вредните емисии, включително въглеродният двуокис.

Кривата на Кузнец за околна среда има U-образна форма,

изразяваща променливата зависимост между равнището на националния

доход и обема на емитираните замърсители. Някои автори считат, че след

период на едновременнен растеж на дохода и замърсяванията, следва

разнопосочност в двете тенденции, при което дохода продължава да расте,

но замърсяванията намаляват. Тази крива е построена на основата на

“оригиналната” крива на Кузнец, която изразява аналогична зависимост

между растежа на БВП и равнището на социална поляризация. И в този

случай, първоначалния растеж на БВП е за сметка на разширяващата се

бедност, докато след определена точка на развитието, растежа водел до

разширяване на средната класа. 98

Анализът на тенденциите в измененията на БВП, респективно

националния доход, и обема на емитираните замърсявания, не потвърждава

универсалността на Кривата на Кузнец за околната среда. Причините за това

разминавана са много, сред тях: а) намаляване на някои замърсявания от

производството е “компенсирано” от увеличени замърсявания от

увеличеното потребление; б) увеличението на дохода в едни страни се

дължи на по-екологично чисти производствени фактори, докато в други

страни то е за сметка на фактори, водещи до увеличение на замърсяванията

или увеличено потребление на невъзпроизводими ресурси (обикновено,

163

двата ефекта са взаимосвързани); в) възможно е да намалява делът на

замърсяванията за единица допълнително произведен доход, но

абсолютният обем на тези замърсявания расте поради нарастналите

физически обеми на производство и потребление и др. Освен това, не би

било методологически издържано да се сравяват пряко Кривите на Кузнец

за околната среда на страни с различна структура на националното

стопанство. Основанието за такъв извод е, че дори при един и същ БВП на човек

от населението, “екологичният отпечатък” на единица БВП в различните страни ще

е различен, защото е важно с какви технологии е произведен този продукт, при какво

съотношение между възпроизводими и невъзпроизводими ресурси, каква е степента на

“затвореност” на производствения цикъл и т.н.

Следователно, тази крива може да бъде използвана главно в

анализа за отделна страна и то при редица ограничителни условия.

Сравнителният анализ между различни страни може да се приеме като надежден,

само ако тези страни имат близка икономическа структура. В действителност,

това е по-скоро изключение. Различията са съществени между развити и

развиващи се страни, както и между самите развити и съответно развиващи

се страни. С други думи, Кривата на Кузнец за околната среда има

ограничено приложение. Достатъчно е да вземем предвид, че примерно в

САЩ БВП продължава да расте, но въпреки това, расте и емисията на някои

основни замърсители, като въглеродния двуокис и др. парникови газове.

Както ще стане дума по-нататък в настоящата глава, във Великобритания,

обратното, емисиите на серен двуокис намаляват, докато абсолютният БВП

и БВП на човек от населението растат.

Развиващите се страни имат неблагоприятна структура на

поризводството – делът на добивната индустрия, която се характеризира с

ниска степен на обработка, остава определяща в техните икономики. Това,

заедно с ниското технологично равнище в добивната индустрия, резултира в

по-големи щети върху природата. Ниският национален доход поражда

сериозни бюджетни ограничения. Огромните задължения по обслужването

на държавния дълг (главно външен) не им позволява да отделят

164

необходимите финансови средства за изследване, развитие или внос на

екологосъобразно технологично оборудване. Икономическата им

нестабилност отблъсква потенциалните чуждестранни инвеститори, които

биха спомогнали за преодоляването на този проблем. Правителствата на

разивващите се страни, оправдават забавеното вднедряване на екосъобразни

технологии с възможното увеличение на производствените разходи за

единица БВП и съответно загуба на ценова конкурентоспособност. Те се

опасяват, че свиването на износа и увеличението на търговският им дефицит

ще причинят твърде големи икономически загуби, сравнени с евентуалния

социално-икономически ефект от внедряването на природосъобразни

технологии.

Нека видим как тези общи принципи се проявяват в двете групи

страни, съответно с висок (Швеция) и нисък доход на човек от населението

(Бразилия), като сравним особеностите на зависимостта между растежа на

БВП и емсиите на въглероден двуокис.

Швеция и Бразилия са представители съответно на развитите

икономики и нововъзникващите пазари. Швеция е след лидерите по

опазването на околната среда, измервано с инициативност на

правителствените и неправителствените организации, степен на развитие на

екологичното законодателство, успехи във възстановяването на околната

среда, обем на заделяните финансови ресурси за екологични програми,

спорнсориране на международни инициативи в тази област и т.н. Бразилия е

сред Латиноамериканските страни, които отбелязват най-голяма динамика

на индустриален и икономически растеж, с разширяващ се вътрешен пазар и

осезаемо присъствие на международните пазари. Тази страна бе домакин на

историческата коференция на ООН от 1992г, която даде тласък на

политиката за устойчиво развитие. Бразилия продължава да играе ролята на

един от катализаторите на този процес. Тропическите гори в долината на

Амазонка осигуряват около 25% от кислорода на планетата. Запазването на

тези жизненоважни тропически гори до голяма степен зависи от

екосъобразността на икономическият растеж в Бразилия, в т.ч. от

165

съкращаването на емисиите на въглероден двуокис от производствена

дейност.

Друго основание за избора на тези две страни е, че те имат близка

структури на енергетиката. Известно е, че в много случай именно

енергетиката, основана на невъпроизводими източници (петрол, природен

газ, въглища) е основният замърсител. В Бразилия, 83% от електроенергията

през 2002г е произведена от хидроцентрали, 4% от атомни реактори, 4% от

алтернативни енергийни източници (слънце, вятър, биомаса) и само 10% от

невъзпроизводими “традиционни” горива. В Швеция, делът на последните е

също много нисък – около 4.2% през 2002г. По-голямата част от

електроенергията се произвежда от атомни централи (46%) и хидроцентрали

( 45%).

Няма съществена разлика в типа на двигателите с вътрешно

горене, използвани от транспортните средства в двете страни. Но би

следвало да се имат предвид съществените климатични различия между

двете страни, които променят условията на производство и битово

потребление. Швеция изразходва значително количество енергия за

отопление на фирмените помещения, както и за битово отопление. При

други равни условия, това предполага по-големи разходи на електро и друга

eнергия за единица БВП.

Но както се вижда от Фигура 4.3. , при подобни традиционни

термични източници на енергия, отделеното количество въглероден двуокис

при производството на един милиард долара БВП (по съпоставими цени) е

различно: през 2000-та година то е съответно 390 хиляди тона в Бразилия и

160 хиляди тона в Швеция. Съотношението е почти 2.5 пъти! В

противоположни посоки се очертават тенденциите в промяната на

избраният показател за период от две десетилетия – от 1980 до 2000г. В

Швеция интензитета на въглеродният двуокис в БВП е намалял с 430% или 4.3 пъти,

докато в Бразилия е повишен с 11%. Предварителните данни за 2001-2003г

показват, че тази тенденция се запазва и в началото на 21-ви век.

166

Фиг.4.3. Емисии на въглероден двуокис в Бразилия и Швеция (в килотона) за един милиард БВП (в щ.д. от 1995г)

0

100

200

300

400

500

600

700

1980 2000

Brazil

Sw eden

Източник: Световна Банка (2004г),

от http://worldbank.org/data/onlinedatabases/onlinedatabases.html

Какви са причините за тези различия в модела на растежа?

Бразилия има значителен дял на потребление на „не-електиреческа енергия”

произведена от изкопаеми горива – 62 % от общото енергопотребление.

Страната е на първо място по общ обем на енергопотреблението в Латинска

Америка и на трето място в Западното полукълбо – след САЩ и Канада. Но

Бразилия е водеща и по обем на емисиите на въглероден двуокис, които от

183 милиона тона през 1980г са се увеличили на 307 милона тона през

2000г. Това представлява нарастване от 168 %. Този процес е с по-изразена

динамика от този на нарастването на БВП - от 518 млрд на 787 млрд щ.д.

или 152%. Изводът е, че структурата на растежа и неговата технологична

основа не е била екологично съобразна и са развивани такива отрасли на

производството, които се характеризират с висока енергоемкост и

отделяемост на въглероден двуокис.

167

За Швеция, съотношението икономически растеж : растеж на

емисиите от въглероден двуокис, е съвършено различно, макар че страната

има подобна на Бразилия секторна структура на произведения БВП.

Значително по-добрата позиция на Швеция по отношение екологичните ефекти на

растежа може да се обясни със следните особености:

Първо, създаване на по-висока добавена стойност към единица

енергиен и суровинен производствен ресурс, което от своя страна се

предопределя от равнището на технологиите и продуктовата структура.

Например, през последните десетилетия Швеция продължава

специализацията си в призводство на стомана, както и Бразилия, но тя

постепенно увеличава делът на специалните стомани – за тяхното

производство се изсква повече енергия, но пък добавената стойност е по-

висока от тази на традиционните марки стомана. Последното води до по-

нисък интензитет на енергоемкостта и респективно интензитет на

въглеродният двуокис за единица БВП.

Второ, Швеция има по-добре развита система от стимули за

прилагането на енергоефективни и екосъобразни производства, в т.ч. и

поради значително по-големите си бюджетни възможности.

Трето, делът на разходите за научни изследвания в Швеция е почти

4 % от БВП или около 3 пъти повече от тези на Бразилия. Това рефлектира

върху технологичното и продуктово обновление и съответно върху

равнището на социално-икономическата и екологичната ефективност.

Показателно е, че в Швеция делът на стоманодобива и химическата

промишленост в емисията на въглероден двуокис се запазва, общо 14 %

през периода 1980-2000г, въпреки увеличеният обем на производството.

Четвърто, по отношение на екосъобразността на растежа,

шведското общественото мнение и фирмена култура са по-силно развити

отколкото в Бразилия. Последното рефлектира върху цялостната

организационна и управленска система.

168

Интерес представлява сравнението на България с развитите страни

и особено със страните в преход, решаващи сходни на нас структурни

проблеми. За целите на това сравнение на Фиг.4.4. са избрани няколко

страни от ЕС и от страните в преход.

Фиг.4.4. Отделяни парникови газове за единица БВП през 2002г в избрани страни от ЕС (в тонове еквивалент на въглероден двуокис, за един милион “стандарти на покупателна способност” БВП от 2002г)

0 200 400 600 800 1000 1200 1400 1600

Естония

България

Полша

Румъния

Чехия

ФРГ

Италия

Франция

Швеция

Източник: Първични данни от European Environmental Outlook 2005, Brussels:

European Environmental Agency, p. 414

Легенда: “стандарти на покупателна способност” – среднопретеглена покупателна способност на валутите на страните, включени в сравненията.

В сравнение със страните-членки на ЕС, нашата страна има в пъти

по-високи емисии на парникови газове за единица БВП и по-зле от нас е

само Естония. Използването именно на този показател е по-коректно и по-

точно, в сравнение с емисиите на човек от населението. Ако при показателя

емисии на човек от населението картината се “изкривява” от срива на

икономиката ни в първите години на прехода, то емисиите на единица БВП

дават представа за фактическото равнище на технологиите, независимо от

обема на произведения БВП. Разликата ни със средното равнище за ЕС е

169

около три и половина пъти, докато спрямо Швеция, страната с най-ниски

емисии, разликата ни е почти пет пъти. С предприсъединителното

споразумение с ЕС преструктуриране на икономиката и засилването на

фактора пазарна конкуренция, може да се очаква, че през следващите

години страната ще успее да се доближи до стандартите на ОИСР и в

частност на ЕС. На този етап, по отнешние еко-съобразността на

технологиите, дистанцията между България и др. страни от ЕС, вкл. накоро

приетите, се запазва.

Въпреки напредъка в усъвършенстването на технологиите в развити страни

като Швеция, световната тенденция е продърлжаващо нарастване на емисиите от

въглероден двуокис и др. замърсители на околната среда. За периода 1980-2000г

отделеният в атмосферата въглероден двуокис е увеличен от 9,156,002

хиляди тона на 22,994,530 хиляди тона или 2.5 пъти!

Добрите новини за понижение на интензивността на тези

замърсявания за единица БВП в развитите страни не могат да компенсират

тревожността на общите тенденции за продължаващо задълбочаване на

екологичното неравновесие и незадоволителните темпове на енергийна и

суровинна ефективност. Натрупването на въглероден двуокис в атмосферата

вече навлезе в критичната зона. Известно е, че абсорбирането и

неутрализирането на въглеродния двуокис по природен път може да отнеме

столетия. Това означава, че сегашните замърсявания ще бъдат проблем за

много следващи поколения. Същото се отнася за емсиите от тежки метали,

токсични отпадъци и др.

Сегашният модел на растежа продължава да влошава общите условия за

живот и производство, съобразно критериите за устойчиво развитие. Небходимо е

икономическата политика да се превърне в политика на устойчиво развитие, така че

от страна в равенството, околната среда да се превърне в органичен елемент на тази

политика. Оказва се, че постигането на екологична ефективност в отделни

страни или група страни е крайно недостатъчно, ако глобалните показатели

се влошават. Затова превръщането на икономическият растеж в

170

екологосъобразен процес може да бъде продукт само на общи усилия, общи

критерии и подходи, на обща законодателна и нормативна база на

националните и международните икономически отношения.

Решаването на проблема с увеличаващите се емисии на въглероден

двуокис е свързано с използването и възстановяването на горските масиви.

Освен, че са източник на суровина за дървообработващата промишленост,

горите са белите дробове на планетата, помагащи за поглъщането и

неутрализацията на парниковите газове, в т.ч. въглеродения двуокис..

Тяхната площ, структура и състояние са важни фактори за поддържането на

балгоприятни климатични условия, запазването на биологичното

разнообразие и развитието на туризма.

Обезлесяването в Западна Евопа е типичен пример за високата

екологична цена на инсутриализацията. Според данните от сателитни

изследвания, публикувани от ФАО ( Food and Agriculture Organization of the

United Nations) през 2004г, триъгълника между планинските масиви в

Судетите (Полша и Чехия), Erzgebirge/Sumava (Германия и Чехия) и Herz

(Германия) може да бъде наречен „черен триъгълник”. Наблюденията през

последните три десетилетия показват трайна тенденция на обезлесяване на

високопланинските зони в резултат от промените в климата, киселинните

дъждове и др. негативни фактори.99 Същата организация определя

годишните загуби на залесени масиви на около 9 милиона хектара или

съвкупно на повече от 12 % от общите горски масиви в периода след

Втората световна война. Други изследвания потвърждават зависимостта

между икономическата активност, гъстотата на населението и

обезлесяването.

Drigo (2003) анализира въпросната зависимост в един от най-

чувствителните райони – долината на Амазонка, която произвежда близо 25

% от кислорода на планетата.100 Той прави извода, че през последните три

десетилетия обезлесяването на региона продължава с тревожно високи

темпове поради разширяването на икономическата активност или казано с

171

други думи, поради настъплението на пазарната икономика.

Продължаващата концентрация на икономическата активност, води след

себе си повишена урбанизация, която от своя страна означава разширяване

на „жизненото пространство” на човек от населението за сметка на

природната среда. За съжаление, подобна тенденция задълбочава

диспропорцията икономическо развитие – природа и една от формите на

проявление на това противоречие е глобалното затопляне и предизвиканите

климатични промени.

В годишният си доклад от 2003г Програмата на ООН за опазване на

околната среда (United Nation Environmental Program Agency, UNEP),

изтъква редица показатели потвърждаващи тази тенденция. Сред тях е

засилващият се процес на топене на ледената шапка в Арктика. Откъсването

на огромни ледени блокове, формирани преди повече от три хиляди години,

от северният бряг на остров Ellesmere в арктическата част на Канада през

2003г, е едно от множеството потвърждения за настъпващото глобално

затопляне.101

Brown (2001) привежда примери за бедствените наводненията в

поречието на р. Яндзъ в Китай през 1998г. Тези наводнения са са причинени

от продължилото десетилетия обезлесяване – изсечени са над 85 % от

горските масиви. Преките загуби от природното бедствие са изчислени на

повече от 30 млрд щ.д. или два-до три пъти повече от реализираните

приходите от продадената дървесина.102

Учените предупреждават, че продължаващото топене на ледовете

на Арктика, до края на столетието би довело до повишаване на средните

годишни температури с 2-4 градуса целзии и съответно до повишаване

нивото на моретата и океаните с 5-8 метра. Дори за неспециалиста е ясно, че

такива промени на климата биха имали пагубни последици не само за

агропроизводството, но и за цялата икономическа активност. Най-тежки ще

са икономическите загуби за малките островни страни в Тихия океан и за

слабо развиващите се страни, поради зачестяващите природни бедствия,

172

повишаване нивото на океаните и моретата и огрланичените им ресурсни

възможности за справяне с последиците.

Загубите за страни като Фиджи и Кирибати (малки островни страни

в Тихия океан) се изчисляват на 25 – 35 % от текущият им БВП.103 Като се

има предвид, че 80 % от територията на Малдивските острови в Индийския

океан и над 3/4 от Бангладеш са под или малко над ( метър, метър и

половина) морското равнище, не е трудно да си представим мащабите на

подобна катастрофа. Повишаването на морското равнище няма да подмине

и развитите страни – цели региони в Северна Европа, Великобритания,

Япония и Северна Америка са реално застрашени да се окажат под водата.

Според данни на японската метереологична агенция (JMA) морското

равнище около Япония расте от средата на 80-те години на миналия век,

като това равнище през 2003г е достигнало най-високите си нива в сто

годишния период на измерване.104

Подобни тенденции се наблюдават при анализа на връзката между

растежа и емисиите на серен двуокис. Серният двуокис е сред основните

причинители на киселинните дъждове, които нанасят големи вреди на

природата и здравето на хората. Данните от следващите две фигури (4.4. и

4.5). ясно показва корелацията между измененията в равнищата на БВП и на

емисиите от серен двуокис. За целите на анализа е избрана Великобритания,

поради следните три основания: Първо, това беше страната с най-високо

развита индустрия през 19 век; енергийното производство на страната беше

основано главно на въглища, които имат високо съдържание на сяра. Второ,

тази страна има добре развито еко-законодателство и по този показтел е

сред лидерите на ЕС. Трето, в тази страна е систематизирана необходимата

ни статистическа информация за последните 150 години, т.е. позволява

сравнителен анализ за достатъчно продължителен период.

В първоначалният период 1850-1990г, характеризиращ се с прехода

от манифактурно към едро машинно производство, растежа на абсолютното

количество от емисии на серен диоксид значително изпреварва растежа на

173

БВП на страната. Емисиите на серен двуокис са нараснали с 390 %, от 371

метрични тона през 1850г до 2,870 хил метрични тона през 1900г. За същият

период, БВП (изчислен в доларова паритетна покупателна способност по

цени от 1900г) е увеличен от 63 млн на 185 млн долара или с 293 %.

Обратната тенденция се наблюдава от началото на 20-ти век, когато БВП

расте по-бързо от емисиите на серен двуокис. Това означава, че започва

процес на намаление на “сярната интензивност” на растежа.

От 1956г, започна да се свива и абсолютният обем на емитираните

серни окиси – от 3,924 метрични тона до 3, 903 метрични тона, или с 21

единици. Най-голямото намчаление на тези емисии бе постигнато в периода

1975-2002г, от 2,650 до 1,002 метрична тона, или с 265 %.

Както е показано на двете фигури (4.4. и 4.5.), БВП и БВП/човек се

движат в различни посоки с другата променлива-емисиите на серен двуокис.

От тази гледна точка, последната четвърт от 20-ти век дава началото на

добряване на екологичните параметри на растежа.

Fig.4.4. Великобритания: БВП/човек (1990 ППС щ.д.) и емисии на серен двуокис (в хил. Метрични тона), 1850 - 2002 година

0

5000

10000

15000

20000

25000

30000

GDPC 2310 4492 5144 6907 11845 26165

Sem 737 2870 3114 3396 2650 1002

1850 1900 1925 1950 1975 2002*

Легенда: GDPC – БВП на човек; Sem – серни емисиии; 2002*-БВП в текущи цени; ППС – паритетна покупателна способност;

174

Източник: Data from Maddison, A. 9May, 2005). Historical statistics: Population, GDP and GDP per capita, от http://www.eco.rug.nl/~Maddison/; Sren, D. (2004). Sulfur and GDP per capita database, от http://www.rpi.edu/~sternd/datasite.html; Global Britain. (2004). Global Britain: Statistics, от http://globalbritain.org/Statistics/Stats%20Home.htm; UK Department for Environment, Food and Rural Affairs (2004),

от http://www.defra.gov.uk/environment/sustainable/index.htm

Необходимо да се извърши паралелен анализ на измененията в

БВП и на БВП на човек от населението. Евентуално намаление на емисиите

на серен двуокис за единица БВП не би било по-малко тревожно, ако

абсолютния обем на тези емисии продължава да расте. Определено

положително е, че тези вредни емисии намаляват, докато БВП постоянно

расте.

Няколко технологични, икономически и законови фактори

допринесоха за тези позитивни ефекти, особено в перода след Втората

световна война. Първо, беше осъществен преход от енергопроизводство,

базиран на въглища, към енергопроизводство базирано на други източници,

които не съдържат сяра (природен газ, ядрена енергия, хидроенергия и др.).

Второ, електропроизводството, базирано на въглища, въведе сероочистващи

технологии.

Подобни пречиствателни съоръжения бяха въведени и при други

производства, където се отделят сяра и серни окиси: петролните рафинерии,

транспорта и др. този преход към нова и/или екологосъобразна енергийна

база на растежа доказва своята икономическа ефективност.

Данните от Фиг.4.4. и Фиг.4.5. дават основание да се счита, че по-високият

икономически растеж не води автоматично до влошаване на екологичното равновесие.

Адекватните икономически политики, въвеждането на надеждни еко

стандарти и закони, и накрая, по-голямата чувствителност на обществото

към тази проблематика, позволиха да се постигнат по-добри показатели на

растежа. Подобни са тенденциите и в другите развити страни, въпреки

известни различия в структурата на техните икономики. Например,

емисиите на серен двуокис в Западна Европа трайно намаляват. Обемът им

175

беше 8,670.489 хиляди тона през 1990г и съответно 3,706.318 хиляди тона

през 2001г. Това представлява намаление от 60 %. Този процес беше

подпомогнат от приемането на целево международно законодателство и

нормативна база след 1950г, които фокусираха върху тези особено вредни

емисии. Протоколът от Осло (1994г) и протоколът от Гьотеборг са сред

тези важни споразумения. Поредица от природозащитни закони, касаещи

емисиите на серни окиси, бяха приети в самата великобритания, сред тях:

Clean Air acts (1956, 1968), Environmental Action Program (1972), Control of

Pollution Act (1974), Environmental Act (1995) и National Air Quality Strategy

(1997).

Фиг.4.5. Великобритания: тенденции в изменението на БВП (млн щ.д., ППС 1990г) и емисии на серен двуокис (в хил. Метрични тона), за периода 1850 - 2002 година

0

500

1000

1500

2000

2500

3000

3500

4000

Sem 737 2870 3114 3396 2650 1002

GDP 63 185 232 348 666 1564

1850 1900 1925 1950 1975 2002*

Легенда: GDP – БВП; Sem – серни емисии; 2002* - текущи цени;

Източник: Data from Maddison, A. 9May, 2005). Historical statistics: Population, GDP and GDP per capita, от http://www.eco.rug.nl/~Maddison/; Sren, D. (2004). Sulfur and GDP per capita database, от http://www.rpi.edu/~sternd/datasite.html; Global Britain. (2004). Global Britain: Statistics, от http://globalbritain.org/Statistics/Stats%20Home.htm; UK Department for Environment, Food and Rural Affairs (2004),

от http://www.defra.gov.uk/environment/sustainable/index.htm

176

Има други страни, където емисиите на серни окиси растат заедно с

растежа на БВП. Най-силно изразена е тази тенденция в страни като Китай и

Индия. В Китай, тези емисии са нараснали 30 пъти в периода 1950-1995г и

особено през последните две десетилетия, когато годишния растеж на БВП

бе около 10 %. Общите серни емисии бяха 12,849 хил тона през 1995г или

3.5 пъти повече от цялата индустрия на Западна Европа. Енергийният

сектор на Китай разчита предимствено на големите находища на въглища.

Широко се използват въглищата за битови нужди, дори в големите градски

центрове.

Макар и под равнището в Китай, емисиите на серен двуокис в

Индия достигнаха 2,804.75 хил. тона. Този обем се равнява на ¾ от

емисиите на серен двуокис от западноевропейската икономика. Ако се

сравнят дълбоките различия в произведения БВП в Индия и Западна Европа,

то лесно може да напаравим извода, че “серният интензитет” на китайският

и индийският икономически растеж са неприемливо високи. От 1995г се

забелязва намаление на тези емисии, особено в Китай - 20 % за периода

1995-2000г, докато в Индия, този спад е едва 3 %.

Според разчети на Световната банка (2004), японската икономика

е произвела 4,764 млрд щ.д. БВП през 2000г, което повече от три пъти над

общия БВП, произведен от Китай и Индия взети заедно, съответно 1, 081

млрд щ.д. и 457 млрд щ.д. През същата 2000г, Япония е емитирала 410 млн

тона серен двуокис, което 25 пъти по.малко от Китай и 6 пъти по-малко от

Индия.

Китай и Индия имат многократно по-висока серена интензивност

на растежа, измерен на един млрд щ.д. БВП. Тази драматична разлика се

дължи най-вече на самата структура на растежа. Двете страни (Индия и

Китай) биха могли да подобрят екологичните параметри на растежа, само

при усровие, че променят източниците на своята енергийна база. Това

означава ползването на екологично чисти енергийни източници и заедно с

това, въвеждане на нови технологии с по-малка енергийна интензивност.

177

Международните стандарти могат да бъдат достигнати, ако се подобрат

националните законодателства в двете страни, и ако се използват

подходящи пазарни и бюджетни стимули.

Markandya и др. (2004) представят обширен корелационен анализ

на зависимостите между БВП/човек и обема на емисиите от серен

двуокис.105 Те стигат до извода, че корелацията между двете променливи

има U – форма, т.е. отговаря на формата на “Кривата на Кузнец”. Показват,

че взаимозависимостта между БВП/човек и серните емисии е позитивна само за

определен период от време. Предложените количествени зависмости не могат да

бъдат приети безрезервно, макар ,че авторите са използвали широк

инструментариум от иконометрични техники. Причината за това съмнение,

е че за различни периоди, един и същ начин на измерване води до различни

резултати. Връзката между променливите в едни случаи е положителна, а в

други отрицателна.

Очевидно, не са изолирани другите фактори, които в една или

друга степен опосредстват разглежданото взаимодействие ( структурни,

технологични, нормативни и др.). Липсва и сравнителният анализ за

зависимостите между абсолютните и релативните величини. В много

случаи, намалението на емитираните замърсители от единица увеличение на

БВП, е съпроводено с продължаващ растеж на общият обем на емитираните

замърсители. В сравнителният анализ за развиващите се страни, Kochi et al.

(1999) доказват, че има линейна (положителната) зависимост между

растежа на БВП, респективно на дохода, и обема на замърсяванията от

серен двуокис, азотни окиси, както и между растежа на доходите и

обезлесяването.106

Считам за ненадеждно да измерваме която и да било зависимост между

единица доход и единица замърсяване, защото дохода по-скоро резултира от тези

фактори и условия, отколкото да определя равнището на замърсяване. Става дума

за зависимост, а не за взаимосависимост между двете променливи: а) доход

на човек и б) емисия на вредни вещества. Данните за страни с еднакъв доход

178

на човек от населението показва, че тези страни имат съществени различия

от гледна точка на видовете и равнищата на емитираните замърсители, вкл.

Въглероден двуокис и серен двуокис.

През 2000г, БВП на ФРГ беше с 42 % по-висок от този на

Франция, БВП на човек бе с 3 % по-висок, с толкова (3 %) са по-високи и

емисиите на серен двуокис. Германия е емитирала през 2000-та година 416

хил. тона серен двуокис, докато във Франция тези емисии са 314 хил. тона

или с 18 % по-малко. Основната причина за това различие между двете

страни е разнородната структура на енергийните им сектори. Френската

енергетика разчита основно на ядрено гориво (около 60 % от произведената

електроенергия), докато 23 % от електронерегията на Германия е

произведена от въглища. В сравнение с другите твърди горива, въглищата

имат най-високо съдържание на сяра. Следователно, определящият фактор в

случая не е равнището на доход на човек от населението, а структурата на

енергетиката, т.е. видът на използваните енергийни източници и техният

химически състав. Статистическите данни потвърждават, че в рамките на

ЕС делът на енергетиката в емитираните киселинообразуващи отпадъчни

вещества е над 70 %. (Вж. Преложение 3).

Както и въглеродният двуокис, серниият двуокис и причинените

от него киселинни дъждове се разпространява трансгранично, нанасяйки

тежки поражения върху природата и здравето на хората на стотици, а

понякога и хиляди километри от мястото на замърсяване. Чехия е сред най-

развитите страни в Източна Европа, но същевременно е сред страните с

опасно високи равнища на киселинност на почвите и водите. В края на 90-те

години, в страната годишно се емитираха около 440 хил. тона серни окиси.

Половината от тези емисии се прехвърлят в съседните страни: в

Полша (39.2 хил. тона), Германия (20.6 хил. тона), Русия (15.1 хил. т,

Украйна (10.4 хил. тона) и т.н. В същото време, съседните страни “изнасят”

в Чехия общо 97 хил. тона серни окиси, от които: 31.3 хил. тона от

Германия, 28.9 хил. тона от Полша и др. Сравнението между емитираните и

179

получените от съседни страни количества серни окиси показва, че Чехия е

нетен получател на този вид замърсители на природната среда.

Икономическите загуби от натрупванията на киселинност в

почвата и водите се определя от умерени, до тежки. Повишаната

киселинност е причинила загуба на горски площи от 100,000 хектара. Към

този негативен ефект следва да се добавят твърде високата киселинност на

почвите и подпочвените води, както и ускорената корозия на сградите и др.

инфраструктура. Увеличението на равнището на киселинност влошава условията за

икономически растеж, влошава природната среда, предполага нарастващи разходи за

нейното опазване и не на последно място – подлага на риск здравето на хората.

В Чехия, емисиите на серен двеуоикс през 2000г са два пъти по-

малки в сравнение с емисиите от 1990г. Тази иначе положителна тенденци,

се дължи главно на спада на производството, особено през първите години

на прехода. Чехия е типичен пример за това какво става, когато трябва да се

сравняват показтелите от различни измерения на устойчивото развитие:

социално, икономическо, институционално и екологично. Необходимо е да

се направят детайлни проучвания на причино-следствените връзки, водещи

до промени в равнището на различните показатели.

Така например, нетната размяна на серен двуокис между Чехия и

Полша през 2000г е 10 хил. тона по посока на Чехия. От една страна,

чешката индустрия се възстанови по-бързо от полската индустрия и при

други равни условия, по-голямото натоварване на производствените

мощности предполага и повече вредни емисии. Тази зависимост е добре

откроена в този случай, поради това, че технологичното равнище на двете

страни е много близко. Има разлика в структурата на енергийната база в

двете страни. Полша, за разлика от Чехия, е богата на залежи от въглища и

над 60 % от произведената електроенергия е от въглища.

Въпреки подобренията в пречиствателните тохнологии, толкова

широкото използване на въглища предполага и големи количества на

отделяните серни окиси. Прогнозите са, че Полша ще запази тази енергийна

180

структура, поне до 2012-2015 година. Намаляването на тези вредни емисии

и подобряването на “серния баланс” между Чехия и Полша може и трябва

да стане, чрез подобряване ефективността на пречиствателните съоръжения

и поситагне на затворен цикъл при производството на елктроенергия.

Високите стандарти на ЕС ще допринесат за такова развитие.на нещата.

Задачата е, не как да се подобрят едни показатели за сметка на

други, какъвто е горепосоченият случай, а да се провежда комплексна

политика, която би довела до подобряване на всички показатели.

Естествено, това подобрение ще става с различни темпове в различните

измерения и тези темпове ще зависят от националните приоритети на всяка

страна или група страни.

Можем да очакваме, че ускоряването на растежа в тези страни ще

увеличава общият обем на емисиите на въглеродни и серни окиси. Все пак,

има основание да вярвам, че това ще става със забавени темпове и че в

сердносрочен план, тази тенденция ще бъде обърната в посока на

абсолятното намаление на емитираните количества. Освен подобряването

на технологиите на производството (внедряване на “чисти технологии” и

безотпадъчни производства, производства с по-ниска материало и

енергоемкост, инсталирането на нови и по-ефективни пречиствателни

съоръжения, промяна в мотивацията и целите на фирменото управление и

др.), положителни промени могат да се реализират чрез подобрения в

екологичното законадателство и усъвършенствуването на съответните

нормативи, стандарти и комплекса от стимули за тяхното спазване.

Страните, подписали Протокола на Европейската комисията на

ООН от 1994г за намаляване емисиите от сяра и серни окиси, приеха

конкретни ангажименти за последователното намаляване на тези емисии.

Например, в съответствие с този Протокол, Чехия трябва да намали серните

емисии до 2010г със 72 %. Това няма да е толкова трудно, като се има

предвид, че новоприетите страни в ЕС, ще имат много по-лесен и по-евтин

достъп до технологиите, за които стана вече дума. Във всеки слчуй,

181

постепенното свиване на емисиите на трансграничните замърсители не е по

силата на отделно взета страна. Необходимо е провеждането на добре

съгласувана политика на регионално и глобално равнище.

Настъпването на пустините към плодородните земи

(desertification)ix e сред най-големите предизвикателства, произтичащи от

неадекватното взаимодействие на човека и природата. Обезлесяването и

използването на вредни за почвата методи на напояване и обработка, водят

до физически, химически и биологични промени в почвата, предизвикващи

загуба на плодородните й свойства.107 Твърди се, че настъпването на

пясъците и неадекватното, хищническо използване на почвите, са били сред

решаващите фактори за изчезването на много от древните цивилизации,

като Месопотамската например.108

През 2003г, Програмата на ООН за опазване на околната среда

(UNEP) определя преките годишни загуби от настъпването на пясъците на

около 42 милиарда щ.д.. Само в Северна Америка тези загуби са около 5

млрд щ.д. Непреките загуби са още по-големи, защото включват загубите от

непроизведени храни, т.е. свиване на агропроизводството, а също и

социално-икономическите последици от предизвиканата принудителна

миграция на хората, така наречните “green refugees”. Годишните разходи за

ограничаването на този пагубен процес се изчисляват на около 10 – 22 млрд

щ.д. Следователно, вложенията в превантивни мерки имат между 50 и 100

процента възвращаемост.109

Сегашният модел на икономически растеж е неадекватен също и по

отношение устойчивото използване на водните ресурси. Съдбата на вече

мъртвото Аралско море в централна Азия е един от най-ярките примери за

пагубните последици от растежа, когато той не е съобразен с екологичните

принципи. По времето на Съветският съюз, водата от двете вливащи се в

морето реки – Амурдаря и Сърдаря беше отклонена за напояването на

ix През 1997г, Конференцията на ООН по проблемите на настъпването на пясъците дефинира явлението като: The UN Conference on Desertification in 1997 defines it as: diminution or destruction of the biological potential of the land, and can lead ultimately to desert-like conditions.

182

разширяващите се памучни плантации. Те осигуряваха на износителите

значителни експортни приходи и евтини суровина за текстилната

промишленост. Но няколко десетилетия след отклоняването на реките,

нивото на морето спадна наполовина. Същевременно, по-слабият прилив на

сладка вода бе причината за рязко покачване на концентрацията на сол и

съответно причина за смъртта на повечето живи организми в него. От един

прекрасен природен кът и любимо място за отдих и туризъм, днес Аралско

море е своеобразен паметник на безотговорността.

Икономическият растеж и съпътстващата го урбанизация оказват

натиск върху природната среда, в т.ч. върху възпроизводимите ресурси.

Междувпрочем, определението възпроизводими не означава неизчерпаеми

при всякакви условия. Ако например, обема на използваните ресурси

надхвърля тяхното естествено възстановяване, те могат да се окажат в

дефицит и да блокират растежа. Често такива дефицити налагат и

алтернативно използване на оскъдните ресурси – вместо за производствени,

за битови цели или обратното.

През 2001г, Американският институт по природни ресурси (Earth

Policy Institute) прави интересен анализ на нивото на подподчвените води в

Китай. Страната е разделена на две зони – Южна, богата на водни ресурси,

осигуряваща една трета от площите за зърнопроизводство и 4/5 от водните

ресурси, с население около 700 млн души. Северната част е с население

около 550 млн души, осигурява 2/3 от площите за зърнопроизводство и само

около 1/5 от водните ресурси. В столицата Пекин, намираща се в Северната

част на страната, подпочвените води са слезли с 59 метра под равнището си

от 1965г. Причината за това е високата индустриализация и урбанизацията

на района, респективно увеличеното потребление на подпочвени води.110

Поради скокообразното увеличение в потреблението на

подпочвени води, нивото им продължава да пада с 1.5 метра годишно.

Демографските прогнози сочат, че до 2010г населението на Китай ще се

увеличи с още 126 млн души спрямо 2000г, което означава скок в търсенето

183

на вода за битови нужди от 50 млрд на 60 млрд кубически метра.

Световната банка (2003) очаква индустриалното търсене също да се увеличи

с над 60 % - от 127 млрд кубически метра на 206 млрд кубически метра

вода.111 Но в региона няма достатъчно количества вода, за да се посрещне

търсенето, дори и при по-нататъшно задълбочаване на сондажите.

В такъв случай правителството ще трябва да избира между а)

задоволяване потребностите на населението от вода за битови нужди и б/

водоснабдяване на селското стопанство и индустрията за увеличение на

производството. Дилемата е изключително тежка, защото краткосрочните

политически цели вероятно ще наклонят везните в полза на гражданите на

големите градски центрове, но загубите за производството ще се окажат

непосилно високи.

Друга особеност е че разстениевъдството дава поминък на стотици

милиони китайци, а голямата безработицата едва ли ще се окаже добра

алтернатива на дефицита в производството на храни. В този случай

решението на конфликта икономически растеж : природни ресурси, трябва да се

търси в новите технологии на производството и овладяване на процесите на

урбанизация и прекомерният демографски растеж. В противен случай ограниченията

на растежа ще се превърнат в растеж на ограниченията.

Огромното население на страната има нужда не само от вода за

битови нужди, но и от храни и др. потребителски стоки. Brown (2001) стига

до извода, че възвращаемостта от използването на един тон вода в

индустрията е 70 пъти по-висока от тази в селското стопанство, но очевидно

много други фактори ще влияят на решенията за крайното й потребление.112

Проблемът на Китай е, че технологичният напредък в земеделието силно

изостава от нарастващото търсене на зърнени храни. Това принуждава

производителите на пшеница и царевица да продължават да разчитат на

наповяването за постигане на задоволителни добиви, вместо да заложат на

генното инженерство и съвременната агрономия.

184

Едва 30 процента от площите със зърнени храни се обработват без

напояване, докато в САЩ напояваните площи са само 15 процента.

Производството на жито в Китай бележи тенденция на спад, въпреки че

търсенето расте. През 2001г са произведени 93,876,234 метрични тона жито,

докато през 1995г обемът на производство е бил 102,211,429 метрични тона.

Дори през 1990г това производство е било по-голямо, възлизащо на

98,231,940 метрични тона.113

Китай се опитва да преодолее изоставането в технологиите и

научно-приложните изследвания в селското стопанство, съответно по-

ниската производителност на труда, с потреблението на повече водни

ресурси. Но този компенсационен механизъм има своите физически

граници, които продължават да се свиват и заедно с това пораждат други

структурни и социални проблеми, които правят по-нататъшното използване

на този механизъм невъзможно и опасно. Докато поливните площи при

зърнопроизводдство намаляват в страните, прилагащи високи технологии,

те продължават да растат в слабо развитите страни и то с изпреварващи

темпове. Ако през 1950г тези поливни площи са 94 млн хектара, то през

2000г достигат 272 млн хектара или бележат трикратно увеличение.. В

началото на 21 век над 40 процента от китайските зърнопроизводители

разчитат на ирагиционните съоръжения.114

4.2. Икономически ефект от опазване на околната среда

Присъединяването или неприсъединяването към кое да е

международно споразумение за опазване на околната среда е по-скоро

икономическо решение. Споразумението от Киото (1997г) доказва

възможността от обвързването на конкретни екологични цели с разходите за

тяхното постигане. Разбираемо е, че най-засегнати икономически ще бъдат

страните, които причиняват най-големите замърсявания на природната

среда. САЩ са отговорни за за почти 30 % от общите емисии на въглероден

двуокис и др. парникови газове, които ексепртите сочат като главна

185

причина за глобалното затопляне и предизвиканите климатични промени.

Резлутатите от тези промени вече се усещат: силни засушавиня в едни

региони и опустошителни наводнения и бури в други региони, промени в

микроклимата и съответно промени в условията за отглеждането на

различни видове селскостопански култури, резки колебания в добивите и

др.

Две последователни правителства на САЩ отказаха да

ратифицират посоченото споразумение, с което забавиха с почти 7 години

прилагането му. Същинската причина за този отказ е нежеланието на

американското правителство да прехвърли върху бизнеса евентуалните

икономически последствия (загуба на БВП) тежести от редукцията на

емисиите. Не се отчита факта, че според паралелни изчисления, ако

промените в климата доведат до качване на средните температури с 2-3 градуса

целзии, повишеното ниво на океаните ще причини на САЩ загуби от над 400 млрд

долара годишно.

Изводите по отношение икономическата цена от намаляването на

емисиите от въглероден двуокис и икономическия растеж, на примера на

САЩ, се основава на разчети на американската агенция за енергийния

сектор (US Energy Information Administration, USEIA) от 2004г.115

Иконометрични модели, приложени от National Energy Modeling System,

Charles River Associates, Pacific Northwest National laboratory, Massachusets

Institute of Technology (MIT), Electric Power Research Institute и Data

Resources, Inc. , са опит за квантифициране на разглежданата зависимост.

Два основни сценария очертават прогнозите за зависимостта между

динамиката на растежа и емисиите от въглероден двуокис и обратно, как

свиването на емисиите ще се отрази върху динамиката на растежа. Първата

прогноза включва евентуално намаляване на емисиите от въглероден двуокис

през 2020г със 7 до 14 % спрямо 1990г, като не са взети предвид “странични

фактори” като например търговията с емисионни разрешителни и др.

финансови ползи от свитите емисии. Допуска се също, че въглеродният

186

интензитет на американската икономика през 2010г ще бъде намален между

24 и 29 % спрямо 1990г и съответно, през 2020г с 32-39 % спрямо същата

базова 1990г.

В тези изследвания, икономическият ефект от намаляване

емисиите на въглероден двуокис (в метрични тона) се измерва със загубата

на БВП. В периода до 2010г тези загуби се определят в рамките на БВП от

265-295 щ.д. за всеки метричен тон по-малко. В дългосрочен период, до

2020г, се очаква загубата на БВП на тон по-малко емисиии да се повиши до

316-360 щ.д.. Предвижданията на Масачузетския технологичен институт са

по-оптимистични по отношение на загубите на БВП, те очакват че цената на

свиването на емисиите на въглероден двуокис ще бъде 147 щ.д. на тон.

Основание за тази по-оптимистична прогноза са очакванията, че в периода

до 2020г ще бъдат внедрени нисковъглеродни или безвъглеродни

технологии и продукти.

При тези ценови равнища, за страни като САЩ би било по-евтино да

закупят емисионни разрешителни от световния пазар при цена около 109-129 щ.д. за

тон, вместо да инкасират загуби от 265 до 298 щ.д. за всеки тон намалени емисии. С

други думи, при тези разчети, инвестициите за свиване на емисиите се

оказват много по-скъпо струваща стъпка, от осигуряването на разрешителни

за емисии. Поради ценовите предимства на разрешителните, предполага се,

че годишно ще се търгуват разрешителни в обем между 111 млн и 250 млн

метрични тона.

Прогнозите на гореспоменатите институции се различават

съществено, най-малкото защото има три променливи, които трудно могат

да бъдат детерминирани с достатъчно висока точност: а) реалният

икономически растеж; б) пазарната цената на търгумите емисионни

разрешителни и в) обхвата и темповете на внедряване на новите,

безвъглеродни или ниско въглеродни технологии и продукти.

Ррисъединявам се към заключенията на тези експерти, че постигането на

цебевите максимални обеми на замърсявания с въглероден двуокис, а и с

187

другите парникови газове, няма да може да бъде постигнато без широко

използване на механизма на търговия с емисионни разрешителни.

Доколкото този механизъм е обект на детайлен анализ в

последната – седма глава, тук ще приемем, че този механизъм позволява

оптимизиране на разходите по реализацията на екологичните цели, т.е.

намаляването на емисиите става там, където това изисква най-ниски разходи

за единица намаление. Във всички случаи, американската икономика би

загубила БВП 60-90 млрд долара през 2010г и от 73 до 130 млрд долара през

2020г (в съпоставими цени). Лансират се и разчети, при които общите

загуби за американската икономика (преки и косвени) от реализирането на

ангажиментите им по Протокола от Киото, през 2010г биха възлезнали на

почти 4 % от БВП на страната.

Детерминирането на непреките загуби е още по-проблематично,

защото те включват така наречените макроикономически загуби, причинени

от процеса на адаптиране на икономиката към променящите се условия за

производство и потребление. Всеобщо е мнението, че тези непреки загуби

са 3-4 пъти по-високи от директните загуби. Ако тези разчети се окажат верни,

изпълненитео на всички ангажименти от Киото би означавало нулев и дори

отрицателен растеж на САЩ в перода до 2015.

Тези аргументи се използват от президентската администрация,

когато трябва да се обяснява пред американското и световното обществено

мнение, защо САЩ не се присъединяват към основни международни

споразумения за опазване на околната среда. Аргументът не е приемлив,

защото всички останали развити страни, дори повечето страни в преход и

развиващи се страни, вече се присъединиха към тях. Поради разликата във

финансовите възможности и технологичните равнища, САЩ всъщност са в

далеч по-благоприятни позиции. Или казано по друг начин, посланието, че

“ние ще продължим да замърсяваме атмосферата, водите и почвата, защото ни и е

по-евтино отколкото да не замърсяваме”, не е и не може да бъде приемлива, каквито и

иконометрични модели да бъдат използвани в защита на тази теза.

188

Несъмнено, свиването на замърсяванията предполага такива

икономически загуби в краткосрочен период, но дискусията по-скоро следва

да бъде, как да се постигнат целите от Дневен ред 21 с най-ниски разходи и

при най-висока екологична и икономическа ефективност, а не дали въобще

да се предприемат такива стъпки.

Можем да използваме някои резултати от изследването на

гореспоменатите Pacific National Laboratory и MIT, зада откроим някои

основни зависимости между расежа и замърсяването, както и особеността

на тези васимости за различни групи страни. Несъмнено, “позеленяването”

на растежа има своите противоречиви ефекти, както положителни, така и

отрицателни. Позитивните ефекти са преки и косвени. Към преките ефекти

се отнасят пълноценното и безотпадъчно използване на суровинни и

енергийни ресурси, което води до намаляване на производствените разходи

и респективно по-висока ценова конкурентоспособност. Производствената

цена намалява също поради избягване на плащания по замърсяване на

околната среда – данъци, глоби, такси. От друга страна, целевите субсидии

от държавата, стимулиращи еко-технологиите, допринасят за увеличение на

фирмените приходи, което също резултира в по-висока рентабилност.

При други равни условия, има линейна зависимост между разходите по

свиване на вредните емисии и динамиката на растежа. Колкото по-висока е тази

динамика, толкова “по-скъпо” е свавенот на емисиите. Това означава, че

икономическата тежест от намаляване на вредните емисии ще бъде по-

висока за страните с по-висок икономически растеж. Но конкретните

параметри на тази тежест ще бъде различна за тази група от страни и тя ще

зависи от структурата на тяхната икономика, видовете използвани ресурси и

прочие.

И, обратно, тези загуби ще бъдат значително по-високи за

развиващите се страни. Някои от тях няма да са в състояние да се справят

без достатъчна международна финансова и технологична помощ. Поради

по-ниската степен на развитие на тяхната производствена база, за

189

производството на един тон стомана, цимент или изкуствени торове, се

изразходва по-големи количества суровини и енергия, в сравнение с по-

развитите страни. Заедно с това, по-ниските технологии предполагат и по-

голям обем вредни емсисии за единица продукция.

Развиващите се страни не разполагт със свободни средства в

конвертируема валута, за да могат да си позволят внедряването на еколого

съобразни технологии и продукти. Високият външен дълг, финансовата и

политическата нестабилност, липсата и недоразвитостта на собствени

найчно-приложни изследвания, недостатъчните чужди инвестиции и др.,

също “допринасят” за изолираността на тези страни и почти

непреодолимите трудности за провеждането на политика на устойчиво

развитие. Най-тежко е положението на онези развиващи се страни, които

нямат значими собствени залежи на суровини и енергийни източници. Като

се имат предвид сегашните тенденции на силно оскъпяване на тези

производствени фактори, особено цените на петрола и петролните

продукти, финансовите ограничения за тяхното потребление тепърва ще се

засилват.

При най-песимистичния сценарии, производствените цени в най-

слабо развитите страни, могат да се окажат “забранителни” според

условията на световния пазар. Свиването на техният износ би имало

катастрофални последици за дори частично изпълнение на международни

договорености за реализацията на целите за устойчиво развитие. Също така,

влошаването на екоологичните показатели, по правило е обвързано с

влошаването на социалните параметри, т.е. то няма как да не съпроводи със

задълбочаване на проблемите на бедността.

Но значи ли това, че блокирането на екологосъобразния растеж в

по-слабо развитите страни е неизбежно блокиран? Според мен, не.

Разгледаните по-горе противоречия и проблеми могат да бъдат преодолени

или смегчени, ако се провежда адекватна фискална, монетарна, търговска и

инвестиционна политика; тези промени биха били ефективни, ако бяха

190

осъщесвени качествените промени, съдържащи се в “новият икономически

ред”. Без промяна в модела на сегашната икономическа политика на тези страни и

без реални преференции за тях при достъпа до пазара за модерни технологии, те няма

да излязат от сегашният капан.

Към разходите по-превръщането на растежа в екологосъобразен

процес трябва да се добавят разходите за приложни изследвания,

обновление на старите технологии, по въвеждането на регулативни

механизми и стандарти, използването на бюджетни субсидии, повишение

квалификацията на работната сила и др. И ако тези промени неумолимо

водят към необходимостта от мобилизацията на значителни финасови

ресурси, т.е. свързани са с повишение на разходите, то следва да се има

предвид и другата страна на уравнението: позитивните икономически и

социални ефекти. Към тези очаквани ефекти се отнасят:

- Затваряне цикъла на производството (безотпадъчно производство) означава

елиминиране загубите от скъпоструващи суровини и енергия;

- Мултиплициране ефекта от производството и намаляване на

производствените цени в дългосрочен период;

- Спестяване на природни ресурси (особено невъзпроизводимите) и

запазването им за бъдещите поколения;

- Подобрени позиции на световния пазар, поради получените

преференциални условия за достъп, при условие за постигнати по-добри

еко-параметри на износа;

- Спестявания от неплащане на екологични такси и глоби;

- Свиването на вредните емисии позволява намаляване на разходите за

възстановяване на околната среда;

- Подобряване на условията на живот, в т.ч. намаляване на разходите за

здравеопазване, предизвикани от неблагоприятни ефекти върху здравето на

хората, причинени от влошената околна среда.

191

В тази връзка, има сериозен потенциал за постигането на по-

големи положителни социално-икономически ефекти, отколкото

добавъчните разходи в кратксрочен период. Оценката за цената на прехода

към устойчиво развитие задължително предполага сравнителният анализ на

двете групи ефекти в краткосрочен и дългосрочен период, както и

съществените различия, при които може да се прилага тази политика в

развитите и развиващите се страни. Общите принципи не изключват, а по-сокоро

предполагат селективен подхд при осъществянането на програмите за устойчиво

развитие.

Създаването на еко-индустриални комплекси е чудесен пример за

това, че е напълно възможна комбинацията между чисто екологични и

социално-икономически ефекти. Въпросът е на подходяща организация на

производството и остигане на взаимодопълване между пазарните

инструменти, съчетани с подходяща система от икономически стимули и

адекватни промени в еко-защитното законодателство. Такива еко-

индустриални комплекси променят коренно модела на взаимодействие

между човека и природата, който модел може да се определи на

ресурсощадящ и екологосъобразен.

Технологичното „разшифроване” на този модел е, че отпадъчните

продукти от междинното или крайното производство на дадена фирма може

да се използва като суровина за производството на друга фирма от същия

комплекс. Също така, произведеният краен продукт се проектира така, че да

може да се рециклира или обнови с цел многократно ползване. Утопично ли

е създаването на такива комплекси или това е изключително персепктивно

направление на развитието, съответстващо на целите на Дневен ред 21?

Отговорът на този въпрос е еко-индустриалният комплекс в

Kalundborg, Дания, който вече двадесет години успешно експериментира

пълното използване на биопродукти, включени в обща технологична линия.

Комплекса включа фирми-производителки на цимент, гипсфазер, петролни

продукти, електричество, фармацевтични продукти, рибни продукти и др.

192

Досега в света са създадени над 25 такива еко-комплекса и броят им

прдолъжава да расте. Естествено, този процес може и трябва да бъде

ускорен чрез създаването на подходящи условия и съетветни фискални,

монетарни и законови стимули.

Много от водещите компании предприемат изпреварващи мерки за

привеждането на бизнес дейността си върху релсите на устойчивостта. Фирмата

“Ксерокс”, например, практикува обратно изкупуване или лизинговане на

предлаганите копирни машини, така че да може да ги рециклира,

модифицира и отново да ги вкара в употреба – чрез същите или чрез други

потребители. Впечатляващо е, че само 5% от върнатото оборудване през

2000г не е рециклирано, поради своята пълна физическа износеност или

невъзможност да бъде модернизирано по новите стандарти.116

Ефективността на еко-индустриалните комплекси, измерена

според критериите за устойчиво развитие, може значително да се подобри,

ако те се обвържат с адекватни промени в поведението на потребителите и

по-точно в промяна на модела за задоволяване на техните потребности.

Става дума за преход от покупко-продажба на стоки към покупко-продажба

на услуги. Разликата е съществена, тъй като при покупко-продажбата на

услуги се създават необходимите икономически условия за обратно

изкупуване и рециклиране на производството и (или ) съвместно ползване

на даден продукт от няколко домакинства. Домакнствата нямат нужда от

прахосмукачка, а от почистване на жилищната среда. Те не купуват

двигател и шаси на лека кола, а по-скоро възможността да ползват

траспортни услуги. Тази особеност се отнася за повечето потребителски

стоки.

Такъв подход към задоволяването на потребностите разкрива

изключителни възможности за намаляване обема на физическото

производство и свиване на производственото потребление на суровини и

енергия. Това води до други положителни ефекти: а) по-малко вредни

емисии; б) задоволяване на същите потребности с по-малко разходи на

193

домакинствата; в) по-висока достъпност до услугите за домакинствата с по-

ниски доходи; г) затваряне на цикъла физическа стока – услуги; д)

повишаване степента на използване на продукта и др.

Нека вземем за пример степента на използване на продукта.

Статистически е установено, че използването на леките коли е средно 10 %

за периода на амотритазицята им. Като се има предвид, че само 20 % от

произведената от двигателя е полезна енергия, а другите 80 % затоплят

околното пространство, можем да си представим за какви огромни загуби

става дума.x

Чрез икономически, административни и законови средства може

да се ограничи пилеенето на природните ресурси в период, когато тяхната

наличност намалява. Оказва се сполучлива практиката на съвеместно

ползване на леки автомибили, на места за отдих, на строително обрудване и

т.н. Тази практика, организирана на основата на съвместна собственост или

лизинговане, е икономически изгодна и определено има положителен

екологичен ефект. По данни на World Watch Institute (2002), около 140,000

домакинства са участвали в такава система на съвместно ползване на леки

автомобили през 2000 година.117 Установено е, че това е намалило

ползваната енергия за транспорт с 50 %. На този етап, съвместното ползване

x През 2001г, по време на една кръглите маси на Комисията по устойчиво развитие към ООН, кмета на високопланинският град Вейл, щата Колорадо сподели, че 40% от частните вили в района се ползват средно две седмици годишно! Всяка една от тези вили струва по няколко милиона долара, за построяването им са вложени големи количества енергия, висококачествени материали и луксозни мебели и оборудване. Поддръжката на тези вили е целогодишно, и въпросът е дали ограниченият брой създадени работни места си струват тези огромни енергийни, транспортни и др. разходи. Видяхме вили построени в сравнително отдалечени райони, на по 3-5 мили от туристическият център, като за всяка от тях са построени високопланински пътища, телефонни линии, електрозахранване и т.н. Няма значение, че разходите са поети от собствениците, важното е, че заради двуседмичната почивка на двама души са вложени и продължават да се експлоатират материални ресурси, които биха стигнали за стотици семейства в развиващите се страни. За съжаление, това е само един от стотиците примери, каквито са около нас – както в развитите, така и в най-слабо развиващите се страни. В този смисъл, подлежи на преоценка въпроса не само какво и колко произвеждаме, но каква е степента на използването му, като имаме предвид оскъдността на ресурсите.

194

на лични моторни превозни средства не намира достатъчно широка

подкрепа.

Примерите с еко-индустриалните комплекси и промените в

потребителското поведение доказват, че има надеждни механизми, чрез които може

да се постигне реализация на критериите и показателите за устойчиво развитие,

когато се постигне едновременно подобряване на икономическите и екологичните

показатели. Намаляването на вредните емисии не само не изключва

подобряване на рентабилността, но фактически създава нови предпоставки

за нейното нарастване. Ролята на държавата и неправителствените

институции е как да минимизрат различията между икономическите и

екологичните ефекти в краткосрочен период. Решаващо значение за

постигането на тази цел има уеднаквяването на екологичните стандарти,

особено тези касаещи международните икономически отношения и в

частност, международната търговия.

4.3. Предизвикателства пред устойчививия икономически растеж в сектора на селското стопанство

Обемът и качеството на произведените селскостапнски продукти

зависи в значителна степен от природните ( климат, плодородието на:

почвата, наличие на водни ресурси и др.) фактори. Двата основни

подотрасъла на агропроизводството -разсениевъдството и

животновъдството, са вазиомсвързани и взаимопредполагащи се. Търсенето

на хранителни стоки расте поради демографският растеж и растежа в

покупателната способност. За разлика от индустриалното производство или

производството на услуги, агропроизводството зависи от природни фактори,

които в случай на дефицитност, не могат да бъдат компенсирани с по-

голямо количество капитал или трудови ресурси. Нека вземем за пример

една от ключовите предпоставки за развитието на агропроизводството –

плодородната земя.

195

Процесите на индустриализация и урбанизация водят до загуби на

милиони хектара плодордна земя. Този процес продължава и сега, въпреки

опитите за налагането на административни и законови ограничения и

въпреки икономическите стимули за използването на земята за

серлскостопанско производство. Повече от един милиард души са засегнати

пряко от този процес. Но ако се приеме, че с известни уговорки, не е

възможно да се спре процеса на изполозването на земеделски земи за др.

цели, то може и трябва да се спре загубата на плодордни земи, причинена от

силно замърсяващо индустриално производство или поради настъпването

на пустините.

Днес над един милиард души са пряко засегнати от загубата на

плодородни земи, като най-застрашеният район си остава Сахарна Африка,

където настъпването на пясъците и крайната бедност са в тясна

взаимовръзка.. Изтощената почва прави фермерите по-бедни, а бедните

фермери са принудени да продължат да използват почвата по начин, който

няма нищо общо с устойчивото развитие.

За да се спре настъплението на пустинята Гоби в северозапазната

част на Китай, държавата започна изграждането на 5700 километрова

защитна зелена стена. Тя ще позволи да се спасяват годишно по около 4

хил. квадратни мили плодородна земя. Очаква се стената да предпази от

колапс земеделието в обширни райони, осигуряващо баланса от хранителни

стоки за страната. Засаждането на такъв зелен пояс ще бъде за сметка на

около 10 % от обработваемата земя, но тази “жертва” си струва усилията,

тъй като спасените от пустинята площи са многократно по-големи.

Постигането на балансиран растеж предполага поддържането на

определени секторни и производствени пропорции в съответствие с промените на

пазарното търсене. Пропорцията между търсенето и производството на

хранителни стоки има особено значение, особено като се има предвид, че

населението на земята продължава да расте. Особеността на агро

производствата е такава, че производството на зърнени храни има решаващо

196

значение, доколкото то има също пряко отношение към производството на

животинска храна. В продължение на хилядолетия увеличението на зърно

производството се е дължало основно на разширяване на обработваемата

земя.

През втората половина на 20-ти век основният фактор вече е

производителността на труда поради две групи причини: първо, физическо

изчерпване на възможностите за разширяване на обработваемата земя и

второ, скокът в агро технологиите. Обработваемата земя намалява в

резултат от урбанизацията, изграждането на индустриални мощности върху

плодородна земя и бързото разширяване на инфраструктурата.

През последните 40 години Япония е загубила близо 60% от бработваемата

земя, Южна Корея около 50 %, Европа около 35% и т.н. В някои страни част от

обработваемата земя „доброволно” се извежда от производителният процес

с цел предотвратяването на нейната пълна ерозия и деградация, там където

този процес вече е в напреднала фаза. Така например, през 1985г

американският Конгрес утвърди програма за консервация на плодордни

земи ( Conservation Reserve Program, CRP), която обхваща около 45 милиона

хектара земя, която се използваше за зърнопроизводство. Тези

консервирани площи ще бъдат засадени с гори и (или) трева.118 Очевидно

растящото търсене няма да може да бъде посрещнато чрез по-нататъшно

увеличение на засажданите площи, просто защото възможностите за това

вече са изчерпани.

Възможно ли е това чисто физическо ограничение да бъде

компенсирано с по-висока производителност на труда от единица площ?

Отговорът е по-скоро умерено песимистичен. Интензивните фактори на

растежа на селскостопанското производство също имат своите прагови ограничения.

Средните добиви от единица grain land са нарастнали 1.6 пъти в периода

1950-2003г. Интересно е да се отбележи, че растежа на производителността

е нелинеен през този период. През първите четири десетилетия той е малко

197

над 2 процента годишно, докато през последните 10-15 години слиза на

равнище до един процент.

Първоначалният висок годишен растеж се дължи на редица

постижения в развитието на земеделието, в т.ч. подобряване селекцията на

семена и създаване на нови сортове, нови технологии за обработка на

почвата и въвеждането на ротационния принцип (редуване отглеждането на

различни зърнени храни на една и съща площ през различните годишни

периоди), масово използване на изкуствени торове и пестициди, технически

скок в използваната селскостопанска техника и оборудване,

преференциални икономически условия за фермерите в развитите и някои

развиващи се страни, превръщането на зърно производството в държавна

политика, изграждането на единен световен пазар.

Масовото прилагане на изкуствените торове след Втората

световна война е сред основните фактори за постигането на скок в

плодородието на земята. Сега, в началото на 21-ви век, годишното световно

потребление на изкуствени торове е в границите на 140 млн тона, което

представялва хиляда процента увеличение спрямо 1950г. През последните

няколко години се забелязва тенденция за движение в обратната посока. Кое

обуславя тази тенденция?

Първо, позитивната зависимост между количеството прилагани

торове и плодородието също има своя максимум определен от

физиологическите граници на отглежданите разстителни култури. С други

думи, пределната възвращаемост силно намалява и дори става отрицателна

над определени количества. В значителна степен са изчерпани и

възможностите за съществени подобрения в сортовете култури, като се има

предвид, че същевременно се влошават и природо-климатичните условия за

развитието на тези култури поради глобалното затопляне, киселинните

дъждове, недостатъчните водни ресурси и т.н.

Второ, стотици милиони фермери от развиващите се страни нямат

и не се очаква да имат скоро достъп до техническите и технологичните

198

достижения на аграрната наука. Или казано по друг начин, липсата на

икономически достъп до тези достижения не дава повод за оптимизъм по

отношение резервите им за повишаване производителността на труда. В

допълнение, забелязва се тенденция на обезлюдяване на селскостопанските

региони поради високата динамика на миграция към големите

индустриални центрове и също поради деградацията на използваните земи.

Не на последно място голямата разпокъсаност на земята в развиващите се

страни не позволява прилагането на модерно земеделие поради отсъствието

на условия за ефекта от мащаба на производството.

Трето, засилва се потребителският натиск за предлагането на

екологично чисти храни, особено от пазарите на високо развитите страни.

Не е тайна, че прекомерното използване на изкуствени торове, пестициди и

др. препарати променя химическият и генетичният състав на продуктите по

цялата верига от хранителни стоки – зърно, месо, мляко, яйца, зърнени и

месни продукти и т.н. Търговските стандарти по вноса и износа също се

повишават, каквато е политиката на Световната търговска организация.

Следователно, колкото по-екологически чист е продукта, т.е. колкото по-

малко „химия” има в него, толкова по-големи са шансовете за неговата

реализация и обратното.

Макар и все още слабо изразено, увеличава се делът на

органичното земеделие, което се развива главно на базата на естествени, а

следователно и екологосъобразни производствени фактори. През 2002г

продажбите на селскостопански пордукти от близо 24 милиона хектара

органични площи достигна 23 милиарда щ.д. и продължава да расте. Най-

голяма е реализацията в Европа и Северна Америка.119 Причината е, че

производителността при използването на органични методи е значително

по-ниска, което съответно прави цената на единица продукция по-висока.

Естествено е да се очаква, че търсенето на такива органични продукти ще

бъде най-високо в страните с по-високи доходи.

199

Тази тенденцеия има вътрешнопротиворечив ефект от гледна точка на

устойчивото развитие. Първо, разширяването на тези площи за сметка на

химически интензивното производство няма как да не свие обема на

производството в краткосрочен и средносрочен период, което ще задълбочи

диспропорцията между нарастващото търсене и предлагането. Може да се

очаква дори увеличение на сегашните дефицити за хранителни стоки, тъй

като това ще рефлектира и върху животновъдството. Второ, ще се повиши

средното равнище на цените, при други равни условия, поради

нарастващият дял на по-скъпото производство. Трето, подобно развитие

усложнява положението на населението с най-ниски доходи в развитите и

особено в развиващите се страни, особено като се има предвид че и сега над

един милиард души са недохранени.

Ефектът от разширяването на органичното производство и

търсенето на такава продукция няма да се отрази едностранно на

развиващите се страни. В някои от тях делът на това производство е

традиционно висок. Причината не е напредък в негового развитие към

устойчивост или поради повишени екологични и здравни стандарти, а

просто поради факта, че фермерите не могжат да си позволят да купуват

торове, пестициди и генно модифицирани семена. Затова данните за делът

на органичното производство следва да се използват селективно, съобразно

конкретното равнище на развитие в отделните страни и географски региони.

Само 5.7 % от площите в Северна Америка се използват за

органично земеделие, т.е. това е около 7 пъти под равнището на Австралия

и 4 пъти под равнището на Латинска Америка.(Фиг.4.6.) В Европейският

съюз, преди неговото разширение през 2004 година, едвd 3 % от площите се

обработват по този екологосъобразен начин. Впечатляваща е динамиката на

увеличението на тези площи за период от 15 години (1985-2000г) – 42

пъти.120 Всъщност това увеличение се дължи по-скоро на твърде ниската

изходна база. По абсолютен размер на площите води Австралия (10,000,000

хектара ), следвана от Аржентина (2,960,000 ), Италия (1,168,212) и САЩ

(950,000) хектара.

200

Фиг.4.6. Площи, използващи се за органично отглеждане на селскостопански култури (в проценти)

Total area under organic management - share for

each continent in %

0 10 20 30 40 50

NA

EU

SA

AS

AF

AU

Легенда: NA – северна Америка, SA- Южна Америка, EU – Европа, AU – Австралия и Океания , AS – Азия, AF- Африка

Източник: SOEL Survey, February 2004,

от http://www.soel.de/oekolandbau/weltweit_infos.html

Очаквам, че в средносрочен период, предстои постепенно

променяне на делът на производените храни в органични ферми, като това

преструктуриране ще се извършва с изпреварващи темпове в индустриално

развитите страни. Едва ли този процес ще окаже осезаемо въздействие

върху световните баланси на хранителни стоки, тъй като процесът ще

протича достатъчно бавно и това ще създаде възможности за адаптирането

на икономическата система.

Може да се твърди, че възможностите за растеж на производството на

зърнени храни до голяма степен са изчепани поради: а) достигане на билогичният

максимум на производителност; б) пределно насищане на почвата с

изкуствени торове; в) физическа невъзможност за разширяване на засетите

площи; г) проблеми с климатичните условия, изразяващи се в тенденция на

глобално затопляне,; д) нарушено равновесие между зърно производството

и екологичните системи. Към нарушеното равновесие се отнасят –

201

прекалената химизация на крайният продукт и рисковете за здравето на

хората, ускорено изтощение на почвите и тяхната физическа и химическа

деградация, унищожени горски насаждения, за да се разишрят площите за

зърнопроизводство и др.

Възниква въпросът как и при какви условия е възможно да се

постигне баланс между повишаващото се потребителско търсене на

хранителни стоки, в частност зърнени храни и животински продукти (месо,

яйца, мляко, кожи и т.н. ) и реалният производствен капацитет. Между

производството на зърнени храни и производството на животински

продукти има непосредствена връзка. Развитието на скотовъдството

предполага осигураването на достатъчно пасища и/или доставката на зърно

и зърнени продукти изхранването на животните. Физическите възможности

за разширяване на пасищата са изчерпани, порид вече изяснени причини.

По данни на World Watch Institute (1998) производството на месо е

нарастнало пет пъти през последните 50 години и надхвърля 211 млн т

годишно.121 Търсенето на месо продължава да расте, заедно с растежа на

доходите в развитите страни и в новъзникващиге пазари. Проблемът е как

да се осигури адекватно предлагане на месо, при положение, че

нарастващото месно производство изисква увеличаване делът на зърнените

храни, които вместо за пряко потребление, трябва да се насочат към

производство на месни продукти.

Известно е също, че за производството на един килограм телешко,

свинско или пилешко месо е необходимо ралично количество зърнени

храни (7 кг за телешкото, 4 кг за свинското и 2 кг за пилешкото месо).

Заложените тенденции в развитието на потребителското търсене от една

страна и потенциала на предлагането, от друга страна, предполагат

приемането на адекватна политика по отношение структурата на растежа в

зърнопроизводството и месопроизводството и съответно подходящо

моделиране на обема и структурата на търсенето на двете взаимосвързани

стокови групи.

202

Засиленото потребление на месо е свързано с повишената

покупателна способност на определени социални групи. Класическите

ценови механизми не могат да решат проблема с противоречието между

изпреварващият растеж на търсенето спрямо предлагането на месо. По-

високите цени няма да предизвикат преструктуриране на ползването на

зърнени продукти, а по-скоро ще напряват тяхното потребление привилегия

на обществени прослойки с достатъчно високи доходи.

Днес потреблението на месо в индустриалните страни е средно 72

кг/човек (123 кг/човек в САЩ) и само 24 кг/човек в развиващите се страни

или средно съотношение 3:1.122 По-нататъшно преструктуриране на

потреблението в посока увеличение на посоченото съотношение съвсем не е

устойчиво, тъй като то ще затрудни силно изхранването на населението в

по-слабо развититите страни.

Екологичните ефекти не са за подценяване. Животновъдството

има твърде силен негативен ефект върху околната среда от гледна точка на

нейното замърсяване с отпадни продукти. В цитираното изследване на

World Watch Institute се привежда пример, че само един крупен свиневъден

комплекс в щата Юта (САЩ), заемащ площ от 50,000 акра, се отделят повече

отпадъци отколкото от мегаполиса Лос Анджелис. Следователно, управлението

на структурата на потреблението би могло да предизвика желани промени в

структурата на производството и същевременно да смегчи натиска върху

екологичната система.

Последователността в търсенето на механизми за устойчиво

развитие дава насърчителни резултати в някои области, позволяващи да се

съчетаят успешно икономически, социални и екологични ефекти в отделни

региони, отрасли, национално и световно стопанство. Такъв е случаят с

производството на растителни масла, използвани като био-дизелно гориво,

заместващо петро-дизела. Био-дизелното гориво има редица сравнителни

предимства, в т.ч.: екологически чисто, напълно възпроизводимо,

маслодайните растения могат да се засаждат върху пустеещи или

203

нископродуктивни почви, възможност за отглеждане в комбинация с други

растения, засажданеията могат да се използват в борбата срещу

настъпването на пустините (изграждане на защитни пояси), срещу

обезлесяването, възпира ерозията на почвата, ограничава ефекта от

наводненията, подобрява микроклимата, създава нов поминък и ограничава

безработицата и бедността, висока доходност за производителите и др.

Анализът “приходи-разходи” от отглеждането на маслодайното

растение джатрофа (jatropha, вид магнолия) в Индия, доказва неговите

безспорни предимства на заместител на суровият петрол.

Фиг.4.7. Анализ приходи-разходи (в щ.д.) в петгодишен период (от 1-ва до 5-та година) за получаването на растително масло (jatropha)xi от един хектар в Индия

Източник: Първични данни от Center for Jatropha Promotion, India (2005), от

http://www.jatrophaworld.org/ 15.html

xi Поради спецификата при засаждането на jatropha (един стрък на два кв.м.), на същата площ могат да се засаждат и други култури, за чието развитие има съвместимост и съответни благоприятни условия. Освен това, по правило отглеждането на тази маслодяна култура предполага нейното напояване, което повишава добивите и съответно намалява разходите на един тон производство. От един хектар jatropha се добиват средно 3400 литра растително масло. След технологична обработка (рафиниране) това масло се превръща в екологично чисто био-дизелово гориво, което е ефекасен заместител на петро-дизела.

0

1000

2000

3000

4000

5000

6000

Първа Втора Трета Четвърта Пета

Нетно

Приходи

Разходи

204

Резултатите от анализа, илюстрирани в горната фигура, доказват

изключително високият икономически ефект от отглеждането на този вид

маслодайно растение. Още при първата реколта се реализира нетен приход

от 603 щ.д. на хектар или 11 % норма на печалбата. В следващите години

нетният доход расте в геометрична прогресия, съответно 14 пъти през

третата година и 21 пъти през петата година, корлкото е жизненият цикъл на

разстението. Така в края на петата година, добивът от реколтата носи на

фермерите нетен приход от 2389 щ.д. на хектар. Съществена особеност

факта, че първоначалните инвестиции (засаждане, торене, напояване,

плевене, събиране на реколтата и т.н.) са 501 щ.д./хектар през първата

година, като в следващите 4 години спадат над четири пъти и остават на

нива от 111 щ.д. годишно, т.е. това са производствените разходи по

поддържането на културата и съответно прибирането на реколтата.

Освен високата рентабилност, постепенното увеличение на

площите за добив на този вид растително масло позволява да се реализират

и няколко други икономически ефекти. Преди всичко това е възможността

пустеещите земи да се включат в системата на националното производство.

От една страна, индийците представляват 16 % от населението на

планетата, докато територията на страната заема само от 2.4 % от общата

територия, т.е. земята е силно дефицитна. В допълнение, около 63 млн

хектара от площите в Индия сега са неизползваеми, поради това, че

представляват нископлодордни почви, които не са подходящи за отглеждане

на “класическите” земеделски култури. По този начин, включването в

общественото проидзводство на неизползван досега природен ресурс

(пустеещи земи), позволява генерирането на допълнителен национален

доход. Ако само една четвърт от тези свободни площи се включат в

производствената верига, Индия би си осигурила годишно производство от

около 51 милиарда литра растително масло (био-дизел) или около 187 млн

метрични тона (изчислени на база добив от 12.5 метрични тона растително

масло от хектар).

205

Рязкото поскъпване на петрола и петролните продукти, в т.ч. дизеловото

гориво, затвори ножицата на цените между дизеловото и био-дизеловото гориво на

световния пазар, така че, от 2005-та година био-дизелово гориво е с по-ниска

продажна цена.xii Само в САЩ, през 2004-та година са използвани 30 милиона

галона био-дизелово гориво (на основата на етанол), което изразява ясно

очертана тенденция за налагане на ценовите сравнителни предимства на

био-дизеловото гориво. От тази гледна точка, може да се очаква, че пазарът

за био-дизел ще става все по-атрактивен, както за производителите, така и за

потребителите.

Индия и др. тропически страни, където има благоприятни

климатични условия за подобни маслени култури, могат да решат цяла

верига от наслоени икономически и социални проблеми. Отглеждането на

тези култури се характеризира с висока трудова интензивност, което

означава, че разрастването на производството ще разкрива много нови

работни места. Освен това, става дума за разкриване на работни места в

райони с висока безработица (селски региони) и високо равнище на бедност.

Така може да се комбинират високата рентаиблност за бизнеса, с реализирането на

социални програми за ограничаване на бедността и повишаване стандарта на хората.

Очакват се и други икономически ефекти, като привличане на

чуждестранни инвестиции, което от своя страна ще подобри експортният

потенциал на страната и ще стабилизара платежният й баланс, както и

стабилността на валутният й пазар.

Друг, несъмнено позитивен ефект, е подобряване на екологичните

параметри на индийската икономика. Сега енергийният сектор разчита

главно на собствените залежи от въглища, които са един от най-

xii В края на 2004г в САЩ един галон дизелово гориво се продаваше за 2.34 щ.д., докато цената на био-дизела на галон бе с 20 цента по-висока. От средата на 2005-та години, цената на барел достигна рекордните 70 щ.д. и остава в границите на 63-65 щ.д. за барел в края на 2005-та година. Няма съмнение, че в дългосрочен план се очертава благоприятна пазарна конюнктура за био-дизеловото гориво. Към сегашните фактори следва да се прибавят поне още четири: модификацията на моторните превозни средства спрямо засилващите се еко-стандарти, изчерване запасите на суров петрол и неговото поскъпване, политическата криза в Близкия Изток, усъвършенстване на технологиите за производство на растителни масла и повишаване рентабилността от тяхното производство.

206

замърсяващите енергийни източници. Евентуалното увеличение на

производството на био-дизелно гориво, ще позволи постепенно

преструктуриране на енергийната ресурсна база, а с това и рязко намаление

на вредните емисии. Ще се създаде възможност й за преструктуриране на

горивната база на общественият и личен транспорт, което би имало верига

от взаимосвързани икономически, социални и екологични ефекти. Вместо

да харчи дефицитна конвертируема валута за внос на петрол, страни като

Индия ще печелят валута от износа на био-дизел, ще създават работни места

и ще пестят бюджетни средства за опазване и възстановяване на околната

среда.

На своя среща в началото на 2005г, развитите държави-членки на

Г-8 поеха конкретни ангажименти за подмогането на развиващите се

страни, които имат възможност за разгръщане производството на био-

дизелно гориво. Помощта включва съвместно изграждане на

производствени мощности, изграждане на нови центрове за приложни

изследвания, формиране на подходяща политика и др.123

Експертите считат, че има значителен потенциал за разширяване

на производството на растителни масла, особено в развиващите се страни от

тропическия и субтропичен пояс, където има благоприятни условия за

развитието на тези култури. Това би създало благоприятни условия за

подходящо обвързване между агропроизводството, преработката на

маслодайни растения и добива на био-гориво, подобряване ефективността

на транспортта, намаляване на петро-енергийната зависимост и щадене на

невъзпроизводимите ресурси и съществено подобряване на екологичните

параметри.

Ограничаването на бедността и повишаване на жизненият

стандарт на хората от слабо заселените и силно изостанали в развитието си

селски райони има особено важна роля в изпълнението на критериите и

показателите за устойчиво развитие. Поради значимият социално-

икономически и екологичен ефект от използването на био-дизел и други

207

възпроизводими източници, алтернативните източници на енергия са обект

на бюджетно стимулиране и се ползват с нарастващ интерес от частния

бизнес. Затова фискалните стимули ще бъдат обект на по-нататъшно

изследване в пета и шеста глава на дисертационния труд.

Противоречието между икономическият растеж и качеството на

околната среда продължава да се задълбочава, въпреки напредъка на

технологиите във всички сектори на стопанството и въпреки

усъвършенствуването на технологичните стандарти и норми. Корекцията на

пазарните механизми с подходящи икономически и административни

инструменти дава определени резултати, но все още сме твърде далеч от

желаното равнище на устойчивост. Максимизацията на печалбата

продължава да се реализира за сметка на околната среда и/или за сметка на

жизненият стандарт на хората. Оказва се, че околната среда не е включена

достатъчно представително в пазарното уравнение. Излизането от това

противоречие ще стане възможно, когато ефективността на регулативните

механизми балансира интересите така, че опазването на околната среда да

се окаже по-евтината алтернатива, отколкото нейното замърсяване.

Напълно се солидаризирам с постановката на Световният бизнес

съвет за устойчиво развитие (WBCSD), който разграничава “еко-

ефективността” от “икономическа ефективност”. Двете категории не се

противопоставят, а по-скоро икономическата ефективност се оценява през

призмата на екологичното равновесие. Поставя се изискването

задоволяването на нарастващите потребности на хората да става със стоки и

услуги по конкурентни цени, т.е. съобразено с основните пазарни принципи,

но при условие това да става при намаляващи ресурсна интензивност на

производството и респективно намаляващ негативен ефект върху околната

среда. Такъв синтез между икономически растеж, повишаване на жизнения

стандарт и подобряване на екологичните параметри е възможен, само ако се

приложат адекватни икономически инструменти за въздействие и

модификация на пазарните механизми.

208

Основни изводи

▲ Има пряка обвързаност между потреблението на природни русрси и

замърсяването на околната среда. Тази зависимост е особено силно изразена

по отношение потреблението на енергийни ресурси, при което се отделят

по-голямата част от вредните емисии във въздуха, земята и водите. Друг

фактор, определящ обема замърсявания от единица ползван ресурс, е типът

икономически растеж. В сравнение с интензивния тип растеж,

екстензивният модел на растежа е далеч по-неблагоприятен в това

отношение. Не само защото при екстензивния растеж се потребяват повече

единици суровини и енергия за единица продукция, но също поради това, че

интензивният растеж се осъществява с високо развити технологии.

Екологосъобразността на тези технологии е значително по-висока, което

ограничава и обема на емисиите в производството на единица продукт. И,

обратното, по-старата технологична база на екстензивния растеж по

правило генерира много повече и по-опасни отпадни продукти. По-голямо е

и енергопотреблението, поради по-ниската енергийна ефективност.

▲ Въпреки технологичната революция след Втората световна война и

значимото повишение в производителността на труда, емисиите на много

основни замърсители продължават да се увеличават в абсолютно изражение.

Типичен пример е въглеродният двуокис. Положителното е, че след 1980г

се забелязва забавяне на темповете на замърсяване спрямо темпа на растежа

на БВП, но прирастът в замърсяванията все още се изразява в десетки

милона ветрични тона годишно. А въглеродният двуокис е сред основните

причинители на така нареченият “парников ефект”, чиито прояви вече

силно тревожат световната общоност, поради възможните тежки и

необратими последици за икономиката, природата и жизненият стандарт на

милиони хора.

209

▲ Има отчетлива разлика в проявената релация растеж: замърсяване на

околната среда между развитите и неразвити страни. Тя се дължи на това, че

колкото е по-високо технологичното и икономическото равнище в дадена

страна или група страни, толкова е по-висока тяхната енергийна и

суровинна ефективност, и обратното. Същевременно, между тази

ефективност и замърсяването има обратна зависимост. От тази гледна точка,

догонващите, по-високи темпове на растеж в развиващите се страни и

страните в преход, пораждат повече вредни емисии за единица БВП. Този

извод не означава, че темповете на растежа на догонващите страни следва

да бъде по-нисък, а по-скоро ,че моделът на този растеж трябва да бъде

усъвършенстван. Това усъвършенстване предполага значимо улеснение в

трансфера на високи технологии, постепенна хармонизация на екологичните

стандарти, повишени изисквания към еко-параметрите на вноса и износа и

разбира се, прилагането на фискални и монетарни стимули за

подобряването на тези еко-параметри. Особено големи са резервите в

сектора на енергетиката.

▲ За индустриализацията през последните 150 години е платена

неприеливо висока социална цена. Натрупани са милиони тонове опасни

отпадъци, отровени са милиони декари плодородни почви, реки, морета и

океани. Само в годините след Втората Световна война, Европа е загубила

над 12 % от горските си масиви. Продължава неумолимата сеч на

тропическите гори в долината на Амазонка, в други тропически райони

(като Индонезия) тези гори са почти изцяло ликвидирани. Негативните

примери са много и те налагат извода, че светът не може да разчита на

досегашният модел на развитие, поради това, че: Първо, са преминати

критичните граници на замърсяване и Второ, на изчерпване са основните

енергийни и суровинни невъзпроизводими източници.

210

▲ По-големият БВП не предполага задължително повече вредни емисии.

Сравнителният анализ между Япония и Индия и Китай доказва този извод.

Растежът на японската икономика е значително по-екологосъобразен

отколкото в другите две азиатски страни. Причините са комплексни, но

несъмнено три са основните групи причини, водещи до такова

съотношение: Първо, далеч по-развитата технологична база на Япония, в

т.ч. водещата роля на страната в производството и ползването на еко-

съобразни и еко-почистващи съоръжания; Второ, твърде голямата

зависимост на енергийният сектор на Китай и Индия от въглищата, при

чието изгаряне се отделят силно замърсяващите серни окиси и Трето, далеч

по-развитото еко-законодателство на Япония и добре организираният

контрол върху прилагането на съответните нормативи и стандарти.

▲ Опазването на околната среда може да бъде икономическо изгодно, т.е.

да се превърне в източник на добавъчна печалба. До неотдавна еко-

политиката се разглеждаше като дейност свързана само с разходната част на

бюджета и фирмите. Всъщност, при подходяща модификация на пазарните

механизми и съчетаването на икономически, административни и др.

стимули, екологосъобразното производство и потребление могат да бъдат

печеливши. Типичен пример е органичното земеделие. Повишеното търсене

на органични, т.е. екологично чисти селскостопански продукти, води до

повишаване на цените им над средните, така че се реализира добавъчна

печалба за производителя и в по-пълна степен се задоволяват потребностите

на потребителя. С растежа на доходите, търсенето на по-скъпи, но

екологично чисти продукти ще расте. Сравнителният анализ показва също,

че нормата на печалба в производството на еко-пречиствателни съоръжения

също е по-висока от средните за международния пазар. Два са основните

фактора: растящото търсене на този вид продукция и все още ограниченият

брой страни и фирми, които са в състояние да произвеждат такива

съоръжения и технологии.

211

▲ Има определена разлика в икономическата ефективност от внедряването

на еко-съобразни технологии и продукти в краткосрочен и дългосрочен

период. Изследването на тази зависимост по отношение съкращаването на

емисиите на въглероден двуокис в САЩ, показва, че в краткосрочен период

това ще означава известна загуба на БВП. Част от фирмените инвестиции и

част от бюджетните разходи трябва да бъдат пренасочени към приложни

изследвания, разработване и внедряване на технологии от нов тип, които да

позволяват по-ниски емисии или затворен цикъл на производството. При

други равни условия, това предполага известно съкращаване обема на

производството. В дългосрочен период, зависимостта е обратна,

направените инвестиции с екологична цел носят достатъчно висока печалба,

която изпреварва по размер направените добавъчни разходи. Оценката за

чисто икономическата и екологичната ефективност на инвестициите

изисква детайлен анализ на приходите и разходите (cost-benefit analysis),

който да интегрира в себе си (в монетарно изражение) екологичните,

социалните и финансовите ефекти от всеки конкретен проект.

▲ Напълно е възможно разрешаването на противоречието между

краткосрочните очаквания за достатъчна инвестиционна възвращаемост и

постигането на екологично равновесие с дългосрочен характер. Чудесен

пример за това са еко-индустриалните комплекси, в които са разположени (в

една териториална структура) производители от технологично

взаимосвързани отрасли. Отпадъчният продукт от един вид производство се

използва като суровина от фирми от същия или друг отрасъл. Постигането

на затворен цикъл на производството на вътрешноотраслева и

междуотраслева основа е изключително постижение, което намира подкрепа

не само в развити страни като Дания, Япония или Германия, но също така в

така наречените “нововъзникващи пазари” като Индонезия и Малайзия. При

по-нататъшно развитие на регулативните механизми и тяхната

212

хармонизация на голаблно равнище, ще бъде ускорен процеса по

увеличение броя и мащабите на еко-индустриалните комплекси. Целта е

делът на произведеният продукт от тези комплекси в БВП да расте с

достатъчно високи темпове. Роасте броят на развиващите се страни, които

променят условията за чуждестраннните инвестиции, така че да стимулират

формирането на такива комплекси. По този начин се притъпява

противоречието растеж : околна среда и се създават условия за устойчиво

развитие.

213

ЧАСТ III. РЕГУЛИРАЩИ МЕХАНИЗМИ ЗА УСТОЙЧИВО

РАЗВИТИЕ

ГЛАВА ПЕТА

ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ

Реализирането на целите на устойчивото развитие е невъзможно

без прилагането на система от икономически механизми и инструменти,

черз които може да се моделира определено поведение на пазарните

субекти. Фискалната политика играе съществена роля в този процес, защото

позволява пряка държавна намеса в стопанските дейности, където най-силно

е нарушено екологичното равновесие или където са най-изострени

социалните противоречия.

Използването на фискалната политика за целите на устойчивото

развитие е още в своята начална фаза. Твърде дълго някои от елементите на

фискалната политика способстваха за задълбочаването на екологичните и

социални диспропорции. Например, все още пряко или косвено се

субсидира тежката индустрия, която се характеризира с висока материало и

енергоемкост и е сред основните замърсители на околната среда. В тази

глава ще концентрираме вниманието си върху фискалните инструменти,

които са прилагани или могат да се прилагат в избрани развити и развиващи

се страни. Ефективността от използването на фискалните механизми ще

бъде анализирана в следващата, шеста глава.

5.1. Специфика на еко-фискалната политика

Споделям разбирането, че категорията “фискална политика” е по-широка от

категорията “бюджетна политика”. За разлика от бюджетирането (политиката

по бюджетните приходи и бюджетните разходи), фискалната политика

214

предполага разглеждането на бюджетните инструменти като средство за

регулирането на общото макроикономическо равновесие или за

реализацията на конкретна макроикономически цели. В този смисъл,

бюджетната политика е част от фискалната политика, но не изчерпва

нейното съдържание. Доколкото устойчивото развитие интегрира двете

измерения – социално и околна среда, изграждането на цялостен модел на

фискална политика за устойчиво развитие предполага анализирането на

спецификата на фискални инструменти в тези две измерения.

Към инструментите на бюджетните приходи се отнасят

екологичните данъци, таксите и глобите. Организацията за икономическо

сътрудничество и развитие (ОИСР) определя екоданъците като “всички

данъци , които имат отношение към природната среда, независимо от

мотивите за тяхното въвеждане, тяхното наименование и т.н.”124 С други

думи, към тази дефиниция се отнасят всички видове данъци, чиито

прилагане пряко или косвено спомага за постигането на екологосъобразно

производство и потребление.

В този случай, приложеният критерии е евентуалният ефект от

прилагането на данъците върху околната среда. Този подход е

целесъобразен, макар че по принцип, всички видове данъци косвено или

пряко рефлектират върху екоравновесието и ако се включат косвените

ефекти, ще се окаже че всички данъци са екологични. Например, чисто

икономическите данъци като данъците върху печалбата и доходите

ограничават и (или) предизвикват преструктуриране на предлагането и

търсенето. Това от своя страна рефлектира върху количествените и

качествените параметри на взаемодействие с околната среда. Нека сега се

спрем по-подробно върху структурата, същността и ефектите от тези

данъци, използвайки механизмите и резултатите от тяхното прилагане.

Получава се така, че наред с постигането на определени

положителни ефекти (увеличаване обема на производството, по-висока

ценова конкурентоспособност, валутни приходи от износ, повече работни

215

места и др.) подобна фискална политика по същество стимулира

неустойчивото развитие. Това негативно въздействие има три взаимосвързани

измерения:

Първо, нарушават се пазарните принципи и се създават условия за

неефективното разпределяне и използване на капитала. Краткосрочните

положителни ефекти, са далеч по-малки от дългосрочните загуби за

обществото, в резултат от прилагането на тези стимули.

Второ, фактически се стимулира по-високият енергиен и

материален интензитет в производството на единица продукция, което

автоматически означава по-голямо потребление на невъзпроизводими и

възпроизводими природни ресурси и респективно по-интензивна емисия на

замърсители на почвата, водата и въздуха. Подобни стимули забавят

процеса на технологично и продуктово обновление, поради това че част от

производствените разходи се покриват за сметка на държавният бюджет.

Трето, блокирането на такива огромни средства от бюджетните

разходи, предизвиква “изтласкване от кредитния пазар” на алтернативни

бюджетни вложения за целите на устойчивото развитие, в т.ч. : за приложни

изследвания, за стимулиране прилагането на екологично чисти технологии

и производството на еко-безопасни продукти, за промяна в потребителското

поведение, за възстановяване на околната среда, за изграждането на

ефикасни защитни социални мрежи, за улесняване достъпа и подобряване

качеството на публичното здравеопазване, образование и социално

осигуряване и др.

Една от главните причини за сегашното тежко състояние на околната

среда е, закъснялото използване на фискални прегради пред нарастването на вредните

емисии, отделяни в процеса на производството и потреблението. Под една или

друга форма, фирмите-замърсители реализираха добавъчни печалби от

субсидираните енергия и суровини, а прехвърляха негативите върху цялото

общество. По-активното прилагане на икономически значими фискални

тежести върху замърсителите започна едва през последните години.

216

Първите резултати са насърчителни, защото доказват пряката обратна

зависимост между размера на тези тежести и количеството на емитираните

замърсители.

Фискалните стимули (ограничаващи или насърчаващи) се оказват

изключително мощен инструмент, който предизвиква положителни ефекти

дори в краткосрочен период. Въпросът сега е, как да се превърне тази

политика в универсална практика за всички страни и как да се съчетаят

частните с обществените интереси, съответно в краткосрочен и дългосрочен

период.

Основание за определяне на ролята на данъчните приходи като

второстепенни е че основната цел от прилагането на това специфично

законодателство е моделирането на определено поведение, а не просто

генерирането на определени бюджетни приходи. Логично е да се очаква, че

след въвеждането или увеличението на такъв данък, примерно данъка върху

емисиите от въглероден двуокис, замърсителите ще бъдат принудени да

вземат съответните технологични и организационни мерки за снижаването

или елеминирането на тези емисии. В този смисъл, намаляването на

приходите от замърсявания ще е определено положителен ефект.

При други равни условия, колкото повече намаляват тези приходи,

толкова по-устойчив би бил икономическият растеж. И обратното,

увеличаването на приходите от еко-данъците, биха отразили тенденция на

движение към устойчивост, ако това е в резултат от повишаване на

данъчната ставка и (или) разширяване на данъчната база, т.е. на обхвата на

прилагане на тази ставка.

Увеличението на приходите от екоданъци би спомогнало за по-

голяма устойчивост на развитието, ако то се дължи на увелечена данъчна

ставка, разширяване на данъчната база, или двете заедно. Някои

подръжници на еко-данъчната реформа изтъкват възможността от

реализрането на “двоен дивидент”. Той се изразява в едновременно

217

увеличение на екоданъците и съответно подобряване качеството на

околната среда.

Bovenberg и Mooji (1994), обаче, изразяват несъгласие с хипотезата

за “двойният дивидент” и твърдят, че позитивният екологичен ефект би

следвало да се сравни с дектруктивният ефект на по-високатах данъчна

ставка или респективно от разширената данъчна база.125 Това опасение се

споделя също от Metcalf (2002), който оспорва постановката на пигу за

оптималната данъчна ставка, според която има пряка зависимост между

екоданъчната ставка и качеството на околната среда. В своя модел, Metcalf

твърди, че дори може да се постигне по-голям екологичен ефект, при

намаляващи оптимални данъчни равнища.126

За разлика от Metcalf, считам, че разбирането за вероятността от

възможен деструктивен ефект на увеличената еко-данъчна ставка е

възможно само, ако това увеличение е направено само за себе си, т.е. самчо

ако не е част от обща данъчна реформа. Както ще видм по-нататък в тази

глава, такова противоречие не се допуска. По правило, промяната на еко-

данъчните равнища става при осъществяване на прнципа на данъчната

неутралност. Така увеличението на едни данъци се компенсира от

намалението на други. При такова условие, опасенията на Metclaf нямат

никакво основание.

Ligthart (1998) основателно твърди, че евентуален деструктивен

ефект на по-високите (или нововъведените) еко-данъци трябва да се

съизмерва с предизвиканите промени в публичните разходи.127 Увеличените

бюджетни приходи правят възможно нарастването на производството на

публични стоки и не на последно място – увеличената заетост. Определено

съм съгласен с такъв по-широк подход, при който адекватността на

прилагането еко-фискалната политика се оценява от гледна точка на

ефектите върху цялата социално-икономическа система.. Нека изследваме

сега как еко-данъчните реформи в трите групи страни (развити, развиващи

218

се и страни в преход) са дали отражение върху някои ключови

икономически и екологични показатели.

По Данни на Eurostat (2004), приходите на ЕС от еко-данъци възлизат

на 238 млрд евро през 2001 година, което представлява 6.5% от общите

данъчни приходи и социално осигуряване. Бюджетните постъпления от еко-

данъци представляват 2.7% от БВП на Общността. Основният дял от тези

приходи идва от енергийните данъци, които възлизат на 182 млрд евро или

77% от общите постъпления. На второ място са транспортните данъци и

такси, осигуряващи бюджетни приходи за 49 млрд евро или 21% от еко-

данъчните постъпления. Приходите от последните два вида еко-данъци :

данъците върху вредните емисии и върху използваните суровини са по-

скоро символични - съответно 4.4 млрд и 1.7 млрд евро.128

Тенденцията за увеличение на тези постъпления е ясно изразена в

периода след 1990 година и особено в края на 90-те години. От една страна,

това бе резултат от засилената чувствителност на обществото към

проблемите на околната среда. От друга страна, увеличаване мащабите на

замърсяванията предизвикаха въвеждането на нови или на по-високи

екоданъци, което рефлектира върху съответните бюджетни постъпления..

Особеното за ЕС е засилването на политическите позиции на партиите,

индентифициращи се със защитата на околната среда.

“Зелените” партии и движения станаха парламентарно представени

или увеличиха броят на депутатските си места. За много от тези страни,

особено тези от Северна Европа, включването на “зелените” в

изпълнителната власт бе неизбежно условие за формирането на

управляващи коалиции. Затова техните партньори бяха принудени да

приемат предварителните условия на “зелените” за иницииране или

разширение на редица законодателни инициативи, в това число по

отношение на еко-данъчното законодателство. Така след 1993-94 година

започна реализацията на “зелените данъчни реформи”, които обхванаха в

една или друга степен всички страни-членки на ЕС.

219

С това се обяснява увеличаването на обема на постъпленията

(Фиг.5.1.), предизвикано от повишаване на еко-данъците, особено тези

върху потреблението на енергия и в по-малка степен от данъците върху

собствеността и ползването на моторни превозни средства.Това дава

основание да се приеме, че транспортнят сектор заема едно от

приоритетните места (след енергетиката) в секторната структура на еко-

фискалната политика. През последноте няколко години делът на тези

данъци се запазва на около 6.3-6.7 % от общите данъчни приходи. Това е

разбирамо като се има предвид, че този дял е резултативен от измененията в

ставката и постъпленията от другите два основни данъчни източника -

трудовите и капиталовите доходи.

Фиг.5.1. Еко-данъчни приходи в ЕС за периода 1980-2001г (1980г=100)

0

50

100

150

200

250

300

350

400

450

500

1980 1985 1990 1995 1998 2001

Total

En

Tr

Легенда: Total – общи приходи от еко-данъци; En – енергиен данък, Tr-данъци върху транспортните услуги;

Източник: Eurostat (2003). Environmental taxes in the European Union 1980-2001. Environment and energy. Theme 8-9/2003. Statistics in focus, от http: europa.eu.int/comm

В болшинството от индустриалните страни и страните определяни

като нововъзникващи пазари, данъците върху капиталовите доходи растат,

което води до увеличение на техният дял в общите данъчни приходи. Освен

220

това, има значение дали съответната ставка е постоянна или се намира в

определена зависимост от равнището на дохода.

При наличието на такава зависимост, какъвто е случаят с капиталовите

приходи, всяка промяна в БВП предизвиква абсолютни и дялови промени в

структурата на данъчните постъпления. Това обяснява защо в ЕС при

подобряване на енергийната ефективност с около 10 % за периода 1991-

2001г, общото постъпление от еко-данъци бележи ръст от 335 %. Очевидно

растежа на ставките и разширяването на данъчната база компенсира

изпреварващо това повишение на енергийната ефективност на

производството.

В предишната глава проследихме тенденциите в енергийната

интензивност на БВП и направихме извода, че тя намалява през последните

години благодарение на новите, енергоспестяващите нови технологии. Така

се създават условия за постепенно “разминаване” мевду тендециите за

растеж на БВП и растежа на постъпленията от основният енергиен данък.

По Данни на ЕС (2003), постъпленията от еко-данъци през 2002г

представляват 2.7 % от БВП. След тенденция на увеличаване на този дял

през втората половина на 90-те години, сега се отчита тенденция на

стабилизация и дори леко понижение. Въпреки по-високите еко-данъци,

разглежданият дял намалява поради две определено положителни,

взаимообвързани тенденции: снижаването на енергийната ресурсната

интензивност на единица БВП и предизвиканото от това свиване на

облагаемата данъчна база.

Друг важен фактор, е движението на цената на енергийните

източници и природните ресурси. Евентуално повишение на цените,

какъвто е примера със скока на цените на петрола в края на 2004г и есента

на 2005г, носи по-големи приходи от еко-данъци. В зависимост от степента на

това увеличение, абсолютната величина на тези приходи също расте, което води след

себе си промяна в дяловете на данъчните приходи, без дори да е променена данъчната

ставка.

221

За фиг. 5.2. са избрани са трите страни с най-висок дял (Дания,

Холандия и Португалия) и съответно най-нисък дял (Франция, Испания и

Ирландия) на еко-данъците в БВП. Дания е изявен лидер в това

законодателство, защото делът на приходите от еко-данъци е достигнал

4.58% от БВП и 9.54% от общите данъчни приходи. За сравнение, тези два

показателя през 1980г са били съответно 3.5% и 7.68%. През тези две

десетилетия, и особено след старта на реформите в еко-данъчната система

през 1994г, Датското министерство на околната среда е провеждало

последователна политика на разширяване на данъчната база и увеличаване

на съществуващите данъчни ставки.

Фиг.5.2. Постъпления от еко-данъци за избрани страни от ЕС

за 2002г (в процент от БВП)

0 1 2 3 4 5 6

Denmark

Netherlands

Portugal

Ireland

Spain

France

EU-15

Легенда: EU15- петнайсетте страни-членки на ЕС през 2002г;

Източник: Eurostat (2003). Environmental taxes in the European Union 1980-2001. Environment and energy. Theme 8-9/2003. Statistics in focus, от http: europa.eu.int/comm

Така например, в периода 1980-2002 година, данъчните приходи от

вносни мита са нарастнали почти пет пъти, от потребление на електричество

около седем пъти и от петрол – 2.5 пъти, въглероден двуокис – четири пъти,

222

пестициди – 60 пъти и т.н. Само за периода 1998-2002г енергийните данъци

върху домакинското потребление и върху потреблението на бензин са

повишени с 15-25%. След 1994г са въведени нови данъци върху емисиите на

сяра, природен газ, разтворители на хлорна база, никело-кадмиеви батерии

и акумулатори, отпадъчни води, азотни окиси и дори върху потреблението

на питейна вода. 129

Посочените по-горе фигури показват различна динамика на

абсолютните и релативните стойности на еко-данъчните ставки и приходи,

сравнени с други данъчни приходи, като например приходите от мита.

Поради това, от тези проценти (ставки) не би следвало да се правят

непосредствени изводи за обхвата и ефективността на еко-фискалната

политика на отделните страни. И все пак, претеглената средна величина за

Европейският съюз, показва че “зеленето законодателство” е най-добре

развито в северноевропейските страни, където данъчните инструменти се

използват по-активно и в сравнение със САЩ и Япония генерират по-

високи бюджетни приходи.

Все пак, това не е основание за прекален оптимизъм най-малкото по две

причини. Първо, все още е твърде голям дял от данъчните постъпления се

“размива” в общите бюджетни разходи. С различни аргументи,

правителствата използват тези финансови ресурси за решаването на

проблеми, които нямат пряко отношение към измеренията на устойчивото

развитие. Често в такива случаи истинските мотиви са политически, а не

социални или екологични. Второ, почти всеобща практика е тези

постъпления изцяло или частично да се връщат чрез данъчен кредит на

фирмите-замърсителки.

Шведската еко-фискална политика олицетворява достатъчно релефно

нейното развитие в северноевропейските страни от ЕС. Общите бюджетни

постъпления в десетилетието от 1993 до 2003 година са се увеличили от 47.7

млрд крони до 71.9 млрд крони или с 34 %. Това увеличение на данъчните

постъпление не е голямо, като се има предвид и инфлационният фактор. Но

223

то показва, че тенденцията на нарастване на тези приходи е постоянна. Като

се има предвид, че през посоченият период се увеличава делът на еко-

съобразните технологии и крайни продукти, може да се направи извода, че

увеличението е за сметка на два основни фактора: а) разширена данъчна

база и б) повишена данъчна тежест.

Fig.5.3. Еко-данъчни приходи в Швеция 1993-2003г

(текущи цени, млн крони)

0

10000

20000

30000

40000

50000

60000

70000

80000

Total EnTax Substax Trtax Nrtax

1993

1998

2003

Легенда: Total – общо; Entax – енергиен данък; Substax – данък върху определени субстанции, включително сяра, инсектициди, изкуствени торове, отпадъци, вътрешен въздушен транспорт; Trtax – данък върху транспортни услуги; Nrtax – данък за ползване на природни ресурси;

Източник: Statistics Sweden, Stockholm, August 2003, от http://www.scb.scb.se/databaser/makro/sokres.asp?

Определен интерес представлява шведският подход при вътрешното

структуриране на еко-данъците, както по отношение отделните типове

данъци, така и между конкретните обекти на облагане. В групата на

енергийните данъци, постъпленията от облагане на използваното гориво са

останали почти непроменени – от 20.2 млрд крони през 1993г на 20.8 млрд

224

крони през 2003г. Това е съвсем слабо увеличение от около 600 млн крони

(през 2004г един щ.д. бе равен на 7.36 шв. крони). Но има рязко увеличение

на постъпленията от облагането на потреблението на електричество (с 274

%) и на емисиите на въглероден двуокис (с 226%).

Бързо растат данъчните постъпления от облагането на шведската

ядрена енергетика – от едва 100 млн крони през 1993г на 1.8 млрд крони

през 2003 или увеличението с над 18 пъти. Преломът е поставен през 1996г,

когато тези данъчни приходи се повишават над 8 пъти спрямо предходната

1995 година. От 1997г Швеция не облага с енергиен данък

хидроелектроцентралите, поради това, че те използват за енергиен източник

възпроизводими и екологически чисти природни ресурси. Както е показано

на графиката по-горе, почти са удвоени приходите от облагане на

ползването на изкуствени торове (от 185 на 340 млн крони). Бюджетните

приходи от данъци върху изполваните инсектициди са увелечени около 5

пъти – от 13 млн на 67 млн крони.

Съществена е промяната в облагането на потреблението на природни

ресурси (natural gravel tax), което през 2003г носи на бюджета приходи от

193 млн крони или с 275% повече от 1993г. Използвайки „традиционният

аргумент” за запазване на конкурентоспособността на икономиката си,

Швеция не провежда агресивна данъчна политика спрямо траспортния

сектор на икономиката, който по принцип е сред основните замърсители с

въгтлероден двуокис, сяра, тежки метали и други токсични вещества.

Във всеки случай, от обема и структурата на приходите по еко-

данъчното законодателство, може да се съди за приоритетите на дадена

страна при провеждането на такава политика и за решителността й да

ограничи емитирането на даден вид замърсител или на група от

замърсители.

Фискалната и монетарната политика са двата основни стълба на

икономическата политика. Но може да се приеме, че фискалната политика

се влияе по-силно от политическите фактори. От обществената оценка за

225

ефективността на бюджетната политика зависи политическата съдба на

изпълнителната и закондателната власт. Равнището и структурата на

данъците са сред най-дискутираните теми по време на и след изборите.

Затова, когато става дума за увеличение на еко-данъците, логично възниква

въпроса как това се отразява на общото данъчно равнище и още, как това

влияе върху доходите на фирмите и домакинствата.

Основната тенденция в изменението на данъчната ставка е към

нейното понижение. Причината за това не е само в политическите мотиви,

за които вече стана дума. Икономически съображения също играят роля за

преминавне към низходяща тенденция в равнището на тази данъчна ставка.

Към икономическите съображения се отнасят повишеното потребителското

търсене и освобождаването на допълнителни ресурси за инвестиции. Заедно

с това се оптимизират условията за повишаване доходността на капитала.

Степента на повишение на данъците и тяхната конкретизация за

различните бизнес дейности и видове потребление зависи от избраната

икономическа политика. Освен това, избраният модел на пазарна икономика

силно влие върху данъчната структура и данъчните постъпления. Страните от

Северна Европа, Канада и донякъде Япония, имат по-високи данъчни

ставки, отколкото САЩ, Великобритания, Италия и Португалия. Това е

поради по-голямата бюджетна ангажираност на тези страни към социалното

осигуряване и поддържането на социална защитна мрежа за безработните и

домакинствата с ниски доходи.

Значителни бюджетни средства се отделят за съвместно финансиране

на здравеопазването, науката и образованието. Затова през разглежданият

период, делът на еко-данъците в общите данъчни приходи в Швеция е 5.4

%, което е с 3 % под равнището на същият данък в Португалия. Така страна

като Швеция, която е сред лидерите в прилагането на еко-данъчното

законодателство се оказва след португалия по отношение делът на на тези

данъци в БВП. Но в същото време, относителните дялове на еко-данъците в

Дания (9.4%) и Холандия (9.4%) изпреварват аналогичният дял в

226

Португалия. Това подсказва, че в тези две страни опазването на околната

среда наистина има висок приоритет.

Фиг.5.4. Постъпления от еко-данъците в процент от общите данъчни приходи в избрани страни от ОИСР през 2001г

0 2 4 6 8 10 12 14

WA

Korea

Turkey

Denmark

Holland

Ireland

Japan

Greece

US

Canada

New Zealand

Czech

UK

Легенда: WA- средно-претеглена величина

Източник: OECD, Environmentally related taxes database, 2004; от http://www.oecd.org

Данните от Фиг.5.4. потвърждават необходимостта от познаването

на конкретните икономически условия в отделните страни, когато се

сравняват еко-данъчните приходи. По този показател, САЩ заемат

последното място в ОИСР, въпреки че са най-големият потребител

(относително и абсолютно) на природни ресурси, в т.чч.п на енергия. Това

подсказва, че данъчното законодателство на страната изостава в сравнение с

развитите страни от ЕС.

Би следвало да се отчете, че САЩ са страната с най-развити

капиталови пазари, респективно по-голям дял и по-висока абсолютна

227

величина на приходите от данъка върху капитала. Също, равнището на

безработицата е средно два пъти по-ниско от това на ЕС и ОИСР. Това,

съчетано с по-високите доходи на един зает в американската икономика,

допринася за по-големи доходи на домакинствата, респективно за по-големи

данъчни приходи от тези доходи. Обемът и респективно делът на проходите

от еко-данъци зависи също от структурата на икономиката и енергийната

интензивност. Турция, например, отчита много висок дял на тези приходи –

над 10%, но те са по-скоро показател за висока енергоемкост, отколкото на

развито законодателство за опазване на околната среда.

Структурата на данъчните приходи в страните от Източна Европа

не се различава съществено от тази на страните с развита пазарна

икономика. Чехската република е типичен представител на страните в

преход, която сравнително успешно хармонизира фискалната си политика с

тази на ЕС. Този процес на хармонизация продължава и сега.

Фиг.5.5. Структура на бюджетните приходи в Чехия през 2003г

(в проценти)

52%

7% 5% 5%

31%

др

ндп

ддс+

дтр

ед

228

Източник: Пърпвични данни от OECD (2003). COM/ENV/EPOC/DAFFE/CFA (126), p.8

Легенда: др- други приходи; ндп – неданъчни приходи; ддс+ - данък добавена стойностт + данък върху корпоративната печалба + данъка върху собствеността; дтр- данък върху труда (върху дохода, социално и здравно осигуряване; ед – екологичени данъци;

Посочената структура показва, че са налице големи възможности

за преструктуриране на данъчните приходи, като се запази общото им

равнище (т.е. преструктирането е данъчно неутрално). Делът на еко-

данъците е само 7 % от общите бюджетни приходи, докато тези върху труда

надхвърлят 50 %. Увеличението на еко-данъците трябва да става с по-голям

марж, отколкото е маржа на данъците върху труда и капитала, защото

относителното тегло на тези приходи в бюджета е в пъти по-малко. Затова

евентуално удвойяване на постъпленията от еко-данъци би наложило

промяна в др. данъчни ставки в значително по-малки маржове. При други

равни условия, това позволява да се преструктурират данъците без особени

сътресения в данъчната система.

Проучванията в Чехия на Scasny и Bruha (2003)показват един общ

феномен – когато еко-данъчната реформа е добре обоснована и са намерени

подходящите форми за привличането към реформата на бизнеса,

неправителствени организациии и широката общественост, нейното

въвеждане протича успешно. Особено, когато данъчните промени са

съобразени с равнищата на доходите на домакинствата, т.е. когато еко-

данъчната реформа е тясно обвързана с определени социални цели. 130

Ефективно ли е прилагането на данъчният натиск за

предизвикване на определено еко-съобразно поведение? Да, ако се съди по

конкретните резултати след старта на ЕДР (еко-данъчна реформа) в ЕС в

средата на 90-те години. Статистическите данни от Фиг. 5.6. показват

негативни зависимости между равнището на данъците и енергийното

потребление, например.

229

Фиг.5.6. Зависимости между тенденциите в данъчните равнища и крайното потребление на единица БВП, в проценти, 1995 = 100

0

20

40

60

80

100

120

140

1995 1996 1997 1998 1999 2000 2001 2005*

Ent

Enc

Легенда: Ent– енергиен данък върху крайно потребление на енергия; Enc- крайно

потребление на енергия като дял от БВП; 2005* - прогноза;

Източник: Eurostat, 2003.

Очаквам още по-силно изразена негативна връзка между двата

показателя, имайки предвид, че след шест годишни преговори, страните от

ЕС постигнаха съгласие за въвеждането на единен минимален данък върху

енергопотреблението. Твърде е вероятно това данъчно равнище да бъде

повишено през следващите 2-3 години, поради влязлото вече в сила през

2005г споразумение от Киото. Данъчната преса върху енергопотреблението

ще бъде сред активно използваните икономически стимули.

5.2. Фискален механизъм за защита и управление на горските масиви

Избрах горските масиви като удачен пример, поради две причини:

Първо, не е възможно в едно изследване да се обхване целият спектър от

производството на публични стоки и услуги. Това предполага избор на

определен отрасъл от публичния сектор, който да е достатъчно

пердставителен за резултатите от промените във фискалната политика.

Второ, много експерти определят като приоритет проблематиката с

230

глобалното затопляне, поради бързината с който протича процес и поради

величината на възможните икономически, социални и екологични ефекти от

неговото по-нататъшно развитие. Запазването и разширяването на

залесените площи е сред ключовите фактори, чрез които можем да

противодействаме на тази неблагоприятна тенденция.

Запазването на горите е възможно, ако се приложи комплекс от

фискални инструменти, в т.ч.: концесионни такси; годишни такси; такси

върху определено количество изсечени гори, различни данъци и глоби и др.

получените приходи пряко или косвено могат да се насочат обратно в

горското стопанство, където да се използват за финансиране на целеви

екологични програми и/или за социални програми, подпомагащи местното

население. Конкретната структура на разпределението на тези специфични

данъчни приходи е различно за отделните страни, в зависимост от избраната

фискална политика.

Опитът показва, че използването на бюджетно финансиране – под

формата на субсидии (негативен данък) или чрез директно финансиране на

определени програми, цели поддръжката и разширението на горските

масиви. Почти винаги, такова финансиране спомага постигането на двоен

ефект: а) подобряване на екологичните параметри и б) притъпяване на

социалните проблеми на населението в районите, където се прповежда тази

политика.

Китайският горски компенсационен фонд е отличен пример за

провеждането на екологична фискална политика в нововъзникващите

пазарни икономики. Иницииран през 1996г в планинската провинция

Сичуан, този механизъм бе одобрен от Държавният съвет през 2000г, когато

започна пилотното му прилагане в десет китайски провинции.131 Основната

идея е обвързването на приходите от входни такси за ползване на природни

паркове и резервати с тяхното въстановяване и поддържане.

Преразпределението на средствата в полза на собствениците на тези масиви

(частни, кооперативни и държавни стопанства, неправителствени

231

организации) става чрез взаимното допълване на два източника: а)

централизираният държавния бюджет и б) общинските бюджети. Тази

система на финансиране обхваща също програмите за залесяване по

границата с пустинните и полупустинните райони.

Моделът на Китайската еко-фискална политика за развитието на

тези целеви програми има бъдеще и базата за нейното прилагане ще бъде

разширена. Широкомащабната индустриализация на Китай и досегашното

подценяване на негативните екологични ефекти, вече са нанесли тежки

вреди върху площта и качеството на горските масиви. Процесите на ерозия

на почвата, свлачищата, промяната на микроклимата, настъпването на

пясъците и други неблагоприятни последици са близо до или дори са

преминали критичната граница. Затова, прилаганите сега фискални мерки са

повече от наложителни.

Разрушителните наводнения по поречието на р. Яндзъ през 1998г

се оказаха катализатор за прилагането на адекватни фискални стимули и за

търсенето и на други икономически и административни инструменти, които

биха помогнали за постепенното възстановяване на нарушените еко-

баланси. Един от най-важните позитивни ефекти от прилагането на този нов

подход е за свиване на емисиите от въглероден двуокис и същевременно

увеличение на потенциала за тяхното абсорбиране.

Както може да се предположи, проблемът е че размерът на тези

компенсационни фондове е все още недостатъчен. По преценка на експерти

от Китайският съвет за международно сътрудничество по проблемите на

околната среда и развитието (2002), сегашният размер на компенсациите за

единица площ горски масив е 7-8 пъти под достатъчния минимум.132

Недостатъчните фондове ограничават обхвата на приловението на

програмата, като през 2002г само 32 % от обшите горски площи на една от

избраните провинции (Гуанджоу) са включени в схемата за компенсации

(субсидии).

232

Въпреки това, инициирането на програмата и нейното практическо

приложение е определено положителена стъпка. Насърчителните резултати

от първите години на прилагането й сигурно ще спомогне за поетапното

увеличение на тези фондове. Може да се предположи, че постепенно ще

расте ролята на местните (общинските) за сметка на централизираните

бюджети. Общата тенденция на децентрализация на бюджетирането също

действа в посока към засилване ролята на местните бюджети. Също така,

прилагането на посоченият механизъм е успешен пример за потенциала на

международното сътрудничество при търсенето на най-добри решения на

екологични проблеми, като се използва международният опит. xiii

Фискалните механизми се очертават основен инструмент за изпълнението

на Протокола от Киото. Специалистите считат, че от 20 до 30 % от

увеличеното количество на въглероден двуокис в атмосферата се дължи на

намаляването на госрките площи, което от своя страна води до намаленият

капацитет за абсорбиране на вредните газове. Освен по-голямото

ангажиране на централните и местни бюджети, налице е тенденция на

засилване на фискалното сътрудничество мевду фирми, чиято дейност е

свързана пряко или косвено с опазването и възпроизводството на горите.

Така например, водноелектрическа компания от Коста Рика

доброволно участва във формирането на парични фондове за субсидирането

на частните собственици на горите в региона на централата. Субсидиите се

предоставят срещу техните услуги по поддържането и управлението на

горите. В Парагвай , международната водноелектрическа компания АЕС

също участва с над 2 млн щ.д. във формирането на подобни фондове.

Интересът на тези компании от финансовото подпомагане за укрепването на

горските масиви се състои в това, че запазването на тропическите гори в

Централна и Южна Америка спомага за задържането на подпочвените води.

xiii В разработването на Китайският горски компенсационен фонд участват Канадската агенция за международно развитие (CDIA), Австралийският център за международни аграрни изследвания (ACIAR), Американската фондация “Форд”, Световната банка, НПО за горите от гр. Вашингтон и Китайската академия на науките.

233

Именно тези подпочвени води са условие за осигуряването на достатъчно

количество вода за електропроизводителите.

Днес около 30 % от горите на Коста Рика са под защитата на

закона. За тяхното запазване и възпроизводство се отделят значителни

средства от държавния и местни бюджети. Заинтересованите местни фирми

също участват с ко-финансиране на подобни проекти. Могат да се посочат и

други примери за реализация на съвместно финансиране на еко-програми.

Успешното развитие на планинският туризъм в Австрия, Швейцария или

България предполага такава хармонизация на интересите, доколкото

запазването и разширяване площта на горите е условие за просперитета на

туристическият бизнес. Затова в повечето развити страни собствениците на

гори получават преки компенсации от специализирани фондове.

Бразилската фискална политика по запазването на тропическите гори

в долината на Амазонка има своята специфика. Тя се изразява в това, че

част от бюджетните приходи се преразпределят за финансиране на

екопрограми в региона. Основният източник на тези приходи са данъците

върху продажбите, като около 25 % от данъчните приходи се връщат

обратно към местните бюджети за целево еко-финансиране. Проявяването

на такава гъвкавост в използваните фискални инструменти е задължително,

особено за обширните райони с тропически горски масиви, на чиято

територия няма индустриални или хидроенерегийни комплекси, които биха

подпомагали финансово тези специализирани фондове. Коста Рика е

избрала друг източник за данъчно преразпределениеe – приходите от акцизи

върху твърди и течни горива се използват за основен източник, но се

използват също и постъпленията от продажбата на “емисионни

разрешителни” на страни като Холандия и Норвегия. 133

Екоданъчната политика по отношение на тропическите гори в

Камерун (Африка) е типичен пример за фискална децентрализация. От

момента на прилагането през 1995г, политиката на Камерун доказа своите

предимства пред прилаганат с десетилетия централизирано бюджетиране и

234

управление на 22 млн хектара, които са третия по големина горски масив в

африканският континент. Госрсокот стопанство заема трето място в

икономиката на страната (след рудодобива и селското стопанство), според

делът на произведения БВП. Дърводобива осигурява и около една трета от

доходите от износа на страната. От тази гледна точка, може да се проследи

ефекта от децентрализацията на еко-фискалната политика върху

макроикономическите показатели на страната. Анализирайки

децентрализираната данъчна система на камерун, Logo (2003) отбелязва, че

данъка има два компонента: постоянен и временен.134

Постоянният данък е горският данък, който се събира веднъж

годишно. Неговият размер се определя в зависимост от два фактора.

Първият се формира в зависимост годишната база, докато вторият се

определя на тръжен принцип. Вторият елемент внася конкурентност в този

механизъм и включва фирмите-кандидатстващи за лиценз за изсичане на

определените площи гори. Този данъчен компонент е определен от Logo

като “парафискален данък” върху кубичен метър изсечена дървесина.135

Според закона, 40 % от горските такси се предоставят на местните

общински съвети. Други 10 % от приходите от такси се предоставят на

съседните общини, които се намират в непосредствена близост до горските

масиви или до мястото, където е разрешен добива на дървесина. Останалите

50 % се отчисляват към централизрания бюджет, където могат да се

използват само за целеви екологични програми. Този децентрализиран

подход, позволява на Камерун да постигне по-добра хармонизация на

интересите между местното население, компаниите експлоатиращи горите,

и държавата. Това създава важни стимули за местното население да опазва

горите, които в повечето случай са техен единствен източник на доходи.

С балансирането на иконмическите интереси на всички

заинтересовани страни са създадени условия за постигането на определени

социални и екологични цели. Така например, Камерун създаде

“изравнителен социален фонд” през 2001-2002г , с който да спомогне за

235

решаването на проблема с бедността. Този фонд се управлява съвместно от

министрите на финансите и горите, които разпределят сред местните

общини половината от набраните данъчни постъпления.

Друг инструмент на фискалната политика за постигане на

екологосъобразно поведение на производителите и потребителите е

промяната на релативните цени. Изменението в данъчните равнища,

използването на пряко и косвено субсидиране, осовобождаването от данъци,

приоритетен достъп до кредитиране и други подобни инструменти,

предизвиква желаните промени в поведението на производителите и

потребителите. Крайният резултат би следвало да прави екологичните

услуги по-изгодни или поне толкова изгодни, колкото и използването на

земята за алтернативни дейности.

Пазарните стимули играят решаваща роля за достигане целите на

устойчивото развитие. САЩ имат традиции в използването на тези стимули

за решаването на определени екологични проблеми. Такъв пример е

Консервационната програма, чиято реализация започва още от 1930г, т.е. в

разгара на голмята депресия. Непосредствената причина за разработването и

приемането на тази програма е била катастрофалната суша в Южните щати

на страната, довела до тежка ерозия на почвата и рязък спад в добивите. По

Данни на министерството на земеделието (САЩ) от Юли, 2004г, програмата

за консервация (неизползване) обхваща около 10% от площите на страната,

използвани за зърнопроизводство.

Годишните компенсации на собствениците на земята струват на

федералният бюджет почти 1.5 млрд долара. Рентата за един хектар земя,

която е фактически наета от правителството по тази програма, е средно 121

долара на хектар. В щатите от Средният Запад , които са центрове на

зърнопроизводството, рентата е значително по-висока: Айова (210 долара),

Илинойс (160 долара), Индиана (147 долара) и Охайо (144 долара).

Съгласно сключените договори за наем, върху 60% от тези консревирани

236

площи се отглежда трева, 15-16% са залесени и 5-6% са запазени като

мочурища.136

Развиващите се страни от тропика не разполагат с такива свободни

финансови ресурси за запазването на горите си. Ограничените бюджетни

постъпления правят почти невъзможно интервенцията върху релативните

цени, за които стана дума по-горе. Жизненоважните фукнкции на горите не

носят никакви доходи на собствениците им или пък тези доходи са незначителни, в

сравнение с доходите които биха се получавали при алтернативно използване на

площите – земеделие, животновъдство, туризъм, добив на дървесина и др.

Това е причината за умишленото унищожаване на милиони хектара гори с

цел превръщането им в пасбища или за развитие на растениевъдството. В

някои райони има възможности за добиването на естествен каучук или

събирането на билки, но тези алтернативи имат частен характер. Разбира се,

при подходящи обстоятелства, подобни дейности могат да бъдат обект на

пряко или косвено субсидиране, ако заетите в тях полагат грижи за

запазването на тези горски масиви, каквато е практиката в Бразилия.

5.3. Алтернативни източници за Еко-финансиране

Екологичните програми не биха могли да бъдат финансирани изцяло

само чрез осигуряване на определени данъчни приходи. Необходима е

мобилизацията и на други бюджетни източници. Редица авторитетни

икономисти възраждат сега идеята за въвеждането на данък върху

валутните транзакции. Използвам понятието възраждат, защото в

знаметиният си труд “Обща теория за заетостта, лихвеният процент и

парите” Джон Кейнс (1936) предлага този инструмент като стъпка към

стабилизацията на американския валутен пазар.137 В анализът на факторите,

довели до възникването и задълбочаването на острата стопанска криза в

Америка през 1929-33 година, Кейнс посочва, че твърде големите по обем и

същевременно несанкционирани от регулативен орган спекулативни

транзакции с валута са спомогнали за задълбочаване на кризата.

237

Всъщност, това е така и сега. Категорично бе доказано, че по време

на последните две финансови кризи в Азия (1997-98) и Латинска Америка

(1994, 1999), спекулативното движение на паричният капитал предизвика

рязко изостряне на финансовите кризи, причинявайки загуби за стотици

милиарди долари. Процесите на глобализация засиилват ваимозависимостта

между националните икономики и световното стопанство, така че при

определени условия регионалните финансови или икономически кризи

лесно се прехвърлят на другият край на света.

Към силно ограничаване на покупателната способност на тези страни

трябва да се отнесе бързото изчерпване на валутните им резерви и

невъзможността да финансират вноса с конвертируема валута. Естествено,

подобен срив в търсенето на вносни стоки и услуги рефлектира върху

страните износителки – ненатоварени производствени мощности,

съкращение на заетите (безработица), ниска инвестиционна възвръщаемост,

ограничаване на растежа, намаляване на бюджетните постъпления,

проблеми за банковата и финансовата системи. Като се има предвид, че

финансовата стабилност е сред условията за устойчиво икономическо развитие,

ограничаването на прекомерната свобода в движението на спекулативния

капитал би осигурило по-висока устойчивост. Евентуален данък върху

валутните транзакции в рамките на 0.10 – 0.25 % върху стойностният обем

на покупко-продажбите , би създал икономически стимули за ограничаване

на търгуемите обеми.

Кейнс оприличава спекулативните операции на пазара на игра в

казино и изразява убеждението че такъв род операции трябва да бъдат

направени достатъчно скъпи и с това труднодостъпни. Според него, “

данъчното облагане на всички транзакции може да се окаже най-

ефективната възможна реформа в САЩ, с която да се ограничи твърде

големият дял на спекулативните валутни сделки”.138 Тази идея намери по-

нататъшно развитие през последните години в лицето на Нобеловият

лауреат по икономика Джеймс Тобин , който пледира че достигнатото

равнище на развитието на международният валутен пазар и неговите

238

дестабилизационни прояви прави въвеждането на такъв данък необходим

повече от всякога.139

Такава данъчна ставка се е прилагала в миналото, прилага се и сега в

някои страни. Но тази практика не е поставена на системна основа, данъкэт

е символичен и не на последно място, получените постъпление не се

използват за програми за устойчиво развитие. Така например, данъкът

върху продажбата на акции е едва 0.0034 %. В Белгия тази ставка е 0.34 %, а

в Португалия 0.1%. Финландците отмениха този данък през 1992 година,

надявайки се, че това ще улесни търговията на борсата и ще стимулира

инвециционният процес.

Навсякъде се прилага диференциране на данъка за различните видове

ценни книжа. Обикновено ставката върху търговията с акции е по-висока

отколкото върху търговията с държавни облигации. Доколкото тази

политика се формулира от правителството, обясним е стремежа за

поевтиняване и приоритетно финансиране на бюджетния дефицит чрез

операции на фондовата борса.

Baker (2000) основателно поставя под съмнение възможността за

въвеждането на единна, достатъчно висока ставка върху транзакциите на

всички валутни и фондови пазари. Това наистина е изключително трудно

осъществимо, като се имат предвид взаимозиключващите политики на

различните страни. По-реалистично е да се очаква, че пробив в това

направление може да се направи като начало в отделно взета страна. 140

Съмнявам се, обаче, че очакванията на Baker, че това може да стане в

САЩ са реалистични. Основание за такова съмнение ми дава фактът, че

САЩ са страната провеждаща последователна политика на дерегулация на

тези специфични пазари. Тази деругулация включва минимални или нулеви

фискални ограничения пред развитието на капиталовия пазар. Такъв

подход, с определени уговорки, е в интерес на САЩ, но не и в интерес на

глобалните цели за устойчивост. Използваме израза “с определени

239

уговорки”, защото поредицата от сривове на американските фондовите

борси поставя под сериозно съмнение ефективността на тази политика.

Аргументите в подкрепа на използването на такава данъчна ставка са

достатъчно убедителни. Възраженията срещу прилагането й са по-скоро

политически или пък изразяват тесни лобистки интереси. Това е

разбираемо, като се има предвид изключително високата спекулативна

печалба. Става дума за най-големият пазарен сектор в световната

икономика. Среднодневният обем на валутни транзакции надхвърля 1.9

трилиона щ.д., което е 130 пъти повече от дневният оборот на

американският пазар на ценни книжа, включително пазарите NYSE, АМЕХ

и NASDAQ и 110 пъти по-голям от дневният търговски оборот. Съвкупният

международен търговски оборот възлиза “едва” на около 5 трилиона щ.д.

годишно, респективно 13.7 млрд долара дневно. Фактически, само 2 % от

покупко-продажбата на валута обслужва международната търговия, други

17-18 % се дължат на търговията с ценни книжа.. Така спекулативните

валутни операции заемат около 80% от общия обем на валутна търговия.141

Споделям разбирането, че тезо спекулативни операции са

паразитиращо звено върху светоната икономика. Част от добавената

стойност, създадена от производителите на стоки и услуги се преразпределя

в полза на спекулантите, чиято норма на печалбата се оказва по-висока от

тези, които са я създали. Не са доказани твърденията, че видите ли, тези

спекулативни операции спомагали за формирането на пазарна цена на

валутите и за “финна настройка” на този специфичен пазар. Реалното

икономическо развитие и безпристрастният език на фактите подсказва, че е

вярно точно образтното. Колкото по-голям е делът на тези операции и

колкото по свободно е движението на паричният капитал, толкова по-

обхватни и по-дълбоки са периодичните финансови кризи. Така “фината

настройка” фактически се превръща в “фино дестабилизиране”.

Следователно, предложеният данък върху трансакциите с валута и

ценни книжа би имал двоен позитивен ефект: а) стабилизация на световната

240

финансова система и б) осигуряването на допълнителни бюджетни приходи,

които биха могли изцяло да се използват за осъществяванео на прехода към

устойчиво развитие. Такива могат да бъдат целеви програми за подобряване

качеството И улесняване достъпа до образование и здравеопазване,

преференциялно жилищно кредитиране, стабилизация на социалните и

пенсионни фондове, експортно стимулиране на износ на екологично чисти

продукти или продукти произведени с екологично чисти технологии, за

разширяване на горските масиви, за консервиране на ачст от плодордните

земи и т.н.

Дори 0.25 %-ен данък , би осигурявал допълнителни бюджетни

приходи от около 140 милиарда долара годишно. Тази сума е 14 пъти по-

висока от сегашният годишен бюджет на ООН или над 1800 пъти повече от

годишният бюджет на Програмата на ООН за опазване на околната среда

(UNEP). Средствата биха били достатъчни за постигането на

революционен скок в мащабите и интензитета на програмите за устойчиво

развитие.

Palley (2000) прави интересно предложение за използването на

“Тобин данък” за формирането на нов план “Маршал” за устойчиво

икономическо развитие в глобален мащаб. Според мен, разпределението на

постъпленията от такъв данък би следвало да има наднационален характер. Като

имам предвид, че световният валутен пазар е териториално концентриран и

още , че най-голям дял от операциите се извършват в Лондон и Ню Йорк, би

било несправедливо, ако само бюджетите на Великобритания и САЩ се

облагодетелстват от световнага валутна търговия. Затова напълно

справедливи са основанията за преразпределение на евентруалните данъчни

приходи на по-справедлив принцип.

Делът на отделните страни не би следвало да се определя единствено

от тяхното пропорционално участие на тези пазари, защото доминиращият

дял е този на най-развитите страни. Затова, след покриването на разходите

по събирането на данъка, постъпленията трябва да се разпределят по

241

взаимоприемлив принцип. Най-добре би било, ако с тях се разпореждат

оторозирани мевдународни институции, които осъществяват програми за

устойчиво развитие. Логично е сахто така да се очаква, че развиващите се

страни ще заемат приоритетно място. Така лесно ще се изпълни ангажимент

на най-силно развитите страни от Г-7 да предоставят като икономическа

помощ 0.7 % от своят БВП (сега този процент е едва 0.15%). Ще останат

достатчно средства за разширяване на научно-приложните изследвания с

екологична насоченост в самите развити страни.

Данъците върху емитантите на вредни отпадъци осигуряват скромни

бюджетни приходи, защото от една страна данъчната ставка е сравнително

ниска, и от друга страна, данъчната база е недоразвита. Очевидно че еко-

данъчната реформа (ЕДР) изисква усъвършенствуването на тази политика.

По принцип, фискалните стимули в случая целят най-вече намаляване на

вредните емисии и (или) ограничаване на потреблението на природни

ресурси.

От адекватното определяне на равнището на данъците, таксите или

глобите, зависи съотношението в цената на алтернативното поведение на

фирмите-замърсители. Те винаги сравняват наказателните плащания с

необходимите разходи, за да елиминират емитирането на вредни врещества

чрез затваряне на производствения цикъл или чрез инсталирането на

пречиствателни съоръжения. Естсетвено, фискалната политика в тази сфера

би предизвикала желаните ефекти, само ако ценовите стимули за

екологосъобразни решения са достатъчно силни.

Прилагането на такива фискални стимули не изключва използването

на технически стандарти и норми, които се отнасят към така наречената

“командно-контролна политика”. Тя е по-скоро допълващ механизъм, който

поставя технически ограничения под формата на максимално допустими

норми на замърсяване, т.е. поставя физически ограничения на

замърсяването. Особеността и предимството на фискалният подход, е че се

242

създават икономически стимули за постоянното снижаване или дори

елиминиране на вредните емисии.

Прилагането на даначно облагане върху замърсителите се оказва

труден и сравнително скъп за администриране процес. Главната причина е,

че вредният ефект зависи от географското място на замърсвянето. Едно и

също количество замърсител би имал коренно различен ефект върху

природната среда и здравето на хората в зависимост от това, дали вредните

отпадъци от производството и потреблението се изхвърлят до, във или

далече от населени места, реки, морета и океани, водни кладенци,

подпочвени води, в различни микроклиматични условия (влажност и

температура на въздуха, ветровитост, годишни сезони и т.н.).

Екологичните последици от отделянето на един милион тона

въглероден двуокис в непосредствена близост до голям селищен център

биха била многократно по-големи от същите емисии в полурланински или

планински район с достатъчно горска площ. Струпването на токсични

отпадъци до брега на река или езеро би разпространило негативният ефект

на десетки или стотици километри от мястото на заразяването. Същите

отпадъци биха били локализирани, ако се складират в подходящи условия за

съхранение, които не допускат замарсяване на съседни пространства. И в

двата случая количествените параметри на замърсителя са еднакви, но

степента на вредно въздействие е различна.

Различна би следвало да бъде и данъчната ставка за облагане на

такива емисии, доколкото мястото и условията при които се отделят –

свободно в природното пространство или съхраняване при определени

условия, има раличен ефект върху природната среда и респективно здравето

на хората. Досега е натрупан достатъчно опит в прилагането на подобни

данъци в повечето развити и някои развиващи се страни. Boyd (2003), дава

интересен пример за успешно ограничаване на замърсяването на водите в

Холандия, където правителството въведе големи глоби върху прякото или

косвеното замърсяване с тежки метали и други опасни отпадъци.142

243

Възможно решение на въпроса с твърде големите различия на тези

условия в различни географските условия, често дори в рамките на една

община, да се отчитат на местно ниво. С други думи, контрола и събирането

на данъците и таксите да се осеществява на общинско и селищно равнище.

Би било целесъобразно на същото равнище да се усвояват и данъчните

постъпления. Така ще се компенсират административните разходи по

реализацията на тази данъчна политика и същевременно ще се осигуряват

част от ресурсите за решаване на екологичните проблеми на населените

места, в тома число: изграждането на лаборатории /стационални и

подвижни/ за следене качеството на водата, въздуха и почвата/, обработка и

рециклиране на индустриалните и битови отпадъци, изграждане и

усъвършенстване на канализационната мрежа и др.

Намаляването на военните разходи в световен мащаб би трябвало да

бъде една от основните стъпки към устойчиво развитие. Военната индустрия

поглъща огромни финансови и човешки ресурси, както и безценни възпроизводими и

невъзпроизводими природни ресурси. Тази индустрия се радва на благоприятни

условия за изследвания и развитие и затова тя е на гребена на вълната на

модерните технологии. Великите сили поддържат тезата, че оръжията са

необходимост за националната сигурност или дори, че военната индустрия

има катализираща роля за икономическото развитие – твърдение, което

фактите оборват. Великите сили, както винаги в човешката история,

използват военната мощ главно за преразпределение на природни и

икономически ресурси, но също и за да предовратят преразпределение в

ущърб на техните интереси. Големите количества от оръжия за масово

поразяване, способни да унищожат земята няколко пъти, не кореспондират

с рационалността.

Мащабът на милитаризацията отдавна не отговаря на разбирането за

национална сигурност. Продължаващата надпревара във въоръжаването е

една от основните пречки за постигане на устойчиво развитие. Не само, че

се прахосват ценни ресурси, но се дестабилизила международната

244

икономическа и политическа среда. Произведените оръжия продължават да

се използват в конфликтите в Близкия изток, Африка, Средна Азия..

Военната промишленост има изключително висока норма на печалба,

базирана на псевдо-пазарни условия и пряка или косвена подкрепа от страна

на правителствата. В голяма част от случаите, правителствата купуват

военна продукция главно от местни (национални) компании, дори когато

тези компании са монополисти и следователно продават на по-високи от

пазарните цени. Според оценките на Стокхолмският международен

институт за мирни изследвания (SIPRI, 2005), годишните печалби на

водещите производители на въоръжение през 2002г (Бойнг, САЩ; Локхийд

Мартин, САЩ; Юнайтед Технолоджис, САЩ) са в обсега на 400 – 500 млн

долара и достигат до 14 милиарда долара (Дженерал Илектрик, САЩ).

Постигането на устойчиво развитие е възможно при условие, че лъвският пай

от ресурсите, използвани от военния сектор се пренасочат към икономически и

социални програми, както и към програми за опазване на околната среда. Такъв тип

трансфер би улеснил съхранението на ограничени невъзпроизводими

ресурси и би ограничил деградацията на околната среда.

Но реалността е твърде различна от тези желателни промени.

Разходите за отбрана продължават да се увеличават – от 742 милиарда щ.д.

през 1994г. те достигат 879 милиарда през 2003г. (вж. Фиг. 5.7) Това

означава увеличение от 18% за 10 години. Очаквам, че тренда ще се запази

за следващите 5 години и че нивото на военните разходи ще прескочи

границата от 1 трилион щ.д. в края на 2010г. Само Европа дава

обнадеждителни сигнали за стабилизиране на текущия военен бюджет; 2 –

процентното намаление – от 200 милиона щ.д. през 1994г. до 195 милиона

щ.д. през 2003г. е очевидно. Очаквам обаче военните разходи на региона да

се повишат, ако Европа предприеме по-нататъшни стъпки за създаване на

собствена отбранителна система като алтернатива на НАТО.

245

(Фиг.5.7. Военни разходи ( млрд щ.д., постоянни цени от 2000г)

0

200

400

600

800

1000

1200

1994 1995 1996 1997 1998 1999 2000 2001 2002 2003 2010*

World

Europe

Americas

As & Oc

ME

Легенда: As & Oc–Азия и Океания, ME–Близък Изток; World - световни; Europe – Европа; Americas – Северна и Южна Америка; 2010* - прогноза;

Източник: Stockholm International Peace Research Institute, SIPRI. (2004). SIPRI Yearbook

2004., от http://www.sipri.org

Разходите за отбрана предизвикват дестабилизиращи импулси в

икономиките на по-слабо развитите страни. Показателно за такава

дестабилизация е, че увеличението на разходите за отбрана (1994-2003 г.) в

по-слабо развитите страни е по-голямо от средното за света. Например, в

Близкия Изток, Югоизтична Азия и Северна Африка увеличението е

съответно 48%, 41% и 24%, докато за света този показател е 18%. Бих искал

да подчертая, че паритетните военни разходи имат различни ефекти върху

икономиките на развитите и развиващите се страни. Икономическата и

социалната тежест на последните е значително по-висока и е причина за по-

сериозна дестабилизация на техните икономически системи. Вместо

инвестиции в намаляване на бедността, увеличаване на заетостта,

технологичен прогрес, опазване на околната среда и пр., развиващите се

страни използват своите оскъдни бюджетни ресурси за закупуване на

въоръжение.

246

Тази практика създава порочен кръг, който води до осигуряването на

по-големи печалби на производителите на оръжие и съответно по-високи

дългове за страните-вносители, до по-лесно управляеми и по-зависими

развиващи се страни.

Фиг.5.8. Военни разходи и разходи за ограничаване и контрол на замърсяванията на околната среда за избрани развити страни през 2004г (в % от БВП)

Легенда: PAC–разходи за ограничаване и контрол на замърсяванията; MIL–военни разходи.

Източник: Stockholm International Peace Research Institute, SIPRI.(2004). SIPRI Yearbook

2004. Retrieved January 7, 2005 from http://www.sipri.org; Organization for Economic Cooperation and development, OECD (2003). Pollution Abatement and Control Expenditures in OECD Countries,

от http://www.oecd.org/searchResult/0,2665,en_2825_293564_1_1_1_1_1,00.html

Сред страните от Фиг. 5.7 само Япония не е член на НАТО.

японските разходи за ИКЗ за близо 2 пъти по-ниски от разходите за отбрана,

въпреки че според японската конституция военните разходи не трябва да

превишават 1% от БВП. При някои страни – членки на НАТО, като Испания

и Люксембург, военният бюджет е по-нисък и е около 1% от БВП. В същото

време, техните инвестиции в образование и здравеопазване са в рамките на

0.0% 1.0% 2.0% 3.0% 4.0% 5.0%

USA

UK

France

Japan

Spain

Greece

PAC

MIL

247

4-6% от БВП. (SIPRI, 2004) Това показва, че членството в дадена военна

организация не предопределя системата на фискални приоритети.

Би било интересно да проследим икономическия резултат от

съревнованието “ фискални стимули за износ на военна продукция срещу

износ на екологични технологии”. Световният пазар на екологични технологии –

400 милиарда щ.д. годишно е два пъти по-голям от пазара за стоки и услуги с военно

предназначение. САЩ контролират половината от международния пазар за

екологични технологии. Въпреки, че този пазар често е по-привлекателен от

военния, и има категорични морални и политически предимства, за САЩ

износът на оръжие продължава да има по-голям приоритет. Американското

правителство фаворизира производството и износа на оръжие. Например,

експортната премия е 12 пъти по-висока от премията за износ на екологични

технологии. С други думи, парите на данъкоплатеца се насочват към една

икономически по-неефективна и същевременно дестабилизираща сфера.

Pemberton (1998) доказва, че възвръщаемостта на бюджетните разходи за

промоция на екологични технологии, е с 25 пъти по-висока възвръщаемост от

промоцията на военни технологии.

Без съмнение, тези един трилион щ.д., които светът харчи всяка

година за военни програми, биха дали значими резултати, ако се инвестират

в опазване на околната среда и обществено-икономическо развитие.

Постепенното пренасочване на бюджетните разходи от военните програми

към устойчивото развитие е най-подходящата и реалистична възможност за

генериране на ресурси, необходими за реализацията на програмата на ООН

Дневен ред 21. Такова пренасочване на материалните, човешките и

финансовите ресурси е възможно, ако международната общност намери

подходящите механизми и инструменти за неутрализиране на

корпоративните интереси във военния сектор. Фискалните политики трябва

да се преориентират към устойчивото развитие; пренасочването на

обществените разходи от военните към еко и социалните програми би

248

довело до по-висок икономически резултат и би подпомогнало значително

постигането на устойчиво развитие.

5.4. За и против политиката на субсидиране

Субсидиите, наричани още “негативен данък”, често се използват в

противоречие на целите за устойчиво развитие.xiv Днес общият годишен

размер на субсидиите в света надхвърля 600 милиарда щ.д. Те са насочени

главно към селскостопанското производство, минното дело, енергетиката и

др. сектори, ккоито правителството е определило като национален

приротит. С парите на данъкоплатците се променя пазарната среда така, че се

стимулират едновременно производителите и потребителите да използват повече

природни ресурси. Например, субсидиите в добивната индустрия покрват

голяма част от производствените разходи, позволявайки поддържането на

ниски пазарни цени. Така данъчните приходи са използавни за доставката

на евтини невъзпроизводими ресурси. Колкото тези ресурси са по-евтини,

толкова по-слаби састимулите за ефективното им използване. Не е

приемлив аргументът, че по този начин се субсидира запазването или

разкриването на нови работни места. Всъщност, позитивните ефекти от тази

политика са много по-малки от негативното въздействие върху социално-

икономическата и система и природната среда.

Използваните техники на пряко и косвено субсидиране са

мнoгoобразни, като се започне от прякото финансиране на фермерите за

единица експлоатирана площ, за единица продукция или под формата на

експортни премии (ОИСР и в по-слабо изразена степен-някои средно

развити страни) и се стигне до непрякото финансиране – субсидиране на

производството на риболовни кораби (Норвегия) или на самолетостроенето

(ЕС). Често използвани техники на непряко субсидиране са освобождаване

xiv Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (ОИСР) дефинира субсидиите като: “мярка, която поддържа потребителските цени под пазарните равнища, или поддържа цените на производителите над пазарните равнища, или намалява разходите едновременно на производителите и потребителите като им оказва пряка или косвена подкрепа”

249

от данъци или така нареченото “данъчно рециклиране”, т.е. връщане на

събраните данъци на фирмите, от които тези данъци са събрани. Данъчното

рециклиране все още широко използвано в полза на енергийните сектори,

дори в страните от Северна Европа, които играят водеща роля в

усъвършенстването на еко-данъчното законодателство.

За съжаление, прилагането на данъчното рециклиране се прилага по начин,

който създава предпоставки за забавяне на структурните и технологичните реформи

за устойчиво развитие. Сегашните форми и сектори на субсидиране имат и

друго измерение на негативния си ефект върху устойчивостта на

развитието. Той се изразява в а) изкривяване на икономическите условия за

свободна межудународна търговия и б) поставяне на развиващите се страни

в крайно неблагоприятни позиции, особено по отношение на пазара за

селскостопански продукти, където деформацията е най-силно изразена. Taka

субсидиите в развитите страни имат отрицателно влияние върху ценовата

конкурентоспособност на развиващите се страни. Загубата на експортен

потенциал рефлектира върху рентабилността на производството в тези

развиващи се страни, до по-ниска заетост, проблеми с платежните и

търговски баланси, утежнуване на обслужването на външните им дългове и

в крайна сметка до изостряне на тежките им социални проблеми.

Последните развития на Северноамериканският пазар на царевица са

типичен пример за неблагоприятния ефект от субсидирането в условията на

либерализираща се международна търговия. От създаването на НАФТА

(Североамериканският договор за свободна търговия между САЩ, Канада и

Мексико) през 1995г, износът на царевица от САЩ за Мексико се утрои и

сега достига 30 % от мексиканския вътрешен пазар. Една от причините за

този релутат е субсидирането на американските производители. Според

неправителствената организация Oxfam (2003) американските

производители на царевица получават годишно дотации в размер на 10 млрд

долара, което им позволява да продават по занижени цени. За сравнение,

250

дотациите за мексиканските производители на зърно са едва 105-145 млн

долара годишно, т.е. почти десет пъти по-малко от тези в САЩ.

Диспропорцията в субсидирането поставя под заплаха бъдещето на

мексиканските зърнопроизводители. Поради по-евтиният, масиран внос от

САЩ, продажните цени на мексиканската царевица паднаха с почти 70 %,

което доведе до фалит десетки хиляди фермери. Освен това, вместо приходи

от износ, сега Мексико трябва да пренасочва валутни ресурси за вноса на

царевица от САЩ. Това налага смиването на бюджетните екологични

програми и съответно увеличение на програмите за частично компенсиране

на безработните фермери. Заедно с това, увеличава се търговският дефицит

на страната и се изтощават валутните й резерви. Разбира се, САЩ печелят

от такова развитие на нещата. Изнасяйки в мексико около 5 млн тона

царевица годишно, те си осигуряват допълнителни приходи от 500 млн

долара.

Разширението на американската пазарна ниша в Мексико е

своеобразна алтернатива, за загубата им на пазари в Европа, Япония и др.

региони. Причината е, че все повече страни налагат забана за вноса на

генномодифицирана американска царевица. Има сериозни опасения, че тази

царевица крие опасности за здравето на хората. Мексико не разрешава

производството на генно модифицирана царевица, но все още не е

забранила нейният внос. Така САЩ прибират парите от износа, а

мексиканците поемат рисковете и същевременно финансират американският

износ. Положителният ефект за мексиканското животновъдство, изразяващ

се в по-евтини храни за животните, не може да компенсира другите загуби,

в т.ч. тези причинени от разоряването на зърнопроизводителите.

Посоченото пазарно преструктуриране има противоречиви ефекти

върху околната среда. От една страна, свиването на царевичното

производство в Мексико означава използването на по-малко изкуствени

торове, хербициди и инсектициди. Освен това, химическата интензивност

на американското зърнопроизводство е по-ниска, което означава по-малко

251

вреда от единца продукт. От друга страна, американското

зърнопроизводство потребява повече вода за единица продукция, поради

разликата в климатичните условия и в технологията на производството.

Това пък затруднява балансите на дефицитните водни ресурси. Трябва да се

отчете и това, че натрупаните замърсявания в земеделските земи на САЩ са

по-високи от тези в Мексико. Keeny и Muller (2000) стигат до извода, че

различни химикали, включително азотни съединения, са просмукани от

царевичните полета към течението на река Мисисипи и предизвикват

разширяване на “мъртвата зона” в мексиканският залив.143

ЕС провежда подобна на САЩ политика на субсидиране на

селскостопанското производство, достигащо около 100 млрд евро годишно.

Тези субсидии са причината за по-голямо предлагане на агропродукти,

увеличение на хранителните излишъци и понижение на пазарните цени. В

същото време, пазарът на ЕС е защитен с митнически и немитнически

инстуремнти от внос на селскостопански стоки от развиващите се страни.

Поради това, развиващите се страни имат ограничен пазарен достъп и

респективно по-ниски валутни приходи, от които имат крещяща нужда.

Като се има предвид и по-ниската производителност на труда в развиващите

се страни, субисидирането на европейските производители прави почти

невъзможна ценовата конкуренция.

Тази фискална политика поражда проблеми и за страните в преход

към пазарна иконимка. По време на дебата на ЕС за бюджета за 2006г,

Премиерът на Великобритания Т. Блеър сподели, че дневната субсидия ва

всяка крава във фермите на ЕС възлиза на две евро, което превишава

дневната пенсия в източноевропейските страни. Сравнението е убедително,

като се има предвид, че почти три милиарда души разполагт дневно с по-

малки средства за живот.

Повечето източноевропейски страни в преход отчитат нарастващ

търговски дефицит. От нетен износител на селскостопански продукти те се

превърнаха в нетен вносител. Една от причината за това е субсидирането в главните

252

износители – ЕС и САЩ. Развитите страни не проявяват готовност за ускорено

премахване на тези субсидии, макар че бяха направени някои първи стъпки,

най-вече в ЕС. Както и при подпомагането на военния сектор,

политическите интереси се оказват по-силни от социалната и

икономическата рационалност.

Горните примери потвърждават необходимостта от дълбоки

структурни промени в целите и механизмите на фискалната политика.

Първата стъпка е преструктуриране на субсидиите или по-точно техният

трансфер от дейности, които пораждат импулси на неустойчивост към

дейности, които са pro-устойчиви. Примерно, свиването и поетапното

премахване на ценовите субсидии в селското стопанство може да се

използва за: а) разширяване на фундаменталните и приложни изследвания

за нови екологосъобразни технологии в селското стопанство; б)

разширяване на програмите за консервация на част от плодородните земи;

в) спиране настъплението на пясъците в пустинните и полупустинните

райони; г) фискално стимулиране и други.

По аналогичен начин, бюджетните фондове биха намерили своето

целесъобразно приложение, ако се насочат към използването на

възпроизводими , вместо на невъзпроизводими ресурси и енергийни

източници; за разработването и внедряването на енергоспестяващи и

ресурсоспестяващи технологии; за подобряване еко-параметрите на

капиталовите и потребителски стоки; за рециклирането на твърдите

отпадъци и за неутрализацията на токсичните, радиоактивните и др. опасни

за хората и природната среда отпадъци.

Осъществяването на подобни реформи съвсем не е лека задача,

защото предполага преструктуриране и качествено нов баланс на

икономически и политически интереси, които са се формирали с

десетилетия. Лобистките групи в законодателните институции държат

решаващите лостове при вземане на решения.. И все пак, редица

положителни развития в тази посока, дават надежда че ситуацията трябва и

253

може да бъде променена. Европейската Комисия провежда бюджетна

политика, кято все повече се обвързва пряко или косвено с

екологосъобразни програми. Такъв е случаят с финансирането на ценовата

разлика между възпроизводими и невъзпроизводими материали, използвани

за външна изолация на сградите. Термо изолацията позволява намаляване на

енергопотреблението за единица площ и води до спестяване на енергийни

ресурси. Освен това, повишава качеството на условията за живот, т.е. има

едновременно екологичен и социален ефект. Разликата в цената между

невъзпроизводимите и възпроизводимите материали, ползвани в

строителството е от 50 % до 300 %. Така с ангажирането на бюджета на ЕС

за финансиране на продажната цена на възпроизводимите материали, се

стимулира пряко тяхното производство и употреба.

Прилагането на този фискален механизъм в Германия и някои други

страни дава насърчителни резултати. От една страна се намалява

потреблението на невъзпроизводими ресурси, като същевременно се избягва

емитирането на замърсители. Възпроизводимите материали са главно

такива, които не съдържат въглеродни окиси, т.е. провежда се политика на

ограничаване източниците на замърсяване с парникови газове.

Аналогично ценово субсидиране се използва за инсталирането на

алтернативни източници на електроенергия – мощности използващи

вятърна и слънчева енергия. В други случаи се използва индиректното

субсидиране или така наречените “негативни данъци”. България, която е

асоцииран член на ЕС, от 2005г въведе поправка в данъчното си

законодателство, според което домакинствата и фирмите, които изолират

съетветно жилищата и работните помещения, са освободени от данък сгради

за период от 5 до 10 години. Независими, лицензирани от държавата

експертни оценители ще издават съответните сертификати, срещу които ще

се предоставят данъчните облегчения. Целта е да се подобри

инвестиционната възвръщаемост и да се скъси срока за изплащане на

разходите по изолирането.

254

В повечето случаи, субсидирането на енергийно интензивните отрасли и на

селското стопанство причинява повече вреда, отколкото полза за тяхното развитие.

С поставянето на тези сектори във фискални преференциални условия

(данъчни кредити, данъчно рециклиране, освобождаване от данъци, пряко

или непряко субсидиране), правителствата провеждат политика, която е в

остро противоречие с критериите за устойчиво развитие. Енергийно

интензивните сектори и селското стопанство се характеризират с висока

енерго и материало емкост на продукцията. По отношение на селското

стопанство, субсидиите понижават съществено цената на пестицидите,

изкуствените торове и др. използвани химикали, с което фактически

насърчават по-широкото им използване.

Типичен пример за задълобчаващата се противоречивост от ефекта

на субсидиите в селското стопанство е Индия. Днес аграрният сектор на

тази страна произвежда около 25 % от БВП и в него са съсредоточонеи

почти 60 % от заетите. В свое изледване, Mehra и др. (2004) сочат, че около

90 % от общите бюджетни субсидии са насочени към селското стопанство

(главно зърнопроизводството) и останалите 10 % към

енергопроизводството, инфраструктурата и незначителен дял за експортно

стимулиране. Разбираем е стремежът на индийското правителство да търси

механизми за увеличение на производството на хранителни стоки, поради

високата демографска динамика и огромното население – над един милиард

души. Същевременно, се цели да се намали зависимостта от внос на

хранителни стоки като се постигне двоен ефект: намаляване на валутни

разходи по вноса и по-добро използване на собствения икономически

потенциал, в т.ч. увеличение на заетостта.

Ако в началото на 70-те години субсидиите са заемали едва 0.047 %

от БВП, то в началото на 21-ви век те са достигнали вече 2 % от БВП. Те

несъмнено са спомогнали за увеличаване на производството на зърно: от

50.8 млн тона (1950г) на 212 млн тона през 2002г или увеличение с над 400

%. Но това увеличение на производството решава едни, за сметка на

255

влошаването на други, не по-малко съществени показатели. По-

внимателният анализ на тези показатели, доказва, че поддържането на

висока динамика на зърнопроизводството благодарение на нарастващи

бюджетни субсидии,се характеризира с нарастваща цена на пределния

продукт, прогресивно намаляваща инвестиционна възвращаемост,

неефективно използване на ограничените бюджетни ресурси, съществени

екологични вреди и фактическо задълбочаване на социалната поляризация.

Така например, субсидирането на електроползването от фермерите и

на изкуствените торове води до резултати, които са противоположни на

критериите за устойчиво развитие. Цената на електричеството ползвано за

напояване на зърнените култури е с 92 % по-ниска от цената на

електричеството за индустриалния бизнес и сектора на услугите. Освен

това, тази цена се формира на база мощност на използваните водни помпи, а

не според фактически потребеното електричество. Така, колкото повече

енергия се използва, толкова по-ниска за производителите е цената на един

киловат час, т.е. стимулира се по-голямото потребление на енергия за

единица продукция.

От друга страна, осигуреното намаляване на пределната цена на

електроенергията за сметка на бюджета, комбинирана с твърде ниските

такси за ползване на иригационните системи (основно построени и

поддържани за сметка на бюджета) и на подпочвените води, води до

неефективно използване на водните ресурси. Сега над 80 % от водните

ресурси се използват за напояване, което ги превръща в дефицитна стока за

другите бизнес и битови дейности. Показателно е, че след 70-та година е

увеличена двукратно (от един на два метра) дълбочината, с която “слиза”

сондирането на подпочвени води.

Влошават се екологичните параметри на продуктивните площи

поради прекомерното напояване. То води до ерозия на плодордния слой на

почвата и респективно до неумолимо намаляване на производителността от

единица площ. Важно е да се отбележи, че ерозията на почвата се отнася

256

към необратимите последици, т.е. на реален риск се поставя възможността

от достатъчно зърнопроизводство за бъдещите поколения. Освен това,

субсидирането обхваща и ползването на нарастващи количества изкуствени

торове. Чрез подпочвените води тези торове достигат до реките, моретата и

океаните и предизвикват нарастващи равнища от интоксикация.

Токсичността се пренася и върху зърнопродуктите, а чрез тях и върху

хранителните месни и растителни продукти.

В изследване на Monary (2002г) се стига до извода, че фактически

субсидирането на индийското селско стопанство вместо да решава,

задълбочава проблемите на бедността.144 Ползването на иригационните

съоръжения и особено извличането на подпочвени води предполага

заничими за индийските стандарти първоначални инвестиции. Но само по-

заможните селяни имат достъп до кредитни и др. ресурси за необходимите

инвестиции. Така само по-заможните селскостопански производители

получават бюджетни субсидии. Те са поставени в привилегировано

положение спрямо бедните селяни, благодарение на бюджетните

преразпредлетилени механизми. В допълнение, прогресивно намаляващата

цена на единица електричество им позволява да изпомпват повече вода,

отколкото им е необходима и да продават излишъка на бедните селяни.

Печалбата остава за едрите фермери, като значима част от тази печалба е

бюджетен подарък, вредите на околната среда и изчерпването на водните

ресурси остават за цялото индийско общество. Вместо за екологосъобразни

и социално ориентирани програми, оскъдните бюджетни средсктва

фактически финансират неустойчивото развитие на селското стопанство.

Други две тежки последици от субсидирането са: а) нарушението на

принципите на пазарната конкуренция и б) подкопаването на ролята на

абсолютните и относителни предимства в международната търговия.

Доколкото субсидирането предполага значителни резерви от бюджетни

средства, то разбираемо е, че то се прилага главно от развитите страни. От

тази гледна точка, субсидирането има друг негативен ефект – изтласква

257

развиващите се страни от световния пазар, с което “допринася” за тяхното

икономическо и технологично изоставане.

Този двойно негативен ефект може да бъде избегнат като се

елиминират нецелесъобразните субсидии и освободените средства се

пренасочат към дейности, които отговарят на критериите за устойчиво

развитие. Анализът в тази глава потвърждава извода, че текущата фискална

политика трябва да бъде сериозно реформирана, за да се осъществят целите

от Дневен ред 21. Устойчивото развитие предполага реформи в няколко

главни направления, включително: разширяване на еко-данъчната база;

повишаване на еко-данъчната ставка, но при спазване на принципа за

данъчен неутралитет, т.е. за сметка на намаляване на други данъци; по-

релефно изразен подход в облагането с данъци и такси на ползването на

възпроизводими и невъзпроизводими ресурси; пряко и косвено стимулиране

на екологосъобразни производство и потребление; промяна в приритетите

на политиката на субсидиране; по-добра координация между фискалната

политика на правителствата и инвестицонните програми на фирмите и др.

Подчертавам необходимостта от хармонизация на фискалната

политика на отделните страни или група страни. Свидетели сме как

положителните ефекти от еко-данъчните реформи в една страна се

обезмислят, поради забяването на същите реформи в други страни. С други

думи, “позеленяването” на датската икономика не може да компенсира

задълбочаващите се екологични проблеми в Китай, Индия или Съединените

щати. Също, различните екологични стандарти и фискални политики, включително

тези касаещи износа и вноса, нарушават пазарната равнопоставеност. Тази пазарна

неравнопоставеност води до преразпределение на доходи, създадени от

страни със “зелена икономика” към страни които продължават да емитират

замърсители. Това противоречие ще бъде предмет на изследване в

следващата, шеста глава.

258

ОСНОВНИ ИЗВОДИ

▲ Една от главните пирични за сегашното тежко състояние на околната

среда е закъснялото прилагане на фискалните стимули и механизми за

въздействие. Доколкото монетарната и фискалната политика са двата

основни стълба на пазарното регулиране въобще, фискалната политика, в

частност, е тази, която има най-голям потенциал за постигане на политиката

на узтойчиво развитие. За целта е необходимо: Първо, прилагането на някои

качествено нови фискални инструменти и Второ, променяне на някои от

сега използваните стимули.

▲ Не намират потвърждение опасенията, че въвеждането или повишаване

на съществуващите еко-данъчни ставки могат да имат деструктивен ефект

спрямо инвестиционната възвращаемост или върху обема и структурата на

потреблението. Обратното е вярно, страните (примерно Скандинавските) с

най-развита еко-данъчна система, според класацията на ООН, са сред

първата дузина страни по жизнен стандарт. Разбира се, въвеждането на еко-

данъци предполага определено преструктуриране на производството и/или

преструктуриране на потреблението.

▲ Обема на бюджетните приходи от еко-данъци зависи от: развитостта и

равнището на еко-данъците и от равнището на замърсяванията. Дори и при

висока данъчна ставка, страна с екологично чисто производство ще има по-

ниски еко-данъчни постъпления, отколкото страна с ниска ставка, но голям

обем на емитираните замърсяващи емисии от производството или

потреблението. Освен това, за една и съща страна, първоначалното

увеличение на еко-данъчните постъпления (разширяване на данъчната база

или повишаване на данъчната ставка) затихва в сердносрочен и особено

дългосрочен период. Причината е, че пазарните субекти променят

259

структурата и формата на инвестиране, така че да избягнат плащането на

тези “наказателни данъци”.

▲ Има съществени различия в структурата и равнището на еко-данъците,

както между самите развити страни, в т.ч. членките на ЕС, така и между

развитите и развиващите се страни. Тенденцията е към постепенно

намаляване на тези различия, но процесът е твърде бавен. Причините са

политически, тъй като някои правителства се опасяват, че повишението на

еко-данъците може да ерозира националната ценова конкурентоспособност

на международния пазар. Истината е, че фактическата причина за отлагане

прилагането на така необходимите фискални инструменти са силните

лобита на крупните корпорации в изпълнителната и законодателната власт.

Това е очевидната причина, поради която американското правителство все

още отказва да се присъедини към Споразумението от киото за поетапно

свиване на емисиите на въглероден двуокис и други парникови газове.

▲ Фактически, еко-данъците изравняват условията за

конкурентоспособност и допринасят за равнопоставеност на конкурентите

на националния и международен пазар. Така например, фирмите, които

замърсяват околната среда, но не заплащат нанесите щети, минизират

производствените разходи за сметка на фирмите, които правят

допълнителни инвестиции, за да постигнат определена екологосъобразност

на производството. Следователно, повсеместното пригане на тези фискални

стимули по-скоро спомага за равнопоставеност на конкуриращите се фирми,

отколкото да изкривява тази конкурентоспособност. Особено важно е еко-

данъчната реформа да се провежда при условие на “данъчна неутралност”,

т.е. въвеждането или повишението на еко-данъците да е за сметка на

намаление на ставката на данъците върху труда и капитала. По този начин,

принципът на данъчната неутралност няма да промени условията на

конкуренция, или нормата на нетната печалба за производителите. Друг

260

ефект от данъчната неутралност ще бъде запазване на центовото равнище,

т.е. еко-данъчната реформа няма да бъде про-инфлационна.

▲ Политиката на субсидиране (негативно данъчно облагане) се нуждае от

преосмисляне и преструктуриране. Твърде голямо е забавянето по

свиването и ликвидацията на форми на субсидиране, които фактически

стимулират неустойчивостта на развитието. Въпреки, че това е една от

ключовите задачи на Световната търговска организация, остават

недопустимо високи бюджетните инжекции за неорганичното селско

стопанство, енергиният сектор и транспорта и др. Дори Скандинавските

страни практикуват политиката на “рециклиране” (връщане) на енергийните

данъци на фирмите-производителки от отраслите на металургията и

химията, с оправданието, че по този начин поддържат

конкурентоспособността им или не допускат повишение на потребителските

цени, респективно на инфлацията.

▲ Необходимо е да се прехвърлят субсидии от нецелесъобразните, според

критериите за устойчиво развитие, производства към производства и

дейности, които спомагат за постигане Целите на хилядолетието на ООН.

Така например, все още са високи цените на арлтернативните източници на

енергия (слънчева, вятърна, геотермална, биогориво) спрямо цените на

традиционните енергийни носители. Чрез пряко и косвено субсидиране

държавата би могла да стимулира, като производителите, така и

потребителите на такива алтернативни източници. Такав практика има в

редица страни, но все още: субсидиите са недостатъчни и те са възможно

главно в развитите пазарни икономики. Това трябва да се промени, защото

необходимостта от производството и потреблението на екологически чиста

енергия в развиващите се страни е по-голяма. В тези страни, акумулираното

равнище на замърсявания, както и сегашното замърсяване спрямо единица

произведен продукт е по-голямо отколкото в индустриално развитите

261

страни. Помагайки на развиващите се страни (съвместно финансиране,

бюджетни гаранции за частни чужди инвестиции, предоставяне на евтино

или безвъзмездно технологично ноу-хау и др.), развитите страни ще

помзагат и на себе си. Важното е, по-бързо, и по евтино да се постигне

ограничаване на замърсяванията и на потреблението на невъзъпроизводими

ресурси в глобален мащаб.

▲ При сегашната бюджетна политика не са налице достатъчно свободни

ресурси за бюджетно финансиране на екологични и социални програми.

Ограниченията на бюджетните дефицити в страните от ЕС и поддържането

на ниски дефицити в повечето страни – като необходимост за поддържане

на макроикономическо равновесие и финансова стабилност, не позволява да

се увеличат държавните разходи при сложилата се структура на бюджета.

Има, обаче, все още неизползвани или недостатъчно използвани

инструменти и механизми, които биха спомогнали за разрешаването на

проблема с ограничените финансови ресурси. Първо, по-непосредствено

трябва да се обвържат постъплениета от преки и косвени еко-данъци ( в т.ч.

акцизите върху горивата) с конкретни програми за устойчиво развитие.

Второ, трябва да се разшири базата на еко-данъците, в това число на

международно равнище, което би поставило в равнопоставено положение

конкуриращи се фирми от различни страни. Ключова е ролята на

Световната търговска организация, и също на двустранните и многостранни

търговски спогодби. Трето, значителни резерви за осигуряване на

посочените програми има в : а) целево преструктиране на бюджетните

разходи (увеличение на еко и социалните разходи за сметка на намаление на

военните разходи); б) преструктуране на субсидиите; в) пренасочване на

част от постъпленията от данъци и такси върху трансфера на спекулативен

капитал (постъпленията от такси върху транзакциите с ценни книжа).

262

ГЛАВА ШЕСТА

ЕФЕКТИВНОСТ НА ФИСКАЛНАТА ПОЛИТИКА ЗА

УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ

Фискалната политика за устойчиво развитие е обект на широка

дискусия сред икономисти, политици е еколози. Разбираемо е, че всяка

промяна в системата на публичните разходи, данъчното облагане, или

субсидирането (наричано още “негативен данък”) предизвиква

модификация на социално-икономическата среда и може да причини

преразпределние на доходите между различните бизнес и социални групи.

По принцип, еко-фискалната политика има няколко взаимосвързани цели: а)

еко-съобразно поведение на производителите и потребителите; б) трасфер

на финансови ресурси от замърсителите към еко-съобразните

производители и потребители; в) адекватно преструктуриране на

икономиката и/или на фирмите (използване на екологично чисти и

енергоспестяващи технологии, въвеждане на технологии, използващи

главно възпроизводими суровини иенергийни ресурси, рециклиране на

отпадъците и др.); г) генерирането на бюджетни приходи, за финансирането

на екологични и социални програми; и д) изпълнение на екологичните

стандарти на националните и межународните пазари.

Въпреки усилията през последните 10-15 години, фискалната

политика все още не хармонира в достатъчна степен с критериите и целите

на устойчивото развитие. Затова една от причините за критичното

състояние на околната среда и задълбочаващите се социални проблеми в

развиващите се, и дори в някои от развитите страни, е забавянето на

необходимите фискални реформи и недобре структурираните приоритети

при формулирането на бюджетните политики. При сегашната икономичска

политика, много от замърсяващите и високо енергоемки производства

продължават да получават бюджетни дотации или данъчни облегчения.

263

Така тези фирми реализират допълнителни печалби за сметка на

обществените интереси и на екологичното равновесие.

От друга страна, първите резултати от провежданата еко-данъчна

реформа са повече от насърчителни. Скандинавските страни играят

лидерска роля и техният опит показва, че е напълно възможно да се

ограничи замърсяването на околната среда като се използват главно

икономически инструменти, без да се нарушават пазарните принципи.

Опитът в тези страни доказва, че фискалната политика има значим

потенциал в решаването на комплекса от екологични и социални проблеми,

които проблеми имат пряка и/или косвена обвързаност.

Друг важен извод е, че провеждането на екосъобразна политика е

труден и противоречив процес, предполагащ балансиране на интереси на

различни обществени групи. Утвърждава се ролята на бюджетните

механизми за преодоляване на противоречията при реализирането на

екологична и икономическа ефективност, особено в краткосрочен период. В

настоящата глава ще се опитам да докажа, че е напълно възможно да се

постигне хармонизация на екологичната и икономическата ефективност,

дори в краткосрочен период. Опитът показва, че в дългосрочен период

екологосъобразните технологии и продукти показват по-висока

рентабилност. Колкото фискалните стимули са по-силно диференцирани

между замърсяващите и екологосъобразните производстнва, толкова

разликата в рентабилността ще се откроява по-силно.

6.1. Фискални инстурументи за постигане на устойчиво развитие:

механизми и резултати

Има достатъчно доказателства, че фискалните инструменти –

данъци, такиси и глоби, водят до положителни промени в поведението на

производителите и потребителите, когато равнището им и организацията на

събирането им са адекватни на конкретните условия. По-ефективен е не

най-високият, а по-скоро достатъчният данък. С други думи, . желаната

264

промяна в поведението на пазарните субекти трябва да става при възможно

най-ниска данъчна тежест. Причината е, че когато промяната в поведението

е водеща в системата от фискални приоритети, размера на данъчните

постъпленията има второстепенно значение.

Такъв е случаят с данъците и глобите при използването на батерии, в

т.ч. за автомобили, които са част от екоданачаната система на Европейският

съяз. Те се прилагат съвместно с технически стандарти и норми, които

забраняват производството на определен тип батерии (алкално-

магнезиевите батерии съдържат живак, който е над 0.025 % от тяхното

тегло). Производствата отговарящи на стандартите са фискално

стимулирани да намалят до минимум съдържанието на тежки и токсични

метали в батериите, най-вече кадмий, олово и живак. Така се намалява

потреблението на ценни метали и се ограничава отделянето на токсични

вещества в почвите и водите.

В някои случай производителите проявяват инициативност и

сключват доброволни споразумения с правителствата за подобряване на

екологичните парметри на продуктите си, вместо да попадат под ударите на

данъчната система. Свидетели сме на ситуации, като в Белгия, при които

разработени, но не приложени данъци, индиректно предизвикат

алтернативни решения на проблемите, със същият краен ефект.

Благодарение на въпросното доброволно споразумение от 1997 г,

освобождаването от еко-данаци става при условие, че продавача на батерии

организира тяхното събиране и рециклиране при изтичане на срока им на

годност. За да се хармонизират интересите на производителите

(продавачите ) и купувачите (потребителите), последните получават

обратно до 50 % от размера на данъка, който по принцип се включва в

продажната цена. Това е достатъчно силен стимул, който кара

потребителите да не третират батериите с изтекъл срок на годност като като

отпадъчен материал, а да ги предават на съответните събирателни пунктове

срещу определено възнаграждение. Това се отнася най-вече за

265

автомобилните акумулатори. Друг позитивен ефект от тези данъчни

инструменти е увеличеното производство и потребление на батерии за

моногократно зареждащи се батерии, които имат значителн по-дълъг

жизнен цикъл. От една страна, батериите с многократно зареждане имат

определен икономически и социален ефект. В допълнение, при тях риска от

попадане на токсични метали в почвата и водите е по-малка.

Налице е комбинация от икономически и екологични ефекти, което става

възможно именно при въвеждането на фискални стимули, променящи релативната

цена на различните типове батерии. Според изследване на ECOTEC и др.

(2001), оскъпяването на батериите при включването на еко-данака в

доставната цена (с тегло 20-30 %), не е променило еластичността на

търсенето. Причанат за това е сравнително ниската цена на батериите.145

Бих добавили, че в случая има значение и релативната цена на батериите

спрямо устройствата, където се използват. Цената на автомобилите или

дори на CD плейър или електронни игри е многократно по-висока от тази на

батериите. Освен това, с малки изключения, батериите нямат заместители

при използването на тези устройства, т.е. се отнасят към взаимосвързаните

стоки.

В периода 1990-2000г италианският консорциум COBAT е събрал за

рециклиране общо над 1.5 милиона тона батерии, съдържаши високо

токсични метали и химически съединения.146 Неговата дейност е

финансирана с постъпленията, идващи от данъчното увеличение на

продажната цена. Фактически, физическото рециклиране на продукта

съвпада с финансовото рециклиране на данъчните постъпления в

икономически стумули за екологическо чисто производство и недопускнае

превръщането на крайният продукт в токсични отпадъци.

Все още не е решен фундаменталният проблем със симетричността в

поставянето на данъчната тежест, върху тези производители и потребители, които

причиняват най-големи вреди на околната среда. Сравнителният анализ показва,

че все още основната данъчна тежест лежи на плещите на домакинствата.

266

Основание ни дава факта, че обикновено те плащат по-голям относителен

дял данъци в срванение с дела на домакинствата в общият размер на

замърсяванията на въздуха, водата и почвата с различни вредни емисии.

Дори в Швеция, през 90-те години делът на преработвателната индустрия в

осигуряването на еко-данъчните приходи е едва 7 % , въпреки че този

сектор на икономиката е отговорен за почти 30 % от емисиите на

въглероден двуокис. На транспорта се падат 20% от тези емисии, но

отрасълът покрива едва 11 % от посочените данъчни постъпления.147

В същото време домакинствата плащат еко-данъци, начислени в

крайните потребителски цени на енергийни носители, чиито ядл е

значително по-висок от техният „принос” в замърсяването на околната

среда. В Швеция, Норвегия и Дания, цели подотрасли, характеризиращи се с

висока енергийна интензивност, фактически са освободени от еко-данъци,

поради това че данъчните постъпления се връщат обратно на фирмите от

сектора, т.е. данъчните постъпления се рециклират фактически отпада

тяхната роля като инструмент за промяна на поведението на

производителите в краткосрочен период.

Този подход намира все по-широко приложение и в други страни от

ЕС. През 2003г, Великобритания активизира еко-даначъната си политика

чрез въвеждането на “данък върху промяната на климата” с цел

ограничаване на теннденциите за глобално затопляне. По същество това е

енергиен данък, който в зависимост от типа на използваната енергия е

диференциран както следва: 0.43 пенса за KWh електроенергия, 0.15 пенса

за въглища и природен газ, и 0.07 пенса за пропан-бутан. Този данък е с 80

% по-нисък за енергийно интензивните отрасли, които са поставени в

привилигировано положение. И тук, както в Скандинавските страни,

мотивът за данъчните привилегии е запазването на „националната

конкурентоспособност”.

Прави впечатление, че данъка върху ползването на въглища и

природен газ е еднакъв, макар че разликата в обема на замърсяване от

267

използването на двата енергийни източника е драматично различна.

Обяснението е в това, че Великобритания е богата на залежи от въглища и

тяхната релативна цена е значителна по-ниска в сравнение с повечето други

алтернативни енергийни източници. Все пак, като положителен може да

бъде определен подхода за осовобождаване от енергиен данък при

използването на възпроизводими енергийни източници (слънчева и вятърна

енергия).

Същата данъчна привилегия имат електрическите компании, които

използват твърдите горива за едновременно производство на топлинна и

електрическа енергия. Така се повишава ефективността от ползването на

енсергийни източници се увеличава до 60 %. Реализираните бюджетни

приходи от прилагането на този енергиен данък носят на Британския

бюджет постъпления от един милиард паунда годишно. Тези бюджетни

приходи се използват за финансиране на различни екологични програми и

за намаляването на социално-осигурителните плащания на работодателите.

Така се съчетават два данъчни принципа: “замърсителят плаща” и

“данъчната неутралност”.

Освобождаването от данъци и данъчното рециклиране ерозират еко-

данъчният механизъм и силно притъпяват въздействието му върху

поведението на фирмите и потребителите. Аргументът или по-скоро

опасенията за евентуално накърняване на конкурентспособността на

производството от засегнатите отрасли, винаги се изтъкват като основна

причина за твърде големите компромиси за производителите на продукти с

подчертано висока енергийна и материална интензивност.

Този аргумент може и трябва да отпадне, ако Световната търговска

организация положи повече усилия и съумее да регламентира условията и

начините за прилагането на еко-данацъците он всички страни-членки,

включително в тези чувствителни отрасли. Както и при приложените

поетапни подходи за свалянето на общото равнище на вносните мита и

други нетарифни ограничения на търговията, може да се приемат взаимно

268

приемливи периоди от време, през които постепенно да се покачва

равнището на тези данъци, до изравняването им с равнището, прилагано за

всички други сектори на икономиката. Общото им прилагане, ще изключи

възможността от по-нататъшното използване на аргумента за накърнената

конкурентоспособност.

В случаи на различия в прилаганите данъчни тежести от отделните

страни, може да се привежда в действие “граничния механизъм за изравняване

на данъците “ (Border Tax Adjustments mechanism).xv Има достатъчно

надеждни способи, които биха гарантирали запазването на принципите на

конкурентоспособността, гарантирането на достатъчна рентабилност за

производителите и същевременно създаването на реални икономически

стимули за намаляване на енергопотреблението и ресурсопотреблението.

Налага се извода, че e необходимо усъвършенствуване на

диференциацията на еко-данъците между бизнеса и домакинствата. Един и

същ екологичен ефект, например намалението на емисиите на парникови

газове, се постига на различна икономическа цена. Като се има предвид, че

тази цена е доказано по-ниска в бизнес сектора, подлежи на преоценка

сегашната фискална политика, при която по традиция екоданъците за

домакинствата са по-високи.

Този подход не съответства на факта, че основният замърсител е

бизнесът, а не домакинствата и че за националната икономика би било по-

евтино този данъчен механизъм да се приложи с по-голяма строгост към

индустриалните фирми. Въпросът е докога корпоративните интереси във

Великобритания ще имат приоритет пред обществените и докога нормата на

xv Граничният механизъм за изравняване на данъците между страната- вносител и страната –износител влиза в действие, когато страната-износител не прилага или прилага по-ниски еко-данъци върху производството, отколкото са аналогичните данъци в страната-вносител. По този начин се неутрализира ролята на различията в еко-данъчните равнища за еввентуални промени в ценовата конкурентоспособност. Освен това, при такава фискална политика от страна на вносителя, страната-износител има интерес да повиши своите еко-данъци до равнището на вносителя. В противен случай, допълнително наложения данък увеличава крайната цена на вноса и същевременно генерира допълнителни бюджетни приходи за вносителя.

269

печалбата за замърсителите ще остане по-важна от социално-

икономическата изгода за цялото общество.

Въвеждането или повишаването на съществуващите еко-данъци се

оказва ефективно средство за промяна в поведението на потребителите. По

принцип, цената изпълнява информационна функция по отнешине

качеството на продаванат стока или услуга. При други равни условия,

колкото цената е по-висока, толкова очакванията за равнището на

качеството са по-високи. И това е естестевеното, тъй като за по-високо

качество са необходими и съответно по-големи разходи по производството.

Зависимостта между еко-данъците, цената и надеждността /качеството/ на

продукта е обратна на посочената зависимост. Както отбелязва Браун /2001/,

когато даден продект се облага с еко-данък или този данък се увеличава –

това е също сигнал за потребителите, че дадения продукт е „лош”, т.е.

индуцира друг тип поведение.148

Купувачите, особено в развитите страни, демонстрират повишаваща

чувствителност към екологичната чистота на стоките за потребление. Ако

цената на дадена стока е завишена, поради допълнителното й облагане с

екологичен данък, това по-скоро е сигнал за компромис с качеството на

стоката и респективно допринася за негативната еластичност на търсенето.

И обратното, потребителите са склонни да закупуват сравнително по-скъпи

стоки, ако по-високата цена се дължи на по-високи производствени разходи

за постигане на тези качествени параметри.

Прилагането на новите еко-данъци предлага възможността за

избор пред фирмите. Те се освобождават от еко-данъци, ако предприемат

доброволно мерки за подобряване на технологиите и/или на енергийните и

суровинни източници, водещи до определено намаляване на

замърсяванията. Всъщност тези „доброволни” мерки са индуцирани от

алтернативата за плащане на допълнителни данъци. Фирмите могат да

ползват алтернативата да вложат приходите си в производствено

обновление, вместо да плащат наказателни данъци.

270

Във Великобритания например, такива фирми могат да ползват до

80% освобождаване от еко-данъчни задължения, ако подпишат с

правителството доброволни споразумения за намаляването на конкретни

видове и количества от определени замърсители. Подобна практика се

прилага в Германия от 90-те години. През 1998г представителите на бизнеса

от сектора на ядрената енергетика подписаха доброволно споразумение с

правителството за поетапно извеждане от употреба на ядрените реактори и

замяната им с възстановими енергийни източници.

Дискусионен е въпроса за предмиствата и недостатъците от

прилагането на една или друга форма на данъчно облагане или за

равнището на данъците. Използват се два основни критерия за оценка:

Първият, събираемостта на данъците и размера на бюджетните

постъпления и Вторият, степента на въздействие върху замърсителите

/производители и потребители/. Според първият критерии, фискалната

ефективност е значително по-висока, когато екоданъците се събират под

формата на акцизи, вместо като продажна такса или данък добавена

стойност. Условието е, събирането на акцизите да стане при вноса или при

местният добив на природни ресурси. Практиката показва, че събираемостта

на акцизите е значително по-висока, тъй като по същество изключва

възможността за заобикаляне на данъчното задължение и освен това се

основава на достатъчно широка данъчна база.

И обратното, използването на данъчно облагане във фазата на

потребление по принцип стеснява данъчната основа, тъй като междинните

потребители ползват данъчен кредит. Изключение правят производителите

на краен продукт, респективно купувачите. Но фактически се получава така,

че данъчното бреме срещу замърсяването на околната среда се прехвърля от

замърсителите /производителите/ върху крайните потребители, което е

нарушение на принципа “замърсителят плаща”. Освен това, разходите по

администриране на акцизната данъчна система са значително по-ниски, по-

ниска е и възможността за избягване на данъчното плащане

271

Може да се изтъкне и друга особеност, а именно че фискалната

ефиктивност в единият и другият случай зависи от ценовата еластичност на

потреблението на ресурса, който подлежи на облагане. Още Ramsey (1927)

обръща внимание, че диференцирани и високи данъци върху ресруси, чиято

ценова елестичност на търсенето е слабо изразена, генерират значително по-

високи приходи, околкото прилагането на по-нисък данък.149 Такива са

енергийните ресурси, например, които имат сравнително ниска ценова

еластичност на търсенето, особено силно изразена в краткосрочен период.

Поради това увеличението на цената на крайният продукт не би имало

толкова силен ефект върху свиване на потреблението, колкото би имало

облагането още при вноса или добива на съответния природен ресурс.

От тази гледна точка, прилагането на данъчните механизми на „входа

на системата” има своите предимства по отношение на предизвиканото

изменение в поведението на производителите и потребителите, както и по

отношение на осигурените бюджтени приходи. Разбира се, определено

усилване на положителните ефекти и минимизирането на отрицателните

резултати от прилагането на едната или другата система на облагане може

да се избегне чрез тяхното едновременно приложение. Естествено, такава

комбинация предполага внимателно балансиране на еко-данъчната тежест в

рамките на общите данъчни задължения. Постигането на определен

екологичен ефект не би следвало да става за сметка на нарушаване на други

икономически стимули, от които зависи инвестиционната активност и

пазарното равновесие.

Islam et al. (1999) разглеждат релацията доход: разходи за опазване на

околната среда в процеса на производството и съответно доход: опазване на

околната среда при лично потребление.150 Първата релация е изградена на

макроикономическа основа, докато втората се формира на микро равнище.

Те правят извода, че в случаите, когато разходите за подобряване на

екологичните параметри на производството са по-малки от екологичните

данъци и такси, производителите предпочитат да подобряват технологиите.

Такова поведение на производителите е логично и то произтича от техният

272

пряк икономически интерес. Така промяната на еко-данъчната база и обхват

може да направи подобрението на технологиите предпочитан метод за

оптимизиране на печалбата.

Подобен е ефектът при използването на диференцирана данъчна

политика по отношение на екологоъсобразно и не-екологосъобразни

продукти за потребление. Известно е, от така наречения “ефект на Енгел”,

че с растежа на дохода се увеличава търсенето на “нормални стоки” и

обратно, намалява търсенето на стоки-заместители или такива с по-ниско

качество. Несъмнено, екологическите чисти продукти се отнасят към

нормалните стоки. Ако се обложи с допълнителен данък потреблението на

не-екологични продукти, това ще рефлектира върху цената им и съответно

върху покупателната сила на дохода. По този начин ще може да се

регулирара отношението човек : околна среда, посредством фискалната

политика спрямо производителите и потребителите.

Има методологическа прилика между дилемата : облагане на входа

или на изхода на икономическата система и дилемата еднакъв или

диференциран еко-данък, независимо от неговата конкретна база

(енергопотребление, емитирани замърсители и т.н.). Диференцирането на

данъците има несъмнени предимства в това, че позволява да се постави по-голяма

данъчна тежест върху онези производителри и потребители, които са главните

виновници за замърсяванията, измерени в конкретен физически обем. Диференцията

стимулира в по-голяма степен фирмите, които внедряват екологосъобразни

технологии на производство или реорганизират производството си така, че

намаляват тези емисии. Несъмнено този подход е по-справедлив, тъй като

най-големите замърсители плащат по-високи данъчни ставки за единица

замърсяване, отколкото фирмите, които се движат по траекторията на

устойчивото развитие.

Трябва да се има предвид, че едни и същи по обем емисии на вредни

производствени отпадъци имат различен ефект върху околната среда, в

зависимост от вече натрупаните концентрации на замърсители при

273

източника на това замърсяване. С други думи, пределният ефект на

замърсяване е значително по-висок в региони, където замърсяването вече е

достигнало критични нива и е заплашено съществуването на еко-системата

и /или/ се поражда сериозна заплаха за здравето на живеещите в съответния

регион.

Прилагането на диференцирани данъци предполага по-големи

разходи за тяхното администриране. Колкото е по-широка диференцията,

толкова по-големи са тези допълнителни. Би било икономически

нецелесъобразно прилагането на прекомерно диференциарани данъци, ако

разходите по реализацията на механизма са значително по-високи от

осигурените данъчни приходи. И обратното, ако ползите: данъчни приходи,

намалени вредни емисии, възстановяване на екологичната система,

подобрение на природните условия за живот, намаление на бюджетните

разходи за възстановяване на екологичното равновесие и др. са по-големи

от разходите по данъчното администриране, то прилагането на по-ниска и

единна данъчна ставка би имала предимство.

Не би било правилно да се твърди априори, че единият или другият

данъчен подход е по-ефективен. Необходимо е първо да се изясни какви са

конкретните цели на данъчната политика и тяхното приоритизиране –

бюджетни приходи, намаляване на общото равнище на замърсяване или

намялаване на замърсвяването главно в регионите или селищата, където

замърсяването е достигнало критична граница. Другата отправна точка при

вземането на решение по въпроса би следвало да се вземе след детайлен

анализ на сътношението поли:разходи. На основата на такъв анализ може да

се определи нетният икономически ефект от прилагането на

диференцираният или единният данък в конкретните условия.

Доколко са ефективни данъчните инструменти може да се

определи само на основата на сравнителен анализ с другите механизми за

постигане целите на устойчивото развитие, в т.ч. търговията с емисионни

разрешителни, въвеждането на стандарти (технически, здравни), допустими

274

обеми на замърсяване, такси, глоби, лицензии и др. Данъчните инструменти

притежават няколко съществени сравнителни предимства, между които:

♦ Запазват определена свобода за вземане на адекватно решение на фирмата,

основано на монетарната оценка на мерките за намаляване на вредните

емисии (подобряване квалификацията на персонала, реорганизация на

производството, преминаване към алтернативни източници на суровини и

енергия, смяна или усъвършенствуване на производствените технологии,

поставянето на пречиствателни съоръжения и т.н.) и съответно, монетарна

оценка на дължимите еко-данъци. Тази свобода на решение е от

изключително значение за фирмите, защото така те имат възможност да

формират инвестиционната си политика на дългосрочна основа.

Същевременно, данъчните органи могат да влияят върху тези

решения чрез промяната в данъчните ставки, в зависимост от поставените

цели и съобразно периода време и необходимите фирмени разходи, за

избягване на наказателните данъчни плащания. Подчертаваме, че в повечето

случаи промяната на поведението на замърсителите е по-важно, от

реализирането на данъчни приходи. Доказателство за това е често

прилаганата практика да се рециклират тези данъчни постъпления обратно в

полза на производителите, при изричното условие, че рециклираните

данъци се използват изцяло за подобряване на екопараметрите на

производството или потреблението. Същественото в случая е, че общите

разходи за намаляване на вредните емисии са по-ниски в сравнение с тези

по съобразяването с другите технически изисквания, количествени

ограничения или пазарни стимули. Тоест данъчната система създава

условия за реализирането на така наречената „статична ефективност”151

♦ Като подсистема в общата данъчна система, еко-данъците могат да бъдат

използвани като активен инструмент на фискалната политика, който да

допринася за подобряване на общият инвестиционен климат и повишава

275

покупателната способност. Еко-данъчната реформа (ЕДР) има „двоен

положителен ефект”. Освен създаването на стимули за намаляване на

замърсяванията, чрез паралелното намаляване на данъците върху доходите

от труда и капитала се създава по-благоприятен инвестиционен климат.

Това от своя страна подобрява условията за икономически растеж. Растежа

на БВП повишава равнището на доходите, увеличава заетостта и намалява

необходимостта от бюджетни разходи по социални компенсационни

програми. Така се освобождават бюджетни средства за екологични

програми, за преквалификация на работната сила, за подобряване на

националната инфраструктура и др.

♦ Единният данък има най-силно изразено предимство пред другите

инструменти, когато се вземат предвид разходите по администрирането им.

Разликата в размера на тези разходи е особено чувствителна, когато има

множество и сравнително малки по размер фирми-замърсители на околната

среда. В такъв случай, общите административни разходи по определяне на

конкретните допустими нива на замърсяване (те са различни за отделните

фирми, поради разликата в използваните енергийни източници и суровини и

материали), технологичните различия, различното местоположение,

финансово състояние и др., стават твърде високи. Освен това, в случаите

когато под мониторинг се поставят само най-големите замърсители,

последните често прибягват до системата на поддоставките от по-малките

фирми, които не са включени във въпросният мониторинг и контрол. Така

се създават възможности за заобикаляне на наложените ограничения и

спестяване на разходи, за сметка на околната среда и здравето на хората.

♦ Използването на акцизни данъци има най-ярко изразено изразено

предимство, когато се приложи критерият размер на административните

разходи по реализацията на различните механизми на въздействие.

Администрирането се прави на входа на системата (внос или местен добив)

276

без значение, кой фирма, в кой отрасъл и при какви производствени условия

използва енергията и суровините. От друга страна, това съдържа един

основен недостатък на единният данък, а именно невъзможността да се

проявява гъвкавост спрямо по-големите замърсители и замърсителите в

зони, които вече са достигнали или преминали критичните нива на

замърсяване.

Този недостатък може да се преодолее чрез използване на

диференцирани данъци, при условие, че този подход е по-евтин или по-

ефективен спрямо единица разходи за прилагането на алтернативните

механизми за въздействие. Опитът на страните от ОИСР показва, че

простотата на данъчната система има очертано предимство в сравнение с

прекалено диференцираната система. Последната е значително по-скъпа за

администриране.

В заключение по тази страна на анализа може да се каже, че

определящият критерии за оценка на сравнителната ефективност трябва да бъде

съотношението между екологичният ефект в монетарно изражение и общият размер

на разходите по алтернативните механизми за постигането на този ефект. Тези

общи разходи включват както разходите на фирмите, така и

административните разходи на органите, които са оторизирани за

използването на сътветните механизми. Ние отново ще рагледаме някои

нови аспекти на този сравнителен анализ, след като анализираме в повече

детайли другият механизъм за въздействие – търговията с емисионни

разрешителни.

Използването на широк спектър от фискални инструменти доказва

своята надеждност като средство за постигане на определен модел на

социално-икономическо развитие, отговарящ на обществените критерии.

Използването на подходящи икономически стимули прави възможна

промяната в поведението на пазарните субекти. В някои случаи това може

да породи проблеми с краткосрочната рентабилност и в такива случаи

държавата може да окаже пряка или косвена фискална подкрепа, които да

277

неутрализира или поне да ограничи евентуалните загуби за

производителите. Напълно възможно да се балансират екологичните,

социалните и бизнес целите в средносрочен и особено в дългосрочен

период.

Можем да приемем също, че ефикасността на фискалните механизми

се засилва, когато те са добре координарни и се прилагат съвместно или

последователно с други механизми и подходи. Такъв пример е обвързването

на екоданъците, таксите и глобите с техническите стандарти или други

административни ограничения. И тъй като последните са и би трябвало да

са променлива величина, отразяваща развитието на науката и технологиите,

то фискалните инструменти също предполагат достатъчна гъвкавост при

тяхното прилагане.

Основното предизвикателство пред фискалната политика за устойчиво

развитие е нейната координация на международно равнище и поставянето й на

основата на общо приети принципи. Общите принципи не изключват

необходимостта и възможността от запазването на определени национални

различия и подходи. Така както не може да има универсална

макроикономическа политика, така не би било допустимо и

универсилизирането на един от нейните основни механизми – фискалната

политика. Различията между отделните страни са много, сред тях: различна

икономическа структура, различия в степента и локализация на

екологичното замърсяването, особености на националните политики за

социална защита, различни бюджетни възможности за реализирането или

подпомагането на екологични и социални програми. Но тези различия би

следвало да се разглеждат като основание за търсенето на национални

решения в рамките на общоприетите принципи, а не като извинение за

неприлагането на тези принципи.

Според мен, има две главни основания за необходимостта от

приемането на общи принципи за фискална политика на устойчивото

развитие. Първото е, че замърсяването на околната среда има

278

трансграничен характер, а някои от неговите форми и общопланетарен

характер. Не би било приемливо една или повече страни, да понасят

екологичните последици от недостатъчно активната или грешната фискална

политика на дадена страна-замърсител. Едва ли данъкоплатците от страната

Х биха се съгласили да финансират постигането на екологично чисто

производство и потребление, ако съседните страни продължават да

замърсяват целият регион. Фактът, че такива острови на екологична чистота

са непостижими, предполага съвместна фискална политика, съобразена с

възможностите и състоянието на страните от даден регион.

Второто основание е заложено в международното разделение на

труда и световната търговия. Като се вземе предвид, че всички фискални

инструменти пряко или косвено влияят върху цената на производството,

запазването на принципите на конкурентността и равнопоставеността на

производителите изисква определена хармонизация на националните

фискални политики, в т.ч. на данъчната им политика. Нарушението на този

принцип изкривява пазарните условия на конкуренция, облагодетелствувава

замърсителите на околна среда и респективно неадекватното

производствено и лично потребление на възпроизводими и

невъзпроизводими природни ресурси, в това число за сметка на „изрядната

страна”.

Все още съществуват съществени различия в обхвата и равнището на

еко-данъците, прилагани от различните страни-членки на Световната

търговска организация. Тези различия се запазват, въпреки процесите на

интернационализация и глобализация на международни пазар. Показателно

е, че в НАФТА бюджетните субсидии за добив на петрол и природен газ са

изключени от принципа за пазарна конкуренция (Чл. 608.2. от Договора).

Същото споразумение забранява прилагането на експортни мита над

равнището на данъците за местно потребление на сътветните продукти

(Чл.605). Освен това САЩ имат “пропорционален достъп” до канадските

енергийни ресурси до тяхното пълно изчерпване (Чл.605).

279

Световната търговска организация (1999) възрази остро срещу тези

клаузи, доколкото освобождаването от данъци и едностранните

преференции са нарушение на общите принципи за пазарна

равнопоставеност (Чл.II, 2(a) и Чл.III (2) от споразумението между

страните-членки на СТО.152 СТО се опитва да да убеди своите страни-

членки, нарушаващи общите принципи за равнопоставенст на

международния пазар, да се откажат от дотирането и други едностранни

предимства. Тези опити се натъкват на сериозна съпротива, особено от

страните, които достатъчно силни позиции в СТО. Във всеки случай, тези

“изключения” от общите правила са едно от сериозните препятствия за

постигане целите на устойчивото развитие.

Разбираемо е, че определящото е постигането на желания екологичен

ефект, спрямо определени равнища на замърсяване или което е същото – на

екологична чистота. В правото на всяка отделна страна е да решава кои

фискални или други инструменти да използва за достигането на тези

стандарти, в каква степен, съотношение, обхват и т.н. Естествено,

определянето на самите стандарти на международно равнище е достатъчно

сложен процес, изискващ усилия и определени взаимни компромиси.

Опитът на Европейският съюз показва, че приемането на общи забрани,

стандарти и норми или квоти за видовете и кдопустимото количество

замърсяване често става по-трудно, отколкото коориданицята на фискалната

политика. От тази гледна точка, фискалните инструменти са по-лесно

приложими и по-бързо могат да бъдат приведени в действие.

6.2. Еко-фискалната политика и конкурентоспособността

Какви могат да бъдат външните източници на финансиране на еко-

фискалната политика? Преди всичко очакванията за подобно финансиране

трябва да имат своето логично основание. Произвежданият кислород от

тропическите гори и абсорбирането на въглероден двуокис са глобално

благо, изразяващо се в осигуряването на 25-30% от кислорода на планетата.

280

Това благо е общодостъпно и то не е предмет на покупко – продажба, т.е.

намира се извън пазарната система. Но запазването на горите и тяхното

поддържане и разширение е в тази икономическа система. Така възниква

необходимостта от търсенето на източници на такова финансиране, както и

принципи и институции, чрез които то да бъде осъществено. Има и няколко

потенциални източника и те са:

1. Преразпределение на част от данъчните приходи от енергийни и

транспортни такси. Страните с най-голямо потребление на енергийни

ресурси са сред основните замърсители на природата и особено на въздуха.

Отправен критерии за начина на това бюджетно преструктуриране би

следвало да бъде “екологичен ефект за единица бюджетни разходи”;

2. Въвеждането на нови данъци върху високодоходни бизнес

дейности, които досега са били извън обсега на фискалните задължения.

Такива са например спекулативните покупко-продажби на валута;

3. Преструктуриране на бюджетните разходи в полза на

екологичните програми, като най-големи са потенциалните възможности по

съкращаването на военните разходи, които се движат от 2 до 7% от БВП на

развитите страни ( без Япония, където има конституционно ограничение от

един процент за дела на тези разходи);

4. Въвеждане на еко-данък от страните , които поради икономически

и политически съображения все още не прилагат такъв инструмент за

въздействие.

Япония все още дискутира приемането на такъв закон, макар че

въпреки високотехнологичното равнище на нейната икономика, емисиите

на въглероден двуокис продължават да растат. Предварителните разчети

показват, че ако се въведе данък 2 йени за литър ( 3, 400 йени за тон)

въглеродни емисии, последните ще бъдат свити с около 10 %.

Рециклирането на приходите от този данък за пряко субсидиране или за

данъчен кредит (косвено субсидиране) на фирмите, използващи

енергоспестяващи и чисти технологии, както и за увеличаване на площите

281

на горските масиви,би позволило свалянето на емисиите на въглероден

двуокис с 6 % спрямо 1990г. Според Shimbun (2003), с това Япония би

изпълнила ангажиментите си по Протокола от Киото.153

Справедливостта изисква да се отбележа, че налагането на нов еко-

данък върху петрола и други твърди горива би усложнило неговото

администриране, като се има предвид,че петрола вече е обложен със седем

други данъци( в това число пътен данък, данък върху вноса, данък за

финансиране на задгранични инвестиции в петролни проекти,

потребителски данък). Общите бюджетни приходи от тези данъци през 2003

финансова година възлизат на около 4.2 милиарда долара.

Miura (2004), изчислява, че евентуалното въвеждане на новият данък

би увеличило тези приходи с още един трилион йени( около 840 милиона

долара)154. Като се има предвид, че обсъжданият еко-данък засяга всички

потребители на твърди горива, логично е да се предположи, че ще има

негативен краткосрочен ефект върху производствените разходи на фирмите

от тежката индустрия. Очакваното повишение на разходите за

стоманодобивната индустрия достига 150 милиарда йени( 1.26 милиарда

долара).

Интерес представлява целевото използване на приходите от данъците

върху петрола. Оказва се, че от общо 3 трилиона йени( 2.5 милиарда долара)

приходи от тези данъци, едва 76 милиарда( 639 милиона долара) или само

25% се използват за пряко финансиране на екологични програми.

Останалата част са използвани за ремонт и поддръжка на пътната мрежа.155

Тези данни подсказват , че ефективността на еко-данъчната политика

зависи не само от оптимизиране на равнището и структурата на различните

данъци, но също от начина на използване на набраните средства.

Правителствата често отклоняват тези средства за дейности, които им носят

по-скоро политически дивиденти, какъвто е случаят с поддръжката на

пътищата в Япония. Всъщност , това е често срещана практика, която само

потвърждава, че: екологичните данъци са все още ниски, данъчната им база

282

е ограничена и тяхното управление често се разминава с основната цел за

прилагането им. Състоянието на еко-данъчната система е по-скоро

обезкуражаващо, като се има преджид че дори силно развити страни като

Япония и САЩ все още не са въвели такъв общ еко-данък.

Аргументът за негативният ефект върху ценовата

конкурентноспособност се използва и от други развити и развиващи се

страни. Съединените щати категорично отказват въвеждането на такива еко-

данъци, което е свързано с нежеланието на страната да се присъедини към

споразумението от Киото. Такава е също позицията на Ирландия, където

идеята за въвеждането на такъв данък беше посрещната остро от бизнес

организациите в страната, а чрез техните лобита в парламента и

правителството, процеса е блокиран още в неговия зародиш. Аргументите

са, че а) облагането с данък върху потреблението на твърди горива ще

увеличи твърде много крайната цена и че б) резултата , изразен в

намаляване на емисиите с едва 0.5 милиона тона годишно не оправдава

такова ценово увеличение. Очевидно разчетите и оценките на Ирландското

правителство се различават коренно от тези на повечето ЕС членки, дори и

тези на Великобритания.

Съединените щати по принцип приемат целите за намаляване на

вредните емисии във въздуха, водата и почвата. Те споделят намеренията за

намаляването на парниковите газове, но защитават тезата че тази цел може

да се постигне с други средства. Както вече отбелязахме , поради чисти

политически мотиви, те не желаят да използват въвеждането на каквито и да

било нови данъчни ставки и механизми, даже ако те са на принципа на

данъчната неутралност. Американската администрация предпочита

използването на други инструменти , като технически стандарти, търговията

с емисионни разрешителни, доброволни споразумения между

производителите и агенциите (институциите) по околна среда, и бюджетни

субсидии за развитието на екологосъобразни технологии.

283

САЩ залагат на други пазарни механизми, чиято законова база беше

поставена с приемането на поправките в Закона за чист въздух още през

1990 година. Тази позиция е неприемлива, защото никой не оспорва и не

изключва използването на пазарни инструменти за решаването на

екологичните и ресурсни проблеми. Същите пазарни инструменти се

използват в много страни по света. Тук става дума за разширяване на

системата от използвани инструменти и в крайна сметка за оптимизиране на

икономическата политика, съобразно критериите за устойчиво развитие.

Изтъкваните контра аргументи от правителството на Съединените

щати по-скоро представляват опит да се използват наукообразни аргументи

за защита на ярко изразени лобистки интереси. Така се ограничава

реализацията на принципа “който замърсява – плаща” с всички

произтичащи от това ефекти не само за еко системата на страната,но и за

нейното равновесие в планетарно изменение. Все пак, американците

“произвеждат” една четвърт от световните емисии на въглероден двуокис,

отпадъците на човек от населението са 720 кг/годишно, което е два пъти

повече отколкото в Германия и Япония и около пет пъти над същия

показател в развиващите се страни. Приблизително същата пропорция се

запазва по отношение на така нареченият “екологичен отпечатък”xvi, който

беше разработен и приложен за първи път от Rees и Wackernagel (1996).156

Има основание да се твърди, че този показател може да се използва

при определяне на фискалната отговорност на отделните страни. При други

равни условия, по-високите равнища на този екологичен отпечатък

предполагат от една страна, по-широка база за прилагането на адекватна

система от еко-данъци, а от друга страна предполага адекватни механизми

за преразпределение на част от тези данъчни приходи в полза на страните,

които имат положителен “екологичен баланс”. Последният се изразява в

това, че фактически плодордната земя в развиващите се страни се използва

за осигуряване на многократното по-голямо потребление, съответно

xvi The “ecological footprint” shows how much ecologically productive land and water a defined population unit need to support its current consumption and to take care of its wastes

284

отделянето на повече отпадъци и замърсители, отколкото в индустриално

развитите страни.

Според разчети на Venetoulis и др. (2004) екологичният отпечатък на

САЩ е с еквивалент от 9.57 хектара на човек, докато в страни с аналогично

технологично и икономическо развитие този показател е както следва:

Германия (4.26 хектара), Холандия (3.81 хектара), Италия (3.26 хектара) и

Япония (3.91 хектара).157 Екологичният отпечатък е надеждна отправна

гледна точка за обвързването на стреса върху екологичната система с

конкретни фискални отговорности. Интересно е съотншението между

Япония и САЩ по показателя “отпадъци от производството на човек от

населението”. През 2004г, в Япония те са 11 метрични тона на човек, докато

в САЩ са 25 метрични тона или над два пъти повече. Ако се включат и така

наречените скрити ефекти (ерозия на почвата, преексплоатиране на мините

и похабената плодордна земя при строителството), то посоченото

съотношение скача на четири към едно (Япония – 21 метрични тона, САЩ –

86 метрични тона отпадъци).158

Така вече почти цяло десетилетие продължават опитите на

международната общност за търсене на общи подходи за решаването на

проблемите с околната среда, които да поставят страните в равнопоставено

положение. Единствената надежда е, че след известни колебания, Япония се

присъедини към позицията на на ЕС. С подкрепата на Русия,

Споразумението от Киото вече влезе в слиа. Очакванията са, че макар и на

по-късен етап, САЩ също ще приложат набора от фискални инструменти,

препоръчвани за всички страни, които са подписали и ратифицирали

договора..

Hoerner и Muller (1996) предлагат система от критерии, които могат

да се използват за оценка на мерките, за преодоляване на евентуалните

неблагоприятни последици за конкурентноспособността, в резултат от

въвеждането на еко-данъци върху по-широка основа. Тези критерии според

285

тях са: а) ефективност; б) стимули за опазване на околната среда; в)

управляемост; г) равнопоставенст и д) размера на загуба на доходи. 159

Тези критерии са защитени убедително от авторите, но считаме че би

следвало те да бъдат по-тясно обвързани с крайният екологичен и социален

ефект. Например, за да се оцени точно крайният екологичен ефект, е необходимо да

се измерят не само пропуснатите данъчни приходи, но и спестените бюджетни

разходи, благодарение на постигнатото по-ниско ниво на замърсяване. Напълно е

възможно при конкретна политика да се постигне по-голямо намаление на

бюджетните разходи за възстановяване на околната среда в сравнение с

намалените данъчни приходи. В такъв случай нетният ефект върху бюджета

ще бъде положителен. Така биха се освободили средства за разширяване на

екологичните програми или за допълнително финансиране на програми със

социална насоченост.

Всъщност , би било целесъобразно да се добави още един критерий, а

именно: социалният ефект от избраните компенсиращи механизми. По-

голямата цена за данъкоплатците, примерно за издръжката на необходимата

администрация, може да се компенсира от разкриването на нови работни

места, в резултат от прилагането на еко-данъците. След като се преследва

преструктуриране на икономиката към енерго и материало спестяващи

производства, то такова преструктуриране предполага промени в заетостта,

в това число повишено търсене на работна сила..

Друг важен социален ефект от свиване на екозамърсяванията е здравето на

хората и по-ниски разходи за здравеопазване. Освен това, принципният подход за

данъчна неутралност, означава че еко-данъците ще бъдат компенсирани в

полза на по-ниски данъци върху труда и капитала.Последното означава

повече нвестиции и по-голямо търсене на работна сила, а също така и

нарастващи доходи на домакинствата. Следователно, предложените тук

допълнителни критерии биха позволили по-комплексно да се отчетат

екологичните и социалните ефекти от ЕДР и нейното влияние върху

пазараната конкурентноспособност.

286

Не са издържани аргументите в защита на тезата че евентуалното

въвеждане на еко-данък ще повлияе негативно върху бизнеса и

покупателната способност на домакинствата.Преди всичко, общоприет е

подхода, че промяната в данъчното еко-законодателство ще бъде неутрално по

отношение на общото данъчно равнище. Въвеждането на нов еко-данък ще бъде

съпроводено с адекватно намаление на данъка върху другите два

производствени фактора-капитала и труда. Целта е, чрез

преструктурирането на цялата данъчна система да се постигне строго

определен целеви ефект, без да се увеличава общата данъчна тежест. Така

„двойният ефект” може да се интерпретира и от друга гледна точка - като

едновременно намаляване на замърсяването и на общите разходи по

осъществяване на данъчната политика.

Европейската Комисия (2004) публикува изследване за

икономическите и екологичните ефекти от използването на еко-данъци.160

Изследването прави извода, че прилагането на по-високи данъци върху

използването на енергия, азотни окиси, вододобив, пилеене на вода,

използване на пестициди, на изкуствени торове, опаковки, батерии

(акумулатори) и др., ще има пренебрежимо малък или дори нулев ефект

върху конкурентността в ЕС. Причината за реализирането на този

окуражителен резултат от прилагането на еко-данъците е “данъчната

неутралност: новите или по-високите еко-данъци се компенсират от по-

ниски корпоративни данъци, по-ниски данъци върху доходите, както и по-

ниски вноски за социално осигуряване. Например, ако минималният данък

върху емисиите на един тон въглероден двуокис се увеличи до 15 евро,

цената на въглищата ще се увеличи, но макроикономическият ефект ще

бъде достатъчно малък.

Parry и Bento (1999) доказват чрез иконометричен анализ, че в

действителност оптималните еко-данъци могат да генерират добавъчен

социално-икономически ефект, когато намаляването на данъците върху

труда е в производства, където данъците върху труда изкривяват

287

релативните цени на различните потребителски стокови групи.

Елиминирането или поне намаляването на тези изкривявания спомага за по-

рационален избор на стоки и съответно на потребителско поведение.

Приемлива е тезата им, че въпросният ефект е подчертано силен, когато

става дума за съотношения между релативни цени на потребителски стоки и

услуги, чиито производство е свързано с различен интензитет на

замърсяване на околната среда.161

Както всеки инструмент на икономическата политика, еко-данъците

могат да предизвикат краткосрочни проблеми в дадени сектори на

икономиката или за отделна група фирми. По-специално внимание

заслужават фирмите, които към момента на въвеждането на новите данъци

се намират в тежко финансово състояние. Споделяме съображението на

Sterner (1994), че данъкът „Пигу” предполага данъчно равнище, което прави

възможно намалението на пределните разходи до разрешеното равнище на

замърсяване. Това равнище може да се окаже под равнището на

действителните разходи на фирмите в затруднено положение, тоест новият

данък може да допринесе за техният фалит. Поради това, прилагането на

Пигу данък би било неприемливо от политическа гледна точка.162 Затова, за

определени фирми и при определени условия е за предпочитане

използването на търгуеми емисионни разрешителни, която система не би

имала такова пряко въздействие върху финансовото състояние на фирмите.

Благодарение на неутралният характер на еко-данъчната реформа,

инвестиционната възвръщаемост или нормата на печалбата на фирмите не

намалява, ако започнат плащането на такъв данък, но същевременно се

намалява ставката по плащанията им за социално осигуряване на

работниците или пък намалява самият данък печалба. Същият подход се

използва за балансиране на данъчната тежест, която се прехвърля върху

потребителите в резултат на това, че въвеждането или повишаването на еко-

данъците върху продуктите за потребление увеличава тяхната пазарна цена.

288

Комбинацията от по-ниски данъци върху капитала и доходите на

домакинствата и (или) снижаването на други преки и косвени данъци може

да неутрализира този нежелан ефект. Затова Екологичната данъчна реформа

(ЕДР), се определя като данъчно неутрална. Така без да се променя

данъчната тежест, се постига целеви ефект, изразяващ се в промяна на

поведението на предприемачите и потребителите, която прави

производството и потреблението екосъобразни.

Резултатите от ЕДР, провеждана в някои европейски страни, сред

които Норвегия, Дания и Швеция, категорично потвърждава тези очаквания.

Несъмнено, принципът на данъчната неутралност е предварително условие

за получаването на широка политическа подкрепа от избирателите и

бизнеса, доколкото данъчната политика винаги е била в центъра на

изборният процес. Така или иначе, дадена промяна на данъчното

законодателство може да се извърши само от парламента на дадена страна

и/или парламента на Европейския съюз, когато става дума за страни –

членки на ЕС. Политическите измерения на проблема са причината за

съществуващите противоречия между отделните страни и нежеланието на

някои от тях да инициират така необходимата ЕДР.

Показателно е, че това се отнася дори за ЕС, който достигна висока

степен на икономическа, монетарна и политическа интеграция. На този

етап, фискалните политики на страните-членки запазват своята относително

висока самостоятелност. Хармонизацията на тези политики очевидно ще

заеме повече време, отколкото се очакваши. Това засилва опасенията на

страните, които вече започнаха реализацията на ЕДР, че тяхната пазарна

конкурентоспособност може да пострада, ако примерът им не бъде

последван от другите страни-членки на ЕС и съответно от основните им

конкуренти на международния пазар.

Тук е мястото да подчертая, че при анализа на предимствата и

рисковете от осъществяването на ЕДР следва да се има впредвид също така

наречения “двоен ефект”. Първият ефект се изразява в намаляване на

289

пораженията върху природата, а вторият – във въвеждането на екологично

чисти технологии, които по правило са по-производителни, поради по-

ниския им енергиен и материален интензитет. В средносрочен и особено

дългосрочен период, това определено повишава пазарната

конкурентоспособност. Към този ефект би трябвали да се добави косвеният

ефект: производителите биха спестили от това, че ще плащат по-ниски или

дори нулеви еко-данъци, такси и глоби. Подобен ще е ефекта на

национално равнище, където фискалните ангажименти на страната по

плащането на евентуални международни данъци биха били по-ниски.

Освен това, постигането на този двоен ефект се подпомага от

активната фискална политика, чрез прякото и косвено субсидиране на

процеса на въвеждане на екосъобразни технологии и продукти.

Използваните инструменти и фискални техники са най-различни, в т.ч. :

рециклиране на постъпленията (частично или цялостно) от енергийни или

други еко-данъци в полза на обложените фирми, бюджетно финансиране на

национални или фирмени научно-приложни изследвания с екологичен

ефект, изплащане на експортни премии за износ на екологично чисти

продукти или продукти, произведени с екологично съобразни технологии,

субсидирането на производства, които преминават към ползването на

алтернативни енергийни източници и (или) преструктуриране на

суровинната база от невъзпроизводими към възпроизводими ресурси.

Данните от фигура 6.1. илюстрират две главни особености – Първо,

различните цени на дребно в отделните страни и Второ, съществените

колебания в цените в краткосрочен период. И двете особености имат пряко

отношение към дискусията по необходимостта от въвеждането на еко-

данъци в глобален мащаб. Ако се приложи една и съща данъчна ставка,

абсолютният размер на данъка ще бъде твърде различен за отделните

страни. Цените на безоловния бензин в Швеция са почти три пъти по-

високи от тези в САЩ, съответно 1.12 евро и 0.42 евро през януари 2004 г.

Цените в САЩ са средно между два или три пъти по-ниски от тези в ЕС и

другите им основни търговски партньори – непроизводители на петрол. Тук

290

няма да се спираме на комплекса от причини, поради които бензинът е

толкова евтин в САЩ, но несъмнено определящият фактор е ефекта на

economies of scale. САЩ са най големият потребител на петролни продукти

в света.

Фиг.6.1. Колебания на петролните цени в периода януари-юни 2004г (в евро, текущи цени)

0

0,2

0,4

0,6

0,8

1

1,2

1,4

януари 0,42 1,2 1,09 0,93 1,12 0,87

март 0,38 1,06 1,02 0,82 1,08 0,8

юни 0,35 1,1 1,02 0,81 1,05 0,83

САЩ Германия Франция Полша Швеция Гърция

Източник: Първични данни от AA Roadwatch (2004).Latest prices от :

http://www.finfacts.ie/Private/bestprice/aaroadwatch.htm

Така или иначе, прилагането на универсална ставка ще има различен

данъчен ефект, както по отношение тежестта на данъка върху фирмите, така

и по отношение на величината на бюджетните постъпления. И в двата

случая това ще рефлектира различно върху ефектите на данъчната

политика. Примерно 1% допълнителен данък върху безоловния бензин, при

други равни условия, означава оскъпяването му в САЩ с 3.5 цента, а в

европейските страни само с около 1 цент. Но в крайна сметка релативните

291

цени се запазват. Можем да приемем, че прилагането на този данък по

принцип не би следвало да променя релативните цени на продукта, тъй като

това би предизвикало допълнителни трудности при постигането на

международни договорености.

Възможно решение на проблема с противоречието между единната

ставка и запазването на релативните цени е прилагането на данъка като

абсолютна величина – примерно един или два цента на литър. Въпреки че

процентното нарастване на цената ще е различно, щом като е различна

ценовата база на облагане, абсолютният размер на допълнителната данъчна

тежест ще се запази за всички страни. А именно абсолютният размер на

добавъчния данък има отношение към ценовата конкурентноспособност.

Горният пример показа също, че въвеждането на такъв минимален

добавъчен данък от половин или един процент, или един цент, има

несъществен ефект върху цената в сравнение с другите ценови фактори.

Само за шест месеца цената на безоловният бензин на

американският пазар се е повишила със 7 цента или с 20 %, в Полша с 12

цента или с 15 % и т.н. За периода 1998 – 2004 г. цените на суровия петрол

се колебаят от около 10 щ.д. за барел до почти 50 щ.д. за барел или

ценовите колебания са били в границите на 500%! Следователно,

аргументът че един процент добавъчен данък ще направи цената на

петролните продукти твърде висока е абсолютно неприемлив на фона на

тези колебания.

Акцизният данък е един от основните фактори за различията в релативните

цени на бензина в отделните страни. Данните от Фиг.6.2. показват драматичната

разлика в равнищата на този акцизен данък между страните-членки на

ОИСР. В САЩ, този данък е символичен. Данъчното съотношение между

Великобритания и САЩ е 18:1 ! Подобна е пропорцията между Холандия и

Съединените щати, или между САЩ и Скандинавските страни. Дори в

Източноевропейските страни Полша и Унгария, акцизите върху бензина са

осем пъти по-високи от тези в САЩ. Тези различия не само дават

292

едностранни предимства на американският износ и на

конкурентоспособността на американските фирми на собствения им пазар,

но също стимулират твърде високо потребление на петролните продукти.

По-високото потребление на горива замърсява не само природата на САЩ,

но е един от факторите за глобалното затопляне, чиито последици се

отразяват на цялата планета.

Фиг.6.2. Данъчни ставки (евро цента за литър) за безоловен бензин избрани страни от ОИСР (януари 2005г)

0 10 20 30 40 50 60 70 80

UK

Netherlands

Germany

Japan

Italy

USA

Greece

Canada

Hungary

Poland

Australia

Източник: European Environment Agency (2005). Tax rates for Unleaded Petrol, от http://www2.oecd.org/ecoinst/queries/index.htm

Вместо да водят политика на постепенна хармонизация с еко-данъчната

политика в другите страни, през 2000г американското правителство понижи

акциза от 5.3 евро цента на литър до 3.9 евро цента на литър бензин. По този

начин, САЩ на практика стимулират по-бързото изчерпване на

невъзпроизводимите ресурси на планетата и улесняват процесите на

продължаващо замърсяване на околната среда. Тази стъпка е в остро

293

противоречие с опитите на др. развити и развиващи се страни да смегчат

диспропорциите между растежа на БВП и екологичните баланси.

Горният анализ на ценовата диференциация на бензина в различните

страни потвърждава необходимостта от повишаване на данъка върху

горивата в САЩ. Въпреки че цената на бензина в САЩ е от 2 до 3 пъти по-

ниска от тази в ЕС, Япония и Китай, търговският баланс на САЩ с тези

страни е хронично отрицателен. Това подсказва, че ценовите различия при

тази стратегическа суровина, имаща директно въздействие върху цялата

ценова система, играе второстепенна роля спрямо други ценови фактори.

Следователно, възраженията на САЩ и опасенията им, че ЕДР би навредила

на икономическите им интереси не почива на убедителни доказателства.

Може да се очаква също, че такава незначителна ценова промяна ще

влияе слабо върху поведението на производителите и потребителите, т.е.

еластичността на предлагането на тези продукти и тяхното търсене няма да

се промени чувствително. Но прилагането на този данък ще осигури

значителни бюджетни ресурси за финансирането на екологични програми и

на данъчни намаления при облагането на фирмите и домакинствата.

Обикновено съпротива за прилагането на този нов данък оказват страни,

провеждащи неоконсервативна икономическа политика. За тях всяко

увеличение на данъците е неприемливо и противоречи на принципа за “по-

малко държава” в пазарната икономика.

Обикновено, съпротивата срещу въвеждането на този нов данък идва

от страни с неокласически модел на икономическа политика; за тях , всяко

повишение на данъците е неприемливо и противоречи на принципа за “по-

малко държава” в пазарната икономика. Въпреки тази съпротива, проблемът

за хармонизация на данъчните законодателства не може да омаловажава.

Този проблем е изключително сложен и очевидно предполага поетапно

решение с отчитане на спецификата на отделните страни. Самият факт, че

само част от страните – членки на ЕС, който се намира на толкова високо

294

равнище на вътрешна интегрираност, се решиха на такава стъпка,

подсказва, че предстои да се измине дълъг път.

Опасенията за загуба на ценова конкурентоспособност, могат да

бъдат разсеяни с някои съпътстващи фискални и търговски мерки, които да

напрвят процеса приемлив за всички страни. Виждам възможности за

решение на проблема чрез механизмите на Световната търговска

организация, които регулират условията за осъществяване на

международната търговия.

Предлагам вариант при който, всяка страна вносител да получи

правото да налага целеви екологичен данък върху внасяната продукция в

размер на евентуалната разлика между аналогичният данък в страната

вносител и съответно в страната износител. Има достатъчно надеждни

разчети, които показват степента на изменението на продуктите от

различните сектори на производството на стоки и услуги в резултат на

единица изменение в цената на петрола или на другите природни ресурси.

Hoerner (1999) нарича този изравнителен ценови механизъм

“гранично изравняване на еко-данъците” (Border Tax Adjustment in

Environmental Taxation, BTA). Той определя избора на обекта на облагане

(производител или потребител) в зависимост от мястото, където се събират

данъците- при производителя или при купувача. В първият случай, този

изравнителен данъчен механизъм е необходим при данъците на

потребление, а при втория – при данъците върху производството.163

Трябва да се имат предвид някои особености в начина на

осъществяване на международни сделки. Най-опростеният случай е пряката

двустранна търговия, когато най-лесно може да се се въведе разглежданият

механизъм. Но значителна част от тази международна търговия се

осещяствява чрез посредници и чрез ре-експорт. Не би било приемливо, ако

изравнителните данъци се събират от страните-посредници в тези сделки.

Проблемът е особено чувствителен при осъществяването на търговски

оборот в регинален митнически съюз или интеграционна групировка,

295

какъвто е случаят с ЕС, НАФТА, АСЕАН и др. Вносът може да се

осъществява в една от страните-членки, където да е разположен

дистрибуторският център, след което да се преразпределя.

Не би било приемливо, ако данъчните постъпления облагодетелcтват

само страната, където се внася продукцията, още повече че е възможно

цялото или поне по-голямото количество от вноса да се преразпределя сред

другите партниращи страни. Тези съществени различия в самият механизъм

на осъществяване на търговията предполага търсенето на адекватно

решение по въпроса, което от една страна да спомага за реализирането на

принципа за изравняване на тежестите от екологичните данъци, а от друга

страна да хармонизира бюджетните интереси на производителите и

крайните потребители.

Необходимо е събирането на този данък да се организира не само на

двустранна, но и на регионална и международна база. Регионалният механизъм

може да се приложи сравнително лесно, защото тези митнически и

интеграционни групировки имат вече изградени данъчни структури,

обслужващи вносно-износният търговски режим. Повече усилия ще изсква

изграждането на такъв механизъм на равнище Световна търговска

организация.

СТО и отделните страни-членки имат достатъчно опит и

квалифициран персонал, за да могат да решат методологично и фактически

този проблем. Използването на такъв изравнителен фискален механизъм би

неутрализирал проблема с ефекта върху конкурентоспособността, причинен

от който и да било еко-данък. Подобен подход отдавна се използва за

контрамерки на страната-вносител, когато страната износител субсидира

пряко или косвено определени стокови групи. Сега най-често в такива

изравнителни механизми са включени някои селскостопански стоки и

металургични продукти.

Възможни са различни варианти за разпределението и използването

на приходите от тази “компенсираща” ставка върху внасяните стоки и

296

услуги, които не са облагани с такъв данък от страната износител. Така се

елиминира проблема с поставянето в неблагоприятна конкурентна позиция.

Внасящата страна има интерес да прилага този механизъм, защото тя не

само защитава своите производители, но също си осигурява допълнителни

бюджетни приходи. Административните разходи по прилагането на тази

система, ще бъдат, както обикновено, в рамките на 4-6% от тези приходи.

Така страната износител също ще бъде под въздействието на тези economic

incentives да организира еко-облагането под своята юрисдикция, вместо да

преотстъпва бюджетните ползи на търговските си партньори.

Как би следвало да се процедира, ако двете страни (износител и

вносител) нямат действащ еко-данък? Има две практически решения на този

въпрос: а) компенсиращият данък се прилага независимо от статуса на

страните или б) като определен процент от постъпленията се

преразпределят в полза на специализиран фонд на СТО или на друга

международна агенция, на която ще бъдат делегирани правата да управлява

тези фондове. Допускам , че би било по-целесъобразно да се използват

съществуващите международни институции, вместо да се създават нови

администрации, което би отнело повече време и повече разходи.

Прилагането на този механизъм би обезсилило евентуални опити за

облагодетелстване на националните производители чрез рециклирането на

приходите от еко-данъци в тяхна полза.

Решаването на този въпрос е напълно възможно, ако се въвеждат

международни законови ограничения за прилагането на такива

рециклиращи фискални механизми. Убеден съм, че прилагането на такъв

механизъм ще направи безпредметни сегашните възражения на страни като

САЩ, Великобритания, Ирландия, Япония и др., че въвеждането на

универсални и всеобхватни еко-данъци , включително върху енерго

потреблението и емисиите на въглероден двуокис, би подкопало

конкурентоспособността им. Логично е да се предположи, че някои страни

могат да намалят другите данъци, за да запазят експортните си цени. Но

това едва ли може да се приложи автоматично, защото тези данъчни

297

постъпления вече са обвързани с други бюджетни ангажименти. Освен това,

в най-лошият случай, ще се формират специализирани фондове , които ще

могат да се използват само за целеви екологични и социални програми.

Има алтернативен вариант за решаване на евентуален ефект на еко-

данъците върху националната конкурентоспособност. Съществува

възможност да се използва ценовата разлика за намаляването на вредните

емисии, съответно в развитите и развиващите се страни. Необходимо е да се

приеме, че ангажиментите на дадена страна да намали вредните емисии,

примерно на въглероден двуокис, в даден обем физически единици (в

хиляди или милион метрични тона) могат да се изпълнят както чрез

съкращаване на емисиите в тази страна, така и в друга страна. Условието е,

първата страна да е допринесла пряко за намаляването на емисиите на

въглероден двеокис (или всеки друг замърсител), чрез финансиране,

предоставяне на технологии и съоръжения, ноу-хау и оправленски опит.

Не би имало проблем, ако помощта се изразява в поддържането и

разширяването на горските масиви, т.е.ако спомагат за увеличаване на

капацитета за абсорбиране на въглероден двуоки. Разбира се, определянето

на страните-получателки на тези помощи трябва да става при условията на

международно съгласуване. Това се налага от факта, че степента на

сегашното замърсяване е различна в отделните географски райони.

Районирането трябва да се вземе предвид и при евентуалното разширение

на горските масиви.

Икономическата оценка на различните дейности и определянето на

цените на необходимите стоки и услуги ще се определя на пазарна основа.

Последното е улеснено от факта, че посочените групи стоки и услуги са

представени на международния пазар и тяхната цена е известна. Така

например, за Дания може да се окаже, че е по-икономически изгодно, да

финансира запазването на тропическите гори в Бразилия, вместо да

съкращава емисиите на въглероден двуокис. Просто разходите за

съкращаването на един милион тона парников газ в Дания, трябва да се

298

сравнят с разходите за запазването на съответната горска площ, която би

гарантирала абсорбирането на същият един милион тона парников газ. Или,

вместо да налага нови или допълнителни данъци върху замърсителите,

страната може да изпълни задълженията си по Протокола от Киото като

ангажира част от бюджетните си разходи за международни екологични

програми.Този подход задължително предполага оценка и контрол от страна

на оторизиран международен орган или специализиран отдел към вече

съществуващите международни организации.

За да се минимизрат проблемите с ефекта върху

конкурентоспособността на отделните страни, въвеждането на

екологосъобразна фискална политика трябва да бъде колкото се може по-

широкообхватно, т.е. с участието на всички страни- членки на ООН. Друг е

въпроса , че по редица причини равнището на прилаганите фискални мерки,

конкретните инструменти и тяхното относително тегло ще бъдат различни.

Прилагането на общи принципи в подходите не изключва определена

гъвкавост във формите на тяхното прилагане в зависимост от: фактическият

обем на емитираните замърсители, сегашното състояние на околната среда

или степента на социална поляризация, структурата на икономиката,

зависимостта от международните пазари, структурата и обема на износа и

вноса, наличието на природни ресурси и т.н.

Щом индустриалните страни, включително Русия и другите

Източноевропейски страни, са отговорни за ¾ от емисиите на парникови

газове, те би трябвало да играят водеща роля в прилагането на адекватна

фискална политика, която да предизвика постепенното им намаляване,

както в абсолютен обем, така и измерени на човек от населението.

Заслужава адмирации факта, че ЕДР се осъществявя в някои от най-

развитите индустриални страни, главно в рамките на ЕС. Тази стъпка може

да се определи като добро начало на процеса.

Все още съществуват определени икономически, социални и

политически противоречия между самите индустриални страни, както и

299

между индустриалните и развиващите се страни. Тези противоречия или

различия би трябвало да бъдат преодолени, колкото се може по-скоро.

Отговорностите за това се носят както от правителствата на отделните

страни и регионални общности, така и от международните бизнес среди и

политически институции.

През 2005г, списанието The Economist публикува насърчителни

данни за положителния ефект от освобождаването от данъци при

използването на алтернативни, възпроизводими енергийни ресурси.164 Така

нареченето “био-гориво” е сред тези алтернативни източници.xvii

Американският данъчен кредит възлиза на 10.5 евро цента на литър, плюс

други 8-15 евро цента за всеки произведен галон био-гориво от малките

производители (фирмите –произвеждащи до 30 млн галона годишно). Освен

това, отделни щати (Илинойс, Мисури и Северна Дакота) предоставят

допълнителен данъчен кредит – около 10-15 евро цента на галон гориво.

Тези данъчни кредити за всеки “биолитър” са доста по-високи в ЕС,

достигайки до 47 евро цента в Германия, 40 евро цента в Италия, 33 евро

цента във Франция, и 29 евро цента във Великобритания и Испания.. В

резуртат на тази данъчна политика, Франция очаква да утрои

производството на етанол и ибодизел до 2007г. Германското производство

на биодизел расте с около 50 % годишно, докато в САЩ производството на

етанол расте с 30 % годишно. Това е отличен пример за адекватна фискална

политика, откриваща пътя към устойчиво развитие. Освен това,

xvii Био-горивото е базирано на освобождаване на химическа енергия от отпадъци от бита, индустрията и селското стопанство, както и от възпроизводими ресурси (дървесина). Според Wikipedia, биогоривото осигурява 15 % от световното енергопотребление, като този дял е най-висок в развиващите се страни. Но някои развити страни, като например Швеция и Финландия, също имат висок дял на биогоривата в енергийния сектор – съответно, 17.5 и 19 %. Използването на отпадъчни материали за енергопроизводство има мултипликационен ефект, защото освен с ниското и нулево замърсяване на околната среда, позволява да се решат и други проблеми, в т.ч. да се генерират допълните постъпления от използването на отпадъците.

300

стимулирането на потреблението на биогорива повишава

конкурентоспособността на страните, където се прилагат такива стимули.

Това се обяснва с факта, че това гориво е по-евтино и съответно

използването му прави страните по-независми от вноса на енергийни

суровини, с всички произтичащи от това икономически, социални и

политически предимства. Все още, обаче, индиректното субсидиране на

производството и потреблението на екологосъобразни енергийни източници

е твърде малко като относителен дял спрямо прякото икосвеното

субсидиране на други дейности, които са причина за неустойчивост на

развитието.

Анализите показват, че като най-важно препятствие за повишаването

на еко-данъците се изтъква евентуалното накърняване на конкурентността,

поне в краткосрочен период. Това прави необходимо търсенето на

взаимноприемливи решения на многостранна основа. Повечето експерти

считат, че най-подходящата и най-подготвената иституция в това

отношение е Световната търговска организация. Тя е доказала, че при

наличието на добро желание , взаимен интерес и поставяне на целите на

средносрочна и дълго срочна основа, може да се постигнат значими взаимни

отстъпки , улесняващи развитието на световното стопанство.

Многократното понижение или дори премахване на тарифите и някои

нетарифни ограничения през последните десетилетия доказва, че такива

взаимоизгодни споразумения, касаещи международната търговия могат да

бъдат постигнати. Усъвършенствуването на системата на международните

икономически отношения е необходимо условие за покриването на

критериите за устойчиво развитие и реализация на целита на ООН,

посочени в Дневен ред 21.

Може да се приеме, че увеличението на бюджетните разходи за опазване и

възпроизводснтво на околната среда пряко и косвено подобрява националната

конкурентоспособност в средносрочен и дългосрочен план. При определени условия

(зависими от характера на проекта), осезаеми ефекти могат да се реализират

301

и в кратксрочен период. Всъщност, проблемът е не дали, а с колко и в какви

области да се увеличат тези разходи. За страни като България, които

предстои да бъдат приети в ЕС, значимото увеличение на еко-разходите

няма алтернативи по следните съображения:

Първо, ние приемаме екологичното законодателство на ЕС, което е

най-развитото в света. Еко-стандартите за производството и потреблението

са високи и ние сме длъжни да се съобразяваме с тях. Преходният период за

покачване на допустимите норми на замърсяване е обикновено с времеви

хоризонт от 3 до 5 години, така че въпросът не търпи отлагане.

Второ, на пазарите в ЕС, а и извън него, ще можем да реализираме

продукция, отговаряща на европейските екологични стандарти. Нашите

агропроизводители и износителите на хранителни продукти вече се

сблъскват с тези високи изисквания. Сега например, едва 5 % от

млекопреработвателните фирми са получили съответният сертификат от ЕС

за иднос на сирене и други млечни продукти.

Трето, колкото по-добри са еко-параметрите на даден продукт,

толкова по-висока е неговата конкурентоспособност на международният

пазар. С нарастването на доходите и глобализацията на пазара, търсенето и

префернциите към екологично чисти продукти бележи трайна тенденция

към нарастване. Поради тези причин, страни като България трябва да

обърнат много по-голямо внимание на участието на държавата в

подобряването на общите екологични условия и подпомагането на частния

бизнес за доближаването до тези високи стандарти.

302

Фиг.6.3. Бюджетни разходи за опазване на околната среда в България в периода 1997-2004г (в милиони лева)

0

100

200

300

400

500

600

700

1997г 1998г 1999г 2000г 2001г 2002г 2003г 2004г

ОР

ДМА

Легенда: ОР – общи раходи за опазване и възстановяване на околната среда; ДМА – бюджетни разходи за дълготрайни материални активи;

Източник: Първични данни от Национален статистически институт, София, 2005г, от http://nsi.bg/Ecology.htm

Данните от фиг.6.3. показват тенденция за бързо увеличение на

бюджетните разходи на страната за екологични програми. Ако през 1997г те

са били едва 64 млн лева, то през 2000-та година са вече 180 милиона лева,

като през 2004г надхвърлят 320 милиона лева. Растежът за периода 1997-

2004г е над пет пъти! Особено диначино е това нарастване на еко-

бюджетните разходи от 2001г. Това е свързано преди всичко с работата по

финализирането на преговорите с ЕС по отделните глави на споразумението

и за пълноправно членство, в т.ч. необходимостта от реализирането на

конкретни програми за подобряване параметрите на околната среда и за

засилен контрол върху нейното замърсяване. Друг фактор е растежът на

БВП, което позволява да се отделят по-големи по абсолютен размер

бюджетни разходи.

303

Разбира се, високата динамика на растежа на бюджетно участие в

подобряване показателите за устойчивостта на растежа на БВП, не означава,

че от тази гледна точка бюджетната ни политика отговаря на

международните стандарти. Опазването на околната среда все още няма

нужният бюджетен приоритет. Не се оценяват достатъчно преките и

косвените социално-икономически ефекти от подобряване параметрите на

околната среда. Вярно е, че бюджета не е достатъчен и за развитието на

други важни сфери, осигуряващи устойчивост на развитието – социални

защитни мрежи, здравеопазване и образование. Но бе пропусната

възможността част от бюджетните излишъци за 2003-2005 г да бъдат

насочени към проекти с екологична значимост. Такива проекти по-лесно

биха получили подкрепата на ЕС, Световната банка и МВФ.

Друга възможност, заложена във фискалната политика е повишаване

равнищата на еко-данъците. България може и трябва да приложи принципа

за “неутралната данъчна ставка”, т.е. въвеждането или увеличението на еко-

данъците и таксите да се компенсира от намаление на другите корпоративни

и подохдни данъци или социални вноски. Така ще се използват данъчните

стимули за намаление на замърсяванията, а с това ще намалява

необходимостта от харченето на бюджетни средства за възстановяването на

тази среда. България не прави изключение от общото правило, че

опазването на околната среда има много по-малко социално-икономическа

цена, отколкото цената (разходите) за възстановяване на екологичното

равновесие.

Несъмнено, бюджетните разходи за научно-развойна дейност в

екологичната област са съществен показател за степента на приоритетност

на политиката за устойчиво развитие. Всяка страна има своя специфика на

отраслева структура, респективно на характер на замърсяванията,

специфика в състоянието на екологичната система и нейните конкретни

възможности за абсорбиране (неутрализиране) на съответните видове

замърсители и т.н.. този тип изследвания не могат да бъдат “внесени”, нито

заместени с общи принципи.

304

Фиг.6.4. България: Бюджетни разходи за научно-приложни изследвания с екологични цели в периода 1997-2004г (в хиляди лева)

0

5000

10000

15000

20000

25000

30000

35000

1997г 1998г 1999г 2000г 2001г 2002г 2003г 2004г

Източник: Първични данни от Национален статистически институт, София, 2005г, от http://nsi.bg/Ecology.htm

Данните от фиг.6.4. показват, че този род изследвания не са получили

необходимият приоритет у нас. За тази цел през 1997г са отделени едва 819

хиляди лева, т.е. бюджетното участие има символичен характер. Едва от

2002-ра година се забелязва поставянето на нови тенденции на

изпреварващо нарастване на тези разходи, спрямо общите разходи за

екологични програми. През 2002-ра година бюджетът е заделил 4.9 милиона

лева, а през 2004г тази сума надхвърля 30 милиона лева. Закономерно,

увеличението на разходите за научно-приложн изследвания с екологична

насоченост са обвързани с приетите екологични програми. Все още не са

приложени в необходимата степен механизми за привличането на повече

частни инвеститори в тези проекти и създаването на адекватни механизми

за съвместно финансиране. Все пак, има още неизползвани възможности,

305

заложени в Националната стратегия на българското правителство за

околната среда, приета през 2000 г.165

За сравнение, само за периода 2002-2006г, съгласно Шестата рамкова

програма ЕС ще инвестира 440 милиона Евро за научно-приложни

изследвания в областта на производството на енергия от възпроизводими

източници. Седмата рамкова програма предвижда 2.9 млрд Евро бюджетни

инвестиции за разработването на алтернативни енергийни източници.166

Очевидно, бюджетната ангажираност на България в опазването на околната

среда и в частност на изследванията, е твърде скромна на този етап. Този

елемент на бюджетнтаа ни политика предполага преосмисляне при

изготвянето на Бюджет за 2007-ма и следващите години. ЕС би подкрепил

подобно преструктуриране на разходите и би ко-финансирал проекти с

енергийна насоченост, каквато е практиката му в другите новоприети

страни-членки.

В Доклада на Президента на Европейският съвет от марат 2005г,

изрично се подчертава, че Европейската комисия и страните-членки трябва

да реализират конкретни планове за развитието и прилагането на еко-

технологии, позволяващи подобрението на енергийната ефективност и

драстично намаление на замърсяващите емисии. Доколкото става дума за

наднационални и национални програми, тяхната реализация априрори

предполага по-висок бюджетен приоритет, както в бюджета на ЕС, така и в

бюджетната политика на страните-членки. Още повече, че в доклада

изрично се подчертава позитивната зависимост между внедряването на еко-

технологиите и конкурентността на икономиките от ЕС.167

България би следвало да се възползва от тези благоприятни

програмни условия и от възможностите за привличане на значими

финансови средства, технологично ноу-хау и трансфер на опит от развитите

страни-членки на ЕС. Разбира се, както отбелязват в свое изследване А.

Леонидов и др. (1995), фискалната подкрепа за еко-технологично

престурктуриране на българската икономика, трябва да се разглежда в

306

контекста на общият процес на структурната адаптация на нациоалното ни

стопанство към Европиейският съюз.168

Бюджетните разходи за опазване и възстановяване на оклна среда

могат да създадат необходимите предпоставки за привличането на

значително по-големи частни инвестиции, в т.ч. от международните банкови

и финансови институции. Доказано е, че екологичните инвестиционни

проекти могат да бъдат печеливши, ако държавата изпълни своите

отговорности по създаването на подходящи условия за инвестиционна

възвращаемост. Такъв подход би имал решаващо значение, доколкото в

близките години фискалната политика ще продължи да се формира в

условията на финансови ограничения. (Гечев, 2002).169

Фискалната политика за устойчиво развитие в Източна Европа, и в

частност в България, следва да се разглежда като изпълнение на “Софийската

инициатива” за широко прилагане на икономически инструменти за

устойчиво развитие в страните в преход.xviii Klarer и други (1999) от

Регионалният екологичен център за Централна и Източна Европа, определят

използването на тези инструменти за целите на устойчивото развитие като

задължително условие в процеса на прехода към развито пазарно

стопанство и пълноправно членство в ЕС.170

xviii Името “Софийска инициатива” за прилагане на икономически инструменти е дадено от Международната конференция по опазване на околната среда, проведена в София през 1995г. Тя бе с участието на министри на околната среда от ЕС, САЩ, Канада, Източноевропейските страни в преход (вкл. ОНД). Българското правителство бе домакин на тази среща, която бе председателствана от Зам. Председателят на Министерския съвет Р. Гечев. Страните-участнички успяха да се споразумеят за набора от икономически инструменти и механизма на тяхното прилагане. Вече повече от едно десетилетие “Софийската инициатива” се приема като критерии за оценка на направеното. Вж. в детайли: Sofia Initiatives on Economic Instruments, от http://

www.rec.org/REC/Programs/SofiaInitiatives/EcoInstruments/EI.shtml

307

Основни изводи

▲ Използваните фискални инструменти за промяна в поведението на

производителите и потребителите показват висока ефективност. Данъчните

преференции за фирми, които постигат най-пълно използване на

произведената енергия (например, електрическа и топлинна) позволяват да

се съчетаят екологичните и икономическите ефекти, т.е. да се хармонизират

интересите на фирмите-производителки с тези на обществото. Двата

основни критерия, по които се съди за ефективността на еко-данъчната

политика са: Първо, събираемостта на данъците и Второ, степента на

въздействие върху замърсителите. Степента на въздействие зависи както от

равнището на данъка, така и от ценовата еластичност на търсенето и

предлагането, т.е. от степента на въздействие на данъка върху крайната цена

и респективно върху предизвиканите промени в търсенето и предлагането.

▲ Необходимо е да се прилагат диференцирани данъчни ставки към

производителите в зависимост от обема на причиняваните от тях

замърсявания и опасността от вида на замърсяванитя или респективно вида

на използваните ресурси. Данъкът върху ползваните ресурси, които имат

по-кратък времеви хоризонт на изчрпване трябва да са по-високи. Същият

диференциран подход се прилага спрямо емисиите с най-висока токсичност

или тези, които са основните причинители на глобалното затопляне

(парниковите газове). По-високи трябва да са и данъците за фирмите,

произвеждащи в райони коите вече имат висока степен на замърсяване.

Селективният подход изисква по-малко административни ресурси за

осъществяването му, по-ниски разходи и по-висока ефективност на

мониторонга и контрола от страна на държавните институции.

308

▲ Ефективността на еко-данъчната система е значително по-висока, когато

се прилага както на входа, така и на изхода на производството. Друго

изискване е съчетаването на данъците върху ресурсопотреблението с тези за

вредните емисии. Връзката не винаги е еднопосочна, тъй като

замърсяването зависи от типът на използваните технологии за преработка,

но подобен подход позволява да се стимулира по-малият разход на

суровинни източници за единица продукция. Обект на фискален натиск са

основно невъзпроизводимите ресурси, но също и възпроизводимите

ресурси, чието ползване е над капацитета за възстановяването им. От друга

страна, порочната парктика на рециклиране на данъци в полза на

определени фирми рязко намалява ефективността на еко-фискалната

политика.

▲ Еко-данъчната реформа има двоен ефект: от една страна се засилват

стимулите за екологично чисто производство, а от друга страна се постига

намаление на данъците върху труда и капитала (включително върху

социалното и здравното осигуряване). Така данъчната неутралност

подобрява инвестицонният климат и създава условия за привличане на

повече местни и чужди инвестиции. Не е за подценяване и ефекта,

изразяващ се в преструктуриране на инвестиции, така че да се повиши

инвестиционната възвращаемост при по-добри екологични и социални

параметри.

▲ Фискалната политика за устойчиво развитие е по-успешна, когато се

съчетава с други регулативни механизми, в това число въвеждането или

повишаването на техническите стандарти и допустими норми, изискванията

към вноса и износа и др. В такива случаи се постига синергичен ефект,

основан на взаимното допълване между различните инструменти и

засилване на тяхната стимулираща роля. В крайна сметка, последователната

и добре балансирана фискална политика позволява да се премести фокуса на

309

бюджетните разходи от програми за възстановяване на околната среда, към

програми недопускащи такова замърсяване. Второто е икономически по-

изгодно и има далеч по-висок социален ефект.

▲ Хармонизацията на националните фискални политики е дори по-трудна

задача от хармонизацията на монетарните политики на отделните страни..

Обяснението е в преплитането на различни, често взаимоизключващи се

интереси на отделни социални групи или на политическите платформи на

управляващите. ЕС успя да изгради и приложи единната монетарна система

и да изведе формирането на монетарната политика на Съюза на

наднационално равнище. Доста по-скромни са резултатите в

хармонизацията на фискалната политика на страните-членки. Структурата

на бюджетите, съдбата на субсидиите за селското стопанство или

отделяните помощи за новоприетите страни-членки продължават да са

източник на противоречия. Поради изключителната важност на

екологичното равновесие и засилващият се интерес на широките

обществени слоеве и бизнеса от тези проблеми, именно еко-фискалната

политика може да се превърне във водещото звено, чрез което да се

постигне търсената хармонизация. Въвеждането на общи принципи на еко-

фискалната политика не изключва възможността за диференциран подход

при определяне на конкретните данъчни равнища, акцизи, такси, глоби и

др., които да са съобразени със сътоянието и приоритетите на отделните

страни.

310

ГЛАВА СЕДМА

МЕХАНИЗМЪТ ЗА ТЪРГОВИЯ С ЕМИСИОННИ

РАЗРЕШИТЕЛНИ

Търговията емисионни разрешителни (ТЕР) е сред перспективните

пазарни инструменти за постигането на екологично чисто производство.

Досегашният опит от прилагането на този механизъм, най-вече в

Съединените щати, доказва неговият потенциал за постигането на крайни

екологични цели. Оказа се възможно обвързването на екологичните цели с

конкретни икономически интереси на основата на икономическата

заинтерсованост и поставянето в по-изгодни позиции на фирмите, чието

производство се движи по низходяща спирала на замърсяване на околната

среда.

7.1. Същност на механизма за търговия с емисионни разрешителни

Търговията с емисионни разрешителни (ТЕР) съчетава

икономическият и административният подход за постигане на целите на

устойчиво развитие. Държавата определя максимално допустимият обем от

търгуеми емисионни разрешителни на основата на няколко критерия, сред

които: а/ равнището на фактическите текущи емисиим; б/ поетите

ангажименти за намаляването на тези емисии, в съответствие с двустранни

или международни споразумения, както и в съсответствие с национални

програмим; в/ реалните възможности за подобрение на технологиите на

производството, оценени от техническа и икономическа гледна точкам; г/

очакваните ефекти върху пазарната конкурентоспособност и респективно

върху търговския и платежните баланси и д/ очакваният обем на търсенето

при различни ценови равнища и др.

Основният принцип е, че допустимият обем на разрешителните за

замърсяване трябва да е под текущото равнище на тези замърсявания. Този

принцип е основен и задължителен, защото само така може да се гарантира

311

намаляването на общото равнище на вредните емисии от производството.

Известен е още като “ограничи и търгувай” (cap and trade) подход.

Отправната точка е не само и не толкова преразпределението на

разрешителните между производителите, колкото подобряване на

екологичните параметри на производството. Преразпределението на тези

разрешителни също допринася за желаното технологично и продуктово

обновление и носи допълнителни приходи за тези пазарни субекти, които

съумяват да изпълнят програмните цели.

Salmons (2001) изтъква четири предварителни условия за

функционирането на системата за ТЕР: а) крайна екологична цел в

количествени измерения /примерно, намаляване на вредните емисии с

тонове или кубически метри; б) определяне на мястото и периода от време

за постигането на тази цел; в) наличието на система за наблюдение и

контрол и ако е необходимо административна принуда и г) ясно

разграничение между поставени задължения по опазване на околната среда

и първоначалното разпределие на ТЕР.171

Количественото определяне на параметрите по тези четири условия

има определящо значение за размера и характера на пазара, в т.ч. за цената и

условията на покупко-продажба. Сложността от определянето на

количествените параметри се усложнява, когато става дума за националния

и международния пазар. В този случай, политиката на отделните

правителства може да съдържа открит стремеж за получаване на

едностранни национални предимства на този международен пазар.

Стремежът може да се изразява в определянето на по-големи обеми

разрешителни, удължаване периода на осъществуване на националните

екологични програми и занижаване на техните цели, компромиси с

националните стандарти и др.

Рискът е по-висок за страните в преход към пазарна икономика, които са все

още в по-неблагоприятни икономически позиции по отношение изпълнението на

екологични задължения, произтичащи от международни споразумения или

312

едностранно поети ангажименти. Все пак, реалните възможности за търсене на

едностранни изгоди са ограничени. Участието в регионален или глобален

пазар за ТЕР няма да бъде безусловно, т.е. страните и фирмите ще бъдат

допускани до този пазар ако съблюдават общите правила и принципи. Освен

това, осем от източно европейските страни са вече членове на ЕС, още две -

България и Румъния предстои да бъдат приети през 2007г. Техните

законодателства, в т.ч. екологичното, са хармонизирани с това на ЕС.

Не прави изключение и създаденият регионален пазар за ТЕР в ЕС,

където механизма на търговия е строго регламентиран за всички участници.

Чрез формирането на единен и достатъчен по размери пазар, се създават

достатъчно благоприятни условия за постигането на “Парето оптималност”,

т.е. за повишаване на нетната полза.xix

Използването на ТЕР не замества екологичното данъчно законодателство

или националните (международните) стандарти за производството и потреблението.

По-скоро те са специфичен инструмент за провеждането на политиката за

устойчиво развитие. От тази гледна точка, данъците, стандартите и

търговията с ТЕР са взаимодопълващи се инструменти. Различните подходи

позволяват по-голяма гъвкавост при провеждането на определена политика

и съобразяването с конкретните условия на средата, нейната динамика,

еволюция и т.н. Взаимното допълване не изключва алтернативността в

използването на един или друг механизъм.

Съединените щати, например, категорично предпочитат търговията

с ТЕР пред данъчната система. До края на 90-те години ЕС заемаше

противоположната позиция – изключителен приоритет на еко-данъците и

несъгласие с използването на ТЕР, опасявайки се че така може да узакони

отделянето на вредни емисии. Но от началото на новото столетие,

позицията на ЕС се промени поради две основни причини. Първата, е

xixxix Парето оптималност: наречена на италианският икономист Вилфредо Парето, който счита, че пазарна оптималност (ефективност) се постига, ако подобряването на жизнения стандарт поне на един индивид, не е за сметка на понижаване стандарта на друг индивид(и).

313

стремежа да преодолее различията със САЩ и да направи възможно

присъединяването на САЩ към споразумението от Киото.

Втората причина е свързана с икономическа целекъобразност и

желанието да използва някои нови пазарни инструменти за постигането на

екологични цели. Вторият фактор стана възможен благодарение на това, че

политическото влияние на „зелените” партии в ЕС отслабна, което от своя

страна позволи на корпоративното лоби да прокара своите виждания за

реализацията на програмите за подобряване на околната среда.

Аналогични процеси се развиват в Япония, Австралия и др. региони.

Утвърждава се тенденцията за разширяване обхвата на пазара за търговия с

ТЕР. На този етап този пазар има подчертано регионален характер, но е

висока вероятността за неговата интернационализцаия. Очаква се повишена

роля на този инструмент за въздействие върху поведението на

производителите, преследващо подобряване на енергийната и ресурсната

ефективност на производството и съответно свеждане до възможен

минимум на негативните ефекти върху равновесието на природната среда.

Програмата на американската агенция за защита на околната среда

(ЕРА) за предпазване от киселинните дъждове, е подходящ пример за

ефективноста на търговията с емисионни разрешителни. Механизмът е

приложен за първи път в началото на 90-те години. Благодарение на

неговото приложение, годишните емисии на серен двуокис в САЩ бяха

намалени с четири милиона тона, което от своя страна позволи редукция на

киселинните дъждове с една четвърт. Началото на втората фаза на тази

програма бе поставено през 2001 година и очакванията са за още по-добри

резултати в свиване на замърсяванията на атмосферата, почвите и водите,

причинени от серен двуокис и киселинните дъждове.172

Освен екологичните ефекти, агенцията отчита нарастнал

икономически ефект. Той е изразен като подобрено съотнешние между

разходите и ползите от прилагането на програмата. Общите разходи на

агенцията за мониторинг и контрол са възлезли на само два милиарда

314

долара. В същото врем положителният ефект от редуцирането на киселинни

дъждове възлиза на десетки милиарди долари, поради подобрени условия за

развитието на агро-производството, запазването на горските масиви,

намаляване замърсяванията на водите, запазване на биологичното

разнообразие, по-малък риск за здравето на хората и др.

ТЕР механизма беше приложен в различни щати и включва

замърсването със серен двуокис, натриеви окиси, содови окиси и др. вредни

емисии. Dekkers (1999)173 и Hoiby (1999)174, дават убедителни примери за

успешно внедряване на търговията с емисионни разрешителни в Холандия и

Норвегия за нитратни и серни окиси. Това е позволило на двете страни да

изпълнят ангажиментите си по Монтреалският протокол за спиране на

производството на хлорофлуоровъглерод, при това на по-ниска цена, в

сравнение с другите инструменти за въздействие (данъци, глоби, субсидии

или стандарти). За Европейският съюз, например, общото намаление на

емисиите от вещества, предизвикващи изтъняване на озоновия слой е

драматично в преиода 1989-2000г, съответно от 550 млн кг на 60 млн

килогарама. (Вж. Приложение 4)

Според данните на американската агенция за опаване на околната

среда (2001), потенциалният ефект от прилагането на пазарни инструменти,

в т.ч. ТЕР, за опазване на околната среда, може да носи на САЩ годишен ефект

от около 45 млрд долара.175

При неограничен обем емисии замърсители, обемът на издадените

от правителството разрешителни се определя като процент спрямо единица

продукт. Така при увеличаване на произведения БВП може да се увеличи

обема на издадените разрешителни. Целта на този механизъм е да се намалят

вредните емисии от единица произведен продукт. Фирмите, които успеят да

свалят вредните емисии под установените стандарти (за единица продукция

– тон стомана, тон въглища, барел петрол, литър бензин и т.н.) могат да

продават “икономисаните” количества замърсявания на други

производители, чиито технологии замърсяват повече от допустимите норми.

315

Може да се направи извода, че екологичните ефекти играят

второстепенна роля при този тип ТЕР. Такъв подход може да бъде полезен

само при условие, че замърсяванията в даден регион или страна, се намират

значително под допустимият максимум замърсяване на околната среда, т.е.

ако не съществува риск за срив в екосистемата. Ако критичното ниво на

замърсяване вече е достигано, растежът ще има положителна икономическа

стойност, но ще е нестабилен и следователно неприемлив. В този случай,

екологичния и социален ефект ще бъдат с отрицателен знак и ще бъдат по-

големи (отново в стойностно изражение) спрямо икономическият ефект от

растежа. Следователно, предимствата и недостатъците от прилагането на

механизма за търговия с емисионни разрешителни ще зависи от условията

на приложението му и от конкретния модел на прилагане.

Друга форма на търговията с емисионни разрешителни е “долна

граница и кредит”, при която целево са обхванати само основните

замърсители. Обикновено това са замърсители от тежката индустрия- минно

дело, металургия, химическа промишленост и др. Всяка от тези фирми

получава лицензи за максимално допустима степен на замърсяване.

Разрешителното се издава обикновено за срок от една година и по правило е

под нивото на текущия обем на замърсяванията, т.е. замърсителя трабва да

намали тези замърсявания с определен процент. Ако фирмата успее да

постигне по-голямо свиване на замърсяванията, спрямо полученият лиценз,

то тази фирма може да продаде неизпорлзваната част от разрешителното на

пазара за ТЕР или (ако е разрешено от държавата), да “спести” тези

разрешителни за бъдещи периоди.

Въпросът е, доколко поставените от съответното правителство

граници на замърсяванията за всеки отделен крупен замърсител, отговарят

на международните стандарти. Защото, ако страната Х постави по-меки

условия към своите национални производители, тези производители биха

могли да продадат свободните разрешителни и да инкасират допълнителни

печалби. Така би се получила конфузната ситуация, при която в страните с

316

по-меко екологично законодателство, замърсяването ще бъде по-високо и

същевременно замърсителите ще бъдат “награждавани” с допълнителни

приходи. Решението на това възможно противоречие е координиране и

синхронизиране на тази политика на основата на международни

споразумения.

Правителствените ограничения на обема емитирани замърсители

обхваща, както производството, така и потреблението (използването) на

произведения тпродукт. Подходяща илюстрация за такъв продукт е

моторното превозно средство. Фирмите-производителки носят определени

отговорности за максимално допустимите емисии на вредни газове от

двигателите на МПС. Тези ограничения се определят на основата на

единица пробег (100 км), единица потребено гориво (литър) и съответно по

видове автомобили.

Подходът е гъвкав, в смисъл, че общото равнище на емисиите се

детерминира в агрегиран индекс на замърсяванията. Производителите могат

да постигнат понижение на средното равнище на вредните емисии като

подобряват екологичните параметри на даден модел или модели

автомобили. Важното за тях е да се вместят в тези агрегирани (средно

претеглени) показатели. Управителите на фирмата решават точно за кои

модели и в каква последователност ще бъдат реализирани иновациите. Това

им дава възможност по-добре да съчетаят екологичната ефективност с

възможно най-високата инвестиционна възвращаемост.

“Мрежовият” механизъм е разновидност на търговията с

емисионни разрешителни. Използва се при фирми, чиито производствени

мощности са разположени в различни географски райони. Когато се

прилагат осреднени тавани за замърсяванията, тези фирми също могат да

проявяват гъвкавост и да предприемат мерки за понижаване на

замърсяванията в тези производствени звена, където това ще им струва най-

малко или обратното, където с единица инвестиции ще постигнат най-голям

екологичен ефект. Има още предимство за такива фирми – те могат да

317

пускат в действие нови подразделениея на фирмата, при условие, че общият

обем на емисиите не надхвърля определените от държавата “тавани”. Така

понижението на емисиите в едно или няколко подразделения на фирмата,

дава възможност да се разкриват нови производствени звена, съответно да

се увеличава обема на произвеждания продукт, без да се нарушават

осреднените екологични стандарти.

Подобна практика е използвана от Бритиш Петролиум и Шел,

които създадоха междуфирмена кредитна система за търговията с

разрешителни за въглероден двуокис. Подразделението, което “спестява”

емисии от въглероден двуокис, може да продаде тези спестявания на друго

звено на същата фирми или нейният партньор. Beder (2001) дава подобен

пример от гр. Оклахома (САЩ), където местната търговска камара се

съгласява да разреши пускането в действие на ново поделение на фирмата

“Дженеръл мотърз”.176 Условието е, че намалението на емисиите на другите

фирми в региона е по-голямо или поне равно на емисиите, които ще прави

това ново фирмено подразделение. С други думи, условието е обощото

равнище на вредни емисии в региона да намалява или поне да не расте.

В повечето случаи е налице позитивна връзка между намаляването

на емисиите и крайния икономически ефект. Тази връзка е по-добре

изразена в средносрочен и дългосрочен период. Обаче, при определени

условия, тази връзка може да бъде негативна в краткосрочен период.

Причините за това са допълнителните разходи за подобряване на

екологичните параметри на: а) производството; б) продукта или в) двете

заедно.

От екологична гледна точка, резултатите от използването на

“мрежовия подход” в търговията с разрешителни може да се окаже

обезкуражаваща в краткосрочен период. Причината е, че “териториалното

разместването” на източниците на замърсявания не променя съществено

общото равнище на замърсяванията. Но ефектите от този процес би

следвало да се разглеждат главно в средносрочен и дългосрочен период,

318

когато позитивните екологични ефекти са откроени съвсем ясно. Някои

изследвания, сред тях на Denicolo (1999)177, Requate178 (1998)179, Laffont и

Tirole (1996), изтъкват позитивните връзки между търговията с емисионни

разрешителни и технологичното обновление в дългосрочен период.

Според мен, екологичният ефект от прилагането на ТЕР трябва да

се използва под формата на основни индекси, макар че някои автори

поставят ударението върху пазарния характер на подхода. Тази особеност не

е за подценяване, но все пак основната цел от използването на различни

инструменти на екологичната политика не е разширяването на пазарната

основа на производството, а по-скоро подобряване на неговата

екологосъобразност. Подходът, който гарантира най-висок екологичен

ефект на единица разход за осъществяването на този ефект, следва да има

абсолютно предимство, независимо от това дали се отнася към пазарните

или към административните инструменти. Затова ситам за основен

приоритет търсенето на възможности за постигане на конкретни показатели

за устойчивото развитие. За целите на сравнителния анализ, на този етап

ограничаваме обхвата на прилагането на ТЕР до разрешителни за емисии на

парникови газове.

Регулиращият държавен орган може да постави пределни граници на

замърсяванията на въздуха. Тези граници може да се определят от различни

фактори, в това число: а) текущото им равнище; б) тенденциите; в)

състоянието на производствените технологии и възможностите за тяхното

подобрение (цени, срокове, ефект върху конкурентноспособността); г)

икономическа и социална цена от затварянето или ограничаване на

производството на предприятията-замърсяващи над определените норми; д)

от способността на екологичната система да абсорбира замърсяванията и

границите, до които тази система може да понесе тези замърсявания; е)

задължения по международни споразумения или във връзка с изпълнение на

правителствена програма; ж) позициите на природо – защитните

319

неправителствени организации; з) балансът на интересите между държавата

и засегнатите компании и др.

Бюджетът няма непосредствено отношение към механизма на ЕТР, т.е.

няма интереси, свързани с формирането на данъчни приходи или данъчни разходи.

Поради тази причина, до скоро страните от ЕС за някои страни, като САЩ,

се оказва, че въпросният механизъм не може да намери необходимата

политическа подкрепа за прилагането му. Защото в САЩ темата за

въвеждането на каквито и да било нови данъци се оказва неприемлив риск

за изборната аритметика и многократно се отхвърля от бизнес елита на

страната, особено от корпорациите, чиито интереси са непосредствено

засегнати. Все пак, може да се приеме аргумента, че положителния ефект от

прилагането на този специфичен механизъм има отношение към бюджета в

дългосрочен период.

По-ниското ниво на замърсявания предполага и по-ниски бюджетни

разходи за възстановяване и запазване на околната среда. Съществено

предимство е, че икономическите стимули за най-екологично чистите

производители са за сметка на замърсителите, а не за сметка на бюджета.

Държавата има само известни ангажименти по покриването /изцяло или

частично/ на някои административни разходи, в т.ч. за екологична оценка,

контрол и мониторинг и др.

Създават се преки инвестиционни стимули за подобряване на

екологичните параметри на производството. Колкото дадена фирма се

окаже по-ниско от зададените ограничители на замърсяване, толкова повече

“свободни” разрешителни могат да се конвертират в приходи. Това спомага

за финансвото укрепване на фирмата, повишава ценовата й

конкурентноспособност, подобрява нейния имиджа и в крайна сметка прави

атрактивни акциите й на фондовата борса. При поставен таван на

замърсяванията, създадената система от стимули генерира предпоставки за

икономически натиск за технологично обновление и подобряване

ортанизацията на производството, или с други думи превръща

320

замърсителите в активни участници в процеса на минимизиране на това

замърсяване. Колкото заложеният в схемата таван на замърсявания е по-

нисък от фактическото им (текущо) равнище, толкова този икономически

натиск (стимул) ще бъде по-силен.

Друг положителен ефект е точното монетарно определяне на цената

на единица разрешително (тон, килограм, литър и пр.). Този монетарен

подход от своя страна позволява точната оценка на инвестиционната

възвращаемост при иновации, водещи до свиване или елиминиране на

замърсяванията на околната среда. Предимствата на разглеждания пазарен

инструмент се потвърждават от това, че той е изрично включен в Чл.17 на

Протокола от Киото. Чрез търговията с разрешителни се разчита да се

намалят значително емисиите на парникови газове и с това да се постигне

евентуален обрат в тенденциите за глобално затопляне.

Търговията с ТЕР има някои сравнителни преимущества в сравнение

с прилагането на еко-данъците. Споделям съображението на Sterner (1994),

че данъка на Пигу предполага данъчно равнище, което е равно на

пределните разходи за свиване на замърсяването до определените

стандарти. Такъв подход, обаче, крие рискове за фирмите, които са в тежко

финансово състояние. Един такъв допълнителен данък може да предизвика

серия от фалити. Поради това, се оказва, че такъв модел на формиране на

еко-данъка често се оказва неприемлив от политическа гледна точка.180

Именно поради това, за определени фирми може да се окаже, че механизма

с търгуемите разрешителни е за предпочитане.ействие върху финансовото

състояние на фирмите.

Полемиката по алтернативата данъци или ТЕР е особено остра,

когато прилагането на единия или другия механизъм се отнася за компании

със структуро-определящо значение. Такива са фирмите от енергийния

сектор, химията, металургията и някои др. В някои случаи, дори страни,

които са сред лидерите на еко-данъчното законодателство, прилагат

политика на освобождаване от данъци. Тази политика обезмисля

321

въвеждането на еко-данъчни стимули, т.е. корпоративните интереси се

оказват по-силни от афишираните добри намерения за фискален натиск

върху основните замърсители.

И без това повечето корпорации прибягват до офшорни регистрации,

за да избягнат каквото и да било корпоративно облагане или да плащат

символични данъци, които обикновено са в границите на 4-6 %. Christensen

и Murphy (2004) привеждат интересен пример с американският енергиен

гигант Enron, който само за периода 1996-2000 г. е реализирал обща печалба

от 1.8 млрд щ.д., но не е платил нито стотинка федерални данъци.181

Механизмът на издаване и търговия с ТЕР има своите слаби страни.

Субективизмът е прекалено висок, когато първичното разпределение на

разрешителните става на наследствен принцип. Както вече отбелязах, този

подход се прилага с разбирането, че така се фокусира вниманието върху

големите замърсители и същевременно се минимизират административните

разходи по управление на процеса. Така разходите за намаляване на

единица вредни емисии са най-ниски. Но това би било вярно, ако броят на

средните и малки фирми е малък и ако техният съвкупен “принос” в

замърсяването е достатъчно малък, за да не бъде включен в разглежданата

схема. Ако това не е така, е възможна е ситуация, при която има няколко

крупни фирми, виновни за 30-40 % от замърсяванията и множество по-

малки фирми, които обаче общо причиняват ощи по-голямо замърсяване на

околната среда.

Съотношението между положителните и отрицателните ефекти ще

зависи от структурата на отрасъла и релативното технологично равнище на

фирмите с различен производствен потенциал и съответно дял в общото

производство. Поради тази структурна причина, в някои страни може да се

окаже, че по-голямата част от емисиите на парникови газове остават извън

обсега на този пазарно ориентиран механизъм. Към по-малките фирми не би

могло или по-скоро не би следвало да се прилагат алтелнативни

322

(компенсиращи) инструменти на въздействие, тъй като това би нарушило

принципа на равнопоставеността и би изкривило условията за конкуренция.

Наследстсвеният принцип при предоставянето на ТЕР създава

условия за борба между лобистки групи, представляващи отделни сектори.

Всеки сектор или фирма има интерес да получи колкото се може повече

разрешителни, като за това има три икономически причини. Първата е, че

така се удължава жизнения цикъл на използваните технологии, т.е.

гарантира се достатъчна инвестиционна възвръщаемост или се отлага

евентуалното им счетоводно отписване поради “екологична

амортизираност”. Втората причина е, че разрешителните освобождават

фирмите от плащането на еко-данъци, такси или глоби в рамките на

разрешения обем на замърсяване. Така не се допуска повишаване на

крайната цена на продукта. Третата причина е, че при постигането на

подобрения в екологичните параметри на производствения процес,

освободените или повече ненужните разрешителни могат да се продават на

пазара и да осигуряват допълнителни касови приходи.

Тези предимства могат да възлизат на милиони долари. Затова

политическият натиск за получаване на едностранни предимства се засилва.

От друга страна, ако се избере аукционния принцип, който би елиминирал

опасността от лобиране, това пък би изключило възможността от

прилагането на национални или регионални приоритети (ЕС, НАФТА),

целящи използването на разрешителните като стимул за структурни

реформи и по-успешно участие на световния пазар.

Считам, че невъзможността да се обвърже пазара на ТЕР с

решаването на конкретни местни или регионални екологични проблеми e

много съществен недостатък. Особено като се има предвид, че тежката

индустрия е достигнала висока териториална концентрация и съответно

предизвиква висока териториална концетрация на замърсяванията. Тъй като

аукционният механизъм не взема предвид тази висока концентрация на

замърсяването, то може да се стигне до ситуация, при която екологичният

323

ефект се реализира в места с най-слабо нарушение на екологичното

равновесие и , обратното. Чрез покупко-продажбата на разрешителни могат

да се прехвърлят вредните емисии от един в друг регион на страната.

Със стартирането на механизма на ТЕР в ЕС oт 2005г. се постави

началото на специфичен международен пазар за разрешителни за

емитирането на парникови газове (GHG).xx Напреднала е подготовката по

създаването на глобален пазар за такива разрешителни. С влизането в сила

на споразумението от Киото се създават реални условия за изграждането на

глобален пазар за ТЕР, който да обедини американският, европейският и др.

регионални пазари. Това несъмнено ще подобри параметрите за

икономическа оптимизация на процеса и ще открие по-големи пространства

за действието на механизмите на конкуренция. Но заедно с тези

положителни ефекти ще се създаде законова възможност за икономическо

стимулиране при преместването на замърсяващи производства от развитите

към развиващите се страни и към страните в преход към пазарна икономика.

Вярно е, че отделянето на парникови газове рефлектира върху

общото сътояние на атмосферата, без оглед на източника на замърсяване.

Термичните електроцентрали в Индия и Китай, отделят огромни количества

въглероден двуокис, който причинява глобално затопляне. Същият ефект

има отделянето на парникови газове в Япония или в Южно Африканската

Република. И все пак, това не изключва локалният ефект, особено като се

има предвид, че отделянето на въглероден двуокис е съпроводено с

отделянето на редица други замърсители, характеризиращи се с ниска

мобилност – серен окис, оловни съеднения, съединения на други тежки

метали.

Големи рискове има от това, че отделните правителства ще бъдат

заинтересовани да издават по-голям обем “национални разрешителни”, за да могат да

продават повече на международния пазар и съответно да си осигуряват по-големи

приходи. Едва ли ще е лесно да се предоставят правата на издаване на тези xx Пазар за разрешителни съществувавше и по-рано в ЕС, но той включва покупко-продажбата на квоти за улов на риба в международни води.

324

разрешителни на опълномощена международна организация, тъй като това

обикновено поражда сериозни възражения за загуба на национален

суверенитет. Или, къде би била логиката ако развитите страни

преструктурират икономиките си към производство на екологосъобразни

продукти, а неизползваните разрешителни се кешират в развиващите се

страни. В тези случаи, развиващите се страни ще плащат на развитите

страни затова, че замърсяват собствената си теротория! Така финансовата и

екологична тежест се прехвърля на развиващите се страни, които и без това

се намират в затруднено финансово отношение. Срещу сравнително малък

касов ефект за продавача може да се породи по-голям негативен ефект в

страната на купувача на разрешителните.

Това ми дава основание да не се съглася с Gupta (2002), който

оспорва възможния негативен ефект от ползването на разрешителните.

Според него всичко е наред, щом като разрешеният обем на замърсяването е

компенсиран в същия размер от по-малкото замърсяване, причинено от

друга фирма.182 В действителност, този механизъм създава стимули за

намаляване на замърсяванията в дългосрочен период. Търговията с ТЕР

често има отрицателен ефект в краткосрочен период, защото “спестеното”

замърсяване от продавача се прехвърля като реално замърсяване за купувача. За

обществото няма значение кой замърсява, проблемът е в самото

замърсяване. Би могло да се говори за някакъв положителен ефект само при

условие, че емисиите се прехвърлят в регион, където натрупаните

замърсявания от предишни периоди са по-ниски или с други думи

възможностите за абсорбиране на заъмрсителите от природата са по-големи.

Различията в крайният ефект се дължат на спецификата на условията

в регионите, където се реализира механизма на емисионните разрешителни.

Затова степента на ефективност от тази политика трябва дасе анализира за

всеки конкретен случай, защото разрличните местни условия обикновено

водят до различни крайни икономически и екологични резултати. В крайна

325

сметка, няма значение дали глобалното затопляне се предизвиква от региона

на северна Европа или от Южна Америка.

Не би трябвало да се допуска прехвърляне на екологичните тежести от по-

развити към развиващите се страни. Този проблем може да намери приемливо

решение, ако се организира единен (глобален) пазар за ТЕР, чийто механизъм да

изключва покупката на повече разрешителни, отколкото е разрешеният общ обем за

дадена страна. Ако например, страната Х е обявила разрешителни за емисии

на въглероден двуокис в общ обем от 100 000 тона, то толкова следва да

бъде и общият сбор от закупените разрешителни в страната, т.е. без разлика

от това дали тези разрешителни са емитирани в страната Х или от други

страни. От това би следвало, че пазарната цена ще се формира в рамките на

този глобален пазар, т.е. за разлика от националните валути, националните и

чуждите разрешителни следва да имат еднаква цена.

Може да се предположи също, че механизма на издаване на

разрешителните ще е аналогичен на принципа на печатането на еврото в ЕС

– решението за обема на паричните емисии се взема от Централната

Европейска Банка, техническото отпечатване става в различни страни от

съюза, а паричният оборот в отделните страни зависи от финансово-

икономическото развитие на всяка отделна страна. С други думи,

международен пазар на ТЕР би спомогнал за постигане целите на

устойчивото развитие само при наличието на адекватна институализация на

процеса и справедливо разпределение на националните квоти.

Има алтернативни приложения на ТЕР. Считам, че те успешно биха

се използвали под формата на данъчен кредит. Получените от упълномощена

институция ТЕР могат да се използват като средство за плащане на данъчни

задължения към бюджета, т.е. фактически да се реализират като данъчен

кредит. Като имам впредвид, че повечето общини имат проблеми с касовите

наличности, за предпочитане е данъчният кредит да не се отнася за

задълженията към местните бюджети. Ако този механизъм се прилага

паралелно с досегашната практика за покупко-продажба на разрешителните,

326

то размерът на данъчният кредит може да се определя от пазарната им цена.

Така всяко правителство ще може да използва ценовият инструментариум за

провеждане на политика, която най-добре онговаря на националните или

местни интереси.

Възможно е да се предлага ценова премия върху пазарната цена, което би

стимулирало използването на ТЕР за плащане на данъчни задължения, вместо да се

преотстъпва замърсяването на друга фирма. По този начин държавата и

фирмата биха участвали съвместно в опазването на околната среда.

Пропуснатите касови постъпления за бюджета могат да се разглеждат като

непреки бюджетни разходи с екологична насоченост. Колкото по-високи са

премиите над пазарната цена, толкова повече ще се увеличава самата

пазарна цена, тъй като размера на цената при алгернативни транзакции на

пазари представлява алтернативната цена на данъчния кредит и, обратно.

Това повишение на цената от своя страна ще направи още по-атрактивни

технологичните и други организационни мерки, насочени към привеждане

на производството към екологични стандарти.

Друго възможно решение е системата на данъчен кредит срещу

намалени вредни емисии да замени изцяло досегашната система на

търгуване на книжата. Според мен, този вариант има далеч подчертан

екологичен ефект, защото той изключва възможността за прехвърлянето на

замърсяванията от фирма на фирма, без да се променя обема на емисиите в

краткосрочен период. Недостатъкът е, че данъчният кредит е за сметка на

бюджета, т.е. ангажира финансово държавата, като я лишава от определени

постъпления. Това би било известен проблем за страните с нестабилни

държавни финанси, каквито са повечето развиващи се страни. Но това не

може да се приеме като убедителен аргумент, защото всяко правителство,

под една или друга форма, има национални и международни ангажименти

към опазването и възстановяването на околната среда

Този финансов проблем за развиващите се страни може да намери и

друго практическо решение. Ако те могат да получават пряка или косвена

327

финансова помощ срещу разрешителните, събрани от международните

организации, то може да се елиминира или поне да се смекчи проблема с

пропуснатите бюджетни ползи. Тази пряка или косвена помощ може да бъде

под формата на предоставяне на финансови помощи, на кредити при

облекчен режим (по-евтини, по-дългосрочни) или чрез предоставяне на

възможността за замяна на дългове срещу такива специфични книжа.

Подходящ източник за финансирането на тази бюджетна обвързаност могат да

бъдат изравнителните вносни мита върху стоки, които не са обложени с еко-данъци в

страната производител или съответно , ако това облагане е по-ниско в страната

износител, отколкото в страната вносител. В случаите, когато страната

вносител няма аналогично производство могат д асе използват усреднени

световни или регионални показатели.

Особеното предимство на тази схема, в сравнение с действащите

механизми за международна помощ е, че помощта фактически е насочена

пряко към предприемачите, т.е. има силно изразен пазарен характер. Друго

предимство е, че самата държава ще може да постига по-добра цена за

пакета от неизползвани разрешителни, тъи като тя ще има по-голяма

“преговорна мощ” в сравнение с отделната фирма. В този случай,

получаването на финансови компенсации срещу пакета разрешителни ще се

осъществява на международно равнище. Така ще бъдат компенсирани,

изцяло или частично, евентуалните загуби на държавата от преотстъпените

в полза на фирмите данъчни задължения.

Често големите замърсители са и в недобро финансово състояние и

поради това, те нямат данъчни задължения или пък тези задължения са

пренебрежително малки. Тогава, какъв би бил техния стимул да намалят

вредните емисии и да получават съответните сертификати (разрешителни)?

Ако става дума за системата, при която данъчните кредити и пазара за ТЕР

са взаимодопълващи се, решението е лесно – тези ТЕР се предлагат на

пазара. Ако системата на данъчен кредит е алтелнативна на пазара на ТЕР,

тогава неизползваните разрешителни могат да се изкупуват от държавата,

при посочените по-горе условия. В какъв размер, изцяло или поетапно, под

328

каква форма и пр., е въпрос на конкретни решения. Тези решения би

трябвало да хармонизират интересите на обществото и на отделната фирма

по начин, който да мотивира производителите да използват

екологосъобразни производствени технолии.

Би следвало да се селектират внимателно фирмите, които ще бъдат

включени в схемата. Екологичните, здравните и техническите стандарти

(местни, национални или международни) могат да поставят границата, под

която най-изостаналите фирми да не бъдат допуснати до пряко или непряко

бюджетно финансиране. Стимулите трябва да са насочени към фирмите, които са

от национално и/или местно значение, показали за намерения и конкретни резултати

в подобряване на екологичните параметри на производството си и за които размера

на помощта е реален фактор за осъществяване на технологично и фирмено

преструктуриране. От глобална гледна точка международната общност следва

да подпомага фирмите, които могат да осъществят промяната, а не фирмите,

които са показали слаба пазарна жизнеспособност и чиято производствена и

пазарна политика противоречи на критериите за устойчиво развитие.

Специално внимание заслужава проблема с определяне общия обем

на ТЕР във всяка отделна страна, особено във варианта, при който те ще

могат да бъдат конвертирани в насрещно финансиране от отделни страни

и(или) международни институции.

Логично е предположението, че при други равни условия, всяка

страна ще се стреми да заяви по-големи предварителни обеми на

замърсяванията и съответно по-големи “успехи” в тяхното намаляване. По

същество този прагматичен проблем трябва да бъде решен при всеки

вариант на механизми за търговия с емисионни разрешителни, в това число

сега прилаганите. Разбираемо е, че за целта е необходимо разработването на

съответни правила и институционални отговорности. Проблеми от подобен

методологичен характер са решени успешно от Световната търговска

организация, ОИСР, ЕС и други институции. Освен това, съвременните

статистически методи и организацията на генерирането на данни и достъпът

329

до тях, са добри предпоставки за определяне на обективна основа на

съответните допустими квоти за равнището на мърсяване.

Създаването на международна система за оценка, търговия или

финансовата конвертируемост на ТЕР е сложен и противоречив процес.

Неговото изграждане да започне на регионално равнище, като постепенно

бъдат включвани нови страни или отделни общности. Вероятно началото ще

бъде поставено на доброволна основа. Сериозни резултати могат да се

постигнат, само ако тези механизми станат част от международните

търговски, финансови и икономически отношения.

7.2. Особености на основните принципи за търговията с

емисионни разрешителни, залегнали в Протокола от Киото

Анализът на алтернативните административни и пазарно

ориентирани инструменти показава, че постигането на целите на Протокола

от Киото (до 2010г) не би могло да се осъществи без достатъчно широко

прилагане на механизма на търговията с ТЕР. Според това международно

споразумение, има три обособени пазарни инструменти, които ще се

използват за достигането на целите: а) търговия с ТЕР (чл.17); б) съвместно

прилагане (JI, joint implementation, чл.6) и в) механизъм за екологично чисто

развитие (CDM, clean development mechanismq чл.12). За да се изтъкнат

особеностите на тези взаимнопредполагащи се механизми, трябва да се има

предвид, че страните по този договор са обособени в две групи, които са

включени съответно в Анекс “A” и Анекс “Б”. Първата група включва

развиващите се страни, докато втората група страни (Анекс Б) включва

развитите индустриални страни и страните в преход към пазарна икономика

в Източна Европа, включително страните от бившият Съветски съюз. (Вж.

Приложение 5)

Механизмът за екологично чисто развитие позволява получаването

на търгуеми разрешителни срещу “зелени инвестиции” от развитите в

развиващите се страни. Условието е тези инвестиции да допринасят за

330

количествено намаление на емисиите на въглероден двуокис и на другите

парникови газове. Презумцията е, че всяка инвестиция, която допринася за

общото намаление на тези вредни емисии, независимо от мястото на

нейното оъсещствяване, трябва да бъде финансово стимулирана. Например,

ако немска металургична фирма инвестира в Китай, без значение дали в

свое фирмено поделение или в местна фирма, и постигне свиване на

емисиите с един милион тона годишно, то срещу тези един милион тона се

издават ТЕР. Те могат да се използват от немската фирма, като

разрешително за замърсяване в ЕС, или да се предложат на пазара, т.е. да

донесат касови приходи на фирмата.

Този подход е успешно използван от САЩ, които осъществяват

програма за възстановяване и запазване на тропическите гори в района на

Mountain Pine Ridge, Белиз (Централна Америка). Програмата (Rio Bravo

Carbon Sequestration Project) покрива площ от 62 хил хектара горски масив.

За периода 1995-2000г са засадени 24.5 млн дървета. За четири десетилетия,

този горски масив ще абсорбира 2.4 млн метрични тона въглероден двуокис.

Това означава, че ще се “покрие” съответното количество вредни емисии

или ще се намали нивото на емисиите, ако се постигне и съкращавене на

текущите емисии.

Освен екологичен, тази програма има и голям социално-икономически

ефект. Създават се нови работни места, увеличава се производството на

дървесина, запазва се биологичното разнообразие (защитени са 240 вида

дървета, 70 вида бозайници и 390 видове птици), подобрява се

микроклимата и се задържа ерозията на почвата, привличат се повече

местни и чуждестранни туристи и др. По-голямото предлагане на

дървесина на местния пазар, предполага понижение на нейната цена. Това

от своя страна прави дървесината предпочитан материал пред другите

строителни материали- желязо, стомана, цимент и др.

Тясната обвързаност между екологичните цели и икономическите

интереси на производителите стимулира компании като Wisconsin Elevtric

331

Power Co, Cinergy, Detroit Edison, Nexen, Pacificorp, Suncor и Utility Tree

Carbon Co. (всички от САЩ) да участват в този международен проект. Тези

компании финансираха първият етап на залесяването (1995-2005г) 5.6 млн

щ.д. за първоначалния десетгодишен период (1995-2005), срещу което

получиха емисионни разрешителни за въглероден двуокис. Тези

разрешителни (наричани още “въглероден кредит”) са им необходими да

продължат производствената си дойност, докато постигнат екологичните

стандарти в производството. Мониторинга на проекта се осъществява от

оторизирана частна компания – Agricultural Development. Макар че проекта

Рио Браво има сравнително малък обхват, той показва възможността за

успешно прилагане на ТЕР.

Друга подобна програма се реализира от Япония. Министерството на

икономиката и търговията (MITI) съвместно с частни японски фирми образуваха

спецален доверителен “въглероден фонд”. Частните фирми получавт емисионни

разрешителни срещу вложенията във фонда. Набраните средства се

инвестират в чужбина, обикновено в тропическите райони на Азия и

Австралия. Инвестициите се използват в две направления: а) възтановяване

и управление на тропическите гори и б) подобряване на екологичните

параметри на производствата в съответния регион. Япония е поела

ангажимента да осугри 6 % намаление на емисиите на въглероден двуокис

спрямо равнището им през 1990г. Очаква се около една четвърт от това

съкращение да се постигне чрез “зелени инвестиции” зад граница.

Предпочитанията към задгранични инвестиции имат своето икономическо

обяснение – един и същи екологичен ефект (намален обем емисии) се

постига с по-малко разходи в чужбина, отколкото в Япония.

Японската компания Cosmo Oil (Environmental report, 2004),

осъществяваща добив, рефиниране и транспортиране на петрол и петролни

продукти, е активен участник в тази схема на “въглеродно кредитиране”. За

периода 2002-03 година тя е получила такива въглеродни кредити за 71,489

метрични тона от австралийската фирма Hancock Forests. Cosmo Oil

332

инвестира в защитата и възстановяването на 5 хиляди хектара евкалиптови

гори, като въглеродният кредит е равен на количеството въглероден

двуокис, който тези гори могат да абсорбират. Около една трета от този

въглероден кредит е използван в Япония като “покритие” на вредните

емисии от траспортните средства на компанията.183

Интересното е, че Cosmo Oil прави успешни опити да включи в

програмата потребителите (купувачите) на петролни продукти. Така

например, водачите на моторни превозни средства получават специални

“еко-кредитни карти”, които са заредени с определено количество

“въглероден кредит”. По този начин, потребителите стават съпричастни на

общата програма за намаляване на вредните емисии в атмосферата. Цената

на на един метричен тон емисии от въглероден двуокис, използван за

зареждането на картите, възлизаше на около 500 йени /около 4-5 щ.д.) през

2002г.

Въпреки насърчителните резултати от прилагането на този подход,

има и някои нерешени проблеми. Известно е, че въглеродът се поглъща от

дърветата в процеса на фотосинтеза. Ако се приеме, че средната

продължителност на живота на едно дърво е около 30-40 години, то би

следвало предоставянето на разрешителните също да следва тази

периодичност. Защото, ако всички разрешителни се дават сега, а

фактическото поглъщане (абсорбиране) на въглеродния двуокис

продължава няколко десетилетия, то се оказва, че “въглеродното

кредитиране” има доста отдалечен във времето екологичен ефект.

Решението на това противоречие може да се намери като количеството на

предоставените разрешителни отговаря на реалното количество въглероден

двуокис, което можеу да бъде неутрализирано (абсорбирано) от горските

масиви за всеки период, през който тези разрешителни са валидни.

Различните по вид горски площи имат различен капацитет за

абсорбиране на парникови газове и респективно различна продължителност

на живот на горските масиви. Важно е да се има предвид също, че дърветата

333

имат способността да абсорбират въглерод, само в периода на растеж, т.е.

“старите дървета” губят тази способност. Следователно, при реализацията

на подобни международни проекти е необходимо да се извършва точна

оценка на сътношението между “млади” и “стари” гори в даден регион.

Само така може да се гарантира, че обема на разрешителните отговаря на

реалното количество въглероден двуоикс, което ще бъде абсорбирано за

периода на действието на програмата.

Друго съотношение, което трябва да се наблюдава и регулира е това

между площите със “стари” и “новонасадени гори”, т.е. каква е

резултативната площ от горски масиви. Това предполага сравнението на

ефекта от изсичане на “старите гори” с ефекта от разширяването на

горските масиви чрез нови засаждания, финансирани по програмата

“въглероден кредит”.

В Мексико, през последните 10 години площта на изсечените гори

значително надхвърля площта на новосъздадените. Едва ли може да се

съгласим, че финнасирането на програми за залесяване на дадена страна има

някакъв смисъл, ако в същото време общите горски площи намаляват. В

този смисъл, “въглеродното кредитиране” има смисъл, само ако се подобрява общият

капацитет на природата за абсорбиране и/или неутрализиране на замърсяванията.

Решението би трябвало да се търси в отнемане на “въглеродни кредити” от

страната, където изсичането на горите надхвърля определените за това

площи и съответно, включването на управлението и запазването на

съществуващите гори в механизма за “въглеродно кредитиране”.

Има основание да се приеме, че обемът на “въглеродпоглъщащият

капацитет” трябва да е по-голям от обема на издадените разрешителни (по

периоди). Подобен резерв би играл ролята на застрахователен фонд. Защото

при пожари, наводнения, бедствия и пр., част или целите горски масиви в

даден район могат да бъдат унищожени. Това се чувства непрекъснато,

особено в последните години, когато са налице засилващи се прояви на

климатични промени. Така се оказва, че разрешителните са реализирани, а

334

другата страна на уравнението-горите, не съществуват. Затова емитирането

на разрешителни трябва да е съобразено с тези рискове, т.е. техният обем да

е под равнището на предвидения капацитет за абсорбиране.

Друг подобен проект от 2004-та година е изграждането на енергиен

комплекс за производство на вятърна енергия в Монголия. Изграждането на

мощностите се осъществява от консорциума Long Yuan Wind Power

Development. Холандската фирма SenterNovem участва във финансирането

на проекта с 2.5 млн евро, като срещу инвестицията получава еквавелнтна

стойност в емисионни разрешителни, съгласно споразумението от Киото.

Тези два и половина милиона евро представляват 8 % от стойността на

проекта или могат да бъдат приравнени на разходите по обслужването на

тази кредитна линия, защото лихвите по кредита са почти равни на този

процент. Този енергиен комплекс от вятърни турбини ще осигурява

подаването на 59.2 гига-ват часа електроенергия годишно и годишно ще

“спестява” емисии от 51423 тона въглероден двуокис.184

Монголия ще получи екологично чист енергиен комплекс, ще бъдат

създадени работни места, ще се подобри енергийният баланс на страната.

Същевременно, намерени са сполучливи механизми, чрез които да се

обвържат икономическите интереси на развити и развиващи се страни при

реализацията на международни проекти за опазване на околната среда.

Проекти, които сполучливо комбинират социално-икономическите интереси

със запазването или възстановяването на нарушеното екологично

равновесие.

Механизмът за съвместно прилагане е подобен на този за екологично

чисто развитие, но специфичното за него е, че се прилага само в страните от

Анекс Б, т.е. касае зелени инвестиции от развитите страни в страните

осъществяващи преход към пазарна икономика. По силата на редица

обстоятелства, това касае като инвеститор ЕС, който заема

преобладаващият дял от инвестициите. Това е разбираемо, като се има

предвид, че осем от бившите социалистически страни са вече пълноправен

335

член на ЕС. Други две- /България и Румъния/ предстои да бъдат приети през

2007 година и още няколко бивши социалистически страни са асоциирани

членки на ЕС. Важна е също и географската близост между двете групи

страни, както и тяхната силна търговска и икономическа обвързаност.

В Европа, прилагането на търговията с разрешителни има своята

специфика, която се обуславя от две фактора: Първият фактор са самите

условия на търговия и спецификата на нейната организация в сравнения с

аналогичният механизъм, прилаган от САЩ и някои други страни. Вторият

фактор е уникалността на прехода от централизарана към пазарна

икономика в бившите страни-членки на СИВ, която рефлектира върху

сегашното развитие на тези страни и съответно върху взаимодействието на

икономическите процеси с околната среда.

Основното различие между американското виждане за организацията

на търговията с търгуеми разрешителни и това на ЕС е по тношение на

степента на либерализация на пазара.. САЩ застъпват позицията, че

ограниченията трябва да бъдат сведени до мининимум, така че да се

формира единен световен пазар за разрешителни. Всяка страна да може да

продава и купува неограничен обем от тях, на принципа на свободното

движение на капитали чрез мрежата на борсите за ценни книжа. Общото

количество на предлаганият обем книжа да бъде сума от оторизираните

национални обеми на разрешителните, съгласно клаузите на Протокола от

Киото. Очакванията са, че интернационализацията на предлагането и

търсенето, както и пълната либерализация на търговията, ще резултират във

формирането на световна цена на разрешителните. Както и при

капиталовите и други световни пазари, тя ще бъде по-ниска от средната

претеглена цена, формирана при алтернативни, самостоятелни национални

пазари.

Така, според САЩ, ще се постигне оптимизирана цена, която ще е

по-ниска от тази средна претеглена цена и следователно, ще направи по-

евтино изпълнението на ангажиментите по договора. Освен това, страните,

336

респективно фирмите, които постигнат най-големи „икономии” на вредни

емисии ще получат и най-високо възнаграждение за усилията си да

усъвършенстват технологиите, организацията на производство и /или/ да

оптимизират енергийните и материалните производствени ресурси.

Европейският механизъм включва съществена модификация на

познатите принципи на функциониране на американският пазар за

разрешителни. Основното различие е именно в свободата на покупко-

продажба и неограничаемостта на обемите на покупко-продажба, както

между фирмите, така и по отношение на отделните страни. Главното

съображение за налагането на ограничения в обемите на търговия е, че

разчетите показват, че общите емисии на вредни газове ще продължи да

расте, макар и със забавени темпове. От тази гледна точка, ЕС счита, че

фактическото влошаване на екологичното равновесие не е приемливо,

въпреки значително по-ниската цена на търгуемите разрешителни и

съответно по-ниските фирмени и национални разходи за реализацията на

споразумението от Киото.

За да избегне този незадоволителен екологичен ефект , в смисъл на

незадоволително намаляване на темповете на замърсяване и непостигане на

главната цел за свиване на абсолютната величина на емисиите, ЕС залага

конкретни ограничители на търгуемите обеми разрешителни. Важно е да се

подчертае, че ограниченията се отнасят само за страните от Анекс Б, т.е.

развиващите се страни остават без количествени ограничения в предлагането на

ТЕР.xxi

xxi Съгласно предложението на ЕС от 1999г, се налагат конкретни ограничения за максимално допустимото количество ТЕР, които всяка страна може да закупи или да продаде за една календарна година. Надвишаване на това количество (за продавача) се допуска, само ако страната-продавач съумее да свие вредните емисии под договорените ангажименти в Протокола от Киото. Вж. по подробно: UNFCC (1999). Submissions by Germany on behalf of the European Community and Croatia, Bulgaria, Czech republic, Estonia, Hungary, Latvia, Lithuania, Poland, Slovak Rpublic and Slovenia on Emission Trading, от http://www.unfcc.int/resource/docs/1999/sb/misc03a3.pdf

337

Нека анализираме по-отблизо структурните характеристики на

европейския пазар на ТЕР. Приемаме, че този пазар може да е изолиран от

световния пазар, т.е. да действа само на регионален принцип. В този случай

се очертават две групи страни. Едната е групата на развитите страни от ЕС.

Пред тях е поставена амбициозната задача да намалят емисиите на

въглероден двуокис до 2010 година средно с 8 % спрямо базисната 1990.

Още през първите пет-шест години от приемането на споразумението в

Киото, експертите на ЕС се убедиха, че заложените инструменти за

постигането на тази цел не дават очакваните резултати и емисиите

продължават да растат, макар и със забавени темпове. Ясно е също, че

колкото повече се разминават реалните равнища на замърсяване на въздуха

и изискуемите нива на споразумението, толкова привеждането на

действителните емисии към тези нива ще бъде по-трудно и по-скъпо.

Постигането на своевременна промяна в сегашните неблагоприятни

тенденции има ключово значение за спазването на сроковете при възможно

най-ниска икономическа цена. С това се обяснява промяната в позицията на

ЕС по отношение на ETP. След категоричното им отхвърляне по “етични

съображения”, ЕС започна подготовката по използването на този механизъм

още в края на 90-те години и както вече отбелязахме, стартира използването

му от началото на 2005 г.

Европейският пазар има ясно разграничение между страни-купувачи

(Германия, Франция, Великобритания, Италия и др. високи развити страни-

членки) и страни- продавачи (новоприетите страни-членки). Високата

степен на индустриализация и мащабите на производството в развитите

страни предполага и високи емисии на парникови газове, въпреки

сравнително високото технологично равнище. Освен това, развитите страни

са поели конкретни и не леки за изпълнение задължения по чувствителното

намаляване на емисиите до 2012г. Тези два фактора: а) достигнатото

равнище на емисиите и б) сериозните ангажименти по тяхното

ограничаване, ги поставят в позицията на купувач. Те не само нямат

338

“свободни” обеми ETP, но и се оказват в състояние на остър дефицит от

такива разрешителни.

При сложилите се тенденции в ЕС, разминаването между целите за

2010 г. и реалните емисии днес е около 820 млн. метрични тона въглерод.

Този дефицит е толкова голям, че покриването му чрез технологично

обновление не би могло да се постигне, дори при някакви революционни

открития в тази област. Единственият начин да се покрие това изискване е

да се направи вътрешно европейско преструктуриране на ползваните

разрешителни в полза на тези високо индустриални страни, т.е. да се

закупят дефицитните количества разрешителни от страните, които имат

излишък от такива разрешителни (Русия, Украйна, Полша, България,

Румъния и др. бивши социалистически страни).

Кои са страните, които имат такива излишъци? Това са почти всички

бивши социалистически страни. Причината за наличието на такива

излишъци не е някакво технологично превъзходство или високо ефективна

екологична политика. Приемането на 1990 г. за сравнителна база съвпада с

началния период на кардиналните промени в тези страни и прехода им към

пазарна икономика. Тогава започна процеса на преструктурирането на

нашите икономики, формирането на пазарни институции, адаптирането към

пазарите на развитите страни и др. “Цената” на този процес се изрази в

икономически сътресения в краткосрочен период. Те най-общо могат да се

изразят в загубата на средно около 25-30 % от БВП на тези страни. Най-

сериозно се отрази прехода върху тежката индустрия, която десетилетия

наред работеше с помощта на големи дотации. При новите условия,

държавата не можеше и не трябваше повече да ги субсидира. Тези, които не

бяха успешно приватизирани своевременно, изпаднаха в колапс. Масовото

закриване на индустриални фирми или свиването на тяхното производство

имаше изключително тежки социално-икономически последици.

Определено положителен ефект от този процес е същественото намаление

на вредните емисии от производство.

339

Така бившите социалистически страни се оказаха в позицията на

значим потенциален продавач на ТЕР, поради това че сегашните темпове на

растежа и възстановяването на производствения потенциал при новите

условия не може да навакса спада от началото на 90-те години. Единствено

изключение от тази група страни е Словения, която по редица причини,

които не са предмет на анализ на този етап, съумя най-бързо и най-точно да

приспособи националното си стопанство към новите пазарни условия. Но

така или иначе това е малка страна, чийто евентуални излишъци или

дефицити от ЕТР не биха оказали съществено въздействие върху общите

параметри.

Във всеки случай обемът ТЕР, наричани още “горещ въздух”, който

може да предложи Източна Европа е в границите на около 200 до 500

милиона метрични тона (Mtc). Точното количество е в зависимост от

фактическите темпове на икономическия растеж в региона. Оценките на

американски, европейски и руски анализатори се разминават от 10% до

50%. Тези различия са разбираеми, като се има предвид твърде

неравномерния и трудно прогнозируем растеж на Русия, дори след

затихването на азиатската финансова криза от 1997-98 г.

Не е реалистично да се очаква, че Русия ще може да предложи на

пазара поне 300 млн Mtc. Според разчетите на Klepper и Peterson (2002)

бившите социалистически страни от Източна Европа ще могат да предложат

разрешителни за около 410 млн метрични тона през 2012. 185С най-големи

количества ТЕР ще разполагат Русия и Украйна – почти 60 % от общото

количество. Този факт има съществено значение за изясняването на тази

специфична пазарна структура, на движението на цените и нетните

приходи, за евентуалния баланс на интереси между продавачи и купувачи.

Случайно ли е включването на бившите социалистически страни в

групата от Анекс Б? Очевидно не. Съвсем ясни са икономическите мотиви

на развитите страни за формирането на тази група именно по този начин. ЕС

има подчертан интерес от такъв вътрешен източник на ТЕР. В периода на

340

преговорите по споразумението от Киото беше ясно какви са фактическите

нива на емисиите и какви са реалните възможности за реализацията на

поставените цели за най-развитите страни. Беше пределно ясно, че

изпълнението на задълженията може да стане само ако Източна Европа

прехвърли “лиценза за замърсяване” на по-развитата Западна Европа. В

случай на формиране на световен пазар на ТЕР, към този положителен

ефект се включват и САЩ.

Източно-европейските страни с готовност участват в тази схема,

защото за тях това е една добра възможност да реализират допълнителни

валутни приходи чрез прехвърляне на правата си върху тези ТЕР. Така без

някакви производствени разходи те биха могли да си осигурят значими

постъпления. В зависимост от формирането на пазарните цени, тези

приходи, примерно за най-големите потенциални износители – Русия и

Украйна, според Victor et al. (1998) могат да са в диапазона между четири и

тридесет и четири милиарда щ.д.. Това съответно се равнява или дори

надхвърля годишните приходи от Руския износ на природен газ.186

Помагайки на Източна Европа да си осигури преки валутни приходи,

Запада фактически помага на себе си. Три са аргументите в подкрепа на тази

теза:

Първо, в крайна сметка това е по-евтиният вариант за Запада, в

сравнение с по-високата цена, която би трябвало да плати, ако търгуемите

разрешителни се емитираха и продаваха само в развитите страни.

Второ, по-високи биха били и разходите за подобряване на

екологичните параметри на технологиите и крайната продукция, в т.ч. на

продуктите за лично потребление (електроенергия, охладителни и

отоплителни системи и др.).

Трето, в много случаи за Източноевропейските фирми от тежката

индустрия ще се окаже по-изгодно да кешират предоставените им ТЕР,

вместо да ги използват за допълнително натоварване на собствените си

мощности. Така тези фирми се извеждат от конкурентните световни пазари,

341

оставяйки достатъчно пазарни пространства за по-ефективните западни

фирми.

Всички европейски страни печелят от участието си в търговията, но

остава впечатлението, че най-големият нетен ефект остава за силно

развитите страни. Те иначе не биха въвели и използвали системата на ТЕР,

ако това не помагаше за постигане на някои от целите на устойчивото

развитие при възможно най-ниска цена и при запазени пазарни позиции.

Източноевропейските страни също нямат друг, по-печеливш ход, поради

факта, че те и сега се намират в по-неизгодни позиции, поради

технологичното изоставане и високата икономическа цена на прехода.

Следователно, изборът на 1990 г. като базисна година за формирането на таваните

на замърсяванията с парникови газове е добре пресметнат баланс на интереси между

Източна и Западна Европа, и разбира се, потенциално, от другите страни-членки на

ОИСР, в т.ч. САЩ и Япония.

Фирмите от Западна Европа се явяват нетен купувач, докато страните

от Източна Европа са нетен продавач на ТЕР. Разбира се, това не изключва

покупко-продажбата им в рамките на двата региона, но основното

направление на продажбите си остава изток-запад. На този етап не

включваме в анализа развиващите се страни от листата на Анекс A. Тези

страни не поемат някакви конкретни ангажименти по споразумението от

Киото до периода 2008-2012 г., т.е. те нямат таван на емисиите. Последното

означава, че те не биха могли да участват като продавачи на ТЕР, защото и

без това имат твърде високи емисии на парникови газове. Затова те ще се

окажат най-вероятно нетни купувачи на ТЕР при втора фаза от развитието

на този пазар след 2012г.

И така, единственият нетен продавач е Източна Европа, а нетни

купувачи Западна Европа и другите страни от ОИСР, най-вече САЩ. Има

съществени различия във формирането на цените и съответно търгуемите

обеми с ТЕР при различни възможни варианти и принципи на организация и

функциониране на пазара: a) пълна либерализация на пазара, в т.ч. някакви

342

количествени ограничения за обема на продаваните или купуваните ТЕР от

отделна фирма или отделна страна и пълна интеграция между регионалните

пазари, предполагаща формирането на единен световен пазар за ЕТР; б)

пълна регионална европейска интеграция на пазара, т.е. функционирането

на няколко самостоятелни регионални пазари, между които няма пазарни

отношения или тези отношения са спорадични и ограничени; в) ограничена

регионална или национа (в случая за САЩ) търговия, като ограниченията

касаят както обема на продажбите за отделен продавач, така и обема на

покупките от отделен купувач (страна или фирма). В крайна сметка, по-

важни са евентуалните ограничения върху страните като цяло, защото и

ангажиментите по споразумението от Киото касаят отделни страни или

група страни (ЕС), а не отделни фирми.

7.3. Структура и еластичност на пазара за ТЕР

Ще подчертая няколко съществени зависимости, провяващи се в

механизма на ТЕР. Отделна страна или фирма закупува ТЕР само при

условие, че цената на разрешителни за тон замърсители е по-ниска от

разходите (цената) за намаляването на един тон емисии при производството.

Затова колкото пазарната цена на ТЕР е по-ниска, толкова по-атрактивни са

тези ТЕР за производителите. В този смисъл важна е релативната, а не

абсолютна цена на разрешителните. Както при всяка друга стока, цената на

разрешителните ще се влияе от търсенето и предлагането. Колкото

предлагането е по-голямо, толкова цената ще е по-ниска и обратното. Така

пълната либерализация на пазара означава и по-голямо предлагане, а това

ще доведе до натиск върху цената надолу.

Тази зависимост се използва като основен аргумент при защитата на

тезата, че най-доброто решение за пазарния механизъм на ТЕР е неговата

пълна либерализация. Натискът на Съединените щати за такова решение на

въпроса е разбираемо, защото те биха получили достъп до значително по-

евтини разрешителни т.е. при възможно най-нисък ефект върху ценовата

343

конкурентноспособност на тяхната продукция. Всяко ограничение на

предлагането (по количество, по регион на реализация и т.н.) води до повишение на

цената на ТЕР и съответно до по-голяма икономическа ефективност за купувача.

Продавачите на разрешителни имат интерес от възможно най-висока

пазарна цена. Ограниченията в обема на разрешените покупки, каквото е

предложението на ЕС, ще оскъпи разрешителните, ако те не могат да бъдат

продавани на други пазари. Например, ако Русия може да продаде

максимум 100 милиона Mtc в ЕС, поради ограниченията в максималните

покупки от ЕС, цената на ТЕР ще падне значително, защото тези 100 милона

Mtc са далеч по-малко от излишъците на Източна Европа. Продавачите от

Източна Европа ще се конкурират помежду си за вместването в квотата от

приетите като условно ограничение 100 милиона Mtc. Още повече, че с

течение на времето тези разрешени обеми за покупка постепенно ще

намаляват.

В каква посока биха се променили равнищата на цените на ЕТР при различна

степн на ограничаване на търговията с тях? Това зависи от няколко важни

условия: a) ще бъде ли позволено на Източноевропейските страни да

продават останалите излишъци от ТЕР, след като са запълнили квотите на

ЕС? Тъй като след 2007-2008г извън ЕС ще останат само две страни-големи

продавачи на разрешителни-русия и Украйна; б) каква е фактическата

разлика между емисиите на парникови газове и допустимите показатели,

заложени в споразумението, с други думи – какво е реалното търсене?; в)

каква е цената за намаляването на единица (един тон) парникови емисии?

Последната е различна за различните страни и фирми и промяната и е

нелинейна; г) евентуалното наличие на пазарна мощ от страна на продавача

(монопол) или от страната на купувача (монопсон).

В няколко изследвания са правени предварителни разчети за

евентуалната цена на разрешителни при различна конфигурация на

пазарите. Bohm и Larsen (1994) смятат, че цената на разрешително за един

тон въглероден двуокис би била 240 щ.д., ако пазарът е ограничен само в

344

рамките на Западна Европа и че тази цена би слезнала на 33.5 щ.д. за тон,

ако в търговията се включат Източна Европа и страните от ОНД , Китай и

другите развити страни от ОИСР.187 Други икономисти, като Larsen и Shah

(1994) прогнозират, че ценовото съотношение при ограничен пазар (ОИСР)

и световен пазар за разрешителни за емисии от въглероден двуокис ще бъде

по-слабо изразено, като цените ще са в границите 35 -181 щ.д..188

Такива ценови прогнози не биха могли да претендират за висока

надеждност, поради твърде многото променливи фактори, всеки един от

които би променил драстично условията на търсене и предлагане, а с това и

цените.

Ето например, развитието на преговорите около ратификацията на

Протокола от Киото внесоха поврат в структурата на пазара за ТЕР. След

като ЕС до 2001г отказваше да се присъедини към този механизъм и

залагаше предимно на еко-данъчната реформа, САЩ се оттеглиха от това

споразумение и заложиха на по-нататъшното развитие на националният си

пазар за ТЕР. По-късно, ЕС промени позицията си и също приложи

механизма на ТЕР от януари 2005г. Така, за изненада на мнозина, ЕС

поставя началото на първия многонационален пазар за разрешителни.

През октомври 2004-тa година, Руският парламент ратифицира

Протокола от Киото, с което фактически откри зелена улица за по-

нататъшната интернационализация на този пазар. Оказва се така, че на този

етап, САЩ остават встрани от тази интернационализация на пазара, въпреки

че те бяха първата страна, която разработи и въведе този икономически

инструмент. Новата конфигурация на пазарите предполага преизчисление

на ценовите модели, но това отново би имало хипотетичен характер, защото

сегашните промени поставят само началото на пазарното преструктуриране.

САЩ вече са поставени в нови условия, а именно на вече действащо

споразумение за съкращаване на емисиите на парникови газове и тяхното

присъединяване към него е въпрос на време. Интегрирането на американският и

европейският пазар би създало качествено нови условия за търговия и би

345

променило съществено формирането на цените. Може да се очаква, че след

приключването на първата фаза от приложението на протокола през 2012

година, предстои включването на развиващите се страни в процеса на

редукция на емисиите на парникови газове. Това означава и възможности за

включването им в механизма на ТЕР.

Вярно е, че всички ценови модели предлагат цени, които имат

прогностичен характер и следователно, трябва да бъдат приемани с

определени резерви. Но по-важното в случая са евентуалните промени в

ценовите тенденции. Както и за всички останали групи стоки, разширението

на ТЕР пазара и включването на по-голям обем емисии ще сваля цените.

Въпросът е, какви ще бъдат фактическото търсене и респективно

предлагане и при какви условия ще се извършва търговията. Според сега

действащите условия, притежателите на разрешителни имат опцията да ги

продават или да ги “спестяват” за бъдеща реализация. Под бъдеща

реализация се разбира използването на разрешителните за бъдещо

разширение на производството или за бъдеща продажба. Но реализацията

им зависи от съотношението между текущата пазарна цена и очакваната

цена в бъдещи периоди.

Може да се предположи без особени рискове, че очакванията за

евентуално разширяване на пазара с нови купувачи би довело до значително

повишение на цените. Това ни дава основание да допуснем, че Русия няма

да бърза с продажбата на своите разрешителни на регионалният европейски

пазар, преди да е станало ясно дали, кога и при какви условия към този

пазар ще се присъединят САЩ. САЩ са значим нетен потенциален купувач

и евентуалното им участие би имало силен ефект върху равновесната цена.

За Русия, ценовата разлика би се изразявала общо в милиарди долари-

достатъчно силно основание за рационалност по отношение на времето и

мястото за продажба. На по-късен етап се очаква и включването на друг

нетен купувач- някои от развиващите се страни, в това число Китай и

Индия, Малайзия, Индонезия и др. ,които имат висок индустриален растеж

и продължават да увеличават емисиите си от въглероден двуокис и други

346

вредни газове. До десетина години те също ще трябва да закупуват

необходимите им разрешителни.

В тази връзка, решаващa би билa евентуалната промяна в периода

през който могат да се използват издадените ТЕР. Те и сега имат времеви

хоризонт на използване, но е въпрос на международно споразумение как ще

се промени този срок в по-следващите етапи от глобализация на пазара.

Очаквам, че тенденцията ще бъде към скъсяване на сроковете. Развитите страни,

които са нетен купувач, имат интерес и ще настояват за скъсяване на тези срокове,

докато нетните продавачи от Източна Европа имат интерес от запазването на по-

голяма времева гъвкавост. Тя им е необходима за манипулиране на

предлагането и постигането на оптимална цена.

Допускам също, че ще действат два основни фактора: а)

конкуренцията между продавачите и б) възможностите от промени в

сроковете, когато могат да се използват разрешителните. Например,

запазването на разрешителните за операции в бъдещи периоди крие

определени рискове, особено като има предвид че сроковете на

използването им могат да бъдат променени с всяко последващо

споразумение или дори с едностранно решение на всяка страна-участник.

Този тип риск, заедно с текущата конкуренция, ще кара продавачите да

продават повече в текущи условия, особено ако цената гарантира

достатъчно приходи. Освен това, за страни като Русия и Украйна

допълнителни текущи приходи от твърда валута са от ключово значение за

техните икономики в преход и това вероятно ще ги кара да се стремят към

сравнително бърза реализация на разрешителните.

Обемът на предлаганите разрешителни ще зависи също от

евентуалната промяна в условията за емитирането им. Логично е да се

очаква, че обема на тези емисии би следвало постепенно да намалява. Все

пак, целта на този механизъм е намаляване на общият обем на

замърсяването с парникови газове, а не развитието на нови пазари или

преразпределение на доходите. Тенденциите в промените в търсенето и

347

предлагането ще зависят от това, доколко екологичните цели ще имат

приоритет пред икономическите интереси, т.е. този специфичен пазар

зависи твърде силно от политическата воля на страните-учатници и от

тяхната решимост да отстояват дългосрочните цели за устойчиво развитие.

Според разчети на Baron et all (1999), бившите социалистически страни от

Източна Европа (с изключение на Словения) ще бъдат нетни продавачи на

ТЕР, докато развитите страни ще бъдат само купувачи.189

Словения е изключение, защото направи бърз и успешен преход към

пазарна икономика. Тя не допусна съществен спад в своя БВП, успя да се

адаптира бързо към новата пазарна среда и дори да повиши темповете на

растежа. Поради това, Словения не разполага със “свободни” квоти от

въглероден двуокис. Сега потенциалното търсене на ТЕР от ЕС се оценява

на разрешителни за около 820 милиона тона парникови газове. Сегашните

правила на пазара ограничават разрешените покупки до 298 милиона тона.

Своеобразноно разделение на страните в Анекс “Б” (от Протокола

Киото) е преднамерено заложена в приетият механизъм за достигането на

поставените цели, т.е. осигурява определена балансираност между

търсенето и предлагането. Все пак, при този сценарии, разрешителни за

емисии от 500 милиона тона въглероден двуокис не могат да бъдат

реализирани, поради законови ограничения. Европейската комися

предприема такава политика поради две съображения: Първо, стремежа е

да се ограничи ползването на разрешителни, с което да се ограничи и

замърсяването на въздуха. Второ, неизбежно ще свалят цената на

разрешителните, поради ограниченият обем на търсенето.

Производителите от ЕС ще могат да си осигурят разрешителни при

много по-ниски цени, в сравнение с варианта на неограничено търсене и

предлагане. Така сега действащите ограничения намаляват очакваните

доходи за продавачите, т.е. за бившите социалистически страни. Специално

внимание заслужават някои специфични фактори, действащи върху

търсенето на TЕP. Такъв основен фактор е релацията между пределното

348

увеличение на емисиите и сответно цената на разрешителните за единица

замърсяване. Разработването и прилагането на екологосъобразни

технологии и продукти, или снижението на цената на съществуващите

такива, ще понижава този емисионен маргинален продукт.

При други равни условия, това ще прави технологичното

усъвършенстване и (или) обновление по-икономически изгодно, в

сравнение със закупуване на разрешителни. Този процес ще свива

търсенето, а с това ще се понижават и цените на разрешителните. Liu и Karp

(2001) илюстрират тази зависимост с хипотетичен ценови модел на ТЕР.

Показаните абсолютни ценови равнища могат да бъдат приети само като

индикативен резултат на определени зависимости. Още повече че в модела

са включени цени от началото на 90-те години, когато този пазар бе развит

само в САЩ. Тогава пазарната структура в този сектор бе едва в началото

на развитието си. Приносът на този модел е в опита за разкриването на

количествените зависимости между цената и обемите на търсене и

предлагане.190

Може да се приеме, че всички модели и предварителни разчети имат

по-скоро методологичен характер и в най-добрият случай могат да очертаят

някои очаквани тенденции. Не би било възможно да се правят точни

прогнози на движението на цените на TЕP, поради това, че не може да се

дефинират обемите на търсенето и предлагането. Например, темповете на

растеж в източноевропейските страни се оказват по-високи от очакванията,

следователно те самите ще трябва да “потребяват” повече от предоставените

им разрешителни или с други думи, очакванията за свободно конвертируем

“горещ въздух” се разминават с реалността.

Пазарната конюнктура би била качествено различна, при евентуално

обединяване на европейския и американските пазари и формирането на

глобален пазар за TЕP.

Като се има предвид, че Съединените Щати са нетен купувач, цената

на разрешителните ще бъде значително по-висока, защото може да се окаже

349

че реалното търсене превишава предлагането. Много е вероятно също да

настъпят изменения в определените тавани на покупко-продажбите в

рамките на Европейския Съюз, особено ако се окаже че тези страни няма да

се справят с поетите ангажименти за намаляване на емисиите до края на

2012-а година.

Засега може да се каже, че наистина ще има сериозни трудности по

достигането на заложените показатели, в това число поради забавеният

старт по изпълнението на споразумението, колебанията около използването

на механизма на търговията с разрешителните за емисии, проблеми с

растежа и заетостта, недостатъчните темпове за повишение на

конкурентноспособността и други.

Въпреки тези уговорки, няма съмнение че по-нататъшното развитие

на пазара за ТЕР и неговата интернационализация ще има двоен ефект:

Първо, чрез използването на пазарни инструменти ще стимулира

производителите да обновяват технологиите и продукта си така, че да

подобрят екологичните им параметри и Второ, ще генерира допълнителни

приходи за фирмите с екологосъобразно производство и за развиващите се

страни. Тези допълнителни приходи в развиващите се страни и в

нововъзникващите пазари, ще осигурят допълнителни източници за

финансиране на различни програми за устойчиво развитие.

Сравнителните предмства на механизма с ТЕР може да се докажат,

ако се използват някои индекси. Според Scheele (1997), тези индекси трябва

да включват: а) оптимизация на качеството на екологичната среда; б)

зависимостта между приложените инструменти и резултата от прилагането

им в конкретна среда; в) екологичните параметри на тази среда и г)

взаимовръзките между географското разпределение на емисиите и мястото

на източника им, както и д) времето на валидност на разрешителните.191

При едновременно използване с други инструменти за въздействане,

в т.ч. фискални, законови, технически стандарти и др., търговията с

емисионни разрешителни може да допринесе много за хармонизиране

350

между екологичната и инвестиционната ефективност. Такава комбинация от

инструменти би помогнала за постигането на устойчив икономически

растеж, тя позволява “невидимата ръка на пазара” да допринесе за

позитивни екологични и социални резултати.

Основни изводи

▲ Търговията с емисионни разрешителни (ТЕР) е “най-пазарният” метод за

стимулиране на производителите, намаляващи вредните емисии. Този

специфичен пазар получи изключителен тласък за разширяване и

усъвършенстване след приемането на споразумението от Киото за поетапно

ограничаване на емисиите от парникови газове и ограничаване на пагубните

тенденции към глобално затопляне. Приетите механизми на национално и

международно равнище не дават основание за определнията на ТЕР като

“лиценз за замърсяване”. Постепенното сваляне на “тавана” на допустимите

обеми за търгуеми замърсявания изключва такава възможност. Всъщност,

този механизъм създава допълнителни икономически стимули за фирмите,

респективно страните, които постигат подоряване на екологичните

параметри и “таказва” с допълнителни монетарни разходи фирмите

(страните), които изостават в това отношение.

▲ Механизмът на ТЕР не е алтернатива на еко-фискалната политика, нито

на административните ограничения, техническите стандарти и нормативи

или лицензирането на производствата, които крият потенциална опасност от

замърсяване. Той следва да се разглежда като един от инструментите на

въздействие. Колкото по-комплексен е подхода по реализацията на

концепцията за устойчиво развитие, толкова по-висока е ефктивността от

приложените отделни регулативни механизми и инструменти. Поради тази

причина, след първочално отричане, ЕС прие и въведе в действие този

механизъм от януари 2005г.

351

▲ Търговията с “въглеродни кредити” намира все по-широко приложение

във фирмите от корпоративен тип. Опитът на фирми като Шел и Бритиш

петролиум доказва перспективността на пренасянето на механизми на

микроикономическо равнище. Друга възможност е постигане на

териториална гъвкавост, т.е. оптимизация на фирмената политика за

постигане на най-голямо намаление на замърсяванията при най-ниски

разходи. Така на основата на териториалната оптимизация се постига по-

голяма конкурентоспосбност на фирмите от корпоративен тип. Освен това,

такива фирми реализират и вторичен икономически ефект, благодарение на

подобрение на имиджа си сред местната общественост и/или получаването

на фискални преференции от страна на съответното правителство /по-ниски

данъци или освобождаване от данък, по-ниски или нулеви мита за внос на

екологосъобразни технологии и/или екологично чисти суровини и

енергийни източници).

▲ Едно от важните предимства на ТЕР е, че е бюджетно независимо, т.е. не

се ангажира държавата със значими допълнителни бюджетни разходи.

Единствените разходи са по институционалното осигуряване на механизма,

т.е. разходите за регулиране, мониторинг и контрол. Това е от

изключително значение за страните в преход и развиващите се страни,

защото те априори разполагат с по-ограничени бюджетни възможности.

Нещо повече, по силата на споразумението от Киото, болшинството от

страните в преход получават значителни количества търгуеми емисионни

книжа, които ще им донесат допълнителни бюджетни приходи в стотици

милиони долари. Така ТЕР ще генерира бюджетни постъпления, които

могат да се използват за осъществяване на целите на устойчивото развитие,

без да се увеличава данъчната тежест върху фирмите и домакинствата или

пък да расте държавния дълг.

352

▲ Разширяването на ТЕР предполага създаването на специфична ниша на

капиталовите пазари, където ще се търгуват тези ценни книжа. Това е

изключително силен фактор за динамизацията на пазарите, за повишаване

на техният оборот, за по-добри условия за оптимизация на портфейлните

инвестиции. Доколкото между отделните сектори на капиталовите пазари

може да има свободно преливане на капитали, това несъмнено ще осигури

нови инвестиционни източници за подобряване на екологичните параметри

на производството. С други думи, създава се уникална възможност за по-

тясно обвързване на капиталовите пазари с целите за устойчиво развитие.

▲ Механизмът на ТЕР крие определени рискове. Те са свързани главно с

опасността отделни страни да се стремят да увеличат квотата си от

предоставени разрешителни, за да: а) си осигурят по-високи тавани за

вредни емисии при респективно по-голям обем на производството и/или б)

да реализират по-големи парични постъпления от продажбата им. Този

проблем не е свързан със самият механизъм на ТЕР, а по-скоро зависи от

институционализацията на неговото прилагане и поситагането на

необходимият баланс на интереси между страните нетни купувачи,

респективно нетно продавачи на разрешителни.

▲ ТЕР създава изключително благоприятни условия за стимуларане на

инвестициите и технологичният трансфер от разиви към развиващите се

страни. Срещу “зелени инвестиции” в развиващите се страни (залесяване и

управление на горсикет масиви, внедряване на нови, еко-съобразни

технологии, изграждане на пречиствателни съоръжения, възстановяване на

екологичното равновесие като рекултивиране на замърсени почви и водни

източници, изграждане на енергийни мощности с алтернативни източници

на енергия и др.), водещите фирми от развитите страни ще получат

монетарен еквивален под формата на ТЕР. Тези ТЕР те могат да използват

353

за разширяване на собственото си производство или да “кешират” на пазара

за разрешителни, т.е. получават конкретни стимули.

354

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Резултатите от настоящето изследване потвърждават тезата, че

модификацията на сегашният социално-икономически модел на развитие

няма алтернатива. Основните невъзпроизводими енергийни и суровинни

източници са пред изчерпване в съвсем обозримо бъдеще. Същевременно,

сегашните темпове на разработки и внедряване на алтернативни,

възпроизводими източници, са все още далеч от предизвикателството на

времето. Влошават се показателите на жизнения стандарт на най-слабо

развитите страни, задълбочава се социалната поляризация дори в страните,

които доскоро разширяваха базата на “средната класа”. Евентуалното

повторение на модела на потребление от развитите в развиващите се страни

: Първо, е невъзможно поради ресурсни ограничения и Второ, би

предизвикало екологична катастрофа с необратими последици.

В аналитичният апарат целенасочено се използва термина

“модификация” на сегашният икономически модел, доколкото се изразява

разбирането, че може и трябва да се запази основната конструкция на

пазарната икономика като се променят някои условия, механизми и

инструменти и се подчинят на целите за устойчиво развитие. Разбира се,

модификацията на модела е възможна, ако се постигне обществен консенсус

за критериите, механизмите и резултатите от тази модификация.

Интернационализацията на проблема и постигането на международни

споразумения по реализацията на конкретните механизми за въздействие, е

предварително условие за постигането на устойчиво развитие. Устойчивото

развитие не би могло да се постигне само в отделна страна или група

развиващи се или развити страни. Следователно, адекватната

институционализация е задължително условие за реализирането на

поставените цели.

Несъмнено, изводите за характера и механизмите за постигане на

устойчиво развитие се отнасят в пълна степен за страна като България,

355

която осъществява труден преход към пазарна икономика и скоро ще бъде

приета за пълноправен член на ЕС. Позицията на всяка страна в световното

стопанство или в регионалната общност, ще се определят до голяма степен

от това доколко нейното развитие съответства на разискваните критерии.

Екологичните стандарти, трудно, но последователно се налагат на

световния пазар, в инвестиционната политика, в междудържавните

икономически и политически отношения. Моите преки наблюдения и

анализи показват, че развитите и дори някои от развиващите се страни,

преосмислят насоките на икономическата си политика, на структурата на

стопанствата си, на ранжирането на стратегическите си интереси. За

България би било от изключително значение да постигне постепенна и

добре балансирана промяна в структурата на националното стопанство.

Сегашната структура, инерционно следваща развитието на отрасли и

производства с висока ресурсо и енергоемкост, ниската използваемост на

суровините, тежкото екологично наследство и продължаващи високи

темпове на замърсяване, изоставащото технологично равнище и

относително ниската конкурентоспособност и т.н., показват, че вече сме

закъсняли с прилагането на механизмите за устойчиво развитие.

При сегашното състояние на платежния баланс, и особено на

текущият баланс, които са резултат от посочените проблеми, страната ни не

може да си позволи да не се съобразява с налагащите се нови критерии.

Ясно очертани са тенденциите в средносрочен и дългосрочен период за

съществено повишаване на цените на невъзпроизводимите ресурси, които

заемат основен дял във вноса на страната ни. Това означава, че негативният

икономически ефект от разтварявенто на ножицата на цените тепърва ще се

усилва. Българската икономика не би могла да издържи на сериозни ценови

шокове поради сегашната структура на икономика, характеризираща се с

голяма енергийна и суровинна зависимост от внос, нито пък да компенсира

тези ценови разлики с достатъчно конкурентен пазарен продукт. (Вж. по

подробно: Гечев,Р., 2001).192 Членството в ЕС не води до автоматично

решение на тези проблеми. Обратното, то ще засили междуфирмената

356

конкуренция, ще постави по-високи екологични стандарти. В този смисъл,

съобразяването на нашата социално-икономическа политика с модела за

устойчиво развитие е повече от необходимо. Ако системата ни от

национални приоритети се съобрази с очертаващите се изсквания, и ако се

ускори процеса по внедряването на новият регулативен инструментариум,

България ще съумее да постигне екологични и социални параметри на

развитието си, които от една страна биха й осигурили достатъчна

конкурентоспосбност, и заедно с това, по-висок жизнен стандарт на нейните

граждани.

Настоящият дисертационен труд е етп от изследователската ми

работа по проблемите на устойчивото развитие. Тук сме направили опит да

дадем отговор на някои въпроси, които все още не са намерили решения или

които са имали хипотетичен характер. Разбира се, поради сложността на

проблема и сравнително краткият период на неговото разработване, някои

от поставените въпроси предполагат разширяване и задълбочаване на

изследователската работа. Така например, засега се оказва невъзможно

агрегирането на подпоказателите от матрицата на БВП и тяхното

количествено определяне чрез общ индекс или коефициенти. Колкото

равнището на агрегиране е по-високо, толкова по-трудно се оказва

определянето на относителните тегла на отделните под-показатели или

количественото определяне на подпоказатели, даващи качествена

характеристика на БВП. В тази връзка, остава отворен въпроса :

методологически издържано ли е въобще търсенето на такъв агрегиран

показател и доколко би било целесъобразно използването на такъв високо

агрегиран показател за страни с различно равнище на развитие, различна

структура на стопанството или различен достъп до природни ресурси?

Друг нерешен проблем, остават реалните източници за

екологосъобразен растеж в слабо развитите страни. Споделям извода, че

само търговските преференции няма как да им помогнат, защото за да се

изнася свободно, трябва да се произведе качествен и ценово

конкурентоспособен продукт. Не би могло да се очаква също, че развитите

357

страни биха приели финансирането на програми за устойчиво развитие в

изостаналите страни, които и без това отдавна са в капана на огромни

външни дългове. Очевидно, без да се изключват първите два фактора,

необходимо е да се посочат вътрешни източници на растежа. Засега, това не

се удава дори на експертите, тясно специализиращи по проблематиката на

развиващите се страни.

И все пак, дори малките стъпки в науката са добре дошли, когато са в

правилна посока и когато предлагат решения с приложим характер. Макар и

ограничен, досегашният опит показва, че устойчивото развитие е реална и

поситижима алтернатива на сегашния икономически модел. То ще се

наложи, защото е по-хуманно, щадящо крехките баланси на природата и

стимулиращо технологичното и продуктово обновление.

358

ПРИЛОЖЕНИЕ 1

САЩ: Износ и Внос на невъзпроизводими органични материали

в периода 1975-2000г (хил тона)

0

100000

200000

300000

400000

500000

600000

700000

1975 1980 1985 1990 1995 2000

Износ

Внос

Източник: Първични данни от World Resources Institute (2005). Washington, DC от

http://docs.wri.org/matflows/mfa_nonrenewable_organic_material.xls

359

ПРИЛОЖЕНИЕ 2

Изменение в енергопотреблението за единица БВП през 2002г, спрямо 1995г=100 (в проценти)

0

10

20

30

40

50

60

70

80

90

100

ЕС-15 България Чехия Полша Унгария Швеция Германия Франция Ирландия

Източник: European Environmental Outlook 2005 (2005). European Environmental Agency. Brussels; European Union, с. 366

Легенда: ЕС-15 – петнадесетт страни-членки на ЕС до разширението му през 2004г

360

ПРИЛОЖЕНИЕ 3

“Принос” на отделните сектори на икономиката на ЕС -15 за отделянето на киселинообразуващи отпадъчни вещества през 2002г, в проценти

0 10 20 30 40 50 60 70 80

Енергиен

Индустрия

Транспорт

Аграрен

Отпадъци

Други

Източник: Първични данни от European Environmental Outlook 2005, Brussels: EU, European Environmental AgencyAgencyq, с.259

361

ПРИЛОЖЕНИЕ 4

ЕС: Производство на вещества ( в млн кг) предизвикващи изтъняване на озоновия слой, 1989-2000г

0

100

200

300

400

500

600

1989г 1992г 1995г 1998г 2000г

Източник: European Environmental Outlook 2005. Brussels: European

Environmental Agency, с. 276

362

ПРИЛОЖЕНИЕ 5

Страни, включени в Анекс I и Анекс “Б”

Страни Допустими лимит за емисиите на парникови

газове в проценти, спрямо 1990г =100

Австралия 108

Австрия 92

Беларус (само Анекс Б) -

Белгия 92

България 92

Канада 94

Хърватска (Само Анекс Б) 95

Чехия 92

Дания 92

Естония 92

Европейски Съюз 92

Финландия 92

Франция 92

Германия 92

Гърция 92

Унгария 94

Исландия 110

Ирландия 92

Италия 92

Япония 94

Латвия 92

Лихтенщайн 92

Литва 92

Люксембург 92

Монако (само Анекс Б) 92

Холандия 92

Нова Зеландия 100

363

Норвегия 101

Полша 94

Португалия 92

Румъния 92

Русия 100

Словакия 92

Словения (само Анекс Б 92

Испания 92

Швеция 92

Швейцария 92

Турция (само Анекс I) -

Украйна 100

Великобпитания и Северна Ирландия

92

САЩ 93

Източник: Institute for Energy and Environmental Research., IEER SDA V6N3 F&S #5, Tacoma Park, MD, US от http://www.ieer.org/ensec/no-5/kyoto.html

364

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

A Sustainable Europe for a Better World: A European Union Strategy for Sustainable Development, от http://www.climnet.org/pubs/EUsds.pdf Abramovitz, J. & Mattoon, A. “Reorienting the Forest products Economy”. In: Brown, L. et al., State of the World, 1999 Accountability Sustainability and Society, Cardiff: Cardiff Business School, pp.3-4, от : Jackson, T., Marks, N., Ralls, J. & Stymne, S. (1997). Sustainable economic welfare in the UK 1950-1996. London and Guildford: New Economics Foundation and Centre for Environmental Strategy, University of Surrey, UK Ahmad, Yusuf J., Salah El Serafy and Ernst Lutz - Editors (1989). Environmental

Accounting for Sustainable Development: Selected Papers from Joint

U!EP/World Bank Workshops. Washington D.C.: The World Bank. Allaby, M., (1988). Dictionary of the Environment, 3rd edition, MacMillan Press, Ltd, London Allen, R., (1980). How to Save the World, London: Kogan Page Alperovitz, G., (2003). Sustainability and Systematic Issues in a New Era. In: Harris, J.M.,2003. Rethinking Sustainability: Power, knowledge and institutions Anand, S. & Sen, A. Sustainable Human development: Concepts and Priorities. (1996). New York: United Nations Development Program (UNEP), Office of Development Studies, Discussion paper series. Arrow, K., Dasgupta, P. & Maler, K. (2003). “Evaluating Projects and Assessing Sustainable development in Imperfect Economies”. Environmental and Resource Economics, Vol.26, pp.647-685 Atkinson, G., Doubourg, R., Hamilton, K., Munasinghe, M., Pierce, D. & Young, C. (1997). Measuring Sustainable Development: Macroeconomics and the Environment. Chetelnham, UK: Edward Elgar; Northampton, Mass.: Edward Elgar Atkinson, G. and Pearce, D. (1995). Measuring sustainable development. In D.Bromley (ed). The Handbook of Environmental Economics. Blackwell, Oxford, Mass, USA Ayres, R., Bergh, J. & Gowdy, J. (2002). Viewpoint: Weak versus Strong Sustainability. Discussion Paper, Rotterdam: Timbergen Research Institute

365

Bach, St. et al. The effects of environmental fiscal reform in Germany: a simulation study. In : Energy Policy, 30 (9), 2002, 803-811 Bartelmus, P., (1994). Environment, growth and development. Routledge, London, Beckerman, W. (2002). A Poverty of Reason: Sustainable Development and Economic Growth. Oakland, California: The Independent Institute Beckerman, W., (1992) Economic Growth and the Environment: Whose Growth? Whose Environment? World Development 20 (4), pp.481-496. Bossel, H. (1999). Indicators for Sustainable development: Theory, Method, Applications. International Institute for Sustainable Development, Canada Bovenberg, A. (1999). Environmental Taxation and the Double Dividend, an Updated Reader’s Guide, International Tax and Public Finance 6, 421-443. Bovenberg, A. (1999). Environmental Taxation and the Double Dividend, an Updated Reader’s Guide, International Tax and Public Finance 6, 421-443. Bretschger, L. (1999). Growth Theory and Sustainable Development, Boston: Edward Elgar Brown, L. et al. (2000). Vital Signs, New York: W.W. Norton Brown, L.R., (2001). Eco-Economy: Building an Economy for the Earth.Earth Policy Institute, W.W.Norton & Company, Inc., NY. Cherie, L. & Kuosmanen, T. (2002). Benchmarking Sustainable Development: A Synthetic Meta – Index Approach. Working Paper Clasen, G. (1998). A Framework for Innovation: Corporative Responses to Applied Energy/CO2 Taxes in Denmark. Rotterdam: Erasmus University Rotterdam Press. Constanza, G. & Guyer, J. (1980). Social Traps. An Arbor, Michigan: University of Michigan Press. Dalal-Clayton, B. & Bass, S. (2002). Sustainable Development Strategies: A Resource Book, OECD, London: Earthscan Publications, Ltd. Daly, H. “Toward Some Operational Principles of Sustainable development”, Ecological Economics 2 (1990):1-6

366

Daly, H. & Cobb, J. (Jr)., (1989). For the Common Good: Redirecting the Economy toward Community, the Environment and a Sustainable Future, Beacon Press. Daly, H., (1992). Steady state economics: concepts, questions, and politics, Ecological Economics, No.6, pp.333-338 Daly, H.E., (2002). Sustainable Development: Definitions, Principles, Policies. Invited Address, World Bank, Washington, DC Daly, H. & Cobb, J. (Jr), (1989). For the Common Good: Redirecting the Economy toward Community, the Environment and a Sustainable Future, Boston: Beacon Press Dasgupta, P. “Population, Poverty and the Local Environment”, Scientific American, February 1995 (40). Dasgupta, P. and Maler, K., (1995). Poverty, Institutions, and the Environmental-Resource Base. In J. Behrman and T. Srinivasan, eds., Handbook of Development Economics, Amsterdam: North Holland. Development. World Bank Environment Department, Working Paper, No.15, Washington D.C. Douglas, R., Porter, R., & Rutherford, H. (2000). The Practice of Sustainable Development. Washington, DC: Urban land Institute Dresner, S. Environmental Tax Reform: What Does Western Europe Think? Conference Paper, International Conference on Environmental Fiscal Policy, November 1, 2002, Charles University, Prague,

European Environmental Agency (2005). European Environmental Outlook 2005. Brussels: European Union Ekins, P. (1999). Economic growth and Environmental Sustainability. London: Routledge. Elliott, J. (1999). An Introduction to Sustainable Development. London: Routledge Espey, M., (1998), Gasoline demand revisited, an international meta-analysis of elasticities. Energy Economics, 20 (3), 273-295

367

Espey, M., (1998), Gasoline demand revisited, an international meta-analysis of elasticities. Energy Economics, 20 (3), 273-295 Friends of the Earth: Policy and Research Unit: Measuring Progress: ISEW explained, 2004 Goodland, R. and Ledoc, G. , (1987). Neoclassical Economics and Principles of Sustainable Development, Ecological Modelling, Vol.38 : 36. Goodwin, N.R. Development Connections: the Hedgerow model. In: Harris, J.M., ed., (2003). Rethinking Sustainability: Power, Knowledge and Institution. Michigan: The University of Michigan Press Gorz, A. (1977). Ecology and Politics. London: Pluto Press Hardi, P. & Zdan, T., Editors,(1997). Assessing Sustainable Development: Principles in Practice. International Institute for Sustainable development (IISD), Winnipeg, Canada Harris, M., (2003). Rethinking Sustainability: power, knowledge and instituions. The University of Michigan Press. Hartwick, J. (1977). Intergenerational equity and the investing of rents from exhaustable resources. American Economic Review, Vol.1, pp.972 – 974. Вж. по подробно: Asheim, G., Buchholz, W. & Withagen, C. (2003). “The Hartwick Rule: Myths and facts”. Environmental and Resource Economics 25 :129-150 HDI Reports, UNDP, за съответните години Hirts, P. & Thompson, G. (1996). Globalization in Question. The International Economy and the Possibilities of Governance. Oxford: Polity Press Holliday, C., Schmidheiny, S. & Watts, P. (2002). Walking the Talk: The Business Case for Sustainable Development. Sheffield, UK: Greenleaf Publishing, Ltd. Howe, C. Natural Resource Economics, 1979. New York: Wily Irwin, F. & Wermick, I. (2005). Material Flow Accounts: A Tool for Making Environmental Policy. Washington, DC: World Resources Institute Jacobs, M. (1991). The Green Economy. London: Pluto Press. Journal of Oil & Gas, January 2003.

368

Lemons, J. & Brown, D., Editors (1995). Sustainable Development: Science, Ethics, and Public Policy. The Netherlands: Kluwer Mandil, C. (2005). Business as usual on global energy not acceptable Манов, В. (2001). Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи. София: УНСС, Университетско издателство “Стопанство” Манов, В. (2000). Реформы в пост-социалистическом обществе /опыт Болгарии/. Москва: Экономика, Маринов, В.(2004). Отворената икономика. УНСС, София: Университетско издателство “Стопанство” Маринов, В. (1999). Регионалната икономическа интеграция. УНСС, София: Университетско издателство “Стопанство” Markandya, A. and Pearce, D., (1988). Natural Environments and the Social Rate of Discount. Project Appraisal, Vol.3 (No.1 Mathews, E., Keijn, R., Maringuchi, Y., Ottke, C., Rodenburg, E., Rogich, D., Schandl, H., Schutz, H., van der Voet, E., & Weisz, H. (2005). The Weight of nations: Material Outflows from Industrial Economies. Washington, DC: World Resources Institute Matthews, J., Munday, M., Roberts, A. & Williams, A. (2003). An Index of Sustainable Economic Welfare for Wales, the ERSC Centre for Business Relationships Meadows, D. et al., (1974). The Limits to Growth: A Report for the Club of Rome’s Meadows, D. et al. (2004). The limits to Growth: The 30-Year Update. White River, VT: Chelsea Green Project on the Predicament of Mankind, Pan Macmillan Data accessed at: www.radford.edu/~wkovarik/oil/5oilreservehistory.html Moldan, B. The UNDP Human Development Index. Sustainable Indicators: report on the project on Indicators for Sustainable Development, B. Moldan & S. Bilharz Еds., (1997), Wiley, UK Недялкова, А. Качеството на живот и хармонията в обществото – изводи и проблеми за България в условията на глобализация. В: Сборник статии от

369

научна конференция, Варна: Университетско издателство ВСУ “Черноризец Храбър”, 2003г OECD Environmental Outlook 2004. Brussels: OECD Opschoor, J. (1990). Economic Instruments for Sustainable Development. Amsterdam: Free University

Пеловски, Й. Air pollution from energy sector and cleaning, Conference paper, 14th IUPAC Conference, Osaka, japan, 25-30 August 1996;

Pearce, D., (1988). Optimal Prices for Sustainable development.” In: Collard, D., Pearce, D. & Ulph, D., Editors. Economics, Growth and Sustainable Environment. London: MacMillan Pezzey, J., (1989). Economic Analysis of Sustainable Growth and Sustainable Redclift, M. (2000). Sustainable Development: Exploring the Contradictions. London: Routledge Schmidheiny, S. (2003). Changing Course: A Global Business Perspective on Development and the Environment. Cambridge, Mass. – The MIT Press Solow, R. (1986). On the intergenerational allocation of natural resources. Scandinavian Journal of Economics, Vol.88, pp. 141-149 Solow, R. “On the Intergenerational Allocation of Natural Resources.” Scandinavian Jouirnal of Economics 88(1):141-49. Soubbotina, T. (2004). Beyond Economic Growth: An introduction to Sustainable Development. Second Edition. Washington, DC: The World Bank Sterner, T. (1999). The Market and the Environment – the Effectiveness of market-Based Policy Instruments for Environmental Reform. Cheltenham, UK: Edward Elgar St. de Vylder, 1997. Sustainable Human development and Macroeconomics. Strategic inks and implications. Discussion paper (Draft), UNDP Статев, Ст. (2003). “Социално-икономически дисбаланси”. В “Благосъстояние и икономически растеж при ефективно функционираща пазарна икономика”. София:Университетско издателство “стопанство”, УНСС

370

Стиглиц, Дж. (2002). Глобализацията и недоволните от нея. УНСС, София: Университетско издателство “Стопанство” Стоянов, В. (2005). Парите и смъртта на Запада през призмата на ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА. София: ИК “Галик. Taylor, L. (1996). Reconciling Economic reform and Sustainable Human Development. New York: United Nations Development Program (UNEP), Office of Development Studies, Discussion paper series Tilman, D. “The Greening of the Green Revolution”, Nature (396), November 19, 1998. Търоу,Л.(2000). Изграждане на благосъстоянието. София: Издателство “Весела Люцканова”, UN. Indicators of Sustainable development; Framework and methodologies. (1996). New York: UN Commission on Sustainable Development United Nations Population Division, Data Tables от http://earthtrends.wri.org/pdf_library/data_tables/pop2_2003.pdf Wackernagel, M. et al., “National Natural capital Accounting with the Ecological Footprint Concept”, Ecological Economics 29 (1999), 375-390 Weizsacker, E. & Jesinghause, J. (1992).Ecological Tax Reform: A Policy Proposal for Sustainable Development, London: Zed Books Wickens, P. (1995). The ascendant organization. Combining Commitment and Control for long-term, sustainable business success. London: Macmillan Business Wicksteed, Ph. (1894), An Essay on the Co-ordination of the Laws of Distribution, MacMillan & Co., London, UK World Energy Outlook 2005. International Energy Agency (2005), от http://www.iea.org/bookshop/add.aspx?id=200 World Commission on Environment and Development (WCED), (1987):43 Zylicz, T. Can there be an “ecological” tax? Working Paper, October 2002, Warsaw Ecological Economics Center, Warsaw: Warsaw University

371

Индекс на цитираните литературни източници

1 A Sustainable Europe for a Better World: A European Union Strategy for Sustainable Development, от http://www.climnet.org/pubs/EUsds.pdf 2 World Commission on Environment and Development (WCED), (1987):43 3 Bossel, H. Indicators for Sustainable development: Theory, Method, Applications. International Institute for Sustainable Development, Canada, 1999, p.2 4 Пак там, с. 2-3 5 Gechev, R. (2004).Violence, Political Turbulence and Economic Development in the Balkans. Journal of “Development”, Palgrave Macmillan (UK), Vol.47, 81-87 6 Solow, R. (1986). On the intergenerational allocation of natural resources. Scandinavian Journal of Economics, Vol.88, pp. 141-149 7 Wicksteed, Ph. (1894), An Essay on the Co-ordination of the Laws of Distribution, MacMillan & Co., London, UK, p.3, accessed at: http://cepa.newschool.edu/het/texts/wicksteed/wickess.pdf 8 Atkinson, G. and Pearce, D. (1995). Measuring sustainable development. In D.Bromley (ed). The Handbook of Environmental Economics. Blackwell, Oxford, Mass, USA 9 Hartwick, J. (1977). Intergenerational equity and the investing of rents from exhaustable resources. American Economic Review, Vol.1, pp.972 – 974. 10 Вж. по подробно: Asheim, G., Buchholz, W. & Withagen, C. (2003). “The Hartwick Rule: Myths and facts”. Environmental and Resource Economics 25 :129-150 11 Taylor, L. (1996). Reconciling Economic reform and Sustainable Human Development. New York: United Nations Development Program (UNEP), Office of Development Studies, Discussion Papers series. 12 Стиглиц, Дж. (2003). Глобализацията и недоволните от нея. УНСС, София: Университетско издателство “Стопанство” 13 Atkinson, G., Doubourg, R., Hamilton, K., Munasinghe, M., Pierce, D. & Young, C. (1997). Measuring Sustainable Development: Macroeconomics and the Environment. Chetelnham, UK: Edward Elgar; Northampton, Mass.: Edward Elgar. 14 Arrow, K., Dasgupta, P. & Maler, K. (2003). “Evaluating Projects and Assessing Sustainable development in Imperfect Economies”. Environmental and Resource Economics, Vol.26, pp.647-685 15 Anand, S. & Sen, A. Sustainable Human development: Concepts and Priorities. (1996). New York: United nations Development Program (UNEP), Office of Development Studies, Discussion paper series. 16 Ayres, R., Bergh, J. & Gowdy, J. (2002). Viewpoint: Weak versus Strong Sustainability. Discussion Paper, Rotterdam: Timbergen Research Institute. 17 Bretschger, L. (1999). Growth Theory and Sustainable Development, Boston: Edward Elgar, pp.190-193 18 Daly, H. & Cobb, J. (Jr)., (1989). For the Common Good: Redirecting the Economy toward Community, the Environment and a Sustainable Future, Beacon Press. 19 Solow, R. “On the Intergenerational Allocation of Natural Resources.” Scandinavian Jouirnal of Economics 88(1):141-49. 20 Meadows, D. et al., (1974). The Limits to Growth: A Report for the Club of Rome’s Project on the Predicament of Mankind, Pan Macmillan

372

21 Data accessed at: www.radford.edu/~wkovarik/oil/5oilreservehistory.html 22 Journal of Oil & Gas, January 2003. Accessed at: www.eia.doe.gov/pub/international/iea2002/table81.xls 23Mandil, C. (2005). Business as usual on global energy not acceptable, от http://www.wbcsd.org/plugins/DocSearch/details.asp?type=DocDet&ObjectId=MTY5OTE 24Brown, L.R., (2001). Eco-Economy: Building an Economy for the Earth.Earth Policy Institute, W.W.Norton & Company, Inc., NY. 25 Howe, C. Natural Resource Economics, 1979. New York: Wily 26 Daly, H., (1992). Steady state economics: concepts, questions, and politics, Ecological Economics, No.6, pp.333-338. 27 Манов, В. (2000). Реформы в пост-социалистическом обществе /опыт Болгарии/. Москва: Экономика, с.15 28 Allaby, M., (1988). Dictionary of the Environment, 3rd edition, MacMillan Press, Ltd, London 29 Markandya, A. and Pearce, D., (1988). Natural Environments and the Social Rate of Discount. Project Appraisal, Vol.3 (No.1), accessed at: www.sustainableliving.org/appen-a.htm. 30 Goodland, R. and Ledoc, G. , (1987). Neoclassical Economics and Principles of Sustainable Development, Ecological Modelling, Vol.38 : 36. 31 Pearce, D., (1988). Optimal Prices for Sustainable development.” In: Collard, D., Pearce, D. & Ulph, D., Editors. Economics, Growth and Sustainable Environment. London: MacMillan 32 World Energy Outlook 2005. International Energy Agency (2005), от http://www.iea.org/bookshop/add.aspx?id=200 33 Dasgupta, P. and Maler, K., (1995). Poverty, Institutions, and the Environmental-Resource Base. In J. Behrman and T. Srinivasan, eds., Handbook of Development Economics, Amsterdam: North Holland. 34 Beckerman, W., (1992) Economic Growth and the Environment: Whose Growth? Whose Environment? World Development 20 (4), pp.481-496. 35 Daly, H.E., (2002). Sustainable Development: Definitions, Principles, Policies. Invited Address, World Bank, Washington, DC., от http://www.earthrights.net/docs/daly.html 36 Pezzey, J., (1989). Economic Analysis of Sustainable Growth and Sustainable Development. World Bank Environment Department, Working Paper, No.15, Washington D.C. 37 Allen, R., (1980). How to Save the World, London: Kogan Page. 38 Gechev, R. (2005). Sustaiable Development: Economic Aspects. Indianapolis, US: University of Indianapolis Press. 39 Стоянов, В. (2005). Парите и смъртта на Запада през призмата на ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА. София: ИК “Галик”, с.229-231. 40 Статев, Ст. (2003). “Социално-икономически дисбаланси”. В “Благосъстояние и икономически растеж при ефективно функционираща пазарна икономика”. София:Университетско издателство “стопанство”, УНСС, с.25-28 41 St. de Vylder, 1997. Sustainable Human development and Macroeconomics. Strategic inks and implications. Discussion paper (Draft), UNDP, p.9

373

42 Harris, M., (2003). Rethinking Sustainability: power, knowledge and instituions. The University of Michigan Press. 43 Goodwin, N.R. Development Connections: the Hedgerow model. In: Harris, J.M., ed., (2003). Rethinking Sustainability: Power, Knowledge and Institutions, the University of Michigan Press, p.50. 44 Манов, В. (2001). Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи. София: УНСС, Университетско издателство “Стопанство”, с.413 45 Alperovitz, G., (2003). Sustainability and Systematic Issues in a New Era. In: Harris, J.M.,2003. Rethinking Sustainability: Power, knowledge and institutions, p.17 46 Bartelmus, P., (1994). Environment, growth and development. Routledge, London, p.73; Ahmad, Yusuf J., Salah El Serafy and Ernst Lutz - Editors (1989). Environmental

Accounting for Sustainable Development: Selected Papers from Joint U!EP/World Bank

Workshops. Washington D.C.: The World Bank. 47 Hardi, P. & Zdan, T., Editors,(1997). Assessing Sustainable Development: Principles in Practice. International Institute for Sustainable development (IISD), Winnipeg, Canada 48 Soubbotina, T. (2004). Beyond Economic Growth: An introduction to Sustainable Development. Second Edition. Washington, DC: The World Bank 49 Вж. Moldan, B. The UNDP Human Development Index. Sustainable Indicators: report on the project on Indicators for Sustainable Development, B. Moldan & S. Bilharz Еds., (1997), Wiley, UK, от http://www.icsu-scope.org/downloadpubs/scope58/box3n.html 50 Недялкова, А. Качеството на живот и хармонията в обществото – изводи и проблеми за България в условията на глобализация. В: Сборник статии от научна конференция, Варна: Университетско издателство ВСУ “Черноризец Храбър”, 2003г, с.3-36 51 HDI Reports, UNDP, за съответните години, от http://hdr.undp.org 52United Nations Population Division, Data Tables от http://earthtrends.wri.org/pdf_library/data_tables/pop2_2003.pdf 53 Daly, H. & Cobb, J. (Jr), (1989). For the Common Good: Redirecting the Economy toward Community, the Environment and a Sustainable Future, Boston: Beacon Press. 54 Matthews, J., Munday, M., Roberts, A. & Williams, A. (2003). An Index of Sustainable Economic Welfare for Wales, the ERSC Centre for Business Relationships Accountability Sustainability and Society, Cardiff: Cardiff Business School, pp.3-4, от : 55 Jackson, T., Marks, N., Ralls, J. & Stymne, S. (1997). Sustainable economic welfare in the UK 1950-1996. London and Guildford: New Economics Foundation and Centre for Environmental Strategy, University of Surrey, UK, от http://www.surrey.ac.uk/eng/ces/pubs/ar98.pdf 56 Friends of the Earth: Policy and Research Unit: Measuring Progress: ISEW explained, 2004, от http://www.foe.co.uk/progress/java/ServletStoryISEW 57 Highly Aggregated Sustainable Development Indices, от http://www.iisd.org/cgsdi/indices.htm 58 Cherie, L. & Kuosmanen, T. (2002). Benchmarking Sustainable Development: A Synthetic Meta – Index Approach. Working paper, pp.2-26, от http://econwpa.wustl.edu/eps/othr/papers/0210/0210001.pdf

374

59 Търоу,Л.(2000). Изграждане на благосъстоянието. София: Издателство “Весела Люцканова”, с.227

60 Darmstadter, J. & Lile, R., (1997), GDP: Does It Matter?: Resources, published by Resources For The Future, issue 127, p. 6.

61 Leontief, W. (1936). Quantitative input-output relations in the economic system of the United States. The Review of Economics and Statistics, 18, pp.105-125; Input-Output Economics, (1966). New York:Oxford University Press 62 Манов, В. (2001). Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи. София: УНСС, Университетско издателство “Стопанство”, с. 409. 63 Гечев, Р. (2001). Устойчивото развитие и неговите особености в условията на преход към пазарна икономика в България. Дискусионни материали. Национален Университетски център “Икономика на публичният сектор”, София: УНСС. 64 Friedrich Schmidt-Bleek, 1998. Das MIPS-Konzept. Weinger Naturverbrauch-mehr Lebensqualitat durch Faktor 10, Droemer, Munchen, p.82 65 Bailey, R., Allen, J., & Bras, B. (2000). Material Flows in Industrial Systems, от http://www.srl.gatech.edu/~reid/pdf/papers/rb.environs2000.pdf 66 Савов, Ст. (2003). Влиянието на глобализацията върху устойчивостта на икономическия растеж. В “Благосъстояние и икономически растеж при ефективно функционираща пазарна икономика”. София: Университетско издателство на УНСС “Стопанство”, с.18 67 Маринов, В. )2004). Отворената икономика. УНСС, София: Университетско издателство “Стопанство” 68 Wackernagel, M., Schulz, N., Galleias, L., Linares, A., Deumling, D., Martin, A., Jenkins, M., Kapos, V., Monfreda, C., Loh, J., Myers, N., Norgaard, R., & Randers, J. “Tracking the ecological overshoot of the human economy”, Proceedings of the Academy of Science, 99, No.14:9266-9271, Washington, DC, 2002, от http://www.pnas.org/cgi/reprint/99/14/9266 69 Smith, A. The Wealth of Nations, (1776). Great minds series, Prometheus Books, New York 70 Wackernagel, M., Schulz, N., Galleias, L., Linares, A., Deumling, D., Martin, A., Jenkins, M., Kapos, V., Monfreda, C., Loh, J., Myers, N., Norgaard, R., and Randers, J., (2002). Academy of Sciences (PNAS), от http://www.eldis.org/static/DOC10649.htm 71 Gechev, R. (2004).Economic policy of sustainable development in the countries of transition towards a market economy, In: Contemporary Post Keynesian Analysis, L.Wray amd M. Forestater, Editors, Cheltenham, UK ; Northhampton, MA (USA) : Edward Elgar, pp.157-172 72 Friedman, M. Capitalism and Freedom, (2002). University of Chicago Press. USA; Weintraub, E., General Equilibrium Analysis, 1993, University of Michigan Press, 1993. 73 Rothman, D. and de Bruyn, S. (1998). Probing into the Environmental Kuznets Curve Hypothesis. Ecological Economics 25 (2):143-145 74 Kalecki, M., (1986). Selected Essays on Economic Planning, Cambridge University Press, Cambridge; Wallace, D., (1995). Environmental Policy and Industrial Innovation:

375

Strategies in Europe, the USA and Japan, The Royal Institute of International Affairs, London, UK; 75 Davies, G., (2004). Economia: Global Good Housekeeping, Restoring economies to their place within Earth’s living system, ABC Books, Sydney, от http://www.netspeed.com.au/geoffd/Economia/Economia%20Info.pdf 76 Пеловски, Й. Air pollution from energy sector and cleaning, Conference paper, 14th IUPAC Conference, Osaka, japan, 25-30 August 1996; Пеловски, Й., Кикучи, Р. И Хамада, К. (2004). Industrial plan of flue gas desulfurization by electron beam process. Jount Research Project: Университет за химически технологии металургия (София), Университет Хелзинки и Група по екологично инженерство (Япония). 77 Basel Action Network, (2004). High-Tech Toxic Trash from USA Found to be Flooding Asia, от http://www.ban.org/ban_news/ewastepr.html 78 Wordl Resources Institute, USA (2004) от http://www.wri.org 79 Hubbert, K., (1974). K.M. Hubbert on the Nature of Growth. National Energy Conservation Policy Act of 1974, USA, от http://www.technocracy.org/articles/hub-gro.html

80 Adelman, A. & Lynch, C., (1997), Fixed view of resource limit creates undue pessimism: Oil & Gas Journal, V. 95, No. 14, p. 56-60

81 Edwards, D., (1997), Crude oil and alternate energy production forecasts for the twenty-first century; the end of the hydrocarbon era: Am. Assoc. Petroleum Geologists, Bull., v. 81, no. 8, p. 1292-1305

82 Deffeyes, S., (2003). Hubbert’s Peak: The Impending World Oil Shortage, 2003. Princeton University Press 83 US Geological Survey, 2004, от http://ngmdb.usgs.gov/Other_Resources/rdb_es.html 84 World Energy Council, (2004), от http://www.worldenergy.org 85 Sterner, T. (1994). The price of petroleum products. In T. Sterner (Ed.), Economic policies for sustainable development (p.312). London: Kluwer Academic. 86 Bretschger, L. (1999). Growth theory and sustainable development. Northhampton, MA: Edward Elgar (pp.187-193, 225-228). 87 O’Mad, H. Renewable Energy. Alternative Consumption and the consumption of alternatives, от http://www.eco-action.org/dt/mad2.html 88 American Wind Association, (2004), от http://www.awea.org/pubs/documents/globalmarket2003.pdf

89 Gipe, P. Electricity Feed Laws Power renewable Energy, от : http://www.fuelandfiber.com/Athena/ElectricityFeedLawsNewAthenum.doc

90 Първични данни от http://zebu.uoregon.edu/1998/ph162/l7.html 91 Multi-megawatt solar power plants commissioned. REFOCUS, The International renewable energy magazine. July/August 2005, p.7 92 World Energy Council, (2004). Work Programme, Cleaner Fossil Fuels Systems, от http://www.worldenergy.org/wec-geis/wec_info/work_programme2004/tech/cffs/globalcoal.asp 93 REPP, (2004), от http://www.crest.org/hydrogen/hydrogen_fuelcell_pricepoints.html

376

94 Business Week. European Edition, November 28, 2005, p.68 95 Hauwken, P., Lovins, Am. And Lovins, H., (1999), The Natural Capitalism: Creating the Next Industrial Revolution, Little, Brown and Company, pp.171-172 96 Bretschger, L., (1999), Growth Theory and Sustainable Development, Edward Elgar, pp.225-228 97 Meadows, D., Meadows, D. and Randers, J., (2004), Limits to Growth: The 30-Year Update, Chelsea Green Publishing Company 98 Вж. по подробно: Van Zanden, J.L. (1995). Tracing the Begining of the Kuznets Curve: Western Europe during the Early Modern period. The Economic History Review 48 (4), 643-664 99 Първична информация от http://www.fao.org, August 9th, 2004. 100 Drigo, R., (2003). Population dynamics and the assessment of land use changes and deforestation, от http://www.fao.org/sd/wpdirect/wpan030.htm 101 UNEP Annual Report, 2003, от http://www.unep.org/AnnualReport/2003/AR_2003/Introduction.pdf 102 Brown, L., (2001). Eco-Economy, Earth Policy Institute, W.W. Norton & Company, Inc 103 The Gully, 2000. The US Cut Greenhouse Gasses? When Pigs Fly, от http:// www. climateark.org/articles/2000/4th/uscutgrg.htm 104 Japan for Sustainability Digest, August 2004, от http://www.japanfs.org/db/database.cgi?cmd=dp&num=713 on August 11th, 2004 105 Markandya, A., Pedroso, S., &Golub, A. (2004). Empirical analysis of national income and sulfur dioxide emissions in selected European countries. Working Paper. Milan: Fondazione Eni Enrico Mattei, от http://www.feem.it/Feem/Pub/Publications/WPapers/default.htm 106 Kochi, I., Matsuoka, S. and Matsumoto, R. (1999). Economic Growth and Environmental Quality in Developing Countries: A Verification of “Environmental Kuznets Curve”. Research paper IDEC RP-1999-1, Hiroshima, Japan: Hiroshima University 107 Вж. по подробно : Lal, R., Sobecki, T.M>, Iivary, T., Kimble, J.M. and Lal, Rattam, (2004). Soil Degradation in the United States: Extent, Severity and Trends. CRC Press LLC, Lewis Publishers, USA 108 Weiss et al., (1993).The Genesis and Collapse of Third Millenium North Mesopotamian Civilization: Science, V.261, pp.995-1004 109 UNEP 2004, от http://www.unep.org on April 8, 2004 110 Brown, L., (2001). Falling Water Tables in China May Soon Raise Food Prices Everywhere, Earth Policy Institute, от http://www.earth-policy.org/Alerts/Alert1.htm 111 World Bank. (2003). World development indicators, от http://worldbank.org/data/wdi2005/index 112 Пак там 113 FAO, (2004), от http://apps.fao.org/faostat/collections?version=ext&hasbulk=0 on Aug.1, 2004 114 Earth Policy Instituteл (2004). Raising Land Productivity, от http://www.earth-policy.org/Books/PlanB_ch8_landprod.pdf

377

115 US Energy Information Administration. (2004). Comparing cost estimates for the Kyoto Protocol, от http://www.eia.doe.gov/oiaf/kyoto/cost.html 116A Practical Handbook for Consumers Organizations, (1999). Consumers International, Green Testing, London; Xerox Corporation, 2001. Environment, Health & Safety Progress Report, Stamford, CT:2001, p.19 117 World Watch Institute. (2004). State of the World 2002, от http://www.worldwatch.org?pubs/pdf/ 118 US Environmental Protection Agency, (2004). 119 The New Farm on line Magazine, от http://www.therodaleinstitutenewfarm.org/international/news/020104/2.23.04/world_acreage.shtml 120 Worldwatch Institute. (2004). State of the World 2002, p.15, от http://www.worldwatch.org?pubs/pdf/ 121 World Watch Institute. (2004), от http://www.worldwatch.org/press/news/1998/07/02 122 Пак там 123 Spencer, P. G8 bosst for biofules? REFOCUS: The international renewable energy magazine. July/August 2005, p.3 124 OECD, 1997. Statistical framework on environmental taxes in OECD countries, 125 Bovenberg, L., & de Mooji, R. (1994). Environmental levies and distortionary taxation. American Economic review, 94, 1085-1089. 126 Letcalf, G. (2002). Journal of Public Economics, 87, 313-322 127 Litghart, J. (1998). Optimal fiscal policy and the environment. (IMF Working Paper WP/98/146), от http://www.imf.org/external/pubs/ft/wp98146.pdf 128 Eurostat, (2004). Statistics in focus, Environment and Energy, Theme 8-9/2003, European Communities, Brussels 129 Ministry of Taxation (Skatteministeriet), Copenhagen, Denmark, (2002). 130 Bruha, J. & Scasny, M. Policy and Economic Analysis of Environmental Tax Reform Options and Designs for the Czech Republic. Conference paper, Fifth Annual Global Conference on Environmental Taxation Issues, Experince and Potential, Pavia, 9-11 September 2004, pp.10-18 131 China Council for International Cooperation on Environment and development (CCICED). (2002). In pursuit of a sustainable green west. Newsletter of the CCICED Western China Forest Grasslands Task Force, pp.7-9, http://www.harbour.sfu.ca/dlam/WorkingGroups?Forestry/newsletter5.html 132 Workshop on Payment Schemes for Environmental Services. (2002). Summary of proceedings. Beijing, China, от http://www.harbour.sfu.ca/dlam/Workinggroups/Forestry/Beijing%20Payments%20Workshop.htm 133 Workshop on Payment Schemes for Environmental Services, 2002. Beijing, China, от http://www.forest-trends.org/keytrends/pdf/Taskforce%20pdfs/payments%20wrkshp_proceedings.pdf; 134 Logo, P. (2003). The decentralized forestry taxation system in Cameroon: Local management and state logic. Environmental governance in Africa. (Working paper No.10). Washington, D.C.: World Resource Institute, pp.5-7. 135 Пак там

378

136 US Department of Agriculture (USDA), July 2004, от http://www.fsa.usda.gov/crpstorp/ ; 137 Keynes, J. (1936). The General Theory of Employment, Interest and Money. Amherst, NY: Prometheus. 138 Пак там, с. 160; 139 See in more details: Tobin, J., “A proposal for International Monetary Reform”, Eastern Economic Journal”, 1978, 4, pp.153-159; 140 Baker, D. A study “The Feasibility of a Unilateral Speculation Tax in the United States”, Center for Economic and Policy Research (CEPR), Global Policy Forum, US, 2000, от http://globalpolicy.igc.org/socecon/glotax/currtax/baker1.htm 141 Bank for International Settlements. (2005). Central bank survey of foreign exchange and derivates market activities in 2004, от http://bis.org/press/p050316.htm 142 Boyd, J. “Water Pollution Taxes: A Good Idea Doomed to Failure?”, Discusiion Paper 03-20, pp.6-7, Resources for the Future, Washington, DC, от www.rff.org/Documents/REF-DP-03-20.pdf 143 Keeny, D., & Muller, M. (2000). Nitrogen and the upper Missippi River. (Working paper). Minneapolis, MN: Institute for Agriculture and Trade Policy, от http://www.iatp.org 144 Monary, L. (2002). Power Subsidies: A reality check on Subsidizing Power for irrigation in India. Note No. 244, Washington, DC: World Bank 145ECOTEC in association with CESAM, CLM, University of Gothenburg, UCD and IEEP (CR), Study on Environmental Taxes and Charges in the EU, pp.245-247, ECOTEC Research & Consulting, Brussels, April, 2001, accessed at: www.ecotec.com 146 Пак там 147 Sjolin, M. Environmental taxes in Sweden, Statistics Sweden (2001), pp.2-5, accessed at: www.account2001.scb.se/Sjolin.pdf 148 Brown, L. Eco-economy (2001), Earth Policy Institute, W.W. Norton & Company, New York, p.238 149 Ramsey, Fr. (1927), A Contribution to the Theory of Taxation, Economics Journal (37), 47-61 150 Islam, N., Vincent, J. & Panayotou, T. (1999). Unveiling the Income-Environment relationship: An Exploration into the Determinants of Environmental Quality. Development Discussion Paper No. 701, Boston: Harvard Institute for International Development, от http://www.cid.harvard.edu/hiid/701.pdf#search='Islam%20Nazrul%20Vincent%20Panayotou' 151 See in more details: Smith St. (2004), Energy taxation and environmental policy, Conference proceeding paper, South African Conference on Excise Taxation, South Africa, 11-13 June 2003, p.4 152 World Trade Organization (WTO). (1999). A guide for environmentalists, от http://www.wcel.org/wcelpub/1999/12757b.html 153 Shimbun, A.,2003. Japan needs an eco-tax, Forest conservation archives, accessed at: http://forest.org/articles/reader.asp?linkid=25288; 154 Miura, J., 2004. Japan: New gas tax ineffective, Yomiuri Shinbun, Sept.10, 2004, Tokyo, accessed at: www.climateark.org/articles/reader.asp?linkid=34851;

379

155 Пак там 156 Rees, W. and Wackernagel, M., 1996. Our Ecological Footprint –Reducing Human Impact on the Earth, New Society Publishers, BC, Canada 157 Venetoulis, J., Chazan, D. and Gaudet, Chr. Ecological Footprint of Nations, 2004, p. 9. Redefining Progress Organization Series, US, accessed at: www.RedefiningProgress.org/publications/footprintnations2004.pdf 158 World Resources Institute (2005), Washington, DC, от http://materials.wri.org/pubs_findings.cfm?PubID=3023 159 Hoerner, J. and Muller, Fr. Carbon Taxes for Climate Protection in a Competitive World. A paper prepared for the Swiss Federal Office for Foreign Economic Affairs by the Environmental Tax Program of the Center for Global Change, University of Maryland, College Park, June 1996, p.18, accessed at: www.sustainableeconomy.org/swiss.pdf 160 European Commission. (2004). Study on the economic and environmental implications of the use of environmental taxes and charges in the European Union and its member states (DG TAXUD C5), от http://europa.eu.int/comm/environment/enveco/taxation/environmental_taxes.htm 161 Parry, I. and Bento, Ant. Tax Deductible Spending, Environmental Policy, and the “Double Divident” Hypothesis, Discussion Paper 99-24, Resources for the Future, Washington DC, February 1999, pp.3-7, от http://www.rff.org 162 Sterner, Th. Policy instruments for a Sustainable Economy, in: Economic Policies for Sustainable development, Ed. By Thomas Sterner, Ch.1, p.12, Kluwer Academic Publishers, The Netherlands, 1994 163 Hoerner, A. (1998).The Role of Border Tax Adjustment in Environmental Taxation: Theory and U.S. Experience. Working paper, presented at the International Workshop on Market Based Instruments and International Trade of the Institute for Environmental Studies, Amsterdam, the Netherlands, March 19th, 1998, pp.4-5 164 The Economist. Special report: Biofuels. (2005, May 14), pp.71-73. 165 Вж. по подробно: Council of Ministers (2001). National Strategy for the Environment and Action Plan 2000-2006. Sofia: Ministry of Environment and Water.(на английски език) 166 REFOCUS Weekly, November 30, 2005, от http://mail.dir.bg/Session/345664-19GN3VOg2yxo0P75RxaX/mail_inner.wssp?Mailbox=INBOX 167 Council of the European Union, Presidency Conclusions. 7619/1/05 Rev. 1, Brussels, 22 and 23 March, 2005, от http://ue.eu.int/ueDocs/cms_Data/docs/pressdata/eu/ec/84335.pdf 168 Леонидов, Ат. и др. (1995). Асоциирането на България към Европейският съюз (структурна адаптация на националното стопанство). В. Търново: Абагар. 169 Gechev, R (2002). Екологчни данъци и кономически растеж, В: “Konsolidace Vladnuti a Podnikani v Ceske Republice a v Evropske Unii”, Prague: Matfyzpress, pp.25-43 (на чешки език). 170 Klarer, J., Francis, P. & McNicholas, J. (1999). Improving Environment and Economy: The Potential of Economic Incentives for Environmental Improvements and Sustainable Development in Countries with Economies in Transition. Budapest: The Regional Environmental center for Central and Eastern Europe.

380

171 Salmons, R. (2002) New Areas for Application of Tradeable Permits- Solid Waste Management, in: Implementing Domestic Tradable Permits. Recent developments and future challenges, Chapter 6, OECD, Paris 172 US Enironmental protection Agency _(2004), от http:www.epa.gov 173 Dekkers, C. (1999). Trading emissions and other economic instruments to reduce NOx in the Netherlands.In C. Sorrell & J. Skea (Eds.), Pollution for sale: Emission trading and joint implementation (pp.109-123). Cheltenham, UK: Edward Elgar. 174 Hoibye, G. (1999). Designing a scheme for SO2 trading in Norway. In C. Sorrell J. Skea (Eds.), Pollution for sale: Emissions trading and joint implementation (pp.101-108). Cheltenham, UK: Edward Elgar. 175 US Environmental Protection Agency National Center for Environmental Economics. (2001). The United States experience with economic incentives for protecting the environment. (Inventory Record No. EE-0216B, US) от http://yosemite.epa.gov/ee/epa/eed.nsf/webpages/USExperienceWithEconomicIncentives.htm; Varming, S., Eriksen, P., Grohnkeit, P., Nielsen, L., Svendsen, G. & Vesterdal, M. (2000). Tradable CO2 permits in Danish and European energy policy. Roskilde, Denmark: RISO National laboratory. 176 Beder, S. (2001). Trading the Earth. The politics behind tradable pollution rights. Environmental Liability, 9(2), 152-160. 177 Denicolo, V. (1999). Pollution-reducing innovations under taxes or permits. Oxford Economic Papers 51(1), 184 -199. 178 Laffont, J.-J., & Tirole, J. (1996). Pollution permits and environmental innovations. Journal of Public Economics 62 (1-2), 127-140 179 Requate, T. (1998). Incentives to innovate under emission taxes and tradable permits. Eurpean Journal of Political Economy 14(1), 139-165. 180 Sterner, Th. Policy instruments for a Sustainable Economy, in: Economic Policies for Sustainable development, Ed. By Thomas Sterner, Ch.1, p.12, The Netherlands: Kluwer Academic Publishers, 1994 181 Christensen J. and Murphy, R. The Social Irresponsibility of Corporate Tax Avoidance: taking CSR to the bottom line, Journal of “development”, vol.47, No.3, Sept.2004, pp.37-38 182 Gupta, Shr. Incentive-Based Approaches for Mitigating Greenhouse Gas Emissions: Issues and prospects for India, Working paper series, Julian Simon Centre for Policy Research, Liberyty Institute, New Delhi, October 2002, p.3

183 Cosmo Oil Company. (2004, September). The social irresponsibility of corporate tax avoidance: Taking CSR to the bottom line.Journal of Development, 47(3), 37-38.

184 Windfarm to recover 8 % of project cost from Kyoto mechanism. REFOCUS, The International renewable energy magazine, July/August 2005, p.6 185 Klepper, G., & Peterson, S. (2002). US participating, permit allocation, and hot air supply. Kiel, Germany: Kiel Institute for World Economics, от http://www.ucd.ie/envinst/envstud/CATEP Webpage/papers/klepper.pdf 186 Victor, D. G., Nakicenovic, N. and Victor, N. (1998). The Kyoto Protocol Carbon Bubble: implications for Russia, Ukraine and Emission Trading, IIASA Interim Report IR-98-094

381

187 Bohm, P. and Larsen, B. (1994). Fairness in a Tradable-Permit Treaty for Carbon Emissions Reductions in Europe and the Former Soviet Union. Journal of Environmental and Resource Economics, 4(3), pp.219-239 188 Larsen and Shah, A. (1994). Global Tradable Carbon Permits, Participation Incentives, and Transfers, Oxford Economic Papers, 46, pp.841-856 189 Baron, R., Bosi, A. & Pershing, J. (1999). A Preliminary Analysis of the EU Proposals on the Kyoto Mechanisms. Energy and Environment Division, International Energy Agency, от http://www.iea.org/new/releases/1999/europro/eurlong.htm 190 See in more details: Karp, L. and Liu, X. (2001). Welfare Gains under Tradable CO2 Permits, pp.6-15, от http://www.berkley.edu/~karp/welfare.pdf 191 Sheele, M. (1997). The decomposition approach: Spatially differentiated analysis and implementation of environmental strategies. In E. Romstad, J. Simonsen, & A. Vatin (Eds.), Controlling mineral emissions in European agriculture: Economics, policies and the environment (pp41-58). Oxon/New York: CAB International. 192 Гечев, Р. Устойчивото развитие и неговите особености в условията на преход към пазарна икономика в България. В : УНСС, Научни трудове, Том 1/2001, с.5-48

382