blagosklonnata chuma

БЛАГОСКЛОННАТА

ЧУМА

Р О С И Ц А К А З А К О В А

София, 2012

— 9 —

ПЪ Р ВА ГЛ А ВА

Днес беше денят на инспекцията. На всеки три

месеца се повтаряше същото. Точно в единайсет

часа сутринта на входната врата на апартамента

на Карина се чукаше. Карина отваряше и в момента пре-

ди да вдигне поглед към това, което я очаква от другата

страна, в съзнанието ù като безшумен полъх преминава-

ше една картина, фантазия по-скоро. От другата страна

на вратата стояха родителите ù. Това обаче никога не се

оказваше истина, тъй като беше невъзможно. На вход-

ната врата неизменно я очакваше непроницаемото лице

на местния инспектор, който идваше да провери дали тя

живее добре и дали успешно се грижи за себе си и ся-

каш между другото накрая да ù каже, че родителите ù са

живи.

И тази сутрин, точно за пети път откакто се пом-

неше, Карина се подготвяше за посещението на инспек-

тора. Това означаваше, че трябва да положи усилия

да приведе апартамента си в що-годе приличен вид.

Започна още предишната вечер, когато се опита да от-

страни лекетата от блажна боя и доматена супа от кили-

ма в хола. Задачата се оказа почти невъзможна и всичко

приключи по катастрофален начин – Карина случайно

изля върху килима цяла кофа с вода и веро, а те си про-

— 10 —

РОСИЦА КАЗАКОВА

правиха път чак до трапезарията. И понеже беше стана-

ло много късно, тя отложи оправянето на бъркотията

за сутринта.

След като избърса пода на трапезарията, Карина се

зае с просмукания от вода килим. Вече беше почти еди-

найсет и тя установи, че е много трудно да изсушиш дъл-

гокосмест персийски килим с ютия. Единственото, което

постигна, бе да обгори една част близо до крака на ди-

вана, но за щастие след като го премести малко наляво,

успя да прикрие щетите. Тъй като оставаше още малко

време, Карина продължи опитите си със сешоар, но така

или иначе на вратата скоро се позвъни и тя беше прину-

дена да зареже всичко.

– Добър ден – поздрави равнодушно инспекторът.

Карина примигна объркано, докато се опитваше да

се отърси от обичайното видение. Родителите ù, които

стоят и се усмихват на прага.

– Здравейте – отвърна тя и бързо се настрои на тона,

който възприемаше, когато трябваше да се занимава с

големи хора.

Карина покани в апартамента инспектора, сериозен

мъж с очила на носа и косми по кокалчетата на пръстите.

Тя го разведе навсякъде; стая по стая му показваше това,

за което той бе дошъл: оправено легло, измити съдове,

сапун на етажерката в банята и зеленчуци в хладилника.

Ако трябва да бъдем честни, леглото ù не бе от най-

прилежно оправените, нито пък измитите съдове – под-

редени, сапунът беше чисто нов, тъй като Карина го ва-

деше само за инспекциите, а пък зеленчуците в хладил-

— 11 —

БЛАГОСКЛОННАТА ЧУМА

ника бяха само босилек, който май дори не е зеленчук, но

затова пък беше в огромно количество.

Босилекът привлече вниманието на инспектора. Той

се наведе към отворения хладилник и почти заби нос в

зелените връзки от подправката.

– Какво правиш с него?

– Пазя го за зимата, защото го предпочитам пресен.

– Сигурна си, че не го сушиш и пушиш след това? –

предположи инспекторът.

– Не знаех, че босилекът може да се пуши – учуди

се Карина и искреността ù го убеди, че в това огромно

количество зеленина няма нищо съмнително.

Скоро инспекторът приключи огледа си и се насочи

отново към вратата, като същевременно издърпа кочан

документи от джоба на шлифера си. Карина наблюдава-

ше как космите на дясната му ръка, с която попълваше

разписката за премината инспекция, танцуват, съживе-

ни от движението на ставите му. Щом свърши с писане-

то, мъжът откъсна внимателно хартийката и я подаде на

Карина с обичайните думи:

– Премина успешно – и след кратка пауза изрече за

пети път в живота ù – Родителите ти са още живи.

И после си тръгна.

Разбира се, той можеше да каже, че родителите ù са

мъртви, но Карина знаеше, че не са. Чувстваше го силно

и отчетливо у себе си и все пак не знаеше откъде идва

тази увереност. Не знаеше също и защо всеки път, кога-

то чуеше тези думи от когото и да е, я обземаше някак-

во особено чувство на недоволство, от което в главата ù

— 12 —


сякаш започваха да бият огромни камбани. Източникът

на напрежението не бяха родителите ù – напротив – тя

ги обичаше с огромна, искрена любов, еднакво силна и

сега, петнайсет месеца след като те бяха получили при-

зовката си.

Това се случи една съботна сутрин в средата на

февруари. Карина се излежаваше, защото навън бе още

тъмно, а в леглото – приятно топло. Тя ту заспиваше, ту

отново се събуждаше, а междувременно си мислеше за

палачинките, които я очакваха всяка събота за закуска.

Не чу, когато вратата се открехна, но усети една топла

ръка на бузата си. Ръката на майка ù.

Карина вдъхна познатия мирис, носещ покой и си-

гурност, и почувства нежността, с която тази ръка при-

глаждаше непокорните бебешки кичури, обрамчили ли-

цето ù. Ръката остана на бузата на Карина – толкова мека

и уверена както винаги.

Тогава върху затворените ù клепачи, като първата

капка от летен дъжд падна една топла, солена сълза.

Разбира се, това Карина го осъзна по-късно. Онази

сутрин преди повече от година тя продължи да се изле-

жава и когато най-накрая стана, видя баща си облечен с

палтото си, с шапка и кожена пътна чанта в ръка.

– Къде отиваме? – попита объркана Карина и тогава

забеляза майка си да излиза от кухнята.

– Направила съм ти палачинки – едва успя да изрече

тя, защото плачеше.

Сякаш поразена от внезапен токов удар Карина

разбра какво става. Хвърли се към баща си и започна

— 13 —


да го дърпа към майка си. Искаше да ги прегърне и два-

мата. Зарови глава в майчините поли и с трепване забе-

ляза, че и тя е с връхна дреха. От гърдите ù се изтръгна

разкъсващ пристъп, задушèн от телата на родителите

ù, които я обгръщаха като две канари. А тя беше там

в скалната пропаст и не виждаше никакво небе. Не си

спомняше колко трая това; плачеше и риташе, виеше и

се гърчеше, а родителите ù все така я обгръщаха и при-

тискаха; прегърнати, така че тя, детето, да е в средата на

тази прегръдка.

Следващото нещо, което си спомняше, бе как двете

тела, които я обграждаха, се разделиха, сякаш бяха двете

половини от черупката на орех, и Карина остана сама в

пространството. Очите ù бяха подути и замъглени, ди-

шаше с дълбоки хрипове, но дробовете ù не се пълнеха

с кислород.

Тогава пред себе си видя баща си. Той се бе навел,

така че лицето му се бе изравнило с нейното. Гледаше я и

чакаше тя да отвърне на погледа, чакаше воала от сълзи

да се вдигне. Накрая ù каза:

– Настъпи моментът, за който говорихме и за който

се подготвяхме. Ти си готова.

После я целуна по челото. Майка ù стори същото и

след това двамата излязоха с връхните си дрехи и една

пътна чанта и повече не се върнаха.

Карина не обичаше да си спомня за онзи ден, ала

докато пиеше чай сама в кухнята сутринта след инспек-

цията, неволно изживяваше отново този момент. Но не

го правеше по съвсем същия начин. Или по-точно това,

— 14 —


което изживяваше сега, не бе същото като онова, което

изживя тогава. Беше открила, че човек може нарочно да

измени дори собствените си спомени. Спомените, ми-

слеше си тя, са като картина на нещо познато, която ри-

суваш, без то да е пред теб. Ето защо можеш да го напра-

виш по-хубаво или по-грозно, да промениш някоя част,

която не ти допада или да добавиш нещо, което изобщо

не е съществувало.

С времето Карина прие това, което знаеше добре и

тогава – че всичко случило се е нормално, част от уред-

бата на нещата, с която всички се съобразяват и чие-

то съществуване и прилагане бе за всеобщо благо. Все

пак тя не можеше да се отърве от усещането, че живее в

странно време и странен свят, за които често не намира-

ше обяснение – те просто бяха такива.

Карина беше едно от еманципираните деца.

Превърна се в такова онази съботна сутрин, когато

родителите ù получиха призовката си. Макар че нико-

га не бе виждала пълния ù текст, Карина знаеше, че в

нея пише горе-долу следното: родителите трябва да си

тръгнат, да оставят детето си и никога повече да не пра-

вят опити да се свържат с него по какъвто и да било на-

чин. Това не беше необичайно; преди да се случи на нея,

Карина вече познаваше няколко еманципирани деца,

но не беше близка с нито едно от тях. Те бяха малко осо-

бени и не можеха да се впишат добре сред останалите

деца със семейства – според закона те все още не бяха

истински възрастни, но вече не бяха и деца.

Сега Карина бе една от тях – грижеше се сама за

— 15 —


себе си и можеше да прави каквото пожелае. Реално тя

бе на единайсет години и половина и нямаше ни най-

малкото намерение да порасне, ако това означаваше да

стане като повечето възрастни, с които се налагаше да

контактува.

След като се съвзе от шока на раздялата, Карина от-

кри хубавите страни на това да си еманципирано дете.

Можеш да си лягаш, когато искаш, и да ядеш сладки неща,

дори и вечер. За кратко тя дори се наслаждаваше на отка-

за да си мие зъбите, просто защото нямаше кой да ù на-

помня, но скоро откри, че миенето на зъбите е за нейно

добро. Най-хубавото от всичко бе, че сега тя си пишеше

извинителните бележки за отсъствията. Единственият не-

достатък беше, че ако допуснеше правописна грешка или

не оформеше бележката прилежно, от училището имаха

право да не я приемат.

Наистина нямаше измъкване от училище.

Еманципирано или не, всяко дете ходеше на училище, а

Карина не го обичаше особено.

Докато отпиваше от чая и догризваше филийката

си, тя се замисли дали не може да се отърве от училище

и днес, тъй като е имала инспекция. Преди три месеца

използва това като извинение за тридневно отсъствие от

най-гадните часове, но директорката студено ù бе про-

съскала, че следващия път номерът ù няма да мине.

Този срок Карина беше втора смяна и ù оставаше

още доста време до началото на часовете. Тя реши да из-

лезе по-рано и да се разходи, тъй като времето беше пре-

красно. След дългата зима най-сетне дърветата започваха

— 16 —


да се разлистват и Карина изпита неудържимия импулс

да излезе навън и да се напече на слънцето като гущер.

Макар че беше още хладно, тя си облече роклята на

червени цветя без ръкави, за която майка ù настояваше

да се носи само в месеците без буквичката „р“. Карина

все пак прецени, че ще ù е студено и затова я комбинира

с кожено яке и плетен зелен чорапогащник, но пък след

като се облече така, реши, че ще ù е достатъчно топло,

така че си обу любимите жълти обувки, тип балерина. В

малката чанта с ресни Карина пъхна както обикновено

личната си карта, бележник, който сгъна леко, за да се

побере вътре, и химикалка (нали все пак щеше да ходи

на училище), а след като заключи външната врата на

апартамента, прибра там и ключовете.

Карина живееше в малък блок, в тиха част близо до

центъра на града. Много преди нейното време, а и преди

времето на родителите ù кварталът сигурно е бил дос-

та пренаселен. Хора, коли и магазини са си оспорвали

място по тротоарите, това си личеше по многобройните

дупки и вдлъбнатини по паважа. Повечето сгради бяха

на три или четири етажа, а блокът на Карина, като едно

от изключенията – на пет.

Макар че училището ù се намираше само на десет

минути път пеша, тя често избираше обиколни маршру-

ти просто защото обожаваше да се разхожда. Най-много

обичаше да наблюдава и изучава сградите, да гадае по

тяхната фасада, сякаш беше длан, а тя врачка, за исто-

рията им, за хората, живели там, преди тя да се роди.

Сегашните обитатели, техните истории и проблеми не я

— 17 —


вълнуваха особено – въображението и любопитството ù

винаги я теглеха към онова, което е било преди, и само

понякога към бъдещето.

Най-често погледът на Карина се спираше в ямите.

Така тя наричаше изоставените апартаменти на някои от

сградите, чиито предни стени отдавна бяха съборени, за

да вземат прозорците им. Те зееха точно като ями, но не

по земята, а във вертикала на постройките. Бяха на раз-

лични етажи и ги имаше почти във всеки блок. Много от

тях бяха обрасли в бурени като същински джунгли, има-

ше дори дървета, които веднъж захванали се да растат на

втория етаж, скоро осъзнаваха, че не им достига прос-

транството да се протегнат нагоре и тръгваха настрани.

Карина си беше запазила правото на една такава

яма в своя блок. Тя бе на предпоследния етаж, но една

малка стълба водеше до покрива, където някога са се

провеждали вечерни събирания през топлите сезони.

Карина използваше това пространство за много неща, не

на последно място за отглеждане на босилек. Странната

ù любов към подправката изумяваше всички, дори ро-

дителите ù.

Още първия път, когато на тригодишна възраст опи-

та спагети с песто, това се превърна в любимата храна на

Карина. Дори да не ù се ядеше друго или да боледуваше,

майка ù забеляза, че тя никога не отказва спагети с пес-

то. Баща ù реши сами да отглеждат босилека, от който

да правят вкусната паста, и пригоди дузина сандъчета с

рохка пръст в свободната яма в техния блок, където през

пролетта засаждаха семенца и после цяло лято наблюда-

— 18 —


ваха с почуда как босилекът расте. След това майка ù го

правеше на сос и го складираше в хладилника в тумбес-

ти и изключително прилежно надписани бурканчета.

Карина обаче не мислеше за босилека, докато краката

ù стъпваха пъргаво по едни и същи улици. Тя изцяло бе

погълната от гледките, които с удоволствие преоткриваше

всеки ден. Това бе единственият град, който тя познава-

ше, никога не беше пътувала извън него, а спомените ù

от няколкото летни пикника и разходки сред природата

бяха твърде бегли и далечни. Ето тук е сладкарницата с

най-хубавите кокоски, а тук си купуваше сирене, по мал-

ко от всички видове, налични в магазина. На този ъгъл

винаги се събираха котки, а малко по-надолу пък живее

детето, което непрекъснато свири на пиано. Беше дете,

защото все още не свиреше добре и може би затова един

креслив женски глас постоянно му се караше. Лицето му

обаче Карина никога не бе виждала.

Всъщност това дете беше причината тя да подлуди

от молби баща си да я заведе на прослушване за детския

хор. Всеки път, когато чуваше съседчето да се упражня-

ва, Карина се питаше какво ли е да правиш музика – тя

никога не бе докосвала инструмент и не се бе опитвала

да пее и по тази причина това ù се виждаше безкрайно

интересно. Скоро ù стана ясно, че баща ù трудно може да

намери инструмент, защото ако нямаш такъв, трябва да

кандидатстваш с една купчина документи и най-вероят-

но да ти откажат. За да пееш обаче, не ти е нужно нищо

допълнително освен да си отвориш устата и Карина раз-

съждаваше, че не би трябвало да е толкова сложно.

blagosklonnata chuma

Documents