4 юни 2015, година 12, брой 6 (127) - първа част bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 6-7

СЕРЖ АЛИМИ

LE MONDE DIPLOMATIQUE Превод Венко Кънев

(На стр.2)

ГЪРЦИЯ, МЪЛЧАЛИВ ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТО

Н Л

А Й

Н

ПРОТЕСТНИ шествия, участие в избори, упраж-няване на властта. Тези три вида политическо действие имат една обща характеристика – на-

родните маси се отдалечават от управлението. Или ги отстраняват от него. Когато на 11 януари милиони французи манифестираха в името на солидарността с жертвите на атентатите в Париж, мобилизацията на средните класи контрастираше отново с по-скромната мобилизацията на работниците и младежите от крайни-те квартали. Вече от години „улицата“ се обуржоазява. Изборните урни – също. С всяко ново гласуване процен-тът на гласувалите намалява, паралелно с нивото на доходите. Представителността на национално ниво не е по-добра, защото е олицетворена от висшите класи. Политиката – спорт на елитите?

Това вече се вижда в европейската левица. Партия-

та на британските лейбъристи, създадена в началото на ХХ век от синдикатите, представляваше работническия електорат. През 1966 г. 69% от работниците даваха гласа си за нея, през 1987 г. я подкрепяха 45%, а на 7 май т.г. – 37%. Блеъризмът смяташе, че трябва да

се даде предимство на средните класи. Мисията беше изпълнена. С най-големия в историята си буржоазен електорат лейбъристите претърпяха най-голямата си загуба...

Политологът Патрик Лейнг смята, че „наблюда-

ваното в западните демокрации все по-голямо от-далечаване на народните среди от левите партии без съмнение има връзка с все по-малкото избраници от онеправданите среди, които живеят в трудни условия“. Да отсъдим сами. През 1945 г. една четвърт от френските депутати бяха работници или служители, днес са едва 2,1%. През 1983 г. 78 кметове на селища с над 30 хиляди жители произхождаха от тези две социал-ни категории, които са мнозинството от населението, 30 години по-късно са само 6. (1)

Е, представителна ли е системата? Повече от по-

ловината американци мислят, че държавата трябва да преразпределя богатството, като налага високи данъци

Одесняването – начин на употребана богатите, а от богатите – все пак човешко е – само 17% споделят това мнение (2). Начинът на функцио ниране на западните демокрации обаче гарантира, че ще се наложи отново и отново именно мнението на богатите, без истинска дискусия. Тази класа съзнава ясно интере-сите си и е напълно спокойна, докато развлекателни и отклоняващи вниманието теми изпълват медиите, които ѝ принадлежат и замъгляват обществените разисквания. И опълчват едно срещу друго народните съсловия.

Когато машината е добре смазана, не остава нищо

друго, освен да се привикат „мъдрите“ експерти, чиято мисия е да ни напомнят, че апатията на едните и гневът на другите се обясняват с „одесняването“ на нашите общества...

(1) Патрик Лейнг „Народните класи и представителната демокра-

ция във Франция“, Savoir/Agir, брой 31, Белкомб ан Бож, март 2015. (2) Вж. Ноам Шрайбер, „2016 hopefuls and wealthy are aligned on

inequality“,The New York Times, 30 март 2015.

Съпротивата срещу настъплението на търговията без никакви ограничения намери отзвук сред аме-риканските конгресмени, които се намръщиха пред искането на Барак Обама за бързо ратифициране на договора за Транстихоокеанско партньорство (TPP). Неоспоримата равносметка на Северно-американското споразумение за свободна търговия (НАФТА) две десетилетия след влизането му в сила не ги насърчава да продължат по същия път.

ЛОРИ М . УОЛЪК*

Ìèðàæèòå íà ñâîáîäíàòà òúðãîâèÿ

*Директорка на „Public Citizen’s Global Trade Watch“ (гражданска организация, която наблюдава све-товната търговия), Вашингтон, www.citizen.org.

СЕВЕРНОАМЕРИ -КАНСКОТО спора-зумение за свободна търговия (НАФТА,

от английски) , сключено между Мексико, Съедине-ните щати и Канада, влезе в сила на 1 януари 1994 г. с куп обещания. Инициаторите му непрестанно твърдяха, че то ще позволи да се развие тър-говският обмен, ще насърчи растежа, ще създаде работни места и ще намали незакон-ната имиграция. Вашингтон пост се захласваше пред „списъка на новите въз-можности и предимства“,

които споразумението щяло да предостави (14 септември 1993), а Уолстрийт джърнъл приветства идеята, че потре-бителите скоро ще могат да се възползват от „по-ниските цени на широка гама продук-ти“ (7 август 1992). „Лос Анджелис Таймс“ пък уверя-ваше, че „НАФТА ще създаде много повече работни мес-та, отколкото ще закрие“ (29 май 1993).

Тези успокоителни комен-

тари се отнасяха до търговско споразумение от нов вид. НАФТА не се задоволяваше, както предшествениците си, да намалява мита и да вдига квоти за внос, тя включваше уеднаквяване на нормите и предвиждаше много мерки за закрила на чуждестранните

инвеститори. Освен това раз-решаваше на компаниите да оспорват пряко национални политики, като завеждат дела срещу държавите. Същите мерки, които сега откриваме в проекта за Голям трансат-

лантически пазар (TTIP) (1). Равносметката от НАФТА двадесет години по-късно позволява да се измери про-пастта между твърденията и реалността и ни кара да се отнасяме с подозрение към

проповедниците на свободния пазар.

(1) Вж. „Трансатлантическо-то споразумение – тайфун, който заплашва Европа“, Монд дипломатик в Дума, 21 ноември 2013.

Илюстрация BARBARA KRUGER

24 ЮНИ 2015 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

(От стр. 1)

Думи, думи, думи...

„НАФТА е синоним на работни места. Американски работни места. Добре платени американски работни места. Ако не вярвах в това, не бих подкрепил това споразумение (...) Вярвам, че НАФТА ще създаде един милион работни места през първите пет години.“

Уилям Клинтън, президент на САЩ, 14 септември 1993.

„НАФТА е споразумение, което ще създаде работни места (...) Споразумение, което ще подобри околната среда, тъй като ще имаме допълнителни средства да се погрижим по-добре за нашата околна среда. Това е споразумение, което ще позволи да се увеличат заплатите (...) Споразумение, което ще доведе до намаляване на миграционните потоци, тъй като мексиканците повече няма защо да емигрират на Север, за да търсят работа: те ще могат да я намерят тук.“

Карлос Салинас де Гортари, президент на Мексико, 28 май 1993.

„Фирмите на XXI век, дори и най-малките, имат нужда да продават продуктите си в чужбина. Днес нашите предприятия изнасят повече от когато и да било и онези, които изнасят, плащат по-добре на работниците си (...) Затова искам от парламентаристите демократи и републиканци пълномощия да договарям търговски споразумения, за да защитя американските трудещи се чрез нови договори с Азия и с Европа, които ще установят една не само свободна, но и справедлива търговия.“

Барак Обама, 20 януари 2015.

„Ако сме амбициозни и постигнем глобално споразумение, богатството на Европейския съюз ще нарасне със 120 милиарда евро, а това на САЩ с 90 милиарда евро. Това вероятно ще създаде милиони нови работни места за нашите трудещи се. Енергията, генерирана от Големия трансатлантически пазар (TTIP), ще е възобновяема. Свободната търговия функционира по такъв начин, че постоянно увеличава размера на богатството, което една икономика може да произведе. Следователно, тези милиарди няма да са единствената печалба, а печалба, която ще се възобновява всяка година.“

Карел де Гухт, европейски комисар по

търговията, 10 октомври 2013.

През 1993 г. икономис тите Гари Хафбауър и Джеф ри Шот от Института за между-народна икономика „Питър-сън“ обясняваха, че НАФТА ще доведе до увеличение на търговския обмен с Мексико и Канада, което ще създаде 170 хиляди работни места пре-ди края на 1995 г. По-малко от

две години след тези бомбас-тични декларации Хафбауър сам призна, че ефектът върху заетостта е „близък до нула-та“. И добави: „Урокът за мен е, че трябва да се въздър-жам от предвиждания“(2). Това признание не пречи на института „Питърсън“ днес да ръси оптимистични прогнози за Големия трансатлантически пазар...

Ìèðàæèòå íà ñâîáîäíàòà òúðãîâèÿ

ВМЕСТО да открие нови пазари за американските фирми и да ги подтикне

да наемат работници, НАФТА улесни делокализацията на индустриални предприятия и отварянето на филиали в чуж-бина, по-специално в Мексико, където работната ръка е евти-на. В селскостопанския сектор множество американски пред-приятия, специализирани в преработването на хранителни продукти, също се премес-тиха на Юг. Снижаването на санитарните и екологичните норми, породено от спора-зумението, им позволи да се възползват от ниските мекси-кански заплати. Преди 1994 г.много хранителни продукти, преработвани в Мексико, бяха забранени за внос в САЩ, тъй като бяха преценени за опасни. Само един мексикански завод за преработка на говеждо месо имаше разрешение да изнася продуктите си на Север. Два-десет години по-късно вносът на мексиканско и на канадско говеждо се увеличи със 133%, което доведе до фалит на хиля-ди селски стопани (3).

Дефицитът в търговския

баланс на САЩ с Мексико и Канада непрекъснато се задъл-бочава. През 1993 г. той беше 27 милиарда долара, през 2013 г. вече надхвърляше 177 милиарда (4). Според изчисленията на Института за икономическа политика търговският дефицит с Мек-сико е довел до загубата на 700 хиляди работни места в САЩ в периода 1994-2010 г. (5). През 2013 г. 845 000 американ-ци са се обърнали към прог-рамата „Помощ за търговска корекция“, предназначена за загубилите работата си в ре-зултат на делокализациите в Канада и Мексико или поради увеличението на вноса от тези страни (6).

НАФТА не само съкрати

броя на работните места в САЩ, но се отрази и на ка-чеството им. Уволнените ра-ботници от индустрията се на-сочиха към вече пренаситения отрасъл на услугите (хотели-ерство, ремонти и поддръжка, ресторантьорство и т.н.), къ-дето заплащането е по-ниско и условията несигурни. Този приток на нови работници допринесе за намаляване на заплатите. Според Бюрото за трудова статистика две трети

Êàòàñòðîôàëåí òúðãîâñêè äåôèöèò

от уволнените по икономиче-ски причини работници, които са намерили работа през 2012 г., са били принудени да при-емат по-ниско заплащане. По-ловината от тях са получили с 20% по-ниски заплати. Като се знае, че през 2012 г. един американски работник пече-леше 47 000 долара годишно, загубата се равнява на доход от около 10 000 долара. Това обяснява отчасти защо от два-десет години средната заплата в САЩ се задържа същата, докато производителността на труда се увеличава.

Някои от пропагандато-

рите на НАФТА бяха пред-видили още през 1993 г. това явление – на закриване на работни места и задържане на заплатите. Уверяваха обаче, че операцията в крайна сметка ще е изгодна за американските трудещи се, тъй като те можели да купуват по-евтини вносни стоки и така покупателната им способност щяла да нарас-не. Само че увеличението на вноса не поражда непременно намаление на цените. Напри-мер, в хранително-вкусовия отрасъл, въпреки тройно по-големия внос от Мексико и Канада, номиналната цена на хранителните продукти скочи с 67% от 1997 г. до 2014 г. (7). Поевтиняването на отделни продукти не беше достатъчно, за да компенсира загубите, понесени от милионите ниско квалифицирани трудещи се, чиито реални заплати паднаха през този период с 12,2% (8).

Не само американските

трудещи се пострадаха от НАФТА. Споразумението има-ше катастрофални последици и в Мексико. След като им бе разрешено да изнасят без ограничения, САЩ наводни-ха страната със субсидирана царевица, произведена от ин-тензивното им земеделие, и предизвикаха спад на цените, което разклати селската ико-номика на Мексико. Милиони селяни, прогонени от селата, мигрираха, за да бъдат наети в изнесените американски пред-приятия (9), а това доведе до намаление на заплатите в тях. Други се опитаха да преминат границата и да се установят в САЩ. Преселението на се-ляните изостри социалните проблеми в мексиканските градове и стана причина за разрастване на нарковойната.

Според президента Карлос Салинас де Гортари, държа-вен глава на Мексико при влизането в сила на споразу-мението, НАФТА е трябва-ло да намали миграцията на Север. „Мексико предпочита да изнася стоките си, а не гражданите си“, заяви той през 1993 г., уверявайки, че американският съсед може да избира между това да „приеме или мексиканските домати, или мексиканските мигранти, които да отглеждат същите домати в САЩ“. През 1993 г. в САЩ преминаха 370 000 мексиканци, през 2000 г. те бяха 770 000; през 1993 г. там живееха нелегално 4,8 милио-на мексиканци, през 2012 г. – 11,7 милиона ...

Това масово изселване

се обяснява преди всичко с взривяването на цените на продуктите от първа необхо-димост. Растящото използване на американска царевица за производството на етанол в крайна сметка доведе в сре-дата на първото десетилетие на новия век до покачване на цените, с тежки последици за Мексико, тъй като страната стана зависима от американ-ския селскостопански внос.

Цените на царевичните пи-

тки – основната храна в стра-ната, скочиха с 279% от 1994 до 2004 г. (10). За двадесет

години цената на продуктите от първа необходимост нарас-на седем пъти, а минималната заплата едва четири. НАФТА трябваше да донесе благоден-ствие, но повече от 50% от мексиканците живеят днес под прага на бедността. За дваде-сет години, от 1994 до 2014 г., БВП на глава от населението в Мексико се е увеличил едва с 24%, или със среден годишен ръст от 1,1%. От 1960 до 1980 г. той е отбелязъл 102% растеж (или 3,6% на година). Ако рас-тежът в Мексико бе продължил със същия ритъм, днес жизне-ното равнище в страната щеше да е близко до това в развитите европейски страни.

Красивите обещания се

изпариха и е полезно да се направи равносметката на този провал, за да се изгради по-справедлив модел на ико-номическа интеграция. Барак Обама призна многобройните недостатъци на НАФТА и уве-ри, че ще ги вземе предвид, за да „разреши някои проблеми“ с оглед на бъдещите договори за свободна търговия. Вместо да извлекат поуките от тези греш-ки обаче, сегашните преговори за Големия трансатлантически пазар (TTIP) като че ли се мъ-чат да ги възпроизведат.

ЛОРИ УОЛЪК

( 2 ) Уолстрийт джърнъл , Ню Йорк, 17 април 1995.

(3) „Interactive Tariff and Trade Dataweb“, Комисия по международна търговия на САЩ, http://dataweb.usitc.gov.

(4) Пак там.(5) Равносметка на създаде-

ните и загубените работни места. Gary C. Hufbauer и Jeffrey J. Schott, „Nafta: An assessment“ (НАФТА: оценка), Институт за международна икономика „Питърсън“, Вашингтон, ОК, 1993.

(6) Publ ic Ci t i zen , Trade Assistance Database, 2013, www.citizen.org/taadatabase.

(7) „Consumer Price Index Da t a b a s e “ , Бюро з а трудо -ва статистика, Министерство на труда на САЩ, Вашингтон, www.bls.gov/cpi.

(8) „Wage Statistics for 2012“, Администрация социално осигурява-не, февруари 2014.

(9) Разположените по грани-цата със САЩ заводи сглобяват стоки, предназначени за износ и освободени от мита, и са отворени за чужди капитали.

(10) Вж. Ан Виня, „Денят, в който Мексико беше лишено от тортиля“, Монд дипломатик, март 2008.

Илюстрация BARBARA KRUGER

МОНД дипломатик - 4 ЮНИ 20153

(На стр.6)

ТАЙНО СПОРАЗУМЕНИЕ С КОРУМПИРАНИ ЛИДЕРИ

Ïðîâàë íà åâðîïåéñêàòà ìèñèÿ â ÊîñîâîБезнаказани престъпления, огромен външнотър-говски дефицит, народ, който се изселва заради масовата безработица, ръководители, които на висок глас мечтаят за „Велика Албания“: Косово е в своя ад. Патронажът на Европейския съюз не му позволи да набере скорост, а корупционни практики злепоставят международната мисия, която цели да възстанови правовата държава.

АНА ОТАС Е ВИ Ч*

*Журналистка.

ЗА по-малко от година близо сто хиляди косо-вари са опитали да се изселят в Европейския

съюз. Притокът им се засили с настъпването на пролетта. Всеки ден цели семейства – родители, деца, старци, преко-сяват Сърбия, за да се доберат до унгарската граница. Според властите в Белград 60 000 албанци са поискали сръбски паспорти, за да получат евро-пейска виза.

„Седем години след като

бе обявена независимостта и Косово беше поставено под покровителството на Европейския съюз настъпи крахът“, казва Андреа Капу-села. До април 2011 г. той е бил икономически директор на Международното гражданско бюро (ICO), една от главните мисии, разположени в Косово. „Положението е по-лошо, отколкото преди настанява-нето на европейската мисия“, добавя италиан ският експерт, публикувал неотдавна поле-мична статия за европейската политика на Балканите (1). Според него сегашното поло-жение поставя под съмнение не само основателността на инвестициите на ЕС в стра-ната – над 4 милиарда евро за периода 1999-2013 г., но и доверието във външната поли-тика на съюза.

От есента на миналата

година ръководителката на европейската дипломация Федерика Модерни се опитва да потуши пожара, който об-хваща европейската мисия за възстановяване на правовата

държава в Косово (EULEX). Тази мисия, създадена през февруари 2008 г., има за цел да укрепи съдебните и поли-цейските институции. Тя раз-полага с годишно финансиране от 111 милиона евро и за нея работят хиляда и шестстотин души, които трябва да се борят с корупцията и с организирана-та престъпност. Срещу много от ръководните фигури в нея обаче има подозрения за неза-конно присвояване, както и об-винения срещу институцията, че прикрива злоупотребите.

„В продължение на годи-

на те не само са замели под килима разследването, но са го водили и към провал“, обвинява Мария Бамие, която раздухва скандала. Тази бри-танска прокурорка работеше за „екипа за независима наме-са“, натоварен да води борба с престъпната дейност в евро-пейската мисия. В доклад от 2012 г. тя предупреди висше-стоящите си ръководители за подозрения в корупция срещу двама висши функционери на мисията – италианския съдия Франческо Флорит, по това време председател на асоциа-цията на съдиите от EULEX, и главния прокурор Ярослава Новотна. Британската проку-рорка се позовава на записи от подслушани разговори между бившия секретар на здравното министерство на Косово Илир Толай, разследван за корупция и данъчни измами през 2010 г., и някои посредници. Послед-ните го уверявали, че били в контакт с двамата блюстители на закона и че те били склонни да проявят разбиране (2)…

„Øåôîâåòå íè âå÷åðÿò ñ ìàôèîòè“

ПРОКУРОРКАТА спо-менава и други ком-прометиращи случаи,

чиито следи водят към EULEX. Особено фрапиращ е случаят с влиятелния Фатмир Лимай, бивш министър на транспорта, обвинен в организирана прес-тъпна дейност и финансови злоупотреби. Или случаят с Енвер Шекирака, дребен ма-фиотски шеф от Прищина, за-подозрян за участие в бомбен атентат. Но странното е, че прокурорският доклад изчезва и всичко е прекратено.

През октомври 2014 г. най-

популярният косовски вестник –

Коха Диторе, се сдобива с подробности от досието и успява да разговаря с Катрин Фиърън, политически съвет-ник на новия шеф на EULEX, италианеца Габриеле Меучи. Журналистът Вехби Кайтази твърди, че по време на интер-вюто госпожа Фиърън е поис-кала от него да посочи източ-ниците си и го заплашила със съдебно преследване. Въпреки упражнения натиск вестникът започва да публикува жур-налистическо разследване в броя си от 27 октомври 2014 г. Разкритията стават причина за временно отстраняване от длъжност на… госпожа Ба-мие! Резолюцията на съдията Меучи е „трудова преумора“.

Освен това той обвинява бри-танката, че е дала информация на медиите. След завръщането си в Лондон госпожа Бамие обвинява началниците си, че са прекалено близки с могъщи политици, които са основен обект на разследвания за прес-тъпна дейност. „Как можем да изпълним мисията си, след като шефовете ни вечерят с мафио ти и с косовски полити-ци, заподозрени в корупция?“

Във връзка със скандала

Могерини се разпорежда да започне следствие. То е по-верено на професор Жан-Пол Жаке, бивш директор на Ин-ститута за висши европейски изследвания в Страсбург. Този специалист по международно право е ръководил между 1992 и 2008 г. правната служба на Европейската комисия – ин-ституцията, която делегира права на EULEX. В доклада си, публикуван на 14 април т.г., професор Жаке не смята, че е била прикрита някаква афера. Той говори по-скоро за поредица от административни грешки. Брюксел не бил дос-татъчно добре информиран за документа с подробности за подозренията към EULEX и висшите му кадри са закъсне-ли с разследването, защото са сметнали, че съдържанието на подслушаните телефонни раз-говори не е „с голяма степен на достоверност“. Професо-рът е на мнение обаче, че след предупреждението на госпожа Бамие до нейните ръководите-ли „е трябвало от самото на-чало да започне разследване“. Като се спира на заплахите към Вехби Кайтази (3), Жаке изразява мнението, че съвет-

ничката на шефа на мисията „е предупредила журналиста да не разпространява инфор-мации, засягащи престъпни случаи, защото по силата на косовските закони това би било нарушение“.

Според Кайтази не може

да се смята, че докладът на Жаке е независим: „Той заклю-чи, че не съм бил заплашван, че ставало дума за грешка в комуникацията. Истината е, че EULEX направо ме заплаши със съдебно преследване, ако публикувам статия“, ни казва журналистът. „Жаке се опита да омаловажи вероятността мисията да е замесена в ко-рупция“.

Все пак докладът се раз-

граничава от официалните изявления на европейските институции, които представят мисията в Косово като образец за възстановяване на една дър-жава. Професорът установява сериозни нарушения в рабо-тата на службата, представля-ваща Съюза, и говори за „вез-десъща“ корупция в страната, като уточнява, че „секторът

на правораздаването не прави изключение“. Седем години усилия за възстановяване на правовата държава не са били достатъчни, за да се изкоре-ни недобросъвестността в изпълнението на служебните задължения. Но „въпреки това трябваше да е било възможно да се поставят основите на система, способна да се бори с корупцията“. Според Жаке, мисията EULEX, чийто мандат свършва през 2016 г., ще загу-би смисъла си, ако не успее да се реформира. Струвало му се обаче, че прекратяването на дейността ѝ ще бъде преж-девременно, защото местната съдебна система изглеждала неспособна да води определе-ни дела.

В отворено писмо до Жаке

г-жа Бамие преценява доклада му като разочароващ и нето-чен. Вижда в него по-скоро доклад за вътрешно ползване, отколкото независим подход. „Разчитането [на записите] сочи, че парите наистина са били дадени“, подчертава Бамие. И съжалява, че раз-следването не засяга главния прокурор Новотна. Съжалява също, че разследването срещу Флорит е започнало едва през 2013 г. след информация от германските разузнавателни служби, а не въз основа на нейния доклад, предаден на началниците ѝ през 2012 г. Бамие цитира и имената на бивши колеги, които са под-крепили доклада ѝ, след което са били принудени да напуснат EULEX.

След грешките на Между-

народния наказателен съд за бивша Югославия (МНСЮ) (4) и в очакване все още на правни последици от доклада на американския прокурор Клинт Уилямсън относно не-законната търговия с органи и престъпленията на Армията за освобождение на Косово (АОК) (5), случаят „Бамие“ разкрива колко голямо е евро-пейското орезиляване: „Говори се за корупция, за организирана престъпност, но никога не се казва, че това е авторитарен, нестабилен режим, който ние създадохме. И че един прес-тъпен елит, произхождащ от АОК, краде обществените пари и се окопава във власт-та“, горещи се Капусела, кой-то е работил четири години за Европейския съюз в Косово.

(1) Andrea Lorenzo Capussela, State-Building in Kosovo: Democracy, Corruption and the EU in the Balkans (Държавно строителство в Косо-во: демокрация, корупция и ЕС на Балканите), I. B. Tauris, Лондон, 2015.

(2) Julian Borger, „EU’s biggest foreign mission in turmoil over corruption row“ (Суматоха в най-голямата мисия на ЕС в чужбина поради корупцио нен скандал), Guardian, Лон-дон, 7 ноември 2014.

(3) „Un journaliste d’investigation menacé par la mission européenne au Kosovo“ (Разследващ журналист заплашван от европейската мисия

в Косово), Reporters sans frontières, 31 октомври 2014, http://fr.rsf.org.

(4) Вж. Жан-Арно Деран, „Пра-восъдие“ за Балканите, Монд дипло-матик в Дума, 3 януари 2013.

(5) „Statement by the Chief Prosecutor of the Special Investigative Task Force (SITF) on investigative findings“ (Изявление на главния прокурор на специалната следстве-на група относно констатациите на следствието), 29 юли 2014, http://sitf.eu. Като следствие от този доклад косовският парламент трябваше до края на май да учреди специален съд за престъпленията, които са извън мандата на МНС.

44 ЮНИ 2015 - МОНД дипломатик

Óêðàèíñêàòà êðèçà — Западните ръководители бойкотираха честването в Москва на седемдесетата годишнина от Побе-дата над фашизма под претекст – украинската криза. За да изясни този конфликт, на 5 май 2014 г. Жан-Пиер Шевенман се срещна по мол-ба на френския президент с Владимир Путин. В настоящата статия той описва пътя, довел до разклащане на доверието, и очертава начини за излизане от него.

ЖАН -ПИЕ Р ШЕВЕНМАН *

*Бивш министър (на отбраната на Франция, който подаде остав-ка, когато Франция се включи във войната в Ирак, и създаде поли-тическата формация „Гражданско движение“ – Бел.прев.).

РАЗПАДАНЕТО на Съветския съюз в края на 1991 г. по решение на руския президент

Борис Елцин и на колегите му от Украйна и Белорусия премина мирно, тъй като пре-зидентът Михаил Горбачов не се противопостави. То обаче съдържаше огромен заряд от потенциални конфликти. В това мултинационално пространство двадесет и пет милиона руснаци останаха извън границите на Русия (наброяваща 147 милиона жители при последното пре-брояване от 1989 г, срещу 286 милиона в бившия СССР), в която пък живеят много други разнородни общности. Самоволното очертаване на границите освен това умножи напреженията между новите държави и малцинствата (Нагорни Карабах, Придне-стровието, Южна Осетия, Аб-хазия, Аджария и др.). Мно-го от тези мултиетнически държави никога по-рано не бяха съществували. Такъв е и случаят с Украйна. В своята история тя е била независима само три години, от 1917 до 1920 г., в резултат на разпада-нето на царската армия.

Украйна, такава каквато е днес, е родена през декември 1991 г. Тя е сглобена държава. Западните ѝ области са били част от Полша между двете световни войни. Източните са населени с рускоговорещи пра-вославни. Бреговете на Черно море са били османски. Крим никога не е бил украински преди решението за присъеди-няването му, взето без никакво допитване от Никита Хрушчов през 1954 г. Държавната тра-диция съществува отскоро, от по-малко от четвърт век. При-ватизацията през 90-те години позволи възникването на класа от олигарси. Те доминират над държавата, а не държавата над тях. Икономическото положе-ние е много тежко, дългът е значителен. Бъдещето на Ук-райна – присъединяване към Организацията на северноат-лантическия договор (НАТО) или неутралитет, е неразривно свързано с конфигурацията на силите на европейско и све-товно равнище. През 1997 г. Збигнев Бжежински писа, че единственият начин да се попречи на Русия да стане отново велика сила е да се изведе Украйна от нейното влияние (1).

Ñëó÷àéíî çàëèòàíå

НАПОМНЯНЕТО на фактите от миналото е от основно значение за

всеки, който иска да разбере на-стоящето. Сегашната украин-ска криза беше предвидима от времето на „оранжевата революция“ (2004 г.) и от пър-вия опит за присъединяване на страната към НАТО (2008 г.). Тази криза можеше да се предотврати, ако в момента на въвеждането на „Източно партньорство“ (2009 г.) Ев-ропейският съюз беше опре-делил преговорната рамка за асоцииране на Украйна по такъв начин, че да се съвмести с целите на стратегическото партньорство с Русия от 2003 г. за създаване на пространство за свободно движение „от Ли-сабон до Владивосток“.

Трябваше, разбира се, да се

отчетат тесните връзки между

украинската и руската иконо-мика. Това щеше да позволи на ЕС да избегне манипулира-нето му от привържениците на по-нататъшното разширяване на НАТО все по на изток. Вместо това Брюксел постави Украйна пред невъзможната дилема да избира между Ев-ропа и Русия. Украинският президент Виктор Янукович се поколеба, защото руската финансова оферта беше зна-чително по-съдържателна от европейската. Той поиска да се отложи подписването на договора за асоцииране, което трябваше да стане във Вилнюс на 29 ноември 2013 г.

Не зная дали отговарящият

за преговорите европейски комисар Щефан Фюле е из-пълнил директивите на Жозе Мануел Барозу, тогавашен председател на Европейска-та комисия, и дали въобще Европейският съвет е подла-гал на разискване въпроса, съдържащ зародиша на най-сериозната геополитическа криза в Европа от времето на евроракетите (1982-1987).

Президентът Путин заяви, че европейските власти (Барозу и Херман Ван Ромпой) са му отказали всякаква възможност да бъде разисквано съдържа-нието на договора за асоции-ране на Киев, под претекст че следва да се уважи суверени-тетът на Украйна.

Решението на Янукович

да отложи подписването на договора послужи като сигнал за т. нар. „проевропейски“ демонстрации на Майдана, които на 22 февруари 2014 г. доведоха до отстраняването му от президентския пост. Разбираемо е, че голяма част от украинската общественост мечтае за Европейския съюз. Но трябва да си зададем въ-проса, дали Европейската комисия е била упълномощена да изнася да изнася европейските нор-ми и стандарти извън Съюза. Манифестациите на Майдана бяха поощрявани на място от многобройни европейски и най-вече американски отго-ворни висши функционери (2), а неправителствените органи-зации и медиите започнаха ис-тинска информационна война. Дали тази открита подкрепа на манифестациите, чийто вътре-шен ред се осигуряваше главно от крайно десни организации („Десен сектор“ и „Свобода“),не създаваше объркване меж-ду правомощията на ЕС и инициативите на НАТО, та дори направо на Вашингтон и неговите служби? „Износът на демокрация“ може да приема различни форми.

Неприлагането на спо-

разумението от 21 февруари 2014 г. за президентски избори в края на годината и противо-конституционното отстраня-

ване още на следващия ден на един президент, който сигурно има доста недостатъци, но все пак беше избран, може да се тълкува като „революция“, но и като държавен преврат. В Москва се наложи втората интерпретация. Въпреки че до 1954 г. Крим беше руски, решението да се организира присъединяването му към Ру-сия, макар и чрез референдум, безспорно беше непропорцио-нална реакция. Тя противо-речи на постоянно потвърж-давания от Русия принцип за спазване на териториалната цялост на държавите, особено когато същият бе потъпкан при отделянето на Косово от Югославия. По отношение на Крим Путин постави страте-гическите интереси на Русия в Черно море над всякакви други съображения. Вероят-но се опасяваше, че новото украинско правителство няма да спази договора за наемане-то на Севастопол от Русия… до 2042 г.

Настоящата криза следова-телно беше случайно залитане встрани. Анексирането на Крим не беше програмирано. В края на февруари Путин за-криваше Олимпийските игри в Сочи, замислени като витрина на руския напредък. Той реа-гира пресилено на събитие, което Европейският съюз също не беше програмирал, но което необмислено окуражи. Ясно е също, че и ЕС беше подведен от инициативи, дошли от дру-

гаде, макар да срещаха значи-телна подкрепа в собствените му среди. Въпросът днес е дали европейците ще съумеят да възстановят контрола над ситуацията.

Путин вероятно не беше

предвидил, че САЩ ще се възползват от анексирането на Крим, за да наложат отна-чало ограничени (през юли 2014 г.), а впоследствие (през септември) много по-строги санкции. В началото на май 2014 г. той заяви готовност да ограничи конфликта. Насърчи рускоговорещите райони да намерят вътрешноукраинско решение на проблемите си. На 10 май при срещата си в Берлин Франсоа Оланд и Ан-гела Меркел изразиха мнение в украинската конституция да бъде включена клауза за децентрализация. На 25 май президентът Петро Порошен-ко беше избран и незабавно признат от Москва. „Форматът от Нормандия“ (Германия, Франция, Русия, Украйна) бе създаден на 6 юни. Очерта се възможност за мирно разре-шаване на кризата.

През лятото обаче всич-

ко се обърка. Предприетата от Киев „антитерористична операция“ срещу „самопро-възгласилите се републики“ вдигна на крак населението на Донбас. Акцията се про-вали поради разложението на украинската армия, въпреки подкрепата на промайданските

(1) Zbigniew Brzezinski , Le Grand Echiquier. L’Amérique et le reste du monde (Голямата шахматна дъска. Америка и останалият свят), Fayard/Pluriel, Париж, 2011 (1re éd.: 1997).

(2) Между тях г-жа Викто-рия Нюланд, заместник държавен секретар, отговаряща за Европа и Евразия, сенатор Джон Маккейн или германския министър на външните работи Гидо Вестервеле.

ЛИЛЯ ЧАВАГА.- „Плачещият Крим“

РУСИЯ И

МОНД дипломатик - 4 ЮНИ 20155

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

èçïèòàíèå çà èñòèíàòà„батальони от доброволци“. Подписаното на 5 септем-ври споразумение „Минск I“ предвиждаше примирие. Шест дни по-късно, на 11 септември, САЩ и ЕС започнаха да прила-гат строги санкции, официално предназначени да гарантират примирието. Покрай банките, изпаднали в стрес от американ-ските санкции, евро-руската търговия постепенно замря. Русия обяви контрасанкции в сферата на хранителните дос-тавки и преориентира външ-ната си търговия и промишле-ното си сътрудничество към „новите“ икономики, по-спе-циално Китай.

Същевременно цената на

петрола рязко спадна. В края на 2014 г. курсът на рублата стана от 35 на 70 рубли за долар. Поради липса на по-следователност примирието беше нарушено. Киев поде нова военна офанзива, която се провали като първата. Бла-годарение на инициативата на държавните ръководители, поканени от Франсоа Оланд, на 12 февруари 2015 г. беше подписано ново споразуме-ние, наречено „Минск ІІ“.

Капанът се затвори. По

принцип западните санкции бяха наложени, за да може при определени условия да бъдат вдигнати. Военният раздел на споразумението „Минск ІІ“ донякъде се спазва, но полити-ческият е блокиран. Той пред-вижда точни действия: гласу-ване на избирателен закон от украинския парламент (Рада), местни избори в Донбас, кон-ституционна реформа, закон за децентрализация, нови избори и накрая възстановяване на контрола на Киев по грани-цата с Русия. Още на 17 март обаче Радата прие решение, което промени програмата, тъй като постави предвари-телно условие за „изтегляне на въоръжените групи“. Бло-кирането на политическия

раздел на споразумението от страна на украинските власти всъщност насочи конфликта към „замразяване“. Въпросът със санкциите също е въвлечен в порочен кръг. По принцип те могат да бъдат продължени само с единодушно съгласие. Всъщност може да се стигне до прилагане на „закона на кон-сенсуса“. На 28 април 2015 г. г-жа Меркел съобщи, че ев-ропейските санкции вероятно ще бъдат продължени в края на юни.

Присъстваме на негласна

война. Спорът – общо взето на тих глас – между радетелите за запазване на евро-руското партньорство, очертано в на-чалото на ХХI век, и привър-жениците на политиката на обграждане, дори отблъскване на Русия, т.е. фактически на нова Студена война, отразява сблъсъка между позициите на Вашингтон и Москва. На те-рена се води война чрез пъл-номощници. В нея участват, от една страна – украинската армия и „доброволческите батальони“, подкрепяни от САЩ и техните съюзници, а от друга – т. нар. милиции на „сепаратисти“, подкрепяни най-вече от рускоговорещото население в източната част и, разбира се, от Русия, под флага на хуманитарна по-мощ. Продължаването на този конфликт може да превърне Украйна в огнище на траен раздор между Европейския съюз и Русия. С помощта на широко раздуван идеоло-гически кръстоносен поход Вашингтон цели да изолира Русия и да затегне контрола си върху останалата част на Европа.

Глашатаите на новата Сту-дена война ни описват Русия като диктатура, враждебна в основата си на универсалните ценности, която се стремя-ла да възстанови Съветския съюз. За хората, познаващи

днешна Русия, това описание е пресилено, дори карикатур-но. Популярността на Путин се дължи както на икономи-ческото възстановяване, което той успя да постигне в една страна, загубила половината от брутния си вътрешен про-дукт през 90-те години, така и на спирането на процеса на разпад на държавността. Не-говият проект не е имперски, а национален. Това е проект за модернизация на Русия, естествено и с оглед на това, че като всяка държава тя има нормални интереси, свързани със сигурността.

Възможно е да се правят

опити за събуждане на стари страхове: някои смятат, че Пирея е име на човек (3) и че Путин е Русия. Всъщност

Ìåäèéíà ðóñîôîáèÿ

МАТЕРИАЛНИТЕ предпоставки за Сту-дена война – проти-

вопоставянето на две анта-гонистични икономически и идеологически системи, вече не съществуват. Руският капитализъм наистина е спе-цифичен, но представлява един от видовете капитализъм. Консервативните ценности, прокламирани от Путин, целят най-вече, според собствения му замисъл, да излекуват раните, нанесени през се-демдесетгодишния период на болшевизъм в Русия.

Същинският залог на се-

гашната украинска криза е способността на Европа да се утвърди като независим участ-ник в един многополюсен свят. Или, напротив, да се примири с позицията на трайно подчи-нение на САЩ. Медийната русофобия се провежда във формат, сравним с обработва-нето на общественото мнение по време на войната в Персий-

Русия е в процес на пълна трансформация. Обществото се характеризира с израст-ването на значителна средна прослойка, съставена между другото и от хора, които бяха против връщането на Путин на власт през 2012 г., но днес изглежда го подкрепят. Дори Горбачов смята, че Западът от 1991 г. насам се отнася към Русия несправедливо, като към победена страна, дока-то руският народ всъщност е един голям, европейски народ (4). Заличава се фактът, че този народ е заплатил най-тежката цена във войната срещу нацистка Германия. Свидетели сме на същинско пренаписване на историята, като че ли антикомунизмът трябва да живее вечно и след комунизма.

ския залив през 1990-1991 г. Създаването на определена нагласа в общественото мне-ние се постига благодарение на непознаването и нераз-бирането на съвременните условия в Русия, както и чрез манихейски и манипулативни конструкции.

Русия очевидно проявява

способност да удържа нерви-те си. А на Франция се полага да въплъти висшия интерес на Европа, така както го на-прави при честванията в Нор-мандия, които тя организира. Трудно бихме приели нашата външна политика да бъде възпрепятствана от екстре-мистки или ревизионистки течения. Аз не поставям знак за равенство между комуни-зма и нацизма, както гласи „Законът за паметта“, приет от Радата на 9 април т.г. В украинската криза консерва-тивната Германия на Меркел изглежда прекалено обвърза-на със САЩ. Тази Германия

може да се изкуши да отстъпи временно от традиционната си източната политика към Русия и да предприеме про-бив към Украйна. През 2010 г. германските промишлени предприятия в Украйна бяха 1800, а френските — 50. Ук-райна е естествено попълне-ние на ресурсите от евтина работна ръка за Централна Европа. Което е предимство за германската промишле-ност, защото в момента запла-тите в Централна и Източна Европа растат и печалбите намаляват. Германия трябва да убеди европейците, че не е просто придавка към амери-канската политика в Европа, за което свидетелства работа-та на германските разузнава-телни служби (5) в услуга на американската Национална служба за сигурност. Моделът от Нормандия трябва да се из-ползва, за да бъде приложено споразумението „Минск ІІ“, с други думи, да се преодолее съпротивата на Украйна сре-щу осъществяването на поли-тическия му раздел. Европа разполага с необходимите финансови лостове за това.

Време е да се изяви една

„европейска Европа“. Тя най-напред би могла да убеди САЩ, че същинският им ин-терес не е да избутат Русия извън „Запада“, а да определят заедно с нея взаимно приемли-ви правила на играта, способ-ни да възстановят разумното доверие.

(3) Тук цитираме баснята „Маймуната и делфинът“ на Ла-фонтен (преразказана в различни варианти и от други автори, между които и П.Р.Славейков – Бел. прев.). Тя и досега описва нашия свят.

(4) Реч в Берлин, 9 ноември 2014.

(5) Bundesnachrichtendienst – Германската разузнавателна служ-ба.

ЖАН-ПИЕР ШЕВЕНМАН

ЛИЛЯ ЧАВАГА.- „Донбас“ ЛИЛЯ ЧАВАГА.- „Басмени сепаратистки“ ЛИЛЯ ЧАВАГА.- Áåç äóìè

ЕВРОПА

64 ЮНИ 2015 - МОНД дипломатик

АОК – основната сила на

партизанската война, подкре-пяна от Запада в конфликта от 1999 г., взе властта след натовските бомбардировки и капитулацията на Сърбия. Разследванията на прокуро-рите от МНСЮ – Карла дел Понте и след нея Дик Марти, от името на Европейския съвет показаха, че тази милиция е започнала жестока разправа със сръбски цивилни граж-дани или роми, както и със своите албански политически опоненти. Част от убийствата, отвличанията, конфискациите и мъченията са ставали през първите години след войната в присъствието на войски на НАТО и на Временната адми-нистрация на ООН в Косово (UNMIK), чийто първи ръко-водител беше французинът Бернар Кушнер.

„Мисията не беше спо-

собна да защити цивилното население“, смята Кристофър Декър, пристигнал в Косово през 1999 г. като член на Меж-дународната кризисна група, преди да се присъедини към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). „Полицията на ООН

(От стр. 3)

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Методи Кръстев

ТАЙНО СПОРАЗУМЕНИЕ С КОРУМПИРАНИ ЛИДЕРИ

Ïðîâàë íà åâðîïåéñêàòà ìèñèÿ â Êîñîâîбеше зле екипирана и съвсем неподготвена. И за АОК беше лесно да се впусне в насилие“, обяснява американецът, който е работил дванадесет години в региона. „Международната общност повтаря едни и същи грешки, първо – военна намеса, а после се позволява на крими-налните елементи да вземат властта, което пречи да се установи правова държава“, споделя с огорчение той.

Още от самото начало

местният елит, „едрите риби“, не бяха закачани, защото това можеше да смути установения ред и да предизвика нестабил-ност. Г-жа Дел Понте твърди, че върхушката на АОК не само е представлявала опасност за изпълнението на нейната мисия, но е можела да поста-ви под заплаха целия мирен процес на Балканите: „Хашим Тачи [министър-председател от 2008 до 2014 г.] и Агим Чеку [от 2006 до 2008 г.] можеха да предизвикат въоръжени

стълкновения в Македония, в Южна Сърбия и в други регио-ни, като вдигнат на оръжие готовите за бунт албански малцинства“(6).

„В началото бях изнена-

дан от нехайството, неком-петентността и мързела, които царяха в мисията. По-късно разбрах, че избраната политика обяснява донякъде това поведение“, разказва Ка-пусела. „Тези, които искаха да поевропейчат Косово, се бяха балканизирали“, смята косов-ският политик Белюл Бекай. Към това се прибавя чувство-то за безнаказаност, присъщо на всички международни мисии, защото техните чле-нове не подлежат на съдебно преследване. „Служителите им са неподсъдни. Държавите не искат техните национал-ни представители да бъдат съдени“, обяснява госпожа Сайън Джоунс, специалист по Косово в „Амнести интерне-шънъл“.

Ïðåñëåäâàíå íà íåâèííè

В КНИГАТА си Капусела е поместил списък с всякакви фрапиращи

недъзи на EULEX – икономи-чески, финансови или свърза-ни с човешките права. Мисията

(6) Carla Del Ponte, La Traque, les criminels de guerre et moi (Хайката, военнопрестъпниците и аз), Editions Héloïse d’Ormesson, Париж, 2009.

не е разследвала корупционни афери, свързани с приватиза-цията на телекомуникациите, с производството на цимент и т.н., със строителството на пъ-тища, с отчуждаването на земи, с изборни фалшификации, със заплахи на журналисти, с по-литически убийства, нито с някои военни престъпления.

Дори по-лошо, пoнякога

EULEX e преследвала невин-ни. Например, в продължение на четири месеца мисията е държала под арест гуверньора на централната банка, без да разкрива повдигнатите срещу него обвинения, които по-къс-но са били изоставени. Спо-ред италианския икономист, обърнал внимание на EULEX за неубедителните по негова преценка обвинения, банке-рът бил арестуван, защото се противопоставял на влиятелни персони.

Корупцията и безнаказа-

ността, които царуват в Ко-сово, засилват напреженията. Политиците, начело със сил-ния човек в страната Хашим Тачи, отклоняват вниманието към чужбина: „Като използ-ват мрежите си за влия-ние, те могат да предизвик-

ват размирици в Македония, където обстановката е много нестабилна, срещу сърбите в Косово или срещу представи-телите на ЕС“, казва убедено Капусела. „Така изпращат своето послание до Брюксел и Вашингтон: „Пресичате чер-вената линия!“ Декър мисли също, че властващата в Косо-во класа знае как да използва насилието: „Ако през 2004 г. ги нямаше изблиците на на-силие [срещу сърби и други малцинства], нямаше да бъде оказан толкова силен натиск за независимостта“.

Неспособността на EULEX

и преди това на UNMIK да ус-тановят действаща на практика справедливост повдига въпро-са не само за европейските инвестиции в мисията – над един милиард евро, но и за зачитането на правата на ко-совските граждани и за мира в региона.

АНА ОТАСЕВИЧ

ПРОГРАМИРАНО

Ãúðöèÿ, ìúë÷àëèâ Седмица след седмица примката на преговорите постепенно се затяга около шията на гръцкото правителство. Висши европейски ръководители обясниха пред „Файненшъл Таймс“, че никакво съгласие с Алексис Ципрас не е възможно, дока-то „не се освободи от лявото крило на своето правителство“. Дали Европа, която проповядва солидарност, не я проявява единствено спрямо консерваторите?

СТЕЛИОС КУЛО Г Л У*

*Журналист и библиотекар. Евроде-путат, член на СИРИЗА.

В АТИНА „всичко се променя и всичко ос-тава същото“, както се пее в една тради-

ционна гръцка песен. Четири месеца след изборната победа на СИРИЗА двете партии, управлявали страната след падането на диктатурата – Общогръцкото социалистиче-ско движение (ПАСОК) и Нова демокрация (десницата), са напълно дискредитирани. Пър-вото в историята на страната правителство на радикалната левица, след „управлението на планините“ (1) по време на немската окупация, се радва на голяма популярност (2).

Никой вече не споменава омразната „тройка“ – Ев-ропейската комисия, Евро-

пейската централна банка и Международния валутен фонд, отговорни за настоящо-то икономическо бедствие, но въпреки това тези три инсти-туции продължават своята политика. Заплахи, шантажи, ултиматуми. Тази „тройка“ налага на премиера Алексис Ципрас строгите икономии, който предшествениците му послушно прилагаха.

С производство на блага, съкратено с една четвърт от 2010 г. насам, и с безработица от 27% (над 50% за младежите под 25 години) Гърция прежи-вява безпрецедентна социална и хуманитарна криза. Но въ-преки резултата от изборите през януари 2015 г., които дадоха на Ципрас ясен мандат да приключи със строгите ограничения, Европейският съюз продължава да натрапва

на страната ролята на лош ученик, наказан от строгите учители в Брюксел. Целта? Да бъдат обезкуражени избирате-лите „мечтатели“ от Испания или другаде, които все още вярват, че е възможно прави-телства да се противопоставят на немската догма.

Ситуацията напомня Чили от началото на 70-те, когато американският президент Ри-чард Никсън се зае да събо-ри Салвадор Алиенде, за да попречи подобни явления да се пренесат и на други места в американския заден двор. „Накарайте икономиката да пропищи“, беше заповядал американският президент. И когато това стана, дойде ред на танковете на генерал Аугусто Пиночет…

Мълчаливият държавен преврат, който протича в Гър-ция, черпи средства от по-модерни източници – като се започне от агенциите по оценяване, мине се през Ев-ропейската централна банка (ЕЦБ) и се стигне до медиите. Веднъж стегнато в менгемето, правителството на Ципрас ще има само две възможности – или да настоява на програ-мата си и да бъде задушено икономически, или да се от-рече от обещанията си и да

падне, изоставено от своите избиратели.

Точно за да избегне раз-пространението към останали-те части на европейското тяло на „вируса СИРИЗА“, тази болест на надеждата, прези-дентът на ЕЦБ Марио Драги обяви на 22 януари 2015 г., три дни преди гръцките избо-ри, че ръководената от него

институция ще приложи про-грамата си за подпомагане към Гърция само при определени условия. (Всеки месец ЕЦБ изкупува части от дълга на държави от еврозоната на стойност 60 милиарда евро.) С други думи, слабото звено на еврозоната, което най-много се нуждае от помощ, ще я получи само ако се подчини на опеката на Брюксел.

Çàïëàõè è ìðà÷íè ïðîãíîçè

ГЪРЦИТЕ са твърдоглави. Те гласуваха за СИРИЗА и президентът на Евро-

групата Йерун Диселблум се опита да ги вкара в пътя: „Гър-ците трябва да разберат, че главните проблеми на тяхната икономика не са се изпарили само защото е имало избори“ (Ройтерс, 27 януари 2015). „Не можем да правим изключение за тази или онази страна“, потвърди и Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ (Ню Йорк Таймс, 27 януари 2015). В същото време Беноа Кьоре, член на Изпълнителния

съвет на ЕЦБ, повиши тон: „Гърция трябва да плати, това са правилата на европей-ската игра“ (Ню Йорк Таймс, 31 януари и 1 февруари 2015).

Седмица по-късно Марио

Драги доказа, че знае как да накара една икономика в еврозоната „да пропищи“. Без каквато и да било обо-сновка той затвори главния източник на финансиране на гръцките банки и го замени с механизъм за спешно финан-сиране (EmergencyLiquidity Assistance, ELA) — по-скъп

(1) Вж. Жоел Фонтен, „Да държим здраво и да установим кон-трол над Атина“, Монд дипломатик в Дума, 5 юли 2012.

(2) Според проучване от 9

май, публикувано във всекидневника „Ефимерида тон Синтактон“, 53,2% от населението оценява политиката на правителството „положително“ или „по-скоро положително“.

МОНД дипломатик - 4 ЮНИ 20157

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Миряна Янакиева

ФИНАНСОВО ЗАДУШАВАНЕ

äúðæàâåí ïðåâðàò

вариант, който трябва да се подновява всяка седмица. Накратко, надвеси Дамоклев меч над главите на гръцките ръководители. В суматохата рейтинговата агенция „Му-дис“ обяви, че победата на СИРИЗА „влияе негативно върху перспективите за рас-теж“ на икономиката (Рой-терс, 27 януари 2015).

Сценарият за излизане на

Гърция от еврозоната (Grexit) и прекъсването на плащанията се върнаха в дневния ред. Едва 48 часа след изборите Марсел Фрацшер, бивш икономист в ЕЦБ, обясни, че Ципрас играе „много опасна игра“: „Ако хората започнат да вярват, че той говори сериозно, бихме могли да станем свидетели на масово изтичане на капи-тали и на поток от хора към банките. Намираме се в точ-ката, където излизането от еврозоната става възможно“ (Ройтерс, 28 януари 2015). Съ-вършен пример за пророчест-во, което води до влошаване на икономическата ситуация на Атина.

СИРИЗА разполага с огра-

ничен радиус на действие. Ципрас беше избран, за да предоговори условията за „по-мощта“, отпускана на страната му, но в рамките на еврозоната, тъй като идеята за напускането ѝ не намира подкрепа сред мнозинството от население-то. Гърците бяха убедени от местните и международните медии, че излизането от еврото би представлявало катастрофа с библейски мащаби. Приоб-щаването към единната валута обаче докосва и други свръх-чувствителни струни.

От началото на независи-

мостта си през 1822 г. насам Гърция винаги е балансирала между своето минало в лоно-то на Османската империя и „европеизацията“ – цел, която

в очите и на елита, и на народа винаги е означавала модерни-зация и преодоляване на заба-веното развитие. Участието на страната в „твърдото ядро“ на Европа беше призвано да ма-териализира този национален идеал. По време на изборна-та кампания кандидатите на СИРИЗА се чувстваха задъл-жени да твърдят, че излизането от еврозоната е тема табу.

В центъра на преговори-

те между правителството на Ципрас и институциите за-стана въпросът за условията, фиксирани от заемодателите – прословутите меморандуми, които от 2010 г. насам за-дължават Атина да прилага унищожителни политики на икономии и свръхоблагане с данъци. При това повече от 90% от вноските на кредито-рите им се връщат обратно, понякога още на следващия ден, тъй като са предназна-чени за изплащане на дълга. Както обобщи министърът на финансите Янис Варуфакис, който призовава за нов до-говор с кредиторите, „По-следните пет години Гърция преживява в очакване на след-ващия заем като наркоман, очакващ следващата доза“ (1 февруари 2015).

Но тъй като непокриването

на дълга се равнява на „кредит-но събитие“, т. е. на вид бан-крут, деблокирането на дозата е мощно оръдие за шантаж в ръцете на кредиторите. На теория Атина също разполага с важен лост за преговори, щом кредиторите имат нужда да им бъде платено. Само че ако се задейства този лост, ЕЦБ ще спре финансирането на гръц-ките банки, което предполага връщане към драхмата.

Тогава няма нищо чудно

в това, че едва три седмици след изборите осемнадесетте министри на финансите от ев-

розоната изпратиха ултиматум на деветнадесетия член на ев-ропейското семейство – гръц-кото правителство или да при-ложи програмата, наследена от предшествениците му, или да изплати задълженията си, като намери пари от другаде. В такъв случай, заключава Ню-Йорк Таймс, „много играчи на финансовия пазар мислят, че Гърция няма друг избор, освен да напусне еврозоната“ (16 февруари 2015).

За да избегне задушаващи-

те ултиматуми, Гърция поиска четиримесечно отлагане. Пра-вителството ѝ не настоя да бъ-дат внесени договорените 7,2 милиарда евро с надеждата, че по време на примирието двете страни ще постигнат съгласие, което да включва мерки и за развитие на икономиката, и за разрешаване на проблема с дълга. Да се събори кабинетът веднага, би било неуместно, затова кредиторите се съгла-сиха.

Атина мислеше, че ще

може да разчита, поне времен-но, на сумите, които щяха да постъпят в касите. Надяваше се, че ще може да разполага с 1,2 милиарда евро от резер-вите на Европейския фонд за финансова стабилност, които не бяха използвани в процеса на рекапитализация, както и с 1,9 милиарда, които ЕЦБ беше спечелила от гръцките облига-ции и беше обещала да върне на Атина. В средата на март обаче банката обяви, че няма да възстанови тези печалби, а министрите от Еврогрупата решиха не само да не внесат сумата, но да я прехвърлят в Люксембург. Сякаш се боя-ха, че гърците ще тръгнат да обират банки! Екипът на Ципрас, който не притежава необходимия опит и не очак-ваше подобни ходове, даде съгласието си, без да изисква гаранции. „Сгрешихме, като

не поискахме писмен договор“, призна премиерът в интервю за телевизионния канал „Стар“ на 27 април 2015 г.

Правителството му про-

дължава да се радва на голяма популярност, въпреки отстъп-ките, на които се съгласи – да не анулира приватизациите, решени от предходното пра-вителство, да задържи уве-личението на минималната заплата, да покачи още данъка добавена стойност. С други думи, Берлин предприе опе-рация за дискредитиране на гръцкото правителство. В края на февруа ри Шпигел публи-кува статия за „измъчените отношения между Варуфакис и Шойбле“ (27 февруари 2015). Един от тримата ѝ автори – Николаус Бломе, наскоро прех-върлен от Билд в Шпигел, бе герой на кампанията, която през 2010 г. Билд водеше срещу „мързеливите гърци“ (3). Нем-ският министър на финансите Волфганг Шойбле публично иронизира гръцкия си колега, наричайки го „наивен до глу-пост“ (10 март 2015) – рядък факт в историята не само на Европейския съюз, но и на международната дипломация. В немското списание Шойбле бе представен като добронаме-рен Сизиф, огорчен, че Гърция е осъдена да се провали и да напусне еврозоната. Освен ако – внушава статията – ми-нистър Варуфакис не напусне поста си.

Докато в пресата се множа-

ха „поверителни изказвания“, мрачни предсказания и запла-хи, Диселблум придвижи нова пешка. Пред Ню Йорк таймс той заяви, че Еврогрупата раз-глежда възможността да при-ложи към Гърция кипърския модел, т.е. да ограничи движе-нието на капитали и да намали депозитите (19 март 2015)… Заявление, което едва ли може да се интерпретира по друг начин, освен като безплоден опит да се предизвика банкова паника. Докато ЕЦБ и Драги за-тягаха примката още по-силно, ограничавайки допълнително възможностите за самофинан-сиране на гръцките банки, Билд публикува псевдорепортаж със сцена на паника в Атина и не се поколеба да използва снимка на пенсионери, чакащи на опашка, за да си получат пенсиите (31 март 2015).

В края на април операция-

та на Берлин даде първите си плодове. Варуфакис беше заменен в преговорите с кре-диторите от заместника си Ев-клид Цакалотос. „Правител-ството е изправено пред нов вид държавен преврат“, заяви тогава Варуфакис. Нападат ни не танкове, както през 1967, а банки“ (21 април 2015).

До момента мълчаливият държавен преврат е засегнал само един министър. Време-то обаче работи в полза на кредиторите, които настояват да се прилага неолибералната рецепта. Всеки с манията си. Идеолозите на МВФ искат дерегулация на пазара на тру-да и узаконяване на масовите уволнения, т.е. това, което обещаха на гръцките олигарси и собственици на банки. Евро-пейската комисия (иначе каза-но, Берлин) иска да продължат приватизациите, които биха били интересни за немските предприятия, при това на най-ниска цена. В безкрайния спи-сък от скандални продажби се откроява тази на двадесет и осем сгради, използвани все още от гръцката държава. През идните двадесет години Атина ще трябва да плати за тях 600 милиона евро наем на новите собственици, т.е. поч-ти три пъти повече от сумата, получена при продажбата им, която отиде направо в джоба на кредиторите…

В слаба позиция , изо-

ставено от тези, на чиято подкрепа се надяваше (като Франция), гръцкото правител-ство не може да реши главния проблем пред страната – непо-носимо високия дълг. Предло-жението да бъде организирана международна конференция, подобна на тази от 1953 г., която освободи Германия от по-голямата част от военните репарации и отвори пътя към икономическото чудо (4), се удави в море от заплахи и ултиматуми. Ципрас се мъчи да постигне по-добро спора-зумение от предшествениците си, но и да има такова, то със сигурност ще бъде далеч от предизборните постановки и от програмата, за която гласуваха гръцките гражда-ни. Юрки Катайнен, вице-президент на Европейската комисия, беше много ясен по този въпрос още на другия ден след парламентарните избори: „Няма да променяме политиката си в зависимост от изборните резултати“ (28 януари 2015).

Има ли тогава смисъл

от избори, щом една страна, която спазва основните си ангажименти, няма право на ни най-малки промени в сво-ята политика? Неонацистите от „Златна зора“ имат готов отговор на този въпрос. Може ли тогава да се изключи веро-ятността те да се възползват от евентуален провал на пра-вителството на Ципрас дори повече, отколкото привърже-ниците на Шойбле в Атина?

СТЕЛИОС КУЛОГЛУ

(3) Вж. Оливие Сиран, „Билд“ срещу голите велосипедисти“, Монд дипломатик, http://bg.mondediplo.com/article1365.html, 21 май 2015.

(4) Вж. Рено Ламбер, „Дъл-гът – един век извиване на ръце“, Монд дипломатик в Дума, 5 март 2015.

JANNIS KOUNELLIS, 1978 г.

84 ЮНИ 2015 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUE -испанско издание Превод Венко Кънев

Четете следващия брой на 18 юни 2015 г. на адресwww.bg.mondediplo. com

Вестник „МОНД дипломатик“

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ

Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ

РедакториДора Чичкова, Павлина Колева

„Монд дипломатик“ започва да излиза на български език през ноември 2004 г.

под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското

издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април 2015 г.

„Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временносамо онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMIГлавен редактор

Philippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg; bg.mondediplo@gmail.com

www.bg.mondediplo.com

В КАКЪВ общ контекст се очертава новата геополитика на пе-трола? САЩ смятат,

че през втората половина на XXI век единствено Китай е способен да им съперничи и да застраши планетарната им хегемония. Затова още в нача-лото на века Вашингтон прие постановката за „стратегиче-ско недоверие“ към Пекин.

Барак Обама реши да про-

мени външната политика на САЩ въз основа на този кри-терий. САЩ не искат да се озоват отново в унизителното положение от Студената война (1948-1989), когато трябваше да споделят световната хе-гемония с друга свръхсила – Съветския съюз. Съветниците на Обама формулират тази теория така: „Една планета – една свръхсила“.

Вследствие на това Ва-

шингтон непрекъснато уве-личава своите военни бази и огнева мощ в Източна Азия, за да възпре Китай. Пекин вече си дава сметка, че се блокира възможността му за морска експанзия чрез многобройните „конфликти за островчета“ —с Южна Корея, с Тайван, с Япо-ния, Виетнам, Филипините... И чрез наситеното присъствие на VII американски флот. В същото време американската дипломация разширява връз-ките си с всички държави, които имат сухопътни граници с Китай, с изключение на Ру-сия. Това обяснява внезапното подобрение на отношенията на Вашингтон с Виетнам и Бирма.

Тази приоритетна полити-

ка по отношение на Далечния Изток и възпирането на Китай са възможни само ако САЩ успеят да се дезангажират от Близкия Изток. Стратегията на Вашингтон се проявява тради-ционно в три области. Първо, във военната. Вашингтон е замесен в различни конфликти, най-вече в Афганистан – срещу талибаните, а в Ирак и Сирия – срещу „Ислямска държава“. Второ, в дипломатическата област, особено спрямо Иран, с цел да ограничи идеологиче-ското влияние на Техеран и да му попречи да създаде атомни оръжия. Трето, в сферата на со-лидарността, най-вече с Израел, за когото САЩ продължава да бъде един вид „последна защитна линия“.

Това „прекалено участие“ на Вашингтон в този регион, особено след войната в Пер-сийския залив през 1991 г., показа „границите на амери-канската военна машина“. В действителност тя не можа да спечели нито един от конфли-ктите, в които се намеси реши-телно, като в Ирак и Афганис-тан. Тези конфликти, за които се похарчиха астрономически суми, имат тежки последици дори за международната фи-нансова система.

Днес за Вашингтон е ясно,

че не може да води едновре-менно две големи войни в планетарен мащаб. Алтер-натива е следната: САЩ или ще продължат да затъват в тресавището на Близкия из-ток в конфликти, типични за ХIХ век, или ще съсредоточат усилията си да спрат спешно Китай, който с яркия си подем ще причини залеза на САЩ след няколко десетилетия.

Решението на Обама е

очевидно. Той ще се заеме с второто предизвикателство, тъй като то ще е решаващо за бъдещето на САЩ през ХХI век. В резултат на това САЩ ще трябва да се оттеглят – по-степенно, но непременно – от Близкия изток.

Възниква следният въпрос:

защо след Студената война САЩ се ангажираха толкова много в Близкия изток, а се интересуваха много по-малко от останала част на света? Отговорът е: петролът!

Откакто в края на 40-те

години САЩ престанаха да се самоосигуряват с петрол, кон-тролът над главните области за производство на горива се превърна в американска „стра-тегическа фикс идея“. Тя обяс-нява отчасти „дипломацията на преврати“, практикувана от Вашингтон, главно в Средния изток и Латинска Америка.

През 50-те години на ХХ

век Британската империя по-степенно започна да се оттегля от Близкия изток, измествана от американската. Последната поставяше „свои хора“ наче-ло на страните от региона, в частност в Саудитска Арабия и Иран – главните световни производители на петрол, на-ред с Венецуела, която в онази епоха вече беше под американ-ски контрол.

Доскоро зависимостта на САЩ от петрола и газа на Близ-кия изток не им позволяваше да разглеждат възможност за оттегляне от региона. Какво се промени в това отношение? Шистовият петрол и газ. Тех-ният добив чрез хидравлично разбиване се увеличи значител-но през първото десетилетие на ХХ век. Този факт измени всички параметри. Експлоа-тацията на тези горива, чия-то себестойност е по-висока, отколкото на традиционните, беше стимулирана от голямото увеличение на цените. През 2010-2013 г. те надхвърлиха 100 щ.д. на барел.

Днес САЩ възстановиха

енергийната си независимост и дори се превърнаха в го-лям износител на горива. И вече могат да разглеждат въз-можността да се оттеглят от Близкия изток, при условие че зараснат старите рани.

По тази причина Обама

оттегли почти всички амери-кански войски от Ирак и Афга-нистан. САЩ участваха много дискретно в бомбардировките на Либия и отказаха участие във войната срещу властите в Сирия. От друга страна, Ва-шингтон се стреми да постигне бързо споразумение с Иран по ядрената тема. И натиска Из-раел да напредне спешно към споразумение с палестинците. Очевидно е желанието на Ва-шингтон да закрие фронтовете и да забрави кошмарите си в Близкия изток, за да се обърне към Китай.

Този план се развиваше много добре, докато цените на петрола бяха високи, около 100 щ.д. на барел. Експлоата-ционната цена на барел шистов петрол е около 60 щ.д., което даваше на производителите печалба от 30-40 щ.д.

Тогава реши да се намеси

Саудитска Арабия. Рияд не желае САЩ да се оттеглят от региона. Особено ако Вашинг-тон сключи споразумение за ядрената енергия с Техеран. Саудитска Арабия намира подобно споразумение за пре-калено благоприятно за Иран. Според уахабитската монар-

хия саудитите и въобще суни-тите ще станат жертва на това, което те наричат „шиитски експанзионизъм“. Трябва да се отчете, че основните залежи на горива в Саудитска Арабия се намират в зони с шиитско население.

Саудитска Арабия, която

е на второ място в света по петролни залежи, реши да из-ползва петрола, за да саботира американската стратегия. В противоречие с ориентацията на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), Рияд реши без никаква видима търговска логика да увеличи значително производството си и така да свали цените на петрола, като наводни пазара с евтин петрол. Стратегията ѝ бързо даде резултати. За съвсем кратко време цената на барела спадна с 50% – до 40 щ.д., и после се покачи леко до около 55-60 щ.д.

Тази политика нанесе си-

лен удар на хидравличното разбиване. Повечето големи американски производители на шистов газ са в криза, с дългове, и рискуват да фали-рат. А това е заплаха за аме-риканската банкова система, която отпусна щедри кредити на новите производители на газ и петрол. При 40 щ.д. за барел шистовият газ вече не е рентабилен. Нито петролът от

Íîâàòà ãåîïîëèòèêà íà ïåòðîëà

ИГНАСИО РАМОНЕ

морското дъно. Много петрол-ни компании вече обявиха, че преустановяват експлоатация-та в открито море, защото не е рентабилна. Това доведе до съкращаване на десетки хиля-ди работни места.

Предлагането на петрол

засега малко намаля и цените леко се покачват. Но резервите на Саудитска Арабия са дос-татъчно големи, така че Рияд може да регулира добива и да позволи леко покачване на цените до около 60 щ.д. Без да се преминава обаче границата, която би позволила хидравлич-ното разбиване и дълбочинната морска експлоатация да подно-вят производството си. По този начин Рияд се превърна във върховен арбитър на цените на петрола, които са жизнено-важни за десетки страни като Алжир, Венецуела, Нигерия, Мексико и други.

Новите обстоятелства за-

дължават Барак Обама да пре-разгледа плановете си. Кризата на хидравличното разбиване може да означава край на самоосигуряването на САЩ с горива и връщане към зави-симостта им от Близкия изток, Венецуела и т.н. Изглежда, че засега Рияд провежда успешно плановете си. Но докога?