Част Втора

2

Ангел Грънчаров

РЕФОРМА НА НЕОБРАЗОВАНИЕТО

(Проект за незабавна промяна на гибелното статукво)

Част Втора

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без

изричното съгласие на автора.

ISBN:

© Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР

3

СЪДЪРЖАНИЕ: В ядрото на идеята за учителстване стои най-висш нравствен смисъл…...4 Да живеем в съгласие с истината………………………………………………...9 Нямаме демокрация, а имаме мимикрия……………………………………....16 Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто………………..……….22 Бъдете правдолюбиви – и ще възлюбите и свободата!..............................31 Безчовечността може да бъде победена само с колкото се може повече човечност………………………………………………………………………….....39 Ние сме отговорни за всичко, което ни се случва........................................48 Радвайте се на живота....................................................................................53 Системата е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност…………………………………………………………………..……60 Пределно откровено обръщение към младите хора……………….……..…68 Послание към учителите…………………………………………………….....…78 Кога човещината ще вземе връх?..................................................................84 Демократичният манталитет трябва да овладее душите…………………...91 А кога ще направиш своята собствена "лична реформа"?........................100

4

В ядрото на идеята за учителстване стои най-висш нравствен смисъл

Вчерашното ми есе от поредицата "Проект за незабавна рефор-

ма на необразованието" беше публикувано под заглавието България е на път да стане страна на антикултурата, което не е свързано с обсъжда-ната в него тема, темата за отношенията между образователни мениджъ-ри (директори на училища) и учителите, учителските "колективи". Или пък все пак е свързано с темата, възможно е и да е свързано, и то съвсем пряко? Не зная защо, но въпреки това сякаш самото естество на пробле-мите ме отведе в една описателност, която край няма, по този начин проб-лемите даже не могат да бъдат описани, камо ли пък да се предложат действени, ефективни начини за решаването им. Аз не желая обаче от писането ми да излезе един огромен текст, негоден за нищо практично, идеята им беше кратко помагало по промяна, ако така мога да се изразя – или помагало по реформа?

Всички трябва да се променяме обаче, и учители, и ученици, и директори, и родители, на промяна подлежи всичко, а най-напред трябва решително да се откажем от догмите, на които се крепи прогнилата отвся-къде административно-командна система в българското образование. В българското необразование. Нашите представи за нещата са дълбоко по-рочни, ето тук се корени проблемът. Защото в това, което имаме, в това, което минава за образование у нас, има много малко от същината, от сми-съла, от идеята на истинското, на автентичното образование. Дотук сме стигнали.

Българското образование трябва да намери, да преоткрие сми-съла си. Безсмислието разлага нашите училища. И трови съзнанията и душите и на учители, и на ученици, и на родители. И превръща училищата в нещо като лудници, в които всички се държат съвсем абсурдно, идиотски и ненормално. Нормализация, очовечаване на отношенията в училищата е другото име на промяната или на реформата, която следва да се напра-ви в тях.

Продължавам да популяризирам възгледите си за промяната и в медиите, особено във воденото от мен предаване по Пловдивската об-ществена телевизия. Вчера темата в него, обсъжданият в него въпрос беше "Защо училището отвращава младите от ученето?", а по-мина-лия път разговаряхме по темата "Съзнаваме ли какво дължим на учи-телите?". Принудих се да разкажа и в него за историята около назначава-не на учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив. Идеята ми е да предизвикам участващите в нея лица и инстанции към диалог, към дебат. Провинилите се продължават стоически да мълчат. Какво ли изда-ва това тяхно мълчание? Може би наподобява нещо като угризения на съвестта? Възможен ли е изобщо такъв душевен поврат?

5

Едва ли. Но мълчанието им много говори и много издава. Иска се само чувство в душата та да разбереш смисъла му. Тия, които така мно-гозначно мълчат, явно признават (без да го желаят и може би без да го съзнават) че съвсем не могат да намерят думи в защита на своето пове-дение и отношение.

За да завърша тази история ми се налага да напиша тия дни един документ, който да пратя във висшестоящите отговорни органи, които с бездейността си насърчават нарушителите, безобразно произвол-ничещите, тъй волунтаристично държащите се началстващи особи. Прос-то трябва да им дам един урок, че много са се объркали в представата си, че в наше време могат да се държат по този начин. Просто са объркали времената, в които живеем. Съзнанието им е на нивото на съвсем други, отдавна отминали времена. Този им е проблемът. Понеже съм добър човек им правя услуга и им помагам да осъзнаят все пак в какво време живеем. На мен всъщност точно тази ми е работата като учител по фило-софия: да спомагам за привеждане на съзнанията на младите в съответс-твие с духа, с потребностите на съвременността. И с ония вечни истини на живота и човечността, които никога няма да загубят смисъла си. Точно тази ми е работата, аз затова и предприемам тия свои инициативи. А не защото, видите ли и моля ви се, съм бил обичал "скандалите". Откога да си човек и гражданин с ясно и разбиращо съзнание и подобаващото за това поведение се възприема като "скандал"? Кога, моля ви се, пък не се е възприемало като "скандал"?!

Налага ми се да изтърпя още някой и друг ден, защото тия дни кандидатствам и за други учителски места по философия в Пловдив. Слу-чайно или не – Бог винаги си знае работата! – се появиха няколко такива места, в които искам да се явя непременно. Едно защото съм притиснат от обстоятелствата – без средства за съществуване просто няма как да се живее, а аз от няколко месеца изнемогвам всеки ден – и, на второ място, за да проуча как ще се държат съответните длъжностни лица. Абе просто казано искам да тествам системата и нейните покорни и примерни служи-тели. Ще ми се да разбера дали ще се намери изобщо някой директор, който да дръзне да вземе на работа един радетел и деец за промяната в българското образование като мен; представяте ли си какъв чудесен ре-зултат ще е ако никой не се осмели да ме вземе на работа?

Аз вече писах до висшестоящите органи и им обясних създалата се ситуация. Върху мен беше наложено клеймото (от една самозабравила се до екстравагантност властваща административна другарка) на "пълен некадърник", "изцяло негоден за системата", приписа ми дори "липса на каквито и да било качества да бъде учител" и пр., т.е. въпросната другар-ка има неблагоразумието да ме обяви за дисидент, нещо повече, превър-на ме в дисидент спрямо държавната образователна система. Тя беше подпомогната в това свое обречено усилие от една инспекторка по фило-

6

софия, която в момента е главна пречка който и да било директор на учи-лище да ме назначи за учител по философия. Това, че бях уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 ("липса на качества") е "добро основание" никой директор да не посмее да ме назначи на работа, но то същевременно е и противо-законно отнемане на моите преподавателски права.

Разбира се, ще направя нужното за да си защитя правата. Пра-вата ми на човек, на личност, на преподавател, на гражданин не са нещо, с което ще допусна да се гаврят и да ги тъпчат разни самозабравили се чиновници. Тая просто няма как да стане. Много съжалявам, но ще им докажа, че прекалено много са се объркали. Като капак на всичко ще добавя, че нито държавата, нито държавните училища са им бащиния, нали така?

Ами какво да правя, ето, и тук намесих "нещата от живота", няма начин, колкото и да се опитам не мога да придам на разсъжденията си онази чистота и яснота, която търся, проклетият живот все "мърси", опет-нява или цапа толкова потребната чистота на анализа ми. Но пък, кой знае, това един ден може да се окаже и предимство. Всичко това придава и жизнена достоверност на писанията ми. И то прекалено плътна, така да се рече. Предпочитам да се движа в синхрон с онова, което животът иска и ни дава, а не да бъда в раздор с него. Трябва да уважаваме живота, ето за това също си позволявам да апелирам.

Откъсването от живота, от жизнените реалности, затварянето, капсулирането на съзнанието в самото себе си, в някакви абстракции, илюзии, догми, в коварни остарели предразсъдъци, блокирането му, стя-гането му в менгеме, бих си позволи даже да кажа бетонирането му в тия именно отживели времето си представи не е нещо, към което трябва да се стремим, напротив, от всичко това трябва да търсим пролуки да се осво-бодим. Жалка картинка е човекът, чиито представи не отговарят на духа на времето, в което живее. Същински страдалец е такъв човек. Примерно, както вече казах, ужасно глупаво се държи оня учител, който по някакви свои съображения продължава безразделно да вярва в догмата, че на-чалството е господар, който при това никога не греши, ерго, на началство-то трябва просто да се подмазваш, с оглед да черпиш някакви благинки. Да, чисто прагматичният и своекористен интерес влиза по някакви причи-ни в дълбоко противоречие с особения, бих си позволил даже да кажа чисто идеалистичен статус на учителското призвание, т.е. учителят по идея не може да бъде покорен слуга или подлизурко; защото в идеята за учителстване стои един най-висш нравствен смисъл, който ако се погази, то тогава всичко се обезсмисля, отива по дяволите. Да, обаче ето, има учители, които без никакво замисляне смело погазват този смисъл, нещо повече, оказва се, че този тип учители, с извинение, се оказва господст-ващият, той в нашите училища е най-разпространен, да не кажа нещо повече, всичко различно е нещо като скандално изключение. Което при

7

това изобщо не вегетира и е осъдено направо на смърт, на гибел, на резигнация, на каквото искате още.

Сега тук ми се налага да спра отново разсъждението си, току-що започнало, както забелязвате. Преди минутка спрях да пиша за да се обадя в едно пловдивско училище, в което съм подал документи за учител по философия. Вчера беше крайният срок. Каза ми чиновничката, която ми прие документите да се обадя след 14.30 часа, за да ми съобщи кога ще бъде "събеседването". Според казаното от нея аз няколко пъти й звъ-нях, тя обаче ми се извиняваше, че директорът още не бил извършил "предварителния подбор" и ми казваше да звънна по-късно. В един мо-мент даже престана да вдига телефона.

Звъннах й тази сутрин, преди малко, преди минути. Сега ми каза, че всъщност "събеседване" просто нямало било да има. Директорът вече си бил подбрал "одобрените за събеседване кандидати", аз не съм бил сред тях. Интересно е, че чиновничката даже забрави да ме попита кой се обажда, изглежда добре ме знае. Между другото в това училище вече съм работил, и то преди повече от 15 години. Та значи аз не съм в "предвари-телния списък на допуснатите до събеседване кандидати", представяте ли си. Ще се наложи да ви кажа и кое именно е това училище: става дума за Професионалната гимназия по вътрешна архитектура и дървообработва-не "Хр. Ботев" в Пловдив. Обявеното място е половин щат, ала напливът от кандидати, по думите на въпросната чиновничка, бил "изключително голям". Поради което директорът се бил принудил да прави "предварите-лен подбор", за да "отсее" кандидатите, които заслужават високата част негово превъзходителство директорът да "събеседва" с тях! Едни заслу-жават високата му особа да събеседва с тях, други не заслужават, как ли разбра кои и какви са едните и другите? "По документи" бил разбрал това. Представяте ли си? Този директор пък не знае, че хората в България, в това число и учителите по философия, имат равни права, са равни пред закона. И че е нескрита дискриминация едни кандидати да са по-равни от останалите. Няма как, налага ми се да ида да поговоря с него, за да му кажа някои простички истини. Ставам и след малко тръгвам да разговарям с въпросния тъй оригинално мислещ директор на дървообработващата гимназия.

Виждате, че директорските зулуми нямат край. Някой трябва да се намеси решително за да престанат униженията на горките безработни учители. Г-н Министре, Вие как изобщо спите спокойно щом като стигнах-ме до този момент: за реформа в образователната сфера вече даже престанахме да говорим? Е, само аз говоря де, но по медиите вече изоб-що не се говори за нея. Всички забравиха за нея. Даже имам чувството, че и самият Министър забрави за нея. Оня ден г-н Премиеро, като говореше за реформите, които правел кабинетът му, пропусна образователната реформа. Поне се говореше за нея, сега вече и преставаме да говорим за

8

нея. То нали положението в училищата ни е съвсем бляскаво, нали така, другарки и другари, каква реформа ни е необходима в такъв случай? Да развали бляскавото ни образование ли?

Спирам хептен ненадейно тук. Обадих се по телефона на дирек-тора на ПГВАД "Хр.Ботев" в Пловдив току-що и той все пак ме покани на "събеседване". Удостои ме с тази висока чест. Зарязвам всичко и тръгвам. Да поговорим все пак.

Чао и хубав ден ви желая! Моят ден започва прекрасно, няма що! До скоро!

9

Да живеем в съгласие с истината

Продължавам да пиша по поредицата с условно засега наимено-вание "Проект за незабавна реформа на необразованието", вчера написах ето този текст В ядрото на идеята за учителстване стои един най-висш нравствен смисъл, но ми се наложи на прекъсна внезапно писането; защо съм прекъснал и какво се случи по този повод можете да разберете ето от това видео: Мое изявление по някои най-актуални проблеми на образованието. Сега ми се иска да продължа подетото, днес имам време за по-спокойно писане. Между другото интересна дискусия за спокойст-вието и безпокойството започна под вчерашната публикация, можете да я видите ако желаете, а дори също така можете да се включите в нея. Ето малък откъс от нея: Анонимен каза: Е в България ви е добре тогава. Там никога не е спокой-но. Но интересният и богат живот не е производна на безпокойството. Ангел Грънчаров каза: Нещо сте се объркал. В България е много спо-койно, прекалено е спокойно, до изнемога е спокойно. Масите блаженст-ват в разлагащо мотивацията им за развитие спокойствие. Който се е на-годил спрямо статуквото блаженства доживотно. И черпи съответните ди-виденти. Само единици сме ненормалниците, които с поведението си раз-движваме донякъде нещата и си осигуряваме респективно съответните безпокойства. Безпокойствата са нещото, което осигурява импулси за развитие и саморазвитие в една общност.

Свободата е безпокойство. За жалост, свободните и свободолю-биви хора у нас сме малцинство. По тази причина страната ни е най-бедна и нещастна. Обръгналите от разлагащо душата им спокойствие "масови човеци" у нас са стигнали до такъв душевен комфорт, че са станали абсо-лютно безчувствени и безразлични към проблемите, от които се задушава страната. Но осмислянето на тия теми явно съвсем не Ви е по силите, ето, Вие даже не сте способен да се замислите над думите ми, по причина на това, че явно всичко си знаете.

Това написах там. Мисля, че е уместно да го сложа и тук. Свър-зано е с проблемите, които се опитвам да нищя в тази поредица. Да не забравяме, че моята изходна идея беше да спомогна за пораждането и разпространението на такова съзнание и разбиране, което е предпоставка именно за непосредствена промяна в поведението, с оглед обслужването на онази многострадална и незапочнала още реформа в образованието, която, както изглежда, отново е в предсмъртни гърчове.

Забележете, по досущ същия начин, по който агонизира образо-вателната система като цяло, агонизират даже и абстрактните намерения за някаква "държавно-регулирана промяна или реформа" в нея. Което

10

означава едно: да чакаме реформата да се случи по заповед отгоре или под диригентската палка на министерските образователни чиновници е по-безнадеждно очакване от чакането да получиш от умрял човек писмо. По-скоро от умрял писмо ще получиш отколкото по този начин да се про-веде въпросната тъй епична образователна реформа.

Изходът е един: ние самите, жертвите на установилото се пагуб-но статукво трябва да си запретнем ръкавите да правим тази промяна и реформа, като всичко започва от промяната в нашите глави. Първо там трябва да се осъществи тъй потребният ни поврат. Ето, в тази посока се опитвам някак да въздействам, доколкото ми стигат силите. Продължавам да съм оптимист, въпреки стоварилите се върху главата ми главоболия и изпитания – знайно е, че властващи чиновници ми обявиха същинска вой-на, възприеха ме като "народен враг", превърнаха ме в дисидент, остра-кираха ме от образователната система, инак казано, изритаха ме от нея, а сега бдят за да не се върна, правят всичко, за да не се върна в нея. Явно ме възприемат за много опасен човек. По този въпрос искам да вметна две неща, взаимно свързани при това и важни, по моята преценка.

Тия дни от Америка дойде съобщение от моя скромна милост, че една организация е решила да ми даде своята годишна награда. Да, това е факт, само дето нямам правото все още, до самото връчване, да давам информация коя е по-точно организацията и каква именно е наградата. Просто така са решили, всичко да бъде обявено пред медиите в деня на връчването. През октомври ще бъдат връчени тия награди. Сега-засега нямам правото да обявявам нищо повече; ако искате ми вярвайте, аз са-мият също не повярвах на официалното съобщение по имейла, помислих, че е шега, поисках документално потвърждение и пр.; тогава ми се обади по телефона самия президент на въпросната организация (българин) и потвърди, че е истина. Разбира се, помоли ме да не обявявам засега коя е организацията и каква е по-точно наградата. Награждават ме за моите борби за промяна и очовечаване на българската образователна система и за принос в тази посока. И за постиженията ми, за делата ми, за книгите ми и пр.

Разбира се, тази оценка ме вдъхновява още повече. От древни времена се знае, че "човек не може да стане пророк в собственото си отечество", извън него обаче е възможно, изглежда, да те оценят все пак в един момент. Както и да е, това е между другото. Но на фона на случ-ващото се тук, в страната това, разбира се, е твърде показателно.

На второ място искам да припомня и следното: Получих отго-вор от МОН, изпълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезу-итщина бюрократични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Да, получих вчера в късния сле-добед това писмо от Министерството на образованието и науката. Разби-ра се, отговорът изобщо не ме задоволява, понеже е крайно формален и

11

пропуска същината на проблема. А той е: аз фактически съм лишен от преподавателски права, нито един директор на училище не смее даже и да помисли да ме назначи за учител по философия, камо ли пък да дръз-не да го стори, понеже такъв един акт ще се възприеме като открито и революционно предизвикателство спрямо статуквото, предизвикателство, което може от своя страна да коства директорското кресло на евентуал-ния административен волнодумец. ("Административен волнодумец" – как пък ми щукна в главата такова идиотско словосъчетание? Възможно ли е изобщо да си представим такава странна птица?! Дали изразът "админис-тративен волнодумец" не е подобен на израза "дървено желязо"? Или на "бяла врана"?

Знам ли на какво още е подобен. Дали изобщо човешката душа може да си представи нещо подобно, а, какво ще кажете? Такова чудо на природата дали изобщо е възможно или е пълна фантастика?) Та значи възникна, породи се в рамките на изцяло порочната административна система в образованието такъв ужасен възел, който изобщо не може да бъде развързан; пред него, чини ми се, Параграф 22 (Catch-22) на Джоу-зеф Хелър може направо "ряпа да яде", дето се казва. С един волунта-ристичен административен акт на самозабравила се училищна директорка е предопределена во веки веков съдбата на един човек, на един фило-соф, на един учител по философия – и са му отнети най-фундаментални-те негови човешки и професионални права. МОН в това писмо заявява, измивайки си по йезуитски образец ръцете: ние нищо нямаме право да сторим понеже тече съдебен процес по казуса. Щом сте завел вече дело, съдът всичко ще реши.

Да, но да допуснем, че съдът не отсъди в моя полза, не ме върне на работа, не отмени репресивната и противоправна административна заповед за уволнение: тогава какво ще стане с моите преподавателски и човешки права? Които и сега не се зачитат от школските директори на то-ва основание, а именно, че според приложения чл. 328, ал. 1, т. 5 съм провъзгласен за "абсолютен некадърник", "изцяло негоден за системата", приписва ми се "пълна липса на каквито и да било качества да бъде учи-тел"; да допуснем, че съдът не отмени заповедта ми по този параграф от Кодекса на труда, тогава какво ще стане с моите права да работя по про-фесията си?! Тогава вероятно доживотно ще ми бъде фактически забра-нено да си упражнявам правата, би следвало и дипломата, и квалифика-цията ми, и опита ми, и постиженията ми, и всичко да игнорират до моята смърт, нали така излиза?

И ето какво се получава когато в системата е напълно допустимо подобно абсурдистко поведение, виждате каква превъзходна каша биде забъркана от въпросната примерна служителка на МОН, имам предвид директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която има неблагоразумието да извърши екзекуцията над мен. Разбира се, остава още един вариант, а именно да

12

се обърна към Европейския съд за защита правата на човека. Но дотогава аз съм фактически осъден на бавна и жестока агония и екзекуция – тъй като съм изцяло лишен от каквито и да било средства за съществуване.

Да, ситуацията сега е точно такава, каквато ви я представям: ни-то един директор на училище не смее да проведе обективен избор, всеки от тях априори елиминира моята кандидатура. Аз вече имам достатъчно доказателства за това, всеки ден се натрупват още и още. Във всяко учи-лище, в което подавам документите си, мистериозни "доброжелатели", намиращи се на най-властни позиции, се обаждат и казват: в никакъв слу-чай, разбира се, не бива да обезумееш и да назначиш Грънчаров, ето, назначи този, той е наш и проверен човек! В Математическа гимназия бе-ше сторено точно това. По абсолютно същия тертип се действа и на дру-гите места. Ще каже някой: човече, това твоето е вече параноя, кой пък толкова ще се вълнува от това ти да не бъдеш учител?! Не си чак толкова важен, че да предприемат такива усилия да те игнорират.

Да, всеки може да си мисли каквото иска, аз имам достатъчно основания да мисля както мисля. Не са само психологически моите осно-вания, макар за мен като психолог психологическите основания са напъл-но достатъчни. Много добре познавам господстващия манталитет и отно-шения в тия среди; тия неща, прочее, са публична тайна. Без солидни протекции нито един директор не може да назначи какъвто и да било учи-тел. Просто системата е такава, че предписва такова поведение. Да, ди-ректорът е самовластен, но винаги му нареждат отвън по-точно кого да назначи, има безброй властни фактори в и извън системата, които нап-равляват избора му. Много често са и чисто политически тия назначения, както беше случая с назначаването на ярко изявен партиен функционер на партия АТАКА в МГ, възприемана не без основание като крепост на БСП, братска на партия АТАКА.

Аз събирам доказателства в тази посока, които ще вложа в под-готвян от мен доклад до МОН, обмудсмана и до органите за защита от дискриминация. Да, зная добре колко е трудно да се намерят някакви до-кументални доказателства в тази посока, направо невъзможно е. Тия не-ща се пазят в дълбока тайна, естествено. Но има и друг род доказателст-ва, примерно логически и психологически. Ще ми се наложи да заложа най-вече на тях. Лично аз до този момент не съм бил подлаган на толкова груба дискриминация и направо игнориране. Никога! А аз съм човек, който е печелил конкурс единствено заради качествата си още в ерата на тъй блаженопочиналия комунизъм, в далечната 1985 г.; става дума за това, че без никакви "връзки" и протекции спечелих тогава конкурс за асистент по философия в ПУ. Тогава съм бил на 26 години само, сега съм на 56; уве-рявам ви, тогава другите кандидати за това място бяха много солидни и конкурентноспособни.

13

Но ето, сега, 30 години по-късно аз не мога да спечеля "конкурс" за учителско място дори и в селска гимназия! Това случайно ли е според вас? Апропо, за да проверя тази своя хипотеза ми се налага да почна тия дни да подавам документи за учителско място в населени места около Пловдив. Има такива места. Въпреки че съм притиснат финансово, ще ми се наложи да пътувам и да подавам документи и в такива училища в по-малки населени места около Пловдив. Въпреки че добре знам, че и там ще стигнат костеливите пръсти на силите, които работят срещу мен. На-рочно се изразявам така.

Между другото, аз многократно съм писал, че имах наглостта да настроя срещу себе си сили, които парадират с тесните си отношения с някогашната ДС. Нека да ви звучи смешно това твърдение, щом то е не-поносимо за толкова изнежените ви уши. Добре зная какво говоря – и го казвам защото е така. Аз съм абсурден човек, който е дал обет да не пре-грешава никога спрямо истината. Оказа се, че да живее човек в съгласие с истината в нашите родни български условия е равностойно не само на грях или на глупост, но дори и на престъпление. Което неизбежно ще бъде най-сурово наказано. Ето, сега мен ме наказват за правдолюбието ми. Безпощадно е това наказание, да не говорим колко пък е унизително...

Много е жалко, че тия неща от моето всекидневие и в това есе излязоха на преден план, вместо ония принципно важни и същински проб-леми, за които толкова ми се иска да пиша. Но такава явно ми е съдбата, да нямам спокойствието да се съсредоточа върху истински важното. Но пък човек от съдбата си наистина не може да избяга. И не бива и да опит-ва, щото усилия в тази посока са обречени: всеки сам е ковач на съдбата си, ала ето, себе си не можеш да смениш. А може и да не искаш себе си да смениш.

Аз примерно презрян конформист и нагаждач не мога да бъда. Предпочитам да умра, но такъв подлизурко или такава мижитурка не мога и не искам да бъда. Не мога да плюя на себе си и да ида, примерно, да се моля на някакъв властен фактор да ме уреди някъде. Тия неща добре зная че не ги мога. Не мога да поругая правото, правдата, справедливост-та. Орисан съм да бъда човек, който докрай ще остане верен на своето призвание. А призванието ми е да бъда философ, не само на думи, но и на дело да постъпвам както подобава за философа. Да постъпваш фило-софски означава във висша степен да бъдеш човек в истинския смисъл на тази дума. Нищо повече от това. Не е човешко да поругаваш, пример-но, моралните предписания, да действаш нечестно, да се опитваш да прецакаш другите, по-достойните от теб, както това у нас масово се прави. Вярно, такива като мен у нас ги оценяват като глупаци. Или като идиоти. Като ненормални. Като смахнати.

Ето че се отвори дума за истински важното, ще се постарая да го извадя от тъй дразнещата лична форма; ето как може да стане това. Ще

14

си позволя да дам няколко принципно важни съвета на ония, които са презрели недостойното съществуване една покорна масова мижитурка, на един обичаен нагаждач, дето се е вградил превъзходно в системата с оглед да си поживее блажено до пенсия и, респективно, е плюл решител-но върху духовната си мисия на учител; не обичам изобщо да давам съве-ти, но тук, за краткост, ще ми се наложи да го сторя.

Значи в една прогизнала от аморализъм и порочна образовател-на система, основана на разгула на ценностния релативизъм, на нихилиз-ма система повратът може да започне като ти, редовият учител, почнеш да правиш ето какво:

• Никога не допускай повече компромиси, с които поругаваш чо-вешкия морал; доброто, приличното, подобаващото, достойното, дължи-мото нека да станат твой твърд, непоколебим ориентир;

• Да, това е трудно, но не е невъзможно; почни с това да бъдеш честен и искрен, постави всичко на чиста основа, казвай смело това, което мислиш;

• Като ти мине през акъла непристойна мисъл, примерно да се подмажеш на началството, намери душевен ресурс да я отпъдиш от съз-нанието си, да я потиснеш;

• Дръж се достойно, както подобава за човека; всичко недостойно в мислите и в постъпките убива човешкото у теб;

• Виж колко е просто всичко: бъди човек, това е всичко, всичко до това се свежда, има ли нещо по-просто от него?

• Е, ще те възприемат най-напред като човек, който внезапно е "превъртял", не се притеснявай особено; когато някой безобразничи, на-мери сили у себе си и му кажи директно в очите: човече, излагаш се, така не бива, грозно е да се държиш така!

• Ако си учител, така постъпвай спрямо всички, и спрямо учени-ците, и спрямо началството, и спрямо колегите; ако на учениците говориш едно, а в поведението си (спрямо началството, да речем) правиш друго, това означава, че си лицемер, тия неща се усещат, младите повече няма да ти имат доверие;

• Без доверие нищо добро не може да се постигне; • Когато отгоре те принуждават да правиш глупости, мигновено

възроптай и се възпротиви, поне съвестта да ти е чиста; може да те при-нудят, но ги прави тия неща с ясно изразено отвращение; разбира се, бунтът спрямо наложените глупости на системата е чистия вариант, ще дойде и това време;

• Просто трябва да освободиш съзнанието си от властта на ня-какви натрапени ни догми и илюзии, този момент според мен е възлов за промяната в мисленето ти;

15

• Трябва да се пристрастиш към мисленето, не отбягвай да мис-лиш, а като се захванеш да мислиш, свържи се с други мислещи хора, взаимно ще се окуражавате и насърчавате;

• Примерно осъзнай, че началството не е "свещена крава", която трябва да бъде безпрекословно почитана, изобщо началниците са човеш-ки същества, които също грешат; имай достойнството да им помагаш като им показваш грешките; ако са умни, ще са ти благодарни, ако са глупаци, ще се намразят и ще почнат да се мъчат да ти отмъстят; е, някои рискове си заслужава да бъдат поети, с оглед на това работата да потръгне, да бъде поставена на вярната основа;

• Също не са "свещени крави" началниците от инспектората, ми-нистерските чиновници и пр.; техните директиви не са носители на някак-ва неземна мъдрост, всяко нещо, което ти заповядват да правиш, го под-лагай на критична оценка; като осъзнаеш абсурда, смело и гласно го зая-ви, недей да потискаш поради малодушие своите човешки пориви към изява на личността ти;

• Човешката личност е свята и суверенна; същото може да се ка-же и за свободата; двете са неделими;

• И така нататък, да не се повтарям, аз за всички тия неща съм писал безчет пъти.

Скоро ще продължа. Има още много неща, които трябва да бъ-дат премислени и казани. Сега спирам, защото се изморих от писане.

Хубав ден ви желая! Приятен уикенд! Бъдете здрави! Приятни размисли ви желая! Мисленето, вярвам вече знаете, не е мъка или зла прокоба, то е нещо най-привично за човека. За човека, който иска да бъде човек, който не се отказва от мисията си.

Мисията на човека на тази земя е да бъде личност – независимо от цената, която ще плати за този тъй голям лукс.

16

Нямаме демокрация, а имаме мимикрия

Продължавам разсъжденията си за това как следва да постъп-ваме ако искаме незабавна позитивна промяна в образователната област, какво непосредствено можем да правим, та тази промяна или реформа да започне да настъпва, да започне да се забелязва известно движение, някакви импулси към живот в мъртвилото на българското образование. Вчера писах текст, на който дадох заглавието Да живеем в съгласие с истината. Днес ми се ще също да продължа с писането по своя "Проект за незабавна реформа на необразованието", както условно засега съм склонен да наричам тази поредица. Тази сутрин си позволих да се пораз-ходя из нета и да видя какви неща вълнуват хората; оказва се, че за обра-зованието ни много рядко някой ще се разтревожи нещичко, всички общо взето се вълнуват от съвсем други въпроси. Вероятно е така защото всич-ки сме перфектно образовани и културни, образовани сме така, че нищо повече вероятно не може да се желае; всички сме също така и най-нап-редничави и модерно мислещи хора, абе изобщо сме нещо като образцо-ви продукти на една намираща се в бляскаво състояние образователна система, която не задоволява само хронични черногледци като моя ми-лост. Ето нещичко в тази връзка, за което си позволих вече да акценти-рам: Децата ни са значително по-умни от образователната ни систе-ма, която полага героични усилия да са колкото се може по-тъпи. Да продължа нататък.

Писах много по проблема за отношенията между учители и учи-лищни мениджъри, т.е. директори. Мисля, че по този въпрос вече казахме главното и най-важното. Просто в училищните общности постепенно тряб-ва да започнат да се зараждат едни същински демократични отношения; демокрацията трябва да почне да става реалност в нашите училища, а не само да е дума или красиво пожелание. В момента демокрацията в учи-лищните ни общности е нещо като мираж, нещо повече, тя е категорично нежелана от решаващото всичко мнозинство. Което добре се е приспосо-било към статуквото и черпи дивиденти от него. Но не може едно общест-во да бъде наричано демократично ако няма никаква демокрация в обра-зователните общности, в които, както се казва, се "кове" човешкият потен-циал на нацията, където би следвало да се раждат личности с едно наис-тина демократично и съвременно разбиране и съзнание. В нашите учили-ща, както показах, струва ми се, пределно убедително, господстват общо взето навсякъде съвсем тиранични, авторитарни, дори феодални отноше-ния, при които директорите са нещо като бейовете от турско време, ди-ректорите, дето се казва, и колят, и бесят, а най-важното, и хлябът, и ножът, и сиренето, и сланинката са все в техните ръце; учителският на-род, раята, клечи с отворени за лапане усти и чака нещо господарят да благоволи й подхвърли; между другото, сега съзнавам, че съм длъжен

17

много да се извиня на турската бейска административна система, при нея положението, предполагам, не е било чак толкова унизително, а пък по-ложението на някогашната рая в условията на Отоманската империя вероятно е било значително по-достойно. Ето една отправка за доказване на горното твърдение, цитирам:

"Султан Сюлейман Кануни или „Законодателят“ отделя спе-циално внимание на тежкото положение на раята – християнските поданици, които обработват земите на спахиите. Неговият Kanune Raya, или „Закон за раята“, реформира закона, уреждащ налозите и данъците, които трябва да бъдат платени от раята, повишава тех-ния статут над крепостничеството до степен, в която християнски-те крепостници могат да мигрират в турските земи, за да се възполз-ват от реформите."

Разбира се, всеки учител има суверенното право да приеме без-мълвно унизителното си положение или да направи нещичко за да отвою-ва достойнството си; разбира се, за втория вариант си има някои дребни рискове, примерно, директорът може да стъжни живота ти и за да ти от-мъсти че не си благоволил да зачиташ както трябва неговия феодален статут може без да му мигне окото да те уволни. Но докато това стане ти можеш да направиш много за да разберат другите, че човек може да жи-вее и по-достойно.

Най-важното е, че ще го разберат това нещо много млади хора, ти вече ще си си изпълнил дълга като учител и съвестта ти ще си остане чиста. Все пак всичко учителят (стига иска да е достоен за това прозвище) следва да го прави за доброто на младите, на учениците. Това, позволете да отбележа, е нещо като непоклатима максима за поведението на учите-ля, който, повтарям, е достоен да носи това име. И иска да остане верен на призванието си. Всичко друго отива на заден план, примерно благораз-положението на началството, чувствата, с които те даряват висшестоящи-те административни ръководства в лицето на инспектори и прочие марки-зи и лордове на нашата, така да се рече, "аристократична" образователна йерархия. Та мисълта ми е, че всеки миг, всеки час, всеки ден ония, които неслучайно се наричат учители, правят нещичко за да се борят за своето достойнство, за да си пазят правата, за да работят за доброто на млади-те, на учениците. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, те особено много също внимават да не дават позорен пример за малодушие пред учениците си.

В тази връзка трябва непременно да отбележа, че имащият ново или реформаторско съзнание учител никога не си криви душата, не лице-мери, не лъже, не говори едно, пък да прави друго, смело казва истината право в очите, не съобразявайки се с това кого и доколко ще го заболи от нея; той прекрасно знае, че истината винаги е целебна, тя лекува много рани, вярно, понякога ефектът от действието й наподобява това на хирур-

18

гическия скалпел, да, неизбежно боли, но за сметка на това хирургът със "жестокостта" си спасява целия организъм – изрязвайки разни болестот-ворни тумори. Правдолюбието, наред със свободолюбието са двете здрави опори на душевния строй на мислещия според идеята за едно съвременно и същинско образование учител. Да обичаш правдата и да си изцяло предан на свободата е нещото, благодарение на което може да се осъществи решителен идеен поврат в душата на опитващия да заслужи призванието си образователен деец. Появят ли се тези две доминанти на душевния живот и тъй дълго чаканият душевен поврат вече е настъпил.

Трябва просто да дадеш нещо като обет: повече никога няма да мълча, да си кривя душата, ще бъда верен на истината, няма да се стра-хувам като презрян плъх, няма да постъпвам недостойно, ще се ползвам всеки миг от свободата си; да, няма да харизвам свободата си никому, най-малко пък на опитващия се да ми се меси в живота училищен дирек-тор, имащ манталитета на някакъв си там архаичен и самозабравил се турски бей (отбелязахме не без основание, че турските бейове някога много повече са зачитали човешките права от някои самозабравили се съвременни български образователни мениджъри). Ако се появи това съзнание, бействащите училищни директори губят мигновено ореола си на феодални господари и стават това, което по начало са: овластени чиновници, които имат една-единствена задача – да слугуват на всички нас, дето сме народът, дето сме граждани, именно учителите, учениците, родителите и прочие. У нас е много порочно това изцяло неверно и глупа-во съзнание, че началниците са нещо като "свещени крави" или че са ни нещо като господари; не, не е истина това, началниците, управниците, въпреки привидното им господстващо положение, са всъщност наши слуги, а ние, народът, хората, гражданите, дето уж на пръв поглед сме им подчинените, всъщност сме им господарите.

Знайно е, че при демокрацията народът, демосът, гражданите, човешките същества са същинският суверен, цялата власт е в него, а пък управниците имат за задължение да изпълняват волята на народа, сиреч, да обслужват народа, да му служат, да му слугуват даже. Те в никакъв случай не са наши господари, да, това е точно така, нищо че не го знае и нашият пръв "демократичен", с извинение, лидер, имам предвид г-н Пре-миеро, който е известен с едно съвсем характерно недемократично съз-нание; он, както е известно, без никакво смущение се чувства за нещо като наш господар, дето дава, зема, благоволява да отпусне и прочие, и так далее. Какъвто е он, каквото е неговото съзнание (формирано под толкова благите грижи на някогашния комунистически диктатор на Бълга-рия Т. Живков – в пенсионерския етап на живота му) такива досущ същите негови копия са всички нещастни администратори надолу по веригата, чак докато се стигне до последния директор на най-западналото селско учи-лище; е, ние, гражданите, ние, учителите, сме длъжни да им преподадем

19

този простичък урок: да имате много здраве, но доста, мили наши начал-ници, сте се объркали, не вие сте наши господари, а ний сме господарите, а пък вий сте нашите слуги! Толкоз. Просто е, нали? Лесно е да се каже обаче, много трудно е да се направи, нали така? И, правенето на туй простичко нещо за нашите условия е нещо като най-необходим и дори съдбовен революционен акт; да, иска се революция най-напред в съзна-нията, от която неизбежно ще се породи революция и в постъпките, в делата, в поведението.

Революцията в съзнанията проправя пътя на реформата, без поврат в душите и в духовете, без побеждаване на собственото ни мало-душие в сферата на съзнанията никаква реформа в нищо не може да има, най-малкото пък реформа в образователната сфера. Страхопъзльовци реформи не могат да правят, мижитурките правят само мижитурковщини, за правенето на истински и добри неща се иска известно количество ду-шевна сила и смелост най-вече. Иска се и характер. Значи трябва много да работим по заякчаването на характерите си. Това също се тренира всеки ден. Страхливецът побеждава страхливостта си като набере нужна-та за това решимост и воля. Проблемът, дето се казва, е личностен и психологически. Ако някой има големи трудности в това отношение, нека да ми се обади, мога да му помогна, много да му вдъхна кураж – та да повярва, че не е осъден цял живот да бъде един презрян треперко. Давам от много време (от далечната 1992 г., когато основах своя Център за развитие на личността) консултации по тия проблеми на личностния растеж.

Ще каже някой: човече, стига де, оля се вече, разбрахме, "комп-лексиран" си на тази тема, мразиш горките директори, чиято задача е толкова трудна в днешните "демократични", с извинение, условия! В които всички са пощръклели и искат някаква права без съответните отговорнос-ти. Но прекали с тази тема, разбрахме ти мисълта, давай нататък. Зацик-ли на нея. Забуксува. Зарежи това, дай нещо друго. Има нещо такова, но тълкуването ти не е правомерно.

Проблемът не е мой, а е същностен. Принципен е този проблем, не личностен, не е субективен. Противодействието на феодално-бейската склонност към тирания у училищните директори, огромната част от които са с крещящо недемократичен манталитет е по моя преценка онова камъ-че, което вечно преобръща каруцата на многострадалната ни образова-телна реформа; таман се нагласи да тръгне тази каруца и пак мигновено се преобръща, щото точно това камъче – то по-скоро е цяла скала, цяла канара, а не точно "камъче"! – е подпряло таман и четирите й колелета. Разбира се, има и нещо друго: за директори да кандидатстват хора с демократичен и неавторитарен манталитет, тук също се крие едно раз-ковниче; друг е въпросът, че министерските чиновници зорко бдят да не би някой човек с демократично и реформаторско съзнание да стане учи-

20

лищен директор, щото това може да създаде опасен прецедент; общо взето търсят и намират най-послушни безличности и ги турят за директо-ри, с оглед да имат пълните гаранции, че никаква промяна няма да започ-не, и то отдолу, откъдето е най-опасно да започне. За директори се назна-чават хора, които успешно могат да играят ролята на пръти, забити в колелата на въпросната каруца на образователната реформа; играят ролята на спирачки. Това е положението. Същинска рядкост е някой човек с ярко демократично и реформаторско съзнание да стане училищен ди-ректор у нас. Такива биват надушвани и елиминирани още в най-ранните етапи.

Разбира се, у нас за училищата никакви конкурси всъщност и не се правят, това, дето се нарича "конкурси", са си чисто и просто партийни назначения. Винаги побеждава кандидатът, който е доверено лице на ръководството на съответната управляваща партия, което смирено ще провежда нейната политика. Е, има разни партийни и ченгесарски (мафи-отски) лобита, които се борят за овладяване на всички центрове на власт и съответно на някакви благинки, произтичащи от властта. Те се догова-рят помежду си и си поделят цицките, от които могат да смучат съответ-ните облаги. Като се смени управляващата партия, директорите, назначе-ни от предишната управляваща партия полагат клетва за вярност на но-вата партия и за да докажат предаността си на новата власт, са способни да правят всяка мерзост, която управляващите им наредят. Мафиите се сговарят с оглед "справедлива" подялба на благинките. Рядко в тия борби се стига до открити войни, за предпочитане са тайните договорки.

Такова е положението у нас. Ний нямаме демокрация, имаме мимикрия на демокрация. Пародия на демокрация имаме – и то не само на най-високо ниво, а на всички звена, места, стъпала на йерархията. До последното селско школо господстващите олигархично-мафиотски кръго-ве и кланове (представящи се у нас като "партии", моля ви се!) са си по-делили смученето от въпросните държавни цицки. Толкоз по този въпрос.

Сега стана ли ви ясно по каква причина човек с толкова "непра-вилни" възгледи като моите не може и няма да си намери работа в нито едно държавно училище? Пък макар и като редови учител по философия и гражданско образование. Сега ясно ли ви е защо толкова категорично ме победи в "конкурса" един местен партиен функционер от братската на БСП партия АТАКА – и защо директорът на ОМГ в Пловдив Старибратов назначи без да му мигне окото точно него? Сега ясно ли ви е защо където и да си подам документите тия дни за учител по философия веднага на директора звънят по телефона загрижени другари от съответните властни партийни органи и дават строга директива лицето Грънчаров да бъде елиминирано още на най-ранния етап, а на съответното работно място да бъде назначено еди-кое си наше и доверено, правилно мислещо лице,

21

било другар, било другарка? Толкова по този въпрос, мисля, че очертахме картинката пределно ясно.

Следващия път ще се захвана с наистина нови теми и проблеми. За преподаването, за дисциплината (за нея вече веднъж писах, но още трябва да добавя), за всичко останало. А засега спирам дотук. Казах глав-ното по най-важния въпрос, нямах друг избор, длъжен бях да сторя и това. Нека да ме лаят и хапят кучетата, аз казах каквото трябваше, облекчих си съвестта, за мен това е истински важното.

Хубав неделен ден ви желая, приятна почивка и ползотворни размисли! Ако изобщо сте имали търпението да изчетете тоя толкова неприятен текст. Чао и до скоро!

22

Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто

На вчерашното есе от поредицата си за това как можем да спо-могнем за незабавната промяна в образователната сфера дадох ето какво заглавие: Ний нямаме демокрация, а имаме мимикрия: до пос-ледното селско школо господстващите мафиотски кланове са си поделили смученето от тъй апетитните държавни цицки (такъв беше пълният вариант на заглавието, който съкратих за краткост). Звучи преси-лено, а, какво ще кажете? Нима и за тази толкова бедна, пословично бедна сфера на живота ни, образователната, има апетити от въпросните мафиотски кланове? Дали тук не съм "попресолил супата"? Дали това не е изхвърляне? Ще каже някой: то няма какво да се краде от селските школа, глупости приказваш, Грънчаров, какви мафиотски кланове, какви пет лева – това твоето е вече нещо като параноя! Ако не е истина това, което твър-дя в заглавието, аз ще бъда първият, който най-много ще се радва, че не е така.

Разбира се, у нас държавните служби и особено топлички непро-ветриви местенца, каквито са, да речем, постовете на училищни директо-ри, са явно доста желани от един строго определен човешки тип. А тия местенца, както отбелязахме, се получават пак само благодарение на лични или партийни връзки и протекции. Цяло чудо на чудесата е в наши-те родни корумпирани до крайност условия някакъв човек благодарение изключително на своите ценни личностни качества да получи такъв един пост. Казахме при това, че тук се ценят качества като послушание, вяр-ност на висшестоящите, отзивчивост когато някой другар ти ходатайства и т.н. Корупцията не е подминала и образователната сфера, хайде да има-ме добрината да не си кривим душите и по този пункт, а, какво ще кажете? Нима нашите училища са нещо като островчета в морето от нравствена развала, в които единствено цари здрав морал, добропорядъчност, чове-щина и прочие? Между другото особено вредно е, ще повторя пак, точно в такава една по начало чисто духовна, образователна, възпитателна, личностно-формираща сфера, каквато е сферата на училищата, демора-лизацията да е не по-малко напреднала от останалите сфери на живота ни.

Защото оттук, от сферата на образованието, развалата и зараза-та се разнася навсякъде, инфектират се съзнанията на младите, а пора-женията от такъв един процес са неизчислими, направо са катастрофал-ни. Сега сфащате ли защо дръзвам да поставям този толкова щекотлив и проклет проблем? Не се дължи това на лошия, на долния ми характер, не, причина не е това, че искам да раздухвам скандали, не, няма такова не-що, съвсем друга е причината да поставям въпроси, за които "добросър-дечните" хора предпочитат най-упорито да мълчат. Щото такива въпроси, видите ли, били разваляли "добрия тон". Е, ще си причиним това леко

23

неудобство да минаваме като нарушители на тъй умилителното изискване за спазване на "добрия тон". Макар че, знайно е, по този начин си създа-ваме един опасен имидж, превръщаме се в нещо като шило, дето в торба не стои, като таралеж, който никой не ще да допусне в гащите си, прев-ръщаме се в нещо като трън в очите и прочие. За което трезвомислещите другари-нагаждачи ни отмъщават безпощадно.

Да, ето, аз смея да заявя, че и образователната сфера у нас се владее от една не по-малко жадна за облаги и безцеремонна, потънала в разврат и деморализация мафия, която е трудно да наречем "образова-телна мафия" – по простата причина, че тя по принцип съвсем слабо се интересува от образование, друг е предметът на нейните въжделения. Тя се вълнува единствено от такива благинки като власт, парички, по-добър дял от т.н. "дифиренцирано заплащане", който ще дадем на само нашите най-верни фенове, на най-горещите ни подлизурки, вълнуват я също таки-ва добрини на живота като това да можем да си назначаваме на учителски места само "наши хора", било по партийна линия, било по линия на "вуйчо владика", било по шуро-баджанашка и братовчедска линия, абе изобщо ще правим всичко за да не допуснем "чужд елемент" в нашата образова-телна система; вярно, тук облагите са минимални, но пък няма да позво-лим ненаши хора да се наместят в тази сфера. Особено пък такива, които са по-талантливи, по-кадърни и, опази Боже, най-вече такива, които имат съвест, претендират за морал и прочие опасни личности; то по начало личностите са опасни, а пък да не говорим за това колко са опасни по-талантливите хора, щото нали знаете какво става като някъде сред нека-дърниците се появи талантлив човек? Как какво става, много ясно какво става: мигновено, за един миг блясва некадърността на некадърниците, какво друго, моля ви се, може да стане? За да има мир, за да продължат некадърниците да блаженстват трябва да бъдат посечени без жал именно личностите, именно кадърните, те следва да бъдат принесени в жертва, та блаженстването на некадърниците да може да продължи по възмож-ност вечно.

Сега сфащате ли колко сериозна е тази уж съвсем "незначител-на" психологическа причина, заради която в нашите училища много труд-но, първо, виреят талантливи учители-личности, а второ, никакви промени към добро не са възможни? Взе ли да ви проблясва в съзнанието комай главната причина за това защо в нашите училища и в нашата многостра-дална образователна система не само че няма никаква образователна реформа, но и такава, естествено, по същество не се и предвижда? Е, предвижда се де, що думам пък аз, как да не се предвижда: но се пред-вижда една всъщност само менте-реформа, една не-реформа, една пиш-ман-реформа, която просто да замазва очите, да фърля прах в тях, да успокоява донякъде духовете, да залъгва баламите и балъците. Такова, дами и господа, е положението. Може би и затова г-н Министърът на

24

образованието и науката като поговори и каза доста верни приказки за това, че реформата в образованието била приличала на реформата в гробищата (щото няма поддръжка отвътре!), в един момент сякаш се отчая и млъкна, а нищо чудно да е станал и той поборник за интересите на нашата вездесъща и тъй мощна министерско-чиновническа и дирек-торска образователна, с извинение, мафия, а, как мислите, дали пък точно това не се е случило, което да обяснява защо г-н Министърът даже забра-ви и да говори за тъй опасното нещо, за прословутата реформа?

Леле, как съм подел тази тирада, май доникъде няма да стигна?! И го правя всичко това при положение че обещах повече да не ровя в тази рана, обещах да се захвана с другите въпроси. Май наистина попрекалих, но нищо, то може пък да е за добро. Аз смятам, че в някои рани не само че трябва да се рови без никаква жалост, но и трябва отвреме-навреме да се сипва сол – та да боли още по-жестоко. Белким болката успее някак и някога да разчупи черупката на безчувствеността, благодарение на която толкова много души от нищо не се трогват особено, ами си пребивават най-блажено в застоя и в разрухата – подобно на това както жабите, гу-щерите, змиите, разните други влечуги и най-уродливи чудовища се чувс-тват превъзходно в блатата, в тресавищата, в пущиняците.

Както и да е де, да допуснем, че правя тия непоносими своево-лия неслучайно, а съвсем умишлено, и то с ясна терапевтична цел. Да, защото болната система се нуждае от лечение, както и болният органи-зъм. Макар че целта на това лечение не е оживяването на системата и нейният възход, не, системата по начало е нещо мъртво, което е чуждо на живота по принцип, системата просто, подобно на трупа на покойник, трябва да бъде изнесена (с оглед да не смърди при разложението си), да бъде погребана, пък после, на чистото място, могат вече да се появят някакви кълнове на новото, на жизнеспособното, на самия живот, на сама-та жизненост.

Аз лично не смятам, че трупове могат да бъдат реанимирани, то-ва е невъзможно, в такива чудеса, простете, изобщо не вярвам. А всичко онова, което у нас минава за "реформа", е насочено към постигането тази по принцип невъзможна цел: да бъде оживен покойникът, трупът да за-почне да мърда или дори да стане и да започне да върви; да вампиряса прогнилата и мъртвородена система – в такива неща аз, простете, не вярвам. И не това е реформата, тя явно не се свежда до реанимацията на трупове, чието място е при това не в моргата, а директно на гробищата.

Не знам дали си спомняте, между другото казано, но имаше ре-портаж по една телевизия, където даваха как в моргата в хладилно поме-щение складираха десетки трупове на умрели хора, които, видите ли, поради някакви бюрократични спънки нямали били нужните документи да бъдат погребани! И с десетилетия, представяте ли си, държали някои от тия зеленясали вече трупове в чували в тази "вещерица", както работещи-

25

те в моргата били нарекли въпросното кошмарно помещение! Да, това нещо се случва в наше време поради бюрократични абсурди, не е измис-лица, простете, но нещо подобно, чини ми се, се случва и с тия опити да бъде реанимирана и нашата отдавна умряла социалистическа командно-директивна и репресивна, авторитарна и тоталитарна система на бюрок-ратичното държавно образование и училище. Толкоз по тоя пункт, мисля казах вече предостатъчно. С какво ли да се захвана сега?

Аз имах първоначална идея с тия писания да мога да мотивирам позитивно, в полза на незабавната промяна и реформа колкото се може повече хора, било учители, било млади хора, ученици, било даже родите-ли, те да се ентусиазират, да осъзнаят силата си, да почувстват шансове-те си да се избавят от толкова унизителното си положение, а какво излезе в крайна сметка? Май точно обратното излезе, а, дали пък съвсем не ги обезнадеждих тия хора? Казах, позволих си да кажа някои горчиви истини, дали те не предизвикаха гримаса на отвращение, дали вместо да импул-сирам повече хора за непосредствена работа в полза на промяната аз да постигнах точно обратния резултат, именно да ги уплаша, да ги обезсър-ча, да ги разочаровам?

От една страна вероятно е така, но от друга, позволете ми да допусна, изглежда не е. С илюзиите от какъвто и да е род изглежда е време да се разделим. Хем от една страна е лесно човек да промени съзнанието и поведението си, стига душевният поврат да е настъпил, хем от друга страна обстоятелствата наоколо са така тежки, че без борба, без жертви, без усилия нищо няма да стане; да, ще се наложи да участваме в ужасни сблъсъци, в които се борят неравни сили, ще трябва да понасяме и много удари, да, всичко това би следвало да го очакваме, няма смисъл да се преструваме, че даже и не се досещаме за такива неща. Реализ-мът по моя преценка в случая е за предпочитане пред вятърничавия идеализъм, който не отчита ужасните конкретни условия, разположението на силите ЗА и, респективно, ПРОТИВ промяната, стига да имаме пред-вид една същинска, истинска, дълбока, некамуфлажна, нетрафаретна промяна. Затова ми се струва, че ако заложим на реализма, и то на без-пощадния реализъм, съвсем няма да сбъркаме, напротив, можем да спечелим в крайна сметка, това е също така и по-достойно, вместо да се самозалъгваме, че нещата са лесни; миражи в случая не са ни необходи-ми, напротив, те са и вредни. Тя промяната, към която се стремим, в коре-на си съдържа ето тия принципни неща или моменти:

– съобразяване с онова, което животът и съвременността искат от нас;

– да се променим означава да успеем да се самоочистим (в мис-лите и в делата си) от всичко онова, което е противно на живота, което пречи на живота, което е чуждо на духа на времето, в което живеем;

26

– реалистично, оплодено от реализъм съзнание ни е нужно, в противоположност на илюзионизма, в който пребивавахме десетилетия, вярвайки в догмите на манипулативното, несвободно, враждебно на живо-та образование и възпитание, незачитащо правата на суверенната човеш-ка личност;

– тия всички догми на това същото анахронично и ретроградно образование и възпитание, игнориращо личността, би следвало без по-щада да бъдат развенчани;

– тук именно е разковничето, освободим ли си съзнанията от тях-ната власт, тогава ще видим всичко в съвсем нова светлина, именно трезво, здраво, реалистично;

– изисква се, както съм посочвал в книгите си за промяна в обра-зователната сфера, една съвършено и принципно нова философия и стратегия на образованието;

– постепенно трябва да се роди цяла една общност от хора, вяр-ващи в устоите (ценностите, идеите) на такова променено из основи съз-нание, а всичко започва от душевния поврат, който трябва да изживее отделната личност;

– обикновено в началото ще има индивидуални актове в защита на своята свобода и достойнство, с които отделната личност започва своя личен бунт, повежда своята нелека борба за еманципация;

– около такава една даваща пример личност е съвсем правомер-но да се очаква да се образува кръжец от хора, които мислят по новому, вярно, у нас сеирджийството е на висота, но въпреки всичко борбата на всяка една отделна личност за свобода и достойнство в образователната сфера няма как да не породи съответните копнежи към свобода и в души-те на околните хора;

– личният пример е това, което ще подтикне и други хора да за-почнат да се увличат в правенето на промяната; разбира се, ще има и период, в който тия първи борци за свобода в образователната сфера са твърде самотни; удържат ли да не се откажат в този период, вярваме, че в един момент бентовете ще се отприщят;

– във всяка посока човек просто трябва да започне да действа по новому, по нов начин; общо взето новото винаги в някакъв смисъл е про-тивоположно на старото, то е негова алтернатива;

– да, наопаки на общоприетото трябва да се действа във всяка една посока, примерно осъвременяване на преподаването, нови, прин-ципно различни, именно демократични отношения в училищната общност, ново, демократично и либерално съзнание, нов морал, надмогващ повсе-местната деморализация, съвършено нови правила, подходи, начала и т.н.;

– стремежът към новото, към различното, към личностното, към ярко човешкото – това, по моя преценка, е нещо като ядро на толкова

27

жадуваната промяна; трябва да надмогнем боязънта, недоверието към новото, да победим толкова естествените безпокойства пред неизвест-ностите на свободния и отговорен живот;

– и така нататък, в този дух могат да се изброят още много мо-менти, но нека сега-засега да спрем дотук.

Спирам в момента дотук, понеже пак ми се налага да ставам да се подготвям за излизане. Днес пак ще ходя по разни училища, ще пода-вам документи за учителско място, ще участвам в разни ритуални събе-седвания, в които за мен е много интересно как разните директори ме възприемат, доколко успяват да потиснат любопитството си към моята персонална история и борба.

Примерно случи ми се нещо такова: една директорка (позволете ми да не казвам засега на кое точно училище) явно беше предупредена, че съм крайно особен човек, който при това има блог и пише по тия въп-роси, та тя беше изключително любезна с мен, зададе ми няколко инте-ресни въпроса, с оглед да не излезе, че създава впечатлението, че само симулира въпросното "събеседване", един вид да излезе, че сякаш наис-тина провежда сериозно интервю. Имаше няколко интересни възлови момента в случилото се в директорския кабинет, където имаше и други членове на комисията; примерно стана дума за това, че съм носител на най-висшата учителска квалификация не откога да е, а от далечната 1995 г., същевременно съзнанието на директорката трябваше да асимилира, че съм уволнен, и то по тъй превъзходния параграф "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било качества да бъде учител"; и като капак на всичко аз все пак имам стаж в тази същата образователна система, и то стаж от цели 32 непрекъснати години! Раз-бира се, като осъзна едновременно тия всичките неща, в съзнанието й, както си личеше, се появиха ред въпроси, които обаче тя се принуди да потисне; как е възможно всичко това, моля ви се, какво става тука – аз така разчетох гримасата на лицето й? Доста симпатична гримаса все пак, гримаса на мислещ човек, аз обичам тия гримаси.

Е, разбира се, директорката явно пак беше информирана от съ-ответното място ("от там, където трябва", по думите на философа Хегел) за това що за личност е моя милост, но изглежда все пак, за благоприли-чие, й се наложи да изобрази въпросната гримаса на лицето си. Дали пък всички документи, доказващи опита, стажа и квалификацията ми не са... фалшифицирани, и това може да си помисли човек, защо пък не, какви ли неща не стават в наше време?! Второ, въпросната директорка също така не можа да скрие удивлението си от списъка със заглавия на моите книги, това още повече, очевидно, я стресира: какъв е този човек, моля ви се, нима може да е нормален човек, който иска да бъде "прост учител", пък има толкова много трудове, на които биха завидели сума ти университетс-

28

ки професори, хей, хора, има нещо нездраво в цялата тази работа! – четеше се в погледа на въпросната директорка. Наложи се моя милост да каже нещо, за да разсее пороя от недоумения, който беше обзел съзнани-ето й. Произнесох кратко слово, с оглед да спомогна някак да се развърже възела, в който се беше заплело нейното нещастно съзнание.

Разбира се, през цялото време имах, кой знае защо, чувството, че присъствам на един театър, съвсем наскоро се бях опарил от скандал-ния случай в Образцова математическа гимназия, където също се прове-де фарсът "събеседване", а пък после директорът най-безцеремонно си назначи оня партиен функционер от партия АТАКА, за което му беше наредило не само съответното висше партийно ръководство, но и властни хора от самия инспекторат! Да, това се случи съвсем наскоро, как да имам вяра, че нещо и в този случай ще бъде различно?

Директорката изслуша речта ми (няма да кажа какво точно бла-говолих да й кажа), беше хем фрапирана от това, че толкова устат е този претендент за даскал, хем пък й се видя доста чудновато да говори откри-то за неща, да които други хора се страхуват даже да шептят; абе явно не е с всичкия си този чудноват господин! Като капак на всичко най-отдолу в своята "професионална автобиография" бях писал, че водя свое авторско предаване в Пловдивската обществена телевизия, именно предаването "На Агората...", това вече й дойде прекалено, тя попадна на този детайл най-накрая, поради което не се сдържа да постави ребром въпроса: "Ако все пак съдът Ви върне на работа в ПГЕЕ-Пловдив, Вие там ли ще пред-почитате да се работите?". За изненада на директорката аз проявих пълна откровеност и й казах, че дори и съдът да ме върне, предвид отношенията ми с директорката на въпросното учебно заведение аз предпочитам дори и съдът да ме върне на работа да не работя вече в ПГЕЕ-Пловдив, защо, от една страна, отмъстителната директорка пак ще прерови ако трябва цялата земя, но пак ще намери причина да ме уволни колкото се може по-скоро, пък освен това не ща повече да плащам със здравето си за тия толкова неприятни ми борби. Директорката кимна с разбиране и ми даде знак че мога да си вървя.

Та ето, сега давам знак и на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, ко-ято вярвам чете най-внимателно блога ми всеки ден: преосмислям неща-та, склонен съм да променя позицията си, но нека първо да видим какво ще реши Върховният касационен съд. Ако ме върне, с оглед директорката да си царува до пенсия, аз може и да се въздържа да се връщам, но ще видим тогава какви преговори ще проведем с нея защото имам и една друга скрита надежда: в резултат на изминалото време и на проведените съдебни битки, кой знае, нещо може пък да се е променило в нейното съзнание?! Може да е разбрала какво дръзна да стори, знам ли, хората винаги имат шанс да се променят, като философ много добре зная това. Тя можеше, ако промяната беше настъпила, да спре да води абсурдния

29

(за нея) съдебен процес, можеше отдавна да признае съдебното решение, да спре да обжалва, да се примири със злата си несрета да има един демократично мислещ учител до себе си, но ето, това още не се е случило явно, промяната още не е настъпила; но знае ли се, тя може да настъпи във всеки миг. Божият глас в душата на всеки човек, наричан съвест, винаги се обажда и ни казва най-доброто; аз не мога да разбера как живе-ят хората, които не слушат това, което съвестта им говори, как живеят хората, които имат дързостта да се изправят срещу самия Бог. Защото добре е известно, че самият Бог държи точно на тия неща, държи на спра-ведливостта, на правдата, на разумността, на доброто, на правото.

Бог никога не би подкрепил някакви глупави страсти, било женс-ки, било мъжки, не би подкрепил маниите за власт на някакви хора, не би се солидаризирал с омразата към личности само защото тия личности, видите ли, ни превъзхождат и т.н. Та аз, бидейки философ, съм заложил точно на тия неща, които са непоклатими, заложил съм на правдата, на правото, на справедливостта, на доброто, на разумното, на човещината, на всички ония вечни ценности, в преклонение пред които ме е научила философията. И по тази причина смятам, че Бог би ми помогнал, нещо повече, усещам, че ми помага, ето, слава Богу, въпреки преживяното, все още съм не само жив, но и, благодарение на толкова великодушния Бог, все още имам сили и да пиша, и да си върша другата работа, да препода-вам, да общувам с какви ли не хора, в това число и с младите, с ученици-те. Моята борба не е в името на някакви суетности, властнически ламтежи и прочие, а е за исконните ми човешки права, на правото ми на труд, което биде така грозно потъпкано от самозабравила се администраторка; ето за такива толкова прости и естествени неща се боря, за своята личност и достойнство, поругани съвсем несправедливо, се боря. По тази причина вярвам, че Бог ще направи даже невъзможното и ще помогне на някои хора да осъзнаят най-сетне какви колосални и непростими грешки са направили.

А като се породи този тъй желан поврат в душите на тия страда-щи хора – който поругава разума и правдата той неизбежно е много стра-дащ човек, стига да не е урод де, а да е все пак човек! – които толкова ми навредиха, на тази основа, убеден съм, всички други трудности могат да бъдат преодолени. Спирам дотук, че май пак прекалено много писах тази сутрин.

Желая ви хубав ден и ползотворна работна седмица! Да видим дали и на мен през тази седмица ще ми се усмихне щастието да си наме-ря работа, щото така не се живее, страшно е жив човек да бъде обявен без замисляне за ненужен, за излишен. Аз искам само това – да докажа, че не съм излишен и ненужен – нима толкова много искам, а, кажете, отговорете ми сега?

30

Да, обаче ето, служители на бесовската система ме обявиха за съвсем излишен и ненужен, обявиха ме за вреден, сториха това, водени от някакви свои несмислени страсти; така не може, така не дават никъде, така не стават тия работи, другарки и другари, да имате много здраве от мен, но тая вашата няма да я бъде! Не ми вярвате ли? Ще видим, то скоро ще се разбере всичко, аз пак съм оптимист, кой знае защо? Може би Бог ми дава тая вяра, която ме крепи, не знам, но съм благодарен с цялото си сърце на Този, който още ме крепи и ми дава живот!

Ето, и вие благодарете на Бога за себе си, позволявам си да ви кажа това, пък и нека да правим на тази основа нужното да заслужим Божието благоволение! До скоро!

31

Бъдете правдолюбиви – и ще възлюбите и свободата!

Продължавам писането, записването на своите разсъждения по темата "Проект за незабавна реформа на необразованието", които вече образуваха една поредица, която възнамерявам да оформя като нова книга; на есето, написано вчера, дадох заглавието Съвестта винаги се обажда и ни казва най-доброто. С него фактически апелирам за нещо като нравствена революция, която би следвало, по идея, да е сърцевина на многострадалната образователна реформа или промяна. Да, духовна, нравствена революция ни е необходима, необходимо ни е очистване, стъпване на чисто място, върху здрави нравствени устои; без смело пора-зяване и надмогване на страшната деморализация, която се шири нео-безпокоявано, нищо съществено няма да бъде променено.

Моята диагноза наистина е следната: възелът, в който са се зап-лели всички проблеми и който трябва да бъде ако не разплетен, то поне разсечен, има дълбоко нравствено естество; излиза, че деморализа-ция се нарича болестта, чиято същина тук, в тази поредица се опитвам да изявя. А деморализацията се подхранва от личностен дефицит, от разгула на едни деперсонализирани, обезличностени, обезчовечени от-ношения, подхранвани единствено от криворазбрания интерес, от ламте-жа, от ползата, от келепира, от тарикатлъка, от далаверата, от безчестие-то и пр., т.е. от човешката деградация, от бездуховното съществуване, свеждащо се до това да плюеш без капка угризения върху всичко истинс-ко, чисто, свято, добро, духовно, човешко и пр. Апелирам точно това нещо най-вече да се разбере и проумее, благодарение на него всичко останало може да отиде на точното си място – защото тук става дума за водещ ориентир, показващ ни вярната посока.

Преди да пристъпя към своя анализ на някои от останалите важ-ни въпроси искам да добавя един емпиричен щрих, взет пак от непосредс-твения жив живот, от всекидневието. Тия два плана, знаем, в моите текс-тове напоследък се разгръщат паралелно, синхронизират се в едно уди-вително единство. Аз не пиша в тази поредица от есета някакви грандо-мански високомерни теоретични премъдрости, изсмукани "от пръстите", а разказвам само онова, което сам дълбоко съм преживяла, почувствал, осъзнал. Всичко в тия мои есета е извлечено от опита, от живота, то не е абстрактна конструкция, а има предимството на жизнената достоверност. И на непосредствената житейска правда. Повратът, към който се стремим в сферата на затъналото в толкова коварни проблеми българско образо-вание се свежда, от друга страна погледнато, и до това да разрушим някак всички ония стени, които ограждат нашите училищни общности от "стихията на живота" и от естеството на човешкото, да направим нужното за оживотворяването и очовечаването на отношенията в тях. Другояче казано, да прочистим и да проправим пътищата на свободата, по които

32

най-сетне следва да тръгнем съвсем уверено, с подобаващия за това ентусиазъм. Та ето сега, след като сложих тия най-важни акценти, и оня фрагмент, взет непосредствено от самия живот, който ще даде тъй пот-ребния колорит на моето изложение.

Аз писах в предишното си есе как разговарях с една директорка, в чието училище също подадох документи, кандидатствайки за учител по философия и гражданско образование. Да доразкажа края на тази исто-рия, мисля, че си заслужава. Също така вече може да назова и името на това училище: ПГМТ "Проф. Цв. Лазаров", в град Пловдив. Това "ПГМТ" е "професионална гимназия по механотехника". Случайно и в него овакантя философското учителско място, е, аз се явих като кандидат. Нали се сещате, според вече казано, как завърши, как изобщо можеше да завърши и този епизод в моята нескончаема тазгодишна одисея?

Разбира се, сещате се как може да е завършило всичко, разбира се, не мен назначи директорката, но тук има един интересен щрих. Аз всъщност и за него най-вече реших да пиша по този въпрос. Щото другото се знае. Всички до един директори на гимназии, в които се явявам после-дователно като кандидат за учителско място по философия, сякаш са длъжни да ме елиминират непременно. Интересни са обаче нюансите в това тяхно героично усилие. И ето тук обещания интересен щрих: вчера в късния следобед ми се обади по телефона лично директорката на това училище за да ме уведоми, че не аз съм избраният за назначение човек, представяте ли си? Работата е там, че обикновено се обаждат на оня, когото са решили да назначат, а не на оня или на ония, които са решили да не назначат. Като ми каза това нещо, директорката го каза с глас, в който се съдържаше нещо като съжаление, аз поне така го почувствах. Отвърнах й: да, разбира се, аз знаех, че не мен ще назначите, но защо изобщо ми се обаждате в такъв случай? Директорката замълча, явно някаква мисъл терзаеше съзнанието й, но не намери смелост да я изкаже гласно. Наистина, за какво пък ще ми се обажда, какъв е смисъла лично тя да ме извести, че съм провален? Нима този неин жест е просто нещо като проява, израз на съболезнования? Или пък изява на човещина?

За да фрапирам съзнанието й аз добавих в тази пауза следното: аз знам, че са ви строго наредили да назначите не мен, а някой "удобен" кандидат или наш човек; зная, че са ви разпоредили да ме елиминирате, но аз държа да ви кажа, че ще си защитя правата, няма да се примиря да бъда така безогледно дискриминиран. Директорката пак замълча, нищич-ко не можа да каже, не успя да реагира никак, а само промълви: "Всичко добро!". Даже не се впусна да се оправдава, да ми противоречи, ето това мен лично ме порази. Тя не си позволи да ме излъже. Директорът на Образцова математическа гимназия Старибратов пък още мълчи гузно и също няма какво да каже по повод на мое протестно и изобличително писмо лично до него. Знаете, той получи нареждане да назначи партиен

33

функционер на братската на БСП партия АТАКА, да, бивш зам.-кмет на район в Пловдив от АТАКА и най-доверен човек на РИО-Пловдив (който още се води на сайта им, че е "Старши експерт по обществени науки и гражданско образование") вече ще преподава философия на учениците от ОМГ! Каква голяма чест за тях, а?! По-голяма чест за тях би била само ако лично фюрерът на АТАКА Сидеров им стане даскал по философия, пар-дон, по богословие, щото въпросният фюрер вече има образование по теология. Апропо, Михаил Казанджиев се казва това лице, в инспектората телефонът му има ето този номер 032-63-18-42, ако искате, можете да му се обадите и лично да го поздравите за героичния жест да се откаже от партийно функционерство и да се посвети на философията, на идейното и личностното развитие на младите. Но да оставим него, ето как вчера интересно се държа директорката на "механотехникума", както това учеб-но заведение е по-популярно – защо ли се държа така, какво издава това нейно поведение? Аз мисля, че нейното поведение говори много.

То фактически е признание, че някакви много влиятелни властни сили са се намесили и дирижират поведението на училищните директори, имали злата несрета да им се наложи да обявят тази есен учителско място по философия, на което може да кандидатства моя милост. Защо директорката лично ще ми се обажда да ми съобщи, че не аз съм назна-ченият ако това не е израз на неин безсъзнателен опит да снеме някак от себе си отговорността за принудителното решение? Между другото аз добре зная, че и директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която именно проведе една злостна кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател с оглед да сътвори все някакви "основания" та да може "законно" да ме уволни, също не действаше в тия свои себеотрицателни действия по своя воля, тя също действаше по нареждане отгоре. Самият факт, че са прекалени рисковете за едно такова странно поведение до-казва такава една теза; защо на нея й беше нужно да си навлича толкова главоболия, да има проблеми с правосъдието и пр.? Явно са й наредили, а кой именно й е наредил, това вече е лесна логическа задачка. Моя ми-лост освен че е политически блогър е също така и горещ привърженик на демократизацията на българското образование. Нека всеки разсъди сам кои може да са ония сили, на които моята персона е станала нещо като трън в очите. Респективно тия сили са склонни да разглеждат като бащи-ния не само родната образователна система, но и държавата като цяло. Мисля, че ви помогнах достатъчно сами да разгадаете лесната загадка.

За мен обаче в цялата тази история е интересен най-вече този момент: да събирам доказателства, че срещу мен се води такава една безогледна дискриминационна кампания та да мога да изложа тия факти в съответните правозащитни държавни органи. Включително и в европейс-ките такива. Ако бяха поне малко по-умни тия сили, отдавна щяха да мирясат, но ето, явно те страдат от жесток умствен дефицит. Те добре

34

знаят, че аз току-така няма да капитулирам. Самият факт, че пиша за тия всичките неща в блога си ги изобличава предостатъчно. Малко акълец се иска да проумееш: за да спрат изобличенията, спри с преследванията, на които си подложил човека, в случая моя милост. Ясно е, че няма да капи-тулирам без борба до последно. Аз правата си – човешки, преподавателс-ки, конституционни, граждански и пр. – няма да оставя да бъдат поругава-ни безнаказано по този арогантен начин. Интересно е, че е куриозно това безогледно игнориране на моята кандидатура за учител по философия и гражданско образование във всички до едно училища, в които подадох и подавам още документи. Кандидатурата ми, спор няма, е силна. Те нямат правно или каквото и да било основание да ме пренебрегнат толкова грозно. Повтарям, ако имаха малко акълец тия сили, дето дирижират дискриминационната кампания срещу мен, отдавна щяха да си затворят очите, щяха да преглътнат неприятния хап и отдавна вече да бях назна-чен на учителско място в някое училище. Но ето, въпросните сили не мирясват. От което съдя, че насреща си имам не разумно мислещи хора и сили, а нещо като бесове, овладени от дива злоба и от тъпа отмъстителна страст.

Изцяло ирационално е това поведение. Интересно е обаче какви ще са ония оправомощени органи, които да се заинтересуват от репреси-ите и от дискриминацията, на които съм подложен в нашето свидно евро-пейско и тъй демократично, да се изразим така, отечество. Има ли изобщо такива органи у нас или трябва директно да се обръщам към европейски-те такива? Когато някой някъде каже или напише, че нашата страна се управлява от мафия, че у нас мафия и държава са едно и също нещо, моля ви, обърнете внимание на думите му, този човек не говори празни приказки. Ето, аз ви давам сега потвърждение, взето от самия живот, за правилността, за верността на една такава констатация.

Точно така е, мафията у нас си има държава; ченгетата у нас ди-рижират положението в тази наша многострадална държава. Ние, гражда-ните, трябва да отвоюваме страната и държавата си от мафията, нали така се говори понякога на митингите? Е, това не е някакъв абстрактен лозунг, това е непосредствена потребност на борбата ни за самосъхране-ние. Аз разказвам моя случай толкова детайлно не защото, примерно, "съм мръднал", не за да се правя на интересен, а по съвсем принципни подбуди. Искам да ви покажа непосредственото, конкретно действие на някои механизми, които опорочават и тровят всеки ден битието ни. Лич-ностно и общностно. Блазе на ония, които имат толкова дебели кожи, че нищо не усещат! Блазе и на ония, които така добре са се вградили в сис-темата, че нищо друго не правят освен да паразитират, освен да смучат жизнена сила от обществения организъм.

Сега сфащате ли защо общностният ни живот е така изнемощял, че повече от това не може да бъде? Сфащате ли сега защо сме най-бедни

35

и най-нещастни? Сфащате ли защо мафиотският октопод така жестоко е парализирал общностния живот, че никаква, че каквато и да било промяна у нас е съвсем невъзможна? Всичко у нас е прогизнало от корупция, от нравствена развала, от разврат, от пороци, от разруха, от фалш, от лъжи, от лицемерие, от гнусни тарикатлъци и далавери. Тия неща, тия горчиви истини е крайно време да бъдат разбрани и осъзнати от колкото се може повече хора. Ако трябва по тази причина всеки ден ще пиша все за това.

Защото когато на един човек му говориш общи приказки за ко-рупцията, за мафията, за деградацията, за парализирането на живота у нас, той едва ли ще се впечатли, всички у нас съвсем основателно са обръгнали вече от това банално, блудкаво, опротивяло на всички говоре-не на общи приказки. Но когато разказваме на този отделно взет човек конкретни истории, в които съвсем конкретни човешки същества страдат и плащат жестока цена заради това, че са имали неблагоразумието да ста-нат трън в очите на въпросните ретроградни мафиотски сили, нищо чудно нещо да прищрака в душата на този човек, може да прищрака и в мозъка му, тъй да се рече, където си иска да прищрака, важното е обаче да проб-лесне тъй потребната искрица на разбирането. А хората разбират едва когато в душите им нещо се развълнува, когато, инак казано, почувстват със сетивата си даже неправдата. Докато не са почувствали със сетивата си неправдата, несправедливостта, жестокостта на арогантните крепители на отчайващото статукво, промяна никаква в душите на тези хора не може да има.

Два са начините да се случи, да стане този решителен и тъй пот-ребен ни, бих казал съдбовен поврат: или сам всичко непосредствено да си го преживял, или някой, който всичко това го е преживял, да ти го раз-каже така подробно, че да почувстваш истината така, сякаш всичко ти самият си преживял. Аз затова пиша всеки ден тия мои "лични истории", благодарение на които станах вече противен дори и на най-близките си приятели. Всички общо взето всеки ден гледат, че продължавам да пиша все за тия неща и си викат: горкият, колкото повече рита в ръжена, толко-ва повече страда, толкова повече го боли, защо ли не проумее, че трябва да престане? Сам в тази борба нищо няма да постигне, а само ще погине, но ето, не му идва акъла да престане, да капитулира, да се примири. Явно така си мислят всички. Дори и най-близките ми приятели не само че си го мислят, но дори и загрижени ми го казват. Спри, човече, ще погинеш от тия борби, мирясай, пък може един ден да ти простят! Моли за пощада, не си в позицията да се бориш, нима ти останаха още сили?! Подобни неща ми казват всеки ден.

Нека да си мислят, нека да говорят каквото си искат. Аз пък съм решил да дам пример, че един отделно взет човек, дето се казва, може да бъде ужасно шило, което не само че не стои кротко в торбата, но и може доста сериозно да боде. И да предизвиква дори болка. Макар че е разум-

36

но да се запитаме: а могат ли изобщо да изпитват някаква болка тия тол-кова безсърдечни души?

Едва ли могат да изпитват болка. Но аз не ща да предизвиквам болка точно в техните души, такава свръхзадача не ща да си поставям. Аз чудеса не мога да предизвиквам. На мен ми се ще да спомогна с каквото мога нещичко да "прищрака" в душите на съвременниците ми. Ще ми се да осъзнаят някои прости истини, да ги почувстват дори с цялото си съ-щество. Защото истината е това, което освобождава, което ни прави сво-бодни. Една истина, осъзната от човека, може да промени из основи не само съзнанието му, но и живота му. Да, истините, идеите имат тази сила, имат този велик потенциал, те могат това, което нищо друго не може. Истината може да предизвиква нещо като земетресения в душите, благо-дарение на които всяко нещо ще си намери точното място. Този е пътят, по който трябва да вървим: необходима ни е нещо като революция на истината, на правдата. На правдата на живота, която да възопие срещу несправедливостите, спрямо разрухата, спрямо разврата, спрямо пълната деморализация в съществуването ни, която ни тресе. Да, революция на правдата и на доброто, морална революция ни е потребна. Не зная дали знаете, но истина и добро са нещо като двете страни на една и съща монета. Ако не го знаехте, ето, казвам ви го.

Спирам дотук и днес. Не мога сега да започвам някоя конкретна тема или проблем, както обещах. Ще дойде време и за това. Всяко нещо с времето си. Та значи, да повторя, онази същата директорка на "механо-техникума" вчера сякаш ми се извиняваше, но ми каза, че била назначила друг, вероятно "много по-достоен", нищо чудно да е и по-напреднал във философията от мен, да е по-кадърен, да е по-добър, абе изобщо са успели да намерят някое пълно съвършенство за учител по философия в това училище! Аз все не ставам, все изкачат по-достойни и по-удобни, респективно, кандидати, кое ли е по-точно онова, което на мен ми липсва, та да дръзне някой директор все пак да ме вземе на работа?

Аз добре зная, че нито един директор няма да се осмели да ме вземе мен за учител по философия в повереното му училище. Аз това нещо го заявих още преди кампанията за назначаване на учители. В пис-мо до самия министър го заявих. Даже и отговор получих, от МОН, знаете, "ми съчувстват" на тъй неприятната ситуация, ала нищичко, милите, не могли да направят. Измиха си благоразумно ръцете и ме оставиха в ръце-те на... хиените, дето ме ръфат колкото си искат. Интересно е да разбера дали някой от отговорните в йерархията фактори ще осъзнае, че не този е пътят, че този път не води доникъде, че нищо няма да постигнат, вървейки по този път, а само ще загубят. И много ще пострадат в крайна сметка.

Да, просто така с човек не бива да се постъпва, (не)уважаеми дами и господа фактори от сферата на образованието и възпитанието на нашите деца! Това поне можете ли някога да осъзнаете?! Можете ли

37

изобщо да почувствате, до осъзнаете що всъщност правите?! Що сте дръзнали да правите – ето това поне можете ли някога да осъзнаете?

"Отче, прости им! Те не знаят що правят!" – нали си спомняте тия думи на Спасителя, казани в ужасните обстоятелства на Неговата Голго-та? Те са по адрес на ония, които тогава усърдно са се гаврили с нашия Спасител. Тия истории, които са описани в Евангелието, се случват обаче всеки ден нейде около нас, там е работата, че сме си загубили сетивата да ги разпознаваме. Е, това поне да ви пожелая освен, а, какво ще каже-те?

Обичайте истината, вдъхновявайте се от правдата, живейте спо-ред нея, борете се за тържеството й. Истината ни прави свободни, само тя може да постига такъв колосален резултат. Нищо друго не може онова, което истината и правдата могат. Да, бъдете правдолюбиви – и ще въз-любите и свободата. Това са двете условия да бъдем човеци в истинския смисъл. Човеци, не зверове да бъдем. Това е назначението на човеците. Нито зверове, нито други някакви животни ни е позволено да бъдем. При-мерно не е позволено човек да бъде нещо като плъх. Или като говедо. Или като овца. Или като прасе. Тия неща са ни строго забранени. За нас, човеците, са строго забранени. Не че горките говеда, овце и прочие са с нещо виновни, да ни прощават, че ги използваме тук за примери. Човекът може да бъде човек обаче само ако не се отказва всеки миг от човешкото у себе си – и от човещината.

Сега се сещам нещо, което искам тук да добавя, нищо че бях тръгнал да си ходя, връщам се за малко, тъй да се рече. На тия, дето са се загрижили сега аз съвсем да не мога да си намеря работа и затова на всеки директор на училище, където аз подавам документи, се чувстват длъжни да звъннат по телефона и да му кажат, че се налага да назначи който и да е друг, ако трябва да е самият филанкишия, но само да не е Ангел Грънчаров, та на тия мои тъй усърдни "доброжелатели", които се представят при това за много, видите ли, "морални", аз в техните очи, представяте ли си, съм бил "много лош човек", един вид искат да се пред-ставят че страшно много държат на морала, тям значи искам да кажа следното: много е изродено, драги ми мой доброжелатели, вашето поня-тие за "човещина" и за "морал". Нещо много сте се объркали. Не е добро, не може да е добро, да речем, това, за което си мечтаете, а именно: аз да остана завинаги без никакви средства за съществуване и да умра от глад, ето това, което искате да ми причините, няма нищо общо нито с морала, нито с доброто, нито със справедливостта.

Аз не съм бил, по вашата представа, човек, а вие сте човечни, искайки да ми причините това, и то не само на мен, но и на моето семейс-тво, да, искате да уморите и семейството ми – тази ли е вашата представа за "добро"? Това ли, моля ви се, е доброто според вас? Аз съм бил лош, вие сте добри, така ли? Вие искате да ме убиете, водени от изродената си

38

представа за "добро", но вашата представа, простете, няма нищо общо нито с доброто, нито с човещината, нито с морала. Много сатанинска е вашата представа за добро и за справедливо, другарки и другари уродли-ви "моралисти", ето това искам само да ви кажа. И недейте да си мислите, че Бог някога ще ви прости гаврите, които си позволявате да ми причини-те. Не си правете сметчици, че някога и самия Бог ще можете да подкупи-те – за да се отървете от греховете и вините си. Всичко можете да напра-вите, но само на тази грешна земя, а там, когато застанете пред Бог, ни-какви тарикатлъци няма да ви помогнат. Ето и това бях длъжен да ви кажа, та да не си мислите, че сте много хитри – и че можете да надхитрите самото битие. Нямате този шанс, от мен го знайте това. Поне това науче-те от мен, друго ако не можете – или ако не искате.

Аз съм учител, ето, и това си позволявам да им кажа на тия дру-гари. Такава просто ми е работата, върша си работата, изпълнявам си дълга. Да не си мислят, че наистина са много хитри. Сега спирам вече дотук, нищо че ми се въртят още мисли в главата. Ще си ги щрихирам за да не ги забравя и другият път ще започна от тях. Та значи, другарки и другари доброжелатели аз освен много лош човек съм също така и много лош философ, тъй ли? Имам титлата "най-лош философ в Пловдивска философска губерния", госпожа инспекторката ми даде тази безценна титла. Тя, тази драга другарка-госпожа заяви това пред самия съд, тя значи не била срещала в живота си по-лош философ от мен, въпреки че била обикаляла много училища! Тия бяха точните й думи пред съда. Както и да е. Забъркаха и тя, и нейната приятелка от ТЕТ-Ленин такава превъз-ходна каша, че ето, виждате сега до какви ексцесии се стига тия дни по училищата.

Но аз ще продължа да ви описвам всичко, та да се знае. Вие, съвременниците, сте обръгнали дотолкова, че може и изобщо да не се трогнете (мълчите като плъхове обикновено, нищо, мълчете си!), но по-томците един ден, убеден съм, може и да се трогнат като разберат в какви подли времена сме живели.

Дали ще се трогнат, а, как мислите? Не знам. Тяхна си работа. Както и да е. Чао и до скоро!

39

Безчовечността може да бъде победена само с колкото се може повече човечност

Почна се да се шуми за училището и образованието из медиите

във връзка с наближаването на началото на новата учебна година. Ще се пошуми малко и после пак ще забравим за дълго за тия неща, според обичая. Тази сутрин намирам в нета ето това: Проф. Румен Вълчев: Раз-мисли за образованието и за ролята на училището. Представям изб-рани извадки от него под заглавието В момента никой не вярва на бъл-гарското образование, мисъл, взета от самия текст на въпросния профе-сор. Общо взето реалистично вижда плачевната картина и реалност в училищата, мислим в една и съща посока относно това как следва да се излиза някак от нея. Само дето професорът, кой знае защо, не смее да употреби някои възлови думички и изрази, касаещи същината на пробле-ма. Примерно: свобода, демокрация, права. Интересно е, че толкова старателно избягва тия думички г-н професорът, нито веднъж не ги упот-ребява. Вероятно е така защото у нас има погрешна представа, че всички-те ни проблеми, които се стовариха върху главите ни по време на просло-вутия преход, били плод тъкмо на... свободата и на демокрацията. Дори на "прекалената" свобода и демокрация били те израз, представяте ли си?! У нас отдавна свободата и демокрацията се възприемат като дест-руктивни фактори. Ред, хармония, просперитет, прогрес и пр. по тази овехтяла представа има само когато свободата и демокрацията биват натиквани, дето се казва, в миша дупка.

И какво излиза значи: хем у нас реално, на практика няма нито демокрация, нито свобода, нито пък има подобаващото съзнание за вели-ката и незаменима от нищо друго роля на човешкия, на духовния фактор (човекът, знайно е, според понятието си е точно това: човекът е свобо-да!), хем у нас, в нашата образователна система имаме нескриван авто-ритаризъм, диктат, тоталитаризъм (държавата, държавните чиновници решават всичко, тяхната воля е свещена, всички в системата само изпъл-няват директивите и командите им!), хем за плачевното състояние в тази порочна система била виновна, представяте ли си, тъкмо прокудената от нея свобода – и несъществуващата в училищата ни демокрация! Предс-тавяте ли си каква гавра със здравия смисъл е това в недрата си порочно мислене?

Страх от свободата, глупава боязън от нея, ето тук се корени главният порок в разпространеното (не)мислене, който ни пречи да вър-вим напред. У нас масово свобода се асоциира с т.н. "свободия", свобо-дията пък се свързва с анархията, с безредието; здравият ред пък се възприема като производен от тъй милата ни идилия на командването, на казармеността, на диктата, на тиранията на "здравата ръка". Пуснеш ли хората да правят демокрация, да се самоуправляват – това значи, според

40

въпросната порочна представа, да изпуснеш "злия дух" от бутилката, това значи край на спокойствието, а спокойствието, идилията на послушния пред началството колектив е направо идеал, е онази съкровена мечта, която вдъхновява привържениците на казармения строй у нас. Ето за тези фундаментално объркани представи за нещата става дума, знаем, че у нас всичко се възприема тъкмо наопаки на реалното, на истинското. Всъщност истински здрав и разумен ред, който да осигури простор за раз-гръщането на творческите и градивни сили на човеците, е само редът, родил се на почвата на самоорганизацията, възникнал на основата на свободата.

Елиминираш ли човешкия фактор в лицето на въпросните "на-родни маси", т.е. дезактивираш ли самото човечество (в образованието това са именно учениците, техните родители, учителите, дори училищните мениджъри), направиш ли всичко за да блокираш тяхната енергия, то тогава прогрес не очаквай, тогава неизбежно настъпва тъй добре познато-то ни мъртвило, настъпват нескончаемата агония, предсмъртните конвул-сии, в които се гърчи българската образователна система от десетилетия. В ония, в непрежалимите времена на комунизма училищният модел на ав-торитарността, на тоталния държавен диктат може и да е действал, може и да е бил донякъде "продуктивен" (макар никога потискането на човешки-те творчески сили, на личностното начало и пр. не може да ражда проспе-ритет, никога такова чудо не може да се случи!) или поне да е бил "единс-твено възможен" в условията на тогавашната диктатура, но сега живеем в съвършено други времена, ерго, трябва без никакво съжаление да се ос-вободим от овехтелите си представи, които са продукт на онова същото непрежалимо от нашенските комуноиди време.

Толкова е просто всичко това, че просто не ми е удобно повече да повтарям всичките тези неща. Да, ама някой възприема ли? И всички масово мечтаят за онзи тъй порочен рай, в който всички са така умили-телно послушни, изпълнителни, не спорят, не мислят, не искат кой знае какво, имат скромни желания, задоволяват се с малко, примерно салам "кучешко наслаждение" им е предостатъчен да си преглъщат и замезват винцето или биричката, ех, каква идилия беше тогава, другарки и другари, ето за какво жалим ний, ето за какво тъй неутешимо плачем!

За да се обезсилят тия силни демотивиращи фактори, пречещи на каквато и да било съществена и същностна промяна и реформа в об-разователната система на страната, най-напред трябва чрез разгорещен и непрекъснат дебат, чрез много дискусии, обсъждания, полемики да се избият (тази дума ми се вижда съвсем подходяща в случая!) от главите тия порочни, овехтели, демодирани и дефектни представи, които именно задържат развитието ни, които пораждат боязънта, страха от промени. Да, клин с клин се избива, налага се, в условията на една зараждаща се де-мокрация, да се започнат такива изтощителни, бих си позволил да кажа,

41

дебати, в които съвсем свободно защитниците на двете диаметрално противоположни позиции да могат да кажат всичко, което им е на сърцето. Като си облекчат сърцата (щото сега всички масово потискат, крият това, което им е на сърцето), и то с една пределна, болезнена откровеност, ис-креност и честност, тогава, дето се казва, всичко ще бъде "сложено на масата" и ще си проличи действителната му стойност. Трябва да се спори до прегракване, до загуба на гласа, при това трябва да се научим да спо-рим, да се изслушваме, търпеливо да изслушваме мнението на опонента, на оня, който не мисли като нас – щото ние тия неща съвсем не ги умеем. Спорейки, в процеса на дебатиране и на дискутиране ние хем ще се учим да спорим, хем по незабележим начин взаимно ще си влияем на съзнани-ята, т.е. неусетно ще почнем да си променяме мисленето в потребната посока.

Този е начинът, този е пътят, друг начин и път няма и е глупаво да се надяваме, че ние специално ще изобретим някакъв друг път. Деба-ти, дискусии, спорове – и то не само в медиите, а и непосредствено в конкретните образователни общности и учреждения, т.е. в самите учили-ща, да, точно там, където блатото е най-неподвижно, на гнило, най-затла-чено; трябва да се раздвижат водите на промяната чрез такива разгоре-щени дебати в самите "сплотени колективи", както ги наричат, както те самите се наричат, което само показва, че тази тяхна сплотеност е тъкмо около разлагащото и толкова порочно статукво, около тъпата комунална и обезличностяваща психология, която е характерна за идилично същест-вуващите в немисленето "колективи" (обединени около своя непогрешим и винаги най-правилно мислещ началник, именно г-н или г-жа директора, инспектора и пр.!).

Аз от опит добре зная, че този е начинът за разклащане на дог-мите, в чиято коварна броня са оковани съзнанията; този е начинът за разклащане и на ретроградните стереотипи на антидемократичността и на самия манталитет на вампирясалото минало, който все още изпива жизнените сили на нацията ни. Не само в образователната сфера, а и във всички други сфери на живота този е живителният, пробуждащият импул-сите за живот, оживотворяващият начин, при който човешките и личност-ните творчески сили ще се пробудят и ще получат дължимия простор за разгръщането си. И в политиката, в сферата на функционирането на неук-репналата ни и толкова опорочена и извратена демокрация, и в другите сфери на "реформаторска активност", изобщо навсякъде трябва да се отпочне този съдбовен дебат, благодарение на който съзнанията ни, пов-тарям, ще бъдат освободени от коварните догми на миналото, които още тровят живота ни. И в процеса на тия дебати "отдолу" постепенно ще почнат да се открояват и конкретните работещи решения за това какво трябва да правим, как следва да постъпваме, опитвайки се да решим не-решимите иначе въпроси (примерно за дисциплината, за нежеланието на

42

младите да учат и т.н.). Ако в решаването на проблемите на училището не бъдат въвлечени самите учещи, както и техните родители и учители, ни-какви работещи решения отгоре, сякаш с магическа пръчка, няма да бъдат изнамерени и внедрени; чакането отгоре някой да благоволи да ни осени с неземна мъдрост е един най-коварен стереотип на миналото, с който е крайно време да се разделяме.

Тъй че изходът е този, този е единственият реалистичен вари-ант: промяната, реформата в образователната сфера може да се случи или да стане по един-единствен начин, именно отдолу, именно по съвсем демократичен начин, трябва да бъде направена от нас, от гражданите, от родителите, от учителите, от младите хора. Това е. Друг вариант, кол-кото и да е тъжно на някои, няма, не може да бъде изобретен. Отвсякъде ще пречат, но ако отдолу, така да се каже, се разгори тлеещият огън на промяната, скоро ще се разрази същински "пожар" – същинската, същнос-тната, действителната промяна и реформа, която по начало е начин на съществуване на демокрацията. Обезправените – учителите, учениците, родителите – сами трябва да си отвоюват правата, има ли нещо тук за чудене, за туткане, за вайкане? Просто е, разбира се от само себе си, просто се иска известна решимост да бъде осъзнато. И след това се нала-га да почнем да действаме, да запретнем ръкави да правим демокрацията си, която не е пожелание, а следва да бъде непосредствена действител-ност на живота ни. Всеки с нещичко може да допринесе. Може да спомог-не. Важното е обаче, потретвам, дължимата промяна най-напред да нас-тъпи в съзнанията, в разбирането на колкото се може повече хора. Раз-бира се, първите истински дейци на промяната, на движението за едно ново, свободолюбиво и демократично в същината си образование пак ще бъдат единици, отделно взети немалодушни и авангардно мислещи лич-ности. Така винаги е било в историята, така ще бъде и сега.

Тук не мога да се сдържа да не вметна нещо, което може да илюстрира горната теза. В ПГЕЕ-Пловдив (или в небезизвестния "ТЕТ-Ле-нин", както това учебно заведение го знае и го нарича масово народът в Пловдив; изобщо не се шегувам, тъкмо така все още го нарича народът!) точно по този начин преди няколко години се започна промяната. Инте-ресното там беше, че до 2010 година в това учебно заведение реформата вече беше сякаш направена, имахме един модерно мислещ и либерално настроен директор (името на този човек, на тази личност от голям кали-бър е Венелин Паунов, инженер по професия, учител по призвание и ве-лик талант в управлението, в ръководенето по човешки начин на хората, на образователната общност!), който беше успял със завиден мениджърс-ки талант да осигури тъй потребната атмосфера за творческо разгръщане на потенциала и на учителите, и на учениците, и на родителите дори. Всички до един, дори и най-острите, проклети или горещи въпроси биваха обсъждани в най-приятелска обстановка, в съвсем демократични условия,

43

учителите и учениците смееха да заявят без никакви опасения точната си позиция, те добре знаеха, че ще бъдат внимателно изслушани и мнението им ще бъде зачетено. Атмосферата, психологическата обстановка беше тъй благоприятна, че всички се чувствахме окрилени, отивахме с чудесно настроение на работа или на училище, всички се раздавахме докрай, рес-пективно и постиженията ни бяха великолепни: това училище живееше със заслужената слава на най-елитно, на най-престижно, в което цареше, без преувеличение, един неподправен академичен, оксфордски направо бих си позволил да кажа дух. Аз съм писал навремето в блога си статии за ПГЕЕ-Пловдив и неговия славен тогавашен директор, които биваха препечатвани и във вестниците, това е голяма интересна тема как този човек, директорът Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява на всички; но сега искам да акцентирам на нещо друго.

Директорът Паунов беше пенсиониран, проведе се конкурс, по нашенския тертип, разбира се, и изненадващо за всички този конкурс беше спечелен от една учителка по литература, да, професионална гим-назия по електротехника и електроника беше оглавена от литераторка! Но това да беше само кусурът, сполай да каже човек; за година-две училище-то беше обаче върнато в най-грозните сталински времена, даже аз, дето съм доста живял и преживял човек, такова чудо в живота си не бях виж-дал. Много е интересно това, че сякаш възкръснаха, сякаш изпълзяха отнякъде като отровни змии всички ония стереотипи на миналото, които вече бяхме на път да забравим, какво говоря, отдавна ги бяхме забрави-ли. Появи се страхът, блюдолизничеството, подлизурството пред началс-твото, пак почнаха да ни спущат директиви за изпълнение, пак костелива-та ръка на авторитаризма успя да хване всички за гушите, отиде по дяво-лите достойнството на учителите, появиха се добре познатите от минало-то интриги, доноси, слуховете, следенето на различните, безогледното оплюване на опонента. И ръководствата на двата синдиката (първо еди-ният, после фактически и другият, след известни плахи опити за противо-действие) станаха верни клакьори на непогрешимата директорка, другоя-чемислещите бяха незабавно обявени за "народни врагове", за тяхното разгромяване се наложи да бъдат провеждани, досущ по стария тертип, съответните "народни" и "другарски" "съдилища" (човек вече не знае къде да сложи кавичките, толкова много кавички трябва да се слагат!), разг-ромни писма се писаха, позорни кампании по разчистване на сметки и то с аморално, с недопустимо въвличане и на ученици се направиха.

Разбира се хора като мен, които бяхме демократично мислещи, бяхме поставени пред дилемата: или млъкваш и ставаш покорен, или... шут, или ритник! Които капитулираха, бяха пощадени, моя милост, като "опасен ренегат" беше подложен на зверска кампания по моралното, професионалното, личностното и каквото си искате още дискредитиране и

44

в крайна сметка бях уволнен по най-смехотворния член, именно чл. 328, ал. 1, т. 5 – "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "абсо-лютна липса на каквито и да било качества да бъде учител" и т.н.

Моят грях беше един: че и в новите, крайно обидни условия си позволих лукса да продължа да се държа като личност и като свободо-любив философ. Позволих си да се държа като човек с достойнство и като гражданин, силно загрижен, обезпокоен от регреса, който се разгръ-щаше пред очите ми. Позволих си непозволения лукс не само да мисля, но и да се държа като демократ. Като демократ, който не желае да се раз-дели с демократичния си начин на мислене и стил на живот. Също така, разбира се, не пожелах да харижа пред трона на самодържицата-дирек-торка своите творчески иновации в преподаването, на които бях отдал це-лия си живот. Тя понечи да ме принуди да стана типов даскал, който, така да се рече, е натикан калъпа на нейната бедна и твърде оскъдна предста-ва за преподаване. Тъй като преподавам философия и гражданско обра-зование, никога не бих си позволил да се отнасям неподобаващо към предмета си, да изневеря на мисията си, и то, видите ли, само и само да угодя на някаква си там претенциозна властваща администраторка, чието мислене е от едно друго, отдавна отишло си време.

Сблъсъкът ми с въпросната самодържица беше фронтален, тя ми обяви безпощадна война и пожела да ми покаже, че властта й е без-контролна. Е, уволни ме, разбира се, но така, че сега вероятно сама съ-жалява, щото направи непростими грешки. Сега вече втора година й пре-доставям щастието да убеждава, общо взето съвсем безуспешно, най-различните инстанции на родното правосъдие в своята тъй претенциозна непогрешимост. Но причината да пиша всичко това е следната: щом като този пример за регрес показва, че задушаването на демокрацията и на ли-бералността дърпа развитието назад, то значи само разгръщането на де-мократичния импулс, основан на свободомислието и свободолюбието може да изиграе ролята на нещо като локомотив на промяната, на ре-формата към по-добро в българското образование.

Да, мили ми образователни дейци, ще ви се наложи покрай дру-гото да станете най-напред примерни граждани и демократи, ще ви се наложи да станете страстни свободолюбци, ще ви се наложи да пока-жете свободомислието и свободолюбието си на дело, съвсем непосред-ствено и практически, ще ви се наложи да посеете това семе на свободо-любието и свободомислието в душите на своите възпитаници, на млади-те, на учениците, и едва на тази база, благодарение на тяхната толкова мощна енергия (за момента съвсем блокирана от догмите, от примката, от бронята на желязната тиранична система) и на подкрепата на родителите ще можете да разчитате на някакъв напредък във вървенето си по верния път. Да, реформата и промяната в българското образование ще бъде започната от единици смели и достойни, немалодушни учители-личнос-

45

ти, беззаветно предани на същинската идея за съвременно и човеко-любиво, бих казал също така непременно и жизнелюбиво образование и възпитание. Те ще трябва да понесат факела на промяната, ако се нало-жи с този факел ще трябва да подпалят тук-там доста мухлясала слама и други отпадъчни продукти на системата, пък като се поразгори огънят на промяната, тогава нещата ще потръгнат. Сакън, не се плашете от този огън, вярно, живеем в страна, управлявана от професионален пожарни-кар, който знае само, предполагам, огньове да гаси, в случая обаче става дума за съвсем друг огън, духовен огън, така да се рече, огън в душите, срещу него не помагат дори и пожарникарските кранове и маркучи.

Да, тия, които ще започнат промяната, най-напред неминуемо ще бъдат възприети като скандалисти, това няма как да е иначе. И като "вра-гове", разбира се, ще бъдат възприети. Искам тук в тази връзка да ви разкажа нещичко, може да ви се стори пикантничко, но пък мисля, че си заслужава да бъде казано. Да, във връзка пак с моята одисея в търсенето на работа като учител по философия и гражданско образование тия дни става дума. Знаете, аз вече имам славата на много опасен човек, на ди-сидент спрямо системата (много ми харесва тази дума, виждате, с удо-волствие я употребявам, но какво да правя, като зорлем ме направиха такъв, и то в наше време!) и като такъв на много вреден; респективно на това до всеки директор на училище, в което кандидатствам, идват спешни нареждания от най-отговорни висшестоящи другарки и другари моя ми-лост да бъде елиминирана непременно, сакън, някой да не се обърка да ме вземе на работа, щото, видите ли, съм бил щял "да му подпаля учили-щето"; респективно се дава нареждане ако нямаме "наш човек", то да се назначи ако требва... филанкишията, но само Ангел Грънчаров да не се назначава, да пази Бог от такава опасна грешка! И директорките като получат тия нареждания, си плюят в пазвата да не ги фанат уроки и се зафащат да правят "най-демократични събеседвания", на които по най-за-конният начин моя милост да бъде елиминирана така, че да не може пос-ле да се жалва никому.

И ето, вчера в тази връзка се проведе "събеседване" в едно учи-лище, което при това се намира на хвърлей място от дома ми, без преу-величение, училището се вижда от балкона ми и мога до отида до него за три-четири минути. Е, ще се наложи да кажа кое е това училище даже, как-во да крия: СОУ "Черноризец Храбър" се казва това училище. Най-инте-ресното е, че в това училище в древните времена аз вече съм бил учител, но за ден-два, трябва да е било някъде в далечната 1993 или 1994 г., не помня точно. Защо един-два дни само съм работил там ли? Ами защото там бяха обявили учителско място със срок 1 година, а по същото време обявиха в друго училище учителско място по философия с постоянен срок (при това второто училище пък ми беше на три минути от тогавашния ми дом); е, мен ме взеха първо в "Черноризеца", а след това ме назначиха и

46

в другото училище ("Симон Боливар" се казва то и е в прочутия квартал "Изгрев", до още по-прочутото Столипиново); забележете, в далечната 1993-94 година моята кандидатура е била толкова силна, че ме вземаха където и да подам документите си (даже във великото училище "Лиляна Димитрова" ("Патриарх Евтимий" му е новото име), дето е на пъпа на Пловдив, зад самия Партиен дом, дори там са ме вземали, дори и там съм бил учител в ония времена, в които обаче още не бях се прочул като ре-форматорски мислещ и дори действащ учител. Та аз тогава предпочетох да ида на постоянното място, в един ден бях даже с две заповеди за наз-начение, с два договора, ех, какви блажени времена бяха тогава!

А сега обаче никъде не ме вземат. Причината е, предполагам, че съм се прочул че съм "много льош" и опасен! Та думата ми е, че вчера се проведе "събеседване" в това училище, аз се явих, как мина събеседва-нето няма никакво значение, днес ще кажат какъв ще е резултатът. Аз априори зная, че мен няма да ме вземат на работа, просто е невъзможно да ме вземат, ясно защо. Но е интересно какво стана пред вратите на съ-беседващата комисия – и вътре, разбира се какво е ставало. Ще кажа нещичко, което най-много ме впечатли.

Ний, нещастниците, дето кандидатстваме за философските учи-телски места в Пловдив места, вече се знаем не само по лице, но и инак почнахме да се опознаваме. Обикновено на такива места се мълчи, а вче-ра хората кой знае защо в един момент, като порядъчно си помълчахме (наложи се да почакаме поне половин час след обявения начален час), в един момент хората се отпуснаха и поразговориха – и взеха да си изплак-ват мъката. На такива места човек може много интересни неща да чуе. Аз обичам да слушам, щото моите мисли по тия въпроси са толкова необят-ни, че ако почна да говоря ще ми трябват часове за да се изкажа. Та зато-ва само слушах. Сума ти интересни неща чух. Разбира се, няма тук да ги "докладвам", не е коректно. Но нещичко мога да кажа де.

Примерно как в Образцова математическа гимназия, за история-та в която вече писах в този блог, две различни служителки били упълно-мощени да приемат документите; едната била инструктирана да казва на кандидатите да чакат по телефона да им се съобщи кога е "събеседване-то", а другата направо съобщавала точния ден и час за самото събесед-ване. Така щастливците, чиито документи били случайно приети от едната служителка, се явиха на събеседване, а другите, на които документите им били приети от другата – не се явиха, те, милите, чакали да им съобщят часа и деня по телефона! Нищо де, то всичко си беше само фарс, знаело се е, че "голем човек" е решено да бъде назначен, именно въпросният партиен функционер на братската на БСП партия АТАКА, който при това е и "важна клечка" от РИО-Пловдив, представяте ли си колко много заслу-жил е тоз "наш човек"?! И прочие, много такива любопитни неща чуха

47

ушите ми там, във фоайето – докато си чакахме реда да ни поканят да "събеседваме". Дойде в един момент и моя ред. Ще кажа само нещичко.

Комисията пак беше само от дами (то това едва ли има значе-ние), директорката, кой знае защо, не председателстваше, председателс-тваше помощничката й. Зададоха ми се, както си му е редът, няколко въпроса, колкото да не е без хич. През цялото време имах усещането, че се прави един твърде показен ритуал, какво да правя, винаги ми се поя-вява това усещане. Просто добре зная, че на ръководството и на това училище се налага да проведат тази толкова досадна процедура, при положение, че отдавна се знае кой ще бъде назначен. Или ако не се знае, то поне се знае това, че може да бъде назначен всеки друг, само не, опази Боже, избраният да се нарича "Ангел Грънчаров", щото тогава, ако се случи това, непременно ще се случи някой вселенски катаклизъм, знае ли се какво може да се случи, как може да пропищи дори природата ако Ангел Грънчаров случайно бъде назначен?! Аз пък си позволих, за да изследвам реакциите на изпитващите, да кажа някои неща; научих доста за реакциите им; общо взето потвърдих си ония заключения, които си имах предварително. Никаква изненада и тук не може да има, естествено. Каквото е отсъдено, то ще се случи. Та аз наистина вече съм нежелан никъде. Остракиран съм отвсякъде. Подадох документи и в ЕГ-Пловдив, и там има обявено място за учител по философия и гражданско образова-ние, ще видим там дали изобщо ще ме допуснат до "събеседване". И това дори е възможно да се случи, именно да не ме допуснат, което, между нас казано, е по-чист вариант. Защо изобщо да разиграваме разни безвкусни шоута и театри, нима има някакъв смисъл от тях?

Спирам дотук. Та казах на тази комисия в "Черноризец Храбър", че е много обидно това, че ме елиминират отвсякъде на основанието, че съм бил уволнен дискриминационно и репресивно по член 329, ал. 1, т. 5. Значи репресират те, изритват те от едно училище по недопустим начин, потъпкват ти правата, а след това цялата система реагира по същия на-чин, вече те възприемат един вид като доживотно осъден, като дамгосан, като прокажен, един вид продължават да те наказват още по-безчовечно в знак на солидарност с безчовечността, която е дръзнала да прояви към теб администраторката, която те е уволнила! Ако това не е доказателство за абсолютната безчовечност на административната държавна и тотали-тарна система на образование – сполай му кажи!

Затова аз, привършвайки тук, си позволявам да кажа и това: с безчовечността ще се борим по един начин, а именно проявявайки чо-вечност, този е начинът, друг няма. Безчовечността може да бъде побе-дена само с колкото се може повече човечност! Аз друго противодействие на безчовечността не знам, вие ако знаете, кажете ми. Бъдете човечни, никога не жертвайте човечността си, независимо от съблазните! Затова ще кажа: не се отказвайте от човечността си на никаква цена.

48

Ние сме отговорни за всичко, което ни се случва

На вчерашното есе от поредицата "Проект за незабавна ре-форма на НЕобразованието" дадох заглавието Ний, гражданите, тряб-ва да изпълним тази своя задача, роля и мисия. Вчера със специално писмо ми съобщиха официално: Удостояват ме с наградата за хумани-зъм на името на Георги Марков за 2015 г., присъдена от Международ-ния институт по антропология, САЩ. Разбира се, много ми е приятно за признанието и подкрепата; наистина малко е потребно един човек да бъде насърчен и дори вдъхновен. Различни приятели, пръснати по света, ми честитят и ме поздравяват: благодаря им от сърце и тук! Но нямам никак-во време да се разтапям повече от тия приятни чувства, налага се да се потопя в реалностите на живота – ако това наше всекидневие, с всичките му абсурди и идиотщини, изобщо може да има някакво с подобие на оно-ва, което заслужава да се нарече живот.

Ето в тази връзка нещичко пак от вчера: Мое писмо до дирек-тора на Езикова гимназия в Пловдив. И тъй, отхвърлен съм от всички училища, в които имаше обявени вакантни места за учител по философия и гражданско в Пловдив – и в които кандидатствах (а аз кандидатствах във всичките). Очевидно ще остана без работа през настъпващата нова учебна година. И без средства за съществуване ще остана. Наказват ме с глад. Обявиха ме за ненужен. А аз искам само едно: да работя работата, за която съм роден. Очевидно "провиненията" ми са непростими – в очите на ония властни фактори (включително и задкулисни!), които дирижират положението в родното ни образование. Капчица жалост и човещина не са склонни да проявят. Това за задкулисните фактори, дирижиращи поведе-нието на директорите в учебните заведения, в които кандидатствах, ще го разясня съвсем скоро. То е нещо твърде любопитно.

От 1983 година (тогава се дипломирах, бях на 24 години само ка-то се върнах с диплома по философия от Русия, от Санкт Петербург) досега непрекъснато учителствам, било в университет, било в гимназии. Прочее, само последната година от тия 32 съм "безработен", наказан съм с "безработица", обявен съм не просто за ненужен, а дори и за "неподхо-дящ", а вероятно и за "вреден". До възрастта за пенсия има 7-8 години, казвам го за ония, които може да решат, че причината за "непотребността" ми може да е такава. Как толкова много години бях достоен да работя в образователната сфера, а изведнъж се оказах "неподходящ елемент", който "трябва да внимаваме да не бъде допуснат в никое училище"? Така има добрината да заяви примерно откритата поддръжница на репресията над мен Елена Дичева, директорка на 157 ГИЧЕ "Сесар Вайехо" в София. (Тя от София се е загрижила да не би да се върна да работя работата си.) Черно на бяло го заяви и то неведнъж. Тя поне е откровена, казва това, което й е на сърцето. На какво основание някои явно престарали се кре-

49

пители на официалната административна система в образованието дръз-наха да провеждат тази акция, чиято цел, оказва се, наистина е да бъда превърнат в нещо като "дисидент", като "справедливо" и дори "законно" подложен на съответните репресии, гонения, остракиране, унижения? Възловите думи тук са именно "законно" и "справедливо". Несправедли-востта на такова едно отношение е очевидна. Фактически са ми отнети преподавателските права и съм подложен на варварска, на недопустима дискриминация. И, както се разбра най-убедително в тия паметни дни от изминалите последни две седмици, ме репресират и гонят по чисто поли-тически причини. Защото нищо безпричинно не съществува под това наше – тъй щедро на топлина през изминалото горещо лято – слънце.

Не спекулирам изобщо с положението си. Не приписвам някакъв фантастичен конспиративен смисъл на случващото се. Не съм такъв чо-век, изобщо не си падам по конспирациите. Реалист съм. Ще си обоснова тезата. Въпросът е обаче какво да правя в така и така създалата се тежка ситуация. И твърде любопитна за мен ситуация. Разбира се, излишно е да казвам, че никога не съм очаквал, че нещо такова може да се случи с мен и то в наши дни. Напълно честно казвам това. Доскоро бях убеден, че чак такива "изгъзици", простете за думата, не са възможни в наше време. Яв-но съм бил фантазьор. Бил съм наивник. Напротив, оказа се, че са много възможни. Някои бетонни глави на властнически позиции у нас изглежда са способни на всичко. И дори на най-немислимото. Няма идиотщина, която не биха си позволили да извършат. Как пък поне малко не се опита-ха да сфанат какво са дръзнали да правят? И какво, да повтарям и аз "Господи, прости им, те не знаят какво правят!", този ли е верният подход, тази ли е правилната реакция? Първо, аз съм просто човек. (Христос, изрекъл тия думи, е освен човек и Бог!) Второ, аз съм гражданин на тази наша злощастна държава. Която, да отбележа, не е бащиния на моите "доброжелатели", дето така усърдно се грижат да бъде прогонен от обра-зователната система. Училищата, от които ме гонят тия другарки и друга-ри, за отбелязване е, не са тяхна частна собственост. Те са колкото техни, толкова и мои. Длъжен съм следователно да реагирам иначе.

Много размишлявах какви действия да предприема в така и съз-далата се чудесна – чудесна в смисъл на многозначността си! – нашенска, родна, свидна ситуация. Дали да не ида да разговарям с всеки директор и да го убеждавам, че постъпва безчовечно и грозно – изпълнявайки безро-потно заповедите на ония, които му нареждат: всеки друг назначавай, но само не Ангел Грънчаров. Имам доказателства, че направо им заявяват: назначи този, той е "наш", а пък Грънчаров да не си и помислил да назна-чиш! И директорите, милите, се подчиняват, естествено, подчини се и тъй напереният другар Старибратов, директор на Образцовата математическа гимназия! Малее, какъв резил: да назначиш партиен функционер от тъй братската на БСП партия АТАКА да бъде учител и възпитател на младите

50

в едно по начало деполитизирано държавно учебно заведение! Абе много са се разпищолили тия другари бе! Срам поне малко нямат ли?! Мили Боже, какъв срам у такива?! Каква съвест, каква чест, какви интереси на младите, какво качество на обучението, какви пет лева, моля ви се?!

У Нашенско обаче сичко може. Та, признавам си, въпреки съб-лазните, съм на път да ми се отще да ида да разговарям на четири очи с всичките тия толкова трогателно невинни другари и другарки директори. Или пък да ида да разговарям за всичките тия безобразия с началничката на РИО-Пловдив Иванка Киркова. Какво от това като разговарям? Какъв ефект ще има? Никакъв. Ще каже: директорите всичко могат, аз не мога да им се меся. То не е точно така де, но това е хубав повод да си измие ръцете. Подобно на Пилат, да, оня същия. Аз лично вече не вярвам, че човек с разговори, с дебати, с дискусии с отговорните властни другарки и другари може да повлия за позитивната промяна на съзнанията им. Не, не вярвам, не съм такъв наивник. А да се засрамят, простете, също не вяр-вам. Да осъзнаят какво дръзнаха да правят – съмнителна работа. Тези хора явно живеят в друг, в съвършено различен свят – в друга вселена даже. Там понятия като приличие, правда, морал, човечност, справедли-вост, законност изглежда не съществуват. Или не действат, не важат. Там действа само голият интерес. И другарската "експроприация" на благинки-те – които, естествено, са само за "наши другари". И за наши другарки де, то това нещо се подразбира.

Да пиша писмо до г-н Министъра ли, да му разкажа за безобра-зията на назначените от него директори – за чиито зулуми той носи пъл-ната отговорност; докато не направи нещо да спрат зулумите и безобра-зията не те, а той носи пълната отговорност. Да знае какво правят и да не реагира означава че фактически застава зад тях и им казва: юруш, друга-ри, точно така, действайте, смажете го, ликвидирайте го без жал тоя прок-лет Грънчаров! Точно това значи, точно така може да бъде изтълкувана пълната Ви безучастност спрямо директорските безобразия, драги ре-форматорски, с извинение, г-н Министър на образованието и на науката. Между другото, не само с Грънчаров се постъпва така, о, де да беше само Грънчаров! Само дето повечето учители, подложени на терора на безчо-вечната система, предпочитат да си мълчат, белким все някога се уредят да се наврат в нея. Компромисите нямат кой знае какво значение. Оцеля-ването е важно, нали така? Е, ний пък си позволихме лукса да не мислим така. И какво, трябва да бъдем унищожени заради тази мисъл ли? Откога у нас отново убиват заради "неправилни мисли"? Та има ли изобщо сми-съл да пиша жалба за тия репресии до тъй безучастния и тъй мило гле-дащ към снажния ни премиер г-н Министър на образованието и на наука-та? Нима си мисля, че той ще се трогне? Не, не си мисля това. Но въпреки това ще му напиша жалба. Ето по каква причина.

51

За да прочетат тази жалба колкото се може повече хора. Затова ще я напиша и ще я публикувам като "отворено писмо". Ще трябва и без това да му честитя началото на учебната година. И ще се възползвам от случая да му кажа и за онова, за което всички благочинно мълчат. Аз ще напиша открито поздравително писмо и до цялата учителска колегия. И до учениците ще напиша писмо-обръщение. И до родителите им ще напиша такова писъмце. Защо пък да не напиша, защо пък да не споделя с всички тях какво мисля – и как аз виждам нещата.

Ще каже някой: кой си ти бе, та си позволяваш да пишеш "откри-ти писма" до кой ли не, за какъв се мислиш бе?! Ще отвърна: аз съм бъл-гарски гражданин, аз съм учител, аз съм философ. И бидейки такъв съм длъжен да кажа какво мисля. Длъжен съм да не мълча малодушно и през-ряно. Всички мълчат, аз ще говоря – и ще пиша. Нека да има едно изклю-чение от правилото. Е, и някои други не мълчат като мен. Но сме малцина тия, дето не мълчим. Май сме по-малко от пръстите на едната ръка, така ми се чини. Та значи пишейки до г-н Министъра на образованието и нау-ката (и до омбудсмана, и до Комисията за защита от дискриминация, и до Комисията по образование и наука в Парламента смятам да адресирам писмото си) аз фактически адресирам писмото си до всички ония, които евентуално ще го прочетат, каквито и да са те. А те ще бъдат също като мен български граждани. Аз за тяхното съзнание съм се загрижил. На тях искам да кажа някои истини. Добре знам, че тия истини могат да бъдат благотворни тъкмо за техните съзнания. Е, и по тази причина ще се зани-мавам с толкова абсурдни, в очите на мнозинството, неща – като писането на тия жалби, открити писма, обръщения и пр.

Добре знам, че медиите няма да откликнат никак на моите мис-ли. Те нямат никаква възможност да откликнат, горките. Те са заети да дебнат каква мъдрост ще каже Андрей Райчев. Или Валерия Велева. Или Божо Димитров. Или Митю Пищова, да допуснем. Как великите медии и медийни гурута ще се принизят да откликнат на това, което е казал за си-туацията в образованието някакъв си там никаквец, някакъв си там учител по философия, моля ви се?! Не, няма да се излагаме сега, другарки и другари да показваме, че се вълнуваме да мислим за истински важните неща. Ний можем да се вълнуваме само за простотии. За идиотщини ний можем да се вълнуваме и да мислим само. "Чудотворна" ли е водата в храма в Плиска? Божо жрец на България ли е или е пророк? От устата на Андрейката Райчев самия бащица Путин ли говори, или говори... шлифе-ра на Тодор Живков, нашто непрежалимо божество (на чието име железо-бетонните глави нарекоха тия дни някакъв парк!)?

България, приятели, е страната на триумфиращата простащина и наглост, нека да бъдем честни да признаем това. Ние допускаме прос-тащината у нас да триумфира така нагло. Ние сме отговорни за всичко, което се случва в нашата страна. Ние. Никой друг. Аз, ти, той. Ако нищо не

52

правиш, така ще продължава да е во веки веков. Или поне докато не изм-рем от задушилата ни простотия.

Седнах, признавам си, с намерението направо да пиша това мое писмо-обръщение до институциите. И до отговорния за всички безобразия в сферата на образованието отговорен министър. Дали да не го адреси-рам писмото си и до г-н Президента? Той май напоследък единствен се държи достойно и както подобава. Ще видим. Но се отклоних и май ще се наложи да оставя писането на откритото си писмо до институциите за някой друг ден – от близките дни. Някак ми се отщя да пиша. Трябва да събера сили и на свежи сили, на съвсем свежа глава да го напиша. Това може да стане и утре, живот и здраве да е само.

А сега ще спра дотук, ще ви пожелая хубав ден и ще се оттегля да върша друга работа. Правя въпреки всичко, въпреки сполетелите ме изпитания тия дни и новата книжка на списание HUMANUS – списанието за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младите. Много хубава книжка се получава, но трябва още да се работи. Редактирам всичко сам. Никой не ми помага. Не знам защо е така. Всички само ме гледат умно и се чудят колко ли може да ми е акълът щом се занимавам с такива неща. С такива "глупости". Е, нищо де, както и да е, бъдете здрави! До скоро!

53

Радвайте се на живота

От написването и публикуването на вчерашното есе (пиша на-последък поредица, както е известно, обединена от условното наимено-вание "Проект за незабавна реформа на необразованието") – виж: Раз-мишлявам какви действия да предприема в така създалата се чудес-на – в смисъл на многозначна! – нашенска, родна, свидна ситуация – са изминали едва 24 часа, а се случиха толкова много неща, отбелязани с други публикации в блога ми. Примерно с удивление разбрах, че в София, в самия град, няма комай нито едно свободно учителско място по фило-софия, а за моето физическо оцеляване е крайно необходимо да си наме-ря някъде работа: аз само това умея, да философствам, да мисля, да раз-говарям с младите за философия, да ги заразявам със свободомислие и със свободолюбие (то тази, всъщност, е и същината на философията!), да пиша, писмено да си изразявам мислите и пр. Но ето, оказва се, че хора като мен, цялостно отдадени на философията и на образованието (и отдали живота си за тях), явно съвсем не са нужни на намиращата се в тъй бляскаво състояние образователна система в свидното ни отечество: виж моята реакция по този повод Някъде в България изобщо нужни ли са учители по философия?!. Дойде фактически есента, зад изпотения прозорец се лее непрекъснат дъжд, а аз се чудя какво да правя – та някак да превъзмогна толкова обидното и отчайващо чувство че съм излишен, че съм непотребен, че съм ненужен.

Цял ден вчера седях в дома си и мислих – какво да правя, къде да отида, какъв изход от толкова неприятната екзистенциална ситуация да намеря? Но В момент на пълно отчаяние поради преживяна несп-раведливост попаднах на това, започнах да го гледам и се съвзех, изпълних се с вяра и сила!. Признавам си съвсем честно, потресоха ме ето тези думи, казани от актьора, изиграл самия Христос във филма "Страстите Христови":

„Трябва да знаете, че имате свобода не за да правите каквото ви скимне, но да имате правото да правите това, което трябва. Погледнете го по следния начин: проблемът, който виждам, е фактът, че много христия-ни са потопени в светското. Искат да изглеждат добре пред светските си приятели, като и те са светски за да се харесат. Няма нищо добро в това. Проблемът е, че не искате да бъдете свети.”

Или тези, да речем (защото има още много вълнуващи моменти в това наистина забележително клипче – "проклетите американци" много добре умеят да докосват някои твърде чувствителни струни на човешката душа; изобщо не ги подценявайте, нищо че понякога изглеждат наивни като деца!):

„... Бог никога не изпраща хората в Ада. Хората избират това място. Нашата демокрация няма да издържи без посвещение към опреде-

54

лени морални истини за човека и обществото. Основният въпрос пред всяко демократично общество е следният: "Как да живеем заедно?". Също така: "Може ли обществото да изключи моралната истина и разум?". Бра-тя и сестри, отделете се от това извратено поколение! Не сте създадени за да паснете в него, а да изпъкнете в него като различни...”

Между другото, който чете моите текстове от години няма как да не признае, че в тия мисли, чути както са казани от един друг човек, аз всъщност преоткривам свои собствени, най-съкровени и изстрадани мис-ли; безброй пъти съм писал за тези неща, за това, че главният ни проблем е нравствен, че преживяваме ценностна катастрофа и т.н. (да не се пов-тарям че ще заприличам на развален грамофон). В най-тежки моменти не само отделният човек, но и цяла една общност може да се спаси ако се довери на душевната сила, която ни свързва така непосредствено със са-мия Бог. Ние общо взето затова и страдаме: това, че сме си позволили лукса да се откъснем от Бог, е повлякло след себе си и всички останали наши беди, примерно станали сме крайно безчувствени, допускаме – без изобщо да се замисляме – някаква потресаваща безчовечност, станали сме отвратителни лицемери (на собствените си думи не вярваме даже, лъжем най-безогледно и постоянно, потънали сме в душевна мерзост, в неописуеми мръсотии, в страшен нравствен разврат!). Да, най-вече много лъжем. Не правим и минимален опит да разграничаваме истина от лъжа, право от криво, добро от зло, грозно от красиво, греховно от свято; напро-тив, разменили сме им местата, злото смятаме за "добро", лъжата за "истина" и т.н. Да, до такава изродщина сме стигнали. Станали сме безоб-разни нравствени уроди. Без обаче изобщо да съзнаваме и на йота какви сме. Което именно е и най-страшното. Ще погинем удавени в собствените си мръсотии...

В тази връзка вчера, довършвайки предпечата на новата книжка на младежкото списание за съвременно образование и за духовност, носещо името HUMANUS, попаднах на една публикация от блога (тя ще влезе в този брой на списанието), попаднах на един удивително правдив текст (виж: Припомням потресаваща статия за трагедията на българс-кото училище, която обаче не смущава изобщо самодоволните "ре-форматорски" фактори от МОН), писан от учител, от човек, който работи в образователната общност, човекът ми го изпрати, но помоли да го пуб-ликувам без да съобщавам името му – подписа се отдолу с "Български учител", представяте ли си: човекът стори това защото го е страх! Да, съв-сем разбираемо е, че го е страх, казал е такива истини, че ако началство-то му разбере, че той мисли така, този човек непременно ще бъде увол-нен – и ето, човекът, за да се запази, постъпва благоразумно, за разлика от мен, скри самоличността си, но все пак каза цялата горчива истина за българското образование, за българското училище! Давате ли си сметка какво пък означава този факт? И това е страшно, да, най-страшно е, че

55

толкова много хора у нас съвсем основателно, впрочем, ги е страх! Страх ги е сякаш са... зайци, да употребя само това сравнение, щото и други са възможни, но те не звучат благозвучно. Аз този човек обаче съвсем не го коря за нищо. Човешко е да те е страх. Да, съвсем човешко е това. Ами ако този човек – учител и възпитател – го е страх да разговаря откровено и с учениците си? Давате ли си сметка какво пък означава и това?

Между другото, имам чувството, че огромната част от български-те учители съвсем ги е страх открито да казват на учениците си какво всъщност мислят! Да, страх ги е – и вероятно предпочитат да говорят на учениците си неща, по които никой няма да се досети какви са им истинс-ките мисли. Това, позволете да отбележа, също е страшно! Представяте ли си до какви унижения е доведен българският учител? Да не говорим за това, че повечето български учители, за да си запазят работата, са прину-дени да подхвърлят на младите предимно полуистини, да, принудени са да казват "с половин уста" истината, която обаче ни е необходима съвсем цялата, изцяло неощетена с нищо! Половинчатостите, полуистините, позволете ми да отбележа, казвани на младите, са по-опасни и развраща-ващи даже от откровените лъжи!

При комунизма масово учителите бяха принудени изцяло да лъ-жат, днес сме напреднали дотам, че учителите казват на младите пре-димно удобнички и безопасни – най-важното е да са безопасни! – полуис-тини! Хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло – представяте ли си в каква идиотска училищна и образователна атмосфера се формират съз-нанията на младите, на учениците в България? Представяте ли си в каква нравствена погнуса и развала са потопени душите на младите у нас? Правете си сами изводите от тези толкова горчиви констатации. Или не са горчиви, а, какво ще кажете? Вие как оценявате това положение? Никак, нали така? Познах ли? Майко мила, колко мразя да познавам, колко силно ненавиждам да съм прав!

Между другото в тази връзка се сещам и за ето това: В сайта Фактор.бг публикуваха моя революционно-реформаторска статия за образованието. От тази същата поредица от есета, в която мъчително и тъй досадно описвам реалната ситуация в училищата – и се опитвам да показвам какво трябва да правим (на дело, щот ний на думи сме страшни бабаити, на дело обаче сме най-презрени страхливци!) та нещата малко по малко да почнат да се променят към по-добро; да, това е съдбовно важното: какво всеки от нас може да прави, и то без да се излага на кой знае какви страшни опасности, та делото на демократизацията и факти-ческото реформиране на отношенията в училищните общности някак да помръдне от мъртвата точка. Публикуваха хората тази моя статия, почти 24 часа откак статията стои на сайта им, а няма нито един коментар отдо-лу, под нея: пълен ступор издава това мълчание. Само един приятел ми каза, че никой нямало да прочете тази статия, щот... била много дълга!

56

Значи тия хора ги мързи да прочетат внимателно един текст, възможно ли е от такива да очаквате да си мръднат малкото пръстче не-щичко реално да променят в мисленето и в поведението си?! Абсурд! Ще умрем от мързел, разкапали сме се от мързел. Дали да не взема и аз като тия бежанци да тръгна да бягам бос от тази наша прокълната страна – и да ида поне да умра свободен в Европа, да ида да умра свободен под някой мост в Париж, примерно? Да, има голяма разлика дали ще умра тук, потънал в нравствени мръсотии, или там, под някой мост в Париж: там не само лицата, не само погледите на хората са различни, излъчването им е друго. Тук живеем сред вибрациите на овце и на роби, а там излъчванията са на свободни и достойни човешки същества. Разликата е голяма колко-то от небето до Земята...

Та значи покрай другото вчера си измислих успокояващ термин: аз най-вероятно в очите на мнозинството съм някакъв странен "револю-ционен реформатор", много странна птица съм явно в техните очи: щом, примерно, съм толкова мразен от някои (примерно от директорско-инспек-торско-чиновническия корпус в образователната сфера; или от някои веч-но управляващи партийно-ченгесарски задкулисни среди, свързани с пър-вите сякаш са нещо като свински черва), щом съм мразен дотам, че ето, тия същите направиха всичко, че аз наистина вече за втора година да не мога да припаря в някакво българско училище! Колко ли са щастливи тия другарки и другари, че тъй успешно ме подлагат на репресии, на остраки-зъм, на терор?! Да, чувствам се подложен на нескриван административен терор, на яростна и безогледна дискриминация, потъпкваща по брутален и арогантен начин моите човешки и професионални права. И то въпросът не е само до това как се чувствам, а как наистина е: самата истина е тази, фактите са такива, реалността е такава.

Вчера например, след моя публикация в блога по случая, ми се обадиха от Езикова гимназия в Пловдив и ми казаха, че директорът имал добрината "да назначи другия кандидат", да, точно така се изрази чинов-ничката, каза: "Г-н Грънчаров, поръчано ми е да Ви съобщя, че г-н дирек-торът предпочете да назначи другия кандидат, не Вас!". Аз възкликнах: "Естествено, че ще назначи него, а не мен, това не ме удивлява изобщо!". Дамата отсреща въздъхна доста изразително. Казах й: а как г-н директо-рът успя, без да разговаря с мен, без да ме вика на "събеседване", да открие, че другият кандидат е за предпочитане? Служителката на този мой въпрос отвърна: аз по този въпрос вече нищо не мога да кажа, трябва да го отправите към г-н директора. Попитах кога мога да се срещна и да разговарям с него. Тя ми отвърна, че вече е късно, назначението вече е "осъществено", след дъжд качулка няма смисъл човек да си слага. Но ме уведоми, че г-н директорът в близките дни ще отсъства, в понеделник най-вероятно е да мога да го открия в кабинета му. Ще трябва да решавам дали изобщо да ида. Но ми е интересно ето това: защо ли ми беше изда-

57

дено, че сме се явили само двама кандидати? Вече е интересно, какво ли ще прави някой директор ако се явя само аз? За да опитам и такъв вари-ант днес решавам да тръгна да подавам документи в малките градчета около Пловдив. Другари и другарки от РИО и от партийната дежурна цен-трала, почвайте да въртите телефоните до тия директори, предупрежда-вайте ги, знаете ли какъв гаф ще стане ако някой от тях без да е предуп-реден вземе та ме назначи?

Днес се бях зарекъл да пиша своето толкова дълго отлагано отк-рито писмо до г-н Министъра на образованието и науката. На нàуката. Този министър обаче имам чувството, че започна да прилича на някакъв египетски фараон или направо божество: мълчи подобно на същински оракул. Има ли смисъл да му пиша изобщо? А на омбудсмана има ли смисъл да пиша, след като новият омбудсман се казва... "Мая Маноло-ва"?! Но аз съм такъв, че непременно ще пробвам да проверя как ще реагира на моя случай толкова "социално-отговорната" нова омбудсмай-ка, новото омбудсмайче – или омбудсуомънка! Не може да не я тествам, просто грях ще е да не я тествам. Срамота ще е да не я тествам. Ще пиша и на други инстанции. Примерно на парламентарната комисия по образо-вание и нàука трябва да пиша.

Пиши си ако си нямаш друга работа, Ангеле, никой няма да ти обърне никакво внимание! Е, другарките и другарите ме държат без друга работа, не ме допущат да се захвана с непосредствената си работа като учител по философия и гражданско образование, това, прочее, е моята любима работа, щом се захвана с нея, ще забравя за писането, да, ама не, другарките и другарите от ръководните органи явно толкова много са се пристрастили към моето всекидневно писане, че непременно държат да продължа да пиша всеки ден за техните зулуми и безобразия – ако допуснат някъде да ме назначат за учител по философия ще пресекне моето писане, нема да има какво да четат въпросните другарки и другари, ето затова явно ме държат настрана от училищата: явно искат да продъл-жа да пиша! (Май постъпват така по една причина: искат да обезсмъртя подвизите им в своите текстове, сигурно е, че искат тия другарски и друга-ри да влязат чрез мен направо в историята, най-вероятно е тази причина-та да правят всичко възможно да ми осигуряват толкова много време таман само за писане!)

Ало, другарки и другари административно-партийни чукунду-ри, толкова, моля ви се, ли ви е акълът, че не се усещате, че ако аз се върна в учителстването, вие ще можете да си отдъхнете от моето писане бе?! Сега усещате ли в какъв превъзходен капан се навряхте сами – щот ви е толкоз акълът? Държите ли ме извън учителстването, държите ли ме без работа като учител, аз друга работа няма да имам освен да пиша за вашите безобразия – сега съзнавате ли какъв превъзходен... чеп си вка-рахте на едно определено място? Малее, не съм очаквал, че акълът ви е

58

по-малко от акъла на едно току-що излюпено пухкаво пиленце! Нали ги знаете колко са сладички тия малки пухкави пиленца? Е, красиви са, нещо повече, имат явно и повече акъл от вас, другарки и другари администра-тивно-партийни управляващи, дето ме държите далече от преподавателс-ката банка. Е, страдайте си тогава от моите писания щом толкова ви е акълът. Стойте си в капана, който сам си съоръжихте.

Какво друго да пиша – та то казаното вече е предостатъчно?! Е, имам още теми по книгата си, тя темата за непосредственото демократич-но реформиране на образователната сфера е голяма, едва ли ще я из-черпя в една поредица от есета. Ще трябва, дето се казва, постепенно да се ориентирам към приключване на тези писания. Ето, още два-три дена има до началото на новата учебна година. Дотогава трябва да завърша и поредицата си. Тия истории около моето безуспешно търсене на учителс-ко място обаче изядоха много време и място. Заради тях не можах да се съсредоточа върху истински важното. Имам два-три дена за него, имам място и време за още две-три есета.

Ето, сами виждате, не ме оставят въпросните другарки и другари да пиша спокойно по темата, съзнавате ли колко се вредни тия въпросни-те другарки и другари? Те вредят постоянно, те друго освен да вредят и да пречат не могат. Докато не изчистим тази напаст от системата на обра-зованието добро няма да видим. Тия нахални навлеци, дето са се разпо-ложили като турски онбашии и бейове в образователната ни система (и подобно на песове, виждате, не пущат такива като мен в нея, щото добре знаят, че такива като мен вътре ли са, това значи, че времето те да си тръгнат вече е настъпило, затова те водят жестока борба за съществу-ване, за вегетиране, ний тези нàучни неща ги знаем, не ни мислете за толкова прости!), та значи докато не изритаме тези нахални навлеци, бей-ове и онбашии от образователната сфера и от училищата, никаква промя-на в системата не може да настъпи. Сега схващате ли защо въпросните другарки и другари водят тая борба на живот и смърт срещу мен – и сре-щу такива като мен?

Та ще видим какво ще направя и напиша за тия два-три дена още. Пък и после, след 15 септември, живот и здраве да е само, пак ще се занимаваме с работата си, стига да сме живи и здрави само. Другарки и другари, давайте, правете магии за да ми се случи нещо страшно, органи-зирайте ми по мистичен път смъртта, това май ви е последната надежда вече?! Шегувам се бе, не се плашете, не съм превъртял, това беше малко майтапче само! Вие да не го взехте че го казвам на сериозно? И помисле-те върху казусчето, което ви поставих, не вервам да сте чак толкова прос-ти: аз ще мирясам само когато се върна в училище и почна да се увличам в толкова любимата ми преподавателска работа с учениците. Чаткате ли що ви думам? Правите ли си сметката? И писането ми тогава ако не прес-тане, то значително ще намалее, мили таваришчи. Най-малкото просто

59

няма да имам толкова много време да пиша за вашите безчинства, схва-щате ли ми мисълта? Напрегнете се малко де, нема да изпушат мозъчни-те ви клетки – що толкова се пазите да не се напиняте в мисленето? То не е опасно и вредно чак толкоз бе, мили таваришчи!

Хайде чао! И до скоро. Хубав ден ви желая! Приятно мислене на всички! Радвайте се на веселия живот, който тук у нас си живеем. Прав е г-н Премиеро, он ни е много умен и мъдър, нали се сещате за какво на-меквам? Дето каза на швейцарските българи: елате, върнете се у нас, та да си поживеете малко, щот тук, в Швейцария, се скъсахте да работите, тук само работите, а ний в България само си живеем, ядем, лапаме – и щракаме от кеф с пръстите! Он, госин Премиеро, ни е толкова умен, че думи немам веке. Прав е човеко сега, нали така, кажете, не е ли точно така както он хортува!?

Ето, мен ме държат насила без работа, аз се напиням да искам работа, другарите ме държат настрана от работата, та и язе да се отдам на живото! Такива луди като мен, такива идиоти като мен, дето искат работа, не са нашенци, не са годни за живота у Нашенско, тия уроди като мен са извратени като пустите европейци и американци, като пустите швейцарци, дето обичат само да работят – и не знаят как да се радват на радостите на живота! Уроди като мен, дето искат да работят, а не да се радват на живота и да щракат с пръсти от кеф, требе да бъдат до крак избити – щото изневеряват на българщината! Марш навън, мащайте се, долни изроди! Предатели неедни! Щом не умеете да се радвате на радос-тите на живота като нас, мрете тогава!

60

Системата е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност

Налага ми се най-сетне да напиша своето толкова дълго отлага-

но обръщение към институциите във връзка с последните актуални чи-новническо-партийни безобразия с сферата на образованието, които се случиха пред очите ми. Не съм наивник да вярвам, че някой от държавна-та йерархия ще се трогне или притесни, че ще си загуби съня и ще започ-не да мисли за поправяне на положението или за възвестяване на прав-дата и на справедливостта; не, не съм идиот за да вярвам, че нещо такова може да се случи; напротив, зная добре, че въпросните лица-институции изобщо няма да се впечатлят, твърдо зная, че на тях по принцип изобщо не им пука за българското образование, защото ако поне малко им пука-ше, нещата нямаше да стигнат дотук. Но ще пиша своето "отворено пис-мо" (което ще пратя на най-широк кръг от овластени лица, имащи някакво отношение към правото и законността, от една страна, и към образовани-ето на младите – от друга) с цел да покажа, че ние, гражданите, не само трябва, не само сме длъжни, но и можем да действаме както подобава за граждани; на второ място искам да помогна на всички тия, които (евенту-ално) ще намерят време да прочетат писмото, да разберат нещо най-про-стичко: че е крайно време да престанем да се примиряваме с мимикрията, време е да отдадем нужното и на правдата, и на свободата: правдолюби-ето и свободолюбието на истинските граждани са двата лоста, които имат силата да преобърнат нещата – и да съкрушат пагубното статукво.

Всеки от нас може да прави нещо за промяната, ето, аз специал-но няма да стоя със скръстени ръце и безучастно да гледам как демора-лизацията изпива жизнените сили на нацията (римата не е съзнателно търсена). Както и да е, ето какво писмо успя да се роди тази сутрин, днес го представям за евентуално обсъждане, утре, живот и здраве да е, го пращам на институциите. Ще ми се отговорните лица да го имат пред себе си на първия ден на новата учебна година, ей-така, това ще бъде моят подарък за тях по този случай.

Спорно е до кого именно да пратя писмото, до "колективни орга-ни" нямам доверие (такива като Парламентарната комисия по образова-ние и нàука), не че имам доверие и на конкретните длъжности лица, не си мислете, че на тях пък имам доверие, с нищичко не са се постарали да спечелят доверието ми, моля да не ме обиждате като си мислите, че съм такъв наивник, че да им имам доверие. Тъй че кои ще са адресатите на това писмо тепърва ще се разбере, въпреки това го пиша така като че ще го пратя на изброените инстанции и лица:

До г-жа Милена Дамянова, председател на Комисия по образованието и науката към Народното събрание на РБ

61

До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката До доц. д-р Ана Джумалиева – Председател на КЗД

До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България

ЖАЛБА под формата на отворено писмо

от Ангел Иванов Грънчаров, от гр. Пловдив, Адрес: ..., тел. 0878269488, имейл: angeligdb[@]abv.bg

Уважаема г-жо Дамянова, Уважаеми проф. Т.Танев, Уважаема доц. д-р Джумалиева, Уважаеми г-н Пенчев,

На 12 август 2015 г. изпратих на г-н Министъра на образованието

и науката "Запитване под формата на отворено писмо", в който доку-мент описах завързалия се (във връзка с моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, осъ-ществено по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ) превъзходен административен, пра-вен, съдебен, нравствен, психологически и пр. казус. Копие от писмото си по компетентност изпратих и на г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Плов-див. От нея само след един ден получих неочаквано бърз писмен отговор, от което съдя, че поставеният въпрос по нейна преценка е важен: вижте Получих светкавичен отговор от страна на РИО-Пловдив на моето "Открито писмо-запитване" до г-н Министъра на образованието и науката. Същината на проблема е, че уволнението ми по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (оспорвано, впрочем, пред съда; Окръжен съд отмени заповедта за уволнението ми, но директорката на ПГЕЕ-Пловдив обжалва това него-во решение пред Върховния касационен съд) доведе до ситуация на фак-тическото ми лишаване от преподавателски права, нито един директор на училище не би си позволил да назначи за учител по философия човек, който е бил уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, т.е. "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на каквито и да било качества да бъде учител" и пр.

Това фактически означава извеждането, изритването ми от об-разователната система, и то по силата на един административен акт на въпросната директорка, дръзнала да се постави над закона и да "отмени" моите професионални права да преподавам философия. Помолих отго-ворната институция в лицето на МОН (и РИО) да направи нещо, с оглед да предотврати абсурда, грубото нарушаване на мои фундаментални чов-ешки и конституционни права. Отговорът на Началника на РИО обаче бе-ше съвсем формален и дори бездушен, което ме принуди да реагирам още веднъж, да настоявам институцията да си изпълни дълга и да пре-

62

дотврати толкова грубото нарушаване на правото и закона: вижте Дали Министърът на образованието и науката ще се трогне от тежкото състояние в образователната сфера – и кога ще се разтревожи така, че това дори да му проличи?!, изпратено на 17 август 2015 г.; позволих си да поставя там и по-общия проблем за директорските своеволия при назначаването на учители, за униженията, на които те подлагат кандидат-стващите за работа хронично безработни учители (назначавани обикно-вено за няколко месеца или за година и отново и отново уволнявани).

Най-сетне на 4 септември 2015 г. Получих отговор от МОН, из-пълнен с най-искрени в цялата си неизмерима йезуитщина бюрокра-тични съболезнования за репресиите, на които ме подложи тяхна примерна служителка. Позволих си такава една спонтанна квалифика-ция тъй като в отговора на МОН, подписан от г-н Лазар Додов, директор на страховитата и тъй властна дирекция "Организация, контрол и инспек-тиране" на Министерството, освен "съпричастност" и един вид "съболез-нования" министерският чиновник фактически има добрината да ми каже, че според МОН директорите на училища имат пълното право да правят каквото си искат с учителите, могат да ги подлагат на каквито си искат унижения, примерно, в знак на солидарност със своята административна сестра, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив, могат да ме подложат на същата репресия, на същия терор, а именно да ме лишават колкото си ис-кат и докогато си искат от правото ми да си упражнявам професията – под благия, изпълнен с епикурейска невъзмутимост поглед на висшестоящите отговорни инстанции на МОН!

Другояче казано, МОН си изми ръцете и ми заяви твърдо, че по неговия възглед безобразията на директорите в сферата на образование-то са нещо като непоклатима норма, са нещо като тяхно свещено "право". Простете, но аз лично като български гражданин не мога да адмирирам такава една позиция: не считам, че сферата на образованието у нас по незнайно какви причини е извадена от сферата на правото, на законност-та и най-вече на морала. Смятам, че е скандално отговорни чиновници от МОН да демонстрират такова едно престъпно безразличие спрямо случ-ващото в сферата на българското образование. Бих си позволил да из-тъкна тук, уважаеми г-н Министър, че по закон Вие лично носите пълната отговорност за всичко, което става в тази образователна сфера; особено ако не предприемате никакви действия за да спрете произвола, да озап-тите склонността на училищните директори да се държат като позволява-щи си всичко, що им скимне, турски бейове – или като пълновластни фео-дални господари – и да защитите правото, закона и справедливостта.

Аз като български гражданин и като философ си позволих да си изпълня дълга и да предупредя институциите и длъжностните лица по ад-министративната верига за това какво може да се случи ако МОН не пред-приеме нищо за да предотврати безобразията и произвола. Оказа се оба-

63

че, че тежката административна машина на МОН не може да бъде задви-жена по никой начин, с оглед беззаконията в образователната сфера да бъдат предотвратени. Ето сега искам да Ви уведомя какво именно стана по причина на посоченото безхаберие на отговорните чиновници от МОН. Ще Ви дам достатъчно факти за да очертая недопустимата картина, пла-чевната реалност.

В град Пловдив от втората половина на август до 13-14 август бяха обявени 7-8 вакантни учителски места по философия. Кандидатствах на повечето от тях. Поисках да разбера дали опасенията ми ще се сбъд-нат. Реших да тествам, така да се рече, директорския манталитет. Полу-чих толкова красноречиви резултати, че какъвто и да е коментар е изли-шен.

Моята кандидатура за учител по философия е солидна: освен 32-годишен непрекъснат опит в преподаването на философия имам Пър-ви клас-квалификация от 20 години, автор съм на цяла поредица от учеб-ници и учебни помагала по всички преподавани в гимназиите философски предмети, имам ред други безспорни постижения, доказал съм се като об-разователен деец, който не само милее, но и най-активно работи за висо-кото качество на обучението на младите по философия, което именно трябва да е на най-съвременно ниво. Излишно е да казвам, че на всички места, на които кандидатствах, бях дисквалифициран без никакви обясне-ния, аз в живота си по-грозна и по-обидна дискриминация не само че не съм преживявал, но дори и не съм си представял, че изобщо е възможна в нашите условия дори! Между другото аз съм човек, който още на 26 го-дишна възраст е спечелил конкурс за асистент по философия в Пловдив-ския университет единствено заради качествата си. Ето Ви фактите около тази позорна кампания по назначаване на учители по философия в плов-дивските училища.

Първо ето нещо сюблимно: за да се предпазят от злокобната евентуалност Ангел Грънчаров да кандидатства за учител по философия в техните училища умни директори, предполагам по съвет на администра-тивни мъдреци и гении от РИО-Пловдив започнаха за първи път в светов-ната духовна история да обявяват "хибридни учителски места", примерно "философия и география", "философия и химия", "философия и биология със здравно образование", (написано е в обявата ето как: "Старши учител по БЗО и Филосовски цикъл", не се шегувам, именно "филосоВски цикъл" е написано!!!), "философия и математика". Това само за въведение в проблема, тъй да се рече. Нататък нещата стават още по-сюрреалистич-ни.

В Образцова математическа гимназия "Акад. К.Попов" в Пловдив директорът И.Старибратов, без да му мигне окото назначи за учител по философия виден партиен функционер на братската на БСП партия АТА-КА (!!!), бивш заместник-кмет на район В Пловдив, назначен между друго-

64

то от кабинета Орешарски и за есперт в РИО по гражданско образование (!!!), сега решил да се подслони, като заслужил другар, на топличко мес-тенце в ОМГ – за дочакване на пенсия в непроветривото място. Назначе-нието е чисто политическо, никакви преподавателски качества явно не вълнуват въпросния директор Старибратов! Интересно ми е как той би обосновал решението си да назначи тази политическо-партийна фигура за наставник на младите във философията и гражданското образование пред родителите на своите ученици – или, евентуално, пред една строга проверяваща комисия от МОН. Считайте, че тази моя жалба е официална покана да направите, уважаеми г-н Министър, дължимата проверка по този фрапантен случай, нарушаващ по всички линии не само закона, не само правото, не само справедливостта, но дори и най-елементарните принципи на благоприличието, на човешкия морал. Между другото атаку-ващият партиен другар на директора Старибратов така мощно атакува то-ва учителско място, намери си такива силни партийни протекции, че ди-ректорът го назначи на... постоянно място (!), в пълно противоречие с обявата, където черно на бяло пишеше, че мястото е със срок 6 месеца (срок за т.н. "изпитание"; за "нашите" партийни другари обаче явно не важи никакво изпитание, за тях всичко може, те са съвсем специални!)!

Кандидатствах също и за обявените вакантни учителски места по философия и в ПГВАД "Христо Ботев" в гр. Пловдив, в ПГМТ "Проф. Цв. Лазаров", град Пловдив, в СОУ "Черноризец Храбър", град Пловдив, в ЕГ "Пловдив", град Пловдив. Ще се опитам да представя случилото се покрай тия, с извинение, "конкурси" по документи и "събеседвания" обобщено, тъй като нарушенията са все едни и същи:

– Получих сведения (включително и от членове на комисии по избора на учител, които ми довериха тази скандална информация), че директорите са получавали директни "нареждания отгоре" кой (по)именно от кандидатите да назначат и също така инструкцията е съдържала и из-ричното настояване моя милост в никакъв случай даже да не бъде повик-вана дори на "събеседване", камо ли пък допускана в класирането (за назначаване или за победа да не говорим изобщо – понеже дори няма смисъл да се говори за това, то е изключено априори!);

– Предполагам, че тия влияния са, първо, по партийно-полити-ческа линия или пък са по линия на РИО-Пловдив, явно някое длъжностно лице там се е вживяло (пак по политическа поръчка най-вероятно) в роля-та на ментор на директорите в провеждането докрай на дискриминацион-ната и компроматна кампания и война спрямо моя милост; допускам в тази кампания за моето игнориране, априорно елиминиране и дискрими-нирането ми в "конкурсите" активно да е участвала и инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А. Кръстанова; изхождам от нейната ре-шаваща роля в провеждането на кампанията по изгонването ми от работа от ПГЕЕ-Пловдив (там бях подложен на същата кампания, почеркът е

65

абсолютно същият!) и в смехотворното "обосноваване" на "правомерност-та" на моето уволнение пред съдебните органи в Пловдив, в което г-жа Кръстанова участва също най-активно, пренебрегвайки дълга си като държавен чиновник; разбира се, тези мои твърдения могат да бъдат про-верени от безпристрастна министерска анкета и комисия, за създаването на коя настоявам;

– В нито един от тия "конкурси" за избор на учител по философия не бяха обявени някакви обективни критерии за класирането, липсваше каквато и да било гласност или публичност, никаква публична информа-ция не беше дадена на кандидатите за изхода от "конкурсите", липсваше какъвто и да е опит за обосновка на предпочитаемостта на дадения кан-дидат, директорите не направиха даже най-плах опит да придадат поне някаква видимост за законност на процедурата, за някаква мнима демок-ратичност и пр.; личи си тяхното убеждение, че въпросните процедури за избор и назначаване на учители са просто нещо като фарс за хвърляне на пепел в очите на кандидатите, колкото само да им затворят устата да възразяват, директорите явно живеят със съзнанието, че могат да си правят всичко, каквото искат в подведомствените си феодални владения;

– Нито един директор не благоволи да отговори на моите писме-ни запитвания да ми даде каквато и да било информация относно начина на провеждане и изхода на конкурса и на назначенията; пълна тъмнина и непрозрачност цари в тази сфера, сякаш живеем в най-дивото ранно сред-новековие, не в 21-вия век;

– Подобна атмосфера е неопровержимо доказателство за вих-рещата се корупция в тази сфера, МОН и по-специално Вие лично, уважа-еми г-н Министър, трябва много силно, по моя преценка, да се обезпокои-те какви ги вършат тия директори под маската на "съвременни мениджъ-ри"; непрозрачността и арогантността, която те без капка неудобство де-монстрират, е нещо като саморъчно подписана декларация за ужасната им корумпираност;

– Самият факт, че директорите толкова много се страхуват от простото публично обявяване на резултатите от тия учителски "конкурси" също така е нещо като саморъчно подписано тяхно признание, че техните решения са изцяло пристрастни, субективни, са партийно-политически мотивирани (назначават само "наши" и "доверени" лица, "чужди елементи" като моя милост в системата нямат никаква надежда да проникнат!), ес-тествено е, че тия процедури показват, че на никой, повтарям, на никой от тия директори (отбележете си това специално, г-н отговорен Министър!), не му пука за качеството на образованието на учениците, тия директори по тази причина даже и не направиха никакъв опит да търсят най-способ-ния, най-добрия от кандидатите; напротив, те търсят винаги само най-удобния, именно да е от "нашите" и пр.;

66

– Това, уважаеми г-н Министър, е направо срамно, позорно е, че търпите подобни безобразия в поверената Ви образователна сфера; инте-ресно ми е няма ли в един момент поне малко да се обезпокоите или раз-тревожите за нещо?

Моля и настоявам, като български гражданин, тези администра-тивни безобразия най-сетне да бъдат прекратени, а виновниците – нака-зани справедливо! Примирението на институциите и на отговорните вис-шестоящи длъжностни лица е безгласно насърчаване на произвола, на беззаконията и на безобразията! Което длъжностно лице нищичко не е направило в предела на своите пълномощия безобразията да бъдат прек-ратени, фактически е насърчило безобразничещите да продължат да бе-зобразничат още по-нагло!

В каква държава живеем, уважаеми господа депутати от парла-ментарната комисия по образование и наука? Бихте ли опитал да ми отговорите на този въпрос и Вие, уважаеми г-н Министър на образование-то и науката? Давате ли си сметка, че това, за което Ви пиша този път, е един от решаващите фактори за плачевното състояние на подведомстве-ната Ви сфера? Ще предприемете ли нещо в предела на своите толкова огромни пълномощия че безобразията да престанат най-сетне? Или пред-почитате само да си министерствате колкото се може по-дълго? Не усе-щате ли, драги г-н Министър, че седите върху тлеещ вулкан?

Настоявам Комисията по защита от дискриминация въз основа на тази моя жалба да се самосезира и да заведе дело, на което в качест-вото им на ответници да призове директорите на всичките тия училища, та пред Комисията да сторят онова, което не благоволиха да сторят досега, а именно да дадат пълна гласност по тия прословути и така опорочени до крайна степен "конкурси", с извинение.

Уважаеми г-н омбусман Константин Пенчев, пращам Ви този сиг-нал (най-вероятно последен докато все още сте на поста си), първо, за да Ви информирам за толкова гротескното продължение на тия истории, с които Ви занимавах близо три години; да, цели три години Ви пиша, писах и на толкова министри на образованието и науката, които се изредиха на поста за тия години, но промяна към добро, за жалост, сам виждате, не само че няма, напротив, работите вървят все по-зле. Системата на обра-зованието е прогизнала от аморализъм, гъмжи от абсурди, прелива от безчовечност. И това е страшно – понеже става дума за системата, която е призвана да се грижи за образованието, за възпитанието, за личностно-то формиране на младите, на нашите деца и внуци! Нима може възпита-ниците на една аморална, бездуховна и безчовечна система да бъдат с високи нравствени, духовни и личностни качества?

Абсурд, аморалната система заразява всеки ден и младите с аморалност. Наистина е страшно, аз лично потръпвам като си представя колко е страшно, за Вас не знам. Г-н Пенчев, благодаря Ви най-искрено за

67

отзивчивостта към моите лични главоболия, за изпитанията, които се наложи да преживея в резултат на борбите ми с безчовечната система – и нейните толкова бездушни и арогантни цербери и слуги! Вие, въпреки всичко, ми помогнахте много – най-вече заради моралната подкрепа и участие, които усещах през всичките тия години. Не зная към кого ще се обръщам занапред – ако взема предвид личностната и морална пародия, която Ви наследи на този тъй отговорен пост. Ние, българските граждани, явно заслужавахме и такава гавра: другарката Мая Манолова да бъде омбудсман на България! Бъдете жив и здрав, уважаеми г-н Пенчев, бла-годаря Ви още веднъж за всичко!

Спирам дотук. Трябваше да си изпълня своя дълг като ангажиран български гражданин и като философ, за когото човечността и в нашата страна все нещо значи. Е, сторих го доколкото можах. Интересно ми е дали отговорните длъжностни лица и съответните институции ще напра-вят нещичко в тази същата посока. 13 септември 2015 г. Пловдив С уважение: (подпис)

68

Пределно откровено обръщение към младите хора

В поредицата, обединена от условното засега заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", отначало смятах (такава ми беше първоначалната идея) да дам лесни, практични съвети за това какво може да променим първо в мисленето си, а след това и в поведени-ето си, като отчитаме и факта, че тия два процеса неизбежно следва да вървят паралелно, взаимно подпомагайки се (водеща, по-активна обаче все пак следва да е промяната в съзнанието, в разбирането – щото живо-тът у нас отдавна се е променил, но ние сме недъгави да осъзнаем това и да реагираме подобаващо!). И ми се искаше да разгледам отделните сфери на активност в образователната област, примерно преподаването (тук се включват и такива моменти като отношение към спусканите отгоре учебни програми и планове, учебници и т.н.), отношенията учители-учени-ци, учители-мениджъри (директори), учители-родители, т.н. крайно запле-тен и сякаш нерешим въпрос за дисциплината също следваше да бъде разнищен внимателно, като идеята ми беше да акцентирам върху главно-то, същественото, и то точно в тази същата перспектива, а именно как по нов начин следва да възприемаме нещата, какво трябва да променим и в разбирането си, и в поведението си. Намерението ми беше да внуша, че е напълно реалистично всеки участващ в тия процеси да промени нещо в настройката си, а на тази база да се изпълни с увереност, че в крайна сметка всичко все пак е в нашите ръце, да разбере колко е глупаво да стоим и да чакаме инструкции за това какво следва да правим, как да реа-гираме, как да се държим, какво да мислим и пр.

За жалост, покрай основната ми работа по така изброените съ-ществени моменти ми се наложи да обърна внимание и на някои текущи, така да се каже, проблеми, свързани с моето лично емпирично битие или всекидневие на безработен, уволнен, на търсещ си работа учител по фи-лософия. В тази връзка се отклоних по тази плоскост, но, да се надяваме, написаното и разказаното не е излишно: защото в тази посока има, както видяхме, ужасни деформации, дефекти, има страшни идиотщини, които влияят пагубно върху българското образование – манията за директорско-то всевластие, разпространена в съзнанията и на началствата, и на сами-те "подчинени", учителите и пр., е именно такъв един най-пагубен фактор, спомагащ за затъването на българското училище и образование в непро-ходимо тресавище.

Ще приемем, че съм се увлякъл да разнищвам тия неща неслу-чайно, ще допуснем, че хвърлянето на светлина върху тях не е излишно, аз все пак ще ви информирам до какъв край са стигнали въпросните "лич-ни" истории, в които има огромен бих си позволил да кажа общочовешки, обществен един вид, значим за всички нас смисъл: защото тия дефекти оказват своето деморализиращо влияние върху цялата система. Сега,

69

след като, първо, разбирам, че темата е огромна и един вид неизчерпае-ма, ми се налага, на второ място, да се опитам в най-синтетичен вид да извадя, да изнеса главното в ония процеси и отношения, за които ми се искаше да бъда пределно ясен и също така практичен, спомагащ за прак-тическото решаване на трудностите, пред които всички участници в обра-зователния процес са изправени. В тази връзка ми хрумва нещо, което ми се вижда оригинално и много подходящо – за да си изпълня по-ефективно целта. Тоест да бъда колкото се може по-полезен на ония, които се лутат в тия толкова коварни противоречия. Ето за какво става дума.

Хрумна ми да завърша поредицата си чрез няколко заключител-ни текста, писани под формата на обръщения – поотделно към всички реални участници в непосредствено протичащия образователен и възпи-тателен процес: ученици, учители, родители, училищни мениджъри и министерски чиновници. Някой дали не изпуснах? Струва ми се, че не. Та значи решавам да се обърна към всички тия участници и да им кажа в пределно ясна и категорична, а също така и по възможност най-кратка форма всичко онова, което смятам за най-важно. Убеден съм, че тази форма на прякото обръщение е най-подходяща за моята цел. По този начин хем ще си изпълня първоначалния замисъл, хем ще бъда колкото се може по-полезен. Именно за разпространяването – колкото се може по-широко, сред съзнанията на цялата тази общност от труженици, заети непосредствено с образование и с възпитание, с личностно формиране и растеж – на всички ония новаторски идеи, които по моето виждане са съдбовно важни и необходими за осъществяването, за внедряването в живота на толкова дълго и безуспешно чаканите промени. Та значи тази ми е идеята. Така ще избягам от опасността за безкрайно теоретично нищене на кълбото от проблеми, в което сме се заплели. Нищо не ми пре-чи да опитам. Възниква само въпроса с кого да започна, към кого най-нап-ред да се обърна – към учениците ли? Или към родителите им? Или към учителите? Или към образователните началства, дето толкова много пре-чат на промяната – към коя от тия групи най-напред да се обърна? Или не е кой знае колко важно към кои най-напред да се обърна – щом така или иначе ще се обръщам към всички?

Хем не е важно, но от друга страна е и важно. Все пак ще се раз-бере по този косвен начин коя от тия групи има, така да се каже, известен приоритет, един вид я възприемам за "по-важна", да, кои са по-важни – учениците или учителите? Понякога се спори дори и за това. Учителят трябвало било да има централна роля и място в новите, съвременните разбирания за един наистина различен подход; не, ученикът трябвало би-ло да има такова централно място и пр. Разбира се, те трябва да се сра-ботят пределно добре, да си взаимодействат най-ефективно, това поне е несъмнено. От тази гледна точка едва ли е толкова важно коя от двете страни на това отношение ще сложим по-напред. Макар и че има значе-

70

ние, дори и в някакъв смисъл фундаментално. Говорим за поврат, какъв поврат може да има, ако учителят пак си остане доминиращ и активен, во-дещ, господстващ, налагащ волята си фактор? (Макар че той по същество едва ли е бил такъв в досегашната авторитарна и тоталитарна нагласа: която не признава ничия свобода, в това число и на учителите.) Аз безб-рой пъти съм казвал, че учениците трябва да изиграят главната роля за промяната, че с тяхното активизиране свързвам самата надежда нещо да се промени. Та по тази причина, един вид по принципни подбуди аз неп-ременно трябва да напиша най-напред обръщение към учениците. Е, под-чинявам се, започвам да го пиша. Ето какво се получи: Обръщение към младите хора на българия, които ходят на училище

Здравейте, млади хора, здравейте, ученици! Решавам да се обърна към вас по повод на новата учебна годи-

на. Аз съм един български учител, който в момента пише нова книга – книга, посветена специално на това как да постигнем незабавна промяна към по-добро в образователната област на България. От Пловдив съм, тук живея и работя. Понеже освен да учителствам основно занимание ми е писането и на книги, можете да ме възприемате и като писател; а иначе по образование и, да се надяваме, по призвание, съм философ, преподава-тел по философия съм. Налага ми се да ви се представя поне малко; ще си рече всеки от вас: опитва се тоя човек да ни заговори, иска нещо да ни каже, пък не се представя, колко глупаво се държи! Е, казах вече главното за себе си, остава да добавя и това, че съм човек, който силно се вълнува от недобрата по моя преценка ситуация в българското образование – и от години търся начин работите да потръгнат, да се подобрят.

А за това нещо се искат промени. Аз съм привърженик на проме-ните в българското образование, смятам, че без истински реформи, без съществени промени в най-основните неща качеството на вашето образо-вание ще продължава да е незадоволително. Не се плашете, тия промени не се свеждат до това да учите още повече. Аз смятам, че ако дължимите промени бъдат направени, тогава да учите ще ви стане най-приятно нещо. Не си мислете, че съм някакъв мечтател. По начало ученето, ако се прави както трябва, наистина е най-приятно занимание. Не ми вярвате ли? Странни ли ви се виждат тия мои приказки? Разбирам изцяло вашето не-доверие.

Е, честита да ви е най-напред новата учебна година! Вие общо взето обичате да ходите на училище, нали така? Дали ви се ходи всеки ден на училище е отделна работа, за която не питам. Знам, че не е много приятно да се става рано сутрин за училище, но... няма изход, трябва да се иде на училище, трябва да се учи. Пък и в училището имате приятели, това донякъде го прави що-годе поносимо. Често в клас стават такива

71

великолепни простотии, на които се радвате от сърце, нали така? Прави някой ваш съученик някаква простотия, учителката побеснява, а вие всич-ки гледате сеир и се забавлявате до насита, нали така? Абе има си толко-ва много приятни емоции в училище, нали така? Общо взето ученето ви се вижда скучно, или бъркам? Е, има "зубъри", за които може би е приятно да учат, но те са изратеняци, те не са нормални, за тях няма смисъл да гово-рим. Нормалният ученик по начало умира от скука в час. Затуй се налага да се правят разни простотии, та да разнообразяваме скуката. Иначе всички – и ученици, и учители – ще умрем от скука. Друго си е като се правят чат-пат разни простотийки. Задушевно става някак си. И времето минава по-добре. Две-три простотии, емоции, веселие – и ето, часът ми-нал неусетно! Забавно е с простотийките, иначе представяте ли си каква мъка ще бъде ако в училище само учим, ако само се занимаваме с учене!

Вие наричате ли понякога училището "мъчилище"? Тая дума ви е известна, предполагам. Ученето в училище го свързвате с мъката, с неп-риятните емоции, разбирам ви напълно. Случвало ли ви се е на вас лично да учите и да ви е приятно? Да четете нещо и да ви е приятно? Предпола-гам – да. Моля, не ме възприемайте като човек, който толкова ви подце-нява. Знам добре, не сте някакви уроди и дебили – вие много четете, при-мерно от монитора на компютъра. Четете за какви ли не неща, които ви интересуват. Когато човек чете за неща, които го интересуват, той неусет-но учи, ученето тогава е нещо толкова приятно и става неусетно.

Да, ама в училище учим все неща, които общо взето са все бе-зинтересни. Никой вас в училище не ви пита какво искате да учите, нали така? Там си има програма, която трябва де се изпълнява. По тази причи-на общо взето изнемогвате от скука в училище. Ами нормално е, на всеки не могат да му са интересни всички задължителни учебни предмети, ес-тествено е, че някои неща може и да са му по-интересни, но има други, които изобщо не го интересуват. Всеки от нас е различен, то и с нас, въз-растните, е така. Аз, примерно, обичам философията, психологията, исто-рията, "науките за човека", литературата, обичам да чета книги, и то сери-озни книги, които са пълни с вълнуващ ме смисъл. А вие книги обичате ли да четете? Да не питам за това, така ли? Вече не четете книги, нали поз-нах? Общо взето масово младите у нас не четат книги, същинска рядкост е млад човек да се е привързал към четенето на книги.

И учебници пък хептен не обичате да четете, това също превъз-ходно го знам. Няма начин да не го знам след като цели 32 години всеки ден съм общувал с ваши връстници, с мои ученици. Е, поне една цяла и то по-дебела книга изчели ли сте някога и то до края? Нямам предвид да сте я прелиствали, да сте попрочитали нещичко оттук-оттам, а цялата, от първата дума до последната да сте изчели? Леле, откъде толкова търпе-ние у вас, така ли? Е, не се излагайте сега де, даже премиерът Бойко

72

Борисов е прочел цяла една книга, вие дори и това не сте направили досега! Срамота! Ще излезе, че сте по-прости дори и от него!

Майтапя се, но той нали сам каза знаменитите думи: "Аз съм прост и вие сте прости – и по тази причина толкова добре се разбираме!"; каза го някъде на някакви работници, дето стачкуваха и искаха пари. А иначе не съм толкова зъл и лош човек, че да обиждам несправедливо на-шият любим премиер. Та значи гледайте да го настигнете в ученето, в ученолюбието, той е прочел цяла една книга, и вие прочетете в най-скоро поне една. Ако пък ви хареса, можете да прочете още една, няма да си изхабите очите.

Да, ама ще каже някой от вас: ами ако се увлечем в четенето на книги, ако напреднем в ученето, няма ли да стане така, че един ден да станем толкова образовани, че изобщо да не можем да си намерим рабо-та? Няма ли да се породи опасността като други твърде образовани хора да ни се наложи да станем някакви си там презрени учители, или да ста-нем клошари, дето ровят в боклуците? Истински образован и културен човек у нас общо взето не може да просперира кой знае колко, у нас прог-ресират предимно простаците – и нахалниците. Има ли смисъл тогава изобщо да учим?

Ох, добре ви разбирам, прави сте, но идват и други времена, в които, убеден съм, че високо образовани и културни хора ще са нужни и тук, в България. И, което е най-важното, ще бъдат оценявани високо като заплащане – в нормалните страни високообразованият човек и специа-лист получава в пъти повече отколкото някой, който е останал само с т.н. "средно образование", т.е. останал си е един вид посредствен. Макар че има и достойно платени професии, разни там техници със средно профе-сионално образование и пр., които също печелят добре; но по начало техните инженери няма начин да не печелят в пъти повече от тях. Не у нас, по света е така. Но и у нас ще стане един ден така. Не просто съм убеден, знам, че ще стане така и у нас. И то в недалечното бъдеще.

Тъй че има смисъл да се учи. Съветвам ви да учите, да не си пи-леете времето докато сте млади. За да не съжалявате един ден. Тъй че е много глупаво човек да тъпее всеки ден и всеки час цели 12 години – докато ходи на училище. Оставете пустото тъпеене щото благодарение на него човек затъпява и става тъпанар. Тъпите хора няма да постигнат кой знае какво в живота. С нахалство у нас все още се прогресира, но щом си тъпанар, най-накрая все пак животът ще те постави на заслуженото място. Най-долу, на най-ниското ниво. Ще дойде това време и у нас, то вече почти е настъпило.

У нас всичко е все наопаки, у нас най-умните, най-кадърните, най-способните изобщо не ги ценят, но ще дойде това време, когато ще почнат да ги ценят справедливо. Дойде ли този момент и скоро след това България ще се оправи. Сега сме най-бедни по причина най-вече на това,

73

че у нас изобщо не ценим най-добрите, най-кадърните, най-свестните. У нас тинята, мръсното, утайките са все най-отгоре. А трябва да са най-до-лу, където е мястото на утайките. Послушайте ме поне за това. Работете, учете, стремете се да постигнете повече, да придобиете ценни умения и качества. Да, добре знам, че точно за тия неща днешното българско учи-лище изобщо не ви помага. Или почти не ви помага, а, какво мислите вие? Така е за жалост, не помага общо взето. А не бива да е така. Ето че си дойдохме на думата. Това, което е в българското училище, е крайно вре-ме да се промени – колкото се може по-скоро. И надеждата ми е вие, мла-дите, да спомогнете най-много за толкова потребната промяна.

Как може да стане това ли? Ами като престанете да сте толкова безхаберни към собствената си съдба, към собственото си бъдеще. Какво значи безхаберие ли? Ами значи безотговорност. Дремлювците са безха-берни. Нищо не правиш, стоиш със заспало съзнание, все чакаш нещо да падне наготово от небето, не си мръдваш и малкото пръстче нещичко да промениш. Неактивният човек е безхаберен. Несвободният човек е безха-берен. Значи трябва да победите непременно това коварно и проклето безхаберие. Тази склонност към ориенталския кеф когато човек нищо не прави, а все гледа с разни тарикатлъци и далавери да се урежда. И да прецаква другите. Такива, за жалост, сме. Такъв, за жалост, е масовият българин. Мързи го та се скапва от мързел.

Вас лично много ви мързи, нали познах? А не бива. Престъпле-ние е млад човек да го мързи. Докато човек е млад, тялото му даже коп-нее за движение и дейност, то затова е създадено. Много грозна картина е млад човек, който се е разложил от мързел. Срещате ли такива във ваше-то всекидневие? Пълно е с такива според мен. Някои стават дебелаци, други са се разкапали от мързел, от инат, потънали са в какви ли не глу-пости, огромната част от младите си мечтаят за разврат, копнеят за "ди-вия живот" или направо са се отдали на развратничене (имам предвид по-големите все пак, аз се обръщам общо към всички ученици, но вие сами разбирате, че тия последните ми думи се отнасят най-вече за гимназисти-те – и за студентите; студентите също са ученици, аз и за тях пиша това свое обръщение). Нека да бъдем честни и да си казваме истината право в очите. Та пропилявате си златни възможности като общо взето си проспи-вате времето в училище. Затова си позволявам да ви помоля: ако обича-те, спрете да тъпеете в училище, спрете да мързелувате, направете нещо да се събудите, да се активизирате! И да заживеете един по-смислен и пълноценен живот.

Това не значи, че ви съветвам само да се захванете с учене. Пълноценният живот включва много работи. Аз за това призовавам. Каня ви да станете свободни, т.е. от нищо да не се отказвате просто защото само ви мързи, да речем. И ви призовавам да не си зачерквате бъдещето

74

като се отдавате на мързел, на тъпеене в училище, на отдаване на разни пороци и т.н.

Примерно, да вметна и това, сексът заради самия секс, лесният секс, "взаимно-изгодната употреба на половите органи" (думи на филосо-фа Кант, не мои), всички тия най-съблазнителни за вас неща не са истинс-кото, те спомагат единствено за нравствената – а това значи човешката – деградация на човека, като се подхлъзне по тази "мазна, хлъзгава плос-кост", спиране няма, човек сам ще опропасти бъдещето си – само защо е бързал „да се наживее”. Глупости, има време да живеете, не бързайте толкова, накъде сте се забързали толкова?

Затуй, моля ви се, спрете да се тревожите толкова кога ще се лишите от девственост, между другото докато е девствен човек, докато още не е вкусил от тъй сладката отрова на сладострастието, той може цялата си огромна енергия да насочи за постигането на значително по-смислени цели. А един ден ще дойде и любовта – истинската, не мнимата. Но юношеските влюбвания са нещо твърде коварно, като психолог знам това, е, не мога да ви давам толкова строги съвети, но все пак мисля че не сгреших, като ви дадох и тия толкова деликатни съвети. Както искате ги разбирайте и сами решавайте дали ще се вслушате в тях. А аз да бързам да си завърша обръщението, че както съм го започнал, едва ли ще го свърша скоро.

Ще бъда оттук-нататък съвсем кратък. Вие, младите, можете много да спомогнете училището да стане място за пълноценно развитие на собствените ви личности. Не се оставяйте разни даскали-педанти (ако не знаете що е педант проверете в речника) да ви тормозят да учите не-потребни неща. За всяко нещо, което ви се струва безинтересно, питайте: "Това пък за какво ни е?!". Направете така, че даскалиците ви да се потят от напрежение пред вашите въпроси. Е, не и съветвам да се заяждате заради самото заяждане, но добрите учители много се радват когато уче-ниците постоянно питат. Та значи питайте за всичко и ще видите посте-пенно колко интересни ще станат часовете. За да станат интересни часо-вете много зависи от вас. Като вие се държите нескучно, няма начин да са скучни и часовете. Не разчитайте само на даскалите да правят интересни часовете, това те няма как да го постигнат сами. Трябва да им помогнете.

Почнете ли да се държите активно, скуката ще бъде прогонена от класните стаи. И за всичко се обаждайте и настоявайте да се чуе вашият глас. Това също е нещо най-важно. По моето разбиране училището у нас трябва да стане пълноценно живееща демократична общност. Що ли пък значи това – искате ли да ме попитате, да ми зададете този въпрос? Е, ще ви отговоря набързо, че обръщението ми стана километрично и нищо чудно нито един ученик да не го прочете по тази точно причина. Но аз ви казах вече, че не е толкова опасно нещо четенето. Не се плашете, няма някоя буква да изскочи от текста и да ви перне в окото.

75

Демократична е онази жива общност, общност, съставена все от живи човешки същества (щото нашите училища често приличат на мърт-вило, в тях сякаш няма живи хора, а някакви полумъртви трупове или зом-бита!), в която народът, т.е. в случая вие, учениците, вие, младите, актив-но участва в уреждането на всички важни въпроси. Не стоят като наблю-датели или сеирджии (вие общо взето в сегашните училища сте много добри сеирджии, нали познах и за това?), ами всичко правят сами, вълну-ват се, питат, работят, спомагат за решаването на всички въпроси и т.н.

Примерно на вас харесва ли ви да стоите на чиновете както е обичайно, в редици, един зад друг, да си гледате само вратовете – и да се криете зад гърбовете на другарите си? Да, за криене е много удобно, особено когато не си си научил урока и те страх да не те погледне даска-ла, да разбере това и да ти направи мръсно като почне да те изпитва. Е, помислете малко, нима не могат да се подредят чиновете и учебните маси по друг начин, та да е по-приятна обстановката? И да е по-подходяща за по-различно, по-активно учене, в което вие, нали запомнихте, трябва да сте основните участници. Ами можете да си извоювате тази власт, че да подреждате чиновете във вашите класни стаи както си искате. И както ви е приятно. Не ви ли е омръзнало да е все по един и същ начин?

Ето, оттук може да тръгне промяната. Опитайте. Ще видите, че промените са нещо прекрасно. Изгонете скуката от класните стаи, млади хора, ето за това нещо ви призовавам. И ще видите колко добре ще за-почнете да се чувствате в училище. Ще откриете истинския смисъл да се ходи на училище и заедно да учите, да напредвате по пътищата на знани-ето, на познанието, на културата, на духовността, на личностното разви-тие и просперитет (и тази дума можете да проверите в речника, ако не я знаете; простете, но се държа даскалски, то това си ми е дефект от толко-ва много години ходене на училище, няма начин да не ми се е отразило, нали?).

Е, спирам дотук! Има още много неща, които искам да ви кажа, но ще стане прекалено дълго. Затова спирам тук. Мисля, че вие сте схватливи и ми разбрахте мисълта. По-нататък всичко останало вече сами можете да си го изведете. Вярвам, че можете. И вие повярвайте в себе си – и много ще постигнете! Желая ви го, нещо повече, убеден съм, че успе-хът няма да ви се изплъзне.

Но само се иска да се събудите. И да се активизирате. Да почне-те да чувствате училището като свой дом. Има толкова много промени, които могат да бъдат направени. Предлагайте, не се страхувайте от нищо. Примерно защо трябва да ви изпитват по обичайния начин, има много други начини. Не бива в училище да се страхувате от нищо. В училището може да ви е изцяло приятно. За всичко да ви е приятно. И за ученето най-вече да ви е приятно. Ще видите колко съм бил прав ако го опитате.

76

Дори и четенето на книги ще ви стане приятно. Ако нещо е ста-нало неприятно, значи го правим по неверния начин. Спираш и почваш да мислиш. Почваш да питаш. Поставяш проблема. Почвате да обсъждате. И заедно ще намерите, няма как иначе, най-доброто решение. За всичко трябва да постъпвате така. И работите ще се променят и ще потръгнат. Към истинското, към доброто, към правилното. Към разумното.

Срамота е да си пилеете времето и то в този най-съдбовен пе-риод, какъвто е младостта! Времето е безценен капитал и ресурс. Но да спирам дотук, че ако продължа в този дух, спиране няма. Аз много книги съм писал по тия въпроси, така че който иска, може да ги намери в нета и да чете. Разбрахме се, че ако си прочел повече от една книга само тогава може да почнеш да се смяташ за добре образован човек.

Ами това е. Простете, че бях многословен. Виждате, че имам много неща да ви кажа. Много ми се е насъбрало. Между другото, аз съм учител, но наскоро (преди 15 месеца, изобщо не е съвсем наскоро вече) ме уволниха от работа, щото, видите ли, съм бил имал много неправилни възгледи за училището и образованието. Бил съм мислил неправилно и затова ме уволниха. Бил съм опасен и вреден за учениците си. И прочие идиотщини пише в заповедта ми за уволнение. В нея пише, че съм бил негоден да съм учител. И т.н., идиотщини колкото щеш.

Да, да не забравя: направете това, че идиотщините в български-те училища ако не съвсем да спрат, но поне значително да се намалят. Борете се с идиотщините, ето, и това си позволявам да ви посъветвам. Станете борци за правдата и за справедливостта. "Истината ни прави свободни" е моят любим девиз, взел съм го от думите на Спасителя. Та аз пострадах, уволниха ме и пр. защото от много години се боря. Бях станал нещо като подранило пиле, а нали знаете, една птичка пролет не прави.

Та и вие ще си имате доста главоболия като станете активни, ка-то се събудите, като почнете да предлагате, като станете демократично мислещи и свободолюбиви. Няма да ви е леко или лесно. Но човек трябва да съхранява достойнството си като нещо най-драгоценно. Не позволя-вайте да потискат или да унижават личностите ви по никой начин. Станете най-чувствителни в това отношение. Никой няма право да ви тормози или да ви мачка. Личността ви е свята. Имате свещени права, не ги харизвай-те никому, пазете ги само за себе си.

Та аз значи затова съм толкова приказлив с вас, щото системата и нейни служители ми забраняват да бъда учител. Не ме допускат да бъда учител. Е, ето, аз пак съм учител, но оттук, от нета. И общувам, както виждате, с... цялото ученическо население на България! Трудно може някой да ме накара да замлъкна. И няма да замлъкна. Живот и здраве да е само де!

Това е засега. Може пак да си пишем. Пишете ми и вие ако иска-те. Много ми е интересно как ви прозвучаха тия мои мисли. За луд ли ме

77

сметнахте, признайте си де? Правилно ли са ме уволнили другарите на-чалници от просветата? Кажете ми самата истина, много ми е интересно, не крия това. Чао и до скоро!

С най-добро чувство: А.Грънчаров, учител по философия

14 септ. 2015 г. Пловдив

78

Послание към учителите

Дадох обещание да пиша обръщение и до учителите на Бълга-рия – какъв по-подходящ момент за това от днешния ден? Днес е 15 сеп-тември. Спирам тук с уводните си думи, щото каквото и да кажа ще е все нещо, което непременно искам да го кажа директно и в очите на самите учители. И затова ето, започвам да пиша писмото си без да се суетя по-вече:

Обръщение на един свободолюбив учител към учителите

Драги български учители, колеги! Аз съм учител като вас, много години съм правил само това: учи-

телствал съм. Работил съм за доброто на младите, на децата на Бълга-рия. Правил съм всичко за да съм им пределно полезен. Помагал съм им да станат достойни личности. Преподавал съм философия и гражданско образование десетилетия наред.

В момента не учителствам – понеже една безпощадно строга ди-ректорка дръзна да ме уволни от последното училище, в което съм рабо-тил 14 години непрекъснато. Уволни ме тази престарала се другарка за това, че съм бил имал "неправилни педагогически възгледи". По тази причина аз днес няма да посрещна първия учебен ден както ще го пос-рещнете вие. Както съм го посрещал и аз цели 32 години, бидейки непре-къснато учител. (Преди тях също съм го посрещал с подобаващите въл-нения, бидейки ученик и студент.) Разбира се, че ми е много тъжно, че на първия учебен ден няма да съм сред младите, в училищния двор, сред учениците. Ще си стоя в къщи сам. Аз съм изгонен, пропъден съм от учи-лището по брутален, по унизителен, по недопустимо грозен начин. Обяви-ха ме тия администратори за нещо като "дисидент": бил съм, видите ли, "абсолютно негоден за системата". Провъзгласиха ме за "пълен некадър-ник".

Уволниха ме по най-страшния член от Кодекса: "не става за учи-тел, няма качества да бъде учител, не може да изпълнява тази работа". Това пише в заповедта ми за уволнение. Водя в момента тежки съдебни дела да си върна поруганата чест и отнетите преподавателски права. Да, фактически съм лишен от моите преподавателски права: тази есен не ме взеха на работа в нито едно училище, в което кандидатствах! Нищо че имам най-високата квалификация ("първи клас-квалификация"), имам много и то най-разнообразни постижения, написал съм сума ти учебни по-магала и авторски книги в областта на философията и психологията. Как-то и да е, въпреки всичко продължавам да се смятам за учител. Възприе-мам се, чувствам се като учител. Имам чувството, че за това съм роден, не си представям да се занимавам с нищо друго. Човек като е работил

79

толкова години като учител, ще си остане учител един вид посмъртно – и завинаги. Човек винаги може да си учителства, дори и да не е в училище.

Аз например напоследък се изявявам като учител в своя блог. Читателите ми са моите ученици. И млади, и зрели хора има сред моите верни читатели. (Не си мислете, че съм някакъв досаден пенсионер, не, още имам доста годинки до достигането на пенсионна възраст.) Та по тази причина въпреки всичко – простете че се наложи да ви запозная с контек-ста, в който пиша своето писмо към вас – искам да се обърна към всички вас, учителите на България. Искам да ви кажа някои важни по моя пре-ценка неща, които е добре да бъдат казани открито и гласно. Моля да ме изслушате.

Вчера написах и публикувах обръщение към младите, към уче-ниците: виж Пределно откровено обръщение към младите хора на България, към учещата младеж – с призив да започваме незабавна промяна в българското образование и училище. Утре примерно ще напиша и към родителите, живот и здраве да е само. И с тия обръщения ще завърша своята пишеща се тук, в блога, пред очите на всички книга с условно (засега) заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразо-ванието". Да, от повече от месец пиша тази книга открито пред читатели-те си, в своя блог. Почти всеки ден пиша по едно есе.

В тази моя поредна книга за образованието се постарах да пока-жа, доколкото ми стигат силите, че реформата и промяната към добро в образователната сфера не бива да бъдат чакани да ни бъдат спуснати по някакво височайше благоволение отгоре, а трябва да бъдат направени от нас, от учениците, от учителите, от родителите; стига, разбира се, да за-почнем да се държим не като жертви, а като достойни граждани на тази наша многострадална родина. Да, трябва и най-вече могат промените да бъдат направени от нас, ето това е възлов момент: нищо не може да ни спре – стига да имаме ясното съзнание, че да правим тия промени е не само наше право, но е и наша първа отговорност. Инак казано, почнем ли да се държим като действително свободни хора (а не като слуги и роби някому, който е узурпирал собствените ни права!), то именно този фактор ще задвижи неминуемо тъй дълго чаканата промяна и реформа, която, разбра се, ако само я чакаме никога няма и да дойде.

Действително свободният човек е човекът, който действа, чове-кът, чиято свобода по тази причина е действителна, а не е само мираж – или някакво красиво патетично пожелание. Тази ми е идеята. Този според мен е начинът да се "случи" въпросната промяна. Тя може да започне още днес – стига да се намерят хора, които са решени да я направят. И да започнат да водят борбата за своите права. И да започнат да си изпълня-ват дълга. Толкова е просто всичко това, че умът ми не го побира как не се разбира от хората, от човечеството, особено от неговата българска част!

80

В своята книга за незабавната промяна и реформа (а всичко ви-наги започва с промяна в главите, в съзнанията, в мисленето!) се поста-рах да покажа, че само ако започнем да практикуваме всеки ден свобода-та си, то това ще повлече зад себе си и тъй дълго чаканите позитивни промени. Няма друг начин. Трябва да започнем да се дължим по подоба-ващия за свободни човеци и личности начин. И в нашата власт е да пра-вим всеки ден какви ли не промени, подкопаващи плачевното статукво в образователната сфера. А знайно е, че промяната в тази основна сфера на живота ни ще доведе незабавно и до промени в останалите области на живота. Самото качество на живота ни ще започне да се подобрява.

Защото всичко в този наш живот бива правено от човеци, то не става само, ей-така един вид от нищото. Ако т.н. човешки фактор не е на нужното ниво, ако му липсват най-фундаментални качества, ако този фактор не си изпълнява задачата, то страни, в които ги е сполетяла така-ва беда, изпадат неизбежно в положението, в което сме ние – най-бедни и най-унизени са именно нациите, в които човешкият фактор не е на длъж-ната висота. А този човешки фактор се подготвя и формира в образова-телната сфера. Национално престъпление е да продължаваме да нехаем пред случващото се от десетилетия в образователната сфера – пагубното статукво трябва да бъде съкрушено час по-скоро. Необходима ни е ре-форма в (не)образованието, която неизбежно ще има революционен ха-рактер. В смисъл, че не трябва да продължава десетилетия, а трябва да бъде извършена за кратко време, за броени дни и месеци.

Само в този смисъл употребявам думата "революционна". Между другото революциите не са толкова лошо нещо както си мислят някои наши заклети реформатори-консерватори. Инак казано, някои наши пиш-ман-реформатори. А българското образование каквото е в момента, го наричам необразование по следната причина: това, което системата ни принуждава да правим в класните статии, има само формално подобие с истинската същина, с верния смисъл на образованието. Не е образование – според съвременното, но също така и според исконното, датиращо от древността, разбиране – това, което сме принудени да правим в класните стаи: понеже то не позволява да разгърнем в тяхната пълнота творчес-кия човешки и също така личностен, включително и духовен потенциал не само на младите, но и на самите учители. А първото условие да се случи това и образованието да се върне при своята мисия и задача е: и учителите, и учениците да си завоюват отнетите права да бъдат свобод-ни, т.е. суверенни личности! Системата, наследена от паметното време на комунизма, си съществува още в непроменен вид: и тя пречи за сво-бодната изява на личностното начало и у учениците, у младите, и също у нас, у учителите.

Срам и позор е че още търпим оковите на тази анахронична и ретроградна, унижаваща човешкото достойнство система! Която поражда

81

страшни деформации не само в отношенията ни в училище, но и най-вече в душите ни. И най-вече в душите на младите, на нашите ученици. От нас, драги колеги, просто се иска да си върнем отнетите права – и то час по-скоро. Без да чакаме министерско постановление за това.

Свободата, простете, не е дар, не бива да я чакаме някой да ни я поднесе на тепсия. Така не стават тия работи. За свободата си човек трябва да се бори. Ето на това нещо трябва да учим учениците си. И то не на думи, а с личен пример. На дело. Простете, но аз смятам, че в пълно противоречие с мисията на учителя е това, че огромната част от учителс-твото в България е изпаднало в непростимо малодушие. Изпаднало е в ужасна душевна слабост. Търпим униженията безропотно. Подчиняваме се на тъпи инструкции. Роптаем тихичко, но слушкаме. Ужасно много се страхуваме, а страхливците нямат моралното право да бъдат учители.

Малодушният учител сее малодушие наоколо, заразява с мало-душие и душите на младите. Нямаме това право. Да, длъжен съм да ви кажа директно в очите: български учители, нямате моралното право да бъдете унизени, да търпите страхливо униженията! Нация, чиито учители са малодушни треперковци, не я чака нищо добро. Ако искате, обиждайте ми се, казвам тия неща с болка, не със злорадство. Много е тъжно човек да гледа човешко същество, което е привикнало с унижението така, че го приема за нещо нормално. Особено ако това човешко същество е учител. Абсурдът, простете, е непоносим. Такива неща наподобяват някаква со-циална патология и шизофрения.

Да, добре съзнавам, че пишейки тия неща рискувам да постъпя несправедливо. Прекрасно разбирам, че всеки от вас, според силите си, се бори да съхрани достойнството си в крайно неблагоприятните условия. Е, някои са така привикнали към статуквото, че не усещат униженията. Приемат ги за нещо "нормално". Мнозина се страхуват от "прекомерната свобода". Пък и вероятно положението им на послушни, на слушащи началството и изпълнителни чиновници ги устройва. "Покорна главица сабя не я сече!" – нима тази позорна нашенска поговорка не характеризи-ра напълно поведението на мнозина от нас? Други пък със стиснати зъби гледат да издържат без излишни главоболия и да се довлекат някак до пенсия.

Деморализацията в нашите училища е стигнала застрашителна степен. Психологическата атмосфера почти навсякъде е крайно неблагоп-риятна и тежка. Директорите често се държат като феодални господари или като средновековни османски бейове, които могат да направят с нас каквото им скимне. Затова народът мълчи и понася. А така не бива да се живее, така не е достойно да се живее. Все пак ние не сме слуги никому, ние, гражданите, ние, народът, ние, и учители, и ученици, и родители сме всъщност господарите, суверенът в тази страна. Как допуснахме всичко у нас да е тъкмо наопаки на дължимото?

82

Правихме дълга национална стачка, завършила позорно, с пре-дателство от нашите "синдикални водачи". Опитахме се да се преборим за достойнството си, но почти нищо съществено не постигнахме. Промяна към добро не настъпи, напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Е, някои това вече не го усещат. Това именно е най-страшното: безчувствеността. Най-коварният наш враг е тъкмо тя.

Аз писах в тази моя последна книга, в предишните есета от въп-росната поредица за много неща. Ако искате, намерете ги, разлистете, прочетете, давайте да обсъдим заедно къде греша, къде говоря вярно, какво по-точно сме длъжни да правим. Моята идея е че въпреки ужасното статукво имаме непрекъснатата възможност да работим за промяната към по-добро. От нас зависи да направим училищата жива, динамична и богата на личностни изяви демократична общност. Не е оправдание, че законът бил лош и не позволявал, видите ли, да се държим като лич-ности. Не е така. Има неща, които са изцяло в наша власт. Просто трябва да победим глупавия страх. Да надмогнем малодушието. Да престанем да се държим като презрени слабаци. И опирайки се на огромната енергия, скрита в душите на младите, можем да направим чудеса – стига да съу-меем да насочим тази енергия в градивна посока.

Да, трябва да бъдем истински съюзници и партньори с младите, с учениците ни, от тях много можем да почерпим и дори научим, добрите учители знаят това. Тук е разковничето според мен. Намерим ли общ език с младите, застанем ли на тяхна страна в борбата за отстояване на тех-ните коренни и същностни интереси, тогава вече няма от какво да се пла-шим. Ще станем наистина силни – понеже сме прави. Защото за нас тряб-ва да има един най-висш закон: интересът на нашите възпитаници. Учите-лите сме такива странни същества, които са способни да правят всичко за доброто на младите, за високото качество на тяхното обучение и образо-вание. Всичко, което пречи на тази висша цел, трябва да бъде изхвърлено на боклука. Това е. Промяната и реформата е просто нещо, иска се воля и решимост да я направим.

Мога още много да говоря и пиша в този дух, но спирам нена-дейно тук. Вие сами можете да продължите мислите ми в дължимата посока. Мисля, че този е главният ефект, който целях. Искаше ми се да ви вдъхна поне малко кураж. Дано съм го постигнал донякъде. Позволих си тази сутрин да напиша в блога си и на стената си във фейсбук ето това: Милост към младите, към децата, към учениците!; там сложих някои крайно предизвикателни думи, които искам да приведа и тук:

Горките български ученици! Никой ли няма да ги съжали поне малко за това, което ги чака в училище – за това, което безчовечната административно-командна, обезличностяваща, унифицираща социалис-тическа система на образование им е приготвила?!

83

Това написах, дано не ви е прозвучало грозно. Нарочно съм тол-кова предизвикателен. Като философ такава ми е, дето се казва, длъж-ността: да дразня и да провокирам. Та надеждата ми е, че повече хора ще разберат, че в тия думи няма жлъч и злорадство, а има апел. Апел за повече човечност.

Реформата е призвана да очовечи отношенията в училищните общности. Да им придаде ярък личностен характер. Да, надеждата ми е, че точно така ще прозвучат тия думи във вашите уши: като покана да започнем тъй дълго отлаганата решителна битка за собствените си лич-ностни (пък и пхрофесионални) права.

Битката, която фактически никога не трябва да спира. Битката за достойнство. Ние, учителите, нямаме право да бъдем слаби. Нито пък да допускаме да ни унижават. Желая ви много успехи в тази най-главна борба! Щом посоката е вярна, пътят дори и да е труден ще бъде вярван с вдъхновение! 15 септември 2015 г. Пловдив С уважение: Ангел Грънчаров, философ, безработен учител

84

Кога човещината ще вземе връх?

Вече всяка сутрин освен будилника на джиесема ме събужда и... нашето коте: кой знае как то усеща с малкото си котешко сърце времето, но малко преди 5 часа сутринта застава пред вратата на спалнята и почва тихичко да мяука. Мяу, мяу, мяу... будилникът почва да звъни, а котето, като чуе будилника, увеличава силата на мяукането си. Ставам, няма начин, такъв е и моят навик от години, да ставам точно в пет часа: ранно пиле рано пее. Привърженик съм на теорията, че сутрешното време, ня-колко часа след ставането, е най-ползотворното време за писане и за други творчески занимания. Доказана е тази теория от практиката ми.

Та значи аз ставам, а котето радостно ме кани да отида най-нап-ред в кухнята, където да му сипя котешка храна; прави го това нещо по много приятен начин, като се умилква в краката ми, мъркайки така довол-но, че емоцията му не може да се опише с думи. Голяма работа е нашето коте, бяло е като сняг, стана вече голямо, по инерция го наричам коте, а вече си е истински котарак. Мързелив както подобава, по цял ден се из-лежава къде ли не, но най-много обича да лежи на терасата, къде си общува с птичките от близкото дърво. Гледа ги състрадателно, изглежда е доста самотно нашето коте, липсва му природата в апартамента.

Много често се питам дали не е по-добре да му дам пълна сво-бода и да го направя улично коте, но срещу тази моя свободолюбива идея категорично възразяват домашните ми; било "коравосърдечно" такова едно отношение и пр. А аз чувствам, че котето обича свободата – с всич-ките й неудобства и рискове. Както и да е, котки и хора са много привър-зани помежду си вероятно по тази причина: обичат свободата. Е, котките повече от хората обичат свободата, щото ние, хората, без замисляне сме способни да им отнемаме свободата. Оставям котето на спокойствие, то вече се излежава и протяга на канапето срещу мен и отвреме-навреме влюбено ме гледа право в очите. Тая пуста котешка любов към хората, какви беди им доставя, не е за приказване даже...

Вчера не писах в дневника си, понеже бях твърде много зает. Просто нямах време сутринта да напиша и ред. Сега ще си изпълня дъл-га. Започвам с това, че започнах работа, да, вече не съм "безработен", е, почти де: започнах работа като учител по философия в едно градче наб-лизо до Пловдив (сега-засега няма да кажа кое точно, нека да има извест-на загадка). Работата ми е на половин щат, просто толкова са часовете, ще получавам възнаграждение, което е равно точно на минималната ра-ботна заплата. Но това все пак е нещичко, иначе, без нищо, е още по-страшно. Та вчера имах цели 6 поредни учебни часа – за първи път от 16 месеца влязох в класна стая и застанах пред ученици – след изгнанието ми, след изгонването ми от образователната система от една много стра-стна нейна служителка, имам предвид директорката на ПГЕЕ-Пловдив. С

85

която вчера, апропо, се срещнахме отново лице в лице в съдебната зала, да, точно вчера беше поредното заседание по съдебното дяло за клевета, което моя милост води срещу въпросната администраторка. Аз водя две съдебни дела срещу нея, вчера се състоя заседание по едното от тях. Тъй че вчерашния ми ден беше твърде много натоварен; след часовете тряб-ваше скоростно да се предвижа до Пловдив, а това не е лека работа. Осо-бено като вземете предвид, че колата ми не е наред, създаде ми доста проблеми във вчерашния ден, наложи се да я изоставя и да се предвиж-вам с автобуси (този момент от вчерашната ми история е толкова неприя-тен, че не ща да си спомням за него изобщо). Но за другото ще ми се наложи да кажа някои важни и любопитни неща – по моето усещане и разбиране.

За работата си в новото школо засега няма да пиша, понеже ми се иска по-добре да се ориентирам; първите ми впечатления са чудесни, аз имам и едно-две клипчета, които заснех, но засега няма да ги слагам в блога по една причина – понеже обещах да не казвам в кое именно градче и училище съм започнал работа. Неслучайно правя това, тази тайна си има своя смисъл. Всяко нещо с времето си. А за вчерашното съдебно дяло, за това как то протече ми се ще все пак да кажа нещичко, смятам, че разказаното ще ви ободри. И ще ви даде едно бих казал по-рефлексивно настроение за деня. В смисъл че ще ви помогне да се замислите, в този смисъл употребявам тази учена и научна дума.

Тия случки ги описвам с една-единствена цел: щото са много по-учителни. А пък аз, знайно е, съм учител, тази ми е работата, да търся поучителното и да го изтъквам за поука на тия, дето искат нещичко да научат. А човек докато е жив може да учи все нови и нови неща. Има толкова удивителни неща, които животът ни сервира. Хубаво е човек да привикне да усеща тяхната удивителност. Да се радва на тяхната чудес-ност – щото удивителните неща са чудни, думата идва от чудене, да се чудиш, аз много обичам тази дума. Учудването, удивлението е в основата на нашето умствено, душевно развитие, да го наречем така. Та ето, аз вчера и в съдебната зала много се чудих, удивлявах се до насита, позво-лете ми да споделя с вас тази своя превъзходна емоция.

Вчера думата беше дадена на подсъдимите – директорката на ПГЕЕ-Пловдив А., една от нейните помощник-директорки и едно техничес-ко лице, секретарка, която също е подписала въпросния официален доку-мент по мой адрес, в който аз установих клеветническа, невярна, накър-няваща достойнството ми информация. Понеже на този съдебен процес също съм отделил голямо внимание в блога си – та той съдържа толкова богат на смисъл психологически и нравствен казус, по превъзходен начин илюстриращ състоянието на нашата недъгава, на болната ни образова-телно-възпитателна система! – ми се налага да представя по възможност най-убедително тезата на подсъдимата директорка (всъщност, доказа се,

86

че компрометиращият, накърняващият престижа ми фраг-мент от въпрос-ния документ, имащ медицинско-психиатричен характер, е съчинен тъкмо от нея, както се и предполагаше, тя тия неща ги умее).

Между другото, понеже е трудно човек да предаде с думи толко-ва богатото на какви ли нюанси нейно слово пред съда, то има възмож-ност след време, примерно, да публикувам и протокола от съдебното заседание, той обещава да бъде много интересен документ, илюстриращ също състоянието на нравите в нашето толкова епично време, в което живеем. Между другото винаги самата госпожа А. е добре дошла на стра-ниците на този блог, ако иска, би могла да даде изявления било в него, било в моето авторско предаване по Пловдивската обществена те-левизия, предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров". Аз съм човек, който е горещ привърженик на свободата на словото и съм го показал това на дело, не просто на думи; правя каквото мога тази свобода на словото – и на информацията – да не бъде само красиво пожелание, а да бъде нещо реално, действително, да бъде право, от което всички ние се ползваме. И черпим от благата му. Да, това е едно твърде благотвор-но човешко право. Изобщо свободата като цяло непрекъснато твори и ражда какви ли не блага. Не зная дали сте разбрали това. Но без свобода нищо не може да се роди. Несвободата ражда само бедност и мизерия. Всякаква бедност и мизерия. Най-вече душевна. И личностна. Та блазе на ония, което не само уважават свободата (включително и свободата на словото и на информацията), но и се ползват от тях, възприемат ги като блага, от които не бива да се лишаваме.

Та по тази причина аз ще се задоволя да предам тук само есен-цията от изказването на г-жа А. пред съда в качеството й на подсъдима. За това какво казаха пред съда нейните подгласнички няма смисъл да говоря. Те направиха, според очебийната инструкция на адвокатката на г-жа А., каквото могат та да подкрепят тезата на тяхната работодателка. Аз напълно ги разбирам и за нищо не мога да ги коря. Те са изцяло зависими от нея. Не могат да кажат и да направят нещо, което няма да хареса на работодателката им. Или нещо, което няма да е в изгода на нейната теза. Тъй че ще се занимая тук само с тезата на главната подсъдима.

Една твърде любопитна теза, впрочем. Превъзходно любопитна теза. Възхитително любопитна теза или мисъл. Сами ще се убедите в това. Ще предам, разбира се, тезата й така, както аз я възприех, както тезата й прозвуча в моите уши. Ако моето възприятие се различава от нейната мисъл, нищо не пречи, казах, г-жа А. да се възползва от средст-вата за информиране и да доразвие тезата си така, че верният й смисъл да изпъкне пределно релефно. Та госпожа А. каза и се опита да защити пред съда горе-долу следната мисъл.

Тя не била искала с нищичко да ми навреди. Като писала в офи-циалния документ "производствена характеристика", адресиран до ТЕЛК,

87

въпросната психиатрична диагноза "податлив на чести нервно-психически разстройства", г-жа А. не била искала да ме оклевети или компрометира, тя, видите ли, била искала по този начин да ми... помогне, да ми напра-ви... добро! Тук е възловият момент на нейната толкова възхитителна теза: понеже госпожа А. несъмнено има много добро сърце, преливащо от обич към персонала на училището и най-вече по-специално към моя ми-лост, тя един вид от прекомерното си човеколюбие била написала тия свои думи, в тях не била вложила никакъв укорим смисъл, напротив, тия думи били един вид, предполагам, нещо като комплимент към мен. Най-важното е, че била сторила това от доброта, от човеколюбие. Искала да ми помогне, от човешко съчувствие го била направила. Не била никакъв лош или зъл умисъл, напротив, мотивите й били съвсем благородни, достойни за възхвала даже.

Един вид за да не се мъчи човекът и да страда още повече от "психичните си разстройства", най-хубаво би било и медицинските органи да откликнат на тази неин благороден зов на сърцето като, да предполо-жим, натикат "страдалеца Грънчаров" в... психиатрията, където той да си почине от душевните мъки. Понеже този същият Грънчаров, както г-жа А. отколе била убедена в своето преливащо от обич към човечеството и човещината сърце, та този значи Грънчаров по нейно дълбоко убеждение изобщо не бил ставал за учител, но сума ти органи и институции неизвес-тно как са му дали по погрешка преподавателски права, та ето, г-жа А., бидейки нещо като рицар на позакъснялата справедливост, решила да му помогне, да му направи добро и пр. Да, ама този въпросният неблагодар-ник Грънчаров, кой знае защо, не оценил по достойнство жеста й и си позволил да я даде под съд за клевета!

А че са истина тия позорни обстоятелства, т.е. че няма никаква клевета в думите й по адрес на моето психическо здраве, г-жа А. "доказа" този тънък момент също по един най-превъзходен начин: ами че то цяло-то човечество отдавна знаело, че философът Ангел Грънчаров изобщо не е наред с акъла! И по негов адрес от незапомнени времена в канцелария-та на училището бил текъл буен поток от какви ли не жалби от възмутени родители, от ученици, от учители, от възмутената общественост и пр., абе изобщо изглежда няма социална група в нашето отечество, която да е свързана някак с образованието и с политиката, която да не се е възму-щавала от поведението на тоя въпросния Грънчаров.

Първо, той има, както знаем, блог, в който всеки ден пише какви ли не нелепици по адрес на кого ли не, плюе по кого ли не, по училището, по колегите си, по учениците, даже, представяте ли си, той се осмелява да плюе срещу нашия любим премиер! (Е, за плюенето по премиера г-жа А. се въздържа да каже, но това нещо си се подразбира, толкова лош човек като Грънчаров, дето има хоби да плюе против всички, няма начин да не е оплюл досега порядъчно и г-н Премиера-Слънце!) Освен това

88

несъмнено доказателство, че г-н Грънчаров безспорно е луд (не може да не са луди тия, дето плюят, другарки и другари, срещу г-н Премиера, дето ни храни, дето ни дава заплатите, дето ни построи толкова магистрали и дори цяло метро!!!), г-жа А. приведе още едно доказателство-шедьовър, което заслужава да бъде записано със златни букви в аналите на будую-щата нерукотворна история на българското образование и възпитание даже. Ето за какво става дума.

Грънчаров, първо, не е никакъв философ, нищо че се смята за такъв. Той не става и за учител даже както казахме. Това го знае целият свят. Родителите на неговите ученици не могат да го търпят. Той не умее да разговаря по човешки начин с хората. Той винаги се мисли за прав. Всички са грешни, само той е прав. Не дава думата на учениците си. Не им дава да кажат какво мислят. Щом някой ученик почне да мисли, Грън-чаров скача и със зачервено от гняв лице почва неистово да крещи, той може да се преструва, че обича мислещите хора, но всъщност изобщо не ги обича, напротив, той мрази не само мислещите хора, но и особено младите мислещи хора.

Той е враг на свободната мисъл, на просветата, на личността, на свободата, никакъв демократ не той, а е зъл враг, казахме, на сичките тия неща. В неговите часове учениците нямат право да говорят, само Грънча-ров общо взето говори. Който ученик каже нещо, което не му се харесва, той скача, изчервява се от бяс и почва да плюе и да крещи, очите му свет-ват злобно като на сущий Сатана, даже и рогца понякога се появяват на челото му, но той, мошеникът му с мошеник, си направи операция на главата, лъже, че била по друга причина, но нищо чудно просто да е опи-тал по хирургически път да отстрани тия свои дяволски рогца, които го издават, че чисто и просто е виден служител на нечистата сила. (Требва да извикате, госпожо директор, владиката Николай да поръси със светена вода от кладенеца в Плиска стените на училището, та да отстрани следи-те от нечистата сила Грънчаров, щото той несъмнено, стоейки в това учи-лище толкова години, е оставил втъкани в стените едни такива малки бесчета, дето умеят да се мушат в стените и дето много трудно се вадят оттам без владишка помощ!). Тъй значи, този сюблимен момент нека го оставим дотук и да минем на следващия, не по-малко сюблимен.

Грънчаров винаги си е бил нравствен урод, недостоен да бъде учител, но понеже е много подъл, той, видите ли, бил влязъл под кожата на бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Паунов, който на чисто прия-телска основа криел всички следи за злодеянията на сатаниста Грънча-ров, не давал ход на тоновете жалби на възмутени родители и ученици, които изпълвали канцеларията на многострадалното в онази епоха учи-лище. А директорът Паунов закрилял Грънчаров щото Грънчаров, казах-ме, успял да му влезе под кожата и да го омае, те служителите на Сатана какво ли не умеят, тъй че няма защо да се чудим за случилото се. Туй

89

изчадие Грънчаров имало обичай да си пие кафето с директора Паунов и в това време Грънчаров го омайвал, а пък бившият директор бил голям наивник та очевидно се поддал на неговия коварен дяволски чар.

Свидетелство за което е, че те двамата още продължават да си пият кафето заедно (тук направо цитирам, тия памятни думи, няма как, се забиха в моето съзнание и оттам нищо вече не може да ги извади!). Нещо повече, когато по ирония на съдбата (и по решение на управляващата по-литическа сила де) г-жа А. станала директор на ПГЕЕ-Пловдив, толкова омаяният от козните на Сатаната Грънчаров бивш директор Паунов за-почнал, видите ли, сам да подстрекава Грънчаров да прави разни зулуми в повереното й училище, тук не стана много ясно кой кого именно подст-рекава, Паунов Грънчаров ли подстрекава или обратното, но нека всеки да си го тълкува както иска. Силно развълнуваната от тия думи го-спожа съдийка не се сдържа и възкликна нещо, а пък директорката А., обнадеж-дена, поясни, че бившият директор правел всичкото това понеже той лично си имал друг фаворит за директор, но бил много ядосан, че тя по-бедила в конкурса, поради което си бил поставил за цел да я провали на поста и да й вземе властта.

За да предотврати такъв опасен развой на събитията г-жа А. съв-сем предвидливо уволни от ПГЕЕ-Пловдив най-опасния по нейна прецен-ка свой конкурент инж. Калин Христов, който като биде възстановен на работа от Върховния касационен съд, пак биде уволнен, щото, да плюем в пазвите си, е крайно опасно г-жа А. да си изпусне властта! И така нататък, все в този дух, се изказа прочувствено госпожа директорката, речта й пред съда беше дълга, наистина много емоционална, богата на нравствен и психологически смисъл, преизобилна даже на смисъл, който аз тук, пора-ди немощните си творчески и литературни сили съвсем не мога да предам с думи. Историята на българското образование, възпитание и култура много загуби от това, че вчера речта на г-жа А. не беше увековечена което можеше да стане ако беше записана със съвременните технически средс-тва за запис; аз още не мога да се начудя защо в съдилищата не правят просто видео и аудио запис на заседанията, ами се мъчат да пишат про-токоли.

И тъй, поради доброто си сърце г-жа А. била решила да направи добро на неразбиращия тия неща, на неразбиращия от добро Грънчаров като го представила на ТЕЛК като психично болен, тя просто му съчувст-вала, искала да му помогне, проявила човечност, но ето, за проявеното добро, виждате, сега яде... да не казваме какво точно яде, но всички зна-ят, според поговорката, какво яде оня, който прави добро в нашите родни български условия (думата е мръсна, гнусна, миризлива, нека, позволете, да я избегнем!). Абе нема ненаказано добро, нали така, ето затова сега неблагодарникът Грънчаров съди толкова любвеобилната си и добра ди-ректорка за клевета! Ох, толкова неблагодарни хора като тоя Грънчаров

90

има на тази земя, че не знаем как ще живеем занапред. Няма да ни е лесно. Но добротата все пак ще спаси един ден света! Не красотата, а именно добротата! Аз лично съм напълно съгласен с тази прочувствена християнска поанта в знаменитото вчерашно слово на директорката на ПГЕЕ-Пловдив пред районен съд в Пловдив.

Моята адвокатка не се сдържа в този величав момент на дирек-торското словоизлияние и попита г-жа А.: а Вие именно от добро сърце и за да сторите добро след това и уволнихте Грънчаров, правилно ли Ви разбирам? Да, за негово добро го уволних – отвърна запитаната. Аз всич-ко правя от добро сърце, от доброта, но нали знаете колко много страда-ме ние, добрите, любвеобилните хора. Защото е пълно с неблагодарници, които не могат да оценят нашите тъй възвишени души.

Има още да пиша, ала се налага да ставам, ще закъснея за пре-даването си, днес можете да гледате предаването ми по ПО-тв. Пак ще е за образованието, имам някои идеи за него днес, да видим какво ще ста-не. Ще го правя по-интересно това предаване, ще ми се да го обогатя откъм формалната му страна. Ще видите какво имам предвид ако го гле-дате. Спирам разказа си дотук поради липса на време.

Но мисля, че все пак успях донякъде да намекна за основната мисъл на директорката г-жа А. Тя не се призна за виновна, разбира се. Даже аз я попитах не съжалява ли все пак за нещо сторено. Не, как така, не съжалявала: как да съжалява за нещо човек – особено след като прави само добрини, нищо друго?! И като вземеш предвид, че този същия човек има дарбата да е изцяло непогрешим, то тогава нещата стават направо бетонни – имам предвид тезата на въпросната тъй остроумна директорка на ПГЕЕ-Пловдив. Дано повече такива човечни директори има из нашите училища, та човещината у нас най-сетне да вземе връх! Амин!

Хубав ден! Бъдете здрави! Бъдете весели! Запазете настроение-то си за целия ден. Смехът, както знаете, е здраве!

91

Демократичният манталитет трябва да овладее душите

Е, след като свърших някоя и друга работа (прочетох и предста-вих на читателите на блога си някои интересни и важни по моя преценка публикации и интервюта, които открих из нета) сега вече имам време сам да напиша нещичко. Разбира се, първото, за което, така да се рече, "ме сърбят пръстите", е да започна да пиша по своята поредица от есета с примерно заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразование-то". Тази поредица, според замисъла си, при това е време да бъде при-вършвана. Дойде времето да й сложа края. Тя не може да продължава безкрайно, доста "матр`ьял" се натрупа, не може да не мисля за прекратя-ването й – понеже смятам да я издам в хартиена книга, а по начало дебе-лите и големи книги не са за предпочитане, особено пък в такива случаи.

Щото намерението ми беше да напиша нещо кратичко, годно за практическо използване, за душевно предразполагане и насърчаване на ония, които не щат да се примиряват с отвратителното статукво в образо-вателната сфера, имам предвид по-революционно настроените реформа-тори, ако така мога да се изразя: щото една и то по-голяма част от ре-форматорите у нас, пишман-реформаторите де, фактически друго не правят освен да полагат усилия за заздравяване и за бетониране на ста-туквото; да, у нас вече имаме и феномена на "нереформаторското ре-форматорство", на "бетониращото реформаторство" или както искате го наречете там, това вече си е ваш проблем. У нас има доста чудати, странни, уродливи неща, не знам дали сте забелязали поне това.

Откривам ето сега, че тази поредица, както съм я подкарал, мога да я направя безкрайна – понеже темата няма как да спре да ме вълнува. От години правя само това, това за мен е централната тема: как българс-кото образование да бъде променяно, и то не само на думи, а на дело. Много книги написах и публикувах по тази главна за мен тема, ето, вижда се, че при мен вече се оформи цяла една поредица от... книги, посветени все на тази същата тема; от какви ли не ъгли, ракурси, гледни точки, пози-ции и пр. не гледах на случващото се в българското образование, и, рес-пективно, не подлагах тази тема на осмисляне, премисляне, вглъбяване и т.н. Тук няма смисъл да давам заглавията на книгите от тази поредица, това вече съм го правил, тъй че който се заинтересува може да се порови и да намери всичко на съответното място в блога. Най-вероятно оттук-нататък, като завърша, като сложа точката на настоящата поредица от есета, след това ще премина към друга поредица, нищо чудно да е свър-зана пак с образованието.

Работата е там, че в процеса на работа на човек му щукват какви ли не идеи, които, за да не отлетят завинаги в небитието, е добре да бъдат записвани, един вид да бъдат "бетонирани" завинаги в слово (не знам защо думата "бетониране" тази сутрин толкова ми е влязла в глава-

92

та, та постоянно, както забелязвате, я употребявам). Да бъдат материали-зирани тия идеи в слово е потребно, щото иначе всичко отлита в небитие-то. Мислещите хора се познават по това, че обикновено са предимно пи-шещи хора. Възниква нужда от писане за да може човек да съхрани мис-лите си, които заслужават това. По-стойностните, по-ценните ни мисли заслужават да бъдат запаметени, запазени, съхранени.

Затова пише човек, не за друго. Щото мисълта е нещо много хвъркато, появи се, кацне ти на "рамото" като птичка, ако не е уловиш, хвръква и иди след това я гони, няма да я хванеш повече, а е възможно същата тази мисъл вече никога да не се яви в съзнанието ти. Ако се яви, вече ще бъде друга, не точно същата. Та затова се налага да пишем.

Главите на повечето хора изглежда нищо особено не раждат и по тази причина тия хора не чувстват потребност да пишат. В главите им се въртят вероятно само някакви досадни, чужди, банални, тъпи, грозни, долни, злобни и прочие мисли, непристойни мисли, които при това тия хора не смеят да ги запишат, щото ще се изложат. Затова такива хора хем не пишат, хем даже и не говорят (само разговарят със себеподобните си явно), а в главите им само се кроят какви ли не козни и планове с какво да навредят на този или на онзи и т.н. Думата козни е възстара и почти не се употребява, ето какво значи за тия, които са я забравили: тайни и коварни замисли и интриги, сплетни. Предполагам има много такива хора сред непишещите, които само кроят разни козни – щото човек така е устроен, че все за нещо трябва да мисли. Но най е хубаво това човек да не се срамува от мислите си и да смее да ги обяви публично – с оглед да по-могне и на други хора да се замислят за същото. Това пък е работа на пишещите хора, на философите по-специално най-вече, на философст-ващите, щото има сред пишещите люде и други, които, да речем, пишат друг род книги, художествени, литературни, по-занимателни; но и на тях се налага да философстват, т.е. да мислят по-задълбочено, по-пълно, по-цялостно да схващат нещата.

Е, та по тази причина мой дълг е да пиша, да казвам гласно мис-лите си – щото между другото вече пак съм преподавател, учител по философия съм отново. Пак съм, тъй да се рече, в образователната сис-тема, от която бях прогонен по един скандален начин, който, знаем, от повече от година е вече предмет на съдебно преследване, е занимание на правосъдието. Тия, които ме изгониха, си имат тежки главоболия с правосъдието, мъчат се да се оправдават, да шикалкавят и т.н., видяхте преди два-три дена какво се случи в залата на Районен съд в Пловдив, аз вече писах за това: виж Дано повече такива човечни управници има из нашите държавни учреждения, та човещината най-сетне да вземе връх, амин!. Там разказах за чудесната аргументация на подсъдимата директорка, която собственоръчно извърши акта на моята екзекуция, тя там, в съдебната зала, в нарочна и явно старателно обмислена реч разви

93

тезата, че ме била тормозела, клеветяла и в крайна сметка и уволнила по една-единствена причина, а именно: за да ми направи добро; да, поради извънредно доброто си и любвеобилно сърце, от доброта, от чиста човеч-ност ме била тормозила и уволнила; тя, видите ли, не била искала с нещо да ми навреди, а била искала само да ми помогне!

Тази направо разтърсваща душевните ни пластове, бих си поз-волил да кажа умонепостижима теза заслужава да бъде запазена, тя заслужава да бъде изписана със златни букви в бъдещата история на българското образование – пък и на българския нравствен живот на съв-ременността ни. Както и да е, факт е обаче, че аз отново съм в училище и съм пред учениците, отново ги занимавам с философия, ето, минаха вече няколко дена, в които се занимавам отново с любимото си занимание: да разговарям с младите за философията, т.е. за живота, за човека, за сво-бодата, за Бога, за всичко, което е най-важно за всички нас, човеците.

Снощи по този повод в блога се състоя една кратка обмяна на мнения по този повод, ето, позволявам си да приведа написаното там, в коментарите под вчерашната публикация на тема Радвайте се и вие като мен на щастието да живеете в толкова социална и справедлива дър-жава!; там един човек, мой приятел, ми написа следното, което ме подбу-ди да му отвърна ето какво:

Здравей, г-н Грънчаров! Пак прочетох есето за обясненията на подсъдимата Анастасова. Чудесно е! След окончателното приключване на съдебните баталии от това есе става отлична глава от книга! Радвам се за теб, че си в блестяща форма! Желая ти успех в училището!

Ето сега и моя отговор по този повод: Здравей, приятелю! Благодаря ти за пожеланието! Развълнува

ме, искам да ти кажа накратко за впечатленията си. Два дни откак съм на работа в училище в град Раковски, там ме

назначиха, ето, казвам това за първи път тук. Има много свестни ученици, има и доста циганета, но и сред тях има всякакви, има и скромни, има и свестни.

Прекрасно чувство обаче изпитвам когато усещам как заблестя-ват очите на някои ученици като ме слушат; а аз имам обичай отначалото да ги омайвам с най-сладки речи; тия дни, понеже съм насъбрал много енергия (отдавна не съм преподавал, то това нещо е като крастата, дока-то не се начеше, не минава!) та стана така, че дори и най-големите пакос-тници сред учениците в един момент онемяха и ме слушаха комай с отво-рени уста. Нещата, които аз им казвам, те такива неща в училище не са слушали, едва ли някой друг може да им ги каже. Не се правя на важен, но това си е така, всеки човек може нещо, което другите хора точно като него съвсем не го могат. Затова сме и индивидуалности.

Та учениците ме слушаха много внимателно, казвам им някакви истини, които те до този момент гласно не са ги чували никога. На момен-

94

ти забелязвах как някои лекичко побутваха приятелите или приятелките си с лакът. И се споглеждаха приятно изненадани. Тия неща се забелязват. Човек се чувства великолепно когато се случва магията на учителстване-то.

Ей заради това нещо съм учител, за това нещо съм готов да пла-тя и всякаква цена. И това е нещото, което ме дърпа към училището. Туй нещо е като страст, като мания, като пиянство, не знам как точно да ти го опиша. Нещо такова, предполагам, примерно чувстват добрите адвокати когато държат мъдра реч в съда, то това нещо го има и във всичките тия професии, дето имат толкова голям човешки смисъл. Предполагам и артистите чувстват такова нещо като са на сцената. То не може да се опише с думи. Велико е. Много съм ентусиазиран тия два-три дена откак отново ходя на училище.

А и градчето е хубаво. На няколко места на кръстовища или просто на улицата забелязвам католически паметници със статуя на Дева Мария или на Христос, отдолу пише "Господи, пази нашия град!" или нещо друго. Още не съм се разхождал из градчето, но само гледам от стъклата на прозореца на автобуса.

Днес примерно се качи един католически свещеник. Имаше дър-вена огърлица с голям дървен кръст на шията. Имам чувството, че съм някъде в Европа, в Италия, много ми харесва, чувства се друга, западна култура. Само дето местният говор тук много ме затруднява, на моменти не мога да разбирам учениците, а те вече се отпуснаха и започнаха да участват в дебати, да се изказват, абе добре върви работата ми – да не са уроки!

Е, налага се да ги карам да говорят по-бавно. Един зевзек от учениците каза: господине, тук говорим така, че за да ни разбирате май ще ви трябва преводач – казва това и се хили! Такива работи.

Ще пиша тия дни в блога по тия въпроси, няма начин да не пиша. Спирам, засега толкова, че се разприказвах. Голямо плямпало съм, знаеш това. Хубава вечер! И на теб, и на всички читатели на блога.

Това написах снощи в блога си, мисля, че може да стои и тук. По същата тема засега повече няма да пиша, има време занапред. Имам много неща за казване, но всичко наведнъж не може да се каже. Имам и една-две съвсем свежи идеи, които заслужават по-прецизно вникване и обсъждане. Ще ги предложа на съответното място и време. И дори пред институциите смятам да ги поставя.

Не знам дали да не сторя това и сега. Аз вече за тях говорих с учениците си, те се замислиха и предполагам тия дни ще откликнат. Доста силно ги провокирах да се замислят. Примерно им подхвърлих идеята за толкова скандалното "право на излизане и влизане в час без учениците да дават никакво обяснение на учителя"; да могат да излизат и да влизат от или в класната стая без да пречат на работата, тихичко, без излишни

95

обяснения. Едно много коварна и провокационна идея. Разказах им какво се е случило като съм я прилагал експериментално. То и сега ученикът пак може да излезе когато си поиска, но ще му се наложи, примерно, да излъже: "Заболя ме нещо коремът!", "Може ли да изляза по физиологична нужда?" и пр. И пак, ако реши, може да се мотае колкото си иска из кори-дора или дори из двора.

Е, страхът от "неизвинено отсъствие" донякъде пречи за такива "своеволия", но стоенето в час против волята на учениците, по принуда, не води до кой знае какви бляскави резултати. Има ученици, които по тази причина почват да се държат хулигански – с цел да бъдат изгонени от час от учителя. Или просто да си разведрят скуката. Да предизвикат известни емоции, да си изразходват негативната енергия и пр. Всичко става в клас-ните стаи на тази основа: принудата до добро не води. Напротив, всичко се обезсмисля – ето това поне защо не могат да го проумеят институции-те? Щом правиш нещо не защото си го избрал, не защото го желаеш, а по външна принуда, то няма никакъв смисъл.

Ако ученикът стои в час понеже сам така е решил, понеже е отк-рил смисъл за себе си в това, тогава стоенето му наистина може да роди добри плодове, иначе обаче това не може да стане. Дето казват даскали-ците той тогава "тялом ще е в класната стая, а духом – някъде другаде". Лишиш ли учениците от свобода, работите отиват на поразия. Появи ли се обаче свободата нещата почват да си застават на точното място, на собс-твеното място. И тогава вече няма да има ученици, които пречат на оста-налите да учат. Вместо учителят да ги гони, вместо да ги унижава, вместо да им се кара, те сами ще решат кое е по-доброто за тях самите. И ще поемат пълната отговорност за стореното. И ще си постигнат в крайна сметка заслуженото.

Много коварно нещо е свободата. Тя обаче в никакъв случай не е нещо само страшно и опасно. Освен да стои в класната стая ученикът трябва да има и някои други възможности. Другата възможност на напус-налите час ученици е (сега-засега) да се лутат из коридорите, из двора, да седят в кафенето, да играят карти. Ако има библиотека в училището (с компютри), тогава ето че има и друга хубава възможност да си прекарват смислено времето. Само да седне на пейка в двора или във фоайето на коридора и да се зачете по друг учебен предмет, по който смята, че се налага или пък дори иска сам да чете, пак има по-голям смисъл отколкото да стои в час по безинтересен предмет и да тъпее, да трупа "нерви" и да се ядосва.

Когато напусне часа по даден предмет защото така е решил, уче-никът същевременно поема и отговорността какво ще стане с него по съответния предмет, сам той трябва да изобрети начин как да се справи с възникналия проблем. Ако сметне, че часът и общуването с учителя не са му полезни и нужни, може, примерно, да реши да наваксва след това про-

96

пуснатото сам. Каквото иска да реши, проблемът си е вече негов. Може да се върне след това и в час – ако вече е преценил, че има смисъл, ако е осъзнал, че има смисъл, т.е. ако смисълът за това се е родил вече в него-вата душа. Но тогава той вече ще гледа със съвършено други очи на случващото се в класната стая, в учебния кабинет.

Тези въпроси си стоят за решаване, аз не вярвам височайшите инстанции да успеят да измислят някаква магическа директива, която да ги реши. Тези въпроси са свързани и с неразрешимия иначе проблем за дисциплината. И за агресията в училище. И за тъй наречените съвремен-ни подходи и начини на общуване с учениците. Вярно, когато учениците правят нещо интересно и приятно в часа, то на много по-малко от тях ще им се иска да не са в час. Виждате как нещата се допълват и подкрепят. Та трябва значи да се пробват нови и нови варианти. Понякога ще прора-боти едно, понякога – нещо друго. И ще се открие онова, което спомага за решаването на проблемите. Или поне за намаляване на напреженията. И за предотвратяване на конфликтите. То това нещо вече е изнамерено и се нарича свобода. Персонална, лична свобода и отговорност се нарича то. Просто у нас все още се инатим да признаем това. Ние сме прочути с ината си. И със склонността си да правим всичко наопаки на правилното, на разумното.

Моята идея-фикс е: на учениците в час да им е пределно прият-но, да могат най-свободно, спокойно, без никакви притеснения да се из-казват, да слушат, да питат, заедно с учителя да вършат една важна (и смислена) за тях самите най-вече работа. За да стане истински приятно на учениците обаче и те трябва много да помогнат. Най-напред трябва да се промени настройката, нагласа им, и то най-базисната. Училището не трябва да е място, където те мъчат да правиш неща, за които не си убе-ден, че са толкова важни за теб. Трябва всеки ученик да бъде поставен в благоприятни условия, в които сам да разбере, че лично за него има сми-съл да стои в час, да мисли, да участва, да пита, да се изказва, да слуша, да си записва най-важното от чутото и т.н. Не учителят всичко да дирижи-ра, да диктува и пр., а пък учениците само да изпълняват заповеди, а заедно с учителя да решават в свободен диалог всички въпроси и проб-леми.

Всичко трябва да бъде най-свободно обсъждано в групата и само след такива полезни дискусии ще се стигне до повлияване на базисната настройка на учениците. Щом разберат, че от тях зависи най-главното – от тях и като група, но най-вече като индивиди, като личности: от теб зависи много, ти много можеш да допринесеш! – те вече ще имат грижата да поддържат едно приемливо и човечно ниво на прословутата "дисципли-на"; всъщност трябва всички в класа да се чувстват отговорни за това, което се случва в класната стая, обстановката, казахме, следва да е при-ятна, човечна, нормална и подходяща за вършене на една толкова дели-

97

катна работа каквато е ученето, каквито са умствените занимания, позна-вателните инициативи, обсъжданията, изследването, търсенето на исти-ната и пр.

Един само човек може да развали всичко и да убие желанието на останалите да се занимават с умствени занимания; един човек може да отрови атмосферата. Но главната грижа и роля за поддържането на добра обстановка в класа трябва да има не учителят, а учениците като група – с активното съдействие на учителя. Най-важното е учениците да бъдат ак-тивирани да спомагат за поддържането на приятните, на благоприятните за умствени занимания условия. Те трябва да полагат нужните за това непрекъснати усилия. А не учителят сам да води безнадеждна битка "за дисциплина" – след като е допуснал това целият клас да застане срещу него. Винаги има ученици, които искат в класа да има нормална и приятна обстановка, без глупави страхове младите да могат да показват себе си, страни от своята личност, своите способности и пр. Ето тия ученици обаче не трябва да са безмълвно малцинство, а следва да заемат толкова ак-тивна позиция, че да започнат да диктуват положението. Трябва нещо да бъде изнамерено за това щото пасивното сеирджийско мнозинство да бъде разбито в своята монолитност, щото то най-вече е виновно за това в групата или в класа да цари една грозна психологическа и нравствена атмосфера. Все пак училището е една културна, възпитателна и образо-вателна общност. В него простаците и арогантните не могат да задават тон. Те трябва да бъдат принудени "да подвият опашка" и да се подчинят на правилата.

Що се касае до тези правила, казахме, те трябва да бъдат най-свободно обсъждани и в тяхното демократично обсъждане най-голяма роля следва да има ученическият народ. Младите много могат да помог-нат в тази посока. Но идеята ми е те да поемат основната тежест по под-държането на приемлив ред и на приятна, подходяща за умствени зани-мания обстановка в класната стая. Не учителят, а те, учениците. Грешка е учителят (със своята илюзорна власт) да е главната движеща сила и главен фактор за поддържането на един външен, принудителен, основан на натиск и на заплахи ред. Така не стават тия работи, това трябва отдав-на да е било разбрано от всички, но, уви, още не е.

Разбира се, на разните институции изобщо не им пука за това в каква ситуация са поставени учителите, също така и учениците. Те си имат други грижи. Тях ги вълнува, примерно, предимно въпроса за тяхното собствено кариерно издигане и възвеличаване. Примерно като си бил години наред примерен директор на училище в един момент, да речем, да кацнеш на някое удобно кресло в инспектората. Или да седнеш дори на зам.-министерски пост (г-н Кирчо Атанасов има шанса да осъществи тая отколешна директорска мечта и ето, стана зам.-министър на просветата по времето на Дмитрич Станишев). Тъй че не бива да чакаме някой от ви-

98

сините на йерархията да се трогне за положението, в което се намират клетите учители и ученици в класните стаи. Те трябва да решат със свои сили проблема. Стига отгоре да не им се пречи. Щото отгоре друго освен да пречат изглежда не могат, или пък даже и не желаят (дори и да могат, а те много могат, ала не желаят). Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се, драги другарки и другари училищни дейци.

Аз тия дни ще обмисля и ще представя в писмен вид една идея, която срещнах в книгата на Яков Хехт за демократичното училище. И която може според мен да се приложи в нашите тъй специфични и неде-мократични български условия. Става дума за т.н. "съдебни комитети", съставени предимно от ученици. Когато се случи някакъв конфликт, било между ученик и ученик или между учител и ученик (и дори между учител и учител, а защо не и между директор и учител!) в този съдебен комитет ще се разглежда случая по аналогичен начин на това как се разглеждат кон-фликтите в съда. С цялата възможна процедура, със защитници, обвини-тели, адвокати, свидетели и пр. Разбира се, във всеки клас (група) може да има оторизирани с такива функции лица, имам предвид ученици. Те ще наблюдават и ще регистрират в писмена форма конфликтите и инциден-тите. Учителят, разбира се, ще помага, но не негова следва да е основна-та функция. Тя следва да бъде поета от учениците.

Да речем, може да се помисли дали не следва да има вече спе-циален "съдебен комитет" на ниво клас, примерно за 9-ти, 10-ти, 11-ти клас поотделно – или може да има един общ "съдебен комитет" за учили-щето като цяло, където да се провеждат най-редовни заседания, а пък на тях да се разнищват съответните инциденти и случаи. Това може да бъде помощен орган на педагогическия съвет, който обаче да си има своята автономия, независимост. И да може да предлага наказания, а може би и да налага сам наказания под формата на "съдебни постановления".

И по този начин учениците, младите ще могат да практикуват не само демокрацията, но и да добиват смислена, ясна, работеща предста-ва за толкова възвишено нещо, каквото е правосъдието. И каквото са правото, справедливостта, правдата, правилата и пр. (Коренът на всички-те тия думи неслучайно е все един и също: думата, понятието правя; без правене нищо добро и истинско не може да се роди!) Тия неща за тях не трябва да стоят само като думи в учебниците, а трябва да станат вдъхно-вяващи ги идеи, чиято прелест са изпитали и усетили непосредствено в живота си.

Аз друг начин за това нещо не виждам освен чрез практикува-нето на тия неща, и то съвсем съзнателно, с оглед разбирането на важ-ността им. Няма как да станем някога демократично общество ако демок-ратичният манталитет, култура, мислене, съзнание и поведение не се разпространят най-напред в душите на младите. Друг начин за това на-истина няма. Явно на някой много се иска ние завинаги да си останем

99

болно, неразвито, безчовечно, замиращо, т.е. недемократично общество. Кой ли е този умник, дето му се иска това, а, вие как мислите по този въп-рос?

За момента ми се налага да спра дотук. Стана дълго, пък и се изморих от писане. Няколко часа вече пиша. Уж пиша бързо, пък ето, часове отиват да напиша едно есе. Трудно е да се пише и то по толкова заплетени теми. Изморително е. Затова се изморих и ще се оттеглям да почивам. Пак ще продължа тия дни. И то с тенденция да завърша пореди-цата – и книгата си.

Хубав ден ви желая, приятен уикенд също! Бъдете здрави! Дано въпреки всичко успях да ви предам някакво малко зрънце оптимизъм, че промяната към добро в образованието е все пак възможна, а, вие как мислите по този въпрос? Или неща ще се влошават безкрайно? Моля ви да се изкажете, защо мълчите толкова упорито? Аз не мога да разбера как толкова много сте се пристрастили към пустото мълчание – как е възмож-но толкова много да се мълчи? Ето, в предаването "На Агората..." четири поредни предавания говорихме със зрителите само за кризата в образо-ванието, за училището, за директорските своеволия и пр., нито един учи-тел или ученик не се осмели да се обади и да каже какво мисли – предс-тавяте ли си какво пък значи това?! Аз не мога да разбера защо толкова много ги е страх тия хора. Срамота е да ги е страх чак толкова, ала ето, изглежда ги е страх. Или са обезверени? Не знам точната причина, само предполагам. Може и да греша. Хайде чао и до скоро!

100

А кога ще направиш своята собствена лична реформа?

Ще започна този път есето си от поредицата "Проект за неза-бавна реформа на НЕобразованието" с един спомен, ще ви разкажа една показателна история. Тя има личен характер, ще ви разкажа нещо лично преживяно, което обаче, простете, по тази причина не е незначи-телно, напротив, точно по тази причина има според мен и голям "общест-вен", по-скоро общочовешки (бих си позволил да кажа дори) смисъл. Крайно време е да се опитаме да надмогнем предубежденията спрямо личностното и спрямо личността – ние обикновено ги свързваме с нещо "субективно", "частно", "егоистично", а по тази причина и "незначително"! – нещо повече, необходим ни е тъкмо такъв духовен поврат, който да по-стави личностното начало в центъра на всичко: да, личността е центъра, около който всичко в този живот и в този човешки свят се върти, крайно време е да разберем това; отделната личност съвсем не е за пренебрег-ване, напротив, от нея всичко следва да започва, с нея всичко следва и да свършва. Това пренебрежително отношение към личността, което е тол-кова разпространено у нас, всъщност се свежда до несъзнавано, а дори и до умишлено игнориране на личностното начало, което пък от своя страна е израз на неоправдано възвеличаване на комуналното, на общностното начало – една от най-коварните догми и илюзии на тъй непрежалимия от празноглавците-комуноиди комунизъм.

Нарочно пиша така предизвикателно и дори, видите ли, "обидно", току-виж някой ми се обидил за това, че искам да поставя човешката лич-ност не само на най-висок пиедестал, но и на нещо като трон, да, на нещо като царски трон! Има хора всякакви, оня, който силно се дразни от това, че някой пише или говори така патетично за личността, обявява я за цен-тър и средоточие на всичко, такъв човек явно не почита, не отдава дъл-жимото и на личностното у себе си, само това обяснява негова изцяло алогична, ирационална реакция. Инак казано, такива хора, които изпадат в неудържим бяс когато чуят или прочетат думата "личност", са жестоко увредени, поразени са в дълбината на душата си; такива яростни врагове на личностното начало просто ги наричам "комуноиди" (покойната Вале-рия Новодворская, Бог да я прости, ги наричаше "совки", те също така, по нейната терминология, са и привърженици на "ординското начало", на началото, произтичащо от азиатската орда: горката руска "желязна ле-ди", както аз пък я наричам, имаше много дълбоки прозрения, които ето и в случая пръскат обилна светлина върху интересуващия ни проблем).

Между другото в нашето болно и трудно време тече жестока борба между комуноидите и личностите, не зная дали сте забелязали поне това, време е да го забележите; това е една борба, спрямо която никое човешко същество не може да остане безразлично, индиферентно, безучастно. Или ще бъдеш личност или ще дегенирираш до нивото на

101

комуноид (ако вече не си се свлякъл до това ниско ниво), трета възмож-ност тук не се предвижда; не можеш да бъдеш "смесен тип", няма такова чудо на земята като "комуноидна личност", "личностен комуноид", тия две неща не могат да се свържат в едно, да се смесят; те са подобни на мас-лото и водата.

Сам решавай какво ще бъдеш: личност или комуноид, инак каза-но – безличник. Ето и духовният поврат (т.н. "реформа" или промяна) в образователната сфера, за който призовавам в тази своя поредица от есета, съдържа като свое средоточие борбата за възцаряване на личнос-тното начало, на личностното отношение към младите, което пък ще поз-воли да разцъфти тяхната личност; излишно е да споменавам, че почвата, от която израства суверенната личност, е свободата; това би следвало да се разбира вече от всички, нещата са толкова прости че е непростимо да ги объркваме или усложняваме. Който обича свободата с това показва, че вече се е привързал към личностното начало, той в душата си е сложил личността на подобаващото място, именно на царския трон; който е враг на личността, той е враг и на свободата, няма как да е иначе. Изпитващи-те ненавист към свободата изпитват същата дива ненавист и към лич-ността, това са най-елементарни неща, които вече ми е неудобно да пов-тарям. Или ще сложиш на царския трон в душата си комуната, или ще сложиш на този същия трон личността, трета възможност няма; личността и свободата пък са нещо като тялото и неговата сянка, те са неразделни; а може би свободата е слънцето, което излъчва въпросната светлина, озаряваща телата в света, знам ли? Ясно е, че тук говорим най-вече за духовна светлина, която е още по-бляскава и ослепителна от слънчевата.

Та да си разкажа спомена, за който започнах да пиша още в пър-вото изречение по-горе. Този мой спомен е от самото начало на т.н. "пре-ход" в България след 10 ноември 1989 г.; мен лично тази дата ме свари като млад асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски" (станах асистент в 1985 г. когато бях на 26 години). През 1987 г., когато в Източна Европа течеше "перестройката" на Горбачов и гнилият и прашен костюм на кому-низма пращеше по всички шевове, моя милост инициира и заедно с гру-пичка студенти създадохме т.н. Философски дискусионен клуб в ПУ. Аз за тия събития и истории съм писал на друго място, сега тук ще бъда пре-делно кратък. В Клуба се събирахме и в съвсем свободна обстановка об-съждахме теми и проблеми, които най-силно ни вълнуват. Клубът бързо стана истинска алтернатива на мухлясалата идеологическо-пропагандна "академична", с извинение, образователна диктатура на официалната държавна и казионна система; на неговите сбирки идваха стотици развъл-нувани, мислещи и жадни за свобода младежи и девойки, в един момент в ПУ нямаше зала, която да събере желаещите да участват в сбирките на Клуба. Разбира се, "Партията" и "Комсомолът" се уплашиха, предприеха репресии спрямо мен като ръководител на Клуба, отпочнаха се борби, в

102

един момент другарите успяха да ме премахнат от Клуба (сложиха свой и послушен човек за ръководител, аз бях постъпил коварно като от основа-ването бях прикрепил Клуба към ДКМС, така се казваше младежката комунистическа организация), да ама сбирките на истинския Клуб про-дължиха в моя кабинет, в по-малък състав; а след няколко месеца биде организиран "контрапреврат", успяхме отново да завладеем ръководство-то на Клуба, другарите останаха с пръст в устата и пр. Отново започнаха огромните сбирки, другарите отново почнаха да налитат, да, ама в един момент дойде 10-ти ноември и... стана тя каквато стана, дойде толкова "опасната" и "вредна" свобода!

В един момент ние, от Клуба, тръгнахме вече да протестираме по улиците, да искаме демокрация, е, пак се събирахме като Клуб в стени-те на ПУ, пак правехме огромни и разгорещени събрания, от нашите сре-ди се създаде "независимо студентско дружество", то се учреди в моя преподавателски кабинет, а в един момент студентите поставиха твърдо въпроса да бъдат премахнати всички идеологически предмети от програ-мите (дотогава студентите от всички специалности трябваше да учат и да дават изпити по "политическа подготовка и култура", приемни изпити, а по време на обучението даваха изпити по комунизъм, именно по учебните предмети "История на БКП", "Политикономия на капитализма и социализ-ма", "Марксистко-ленинска философия", "Научен комунизъм", да, тия неща бяха принудени да учат всички студенти, изобщо не се шегувам, по-стари-те хора като мен го знаят и още го помнят).

Почнаха се протести, студентска стачка с тия и някои други чисто политически искания се проведе, е, отпаднаха тия изпити в един момент; и възникна въпроса какво ще става с толкова заслужилите другари от ка-тедрата по "Марксизъм-ленинизъм", така пък се наричаше идеологическа-та катедра, в която моя милост работеше. И правителството на Луканов направи един другарски жест – даде на тия всичките заслужили другари 10-месечен "творчески отпуск", в който те да се "преустройват", да си про-менят мисленето, от комунисти, от "бетонни глави" да станат вече "истин-ски учени", т.е. да преживеят една велика мимикрия и мутация, регенера-ция или трансформация, както искате го наречете. Другарите си отдъхна-ха че политическата буря не ги отвя дето им е мястото, именно на боклука и се юрнаха да се преустройват, да пишат нови "лекционни курсове", в които вече да говорят точно обратното на това, което са лъгали през цели си живот, абе един вид те вече щяха да стават съвсем академични, де-мократични, каквито иска да ги има под ръка толкова мъдрата "Партия", на която те винаги са били покорни служители.

Моя милост в тази "творческа перестройка" видя крайно грозен, направо отвратителен нравствен момент и тогава аз сторих своята най-го-ляма и непростима грешка: заявих, че аз лично нямам нужда да се преус-тройвам, няма какво да променям в мисленето си, заявих, че никога не

103

съм вярвал в комунистическите глупотевини, винаги със студентите съм обсъждал същинските философски въпроси, никога не съм им преподавал скапаната им "марксическа философия", напротив, винаги съм се възпри-емал като философ, който уважава великите философии, но слуга на марксизма-комунизма не съм бил, не съм им бил член и на "Партията", абе изобщо имах дързостта да призная, че съм бил нещо като "шпионин" или "диверсант" в техните маркс-ленински-сталински сплотени редици, един вид признах, че съм бил поклонник на западната "капиталистическо-империалистическа" и дори "гнила" плуралистична философия и пр.

Ще каже някой: голяма работа като си казал тия неща, та тогава нали вече всеки можеше да говори каквото си иска? Да, обаче ако се взе-ме предвид онова паметно време на първите месеци на епохалния "мирен преход", ще се разбере, че другарите нямаше как да ми простят "преда-телството", да, те ме възприеха, разбира се, като "враг", като "предател", като "дегенерат", който заслужава незабавно убиване; е, понеже вече бя-ха дошли "нови времена", душата ми трябваше да я извадят по един по-фин начин, не непременно с куршум или със секира. Другарите вече бяха започнали неудържимо да се разделят със старите си навици да убиват, те почнаха да се шлифоват в други "способи" за още по-мъчително убива-не, за още по-жестоко вадене и мачкане на души.

Докато другарите усърдно се преустройваха цели 10 месеца по време на подарения от партийния им другар Луканов "творчески отпуск" и си седяха в домовете докато отмине политическата буря (те най-вероятно са се надявали бурята да бъда краткотрайна, "Партията" пак да вземе за-винаги властта, да смаже "демократичните лигавщини", да стовари же-лезния си юмрук, да избие и изчисти другоячемислещите, сиреч врагове-те, най-вероятно на такива чисти мисли са се били отдали другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ по време на въпросните 10 ме-сеца отпуск). Разбира се, те нямаха никаква скрупул че ще получават в тия 10 месеца заплати без да работят нищичко, пардон, те, "преустрой-вайки" се, вероятно са си мислили, че работят и то много сложна работа, така предполагам; аз пък отправих жестоко морално предизвикателство и заявих, че ще продължа да си ходя на работа в Университета, обявих си свои свободни лекционни курсове, обявих записване на студенти, който иска да посещава курсовете ми, събраха се групи от желаещи да учат истинска философия студенти и аз започнах да водя своите "алтернатив-ни курсове"; цели 10 месеца водих тия курсове, един вид, тъй да се рече, сам си направих цялата реформа, без да чакам безценни указания отгоре!

И много други неща направих в онова незабравимо време. Впро-чем, заради тия мои алтернативни курсове по истинска, свободолюбива философия Философският дискусионен клуб по естествен начин прес-тана да съществува, той стана, така да се каже, почвата, от която израсна една наистина академична философска общност в ПУ. Да, ама заради

104

всичко сторено от мен в ония времена другарите от катедрата по "Маркси-зъм-ленинизъм" (а те имаха здрави връзки по партийна линия във всички факултети) натрупаха толкова много ярост по мой адрес, че веднага щом се върнаха от "творческия" си отпуск организираха незабавно моето увол-нение от ПУ!

Другарската катедра по марксизъм беше прикрепена в онова време към Филологическия факултет, е, аз бях екзекутиран от Факултет-ния съвет на този факултет, членовете му масово гласуваха за изгонване-то на "народния враг Грънчаров", сред гласувалите са били такива заслу-жили дейци на пловдивската нàука като Огнян Сапарев, негова милост се оказа ченге, по-късно стана ректор, депутат от БСП, какъв ли не стана, Владимир Куцаров, също другар и по линия на БСП, и по линия на ДС, също ректор по-късно, също е гласувал за моя екзекуция и т.н, да не изб-роявам още имена; като са гласували значи другарите да бъда изритан от ПУ, ректорът проф. Н.Балабанов, стар изпитан кадър на БКП-БСП ра-достно подписа заповедта за моето уволнение и изприпка да докладва "там, където трябва" за изпълнението на политическо-партийната поръч-ка!

Аз значи имах честта да бъда първия уволнен от тази катедра, а другарите, верни на "правилната линия" останаха, някои от тях още, до ден днешен векуват в "реформирания изцяло" ПУ! Такива работи се слу-чиха в ония паметни времена, в които, другарки и другари, по "правилен начин" беше извършена "реформата" в академичната област, именно в областта на държавното университетско образование. ПУ пък и не само той продължава да си е същинска червена и ченгесарска крепост и до ден днешен, в него ченгетата и другарите комунисти, наметнати вече с "ака-демични" мантии, най-ефективно се преструват на "учени" и продължават да блаженстват, обилно смучейки какви ли не благинки (е, разбира се, сред преподавателите в ПУ има, предполагам, и истински учени, но те са най-вероятно рядкост, дано не съм прав, от 20-23 години аз нямам наб-людения отвътре как се развива там академичния състав, може и да гре-ша, но не вярвам ситуацията да е променена кардинално).

За какво ви разказах всичко това ли? Малко търпение, моля, ще стане ясно съвсем скоро. Значи дотук говорихме за това как биде рефор-мирана "академичната сфера" на нашето образование, именно "вишото образование", както обикновено се изговаря тази дума от народа, включи-телно и от такъв виден представител на народа ни какъвто е нашият лю-бим Премиер. Всъщност никаква реформа там не беше направена, уни-верситетите общо взето станаха, казахме, същински червено-ченгесарски крепости, другарите, които и до 1989 г. си бяха на "научната трапеза", пак си останаха на нея като сега комай вече лапат значително повече (преди време писах, че някакъв другар от ПУ се беше похвалил в официалната си автобиография, че в момента преподава в цели 7 университета, т.е.

105

всеки ден в седмицата той преподава в различен университет, респектив-но този усърден труженик най-вероятно получава цели 7 заплати; предпо-лагаме, че тази персона най-вероятно крайно много съжалява поради това, че в седмицата няма 8, 9 или повече дни!).

Та така стана "риформата" в университетското образование, да не забравя да спомена и това, че всички АОНСУ-та ("Академии за общес-твени науки и социално управление", така се наричаха тези структури преди 1989 г., те бяха към ЦК, това именно беше сферата на т.н. "вишо партийно образование", да, и такова чудо имаше!) та значи всички АОН-СУ-та мигновено станаха най-активни "образователни бизнес-организа-ции", самообявиха се за "свободни университети", станаха „частни уни-верситети”, „нови университети” и какво ли не още, оглавени бяха пре-димно от ченгета от ДС, почнаха се срамни търговии с професорски титли, с научни степени и звания и прочие, и т.н., и так далее.

Това е в общи линии. Никой, естествено, не мисли за някаква същинска реформа, свързана с промяна на подхода на отношение към учещия, към студента, към избора на учебни предмети и специалности. Е, разбира се, в тази сфера има значително по-голяма "академична свобода" или преподавателска автономия, която обаче в нашите условия се изроди, както виждаме, в неудържима лакомия към титли и към пари, към колкото се може повече привилегии и заплати, т.е. роди се прословутата "акаде-мична мафия". Да, ний си имаме не само академична, с извинение, ма-фия, но си имаме и нàучна мафия, с или без извинение, нещо повече, даже самата БАН също е една такава нàучна мафия, тия неща са общест-вена тайна, моля да не ми се приписва претенцията че казвам нещо ново, никому неизвестно или пък оригинално.

В сферата на средното или на училищното образование (то и университетите са вид училища де, но както и да е, у нас явно не ги смя-тат за училища, което пак показва нещо най-важно; може би университе-тите у нас са чисто и просто търговски учреждения, нещо като магазини, в които се търгува със... знания, пардон, с дипломи!), както вече казахме безброй пъти, също никаква реформа не беше направена. В сферата на средното образование, в което моя милост се подвизава след изгонването ми от ПУ в края на 1991 и началото на 1992 г. по същество още не се е сменил оня тоталитарен модел, който си съществуваше десетилетия на-ред – след съветизацията-комунизирането на образователната система на България, осъществено след 1944 г. Тук, в тази сфера на училищното образование, пак си има безразделен диктат и направо диктатура на държавата, т.е. на държавните министерски чиновници, които са се само-обявили за абсолютен властно-мозъчен център, който има пълния моно-пол върху всичко, което става в цялата система. Учителите и учениците са прости изпълнители на волята и постановленията на този център, тук

106

вилнее социалистическото планиране, директивите, инструкциите за всич-ко, тук свободната воля е нещо най-нежелано, опасно и вредно.

Работейки в тази сфера вече повече от 20 години моя милост и тук биде сполетяна от абсолютно същата съдба: по досущ същия начин от години показвам, че аз лично отдавна съм провел своята лична рефор-ма, модернизирал съм се, тъй да се рече, в достатъчна степен, направил съм всичко, което човек по принцип следва да направи, че да върши рабо-тата си истински, подобаващо, съвременно, според същинските потреб-ности на младите, които за мен са водещият критерий – и единственият интерес. Какво ли не направих в тази посока: и нови, отговарящи на нуж-дите на младите учебни помагала написах и издадох, и нови програми из-обретих, в чието изработване моите ученици са вземали най-непосред-ствено участие и то години наред, и дискусионни клубове правих, и ред иновации в начина на преподаване, на общуването с учениците, в начина на оценяване на техните постижения и пр. аз проведох и осъществих, и в крайна сметка, разбира се, за всичкото това нещо си заслужих, естестве-но, уволнението, изгонването! Което и беше сторено през миналата годи-на, всички знаят вече за тази история, която изцяло повтаря представена-та по-горе история на изгонването ми от ПУ, а по този начин и от акаде-мичната сфера, от сферата на тресавището, наречено академично обра-зование. След като съм изгонен и от двете сфери, от сферите на двете форми и степени на образование, то тепърва от какво ли друго ще се на-ложи да ме изгонят?!

Кардиналното решение за такива като мен, както учи другарят Сталин, е едно, то може да се изрази с памятните и незабравими думи на "бащата на народите": "Есть человека, есть проблема; нет человека – нет проблемы!" (нужно ли е да превеждам от руски тия думи, май не, а?) Ако все пак младите не могат да ги разберат, ще ги преведа, ето: "Има го чо-века – има и проблем; няма го човека – няма го и проблема!". Нали става ясно за какво иде реч? Да си човек, инак казано, личност, системата това нещо не го допуска. Да си човек означава пък да си свободен. Не можеш да бъдеш човек и личност без свобода, този фокус няма как да стане: без свобода да си човек и личност имам предвид. Българското образование, каквото е в момента, не допуска свободата нито на учителите, нито на учениците, ничия свобода тук не се допуща. Свободата е забранена. Лич-ността – тоже. Личността и свободата й са вредни. Да живее робството! Има ли смисъл още да се приказва?

Май с тия думи си личи, че трябва да привършвам не само това есе, но и самата поредица. Разбира се, имам още за много неща да гово-ря. Примерно вчера си мислех, че непременно трябва да разкажа за някои други мои иновации, които изразяват значими моменти от моята лична ре-форматорска философия и стратегия, примерно за начина, по който уче-ниците могат да бъдат оценявани (точкова система, ученикът сам да

107

решава кога да бъде изпитан, инак казано, кога да изяви своята личност, своята мисъл, своето отношение и пр.), за това дали и как учениците трябва да използват задължителните министерски или казионни учебни-ци, какво ще стане с т.н. "държавни образователни изисквания", които са онази свещена крава на образователната министерска бюрокрация, чрез която тя осъществява тотален идеологически контрол и диктат върху програмите, а оттук и върху умовете на младите, старае се да влива отрова в техните съзнания и души и т.н. Тия и още много други въпроси наистина трябва да бъдат поставяни и обсъждани, но човек няма как да каже всичко и то в една книга; ако опита, или книгата ще стане неприлично дебела, или пък ще стане не по-малко неприлично досадна. По тази при-чина аз зарязвам всичко това и се принуждавам да сложа точка. Е, точка-та я слагам. Сложих я вече. Край.

Ами това е. Бъдете здрави и работете упорито! За да работите упорито и то всеки ден, и то не работата ви да се изразява в правене на разни глупости и абсурди, то най-напред за това следва да бъдете здрави, с оглед да имате нужните сили. Най-напред е нужно човек да има душев-но здраве, инак казано сила на духа, ето това е първото, което следва да имаме – или да се постараем да култивираме у себе си ако го нямаме. Как се култивира тази сила на духа е голяма тема, надявам се по нея можете да почерпите доста силна мотивираща енергия и от страниците на тази книга.

Или от други мои книги. Не бъдете, моля ви се, презрени трепер-ковци и страхливци, ето това е главното. Победете малодушието, оттук се тръгва. Бъдете личности, не се плашете да се изявявате като свободни личности. Личността е това: смело да казваш каквото мислиш. Да правиш само онова, за което си дълбоко убеден, че е добро, че е правилно, че е разумно и истински потребно. Не се правете на презрени слузести охлю-ви, които се мазнят пред началствата. Пазете достойнството си като нещо най-свято. Не се самоунижавайте, не допускайте също така и някой друг да ви унижава. Който не допуска самоунижението, той няма да допусне и да го унижават. С учениците се разглеждайте оттук-нататък като съюзни-ци, като партньори, като братя и сестри по съдба, които при това имат от-говорната задача сами да извършат най-главната работа по реформата, по промяната в многострадалното и прогнило отвсякъде българско обра-зование и училище.

Ще каже някой – какво "прогнило училище" бе, я виж какви бляс-кави и светли са ни училищата, какви лъскави коридори имат, ти в какъв свят живееш бе, че ти се привиждат някакви "прогнили училища"?! Да, външно може да са много бляскави и чисти нашите училища, но вътрешно обаче са съвсем прогнили. Кое е това именно вътрешното, прогнилото или мъртвото в българското образование, ето за това се опитах да ви разкажа в тази книга. Представих ви, описах ви дори съвсем натурално

108

доста тумори, които са толкова опасни, че ако не бъдат изрязани по хи-рургически път и то в най-скоро време, ще доведат до неизбежната гибел на цялото, на всичко, на всички (в недалечно бъдеще).

Ако искате ме послушайте, ако искате, се постарайте да видите нещата и от този ъгъл. Ваша воля. Моят дълг беше да ви кажа аз как мисля, аз как виждам нещата. Вие решавайте нататък какво да правите. И как да постъпвате. Нека вашето съзнание, нека вашия морал бъде ваш водач.

Желая ви успех! Ако вярвате в себе си, ако от себе си, от лич-ността си не се отказвате много ще постигнете. От вас зависи всичко, не от някой друг, ето с това и завършвам. Постскриптум: Апропо, видях, че под предишното есе има само един ко-ментар, за сметка на това той пък е написан от един чужд учен, именно от професор Константин Райда, който работи в Института по философия към Националната академия на науките на Украйна; ето какво пише проф. Райда, налага се да го цитирам, независимо че написаното е по мой ад-рес; аз съм скромен човек, изпитвам известно неудобство заради тия думи, но пък не мога да скрия, че ми е много приятно, че има един човек, вярно, чужденец, който дава такава висока оценка за всичко, което до този момент съм правил и работил; та значи проф. Constantine Raida пише следното:

Болгарии очень повезло в том, что у нее есть такой учитель, как г. Ангел Грънчаров. Во многих странах мира такие люди – большая ред-кость. В США в прошлом столетии профессор Митчел Бэдфорд, развивая екзистенцыальную философию С. Кьеркегора создал специальную дис-циплину – "экзистенциальная педагогика", где теоретически доказывал необходимость приоритета развития личности ученика в учебном процес-се. Во всяком случае, духовная жизнь людей и их моральные приоритеты всегда являлись залогом устойчивого функционирования любой общест-венной системы, а с их крахом любые империи всегда приходили в упадок и исчезали с исторической карты мира.

Болгарскому обществу, насколько я понимаю, следует всячески культивировать и оберегать людей, подобных господину Грънчарову, если оно стремиться ответить на все вызовы нашего непростого времени.

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg