maket simmel tova238 на отломки, когато от цялостната ни...

3

георг Зимел фра гментарният характер наживота

Съставителство и преводТеодора Карамелска

Под редакцията на Кольо Коев

есета

(c) изд. къща

КХ - критика

и хуманизъм

възпроизвеждането без

разрешение

- незаконно

!

5

Мост и врата 7

Социология на сетивата 15

Големият град и духовният живот 36

Естетическото значение на лицето 58

Рамката за картина. Един естетически опит 66

Проблемът на портрета 76

За карикатурата 90

Психология на дискретността 100

Тайната. Една социалнопсихологическа скица 110

Писмото. Из една социология на тайната 119

Верността. Един социалнопсихологически опит 124

Благодарността. Един социологически опит 132

Чужденецът 144

Човекът като враг. Два фрагмента от една социология 153

Рози. Една социална хипотеза 165

Жената и модата 171

Психология на накита 176

Психология на кокетството 187

Социология на трапезата 204

Социология на общителността 215

Фрагментарният характер на живота. Из предварителни изследвания на една метафизика 237

Теодора Карамелска Георг Зимел: социологически поглед към антиномиите на модерността 257

съдържание







!

Фрагментарният характер на живота. . . 237

Фрагментарният характер на живота. Из предварителни изследвания на една

метафизика*

ъзгледът, че животът е и си остава фрагмент, би могъл да претендира за много по-дълбоки основа-ния, отколкото подсказват оплакванията на банал-ния песимизъм. Защото те визират единствено не-изпълнимостта на желанията ни, недостатъците на нравствените и материалните ни постижения, незавършеното и случайното в нашата личност и в нашата съдба. Така или желанието ни за по-голяма интензивност и пълнота на силата и преживявания-та, или за безусловна завършеност като че ли създава около фактическото ни съществуване един идеален кръг, от чиято перспектива животът прилича само на опит за приближение, като прекъснат по средата стремеж към цялост. Един по-основателен образ въз-никва обаче, ако разгледаме понятието фрагмент по-внимателно: фрагментът е част, останала след разпа-дането на едно предварително съществувало цяло. На практика индивидуалният живот често се възприема така, сякаш в някакъв скрит пласт или пред очите на Бога се образува едно съвършено, безостатъчно съот-ветстващо на идеята си цяло, което обаче се разпа-да на безброй части, когато премине в емпиричната човешка действителност. Тя прилича на останки или

* Първа публикация: Georg Simmel, „Der Fragmentcharakter des Leben. Aus den Vorstudien zu einer Metaphysik“, в: LOGOS. Internationale Zeitschrift für Philosophie der Kultur, Richard Kroner & Georg Mehlis (съст.), том VI, 1916/17, бр. I, стр. 29-40, Tübingen, J. C. B. Mohr (Paul Siebeck); бел. изд.

в







!

238

на отломки, когато от цялостната ни метафизична същност отпадне онова, което не успее да се впише във формите на земното съществуване и съзнание. Представата на Платон за душата, която блажено съвършена се рее в наднебесните пространства и с пропадането си в материално тяло бива обезобразе-на, е само един от многото символи на чувството, че действителността ни наистина е само отломък от някакво наддействително съвършенство и цялост.

Отвъд подобни спекулации, в които се пресичат чо-вешката оскъдност и човешката мания за величие и които съответно представят само отделния индивид в напрежението между неговата лишена от пълнота действителност и идеалното му съвършенство, има и друга гледна точка, която придава съвсем нов смисъл на „фрагментарната“ същност на живота. Движени от непогрешимо чувство, ние си представяме про-цеса на нашия живот като непрестанно плъзгане и ставане, прехождайки по една непрекъсната време-ва линия между раждането и смъртта. В същата непрекъснатост трябва да мислим пространстве-ното и времевото съществуване на всяка природа въобще – като несекващи енергийни потоци, като взаимодействие на всичко с всичко, като безкрайно единство на същностно еднакви елементи, влизащи в безброй, така да се каже, еднакво основателни конфи-гурации. По съвсем друг начин обаче изглеждат неща-та, ако жизненият процес е надарен със съзнание. Сега той, както и светът извън него, не е само случване, не е протичаща в несекващи преобразувания игра на сили; сега духовният жизнен процес има съдържа-ния, създава психични предмети: представи, поня-тия, знания; те пък имат специфични, различни по







!

Фрагментарният характер на живота. . . 239

вид значение и продължителност, валидност и ред в сравнение с монотонното протичане на простото случване. Тези съдържания, тези духовни форми, в кои-то преминава съществуването, сега изведнъж се под-реждат – първоначално около главата на представя-щия си субект. Това, че така светът е видян от един център, създава дистанции, акценти, измествания в перспективата и препокривания от сетивен и духо-вен вид без какъвто и да е аналог в обективната раз-гърнатост на съществуването. Животът сега вече не просто е вплетен в протичането на света, а след-вайки своите вътрешни импулси и закони, той изрязва от превърналата се в свят представа парчета, които нарича предмети, свързва далечното, разделя близко-то, поставя различни ценностни акценти, тълкува просто случващото се според идеи. Накратко, като изкачва стъпалото на духа, животът създава форми, които оформят дадена по някакъв начин материя, и в процеса на постоянното си разгръщане изгражда един свят от духовни съдържания. Тези форми обаче, които съставляват собствената активност на духа, силите, които оформят материята в света, са пре-ди всичко напълно присъщи на живота – те са необ-ходимости, които изграждат както един конкретен, определен, протичащ в дадено светово обкръжение живот, така и неговите части и техните функции. Животът ги пронизва, както жизнената сила на ре-ката пронизва формата на своите вълни. Сега обаче формите, чрез които съзнанието изгражда необходи-мия за живота свят, могат да се превърнат отвъд тази роля на преходна точка и средство в крайни цели, центрове, в активни заради самите себе си сили. С оглед на чисто интелектуалните форми това е било







!

240

установявано често в различни приложения. Също и този, който допуска, че познанието е култивирано от човека оръжие в борбата му за съществуване, не може да му отрече самостойността на интереса и ценността, които то в крайна сметка постига, така че се превръща в крайна цел, в чиято услуга се поста-вя животът на търсещия познание, вместо от своя страна да е средство на живота. Учението на Шопен-хауер, според което интелектът може да се отскубне от подчинението си на волята, изразява тази идея в метафизически контекст. Кантовото тълкуване на метафизическите понятия е само негова разновид-ност. Кант разглежда безкрайно разгръщащия се фак-тически опит за действителността като продукт на определени интелектуални категории или форми, които оформят сетивната материя. Само в тази си функция те придобиват действителен смисъл. При все това те се откъсват от функцията си да служат на определения от материята опит и се обособяват успоредно или над цялостната си взаимосвързаност като самодостатъчни; тоест вместо да обслужват непрестанно развиващото се познание на безброй об-вързани един с друг предмети, те се заявяват само за себе си като дефинитивни истини и вместо да бъдат просто функции, които да се доказват само спрямо дадена материя, се превръщат в абсолюти, в които – като в кулминационни точки – трябва да се влеят всички конкретни знания. Причинността например е само категория, чрез употребата на коя-то сетивно даденото се обвързва в предметен свят, в постоянно протичащ опит; без тези дадености тя е празна абстрактна форма. Причинността обаче става самостойна, като от цялото на всяко съществуване







!

Георг Зимел: социологически поглед към антиномиите на модерността 257

Теодора Карамелска

Георг Зимел: социологически поглед към антиномиите на модерността

Подборът на есетата в този сборник не е подчинен на строг предварителен замисъл – към първоначално избраните текстове се прибавяха нови и нови, а също вече публикувани на български, така че хронологична-та подредба отстъпи пред смисловото им обвързва-не. Започвам с това уточнение, защото ми се струва, че макар и неволно, съставителството е в съзвучие с антисистемната мисловна нагласа* на техния автор – германския социолог Георг Зимел. Неговата склон-ност към калейдоскопична смяна на гледната точка, предпочитанието му към щрихите на словесния ескиз и философският му усет за coincidentia oppositorum неслучайно намират свой предпочитан израз във фор-мата на есето**. Тъкмо чрез есето, което все още не е наука, нито е чиста литература, а по-скоро израз на определен усет за света, Зимел се стреми да улови ха-рактера на онази „епоха на нервността“***, върху коя-то той размишлява в продължение на близо трийсет години. За разлика от свои колеги като Макс Вебер или Вернер Зомбарт, Зимел не се впуска в мащабни и детайлни културно-исторически реконструкции на

* По определението на неговия приятел, философа Хайнрих Рикерт; Rickert, H., Die Philosophie des Lebens, 1920, Mohr, Tübingen, стр. 26.** Вж.: Tokarzewska, M., Der Feste Grund des Unberechenbaren: Georg Sim-mel zwischen Soziologie und Literatur, 2010, VS Verlag für Sozialwissen-schaften, Wiesbaden.*** По израза на германския историк Йоахим Радкау, в: Radkau, J., Das Zeitalter der Nervosität. Deutschland zwischen Bismarck und Hitler, 1998, Carl Hanser Verlag, München, Wien.







!

258

генезиса на модерността. Той се вълнува много повече от новите жизнени форми, появили се в края на ХІХ и началото на ХХ век, от „преструктурирането на социалния опит“*, настъпило с разширяването на со-циалните кръгове и задълбочаващата се диференциа-ция в западноевропейските общества. Интересуват го свързаните с нарастващата загуба на сигурност преживявания за прекъсване и преходност, разнопо-сочните ефекти от „разбягването на сетивата“ и тяхното десубективиране**, но едновременно с това и новите възможности за самоосъществяване в една епоха, мислена от съвременниците є като „вечно настояще“***. Загубата или спечелването на аноним-ност, усилието да бъдеш забелязан от другите, от-слабването на социалния контрол и ускоряването на времето, монетаризирането на разменните отно-шения и монотонността на труда, разкъсването на общностните връзки и триумфът на безличностния дух – това са само част от амбивалентните страни на тази модерност, описани в есето му „Големият град и духовният живот“ (1903).

Разбира се, този изследователски интерес има своите обяснения. Едно от тях е, че Зимеловата мисловна нагласа и интелектуален усет се формират след 1871 г., тоест през годините, когато Берлин пос-тепенно израства от столица на Прусия до имперска метрополия. Самият Зимел споделя: „Превръщане-то му от голям град в световен център съвпадна с

* Коев, К., Метаморфозите на чужденеца, 1991. УИ „Св. Кл. Охридски“, „Наука и изкуство“, София, стр. 53.** Пак там, стр. 65.*** Вж. главата „Георг Зимел: модерността като вечно настояще“ във: Frisby, D., Fragmente der Moderne. Georg Simmel – Siegfried Kracauer – Walter Benjamin, 1989, Daedalus, Rheda-Wiedenbrück.







!


периода на собственото ми най-мощно и всеобхватно развитие“*. Първите десетилетия след основаването на Райха са период на модернизация и развитие на град-ската инфраструктура, мащабно преобразуване на публичните пространства и появата на нови търгов-ски зони, развитие на банковото дело и борсите, ръст на броя на гражданите, въвеждането на нови техно-логии за производство и умножаване на моделите на потребление и стиловете на живот**. Германският социолог преживява непосредствено това ускоряване на темпото на живот. Той е пряк свидетел на новите динамики в германската столица, на свързаните с тях очаквания, копнежи и безпокойства. През март 1873 г. по повод на рождения ден на кайзер Вилхелм I и непос-редствено до дома на Зимел е открит първият пасаж в Берлин (на ъгъла на Фридрихщрасе и Беренщрасе), а през 1884 г. първата светлинна реклама в столицата привлича клиенти в кафене „Бауер“, след като Герман-ското Едисоново общество инсталира трафопост в съседна на неговата къща***.

В годините до 1913 г., през които Берлин се издига до политически и образователен център от европейс-ка величина, самият Зимел се превръща в един от най-значимите представители на академичната култура в германската столица. Макар че заради еврейския си произход е принуден да преподава като приватдоцент

* Според спомените на сина му, Ханс Зимел, в: Simmel, H., „Auszüge aus den Lebenserinnerungen“, в: Ästhetik und Soziologie um die Jahrhundert-wende: Georg Simmel, 1976, H. Böhringer (съст.), Klostermann, Frank-furt/M., стр. 265.** Ludewig, T., Berlin. Geschichte einer deutschen Metropole, 1986, Bertelsmann, Gütersloh.*** Повече за преживяванията на тази епоха вж. при: Whyte, I. B., D. Frisby (съст.), Metropolis Berlin 1880–1940 Series: Weimar and Now: German Cultural Criticism, 2012, University of California Press.







!

260

в Берлинския университет дълго време след хабилита-цията си през 1885 г., а извънредна професура получава трудно (едва през 1901 г.), в дома му често гостуват интелектуалци и творци като Щефан Георге, Райнер Мария Рилке и Огюст Роден. Неговите статии в по-пулярни издания като Der Morgen. Wochenschrift für deutsche Kultur и илюстрованото списание Jugend са посрещани с интерес от образованото бюргерство, а лекциите му са посещавани с възторг не само от ре-довни студенти, но и от много жени и чуждестранни студенти. Симпатиите към него са толкова големи, че когато през 1914 г. напуска родния си град, за да за-еме професорско място в провинциалния по онова вре-ме университет в Страсбург, негов бивш студент, театралният критик Юлиус Баб, публикува с тъга статия, озаглавена „Берлин без Зимел“*. А списание Zukunft от октомври 1914 г. пише: „Когато преди ня-колко месеца беше публикуван календарът с лекциите за летния семестър в Берлинския университет, ние го заразлиствахме нервно, търсейки и веднага откривай-ки решаваща индикация, че Георг Зимел не присъства в него. Вече няма да можем да го слушаме в Берлин, вече няма да го виждаме там: а това е тъжно, защото (нещо, което е несъмнено най-забележителният факт, свързан с личността му) човек го разбира изцяло не когато го чете, а когато го чува и го вижда“**.

И това далеч не е случайно: и като оратор, и в мно-гобройните си публикации германският социолог и фи-лософ почти винаги съзнателно се движи на границата на приеманото за академична наука по онова време. * Bab, Julius, „Berlin ohne Simmel“, в: Die Gegenwart, 1914, 85 (18), стр. 283-284.** Цит по: Frisby, D., Sociological Impressionism. A Reassessment of Georg Simmel’s Social Theory, 1981, Heinemann, London.







!


Вместо със строго и систематично изложение той увлича слушателите и читателите си с живи рефлек-сии върху историческата изменчивост и подвижните форми на взаимодействията между индивидите. Неза-висимо дали се опитва да отговори на основния въпрос, който го вълнува близо две десетилетия, а именно Как е възможно обществото?*, или разсъждава върху все-кидневни форми на общуване като дискретността, пазенето на тайна, верността или благодарността, философският жест на Зимел винаги преобръща при-видно статичното и устойчивото в противополож-ното. Това е начинът, по който той „фланира“ и сред теми от областта на естетиката, и философия на изкуството**: достатъчно е да посочим социологи-ческите му анализи на сътрапезието или на художес-твени форми като портрета и карикатурата. При това Зимел се интересува както от произведението на изкуството като автономна и затворена в себе си естетическа сфера, която по специфичен начин от-хвърля действителността и улавя преходността на човешкото съществуване в устойчиви форми, така и от естетиката на модерния живот, въплътена в предметите на всекидневието (прибори за хра-нене, мебели, рамки за картини, облекло, накити) и в нови, оспорващи нивелиращите въздействия на паричното стопанство жизнени стилове. При Зи-мел напрежението между „бъденето-за-себе си“ и „бъденето-за-другите“, между „потребността от

* Зимел, Г., Социология. Изследване върху формите на обобществяване, 2002, ПИК, В. Търново, стр. 40-60.** Вж.: Lichtblau, K., „Ästhetische Konzeptionen im Werk Georg Simmels“, в: Simmel Newsletter, 1991, 1, стр. 22-35; Lichtblau, K., „Zum Stellenwert der ästhetisch-literarischen Moderne in den kultursoziologischen Gegen-wartsanalysen von Georg Simmel und Max Weber“, в: Konzepte der Moder-ne, G. von Graevenitz (съст.), 1999, Metzler, Stuttgart, стр. 52-68.







!

262

приобщаване към“ и „потребността от разграни-чение спрямо“ намират най-силен израз в променли-востта на модата. Модата е символ на една епоха на „късоусетливост“, в която се появява несекваща потребност от нови и нови възбуди, а „големите, трайни и безвъпросни убеждения губят все повече и повече своята сила“*.

Есетата в сборника ни разкриват и друга принципна убеденост на Зимел, а именно, че психичните процеси могат да бъдат мислени само по аналогия с въплъте-ните в социалност или в материални форми процеси. Според него ние нямаме директен достъп нито до са-мите себе си (както би настоявал един психологизиращ подход), нито другите ни се явяват непосредствено**. Напротив, другите винаги са едновременно близки и далечни, те пораждат в нас враждебност и привличане, мотивират ни да се отдръпнем от тях или да ги потър-сим за съюз. Тези флуктуиращи движения зависят от мащаба на взаимното ни приближаване, от пространс-твената и сетивната дистанция помежду ни. Под-вижността на социалните взаимодействия и цялата „метафизика на реенето“ между едновременното „да“ и „не“ Зимел свързва с формата на играта. Нейните фундаментални прояви той вижда най-вече в кокетс-твото (двойствената форма на еротиката) и в общи-телността (игровата форма на обобществяването): и двете извличат формата си от действителност-та, оставяйки своята действителност „зад себе си“.

* Simmel, G., Philosophische Kultur. Über das Abenteuer, die Geschlechter und die Krise der Moderne. Gesammelte Essais, 1983, Wagenbach, Berlin, стр. 35.** Simmel, G., „Das Gebiet der Soziologie“, в: Grundfragen der Soziologie (Individuum und Gesellschaft), 1984 (1917), de Gruyter, Berlin, 4-то издание, стр. 16.







!


Общителността позволява да се изплъзнем от при-нудите на социалността, да се абстрахираме от ус-ловностите, да побъбрим дружелюбно отвъд статус-ните различия, запазвайки същевременно дистанция спрямо непосредствено реалното. Този неин прочит увенчава дългогодишните усилия на Зимел да осмисли теоретико-познавателните предпоставки, обхвата и границите на социологията като самостоятелна на-ука, чиито основания за съществуване той защитава още в За социалното диференциране (1890), а по-късно и в Социология (1908). Както е добре известно, през яну-ари 1909 г. Зимел инициира и създаването на Германско общество по социология*, една „работна общност“ от съмишленици, сред която са учени като Макс Ве-бер, Фердинанд Тьониес, Ернст Трьолч и Вернер Зом-барт. През октомври 1910 г., тъкмо в едноименния си доклад „Социология на общителността“, изнесен в навечерието на първия конгрес на Обществото** в Академията за социални науки и търговско дело във Франкфурт на Майн, Зимел по блестящ и кате-горичен начин не само дава своя отговор на фунда-менталния въпрос ‘какво в обществото е наистина общество’, но и демонстрира как, без да снемаме ан-тиномиите на модерната култура, ние сме в състо-яние да изграждаме общ свят.

* Вж.: Rammstedt, O. (съст.), Simmel und die frühen Soziologen, 1988, Frankfurt/M., Suhrkamp, стр. 275-307.** Повече за откриването му вж. при: Lepsius, M. R., „Max Weber und die Gründung der Deutschen Gesellschaft für Soziologie“, в: Transnationale Vergesellschaftungen. Verhandlungen des 35. Kongresses der Deutschen Gesellschaft für Soziologie in Frankfurt am Main 2010, 2012, H.-G. Soeffner (съст.), Springer, Wiesbaden, стр. 775-785; Weiß, J., „Ein bestimmender Anfang? Zum ersten deutschen Soziologentag (Frankfurt 1910)“, 2012, Ebd., стр. 949-964.







!

266

досега:

Жил ДельозРазличие и повторение

Елизабет ЩрьокерПриноси към философията на Хусерл

Морис Мерло-ПонтиВидимото и невидимото

Ернст КасирерЕзикът

Макс ВеберГенезис на западния рационализъм

Едмунд ХусерлКризата на европейските науки и трансценденталната феноменология

Густав Шпет Феноменология и етническа психология

Жил Дельоз, Феликс ГатариАнти-Едип. Капитализъм и шизофрения

Зигмунд ФройдПсихоанализата: теория и терапия

М. Лутер, Й. Калвин, И. Кант, Й. Г. Фихте, Г. В. Ф. Хегел, Ф. В. Й. Шелинг, Л. ФойербахФилософия на религията и евангелска теология

Мишел ФукоДушевна болест и психология (c)

изд. къща






!

267

Лудвиг ВитгенщайнСинята книга. Кафявата книга

Жил Дельоз, Феликс ГатариХиляда плоскости. Капитализъм и шизофрения 2

Алфред ШютцСмисловото изграждане на социалния свят

Юрген ХабермасЗа конституцията на Европа

Улрих БекГерманска Европа. Новите властови пейзажи под знака на кризата

Улрих БекРисковото общество. По пътя към една друга модерност

oчаквайте:

Валтер БеняминКайрос

Лудвиг Бинсвангер / Мишел ФукоСън и екзистенция / Въведение







!

maket simmel tova238 на отломки, когато от цялостната ни...

Documents