2011

кн. 1

Софийски университет "Св. Климент Охридски"

MEDIAEVALIA

год. I

2011

кн. 1

3

ISSN 1314-2755

Мediaevalia

Списание на катедрата по "Стара история, тракология и средновековна

история"

Главен редактор: проф. дин Красимира Гагова

Редакционна колегия: Васил Нинов, Георги Димов

Адрес за кореспонденция: editorial@mediaevalia.eu

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор ...................................................................................... 5

Статии ............................................................................................ 6

Калин Йорданов. Поклонничеството, култът към

реликвите и ловът на светини в навечерието на Първия

кръстоносен поход ...................................................................... 6

Васил Нинов. Идеологически щрихи към кръстоносните

походи на Конрад III Хоенщауфен (1147-1149) и Фридрих I

Барбароса (1189-1190).............................................................. 32

Георги Димов. Западнобалканският град по времето на

норманските нашествия и походи XI – XII в......................... 62

Владимер Царчински Константинопол в описанията на

Одон Дьо Дьой и Бенямин от Тудела ..................................... 81

Извори .......................................................................................... 88

Александър Николов. Гийом Адам - За начина за

изтребление на сарацините ...................................................... 88

Археология, нумизматика и епиграфика ........................... 152

Георги Димов. Паричните и търговски отношения

между Южна Италия, Византия и Изтока през XI - XII век................................................................................................... 152

Предговор

Към читателите на

MEDIAEVALIA

С голямо удоволствие ви представям първия брой на нашето

електронно списание. То е част от научните търсения на колегията на

Историческия Факултет на Софийския Университет „Св. Климент

Охридски” и е ориентирано преди всичко към проучването на

средновековна Европа. В него ще бъдат публикувани изследвания,

преводи на средновековни текстове и рецензии. С надежда за успешна

и полезна работа, редакционната колегия на списанието му пожелава

сполука.

Проф. дин Красимира Гагова

Статии

6

Поклонничеството, култът към реликвите и

ловът на светини в навечерието на Първия

кръстоносен поход

Калин Йорданов

Стремежът към странстване до свети места и преклонение пред

паметниците и свидетелствата, които съхраняват, отразяват и символизират

идеята за връзката между света на Божественото и света на хората, както и

желанието за прикосновение с духовните сили и благодатта, които тези места

и обекти обладават е дълбоко заложен в човешката природа. Той е присъщ и

изконен за повечето световни религии и духовни традиции1. Практиката на

поклонничеството в християнството вероятно датира още от I-II в. и е

свързана с желанието за посещение на Светите земи и преклонение пред

местата, осветени от раждането, живота, страстите, смъртта и възкресението

на приелия плът Божи Син Иисус Христос и битието на неговата майка Дева

1 Davidson, L. K., Gitlitz, D. M. Pilgrimage: From the Ganges to Graceland: An

Encyclopedia. 2002, p. xvii; Тардже, Дж. Мир паломничества. М., 1998, с. 4-5

Статии

7

Мария, както и от живота, дейността и кончината на първите апостоли,

евангелисти и светци, за които традицията все още пазела жив спомен. И

макар и да има известия за поклонници още през III в., същинската история на

християнското пилигримство започва едва през първата третина на IV в. с

откриването в Йерусалим на реликвите, свързани с Христовите Страсти,

намерени от Св. императрица Елена и с последвалото изграждане на

базиликите на Божи Гроб в Йерусалим и на Рождество Христово във Витлеем

от нейния син Св. император Константин Велики. Тези събития, заедно с

въвеждането на християнството като официална религия в Римската империя

и създаването на първите поклоннически пътеводители (итинерарии)

положили началото на една традиция, която през последвалите столетия

успяла не само да се развие и процъфти както в Източната, така и в Западната

империя (V-VI в.), но и да устои на редица геополитически и религиозни

промени, разтърсили региона на Източното Средиземноморие по време на

арабското завоевание на Палестина, Сирия и Египет (VII в.) и

иконоборческата криза във Византия (VIII-IX в.), и дори да укрепне и да се

засили отново заедно с възмогващото се франкско общество през IX в., за да

се превърне за западните християни от акт на религиозен пиетет, духовно

търсене, покаяние, културна мода и даже опасна авантюра, в едно мощно

движение и дори в своеобразна институция през X и XI в.2

2 Runciman, S. The Pilgrimages to Palestine before 1095. In: A History of the Crusades.,

vol. I (ed. Setton, K. M., Baldwin, M.W.). Wisconsin, 1969, p. 68-72; Runciman, S. A History

of the Crusades, vol. I, 1991, p. 38-43; Maraval, P. The Earliest Phase of Christian Pilgrimage in

the Near East (before the 7th Century), DOP, 56 (2002), p. 63-73

(http://www.doaks.org/DOP56/DP56ch05.pdf ); Гагова, К. Кръстоносните походи. С., 1998,

с. 23-24; Гюрова, С. Поклонничество и поклонническа литература. С., 1996, с. 67-85

Статии

8

Тъкмо последният период белязал началото на „голямото време на

поклонниците”3. Балансът на силите в Средиземноморието започнал да се

променя в тази епоха. Мюсюлманите постепенно отстъпвали от своите

позиции. Византийската флота допринасяла в голяма степен за сигурността на

морските пътешествия, а разрастващата се италианска морска търговия

създавала директни връзки между Запада и мюсюлманските и ромейски

пристанища в Ориента. Пътят от Венеция, Амалфи и Бари до

Константинопол, Антиохия, Триполи, Александрия и други важни портове в

Леванта бил сравнително сигурен и все повече хора от Запада се отправяли

към Източното Средиземноморие в качеството си на търговци, наемници или

поклонници4. Повечето пилигрими предпочитали да плават с италиански

кораби до византийската столица, където да спрат да се поклонят на

множеството прочути реликви и духовни съкровища, които Градът

съхранявал от столетия, и оттам да продължат по суша или вода до Светите

земи. С приобщаването на Унгария към Pax Christiana в края на X в. и

покоряването на българските земи от Византия в началото на XI в. бил

отворен и сухопътният маршрут, който през Централна Европа, Балканите и

Анатолия осигурявал алтернативен достъп на западните поклонници до

Сирия и Палестина и който освен това бил значително по-евтин и

относително по-сигурен от морското пътешествие. Изпитанията, тежестите и

предизвикателствата, понасяни по дългия път към Светите земи били

схващани като акт на покаяние и очищение и поради това поклонничеството

3 Runciman, S. The Pilgrimages to Palestine, p. 72-78; Runciman, S. A History of the

Crusades, p. 43-50; Мишо, Г. История крестовых походов. М., 1999, с. 10-11; Ришар, Ж.

История на кръстоносните походи. С., 2005, с. 28-29; Гагова, К. Кръстоносните походи.

С., 1998, с. 24-25

4 Ришар, Ж. Цит. съч., с. 25-29

Статии

9

било препоръчвано от Църквата като форма на покаятелна практика.

Клюнийското движение активно подкрепяло поклонничеството и енергично

проповядвало изкупителните странствания до Светите места. Зараждала се

идеята за индулгенция за греховете на пилигримите, посетили Божи Гроб. Но

не само стремежът към изкупление и опрощение карал все повече християни

от Запада да поемат своя кръст по дългия, нелек път към Светите земи.

Мистичната сила и атмосфера на евангелските места, паметници и реликви и

вярата в непосредствения и чудотворен контакт с тях , който осигурявал

духовни заслуги и благодат, била същинската причина, която привличала

множеството поклонници и влияела твърде силно върху техните емоции и

въображение. Духът на милениаризма и религиозният ентусиазъм на

възмогващия се по това време Запад карали все повече християни от

латинския свят да отправят поглед към Ориента и да поемат на поклонение

към Божи гроб в началото на XI в. Редица благородници, заедно със своите

съпруги и свити, представители на църковния клир и на простолюдието

извършвали все по-често индивидуално или групово своите поклонения.

Пилигримството добивало все по-масов характер, за което свидетелства

клюнийския монах Раул Глабер:

„По същото това време от цял свят към гроба на Спасителя в

Йерусалим потекоха такива безчислени тълпи народ, каквито по-рано би

било невъзможно дори да си представи човек: най-напред люде от низшето

съсловие, сетне от средното, а после и превелики крале, графове и епископи.

Накрая се случи нещо невиждано: ведно с най-голямата беднотия тук

пристигнаха и множество знатни жени.[…]Мнозина се допитаха до по-

прозорливите люде на своето времe, за да разберат що значи това

невиждано в предишните епохи стичане на народ към Йерусалим. И някои

отвърнаха твърде предпазливо, че то не е нищо друго освен знамение за

Статии

10

пришествието на изпадналия Антихрист, чиято поява, според Писанието, се

очаква в края на този век...”.5

Изворите свидетелстват за редица организирани поклоннически групи

през целия XI в., чиято численост понякога достигала 700 (1026-1027 г.) или

дори 10 000 души (1064-1065 г.)6. Множество французи, фламандци,

провансалци, италианци, германци, англичани и скандинавци поемали по

морските и сухоземни поклоннически маршрути към Светите земи7. Сред тях

имало и редица известни личности. От средите на феодалите и светските

благородници се открояват имената на пилигрими като първия християнски

крал на Норвегия Олаф Тригвасон (ок. 1000 г.)8, легендарния варяжки

наемник и бъдещ крал на Норвегия Харалд Хардрада (1034 г.), краля на о-в

Ман Лагман Гюдродсон, граф на Ангулем Гийом II Тайфер (1026 г.), графа на

Шалон и епископ на Оксер Юг (между 1000 г. и 1030 г.), нормандския дук

Робер Дявола/Великолепни (1035 г.), графа на Анжу Фулк III Нера, който

извършил три поклоннически пътувания до Божи гроб (1002 г., 1035 г. и 1039

5 Глабер, Раул. Хроника на Хилядната година. Бургас, 1993, с. 127-128, 131

6 Коментар относно достоверността на числеността на поклонническата група,

водена от четиримата германски епископи през 1064-1065 г. у Runciman, S. The

Pilgrimages to Palestine, p.76 и Ришар, Ж. Цит. съч., с. 28

7 През 30-те години на XI в. поклонничеството към Божи Гроб се засилило във

връзка с отбелязването на хилядолетието от Христовото разпятие (1033 г.), поради което

множество пилигрими от Мец, Падерборн, Орлеан, Оверн, Лимож, Нормандия, Анжу,

Мейн, Бургундия, Фландрия и Вердюн тръгнали към Йерусалим. Следващата голяма поклонническа вълна към Светите земи била през 50-те и 60-те години на XI в., вероятно

във връзка с частичното възстановяване от византийския император на разрушените през 1009 г. от фатимидския халиф Ал-Хаким християнски храмове и параклиси в Йерусалим.

Редица пилигрими от Лотарингия, Камбре, Бавария, Нормандия, Англия и Северна

Франция се отправили по това време към Божи Гроб. Вж. Riley-Smith, J. The First

Crusaders, 1095-1131. Cambridge, 2004, p. 30-31

8 Според твърденията на няколко норвежки пилигрими Олаф Тригвасон бил

забелязан в Йерусалим след мистериозното му изчезване през 1000 г. Вж. Runciman, S. A

History, p. 47

Статии

11

г.)9, граф Тиери III Холандски (ок. 1039 г.), Свейн Годвинсон (1051 г.), граф

Конрад Люксембургски (1060 г.) и др. Много представители на висшия клир –

прелати, епископи и абати – също поели пътя към Йерусалим:

Архиепископът на Трир (1028 г.), епископът на Камбре Лиебер (1054 г.),

епископите на Бамберг, Майнц, Регенсбург и Утрехт (1064-1065 г.), абатът на

Сен-Ван във Вердюн Ришар (1026-1027 г.), абатът на Сен-Еврул Тиери,

абатът на Мон-Сен-Мишел Раул и др10. След 1071 г. турската инвазия в Мала

Азия и Сирия затруднила, но не прекъснала съвсем потока от западни

пилигрими към Светите земи, който през 80-те и 90-те години на XI в. отново

се засилил11. Въоръжени поклоннически отреди като тези на графа на

Люксембург Конрад (преди 1085 г.), графа на Фландрия Робер льо Фризон

(1087-1089/1090 г.) и графовете на Барселона и Тулуза Беренге-Раймон и

Гийом IV (1092 г.) продължавали да се отпрявят по все по-трудния

пилигримски път към Йерусалим12. Графът на Фоа Роже дори заминал през

април 1095 г., едва броени месеци преди началото на Първия кръстоносен

поход, а норманският рицар Одард се завърнал от поклонение на Божи Гроб

през 1098 г., когато кръстоносните армии били вече в Сирия13.

9 Раул Глабер свидетелства за три поклонничества до Йерусалим, извършени от

графа на Анжу, докато някои изследователи са склонни да му приписват и четвърто

пътешествие. Глабер, Раул. Цит. съч., с.136;

10 Runciman, S. The Pilgrimages to Palestine, p. 74-76; Runciman, S. A History, p. 46-

47, 49; Ришар, Ж. История на кръстоносните походи. С., 2005, с. 28-29; Ришар, Ж.

Латино-Йерусалимское королевство. СПб., 2002, с. 25-26; Мишо, Г. Цит. съч., с. 10-11

11 Пилигрими от Тул, Камбре, Люксембург, Мюнстер, Майнц, Швабия, Навара,

Южна Италия, Невер, Поату, Лимузен, Лангедок, Бургундия и вероятно Нормандия се отправяли на поклонение към Светите земи по това време. Вж. Riley-Smith, J. Ibidem, p. 31

12 Runciman, S. The Pilgrimages to Palestine, p. 78; Ришар, Ж. История, с. 28;

Ришар, Ж. Латино-Йерусалимское, с. 26

13 Riley-Smith, J. The First Crusade and the Idea of Crusading. Philadelphia, 1991, p. 20-

21; Tyerman. C. God’s war. A new history of the Crusades. London, 2006, p. 81

Статии

12

Многобройните и зачестили заминавания на Изток в навечерието на

Кръстоносните походи свидетелстват, че по това време дълбокият пиетет към

Светите земи се бил превърнал в традиция за християните от Запада, но

същевременно и разкриват някои твърде любопитни страни от мотивацията и

манталитета на пилигримите. Повечето поклонници през XI в., както и много

други преди тях, преживявали крайната цел на своето пътешествие като

своеобразен сакрален акт, чрез който те се докосвали до света на

Божественото и по този начин вярвали, че имат уникалната възможност не

само да изкупят греховете си и да започнат нов живот14, но и да приемат в

него частица от мистичната сила, благодатта и благословията, които

излъчвали светите места и обекти, пред които се покланяли. Мнозина от

пилигримите желаели да съхранят спомена за този съкровен момент от

живота си като отнесат обратно със себе си разнообразни сувенири и

парченца от реликви от Светите места. Особено ценèн и желан спомен били

някои реликви – частици от Светия Господен Кръст, каменни парченца от

Божи Гроб и Голгота или места като това на Рождество Христово във

Витлеем, Възнесение Господне в Йерусалим, светини, свързани с Богородица,

късчета от мощи на различни светци и пр. Онези поклонници, които не

успявали да се сдобият с подобни реликви, отнасяли със себе си други

сувенири, натоварени със сакрална семантика като пръст от Светата земя,

вода от р. Йордан или палмови клонки, напомнящи за Входа Господен в

Йерусалим, които освен това се превърнали и в утвърден символ и емблема и

дори доказателство за извършено поклонничество до Божи Гроб (така както

мидите от северозападното атлантическо крайбрежие на Иберийския п-ов

14

Много често актът на поклонение на Божи гроб и Светите места завършвал със символично повторно кръщение във водите на р. Йордан.

Статии

13

били символ на пилигримството до гроба на Св. ап. Яков в Компостела)15

. С

подобни и други реликви и сувенири от Светите земи, поклонниците могли да

се сдобият и в Константинопол по време на своето пътешествие към или на

връщане от Йерусалим16.

За манталитета на средновековния човек, тези поклоннически

придобивки били оправдана необходимост, независимо от средствата и

механизмите, чрез които били получавани. Съществували различни начини,

по които пилигримите се домогвали до тези късчета святост, които сетне

отнасяли в родните си земи. Най-популярните обаче си оставали покупката,

размяната, дарът, кражбата и „изнамирането” на реликви и в това отношение

XI-то столетие не правело изключение от практиката от предходните векове17.

Редица извори свидетелстват за продължаването на тази стара традиция в

навечерието на епохата на Кръстоносните походи. Oще през 1002 г. при

първото си поклонничество до Йерусалим графът на Анжу Фулк III Нера,

познат като един от най-ревностните пилигрими на XI в., успял да се сдобие с

едни от най-желаните за християните реликви по чудесен и същевременно

особено куриозен начин. След като изминал дългия и осеян с трудности и

опасности път от родната си земя до Йерусалим, графът бил подложен на

едно необичайно изпитание от сарацините, които охранявали Божи Гроб. За

да бъде допуснат да се поклони на святото място, той трябвало не само да

заплати такса, но и да го оскверни като уринира върху него. Находчивият

15

Ришар, Ж. Латино-Йерусалимское., с. 29; Pilgrimage, In: The Crusades. An

Encyclopedia (ed. Murray, A.V.). 2006, pp. 960-961

16 Гагова, К. Цит. съч., с. 25

17 Geary, P. J. Furta Sacra: Thefts of Relics in the Central Middle Ages, Princeton, 1978,

p. 69; Geary, P. J. Sacred Commodities: The Circulation of Medieval Relics. In: Commodities

and Culture (Arjun Appadurai, Editor). Cambridge, 1986, p. 169

Статии

14

Фулк прибягнал до благочестива измама, за да надхитри сарацините и да

избегне унизителното светотатство като при все това изпълни

поколонническия си обет. Така той напълнил една плоска стъкленица с

розова вода (с бяло вино в друга версия), която скрил в гащите си и с тази

чиста течност облял Господния Гроб под възторжените подигравки и

насмешки на мюсюлманите. Със сълзи на очи развълнуваният граф се

поклонил на Светинята и разцелувал каменната плоча: “Божественото

милосърдие благосклонно приело неговата ревност, защото от целувките му

твърдият и здрав камък на Гроба станал мек и гъвкав като восък, нагрят на

огън. Графът захапал камъка и незабелязан от неверниците отнесъл в

устата си голям къс от него. След това той спокойно посетил всички други

свети места...”18

. Същевременно изворите разкриват, че Фулк получил от

сирийските пазители на Божи Гроб парче от Светия Кръст, заради големите

дарения, които направил.19

След завръщането си, графът на Анжу основал

абатството “Saint-Sepulcre” (Божи Гроб) край замъка Лош в Болийо, на което

през 1007 г. дарил двете скъпоценни реликви, с които се сдобил в Йерусалим

– каменния къс от Божи Гроб и фрагмента от Светия Кръст20. Фулк донесъл

също и реликва от яслите на Младенеца във Витлеем21. Завръщайки се от

второто си поклонение до Светите земи, което извършил през 1035 г., Фулк

18

Chronica de Gestis consulum Andegavorum. (ed. Halphen, L. et Poupardin, R.),

Chroniques des comtes d’Anjou et des seigneurs d’Amboise. Paris, 1913, pp.50-51; Frolow, A.

La Reliquie de la Vraie Croix. Recherches sur le développement d'un culte Paris, 1961, § 186, p.

259; Мишо, Г. О состоянии Палестины перед началом Крестовых походов и ее первые пилигримы. XI в. В: История средних веков. СПб., 1999, с. 949-950

19 Frolow, A. Ibidem.

20 Frolow, A. Ibidem., p. 260, § 188; Мorris, C. The Sepulchre of Christ and the

Medieval West. From the Beginning to 1600. Oxford, 2005, p. 155; Мишо, Г. О состоянии

Палестины., с. 950;

21 Riley-Smith, J. The First Crusaders, p. 31

Статии

15

Нера дарил на същия манастир и на църква в Анжер множество мощи, които

също донесъл от Ориента22.

През 1019 г. Теобалд, бъдещ абат на манастира в Монте Касино, дарил

на бенедиктинската обител “San Liberatore della Maiella” край Абруцо златен

кръст-реликварий, който съдържал частица от Светия Кръст и мощи от

различни светци. Тази светиня Теобалд вероятно бил донесъл от

поклонението си в Светите земи, което извършил по-рано23. В края на 20-те

години на XI в. Улрих, епископ на Орлеан донесъл едно от кандилата на Божи

Гроб, което било запалено от Благодатния Огън, и което дарил на своята

църква24. През 1027 г. Ришар, абат на Сент Ван се завърнал в земите си

“отрупан с реликви, събрани в Йерусалим и околовръст”, с които се сдобил

предходната година при своето поклонническо пътуване до Божи Гроб.

Повечето от тези светини, норманският монах получил като дар от

йерусалимския патриарх. Сред тях били частица от Светия Кръст и мощи на

светци, които абатът носел в специална торбичка около врата си при

завръщането си във Вердюн25. Вероятно година по-късно лотарингският дук

Адалберт от Мец се отправил на поклонническо пътуване към Йерусалим, от

което се завърнал преди 1033 г. с парче от Светия Кръст, което получил от

йерусалимския патриарх. Поклонението пред реликвата, която графът

положил в посветения на светинята и основан от съпругата му Юдит

22 Мишо, Г. Цит. съч.

23 Frolow, A. Ibidem., p. 262, § 195; През същата 1019 г. монаси от Йерусалим

донесли в абатството в Монте Касино кърпата, с която Христос избърсал омитите крака на апостолите. Вж. Мorris, C. Ibidem., p. 148

24 Riley-Smith, J. Ibidem.

25 Frolow, A. Ibidem., p. 264, § 200; Webb, D., Pilgrims and Pilgrimage in the Medieval

West.London, 1999, p. 25; Мorris, C. Ibidem., p. 146-147; Tyerman. C. Ibidem., p.70;

Jotischky, A. The Christians of Jerusalem, the Holy Sepulchre and the Origins of the First

Crusade, Crusades, vol. 7, 2008, p. 55

Статии

16

манастир в Бузонвил (Бузендорф) се превърнало във фамилна традиция, която

навярно вдъхновила някои от именитите наследници на Адалберт, които през

XII в. с гордост приемали и пришивали кръста, отправяйки се на поход към

Светите земи26. В началото на 30-те години на XI в. архидякон Ерве от

Орлеан също основал света обител, тази на Богородица от Ferte-Avrain,

където положил реликвите, с които се завърнал от поклонението си в

Йерусалим27. Нормандският дук Робер Великолепни също се сдобил с

реликви по време на своето поклонничество до Светите земи през 1035 г., но

починал в Никея на връщане към дома. Вероятно ок. 1036 г. абат Вино от

Хелмарсхаузен донесъл от Йерусалим в Падерборн не само мерките на храма

на Божи Гроб, но най-вероятно и някои реликви като частица от Светия Кръст

и къс от пурпурната мантия на Христос28.

Всички тези примери разкриват появата на тенденция, която все по-

ясно очертавала една от основните характеристики на поклонничеството от

тази епоха – стремежът на пилигримите към придобиване на реликви от

Светите земи и пренасянето им на Запад. Акт, който представлявал

своеобразна кулминация на поклонническото пътуване, и който увенчавал,

осмислял, оправдавал и завършвал свещената мисия на пилигрима. Мисия,

която свързвала настоящето с миналото и с вечността, живота със смъртта,

греха с опрощението, профанното със сакралното и Светата земя с родното

място.

70-те и 80-те години на XI в. донесли съществени промени в региона на

Източното Средиземноморие. Византийският погром при Манцикерт и

26

Ibidem.

27 Riley-Smith, J. Ibidem., p. 32

28 Мorris, C. Ibidem., p. 143, 146, 162; Мишо, Г. О состоянии Палестины., с. 951

Статии

17

последвалата турска инвазия в Мала Азия, Месопотамия и Сирия, загубата на

Бари – последното ромейско владение на Апенинския полуостров и

последвалите нормански кампании срещу империята на Балканите,

печенежките нашествия в земите й, както и вътрешните противоборства

поставили Византия в състояние на дълбока криза29. Тази ситуация се

отразила и върху пилигримското движение в региона. Византийските власти

ставали все по-подозрителни към западните пилигрими и най-вече към

норманите, а турците в Анатолия и Сирия затруднявали и застрашавали все

повече поклонническия път към Йерусалим30. Само добре въоръжени и

екипирани поклоннически експедиции имали шанса да си пробият път през

опасностите и да достигнат Божи Гроб. Същевременно по-находчивите и

предприемчиви западни търговци, пътешественици и пилигрими, които добре

се ориентирали в курса на новите регионални промени, обръщали все по-

често своя поглед не толкова към опасните пътища до Светите земи, колкото

към уязвимата и изпаднала в криза Византийска империя, чиито духовни

съкровища отдавна привличали нездравия интерес на западните християни.

Мюсюлманската заплаха поставила множество от тези християнски светини,

намиращи се в застрашените от турското нашествие ромейски територии,

пред опасността да бъдат завинаги загубени за света на християните. Тъкмо

тази критична ситуация провокирала и вдъхновила появата на една нова

тенденция в практиката на пилигримската ревност и пиетет и изобщо в делата

29 Острогорски, Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 442-452, 459-464

30 Не толкова Великата схизма от 1054 г. повлияла това отношение, колкото

норманската инвазия в Южна Италия и норманският апетит към Балканите. Ромеите гледали с нескрито недоверие и подозрение на норманските поклонници, преминаващи

през земите им на път за Светите земи. От горчив опит те знаели, че завоеванието следвало

норманските пилигрими, които му проправяли път, какъвто бил случаят с поклонничеството до Монте Гаргано в Южна Италия. Вж. Runciman, S. The Pilgrimages to

Palestine, p. 76, 78

Статии

18

на западняците в Ориента в навечерието на Първия кръстоносен поход. Това

бил ловът на реликви, познат и в по-ранни времена като “furta sacra”

(свещените кражби).

Един от най-емблематичните случаи на furtum sacrum от този период е

епизодът с пренасянето на мощите на Св. Николай Чудотворец от

малоазийския град Мир в италианския Бари през 1087 г. По това време

малоазийската област Ликия била подложена на многобройни нападения от

селджукските турци, a самият град Мир, който се славел с мироточните мощи

на Св. Николай, бил подложен на опустошение от мюсюлманските

нашественици, което поставяло светинята под угроза. Изглежда че тази

новина бързо привлякла вниманието на две съперничещи си в региона

италиански морски сили – Венеция и Бари. Двата града се борели за

надмощие в търговията с износ на жито от Апулия за Константинопол и

Антиохия, но в същото време били и политически противници във войната

между Византия и италийските нормани. И докато Венеция, която като

съюзник на империята в този конфликт успяла да си спечели безпрецедентни

търговски привилегии в търговията с византийските земи, благодарение на

хрисовула от 1082 г., то бившето византийско владение Бари, което сега било

под властта на имперските врагове – норманите, чувствително започнало да

губи позиции в това съперничество след норманския разгром при Бутринто и

смъртта на Робер Гискар през 1085 г. Бари не успял да се пребори за контрола

над житната търговия с Византия, поради което трябвало да намери

алтернатива, с която успешно да се противопостави на своя икономически

съперник Венеция. В тревожните новини, идващи от малоазийския град Мир,

предприемчивите жители на Бари съзрели възможност за откриване на такава

алтернатива, щото сдобиването с чудотворните мощи на толкова популярен

светец от Ориента, какъвто бил Св. Николай Чудотворец, при това

Статии

19

покровител на моряците и търговците, би възвърнало престижа на апулийския

град. Нещо повече, би го превърнало във важен поклоннически и

икономически център в Адриатика и по такъв начин достоен съперник на

Венеция, която от IX в. привличала пилигримите с откраднатите от египетска

Александрия мощи на своя нов патрон Св. евангелист Марк. Не по-малко

находчивите търговци от Серенисимата обаче също се проявявали интерес

към святото тяло31.

Три версии на „translatio”-то – гръцка, латинска и славянска – разкриват

начина, по който чрез furtum sacrum Бари се сдобил с мощите на Св.

Николай32. Според последната след като турците подложили на опустошение

гроба на светеца по време на нашествието си във византийските земи, самият

той се явил на един свещеник в Бари и заявил волята си тялото му да бъде

преместено в този град. Мълвата за видението плъзнала из града и скоро три

кораба били приготвени за експедицията. Представяйки се за търговци на

жито екипажите се отправили към Антиохия, където научили, че

междувременно венецианците също се готвели да откраднат мощите на Св.

Николай и да ги отнесат в своя град. Поради това търговците от Бари

побързали да стигнат първи до град Мир, от където взели тялото на светеца и

заедно с двама от четиримата монаси, които пазели гробницата, се отправили

обратно към Бари. Другите две версии на разказа започват с историята с

венецианците в Антиохия. Според тях обаче, откриването и отнасянето на

тялото на светеца не минало така безпрепятствено. След като пристигнали в

църквата на светеца в град Мир, търговците от Бари се представили за

благочестиви пилигрими, които желаели да се поклонят на гроба на

31

Geary, P. J. Furta Sacra. p. 115-127

32 Ibidem., p. 118-123

Статии

20

Чудотвореца. Но след като монасите, които пазели гробницата се усъмнили в

намеренията им, жителите на Бари разкрили истинската цел на своята мисия

като заявили, че са изпратени от папата. Под заплаха от насилствена разправа

и разрушаване на храма, монасите разкрили мястото на гроба, където се

пазели мощите и дори разказали на похитителите, че наскоро светеца сам

разкрил във видение волята си да отиде на друго място. След това мнимите

поклонници отворили гроба, от който се разнесло сладко благоухание, и

отнесли мощите на светеца. Прекрасното благовоние се разпръснало бързо

навсякъде и достигнало чак до жителите на града, които веднага разбрали

какво се случва и така подгонили похитителите. Наложило се търговците с

оръжие в ръце да задържат тълпата, докато, оттегляйки се към корабите си, й

обяснявали, че Мир е имал честта да притежава светеца достатъчно дълго

време и че на тях било наредено чрез Божествено откровение сега да отнесат

тялото му в своя град. Така след не малко препятствия експедицията се

завърнала триумфално в Бари на 9 май 1087 г., донасяйки със себе си мощите

на Св. Николай, които скоро след това започнали да вършат чудеса и да

привличат множество поклонници. Шестдесет и двамата похитители, които

останали известни като „Societas Sancti Nicolai” били посрещнати и почитани

поне до 1105 г. като герои, а тялото на светеца първоначално било полагано в

различни църкви, докато през 1089 г. папа Урбан II не осветил сам новия дом

на Чудотвореца – новоизградената базилика „Сан Никола” в Бари33. Скоро

градът се превърнал в известен поклоннически център, който привличал

пилигрими от Запада и Изтока както и в една от важните спирки в маршрута

на първите кръстоносци и едно основните пристанища, от които 7-8 години

по-късно потеглили някои от контингентите на Първия кръстоносен поход.

33

Ibidem., p. 121, 123-124

Статии

21

От там преминали армиите на Юг дьо Вермандоа, Робер дьо Фландр, Робер II

Куртьоз и Етиен дьо Блоа, като преди да се качат на корабите от

пристанищата на Бари или Бриндизи, кръстоносците се поклонили тъкмо в

църквата „Сан Никола”, от където отправили своите молитви към Бога34. По

време на престоя на кръстоносците в Апулия един от лидерите на похода бил

дарен с частица от мощите на Св. Николай. А през 1098 г. папа Урбан II

организирал църковен събор в базиликата на светеца в Бари, на който редом с

провеждания теоложки диспут, той представил своето кръстоносно

начинание35. По такъв начин пренасянето на мощите на Св. Николай в

навечерието на Първия кръстоносен поход символично свързало традицията

на лова на реликви от Ориента със зараждащото се кръстоносно движение,

което само по себе си щяло да се превърне в предпоставка за продължаването

и процъфтяването на тази традиция в Източното Средиземноморие през

следващите 200 години.

Приблизително по същото време, в годините непосредствено преди

Първата кръстоносна експедиция един друг благочестив ловец на реликви от

Запада се отправил към Светите земи и Византия в търсене на духовни

съкровища. Това бил Гуилермус Лудовикус, монах от абатството в Кормери,

произхождащ от благородническа фамилия от региона на Тур, вероятно

родствено свързана с граф Етиен дьо Блоа, един от лидерите на бъдещия

34

Foulcher de Chartres, Collection de des memoires relatifs a l’histoire de France.

Histoire des Croisades par Foulcher de Chartres. Histoire de la Croisade de Louis VII par Odon

de Deuil. (ed. Guizot, M.). Paris., 1825, p.19; Duncalf, F. The First Crusade: Clermont to

Constantinople, In: A History of the Crusades., vol. I (ed. Setton, K. M., Baldwin, M.W.).

Wisconsin, 1969, p. 277

35 Lea Cate, J. The Crusade of 1101, In: A History of the Crusades., vol. I (ed. Setton, K.

M., Baldwin, M.W.). Wisconsin, 1969, p. 344

Статии

22

кръстоносен поход36. Не по-късно от 1090 г. Гуилермус напуснал своята

обител в Кормери и се отправил към Константинопол при своя брат

Гаусбертус, където благодарение на него успял да влезе в дворцовите среди и

дори да стане приближен на византийския император Алексий Комнин37.

Междувременно, с помощта на 500-те фламандски рицари, изпратени от

графа на Фландрия Робер I льо Фризон по молба на императора,

византийците успели да отблъснат селджукските турци чак до ръкава на Св.

Георги и да си възвърнат отново опустошения от мюсюлманите град

Никомидия. Заедно с армията василевсът изпратил и Гуилермус Лудовикус

като латински капелан и свещеник на западния наемнически контингент със

задачата да подпомогне възстановяването на града, а вероятно и да изгради

Никомидия и Кивитот като база за франкските наемници, към помощта на

които императорът все по-често се обръщал за борбата си с мюсюлманите и

езичниците38. Там Гуилермус успял да се сближи с една местна монашеска

общност, която подпомагал и обгрижвал по време на своята работа.

Благодарните гръцки монаси представили новия си франкски приятел и

благодетел на своя стар игумен, който водел отшелнически живот в

36

Shepard, J. How St James the Persian's Head was Brought to Cormery: A Relic

Collector around the Time of the First Crusade, In: Zwischen Polis, Provinz und Peripherie:

Beiträge zur byzantinischen Geschichte und Kultur. (ed. Lars M. Hoffmann, L.M., Monchizadeh,

A.), Mainzer Veröffentlichungen zur Byzantinistik 7, Wiesbaden: Harassowitz, 2005, p. 287-335.

37 Ок. 1090 г. един друг колекционер на реликви, кентърбърийският монах Йосиф

отишъл в Константинопол на връщане от поклонение в Йерусалим, тъй като бил

привлечен от разказите за огромното съкровище от реликви, с което византийската столица се гордеела. По време на престоя си там, който вероятно бил овенчан с придобиване на част от мощите на Св. апостол Андрей, която отнесъл обратно в

Кентърбъри, той срещнал приятели от своята родина, които били „ex familia imperatoris”.

Вж. Haskins, C. H. A Canterbury Monk at Constantinople, c. 1090. The English Historical

Review, Vol. 25, No. 98, 1910, pp. 293-295

38 Tyerman. C. God’s war., p. 82

Статии

23

непристъпната кула на Св. Диомед. Там той съхранявал множество

застрашени от мюсюлманското нашествие реликви и скъпоценности, които

жителите на Никомидия и околността му поверили преди турското завоюване

на града. Скоро находчивият Гуилермус успял да се сближи с игумена и да

спечели доверието и приятелството му дотолкова, че старецът му разкрил

тайната на духовните съкровища, които пазел в кулата. По молба на самия

Гуилермус и благодарение на изпросеното от него застъпничество на

гръцките монаси, старият игумен му (про)дал множество от реликвите, които

пазел в кулата на Св. Диомед като благодарност за подаръците, подкрепата и

помощта, които им оказал за възстановяването на техния манастир39. По този

начин Гуилермус успял да откупи от стареца главата на Св. великомъченик

Яков Персиец и тази на Св. мъченик Адриан, както и редица други свети

реликви и мощи. Не е известно кога Гуилермус приключва службата си при

императора и кога напуска Византия, нито пък кога извършва двете си

пътешествия до Светите земи или кога се завръща на Запад, където станал

епископ на Салпи в Апулия. На 19 юли 1103 г. обаче той се появил по

подобаващ начин в своята стара обител в Кормери, в близост до фамилния си

замък край Тур, на която тържествено дарил своята огромна колекция от

реликви, която придобил по време на странстванията си из Византия и

Светите земи. Тази изумителна колекция включвала освен главите на Св.

великомъченик Яков Персиец и Св. мъченик Адриан, заради които „Гърция

скърбяла, а Галия ликувала”, множество други скъпоценни реликви като:

„частици от дървото на Животворящия Кръст, донесени от три или

четири места (....), от Христовия Гроб и неговата околност, от пещерата

39

Вероятно със средства от фонда на мисията, която му била поверена от императора за възстановяването на Никомидия.

Статии

24

на високата планина, на която Христос пости четиридесет дни и

четиридесет нощи, и също от камъка върху който Господ бе бичуван, (....)

реликви от мястото на Голгота, където Господ бе разпнат, и от гроба на

Богородица и от гроба на Св. Лазар, от който Господ го възкреси, и от

манната от гроба на Св. Йоан Евангелист, също от изсъхналата палма,

която се разлистила и дала плод в часа на Рождество Христово, и от

жезъла на Аарон, който бил в Ковчега на Завета, и също от косите на Св.

Павел и мирото, което излиза наяве от костите на Пророк Илия. Мощи

също от Св. мъченик Панталеон (Панталеймон), мъченик Киприан, епископ

на Антиохия; Св. Блазий Мъченикът, Св. Юстина, дева и мъченица; и

Евстахий Мъченик, Архиепископ Антим, мъченик от Никомидия;

Харалампий, епископ и мъченик; също мощи от двадесетте хиляди мъченици,

изгорени в Никомидия на 28 декември по време на царуването на Максимиан.

Мощи също от благочестивите Фотий, Аникита и мъченик Диомед, и от

светците, които по времето на Максимиан и Диоклециан били предадени на

мъченическа смърт в Никомидия на 18 май. Мощи също от Евлампий и

сестра му мъченица Евлампия, и също от мъченик Леонтий, също реликви от

одеждите на Св. Павел, който станал мъченик в Константинопол, и от

епископ Бабилас и Евстахий Мъченикът, от мирото на Св. великомъченик

Димитър от Солун, и от мощите на Св. Петър, епископ на Александрия и

мъченик, и от Св. Епифаний, епископ Кипърски и Изповедник. Също от

водоподобното миро от Св. Николай епископа, и от водата, която извира

от гроба на благочестивия мъченик Мокий, и (вода от гроба) на Самсон

Изповедник, мощи също от Деметриан Изповедник и от Антоний

Изповедник, и от Теофилакт, архиепископ и Изповедник, и от Дева Лучия.

Статии

25

Също масло от кандилото на Светия Гроб на Христос, което се запалва на

Велика Събота, по време на Пасхалното бдение”40

. Салпийският епископ

Гуилермус и неговата внушителна колекция от реликви, придобити във

Византия и Светите земи, били посрещнати тържествено и с големи почести

от абата и монасите на манстира “Св. Апостол Павел” в Кормери, в чиято

църква били положени светините.

Така в края на 80-те и първата половина на 90-те години на XI в., в

самото навечерие на Първия кръстоносен поход традицията на лова на

реликви от Ориента (Византия и Светите земи) била пуснала дълбоки корени

в манталитета, идеологията и практиката на пилигримското движение на

християните от Запада, които докосвайки се все по-интензивно и по-трайно

до света на Изтока, засилвали все повече своя интерес към придобиване,

усвояване и наследяване на материалните и духовни богатства на този

изпаднал в криза и застрашен от изчезване очарователен свят, който зовял за

помощ. Впрочем, едва ли има по-емблематичен манифест на тази вероятно

двустранно осъзната тенденция от посланието на византийския император

Алексий Комнин до графа на Фландрия Робер I льо Фризон, изпратено

навярно през късната зима на 1091 г. и преработено и адаптирано на Запад

(във Фландрия, Франция или Италия) между 1095/6 и 1105 г. за нуждите и

целите на кръстоносната пропаганда от неизвестен латински компилатор,

който може би наред с други извори е използвал и автентичното оригинално

писмо. Въпреки всички резонни въпроси, които повдига проблемът за

автентичността на това широко дискутирано през последното столетие в

40

Shepard, J. Ibidem., p. 305-308

Статии

26

изследователските среди послание41, което често е поставяно в списъка на

значимите поводи, довели до началото на Първия кръстоносен поход, то все

пак отразява, ако не конкретната византийска перспектива към споменатата

оформяща се тенденция, то поне латинската визия и менталност в контекста

на кръстоносната пропаганда, които ясно разкриват въжделенията,

желанията, очакванията и стремежите на християните от Запада за домогване

до духовните съкровища на християнския Ориент, който отчаяно и спешно се

нуждаел от тяхната военна помощ. В това писмо Алексий Комнин детайлно и

трогателно описва ужасите на варварското нашествие на турците и

печенегите във Византия, което вече застрашавало дори имперската столица

Константинопол като по такъв начин поставяло под смъртна заплаха не само

съществуването на християнската империя, но и съдбата на християнския

Изток като цяло. Поради това василевсът отправил апел към графа на

Фландрия Робер льо Фризон42 и князете от християнския Запад да помогнат

на братята си от християнския Изток като съберат и изпратят голяма военна

сила, с помощта на която ромеите да отблъснат неверниците и да спасят

империята. Един от основните акценти, придаващи сериозен драматизъм на

описваната в писмото трагична ситуация, в която била изпаднала империята,

е подробното и почти каталожно описание и изреждане на част от

множеството застрашени от варварското унищожение скъпоценни

християнски реликви, които Константинопол съхранявал от векове. По един

твърде подозрителен и наивен начин латинската редакция на посланието,

41

Joranson, Е. The Problem of the Spurious Letter of Emperor Alexius to the Count of

Flanders. The American Historical Review, Vol. 55, No. 4, 1950, pp. 811-832 и посочената в

бележките литература. 42

Графът на Фландрия наскоро вече бил подпомогнал империята с 500 фламандски

рицари-наемници, по молба на Алексий Комнин, в кампаниите й срещу турците в Мала Азия и печенегите на Балканите през 1090-1091 г., за което свидетелства Ана Комнина.

Статии

27

която очевидно е създадена за нуждите и целите на кръстоносната

пропаганда, представя съмнителната готовност на уж отчаяния византийски

василевс да предаде тези безценни духовни съкровища по-скоро в ръцете на

християните от Запада, отколкото в тези на езичниците и неверниците: „До

Робер, господар и славен граф на фламандците, и до всички князе по целия

свят, обичащи Христовата вяра (...) Аз искам да сведа до вашето

благоразумие как най-свещената империя на гръцките християни бива

озлочестявана от печенеги и турци, които ежедневно я опустошават и

непрекъснато завземат земите й извършват поголовно клане и неописуемо

избиване и гавра с християните (...) Светите места те оскверняват,

разрушават и застрашават по безброй начини. И кой не скърби за тези

неща? И кой не състрадава? И кой не е ужасен? И кой не отправя молитви?

Защото цялата земя от Йерусалим до Гърция (...), чак до Тракия бе

завладяна вече от тях, и сега почти нищо не остана освен Константинопол,

който те застрашават да откъснат от нас съвсем скоро, освен ако

Божията помощ и верните латински християни бързо не пристигнат при

нас (...) И аз мисля, че е по-добре да бъдем подвластни на вас латините,

отколкото на мерзостта на езичниците. Затова, преди Константинопол да

бъде завладян от тях, вие непременно трябва да се биете с цялата си сила,

за да получите в радост славна и вечна награда на Небесата. Понеже е по-

добре вие да имате Константинопол, отколкото езичниците, защото в този

град са най-скъпоценните Господни реликви, а именно: колоната, на която

Той бе завързан; камшика, с който Той бе бичуван; пурпурната мантия, с

която Той бе наметнат; короната от тръни, с която Той бе увенчан;

тръстиковото стъбло, което Той държал в ръцете си наместо скиптър;

одеждите Му, които бяха разделени със жребие пред Кръста; по-голямата

част от дървото на Кръста, на който Той бе разпнат; гвоздеите, с които

Статии

28

Той бе прикован; лененото платно, намерено в Гроба след Възкресението Му;

дванайсетте коша с остатъци от петте хляба и двете риби; цялата глава

на Св. Йоан Кръстител заедно с косата и брадата; мощите или телата на

множество от Младенците, както и на определени пророци и апостоли, на

мъченици, и особено на Св. първомъченик Стефан, и на изповедници и девици,

последните, от които са толкова многобройни, че ще пропуснем да ги

упоменем по отделно. Да, всичко преждепоменато са длъжни да

притежават християните, а не езичниците; и ще бъде велика защита за

всички християни, ако те опазят всичко това, но ще бъде вредно и гибелно за

тях, ако го изгубят (...) Какво повече да кажа? Разбира се, това което е

изложено пред хорските очи е нищо в сравнение с онова, което лежи скрито.

Затова побързайте с всичките си хора и се бийте с цялата си сила, за да не

попадне това съкровище в ръцете на турците и печенегите (...) Затова, за да

не изгубите царството на християните, и още повече Гроба Господен,

действайте, докато все още имате време; и тогава не ще бъдете погубени,

но ще бъдете възнаградени в Небесата. Амин”43

.

Твърде вероятно е тази част от текста на посланието да е отсъствала от

оригиналното писмо и да е добавена допълнително от латинския редактор и

компилатор, който навярно е интерполирал този епизод в адаптираната

версия, като е използвал някой каталог с константинополски реликви44.

43

Alexij I Comneni ad Robertum Flandrensem epistola, Exuviae sacrae

Constantinopolitanae. (Ed. Riant, P.), Genevae, 1878, vol. II, p. 203-210; Joranson, Е. Ibidem.,

pp. 812-815; Вж. също Payne, R. The Crusades. 1998, p. 28-29; Успенский, Ф. История на кръстоносните походи, С., 2005, с. 12-14; Гагова, К. Цит. съч., с. 34-35

44 Вероятно не без причина в твърде подробния списък с реликвите от Христовите

Страсти, които византийската столица съхранявала, латинският редактор на текста е пропуснал да спомене една от основните реликви, с които Константинопол се гордеел –

Светото Копие. Този странен пропуск навярно е свързан с откриването на същата реликва

Статии

29

Преднамерено или не, тъкмо този фалшифициран момент от апела на

ромейския василевс сякаш подготвял и настройвал умовете на западните

християни за онова което предстояло, създавайки един траен стереотип в

пилигримската мисловност, чувствителност и отношение към Византия и

нейните духовни съкровища. От дистанцията на времето той звучи почти

провиденциално, а за съвременниците на кръстоносните походи и за

участниците в тях вероятно е изглеждал като своеобразно завещание и дори

програма, която по подобие на ”Константиновия дар” би послужила като

своеобразно легитимно основание и оправдание пред Бога, обществото и

историята за онова, което щяло да последва през следващите две столетия –

безскрупулното ограбване на светините и реликвите на християнския Изток и

пренасянето им в Западна Европа по време на кръстоносните походи, една

трайна тенденция, която щяла да кулминира в разграбването и плячкосването

на Константинопол и цяла Романия в хода на Четвъртия кръстоносен поход.

От друга страна, не бива да се изключва напълно възможността в основата си

този момент от писмото да е автентичен и византийският император да е

използвал съзнателно мотива за потенциалната опасност за загубата на тези

скъпоценни за християнския свят реликви като част от аргументацията си за

исканата от Запада помощ. Още повече, че византийците са познавали твърде

добре силния интерес и нескрития стремеж на латинските християни към

домогване до всякакъв вид реликви и мощи от Ориента, който ромеите умело

използвали от векове в своята дипломация и политика спрямо Запада и с

който все по-често се сблъсквали в лицето на алчни търговци, ревностни

пилигрими и безскрупулни ловци на реликви, които все по-интензивно

от кръстоносците в Антиохия през 1098 г., което на свой ред подсказва вероятността латинската компилативна редакция на писмото да е създадена след тази дата.

Статии

30

прииждали в Източното Средиземноморие. При все това двете възможности

не са взаимноизключващи се и в крайна сметка не е невероятно в желанието

си да спаси своята империята като използва за примамка нездравия интерес

на латинските християни към духовните и материални богатства на Изтока,

Алексий Комнин сам да е отворил кутията на Пандора.

В навечерието на Първия кръстоносен поход феноменът на култа към

реликвите и свързаното с него поклонничество се били вкоренили дълбоко в

християнския пиетет и традиции и се били превърнали в съществена част от

живота, историята и политиката на обществата от християнския Изток и

Запад като същевременно били и живата връзка между тези два свята45. Нещо

повече, те били в основата на зараждащото се кръстоносно движение и

създаването на Латинския Ориент. Така както поклонничеството до

Компостела подбудило бургундците да основат Португалското графство, а

норманското пилигримство до Монте Гаргано довело до създаването на

тяхното кралство в Сицилия, поклонничеството до Светите земи било в

основата на създаването на кръстоносните държави в Източното

Средиземноморие. Нещо повече, то позволило на Латинския Ориент да

просъществува няколко столетия и да остави трайни следи в историята на

този регион46.

45

По това време редица църкви и манастири в Западна Европа били овенчани със скъпоценни колекции от реликви донесени от Йерусалим. Един от най-емблематичните примери е абатството в Moissac в Лангедок, което се славело с богатата си колекция от отвъдморски светини, сред които фрагменти от Светия Кръст, от яслите на Младенеца във

Витлеем, от Трънения венец и от одеждите на Христос, както и камъни от колоната, на която Спасителя бил бичуван, от Голгота, където бил разпнат и от Божи Гроб, където бил

погребан. Вж. Riley-Smith, J. The First Crusaders, p. 32

46 Ришар, Ж. Латино-Йерусалимское королевство, с. 24; Интересен вариант на

ислямската перспектива към причините и поводите за кръстоносните походи и създаването

на франкските държави в Ориента и връзката им с поклонничеството се открива у някои

представители на арабската историография като Ал-Азими (XII в.), според който те били

Статии

31

пряк резултат от отказа на селджукските турци да позволят на пилигримите от Запада да извършват своето поклонничество до Божи Гроб и Светите места през 1093/4 г. Вж.

Jotischky, A. The Christians of Jerusalem, the Holy Sepulchre and the Origins of the First

Crusade, Crusades, vol. 7, 2008, p. 52

Статии

32

Идеологически щрихи към кръстоносните походи

на Конрад III Хоенщауфен (1147-1149) и Фридрих

I Барбароса (1189-1190)

Васил Нинов

В своя разказ за похода на крал Луи VII (1137-1180) Одон дьо Дьой

изключително емоционално обрисува поражението на германския крал

Конрад III (1138-1152) в Мала Азия от тамошните турци – двамата крале били

подобни на слънце, което греело с лъчите на вярата, но едната половина от

слънцето скрила своите лъчи, защото германците отстъпили победени1.

Поражението сериозно охладило както кръстоносния ентусиазъм на

поклонниците2, така и на самия германски монарх. Разбира се, след известно

време Конрад продължил, първоначално с френска, а по-късно с византийска

помощ, своя поход, но въпреки големите усилия, които били положени от

негова страна, успех в начинанието не бил постигнат3.

Тежкият провал на кръстоносното движение довел до сериозни критики

в Европа спрямо папската кръстоносна политика и владетелското участие в

похода. Тези недоволства имали своите сериозни основания в самата същност

на Втория кръстоносен поход – той бил разбиран от съвременниците като

1

„nostrum regem et Alemannum esse unum solem, quoniam unius fidei lumine

coruscabant, et hunc lucere dimidium et dimidii circuli radios abscondisse, quando, rege fervor

solito tenente cursum, Alemanni retrocedebant” - Odo of Deuil. De Profectione Ludovici VII in

Orientem. tr. V.G.Berry, New York, 1948, p.84-85.

2 Historia Rerum in Partibus transmarinis Gestarum edita a venerabili Willermo Tyrensi

archiepiscopo – RHC, Hist. Occ., t.I, II partie, Paris, 1844, lib. XVI, cap. XXIII – пише, че много кръстоносци си тръгнали и поради оставането им без финансови средства.

3 В този случай е особено подходящо се изказва Робер дьо Торини, който споделя, че

по време на похода не се случило нищо достойно за описание - Ex Roberti de Monte.

Chronica – MGH, SS, VI, s. 497. По подобен начин е оценен престоя на владетелите в

Светите земи и у Chronicon Mauriniacensis - RHGF, XII, p. 88.

Статии

33

една общохристиянска военна инициатива срещу враговете на вярата –

езичници и мюсюлмани4. Отделно от това, харизмата на похода, а

едновременно с това и очакванията за пълен успех, се увеличавала твърде

много благодарение на участието на водещите западноевропейски владетели

в него.

В 1145 г. по Коледа, във Бурж, крал Луи VII споделил със своите

благородници желанието си да потегли на Изток в подкрепа на Светите земи,

където на скоро било загубено първото установено на Изток християнско

кръстоносно владение – графство Едеса. Допълнителни цели на френския

владетел били личното му покаяние и изпълнението на братовия му обет да

отиде на поклонение в Палестина. С помощта и съветите на свети Бернар от

Клерво французите изпратили делегация до папа Евгений III (1145-1153),

която се завърнала с кръстоносна була, оповестяваща формалното начало на

нова expeditio sacra5. Самият папа упълномощил свети Бернар, абата на

Клерво, да проповядва делото Христово из земите на франките и по този

начин да подпомага френския монарх в богоугодното му дело6.

Според Ото от Фрайзинг обаче Бернар бил изпратен от Евгений не

само при народите на Галия, но и на Германия и поради тази причина, като

свършил своето дело в Западна Галия7, скоро светецът поел към Източна

4 Constable, G. The Second Crusade as Seen by Contemporaries. – In: Constable, G.

Crusaders and crusading in the twelfth century, Ashgate, 2008, p. 281. Няколко години по-късно

от завоеванията на кръстоносците християнски били само Лисабон и Тортоса – ibidem, p.

229.

5 Caspar, E. Die Kreuzzugsbullen Eugens III – Neues Archiv, 45, 1924, s. 285-300

убедително доказва наличието на предхождаща папска була Quantum praedecessores от 1

декември 1145, преиздадена на 1 март 1146.

6 Willermus Tyrensis, lib. XVI, cap. XVIII.

7 На 31 март 1146 г. във Везле Луи VII приел Кръста от ръцете на абата на Клерво.

Статии

34

Галия8. Неговото пътуване имало две причини, които за Ото са напълно

равнопоставени – от една страна трябвало да се противопостави на дейността

на цистерцианския монах и проповедник Радулф9, който обикалял рейнските

градове и, освен към поклонничеството на Изток, призовавал хората също

така да гонят и избиват евреи, а от друга страна имал за цел да въздейства

върху Конрад Хоенщауфен и да го убеди да потегли на кръстоносен поход. В

1146 г. първоначално Бернар започнал активни действия срещу Радулф и

много скоро го принудил да се завърне в манастира си10, след което се

отправил към германския владетел, който възнамерявал да отпразнува Коледа

в Шпайер.

Междувременно в Германия станало известно неговото писмо,

насочено към Източното кралство на франките11. Още самото адресиране до

народите на Източна Франкия и Бавария, подсказва стремежа на Бернар да се

позове на традицията и миналото, за да убеди своите читатели в идеите си.

Така, както папа Урбан II (1088-1099) е призовал в 1095 г. наследниците на

8 Ottonis et Rahewini. Gesta Friderici I imperatoris. – MGH, SS, rer.Germ., XLVI, lib. I,

cap. XL. Това съобщение се подкрепя и от Ото от Санкт Блазиус - Ottonis de Sancto Blasio.

Chronica – MGH, SS, rer.Germ., XLVII, s. 3.

9 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XXXVIII.

10 Това се случва през ноември 1146 - Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XXXIX.

Съществува и негово писмо, в което подробно изброява и обяснява грешките на Радулф, до

архиепископа на Майнц Хайнрих, който всъщност го повикал да се погрижи за размирния

монах - Sancti Bernardi abbatis Clarae-Vallensis, Opera Omnia, PL, CLXXXII, ep. 365.

11 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLIII. Phillips, J. The Second Crusade. Extending the

Frontiers of Christendom. New Haven and London, 2007, p. 69 за писмата на Бернар към

различни европейски области. Menache, S. The Communication Challenge of the early

Crusades 1099-1187. – In: Autour de la Première Croisade, ed. M. Balard, Byzantina

Sorboniensia, 14, Paris, 1996, p. 299-300 посочва превръщането на писмата в основен начин

на комуникация по времето на Втория кръстоносен поход.

Статии

35

Карл Велики и Людовик Благочестиви12, сега прави това и самия Бернар, а

чрез него и папа Евгений. Писмото цели да убеди германските първенци и

самия крал да приемат делото Христово in quo est utique salus vestra13

. Именно

спасението е основен мотив в доводите на абата – Светите земи и тамошните

християни могат да бъдат спасени от Бог, който е в състояние да изпрати

ангелски армии, които да поразят неговите врагове, но поради факта на

човешката греховност Той им предоставя подходящ път към Спасението.

Посредством изпитанията Господ дарява на хората възможност да се

пречистят и да постигнат опрощение и вечно щастие. Бернар заявява – „сега

е, братя, приемливото време, сега е денят на изобилното спасение14“. В името

на убедителността Бернар се обръща към воинската слава на Германия,

заявявайки, че страната е богата и известна със смелите си мъже и младежи, а

разказите за силата им изпълват цялата земя. Накрая Бернар ги призовава да

се препашат като истински мъже и да потеглят на поход15.

До голяма степен тези думи са в съзвучие с посланието на папа Евгений

до Луи – в своето писмо от декември 1145 г.16 римският първосвещеник се

позовава на традицията на първия поход, както и на делото на своя

предшественик папа Урбан II, разказва за завладяната Едеса и призовавайки

към смиреност и скромност на потеглящите, обещава опрощение на греховете

и спасение на тези, които се изповядат преди да заминат.

12

Roberti Monachi. Historia Iherosolimitana - RHC, Hist. Occ., t.III, Paris, 1866, lib. I,

cap. I.

13 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLIII.

14 Sancti Bernardi abbatis, CLXXXII, ep. 363.

15 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLIII. Тези думи са сходни с призива на папа

Урбан II от събора в Клермон, както е предаден от Гийом от Тир - Willermus Tyrensis, lib. I,

cap. XV и имат общ първоизточник у I Мак, 3:58-59.

16 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XXXVI.

Статии

36

Пътят на Бернар из Германия е осеян с многобройни чудеса. Всъщност

по-късно в своето съчинение, адресирано към папа Евгений, той ще се

оплаква именно от това, че хората имат нужда от чудни дела, за да се обърнат

към Бога17. На Коледа цистерцианският абат е в Шпайер за разговор с Конрад

– според Житието на Бернар18 те са имали тайна среща преди това във

Франкфурт. След изключително вдъхновена реч и консултация с принцовете,

събрали се в града, Конрад приема Кръста. Ото от Фрайзинг предоставя

повече подробности – освен Конрад, бил убеден да приеме Кръста и

племенникът му Фридрих, а отделно от това Бернар извършил множество

чудеса пред насъбралите се19.

В това отношение е любопитен разказът на отдалечения от събитията

Хелмолд, който в своята хроника разказва за огромните тълпи от хора, които

се събирали, когато Бернар проповядвал и извършвал чудеса. Отиването на

Бернар при Конрад във Франкфурт било свързано, както с приемането на

Кръста от страна на краля, Фридрих, Велф и други, така и с излекуването

17

Sancti Bernardi abbatis, CLXXXII, lib. II, cap. I.

18 Vita Bernardi - RHGF, XIV, p. 378.

19 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XL; Annales Palidenses. – MGH, SS, XVI, s. 82; Ex

Brevi Chronico ecclesiae S.Dionysii ad Cyclos Paschales. – RHGF, XII , p. 215-216. По

любопитен начин представя събитието абат Сюже, който отбелязва, че „императора на Алемания Конрад“, като чул за християнските страдания приел Кръста, а заедно с него

сторил това и Фридрих, херцог на Саксония – Suger. Vie de Louis le Gros et Histoire du Roi

Louis VII. Paris, 1887, p. 159. Раул Когшал повтаря донякъде объркването на Сюже, наричайки Фридрих херцог на Саксония, но пояснявайки, че той по-късно станал

император - Ex Radulfi Nigri et Radulfi Coggeshalensis chronicis – MGH, SS, XXVII, s. 218;

Hiestand, R. The Papacy and the Second Crusade. – In: The Second Crusade: Scope and

Consequences, eds. Phillips, J. and M. Hoch, Manchester, 2001, p. 38 счита, че въвличането на Конрад станало въпреки желанието на папа Евгений и превърнало кръстоносния поход в

имперски.

Статии

37

пред всички на едно сляпо момче от светия абат20. Магдебургските анали се

солидализират с Хелмолд, известявайки, че подбудител на цялото дело бил

свети Бернар, който извършил множество чудеса21. Според по-късната

интерпретация на Гийом от Нанжи те били толкова многобройни, че се

наложило самият Конрад да предпазва Бернар от хората22.

Последвалото въодушевление довело до приемането на Кръста от

страна на широки слоеве от населението. Особено подробен, но

същевременно и силно критичен спрямо тях, извор в това отношение са

Вюрцбургските анали – те разказват за появата на многобройни лъжепророци,

изкусители и други, които подтиквали хората с лъжливи предсказания да

потеглят на път. Мнозина повярвали и по този начин подложили душите и

телата си на опасност. Аналите не спестяват и многобройните причини

подтикнали множеството да приеме Кръста – убийци, крадци, измамници,

лихвари, бедняци, стремящи се към забогатяване поели на поклонение като

само малцина били истинските вярващи и желаещи да се пожертват за Бога23.

В духа на по-късната критика спрямо провеждането на похода е и разказът на

20 Helmoldi presbyteri. Chronica Slavorum – MGH, SS, XXI, lib. I, §LIX. Гийом от

Нанжи поддържа Хелмолд, че Конрад приема Кръста в 1147 във Франкфурт - Chronique

Latine de Guillaume de Nangis, par H. Geraud, t. I, Paris, 1843, p. 39.

21 Annales Magdeburgenses. – MGH, SS, XVI, s. 188; Chronicon Clarevallensis. -

RHGF, XII, p. 311; Ex Roberti de Monte, s. 497.

22 Guillaume de Nangis, p. 38. Особено показателен е разказът на

Брунвиларензеските анали за 1147, които описват атмосфера на силен религиозен

ентусиазъм – „не зная от човек или от Божия дух подтикнат, Бернар абат на Клерво, мъж

напълно свещен и извършител на чудесни дела, въодушевил живеещите по цялата християнска земя да поемат по Йерусалимския път на експедиция срещу варварите за

опрощение на своите грехове, но той не само говорел [за това], но подтикнат от своята любов, извършил много чудеса“ - Annales Brunwilarenses. – MGH, SS, XVI, s. 727.

Подобно е виждането и на Пегавските анали, в които Конрад и Луи са описани като поели

на път, водени от вярата си и подбудени от Бога - Annales Pegavienses. – MGH, SS, XVI, s.

258.

23 Annales Herbipolenses. – MGH, SS, XVI, s. 3-4.

Статии

38

Герхох от Райхерсберг, който счита експедицията за дело на Антихриста

поради неговия неуспех24 и описва множеството отправило се на Изток като

напълно неподготвено за тежките изпитания.

Въпреки това, фактите говорят, че до голяма степен била извършена

значителна подготовка преди заминаването на Конрад към Отвъдморските

земи. Основното събитие било провеждането на курия във Франкфурт през

март 1147 г., на който синът му Хайнрих бил избран за германски крал25.

Мястото на избора не било изобщо случайно – Ото изрично подчертава, че от

този град някога Карл Велики потеглял на своите походи срещу саксите. По

този начин още веднъж се потвърждава приемствеността между франкския и

германския владетел не само по отношение на политиката, но и на религията.

В този смисъл особено важен момент при участието на германския владетел в

кръстоносния поход представлява есхатологичната функция, която той

притежава – според широко разпространеното средновековно схващане

именно Германия и нейния монарх ще се изправят в Последната битка срещу

войските на Антихриста и ще го победят26. Тази идея ще се развие напълно по

време на управлението на Фридрих I Барбароса (1152-1190) и неговия внук

Фридрих II (1215/1220-1250), но въпреки това подсказва специфичния начин,

по който се възприема участието на владетелите на Западната империя.

24

Gerhohi praepositi Reichersbergenses. De investigatione Antichristi liber I – MGH,

Libelli de lite, III, s. 374-375. Всъщност самия Герхох е раздвоен – от една страна за него

походът е злонамерен акт на Антихриста, но от друга страна той споделя, че краля на римляните Конрад приел „това най-благочестиво дело“.

25 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLIII.

26 Alexander, P. The Medieval Legend of the Last Roman Emperor and its messianic

Origin. – Journal of the Warburg and Courtauld Institutes, 41, 1978, p. 1-15; Hampe, K.

Deutsche Kaisergeschichte in der Zeit der Salier und Staufer, Leipzig, 1909, s. 107.

Статии

39

Също така съвсем целенасочено е и действието по утвърждаването на

Хайнрих за наследник на Конрад. В действителност от началото на XII век

монархията в Германия се изменя от наследствена във формално изборна27.

Това от една страна води до относително отслабване на централната власт, а

от друга позволява на Папството посредством църковните прелати в страната

и на големите германски аристократи да оказват натиск върху императорите.

Тази силна зависимост на владетеля от волята на избиращите се проявява в

1125 г. при избора на император Лотар II Суплинбург (1125-1138), в 1138 г.

при избора на Конрад III Хоенщауфен и в 1152 г. при избора на император

Фридрих I Барбароса. Именно това е и основната причина подготвящият се за

поход Конрад да има като своя първа задача да подсигури мира в държавата и

наследството на сина си, поставен под менторството на абат Вибалд от

Корвей и архиепископ Хайнрих от Майнц, които са определени и за

управители на империята. Особено показателно в това отношение е писмото,

изпратено от германския владетел до римския понтифекс след края на

срещата във Франкфурт – Конрад известява папата за напредналата си

подготовка, както и за начина, по който е подсигурил мира и спокойствието в

страната, докато той отсъства28. Най-любопитно обаче е споменаването от

страна на Конрад, че е приел Кръста без да се допита до папата и изцяло по

вътрешно убеждение29. На края Хоенщауфенът моли папа Евгений за лична

27

Barraclough, G. The Origins of Modern Germany, Oxford, 1946, p. 127-164.

28 Wibaldi Epistolae. – MGH, Diplomatum regum et imperatorum Germaniae, IX, ep.

184 ( = Wibaldi Epistolae – Monumenta Corbeiensia, ed. Ph. Jaffe, Berolini, 1864, ep. 33);

Willermus Tyrensis, lib. XVI, cap. XIX, който обаче разказва, че макар да уредили всички

дела в кралствата си, то кралете потеглили на път сякаш против Божията воля и при лоши

знамения, което довело от своя страна до това, че по силата на своята справедлива присъда Бог им отказал успех в начинанието.

29 Berry, V. The Second Crusade. – In: A History of the Crusades, ed. K. Setton, vol. 1,

1969, p. 476.

Статии

40

среща край Рейн, на която да уточнят подробностите около заминаването, но

тя е отхвърлена.

Въпреки това последват съвсем недвусмислени знаци, че, както за

Франция30, папа Евгений възнамерява активно да се грижи за реда и

спокойствието в Германия. От една страна е отговорено положително на

писмото на самия Хайнрих до понтифекса, в което го моли да вземе под

закрилата си империята, докато Конрад отсъства31, а от друга в страната

започват да действат няколко папски легати, които подпомагат Хайнрих и

Вибалд32. По този начин папската институция заявява своята ангажираност

със случващото се в страните, чиито владетели са поели по iter

Hierosolymitanum.

В действителност Конрадовото решение за участие в кръстоносния

поход, без съмнение, е взето изключително трудно и след задълбочено

обмисляне на позитивните и негативните страни на подобно участие. На

първо място трябва да се посочи, че германският владетел, макар и да не е

коронясан за император33, все пак олицетворява империята и е получил

уверение от папа Евгений, че ще бъде коронясан, когато изпълни своето

обещание за помощ срещу сицилийския крал Роже II. На второ място

конфликтът между фамилиите Велф и Хоенщауфен вътре в империята е

временно утихнал, но не е ликвидиран – едва когато на 24 декември 1146 г.

херцог Велф приема Кръста, то и Конрад се решава на тази стъпка,

30

Gesta Eugenii III Papae - RHGF, XV, p. 425.

31 Wibaldi Epistolae – Monumenta Corbeiensia, ed. Ph. Jaffe, Berolini, 1864, ep. 42.

32 В 1147 те са поне четирима - Phillips, J. Op.cit., p. 129-131.

33 В действителност Конрад III става първият германски владетел, от времето на

Хайнрих I Птицелов, некоронясан за римски император - Heer, Fr. Il Sacro Romano Impero.

Roma, 2001, p. 88.

Статии

41

преценявайки, че е безопасно да потегли на толкова дълъг път34. На следващо

място трябва да се посочи необходимостта да се изпълняват чисто

императорските функции на владетеля и в частност защитата на еклезията и

чистотата на вярата – нещо, което до голяма степен отличава императора на

Западната империя от останалите владетели, тъй като неговите задължения

имат по същество универсален характер. Не на последно място участието в

кръстоносния поход би могло да издигне авторитета и на самия Конрад и на

неговата династия, а по този начин тя би била в състояние да се утвърди на

престола в империята. Разбира се, съществуват и още поне две причини,

достатъчно основателни, за да поеме германският владетел на Изток –

продължаването на родовата традиция за участие в кръстоносните походи35 и

възможността да не позволи на Капетингите, в лицето на Луи VII, да изместят

императорите от лидерството на християнския свят36. В този смисъл са

интересни сведенията на Сикард от Кремона, който счита, че Луи последвал

на Изток Конрад, който се украсил със знака на Кръста от ревност към Бога37,

и на Раул Нигер, който споделя, че император Конрад поел пръв на път,

защото искал да надмине по слава Луи38.

Всяко едно от тези основания има своята стойност и значение, но все

пак не бива да се пропуска и фактът, че за средновековния човек отиването на

кръстоносен поход е представлявало само по себе си уникална възможност да

34

Historia Welforum Weingartensis – MGH, SS, XXI, s. 468 споделя, че Велф бил

принуден да потегли на път, за да има мир в империята по време на отсъствието на Конрад.

35 Phillips, J. Op.cit., p. 101.

36 Waas, A. Geschichte der Kreuzzuege, Erftstadt, 2005, I band, s. 168.

37 Sicardus Cremoniensis Episcopus. Chronicon – PL, CCXIII, p. 511 – това сведение е

под година 1147, която е годината на потегляне на войските на кръстоносците. 38

Radulfi Nigri. Chronicon, ed. R. Anstruther, London, 1851, p. 90.

Статии

42

осигури собственото си спасение и опрощение на всичко извършено през

живота. Силата на покаянието, което се извършвало от потеглилия на

въоръжено поклонничество до Светите земи, била възприемана за равна на

постъпването в манастир39. Именно за това е съвсем възможно допускането,

че Конрад е бил воден от чисто християнски мотиви, които са оправдали

риска на властта и авторитета му посредством заминаването на

пропагандирания от папа Евгений и Бернар поход.

В действителност Конрад се стреми чрез отиването си на Изток да

утвърди своята власт и авторитет, да обвърже аристократите и да засили

позициите на своята фамилия в империята и в международен план. За

наличието на подобни цели основания дават потеглянето на поход на

Конрадовия племенник Фридрих40, активните преговори между германския

владетел и император Мануил I Комнин (1143-1180)41

, както и

взаимоотношенията с френския владетел Луи.

За сериозната идеологическа натовареност на експедицията говори и

изключително тенденциозното представяне в латинските извори от Западната

империя. Те се противопоставят на картината на поражения, липса на

авторитет и реално разбиране на ситуацията на Балканите и Мала Азия от

39

Constable, G. The Place of the Crusader in Medieval Society – In: Constable, G.

Crusaders and crusading in the twelfth century, Ashgate, 2008, p. 157.

40 Изключително ударение се поставя върху участието на Фридрих в похода и по-

сетнешното му управление във всички извори, както латински, така и гръцки.

41 За външната политика на двете империи от това време виж Lamma, P. Comneni e

Staufer. Richerche sui rapport fra Bisanzio e l’occidente nel secolo XII, vol.1, Roma, 1955, 43-

83; Stephenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier. Cambridge, 2000, 211-238; Magdalino, P. The

Empire of Manuel I Komnenos, 1143-1180. Cambridge, 1993, 41-66.

Статии

43

страна на Конрад, както предава ромейският историк Йоан Кинам42.

Германският владетел е представен като съвсем нехаещ за случващото се с

армията43, която води, което според Кинам определено не подобава на водача

на народите на Запада и на клетвите, които германските водачи на похода са

положили пред пратениците на Мануил Димитрий Макремволит и

Александър Гравина44. Кръстоносците вървят упорито към Константинопол,

въпреки Божия гняв45, който се излял в наводнението край Хировакхи и

принуждават Мануил да укрепи столицата на Византия46. Веднъж достигнал

до Пикридион германският владетел изпраща самонадеяно писмо до Мануил,

в което заявява, че ромеите не бива да търсят вина за опустошенията в

кръстоносците, посочвайки, че за него това са нормални действия на една

армия – Мануил отговаря саркастично, заявявайки, че той е в състояние да

спре да контролира своите поданици от това да нанасят щети на

поклонниците47. Гордостта на Конрад и неговата неспособност да оценява

трезво случващото достигат своя връх, когато той поисква от василевса

императорския дромон, за да може да премине в Мала Азия, заплашвайки в

противен случай да обсади столицата на Византия. Ироничен факт е

поражението, което ромеите са нанесли междувременно на германците, но за

42

Относно текста на Йоан Кинам — Фрейденберг, М. М. Труд Иоанна Киннама как

исторический источник - Византийский временник, 16, 1959, 29-51; Каждан, А.П. Еще раз о Киннаме и Никите Хониате - Byzantinoslavica, 24, 1963, 4-31.

43 Kinnamos, J. Deeds of John and Manuel Comnenus. tr. Charles M. Brand, New York,

1976, lib. I, § 13.

44 Ibidem, lib. I, § 12.

45 Ibidem, lib. I, § 14; Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLVII; Odo of Deuil, p. 49.

46 Kinnamos, J., lib. I, § 14.

47 Ibidem, lib. I, § 15.

Статии

44

което, според Кинам, техният предводител не бил известèн48. Когато Конрад

научил за него, се смирил – „когато варваринът е успешен, той е въодушевен

и се хвали отвъд мярка, но когато го застигне бедствие, той унива повече от

необходимото и твърде се принизява“ – заключава Кинам49.

Твърде оригинално и ерудирано обяснение за коварството на Мануил

спрямо кръстоносците на Конрад и за конфликта, избухнал между ромеи и

германци, предлага Гийом от Тир. Според него гърците не гледали с добро

око на тевтонците и не приемали кралят им да се нарича император на

римляните, защото по този начин отнемал от престижа на техния собствен

император, когото те наричали монарх50. По този начин се обръща внимание

на непрестанното противоборство между източната и западната империя.

Този конфликт е особено ярко изразен в текста на Вюрцбургските анали,

който възвеличава силата и мощта на тевтонците – „нечуваното множество на

48

Ibidem, lib. I, § 16. За липсата на дисциплина и на сериозната самоувереност на кръстоносците, която била наказана от василевса обръща внимание и Уилям от Нюбърг - William of Newburg. History, tr. J. Stevenson – In: The Church Historians of England, vol.IV,

part II, London, 1861, lib. I, ch. XX. По сходен начин обяснява провала на германския поход

и Одо дьо Дьой, който разказва как пристигналия в лагера на Луи Конрад се разкаял, че

заради начина си на живот и недисциплинираността на армията, за което той нехаел, Бог го

наказал. Конрад обаче, се самоуспокоил с думите, че Бог го е запазил от гибел, защото

може да му служи още - Odo of Deuil, p. 101.

49 Ibidem. Особено интересна интерпретация на сблъсъка между Мануил и Конрад,

които имали за жени две сестри – дъщери на Беренгарий фон Зулцбах, предлагат две поеми

на Манганий Продром. В тях освен, че кръстоносците са обрисувани като зверове, германския крал е представен като лисица, вълк, кръстоносец изоставил Бога. За сметка на

това Мануил е прославен като втори основател на Град, показал на гордия Стар Рим силата и могъществото на Новия – Jeffreys, El. and M. Jeffreys. The «Wild Beast from the West»:

immediate Literary reactions in Byzantium to the Second Crusade. – In: The Crusades from the

Perspective of Byzantium and the Muslim World. ed. Laiou. A.E. And R.P.Mottahedeh,

Washington D.C., 2001, pp. 101-116. Въпреки всичко трябва да се подчертае и фактът, че съществуват и положителни ромейски описания на преминаването на Втория кръстоносен

поход през земите на Византия - Choniates, N. O City of Byzantium, tr. H. Magoulias, Detroit,

1984, § 61-71.

50 Willermus Tyrensis, lib. XVI, cap. XXI.

Статии

45

тевтонците довело до голям страх цяла Гърция, понеже макар и гърците да са

повече по численост от тевтонците, все пак са по-слаби по сила и смелост на

духа51“.

Именно това демонстрирано самочувствие, както и преговорите между

Конрад и Мануил за нов брачен съюз и за военен алианс, насочен срещу

сицилийския крал Роже II, води до нарочното пропускане на унизителните

събития от 1147 г., станали пред Константинопол. Така например Ото от

Фрайзинг, за когото нещастията на похода и на управлението на Конрад

контрастират с щастието и успехите на император Фридрих Барбароса52,

предпочита да пропусне в разказа си подробности около престоя край

ромейската столица и само мимоходом да спомене за пораженията в Мала

Азия, насочвайки вниманието на читателите към пристигането на германския

владетел в Светите земи53. Неговото мълчание е допълнено от разказа на

Палиденските анали за великолепния прием, устроен на Конрад от Мануил54.

Подобна информация предоставя и изпратеното от германския крал писмо до

абат Вибалд от Корвей – в него Конрад разказва за почетния прием, който му

е устроил императорът в Константинопол55. В друго писмо56

, отнасящо се до

51

Annales Herbipolenses, s. 4. Подобно отношение към ромеите ще се превърне в

добре изразен стереотип в последствие - Richard of Holy Trinity. Itinerary of Richard I and

others to the Holy Land, Cambridge, Ontario, 2001, lib. I, ch. XXI.

52 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLVI.

53 Ibidem, lib. I, cap. LXII. Показателно е, че Ото отказва да разказва и за изхода на

обсадата на Дамаск – ibidem, lib. I, cap. LXIII.

54 Annales Palidenses, s. 82-83. Всъщност като се изключи тази подробност

описанието на похода продължава с понесеното поражение на войската от турците в Мала Азия, завръщането в Константинопол и сключения съюз с Мануил.

55 Wibaldi Epistolae – MGH, Diplomatum regum et imperatorum Germaniae, IX, ep. 194

( = Wibaldi Epistolae – Monumenta Corbeiensia, ed. Ph. Jaffe, Berolini, 1864, ep. 48).

56 Wibaldi Epistolae, ep. 195.

Статии

46

излекуването на Конрад в Ефес и помощта, която василевсът му е

предоставил за събирането на нова кръстоносна армия, Мануил е наречен

„император“ и „брат“. Важно е да се отбележи, че въпреки разказа за

поражението в Мала Азия, Конрад не само не хвърля вината върху ромейския

владетел, а напротив продължава високо да го оценява. До голяма степен

стремежът да не се урони престижа на управляващата династия, вероятно

дава основания за този положителен образ57. Така например в Пегавските

анали се подчертава близостта между двамата императори и сериозната

помощ, която е оказана на Конрад. Аналистът завършва своето известие

съвсем категорично – с достигането си до Йерусалим Конрад допринесъл за

славата на имперското и тевтонското име58.

Необходимо е, обаче да се посочи и другата гледна точка. Герхох от

Райхерсберг59, Роденските анали60

и Гийом от Тир61 не спестяват коварството

на Мануил и по никакъв начин не се опитват да прикрият конфликта между

германци и ромеи. Подобно е отношението и на по-голяма част от останалите

съвременни извори62. Одон дьо Дьой възкликва – силата на германците, от

която някога се страхували римляните, погинала благодарение на гръцкото

57

По подобен начин и с подобни мотиви в Делата на папа Евгений III е отбелязан

добрия прием, оказан от Мануил на Луи и Конрад - Gesta Eugenii, p. 425.

58 Annales Pegavienses, s. 258.

59 Gerhohi praepositi Reichersbergenses, s. 375-376.

60 Annales Rodenses. – MGH, SS, XVI, s. 719-720 – разказва как кралят на гърците

подлъгал поклонниците да поемат през земи на сражения, където по-голямата част

загинали от глад и лишения и по този начин не постигнали нито спасение, нито победа. Коментарът по отношение на тези събития в Historia pontificalis е особено лаконичен – Луи

и Конрад с много мъки избягали от сарацините - Ex Historia pontificalis. – MGH, SS, XX, s.

521.

61 Willermus Tyrensis, lib. XVI, cap. XX-XXIII.

62 Вж. например Annales Magdeburgenses, s. 188, където открито се казва, че макар

и добре приети в Константинопол, всъщност кръстоносците били измамени.

Статии

47

коварство63. В тези думи се чете разочарованието от неуспехите, застигнали

амбициозното начинание на западните владетели.

Това разочарование се засилва още повече, когато бива провалена

обсадата на Дамаск. С тъга Герхох споделя, че йерусалимци искали да се

обогатят и за това вдигнали на поход целия християнски свят64, докато Гийом

от Тир съвсем реалистично споделя, че предателството, извършено по време

на обсадата намалило християнската обич към Отвъдморските земи и техните

жители65. От подобно отчаяние е и пропито писмото на Конрад от Светите

земи до Вибалд – макар и по общо решение, обсадата е провалена, а

желанието на германския крал да започне обсада на Аскалон се проваля, след

като той цели осем дни очаква да пристигнат останалите кръстоносци пред

града66.

Образът, който съвременните латински и ромейски извори, а също и

личните писма на Конрад, изграждат на германския крал-кръстоносец е на

водач на целия християнски свят, подел своята борба срещу всички врагове

на вярата. Походът към Йерусалим, който той и Луи предвождат, е основната

военна инициатива в този момент, но едновременно с него биват осъществени

няколко други по-малки, но също толкова важни за защитата на

63

Odo of Deuil, p. 99.

64 Gerhohi praepositi Reichersbergenses, s. 376-378. За коварството на

йерусалимците пишe също и Magni presbyteri annales Reicherspergenses – MGH, SS, XVII,

s. 462-464.

65 Willermus Tyrensis, lib. XVII, cap. VI-VII.

66 Wibaldi Epistolae, ep. 197. За липсата на помощ от страна на йерусалимци при

обсадата на Аскалон разказва и Sigeberti Gemblacensis. Chronica Continuatio

praemonstratensis. – MGH, SS, VI, s. 454. Гийом от Тир засилва внушението за Божията мисия на Конрад и известява, че германския владетел си заминал от Светите земи, когато

Бог го изоставил в начинанието му - Willermus Tyrensis, lib. XVII, cap. VIII.

Статии

48

християнството, експедиции67. Съвременниците имат съзнанието за

провеждането на едно общо дело, в което отделни участници се сражават на

различни фронтове. Това разбиране за съгласуваност между военните

действия срещу славяните отвъд Елба, обсадата на Лисабон, атаките

проведени от флотата на Роже II под командването на Георги от Антиохия,

както и генуезката експедиция в Испания се засвидетелства и у наличните

извори68.

До голяма степен за равнопоставеност между тези начинания говорят и

две послания на папа Евгений. Първото (в действителност папската була

Divina dispensatione II от 11 април 1147 г.) има за цел да насърчи принцовете

да поемат на кръстоносен поход срещу славяните в Померания. В него, освен

обещание за получаване от участниците на опрощение на греховете подобно

на това, което някога е предоставил папа Урбан II на поклонниците от Първия

кръстоносен поход, се прави сравнение между експедициите на Изток и Север

и военните акции на испанския крал срещу сарацините в Иберия69. Второто

писмо е до епископа на Моравия Хайнрих и в него папа Евгений заявява

недвусмислено, че за него е не по-малко добре, че епископът се е отправил

67

Constable, G. The Second Crusade as Seen by Contemporaries – In: Constable, G.

Crusaders and crusading in the twelfth century, Ashgate, 2008, p. 229-231.

68 Ottonis et Rahewini, lib. I, cap. XLII; Helmoldi presbyteri, lib. I, §LIX-LXVI –

последователно разказва за похода в Ориента, за експедицията срещу славяните и за превземането на Лисабон; Annales Ianuenses.– MGH, SS, XVIII, s. 36-50 – който обвързва кампаниите срещу Алмерия и Тортоса с по-значимата битка на Конрад и Луи край Дамаск;

Annales Magdeburgenses, s. 188-190 с описание на обсадата на Лисабон, похода на Луи и

Конрад и войните на север срещу езичниците; Sigeberti Gemblacensis, s. 454 описва

експедицията на Алфонсо дьо Сен Жил, неуспехите на Конрад и Луи в Палестина, както и

действията на сицилийската флота. 69

Epistolae Eugenii III Papae – PL, CLXXX, ep. CLXVI.

Статии

49

срещу славяните, отколкото ако беше потеглил на Изток70. Подобни идеи

предлагат и две писма на свети Бернар – едното е отправено до събралите се в

Магдебург през 1147 г. вярващи, а другото до херцог Владислав Бохемски71.

В тях не само се подчертава за пореден път благоприятността на времето за

постигането на пречистване и спасение, но и се подчертава

равнопоставеността между отделните експедиции срещу враговете на Кръста.

Тази силна идеологическа рамка, в която германския владетел се

утвърждава като обединяваща християнския свят фигура, а империята като

най-деен участник, в хода на кръстоносните походи72, се засилва особено при

управлението на неговия наследник Фридрих Барбароса, който издига на

преден план идеята за sacrum imperium и по този начин качествено доразвива

кръстоносната идеология на западните римски императори.

Анонимният автор на Historia de expeditione Friderici imperatoris, по

известен като Ансберт, известявайки за случилото се в Светите земи и за

пагубната битка при Хатин73, разказва как Бог повдигнал духа на императора

70

Ibidem, ep. CCXIV. Потвърждение за тази равнопоставеност се открива и у

Vicentii Pragensis Annales. – MGH, SS, XVII, s. 663, разказващ, че докато херцога на Бохемия поел на път към Палестина, то епископа на Моравия Хайнрих се устремил към

Померания, за да обръща в християнската вяра славяните. 71

Sancti Bernardi abbatis, CLXXXII, ep. 467 и ep. 468. Според Джил Констейбъл

тези писма са довели до издаването на Divina dispensatione (II) - Constable, G. The Second

Crusade as Seen by Contemporaries – Constable, G. Crusaders and crusading in the twelfth

century, Ashgate, 2008, p. 270-272. Към това мнение с известни уговорки се присъединява и

Джонатан Филипс - Phillips, J. Op.cit., p. 134.

72 По този въпрос изложението на Джонатан Филипс е достатъчно изчерпателно -

Phillips, J. Papacy, Empire and the Second Crusade – In: The Second Crusade: scope and

consequences, eds. Phillips, J. and M. Hoch, Manchester, 2001, p. 15-31. Тази идея контрастира с виждането за френския крал. Така например у Одон дьо Дьой координаторските функции

на Луи VII по отношение на целия кръстоносен поход са силно изявени и дори самия абат на Клерво докладва за свършеното пред него - Odo of Deuil, p. 13.

73 Historia de expeditionе Friderici imperatoris (Ansbertus)- Chroust, A. Quellen zur

Geschichte des Kreuzzugs Friedrichs I, Berlin, 1928 = MGH, SS, rer.Germ. N.S., V, s. 2-5.

Статии

50

на римляните Фридрих, за да изтръгне от ръцете на сарацините Обетованата

земя и да им отмъсти74. Нищо не можело да попречи на намерението на

благочестивия император – нито старостта, нито продължителните военни

усилия, които извършвал в продължение на много години за

възстановяването на Римската империя, нито многобройните наслади и

богатства, нито дори големите имперски грижи. По този начин славния

старец (senex gloriosus) повел със своя пример младите на война за Христа по

трудния път на свещеното поклонничество. Неговата цел била изключително

благородна и подходяща за император – да възстанови мира в източната

църква и да поднови служенето на Бога в Светите места75. Също толкова

вълнуващо описание представя и Ричард Лондонски – за него Фридрих станал

истински кръстоносец не само с облеклото си, но и в сърцето си, той се

отказал от всяка слава и удоволствие и отдал меча си на Христа и макар че

бил вече възрастен, а имал синове, годни за военна служба, поел

отговорността за защитата на християнството върху себе си 76. Необходимо е

да се добави и уточнението, че посредством това свое желание, императорът

бил в състояние да продължи делото, започнато с похода на Конрад.

Тези Фридрихови стремежи предхождали, според Ансберт77, или били

едновременни с действията на папа Григорий VIII (1187), който разпратил

апостолически писма до всички синове на римската църква с насърчение да

потеглят на експедиция за освобождението на Йерусалим и Светите земи.

74

Ibidem, s. 5.

75 Ibidem, s. 5-6.

76 Richard of Holy Trinity, lib I, cap. XVIII.

77 Riezler, S.O. Der Kreuzzug Kaiser Friedrichs I. – Forschungen zur Deutschen

Geschichte, 10, 1870, s. 8-9. Eickhoff, Ek. Friedrich Barbarossa im Orient. Tuebingen, 1977, s.

11 счита идеята за похода за папска, но изпълнението за изцяло императорско.

Статии

51

Римският понтифекс щедро обещавал всички красоти на Небесното царство и

опрощение на греховете за тези, които приемат Кръста и се отправят срещу

враговете на църквата78. Писмото му изобилства с мотиви, познати от булите

на папа Евгений от 1145-1146, с което се затвърждават основните условия и

качества, които поклонниците е нужно да притежават, за да постигнат своето

спасение – трябва да са смирени и с чисто сърце, трябва да са скромни и

едновременно с това да са се покаяли за всичките си грехове. Особено важно

уточнение е, че всеки поел на Изток, независимо дали достигнал жив до

Светите земи или починал по пътя, ще получи опрощение.

Твърде любопитно допълнение към папското писмо представлява и

посланието на папския легат за Германия Анри, епископ на Албано и бивш

абат на Клерво79. Той представя пред тевтонските принцове кръстоносния

поход като общо дело на императора и папата и, обявявайки свикването на

курия в Майнц, заявява категорично – там ще бъдат свикани както от

църквата, така и от величието на империята. Демонстрираното единение

между двете власти е особено важно първо с оглед на продължилите

десетилетия борби между Папството и империята и второ поради факта, че

подготвящия се поход ще бъде много по-сходен с първата кръстоносна

експедиция, отколкото с тази от 1147-1149, поради необходимостта от ново

освобождаване на Йерусалим и Светите земи. От тази гледна точка участието

на императора представлява качествено различен момент в развитието на

78

Ansbertus, s. 6-10.

79 Ibidem, s. 10-13. Анри не само, че бил французин, но и не знаел немски, което

обаче, ако се припомни случая с Радулф от 1146, на когото превеждал някой си Ламберт, но

въпреки това монахът-проповедник постигнал значителен успех, очевидно не е било

проблем - Gesta abbatum Lobbiensium. – MGH, SS, XXI, s. 329, както и Bernhardi, W.

Konrad III, t. 2, Leipzig, 1883, s. 522, n. 44, в която са представени подробно изворите за Радулф.

Статии

52

кръстоносното движение и ще му позволи да се възстанови авторитета си и да

се утвърди като водач на християнския свят. Самият Фридрих сякаш счита

този поход за своеобразен венец на своето управление – на 27 март 1188 г. в

Майнц „господарят император не без множество сълзи приел знака на

Христовия кръст и обявил, че се подготвя за паметния път Христов със

спокойна душа80“.

Особено важно е да се отбележи, че макар Фридрих да приел Кръста

последен от големите западноевропейски владетели81, то той не само, че

потеглил пръв от всички, но и е представен у съвременните извори като

истинския водач на новоорганизирания кръстоносен поход82. В това

80

Ansbertus, s. 14. Ото от Санкт Блазиус свързва курията в Майнц и с установяването на общ мир в Германия и уреждането на много от проблемите, стоящи пред

приелия Кръста император - Ottonis de Sancto Blasio, s. 44-45.

81 Пръв сторил това през ноември 1187 Ричард, граф на Поату и бъдещ английски

крал, след което бил последван от баща си Хенри II Плантадженет и френския крал Филип

II Август на 21 януари 1188 – вж. Например Giraldus Cambrensis. Expugnatio Hibernica. -

In: The Historical works of Giraldus Cambrensis, ed.Th. Wright, London, 1894, p. 299-301;

Ambroise. The Crusade of Richard Lion-Heart. tr.Merton, Jerome Hubert, New York, 1941, p.

33-36; Richard of Holy Trinity, lib I, cap. XVII; William of Newburg, lib. III, cap. XXIII.

Annales Marbacenses. – MGH, SS, rer.Germ., IX, s. 58 споменават, че още през декември

1187 в Страсбург при Фридрих пристигнали пратеници на папа с идеята да насърчат Фридрих и аристократите да приемат Кръста, но не постигнали успех. В действителност още на 27 октомври 1187 папа Григорий бил изпратил послание до германските епископи

да се застъпят пред Фридрих за общохристиянското дело – Ришар, Ж. История на кръстоносните походи. София, 2005, с. 235. Benedict of Peterborough. The Chronicle of the

Reigns of Henry II and Richard I. ed. William Stubbs, vol.2, London, 1867, p. 58 ситуира приемането на Кръста от Фридрих и сина му преди това на Хенри и Филип. Според Rogeri

de Wendover. Chronica sive Flores Historiarum. ed. H.O.Coxe, vol.II, Londini, 1841, p. 426-427

това се е случило по приблизително еднакво време. Интересни сведения предоставят и

Gisleberti Chronicon Hanoniense. – MGH, SS, rer.Germ., XXIX, s. 179-184, както и Обри де Троа-Фонтен – Ex chronico Alberici Trium-Fontium Monachi – RHGF, XVIII, p. 749.

82 Крайно мнение е изказано от Ханс Еберхард Майер, който счита, че в момента на

похода целия Запад припознал във Фридрих своя най-висш господар - Mayer, H.E.

Geschichte der Kreuzzuege. Stuttgart, 1968, s. 130. Карл Хампе от своя страна счита, че със

решението си лично да предвожда похода, Фридрих възвърнал подобаващото място на империята и нейните високи цели, от които е била изместена по времето на папа Урбан II и

Статии

53

отношение прекрасен пример представлява често считаната за фалшификат

кореспонденция между Саладин и Фридрих. В разменените писма

германският император заявява недвусмислено, че самият Бог му е поверил

защитата на Светите земи и поради това той се чувства длъжен да се отправи

на война срещу Саладин, освен ако последният не даде задоволителна

компенсация за нанесените щети на християните. Особено важен момент в

идеологическо отношение представлява позоваването на римското наследство

– всички територии под властта на източния владетел са били притежание на

империята и поради това Фридрих има права над тях. Нещо повече,

императорът заплашва Саладин с гнева на германците и непобедимата мощ

на неговите орли. На края германският монарх завършва достойно – неговата

стара десница все още държи меча за славата на Христа83.

В действителност този текст представлява еманация на идеологията на

самия Фридрих. След 1157 г. той и неговите съветници започват

утвърждаването на идеята за sacrum imperium84

- divina res publica, зависима

само от Бога. В това отношение особено важен ход се явява канонизирането в

1165 г. на Карл Велики. В допълнение се налага практиката Фридрих да

предявява претенции за различни имперски права въз основа на актове на

по този начин отново я утвърдил като водеща в общоевропейските дела - Hampe, K.

Op.cit., s. 169.

83 Richard of Holy Trinity, , lib I, cap. XVIII; Rogeri de Wendover, p. 428-432.

Сходни претенции Фридрих показва пред султана на Икониум, заявявайки, че е римски

император и специален defensor на земята Йерусалимска - Chronicon Magni Presbyteri. –

MGH, SS, XVII, s. 515. Личната ангажираност и готовност да встъпи в битка представят германския император като примерен рицар - Eickhoff, Ek. Op.cit., s. 24.

84 Toepfer, B., E. Engel. Vom staufischen Imperium zum Hausmachtkoenigtum. Weimar,

1976, s. 188; Eickhoff, Ek. Op.cit., s. 13-14.

Статии

54

някогашните римски владетели – Константин, Юстиниан и най-вече Карл85.

Постепенно императорът започва да се разглежда като наследник на Карл и

Ото I – двамата възстановители на държавата – а империята като единствена

и благочестива представителка на осветената и поставена от Бога

политическа власт86. Тя от своя страна обединява в себе си всички

християнски народи и ги закриля – именно тази функция на защитник на

християните и църквата, както и притежание на правото на iustitia, издига

императора над папата, въпреки че формално regnum и sacerdotium са две

части на едно цяло. Свещеният характер на империята следователно

предполага, че всеки неин противник е враг и на самия Христос. Отделно се

изгражда един образ на Фридрих, който съвпада до голяма степен с

виждането за легендарния последен император87. Най-сетне императорът

издига и разбирането за стойността на завоеванието и за правото на силата88,

което отново препраща не само към наследството на Карл и Ото, но и към

естествения дълг по военен път владетелят да защитава и утвърждава

християнството89. Подобно е и внушението на Historia peregrinorum, която

85

McGrade, M. “O rex mundi triumphator”: Hohenstaufen Politics in a Sequence for

Saint Charlemagne. – Early Music History, 17, 1998, p. 184.

86 Heer, Fr. Op.cit., p. 89-100; Engels, O. Die Staufer. 8. Aufl., Stuttgart Berlin Koeln,

2005, s. 81.

87 Alexander, P., Art.cit., p. 7; Heer, Fr., Op.cit., p. 102.

88 Горелов, М.М. Войньи Карла Великого: Создание Империи. – В: Карл Велики:

реалии и мифьи, ред. А.А. Сванидзе, Москва, 2001, с. 25-26 посочва нарастването на военния фактор при утвърждаването на държавната власт. Barraclough, G., Op.cit., p. 170-

171.

89 Engels, O., Op.cit. , s. 77.

Статии

55

счита Фридрих за възстановител на силата на Карл и негов най-прочут

потомък, достоен да поеме по стъпките му90.

Кръстоносният поход сам по себе си предоставя идеална възможност на

императора да се прояви като защитник на целия християнски свят91.

Неговите действия по пропагандирането и организацията на похода не само

издават огромния му военно-политически опит, но също така и показват

тенденция кръстоносния поход, в частност германския, да се представи като

изцяло имперско светско дело92. Без съмнение подобна тенденция се

наблюдава и при подготовката на Плантадженетите и Капетингите, но

сакралността на императорската власт го прави много по-лесно93. Всъщност,

това е показано ясно у Ансберт, който, съвсем не случайно, поставя

императорската инициатива преди тази на папа Григорий94.

90

Historia peregrinorum. - Chroust, A. Quellen zur Geschichte des Kreuzzugs

Friedrichs I, Berlin, 1928 = MGH, SS, rer.Germ. N.S., V, s. 116.

91 Тази проблематика е добре представена у Leyser, K. Frederick Barbarossa, Henry II

and the hand of St James. – English Historical Review, 90, 1975, p. 482-483. От друга страна

Johnson, E.N. The Crusades of Frederick Barbarossa and Henry VI. – In: A History of the

Crusades, ed. K. Setton, vol.2, 1969, p. 88 счита, че германските кръстоносни походи са неотменна част от плановете на Хоенщауфените за укрепване на тяхната власт и на империята.

92 Riezler, S.O., Art.cit., s. 4.

93 Tyermann, Chr. Were there any crusades in the twelfth century? – English Historical

Review, 110, 1995, p. 572-576 показва именно тази тенденция на разпознаване на кръстоносния поход от секуларното право и държава и последващото

институционализиране на движението.

94 Historia peregrinorum от своя страна говори само за папските действия и

пристигането на легатите в Германия - Historia peregrinorum, s. 122. Магнус Презвитер

разказва, че в 1188 Фридрих обявил generalem expeditionem с мандат от папата и съгласието

на всички принцове - Chronicon Magni Presbyteri, s. 509. От друга страна Големите

Кьолнски анали, в съгласие с Ансберт, известяват, че новините за нещастията на Светите

земи дошли едновременно и при Фридрих, и при папата - Annales Colonienses Maximi. –

MGH, SS, XVII, s. 793. Същото съобщава и Hugonis Chronici Continuatio Weingartensis. –

MGH, SS, XXI, s. 475-476. Annales Marbacenses, s. 58-59 разказват за трудностите, които

съпътствали приемането на Кръста от страна на Фридрих.

Статии

56

Много скоро стремежът на Фридрих да се прояви като естествен водач

на западното християнство е решително заявен. Възраждащият славата на

Рим95 император негодува от забавянето на Хенри и Филип96

и поема на път.

Трудностите и коварствата, които среща и успешно преодолява

поклонническата армия, са доказателство за силата и благочестивостта на

владетеля и неговата отдаденост на святото дело.

Особено показателни, в този смисъл, са кореспонденцията и

преговорите, които се водят с византийския василевс Исаак II Ангел (1185-

1195). Интригуващо е да се отбележи твърде сходната картина, която рисуват

съвременните латински и ромейски извори – двамата императори рязко

контрастират един с друг и представляват свои огледални образи. Фридрих

израства пред очите на читателя като изключително благочестив и религиозен

владетел, който отхвърля предложенията на сърби и българи за съюз срещу

злонамерения и лъжлив Исаак97. Многократно се подчертава, че той се е заел

от любов към Христа с тежкото поклонничество и би воювал с християни

единствено, ако те нападната Божията войска98. Изпитанията са тежки, но в

95

Richard of Holy Trinity, lib I, cap. XIX. Арнолд от Любек също показва поелия на Изток Фридрих като въздигащ честта на империята - Arnoldi abbatis Lubecensis. Chronica.

– MGH, SS, XXI, s. 170.

96 William of Newburg, lib. III, cap. XXVII; Ansbertus, s. 22-24; Annales Colonienses

Maximi, s. 796. Annales Marbacenses, s. 59-60 и Ex Radulfi de Diceto. Ymaginibus

historiarum. – MGH, SS, XXVII, s. 277 известяват за опитите на Фридрих да постигне споразумение за общ поход с Филип, но поради забавянето на френския крал в следствие на войните с Хенри, германският император се принудил да ускори подготовката и

потеглянето си, за да не забави помощта за Светите земи.

97 Historia peregrinorum, s. 149 императорът отхвърля предложенията на

българския цар Петър „защото той много повече желаеше да се притече на помощ на Отвъдморските земи и да види блажения Йерусалим“.

98 Ansbertus, s. 31 и s. 40. Historia peregrinorum, s. 135

Статии

57

действителност перегрините имат нужда да се пречистят99. Когато обаче,

кръстоносците научават за това как Исаак е задържал пратениците на

императора и е сключил съюз със Саладин срещу войската на Светия Кръст,

то войната става оправдана и дори необходима100.

Подобно изключително положително описание на Фридрих е направено

и от византийския историк Никита Хониат. В официалните си речи,

посветени на Исаак Ангел, той нарича германския владетел тиранин, извор на

множество злини и подобен на император Андроник I Комнин. Според него

Фридрих е предводител на легионите на мрака, а самите германци са

уподобени на облаци от Запада, които носят гръмотевиците на войната101.

Доста по-различна представа за Барбароса изгражда Никита Хониат в своята

история. Там той е представен като достоен монарх, трето поколение

император, който поради ревността си към Христа е по-велик от всеки друг

владетел на своето време. Фридрих е оставил цялото си щастие, за да

подпомогне страдащите християни и да освободи Божи гроб. По този начин

той се превръща в еталон за император – законодател, миротворец, защитник

на църквата и вярващите, последвал примера на апостол Павел102. Всъщност,

Никита Хониат употребява разказа за германския император и неговия

конфликт с Исаак Ангел в името на целите на своята история, която отправя

99

Ansbertus, s. 34.

100 ibidem, s. 39-43. За съюза на Исаак и Саладин вж. Brand, Ch.M. The Byzantines

and Saladin, 1185-1192: Opponents of the Third Crusade. – Speculum, 37, 1962, p. 167-181 и

Chronicon Magni Presbyteri, s. 511; William of Newburg, lib. IV, ch. XIII.

101 Angelov, D. Domestic opposition to Byzantium’s alliance with Saladin: Niketas

Choniates and his Epiphany oration of 1190. – Byzantine and Modern Greek Studies, 30, 2006,

pp. 49-68.

102 Choniates, § 416

Статии

58

значителна критика към византийските василевси и начина, по който са

допринесли за упадъка на империята на ромеите103.

Сблъсъкът104 се изостря още повече, когато Исаак, в свое писмо до

Фридрих, го нарича обикновен крал на Алемания. Възмущението и дори

гнева на германския владетел са огромни и той едва сдържайки се казва –

„има един единствен монарх – римски император, тъй както има и един

всеобщ баща – римския първосвещеник“. В духа на идеите за свещената

империя и за функциите, които трябва да изпълнява истинския закрилник на

вярващите, Фридрих продължава – Исаак сам се е изключил от християните,

след като е затворил пратеници-кръстоносци. Нещо повече, заплашва

Хоенщауфенът, ако Исаак продължи със своите лоши постъпки, то

императорът възнамерява да води война с Божията помощ срещу него.

Използвайки възможността, която му се е предоставила, Фридрих завършва,

че сам той не се нуждае от никое човешко благоволение, а само от благодатта

на Всемогъщия Бог и от съдействието на добрите хора в името Господне.105

Отново се повтаря и идеята за наследството на Карл – империята е загубена

от гърците поради тяхната слабост, докато силата и могъществото на

западните владетели, както и закрилата, която предоставят на църквата, са ги

направили достойни за нея и те я притежават вече столетия поред без

прекъсване.

103

Magdalino, P. Aspects of Twelfth-Century Byzantine Kaiserkritik. – Speculum, 58,

1983, pp. 326-346.

104 За противопоставянето вж. Eickhoff, Ek., Op.cit., s. 58-83; Zimmert, K. Der

deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190. – Byzantinische Zeitschrift, 12,

1903, s. 42-77; Brand, Ch. M. Byzantium confronts the West 1180-1204. Cambridge,

Massachusetts, 1968, pp. 176-188.

105 Ansbertus, s. 48-50; Historia peregrinorum, s. 144; Chronicon Magni Presbyteri,

s. 509-510. Интересна подробност предоставят Големите Кьолнски анали, според които

Исаак дори поискал васална клетва от Фридрих - Annales Colonienses Maximi, s. 797.

Статии

59

Разбира се, Ансберт влага в думите на Фридрих този смисъл, който най-

точно би отговарял на целите и качествата на християнския император.

Образът, който се изгражда, е на миротворец, грижовен баща на своите хора,

който мрази проливането на християнска кръв и който постоянно притежава

Божията милост и благоволение106. Твърде точно мотивите, водещи и

Фридрих, и неговите кръстоносци, са резюмирани в кратката реч на епископа

на Вюрцбург Готфрид преди едно сражение с турците в Мала Азия –

“Христос побеждава, Христос царува, Христос владее. Това е наградата на

войската на Господа. По този начин да дойде до царството със слава. Елате,

съратници мои, със своята кръв от тази земя в Небесното царство107“. Те са

поели на път, за да се сражават в името Христово и по този начин да се

обрекат на мъченичество, следвайки примера на светците. Ако умрат, то ще

спечелят вечен живот и ще въодушевят с делото си всички християни108. В

същия дух описва Фридрих и Арнолд от Любек – той „се сражавал повече за

Бога, отколкото за земна слава109“.

Тук е мястото да се отбележи силната есхатологична натовареност на

кръстоносното начинание на Фридрих110. Това се дължи до известна степен на

възприемането на римската империя като крайна цел на земното царство111.

Тя има за цел да подготви идването на Небесния Йерусалим и да окаже

106

Ansbertus, s. 54-68. Дори забавянето в Тракия е продиктувано от Божествената милост, тъй като Бог не желаел лошото време или климат да попречат на напредването на Фридрих.

107 Chronicon Magni Presbyteri, s. 513-514.

108 Historia peregrinorum, s. 162-163.

109 Arnoldi abbatis, s. 170.

110 Dupront, A. Du Sacré. Croisades et pèlerinages. Images et languages. Paris, 1987, p.

289-291.

111 McGrade, M., Art.cit., p. 211.

Статии

60

съпротива на Антихриста. Самият Фридрих преповтаря похода на Карл

Велики и първия кръстоносен поход112. Ролята на владетеля е да дава пример

на всички участващи в похода. Те пътуват, имитирайки монарха и

подготвяйки се за изкуплението. Императорът е отговорен за тяхното

спасение и до голяма степен освен като военен ръководител, служи и като

медиатор между Божествената воля и поклонниците. В неговите задължения

влизат освобождаването на пътищата, откриването на реликви, сигурността,

здравето и добруването на перегрините113.

Подобни нагласи се срещат и по отношение на участието на Ричард I

Лъвското сърце в третия кръстоносен поход. Забележителен момент по

неговия път е посещението му при Йоахим Флорски, докато кръстоносната

армия зимува в Месина 1190-1191. Отшелникът споделя с английския

владетел, че Саладин е последния угнетител на християнството преди самия

Антихрист, но скоро ще бъде победен. Случайно или не, според Йоахим

Ричард ще бъде този Божи инструмент, който ще бъде славен до небесата и

ще победи източния монарх. Въпреки, че мнозина се усъмняват в думите на

Йоахим – главно тъй като твърди, че Антихриста вече е роден в Рим – все пак

посланието е ясно – кръстоносците начело с Богоизбрания им крал ще

участват в една, по своя характер, космическа битка114. Подобна е историята,

112

Carozzi, Cl. Apocalypse et salut dans le christianisme ancient et medieval. Paris,

1996, p. 112-116. Подобна идея по отношение на Конрад и Луи излага и Пол Магдалино -

Magdalino, P. The Empire of Manuel I Komnenos, 1143-1180. Cambridge, 1993, p. 47. По-

подробно за релацията Карл Велики – кръстоносни походи, както и за разпространението

на тези идеи в Германия вж. Stuckey, J. Charlemagne as a Crusader? Memory, Propaganda, and

the many uses of Charlemagne’s legendary expedition to Spain. – In: The Legend of

Charlemagne in the Middle Ages. Power, Faith and Crusade, eds. Gabriele, M. and J. Stuckey,

New York, 2008, p. 137-152.

113 Galent-Fasseur, V. L’épopée des Pélerins. Paris, 1997, p. 27-51.

114 Benedict of Peterborough, p. 151-155.

Статии

61

която разказва Роджър от Хоудън115. Той обаче доразвива апокалиптичната

картина, представяйки идеята за последното царство, което ще се изправи

срещу Антихриста. За разлика от общия случай, в който това е царството на

римляните, както и в отлика от идеята за предначертаната съдба на regnum

theutonicorum, Роджър издига тезата, че франките ще са тези, които ще

победят надигащото се зло116. В действителност тази замяна може да се

тълкува, както като повлияна от претенциите на Хоенщауфените за директно

наследничество на Карл и неговата династия, така и засилващата се, особено

след Втория кръстоносен поход идея за Капетингите като истински

продължители на делото на Каролингите.

Силната смислова натовареност, която донася участието на германските

владетели в кръстоносните походи, променя техния характер. Нараства

значението на светските водачи на експедициите, както и очакванията,

свързани с тях. Въвличането на империята усилва политическата страна на

въоръженото поклонничество и спомага за задълбочаване и усложняване на

международните отношения. В идеологически план германските владетели в

лицето на Хайнрих VI (1190-1197) и Фридрих II доразвиват идеята за

имперски кръстоносен поход и организират експедиции към Светите земи,

които почти нямат връзка с Папството. Тази тенденция ще достигне своя

апогей в 1227-1228 по време на похода на Фридрих II в Светите земи. Съвсем

естествено тези начинания се употребяват за засилване и утвърждаване на

имперската власт, издигане на международния авторитет на владетеля спрямо

останалите западни монарси и спрямо самия римски понтифекс.

115

Roger of Hoveden. Annals. tr. H.T.Riley, vol.II, London, 1853, p. 177-180.

116 Ibidem, p. 183-184.

Статии

62

Западно балканският град по времето на

норманските нашествия и походи XI – XII в.

Георги Димов

Доклад от конференцията

БАЛКАНСКИЯТ ГРАД ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЗАПАДНИ

ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ ПРЕЗ XI – XV В.

ТИПОЛОГИЗАЦИЯ НА ЗАПАДНОТО МИСЛЕНЕ

Септември 2010, София.

Настоящато изследване има за цел да представи западно балканския

град, като част от Византийската империя, по времето на норманските

нашествия и походи в периода XI – XII век. Естествено голямото количество

натрупан, но фрагментиран археологически, епиграфски и нумизматичен

материал, както и разнообразните изворови данни, върху западно балканската

урбанистика през Средновековието,1 предполагат множество нови аспекти и

изследвания на темата ни.

1 Каждан, А.П. Византийские города в VII – XIвв., Советская археология 21, 1954,

177 – 179; . Morgan, C. H ,The Byzantine Pottery, Corinth 11 (Cambridge, Mass., 1942);

Davidson, G. R., A Medieval Glass Factory at Corinth, American Journal of Archaeology 44

(1940), pp. 297–327; Harvey, A., Economic Expansion in the Byzantine Empire 900–1200

(Cambridge,1989);Hendy, M. F., Coinage and Money in the Byzantine Empire (1081–1261)

Washington, D.C., 1969; Kazhdan, A. and Talbot, A.-M. (eds.), The Oxford Dictionary of

Byzantium, Oxford, 1986; Laiou, A. E. (editor-in-chief), The Economic History of Byzantium

from the Seventh through the Fifteenth Century, vol.I, Washington, D.C., 2002; Lefort, J.,

Morrisson, C. and Sodini, J.-P. (eds.), LesVillages dans l’empire byzantin (IVe–XVe

si`ecle),Paris, 2005; McDonald, W. A., Coulson, W. E. and Rosser, J., Excavations at Nichoria

in Southern Greece ,Minneapolis, 1983.; Metcalf, D. M., Coinage in South-Eastern Europe 820–

1396 ,London, 1979; Papanikola-Bakirtzi, D. (ed.), Byzantine Glazed Ceramics: The Art of

Sgraffito, Athens, 1999.Микулчик, И. Средновековни градови и твърдини во Македониja.

Скопие, 1996.; Ahrweiler, H. Recherches sur l’administration de l’empire byzantin aux IXe–

Xie siecles, BCH, 84, 1960, Athens and Paris.; Ducellier, A. Observations sur quelques

monuments de l’Albanie., Revue Archeologique, 1965, 153-207. ; Ducellier, A. La faccade

maritime de l’Albanie au Moyen Age. Durazzo et Valona du XIe au XVe siecles, Thessaloniki,

1981. ; Коледаров, П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните

Статии

63

По принцип със страните на европейския Запад, Византия установила

контакт и допирни точки много по-късно отколкото с народите от Централна

и Източна Европа. Изключение правели само сложните релации с Венеция и

ломбардските княжества в Южна Италия, които формално признавали

византийската власт, подписвали документите и декретите си според индикта

на съответния император и възприемали дадените им титли от

Константинопол в рамките на византийските рангове и таблици, поне докъм

края на първото хилядолетие след Христа. В непосредствен контакт с

представителите на Западна Европа, ромеите влезли едва в последните

десетилетия на XI в., когато норманите пренесли военните действия против

Византийската империя отвъд Адриатика, на територията на Балканския

полуостров.

Свидетели или участници в събитията, западните автори, предимно

духовни лица, описвайки норманската офанзива във Византия ни дават

известна представа за урбанизацията на Западните Балкани. Сред тях може да

посочим бенедиктинският монах от нормански произход Годофредо

Малатера (XI в.)2, апологетът на норманската инвазия3

в Mezzogiorno (Ю.

Италия) – Гийом от Апулия4, архиепископът на гр. Салерно – Ромоалд5

и

Касинският летопис от манастира Monte Cassino (XII в)6. Изключение правел

елементи в средищната и източната част на Балканите от VII до XVIIIв.- ИИБИ, 18, 1967,

стр.89-146.

2 Gauffredo Malaterra. De rebus gestis rogerii siciliae et calabriae comitis et roberti

guiscardi ducis fratris eius, ed. Ernesto Pontieri, Rome, 1927.

3 Angold, M. Knowledge of Byzantine History in the West: the Norman Historians

(Eleventh and Twelfth Centuries), Anglo – Norman Studies XXV, Boydell Press, 2002, 19 – 35.

4 Guillermus Apuliensis, Gesta Roberti Wiscardi, ed. M Mathieu, Palermo, 1961.

5 ЛИБИ, т. III, стр.201 – 204.

6 ЛИБИ, т. IV, стр.136.

Статии

64

единствено арабският географ от двора на Роже II (1130 – 1154) - ал Идриси.7

От друга страна, важни за нас са и отделните сведения за провеждането, и

маршрута на Първия кръстоносен поход (1096-1099), в който норманските

предводители Марк Боемонд и Танкред от клана Отвил взели участие.

Историографията обхваща съчиненията на Петър Тудебьов, анонима „Делата

на франките и другите йерусалимци”, Ордерик Виталис, Фулк от Шартр и

допълнението към неговата хроника – „Йерусалимска история – част втора”

на Лизиард от Тур. Също епископа на Дол – Балдрик, Гибер от Ножан, Робер

Монах, хрониката на Касинския манастир от Леон Марсиканаски и дякон

Петър.

Времево, политическата активност на норманите и тяхната офанзива на

Балканите, може да се раздели условно на два етапа. Те съответно са добре

проучени, обект на изследванията от поколения историци сред които може да

споменем Ferdinand Chalandon8, R. B. Yewdale

9, Graham Loud

10, A. G.

Savvides11

, J. J. C. Norwich и др.12

Първият етап, който ще разгледаме по-общо, се изразявал в интереса на

норманите, след превземането на византийска Южна Италия и мюсюлманска

7 Levtzion, Nehemia; Hopkins, John F.P., eds. (2000), Corpus of Early Arabic Sources

for West Africa, New York, NY: Marcus Weiner Press, pp. 104–131. Ал Идриси е автор на

„Nuzhat al-mushtaq fi'khtiraq al-afaq” позната най – вече на латински като „Tabula

Rogeriana” (Книга за Роже). 8 F. Chalandon, Histoire de la domination normande en Italie et en Sicile, 2 vols., Picard,

Paris, 1907; idem, Essai sur le Règne d'Alexis Ier Comnène, 1081-1118, Picard, Paris, 1900.

9 R.B. Yewdale, Bohemond I, Prince of Antioch, Hakkert, Amsterdam, 1970

10 Loud G.A., The Age of Robert Guiscard: Southern Italy and the Norman Conquest,

Longman, London, 2000.

11 Savvides, A.G.C. Byzantino-Normannica. The Norman Capture of Italy and the First

Two Norman Invasions in Byzantium, Leuven, 2007.

12 Norwich, John Julius. The Normans in the South 1016-1130. Longmans: London,

1967.

Статии

65

Сицилия в края на XI в., към Северна Далмация. Документиран е слабо, като

наративни извори липсват13, а фокусът е насочен към очертаващата се

таласокрация на Венеция в района на Адриатика. Събитията били

инициирани от един нормански граф Амико от Джовинацо, който през 1074 г.

нападнал Далмация и завладял градовете Сплит (лат. Spalatum), Трогир (лат.

Tragurium), Задар (лат. Diadora), Биоград (сл. „ белия град”, ит. „Zara vecchia”

– „стария Задар”14

) и Нин (лат. Tinin)15

.Предполага се, че норманите отвлекли

и Петър Крешимир (1059 – 1075) – краля на Хърватия, като съдбата на

последния останала неясна16.

Ответната кампания за освобождаването на далматинското крайбрежие

естествено била подета от набиращата сили Република на св. Марко, а дожът

Доменико Силвио ("Domenico Selvo")17

(1071 – 1084), след възстановяването

на реда, в резултат на успешните военни действия, отново възприел титлата

dux на Далмация. На базата на договора с император Василий II (976-1025) от

998 г. се титулувал: "dominus noster Dominicus Silvius…dux et imperialis

prothophendius…", като Доменико Силвио се подписвал върху хартите и

документите, и с византийския титул – proedros 18

. Иначе ромейския

13

Вж. Storia della Repubblica Veneziana scritta da Andrea Navagero, RIS XXIII;

14 Klaić, N., I. Petricioli, Zadar u srednjem vijeku do 1409., Prošlost Zadra - knjiga II,

Filozofski fakultet Zadar, 1976, стр. 181

15 Симеонова,Л. Пътуване към Константинопол. Търговия и комуникации в

Средиземноморския свят (края на IX – 70 – те години на XI в.).С.,2006, стр.186 – 203. -

Дават се интересни сведения за сложните византийско – нормано – венециански

политически взаимоотношения в интересуващия ни период.

16 Storia della Repubblica Veneziana scritta da Andrea Navagiero, RIS XXIII, col. 961.

17 Ibidem...., col.961

18 Симеонова, Л. Пътуване към Константинопол…стр.197

Статии

66

протокол не се спазвал, като не се посочвало нито името на императора, нито

индикта на неговото управление, което косвено разкривало постепенната

еманципация на Венеция от Ромейската империя. Още повече, че Византия

изпаднала в тежка политическа криза към края на XI век, а норманите

изоставили офанзивата в Северна Далмация.

Следващият етап от норманските походи и инициативи на Балканите е

пряко свързан с многоброините въоръжени конфликти и колизии между

завоевателите на Южна Италия и Византийската империя.19

Времевата рамка

обхваща походите на Робер Гискар (1081-1085г.), кръстоносното начинание

на племенника му Боемонд (1096 – 1099г.), а сетне и грабителския рейд и

последвалото превземане на Солун от норманите в периода 1184-1185г.

По пътя към Светите земи, както и по време на нашествията на

Балканския полуостров, норманските предводители използвали установената

пътната мрежа, както и „стария римски” Егнатиев път преминаващ през

много от западнобалканските градове и селища. Като цяло, Via Egnatia бил

бърз и надежден hodos, връзка между Запада (чрез Via Appia) и Изтока20В

19

За нормано – византийските конфликти вж. Bennett, M., “Norman Naval Activity

in the Mediterranean, 1060-1108”, Anglo-Norman Studies, 15 (1992), 41-58.; Chalandon, F.,

Essai sur le règne d'Alexis Ier Comnène, 1081-1118, Picard, Paris, 1900; Charanis, P., “The

Byzantine Empire in the Eleventh Century”, A History of the Crusades, ed. K.M. Setton, M.A.

Baldwin, Philadelphia, 1956, vol. I, 177-219; Loud, G.A, “Byzantine Italy and the Normans”,

Proceedings of the XVIII Spring Symposium of Byzantine Studies, ed. J.D. Howard-Johnston,

Amsterdam, 1988, 215-33; McQueen, W.B., “Relations between the Normans and Byzantium,

1071-1112”, Byzantion, 56 (1986), 427-69; Savvides, A. Byzantino-Normannica. The Norman

Capture of Italy and the First Two Norman Invasions in Byzantium, Uitgeverij Peeters en

Departement Oosterse Studies, Leuven, 2007.; Stephenson, P., Byzantium's Balkan frontier: a

political study of the northern Balkans, 900-1204, Cambridge University Press, Cambridge, 2000.

20 Oikonomides, N. The Medieval Via Egnatia. – The Via Egnatia under Ottoman Rule,

1380 – 1699.Rethymnon, 1996, 9-16

Статии

67

изворите бил познат и под наименованието ”Пътят” или „Царския път”21, като

се нареждал сред най – важните пътни артерии в Ромейската империя през

разглеждания от нас период. При Василий II, по – рано, се появило и още

едно, алтернативно трасе по Виа Егнация - кратък път, който започвайки от

Дирахиум (лат. Dyachium; гр. ∆υρράχιον), преминавал през Девол (гр.∆εβόλι,

още известен като Селасфорос), към Охридското езеро и водел към

Северозападната част на Балканите. През XII в. арабският географ ал Идриси,

измерва различните отсечки по Виа Егнация, като определил разстоянието от

Дирахиум, през Девол до Охрид (гр. Λύχνιδος) на шест дни, а от Охрид до

Солун (гр. Θεσσαλονίκη) на седем дни, т.е пътят можел в добри условия да се

премине за две седници. Трасето на Егнатиевия път било и важна търговска

дестинация, особено за амалфитанската и венецианската търговия. В един

венециански документ от 1161 г., Via Egnatia се препоръчвал на пътуващите

като удобен и сигурен път.22

Първата истинска военна експедиция преминала по Via Egnatia във

времето на Първия кръстоносен поход била именно на Боемонд от Таренто.23

Обикновено войската на норманите акостирала в Авлона (Avalone)24

или

Дирахиум (Dyracio)25

, като Фулхер от Шартр е по – детайлен в описанието на

маршрута: „Qui quum tempus ad transfretandum exspectasset opportunum, VII

idus Octobris naves ingressi Bulgariam navigaverunt , et Avalonis portui

applicuerunt” – “Като изчакаха удобно време, за да плават през

21

Гагова, К. Първият кръстоносен поход по Виа Егнация. Минало, 3-4, София,

1997, стр.27 – 36.

22 Симеонова,Л. Пътуване към Константинопол…стр.103 – 106.

23 Гагова, К. Първият кръстоносен поход.... стр.27 – 36.

24 ЛИБИ III….стр.76. гр.Вльора – дн. Албания.

25 Пак там…...стр.60. гр.Дуръс – дн. Албания.

Статии

68

морето,....октомври те (норманите – бел. авт.) се качиха на корабите....и

достигнаха до пристанището Авлона”26

. В потвърждение, на думите на

Фулхер, Малатера ни разказва, как норманите обсадили град наречен Авлона,

който лежал на самия бряг където били преминали27.

Всъщност пътя на норманите по време на Първия кръстоносен поход не

бил безпроблемен, предвид планинския и труден терен, а често се отклонявал

и от основното трасе. В резултат, разстоянието от Кастория до р. Вардар

последните изминали за седем седмици при условие, че възлизало едва на 150

километра28. Маршрутът на кръстоносното войнство на Боемонд днес е обект

на различни хипотези, като не е локализиран с точност. Факте е, че в

начинанията си на Балканите, норманите използват едни и същи пътища по

които ограбвали или се възхищавали на ромейските градове и селища, но

също така често се отклонявали от основните трасета.

Навлизайки в Западните Балкани, през долината на Андронополис

”vallem Andrinopolis” (град на р. Дрин), Кастория (гр. Καστοριά), Девол,

пресичайки Пелагония (гр. Πελαγονία – гр. Битоля) и р. Вардар ”Bardarum”,

норманите се сблъсквали с множество поселения, които определяли като:

castella, castra, urbes, civitates, locus, oppidium, villa, а жителите им cives,

urbani, castellani, habitatores. Градовете покрай които кръстоносците на

Боемонд се придвижвали, според Фулхер, били Лукреция (вероятно Охрид),

Ботела (Битоля), Бофинат (не е локализиран), Стела (вероятно гр. Πέλλα –

Пела), след което преминали Македония (Makedoniam) и пресекли р. Вардар.

„Въпреки, че обикновено тя се преминаваше с кораби, с божия помощ ние я

26

Ibidem.

27 Gauffredo Malaterra. De rebus gestis ....113

28 Гагова, К. Първият кръстоносен поход.... стр.27 – 36.

Статии

69

преминахме радостно по брод. На другия ден......опънахме палатките си пред

град Солун...” пише Фулхер от Шартр.29

Петър Тудебов и Балдрик споменават

едно укрепено селище на еретици в долината Пелагония30 – „haereticorum

castrum”, като днес локализацията му не е сигурна. Боемонд в похода си към

Светите земи преминавал от „ villa in villam”, “castello in castellum” и „civitate

in civitatem”, т.е. от „село в село”, от „крепост в крепост”, от „град в град”.

Класификацията направена от западноевропейските извори на селищата

през които норманите преминавали била разнообразна. Робер Монах нарича

гр. Руса - “civitatem Susa”, за гр. Сер, Балдрик пише също за „civitatem Sarra”,

а в ”Gesta Francorum” същия е наречен “urbem”. Ордерик Виталис и Фулхер

от Шартр също наричат Дирахиум -“urbem”. Разнообразните транскрипция на

селищни имена (ойконими), крепостна и градска терминология явно се

породили по ред причини. Неточностите в наименованията, Е. Койчева отдава

именно на „недобрата географска ориентация на западния човек в балканския

регион..., като например Филипопол бил отъждествяван с Филипи,

Адрианопол с Андронопол, Браничево – Брундизиум”31

. Бъркали се и

географските названия, понятия, области. За Гийом от Тир например, Мизия

се нарича Средиземноморска Дакия32. Интересно е да се посочи и

спецификата на името Македония, през разглежданата епоха, като топонима

за западните автори включвал земите от Солун на Изток по трасето на Via

Egnatia. За византийската администрация Македония е тема в Тракия, а

29 ЛИБИ III….стр.75

30

Околностите на Битоля.

31 Койчева, Е. Балканските селища в представите на западните хронисти и първите

кръстоносци. В „Проф.дин Станчо Ваклинов и средновековната българска култура”. В.

Търново, 2005, стр. 318 – 326.

32 Гагова, К. Областни названия на Балканския полуостров у историците на Първия

кръстоносен поход. ИПр., 2, София, 1997, стр. 49-58.

Статии

70

Константин Багренородни споменава и Македония Прима с 32 града – Солун,

Пела, Едеса, Неапол (Кавала) и Амфиполис, и Македония Секунда с 8 града,

сред които главен е Пелагония.33

Но в разрез с повечето западни автори, също

така ни прави впечатление, как хронистите, писали в Италия са по-добре

запознати с балканските градове, тяхната история и различната

макротопонимия и мезотопонимия във Византийската империя. Гийом от

Апулия дори разказва историята на Дирахиум от Античността, като го

споменава с името Епидамнос, по времето на цар Пир.

Многообразието в селищната терминология намира своя еквивалент във

византийските извори и документи от епохата: polis (πόλις), kastron, phrourion

и производните: polisma, polihnion. Г. Литаврин споменава и horopolis (между

село и град)34

. Среща се и asti в смисъла на град, ochyroma, eryma, acropolis

като крепости.

Par excellence, градът бил обозначаван polis или civitas. Но единствения,

истинския град за ромеите бил Константинопол. Когато говори за

византийската столица, Фулхер се възхищава: „O quanta civitas nobilis et

decora!”35

. Възхвала имаме и в „Делата на франките” – „O quanta civitas! quam

nobilis! quam iocunda!36

. Единственият град, който във византийските

официални документи от Южна Италия е наречен πόλις или metropolis, отново

бил Константинопол37.

33

Гагова, К. Името Македония през Средновековието. История, 2-3, София, 1999,

стр.1-5.

34 Литаврин, Г.Г. Византийское общество и государство в X – XIвв. Москва, 1977,

стр.110 – 127.

35 ЛИБИ III….стр.75

36 Пак там…...стр.80

37 Симеонова,Л. Пътуване към Константинопол…стр. 96

Статии

71

Многообразието в терминологията се дължало на античните

реминисценции или реновации използвани от византийските автори, като

Никита Хониат, Йоан Кинам, Михаил Аталиат, Анна Комнина, които

предпочитали термина polis. В същото време, в административните актове от

XI в. наблюдаваме противоположната тенденция, изразена чрез

предпочитанието на наименованието kastron. Ако за византийските автори

Дирахиум, Верия, Сервия, Скопие, Мъглен, Охрид са полиси, а вероятно за

латинските хронисти urbes, civitates, то в грамотите на Василий II за

Охридската архиепископия всички епископски центрове са kastra38

. От своя

страна византийското kastra, вероятно е отъждествявано с латинското castra39

,

castellum.

Критериите за града били доста размити в резултат на тяхната

многофункционалност и на усиления процес на incastellamento, характерен

както за южно италийските земи, така и за Византия. Ако норманите строели

в opus gallicum техните укрепления, то в Империята започнал процес на

укрепяване на градовете през XI в., което се усеща в разказите на западните

хронисти.

Една от спецификите на градоустройството във Византия за франките

било наличието на градове без крепостни стени. А. Каждан посочва, като

пример град Андравида. Луитпранд, епископ на Кремона, също споменава за

градове без укрепления. Думите му се потвърждават и от Евстатий Ромей –

38

Миланова, А. Типология на укрепените селища в България под византийска власт (според лексиката на византийските автори). В: Civitas Divino – Humana: В чест на професор Георги Бакалов. София, 2004, стр.239 – 253.

39 Singularis от castra, рядко срещано в класическия латински език. Сергей Торбатов

го определя като по – малко укрепление; Торбатов, С. Укрепителната система на провинция Скития (кр.III – VIIв.).В. Търново, 2002г., стр.76

Статии

72

юрист от XI в. Интересно е мнението на Албена Миланова, че укрепените

села, т.н. castra не търпят развитие за разлика от Западна Европа.40

С времето фортификационните процеси във Византийската империя се

засилили. За Михаил Деволски крепостните стени били основен критерии за

град. Когато Василий II разрушил куртината на Охрид, последния се

превръща в голямо село. Познат от изворите е и данъка ексафолон – 6 фола,

събиран през XI век, конкретно за поддръжката на градските стени41.

Голямо внимание на фортификацията отделят латинските автори.

Гийом от Апулия описва голямата дървена кула и катапулти, които Робер

Гискар построил за обсадата на Дирахиум. За него гръцките градове са

укрепени, дори с цитадели, като пример е Лариса и крепостните й стени42.

Нахлулите нормански рицари крещели преди боя, че ромеите трябва веднага

да се откажат от съпротива, тъй като те още от детство са научени да държат

в ръцете си не меч, а калем и дъска за писане, учителите им ги биели за

немарливостта им и от тогава ужасът от камшика е влязъл в кръвта им.43

Естествено целта на Гискар и Боемонд била да ужасят гражданите и те да се

предадат. Когато норманите обсаждат Дирахиум с 5000 рицари (millia

militum) и 60 000 пехотинци (millia peditum) те са притеснени от добре

40

Миланова, А. Градът на византийците и градът на византинистите. В: Византия в

собствените й очи и в очите на другите. София, 2007, стр. 131 - 159

41 Ангелов, Д.,П.Тивчев. Подбрани извори за историята на Византия. София, 1974,

стр. 107

42 Guillermus Apuliensis......c.4 - 5

43 През 1204г. латинците с насмешка отхвърляли предложените им услуги от

болшинството византийски военни, като им заявявали, че са „непригодни” за война, кръстоносците наричали ромеите хитри, лукави, вероломни, схизматици.

Моралният упадък на ромеите е представен и от т.нар. „нормански хронисти” – Амантий от Monte

Cassino и Гийом от Апулия в разрез с начинанията на норманите направлявани от Божията ръка (Mannus Dei).

Статии

73

укрепения и снабден с провизии град.44По този тертип кръстоносците

представяли балканските градове – със стени и кули, извън които (extra

muros) норманите опъвали палатките и шатрите си.

Градът на Балканите бил пряко подчинен на централната власт. Имал

свой кефалия, кастрофилакс. Балдрик посочва управителя на Дирахиум и го

нарича dux: “А Хуго Магнус и Вилхелм, син на маркиза, твърде бързо се

впуснали по море от пристанището Бари и плавайки, пристигнали в

Дирахиум. Управителят (dux) на този град, един от императорските

първенци, като сметнал, че те са, каквито са били в действителност,

големи и знатни хора, заповядал да бъдат задържани, понеже не били още

достатъчно защитени с военни отреди и помощни пехотни части. Той

наредил да бъдат отведени под строга охрана в Константинопол...”. Като

дук на Дирахиум ни е познат Йоан Комнин, а в изворите е представен като:

dux illius loci; dux illius civitatis.45

Самите градове, през XI-XII в., загубили своята „решетъчна”

планировка около главните улици (cardo – decumanus), за сметка на

здравината на своите крепостни стени, които следвали топографията на

терена и природните му дадености. Инсулиите (кварталите) били хаотично

разположени, загубили античната си хиподамова планировка и често се

организирали като подградия (suburbia) около цитаделата (акропола) на града.

Може да предположим, че една от особеностите за балканската урбанистика

през Средните векове била появата на западноевропейски търговски

квартали, ситуирани главно около портовете и извън цитаделата на големите

градски центрове. Изградени на етнически принцип – т.нар. латински

44

ЛИБИ III….стр.76

45 Гагова, К. Областни названия на Балканския……. стр. 49-58.

Статии

74

квартали (френки хисар) били интересно явление в урбанизма на Ромейската

империя, но за тях почти не разполагаме с археологически и изворови данни.

Колониите на чуждестранните търговци във Византия, вероятно

възникнали през X–XI век. В Константинопол съществували арабска,

грузинска, руска, амалфитанска търговска колония. От края на XI век,

италийските колонии (венецианци, генуезци, амалфитанци, пизанци)

започнали бързо да нарастват, заемайки цели градски квартали и определени

пристанища. А процесите на Балканите явно следвали събитията в столицата.

Византийците, особено жителите на Константинопол, правели

разграничение между венецианци, амалфитанци, нормани, франки.

Вероятно били издигани църкви, складове, манастири в латинските квартали,

а може да предположим, че имало и некрополи, което разбира се, е само

хипотеза. За латински квартали имаме сведения от Пловдив,

Константинопол46, Търново, които за съжаление географски са извън нашето

изследване.

Смелото предположение за присъствие на латински квартал в западно

балканския град през XI–XII в. може да направим конкретно за Дирахиум.

Лупус Протоспатарии споменава, че градът бил предаден на Робер Гискар от

„някакви” венецианци. Според Гийом от Апулия, виновник бил венецианецът

Доминик, чиито действия били следствие от заговор. Гийом дори споменава

венециански гарнизон в Дирахиум. Анна Комнина обяснява, че населението

на града се състояло от преселници от Амалфи и Венеция, и обвинява един

амалфитанец, за превземането на града от норманите. Въз основа на тези

събития Л. Симеонова стига до извода за венецианска и амалфитанска

46

Ciggaar, K.Western Travellers to Constantinopole. The West and Byzantium, 962 –

1204, Brill, Leiden -New York - Koln, 1996, 30 – 33.

Статии

75

колонии в Дирахиум в началото на 80-те години на XI век. Хрисовулът на

Мануил Комнин за венецианците от 1147 г., допълнително потвърждава

хипотезата, най – вече чрез дарението на църквата „Св. Андрей” в Дирахиум

на морската република.

Вероятно и космополитен град като Солун е имал чужди колонии, а

респективно и латински квартал. Подсказват ни го конкретно сведенията на

Йоан Камениат, как арабите разграбили в 904 г. Солун заради греховете на

неговите жители, които били представители на различни племена и се

„заразили” от пороците свойствени на всеки един от тези народи. До същото

заключение стига през XII в. и Никита Хониат.

Освен добре укрепени, в очите на франките47 западно балканските

градове били богати, пълни с блага и продукти.

Тенденцията която се забелязвала през XI-XII в., е всеобщото

признание за съществуването на по-богати византийски градове в

Югозападните Балкани, отколкото в Далмация48. Описвайки Бар, Котор,

Сплит, Дубровник, арабския географ Идриси (1153) не говори със същите

хвалебствени слова както за Охрид, Скопие, Солун.49

Gesta Francorum посочва

изрично голямото изобилие „от жито, вино и всякакви храни”50

, на което се

възхищавали норманите на Боемонд, след като акостирали на брега. За “urbem

Thessalonicam”, който изобилствал от всякакви блага51 споменава Фулк от

47

Terminus technicus – събирателно название на западноевропейците 48

Наумов, Е.П. Проблемь аграрной истории Южной Далмации и торгобьiх связей

ее с Византей. ВВр., 37, 1976, 30 – 44.

49 Недков, Б. България и съседните и земи през XII век според „Географията”на

Идриси. София, 1960, стр.35

50 ЛИБИ III…...стр.26

51 Пак там…..стр.74

Статии

76

Шартр, пряк участник в кръстоносния поход. За Duratium (дн. Дурацио,

Драч), хронистът твърди, че е добре защитен, пълен с храни и дълго

изтощавал обсаждащите го нормани52. Робер дьо Торини през XII в.

споменава Солун, като важен център на занаяти и търговия53. Описвайки

кръстоносната инициатива на норманите и преминаването им през Via

Egnatia, Балдрик споменава първо някакво еретическо село, „пълно с всякакви

блага” – „ Castellum autem Hereticorum ibi erat munitissimum, abunde bonis

omnibus refertum”54

, след което кастел (castellum) в който имало в изобилие

жито, сирене, вино и масло. За изобилието от храни с което се сблъскал

Боемонд, разказва и Гиберт55. Ал Идриси отбелязва значителен брой ниви и

лозя, жито и плодове в Атина, Серес, Лариса. От изворите ясно се вижда как

градския живот процъфтявал на Балканите през XI-XII в. Потвърждават го и

археологическите разкопки в Атина, Коринт, Солун. Спарта се разширила до

такава степен, че излиза извън крепостните стени. Укрепената част на Тива –

Кадмия била гъсто населена през този период56.Солун (urbem Thessalonicam) в

„Делата на франките” е описан като изобилстващ с всякакви блага, гъсто

населен град. Никита Хониат съобщава за препълнените кораби на норманите

след разграбването на Тива и Коринт (1147), които едва се подавали над

водата. С тях норманите отвлекли работници от копринените манифактури в

Пелопонес, с цел установяването на това доходоносно производство в

Сицилия или по – точно в regium ergasterium.

52

Пак там ….стр.76

53 Chronque, ed. L.Delisle, vol. 2, Rouen, 87.

54 ЛИБИ III….стр.87 - 88

55 Пак там….стр.91

56 Каждан, А.П, Византийские....стр. 177 – 179.

Статии

77

Коринт се славел с производството на коприна и бои, Атина с червени

бои и сапун, Тива със сграфито керамика, Солун с ювелирство, стъкло,

обработка на слонова кост, икони и текстил.57

Икономическият просперитет бил свързан с демографски възход в

балканските владения на Империята, явно резултат от загубите и упадъка на

градския живот в Мала Азия.58Паралелно с урбанистичния си възход

балканския град, изглежда през XI-XII в., все още се доминирал от аграрния

си характер, както и липсата на ясно разделение между занаятите и селското

стопанство59. Местните писмени извори потвърждават тази констатация чрез

предпазливото отношение към пазара и положителното отношение към

автархията. Обикновено пазарът се разполагал извън градските очертания,

бил пряко подчинен на централната власт и се организирал (давал) при

изричната воля на василевса. Кекавмен препоръчва на децата си да избягват

пазара, Георги Антиохийски смята, че храните от пазара са с лошо качество, а

Евстатий Солунски е горд с плодовете от собствената си градина в

Константинопол. Михаил Аталиат, дългогодишен магистрат е особено ценен

източник – той ясно посочил зависимостта на пазара във Византия от

централното управление. Подобни тенденции забелязваме и в латинските

извори свързани с норманските експедиции в Западните Балкани.

След спогодбата на Боемунд с двамата куропалата (duobus corpalalatiis),

при гр. Сер и гр. Руса гръцкото население предоставя на норманите изобилен

57

Laiou, E.A., C. Morrisson. The Byzantine Economy. Cambridge, 2007, 90 – 165.

58 За упадъка в Мала Азия виж Vryonis, S. The Decline of Medieval Hellenism in Asia

Minor and the Process of Islamization from Eleventh through Fifteen Centuries, London, 1971.

Днес, мнението му се смята за пресилено от учени като Я. Караянопулос и А. Каждан.

59Каждан, А.П.,А.Епстейн. Византийската култура XI – XIIв. промени и тенденции.

Faber, В.Търново, 2001, стр.66 - 67

Статии

78

пазар (mercatum). “Gesta Francorum”съобщава още как, когато минавали

покрай западно балканските градове, имперските представители давали

заповед на местните жители да организират (доставят) пазар за нуждите на

кръстоносците.

В началото, обаче без заповедите от Константинопол, пазарът бил

отказван: „Тогава тръгнали и преминавали от селище в селище, от град в

град, от крепост в крепост, през много на брой. Така стигнахме60 до

Кастория, където тържествено отпразнувахме Рождество Христово.

Останахме там повече дни и търсехме пазар. Местните жители обаче

отказаха да се споразумеят с нас.....те мислеха, че ние не сме кръстоносци

(peregrinos), а искаме да ограбим земята им и да ги избием”.61

За осигуряването на пазар, споменава и Петър Тудебьов: „Проклетият

император (infelix imperator) проводи заедно с нашите пратеници един от

своите хора, когото много обичаше и наричаше корподасий (corpulasium -

куропалат – бел. авт.), за да ни води безопасно през земите му, докато

стигнем Константинопол. Когато достигахме техните градове (civitates),

той даваше заповед на градските жители да ни осигуряват без опасение

пазар, както те и постъпваха.” Друго негово сведение споменава как „

Императорът дал дума на херцога, че ще преминат през пролива Св. Георги

(Босфора– бел. авт.), обещал му, че ще им бъде уреден там всякакъв пазар...с

което те да могат да преживеят” 62

Балдрик е още по-обстоен в описанието

на нормано-балканските взаимоотношения, като описва „смесените” чувства

между латините и ромеите.

60

Предполага се, че анонимният автор говори в първо лице, тъй като е участник в

похода на Боемонд.

61 ЛИБИ III….стр. 26

62 Пак там….стр. 15 - 17

Статии

79

В описанията на контактите си с Балканите, западните автори ни

предоставят възможността да открием, как наложеният в литературата

стереотип на омраза към „схизматиците - гърци”, в първите контакти между

Запада и Изтока, не бил силно изразен. Речта на Боемонд пред кръстоносната

армия била показателна: „Ние сме Христови войни. Трябва да се възпираме да

разхищаваме грабливо домовете на християните.....Земята в която се

намираме (долината на р. Дрин – Андринопол – бел. авт.) е християнска....да

не унищожаваме богатството на братята повече, отколкото го изисква

нуждата на живота”. Самите ромеи искали да видят прославения Боемонд –

„На сутринта жителите на кастела (неизвестно селище до гр. Сер – бел.

авт.) излезли да го посрещнат, като носели отпред в ръце кръстове и

поискали милост. Те му предлагали каквото му харесвало. Той с готовност се

показал към тях снизходителен и отминал.”63

Разбира се, последните характеристики са крайно пристрастни към

образа на норманите и не се потвърждават от византийските извори.

Византийските автори по традиция, още от началото на кръстоносните

походи били мнителни към франките които преминавали през земите

им.64Към норманите, обаче ромеите изпитвали особена омраза в следствие на

техните грабителски походи на Балканите. За Ана Комнина те били носители

на най-противни и долни качества65. А мнението, което жителите на

Византийската империя придобили за западноевропейците било за хора „

надменни” и „непостоянни”, като определяли норманския водач Боемонд

63

Пак там….стр. 85 - 89

64 Гагова, К. « Задграничното зло»(Никита Хониат срещу кръстоносците). История,

3-4, София, 2003, стр.16-23.

65 Гагова, К. Ана Комнина срещу кръстоносците. История, 1, София, 2001, стр.1-10.

Статии

80

„горд човек”, които „се смятал за освободител на целия Изток, като не

приемал да е втори в царските почести”.

В резултат, на границата на XII-то столетие, Западът изградил,

благодарение походите на норманите и първите кръстоносци на Балканите,

представата за ромеите, а именно, като за народ слаб, неспособен да се

защитава, начело на който стоял „лукавия” и „безбожен” василевс винаги зле

настроен към кръстоносното войнство. Но и за народ богат, притежаващ

бленувани земи, големи, добре укрепени градове и несметни богатства.

Това от своя страна, довело до фатални последици за Византийската

империя и разрушаването на установения „modus vivendi” на Балканите в

началото на следващия век.66

66

Има се предвид IV кръстоносен поход (1202 – 1204).

Статии

81

Константинопол в описанията на Одон Дьо Дьой

и Бенямин от Тудела

Владимер Царчински

В описанията на двамата пътешественици , които преминават през

Константинопол, в третата четвърт на XII-ти век, се съдържат множество

интересни свидетелства за облика, който притежава града в представите на

западноевропееца от това време. Въпреки, че двамата пътуващи са от

различен произход, посещават града по различни причини и дори са с

различна вяра, до голяма степен впечатленията им се покриват по няколко

линии, които могат да бъдат анализирани. Едната, възхищение от

великолепието и мащабите на най-голeмия град по това време в Европа;

ослепителното му богатство и красота, изобилието от продукти и материали.

От друга страна и двамата не подминават лошите, според тях, страни на

гърците и живота в града. И трета, непознатите им и невиждани до преди

неща и особености или с други думи културните различия, които те

забелязват.

Одон Дьо Дьой, пристига в Константинопол през октомври 1147 г., като

участник във Втория кръстоносен поход, с войската на неговия Крал Луи VII,

в която той служи и като капелан. Пряк свидетел е и на срещите на кралската

свита с византийския император Мануил I Комнин (1143-1180) и неговото

обкръжение.

Бенямин от наварския град Тудела, се отправил на своето пътешествие

от североизточна Испания, според различните източници през 1159 г. или

1165 г. , вероятно като поклонник към светите земи на Йерусалим, и вече

получил равинско образование. Възможно е целта на неговото пътуване да е

била да опише всички еврейски общности по пътя си, за да сподели

Статии

82

познанията си с последващите поклонници по този маршрут. Около година

по-късно, той пристига в Константинопол, от посока на Абидос на

Хелеспонта.

Първото нещо, което впечатлява двамата чужденци е специфичното

разположение, големината на града и неговите богатства. Одон Дьо Дьой

обрисува една много образна картина: градът, който носи слава на гърците,

има триъгълна форма и прилича на разтворено платно на кораб, двете му

страни са разположени на морето – отдясно, Ръкава на Свети Георги (т.е.

Босфора), a от другата страна се свързва с пролив, с дължина от около 4 мили

(т.е. Залива на Златния рог). Там се намира Влахернския дворец, който,

въпреки че е построен на ниско и до морския бряг, се издига на достатъчна

височина, за да предложи на обитателите си приятна гледка от три страни –

към морето, към равнината и към града. Бенямин от Тудела преценява, че

големината на града е около 25 км. и наполовина е ограден от суша,

наполовина от водата, на двата ръкава на руското и сефарадското (испанско)

море. Колоните и стените на двореца са обковани със злато и сребро и

гравирани с батални сцени от битките на императора и на тези преди него.

Тронът на императора също е изкован от злато, с много скъпоценни камъни,

както и короната, която е разположена над него, толкова много, че нощем

самата тя свети със собствена светлина. Одон Дьо Дьой също отбелязва

позлатата и многоцветната обстановка на двореца, послания с мрамор двор,

изпълнен изключително умело и се затруднява в преценката си, кое има по-

голяма стойност, изкусната изработка или драгоценността на вложените

материали.

Сред многобройните и големи църкви в Константинопол и двамата

отличават като най-красива „Света София”, там където е престолът на Папата

на Гърците, които не се подчиняват на Папата на Рим, по думите на Бенямин

Статии

83

от Тудела. Стълбовете и свещниците в нея нямат брой и всичките са

изработени от злато и сребро. Богатството и не може да се сравнява с това на

никоя друга църква по света. Броят на църквите в града е колкото на дните в

календара. Те не само заслужават възхищение заради красота им, отбелязва

Одон Дьо Дьой, а и поради множеството свети реликви, които се съхраняват в

тях. Посетителите им са привлечени, едни от чисто любопитство, а други от

благочестива набожност.

Жителите на Константинопол са оценени като доста заможни от

Бенямин от Тудела. Притежават много злато и скъпоценности, а дрехите им

са изтъкани от коприна със златни бродерии, яздят коне и изглеждат като

принцове. Земята им е плодородна и добра за растения, използвани за

производство на тъкани, хляб, вино и отглеждане на животни. Като най-голям

белег за възможностите на обитателите на града, той вижда картинно как

всеки грък може да пие и яде под собствената си лоза и смокиново дърво.

Всяка година изобилието на столицата се увеличава и още повече от

пристигащите от цялата империя коприна, пурпур и злато. А от таксите от

магазините и пазарите и данъците, събирани от търговците, които влизат по

море, общата сума надхвърля 20 хил. златни монети. А търговците се стичат

от всички краища на света и по това градът също не прилича на никой друг, с

изключение на Багдад, големият град на Исляма. Одон Дьо Дьой описва

градинските площи, под градските стени, които се обработват с плугове и

мотики и които снабдяват жителите му с разнообразни видове зеленчуци.

Водата е прясна и в обилни количества, като се доставя от далече, чрез

подводни канали.

Забележително е, обаче, че всичките тези изброени предимства,

красоти и богатства на византийската столица са само част от едната от

страните на образа на града, които ни описват двамата пътуващи свидетели –

Статии

84

която условно може да се нарече “светлата” или “достойната”. Не по-малко

живописно и с не по-малко детайли е отразена и условно “тъмната” или

“негативната” страна, която носи в себе си представата за недостатъците на

града и населението му.

Одон Дьо Дьой с категоричност заявява, че градът е мръсен и вонящ и в

низините си е осъден на вечен мрак. Богатите са покрили улиците с високите

си сгради, и са оставили бедните и чужденците в ниското, където не пробива

слънчев лъч. Там, по тъмна доба, се извършват убийства и кражби и всякакви

други престъпления, за които престъпниците не чувстват нито страх , нито

срам, тъй като деянията им остават ненаказани от закона и които никога не

излизат наяве. И така колкото Константинопол превъзхожда всички в

богатствата си, също толкова ги надминава и в покварата си. Бенямин от

Тудела описва положението на жителите на еврейския квартал на града като

много ниско, обитателите му са потиснати от гърците и подложени на

постоянни подигравки. Кожарите изливали мръсните си води пред техните

къщи, а по улиците ( извън квартала им) ги биели. Въпреки всичко, обаче, те

оставали добри, вежливи и благодеятелни.

Психологическите наблюдения над характера на гърците и начините,

по които Одон Дьо Дьой си обяснява техните действия, са много живи и

колоритни и са запечатали в себе си за стотици години напред представите и

предразсъдъците на човека от западната част на континента за прочутата

„византийска коварност” и прикритост. Две от сцените, които французинът

използва, за да размишлява относно двуличието на домакините му са

свързани с Крал Луи VII, който първо, след като посетил всички свети места,

и след настойчивата покана на императора, се присъединил към

организираното от него пиршеството. То било достойно за ранга на

присъстващите , с добре подбрана храна и приятни забавления, които радвали

Статии

85

едновременно и трите им сетива - очите, ушите и гърлата им. Много от

членовете на свитата на краля се притеснявали за него, но той, изпълнен с

вяра и смелост, не се оставил съмненията да му повлияят. И въпреки, че

гърците не им били дали повод за подозрения, в тяхното си коварство, си

мислел Одон Дьо Дьой че ако са били само добри намеренията им, нямало да

проявяват твърде голямо усърдие в услужливостта си. В този момент, както

кръстоносците разбрали по-късно, гърците били преправили чувствата си,

очаквайки да им отмъстят, след като преминат Босфора. Одон Дьо Дьой

намира известно оправдание и за това, че те затворили портите на града за

тяхната войска, след като тълпата, преди това, разрушила много техни къщи и

посякла маслиновите им гори, в пристъп на чиста глупост или пиянско

безумие.

На празника на Сен Дени ( Св. Дионисий, 9-ти октомври), Крал Луи VII

и обкръжението му се наслаждавали, на организираното по случая

празненство, на песнопенията на византийските свещеници, които се

отличавали с качеството на гласове си и с приятната си, мека мелодичност,

особено от съчетанието на високи и ниски гласове (в хора пеели и кастрати) ,

което им било дотогава напълно непознато. Със своите изящни маниери на

поведение, скромност в движенията на ръцете и телата им, те доставили

радост за очите на французите. Одон Дьо Дьой и тук подчертава, че

императорът бил твърде внимателен, докато прикривал вероломството си с

дружелюбие, обичайно проявявано само към най-близки приятели. Никой не

може да разкрие, това, което гърците кроят, без да притежава дарбата на

ясновидец, заключава авторът.

Към категорията на особените и невиждани преди неща може да се

добави и изумлението, което Бенямин от Тудела изпитва, от гледката на

Хиподрума и това, че там се стичат хора, от всички раси на света, за да се

Статии

86

забавляват и да гледат боеве с лъвове, леопарди, мечки и диви магарета, а

също и птици. Негативен оттенък има в оценката, която той дава за местните

жители, те не са войнолюбиви, а са изнежени и нямат сили за битки.

Разликите във възприятието на града между двамата са лесно обясними

на базата на различния им религиозен произход, който диктува и

специфичните акценти, върху които поотделно са склонни да насочат

интереса на наблюденията си. Голямата схизма вече е разделила на две

християнската църква и Одон Дьо Дьой, като ревностен и благочестив

католик (след завръщането си от похода, през 1151 г. той наследява,

известния с меценатството си над готическата архитектура, абат Сюже на

Сен Дeни в Париж), видимо се захласва по пищността и цветовете (на

иконите) в източната църка, както и не отминава без коментар характерните

византийски песнопения и различия в ритуалите. Разкрива и намерението си

да опише праведно почтеността и богобоязливостта на своя крал Луи VII.

Рави Бенямин, на свой ред, се интересува предимно от положението на своите

сънародници в Константинопол и отношенията им с друговерците. Нормално,

погледът му повече е насочен към светските съоръжения и взаимодействия в

града, особено точките на търговия, от което хипотетично може да се

предположи и че това е било едно от страничните му занимания, по време на

дългите му странствания из Европа и Азия.

Като цяло, образът на Константинопол и неговите жители, който

изниква от двата текста е подчертано амбивалентен, комбиниращ в състава

си, три основни настроения: на възхита и преклонение пред богатството,

мащаба и величието му, както материално, така и духовно; на уплаха и дори

отвращение от пороците на града и лицемерието на обитателите му; и на

учудване от непознатите неща и отношения, които се наблюдават в него.

Статии

87

Може би, всички те са очертани най-ясно и едновременно в редовете,

написани от Одон дьо Дьой като обобщение „Константинопол, самоуверен с

богатствата си, привикнал на коварства, прогнил във вярата си, се страхува от

всеки, заради съкровищата си и е опасен за всеки, заради лукавството и

невярността си. Ако се освободи от поквара си, със своя мек и здравословен

климат, плодородността на почвата си и с предимствата на своето

разположение, ще бъде предпочитан пред всички други места за

разпространение на вярата.”

Литература:

Odon De Deuil “HISTOIRE DE LA CROISADE DE LOUIS

VII”, (www.remacle.org ; Collection de memoires relatifs a l’Histoire De France,

par M. Guizot, A Paris, 1824.)

Benjamin Of Tudela “The Itinerary of Rabi Benjamin of Tudela”,

translated and edited by A. Asher, London and Berlin, 1840.

Ciggaar, Krijna “Western Travellers to Constantinople. The West and

Bizantium, 962-1204”, Brill, Leiden (The Netherlands), 1996.

Извори

88

Гийом Адам - За начина за изтребление на

сарацините

Александър Николов

Гийом Адам (Guillaume Adam; Guillelmus Adae) - De modo

Sarracenos extirpandi (1317 г.)1

Сред трактатите на кръстоносната пропаганда, обединени в жанра “За

възвръщане на Светата земя”, които изобилстват в края на ХІІІ и първата

половина на ХІV в., специално място заема трактатът “За начина на

изтребление на сарацините”. Той съдържа редица новаторски идеи, между

които планове за овладяване на Византия и блокада на Египет, не само от

север, но и от югоизток, във водите на Червено море. Негов автор е

доминиканецът Гийом Адам, за когото знаем твърде малко. Авторът

посвещава труда си на кардинал Реймон дьо Фаржис, кардинал на титула

Санта Мария Новелла, племенник на папа Климент V, кардинал от 1310 г.

Информацията за автора не е много обилна. Има колебания и относно

националността му, дали е италианец или французин, но издателят на труда,

Шарл Колер, все пак е по-склонен да приеме, че е французин. На 1 май 1318

г. папа Йоан ХХІІ дава специална була за Гийом Адам и една за Франко ди

Перуджа, religiosus на Св. Доминик, номиниран за архиепископ на Султание в

Персия. Архиепископията в Султание е учредена на 1 април 1318 г. Целта е

да се създаде мощен християнски и мисионерски център в земите на илхана

на Персия за мащабна дейност във Вътрешна Азия и Етиопия. На Франко ди

Перуджа му се разрешава да си избере шестима доминиканци, които да го

подпомагат и на тях е определена длъжността суфраганен епископ. Един от

1 rhc Arm 2, pp. 521-555, Guillelmus Adae (Guillaume Adam), “De Modo Sarracenos

extirpandi” (pp. 521-555), (ed. Ch. Kohler).

Извори

89

тези шестима доминиканци е именно Гийом Адам, който също така е

ръкоположен за епископ, заедно с останалите петима епископи и то всеки с

отделна була.

През 1322 г. Франко ди Перуджа подава оставка като архиепископ на

Султание и тогава с була от 6 октомври 1322 г. на неговото място е

ръкоположен някой си “Гийом”, епископ на Смирна (дн. Измир), който остава

на този пост до 1324 г., а след това заема катедрата на архиепископ на

Антивари (Бар), дн. в Черна гора. Колер доказва убедително, че Гийом Адам

и въпросният Гийом, епископ на Смирна и архиепископ на Антивари са едно

и също лице. Не е известна датата на смъртта му, но е преди 1341 г., когато с

була от 1341 г. е определен негов наследник на катедрата в Антивари в

лицето на Джовани Дзаулини. Колер уточнява и времето на създаването на

трактата De modo Sarracenos extirpandi, а именно 1317 г., когато Гийом Адам е

отново във Франция, след един престой в Персия от 1314 до 1316 г. След

редактирането на трактата, той получава титлата суфраганен епископ на

Султание и се отправя отново на изток. Именно във връзка с това събитие

Колер изказва предположението, че Гийом Адам е и автор на Directorium ad

passagium faciendum (“Ръководство за провеждане на кръстоносния поход”)

съчинение, датирано от 1332 г., в което се откриват доразвити доста от

идеите, заложени в съчинението на Гийом Адам, особено в антивизантийски

план.

Извори

90

Превод:

От Гийом Адам, от Доминиканския орден, после

архиепископ на Султание2, за начина на изтребление на

сарацините, до Реймон Гийом дьо Фаржис, кардинал на

титула Света Мария Нова3.

До преподобния в Христа отец и почитаем господин, господин Реймон

дьо Фаржис, дякон кардинал на титула Света Мария Нова, брат Гийом Адам,

от Ордена на отците-проповедници, негов слуга, смирен и недостоен, за

издигането на Иисуса Христа и за вярата Му, чрез достойни действия и

благоразумие, Който само трябва да се въздига чрез достойна възхвала, висша

почит, вечна доблест, голяма мощ и несломима смелост.

Гласът на плачещата с Рахил4 Църква, гласът на подтиснатия

християнски народ, гласът на измамените от сарацинското робство, гласът на

земята, осветена с кръвта на Христа, изпълва света, като отеква с

многобройни, горчиви и високи стонове. Ридае Църквата в небесата, но няма

кой да чуе, понеже великите Му синове са ударени през средата. Децата Му

са отведени плен, пред лицето на мъчителя няма за тях покой поради

мъченията и голямото иго. Ридае подтиснатият християнски народ, но няма

кой да го освободи, защото са се обогатили враговете му и са застанали

начело му, загива, погубва се и се сломява, води се към горчивина животът му

чрез делата на тежкото робство и няма никой, който да го утеши сред такива

2 Град в Иран, столица на Илханската орда през ХІV в.

3 Висш френски духовник, роднина на папа Климент V (1305-1314), заемал висши

църковни длъжности до смъртта си през 1346 г. 4 “Плачът на Рахил”, Йеремия, 31:15, свързан с плача й за нейните деца, се

интерпретира от юдей ската и християнската традиция като плач за страданията на юдеите по време на Вавилонския плен, последвал разрушаването на Соломоновия храм от войските на Навуходоносор ІІ през 587 г. пр. Хр.

Извори

91

трудности. Най-сетне ридае Светата земя, понеже пред вас я ръфат чужденци,

изоставя се във враждебна пустош и празнува съботата без нужните

обитатели. През нея минава и живее мръсен и необрязан народ, който мърси

храма и тъпче светините. В нея живеят онези, които изливаха като вода

кръвта на своите християнски деца около Йерусалим. Освен това ридаят

всички ведно, като блъскат ушите ви и с неутешим рев, проникват в небето с

дълбоки и постоянни въздишки, понеже не само търпят това сурово телесно

иго, но и наказания за душата, докато са принудени да приемат и почитат

чужд закон, който не е трябвало да почитат отците им и да забравят Господ-

създателя, когато с горчива необходимост са принудени еднакво да хулят и

отричат. Ридаят и повтарят воплите си и нетърпима мъка обзема повторно

печалните, понеже чрез грешния народ, вражеския народ, престъпните

синове, именно лъжливите християни, на думи изповядващи вярата на

Римската църква, но отричащи я на дело, се доставят остени, копия и мечове

на неприятелите и потисниците им, които унищожиха Господното наследство

и с които неприятелите на Господа ги избиват като стигат чак до погубването

на душата и духа.

Значи благородни отче и почитаеми господарю, ако замълча ще стана

престъпник. Защото сред другите съратници от моя орден, с които отидохме

при неверните нации за да проповядваме вярата, видях много земи, разгледах

провинции, изпитах нравите на много народи и често ушите ми се изпълваха

от подобни стонове, от които бях често подтикван към горчиви сълзи в

сърцето си, като страдах повече от потискането и нещастието за духовното

им, отколкото за телесното им робство и толкова повече бих излязъл грешен

пред Бог, колкото повече съм видял от това, ако не съобщя на онези, които

управляват света и устройват и заповядват в Църквата. Вам значи, когато

недвусмислено Ви е обхванала почит към вярата, култ към истината,

Извори

92

съчувствие към страдащите, изповед на единството и отческа ревност към

душите, известявам и чрез Вас - главата на Църквата, управника на света и

господаря-наместника на Иисуса Христа и устроител на дома Му.

Известявам, нека кажа, за щетите на Църквата, които трябва да се поправят,

за стоновете на бедните, които трябва да се утешат за страдащите членове, за

разстроеното семейство за непокорните слуги, които бягат от лоното на

майката Църква и изоставят покорството, та тези скърби да се изгладят чрез

лека на благочестието и усилието и да се притиснат рогата на отпадналите с

жезъла на поправянето и отклоняващите се чрез непокорство, посредством

пръчката за направление, да се върнат към справедливостта, дори против

волята им.

Но в моето намерение е онова, което по-надолу ще изложа за

подготвяне на някакви предварителни мерки за генерален поход, които да се

опрат на истинността и искам и желая накратко да се приключат, та истината

да привлече към четене, а краткостта да доставя удоволствие. И тъй като

трябва да се повтарят многократно тези неща, приех този начин, първо да

опиша онова, което се отнася до днешния ден, откъде сарацинската чума се

засилва и също така се подхранва, второ по какъв начин тяхната сила, която

получават по нечия милост, може да се намали или също да се унищожи и

след като се определи болестта, да се види какви лекарства трябва да се

назначи и клоните да изчезнат и изсъхнат, като се прекъсне от корен

подхранването.

И тъй нека знае Ваша Святост, че през много пътища, начини и народи

се оказва помощ на вавилонските5 сарацини в голям ущърб на Светата земя.

5 “Вавилония” през ХІV в. означава Египет, тъй като Кайро бил известен и с името

“Вавилон”.

Извори

93

Първо чрез търговци, подчинени на Римската църква, второ чрез

поклонниците от нашата Църква, трето чрез константинополския император,

четвърто чрез императора на северните татари6, пето чрез търговците от

Индийското море.

Значи първо се доставят нужните неща за сарацините чрез търговците

каталани, пизанци и венецианци и други морски търговци, и най-вече

генуезците. Нека да се знае за това, че сарацините от Египет нямат собствено

желязо, нито дървесина, нито корабна смола, нито вълнени платове за

облекло, нито зехтин, вино и понякога дори зърно за храна, нито достатъчно

население, но чрез гореказаните търговци, слуги на ада, лъжливи християни,

се доставят всички тези неща и то така изобилно, че понякога от тези неща, в

Александрия Египетска, която е пристанище и врата на осъждането към това,

има такова изобилие, че се купуват за нищожна цена или дори почти срещу

нищо. И така, доставя им се желязо и всички железни изделия, като например

мечове, копия, железни метателни оръжия, ризници, шлемове и други неща,

които биха били нужни за нападение срещу християните и за отбрана срещу

тях, ако има поход, или за собствена отбрана и защита.. Така ако тези неща,

както се упомена, не се внасят от тях в Египет, няма да се намират там копия,

нито мотики. Също внасят дървесина за строителство на домове, дръжки за

копията, за стрели, за метателни копия, чемшир и друга желана дървесина за

лъкове и балисти, дъски за галерите, корабите и пиратските салове и също и

самите християни негодно правят и строят такива съдове за тях и дори освен

това ги учат да ги строят или вече такива създадени съдове им продават в тези

страни, присъединяват се към тях при осъществяването на морската и

пиратската дейност, за грабеж на християни или също за пленяването им. В

6 Т.е. Златната (Синята) орда в Северното Причерноморие.

Извори

94

Египет дори не вали достатъчно, освен когато реката, която се нарича Нил,

която преминава оттам, се разлива и напоява провинцията Египет и затова

биха чезнали и загинали от глад, ако речените лъжливи християни не внасяха

нужната храна в Египет.

Но дотук речените грехове се надминават от големината на друго

престъпление, което речените лъжехристияни, в непочтителност към Бога и

обида на Църквата и позор на човешката природа, извършват, когато чрез

продажбата на сарацините на люде, откупени с кръвта на Христа или

възродени чрез кръщението, подсилват Вавилонската империя и нанасят щети

чрез много и нечувани престъпления. Защото кръстосват морето, оглеждат

провинциите и от различни части на света купуват момчета и момичета,

именно гърци, българи, рутени, алани, унгарци от Мала Унгария7, които

всички се радват на християнското име, или татари и кумани, или други

някакви езичници, които ги продава бащинската неблагочестивост, според

както сред речените езичници има обичай, или онези, които поражение от

татарите, турците или някаква друга чужда неблагочестивост е поробила.

Значи тези момчета, така изложени за продан от враговете, понеже са

християни или от бащите си понеже са езичници, се купуват от нашите

търговци. Те за себе си от тази търговия трупат богатства и се сдобиват със

заслужено осъждане, понеже предоставят гореказаните момчета за да бъдат

разкъсани отново в устата на дракона, а сарацините ги купуват от

гореказаните търговци, слуги на Сатаната и ги определят не за каква и да е

употреба, а за престъпна, нечестива, също така мръсна и осъдителна. Това

разказвам със сигурност и с огромен срам и ужас, когато имам да предоставя

7 Т.е. Унгария в Панония, за разлика от “Велика Унгария”, вероятно локализирана

на територията на дн. Башкортостан.

Извори

95

на Вашите свети уши мръсни думи, още по-мръсни дела, освен, че за Ваше

превъзходителство е нужно да знае, та за тези големи злини да се предложи

лекарство, а за мене е нужно да кажа, та да се успокои жилото на съвестта ми.

Гибелна е за християнството тази търговия, понеже Египет е страна, която

изяжда и унищожава жителите си, понеже не ще дадат дълбоки корени

змийските изчадия и затова Египет малко по малко ще повехне без обитатели

и обработващи, освен ако чрез тези купени роби не се увеличава броят на

населението и. Също така египетският народ, доколкото е отдаден на

плътския разкош, малко е годен за изпълнението на военни действия. И

затова, купуват гореказаните момчета на драго сърце, като бъдат обучени във

оръжейното и военното дело по-пълно по техния обичай, да предвождат

вавилонската армия навсякъде срещу християните или срещу когото и да

било. И след това те стават господари на Египет, почитани, владетели и

управници, както и понастоящем този, който е султан, произхождаше от тези

купени роби. Значи, всеки може да разбере, доколко голяма е щетата за

Светата земя, колко е голямо унижението за християните, доколко е голяма

заплахата за вярата и Църквата, понеже така чрез усърдието и подкрепата на

тези проклетници се увеличава сарацинската секта. Никой не може да знае

броя на тези купувачи, защото от различни от тях и по различно време много

хиляди са преведени и продадени в Египет, та така, само от тях, тези които

сега се наричат годни за оръжие от гореказаните купени роби, надхвърлят

числото 40 000. Но и досега се поставя огромно петно върху славата на

християнството, докато чрез тази нередна търговия, християнското име се

излага на отвратителни гаври на грешниците.

Сред сарацинската секта всеки любовен акт не е само разрешен, но е

допустим и насърчаван. Поради това, освен безбройните наложници, които

имат при себе си, има и много женствени мъже, които си бръснат брадата,

Извори

96

рисуват лицата си, навличат женски дрехи, носят гривни на ръцете и на

нозете и на вратовете си златни огърлици, като жени. И на гърдите си закачат

скъпоценности и така греховно продадените в робство чрез оскърбления

отдават и показват телата си и мъжете действат в мъжките срамотии, като

получават за себе си наградата на несправедливостта и заблудата. Та значи

сарацините, забравили за човешкото достойнство, се привличат безсрамно от

тези женствени мъже или живеят с тях, така както сред нас живеят публично

мъжът и съпругата. Но и при това придават още несправедливост над тази

несправедливост нашите католици, неприятели на правдата, като забелязват,

че този порок съществува сред сарацините, знаят и го приемат и подготвят

пътя и подбуждането към това престъпление. И когато открият някое момче с

подходящо телосложение, християнин или татарин, както се упомена, за

продан, никаква цена не им се струва висока за даване, за тези които им се

струват по-годни за изпълнение на тази извратеност. Тях, след като ги купят,

като статуя ги украсяват с коприна и златоткани дрехи, мият телата и лицата

им по-често в баните и в други къпални и ги хранят с отбрани ястия и

изискани напитки. И това го правят за да станат по-тлъстички и по-румени и

по-нежни и вследствие на това да изглеждат по-годни и по-привлекателни за

задоволяване на сластта на сарацините. И като ги видят сластните, престъпни

и нечестиви хора, именно сарацините, извратители на човешката природа,

веднага пламват от страст към тях, но като бесни псета, бързат да изтичат при

тези момчета, козни на дявола, за да си ги купят, та да могат да упражняват с

тях своето безсрамие.

Ето, отче и господарю, какви злини вършат, тези наши продавачи на

човешки души, какво петно лепват върху славата на нашата вяра, какво

объркване причиняват в дома Господен, какво подбуждане към престъпление

показват, за какво рушене на добрите нрави и падение на почтеността се

Извори

97

грижат. Но това безчестие не вършат горепосочените търговци като цяло, но

най-вече генуезците, и то не всички генуезци, но предимно онзи, глава на

греха, Сегуран Салватичи8, и онези, които са от фамилията и обкръжението

му, които привлича със себе си чрез служба на неприятеля Сатана, и които

със себе си посвети на тази дяволска служба, до такава степен, че реченият

Сегуран, с онези, които са от обкръжението му и са съгласни с него, изглежда,

че не се стреми към нищо друго, освен по какъв начин чрез тези дела,

противно Богу, да подкопае Църквата и да подсили сарацините, неприятели

на кръста и преследвачи на нашата вяра. Самият Сегуран се назовава брат на

султана, вярва се, че е сарацин и като враг, се говори, че бил покровител и

доброжелател, а също така и защитник на Мохамедовата вяра. До такава

степен е свързан със султана, че самият султан го нарича свой брат и приятел

в писмата си. До такава степен е сарацин, че сам той позволява да се вършат

гореописаните противоестествени грехове на корабите му. Също беше

издигано знамето на Мохамед и на султана на Вавилония на корабите и

галерите му, от него и от някои от свитата му, което видях с очите си, с ужас

и отвращение. Че е покровител на сарацините стана явно, когато султанът

поиска да изпрати някаква мисия или пратеничество при императора на

северните татари, за нарастване на сарацинския култ, той превози тази мисия

и пратеничество, което ще разкажа по-надолу по-ясно. Показа се и техен

покровител, какъвто никой преди него, който не е бил от сарацински

произход, не е имало, който така много да подсили и подпомогне тази чумава

секта, като и доставя много хиляди от гореказаните християнски момчета и

друго, за военни цели или за някакви други нередни неща, които бяха

8 Сегуран Салватичи или Сакран Салвайго, генуезки търговец на служба на

мамелюкските султани, от първите десетилетия на ХІV в.

Извори

98

описани по-нагоре, като също доставя голямо количество желязо и дървесина,

както се каза, и от други стоки, които са забранени за износ от Църквата.

Но не само той, братята му, внуците и близките му, подсилваха толкова

много сарацините по този начин, но и много други генуезци, които, привлече

с примера си към извършването на подобни дела. Тях обаче ги предхождаше

и надминаваше той като вожд на тази нечестивост и учител на това

безпътство спрямо Бога. Оттук би могло да се заключи достоверно, че едва ли

има в Генуа някоя благородна свита, нито пък има някаква стойностна

народна групировка, от която някои не биха отишли или изпратили, от които

някои да внасят момчета, а други останалите забранени стоки. И след като се

говори, че Сегуран е доставил на сарацините 10 000 момчета, не би могъл да

се знае броят и количеството на онези, които са доставени от останалите.

Но за да се избегне да не се случват толкова големи злини чрез нашите

християни, и за да не се предоставя такава помощ на сарацините от тях, би

могло да се предложи четворно лекарство.

Първо, че освен присъдата за отлъчване, която беше издадена срещу

тези хора от господаря папа Климент9, нека се накарат кралете и общините,

чрез тях да се издаде генерален и наложителен едикт, така че, който и да ходи

в Александрия или в земите, подвластни на султана, за да пренася забранени

стоки, той да се изпрати в изгнание и да се отчужди домът му и вещите му да

отидат в хазната за помощ на Светата земя, или което е по-добре, да се

отстъпят на секуларния съд за да се разпределят на всеки желаещ.

9 Вероятно става дума за решенията на събора във Виен (1310-1314), които

потвърждават пълното ембарго върху търговията с Египет.

Извори

99

Вторият начин е, който завземе “александриец”10

или завземе благата

му, където бъде намерен по море или по суша, при самото пътуване или след

това, плячкосващият това, никога да не се връща на ограбения или наместо на

него някому другиму, и да се ограничи по силата на някакво право или

обичай. И които да са управници, да приложат на практика присъдата за

отлъчване и замъка или селото или града, където се намират [нарушителите]

да подложат на църковна възбрана. Защото биха залавяли много търговци,

отиващи в Александрия и биха отнемали благата им, освен ако не се бояха от

светския им господар.

Трето, ако в морето се държат някакви въоръжени галери, с които да се

пленяват пътуващите в тази посока и да се обръщат в робство и имотите им

да се дават чрез жребий на залавящите ги или на Църквата. Но трябва да се

внимава, че при въоръжаването на тези галери Църквата беше мамена по пет

пункта: първо, че онези, които ги съоръжаваха, получаваха средства за 6

галери, а не поддържаха повече от четири, второ, понеже ако поддържаха

толкова, за колкото бяха получили средства, бяха така зле екипирани с хора и

с оръжия, че не смееха да нападнат дори три. Трето, че им се даваха средства

за едногодишен престой, а не стояха повече от шест месеца на морска служба.

Четвърто, че осъществяваха охраната само в онези шест месеца, в които

пътуващите по този път не плават. Защото търговците, които отиват в

Александрия, не плават в друго време, освен през зимата, понеже през зимата

са най-благоприятните ветрове в тази посока или понеже знаят, че този път се

охранява само през лятото. И затова избягват да плават през лятото, като

искат да се предпазят от тези засади. Пето Църквата бива мамена, понеже

онзи, който стане началник на тези галери, от страна на Църквата, никога не

10

Alexandrini са наричани тогава нарушителите на ембаргото срещу Египет.

Извори

100

дава изчисленото, ако хване нещо от гореказаните “александрийци”, нито ще

даде нещо от ограбеното на Църквата. Значи трябва, този началник на

галерите, да бъде лично могъщ, верен и благочестив и да бъде по-жадуващ за

ощетяването на “александрийците”, отколкото за печалба. И така би могъл

този път с такова внимание да охранява по-лесно и по-полезно да се

възпрепятства.

Четвърти лек трябва да се предостави, без който всичко гореказано ще

остане напразно и напразно ще се харчат за галери парите на Църквата.

Защото Република Генуа има някаква служба, която воюва в тази част срещу

Бога и доброто на християните и срещу разпоредбите на Църквата. Това

учреждение се нарича Служба по пиратството11. Но негова е една хазна [букв.

ковчег], именно в палата на Република Генуа, с три отдела [букв. три

ключалки], на която са назначени трима началници. И който и да било,

християнин, юдей или сарацин, където и да се намира, но ако все пак е от

страна, която в момента не води война с Генуа, където и да е ограбен от

генуезци, такъв, лично или чрез пълномощник, внася в тази хазна, в пълна

тайна, една бележка съдържаща жалба за ограбването му. Значи началниците

на тази служба, ограничени от клетва, в определено време през годината,

отварят този ковчег и като прегледат намерените там бележки, веднага викат

грабителите и ги принуждават за връщане на ограбените което и по какъвто

начин са ограбили. Ако грабителите не пожелаят да се подчинят, отнемат им

се движимите имоти и връщат на ограбените, колкото е достатъчно за

предписващите грабители поради упорството. Това учреждение е така силно

и така стриктно се обслужва, че при неговото разпределение не пада нищо.

Значи всички се боят да залавят “александрийци”, като смятат, че поради това

11

Officium Robarie.

Извори

101

ще навлекат върху себе си гнева на републиката си, която трябва да ги

принуди да ги върнат.

Значи, нека се разпореди това учреждение да простира дейността си

само над други, а не над онези, които ограбват “александрийците” или

сарацините. Ако това стане, за препятстването на този път ще бъде необходим

по-малък брой галери, и срещу него ще се опълчат мнозина други мъжествено

и полезно.

ІІ

Също и поклонниците, които ходят в Йерусалим дават голяма помощ на

султана на Вавилон в ущърб на Светата земя, които като не се боят от

отлъчването на висшестоящия и на почитта, която трябва да имат спрямо

заповедите на Църквата не обръщат внимание, нито пък мислят каква щета

нанасят на християнството и не обръщат внимание на това, какво

благополучие създават. Защото султанът изисква и получава от всеки

поклонник около 35 туронски12 гроша, и понеже в Йерусалим се стичат

безбройни поклонници от различни страни, ще излезе, че това което казвам

даже би увеличило този данък. Значи, под благочестивостта на тези

поклонници, се крие неблагочестивост и тяхната отдаденост се равнява на

неподчинение, тяхната ревност явно обслужва несправедливостта, докато от

това забранено поклонничество, се създава удобство за сарацините, гонители

на кръста Христов и неудобство за Църквата и условия за обида на

християнството. Но може лесно да има лек затова в четири аспекта.

12

т.е. от гр. Тур, Франция.

Извори

102

Първо, да се издаде присъда за отлъчване срещу тези и отмяната и да

се запази само за папата. Защото досега, като пристигаха в Кипър, след

направеното поклонничество, или в друго място, където се намира

йерусалимският [латински] патриарх, тези поклонници тутакси изкупваха

лекомислието си с пари, като получавах лесно благодеянието на

опрощението, ако дадяха толкова пари, колкото бяха дали като данък. Което

със сигурност е двойна измама и лъжа. Първо, защото даваше да разберат на

поклонниците, че са освободени напълно от всяка присъда, след като все пак

свидетелствата им, които им се дават по този въпрос за опрощение,

свидетелстват, че те са опростени само от патриарха, а не от папата. Също от

друга страна, имаше измама на Църквата, понеже за неприятеля на Църквата,

вавилонския владетел от това поклонничество има такава полза, като знае,

наравно освобождава и се грижи за това. И така не само поклонниците

осигуряват гореказаното удобство на сарацините, но също така и самият

патриарх ги брани, мълчаливо или явно, понеже за да дойде от тази леснина,

определяше за мнозина други въпроса за простъпката. И аз за това, което

казвам сега, бих знал как да приведа пример, ако не се боях да не говоря

против небето.

Второ, нека да се приложи това лекарство, та в нещата и хората, да се

изложат на всеки, който иска за пленяване и отнемане на имотите им, та

онези, които страхът от Бога и почитта към Църквата не отвлече от злото, да

ги отвлече страхът от наказанието.

Чрез третия начин, би могло да се избегне, ако всички, които ги

превозват в корабите си, отиващи там или връщащи се оттам, да бъдат

заплашени със същата присъда за отлъчване, както и самите поклонници.

Четвърто да се отлъчат онези, които съзнателно подслоняват тези

поклонници, отиващи там или връщащи се оттам.

Извори

103

ІІІ

А пък константинополският император13 подпомага и поддържа султана

с всичко, което може. Взаимно се наричат братя и постоянно влизат в

нечестив мир и съюзен договор, чрез взаимни пратеничества, и взаимно се

посещават често с дарове и реликви. И на този речен император му се вижда

малко, ако не изпрати на речения султан момчета и момичета, което е вече

подбудителство за онова гореказано нечестиво и ужасяващо престъпление.

Когато Египет страда от глад, доставя зърно и всичко, нужно за живота, което

може, както когато християните загубиха Акон14 и околностите му, се случи

така, че Господ порази Египет със страхотен глад. Защото реката Нил три

години не се разля, та сарацините, побеснели от глад, почти мъртви, рухваха

и не можеха да оцелеят. Защото до такава степен вилнееше гладът, че нека

кажа, че не за храна, но и за семе, не можеше да се зърно. Това бедствие

сарацините мислеха за чудо, с което именно чудо затова Господ беше

поразил Египет, понеже християните бяха прогонени от Светата земя. По тази

причина, смятаха да върнат Светата земя на християните, но гонителят на

Римската църква и древен враг15 [дявол], този император, съоръжи една от

най-големите флоти на света, която пълна със зърно достави в Александрия.

Тази флота превозваше 14 000 мулета, натоварени със зърно, освен оръжията

и много други неща, които пренасяше. И така този император, коварният

съюзник и приятел на сарацините, враг и остен за римляните, облекчи

13

Андроник ІІ Палеолог (1282-1328).

14 Или Акра, последната столица на Латинското кралство в Палестина, дн. Акко в

Израел.

15 Hostis antiquus

Извори

104

вавилонската нищета. И набързо, онова, което можеше да направи и да

измисли, това и предприе и изпълни, което би могъл да отстъпи в

благодеяние и услуга на вавилонския султан. И това върши и струва, което би

могло да е във вреда на нашите християни от Римската църква, като не

искаше да са му господари, нито пък съюзници, нито пък съседи.

Но лекарствата срещу това са онези, които са предприети срещу

“александрийците”. И би могло и друго да се приложи, а именно да се

напишат писма на речения император от папата, за неговото връщане към

вярата и покорството на Римската църква. Но това така ще стане тайно,

колкото по-тайно би могло да се свърши, та да не възникне никакво

подозрение сред гръцките монаси и другия клир и военните. Защото ако

монасите най-учено узнаят за това, като се противопоставят, биха могли да

осуетят това начинание напълно. Защото монасите лъжат целия народ и го

държат в тъмнината на заблудата и го влачат към козните на гибелта със себе

си. Защото демонстрират външно голяма святост и народът, който ги следва

явно и вярва, че привидната святост трябва да се почита, изоставя истината на

вярата и бяга от Римската църква и презира унията.

И макар и да не вярвам, че тези писма могат да послужат много, защото

не вярвам, че те може да се увлекат чрез сладост и милосърдие, но чрез меч и

терор, все пак чрез тези писма могат да последват две благини. Първото, че

ако чрез подканянията на папата не искат да се върнат към лоното на

единството на своята майка Римска църква, но изберат да се скитат в самотата

на схизмата и заблудата, ще остане вълнението и пастирската грижа на

управлението извинена. Може да последва и друга добрина, понеже, ако се

вслуша в благочестивите подкани на своя отец, и след дълготрайни различия,

би искал да приеме пръстен и стола, приготвени от милосърдния отец с

достойно усърдие, ще се радвате на върналия се син. Ще се радва и папата,

Извори

105

понеже в кошарата на майката Църква се завръща овца, и то каква погубена

овца и чрез приемащата отческа ласкавост синът, и то такъв син, който беше

умрял, ще възкръсне и който бе погубен ще се намери. И просто вярвам, че

ако, чрез други папи, бяха изпращани приятелски пратеничества и насочвани

сладки писма до гърците, не биха били така отделени от своята хранителка,

майка и господарка Римската църква с нетърпима омраза, откъдето самите

гърци и най-вече по-умните сред тях, а именно онези, които се помнят от по-

ранните времена, когато разискват с нас за вярата, когато виждат, че нямат

какво да противопоставят на истината на нашата вяра, казват с въздишка

следното:” Уви! Ако някой си спомнеше за онова древно състояние на

Римската църква, когато тя се отличаваше, че привикваше своите понякога

заблудени синове със сладки писма и насърчителни пратеничества към яслата

на единството и събираше привлечените в лоното на благочестието и

събраните хранеше с храната на Словото. Но сега не се показва като майка, а

като мащеха.

ІV

Но с какво е полезен за султана на Вавилония императорът на

северните татари, трябва да се знае, че има четири татарски империи. Първата

и най-голямата е източната, която се нарича Катай. Втората е северната, която

се нарича Газария [Хазария]16

. Третата е южната, която се нарича Персида

[Персия]17

. Четвъртата е по средата между онази първата и южната, която се

16

т.е. Златната орда. 17

Т.е. Илханската орда в Иран.

Извори

106

нарича Доа или Кайдо18. Значи този император на северните татари19

е

обвързан много чрез договор със султана на Вавилония20 и затова, най-вече

между тях двамата приятелството е така голямо, че по-силно взаимно се

подпомагат и бранят срещу някой трети. Защото татарския император на

Персия21 владее земите по средата между онези двамата, именно

севернотатарския император и султана и и с двамата е във вечна и

смъртоносна вражда и от владенията и на двамата е отнел някои земи и ги е

подчинил на своята империя. Поради което, един срещу двамата и двамата

срещу единия, с каквито могат начини се опират за да се бранят и да си

помагат. Султанът на Вавилония се опитва да унищожи и ликвидира самия

император на Персия, като близък неприятел и опасен съсед за себе си, което

като не може да извърши лично, се обединява с другия император и го

подбужда с дарове и обещания и си образуват обединения и влизат в най-

твърди потвърждения, та единият отсам, другият оттам да унищожат и

изличат от земята намиращия се по средата гореказан император на Персия.

Онзи също, по подобен начин, император на северните татари посещава и

поздравява вавилонския султан чрез дарове и пратеници, като му праща

момчета и момичета за вършенето на гореспоменатото престъпление.

Подпомага и брани сарацините, които са неговите факарии, 22т.е. монасите и

други, каквито и да е приел във владенията си, чрез които дори, с много други

18

Чагатайският улус в Туркестан, управляван от Кайду (1269-1301), негов

съуправител е Доа (1287-1307).

19 Хан Узбек (1313-1341).

20 Султан ал Насър ад дин Мухаммад, в неговото трето управление от 1310-1340,

представител на мамелюкската династия Бахри.

21 Абу Саид Бахадур (1316-1335) или предшественикът му Олейтю (1304-1316),

известен още като Мохамед Ходабанде, и двамата от династията на Хулагидите. 22

Факири т.е. дервиши, от ар. фукара.

Извори

107

татари, станал зъл сарацин и неприятел и гонител на християните. Защото, по

молба на султана, махна всички камбани от християнските църкви във

владенията си и издаде закон, та да нямат занапред никакви. Което

предизвика сред християните не малък скандал и тежест. Тези съюзи

речените двама императори сключват и укрепват лично, със знанието и

помощта на генуезците, без които биха могли да се съюзяват в много по-

малка степен, и нито султанът може да изпраща на татарския император

факарии именно сарацински монаси и други пратеници за неговото и на

народа му обръщане, нито Татаринът може да изпраща момчета и такива

реликви на нечестивостта. Защото каквото и да искат да си пратят взаимно

онези двамата, т.е. султанът и Татаринът, него превозват генуезците на своите

кораби и галери и така като стават слуги и помагачи на нечестивостта,

жадуващи за богатство и алчни за пари, си изявяват като помощници,

покровители и дейци на всичко, което е против Бога и Църквата и на всички

престъпления на татарите и сарацините. И все пак, когато казвам генуезци,

разбирам само онези александрийци, които Господ и Църквата трябва да

презрат като неприятели на истината и вярата. Защото има несравнимо повече

генуезци, които се отвращават от тези престъпления и за нищо на света не

биха им сътрудничили.

Освен това има някои, които мъжествено се съпротивляват на онези,

които вървят по този път и ощетяват във вещи и личности много

“александрийците”, между които са някакви, които са синове на господаря

Палеолог23, някога синове на Бенедикт Закариа24

, чиято добра слава и прочуто

23

Палеолого Закариа, братовчед на Бенедето Закариа и владетел на Хиос и Фокея

между 1307 и 1314 г. Става дума за осиновените от него синове на Бенедето Закариа, Бенедето ІІ Закариа и Мартино Закариа, които наследяват Палеолого след 1314 г., като

владетели на Хиос.

Извори

108

име са живи и до днес. Които имат някакъв остров, разположен на средата на

пътя между Севернотатарската империя и Константинопол, от които империи

се отвличат речените момчета в Александрия за доставяне, както се каза по-

горе. Значи за този остров чрез гореказаните генуезци, които го владеят, се

подготвят и нанасят много щети, обиди и засади на отиващите в Александрия

с гореказаните осъдителни стоки и досега биха направили много, ако ръката

на Църквата беше с тях. Защото сега, без никаква помощ от Църквата, почти

1000 пехотинци и 100 конници и две добре екипирани и подбрано въоръжени

галери, по всяко време, имат със себе си на свои разноски, с които

упражняват много тежки и смъртоносни неприятелски действия и засади

срещу турците, съседните им сарацини и срещу онези, които извършват това

проклето пътуване. Поради това се оказват главни техни неприятели.

Но за да се избегне, да не се оказва такава помощ на сарацините чрез

императора на северните татари, се предлага четирисъставно лекарство.

Първо, както беше засегнато относно други неща по-горе, срещу

всички, които пренасят такива exennia, или такива пратеници, или сарацински

факири или някакви други, които те превозват на своите кораби или галери,

които се изпращат на императора на северните татари от султана, или

обратното, нека да се издаде присъда за отлъчване.

Второ, понеже има такива, които не пренасят пратеници, exennia и

момчета в Александрия или в друга земя, която е подчинена на султана, но

пренасят в Турция, за някой турчин от Вавилония, задължен на султана с

приятелство и онзи после се грижи на султана, с внимателна грижа да се

предадат, нека се нареди и заяви и да се заповяда, че всички, които извършват

тези измами, да се заплашат с отлъчване, понеже, както е явно, чрез това

24

Бенедето Закариа (ок. 1235-1307), генеузки адмирал, владетел на Фокея и Хиос.

Извори

109

нечестиво посредничество оказват помощ и услуга на султана.

Трето, понеже има някои, които като са забравили за спасението си и не

се боят от отлъчване, нека да се приготвят няколко галери от Църквата, които

да пречат и охраняват този път и да се назначат начело им господарите на

речения остров, който, както се отбеляза, е разположен по средата на пътя от

Татария за Египет, тъй като са много ревностни и драговолни и достойни за

доверие относно извършването на това начинание. Или, ако случайно

Църквата не желае да изразходва пари за съоръжаване на галери, да се даде

във всеки случай на речените господари и на всички, които искат да им

помогнат лично, в това дело, или за определен брой хора, индулгенция, която

е обичайно да се дава на заминаващите отвъд морето на помощ на Светата

земя. И ако стане така, биха могли да последват три добрини. Едното,

препречване на гореказания път, второ, понеже всички, които отиват в

Александрия от Константинопол, или от друго място в тази империя, или от

гореказаната Северна Татария, трябва да преминат през този остров или близо

до него, на който управляват вече упоменатите господари и затова по този

начин този път би могъл лесно да се блокира. Третото благо без съмнение

следва от това, че ако на тези господари се даде гореспоменатата

индулгенция, именно ще се овладее лесно Ефес и цяла Мала Азия. Защото

този остров не е удобен само за засади срещу “александрийците”, но и

отлично разположен срещу турците сарацини. Защото отстои едва на пет

мили от Мала Азия, която турците владеят почти изцяло и затова колкото е

по-близо до турците, толкова по-успешно може да им нанася вреди.

Защото турците, които са съседи на речения остров не приближават на

по-малко от 12 мили от морския бряг, понеже ги е страх от силната и смела

ръка на онези, които управляват на гореказания остров, която ръка, нанасяща

им силни поражения вече многократно са изпитали. След това на речения

Извори

110

остров мъжествено преследват турците по море и по суша и колкото открият,

или ги избиват с меч или поробяват, до такава степен, че били те много или

малко, по суша или по море, като видят знамето на речените господари,

веднага губят присъствие на духа и ги обзема малодушие, като търсят защита,

не в отбраната, а в бягството. Откъдето, в настоящата година, речените

господари, след като заловиха 18 и повече пиратски съда на турците, с голяма

слава и триумф слязоха в земите им и като опустошиха много села с голямо

клане, върнаха на мнозина християнски пленници, които бяха пленени и

заробени от речените турци, първоначалната им свобода, със силата и

доблестта на оръжието, освобождавайки ги от ръцете на сарацините. И такава

победа нямаха еднократно, а многократно, като се уповаваха не на своята

доблест, а на силата на Бога, Който ги ръководеше в тези дела и ги пазеше от

жестокостта на нечестивите сарацини, като предоставяше милостта на своето

обичайно лекарство. И по този начин, отдясно и отляво, като избиваха,

пленяваха и унищожаваха неприятелите на Христа, станаха отбранителен щит

за останалите християни, техни съседи, които живеят на много други острови.

Затова, по мое мнение и на всички онези, които знаят нещо за доблестта на

тези хора, за свирепостта на турците и за малодушието на жителите на

островите на Романия25, че в нито един съседен на турците остров, не би

останал жив, нито един мъж или жена или куче или котка, нито пък някакво

живо същество, ако не противостои доблестта и мощта на речените

господари.

Вижте, господарю, колко би било полезно, ако им се окаже услуга от

Църквата, в това начинание, и колко лесно ще бъде за онези господари с

някаква ръка на Църквата, да препречат този проклет път за Александрия и да

25

Т.е. Византия и по-специално нейните европейски територии.

Извори

111

подчинят онези турци от Мала Азия, когато те, лично, без ничия помощ,

освен тази на Господа, започнаха това начинание така похвално и така мощно

и продължиха, винаги като им беше дадена победата от небето. Имената им,

ако някой би искал да ги знае, Мартин Закариа, Бенедикт Закариа,

Бартоломей Закариа, братя, се наричат така по реда на раждането си,

доколкото има и други техни братя в голям брой26.

Би могло да се приложи и четвърто лекарство, което да попречи на

всички изложени злини, именно ако Господ изпълни сърцата на нашите

крале, та всички междувременно да проявяват ревност към страната на

Господа и понякога ги задвижва честта на кръста, та, както постоянно за

тленните и мизерни неща от света, за собствената блуждаеща и крехка чест,

се противопоставят на много и различни смъртоносни опасности, като

обливат мечовете си нещастно с кръвта на своите братя верните християни,

не без скандал и разрушение за красотата на вярата, така да се съберат срещу

вавилонците, които окупират Господнето наследство с несправедливост и

заради тези неща, което е жално да се каже, отвътре се опустошиха

християнското име и култ. Но по моя преценка и на всички онези, които

живеят в земите на Ориента, никога няма да е така готов общият поход, ако

присъстват сърцата на кралете и князете, както сега.

Първо, от страната на онези, срещу които трябва да се случи походът.

Второ от страната на онези, с които трябва да преминат нашите крале, ако се

организира поход. Трето от страна на онези, които не са християни, които

биха могли и искат да подпомогнат похода. Четвърто, от страна на господаря

папа, чрез чиято власт трябва да се организира походът.

Понеже султанът на Вавилония, както стана достатъчно известно за

26

Синовете на Бенедето І Закариа, Бенедето ІІ, Мартино и Бартоломео.

Извори

112

ушите, както вярвам, прогони от владенията си или изби всички адмирали и

князе и мощни воини, които знаеха нещо за войните. Поради това за водене

на война се оказа по-малко силен. Освен това, сарацините си имат много

пророчества, с които показват вярата, както при нас с евангелието, че скоро

трябва тяхната чумава секта да свърши и от нашите да се ликвидира напълно

и поради това сърцата им се изпълниха с такъв страх, че веднага, като чуят за

поход, не изглежда, че се готвят за битка, но за бягство. Откъдето, по времето

на приснопаметния папа Климент V, когато бях в земите на Индия и Персия,

когато се чу мълва за поход, не изглеждаше за сарацините, достатъчно, в този

момент да открият леговища, в които да се скрият. Освен това сарацините от

Египет напълно загубиха военните си способности.

От страна на онези, с които нашите крале трябва да организират похода,

като например бароните, рицарите и народа, доколкото би бил добре

подготвен, чрез техните ревностни въздишки, е достатъчно ясно. Защото

походът е искан от всяко човешко съсловие, състояние, пол и възраст, така че

не изглеждат, че искат да нападнат сарацините, но като че искат да ги

погълнат живи и цели. Но и ако има някой, комуто не позволява да отплава

било напредналата възраст, било телесната слабост, било лошото здраве, било

нежността на пола, то такива хора скърбят, въздишат и стенат, или понеже

Господ не им удължава живота за да видят, било понеже не им възстанови

смелостта и доблестта за да могат да се бият, било понеже Бог ги е създал

такива, че да не са годни да носят оръжие за да отмъстят за смъртта на

Господа. Най-после мнозинството от всички хора желае, та в рамките на

неговия живот, да се възвърне нашето пресветло наследство, което нам Бог

предопредели, което благослови с присъствието Си, в което поиска да се

роди, покръсти, да живее и да умре Богочовекът, та там именно да се уголеми

християнството и култът на Църквата да укрепне, и името Господне

Извори

113

свободно да се проповядва, прославя и достойно и просто да се почита.

Стимулът на такова голямо желание, пламъкът на такава любов подбужда и

възпламенява сърцата на нашите християни за поход към Светата земя, че ако

се случи сега, изглежда ми абсолютно сигурно, че първо ще липсват кораби, а

не хора, нито пък всички морски съдове на света не ще могат да приемат

всички преминаващи. Значи виждате как, противоестествено, водачът остава

неподвижен, а следващият го тича бързо, крайниците, чувствата и плодовете

на живота се носят напред, а главата остава умъртвена. Спира движението в

живота, а живее и укрепва онова, което е навикнало да живее чрез

движението. Значи какъв ли е грехът у кралете, каква ли е нечестивостта на

нашата епоха, какво ли е нещастието на християнството, че виждаме слабите

врагове, а нашите бойци дръзки и силни, подготвената слава на триумфа и

короната на победата подготвена за нас и отказваме да я приемем, а напротив

бягаме.

Сред онези, които са готови да помогнат на похода е императорът на

Персия, който колко и защо желае и иска това, нека видим накратко. Защото

този император владее земята по средата между гореказаните

севернотатарски император и вавилонски султан и по по-горе упоменатата

причина, срещу тези двамата води постоянна война и голяма вражда. И

понеже няма около себе си други съседни крале, които би могъл да повика на

помощ и да ги настрои срещу сарацините от Вавилон, се опитва да спечели

приятелството на нашите римляни и се опитва, доколкото е възможно да

настрои нашите християни срещу речените сарацини, та нашите, от една

страна, на юг, а той със своите войски от север, от другата страна, да

притиснат по средата султана, да го подчинят и да го стъпчат. И това, за което

се грижи според силите си и което желае и копнее с цялата си душа. И за да се

извърши по-успешно и силно унищожението на сарацините, за извършването

Извори

114

на похода обещава много помощ в храни и въоръжени хора, опитваше се да

изпрати многократно тържествени пратеници с тази цел в Рим и най-вече тази

година, ако поради смъртта на речения император и другояче пред

осиротяването на курията не бяха възпрепятствани неговите посланици.

Но за да се види, колко е лесно да обещае всичко, което си пожелае и да

направи, което пожелае, става ясно от следното. Защото, освен татарите от

владенията си, би могъл да има от подвластните си земи, повече от 50 000

християнски конници и повече от 200 000 пехотинци, които ще го последват в

това начинание с голяма готовност и единство. Сред тях има някакво голямо

кралство, което се нарича, с народното име Грузинско, но с гръцко име

Иберийско, понеже от Иберия, т.е. от Испания, произхождат27. Значи тези

грузинци имат цар, който винаги наричат Давид28. И са най-мощните воини

сред всички ориенталци, постоянно смучещи кръвта на сарацините и

желаещи извънредно много похода. Такива са, че никога императорът на

Персия не е имал победа над сарацините, без да използва мощния им меч.

Откъдето, когато татарите обсаждали Багдад, не могли никога преди това да

влязат, а чак след като грузинската армия минала отпред. И понеже, след

организираното там клане на безброй сарацини, техният халиф, т.е. папа, като

че останал единствен жив и произнесъл проклятия срещу татарина от типа на

отлъчването и затова татарите се побояли да вдигнат ръка срещу него, но

един грузински княз, по-смел от останалите, като грабнал с мощната си ръка

меч и като призовал първо името на Троицата, с един само удар, отрязал с

дясната си ръка главата му и така този удар нанесъл такава щета и загуба на

27

Теорията за връзките между иверите т.е. грузинците и иберите т.е. прадедите на баските, е била популярна и в Средните векове.

28 Вероятно става дума за Давид VІІІ от династията Багратиони, управлявал в края

на ХІІІ и началото на ХІV в.

Извори

115

сарацините, че оттогава, никакъв друг халиф не се появил.29

Но нека не изглежда странно, понеже убеждавам, че трябва да се вярва

на татарите в това начинание. Защото, във времето, в което крал св. Луи30

направил поход, било направено подобно усилие, та татарите, които тогава

току-що били окупирали Персия, от една страна да притиснат враговете

сарацини, със съгласието и одобрението на речения крал, та самият крал, от

друга, да нападне мощно тези врагове. Откъдето и тогава, татарите

подчинили под властта си цяла Халдея31 и Багдад и техните околности. Та

значи ако нашите крале биха искали с речения император, както се отбеляза,

да се съюзят, като отсам и оттам нападат татарите и нашите, така ще се

притисне средният между тези врагове на кръста, вавилонски владетел, че не

ще съумее да се надигне.

Но по какъв начин би бил устроен походът от страна на господаря папа,

с чиято власт трябва да се организира, би могъл всеки да разбере от различни

знаци и подобни дела. Защото доколкото аз и подобните ми не бихме могли

да знаем, нито пък трябва, дълбочината на неговите заповеди, нито пък

напълно да познаваме истината на неговия висш план, все пак бихме могли и

от двете страни да преценим, че неговият ум е насочен изцяло към издигането

на вярата, към разширяването на християнското име, към утешението на

верните и към славата на дома Господен. Бихме могли да узнаем, че цялото

му внимание ще е ангажирано, цялото му желание ще пламти, цялата му душа

ще се стреми към това, в негово време да се разшири Църквата, да блесне

29

Легенда, свързана с падането на Багдад под властта на Хулагу през 1258 г. и

смъртта на абасидския халиф ал Мустасим, последен от абасидската линия в Багдад.

30 Става дума за първия кръстоносен поход на Луи ІХ Свети от 1249-1254 г.,

известен и като VІІ кръстоносен поход.

31 Халдея е южната част на съвременен Ирак.

Извори

116

християнският култ, служещия Богу народ да се увеличи заслужено по брой,

и името на Господа Иисуса, както е достойно, да се увеличи. Бихме могли да

знаем, понеже, в негово време, цялото котило от змии, което Отецът на

всичко не бе създал и всяка структура, която ръката Господна не бе основала,

изпитва разрушение и щета, и всички най-нови семена на милостта и

доблестта дават листа и цветя и полезни плодове и произвеждат и всяко

небесно творение се ражда, издига се, напредва и укрепва.

Бихме могли да узнаем, че по обичая на внимателния творец,

непрестанно духът му е ангажиран как да се разположи материята в

небесните селения, та като бъде устроена нужната форма на материята, да се

постигне съвършенството. Понеже тленната и твърде годна материя се

одобрява и не само не иска, но и отказва да приеме формата на

съвършенството. Оттук походът се разпада напълно или се осуетява, оттук не

е липсата на глава, която осигурява нужното подхранване, ако мъртвешките

крайници им липсва живот. Вината е на задвижваното нещо, но не на

двигателя, ако нещото да приеме формата на съвършенството. Оттук походът

се разпада напълно или се осуетява, оттук не е липсата на глава, която

осигурява нужното подхранване, ако мъртвешките крайници им липсва

живот. Вината е на задвижваното нещо, но не на двигателя, ако нещото да

приеме, а не издига спасителни примери за показване, каква е вината му, ако

християнските крале и владетели не се подчиняват като несъвършени, не

слушат като нездрави, не се задвижват, като безразлични към религията, не се

подчиняват като надменни? Оттук е достатъчно ясно от тези неща, колко

голямо желание и отдаденост има папата за похода, колко са слаби и нездрави

неприятелите, колко са желаещи и подготвени нашите бойци, колко са мощни

и готови тези, които искат и трябва да подпомогнат похода. Значи единствено

в кралете и князете остава и пропада толкова благо.

Извори

117

Разбира се, кога трябва да започне този поход, смятам, че може да се

прецени и ще кажа, който иска походът да успее, би преценил, че той трябва

да започне от Константинопол. И това ще покажа така чрез седем довода.

Първият довод е понеже сега, като се развихриха греховете на

християнския народ, от Александрия Египетска до Константинопол

християните-католици не владеят нито една педя земя, та цялата тази

територия владее вражеският меч на египетските сарацини или на турците от

Мала Азия. Поради това няма нито крепост, нито село, нито град, нито

някакво пристанище, най-вече край морето, в гореказаното пространство,

което да не е подчинено на сарацинска или на турска власт. Между другите

неща, които са нужни за похода, е да имат конете и хората къде, след мъките

и несгодите в морето, да биха могли някак си да се възстановят. Защото ако са

отслабени от морските бури и уморени, тутакси биха могли да ги нападнат

враговете при дебаркирането им от корабите на сушата, да понесат от

обстрела на копията и лъковете и балистите на враговете много несгоди или

сигурно да пострадат от различни засади и нападения, както можем обилно да

посочим например, че безнадеждни препятствия в подобни случаи ги

овладяха. И това никой не трябва да вярва, понеже онези врагове на кръста и

на Христа усетят, че срещу тях се организира боен лагер на Господа, защо

пък да не укрепят мощно своите крайморски крепости, не защитят

пристанищата, не причакват край брега с армади, та доколкото могат да

отблъснат и отхвърлят армията на Господа, истинския Бог от себе си. Но за да

се провали планът на злодейците сарацини в неговата нечестивост и за да

нямат място за възпрепятстване на частта на Бога за да злодействат дълбоко

или да вредят, нека да се обмисли и избере път, през който, с голяма утеха и

удобство за нашите и с по-голяма щета и заплаха за неприятелите, да започне

по-зряло и по-безопасно походът, което ще стане, ако той започне оттам,

Извори

118

откъдето казвам. Но нека се избегне това, доколкото и едните и другите са

врагове на Римската църква и неприятели на вярата, а именно сарацините и

гърците, между които не правя разлика, в това отношение, и ако се случи

така, биха се подготвили за мощна съпротива срещу нашите и едните и

другите и поради това нашите биха се натъкнали на съпротива в Гърция и

Египет. Все пак понеже гърците имат все пак по-малко дързост и доблест от

сарацините, поради което най-вече се разминаха с Римската църква и поради

това биха могли по-лесно да бъдат покорени, но все пак никой не вярва, че

бих имал недоверие за покоряването и изтреблението на едните или другите

по лесен начин, понеже знам, че Господ вече слиза и насочва срещу тях Своя

гняв, понеже очевидно вече нададоха вопли.

Но и друга причина, поради която Гърция32 ще се покори по-лесно,

отколкото Египет, понеже вече там има много места, крепости и острови,

които сега се владеят от предани и верни синове на Римската църква. Защото

има един остров на някакви господа генуезци де Закариа33, за които споменах

по-горе, изобилна с прекрасни и спокойни пристанища, реки, напоявана и

изобилна с потоци, радваща се на равнини, планини и лесове, с чист въздух,

богата на плодове, която доколко е удобна за преминаване зная лично, знаят и

мнозина, които бяха там, най-вече ако нашите князе биха преценили да се

започне походът в Гърция. Защото този остров има пред себе си, на три мили,

някакво място в Турция, която сред нас се нарича Мала Азия, което място е

един език суша протегнат в морето, който е тесен в основата си откъм

турците и заоблен откъм морето и откъм речения остров и се простира във

формата на кръг. Но има обиколка 180 мили и където е по-тясна, само три

32

Обичайно название за Византия през ХІV в., поне в западните извори.

33 Т.е. Хиос.

Извори

119

мили. Също откъм тази част, най-тясната, от едната страна е Смирна, от

другата град Ефес. На този език, който се нарича Caput [Главата]34

, има

разкошни лозя, още по-хубави маслини и по-едри от всички останали в

Римската империя, пасища, сочни плодове, изобилни води, пълни с дивеч и

сенчести лесове. На тази Глава турците не се осмеляват да живеят, нито дори

да се мяркат понякога, понеже тези господари от речения остров не им дават

покой там и господарите на острова не искат да владеят това място, понеже

нямат подкрепата на някой могъщ човек или на Църквата. Тази Глава би

могла без копие и щит и почти безкръвно да се владее. Като бъде завзета,

целият общ поход би могъл да се възстанови утешително и сигурно, а в

пристанищата, които са наоколо, може да се възстанови целият световен

флот. И не трябва да се боим от нападение или засада на турците по суша,

понеже от тази част, където е по-тясно, никой, освен по един тесен проход, не

би могъл да навлезе. Този проход биха могли срещу атаката на всички турци

и сарацини да го защитават малко люде.

Също има някакви прекрасни и силни крепости, с големи ровове и кули,

но без никакво население. Чрез тази Глава, не се съмнявам, че може да се

овладее цяла Мала Азия. Също има някаква крепост във вътрешността сред

турците, отстрани на речения език или Главата, на север, която свръхмощна

крепост се владее от генуезците и се обитава от тях.35

Нейното владение е

отчасти на речените господари, които управляват гореказания остров, а

отчасти на някакви други генуезци и едва ли някога турците биха предприели

истинска война срещу крепостта или обратното. Оттук често стигат до

ръкопашни схватки. Също тя има безопасно и хубаво пристанище, чрез което

34

Дн. п-в Чешме. 35

Става дума за Фокея, дн. Фоча.

Извори

120

всичко, свързано с похода би било удобно.

Генуезците владеят и някакъв град, който наскоро построили,

благороден и изобилстващ с всички богатства и населен с многолюдно

население36. Този град и Константинопол ги разделя само пристанището,

което е само четвърт миля широко и дълго шест мили. Пристанище сигурно,

спокойно и добро, според мене, най-хубавото и голямото на света, с нужната

дълбочина, така че в средата му с въже дълго над 8 или 10 крачки, където е

по-дълбоко дъното, може да се хвърли котва, а до брега да се стигне на един

разтег или дори половин и до пръстените на портите могат да се прикрепят и

закачат големи кораби, празни и натоварени. Този град, ако се владее от

нашите, нека никой не се съмнява, че чрез него ще можем, не казвам

Константинопол, но и цялата империя да владеем. Освен това, което се каза,

нашите, ломбардци, венецианци, генуезци и хоспиталиери, имат вече много

острови и градове, села и крепости, близки на земите на турците и гърците,

чрез които всичко за похода би могло да се започне по-удобно, по-лесно и по-

полезно.

Но това, което казвам, а именно, че в Гърция и след това в Турция,

трябва да започне походът, нека не изглежда нищо ново и странно, защото

някакъв поход започнал там, от който никога нещо друго, за което се чете, не

е било по-успешно, тъй като в рамките на три или четири години били

овладени 13 кралства. Вторият довод, защо трябва да започне походът в

Константинопол е защото изглежда, че има достатъчно количество храни.

Полезно е само, не да изобилстват твърде или да липсват твърде много храни,

нито свръхизобилието да ражда разпуснатост, а пък голямата липса да буди в

сърцата на всички страх и малодушие. Доколко може да се спазва тази

36

Става дума за Пера (Галата), край Константинопол.

Извори

121

умереност и въздържаност в Господната земя, не трябва да се разкаже в този

труд, но само да се покаже по какъв начин, по-изобилно и по-добре и с по-

малко усилия и разходи, може армията да има достатъчно храни от империята

Романия.

Трябва да обърнем внимание на това, че Гръцката империя, доколкото

именно я владее сегашният император, в три неща е преизобилна, а именно в

зърно, вино и месо, в такова именно изобилие, че едва ли има година, в която

от Романия да не излезе такова количество жито, от което да се напълнят

догоре повече от 50 кораба. Защото гръцкият народ загуби военните си

способности, не знае военното дело, най-общо не се занимава другояче и с

техника, не развива литературата, но като се е отдал на инерцията и като

предпочита леността и да живее в земи, в които се ражда повече зърно, е

доволен, само да има в изобилие хляб. И затова наблягат на обработката на

земите и са много изкусни в това, по какъв начин да живеят от посевите си. И

понеже почвите са тлъсти и плодородни, те задоволяват техния мързел и

стомах и докато не трябва да разорават земите с палешници или да я правят

по-плодородна с тор, и докато с малко семена, получават много плодове. Но

за лозята, както е редно, се грижат малко, най-вече понеже там земята е много

плодородна. Но което се случва или поради това, че не знаят да отглеждат

лозя, или понеже гроздето, което се ражда там, не узрява напълно, или

понеже печелят повече от зърнените храни, отколкото от лозята, или понеже

хората, които следват покоя и леността, а при лозята има повече труд,

отколкото на полето, са доволни, ако всеки има толкова лозя, че да задоволява

мимоходом своя дом с някакво количество. Но някъде се срещат места, които

не са така годни за овощия и зърно, в които се ражда грозде с кехлибарен

цвят, сладко на вкус, приятно на вкус, вкусно за храна, добро като резултат,

което не отстъпва, на онова, което може да се намери и в друга някоя част на

Извори

122

света и то не в умерени количества, а в изобилие. А от месо имат извънредно

изобилие, понеже онези земи имат хубави и много зелени пасища, много

подходящи за изхранване на коне и волове и отлични за добитъка. Значи този

поход би могъл да има в изобилие от трите гореказани неща- най-вече зърно и

месо и то за добра цена и без опасност и грижи. Значи тази земя ще доставя за

нас месо за храна, хляб за смелост и вино за веселие, ако първо бъде

подчинена на Църквата. Третият довод е, че се отваря по-лесен път за

Господните бойни лагери. Защото има мнозина, които морското вълнение и

въздух и бурите понасят толкова тежко, че като им липсва движение и почти

усещанията, нито поемат храна, нито могат да задържат, освен с големи

усилия, поетата храна в стомаха, така че изглеждат по-близо до смъртта,

отколкото до живота и изглеждат по-готови за катафалка, отколкото за война.

Тази причина отблъсва мнозина или ги отклонява от морско пътуване или на

мнозина причинява тежки и многобройни заболявания или сигурно ги

омаломощава и понякога ги умъртвява. За да не се случва това на Господната

армия, трябва доколкото е възможно да се пази с голямо внимание и

предпазливост. За това се знае явно, че тези които жадуват преминаването и

които трябва да осъществят похода и без които не може нито да се завземе,

нито да има просперитет Светата земя, са галите, които заедно с алеманите и

англичаните, да не казвам, че не само Светата земя могат да завладеят, но и

всички народи, племена и езици, да унищожат, ликвидират и смажат. И

затова, колкото са по-доброволни и пламенни, колкото са по-могъщи и

доблестни и отлични по сила и полезни с ревност и доблест, толкова повече

трябва да са внимателни и ръководени и да се покаже за тях по-лесен и

безопасен път. Значи гореказаните морски несгоди най-вече ги плашат и ги

мразят и избягват, доколкото могат, което е защото или понеже нямат навик

да плават или понеже естественото им разположение ги отвращава от това.

Извори

123

Защото са с влажна кожа, или понеже са внимателно хранени и не познават

тежестта на бедността, плаши ги постоянната смяна на трапези, храни и вино,

а направо и им вреди.

Значи трябва да им се избира повече път през сушата и понеже няма

друг по-къс път, по-лесен и по-безопасен и утешителен, отколкото през

Гърция, ние трябва да изберем него и за него да настояваме. Значи нека

разгледаме възможностите за този път. Значи за всички гореказани, които

трябва да минат оттам, ще има един преход, а именно, както галите, така и

алеманите и англичаните, да пътуват през Унгария и оттам като преминат

планините, които отделят Унгария и Рашка37, като слязат в равнините на

България, след това с равна крачка ще тръгнат към Константинопол или по

една река или по брега на една река и за няколко дни ще стигнат близо до

Константинопол и ще се съединят там с останалата армия. За морето ще е

нужен известен брой галери, които ще превозят останалите хора, които не

желаят да минат по суша или са избрали да минат по море, а не по суша.

Също биха могли да имат кораби за пренос на коне и оръжия и разнообразни

люде и други неща, които биха били полезни за армията. Защото, когато вече

стигнат до Константинопол, тези или онези ще видят отсреща враговете на

Господа, неприятелите на кръста и убийците на християнския народ, а

именно турците, които са отделени от Константинопол с тесен морски пролив

от 3 или 4 мили.

Значи като се завземе без съмнение лесно Градът, остатъкът от

империята щ бъде получен лесно. Защото повече не ще споменавам за

съпротивата, която гърците могат или смеят да окажат. Защото е толкова

голяма смелостта им, толкова е голямо бойното им умение, толкова е голяма

37

Т.е. Сърбия.

Извори

124

доблестта им, че смятам, че не са нужни нашите рицари или пехотинци, но

нашите, нека така да кажа, жени, биха могли да стигнат за тяхната да не

казвам мощ, а за ликвидирането на малодушието им. Защото ги бие и

побеждава най-простият народ на Ориента, именно турците, които са

побеждавани от всеки друг народ.

Четвъртият довод е, да се пази християнският народ да не би, когато

желае да атакува срещу себе си врага, самият той да не бъде атакуван в гръб

от други нахлуващи врагове или от скрити засади и оттук и оттам, като се

обърнат срещу него враговете, да бъде притиснат в средата. Значи

разположението на Светата земя е такова, че е между Египет и Турция, така

че, който иска да нахлуе и завладее Светата земя, ако тутакси слезе на сушата,

без да вземе предпазните мерки, за които говоря, не ще му се случи друго,

освен неблагоразумно да се озове между враговете. Защото сарацините от

Египет отлично знаят, че не биха могли да се бранят срещу нашите и затова,

понеже лично могат по-малко и са недостатъчни, желаят и се трудят да бъдат

подкрепени от други. Значи с молби и пари обединяват и привличат към себе

си съседните турци за отбраната си и ги задължават да се бият срещу

заплащане с Божията армия и онези, както са бедни, се наемат и като жестоки

и враждебни на Бога, жадуват християнската кръв и като са коварни и

страхливи, се боят да не би, когато огънят на нашия меч притисне

сарацините, така после да ги разкъса и унищожи и тях. И затова, поради

гореказаното, се съюзяват на драго сърце със сарацините, та ако не могат да

унищожат бойните станове на Бога и да ги изгонят от земите си, тутакси да

вредят или сигурно да се погрижат повече да не пречат. Но такова е рвението

на нашите към желаната Света земя и желанието да я владеят, че се забравя

планът на военния вожд и е толкова голяма любовта и нетърпеливо

привличането, че около това понякога не се решава какво да се върши,

Извори

125

подобно на гълтача, който, със заплаха за себе си, изяжда храната преди да

изстине.

Разбира се сарацините не биха могли да окажат такава помощ на

турците, каквато им се оказва на тях от турците. Това е по две причини: или

понеже сарацините от Египет не са навикнали да ходят в далечни страни,

понеже са много немощни и у дома, а навън още повече или понеже няма

такава ситуация при която така биха могли сарацините да бранят или да

помагат на турците, както е възможно. Наопаки, понеже турците, които са

близо до Константинопол, които, като се овладее Константинопол, съветвам

първо да се атакуват, са разположени на повече от 40 дни път от Египет. И

ако сарацините искат да защитят онези турци, ще трябват да преминат през

пътищата на враговете си, именно през владенията на персийския император

и не ще избегнат меча му, жадуващ кръвта на египетските сарацини, както

вече казахме. Защото гореказаният император управлява в средата на Турция

и ако узнае, че сарацинските врагове ще навлязат в границите на владенията

му ще ги посрещне подобаващо, с разкъсващи стрели и мечове.

Значи ще се оставят турците, които са близо до Константинопол, ако

походът започне в Гърция, без помощ и без никакъв защитник. Значи нека

започне там походът, където казвам, където именно за нашата армия ще има

повече сигурност и където по-добре и по-лесно би могла да се притисне и

наруши смелостта на неприятелите ни. Значи трябва да се обърне внимание,

понеже четем, че нито един поход не е бил провеждан, в който нашата армия

да не е пострадала от засадите на турците. Оттук, който чете историята,

когато Свети Луи преминавал, а това се открива и в много други походи, че

турската армия нанесла много щети на нашите, като при прехода в Антиохия

Извори

126

се чете ясно и специално, че след като първо Антиохия38 била завзета и

овладяна от нашите, след това от турците, водени от персийския цар, бе почти

обсадена, унищожена от глад и недояждане и загубена, ако не го избегна с

мощта на Бога. Това не трябва да се пропуска също, че никога не съм чел, че

Божията армия е била победена от сарацините, освен когато ни побеждавали

нашите грехове или когато на армията ни липсвало внимателно и грижливо

разположение. Значи нека се уреди от Онзи и чрез Онзи, чиято мъдрост

определя и устройва всичко, относно Когото и чрез Когото всяко заслужено

дело получава нужното начало и всяко съвършено намерение - резултат.

Петият довод е, че Божията армия би могла да се предпази от

коварствата и засадите, които гръцкият император с хората си е навикнал да

задвижва и организира срещу синовете на Римската църква. Тъй като понеже

реченият император не е облегнат на мощта, нито укрепен с доблестта на

рицаря и като вижда, че срещу нашите няма защита за него, нито бягство, се

обръща към злодеяния и коварства и организира каквито може злини, както

би могъл да вреди на нашите в каквото и да било с коварна опитност и както

ни мрази и е пълен с отровна ненавист, не иска нашия успех, но желае

обратното, повече за сарацините, отколкото за нашите християни, го иска и

копнее. И тази като че естествена горчива жлъч срещу нас винаги произлиза

от тях срещу нас и досега това зло съкровище живее в сърцата им. Значи този

император, който не е по-добър от предците си, но е по-лош, толкова повече

жадува яростно срещу нас, толкова повече кипи с нечестив дух, толкова

повече, ако му е възможно, иска да буйства срещу нас с целия злодейски дух,

колкото повече време смята, че ще отнеме, понеже се бои именно, че чрез

задълженията си ще получи нужното наказание.

38

Сирийската Антиохия, дн. Антакя в Турция.

Извори

127

Значи нека се обърне внимание, че реченият император би могъл да

нанесе опасни засади и щети на нашите по три пункта. Първо, че ако някъде

другаде стане или започне походът, понеже не би могъл да открие в целия

свят такова изобилие на храни, както в Гърция и съседните и страни, както

някъде вече упоменахме и за похода ще е полезно, не от една страна или

провинция, но отвсякъде да идват храни за да са в изобилие, би могло да има

немалко щети за Божия лагер, ако оттам не би могла да се доставя храна за

телесния живот, именно от Гърция, която, когато е плодородна, обичайно

доставя зърнени храни на близки и далечни региони, или също, ако се

надяваме, че от императора на Гърция, който преди това не се е подчинил, ще

има храни за похода. Това е ново, това не трябва да се вярва, че той ще

осигури храни или ще даде някаква подкрепа, той, който е свикнал да убива

коварно нашите, а не да ги храни. Оттук се чете в историята на Антиохийския

поход39, че когато нашите отчасти през Унгария, отчасти през Рутения40

,

тръгнали към Константинопол, така както сега съветвам, че трябва да стане,

след като преминали гореказания ръкав Свети Георги41 за да покорят турците

и да стигнат накрая до Светата земя, гръцкият император тогава организирал

много злини срещу нашите. Също се чете, че в друг случай, като не смеели да

се опълчат срещу нашите, замислили тази злина, а именно да смесят негасена

вар с брашно, който да не продават никому, освен на нашите. Което било и

сторено. Откъдето, когато по тази причина много от хората ни или умрели

или загубили сили, повалени от болест, като гледали болестите и смъртта и

въобще не е знаели причината, започнали да разследват каква е. Като я

39

Т.е. Първият кръстоносен поход от 1096-1099 г. 40

Т.е. Рус, по-специално дн. Украина. 41

Босфора или Дарданелите.

Извори

128

узнали, войската, която искали да насочат срещу сарацините, обърнали вече

срещу онези коварни гръцки християни.

Също четем, че флотата, която превозила нашите в пристанището на

Константинопол, наредили да се разположи, та после по-свободно да могат да

извършат обидата, която започнали с нечестивост. Както щяло да бъде и

сторено, ако Господ не бил осуетил плана на злодеите. Но и да искам да

разкажа всичко и да опиша високомерието им и колко е неприятелски онзи

народ, винаги зломислещ срещу светците, няма да ми стигне писалото,

независимо дали разказвам или пиша и така ще се отдалеча от обещаната

книга. Второ би могло да се случи и щета за армията ни от гърците, ако

походът не започне от Гърция, както препоръчах. Защото може императорът с

народа си да се съюзи с турците срещу нас и ще бъде за тях голяма подкрепа,

а за нас немалка заплаха. Защото когато нашите нападнат Светата земя,

турците и оттам египетските сарацини ще притиснат по стената християнския

народ. Трето, понеже императорът, който сега е нападател и незаконен

владетел, обирджия, а не господар, колкото е по-наясно, че е узурпирал

несправедливо империята, която има и че незаслужено владее онова, което

държи и против волята на Римската църква оцени, че го е завладял за себе си,

което не е редно, още по-горещо ще се стреми и колкото по-разумно се труди

да не би да има за господар или съсед такъв народ, който иска и може да го

прогони от трона на империята, на който седи незаслужено и който владее

несправедливо и недостойно. Защото за себе си и за своите не трябва да има

тази империя по наследствено право, понеже баща му я узурпира след като

уби господаря си. Той също досега я държи по предателското право на баща

си.

Шестият довод, защо в Константинопол трябва да започне походът и то

е поради голямата полза за християните. Защото турският народ, колкото и да

Извори

129

е прост и да няма военни умения, нито доблест, все пак подчини много земи и

провинции на властта си. И до такава степен тази чумава тълпа надделя над

гръцките християни, които са и съседни, че да не кажа, че изоставиха градове

и най-укрепени замъци без население, нека не казвам, че владеят под огромен

данък за властта си някои градове, но дотолкова се увеличи тази

болестотворна краста, че след като жестоко опустошиха и овладяха цяла

Мала Азия, чак до Константинопол, на три-четири мили разпростряха властта

си. Но и с това не е доволна неутолимата им жестокост и неудържим бяс и

високомерна дързост, а свръх това се осмелиха да правят пиратски набези, с

което направиха много и красиви острови пустини, като избиваха свирепо

жителите им или ги обръщаха в най-тежко робство, като не ги оставяха там,

та да може естественото владеене на слънцето и въздуха да облекчи игото на

робството, пълно с горчилка, но като ги пръснеха заедно и поотделно до

всички страни и ветрове, земи и провинции на света, нещастните гърци се

продават, направени роби на всички нации, а именно на сарацините, татарите

и юдеите, като всеки от тях следва онази секта, която изповядва и господарят

му. Също досега упорстват в притежаването на пиратски кораби и много

злини, които се описаха, щяха да направят, като опустошат други острови,

които са под християнска власт, ако не им се съпротивляваха мъжествено

Мартин Заккариа и брат му Бенедикт, за които споменах по-горе, с галерите,

които винаги държаха в морето, готови за тази служба.

Бихте видели достойно за съжаление зрелище и пълно с всяка печал и

състрадание, да се водят големи стада, като от овце, пленени гърци от Азия в

Табриз в Персия за продан, чиито брой е понякога до 2000, понякога и

повече, както видях аз и моите съратници, много пъти, често бихте видели

майки с деца, от които едното виси на врата, друго на гърдите, трето е в

корема, четвърто за ръка и не се водят, а се влачат по-скоро. Жените желаеха

Извори

130

да не са майки и да не са били родени децата, желаеха го като забравяха

женското желание, каеха се, че са родили необходимото поколение в това

нещастие, задушаваха се от мъки, докато не можеха да освободят, нито дори

да утешат децата си. Родените кимаха насреща на майка си и ако не можеха

да говорят, кимаха с рев и скръбни въздишки.”Къде ни водиш, мамо? Какво

се върши с нас?” И така майката като виждаше угнетяващата война, скритото

в сърцето си женско благочестие към децата, преливащия потоп от мъки,

откритата жестокост у турските поробители, не знаеше що да стори, понеже

не можеше да унищожи многостранната си скръб, нито да успокои плача и

стоновете на децата, нито би могла да смекчи жестокостта на онези, които я

бяха подчинили на такова робство с децата и. Междувременно се водеха и ако

имаше някой престарял или бе обхванат от болест или не искаше да върви

както трябва или по състоянието на природата или поради възрастта си, той

се биеше с пръчки или се изоставяше в обширната пустиня, или немилостиво

и жестоко се убиваше.

Аз разказвам, каквото видях, че една жена, подложена на такъв гнет,

беше водена повече към аборт, отколкото към раждане, която гледаше

горчиво родения си син.” Горко на мене - рече на роденото - синко, защо

дойде на тази светлина, за да те владее тази мрачна тълпа? Защо те родих,

след като първо те имах роб, преди да се родиш и заради тебе съм принуден

да избера едното от двете - или да те убия, както враг, а не като майка и на

тебе да ти дам първо смърт, а не гръд, за да не оживееш и да не изоставиш

Бога и сарацинската заблуда да те въвлече във вечно проклятие, или сигурно

да те пазя тук за да те осветли благочестието на Бога, да те брани от сенките

на заблудата и да те съхрани от петната на обидата за вярата?” И така докато

в майчините гърди се бореха вяра и благочестие победи вярата и плачеща и

ридаеща, вече реши да даде на сина си по-скоро смърт, отколкото живот. И

Извори

131

изведнъж, като се огледа и видя мен и другаря ми, въздъхна радостно и ни

подаде сина си за кръщение. Защото не смееше да го стори явно, като се

боеше да не обиди сарацинския си господар и се боеше, че поради това не ще

може да избегне своята и на сина си смърт. Ние напротив, като мислехме, че

от нас надвисва опасност за майката и сина, започнахме да се колебаем що да

сторим и най-сетне решихме да кръстим момчето, като знаехме и се

надявахме, че Бог от висините на своето изобилие, подготвя на различните

хора различни и скрити пътища към спасението и доколкото у Него има

желание всички хора да се спасят и да не иска никой да се погуби. Но и тези,

които така се водят пленени и се продават и стават сарацини, само в

Персийската империя се оценява, че са над 200 000 души.

И аз така казвам и твърдя, аз който обходих цялата гореказана империя

по цялата и дължина, че никога в живота си не съм бил в някой регион,

колкото и да е отдалечен и чужд, в който да не съм видял пленени гърци,

направени сарацини, също и в земите на Индия, така са пръснати и погубени.

Само в един единствен град, наречен Табриз42 в Персия и селата му, сега се

говори със сигурност, че живеят повече от 120 000 души от речените гръцки

пленници. И ако днес сега един град има толкова пленени, сега живи, колко

ли имат другите безбройни провинции и земи по цялата земя и колко ли са

онези, които са мъртви или убити с меч? Но толкова много, след като са

станали сарацини ги е обезумил дяволът, толкова много е поставил върху тях

следите на коварството и ги е притиснал, че като са забравили цялата вяра и

християнство, нас братята и другите християни, повече отколкото онези,

които имат сарацински произход, по-злобно преследват. Но това, както

казват, правят за да биха могли да се ожесточат и да заслужат по-голяма

42

Дн. столица на Ирански Азърбайджан.

Извори

132

милост у своите жестоки господари.

Оттук, когато бях в Индия за да проповядвам вярата и един от онези ми

нанесе някаква несправедливост и когато след като намерих удобно време за

мене и за него, не злобно, но милостиво, запитах, защо така е изоставил

Господ и е отрекъл вярата, приел е закона, обратен на Христовата вяра и

истина и спасение и освен това е започнал да преследва безсрамно и

неблагоразумно Христа сред робите си, онзи, като сведе очи и въздъхна,

рече:” Горко нам нещастните, които Бог постави за срам на цялата земя!

Показа ни Господ пръв не лицето Си, като отхвърли целта, удари ни и ни

унищожи из корен и ни изтръгна и така ни остави като безполезен клон,

обречен на изгаряне и както изглежда ни изличи от паметта Си. Но ние -

добави той - що да сторим? За които Бог затвори очите на благочестието Си,

нито изпрати воин, който да ни освободи, като ще трябва да умрем и да

живеем сред тези псета. Понеже ако не сме съгласни с тях, та да отхвърлим и

забравим закона Христов и ги следваме, като напълно предпочетем

спасението си, те ще ни подложат на присмех, бой с пръчки и мъчения или

сигурно, както са лишени от всяко благочестие, ще ни предадат на по-жестока

и чумава смърт. И доколкото вярвам и знам, по-добре е да се отстрани това

бреме на плътта, отколкото да се изгуби вечният живот, но все пак не ми е

дадено да потвърдя отвъд смъртта вярата, която пазя в сърцето си. Но ако е

благосклонен и милосърден онзи Господ да се удостои да ни подаде някаква

ръка, която бихме могли да уловим, няма да има роб, който веднага да не

освети ръцете си с кръвта на своя Бог.” И това казват онези, които са в Персия

и Халдея, че именно не вярват друго, а че в определено време, биха могли да

отмъстят за жестокото си робство и да върнат щетите, които патят, на

господарите си. Ето каква щета за християнството е да се отлага походът,

какъв позор за името на Христа, каква заплаха за вярата.

Извори

133

Смятам, че ако не се притече на помощ по-бързо на загиващата Гърция,

в нея не ще останат, да не казвам, такива, които имат не само християнска

вяра, но въобще и име. Значи, виждате, каква е необходимостта, та в Гърция

да започне походът и доколко изисква нашият успех и полезност за вярата.

Понеже, доколкото са отрязани от единството с Майката-Църква и се смятат

за незаконни синове, но все пак сарацините ги преследват от омраза към

християните, като изобщо не ги е грижа за схизмата между нас и гърците или

дори не знаят за нея, а самите те, макар и да са пропуснали светлината на

вярата, все пак като се движат слепешката, като че в мрак, се радват да са

християни и при нужда предано зоват името Господне и сладостно го

изповядват.

Седмият довод е понеже, да не кажа толкова, но повече държим да

разбием гърците, отколкото сарацините и това по две причини, или поради

стимула на любовта или провокирани от ревност за отмъщение и от омраза.

Наистина от любов, понеже човек държи бащата да накаже сина си,

отколкото да върне домашния роб, който се отклонява, отколкото чуждия, и

ако бащата види, че някой от синовете не изпълнява съветите му, но го вижда

като луд и френетичен срещу себе си да въстава и да нахалства, прилага

лекове, та като се сдържат бичовете и оковите да се покори и подчини или

против волята им, понеже страданието дава разбиране на слуха. Също поради

рвение за отмъщение държим да нападнем гърците повече отколкото

сарацините. Защото колкото повече тежат от сина, от близкия, от приятеля и

познатия нанесените обиди и несправедливости, толкова всеки се вдъхновява

срещу обиждащия по-остро за отмъщение, най-вече, ако помолен за мир,

понеже упорства, отхвърля мира и задължен за благодеяния, не се отказва да

увеличава обидите и тегобите. Но който пази в ума си древните истории,

Римската църква, майка на всички църкви, сред всички останали църкви и над

Извори

134

всички други църкви, издигна и възвиси Гръцката църква, дори със

значителна обида и тежест за някои други църкви, така че другите църкви или

завиждаха като съперници или сигурно се отклоняваха от Римската църква,

като подтиснати. Значи Римската църква галеше с предложените почести,

привличаше я с различни благодеяния, грижеше се да върне обратно

заблуждаващата се, подкрепяше сладостно върнатата, със сладки съвети и

излияния, но онази надута и горделива, нахална и обезумяла срещу майка си,

винаги едновременно организираше и подхранваше разделения и схизми

срещу господарката и нетърпима към мира и единството избра да се движи

сама и изобретателка на бунтове и предубеждения, които не знаят здравото

учение, затлъстяла, надебеляла, разстлала се, опетни правата вяра на

Римската църква с различни заблуди и изостави покорството.

Ако изброя неблагодарностите, злодеянията и несправедливостите,

нанесени от гърците на Римската църква, ще надхвърля целта на книгата,

което, както споменах вече, искам да избегна, доколкото мога. Все пак някои

неща, малко от многото, които вие не трябва да не знаете, а напротив е

полезно да знаете, които се случиха наскоро срещу вярата и изповядващите

вярата в Гърция, чрез гръцкия владетел, накратко ще разкажа.

Защото сегашният император на Гърция, от началото на управлението

си е покровител и хранител на заблудите, комуто винаги бе омразна истината

на вярата и единството на Църквата, казвам от началото на управлението му,

остави вярата, обиди многократно Римската църква и отслаби у себе си и у

другите от владенията си, колкото можа, култа на нашето християнство и

отказващите да изоставят вярата или изгони от империята си или затвори в

тъмници. Той имаше баща на име Палеолог43, което звучи като “древна

43

Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282)

Извори

135

дума”44

, който макар и да имаше империята по насилствена и неверна

узурпация, все пак смирен пред Римската църква и отдаден на нея, прие

покорството и вярата, която и държа мъжки и бранеше чак до края на живота

си. Защото след като се свика събор на монасите му от онези, които сред тях

изглеждаха, че са по-авторитетни и знаещи, загрижено запита към коя вяра е

по-добре да се придържа, на Римската или на Гръцката църква, но след като

имаше предварително някакъв спор, всички заявиха едно и също, че извън

вярата и подчинението на Римската църква няма спасение. И когато им каза

тогава да не вземат решение веднага, а след десет дни размисъл, твърдо

отговориха и затова отсъдиха така, че не трябва и не е нужно да ги събира

отново по някакъв начин, за да отсъдят по същия начин, както преди. Тогава

като ги заплаши със смъртно наказание, ако се случи да ги свика, пак отново

да кажат същото, което казаха и преди, като обещаят единодушно, че ще се

подчинят на всяко наказание или смърт, което поиска да им наложи

императорът, ако по някакъв начин се противопоставят с думи или дела на

това решение.

Значи по смирено и предано искане на гореказания император

Палеолог, папата45 изпрати за легат именно тогавашния абат на Монте

Касино46 в Константинопол, който легат бе поискал самият Палеолог затова,

че от страната на самия папа сам да го обедини с правата вяра, него, връщащ

се към лоното на майката-Църква. И когато легатът в църквата “Света

София”, като се свика безбройно множество, тържествено отпразнува, като

произнесе реч пред народа, пристъпващият император обеща покорство на

44

Paleos logos.

45 Папа Григорий Х (1271-1276)

46 Бернар І Еглие, абат на Монте Касино.

Извори

136

Римската църква и изповяда тържествено и твърдо вярата пред стоящото

множество и така, по наш обичай, от ръката на легата, след като се прие

светото общение от императора там, с възторга на вярващите, се започнаха и

отслужиха светите мистерии. Но понеже настъпи времето, в което трябваше

да се проведе Лионският общ събор47, Палеолог нареди на него да отиде

верният му и предан негов патриарх48, та да донесе със себе си устройството и

обичаите на Римската църква в Гърция, като се надяваше, че съобразно тях,

ще информира подчинения си клир и народ. Но когато патриархът, предано и

вярно работил и се трудил за това и поради това вследствие на смъртта на

папата трябвало да остане известно време в тези земи, монасите, които

убедили императора за спасението на живота, започнали да се каят и като

мърморели под нос, сеейки заблуди и нови разколи, след като било прието

здравословното решение, обърнали целия народ. Като научил това,

императорът наредил всички монаси, където и да се намерят, да се издавят

без надежда за милост и разпит. По тази причина изтребил много хиляди

монаси. Но онези, които под потвърждение императорът заплашил, ако се

откажат от онова, което са заявили за вярата, вързани поотделно на магарета,

с обърнати към опашките лица, с животински черва, увиснали по вратовете, с

викове и молби, наредил да се разведат из целия Константинопол с отрязани

носове. Но тях не искал да убие, а така ги оставил да живеят с този позор, та

винаги на лицето им да се явява знакът на коварството им.

След смъртта на този Палеолог, монасите, които дълго, докато бил жив

се спотайвали, се събрали единодушно и като възбудили бунт сред народа,

отказали по какъвто и да е начин да осветят за император този, който сега е

47

Вторият Лионски събор от 1274 г. 48

Йоан ХІ Век (1275-1282), константинополски патриарх.

Извори

137

такъв49, освен след като изложат шест условия, които императорът под клетва

обещал твърдо да спазва, доброволно и завинаги. Първото условие било да се

отрече от вярата и покорството на Римската църква. Второ, никога с думи или

дела, да не се противопоставя на гръцката вяра или по-точно на коварството.

Трето, понеже баща му приел католическата вяра и умрял в нея, да го

прокълне и отлъчи и да го обрече на вечна анатема. Четвърто понеже баща му

предал за разкъсване много монаси на рибите в морето, птиците в небето и

зверовете на земята, никога и завинаги да не позволява да бъде погребан.

Пето, понеже онези монаси се боели, че понеже той бил утвърден в

империята, би изригнал срещу тях със щети и несправедливости, както сторил

баща му, никога да не издава присъди лично или чрез другиго в цялата

империя със смърт и кръв.

Първото и второто условие го направили омразен Богу, понеже не е

възможно без вяра да се харесаме Богу. Третото го опетнило с грях срещу

природата, чрез несправедливост и престъпление, понеже да се прокълне

бащата е срещу естествения закон, който нарежда родителите да се почитат.

Четвъртото условие го лишило изцяло от общата милост и благочестие,

понеже е милосърдно дело да се погребват мъртвите. Петото условие го

изпълнило изцяло с нечестивост, понеже на владетеля приляга да изправя с

наказания и смърт греховете, понеже се казва, че правосъдието с присъдата е

основа за царския трон. Но тези нечестиви условия, спазвал така стриктно и с

такова внимание чак до днес, че в техен ущърб не предприема нищо. Самият

той, който може отклонява от вярата ни и въвлича в своето коварство с

награди и обещания, както от съпругата си, която била дъщеря на маркиз

Монфератски, като я направил гъркиня, живяла като гъркиня и умряла като

49

Т.е. Андроник ІІ Палеолог

Извори

138

гъркиня и от гърците, според техните приети обичаи и тайнства е погребана в

гръцка църква.50

Също съпругата на сина му, която неотдавна, за срам на

Римската църква, от някакъв манастир на нашите сестри, където била

оставена от родителите си за няколко години, като момичето било против,

била отведена там от Алемания и станала заради него коварна гъркиня.51

Склонил към коварството си и сина52 на брата на кипърския крал53

, който се

наричал господар на Тир54 [дн. Сур в Ливан], когато избягал при този

император от Армения, като му дал за съпруга внучката си. Някакъв генуезец

от ниско и долно потекло, за да го привлече към сектата си, направил адмирал

на галерите си и го оженил за някаква своя роднина.

Също някакъв отстъпник от два ордена, първо именно на

доминиканците, а после и на тамплиерите, свръхнечестив мъж, мръсен по

нрави, живот и произход, така привлякъл и издигнал, че първо го направил

мегадукс, а после кесар и го оженил за сестра си.55

Освен това този патриарх,

който някога баща му изпратил на Лионския събор по гореспоменатата

причина, като се върнал в Константинопол с устройствата и декретите на

Римската курия и милостиви апостолически писма и намерил император

50

Йоланда-Ирина Монфератска, дъщеря на Гийом VІІ Монфератски

51 вероятно става дума за първата съпруга на Андроник ІІІ Палеолог, Аделаида фон

Брауншвайг. 52

Ги дьо Люзинян, по-късно крал на Малка Армения, под името Константин

ІV(1362-1373). Вероятно става дума за втората му съпруга, Теодора Сиргиянина, дъщеря

на Сиргиян Палеолог Филантропин.

53 Анри ІІ Люзинян (1285-1324), крал на Кипър и Йерусалим.

54 Амори Тирски, брат на крал Анри Люзинян.

55 Става дума за Рогер де Флор, водач на Каталанската компания, който става

съпруг на Мария Асенина Палеологина, дъщеря на българския цар Йоан Асен ІІІ (1279-

1280) и племенница на Андроник ІІ, мегадукс и кесар, преди да бъде убит от Михаил ІХ

Палеолог през 1305 г.

Извори

139

Палеолог мъртъв, веднага от сегашния император бил заловен и като не искал

да се отрече от вярата, която приел със заплахи или обещания, бил арестуван

с мнозина от своя род и в това изповедание упорито и славно умрял в

затвора.56

Мнозина досега този император държи в затвора и от времето на

смъртта на баща си, понеже вярата им, която приели, избрали да държат и в

нея и за нея да умрат по-добре, отколкото да се отметнат и да я отхвърлят с

дарове, почести и обещания. Оттук до днес живеят някои, затворени от него,

като изгарят във вярата и са твърди в наказанията, обичащи и изповядващи

покорство на Римската църква, което може би става така, понеже това не е

известно на Римската църква или може би нямаше кой да се погрижи за тези

писма и понеже [Андроник ІІ] се боеше да не би народът да се обърне към

здравото учение и примера на живота на нашите братя, именно

доминиканците и францисканците, ги изгони от града Константинопол и се

закле в душите на монасите, че никога не ще допусне някой от гореказаните

братя да живее в Константинопол. И в това поиска да надмине злобата и

перфидността на татарите и сарацините, които като отхвърлят братята да

проповядват при тях Божието слово, допускат да живеят между тях мирно и

тихо и не изглежда, че в коварната му глава се върти друго, освен как да

открие препятствия за своето и за това на поверения му народ спасение.

Също баща му, както се заклел този император, досега не е предаден на

погребение. Тялото на този баща остава непокътнато и досега е в такова

състояние, че не би могла да се открие някаква следа на някакво разложение

или мирис в него. Напротив случва се, че свещта, която денонощно гори до

тялото му, поради рвението на майка му, веднъж паднала и когато огънят от

56

Йоан XI Век.

Извори

140

свещта плъзнал по всичко, което е около тялото и напълно го изгорил,

толкова от ковчега, в който се пази тялото останал незасегнат и толкова от

коприната, колкото съответствали на размерите на тялото, така че нито в

тялото, нито в нещо друго, което съдържа тялото, надделял пожарът, но като

стигнал до краищата на тялото, изгаснал без никаква човешка намеса. Но от

тези малко от многото неща, които се казаха, бихте могли да разберете, колко

държи Църквата да погуби този император, който след като организира

толкова безчестия, намери толкова коварства и предизвика толкова неправди

срещу нас, упорит в злото, не спира да мисли и прави онова, което се надява,

че би могло да се случи за зло на Римската църква и в ущърб и вреда на

вярата ни. Значи, когато любовта към благочестието и дълготрайната

благосклонност на Църквата не го скланят и прегъват, а го инатят, по втория

пример, следван от Господа, да се натъкне на мощния меч на Църквата, та

повече да не владее нечестивостта му, но да се унищожи неблагочестието, за

нашите да настъпи по-спокойно и сигурно положение там и желаният успех

за похода да ни се усмихне, та оттук и оттам, като се стъпчат и унищожат

враговете на Христовия кръст да последваме желаната цел и блажен изход в

Светия Йерусалим. И така нека вече минем към последната част на този труд.

V

Значи каква и колко голяма печалба идва за египетските сарацини от

земите на Индиите, в това не бива никой да се съмнява, да не би случайно да е

най-силната причина за всички нарушения и грехове, които се вършат от

нашите с ходенето в Египет срещу уважението към Римската църква. И това

за да се знае по-добре, трябва да се знае предварително, че единият ръкав на

морето-Океан на юг разделя земя, която има на бреговете си безброй

Извори

141

провинции и градове и в своя залив се разделя на две и съдържа малки и

големи, чудни и мизерни, безкрайни острови и този ръкав се нарича

Индийско море. Твърди се, че е по-голямо от това наше Средиземно море. Но

този ръкав се дели на заливи и много пристанища и завои.

Оттук между другите, един голям залив се протяга на запад в този

регион, който от едната страна на юг има част от Арабия и Идумея57, а от

другата високи планини, освен много други неща, които пропускам, отчасти

недостъпни. Отвъд има истинската Етиопия и накрая на залива му има

разположен един град, който се нарича Еден [Аден в Йемен], за който се

говори, че е онзи град, за който в “Генезис” се чете, че го е съградил Хам.

Този град има от едната си страна залив на Индийското море, а от другата е

Червено море, до което се отива от речения град по някакъв пролив, който е

като корито на река. Тази теснина при прилив се залива от морето, а при

отлив остава суха и това става два пъти дневно. По този начин Индийско море

се съединява с Червено море. Това Червено море и река Нил, която тече в

Египет, ги разделя малко пространство суша, така че от Червено море в

Египет има кратък и лесен достъп58.

Значи като се знае тази предпоставка, всеки може да разбере онова,

което казах вече, а именно, че в Индия е основата на всички злини, които

описах по –горе, не случайно или временно, а наистина ефективно. Защото

всичко, което се продава в Египет, като пипер, zinzibеr и други подправки,

злато и скъпоценни камъни, коприна и онези скъпи платове, оцветени с

цветовете на Индия и всички други скъпоценности, поради чието купуване,

търговците от тези страни пътуват до Александрия и се излагат на петното на

57

Идумея или Едом е област между Мъртво море и залива Акаба на Червено море. 58

Суецкият провлак.

Извори

142

отлъчването, като отхвърлят покорството към майка си - Църквата, и почитта

към папата, се доставят от Индия в Египет. Защото, както храната се

прехвърля от главата в гърлото и от гърлото в стомаха и от стомаха към други

части на тялото, така речените скъпоценни стоки от Индийско море като от

главата произхождат и през речения залив Аден, като че през гърло, оттам в

Египет през Червено море, като в стомах и накрая, като че до частите на

тялото в други провинции на света се пръсват. Значи, който отреже главата,

целият стомах ще отслабне поради липсата на храна, а вследствие на това и

другите членове ще изчезнат.

Оттук значи произлиза злото, там нека се приложи лекарство срещу

болестта. Което ще стане, ако този път би могъл някак си да се блокира, та

именно да не могат тези стоки от морските краища на Индия чрез речения

залив Аден да стигат в Египет, понеже, след като се блокира заливът, друго

място или пък достъп не се разкрива за враговете, откъдето египтяните да

биха могли да имат това, поради което от нашите, както казах вече, се плава в

Александрия. Но за изпълнението на това има един единствен и лесен начин,

а именно някакви галери да се разположат в Индийско море, които да

охраняват внимателно един пролив на речения залив Аден и да пречат от

друга страна, да не би някой, пренасящ речените стоки от Индия в Египет,

съответно да може безопасно да плава. И за изпълнението на това са напълно

достатъчни три или четири галери.

Но за да може да се имат тези галери ще бъде двоен начинът, един

труден и един лесен. Първият начин е, толкова пари да даде Църквата,

колкото ще са нужни за тези галери, които със сигурна сметка да вземе онзи,

комуто Църквата се удостои да възложи това начинание. И понеже изглежда

много трудно за Църквата да отдели тези пари, нека се приложи вторият

начин, който е по-лесен и по-добър, а именно господарят папа изцяло да

Извори

143

жертва от хазната Господна и да предостави за 1200 души индулгенции за

вини и глоби. Защото толкова хора са нужни за четири галери. Но тези хора

ще трябва да подбере онзи, комуто папата поиска да възложи това начинание

и би искал лично да устрои този началник. И понеже вероятно тези хора няма

да стигнат за разходите, които трябва да се направят по протежение на пътя и

за речените галери, които трябва да се съоръжат с оглед на нужното, нека на

речения началник се отстъпят та да може да освободи 100 отлъчени поради

Александрия, които да дадат нещо за разходите или лично да се предложат за

изпълнението на тази служба. И понеже това е ново и в наше време е

нечувано, следователно изглежда невероятно или сигурно невъзможно по две

причини.

Първо понеже никога никой не се е опитвал да предостави тези неща на

Църквата, понеже биха били много и различни онези, които от различни

състояния на земята и собственост в морето биха записали много достойни

неща за възхищение и от полза и понеже нещо така полезно и лесно сред тях

би останало непознато, така и ще остане необсъдено.

Второ изглежда невероятно, че толкова малък брой галери, така лесно

ще прегради пътя на толкова много кораби и други съдове, идващи от Индия

в Египет и ще го затвори и на толкова хиляди търговци, както сарацини, така

и индийци ще се противопостави така нищожен и малък брой хора. И освен

това, че там какво би направила слабата и нищожна ръка, което не би могла

да направи тук силната ръка на Църквата. Ето защо трябва да се знае, че по

четири причини би могло да се случи, че нищо за това начинание не е било

предложено от някого пред ушите на Църквата.

Първо, понеже може би на онези, които писаха други неща, не им се

появи истината за този факт, понеже нямаха опит, както аз внимателно

проучих. И аз не познавах чрез писания или чрез разказвач или някакъв друг

Извори

144

посредничещ свидетел, но за всичко това ме осведомяваха достоверно

собствените ми ръце, нозе и очи. Защото прекарах в Индийско море почти 20

месеца време и най-вече на един остров 9 месеца, който остров е в средата на

речения Аденски залив, чрез който залив и чрез който остров е преходът от

Индия към Египет59. Там значи бях и което е полезно за това дело огледах

грижливо и разучих внимателно. Защото можеше да опиша внимателно

съседната на Индийско море земя и някои острови, понеже така изискваше

разположението на пътя, който трябваше да извърша заради проповедта в

Етиопия.

За тази Етиопия има голямо и велико съчувствие, че такъв и толкова

велик народ и така безброен се губи така и е напълно изличен от нашата

памет60. Второ би могло да бъде, че онези, които ме превариха в други

разкази, нищо не са говорили за това, понеже може би не вярваха, че ще

постигнат нужната и необходимата услуга за това дело от Църквата и затова

от другите разказвачи се премълча за това поради толкова голямото

недоверие. Или от друго бе предизвикано това, че за това не казаха нищо,

понеже бяха може би от породата на завистниците, които не виждат доброто,

когато не могат да получат за себе си, в други неща не преминат напред или

ако видят, че това може да се постигне от друг, се мъчат изцяло да му

попречат или за това не им стига талантът и умението им за да знаят кои

неща са нужни за това дело и да устроят или да обмислят подходящите неща,

както по времето на Аргун61, татарския император, генуезците, с помощта на

този император, напротив правещ и повече, започнаха да опитват това

59

Вероятно остров Сокотра в Червено море. 60

Основното вероизповедание в Етиопия и до днес е монофизитското християнство.

61 Аргун, илхански владетел от 1284 до 1291 г.

Извори

145

начинание, като едва не съоръжиха две галери в Багдад, та през Ефрат, която

е една от реките на Рая, да се смъкнат с речените галери в Индийско море.

И така като достигнат до пролива, за който говоря, да го затворят, да не

би могло някакви стоки иначе да се пренасят от Индия до Египет, което без

съмнение щяха да направят, ако не ги беше обзел онзи дух на разделение и

егоизъм, който често напада италианците. Защото като казваха, че едните са

гибелини, а другите гуелфи, взаимно се изтрепаха и внезапно се унищожиха.

Което тогава се случи поради безличен дух и глупава ревност напълно

погубено и пропуснато, това би могло сега да се започне отново и завърши,

ако този начин, така поставен и нужен и предпазливостта и всички онези

средства са налице, с които и чрез които, това начинание би било орисано да

достигне подходящо нужния и желан край. Значи това е достатъчно,

доколкото на онези, на които на пръв поглед им се вижда невероятно и

невъзможно, да се покаже пак начин, по който това да им се види свръхлесно,

напротив и приятно и накратко, че няма такава опасност или трудност. Значи

около това има четири неща, които могат да се видят. Първо начинът чрез

който тези галери биха могли да се имат, второ за пристанището, където биха

могли да се върнат, трето за състоянието и положението на онези народи,

срещу които ще се наложи да се бият. Четвърто, след като се има това да се

види някаква леснина, по какъв начин ще може да се охранява този пролив.

За възможния начин за получаване на галерите трябва да се внимава

или в кое място да се направят тези галери или относно онези, които трябва

да ги съоръжат, или относно хората, които трябва да ги управляват или

относно това, откъде да поемат разходите. Но относно мястото, където трябва

да станат, нека да се знае, че много търговци и богаташи са от този речен град

Аден, чиито пролив рекохме, че трябва да се затвори и тези търговци чрез

себе си и своите слуги по причина на търговията, обикалят и често навестяват

Извори

146

всички земи на Индия, с изключение само на онези, които се владеят от

персийския император и онези, чиито са на някакви индийци, понеже всички

са върли неприятели на жителите на гореказания град. Значи трябва да се

знае, че там ще станат речените галери, където не идват аденските търговци,

за да не би от тях да може да се застраши производството на галерите.

Защото биха могли поне в това да попречат, че господарите на тези земи,

които са в мир и в съюз с тях, да не приемат строителите и галерите и да не ги

задържат, но дори и да не им продадат дървесина за правенето на галерите,

нито да им дарят такава. Значи трябва да се избере място, в което речените

търговци не смеят да отиват и в което може да се намери в прилично

изобилие дървесина.

Три са значи такива места. Първото място е Ормуз62, някакъв остров на

Първа Индия, който е под властта на персийския император. Второто място са

другите острови, които се наричат Диве63 и се намират от гореказания на 3000

мили. Третото място е в Крайна Индия на континента, чиито градове се

наричат Тана, Камбаит и Колом [Бомбай, Камбайе и Кулан в Индия]. И в

тези отдалечени места има такова изобилие на дървесина, както никъде в

друга част на света, видях толкова високи дървета и толкова солидни и

минимално чворести, а по-изправени.

Разбира се господарите на тези земи биха дарили на драго сърце съвет,

помощ и услуга срещу сарацините от гореказания град Аден, не само от

своите неща, но на драго сърце и от хората си, някои от омраза, други за

печалба. Що се отнася до майсторите, които имат да направят галерите и

относно онези, които трябва да ги управляват, също относно нужните разходи

62

пристанище в Иран.

63 Малдивските острови.

Извори

147

и средства, показахме достатъчно. Но все пак ще добавя, че по моя преценка,

че от никого другиго освен от генуезците не може да се осъществи това

начинание. И това е така или понеже са по-смели и по-опитни в морето от

другите народи или понеже по-лесно се съгласяват да обикалят и да гледат

други части на света. И не ги задържа любовта към собственото отечество,

нито ги бави, или пък също понеже са алчни за печалба. Защото вече само

генуезците правят кораби в това гореказано Индийско море, не все пак

поради причината, която е така изложена, а поради надеждата за печалба. И

ако господин папата поиска да направи така, че всички генуезки моряци,

които са отлъчени поради “Александрийското деяние”64

или понеже са

веднага толкова нужни за това начинание, както казах по-горе, биха могли да

се освободят от отлъчването, та така да се задържат за известно време да

служат лично за това предприятие и по-лесно да се осъществи експедицията.

Биха могли да имат пристанища в различни места на Индийското море,

които са много удобни за това. Защото Индийско море е осеяно, както казах

по-горе, с безбройни острови, за които сред народа се твърди, че са повече от

20 000, макар и повечето да са безлюдни. От които само два са под властта на

често споменавания император на Персия, които са също много удобни, та

тези галери да се отклоняват към тях, когато имат нужда от някаква поправка

или за зимуване, именно в това време, в което в Индийско море не се плава,

или за излагане на стоки от вавилонските търговци, добити по този пиратски

начин. Единият от тези острови се нарича Хикс65, а другият Ормуз, за който

споменах по-горе. Но галерите биха могли да спрат безопасно до тези два

острова по гореказаните причини, понеже императорът на Персия ще трябва

64

Те. Контрабандата с Египет 65

остров Киш в Персийския залив.

Извори

148

да се съгласи, защото против волята му не биха могли да пребивават в земите

му без щета и нито дори да се насочат към тях. Защото реченият император

би се зарадвал много, ако би могъл да намери някакъв път за затваряне на

речения пролив. И затова не само казвам, че би предоставил помощ, но освен

това в голяма част или може би напълно ще се погрижи за нужните разноски.

Но ако откаже тази помощ, тогава ще могат да се връщат и поправят до

другите речени острови Диве, които са напълно отдалечени от всяка власт и

име на татарите и да се бавят и също, ако искат постоянно да останат.

Узнах от опит, че състоянието на онези, срещу които съветвам да се

бием, е такова. Това е боязлив народ, комуто липсва план и знание, та така че

не бих ги сметнал за разумни, а за звероподобни. Това е напълно невеж за

войната народ, така че не знае какво е да нахлува или да се оттегля. Не

използват метателни оръжия, освен може би копия. Не се бие с лъкове и

балисти. Ако ги имат не изглеждат достойни, да не кажа за брони или други

железни оръжия, но дори и за пробив с плява. И за да кажа накратко, нямат

нападателни оръжия, нито отбранителни, но само когато ги принуждава

нуждата за отбрана от смърт или плен, тогава, не чрез достолепна дързост или

някакво умение за воюване, но като зверове, по някакъв зверски инстинкт, не

по разум, преодоляват пъзливостта си и се защитават някак си с камъни и

други железа и издигат някакви щитове срещу метателните оръжия,

употребени срещу тях, направени от слама и покрити с палмови листа, което

всичкото повече подбужда и кани враговете да ги заловят, отколкото да ги

плаши, така че да не избегнат смъртта или плена, но изглежда, че искат само

малко да продължат живота и свободата си. Значи повече изглеждат като

плячка, отколкото като бойци. Явно е, че вашите ще пленят от тези толкова,

колкото видят. И като са такива, все пак през ръцете им минава онова, което

Извори

149

се носи до други части на света от подправките, коприната и другите

скъпоценни стоки.

Но леснината, с която би могъл да се брани реченият пролив, ще се

разкрие от две неща, а първо от разположението на този пролив, второ от

помощта и услугата на тези, които са врагове на онези, срещу които трябва да

се брани този пролив. Разположението на този пролив е такова, че освен тези

неща, които са приведени за него, има на входа си три християнски острова, с

които изглежда, че не може да се затвори, но повече да се запуши, така че от

речения град Аден, до който, както се каза по-рано, се носят скъпоценни

стоки от Индия в Египет за да се пренасят отново, никой не би могъл да

излезе, който отива в Индия, нито оттук отново да премине в речения град със

салове и кораби, дори и с нужда до речените острови да приближи или от

другата им страна и има такова състояние на населението, живеещо на тези

острови, та да приемат всеки човек отвсякъде, било то пират, било то

търговец, който иска да спре там или да живее мирно с тях. Затова, ако има

някои, които искат да извършват пиратски засади срещу търговците от

речения град Аден или които да било други, стигат до речените острови и там

причакват, когото искат. И затова хората от тези острови са станали омразни

за всички сарацини, които търгуват в онова море, както понеже са християни,

така и понеже чрез онези острови или при удобния им случай, патят

постоянно от засади. И затова е забранено с общ закон и чрез начина на

някаква за отлъчване и утвърдено и чрез някакво наказание с анатема, никой

да не им дава съвет, помощ или милост. Освен това се опитваха понякога със

силна армия и като че с някакъв общ поход да ги нападнат и унищожат, което

без съмнение биха успели, освен ако хората от речените три острова не бягаха

в обичайните укрепления. Защото нямат силни крепости или укрепени и

мощни градове, в които биха могли, когато е нужно, да бягат и да се

Извори

150

защитават, по някакви подземни пещери и каменисти дупки, в стръмни и

недостъпни планини, до които имат достъп за единична защита, в които се

крият и поставят всички свои движими имущества и ги потулват, когато са

нападнати от враговете си. Разбира се там не могат да останат дълго, по

много причини, които за краткост пропускам. Значи в тези острови, речените

галери ще създадат постоянно гнездо и понеже ще се приемат милостиво и

радостно от жителите им от омраза към сарацините и понеже по-добре и по-

полезно биха могли чрез тях да се нанасят щети на египетските сарацини и

срещу тях много спокойно да организират засади. Но знам това разположение

не чрез друг посредничещ разказвач, а без съмнение, понеже пребивавах на

тези острови 9 месеца, когато исках, по причина на проповядването на вярата,

с някои други от моя орден, с моите съратници, да замина за Етиопия.

За която Етиопия и за които и да е острови, бих могъл да разкажа

втрещяващи неща, освен ако материята на тази книга не го позволява и която

възнамеряваната краткост на този труд не допуска. Помощта, която биха

могли да имат речените галери за изпълнение на това толкова велико и

привлекателно като причина дело ще са хората, за които говорих по-горе,

обитаващи в други острови. От тези гореказани острови се говори със

сигурност, че повече от 6000 са обитаеми и имат такъв голям брой пирати, че

400 или 500 кораба, от които всеки има 600 или 700 души заедно събрани,

лесно ще видите да спазват достоен за насмешка и странен начин на воюване.

Значи тези всички не изглежда да се затрудняват от нещо друго, освен как

биха могли да унищожат и ликвидират речения град Аден и другите

крайморски градове. Това сигурно биха успели да изпълнят, ако бяха

свикнали да се ползват с помощта на греблата. Значи всички тези, когато

видят нашия начин и умение за воюване, не казвам, че ще ни дойдат на

помощ, но изглежда, че ще валят в множество и тогава ще последва друго

Извори

151

неоценимо благо, което именно е възможно, да се превземе с тяхна помощ

речения град Аден. Защото вече само от тях беше вече овладян, но не можаха

да го задържат, след като убиха онези, които плениха от там и не можеха да

отвлекат със себе си, след като взеха огромна плячка и опожариха целия град,

се върнаха у дома.

Значи такива са тези, които искат и могат, ако знаят, като нашите, да

унищожат всички сарацини от Индийско море и техните морски градове.

Значи се подпомогнат от нашите и в това начинание да се ръководят, та

неприятелите на Христа, истината и вярата, бъдат сведени до нищо и мощта

на вавилонския султан се притисне или се преобърне. Амин.

Нека ми се предостави на мене, Вашия недостоен слуга, почитаеми отче

и господарю, Вашата изобилна благосклонност, понеже се осмелих да

притисна Вашите благочестиви уши с нестройни и безредни думи. Но

верската ревност не внимава какво казва писалката, а какво предаността, нито

пък милостта оглежда какво описват словата, а каквото изглежда и трябва да

съдържа истината. Значи моля, пламъка на Вашето рвение и настоявам за

преизобилната Ви милост, та да ме извините в това и за голямото усилие за

тази книга да ми се окаже някаква милост и да ме благослови с дара на

благословията си, да ме покровителства и брани и да подаде помагаща ръка за

извършване на онова, което казах по-горе.

Археология, нумизматика и епиграфика

152

Паричните и търговски отношения между Южна

Италия, Византия и Изтока през XI - XII век

Георги Димов

Южна Италия векове наред била граница на Византия със Западния

свят. През X век, нейната територия освен византийската власт в Апулия и

Калабрия, обхващала и ефимерните лангобардски херцогства Беневенто,

Капуа и Салерно, дукствата Неапол, Амалфи и Гаета, както и Сицилия, която

по това време била под сарацинска власт. На този мултиетнически фон

съжителствали гърци, араби, лангобарди, евреи, сицилианци, които търгували

и изнасяли жито, вино, земеделска продукция, коприна, желязо и дървен

материал към Близкия Изток, Северна Африка, Византия.

Описвайки богатствата на Южна Италия, Пруденций, епископ на Троа,

съобщава, че принцът на Беневенто през 884 г. платил 100 000 златни монети

на каролингския владетел - император Лотар (840–855), при похода му в

Италия1. Сума немислима за Западна Европа, която до XIII век, нямала златен

еталон в монетосеченето си. Два века по – късно абат Еме от Монтекасино ни

разказва за впечатленията, които първите нормански наемници или

поклонници, към хилядната година изпращали в родината си2. Те описвали

италийските земи: ”пълни с мед и мляко и всякакви блага”. Ако следваме

1 Loud, G.A. “Coinage, Wealth and Plunder in the Age of Robert Guiscard”. Historical

Review, CXIV, pp.815-43

2 Angold, M. Knowledge of Byzantine History in the West: the Norman Historians

(Eleventh and Twelfth Centuries). Anglo – Norman Studies XXV, Boydell Press, 2002, pp.19 –

23.

Археология, нумизматика и епиграфика

153

„салернитанската теория”3 за появата на норманите в Италия, то става въпрос

за земите на лангобардското херцогство в Кампания.

Гийом от Апулия ни е оставил дори посланието на един от първите

нормански предводители в Mezzogiorno4 и граф на Аверса, Райнулф от рода

Дренгот, който разказва, колко възхитителна и плодородна е тази земя,

обещавайки ”богатство на бедните, а на богатите още по – големи

богатства”. стига да го последват в авантюристичните му начинания5.

Богатствата на Южна Италия се дължали на възраждането на

търговията, комуникациите и най – вече на отвъдморските начинания на

някои градове без „римско минало” – Амалфи, Гаета, а по – късно и на

Салерно, Бари, Неапол6 през X - XI век7

.

Всички южно италиански владетели се стремели към добри отношения

с Византийската империя, дори формално признавали нейната власт, като

подписвали документите и декретите си според индикта на съответния

император и възприемали дадените им титли от Константинопол в рамките на

3 Теория за появата на първите нормани в Италия като наемници на херцога на

Салерно.

4 Mezzogiorno е името на Южна Италия в говоримия италиански език.

5 Loud, G.A. “Coinage, Wealth and Plunder in the Age of Robert Guiscard”..... pp.815-

43; За завоюването на Южна Италия от норманите вж: Loud, G.A. The Age of Robert

Guiscard: Southern Italy and the Norman Conquest, Longman, London, 2000; Savvides, A.G.C.

Byzantino-Normannica. The Norman Capture of Italy and the First Two Norman Invasions in

Byzantium, Leuven, 2007. Norwich, J. Julius The Normans in the South 1016-1130. Longmans:

London, 1967.

6 Неапол(от гр.”нов град”) е изключение, тъй като е основан още в 750 г.пр.н.е., а

впоследствие е присъединен към Римската империя от Луций Корнелий Сула. 7 Citarella, A.O. Patterns in Medieval Trade: The Commerce of Amalfi Before the

Crusades, The Journal of Economic History, Vol. 28, No. 4 (Dec., 1968), pp. 531-555.

Симеонова, Л. Пътуване към Константинопол. Търговия и комуникации в

Средиземноморския свят (края на IX – 70 – те години на XI в.).С.,2006, стр. 158 – 176.

Ciggar, K. Western Travellers to Konstantinopole. The West and Byzantium. 962 – 1204, Brill,

Leiden -New York - Koln, 1996, pp. 245 – 265.

Археология, нумизматика и епиграфика

154

византийските рангове, и таблици, поне докъм края на първото хилядолетие

след Христа. Империята от своя страна, разглеждала владетелите на

тиренските държавици и южно италийските градове, като servi или douloi на

василевса, а писмата императорската канцелария в Константинопол,

оформяла като „заповед” - keleusis. Начело на Неапол и Амалфи бил избиран

и dux, формално назначен от византийците8.

Самата Византия полагала особени грижи за италианските си владения

през X в., които се трансформирали от тема Лангобардия (θέµα Λογγοβαρδίας)

в катепаната Италия (κατεπανίκιον Ἰταλίας), обхващащ буферната област

Калабрия със столица Реджо9, а също и Апулия с център Бари. Императорите

Василий I (867-886) и Лъв VI (886-912) застроявали разрушените градове и

повторно заселвали обезлюдените райони – пример бил Бари, който e

разрушен в 871 г, след похода на Людовик II (855 – 875). Галиполи бил

заселен с колонисти докарани от Хераклея. Заселени в Калабрия били

арменски военни части, и пелопонески славяни. Андре Гийу10 посочва

големия брой градове основани в катепаната Италия, (Чивитате, Драгонара,

Фиорентино, Палеоастрон, Троа, Мотола в Лангобардия, Опидо в Калабрия),

през X – XI век. Правовият ред наложен в южно италийските земи, чрез

различните административни и митнически органи - комеркиарии,

паратиласти, както и римо – византийското и лангобардско право, също

8 Симеонова, Л. Пътуване към …..стр.160; Falkenhausen, V. The Greek Presence in

Norman Sicily: The Contribution of Archival Material, The Society of Norman Italy, ed. Loud,

G.A.& A. Metgalfe, Brill, 2002, pp. 253 – 289. Loud, G.A. Southern Italy in the eleventh

century. – The New Cambridge Medieval History, vol. II, part 2, Cambridge, 2008, pp. 94 – 120.

9 Reggio di Calabria – подобно на Неапол, Реджо е основан VIII век пр.н.е.,т.е не е

град без „римско минало”.

10 Guillou, A., Production and Profits in the Byzantine Province of Italy (Tenth to

Eleventh Centuries): An Expanding Society. DOP, Vol. 28, (1974), pp. 89-109.

Археология, нумизматика и епиграфика

155

спомагали за развитието на търговията и възраждането на градовете в

Италия. Катепанът Василий Войоан (Βασίλειος Βοϊωάννης) раздал и много

привилегии – търговски, данъчни, особено след похода на Светия император

Хайнрих II (1002-1024) през 20-те години на XI век в южната част на

Апенините11.

Но истинското преимущество за градовете в Южна Италия били

привилегиите и възможността за търговия с Ромейската империя чрез

безопасните, и добре поддържани маршрутите през Бари и Равена, Бриндизи

и Отранто водещи към Адриатическо море, а оттам по Via Egnatia към

Балканите и Константинопол. Паралелно на търговските взаимоотношения с

Византия, италийската търговия се движила в триъгълник, чийто крайни

дестинации били Северна Африка, Египет и Леванта.

Армандо Читарела12 в своето критично изследване върху търговията на

Амалфи изтъква именно връзките и контактите с арабския свят, като причина

за просперитета на Южна Италия. Това обяснява стремежа на Амалфи и Гаета

да поддържат добри отношения с арабите и нежеланието им да вземат

участие във военните действия през X век срещу тях. Въпреки протестите на

Папата, Неапол и Византия, връх на тази политика било допускането на

арабски гарнизон в Монте Гаргано от гаетанците, пасивното отношение на

Амалфи към анти-сарацинските коалиции и последвалата заплахата за

отлъчване от Църквата13. Но оставяйки настрана неутралното отношение към

11

Falkenhausen, V. The Greek Presence...... Походът на Хайнрих бил предизвикан от нарастващото византийско влияние сред ломбардскта аристокрация, което респективно

накърнявало неговите позиции на Апенините (Хайнрих получил италийската корона в

1004г.). Походът на императора бил повлиян и от папа Бенедикт VIII ( 1012 – 1024).

12 Citarella, A.O. Patterns in Medieval Trade...... pp. 531-555.

13Kreutz, B. M. Before the Normans: Southern Italy in the Ninth and Tenth

Century.Pennsilvania Press, 1991, pp. 75 – 92.

Археология, нумизматика и епиграфика

156

арабите от страна на някои южно италиански херцогства, унищожаването на

арабските корсарски гнезда, главно чрез военноморските операции на Лъв VI

и последвалото превземане на Кандия (Крит) през 961г. от Никифор II Фока

(963-969), като цяло се оказало благоприятно за средиземноморската

търговия.

Армандо Читарела изброява базите на амалфитанците в Тунис, Египет,

Палестина (дори в Йерусалим), Антиохия, Александрия14. Известният

еврейски пътешественик от XII в. Вениамин от Тудела15 също споменава

амалфитанци в Александрия и Дамиета търгуващи в местните портове. От XI

в. е запазено и писмото на Халиф ал Мир (1101-1130) „....за пристигналите

търговци от Рум.. Това са: Сергей, син на Константин,. . .син. . . , Грасо [?],

Син на Лъв [?] На амалфитанеца”16

.

През X - началото на XI в., Амалфи добива славата на най-богатият и

добре познат на византийци и араби италиански град. Имаме прекрасните

описания на неговите богатства оставени ни от ибн Хавкал (X в.) и Гийом

Апулийски наричащи го” най – богатият”, „най – влиятелният”, „богат и

твърде многолюден” град на Италия17.

„Cronica Amalfitana” също споменава амалфитански заселници

(търговци) през X век в Ориента. Различните търговски „центрове” т.нар.

“ruga аmalfitanorum” споменати ни от първите кръстоносци в Сирия и

Леванта, както и хрониката на Гийом от Тир („Historiae Rerum in Partibus

14

Citarella, A.O. Patterns in Medieval Trade...... pp. 531-555.

15 Shatzmiller, J. "Jews, Pilgrimage, and the Christian Cult of Saints: Benjamin of Tudela

and His Contemporaries". In Goffart, Walter A.; Murray, Alexander C.. After Rome's Fall:

Narrators and Sources of Early Medieval History. Toronto: University of Toronto Press, 1998,

pp. 337–347.

16 Citarella, A.O. Patterns in Medieval Trade....... pp. 531-555.

17 Симеонова, Л. Пътуване към …стр. 163 – 164.

Археология, нумизматика и епиграфика

157

Transmarinis Gestarum”) са допълнително доказателство за ранното

присъствие на южноиталийските търговци на Изток. Известен е и случаят с

екзекутираните амалфитански търговци в Египет, в края на X век, заради

помощта им към Византия. Също така вълненията от 945 г. в Константинопол

описани от Лиутпранд, споменават гаетанци и амалфитанци в столицата на

Византия18.

Първите търговски документи от Амалфи са за кораби превозващи мед

и коприна от XI век. Всъщност през този период амалфитанците били

главните търговски посредници между Изтока и Южна Италия. За съжаление

те не разполагали с ресурси от желязо, сол и дървен материал, особено

ценени в Северна Африка и Египет, с каквито можела да се похвали Венеция.

Търговията с роби, този премълчаван „грях” на републиката на Сан Марко

също не бил присъщ на търговските центрове в Кампания.

Амалфитанските търговски пътища следвали също Гаета, Салерно, и

Неапол, като често дори били в конфликт и съперничество помежду си.

Важна роля за развитието на тиренската търговия играели и лицензионните

режими за притежание на търговски кораби, като най – свободен процесът

бил съответно в Амалфи19.

Относно износа на италийските търговци към Византия и арабския свят,

то той включвал предимно земеделски култури. Земите на Апенините се

славели с богатствата си на житни култури, вина, плодове. Главните

производствени центрове на житни култури в Южна и Централна Италия, по

18

Хипотезите на Читарела обединяващи песимизма на Анри Пирен и оптимизма на Гойтеин, (които представят респективно Средиземноморието като затворена или

свободна търговска зона през Средновековието). предполагат присъствие на амалфитанците в Сирия и Палестина още през 10 век.

19 Симеонова, Л. Пътуване към …стр.161 .

Археология, нумизматика и епиграфика

158

това време били Апулийкото плато, Конка дели Абруци, долината на

Кампания и Сицилия. Зърното се изнасяло от вътрешността на полуострова

към Амалфи и Гаета, в чиито частни документи нееднократно се споменавали

складове за зърно и мелници.

Андре Гийу ни представя интересния разказ от 1005г, отразен в

„Живота на св. Нил”, за изобилието от лозя, които монасите в Калабрия

унищожили без причина, а хората преценили, че са пияни20.

Капуа, Неапол, Беневенто, Казерта и Салерно се славели с

производството на лешници, вина, плодове, масло. Ибн Хавкал и ал Идриси

смятат за особено ценна коприната произведена в Неапол и Кава. Гийу

споменава и един пергамент - brebion (опис) от 1050 г. от Калабрия (Реджио),

в които се изброяват черничевите насаждения в областта. Дори името на

южно италианския кастрон Siricolum в Апулия, може да допуснем, че

произлиза от ''серикон'' - гр. ''сурова коприна''. В ''Книга за епарха'' се

споменава и ''галски сапун'', вероятно внасян от Неапол, чиято продажба била

забранена на сапунопратите (търговците на сапун)21в Константинопол.

За важността на житото и храните на италийските земи предназначени

за Изтока свидетелства и продължителния глад в Египет в периода 1004 –

1022 г. Писмото на главния еврейски съдия Мойсей от средата на XI в.

драматизира ситуацията: "По-голямата част от Сицилия вече е завладяна

[от норманите – бел. авт.].Ние сме много обезпокоени, тъй като тази

страна [Тунис – бел. авт.] разчита за своята доставка на зърно на нея?”22

20

Guillou, A., Production and Profits in .....pp. 89-109.

21 Симеонова, Л. Пътуване към …стр.250.

22 Citarella, A.O. Patterns in Medieval Trade....... pp. 531-555.

Археология, нумизматика и епиграфика

159

В замяна на своите стоки, амалфитанците се сдобивали с восък и злато

в пристанищата на Тунис, ориенталски и екзотични подправки в Египет.

Арабското злато позволявало на търговците от Апенините да търгуват с

Византия и да внасят ювелирни произведения и предмети на лукса в Западна

Европа. От Константинопол те закупували скъпи церемониални одежди,

бижута, платове. Салернитанската хроника представя лангобардските князе и

епископи, в това число и владетеля на Салерно, като платежоспособна и

постоянна клиентела. Хрониките на Гаета, Кава, Амалфи, Салерно съдържат

списъци на редица екзотични стоки доставяни от Константинопол и Египет на

Апенините. Особено търсени били килимите от Египет и кожите от руските

търговци във византийската столица. Папите в Рим и манастирският център в

Монте Касино били сред най-големите ценители на ромейските ювелирни

стоки, църковния утвар, одежди, бижута и реликви докарани от

Константинопол. Емблематични станали и бронзовите двери, които абатът на

Монте Касино - Дезидерий (бъдещият папа Виктор III) поръчал от Византия.

Към 1070 г., Дезидерий дори изпратил свои пратеници в Константинопол за

да намерят майстори на мозайка за новоизградената от него базилика23.

Разбира се, развита била и търговията с храни. През XII в. италианските

търговци изнасяли от Ромейската империя зехтин, месо, вино. В някои

специализирани търговски отрасли, например пчеларството, Александър

Каждан24, посочва, че Византия била по - развита в техническо отношение, в

сравнение със Западна Европа. Участници в кръстоносните походи описвали

23

Bloch, H. Monte Cassino, Byzantium, and the West in the Earlier Middle Ages.

Dumbarton Oaks Papers, Vol. 3, (1946), pp. 163-224.; По – обстойно в монографията: Bloch, H. Montecassino in the Middle Ages, 3 vols., 1986, Rome.

24 Каждан, А.П.,А.Епстейн. Византийската култура XI – XIIв. Промени и

тенденции. Faber, В. Търново, 2001, стр.12 – 67.

Археология, нумизматика и епиграфика

160

удивени изобилието от храни, зехтин, сирене и вино във византийските

предели. Факт е, че в периода XI – XII в. Византия. преживявала и голям

демографски и производствен бум (в противовес с териториалния и търговски

упадък на Империята), поне що се отнася до балканските й владения. Но

основните предмети на византийско - италийската търговия си останали

предметите на лукса и ювелирството, и екзотичните стоки.

Търговията се извършвала основно във византийски номизми25, които

по това време продължавали да бъдат официалната валута на Апенините,

поне до упадъка на византийската власт на полуострова. Това били т.нар.

bizantii или bezanti, т.е. номизмите хистаменон (νόµισµα ἱστάµενον) и

тетартерон (τεταρτηρόν) и емитираните след монетната реформа на Алексий I

Комнин (1081-1118) през 1092г. иперперони (перпери - ὑπέρπυρον)26

.

В запазените документи на Амалфи, Гаета и Бари сделките и

търговските договори обикновено се сключвали в безанти (документално), но

поради високата им стойност от приблизително 4,45гр. златно съдържание,

разплащанията се извършвали основно в тари27, денари28

и фолари29. Самите

25

Гръкоезичното население още от ранната епоха на Византийската империя

наричало солида – номизма (νόµισµα - монета). Въпреки това в официалните документи се използвало и латинското наименование до X век. Никифор II Фока (963 – 969) окончателно

го преименувал в номизма. Византийските монети от своя страна били най-разпространени

в Апулия, която била пряко подчинена на централната власт, за разлика от „буферната”

Калабрия и полуавтономната Кампания.

26 На лат. “perperum”, итал.” perpero”.

27 За появата на тарите вж: Grierson, Ph. Medieval European Coinage. Cambridge

University Press, 1998, pp.3 – 4; Cardini, Fr. Europe and Islam. Blackwell Publishing, 2001,

p.26; Matthew, D. The Norman kingdom of Sicily Cambridge University Press, 1992, p. 240;

Blanchard, I. Mining, Metallurgy and Minting in the Middle Ages, Verlag, 2001.

28 Присъствието на сребърни денари от Северна Италия в Mezzogiorno е

документирано в ред харти от XI век и едно съкровище от Салерно от периода, което от своя страна допринася за монетното многообразие в района – вж: Travaini, L. The Normans

between Byzantium and the Islamic World. DOP, Vol. 55 (2001), pp. 179-196.

Археология, нумизматика и епиграфика

161

номизми се отсичали в монетните дворове в Константинопол и Тесалоники30

(вторият монетен двор се появил след реформата от 1092г.) и се доставяли до

италийските земи посредством доверени лица и охрана. Йоан Камениат ни

разказва, как назначен от столицата евнух превозвал златото за заплатите на

войската в тема Лангобардия, по време на превземането на Солун от Лъв

Триполитански през 904 г31. Константинопол и Тесалоники осигурявали

почти всички монети във Византийската империя през XI – XII в., но били

познати и временни монетни дворове с кратки емисии от перпери и

билионови аспри, а по-късно медни тетартерони. Известни са ни

монетарниците в Филипопол и вероятно Коринт на Балканите, но за Южна

Италия сведения за византийски монетни дворове през разглеждания период

липсват32.

До инвазията на аглабидските араби през IX век, в Сицилия реално

съществувало производство на златни (солиди, семиси и тремиси) и бронзови

(фолиси) номинали, чрез монетния двор в Сиракуза. Неапол също разполагал

с монетен двор през IX век, а в по – ранни времена византийските власти

емитирали монети и в Катания, Равена, Рим, Перуджия, но през X век

дейността им отдавна била прекратена в резултат на териториалните загуби

на Империята в Италия.

29

Византийските фолиси в средата на XIв., започват постепенно да се заместват от местни подражания. Такива имитативни монети са фоларите на Салерно, масово

използвани в Кампания - вж: Loud, G.A. “Coinage, Wealth and Plunder....... pp. 94 – 120.;

Travaini, L. The Normans between Byzantium and .......... pp. 179-196.

30 Гръцки: Θεσσαλονίκη – дн. гр.Солун.

31 Ангелов, Д., П. Тивчев. Подбрани извори за историята на Византия. София,

1974, стр. 296 – 306.

32 Сиър, Д. Византийските монети. Вега, 2000, стр. 3 – 12.

Археология, нумизматика и епиграфика

162

Въз основа на византийските фолиси33 през X век Салерно, Гаета и

Капуа иззели функциите на бившите ромейски монетарници и започнали да

произвеждат медни follari за своите търговски нужди и по-дребните

плащания. На Север, Папството, в традициите на Запада, емитирало сребърни

еднограмови denarii в Рим.

Изключително интересно било масовото използване и монетосечене в

Mezzogiorno на златни тари. Всъщност единствено Южна Италия в

християнска Европа по това време използвала златни и медни монети.

Златните номинали в италийските документите, дипломи и наративни

източници, освен като безанти, се споменавали и като тремиси ( Беневенто)

или mancosi, а едва от X век и като тари. Под влияние на търговията с

арабите, реминисценция от лангобардските златни тремиси (по византийски

модел – еднограмови подразделения (1/3) на солида) разпространението на

тарите през XI - XII век било масово и монетосеченето им продължило и при

нормандските владетели в Италия, Щауфените, Анжуйците, чак до 1859г.

Спецификите на тези нетрадиционни за християнските владетели монети

пораждат и множество грешки, и недоразумения при превода на различни

съчинения и документи от Средновековието34. Показателно за

разпространението на тарите било най - вече съдържанието им в монетните

33

Основно в Южна Италия са били разпространени 3 типа фолиси: 1.Фолисите на Роман I (920-944) са най-ранни и ситуирани предимно в Кампания, и изместени от фоларите(имитативни фолиси) на Гизулф II, през XIв. 2.Анонимните фолиси класC (1034-

41) в Калабрия се свързват с походите на Георги Маниак 3. В Апулия имаме няколко типа, но се срещат и фолиси от периода 1057 – 1071г.,т.е. до падането на византийската власт в

Южна Италия.

34 При превода на „Crònica” на Рамон Мунтанер(1272 – 1336), тарите са посочени

като 20гр. златни монети, а монетата е наречена в превод тарин. Вж: Рамон Мунтанер.

Хроника. София, 1994, стр.104.

Археология, нумизматика и епиграфика

163

находки от епохата. Съкровището от Ордона до Фогиа35, открито в 1960г.,

ситуирано в периода 1025 – 1040г. съдържа 147 тари и едва една номизма36.

Тарите в превод ”нови, пресни” в арабския свят били известни като

"rubāī" или четвърт златен динар, т.е. ¼ и тежали около 1.05гр. злато, при

пълнотегловен динар – 4.25гр., а златното им съдържание възлизало малко

над 16 карата37 с примеси от мед и сребро. Първи Амалфи и Салерно

емитирали38, явно под влияние на арабска Сицилия тарите, като поставяли

върху монетите псевдо-куфически надписи. За производството им използвали

златото придобито от търговските им начинания в Северна Африка, по-

конкретно Либия и Тунис. Тарите добре приемани в търговските сделки,

въпреки че не са упоменати във византийските официални документи, явно

били разменна валута в Средиземноморието през средните векове. Тези

монети, от своя страна, за пореден път показвали и двойственото отношение

на южно италийските градове към християните и арабите39, като неминуемо

говорели за икономическото превъзходството на Южна Италия над Северна,

където златни монети имаме едва в XIII век.

Среброто също се използвало в търговията на италийските търговци, а

било ценено и в Северна Африка, и Египет, особено след „сребърната криза”

35

Gurnet, R."Le tresor d'Ordona," in Ordona II. Les campagnes de 1964 et 1965, ed. J.

Mertens, Etudes de Philologie, d'Archeologie et d'Histoire anciennes, Institut Historique Belge de

Rome 9 (Brussels-Rome, 1967), 155-71.

36 Тари били трезорирани и като съкровища в манастирите – вж: Falkenhausen,

V."La circolazione monetaria nell'Italia meridionale e nella Sicilia in epoca normanna secondo la

documentazione di archivio,” Bollettino di numismatica” 6-7,1986, pp.55-79.

37 16 и 1/3 карата.

38 Амалфитанските тари били по-добре приемани на пазара - Travaini, L. The

Normans between Byzantium and .......... pp. 179-196.

39 Първите тари, сечени от Амалфи и Салерно били преки реплики на арабските ¼

динари, появили се през X век в Сицилия.

Археология, нумизматика и епиграфика

164

на Изток в началото на първото хилядолетие след Христос.40

От периода е

известна една находка от 34 динара в близост до Салерно (Кампания). Лъв от

Остия (1045-1115) в труда си „Chronica monasterii Casinensis” съобщава за

стотиците сребърни денарии, с които епископа на Абруцо, подкупил през X

век, гражданите на Капуа, за да получи контрола над Монте Касино.

Промяната на южно италийският „modus vivendi” дошла след смъртта

на Василий II през 1025 г. и настъпилата политическа криза вследствие

норманските завоевания на Апенините. Норманите окончателно изтласкали

византийската власт, а през 1071 г. превзели и последната опора на ромеите –

голямата крепост Бари, подчинили на властта си лангобардските князе и

цветущите им градове, завладели Сицилия41.

Амалфитанската и лангобардската търговия страдали все по – осезаемо

от норманския произвол в Южна Италия към края на XI в. В запазените

документи от епохата норманските нападения над търговци били често

явление. Годофредо Малатера споменава за ограбването на амалфитански

търговци от Роже в 1058 г., край гр. Сакела в Калабрия. В грамота от 1067 г.,

например се споменава за амалфитанец заловен от „същите тези нормани”.

Опитът на Амалфи и Салерно за антинорманска коалиция също претърпял

провал, а последните дори влезли във въоръжен конфликт, който имал

пагубни последици за тях.

В резултат Амалфи от цветущ град, с привилегии във Византия и

арабския свят, се превърнал постепенно, особено след двукратния му погром

от Пиза и ред природни катаклизми във второстепенен град, заедно с Гаета,

40

Квинто, Л. Отново за оловните тежести от Плиска. Нумизматика, кн. IV, С.,

1990г., стр. 24 – 28.

41 След 1030г., арабска Сицилия изпаднала в политически хаос, породен от

междуособиците между отделните емири.

Археология, нумизматика и епиграфика

165

Бари, Салерно и други водещи търговски центрове в Mezzogiorno.

Сравнително по-добро останало положението на Неапол, който се утвърдил

като важен търговски и административен център на Сицилийското, а сетне и

на Неаполитанското кралство42.

Норманите, след установяването си на Апенинския полуостров

продължили употребата на тари и фолари, паралелно с използваните от тях

билионовите денари на Руан – т.нар. „ромезини” (romesinae).

При норманите тарите първоначално, били анонимни, но след

превземането на Палермо (1071 г.), норманските предводители от рода Отвил

започнали производството на собствени монети. Така се появили „тарите на

Дука”, принадлежащи на Робер Гискар - (al-dûqah – ''ал – дукал'', откъдето

произлиза и името на по-късната сребърна монета ducato) и графа (комеса)

Роберт - (al-qûmis). Тарите им носели титлата и името на владетеля, сура от

Корана, датата на отсичане спрямо мюсюлманския и християнския календар,

както и призиви и хвалебствия към Аллах на арабски. По времето на Роже II

(1130 – 1154) вероятно се появили и по-тежки (1.70гр.) тари, на аверса с кръст

и надпис на гръцки – „Исус Христос, Побеждава”. IC XC NIKA - всъщност

една от най – старите литургични акламации, вероятно отбелязвала

християнската победа над арабите, факт, който норманските владетели

многократно изтъквали.

Еклектичността на тарите, подобно на норманското изкуство в

Mezzogiorno била резултат от сложните политически, етнически и търговски

отношения в региона43. Самият Роже II, прозорлив и дипломатичен владетел

42

Regno di Napoli – държава просъществувала в периода 1285 – 1816г. 43

Което превръща тарите при Роже II в универсална валута. Чрез надписите си на арабски и гръцки едновременно, тяхната търговска роля е неоспорима. Подобни процеси

наблюдаваме и на Перинейския полуостров.

Археология, нумизматика и епиграфика

166

избягвал споровете около титлата си и заобикалял проблема чрез инициалите

R/II и нетрадиционното ANAΞ върху фоларите от Месина, въпреки че се

представял в костюма на византийски василевс, със съответните имперски

инсигнии.

През 1140 г. Роже II, първият владетел на кралство Сицилия, извършил

монетна реформа44, с която унифицирал монетосеченето в своите владения в

Южна Италия и въвел нова сребърна конкавна (скифатна) монета известена

като дукат с тегло малко над 2гр. (2,24гр.) и диаметър 24мм. Ducalis или

ducatum – 1/12 от номизмата, подобно на милираенсията, изместила

норманските romesinae45

. Този нов сребърен номинал имал и своя третина –

т.н. „Ducalis tercia” т.е. емитирани като 1/3 от дуката.

Новата сребърна монета носела чертите на византийската монетна

иконография, като на аверса бил представен Христос с нимб, държащ

Евангелие, на реверса Роже и сина му държащи дълъг кръст между тях, а

инвокативният надпис „посвещавал” Сицилийското кралство на Бог – „Sit

tibi, Christe, datus, quem tu regis iste ducatus”.

Майкъл Хенди допуска дуката за директно копие на превърналата се с

времето в сребърна, по своето съдържание хистаменон номизма. Дуката

вероятно бил предназначен за населението в Апулия, което оставало най-

44

Монетната реформа на Роже II от 1040г. била смесица между византийско и

арабско влияние, и уеднаквявала теглото на тарите, сечени в Палермо и Месина, като

включила в монетно обръщение дуката, и е представена в следната схема, (в най – общ

вид): солид = номизма

Solidus Tari Ducalis Ducalis tercia Follaro

1 4 12 36 288

45 Travaini, L. La riforma monetaria di Ruggero II e la circolazione minuta in Italia

meridionale tra X e XII secolo. RIN 83,1981, pp.133-53.

Археология, нумизматика и епиграфика

167

лоялно към византийското си минало46. Неоспорим факт е, че Роже и по-

късните нормански крале протежирали местният номинал, по всякакъв начин,

като принуждавали чуждите търговци, дошли да купуват жито, да обменят

своята валута. По този начин, северноафриканските златни динари (дирхеми)

се обменяли за златни тари47 и дукати, сечени от норманските крале в

монетарниците им в Месина и Палермо.

Същевременно били признавани само тари, носещи през ранния период

от управлението на Роже, на реверса си гръцката буква Т, а в по-късните

емисии, кръст с надписа на два реда: IC – XC NI - KA48. Тази възприета от

византийците практика, изразяваща се чрез монопола върху монетосеченето,

донесла големи приходи на Сицилийското кралство. Лучия Травиани посочва,

как новите тари, въведени от Роже II, никога не се срещат в монетни находки

с по-стари амалфитански, салерантински и арабски тари, което говори за

изтеглянето на последните от монетно обръщение.

Паралелно с арабската, италийската и норманската валута,

византийските монети продължили съществуването и циркулацията си в

Южна Италия, но като основен златен номинал, както посочихме, през XII

век вече се наложили сечените от норманите тари и дукати, а номизмите

останали изцяло сметководна единица в документите от епохата.

46

Hendy, M. Studies in the Byzantine Monetary Economy c. 300-1450. Cambridge,

1985, pp. 264-75,

47 Монетосеченето в Южна Италия през XII в. било под строгия контрол на

кралството, а монетарници при норманската власт, имало в Месина и Палермо. Явно са съществували и места за обмен на чуждите валути в кралство Сицилия, под кралски

контрол, но такива за сега не са ни известни.

48 Вероятно гръцката буква „тау” Т носела цифровата стойност 300, т.е стойността

на тарата се равнява на 300 фолара.

Археология, нумизматика и епиграфика

168

Това донякъде се дължало и на започналото от XI век намаляване

стойността на византийските монети49, традиционно приемано в

историографията, като резултат от политическия и икономически упадък на

Империята, а от друга страна на централизирането на монетосеченето от

сицилийските крале, т.е. превръщането му в монетна регалия. Византийската

номизма сечена от висококачествено (близо 24 к) злато през втората и третата

четвърт на столетието, загубила 2/3 от стойността си и достигнала

съдържанието от едва 8 карата50 което на практика я превръщало в

електронова монета.

При Алексий I Комнин, след монетната реформа от 1092 г., настъпило

стабилизиране на византийската номизма. Индикатор са изворите от

Апенините ясно разграничаващи византийското злато сечено преди

реформата на Комнините. Като пример можем да посочим хрониките на

Монте Касино, съдържащи множеството щедри дарения, които Робер Гискар

и жена му Сикелгайте правели на обителта51. Споменават се монетните

подаръци във вид на: solidi, bizantei, scifati, michelati52

и т.н. вероятно

различни по златното си съдържание и стандарт номизми53 сечени при

различни епоними от XI век. От друга страна, появата на номизми в Монте

49 Kaplanis, C. The Debasement of the "Dollar of the Middle Ages". The Journal of

Economic History, Vol. 63, No. 3 , 2003, pp. 768-801.

50 Напълно вероятно е девалвацията да се дължи и на засиленото търсене на монети

в обръщение, поради икономическия и производствен прогрес през XI – XII век, хипотеза, която за съжаление, не е обект на нашето изследване.

51 Loud, G.A. изчислява даренията от Робер Гискар за Монте Касино на сумата от

149 паунда злато, Lucia Travaini пресмята годишните дарения на византийските императори отново за Монте Касино, от Константин VIII до Михаил VII Дука, на 2 до 24

паунда, т.е около 50 пъти по-малко.

52 Morrisson, C. Le michalaton et les noms des monnaies a la fin du XIe sikcle. TM 3,

1968, pp. 369-74.

53 Loud, G.A. “Coinage, Wealth and Plunder in the Age of Robert Guiscard”.. pp.815-43

Археология, нумизматика и епиграфика

169

Касино била следствие от успешните походи и начинания на Робер Гискар,

отколкото от присъствието на „безанта” като актуална местна валута54.

В резултат, през разгледания от нас период X - XII век, в Южна Италия

под влияние на местните херцогства и княжества, а сетне и на норманската

инвазия се създали редица нови монетни номинали, които (тарите и дуката)

изместили византийските номизми и западноевропейските денари.

Последните се използвали единствено като сметководни единици, до

монетната реформа на Роже II и постепенно отпаднали от монетния оборот в

Mezzogiorno. А с налагането на централизираната монетна система и

превръщането й в приоритет на кралската власт, в първите десетилетия на XII

век Сицилийското кралство, се наредило и сред най-богатите европейски

държави, като богатствата на Роже II станали легендарни55.

Забележително било, как икономическата активност на норманите,

освен централизирането на монетосеченето, зависела изцяло от

селскостопанската продукция и монополите върху нея. Особено важен бил

контролът върху търговията с жито56. Именно по тази причина Амалфи, който

в края на XI и началото на XII в., все още играел ролята на посредник между

Византия и Изтока, благодарение на изградената търговска мрежа от колонии

и портове, след този период навлязъл в упадък. Сицилийското кралство в XII

в. се превърнало в житницата на Европа и Средиземноморието. Големи били

и приходите на норманите от военните походи в Далмация, Балканите,

54

Известна е историята за плащането на васалния трибут от Роже към Папата в

размер на договорените 600 златни scifati (т.е номизми), които последния платил в тари,

при курс 1: 4., около 2400 тари.

55 Abulafia, D. The Crown and the Economy under Roger II and His Successors.

Dumbarton Oaks Papers, Vol. 37 (1983), pp. 1-14.

56 Византия при Никифорица се опитала да провежда политика на житен монопол,

но неуспешно.

Археология, нумизматика и епиграфика

170

Северна Африка. Гарам Лауд посочва огромното количество парични

постъпления в резултат на норманските военни кампании, набези и грабежи57.

За дадени производства те дори отвличали и заставяли работници с опит,

пример за което са отвлечените евреи – производители на коприна от Тива и

Коринт, според разказа на Никита Хониат.

В същото време активността на големите манастири в търговско

отношение, нараснала, тъй като норманските крале, водени от Manus Dei58

,

щедри дарители и ктитори, освобождавали всички тях от плащането на

търговски данъци и налози. Това допълнително комплицирало търговската

обстановка в Южна Италия, като някои монаси дори успели да осъществят

връзки със Северна Африка и Леванта. Така post factum, манастирите „Св.

Троица” в Каве, „Монте Касино”, „Сан Виченте” във Волтурно успели да

създадат дори свой собствен търговски флот. Манастирът „Монте Касино”

настоявал да контролира и крепостта Торе ад Маре, за да има връзка с морето

и респективно да осъществява търговските си начинания. Имаме данни и за

запазените складове и мелници от XII в. в ред манастири, подобно на Гаета и

Амалфи от X в59.

В заключение може да посочим как изброените през XI - XII век

тенденции довели до ред промени, както в паричните, така и в търговските

отношения в Mezzogiorno, резултатът от които в крайна сметка, бил бавния

упадък и замиране на градската търговия в Кампания, Апулия и Калабрия60.

57

Loud, G.A. “Coinage, Wealth and Plunder in the Age of Robert Guiscard”.. pp.815-43

58 Angold, M. Knowledge of Byzantine History in the West……pp.19 – 23.

59 Хронологична енциклопедия на света. т.IV. Велико Търново, без година на

издаване, стр. 378 – 379.

60 Според хрисовула който в 1082 г., Алексий I Комнин дал на Венеция, всички

амалфитански дюкяни и на територията на Империята се задължавали да плащат по три

номизми годишно на катедралата „Сан Марко” във Венеция. И въпреки че,

Археология, нумизматика и епиграфика

171

Фиг. I Тари XI – XII в. от Салерно (Кампания)

Фиг. II Фолари XI век от Салерно (Кампания)

амалфитанските търговски колонии се радвали на търговски просперитет все още в нач. XI

век, а амалфитанците и гаетанците били ясно разграничавани на Изток от останалите италийски търговци наричани събирателно „франги” или „латини”, венецианският флот бил този който се сражавал на страната на византийците срещу Робер Гискар. Резултатът бил бавното еманципиране на Византия от амалфитанците и фаворизирането на венецианските съюзници. Което разбира се, дало превес на северно италианските градове - Пиза, Венеция и Генуа в търговията с Византия, Леванта и Северна Африка.

Археология, нумизматика и епиграфика

172

1. 2.

Фиг. III Тари (al-dûqah) на Робер Гискар. Около 1072 г, Сицилия,

Палермо.

1.Диаметър: 14 mm; Тегло: 0,98 g.

2. Диаметър:13 mm; Тегло: 0,90 g.

Фиг.IV Денарии на папа Йоан X или Беренгарии I (914-928)

Аверс: +BERENGARIV IMP с монограм IOHANS PA

Реверс: +SCS PETRVS около ROMA монограм в квадрата

Диаметър: 15 mm; Тегло: 1.05 g.

1. 2.

Фиг.V Тари на Роже I – типове срещани в периода 1073 – 1127г. На

реверса гр. буквата T(300) и арабския надпис: „Няма друг Бог освен

Аллах и Мохамед неговия пророк”.

1. Диаметър: 13 mm; Тегло: 0.95 g.

2. Диаметър:14 mm; Тегло: 1.00 g.

Археология, нумизматика и епиграфика

173

Фиг.VI Тара на Гийом I (1154-1166), след реформата на Роже II от 1140г.

На реверса с кръст с надпис на реверса на два реда: IC – XC NI – KA.

Около 1155г. Върху аверса надписът е на арабски „Крал Вилермус

(Гийом), воден (al-hâdi) от волята на Бог( Аллах)''.

Диаметър: 12 mm; Тегло: 1.25 g.

1. 2.

Фиг.VII. Тари на Роже II отсечени в Месина (1) и Палермо(2), след

реформата от 1140 г. с кръст с надпис върху реверса на два реда: IC – XC

NI – KA. Около 1140 – 1150г.

1.Диаметър: 12 mm; Тегло: 0.94 g.

2.Диаметър: 14 mm; Тегло: 1.41 g.

Фиг.VIII Скифатен дукат на Роже II, Палермо, около 1140 г.

Аверс: +IC XC RC IN ÆTRN. Бюст на Христос с нимб, държащ

Евангелие( Пантократор?)

Археология, нумизматика и епиграфика

174

Реверс: R•R SLS (Крал Роже) и R•DX•AP (Дук Роже) прави държат двоен

кръст. Крал Роже в императорско облекло, държи в горната част кръста

за да се покаже старшата му роля. Между тях: AN R X.

Диаметър: 24 mm; Тегло: 2.24 g.

1. 2.

Фиг. IX

1.Фолар (фолис) на Робер Гискар, ок.1080 г. Салерно (3.94гр.)

2. Фолар (фолис) на Вилхелм II (1166-1189), Палермо, Сицилия.

Диаметър: 23 mm; Тегло: 9.58 g.

Виждаме явното арабско влияние при монета(2), за разлика от

византийското при монета(1).

175