Материали за подготовка по темата

Същност и особености на военното лидерство

Изготвил полк. доц. Георги Карастоянов

Основна литература:

Карастоянов, Г. (2002). Съвременни схващания за военното лидерство ,

В: Военна психология и лидерство, с. 20- 35, Военно издателство

Пеев , И. (2002). Особености на военното лидерство в операции различни

от война, В: Военна психология и лидерство, с. 36-105, Военно издателство

Основни въпроси:

1. Същност на военното лидерство.

2. Равнища на военно лидерство

3. Специфични особености на лидерските стилове в армията.

Проблемът за военното лидерство не е нов. През цялата човешка

история, от Суан Дзъ1 през Клаузевиц2 до съвременните военните лидери един

от вечните въпроси е бил как да се водят войските.

Опита от войните, които България води през 1912- 1918 година показва,

че личността на командира е от изключително значение за дадено военно

формирование. Едни и същи части и подразделения командвани от командири с

различни професионални, нравствени и интелектуални качества, имат различни

резултати в мирно и военно време. Анализирайки проблема за лидерството

(водачеството) в българската армия С. Явашчев3 посочва че до войните 1912 –

1918 офицерът се подготвя главно като професионалист, тъй като

преобладавало мнението, че обединението на България ще се извърши по

военен път. След Първата световна война става ясно, че България за

продължителен период от време няма да е в състояние по военен път да

осъществи националните си идеали, затова наред с професионалната подготовка

на своите подчинени пред офицера се поставя задачата за тяхното духовно

възпитание.

През 20- те години на миналия век във военния печат се води дискусия

по проблема може ли добрият мирновременен началник да бъде добър и във

военно време. Началникът в мирно време обучава и възпитава, докато

военоначалникът действа и командва. Следователно на първия са необходими

повече интелектуални качества и обща култура, а на втория професионални

качества и преди всичко талант, който според Наполеон е дар божи. Но тъй като

службата във военно време е продължение на службата в мирно време,

командирите трябва да са не само преподаватели, но и началници, т.е. дарбата

не е дар от небесата, а е резултат от методична мирновременна подготовка. През

30- те години във военните среди започва друга дискусия за това какви качества

трябва да притежава българският офицер – да бъде тесен специалист във

военното дело или офицер с широка обща култура. В резултат на тази дискусия

в специализирания печат се налага становището (включително и в

регламентиращите документи), че офицерът трябва да притежава следните

качества:

Професионални т.е. военна подготовка.

Нравствено- психологически и педагогически.

Физически.

Интелектуални т.е да притежава широка обща култура;

От офицера се изисква да бъде учител (апостол), командир

единоначалник, сърцевед, водач. След първата половина на 30-те години в

българската армия се налага понятието “офицерът водач”. За да бъде добър

водач, офицерът трябва да притежава целия комплекс от посочените качества.

Ако има много добра професионална подготовка, но не притежава

необходимата обща култура, той не е водач, а в най- добри случай добър

строевак4.

След промените в Българската армия след 1944 година изискванията към

Българския офицер до голяма степен бяха идеологизирани, в следствие на чл. 1

от Конституцията на НРБ. Понятието “офицера водач” бе заменено с

“командира организатор и възпитател”, което изразяваше диалектическото

единство между професионални (военна подготовка) и нравствено-

психологически и педагогически качества.

1. Същност на военното лидерство.

2

Промените в международната стратегическа среда и технологичния

прогрес след 90-те години на миналия век доведоха до преосмисляне на всички

въпроси, свързани с военната организация включително и военното лидерство5.

Критичния анализ на специализираната литература показва , че е трудно

да се правят обобщения или търсят обобщени дефиниции за лидерството, тъй

като условията в които то се проявяват са много различни. Ефективното

лидерство в бойна ситуация е по различно от лидерството във високо

технологична бизнес среда, както и лидерството по върховете на йерархията

сравненно с лидерството на малка група хора. Тези съображения показват, че е

много трудно да се даде едно общовалидно определение за лидерството и

особено за военното лидерство6. В повечето от анализираните от нас източници

присъстват следните характеристики:

Лидерството е способност да накараш хората да направят това

което искаш т.е. свързано е с притежаването на някаква власт над хората.

Лидерите мотивират хората да вършат неща главно чрез

убеждение, а не чрез принуждение.

Лидерите дават визия или перспектива за нешата.

Лидерството улеснява хората, като лидерът овластява хората да

правят това което искат.

Във военен контекст най- влиятелните модели обясняват лидерството

като функция на поведението, личностни черти или пък сензитивността или

адаптивността на различни ситуации. В началото на 90- те години на миналия

век, военното лидерство се разглеждаше като процес на повлияване на другите

за да изпълнят задачите, като им се дава цел, посока и мотивация7. Целта

дава на военнослужещите причина или обяснение, защо те трябва да правят

трудни неща при стресови обстоятелства. Тя установява приоритети, обяснява

важността и фокусира военнослужещите върху задачата, така че те да действат

по ефикасен и дисциплиниран начин. Посоката дава на военнослужещите

ориентация, как да бъдат изпълнени задачите, на основата на приоритетите

поставени от лидера. Стандартите, които се показват и налагат, дават на

военнослужещите усещане за яснота, ред и предсказуемост, а тежкото обучение

им дава увереност в себе си, лидера, бойната единица към която принадлежат и

въоръжението и бойната техника. Мотивацията дава на военнослужещите

желанието да правят всичко на което те са способни за да изпълнят задачата, тя

3

ги подтиква да бъдат инициативни, когато виждат нужда от действие.

Мотивирането на подчинените е възможно чрез грижа за тях, предизвикване с

интересно обучение, формиране на сплотен екип, награждаване на успехите и

предоставяне на отговорности с които те могат да се справят.

Като основни принципи на военно лидерство се посочват:

1. Води чрез личен пример.

2. Търси отговорност и поемай отговорност за своите действия.

3. Познавай себе си и търси самоусъвършенстване.

4. Бъди технически и тактически подготвен.

5. Вземай добре обосновани и навременни решения.

6. Познавай своите подчинени и се грижи за тях.

7. Дръж подчинените си информирани.

8. Развивай чувство за отговорност у подчинените си.

9. Увери се че задачите са разбрани, проконтролирани и изпълнени.

10. Изграждай и развивай екип.

11. Използвай формированието си в съответствие с неговите

възможности8.

В края на 90- те години разбирането за военното лидерство беше

съществено развито като процес на повлияване на хората чрез даване на цел,

посока и мотивация, докато действат за изпълнение на задачите и

усъвършенстване на организацията9. Промените в схващанията са свързани с

разбирането, че армията трябва да се промени като се преврърне се в обучаваща

се организация, която да съответства на разнообразните изисквания свързани с

глобалните промени промени в света, технологичния прогрес, промените в

схващанията за водене на бойни действия и новите заплахи за сигурността като

например тероризма 10. Обучаващите организациии са изградени, екипирани и

структурирани така, че да се обучават на много бързи обороти. Те се адаптират,

оцеляват и израстват чрез увеличаване на възможностите на всички членове11.

Преобладава мнението, че обучаващите се организации могат да бъдат разбрани

само в контекста на системното мислене и в този смисъл то е парадигмата на

успешните лидери в бъдеще12.

Съвременните схващания за военно лидерство обединяват много теории,

свързани с установяване на лидерските характеристики и условията за тяхната

проява. Те се стремят да отговорят на изискванията на новия лидерски

4

континиум чрез изграждането на основана на компетентността лидерска

система13. Повечето от тях се опитват да дадат отговор на три основни въпроса:

1. Какъв трябва да бъде военният лидер т.е. неговият характер?

2. Какво трябва да знае военният лидер т.е. неговата

компетентност?

3. Какво трябва да прави т.е. какви трябва да бъдат неговите

действия или приложението на горните две дименсии?

От психологическа гледна точка отговора на тези въпроси е свързан с

изясняване това какви ценности, индивидуални качества, знания и умения са

необходими на военния лидер за да бъде ефективна дейността му. Ценностите

са базисен компонет, тъй като армията е основана на ценности институция.

Нещо повече армията се приема за пазител на ценностите на нацията и

държавността. При едно широко мащабно изследване имащо за цел сравняване

на ценностите на бизнес лидери и офицери проведено преди няколко години,

Дж. Томас14 открива, че лидерските ценности в армията са силно повлияни от

военната култура и значително се различават от лидерските ценности в бизнеса.

На първо място от военния лидер се очаква да изразява ценностите на

нацията тъй като той е не само исторически, но и съвременен символ на

държавността. От военния лидер се изисква да задава високи стандарти, да

лидерства чрез личен пример, като действията му се основават на закона и

общоприетите ценности и да влияе на подчинените си да правят същото.

Военните лидери трябва да установяват и поддържат климат, в който към всеки

човек се отнасят с уважение и да създават условия в които хората са

мотивирани да реализират целия си потенциал. Или както накратко формулира

своята лидерска философия един авторитетните практици и теоретици в

областта генерал Денис Реймер, военните лидери трябва да правят това което е

законово и морално правилно, да създават среда която е толерантна към

грешките и освободена изискването за безпогрешна дейност, където

военнослужещите могат да реализират пълния си потенциал и да живеят по

“златното правило” като поставят на първо место грижата, уважението и

честността към подчинените15.

Отговора на въпроса -какъв трябва да бъде военният лидер позволява за

бъдат описани индивидуалните особености на военния лидер. Обикновено те

Генерал Денис Реймер е бивш началник на щаба на Сухопътните войски на САЩ

5

се разглеждат като съставени от два основни компонента- ценности и

индивидуални качества.

Основните ценности, които военният лидер трябва да притежава са вярност към

народа, конституцията, законите на страната, военните устави, армията, бойната

част и другарите; безкористна служба на Родината; посветеност на военната

служба; честност и принципност; чест и достойнство; уважение на личността;

смелост и др.

1 Клаузевиц, К. (2001). Теория на голямата война, Софи-Р.

2 Сун Дзъ (1998) . Изкуството да побеждаваш, Хомо Футурус.

3 Явашчев, С. (1999). Офицерът водач в българската войска (1919- 1944).

Трудове на академията, с. 192- 200.

4 Явашчев, С. (1999). Офицерът водач в българската войска (1919- 1944).

Трудове на академията, с. 192- 200.

5 Gumbert, J. (1999) Leadership in the Digitized Force, Military Review,

Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General Staff

College, Jan/Feb, p.13.

6 Bolman, L., Deal, Т. (1991). Reframing Organizations, San Francisco: Jossey-Bass

7 Military Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 31 July 1990.

8 Military Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the Army, Washington, DC, 31 July 1990.9 Army Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 31 August 1999.

10 US Army Training and Doctrine Command (TRADOC) Pamphlet 525-5, Force XXI

Operations, Fort Monroe, VA: Headquarters, TRADOC, August 1994, 4-1, 4-11;

Gumbert, J. (1999) Leadership in the Digitized Force, Military Review, Headquarters,

Department of the Army , US Army Command and General Staff College, Jan/Feb.

11 Senge, P (1990) The Fifth Discipline: The Art and Practice of the Learning

Organization, New York: Doubleday Publishing.

12 Senge, P (1994). The Fifth Discipline Fieldbook: Strategies and Tools for Building a

Learning Organization, New York: Doubleday Publishing.

13 Pritchard, K. (1999).Competency Based Leadership for the 21 Century, Military

Review, Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General

Staff College, May/Jun, p.13- 24.

6

Необходимите индивидуални лидерските качества се разделят на

психически и физически. Психическите включват воля, самодисциплина,

инициатива, увереност, интилигентност, решителност, самоконтрол, баланс и

стабилност. Най- важните физически качества са здраве, физическа

подготвеност и издържливост за понасяне на несгодите на военната служба.

Отговора на въпроса - какво трябва да знае военният лидер очертава

определено равнище на знания и умения, които военният лидер трябва да

притежава. Те произтичат от основните функции, които всички военни лидери

трябва да изпълняват за да може една организация да действа ефективно16 Те

всъщност определят уменията, които един успешен военен лидер трябва да

притежава. Тези функции са:

1. Общуване.

2. Супервизия- контролиране, насочване, оценка и планиране на

усилията на подчинените, така че да се осигури изпълнението на задачата.

3. Обучение и съветване- подобряване на изпълнението чрез

преодоляване на проблеми, увеличаване на знанията , придобиване на нови

умения и перспективи.

4. Развитие на екип.

5. Технически и тактически професионализъм.

6. Вземане на решения.

7. Планиране.

8. Използване на наличната система

14 Thomas, J. (1999). Personality and motivational predictors of military leadership

assessment in the United States Army Reserve Officer Training Corps. In:

Dissertation-Abstracts-International.

15 Reimer, D. (1997). Leadership for the 21st Century: Empowerment, Environment

and the Golden Rule, Military Review, Headquarters, Department of the Army , US

Army Command and General Staff College, Jan/Feb, pp. 47 – 50.

16 Деветте функции на военния лидер са очертани за пръв през 1976 г. в едно

широкомащабно изследване на военни лидери с ранг от ефрейтор до генерал в

Американската армия публикувано в Military Leadership, Field Manual, No. 22-

100, Headquarters, Department of the Army, Washington, DC, 31 July 1990, pp.66-

68.

7

9. Професионална етика- вярност към нацията, армията,

формированието.

Съвременните схващания обобщават и доразвиват това разбиране за

лидерската компетентност като я структурират в пет основни направления:

Междуличностни и познавателни (когнитивни) умения – знания за

хората и как да се работи с тях включващи вербално и невербално общуване,

решаване на проблеми, ръководство, съветване, обучаване, мотивиране,

овластяване, изграждане на екипи и работа с тях.

Концептуални умения – способност за разбиране и прилагане на

идеи, творческо, критично и аналитично мислене

Технически умения – това са основните военни умения свързани с

оръжията и бойната техника

Технологични умения включващи най- вече информационна и

компютърва компетентност

Тактически умения – способността за вземане на правилни

решения за ръководство на формированието в мирно и военно време17.

Установено е, че всички успешни лидери използват тези умения, но

тяхното приложение зависи от позицията на лидера в организацията. Например

честотата и детайлността на супервизията или контрола, които взводния

командир упражнява върху войниците си би била неподходяща за батальонния

командир по отношение на батальона му.

Отговора на въпроса - какво трябва да прави военния лидера очертават

дейността или основните функции на военния лидер. Те се разграничават на

три големи групи:

Повлияване което включва общуване, вземане на решения и

мотивиране на подчинените за изпълнението им.

Действане или това са нещата, които трябва да бъдат извършени за

да се изпълнят непосредствените задачи като планиране, подготовка и

изпълнение, включително управление на ресурсите и грижа за хората, а също

така оценка на ефективността на системата или плана за действие от гледна

точка целта и задачите.

17 Pritchard, K. (1999).Competency Based Leadership for the 21 Century, Military

Review, Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General

Staff College, May/Jun, p.13- 24.

8

Усъвършенстване – дейността извършвана за увеличаване на

способността на организацията (бойната единица) за изпълнение на настоящи и

бъдещи задачи, включваща развитие на подчинените като лидери, създаване на

климат за усъвършенстване на бойната сглобеност на екипите и бойните

единици, търсене на усъвършенстване и организационен растеж18.

Съвременните разбирания за военното лидерство акцентират върху

взаимно свързаността на тези компоненти. От друга страна растежа във

лидерската йерархия носи нови отговорности и е свързан с развитие на

допълнителни качества и усъвършенстване на уменията и дейността.

2. Равнища на военно лидерство

Eдна от причините за различните схващания относно военното лидерство

е свръзнана с различните нива на военната организация, които предявяват

различни изисквания към упражняването му. До началото на 90- те години в

специализираната литература и военните доктрини бяха разграничавани две

нива на лидерство – младше и старше. Лидерските функции и стилове се

анализираха от гледна точка на две моди – директно и индиректно лидерство, в

зависимост от това как се оказва влияние върху изпълнението на задачите19.

Редица изследвания проведени в армиите на САЩ и страните от Западна Европа

позволиха идентифицирането на четири етапа в лидерския континуум – първо,

средно, горно и висше ниво. Всяко от тези нива изисква директна и индиректна

мода на влияние в пропорция , която се променя в зависимост от нивото20.

Допуска се, че тези четири по- малки категории ще дадат възможност за

създаване на по адекватни методи за развитие и ръководство на военните

лидери. В края на 90- те години голяма популярност придоби разделянето на

нивата на военно лидерство на три – пряко (младше), организационно (старше)

и стратегическо21. Един от признатите авторитети в областта Бернард Бас

18 Army Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 31 August 1999.

9

посочва че основните принципи на военното лидерство не са се променили,

променили са се условията в които те се прилагат. Нещо повече той счита че

основните принципи са едни и същи за всички нива от военната йерархия, но

практиката изисква те да се диференцират за младшите, старшите и

стратегическите лидери22. Други автори посочват, че военните лидери трябва да

съчетават уменията необходими за всички нива и да бъдат стратегически,

организационни и преки лидери23.

Всъщност методологическа основа на разделянето на нивата на военно

лидерство е стратифицираната системна теория като средство за анализиране

увеличаването на комплексността на изисванията към военнослужещите от най

ниското ниво до най- високото ниво на военната организация 24. Тя позволява

разграничаване на три нива на лидерство във всяка военна организация.

1. Пряко (младше) военно лидерство. То е свързано е с директното

изпълнение на конкретни задачи. Лидерите изпълняват дейността си чрез пряко

мотивиране на подчинените за изпълнение на задачите. В Българската армия

19 Military Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 31 July 1990, pp.66-68.

20 Pritchard, K. (1999).Competency Based Leadership for the 21 Century, Military

Review, Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General

Staff College, May/Jun, p.13- 24.

21 Army Leadership, Field Manual, No. 22-100, Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 31 August 1999.

22 Bass, B. (1998). Leading in the Army After Next, Military Review, Headquarters,

Department of the Army , US Army Command and General Staff College, №4, pp.

46- 51.

23 Craig, D. (1999). Designing a Battalion Leadership Program, Military Review,

Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General Staff

College, №3, pp.13- 19; Ervin, K., Decker, D. (2000). Adaptive Leaders and the

Interim Brigade Combat Team, Military Review, Headquarters, Department of the

Army , US Army Command and General Staff College, №5, pp. 24- 28.

24 Jaques, E. (1989). Requisite Organization: The CEO’s Guide to Creative Structure

and Leadership, Arlington, VA: Cason Hall; Jacobs, T., Jaques, E. (1990). Military

Executive Leadership, in K.E. Clark&M.B.Clark (Eds.). Measures of Leadership.

West Orange, NJ, Leadership Library of America, Inc.

10

най-ниското равнище включва: командир на отделение (разчет, екипаж), на

взвод, рота и командир на батальон. Прякото лидерство се упражнява чрез

лично влияние върху подчинените, фокусира се върху настоящето и близкото

бъдеще, свързано е с управленски действия и супервизия, насочени към

структурата, задачите и постигане на целите. Обхвата на работа включва

развитие и въвеждане на процедури и диагностично решаване на проблеми. За

прекия лидер най- важни са междуличностни, техническите и тактически

умения. Прякото лидерство съдържа по- малко неяснота и комплексност,

защото пряко се констатира изпълнението на задачите, решаването на

проблемите и обратната връзка е непосредствена25.

2. Организационно (старше) военно лидерство. То обхваща средните

нива на управление в армията. За Българската армия включва нивата бригада,

командване. Организационните лидери влияят индиректно, чрез повече нива на

подчинение от преките лидери. Техните отговорности са съсредоточени върху

непрякото улесняване на изпълнението на задачите чрез решения, процедури,

разпределение на ресурсите и намаляване на несигурността. Организационните

лидери имат екипи (щабове), които им помагат да ръководят и управляват

организационните ресурси. Те се грижат за организацията на дейността по

ресори и планират задачите през следващите две до десет години.

Допълнителните нива на подчинение затрудняват възможността за пряко

наблюдение на резултатите от дейността. Организационният лидер трябва да се

справя с по-голяма комплексност, с по-голяма несигурност и с по-голям брой

неочаквани ефекти от дейността. Той трябва да притежава високо ниво на

концептуални умения.

3. Стратегическо военно лидерство. То формира организационната

култура, разпределя ресурсите, дава стратегическата визия и подготвя

подчинените си формирования и армията като цяло за нейните бъдещи задачи.

Стратегическото лидерство придава стойност на организацията чрез създаване

на усещане за разбиране и цел на цялостната армейска дейност.

Стратегическите лидери работят в неясна среда върху комплексни проблеми, те

В повечето западни армии включително американската, включва военни лидери със звание от полковник до двузвезден генерал25 Проблемите за военното лидерство в звената отделение, взвод, рота са обстойно представени в Марков, К. (1999). Психология на управлениета и командира на подразделението, Антос, Шумен

11

са в състояние влияят на събития, но са повлияни от събития извън армията.

Комплексността произтича от необходимостта за разбиране на средата извън

армията – законодателна и изпълнителна власт, медии, обществено мнение и др.

Отговорност на стратегическите лидери е да интегрират организациите си в

дългосрочна перспектива с външната среда. Те легитимират организацията в

по-широк контекст. Трябва да притежават същите умения, необходими за по-

ниските равнища на военно лидерство, но най- вече много високо ниво на

междуличностни и концептуални умения. Освен че създават стратегически

визии, те трябва да притежават умения за постигане на консенсус и вземане на

решения в екип, тъй като работят с не по малко влиятелни лидери, които не са

им пряко подчинени26.

3. Специфични особености на лидерските стилове в армията.

Съвременните военни схващания разглеждат лидерските стилове вътре в

континуума “авторитарност-демократичност”. Най-често дискутираните

лидерски стилове са:

- Директивен (авторитарен) лидерски стил. При използването на този

стил военният лидер дава точни указания как, кога и къде да бъде изпълнена

задачата и осъществява строг контрол върху изпълнението й. Той е подходящ в

ситуации, в които времето е кратко и лидерът няма възможност да разяснява

ситуацията. Този стил е подходящ при непосредствено ръководство на недобре

обучени екипи или военнослужещи. В бойни ситуации военният лидер

превключва на директивен стил даже и при наличие на добре обучени

подчинени.

- Участващ (демократичен) лидерски стил. Той е фокусиран върху

лидера и екипа. При получаване на задачата, военния лидер търси от

подчинените си информация, препоръки и обратна връзка, но крайното решение

е негово. Този стил е подходящ за военни лидери в случаи, когато има

достатъчно време за консултации или пък се работи с опитни и добре обучени

подчинени.

- Делегиращ (либерален) лидерски стил. При този лидерски стил

военният лидер дава власт и ресурси на подчинените си да решават проблеми и

26 Теорията на стратегическото лидерство е представена в Семерджиев, Ц. (2000). Стратегическо ръководство (лидерство). Софттрейд, С.

12

да вземат решения без съгласуване или санкция от негова страна. Този стил се

използва за работа с добре обучени и опитни подчинени или когато лидерът

иска да даде възможност на подчинените си да придобият лидерски опит. В

крайна сметка лидерът носи отговорност за извършените (или неизвършени)

действия, но и държи подчинените си отговорни за техните действия. Този стил

най- често се използва от стратегическите и старши лидери.

Промените в схващанията за лидерството през 80–те години и по

конкретно концепцията за трансформационното лидерство е повод за широка

дискусия в армейските среди през последното десетилетие на двадесети век27.

Всъщност модерните идеи за военното лидерство в определена степен се

свързват с двата алтернативни модела - транзакционния и трансформационния

лидерски стилове28. Редица автори считат, че трансформационното лидерство е

не само нов прочит на идеите за харизматичното лидерство, което винаги е било

популярно в армейските среди, но и отговаря на изискванията на бързо

променящите се условия в края на двадесети век29. Анализирайки широк кръг

литературни източници, Уок30 посочва, че през 90-те години ситуационните

теории започват да губят влияние, тъй като теорията за лидерството въвежда

нова версия за харизматичния лидер – версията за трансформационния лидер.

Той описва този нов лидерски тип по следния начин: “Трансформационният

27 Bass, B. (1998). Leading in the Army After Next, Military Review, Headquarters,

Department of the Army , US Army; Gayvert, D. (1999). Leadership and Doctrinal

Reform, Military Review, Headquarters, Department of the Army , US Army

Command and General Staff College, № 3, pp.18- 24 ; McAlister, J. (1998). Vision

Precedes Success, Military Review, Headquarters, Department of the Army , US

Army Command and General Staff College, № 1, pp. 24- 30.

28 Ulmer, W. (1998). Military Leadership into the 21st Century: Another "Bridge Too

Far?" Parameters, Spring, pp. 4-25.

29 Keithly, D., Tritten, J. (1997) A Charismatic Dimension of Military Leadership,

Journal of Political and Military Sociology, Vol.25, 131- 146; Bognar, A. (1998).

Tales from Twelve O’Clock High: Leadership Lessons for the 21st Century, Military

Review, Headquarters, Department of the Army , US Army Command and General

Staff College, №1, pp. 94- 99.

30 Walck, C.(1997). Management and leadership. – In: Developing leaders (Ed. by

C.Fitzgerald & L.Kirby). Palo Alto, Davies Black Publishing, pp. 55-79.

13

лидер формулира и фокусира вниманието върху ясна визия за бъдещето,

придобива харизма от взаимодействието с последователите си, грижейки се за

техните индивидуални потребности; преобразява тези свои последователи така,

че да надскочат собствените си интереси в името на колективната цел и

управлява промяната, комплексността и екипите”31. Авторът прави

диференциална характеристика на двата противоположни типа лидерство –

транзакционен и трансформационен. Първият тип той характеризира като

поддържащ статуквото чрез изясняване на ролите и задачите. Транзакционният

лидер удовлетворява потребностите на подчинените си в замяна на изпълнение

на служебните задачи от тяхна страна и, което е особено важно като

отличителна характеристика, работи със съществуващата култура. Най-често

разграничението между тези два типа се измерва по скалата “традиционност-

новаторство”. Бас посочва, че транзакционното лидерство включва обмен

между лидери и последователи, който отразява по-традиционните форми на

“управление чрез цели”. При този обмен лидерите конкретизират изискванията,

както и условията и наградите за тяхното изпълнение, което може да има

положително въздействие върху последователите. Ефектите от

трансформационното лидерство обаче надхвърлят в много висока степен това

ниво. Тези повишени резултати се дължат на няколко типа трансформационно

поведение. Едното от тях е поведение на ролеви модел, на което последователите

искат да подражават. Другото е осигуряване на смисъл и предизвикателство, за

да ги вдъхнови да участват в цели, надхвърлящи техните лични интереси.

Третото е споделена визия за резултата от общата дейност, а четвъртото

включва насърчаване на нови начини за мислене, нови подходи към проблемите

и учене от грешките. Петият тип поведение представлява зачитане на личните

потребности, желания и способности на всеки индивид.32 Най-общо,

психологическата характеристика на трансформационния лидер включва

въображение, творчество, гъвкавост и способност да се осмисли комплексността

- качества, които са необходими, за да се мотивират подчинените и да се

осигури тяхната отговорност и включеност в процеса на организационното

31 Walck, C.(1997). Management and leadership. – In: Developing leaders (Ed. by

C.Fitzgerald & L.Kirby). Palo Alto, Davies Black Publishing, р.62.

32 Bass, B. (1998). Leading in the Army After Next, Military Review, Headquarters,

Department of the Army.

14

развитие. Обобщено трансформационният лидер създава свят към който

хората искат да принадлежат.

Какво означава всичко това във военен контекст?

Използването на трансакционния стил включва техники като:

- мотивация на подчинените чрез награди или заплахи за наказания;

- писмени указания за работа;

- определяне на условията и ограниченията за изпълнение на задачите,

ползите от успеха и последиците от неуспеха включително дисциплинарните

санкции;

- управление чрез изключенията – лидерът акцентира върху грешките на

подчинените и участва само, когато нещата не вървят добре.

Трансформационният стил подготвя подчинените за

предизвикателството на бъдещото развитие. Този стил развива и усъвършенства

подчинените, тъй като акцентира на личния и професионален растеж и

усъвършенстване на организацията. Той позволява на военния лидер да се

възползва от знанията и уменията на опитните подчинени, които биха могли да

имат по- добри идеи за изпълнение на задачите. Военните лидери, които

използват този стил аргументират своите решения и действия и дават

възможност на подчинените си да проявяват инициатива и активност.

Изложеното дотук позволява да заключим, че трансформационният стил на

лидерство е особено подходящ при условията на реформа в българската армия.

От друга страна, разбирането, че транзакционният стил има за основа

наградите и наказанията и следователно е отживял, а трансформационният - е

свързан с вдъхновението и промяната и следователно представлява

единственият възможен избор, е твърде опростено. Не всички ситуации във

военен контекст предполагат използването на трансформационен стил на

лидерство. Той е ефективен при определени условия, когато са назрели промени

и съществуват нови възможности, а също и в моменти, когато организацията е

пред криза, нестабилност или трябва да се промени. Съществуват ситуации, при

които този трансформационният стил би бил неприемлив, например когато

подчинените са неопитни, немотивирани или изпълнението на задачите не

позволява значителни отклонения от установените норми.

През 2000 година Кейн и Трембъл провеждат изследване, в което

анализират взаимовлиянието между трансформационното и трансакционното

15

лидерско поведение на трите ръководни равнища в Американската армия.

Установяват, че трасформационното поведение увеличава въздействието на

трансакционното поведение като мотивация за работа и емоционална

ангажираност. Влиянието върху мотивацията зависи от равнището на

лидерство33.

В заключение можем да обобщим, че военни лидери, които разчитат

единствено на трансакционния стил и не го комбинират с трансформационния,

обикновено придизвикват само краткосрочна мотивация, обезокуражават

поемането на рискове и търсенето на иновации. Изследванията показват, че най-

ефективните лидери комбинират различни стилове и техники, които най-добре

подхождат на ситуацията и характеристиките на подчинените.

Съвременните схващания за военното лидерство отразяват промените в

задачите на армията, развитието на военното дело, а също и най- новите научни

схващания за лидерството без да отсътват от традиционното разбиране, че най-

съществения елемент на бойната мощ е компетентното и уверено лидерство.

Литература

33 Kane, T.; Tremble, T. (2000). Transformational leadership effects at different levels

of the Army. In: Military Psychology. 2000; Vol 12(2): 137-160.

16