3 - 4 февруари 2018 г. 5ТАЛАНТ

Нели ПИГУЛЕВАВ средата на януари вестник

„Утро“ получи кратко и изрази-телно писмо от Холандия. В не-го русенският художник, който от години живее в Страната на вятърните мелници, разказва-ше за предстоящото откриване на изложба на български авто-ри в една от престижните гале-рии - „Пулхри“ в Хага. Писмото завършваше с топли и сърдеч-ни поздрави за „Утро“ и за Ру-се. Макар и сдържани, тези ня-колко изречения преливаха от емоция и гордост, но и от спо-таен копнеж по приятелите, по русенските улици, по дунавски-те залези...

Въпросната изложба е поред-на за Кънчо Кънев. Трудно му е да преброи колко пъти се е представял самостоятелно или с колеги. В „Пулхри“ компания-та е повече от престижна: освен работещите в кралството Ради-на Данкова, Рада Якова, Чавдар Илиев и Кънчо Кънев, другите български автори са Светлин Русев, Емил Попов, Станислав Памукчиев, Николай Майсто-ров и Ивайло Мирчев.

В Нидерландия съм вече 28 години, някак незабелязано се търкулнаха, не ги усетих, за-лисан в многобройните излож-би, разказва Кънчо Кънев. И признава, че когато заминал за Страната на мелниците и дър-веното сабо, всъщност напра-вил реалност една своя юноше-ска мечта.

Един от художниците, пред които се прекланял любимият учител на Кънчо - Кирил Стан-чев или Бай Киро, бил Рем-бранд.

„Дълго сме говорили за жи-вописта и живота на този велик човек, дълги часове съм прека-

рал над каталозите с негови кар-тини. Пожелах си някога да за-стана пред оригинала на него-вия живописен шедьовър „Нощ-на стража“ в „Райхс музеум“ в Амстердам. И ето че един ден се оказах изправен пред това заше-метяващо платно. Не усетих как сълзите бавно

потекоха по лицето миНе знам колко време съм сто-

ял там. Група шумни млади по-сетители ме извади от транса“, разказа русенецът.

Тогава той гостува в Холан-дия по покана на своя приятел Тео Костер, с когото се запозна-ва на пленер в Полша. Двамата художници си допадат много и решават да продължат „купо-на“ и след пленера, като Кънчо отиде при Тео в Холандия. То-ва става през далечната 1989 г., когато не е никак лесно за млад човек от соцлагера да се озове в капиталистическа монархия.

Тео попълни куп докумен-ти и декларации, за да получа нужната виза, спомня си русе-нецът. Той цени неимоверно ви-соко жеста, който е направил за него човекът, с когото си оста-ват приятели и до днес. Нещо повече, предстои през април Кънчо Кънев да бъде първият художник, с чиито творби Тео Костер открива новата си гале-рия. При толкова много холанд-ски автори той избра мен! - рад-ва се българинът.

След зашеметяващата среща с Рембранд той се озовава в Ам-стердам и на юбилейната излож-ба на друг гений - Ван Гог. Това второ преживяване Кънчо опре-деля като „невероятен празник“. И простичко обяснява: „Спон-танно дойде и следващата ми мечта: да остана в тази страна, където са творили тези гении на

изкуството“. Отначало рисувал в ателието

на Теонаправил три картини, а след

няколко дни колекционери ку-пили работите. След покупката Кънчо и Тео се почерпили здра-во, по думите на русенеца, и хо-ландецът му казал: „Ти ще оста-неш тук“.

На шега ли, наистина ли, но на Христова възраст заживях в Холандия като свободен ху-дожник, разказва Кънчо. Той се вписва във волния живот на тамошната бохема и става един от малкото художници в Холан-дия, които се издържат на сво-бодна практика - според статис-тиките това са едва 3 процента от всички творци.

„Бяха шеметни времена. Ра-ботех с няколко галерии, в кои-то правех изложби на две го-дини. Нямах проблеми, че съм българин. Холандия е страна, дала подслон на свободолюби-вите философи Декарт, Спиноза и Якоб Бьоме. Дали затова или по друга причина, но хората там ме приеха като един от тях, ка-то равен и достоен за уважение. Първата ми изложба беше във Фасете галерия в Хага. Мина много добре и галеристите Лео Хортенсиус и Илзе Вауве поже-лаха да продължим да работим съвместно“, казва русенецът.

Аз съм космополит, обясня-ва той. „За мен е важно да имам местенце, където да рисувам - тогава всичко е чудесно и ни-що друго не ми трябва. Това ми казваше имоята спътница, гениалната

скулпторка и художник Маргарита Пуева, моята

Кралицакоято изгубихме преди го-

дина и която винаги ще отек-

ва със светла болка в сърцето ми. Тя обичаше да казва: „На Кънчо му дай материали за ри-суване и за него няма значе-ние къде е...“. Един от незабра-вимите ми спомени е свързан с инсталация, която направих в Папуа, Нова Гвинея. Идеята се роди спонтанно на един не-обитаем остров, темата беше „Очи“. Получи се и бях дово-лен. А емоцията там не може да се предаде с думи. Бях на мес-тата, в които е изяден през 1961 година Майкъл, син на Рокфе-лер. Един ден до мен се добли-жи един от местните, искаше да се снимаме и да му дам цигара. Носеше нещо черно под мишни-ца. Попитах нашия ръководител какво носи този човек. Оказа се, че е мумифицирал умрялата си майка и я носи със себе си. Ле-ле, рекох си, дадох му цигара и няколко химикалки и бързичко се отдалечих“.

От това пътуване той пази и други, по-красиви спомени. За веселата компания на осемте холандски художници, за това как се запасили в Сингапур с много бутилки уиски, тъй ка-то в Индонезия алкохолът е за-бранен. И за вълшебните гледки под вода в Манадо - една от три-те най-добри дестинации за под-водно гмуркане. Е, и там Кънчо не минал без премеждия -

брадата и мустаците му замалко да станат причина да

се удави те попречили шнорхелът и

маската плътно да прилепнат до лицето му и водата нахлула. Но приказният подводен свят, оно-ва дълбоко синьо, невероятни-те риби и коралите останали за-винаги в съзнанието на худож-ника. Делфините, фосфоресци-ращите водорасли, плаването с

ветрохода „Катерина“, на бор-да на който той спял на палу-бата - „най-голямата спалня на света“, както се шегува Кънчо, докато разказва незабравимите си спомени.

Освен в Папуа, много добре се почувствах и в Ню Йорк, признава Кънчо. Потапянето му в града, който никога не спи, също било много емоционално. „Нямаше обаче да издържа, ако не бях си спретнал импровизи-рано ателие в банята на хотел „Рузвелт“ в Манхатън. Даже и малка изложба си направих в тази баня, абе, щура работа. Така след като разглеждах до из-тощение шедьоврите в МОМА, Гугенхайм, Историческия му-зей, Гагосиан галерия, след това се прибирах в моята миниатюр-на „светая светих“, за да остана насаме със себе си“, спомня си русенецът.

За него Париж, Лондон, Ню Йорк, Берлин, Дюселдорф, Мюнхен, Виена, Копенхаген, Рим, Барселона, Брюксел не са туристически дестинации, а са места, където той разглежда бо-гатите музейни колекции и

запълва ненаситната потребност да трупа

впечатления от работата на стари майсто-

ри и съвременни автори. Но неизменно най-дълбоко

в душата му си остават Русе и България. „Винаги с голяма ра-дост се завръщам у дома поне два пъти годишно. Там ме ча-кат толкова близки, приятели и колеги, чакат ме незабравими-те спомени от моето детство. За моята баба, събрала цялата обич на вселената и кротко ми я поднесла с детските приказ-ки привечер“, издава таланта си на разказвач живописецът.

„Мама, моята съкровена обич! Една стара мамина снимка ме връща в годините, които виж-дам сякаш с нови очи и търся прошка за всичко, което съм й причинил! Вая буквите по та-зи невидима стена на времето. Пълно е в душата ми“, продъл-жава художникът. И издава още едно признание: че приятели са го навивали да издаде книга със спомени и истории. Отначало не го възприемах сериозно, но се-га вече все повече се замислям, че може и да го направя - имам толкова изписани страници, казва той. А сред тези страни-ци има и много съкровена пое-зия, чрез която той продължава да води незрим разговор с него-вата Кралица Маргарита:

В какъв необятен свят ме захвърли тази гениална жена!

Остави една огромна тишина, наситена с толкова въпроси и ненамерени отговори“...

Миналата година за своя-та 60-годишнина той направи изложба в столичната галерия „Арте“. За тази година пред-вижда да представи самостоя-телна експозиция в Русе, в род-ния си град и в любимата си Художествена галерия, която е мястото, където винаги се виж-да с колеги и приятели. И така отново да се върне по пътеката назад във времето - към неза-менимите приятелства, които завинаги остават в сърцето - с вече отлитналия оттук Пламен Монев, и с Оги Балканджиев; към годините в Техникума по дървообработване /“Записах се заради дърворезбата - а часове-те по рисуване при художника Йордан Парашкевов бяха праз-ник!“/, към лудориите в Ста-рия „Здравец“, квартала, къде-то Кънчо е израсъл... И към ед-но още по-отдавнашно време, за което таченият в Холандия ху-дожник разказва така:

„Бях на четири години, баба ме заведе при една съседка. До-като те двете си говореха, аз се загледах в една рисунка в няка-къв стар вестник. Сякаш нещо ме озари: поисках да стана ху-дожник! И никога след това не съм и помислял за нещо друго. Сто пъти да се родя, това ще е!“. И Кънчо Кънев се чувства рав-новесно в тази роля. Може би защото е открил, че „Изкуство-то е топла сълза, изплакана от нас за самите нас“.

Снимки: Личен архив

В Холандия Кънчо Кънчев сбъднал юношеска мечта - да види Рембранд!

Художникът продължава

да води незрим диалог

със своята Кралица -

скулпторката Маргарита

Пуева