tibetian book

Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче

Согиал РинпочеTибетска книга за живота и смъртта

Преработено и допълнено издание

Бих искал да посветя тази книга на Камянг Кхиешпсе Чьокийаодрьо, на Дуджом Ринлоче, на Димо Кхиешпсе Рикпоче, Ньошул Кхенпо Ришгоче, Кхакдро Тсерикг Чьодрьон и на всичките си обичани учители, вдъхновявали ме през този живот.

Дано за живите, които я четат, а също така зa умиращите и мъртвите, тя се превърне в пътеводител към освобождението.

Дано помогне на meзu, които я четат, и дано по-бързо достигнат просветление!

Предисловие от Негово Светейшество Далай ЛамаВ ТАЗИ НАВРЕМЕННА КНИГА Согиал Ринпоче насочва вниманието към това,

как да разберем истинското значение на живота, как да приемем смъртта и как да помогнем на умиращите и мъртвите.

Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се срещнем с нея. За мен има две възможни отношения към смъртта, докато все още сме живи. Можем да предпочетем или да я пренебрегваме изцяло, или да я гледаме лице в лице, като мислим за нея и се опитваме да намалим колкото може повече страданието, което тя може да причини. И в двата случая обаче не сме в състояние да я победим.

Като будист аз разглеждам смъртта като нормален процес - реалност, която приемам и за която зная, че неизбежно ще настъпи, щом пребивавам в това земно съществуване. След като съм наясно, че не мога да я избегна, не виждам смисъл да се тревожа заради нея. Мисля за смъртта като за смяна на остарели и износени дрехи, а не я приемам като някакъв абсолютен край. И все пак смъртта е непредсказуема - ние не знаем кога и как ще настъпи. В такъв случай е разумно да се подготвим за нея, преди да я срещнем.

Естествено, повечето от нас биха предпочели да умрат от спокойна смърт, но също така е ясно, че не можем да се надяваме на това, ако животът ни е бил изпълнен с насилие или ако съзнанието ни през по-голямата част от времето е било обзето от гняв, безпокойство или страх. Ако искаме да умрем добре, трябва да се научим да живеем добре - ако се надяваме да умрем в покой, трябва да се научим да постигаме покой на ума си и покой в начина си на живот.

Както ще прочетете в тази книга, от гледна точка на будизма реалното преминаване през смъртта е нещо много важно. Макар че това, кога и къде ще бъдем преродени, зависи преди всичко от кармичните сили, нашето духовно състояние по време на смъртта може да повлияе върху смъртта въпреки голямото разнообразие от карми, които сме акумулирали, ние положим усилия да предизвикаме добродетелно състояние на ума си, можем да активираме благоприятна карма и така да предизвикаме щастливо прераждане.

Освен това в момента на смъртта могат да се преживеят най-дълбоките и благотворни вътрешни състояния. Чрез непрекъснатото опознаване на процеса на смъртта в медитацията един опитен медитатор може да използва своята действителна смърт, за да

www.izvorite.com 1


постигне духовна реализация. Именно затова завършените медитатори се отдават на медитация, когато издъхват. За постижението им можем да съдим по това, че често телата им започват да се разлагат дълго след настъпването на клиничната смърт.

Не по-маловажно от подготовката за нашата собствена смърт е да помагаме на другите да умрат добре. Като новородени всички ние сме били безпомощни и без грижите и обичта, които сме получили тогава, просто не бихме оцелели. Тъй като умиращите също не са в състояние да си помогнат сами, трябва да ги освободим от тревогите и неприятните усещания, да им помогнем - доколкото можем - да умрат, без да губят самообладание.

Най-важното е да не правим нищо, което би могло още повече да смути ума на умиращия. Главната цел е да му помогнем да намери покой, а за това има много начини. Припомнянето на духовното начало може да окуражи и вдъхнови запознатия с него, но дори само внимателното окуражаване от наша страна би могло да породи нужното спокойствие в ума на умиращия.

Смъртта и умирането са точката, в която се срещат тибетският будизъм и съвременната наука. Убеден съм, че двете се допълват взаимно и че могат да допринесат много за разбирането на тези явления, а това би имало голяма практическа стойност. Согиал Ринпоче е в положение, което особено улеснява тази среща - той е роден и възпитан в тибетските традиции, слушал е учението на някои от нашите най-велики Лами и в същото време е изпитал благотворното влияние на съвременното образование на Запад, където е бил и духовен учител в продължение на много години и е имал възможност да се запознае с начина на мислене на хората там.

Тази книга предлага на читателя не само теоретични познания за смъртта и умирането, но и практически съвети за тяхното разбиране, за това как да подготвим себе си и другите за покой и удовлетворение при срещата с тях.

2 юни 1992 г.

Далай Лама

www.izvorite.com 2


Въведение към преработеното изданиеИЗМИНАХА ДЕСЕТ ГОДИНИ, откакто „Тибетска книга за живота и смъртта"

излезе за първи път. В тази книга опитах да споделя част от мъдростта на традицията, с която съм отраснал. Стремях се да покажа практическата същност на древните учения и начините, по които те биха могли да ни помогнат на всеки етап от живота и умирането. През годините мнозина са ме насърчавали да я напиша. Казваха, че би помогнала да се облекчат поне отчасти тежките страдания, през които много от нас преминават в модерния свят. Както изтъква Негово Светейшество Далай Лама, живеем в общество, в което за хората става все по-трудно и по-трудно да показват помежду си и най-елементарни чувства и в което всяко вътрешно измерение на живота почти винаги остава пренебрегнато. Никак не е чудно, че днес е налице толкова силна жажда за състраданието и мъдростта, които предлагат ученията.

Вероятно добрият прием, който „Тибетска книга за живота и смъртта" намери по целия свят, отразява тъкмо тази необходимост. В началото бях стъписай - въобще не бях очаквал книгата да окаже такова въздействие, още повече че по времето, когато я писах, смъртта все още беше избягвана и пренебрегвана тема.

После пътувах из различни страни, обучавах и водех семинари, основани на ученията в книгата, открих до каква степен тя е докоснала струна в човешките сърца. Все повече и повече хора идваха при мен или ми пишеха, за да ми кажат колко много са им помогнали тези учения по време на криза в живота или да понесат смъртта на техен близък.

И макар ученията в книгата понякога да са непознати, имаше и хора, които казваха, че са я чели няколко пъти и винаги се връщат към нея като източник на вдъхновение. Една жена в Мадрас, Индия, след като прочете „Тибетска книга за живота и смъртта", се вдъхнови до такава степен, че основа медицински фонд с хоспис и център за палиативни грижи. Друга жена – от Съединените щати – дойде при мен и ми каза, че била стъписана, че една най-обикновена книга, по нейните думи, можела „да я обича така всецяло".

Разкази като тези - толкова лични и същевременно вълнуващи - свидетелстват за силата и мястото на будистките учения в наши дни. Когато ги слушам, сърцето ми се изпълва с благодарност както към самите учения, така и към учителите и практикуващите ги, преживели толкова много, за да ги въплътят и предадат на други.

С времето научих, че „Тибетска книга за живота и смъртта" е била приета от множество институции, центрове, групи от всякакъв вид - образователни, медицински, духовни. Медицински сестри, лекари и други хора, професионално ангажирани с оказване помощ на умиращите, са ми разказвали как са включвали методите в ежедневната си работа, слушал съм и множество разкази на обикновени хора, които са прилагали прак-тиките и са установили, че с тяхна помощ са преживели по друг начин смъртта на близък роднина или приятел.

За мен е особено вълнуващ фактът, че книгата се чете от хора с различно вероизповедание - мнозина са ми казвали, че тя е засилила и задълбочила собствената им традиционна вяра. Всички тези хора си дават сметка за универсалността на посланието й и разбират, че целта й не е да убеждава или подтиква хората да променят религията си, а чисто и просто да предложи мъдростта на древните будистки учения и така да допринесе възможно най-много полза.

Постепенно „Тибетска книга за живота за смъртта" заживя свой собствен живот сред хора от най-различни области и дисциплини, а аз започнах да осъзнавам коя

www.izvorite.com 3


всъщност е дълбоката причина за нейното въздействие и притегателност. Удивителните учения в нея са съкровената същност на устната традиция, на непрекъснатото наследство на мъдростта, предавана като жизнен опит през столетията.

Някой нарече книгата „нещо средно между жив учител и книга" и е истина, че както в самата „Тибетска книга за живота и смъртта", така и зад нея, стоят най-великите учители на нашето време - със своите съвети, с отговори на възникващи въпроси. Тъкмо с техния глас говорят тези страници, с тяхната мъдрост и представата им за един състрадателен свят, пропит от знанието за истинската ни природа, най-дълбоката природа на ума. Въздействието на „Тибетска книга за живота и смъртта", струва ми се, се дължи на благодатта на наследството и жизнеността на устната традиция. Популярността на книгата предизвика у мен смирение и ми напомни, че ако имам някаква способност да предавам ученията, тя се дължи единствено на всеотдайността, която тези учения са вдъхновили у мен, и на добротата на моите учители - на нищо друго.

През последните десет години настъпиха множество промени в отношението ни към смъртта и грижите, които ние като общество предлагаме на умиращите и скърбящите. Обществото е все по-чувствително към смъртта и множеството въпроси, свързани с умирането. Книги, интернет страници, конференции, сериозни радио- и телевизионни поредици, филми и организации допринесоха много за по-голямата откритост в отно-шението ни към смъртта. Значително се разшириха работата в хосписите и палиативните грижи и през този период в някои страни цялата сфера на грижите за умиращите се отвори към външния свят. Осъществиха се множество най-различни инициативи, вдъхновени от храбри мъже и жени, към които изпитвам уважение и от които се възхищавам. Междувременно все повече нараства броят на поканите за участие в различни проекти, отправяни към работещите според будистката традиция, все по-често се търси помощта им.

Няколко мои приятели и студенти постепенно създадоха международна програма за обучение и образование, базирана на ученията в книгата, която предлага духовна грижа за умиращите, техните семейства и всички, които скърбят за тях. Предлагаме курсове за медицински работници и широката общественост, координираме усилията на доброволци, работим ръка за ръка с болници, клиники, хосписи и университети. Окуражаващо е това, че навсякъде все повече и повече се признава, че в грижите за умиращия духовните измерения са от основно значение, а медицинските учебни заведения в няколко страни вече предлагат курсове по духовност в медицината.

Въпреки всичко се твърди, че според проучванията отрицанието на смъртта все още преобладава, че все още не сме напълно готови да предложим духовна помощ на умиращите и да отговорим на най-съкровените им нужди. А начинът, по който умираме, е от такова огромно значение! Смъртта е най-критичният момент в живота ни и човек трябва да може да умре в покой и удовлетворение, със съзнанието, че е обкръжен от духовна грижа.

Ако „Тибетска книга за живота и смъртта" е помогнала поне малко да се замислим над това, как да се отнасяме към собствената си смърт и към смъртта на близките си, значи молитвите ми са били чути, благодарен съм и дълбоко развълнуван. Все още мечтая ученията, представени тук, да бъдат достъпни за хората навсякъде, на всякаква възраст и с всякакво образование. Първата ми надежда беше книгата да помогне да се вдъхнови тиха революция в начина, по който гледаме на смъртта и се грижим за умиращите, а следователно и в начина, по който гледаме на живота и се грижим за живите.

www.izvorite.com 4


Нуждата от духовна промяна, нуждата да поемем отговорност - в най-истинския смисъл - за себе си, никак не намаля през изминалите десет години. Какво би се случило, ако все повече и повече хора се замислят сериозно за собственото си бъдеще и за бъдещето на света? Представете си какво би било, ако можеше животът ни да е изпълнен със свещен смисъл? Ако грижите в края на живота бяха винаги озарени от страхопочитание пред лицето на смъртта? Ако гледахме на живота и смъртта сами по себе си като на едно цяло? Какво би станало, ако се стремяхме любовта и състраданието да се превърнат в мяра за всяко наше действие, ако се стремяхме да осъзнаваме до каквато и да било степен истинската същност на ума, която е в основата на цялото ни съществувание? Това би било истинска революция, която би дала на мъжете и жените свободата да открият собственото си рождено право, това вътрешно измерение, пренебрегвано така дълго, би ги обединило в пълнотата на човешкия жизнен опит с цялата му тайнственост и величие.

Согиал РинпочеЛьораб Лен, Ноември 2001 г., Франция

ПредговорРОДЕН СЪМ В ТИБЕТ и на шестмесечна възраст съм бил взет в манастира на моя

учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо в провинция Кхам. В Тибет има много силни традиции в откриването на превъплъщенията на големите духовни учители от миналото. Те се издирват още от деца и преминават през специално обучение, за да станат бъдещи учители. Дали са ми името Согиал, въпреки че едва по-късно учителят ми разпознал у мен превъплъщението на Тертьон Согиал - известен мистик, който бил негов учител и учител на тринадесетия Далай Лама.

Моят учител Джамянг Кхиентсе беше висок за тибетец и винаги стърчеше над околните, когато беше сред хора. Имаше сребриста, много късо подстригана коса и добри очи, които искряха от веселие. Ушите му бяха дълги, като ушите на Буда. Но най-много биеше на очи присъствието му. Погледът и осанката му подсказваха, че това е мъдър и свят човек. Имаше звучен, гърлен и омайващ глас, а когато преподаваше, главата му се накланяше леко назад и учението му се лееше като поток от красноречие и поезия. И въпреки целия респект и дори страхопочитание, които будеше, във всичко, което правеше, се чувстваше някакво смирение.

Джамянг Кхиентсе е стълбът на моя живот и вдъхновението на тази книга. Той бе превъплъщение на учителя, който промени будизма в страната ни. В Тибет никога не е било достатъчно само да носиш името на нечие превъплъщение, освен това винаги е било нужно да спечелиш и уважението на хората със знанията си и с духовния си живот. Моят учител бе прекарал години в усамотение и за него се разказваха множество чудни истории. Притежаваше задълбочени познания за духовната реализация и не след дълго открих, че той е истинска енциклопедия на мъдростта, че знае отговора на всеки въпрос, който би могъл да му зададеш. В Тибет има множество духовни традиции, но Джамянг Кхиентсе беше авторитет във всички тях. За хората, които го познаваха или бяха чували за него, той бе олицитворение на тибетския будизъм, живо доказателство за това, което човек може да постигне, ако осъществи ученията и ги практикува всеотдайно.

Често чувах учителя си да казва, че ще помогна работата му да продължи, и без съмнение винаги се е отнасял с мен като със свой собствен син. Чувствам, че това, което

www.izvorite.com 5


успях да постигна досега в дейността си, това, че думите ми успяха да докоснат толкова много хора, е само узрелият плод на неговата благодат.

Всичките ми ранни спомени са свързани с него. Влиянието му бе средата, в която израснах, и то доминираше над всичко друго в детството ми. За мен той беше като баща. Даваше ми всичко, което пожелаех. Неговата духовна съпруга Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която беше моя леля, често казваше: „Не безпокой Ринпоче1, може да е зает." Аз обаче винаги исках да съм до него, а на него моето присъствие му доставяше радост. Непрекъснато го засипвах с въпроси и той отговаряше търпеливо на всеки от тях. Бях непослушно дете — никой от възпитателите не можа да ми наложи да бъда дисциплиниран. Когато някой от тях се опиташе да ме набие, аз винаги изтичвах при учителя си и се скривах в стаята му, където никой не смееше да влезе. Там се чувствах горд и доволен от себе си, а той само се смееше. Един ден, без мое знание, възпитателят ми го помолил за съдействие, обяснил му, че за мое собствено добро това повече не може да продължава. Следващия път, когато избягах и се скрих в стаята, той влезе след мен, поклони се три пъти пред учителя ми и ме измъкна навън. Помня, че докато ме теглеше, си мислех колко странен е фактът, че възпитателят ми не се страхува от учителя ми.

Джамянг Кхиентсе живееше в стаята, където на неговото предишно превъплъщение се бяха явили видения, които го подтикнали да постави началото на възраждането на културата и духовността в Източен Тибет през миналия век. Това беше чудесна стая - не много голяма, но с вълшебна атмосфера. Беше пълна със свещени предмети, рисунки и книги. Наричаха я „небето на будите" и „стаята, в която се придобива сила". Ако помня някое място в Тибет, това е именно тази стая.

Учителят ми седеше на нисък стол, направен от дърво и кожени ремъци, а аз седях до него. Приемах да се храня само от неговата купичка. От малката спалня в съседство се излизаше на веранда, но там винаги беше тъмно. На малката печка в ъгъла по всяко време бълбукаше пълен чайник. Обикновено спях при учителя си, на малко легло до долния край на неговото. Звукът, който никога няма да забравя, е потракването на неговата мала - будистката му броеница, - докато той шепнеше молитвите си. Когато заспивах, учителят ми продължаваше да се упражнява, а когато се събуждах сутрин, виждах, че вече е станал и отново се упражнява. Усещах как излъчва сила и благодат. Когато отварях очи и го виждах, ме изпълваше някакво топло и неизразимо щастие. Той излъчваше такова спокойствие!

Когато пораснах, Джамянг Кхиентсе ме оставяше да водя церемониите, а самият той водеше напевите. Бях свидетел на всички учения и посвещения, с които даряваше другите, но не помня подробности - най-добре помня атмосферата. За мен той бе самият Буда и в мислите ми това не подлежеше на никакво съмнение. Всички други също го признаваха. Когато посвещаваше някого, последователите му бяха изпълнени с такова страхопочитание, че не смееха да го погледнат в очите. Някои от тях в негово лице виждаха предшественика му или някое от превъплъщенията на будите и бодхисатвите2. Всички го наричаха Ринпоче — „Скъпоценен" - и никой не се обръщаше така към друг учител в негово присъствие. Присъствието му беше толкова впечатляващо, че много хора с любов го наричаха „Изначалния Буда"3.

Зная, че ако не бях срещнал учителя си Джамянг Кхиентсе, сега щях да съм напълно различен човек. С топлотата, мъдростта и съчувствието си той олицетворяваше свещената истина на своето учение и така го правеше практически приложимо, изпълнено с живот. Когато споделям атмосферата на своя учител с други, те могат да изпитат същите дълбоки чувства, които тя събужда у мен. Какво е това, което в края на краищата Джамянг

www.izvorite.com 6


Кхиентсе вдъхнови у мен? Непоклатимата вяра в учението му и убеждението, че ролята на учителя е централна и незаменима. Това, което съм разбрал досега, дължа изцяло на него. То е нещо, за което не мога да се отплатя, мога само да го предам на други.

През цялата си младост имах възможност да се докосвам до любовта, която излъчваше Джамянг Кхиентсе към околните и особено когато помагаше на умиращи и мъртви. Ламата в Тибет не е само духовен учител, но и мъдрец, лечител, свещеник, доктор, лечител на духа, човек, който помага на болните и умиращите. По-късно научих и специфичните техники за помагане на умиращите и мъртвите, взети от учението на „Ти-бетска книга за мъртвите", но най-великите уроци за смъртта, които получих, бяха възможностите да наблюдавам как учителят ми помага на умиращите с безкрайното му състрадание, с мъдростта и разбирането му.

Моля се тази книга да предаде на света нещо от великата мъдрост и състраданието на Джамянг Кхиентсе и като я прочетете, вие също - където и да сте - да се докоснете до тях и да намерите жива връзка с него.

Част първаЖивотът

ЕДНО

В огледалото на смърттаЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ СРЕЩНАХ със смъртта, когато бях на около седем години.

Готвехме се да напуснем планините на изток и да заминем за Централен Тибет. Самтен, един от личните помощници на моя учител, беше чудесен монах, който се държеше много добре с мен в детството ми. Имаше приветливо закръглено червендалесто лице, винаги готово да се усмихне. Заради благия си характер той бе станал всеобщ любимец в манастира. Моят учител проповядваше и посвещаваше ежедневно, всеки ден изпълняваше обреди и ритуали. Към края на деня аз събирах приятелите си и устройвах малко театрално представление, в което пресъздавах събитията от сутринта. Самтен винаги ми даваше костюмите, които учителят ми беше носил. Не ми е отказал нито веднъж.

Неочаквано Самтен се разболя и стана ясно, че не му остава да живее много. Наложи се да отложим заминаването. Никога няма да забравя двете седмици, които последваха. Навсякъде се усещаше гнилата миризма на смъртта и когато се замисля за онова време, винаги си спомням именно този мирис. Манастирът беше пропит с усещането за смърт. Но това не беше болезнено или страшно - в присъствието на учителя ми смъртта на Самтен придобиваше особено значение. Тя се превърна в урок за всички нас.

Самтен лежеше в едно малко светилище в резиденцията на учителя ми. Знаех, че умира. От време на време влизах и сядах до него. Той не можеше да говори и аз бях ужасен от промяната в лицето'му - бе станало изпито и измъчено. Давах си сметка, че той ще ни напусне и никога повече няма да го видя. Чувствах огромна тъга и самота.

Смъртта на Самтен не дойде леко. Звукът на тежкото му дишане ни преследваше навсякъде, усещахме как тялото му линее. В манастира не се чуваше нищо друго, освен това дишане. Всичко бе насочено към Самтен. И въпреки огромното страдание, което той изпитваше в дългата си мъчителна смърт, у него имаше някакво спокойствие и вътрешна увереност. В началото не можех да си обясня този факт, но после разбрах на какво се

www.izvorite.com 7


дължи - на вярата, на обучението му, на присъствието на учителя ми. И въпреки че изпитвах тъга, знаех, че щом учителят е там, всичко ще бъде добре, защото той ще успее да помогне на Самтен да се освободи. По-късно научих, че всички духовни практици мечтаят да умрат преди учителите си, да имат щастието те да ги преведат през смъртта.

Джамянг Кхиентсе поведе Самтен през настъпващата смърт и го запозна с всички етапи на процеса, през които щеше да премине, един по един. Бях изумен от познанията на учителя си, от неговата увереност и вътрешен мир. Със спокойствието си той можеше да вдъхне сили и на най-объркания. Джамянг Кхиентсе разкриваше пред нас безстрашието си пред лицето на смъртта. Не че се отнасяше към нея несериозно - често ни казваше, че се бои от смъртта и че не бива да я приемаме наивно или безучастно. И все пак кое беше това, което му позволяваше да гледа на смъртта толкова трезво, и в същото време с леко сърце, толкова практично и едновременно с това така непонятно безгрижно? Този въпрос ме вълнуваше и не ми даваше спокойствие.

Смъртта на Самтен ме потресе. На седемгодишна възраст имах възможност да се докосна до огромната сила на традицията, част от която ми предстоеше да стана, и започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дало на Самтен способността да приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок естествен процес на пречистване. То бе дало на учителя ми пълни познания за същността на смъртта и прецизна „технология" за превеждане на хората през нея.

След като Самтен умря, ние тръгнахме за Лхаса, столицата на Тибет - мъчително тримесечно пътуване на коне. Оттам продължихме прехода си към свещените места в Централен и Южен Тибет. Това са светилищата на светците, владетелите и учените, които са въвели и разпространили будизма в Тибет през седми век и след това. Моят учител беше еманация на много предходни учители и на всички традиции и заради репутацията му навсякъде ни посрещаха с радост.

За мен това пътуване беше много вълнуващо и от него съм запазил множество красиви спомени. Тибетците стават рано, за да.могат да използват цялата естествена светлина през деня. Лягахме си на смрачаване и ставахме преди зазоряване, така че с първата дневна светлина яковете, пренасящи багажа ни, вече бяха натоварени и ние потегляхме. Последни се прибираха палатките на кухнята и на учителя. Изпращахме напред специален човек, който избираше място, подходящо за лагер, и някъде към обяд спирахме и се установявахме до следващата сутрин. Обичах да лагеруваме край река, за да слушам шума на водата, да седя в палатката и дъждът да барабани по брезента.

Не бяхме много хора - палатките бяха около тридесет. През деня яздех златист кон редом с учителя. Докато яздехме, той ме учеше, разказваше истории, практикуваше и измисляше упражнения специално за мен. Един ден, когато стигнахме до свещеното езеро Ямдрок Тсо и зърнахме тюркоазените му води, един друг лама от нашата група, лама Цетен, също започна да умира.

Смъртта на лама Цетен се оказа още един много сериозен урок за мен. Той беше възпитател на духовната съпруга на моя учител, Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която е жива и до днес. Много хора я смятат за най-добрата медитаторка сред жените в Тибет и за непроявен учител, чието любящо присъствие само по себе си е урок. За мен тя беше и е олицетворение на всеотдайността. Лама Цетен имаше удивително човечен и добър характер. Беше прехвърлил шестдесетте, висок, със сива коса, от него просто струеше доброта. Освен всичко останало, той беше и завършен медитатор и дори само да стоиш край него беше достатъчно, за да се изпълниш с вътрешен мир и спокойствие. Наистина

www.izvorite.com 8


понякога ми се караше и аз се боях от него, но въпреки строгостта си той никога не губеше човешката си топлота.

Лама Цетен умря необикновено. Макар че наблизо имаше манастир, той отказа да отиде там, защото не искал да затруднява монасите с трупа си. Така че ние вдигнахме палатките си в кръг, както обикновено. Кхандро се грижеше за лама Цетен, защото той беше неин възпитател. В палатката му бяхме само тя и аз, когато той неочаквано я повика с умалителното „А-ми", което на неговия диалект означава „дете мое". „А-ми - каза той нежно, -ела тук. Вече започва. Повече не мога да ти дам никакъв съвет. Продължавай да служиш на учителя както досега и всичко ще бъде наред. Доволен съм от теб."

Тя веднага се обърна и понечи да изтича навън от палатката, но лама Цетен я улови за ръкава. „Къде отиваш?" - попита той. „Отивам да повикам Ринпоче" - отвърна тя. „Не го безпокой, няма нужда - усмихна се лама Цетен. - С учителя разстоянията не съществуват." След тези думи той се втренчи към небето и издъхна. Кхандро освободи ръкава си от пръстите му и изтича да повика учителя. Аз останах, но не бях в състояние да помръдна.

Бях изумен, че човек, който гледа смъртта в очите, може да запази такова спокойствие. Лама Цетен би могъл да повика своя лама, за да се

- но не го направи. Не беше необходимо. Сега разбирам защо - той вече бе реализирал присъствието на учителя в себе си. Джамянг Кхиентсе винаги беше с него, в сърцето и в ума му, никога не се отделяше от него. Кхандро доведе учителя.1 Никога няма да забравя как той се наведе, за да влезе в палатката. Погледна лицето на лама Цетен, вгледа се в очите му и започна да се смее. Винаги го наричаше „Ла-джен" - „Старият лама", което беше израз на привързаността му към него. „Ла-джен - каза той, -не прави това!" Сега си давам сметка, че учителят веднага е разбрал, че лама Цетен се е отдал на една специфична медитация, в която природата на ума на медитиращия се слива с пространството на истината. „Ла-джен, при тази практика, ти знаеш това, понякога възникват непредвидени препятствия. Хайде, аз ще те водя."

Изумен гледах какво се случи след това и ако не го бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам, че е възможно. Лама Цетен оживя. След това учителят ми седна до него и го преведе през пхоуа - техниката на водене на съзнанието в момента преди смъртта. Има много начини за осъществяването на тази техника и учителят ми използва един от тях, който завършваше с трикратно произнасяне на звука „А". Когато учителят произнесе първото „А", съвсем ясно чухме как лама Цетен му пригласяше, втория път гласът му не беше така ясен, а третия път не го чухме - беше издъхнал.

Смъртта на Самтен ми показа каква е ползата от духовното обучение, а смъртта на лама Цетен - че много често практикуващите с неговото ниво прикриват забележителните си способности цял живот. Понякога тези способности се проявяват само веднъж - в момента на смъртта. Разбрах, макар и да бях още дете, че между смъртта на двамата съществуваше огромна разлика - едната смърт беше на добър монах, практикувал учението цял живот, а другата - на завършен медитатор. Самтен умря като обикновен човек, в болка, макар и със спокойствието, което дава вярата. Смъртта на лама Цетен беше демонстрация на духовно съвършенство.

Скоро след погребението на лама Цетен ние отидохме в манастира Ямдрок. Както обикновено, аз легнах да спя в стаята на учителя си и помня трептящите сенки от маслените светилници върху стените. Всички други бяха заспали дълбоко, а аз останах буден и плаках цяла нощ. Онази нощ разбрах, че смъртта е реална и че аз също ще трябва да умра. Докато лежах и мислех за смъртта въобще и за своята собствена смърт, в цялата

www.izvorite.com 9


ми тъга постепенно се появи и усещането за примирение и приемане, а с това и решеността да посветя дните си на духовното усъвършенстване.

Така от много малък аз се сблъсках със смъртта и нейните последствия. Тогава нямах никаква представа с колко много и различни видове смърт ще се срещна по-късно - една след друга. Смърт, каквато е трагичната загуба на моята страна Тибет след китайската окупация. Смърт, каквато е изгнанието. Смърт, каквато бе загубата на всичко, което притежавахме семейството ми и аз. Семейството ми, Лакар Тсанг, беше сред най-богатите в Тибет. Още от четиринадесети век то е било сред най-значителните привърженици на будизма, поддържа разпространението му и подпомага работата на учителите.2

Най-страшната смърт обаче все още предстоеше - смъртта на моя учител Джамянг Кхиентсе. С неговата кончина аз почувствах, че губя основата на своето съществуване. Това стана през 1959 година - годината на падането на Тибет. За тибетците смъртта на учителя ми беше втори опустошителен удар. А за страната ми тя отбеляза края на една епоха.

СМЪРТТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТКогато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между

отношението към смъртта, с което аз бях закърмен, и това, което заварих. Въпреки целия си технологичен напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се случва в смъртта или след нея.

Научих, че на съвременните хора се внушава да отхвърлят смъртта, че тя не означава каквото и да било друго, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.

Други пък гледат на смъртта с някаква наивна, необмислена веселост, струва им се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да се безпокоят.

Когато мисля за тях, си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често допускат грешката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: е, добре, всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред. Добра теория, докато човек не започне да умира наистина."3

Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. колко далеч са тези възгледи от истинското значение на смъртта!

Всички велики духовни учения по света - включително и християнството, разбира се - ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот. Без истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.

Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за

www.izvorite.com 10


бъдещето. Още колко предупреждения, подобни на това на един бивш бразилски министър на околната среда, са ни необходими?

Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на планетата. Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална промяна в сърцата, душите, в представите ни Земята ще завърши като Венера — обгоряла и мъртва.4

Страхът от смъртта и неведението по отношение на отвъдното подхранват унищожаването на нашата околна среда, което застрашава живота на всички ни. Нима тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво представлява смъртта и как да умират? И никой не им дава и капка надежда, свързана с онова, което е отвъд смъртта, и следователно с това, което се крие зад живота?

Нима има по-голяма ирония от факта, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и към нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един прост въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат обучени: „Вярвате ли в живота след този, който живеете?” Те всъщност не се интересуват дали хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да съставят общество, чиято идея фикс са краткосрочните резултати и което не мисли за последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина да създадем бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?

Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта, докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпругите и любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват - те само ги правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.

Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от неизлечими болести, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят с тях като към низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е приключил.

www.izvorite.com 11


Дори когато умира познат или обичан човек, близките му много често откриват, че нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ги насърчава да мислят за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как биха могли и занапред да им помагат. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се смята за ненужен и нелеп.

Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.

За щастие нещата все пак започват да се променят. В приютите за неизлечимо болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че практическата и емоционалната помощ са крайно недостатъчни - умиращите наистина имат нужда от любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва да открият същинското значение на смъртта и живота. Без това как можем да им дадем истинска утеха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем да посрещнем смъртта и да я разберем истински.

В последно време съм обнадежден от факта, че някои пионери като Елизабет Кюблър-Рос и Реймънд Муди повдигат въпроса за смъртта и умирането. Вглеждайки се дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, Елизабет Кюблър-Рос ни показва, че чрез безусловна любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла да се приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото различни аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на Реймънд Муди, дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със смъртта и че наистина има „живот след живота". За жалост не всички разбират изцяло значението на тези открития за смъртта и умирането. Понякога се стига до другата крайност - да се величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади хора посягат на живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще избегнат проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я приемем, или й придаваме романтичен блясък, е все едно - и в двата случая я превръщаме в нещо тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.

Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато наближи смъртта! Често си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава: „Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи смъртта. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?" А нима може да има по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота?

ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ЖИВОТА И СМЪРТТАСпоред мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се

подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък сме прокълнати да вървим към смъртта с празни ръце, да се сблъскаме с неизвестното. Можем да започнем -тук и сега - да търсим смисъла на нашия живот. Можем да използваме всеки миг, за да се променяме и подготвяме за смъртта и вечността - с цялото си сърце, прецизно и в душевен покой.

www.izvorite.com 12


Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало на нова „глава" от живота. Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на живота ни.

Този възглед е централен за ученията на най-древната школа на тибетския будизъм. Много от вас вероятно са чували за „Тибетска книга за мъртвите". Тук се опитвам да разширя и да обясня изложеното в нея така, че да засегна не само темата за смъртта, но и темата за живота, да опиша с подробности цялото учение, от което „Тибетска книга за мъртвите" е само част. В това чудесно учение животът и смъртта се представят заедно, като поредица непрекъснато променящи се преходни реалности, наречени „бардо". Думата „бардо" се използва, за да обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането, но всъщност бардо настъпват непрекъснато както в живота, така и в смъртта. Това са онези моменти, в които възможността да се освободим и да достигнем просветление се увеличава многократно.

Както показват ученията, тези моменти са много по-силни от останалите и са заредени с огромен потенциал, така че всичко, което правим в тях, има решаващи и значими последствия. Бих сравнил бардо с мига, в който правим крачка към ръба на пропаст. Такъв силен миг е например моментът, когато един учител разкрива пред ученика си основната, изначалната и най-съкровена природа на неговия ум. Но най-велик и най-зареден с потенциал е моментът на смъртта.

И така, от гледна точка на тибетския будизъм ние можем да разделим цялото си съществуване на четири взаимосвързани реалности: (1) живот, (2) умиране и смърт, (3) след смъртта и (4) прераждане. Те са известни като четирите бардо: (1) естественото бардо на този живот, (2) болезненото бардо на умирането (3) сияйното бардо на дхармата и (4) кармическото бардо на възникването.

Поради обема и всеобхватността на учението за бардо структурата на тази книга е изградена много внимателно. Стъпка по стъпка вие ще бъдете преведени през разширяващата се представа за пътешествието през живота и смъртта. Нашето изследване по необходимост ще започне с непосредствени размисли какво означава смъртта и за многото страни на истината за непостоянството - тези размисли ще ни дадат възможност да използваме пълноценно живота си, докато все още не е станало късно, и ще ни вдъхнат увереност, че ще умрем, без да изпитваме угризения, че сме го похабили. Както казва известният тибетски светец и поет Миларепа: „Моята религия е да живея и да умра без съжаление."

Дълбокият размисъл над тайното послание на непостоянството - какво всъщност се крие зад непостоянството и смъртта — ни води направо към сърцевината на древните и могъщи тибетски учения - към въвеждането в „природата на ума". Осъзнаването на „природата на ума", както би могла да бъде наречена нашата най-съкровена същност - истината, която всички ние търсим, - е ключът към разбирането на живота и смъртта. Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии и в така възникналата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота, така и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръдката си цялата Вселена.

Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е жизненоважно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи. Само в такъв случай ще сме готови за момента, когато тя се разкрива пред нас спонтанно и

www.izvorite.com 13


величествено при смъртта, ще можем да я разпознаем „също така естествено - казват ученията, - както детето тича към скута на майка си", и оставайки в това състояние, ще можем в крайна сметка да се освободим. Описанието на природата на ума води по естествен път до обучаване в медитация, защото медитацията е единственият начин, по който можем да разкрием, постепенно да осъзнаем и да стабилизираме тази природа. След това ще бъде дадено обяснение на човешката еволюция, на прераждането и на карма, което ще ви даде възможно най-пълна представа за значението и контекста на нашия път през живота и смъртта.

Тогава вече вие ще бъдете напълно подготвени да навлезете с увереност в същността на тази книга - подробния разказ за четирите бардо и различните фази на смъртта и умирането, почерпен от множество различни източници. Тук ще срещнем подробни напътствия, практически съвети и духовни упражнения, чрез които ще можем да помогнем на себе си и на другите да преминем през живота и умирането, през смъртта и след смъртта. Книгата завършва с една представа за това как учението за четирите бардо би могло да ни помогне да разберем дълбоката същност на човешкия ум и на цялата Вселена.

Учениците ми често ме питат: „Откъде знаем какво представляват тези бардо и откъде идва изумителната прецизност на учението за тях, това ясно познание за всяка фаза на умирането, на смъртта и прераждането?" За много читатели в началото може би ще е трудно да разберат отговора, защото в западния свят понятието „ум" е много ограничено. Въпреки значителните постижения в последните години, особено в хуманитарните науки и трансперсоналната психология, огромното мнозинство от учените продължават да свеждат ума единствено до физическите процеси в мозъка, а това влиза в противоречие с хилядолетния опит на медитаторите и мистиците на всички религии.

Кое тогава дава правото да се напише книга като тази? „Вътрешната наука" на будизма се базира, както се изразява един американски учен, „на дълбокото и цялостно познаване на реалността, на вече установеното дълбоко разбиране на личността и околната среда, тоест върху пълното просветление на Буда".5 Източник на науката за бардо е просветленият ум, напълно будният буда-ум - така, както той е преживян, обяснен и предаден от много поколения будистки учители, достигащи назад чак до изначалния Буда. Техните внимателни, педантични, би могло да се каже, научни изследвания и формулировките на техните открития за ума в продължение на много векове ни дават възможно най-пълната представа както за живота, така и за смъртта. Именно тази пълна представа, вдъхновена от Джамянг Кхиентсе и всичките ми други учители, ще се опитам смирено да предам на Запада за първи път.

След много години на размишления, преподаване, практика и изясняване на множество въпроси с учителите си аз написах „Тибетска книга за живота и смъртта" като квинтесенция на духовните съвети на всичките ми учители и с желанието тя да стане една нова „Тибетска книга за мъртвите", но едновременно с това и „Тибетска книга за живите". Ще ми се тя да е наръчник, справочник и източник на свещено вдъхновение. Струва ми се, че само след многократното й прочитане могат да бъдат разкрити всичките пластове на нейния смисъл. Ще се убедите, че колкото повече я използвате, толкова по-дълбоко ще почувствате нейното значение и все повече ще осъзнавате дълбочината на мъдростта, която ви се предава чрез ученията.

Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не би могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще

www.izvorite.com 14


заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от страдание, който ние, будистите, наричаме самсара6.

Фундаменталното послание на будисткото учение е, че ако се подготвим, съществува огромна надежда както за живота, така и за смъртта. Това учение разкрива пред нас възможността да постигнем изумителна и безгранична свобода, за която трябва да работим сега, докато сме живи - свободата, която ще ни даде възможност да изберем смъртта си, а по този начин и прераждането си. Защото за този, който се е подготвил и е обучен, смъртта идва не като поражение, а като триумф - най-висшият и величествен момент от живота.

ДВЕНепостоянствоНяма място под слънцето, където смъртта да не може да ни намери - дори

непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки, сякаш сме в чужда и неприятелска земя... Ако имаше начин да се предпазим от ударите на смъртта - аз не бих се отказал от него... но е лудост да мислиш, че можеш да успееш...

Хората идват и си отиват, скачат и танцуват, но не обелват и дума за смъртта. Много добре. И все пак когато тя наистина дойде -при тях, при съпругите, децата, приятелите им-и ги завари неподготвени, какви бурни страсти ги обземат, какви викове, какъв гняв, какво отчаяние...

За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума ни по-често от всичко друго... Ние не знаем къде ни очаква смъртта - нека ниея очакваме навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек, който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.

МОНТЕН7

ЗАЩО Е МНОГО ТРУДНО да преминем през смъртта и да бъдем свободни? И защо толкова се страхуваме от смъртта, че се боим дори да я погледнем? Някъде дълбоко в себе си знаем, че не можем да я избягваме вечно. Знаем - нека използвам думите на Миларепа, - че „онова нещо, наречено „труп", от което толкова се ужасяваме, живее с нас тук и сега".

Колкото по-дълго отлагаме да погледнем смъртта в лицето, колкото по-дълго я игнорираме, толкова по-големи стават страхът и несигурността, които ни измъчват. И колкото повече се мъчим да избягаме от този страх, толкова по-чудовищен става той.

Смъртта е необятна мистерия, но за нея можем да кажем две неща: абсолютно сигурно е, че ще умрем, и не е сигурно кога и как ще умрем. Значи единственото сигурно нещо е тази несигурност за часа на нашата смърт, несигурността, която използваме като извинение да отлагаме момента, в който да погледнем смъртта в лицето. Приличаме на децата, които покриват очите си в играта на криеница и си мислят, че никой не ги вижда.

www.izvorite.com 15


Защо живеем в такъв ужас от смъртта? Защото инстинктивно желаем да живеем и да продължаваме да живеем, а смъртта се явява жесток край на всичко, което ни е познато. Чувстваме, че когато тя дойде, ще бъдем хвърлени в нещо напълно неизвестно или ще се превърнем в нещо съвсем различно. Струва ни се, че ще се окажем изгубени и отчаяни, в ужасяващо чужда обстановка. Имаме чувството, че ще се събудим съвсем сами, объркани и разтревожени, в някаква неизвестна, напълно непозната страна, без да знаем езика, без пари, без паспорт, без приятели...

Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?

Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност -една личност, която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?

А нима всичко това не показва фундаменталната трагичност на нашия начин на живот? Живеем с чужда самоличност в някаква невротична приказка, която не е по-реална от костенурката в „Алиса в страната на чудесата". Хипнотизирани от желанието да строим, ние сме издигнали сградите на живота си върху пясък. Този свят може да изглежда много убедителен, докато смъртта не срути илюзията и не ни прогони от скривалището ни. А какво ще стане с нас, ако не познаваме никаква по-дълбока реалност?

Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за няколко минути. Ще видите, че е като бълха - непрекъснато скача насам-натам. Ще се убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на ума си в момента на смъртта е безразсъдство.

ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДАРаждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той,

толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.

КУАН ТЗУ

След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче - един от най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са така чисти."

www.izvorite.com 16


„А, да - отговорил той. - Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове и за живите трупове."

Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност. Когато живеем така, ние ставаме, както казва Дуджом Ринпоче, безсъзнателни, живи трупове.

Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта. Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея, защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на света.

И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще? В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла вечност, за която не знаем нищо.

АКТИВНА ЛЕНОСТИма една стара тибетска приказка, която много обичам. Нарича се „Бащата на

Велик като луната". Един беден човек след дълъг и усилен труд успял да събере пълен чувал с жито. Бил много горд с това и когато се прибрал у дома си, окачил с въже чувала на една от гредите на къщата, за да го предпази от плъхове и крадци. Оставил го да виси там и като допълнителна предпазна мярка решил да прекара нощта под него. Както си лежал, започнал да си мисли: „Ако успея да продам това жито на малки количества, ще спечеля повече. Със спечеленото ще мога да си купя още жито, което също ще продам. Не

www.izvorite.com 17


след дълго ще стана богат и с мен ще се съобразяват в обществото. Момичетата ще тичат след мен, ще се оженя за красива жена, после ще имаме дете... сигурно ще е момче... А как ще го наречем?" Човекът се озърнал и погледът му спрял на малкия прозорец, през който се виждала изгряващата луна.

„Какъв знак! - помислил си той. - Какво предзнаменование! Това е наистина добро име. Ще нарека детето Велик като луната..."

Докато човекът се отдавал на мечтите си, един плъх пропълзял по гредата и прегризал въжето, с което бил завързан чувалът. В момента, в който човекът произнасял думите „Велик като луната", чувалът паднал и го убил на място. Разбира се, Велик като луната никога не се родил.

Колко от нас, подобно на човека от тази приказка, се отдават на това, което аз наричам „активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна. Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с нещо истинско.

Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните

www.izvorite.com 18


обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си, капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на Патрул Ринпоче:

Не забравяйте примера на старата крава.Тя е доволна да спи в обора.Трябва да ядете, да спите, да ходите по нужда —това е неизбежно -отвъд това нищо не е ваша работа. Понякога си мисля, че най-голямото постижение на съвременното общество е

доведената до съвършенство търговия със самсара и съпровождащата я безплодна обърканост. За мен съвременното общество представлява тържество на факторите, които водят встрани от истината, които правят от нея нещо, за което е трудно да се живее, и които дори карат хората да се съмняват в съществуването й. И като си помислим, всичко това става в цивилизация, която твърди, че боготвори живота, но всъщност го лишава от всякакво истинско значение, която говори безспирно за „ощастливяване" на хората, но всъщност се изпречва на пътя им към всеки истински източник на щастие!

Тази съвременна самсара се подхранва от грижите и потиснатостта, които създава и с които ни принуждава да свикнем, които старателно подхранва посредством консуматорската машина, която пък на свой ред непрекъснато ни принуждава да бъдем алчни, за да функционира. Самсара е много добре организирана, гъвкава и изтънчена, тя ни връхлита от всеки възможен ъгъл със своята пропаганда и създава около нас почти непробиваема стена от пристрастяване. Струва ни се, че колкото повече се мъчим да избягаме, толкова по-дълбоко пропадаме в капаните, които тя така умело поставя навсякъде около нас. Както казва тибетският учител от осемнадесети век Жикме Лингпа: „Упоени от многото разнообразни усещания, съществата блуждаят безспир в порочните кръгове на самсара." Обзети от фалшиви надежди, мечти и амбиции, които обещават щастие, но водят само до скръб, ние приличаме на хора, които пълзят в безкрайна пустиня и умират от жажда. А единственото, което ни предлага самсара, е чаша солена вода, от която ставаме още по-жадни.

С ЛИЦЕ КЪМ СМЪРТТАСлед като знаем и разбираме всичко това, не е ли по-добре да севслушаме в думите на Гялсе Ринпоче:

Да чертаеш планове за бъдещетое като да ловиш риба в пресъхнало дере.Нищо не става както искаш,така че остави всички кроежи и амбиции.Ако трябва да мислиш за нещо,нека това е несигурността за часа на твоята смърт.

За тибетците главният празник е Нова година. Това е нещо като Коледа, Великден, Денят на благодарността и рожденият ти ден, взети заедно. Патрул Ринпоче бил велик учител и животът му бил изпълнен с ексцентрични постъпки, които били жива илюстрация

www.izvorite.com 19


на учението. Вместо да празнува Нова година и да пожелава на хората Честита нова година!" както всеки друг, той плачел. Когато го питали защо го прави, той отговарял, че е изминала още една година и толкова много хора са се приближили към смъртта, без да са готови за това.

Да се замислим за нещо, което по едно или друго време може да се е случвало на всеки от нас - вървим си по улицата, потънали в дълбок размисъл за важни неща или просто слушаме „уокмена" си. В този момент минава кола, която едва не ни блъсва.

Пуснете телевизора или разгърнете вестника - навсякъде ще видите смърт. А нима жертвите на самолетни и автомобилни катастрофи са очаквали да умрат? Те са смятали живота си за сигурен - точно както всеки зт нас. Колко често чуваме за хора, понякога наши приятели, които са умрели зеочаквано? Дори не е необходимо да сме болни, за да умрем - тялото ни изведнъж може да откаже, да излезе от строя, както колата ни. Днес може да сме напълно здрави, утре може да се разболеем и да умрем. Миларепа пее:

Когато си здрав и силен,никога не мислиш за надвисналата болест,но тя се спуска с внезапна силакато мълния от небето.Когато си погълнат от делата земни,никога не мислиш, че смъртта е близо. И тя идва като гръм,който те оглушава.2

Понякога трябва да се сепваме и да си задаваме въпроса: „Какво ще стане, ако трябва да умра довечера? Какво ще стане след това?" Ние не знаем дали ще се събудим на следващата сутрин и ако се събудим, къде ще бъдем. Ако издишаме въздуха си и не сме в състояние да поемем нов, ачи сме мъртви. Това е. Една тибетска поговорка гласи: „Човек никога знае кое ще дойде по-напред - утре или следващият живот." Някои от известните тибетски съзерцатели преди да си легнат вечер тразват чашата си и я поставят с дъното нагоре край леглата си, защото не могат да бъдат сигурни, че ще се събудят на сутринта и ще имат нужда от нея. Понякога те дори гасят огъня изцяло - не пазят въглени за разпалване на следващия ден. Мисълта, че всеки момент може да умрат, не ги напуска никога.

Близо до отшелническата килия на Жикме Лингпа имало рекичка, която той прекосявал с много усилия. Някои от учениците му предложили да построят мост, но той отговорил: „Каква полза от това? Кой може да каже дали ще съм жив, че да спя тук утре вечер?"

Някои учители се опитват да ни накарат да осъзнаем колко нетраен е животът и с по-жестоки сравнения - карат ни да мислим за себе си като за осъден затворник, който излиза за последен път от килията си; като за риба, която се мята в рибарската мрежа, или пък като за животно, което чака реда си пред кланицата.

Други насърчават учениците си да си представят собствената си смърт колкото се може по-ярко, като част от спокоен и целенасочен размисъл -чувствата, болката, страха, безпомощността, тъгата на близките им, равносметката за това, което са направили или не са направили през живота си.

Тяло, отпуснато в последното легло,гласове, нашепващи последни думи,ум, който наблюдава как последната мисъл отлита...Кога тази драма ще настъпи и за теб?3

www.izvorite.com 20


Важното е да размишляваме спокойно, отново и отново, да си дадем сметка, че смъртта е истинска и идва без предупреждение. Не бива да бъдем като гълъба в тибетската поговорка - през цялата нощ той се суети и подготвя гнездото си, а когато дойде зората, не е успял дори да поспи. Както казва прославеният учител от дванадесети век Дракпа Гялтсен: „Хората прекарват целия си живот, за да се подготвят, подготвят, подготвят... После посрещат следващия си живот неподготвени."

ДА ГЛЕДАМЕ НА ЖИВОТА СЕРИОЗНОМоже би само тези, които знаят колко нетраен е животът, си дават сметка колко

безценен е той. Веднъж по време на конференция в Англия участниците бяха интервюирани от Би Би Си, докато разговаряха с една жена, която наистина умираше. Беше скована от страх, защото никога не си бе давала сметка, че смъртта е истинска. Беше го разбрала и на тези, които щяха да я надживеят, искаше да каже само едно: „Гледайте на живота и на смъртта сериозно."

Да гледаме на живота сериозно не означава през цялото време да медитираме, сякаш живеем в Хималаите или в древния Тибет. В съвременния свят човек трябва да работи, за да изкарва прехраната си, но в никакъв случай не бива да се затваря в рамката „от къщи на работа, от работа вкъщи" - съществувание, при което човек не си дава сметка за по-дълбокия смисъл на живота. Нашата задача е да открием равновесието, да намерим средния път, да се научим да не се претоварваме с външни дейности, а да опростяваме живота си колкото се може повече. Ключът към намирането на щастливото равновесие в съвременния свят е простотата.

В будизма под „дисциплина" се разбира тъкмо това. Терминът на тибетски е „тсул трим". „Тсул" е „точен, подходящ", а „трим" - „правило" или „начин". Тоест „дисциплина" означава да правим това, което е подходящо или точно, а в твърде усложнената епоха, в която живеем, то на свой ред означава да опростяваме живота си.

Така ще постигнем умствено спокойствие. Така ще имаме повече време да се занимаваме с духа си и да търсим познанието, до което може да доведе само духовната истина. А то ще ни помогне да погледнем смъртта в очите. За жалост малцина от нас търсят това познание. Може би сега е време да си зададем въпроса: „Какво всъщност съм постигнал в живота си?" Тук имам предвид следното: „Какво наистина съм разбрал за живота и смъртта?" Вдъхновяващи са докладите от изследвания на близки до смъртта състояния, като тези в книгите на моя приятел Кенет Ринг и някои други. Голям брой от хората, преживели подобни състояния, описват нещо като „панорамна ретроспекция на живота". С удивителна точност те съживяват събития от живота си, понякога дори преживяват последствията, които техните действия са имали за други хора. Ето какво е казал на Кенет Ринг един от тези хора:

Разбрах, че всеки човек е изпратен на земята, за да научи и осъзнае някои неща. Например да даваме повече любов, да се обичаме повече помежду си. Да открием, че най-важни са отношенията между хората, любовта, а не материалното. И да разберем, че всяко нещо, което правим през живота си, се записва някъде и макар и да не му обръщаме внимание в момента, то винаги се появява отново по-късно.4

Понякога ретроспекцията на живота се придружава от величественото присъствие на някакво „същество от светлина". Във всички подобни разкази изпъква следното: срещата с това „същество" е показала на всички, че единствените наистина сериозни цели в живота са „да се научим да обичаме другите и да придобиваме знание".

www.izvorite.com 21


Един човек разказал на Реймънд Муди: „Когато светлината се появи, най-напред ме попита „Какво можеш да ми покажеш от нещата, които си направил през живота си?" или нещо подобно... И през цялото време говореше колко важна е любовта... Изглежда много се интересуваше и от нещата, свързани с познанието..."5

Друг разказал на Кенет Ринг: „Попитаха ме... не, нямаше думи, просто моментално осъзнах въпроса... какво съм направил за напредъка на човешкия род."6

Това, което сме направили през живота си, е това, което сме, когато умрем. И всичко, абсолютно всичко, има значение.

ЕСЕННИ ОБЛАЦИВеднъж в манастира си в Непал най-старият жив последовател на моя учител,

великият Дилго Кхиентсе Ринпоче, завършваше своята лекция. Той беше един от най-прославените учители на своето време, учил е самия Далай Лама, а и много други учители, които гледаха на него като на неизчерпаем и безценен източник на мъдрост и състрадание. Ние всички вдигнахме поглед към този крехък, излъчващ светлина човек -извисил се като планина поет, мистик и учен, прекарал двадесет и две години от живота си в усамотение. Той направи пауза и се вгледа в далечината: „Сега съм на седемдесет и осем години и през живота си съм виждал много неща. Толкова много млади хора умряха, толкова много хора на моята възраст умряха, толкова много стари хора умряха! Толкова много хора, които бяха високо, сега са ниско и толкова много, които бяха ниско, се издигнаха във висините! Толкова много страни се промениха! Имаше толкова много мъка и трагедии, толкова много войни и болести, толкова много разруха по целия свят! И въпреки всичко тези промени не са по-реални от един сън. Когато се вгледате внимателно, ще видите, че на този свят няма нищо постоянно и непроменливо, нищо, дори и най-малкото косъмче по тялото ви. И това не е теория, а нещо, което можем да видим дори със собствените си очи."

Често се питам: „Защо всичко на този свят се променя?" И единственият отговор, който ми идва наум, е: Така е устроен животът. Нищо, нищо не е трайно. Буда казва:

Нашето съществувание е преходно като есенните облаци. Да гледаш раждането и смъртта на съществата , е все едно да гледаш движенията в някакъв танц. Животът е като проблясък на светкавица в небето, преминава като порой надолу по стръмна планина.

Една от причините да ни е толкова трудно да погледнем смъртта в лицето е, че игнорираме истината за непостоянството. Ние толкова отчаяно искаме всичко да продължи както си е било, че имаме нужда да вярваме, че нещата винаги ще останат същите. Но това е само илюзия. И както твърде често се убеждаваме, вярата няма нищо общо с реалността. Тази фалшива вяра, тази заблуда, тези идеи и предположения са клатещата се основа, върху която ние построяваме живота си. И независимо че истината непрекъснато се явява пред очите ни, ние предпочитаме - с безнадеждна самонадеяност - да продължаваме да се преструваме. В мислите ни промените винаги се равняват на загуба и страдание. И ако те настъпят, ние се стремим да притъпим болката колкото е възможно повече. Приемаме - упорито и безкритично, - че постоянството е сигурност, а н-епостоянството - не. В действителност обаче непостоянството е като някои хора, които срещаме в живота си - „трудни" или смущаващи в началото, но след по-дълбоко опознаване далеч по-дружелюбни и приятни, отколкото сме си ги представяли.

Помислете върху това - осъзнаването на непостоянството, парадоксално, е единственото нещо, за което можем да се уловим, може би най-трайното ни притежание. То е като небето или земята. Независимо колко се променя или разрушава всичко около

www.izvorite.com 22


нас, те остават. Да си представим за миг, че преживяваме някаква вътрешна криза... целият ни живот рухва... съпругът или съпругата ни напуска без предупреждение... Небето все още е на мястото си, земята все още е на мястото си. Разбира се, и земята понякога се тресе - просто за да ни напомни, че на този свят нищо не е сигурно...

Дори Буда е умрял. Смъртта му е била урок, предназначен да стресне наивните, ленивите и самодоволните, да ни накара да осъзнаем истината, че нищо не е постоянно и че смъртта е неизбежна част от живота. С приближаването на смъртта Буда казва:

От всички следи от стъпки следите на слона са върховни.От всички медитациитази върху смъртта е върховна.7

Когато изгубим ориентация или станем жертва на мързел, размислите за смъртта винаги ни връщат към истината:

Което е родено, ще умре, което е събрано, ще се разпръсне, което е натрупано, ще се изразходва, което е построено, ще се разруши, и което е било високо, ще стане ниско.

Цялата Вселена, както твърдят сега учените, не е нищо друго, освен постоянна промяна - непрекъснато движение, намиращо се в основата на всичко.

Всяко взаимодействие на субатомно равнище включва в себе си анихилацията на първоначалната елементарна частица и създаването на нова елементарна частица. Светът на атома е непрекъснат танц на създаване и анихилация, на превръщаща се в енергия маса и енергия, превръщаща се в маса. Преходните форми се появяват и изчезват, създавайки една безкрайна, вечно нова реалност.8

И какво друго е животът ни, ако не такъв танц на преходни форми? Нима не е истина, че всичко се променя? Листата на дърветата в парка, светлината в стаята ви, докато четете тези редове, сезоните, климатът, времето на деня, хората, с които се разминаваме по улицата-? А ние самите? Нима всичко, което сме правили в миналото, сега не ни изглежда като сън? Приятелите, с които сме израснали, детските игри, мненията и възгледите, които някога сме отстоявали така разпалено... Всичко това е останало назад. Сега, когато четете тази книга, тя ви се струва удивително реална. Но и тази страница съвсем скоро ще бъде само спомен.

Клетките в тялото ни умират, невроните в мозъка ни също, дори изражението на лицето ни се променя в зависимост от настроението. Това, което наричаме свой „характер", всъщност не е нищо друго, освен поток от мисли. Днес може да се чувстваме добре, защото нещата вървят добре, но утре може да е обратното. Къде е отишло доброто чувство? Обстоятелствата са се променили и са ни обзели нови чувства - ние сме непостоянни, влиянията върху нас - също. Наоколо няма нищо непроменливо и трайно.

Нима може да има нещо по-непредсказуемо от нашите мисли и чувства? Имате ли някаква представа за какво ще мислите или какво ще чувствате след малко? Нашето съзнание в действителност е също така пусто, непостоянно и преходно, както и сънят. Да вземем една мисъл - тя идва, задържа се известно време, отива си. Миналото е минало, бъдещето още не е дошло и дори мисълта, още докато я преживяваме, се превръща в минало.

Единственото, с което наистина разполагаме, е сегашното,е сега.Понякога, когато говоря тези неща, при мен идват мои ученици и казват: „Всичко

това е очевидно! Винаги съм го знаел. Кажете нещо ново." А аз отговарям: „А наистина ли сте осъзнали истината за непостоянството? Станала ли е тя неразделна част от всяка ваша

www.izvorite.com 23


мисъл, от всяко ваше действие, от всяко вдишване, така че да преобрази живота ви? Задайте си следните два въпроса: Спомням ли си във всеки момент, че ще умра, че всички и всичко също ще умре, и винаги да се отнасям към околните със състрадание? Разбрал ли съм смъртта и непостоянството до такава степен, че всяка секунда да се стремя към просветление? Ако можете да отговорите с „да" и на двата въпроса, тогава сте разбрали непостоянството наистина.

ТРИРазмисъл и промяна

КОГАТО БЯХ МАЛЪК, в Тибет чух разказа за Криша Готами - млада жена, която имала щастието да живее по времето на Буда. Когато първородното й дете станало на една годинка, се разболяло и умряло. Съсипана от скръб, жената стиснала в ръце малкото телце и тръгнала по улиците, молейки всеки срещнат да й даде лекарство, което да съживи детето й. Някои не й обръщали внимание, други й се смеели, трети я смятали за луда. Най-накрая срещнала един мъдрец, който й казал, че Буда единствен на света може да извърши чудото.

Тя отишла при Буда, положила тялото на детето си в краката му и разказала историята си. Буда я изслушал с безкрайно състрадание и рекъл:

- Има само един начин да излекуваш страданието си. Иди в града и ми донеси горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

Окрилена от надеждата, Криша Готами веднага тръгнала за града. Спряла още пред първата къща и помолила:

- Буда ми каза да му занеса горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

- Много хора са умирали в тази къща - отговорили й. И тя отишла в следващата. - В семейството ни е имало безкрайно много смърт - казали и там. И също така в

третата и четвъртата, докато не обиколила целия гради не се убедила, че условието на Буда е неизпълнимо.Тя се простила с детето си и го погребала, а след това отишла при Буда.- Донесе ли горчичено семе? - попитал той.- Не - отвърнала жената. - Започвам да разбирам урока, който се опитваш да ми

дадеш. Скръбта ме направи сляпа и си помислих, че само аз съм пострадала от ръцете на смъртта.

- А защо тогава се върна? - попитал Буда.- За да те помоля да ме научиш каква е истината — отговорила тя. -Истината за

смъртта, какво може да има отвъд нея и коя част от мен, ако има такава, няма да умре.Буда започнал да я поучава:- Ако искаш да научиш истината за живота и смъртта, трябва непрекъснато да

мислиш за това, че във Вселената има само един закон, който никога не се променя, и той е, че всичко се променя и че всички неща са преходни. Смъртта на твоето дете ти помогна да видиш, че царството, в което живеем - самсара - е океан от непоносимо страдание. Има един, само един път, който води навън от непрекъснатия кръг на раждане и смърт в самсара... Това е пътят към освобождаването. Понеже сега заради болката си ти си готова да учиш и сърцето ти се отваря за истината, аз ще ти я покажа.

www.izvorite.com 24


Криша Готами коленичила пред Буда и после го следвала до края на дните си. Говори се, че в края на живота си получила просветление.

www.izvorite.com 25


ПРИЕМАНЕ НА СМЪРТТАИсторията за Криша Готами ни показва нещо, което можем да наблюдаваме

непрекъснато - близкото съприкосновение със смъртта е в състояние да предизвика истинско пробуждане, промяна в цялостното ни отношение към живота.

Да вземем за пример близките до смъртта състояния. Начинът, по който те променят живота на преминалите през тях, е много показателен. Изследователи са установили стъписващи последствия и промени -намалял е страхът от смъртта и по-дълбокото й възприемане, нараснал е стремежът за оказване на помощ на другите, по-дълбоко се осъзнава ролята на любовта, намалял е интересът към материалните цели, по-силна е вярата в духовното измерение и духовния смисъл на живота и разбира се - по-широка възприемчивост към вярата в отвъдния живот. Един от тези хора казва на Кенет Ринг:

Бях преобразен. От човек без цел и посока - ако не броим материалното забогатяване, - аз се превърнах в човек с дълбока мотивация, с цел, с определена посока и с непоколебимо убеждение, че в края на живота ще бъда възнаграден. Желанието ми да забогатея и алчността ми за собственост бяха заменени от жажда за духовно разбирателство и страстно желание да видя един по-добър свят.1

Една жена споделя с Марго Грей - английска изследователка на близките до смъртта състояния:

Преживявах, много бавно, някакво нарастващо усещане за любов, способност да предавам любов, способност да откривам радост и щастие в най-малките и незначителни неща около себе си... У мен се разви съчувствие към хората, които са болни и очакват смъртта, и изпитвах силното желание да им кажа, някак си да ги накарам да разберат, че смъртта не е нищо друго, освен продължение на живота.2

Всички знаем как застрашаващите живота ни кризи, тежките болести например, могат да предизвикат промени с подобна дълбочина. Фрида Нейлър, лекарка, която смело води дневник, докато умира от рак, пише:

Преживях неща, които никога не бих преживяла и за които трябва да благодаря на рака. Смирение, осъзнаване на собствената ми тленност, опознаване на вътрешната ми сила, която непрекъснато ме изненадва и която открих, защото трябваше да спра, да си направя равносметка и тогава да продължа нататък.2

Ако наистина човек може „да си направи равносметка и да продължи нататък" с такова ново смирение и откритост, с истинско приемане на смъртта, тогава той става много по-възприемчив за духовното обучение и практика. И тази възприемчиво ст би могла да отвори пред нас още една чудесна възможност - за истинско оздравяване.

Помня една американка на средна възраст, която дойде да се види с Дуджом Ринпоче през 1976 г. в Ню Йорк. Тя не проявяваше "някакъв особен интерес към будизма, но беше научила, че в града има велик учител. Беше много болна и в отчаянието си беше готова да опита всичко, дори да се срещне с тибетски учител! Аз превеждах по време на разговора.

Тя влезе в стаята и седна пред Дуджом Ринпоче. Беше толкова развълнувана от страданието си и от неговото присъствие, че се обля в сълзи. „Лекарят ми каза, че ми остават само няколко месеца живот - едва успя да каже. - Можете ли да ми помогнете? Аз умирам!"

За нейна изненада Дуджом Ринпоче се засмя - тихо, със състрадание. След това й каза спокойно: „Виждате ли, всички ще умрем. Това е само въпрос на време. Просто някои от нас умират по-рано." С тези думи й помогна да види универсалността на смъртта и че

www.izvorite.com 26


нейната наближаваща смърт не е единствена. Това донякъде намали вълнението й. След това й заговори за умирането и за приемането на смъртта, за надеждата, която се крие в нея. Най-накрая й каза какво да прави за изцелението си и тя последва съветите му с ентусиазъм.

Тази жена не само започна да приема смъртта, но и оздравя, като следваше съветите на Дуджом Ринпоче с упование. Слушал съм и за много други хора с диагнози, които им отреждат само по няколко месеца живот. Когато такива хора се усамотяваха, следваха духовните напътствия и наистина успяваха да приемат себе си и реалността на смъртта, те оздравяваха. Какво ни говори това? Че когато приемем смъртта, променим отношението си към живота, а заедно с това открием и фундаменталната връзка между тях, пред нас може да се разкрие и невероятна възможност за изцеление.

Тибетските будисти вярват, че болестите като рака са предупреждение, което трябва да ни напомни, че сме пренебрегнали дълбоките аспекти на съществото си, каквито са неговите духовни нужди.4 Ако приемем това предупреждение сериозно и променим из основи посоката на живота си, съществува много голяма надежда да излекуваме не само тялото си, но и цялото си същество.

ПРОМЯНА В ДЪЛБИНИТЕ НА СЪРЦЕТОДа размишляваме в дълбочина за непостоянството, точно както Криша Готами,

означава да разберем с цялото си сърце истината, изразена така силно в един куплет от стихотворение на съвременния учител Ньошул Кхенпо:

Всичко в същността си е илюзорно и ефимерно;тези, с дуалистични възприятия, считат страданието за щастие,като онези, които ближат мед от острието на бръснача.Колко достойни за съжаление са хората,които не могат да се освободят от конкретната реалност -насочете вниманието си навътре, приятели!5

А колко трудно е понякога да насочим вниманието си навътре! Колко лесно позволяваме на старите навици и установени привички да ни управляват! Въпреки че, както казва Ньошул Кхенпо, те ни носят страдание, ние ги приемаме с някакво фаталистично примирение, защото сме свикнали да им се поддаваме. Може и да идеализираме свободата, но когато стане дума за собствените ни навици, ние сме напълно поробени.

И въпреки всичко размислите могат постепенно да ни доведат до мъдростта. Можем да прозрем, че отново и отново попадаме в кръга на постоянно повтарящите се шаблони, и да закопнеем да се измъкнем от него. Разбира се, може и да не успеем, но може постепенно да се освободим и да се променим. Следващото стихотворение е достатъчно красноречиво. Нарича се „Автобиография в пет глави"6:

1) Вървя по улицата.На тротоара има дълбока дупка.Падам в нея. Загубена съм... нямам надежда.Не е моя вината.Нужна ми е вечността, за да намеря изход.2) Вървя по същата улица.На тротоара има дълбока дупка.Правя се, че не я виждам.

www.izvorite.com 27


Падам отново.Не мога да повярвам, че съм на същото място!Но не е моя вината.Отново ми трябва много време, за да се измъкна.3) Вървя по същата улица.На тротоара има дълбока дупка.Виждам, че е там.И пак падам в нея... това е навик. Очите ми са отворени, зная къде съм.Аз съм виновна.Измъквам се незабавно:4) Вървя по същата улица.На тротоара има дълбока дупка. Заобикалям я.5) Вървя по друга улица.

Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме „дупката в тротоара" и как да „тръгнем по друга улица". Много често за това е нужен период на усамотение и съзерцание, защото само те могат наистина да отворят очите ни за това, което правим с живота си.

Вглеждането в смъртта не бива да ни плаши и да е болезнено. Защо да не мислим за нея, когато сме вдъхновени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или сме на почивка, когато слушаме музика, която особено много ни харесва? Защо да не мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с добри чувства? Не сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате? Използвайте ги внимателно, защото това са моментите, когато можете да преминете през силни изживявания и целият ви мироглед да се промени бързо. Това са моментите, в които старите ви убеждения могат да рухнат от само себе си и да разберете, че се променяте.

Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което ние наричаме „отказване от себе си", на тибетски - „нге джунг". „Нге" означава „в действителност" или „без съмнение", а „джунг" - „да се появиш", „да бъдеш роден". Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще почувствате как „изплувате", нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади косъм от буца масло".

Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга, защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт, който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

СЪРДЕЧНИЯТ РИТЪМ НА СМЪРТТАНе бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие

животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени.

www.izvorite.com 28


Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.

Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.

Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване.е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло".

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно -трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.

РАБОТА С ПРОМЕНИТЕДа направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът,

в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.

www.izvorite.com 29


Но има и друга възможност - да престанете да стискате монетата и въпреки това да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, макар че вече не я стискате.

Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се наслаждаваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. Да помислим за нещо, което често се случва в отношенията между хората. Мнозина от нас изведнъж си дават сметка колко много обичат ближния си едва когато разберат, че ще го загубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече той им се изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.

Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.

Какво тогава можем да направим, за да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната й същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от нейната хватка. Така ще можем да усетим какво може да бъде истинското отношение към промените, по думите на учителите: сякаш сме небето, което съзерцава минаващите облаци; или сме свободни като живак. Когато капка живак падне на земята, никога не се смесва с прахта. Когато следваме съветите на учителите и постепенно се освобождаваме от привързаността, у нас се генерира огромно състрадание. Облаците на привързаността изтъняват и се разнасят, засиява слънцето на истинското ни състрадателно сърце. Именно тогава започваме с дълбоката си същност да осъзнаваме възвишената истина в следните думи на Уилям Блейк:

Този, който привързва към себе си Радостта, крилатия живот унищожава; този, който целува Радостта, докато тя лети, ще живее в изгрева на Вечността.7

ДУХЪТ НА ВОИНАМакар и да сме убедени, че ако се откажем, ще изгубим всичко, самият живот

многократно ни разкрива точно обратното - че отказването е пътят към истинската свобода.

Точно както вълните, разбиващи се в брега, не увреждат скалите, а само им придават красиви и причудливи форми, така и промените могат да оформят нашия характер и да загладят острите му ръбове. Чрез тези промени ние можем да научим как да си изработим деликатно, но непоклатимо самообладание. Увереността ни в самите себе си расте и става толкова голяма, че от нас естествено започват да се излъчват доброта и състрадание, започваме да носим радост и на другите. Тази доброта надживява смъртта - фундаменталната доброта, която присъства у всеки от нас. През целия си живот трябва да се учим как да разкриваме тази могъща доброта и да овладеем реализирането й на практика.

И така, всеки път загубите и заблудите в живота ни учат да разбираме непостоянството и ни приближават до истината. Когато полетим от голяма височина, има само едно място, на което можем да паднем - земята, земята на истината. А ако

www.izvorite.com 30


притежаваме разбирането, което е резултат на духовното обучение, тогава падането по никакъв начин не е катастрофа, а само откриване на вътрешно убежище.

Трудностите и преградите, ако се разбират и използват правилно, често могат да се окажат неочакван източник на сила. В житията на учителите може да се прочете, че ако не са имали трудности и пречки, не биха открили силата, нужна им, за да се издигнат над тях. Това е така например за Гесар, великия воин, владетел на Тибет, чиито приключения съставляват най-големия епос в тибетската литература. Гесар означава „непобедим", човек, който никога не може да бъде сразен. Още от раждането на Гесар злият му чичо Тротунг започнал да опитва по всякакъв начин да го убие, но след всеки опит Гесар ставал все по-силен и по-силен. Именно благодарение на усилията на Тротунг Гесар станал толкова велик. Оттук и тибетската поговорка „Тротунг тро ма тунг на, Гесар ге ми cap", което значи, че ако Тротунг не бил толкова зъл и коварен, Гесар никога не би се издигнал толкова високо.

За тибетците Гесар не е само воин в истинския смисъл на думата, но и духовен воин. Да бъдеш духовен воин означава да си изработиш особен кураж - кураж, който се основава на вътрешна интелигентност, безстрашие и деликатност. Духовните воини може да изпитват страх, но въпреки това имат достатъчно смелост, за да почувстват страданието, да гледат открито страха си и да си вадят поуки от трудностите. Както ни казва Чьогям Трунгпа Ринпоче, да станеш воин означава да можеш да „замениш дребнавата борба за сигурност с една много по-широка идея - идеята за безстрашието, откритостта и истинския героизъм"8. Да навлезем в преобразяващото поле на тази много по-широка идея означава да се научим да бъдем на „ти" с промените и да направим непостоянството наш съюзник.

ПОСЛАНИЕТО НА НЕПОСТОЯНСТВОТО: КАКВА НАДЕЖДА ИМА В СМЪРТТА

Вгледайте се още по-дълбоко в непостоянството и ще откриете още едно послание, още една негова страна - страна, която ни дава по-голяма надежда, страна, която отваря очите ни за фундаменталната същност на Вселената и нашата удивителна връзка с нея.

Ако всичко е непостоянно, тогава всичко е това, което наричаме „пусто" - тоест липсва му всякакво стабилно, дълготрайно и присъщо само нему съществувание; всички неща, видени и разглеждани в техните истински взаимоотношения, не са независими, а са взаимозависими с всичко останало. Буда сравнява Вселената с огромна мрежа, изтъкана от множество шлифовани скъпоценни камъни, всеки от които има безбройно много страни. Всеки камък отразява всички останали в мрежата и в действителност образува едно цяло с тях.

Помислете за една морска вълна. Видяна по един начин, тя има определена идентичност, начало и край, раждане и смърт. Видяна по друг начин, тази вълна не съществува сама за себе си, тя просто е свойство на водата, „пуста" е откъм някаква отделна идентичност и се „състои" само от вода. Ако наистина се замислим за тази вълна, ще си дадем сметка, че тя е временно възможна заради вятъра и водата и че зависи от множество непрекъснато променящи се обстоятелства. Също така ще разберем, че всяка вълна е свързана с всяка друга.

Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че нищо не притежава присъщо само нему съществувание и тази липса на независимо съществувание ние наричаме „пустота". Представете си едно дърво. Когато мислим за дърво, имаме предвид конкретно определен обект; и на дадено ниво, както и при вълната, това е така. Но ако се вгледаме по-

www.izvorite.com 31


внимателно, ще си дадем сметка, че в края на краищата дървото няма независимо съществувание. Когато се замислим, ще разберем, че дървото се разтваря в една удивително фина мрежа от взаимовръзки, която обхваща цялата Вселена. Дъждът, който мокри листата му, вятърът, който люлее клоните му, почвата, която го подхранва и му дава живот, сезоните, времето, лунната светлина, звездите - всичко е част от това дърво. Колкото повече мислите за дървото, толкова повече ще откривате, че всичко във Вселената допринася то да бъде това, което е, че то нито за миг не може да бъде отделено от всичко останало, че във всеки миг неговата природа неуловимо се променя. Когато казваме, че нещата са „пусти", имаме предвид, че те са лишени от независимо съществувание.

Съвременната наука разкрива пред нас огромен брой взаимозависимости. Еколозите знаят, че едно изгоряло дърво от джунглата край Амазонка променя по някакъв начин въздуха, който диша жителят на Париж, и че трептенето на крилата на една пеперуда в Юкатан се отразява върху живота на папратта на Хибридите. Биолозите започват да откриват фантастичния и сложен танц на гените, които създават идентичността и личността - танц, който се простира далеч назад във времето и ни показва, че всяка така наречена „идентичност" се състои от порой най-различни въздействия. Физиците ни въвеждат в света на квантовата механика - свят, който изумително прилича на блестящата мрежа, обхващаща Вселената, описана от Буда. Точно както скъпоценните камъни от тази мрежа, частиците съществуват като различни комбинации от други частици.

И така, когато се вгледаме в себе си и в нещата около нас, които смятаме за стабилни, солидни и трайни, ще разберем, че всъщност те не са по-реални от един сън. Буда казва:

Знай, че всички неща са такива:като мираж:, като замък от облаци,като сън, като привидение,без същност, но с качества, които се виждат.Знай, че всички неща са такива:като луна при ясно небе,отразена в бистро езеро,макар че за езерото луната е неподвижна.Знай, че всички неща са такива: като ехо от звуци,от музика и плач,въпреки че в това ехо няма мелодия.Знай, че всички неща са такива:като вълшебник, който прави с коне, волове, каруци и други подобни -нищо не е това, което изглежда.9 Размишлението за тази подобна на сън реалност по никакъв начин не бива да ни

отблъсква, да ни изпълва с горчивина или да ни кара да губим надежда. Точно обратното - то може да събуди у нас топлина, деликатно и силно състрадание, което дори и не подозираме, че притежаваме, и така да ни подтикне да бъдем по-щедри към всички други същества и предмети. Тибетският светец Миларепа казва: „Като виждате пустотата, имайте състрадание." Когато чрез размисъл наистина сме видели пустотата и взаимосвързаността на всички неща с нас самите, светът ни се открива в по-ярка, по-свежа

www.izvorite.com 32


и по-искряща светлина - като в безкрайно отразяващата мрежа от скъпоценни камъни, за която говори Буда. Вече не се налага да се защитаваме или да се преструваме и става все по-лесно да правим това, което ни съветва един тибетски учител:

Никога не забравяйте, че животът е като сън, ограничавайте привързаността и неприязънта си. Учете се на добронамереност към всички същества. Обичайте и съчувствайте, независимо какво ви правят другите. Това, което ви правят, не би имало никакво значение, ако гледате на него като на сън. Цялата работа е по време на този сън да имате положителни намерения. Това е най-същественото. Това е истинската духовност.10

Истинската духовност освен това трябва да дава съзнание, че ако сме взаимосвързани с всичко и всеки друг, дори и най-малката, най-незначителна наша мисъл, дума, действие водят до реални последствия в цялата Вселена. Хвърлете камъче в езерото. Повърхността на водата се разклаща. Вълничките се сливат една с друга и пораждат нови. Всички неща са взаимосвързани - започваме да разбираме, че сме отговорни за всичко, което правим, говорим или мислим, отговорни всъщност и за самите себе си, за всичко и всеки друг, а и за цялата Вселена. Далай Лама казва:

В днешния взаимозависим свят индивидите и нациите повече не могат да решават проблемите си сами. Ето защо е необходимо да си изработим чувство за универсална отговорност... Наша индивидуална и колективна отговорност е да защитаваме и поддържаме глобалното семейство, да помагаме на по-слабите му членове, да опазваме и да се грижим за средата, в която живеем.11

ВЕЧНОТОНепостоянството вече е разкрило пред нас много истини, но то притежава още едно

съкровище, което до голяма степен е скрито от нас, неподозирано и непознато, и въпреки това наше.

Западният поет Райнер Мария Рилке казва, че най-дълбоките ни страхове са като дракони, охраняващи най-голямото ни съкровище.12 Страхът, който непостоянството буди у нас - че нищо не е реално и нищо не е трайно, - всъщност е нашият най-добър приятел, защото ни кара да си зададем въпроса: след като всичко умира и се променя, тогава кое всъщност е истинско? Има ли нещо зад видимата страна на нещата, нещо безкрайно и неограничено, нещо, което обхваща танца на промените и непостоянството? Има ли нещо, на което можем да разчитаме, което надживява това, което наричаме смърт?

Като насочим вниманието си към тези въпроси и се замислим над тях, постепенно откриваме дълбока промяна в начина, по който гледаме на всичко. Ако не спираме да размишляваме и да се учим да се отказваме, постепенно откриваме у себе си „нещо", което не можем да определим и опишем с думи, „нещо", което - започваме да си даваме сметка - лежи зад всички промени и цялата смърт в света. Дребните желания и развлечения, на които сме осъдени от отчаяното ни вкопчване в идеята за постоянството, постепенно се разсейват и отпадат.

Докато става това, започваме все по-често да виждаме огромното значение на истината за непостоянството. Сякаш през целия си живот сме летели в самолет сред тъмни облаци и бури и изведнъж машината се е издигнала над тях в ясното безкрайно небе. Вдъхновени и опиянени от това издигане в едно ново измерение на свободата, ние откриваме дълбините на спокойствието, на радостта и увереността в себе си и това ни изпълва с удивление, постепенно поражда увереност, че у нас има „нещо", което нищо не може да унищожи и да промени, което не може да умре. Миларепа пише:

www.izvorite.com 33


Изпълнен с ужас от смъртта, аз поемам към планините -отново и отново насочвам медитацията си към несигурността на часа на смъртта,

завладявам крепостта на безсмъртната, безкрайна природа на ума. Сега целият страх от смъртта е победен и го няма.в

И тогава постепенно ние долавяме в себе си спокойното, подобно на небе присъствие на това, което Миларепа нарича „безсмъртна и безкрайна природа на ума". Това ново усещане започва да става все по-ярко, почти непрекъснато, настъпва това, което в Упанишадите14 се нарича „повратен момент в съзнанието" - едно изцяло лично, напълно неподдаващо се на описание откровение за това, какво сме ние, защо сме тук и какво трябва да правим, което в крайна сметка се равнява на нов живот, на ново раждане, би могло да се каже - на възкресение.

Какво красиво и целебно тайнство е това, че чрез размишление, непрекъснато и смело, върху истината за промяната и непостоянството постепенно можем да се окажем лице в лице - благодарни и изпълнени с радост - с истината за вечната, с истината за безсмъртната, безкрайна природа на ума!

ЧЕТИРИПриродата на ума

ЗАТВОРЕНИ в тясната клетка на собственото си създание, което приемаме за цялата Вселена, малцина от нас могат да си представят някакво друго измерение на реалността. Патрул Ринпоче разказва за една жаба, която прекарала целия си живот в кладенец. Един ден при нея дошла друга жаба - от морето.

- Откъде си? - попитала жабата от кладенеца.- От големия океан - отговорила другата.- Колко голям е твоят океан?- Гигантски е.- Искаш да кажеш - колкото четвърт от моя кладенец?- По-голям.- По-голям? Искаш да кажеш - наполовина?- Не, още по-голям.- Да не би... Да не би да е колкото този кладенец?- Не може да се сравни.- Това е невъзможно! Трябва да видя със собствените си очи.И те тръгнали заедно. Когато жабата от кладенеца видяла океана, толкова се

стъписала, че главата й се пръснала на парчета.Повечето от детските ми спомени от Тибет вече са избледнели, но винаги ще помня

два момента от времето, когато моят учител Джамянг Кхиентсе ме въвеждаше в основната, същинска и най-съкровена природа на моя ум.

Първоначално не ми се искаше да разказвам за тези лични преживявания, тъй като в Тибет това никога не се прави, но учениците и приятелите ми бяха убедени, че ако ги опиша, ще помогна на другите, и непрекъснато ме молеха и настояваха да го направя.

Първото от тези събития стана, когато бях шест- или седемгодишен, в специалната стая, в която живееше Джамянг Кхиентсе, пред портрета на предишното му превъплъщение Джамянг Кхиентсе Уангпо. Това беше тържествена, вдъхваща страхопочитание личност и този ефект се увеличаваше още повече, когато отпред гореше

www.izvorite.com 34


масленият светилник и осветяваше лицето. Преди да разбера какво става, моят учител направи нещо необикновено. Изведнъж ме прегърна и ме вдигна от земята. След това ме целуна по бузата. В миг напълно загубих ума си и бях обгърнат от невъобразима нежност, топлота, увереност и сила.

Другият случай бе малко по-официален. Беше в Лходрак Кхарчу, в една пещера, в която бе медитирал големият светец и баща на тибетския будизъм Падмасамбхава. Бяхме спрели там по време на пътуването си през Южен Тибет. Тогава бях деветгодишен. Учителят ми ме повика и ми каза да седна пред него. Бяхме сами.

- Ще те въведа в истинската природа на ума - каза ми той, взе камбанката и малкия си барабан и започна напевно да призовава всички учители от приемствената традиция - от изначалния Буда до неговия собствен учител. След това ме въведе. Съвсем неочаквано ми зададе един въпрос без отговор - „Какво е умът?" - и се вгледа дълбоко в очите ми. Това ме изненада силно. Умът ми сякаш рухна. Не останаха нито думи, нито имена, нито мисли - всъщност не остана ум.

Какво се случи в този изумителен миг? Миналите мисли бяха мъртви, бъдещите още не бяха родени. Потокът на моите мисли беше прекъснат. И в това стъписване се отвори една празнина, а в нея се появи едно непосредствено и чисто усещане за настоящето - освободено от всякакво вкопчване в каквото и да било. Беше просто, необременено и фундаментално. И въпреки това тази необременена простота излъчваше топлината на огромно състрадание.

Колко много неща бих могъл да кажа за този миг! Очевидно учителят ми беше задал въпрос. Все пак аз знаех, че не очаква отговор. И преди дори да започна да търся отговор, вече знаех, че такъв няма. Стоях стъписай и изумен и въпреки това у мен се надигаше някаква светла увереност, която дотогава ми беше непозната.

Учителят ме попита „Какво е умът?" и в този момент аз се почувствах така, сякаш всички знаят, че не съществува такова нещо, а аз съм последният, който го научава. Колко нелепо ми изглеждаше тогава да търся ум!

Това, което направи учителят ми, засади дълбоко у мен едно семенце. По-късно разбрах, че в нашата приемствена традиция е прието въвеждането в природата на ума да се извършва по този начин. Но тогава не знаех това и всичко за мен беше напълно неочаквано, изумително и силно.

Според нашата традиция трябва да са налице три „автентичности", за да се извърши въвеждането - благодатта на автентичен учител, всеотдайността на автентичен ученик и автентичен приемствен метод за въвеждане.

Президентът на Съединените щати не може да ви въведе в природата на вашия ум, не могат да го направят майка ви или баща ви. В случая няма значение с каква власт разполага някой или колко ви обича. В природата на ума ви може да ви въведе единствено човек, който сам напълно я е осъзнал и носи в себе си благодатта и опита на приемствената си традиция.

А вие, ученикът, трябва непрекъснато да подхранвате откритостта, широтата на погледа, желанието, ентусиазма и уважението, които са в състояние изцяло да променят атмосферата на вашия ум и да го направят податлив за въвеждането. Ето това разбираме ние под всеотдайност. Без това учителят може да въвежда, но ученикът няма да го осъзнае. Въвеждането може да стане само когато и ученикът, и учителят навлязат в преживяването заедно - именно в тази среща на умовете и сърцата ученикът ще постигне резултат.

www.izvorite.com 35


Методът също е от основна важност. Това е същият метод, който е бил използван и изпробван в продължение на хиляди години, който е дал възможност на учителите от миналото сами да постигнат осъзнаването.

Когато моят учител ме въведе така спонтанно и на такава ранна възраст, той постъпи много необичайно. Обикновено въвеждането става много по-късно, когато ученикът е преминал през предварителна подготовка с медитативни практики и пречистване. Това е, което кара сърцето и ума на ученика да съзреят и да се открият за непосредственото осъзнаване на истината. Тогава, в този силен момент на въвеждането, учителят може да насочи своето съзнание за природата на ума - това, което наричаме „ум на мъдростта" - към ума на автентично възприемчивия ученик.

Това, което прави учителят в този момент, е всъщност въвеждане на ученика в онова, което е Буда. С други думи, той събужда ученика за живото присъствие на вътрешното просветление. При това преживяване Буда, природата на ума и умът на мъдростта на учителя се сливат в едно и се разкриват като едно цяло. Тогава ученикът осъзнава, преизпълнен с благодарност, без сянка на съмнение, че не съществува, че никога не е съществувало и никога не може да съществува някакво разделяне между ученик и учител, между ума на мъдростта на учителя и природата на ума на ученика.

Дуджом Ринпоче пише:Тъй като пълното осъзнаване на настоящетое истинският Буда,в откритост и доволство открих аз Ламата в сърцето си.Когато разберем, че този безкраен естествен уме самата същност на Ламата,тогава няма нужда да се молим - поради привързаност или скръб, и с разплакани очи,нито пък от изкуствено жалване.Просто като се отпуснем в това спонтанно,открито и естествено състояние,постигаме блаженствотона непринуденото самоосвобождаване от всичко възникващо.1

Когато напълно осъзнаете, че природата на ума ви е една и съща с тази на учителя ви, повече не можете да се разделите с него, защото учителят и природата на вашия ум са едно, тоест винаги присъстват. Спомняте ли си лама Цетен, когото като дете наблюдавах на смъртното му легло? Когато имаше възможност да му бъде осигурено физическото присъствие на неговия учител, той каза: „С учителя разстоянията не съществуват." Когато, подобно на лама Цетен, осъзнаете, че вие и учителят сте неделимо цяло, у вас се раждат огромна благодарност, чувство за страхопочитание и уважение. Дуджом Ринпоче нарича това „респект към Гледката". Това е всеотдайността, която се явява спонтанно, когато зърнем Гледката -природата на ума.

Преживях още много моменти на въвеждане - при обучението, при посвещенията, по-късно ме въведоха и другите ми учители. След смъртта на Джамянг Кхиентсе с любовта си ме обгърна Дуджом Ринпоче. Той се грижеше за мен, а аз бях негов преводач в продължение на доста години. Това откри нов етап в моя живот.

Дуджом Ринпоче беше един от най-прочутите учители и мистици, а също така известен учен и писател. Моят учител Джамянг Кхиентсе винаги ми е говорил колко прекрасен учител е Дуджом Ринпоче, как той бил живият представител на Падмасамбхава в наше време. Ето защо аз изпитвах дълбоко уважение към него, макар и да не бяхме

www.izvorite.com 36


имали, лични връзки и да не бях преживявал лично мъдростта на учението му. Един ден - след като моят учител умря, а аз бях прехвърлил двадесетата си година - посетих Дуджом Ринпоче у дома му в Калимпонг, малко селце в Хималаите, за да изразя уважението си.

Когато пристигнах, видях при него една от първите му ученички от Америка. Тя се измъчваше много, тъй като нямаше преводач, който да знае английски достатъчно добре, за да й преведе учението за природата на ума. Когато ме видя, Дуджом Ринпоче възкликна:

- О! Ти дойде! Добре. Можеш ли да й превеждаш?И аз седнах при тях и се заех да превеждам. При тази среща, продължила около час,

той изложи едно изумително учение, обхващащо почти всичко. Бях толкова развълнуван и вдъхновен, че в очите ми се появиха сълзи. Разбрах, че всъщност това е била целта на Джамянг Кхиентсе.

Незабавно помолих Дуджом Ринпоче да преподава и на мен. Започнах да ходя до къщата му всеки следобед и да прекарвам по няколко часа с него. Беше дребен човек, с красиво и благо лице, фини ръце и деликатно, почти женствено присъствие. Носеше косата си дълга и завързана на възел като йога. Очите му винаги блестяха от вътрешна веселост. Гласът му бе олицетворение на самото състрадание - благ, леко дрезгав. Дуджом Ринпоче седеше на ниско столче, покрито с тибетско килимче, а аз сядах на пода пред него. Винаги ще си го спомням в тази поза, силуетът му бе очертан от залязващото слънце, което светеше през прозореца зад гърба му.

Един ден, когато за пореден път бях при него, докато го слушах и практикувахме заедно, преживях нещо удивително. Стори ми се, че всичко, за което бях слушал в ученията, се случва на мен - всички материални явления наоколо започнаха да губят очертанията си... Почувствах се много развълнуван и започнах да заеквам:

- Ринпоче... Ринпоче... То се случва...Никога няма да забравя състраданието, изписано на лицето му, когато се наведе към

мен и започна да ме успокоява:- Всичко е наред, всичко е наред. Не се вълнувай прекалено. В края на краищата

това не е нито добро, нито лошо...Учудването и блаженството започнаха да ме отнасят надалеч, но Дуджом Ринпоче

знаеше, че макар добрите преживявания понякога да са полезни ориентири по пътя към реализацията, те също така могат да станат и капани, ако се появи привързаност. Трябва да достигнеш отвъд тях, да потърсиш по-стабилна основа. Именно такава основа ми дадоха мъдрите му думи. Чрез думите на учението си Дуджом Ринпоче отново

и отново ме караше да осъзнавам природата на ума си - самите думи представляваха късчета от истинското преживяване. В продължение на много години, ден след ден, той ме обучаваше чрез така наречените насочвания. Въпреки че бях получил от учителя си Джамянг Кхиентсе цялото основно обучение, което наподобяваше семенце, именно Дуджом Ринпоче започна да полива това семенце и го накара да покълне и разцъфти. А когато самият аз започнах да преподавам, именно неговият пример ме вдъхновяваше.

УМЪТ И ПРИРОДАТА НА УМАНай-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде

другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.

www.izvorite.com 37


Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител: „Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност - което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. В основата си то е онова, което може да се асоциира с „друго", с всяко „нещо", което възприемащият възприема като различно от себе си."2 Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум, който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета външна отправна точка.

И така, сем е умът, който мисли, крои планове, желае, манипулира, който избухва в гняв, който създава и се потапя във вълни от отрицателни емоции и мисли, който непрекъснато трябва да се уверява в своето „съществуване", да го потвърждава и да го доказва чрез фрагментиране, концептуализиране и затвърждаване на жизнения опит. Обикновеният ум е непрекъснато променяща се и неизбежна плячка за външните влияния, за навиците и условностите. Учителите го сравняват с пламък на запалена свещ, поставена на прага на пътната врата. Той е уязвим за всички ветрове - според обстоятелствата.

Погледнат от един ъгъл, сем трепка, непостоянен е, вкопчва се и непрекъснато се интересува от чуждите работи, а енергията му се изразходва, за да проектира себе си навън. Понякога мисля за него като за подскачащо топче или като за маймуна, която непрестанно скача от клон на клон. Погледнат от друг ъгъл обаче, обикновеният ум притежава една фалшива стабилност - удобна самозащитна инерция, наподобяващо камък спокойствие, съставено от вкоренени навици. Сем е хитър като корумпиран политик, скептичен, недоверчив, експерт в заблудите и измамите, „гениален - пише Джамянг Кхиентсе - в нечестните игри". Именно в рамките на хаотичните, объркани, недисциплинирани и повтарящи се преживявания на този обикновен ум - сем, ние се променяме и умираме.

Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства. Точно както силният порив на вятъра може да разнесе облаците и да открие светещото слънце и синьото небе, така при определени обстоятелства, в момент на вдъхновение, можем да зърнем природата на ума. Това „зърване" може да е различно по дълбочина и продължителност, но при всички случаи ще ни донесе известно просветление, разбиране и свобода. Това е така, защото природата на ума е самият корен на разбирането. На тибетски ние наричаме това Ригпа -първично, чисто и непроменящо се осъзнаване, което в същото време е интелигентно, осведомено, лъчисто и винаги будно. Може да се каже, че това е знание за знанието.3

Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем, че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко.

Светците и мистиците на всички времена са украсявали проникновенията си с различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали, по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог", хиндуистите го наричат „Аз", „Шива", „Брама" и „Вишну", мистиците Суфий4 го наричат „Скрита същност", а будистите - „буда-природа". В сърцето на всички религии лежи убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.

www.izvorite.com 38


Когато чуем „Буда", ние, естествено, мислим за индийския принц Гаутама Сидхарта, който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека, следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда " обаче има много по-дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен мир.

За много от нас в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности. Никога не бива да забравяме, че Буда е бил човешко същество - като вас, като мен. Той никога не е претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на просветлението - така, както и всеки друг. Буда-природата е рождено право на всяко чувстващо същество и аз винаги казвам: „Нашата буда-природа с нищо не е по-лоша от буда-природата на всеки буда." Ето това е радостната вест, която Буда ни носи от просветлението си в Бодхгая -вестта, която много хора смятат за толкова вдъхновяваща. Неговото послание, че просветлението е у всекиго от нас, ни дава огромна надежда. Чрез практика всички ние можем да се пробудим. Ако това не беше така, не би било възможно през вековете, а и чак до наши дни, да има толкова много просветлени индивиди.

Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал. Но той също така е виждал - с тъга и безкрайно състрадание - колко трудно би било за нас да разберем това осъзнаване.

Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована" в обикновения ни индивидуален ум. Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото. Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре" мигновено се смесва с пространството „вън". Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са били отделени или различни; те винаги са били еднакви.

НЕБЕТО И ОБЛАЦИТЕСледователно какъвто и да е животът ни, нашата буда-природа винаги е налице. И

винаги е съвършена. Ние казваме, че дори и будите не са в състояние да я подобрят с безкрайната си мъдрост, нито пък разумните същества могат да й навредят с безкрайната си обърканост. Нашата същинска природа може да се сравни с небето, а объркаността на збикновения ум - с облаците. Има дни, когато небето е напълно скрито зад )блаци. Когато сме на земята и гледаме нагоре, ни е много трудно да товярваме, че има и нещо друго, освен облаци. Но ако излетим със самолет, ще видим, че над облаците има безкрайна небесна шир. Там, отгоре, облаците, за които сме мислили, че са всичко, ни изглеждат незначителни и някъде ниско долу.

Винаги трябва да си спомняме, че облаците не са небето и че не „принадлежат" на небето. Те просто се появяват там и се носят по хаотичния си, непредвидим начин. С това обаче те не могат да оцветят или променят небето.

Къде тогава е буда-природата? Тя е в подобната на небе природа на нашия ум. Изцяло отворена, свободна и безгранична в същността си, тя е толкова проста и обикновена, че никога не би могла да бъде усложнена, опорочена или опетнена; тя е

www.izvorite.com 39


толкова чиста, че за нея са неприложими понятия като „чистота" и „нечистота". Да говорим за природата на ума като за небето, разбира се, е само метафора, която може да ни помогне да започнем да си представяме всеобхватната й безграничност - защото буда-природата притежава едно качество, което небето не може да притежава, а именно - сияйната яснота на осъзнаването. Казано е:

Това е просто собственото ти съвършено настоящо осъзнаване, познаваемо и пусто, непомрачено и будно.

Дуджом Ринпоче пише:Никакви думи не могат да го опишат,никакъв пример не може да ни насочи към него,самсара не го прави по-лошо,нирвана не го прави по-добро,то никога не е родено,то никога не е преставало да бъде,то никога не е било освобождавано,то никога не е било заблуждавано, то никога не е съществувало,то никога не е било несъществуващо,то няма никакви граници,то не се вмества в никакви категории.Ньошул Ринпоче5 казва:Дълбока и спокойна, освободена от сложност, хомогенна и сияйна яснотаотвъд ума на концептуалните идеи -ето това е дълбината на ума на Победителите.Тук няма какво да се махне,нито пък има какво да се добави,това е просто Безупречното,естествено вгледано в себе си.

ЧЕТИРИТЕ НЕДОСТАТЪКАЗащо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на

природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на

ума веднага:1. Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да

видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко

дълбока може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.3. Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да

направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на ума, която винаги присъства.

4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.

Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към

www.izvorite.com 40


заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно. Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните по'становки, не я показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което възприемаме със сетивата си, не е реално.

Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.

Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.

ПОГЛЕД НАВЪТРЕНека решим да постигнем пълна промяна. Нека решим вече да не гледаме само в

една посока. Учили са ни да живеем живота си, като преследваме своите мисли и планове. Дори когато говорим за „ум", имаме предвид само мислите и чувствата. Когато нашите учени изследват това, което си въобразяват, че е умът, те разглеждат всъщност само неговите проявления. Никой не разглежда самия ум, основата, върху която възникват тези проявления, а това има трагични последствия. Както казва Падмасамбхава:

Въпреки че това, което се нарича „ум ",се преценява по всевъзможни начини и много се обсъжда,то не се разбира или се разбира погрешно или едностранчиво.Тъй като не се разбира правилно - такова, каквото е,раждат се безброй философски твърдения и идеи.Нещо повече - тъй като обикновените хора не го разбират,те не познават собствената си природа и поради това продължават да

блуждаят сред шестте съдби на прераждането е трите свята и да преживяват страдания. Ето защо да не разбираш собствения си ум е много тъжен недостатък.6

Как бихме могли да променим тази ситуация? Много просто. Нашият ум има две състояния - вглеждане навън и вглеждане навътре. Нека сега се вгледаме навътре.

Това леко завъртане на ориентацията е в състояние да предизвика дълбоки промени, дори би могло да предотврати бедствията, които застрашават света. Когато голям брой хора познават природата на своя ум, те също така ще познават величествената природа на света, в който живеем, и ще се борят всячески да го опазят. Интересен факт е, че думата, означаваща „будист" на тибетски език е „нангпа". В превод това е „вътрешен" -

www.izvorite.com 41


човек, който търси истината не вън, а вътре, в природата на своя ум. Всички учения и практики в будизма са насочени към една-единствена цел - да се вгледат в природата на ума и така да ни освободят от страха от смъртта и да ни помогнат да осъзнаем истината на живота.

Погледът навътре изисква от нас голямо умение и голям кураж - това е пълна промяна в отношението ни към живота и ума. Ние сме толкова пристрастени към гледането извън себе си, че почти нямаме достъп до собственото си същество. Изпитваме ужас да погледнем навътре, защото нашата култура не ни е дала никаква представа какво ще открием там. Можем дори да си помислим, че ако го направим, ще се изложим на опасност или ще полудеем. Това е едно от най-силните средства, които егото използва, за да ни попречи да открием истинската си природа.

И така, правим живота си ужасно нервен и припрян, само и само да елиминираме и най-малкия риск да погледнем в себе си. Дори и мисълта за медитация може да уплаши хората. Когато чуят „пустота" или „освобождаване от егото", имат чувството, че да преживееш тези неща е все едно да те изхвърлят през вратата на космически кораб и да се носиш безкрайно в тъмната смразяваща бездна. Нищо не може да е по-далече от истината. Ала в един свят, посветил се на второстепенните неща, тишината и неподвижността ни ужасяват и ние се защитаваме от тях с шум и трескава деятелност. Да погледнем в природата на ума си е последното нещо, което бихме се осмелили да направим.

Понякога си мисля, че не желаем да задаваме никакви истински въпроси за това, кои сме всъщност, от страх да не открием, че освен тази съществува и някаква друга реалност. Как би се отразило едно такова откритие на живота ни? Как биха реагирали колегите и приятелите ни, когато разберат какво сме открили? Какво ще правим ние самите с новото познание? С познанието идва и отговорността. Понякога, дори ако вратата на затвора е отворена, затворникът предпочита да не бяга.

КАКВО НИ ОБЕЩАВА ПРОСВЕТЛЕНИЕТОВ нашия свят няма много примери за хора, въплъщаващи качествата, които

произхождат от осъзнаването на природата на ума. Поради това за нас е много трудно да си представим какво е просветлението или просветленото същество, да не говорим за идеята, че ние самите можем да постигнем просветление.

Въпреки цялото си прехвалено преклонение пред стойността на човешкия живот и индивидуалната свобода, нашето общество всъщност ни третира като същества, вманиачени на тема власт, секс и пари, които във всеки момент трябва да бъдат предпазвани от какъвто и да било досег със смъртта или с истинския живот. Ако някой ни каже или сами започнем да се досещаме за реалния си потенциал, просто не можем да повярваме, а ако изобщо сме в състояние да си мислим за духовна промяна, смятаме, че тя е била възможна само за великите светци или духовните учители на миналото. Дал ай Лама често говори за това, колко малко самоуважение и любов към самия себе си вижда у мнозина в съвременния свят. В цялото ни същество е втъкана една невротична увереност в собствената ни ограниченост. И това ни лишава от всякаква надежда за пробуждане и влиза в трагично противоречие с основната истина на будистките учения - че в своята същност ние вече сме съвършени.

Дори и да се замисляме над възможността да постигнем просветление, един поглед към съставките на нашия обикновен ум - гняв, алчност, завист, злоба, жестокост, похотливост, страх, тревожност, обърканост - би сринал завинаги всяка надежда за

www.izvorite.com 42


постигането му, ако никой не ни е разказал за природата на нашия ум и за безспорната възможност да осъзнаем тази природа.

Просветлението обаче е нещо реално и на земята все още има постигнали просветление учители. Когато се срещнете с такъв човек, ще бъдете развълнувани и разтърсени до дълбините на сърцето си и ще разберете, че думи като „просветление" и „мъдрост", които сте смятали само за понятия, всъщност са нещо съвсем реално. Въпреки всичките опасности, които крие, днешният свят е и много вълнуващо място.

Съвременният ум постепенно се открива за различните представи за реалността. Велики учители като Далай Лама и майка Тереза могат да се видят на телевизионния екран, много учители от Изтока посещават Запада и четат лекции, а книги от всички мистични течения печелят все по-голяма и по-голяма читателска аудитория. Отчайващото състояние на планетата кара все повече и повече хора да се събудят и да осъзнаят колко необходима е промяната в глобален мащаб.

Просветлението, както казах, е реално. И всеки от нас, който и да е той, при дадени обстоятелства и с нужната подготовка може да осъзнае природата на ума и така да разбере кое е безсмъртно и вечно чисто. Това обещават всички мистични учения на света и това обещание е било изпълнено и се изпълнява в живота на стотици хиляди хора.

Чудото на това обещание е, че то не е нещо екзотично, нито фантастично. То не е за определен елит, а за цялото човечество. Когато си дадем сметка за този факт, както казват учителите, то става удивително обикновено. Духовната истина не е нещо сложно и езотерично - всъщност тя е един дълбок здрав разум. Когато човек осъзнае природата на ума си, пластовете на объркването отпадат. Човек не „става" буда, а просто престава да бъде заблуден. А да си буда не означава да си някакъв духовен супермен, а най-после да станеш истинско човешко същество.

Една от големите будистки традиции нарича природата на ума „мъдрост на обикновеността". Винаги съм казвал, че нашата истинска природа и природата на всички същества не са нещо необикновено. Иронията е, че именно нашият така наречен обикновен свят е всъщност необикновена, фантастична, объркана халюцинация на заблудените представи на самсара. Именно тези „необикновени" представи ни правят слепи за „обикновената", естествена, присъща природа на ума. Представете си, че будите сега ни гледат - колко тъжно ще се удивляват на смъртоносната обърканост и изобретателност на заблудите ни!

Понякога, тъй като сме толкова ненужно комплицирани, когато някой учител ни въвежда в природата на ума, тя ни се струва твърде проста, за да повярваме. Обикновеният ни ум ни казва, че това не може да бъде, че трябва да има още нещо. Очакваме нещо „величествено" - светлини в пространството около нас, ангели с развети руси коси да се спуснат от небето, за да ни посрещнат и с дълбок глас, като на Магьосника от Оз, да обявят: „Сега си въведен в природата на ума си." Няма такъв драматизъм.

Понеже надценяваме ролята на интелекта, ние сме склонни да вярваме, че за да постигнем просветление, ни е нужна необикновена интелигентност. Истината е, че много от умните разсъждения могат още повече да прикрият същността. Според една тибетска поговорка „Ако си прекалено умен, може да не разбереш за какво става дума". Патрул Ринпоче казва: „Логичният ум ни се струва интересно нещо, но той е семето на заблудата." Хората може до такава степен да бъдат обладани от собствените си теории, че да не разберат най-главното. В Тибет казваме: „Теориите са като кръпки върху палтото - един ден те просто се износват и падат." Искам да ви разкажа нещо окуражаващо.

www.izvorite.com 43


Един учител от миналото столетие имал дебелоглав ученик. Учителят многократно се мъчил да го запознае с природата на неговия ум, но все не успявал. Най-накрая се ядосал и му казал:

- Слушай! Искам да занесеш този чувал с ечемик до върха на онази планина. Но не трябва да спираш да почиваш. Продължавай, докато стигнеш върха.

Ученикът бил простоват човек и вярвал непоколебимо в учителя си, така че направил точно каквото му било наредено. Чувалът бил тежък. Той го нарамил и тръгнал по склона на планината. Не смеел да спре. Ходел и ходел, а чувалът му се струвал все по-тежък и по-тежък. Изкачването било дълго. Най-накрая, когато стигнал върха, човекът пуснал чувала и с дълбоко облекчение се свлякъл на земята изтощен. Почувствал свежия планински въздух върху лицето си. Цялото му упорство се било стопило, а с него и обикновеният му ум. Струвало му се, че всичко е спряло. В този момент изведнъж осъзнал природата на ума си. „Аха! - помислил си. - Ето какво е искал да ми покаже учителят през цялото това време." После хукнал надолу по планината и нахълтал в стаята на учителя си, забравил всякакво приличие.

- Мисля, че схванах!... Наистина схванах! Учителят се усмихнал с разбиране и отговорил:

- Значи си преживял интересно изкачване на планината, нали? Които и да сте, вие също можете да изпитате това, което е изпитал

този ученик на върха на планината. Именно това преживяване ще ви даде нужното безстрашие, за да се справите с живота и смъртта. Но кой е най-добрият, най-бърз и най-ефикасен начин да го постигнем? Първата стъпка е практикуването на медитация. Именно медитацията бавно пречиства обикновения ум, сваля маската му, изтощава навиците и илюзиите му, така че в подходящ момент да можем да осъзнаем кои сме всъщност.

ПЕТДовеждане на ума у дома му

ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ 2500 ГОДИНИ един човек, който търсил истината в продължение на много, много прераждания, стигнал до тихо място в Северна Индия и седнал под едно дърво. Бил твърдо решен и се заклел да не става оттам, докато не намери истината. Вечерта успял да надделее над всички тъмни сили на заблудите, а рано на следващата сутрин, когато Венера изгряла на утринното небе, бил възнаграден за продължилото цяла епоха свое търпение, дисциплина и безупречна концентрация, постигнал крайната цел на човешкото съществувание — просветлението. В този свят момент земята като че ли потреперила, сякаш била „пияна от блаженство", и както казват писанията: „Никой не бил ядосан, болен или тъжен, никой не извършил зло, никой не бил горд, светът станал съвсем спокоен, сякаш е постигнал пълно съвършенство."

Този човек станал известен като Буда. Ето красивото описание на просветлението на Буда, направено от виетнамския учител Тич Нхат Хан:

Гаутама се чувствал така, сякаш затворът, в който е лежал хиляди години, изведнъж: се отворил. Надзирател там било неведението. Заради това неведение умът му бил скрит, точно както буреносните облаци скриват луната и звездите. Замъглен от безкрайните вълни на заблудените мисли, умът погрешно разделил реалността на субект и обект, на аз и другите, на съществуване и несъществуване, на раждане и смърт, а от тези различия дошли и погрешните възгледи '- затворите, каквито са чувствата,

www.izvorite.com 44


копнежите, привързването и усещането, че нищо не върви както трябва. Страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта само направили тези затворнически стени по-дебели. Единственият възможен изход бил да се улови надзирателят и да се погледне истинското му лице. Този надзирател е неведението... В мига когато то изчезне, изчезва и затворът. Той никога повече не може да бъде построен.1

Буда е видял, че всъщност в непознаването на собствената ни природа се коренят всички мъки на самсара, а коренът на това непознаване от своя страна е обичайната склонност на ума ни да се занимава с маловажни неща. Ако сложим край на тази склонност, значи сме сложили край и на самсара. И Буда си дал сметка, че за да се постигне това, е необходимо чрез медитация умът да се върне в своя дом, към своята истинска природа.

Буда седял в покой и със смирено достойнство на земята, а небето било над него и около него, сякаш за да ни покаже, че при медитацията умът ни е открит подобно на небето, а същевременно сме в настоящето, на земята, върху здрава основа. Небето е наша абсолютна природа, в която няма препятствия, тя е безгранична, а земята е нашата реалност, нашето относително, обикновено условие. Позата, която заемаме при медитация, символизира свързването на абсолютното с относителното, на небето със земята, на основата с върха; като двете крила на птица обединява в себе си подобната на небе безсмъртна природа на ума и основата на нашата преходна смъртна природа.

Да се научите да медитирате е най-големият подарък, който можете да си направите през живота, защото само чрез медитация ще можете да предприемете пътуването към истинската си природа и така да откриете увереността и стабилността, които са нужни за живота, а и за смъртта. Медитацията е пътят към просветлението.

ОБУЧЕНИЕ НА УМАИма много начини за представяне на медитацията. Сигурно съм преподавал тези

неща хиляди пъти, но всеки път е различно, всеки път има нещо ново и непосредствено.За щастие живеем във време, когато все повече и повече хора по целия свят се

запознават с медитация. Тя все повече се признава за практика, която пресича и се издига над културните и религиозните бариери и дава възможност на тези, които я следват, да установят пряк контакт с истината за тяхното съществувание. Това е практика, която едновременно достига отвъд религиозните догми и е същност на всички религии.

Най-често ние похабяваме своя живот, като отклоняваме вниманието си от собствената ни същност чрез безкрайни деятелности. Медитацията

е начинът да върнем себе си на себе си, да можем наистина да открием и усетим цялото си същество, да преодолеем закоравелите стереотипи. Живеем живота си в напрегната и тревожна борба, във водовъртежа на алчността и агресивността, в конкуренция, привързаност, присвояване, постигане на цели, живеем вечно натоварени с външни дейности и грижи. Медитацията е точно противоположното. Да медитираш, значи напълно да скъсаш с начина, по който нормално „функционираш", защото медитацията е състояние, свободно от всякакви грижи и тревоги. Там няма конкуренция, няма желание да притежаваш или да се вкопчиш в нещо, няма напрегната и тревожна борба, няма и глад за постижения. Това е състояние без амбиции, в което няма приемане или отхвърляне, няма надежда или страх, състояние, в което постепенно започваме да се освобождаваме от всички чувства и понятия, които са ни държали затворени в пространството на неведението.

www.izvorite.com 45


Будистките учители по медитация знаят колко гъвкаво нещо е умът. Ако го обучаваме, всичко става възможно. Всъщност ние сме идеално обучени от и за самсара - обучени сме да изпитваме завист, да сме угрижени, тъжни и отчаяни, алчни, обучени сме да реагираме с гняв на всичко, което ни предизвика. Дотолкова сме обучени, че тези отрицателни емоции възникват спонтанно, без да правим каквото и да било. Всичко обаче е въпрос на тренировка и навик. Посветете ума си на объркаността и - както много добре знаем - той ще стане неин съвършен майстор, ще се превърне в познавач на страстите й, потайно и перверзно ще се нагажда към робовладелските й изисквания. Посветете го - чрез медитацията -на целта да се освободи от всички заблуди и след време ще откриете, с търпение, дисциплина и правилно обучение, че умът ви ще започне да се освобождава и да познава собствената си благодат и яснота.

„Обучение" на ума по никакъв начин не означава насилствено „промиване" или подчиняване. Това означава най-напред конкретно и пряко да разберем как той функционира, а това пък се постига чрез духовните учения и чрез личния опит от медитативната практика. Познанието може да се използва, за да се опитоми умът, да се работи с него умело, да се направи той колкото е възможно по-податлив, така че да успеете да станете негов господар и да го използвате изцяло и най-благотворно. Будисткият учител от VIII век Шантидева казва:

Ако слонът на ума бъде завързан от всички странис въжето на съсредоточаването,изчезва целият страх и настъпва пълно щастие.Всички врагове - всички тигри, лъвове, слонове, мечки, змии[за нашите чувства]2

и всички пазачи на ада - демони и ужаси,всички те могат да бъдат завързани, ако овладеете ума си,и ако опитомите само този ваш ум,всичко друго ще бъде опитомено,защото от ума са всички страховеи неизмеримите страдания.3

Точно както един писател се научава да се изразява свободно, понякога след години тежък труд, и както танцьорката усвоява грациозността на движенията си след невероятни и търпеливи усилия, така и вие, след като започнете да разбирате докъде може да стигнете чрез медитация, ще подходите към нея като към най-голямото усилие на живота си - усилие, което изисква от вас упоритост, ентусиазъм, интелигентност и дисциплина.

СЪЩНОСТТА НА МЕДИТАЦИЯТАЦелта на медитацията е да пробуди у нас подобната на небе природа на ума и да ни

въведе в това, което сме всъщност, в нашето непроменящо се чисто осъзнаване, което е в основата както на живота, така и на смъртта.

В неподвижността и тишината на медитацията докосваме и се връщаме към тази дълбока вътрешна природа, която от толкова време сме престанали да виждаме при вечната заетост и непостоянството на ума ни. Нима не е удивително, че нашият ум не може да остане неподвижен повече от няколко секунди, без да се вкопчи в нещо незначително? Умовете ни са толкова неспокойни и ангажирани... Понякога си мисля, че като живеем в един съвременен град, ние вече приличаме на измъчените същества от състоянието непосредствено след смъртта, за чието съзнание се казва, че е докарано до агония от безпокойство. Според някои източници до 13 % от населението на Съединените

www.izvorite.com 46


щати страда от едно или друго психическо заболяване. Какво говори това за начина ни на живот?

Ние сме фрагментирани на твърде много различни аспекти, не знаем кои сме всъщност, с кои от тези аспекти трябва да се самоидентифицираме и в кои от тях да вярваме. Толкова много различни гласове, диктати и чувства се борят за власт над вътрешния ни живот, че се оказваме разпръснати навсякъде, във всички посоки - и у дома не остава никой.

Ето защо медитация означава да отведем ума у дома му.Три неща отличават медитацията, която води само до временно отпускане,

спокойствие и блаженство, и медитацията, която е мощен тласък към вашето просветление и просветлението на другите. Наричаме ги „Добро в началото ", „Добро в средата " и „Добро в края ".

,Добро в началото " произтича от съзнанието, че ние, както и всички чувстващи същества, притежаваме буда-природа, която е наша най-дълбока същност, и че разбирането на този факт означава да се освободим от неведението и да сложим край на страданията. Всеки път, когато започнем да медитираме, си спомняме за това, мотивираме се и се вдъхновяваме от идеята да посветим практиката и живота си на просветлението на всички същества в духа на следната молитва, използвана от всички буди на миналото:

Чрез силата и истината в тази практиканека всички същества имат щастиеи това, което поражда щастие;нека всички се освободят от тъгатаи това, което поражда тъгата; нека никой никога да не се разделя с щастието,в което няма тъга;и нека всички имат душевен покой без прекалено привързванеи без прекалено противопоставяне,и нека живеят, вярвайки в равенствотона всичко, което живее.,Добро по средата" е нагласата на ума, с която навлизаме в същинската практика,

тази, която е вдъхновена от осъзнаването на природата на ума, от което пък произлиза освобождаването му от стремежа да се вкопчи в нещо; нагласата, която е освободена от всякакво концептуално съпоставяне, когато осъзнаваме, че всички неща в своята същност са „пусти" и илюзорни, като в сън.

, Добро в края " е начинът, по който завършваме медитацията си, като посветим всичките й добри качества чрез дълбока молитва: „Нека всичко добро, което произлиза от тази практика, спомогне за просветлението на всички същества, нека стане капка в океана от действия на всички буди в неуморната им работа за освобождаването на всички същества." Доброто е позитивната сила и ползата, спокойствието и щастието, които излъчва вашата практика. Вие посвещавате това добро на крайната, върховната полза за всички същества - тяхното просветление. На по-непосредствено ниво то се посвещава на мира в света, на това да няма нуждаещи се и боледуващи и всички да живеят добре и в трайно щастие. После, след като си давате сметка за илюзорната и подобна на сън природа на реалността, размишлявате дълбоко върху това, че вие, който посвещавате практиката си, тези, на които я посвещавате, дори и самият акт на посвещаването в своята същност

www.izvorite.com 47


също са „пусти" и илюзорни. Според ученията това запечатва медитацията и пречи на чистата й сила да изтече или да се изгуби, за да не се похаби нищо от нейното добро.

Трите свещени принципа - умелата мотивация, нагласата да не се привързваме, която идва с медитацията, и посвещението, което я запечатва - правят медитацията и просветляваща, и мощна. Великият тибетски учител Лонгченпа ги описва много сполучливо по следния начин: „сърцето, окото и жизнената сила на истинската практика". Както казва Ньошул Кхенпо, „За да достигнеш пълно просветление, не е нужно повече от това, но по-малко не е достатъчно."

ПРАКТИКАТА НА СЪСРЕДОТОЧАВАНЕТОМедитацията е отвеждане на ума у дома му, а това се постига най-напред чрез

съсредоточаване.Веднъж една стара жена отишла при Буда и го помолила да й каже как да медитира.

Той я посъветвал във всеки момент да се съсредоточава върху движенията на ръцете си, докато вади вода от кладенеца. Знаел, че ако направи това, тя скоро ще достигне до състоянието на бдително и просторно спокойствие, което е самата медитация.

Практиката на съсредоточаването, на прибирането на разпръснатия ум у дома му, което от своя страна извежда различни аспекти от нашето същество на фокус, се нарича „Спокойно оставане" или „Спокойно пребиваване". Спокойно пребиваване постига три неща. Първо, всички фрагментирани аспекти от нашето същество, които са били във война помежду си, се успокояват, избледняват и стават приятели. При това успокояване започваме да разбираме себе си по-добре, а понякога дори можем да се докоснем до излъчването на фундаменталната си природа.

Второ, практиката на съсредоточаването разтваря негативното у нас - агресивността и бурните емоции, които събират сила в продължение на не един живот. Важното е вместо да потискаме или да се отдаваме изцяло на тези емоции, мисли или каквото и да било друго, да ги наблюдаваме с щедро разбиране, което трябва да е колкото се може по-просторно. Тибетските учители казват, че тази мъдра щедрост има аромат на безгранично пространство, така топло и уютно, че се чувстваш обгърнат и защитен от него, като с одеяло от слънчеви лъчи.

Постепенно, ако оставим ума си открит и съсредоточен, с помощта на някои техники за все по-пълното му фокусиране, които ще обясня по-късно, негативното ще се разсее. Човек започва да се чувства добре в собственото си същество или както казват французите: etre bien dans sa peau (добре в кожата си). Това води до облекчение и дълбоко спокойствие. Трето, тази практика разкрива вашето вътрешно Добро сърце, защото разтваря или премахва злото у вас. Само когато отстраним злото от себе си, можем да бъдем истински полезни на другите. Чрез тази практика ние бавно отстраняваме злото и отрицателното и позволяваме на истинското си Добро сърце - фундаменталната доброта, която е наша същинска природа, да заблести и да се превърне в топлия климат, в който процъфтява нашето истинско същество.

А сега ще видите защо наричам медитацията мир на практика, неагресивност на практика, ненасилие на практика и истинско, най-пълно разоръжаване.

ЕСТЕСТВЕНИЯТ ВЕЛИК ПОКОЙКогато преподавам медитация, аз много често започвам с думите: „Отведи ума си у

дома му. Освободи го. Отпусни го."

www.izvorite.com 48


Цялата практика на медитацията може да се опише по същество със следните три основни момента: отвеждане на ума у дома му, освобождаване, отпускане. Всяка от тези фази има значение, което се отразява на много нива.

Да отведеш ума си у дома му означава да го доведеш до състояние на спокойно пребиваване чрез практиката на съсредоточаване. В най-дълбок смисъл да отведеш ума си у дома му означава да го насочиш навътре и да останеш в природата му. Това е най-висшата медитация.

Да освободиш ума си означава да го освободиш от оковите на привързването, тъй като си даваш сметка, че всички страхове и страдания са резултат на копнежите на привързания, вкопчен в нещо ум. На по-дълбоко ниво - разбирането и увереността, които произлизат от все по-дълбокото осъзнаване на природата на ума, вдъхновяват дълбоката и естествена щедрост, която дава възможност сърцето да се освободи от

всякакво привързване, да стане напълно свободно, за да може да се разтопи и да потъне във вдъхновението на медитацията.

Най-накрая, да отпуснеш ума си означава да му дадеш простор и да премахнеш напреженията от него. В по-дълбок смисъл умът се отпуска в истинската си природа, състоянието Ригпа. Тибетските думи, които предизвикват този процес, в най-общ смисъл означават „отпускане във Ригпа". То е все едно да хвърлиш шепа пясък върху равна повърхност -всяка песъчинка пада на свое място. Ето така човек се отпуска в истинската си природа - оставя всички мисли и емоции естествено да се уталожат и да се разсеят в състоянието на природата на ума.

Когато медитирам, аз винаги се вдъхновявам от следната поема на НьошулКхенпо:Отпусни в естествения велик покойтози изтощен свой ум,доведен до безпомощност от карма и невротични мисли,подобно на безмилостния гняв на разбиващите се вълнив безкрайния океан на самсара.Отпусни се в естествения велик покой.И преди всичко - не се напрягай, бъди колкото е възможно по-естествен и

просторен. Изплъзни се тихичко от примката на обичайната си угрижена същност, остави всякакво привързване и се отпусни в истинската си природа... Мислете за обикновения, изпълнен с мисли ум като за бучка лед или блокче масло, оставени на слънце. Ако се чувствате ядосани и хладни, оставете тази агресивност да се разтопи по същия начин в слънчевата светлина на вашата медитация. Оставете покоят да ви въздейства, да ви даде възможност да съберете разпиления си ум чрез Спокойното пребиваване и да се събудите в усещането и проникновението на Ясното виждане. Тогава ще откриете, че всичко отрицателно се е разтопило, агресивността ви е изчезнала, че вашето объркване се е изпарило постепенно като мъгла в огромното безупречно небе на абсолютната ви природа.4

Седнали спокойно, с неподвижно тяло, мълчаливи, със спокоен ум, оставете мислите и чувствата, каквито и да са те, да идват и да си отиват, без да се задържат никъде.

Как бихме се чувствали в такова състояние? Дуджом Ринпоче казваше следното: „Представете си мъж, който се прибира у дома след дълъг и тежък работен ден на полето и се отпуска на любимия си стол пред огъня. Работил е цял ден и знае, че е постигнал това, което е искал да постигне. Повече няма за какво да се тревожи, нищо не е останало незавършено и той може да се освободи от всичките си грижи и тревоги, може да е доволен, просто да съществува."

www.izvorite.com 49


Така че когато медитирате, най-важното е да създадете подходяща вътрешна атмосфера на ума. Всички усилия и напрежения идват от липсата на пространство, така че създаването на тази подходяща атмосфера е от основна важност, за да медитирате наистина. Когато има пространство и добро предразположение, медитацията възниква без усилие.

Понякога, когато медитирам, аз не използвам определен метод. Просто оставям ума си в покой и откривам, особено когато съм вдъхновен, че мога да доведа ума си до дома му и да се отпусна много лесно. Седя спокойно и се отпускам в природата на ума. Не се съмнявам и не се питам дали съм в „правилно" състояние или не. Няма никакво усилие, просто богато разбиране, будност и непоклатима увереност. Когато съм в природата на ума, обикновеният ум вече не присъства. Няма нужда да изпитвам или да поддържам усещането, че съществувам - аз просто съм. Присъства някакво фундаментално доверие. Няма нищо конкретно за правене.

МЕТОДИ ЗА МЕДИТАЦИЯАко умът ви е в състояние да се уталожи по естествен начин и ако откриете, че

изпитвате желание просто да се отпуснете в чистото му осъзнаване, тогава не ви трябва никакъв метод на медитация. Дори би било признак на неопитност да се опитвате да приложите някой от тях. Все пак за много от нас е трудно да достигнат до това състояние направо. Просто не знаем как да го пробудим, а нашите умове са толкова необуздани и разпилени, че ни трябва някакъв умел метод, за да го постигнем.

Под „умел" разбирам следното: трябва да обедините разбирането си за същинската природа на вашия ум и това, което знаете за разнообразните си променливи настроения, с интуицията, която сте си изработили за работа със себе си. С обединяването на тези неща вие усвоявате изкуството да прилагате най-подходящия за дадена ситуация или проблем метод, да променяте вътрешната атмосфера на ума си.

Не забравяйте обаче, че методът е само средство, той не е самата медитация. Именно чрез умелото практикуване на метода се постига съвършенството на това чисто състояние на пълно присъствие, което е истинската медитация.

На тибетски съществува една показателна поговорка „Гомпа ма ийн, компа ийн", което буквално означава „Медитацията не е, свикването -е". Това ще рече, че медитацията не е нищо друго, освен свикването с практикуването на медитация. Както се казва, „медитацията не е стремеж, а естествено асимилиране". Като продължавате да практикувате даден метод, медитацията постепенно възниква. Тя не е нещо, което може да се „прави", тя е нещо, което се случва спонтанно само след като сме овладели практиката.

Но за да възникне медитацията, трябва да се създадат спокойни и благоприятни условия. Преди да можем да овладеем ума си, най-напред трябва да успокоим неговото обкръжение. В момента умът е като пламък на свещ -нестабилен, трепкащ, непрестанно променящ се, обвяван от силните ветрове на нашите мисли и чувства. Пламъкът ще гори стабилно само когато успеем да успокоим въздуха наоколо. Следователно ние ще можем да се отпуснем и да се докоснем до природата на ума си, когато успокоим бурята на нашите мисли и чувства. От друга страна, след като веднъж намерим стабилност в медитацията си, шумовете и смущенията от всякакъв вид ще ни влияят все по-малко.

На Запад хората много често отдават цялото си внимание на това, което бих нарекъл „технология на медитацията". В края на краищата съвременният свят е луд по механизмите и машините и е пристрастен към чисто практическите формули. Но при

www.izvorite.com 50


медитацията техниката далеч не е най-важното нещо; най-важното е духът - умелият, вдъхновен и творчески начин, по който практикуваме, който може да бъде наречен „поза".

ПОЗАТАУчителите казват: „Ако създадете благоприятни условия в тялото и вашето

обкръжение, тогава медитацията и осъзнаването ще дойдат сами." Позата не е тайнствена педантичност - целият смисъл на заемането на правилна поза е създаването на по-вдъхновяваща среда за медитация, за пробуждането на Ригпа. Съществува връзка между позата на тялото и разположението на ума. Умът и тялото са взаимосвързани и медитацията възниква съвсем естествено, след като тези две неща са предразположени.

Ако седите и умът ви не е изцяло в тон с тялото ви - ако например сте угрижени или ви измъчва нещо, - тогава тялото ви ще чувства

физически дискомфорт и трудностите възникват по-лесно. Ако, от друга стана, умът ви е в спокойно, вдъхновено състояние, той ще повлияе на позата ви и ще седите по-естествено и без напрежение. Така че е много важно да се съчетаят позата и увереността, която възниква от осъзнаването на природата на ума.

Позата, която ще обясня, не е изключено да се различава до известна степен от някои други, с които може би сте свикнали. Тя е от древните учения Дзогчен, преподавали са ми я моите учители и самият аз я намирам за особено силна.

В ученията Дзогчен се казва, че Гледката и позата трябва да наподобяват планина. Вашата Гледка е сумата от цялото ви разбиране и погледа навътре към природата на ума, които са с вас при медитацията. Така че вашата Гледка се изразява чрез позата ви и я вдъхновява. Начинът, по който седите, изразява същността на вашето същество.

Седнете сякаш сте планина - с непоклатимото постоянно величие на планината. Планината е нещо напълно естествено и напълно спокойно -независимо какви ветрове я брулят и колко тъмни и дебели облаци се струпват около върха й. Седнете сякаш сте планина и оставете ума си да се издигне, да полети, да се понесе във висините.

Най-важното при тази поза е да държите гърба изправен като „стрела" или като „подредени една върху друга златни монети. „Вътрешната енергия", или прана, ще преминава свободно по фините канали на тялото, а умът ви ще намери истинското си състояние на покой. Не насилвайте нищо. Долната част на гръбначния стълб е естествено извита. Тя трябва да е във вертикално положение, но без да е напрегната. Главата ви трябва да се намира в приятно равновесие върху шията. Именно раменете и гръдният кош носят силата и красотата на позата и те трябва да са в стабилно равновесие, без никакво напрежение.

Седнете с кръстосани крака. Не е необходимо да седите в пълна поза „лотос", на която се обръща повече внимание в напредналата йога-практика. Кръстосаните крака символизират единството на живота и смъртта, на доброто и лошото, на умелите средства и мъдростта, на мъжкото и женското начало, на самсара и нирвана - същността на недуалността. Може да предпочетете да седите на стол със спуснати надолу крака, но при всички случаи гърбът трябва да е изправен.5

Според моята традиция очите трябва да са отворени - това е много важно. Все пак ако сте чувствителни към външни смущения, когато започвате да практикувате, може за известно време да затворите очи и спокойно да се насочите навътре.

След като се установите в състояние на покой, постепенно отворете очи и ще видите, че погледът ви е станал по-спокоен. Сега сведете очи надолу под ъгъл от

www.izvorite.com 51


четиридесет и пет градуса. Един най-общ съвет - когато умът ви е неспокоен, по-добре е да гледате надолу, когато е сънлив - вдигнете го нагоре.

Щом умът ви се успокои и се появи яснотата на проникновението, ще се почувствате свободни да вдигнете очи, да ги отворите още по-широко и да гледате в пространството точно пред себе си. Това е погледът, който се препоръчва от практиката Дзогчен.

В учението Дзогчен се казва, че медитацията и погледът трябва да са като огромната шир на океана - всеобхватни, отворени и безгранични. Точно както вашата Гледка и поза са неотделими една от друга, така и медитацията вдъхновява погледа и те се сливат в едно.

Не се фокусирайте върху нищо конкретно. Обърнете погледа леко навътре към себе си и го оставете да се разшири, да стане по-просторен и всеобхватен. Сега ще откриете, че и зрителната картина е станала по-обширна, че в погледа ви има повече спокойствие и състрадание, повече самообладание и повече равновесие.

На тибетски името на Състрадателния Буца е Ченрезиг. ,Нен" означава око, „ре" е ъгълчето на окото, а „зиг" - виждам. Това показва, че със състрадателните си очи Ченрезиг вижда нуждите на всички същества. Насочете състраданието, което блика от вашата медитация - плавно и леко - през очите си, така че погледът ви да стане поглед на самото състрадание - всеобхватен и подобен на океан.

Има няколко причини, поради които очите трябва да бъдат отворени. С отворени очи вероятността да заспите е по-малка. Освен това, медитацията не е начин за бягство от света, за изолиране от него чрез някакво подобно на транс състояние на променено съзнание. Напротив - тя е прекият начин да разберем самите себе си и да се съотнесем към живота и света.

Затова държим очите си отворени, а не затворени. Вместо да се изолираме от света, ние оставаме открити за него и в мир с всичко. Оставете сетивата си - слух, зрение, осезание - отворени, такива, каквито са, без да се впускате след възприятията им. Както казваше Дуджом Ринпоче: „Макар и да се долавят различни форми, в същността си те са пусти - и в пустотата се долавят форми. Макар и да се чуват различни звуци, те са пусти - и в пустотата се долавят звуци. Също така възникват и различни мисли. Те са пусти - и в пустотата се долавят мисли."

Каквото и да чуете, каквото и да видите, оставете го така, както е, без да се вкопчвате в него. Оставете чутото на слуха, видяното на зрението, не позволявайте да се обвържете с възприятието.

Съгласно специалната практика Дзогчен цялата светлина на нашата мъдрост-енергия се намира в сърдечния център, който е свързан посредством „канали на мъдростта" с очите. Очите са „врати" на лъчите, така че трябва да се държат отворени, за да не се затварят каналите на мъдростта.6

Когато медитирате, дръжте устата си леко отворена, сякаш се каните да изпуснете едно дълбоко, облекчаващо „Ааах". Казано е, че като държим устата си леко отворена и дишаме предимно през нея, за „ветровете на кармата", които създават хаотични мисли, има по-малка вероятност да се появят и да създадат препятствия пред нашия ум и медитацията ни.

Поставете ръце спокойно върху коленете, като ги покриете. Тази поза се нарича „ум в удобство и покой".

В тази поза има някаква искрица надежда, някакво радостно чувство, което произлиза от разбирането, че всички ние имаме буда-природа. Така ie когато я заемете,

www.izvorite.com 52


имитирате буда, сякаш на игра, признавате и окуражавате юявата на вашата буда-природа. В действителност започвате да се ;амоуважавате като потенциален буда, но едновременно с това продължавате щ разпознавате относителното си състояние. Сега обаче, тъй като сте се ютавили да бъдете вдъхновени от радостната вяра в същинската"си буда-[рирода, можете да приемете негативните си аспекти много по-лесно и да е справите с тях много по-внимателно и с повече хумор. Когато медитирате, [оканете сами себе си да почувствате самоуважението, достойнството и олямото смирение на буда, какъвто сте вие. Често казвам, че да се оста-ите да бъдете вдъхновени от това радостно убеждение е напълно остатъчно - от него естествено ще възникне медитацията.

ТРИ МЕТОДА ЗА МЕДИТАЦИЯБуда е преподавал 84 000 различни метода за укротяване и шротворяване на

негативните емоции, а в будизма съществуват безброй зтоди за медитация. Смятам, че три от тях са особено подходящи за .временния свят. Всеки може да ги прилага и да извлича полза от тези методи. Те са използване на предмет, произнасяне на мантра и аблюдаване" на дъха.

1. Използване на предметПървият метод е насочването на ума, без напрежение, към някакъв едмет. Този

предмет може да притежава природна красота или да едизвиква у вас някакво специално вълнение - например цвете или кристал, но трябва да е нещо, което олицетворява истината - като лика на Буда или на Исус Христос. Образът на учителя ви може да въздейства особено силно. Учителят е живата ни връзка с истината и тъй като с него имаме и лична връзка, неговият лик ни свързва с вдъхновението и истината за нашата собствена природа.

Падмасамбхава. „Прилича на мен"Падмасамбхава, „ Скъпоценният учител ",

„Гуру Ринпоче " е основател на тибетския будизъм и Буда на нашето време. Говори се, че след като видял тази статуя в Самйе, Тибет, където била изваяна през VIII век, той възкликнал: „Прилича на мен. " След това я благословил и добавил: „ Сега е същата като мен.

Много хора долавят някаква особена връзка със снимката на статуята на Падмасамбхава, наречена „Прилича на мен", изваяна от натура и благословена от самия него през VIII столетие в Тибет. С огромната сила на духовната си личност Падмасамбхава е донесъл учението на Буда в Тибет. Той е известен като „втория Буда" и с обич го наричат Гуру Ринпоче, което означава „Скъпоценен учител". Дилго Кхиентсе Ринпоче казва: „По благородните земи на Индия и Тибет, Земята на снега, е имало множество невероятни и несравними учители. Сред всички тях с най-голямо състрадание

www.izvorite.com 53


и благодат към съществата в трудни времена е Падмасамбхава - олицетворение на състраданието и мъдростта на всички буди. Той може да дари с благодатта си в един миг всички, които се молят пред него, и независимо за какво се молят, има силата да удовлетвори молитвите им незабавно."

Вдъхновени от тази мисъл, поставете снимката на статуята му на нивото на очите си и леко насочете вниманието си към лицето и най-вече към погледа. В непосредствеността на този поглед има някаква дълбока неподвижност, която просто се излъчва от снимката и ви довежда до състояние на осъзнаване без привързване, до състояние на медитация. След това оставете ума си спокойно, в покой с Падмасамбхава.

2. Произнасяне на мантраВтората техника, която се използва широко в тибетския будизъм (а също и в

суфизма, православното християнство и хиндуизма) е съединяването на ума със звуците на мантрата. Мантра по дефиниция е „това, което защитава ума". Това, което защитава ума от отрицателното, това, което ви защитава от собствения ви ум, се нарича мантра.

Когато сте изнервени, когато сте изгубили ориентация или сте емоционално нестабилни, произнасянето на мантра може да промени напълно състоянието на ума ви, като трансформира неговата енергия и вътрешна атмосфера. Как е възможно това? Мантра е същността на звука и олицетворение на истината под формата на звук. Всяка сричка е подплатена с духовна истина и е изпълнена с благодатта на речта на будите. Също така е казано, че умът се носи върху фината енергия на дъха, праната, която се движи и пречиства фините канали на тялото. Така че когато троизнасяте мантра, зареждате дъха и енергията си с енергията на мантра \ така въздействате директно върху ума и тялото си.

Мантрата, която препоръчвам на учениците си, е: ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ (тибетците казват: Ом А Хунг Бенза Гуру Пема Сидхи Хунг). Това е мантрата на Падмасамбхава, мантрата на всички буди, учители, реализирани същества и е несравнима по сила за постигане на покой, за лечение, за преобразяване и защита в това време на хаос и насилие.7 Произнесете мантрата тихо, с дълбоко внимание, и оставете дъха си, мантрата и съзнанието ви бавно да станат едно. Или я произнесете така, че да ви вдъхнови, и се вслушайте в дълбоката тишина, която понякога следва.

Въпреки че познавам тази практика от много отдавна, почти цял живот, понякога все още се изненадвам от силата на мантра. Преди няколко години водех семинар пред триста души в Лион, Франция, които бяха предимно домакини и терапевти. Преподавах цял ден, но те очевидно искаха да използват времето си колкото може по-добре и не преставаха да ми задават въпроси. Към края на следобеда се чувствах напълно изтощен, а в залата се бе възцарила потискаща и тежка атмосфера. И аз произнесох мантрата, която споделих с вас преди малко. Стъписах се от ефекта - след няколко секунди почувствах, че цялата ми енергия се възстановява, че атмосферата в залата се променя напълно и аудиторията отново става жизнена. Подобно нещо ми се е случвало много пъти, така че това не е еднократно „чудо".

3. ,,Наблюдаване" на дъхаТретият метод е много древен и присъства във всички будистки школи. Той се

състои в това да спрете вниманието си, съвсем леко и съсредоточено,върху дъха си.Дъхът е живот и най-силният белег на живота ни. В юдаизма с „руах", или дъха, се

обозначава духът Божи, с който е пропито сътворението. В християнството също има

www.izvorite.com 54


дълбока връзка между Светия Дух, без който нищо не би могло да съществува, и дъха. В ученията на будизма дъхът, или „прана" на санскрит, се счита за „носител на ума", тъй като именно прана кара ума ни да се движи. Така че когато успокояваме ума чрез умела работа с дъха, в същото време ние го укротяваме и дисциплинираме. Всеки от нас знае колко е благотворно и отпускащо, след като сме преживели някакъв стрес, да останем за няколко минути сами и просто да дишаме -навън, навътре, дълбоко и равномерно. Дори и такова просто упражнение може да ни помогне много.

Когато медитирате, дишайте естествено, както дишате обикновено. Леко насочете вниманието си към издишването. Когато издишвате, понесете се навън с дъха си. Всеки път, когато издишвате, вие изпускате и освобождавате своята привързаност. Представете си как дъхът ви се слива с всеобхватния простор на истината. Всеки път когато издишате, преди отново да поемете дъх, се образува пустота, в която привързването се разсейва.

Отпуснете се в тази пустота, в това открито пространство, а когато поемате въздух отново, не се съсредоточавайте специално върху вдишването, а се стремете умът ви да остане в пустотата.

Когато практикувате, е много важно да не правите мислени коментари или анализи, да не се отдавате на вътрешно „клюкарстване". Не бъркайте мисловния коментар (сега вдишвам, сега издишвам) със съсредоточаването. Важно е чистото присъствие.

Също така не бива да се съсредоточавате прекалено много върху дъха — отделете на това около 25 % от вниманието си, а оставете останалите 75% в покой. Съсредоточаването върху дишането ще ви даде все по-силно усещане за присъствие, ще събере разпилените части, отново ще станете едно цяло.

Вместо да „наблюдавате" дъха си, по-добре опитайте да се самоиден-тифицирате и да се слеете с него. Постепенно дъхът, дишащият и дишането стават едно - двойствеността и разделянето изчезват.

Ще откриете, че този много прост процес на съсредоточаване филтрира вашите мисли и чувства. След това сякаш се освобождавате от старата си кожа, нещо се отделя и се освобождава.

ТРИТЕ МЕТОДА В ЕДИНВсеки един от тези три метода сам по себе си е завършена медитативна рактика.

Независимо от това след дълги години преподаване установих, че много ефективно те да се обединяват в една практика в реда, в който са зброени тук. Първо, насочването на ума към предмет може да преобрази зншното ни обкръжение и въздейства върху тялото ни на ниво форма. Второ, "цитирането на мантра може да пречисти вътрешния ни свят отзвуци, емоции енергия. Трето, наблюдаването на дъха може да успокои най-вътрешното мерение на ума, както и праната - носителя на ума. По такъв начин трите гтода въздействат върху трите аспекта, от които се състоим - тяло, реч и I. Когато практикуваме тези методи, всеки води естествено към следващия зи дава възможност да задълбочим покоя и присъствието.

Започнете със спиране на погледа върху предмет, например снимката Падмасамбхава. Вгледайте се в лицето му. Светите образи като този истина излъчват покой. Силата на неговата благословия носи такова зкойствие, че е достатъчно да го погледнете, за да се укроти умът ви.

Наред с това той ви напомня за Буца, който е във вас. Освен че ще служи за обект на медитацията ви, образът ще преобрази обкръжението ви и ще зареди атмосферата на вашата медитация с дълбок и вдъхновяващ покой. Ако желаете, докато съзерцавате лицето на Падмасамбхава, можете да призовавате благословията и присъствието на всички буди.

www.izvorite.com 55


После произнесете мантра и позволете звукът да преобразува енергията на ума ви и да пречисти емоциите ви. Опитайте да произнесете мантрата силно, напевно. Произнасяйте я с колкото можете повече вдъхновение и чувство и тя ще освободи нервното ви напрежение. После се отпуснете в особената тишина, която ще последва. Ще откриете, че умът ви естествено е станал по-тих, по-фокусиран, по-гъвкав, в покой. Можете да произнасяте мантрата тихо или без глас, както обясних.

Понякога умът ни е прекалено неспокоен и твърде развълнуван, за да може незабавно да се съсредоточи върху дъха. Ако обаче практикувате първите два метода в продължение на известно време, когато настъпи моментът да се насочите към дъха си, умът вече ще е донякъде опитомен. Сега можете да продължите безмълвно да наблюдавате дъха си. Продължете с него или - след малко - отново се върнете към практиката, която най-много ви допада.

Посвещавайте на всеки от методите толкова време, колкото смятате за добре, преди да преминете към следващия. Може да откриете, че понякога обединяването на трите метода в дадената тук последователност помага повече, а друг път само един от методите - наблюдаване на дъха, съзерцаване на предмет или произнасяне на мантра - се оказва по-ефективен за успокояване на разпиления ум. Някои хора например просто не могат да се отпуснат или съсредоточат, ако следят дъха си, и буквално изпитват клаустрофобия. За тях предметът или мантрата ще са по-подходящи. Важното е да правите това, което ви помага най-много и съответства на настроението ви. Пробвайте, но избягвайте прехвърлянето от един метод на друг, след като веднъж сте избрали метод. Определяйте с мъдрост коя практика най-много би подхождала на конкретното ви настроение в момента. Това се нарича умелост.

УМЪТ В МЕДИТАЦИЯКакво тогава трябва да „правим" с ума по време на медитация? Абсолютно нищо.

Просто го оставете така, както е. Един учител описва медитацията като „ум, увиснал в пространството".

Има една известна поговорка: „Ако оставим ума си в покой, той спонтанно достига до блаженство, точно както водата, ако се остави в покой, е естествено прозрачна и бистра." Често сравнявам ума в медитация с буркан мътна вода - колкото по-дълго оставим този буркан неподвижен, без да го клатим и разбъркваме, толкова повече от замърсяващите го частици ще се утаят на дъното и ще се прояви естествената бистрота на водата. Самата природа на ума е такава - ако оставите ума си в естественото му състояние, той ще намери същинската си природа, която е блаженство и яснота.

Така че внимавайте да не натрапвате нищо на ума си, да не искате нищо от него. Когато медитирате, не трябва да полагате никакви усилия да се владеете и да се опитвате да бъдете спокойни. Не позволявайте да изпадате в някаква тържественост или да имате чувството, че изпълнявате специален ритуал. Забравете дори мисълта, че медитирате. Оставете тялото си така, както е, и дъха си такъв, какъвто го заварите. Мислете за себе си като за небето, обхващащо цялата Вселена.

СПОКОЙНО ПРЕБИВАВАНЕ И ЯСНА ГЛЕДКАПри практиката Спокойно пребиваване трябва да дисциплинираме ума си така, че

постоянно да се връща към обекта на медитацията, например дъха. Ако се разсеете, в момента, в който си дадете сметка за гова, чисто и просто връщате дъха си към дишането. Нищо друго не е необходимо. Да се укоряваме - Как стана така, че се разсеях? - също е

www.izvorite.com 56


шзсейване. Простотата на съсредоточаването, на връщането на ума към щшането постепенно ще го успокои. Умът постепенно ще се уталожи в ^ма.

С усъвършенстването на практиката Спокойно пребиваване, когато танете едно с дъха, дори самият дъх като център на практиката ще се разсее [ ще установите, че се намирате в пълен покой, в сегашния момент. Тази [еленасоченост е плодът и целта на шаматха или Спокойно пребиваване. 1ребиваването в сегашния момент и покоя е отлично постижение. Да се ърнем обаче към примера с буркана с мътна вода - ако го оставим в покой, одата ще се избистри, но мътилката все още ще бъде там, на дъното, и ако цин ден разклатим буркана, тя отново ще се вдигне. Докато култивирате еподвижност, умът ви ще се наслаждава на покоя. При първото вълнение баче заблудените мисли отново ще се появят.

Пребиваването в сегашния момент при Спокойно пребиваване не може i доведе до просветление или освобождаване. „Сега" се превръща в много фин обект, а умът, който пребивава в „сега" - в много фин субект. Докато сме в дуалността обект/субект, умът продължава да е в обикновения концептуален свят на самсара.

Чрез практиката Спокойно пребиваване умът се отпуска в състояние на покой и открива стабилност. Както изображението става по-отчетливо, когато фокусираме обектива на фотоапарата, така и целенасочеността на Спокойно пребиваване позволява все по-дълбоко проясняване на ума. С отстраняването на пречките изгрява Ясната гледка, или „проникновението". На санскрит това се нарича „випашйана", а на тибетски - „лхактонг ". На този етап вече не ви е нужна котвата на пребиваването в „сега" и можете да продължите нататък, дори отвъд себе си, в простора, какъвто е „мъдростта, която осъзнава липсата на его". Именно това ще изкорени заблудите и ще ви освободи от самсара.

Постепенното задълбочаване на Ясната гледка ни води към осъзнаване на присъщата природа на реалността и към природата на ума. Когато се разсеят облаците на нашите мисли и емоции, подобната на небе природа на нашето истинско същество ще се разкрие, а от нея ще заблести сиянието на нашата буда-природа, подобна на слънцето. И точно както слънцето ни облива със светлина и топлина, от най-вътрешната същност на ума струят мъдрост и любящо състрадание. Вкопчването във фалшивото его се разсейва и ние просто пребиваваме, колкото може по-дълго, в природата на ума, това най-естествено състояние, което не може да се сравни с нищо, за което няма понятия, в което няма надежда или страх, и все пак с тиха и извисена увереност - най-дълбоката форма на благосъстояние, която можем да си представим.

ДЕЛИКАТЕН БАЛАНСВ медитацията, както във всяко изкуство, трябва да е налице деликатен баланс

между отпускане и бдителност. Веднъж монах на име Шрона изучавал медитация с един от най-близките ученици на Буда. Трудно му било да намери най-благоприятното разположение на ума. Толкова усилено се опитвал да се съсредоточи, че го заболяла главата. След това се отпуснал, но до такава степен, че заспал. Най-накрая се обърнал към Буда за помощ. Буда знаел, че преди да стане монах Шрона бил прославен музикант, и го попитал:

- Нали преди да станеш монах си свирел на вина?Шрона кимнал.- И кога извличаше по-добри звуци от инструмента си - когато струните бяха

прекалено обтегнати, или когато бяха прекалено отпуснати?

www.izvorite.com 57


- Нито едното, нито другото. Когато бяха обтегнати точно колкото трябва - нито повече, нито по-малко.

- Е, с ума е съвсем същото. Една от най-великите сред многото жени учители в Тибет - Ма Чик Лап Дрьон -

казваше: „Нащрек, нащрек и все пйк спокойно, спокойно. Това е най-важното за Гледката в медитацията." Събудете бдителността си, но в същото време бъдете отпуснати, толкова отпуснати, че да не мислите за това, че трябва да сте отпуснати.

МИСЛИ И ЧУВСТВА: ВЪЛНИТЕ И ОКЕАНЪТКогато хората започват да медитират, те често казват, че мислите им се изплъзват

от контрол и че дори са станали още по-необуздани, отколкото са били. Аз ги успокоявам - обяснявам им, че това е добър знак. Защото усещането далеч не означава, че мислите ви са станали по-необуздани -просто вие сте станали по-спокойни и вече усещате колко шумни са били мислите ви винаги. Не се обезсърчавайте и не се отказвайте. Каквото и да се случи, просто продължавайте да присъствате, връщайте се към дъха, дори и сред най-голямата обърканост.

В древните инструкции по медитация се казва, че в началото мислите ще идват една върху друга, непрекъснато, като отвесен планински водопад. Постепенно, с усъвършенстването, мислите започват да приличат на поток в дълбока тясна клисура, после на широка, бавно течаща към морето река, а най-накрая стават като огромния, неподвижен и спокоен океан, чиято повърхност само от време на време обезпокояват малки в сравнение с огромната му площ вълни.

Понякога хората смятат, че докато медитират, не трябва да имат никакви мисли и чувства. Ако такива все пак се появят, те се дразнят и ядосват, струва им се, че са се провалили. Нищо не може да е по-далеч от истината. Има една тибетска поговорка: „Прекалено е да искаш месо без кости и чай без листа." Щом има ум, неизбежно има и мисли, и чувства. Точно както океанът има вълни, а слънцето - лъчи, така и умът излъчва своите мисли и чувства. Вълните са самата природа на океана. Вълните ще се надигат, но къде отиват? Назад в океана. А откъде идват? От океана. По същия начин мислите и чувствата са излъчване и проява на гамата природа на ума. Те възникват в ума, а къде изчезват? Отново в ума. Каквото и да възникне, не го смятайте за проблем. Ако не реагирате импулсивно, ако проявите търпение, то отново ще се уталожи в същинската си природа.

Когато разберете това, възникващите мисли само подобряват практиката ви. Ако не осъзнаете какво са по своята същност мислите ви -излъчване на природата на ума, - от семето им ще избуи обърканост. Така че приемете едно открито, просторно и състрадателно отношение към мислите и чувствата си, защото те всъщност са вашето семейство -семейството на вашия ум. Пред тях, както казва Дуджом Ринпоче, трябва да сте като стар мъдрец, който наблюдава играта на дете.

Често се питаме какво да правим, когато някои наши чувства са отрицателни. В простора на медитирането можем да се научим да гледаме на тях напълно непредубедено. Когато отношението ни се промени, променя се и цялостната атмосфера на ума ни, а с това и самата природа на мислите и чувствата ни. Когато вие станете по-сговорчиви, те също ще станат. Ако вие нямате трудности с тях, те също няма да имат трудности с вас.

И така, каквито и мисли и чувства да възникнат, оставете ги да се издигнат и уталожат - като вълните в океана. Каквато и мисъл да се породи, оставете я да се разсее сама, без никакви ограничения. Не се вкопчвайте в нея, не я подхранвайте, не й угаждайте.

www.izvorite.com 58


Не се мъчете да я задържите или затвърдите. Не следвайте мислите, но не ги и канете -бъдете като океана, вгледан в собствените си вълни, или като небето, вгледано в облаците, минаващи през него.

Скоро ще се убедите, че мислите са като вятъра - идват и си отиват. Тайната е в това, да не „мислите" за мислите, а да ги оставите да текат през ума ви, като само се стремите да не пораждат нови мисли.

С обикновения си ум схващаме мислите като непрекъснат поток, но в действителност това не е така. Сами ще откриете, че между тях има празнини. Когато една мисъл е отминала, а новата още не е дошла, ще откриете празнината, в която се проявява Ригпа - природата на ума. Така че целта на медитацията е да накараме мислите да забавят своя ход и да направим празнините между тях все по-отчетливи.

Моят учител имаше ученик на име Апа Пант - известен индийски дипломат и писател, служил като посланик в много столици по целия свят. Той беше и представител на индийското правителство в Лхаса, Тибет, а известно време и в Сиким. Практикуваше медитация и йога и винаги, когато се срещнеше с учителя, го питаше: „Как да медитирам?" Той беше последовател на една източна традиция, според която ученикът трябва да

задава на учителя един и същ прост въпрос отново и отново.Апа Пант ми разказа следната история. Един ден учителят ни Джамянг Кхиентсе

наблюдавал танца на ламите пред дворцовия храм в Гангток, столицата на Сиким, и се смеел на номерата на атсара - клоуна, който предлага леки развлечения между танците. Апа Пант не престанал да пита как да медитира и този път учителят му отговорил с тон, който да му покаже, че е веднъж и завинаги: „Ето какво, когато една стара мисъл е изчезнала, а нова още не се е появила, нали между тях има празнина?

- Има - съгласил се Апа Пант. - Е, удължи я. Това е медитацията.

ПРЕЖИВЯВАНИЯДокато практикувате, можете да имате всякакви преживявания - и добри, и лоши.

Точно както в една стая с много врати и прозорци въздухът може да влиза от различни посоки, така и ако умът ви е отворен, в него съвсем естествено ще нахлуват всякакви преживявания. Може да изпитате състояния на блаженство, прояснение или липса на всякакви мисли. В известен смисъл това са добри преживявания и признаци за напредък в медитацията. Защото изживяването на блаженство означава, че копнежите временно са изчезнали. Ако изживявате действително прояснение, това е знак, че агресивността временно си е отишла. Ако изживявате състояние на отсъствие на мисли, това означава, че неведението ви временно е мъртво. Сами по себе си тези преживявания са добри, но ако се привържете към тях, ще се превърнат в препятствия. Те самите не са осъзнаване, но 1ко успеем да се освободим от всякаква привързаност към тях, ще се тревърнат в това, което са - материал на осъзнаването.

Отрицателните преживявания са най-заблуждаващи, защото много гесто ги приемаме за лош знак, докато в действителност, в практиката ги, те са скрита благодат. Не се опитвайте да им се противопоставяте, :акто бихте реагирали обикновено, а ги приемете такива, каквито са същност - най-обикновени преживявания, илюзорни като сън. )съзнаването на истинската природа на преживяването ни освобождава т вредата или опасността на самото преживяване, а в резултат на това аже и едно отрицателно преживяване може да се превърне в източник а блаженство и съвършенство. Съществуват

www.izvorite.com 59


безброй примери на учители, ревърнали отрицателните преживявания в катализатор на вътрешната еализация.

Много често се казва, че за един медитатор пречка представляват не лошите, а добрите преживявания. Когато нещата вървят добре, трябва да внимаваме да не станем прекалено самоуверени или безкритични. Спомнете си думите на Дуджом Ринпоче, когато изживявах нещо много силно: „Не се вълнувай прекалено. В края на краищата то не е нито добро, нито лошо." Той знаеше, че започвам да се привързвам към изживяването. Това привързване, както и всяко друго, трябва да бъде прекъснато. Както в медитацията, така и в живота, трябва да се научим да се освобождаваме от всякаква привързаност към добрите преживявания и от всякакво противопоставяне на лошите.

Дуджом Ринпоче предупреждава срещу още един капан: „От друга страна, когато практикувате, може да изпаднете в някакво замъглено, полусъзнателно състояние на унес, сякаш сте с качулка върху главата -сънливо затъпяване. Това всъщност не е друго, а само замъглен, безмозъчен застой. Как да се справим с подобно състояние? Отърсете се от него, изправете гърба, издишайте застоялия въздух от дробовете и насочете съзнанието си към чистото пространство, за да освежите ума. Ако продължите да сте в застой, няма да се развиете по-нататък, така че когато се появи този недостатък, прочиствайте го отново и отново. Важно е да бъдем колкото е възможно по-наблюдателни и бдителни."

Ако откриете, че по естествен начин сте достигнали състояние на съсредоточен, просторен и животрептящ покой, какъвто и метод за медитация да използвате, изоставете го или просто позволете да се разсее сам. После опитайте да задържите състоянието, без да се отклонявате, без непременно да прилагате какъвто и да било метод. Целта на метода вече е постигната. Ако обаче се отклоните, върнете се назад с помощта на най-подходящата техника.

Истинското величие на медитацията не е в метода, а в непрекъснатото преживяване на присъствието, в блаженството, в яснотата й и най-вече в пълното отсъствие на каквато и да било привързаност. Това отсъствие •показва, че вече сте се освободили от себе си малко повече. И колкото повече изживявате тази свобода, толкова по-ясен е знакът, че егото ви, а също надеждите и страховете, които го поддържат живо, са започнали да се разсейват, че сте по-близо до безкрайно щедрата „мъдрост на липсата на его". Когато заживеете с тази мъдрост, вече няма да откривате граница между „аз" и „ти", „това" и „онова", „вътре" и „вън", ще се озовете най-после в своя истински дом - състоянието на липса на двойственост.8

ПАУЗИЧесто ме питат: „Колко време трябва да медитирам? И кога? Трябва ли да

медитирам двайсет минути сутрин и двайсет минути вечер, или е по-добре няколко пъти, но за по-кратко време през.деня?" Да, добре е да се медитира двадесет минути, но това не означава, че те са някаква граница. Никъде в литературата не съм срещал да пише за двадесет минути. Мисля, че тази идея е създадена на Запад и затова я наричам „Западно стандартно време за медитация". Не е важно колко време медитирате, а дали практиката ви довежда до състояние на съсредоточаване и присъствие, при което сте с поне малко открит ум и съумявате да се свържете със същността си. И пет минути будна практика са много по-добри от двайсет минути полудрямка!

Дуджом Ринпоче казваше, че начинаещите трябва да медитират на по-кратки сеанси. Практикувайте четири или пет минути и си дайте малка почивка от около минута. Когато почивате, изоставете метода, но не позволявайте съсредоточаването ви да изчезне

www.izvorite.com 60


изцяло. Понякога, когато сте полагали усилия да практикувате, в самия момент на изоставяне на метода, колкото и да е странно, ако все още присъствате и сте съсредоточени, започва самата медитация. Ето защо тази пауза е не по-малко важна от самата практика. Понякога напътствам мои ученици, които имат проблеми, да практикуват, докато почиват, и да почиват, докато практикуват.

И така, практикувайте кратко време, след това направете пауза от около тридесет секунди или минута. Не забравяйте обаче какво правите, не загубвайте присъствието и присъщото му отпускане. После се мобилизирайте и започнете отново. Ако правите много на брой кратки сеанси по този начин, почивките могат да направят медитацията ви по-реална и по-вдъхновяваща - те ще освободят практиката ви от всякаква недодялана и дразнеща скованост, от тържественост и неестественост, ще ви помогнат да се концентрирате по-добре и по-леко. Постепенно чрез гова редуване на практика и почивки преградата между ежедневието и медитацията ще се разруши, контрастът между тях няма да е така рязък и зие все повече и повече ще се оказвате в своето естествено и чисто хрисъствие, без следа от объркване. Тогава, както казваше Дуджом ^инпоче: „Медитиращият може да остави медитацията, но медитацията 1яма да остави медитиращия."

ИНТЕГРИРАНЕ - МЕДИТАЦИЯ В ДЕЙСТВИЕСтигнал съм до извода, че нашите съвременници, които се занимават с духовна

практика, просто нямат представа как да направят медитацията неразделна част от ежедневието. Просто не мога да го изразя достатъчно силно - интегрирането на медитацията в действията ни е нейната основа, нейният смисъл, нейната най-важна цел. Това интегриране е още по-належащо предвид насилието и стреса, предизвикателствата и объркването в съвременния живот.

Чувал съм оплаквания от рода: „Медитирам вече дванадесет години, но някак си не съм се променил. Същият съм си. Защо?" Защото между духовната ти практика и ежедневието ти има бездна. Сякаш двама души съществуват в два отделни свята, без изобщо да си взаимодействат. Това ми напомня за един преподавател от моето училище в Тибет. Той беше ненадминат, когато трябваше да се обясняват правилата на тибетската граматика, но сам не беше в състояние да напише и едно правилно изречение!

Как тогава да постигнем такава интеграция, такова размиване на границите между ежедневието и спокойната просторна необвързаност на медитацията? Няма заместител на редовното практикуване, защото само чрез истинска практика ще започнем непрекъснато да вкусваме покоя на природата на нашия ум и така ще бъдем в състояние да продължим това изживяване и в ежедневието си.

Винаги съветвам учениците си да не излизат от медитацията прекалено бързо - да дадат възможност в продължение на няколко минути след това покоят на практиката да се процеди в живота им. Както казваше моят учител Дуджом Ринпоче: „Не скачай и не хуквай, а слей съсредоточаването с ежедневието. Бъдете като хора, чийто череп е счупен - те винаги се боят някой да не ги докосне."

След медитацията не бива да се поддаваме на склонността си да втвърдяваме възприятията си за нещата. Когато се връщате към нормалния си живот, оставете мъдростта, прозрението, състраданието, хуморът, 'плавността, пространството и освобождаването, които ви е дала практиката, да се влеят в ежедневието. Медитацията пробужда у вас съзнанието, че всичко е илюзорно и преходно - поддържайте това

www.izvorite.com 61


съзнание, дори и сред най-големия хаос на самсара. Един от великите учители казва: „След медитацията човек трябва да стане дете на илюзиите."

Дуджом Ринпоче съветваше: „В известен смисъл всичко е илюзорно, като в сън, и въпреки това с чувство за хумор продължаваме да вършим каквото вършим. Например ако ходите, крачете с леко сърце към отвореното пространство на истината, но без излишна тържественост или надуто самомнение. Когато седите, бъдете крепост на истината. Когато се храните, нахранете търбуха на пустотата с отрицателните неща и илюзиите си, превърнете ги във всеобхватно пространство. Когато ходите до тоалетната, бъдете уверени, че всички затлачвания и тъмни места се изчистват и отмиват."

Всъщност наистина има значение не това, че седим, за да медитираме, а състоянието на ума, до което достигаме след практикуването. Именно това спокойно и фокусирано състояние на ума трябва да бъде продължено и да обхване всичко, което правим. Харесва ми историята от Зен, в която ученикът пита учителя си:

- Учителю, как вкарваш просветлението си в действие? Как го използваш на практика, в ежедневието?

- Като се храня и спя - отговорил учителят.- Но, учителю, всички се хранят и спят!- Да, но не всеки се храни, когато се храни, и не всеки спи, когато спи.Оттук идва и известната поговорка на Зен: „Когато ям - ям, когато спя - спя".Да ядеш, когато ядеш, и да спиш, когато спиш, означава да присъстваш напълно във

всички свои действия така, че никой от капаните на егото да is може да ти попречи да бъдеш там. Това е интеграцията.

А ако наистина желаете да я постигнете, трябва да гледате на медитацията не като на лекарство или терапия, до която се прибягва от време на време, а като на ежедневна храна и поддържане на организма. 1то защо един отличен начин за постигане на такава интеграция е да се практикува на усамотени места, далеч от стреса на съвременния градски швот.

Много често хората се заемат с медитация с очаквания за някакви еобикновени резултати - видения, светлини или някое и друго връхестествено чудо. Когато не се случи нищо такова, те се чувстват езкрайно разочаровани. Истинското чудо на медитацията обаче е далеч о-естествено и далеч по-полезно. Това е една дълбока трансформация, зято настъпва не само в ума и чувствата ви, но и в самото тяло. [едитацията лекува. Учените и лекарите са открили, че когато човек е в збро настроение, клетките на тялото му са изпълнени с радост, а когато умът му е обзет от отрицателни емоции, клетките се превръщат в злокачествени. Цялостното състояние на здравето е дълбоко свързано със състоянието на ума и начина на съществуване.

ВДЪХНОВЕНИЕПо-горе казах, че медитацията е път към просветлението и че е най-голямото

начинание в този живот. Когато говоря на учениците си за медитация, винаги наблягам върху необходимостта да се практикува с решителна дисциплина и целенасочено себеотдаване. В същото време им обяснявам колко е важно да се практикува с възможно най-силно вдъхновение и стремеж към творчество. В известен смисъл медитацията е изкуство и трябва да практикуваме с радостта на художника и с плодовитостта на изобретателя.

За да се вдъхновите и да намерите свой собствен мир, проявете поне толкова изобретателност, колкото проявявате, когато сте постоянно невротизирани в борбата за

www.izvorite.com 62


оцеляване на този свят. Има много начини да изпълним с повече радост подхода си към медитацията. Можете да откриете музиката, която най-много ви възвисява, и да я използвате, за да откриете сърцето и ума си. Можете да съберете откъси поезия, цитати или пасажи от учения, които през годините са ви вълнували, и да ги държите подръка, за да повдигат духа ви.

Винаги съм обичал да гледам тибетските картини шхангка и да извличам сили от тяхната красота. Вие също бихте могли да намерите репродукции на картини, които внушават чувство за святост, и да ги окачите на стената в стаята си. Слушайте записи с учението на някой велик учител или свещени напеви. Можете да превърнете мястото, където медитирате, в райско кътче с помощта на една свещ, едно цвете, малко благовоние, снимка на просветлен учител, статуя на божество или буда. Можете да превърнете и най-обикновената стая в интимно и свято място с подходяща обстановка, където всеки ден идвате, за да се срещнете с истинската си същност, при цялата радост и щастлива церемониалност, с която се срещат старите приятели.

А ако откриете, че не можете да медитирате лесно в стаята си в града, проявете изобретателност и излезте сред природата. Природата винаги е неизчерпаем източник на вдъхновение. За да успокоите ума си, излезете призори на разходка в парка или наблюдавайте росата по листенцата на някоя роза в градината. Легнете на земята и гледайте небето, оставете ума си да се слее с неговото пространство. Нека небето навън събуди небето в ума ви. Застанете край някой поток и влейте ума си с ромона му, станете едно с безспирния му звук. Седнете край някой водопад и оставете лековитият му смях да пречисти духа ви. Тръгнете по пясъчния бряг и почувствайте ароматния вятър върху лицето си. Възхищавайте се и използвайте красотата на луната, за да уравновесите ума си. Седнете край някое езеро или в градина, дишайте дълбоко и оставате ума си да утихне, докато луната бавно и величествено се издига в безоблачното небе.

Всичко би могло да се използва като покана за медитация. Една усмивка, лице в метрото, малко цветенце, поникнало в пукнатина на паважа, интересна драперия във витрина на магазин, начина, по който слънцето огрява саксия с цветя на някой прозорец. Бъдете нащрек за всеки признак на красота и покой. Бъдете готови да откликнете с радост, бъдете пробудени по всяко време „за новото, което винаги идва от тишината"9. Постепенно ще станете господар на собственото си блаженство, химик на собствената си радост, винаги ще имате на разположение всякакви средства, за да възвисите, да развеселите, да осветлите и вдъхновите всяко свое дихание и всяко свое движение. Какво е големият духовен практик? Човек, който винаги живее в присъствието на собствената си същинска природа, който е открил и който непрекъснато използва изворите и източниците на дълбокото вдъхновение. Както пише съвременният английски писател Луис Томпсън: „Христос, висш поет, живял в истината с такава страст, че всеки негов жест - едновременно чист Акт и съвършен Символ - е превъплъщение на трансцеденталното."10

Ето затова сме тук - за да превъплътим трансцеденталното.

www.izvorite.com 63


ШЕСТЕволюция, карма и преражданеГОВОРИ СЕ, че през паметната нощ, когато Буда постигнал просветление, той

преминал през няколко фази на пробуждане. През първата от тях, когато умът му бил „овладян и пречистен, без недостатъци, свободен от оскверняване, податлив, мек, фиксиран и непоклатим", той насочил вниманието си към спомените от предишните си прераждания. Ето какво ни разказва за преживяванията си:

Спомних си много, много предишни съществувания, през които бях преминал- едно, две раждания, три, четири, пет... петдесет, сто... сто хиляди години в различни периоди от историята на света. Знаех всичко за тези раждания – къде са станали, какво е било името ми, в кое семейство съм бил роден и какво съм направил. Преживях отново добрата и лошата съдба на всеки живот и смъртта си след всеки от тях и се връщах към живота отново и отново. Така си спомних безброй предишни съществувания, с точните им характерни черти и обстоятелства. Това е знанието, което постигнах при първата стража на нощта.'

Още от зората на историята превъплъщението и твърдата вяра в задгробния живот заемат основно място в почти всички световни религии. Вярата в прераждането е съществувала в ранната история на християнството и се е запазвала под различни форми чак до средните векове. Ориген, един от най-влиятелните църковни отци, вярвал в „предишно съществуване на душите" и в III век написал: „Всяка душа идва на този свят подсилена от победите или отслабена от пораженията в предишни съществувания." Въпреки че впоследствие християнството е отхвърлило идеята за превъплъщението, остатъци от нея могат да се открият в ренесансовата мисъл, в творбите на големи поети романтици като Блейк и Шели и дори у толкова неочаквана фигура като романиста Балзак.

С нарастването на интереса към източните религии в края на миналия век удивително много хора на Запада приемат това, което хиндуизмът и будизмът знаят за прераждането. Един от тях, известният американски индустриалец Хенри Форд, пише:

Приех теорията за превъплъщението, когато бях на двадесет и шест. Религията не ми предлагаше нищо такова. Дори и работата не ме удовлетворяваше напълно. Работата е напразна, ако не можем да приложим натрупания през живота опит в следващия живот. Когато открих превъплъщението... времето повече не беше ограничено. Вече не бях роб на стрелките на часовника... иска ми се да споделя и с други спокойствието, което може да ни даде този възглед за живота.2

Едно социологическо проучване на института Галъп, проведено през 1982 г, показва, че близо един на всеки четири американци вярва в превъплъщението.3 Това е изумителна статистика, като се има предвид до каква степен материалистичната и научната философия доминират в почти всички аспекти на живота.

Въпреки всичко повечето от нас имат само смътна представа за живота след смъртта и нямат никакво понятие как би изглеждал той. Най-различни тора непрекъснато ми казват, че не са в състояние да повярват в нещо, за което няма конкретни доказателства. Но нима това доказва обратното - че живот след смъртта не съществува? Както казва Волтер: „В края на фаищата да се родиш два пъти не е по-изненадващо от това да се родиш един път."

„Ако сме живели преди - питат ме често, - защо не помним?" А защо юва, че не помним миналия си живот, трябва да означава, че никога не го е шало? Та нали има събития от детските ни дни, от вчерашния ден, отпреди Чac, които са били съвсем

www.izvorite.com 64


истински, когато са се случили, но споменът за тях : толкова избледнял, че ни се струва, че никога не са се случили. Ако не можем да си спомним какво сме правили и мислили миналия понеделник, откъде накъде искаме да си спомняме какво сме правили в предишния си живот?

Понякога, за да подразня хората, питам: „Защо толкова упорито върдите, че няма живот след смъртта? С какви доказателства разполагате? ши какво ще стане, ако откриете, че след този живот има още един, след като сте отричали това преди смъртта си? Какво ще правите тогава? Не се самоограничавате с убеждението, че такъв живот не съществува? Не е ли по-разумно, след като не знаете със сигурност, да приемете, че е възможно да съществува, или поне да останете открити за тази възможност, макар да няма „конкретни доказателства”? Кое би могло да се приеме за конкретно доказателство за съществиването на живот след смъртта?”

След това карам хората да си зададат следния въпрос: защо според товни религии на света говорят за живот след смъртта и защо стотици милиони хора през цялата история, включително и най-големите философи, мъдреци и творчески гении на Азия, са смятали тази вяра за основна част от живота си? Нима всички те са били чисто и просто заблудени?

Нека се върнем към въпроса за конкретните доказателства. Това че никога не сме чували за Тибет или че никога не сме били там, не означава, че Тибет не съществува. Преди да бъде открит огромният континент Америка на кого в Европа му е минавало през ум, че го има? Дори и след откриването му скептиците се съмнявали, че съществува. Според мен именно драстично стеснената ни представа за живота ни пречи да приемем и дори да се замислим за възможността да има прераждане.

За щастие това не е всичко. Тези от нас, които се заемат с духовна дисциплина - например медитация, - откриват за собствения си ум много, които преди не са знаели. Защото колкото повече нашият ум се отваря към удивителното, огромно и преди това неподозирано съществуване на природата на ума, толкова повече започваме да различаваме едно друго измерение, в което всички наши представи за реалността и собствената ни идентичност - които сме смятали, че познаваме така добре - започват да се стопяват. В това измерение съществуването на живот, освен настоящия, най-малкото е възможно. Започваме да разбираме, че всичко, което казват учителите за живота и смъртта, за живота след смъртта, е реално.

НЯКОИ ПОКАЗАТЕЛНИ „ДОКАЗАТЕЛСТВА" ЗА ПРЕРАЖДАНЕТОСега вече съществува огромна литература, отнасяща се до свидетелствата на тези,

които твърдят, че могат да си спомнят някакъв минал живот. Предлагам ви, ако наистина желаете да разберете прераждането, да проучите тези случаи без предубеждения, но с колкото може повече здрав разум.

От стотиците истории за прераждане, които бих могъл да спомена тук, особено ме впечатлява една. Това е историята на възрастен мъж от Норфък, Англия, на име Артър Флауърдю, който от дванадесетгодишна възраст виждал в представите си необясними картини - нещо като голям град, заобиколен от пустиня. Най-често му се явявал някакъв храм, който му се струвал изсечен в скала. Тези странни картини не преставали да му се явяват, особено когато играел на морския бряг, недалеч от дома, с розови и оранжеви камъчета. Колкото повече растял, толкова по-ясни ставали подробностите от този град - виждал и други постройки, разположението на улиците, войници, тесен каньон, през който се стигало до града.

www.izvorite.com 65


Много по-късно съвсем случайно Артър Флауърдю гледал по телевизията документален филм за древния град Петра в Йордания и с изненада разбрал, че именно това е мястото, което носел в съзнанието си в продължение на толкова години. По-късно твърди, че дотогава не е виждал даже книга за град Петра. Все пак виденията му станали известни и едно негово появяване в телевизионно предаване привлякло вниманието на йорданските власти. Те му предложили да замине за Петра заедно с кинооператор, който да заснеме реакциите му в града. Единственото му излизане в чужбина преди това било кратко пътуване по френското файбрежие.

Преди заминаването си Артър Флауърдю бил представен на световноизвестна археоложка и авторка на книга за град Петра, която го разазпитала обстойно и била стъписана от пълнотата на познанията му -поред нея някои от подробностите би могло да бъдат известни само на рхеолог, специализирал в този район. Екип на Би Би Си заснел неговото предварително описание на Петра, за да може впоследствие да бъде равнено с истинския град.

Артър Флауърдю описал подробно три места от видението си -транна вулканична скала край града, малък храм, в който - Флауърдю ил убеден в това - самият той бил убит през първото столетие преди Христа, и една необикновена постройка в града, която била добре звестна на археолозите, без да могат да определят за какво е служела, рхеоложката не помнела да има подобна скала и се усъмнила в зществуването й. Когато показала на Артър снимка на мястото, където ткога се издигал храмът, била смаяна от факта, че той бил в състояние i посочи разположението му съвсем точно. След това Флауърдю юкойно обяснил за какво е била използвана постройката с неизвестно юдназначение - според него това било караулното помещение, в което й служел преди две хиляди години.

Значителна част от описанията на Артър Флауърдю се оказали верни. При приближаването към Петра той посочил странната скала, а когато влезли в града, без дори да погледне картата, завел екипа право в караулното помещение и показал каква е била системата за охрана. Най-накрая отишъл на мястото, където според него бил убит от вражеско копие през първото столетие преди Христа. Показал къде се намират и за какво са служели и други, все още неразкрити от разкопките обекти.

Археоложката, която придружавала екипа, не била в състояние да обясни познанията за града на този най-обикновен англичанин. Ето думите й:

Той знае твърде много подробности и голяма част от тях са добре известни археологически и исторически факти. Само ум, много по-различен от неговия, би бил в състояние да изработи и поддържа измама с мащабите на неговите спомени - поне тези, които ми разказа. Не мисля, че е измамник. Не смятам, че е в състояние да мами с такъв размах.4

Кое друго, освен прераждането, би могло да обясни изключителните познания на Артър Флауърдю? Може да се възрази, че е чел книги за град Петра или дори че е научил всичко това по телепатичен път, но остава фактът, че част от информацията, която е бил в състояние да даде, е била неизвестна даже за експертите.

Съществуват и смайващи случаи с деца, способни съвсем спонтанно да споделят факти от предишен живот. Някои от тях са описани от доктор Иън Стивънсън от университета във Вирджиния.5 Един от тези случаи привлякъл вниманието на Далай Лама и той изпратил специален свой представител, за да разпита детето и да потвърди истинността на фактите.6

Името на детето било Камалджит Коур, дъщеря на учител сикх от щата Пенджаб в Индия. Един ден, когато били на панаир недалеч, момичето неочаквано поискало от баща

www.izvorite.com 66


си да го заведе в някакво село, отдалечено на известно разстояние. Бащата се изненадал и попитал защо. „Тук нямам нищо - отговорило детето. - Това не е моят дом. Моля те, заведи ме в онова село. Веднъж карахме колелата си с моя съученичка и ни блъсна автобус. Тя умря на място, а аз имах рана на главата, на носа и ухото. Най-напред ме отнесоха до близка къща и ме сложиха да легна на пейка отпред. След това ме закараха в селската лечебница. Течеше много кръв. Родителите и роднините ми също дойдоха. В лечебницата не можеха да ми помогнат, така че решиха да ме закарат в Амбала. Лекарите казаха, че не мога да оздравея, и помолих близките си да ме занесат у дома." Бащата бил изумен, но момиченцето настояло и той се съгласил да отидат до селото, макар да смятал, че става дума за детска приумица.

Отишли в селото и момиченцето разпознало мястото още с приближаването. Посочило къде точно е връхлетял автобусът и помолило да се качат на рикша. След това казало накъде да вървят. Спряло рикшата пред някаква къща, за която твърдяло, че принадлежи на бившето му семейство, а бащата, който все още не вярвал на детето, разпитал съседите дали там наистина живее семейство, което е изгубило дъщеря. Те потвърдили всичко и казали на стъписания баща, че Ришма, дъщерята на семейството, била на шестнадесет години, когато умряла в колата на път от лечебницата за дома.

Бащата много се притеснил и пожелал веднага да се прибират, но Камалджит влязла в къщата и помолила да й дадат ученическата й снимка, която й доставила истинско удоволствие. Когато дошли дядото и чичовците на Ришма, Камалджит ги разпознала и изредила имената им 5езпогрешно. Посочила стаята си и показала на баща си другите стаи в същата. След това поискала учебниците си, двете си сребърни гривни и цзете си панделки, както и новия кафяв костюм. Лелята потвърдила, че юичко това е принадлежало на Ришма. После Камалджит посочила къщата m чичо си и разпознала още предмети. На следващия ден се срещнала с останалите роднини и когато станало време да се качват на автобуса за (ома, отказала да си тръгне и заявила на баща си, че иска да остане. В :рая на краищата той успял да я убеди да се приберат.

Семейството започнало да съпоставя фактите. Камалджит Коур била одена десет месеца след смъртта на Ришма. Макар че още не ходела на чилище, често се опитвала да чете и успяла да си спомни имената на всички ъученици на Ришма от ученическата снимка. Освен това винаги искала да оси кафяви дрехи. Станало ясно, че Ришма била получила нов кафяв остюм, с който се гордеела, но нямала време да го носи. Последният спомен а Камалджит от предишния й живот били светлините на колата, с която ръгнали от болницата към дома малко преди да умре.

Виждам как човек би могъл да опита да опровергае този разказ, лпример може да се твърди, че семейството на малкото момиченце с якаква користна цел е накарало детето да излъже, че е превъплъщение i Ришма. Роднините на Ришма били богати фермери, но пък семейството 1 Камалджит също не било бедно, тяхната къща била една от най-хубавите селото, с двор и градина. Впечатлява фактът, че всички в нейното семейство били много притеснени от случилото се и се питали „какво ще си помислят хората". За мен най-показателен е фактът, че макар близките на Ришма да не познавали добре собствената си религия и дори не били наясно дали сикхите приемат прераждането или не, всички били напълно убедени, че Камалджит Коур е тяхната Ришма.

Бих посъветвал тези, които искат сериозно да се занимават с въпроса дали е възможен животът след смъртта, да проучат вълнуващите изповеди на хора, преживели близки до смъртта състояния. Много от тези хора са останали с убеждението, че животът

www.izvorite.com 67


продължава и след смъртта. Освен това много от тях преди това не са имали никакви духовни преживявания или религиозни вярвания:

Сега, когато целият ми живот премина, аз съм напълно убеден, че след смъртта има живот, не изпитвам и сянка на съмнение и не се боя да умра. Не се боя. Някои от познатите ми толкова се страхуват! Винаги се усмихвам вътрешно, когато чуя някой да се съмнява в живота след смъртта и да казва например: „ Когато умреш, преставаш да съществуваш. " Аз си мисля, че тези хора просто не знаят.7

Това, което ми се случи после, бе най-необикновеното преживяване, което съм имал. То ме накара да разбера, че след смъртта има живот.8

Убеден съм, че след смъртта има живот! Никой не може да разколебае вярата ми. Не изпитвам никакво съмнение - смъртта е нещо спокойно и няма нищо, от което да се страхуваме. Не зная какво има след това, което преживях, но за мен то е напълно достатъчно...

То ми даде отговор на въпроса, който според мен всеки си задава по едно или друго време от живота си. Да, има живот след смъртта! По-красив от всичко, което бихме могли да си представим! След като човек го види, разбира, че нищо не може да се сравнява с него. Той просто знае!9

Изследванията по този въпрос показват също така, че преживелите подобни състояния след това са по-склонни да приемат прераждането.

И още нещо. Нима изумителният талант за музика или математика, който притежават някои деца, не би могъл да се обясни с развитието им в предишен живот? Да си спомним например за Моцарт, който е композирал менуети на петгодишна възраст и сонати на десет.10

Ако животът след смъртта съществува, можете да попитате защо тогава е толкова трудно да се запомни? В „Мит за Ер" Платон предлага „обяснение" за тази липса на памет. Ер бил войник, когото помислили за убит по време на сражение и който изглежда е преживял подобно близко до смъртта състояние. Докато бил „мъртъв", той видял много неща и получил нареждане да се върне към живота, за да ги сподели с другите. Малко преди да се завърне, видял тези, които били подготвяни да бъдат родени, да се движат в ужасяващата задушаваща горещина на „Равнината на забравата" - пустиня без каквато и да било растителност. „С настъпването на вечерта - пише Платон - те спират край реката „Безпамет-ност", чиято вода никакъв съд не може да задържи. От всички тях се иска да изпият известно количество от тази вода, но повечето не притежават мъдростта да спрат навреме. Всеки забравя всичко още докато пие."11 На самия Ер не било позволено да пие от водата и той се събудил върху погребалната клада, с ясен спомен за всичко, което бил чул и видял.

Съществува ли някакъв универсален закон, който прави невъзможно за нас да си спомним къде и как сме живели преди? Или количеството, обхватът и силата на преживяванията ни заличават спомена за миналия живот? Понякога се чудя доколко би ни помогнало, ако помним тези преживявания? Няма ли това да ни обърка още повече?

НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА УМАОт будистка гледна точка главният аргумент, който „установява" прераждането, се

базира на дълбокото разбиране за непрекъснатостта на ума. Откъде идва съзнанието? То не може да възникне отникъде. Даден момент на осъзнаване не може да възникне без момента на осъзнаване, който непосредствено го предхожда. Негово светейшество Далай Лама збяснява този процес по следния начин:

www.izvorite.com 68


Основата, върху която будистите приемат идеята за прераждането, по принцип е непрекъснатостта на съзнанието. Да вземем за пример материалния свят - всички елементи на настоящата Вселена, дори на микроскопично ниво, могат да бъдат проследени - убедени сме в това — назад до точката, в която са били това, което се нарича „ космически частици ". На свой ред тези частици са състояние, което е резултат от разпадането на една предишна Вселена. Така че съществува непрекъснат цикъл на развитие, разрушаване и възникване.

При ума нещата стоят по подобен начин. Фактът, че притежаваме нещо, наречено „ум" или „съзнание", е съвсем очевиден, тъй като съществуването ни доказва неговото присъствие. Също така е ясно, че това, което наричаме „ум" или „съзнание", е нещо, което подлежи на промяна, когато е изложено на различни въздействия или обстоятелства. Това ни подсказва неговата зависеща от конкретния момент същност, податливостта му към промените. Друг очевиден факт е, че грубите нива на „ума" или „съзнанието" са тясно свързани с физиологичните състояния на тялото и всъщност зависят от тях. Трябва обаче да съществува някаква основа, енергия или източник, които позволяват на ума, когато влиза във взаимодействие с материални частици, да създаде съзнателно, любящо живо същество. .

Точно както при материалния свят, умът също би трябвало да има свой предходник. И така, ако проследим нашия ум или съзнание назад към миналото, ще открием, че всъщност проследяваме непрекъснатостта на ума, който подобно на материалната вселена има едно безкрайно измерение. Той, както ще видим, няма начало. Ето защо трябва да има последователни прераждания, за да може да съществува тази непрекъснатост, този континуум на ума. Будизмът вярва в универсалната причинно-следствена връзка, тоест, че всичко подлежи на промяна и е резултат на причини и условия. Така че не е отредено място за божествен създател, нито пък за същества, които са се сътворили сами. По-скоро всичко възниква като резултат от причини и условия. Умът или съзнанието също възниква като резултат от предишни свои проявления. Когато говорим за причини и условия, трябва да споменем, че те са два типа — основни причини, които пораждат всичко, и спомагащи фактори, които допринасят за пораждането. При тялото и ума, макар едното да може да влияе на другото, то не може да стане негова същност... Умът и материята са взаимозависими, но умът не може да бъде основна причина за съществуването на материята, нито пък обратното. Това е основата, на която будизмът приема прераждането.п

За повечето хора понятието „превъплъщение" означава, че съществува „нещо", което сменя плътта си, което преминава от един живот в друг. Но ние, будистите, не вярваме в съществуването на независим и непроменящ се обект, душа или его, който остава след смъртта на тялото. Според нас това, което осигурява непрекъснатата връзка между отделните жизнени цикли, не е някакъв подобен обект, а най-финото ниво на съзнанието. Дал ай Лама обяснява:

Според будистките схващания най-висшият съзидателен принцип е съзнанието. Има различни нива на съзнание. Това, което наричаме ,,най-вътрешно, фино съзнание" винаги съществува. Това съзнание е непрекъснато и постоянно, подобно на космическите частици. В областта на материята това са самите космически частици, в областта на съзнанието това е Ясната светлина... Ясната светлина с особената си енергия осъществява връзката със съзнанието.13

Начинът, по който се осъществява прераждането, се илюстрира добре от следния пример:

www.izvorite.com 69


Последователните съществувания в една поредица прераждания не са като перлите в една огърлица, свързани от нещо като корда -„ душа ", преминаваща през всички перли. По-скоро те са като зарове, поставени един върху друг. Всеки от тях е отделен, но подпира този върху себе си, с който е свързан функционално. Връзката между заровете не е идентичност, а функционалност.14

В будистката литература съществуват множество ясни илюстрации ta този процес на причини и следствия. Будисткият мъдрец Нагасена го обяснява в известните отговори на въпросите, зададени му от владетеля Милинда.

Милинда попитал Нагасена:- Когато някой се прероди, той същият ли е като този, който е умрял, ши различен?Нагасена отговорил:- Нито е същият, нито е различен... Кажи ми, ако един човек запали ампа, тя може

ли да дава светлина цяла нощ?-Да.- Пламъкът, който гори при първата стража на нощта, същият ли е като ози, който

гори при втората... или последната?-Не.- Означава ли това, че при първата стража лампата е била една, при гората - друга, а

при третата - трета?- Не. Цяла нощ има светлина заради същата тази лампа.- Прераждането не е по-различно - едно явление възниква, а едновременно с това

изчезва друго. Така че първият съзнателен акт на едно съществуване нито е еднакъв с последния съзнателен акт на предишното, нито е различен.

Владетелят пожелал да чуе още един пример, който да обяснява точната природа на тази връзка, и Нагасена я сравнил с изварата и маслото - те никога не са същото, което е млякото, от което са произведени, но изцяло зависят от него.

Владетелят тогава попитал:- След като няма същество, което преминава от тяло в тяло, няма ли тогава да бъдем

освободени от лошите дела, които сме извършили в предишния си живот?Нагасена дал следния пример. Един човек открадва мангото на друг. Откраднатото

манго не е съвсем същото като онова манго, което собственикът първоначално е притежавал и е засадил, така че как е възможно крадецът да заслужава наказание? Все пак заслужава да бъде наказан поради следната причина - откраднатото манго е пораснало преди всичко защото собственикът му го е засадил. По същия начин чрез действията си в един живот - чисти или нечисти - ние сме свързани с друг живот и не сме свободни от резултатите на тези действия.

КАРМАПрез втората стража на нощта, когато Буца достигнал просветление, той придобил

и друг вид познание, което допълвало познанието му за прераждането - познанието за карма, естествения закон за причините и следствията.

„С неземно зрение, пречистено, достигащо отвъд обсега на човешките очи, видях как същества изчезват и се появяват отново. Видях високо и ниско, лъчисто и незначително, видях как всеки получава - според своята карма - благодатно или болезнено прераждане."15

Истината и движещата сила на прераждането се нарича карма. На Запад много често кармата се разбира напълно погрешно - като съдба или предопределение. Кармата е

www.izvorite.com 70


ненарушимият закон за причините и следствията, който управлява Вселената. Думата карма буквално означава „действие" - тя е едновременно латентната сила на нашите действия и резултатите, до които водят тези действия.

Има много видове карма - интернационална карма, национална карма, карма на град, индивидуална карма. Всички те се намират в сложна връзка помежду си и едно просветлено същество ги разглежда само в цялата им сложност.

Какво означава карма, казано с по-прости думи? Означава, че каквото и да правим - с тялото, с речта и ума си, - ще възникнат съответните резултати. Всяко действие, дори и най-незначителното, носи в себе си своите последствия. Учителите казват, че и малко отрова може да причини смърт, че дори и от малкото семенце може да израсне огромно дърво. Буда е казал: „Не пренебрегвайте отрицателните действия само защото са дребни. Колкото и малка да е една искрица, може да подпали купа сено, голяма колкото планина." И още: „Не пренебрегвайте дребните добри действия и не мислете, че от тях няма полза - дори малките капчици вода след време могат да напълнят огромен съд." Кармата не се разлага като външните неща, тя не може да престане да действа. Тя не може да бъде унищожена от „огъня, водата и времето". Силата й никога няма да изчезне, а ще се прояви, когато назрее.

Може резултатите от дадено действие все още да не са назрели, но рано или късно това ще стане и те ще се проявят, ако са налице нужните условия. Обикновено забравяме какво сме извършили, а резултатите от действието ни настигат значително по-късно. Тогава вече не сме в състояние да ги свържем с породилата ги причина. „Представете си един орел - казва Жикме Лингпа. - Той лети високо в небето. Не хвърля сянка. По нищо не личи, че е там. Тогава изведнъж орелът съзира плячката си и се спуска върху нея. И докато пада надолу, заплашителната му сянка се появява."

Често резултатите от действията ни се забавят - понякога дори се проявяват в бъдещ живот и не можем да определим една-единствена причина за тях, защото всяко събитие може да е сложна смесица от много карми, назряващи заедно. И така, ние сме склонни да смятаме, че нещата стават „по случайност", а когато всичко върви добре, го отдаваме на „добрия късмет".

И все пак какво друго, освен кармата, би могло да обясни удивителните зазличия между нас? Дори да сме родени в една и съща страна, в едно и :ъщо семейство или при подобни обстоятелства, всички ние имаме зазлични характери, случват ни се съвършено различни неща, тритежаваме различни дарби, склонности, съдби.

Както казва Буда: „Това, което си, е това, което си бил, това, което ще уьдеш, е това, което правиш сега." Падмасамбхава разширява: „Ако искаш ta познаеш миналия си живот, вгледай се в сегашното си състояние. Ако искаш да познаеш бъдещия си живот, вгледай се в сегашните си действия."

ДОБРОТО СЪРЦЕСледователно раждането, което ще имаме при следващия си живот, се определя от

природата на действията ни в настоящия. И е важно никога да не забравяме, че резултатът от нашите действия зависи изцяло от намеренията или мотивите, които стоят зад тях, а не от мащаба им.

По времето на Буда живяла старица, която се изхранвала с просия. Наричали я „Разчитаща на радостта". Тя гледала как владетели, принцове и най-обикновени хора правели дарове на Буда и най-много от всичко на света искала да е в състояние и тя да направи дар. Веднъж излязла да проси, но за целия ден получила само една дребна монета.

www.izvorite.com 71


Отишла с нея при един търговец и се опитала да купи малко масло. Той й казал, че с толкова пари не може да купи нищо, обаче щом чул, че желанието й е да направи дар на Буда, се смилил и й дал каквото искала. Тя занесла маслото в манастира и с него запалила светилник. Поставила го пред Буда и си пожелала следното: „Не мога да предложа нищо, освен този малък светилник. Все пак нека чрез него в бъдеще да бъда благословена от светилника на мъдростта. Нека освободя всички същества от тяхната тъма. Нека пречистя всичките им недостатъци и нека ги доведа до просветление."

През нощта всички други светилници изгаснали. Призори Маудгаляяна, ученикът на Буда, отишъл да ги събере и забелязал, че светилникът на просякинята продължава да гори. Бил пълен с масло, фитилът му бил съвсем нов. Казал си „Няма защо този светилник да гори през деня" и се опитал да го угаси. Но не успял. Опитал се да задуши пламъка с пръсти, но той продължавал да гори. Опитал след това и с робата си и пак без резултат. Буда, който наблюдавал през цялото време, казал:

- Маудгаляяна, нима искаш да угасиш този светилник? Не можеш. Не можеш дори да го преместиш, да не говорим да го угасиш. Ако излееш върху него водата от всички морета, пак няма да изгасне. Водата от всички езера и реки също няма да го угаси. Защо? Защото този светилник е дарен с всеотдайност, с чисто сърце и ум. А тези подбуди го правят невероятно ценен." Когато Буда казал това, просякинята се приближила до него, а той предрекъл, че в бъдеще тя ще стане съвършен буда, наречен „Светлината на светилника".

Така че мотивите ни, добри или лоши, определят плодовете на нашите действия. Шантидева казва:

Колкото радост има на този свят,всичката идва от желанието другите да са щастливи;а колкото страдание има на този свят,всичкото идва от желанието аз да съм щастлив.!б

Тъй като законът на кармата е ненарушим и неизбежен, когато причиняваме вреда на другите, ние пряко вредим на себе си, а когато правим добро на другите, си осигуряваме бъдещо щастие. Ето какво казва Далай Лама:

Ако се опитате да потиснете егоистичните си подбуди - гнева и други такива - и да развиете у себе си повече доброта и състрадание към околните, в края на краищата ще спечелите повече. Ето защо понякога казвам, че мъдрият егоист трябва да действа по този начин. Глупавите егоисти винаги мислят за себе си и резултатът е отрицателен. Мъдрите егоисти мислят за другите, помагат им доколкото могат и в резултат също печелят.17

Вярата в превъплъщението ни показва, че във Вселената съществува някаква висша справедливост за добротата. Именно тази доброта опитваме да открием и освободим. Когато действаме позитивно, ние се приближаваме към нея, когато действаме негативно, я прикриваме и потискаме, а когато не сме в състояние да я изразим в действията и живота си, се чувстваме нещастни и объркани.

И така, ако искаме да извлечем една основна поука от факта на превъплъщението, тя би била: „Развивайте това добро сърце, което копнее другите същества да получат вечно щастие, и действайте така, че да им го осигурите. Подхранвайте и практикувайте добротата." Далай Лама е казал: „Няма нужда от храмове, няма нужда от сложна философия. Нашият собствен ум, нашият собствен мозък е нашият храм. Моята философия е добротата."

www.izvorite.com 72


СЪЗИДАТЕЛНОСТОт казаното дотук е ясно, че кармата не може да бъде фаталистична *ли

преднамерена. Карма - това е нашата способност да творим и да се променяме. Тя е съзидателна, защото ние можем да определим как и защо действаме. Ние можем да се променим. Бъдещето ни е в наши ръце и зависи от сърцето ни. Буда казва:

Карма създава всичко като художник, карма композира като танцьор.18

Тъй като всичко е непостоянно, променящо се и взаимосвързано, начинът, по който мислим и действаме, неизбежно въздейства върху бъдещето. Няма ситуация - колкото и безнадеждна и ужасна да е на пръв поглед, като например неизлечима болест, - която да не можем да използваме за бъдещото развитие. И няма престъпление или жестокост, които искреното разкаяние и духовната практика да не могат да пречистят. Миларепа е смятан за най-големия тибетски йога, поет и светец. Помня вълнението, което изпитах като дете, когато прочетох житието му и се вглеждах внимателно в рисунките от ръкописната книга. Като млад Миларепа се обучавал да стане магьосник и по-късно от отмъстителност убил или съсипал живота на безброй хора с черна магия. Въпреки това чрез разкаянието си, чрез изпитанията и трудностите, които трябвало да преживее с великия си учител Марпа, Миларепа успял да се пречисти от всички тези отрицателни действия. Постигнал просветление и се превърнал във вдъхновяващ пример за милиони през вековете.

Ние, тибетците, казваме: „Отрицателните действия имат една добра страна - могат да се пречистят." Така че винаги съществува надежда. Дори убийците и най-закоравелите престъпници могат да се променят и да преодолеят условията, които са ги тласнали към престъпленията им. Ако използваме настоящите си условия мъдро и умело, те могат да се превърнат във вдъхновение, в стремеж да се освободим от оковите на страданието.

Нещата, които ни се случват сега, отразяват миналата ни карма. Ако наистина си даваме сметка за това, ние не приемаме сегашните си страдания и трудности като неуспех или провал, а още по-малко като наказание, нито пък се самообвиняваме или се отдаваме на самоомраза. Гледаме на болката, която преживяваме, като на завършек, като на резултат и плод на минала карма. Тибетците казват, че „страданието е метлата, която прочиства цялата отрицателна карма". Дори можем да сме благодарни, че една карма е стигнала до края си. Ние знаем, че „добрата съдба" - плод на добра карма, може скоро да отмине, ако не я използваме добре, а „нещастието" - резултат от лоша карма, всъщност може да ни предостави чудесна възможност да се развием.

За тибетците кармата има и важно практическо значение в ежедневието. Те живеят в съответствие с принципа на карма, с познанието за нейната истина и това е основата на будистката етика. Те разбират, че карма е един естествен и справедлив процес и така тя събужда у тях чувство за лична отговорност, каквото и да правят.

Когато бях малък, в семейството ми имаше прислужник на име А-пе Дорже, който много ме обичаше. Той наистина беше свят човек и през живота си не бе причинил зло никому. Когато в детството си кажех или направех нещо лошо, той незабавно ми казваше „О... това не е правилно" и по този начин събуди у мен дълбоко усещане за вездесъщата карма, а и завика да променям реакцията си, ако у мен се появи някоя вредяща мисъл.

Наистина ли е толкова трудно да видим карма в действие? Не е ли достатъчно да се вгледаме назад в живота си, за да видим последствията от някое наше действие? Ако нараним или причиним зло другиму, нима о не рефлектира върху нас самите? Нима у нас не остава горчив и тъмен помен, сянката на отвращението от самите себе си? Тези спомени и тези енки са карма. Навиците и страховете ни също са следствие на карма -езултат от действия, думи или мисли, принадлежащи на миналото. Ако е вгледаме в действията си и

www.izvorite.com 73


наистина се замислим над тях, ще открием цна закономерност: Когато извършваме отрицателни действия, това оди до страдания и болка. Когато действаме положително, крайният езултат е щастие.

ОТГОВОРНОСТМного ме вълнува фактът, че изповедите за близките до смъртта състояния

[ивително точно потвърждават истината за карма. Един от общите елементи i тези преживявания, предизвикал много размисли, е „панорамният поглед рху живота". Става ясно, че хората, които преживяват подобни състояния, само си спомнят с най-малки подробности миналия си живот, но също ка стават свидетели и на пълните последствия на действията си. Всъщност преживяват всички последствия за околните, до които са довели действията [, преживяват чувствата, колкото и смущаващи или шокиращи да са те, ято са предизвикали у тях.19

Видях всичко в живота си — почувствах срам заради много от нещата, които съм преживял, защото ми се струваше, че знам нещо друго... Не само това, което бях направил, но и как то се е отразило на други хора... Открих, че дори и мислите ми не са били без последствия20...

Животът ми мина пред мен... случи се това, че почувствах отново всичко, което някога съм чувствал приживе, а очите ми показваха как тези чувства са повлияли на живота ми... как моят живот е повлиял на други хора21...

Бях едновременно всички хора, на които съм причинил болка, и всички хора, на които съм помогнал да се чувстват добре.22

Просто преживях отново всяка мисъл, която ме е спохождала, всяка дума, която съм казвал, всяко нещо, което съм правил, плюс ефекта от всяка дума, мисъл или действие върху всички, които някога са попадали в сферата на влиянието ми, независимо дали съм ги познавал или не... и освен това ефекта на всяка дума, мисъл или деяние върху времето, растенията, животните, почвата, дърветата, водата и въздуха.23

Мисля, че на тези свидетелства трябва да се гледа много сериозно. Те ще ни помогнат да разберем напълно какво е значението на нашите действия, думи, мисли и ще ни накарат да бъдем по-отговорни към тях. Забелязал съм, че много хора се чувстват застрашени от реалността на карма, защото си дават сметка, че няма спасение от този природен закон. Има и други, които проповядват пълно презрение и пренебрежение към него, макар дълбоко в себе си да изпитват съмнения. През деня те проявяват дръзко незачитане на всякакъв морал, изпълнени са с изкуствена, безгрижна самоувереност, но когато нощем останат сами, често биват спохождани от тъмни и тревожни мисли.

Както на Изток, така и на Запад, съществуват характерни начини за избягване на отговорността, произтичаща от карма. На Изток я използват като претекст, за да не окажат помощ на някого, защото страданията на всеки са си „негова карма". В „свободомислещия" западен свят правим обратното. Хората, които вярват в карма, стават прекалено „чувствителни" и „внимателни". Те казват, че да помогнеш на някого означава да се намесиш в нещо, с което всеки трябва да се „справи сам". Какво заобикаляне и предателство спрямо човечността! А може би нашата карма е да намерим начин да помогнем!

Познавам неколцина богати хора. Богатството им може да се окаже тяхно унищожение, защото окуражава леността и себичността. От друга страна, те могат да използват възможността, която предоставят парите, и да помагат на другите, като по този начин помогнат и на себе си. Не трябва никога да забравяме, че чрез делата, думите и

www.izvorite.com 74


мислите си ние определяме нашия избор и ако решим, можем да сложим край на страданията и на причините за страданията, да помогнем на истинския си потенциал, на нашата буда-природа да се пробуди в нас. Докато тази буда-природа не се пробуди напълно и не се освободим от неведението си, докато не се слеем с безсмъртната, просветлена природа на ума, не може да има край на цикъла на живота и смъртта. Така че, както казват ученията, ако не поемем пълна отговорност за себе си тук и сега, в този живот, страданието ще продължи не само няколко, а хиляди прераждания напред.

Именно това отрезвяващо познание кара будистите да смятат, че бъдещите прераждания са по-важни от сегашното, защото в бъдеще наистина ни очакват още много. Този далечен поглед напред определя начина им на живот. Те знаят, че да пожертваме цялата вечност заради настоящия си живот е все едно да похарчим всичките си спестявания за едно питие, като безумно пренебрегнем последствията.

Ако обаче спазваме закона на карма и събудим у себе си доброто сърце на любовта и състраданието, ако пречистим потока на мислите си и постепенно събудим мъдростта на природата на ума, тогава можем да се превърнем в истински човешки същества и в края на краищата да достигнем просветление. Алберт Айнщайн казва:

Човешкото същество е част от едно цяло, което наричаме,,Вселена" - част, ограничена във времето и пространството. Човекът изживява себе си, мислите и чувствата си като нещо отделно от останалото -нещо като оптическа илюзия на съзнанието. Тази заблуда за нас е нещо като затвор, който ни ограничава в рамките на собствените ни желания и привързаността към няколко близки същества около нас. Нашата задача би трябвало да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга на състраданието си така, че да обхване всички живи същества и природата с цялата и красота.24

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ В ТИБЕТТези, които овладеят закона на карма и постигнат реализация, могат да :е върнат в

живота след настоящия, за да помагат на другите. Традицията да се разпознават подобни превъплъщения, наречени „тулку", води началото си от XIII век и продължава до наши дни. Когато един реализиран учител умре, той (или тя) може да остави точни сведения къде ще се прероди. След това някой от най-близките му ученици или духовни приятели може да получи видение или сън, предсказващ предстоящото прераждане. В някои случаи учениците му се обръщат към учител, почитан заради способността да разпознава тулку. Когато бъде открито детето, този учител потвърждава автентичността му.

Истинската цел на тази традиция е да не се губи мъдростта на реализираните учители от миналото. Най-важната характеристика в живота на едно превъплъщение е, че след нужното обучение неговата или нейната първоначална природа - наследената мъдрост - се пробужда и това е съвсем сигурен признак за автентичност. Например Негово Светейшество Далай Лама признава, че на съвсем ранна възраст и без особени трудности е бил способен да разбира аспекти на будистката философия и учения, които се схващат трудно и изискват дълги години подготовка.

При възпитаването на тулку се подхожда много внимателно. Още преди да започне обучението, родителите се предупреждават да бъдат особено внимателни. Самото обучение е значително по-стриктно и интензивно, отколкото при обикновените монаси, защото очакванията са далеч по-големи.

Понякога тулку помнят миналия си живот или проявяват забележителни способности. Както казва Далай Лама: ,Несто малките деца, които са превъплъщения, си

www.izvorite.com 75


спомнят предмети и хора от предишния си живот. Някои от тях дори могат да рецитират писанията, макар и никой да не ги е обучавал на това."25 Някои от превъплъщенията се нуждаят от по-малко обучение и практика, отколкото е нормално. Такъв е случаят и с моя учител Джамянг Кхиентсе.

Когато учителят ми бил малък, имал много строг наставник. Трябвало да живее с него в планините. Една сутрин наставникът му отишъл в близкото село, за да проведе ритуал за току-що умрял човек. Преди да тръгне, дал на учителя ми една книга, наречена „Напеви с имената на Манджушри" - удивително труден текст от около петдесет страници, който обикновено се запаметява в продължение на месеци. Преди да тръгне, му казал: „Искам да я научиш до довечера."

Малкият Кхиентсе бил като всички други деца и когато останал сам, започнал да си играе. Играл, играл, докато съседите не започнали да му се молят: „Започни да учиш, защото ще ядеш бой!" Те знаели колко строг е наставникът му и колко лесно се гневи. Въпреки това детето не им обърнало внимание и продължило да играе. Най-накрая, малко преди залез, когато наставникът му трябвало да се върне, прочело веднъж целия текст. След това можело да го възпроизведе дума по дума.

Обикновено никой разумен учител не би поставил такава задача на дете. Но дълбоко в сърцето си наставникът на Джамянг Кхиентсе знаел, че той е превъплъщение на Маджушри - Буда на Мъдростта, и сякаш се опитвал да го предизвика да „докаже" себе си. Като приело тази трудна задача, без да възрази, детето всъщност мълчаливо потвърдило какво е всъщност. По-късно Кхиентсе пише в биографията си, че макар и да не го признал, наставникът му бил силно впечатлен.

Какво точно намира продължение в един тулку? Дали той е съвсем същата личност като тази, чието превъплъщение е? И да, и не. Готовността и мотивите, които го карат да помага на другите, са същите, но той не е същата личност. Гова, което преминава от един живот в друг, е благодатта, или благословията, <:акто биха се изразили християните. При това благодатта се предава така, че ja е уместна за съответната епоха, а превъплъщението се явява така, че да е тй-подходящо за кармата на хората от съответното време и да може да им юмага най-пълноценно.

Може би най-вълнуващият пример за богатството, резултатността и ;остойнствата на тази система е Негово Светейшество Далай Лама. удистите го почитат като превъплъщение на Авалокитешвара - Буда на езкрайното състрадание.

Отгледан в Тибет като божество - владетел на страната, Далай Лама е олучил цялостно традиционно образование, бил е запознат с основните тения на всички школи и се е превърнал в най-великия жив учител на 1бетската традиция. И въпреки това целият свят го познава като човек зактичен и семпъл. Далай Лама проявява интерес към всички аспекти на съвременната физика, невробиология, психология и политика, а възгледите посланията му за всеобщата отговорност се приемат не само от будистите, ) и от хора с всякакви убеждения по целия свят. Твърдата му убеденост, че : бива да се прибягва до насилие в четиридесетгодишната отчаяна борба тибетския народ срещу китайската окупация, му извоюва Нобелова града за мир през 1989 г. В тези времена на все повече насилие неговият имер вдъхновява народите от целия свят в стремежа им към свобода.

Далай Лама е сред водещите защитници на околната среда и неуморно опитва да предпази човешките същества от опасностите на егоистичната териалистична философия. Той е почитан от интелектуалци и митически лидери в целия свят, но познавам и стотици най-обикновени >а, чийто живот е бил променен от красотата, настроението и радостта на святото му присъствие. Далай Лама, убеден съм в това, е самото лице на Буда на

www.izvorite.com 76


Състраданието, обърнато към застрашеното човечество, превъплъщение на Авалокитешвара не само за Тибет, не само за будистите, но и за целия свят, който сега повече от всякога се нуждае от целебно състрадание и от примера му на пълно отдаване на каузата на мира.

Може би западният човек ще се изненада, като научи колко много превъплъщения е имало в Тибет и как повечето от тях са били велики учители, учени, писатели, мистици и светци с голям принос не само към будизма, но и към обществото. Тези хора са играли основна роля в историята на Тибет.

Мисля, че превъплъщенията не се случват само в моята страна. Те могат да станат навсякъде и по всяко време. През вековете е имало много гениални хора на изкуството, хуманисти и личности с духовна сила, спомогнали на човечеството да се придвижи напред. Мисля за Ганди, Айнщайн, Абрахам Линкълн, майка Тереза, Шекспир, Свети Франциск, Бетовен, Микеланджело. Когато тибетците чуят за такива хора, веднага казват, че те са бодхисатви. Когато чуя за тях, за труда и идеалите им, аз се вълнувам от величието на еволюционния процес, през който са минали будите и учителите, появили се, за да освободят съществата и да подобрят света.

СЕДЕМБардо и други реалности"БАРДО" Е ТИБЕТСКА ДУМА, която означава „преход", или пустотата между

края на нещо и началото на друго. „Бар" означава „между", а „до" - „увиснал" или „хвърлен". Думата стана известна заради популярността на „Тибетска книга за мъртвите". След превеждането й на английски език през 1927 г. тази книга предизвика огромен интерес сред психолози, писатели и философи на Запад и е продадена в милиони екземпляри.

Заглавието „Тибетска книга за мъртвите" е дадено от преводача -американския учен У. Й. Еванс-Уенц - по аналогия с известната (и също гака неправилно озаглавена) Египетска книга за мъртвите1. Истинското заглавие на книгата е „Бардо Тьодрол Ченмо", което значи „Великото освобождаване чрез слушане в бардо". Ученията за бардо са много древни i могат да се открият в тантрите на Дзогчен2. Тези учения могат да се троследят назад, до времето преди учителите хора, пряко до изначалния зуда (наричан Самантабхадра на санскрит и Кунтузангпо на тибетски), сойто олицетворява абсолютната, подобна на небе изначална чистота на гриродата на ума. Самата „Бардо Тьодрол Ченмо" е част от един голям щкъл учения, оставени ни от Падмасамбхава и открити през XIV век от 'ибетския ясновидец Карма Лингпа.

"Великото освобождаване чрез слушане в бардо" или „Тибетска книга а мъртвите" е уникална книга на познанието. Това е нещо като ътеводител за състоянията след смъртта, предназначен да бъде четен от чител или духовен приятел на човек, докато умира и след смъртта му. В ибет има „Пет метода за постигане на просветление без медитация": ри виждане на велик учител или свещен предмет; при носене на пециално благословени рисунки на мандала със свещени мантри; при кусване на свещени нектари, осветени от учителите чрез специална практика; при припомняне на прехода на съзнанието или пхоуа в момента на смъртта и при чуване на някое дълбоко учение, например Великото освобождаване чрез слушане в бардо.

„Тибетска книга за мъртвите" е предназначена за практикуващите или за хора, запознати с ученията. За съвременния читател е удивително трудно да проникне в

www.izvorite.com 77


дълбините й; тя поставя множество въпроси, на които просто е невъзможно да се отговори, без да се познава традицията, която я е родила. Тази книга не може да бъде разбрана напълно и използвана, без да се познават неписаните напътствия, които учителят предава на ученика си и които са ключът за нейното практикуване.

Тук излагам ученията, с които Западът, значително по-разширено и пълно, се е запознал чрез „Тибетска книга за мъртвите".

БАРДОЗаради популярността на „Тибетска книга за мъртвите" хората много и го свързват

думата „бардо" със смърт. Вярно е, че „бардо" се използва тибетците в ежедневието, за да обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането, но тя има много по-широко и по-дълбоко значение. Именно в ученията за бардо повече от където и да било другаде виждаме колко всеобхватно и дълбоко е буда-познанието за живота и смъртта и колко неразривна е връзката между това, което наричаме „живот", и това, което наричаме „смърт", ако ги разглеждаме и разбираме от гледна точка на просветлението.

Можем да разделим съществуването си на четири реалности - живот, умиране и смърт, след смъртта и прераждане. Ето ги четирите бардо:

•,,естественото" бардо на този живот• „ болезненото " бардо на умирането• ,, сияйното " бардо на дхармата• ,, кармическото " бардо на възникването1. Естественото бардо на този живот обхваща целия период между раждането и

смъртта. На пръв поглед това може да ни се стори нещо повече от бардо - някакъв преход. Но ако се замислим, ще видим, че в сравнение с огромната продължителност на нашата карма-история, времето, през което живеем, е сравнително кратко. Ученията изрично посочват, че животът е единственото и затова най-доброто време да се

подготвим за смъртта, като се запознаем с ученията и стабилизираме практиката си.2. Болезненото бардо на умирането трае от началото на процеса на умирането до

края на това, което се нарича „вътрешно дишане". Неговата кулминация е изгряването на природата на ума, наричаме го „Основно сияние", в момента на смъртта.

3. Сияйното бардо на дхармата обхваща преживяванията след смъртта - излъчването на природата на ума, или „Ясната светлина", която се проявява като звук, цвят и светлина.

4. Кармическо бардо на възникването е това, което най-общо наричаме бардо, или междинното състояние, което продължава до момента на новото раждане.

Всички бардо са периоди, или празнини, през които възможността за пробуждане е особено благоприятна. Възможностите за освобождаване ни се предоставят непрекъснато както през живота, така и в смъртта, и ученията за бардо ни дават възможност да ги разпознаем и използваме пълноценно.

НЕСИГУРНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТЕдна от главните характеристики на бардо е, че те са периоди на гьлбока

несигурност. Да вземем за пример настоящия си живот. Колкото ю-неспокоен става светът около нас, толкова повече се накъсва животът ш. Изолирани от самите себе си, ние ставаме тревожни, неспокойни и много често ни обхваща параноя. И най-малката криза може да спука балона на стратегиите, които крием зад гърба си. Един-единствен миг на жас може да ни покаже колко несигурно и нестабилно е всичко наоколо, (а живееш в съвременния

www.izvorite.com 78


свят очевидно означава да живееш в сферата а бардо - не е необходимо да умираш, за да го изпиташ.

Тази несигурност, която обхваща всичко, става още по-голяма и одчертана след като умрем, когато „прояснението или объркването ни -акто казват учителите - ще бъдат умножени по седем".

Всеки, който гледа честно на живота, ще си даде сметка, че е изпълнен непрекъснато напрежение и несигурност. Умът ни ту изпада в объркване, ту се прояснява. Ако живеехме само в объркване, това поне би било някаква яснота. Наистина е удивително, че понякога в този живот въпреки объркването можем да проявяваме и мъдрост! Така можем да разберем какво всъщност представлява бардо - непрекъснато колебание между яснота и объркване, прозрение и неведение, сигурност и несигурност, здрав разум и безумие. В ума ни - какъвто е в момента - мъдростта и объркването се пораждат едновременно или са съ-възникващи, както казваме ние. Това означава, че пред нас непрекъснато стои проблемът за избора между двете - всичко зависи от това, кое ще изберем.

Заради тази вечна несигурност всичко може да ни се стори мрачно и безнадеждно, но ако се вгледаме по-внимателно в нея, ще видим, че самата й природа създава празнини, пространства, в които непрекъснато разцъфтяват възможностите за трансформация, ако успеем, разбира се, да ги съзрем и оползотворим.

Тъй като животът не е нищо друго, освен раждане, смърт и преход, ние непрекъснато преживяваме бардо и тези преживявания са основна част от психологическата ни обвивка. Обикновено обаче ние не си даваме сметка за бардо и за празнините, когато умът ни преминава от едно „стабилно" състояние в следващото, и пренебрегваме тези преходи. Всъщност ученията могат да ни помогнат да разберем, че всеки миг от нашите преживявания е бардо и че всяка мисъл и всяко чувство възникват и отмират в същината на ума. Именно в моментите на голяма промяна, както ни показват те, може да се прояви истинската, подобна на небе изначална природа на нашия ум.

Нека ви дам пример. Представете си, че един ден се връщате от работа и заварвате вратата на апартамента си разбита, увиснала на пантите. Ограбили са ви. Влизате у дома и установявате, че всичко ценно, което притежавате, е изчезнало. За миг се чувствате парализирани от удара и в отчаянието си умът ви трескаво прави опит да пресметне загубеното. Изведнъж осъзнавате - изгубили сте всичко. Тогава вашият възбуден, разтревожен ум сякаш отказва и всякакви мисли изчезват. Следва внезапна дълбока неподвижност, почти блаженство. Няма нужда от повече борба и усилия, защото и двете са безпредметни. Трябва да се откажете. Просто нямате друг избор.

И така, в един момент изгубвате всичко ценно, а в следващия откривате, че умът ви се е оказал в дълбоко състояние на покой. Когато възникне подобно състояние, не е нужно веднага да се втурвате да търсите решения. Останете в този покой известно време. Позволете на ума си да остане пуст. И ако наистина се отпуснете в тази пустота и се вгледате навътре, ще зърнете нещичко от безсмъртната природа на просветления ум.

Колкото по-чувствителни сме и колкото по-изострено е вниманието ни към удивителните възможности да достигнем дълбоко прозрение благодарение на тези преходи и празнини в живота, толкова по-подготвени це бъдем за тях, когато се проявят, много по-силни и неуправляеми, при смъртта.

Това е много важно, защото според ученията за бардо има моменти, югато умът е много по-освободен - тези моменти са много по-силни от )бикновените, носят много по-силен карма-заряд и възможност за гриложение. Най-силният от тях е смъртта, защото

www.izvorite.com 79


именно в него оставяме ялото и ни се предоставя най-голямата възможност да се освободим.

Колкото и съвършени да сме в духовно отношение, ние сме ограничени т тялото си и неговата карма. Но с физическото освобождаване чрез смъртта два и най-прекрасната възможност да осъществим всичко, към което сме е стремили и в практиката, и в живота си. Дори и за най-съвършените чители, достигнали до най-висша реализация, крайното освобождаване, аречено паринирвана, настъпва само при смъртта. Ето защо в тибетската радиция ние не празнуваме рождените дни на учителите - празнуваме тхната смърт, момента на крайно просветление.

През детските си години в Тибет съм слушал много истории за големи едитатори, йоги и дори за най-обикновени хора, които са умрели по зумителен и драматичен начин. До този момент те не са показали с нищо ьлбочината на реализацията си и силата на учението, чието шцетворение са станали. Учителите в Тибет не правят демонстрации с ^ализацията си. Дори и да имат огромна психическа сила, те я пазят за ;бе си. Това препоръчват нашите традиции. Истинските учители никога, ) никакъв повод не използват силата си, за да се самоизтъкнат. Използват единствено когато знаят, че могат да помогнат на другите, или в гециална обстановка, при специални обстоятелства позволяват на [колко от най-близките им ученици да станат техни свидетели.

Тантрите Дзогчен, древните учения, от които произхожда учението бардо, говорят за една митична птица, така наречената гаруда, която се жда напълно развита. Този образ символизира изначалната ни природа, ято е напълно съвършена. Перата на птицата гаруда израстват напълно де докато тя е в яйцето, но тя не може да полети преди да се излюпи. [ва когато черупката се счупи, тази птица може да излезе и да се издигне *ебето. По същия начин нашите буда-качества са затворени в тялото и цнага щом тялото бъде отхвърлено, те се проявяват. Моментът на смъртта толкова богат на възможности, защото в него естествено се проявява ндаменталната природа на ума, Основното сияние или Ясната светлина. Ако в този съдбовен момент успеем да разпознаем Основното сияние, ще стигнем освобождение.

Това обаче е невъзможно, ако през живота си не сме се запознали с природата на ума чрез духовна практика. И ето защо доста изненадващо - според нашата традиция - човек, който се освобождава в момента на смъртта, се смята за освободен в този живот, а не в някое от състоянията бардо след смъртта; защото в този живот е била разпозната и установена Ясната светлина.

ДРУГИ РЕАЛНОСТИКакто казах, бардо ни предоставят възможности, но кое точно прави възможно да се

възползваме от тези възможности? Отговорът е прост: всички те са различни състояния, различни реалности на ума.

В будисткото обучение ние се стремим да се подготвим чрез медитация да открием съвсем точно различните взаимосвързани аспекти на ума и умело да навлезем в различни нива на съзнанието. Има ясно и точно определена разлика между състоянията бардо и нивата на съзнанието, които преживяваме през цикъла на живота и смъртта. И така, докато преминаваме от едно бардо към друго, както в живота, така и в смъртта, съществува и съответстваща промяна на съзнанието, с която можем да се запознаем отблизо чрез духовната практика и в края на краищата да го разберем напълно.

Доколкото процесът, който се развива в трите бардо на смъртта, е дълбоко в ума ни, той се проявява и в живота, при това на много нива. Например съществува ярко

www.izvorite.com 80


съответствие между степените на съзнание, през които преминаваме, докато заспиваме и спим, и трите бардо на смъртта:

• Заспиването е подобно на бардото на умирането. При него мисловните процеси се разпръсват, за да се отворят в преживяване на Основното сияние.

• Сънуването е сродно на бардото на възникването, междинното състояние, при което човек има способно на ясновидство и много подвижно „ментално тяло", което преживява всякакви неща. При съня ние също разполагаме с подобно тяло, което преживява живота в съня.

• Между бардото на умирането и бардото на възникването има едно много особено състояние на осветеност, или Ясна светлина, наречено, както казах, „бардо на дхармата". Всички преживяват това състояние, но много малко са онези, които могат да го изживеят напълно, дори и да го забележат, тъй като то може да се разпознае само от обучен медитатор. Това бардо на дхармата съответства на състоянието непосредствено след заспиването и преди да започнат сънищата.

Разбира се, трите бардо на смъртта са много по-дълбоки състояния на съзнанието, отколкото състоянията при съня и заспиването, но все пак между тях има някакво съответствие, което ни показва какви връзки съществуват между различните нива на съзнанието. Учителите много често използват това сравнение, за да ни покажат колко трудно е да поддържаме способността си да осъзнаваме и разпознаваме при състоянията бардо. Колко от нас си дават сметка за промените в съзнанието си, когато заспиват? Или при състоянието малко преди да започнат сънищата? А колко от нас, докато сънуват, си дават сметка, че сънуват? Представете си тогава колко по-трудно е да осъзнаваме, когато преживяваме бардо.

Състоянието на ума ви, докато спите или докато сънувате, показва в какво състояние ще бъде той в съответните бардо-състояния. Начинът, по който реагирате на сънищата си, на кошмарите и на трудностите, показва как бихте могли да реагирате след смъртта.

Ето защо йога на съня и сънищата играе толкова важна роля при тодготовката за смъртта. Истинският практик се стреми да поддържа ];енем и нощем осъзнаването си на природата на ума и така да използва щректно различните фази на съня и сънуването, за да разпознае и се запознае с това, което ще се случи в бардо-състоянията след смъртта.

И така, откриваме още две бардо, много често включвани във стественото бардо на живота - бардо на съня и сънуването и бардо на гедитацията. Медитацията е практика на деня, а йога на съня и ънуването - на нощта. В традицията, към която принадлежи „Тибетска нига за мъртвите", тези две бардо се прибавят към Четирите бардо и ака се получава серия от Шест бардо.

ЖИВОТ И СМЪРТ В ДЛАНТА НА РЪКАТА ИМЗа всяко бардо съществуват отделни напътствия и медитационни зактики, насочени

точно към тези реалности и съответните им състояния в ума. По този начин духовните практики и обучение, създадени за коннкретно бардо-състояние, могат да ни позволят да оползотворим в най-ляма степен възможностите за освобождаване, които то ни предоставя, ай-важното нещо, което трябва да разберем за състоянията бардо, е следното: ако следваме практиките, наистина става възможно да разберем тези състояния на ума, докато все още сме живи. Можем да ги преживеем тук и сега.

Това пълно овладяване на различните измерения на ума може да се стори неразбираемо на един човек от Запада, но в никакъв случай не е непостижимо.

www.izvorite.com 81


Куну Лама Тенцин Гялцен беше уважаван учител, по произход от хималайските райони на Северна Индия. Когато бил млад, срещнал в Сиким един лама, който го посъветвал да замине за Тибет, където да продължи изучаването на будизма. И така, той заминал за Кхам в Източен Тибет, където е бил обучаван от най-известните лами, включително и от моя учител Джамянг Кхиентсе. Куну Лама знаел санскрит и това му спечелило голямо уважение и му отворило много врати. Учителите го обучавали с надеждата, че ще пренесе и разпространи учението им в Индия, където то почти било изчезнало. През време на престоя си в Тибет Куну Лама научил и постигнал изключително много.

След време се върнал в Индия и заживял като истински аскет. Когато с моя учител отидохме в Индия на поклонение, след като напуснахме Тибет, го търсихме навсякъде в Бенарес. Най-накрая го открихме в един хиндуиетки храм. Никой не знаеше кой е той; не се знаеше дори, че е будист и учител. Познаваха го като благ, свят йога и му поднасяха храна. Когато си спомня за него, винаги си мисля: „Ето такъв трябва да е бил Свети Франциск."

Когато тибетските монаси и лами бяха прогонени от страната си, Куну Лама започна да им преподава граматика и санскрит в едно училище, основано от Далай Лама. Много лами учеха при него и го смятаха за чудесен преподавател. Един ден някой му задал въпрос, свързан с учението на Буда. Отговорът, който получил, бил изключително задълбочен. И продължили да му задават въпроси, докато не се убедили, че знае всички отговори. Оказало се, че може да преподава всички учения. И така той се прочул и скоро започнал да преподава на членовете на различните школи техните собствени традиции.

Негово Светейшество Далай Лама го взе за духовен водач. Той призна, че Куну Лама го вдъхновява при преподаването и практикуването на състраданието. И въпреки цялата слава Куну Лама не се промени. Продължаваше да носи старите си обикновени дрехи, живееше в една малка стаичка. Когато някой му занесеше подарък, той го даваше на следващия си посетител. Ако някой му приготвеше храна, ядеше, иначе можеше и без нея.

Веднъж един учител, когото познавам добре, отишъл при Куну Лама и му задал някои въпроси относно бардо. Този учител е професор, удивително добре запознат с традицията на „Тибетска книга за мъртвите" и опитен практик. Разказвал ми е как, след като задал въпросите си, започнал да слуша отговорите и се чувствал като омагьосан. Не бил чувал нищо подобно до този момент. Когато описвал различните бардо, Куну Лама го правел така картинно и истински, сякаш обяснявал на някой минувач как да стигне до Кенсингтън Хай стрийт, до Сентръл Парк или до Айфеловата кула.

Куну Лама говорел за бардо от свой собствен опит. Практик от много голяма величина, той бил пътувал през всичките измерения на реалността. И тъй като състоянията бардо се съдържат в ума ни, те могат да бъдат разкрити и освободени чрез практиките.

Тези учения идват от мъдростта на будите, които могат да гледат живота и смъртта сякаш се намират в дланта им.

Ние също сме потенциални буди. Така че след като можем да практикуваме в бардото на този живот и да навлизаме все по-дълбоко в природата на нашия ум, ние можем да открием познанието за бардо и истината за тези учения ще ни се представи сама. Ето затова естественото бардо на този живот е толкова важно. Цялата подготовка за останалите бардо се провежда тук и сега. Казано е: „Най-висшият начин да се подготвиш е да достигнеш просветление в този живот."

www.izvorite.com 82


ОСЕМТози живот - естественото бардоНЕКА СЕГА РАЗГЛЕДАМЕ първото от Четирите бардо - естественото бардо на

този живот заедно с многото му импликации. После, в подходящо време и ред, ще разгледаме останалите три. Естественото бардо на този живот се простира през целия период от раждането до смъртта ни. Ученията за него изясняват защо това бардо е такава безценна възможност, какво означава всъщност да си човешко същество и кое е най-важното и истински същественото нещо, което трябва да правим с този ценен дар -човешкия живот.

Учителите казват, че нашият ум има един аспект, който е негов фундамент - състоянието, наречено „основа на обикновения ум". Лонгченпа, известният тибетски учител от XIV век, го описва по следния начин: „То е непросветлено и неутрално състояние, което принадлежи към категорията на ума и умствените процеси и се е превърнало в основа за всички карми и „следи" от самсара и нирвана."1 Функционира като склад, в който подобно на семена се съхраняват отпечатъците, оставени от миналите ни негативни емоции. Когато се появят подходящи условия, семената покълват и се проявяват като обстоятелства и ситуации в живота ни.

Можем да оприличим основата на обикновения ум на нещо като банка, в която е депозирана кармата във вид на отпечатъци и тенденции. Ако имаме навика да мислим по определен начин - позитивно или негативно, тези тенденции ще бъдат провокирани много лесно, ще се проявят и ще продължат да се проявяват. С непрекъснатото повтаряне нашите навици и склонности стават все по-устойчиви и вкоренени и продължават да набират сила дори когато спим. Ето така те определят нашия живот, нашата смърт и нашето прераждане.

Често се питаме: как ли ще бъда, когато умра? Отговорът е, че в каквото състояние на ума сте сега, какъвто човек сте сега, такъв ще бъдете и в момента на смъртта, ако не се промените. Ето защо е много важно да използваме този живот, за да пречистим потока на мислите си, а с това и ;новното си същество и характер. Докато е възможно.

КАРМА-ПРЕДСТАВАКак става така, че се прераждаме като човешки същества? Всички щества, които

имат сходни карми, ще имат сходни представи за света оло тях и тези общи за тях възприятия се наричат „карма-представа". ва близко съответствие между нашата карма и сферата, в която се мираме, също така обяснява как възникват различните форми - вие и например сме човешки същества, защото имаме еднаква основна рма.

Въпреки това в сферата на хората всеки има своя индивидуална карма. цени сме в различни държави, градове, семейства. Всички ние имаме шично възпитание, образование, претърпели сме различни влияния, зваме в различни неща. Всички тези условия са обхванати от кармата . Всички ние сме сложна сума от навици и минали действия и не можем не виждаме нещата по свой уникален, личен начин. Човешките цества изглеждат еднакви, но възприемат света по съвършено различен шн и всеки от нас живее в свой собствен уникален и отделен дивидуален свят. Както казва Калу Ринпоче:

Ако сто души заспят и засънуват, всеки от тях ще преживява в съня си свой собствен свят. За всеки от тези светове може да се каже, че е истински - би било безсмислено да твърдим, че някой от тях е истинският свят, а другите са фалшиви. За всеки възприемащ съществува истина, според кармата, която определя възприятията му.2

www.izvorite.com 83


ШЕСТ СФЕРИНашето човешко съществувание не е само карма-представа. В будизма •пределени

шест сфери на съществуването - богове, полубогове, хора, ютни, гладни духове и ад. Всички те са резултат от основните негативни ции - гордост, завист, желание, невежество, алчност и гняв. Наистина ли тези сфери съществуват външно? Те наистина могат да чествуват извън рамките на възприятията от нашата карма-представа. 5ива да забравяме, че това, което виждаме, е това, което нашата карма-представа ни позволява да видим - нищо повече. Както за едно насекомо върхът на пръста ни може да изглежда като цял пейзаж, така и в сегашното непречистено и неразвито състояние на възприятията си можем да осъзнаем само тази Вселена. Дотолкова сме самонадеяни, че сме убедени: „За да повярваш, трябва да видиш." И въпреки всичко будистките учения говорят за безброй много светове в различни измерения - може да съществуват множество светове, подобни на нашия или същите като нашия, - а няколко съвременни астрофизици са разработили теории за съществуването на паралелни светове. Как бихме могли да кажем със сигурност какво съществува или не съществува отвъд рамките на ограничените ни представи?

Ако се вгледаме в света около нас и в собствения си ум, ще се убедим, че шестте сфери съществуват. Те съществуват чрез това, че несъзнателно позволяваме на негативните емоции да се проектират и кристализират в цели области от битието ни, да определят начина, аромата, формата и контекста на живота ни в тях. Те съществуват освен това и вътрешно, като различни кълнове и тенденции на отрицателните ни емоции в рамките на психофизиологичната ни система, винаги готови да поникнат и израстат в зависимост от това, какво им влияе и как сме решили да живеем.

Нека сега видим как тези сфери се проектират и кристализират в света около нас. Например главната характерна черта на сферата на боговете е, че тя е освободена от страдание - царство на вечна красота и чувствен екстаз. Представете си боговете - високи русокоси сърфисти, които се излежават по облени в слънчева светлина плажове и градини, слушат музика, опиянени от всякакви стимуланти, опиянени дори от медитация, йога, физически упражнения и други начини за самоусъвършенстване, ала без да напрягат особено мозъците си, без да им се налага да се справят със сложни и болезнени ситуации, незапознати със същинската си природа, дотолкова упоени, че нямат никаква представа какво е истинското им състояние.

Ако като илюстрация за сферата на боговете ви идват наум някои места в Калифорния или Австралия, сферата на полубоговете може да се наблюдава всеки ден в интригите и съперничествата на Уолстрийт, в трескавите коридори на Вашингтон или Уайтхол. Ами сферата на гладните духове? Тя е там, където има хора, които - макар и баснословно богати -никога не са удовлетворени и непрекъснато ламтят да погълнат една или друга компания, непрекъснато демонстрират алчността си в безкрайни съдебни дела. Пуснете който и да било телевизионен канал и веднага ще попаднете в сферите на полубоговете и гладните духове.

Качеството на живота в сферата на боговете може да изглежда по-добро от качеството на нашия собствен живот, но учителите казват, че човешкият живот е неизмеримо по-ценен от това. Защо? Защото притежаваме съзнанието и интелигентността, които са „суровините" за постигане на просветление, и защото самото страдание, което е навсякъде в човешките сфери, подтиква промяната ни. Болката, мъката, загубата и непрестанните страдания са тук с една истинска и върховна цел - да ни накарат да се пробудим, да ни принудят да се измъкнем от цикъла на самсара и да освободим окованото си величие.

www.izvorite.com 84


Всяка духовна традиция набляга на факта, че човешкият живот е уникален и че притежава потенциал, за който дори и не подозираме. Ако пропуснем възможността да се променим, която ни предоставя този живот, може да мине наистина много време, докато ни се предостави друга. Представете си една сляпа костенурка, която плува в дълбините на океан с размерите на вселена. На повърхността плува дървен кръг. Веднъж на всеки сто години костенурката излиза на повърхността. Будистите смятат, че да се родиш отново човешко същество е по-трудно, отколкото за тази костенурка, при излизането си, случайно да промуши глава през дървения кръг. И дори сред родените като хора малцина са тези, които имат щастието да се срещнат с ученията. А тези, които ги вземат присърце и ги прилагат в действията си всеки ден, са още по-малко - толкова малко, колкото са звездите през деня.

ВРАТИТЕ НА ВЪЗПРИЯТИЯТАКакто казах, начинът, по който възприемаме света, зависи изцяло от карма-

представата ни. Учителите използват един класически пример: шест различни същества се срещат на брега на някаква река. Човешкото същество от групата вижда реката като вода - вещество, с което можеш да се измиеш и да утолиш жаждата си; за същество като рибата тя е дом; богът я вижда като нектар, който носи блаженство; полубогът - като оръжие; гладният дух - като гной и зловонна кръв; а съществото от ада -като разтопена лава. Водата е една и съща, но се възприема по напълно различни, дори несъвместими начини.

Това разнообразие от възприятия ни показва, че всички карма-представи са илюзорни. Ако едно и също нещо може да бъде възприемано по толкова много различни начини, как е възможно то да притежава една истинска, присъща само нему реалност? Това ни показва и защо някои хора възприемат света като рай, а други - като ад.

Ученията ни казват, че съществуват три основни вида представи: „нечистите карма-представи" на обикновените същества, „представите на опита", които се разкриват пред практикуващите медитация и са път или средство за усъвършенстване, и „чистите представи" на реализираните същества. Едно реализирано същество, или буда, би възприемало този свят като спонтанно съвършена, напълно и ослепително чиста сфера. Тъй като в този случай всички причини, пораждащи карма-представите, са пречистени, тези същества виждат всичко в неговата гола, изначална святост.

Виждаме света около нас така, както го виждаме, защото непрекъснато, живот след живот, ние „втвърдяваме" по един и същи начин преживяванията си във вътрешната и външната реалност и това ни е довело до погрешното заключение, че всичко, което виждаме, е обективна реалност. Всъщност когато продължаваме нататък по духовната пътека, ние се научаваме да се справяме с фиксираните си възприятия. Всичките ни стари възприятия и схващания за материалния свят се пречистват и разтварят и пред нас се разкрива една съвършено нова, би могло да се каже „божествена" гледка. Както казва Блейк:

Ако вратите на възприятията се пречистят,всичко ще изглежда... такова, каквото е — безкрайно.3

Никога няма да забравя как Дуджом Ринпоче в един момент на близост се наведе към мен и ми каза с благия си, малко дрезгав глас: „Знаеш, нали, че всички тези неща около нас си отиват, просто си отиват..."

Ала кармата и негативните емоции пречат на повечето от нас да видят собствената си вътрешна природа и природата на реалността. В резултат на това се вкопчваме в щастието и нещастието като че ли са истински и с неумелите си, породени от неведението

www.izvorite.com 85


действия продължаваме да засаждаме семената на следващото си раждане. Нашите действия ни задържат в кръга на светското съществуване, в безкрайния цикъл на раждане и смърт. Това означава, че чрез начина, по който живеем сега, можем да изложим всичко на риск. Начинът, по който живеем сега, може да ни струва цялото бъдеще.

Това е една съвсем истинска и неотложна причина да се подготвим да посрещнем смъртта мъдро, да преобразим собственото си бъдеще, да избегнем трагедията пак и пак да изпадаме в заблуди, да излезем от болезнения цикъл на раждане и смърт. Този живот е единственото време и място, когато можем да направим това, а можем да го направим единствено чрез духовна практика. Това е и неизбежното послание на :стественото бардо на този живот. Както казва Падмасамбхава:

Сега, когато бардото на този живот изгрява върху мен,аз ще изоставя леността, за която няма време в живота,ще тръгна съсредоточен по пътеката на слушането и гледането,размисъла и съзерцанието, по пътя на медитацията,ще възприемам и ще следя пътя, ще осъзная трите кая:просветления ум.4

Сега, след като съм се сдобил с човешко тяло,няма време умът по пътеката да се лута.

МЪДРОСТТА, КОЯТО ПОСТИГА ЛИПСА НА ЕГОПонякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско ело, ако

изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му апреднали технологии. Вероятно ще си помисли, че вече е умрял и се амира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи очи самолетите, зито летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е станал свидетел на чудо. В същото време всички тези зща изглеждат напълно нормални за хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по стъпка принципите на действие на всички тези неща.

По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно шовно, нормално, елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този живот, което дава основния ;чник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите 1струмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, ьдростта на съзерцанието и размишлението и мъдростта на здитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си природа, чрез х ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което ie всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".

Представете си човек, който се събужда в болницата след томобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно ичко е както преди - лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его".

В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да

www.izvorite.com 86


определим „его" като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.

Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар."

Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"

Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми - напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"

Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоставим, защото без да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто нямаме друга алтернатива. И отново :е поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, яли пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре ца си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и зтчаяна.

ЕГОТО ПО ДУХОВНАТА ПЪТЕКАИменно за да сложим край на тиранията на егото, ние тръгваме по духовната

пътека, но неговата изобретателност е почти безкрайна и то е в състояние на всяка крачка да саботира и атакува желанието ни да се )тървем от него. Истината е проста и ученията са пределно ясни, но с хшяма тъга виждам как отново и отново, още от мига на първото съприкосновение с тях, то се опитва да им попречи, защото разбира, че е ;астрашено в самата си същност. В началото, когато за първи път се докоснем до прелестта на духовната пътека и възможностите, които тя ни федлага, егото дори може да ни окуражи: „Това наистина е чудесно! Точно от това имаш нужда! Това учение е много разумно!"

След това, когато решим да практикуваме медитация или да се ^единим, то продължава да ни гука: „Каква прекрасна идея! А защо да не дойда с теб? И двамата може

www.izvorite.com 87


да научим по нещо." И през целия меден лесец на нашето духовно развитие то ще продължи да ни подтиква: „Това е чудесно! Толкова изумително, толкова вълнуващо..."

Но веднага щом навлезем в онзи период от духовния път, който тричам „кухненска мивка", и истински се докоснем до ученията, юизбежно заставаме лице в лице с истината за себе си. Веднага щом докоснем самото его и се разкрият болезнените му петна, започват да възникват всевъзможни проблеми. Сякаш някой е поставил пред нас огледало, от което не можем да отклоним поглед. Огледалото е съвсем чисто, но от него ни гледа някакво грозно, изкривено лице - нашето собствено. Започваме да се бунтуваме, защото не ни харесва това, което виждаме. Ядосани, можем да замахнем и да счупим огледалото, но от това само ще се образуват десетки по-малки изкривени лица, всичките втренчени в нас.

Дошло е времето да се гневим и да се оплакваме горчиво... А къде е егото ни? То стои непоклатимо до нас и отново ни окуражава: „Ти си съвсем прав! Това е непоносимо безобразие! Не му се оставяй!" И докато слушаме омагьосани, егото продължава да предизвиква всевъзможни съмнения и безразсъдни емоции, продължава да налива масло в огъня: „Не виждаш ли, че всичко това не е за теб? Колко отдавна те предупреждавам! Не виждаш ли, че той не може да е твой учител? В края на краищата ти си съвременен, образован гражданин на западното общество, а екзотични неща като Зен, Суфизъм, медитация и тибетски будизъм принадлежат на чужди, на източни култури. От каква полза може да ти бъде една философия, създадена в Хималаите преди хиляда години?"

И докато наблюдава доволно как все повече и повече се заплитаме в паяжината му, егото дори започва да хвърля вината за болката, за самотата, за трудностите, които изживяваме, докато се самоопознаваме, върху ученията, дори върху самия учител: „Тези гуру пет пари не дават за това, което преживяваш. Те искат единствено да те експлоатират. Непрекъснато използват думи като „състрадание" и „всеотдайност" само и само да те подчинят..."

Егото е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели. Дяволът може да тълкува Светото писание както му е угодно. Изглежда най-силното оръжие на егото е да посочи лицемерно с пръст учителя и последователите му и да каже: „Никой от тях не е дорасъл до истината, която проповядва!" И хитро се явява в ролята на справедлив съдник на цялото ти поведение - тази роля е най-удобна за подкопаването на вярата, за подронването и на малкото решимост и готовност за духовна промяна, които имаш.

Въпреки всичко, колкото и усърдно да опитва, егото не може да подкопае духовната пътека - ако наистина продължавате да се движите по нея и задълбочено се отдадете на медитация, постепенно ще започнете да разбирате колко измамени сте били от обещанията му, колко фалшиви са били надеждите и страховете ви. Постепенно ще си дадете сметка, че както надеждите, така и страховете са врагове на душевния ви покой -надеждите ви мамят, а след това ви оставят с разочарованията, страховете ви парализират в тясната килия на фалшивата ви самоличност. Освен това ще започнете да виждате колко всеобхватно е било влиянието на егото върху ума ви и в пространството на свободата, открито чрез медитацията, когато за миг се освободите от вкопчването и успеете да зърнете възхитителните простори на същинската си природа. Ще разберете, че подобно на някакъв луд фокусник егото с години ви е мамило с планове, кроежи и обещания, които никога не са били истински и са ви довели само до вътрешен фалит. Когато в медитацията разберете това, когато откажете да прикриете откритието си, всички планове и кроежи се оказват кухи и започват да се срутват.

www.izvorite.com 88


Това е изцяло разрушителен процес, защото успоредно с понякога болезненото осъзнаване на фалша и буквално престъпната природа на егото ни, а и на егото на всеки друг, се появява и чувство за вътрешен простор, пряко осъзнаване на състоянието „без его", на взаимосвързаността на всички неща, на щедрото и жизнено благоразположение, което бележи свободата.

Понеже чрез дисциплина сте се научили да живеете по-просто, с това сте намалили и шансовете на егото да ви изкушава. Понеже чрез съсредоточаването на медитацията сте разхлабили хватката на агресивността, на вкопчването, на негативните емоции върху цялото си същество, постепенно ще изгрее мъдростта на прозрението. И във всеобхватната яснота на това прозрение ще видите както най-фините механизми на собствения си ум, така и същността на реалността.

МЪДРИЯТ ВОДАЧПрез целия ви живот у вас са живели двама души. Единият е егото -войнствено,

изискващо, истерично, пресметливо. Другият е скритото цуховно същество, в чийто мъдър глас сте се вслушвали много рядко и почти не сте го чували. Колкото повече слушате ученията, размишлявате зърху тях и ги интегрирате в живота си, толкова повече вашият вътрешен шас, вашата вродена мъдрост, това, което в будизма наричаме „разграни-гаващо съзнание", ще се пробужда, ще набира сили и ще започнете да съзнавате разликата между неговите напътствия и множеството кънтящи и омайващи гласове на егото. Споменът за истинската ви природа с цялото й величие и самоувереност ще започне да се връща при вас.

Всъщност ще разберете, че сте открили за себе си своя мъдър водач, тъй като той ви познава много добре, тъй като той и вие сте едно, той може да ви помогне с все по-голяма яснота и удовлетворение да се справите всички трудности, предизвиквани от мислите и емоциите ви. Този водач също така може да е вечно при вас - радостен, внимателен, понякога предизвикателен: той винаги знае кое е най-доброто за вас и ще ви помогне да откриете още пътища за изход от оковите на обикновените ви реакции и объркани чувства. И колкото по-силен става гласът на разграничаващото съзнание, толкова повече ще осъзнаете контраста между неговата истина и разнообразните измами на егото, ще можете да се вслушвате в него с разбиране и увереност.

И колкото повече слушате този мъдър водач, толкова повече ще бъдете в състояние сами да променяте негативните си настроения, да ги изобличавате, дори да им се смеете заради абсурдните драми и нелепите илюзии, каквито са те всъщност. Постепенно ще откриете, че сте в състояние все по-бързо и по-бързо да се освобождавате от тъмните емоции, които са управлявали живота ви, и тази способност е най-голямото от всички чудеса. Тартьон Согиал, тибетски мистик, казва, че не се впечатлява, ако някой може да превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо според него е, ако успее да се освободи дори от едно-единствено негативно чувство.

И така все повече и повече вместо дрезгавия и прегракнал глас, с който егото ви говори цял живот, ще започнете да чувате ясните напътствия на ученията, които вдъхновяват, насочват, укоряват и указват правилната посока на всеки кръстопът. И колкото повече слушате, толкова повече напътствия ще получите. Ако следвате гласа на своя мъдър водач, гласа на разграничаващото съзнание, и накарате егото си да замлъкне, вие ще изпитате мъдростта, радостта и блаженството на собственото си същество. У вас ще започне един нов живот, напълно различен от онзи, в който сте приели маската на собственото си его. А когато дойде смъртта, вече ще знаете как да овладеете емоциите и

www.izvorite.com 89


мислите, които - в бардо-състоянията на смъртта - иначе биха взели връх и биха се превърнали във всеобхватна реалност.

Когато започнете да се лекувате от амнезията за самоличността си, най-накрая ще осъзнаете, че дак дзин - вкопчването в себе си - е корен и причина за вашето страдание. Най-накрая ще си дадете сметка колко вреда е донесло то както на вас, така и на другите, ще разберете, че най-мъдрото нещо е да боготворите другите, а не себе си. Това ще донесе изцеление на сърцето, на ума и на духа ви.

Важно е да не забравяме, че принципът на отсъствие на его не означава, че първоначално е имало его, а будистите са се справили с него. Точно обратното - той означава, че никога не е имало никакво его. Да осъзнаем това, се нарича „липса на его".

ТРИТЕ ИНСТРУМЕНТА НА МЪДРОСТТАМожем да открием свободата на липсата на его, както ни съветват учителите, чрез

процесите на слушането и чуването, чрез съзерцание и размишление и чрез медитация. Съветват ни да слушаме многократно основните учения. Със слушането те непрекъснато ще ни напомнят за итата ни мъдра същност. Сякаш сме онзи човек, страдащ от амнезия в ницата, за когото споменах по-горе, и край леглото му стои негов близък, то се грижи за него, нашепва в ухото му истинското му име, показва му мки на семейството му, мъчи се да върне познанията за собствената му нтичност. Постепенно, докато слушаме ученията, някои пасажи в тях, ой техни прозрения ще зазвучат като странни акорди в нас, спомените истинската ни природа ще започнат да се връщат смътно, постепенно се събуди усещането за нещо дълбоко, познато и близко. Слушането е много по-труден процес, отколкото някои хора си мислят, слушаме истински означава да се освободим напълно от себе си, да ставим цялата информация, всички понятия, идеи и предразсъдъци, с то са натъпкани главите ни. Ако наистина слушаме ученията, тези ятия, които стоят между нас и същинската ни природа и които са ниската пречка, могат постепенно и неотклонно да бъдат изчистени. Когато съм се опитвал да слушам истински, често съм бил вдъхновяван дзен-учителя Сузуки-роши, който казва: „Ако умът ти наистина е пуст, винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия (ествуват много възможности, в ума на специалиста - много малко. Умът на начинаещия е открит ум, готов и пуст ум и ако наистина слушаме с начинаещ ум, можем да започнем да чуваме. Защото ако слушаме с утихнал ум, освободен в максимална степен от екота на предварително триетите идеи, ще се създаде възможност истината на ученията да никне в нас и все повече да ни се изяснява значението на живота и ртта. Моят учител Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше: „Колкото повече шаш, толкова повече чуваш, толкова по-задълбочени стават шранията ти."

Задълбочаването на разбиранията става чрез съзерцанието и мишленията - вторият инструмент на мъдростта. Когато шшляваме върху чутото, то постепенно започва да завладява потока ша ни и да се просмуква във вътрешния ни живот. Ежедневните занятия започват да отразяват и все по-дълбоко и пряко да потвърждават иште на ученията, а размишленията бавно разгръщат и обогатяват това, което вече сме започнали да разбираме с интелекта си, пренасят това разбиране от ума надолу към сърцето.

Третият инструмент на мъдростта е медитацията. След като слушаме и размишляваме върху ученията, ние пускаме в действие прозренията, до които сме достигнали, и ги прилагаме пряко в ежедневието си чрез процеса на медитацията.

www.izvorite.com 90


СЪМНЕНИЯ ПО ПЪТЕКАТАНякога изглежда е имало времена, когато изключителни учители са имали

възможност да обучават изключителни последователи, които наистина са постигали освобождение. Дуджом Ринпоче разказваше историята на един голям разбойник в Индия, който след многобройни грабежи най-накрая осъзнал страданията, които е причинил. Закопнял да изкупи вината си и се обърнал към известен учител. Казал му:

- Аз съм грешник, измъчвам се. Какъв е изходът? Какво мога да направя?Учителят изгледал разбойника от горе до долу и го попитал какво може да прави.- Нищо - отговорил той.- Нищо? - изкрещял учителят. - Все нещо трябва да можеш! Разбойникът останал

мълчалив известно време и след това признал:- Всъщност имаше нещо, за което имах талант. Умеех да крада. Учителят се засмял:- Добре! Точно от такъв талант имаш нужда сега. Иди на някое тихо място и ограби

всичките си възприятия, открадни всички звезди и планети от небето, разтвори ги в търбуха на пустотата, във всеобхватната природа на ума.

След двадесет и един дни разбойникът осъзнал природата на ума и в края на краищата бил признат за един от големите светци на Индия.

В древни времена е имало удивителни учители и ученици, така възприемчиви и целенасочени като този разбойник, който чрез непоколебима практика и едно-единствено напътствие успял да достигне освобождение. Ала сега също съществува възможност да достигнем просветление, ако се заемем сериозно с някой от могъщите методи на мъдростта.

Само че умовете ни са объркани и проядени от съмнения. Понякога си мисля, че съмнението е дори по-голяма пречка за човешкото развитие от копнежите и привързването. Нашето общество дава път на хитростта,

вместо на мъдростта, и боготвори най-повърхностните, груби и безполезни аспекти на интелигентността. Ние сме станали така фалшиво „ерудирани" я невротизирани, че вземаме самото съмнение за истина и обожествяваме ;ъщото това съмнение като цел и плод на истинското познание, докато всъщност то не е нищо повече от отчаян опит на егото да се защити от мъдростта. Тази форма на злокачествено съмнение е дрипавият император m самсара, на когото служат орда „експерти" - те не ни учат на откритото i щедро съмнение, което е нужно, както ни уверява Буда, за да проверяваме i доказваме стойността на ученията, а на едно разрушително съмнение, ;оето не ни оставя нищо, в което да вярваме, нищо, за което да се надяваме, [ищо, с което да живеем.

Съвременното образование ни втълпява да въздигаме съмнението в улт, създало е нещо, което би могло да се нарече едва ли не религия или еология на съмнението. Ако искаме да изглеждаме интелигентни, трябва а ни виждат, че се съмняваме във всичко, че винаги посочваме грешките и ошото, че почти никога не се питаме кое е правилно и добро, че цинично гхвърляме всички наследени от миналото духовни идеи и философии и сичко, което е направено с добра воля и с чисто сърце.

Буда ни приканва към един друг вид съмнение, подобно на шализирането на къс злато - то се нагрява, срязва и втрива, за да се провери дстотата му". За този вид съмнение, което наистина би ни довело до истината, со го следваме докрай, ние нито сме подготвени, нито имаме куража или ужното прозрение. Обучени сме в стерилно пристрастяване към зотивопоставянето, което ни е ограбило многократно от истинска откритост към всяка по-пространна и благородна истина.

www.izvorite.com 91


На мястото на нашето нихилистично съвременно съмнение аз ви моля да поставите една друга форма на съмнение - наричам го „благородно съмнение". Това съмнение е неотделима част от пътеката към просветлението, огромната истина на мистичните учения, предадени ни от миналото, не е нещо, което нашият застрашен свят може да си позволи да пренебрегне. ВМЕСТО да се съмняваме в тях, защо не започнем да се съмняваме в себе си? Защо не подложим на съмнение нашето неведение, нашата увереност, че вече знаем и разбираме всичко, нашето вкопчване и измъкване, и пристрастеността ни към така наречените обяснения на реалността, които нямат нищо общо с вдъхващата страхопочитание всеобхватна мъдрост на ва, което ни казват учителите - пратеници на Реалността?

Това благородно съмнение ни подтиква да вървим напред, вдъхновява , подлага ни на изпитания, прави ни все по-истински, дава ни сили и притегля все повече към възхитителното енергийно поле на истината.

Когато съм с учителите си, аз им задавам отново и отново въпросите, чиито отговори искам да зная. Понякога тези отговори не са ясни, но аз не се съмнявам в тях или в истината на ученията. Случва се да подлагам на съмнение собствената си духовна зрелост или способността си наистина да чувам истината така, че да я разбера напълно, а много често продължавам да питам, докато получа ясен отговор. И когато този отговор дойде, той зазвънява силно и чисто в ума ми, а сърцето ми се отзовава с изблик на благодарност и признание. У мен се събужда увереност, която подигравките на един свят на съмняващи се не може да унищожи.

Помня една лунна зимна нощ, когато с моя ученичка пътувахме от Париж към Италия с кола. Тя беше терапевт и бе преминала през най-различни обучения. Каза ми, че е разбрала следното - колкото повече знания натрупваш, толкова повече съмнения пораждат те и толкова по-сложни и коварни стават мотивите, които те карат да се съмняваш, когато истината започне да се докосва до теб. Каза ми, че много пъти се е опитвала да избяга от ученията, но в края на краищата е осъзнала, че няма къде да отиде, защото всъщност се мъчи да избяга от самата себе си.

Аз й отговорих, че съмнението само по себе си не е болест, а просто симптом за липсата на това, което ние в нашата традиция наричаме „Гледка" - това, което е осъзнаването на природата на ума и следователно природата на реалността. Когато Гледката присъства напълно, не съществува и най-малката възможност за поява на съмнение, защото тогава ще виждаме реалността със собствените си очи. Преди обаче да достигнем просветление, неизбежно ще има и съмнения, защото те са фундаментална дейност на непросветления ум и начинът да се справим с тях не е нито да им се отдаваме, нито да ги потискаме.

За да се справим със съмненията, са нужни големи умения и аз съм забелязал колко малко хора имат представа как да ги използват или премахват. Не е ли странно, че в една цивилизация, която боготвори силата на съмненията и опроверженията, не се намира никой, който да има куража да опровергае самото съмнение, да постъпи така, както казва един хиндуистки учител: „Насъскай кучетата на съмнението към самото съмнение, свали маската на цинизма и покажи страха, отчаянието и безнадеждността, които го пораждат"? Тогава съмнението вече не би било пречка, а врата към реализацията и когато все пак възникне съмнение, този, който търси, ще го приеме като средство за проникване още по-дълбоко в истината.

Ще ви разкажа историята за един Зен-учител, която много обичам. Този учител имал верен, но много наивен ученик, който го смятал за жив

www.izvorite.com 92


Един ден учителят, без да иска, седнал върху някаква игла. Извикал „Ох!" и подскочил във въздуха. Ученикът изгубил вярата си и го оставил разочарован, че не е напълно просветлен. „Иначе - мислел си нима щеше да извика и да подскочи така?" Когато учителят разбрал, че ученикът му го е напуснал, се натъжил и казал: „Жалко! Горкият човек! Само ако знаеше, че реално нито аз, нито иглата, нито това „Ох!" съществуват..."

Нека не правим същата импулсивна грешка като този Зен-ученик. Нека не приемаме съмненията си прекалено сериозно и нека не ги оставяме да станат несъразмерно големи. Нека не се изпълваме с черно-бял фанатизъм ги тях. Трябва да се научим постепенно да променяме нашето фно-обусловено и емоционално отношение към съмненията, да го ьрнем в свободно, добронамерено и състрадателно отношение. Това шва да дадем на съмненията си време, да дадем време и на себе си, а открием отговорите на въпросите, които не са просто електуални" или „философски", а живи, реални и разбираеми. Съмненията не могат да се разсеят веднага, но ако сме търпеливи, в це се отвори пространство, в което съмненията могат обективно и съзнателно да бъдат разглеждани, разплитани, премахвани и лекувани. , което ни липсва, особено в западната цивилизация, е нужното про-нство на ума, което може да се създаде само чрез продължителна медитация - пространство, в което прозренията могат постепенно да яват. Не бързайте прекалено да разрешите всички противоречия и проблеми.

Ето защо казват учителите: „Бързай бавно." Винаги съветвам учениците си да странят от неразумни очаквания, защото духовното израстване иска време.

За да научите както трябва японски език или да станете лекар, са нужни ни - можем ли да очакваме да получим отговор на всички въпроси, да не говорим за постигане на просветление, само за няколко седмици? Духовната пътека е пътека на непрекъснато учене и пречистване. Като разбере това, човек се изпълва със смирение. Има една известна тибетска поговорка: „Не бъркайте разбирането с осъзнаването и не бъркайте осъзнаването с освобождаването." А Миларепа казва: „Не таете надежди за осъзнаване, а практикувайте през целия си живот." Едно от нещата, характеризиращи моята традиция, които ценя най-много, са голямата й практичност и острото усещане, че най-големите постижения изискват най-много търпение и най-много време.

ДЕВЕТДуховната пътекаСУФИЙ-УЧИТЕЛЯТ РУМИ има следния красноречив пасаж:Учителят казва, че на този свят има едно нещо, което никога, никога не бива да

се забравя. Ако забравиш всичко друго, но не и него, нямаш причина да се тревожиш, а ако помниш, изпълняваш и се грижиш за всичко останало, но забравиш за него, значи не си направил нищо. Това е все едно някой владетел да те изпрати в чужда страна, за да изпълниш определена специална задача. Ако отидеш в страната и изпълниш хиляди други задачи, но не и тази, за която си бил изпратен, все едно че не си свършил нищо. Така че човек идва на земята с определена задача и тя е неговата цел. Ако нея изпълни, все едно не е направил нищо.

Всички духовни учители на човечеството ни казват същото - че целта на земния живот е да се постигне съюз с фундаменталната просветлена природа. „Задачата", за която „владетелят" ни е изпратил в тази странна тъмна страна, е да осъзнаем и превъплътим

www.izvorite.com 93


нашето истинско същество. Има само един начин да постигнем това - да предприемем пътешествието по духовната пътека с цялата жар и интелигентност, кураж и решимост да се променим, на които сме способни. В Катха Упанишада Смъртта казва на Ничикетас:

Има пътека на мъдростта и пътека на неведението. Те са далеч една от друга и водят на различни места... Потънали в неведение, смятащи себе си заучени и мъдри, глупците се лутат непрекъснато насам-натам, като слепци, водени от слепец. Това, което е отвъд живота, не грее за тези, който не са дорасли, или са невнимателни или заблудени от богатството.

НАМИРАНЕ НА ПЪТЯВ други времена и при други цивилизации тази пътека на духовната промяна е била

достояние само за сравнително малък брой избраници. Сега обаче, когато светът трябва да се предпази от външните и вътрешните опасности, които го застрашават, е нужно голяма част от човешкия род да търси тази пътека на мъдростта. В нашите времена на насилие и разпадане духовното начало не е лукс за избран елит, а жизненоважен фактор за нашето оцеляване.

Никога не е било по-належащо и по-трудно да се следва пътеката на мъдростта. Нашето общество е посветило себе си почти изцяло на възвеличаването на егото с всичките му фантазии за успеха и властта, т. е. онези сили на алчността и неведението, които разрушават планетата. Никога не е било по-трудно да се чуе не особено приятният за нас глас на истината, а още по-трудно е, след като сме го чули, да го последваме, защото в света около нас няма нищо, което да подкрепи избора ни, а цялото общество, в което живеем, изглежда отхвърля всякаква идея за святост и извечен смисъл. И така, във времето на най-голямата опасност, когато самото ни бъдеще е поставено под съмнение, ние като човешки същества се оказваме най-объркани, уловени в кошмарния капан на собственото си творение.

И въпреки всичко в това трагично положение има един значим източник на надежда и това са духовните учения на всички големи мистични школи, които все още са достъпни за нас. За съжаление няма много учители, които ги олицетворяват, а хората, които търсят истината, нямат способността да правят разлика. Западът се е превърнал в рай за всякакви духовни шарлатани. Ако ставаше въпрос за учени, подобен проблем не би възникнал, тъй като другите учени винаги могат да проверят получените резултати, но на Запад, където няма развита култура на мъдростта, е почти невъзможно да се установи автентичността на така наречените „учители". Изглежда всеки може да се обяви за такъв и да привлича последователи.

Това го нямаше в Тибет, където беше далеч по-безопасно да се следва определен път или учител. Хората, които за първи път се срещат с тибетския будизъм, често се питат защо се придава такова голямо значение на приемствената традиция - на предаването на мъдростта от учители на ученици. Приемствеността е предпазно средство с особена важност - чрез нея се поддържат автентичността и чистотата на ученията. Хората могат да преценят дали някой е истински учител по това кой е бил неговият учител. Не става дума за запазване на някакво вкаменено, ритуалистично познание, а за предаване на основната, живата мъдрост и умелите могъщи методи за нейното постигане - предаване от сърце на сърце и от ум на ум.

Разпознаването на истинския учител е много трудна и деликатна задача. В нашето време, пристрастено към забавленията, към лесните отговори и бързите решения, по-трезвите и не-театрални атрибути на духовното съвършенство много лесно могат да

www.izvorite.com 94


останат незабелязани. Схващанията ни, че светостта е набожна, смирена и кротка, могат да ни направят слепи за динамичните, а понякога бликащи от енергия проявления на просветления ум.

Както пише Патрул Ринпоче: „Необикновените качества на великите същества, които прикриват своята природа, убягват на обикновените хора като нас въпреки големите усилия, които полагаме, за да ги открием. От друга страна, и най-обикновените шарлатани са способни да измамят околните, като се държат като светци." След като Патрул Ринпоче е написал това през миналия век в Тибет, колко по-вярно е то за хаоса на съвременния духовен супермаркет?

Как тогава в тази епоха на крайно безверие да открием вярата, която ни е така нужна, ако искаме да следваме духовната пътека? По какви критерии да преценим дали един учител е истински?

Спомням си, че веднъж присъствах, когато един учител, мой познат, попита учениците си какво ги е притеглило към него и защо му се доверяват. Една жена каза: „Дойдох, за да видя колко искрено и силно желаете да разберем и прилагаме ученията и колко умело ни насочвате, за да ни помогнете да постигнем това." Един мъж на около петдесет години каза: „Не ме вълнува това, което знаете, а това, че наистина имате алтруистично и добро сърце." Една жена на тридесет години изповяда: „Опитах се да ви превърна в моя майка, баща, терапевт, съпруг, любовник. Вие стояхте напълно спокойно по време на цялата драма и нито веднъж не се отвърнахте от мен."

Един инженер малко над двадесетте каза: „Открих, че сте неподправено смирен, че искрено желаете доброто на всички нас, че макар да сте учител, нито за миг не престанахте да бъдете и ученик на своите учители." Един млад адвокат каза: „За вас най-важното нещо са ученията. Понякога дори си мисля, че вашият идеал е просто да предадете познанието си колкото може по-неегоистично."

Друг ученик каза свенливо: „В началото изпитвах ужас, че мога да се разкрия пред вас. Толкова често са наранявали чувствата ми. Когато обаче се престраших, забелязах истински промени в себе си и постепенно започнах да изпитвам благодарност към вас, защото си дадох сметка колко много ми помагате. След това разбрах, че ви се доверявам напълно -повече, отколкото ми се струваше, че е възможно."

И най-накрая един компютърен специалист, прехвърлил четиридесетте, каза: „За мен вие сте едно прекрасно огледало. Показахте ми две неща: кой съм аз в относителен и в абсолютен аспект. Мога да ви погледна и да видя - не защото сте този, който сте, а защото много ясно виждам своето отражение във вас - цялата моя относителна обърканост. Освен това мога да ви погледна и да видя отражението на природата на ума, от която възниква всичко, във всеки момент."

Тези отговори ни показват, че истинските учители са добронамерени, състрадателни, неуморни в желанието си да споделят придобитата от техните учители мъдрост, че никога не манипулират и не се възползват от учениците си по какъвто и да било повод, при никакви обстоятелства не ги изоставят, служат не на собствените си цели, а на величието на ученията, че винаги са смирени. Истинско доверие трябва да имате само на човек, който притежава всичките тези качества, проверени с времето. Ще установите, че това доверие става основа на пътя ви, че е ваша подкрепа във всички трудности в живота и смъртта.

В будизма установяваме дали един учител е автентичен според това дали напътствията, които дава, съответстват на ученията на Буда. Никога не бива да се забравя,

www.izvorite.com 95


че именно истинността на ученията е най-важното, а не личността на учителя. Ето защо Буда ни напомня:

Разчитай на посланието на учителя, не на неговата личност; разчитай на значението, не на думите; разчитай на истинското значение, не на временното; разчитай на ума на мъдростта, не на обикновения съдещ ум.

Така че важно е да помним, че истинският учител, както ще видим, е говорител на истината и състрадателен проводник на мъдростта й. Всички буди, пророци и учители са всъщност еманация на тази истина, проявяващи се в безбройно много изкусни, излъчващи състрадание форми, за да ни насочат с ученията си към истинската ни природа. В такъв случай в началото е по-важно да открием и следваме истината на ученията, а не да търсим учител, защото чрез връзката с истината ще открием и живия контакт с учителя.

КАК ДА СЛЕДВАМЕ ПЪТЕКАТАВ кармата на всеки от нас е заложено да срещне една или друга духовна пътека и аз

бих ви насърчил с цялото си сърце да следвате напълно искрено пътеката, която ви вдъхновява най-много.

Четете великите духовни книги на всички традиции, опитайте се да разберете, доколкото можете, какво разбират големите учители под „освобождаване" и „просветление", открийте кой подход към абсолютната реалност ви привлича най-много и кой е най-подходящ за вас. В търсенето си проявете колкото се може повече прозорливост. Духовната пътека повече от всичко друго изисква интелигентност, трезво разбиране и способност за долавяне на фини разлики, защото става дума за най-висшата истина. Тръгнете по нея с колкото можете повече добро настроение, като си давате сметка какъв багаж ще носите със себе си - вашите недостатъци, фантазии, неуспехи и планове. При все по-пълната представа за това, какво би могла да представлява истинската ви природа, изпълнени със земно смирение, направете ясна преценка къде точно се намирате в духовното си пътешествие и какво още ви остава да разберете и постигнете.

Най-важно е да не попаднете в капана на това, което виждам навсякъде на Запад и което наричам „пазарски манталитет" - ходенето на „пазар" от учител на учител, от учение на учение, без последователност и без истинско, трайно посвещаване на една дисциплина. Почти всички духовни учители от всички школи са съгласни, че най-важното е да следваш един път към съвършенството и истината, да следваш една традиция с цялото си сърце и с целия си ум до края на духовното пътуване, като в същото време оставаш открит и уважаваш прозренията на другите.

В Тибет казваме: „Ако знаеш едно, постигаш всичко." Съвременното чудато схващане, че човек може да държи открити всичките си възможности, без да се отдаде напълно на никоя от тях, е една от най-големите и най-опасни заблуди на нашата цивилизация и един от най-ефективните начини на егото да ни отклони от духовните ни търсения.

Когато търсите постоянно, самото търсене се превръща в самоцел и ви завладява. Ставате духовен турист, който се лута наоколо, но никога не стига където и да било. Както казва Патрул Ринпоче: „Оставяте слона у дома си и тръгвате да търсите следите от стъпките му в гората." Следването на едно учение не означава да бъдете затворени в него или да сте монополизирани от него. Това е един умел и състрадателен начин да бъдете винаги на пътеката и да се движите напред независимо от препятствията, които неизбежно си поставяте или вие, или светът около вас.

www.izvorite.com 96


И така, когато проучите мистичните традиции, изберете учител и го следвайте. Едно е да предприемете духовното пътешествие, а съвсем друго - да имате търпението, куража, издръжливостта, мъдростта и смирението да го доведете докрай. Може и да имате карма да попаднете на учител, но трябва да имате и карма да го следвате. Защото много малко от нас знаят как да следват учителя, което само по себе си е изкуство. Така че колкото и голямо да е учението и колкото и добър да е учителят, важното е вие да намерите у себе си способността да обичате и следвате този учител и това учение.

Не е лесно. Нещата никога няма да са съвършени. А и как би могло? Ние все още сме в самсара. Дори когато откриете учителя си и следвате напътствията му с цялата възможна искреност, пак ще възникват трудности и разочарования, противоречия и несъвършенства. Не се предавайте пред трудностите и дребните препятствия. Това са само детинските емоции на егото. Не им позволявайте да ви заслепят, да не ви позволят да видите основната и извечна стойност на това, с което сте се заели. Не позволявайте нетърпението да ви отклони от пътя към истината. Много пъти съм се натъжавал, когато виждам колко много хора се заемат ентусиазирано с някое учение и единственото, което постигат, е да се обезсърчат и откажат още при първите малки и неизбежни препятствия, за да се върнат към самсара и старите си навици и да пропилеят години, а понякога и цял живот.

Както казва Буда в първата си проповед, коренът на цялото ни страдание в самсара е неведението. Неведението, докато не се освободим от него, може да ни се струва безкрайно. Дори след като стъпим на духовната пътека, то е в състояние да затрудни търсенията ни. Ако обаче не забравяме това и пазим ученията в сърцето си, постепенно ще развием умението да разпознаваме неизброимите обърквания, причинявани от неведението, никога няма да излагаме на изпитания решимостта си и няма да изгубим ориентация.

Животът, както ни казва Буда, е кратък като проблясък на мълния. Въпреки това според Уърдсуърд „Светът е прекалено много в нас - като получаваме и изразходваме, ние пропиляваме силите си." Именно това пропиляване на силите, това предателство към нашата същност, това похабяване на естествения шанс, който този живот, естественото бардо, ни дава, за да познаем и въплътим нашата просветлена природа, са може би най-тъжното нещо в човешкия живот. Това, което всъщност ни казват

учителите, е да престанем да се самозалъгваме: какво бихме могли да кажем, че сме научили, ако в момента на смъртта не знаем кои сме всъщност? Както пише в „Тибетска книга за мъртвите":

С ум далечен, несъзнаващ, че смъртта е близо,унесени в безсмислени дейности,да се върнем с празни ръце сега би било пълно объркване;имаме нужда от признаване, от духовно учение,тогава защо не тръгнем по пътеката на мъдросттаоще в този миг?От устата на светците идат тези думи:Ако не пазите ученията ни в сърцето си,нима не сте измамник на самия себе си?

УЧИТЕЛЯТ

www.izvorite.com 97


В една от тантрите1 Буда казва: „Сред всички буди, достигнали просветление, няма нито един, който го е постигнал без помощта на учител, и сред хилядите буди, които ще се появят в тази епоха, нито един няма да постигне просветление, без да разчита на учител."

През 1987 година, след като моят обичан учител Дуджом Ринпоче издъхна, аз пътувах за Париж в един влак от Южна Франция, където беше живял той. През ума ми минаваха спомените за хилядите му прояви на щедрост и състрадание. Плачех със сълзи и непрекъснато си повтарях: „Ако не беше ти, как щях да разбера?"

Почувствах с острота, каквато никога преди това не бях преживявал, защо в нашата традиция се поставя такова свято ударение върху отношенията между учител и ученик и колко важни са тези отношения за живото предаване на истината - от ум на ум, от сърце на сърце. Без моите учители нямаше да имам никаква възможност да схвана истината на ученията - не мога да си представя, че бих достигнал дори и до това скромно разбиране, което имам сега.

Много хора на Запад изпитват недоверие към учителите. За жалост често имат право. Не е нужно да изреждам тук всички ужасни и разочароващи случаи на алчност и шарлатанство, преминали през съвременния свят след отварянето му към източните мъдрости през 50-те и 60-те години. Всички големи традиции на мъдростта - християнството, суфизмът, будизмът, хиндуизмът - разчитат на отношенията между учител и последователи. Поради това светът повече от всичко се нуждае от колкото е възможно по-ясно разбиране какво е истински учител, какво е истински ученик или последовател и каква е същинската природа на трансформацията, която настъпва чрез посвещаването от учителя - това, което може да се нарече „алхимия на обучението".

Може би най-вълнуващото и точно описание на истинската природа на учителя съм чул от моя учител Джамянг Кхиентсе. Той казваше, че макар нашата истинска природа да е буда-природа, още от незапомнени времена тя е скрита зад тъмния облак на неведението и объркването. Но тази истинска природа никога не е била напълно подчинена на тиранията на неведението. Някъде тя винаги се бунтува срещу властта му. В такъв случай нашата буда-природа има един активен аспект, който е наш „вътрешен учител". Още от момента, в който сме били засенчени от черния облак, този вътрешен учител неуморно работи в наша полза, мъчи се да ни върне към светлината и пространството на истинското ни същество. „Този вътрешен учител - казваше Джамянг Кхиентсе - нито за миг не ни е изоставял и не се е отказвал от нас. С безкрайното си състрадание -безкрайното състрадание на всички буди, на всички просветлени същества - той безспирно работи за нашето развитие. И не само в този живот, но и в предишните ни превъплъщения, използвайки всевъзможни умения и средства, всевъзможни ситуации, за да ни накара да се събудим и да се върнем към истината. Когато сме се стремили и жадували истината дълго време - в продължение на много, много прераждания - и когато кармата ни е достатъчно пречистена, се случва нещо подобно на чудо. И това чудо, ако съумеем да го разберем и използваме, може да доведе до приключване завинаги с неведението - вътрешният учител, който винаги е бил с нас, се проявява под формата на „външен учител", когото сякаш по силата на някаква магия ние срещаме в действителност. Тази среща е най-важното събитие в живота на всеки.

Кой е този „външен учител"? Той не е нищо друго, освен олицетворение, глас и представител на нашия вътрешен учител. Учителят, чиято човешка форма, човешки глас и мъдрост започваме да обичаме по-дълбоко, отколкото каквото и да било друго през останалите си прераждания, не е нищо друго, освен външна проява на тайнството на

www.izvorite.com 98


нашата собствена вътрешна истина. Какво друго би могло да обясни тази силна привързаност към него (или нея)?

На най-дълбоко и най-висше ниво учителят и ученикът не са и не могат да бъдат разделени по никакъв начин, защото задачата на учителя е да ни научи да възприемаме без никакви смущения ясното послание на нашия собствен вътрешен учител, да ни накара да осъзнаем непрекъснатото присъствие на този най-висш учител в самите нас. Моля се всички вие да изпитате в този живот радостта от това най-съвършено приятелство.

Ала учителят не е само говорител на вътрешния ви учител. Освен това той е носител, канал, трансмисия на благодатта на просветлените същества. Ето това му дава необикновената способност да просветлява вашия ум и вашето сърце. Той (или тя) не е нищо друго, освен човешкото лице на абсолютното, телефонът, ако предпочитате, по който всички буди и всички просветлени същества могат да се свържат с вас. Той е синтез на мъдростта на всички буди и олицетворение на тяхното състрадание, винаги насочено към вас, лъчите на универсалната им слънчева светлина, насочени право към сърцето и ума ви, за да ви освободят.

В нашата традиция учителите биват смятани дори за по-благодатни от самите буди. Въпреки че състраданието и силата на будите винаги присъстват, нашите заблуди ни пречат да се срещнем лице в лице с тях. Но ние можем да се срещнем с учителя, той е тук - дишащ, жив, говорещ, действащ, застанал пред нас, за да ни покаже с всички възможни средства пътя на будите - пътя към освобождаването ни. За мен моите учители са били олицетворение на живата истина, неопровержими доказателства, че просветлението може да съществува в човешко тяло, в този живот, в този свят, дори тук, дори сега, във върховното вдъхновение на моята практика, на моята работа, на моя живот, в моя път към освобождаването. За мен моите учители са олицетворение на решимостта ми да запазя в ума си просветлението като най-висша цел и в края на краищата да го достигна. Знам достатъчно, за да съм сигурен, че едва когато достигна просветление, ще мога напълно да разбера кои са те всъщност, ще мога да разбера безкрайната им щедрост, любов и мъдрост.

Иска ми се да споделя с вас една красива молитва, думите на Жикме Лингпа, молитвата, с която призоваваме присъствието на учителя в нашето сърце:

От разцъфналия лотос на всеотдайността в сърцето си,въздигни се, о, състрадателни учителю, мое единствено убежище!Преследват ме минали действия и бурни емоции.За да ме защитиш в нещастието ми,остани като скъпоценно украшениев мандалата на великото блаженство, събуди цялото ми съзнание и внимание, това те моля! АЛХИМИЯ НА ВСЕОТДАЙНОСТТАБуда е казал, че всички, достигнали просветление, са постигнали това с помощта на

учител, но също така е казал: „Само и единствено чрез всеотдайност можете да разберете абсолютната истина." Абсолютната истина не може да бъде осъзната във владенията на обикновения ум, а пътеката, водеща отвъд обикновения ум, както ни казва голямата мъдрост на всички традиции, минава през сърцето. Пътеката на сърцето е всеотдайността.

Дилго Кхиентсе Ринпоче пише:Има само един начин за постигане на освобождението и всеведущото

просветление - като следваме автентичен духовен учител. Той е водачът, който ще ни помогне да преплуваме океана на самсара. Слънцето и Луната се отразяват в бистра неподвижна вода веднага. По същия начин всички буди присъстват винаги за тези, които

www.izvorite.com 99


имат пълно доверие в тях. Слънчевите лъчи падат равномерно навсякъде, но там където са фокусирани с помощта на увеличително стъкло, могат да подпалят тревата. Когато всепроникващите лъчи на състраданието на Буда се фокусират през увеличителното стъкло на твоята вяра и всеотдайност, пламъкът на благодатта пламва и в твоето същество.

В такъв случай е много важно да знаем какво означава истинската всеотдайност. Това не е сляпо обожание, това не е бягство от отговорността, която носим към себе си, нито пък безразборно следване на чужди капризи и прищевки. Истинската всеотдайност е ненакърнената възприемчивост за истината. Истинската всеотдайност се корени в изпълнената с уважение и почит благодарност, но благодарност светла, основателна и интелигентна.

Когато един учител е способен да разкрие дълбините на сърцето ви и така получите възможност да зърнете природата на ума си, започвате да se изпълвате с радостна благодарност - към този, който ви е помогнал да прогледнете, към истината, която цялото същество, мъдростта и учението му олицетворяват. Това естествено, неподправено чувство винаги се корени з едно повтарящо се и неоспоримо вътрешно преживяване - яснотата на прякото осъзнаване - и това, само това, ние наричаме всеотдайност -,Мо гу". „Мо гу" на тибетски означава „копнеж и уважение" -уважение

към учителя, което става все по-дълбоко и по-дълбоко, колкото повече разбираме кой е той всъщност, и копнеж: за това, което той или тя може да предизвика у нас, защото си даваме сметка, че учителят е живата ни сърдечна връзка с абсолютната истина и олицетворение на истинската природа на нашия ум.

Дилго Кхиентсе Ринпоче ни казва:В началото тази всеотдайност може да не е естествена или спонтанна, така че

трябва да прибегнем до някои техники, за да си помогнем да я постигнем. Преди всичко винаги трябва да помним отличните качества на учителя си, особено добротата му към нас. Като непрекъснато създаваме увереност, благодарност и всеотдайност към нашия гуру, ще дойде време, когато дори споменаването на неговото име или само мисълта за него ще са достатъчни, за да секнат нормалните ни възприятия и за да го видим като самия Буда.2

Да видим учителя си не като човешко същество, а като самия Буда е източник на най-висша благодат. Защото, както казва Падмасамбхава, „Пълната всеотдайност носи пълно блаженство, липсата на съмнения води до пълен успех". Тибетците знаят, че ако се отнасяш към своя учител като към буда, ще получиш благодатта на буда, а ако се отнасяш към него като към човешко същество, ще получиш само благодатта на човешко същество. Така че за да получите пълната трансформираща сила на благодатта на учението, за да се разкрие то пред вас в цялото си величие, трябва да се опитате да развиете у себе си възможно най-щедра всеотдайност. Само ако гледате на учителя си като на буда, от ума на мъдростта му до вас ще може да достигне буда-учението му. Ако не можете да разпознаете учителя си като буда, а го виждате като друго човешко същество, пълната благодат никога не може да бъде налице и най-великото учение ще ви остави донякъде невъзприемчиви.

Колкото повече размишлявам върху всеотдайността и мястото й в цялостната представа за ученията, толкова по-дълбоко си давам сметка, че тя е едно добро и могъщо средство да станем по-възприемчиви за истината. Самите учители нямат нужда от нашето възхищение, но ако гледаме на тях като на живи буди, ще можем да слушаме и да чуваме тяхното послание и да следваме съветите им възможно най-вярно. Всеотдайността в известен смисъл е най-практичният начин да постигнем най-голямо уважение и

www.izvorite.com 100


следователно откритост към ученията така, както са олицетворени от учителя и получени от нас. Колкото по-всеотдайни сме, толкова по-открити сме за ученията, а колкото по-открити сме за ученията, толкова по-голяма е възможността те да проникнат до сърцето и ума ни и да доведат до пълна духовна промяна.

И така, само ако гледате на учителя си като на жив буда, ще може наистина да започне и да бъде доведен до край процесът на вашето превръщане в жив буда. Когато умът и сърцето ви са напълно отворени -в радост, удивление, признание и благодарност към тайнството на живото присъствие на просветлението у учителя, - тогава много бавно, в течение на години може да се осъществи предаване от неговия ум на мъдростта и от неговото сърце към вас. Тогава може да ви се разкрие пълното великолепие на вашата буда-природа и по този начин съвършеното великолепие на самата Вселена.

Тази близка връзка между учител и ученик става огледало, жива аналогия на връзката на ученика с живота и с целия свят. Учителят става основна фигура в продължаващото практикуване на „ясните представи", чиято кулминация настъпва, когато ученикът започне да вижда нещата пряко и отвъд всяко съмнение: учителят - като жив буда, думите му -като думи на буда, умът му - като ум на мъдростта на всички буди, всяко негово действие - като действие на буда, мястото, където живее - като владение на буда и дори тези около него - като светла илюстрация на неговата мъдрост.

И докато тези възприятия стават по-стабилни и реални, чудото, за което учениците са копнели толкова дълго, може постепенно да се осъществи - започват съвсем естествено да виждат, че те, Вселената и всички същества без изключение са по природа чисти и съвършени. Най-накрая започват да гледат със собствените си очи. Учителят, тогава, е пътеката, вълшебната пръчица, която може изцяло да промени всички възприятия на ученика.

Всеотдайността се превръща в най-чистия, най-бърз и най-прост начин да осъзнаем природата на ума си и на всичко друго. И с понататъшното ни развитие пред нас се разкрива една чудесна взаимовръзка - ние се стремим непрекъснато да генерираме всеотдайност, всеотдайността създава нови възможности да се докосваме до природата на ума, а тези докосвания още повече увеличават и задълбочават нашата всеотдайност към учителя. И така в края на краищата всеотдайността извира от мъдростта - всеотдайността и преживяванията в природата на ума стават неразделни и се вдъхновяват взаимно.

Учителят на Патрул Ринпоче се наричал Жикме Гялуе Нюгу. В продължение на много години той живял в усамотение в планините. Един ден, когато излязъл от пещерата си - слънцето греело ярко, - той погледнал към небето и видял как облак се носи към мястото, където живеел неговият учител Жикме Лингпа. Веднага си помислил: „Ето там е моят учител." И с тази мисъл у него се събудил огромен копнеж и всеотдайност. Чувството било толкова силно и непреодолимо, че загубил съзнание. Когато се свестил, цялата благодат на ума на мъдростта на неговия учител му била предадена и той постигнал най-висшата фаза на реализацията - това, което наричаме „изразходване на реалността на явленията".

ПОТОКЪТ НА БЛАГОДАТТАПодобни илюстрации на силата на всеотдаиността и благодатта на учителя не

принадлежат само на миналото. В лицето на Кхандро Тсеринг Чьодрьон - най-великата жена учител в наше време, съпруга на моя учител Джамянг Кхиентсе - много ясно може да се види какво могат да създадат от човешкия дух годините на дълбока всеотдайност и практика. Нейната смиреност и вътрешна красота, скромността и семплостта й, ярката й



нежна мъдрост са на почит сред всички тибетци, въпреки че тя самата винаги се стремеше да остава на заден план, никога не искаше да изпъква, предпочиташе да живее суровия и скрит от погледите живот на древен съзерцател.

Джамянг Кхиентсе беше вдъхновението на нейния живот. Именно духовният им брак я превърна от една много красива и малко непокорна млада жена в блестяща дакини3, за която другите големи учители имат най-високо мнение. Дилго Кхиентсе Ринпоче я смяташе за своя „духовна майка" и винаги е казвал колко привилегирован се чувства за това, че от всички лами тя почиташе и обичаше най-много него. Когато видеше Кхандро, той вземаше ръката й и я галеше нежно, а след това бавно я поставяше върху челото си. Знаеше, че това е единственият начин, по който би могъл да я накара да го дари с благодатта си.

Джамянг Кхиентсе беше неин учител, обучаваше я и я вдъхновяваше да практикува. Въпросите й към него бяха под формата на песни, а в отговор той също пишеше песни - закачливо и весело. Кхандро демонстрира своята неувяхваща всеотдайност към учителя си, като продължи да живее и след смъртта му на мястото в Сиким, където той прекара последните години от живота си, където умря и където се пазят останките му, погребани в ступа4. Тя и сега живее чистия си, независим и отдаден на непрекъснати молитви живот там, близо до него. Прочела е цялото „Слово на Буда" и стотици томове коментари, бавно - дума по дума. Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше, че всеки път, когато се върне при ступата на Джамянг Кхиентсе, се чувства така, сякаш се прибира у дома си, защото присъствието на Кхандро прави атмосферата наситена и топла. Сякаш учителят Джамянг Кхиентсе е все още жив и присъства във всеотдайността и цялото й същество - това означаваха думите му.

Много пъти съм чувал Кхандро да казва, че ако връзката ти с учителя се поддържа наистина чиста, тогава всичко в живота ти ще върви добре. Нейният собствен живот е един изключителен и вълнуващ пример за това. Всеотдайността й бе дала възможност да превъплъти в себе си сърцевината на ученията и да излъчва топлината им към другите. Кхандро не преподава по утвърдените начини - всъщност тя почти не говори, но това, което казва, много често притежава такава дълбочина, че може да се превърне в пророчество. Да слушаш пламенните й блажени напеви или да практикуваш ученията с нея означава вдъхновението да достигне до дълбините на съществото ти. Дори да вървиш до нея, да пазаруваш с нея или просто да седиш означава да се потопиш в могъщото спокойно щастие на присъствието й.

Кхандро живее в уединение и тъй като нейното величие е в обикновеността й, само хората, притежаващи дълбоко прозрение, биха могли да разберат коя е тя. Живеем във време, когато най-често предизвикват възхищение тези, които се самоизтъкват, но истината живее при смирените и скромните като Кхандро. И ако тя някога започне да преподава на Запад, би била съвършена - най-великата жена учител, която превъплъщава с тайнствена пълнота любовта и целебната мъдрост на Тара, женския аспект на състраданието. Ако Кхандро е край мен, когато умирам, бих се чувствал много по-уверен и спокоен, отколкото с всеки друг учител.

Всичко, което съм разбрал, съм го разбрал чрез всеотдайност към учителите си. Все повече и повече, докато продължавам да преподавам, започвам да осъзнавам - смирено и с искрено преклонение - как тяхната благодат действа в мен. Без нея аз съм нищо и ако чувствам, че мога да правя нещо, това е да бъда мост между тях и вас. И непрекъснато забелязвам, че когато в лекциите си говоря за моите учители, всеотдайността ми към тях събужда представата за всеотдайност и у тези, които слушат - в тези прекрасни моменти аз



чувствам, че моите учители присъстват, благославят и откриват сърцата на моите ученици за истината.

Помня 1960 година в Сиким, скоро след смъртта на Джамянг Кхиентсе. Дилго Кхиентсе трябваше да проведе дълга поредица от посвещавания - нагледните уроци на Падмасамбхава, които могат да отнемат и няколко месеца. В манастира, сред възвишенията зад столицата Гангток, имаше много учители. Аз седях до Кхандро Тсеринг Чьодрьон и лама Чокден - помощник на Джамянг Кхиентсе и ръководител на церемониите.

Тогава почувствах, при това много живо, как наистина един учител може да предаде благодатта на своя ум на мъдростта на ума на свой ученик. Един ден Дилго Кхиентсе Ринпоче говори за всеотдайността и за нашия учител Джамянг Кхиентсе Ринпоче. Беше много вълнуващо - думите се лееха в порой от красноречие и най-чиста духовна поезия. Многократно, докато слушах и гледах Дилго Кхиентсе Ринпоче, някак тайнствено си припомнях за самия Джамянг Кхиентсе и за способността му да говори и думите му да се леят, сякаш дошли от някакъв скрит, неизчерпаем извор. Постепенно осъзнах какво се бе случило - благодатта на ума на мъдростта на Джамянг Кхиентсе се бе предала напълно на сина на сърцето му Дилго Кхиентсе Ринпоче и сега чрез него тя говореше без никакво усилие.

Накрая се обърнах към Кхандро и Чокден и видях, че по лицата им се стичат сълзи.- Знаехме, че Дилго Кхиентсе е голям учител - казаха те, - и знаехме, че един учител

може да изцяло да предаде благодатта на своята мъдрост на сина на сърцето си, но едва сега, едва днес, едва тук разбираме какво точно означава това.

Винаги когато си спомням онзи чудесен ден в Сиким и големите учители, които познавам, си спомням думите на един тибетски светец, които са вдъхновение за мен: „Когато слънцето на непоколебимата всеотдайност огрее заснежената планина, каквато е учителят, потокът на неговата благодат ще се излее надолу." Помня и думите на самия Дилго Кхиентсе Ринпоче, които може би изразяват по-красноречиво от всеки друг текст необятните и благородни качества на учителя:

Той е като голям кораб, с който съществата прекосяват гибелния океан на съществуванието, непогрешим капитан, който ги води към сушата и свободата, дъжд, който потушава огъня на страстите, ярко слънце и луна, които разсейват мрака на неведението, твърда земя, която може да издържи теглото както на доброто, така и на злото, дърво на желанията, което дарява временно щастие и висше блаженство, вълшебна скъпоценност, даряваща всички

качества на реализацията, баща и майка, даряващи обичта си поравно на всички разумни същества, огромна река от състрадание, планина, издигаща се над земните грижи, неподвластна на вятъра на емоциите, и голям облак, натежал от дъжд, за да успокои страданията, предизвикани от страстите. Накратко — той е равен с всички буди. Всякаква връзка с него — било чрез поглед, било ако чуем гласа му, било ако си спомним за него, било ако ни докосне ръката му - ще ни поведе към освобождение. Доверието в него е сигурен начин да продължим към просветлението. Топлината на неговата мъдрост и състрадание ще стопи рудата на нашето същество и ще освободи златото на буда-природата вътре.5

Осъзнал съм, че благодатта на моите учители въздейства на ума ми и достига до мен почти недоловимо. Още откакто умря Дуджом Ринпоче моите ученици ми казват, че лекциите ми са станали по-гладки, по-просветлени. Не много отдавна, след като чух едно изумително изказване на Дилго Кхиентсе Ринпоче, отидох при него и изразих възхищението си: „Просто е удивително как тези учения се леят от ума на мъдростта ти!"



Той се наведе към мен и с весело пламъче в очите отговори: „Дано и твоите, на английски език, се леят така." Оттогава, без да съм направил каквото и да било, чувствам, че способността ми да изразявам ученията става все по-естествена. Смятам тази книга за проявление на благодатта на моите учители, предадени от ума на мъдростта на върховния учител и водач Падмасамбхава. Тази книга е техният подарък за вас.

Именно всеотдайността ми към моите учители ми дава сили да преподавам и нужната откритост и възприемчивост, за да се уча. Самият Дилго Кхиентсе Ринпоче никога на престана смирено да приема ученията на други учители, а много често дори от такива, които са били негови ученици. Всеотдайността, която дава вдъхновението да преподаваш, също така дава смиреността да продължаваш да учиш. Гампопа - най-великият ученик на Миларепа - го попитал в момента на раздялата им: „Кога ще дойде времето да започна и аз да уча последователи?" Миларепа отговорил: „Когато не си такъв, какъвто си сега, когато възприятията ти се променят, когато си в състояние да видиш, наистина да видиш, че този стар човек пред теб е като самия Буда. Когато всеотдайността ти те доведе до този момент на разпознаване, това ще е знак, че е дошло времето да учиш другите."

Тези учения идват при вас от просветленото сърце на Падмасамбхава - през вековете, след хиляда години, чрез поколения учители, свързани от приемствената традиция, станали учители единствено защото смирено

са се научили да бъдат ученици и са останали в най-дълбок смисъл ученици на своите учители през целия си живот. Дори на осемдесет и две години Дилго Кхиентсе Ринпоче винаги се просълзяваше с чувство на благодарност и всеотдайност, когато говореше за Джамянг Кхиентсе. В последното писмо, което ми изпрати, преди да умре, се бе подписал „най-лошият ученик". Това ми показа колко необятна е истинската всеотдайност, как с възможно най-голямата реализация идва и най-голямата всеотдайност, най-пълната и най-смирена благодарност.

ГУРУ-ЙОГА - СЛИВАНЕС УМА НА МЪДРОСТТА НА УЧИТЕЛЯВсички буди, бодхисатви и просветлени същества винаги присъстват, за да ни

помогнат, и именно чрез присъствието на учителя тяхната благодат се насочва към нас. Тези, които знаят Падмасамбхава, знаят живата истина на обещанието, дадено от него преди повече от хиляда години: „Никога не съм далеч от тези, които вярват, дори и от тези, които не вярват, макар че не могат да ме видят. Моите деца винаги, винаги ще бъдат защитени чрез моето състрадание."

Единственото, което трябва да направим, за да получим пряка помощ, е да я поискаме. Нима и Христос не е казал: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира."6 И въпреки това сякаш ни се струва най-трудно да поискаме. Много от нас, мисля си, не знаят как да поискат. Понякога това е така, защото сме самонадеяни, понякога - защото не желаем да потърсим помощ, понякога - защото ни мързи, а понякога -защото умовете ни са така преизпълнени с въпроси и са толкова объркани, че не ни идва наум простичкото нещо да попитаме. Повратният момент в лечението на алкохолиците и наркоманите е моментът, когато те признават заболяването си и започват да търсят помощ. По един или друг начин ние всички сме пристрастени към самсара и ще получим помощ, когато признаем пристрастяването си и просто я поискаме.



Това, от което повечето от нас имат нужда, са кураж и смирение наистина от дълбините на сърцето си да поискат помощ, да помолят за състраданието на просветлените същества, да помолят за пречистване и изцеление, да помолят да получат сили да разберат смисъла на страданията и да ги променят - на относително ниво да поискат по-голяма яснота в живота си, покой и способност да отличават, да поискат да осъзнаят абсолютната природа на

ума, което идва от сливането с безкрайно дълбокия ум на мъдростта на учителя.Няма по-бърза, по-вълнуваща и по-могъща практика за призоваване помощта на

просветлените същества, за събуждане на всеотдайността и за осъзнаване природата на ума от практиката Гуру-Йога. Дилго Кхиентсе Ринпоче пише: „Думите „Гуру-Йога" означават „съюз с природата на гуру" и тази практика ни дава начин да слеем ума си с просветления ум на учителя."7 Не забравяйте, че учителят - гуру - превъплъщава изкристализиралата благодат на всички буди, учители и просветлени същества. Да призовем него означава да призовем всички тях, а да слеем ума и сърцето си с ума на мъдростта на учителя означава да слеем ума си с истината и с превъплъщението на просветлението.

Външният учител ни показва пряко истинността на нашия вътрешен учител. И колкото повече тя се разкрива пред нас чрез ученията и вдъхновението му, толкова повече си даваме сметка, че външният и вътрешният учител са неделими. С постепенното разкриване на тази истина чрез многократното й призоваване, чрез практикуването на Гуру-Йога, у нас се раждат увереността, благодарността, радостта, чрез които умът на мъдростта на учителя и нашият ум наистина стават неделими. В една практика Гуру-Йога, която Дилго Кхиентсе Ринпоче състави по моя молба, той пише:

Това, което постига великата чистота на възприятията, е всеотдайността, която е излъчване на Ригпа... Признавам и помня, че моята Ригпа е учителят - чрез това нека моят ум и твоят се слеят в едно.

Ето защо всички школи в Тибет отделят такова голямо внимание на практикуването на Гуру-Йога и всички големи учители ценят тази практика като тяхна най-дълбока, сърдечна практика. Дуджом Ринпоче пише:

Жизненоважно е да вложим цялата си енергия в Гуру-Йога, да се придържаме към това като към сърце и живот на практиката. Ако не го правим, медитацията ни ще бъде притъпена и дори и да напреднем малко, препятствията няма да имат край и в ума ни няма да се породи възможност за истинска, неподправена реализация. И така, чрез пламенна молитва и чистосърдечна всеотдайност, след време ще ни се предаде пряката благодат на ума на мъдростта на учителя, ще бъдем възнаградени с уникална реализация - отвъд думите, родена дълбоко в ума.

Сега бих искал да ви опиша една проста Гуру-Йога практика, която всеки, без значение каква е религията и каква е духовната му вяра, може да следва.

Тя е моя главна практика, сърце и вдъхновение на целия ми живот и когато я следвам, насочвам вниманието си към Падмасамбхава. Когато самият Буда издъхвал, той предрекъл, че Падмасамбхава ще бъде роден скоро след това, за да разпространи учението на тантрите. Именно Падмасамбхава въвел будизма в Тибет през VIII век. За нас, тибетците, Падмасамбхава - Гуру Ринпоче - олицетворява космически, неподвластен на времето принцип, той е универсалният учител. Той се е явявал безброй пъти на учителите в Тибет и тези срещи и видения наред с пророчествата и напътствията са описани много точно - с дати, места, с начина, по който са станали. Падмасамбхава е оставил множество нагледни учения за бъдещите времена, разкривани многократно от прославени учители,



които са били негова еманация. Едно от тези съкровища, или терма, е и „Тибетска книга за мъртвите".

Винаги съм се обръщал към Падмасамбхава във времена на кризи и трудности и неговата благодат и сила никога не са ми изневерявали. Когато мисля за него, той олицетворява всичките ми учители. За мен той е жив по всяко време и цялата Вселена постоянно сияе с неговата красота, сила и присъствие.

О, Гуру Ринпоче, Скъпоценни, ти си олицетворениена състраданието и благодатта на всички буди, единствен защитник на

съществата. Моето тяло, моите вещи, сърцето и душата си без колебание предавам на теб!

Отсега, докато постигна просветление, в щастие и тъга, в лошо и добро, в нищета и величие: разчитам на теб напълно, о, Падмасамбхава, ти, който ме познаваш -. мисли за мен, вдъхнови ме, води ме, направи ме едно с теб!8

Смятам Падмасамбхава за олицетворение на всички мои учители и когато сливам ума си с неговия чрез Гуру-Йога, всички те са в него. Но вие можете да използвате и всяко друго просветлено същество, светец или учител от всяка религия или мистична традиция, към когото изпитвате преклонение, независимо дали е жив или не.

Практиката Гуру-Йога има четири основни фази - призоваване; сливане на вашия ум с учителя чрез същността на сърцето му, мантрата; приемане на благодатта или силата; единение на вашия ум с учителя и отпускане в Ригпа.

1. Призоваване Седнете спокойно. От дълбините на сърцето си призовете в небето пред вас

олицетворението на истината в лицето на своя учител, светец или просветлено същество.Опитайте да си представите учителя или буда жив, лъчист и ефирен като небесна

дъга. Вярвайте, при пълно доверие, че пялата благодат, цялата мъдрост, състрадание и сила на всички буди и просветлени същества са въплътени в него или нея.

Ако ви е трудно да си представите учителя, представете си олицетворението на истината като същество от светлина, опитайте се да почувствате съвършеното му присъствие в небето пред вас - присъствието на всички буди и учители. Оставете цялото вдъхновение, радост и възхищение, които ще изпитате, да заемат мястото на представата. Просто повярвайте, че присъствието, което призовавате, е налице. Самият Буда е казал: „Който помисли за мен, аз съм пред него." Моят учител Дуджом Ринпоче казваше, че няма значение дали в началото не можеш да предизвикаш представата - по-важно е да чувстваш присъствието в сърцето си и да знаеш, че това присъствие олицетворява благодатта, състраданието, енергията и мъдростта на всички буди.

След това се отпуснете, изпълнете сърцето си с присъствието на учителя и го призовете много силно, с цялото си сърце, ум и доверие: „Помогни ми, вдъхнови ме да пречистя кармата си и негативните емоции, да осъзная истинската природа на ума си!"

След това с дълбока всеотдайност слейте ума си с учителя и се отпуснете в ума на мъдростта му. При това - отдайте се на учителя напълно - кажете нещо подобно на следното: „Помогни ми сега. Погрижи се за мен. Предай ми радостта и енергията си, твоята мъдрост и състрадание. Прибери ме в любящото сърце на твоя ум на мъдростта. Дари с благодат ума ми, вдъхнови ме да разбера." А след това, както казва Дилго Ринпоче, „Няма съмнение, че благодатта ще влезе в сърцето ти".



Тази практика е пряко, умело и силно средство, което може да ни отведе отвъд обикновения ни ум, в чистите владения на мъдростта на Ригпа. Там ние ще открием, ще познаем, ще признаем, че присъстват всички буди.

Така, щом почувстваме присъствието на Буда, на Падмасамбхава, на учителя си или просто като открием ума и сърцето си за въплъщението на истината, ще получим благодатта и умът ни наистина ще се преобрази. Когато призовавате Буда, вашата собствена буда-природа получава подтик да се пробуди и разцъфти така естествено, както цвете, огряно от слънцето.

2. Съзряване и задълбочаване на благодаттаКогато достигна тази част от практиката - сливането на моя ум с учителя чрез

мантрата, - аз използвам следната мантра:ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ(произнасяна от тибетците така: Ом А Хунг Гуру Пема Сидхи Хунг). На нея аз

гледам сякаш тя е Падмасамбхава и благодатта на всички учители под формата на звук. Представям си, че цялото ми същество е изпълнено от него и докато произнасям мантрата, която е същността на сърцето му, чувствам, че тя трепти и ме изпълва, сякаш хиляди като Падмасамбхава под формата на звук се движат в мен и променят цялото ми същество.

Като използвате мантрата, предложете цялото си сърце и душа в пламенна и целенасочена молитва и обединете, слейте, смесете ума си с Падмасамбхава или учителя си. Постепенно ще почувствате, че се приближавате до Падмасамбхава и че разстоянието между вас и неговия ум на мъдростта се скъсява. Чрез благодатта и силата на тази практика постепенно ще откриете, че наистина преживявате трансформация на ума си в ума на мъдростта на Падмасамбхава и учителя ви - ще започнете да разбирате неделимостта им. Точно както ако натопите пръста си във вода, той ще се намокри, а ако го сложите в огъня, ще изгори - ако вложите ума си в ума на мъдростта на будите, той ще се трансформира в тяхната мъдрост-природа. Постепенно умът ви ще се окаже в състояние на Ригпа, тъй като най-вътрешната природа на ума не е нищо друго, освен умът на мъдростта на будите. Сякаш обикновеният ви ум ще започне да умира и да се разтваря и вашето чисто осъзнаване, вашата буда-природа, вашият вътрешен учител ще се разкрият пред вас. Това е истинското значение на „благодат" -трансформация, при която умът ви преминава в абсолютно състояние.

Съзряването на благодатта е основната част, сърцевината на Гуру-Йога и когато практикувате, на нея трябва да отделите най-много време.

3. Получаване на силаА сега си представете, че хиляди ярки лъчи светлина струят от учителя ви към вас,

проникват във вас, пречистват, даряват ви с благодат и сила и засяват у вас семето на просветлението.

За да направите практиката колкото се може по-богата и вдъхновяваща, бихте могли да си представите развитието й в следните три фази.

Най-напред ослепителна кристално бяла светлина започва да струи от челото на учителя ви и навлиза в енергийния център на вашето чело, изпълва цялото ви тяло. Тази бяла светлина представлява благодатта на всички буди. Тя пречиства цялата негативна карма, която се е събрала поради негативни действия на тялото, пречиства фините канали на психофизиологичната ви система, предава ви благодатта на тялото на будите, дава ви



способност да практикувате ясни зрителни представи и ви открива за осъзнаването на състрадателната енергия на Ригпа, природата на ума, която се проявява във всичко.

Второ, поток от рубиненочервена светлина започва да струи от гърлото на учителя и навлиза в енергийния център на вашето гърло, като изпълва тялото ви. Тази червена светлина представлява благодатта в речта на всички буди - тя пречиства цялата негативна карма, която се е насъбрала поради зложелателна реч, пречиства вътрешния въздух на психофизиологичната ви система, дарява ви с благодатта на речта на будите, дава ви сили да практикувате мантра и ви открива за осъзнаването на сияйната природа на Ригпа.

Трето, поток от трепкаща синя светлина избликва от сърцето на учителя и влиза в енергийния център във вашето сърце, като изпълва цялото ви тяло. Тази синя светлина представлява благодатта на ума на будите - тя пречиства негативната карма, която се е натрупала поради негативни действия на ума ви, пречиства творческата същност или енер-гия в психофизиологичната ви система, дарява ви с благодатта на ума на будите, дава ви сили за напреднала йога-практика и ви открива за осъзнаването на изначалната чистота на същността на Ригпа.

Знайте, че сега вече чрез благодатта сте дарени с неунищожимото тяло, реч и ум на Падмасамбхава и на всички буди.

4. Отпускане в РигпаА сега нека учителят ви се превърне в светлина и стане едно с вас в природата на

ума ви. Признайте, отвъд всяко съмнение, че тази подобна на небе природа на ума е абсолютният учител. Къде другаде биха могли да бъдат всички просветлени същества, ако не в Ригпа, в природата на вашия ум?

Уверени в това осъзнаване, в състояние на просторно и безгрижно отпускане, останете в топлината, величието и благодатта на абсолютната си природа. Вече сте стъпили на изначалната земя - изначалната чистота на естествената простота. И докато се отпускате в това състояние на Ригпа,

признавате истината в думите на Падмасамбхава: „Самият ум е Падмасамбхава. Извън това няма практика или медитация."

Давам тази практика тук като част от естественото бардо на този живот, защото тя е най-важната практика в живота и поради това - най-важната практика в момента на смъртта. Както ще видите в Глава 13 „Духовна помощ за умиращите", Гуру-Йога лежи в основата на практиката пхоуа -пренасянето на съзнанието в момента на смъртта. Защото ако в момента на смъртта успеете уверено да слеете своя ум с ума на мъдростта на учителя си и умрете в такъв покой, тогава мога да ви обещая, че всичко ще бъде добре.

Следователно задачата ни в този живот е да практикуваме, отново и отново, това сливане с ума на мъдростта на учителя, докато то стане толкова естествено за нас, че всяко наше действие - седене, ходене, хранене, пиене, спане, сънуване, събуждане - да бъде пропито от живото присъствие на учителя. Бавно, с течение на години целенасочена всеотдайност, ще осъзнаете, че всичко видимо е проявление на мъдростта на учителя. Всички ситуации в живота - дори и тези, които са ви се стрували трагични, безсмислени или ужасяващи, все по-ясно и по-ясно се разкриват като непосредствен урок и благодат на вътрешния и външния учител. Както казва Дилго Кхиентсе Ринпоче:

Всеотдайността е същността на пътеката и е ума ни няма нищо, освен гуру, не чувстваме нищо, освен пламенна всеотдайност -каквото и да се случи, възприемаме го като негова благодат. Ако практикуваме непрекъснато с тази всеотдайност, това е равно на молитва.



Когато всички мисли са пропити с всеотдайност към гуру, възниква естествена увереност, че това е достатъчно за всичко, което може да възникне. Всички форми са гуру, всички звуци са молитва, всички груби и фини мисли възникват като всеотдайност. Всичко се освобождава спонтанно в абсолютната природа, като възли, развързани в небето9

ДЕСЕТНай-вътрешната същностНИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА УМРЕ СПОКОЕН и в пълна безопасност, ако не е осъзнал

истински природата на ума. Защото само това осъзнаване, задълбочено през годините чрез непрекъсната практика, може да запази ума ни в стабилно състояние по време на хаоса в процеса на смъртта. От всички начини за помагане на хората да осъзнаят природата на ума си най-ясен, ефективен и подходящ за днешните нужди и начин на живот са практиките на Дзогчен - най-древният и директен поток на мъдростта в ученията на будизма и източник на самото учение за бардо.

Традицията Дзогчен води началото си още от изначалния Буда, Самантабхадра, и е стигнала до наши дни благодарение на поколения учители. Стотици хиляди хора в Индия, Хималаите и Тибет са достигнали реализация и просветление чрез тези практики. Има чудесно пророчество за тях: „В тази тъмна епоха съкровената същност на Самантабхадра ще свети като огън." Моят живот, моите учения и тази книга са посветени на запалването на този огън в сърцата и умовете на хората по света.

Моя постоянна опора, вдъхновение и съветник в това е върховният учител Падмасамбхава. Той е същността и духът на Дзогчен, неговият най-велик изразител и човешко въплъщение, надарен с великите качества великодушие, чудодейна сила, пророческа прозорливост, будна енергия и безкрайно състрадание.

Традицията Дзогчен не беше широко разпространена в Тибет и в продължение на известно време много от големите учители не са я преподавали в съвременния свят. Защо тогава аз я преподавам? Някои от моите учители са ми казвали, че сега е времето за разпространение на Дзогчен, времето, за което става дума в пророчеството. Освен това чувствам, че не би било състрадателно да не споделя с хората съществуването на такава удивителна мъдрост. Човешкият род е в критичен етап от еволюцията си и това време на безкрайна обърканост се нуждае от учение със сравнима сила и яснота. Освен това съм забелязал, че съвременните хора имат нужда от път, освободен от догми, фундаметализъм, елитаризъм, сложна метафизика и екзотични украшения, път - едновременно прост и задълбочен, за който не са нужни ашрами или манастири, който може да бъде вплетен в ежедневието и практикуван навсякъде.

Какво тогава е Дзогчен? Дзогчен не е само учение, поредната философия, сложна система или набор от примамливи техники. Дзогчен е състояние, изначално състояние, състояние на пълна будност, което е вътрешната същност на всички буди и на всички духовни пътеки, най-високият връх на индивидуалното духовно развитие. Дзогчен често се превежда като „Великото съвършенство". Предпочитам да оставя думата непреведена, защото „Велико съвършенство" загатва за някакво съвършенство, което би трябвало да се стремим да постигнем, цел, която се намира в края на дълго и тежко пътуване. Нищо не може да е по-далеч от истинското значение на Дзогчен - вече самоусъвършенствалото се състояние на нашата изначална природа, което няма нужда от още „усъвършенстване", защото е съвършено - както небето - още от самото начало.



Всички будистки учения се обясняват чрез тяхната Основа, Път и Плодове. Основата на Дзогчен е фундаменталното, изначално състояние, нашата абсолютна природа, която е съвършена и винаги присъства. Патрул Ринпоче казва: „Това не е нещо, което трябва да се търси навън, нито пък нещо, което не си притежавал преди, а сега трябва да се роди наново в ума ти." Така че от гледна точка на Основата - абсолюта - нашата природа е същата като природата на будите и както казват учителите, дотук няма какво да се преподава и какво да се учи.

И все пак трябва да разберем, че будите са поели по една пътека, а ние по друга. Будите са разпознали изначалната си природа и са достигнали просветление. Ние не я разпознаваме и затова изпадаме в объркване. В ученията това положение се нарича „една основа, две пътеки". В нашето относително състояние нашата истинска природа е скрита и трябва да следваме ученията и да практикуваме, за да се върнем към истината -това е пътеката на Дзогчен. И най-накрая, да осъзнаем нашата изначална природа означава да постигнем освобождаване и да станем буда. Това са Плодовете на Дзогчен и те са достижими, ако човек се стреми към тях със сърце и ум през целия си живот.

Учителите, които преподават Дзогчен, са наясно с опасността от смесване на абсолютното с относителното. Хората, които не съумеят да

разберат взаимоотношението между тях, могат да пропуснат и дори да изоставят относителните аспекти на духовната практика и закона на кармата за причините и следствията. От друга страна, тези, които наистина схванат значението на Дзогчен, ще изпитват и по-голям респект към кармата, а също така ще оценяват по-дълбоко нуждата от пречистване и духовна практика. Това е така, защото ще си дадат сметка за просторността на това, което е в тях и което е било скрито, и ще опитват още по-пламенно, с винаги свежа, естествена дисциплина, да премахнат това, което стои между тях и истинската им природа.

Ученията Дзогчен са като огледало, което отразява Основата - нашата същинска природа - с такава освобождаваща и възвисена яснота, с такава кристална чистота, че по принцип ни защитават от възможността да бъдем оковани от някакво концептуално, изфабрикувано разбиране, колкото и фино, убедително и примамливо да изглежда то.

В какво тогава се състои чудото на Дзогчен според мен? Всички учения водят към просветление, но уникалността на Дзогчен е в това, че дори в относителното измерение езикът му не петни абсолютното с никакви концепции - оставя го недокоснато в неговата оголена, динамична, величествена простота и въпреки това говори на хората с открит ум за него, толкова изразително и наелектризиращо, че дори преди да достигнат просветление получават в дар най-силната възможна представа за величествеността на будното състояние.

ГЛЕДКАТАПрактическото обучение в Дзогчен по традиция и най-просто се описва с Гледка,

Медитация и Действие. Гледката е, за да видим директно абсолютното състояние, основата на нашето същество. Начинът да стабилизираме тази гледка и да я направим непрекъснато изживяване е Медитацията. Под Действие разбираме интегрирането на Гледката в цялата реалност, в живота ни.

Какво тогава е Гледката? Това означава да виждаме нещата такива, каквито са, означава да знаем, че истинската природа на ума е истинската природа на всичко, да разберем, че истинската природа на ума е абсолютна истина.



Дуджом Ринпоче казва: „Гледката е оголеното осъзнаване, в което се съдържа всичко - както сетивните възприятия, така и съществуването на явленията, самсара и нирвана. Това осъзнаване има два аспекта: „пустота" като абсолютен аспект и възприятия или привидности – като относителен."

Това означава, че целият спектър на всички възможни привидности, всички възможни явления във всички възможни реалности, било то самсара или нирвана - всички те, без изключение, винаги са били и винаги ще бъдат съвършени и завършени в просторната безгранична шир на природата на ума. Въпреки че природата на всичко е „пуста и чиста от самото начало", тя - богата на благородни качества - съдържа в себе си всяка възможност, едно безгранично, непрекъснато и динамично съзидателно поле, което винаги е спонтанно съвършено.

Може да попитате: „Ако осъзнаването на Гледката е осъзнаване на природата на ума, как изглежда природата на ума?" Представете си небе - пусто, просторно и чисто от самото начало - такава е неговата същност. Представете си слънцето - лъчисто, ясно, непомрачено, спонтанно присъстващо - природата му е такава. Представете си как слънцето огрява, с безразличие, всичко и всички, как прониква във всички посоки - неговата енергия, която е проявление на състраданието, е такава - нищо не може да му попречи и то огрява навсякъде.

Освен това можете да си представите природата на ума като огледало с пет различни способности или „мъдрости". Неговата откритост и просторност е „мъдростта на всеобхватното пространство", утробата на състраданието. Способността му да отразява съвсем точно всичко, което е пред него, е „огледалната мъдрост". Фундаменталната му липса на предубеждения към едно или друго впечатление е „изравняващата мъдрост". Способността му да разграничава ясно, без да обърква по какъвто и да било начин различните явления, е „разграничаващата мъдрост". А качеството му да е постигнало и усъвършенствало всичко, да присъства спонтанно е „всепостигащата мъдрост".

В Дзогчен Гледката се представя на ученика непосредствено от учителя. Именно тази непосредственост характеризира Дзогчен и е уникална за традицията.

При това представяне на ученика се предава непосредственото изживяване на ума на мъдростта на будите чрез благодатта на учителя, който олицетворява пълното й осъзнаване. За да е в състояние да приеме представянето, ученикът трябва да е достигнал до точка, когато в резултат на минали стремежи и пречистена карма е постигнал откритост на ума и всеотдайност, които да го направят възприемчив за истинското значение на Дзогчен.

Как може да бъде представен умът на мъдростта на будите? Представете си природата на ума като собственото си лице - то винаги е с вас, но не можете да го видите без външна помощ. А сега си представете, че никога не сте виждали огледало. Представянето от учителя е все едно изведнъж да изправи пред вас огледало, в което за първи път да видите отражението на лицето си. Точно както и с лицето ви, чистото осъзнаване на Ригпа не е нещо „ново", което учителят ви дава и което преди това не сте имали, нито пък е нещо, което можете да намерите вън от себе си. То винаги е било ваше, винаги е било с вас, но до този момент на изненада просто не сте го виждали.

Патрул Ринпоче обяснява: „Според специалната традиция на големите учители от приемствената линия природата на ума, лицето на Ригпа, се представя при самото разпадане на концептуалния ум." В момента на представянето учителят прекъсва концептуалния ум изцяло, разкрива Ригпа и показва недвусмислено истинската й природа.



В този силен момент настъпва сливане на сърцата и умовете и ученикът получава несъмнено изживяване, докосване до природата на Ригпа. В един и същ момент учителят представя, а ученикът възприема. И като насочва благодатта от мъдростта на своята Ригпа към сърцевината на Ригпа на ученика, учителят показва непосредствено истинското лице на природата на ума.

За да бъде ефективно това представяне обаче, е нужно да се създадат подходящи условия и обкръжение. Само няколко души в историята заради пречистената си карма са успели да осъзнаят и да достигнат просветление само за миг, така че представянето винаги трябва да се предхожда от нужната подготовка. Тази подготовка пречиства и неутрализира обикновения ум и ви довежда до състояние, в което вашата Ригпа може да ви бъде представена.

Най-напред медитацията - тази универсална противоотрова срещу объркването - довежда ума у дома му и му дава възможност да се установи в естественото си състояние.

Второ, с помощта на задълбочена практика за пречистване и за подсилване на позитивната карма - чрез акумулиране на мъдрост и добродетели - емоционалните и интелектуалните воали, които закриват природата на ума, започват да се повдигат и изчезват. Както пише моят учител Джамянг Кхиентсе: „Ако пречките се премахнат, мъдростта на собствената Ригпа ще проблесне съвсем естествено." Тези практики за пречистване, наречени на тибетски „нгьондро", са съставени много умело и могат да предизвикат цялостна вътрешна промяна. Те включват цялото същество - тяло, реч и ум - и започват с поредица дълбоки размишления върху:

• уникалността на човешкия живот;• вечното присъствие на непостоянството и смъртта;• неизбежните причини и следствия от действията ни;• порочния цикъл на объркване и страдание, който е самсара.Тези размишления събуждат силно желание за „отхвърляне" -желание да се

измъкнем от самсара и да тръгнем по пътеката на освобождаването, което е в основата на специфичните практики за:

• намиране на убежище в Буда, в истината на ученията му и примера на практикуващите ги, като по този начин събудим в себе си вяра и увереност в собствената си буда-природа;

• пораждане на състраданието (Бодхичита - сърцето на просветления ум, което ще обясня по-подробно в Глава 12) и обучение на ума да работи със себе си и другите, да се справя с трудностите в живота;

• премахване на пречките и „замърсяванията" чрез предизвикване на ясни представи и чрез мантри за пречистване и изцеление;

• акумулиране на добродетел и мъдрост чрез развиване на универсална щедрост и създаване на благоприятни обстоятелства.1

Всички тези практики са изградени върху и са близки до Гуру-Йога, която е най-важната, най-вълнуваща и най-силна от всички практики, незаменима при разкриването на сърцето и ума за осъзнаването на Дзогчен.2

Трето, специално медитативно изследване на природата на ума и явленията изтощава ненаситния глад на ума да мисли и проучва, както и склонността му към безкрайно концептуализиране, анализиране и сверяване, пробужда личното осъзнаване на природата на пустотата.



Просто не мога да изразя с думи колко важни са тези подготвителни практики. Те трябва да работят ръка за ръка, систематично, за да вдъхновят ученика да се подготви за времето, което ще избере учителят, за да му покаже истинското лице на Ригпа.

Ньошул Лунгток, който по-късно стана един от най-големите Дзогчен-учители, следвал учителя си Патрул Ринпоче в продължение на осемнадесет години. През цялото това време те били почти неразделни. Ньошул Лунгток учел и практикувал много усърдно и акумулирал цяло съкровище от добродетели, пречистване и опит. Бил готов да осъзнае Ригпа, но все още не бил изпитал заключителното представяне. Една вечер Патрул Ринпоче му предоставил тази възможност. Двамата били в една от отшелническите хижи високо в планините над манастира Дзогчен.3 Вечерта била много красива. Тъмносиньото небе било безоблачно и звездите светели ярко. Звукът на самотата се подчертавал от далечния лай на манастирските кучета. Патрул Ринпоче лежал изпънат на земята и изпълнявал специална Дзогчен-практика. Той повикал Ньошул Лунгток при себе си и му заговорил:

- Не каза ли, че не познаваш същността на ума?По тона му Ньошул Лунгток се досетил, че моментът е особен, и кимнал в

очакване.- Всъщност няма нищо особено - казал Патрул Ринпоче и добавил: -Синко, ела и

легни тук като стария си баща.Ньошул Лунгток легнал до него. След това Патрул Ринпоче го попитал:- Виждаш ли звездите горе на небето? -Да.- Чуваш ли лая на кучетата в манастира? -Да.- Чуваш ли какво ти казвам? -Да.- Е, природата на Дзогчен е това. Просто това.Ньошул Лунгток разказва какво се случило после: „В един миг аз бях вътрешно

сигурен, че съм осъзнал. Бях освободен от притеснението „е" -„не е". Бях осъзнал изначалната мъдрост, оголения съюз между пустотата и вътрешното осъзнаване. Бях доведен до това от благодатта му, както казва големият индийски учител Сараха:

Този, в чието сърце са проникнали думите на учителя, вижда истината като съкровище в дланта си.4

В този момент всичко застанало по местата си - плодът на дългото обучение, практикуване и пречистване на Ньошул Лунгток бил роден. Той постигнал осъзнаването на природата на ума. В думите на Патрул Ринпоче няма нищо необикновено, езотерично или мистично - напротив, те са напълно обикновени. Но освен думите, било предадено още нещо. Това нещо е присъщата природа на всичко, което е и истинското значение на Дзогчен. В този момент Патрул Ринпоче вече бил довел Ньошул Лунгток до състоянието чрез силата и благодатта на своето осъзнаване.

Но учителите са много различни и могат да използват най-разнообразни средства, за да предизвикат тази промяна в съзнанието. Самият Патрул Ринпоче осъзнал природата на ума по доста особен начин с помощта на един много ексцентричен учител на име До Кхиентсе. Ето какво съм чувал за това:

Патрул Ринпоче бил напреднал в йога-практиките и ясните представи, но бил блокирал - никоя мандала на божествата не можела да се яви ясно в главата му. 5 Един ден той попаднал на До Кхиентсе, който бил запалил огън на открито и пиел чай край него. В Тибет ако видиш учител, когото уважаваш, по традиция падаш ничком на земята в знак на уважение. Когато Патрул Ринпоче направил това, До Кхиентсе го видял още отдалеч и изръмжал заплашително:



- Ей, куче! Ако си толкова смел, ела тук!До Кхиентсе бил много внушителен учител. Имал вид на самурай - с дълга коса,

екстравагантни дрехи и страст да язди красиви коне. Когато Патрул Ринпоче продължил да се кланя и да приближава още повече, До Кхиентсе започнал да го ругае и да го замерва с камъчета, а после и с големи камъни. Когато най-накрая Патрул Ринпоче се приближил достатъчно, До Кхиентсе започнал да го удря и бие, докато не го проснал в не свяст.

Когато Патрул Ринпоче дошъл на себе си, съзнанието му било напълно променено. Мандалите, които се опитвал толкова усърдно да извика в представите си, се появили спонтанно. Ругатните и обидите на До Кхиентсе разрушили и последните останки от концептуалния ум на Патрул Ринпоче, а всеки камък, който го удрял, отварял центровете на енергията и каналите на тялото му. В продължение на две чудесни седмици представите за мандалите не го напускали.

Сега ще опитам да дам някаква идея какво представлява Гледката и какви са усещанията, когато Ригпа се разкрие непосредствено, макар че всъщност няма думи и понятия, които могат да го опишат.

Дуджом Ринпоче казваше: „В този момент се чувстваш така, сякаш сваляш качулка от главата си. Каква безкрайна просторност и облекчение! Това е върховното виждане - виждане, невиждано преди." Когато видиш „каквото не си виждал преди", всичко се отваря, разширява и става кристално, прозрачно, изпълнено с живот, удивление и свежест. Сякаш покривът на ума ти е отлетял или ято птици изведнъж е излетяло от тъмна пещера. Всички ограничения се разтварят и изчезват и както казват тибетците - сякаш някой е „отпушил" нещо.

Представете си, че живеете в къща на върха на планина, която се издига над целия свят. Изведнъж цялата къща, която е пречела на погледа ви, се срутва и вие можете да видите всичко наоколо - както навън, така и вътре. Но няма никакво „нещо", което да се види. Това, което се случва, не може да се сравни с нищо - това е тотално, пълно, безпрецедентно и съвършено виждане.

Дуджом Ринпоче казва: „Твоите най-опасни врагове, тези, които са те държали вързан за самсара в продължение на безброй прераждания от дълбините на времето досега, са вкопчването и това, в което се вкопчваш." Когато осъзнаеш природата на ума си, „тези две неща изгарят напълно, като пера в пламък, и не оставят следа". Както вкопчването, така и това, в което се вкопчваме, са лишени напълно от основата си, корените на неведението и страданието са изтръгнати напълно. И всичко изглежда като отражение в огледало - ефирно, трептящо и илюзорно, като в сън. Когато естествено достигнете до това състояние на медитация, можете да се задържите в него дълго време - без някакви особени усилия и без нещо да ви отклони. Тогава не остава нещото, наречено „медитация", което трябва да се поддържа или защитава, защото вие сте в естественото течение на мъдростта на Ригпа. И когато сте в него, разбирате, че винаги е било така и е така. Когато мъдростта на Ригпа свети, не може да остане никаква сянка на съмнение. Възниква едно дълбоко, пълно и непосредствено разбиране, без всякакво усилие.

Ще откриете, че всички образи и метафори, които се опитах да използвам, са пропити от едно всеобхватно преживяване на истината. В това състояние присъстват и всеотдайността, и състраданието, и всички мъдрости, и блаженството, и яснотата, и отсъствието на мисли, но не отделени едни от други, а свързани и обединени неотделимо в един-единствен „вкус". Този момент е моментът на пробуждането. Някъде отвътре започва да извира дълбоко усещане за радост и вие се усмихвате учудени на това, колко неадекватни са били всички ваши минали идеи и понятия за природата на ума.



От всичко това произлиза едно невероятно усещане за сигурност, убеденост, че „това е то": няма какво повече да търсим, няма на какво повече да се надяваме. Тази увереност в Гледката трябва да се задълбочава чрез ново и ново съзиране на природата на ума и да се стабилизира с непрекъснато практикуване на медитация.

МЕДИТАЦИЯ Какво тогава е медитацията в Дзогчен? Това просто е отпускане в Гледката, без да

се разсейваме, след като ни бъде представена. Дуджом Ринпоче я описва така: „Медитацията се състои в това да бъдеш внимателен към състоянието Ригпа, освободен от всякакви мисловни конструкции, като в същото време останеш напълно отпуснат, без никакво разсейване или вкопчване. Защото е казано: медитацията не е стремеж; тя трябва да те погълне естествено."

Целият смисъл на медитацията в Дзогчен е да усили и стабилизира Ригпа, да й позволи да достигне пълната си зрелост. Обикновеният ежедневен ум е много силен. Той непрекъснато се връща и ако не внимаваме или сме разсеяни, лесно ни овладява. Както казваше Дуджом Ринпоче: „В този момент нашата Ригпа е като малко бебе, хвърлено на бойното поле между силни, непрекъснато възникващи мисли." Аз обичам да казвам, че трябва да сме като бавачки на нашата Ригпа в безопасното обкръжение на медитацията. Ако медитацията служи само за да продължи потока на Ригпа след представянето й, как можем да сме сигурни дали това е Ригпа или не? Зададох този въпрос на Дилго Кхиентсе Ринпоче и той отговори с типичната за него простота: „Ако състоянието ти е непроменливо, значи е Ригпа." Ако не насилваме и не манипулираме ума си по някакъв начин, а просто пребиваваме в непромененото състояние на чистото осъзнаване, това е Ригпа. Ако има и най-малката манипулация или намеса от наша страна - не е. Ригпа е състояние, при което вече не съществуват никакви съмнения. Всъщност няма ум, който да се съмнява - виждате пряко. Ако сте в това състояние, заедно с Ригпа се появява и една естествена увереност и сигурност, която е и най-верният белег.6

Традицията Дзогчен е много прецизна, тъй като колкото повече се задълбочаваме, толкова по-фини стават заблудите, които могат да възникнат и които застрашават не друго, а разпознаването на абсолютната реалност. Дори и след представянето й учителите изясняват с подробности състоянията, които не са Дзогчен-медитация и не трябва да бъдат бъркани с нея. В едно такова състояние се носиш над ничията територия в ума, където няма мисли или спомени - това е тъмно, безлично, безрадостно състояние, в което те е изхвърлил обикновеният ум. При друго подобно състояние има известна неподвижност и дори проясняване, но тази неподвижност всъщност е стагнация, също погребана в обикновения ум.

При трето състояние може да липсват мисли, но сме „изолирани" в някакво празноглаво удивление. Или пък умът ни може да се зарее сред мисли или представи. Никое от тези състояния не е истинска медитация и практикуващият трябва много умело да се предпазва от тях и да не се поддава на заблудата им.

Същността на медитацията в Дзогчен се характеризира изцяло чрез следните четири елемента:

• Когато една мисъл е изтекла, а нова все още не е възникнала, в пролуката между тях има ли усещане за сегашния момент - свежо, девствено, непроменено и на косъм осъзнаване?

Ето това е Ригпа!



• Въпреки всичко това състояние не продължава вечно, защото внезапно възниква друга мисъл, нали?

Това е вътрешното излъчване на Ригпа.• Обаче ако не разпознаете веднага каква е тази мисъл още в мига на нейното

възникване, тя както преди ще се превърне в поредната обикновена мисъл. Това се нарича „верига на заблудите" и е коренът на самсара.

• Ако сте в състояние да разпознаете истинската природа на тази мисъл още с възникването й и съумеете да я оставите в покой, без нищо да я следва, тогава каквито и други мисли да възникват, те ще отмират от само себе си, ще се разтварят в огромното пространство на Ригпа и ще се самоосвобождават.

Ясно е, че е необходимо да се практикува цял живот, за да се разберат и осъзнаят напълно богатството и величието на тези четири дълбоки и въпреки това прости характеристики. Тук мога само да ви дам представа за вкуса на огромното пространство на медитацията в Дзогчен.

Може би най-важната характеристика на Дзогчен медитацията е, че се превръща в непрекъснато лееща се Ригпа, подобно на голяма река, която ден и нощ не спира движението си. Това, разбира се, е идеалното положение, защото неотклонното отпускане в Гледката, след като тя е представена и разпозната, е възнаграждение за продължилата с години практика.

Практиката Дзогчен е особено силна по отношение на възникващите движения в ума и гледа на тях по уникален начин. Всички те се възприемат в истинската им природа, не като нещо отделно от Ригпа и противопоставящо се на нея, а всъщност - и това е много важно - като нейно „вътрешно излъчване", като проява на нейната енергия.

Представете си, че се намирате в дълбоко състояние на неподвижност -обикновено то не може да е продължително и винаги възниква мисъл или някакво друго движение, подобно на вълните в океана. Не отхвърляйте това движение и не се стремете да задържите неподвижността - просто продължете да плувате в чистото присъствие. Всеобхватното, спокойно състояние в медитацията е Ригпа и възникващите движения не са нещо друго, а вътрешното й излъчване - сърцевината и основата на практиката Дзогчен.

Още един начин да разберем това е да си мислим, че пътуваме с лъчите на слънцето назад, към самото слънце - проследяваме възникващите движения, веднага, до самия им корен, до основата им, която е Ригпа. Тъй като въплъщаваме стабилността на Гледката, вече не можем да бъдем заблудени или отвлечени от това, което възниква, и не можем да станем жертва на илюзии.

Разбира се, в океана има както големи, така и малки вълни - събуждат се и силни емоции като гняв, желание, завист. Истинският медитатор не гледа на тях като на смущения или пречки, а като на голяма възможност. Ако на подобни възникнали емоции реагираме с обичайното привързване или негодувание, това е знак, че не само сме се отвлекли, но и не можем да разпознаем Ригпа и сме изгубили нейната основа.

Да реагираме на емоциите по такъв начин означава да им дадем по-голяма сила и да оковем себе си още по-здраво във веригите на заблудите. Големият секрет на Дзогчен е да ги разпознаваме още с възникването им, да виждаме това, което са всъщност - ярка проява на енергията на Ригпа. Когато постепенно се научим да правим това, дори и най-бурните емоции няма да успеят да ни завладеят и ще се разсеят така, както големите вълни се надигат, разбиват и разсейват обратно в океана.

Практикуващият разбира - и това е революционно прозрение, - че силните емоции не само не ни повличат назад във водовъртежа на собствените ни неврози, но дори може да



бъдат използвани, за да се задълбочи, оживи и подсили състоянието на Ригпа. Буреносната енергия се превръща в храна за събудената енергия на Ригпа. Колкото по-силни и бурни са емоциите, толкова повече се засилва Ригпа. Струва ми се, че този уникален метод на Дзогчен притежава удивителната сила да освободи дори и най-закоравелите и дълбоко вкоренени емоционални и психични проблеми.

А сега бих искал да ви запозная - колкото е възможно по-просто - с едно обяснение на този процес. Това ще бъде много полезно по-нататък, когато разглеждаме събитията в момента на смъртта.

В Дзогчен фундаменталната, присъща на всичко природа се нарича „Основно сияние" или „Сияние майка". То прониква в цялото ни съществуване и затова се явява присъща природа на мислите и емоциите, които възникват в ума ни, без да си даваме сметка за това. Когато учителят ни въведе в същинската природа на ума, в състоянието Ригпа, сякаш ни дава ключ. Този ключ, който ще ни отвори вратата на тоталното познание, в Дзогчен наричаме „Сияние на пътеката" или „Сияние дете". Основното сияние и Сиянието на пътеката по същество са едно и също нещо, но ги разделяме по този начин за удобство в обясненията и за целите на практиката. Щом вече разполагаме с ключа на Сиянието на пътеката, което ни е представено от учителя, можем да го използваме, когато пожелаем, за да отключим вратата на вътрешната природа на реалността. Това отваряне в Дзогчен-практиката се нарича „среща на Основното сияние със Сиянието на пътеката", или „Среща на Сиянието майка със Сиянието дете". С други думи, веднага щом възникне мисъл или емоция, Сиянието на пътеката - Ригпа - разпознава истинската им природа - Основното сияние. В този момент на разпознаване двете сияния се сливат, а с това мислите и емоциите се самоосвобождават в самата си основа.

Много важно е да усъвършенстваме тази практика на сливане на двете сияния и самоосвобождаване на възникващите мисли и емоции, защото ето какво се случва с всеки от нас в момента на смъртта: Основното сияние изгрява с цялото си величие и с него идва възможността за пълно освобождаване, стига да сме се научили да го разпознаваме.

Може би вече си давате сметка, че това сливане на сиянията и самоосвобождаване на мислите и емоциите е медитация на много дълбоко ниво. Всъщност думата „медитация" не е много подходяща за Дзогчен-практиката. Обикновената медитация е „върху" нещо, а при Дзогчен всичко е единствено и завинаги Ригпа. Така че не може да става дума за медитация извън пребиваването в присъствието на Ригпа.

Единствената дума, която би могла да обозначи това, е „немедита-ция". В това състояние, както казват учителите, дори и да търсите заблуди, няма да откриете нито една - те не са останали. Ако търсите обикновени камъчета на остров от злато и скъпоценни камъни, няма да откриете нито едно. Когато Гледката е постоянна, течението на Ригпа - несекващо, а сливането на двете сияния - непрекъснато и спонтанно, всички възможни илюзии се освобождават от корените си и всичките ви възприятия възникват непрекъснато, като Ригпа.

Учителите подчертават, че за да се стабилизира Гледката чрез медитация, от първостепенна важност е най-напред да се усъвършенства практиката в специална обстановка на уединение, където са налице нужните благоприятни условия. Колкото и да се опитваме да медитираме сред суетата и объркаността на съвременния свят, истинското преживяване няма да се роди в ума ни. Второ, въпреки че в Дзогчен не съществува разлика между медитация и ежедневие, докато не постигнем истинска стабилност чрез правилни сеанси, няма да успеем да интегрираме мъдростта на медитацията във всекидневието си. Трето, дори и след известна практика да сме в състояние да пребиваваме в непрекъснатия



поток на Ригпа, с увереността, която дава Гледката, е възможно да не постигаме това при всички ситуации и по всяко време. При такова положение, когато възникват неблагоприятни обстоятелства, практиката няма да ни помага, а мислите и емоциите ще ни вкарат в заблуда.

Зная възхитителна история за един Дзогчен-йога, който живеел скромно и заобиколен от множество ученици. Един монах, който имал високо мнение за собствената си начетеност и знания, изпитвал завист към него, тъй като знаел, че не е много образован. Мислел си: „Как смее , той, един най-обикновен човек, изобщо да си позволява да обучава? Как смее да твърди, че е учител? Ще отида и ще изпитам познанието му, ще покажа пред учениците му, че е мошеник, те ще го изоставят и ще тръгнат след мен."

Един ден той отишъл при йогата и го попитал презрително:- Вие, от Дзогчен, само по цял ден да медитирате ли умеете? Отговорът на йогата го

стъписал:- Че съществува ли нещо, върху което да медитираш?- Значи дори и не медитирате! - възкликнал ученият тържествуващо.- А някога губил ли съм посоката?

ДЕЙСТВИЯКогато пребиваването в потока на Ригпа стане реалност, то започва да прониква в

ежедневието и в действията на практикуващия и поражда дълбока стабилност и увереност. Дуджом Ринпоче казва:

Да действаш означава наистина да наблюдаваш мислите си, добри или лоши, да се вглеждаш в истинската им природа, без да се връщаш към миналото, без да приканваш бъдещето, без да позволяваш каквото и да било вкопчване в преживяната радост, без да позволяваш да те завладее тъга. Като правиш това, ти се опитваш

да създадеш и останеш в състояние на равновесие, при което всичко - добро и лошо, покой и безпокойство - е лишено от истинска идентичност.

Осъзнаването на Гледката променя напълно вашите представи. Все повече и повече се убеждавам, че мислите и понятията са тези, които ни пречат винаги да пребиваваме и да се чувстваме съвсем естествено в абсолютното. Сега ясно разбирам защо учителите толкова често казват: „Старай се - колкото можеш - да не създаваш прекалено много надежди и страх." Защото те пораждат твърде много клюки в ума. Когато Гледката е там, мислите се виждат такива, каквито са - преходни, прозрачни и изцяло относителни. Можете да разпознаете всичко, сякаш имате рентгенови очи. Не се вкопчвате в мислите и чувствата, не ги и отхвърляте, а ги приветствате в просторната прегръдка на Ригпа. Нещата, на които преди сте гледали сериозно - амбиции, планове, надежди, съмнения и страсти, - вече не ви държат във властта си, защото Гледката ви е помогнала не само да видите безполезността и безплодността им, но и у вас да се роди дух на истинско отхвърляне.

Оставането в прояснението и доверието към Ригпа позволява на мислите и емоциите ви да се освободят без усилие в необятните й простори - сякаш пишете в морето или боядисвате небето. Ако наистина усъвършенствате тази практика, няма никакъв шанс да се натрупа карма и в това състояние на нецеленасочено, безгрижно, „чисто, без никакви задръжки отпускане" -както го нарича Дуджом Ринпоче - кармическият закон за причините и следствията вече не може да ви обвързва по никакъв начин.

Но не си мислете, че това е лесно или би могло да се постигне лесно. Безкрайно трудно е да се отпуснем дори за миг в природата на ума, без да изпаднем в объркване и без



нещо да ни отвлече, да не говорим за самоосвобождаването дори на една-единствена мисъл още с възникването й. Много често смятаме, че след като сме разбрали нещо с интелекта си, сме го разбрали наистина. Това е голяма заблуда. За да разберем нещо истински, са нужни години на слушане, съзерцание, размишление и медитация - съзряване, което се постига само с непрекъсната практика. И не е нужно да казвам, че практикуването на Дзогчен винаги изисква напътствията на квалифициран учител. В противен случай се излагаме на голямата опасност, която в школата се нарича „изгубване на действието в Гледката". Едно така силно и възвисено учение като Дзогчен води след себе си и големи рискове. Ако се заблуждаваме, че освобождаваме мисли и чувства, когато в действителност сме много далече от това, ако мислим,

че действаме със спонтанността на истински Дзогчен-йога, не постигаме нищо друго, освен натрупване на огромни количества отрицателна карма. Ето какво трябва да бъде отношението ни според Падмасамбхава:

Въпреки че Гледката ми е просторна като небето, действията ми и уважението към причините и следствията са фини като прашинки брашно.

Учителите в школата Дзогчен непрекъснато подчертават, че без цялостно и задълбочено запознаване със „същността и метода на самоосвобождаването" - а за това е нужна дълга практика - „медитацията само удължава пътя на заблудите". Това може да ни се стори жестоко, но е истина, защото единствено непрекъснатото самоосвобождаване на мислите може реално да сложи край на царството на заблудите, реално да ни предпази от нови страдания и неврози. Без метода на самоосвобождаване няма да сме в състояние да устоим на нещастията и неблагоприятните обстоятелства, когато те възникнат, и дори когато медитираме, ще открием, че емоции като гняв и желание все още са на свобода. Опасността при другите видове медитация, при които не се използва този метод, е, че може да се превърне в „медитация на боговете" - твърде безпроблемно изпадане в приятно самовглъбено състояние, пасивен транс или някаква пустота, които обаче не изкореняват заблудите.

Големият Дзогчен-учител Виналамитра най-точно описва степените на естественост при освобождаването: „Когато за първи път овладеете тази практика, освобождаването настъпва едновременно с възникването, сякаш сте разпознали стар приятел сред тълпата. При усъвършенстването и задълбочаването на практиката освобождаването ще настъпи едновременно с възникването на мисъл или емоция - като змия, която се развива от спиралата си. И в най-висшето състояние на съвършенство освобождаването е като крадец, който влиза в празна къща - каквото и да възникне, то не може нито да навреди, нито да облагодетелства истинския Дзогчен-йога."

И при най-големите практици тъгата и радостта, надеждата и страхът продължават да възникват. Разликата между тях и обикновения човек е в начина, по който те гледат и реагират на емоциите си. Обикновеният човек инстинктивно ще ги приеме или отхвърли и така ще предизвика привързаност или неприязън, което води до натрупване на отрицателна карма. Йогата, от друга страна, приема всичко, което възниква, в неговото естествено изначално състояние, без да позволява вкопчването да влияе на възприятията му.

Дилго Кхиентсе Ринпоче описва йога, който се разхожда в градина. Той е напълно възприемчив за красотата на цветята и се наслаждава на цветовете, ароматите и формите им, но у него няма и следа от вкопчване или породени от гледката вторични мисли. Както казва Дуджом Ринпоче:



Каквито и възприятия да възникнат, трябва да сте като дете, което влиза в богато украсен храм - детето гледа, но възприятията му не се вкопчват в нищо. Така че всичко остава свежо, ярко, неопетнено. Когато оставите всяко нещо в собственото му състояние, тогава формата му не се променя, цветът му не повяхва и блясъкът му не потъмнява. Каквото и да възникне, то остава неопетнено от никакво вкопчване и всичко, което възприемате, възниква като чиста мъдрост на Ригпа, което е неделимостта между светлината и пустотата.

Увереността, задоволството, просторното спокойствие, силата, доброто настроение и сигурността, които възникват благодарение на прякото осъзнаване на Ригпа, са най-голямото съкровище в живота, върховно щастие, което - веднъж постигнато - не може да бъде унищожено дори и от смъртта. Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

След като веднъж: достигнете Гледката, измамните възприятия на самсара ще продължат да възникват в ума ви, но вие ще бъдете като небето - когато в него се появи дъга, то не се чувства особено поласкано, когато го засенчат облаци, то не е особено разочаровано. Съществува дълбоко усещане на удовлетворение. Вие се смеете вътрешно, когато виждате фасадата на самсара и нирвана. Гледката винаги ще поддържа доброто ви настроение и у вас винаги ще присъства една малка вътрешна усмивка.

Както казва Дуджом Ринпоче: „След като изчистим голямата заблуда, тъмата от сърцето си, лъчистата светлина на незасенченото слънце ще ни огрява непрекъснато."

Тези, които вземат присърце напътствията в тази книга за Дзогчен и посланието й за смъртта, надявам се, ще потърсят, ще намерят и ще последват някой квалифициран учител, ще се опитат и да се посветят на обучението си. В основата на Дзогчен лежат двете практики Трекчьо и Тьогал - незаменими за дълбокото разбиране на това, което става по време на бардо. Тук мога да ги опиша само накратко. Пълното обяснение може да бъде дадено само от учител на ученик, когато ученикът се е посветил изцяло на учението и е достигнал известно ниво на развитие. В тази глава обяснявам същността на практиката Трекчьо.

Трекчьо означава срязване на заблудата с остра, пряка безкомпромисно ст. По същество това срязване на заблудата става с помощта на непреодолимата сила на Ригпа, подобно на нож, който реже масло, или каратист, който разсича подредени една върху друга тухли. Цялата фантастична конструкция на заблудите рухва, сякаш е взривен основният й камък, и се оголва естествената, изначална простота на природата на ума.

Едва когато учителят се увери, че сте достатъчно подготвени в практиката Трекчьо, ще ви представи по-висшата практика Тьогал. Практикуващият Тьогал работи пряко с Ясната светлина, която е присъща и „присъства спонтанно" във всички явления. Той използва изключително силни упражнения, за да я разкрие в себе си.

При Тьогал реализацията е моментална, незабавна. Вместо да направите дълъг преход през планината, за да стигнете до далечен връх, подходът на Тьогал е да се озовете там с един скок. Ефектът на тази практика е в това, че дава възможност на практикуващия да реализира всички аспекти на просветлението в рамките на един живот.7 Ето защо тя се смята за уникален, необикновен метод на Дзогчен. Докато Трекчьо е мъдростта на школата, Тьогал е нейното умело средство. Тази практика изисква огромна дисциплина и обикновено се осъществява в усамотение.

Никога не е излишно да се напомня, че Дзогчен може да се следва единствено под прякото наблюдение на квалифициран учител. Както казва Далай Лама: „Винаги трябва да се помни, че практиките на Дзогчен като Трекчьо и Тьогал могат да доведат до успех само



при напътствията на опитен учител и чрез получаване на вдъхновение и благословия от жив човек, постигнал такава реализация."8

ТЯЛО НА ДЪГАТАЧрез тези практики на Дзогчен овладелите ги до съвършенство могат да завършат

живота си по един удивителен и триумфален начин. Когато умират, те дават възможност на тялото си да се абсорбира отново в светлинната същност на елементите, от които се състои, в резултат на което материалното им тяло се разтваря и изчезва напълно. Този процес е известен като „тяло на дъгата" или „тяло от светлина", защото често е съпроводен от спонтанно излъчване на светлина и появата на цветни дъги. Древните тантри на Дзогчен и текстовете на великите учители говорят за различни

категории на този изумителен, неземен процес, защото някога той е бил ако не нещо нормално, то поне доста често срещано явление.

Обикновено човекът, който знае, че ще постигне тяло на дъгата, желае да бъде оставен в покой в стая или шатра в продължение на седем дни. На осмия ден остават само ноктите, косата и нечистотиите на тялото.

В наше време е много трудно да се повярва в подобно нещо, но фактическата история на приемствената традиция на Дзогчен е изпълнена с примери за хора, постигнали тяло на дъгата, и както казваше Дуджом Ринпоче, това не е само древна история. От многото примери бих искал да избера един от най-скорошните. С него съм свързан и лично. През 1952 година в Източен Тибет много хора станали свидетели на нашумял случай. Човекът, който постигнал тяло на дъгата тогава, Сьонам Намгял, беше баща на моя възпитател и брат на лама Цетен, чиято смърт описах в началото на книгата.

Той беше обикновен, много смирен човек, който се препитаваше като пътуващ каменоделец - изписваше мантри и свещени текстове върху камък. Говореше се, че на млади години бил ловец и че бил обучаван от велик учител. Никой не знаеше, че практикува - беше това, което се нарича „скрит йога". Известно време преди смъртта му го забелязвали да се изкачва в планината, да седи неподвижно на фона на небето и да гледа втренчено в пространството. Композирал свои собствени песни и напеви и не използвал традиционните. Никой нямал представа какво прави. След това се разболял или поне така изглеждало, но - странно! - ставал все по-весел. Когато състоянието му се влошило, близките му повикали лекари и учители. Синът му го посъветвал да си припомни всички учения, които е чул, но той се усмихнал и отговорил: „И без това вече не помня нищо. Няма какво да си спомням. Всичко е илюзия, но аз съм уверен, че няма да има проблеми."

Точно преди да умре на седемдесет и девет години той казал: „Искам, когато умра, да не местите тялото ми в продължение на седмица." След като умрял, близките увили тялото му и повикали лами и монаси, за да се молят за него. Поставили го в малка стаичка в къщата и си дали сметка, че въпреки ръста му не представлявало никакво усилие да го внесат вътре - сякаш се бил смалил. В същото време около къщата се забелязвали странни светлини с цветовете на дъгата. Когато на шестия ден погледнали в стаята, видели, че тялото се е смалило още. На сутринта на осмия ден след смъртта му, когато трябвало да се извърши погребението, дошли погребалните служители, за да вземат трупа. Когато махнали покривката, отдолу имало само коса и нокти.

Моят учител Джамянг Кхиентсе поиска да му ги занесат и потвърди, че това е случай на „тяло на дъгата".



ЧАСТ ВТОРАУмирането

ЕДИНАЙСЕТСъвет от сърце: как да помагаме на умиращитеВ ЕДИН ПРИЮТ ЗА БЕЗНАДЕЖДНО БОЛНИ умираше Емили -жена на около

седемдесет години, болна от рак на гърдата. Дъщеря й я посещаваше всеки ден и изглежда се разбираха добре. Но след като дъщерята си тръгнеше, Емили почти винаги се усамотяваше и плачеше. След известно време стана ясно, че страда, защото дъщеря й напълно бе отказала да приеме неизбежността на нейната смърт, през цялото време я насърчавала да мисли позитивно и се надявала, че по този начин ракът ще бъде излекуван. Но в резултат се получи само това, че Емили трябваше да пази мислите, дълбокия страх и мъката си за себе си, без да има с кого да ги сподели, без да има кой да й помогне да ги проучи, да й помогне да разбере живота си, да й помогне да намери целебен смисъл в смъртта си.

Най-важното нещо в живота е да установиш връзка с другите - връзка, която не предизвиква страх и която чувстваш със сърцето си, - а случаят с Емили ми показа, че за умиращия това е най-важното.

Често умиращият се чувства неуверен и затворен в себе си и не е наясно с намеренията ви, когато го посещавате за първи път. Освободете се от чувството, че ще се случи нещо извънредно - просто се дръжте естествено и свободно. Бъдете каквито сте. Умиращите често не казват какво искат или какво имат предвид, а близките им не знаят какво да говорят или правят. Трудно е да се разбере какво биха искали да ни кажат или какво искат да скрият от нас. Понякога те самите нямат представа. В такъв случай първото и най-важно нещо е да опитаме да премахнем напрежението помежду ни по най-достъпния и естествен за конкретния момент начин.

След като веднъж вече са установени доверие и увереност, след като напрежението в атмосферата изчезне, умиращият ще може да заговори за нещата, за които желае да говори. Деликатно го окуражете да се почувства свободен да изрази мислите, страховете, чувствата, свързани със смъртта и умирането. Това честно и откровено разкриване на емоциите е от основна важност за всяка възможна трансформация - за да бъдеш наясно с живота си или за да умреш от добра смърт - и трябва да дадем на умиращия пълна свобода, да му позволим да каже това, което желае.

Когато най-накрая започне да споделя най-дълбоките си, интимни мисли и чувства, не го прекъсвайте, не отричайте и не омаловажавайте думите му. Неизлечимо болните и умиращите преживяват най-тежките моменти от живота си и са възможно най-уязвими, така че трябва да мобилизираме всичките си умения, чувствителност, топлота и любящо състрадание, за да им дадем възможност да се разкрият. Научете се да слушате и да възприемате в тишина. В една открита, топла тишина, която кара другия да се чувства приет. Бъдете колкото може по-освободени и спокойни; стойте до умиращия си приятел или близък човек така, сякаш за вас няма нищо по-важно или приятно в момента. Убедил съм се, че при всички тежки ситуации в живота две неща са най-полезни - да подхождаме от позициите на здравия разум и с колкото е възможно повече хумор. Хуморът притежава удивителната способност да разрежда атмосферата, да помага да видим процеса на умирането в неговата истинска и универсална светлина, да скъсаме с прекалената сериозност и напрежение. Използвайте хумора колкото можете по-умело и внимателно.



Също така от опит знам, че е много важно да не приемаме нещата прекалено лично. Когато най-малко очаквате, умиращият може да насочи към вас целия си гняв, да ви направи мишена за обвиненията си. Както казва Елизабет Кюблър-Рос, гневът и обвиненията могат „да бъдат насочени във всички посоки, да бъдат проектирани върху окръжаващата действителност почти наслуки"1. Не си мислете, че този гняв наистина е насочен към вас. Ако си дадете сметка каква мъка и какъв страх са го причинили, ще се въздържите от реакция, която би накърнила взаимоотношенията ви.

Понякога може да изпаднете в изкушение да проповядвате пред умиращия, да му дадете вашата собствена духовна формула. Избягвайте категорично това изкушение, особено ако подозирате, че не това се иска от вас. Никой не желае да бъде „спасяван" с чужди убеждения. Не забравяйте, че задачата ви не е да убеждавате някого в нещо, а да помогнете на човека пред себе си да установи контакт със собствената си сила, увереност, вяра и духовност, каквито и да са те. Разбира се, ако умиращият е склонен да разговаря по духовни въпроси и наистина иска да знае възгледите ви по тях, няма нужда да отклонявате темата.

Не очаквайте от себе си прекалено много и не мислете, че помощта ви ще доведе до някакво чудо, че ще „спасите" умиращия. Ще преживеете разочарование. Хората умират така, както са живели. За да установите истински контакт, трябва да направите решително усилие да видите човека през призмата на неговия собствен живот, характер, минало, произход и да го приемете безрезервно. И не изпадайте в отчаяние, ако помощта ви не доведе до видим резултат или ако умиращият не се отзове. Ние няма как да разберем дълбокия ефект от грижите ни.

ПОКАЖЕТЕ БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВУмиращият има нужда да долови безусловна любов, свободна от всякакви

очаквания. Не мислете, че трябва да сте някакъв експерт. Бъдете естествени, такива, каквито сте, бъдете истински приятел и умиращият ще почувства увереност, че наистина сте с него, че разговаряте като равни, просто като едно човешко същество с друго.

Казвам „покажете на умиращия безусловна любов", но в някои случаи това никак не е лесно. С този човек може да сме страдали дълго, може да се чувстваме виновни за нещо, което сме му причинили в миналото, или да изпитваме неприязън заради нещо, което той е причинил на нас.

Искам да ви предложа два много прости начина за освобождаване на любовта, която е в нас, и за насочването й към умиращия. Аз и моите ученици сме установили, че те са много ефективни. Най-напред се вгледайте в умиращия човек пред себе си и си дайте сметка, че той е същият като вас - със същите нужди, същото фундаментално желание да е щастлив и да избягва страданията, същата самотност, същия страх от неизвестното, същото стаено чувство за безпомощност. Ще се уверите, че ако наистина направите това, сърцето ви ще се отвори към този човек и любовта към него ще се събуди.

Вторият начин - и според мен той е още по-резултатен - е да се поставите пряко и непоколебимо на мястото на умиращия. Представете си, че вие лежите на леглото, че вие очаквате смъртта. Представете си, че вие изпитвате болка и сте сам. И тогава си задайте въпроса: от какво бих имал нужда повече от всичко? Какво би ми харесало най-много? Какво бих искал от приятеля край мен?

Ако направите тези две неща, смятам, че ще се убедите в следното -умиращият най-силно от всичко желае да бъде обичан и приет.



Освен това много често съм имал възможност да се уверя, че хората, които са тежко болни, копнеят да бъдат докосвани, да бъдат третирани като живи хора, а не като болни. Голяма утеха за болния може да бъде най-обикновеното докосване по ръката, погледът в очите, лекия масаж, прегръдката или лекото дишане в ритъм с неговото. Тялото има свой собствен език на любовта — използвайте го без страх и ще откриете, че дарявате на умиращия утеха и спокойствие.

Често забравяме, че умиращите губят целия свой свят - къщата си, работата си, взаимоотношенията си, тялото си, ума си - всичко. Всички загуби, които бихме могли да преживеем през целия си живот, с момента на смъртта се сливат в една огромна загуба, така че, нима е възможно умиращите да не са понякога тъжни, да не изпадат понякога в паника, да не са ядосани? Елизабет Кюблър-Рос говори за пет фази на приемането на смъртта - отричане, гняв, преговори, депресия и приемане. Разбира се, не всички преминават през тези фази и ако преминават, не е непременно в този ред - за някои хора пътят до приемането може да е особено дълъг и трънлив, други може изобщо да не достигнат до приемане. Нашата цивилизация не дава на хората голяма възможност да погледнат от правилен ъгъл мислите, чувствата и преживяванията си и много от тях, когато са изправени пред смъртта и последното й предизвикателство, се чувстват измамени от собственото си неведение, ужасно объркани и ядосани, особено когато им се струва, че никой не ги разбира и не откликва на най-съкровените им нужди. Сесили Сондърс, една от основателките на приютите за безнадеждно болни в Англия, пише: „Веднъж попитах един човек, който знаеше, че умира, какво би искал най-много от хората, които се грижат за него. Той отговори: „Имам нужда от някой, на когото му личи, че се опитва да ме разбере." Наистина невъзможно е да разбереш напълно друг човек, но никога няма да забравя, че той не държеше наистина да го разбират, а само да се опитват да го разберат."2

Много важно е поне да опитаме и да уверим умиращия, че това, което чувства, независимо дали е объркване или гняв, е напълно естествено. Умирането събужда много потиснати преди това емоции - тъга или чувство за вина, дори завист към тези, които все още са здрави. Помогнете на умиращия да не потиска тези емоции, когато възникнат. Бъдете с него, когато вълните на болката или мъката бушуват - с приемането, с времето и търпеливото разбиране те постепенно ще улегнат и умиращият отново ще се върне към спокойствието и разума, които истински му принадлежат.

Не опитвайте да бъдете прекалено мъдри. Не се насилвайте всеки път да казвате нещо дълбокомислено. Не е нужно да правите или казвате каквото и да било, за да облекчите положението. Просто присъствайте

там колкото е възможно по-пълно. А ако изпитвате угриженост и страх, ако не знаете как да постъпите, признайте това открито пред умиращия и поискайте помощта му. Тази откровеност ще ви сближи още повече, ще спомогне да установите още по-тесен контакт. Понякога умиращите знаят много по-добре от нас как може да им се помогне, а ние трябва да знаем как да използваме мъдростта им и как да ги оставим да я споделят с нас. Сесили Сондърс ни напомня, че като оставаме до умиращите, ние не само даваме: „Рано или късно всички, които се грижат за умиращите, разбират, че получават повече, отколкото дават, тъй като срещат издръжливост, кураж, а нерядко и хумор. Не можем да не кажем това..."3 Признаването на смелостта на умиращия често може да го вдъхнови.

Също така много ми е помагало това, че никога не забравям - умиращият човек пред мен винаги някъде дълбоко в себе си е добър. Каквито и чувства да възникнат у него, колкото неочаквани и шокиращи да са те, ако фокусирате вниманието си върху тази



присъща на човека доброта, ще успеете да овладеете положението и да погледнете на умиращия така, че да сте максимално полезни. По същия начин, когато се кара с близък приятел, човек никога не забравя добрите му качества - постъпете така и с умиращия, не го съдете по моментните чувства. Това приемане от ваша страна ще му помогне да постигне освободеността, от която се нуждае. Дръжте се с умиращите сякаш са такива, каквито понякога биха могли да бъдат -открити, любящи и щедри.

На по-дълбоко, духовно ниво, според мен винаги е от полза да не забравяме, че умиращият притежава същинска буда-природа - независимо дали той разбира това или не - и потенциала да достигне просветление. С приближаването на смъртта възможността за това се увеличава многократно. Така че умиращите заслужават дори още по-голямо уважение и грижи.

КАЗВАНЕ НА ИСТИНАТАЧесто ме питат: „Трябва ли да се казва на хората, че умират?" Аз винаги отговарям:,

Да. Колкото е възможно по-спокойно, по-внимателно и по-умело, с повече деликатност." От дългогодишния си опит с умиращи пациенти мога да потвърдя казаното от Елизабет Кюблър-Рос, която е забелязала следното: „Повечето, ако не всички пациенти, го знаят и без това. Те го долавят в промененото отношение, в повишеното внимание на околните към тях, по снишените гласове или в стремежа край тях да се пази тишина, по сълзите на някой близък или по злокобно сериозното лице на член от семейството, който не е в състояние да прикрие чувствата си."4

Аз също често съм установявал, че хората инстинктивно усещат приближаващата смърт, но очакват други - лекарите или близките им - да го потвърдят. Ако не го направят, умиращият започва да си мисли, че просто не могат да понесат тежката новина. Умиращият също не е в състояние да заговори за това. Тази липса на откровеност ще го накара да се почувства още по-изолиран и угрижен. Смятам, че е задължително да се каже истината на умиращия - той или тя заслужава поне толкова. Ако не знае истината, как би могъл да се подготви за смъртта? Как би могъл да доведе отношенията, установили се през живота му, до истински завършек? Как би могъл да се погрижи за множеството практически проблеми, които трябва да реши? Как би могъл да помогне на тези, които остават след него, да оцелеят?

Според мен, като духовен практик, приближаващата смърт дава големи възможности на хората да се изяснят с живота си. Виждал съм много хора, които са се възползвали от тази възможност да променят себе си и да се доближат до собствената си най-съкровена истина. Така че като кажем деликатно и внимателно на хората колкото може по-рано, че умират, всъщност им даваме възможност да се подготвят, да открият в себе си собствените си сили и смисъла на своя живот.

Искам да ви разкажа една история, която чух от сестра Бриджит -католическа медицинска сестра в приют за безнадеждно болни в Ирландия. Господин Мърфи бил прехвърлил шестдесетте и лекарят казал пред него и жена му, че няма да живее дълго. На следващия ден жена му отишла да го посети и двамата разговаряли и плакали цял ден. Сестра Бриджит наблюдавала възрастната двойка и когато те продължили да правят същото и на третия ден, се зачудила дали не трябва да се намеси. На следващия ден обаче семейство Мърфи неочаквано й се сторило много спокойно - двамата държали ръцете си и били много нежни един към друг.

Сестра Бриджит спряла госпожа Мърфи в коридора и я попитала какво се е случило между нея и съпруга й, та поведението им се е променило така рязко. Госпожа Мърфи



отговорила, че когато научили за наближаващата смърт на господин Мърфи, двамата започнали да мислят за времето, което прекарали заедно, и си спомнили много неща. Били женени повече от четиридесет години и, естествено, изпитвали огромна тъга, като говорели и мислели за нещата, които никога повече нямало да могат да правят. След това той написал завещанието си и последното си послание към вече порасналите им деца.

Всичко това било ужасно тъжно, защото загубата била невероятно тежка, но те продължавали в същия дух, защото г-н Мърфи искал животът му да приключи добре.

Сестра Бриджит ми разказа, че господин Мърфи живял още три седмици, а двамата излъчвали спокойствие и някаква простичка, чудесна любов. Дори и след смъртта на съпруга си госпожа Мърфи продължила да посещава пациентите в приюта и вдъхвала кураж на всички.

Тази история показва колко е важно още при първа възможност да се казва на хората, че скоро ще умрат, и освен това колко по-добре е да се изправим лице в лице с болката и загубата. Двамата Мърфи знаели, че ще загубят много неща, но когато посрещнали този факт заедно, те открили това, което никога не биха могли да загубят - дълбоката любов помежду им, която не би изчезнала дори и след смъртта на господин Мърфи.

СТРАХОВЕТЕ, СВЪРЗАНИ С УМИРАНЕТОСигурен съм, че едно от нещата, дали възможност на госпожа Мърфи да помогне на

съпруга си, е това, че вътре в себе си тя е успяла да преодолее собствените си страхове, свързани с умирането. Не е възможно да помогнем на умиращ човек, докато не признаем пред себе си, че неговият страх ни обърква и събужда у нас нашите собствени най-смущаващи страхове. Да работиш с умиращите е все едно да застанеш пред ослепителното чисто огледало на собствената си реалност. В него виждаме оголеното лице на собствената си паника, на собствения си ужас, собствената болка. Ако не погледнем и не приемем лицето на страха в себе си, как бихме могли да понесем тези на човека срещу нас? Когато се опитваме да помогнем на умиращите, трябва да проучим внимателно всички свои реакции, тъй като те неизбежно ще рефлектират в умиращия и ще допринесат за подобряването или влошаването на състоянието му.

Освен това честният поглед към нашите собствени страхове ще допринесе за съзряването ни. Понякога си мисля, че едва ли може да има по-добър начин за ускоряване на нашето собствено израстване като човешки същества от работата с умиращите. Грижата за умиращите сама по себе си води до дълбок размисъл за нашата собствена смърт. Тя е начин да я погледнем в лицето и да работим с нея. Когато се грижим за умиращите, можем да стигнем до някакво твърдо решение, до ясно разбиране кое е най-важното в живота ни. Да се научим наистина да помагаме на умиращите означава да престанем да се страхуваме от нашата собствена смърт, да започнем да гледаме на нея с нужната отговорност, да открием в себе си началото на безкрайното състрадание, за чието присъствие не сме и подозирали.

Като осъзнаваме собствените си страхове, свързани с умирането, без съмнение ще разберем и страховете на умиращия. Да опитаме да си представим какви могат да бъдат те - страх от нарастващата, неподлежаща на облекчаване болка, страх от страданието, страх от изпадане в недостойно положение, страх от зависимостта от други хора, страх, че животът, който сме водили, е бил безсмислен, страх от раздялата с тези, които обичаме, страх, че изпускаме положението от контрол, страх от падение и може би най-големият от



всички страхове - страхът от самия страх, който нараства все повече и повече, колкото и да се мъчим да го избегнем.

Обикновено когато изпитваме страх, се чувстваме изолирани и самотни, но когато до нас има някой, който споделя собствените си страхове, си даваме сметка, че страхът е универсален и острието му - личната болка - се притъпява. Страховете ви застават в универсален, човешки контекст. Тогава сме в състояние да разбираме, да изпитваме повече състрадание и да се справяме със страховете си по далеч по-позитивен и вдъхновяващ начин.

Колкото повече свикваме да се противопоставяме и да се справяме със собствените си страхове, толкова по-чувствителни ставаме към страховете на хората до нас - ще открием, че съумяваме все по-интелигентно и прозорливо да помагаме на умиращите да излагат страховете си открито, да се справят с тях и умело да ги разсейват. Защото сблъсъкът със страховете ни не само ще ни направи по-състрадателни, по-храбри и по-чисти, той ще ни направи и по-умели, а пред нас ще се открият най-различни начини да помагаме на умиращите да разбират сами себе си и да се владеят.

Един от страховете, който най-лесно можем да разсеем, е страхът от болката в процеса на умирането. Ще ми се да мисля, че всички хора по света биха могли да разберат, че това е ненужен страх. Физическото страдание може и трябва да се сведе до минимум - в самата смърт и без това има достатъчно страдание. Едно изследване в приюта за безнадеждно болни „Сейнт Кристофър" в Лондон, който познавам много добре и където са умирали много от моите ученици, показва, че при правилни грижи 98% от хората умират в покой. Създадени са множество средства за овладяване на физическата болка, при това не само обикновените наркотици.

Будистките учители очертават необходимостта да се умре с ясно, незамъглено и спокойно съзнание, максимално поддаващо се на контрол.

Да се овладее болката, без да се замъглява съзнанието на умиращия, е главното условие за това и сега то е възможно - всеки би трябвало да може да получи тази най-елементарна помощ в момента, когато най-много се нуждае от нея.

НЕЗАВЪРШЕНИТЕ ДЕЛАДруга тревога, която умиращите често изпитват, е за незавършените си дела.

Учителите казват, че трябва да умрем спокойно, без „вкопчване, копнежи или привързаност". Това не може да се осъществи в пълна степен, ако делото на живота ни не е доведено повече или по-малко до край. Има хора, които се държат за живота и се боят да се отпуснат и да умрат просто защото не са наясно със себе си и с делата си. А когато човек умре с чувство за вина или с лоши чувства към околните, хората, които остават след него, страдат още повече в мъката си.

Понякога ме питат: „Не е ли твърде късно, за да се лекува болката на миналото? Страданията между мен и умиращия ми приятел или близък не са ли били прекалено големи, за да може да бъдат заличени?" Убеден съм, а и съм се уверил от опит, че никога не е твърде късно. Дори след най-тежки прегрешения и причинени страдания хората могат да намерят сили да си простят. Моментът на смъртта притежава величие, тържественост и безвъзвратност, които могат да накарат хората да променят отношенията си, да бъдат по-открити и готови да простят, дори ако преди това не са били в състояние и да помислят такова нещо. Даже и в последния миг на живота допуснатите грешки могат да бъдат заличени.



Има един метод, чрез който можем да помогнем в такива случаи - аз и учениците ми, които работят с умиращите, го намираме за много полезен. Той се базира на будистката практика за изравняване и размяна на личността с другите и на техниката Gestalt на Кристин Лонгакер, една от първите ми ученички, която навлезе в полето на смъртта и умирането, след като съпругът й почина от левкемия.5 Обикновено неуредените отношения между хората се дължат на блокирана комуникация - когато сме наранени, обикновено заставаме в отбранителна позиция и винаги спорим с увереността, че сме прави, като сляпо отказваме да видим гледната точка на другия. Това не само не помага, но и замразява всяка възможност за истинска размяна на мнения. Така че когато се заемаме с това упражнение, трябва да започнем с усилието да опитаме да разберем всички свои отрицателни мисли и чувства, да работим върху тях, да се стремим да намерим някакво разрешение и в края на краищата да се освободим от тях.

След това трябва да си представим човека, с когото имаме проблеми. Трябва да го видим във въображението си така, както винаги ни е изглеждал.

А сега си представете, че настъпва истинска промяна и човекът е много по-открит и готов да ви изслуша, да сподели откровено и да разреши проблема между вас. Представете си това ново състояние на откритост колкото е възможно по-ярко. Това ще ви помогне и вие да почувствате подобна откритост към него. След това почувствайте дълбоко в сърцето си това, което искате да кажете на този човек. Кажете му какъв е проблемът, кажете му за чувствата, които изпитвате, за трудностите, за съжаленията, за болката си. Кажете му това, за което досега ви е било неудобно да говорите или сте изпитвали страх да изкажете.

После вземете лист хартия и напишете нещата, които искате да кажете и възможните отговори. Не се замисляйте и за миг какво ви е говорил този човек в действителност - мислете си, че сега, както сте си представили, той наистина ви е чул. Продължете да пишете, вижте какво ви идва наум спонтанно и оставете другия да изрази изцяло своята гледна точка върху проблема.

Замислете се и вижте дали не е останало още нещо, което бихте искали да кажете - някое друго оскърбление или съжаление от миналото, което досега сте задържали в себе си и никога не сте изразявали гласно. И всеки път след като изложите чувствата си, напишете отговор, записвайте и отговора на другия - пишете това, което ви дойде наум. Продължавайте този диалог, докато наистина не остане нищо, което задържате в себе си, или нищо, което трябва да бъде изказано.

За да проверите дали наистина сте готови да приключите диалога, запитайте се дали вече сте напълно готови да изоставите миналото, дали сте удовлетворени от прозрението и успокоението, които ви е дал този написан разговор, дали сте готови да простите, дали биха простили на вас. Когато почувствате, че сте свършили всичко това, не забравяйте да изразите някакви последни чувства на обич или уважение, ако има такива, сбогувайте се. Сега си представете как този човек се обръща и си тръгва. Въпреки че трябва да се разделите, помнете, че в сърцето си винаги можете да запазите обичта помежду ви или топлите спомени за най-добрите моменти, прекарани заедно.

За да постигнете още по-голямо помирение с миналото, можете да намерите някой приятел, на когото да прочетете написаното, или да го прочетете сами - на глас. След като прочетете диалога на глас, с изненада ще установите, че у вас е настъпила промяна, сякаш наистина сте разговаряли с този човек и наистина сте разрешили проблемите помежду ви. След това ще почувствате, че за вас е много по-лесно да разговаряте откровено с него за своите трудности и да се откажете от задръжките си. А когато се откажете, ще откриете, че



в химията на отношенията ви е настъпила фина промяна и напрежението помежду ви, продължило толкова дълго, е изчезнало. Не е изключено да станете и най-добри приятели. Никога не забравяйте, че - както казва известният тибетски учител Дзонгхапа - „Приятелят може да стане враг, а врагът - приятел".

СБОГУВАНЕТрябва обаче да се научим да се откъсваме не само от напреженията, но и от

умиращия. Ако сме привързани и сме се вкопчили в него, можем да му причиним много ненужни страдания, да стане почти невъзможно той да издъхне в покой.

Понякога умиращият може да продължи да живее седмици и месеци повече, отколкото лекарите са очаквали, и да изпитва огромни физически страдания. Кристин Лонгакер е убедена, че за да умре спокойно, такъв човек трябва да чуе две съвсем ясни уверения от близките си. Най-напред те трябва да му дадат съгласието си да умре и след това да го уверят, че няма нужда да се безпокои за тях.

Когато хората ме питат как е най-добре да дадат на някого позволение да умре, аз ги съветвам да си представят, че са застанали край смъртното легло на любим човек и казват с най-дълбока нежност: „Аз съм тук при теб и те обичам. Ти умираш и това е съвършено естествено, случва се с всички. Бих искал да останеш с мен още, но не желая да страдаш повече. Прекарахме достатъчно време заедно и винаги ще го помня. А сега не се дръж за живота повече. Отпусни се. От сърце ти позволявам да умреш. Не си сам и никога няма да бъдеш. Имаш цялата ми любов."

Една от моите ученички, която работеше в приют за безнадеждно болни, ми е разказвала за Маги, възрастна шотландка. След като съпругът й изпаднал в кома, ученичката ми я посетила. Маги се чувствала много тъжна, защото не успяла да поговори с мъжа си за любовта си към него, нито да се сбогува, а сега вече било твърде късно. Моята позната я окуражила, като й казала, че макар да е в безсъзнание, мъжът й може би все още може да я чуе. Казала й, че е чела за много случаи, когато хора в безсъзнание могат да разбират какво става около тях. Подканила я да прекара известно време при мъжа си и да му каже всичко, което иска. Маги не би си и помислила да постъпи така, но все пак се съгласила, отишла в приюта и заговорила на мъжа си за добрите времена, които били прекарали заедно, за това, колко ще й липсва, за любовта си към него. Най-накрая, след като свършила, тя казала: „Трудно ще ми бъде без теб, но не искам да страдаш повече. Остави всичко и си иди." След като изрекла това, мъжът й изпуснал една дълга въздишка и умрял.

Не само умиращият, но и неговите близки трябва да се научат да се примиряват със смъртта. Хората от семейството може да не са еднакво готови да я приемат и това трябва да се има предвид. Едно от постиженията на приютите за безнадеждно болни е осъзнаването на факта, че трябва да се помогне на цялото семейство да посрещне скръбта и несигурността на бъдещето. Някои хора не могат да се примирят със смъртта на близките си и смятат, че това е предателство към тях и признак, че не ги обичат достатъчно. Кристин Лонгакер съветва тези хора да се поставят на мястото на умиращия: „Представете си, че се намирате на палубата на презокеански кораб, който потегля. На пристана стоят всичките ви близки и приятели и ви махат за сбогом. Няма как да не заминете и корабът вече се е отделил от кея. Как бихте искали близките ви да се сбогуват с вас? Какво би ви помогнало най-много по време на пътуването?"

Дори и просто упражнение като това би могло да помогне на човек да приеме тъгата на раздялата.



Понякога ме питат: „Какво да кажа на детето си за смъртта на нашия близък?" Отговарям: „Бъдете деликатни, но кажете истината. Не позволявайте детето да мисли, че смъртта е нещо странно и ужасяващо. Оставете го да вземе участие в живота на умиращия, доколкото е възможно, и отговаряйте на всички въпроси за смъртта, които може да зи зададе. Невинността и прямотата на децата понякога могат да донесат зблекчение и утеха, дори добро настроение и хумор в болката от смъртта. Зкуражете детето да се интересува за умиращия и така да почувства, че помага с нещо. А след смъртта се погрижете то да получи специални рижи и внимание.

ЗА СПОКОЙНА СМЪРТКогато си спомня времето в Тибет и случаите на смърт, на които станах свидетел

там, не мога да не се възхищавам от спокойната и хармонична обстановка наоколо. За жалост на Запад подобна обстановка твърде често липсва, но опитът ми от последните двадесет години показва, че с малко въображение тя може да се създаде. Струва ми се, че когато е възможно, хората трябва да умират у дома си, където повечето биха се чувствали най-уютно. А спокойната смърт, препоръчвана от будистките учители, най-лесно се постига в позната обстановка. Ако все пак се наложи някой да умре в болница, близките му могат да направят много, за да облекчат смъртта му. Може да се занесат цветя, снимки на близки хора, рисунки на деца и внуци, записи на любима музика или домашно приготвени ястия. Може да се получи разрешение децата да посещават умиращия или близките му да останат край него през цялото време.

Ако умиращият е будист, в болничната стая би могло да се направи малко светилище с вдъхновяващи картини и образи. Помня как един от моите ученици, Райнер, умираше в частна клиника в Мюнхен. Направиха му точно такова светилище със снимките на неговите учители. Това силно ме развълнува и си дадох сметка колко много помага тази атмосфера на болния. Будистките учения съветват край умиращия да се направи светилище с дарове. Когато видях всеотдайността и спокойствието на Райнер, разбрах каква сила може да вдъхне това и как може да вдъхнови хората да превърнат смъртта си в свещен процес.

Когато наближи смъртта, препоръчвам да помолите болничния персонал да не безпокои умиращия прекалено често, да престане да прави изследвания. Често ме питат какво мисля за смъртта в интензивното отделение на болницата. Трябва да кажа, че спокойната смърт в подобно отделение се постига много трудно, а духовната практика става почти невъзможна в момента на смъртта. Когато човекът умира, липсва всякакво уединение - той е свързан със системи и апарати и веднага щом сърцето или дишането му спрат, ще започнат опити за съживяване. Няма възможност тялото да бъде оставено в покой след смъртта, както съветват учителите.

Ако е възможно, трябва да поискате лекарите да ви кажат, когато са сигурни, че вече няма надежда за оздравяване, да поискате умиращият да бъде пренесен в самостоятелна стая и ако имате съгласието му, апаратурата да бъде изключена. Уверете се, че персоналът знае и уважава желанията на болния, особено ако той не иска животът му да бъде поддържан с апаратура, и помолете да оставят тялото в покой колкото може по-дълго. В една съвременна болница, разбира се, е невъзможно тялото да бъде оставено, без да се мести в продължение на три дни, както е обичайно в Тибет, но на умрелия трябва да се осигурят колкото може повече тишина и спокойствие, за да му се помогне да започне пътуването си след смъртта.



Освен това, погрижете се през последните стадии на умирането всякакви инжекции и преливания на течности да бъдат прекратени. Те могат да предизвикат раздразнение, гняв и болка, а за умиращия, както ще обясня подробно по-късно, спокойствието във времето непосредствено преди смъртта е от първостепенна важност.

Повечето хора умират в състояние на безсъзнателност. От преживелите близки до смъртта състояния научаваме, че умиращите осъзнават какво става около тях много по-ясно, отколкото ние предполагаме. Някои от тях говорят за преживявания извън тялото и са в състояние удивително точно да опишат обстановката в болничната си стая и дори в някои случаи обстановката в съседните стаи. Това ясно показва колко е важно да се говори на умиращите или изпадналите в кома. Съзнателните, внимателни и активни грижи за умиращите трябва да продължават до последните мигове от живота и дори - както ще покажа - след това.

Едно от нещата, които се надявам да постигна с тази книга, е да подтикна лекарите по целия свят да погледнат изключително сериозно на необходимостта да се позволи на хората да умират в тишина и покой. Иска ми се да апелирам към добрата воля на медиците и се надявам те да намерят начини да направят трудния преход при смъртта колкото може по-лек и спокоен. Спокойната смърт е основно човешко право, по-важно дори от правото на глас или на правосъдие - от зачитането на това право до голяма степен зависят добруването и духовното бъдеще на умрелия, както ни учат множество религиозни традиции.

Няма по-висша благотворителност от тази да помогнеш на човек да умре добре.

ДВАНАЙСЕТСъстраданието -вълшебната скъпоценност, която сбъдва желанияГРИЖИТЕ ЗА УМИРАЩИТЕ ни карат да осъзнаем дълбоко не само тяхната, но и

нашата собствена тленност. Твърде много илюзии и заблуди ни отделят от осъзнаването на простата истина, че всички ще умрем, и когато най-накрая наистина осъзнаем, че ще умрем - като всички живи същества, - ни обзема изгарящо, почти непоносимо усещане за собственото ни непостоянство, за това колко безценен е всеки миг и всяко същество, а от това израства някакво дълбоко, ясно и безгранично чувство на състрадание към всички същества. Чувал съм, че сър Томас Мор произнесъл следните думи малко преди да бъде обезглавен: „Ние всички сме в една каруца и отиваме към екзекуцията си. Как бих могъл да мразя някого или да желая да му навредя?" Да осъзнаеш с пълна сила тленността си и да откриеш докрай сърцето си за това, означава да позволиш у теб да се развие онова всеобхватно, освободено от страх състрадание, което дава сили в живота на тези, които искат да помагат на другите.

И така, всичко, което казах досега за грижите към умиращите, може да се изрази с две думи - любов и състрадание. Що е състрадание? Това не е просто чувство на симпатия или загриженост към страдащия, не е само топлото чувство към човека пред теб или ясното осъзнаване на нуждите и болката му. Освен всичко това то е и наличие на практическа решимост да направим всичко възможно и необходимо, за да облекчим страданията му.

Състраданието не е истинско състрадание, ако не е активно. В тибетската иконография Авалокитешвара - Буда на състраданието - често се изобразява като същество с хиляда очи, виждащи страданието във всички ъгълчета на Вселената, и с хиляда ръце, готови да предложат помощ и в най-отдалеченото й кътче.



ЛОГИКАТА НА СЪСТРАДАНИЕТОВсички знаем и чувстваме ползата от състраданието, но силата на будистките

учения се състои в това, че ни показват съвсем ясно „логиката" на състраданието. След като веднъж сме схванали тази логика, нашето състрадание става по-силно, по-всеобхватно, по-стабилно и мотивирано, защото се основава на ясни разсъждения, чиято истинност става още по-очевидна с практиката.

Можем да казваме, дори и да сме донякъде убедени, че състраданието е нещо прекрасно, но на практика действията ни да са дълбоко не състрадателни и да ни носят само объркване и смущение, а не щастието, към което се стремим.

Не е ли абсурдно, че копнеем за щастие, а в това време всичките ни чувства и действия водят точно в обратна посока? Нима може да има по-красноречиво доказателство, че възгледите ни за това, какво е истинското щастие, са изцяло погрешни?

Какво според нас може да ни направи щастливи? Хитрият, изобретателен егоизъм, себичната защита на егото, което, както много добре знаем, в определени моменти може да ни направи крайно брутални? Всъщност истината е в обратна посока - вкопчването в себе си и самовъзхищението, когато наистина се вгледаме в тях, са коренът на всички злини за околните и на всички злини за самите нас.1

Всяко отрицателно нещо, което сме направили или сме си помислили, е резултат на вкопчването ни във фалшива самоличност, на обожаването на тази фалшива самоличност, превърнала се в най-скъпия и важен елемент на живота ни. Всички отрицателни мисли, емоции, желания и действия, които са причина за отрицателната ни карма, се пораждат от вкопчването в себе си и самовъзхищението. Те са тъмният, мощен магнит, който ни привлича прераждане след прераждане, всички пречки, всички нещастия, всички тревоги, всички бедствия - така че те са в корените на всяко страдание и самсара.

Когато схванем закона на кармата в цялата му сила и с всички негови сложни отражения в много, много прераждания, когато видим как самовъзхищението и вкопчването в себе си ни оплитат все повече и повече в мрежите на неведението, които непрекъснато се стягат, когато наистина разберем опасната и обречена природа на вкопчения в себе си ум, когато проследим действията му до най-скришните ъгълчета, когато наистина разберем как нашият обикновен ум и действията ни се определят, стесняват и засенчват от този закон, как той прави почти невъзможно откриването на сърцето за безусловната любов и как е блокирал всички наши източници на истинска любов и истинско състрадание, тогава настъпва моментът, в който разбираме съвършено ясно думите на Шантидева:

Щом всички злинистрахове и страдания на света произлизат от вкопчването в себе си,защо ми е такъв зъл дух?И у нас се поражда решимостта да унищожим този зъл дух, нашия най-голям враг.

Щом той умре, причината за всичките ни страдания ще изчезне и нашата истинска природа ще заблести с целия си простор.

В тази война срещу най-големия ни враг - вкопчването в себе си и самовъзхищението - не може да имаме по-голям съюзник от състраданието. Именно състраданието, посвещаването на другите и вземането присърце на страданията им, вместо вкопчването в себе си, ръка за ръка с мъдростта да изоставим егото си, най-пълно и резултатно унищожават древната привързаност към фалшивата самоличност, причина за



безкрайните ни страдания и самсара. Ето защо в нашата традиция ние гледаме на състраданието като на източник и същност на просветлението, като на сърцевина на просветлените действия. Както казва Шантидева:

Нима има нужда да се казва повече?Незрелите работят за своя лична полза,будите работят за ползата на другите. Просто вижте разликата между тях.Ако не разменя щастието си срещу страданието на другите,аз няма да стана будаи дори и в самсара няма да изпитам истинска радост.2 За да осъзнаем това, което наричам „мъдрост на състраданието", трябва съвсем ясно

да си дадем сметка каква полза можем да извлечем от нея и каква вреда може да ни донесе липсата й. Трябва да направим много ясно разграничение между интересите на егото ни и нашите истински интереси, защото именно от смесването на едното с другото идват всичките ни страдания. Продължаваме упорито да вярваме, че самовъзхищението е най-добрата защита в живота, но всъщност е точно обратното. Вкопчването в себе си поражда еамовъзхищение, а то на свой ред поражда ненавист към страданията и злините. Но страданията и злините не съществуват обективно — силата и съществуването им се определят единствено от ненавистта ни към тях. Когато осъзнаете това, ще разберете, че именно тази наша ненавист привлича към нас всичко отрицателно и всички пречки, които могат да възникнат; че именно тя изпълва живота ни с нервно напрежение и страх. Трябва да премахнем тази ненавист, като премахнем вкопчващия се в себе си ум и привързаността му към несъществуващата самоличност, а това ще премахне и всички пречки и отрицателни явления у нас. Та как бихме могли да се борим срещу нещо или някой, които не съществуват?

Тогава състраданието е най-добрата защита. Освен това, както винаги са знаели учителите от миналото, то е източник на всякакво лечение. Представете си, че сте се разболели от някаква болест като рак или СПИН. Като поемете страданието на тези като вас, освен собственото си страдание, ако умът ви се изпълни със състрадание, без всякакво съмнение ще пречистите насъбраната се в миналото отрицателна карма, която е източник - сега и в бъдеще - на страданията ви.

В Тибет съм чувал за хора, които след като са научили, че ще умрат от безнадеждно заболяване, раздавали всичко свое и отивали да умрат на гробището. Там практикували поемане на чуждото страдание и за всеобщо изумление вместо да умрат, се връщали изцелени у дома.

Работата с умиращите, както многократно съм имал възможност да се убедя, ни дава възможност да упражняваме състрадание в действие, при това в ситуация, в която от нея има най-голяма нужда.

Състраданието към умиращите може да е полезно за тях по три основни начина - първо, разкриването на сърцето ви ще ви даде възможност много по-лесно да покажете на умиращия безусловната любов, за която вече говорих и от която той има толкова голяма нужда. На по-дълбоко, духовно ниво, както съм се убеждавал многократно, ако се опитате да въплътите състраданието и да действате със сърцето на състраданието, ще създадете атмосфера, която може да вдъхнови умиращия да си представи духовното измерение и дори да се заеме с духовна практика. На най-дълбоко ниво, ако непрекъснато практикувате състрадание към умиращите и ги вдъхновявате да правят същото, може да успеете да ги



излекувате не само духовно, но и физически. И тогава ще откриете за себе си това, което знаят всички учители - че силата на състраданието няма граници.

СЪСТРАДАНИЕТО - ВЪЛШЕБНАТА СКЪПОЦЕННОСТ...Асанга, един от най-известните индийски будистки светци, живял през IV столетие.

Той отишъл в планините, за да живее в усамотение, и насочил цялата си медитационна практика към Буда Майтрея с надеждата той да му се яви и да му даде напътствия.

Асанга медитирал при удивително трудни условия в продължение на шест години, но не постигнал нищо - дори не му се присънил благоприятен сън. Почувствал се обезсърчен, изгубил надежда да се срещне с Буда Майтрея и напуснал убежището си. Тръгнал надолу по пътя и видял един човек да трие голяма желязна пръчка с парче коприна. Асанга се приближил до него и го попитал какво прави.

- Нямам игла - отговорил човекът, - така че ще трябва да си направя от тази желязна пръчка.

Асанга го изгледал учудено - дори и да би успял да го постигне след сто години, каква би била ползата? И си казал: „Виж какви усилия полагат хората за напълно немислими неща. Ти правиш нещо много по-стойностно, а не притежаваш и част от тази всеотдайност." И се върнал отново в убежището си.

Минали още три години - отново без никакъв знак от Буда Майтрея. „Сега вече съм сигурен - казал си Асанга. - Никога няма да успея." Той отново тръгнал да слиза надолу и зад един завой на пътя видял голяма скала - толкова висока, че сякаш докосвала небето. В подножието й седял един човек, който трескаво търкал камъка с мокро перо.

- Какво правиш? - попитал го Асанга.- Тази скала е много голяма и пречи на слънцето да огрее къщата ми. Искам да се

отърва от нея.Асанга и този път се изумил от упоритостта и неизтощимата енергия на човека и се

засрамил от своята слабост. Отново се върнал в убежищетоМинали още три години без никакъв резултат. Решил, че за това, което иска, няма

надежда, и напуснал убежището си завинаги. Денят превалил и късно следобед видял край пътя да лежи едно куче. То имало само предни крака, а задната част на тялото му гниела и била покрита с червеи. Въпреки окаяното си състояние кучето се зъбело на минаващите и се опитвало да ги ухапе, като се влачело по корем с помощта на предните си крака.

Асанга бил обзет от дълбоко чувство на състрадание. Откъснал парче месо от собственото си тяло и дал на кучето да яде, след това се навел и понечил да почисти тялото му от червеите. Изведнъж обаче му минало през ум, че ако ги тегли с пръсти, може да ги нарани и разбрал, че може да ги махне само с език. Коленичил на земята, погледнал ужасното гъмжило и затворил очи. Навел се и показал езика си... И в този момент усетил, че езикът му се е опрял в земята. Отворил очи и погледнал нагоре. Кучето го нямало. Вместо него видял Буда Майтрея, обкръжен от ореол трепкаща светлина.

- Най-после! - казал Асанга. - Защо не ми се яви по-рано? Майтрея отговорил тихо:- Не е вярно, че не съм ти се явявал. Бях с теб през цялото време, но негативната ти

карма и заблудите ти пречеха да ме видиш. Дванадесетте години, които прекара в усамотение, донякъде ги намалиха, така че поне успя да видиш кучето. После благодарение на искреното ти състрадание всички тези заблуди изчезнаха напълно и сега можеш да ме видиш пред себе си със собствените си очи. Ако не вярваш, качи ме на рамото си и провери дали някой друг ще ме види?



Асанга качил Майтрея на дясното си рамо и отишъл на пазара, където започнал да пита всеки срещнат:

- Какво имам на рамото си?- Нищо - отговаряли хората и той продължавал нататък.Само една възрастна жена, чиято карма била отчасти пречистена, отговорила:- На рамото ти има разлагащ се труп на куче, това е.Асанга най-накрая разбрал безкрайната сила на състраданието, което пречистило и

трансформирало неговата карма и така му дало възможност да види Майтрея. След това Буда Майтрея, чието име означава „любяща благодат", завел Асанга в небесното царство и му дал напътствия, които са сред най-важните в будизма.

ИСТОРИЯТА НА ТОНГЛЕН И СИЛАТА НА СЪСТРАДАНИЕТОУчениците ми често идват при мен и ми казват: „Страданията на близките ми много

ме измъчват и наистина искам да им помогна, но не мога да намеря достатъчно любов, за да успея да го направя. Състраданието, което искам да покажа, е парализирано." Нима има някой, който не е познал тъжното усещане, че не е в състояние да намери в сърцето си достатъчно състрадание за хората, които страдат около него, че няма достатъчно сили да им помогне?

Едно от големите преимущества на будистката традиция е, че е развила система от практики, които наистина могат да ни помогнат в такива случаи.

Тези практики могат да ви подкрепят, да ви дадат силата, радостния ентусиазъм, благодарение на които ще можете да пречистите ума си и да освободите сърцето си, така че целебната енергия на мъдростта и състраданието да могат да повлияят и променят ситуацията, в която се намирате.

От всички тези практики една от най-полезните и мощни е практиката Тонглен, което означава „даване и получаване". Когато се почувстваме затворени в себе си, Тонглен ни открива истината за страданията на другите, когато сърцето ни е запушено, тя унищожава силите, които му пречат, а когато се чувстваме отчуждени от човека, който страда пред нас, или сме изпаднали в отчаяние, ни помага да открием отново себе си и просторното любящо излъчване на собствената си същинска природа. Не познавам друга практика, която толкова резултатно да унищожава самовъзхищението, вкопчването в себе си и самовглъбеността на егото, което е корен на всички страдания и на цялата коравосърдечност.

Един от големите специалисти по Тонглен в Тибет е Геше Чекхава, живял през XIII век. Той бил удивително начетен и владеел много различни форми на медитация. Един ден, когато бил в стаята на учителя си, попаднал на книга, отворена на следните редове:

Давай цялата печалба и победите на другите, вземай цялата загуба и пораженията за себе си.

Почти невъобразимото състрадание в тези думи го стъписало и той тръгнал да търси учителя, който ги е написал. Един ден по време на пътуването си, срещнал прокажен човек, който му казал, че този учител е умрял. Но Геше Чекхава продължил да търси упорито и след време попаднал на най-прославения ученик на учителя. Геше Чекхава го попитал:

- Според теб важно ли е учението, което се съдържа в тези два реда? Ученикът отговорил:

- Независимо дали ти харесва или не, ако искаш наистина да станеш буда, ще трябва да практикуваш това учение.



Този отговор изненадал Геше Чекхава дори повече от самите редове, когато ги прочел за първи път, и той останал при ученика в продължение на дванадесет години, за да изучи Тонглен и практическото му приложение. През това време му се налагало да се справя с най-различни изпитания -трудности, обиди, упреци и унижения. Учението се оказало толкова ефективно, че на шестата година Геше напълно се освободил от самовъзхищението и вкопчването в себе си. Превърнал се в образец на състраданието.

В началото Геше Чекхава преподавал Тонглен само на малък брой ученици, защото смятал, че учението ще има резултат само при тези, които дълбоко вярват в него. След това започнал да преподава на група прокажени. По онова време проказата била често срещана в Тибет, а обикновените лекари не били в състояние да я лекуват. Мнозина от прокажените обаче, които се заели с практиката Тонглен, оздравели. Новината се разчула бързо и към къщата на Геше Чекхава започнали да се стичат и други прокажени. Домът му заприличал на болница.

И въпреки това Геше Чекхава не преподавал Тонглен масово. Едва когато забелязал какъв ефект имало учението върху брат му, той започнал да го разпространява по-широко. Брат му бил непоправим скептик, който се надсмивал над всякаква духовна практика. Но когато видял какво става с прокажените, практикуващи Тонглен, се впечатлил и заинтригувал. Един ден се скрил зад вратата, докато Геше Чекхава преподавал, и тайно започнал да практикува сам. Когато Геше Чекхава забелязал, че закоравелият характер на брат му започнал да омеква, се досетил какво се е случило.

Помислил си, че щом тази практика е подействала на човек като брат му, би могла да подейства и на всеки друг. Това го убедило да разпространи Тонглен още по-широко. Към края на живота си Геше Чекхава казал на учениците си, че от много време се моли да бъде прероден в сферата на ада, за да може да помага на съществата, страдащи там, но за жалост са му се явили няколко съвсем ясни сънища, показващи, че ще се прероди в някоя от сферите на будите. Бил горчиво разочарован и със сълзи на очи поискал от учениците си да се молят на будите това да не се случи и да бъде изпълнено страстното му желание да помага на мъчениците в ада.

КАК ДА ПРОБУДИМ ЛЮБОВТА И СЪСТРАДАНИЕТОПреди да сме в състояние истински да практикуваме Тонглен, трябва да успеем да

събудим състраданието в самите себе си. Това често пъти е по-трудно, отколкото си мислим, защото изворите на нашата любов и състрадание понякога са скрити и нямаме лесен достъп до тях. За щастие в будисткото „обучение на ума" са разработени немалко специални техники, с които да събудим нашата скрита любов. От многото аз съм подбрал няколко и съм ги подредил по определен начин, така че да са максимално полезни за хората от съвременния свят.

1. Любяща доброта - отпушване на извора Ако смятаме, че у нас няма достатъчно любов, съществува метод дая открием и събудим. Съсредоточете се и пресъздайте в ума си или си представете

любовта, която някой е отдал на вас и която наистина ви е развълнувала, да речем, в детските ви години. По традиция ни учат да мислим за майките си и тяхната всеотдайност към нас, но ако намирате това за проблематично, можете да мислите например за баба си или дядо си - за всеки, който някога е бил добър към вас. Припомнете си момент, в който наистина са ви показали любовта си и вие сте я почувствали

Сега оставете това чувство да изпълни сърцето ви, да ви обземе благодарност. Когато правите това, вашата любов по естествен начин ще се насочи навън, към човека,



който я е предизвикал. Тогава ще си спомните, че макар и не винаги да сте се чувствали достатъчно обичани, някога са ви обичали истински. Като знаете това, отново ще почувствате, че заслужавате да бъдете обичани - така, както този човек ви е накарал да се чувствате тогава.

Открийте сърцето си и оставете любовта да го напусне. Насочете я към всички същества. Започнете с тези, които са най-близо до вас, след това - към роднини и приятели, после към съседи и напълно непознати, а после даже към хора, които не ви допадат и с които имате проблеми или които смятате за свои „врагове". Най-накрая насочете любовта си към цялата Вселена. Нека става по-всеобхватна. Спокойствието на духа, наред с любящата доброта, състраданието и радостта, е един от четирите основни елемента, които изграждат цялостния стремеж към състрадание. Всеобхватното, непредубедено спокойствие на духа в действителност е начало и основа на пътеката на състраданието.

Ще откриете, че тази практика отпушва извора на любовта и когато освободите любящата си доброта, тя ще вдъхнови раждането на състраданието. Както казва Майтрея на Асанга: „Водата на състраданието тече в канала на любящата доброта."

2. Състрадание - да смятаме себе си еднакви с другитеЕдин много резултатен начин да събудим състраданието, който вече описах в

предишната глава, е да мислим за другите така, както мислим за себе си. „В края на краищата - обяснява Далай Лама - всички човешки същества са еднакви, направени от човешка плът, кости и кръв. Всички ние желаем щастие и искаме да избегнем страданията. И още нещо - всички ние имаме еднакво право на щастие. С други думи, важно е да разберем, че като човешки същества ние сме еднакви."3

Да кажем например, че имате проблеми с обичан от вас човек - майка ви, баща ви, съпруга или съпругата ви, с някой приятел. Колко би ви помогнало, ако гледате на този човек не в „ролята" му на майка, баща или съпруг, а просто като на още един „аз" - човешко същество със същите чувства като вашите, със същото желание да бъде щастливо, със същия страх от страданието. Ако мислите за човека като за същество, което е съвсем същото като вас, сърцето ви ще се отвори към него и сами ще прозрете как да му помогнете.

Ако погледнете на другите така, вашите отношения ще станат по-открити, ще получат нов и по-богат смисъл. Представете си какво би станало, ако обществата и народите гледаха по този начин едни на други - най-накрая бихме имали стабилна основа за мир на земята, за щастливото съвместно съществуване на всички народи.

3. Състрадание - да сменим мястото си с другитеКогато някой страда и вие не знаете как да му помогнете, поставете се

непоколебимо на негово място. Помъчете се да си представите какво бихте преживели, ако ви измъчваше същата болка. Попитайте се: „Как бих се чувствал? Как бих искал приятелите ми да се отнасят към мен? Какво бих искал най-много от тях?"

Като се поставим на мястото на другия, пренасочваме себевъзхищението от обикновения му обект - нас самите - към друго същество. Поставянето на мястото на другия е много ефективен начин да се освободим от себевъзхищението и вкопчването в нашето его, а следователно да освободим и сърцето на състраданието си.

4. Събуждане на състрадание с помощта на близъкДруг подходящ начин да събудим състраданието си към някой страдащ е да си

представим, че на негово място е някой от най-близките ни приятели или човек, когото наистина обичаме.



Представете си, че брат ви, дъщеря ви или най-добрият ви приятел са изпаднали в същото мъчително положение. Съвсем естествено, сърцето ви ще се отвори и състраданието ви ще се пробуди - какво бихте желали по-силно от това, да освободите близкия си от страданието? А сега насочете освободеното състрадание към този, който има нужда от помощта ви. Ще откриете, че помощта ви е вдъхновена по-естествено и че можете да я насочвате по-лесно.

Понякога хората ме питат: „Ако направя това, няма ли да навредя на този, когото си представям изпаднал в беда?" Напротив, ако мислим за някого с такава голяма любов и състрадание, с това само ще му помогнем и дори може да го излекуваме от страданията и болката, които е преживял, които преживява или ще преживее.

Това, че използвате някого като средство за събуждане на състраданието си, макар и само за миг, ще бъде от огромна полза за него. Тъй като отчасти този човек има заслуга за отварянето на сърцето ви и за това, че сте помогнали на някого със състраданието си, направеното добро естествено ще се върне и към него.

Също така можете мислено да посветите заслугата за направеното добро на приятеля или близкия човек, който ви е помогнал да събудите състраданието в себе си. Можете да пожелаете на този човек добро, да се молите да не страда в бъдеще. Можете да изпитате благодарност към приятеля си, а той също може да получи вдъхновение и да изпита благодарност, ако кажете на този, на когото сте помогнали, с чия помощ сте събудили състраданието в себе си.

Да си задаваме въпроса дали можем да навредим на човека, с чиято помощ сме събудили състраданието си, означава, че не сме разбрали колко силно и чудодейно е то. То дарява благодат и лекува всички, с които е свързано - този, който го създава, този, за когото е предназначено, и този, който го насочва. Както казва Порция във „Венецианският търговец" на Шекспир:

За милостта прегради няма, тя леко от небето стеле се като дъждец върху земята долу: и е дваж: благословена — за този, който дава, и за този, който получава...

Състраданието е вълшебна скъпоценност, чиято целебна светлина достига навсякъде.

Една история, която много обичам, илюстрира това. Буда разказва за едно от преражданията си преди да постигне просветление. Велик император имал трима синове, най-малкият от които бил Буда, наречен Махасатва. Махасатва по природа бил състрадателно и обичливо дете и смятал всички живи същества за свои деца.

Един ден императорът и придворните устроили пиршество в гората, а принцовете отишли да играят наблизо. Скоро попаднали на току-що родила тигрица, която била толкова изтощена от глад, че била готова да изяде малките си. Махасатва попитал братята си:

- Какво яде тази тигрица?- Само прясно месо и кръв - отговорили те.- Кой би й дал собствената си плът и кръв, за да я нахрани и да спаси живота на

малките?- Кой наистина? - попитали братята.Махасатва се развълнувал дълбоко от бедата на тигрицата и малките й и се

замислил: „Толкова дълго скитам без полза в самсара, живот след живот, без да направя нищо, за да помогна на другите, заради желанието, гнева и неведението си. Най-после ми се предоставя истинска възможност."

Братята му тръгнали да се прибират при семейството си, а Махасатва им казал:



- Вие двамата вървете. Аз ще дойда след малко.Приближил се тихо до тигрицата и легнал пред нея, за да й предложи тялото си за

храна. Тя го погледнала, но била толкова слаба, че дори не била в състояние да отвори уста. Тогава принцът намерил остра пръчка и се наранил с нея. Кръвта потекла, тигрицата започнала да я ближе, докато събрала достатъчно сили, за да го изяде.

Махасатва дал тялото си на тигрицата, за да спаси живота на малките й, и заради състраданието си бил прероден в по-висша сфера, като продължил да се приближава към просветлението и към прераждането си като Буда. С действието си той помогнал не само на себе си - силата на състраданието му пречистила и кармата на тигрицата и малките й, дори и кармическия дълг, който имали към него за това, че спасил живота им по този начин. Поради силата си този акт на състрадание създал връзка между тях, която продължила далеч в бъдещето. Според преданието тигрицата и малките й, получили плътта на Махасатва, се преродили като първите ученици на Буда - първите, които получили учението му, след като достигнал просветление. Колко добре илюстрира това предание силата на състраданието!

5. Как да медитираме върху състраданиетоВъпреки всичко, както вече казах, никак не е лесно да събудим такова силно

състрадание у себе си. Убедил съм се, че най-простите начини са най-добри и най-пряко водят до резултат. Всеки ден животът ни предоставя безброй възможности да разкрием сърцата си, стига да умеем да се възползваме от тях. Покрай нас минава старица с тъжно и самотно изражение, с подути крака и непоносимо тежки за нея чанти с покупки. Лошо облечен старец влачи крака на опашката пред пощата. Момче с патерици изглежда объркано и разтревожено, докато опитва да пресече улицата, задръстена от следобедния трафик. На пътя лежи смъртно ранено куче. Младо момиче седи само в метрото и плаче неудържимо. Включете телевизора и в новините може би ще видите майка от Бейрут, коленичила над трупа на убития си син, или старица в Москва, наведена над супата, която е единствената й храна за деня, без да е сигурна дали утре ще има и нея. Или пък някое от болните от СПИН деца в Румъния, от чиито очи е изчезнал всякакъв признак на живот.

Всяка подобна гледка би могла да отвори очите ви за безкрайното страдание по света. Така да бъде. Не похабявайте любовта и мъката, които тя поражда. Когато у вас се породи състрадание, не го отхвърляйте настрана, не свивайте рамене с безразличие и не бързайте да се върнете към „нормалното" си състояние, не се бойте от чувствата си и не се смущавайте от тях, не оставяйте вниманието ви да бъде отвлечено от тях, не допускайте да изпаднете в апатия. Бъдете уязвими, използвайте този кратък, ярък изблик на състрадание. Съсредоточете се върху него, вгледайте се дълбоко в сърцето си и медитирайте върху него, развийте го, уголемете го, задълбочете го.

Като направите това, ще разберете колко слепи сте били за страданията, как болката, която съпреживявате или виждате в момента, е само малка част от болката по света. Всички същества по целия свят страдат; оставете сърцето си да се обърне към тях с едно всеобхватно, неизмеримо състрадание и го насочете заедно с благодатта на Буда към облекчаването на това страдание.

Състраданието е нещо далеч по-голямо и благородно от жалостта. Корените на жалостта са в страха, а понякога тя е придружена и от някаква надменна снизходителност, някакво самодоволно усещане от типа „слава Богу, не съм аз". Както казва Стивън Ливайн: „Когато страхът ти се докосне до нечия болка, се превръща в жалост; когато любовта ти докосне нечия болка, се превръща в състрадание."4 Да се учим на състрадание означава да си даваме сметка, че всички същества са еднакви и страдат по еднакъв начин. Да



уважаваме тези, които страдат, и да не си мислим, че сме отделени или стоим по-високо от когото и да било.

Така първата ви реакция, когато видите някой страдащ, няма да е на жалост, а на дълбоко състрадание. Към този човек ще изпитвате уважение и дори благодарност, защото, събуждайки състраданието ви, той ви е поднесъл най-големия дар - помогнал ви е да развиете у себе си качеството, от което най-много се нуждаете по пътя към просветлението. Ето защо в Тибет казваме, че просякът, който ви иска пари, или старицата, която къса сърцето ви, може

да са преобразени буди, появили се на пътя ви, за да ви помогнат да развиете в себе си състрадание, за да можете сами да достигнете състоянието на буда.

6. Как да насочим състраданието сиКогато медитираме върху състраданието достатъчно дълбоко, у нас се появява

силно желание да облекчим страданията на всички същества и ни изпълва чувство за отговорност към изпълнението на тази благородна цел. Съществуват два начина за насочване на състраданието и превръщането му в активно състрадание.

Първият е да се молим с цялото си сърце на всички буди и просветлени същества всичко, което правим, да бъде в полза на другите и да им донесе щастие. Използвайте думите на една велика молитва: „Благослови ме да съм полезен." Молете се да можете да облагодетелствате всички, които влизат в контакт с вас, да сте в състояние да им помогнете да променят живота си и да облекчат страданията си.

Вторият универсален начин да насочим състраданието си към всички същества е да посветим положителните си действия на тяхното благоденствие, и най-вече на просветлението им. Защото когато медитираме върху състраданието, започваме да разбираме, че единственият начин да помогнем напълно на другите е да постигнем просветление. Оттук се раждат дълбока решимост и чувство за универсална отговорност, а също и състрадателното желание да достигнем просветление в полза на другите.

Това състрадателно желание на санскрит се нарича Бодхичита -„бодхи" обозначава просветлената ни същност, а „чита" - „сърце". Цялото бихме могли да преведем като „сърцето на нашия просветлен ум". Да събудим и развием сърцето на просветления си ум означава да оставим да покълне и съзрее семенцето на нашата буда-природа, семенцето, което накрая, когато практиката и състраданието ни достигнат съвършенство и станат всеобхватни, ще разцъфне величествено като истински буда. Бодхичита е изворът, източникът, коренът на цялата духовна пътека. Ето защо в нашата традиция се молим толкова горещо:

Нека тези, които не са дали живот на Бодхичита,да дадат.И нека тези, които са дали,да увеличават своята Бодхичита все повече и повече.Затова и Шантидева възхвалява Бодхичита с такава радост:Тя е еликсирът, който побеждава смъртта.Тя е неизчерпаемото съкровище,което премахва бедността от света. Тя е лекарството,което побеждава болестите.Тя е дървото, под което намират подслон всички същества, скитащи и уморени от пътя на зависимото съществувание.



Тя е универсалният мост, който води към освобождаване от нещастията в живота.Тя е изгряващата луна на ума,която премахва мъките на смущаващите представи. Тя е великото слънце,което най-накрая премахва мъгливото неведение от света.5

И затова в нашата традиция се молим толкова дълбоко:Бодхичита, скъпоценна и сюблимна:да изгрее там, където не е изгряла,да пребъде там, където е изгряла,и да се увеличава все повече и повече.Патрул Ринпоче използваше тези четири реда, за да синтезира цялото обучение в

Бодхичита, „желанието - както го описва Майтрея - да постигнем пълно просветление в името на другите". Нека опиша накратко това обучение. В началото развиваме в себе си любяща доброта, състрадание, радост и безпристрастие към безбройните живи същества.6

Чрез практикуване на дълбоко състрадание развиваме тези четири качества до такава степен, че стават безгранични и неизмерими. По този начин бодхичита може да „изгрее там, където не е изгряла", защото така достигаме до един момент, в който изпитваме почти непреодолим стремеж да поемаме отговорност за другите и така истински да посветим себе си на пробуждането на сърцето на просветления ум чрез обучение в това, което наричаме „стремеж към бодхичита" и „бодхичита в действие".7 Първото означава да се обучаваме да смятаме себе си за еднакви с другите, после за размяна на местата с другите, което включва и практиката Тонглен, и най-накрая - да смятаме другите за по-важни от нас самите. Второто означава да развием до съвършенство щедрост, дисциплина, търпение или издръжливост, усърдие, концентрация и мъдрост, като всички те са пропити от всепроникващ вътрешен поглед към природата на самата реалност. Така бодхичита ще „пребъде там, където е изгряла" и ще се „увеличава все повече и повече". Това е пътят на бодхисатвите, практиката на състрадателното сърце на просветления ум, която води пряко към просветление, защото се предприема в полза на всички.

ЕТАПИ НА ТОНГЛЕНСега, след като изложих пред вас различните методи за пробуждане на

състраданието, а също така и голямото му значение и сила, мога да ви представя и величествената практика Тонглен. Защото вече притежавате мотивацията, разбирането и инструментите да я приложите в своя полза и в полза на другите. Тонглен е будистка практика, но съм убеден, че всеки от вас би могъл да я прилага. Дори и да не сте религиозни, призовавам ви просто да опитате. За мен тя е една от най-резултатните практики.

Казано с прости думи, практиката „отдаване и получаване" - Тонглен - се състои в това, да поемем от другите техните страдания и болка, а да им дадем нашето щастие, благоденствие и умствен покой. Подобно на една от медитативните практики, които описах по-рано, Тонглен използва дишането. Както казва Геше Чекхава: „Даването и получаването трябва да се редуват. Това редуване трябва да бъде съобразено с дишането."

От опит зная колко е трудно да си представим, че поемаме страданията на другите, особено на болните и умиращите, без преди това да сме изградили у себе си устойчивостта и увереността на състраданието. Именно те ще дадат на практиката ви силата да облекчава страданията.



Затова винаги препоръчвам Тонглен практиката за другите да започва с работа върху нас самите. Преди да можем да изпращаме любов и състрадание на другите, трябва да ги разкрием, да ги задълбочим, да ги сътворим и подсилим у самите себе си, да се излекуваме от всякакво объркване или гняв, които могат да ни попречат да практикуваме с цялото си сърце.

С годините е създаден начин на преподаване на Тонглен, който много от учениците ми намират за добър и терапевтичен. Той има четири етапа.

ПРЕДВАРИТЕЛНА ТОНГЛЕН ПРАКТИКАНай-добре е тази, а и всяка друга Тонглен практика, да се започне с отпускане в

природата на ума. Когато се отпуснем в природата на ума и виждаме всичко „пусто" и илюзорно, като че ли е сън, ние сме в състояние, което се нарича „върховна" или „абсолютна Бодхичита" - същината на просветления ум. Ученията сравняват абсолютната Бодхичита с неизчерпаемо съкровище от щедрост; а състраданието, когато се разбира в най-дълбокия му смисъл, се смята за естествено излъчване на природата на ума, за умелия похват, който възниква от сърцето на мъдростта.

Най-напред седнете и въведете ума у дома му. Позволете на мислите си да се успокоят, като нито ги призовавате, нито ги следвате. Ако желаете, можете да затворите очи. Когато се почувствате наистина спокойни и съсредоточени, мобилизирайте се леко и започнете практиката.

1. Тонглен на атмосфератаВсички знаем колко силно се влияем от настроенията и атмосферата на ума си.

Опитайте се да ги доловите. Ако - докато вдишвате -почувствате, че настроението е мрачно или атмосферата потискаща, мислено абсорбирайте всичко нездраво, а когато издишвате, си представяйте, че излъчвате покой, яснота и радост, които така добре пречистват и лекуват атмосферата и околната среда в ума ви. Ето затова наричам този първи етап на практиката „Тонглен на атмосферата".

2. Авто-ТонгленЗа да направите това упражнение, трябва да разделите себе си на две части - А и Б.

А е онази част, която е цялостна, състрадателна, топла и любяща, като истински приятел, готова да заеме мястото ви, отговорна и открита пред вас, която не желае да ви съди, независимо от грешките и недостатъците ви. Б е онази част, която е била наранена, която се чувства неразбрана и объркана, гневна или укоряваща, която, може би, като дете е била третирана лошо или несправедливо, страдала е в някакви взаимоотношения или обществото се е отнесло зле към нея.

Поемете въздух и си представете, че А отваря сърцето си напълно, че топло и състрадателно поема цялата болка, всички страдания и отрицателни емоции от Б. Б, трогната от това, също отваря сърцето си и в тази състрадателна прегръдка изчезват всички страдания.

Когато издишвате, представете си, че А изпраща на Б цялата си целебна любов, топлота, доверие, утеха, увереност, щастие и радост.

3. Тонглен в естествена ситуация 4. Спомнете си случай, при който сте постъпили лошо, за който изпитватечувство на вина и за който дори не искате да мислите.След това, докато поемате въздух, поемете и пълна отговорност за действията си в

тази ситуация, без по никакъв начин да опитвате да оправдаете поведението си. Признайте



пред себе си точно в какво сте сгрешили и с цялото си сърце поискайте прошка. Сега, когато издишвате, изпуснете с дъха си помирение, прошка и разбиране.

По този начин вдишвате упрек, а издишвате коригиране на злото, вдишвате отговорност, а издишвате прошка и помирение.

Това упражнение е много ползотворно и дори може да ви вдъхне смелост да се срещнете с човека, на когото сте навредили, да поговорите открито и да поискате прошка с цялото си сърце.

4. Тонглен за другитеПредставете си някого, когото смятате за много близък, особено ако сега той

изпитва болка или страда. Когато вдишвате, поемете състрадателно цялата му болка и страдание, а когато издишвате, изпратете му топлина, изцеление, обич, радост и щастие.

Сега, точно както при практиката на любящата доброта, постепенно разширете кръга на състраданието си така, че да обхване и другите ви близки, след това тези, които са ви безразлични, тези, които не харесвате или с които имате проблеми, и най-накрая тези, които ви се струват чудовищни и жестоки. Нека състраданието ви стане универсално, да обхване в прегръдката си всички живи чувстващи същества, всички същества без изключение:

Чувстващите същества са безгранични като самата Вселена:дано без усилия осъзнаят природата на ума си,дано всяко едно същество от шестте сфери —а те всички са били мои родители по едно или друго време -да достигне до основата на изначалното съвършенство.Тук изложих цялата подготовка за основната Тонглен практика, която, както ще се

убедите, включва много по-богати представи. Тази предварителна подготовка въздейства върху отношението на ума и сърцето ни, подготвя ни, открива ни и ни вдъхновява. Тя не само ни дава възможност да излекуваме атмосферата на ума си, собствените си страдания и болки от миналото, да започнем да помагаме чрез състрадание на всички чувстващи същества - тя също така ни запознава с процеса на получаване и даване, който се разкрива напълно в основната Тонглен практика.

ОСНОВНА ТОНГЛЕН ПРАКТИКА В Тонглен практиката на отдаване и получаване чрез състрадание ние поемаме

различните духовни и физически страдания на всички същества - техните страхове, объркване, болка, гняв, вина, съжаление, съмнения и яд. Отдаваме им чрез любов цялото наше щастие, благоденствие, умствен покой, изцеление и удовлетворение.

1. Преди да започнете тази практика седнете спокойно и въведете ума у дома му. След това, като използвате един от методите, които описах -който намирате за най-подходящ за вас, - медитирайте съсредоточено върху състраданието. Призовете присъствието на всички буди, бодхисатви и просветлени същества, така че чрез благодатта и вдъхновението им в сърцето ви да се роди състрадание.

2. Представете си, колкото можете по-детайлно, някой ваш близък, който страда. Опитайте да си представите всички аспекти на страданията и болката му. Тогава, когато почувствате, че сърцето ви се изпълва със състрадание към този човек, си представете, че всичките му страдания се превръщат в гъст нагорещен лепкав дим.

3. Сега - с вдишването - си представете, че този гъст черен дим навлиза с дъха ви в самите корени на вкопчването в себе си. Там той унищожава напълно самовъзхищението ви, като по този начин пречиства отрицателната ви карма.



4. Сега си представете, че самовъзхищението ви е унищожено, така че сърцето на вашия просветлен ум, Бодхичита, е открито напълно. Когато издишвате, си представете, че излъчвате навън неговата блестяща, успокояваща светлина на покоя, щастието и доброто и я насочвате към страдащия си приятел, като по този начин пречиствате отрицателната му карма.

Тук смятам за благотворно да си представите, че вашата Бодхичита е трансформирала сърцето ви, цялото ви тяло или същество в една блестяща вълшебна скъпоценност - скъпоценност, която може да изпълни желанията на всеки и да му осигури всичко, от което той се нуждае или за което копнее. Състраданието наистина е вълшебна скъпоценност, защото притежава свойството да дава на всеки точно това, от което той се нуждае, да облекчава страданията и да дарява удовлетворение.

5. И така, в момента, в който вашата Бодхичита започне да струи навън, за да докосне страдащия ви приятел, трябва да сте твърдо убедени, че негативната му карма наистина е пречистена, и да изпитвате дълбока трайна радост, че той е напълно освободен от страданията и болката.

След това продължете да дишате равномерно, като не спирате практиката.Тонглен практиката, адресирана към ваш близък, ще ви помогне постепенно да

разширите кръга на състраданието, докато обхване страданията и кармата на всички същества, да им предаде цялото ваше щастие, благоденствие, радост и умствен покой. Това е чудесната цел на тази практика и в по-широк смисъл - на целия път на състраданието.

ТОНГЛЕН ЗА УМИРАЩ ЧОВЕКСега, струва ми се, вече ще бъдете в състояние да разберете как може да бъде

насочена Тонглен практиката, за да помогне на умиращите, колко сила и увереност може да ни даде тя, когато започнем да им помагаме, и каква преобразяваща подкрепа може да осигури на самите тях.

Дотук изложих основната Тонглен практика. Сега си представете, че на мястото на страдащия ви приятел е умиращият. Преминете през същите етапи. В третия етап си представете как всички страни на страданията и страховете на умиращия се събират в кълбо горещ черен дим, който вдишвате. Както и преди, мислете, че чрез него унищожавате самовъзхищението и вкопчването в себе си, че пречиствате отрицателната си карма.

Представете си, както преди, че с издишването светлината на вашата Бодхичита изпълва умиращия с покой и добруване, че пречиства отрицателната му карма.

Ние се нуждаем от състрадание през целия си живот, но нима може да има друг момент, в който да се нуждаем от него повече, отколкото в момента на смъртта? Какъв по-хубав и утешаващ дар можете да предложите на умиращия, освен увереността, че някой се моли за него, че някой поема страданията и болката му върху себе си, че с практиката си пречиства отрицателната му карма?

Дори умиращият да не знае, че практиката ви е за него, вие пак му помагате, а и той помага на вас активно да развиете състраданието си и така да пречистите и изцелите самите себе си. За мен всеки умиращ човек е учител, който дава възможност на всички, които му помагат, да се променят, като развиват състраданието си.8



СВЯТОТО ТАЙНСТВОВъзможно е да си зададете въпроса: „Като поема страданията и болката на другите,

няма ли да навредя на себе си?" Ако чувствате колебание или не сте сигурни, че имате куража и силата на състраданието, за да практикувате Тонглен с цялото си сърце, не се тревожете. Просто си представете, че го правите, и си кажете наум: „Когато вдишвам, аз поемам страданието на моя приятел или на другите. Когато издишвам, им давам щастие и покой." Дори само това може да се окаже достатъчно, за да се създаде в ума ви подходящ климат за практикуване на Тонглен.

Ако се колебаете и не сте сигурни, че сте способни да изпълните цялата практика, можете да започнете с една малка молитва, като от сърце се стремите да помогнете на всички същества. Можете да се молите например така: „Нека бъда способен да поемам страданията на другите, нека бъда способен да им давам щастие и благоденствие." Тази молитва може да създаде благоприятни условия за пълноценното практикуване на Тонглен в бъдеще.

Трябва да знаете, че единственото нещо в Тонглен, което може да причини някаква вреда, е това, което причинява най-много вреда и на вас самите - вашето собствено его, самовъзхищението, вкопчването в себе си, които са коренът на страданието. Защото ако практикувате Тонглен възможно най-често, този вкопчващ се в себе си ум ще отслабне и вашата истинска природа - състраданието - ще получи възможност да се прояви. Колкото по-силно и по-голямо е състраданието ви, толкова по-голяма и силна ще бъде увереността ви. И състраданието отново ще се прояви като вашата най-сериозна защита и ресурс. Както казва Шантидева:

Който иска бързо да осигури защита както на себе си, така и на другите, трябва да практикува това свято тайнство — размяната на себе си за другите.5

Това свято тайнство на Тонглен е познато на всички мистици учители и светци от всички традиции - когато живеят с него и се превъплъщават в него с истинското себеотдаване на мъдростта и състраданието, те изпълват живота си с радост. Сред нашите съвременници, посветили

живота си на помощта на болните и умиращите, е майка Тереза, която просто излъчва радостта от даването и получаването. Не съм чувал по-добър израз на духовната същност на Тонглен от следните нейни думи:

Всички ние копнеем за Небесата, където е Бог, но в нашите ръце е възможността да бъдем при Него още сега. Да сме щастливи с Него сега означава:

да обичаме като Него,да помагаме като Него,да даваме като Него, ;да служим като Него,да спасяваме като Него,да сме с Него непрекъснато,да Го докосваме, когато се проявява като страдание,за да ни накара да се замислим.Любов като тази е лекувала прокажените на Геше Чекхава. Може би ще бъде в

състояние да ни излекува и от по-страшни болести - от неведението, което - прераждане след прераждане - ни пречи да осъзнаем природата на ума си и да постигнем освобождение.



ТРИНАЙСЕТДуховна помощ зa умиращитеЗА ПЪРВИ ПЪТ ДОЙДОХ НА ЗАПАД в началото на седемдесетте години и това,

което най-много ме смути, а то ме смущава и досега, е пълната липса на духовни грижи за умиращите в съвременното общество. Както казах, в Тибет всеки имаше известни познания за най-висшите истини на будизма и някакви взаимоотношения с учител. Никой не можеше да умре, без обществото да положи нужните грижи за него, както на повърхността, така и на дълбоко ниво. Чувал съм много разкази за хора на Запад, умрели сами в мъки и разочарование, без никаква духовна помощ, и една от причините да напиша тази книга е желанието ми да предам целебната мъдрост на културата, с която съм израснал, на всички мъже и жени по света. Нима нямаме право, когато умираме, да се отнесат с респект не само към тялото, но и към духа ни? Не е ли нужно във всяко общество едно от най-важните права, гарантирано на всеки, да бъде правото да умреш заобиколен с най-добрите духовни грижи? Можем ли да се наричаме „цивилизация", преди това да е станало общоприета норма? Какво от това, че изпращаме астронавти на Луната, след като не знаем как да помогнем на хората да умрат достойно и с надежда?

Духовните грижи не са лукс за малък брой избраници - те са основно право на всяко човешко същество, толкова основно, колкото са политическите свободи, медицинската помощ и равните възможности. Един истински демократичен идеал би трябвало да включва като основна истина и духовните грижи за всеки човек.

Когато отида на Запад, аз се стъписвам от огромните душевни страдания, които възникват в резултат на страха от смъртта, независимо дали този страх се признава или не. Колко по-уверени щяха да се чувстват хората, ако знаеха, че когато умират, за тях ще се погрижат с любов и проницателност! А всъщност нашето общество е толкова безсърдечно в материалността си и отричането на всякакви духовни ценности, че хората,

когато се разболеят безнадеждно, се чувстват ужасени от перспективата просто да ги изхвърлят като ненужна вещ... В Тибет беше съвсем естествено да се молим за умиращите и да им осигуряваме духовни грижи. На Запад единственото духовно внимание, което се отделя на мъртвите, е присъствието на погребението им.

В момента на най-голяма уязвимост хората на нашия свят биват изоставяни почти напълно без подкрепа и надежда. Това положение е трагично и унизително, то просто трябва да се промени. Всички претенции на съвременния свят за сила и успех ще звучат неубедително, докато всеки не получи възможност да умре поне до известна степен в истински покой, или поне не се положат някакви усилия в тази насока.

КРАЙ ЛЕГЛОТО НА УМИРАЩИЯМоя приятелка, току-що завършила известно медицинско учебно заведение,

започна работа в една от по-големите лондонски болници. Още през първия й работен ден в отделението починали няколко пациенти. За нея това било голям удар. В подготовката й нямало нищо, което да й позволи да се справя с подобни ситуации. Нима това не е смайващо, като вземем предвид факта, че е била подготвяна да стане лекар? Един възрастен човек лежал в леглото си и гледал към стената. Бил съвсем сам, нямал нито приятели, нито близки, които да го посещават - той просто копнеел да поприказва с някого. Тя отишла при него. Очите му се напълнили със сълзи и гласът му треперел, когато й задал въпроса, който тя най-малко очаквала да чуе: „Мислиш ли, че Господ ще ми прости греховете?" Приятелката ми нямала представа как да отговори. Тя не била



подготвена да отговаря на духовни въпроси. Нямало какво да каже, трябвало да се прикрие зад професионалното си положение на лекар. Наблизо нямало свещеник и тя просто стояла край стареца парализирана и неспособна да отговори на отчаяния му зов за помощ и подкрепа.

В объркването и болката си тя ме попита как бих постъпил аз на нейно място. Казах й, че бих седнал до стареца, бих взел ръката му и бих го оставил да говори. Много често съм се изненадвал от духовната дълбочина на нещата, които са в състояние да кажат дори хора, които твърдят, че не вярват в нищо, ако ги оставиш да говорят и ги слушаш с нужното състрадание и внимание. Всеки има своята житейска мъдрост и когато някой ни заговори, трябва да го оставим да я изрече.

Винаги съм се вълнувал от факта, че можеш да помогнеш на хората да си помогнат сами, като им съдействаш да открият своята истина, за чието богатство и дълбочина понякога те дори не подозират. Изворите на изцелението и осъзнаването са дълбоко у всеки от нас и нашата задача не е да налагаме на умиращия собствената си вяра и възгледи, а да му помогнем да открие своите.

Когато седите край леглото на умиращия, не забравяйте, че той притежава истински потенциал да бъде буца. Мислете си за буда-природата му като за блестящо и безупречно чисто огледало, а за угрижеността и болката му - като за тънък слой сива пара, който много бързо може да се премахне от повърхността на това огледало. По този начин ще съумеете да видите умиращия като достоен за обич и прошка, той ще предизвика безусловната ви любов, ще откриете, че това отношение ще го подтиква да се разкрие пред вас.

Моят учител Дуджом Ринпоче казваше, че да помогнеш на умиращ човек е все едно да подадеш ръка на някого, който всеки момент може да падне в пропаст. Чрез силата, спокойствието и дълбокото състрадателно внимание на вашето присъствие ще му помогнете да пробуди собствените си сили. В този най-уязвим и екстремен момент най-важно е качеството на вашето присъствие. Както пише Сесили Сондърс: „Умиращите свалят маската и обвивката на ежедневието и поради това са по-открити и по-чувствителни. Могат да доловят фалша и нереалното. Помня как един човек ми каза: „Не, не искам да ми четете. Искам само това, което е в сърцето и в ума ви."1

Никога не заставам край леглото на умиращ, преди да съм практикувал, преди да съм видял себе си в свещената атмосфера на природата на ума. Тогава няма нужда да полагам усилия, за да намеря състрадание и автентичност, защото те вече са налице и се излъчват съвсем спонтанно.

Не забравяйте, че по никакъв начин не можете да вдъхновите човека пред себе си, ако преди това сами не сте намерили вдъхновение. Затова когато не знаете какво да направите, когато чувствате, че сте неспособни да помогнете по някакъв начин, медитирайте и се молете, призовавайте Буда или всяко друго божество, в чиято свещена сила вярвате. Когато застана край някого, който преживява тежки страдания, призовавам помощта на всички буди и просветлени същества, сърцето ми е напълно отворено към умиращия, а състраданието изпълва цялото ми същество. Призовавам пламенно присъствието на моите учители, будите и просветлените същества, с които съм имал връзка. Мобилизирам всеотдайността и вярата си и ги виждам над умиращия в цялото им величие - гледат го с любов и го обливат със светлина и благодат, пречистват миналата карма и настоящата му агония. И не преставам да се моля да бъдат спестени бъдещите му страдания, да намери покой и освобождение.



Правя това с най-дълбока концентрация и страст, после опитвам да се отпусна в природата на ума си и да оставя покоя и сиянието й да изпълнят атмосферата в стаята. Много пъти съм изпитвал страхопочитание пред това свято присъствие, което се възцарява съвсем естествено и на свой ред вдъхновява и умиращия.

Сега ще ви кажа нещо, което може да звучи изненадващо: смъртта може да вдъхновява. Аз самият съм се изненадвал от това, как молитвите ми променят атмосферата, а собствената ми вяра се задълбочава, след като видя какъв ефект имат те. Убедил съм се, че ако помагаме на умиращите, собствената ни практика става много по-силна.

Понякога виждам как и умиращият долавя тази атмосфера на дълбоко вдъхновение и е благодарен, че е дал възможност да достигнем заедно момента на истински и преобразяващ екстаз.

ДАВАНЕ НА НАДЕЖДА И НАМИРАНЕ НА ПРОШКАИскам да подчертая два съществени елемента от духовната помощ за умиращите -

даването на надежда и намирането на прошка.Винаги, когато сте край смъртното легло на някого, говорете за постиженията и

успехите му. Помогнете му да възприеме градивно отношение към миналото си, да се чувства щастлив с него. Съсредоточете се върху добродетелите, а не върху слабостите му. Умиращите твърде често са силно податливи към чувството за вина, съжалението, потиснатостта. Позволете му свободно да изрази всичко това, изслушайте го внимателно и признайте правотата на думите му. В същото време не пропускайте подходящия момент да му припомните за буда-природата му, да го насърчите да се отпусне в природата на ума чрез медитация. Напомнете му, че болката и страданието не са всичко, което присъства в него. Открийте най-умелия и деликатен начин да го вдъхновите и да му дадете надежда. Така вместо да мисли за слабостите и грешките си, човек може да умре в повече покой.

На въпроса „Мислиш ли, че Бог би простил греховете ми?" бих отговорил „Прошката съществува в самата природа на Бог. Тя вече е тук. Бог вече ти е простил, защото сам Той е прошка. Да се греши е човешко, да се прощава - Божествено. А самият ти можеш ли да си простиш?" Ето това е същественият въпрос.

„Измъчва те чувството, че не ти е простено и че не може да ти се прости, затова страдаш толкова. Но то съществува само в сърцето и ума ти. Не си ли чел какво пишат хората, преживели близки до смъртта състояния? Те казват, че се появява някаква златна светлина, която опрощава всичко. И много от тях са на мнение, че в края на краищата ние съдим сами себе си.

За да се освободиш от чувството за вина, поискай пречистване - от дълбините на сърцето си. Ако наистина го поискаш и преминеш през него, ще откриеш и опрощението. Бог ще ти прости, точно както бащата прощава на блудния син в чудесната притча от Библията. За да си помогнеш да намериш опрощение, припомни си добрите неща, които си направил, прости на всички в живота си и поискай прошка от всички, на които си причинил вреда."

Не всеки е последовател на някоя официална религия, но ми се струва, че почти всички вярват в опрощението. Бихте оказали неизмерима помощ на умиращите, ако им дадете възможност да погледнат на наближаващата смърт като на време за равносметка и помирение.

Окуражете умиращия да направи тази равносметка за близките и приятелите си, така че в сърцето му да не остане и следа от омраза или укор. Ако не може да се срещне с човека, от когото се чувства отчужден, предложете да му се обади по телефона или да му



остави писмо, в което да поиска прошка. Ако все пак умиращият чувства, че този, от когото иска прошка, не е в състояние да я даде, не е добре да настоявате да се среща с него -отрицателният отговор само би изострил и без това тежките страдания. Понякога хората имат нужда от време, за да простят. Убедете умиращия да остави някакво писмо, в което иска прошка, и той ще умре с мисълта, че е направил всичко възможно. Виждал съм многократно как хора със закоравели от самоомраза и чувство за вина сърца откриват в себе си неподозирани сили и покой чрез един най-обикновен акт на искане на прошка.

Всички религии поставят ударение върху силата на опрощението и то никога не е така необходимо, никога не се усеща така дълбоко, както при смъртта. Чрез опрощението, което даваме и получаваме, ние се пречистваме от тъмнината на делата си и се подготвяме най-пълноценно за пътуването в процеса на смъртта.

НАМИРАНЕ НА ДУХОВНА ПРАКТИКААко умиращият е запознат с някоя медитативна практика, окуражете го да се

отпусне в медитация, доколкото е възможно, и с приближаванетона смъртта медитирайте с него. Ако идеята за духовна практика не му е чужда,

помогнете му да открие някоя подходяща проста практика и я прилагайте заедно колкото може по-често. С наближаването на смъртта напомняйте за нея непрекъснато.

Проявете колкото е възможно повече находчивост и изобретателност в този съдбовен момент, защото от него зависи много - цялата атмосфера на смъртта може да се промени, ако преди настъпването й умиращият успее да открие практика, която да изпълнява с цялото си сърце. Духовната практика има много аспекти - използвайте своята проницателност и чувствителност, за да откриете онези от тях, които са най-близки до умиращия - може да бъде опрощаване, пречистване или долавяне присъствието на светлината на любовта. Когато го насърчавате да започне, молете се с цялото си сърце да постигне успех, да получи енергията и вярата, които са му нужни, за да следва избраната пътека. Виждал съм хора, които постигат изумителен духовен напредък в последните минути от живота си само с помощта на най-обикновена молитва, на мантра или представа, в която наистина са повярвали дълбоко.

Стивън Ливайн разказва за една болна от рак жена, която се консултирала с него. Тя се чувствала изгубена, защото макар да изпитвала естествено преклонение пред Исус Христос, била скъсала с църквата. Помислили заедно какво би могло да засили вярата и преклонението й. Тя осъзнала, че може да получи вяра и увереност и да поднови връзката си с Христа преди смъртта си, като повтаря молитвата „Исусе Христе, имай милост към мен". Тази молитва разтворила сърцето й и тя започнала да чувства присъствието на Христос с цялото си същество.

ОСНОВНАТА ПХОУА ПРАКТИКАОт всички практики, които познавам и съм използвал при грижите си за умиращи,

най-резултатна и стойностна, и в същото време най-добре приета от хората, се оказва традиционната тибетска практика пхоуа, което означава „пренасяне на съзнанието".

Пхоуа за умиращите е прилагана многократно и по най-достъпен начин от приятели, близки и учители по целия съвременен свят - Австралия, Америка и Европа. Хиляди хора са получили възможността да умрат спокойно благодарение на нейната сила. Сега, когато имам възможност да запозная с пхоуа всеки, който желае да я прилага, сърцето ми се изпълва с радост. Искам да подчертая, че абсолютно всеки би могъл да я прилага. Тя е проста и в същото време решаваща в подготовката за смъртта. Това е



главната практика, която преподавам на учениците си, за да оказват помощ на техни умиращи приятели и роднини и на обичаните си покойници.

ПЪРВА ПРАКТИКА -Най-напред седнете удобно и заемете поза за медитация. Ако практикувате, когато

наближава собствената ви смърт, седнете колкото е възможно по-удобно или останете легнали.

След това въведете ума у дома му, освободете се от тревогите и се отпуснете напълно.

1. В небето пред вас призовете олицетворението на истината, в която вярвате, под формата на лъчиста светлина. Изберете някое божествено същество или светеца, който е близък до вас. Ако сте будист, призовете някой буда, с който имате близка връзка. Ако сте вярващ християнин, почувствайте в сърцето си живото непосредствено присъствие на Бога, на Светия Дух, Исус Христос или Дева Мария. Ако не се чувствате свързани с никоя духовна фигура, просто си представете някаква форма от чиста златиста светлина. Важното тук е да смятате съществото, което си представяте или чието присъствие усещате, за олицетворение на истината, мъдростта и състраданието на всички буди, светци, учители и просветлени същества. Не се тревожете, ако не можете да си ги представите много ясно, просто позволете присъствието им да изпълни сърцето ви и повярвайте, че те са там.

2. След това фокусирайте сърцето и ума си върху призованото присъствие и се помолете:

Чрез благодатта, благословията и напътствията ти,чрез силата на светлината, която струи от теб,нека цялата отрицателна карма, разрушителни емоции,пречки и препятствия бъдат пречистени и премахнати,нека позная, че съм опростен за всички злини,които съм сторил и мислил,нека доведа докрай тази пхоуа и умра с добра и спокойна смърт,и чрез триумфа на смъртта си да помогнана всички други същества, живи и мъртви.

3. А сега си представете, че светлото присъствие, което сте призовали, е така развълнувано от искрената ви и почувствана с цялото ви сърце молитва, че ви отговаря с усмивка на обич и ви изпраща обич и състрадание, като сноп лъчи от сърцето си. Когато тези лъчи ви докоснат, те пречистват цялата ви отрицателна карма, разрушителни емоции и препятствия, които причиняват страданията. Виждате и чувствате, че сте облени в светлина.

4. Сега светлината, струяща от призованото присъствие, ви е пречистила и излекувала напълно. Представете си, че цялото ви тяло, самото то създадено от карма, напълно се разтваря в светлината.

5. Тялото от светлина, което сте сега, се издига нагоре в небето и се смесва с благодатното светло присъствие.

6. Останете в това състояние на единение с присъствието колкото можете по-дълго.

ВТОРА ПРАКТИКА1. За да опростите още повече тази практика, започнете както преди, като заемете

удобно положение и призовете присъствието на олицетворението на истината.



2. Представете си, че съзнанието ви е сфера от светлина, намираща се в сърцето ви, която излита навън подобно на падаща звезда и влиза в сърцето на светлото присъствие пред вас.

3. Тя се слива и изчезва в присъствието.Чрез тази практика вие вливате ума си в ума на мъдростта на Буда или

просветленото същество, което е същото, сякаш предавате душата си на природата на Бог. Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше, че това е все едно да хвърлиш камъче в езерото - представете си как лети и потъва все по-дълбоко и по-дълбоко във водата. Представете си, че чрез благодатта вашият ум се превръща в ума на мъдростта на просветленото присъствие.

ТРЕТА ПРАКТИКАПри нея най-същественото е следното - просто слейте ума си с ума на мъдростта на

чистото присъствие. Помислете си: „Моят ум и умът на Буда са едно."Изберете един от тези три варианта на пхоуа, който в дадения момент е най-

привлекателен за вас и най-много ви допада. Понякога най-простата практика е най-силна. Който и да изберете обаче, не забравяйте, че трябва да положите усилия да усвоите практиката. Как иначе ще я приложите уверено за себе си или за друг в момента на смъртта? Учителят ми Джамянг Кхиентсе пише: „Ако медитирате правилно в момента на смъртта, тогава ще ви е по-лесно."

Всъщност трябва да познавате практиката пхоуа до такава степен, че тя да стане за вас естествена реакция, да се превърне във ваша втора природа. Тези от вас, които са гледали филма „Ганди", ще си спомнят, че когато го разстрелваха, първата му реакция бе да извика: „Рам... Рам!" В хиндуистката традиция това е свещеното име на Бога. Не забравяйте, че никой от нас не знае как ще умре и дали изобщо ще има време да си припомня каквато и да било практика. С какво време ще разполагаме, ако например се блъснем в камион на магистралата при скорост 100 мили в час? Няма да разполагаме и с част от секундата, за да мислим как да изпълним пхоуа или да се консултираме с тази книга. Или познаваме практиката, или не. Съществува един прост начин да преценим това - просто се вгледайте в себе си, когато сте в критична ситуация, по време на земетресение или докато сънувате кошмар например. Пхоуа ли е вашата реакция или не? Ако е - доколко сте стабилни и уверени в изпълнението й?

Помня една своя ученичка в Америка, която отишла на езда и конят я хвърлил. Кракът й се заплел в стремето и животното я повлякло по земята. В ума й не останало нищо. Отчаяно се мъчила да си припомни някоя практика, но без успех. Изпаднала в ужас. Цялата полза от този ужас е, че я накарал да разбере колко е важно практиката да стане твоя втора природа. Това е урокът, който научила, и урокът, който всички ние трябва да научим. Практикувайте пхоуа колкото можете повече, докато сте сигурни, че ще реагирате с нея при непредвидени обстоятелства. Това ще ви даде увереност, че когато наближи смъртта, вие ще бъдете готови за нея.

ПРИЛАГАНЕ НА ОСНОВНАТА ПХОУА ПРАКТИКА В ПОМОЩ НА УМИРАЩИТЕ

Как можем да използваме тази практика, за да помогнем на някой умиращ?Принципът и последователността са съвсем същите. Разликата е в това, че си

представяме Буда или духовното присъствие над главата на умиращия.



Представете си, че светлинните лъчи се вливат в умиращия и пречистват цялото му същество, а после той се слива и изчезва в духовното присъствие.

Продължавайте да практикувате, докато трае болестта на близкия ви, и особено (и най-важно) когато поема последните си дихания, веднага след като дишането спре и преди тялото да бъде преместено. Ако умиращият знае, че ще практикувате за него, и знае какво означава това, то ще му даде голямо успокоение и вдъхновение.

Седнете тихо край умиращия, запалете свещ пред изображение или статуя на Буда, Христос или Света Дева Мария и започнете практиката. Можете да го правите незабележимо и умиращият да не знае. От друга страна, ако той е запознат и открит за нея, както понякога се случва, можете да споделите с него и да му обясните как да практикува сам.

Много често мои ученици ме питат: „Ако аз съм будист, а умиращият е вярващ християнин, няма ли да възникне някакъв конфликт?" Та нима е възможно подобно нещо? В такива случаи отговарям така: „Вие призовавате истината, а Христос и Буда са състрадателни нейни проявления, използващи различни начини да помагат на съществата."

Препоръчвам на лекарите и медицинските сестри да практикуват пхоуа за умиращите си пациенти. Представете си как би се променила атмосферата в болниците, ако освен лечението, те прилагаха и духовна практика! Спомням си смъртта на Самтен в детските ми години, когато учителят ми и монасите практикуваха за него. Колко силно и възвишено бе това! Моля се с цялото си сърце всеки да може да умре сред същия покой и благодат.

Формулирах същността на пхоуа от традиционната тибетска практика за умиращите и тук са включени най-съществените принципи. Но това не е само практика за умиращите, а и за пречистване и изцеление. Тя е еднакво важна и за здравите, и за болните. Ако един човек може да бъде излекуван, тя ще помогне в лечението му. Ако умира - ще помогне да се излекува духът му в смъртта. Ако човекът вече е умрял - ще продължи да пречиства духа му.

Ако не сте сигурни дали сериозно болният човек ще оживее или ще умре, можете да практикувате пхоуа при всяко посещение при него и да продължите, когато се приберете у дома си. Колкото повече практикувате, толкова повече ще се пречиства умиращият ваш близък. Никога не знаем дали не виждаме някого за последен път и дали ще присъстваме в самия момент на смъртта му. Така че е по-добре да завършваме всяко свое посещение с тази практика и да посвещаваме на нея всеки свободен момент.

ПОСВЕЩАВАНЕ НА НАШАТА СМЪРТ Из „Тибетска книга за мъртвите": О, сине/дъще на просветлено семейство, това, което се нарича ,,смърт", сега е

дошло, така че приеми следното отношение: „Достигнах до времето на смъртта и сега чрез тази смърт аз ще приема единствено отношението на просветленото състояние на ума, любящата доброта и състраданието и ще достигна съвършено просветление заради всички чувстващи същества, които са безгранични като Космоса...

Наскоро една моя ученичка дойде при мен и ми каза: „Приятелят ми е само на двадесет и пет години. Умира от левкемия в непоносими страдания. Животът му е ужасяващо горчив, боя се, че ще се задуши в тази горчивина. Непрекъснато ме пита „Какво да правя с цялото това ненужно и ужасно страдание?"

Сърцето ми се устреми към нея и приятеля й. Може би нищо на този свят не е така мъчително, както убеждението, че болката, която преживяваш, е безполезна. Казах на



ученичката си, че съществува начин приятелят й да преобрази смъртта си веднага въпреки голямата болка, която трябва да изтърпява - да посвети с цялото си сърце страданията си и самата си смърт на добруването и щастието на другите.

Предложих й да му каже: „Зная каква болка изживяваш. Представи си колко много хора по света преживяват същите, а и по-големи страдания. Изпълни сърцето си със състрадание към тях. Моли се на този, в когото вярваш, и поискай болката ти да послужи за облекчение на тяхната. Прави това отново и отново и скоро ще откриеш нов източник на сили, състрадание, което сега едва ли можеш да си представиш, и непоколебима увереност, че страданията ти не само не са напразни, а имат прекрасен смисъл."

Всъщност аз й описах практиката Тонглен, която вече споделих с вас. Тя придобива много голямо значение, когато човек е безнадеждно болен или умира.

Ако боледувате от рак или СПИН, опитайте да си представите всички хора по света, които имат същото заболяване. Кажете си с дълбоко състрадание: „Нека поема страданията на всички, които боледуват от тази ужасна болест. Нека те се освободят от нея и от мъките си."

След това си представете, че болестта и туморите им напускат тялото им под формата на дим и се сливат с вашата болест и вашите тумори. Когато вдишвате, вдишвате всичките им страдания, когато издишвате, издишвате изцеление и добруване. Всеки път, когато правите това, вярвайте с цялото си сърце, че те са излекувани.

Когато наближи смъртта, не преставайте да мислите: „Нека поема страданията, страховете, самотата на всички други по целия свят, които умират или ще умрат. Нека бъдат освободени от болка и объркване, нека всички те намерят мир и душевен покой. Нека всички страдания, които преживявам сега и които ще преживея в бъдеще, им помогнат да се преродят добре и достигнат просветление."

Познавах един художник от Ню Йорк, който беше болен от СПИН. Имаше сардоничен характер и ненавиждаше институционализираните религии, макар някои от нас да допускаха, че проявява по-голям интерес към духовните въпроси, отколкото признава. Приятели го убедиха да се срещне с тибетски учител, който веднага разбра, че най-голямото му страдание идва от факта, че смята болката си за безполезна и ненужна. Научи го на едно-единствено нещо - практиката Тонглен. Въпреки първоначалния си скептицизъм художникът се залови с нея и всички негови приятели забелязаха удивителната промяна. Казваше, че болките, които преди това са му се стрували ненужни, сега са пропити с дълбок и величествен смисъл. Всички, които го познаваха, се увериха, че този непознат досега за него смисъл промени смъртта му. Умря в покой, помирен със себе си и със страданието.

След като практиката за поемане страданията на другите може да промени човек, който няма никакъв опит с подобни неща, представете си какъв ефект може да има тя при опитен медитатор. Когато Гялуанг Кармапа умря в Чикаго през 1981 п, един от неговите ученици, тибетец, писа:

Когато го видях, Негово Светейшество вече беше преживял много операции. Някои от органите на тялото му бяха извадени, вътре бяха сложени други неща, преливаха му кръв и така нататък. Всеки ден лекарите откриваха симптомите на някоя нова болест, а на следващия ден те изчезваха и се появяваха съвсем други, сякаш в плътта му бяха намерили убежище всички болести на света. В продължение на два месеца той не яде никаква твърда храна. Най-накрая лекарите изгубиха надежда. Според тях беше невъзможно да оцелее и смятаха, че трябва да се изключат животоподдържащите системи.



Но Кармапа каза: „Не, аз ще живея. Оставете всичко както си е. " И той остана жив - за изумление на лекарите. Изглеждаше дори в добро разположение на духа — шегуваше се и се усмихваше закачливо, сякаш се радваше на страданията, които тялото му изтърпява. След това си помислих напълно убедено, че Кармапа се бе подложил на цялото това рязане, на всички тези болезнени симптоми по тялото си и на глада съвсем умишлено - беше го направил, за да намали надвисналите страдания от войни, болести и глад, за да отклони ужасните страдания на тези тъмни времена. За всички нас, които присъствахме, смъртта му беше незабравим пример. Тя разкри ефикасността на Дхарма, а също така и факта, че наистина може да се постигне просветление в полза на другите.

Зная и съм твърдо убеден, че никой на света не трябва да умира с огорчение и разочарование. Никое страдание, колкото и тежко да е то, не е и не може да бъде безсмислено, ако се посвети на облекчаването страданията на другите.

Пред нас са множеството възвишени примери на великите учители на състраданието, които живеят с практиката Тонглен - поемат чуждото страдание с всяко свое вдишване и даряват целия свят с изцеление с всяко свое издишване - до сетния си дъх. Тяхното състрадание е толкова безгранично и силно, че - както казват учителите - още в момента след смъртта си се прераждат в сферата на будите.

Колко по-различни щяха да бъдат светът и начинът, по който го възприемаме, ако всеки от нас можеше, докато е жив и когато умира, да изрече тази молитва заедно с Шантидева и всички учители на състраданието:

Нека бъда закрилник на тези без закрила,водач на тези, които пътуват,и лодка, мост, корабза тези, които желаят далечния бряг.Нека болката на всяко живо съществоНапълно да изчезне.Нека бъда лекар и лек.Нека бъда болногледачза всички болни по света,докато всички оздравеят.Както пространството и великите стихии, каквато е Земята, нека винаги

поддържам живота на всички безчетни същества.И докато се освободят от болката нека бъда извор на живот, във всички сфери,

на различните създания достигащи до края на пространството.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТПрактики при умиранеПОМНЯ КОЛКО ХОРА идваха при моя учител Джамянг Кхиентсе единствено за да

поискат от него съвет за момента на смъртта. Той беше обичан и почитан в цял Тибет, особено в провинция Кхам, и някои хора пътуваха с месеци, за да се срещнат с него и да получат благословията му поне веднъж преди да умрат. Ето какъв съвет даваха всички мои учители: „Освободете се от привързаност и неприязън. Пазете ума си чист и го съединете с Буца." Този съвет изразява същността на онова, от което се нуждаем най-много преди да настъпи смъртта.

Будисткото отношение към момента на смъртта може да се изрази със следния куплет от Падмасамбхава, взет от цикъла в „Тибетска книга за мъртвите":



Сега, когато бардо на смъртта изгрява над мен,ще изоставя всякакви копнежи, привързаност и вкопчване,ще навляза съсредоточено в чистото осъзнаване на ученията,ще изпратя съзнанието си в пространството на неродена Ригпа;и когато напускам тази обвивка от плът и кръв,ще зная, че тя е преходна илюзия.В момента на смъртта значение имат две неща - това, което сме направили през

живота си, и състоянието на ума ни в този момент. Дори и да сме натрупали голямо количество отрицателна карма, ако в момента на смъртта наистина успеем да се променим, ще можем решително да повлияем на бъдещето си и да преобразим кармата си. Моментът на смъртта е уникална възможност да пречистим кармата.

МОМЕНТЪТ НА СМЪРТТАСпомнете си, че всички навици и тенденции, съдържащи се в основата на

обикновения ум, могат да бъдат активирани от всякакво въздействие. Знаем, че е достатъчна и най-малката провокация, за да излязат на повърхността инстинктивните ни, привичните реакции. Това важи с особена сила за момента на смъртта. Далай Лама обяснява:

В момента на смъртта обикновено превес вземат и насочват прераждането отдавна установени отношения. По същата причина се създава силна привързаност към собствената личност, тъй като индивидът се страхува, че ще престане да съществува. Тази привързаност служи за връзка с междинното състояние между преражданията, а харесването на тялото на свой ред става причина за поява на тялото на междинното (бардо) същество.1

Ето защо състоянието на ума ни при смъртта е много важно. Ако умрем с положителна нагласа на ума, можем да подобрим следващото си раждане въпреки отрицателната карма. Ако пък сме разтревожени и смутени, това може да окаже неблагоприятно въздействие дори и да сме живели добре. Това означава, че последната мисъл или чувство в момента преди да умрем играе извънредно важна, определяща роля за нашето непосредствено бъдеще. В момента на смъртта нашият ум е силно уязвим за възникващите мисли, точно както лудият човек изцяло е погълнат от манията си и се връща непрекъснато към нея. Последната наша мисъл може да бъде увеличена извън всякакви пропорции и да овладее всичките ни възприятия. Ето защо учителите подчертават огромното значение на атмосферата около нас в момента на смъртта. Заедно с умиращия ние трябва да направим всичко възможно да предизвикаме положителни емоции и свещени чувства като любов, състрадание, всеотдайност, за да може той да се освободи от всякакви „копнежи, привързаност и вкопчване".

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ПРИВЪРЗАНОСТТАНай-добрият начин да умре човек е да се откаже от всичко - както вътре, така и

извън себе си - и в този решителен момент да се отрече от всякакви копнежи, привързаност или вкопчване. Преди да умрем трябва да опитаме да се освободим от привързаността си към всякакви вещи, приятели и любими хора. Ние не можем да вземем нищо със себе си, така че още приживе ще е добре да раздадем нещата си като подаръци или за благотворителни цели.

Големите учители в Тибет често посочват какво биха искали да оставят на другите учители, преди да напуснат телата си. Ако някой от тях има намерение да се превъплъти в



бъдеще, може да остави някои неща за тази цел, като посочи ясно кои са те. Смятам, че ние също трябва да сме много точни, когато казваме кой ще наследи нашите вещи или пари, защото ако не го направим, когато попаднем в бардо на възникването, ще видим как близките ни се карат за наследството или как използват парите ни не по предназначение - това ще ни смути. Посочете съвсем точно каква част от парите ви трябва да отиде за благотворителни цели или други духовни нужди и каква част трябва да получи всеки от роднините ви. Това ще ви вдъхне увереност и ще ви помогне да се отпуснете истински.

Както казах, атмосферата около нас трябва да е възможно най-спокойна. Тибетските учители съветват скърбящите роднини и приятели да не присъстват край леглото на умиращия в момента на смъртта, за да не предизвикат у него смущаващи мисли. Работници в приюти за безнадеждно болни са ми казвали, че понякога умиращите не желаят близките им да ги посещават, когато умират, именно от страх да не се събудят у тях болезнени чувства или силна привързаност. В някои случаи за роднините е много трудно да разберат това и си мислят, че умиращият вече не ги обича - все пак обаче те трябва да си дават сметка, че присъствието им може да направи раздялата още по-тежка.

Много е трудно да сдържим сълзите си, когато сме край смъртното легло на човек, когото обичаме. Горещо препоръчвам да направите всичко възможно да излеете чувствата си на привързаност и скръб преди да дойде смъртта - плачете заедно, изкажете любовта си, сбогувайте се, но се опитайте да приключите с тези неща преди да дойде моментът на смъртта. Най-добре е близките и приятелите да не показват скръбта си в този последен момент, защото тогава умиращият е много уязвим. В „Тибетска книга за мъртвите" пише, че плачът и сълзите край смъртното легло се възприемат като гръмотевична буря. Все пак ако се разплачете край умиращия, не се тревожете - това е естествена реакция и няма причина да чувствате вина.

Една от лелите ми, Ани Пелу, беше жена с голям опит в духовната практика. Беше учила при някои от легендарните учители на своето време и самият Джамянг Кхиентсе я беше благословил със специално написания за нея „Съвет от сърце". Беше закръглена и здрава, с красиво и благородно лице - освободена, дори темпераментна натура на йога. Беше много практична и се занимаваше с всички дела на семейството. Въпреки това месец преди да умре тя се промени по трогателен начин. Тази жена, която непрекъснато беше заета с нещо, изведнъж изостави всичко и се отдаде на странно спокойно безгрижие. Сякаш непрекъснато медитираше и не преставаше да припява любимите си пасажи от Лонгченпа - светеца на Дзогчен. През целия си живот бе обичала месо, но малко преди да умре не искаше и да докосне месна храна. Владееше напълно своя свят и малцина я смятаха за йога. В смъртта си обаче показа каква е всъщност и никога няма да забравя дълбокия покой, който излъчваше в последните си дни.

Ани Пелу в известен смисъл беше мой ангел хранител. Струва ми се, че ме обичаше особено много, защото нямаше собствени деца. Баща ми винаги беше зает като администратор на Джамянг Кхиентсе, майка ми също имаше много работа в огромното ни домакинство, но не й се налагаше да мисли за нещата, с които се занимаваше Ани Пелу. Леля ми често питаше моя учител: „Какво ще стане с това момче, когато порасне? Ще има ли проблеми? Всичко наред ли ще бъде?" Понякога той й казваше неща за моето бъдеще, които никога не би казал, ако тя не го подканяше непрекъснато.

В края на живота си Ани Пелу беше удивително спокойна и уравновесена в духовната си практика и въпреки всичко, когато наближи моментът на смъртта й, поиска да не присъствам - да не би любовта й към мен да събуди моментна привързаност. Това



показва колко сериозно гледаше на съвета на учителя си Джамянг Кхиентсе: „В момента на смъртта изостави всяка привързаност и неприязън."

НАВЛИЗАНЕ В ЯСНОТО ОСЪЗНАВАНЕСестрата на Ани Пелу, Ани Рилу, също бе практикувала през целия си живот и бе

срещала същите големи учители. Имаше един дебел том с молитви, които четеше, като практикуваше по цял ден. От време на време заспиваше и след като се събудеше, продължаваше оттам, докъдето е стигнала. Правеше това денем и нощем и много често се случваше сутрешната й практика да остане за вечерта, а вечерната за сутринта. Ани Пелу, нейната по-голяма сестра, беше много по-решителен и подреден човек и към края на живота си започна да не понася това непрекъснато нарушаване на нормалния ритъм. Често питаше сестра си:

- Защо не вършиш нещата, когато им е времето? Защо не угасиш лампата и не легнеш да спиш, както всички останали?

Ани Рилу обикновено промърморваше „Да... да", но продължаваше да постъпва по своему.

В онези дни бях на страната на Ани Пелу, но сега виждам мъдростта на това, което правеше сестра й. Потапяше се в потока на духовната практика и целият й живот се превръщаше в една непрекъсната молитва. Сега си мисля, че практиката й беше твърде силна и продължаваше дори и когато спи - а всеки, който умее това, има много добра възможност да се освободи в бардо.

Ани Рилу умря също така спокойно и отпуснато, както и живя. Към края боледуваше и една сутрин към девет часа жената на моя учител почувства, че смъртта й наближава. Въпреки че Ани Рилу вече не можеше да говори, умът й бе бистър. Някой веднага отиде да повика Додрупчен Ринпоче, един забележителен учител, който живееше наблизо, за да й даде последни напътствия и да приложи пхоуа - практиката за пренасяне на съзнанието в момента на смъртта.

Със семейството ни живееше един възрастен човек на име А-пе Дордже, който умря през 1989 г. на осемдесет и пет годишна възраст. Той бе посрещнал пет поколения при нас и бащинската му мъдрост, здравият разум, доброто сърце, удивителната му морална сила и дарбата да предотвратява скарвания го превръщаха в олицетворение на всичко добро, което се среща при тибетците - бедно облечен, земен, обикновен човек, който спонтанно живее с духа на ученията.2

Когато бях малък, той ме научи на много неща и най-вече на това, колко е важно да бъдеш добър с другите и никога да не храниш лоши чувства дори и да ти причинят зло. Притежаваше природна дарба да предава духовни ценности - сякаш по вълшебен начин те караше да изявиш най-доброто в себе си. Освен това А-пе Дордже беше и роден разказвач - когато бях дете, той ме омагьосваше с приказките и разказите си от Гесарския епос или пък с историите за борбите в източните провинции, когато Китай нахлу в Тибет в началото на 50-те години. Където и да отидеше, носеше със себе си лекота, радост и добро настроение, които правеха и най-трудното положение да изглежда по-поносимо. Дори когато наближаваше осемдесетте, все още беше жизнен и активен и ходеше на пазар почти до смъртта си. Тръгваше всяка сутрин около девет часа.

Научи, че Ани Рилу скоро ще умре, и дойде в стаята й. Имаше навика да говори високо, почти да крещи.

- Ани Рилу - извика А-пе Дордже и тя отвори очи. - Мило момиче -продължи той с широка чаровна усмивка, - сега е моментът да покажеш колко струваш. Не се колебай. Не



падай духом. Имала си късмета да срещнеш толкова много чудесни учители и да получиш мъдрост от тях. И не само това - имала си и безценната възможност да практикуваш, какво повече можеш да искаш? Сега само трябва да задържиш ученията им в сърцето си, особено нещата, които са ти говорили за момента на смъртта. Помни ги и не се отвличай. Не се тревожи за нас, ще се справим. Сега отивам на пазар и когато се върна, може би няма да те видя повече. Така че - сбогом.

Каза това с широка усмивка. Ани Рилу все още беше в съзнание и начинът, по който й го каза, я накара да се усмихне и да му кимне в отговор.

А-пе Дордже знаеше, че е особено важно, когато наближим смъртта, да съумеем да синтезираме цялата си духовна практика в една „сърдечна практика", която синтезира всичко. Това, което той каза на Ани Рилу, припомня думите на Падмасамбхава - „да навлезеш съсредоточено в чистото осъзнаване на ученията".

За човек, който е познал природата на ума и е стабилизирал това състояние посредством практиката, това означава да се отпусне в състоянието на Ригпа. Ако не сте достигнали тази стабилност, помнете с дълбините на сърцето си същността на учението, предадено ви от вашия учител, и най-вече напътствията му за момента на смъртта. Запомнете това със сърцето и ума си, мислете за учителя си и в момента на смъртта слейте ума си с неговия.

НАПЪТСТВИЯ ЗА УМИРАНЕТОМного често бардо на умирането се представя като красива актриса, седнала пред

огледалото. Скоро ще започне нейното последно представление, тя поставя грима си и проверява как изглежда преди да излезе на сцената. По същия начин в момента на смъртта учителят ни въвежда отново в основната истина на ученията - в огледалото на природата на ума ни - и ни насочва към същността на нашата практика. Ако учителят ни го няма, трябва да присъства някой наш приятел, който има добра кармична връзка с нас, за да ни помогне да си спомним.

Твърди се, че най-подходящият момент за това въвеждане е след като е прекратено външното и преди да е завършило „вътрешното дишане", но е по-безопасно да се започне по време на процеса на разпадане, преди сетивата да престанат да функционират напълно. Ако нямате възможност да се срещнете с учителя си достатъчно време преди настъпването на смъртта, трябва да се запознаете с тези напътствия предварително.

Според нашата традиция ако учителят ни се намира край смъртното ни легло, той ще следва определена последователност. Най-напред ще произнесе нещо като „О, сине/дъще на просветлено семейство, слушай, без да отвличаш вниманието си...", а след това ще ни поведе последователно през етапите на смъртта. После ще синтезира същността на въвеждането с няколко силни, ясни и запомнящи се думи, така че да оставят следа в ума ни, и ще поиска да се отпуснем в природата на ума. Ако това не е по възможностите ни, ще ни напомни за пхоуа, ако познаваме тази практика. Ако не я познаваме, ще я изпълни за нас. След това, като допълнителна предпазна мярка, учителят може да ни обясни природата на преживяванията в бардо-състоянията след смъртта и че всички те без изключение са проекции на нашия собствен ум. Ще ни подтикне уверено да си даваме сметка за това във всеки момент. „О, сине/дъще, каквото и да виждаш, колкото и ужасяващо да е то, знай, че то е твоя собствена проекция, знай, че е светлината, естественото излъчване на твоя ум."3 Най-накрая учителят ще ни каже да си припомним чистите сфери на будите, да се изпълним с всеотдайност и да се молим да се преродим там.



Учителят ще произнесе думите на въвеждането три пъти и като остане в състояние на Ригпа, ще насочи благодатта си към умиращия си ученик.

ПРАКТИКИ ПРИ УМИРАНЕИма три основни практики при умиране:• Най-добрата е отпускането в природата на ума или призоваването на същността

на нашата практика.• Следва практиката пхоуа - пренасяне на съзнанието. • Най-накрая - можем да разчитаме на силата на молитвите, на всеотдайността и

благодатта на просветлените същества.Достигналите съвършенство в Дзогчен, както казах, напълно са осъзнали природата

на ума си, така че когато умират, е напълно достатъчно да се отпуснат в Ригпа и да преодолеят прехода. Те нямат нужда да преместват съзнанието си в която и да било буда или просветлена сфера, защото вече са реализирали мъдрия ум на будите в самите себе си. Смъртта за тях е момент на върховно освобождаване - увенчаването на тяхната реализация и плодът на практиката им. На подобни практици „Тибетската книга за мъртвите" напомня единствено следното: „О, велики, сега Основното сияние ще изгрее! Познай го и се отпусни в практиката!"

За тези, които напълно са овладели Дзогчен, се казва, че умират като новородени, освободени от всякакви грижи и тревоги за смъртта. Те няма защо да се притесняват за деня и часа на смъртта си, нито пък имат нужда от поучения, напътствия или напомняния.

„Медитаторите с по-добри от средните постижения умират като просяци на улицата." Никой не ги забелязва и нищо не ги безпокои. Поради стабилността на практиката си те са напълно независими от околната среда. Също толкова лесно биха умрели в пълна с хора болница или в дома си сред многолюдно и шумно семейство.

Никога няма да забравя един стар йога в Тибет. Беше забавен човек и след него винаги подтичваха групи дечурлига. Където и да отидеше, пееше и рецитираше, събираше около себе си тълпи, караше ги да практикуват и да произнасят „ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ" - мантрата на Буда на състраданието4. Имаше голямо молитвено колело5. Хората му правеха дребни подаръци и той ги зашиваше на дрехите си, така че и сам бе заприличал на молитвено колело. Освен това имаше куче, което го следваше навсякъде. Държеше се към кучето като към човешко същество - ядеше същата храна от една и съща паница, спеше до него, смяташе го за свой най-добър приятел и постоянно му говореше.

Малко хора го вземаха насериозно, а някои дори го наричаха „лудия йога", но много лами го уважаваха и казваха, че не бива да гледаме на него с пренебрежение. Дядо ми и останалите от моето семейство го уважаваха, канеха го в домашното светилище, предлагаха му хляб и чай. Според тибетския обичай на гости не бива да се ходи с празни ръце и един ден, докато пиеше чай у дома, йогата изведнъж се сепна: „О, съжалявам! Щях да забравя! Ето моят подарък за вас!" Взе шала и хляба, които дядо ми току-що му беше дал, и му ги поднесе като подарък.

Често спеше на открито. Един ден издъхна недалеч от манастира Дзогчен - направо на улицата сред купчина боклук, а кучето лежеше до него. Никой не очакваше това, което се случи после, но много хора го видяха. Около тялото му се появи ослепително кълбо светлина с цветовете на дъгата. Казано е, че „недотам способните практици, от средна величина, умират като диви животни или лъвове, в снежни планини, планински пещери или пусти долини. Те могат напълно да се грижат за себе си и предпочитат да се усамотят на някое пусто място и да умрат спокойно, без близки и приятели да се суетят около тях.



Учителите трябва да припомнят на добрите практици от този тип какво трябва да приложат при наближаването на смъртта. Ще ви дам два примера от традицията Дзогчен. Най-напред учителят казва на умиращия да заеме поза „спящ лъв", да съсредоточи съзнанието си в очите и да се вгледа в небето. След това умът им остава в непроменено състояние, като оставят Ригпа съвсем непринудено да се смеси с изначалното пространство на истината. Когато Основното сияние на смъртта се появи, те леко се сливат с него и достигат просветление.

Това обаче може да постигне само човек, който вече е стабилизирал медитацията си. За тези, които не са достигнали тази степен на съвършенство и имат нужда от някакъв метод, съществува и друга практика - да си представят съзнанието си като звука „А" и да го изпратят през централния канал и през короналната чакра на главата си в сферата на будите. Това е пхоуа-практика, или пренасяне на съзнанието - именно нея моят учител използва при смъртта на лама Цетен.

Хората, които съумеят да приложат тези две практики успешно, ще преживеят физическия процес на умирането, но няма да преминат през следващите бардо-състояния.

ПХОУА - ПРЕНАСЯНЕ НА СЪЗНАНИЕТОСега, когато бардо на смъртта изгрява над мен,ще изоставя всякакви копнежи, привързаност и вкопчване, ще навляза съсредоточено в чистото осъзнаване на ученията,ще изпратя съзнанието си в пространството на неродена Ригпа,и когато напускам тази обвивка от плът и кръв,ще зная, че тя е преходна илюзия. „Ще изпратя съзнанието си в пространството на неродена Ригпа" се отнася до

пренасянето на съзнанието, пхоуа-практиката, която най-често се използва при умиране, както и до напътствията, свързани с бардо на умирането. Пхоуа се използва от столетия за оказване помощ на умиращите и в подготовката за смъртта. Главното при нея е, че в момента на смъртта медитиращият слива съзнанието си с ума на мъдростта на Буда в това, което Падмасамбхава нарича „пространство на неродена Ригпа". Пхоуа може да се практикува направо от умиращия или от квалифициран медитатор или учител в негова полза.

Съществуват много нива пхоуа, съответстващи на способностите, опита и степента на обученост на различните хора, но тази, която се използва най-често, е „пхоуа на трите разпознавания" —разпознаване на нашия централен канал6 като пътека, разпознаване на съзнанието като пътник и разпознаване на буда-сферата като крайна точка на пътуването. Обикновените тибетци, ангажирани с работата и семействата си, не могат да посветят целия си живот на учене и практика и въпреки това дълбоко вярват в ученията. Когато децата им пораснат и те навлязат в така наречената на Запад „пенсионна" възраст, тибетците често ходят на поклонения, срещат се с духовни учители и се отдават на духовна практика. Често се заемат и с пхоуа, за да се подготвят за смъртта. За пхоуа в ученията се казва, че е начин за достигане на просветление, без да посветиш целия си живот на медитация.

В пхоуа практиката се призовава присъствието на Буда Амитаба -Буда на Безграничната светлина. Амитаба е много популярен сред обикновените хора в Китай и Япония, а също така в Тибет и Хималаите. Той е Изначалният Буда от семейството Лотос или Падма - буда-семейството, към което принадлежи и човешкият род. Той представлява нашата чиста природа и символизира преобразуването на желанието -преобладаващата



емоция в сферата на хората. В дълбоката си същност той е безграничната светла природа на нашия ум. При смъртта същинската природа на ума се проявява в момента на изгряването на Основното сияние, но не всички от нас са в състояние да я разпознаят. Колко състрадателност и находчивост са проявили будите, като са ни предали начин да извикваме олицетворението на сиянието чрез лъчистото присъствие на Амитаба!

Тук би било неуместно да излагам в подробности традиционната пхоуа-практика, която винаги и при всички обстоятелства трябва да се провежда под наблюдението на учител. Никога не опитвайте да практикувате пхоуа сами!

При смъртта, както обясняват ученията, съзнанието ни, което е възседнало „вятър", може да напусне тялото през някой от деветте отвора. Пътят, по който напусне, определя точно в коя сфера на битието ще се преродим. Когато напусне през отвора на фонтанелата - „короналната чакра", ще се преродим, както е казано, в пречистена земя, където постепенно ще можем да продължим по пътя към просветлението.7

Трябва да подчертая отново, че пхоуа може да се практикува само под наблюдението на квалифициран учител, който е благословен със способността да осъществява пренасянето правилно. Не е необходимо да притежавате обширни интелектуални познания или задълбочени разбирания, за да изпълните пхоуа успешно - нужни са само всеотдайност, състрадание, еднопосочни представи и дълбоко усещане за присъствието на Буда Амитаба. Ученикът получава напътствия и практикува, докато не се появят признаците за успех. Те могат да бъдат сърбеж в горната част на главата, главоболие, поява на бистра течност, подуване или омекване на фонтанелата или дори поява на малък отвор в нея, в който може да се мушне сламка, за да се провери доколко е била успешна практиката.

Неотдавна група възрастни тибетци, установили се да живеят в Швейцария, се обучаваха при известен пхоуа-учител. Децата им - отрасли в Швейцария - бяха много скептично настроени към ефективността на тази практика, но с изумление забелязаха промяната у родителите си, включително и някои от гореспоменатите признаци, само след десетдневни занимания.

Японският учен д-р Хироши Мотояма е провел изследвания върху психофизиологичните аспекти на пхоуа. Той установил съвсем точно настъпващите по време на практиката промени в нервната, метаболитната и акупунктурната меридианна системи.8 Една от находките на д-р Мотояма е, че енергийните потоци в тялото на изследвания от него пхоуа-учител много напомнят измерените при хора с екстрасензорни способности. Освен това от електроенцефалографските изследвания той установил, че параметрите на мозъка по време на пхоуа-практика се различават значително от установените при друг вид медитация. Изследванията показват, че при пхоуа се стимулира хипоталамусът и освен това се прекъсва обичайната умствена дейност, за да се достигне дълбоко състояние на медитация.

Понякога чрез благодатта на пхоуа обикновените хора получават видения. Докосването до покоя и светлината на Буда-сферата и представата за Амитаба силно напомнят някои аспекти от близките до смъртта преживявания и както е при тях, успешната пхоуа-практика носи увереност и освобождаване от страха пред момента на смъртта.

Основната пхоуа-практика, която описах в предишната глава, е колкото лечебна практика за живите, толкова и практика за момента на смъртта и може да се прилага по всяко време без никаква опасност. Все пак правилният избор на време е от основна важност за традиционната пхоуа. Знае се например, че успешното пренасяне на съзнанието



преди момента на естествената смърт е равносилно на самоубийство. Пхоуа трябва да се започне след прекъсването на външното дишане, докато вътрешното все още продължава. Все пак може би е най-безопасно практиката да се започне по време на процеса на разпадане (описан в следващата глава) и да се повтори няколко пъти.

И така, когато един пхоуа-учител, владеещ до съвършенство традиционната пхоуа-практика, я изпълнява за умиращ човек, като визуализира съзнанието му и го превежда през фонтанелата, от основна важност е правилно да подбере момента и да не започне прекалено рано. Съвършеният практик, запознат с процеса на умиране, е в състояние да следи каналите, движението на вътрешните ветрове, телесната температура и по този начин да разбере кога настъпва моментът, подходящ за пхоуа. Ако някой учител трябва да изпълни пхоуа за умиращ, нужно е да бъде уведомен своевременно - практиката може да се изпълни дори от разстояние.

Могат обаче да се явят и някои пречки. Тъй като всяка нездрава нагласа на ума, дори и най-малкият копнеж по някакво притежание, може да попречи на успешното изпълнение на пхоуа, много е важно да не допуснем да ни завладее каквато и да било негативна мисъл или безпокойство. В Тибет беше разпространено вярването, че ако в стаята при умиращия има някакъв предмет, направен от животинска кожа, изпълнението на пхоуа ще се затрудни силно. И най-накрая, тютюнът, а и всички други наркотици, водят до запушване на централния канал и по тази причина също представляват пречка.

Казано е, че „дори и големият грешник" може да бъде освободен в момента на смъртта си, ако реализиран и способен учител преведе съзнанието му в Буда-сферата. Дори ако умиращият не е практикувал и е живял недостойно, и даже учителят да не постигне пълен успех с пхоуа, все пак ще повлияе на бъдещето на умиращия и ще му помогне да се прероди в по-висока сфера. Условията за изпълнение на пхоуа трябва да са съвършени. Пхоуа-практиката е в състояние да помогне и на човек със силно отрицателна карма, но само ако той има силна и чиста връзка с учителя, който я изпълнява, ако вярва в ученията и ако искрено, с цялото си сърце, е поискал да се пречисти.

В Тибет обикновено край леглото на умиращия се канят много лами, които повтарят пхоуа многократно, докато не се появят признаци за успех. Това може да продължи с часове. При някои хора признаците се появяват почти веднага, а при други не е достатъчен и цял ден. Това до голяма степен зависи от кармата на умиращия.

В Тибет имаше медитатори, които - макар и не много известни с практиката си - притежаваха удивителни способности да прилагат пхоуа и да предизвикват появата на очакваните признаци. При умиращите също се появяват симптоми, сочещи успеха в пхоуа. Понякога от областта на фонтанелата пада кичур коса или от короната на главата започва да излиза пара или да се излъчва топлина. В някои изключителни случаи практикуващият може да постигне такава мощ, че при произнасянето на звука, който предизвиква пренасянето, всички присъстващи да изгубят съзнание или от черепа на умиращия да изхвърчи парче кост - поради огромната сила, с която излита съзнанието.9

БЛАГОДАТТА НА МОЛИТВАТА В МОМЕНТА НА СМЪРТТАВъв всички религиозни традиции се смята, че да умреш по време на молитва е

особено благотворно. Надявам се да можете, когато умирате, да призовете с цялото си сърце всички буди и учителя си. Молете се с искрено разкаяние да бъдат пречистени всички извършени от вас отрицателни деяния в това и миналите прераждания, да умрете в съзнание и в покой, да постигнете добро прераждане и в края на краищата - освобождение.



Съсредоточете се и силно пожелайте да се преродите или в чиста сфера, или като човешко същество, но да имате възможност да защитавате, да се грижите и да помагате на другите. Според тибетската традиция да умреш изпълнен с такава любов и състрадание е равносилно на пхоуа и това дава възможност да получим ново, безценно човешко тяло.

От особена важност е преди смъртта да оставим позитивен отпечатък в умствения си поток. Това най-лесно се постига с практиката Гуру-йога, когато умиращият слива ума си с ума на мъдростта на учителя си, на Буда или на всяко просветлено същество. Дори и да не можем да добием добра зрителна представа за учителя си, трябва да опитаме да си го спомним, да мислим за него и да умрем, изпълнени с всеотдайност. Когато съзнанието ни отново се събуди след смъртта, отпечатъкът от присъствието на учителя също ще се пробуди и ще се освободим. Ако умрем със спомена за учителя, възможностите на благодатта му са неограничени - като негова благословия и излъчване на мъдростта му в бардото на дхармата могат да възникнат звук, светлина и цвят.

Ако учителят присъства край смъртното легло, той ще се погрижи присъствието му да бъде отпечатано в умствения поток. Възможно е - ако иска да отклони умиращия от други отвличащи вниманието фактори - да направи някаква впечатляваща, изненадваща забележка, например да изрече силно: „Помни ме!" Учителят ще привлече вниманието на умиращия по най-подходящия начин, за да създаде незаличимо впечатление, което ще се появи отново като спомен в бардо-състоянието. Когато майката на един известен учител умирала, край смъртното й легло бил Дилго Кхиентсе Ринпоче. Той направил нещо необикновено - ударил я по крака. Ако не е забравила Дилго Кхиентсе Ринпоче, когато е навлязла в смъртта, наистина е била благословена.

В нашата традиция обикновените практикуващи се молят и на всеки буда, към когото чувстват преданост или с когото имат близка кармическа връзка. Ако това е Падмасамбхава, те се молят да бъдат преродени във величествената му чиста сфера, в Двореца на Светлината на Лотоса на Медната планина. Ако обичат и боготворят Амитаба, те се молят да бъдат преродени в „Блаженото" небе, прекрасната Чиста земя на Девачен10.

АТМОСФЕРАТА ПРИ СМЪРТТАКак да помогнем по най-деликатен начин при смъртта на обикновените хора, които

се занимават с духовна практика? Всички ние имаме нужда от любовта и грижите, които идват с емоционалната и практическата подкрепа, но от особено значение за медитаторите са и атмосферата, наситеността и измеренията на духовната помощ. В идеалния случай учителят им ще бъде с тях и това би било голяма благодат, но ако не е възможно, духовните приятели също могат да окажат незаменима помощ, като припомнят на умиращия същността на ученията и практиките, които са били най-близо до сърцето му в живота. За умиращия медитатор духовното вдъхновение и атмосферата на доверие и всеотдайност, които естествено произлизат от него, са от основна важност. Любящото и непоколебимо присъствие на учителя или духовните приятели, окуражаващото въздействие на ученията и силата на тяхната практика - всичко това, взето заедно, способства за създаването и поддържането на вдъхновението, което през последните дни и седмици е почти толкова важно, колкото и самото дишане.

Една от моите любими ученички умираше от рак и ме попита как би било най-добре да медитира, тъй като вече нямаше сили да се съсредоточи върху никой метод.

- Просто си спомни - отговорих й - какъв късмет си имала, като си срещнала толкова много духовни учители, като си научила толкова много неща и си имала възможността и времето да практикуваш. Благодатта на всичко това никога няма да те



напусне, добрата карма, която си създала по този начин, ще ти помогне. Дори само веднъж да чуеш поученията или да срещнеш човек като Дилго Кхиентсе Ринпоче, да имаш силна връзка с него, каквато ти имаше, вече е освобождаване. Помни това и не забравяй колко много хора в твоето положение не са имали такава чудесна възможност.

Ако дойде време, когато повече няма да можеш да практикуваш активно, най-важното е да се отпуснеш колкото може по-дълбоко в доверието към Гледката и в природата на своя ум. Няма значение дали умът и тялото ти функционират, природата на ума винаги присъства -лъчиста, подобна на небето, блажена, безгранична и извечна... Не се съмнявай в това и нека тази увереност ти даде сили, за да кажеш - свободна от грижи и с безразличие - на болката си, колкото и страшна да е тя: „Върви си и ме остави на спокойствие!" Ако нещо те безпокои или дразни, не губи време в опити да го променяш, просто се върни към Гледката.

Довери се на природата на своя ум, довери й се напълно и се отпусни. Няма какво повече да учиш или да опитваш да разбереш; просто остави това, което вече притежаваш, да разцъфти в теб, да се разкрива все по-дълбоко.

Разчитай на онова, което за теб е най-вдъхновяващо от всички практики. А ако ти се стори трудно да си представяш и да следваш някоя от тях, не забравяй какво казваше Дуджом Ринпоче - по-важно е да чувстваш присъствието, отколкото да си го представяш с подробности. Сега е времето да почувстваш колкото е възможно по-силно, с цялото си същество, присъствието на учителите си, на Падмасамбхава, на всички буди. Каквото и да се случи с тялото ти, не забравяй, че сърцето ти никога не боледува.

Ти обичаше Дилго Кхиентсе Ринпоче - почувствай присъствието му и искрено го помоли за помощ и пречистване. Остави се изцяло в негови ръце - със сърце и ум, с тяло и душа. Доверието е една от най-мощните сили на света.

Разказвал ли съм ти някога историята на Бен от Конгпо? Той беше съвсем обикновен човек с огромна вяра, родом от Конгпо, провинция в Югоизточен Тибет. Слушал много за Джоуо Ринпоче, „Скъпоценния господар" - една красива статуя на Буда като принц на дванадесетгодишна възраст, - която се съхранява в централния храм в Лхаса. Смята се, че е направена, когато Буда е бил все още жив, и е най-святата статуя в цял Тибет. Бен не можел да разбере дали е буда или човешко същество и решил да отиде в Лхаса, за да се узнае сам. Обул ботушите си и тръгнал. Вървял седмици наред, за да стигне до целта си - в Централен Тибет.

Когато стигнал, бил много гладен. Влязъл в храма и видял голямата статуя на Буца, а пред нея - ред маслени светилници и сладки, дарени на светилището. Бен веднага решил, че Джоуо Ринпоче яде тези сладки, и си казал: „Сигурно се топят в светилниците, а те са запалени, за да не се втвърди маслото. По-добре да направя както прави Джоуо Ринпоче." Натопил една от сладките в масло, изял я и погледнал статуята, която сякаш му се усмихвала и го гледала благосклонно.

„Какъв добър лама си ти! - казал Бен. - Кучетата идват тук и крадат храната, която са ти оставили хората, а ти само се усмихваш. Вятърът гаси светилниците, а ти продължаваш да се усмихваш... Както и да е, ще обиколя храма с молитва, за да засвидетелствам почитта си. Имаш ли нещо против да наглеждаш ботушите ми, докато се върна?" Свалил старите си мръсни ботуши, оставил ги върху олтара пред статуята и излязъл.

Докато Бен обикалял огромния храм, вътре се върнал човекът, който го поддържал, и с ужас забелязал, че някой е ял от даровете и е оставил мръсните си ботуши на олтара.



Ядосал се и гневно сграбчил ботушите, за да ги изхвърли навън, когато откъм статуята долетял глас: „Спри! Остави тези ботуши! Те са на Бен от Конгпо и аз ги пазя!"

Бен скоро се върнал, за да си вземе ботушите, и се вгледал във все още усмихнатото и спокойно лице на статуята. „Ти наистина си добър лама - казал той. - Защо не ни дойдеш на гости следващата година? Ще опека прасенце и ще направя малко пиво..." Джоуо Ринпоче проговорил за втори път и обещал да посети Бен.

Бен се върнал в Конгпо, разказал на жена си какво се случило и я накарал да си отваря очите на четири, защото не знаел кога точно ще дойде Джоуо Ринпоче. Минала година и един ден жена му се втурнала вкъщи с викове, че под повърхността на реката видяла нещо, което свети като слънцето. Бен й казал да сложи вода за чай и изтичал до мястото. Видял Джоуо Ринпоче да блести под водата и веднага си помислил, че е паднал и се дави. Скочил и го извадил на брега.

Тръгнали към дома на Бен, а по пътя си приказвали. Стигнали до една голяма скала. „Е, всъщност аз не мога да вляза в къщата ти" - казал Джоуо Ринпоче и потънал в скалата.

До ден-днешен в Конгпо има две свещени места за поклонение -едното е скалата Джоуо, в която може да се забележи формата на Буда, а другото - реката Джоуо, в която също може да се види формата на Буда. Говори се, че тези две места излъчват същата благодат и целебна сила, както и Джоуо Ринпоче в Лхаса. И всичко това е резултат единствено на огромната вяра и простичкото доверие на Бен.

Искам и ти да изпитваш такова доверие като Бен. Нека сърцето ти се изпълни с преклонение към Падмасамбхава и Дилго Кхиентсе Ринпоче, просто почувствай присъствието му, почувствай, че той е цялото пространство наоколо. След това го призови и си припомни всички моменти, прекарани с него. Обедини ума си с неговия и кажи от дълбините на сърцето си, със свои собствени думи: „Виждаш колко съм безпомощна и как не мога да медитирам активно. Сега трябва да разчитам изцяло на теб. Доверявам ти се напълно. Нека станем едно." Изпълни Гуру-йога и си представи как лъчите, струящи от учителя, те пречистват, как изгарят нечистотата, болестта, как те лекуват; как тялото ти се разтваря в светлина. Накрая с пълно доверие слей ума си с неговия.

Когато правиш това, не се тревожи, ако не става лесно - продължи да вярваш и да чувстваш със сърцето си. Сега всичко зависи от вдъхновението, защото само то може да премахне тревогите и нервността ти. Постави пред себе си снимка на Падмасамбхава или на Дилго Кхиентсе Ринпоче. В началото на медитацията си се насочи към нея леко, след това се отпусни в излъчването й. Представи си, че навън е слънчево, че можеш да махнеш всичките си дрехи и да се окъпеш в топлината. Остави всички свои задръжки и когато наистина го почувстваш, се отпусни в блясъка на благодатта. И дълбоко, дълбоко в себе си се откажи от всичко.

Не се тревожи за каквото и да било. Дори и да откриеш, че вниманието ти се лута, знай, че няма „нещо" определено, към което то трябва да се придържа. Просто се отпусни и заплувай с осъзнаването на благодатта. Не се оставяй да те отвличат дребни, незначителни въпроси, например: „Ригпа ли е това? Или не е?" Просто се отпусни непринудено. Помни, твоята Ригпа винаги е тук, винаги е в природата на ума ти. Помни думите на Дилго Кхиентсе Ринпоче: „Ако умът ти остава непроменен, това е състоянието Ригпа." И тъй като си чула учението, осъзнала си природата на ума си, просто се отпусни в Ригпа и не се съмнявай.

Имаш късмет, че сега край теб са духовните ти приятели. Насърчи ги да създадат атмосфера за медитация, да медитират до смъртта ти и след нея. Помоли ги да ти прочетат някое твое любимо стихотворение или някое напътствие от учителя ти, някое



вдъхновяващо учение. Помоли ги да ти пуснат запис на Дилго Кхиентсе Ринпоче, някои напеви или хубава музика. Моля се всеки твой съзнателен миг да се слее с благодатта на практиката в оживяла и осветена от вдъхновението атмосфера.

Докато продължава музиката или записът с ученията, унеси се в тях, заспи в тях, събуди се в тях, храни се в тях... Нека тази атмосфера пропие изцяло последната част от живота ти, направи каквото направи леля ми Ани Рилу. Не прави нищо друго, само практикувай, дори в сънищата си. И точно както при нея, нека практиката бъде твоят последен и най-силен спомен, нека тя повлияе на ума ти, нека измести потока на обикновените ти, натрупани в ежедневието привички.

А когато сама почувстваш приближаването на края, мисли единствено за Дилго Кхиентсе Ринпоче - с всеки дъх и удар на сърцето си. Помни -мисълта, с която умреш, ще се върне при теб с огромна сила, когато се събудиш в бардо след смъртта.

НАПУСКАНЕ НА ТЯЛОТОСега, когато бардо на смъртта изгрява над мен,ще изоставя всякакви копнежи, привързаност и вкопчване,ще навляза съсредоточено в чистото осъзнаване на ученията,ще изпратя съзнанието си в пространството на неродена Ригпа,и когато напускам тази обвивка от плът и кръв,ще зная, че тя е преходна илюзия.Без съмнение понастоящем тялото ни за нас е център на цялата Вселена. Без да се

замислим, ние го свързваме с нашето его, със самите себе си и тази фалшива връзка непрекъснато подхранва илюзията за тяхното неразделно конкретно съществувание. Така е защото ни се струва, че тялото ни съществува съвсем убедително - струва ни се, че съществува „Аз", че съществува „Ти", че целият дуалистичен, илюзорен свят, който никога не преставаме да проектираме около нас, е напълно непоклатим и истински. Когато умираме обаче, цялата тази постройка рухва.

С две думи, това, което се случва, е следното - съзнанието на най-фино ниво продължава без тялото и преминава през поредица състояния, наречени „бардо". Според ученията именно защото след смъртта нямаме тяло, няма никаква причина да се страхуваме от преживяванията, колкото и ужасяващи да са те. Как в края на краищата може да се случи нещо лошо на някого, който няма тяло? Проблемът е, че дори в бардо много хора продължават да се вкопчват в едно фалшиво усещане за „аз", в призрачната материалност. И продължаването на илюзията, която приживе е извор на всички страдания, след смъртта ги подлага на още повече страдания, особено в бардо на възникването.

Сами ще се убедите, че е жизненоважно сега, докато сме живи, докато все още имаме тяло, да се уверим, че неговата така безусловна реалност е

всъщност съвсем илюзорна. Най-силният начин да постигнем това убеждение е да се научим след медитация да ставаме „дете на илюзиите" - да се въздържаме (както толкова често сме изкушени да правим) от втвърдяване на възприятията си за света и нас самите и да продължим, като „дете на илюзиите", да виждаме непосредствено, както в медитацията, че всички явления са илюзорни, като сън. Задълбоченото осъзнаване на илюзорността на собственото ни тяло е едно от най-дълбоките преживявания, които можем да постигнем през живота си и които могат да ни помогнат да се откажем от всичко в момента на смъртта.



Вдъхновени и въоръжени с това познание, когато в смъртта си се изправим пред факта, че тялото ни е илюзия, ще можем да признаем този факт, без да изпитваме страх от него, ще можем спокойно да се освободим от всякаква привързаност, да оставим тялото си в миналото с готовност, дори с радост и благодарност, защото ще знаем какво представлява то. Всъщност можем да кажем, че ще умрем, когато умрем, и така ще постигнем пълно освобождаване.

Аз мисля за момента на смъртта като за някаква странна гранична зона на ума - ничия територия, в която можем или да преживеем огромна емоционална травма, като не признаем илюзорната същност на тялото си и го загубим, или можем да се възползваме от възможността за неограничена свобода, възникваща именно от отсъствието на същото това тяло.

Когато най-накрая се освободим от тялото, което е определяло и доминирало над представите ни за нас самите в продължение на толкова време, кармическата представа за един живот е напълно изчерпана, но никоя карма, която би могла да се създаде в бъдеще, не е започнала да кристализира. Така че при смъртта се получава „празнина", богата на възможности - това е един невероятно могъщ момент, в който нищо друго няма значение, освен състоянието на ума ни. Лишен от физическо тяло, умът остава оголен, такъв, какъвто винаги е бил - архитектът на нашата реалност.

Така че ако в момента на смъртта притежаваме стабилно осъзнаване на природата на ума, само за един миг можем да пречистим кармата си. И ако продължим това стабилно осъзнаване, можем дори да се освободим изцяло от кармата, като навлезем в изначалната чистота на природата на ума и постигнем освобождение. Падмасамбхава обяснява:

Ще се попитате защо в бардо-състоянието можете да постигнете стабилност само като разпознаете природата на ума за един-единствен миг? Отговорът е следният: понастоящем нашият ум е оплетен в мрежа — мрежата на ,, кармическия вятър". А самият „кармически вятър" също е оплетен в мрежа - мрежата на физическото тяло. В резултат на това ние нямаме независимост и нямаме свобода.

Веднага след като тялото ни се раздели на ум и материя обаче, в ,, празнината " - преди отново да бъде оплетен в мрежите на друго бъдещо тяло-умът11 заедно с вълшебните му видения няма никаква конкретна, физическа поддръжка. Докато тази материална основа липсва, ние сме независими и можем да разпознаваме.

Тази способност да постигнем стабилност, като просто разпознаем природата на ума, е като факел, който само за миг може да премахне тъмнината на цели епохи. Така че ако сме в състояние да разпознаем природата на ума в бардо по същия начин, по който сме в състояние сега, когато ния представя учителят ни, няма никакво съмнение, че ще постигнем просветление. Ето защо още от този момент трябва да започнем да се запознаваме с природата на ума чрез практика.12

ПО ДУМИТЕ НА ПАДМАСАМБХАВА:Смъртта на човешките същества е два вида - преждевременна и настъпваща

поради изразходване на естествения жизнен цикъл. Преждевременната смърт може да се предотврати чрез методите за удължаване на живота. Когато обаче причина за смъртта е изразходването на естествения жизнен цикъл, тогава човек е като светилник, останал без масло - няма начин да промени нищо, трябва да се приготви да си отиде.



Нека сега разгледаме двете основни причини за смъртта - изразходването на естествения жизнен цикъл и препятствието или инцидента, които слагат преждевременен край на живота ни.

ИЗРАЗХОДВАНЕ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛПоради кармата си всеки от нас има отредена продължителност на живота - когато

тя свърши, да се удължи животът е много трудно. Въпреки всичко човек, който е овладял напредналите степени на йога, би могъл да преодолее тази граница и наистина да удължи живота си. Понякога учителите научават от своите учители каква ще бъде продължителността на собствения им живот. Все пак обаче те са наясно, че силата на практиката им, чистотата на връзката им с учениците и практиката на тези ученици, както и ползотворността на работата им, също могат да удължат живота. Моят учител каза на Дилго Кхиентсе Ринпоче, че ще живее до осемдесетгодишна възраст и след това всичко зависи от

практиката му. Доживя до осемдесет и втората си година. На Дуджом Ринпоче бяха казали, че ще живее до седемдесет и три, но той живя до осемдесет и две.

ПРЕЖДЕВРЕМЕННА СМЪРТОт друга страна, ако с преждевременна смърт ни заплашва някакъв нещастен

случай, той по-лесно може да бъде предотвратен - разбира се, ако знаем за него предварително. В ученията за бардо и в тибетските медицински текстове се срещат описания на признаци, предупреждаващи за заплашващата ни смърт - някои от тях с месеци и години по-рано, а други - с дни и седмици. Това са физически признаци, особени сънища или пък специални изследвания с помощта на сенки.1 За жалост само специалист може да тълкува тези признаци. С тяхна помощ човек може да бъде предупреден, че е в опасност и че трябва да прибегне до специални занимания за удължаване на живота.

Всяка духовна практика, доколкото чрез нея се акумулира добродетел, ще помогне за подобряване на здравето и удължаване на живота. Чрез вдъхновението и силата на своята практика успешно практикуващият започва да се чувства психологически, емоционално и духовно здрав, а това е най-големият извор на здраве и защита срещу болестите.

Съществуват и специални „практики за дълъг живот", с чиято помощ, чрез силата на медитацията и представите, се извиква жизнената енергия на стихиите и на Вселената. Когато енергията ни е слаба и небалансирана, тези практики я подсилват и координират, а това води до удължаване на жизнения цикъл. Има и много други практики за удължаване на живота. Една от тях е спасяването на предназначени за клане животни, като ги купим и пуснем на свобода. Тази практика е популярна в Тибет и хималаиските райони, където хората често купуват жива риба от пазара и я пускат на свобода. Това се основава на кармическата логика, че ако отнемаш живота на друг или му причиняваш зло, ще скъсиш своя живот и обратно - ако даряваш живот, твоят ще се удължи.

„БОЛЕЗНЕНОТО" БАРДО НА УМИРАНЕТОБардо на умирането започва от момента, в който се разболеем от неизлечима

болест, и продължава до прекратяването на „вътрешното дишане". Нарича се „болезнено", защото ако не сме подготвени за това, което може да ни се случи при смъртта, можем да преживеем огромни страдания.

Процесът на умирането може да е много болезнен дори за практикуващите, тъй като загубата на тялото и настоящия живот е тежко изпитание. Ако обаче сме запознати



със значението на смъртта, ще си даваме сметка и каква огромна надежда ни предоставя изгряването на Основното сияние в момента на нейното настъпване. Все пак остава една несигурност, че може да не успеем да го разпознаем, затова е много важно още приживе да стабилизираме чрез практика способността си да го разпознаваме.

Мнозина от нас не са имали възможност да се запознаят с ученията и не знаят какво всъщност представлява смъртта. Когато изведнъж си дадем сметка, че целият ни живот и цялата наша реалност ще изчезнат, наистина може да се ужасим - не знаем какво се случва с нас, не знаем къде отиваме. Нищо от жизнения ни опит не ни е подготвило за това. Както би потвърдил всеки, който се е грижил за умиращи, тревогите ни може да увеличат още повече физическата болка. Ако не се погрижим за живота си, ако делата ни са били недобронамерени и вредни, ще изпитваме съжаление, чувство за вина и страх. Така че дори и само отчасти да се запознаем с ученията за бардо, без никога да сме ги практикували и осъзнали, ще придобием известна увереност, вдъхновение и надежда.

За опитните практикуващи, които знаят какво се случва, смъртта не само е по-безболезнена и по-малко страшна, но и очаквана - те я посрещат с безразличие, дори с радост. Помня историята за смъртта на един реализиран йога, която разказваше Дуджом Ринпоче. Бил болен от няколко дни и дошъл лекар, за да го прегледа. Разбрал, че болният ще умре, но не бил сигурен дали трябва да му каже. Лицето му помръкнало, станал сериозен и напрегнат. Йогата обаче настоявал с почти детски ентусиазъм да му каже най-лошото. Накрая лекарят се съгласил, но се опитал да говори, сякаш се стреми да го утеши. Казал мрачно:

- Бъди внимателен, времето е дошло. :За негова изненада йогата изпаднал във възторг и се развълнувал катомалко дете, което отваря подаръка си за Коледа.- Наистина ли? - попитал той. - Каква радостна вест! Какви хубави думи!Втренчил се в небето и издъхнал в състояние на дълбока медитация.Всички в Тибет знаеха, че ако умреш по особен начин, ще си спечелиш име, дори и

да не си успял да направиш това през живота си. Чувал съм за един човек, който решил да умре величествено и помпозно. Знаел, че

големите учители често казвали кога ще умрат и викали учениците си да присъстват на смъртта им. И така, този човек поканил всичките си приятели на голямо пиршество край смъртното си легло, седнал отгоре в поза за медитиране и зачакал да умре, но не се случило нищо. След няколко часа гостите му се уморили да чакат и си казали: „Хайде да започваме да ядем." Напълнили чиниите си, погледнали бъдещия труп и отбелязали: „Той ще умре, няма нужда от храна." Минали още няколко часа, без да се появи никакъв признак за наближаваща смърт, а „умиращият", който по това време вече прегладнял, се уплашил, че скоро няма да остане нищо за ядене. Слязъл от смъртното си легло и се присъединил към пиршеството. Величествената му смърт се превърнала в унизителен провал.

Напредналите медитатори могат да се грижат за себе си, когато умират, но обикновените практици имат нужда от присъствието на учителя си или на някой духовен приятел, който да им напомни същността на ученията и да ги вдъхнови за Гледката.

Които и да сме, за нас ще е от голяма полза да познаваме процеса на умиране. Ако разбираме стадиите му, ще си дадем сметка, че всички странни и непознати неща, които преживяваме, са част от нещо съвсем естествено. Когато процесът започне, разбираме, че смъртта наближава, и се подготвяме да я посрещнем. За практикуващия всеки етап от този



процес е като крайпътен знак, който му напомня какво се случва с него и каква практика да приложи във всеки момент.

ПРОЦЕСЪТ НА УМИРАНЕВ различните тибетски учения процесът на умирането е обяснен със значителни

подробности. По същество той се състои от две фази на разграждане - външно, когато се разграждат сетивата и елементите, и вътрешно, когато се разграждат грубите и фини мисловни състояния и емоциите. Но преди да говорим за това подробно, трябва да разгледаме съставните елементи на нашето тяло и ум, които се разграждат при смъртта.

Цялото ни съществуване се определя от елементите земя, вода, огън, въздух и пространство. Чрез тях тялото ни получава форма и съществува, а когато те се разградят, умираме. Запознати сме с външните елементи, които определят начина, по който живеем, но е по-интересно да научим как тези външни елементи взаимодействат с елементите във физическото ни тяло. Потенциалът и качествата на тези пет елемента съществуват и в ума ни. Способността на ума да служи за основа на всичките ни преживявания е качество на земята, неговата непрекъснатост и адаптивност са качества на водата, яснотата и способността да възприема са качества на огъня, непрекъснатото му движение е въздух и неограничената му пустота е пространството.

Древен тибетски медицински текст обяснява как се формира физическото ни тяло:Усещането за съзнание възниква от ума. Плътта, костите, органът на

обонянието и миризмите са образувани от земния елемент. Кръвта, вкусовият орган, вкусовете и течностите в тялото са от водния елемент. Топлината, оцветяването, зрителният орган и формата са от огнения елемент. Дъхът, органите на докосването и физическите усещания са от въздушния елемент. Кухините, органът на слуха и звуците на тялото са от пространството.2

„С две думи - пише Калу Ринпоче, - физическото тяло се развива от ума, който съдържа в себе си качествата на петте елемента. Самото физическо тяло също е пропито с тези качества и благодарение на комплекса тяло/ум ние можем да възприемаме външния свят, който на свой ред също се състои от петте елемента земя, вода, огън, вятър и пространство."3

Тантрическата будистка традиция на Тибет предлага схващане за тялото, което доста се отличава от това, с което повечето от нас са свикнали. Според тази традиция тялото е психофизична система, състояща се от активна мрежа с фини канали, „ветрове", или вътрешен въздух, и „есенции". На санскрит имената им са респективно „нади", „прана" и „бинду", а на тибетски - „тса", „лунг" и „тикле". Меридианите и чи-енергията в китайската медицина и акупунктура са нещо подобно.

Учителите сравняват човешкото тяло с град, съответно каналите са улици, ветровете са кон, а умът - ездач. В тялото има 72 000 фини канала, но три от тях са главни: централният, който минава по гръбначния стълб, левият и десният, които минават от двете му страни. На няколко места левият и десният канал се оплитат около централния и образуват „възли". По протежение на централния канал има няколко „колела" - „чакри" или енергийни центрове, от които се разклоняват канали подобно на спиците на чадър.

По тези канали се движат „ветровете", или вътрешният въздух. Има пет „коренни" и пет „разклоняващи" се ветрове. Всеки от коренните ветрове поддържа един от елементите и отговаря за определена функция на тялото. Разклоняващите се ветрове дават възможност на сетивата да функционират. Ветровете, които минават през всички канали, освен през



главния, са нечисти и активират отрицателни, дуалистични мисловни схеми. Ветровете в главния канал се наричат „ветрове на мъдростта".4

„Есенциите" също се съдържат в каналите. Има червени и бели есенции. Основното местоположение на белите есенции е в короната на главата, а на червените - в пъпа. Един напреднал йога си представя много ясно тази система. Когато принуди чрез медитация ветровете да влязат в централния канал и да се разтворят в него, той непосредствено може да осъзнае сиянието или Ясната светлина на природата на ума. Това става възможно благодарение на факта, че съзнанието е възседнало ветровете, така че когато човек го насочи в една или друга точка на тялото, може да отведе там и ветровете. По този начин йогата имитира това, което се случва при смъртта - когато възлите на каналите се отпуснат, ветровете нахлуват в централния канал и моментално настъпва просветление.

Дилго Кхиентсе Ринпоче разказваше за един учител, който живеел в уединение в манастир в Кхам и бил близък на по-големите му братя. Този учител владеел до съвършенство йога-практиките за каналите, ветровете и есенциите. Един ден казал на своя помощник:

- Скоро ще умра, така че би ли погледнал календара за благоприятна дата.Помощникът му бил изумен, но не посмял да възрази. Погледнал календара и му

казал, че следващия понеделник всички звезди ще бъдат в благоприятно положение.- Понеделник е след три дни - казал йогата. - Мисля, че ще успея. Когато

помощникът се върнал в стаята след няколко минути, учителятседял в йога поза за медитация и бил толкова неподвижен, че приличал на умрял.

Дишане липсвало, а пулсът бил едва доловим. Помощникът решил да не прави нищо и да изчака. По пладне изведнъж чул шумно издишване и учителят се върнал към нормалното си състояние - заговорил весело, поискал обяда си и го изял с удоволствие. През пялата си сутрешна медитация той сдържал дъха си. Направил го, защото знаел, че животът се измерва с определен брой вдишвания, и понеже не му оставали много, спирал дишането си, за да не достигне до края преди благоприятния понеделник. След обяда той отново поел въздух дълбоко и не дишал до вечерта. Направил същото на следващия и по-следващия ден. Дошъл понеделник и попитал:

- Днес е благоприятният ден, нали?- Да - отговорил помощникът.- Добре. Ще си отида днес. Малко по-късно, без да е видимо болен, йогата издъхнал в медитация.След като имаме физическо тяло, ние имаме и така наречените пет скандха -

съвкупностите, от които се състои цялото ни умствено и физическо съществувание. Те са съставки на нашия жизнен опит, опора за нашата привързаност, за нашето его, основа на страданията ни в самсара. Те са „форма", „чувство", „възприятие", „интелект" и „съзнание". Превеждат се още и като „форма", „усещане", „разпознаване", „формиране" и „съзнание". Петте скандха представляват постоянната структура на човешката психика, а също така закономерностите на развитието й и закономерностите на развитието на света. Скандха също така са свързани и с различни типове духовно, материално и емоционално задържане на това развитие.5 В будистката психология те се разглеждат много задълбочено.

Когато умираме, всички тези компоненти се разграждат. Процесът на умиране е много сложен, с множество взаимозависимости, при което отделни групи от свързаните помежду си компоненти се разграждат едновременно. С изчезването на ветровете телесните функции и сетивата престават да действат. Енергийните центрове колабират и



без техните поддържащи ветрове елементите се разграждат последователно от най-грубите към най-фините. В резултат на това във всяка фаза на умирането разграждането оказва различно физическо и психологично въздействие върху умиращия, което се проявява както във външни, физически признаци, така и във вътрешни преживявания.

Понякога приятелите ми ме питат: „Възможно ли е хора като нас да видят тези външни признаци, когато умира приятел или роднина?" Мои ученици, които помагат на умиращите, са споделяли с мен наблюдения върху някои от описаните по-долу признаци. Все пак трябва да се има предвид, че фазите на външното разграждане може да протекат много бързо и да не са силно изразени, а и в повечето случаи хората, които се грижат за умиращите в съвременния свят, не следят дали те ще се появят или не. Често пъти медицинските сестри в претоварените с пациенти болници разчитат на интуицията си, а също и на много други фактори - например поведението на лекарите и на роднините на болния или състоянието на духа му, - за да предвидят кога той ще умре. Те могат да забележат, макар и не систематично, и някои физически признаци, като промяна в цвета на кожата, поява на някаква миризма или забележима промяна в дишането.

Трябва да се има предвид, че съвременните лекарства могат да прикрият признаците, посочени от тибетските учения, и че тези проблеми на Запад почти не са проучени. Не показва ли това колко малко се разбира и уважава процесът на умирането?

ПОЗАТА ПРИ УМИРАНЕТОПо традиция се препоръчва при умиране да се легне на дясната страна в поза „спящ

лъв" - позата, в която е умрял Буда. Лявата ръка се опира на лявото бедро, дясната ръка е под брадичката и запушва дясната ноздра. Краката са леко присвити. В дясната страна на тялото се намират някои фини канали, по които се движи „кармическият вятър" на заблудите. Когато легнем на дясната си страна и запушим дясната ноздра, тези канали се затварят и се улеснява разпознаването на сиянието, когато то изгрее при смъртта. Освен това тази поза улеснява излизането на съзнанието през отвора на фонтанелата на главата, тъй като другите възможни изходи са затворени.

ВЪНШНОТО РАЗГРАЖДАНЕ -СЕТИВАТА И ЕЛЕМЕНТИТЕПри външното разграждане изчезват сетивата и елементите. Как точно ще усетим

това в смъртта?Най-напред, възможно е да осъзнаем, че сетивата ни престават да действат. Ако в

стаята край нас има хора, които разговарят, ще настъпи момент, когато ще продължим да чуваме гласовете им, но няма да разбираме какво казват. Това означава, че осъзнаването на слуховите възприятия е престанало да функционира. Ще гледаме някакъв предмет и ще виждаме само силуета му, без да различаваме подробностите. Това означава, че осъзнаването на зрителните възприятия е престанало да функционира. Същото става със способността да усещаме вкус, мирис и допир. Когато тези сетива вече не действат пълноценно, настъпва първата фаза на процеса на разграждане. Следващите четири фази са свързани с разграждането на елементите.

ЗемяТялото ни започва да губи сили. Енергията ни е пресушена. Не можем да станем, да

седим или да задържим нещо в ръка. Не можем да държим главата си изправена. Имаме чувството, че падаме, че потъваме в земята или че ни притиска огромна тежест. В някои текстове се казва, че човек се чувства, сякаш върху него е сложена огромна планина, която го смачква на пихтия. Можем да помолим да ни придърпат нагоре, да ни сложат по-висока



възглавница или да махнат завивките. Лицето ни става бледо. Бузите хлътват, а по зъбите се появяват тъмни петна. Става все по-трудно да отваряме и затваряме очите си. С разграждането на съвкупността „форма" ставаме все по-слаби и немощни. Умът ни в началото е възбуден и трескав, но после изпада в сънливост.

Тези признаци показват, че земният елемент потъва във водния елемент. Те означават, че ветровете, свързани със земния елемент, повече не могат да осигуряват основа на съзнанието и водният елемент започва да се проявява по-силно. „Тайният" знак, който се появява в ума, е видение на трептящ мираж.

ВодаЗапочваме да губим контрол над телесните си течности. Носът ни започва да тече и

по устата се появява слюнка. От очите също може да се очаква секреция, а е възможно и да престанем да се сдържаме. Не можем да помръднем езика си. Започваме да чувстваме сухота в очите, устните се изопват и обезкървяват, устата и гърлото ни стават лепкави и грапави. Ноздрите хлътват навътре и изпитваме жажда. Започваме да треперим и получаваме нервни тикове. Над нас надвисва миризмата на смъртта.

Когато се разгражда съвкупността „чувство", телесните усещания постепенно отслабват и започват да се колебаят между болка и удоволствие, горещо и студено. Умът ни се замъглява, става объркан, раздразнителен, нервен. Според някои източници човек се чувства така, сякаш се дави в океана или го е отнесла огромна река.

Елементът вода се изгубва в елемента огън, който продължава да поддържа съзнанието. „Тайният знак" е видение, подобно на мъгла или кълба дим.

Огън Устата и носът ни изсъхват напълно. Цялата топлина на тялото започва да изчезва,

обикновено от краката и ръцете към сърцето. Короната на главата може да започне да изпуска влажна топлина. В носа и устата си усещаме леден дъх. Вече не можем да пием и преглътнем каквото и да било. Съвкупността „възприятие" се разгражда и умът ни се колебае между яснота и объркване. Не можем да си спомним имената на близките и приятелите си и дори да ги познаем. Става все по-трудно да възприемем каквото и да било извън нас, тъй като зрението и слухът ни са объркани.

Калу Ринпоче пише: „Умиращият има усещането, че изгаря в пламъци, може би че е в огнена пещ или че целият свят е погълнат от огнена стихия."

Елементът огън се изгубва в елемента въздух и постепенно престава да служи като основа на съзнанието, докато елементът въздух все още е в състояние да изпълнява тази функция. Тайният знак е видение на червени, подобни на светулки искри, танцуващи над разпален огън.

ВъздухДишането става все по-трудно и по-трудно. Сякаш въздухът бяга от гърлото ни.

Започваме да се задъхваме и да пъшкаме. Вдишванията стават кратки и мъчителни, а издишванията - по-бавни. Очите ни се обръщат нагоре и ставаме напълно неподвижни. Когато съвкупността „интелект" се разгражда, умът става объркан и престава да осъзнава околния свят. Всичко се замъглява. Усещането за контакт с околната среда започва да ни се изплъзва.

Следва халюциниране и поява на видения. Ако сме натрупали твърде много отрицателна карма през живота си, можем да съзрем ужасяващи неща. Отново виждаме страховити и злокобни сцени, които не са ни давали покой, възможно е дори да опитаме да нададем вик на ужас. Ако сме живели живота си в доброта и състрадание, можем да



получим блажени небесни видения, да „срещнем" обичани приятели или просветлени същества. За тези, които са водили добър живот, в смъртта няма страх, а покой.

Калу Ринпоче пише: „Умиращият има вътрешното усещане, че силен ураган отнася целия свят, че невероятна вихрушка помита цялата Вселена."6

Елементът „въздух" се разгражда в съзнанието. Всички ветрове са се обединили в един „поддържащ живота вятър" в сърцето. Тайният знак е видение на факел или светилник с червен пламък.

Вдишванията продължават да стават все по-кратки, а издишванията - по-дълги. В този момент кръвта се събира и навлиза в „канала на живота", който се намира в средата на сърцето. Събират се три капки, една след друга, които пораждат три дълги последни издишвания. След това дишането спира.

В сърцето остава малко топлина. Всички признаци на живот са изчезнали и на този етап в една съвременна клиника човекът се приема за „мъртъв". Но тибетските учители говорят за вътрешен процес, който все още не е прекратен. Казано е, че времето между спирането на външното дишане и края на „вътрешното" е приблизително „колкото да се нахраниш", или двадесет минути. Но това не е много сигурно и процесът може да завърши и съвсем бързо.

ВЪТРЕШНОТО РАЗГРАЖДАНЕПри вътрешното разграждане, когато изчезват грубите и фините мисловни

състояния и емоции, могат да се разграничат четири нива на съзнанието.Тук процесът на смъртта повтаря в обратен порядък процеса на зачатието. В

момента, когато сперматозоидът и яйцеклетката на родителите ни се слеят, съзнанието ни, по силата на собствената си карма, се привлича от този процес. По време на развитието на плода нашата бащина „есенция" - ядро, което е „бяло и благодатно", - се установява в короналната чакра, в горния край на централния канал. Майчината „есенция" - ядро, което е „червено и горещо", - се установява в чакрата, която е на четири пръста под пъпа. От тези две есенции започва следващата фаза на процеса на разграждане.

Когато изчезнат ветровете, които я задържат там, бялата „есенция", наследена от нашия баща, се спуска от края на централния канал към сърцето. Като външен признак възприятието е като видение на „белота", подобна на „ясно небе, осветено от луната". Като вътрешен - съзнанието ни се прояснява и всички мисловни състояния, произлизащи от гнева -тридесет и три на брой, - изчезват. Тази фаза се нарича „Поява".

С изчезването на вятъра, който я държи там, „есенцията", наследена от майката, започва да се изкачва към сърцето. Външният признак е възприятие, подобно на „червенина", като слънце, осветяващо ясно небе. Като вътрешен признак изпитваме голямо блаженство и всичките мисловни състояния, произлизащи от желанието, четиридесет на брой, престават да функционират. Тази фаза се нарича „Увеличаване".7

Когато червената и бялата „есенции" се съберат в сърцето, съзнанието се затваря между тях. Тулку Ургьен Ринпоче, известен учител, който живее в Непал, пише: „Преживяването е сякаш се срещат небето и земята." Като външен признак усещаме „чернота", като чисто небе, забулено в пълна тъмнина. Като вътрешен признак навлизаме в състояние на ума, свободно от мисли. Седемте мисловни състояния, произлизащи от неведението и заблудата, изчезват. Това се нарича „Пълно постигане".8

След това съзнанието ни частично се възвръща и изгрява Основното сияние, подобно на ясно безоблачно небе, без мъгла, без мараня. Понякога това се нарича „ум на ясната светлина на смъртта". Негово Светейшество Далай Лама пише: „Това съзнание е



нашият най-вътрешен, най-фин ум. Наричаме го буда-природа, истинския източник на нашето съзнание. Континуумът на този ум продължава дори и през буда-състоянието."9

СМЪРТТА НА „ОТРОВИТЕ"Какво става, когато умрем? Сякаш се връщаме към първоначалното си състояние -

всичко се разгражда, тялото и умът се разделят, трите „отрови" - гневът, желанието и неведението, умират, т.е. всички отрицателни емоции, коренът на самсара, изчезват и следва пустота.

Докъде ни довежда този процес? До изначалната територия на природата на ума, с цялата й чистота и естествена простота. Сега всичко, което я е скривало, вече го няма и се появява истинската ни природа.

Както обясних в Глава 5 „Довеждане на ума у дома му", подобно нещо може да се преживее, когато медитираме - блаженството, яснотата и липсата на мисли означават, че гневът, желанието и неведението за известно време са се разпаднали.

С умирането на гнева, желанието и неведението ставаме все по-чисти и по-чисти. Според някои учители за практикуващия Дзогчен фазите на появата, увеличаването и постигането са признаци за постепенното проявление на Ригпа. С умирането на всичко, което скрива природата на ума, бавно се появява и все повече се засилва Ригпа. Целият процес се превръща в развитие на сиянието, свързано с осъзнаването на яснотата на Ригпа.

При Тантрите към процесите на разграждане се подхожда по друг начин. Чрез йога-практиките за каналите, ветровете и есенциите практикуващият Тантра се подготвя за смъртта, като симулира промените в съзнанието, настъпващи по време на процеса на разграждане, чиято кулминация е изживяването на сиянието или „Ясната светлина". Практикуващият се стреми да следи тези промени и докато заспива. Важно е да запомним, че поредицата от прогресивно задълбочаващи се състояния на ума не се появява само когато умираме. Може да възникне, обикновено незабелязано, когато заспиваме или когато преминаваме от грубите към фините нива на съзнанието. Някои учители дори показват, че тя се проявява и в самите психически процеси на бодърстването.10

Подробното описание на процесите на разграждане може да ни се стори сложно, но подробното запознаване с него може да ни бъде единствено от полза.

За всяка фаза на разграждането има специални практики. Например процесът на умиране може да се трансформира в Гуру-йога. С всяка фаза на външното разграждане генерираме всеотдайност и се молим пред учителя си, като си го представяме в различни енергийни центрове на тялото си. Когато земният елемент се разгради и се появи миражът, си представяме учителя в сърдечния център. Когато се разгради водният елемент и се появи димът, си представяме учителя в пъпния център. Когато се разгради огненият елемент и се появи видението със светулките, представяме си учителя в челния център. Когато се разгради и въздушният елемент и се появи факелът, изцяло се насочваме към пренасяне на съзнанието си в ума на мъдростта на учителя.

Съществуват много описания на процеса на умирането, различаващи се в някои малки подробности и в порядъка на етапите. Тук дадох една обща картина, която може да се прояви различно при различните индивиди. Помня, че когато умря Самтен, помощникът на моя учител, тази последователност беше много силно подчертана. Все пак възможно е да възникнат различия, дължащи се на болестта на умиращия, на състоянието на каналите, на ветровете и „есенциите" му. Учителите казват, че всички живи същества, дори и най-малките насекоми, преминават през този процес. Той се проявява и в случай на неочаквана смърт или инцидент, но протича много бързо.



Убедил съм се, че е най-добре на процеса на умирането с вътрешното и външното разграждане да се гледа като на постепенно развиващи се и появяващи се все по-фини и по-фини нива на съзнанието. Всяко от тях възниква върху последователно разграждащите се съставки на тялото и ума и процесът постепенно се придвижва към най-финото от всички нива на съзнанието - Основното сияние или Ясната светлина.

ЧАСТ ТРЕТАСмърт и прераждане

ШЕСТНАДЕСЕТОсноватаЧесто чуваме твърдения от рода на „Смъртта е моментът на истината" или

„Смъртта е моментът, в който най-накрая заставаме лице в лице със себе си". Освен това видяхме, че хората, които преживяват близки до смъртта състояния, не само виждат целия си живот като на длан, а много често се налага да отговарят и на въпроси от рода на „Какво направи с живота си?" и „Какво си правил за другите?". Всичко това ни насочва към един факт: че в смъртта си не можем да избягаме от това, което сме в действителност. Независимо дали ни харесва или не, нашата истинска природа се разкрива. Все пак трябва да знаем, че в момента на смъртта се разкриват два наши аспекта - нашата абсолютна природа и нашата относителна природа - това, което сме и което сме били през този живот.

Както вече обясних, при смъртта всички компоненти на тялото и ума ни се отделят и разграждат. С процеса на умиране на тялото умират фините сетива и елементи, а с това умира и обикновеният аспект на нашия ум с всички негови отрицателни емоции като гняв, желание и неведение. Най-накрая не остава нищо, което да скрива истинската ни природа, защото облаците, засенчвали просветления ум, са се разнесли. Тогава именно се разкрива изначалната основа на нашата абсолютна природа, която прилича на ясно безоблачно небе.

Това се нарича „изгряване на Основното сияние" или „Ясна светлина", когато и самото съзнание се разпада във всеобхватното пространство на истината. Ето какво казва за този момент „Тибетска книга на мъртвите":

Природата на всичко е оголена, пуста и открита като небето. Сияйна пустота без център или периметър-появата на чистата, незасенчена Ригпа.

Падмасамбхава описва Сиянието така:Само възникналата Ясна светлина,която изначално никога не е била родена,е дете на Ригпа, която никога не е имала родители -колко изумително! Само възникналата мъдрост не е създадена от никого -колко изумително!Тя никога не е преживяла ражданеи в себе си няма нищо, което да причини смъртта и -колко изумително! Въпреки че изглежда видима, няма никой, който я вижда -колко изумително!Въпреки че е скитала из самсара, не е пострадала никак — колко изумително!Въпреки че е видяла самото буда-състояние, не е получила добро -колко

изумително!



Въпреки че съществува във всекиго и навсякъде, остава непозната -колко изумително!

И въпреки това се надяваш да получиш някакъв друг плод, другаде -колко изумително!Въпреки че е нещо, което най-дълбоко ти принадлежи,го търсиш другаде — колко изумително!Защо това състояние се нарича „сияние" или Ясна светлина? Учителите дават

различни обяснения. Някои казват, че то изразява лъчистата яснота на природата на ума, пълното й освобождаване от тъма и петна - „свободна от тъмнината на непознаването и надарена със способността да познава". Друг учител описва сиянието или Ясната светлина като „състояние на минимално отвличане", защото всички елементи, сетива и обекти на сетивата са се разпаднали.

Важно е да не бъркаме сиянието с физическата светлина, която познаваме, нито пък с преживяванията на светлина, които ще се появят в следващото бардо. Сиянието, което възниква при смъртта, е естественото излъчване на мъдростта на собствената ни Ригпа, „неограничената природа, която присъства в цялата самсара и нирвана".

Изгряването на Основното сияние или Ясната светлина в момента на смъртта е голямата възможност да се освободим. Някои съвременни изследователи на смъртта подценяват дълбочината на този момент. Те са прочели и интерпретирали „Тибетска книга за мъртвите", без да са се докоснали до добродетелта на устните обяснения и обучението, които могат да обяснят свещеното й значение изцяло, и в резултат на това го опростяват и правят прибързани заключения. Едно от тези погрешни заключения е, че Основното сияние е просветление. Може да ни се иска да свързваме смъртта с рая или просветлението, но по-важно от това, да приемаме мечтите си за реалност, е да си дадем сметка, че само ако наистина сме били въведени в природата на ума си, в нашата Ригпа, и само ако сме я установили, стабилизирали и превърнали в неразделна част от живота си чрез медитация, моментът на смъртта ще ни предложи истинска възможност за освобождаване.

Независимо че Основното сияние се представя на всички ни, повечето от нас са напълно неподготвени за невероятната му просторност, за огромната и фина дълбина на незасенчената му простота. Повечето от нас просто няма да знаят как да го разпознаят, защото не са се научили да го разпознават през живота си. И тогава реагират инстинктивно със старите си страхове, привички и условности, със старите си рефлекси. Въпреки че отрицателните емоции трябва да умрат, за да се появи сиянието, придобитите през живота навици все още остават скрити във фона на обикновения ни ум. Въпреки че цялото ни объркване умира със смъртта, вместо да се отпуснем в сиянието, вместо да се разкрием за него, ние се оттегляме в страха и неведението си и се държим за привързано стите си.

Ето какво ни пречи наистина да се възползваме от тази възможност за освобождение. Падмасамбхава казва: „Всички същества са умирали и са се прераждали безброй пъти. Всеки път са преживявали неописуемата Ясна светлина, но тъй като са потънали в тъмата на неведението, те се скитат безкрайно в безгранична самсара."

ОСНОВАТА НА ОБИКНОВЕНИЯ УМ Всички тези негативни тенденции, резултат на отрицателната ни карма, възникнали

в тъмнината на неведението, се съхраняват върху основата на обикновения ни ум. Често съм се питал кое би било добър пример за илюстриране на основата на обикновения ум. Тя би могла да се сравни със стъклен балон с много тънко еластично покритие, почти



невидим воал, който скрива ума ни, но може би най-добрата представа би ни дала една стъклена врата. Все едно че стоите пред стъклена врата,

която води към градината ви, и гледате през нея към небето - струва ви се, че между вас и него няма нищо, защото не виждате стъклото. Дори можете да си ударите носа, ако се опитате да минете и не знаете, че има врата. Ако обаче я докоснете, веднага ще се убедите, че между вас и небето има нещо - нещо, върху което остават отпечатъците от пръстите ви.

По същия начин основата на обикновения ум ни пречи да проникнем до подобната на небе природа на ума, дори и ако сме успели да я зърнем. Вече казах, че съществува опасност в медитацията си да вземем основата на обикновения ум за самата природа на ума. Когато сме се отпуснали в състоянието на покой и неподвижност, всъщност може да сме се отпуснали върху основата на обикновения ум. Не е едно и също да гледаме небето изпод стъклен купол и да сме вън, на открито. Трябва да разчупим природата на обикновения ум изцяло, да открием и да пуснем при себе си свежия въздух на Ригпа.

И така, целта на нашата духовна практика и истинската подготовка за момента на смъртта е постепенно да отслабим тази фина преграда и да я разчупим. Когато това стане, между нас и простора не остава нищо.

Когато учителят ни въведе в природата на ума ни, пречките, които поставя обикновеният анализиращ ум, се разграждат напълно и при това разграждане се разкрива просветленият ум. В такъв случай всеки път, когато се отпускаме в природата на ума си, основата на обикновения ум става все по-слаба. Ще забележим обаче, че продължителността на оставането ни в природата на ума зависи изцяло от стабилността на практиката ни. За жалост „навикът е втора природа на човека" и основата на обикновения ум се възстановява - умът ни е като алкохолик, който може да изостави порока си за известно време, но винаги се връща към него, когато изпадне в депресия или го изкушат.

Точно както по стъклената врата остават всички мръсни следи от пръстите ни, така и основата на обикновения ни ум събира и съхранява цялата ни карма и всички наши привички. И както се налага да бършем стъклото, трябва да пречистваме и основата на обикновения си ум, която сякаш постепенно изтънява, появяват се малки пролуки и в края на краищата изчезва.

Чрез практиката си ние стабилизираме природата на ума и тя постепенно престава да бъде само наша абсолютна природа, а става и наша ежедневна реалност. При този процес умират все повече навици и разликата между медитацията и ежедневието постепенно изчезва. Най-накрая успяваме да излезем в градината през стъклената врата, без тя да ни попречи. Признак за това, че основата на обикновения ни ум отслабва, е способността да се отпускаме в природата на ума с все по-малко усилия. Когато изгрее Основното сияние, най-важният въпрос ще бъде до каква степен сме били способни да се отпуснем в природата на ума, до каква степен сме били в състояние да съединим абсолютната си природа с ежедневния си живот, до каква степен сме били в състояние да пречистим обикновеното си състояние и да достигнем изначалната чистота.

СРЕЩА НА МАЙКА И ДЕТЕСъществува начин да се подготвим напълно за разпознаването на Основното

сияние, когато то изгрее в момента на смъртта. Това става чрез най-висша медитация (както обясних в Глава 10 „Най-вътрешната същност"), която е плодът на практиката Дзогчен. Това е „съюзът на двете сияния", или „смесването на Сиянието майка и Сиянието дете".



„Сияние майка" е името, което даваме на Основното сияние. Това е фундаменталната, присъща на всичко природа, която е в основата на всичките ни преживявания и която се проявява в целия си блясък в момента на смъртта.

„Сиянието дете", наречено още „Сияние на пътеката", е природата на нашия ум, която чрез практиката си можем постепенно да стабилизираме и интегрираме във всяко свое действие, ако в нея ни е въвел учителят и сме я разпознали. Когато това интегриране е пълно, разпознаването е завършено и постигаме реализация.

Въпреки че Основното сияние е същинската природа на всичко, ние не го разпознаваме и то остава сякаш скрито за нас. Често мисля за Сиянието дете като за ключ, който учителят ни дава, за да отворим вратата към разпознаването на Основното сияние, когато възникне такава възможност.

Представете си, че трябва да посрещнете жена, пристигаща със самолет. Ако не знаете как изглежда тя, на летището можете да се разминете, без въобще да размените и дума. Ако имате нейна снимка или сте я виждали поне веднъж, ще я разпознаете още щом я видите да приближава.

Ако вече сте били въведени в природата на ума си и я разпознаете, ще можете да я разпознаете и друг път. Както обаче трябва да носите снимката със себе си, за да сте сигурни, че няма да се припознаете в друга жена, така трябва да задълбочавате и стабилизирате разпознаването на природата на ума чрез редовна практика. Тогава разпознаването става част от самите

вас и повече нямате нужда от снимката - ще разпознаете жената незабавно и спонтанно. И така, ако сте се научили да разпознавате природата на ума след продължителна практика, когато Основното сияние изгрее в момента на смъртта, ще го разпознаете веднага и ще се слеете с него - така инстинктивно, по думите на учителите от миналото, както малкото дете тича към скута на майка си, както се срещат стари приятели или както реката се влива в морето.

Това е много трудно. Единственият начин да го постигнем е чрез стабилизиране и усъвършенстване на практиката за сливане на двете сияния още докато сме живи. То става възможно след дългогодишно обучение и усилия. Както казваше моят учител Дуджом Ринпоче, ако не практикуваме сливането на двете сияния сега и отсега нататък, и дума не може да става за спонтанно разпознаване при смъртта.

Как точно се сливат двете сияния? Това става чрез висша, много дълбока практика, върху която тук не мога да се спра по-подробно. Може да се каже следното - когато учителят ни въведе в природата на ума, сякаш зрението ни се възстановява, защото преди това сме били слепи за Основното сияние, което е навсякъде и във всичко. Въвеждането събужда окото на мъдростта в нас и с него започваме да виждаме истинската природа на всичко - Ясната светлина, която е природа на мислите и емоциите ни. Мислете за разпознаването на природата на ума, задълбочено и стабилизирано чрез практиката, като за греещо слънце. Мислите и емоциите ще продължават да възникват, но ще бъдат като вълни в мрака, които ще изчезват веднага щом ги докоснат лъчите на слънцето.

Когато развием способността си да разпознаваме, тя ще се превърне в наше ежедневие. Колкото повече осъзнаването на абсолютната природа на ума стане част от ежедневието ни, толкова по-големи ще са шансовете да разпознаем Основното сияние в момента на смъртта.

Доказателство за това, дали притежаваме ключа или не, ще бъде начинът, по който гледаме на мислите и емоциите си, когато възникват -дали сме способни да проникнем в



тях чрез Гледката и да разпознаем присъщата им сияйна природа, или я скриваме с инстинктивните си обичайни реакции.

Ако основата на обикновения ни ум е напълно пречистена, все едно че сме разбили склада на нашата карма и сме унищожили събраните в него запаси за бъдещите прераждания. Дори и обаче да успеем напълно да пречистим ума си, в този склад пак ще има остатъци от минали навици и кармически тенденции. Когато възникнат подходящи условия, те ще се проявят и ще ни насочат към следващото ни прераждане.

ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ОСНОВНОТО СИЯНИЕОсновното сияние изгрява. За практикуващия то може да продължи, докато той е в

състояние да пребивава в състоянието на природата на ума, без да се отвлича. За повечето хора то не продължава повече от миг, а за някои, както казват учителите, е „колкото да се нахраниш". Огромното мнозинство хора изобщо не са в състояние да разпознаят Основното сияние и вместо това изпадат в безсъзнателност, която може да продължи до три дни и половина. Именно тогава съзнанието напуска тялото окончателно.

Това лежи в основата на тибетския обичай тялото да не се мести в продължение на три дни след смъртта, което е много важно за медитаторите, тъй като е възможно да са се слели с Основното сияние и да са се отпуснали в това състояние на природата на ума. Помня как в Тибет всички се стремяха да запазят спокойна и тиха атмосфера край покойника, особено ако е голям учител, за да не се допусне и най-малкото смущение.

Дори и телата на обикновените хора не бива да се местят преди да минат три дни, тъй като никога не се знае дали някой е реализиран или не и дали съзнанието е напуснало тялото. Смята се, че ако тялото се докосне на някое място, ако например се бие инжекция, съзнанието може да бъде привлечено към това място и да напусне през него, а не през фонтанелата, което ще доведе до неблагоприятно прераждане.

Някои учители настояват повече от други тялото да не се пипа в продължение на тези три дни. Чадрал Ринпоче, тибетски учител, живеещ в Индия и Непал, казваше на хората, които възразяваха, че за това време тялото може да се вмирише: „Нали няма да го ядете или да го продавате?"

В такъв случай аутопсиите и кремиранията трябва да се извършват след третия ден от смъртта. Тъй като това не винаги е възможно, преди тялото да бъде преместено, трябва поне да се направи пхоуа-практика.

СМЪРТТА НА УЧИТЕЛРеализираният практикуващ продължава да пребивава в осъзнаването на природата

на ума в момента на смъртта и се пробужда в Основното сияние, когато то се прояви. Би могъл да остане в това състояние дори в продължение на няколко дни. Някои медитатори и големи учители предпочитат седяща поза за медитация, а други - позата на спящия лъв.

Освен че се владеят напълно, съществуват и други признаци, по които можем да познаем, че са се отпуснали в Основното сияние - на лицето им се задържа някакъв цвят, ноздрите не хлътват, кожата остава мека и еластична, тялото не се втвърдява, в очите се запазва мек, състрадателен блясък, а в сърцето остава някаква топлина. Много е важно тялото на учителя да не се докосва и край него да се пази пълна тишина, докато той не премине отвъд чрез медитация.

Гялуанг Кармапа - велик учител и глава на една от четирите главни школи на тибетския будизъм - умря през 1981 г. в една болница в Съединените щати. Несекващата



му веселост и състраданието му бяха истинско вдъхновение за хората около него. Доктор Ранулфо Санчес, шеф на хирургията, казва за него:

Лично аз чувствах, че Негово Светейшество не е обикновен човек. Когато ме погледнеше, имах чувството, че търси нещо в мен, че погледът му прониква в душата ми. Бях много изумен от този негов поглед и способността му да разбира, без думи, каква е ситуацията. Негово Светейшество на практика повлия на всички, които бяха в контакт с него в болницата. Много често, когато чувствахме, че смъртта му наближава, той се усмихваше и казваше, че грешим, а след това състоянието му се подобряваше...

Негово Светейшество никога не вземаше болкоуспокояващи лекарства. Ние, лекарите, го преглеждахме и си давахме сметка, че изпитва жестоки болки. Питахме го:,,Много ли боли днес? " А той отговаряше: „Не. " Към края разбрахме, че долавя тревогата ни и това дори се превърна в шега. Питахме го: „Изобщо ли не те боли? " А той все така усмихнат отговаряше: „Изобщо. " Един ден всичките му жизнени функции бяха много понижени. Бих му инжекция... за да може да разговаря и в последните си мигове. Излязох от стаята за няколко минути и го оставих да разговаря с няколко лами, като ме увери, че няма намерение да умира през този ден. Когато се върнах след пет минути, заварих го да седи на леглото с широко отворени очи. Съвсем ясно каза: „Здравей, как си?" Всичките му жизнени функции се бяха възстановили, а след още половин час вече седеше на леглото съвсем спокойно, разговаряше и се смееше. От медицинска гледна точка това е нечувано. Всички сестри загубиха ума и дума. Една от тях вдигна ръкава си и ми показа настръхналата си кожа.

Персоналът в болницата забелязал, че тялото на Кармапа не следва обичайния процес на rigor mortis и разлагане, а се запазило такова, каквото е било в момента на смъртта. След време установили, че областта около сърцето му все още е топла. Доктор Санчес продължава:

Заведоха ме в стаята му около 36 часа след смъртта. Пипнах сръка областта на сърцето и установих, че е по-топла от съседните участъци. За това няма медицинско обяснение.1

Някои учители умират в седяща поза за медитация и тялото им остава в това положение, без чужда помощ. Калу Ринпоче умря през 1989 г. в манастира си в Хималаите. Присъствали са много учители, лекар и медицинска сестра. Най-близкият му ученик пише:

Ринпоче се опита да седне, но му беше трудно. Лама Гялтсе, който почувства, че времето може би е дошло и че Ринпоче ще има трудности, ако не седне, му помогна. Ринпоче протегна ръка и на мен, аз също го подкрепих. Искаше да седне под прав ъгъл - показа ни го с жест и го каза. Лекарят и сестрата се разтревожиха и Ринпоче се отпусна малко. Все пак зае поза за медитация... Сложи ръцете си както трябва, вгледа се втренчено, устните му започнаха да се движат. Изведнъж: ни обзе дълбоко чувство на покой и неописуемо щастие - само бегло отражение на това, което бе обзело ума на Ринпоче... Постепенно клепачите му се отпуснаха и дишането спря.2

Никога няма да забравя смъртта на любимия си учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо през лятото на 1959 г. През последните години от живота си той се стремеше да излиза от манастира колкото е възможно по-малко. Учители от всички школи се тълпяха при него, за да слушат ученията му, а също така и представители на различните приемствени традиции, защото той беше извор на приемственото им познание. Манастирът Дзонгсар, където живееше, се превърна в един от най-оживените духовни центрове в Тибет и беше посещаван от всички най-велики лами. В цялата област думата му



беше закон. Беше толкова велик учител, че почти всички му бяха ученици. Имаше огромно влияние, благодарение на което можеше да предотврати граждански войни - достатъчно бе да каже, че ще оттегли духовната си подкрепа за враждуващите от двете страни.

За нещастие когато хватката на китайските нашественици се стегна, условията в Кхам бързо се влошиха и макар да бях съвсем малко момче, можех да доловя надвисналата заплаха за бъдещето. През 1955 г. учителят ми получи знак, че трябва да напусне Тибет. Най-напред отиде на поклонение по светите места в Централен и Южен Тибет, а след това, за да изпълни дълбокото желание на своя учител - и по светите места в Индия, където го придружих. Всички се надявахме, че, докато ни няма, положението на изток ще се подобри. По-късно научих, че много други учители са приели това пътуване като знак, че Тибет е обречен, и са успели да избягат навреме.

Учителят ми имаше покана да посети Сиким - малка страна в Хималаите и едно от светите места на Падмасамбхава. Джамянг Кхиентсе беше превъплъщение на най-големия светец на Сиким и кралят на страната го бе поканил да благослови земята му с присъствието си. Когато научиха, че е отишъл там, от Тибет тръгнаха много учители, за да получат напътствията му, и взеха със себе си множество текстове, които иначе нямаше да оцелеят. Джамянг Кхиентсе беше учител на учителите и Дворцовият храм, в който живееше, скоро се превърна в голям духовен център. И колкото повече условията в Тибет се влошаваха, толкова повече лами се събираха около него.

Казано е, че големите учители, които преподават много, не живеят дълго - сякаш привличат към себе си препятствията, които пречат на духовното развитие на учениците им. Имаше пророчества, според които ако бе изоставил преподаването и бе тръгнал като отшелник из далечните кътчета на страната, учителят ми щял да живее много по-дълго. Всъщност той се опита да направи това - когато тръгнахме от Кхам, изостави всичките си вещи и потегли при пълна тайна, без да има намерение да преподава. Когато обаче хората разбраха кой е, започнаха да го молят за поученията и посвещенията му. Състраданието му беше толкова голямо, че пожертва живота си, за да продължи да дава напътствия, въпреки че знаеше какво рискува.

Джамянг Кхиентсе се разболя в Сиким. В същия момент дойде ужасната новина, че Тибет е паднал окончателно. Най-висшите лами, главите на приемствените традиции, заприиждаха един след друг, за да го посетят, а молитвите и ритуалите за дълъг живот не преставаха денонощно. Всички участваха. Молехме го да продължи да живее, защото учител от неговата величина сам може да реши кога е време да се раздели с тялото си. Той лежеше на леглото, приемаше даровете, смееше се и отговаряше с разбиране: „Добре, за да бъда от полза, ще кажа, че ще живея."

Първия знак, че Джамянг Кхиентсе ще умре, получихме чрез Гялуанг Кармапа. Моят учител му казал, че е приключил делата, за които е дошъл на тази земя, и е решил да я напусне. Един от близките помощници на Кхиентсе се разплака, когато Кармапа му предаде това, и всички научихме. Малко по-рано бяхме научили, че трите най-големи тибетски манастира - Сера, Дрепунг и Ганден - са окупирани от китайците. Имаше някаква трагична символика във факта, че с падането на Тибет умираше и такова велико същество, олицетворение на тибетския будизъм.

Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо издъхна в три часа сутринта на шестия ден от петия тибетски месец. Десет дни преди това, когато една нощ медитирахме за дълъг живот, земята се разклати от страховито земетресение. Според будистките сутри това е белег, че скоро ще умре просветлено същество.3



Три дни смъртта му се пазеше в пълна тайна и никой не знаеше, че Джамянг Кхиентсе е умрял. На мен ми казаха, че здравето му се е влошило рязко и че вместо в стаята му, където обикновено спях, трябва да отида в друга. Най-дълго време с учителя бе прекарал неговият помощник и ръководител на церемониите лама Чокден. Той беше тих, сериозен, аскетичен човек с проницателен поглед и хлътнали скули, чието държане беше достойно и изтънчено, макар и смирено. Чокден беше известен с изключителната си честност, с дълбокото си човешко благоприличие, с доброто си сърце и удивителната си памет - изглежда си спомняше всяка дума и всяка история, разказана някога от учителя, и познаваше в най-малки подробности сложните ритуали и тяхното значение. Сам той беше достоен за пример медитатор и учител.

Виждахме, че Чокден продължава да носи храна в стаята на учителя, но изражението на лицето му беше мрачно. Питахме как е Кхиентсе, но Чокден неизменно отговаряше: „Положението не се е променило." В някои традиции е важно, докато учителят медитира след смъртта си, да се пази тайна. Едва три дни по-късно научихме, че е умрял. След това индийското правителство изпрати телеграма до Пекин, а оттам новината бе предадена в манастира Дзонгсар в Тибет, където много от монасите вече били разплакани, защото някак си доловили, че Кхиентсе умира. Малко преди да тръгнем той дал тайнствен обет, че преди да умре ще се върне още веднъж. И го направи.

В новогодишната вечер в края на същата година, около шест месеца преди да умре окончателно, когато се изпълнявал ритуален танц, много от по-възрастните монаси видели образа му в небето. В манастира учителят ми бе основал колеж, в който са се подготвяли едни от най-добрите учени в по-ново време. В главния храм имаше голяма статуя на бъдещия Буда Майтрея. Рано една сутрин, малко след появата на видението в небето,човекът, който поддържа храма, отворил вратата: Кхиентсе седял в скута на Майтрея. ;

Учителят ми умря в поза „Спящ лъв". Всички признаци, че все още медитира, бяха налице и никой не докосна тялото в продължение на три пълни дни. Никога няма да забравя момента, когато излезе от медитацията си - носът му изведнъж хлътна, лицето му се обезцвети и главата му леко се наклони на една страна. До този момент в тялото му все още имаше някаква сила, някакво равновесие и живот.

Когато измихме, облякохме и свалихме тялото в главния храм на двореца, беше вечер. Бяха се насъбрали цели тълпи хора, за да изразят уважението си.

Тогава се случи нещо удивително. Появи се някаква млечнобяла светлина, подобна на светла мъгла, която постепенно се разпространи навсякъде. Пред дворцовия храм имаше четири ярки електрически лампи, които по това време бяха запалени, защото беше седем вечерта. В сравнение с тази тайнствена светлина обаче те изглеждаха слаби. Апа Пант, политически пълномощник в Сиким, пръв позвъни по телефона, за да попита какво е това. После започнаха да се обаждат и много други -странната неземна светлина беше забелязана от стотици хора. Един от останалите учители ни обясни, че според тантрите подобни светлинни явления са признак, че някой става буда.

Първоначално се предвиждаше тялото на Джамянг Кхиентсе да остане в двореца в продължение на една седмица, но много скоро започнахме да получаваме телеграми от учениците му. Беше 1959 година - много от тях, включително и Дилго Кхиентсе Ринпоче, току-що се бяха установили в изгнание след дългото и опасно бягство от Тибет. Всички молеха да запазим тялото, за да могат да го видят. И беше решено да остане още две седмици. Всеки ден имаше четири различни церемонии с молитви, в които вземаха



участие стотици монаси, водени от лами от всички школи и често от самите глави на приемствените традиции. Бяха дарени стотици маслени светилници.

Тялото не се вмириса и не започна да се разлага, така че го оставихме още една седмица. Лятото в Индия е удивително горещо и въпреки това седмица след седмица нямаше никакви признаци на разложение. В крайна сметка тялото на Джамянг Кхиентсе остана в продължение на шест месеца. В святото му присъствие се създаде атмосфера на медитация и духовно обучение. Най-възрастните му ученици довършиха напътствията, които беше започнал преди да умре, бяха ръкоположени и много нови монаси.

Най-накрая занесохме тялото на избраното от него място за кремация. Ташидинг е едно от най-светите места в Сиким и се намира на върха на хълм. Всички ученици отидохме там и издигнахме ступа за мощите му със собствените си ръце, въпреки че в Индия всякаква физическа работа обикновено се извършва от наети работници. Всички, стари и млади, носихме камъни нагоре по хълма - от учители като Дилго Кхиентсе Ринпоче до най-обикновените хора - и издигнахме ступата със собствените си ръце. Това беше най-голямото свидетелство за всеотдайността, която бе разпалил.

Никакви думи не могат да опишат загубата, сполетяла ни със смъртта на Джамянг Кхиентсе. Когато напуснахме Тибет, семейството ми изгуби всичките си земи и собственост, но аз бях твърде малък и не бях развил привързаност към тях. А загубата на Джамянг Кхиентсе Ринпоче беше така огромна, че все още скърбя за него след толкова много години. Преживях цялото си детство в слънцето на неговото присъствие. Спях на малко легло в долния край на неговото и години наред съм се будил от шепота на утринните му молитви и потракването на неговата мала -будистката му броеница. Думите, напътствията му, огромният покой, който вдъхваше неговото присъствие, усмивката му - всичко това са незаличими спомени за мен. Той е вдъхновението на моя живот и когато преподавам или имам проблеми с представите в медитацията си, призовавам неговото присъствие и това на Падмасамбхава. Смъртта му беше огромна загуба за света и за Тибет. Винаги съм си мислил, че будизмът не би могъл да бъде унищожен, ако остане поне един негов представител като Джамянг Кхиентсе или Дилго Кхиентсе Ринпоче. Заедно с Джамянг Кхиентсе Ринпоче си отиде и цяла епоха, цяло измерение на духовната сила и познание.

Умря на шестдесет и седем и аз често си мисля колко по-различно би било бъдещето на тибетския будизъм, ако Джамянг Кхиентсе бе останал жив, за да вдъхнови развитието му в изгнание, и най-вече на Запад. Той бе авторитет във всички школи и приемствени традиции и ги уважаваше еднакво - нещо, с което си бе спечелил всеобщо уважение. Тъй като беше учител на учителите, носителите на приемствените традиции го тачеха като свой предходен учител и бяха получили посвещения от него. Той най-естествено би могъл да ги обедини в дух на хармония и сътрудничество.

И все пак, великият учител никога не умира. Сега, когато пиша това, Джамянг Кхиентсе продължава да ме вдъхновява. Той е силата, която стои зад тази книга и зад лекциите ми, той е фундаментът и духът на всичко, което правя. Той е, който ме насочва. Благодатта му и увереността, която ми дава тази сила, винаги са били с мен в усилията ми да представя, доколкото съм в състояние, традицията, чийто толкова виден представител бе той. Лицето му за мен сега е по-живо от лицата на всички живеещи, а в очите му винаги виждам светлината на трансцеденталната мъдрост и трансцеденталното състрадание, която никаква сила на света не може да изгаси.

Дано всички вие, които четете тези редове, го опознаете поне малко такъв, какъвто го познавам аз. Дано всички вие се вдъхновите колкото мен от всеотдаиността на живота



му и от величието на смъртта му. Дано всички вие вземете пример от пълното му обричане в името на добруването на всички живи същества и дано добиете куража и мъдростта, така необходими в наше време, за да работите в полза на истината!

СЕДЕМНАДЕСЕТПрисъщо сияниеКогато Основното сияние изгрее при смъртта, опитният медитатор ще го разпознае

и ще се слее с него, ще постигне освобождение. Който обаче не успее да направи това, попада в следващото бардо - сияйното бардо на дхармата.

Учението за бардо на дхармата е много особено, специфично за Дзогчен, и от векове се смята за най-важната част от тази традиция. Първоначално се колебаех дали да изложа това най-свято учение публично и не бих го направил, ако нямаше прецедент. Обаче в „Тибетска книга за мъртвите" и в някои други книги се споменава бардо на дхармата и това е довело до някои наивни заключения. Чувствам, че е много важно и навременно да дам едно пояснение за това бардо, като го поставя в автентичния му контекст. Трябва да подчертая, че не навлизам в никакви подробности за висшите практики, свързани с него, тъй като никоя от тях при никакви обстоятелства не би могла да бъде изпълнена ефективно, освен чрез напътствията и под надзора на квалифициран учител, с когото имаме напълно чиста връзка.

За да бъде тази глава - която смятам за една от най-важните в настоящата книга - колкото е възможно по-ясна, съм събрал материали от най-различни източници. Надявам се, че чрез нея някои от вас ще се свържат с това удивително учение, ще пожелаят да научат още за него и ще започнат да практикуват сами.

ЧЕТИРИТЕ ФАЗИ НА ДХАРМАТАНа санскрит с думата dharmata (на тибетски чъо ний) обозначаваме вътрешната,

присъща на всичко природа, същността на нещата такива, каквито са. Дхармата е голата, безусловната истина, природата на реалността или истинската природа на съществуването на явленията. Това, за което става дума тук, е от основна важност за разбирането на природата на ума и за природата на всичко останало.

В края на процеса на разграждане и изгряването на Основното сияние се разкрива едно съвсем ново измерение. Подходящ начин да го илюстрираме е да го сравним с превръщането на нощта в ден. Последната фаза на процеса на разграждане при смъртта е преживяването на „чернота" при фазата на „пълното постигане". Тя се описва като „небе, обвито в тъма". Изгряването на Основното сияние е като изсветляването на небето призори. Сега слънцето на дхармата постепенно изгрява с цялото си величие и осветява контурите на земята във всички посоки. Естественото сияние на Ригпа се проявява спонтанно като блестяща светлина и енергия. Както слънцето се издига в ясното и безоблачно небе, така и от всеобхватното пространство на Основното сияние изгряват светлите видения в бардо на дхармата. Това проявление на звук, светлина и цвят наричаме „спонтанно присъствие", защото то винаги е налице във и е присъщо на необятната шир на „изначалната чистота", която е негова основа.

Всъщност това е един процес на разкриване, при който умът и неговата фундаментална природа се проявяват все повече и повече. Бардо на дхармата е етап от този процес. Защото именно чрез това измерение от светлина и енергия умът преминава от своето най-чисто състояние -Основното сияние - към следващото си проявление като форма, в бардо на възникването.



Много показателен ми се струва фактът, че при изследванията на съвременната физика материята се разкрива като океан от енергия и светлина. „Материята се оказва кондензирана или замръзнала светлина... цялата материя е светлина, кондензирала във форми, които се променят със средни скорости, по-малки от скоростта на светлината" - отбелязва Дейвид Бом. Съвременната физика разбира светлината и като многостранно явление: „Тя е енергия, но и информация - съдържание, форма и структура. Тя е потенциалът на всичко."1

Бардо на дхармата има четири фази и всяка от тях предоставя нова възможност за освобождение. Ако дадена възможност не се оползотвори, настъпва следващата фаза. Обяснението, което давам тук, произлиза от тантрите на Дзогчен, които учат, че само чрез специална висша практика, наречена Тьогал, може да се разбере значението на бардо на дхармата в истинския смисъл на думата. Бардо на дхармата заема значително по-малко място в другите цикли учения за смъртта в тибетската традиция.

Дори в „Тибетска книга за мъртвите", която също принадлежи към ученията на Дзогчен, последователността на тези четири фази само е загатната, сякаш е прикрита, и не е изложена като ясна и подредена структура.

Все пак трябва да подчертая, че с помощта на думите може да се даде само обща представа за това, което е възможно да се случи в бардо на дхармата. Проявленията на това бардо ще останат само външни понятия, докато практикуващият не усъвършенства практиката Тьогал, с чиято помощ всичко, за което говоря тук, се превръща в неоспоримо лично изживяване. Тук се опитвам да създам у вас усещането, че това чудесно и изумително измерение може да съществува, а и да дам завършен вид на описанието си на различните бардо. Наред с това искрено се надявам това пълно описание да ви послужи като напомняне в процеса на смъртта.

1. Сиянието - пейзажът от светлинаВ бардо на дхармата приемаме тяло от светлина. В първата фаза на това бардо

„пространството се разтваря в сияние".Изведнъж осъзнаваме стелещ се, трептящ свят от звук, светлина и цвят. Всички

обикновени черти на познатото ни обкръжение се разтварят в един всеобхватен пейзаж от светлина. Той е прозрачен и лъчист, чист и многоцветен, неограничен от никакви измерения или посоки, непрестанно трепти и се движи. „Тибетска книга за мъртвите" го сравнява с „мираж в равнина, обляна от горещината на лятото". Цветовете му са естествен израз на присъщите качества на елементите в ума - пространството се възприема като синя светлина, водата - като бяла, земята - като жълта, огънят - като червена, а вятърът - като зелена.

Доколко са стабилни тези проявления на светлина в бардо на дхармата зависи изцяло от стабилността, която сме успели да постигнем в практиката Тьогал. Единствено истинското усъвършенстване на тази практика ще ни даде възможност да стабилизираме преживяването и да постигнем освобождение. В противен случай бардо на дхармата само ще проблесне като мълния - дори няма да разберем какво се е случило. Искам още веднъж да подчертая, че единствено човек, който владее Тьогал, ще може да разпознае най-същественото - че тези проявления на светлина нямат съществуване, отделно от природата на ума.

2. Единение - божестватаАко не сте в състояние да разпознаете всичко това като спонтанно проявление на

Ригпа, тогава светлинните лъчи започват да се обединяват и да се превръщат в точки или кълба с различни размери, наречени „тикле". В тях се появяват „мандалата на



миролюбивите и гневните божества" като огромни сферични концентрации на светлина, които сякаш заемат цялото пространство.

Това е втората фаза, известна като „сиянието, превръщащо се в единение", при която сиянието се проявява под формата на буди или божества с разнообразни размери, цветове и форми, които държат различни атрибути. Светлината, която излъчват, е ослепителна и зашеметяваща, звукът е непоносим, като тътена на хиляда гръмотевични бури, а светлинните лъчи проникват навсякъде като лазери.

Това са четиридесет и двете миролюбиви и петдесет и осемте гневни божества, описани в „Тибетска книга за мъртвите". Те се проявяват в продължение на известен брой „дни" и заемат специфичните си места в петте посоки на мандалата. Видението изпълва всичките наши възприятия до такава степен, че ако не сме в състояние да разпознаем божествата, може да ни се сторят заплашителни и ужасни, да ни обземат сляпа паника и неописуем страх и да изгубим съзнание.

От нас и от божествата започват да струят фини светли лъчи, които съединяват сърцето ни с техните сърца. В лъчите се появяват безброй сияйни сфери, които стават все по-големи и накрая, когато божествата се слеят с нас, изчезват.

3. МъдростАко и сега не успеем да разпознаем какво е станало, възниква следващата фаза,

наречена „единение, превръщащо се в мъдрост".Сърцето ни започва да излъчва светлина и в нея се появява огромно видение - все

пак всички негови подробности са точно и ясно очертани. Това е проявление на различните аспекти на мъдростта, които се обединяват в сферични сияйни тикле и разгъващи се килими от светлина.

Най-напред върху килим от наситеносиньо се появяват трептящи тикле от сапфиреносиньо в групи по пет. Над всичко това върху килим от бяла светлина се появяват лъчисти тикле, бели като кристал. Отгоре, върху жълт килим, се появяват златисти тикле, а над него върху килим от червена светлина се явяват рубиненочервени тикле. Най-отгоре се появява сияйна сфера, подобна на разпънат балдахин от паунови пера.

Тези видения от ярка светлина са проявление на петте мъдрости -мъдростта на всеобхватното пространство, подобната на огледало мъдрост, изравняващата мъдрост, разграничаващата мъдрост и всепостигащата мъдрост. Тъй като всепостигащата мъдрост може да се овладее само в момента на просветлението, тя все още не се е появила. Ето защо не виждаме зелен килим от светлина и зелени тикле, но те се съдържат във всички останали цветове. Тук проличава потенциалната възможност да достигнем просветление, а всепостигащата мъдрост ще се появи, когато станем буца. Ако и сега не постигнем освобождение чрез отпускане в природата на ума, килимите от светлина и техните тикле заедно с нашата Ригпа се сливат в едно лъчисто кълбо от светлина, което прилича на балдахин от паунови пера.

4. Спонтанно присъствиеТова е предвестник на последната фаза на дхармата - „мъдрост, превръщаща се в

спонтанно присъствие". Сега цялата реалност се представя като едно огромно видение. Най-напред изгрява състоянието на изначална чистота - като открито безоблачно небе. След това се появяват миролюбивите и гневните божества, следвани от чистите сфери на будите, а под тях - шестте сфери на съществуването в самсара.

Не можем да обхванем с нормалното си въображение безграничността на това видение. Тук са налице всички възможности - от мъдрост и освобождаване до обърканост и прераждане. В този момент ще открием, че притежаваме възприятия и спомени на



ясновидец. Например без сетивата ни да са помрачени по какъвто и да било начин, ще видим миналите и бъдещите си прераждания, ще можем да виждаме в чужди умове и ще добием познания за всичките шест сфери на съществуването. Само за миг ще си припомним всички чути учения, а дори и такива, които никога не сме слушали.

След това цялото видение се връща към първоначалната си същност, подобно на палатка, чиито въжета са прерязани. -

Ако успеем да разпознаем тези проявления на „собственото излъчване" на нашата Ригпа, ще постигнем освобождение, но без практиката Тьогал няма да сме в състояние дори и да погледнем божествата, които са „ярки като слънцето". Вместо това в резултат от придобитите навици в предишните прераждания погледът ни ще бъде привлечен надолу към шестте сфери. Тях ще разпознаем с лекота и те отново ще ни въвлекат в заблуждение.

Според „Тибетска книга за мъртвите" преживяванията в бардо на дхармата продължават определени периоди, измервани с „дни". Това не са слънчевите денонощия с продължителност двадесет и четири часа, защото когато сме в дхармата, ние сме отишли изцяло отвъд ограниченията на времето и пространството. Това са „медитативни дни" и продължителността им е равна на времето, което сме били в състояние да се отпуснем изцяло в природата на ума или да останем в някакво постоянно състояние на ума. Ако медитацията ни не е била стабилна, тези дни може да бъдат твърде къси, а миролюбивите и гневните божества да се явят за толкова кратко време, че дори да не забележим появата им.

РАЗБИРАНЕ НА ДХАРМАТАСега, когато бардо на дхармата изгрява над мен,ще изоставя всякакъв страх и ужас,ще разпозная в лицето на всичко, което се появи,моята собствена Ригпа и ще знам, че това е естественият вид на това бардо.Сега, след като съм достигнал този жизненоважен момент,аз няма да се страхувам от миролюбивите и гневните божества,които възникват от природата на ума ми.Ключът към разбирането на това бардо е фактът, че всички преживявания в него

всъщност са естественото излъчване на природата на ума ни. Освобождават се различни аспекти на просветлената енергия. Както разноцветните дъги, които се образуват около осветен кристал, са негово естествено свойство, така и ослепителните видения в дхармата не могат да бъдат отделени от природата на ума. Те са неин спонтанен израз. Така че колкото и да са ужасяващи тези видения, както се казва в „Тибетска книга за мъртвите" - те „не са по-страшни за нас, отколкото препариран лъв".

Все пак не можем да ги наречем „видения" или дори „преживявания" в истинския смисъл на думата, защото виденията и преживяванията се състоят от дуално отношение между възприемащия и това, което се възприема. Ако успеем да разпознаем проявленията в бардо на дхармата като енергия на мъдростта на собствения ни ум, тогава няма да има разлика между възприемащ и възприемано и няма да има дуалност. Да навлезем напълно в това преживяване означава да постигнем освобождаване. Както казва Калу Ринпоче: „Освобождаването настъпва в онзи момент след смъртта, когато съзнанието успее да разбере, че преживяванията му не са друго, а самият ум."2

Когато физическото ни тяло вече не ни предпазва от околния свят, енергиите на природата на ума, освободени в бардо-състоянието, може да ни се сторят удивително



реални и да приемат обективно съществувание. Струва ни се, че те изпълват целия свят извън нас. Без стабилна медитация обаче няма да познаваме нищо, което не е дуално и което да не зависи от нашите собствени възприятия. Щом веднъж възприемем видението като нещо отделно от нас, като нещо „външно", ще отговорим със страх или надежда, а това отново ще ни въведе в заблуждение.

Както разпознаването на Основното сияние е ключ към освобождението, така и от разпознаването на собственото излъчване на Ригпа, проявената енергия на природата на ума при бардо на дхармата, зависи дали ще постигнем освобождаване, или ще продължим в неконтролирания цикъл на преражданията. Да вземем например появяването на стоте божества - миролюбиви и гневни - във втората фаза на дхармата. Те са буди от петте буда-семейства, техните женски съответствия, бодхисатви с мъжки и женски характеристики, буди от шестте сфери и няколко гневни и охраняващи божества. Всички те се появяват сред ярката светлина на петте мъдрости.

Как трябва да разбираме тези буди и божества? „Всяка от тези чисти форми изразява някакъв просветлен аспект на част от нашето замъглено съществувание."3

Петимата буда-мъже са чистият аспект на петте съставки на егото, техните пет мъдрости са чистият аспект на петте отрицателни емоции. Петте буда-жени са чистите качества на елементите на ума, които ние преживяваме като замъглените елементи на нашето обкръжение и физическо тяло. Осемте бодхисатви са чистият аспект на различните типове съзнание, а техните женски съответствия са обектите на тези съзнания.

Независимо дали се проявява чистото видение на буда-семействата и техните мъдрости или нечистото видение на съставките и отрицателните емоции, в дълбоката си същност те са едно и също. Разликата е в това как ги разпознаваме и дали осъзнаваме, че произлизат от основата на природата на ума като негова просветлена енергия.

Да вземем например това, което в обикновения ни ум се проявява като мисъл желание. Ако разпознаем нейната същинска природа, тя възниква, освободена от всякакво привързване, като „разграничаваща мъдрост". Омразата и гневът, когато се разпознаят истински, възникват като диамантена прозрачност, без привързаност - това е „огледалната мъдрост". Когато разпознаем неведението, то възниква като обширна и естествена яснота без никакви понятия - „мъдростта на всеобхватното пространство". Когато разпознаем гордостта, тя възниква като не-дуалност и равенство - „изравняващата мъдрост". Когато разпознаем завистта, тя се освобождава от пристрастия и привързаност и възниква като „всепостигащата мъдрост". И така, петте отрицателни емоции възникват, ако не разпознаем истинската им природа. Ако я разпознаем, те се пречистват, освобождават и възникват като проява на петте МЪДРОСТИ.

В бардо на дхармата, когато не успеем да разпознаем ярката светлина на петте мъдрости, във „възприятията" ни навлиза самопривързаност. По думите на един учител - така, както човек с висока температура има халюцинации и преживява всякакви заблуди. Например ако не успеем да разпознаем червената, рубинена светлина на разграничаващата мъдрост, тя възниква като огън, защото е чиста есенция на огнения елемент. Ако не успеем да разпознаем златистото сияние на изравняващата мъдрост, тя възниква като елемента земя, защото е негова чиста есенция, и т. н.

Ето как, когато самопривързването навлезе във възприятията ни за виденията в бардо на дхармата, те се променят - би могло да се каже „втвърдяват" - и се превръщат в различни основи за заблуди и въвличане в самсара.

За да илюстрира какво произтича от неразпознаването и от самопривързването, един Дзогчен учител дава за пример водата и леда: водата в обикновеното си състояние е



течност с чудесни качества, пречиства и утолява жаждата. Когато обаче замръзне, се втвърдява и става лед. По подобен начин, когато възникне самопривързаност, тя „втвърдява" не само нашите вътрешни преживявания, но и начина, по който възприемаме околния свят. И както ледът отново става течност под лъчите на слънцето, така и нашата неродена мъдрост-природа може да се разкрива.

Сега вече виждаме как - след изгряването на Основното сияние и навлизането в бардо на дхармата - възниква самсара в резултат на неспособността ни да разпознаем същинската природа на ума. В първия случай не успяваме да разпознаем Основното сияние — основата на природата на ума, а оттам и да постигнем освобождаване. Във втория се проявява енергийното естество на природата на ума и ни се предоставя още една възможност за освобождаване. Ако не успеем да се възползваме, възникващите отрицателни емоции започват да се втвърдяват в различни погрешни възприятия - те заедно създават илюзорните сфери, които наричаме самсара и които ни оковават в цикъла на раждането и смъртта. В този смисъл целта на цялата духовна практика е да върне назад това развитие на неведението и така да премахне и „омекоти" взаимосвързаните и взаимозависими погрешни възприятия, които са ни вкарали в капана на илюзорната реалност, измислена от самите нас.

Както и при изгряването на Основното сияние, постигането на освобождаване в бардо на дхармата не може да стане автоматично. Това е така, защото когато изгрее ярката светлина на мъдростта, заедно с нея се появяват и множество обикновени, успокояващи и приятни звуци и светлини, които не са така предизвикателни и всепоглъщащи. Тези слаби светлини - подобни на дим, жълти, зелени, сини, червени и бели - са нашите обичайни, несъзнателни склонности, насъбрани от гнева, алчността, неведението, желанието, завистта и гордостта. Тези емоции създават шестте сфери на самсара - на ада, на гладните духове, на животните, на хората, на полубоговете и на боговете.

Ако не сме разпознали и стабилизирали дхарма-природата на ума си приживе, мъждукащите светлини на шестте сфери инстинктивно ни притеглят, като в същото време се пробужда и раздвижва фундаменталната склонност към привързване, която сме изградили през живота си. Заплашен от динамичната яркост на мъдростта, умът се отдръпва. Приятните светлинки, изкушението на привичните ни склонности ни подтикват към прераждане, определено от конкретната отрицателна емоция, която доминира в нашата карма и в потока на мислите ни.

Нека вземем за пример появата на един от будите, описана в „Тибетска книга за мъртвите", която илюстрира целия процес. Учителят или духовният приятел се обръща към съзнанието на мъртвия:

О, синко/дъще на просветлено семейство, слушай внимателно! На третия ден ще се появи жълта светлина, която е чиста есенция на елемента земя. Едновременно с това от жълтото южно поле на будите, известно като „Величествено", ще се яви Буда Ратнасамбхава - тялото му ще бъде жълто на цвят, а в ръката му ще има вълшебна скъпоценност. Той седи на трон, носен от коне, прегръща го върховната съпруга Мамаки. Край него са двамата бодхисатви Акашагарбха и Самантабхадра4 и двете жени бодхисатви Мала и Дхупа, така че шест буда-тела ще се появят от простора на светлата дъга. Присъщата чистота на скандхата „чувство", която е „изравняващата мъдрост" - жълта светлина, ослепителна и украсена с множество тикле, големи и малки, лъчисти и прозрачни, непоносима за очите, - ще заструи към теб от сърцето на Ратнасамбхава и неговата съпруга и ще прободе твоето и очите ти няма да могат да издържат.



По същото време, заедно със светлината на мъдростта ще се появи бледосиня светлина, представляваща човешката сфера. Тя също ще прониже сърцето ти. Тогава, подтикван от гордостта, ще избягаш в ужас от ярката жълта светлина и ще се възторгнеш от бледата синя светлина на човешката сфера и ще се привържеш към нея. В този момент не се страхувай от пронизващата жълта светлина и ослепителния й блясък, а познай мъдростта й. Остави своята Ригпа да се отпусне в нея, освободи се от всякаква активност. И имай доверие в нея, имай всеотдайност и копнеж: към нея. Ако я познаеш като естественото сияние на собствената си Ригпа, дори и да не си всеотдаен и да не си произнесъл нужната молитва за вдъхновение, всички буда-тела и светли лъчи ще се смесят неотделимо с теб и ще станеш буда.

Ако не я разпознаеш като естественото сияние на своята Ригпа, тогава и се моли всеотдайно и мисли: „Това е светлината на състрадателната енергия на Буда Ратнасамбхава. И аз търся убежище в нея. " Тъй като наистина самият Буда Ратнасамбхава идва, за да те преведе през ужасите на бардо, и това е светлината на неговата състрадателна енергия, изпълни сърцето си с всеотдайност към него.

Не се възторгвай от мъждукащата синя светлина на човешката сфера. Това е изкусителната пътека на обичайните склонности, които си насъбрал чрез голяма гордост. Ако се привържеш към нея, ще попаднеш в сферата на хората, където ще преживееш страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта и ще пропуснеш възможността да излезеш от блатото на самсара. Тази бледа синя светлина е пречка по пътя към освобождението, така че не гледай към нея, а изостави гордостта! Изостави привичките! Не се привързвай към синята светлина! Не копней за нея! Изпитвай всеотдайност и копнеж: към лъчистата жълта светлина, насочи цялото си внимание към Буда Ратнасамбхава и изречи тази молитва:

Уви!Когато изпълнен с гордост аз се лутам в самсара,дано Буда Ратнасамбхава ме поведепо сияйната пътека, която е „ изравняващата мъдрост ";нека върховната съпруга Мамаки тръгне след мен,нека ми помогнат по трудната пътека на бардои ме доведат до съвършеното състояние на буда.И когато изречеш тази молитва, изпълнен с дълбока всеотдайност,ти ще се разтвориш в светлата дъга в сърцето на БудаРатнасамбхава и неговата съпруга, ще станеш Самбхогакая Буда5

в южното буда-поле, известно като „Величествено". Описанието на появата на Буда Ратнасамбхава завършва с обяснението, че чрез това

„показване", направено от учителя или духовния приятел, освобождаването е сигурно, независимо колко слаби са способностите на умрелия. Въпреки всичко, продължава „Тибетска книга за мъртвите", има хора, на които дори и да се „покаже" многократно, няма да го разпознаят и да постигнат освобождение поради натрупаната отрицателна карма. Смутени от желание и объркване, ужасени от различните звуци и светлини, те ще избягат. И така, на другия „ден" ще се появи следващият буда, Амитаба - Буда на Безграничната Светлина, със своята мандала, обкръжен от ослепителна червена светлина, проявяваща се заедно с мъждукащата, смътна, изкусителна светлинна пътека на гладните духове, създадена от желанието и скъперничеството. И в този дух „Тибетска книга за мъртвите" ни представя появяването на всяко от миролюбивите и гневните божества.



Често ме питат: „Тези божества ще се явят ли и на човек от Запада? Ако е така, формата им ще бъде ли позната, привична?"

Проявленията в бардо на дхармата се наричат „спонтанно присъстващи". Това означава, че те са присъщи и безусловни, че съществуват във всички нас. Възникването им изобщо не се влияе от духовната реализация, която сме достигнали - същественото тук е разпознаването им. Те не са нещо, характерно единствено за тибетците -те са универсално и фундаментално изживяване, но начинът, по който ги възприемаме, зависи от нас. Тъй като по своята природа те са безгранични, могат да се проявяват във всякаква форма.

Ето защо божествата могат да се появяват във форми, които са най-близки до нас. Например на един християнин божествата могат да се явят като Исус Христос или Света Дева Мария. В общи линии целта на това просветлено явяване на будите е да ни окажат помощ, така че могат да приемат формата, която е най-подходяща и благодатна за нас. В каквато и форма да се явят божествата обаче, трябва да си даваме сметка, че в същинската си природа те са едни и същи.

РАЗПОЗНАВАНЕВ Дзогчен се обяснява, че както човек не може да разпознае Основното сияние, без

да е осъзнал истински природата на ума си и без да е стабилизирал практиката Трекчьо, така и без стабилна практика Тьогал е невъзможно да се разпознае бардо на дхармата. Ако човек владее до съвършенство Тьогал и стабилизира сиянието на природата на ума през живота си, вече е опознал пряко същите проявления, с които ще се срещне в бардо на дхармата. Енергията и светлината са в нас, макар че в момента са скрити. Цветовете, звуците и формите на нашата истинска природа се освобождават и изгряват, когато тялото и грубите нива на ума умрат.

Това бардо обаче може да се използва за постигане на освобождение не само чрез Тьогал. Практикуващите Тантра будисти свързват проявленията в бардо на дхармата със собствената си практика. В Тантра божествата са начин за общуване. Трудно е да се свържем с присъствието на просветлени енергии, ако те нямат нужната форма или основа. Божествата се разбират като метафори, които персонифицират и улавят неограничената енергия и качествата на ума на мъдростта на будите. Персонифицирането им като божества позволява на практикуващия да ги разпознае и да се свърже с тях. Чрез обучение в създаване и поглъщане на божествата, чрез визуализация той осъзнава, че умът, който възприема божеството, и самото божество не са отделни неща.

В тибетския будизъм съществуват практики - ийдам6 - за определено божество или буда, с които медитаторът има силна кармическа връзка, които смята за олицетворение на истината и чиито образи извиква в съзнанието си. Вместо да гледат на проявленията в дхармата като на външни, практикуващите Тантра ги свързват със своята ийдам-практика и се сливат с виденията. Тъй като чрез практиката са разпознали ийдам като естественото сияние на просветления ум, те са в състояние да гледат на проявленията чрез тази способност за разпознаване и да ги оставят да се проявят като съответното божество. С това пречистено възприятие практикуващият разпознава каквото и да възникне в дхармата като проявление на ийдам. По този начин чрез силата на практиката си и чрез благодатта на божеството той ще постигне освобождение в бардо на дхармата.

Ето защо тибетските традиции съветват обикновените хора и несъвършените, незапознати с ийдам медитатори, каквото и проявление да възникне, да го приемат и разпознаят веднага като Авалокитешвара -



Буда на състраданието - или Падмасамбхава, или Амитаба - този, с когото са запознати най-добре. Казано накратко, начинът, по който сте практикували през живота си, е този, по който трябва да опитвате да разпознаете проявленията в бардо на дхармата.

Друг удобен начин да гледаме на бардо на дхармата е да го приемем като дуалност, изразена в най-чиста форма. От една страна ни е предоставена възможност да постигнем освобождение, а от другата ни изкушават навиците и инстинктите ни. По едно и също време ние изживяваме чистата енергия на ума и неговата обърканост. Сякаш някой ни подтиква да вземем решение, да изберем едното или другото. Едва ли има нужда да казвам обаче, че за да ни се представи тази възможност за избор, през живота си трябва да сме усъвършенствали и стабилизирали практиката си в необходимата степен.

ОСЕМНАДЕСЕТБардо на възникванетоЗА ПОВЕЧЕТО ХОРА преживяването на смъртта просто означава преминаване в

състояние на безпаметност в края на процеса на умирането. Трите стадии на вътрешното разграждане могат да протекат толкова бързо, колкото да щракнеш три пъти с пръсти. Бялата и червената „есенции" на бащата и майката се срещат в сърцето и възниква чернотата, наречена „Пълно постигане". След това изгрява Основното сияние, но ние не успяваме да го разпознаем и изпадаме в безсъзнателност.

Както вече казах, това е първото неразпознаване или стадият на неведението, наречено на тибетски Ма Ригпа - противоположното на Ригпа. С това за нас започва нов цикъл на самсара, прекъсната за миг в момента на смъртта. След това започва бардо на дхармата и отново преминава неразпознато. Това е второто неразпознаване Ма Ригпа. Първото нещо, което долавяме, е усещането, че „земята и небето се разделят отново" -изведнъж се събуждаме в междинното състояние, което се намира между смъртта и новото раждане. Това се нарича бардо на възникването, или сипа бардо, и е третото бардо на смъртта.

След като не сме успели да разпознаем Основното сияние и бардо на дхармата, семената на всичките ни обичайни склонности се активират и събуждат. Бардо на възникването обхваща времето между тяхното събуждане и влизането ни в утробата на новия живот.

Думата „сипа" от словосъчетанието „сипа бардо" означава „възникване", но също така „възможност" и „съществувание". В сипа бардо за ума, който вече не е ограничен и затормозен от физическото тяло в този свят, съществуват безброй много „възможности" за „възникване" - прераждане в различни сфери. Това бардо има външно „съществуване" - на менталното тяло и вътрешно „съществуване" - на ума.

Една важна характеристика на бардо на възникването е, че умът поема водеща роля, докато бардо на дхармата се развива в селенията на Ригпа.

Така че в бардо на дхармата имаме тяло от светлина, а в бардо на възникването имаме ментално тяло.

В бардо на възникването умът е надарен с удивителна яснота и подвижност, но посоката, в която той се движи, се определя единствено от обичайните наклонности в нашата предишна карма. Затова то се нарича и „кармическо" бардо на възникването, защото, както казва Калу Ринпоче: „Това е изцяло автоматичен и сляп резултат от нашите предишни действия или карма и нищо, което се случва тогава, не е подвластно на съществото - просто силата на кармата си играе с нас."1



На този етап умът достига следващата фаза в постепенното си разгръщане: от най-чистото си състояние - Основното сияние - чрез неговата светлина и енергия - виденията в бардо на дхармата - до най-грубото проявление на ментална форма в бардо на възникването. Сега настъпва процес, обратен на разграждането - появяват се ветровете, а заедно с тях и състоянията, свързани с неведението, желанието, гнева. След това, тъй като споменът за миналото ни кармическо тяло все още е свеж, приемаме „ментално тяло".

МЕНТАЛНОТО ТЯЛОНашето ментално тяло през бардо на възникването има някои особени

характеристики. То разполага с всички сетива, удивително леко е, ефирно и подвижно и е казано, че осъзнава седем пъти по-ясно, отколкото в живота. Освен това е надарено със зачатъци на ясновидство, което не се поддава на съзнателен контрол, но така или иначе менталното тяло може да чете чужди мисли.

В началото това тяло има същата форма като тялото от последния живот, но без никакви дефекти и е в разцвета на силите си. Дори и в този живот да сте инвалид, в бардо на възникването ще имате съвършено ментално тяло.

Според едно от най-старите учения в Дзогчен менталното тяло е голямо колкото осем или десетгодишно дете.

Поради силата на понятийното мислене, известно още като „кармически вятър", менталното тяло не може да остане неподвижно дори за миг. То непрекъснато се движи. Може да попадне където пожелае само чрез мисъл. Тъй като менталното тяло няма физическа основа, то може да преминава през твърди препятствия, като стени или планини.2

Менталното тяло може да вижда през триизмерни обекти. Тъй като вече не разполагаме с бащината и майчината „есенния" на тялото, нямаме и слънчева или лунна светлина, а само мъждукащ проблясък, осветяващ пространството непосредствено пред нас. Ние виждаме други същества от бардо, но живите същества не могат да ни видят, освен тези, които са развили нужното ясновидство посредством медитация.3 В такъв случай можем да срещнем и да разговаряме мимолетни мигове с много други пътешественици в света на бардо - тези, умрели преди нас.

Тъй като петте елемента съществуват във външността на менталното тяло, то ни се струва материално и все още чувстваме остър глад. Според ученията за бардо менталното тяло се подхранва с миризми и изгорели дарове, но може да се възползва от тях само ако са посветени на него.

В това състояние умствената дейност е много бърза - мислите се редуват светкавично една след друга и можем да правим много неща едновременно. Умът продължава да борави с вкоренените си навици и наклонности, особено привързването към преживяванията, и с вярата, че те са реални.

ПРЕЖИВЯВАНИЯТА В БАРДОПрез първите седмици на бардо имаме впечатлението, че сме мъж или жена, както в

предишния си живот. Не си даваме сметка, че сме мъртви. Връщаме се у дома, за да се срещнем с близките си. Опитваме да разговаряме с тях, да ги докоснем, но те не отговарят, не показват с нищо, че ни забелязват. Колкото и да се мъчим, няма начин да ги накараме да ни видят. Наблюдаваме безпомощно как плачат за нашата смърт. Напразно опитваме да използваме вещите си. На масата вече не слагат прибори за нас, малко по малко се



освобождават от нашите неща. Ние се чувстваме объркани, гневни, оскърбени - „като риба - казва „Тибетска книга за мъртвите", - която се мята върху нагорещен пясък".

Ако сме много привързани към тялото си, може дори да опитаме отново да влезем в него или витаем над него. В някои случаи менталното тяло остава край вещите и тялото си със седмици и дори години. Въпреки всичко може и да не осъзнаем, че сме мъртви. Едва когато видим, че не хвърляме сянка, че не се отразяваме в огледалото, че стъпките ни не оставят следи, започваме да го разбираме. Шокът, който преживяваме поради това, може да се окаже достатъчен, за да загубим съзнание.

В бардо на възникването отново преживяваме миналия си живот, виждаме дребни подробности, отдавна избягали от паметта ни, посещаваме дори места, на които, както казват учителите, „някога само сме се изплюли". На всеки седем дни сме принудени да преживяваме отново смъртта с всичките й страдания. Ако смъртта ни е била спокойна, преживяванията сега са спокойни, ако е била мъчителна, те също са мъчителни. И не бива да забравяме, че това става при седем пъти по-чувствителна съзнателност от тази в живота ни и че в преходния период на бардо на възникването отрицателната карма от предишните прераждания се завръща силно концентрирана и разтърсваща.

Нашето неспокойно, самотно скитане из света на бардо е като кошмар и точно като в кошмар ние вярваме, че имаме физическо тяло и наистина съществуваме. Всички преживявания в това бардо обаче са породени в ума ни, създадени от кармата ни и от завръщащите се навици.

Ветровете на елементите се завръщат и както казва Тулку Ринпоче: ,Довек чува силни звуци, предизвикани от четирите елемента - земя, вода, огън и вятър. Чува звук от лавина, която не престава да се срутва зад гърба му, звук от буйна река, звук от голям бушуващ огън, като във вулкан, и звук от силна буря.4 Когато опитваме да избягаме от тях в непрогледния мрак, пред нас се отварят три различни „дълбоки и ужасни" пропасти -бяла, червена и черна. Те, както казва „Тибетска книга за мъртвите", са нашите собствени гняв, желание и неведение. Обливат ни смразяващи порои, виелици от гной и кръв, преследват ни безтелесни, заплашителни крясъци, гонят ни хранещи се с риба демони и хищни зверове.

Вятърът на кармата ни отнася, без да можем да се задържим някъде. В „Тибетска книга за мъртвите" пише: „В този момент отзад ще ви подеме ужасяващото торнадо на кармата - страховито, непоносимо, свирепо." Погълнати от страха, ние се мятаме напосоки, носим се безпомощно из мрака на бардо, подобно на семенца от глухарче. Измъчвани от жажда и глад, търсим убежище навсякъде. Възприятията ни се променят всеки миг - „като изстреляни от катапулт", както пише „Тибетска книга за мъртвите", изпадаме ту в радост, ту в тъга. В ума ни се поражда копнеж за физическо тяло, но тъй като не можем да намерим такова, страданията ни се увеличават още повече.

Целият пейзаж, цялата околна среда са оформени от кармата ни - така, както светът на бардо е населен с кошмарните образи на собствените ни заблуди. Ако обичайното ни поведение в живота е било положително, възприятията и преживяванията ни в бардо ще са примесени с блаженство и щастие. Ако сме причинили мъка и страдание на другите, сега ще преживеем болка, мъка и страх. В Тибет се говореше, че рибарите, ловците и касапите ще бъдат нападнати от чудовищни преображения на жертвите си.

Хората, които проучват близките до смъртта състояния и особено „преживяването" на живота, което е характерно за всички тях, често се питат: „Как бихме могли да си представим ужаса на преживяванията в бардо на един наркобарон, на един диктатор или



на нацистки палач?" Изглежда след смъртта преживяваме отново всички страдания, за които пряко или косвено сме отговорни.

ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА БАРДО НА ВЪЗНИКВАНЕТОЦялото бардо има средна продължителност от четиридесет и девет дни, а

минимална - една седмица. Но за всеки човек тя е различна, точно както някои доживяват и сто години, а други умират в младостта си. Някои остават в света на бардо и се превръщат в духове или призраци. Дуджом Ринпоче казваше, че през първите двадесет и един дена от това бардо човек все още е под силното влияние на предишния си живот и през този период живите все още могат да помогнат на умрелия. След това бъдещият живот бавно се оформя и влиянието му става доминиращо.

Трябва да чакаме в бардо, докато успеем да осъществим кармическа връзка с бъдещите си родители. Понякога мисля за бардо на възникването като за транзитен пункт, в който изчакваме до четиридесет и девет дни, преди да се прехвърлим в новия си живот. Има обаче два типа хора, на които не се налага да чакат в това междинно състояние, тъй като кармата им е толкова силна, че веднага ги препраща към следващото прераждане. Първият тип са тези, които са живели положителен и полезен за другите живот, които са тренирали ума си с духовна практика и силата на реализацията им ги отнася направо към добро прераждане. Вторият тип са тези, чийто живот е бил отрицателен и вреден - те също се отправят към следващото си прераждане, каквото и да е то.

ПРИСЪДАВ някои описания на бардо се говори за съд, както в много други световни религии

и култури. Вашата чиста съвест - бял ангел хранител -се явява като ваш защитник и изброява добрите дела, които сте извършили, а лошата ви съвест - черен демон - излага обвиненията. Доброто и лошото се събират като черни и бели камъчета. „Господарят на смъртта", който

председателства „заседанието", след това поглежда огледалото на кармата и произнася присъдата.5

Струва ми се, че между подобни описания и близките до смъртта преживявания има някои интересни паралели. В крайна сметка този „ съд " се провежда в ума ни. Ние сме едновременно съдии и подсъдими. „Интересно е да се отбележи - пише Реймънд Муди, - че в случаите, които изследвах, съдия не е съществото от светлина, което изглежда приема и обича тези хора и без това, а самият индивид, който бива съден."6

Една жена, преживяла подобно състояние, казва на Кенет Ринг: „Показват ти собствения ти живот и ти го оценяваш... съдиш себе си. Всички грехове вече са ти простени, но въпросът е: можеш ли сам да си простиш това, че не си направил нещата, които е трябвало да направиш, или пък дребните лъжи, до които може би си прибягвал? Можеш ли сам да си простиш - ето това е присъдата."7

Описанията на този „съд" показват, че в края на краищата при последната равносметка има значение мотивацията зад всяко наше действие, че не можем да избегнем последствията от миналите си постъпки, думи и мисли, а също и от навиците и отпечатъка, който те са оставили у нас. Това означава, че сме изцяло отговорни не само за сегашния си живот, но и за бъдещите си прераждания.



СИЛАТА НА УМАТъй като в това бардо умът ни е удивително лек, подвижен и уязвим, каквито и

мисли да възникнат - добри или лоши, - те имат огромна сила и влияние. Тъй като нямаме физическо тяло, на което да се облегнем в преценките си, мислите стават реалност. Представете си острата болка и гнева, които може да изпитаме, ако видим например колко нехайно се провежда погребалната ни церемония, как алчни роднини се карат за вещите ни или пък как приятели, които сме обичали дълбоко и сме си мислили, че те също ни обичат, говорят за нас подигравателно, обидно или пък пренебрежително. Подобна ситуация потенциално е много опасна, тъй като реакцията ни може да бъде толкова силна, че веднага да ни тласне към неблагоприятно прераждане.

Тогава, в бардо на възникването, всеобхватната сила на мисълта е ключов проблем. В това съдбовно време ние сме напълно уязвими за навиците и наклонностите, които сме позволили да се развият в нас и да доминират в живота ни. Ако не ликвидираме тези навици и наклонности

сега, докато сме живи, ако не им попречим да завладеят ума ни, в бардо на възникването ще се превърнем в тяхна безпомощна жертва и силата им ще ни блъска насам и натам. И най-малкото раздразнение в бардо на възникването може да има опустошителни последствия. Ето защо се смята, че човекът, който ви чете „Тибетска книга за мъртвите", трябва да е някой, с когото имате силна връзка - в противен случай дори звукът на гласа му може да ви раздразни и вбеси, което би имало ужасни последствия.

Ученията ни дават много описания за чувствителността на ума в бардо на възникването. Най-впечатляващото от тях го оприличава на нажежено до червено желязо, което може да бъде огъвано във всички посоки, докато изстине, и което бързо се втвърдява в придадената му форма. Ето защо, казано е, че и една-единствена положителна мисъл може да ни отведе направо към просветление, а дори и най-слабата отрицателна реакция може да ни хвърли в дълги и непоносими страдания. Едва ли е възможно да се намери по-силно предупреждение от това, изразено в „Тибетска книга за мъртвите":

Сега е времето, което е на границата между издигането и падението. Сега е времето, в което дори и за миг да се отпуснете в леност, ще изтърпите ужасни страдания. Сега е времето, в което ако се съсредоточите дори само за миг, ще се радвате на щастие. Насочете ума си решително. Стремете се да удължите резултатите от добрата карма!

„Тибетска книга за мъртвите" се стреми да събуди връзката на умрелия с духовната практика, ако е имал такава, да го насърчи да се откаже от привързаността си към хора и вещи, да изостави копнежа за физическо тяло, да не се поддава на желание или гняв, да култивира в себе си доброта, а не враждебност, и дори и да не помисля за отрицателни действия. Тя напомня на умрелия, че няма нужда да се страхува - от една страна, ужасяващите преживявания в бардо не са нищо повече от негови собствени заблудени и пусти по природа проекции, а от друга, самият той има „ментално тяло от обичайни склонности", което също е пусто. „Пустота не може да навреди на пустота."

Променящата се и несигурна природа на бардо на възникването също може да бъде източник на много възможности за освобождение и податливостта на ума в него може да се превърне в наше преимущество. Просто не трябва да забравяме едно - необходимо е в ума ни да се появи поне една положителна мисъл. Ако си припомним някое учение, което ни е вдъхновявало да се стремим към природата на ума, ако сме имали и едничко добро намерение да практикуваме или силна връзка с духовната практика - дори само това може да се окаже достатъчно, за да се освободим.



В бардо на възникването буда-сферите не се явяват спонтанно, както в дхармата. Ако обаче си ги припомните, можете да се пренесете там направо и чрез силата на своя ум да продължите към просветлението. Казано е, че ако успеете да призовете някой буда, той незабавно ще се яви пред вас. Но не бива да се забравя, че макар и възможностите да са неограничени, все пак трябва да имаме поне някакъв, ако не пълен контрол над ума си, а това е много трудно, тъй като в това бардо той е уязвим, фрагментиран и неспокоен.

Така че когато сме в бардо на възникването и успеем дори за миг да възвърнем самообладанието си, трябва незабавно да си спомним духовната си практика, да си спомним учителя си или някой буда, да го призовем с цялата си сила. Ако през живота си сме свикнали да се молим винаги, когато се окажем в трудно положение или нещата се изплъзнат от контрол, тогава ще бъдем в състояние веднага да извикаме в ума си някое просветлено същество като Буда или Падмасамбхава, като Тара или Авалокитешвара, като Христос или Дева Мария. Ако можем да ги призовем искрено, с всеотдайност и с цялото си сърце, ще бъдем освободени чрез силата на благодатта им в пространството на ума на тяхната мъдрост. Може да ни се струва, че докато сме живи, молитвите нямат кой знае какъв резултат, но в бардо на възникването силата им е неподозирана.

Описанието на бардо на възникването, което изложих пред вас, ясно показва колко е трудно в този момент да фокусираме ума си, ако не сме били предварително обучени. Помислете си колко трудно е да си спомним някоя молитва и колко безпомощни и безсилни се чувстваме, когато сънуваме кошмар. Да съберем мислите си в бардо на възникването е също толкова трудно, ако не и по-трудно. Ето защо в „Тибетска книга за мъртвите" толкова често се повтаря основният призив: „Не разсейвайте вниманието си!" Както е казано в нея:

Това е линията, която разделя будите и разумните същества... „За миг те биват разделени, за миг достигат просветление. "

ПРЕРАЖДАНЕТОКогато сме в бардо на възникването и наближи времето на прераждането, копнежът

ни за подкрепата на физическо тяло става все по-силен и започваме да търсим всяка възможност, за да се преродим. Ще започнат да се появяват различни признаци, подсказващи в коя сфера е вероятно да се преродим. Шестте сфери на съществуванието излъчват светлина с различен цвят и някоя от тях ще ни привлече към себе си в зависимост от това, кое отрицателно чувство доминира в ума ни. Веднъж попаднем ли в тези светлини, измъкването е много трудно.

След това ще се появят образи и видения, свързани с различните сфери. Колкото по-запознати сме с ученията, толкова по-добре ще разбираме какво означават те. В различните учения тези признаци са описани почти еднакво. Според някои от тях, ако ще се преродим като бог, ще получим видение, че влизаме в небесен палат с много етажи. Ако ще се преродим като полубог, ще си представим, че отиваме на бойното поле или че сме сред огнени оръжия. Ако ще се преродим като животно, ще се видим в пещера, в дупка в земята или в птиче гнездо. Ако във видението ни има пън на отсечено дърво, гъста гора или тъкана материя, ще се преродим като гладен дух. Ако ще се преродим в ада, ще почувстваме, че ни водят напълно безпомощни към черна дупка, надолу по тъмен път, към мрачна земя с червени и черни къщи или към град от желязо.



Има и много други признаци - например посоката, в която гледаме или в която се движим. Ако ще се преродим в сферата на боговете, погледът ни ще е обърнат нагоре. Ако ще се преродим в сферата на животните, ще гледаме право напред, като птиците. Ако ще се преродим в сферите на гладните духове или на ада, ще гледаме надолу, сякаш се гмуркаме.

Ако се появят някои от тези признаци, трябва да се пазим, за да не попаднем в никое от тези нещастни прераждания.

В същото време ще желаем силно и ще копнеем за някоя от сферите и инстинктивно ще бъдем привлечени от нея. Ученията предупреждават за опасността в трескавото си желание да се преродим да се устремим към всяко място, което ни се струва, че предлага някаква сигурност. Ако желанието ни се осуети, гневът, който това ще предизвика, би бил достатъчен, за да сложи внезапен край на бардо на възникването и потокът на отрицателните ни мисли да ни отнесе към следващото прераждане. Както виждате, бъдещото прераждане зависи изцяло от желанието, гнева и неведението.

Представете си, че бягате към някакво убежище, за да се скриете от преживяванията в бардо. След това, ужасени от мисълта да го напуснете, ви обзема привързаност и приемате ново прераждане, независимо какво и къде. Според „Тибетска книга за мъртвите" може да се объркаме дотолкова, че да не отличим доброто от лошото място за прераждане. Или пък да чуем как гласовете на любимите ни същества ни зоват, или омайващи песни, които можем да последваме - за да се окажем в долните сфери.

Трябва много да внимаваме да не влезем сляпо в някоя от тях. Всъщност съществува чудесната възможност да повлияем на съдбата си и да я променим още в момента, в който осъзнаем какво става с нас. Отнесени от вятъра на кармата, ще попаднем на мястото, където бъдещите ни родители се любят. Когато ги видим, се появява емоционално привличане. Поради минали кармически връзки започваме едновременно да се чувстваме силно привлечени или отблъснати. Привличане и желание към майката и неприязън и завист към бащата означават, че ще се преродим като момче, а обратното - като момиче.8 Но ако се поддадем на такива силни чувства, те могат да ни притеглят към по-низша сфера.

Можем ли да направим нещо, за да избегнем прераждането или поне да го насочим? Ученията за бардо ни дават два типа напътствия - единият е как да предотвратим прераждането, а вторият, ако не успеем да направим това, как да изберем по-добро прераждане. Първото напътствие е за това, как да затворим входа към прераждането. Най-добрият начин е да изоставим всякакви емоции, като гняв, желание или завист, и да признаем, че никое от преживяванията в бардо не съществува реално. Да успеем да постигнем това и после да отпуснем ума си в неговата чиста, пуста природа, е достатъчно, за да се предотврати прераждането. „Тибетска книга за мъртвите" ни съветва:

Майката и бащата, силната буря, вихрушките, гръмотевиците, ужасяващите представи и всички зрителни явления са илюзорни в своята същност. Както и да се появят, те не са истински. Всички субстанции са фалшиви и неистински. Те са като мираж:, те са непостоянни, те не са непроменливи. Каква е ползата от желанието? Каква е ползата от страха? То е все едно да смяташ несъществуващото за съществуващо...

„Тибетска книга за мъртвите" продължава:„Всички вещества са моят собствен ум, а този ум е пустота, невъзникнала и

неограничена. " Помислете си това и оставете ума си естествен и концентриран - сам в собствената си природа като вода, налята във вода, такъв, какъвто е - открит и



отпуснат. Като го оставите свободен, в естествения покой, можете да бъдете сигурни, че утробата - вход за всички сфери на прераждането -със сигурност ще се затвори.

Вторият по значение метод за предотвратяване на прераждането е да погледнем на родителите си с очите на буда, с очите на учителя си или на божеството ийдам. Най-малкото, трябва да събудим в себе си чувство на отрицание на желанието и да мислим за чистите буда-сфери. Това ще предотврати прераждането и може да го насочи към някоя от тях.

Ако не сме в състояние да стабилизираме ума си достатъчно, за да направим дори и това, остават методите избиране на прераждане, които са свързани с признаците на различните сфери. Ако желаем на всяка цена да се преродим, ако искаме да го направим, за да можем да следваме духовната си пътека и да помагаме на другите, трябва да се преродим в сферата на хората. Само там съществуват благоприятни условия за духовен напредък. Ако ще се преродим в благоприятно положение в сферата на хората, според ученията ще почувстваме, че влизаме в красива и богата къща или в град или се смесваме с човешка тълпа, или ще видим двойки, които правят любов.

В противен случай нямаме избор. Мястото на раждането ни привлича така неумолимо, че ставаме като „птица, подмамена да влезе в клетка, като суха трева, обхваната от огън, или като животно, затъващо в блато." „Тибетска книга за мъртвите" казва: „О, синко/дъще на просветлено семейство, дори и да не искаш да отидеш, ти нямаш собствени сили, ти си безпомощно същество и трябва да се подчиниш."

Въпреки всичко, както ученията непрекъснато ни напомнят, винаги съществува надежда. Сега е времето за молитва. Ако се съсредоточим и го поискаме искрено, дори и в този момент можем да се преродим в някоя от буда-сферите. Може да поискаме и да се преродим в семейство, което ще ни даде възможност да открием духовната пътека и да продължим по нея към освобождението си. Ако имаме силна карма, която ни тласка към определена сфера, може да се окаже, че нямаме избор - все пак молитвите и стремежите ни от миналото могат да пренасочат съдбата ни, така че да се преродим в живот, който един ден да ни доведе до освобождение. Дори когато влизаме в утробата, може да продължим да се молим това да се случи. Даже в този момент може да си представим себе си като някое просветлено същество - по традиция учителите съветват това да бъде Ваджрасатва9, - което благославя утробата, в която влизаме, като светилище, като „място за боговете", и да продължим да практикуваме.

Сега, когато бардото на възникването изгрява над мен,ще съсредоточа ума си в една посока,ще се стремя да удължа резултатите от добрата карма,да затворя входа на прераждането и да не бъда прероден. Сега е времето, когато се нуждая от постоянствои чисти възприятия -откажи се от отрицателните емоциии медитирай върху същността на учителя си.В крайна сметка именно стремежът на ума да се засели в определена сфера ни

тласка към прераждането. Неговата склонност да се втвърдява и да се привързва намира краен израз в самото физическо прераждане. Това е следващата фаза в процеса при преминаване през различните бардо.

Ако успеем да насочим ума си към прераждане като човек, цикълът се затваря. Отново ще се родим в естественото бардо на този живот. Когато видим сношението на майка ни и баща ни, умът ни ще бъде привлечен необратимо и ще влезе в утробата. Това е



краят на бардо на възникването и сега умът бързо преминава отново през фазите на разпадане и изгрева на Основното сияние. След това отново идва тъмното преживяване на пълното постигане и в този момент се осъществява връзката с утробата.

И така, животът започва, както е завършил - с Основното сияние.

ДЕВЕТНАДЕСЕТПомощ след смърттаМНОГО ЧЕСТО В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ, когато някой умре, един от най-

дълбоките източници на болка е убеждението на близките му, че не могат да му помогнат с нищо - убеждение, което още повече задълбочава и помрачава и без това голямата самота в скръбта им. Това обаче не е вярно. Има много, много начини да помогнем на мъртвите, а едновременно с това и на себе си - да преживеем отсъствието им.

Една от уникалните особености на будизма и същевременно проявление на вездесъщото състрадание и умения на будите е съществуването на многобройни практики за оказване помощ както на мъртвите, така и на скърбящите. В тибетския будизъм възгледите за живота и смъртта са всеобхватни и ясно говорят, че във всяка възможна ситуация има начин да помогнем, тъй като няма прегради между това, което наричаме „живот", и това, което наричаме „смърт". Лъчистата сила и топлота на състрадателното сърце може да достигне до всички състояния и сфери.

КОГА МОЖЕМ ДА ПОМОГНЕМБардо на възникването - така, както беше описано - може да ни се стори много

неспокоен и смущаващ период. И въпреки всичко в него има голяма надежда. Именно благодарение на качествата на менталното тяло в бардо на възникването, поради които е така уязвимо - чувствителността, подвижността, ясновидските му способности, - то е и особено възприемчиво за помощта на о/сивите. Тъй като няма физическа форма или основа, то може да бъде водено много лесно. В „Тибетска книга за мъртвите" менталното тяло се сравнява с кон, който може да бъде воден за юздата, или пък с голям ствол на дърво - на сушата той е почти неподвижен, но ако се пусне по вода, не е трудно да бъде насочван във всички посоки.

Най-подходящото време за духовна практика в полза на умрелия са четиридесет и деветте дни от бардо на възникването, като се постави особено ударение върху първите двадесет и един от тях. През тези първи три седмици мъртвият има по-силна връзка с настоящия живот и помощта ни може да достигне до него по-лесно. През този период възможностите да повлияем на бъдещето му, да увеличим шансовете му да постигне освобождаване или поне по-добро прераждане са далеч по-големи. Трябва да използваме всички възможни средства, за да помогнем именно тогава, защото след като физическата форма на следващото съществуване постепенно започне да се определя - а се смята, че това става между двадесет и първия и четиридесет и деветия ден след смъртта, -възможностите за истинска промяна са много по-малки.

Но помощта за мъртвите в никакъв случай не се ограничава само до тези четиридесет и девет дни след смъртта. Никога не е късно да се помогне на мъртвия, без значение преди колко време е умрял. Човекът, на когото искаме да помогнем, може да е умрял и преди сто години, въпреки това практиката ни ще му бъде от полза. Дуджом Ринпоче казваше, че дори да е достигнал просветление и да е станал буда, човек пак се нуждае от помощ, за да е в състояние да помага на другите.



КАК МОЖЕМ ДА ПОМАГАМЕНай-добрият и най-лесен начин да окажем помощ е прилагането на основната

практика пхоуа, за която стана дума в Глава 13 „Духовна помощ за умиращите", веднага след като научим за смъртта.

В Тибет казваме, че както природата на огъня е да гори, а на водата -да утолява жаждата, така и природата на будите е да се явяват там, където са ги призовали - толкова безгранично е тяхното състрадание и желанието им да помогнат на всички живи същества. Не си мислете нито за миг, че вашата молитва в помощ на умрял приятел ще бъде по-малко ефективна от молитвата на някой „свят човек". Тъй като сте близки на умрелия, силата на любовта ви към него и дълбочината на връзката ви ще придадат още по-голяма сила на молитвата ви. Учителите ни уверяват: „Повикайте ги и будите ще ви отговорят."

Кхандро Тсеринг Чьодрьон, духовната съпруга на Джамянг Кхиентсе, често казваше, че ако наистина имаш добро сърце и наистина искаш да направиш добро, молитвите ти непременно ще имат резултат. Така че не се съмнявайте - ако някой, когото обичате, умре и се молите за него искрено, молитвата ви ще бъде много силна.

Най-добре е пхоуа да се практикува преди тялото да е докоснато или преместено. Ако това не е възможно, опитайте да практикувате на мястото, където човекът е умрял, или поне извикайте това място в представите си. Съществува много силна връзка между умрелия, мястото на смъртта и времето на смъртта, особено ако тя е настъпила вследствие на злополука. Както казах, в бардо на възникването съзнанието на умрелия преживява смъртта веднъж всяка седмица на същия ден. Така че пхоуа или духовната практика, която сте избрали, трябва да се изпълнява всеки ден през четиридесет и девет дневния период, но най-вече в деня от седмицата, в който човекът е умрял.

Когато умрелият ви приятел или близък се появи в мислите ви, когато чуете името му да се споменава, изпратете му вашата любов и след това се съсредоточете върху пхоуа толкова време, колкото е възможно.

Друго нещо, което можете да направите, когато си помислите за някой покойник, е веднага да произнесете мантра, например ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ (тибетците я произнасят Ом Мани Пеме Хунг). Това е мантрата на Буда на състраданието, която пречиства всички отрицателни емоции, водещи до прераждане1, или ОМ АМИ ДЕВА ХРИ - мантрата на Буда Амитаба, Буда на безграничната светлина. След това отново може да се върнете към пхоуа.

Независимо дали правите някое от тези неща или не, не забравяйте, че съзнанието в бардо на възникването притежава ясновидски способности - от полза за умрелия ще е дори само да насочите добри мисли към него.

Когато се молите за някой ваш починал близък, ако желаете, можете да обгърнете със състраданието си и други мъртъвци - жертви на войни, бедствия и глад, тези, които са умрели, а и все още умират в концентрационни лагери като тези в Китай и Тибет. Можете дори да се молите за хора, умрели преди години, като баба ви и дядо ви или други членове на семейството ви, или за жертвите на световните войни. Насочете молитвите си преди всичко към тези, които са изгубили живота си в силни терзания, страст или гняв.

Хора, чиято смърт е била внезапна и насилствена, имат особено голяма нужда от помощ. Жертвите на убийства, самоубийства, злополуки или войни много лесно могат да попаднат в капана на страданията, терзанията и страховете си или да бъдат оковани в самото преживяване на смъртта, така че да не могат да преминат през процеса на



прераждането. Когато изпълнявате пхоуа за тях, правете го по-силно и по-пламенно, отколкото когато и да било преди.

Представете си, че от будите и просветлените същества струи ослепителна светлина, която е тяхното състрадание и тяхната благодат. Представете си, че тази светлина озарява мъртвия, че го пречиства напълно, че го освобождава от объркаността и болката в смъртта, че му носи вечен покой. След това си представете - с цялото си сърце и ум - че умрелият се разтваря в тази светлина и съзнанието му, излекувано и освободено от всички страдания, се слива с ума на мъдростта на будите.

Няколко западни туристи, наскоро завърнали се от Тибет, ми разказаха следната случка, на която станали свидетели: китайски камион блъснал тибетец, който вървял по шосето, и го убил на място. Наблизо се случил някакъв монах, който веднага отишъл при умрелия и седнал край него на земята. Видели как монахът се навежда и шепне нещо в ухото му. Изведнъж, за тяхно изумление, падналият оживял. След това монахът изпълнил практика, която според тях била пренасяне на съзнанието, и отново спокойно въвел човека в смъртта.

Какво се е случило всъщност? Очевидно монахът е разбрал, че шокът от смъртта е оставил човека в състояние на силна обърканост, и е решил да действа бързо - най-напред е освободил ума му от объркването, а след това чрез пхоуа го е пренесъл в сферата на будите или към по-добро прераждане. За западните туристи, наблюдавали сцената, монахът изглеждал съвсем обикновен човек, но всъщност той е бил медитатор със значителни способности.

Медитацията и молитвите не са единствената помощ, която можем да окажем на мъртвите. В тяхно име можем да се заемем с благотворителност към болните и нуждаещите се или да дадем вещите им на бедните. Можем в тяхно име да подпомогнем някои духовни и хуманитарни начинания, като проекти за оказване на помощ, строеж на болници, приюти или манастири.

Можем също така да спонсорираме уединението на някои големи учители или молитвените събрания по светите места, като например Бодхгая. Можем да палим светилници за умрелия или да подпомагаме създаването на произведения на изкуството, посветени на духовната практика. Друг много предпочитан метод за оказване помощ на мъртвите в Тибет и Хималаите е спасяването на животни, предназначени за клане. Важно е да посветим благотворните резултати от подобни дела на умрелия ни близък, а и на всички мъртви, за да постигнат по-добро прераждане и благоприятни обстоятелства в следващия си живот.

ЯСНОВИДСТВОТО НА МЪРТВИТЕНе забравяйте, че съзнанието в бардо на възникването е седем пъти по-прояснено от

нормалното и притежава ясновидски способности. Това може да донесе на умрелия или големи страдания, или голяма полза.

В такъв случай, когато умре наш близък, трябва да положим всички усилия да не го смутим или нараним с поведението си. Защото когато умрелият се върне при тези, които е оставил, или при тези, които са поканени да медитират за него, в новото си състояние той не само вижда събитията, но е в състояние и да чете мисли. Ако близките на покойника само се карат и кроят планове как да си поделят имота му, ако мислят и разговарят единствено за привързаността и неприязънта си, без да изпитват истинска любов към него, могат да му причинят голяма болка, да го накарат да изпадне в гняв или разочарование и чрез тези бурни чувства да го тласнат към неблагоприятно прераждане.



Например ако умрелият види как хората медитират за него, но без искрено намерение и желание да му помогнат, с ум, обзет от тривиални, отвличащи вниманието мисли, може да изгуби всякаква вяра. Представете си, че трябва да гледа как любимите му същества страдат, обхванати от непосилна мъка - това може да причини силна мъка и на самия него. Ако умрелият установи, че роднините му само са демонстрирали любов заради парите му, може да изпадне в такова болезнено разочарование, че да се превърне в дух и да преследва наследниците си. Сега вече виждате какво огромно значение имат мислите и поведението ни след смъртта на някого, че те могат да повлияят на бъдещето му далеч повече, отколкото можем да си представим.2

Сега вече е ясно каква огромна роля играе хармоничността на отношенията между живите близки за запазването на умствения покой на умрелия. Ето защо когато в Тибет се събират всички близки и приятели на умрелия, те медитират заедно и повтарят многократно мантрата: ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ. Всички в Тибет знаят, че тази мантра определено ще помогне на умрелия, и тя ги вдъхновява да се молят всеотдайно.

Именно поради ясновидството на умрелия медитацията и молитвите на големите учители са много благотворни за него.

Учителят се отпуска в изначалното състояние на Ригпа, в природата на своя ум, и призовава менталното тяло на умрелия, лутащ се в бардо на възникването. Когато менталното тяло се яви чрез силата на медитацията,

учителят посочва същността на Ригпа. Чрез ясновидската си способност съществото от бардо на възникването е в състояние да погледне направо в ума на мъдростта на учителя и така да бъде въведено в природата на ума и да постигне освобождаване.

Каквато друга практика да използва обикновеният медитатор при смъртта на близък приятел, тя ще бъде от огромна полза. Може да прибегне например до практиката на стоте миролюбиви и гневни божества, описана в „Тибетска книга за мъртвите", или просто да се отпусне в стабилно състояние на състрадание, особено ако извика присъствието на умрелия и го въведе в сърцевината на практиката си.

Когато умре будистки медитатор, ние веднага уведомяваме учителя му, всички негови духовни наставници и приятели, за да започнат колкото може по-рано да медитират за него. Аз често събирам имената на умрели хора и ги изпращам на големите учители, които познавам в Индия и Хималаите. На всеки няколко седмици те ги включват в специална практика за пречистване, а в продължение на десет дни всяка година - и в активна групова практика в манастирите.3

ТИБЕТСКИ БУДИСТКИ ПРАКТИКИ ЗА МЪРТВИТЕВ Тибет, след като се изпълни пхоуа, за умиращия многократно се чете „Тибетска

книга за мъртвите" и се изпълняват описаните в нея практики. В Източен Тибет по традиция четяхме „Тибетска книга за мъртвите" в продължение на целия период от четиридесет и девет дни след смъртта. С това на мъртвия се показва в кой етап от процеса на смъртта е и му се дават нужните напътствия.

Хората от Запада често ме питат: „Как е възможно един мъртвец да чуе, че му се чете?"

Простият отговор е, че съзнанието на умрелия, когато е призовано с помощта на молитвите, е в състояние да прочете мислите ни и съвсем точно да почувства върху какво медитираме. Ето защо няма никаква пречка той да разбере „Тибетска книга за мъртвите" или практиките, които изпълняваме за него, дори и да са на тибетски. За мъртвите



езиковата бариера не съществува, защото могат да разберат значението на текста направо с ума си.

Затова е много важно медитиращият да бъде колкото може по-съсредоточен и внимателен, когато изпълнява практиките, а не да има формално отношение към тях. Освен това, тъй като умрелите наистина преживяват възприетото, не е изключено да разберат смисъла на „Тибетска книга за мъртвите" дори по-добре и от нас.

Понякога ме питат: „А какво ще се случи, ако умът е изпаднал в безсъзнателно състояние в момента на смъртта?" Тъй като не знаем колко време ще остане в това състояние и кога точно ще навлезе в бардо на възникването, „Тибетска книга за мъртвите" се чете непрекъснато - за всеки случай.

Какво обаче да кажем за хората, които не са запознати с ученията на тази книга? Трябва ли да я четем и на тях? Далай Лама дава ясен отговор:

Независимо дали сте религиозен или не, от основна важност е в момента на смъртта умът ви да е в покой... От будистка гледна точка прераждането съществува независимо дали човек вярва в него или не и спокойният ум, дори и невярващ, е много важно условие. Ако четем „Тибетска книга за мъртвите" на невярващ човек, това може да възбуди ума му... може да събуди неприязън и дори да навреди, вместо да помогне. Ако човек вярва, чрез мантрите и имената на будите може да изгради някаква връзка с тях и по този начин те да му помогнат. Преди всичко най-важно е да вземем предвид отношението на умиращия.4

2. Не Дрен и Чанг ЧокРъка за ръка с четенето на „Тибетска книга за мъртвите" вървят и практиките Не

Дрен - ритуалът за напътстване на мъртвите - и Чанг Чок -ритуалът за пречистване, чрез които учителят може да насочи съзнанието към по-благоприятно прераждане. Най-добре е Не Дрен и Чанг Чок да се изпълняват веднага след смъртта или поне в рамките на четиридесет и деветте дни. Ако трупът не е налице, съзнанието на покойния се призовава в кукла, рисунка, приличаща на него, дори снимка, които се наричат ценджанг. Не Дрен и Чанг Чок дължат силата си на факта, че непосредствено след смъртта умрелият все още изпитва силното чувство, че притежава тялото си.

Чрез силата на медитацията на учителя съзнанието на умрелия, лутащо се из света на бардо, се призовава в ценджанг, което олицетворява личността му. След това съзнанието и кармическите семена от шестте сфери се пречистват, следва поучение, както приживе, и мъртвият се въвежда в природата на ума. Най-накрая се изпълнява пхоуа и съзнанието на мъртвия се отпраща към някоя от буда-сферите. Накрая ценджанг - представляващ старата, сега вече ненужна самоличност - се изгаря и кармата се пречиства.

3. Пречистване на шестте сфериМоят учител Дилго Кхиентсе Ринпоче често казваше, че когато умрелият е

медитатор, най-добрата практика за пречистване е практиката, известна като „Пречистване на шестте сфери". Тя се използва приживе, за да се пречисти тялото от шестте главни отрицателни емоции и сферите на съществувание, които те създават. Може да се използва и за умрял човек и тогава е особено силна, защото пречиства корените на кармата му, а следователно и връзката му със самсара. Това е много съществено, защото ако тези отрицателни емоции не се пречистят, ще определят в коя от сферите на самсара ще се прероди покойникът.

Според Тантрите в Дзогчен отрицателните емоции се натрупват в психофизиологичната система от фини канали, вътрешен въздух и енергия и се събират в особени енергийни центрове на тялото. Например семената на сферата на ада и



пораждащото я чувство на гняв се намират в стъпалата, семената на сферата на гладните духове и алчността, която я поражда, са в долния край на торса, семената на сферата на животните и неведението са до пъпа, семената на сферата на хората и съмнението са в сърцето, семената на сферата на полубоговете и завистта са в гърлото, а семената на сферата на боговете и гордостта са в главата.

При тази практика, когато всяка сфера и съответната й емоция се пречистят, медитаторът си представя, че цялата отрицателна карма, създадена от тях, е изчерпана и че частта от тялото, с която е свързана тази карма, се разтваря напълно в светлина. Когато практикувате „Пречистване на шестте сфери", представяйте си с цялото си сърце и ум, че в края, когато кармата на мъртвеца е пречистена, цялото му тяло и цялото му същество ще се разтворят в лъчиста светлина.5

4. Практиката на Стоте миролюбиви и гневни божестваОще един начин да помогнем на мъртвите е практиката на Стоте миролюбиви и

гневни божества (описани в Глава 17 „Вътрешно сияние"). Медитаторът приема тялото си за мандалата на Стоте миролюбиви и гневни божества - миролюбивите божества се визират в енергийния център на сърцето, а гневните - в мозъка. След това медитиращият си представя, че от тях започват да струят хиляди светлинни лъчи, които достигат до мъртвия и пречистват кармата му.

За пречистване медитиращият произнася мантрата на Ваджрасатва -главното божество във всички тантрически мандали и централно божество от

мандалата на Стоте миролюбиви и гневни божества, чиято сила се призовава за пречистване и лечение. Това е „Стосричковата мантра"6, която включва „срички-семена" на всяко едно от стоте миролюбиви и гневни божества.

Можете да използвате опростена шестсричкова Ваджрасатва мантра: ОМ ВАДЖРА САТВА ХУМ (тибетците я произнасят като Ом Бенза Сато Хунг). Основното значение на тази мантра е: „О, Ваджрасатва, чрез силата си донеси пречистване, здраве и промяна!" Горещо препоръчвам тази мантра за пречистване и лечение.

Друга важна мантра, която се споменава в тантрите на Дзогчен и в „Тибетска книга за мъртвите", е А А ХА ША СА МА. Шестте срички на тази мантра притежават нужната сила, за да „затворят портите" на шестте сфери на самсара.

5. КремацияВ повечето източни традиции за освобождаване от трупа се използва кремацията. В

тибетския будизъм за това има специфични практики. Крематориумът или погребалната клада се извикват в представите като мандалата на Ваджрасатва или на Стоте миролюбиви и гневни божества. Призовава се присъствието на самите божества, а на трупа се гледа като на превъплъщение на отрицателната карма и заблудите. Когато тялото гори, божествата ги поглъщат и ги превръщат в своята природа на мъдростта. След това от божествата започват да струят светли лъчи, трупът изцяло се разтваря в светлина и всички нечистотии на мъртвеца се пречистват в огнените езици на мъдростта. Когато си представяте това, можете да произнасяте стосричковата или шестсричковата мантра на Ваджрасатва. Тази проста практика за кремирането е предадена и вдъхновена от Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче.

Пепелта и ценджангът след това могат да се смесят с глина и от нея да се направят малки скулптурки, наречени тсатса. Те се благославят и се посвещават на мъртвия, за да създадат благоприятни условия за добро прераждане.

6. Ежеседмични практики



В Тибет на всеки седми ден след смъртта се изпълняват обреди или се медитира. Ако семейството може да си го позволи - това се прави и през всеки от четиридесет и деветте дни. Поканват се монаси, особено лами, които са близки на семейството и са имали връзки с умрелия. Палят

ПОМОЩ СЛЕД СМЪРТТАсе светилници и молитвите продължават непрекъснато, особено докато трупът все

още не е изнесен. На учителите и на светилищата се дават дарове, на бедните се раздава милостиня в името на умрелия.

Тези „ежеседмични" практики се смятат за много важни, тъй като менталното тяло в бардо на възникването всяка седмица в един и същи ден преживява смъртта си отново. Ако покойникът е заслужил достатъчно с добрите си постъпки в миналото, благотворното влияние на практиките може да му помогне да премине в по-висша сфера. За да сме точни, ако човек е умрял в сряда преди обяд, практиката през първата седмица трябва да се проведе следващия вторник. Ако умре в сряда следобед, трябва да се проведе в сряда.

Тибетците смятат четвъртата седмица след смъртта за много важна, тъй като според някои повечето обикновени същества не остават в бардо на възникването повече от четири седмици. Седмата седмица също е важна, защото най-дългият престой в това бардо е четиридесет и девет дни. На тези дати в къщата на покойника се канят учители и медитатори, а обредите, даровете и практиките са по-мащабни. Една година след смъртта се провежда още една церемония за даряване и угощение, за да се отбележи прераждането на покойния. Повечето тибетски семейства отбелязват годишнините от смъртта на своите учители, родители, съпрузи, съпруги, братя и сестри и в тези дни раздават дарове на бедните.

ПОДПОМАГАНЕ НА СКЪРБЯЩИТЕВ Тибет е съвсем естествено, когато някой умре, приятелите и роднините му да се

съберат и всеки да намери начин да окаже помощ на близките му. Цялото общество оказва силна духовна, емоционална и материална помощ и семейството на покойника никога не се чувства изоставено. Хората в Тибет знаят, че за умрелия се прави всичко възможно, и тази увереност дава сили на живите да понесат, да приемат и да преживеят смъртта на близките си.

Колко по-различно е съвременното западно общество, където тази подкрепа е почти изцяло загубена! Често си мисля колко много би помогнала подобна подкрепа за това, мъката от загубата да не е така продължителна и излишно трудна за преживяване!

Мои ученици, които оказват помощ на опечалените в приютите за неизлечимо болни, са ми казвали, че една от най-жестоките причини за скръбта на близките на починалия е убеждението, че нито те, нито който и да било друг е в състояние да направи каквото и да било за покойника. Както вече казах обаче, това не е истина - всеки може да направи много в помощ на мъртвите.

Един от начините да утешим опечалените е да ги насърчим да направят нещо за покойника - да заживеят още по-пълноценно в негово име след смъртта му, да медитират за него и така да придадат на смъртта по-дълбок смисъл. В Тибет близките на покойника могат да отидат в специални моменти дори на поклонение в негово име и по светите места, да се молят за него и да медитират. Тибетците никога не забравят мъртвите - поднасят дарове на светилищата заради тях, при големите молитвени събрания спонсорират молитви в тяхно име, заради тях не престават да правят дарове за различни духовни



програми и винаги, когато срещнат голям учител, го канят да се моли за тях. Най-голямата утеха е мисълта, че за мъртвия близък се моли учител.

Не бива и ние да умираме наполовина заедно с покойниците си -нека опитаме след смъртта им да заживеем по-активно. Или поне да опитаме да изпълним желанията или амбициите им - например да раздадем вещите им за благотворителни цели или да спонсорираме в тяхно име проектите, които са им били скъпи.

Тибетците често пишат писма на близките на починалите. Те изглеждат горе-долу така:

Всичко е непостоянно и всичко умира. Ти знаеш това. Беше съвсем естествено майка ти да умре сега - по-старото поколение умира първо. Тя беше възрастна и не се чувстваше добре - не би възразила, че напуска тялото си. А тъй като сега можеш да й помогнеш, като подкрепиш обреди или извършиш добро в нейно име, тя ще е щастлива и спокойна. Не тъгувай.

Ако наш приятел е загубил сина си или близък, който е твърде млад, за да умре, казваме нещо подобно:

Сега, след като твоят малък син умря, сигурно целият свят за теб е рухнал. Зная, това изглежда толкова жестоко и нелогично! Не мога да обясня смъртта на сина ти, но зная, че това е естествен резултат от неговата карма, и вярвам, че смъртта му е пречистила някой кармически дълг, за който не знаем нищо. Твоята скръб е и моя скръб. Но - кураж:, защото аз и ти можем да му помогнем чрез медитацията, добрите дела и любовта си, можем да вземем ръката му и да крачим до него дори сега, дори когато е мъртъв, можем да му помогнем да намери нов и по-дълъг живот.

Или пък в други случаи:Зная, че мъката ти е огромна, но когато почувстваш изкушение да се отдадеш на

отчаянието, просто си помисли какъв късмет имаше приятелката ти с възможността всички учители да се молят за нея. Помисли - в много други случаи, много други хора не са имали такава духовна помощ. Помисли си колко много хора по света в наши дни умират сами, забравени, изоставени и без никаква духовна подкрепа. Спомни си за хората, които умряха в ужасните, нечовешки години на Културната революция в Тибет, когато бе забранена всякаква духовна практика.

Не забравяй, че ако се поддадеш на отчаянието, само ще смутиш покойната. Възможно е тъгата ти дори да я върне назад от пътя към добро прераждане, по който може би е поела. Нако се оставиш да те погълне скръбта, ще унищожиш собствените си възможности да и помогнеш. Колкото по-уравновесена си, колкото по-положителна е настройката на ума ти, толкова по-добре ще се чувства тя, толкова по-голям ще бъде шансът й да се освободи. Когато си тъжна, имай куража да си кажеш: „Каквито и чувства да ме обземат, ще преминат. Дори и да се върнат отново, те не са вечни. " Ако не опитваш да гиудължиш, цялата ти скръб и чувство за загуба ще започнат да избледняват и да изчезват.

В нашия свят обаче, след като дори не знаем, че можем да помогнем на мъртвите, след като дори не сме погледнали очи в очи факта на смъртта, подобни спокойни и мъдри разсъждения няма да дойдат лесно. Човек, който преживява загуба на близък за първи път, може просто да рухне под тежестта на пороя объркани чувства на непоносима тъга, гняв, неприемане, отчаяние и вина, които необуздано се вихрят в него.

Да окажем помощ на човек, току-що загубил свой близък, е много трудна задача и за нея са нужни цялото ни търпение и чувствителност. Трябва да прекараме известно време с този човек, да го оставим да говори, да слушаме мълчаливо, без да даваме оценки,



когато излага пред нас най-съкровените си спомени или отново и отново си припомня подробностите около смъртта. Най-важното е в този момент на най-голяма тъга и болка в живота на човек просто да бъдем край него. Трябва да направим така, че винаги да може да ни намери, дори и когато ни се струва, че няма нужда от нас. Една година след смъртта на мъжа си Карол даде интервю за филм, посветен на смъртта.

- Когато се замислиш за тази година - попитаха я, - кой според теб ти помогна най-много?

Тя отговори:- Тези, които продължаваха да ми се обаждат и да идват при мен дори когато

казвах „не".Хората, които тъгуват, преживяват нещо подобно на смъртта. Точно както и

умиращите, те трябва да си дават сметка, че всички тези смущаващи чувства са естествени. Трябва да си дават сметка, че траурът е нещо продължително и често мъчително, че мъката се връща отново и отново, на цикли. Шокът, вцепенението и изненадата ще избледнеят и ще бъдат заменени от дълбоко, понякога и отчаяно осъзнаване на това, колко тежка е загубата. Това усещане на свой ред също ще избледнее и ще бъде заменено от възстановяване и уравновесеност. Обяснете на скърбящия, че този цикъл ще се повтаря многократно, месец след месец, и че непоносимите чувства и страховете, че повече няма да може да живее като човешко същество, са напълно естествени. Кажете му, че макар и след година или две, в крайна сметка мъката ще свърши и ще се превърне в примирение.

Както пише Джуди Тейтълбом: Мъката е рана, за която трябва да се грижим, за да зарасне. Да си пробием път

през нея, да й сложим край, означава да погледнем чувствата си открито и честно, да ги изразим и освободим напълно, да ги толерираме и приемаме, независимо колко дълго ще трае заздравяването на раната. Страхуваме се, че ако признаем скръбта си, тя ще ни събори, но истината е, че изживяната скръб изчезва. Неизразената мъка трае безкрай.6

Много често, и това е трагично, приятели и близки очакват от опечалените да „се върнат към нормалното" само след няколко месеца. Това допълнително увеличава объркването и чувството им за самота, а мъката продължава, дори се задълбочава.

Както споменах, в Тибет всички приятели, роднини и близки вземат участие през четиридесет и деветте дни след смъртта и активно оказват духовна помощ на починалия. Опечалените ще тъгуват и ще плачат -това е естествено, - а когато всички си тръгнат, къщата ще им се струва пуста. Въпреки всичко суетенето и подкрепата през тези четиридесет и девет дни ще продължат да топлят сърцата им, защото ще им помогнат да преодолеят голяма част от скръбта.

Посрещането на смъртта в пълна самота, както става в западното общество, е нещо съвсем различно. При внезапна смърт или самоубийство мъката се увеличава още повече. Това засилва убеждението, че опечаленият не може да помогне по никакъв начин на обичания покойник. Важно е близките на внезапно починалия да отидат да видят тялото, защото иначе ще им е трудно да осъзнаят жестоката истина. Ако е възможно, трябва да седнат край него, да кажат това, което имат нужда да кажат, да изразят любовта си и да започнат да се сбогуват.

Ако това е невъзможно, вземете снимка на мъртвия и започнете процеса на сбогуването, прекратяване на отношенията, примирението. Насърчете хората, внезапно загубили свой близък, да направят същото, и това ще им помогне да приемат новата, болезнена реалност на смъртта. Разкажете им как може да се помогне на мъртвите -



начините, които вече описах, които са достатъчно прости, за да могат да ги прилагат и те самите, вместо да се отдават на терзания и объркани мисли.

В случаите на внезапна смърт близките могат да изживеят бурно и непознато чувство на гняв към това, което смятат за причина за смъртта. Помогнете им да изкажат с думи този гняв, защото ако го задържат в себе си, рано или късно ще изпаднат в депресия. Помогнете им да се освободят от гнева и да разкрият дълбините на болката, която се крие зад него. След това могат да навлязат в болезненото, но в крайна сметка лекуващо примирение.

Понякога се случва близките на умрелия да изпитват дълбока вина -да се вглеждат в грешките на миналите взаимоотношения или да се самоизмъчват за нещо, което биха са могли да направят, за да предотвратят смъртта. Помогнете на тези хора да говорят за това чувство за вина, колкото и ирационално и неуместно да ви се струва то. Постепенно силата на тези чувства ще отслабне, те ще си простят и ще продължат да живеят.

СЪВЕТ ОТ СЪРЦЕСега бих искал да ви запозная с една практика, която може да ви помогне истински,

когато изпитвате дълбока тъга и скръб. Моят учител Джамянг Кхиентсе винаги препоръчваше тази практика на хора, които преживяваха емоционални терзания или скръб, и знам от собствен опит, че тя може да донесе огромно облекчение и утеха.

Животът на човек, който опитва да преподава в свят като нашия, не е лек. Когато бях по-млад, имах много кризисни и трудни моменти и тогава винаги извиквах присъствието на Падмасамбхава, както правя и досега. Представям си го като олицетворение на всички мои учители. По този начин открих до каква степен тази практика на Падмасамбхава може да те промени и разбрах защо всичките ми учители казваха, че тя е най-добрата, ако преживяваш трудности и терзания. Тя може да ни даде сили да издържим и да преживеем объркаността на времената, в които живеем.

И така, когато сте отчаяни, объркани или потиснати, когато чувствате, че повече не можете да продължавате, съветвам ви да прибегнете до тази практика. Единственото условие, за да бъде тя успешна, е да й се посветите с цялата си сила и да поискате, наистина да поискате помощ.

Дори и да практикувате медитация, ще продължавате да изпитвате емоционална болка и страдания, а от миналия или настоящия ви живот могат да се появят много неща, които да ви е трудно да срещнете лице в лице. Може да откриете, че ви липсва мъдростта или нужната стабилност на медитацията, за да се справите с тях, или пък че не е достатъчно само да медитирате. Това, от което имате нужда в такъв случай, е практиката, която наричам „сърдечна". Винаги ме е натъжавал фактът, че хората не използват такава практика, за да си помагат във време на отчаяние. Ако я прилагаха, щяха да открият, че е безценна и че може да стане източник на промяна и сила.

1. ПризоваванеПризовете в небето пред вас присъствието на просветленото същество, което най-

много ви вдъхновява, и си помислете, че това същество е олицетворение на всички буди, бодхисатви и учители. Както казах, за мен това същество е Падмасамбхава. Дори и да не сте в състояние да си представите някого с всички подробности, опитайте се силно да почувствате присъствието му и да призовете силата, състраданието и благодатта, които притежава.

2. Вик



Открийте сърцето си и призовете съществото с цялата си болка и страдание. Ако ви се иска да заплачете, не се сдържайте. Оставете сълзите да текат и искрено помолете за помощ. Знайте, че наистина има някой, който ви слуша, който ви очаква, който ви разбира с цялото си състрадание и любов, без да ви съди - истинският приятел. От цялата дълбочина на болката си извикайте мантрата ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА

СИДХИ ХУМ - мантрата, която стотици хиляди същества използват от векове като целебен извор на пречистване и закрила.

3. Изпълване на сърцето с блаженствоСега си представете, че будата, когото сте извикали, ви отговаря с цялата си любов,

състрадание, мъдрост и сила. От него към вас започва да струи светлина. Мислете за тази светлина като за нектар, който изпълва сърцето ви напълно и превръща цялото ви страдание в блаженство.

Един от начините, по които се появява Падмасамбхава, е седнал в поза за медитация, наметнат с плаща и одеждите си, излъчващ омайващо чувство на удобство и благоразположение, с любяща усмивка на лицето. В тази своя еманация той се нарича „Великото блаженство". Ръцете му са свободно отпуснати в скута и държат чаша, направена от череп. Тя е пълна с нектар от Великото блаженство - искрящ и бълбукащ, извор на всякакво изцеление. Седи спокойно върху цвят от лотос, обвит от кръг искряща светлина.

Мислете си за него като за безкрайно любящ и топъл - слънце на блаженството, покоя и изцелението. Открийте сърцето си и пуснете цялото си страдание да излезе навън. Извикайте за помощ. Произнесете мантрата: ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ.

Сега си представете как хиляди светли лъчи започват да струят от тялото или от сърцето му, представете си, че нектарът на Великото блаженство в чашата, направена от череп, прелива от радост и ви облива с поток от успокояваща златиста светлина. Тя се влива в сърцето ви и превръща страданията ви в блаженство. Този нектар на Великото блаженство от чашата на Падмасамбхава е една чудесна практика, която преподаваше моят учител. Тя винаги ме е вдъхновявала и ми е давала сили в тежки времена.

4. Помощ за мъртвите Когато повтаряте тази практика отново и отново, когато рецитирате мантрата и изпълвате сърцето си с блаженство, постепенно страданието ви ще се превърне в увереността и покоя на природата на ума. С радост ще разберете, че будите не са вън от вас, а са винаги с вас, неотделими от природата на ума. А с тяхната благодат те са ви дали сили и са ви дарили с увереността на този буда, който е във вас.

А сега, с цялата сила и увереност, които ви е дала тази практика, си представете, че изпращате цялата благодат и светлината на целебното

състрадание на просветлените същества към умрелия си близък. Това е много важно, особено за хората, които са сполетени от внезапна смърт, тъй като по такъв начин страданията им се променят и се превръщат в покой и блаженство. В миналото може да сте се чувствали безпомощни в мъката си, защото не сте били в състояние да помогнете на скъпия си приятел или близък, но тази практика ще ви вдъхне увереност, утеха и упование, че сте в състояние да помогнете.



ДА ДЪРЖИМ СЪРЦЕТО СИ ОТКРИТОНе очаквайте чудо или незабавни резултати. Може да мине доста време, преди

страданието ви да се промени, може би когато най-малко очаквате. Не се надявайте, че това „ще свърши работа" и ще сложи край на мъката ви веднъж завинаги. Бъдете открити към мъката така, както сте открити към будите и просветлените същества, докато практикувате.

Дори може да почувствате странна благодарност към страданието си, защото ви дава възможност да се справите с него и да го преобразите. Без него никога не бихте открили, че в дълбините и природата му се крие такова съкровище от блаженство. Във времето, когато страдате най-много, може да сте най-открити, а когато сте най-уязвими, може всъщност да притежавате най-голямата си сила.

И тогава си кажете: „Няма да избягам от това страдание. Искам да го използвам по най-добрия възможен начин, така че да стана по-състрадателен и повече да помагам на другите." В края на краищата страданието може да ни научи на състрадание. Вашето страдание ще ви помогне да разберете чуждото страдание. И ако имате възможност да помогнете на някого, именно чрез собственото си страдание ще откриете разбирането и състраданието, които са нужни, за да го направите.

И така, каквото и да правите, не се изолирайте от болката си - приемете я и останете уязвими. Каквото и отчаяние да ви обземе, приемете болката си такава, каквато е, защото всъщност тя се опитва да ви даде безценен подарък - шанса да разберете какво се крие зад тъгата. „Мъката - пише Руми - може да бъде градина на състраданието." Ако пазите сърцето си открито за всичко, болката ви може да се превърне във ваш най-голям съюзник при търсенето на любовта и мъдростта на живота.

Нима не знаем много добре, че не сме в състояние да се защитим от болката и че когато се мъчим да избягаме от страданието, само страдаме още повече? И че никога не се поучаваме от опита си? Както пише Рилке: „Неизложеното на опасност сърце, което никога не е видяло загуба, не може да познава нежността. Само спечеленото наново сърце може да бъде удовлетворено - освободено от всичко, от което се е отказало, да се радва на своето съвършенство."7

СЛАГАНЕ КРАЙ НА МЪКАТА И УЧЕНЕ ЧРЕЗ МЪКАТАКогато страданието ви е обзело напълно, опитайте да получите вдъхновение чрез

някой от начините, за които говорих в Глава 5. Едно от най-добрите средства за успокояване и премахване на болката е излизането сред природата - например край водопад, който да съзерцаваме. Оставете сълзите ви да текат и да ви пречистят, подобно на спускащата се надолу вода. Или пък можете да четете някакъв вълнуващ текст, посветен на тъгата и непостоянството, чиято мъдрост ви носи утеха. Да приемем и да сложим край на мъката е възможно. Един от начините, който много хора са използвали успешно, е вариант на практиката за довършване на незавършените дела, която описах. Независимо преди колко време е умрял вашият близък, тази практика ще ви помогне.

Представете си, че всички буди и просветлени същества са в небето пред вас и около вас, обливат ви със състрадателната си светлина и ви даряват с подкрепата и благодатта си. Тъгувайте в тяхно присъствие и кажете на скъпия си покойник това, което имате да кажете, това, което наистина тежи на сърцето и ума ви.

Представете си, че той ви гледа с още по-голяма обич и разбиране, отколкото докато е бил жив. Знайте, че мъртвият иска да разберете, че ви обича и ви прощава за всичко, което сте направили, че иска да получи вашата прошка.



Разкрийте сърцето си и изразете с думи целия си гняв, всички огорчения, които таите, и се освободете от тях напълно. С цялото си сърце и ум предайте прошката си на умрелия. Кажете му, че му прощавате, кажете му за съжалението, което чувствате, заради болката, която може да сте му причинили.

Сега почувствайте с цялото си същество обичта и прошката, които той ви изпраща. Бъдете уверени, че заслужавате да ви обичат и да ви простят, почувствайте как мъката ви изчезва.

В края на практиката се попитайте дали наистина можете да се сбогувате и да се разделите с мъртвия. Представете си как той се обръща и си отива, а след това изпълнете пхоуа или някоя друга практика за помощ на мъртвите.

Всичко това ще ви даде възможност да изразите любовта си още веднъж, да направите нещо за покойника, да придадете завършеност на отношенията си с него в сърцето си.

От мъката, от чувството за загуба може да се научи много. Те могат да ни накарат да погледнем на живота си открито, да ни помогнат да намерим цел там, където преди не е имало. Когато изведнъж се окажем сами след смъртта на някой близък, сякаш са ни дали нов живот и ни питат: „Какво ще правиш с този нов живот? Защо искаш да продължиш да живееш?"

Загубата на близък също така може да ни покаже какво може да се случи, когато не показваме любовта си и не искаме прошка навреме, а това може да ни направи много по-чувствителни към любимите същества, които все още са живи. Елизабет Кюблър-Рос казва: „Опитвам се да науча хората да казват тези неща, когато другият все още може да ги чуе."8 А Реймънд Муди, посветил живота си на изследванията на близките до смъртта състояния, пише: „Започнах да разбирам колко близо до смъртта сме всички ние в ежедневието си. Сега повече от всякога се стремя всички, които обичам, да знаят чувствата ми."9

И така, съветвам с цялото си сърце тези, които са изгубили близък и са потънали в дълбините на страданието и болката, да се молят за помощ, за сили и благословия. Молете се да оцелеете и да откриете най-богатия смисъл на новия живот, който започвате сега. Бъдете уязвими и възприемащи, бъдете смели и търпеливи. И преди всичко - вгледайте се в живота си, за да откриете начин да споделите любовта си с другите.

ДВАДЕСЕТБлизките до смъртта състояния -стълба към небето?СЕГА НА ЗАПАД сме много добре запознати с близките до смъртта състояния -

наименованието, дадено на различните преживявания, описани от хора, изпаднали в клинична смърт и останали живи след злополуки. Подобни състояния се споменават много отдавна във всички мистични и шамански традиции, а също така и от писатели и философи като Платон, папа Григорий Велики, някои от големите Суфий-учители, Толстой и Юнг. Моят любим пример от историята е описанието на английския историк и монах Бийд от VIII век.

По това време в Англия се случило забележително чудо, като онези от старите времена. За да спаси живите от духовна смърт, един умрял човек се върнал към телесен живот и разказал за забележителните неща, които видял - някои от тях, мисля, си струва накратко да преразкажа тук. В едно село, наречено Кънингам, графство Нортъмбрианс, имало мъж:, глава на семейство, който живеел смирено с цялата си



челяд. Той се разболял, постепенно състоянието му се влошило и една вечер, в малките часове, умрял. Но призори се съживил отново и седнал в леглото за ужас на плачещите около тялото му, които побягнали. Само жена му, която го обичала много, останала край него, макар и разтреперана и уплашена. Мъжът я успокоил и казал: „Не се страхувай, защото наистина се върнах от царството на смъртта и отново ми е позволено да живея сред хората. От сега нататък обаче не бива да живея както досега и трябва да започна по-различен живот..." Малко след това изоставил всички земни отговорности и постъпил в манастира Мелроуз...

Бийд продължава:Ето какво разказал за преживяванията си: „Хубав мъж с блестяща дреха ме

водеше и вървяхме, без да говорим, в северозападна посока. Така стигнахме до много дълбока и широка долина, безкрайно дълга... Скоро ме изведе от тъмата и попаднахме на място с ярка светлина. Поведе ме нататък в светлината и стигнахме до огромна стена, която се простираше до безкрай на височина и дължина и във всички посоки. Не се виждаше нито врата, нито прозорец и започнах да се чудя защо тогава отидохме до нея. Когато я достигнахме обаче -не знам как, - се оказахме на върха й. Оттатък имаше обширна и хубава ливада... Това място беше по-светло от бял ден и от слънцето по пладне...

(Водачът казва:) „ Сега трябва да се върнеш в тялото си и пак да заживееш сред хората. Ако мериш деянията си по-внимателно и се помъчиш да се опазиш добродетелен и обикновен, когато умреш, и ти ще намериш дом сред тези щастливи духове, които виждаш. Защото когато те оставих за малко сам, направих го, за да видя какво ще е твоето бъдеще. " Като ми каза това, никак не исках да се връщам в тялото си, защото бях като омагьосан от красотата и очарованието на мястото и на съществата, които видях там. Но не смеех да възразя на водача си и изведнъж:, не знам как, отново се намерих жив сред хората.

Бийд завършва разказа си със следните думи:Този Божи човек не искаше да разказва тези и другите видени неща на никой

безразличен или небрежно живеещ човек, а само на тези, които... желаеха да вземат думите му присърце и да се стремят към святост.1

Постиженията на съвременната медицина добавят нови и любопитни измерения към близките до смъртта преживявания. Много хора са били „съживени" след катастрофи, инфаркти, тежки болести, хирургически операции или огнестрелни рани. На близките до смъртта преживявания са посветени голям брой научни изследвания и философски предположения. Според едно авторитетно проучване на института Галъп удивително много американци - близо осем милиона, или всеки двадесети от населението - са преживели такова състояние поне веднъж.2

Въпреки че тези преживявания са много различни, все пак при близките до смъртта състояния се откриват някои общи закономерности. Можем да извлечем нещо като „сърцевина" на преживяванията:

1. Появява се различно състояние на усещанията, чувство за покой, без болка, страх и телесни възприятия.

2. Чува се звук, подобен на жужене и свистене и човек се отделя от тялото си. Това е така нареченото „извънтелесно преживяване". Хората виждат тялото си отвън, обикновено някъде отгоре, слухът и зрението им са изострени, съзнанието им е бистро и нащрек, могат да преминават през стени.



3. Усещат се в някаква друга реалност - навлизат в тъмнина, носят се в пространство без измерения, след което бързо преминават през някакъв тунел.

4. Виждат светлина. Най-напред тя е само точка в далечината, която ги привлича като магнит, и те се оказват потопени в светлина и любов. Тази светлина се описва като ослепителна и много красива, но без да вреди на очите. Някои хора казват, че са видели „същество от светлина" - лъчисто вездесъщо присъствие, състрадателно и любящо, което някои наричат Бог или Христос. Понякога пред това същество те стават свидетели на собствения си живот, като виждат всичко, което са извършили - както добро, така и лошо. С това същество разговарят телепатично и се намират в някакво блажено измерение, в което обикновените понятия за време и пространство не означават нищо. Дори и това преживяване да продължи една или две минути нормално време, то е богато и наситено с подробности.

5. Някои виждат вътрешен свят със свръхестествена красота - райски пейзажи и постройки, чуват небесна музика и изпитват усещането за единственост. Малко са хората, които съобщават за ужасяващи и адски картини.

6. Възможно е да се достигне граница, отвъд която не може да се проникне. Някои се срещат с умрели роднини и приятели и разговарят с тях. Решават (често неохотно) или им се нарежда да се върнат в тялото си в този живот; понякога от чувство за отговорност към семейството или за да изпълнят някаква мисия или цел на живота си, която не са довели докрай.

Най-важният аспект на близките до смъртта състояния, за който се говори непрекъснато в литературата, е пълната промяна, която те предизвикват в живота, възгледите, кариерата и отношенията с другите. Преживелите това може и да не загубят страха си от умирането и болката, но губят страха си от самата смърт, стават по-толерантни и състрадателни, започват да се интересуват от духовни стойности, от „пътеката на мъдростта" и най-вече от универсалната духовност, а не от догмите на една или друга религия.

Как да тълкуваме тези преживявания? Някои западни учени, запознати с „Тибетска книга за мъртвите", ги сравняват с описаните в нея състояния в различните бардо. Наистина някои прилики се забелязват още на пръв поглед, но как точно подробностите от близките до смъртта преживявания се свързват с ученията за бардо? Струва ми се, че този въпрос изисква специално изследване, което е извън полето на тази книга, но все пак можем да разгледаме някои прилики и разлики.

ТЪМНИНАТА И ТУНЕЛЪТСпомнете си, че последната фаза на процеса на разграждане в бардо на умирането е

възприятие за „чернота", наречено „пълно постигане", което се „издига като пусто небе, обвито в пълна тъмнина". В този момент според ученията настъпват блаженство и радост. Една от главните особености на близките до смъртта състояния е усещането за движение с „ужасна скорост" и в състояние на „безтегловност" по „дълъг тъмен тунел".

Една жена казва на Кенет Ринг: „Беше като бездна, като нищо, и е толкова спокойно вътре... толкова е приятно да се движиш в него. Пълна тъмнина, никакви усещания, никакви чувства... нещо като тъмен тунел. Просто се носиш нататък, сякаш си във въздуха.3

Друга жена споделя:



Първото, което си спомням, е един страхотен звук, някакво свистене... трудно ми е да го опиша с думи. Струва ми се, че напомняше звука на ураган... Ужасяващ вятър, който ме притегляше. И от широкото пространство попаднах в някакво тясно място.4

Една жена казва на Марго Грей:Чувствах се, сякаш съм в космоса. Беше абсолютно тъмно и ми се струваше, че

нещо ме притегля към отвор, подобен на тунел. В края му се виждаше светлина - така разбрах, че е тунел. Беше вертикален и

нещо ме притегляше към отвора. Зная, че не беше сън. Сънищата не са такива. И през ум не ми е минало, че може да е сън.5

СВЕТЛИНАТАВ момента на смъртта изгрява Основното сияние с цялото си величие. „Тибетска

книга за мъртвите" казва: „О, синко/дъще на просветлено семейство... твоята Ригпа е лъчение и пустота, заемащи огромно светло пространство. Отвъд раждането и смъртта, това всъщност е Буда на Постоянното сияние."

Мелвин Море, който изследва близките до смъртта състояния предимно при деца, отбелязва: „Почти всички близки до смъртта преживявания при децата (и около една четвърт при възрастните) са свързани със светлина. Всички те казват, че към края на преживяването си са видели светлина, след като са напуснали тялото си и са преминали през тунел."6

Марго Грей цитира едно от най-добрите описания на приближаването към светлината:

След това постепенно си даваш сметка, че някъде далеч напред, на неизмеримо разстояние, може би се намира краят на тунела, защото се вижда бяла светлина, но тя е толкова далече... Мога да я сравня само с небе, на което има една-единствена звезда... но си спомняш, че си в тунел и следователно тази светлина би трябвало да изпълва целия му изход. И се съсредоточаваш върху тази светла точка, защото очакваш да достигнеш до нея.

Постепенно, докато пътуваш към нея с много голяма скорост, тя става все по-голяма и по-голяма. Като се замисля, всичко това трябва да е станало за не повече от минута. Когато постепенно се приближиш до тази ярка светлина, нямаш усещането, че тунелът изведнъж: свършва, а no-скоро, че прелива в светлината. Тунелът вече остава назад и нататък се вижда великолепна синъобяла светлина. Тя е толкова ярка, много по-ярка, отколкото е нужно, за да те ослепи още в първия миг, но по никакъв начин не дразни очите.7

В много разкази се описва самата светлина:Да опиша светлината... тя беше... не, не беше светлина, а по-скоро отсъствие на

тъмнина, пълно отсъствие... Човек си представя каксветлината огрява нещо, оставя сенки и така нататък. Тази светлина наистина

беше липса на тъмнина. Трудно е да се опише, защото сме свикнали светлината да хвърля сенки. Освен ако не е навсякъде наоколо. Онази обаче беше толкова пълна и съвършена, че сякаш не я наблюдаваш, а си в самата нея.8

Един човек казва на Кенет Ринг: „Не беше ярка. Беше като от лампа с абажур, но много по-различна светлина. Знаете ли на какво приличаше? Сякаш някой е сложил абажур на слънцето. Почувствах се много, много спокоен. Вече не се боях. Знаех, че всичко е наред."9



Друга жена казва на Марго Грей: „Светлината е по-ярка от всичко, което можете да си представите. Не може да се опише с думи. Не мога да обясня колко щастлива се чувствах. Едно такова чувство на покой... Беше чудесно! Светлината беше толкова ярка, че при нормални обстоятелства би те ослепила, но изобщо не засяга очите."

Някои разказват, че не само са видели светлината, а са били в нея: „Сякаш не бях отделна личност. Аз бях светлината и се сливах с нея."10

Една жена, преживяла две операции, разказва на Марго Грей: „Усещах само същността си. Времето нямаше никакво значение, а пространството беше изпълнено с блаженство. Бях окъпана в лъчиста светлина и потопена в аурата на дъгата. Всичко се смесваше. Звуците бяха съвсем различни -хармонични, неназовани (сега наричам това музика)."11

Друг човек описва навлизането в светлината по следния начин:Последвалите събития сякаш се случиха едновременно, но ще трябва да ги опиша

едно по едно. Усещането е, като че ли е някакво същество... no-скоро енергия, а не друг човек... интелект, с който е възможно да комуникираш. По размер покрива целия простор пред теб. Поглъща всичко, чувстваш се обвит отвсякъде. Светлината веднага се свързва с теб, в моментална телекинеза прочита мислите ти, езикът няма значение. Не е възможно да чуеш нещо, което да предизвика съмнения. Първото, което чух, беше: „ Отпусни се, всичко е красиво, всичко е наред, няма от какво да се страхуваш. "Веднага се успокоих напълно. В миналото, когато някой лекар ми кажеше ,,Спокойно, няма от какво да се страхуваш", обикновено се оказваше точно обратното. Нямам им доверие. Но това чувство е най-хубавото, което съм изпитвал — абсолютна, чиста любов. Всяко усещане беше съвършено. Усещаш топлина, но това няма нищо общо с температурата. Всичко е абсолютно чисто и жизнено. А светлината ти предава чувство на истинска, чиста любов. Никога не бях преживявал подобно нещо. Не може да се сравни с любовта към жена ти или към децата. Няма нищо общо със сексуалната любов. Дори всички тези неща да се обединят, пак не могат да се сравнят с чувството, което ти дава светлината.12

Мъж, който едва не се удавил, когато бил на четиринадесет години, разказва:Когато стигнах източника на светлината, можех да погледна вътре. Не мога да

обясня с човешки понятия чувствата, които ме обзеха, когато погледнах. Това беше някакъв гигантски, безкраен свят на спокойствието, любовта, енергията и красотата. Сякаш човешкият живот е нещо незначително в сравнение с онова. И все пак там ми се внушаваше колко е важен животът и в същото време ми ставаше ясно, че смъртта е начин да постигнем различен и по-добър живот. Беше самото съществувание, самата красота, целият смисъл на цялото съществувание. Сякаш цялата енергия на Вселената беше събрана завинаги на едно място.13

Мелвин Море пише вълнуващо за близките до смъртта преживявания на деца и ги предава с неподправеното им красноречие: „Имам да ти кажа една чудна тайна. Изкачих се по една стълба до небето"... „Просто исках да стигна до онази светлина. Да забравя тялото си, да забравя всичко. Само и само да стигна до светлината!"... „Имаше красива светлина и всичко в нея беше добро. Цяла седмица във всичко виждах искрички от тази светлина"... „Когато излязох от комата в болницата, отворих очи и видях навсякъде светлина. Видях как всичко в света е на мястото си."14



ПРИЛИКИ С БАРДО НА ВЪЗНИКВАНЕТОПри близките до смъртта преживявания умът веднага се освобождава от тялото и

преминава през състояния, много сходни със състоянията на менталното тяло в бардо на възникването.

1. Извънтелесното преживяванеБлизките до смъртта преживявания много често започват с усещане за напускане на

тялото - хората виждат собственото си тяло отстрани, асъщо така и обстановката наоколо. Това напомня на вече казаното „Тибетска книга

за мъртвите":„Помня, че излязох от упойката и след това се издигнах нагоре извън' тялото си, над

леглото, и гледах собствения си труп. Имах чувството, че съм само мозък и очи, нямам спомен за тяло."15

Мъж, прекарал инфаркт, казва на Кенет Ринг: „Сякаш бях някъде горе, в пространството, и само умът ми функционираше. Никакво усещане за тяло, само мозък и нищо друго. Без тегло, нямах нищо."16

2. Безпомощно наблюдаване на близкитеВече описах как в бардо на възникването мъртвите са в състояние да чуят и видят

живите си близки, но не са в състояние - и понякога това е болезнено - да комуникират с тях. Една жена от Флорида разказва на Майкъл Сейбъм как е наблюдавала майка си от някаква точка близо до тавана: „Никога няма да забравя тъгата, която ме обзе, защото не можех да й кажа, че съм добре. Някак си знаех, че с мен всичко е наред, но нямаше как да й го кажа..."17

„Помня, че ги видях долу във вестибюла - жена ми, най-големия ми син, най-голямата ми дъщеря и лекаря... Не знаех защо плачеха."18

Друга жена разказва: „Бях някъде горе и виждах как тялото ми се гърчи и как майка ми и прислужницата пищят, защото мислеха, че умирам. Толкова ми дожаля за тях... Обзе ме дълбока тъга. Но чувствах, че там горе съм свободна и няма за какво да страдам."19

3. Съвършена форма, подвижност и ясновидство Менталното тяло се описва в „Тибетска книга за мъртвите" като „тяло

от златната епоха", притежаващо свръхестествена подвижност и ясновидски способности. Хората, преживели близките до смъртта състояния, също казват, че са се чувствали като в разцвета на силите си:

„Носех се във въздуха и бях много по-млад... Имах чувството, че се виждам в нещо като отражение, където бях с двадесет години по-млад, отколкото в действителност."20

Освен това те откриват, че могат да се придвижват моментално, само със силата на мисълта си. Един ветеран от Виетнам казва на Майкъл Сейбъм:

„Имах чувството, че мога да се озова там, където си помисля, само за миг... Чувствах се превъзходно, притежавах сила. Можех да направя каквото си пожелая... Там е по-истинско, отколкото тук."21

„Спомням си, че изведнъж се оказах на бойното поле, където ме улучиха... Сякаш изведнъж се материализирах там и в следващия миг вече бях тук. Беше колкото да намигнеш."22 " 1

Много от преживелите близки до смъртта състояния говорят за някакво ясновидско познание „от началото до края на времето"23.

Една жена разказва на Реймънд Муди: „Изведнъж узнах всичко, което се е случило от самото начало и което щеше да продължава безкрай... за секунда узнах всички тайни на вековете, смисъла на Вселената, на звездите, на Луната... на всичко."24



„И тогава настъпи един момент... не, няма как да го опиша... но ми се струваше, че знам всичко... За миг тогава нямаше нужда от никаква комуникация. Имах чувството, че каквото и да поискам да науча, ще го науча."25

, Докато бях там, се чувствах център на всичко. Чувствах се просветлен и пречистен. Струваше ми се, че мога да разбера смисъла на всичко. Всичко беше на мястото си, всичко имаше своето значение, дори и мрачните времена. Струваше ми се, че всичко е една мозайка и всяко нещо си е на мястото.

4. Срещи с другитеВ „Тибетска книга за мъртвите" се казва, че менталното тяло в бардо на

възникването се среща с други същества от света на това бардо. По същия начин преживелите близки до смъртта състояния споменават, че са разговаряли с други, които са умрели. Ветеранът от Виетнам разказва на Майкъл Сейбъм, че докато тялото му лежало на бойното поле и той го наблюдавал отгоре:

Тринадесетте момчета, които бяха убити този ден и които бях сложил в найлонови чували, бяха там, до мен. И нещо повече... През май нашата рота даде четирийсет и двама убити. Всички те също бяха там. Нямаха човешка форма... Но бях сигурен, че са там. Чувствах присъствието им. Разговаряхме, без да използваме гласовете си.27

Една жена, чието сърце спряло поради упойка при вадене на зъб, казва:След това се намерих сред красив пейзаж:. Тревата беше по-зелена от всичко,

което съм виждала на земята... Излъчва особена светлина или отблясък. Цветовете не подлежат на описание. В сравнение с тях тукашните са бледи... Там срещнах хора, за които знаех, че са умрели. Не използвахме думи, но знаех какво си мислят и че и те знаят какво си мисля аз.

5. Различни сфериВ бардо на възникването менталното тяло ще срещне видения и признаци на

различните сфери. Сравнително малък процент от преживелите близки до смъртта състояния говорят за вътрешни светове, за рай, за градове от светлина и трансцедентална музика.

Една жена разказва на Реймънд Муди:Някъде в далечината... виждах град. Имаше сгради. Отделни една от друга.

Светеха ярко. Хората там бяха щастливи. Имаше фонтани, искряща вода... мисля, че е точно да се каже град от светлина... Беше чудесно. Имаше красива музика. Всичко блестеше... Беше чудесно... Но ако бях влязла там, струва ми се, никога нямаше да се върна... Казаха ми, че ако отида там, няма да мога да се върна... че аз трябва да реша.29

Друг човек разказва на Марго Грей:Намерих се в нещо като постройка, но не си спомням да имаше стени. Навсякъде

беше тази красива златиста всепроникваща светлина... Около себе си забелязах много хора, които се разхождаха. Не, не ходеха, а no-скоро се плъзгаха. Не се чувствах различен от тях, помня, че се чувствах един от тях, като част от всичко наоколо.30

6. Адски видения .Не всички описания на близките до смъртта състояния обаче са така положителни,

както би трябвало да се очаква от това, което казахме за тибетските учения. Някои хора разказват за ужасяващи преживявания, свързани със страх, паника, самота, отчаяние и помрачение, силно напомнящи описанията за бардо на възникването. Един човек разказва на Марго Грей, че „бил погълнат в нещо като огромна черна вихрушка, като водовъртеж".



Хората, които съобщават за подобни преживявания, имат чувството, че се движат надолу, а не нагоре - като тези, които ще се преродят в по-низшите сфери:

Движиш се в някаква река от звук - непрестанна глъч, като от човешка тълпа... Чувствах, че ставам част от реката и постепенно потъвам в нея. Обзе ме силен страх, сякаш знаех, че ако този шум ме погълне, ще бъда загубен завинаги.31

Гледах надолу към голяма шахта, пълна със сива мъгла, от която се показваха ръце и се мъчеха да ме уловят и дръпнат надолу. Чуваше се ужасяващо виене, пропито с отчаяние.32

Други хора говорят за преживявания, които могат да бъдат наречени само „адски" - ужасен студ или непоносима горещина, измъчен вой или рев на диви зверове. Една жена разказва на Марго Грей:

Попаднах сред някаква мъгла. Имах чувството, че съм в ада. От огромна шахта излизаха изпарения и отвътре се протягаха ръце, които искаха да ме уловят... Боях се да не ме изтеглят в шахтата при тях... От другата страна към мен скочи огромен лъв и аз изпищях. Не се боях от самия лъв, а от това, че можеше да ме извади от равновесие и да ме бутне в ужасната шахта... Там долу беше много топло... изпаренията бяха горещи.33

Човек, преживял спиране на сърцето, говори: „Слизах надолу, дълбоко в земята. Имаше гняв и изпитвах ужасен страх. Всичко беше сиво. Чуваха се страховити звуци, сякаш диви зверове ръмжаха и скърцаха със зъби като обезумели."34

Реймънд Муди описва няколко души, които са видели същества, уловени там, поради неспособността им да се освободят от привързаността си към физическия свят - вещи, хора и навици. Ето какво казва една жена за тези „объркани" хора:

Това, което би трябвало да е главата им, беше отпуснато надолу. Изглеждаха тъжни и потиснати. Влачеха се като оковани с верига затворници... Изглеждаха изтощени, сиви, безцветни. И сякаш се движеха по този начин цяла вечност, без да знаят накъде са тръгнали, без да знаят кого да следват или какво да търсят. Когато минах покрай тях, дори не вдигнаха глави да ме погледнат. Сякаш си мислеха: „Всичко е свършено. Какво правя? Защо е всичко това?" Изглеждаха напълно обезнадеждени, съсипани, съкрушени - без да знаят къде отиват, без да знаят кои са или каквото и да било друго. Струваше ми се, че се движат цяла вечност без определена посока, вместо да седят на едно място. Тръгваха направо, но изведнъж свиваха вляво, правеха няколко крачки и отново свиваха вдясно. И изобщо нямаше какво друго да правят. Търсеха нещо, но какво - аз не мога да кажа.35

В разказите за близките до смъртта състояния понякога се споменава някаква граница - точка, след която няма връщане назад. В тази точка човек избира (или му се казва) да се върне назад, към живота. Разбира се, в

тибетските учения за бардо няма нищо подобно на това, защото в тях се говори за хора, които наистина са умрели. Все пак и в Тибет има преживели нещо подобно на близките до смъртта състояния - наричат се „делок" - и разказите им удивително си приличат.

ДЕЛОК - ТИБЕТСКИТЕ БЛИЗКИ ДО СМЪРТТА ПРЕЖИВЯВАНИЯЕдин любопитен, малко известен на Запад феномен, но много добре познат на

тибетците, е делок. На тибетски de lok означава „върнал се от смъртта". Делок са привидно „умрели" хора в резултат на болест и оказали се за известно време в бардо. Те посещават сферата на ада, където стават свидетели на съда над мъртвите и на страданията им, а понякога - райските и буда-сферите. Може да ги придружава божество, което ги охранява



и им обяснява какво преживяват. След седмица делок биват връщани на земята с послание от Господаря на смъртта, с което той подканя живите да се отдадат на духовна практика и добродетелен живот. Често пъти на делок им е много трудно да накарат живите да повярват на думите им и през остатъка от живота си продължават да разказват преживяванията си, за да ги подтикнат към пътеката на мъдростта. Житията на най-известните тибетски делок са записани и се рецитират в цялата страна от пътуващи певци.

Голяма част от преживяванията на делок съвпадат не само с описанията в ученията за бардо, като например „Тибетска книга за мъртвите", но и с описаните близки до смъртта преживявания.

Лингза Чьокий била известна делок от XVI век, живяла в нашия край. В биографията си тя разказва как не успяла да разбере, че е мъртва, как осъзнала, че е излязла от тялото си, и видяла, че на леглото й лежи труп на прасе, облечено с нейните дрехи. Опитала напразно да поговори със семейството си, което медитирало за смъртта й. Обзел я силен гняв, задето не й обърнали внимание и не й дали да яде. Когато децата й се разплакали, имала чувството, че вали порой от кръв и гной, който й причинил силна болка. Разказва, че всеки път, когато медитирали, я обземала радост, а когато най-накрая застанала пред учителя си, който също медитирал, отпуснат в природата на ума си, и умът й станал едно с неговия, я изпълнило неописуемо щастие.

След известно време някой, когото тя помислила за баща си, я повикал и тя го последвала. Пристигнала в света на бардо. Там имало мост, по който се отивало в сферата на ада и до мястото, където Господарят на смъртта броял добрите и лошите деяния на мъртвите. Там тя срещнала много хора, които й разказали историите си, и видяла един голям йога, пристигнал в сферата на ада, за да освобождава съществата. Най-накрая Лингза Чьокий била върната на замята, защото се оказало, че е допусната грешка с името й и още не й е дошло времето. Тя се върнала в тялото си с посланието на Господаря на смъртта, оздравяла и до края на живота си разказвала това, което научила.

Явлението делок не е нещо, за което се говори само в миналото, подобни случаи има и в наше време. Случва се делок да напуснат тялото си за цяла седмица. Понякога се срещат с хора, за които не им е било известно, че са умрели, които искат от тях да предадат на близките им молбата да изпълняват определени практики заради тях. Делок се връщат в тялото си и предават посланието. В Тибет това се смяташе за нормално, но имаше и най-различни методи за откриване дали делок е истински или не. Дъщерята на Дилго Кхиентсе Ринпоче казва на Франсоа Помаре - автор на книга за делок, - че докато делок е извън тялото си, отворите му се запушват с масло, а лицето се намазва с тесто от ечемичено брашно36. Ако маслото не се разтопи и тестото не се напука - делок е истински.

Днес традицията на делок се поддържа в хималайските райони на Тибет. Изпълняват я най-обикновени хора, по-често жени, които притежават огромна вяра. В определени дни те „умират" за няколко часа и служат като куриери между живите и мъртвите.

ПОСЛАНИЕТО НА БЛИЗКИТЕ СМЪРТТА СЪСТОЯНИЯКакто видяхме, между ученията за бардо и близките до смъртта състояния има

много прилики. Има и значителни разлики. Най-голямата от тях, разбира се, е тази, че преживелите тези състояния не умират, докато ученията за бардо описват какво става с хората, които преживяват истинска физическа смърт и които ще се преродят. Тези различия могат до известна степен да се обяснят с факта, че преживелите близки до



смъртта състояния не изминават целия път до смъртта - някои от тях са били „мъртви" само за минута.

Има автори, които предполагат, че близкото до смъртта състояние отразява етапите на процеса на разграждане в бардо на умирането. Струва ми се, че е преждевременно да се правят опити за свързване на близкото до смъртта състояние с описанията на бардо, защото този, който го е преживял, буквално е бил „близо до смъртта". Аз разказах на моя учител Дилго Кхиентсе Ринпоче за близките до смъртта състояния и той каза, че това явление принадлежи към естественото бардо на този живот, тъй като съзнанието само временно напуска тялото на „умрелия" и обикаля различни сфери.

Според Дилго Кхиентсе Ринпоче клиничната смърт и близките до смъртта състояния принадлежат на естественото бардо на този живот. Може би такива хора са на прага на следващите бардо, но не са прекрачвали този праг, за да могат да се върнат назад. Каквото и да преживяват, те все още са в бардо на този живот. Дали светлината, за която говорят, има нещо общо с изгряването на Основното сияние? Възможно ли е преди да изгрее това огромно слънце те да зърнат първите лъчи на появата му?

Каквото и да е значението на преживяванията от този тип, аз продължавам да се вълнувам от разказите за тях и особено от последствията, които предизвикват, защото те убедително потвърждават будистката гледна точка. Две от тези последствия вече споменах — това са дълбоката промяна и духовното събуждане на преживелите близки до смъртта състояния, а също така и влиянието на „погледа върху целия минал живот" върху живота им по-нататък. Този „поглед", който се споменава в почти всички разкази, съвсем ясно показва неизбежността на кармата, а също така и значителните последствия, които могат да имат за нас всички наши действия, думи и мисли. Основното послание, което преживелите близки до смъртта състояния получават от срещата им със смъртта или със „съществото от светлина", е съвсем същото като посланието на Буда в ученията за бардо — че основните и най-важни качества на живота са любовта и познанието, състраданието и мъдростта.

Тези хора започват да разбират това, което ни казват ученията за бардо - че животът и смъртта са в самия ум. И увереността, която повечето от тях придобиват след тези преживявания, отразява това по-дълбоко разбиране за ума.

Освен това съществуват и някои удивителни прилики между близките до смъртта състояния, заедно с последствията им, и различните мистични и необичайни състояния на съзнанието. Например някои от изпадналите в мнима смърт говорят за паранормални явления - получават пророчески, прекогнитивни видения, „поглед напред", които се оказват удивително точни. Други говорят за преживявания, които по всяка вероятност са свързани с енергията кундалини37 или получават ясновидски и лечителски способности.

Много от преживелите близки до смъртта състояния говорят съвсем откровено и красноречиво за красотата, любовта, покоя и блаженството, до които са се докоснали. На мен ми се струва, че са се докоснали до излъчването на природата на ума и едва ли е изненадващо, че това предизвиква дълбока духовна промяна при толкова много хора. Все пак, както казва Марго Грей, „няма нужда да преживяваме мнима смърт, за да преживеем висшата духовна реалност"38. Тази висша духовна реалност е тук и сега, в този живот, стига да можем да я открием и да навлезем в нея.

Искам да отправя едно много важно предупреждение: не позволявайте тези разкази за близки до смъртта състояния, които са толкова вдъхновяващи, да ви накарат да вярвате, че единственият начин да се докоснете до подобен покой и блаженство е да умрете! Нещата не са и не могат да бъдат така елементарни.



Понякога хората, които преживяват болки и страдания, чувстват, че не могат да издържат повече, и е възможно разказите за близките до смъртта състояния да ги изкушат да сложат край на живота си. Това може да изглежда просто разрешение на проблемите, но то не е съобразено с факта, че всичко, което преживяваме, е част от живота. Не е възможно да избягаме. Ако опитаме да го направим, по-късно отново ще се срещнем със страданията, но в много по-тежка форма.

Освен това, въпреки че в повечето от събраните разкази за близките до смъртта състояния се говори за положителни преживявания, не е ясно дали това отразява действителното съотношение между добрите и лошите, ужасяващи преживявания, или просто, че лошите се помнят по-трудно. Хората не желаят - съзнателно или несъзнателно - да си припомнят мрачните и предизвикващи страх преживявания. Освен това преживелите мнима смърт подчертават, че трябва да променим живота си сега, докато не сме го загубили, защото, както казват те, „Имаме много важна мисия, докато сме тук"39.

Основното и най-важно нещо е да променим живота си сега, без отлагане. Нима не би било трагично, ако това основно послание на близките до смъртта състояния — че животът е нещо свято и трябва да се изживее пълноценно и целенасочено - се изгуби и преиначи в повърхностна, романтична представа за смъртта? А няма ли да е дори още по-трагично, ако този лекомислен оптимизъм още повече задълбочи пренебрегването на отговорността, която носим към самите себе си и към човечеството, което заплашва да унищожи планетата?

ЗНАЧЕНИЕТО НА БЛИЗКИТЕ ДО СМЪРТТА СЪСТОЯНИЯНеизбежно някои хора се опитват да покажат, че преживяванията в близките до

смъртта състояния представляват нещо друго, не духовни преживявания, а учени скептици са се мъчели да ги обясняват опростено чрез физиологични, неврологични, химични и психологични фактори. Но изследователите на тези състояния, които също са лекари и учени, оборват подобни обяснения едно по едно и продължават да твърдят, че те не могат да обхванат всички наблюдавани явления. Ето какво пише Мелвин Море във великолепната си книга „По-близо до светлината: Да се поучим от близките до смъртта състояния при децата":

Но близките до смъртта състояния са сложна съвкупност от явления и ние не сме в състояние да разберем цялото, ако гледаме само отделните му части. Не е възможно да разберем музиката, ако изучаваме звуковите честоти, които формират отделните тонове, нито пък е нужно да сме специалисти по акустична физика, за да се наслаждаваме на Моцарт. Близките до смъртта състояния си остават тайна.'

Мелвин Море казва също така:Чувствам, че разбирането на близките до смъртта състояния ще бъде първата

крачка към заличаване на голямото разделение между наука и религия, започнало с Исак Нютон преди близо триста години. Ако лекарите, медицинските сестри и ние самите знаехме малко повече за преживяванията на хората в тези последни часове, предразсъдъците ни към медицината и живота щяха да рухнат.41

С други думи, самият напредък в медицинските технологии създава възможност за истинска революция. Мелвин Море пише:

Каква ирония е фактът, че нашата медицинска технология доведе до такова изобилие на близки до смъртта преживявания... Наистина такива е имало винаги, но едва през последните години разполагаме с нужната техника, за да връщаме пациентите си към живота. Сега те могат да ни разкажат преживяванията си, така че нека ги



изслушаме. Това според мен е предизвикателство към нашето общество... Близките до смъртта състояния са естествен психологичен процес, свързан с умирането. Смея да заявя, че ако успеем да интегрираме познанията за този процес в обществото, това ще е от полза не само за болните, но и за самото общество. Днешната медицина според мен е лишена от духовност... Няма причина технологиите и духовността да не съществуват заедно.42

Една от причините да напиша тази книга е желанието ми да покажа, че това, което казва Мелвин Море, е възможно - технологиите и духовността могат и трябва да съществуват заедно, ако желаем напълно да развием човешкия си потенциал. Нима една завършена хуманитарна наука не би имала куража да приеме и проучи фактите на мистичното, фактите на смъртта и умирането както те се разкриват в близките до смъртта преживявания и в тази книга?

Брус Грейсън, един от водещите изследователи на близките до смъртта състояния, пише:

Науката трябва да опита да обясни близките до смъртта преживявания, защото в тях е ключът към собственото и развитие... Историята ни учи, че единствено като правим опити да обясним явленията, които в момента са непонятни за нас, можем да развиваме нови методи. Вярвам, че близките до смъртта състояния са една загадка, която може да принуди учените да развият нов научен метод - метод, който би използвал всякакви източници на познание, не само логическата дедукция на интелекта и емпиричните наблюдения на материалния свят, но и директното преживяване на мистичното.

Брус Грейсън освен това казва, че близките до смъртта преживявания не се появяват случайно: „От многогодишните си наблюдения на тези преживявания мога да кажа, че ги имаме, за да се научим да помагаме на другите."

Кенет Ринг вижда още една възможност и значение на близките до смъртта преживявания. Той си задава въпроса защо толкова много хора преминават през тях и се преобразяват духовно в наше време. В продължение на много години като един от най-смелите пионери в това изследователско поле той се е убедил, че преживелите близки до смъртта състояния са „посланици", които ни подтикват към една по-висша и благородна духовна реалност, които ни призовават да променим без отлагане начина си на живот - да прекратим всякакви войни, всякакви разделения между религиите и хората, да защитим и спасим околната среда:

Вярвам... че човечеството като цяло се стреми да се пробуди за едно ново и no-висше съзнание... и че близкото до смъртта преживяване може да се разглежда като еволюционно средство, което да доведе до тази промяна у милиони хора след известен период от време.

Може би истинността на тези думи зависи от всички нас - от това дали ще имаме смелостта да приемем изводите, които може да се направят от близките до смъртта преживявания и от ученията за бардо, и като променим себе си и света около нас, постепенно променим цялото бъдеще на човечеството.



ЧАСТ ЧЕТВЪРТАЗаключение

ДВАДЕСЕТ И ЕДНОУниверсалният процес

Четиридесет години след китайската окупация на Тибет светът още не знае какво се е случило, не е наясно с мащабите на терора, унищожението и системния геноцид, които са изтърпели и продължават да търпят тибетците. Повече от един милион души, при население от шест милиона, са умрели от ръцете на китайците. Обширните тибетски гори, не по-малко важни за екологията от джунглите на Амазонка, са изсечени. Дивите животни също почти са изчезнали. Реките и планините са замърсени с ядрени отпадъци. По-голямата част от 6500-те манастира са запуснати или разрушени. Тибетският народ е заплашен от изчезване, а величието на културата му по родните земи е почти изцяло заличено.

От началото на китайската окупация, през 50-те години, до сега са извършени много зверства. Духовните учители, монасите и монахините бяха сред първите жертви, защото китайските комунисти най-много от всичко желаеха да пречупят духа на хората, да заличат всякакви следи от духовен живот. През годините до мен са достигали множество разкази за изключителна и трогваща смърт, свидетелство и последна почит за истината, която китайците така отчаяно се мъчат да унищожат.

В тази част на Тибет, от която съм аз, провинция Кхам, имало един стар кхенпо, или абат, който прекарал много години в планините. Китайците обявили, че смятат да го „накажат", и за всички било ясно -това означавало изтезания и смърт. Изпратили специален отряд да го арестува и доведе. Този кхенпо вече бил немощен и не можел да ходи, така че китайците намерили някакъв стар и слаб кон за последното му пътуване. Качили го на коня, завързали го на седлото и го повели надолу към военния лагер. Кхенпо започнал да пее. Китайците не разбирали думите, но другите арестувани монаси по-късно обяснили, че пеел „песни за жизнения опит" - хубави песни, спонтанно избликнали от дълбините на радостта от реализацията му. Групата продължавала да се спуска бавно надолу по планината. Войниците били мълчаливи и с каменни лица, някои от монасите плачели. Но кхенпо продължавал да пее.

Малко преди да стигнат до военния лагер, той млъкнал и затворил очи, а групата продължила мълчаливо. Когато влезли през портала на лагера, видели, че кхенпо е издъхнал, тихо бил напуснал тялото си.

Какво е това, което знаел той, за да може да е така спокоен дори и пред лицето на смъртта? Кое в тези последни минути му е дало смелостта и радостта, за да може да запее? Може би е пеел нещо като следните куплети от „Съвършеното излъчване" - последния завет на Дзогчен-учителя от XIV в. Лонгченпа:

В безоблачна нощ пълната луна„Господарка на звездите" ще изгрее...Лицето на моя състрадателен господар Падмасамбхаваме привлича и ми желае „добре дошъл".Моята радост от смъртта е много, много по-голямаот радостта на търговците, печелещи богатства по море,или от господарите на боговете,които се хвалят с победите си в битките,



или от мъдреците, погълнати напълно в своя унес.Така че както пътникът поема пътя си, когато дойде време,аз няма да се бавя повече на този свят,а ще отида да живея в крепосттана блаженството и безсмъртието.Този мой живот е свършил, кармата ми - изразходвана:каквото и добро да са донесли молитвите - отишло си е,всички земни дела съм уредил и този живот е приключил.Само за миг ще разпозная прояватана същността на моето съществов чистото, просторно царство на бардои скоро ще заема мястото сив земята на изначалното съвършенство.Богатствата, които нося в себе си,са направили умовете и на други щастливи.Използвах благодатта на този живот,за да осъзная всички плодове на острова на свободата.И след като бях с вас, благородни мои ученици, цялото това време, радостта, че

споделих истината с вас, ме изпълва с доволство.Не всички връзки между нас в този живот се прекъсват,аз съм просяк без цел, който ще умре където пожелае,и не съжалявайте за мен, а вечно се молете.Тези думи идат от сърцето ми, за да ви помогнат —мислете за тях като за облак от лотосови цветове, а за себе си в своята всеотдайност —като за пчели, които смучат тяхната трансцедентална радост.И нека чрез тези думи всички същества от всички сфери на самсара в земята на

изначалното съвършенство да достигнат нирвана!Това без съмнение са думи на човек, достигнал най-висока реализация и всичко,

което може да донесе тя - радостта, безстрашието, свободата и разбирането, които са целта на ученията и на човешкия живот. Мисля си за учителите като Лонгченпа и за моите собствени учители Джамянг Кхиентсе, Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче и си представям съществата, достигнали тяхната дълбочина на реализация като величествени планински орли, които се реят над живота и смъртта и ги виждат такива, каквито са в действителност, с цялата им сложна и тайнствена взаимосвързаност.

Да гледаш през очите на планински орел - през погледа на реализацията - означава да гледаш света и да виждаш как границата между живота и смъртта, която си смятал за даденост, се размива и изчезва. Физикът Дейвид Бом описва реалността като „непрекъсната цялост в плавно движение". И учителите виждат - пряко и с пълно разбиране - именно това плавно движение на непрекъснатата цялост. Това, което ние в неведението си наричаме „живот", и онова, което в неведението си наричаме „смърт", не са нищо друго, освен различни аспекти на тази цялост и на това движение. Това е необятният и променящ ни простор, разкрит пред нас от ученията за бардо, който великите учители са превъплътили в себе си.



ОТКРОВЕНИЯТА НА БАРДОДа гледаш смъртта с погледа на реализацията означава да я виждаш в контекста на

тази цялост и като част от това безначално и безкрайно движение. Удивителната сила на ученията за бардо се крие в това, че те разкриват пред нас - като ни показват истинския процес на смъртта - и истинския процес на живота.

Нека още веднъж видим какво става с човек, който умира, през трите най-важни етапа на смъртта:

1. При кулминацията на процеса на смъртта, след разпадането на елементите, сетивата и мислите-състояния, се разкрива само за миг същинската природа на ума - Основното сияние.

2. Тогава, също само за миг, се появява сиянието на природата на ума във вид на звуци, цветове и светлина.

3. След това се събужда съзнанието на мъртвия и навлиза в бардо на възникването. Обикновеният ум се завръща и се проявява като ментално тяло, което е подвластно на миналата карма и старите навици. Те карат обикновения ум да се вкопчва в илюзорните преживявания в бардо и да ги приема за истински.

И така, какво според ученията за бардо е смъртта? Нищо повече от един процес на постепенно проявяване на ума - от най-чистото му състояние (същинската природа на ума), през светлината и енергията (сиянието на природата на ума) до изкристализирането му в ментална форма. Както ни показват ученията, в бардо на умирането, в бардо на дхармата и в бардо на възникването се развива един тристепенен процес - най-напред разкриване, след това спонтанно излъчване и най-накрая кристализиране и проявление.

Ученията ни подтикват да продължим още по-нататък. Те всъщност ни показват - и според мен това е революционно прозрение, което може да промени възгледите ни за всичко, когато го разберем, - че този тристепенен процес не се разгръща само в процеса на смъртта, той се разгръща сега, в този момент, във всеки момент, в ума ни, в мислите и чувствата ни, на всяко ниво от съзнателния ни живот.

Ученията ни предлагат още един начин да разберем този процес - да погледнем какво се разкрива на всеки отделен етап от умирането и смъртта. В тях се говори за три нива на съществото, които се обозначават със санскритската дума „кая". Кая буквално означава „тяло", но тук значението й е „измерение", „поле" и „основа".

Нека сега погледнем тристепенния процес от тази гледна точка:1. Абсолютната природа, откриваща се в момента на смъртта в Основното сияние,

се нарича Дхармакая - измерението на „пустата", безусловна истина, в което никога не са навлизали илюзиите, неведението и каквито и да било концепции.

2. Присъщото сияние от енергия и светлина, което спонтанно се появява в бардо на дхармата, се нарича Самбхогакая - измерението на пълната наслада, полето на пълното изобилие, на задоволеността, отвъд всякакви дуалистични ограничения, отвъд времето и пространството.

3. Сферата на кристализирането във форма, която се разкрива в бардо на възникването, се нарича Нирманакая - измерението на непрекъснатото проявление.

Спомнете си, че когато разглеждахме природата на ума, посочихме, че тя има три аспекта - пуста, подобна на небе същност, лъчиста, светла природа и всеобхватна, състрадателна енергия, — които присъстват едновременно и като едно цяло в Ригпа. Ето как описва това Падмасамбхава:

В тази Ригпа трите кая са неотделимии присъстват изцяло като едно:



Тъй като е пуста и несътворена никъде, тя е Дхармакая. Тъй като светлата и яснота представляваприсъщото прозрачно сияние на пустотата, тя е Самбхогакая.Тъй като на изгряването й нищо и никъде не пречи, тя е Нирманакая.Тези трите, бидейки пълни и присъстващи като едно цяло,са самата и същност.1 Трите кая са свързани с тези три вътрешни аспекта на нашия просветлен ум, и

разбира се, с различния капацитет на възприятията ни. Голямото мнозинство от хората имат ограничено зрение и могат да възприемат само измерението на Нирманакая - на формите и проявленията. Това е причината за повечето от нас моментът на смъртта да е състояние на забвение и безсъзнателност, защото нито сме научили, нито сме развили в себе си способността да разпознаваме реалността на Дхармакая, когато възникне като Основно сияние. Нито пък имаме каквато и да било надежда да разпознаем полетата на Самбхогакая, когато се появят в бардо на дхармата. Тъй като целият ни живот е преминал сред нечистите възприятия на проявленията на Нирманакая, в момента на смъртта се прехвърляме направо в това измерение - събуждаме се трескави и объркани в менталното тяло от бардо на възникването, вземаме илюзорните преживявания за истински, както сме правили това и в предишния си живот, и безпомощно, подтиквани от миналата карма, се насочваме неуверено към ново прераждане.

Съществата с висока степен на реализация са развили в себе си съвършено различни от нашите възприятия - толкова пречистени, развити и фини, че докато все още обитават човешкото си тяло, те възприемат една напълно пречистена реалност, прозрачна за тях във всички безгранични измерения. За тях, както видяхме, преживяването на смъртта не крие никакви изненади или страхове - те я приемат като възможност за окончателно освобождаване.

ПРОЦЕСЪТ ПО ВРЕМЕ НА СЪНТрите етапа на процеса, който се развива в смъртта, могат да бъдат възприети и на

други нива на съзнанието в живота. Нека да видим какво става, когато заспиваме:1. Когато заспиваме, сетивата и грубите пластове на съзнанието се разпадат и

постепенно абсолютната природа на ума - би могло да се каже „Основното сияние" - се разкрива за кратко време.

2. Следва ниво на съзнанието, сравнимо с бардо на дхармата, което е толкова фино, че обикновено изобщо не си даваме сметка за съществуването му. Колко от нас могат да се осъзнаят в съня си, преди да започнат да сънуват?

3. Повечето от нас започват да осъзнават направо следващия етап, когато умът отново става активен и ние се оказваме в света на сънищата, подобен на бардо на възникването. Тук ние приемаме „сънно тяло", което до голяма степен е повлияно и оформено от навиците и действията ни в будно състояние и което приемаме за истинско, без дори да си даваме сметка, че сънуваме.

ПРОЦЕСЪТ В МИСЛИТЕ И ЕМОЦИИТЕСъвсем същият процес може да се долови и при мислите и чувствата, в начина, по

който възникват:1. Основното сияние, абсолютната природа на ума е изначалното състояние на

Ригпа, което съществува преди да възникне каквато и да било мисъл.



2. В това безусловно пространство се раздвижва някаква фундаментална енергия - спонтанно излъчване на Ригпа, - която започва да възниква като основа, потенциал и гориво за суровите емоции.

3. След това тази енергия може да приеме формата на мисли и чувства и в края на краищата да ни подтикне към действия, чрез които се трупа карма.

Когато се запознаем добре с медитационните практики, ще можем да видим този процес напълно ясно

1. Когато мислите и емоциите постепенно утихнат, отмрат и се разтворят в природата на ума, можем за миг да зърнем Ригпа - изначалното състояние.

2. След това осъзнаваме, че от неподвижността и покоя на природата на ума се пораждат движение и сурова енергия - нейното собствено излъчване.

3. Ако някакъв копнеж навлезе при появата на тази енергия, тя неминуемо кристализира в мисловни форми, които на свой ред ще ни върнат към концептуалната умствена дейност.

ПРОЦЕСЪТ В ЕЖЕДНЕВИЕТОСега, след като видяхме как този процес се репродуцира в съня и сънищата ни и в

самото формиране на мислите и чувствата ни, нека да видим как той се вписва в ежедневието ни.

Това може да проличи най-добре, като се вгледаме в движението на радостта и гнева си. Вгледайте се в това движение и ще забележите, че преди възникването на всяка емоция съществува празнина. Този натоварен момент преди енергията на емоциите да има възможност да се прояви е моментът на чисто, изначално осъзнаване, през който бихме могли, ако не си пречим, да зърнем истинската природа на ума. За миг магията на неведението се разпада, ние сме напълно освободени от всякаква нужда или възможност да се вкопчим в каквото и да било и дори самата идея за „вкопчване" става нелепа и излишна. Вместо обаче да прегърнем тази „пустота", тази празнота, в която бихме могли да открием блаженството да бъдем освободени от всякакви идеи и концепции, ние се вкопчваме в съмнителната сигурност на познатата ни, удобна драма на нашите емоции, подтиквани от дълбоки привички. По този начин безусловната по своята същност енергия, възникваща от природата на ума, кристализира в мисловни форми, оцветява се и се изкривява от заблудите на самсара, за да се превърне в непресъхващ извор на всекидневни заблуди и объркване.

Ако внимателно се вгледаме във всички аспекти на живота си, ще видим, че отново и отново в сънищата, мислите и емоциите си преминаваме през процеса, който се развива в бардо. А ученията ни казват, че именно този факт - непрекъснатото преминаване през процеса на бардо в живота и в смъртта на всички нива на съзнанието - ни дава безбройни възможности да се освободим - сега и в смъртта. Ученията ни показват, че особеностите, формата и уникалността на този процес ни предлагат едновременно шанс за освобождаване и възможността да продължим с объркването си. Защото всеки аспект на процеса ни предлага едновременно както едното, така и другото.

Ученията за бардо отварят пред нас една врата, показват ни как можем да излезем от неконтролирания цикъл на смъртта и прераждането, от монотонното колело на неведението, продължаващо живот след живот. Те ни казват, че ако през този процес, развиващ се в бардо на живота и смъртта, успеем да разпознаем и да осъзнаем стабилно природата на ума си - Ригпа, или дори ако успеем до някаква степен да постигнем контрол над ума си, ще можем да преминем през вратата към освобождението. В зависимост от



това в кой етап на бардо става, в зависимост от степента на запознаване с Гледката на природата на ума и разбирането на този ум заедно с мислите и емоциите му разпознаването ще бъде различно.

Нещо повече - ученията за бардо ни казват, че това, което става в ума ни сега, е точно същото, което ще стане в бардо след смъртта, тъй като няма разлика по същество - животът и смъртта са една „непрекъсната цялост" и „плавно движение". Ето защо един от най-съвършените тибетски учители от XVII в. Целе Натсок Рангдрол обяснява практиките за всяко бардо - на този живот, на умирането, на дхармата и на възникването - с помощта на сегашното състояние на разбирането ни за същността на мислите и емоциите, на ума и неговите възприятия:

Разпознайте това безкрайно разнообразие от проявления като сън,като нищо друго, освен проекции на вашия ум - илюзорни и нереални.Без да се вкопчвате в нищо, отпуснете се в мъдростта на вашатаРигпа, която е отвъд всякакви понятия:това е същността на практиката за бардо на този живот.Скоро ще умрете и тогава нищо не е в състояние да ви помогнеистински.Онова, което преживявате в смъртта, е само анализиращо мислене.Не създавайте никакви мисли,оставете ги да умрат в огромния простор на вашето Ригпа-самоосъзнаване:това е същността на практиката за бардо на умирането.Вашият ум е този, който се вкопчва в появяването или изчезването, в понятията

за добро или лошо.А същият този ум е и собственото излъчване на Дхармакая,каквото и да възникне.Да не се вкопчваме във възникващото, да не правим понятия от него,да не го приемаме или отхвърляме:това е същността на практиката за бардо на дхармата. Самсара е твоят ум, нирвана също е твоят ум,всички удоволствия и страдания, всички заблуди не са другаде, а внего.Да постигнеш контрол над ума си:това е същността на практиката за бардо на възникването.Сега вече можем да погледнем някое конкретно бардо, за да видим как нашата

медитация, разбирането ни за емоциите и мислите и нашите преживявания в това бардо са взаимосвързани и не могат да се отделят едни от други и как тези преживявания се отразяват на ежедневието ни. Може би е най-уместно да разгледаме бардо на дхармата, в което спонтанно се появява чистата енергия - като вътрешно сияние на природата на ума, - която ще се превърне в мисъл. Освен това, както знаем, емоциите заемат почти изцяло вниманието на хората в съвременния свят. Да разберем истински природата на емоциите означава да се придвижим много напред по пътеката към освобождаването.

Най-дълбоката цел на медитацията е да се научим да се отпускаме, без отвличане, в състоянието на Ригпа и с тази Гледка да разберем, че каквото и да възникне в ума, то не е нищо друго, освен проявление на Ригпа, точно както слънцето и милионите му лъчи са неотделими. Както казва Целе Натсок Рангдрол в куплета за бардо на дхармата: „Вашият



ум е този, който се вкопчва в появяването или изчезването, в понятията за добро или лошо. Същият този ум е и собственото излъчване на Дхармакая..."

И така, когато сте в състояние на Ригпа и когато възникнат мисли и чувства, вие разпознавате веднага точно какво са те и откъде произлизат - тогава каквото и да възникне, то става собствено излъчване на тази мъдрост. Ако изгубите присъствието на това изначално, чисто осъзнаване на Ригпа и не успеете да разпознаете това, което възникне, то ще стане отделно от вас. Ще се превърне в нещо, което наричаме „мисъл", или в емоция, а това вече е създаване на дуалност. За да се избегне то и последствията от него, Целе Натсок Рангдрол казва: „Да не се вкопчваме във възникващото, да не правим понятия от него, да не го приемаме или отхвърляме: това е същността на практиката за бардо на дхармата."

Разделянето между нас и възникващото в ума ни, заедно с дуалността, която то поражда, след смъртта се увеличава значително. Това обяснява защо, ако не сме в състояние да разпознаем истинската същност на възникващото в ума ни, звуците, цветовете и лъчите, които се проявяват в бардо на дхармата, могат да се превърнат за нас в обективна реалност, в шокиращи външни явления, които се случват на нас.

Тогава какво друго остава в подобна ситуация, освен да избягаме от ярката светлина на миролюбивите и гневните божества и да се скрием в мъждукащите, привични и изкушаващи светлинки на шестте сфери? Най-важното нещо, което трябва да разпознаем в бардо на дхармата, е, че възниква не друго, а енергията на мъдростта на нашия ум - будите и светлините на мъдростта по никакъв начин не са отделни от нас, а са собствената ни енергия на мъдростта. Осъзнаването на това е недуално преживяване, а навлизането в него е освобождение.

Това, което става в бардо на дхармата при смъртта, и възникването на емоциите в нашия ум приживе е един и същ естествен процес. Въпросът е дали осъзнаваме истинската природа на това възникване. Ако разпознаем възникването на дадена емоция такова, каквото е - спонтанната енергия на природата на ума ни, - тогава ще имаме силата да се освободим от отрицателните ефекти или опасността, която може би носи тази емоция, и ще я оставим да се разтвори и изчезне отново в простора на Ригпа.

Разпознаването и свободата, която то носи, може да бъде резултат само на дългогодишна дисциплинирана медитация, защото изисква дълбоко познаване и стабилизация на Ригпа. Нищо друго не може да ни донесе блаженото освобождаване от склонностите и привичките ни, от противоречивите чувства, за които всички ние копнеем. Ученията ни казват, че тази свобода се постига много трудно, но самият факт, че възможността да я постигнем съществува, е огромен извор на надежда и вдъхновение. Има начин да разберем напълно мислите и емоциите, ума и неговата природа, живота и смъртта и той е да постигнем реализация.

Реализираните гледат на живота и смъртта сякаш те са на дланта им, защото знаят, че, както казва Целе Натсок Рангдрол: „Самсара е твоят ум, нирвана също е твоят ум, всички удоволствия и страдания, всички заблуди не са другаде, а в него." И това познание, стабилизирано чрез дълга практика и интегрирано във всяко движение, във всяка мисъл, във всяка емоция и относителното им съществувание, ги е направило свободни. Дуджом Ринпоче казваше: „След като пречистим голямата заблуда, тъмата от сърцето си, лъчистата светлина на слънцето ще възниква непрекъснато."



ЕНЕРГИЯТА НА РАДОСТТА Често си мисля за думите на Дуджом Ринпоче: „Природата на ума е природа на

всичко." Често се питам дали този тристепенен процес, който се разгръща в бардо, освен че е - както разбрахме - в основата на всички нива на съзнанието, в основата на различните преживявания на това съзнание, както в живота, така и в смъртта, не е същинската природа и на самата Вселена?

Колкото повече мисля за трите степени на този процес и за трите кая, толкова по-плодородни и интригуващи паралели намирам с другите духовни традиции и с много на пръв поглед различни сфери на човешките начинания. Мисля си за християнската представа за природата и действията на Бог, представен от Триединството, за Христос -превъплътеното същество, проявено от основата на Бащата, чрез финото посредничество на Светия Дух. Нима не би било най-малкото разбираемо да си представим Христос като подобен на Нирманакая, Светия Дух -като сроден със Самбхогакая и абсолютната основа на двете - като Дхармакая? В тибетския будизъм „тулку" - въплъщение - всъщност означава Нирманакая - непрекъснато проявяващото се въплъщение на състрадателната, просветлена енергия. Нима това не е близко до християнското разбиране за въплъщение?

Освен това си мисля за хиндуистката триединна представа за Бог, наречена на санскрит сатситананда (сат-сит-ананда), което грубо преведено означава „проявление, съзнание и блаженство". За хиндуистите Бог е едновременна екстазна експлозия на всички тези сили наведнъж. Тук също могат да се направят удивителни паралели с трите кая: Самбхогакая би могла да се сравни с ананда - енергията на блаженството в природата на Бог, Нирманакая - със cam и Дхармакая - със сит. Всеки, който е виждал голямата статуя на Шива в пещерите „Елефанта" в Индия с трите й лица, представляващи трите лица на абсолюта, би добил някаква идея за величието на тази представа за божественото.

И двете мистични схващания за същността, природата и действията на божественото измерение показват ясни и определени паралели с будисткото разбиране за различните и взаимопроникващи нива на съществото. Не си ли струва най-малкото да се замислим над факта, че в основата и на трите мистични традиции лежи триединен процес, независимо че те гледат на реалността под различен ъгъл?

Когато мисля каква би могла да е природата на проявленията й, не мога да не мисля и за природата на човешката съзидателност и за различните, но свързани помежду си подходи към разбирането й, за външната форма на вътрешния човешки свят. Често съм се питал как ученията за бардо и трите кая могат да хвърлят повече светлина върху целия процес на художественото творчество, да ни дадат представа за истинската му природа и скрити цели. Всеки отделен акт и проява на творчество - независимо дали в музиката, поезията или в миговете на съзряване на едно научно откритие, което според много учени възниква върху основата на някакво тайнствено вдъхновение, - се превръща във форма благодарение на някаква енергия на комуникиране и транслиране. Дали това не е още една проява на триединния процес, който се развива в бардо? Затова ли някои произведения на изкуството, а също и някои научни открития имат сякаш безкрайно значение и смисъл? И може ли това да обясни силата, с която ни довеждат до състояние на размисъл и радост, при което се разкрива някаква същностна тайна на нашата природа и на природата на реалността? Откъде идват следните редове на Блейк:

Света да видиш в песъчинкаи небето в диво цвете,Безкрайността да задържиш във длани Вечността да вместиш в час.2



В тибетския будизъм Нирманакая се представя като проявление на просветлението - в безброй форми и начини - във физическия свят. По традиция тя се дефинира по три начина. Първият е проявление на напълно реализиран буда, като Гаутама Сидхарта, който е роден в света и поучава в него, вторият е проявление на обикновено на пръв поглед същество, което е благословено със способността да помага на другите - тулку, а третият е същество, чрез което действа някаква степен на просветление, за да вдъхновява другите чрез изкуство, занаят или наука. В този случай, както казва Калу Ринпоче, просветленият импулс е „спонтанен, точно както светлината струи от слънцето, без то да издава заповеди или да се замисля по въпроса. Слънцето съществува, затова и свети.3 Нима не е възможно да обясним артистичния гений с това, че може би черпи върховното си вдъхновение от измерението на Истината?

Това, разбира се, не означава, че големите артисти са просветлени -от живота им се вижда, че не са. Въпреки всичко е ясно, че в някои моменти, в някои важни периоди и при извънредни обстоятелства те могат да станат проводници за просветлената енергия. Нима човек, който наистина слуша големите шедьоври на Моцарт или Бетховен, може да отрече, че понякога чрез произведенията им сякаш се промъква някакво ново измерение? А когато погледне големите катедрали на средновековна Европа или джамиите в Исфахан, или скулптурите в Ангкор, или красотата и богатството на хиндуистките храмове в Елора, кой би пропуснал да забележи, че художниците, които са ги създали, са били пряко вдъхновени от енергията, бликаща от основата и извора на всички неща?

За големите произведения на изкуството си мисля като за пълната луна на нощното небе - тя осветява света, но светлината й не е нейна собствена, а взета назаем от скритото слънце на абсолюта. Изкуството е помогнало на много хора да зърнат природата на духовността. Дали една от причините за ограничеността на голяма част от съвременното изкуство не е именно загубата на познанието за невидимия свещен произход на изкуството и неговата свята цел - да даде на хората представа за истинската им природа, да покаже къде е мястото им във Вселената и да им върне, винаги свежи, стойността и смисъла на живота с безкрайните му възможности? Дали истинският смисъл на вдъхновения художествен израз, който е сроден с полето на Самбхогакая - измерението на безспирна светла блажена енергия, която Рилке нарича „крилата енергия на радостта", не е това излъчване, което предава чистотата и безкрайния смисъл на абсолюта, на ограниченото и относителното - от Дхармакая към Нирманакая?

РАЗГРЪЩАЩА СЕ ПРЕДСТАВА ЗА ЦЯЛОСТЕдин от многото начини, по които ме вдъхновява Негово Светейшество Далай

Лама, е несекващият му интерес към различни научни открития.4 Будизмът много често се нарича „наука за ума" и когато размишлявам върху ученията за бардо с тяхната прецизност и пространна, трезва яснота, отново и отново се изпълвам с възхищение и благодарност. Ако будизмът е наука за ума, тогава Дзогчен и ученията за бардо са сърцевината на тази наука, най-вътрешните представи и семето на практиката, от което е разцъфнало огромното дърво на взаимосвързаните истини. Това дърво ще продължава да цъфти по начин, по който не можем да си представим, тъй като светът не е престанал да се развива.

През годините, след много срещи с най-различни учени, все повече и повече ме изумяват многото паралели, които могат да се прокарат между учението на Буда и откритията на съвременната физика. За щастие повечето от видните пионери на философията и точните науки на Запад също си дават сметка за съществуването на тези



паралели и ги изследват с такт, упоритост и с убеждението, че от диалога между мистицизма, науката за ума и съзнанието и различните науки, изследващи материята, може да възникне съвършено нова представа за Вселената и нашата отговорност към нея. Аз лично все повече и повече се убеждавам, че ученията за бардо и триединния процес ще допринесат много в този диалог.

От всички възможности тук искам да насоча вниманието ви върху една научна представа, която особено ме вълнува - тази на физика Дейвид Бом. Той предлага един нов подход към реалността, който макар и да събужда противоречиви мнения, е предизвикал и положителен отговор сред много най-различни сфери на науката - физиката, медицината, биологията, математиката, неврологията, психиатрията, от средите на изкуствата и философията. Новият подход към реалността на Дейвид Бом се основава - подобно на ученията за бардо - на разбирането, че съществуването е единно и непрекъснато цяло.

Многоизмерният динамичен порядък, който според него функционира във Вселената, има три основни аспекта. Най-очевидният от тях е нашият триизмерен свят с обекти, пространство и време, който той нарича явен или разгърнат порядък. От какво, според него се е разгърнал този порядък? От едно универсално непрекъснато поле, „основа отвъд времето", неявния или неразгърнат порядък, който е всеобхватна основа на цялото ни съществуване. Той вижда взаимоотношенията между тези два порядъка като непрекъснат процес, при който разгънатото в явния порядък се свива отново в неявния. Като източник, който организира този процес в различни структури, той „предлага" (Дейвид Бом обича да използва тази дума, тъй като смята, че идеите трябва да се създават в свободния поток на диалога и винаги да бъдат уязвими) свръхнеявния порядък - едно още по-фино и потенциално безкрайно измерение.

Нима не е възможно да се видят съответствията между тези три порядъка, трите кая и процеса на бардо? Както казва Дейвид Бом: „Цялата идея за неявния порядък е, най-напред, начин да обсъждаме произхода на формата от безформеното чрез процеса на разгръщане и изясняване."5

Освен това ме вдъхновява и въображението, с което той прехвърля разбирането за материята, произлизащо от квантовата физика, върху самото съзнание - скок, който, струва ми се, ще става все по-необходим с развитието и разкрепостяването на науката. „Умът - казва Бом - може би има структура, подобна на структурата на Вселената, а в основното движение, което наричаме „празно пространство", има огромна енергия, движение. Специфичните форми, които се появяват в ума, може би са аналогични на частиците, а достигането до основата на ума може да се възприема като светлина."6

Заедно с идеята за явния и неявния порядък Дейвид Бом предлага и начин как да гледаме на взаимоотношенията между менталното и физическото, между ума и материята, наречен сома-смисъл. Ето какво пише той: „Идеята за сома-значение предполага, че сома (физическото) и неговият смисъл (който е ментален) не могат да съществуват отделно, а по-скоро са два аспекта на една и съща реалност."7

Според Дейвид Бом Вселената се проявява в три взаимосвързани аспекта - материя, енергия и смисъл.

От гледна точка на неявния порядък енергията и материята са натоварени с някакъв тип смисъл, който придава форма на тяхната активност и на материята, която възниква от тази активност. Енергията на ума и материалната субстанция на мозъка също са натоварени с някакъв смисъл, който придава форма на цялостната им активност. Така че най-общо енергията обхваща материята и смисъла, материята



обхваща енергията и смисъла... Но също така смисълът обхваща материята и енергията... Така че всяко едно от тези основни понятия обхваща останалите две}

Ако опростим удивително сложната представа на Дейвид Бом, можем да кажем, че за него смисълът е от особено и широкообхватно значение. Той казва: „Това означава - за разлика от разпространеното схващане, -че смисълът е присъща и основна съставна част на цялата наша реалност, а не чисто абстрактно и ефимерно качество, съществуващо единствено в ума ни. Или с други думи, казано за човешкия живот, смисълът е да бъдеш..." В самият акт на интерпретиране на Вселената ние я създаваме: „Може да се каже, че ние сме съвкупността от нашите смиели."9

Не би ли било полезно да започнем да си представяме паралелите между трите аспекта в представата на Дейвид Бом за Вселената и трите кая? Едно по-задълбочено изследване на идеите на Дейвид Бом може би ще покаже, че смисълът, енергията и материята се свързват помежду си така, както трите кая. Може би ще излезе, че ролята на смисъла - така, както я обяснява той, е донякъде аналогична на Дхармакая - безкрайната, плодородна, безусловна съвкупност, от която възникват всички неща?

Работата на енергията, чрез която смисълът и материята си взаимодействат, донякъде е близка на Самбхогакая - спонтанното и непрекъснато избликване на енергия от основата на пустотата. А сътворяването на материята в представата на Дейвид Бом напомня Нирманакая -непрекъснатото кристализиране на енергията във форма и проявления.

Когато мисля за Дейвид Бом и забележителното му обяснение на действителността, аз се изкушавам да си задавам въпроса какво ли би открил един голям учен, който освен това е и съвършен духовен практик, обучен от велик учител? Какво ли би могъл да ни каже за природата на реалността един човек, обединяващ в себе си мъдрец като Лонгченпа и учен като Айнщайн? Дали някое бъдещо разцъфване на великото дърво на ученията за бардо няма да е диалог между науката и мистиката, диалог, който едва ли можем да си представим, но който изглежда съвсем близо до нас? И какво би означавало това за човечеството?

Най-дълбоката прилика между идеите на Дейвид Бом и ученията за бардо се изразява в това, че и двете се основават на разбирането за целостта. Тази представа, ако можеше да подбуди индивидите и да промени съзнанието им, като по този начин повлияе на цялото общество, би възстановила в света така нужното разбиране за живата взаимосвързаност и смисъла.

Тук предполагам, че общият начин на мислене на човека за цялото, т. е. общите му възгледи за света, са от основна важност за порядъка на самия човешки ум. Ако човек мисли за цялото като за съставено от отделни независими една от друга части, по същия начин ще функционира и умът му, но ако може да включи всичко в хармония и кохерентност, в едно цяло, което е неразделено, без прекъсвания и граници (защото границата е разделение или прекъсване), тогава умът му ще се движи по същия начин и от това ще следва подредено плавно действие в цялото.10

Всички велики учители биха се съгласили със следните думи на Дейвид Бом:За да се промени светът политически, икономически и социално, е нужна промяна

в смисъла. Но тази промяна трябва да започне от индивида и да стане заради него... ако смисълът е ключова част от реалността, тогава - след като веднъж: се разбере, че индивидът и взаимоотношенията означават нещо друго - ще настъпи фундаментална промяна."



В крайна сметка представите за ученията за бардо и най-дълбокото разбиране на изкуството и науката ни насочват към едно - нашата отговорност към и за нас самите и необходимостта да използваме тази отговорност без отлагане и с далече стигащи последствия, да променим себе си, смисъла на нашия живот и по този начин - света около нас.

Както казва Буда: „Показах ви пътя към освобождението - сега вие трябва да поемете по него сами."

ДВАДЕСЕТ И ДВЕСлуги на мираЕдна от най-възрастните ми ученички, която наблюдаваше как се развива тази

книга през годините, неотдавна ме попита: „Какво искаш да се случи, след като книгата излезе?" Веднага си спомних за Лама Цетен, когото като малък видях да умира, за спокойната му и достойна смърт. Отговорих: „Искам всяко човешко същество да престане да се бои от смъртта или от живота. Искам всяко човешко същество да умира в покой, обградено от най-мъдрите, чисти и най-нежни грижи, да открие върховното щастие, което може да дойде единствено от разбирането на природата на ума и на реалността."

Томас Мъртън пише: „Какво ще спечелим с полетите до Луната, ако не сме способни да преодолеем пропастта, която ни отделя от самите нас? Това е най-важното пътешествие и откритие, без него всички останали са не само безполезни, но и опасни.'" Всяка минута харчим милиони долари за обучение на хора да убиват и разрушават, за бомби, самолети и ракети. В сравнение с това не изразходваме нищо, за да научим човешките същества каква е природата на живота и смъртта и да им помогнем, когато умират, да разбират какво става с тях. Колко ужасяваща и тъжна е тази ситуация и колко показателна е тя за нашето неведение и за липсата на истинска любов помежду ни и към самите нас! Повече от всичко друго се надявам, че книгата, която написах, ще допринесе, макар и малко, да се промени това положение, ще помогне на колкото може повече хора да се пробудят и разберат колко спешно се нуждаем от духовна промяна и от повече отговорност към себе си и към другите. Всички ние сме потенциални буди, всички ние желаем да живеем в мир и да умрем в мир. Кога най-после човечеството ще разбере това и ще създаде едно общество, което във всичките свои дейности и аспекти ще отразява това свято разбиране? Какво струва животът без него? И можем ли да умрем както трябва, ако то липсва?

Сега е много важно на всички нива на образованието по целия свят да се въведе една просветлена представа за смъртта и умирането. Децата не бива да бъдат „защитавани" от смъртта, а още докато са деца, трябва да им се обясни истинската природа на смъртта и това, което могат да научат чрез нея. Защо тази представа в най-прост вид да не се преподава на всички възрастови групи? Познанията за смъртта, за това, как да помагаме на умиращите, за духовната същност на смъртта и умирането трябва да станат достъпни за всички обществени слоеве, те трябва да се преподават задълбочено и с колкото може повече въображение в училища, колежи и университети от всички видове. И най-важното от всичко - те трябва да станат достъпни за лекарите и медицинските сестри, защото те се грижат за умиращите и носят най-голяма отговорност за тях.

Как може един човек да е добър лекар, ако поне малко не разбира истината за смъртта и не знае как да се погрижи за пациента си в духовно отношение? Как може една



медицинска сестра да е добра, ако не е преодоляла страха от собствената си смърт и не е в състояние да каже нищо на умиращите си пациенти, които молят за напътствие и мъдрост?

Познавам множество добронамерени лекари и медицински сестри -хора, искрено готови да приемат нови идеи и подходи. Моля се тази книга да им даде куража и силата, от които имат нужда, за да помогнат на институциите си да приемат и приложат ученията. Не е ли вече време хората от медицинската професия да разберат, че търсенето на истината за живота и смъртта и лечението са неразделни? Надявам се тази книга да възбуди дискусии за това, какво може да се направи за умиращите и кои са най-добрите условия за тях. Нужна е духовна и практическа революция при обучението на лекарите и медицинските сестри, в представите за болничните грижи и в реалните грижи за умиращите. Надявам се тази книга да даде своя скромен принос за това.

Многократно съм изразявал възхищението си от пионерската работа на хосписите - приютите за безнадеждно болни. Поне там към умиращите се отнасят с достойнството, което заслужават. Бих искал да призова правителствата от цял свят да насърчат създаването на такива заведения и да ги финансират колкото е възможно по-щедро.

Намерението ми е тази книга да се превърне в основа на няколко различни образователни програми. Те ще са предназначени за хора с всякакво образование и професии, но най-вече за тези, които по някакъв начин са свързани с грижите за умиращите - семейства, лекари, медицински сестри, свещеници от всякакви вероизповедания, съветници, психиатри и психолози.

В тибетския будизъм съществува цял един слабо известен клон с медицински прозрения и пророчества на Падмасамбхава, в които се говори с подробности за болестите на нашето време. Бих искал да отправя гореща молба да се влеят колкото може повече средства в изследванията на тези изумителни учения. Кой може да каже какви възможности за лечение ще бъдат открити и как могат да се облекчат страданията на болните от болести като рак и СПИН, а и от други, които още не са се появили?

Така че - какво се надявам да постигна с тази книга? Да вдъхновя една тиха революция в начина, по който гледаме на смъртта и грижите за умиращите, а чрез това и в начина, по който гледаме на живота и на грижите за живите.

Докато пишех тази книга, моят велик учител Дилго Кхиентсе Ринпоче напусна тялото си в Тхимпху, Бутан. Петък, 27 септември 1991 г. Беше на осемдесет и две години и бе прекарал целия си живот в служба на всички чувстващи същества. Кой от тези, които го познаваха, би могъл да го забрави? Той беше човек огромен като планина и величествеността му би могла да плаши, ако не бяха дълбокото спокойствие, деликатността, естествената му благоразположеност, хуморът и блаженството, които излъчваше и които са признаци на висшата реализация. За мен, а и за много други, той беше учител от ранга на Миларепа, Лонгченпа и Падмасамбхава, дори на самия Буда. Когато умря, сякаш слънцето изчезна от небосклона и светът потъна в мрак. Завърши една славна епоха за тибетската духовност. Каквото и да ни очаква в бъдеще, аз съм сигурен, че никой от нас няма да види човек като него. Беше достатъчно да го срещнеш веднъж, дори само за миг, за да посее в теб семенцето на освобождението, което никой не може да унищожи и което един ден неминуемо ще разцъфти.

Преди и след смъртта на Дилго Кхиентсе Ринпоче имаше много изумителни предзнаменования, свидетелства за величието му, но това, което ме развълнува най-много, се е случило на 4000 мили разстояние, на едно място в Южна Франция, наречено Льораб Лен, недалеч от Монпелие. Там с неговата благословия щеше да се създаде център за



усамотение. Ето какво казва за случилото се един от моите ученици, които живеят и работят в центъра:

Онази сутрин небето остана тъмно по-дълго от обикновено и първият признак на зазоряването беше една тъмночервена ивица над далечния хоризонт. Трябваше да отидем до града. Когато се

изкачихме по възвишението на пътя, видяхме палатката със светилището, където щеше да се издига бъдещият ни храм, издигната на съседния хълм, вдясно от нас. Изведнъж ярък слънчев лъч прониза полумрака и освети бялата палатка със светилището, която заблестя в ранната утрин. Продължихме, а когато стигнахме до завоя на пътя, след който е градът, нещо ни накара да се обърнем назад, към палатката. Сега вече небето беше светло. Изумихме се. Над цялата долина се простираше ярка дъга, в свежи, живи цветове и имахме чувството, че можем да протегнем ръце и дая докоснем. Издигаше се от хоризонта вляво и пресичаше небето. Удивителното беше, че нямаше и следа от дъжд - виждаше се само дъгата, ярка и лъчиста на фона на просторното пусто небе. Едва на следващата вечер научихме за смъртта на Дилго Кхиентсе Ринпоче в Бутан. Бяхме сигурни, че дъгата е била знак за неговата благодат, спускаща се върху нас и Льораб Лен.

Когато Буда умирал в гората край Кушинагара, заобиколен от петстотин свои ученици, той им казал: „В природата на всички неща, които приемат форма, е да се разпаднат отново. Стремете се с цялото си същество да постигнете съвършенство." След смъртта на Дилго Кхиентсе Ринпоче често си припомням тези думи. Нима може да има по-болезнен урок за непостоянството от смъртта на някой велик учител, който е бил като център на света? Всички ние, които го познавахме и бяхме негови ученици, се почувствахме сами и изоставени. Сега е в наши ръце да олицетворим и продължим, доколкото можем, традицията, която той така благотворно представяше. В наши ръце е да направим това, което са направили учениците на Буда, когато са останали сами в света, без неговото сияние - „да се стремим с цялото си същество да постигнем съвършенство".

Дъгата в небето над Франция, над долината край Льораб Лен е знак, чувствам това, че Дилго Кхиентсе Ринпоче е благословил и продължава да благославя целия свят. Освободен от тялото си, сега той живее в безусловното, безвременно великолепие на Дхармакая, дарен със способността, която притежават всички просветлени - да оказва помощ без ограничения във времето и пространството. Повярвайте в степента на достижението му, призовете го с цялото си сърце и ще видите, че той ще се отзове на мига. Как би могъл той, който обичаше всички същества с такава съвършена любов, да ни изостави? И къде би могъл да отиде -той, който сега присъства във всичко?

Какво щастие имахме всички ние, че учител като него, олицетворение на всичко в тибетската традиция, ни учеше в продължение на тридесет години след падането на страната ни в Хималаите, в Индия, в Европа, в Азия и в Съединените щати! Какво щастие е за нас, че притежаваме стотици часове записи на гласа му, видеокасети, които предават част от величието на неговото присъствие, преводи на английски и други езици на някои от големите проявления на ума на мъдростта му!

Особено добре си спомням лекциите, които изнесе през последната година от живота си в Южна Франция, недалеч от Гренобъл. Тогава, вгледан в долината и планините - пейзаж, величествен почти колкото тибетския, - той предаде ученията на Дзогчен на близо 1500 ученици от цял свят. Много от тях бяха и мои ученици - това ми достави голяма радост. Много от присъстващите учители чувстваха, че чрез този акт през последната година от живота си Дилго Кхиентсе Ринпоче благославя пренасянето на



ученията на Запад и дарява възприемането им със силата, акумулирана през много прераждания, отдадени на медитация. Аз самият изпитвах благодарност, защото той благославяше всичко това, което бях направил за разпространението на ученията на Запад през всичките тези години.

Дилго Кхиентсе Ринпоче олицетворява всичко това, което Тибет дарява на хората.Винаги ми се е струвало, че не е обикновено съвпадение фактът, че Тибет падна

окончателно през 1959 г. - по времето, когато Западът беше готов да открие сърцето и ума си за източната мъдрост. В момента, когато беше готов за това, той получи някои от най-дълбоките учения, дотогава пазени в чистото усамотение на тибетските планини. Сега е жизненоважно на всяка цена да се запази тази жива традиция на мъдростта, заради която тибетският народ понесе толкова големи страдания. Нека никога не забравяме за тях и нека всички работим, за да може той да получи отново земите и традициите си. Същите традиции, които споделих с вас, не могат да бъдат упражнявани открито от хората, запазили ги в продължение на толкова дълго време. Дано скоро дойде денят, когато манастирите на Тибет ще се издигнат от развалините и огромните простори на страната отново ще заживеят в мир и стремеж към просветление.

Бъдещето на света може би до голяма степен зависи от възстановяването на свободен Тибет - Тибет, който би бил убежище за всякакви хора от всички религии, който би могъл да се превърне в мъдрото сърце на един развиващ се свят, в лаборатория, където се подлагат на изпитание най-висшите прозрения и свети тайни, където те могат да се

усъвършенстват и прилагат така, както са били прилагани в продължение на толкова столетия, за да могат сега да служат за вдъхновение и опора на целия човешки род в тежки времена. В свят като нашия не е лесно да се открие място за практическото прилагане на тази мъдрост. Един възстановен Тибет, пречистен от трагедията и с подновена от страданията решимост би могъл да се превърне в такова място и следователно в ключов фактор за бъдещето на човешкия род.

Искам да посветя тази книга на стотиците хиляди, които загинаха в Тибет, като отстояваха своята вяра, и на онези, които загинаха през този век от ужасяваща смърт - евреи, камбоджанци, руснаци, жертвите на две световни войни, на всички, които са умрели изоставени и забравени, и на всички, които все още са лишени от възможността да вървят по своя духовен път.

Много учители вярват, че сега ученията навлизат в нова ера - има много предсказания от Падмасамбхава и други велики учители, че те ще се разпространят на Запад. Сега, когато това време е дошло, аз зная, че ученията ще заживеят нов живот. Този нов живот ще предизвика промени в тях, но аз съм убеден, че всякакво пригаждане трябва да почива на дълбоко разбиране на същността им, за да се избегне опорочаването на чистотата на традициите, тяхната сила или извечната им истина. Ако разбирането на традициите се обогати с осъзнаването на новите проблеми и предизвикателствата на съвременния живот, промените в тях само ще ги направят още по-силни, по-мащабни и богати, ще разкрият по-дълбоки пластове и те ще станат още по-ефективни в борбата с трудностите на нашето време.

Много от тибетските учители, посещавали Запада през последните тридесет години, вече са мъртви и аз съм сигурен, че са умрели, като са се молили ученията да облагодетелстват не само будистите и тибетците, а и целия свят. Мисля, че те са си давали сметка колко ценни ще се окажат ученията за света, когато той е готов да ги приеме. Мисля си за Дуджом Ринпоче и Кармапа, които предпочетоха да умрат на Запад, сякаш за да го благословят със силата на просветлението си. Дано молитвите им за преобразяване



на света, за просветляване на умовете и сърцата на хората се сбъднат! И дано ние, които бяхме техни ученици, бъдем отговорни пред тях и се стремим да бъдем като тях!

Най-голямото предизвикателство, което срещат духовни учения като будизма при преминаването си от древните си центрове на Запад, е въпросът как в бурния, забързан и неспокоен свят учителите и учениците им да намерят начин да ги практикуват със спокойствието и последователността, които са необходими за реализирането на тяхната истина. В края на краищата, духовното обучение е най-висшето и най-трудно достижимо образование, което трябва да се следва със същата всеотдайност и упоритост, както и всяко друго сериозно образование. Как бихме могли да смятаме, че щом за един лекар са нужни години обучение и практика, за да стане такъв, за преминаването по духовната пътека на живота ще са достатъчни само няколко случайни благословии, посвещения или две-три срещи с учител?

В миналото хората са живели на едно и също място и са били с учителя си цял живот. Спомнете си Миларепа, който служил при Марпа с години, преди да съзрее достатъчно, за да може сам да се отдаде на духовна практика. Духовното обучение изисква непрекъснато предаване и получаване, непрекъснато следване на учителя с готовност и умение. Главният въпрос относно бъдещето на ученията в съвременния свят е как да се помогне на хората, които ги следват, да открият най-подходящата външна и вътрешна среда, в която да практикуват, да осъзнаят и въплътят тяхната същност.

Ученията на мистичните традиции ни казват, че във всеки от нас съществува огромен резервоар сила, мъдрост и състрадание - силата на това, което Христос нарича Царство Небесно. Ако се научим как да я използваме - и това именно е целта на стремежа към просветление, - тя може да преобрази не само нас самите, но и целия свят. Нима е имало друго време, когато използването на тази свята сила да е било по-належащо? Нима е имало друго време, когато е било по-важно да разберем природата й и да се научим да я прилагаме в полза на целия свят?

Моля се всички вие, които четете тази книга, да познаете и да повярвате в силата на просветлението, да разпознаете природата на ума си, защото това означава да посеете в себе си едно разбиране, което изцяло ще промени възгледите ви за света и ще ви помогне да откриете и развиете в себе си - естествено и спонтанно - състрадателното желание да помагате на всички същества, ще се научите как най-добре да правите това с помощта на уменията и способностите си в каквито и обстоятелства да се окажете. Моля се да познаете самата сърцевина на живата истина в следните думи на Ньошул Кхенпо:

Но състрадание може да възникне без усилия и за тези същества, които не са осъзнали истинската си природа. Толкова необятно е то, че ако можеше да се изрази със сълзи, плачът никога нямаше да престава. Не само състрадание, но и удивително могъщи средства могат да се родят, когато осъзнаете природата на ума. Заедно с това естествено ще се освободите от всяко страдание и страх, като страха от раждането, от смъртта и междинното състояние. После, ако трябва да говорим за радостта и блаженството от това осъзнаване, както казват будите, ако съберем на едно място цялата слава, наслада, удоволствие и щастие на света, пак няма да достигнем и частичка от онова, което ще изпитаме, когато осъзнаем природата на ума си.

Да служим на света с помощта на такова динамично обединение на мъдрост и състрадание означава да служим най-ефективно за опазването на планетата. Учителите от всички религиозни традиции на земята сега разбират, че духовното обучение е много важно не само за монаси и монахини, но така също и за всички хора, независимо от вярата и от начина им на живот. В тази книга се опитах да покажа силно практическата, активната



и ефективната същност на духовното развитие. Както казва едно известно тибетско поучение: „Когато светът е изпълнен със зло, всички нещастия трябва да се преобразяват по пътя към просветлението." Опасността, в която се намираме всички ние сега, трябва да ни накара да престанем да мислим за духовното развитие като за лукс, а като за необходимо условие за оцеляването ни.

Нека се престрашим и си представим какво би било да живеем в свят, в който значителен брой хора са се възползвали от възможностите, които предлагат ученията, и са отдали живота си на сериозна духовна практика, за да разпознаят природата на своя ум и да използват смъртта си, за да се приближат до будите и да се преродят с една-единствена цел - да служат на другите.

Тази книга ви дава една свята „технология", чрез която да преобразите не само настоящия си живот и смъртта си, но и бъдещото си прераждане - бъдещето на цялото човечество. Аз и моите учители се надяваме чрез нея да вдъхновим един голям скок към духовното развитие на човечеството. Да се научиш как да умреш означава да се научиш как да живееш; да се научиш как да живееш, означава да се научиш какво да правиш не само през този живот, но и през следващите си прераждания, да се промениш истински, да се научиш как да се преродиш като променено същество и като такова да помагаш на другите по най-ефективен начин.

Най-състрадателната идея в моята традиция и най-благородният й принос към духовната мъдрост на човечеството са разбирането и многократното реално проявление на бодхисатва - съществото, което поема страданията на всички разумни същества, което поема пътуването към освобождението не само за свое добро, а за да може да помага на другите, съществото, което, след като постигне освобождението, не се слива с абсолюта, за да избяга от агонията на самсара, а решава да се връща отново и отново, за да предаде мъдростта и състраданието си на целия свят. Светът най-много има нужда от такива активни служители на мира, „облечени - както казва Лонгченпа - в бронята на постоянството", обрекли се на виденията си и на разпространяването на мъдростта до всички области на съществуванието ни. Имаме нужда от бодхисатва адвокати, бодхисатва художници и политици, бодхисатва лекари и икономисти, бодхисатва учители и учени, бодхисатва техници и инженери, бодхисатва навсякъде, служещи като проводници на мъдростта до всяко кътче на обществения живот, стремящи се да преобразят своите действия и действията на другите, работещи неуморно за запазването на нашия свят и за едно по-добро бъдеще, подкрепени от познанието за будите и просветлените същества. Както пише Телхар де Шарден: „Някой ден, след като овладеем ветровете, вълните, приливите и гравитацията... ние ще овладеем... енергиите на любовта. Тогава човечеството за втори път в историята си ще открие огъня." Ето и чудесната молитва на Руми:

О, любов! О, чиста, дълбока любов, бъди тук, бъди сега, бъди всичко!Световете се разтварят в безкрайното ти чисто сияние, тленни живи листа

горят заради теб по-ярко от звезди -направи ме свой слуга, свой дъх, свое сърце. Най-дълбоката ми надежда, свързана с тази книга, е тя да се превърне във верен,

непогрешим спътник на всеки, който е решил да стане бодхисатва - да стане източник на вдъхновение и водач на тези, които наистина приемат предизвикателството на нашето време и поемат по пътя към просветлението от състрадание към всички живи същества. Нека те никога не се уморят, разочароват или изгубят вярата си, нека никога не губят надежда, с каквито трудности и препятствия да се сблъскат! Нека тези препятствия ги вдъхновят и дори задълбочат решимостта им! Нека имат вяра в безсмъртната любов и силата на всички просветлени същества, благословили и продължаващи да благославят



земята с присъствието си, нека вземат пример, така както аз непрекъснато вземам пример, от живите велики учители - мъже и жени като нас, които са имали безкрайната смелост да следват последните думи на Буда и с цялото си същество да се стремят към съвършенство! Нека мечтите на толкова много учители мистици за един бъдещ свят без жестокости и ужас, в който хората ще живеят във висшето щастие на природата на ума, се сбъднат чрез нашите общи усилия! Нека заедно се молим за този по-добър свят най-напред с Шантидева и после със Свети Франциск:

Докато съществува светът и съществата живеят, нека съм и аз, за да разпръсна страданията.Господи, направи ме инструмент на своя мир -където има омраза,нека сея любов,където има рана - милост,където има съмнение - вяра,където има отчаяние - надежда,където има тъма - светлинаи където има тъга - радост.О, Более Всемогъщи, дари ме:да не търся утеха, а да утешавам,да не търся разбиране, а да разбирам,да не търся обич, а да обичам,защото когато даваме, получаваме,и в прошката ни прощават,и в смъртта се раждаме за вечен живот.Посвещавам тази книга на всичките ми учители: на тези, които преминаха в

отвъдното - да бъдат стремежите им постигнати; на тези, които още са живи - дано живеят още дълго и нека святата им работа се увенчае с още по-блестящи успехи, нека ученията им вдъхновяват, окуражават, насърчават всички същества. Моля се с цялото си сърце за бързото прераждане на Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче, да приемат колкото е възможно по-просветлени превъплъщения, за да ни помагат в опасностите на нашата епоха.

Посвещавам тази книга и на всички онези, за които прочетохте в нея и които са мъртви - Лама Цетен, Лама Чокден, Самтен, Ани Пелу, Ани Рилу и А-пе Дордже. Спомняйте си за тях в молитвите си и си спомняйте тези мои ученици, които умряха и които умират сега, чиято всеотдайност и смелост толкова са ме вдъхновявали.

Посвещавам тази книга на всички същества - живи, умиращи и мъртви. На всички, които умират в момента - дано смъртта им е спокойна и освободена от болка и страдание. Дано всички, които в този момент се раждат и се борят в този живот, бъдат дарени с благодатта на будите, дано се срещнат с ученията и последват пътя на мъдростта. Да бъде животът им щастлив и плодотворен, освободен от тъга! Нека всички, които прочетат тази книга, получат богата полза от нея, дано ученията преобразят сърцата и умовете им. Това е моята молитва.

Нека всички същества от всичките шест сфери достигнат заедно основата на изначалното съвършенство!



ПРИЛОЖЕНИЕ ПЪРВОМоите учители

Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо (1896-1959) беше най-изтъкнатияттибетски учител за столетието. Той беше авторитет във всички школи и главана всички приемствени традиции, главен привърженикна „непартизанското" движение в Тибет.

Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо и Согиал Ринпоче



Дуджом Ринпоче (1904-1987) - един от най-изтъкнатите тибетски йоги, учении учители по медитация. Смятан за жив представителна Падмасамбхава, той е плодовит писател и откривателна „съкровищата", които е скрил Падмасамбхава.Снимка Пери Игьлтън

Дуджом Ринпоче преподава, а Согиал Ринпоче превежда. Лондон, 1979 г.



Дилго Кхиентсе Ринпоче (1910-1991) беше признат за несравним учителв традицията Дзогчен и откривател на духовните съкровищана Падмасамбхава. Той беше най-великият ученик на Джамянг КхиентсеЧьокий Лодрьо и учител на много лами, включително и на НеговоСветейшество Далай Лама. Снимка Вернер Новотни

Дилго Кхиентсе Ринпоче и Согиал Ринпоче. Снимка Хаеко Ра



Ньошул Кхенпо Ринпоче (1932-1999) беше такъв съвършен учител в традицията Дзогчен, че учениците му го смятаха за превъплъщение на великия учител Лонгченпа. Беше учител на мнозина от по-младото поколение лами, както и на голям брой будистки учители на Запад. Снимка Питър Фрай

Кхандро Тсеринг Чьодрьон беше духовна съпруга на Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо и беше смятана за най-изтъкнатата жена учител в тибетския будизъм.



Снимка Греъм Прайс

Ньошул Кхенпо и Согиал Ринпоче в Ригпа център в Уелс, 1986 г. Снимка Рут Сийхаузен

Кхандро Тсеринг Чьодрьон и Согиал Ринпоче в Ригпа център в Лондон, 1996 г.



ПРИЛОЖЕНИЕ ВТОРОВъпроси зa смърттаНапредъкът на медицинската наука и технология направи възможно да се спаси

животът на безброй хора и да се облекчат безкрайни страдания. В същото време възникват множество морални и етични проблеми за умиращите, техните семейства и лекарите. Тези проблеми са сложни и понякога удивително трудни за решаване. Например трябва ли да позволим умиращите ни близки и приятели да бъдат свързани с животоподдържаща система? Можем ли да я изключим при определени обстоятелства? Имат ли право лекарите да прекратяват човешкия живот, за да спрат агонията на умиращото същество? И трябва ли тези, които чувстват, че са обречени на бавна и мъчителна смърт, да бъдат окуражавани, дори подпомагани, да сложат сами край на живота си? Хората често ми задават такива въпроси, затова бих искал да се спра на някои от тях.

ДА ОСТАНЕШ ЖИВДопреди четиридесет години повечето хора умираха вкъщи, но сега не е така -

повечето умират в болници или други медицински заведения. Перспективата животът ни да се поддържа от машина е реална и буди страх. Хората все по-често се питат какво могат да направят, за да си осигурят човешка и достойна смърт, без животът им да бъде продължаван повече от необходимото. Този проблем е станал много сложен. Въз основа на какво например решаваме даден човек да бъде поставен на животоподдържащи системи след катастрофа? Ами ако този човек е в кома и не е в състояние да говори или пък поради някаква прогресираща болест е доведен до умствена деградация? Ами ако е малко дете със сериозни деформации и мозъчни увреждания?

На тези въпроси не може да се отговори лесно, но все пак съществуват някои основи принципи, които да ни ръководят. Според учението на Буда животът е свято нещо. Всички същества имат буда-природа и животът им предлага, както видяхме, възможност да достигнат просветление. Да не се отнема човешки живот се смята за водещ принцип в човешкото поведение. И въпреки всичко Буда ни съветва да не изпадаме в догматизъм и според мен не можем да заемем някаква твърда, фиксирана или „официална" позиция и не можем да въвеждаме правила при проблеми като изброените. Единственото, което можем да направим, е да използваме мъдростта, която притежаваме, във всеки отделен случай. Както винаги, и тук всичко зависи от мотивите ни и от състраданието, което се крие зад тях.

Има ли смисъл да поддържаме по изкуствен начин живота на хора, които и бездруго биха умрели? Далай Лама посочва един основен фактор - състоянието на ума на умиращия: „От будистка гледна точка, ако има възможност умиращият да получи някакви положителни, добродетелни мисли, тогава е важно и съществено той да остане жив, дори и само няколко минути повече." Негово Светейшество отбелязва ролята на семейството в подобни моменти: „Ако няма такава възможност и ако се налага семейството на умиращия да харчи твърде много пари, за да поддържа живота, тогава всичко изглежда безсмислено. Все пак трудно е да се обобщава. Всеки случай трябва да се разглежда отделно."1

Мерките за поддържане на живота може да бъдат смущаващи, да предизвикат раздразнение и объркване в критичния момент на смъртта. От будистките учения и от примерите за близки до смъртта състояния видяхме, че човек дори и в кома осъзнава какво се случва около него. Това, което става преди смъртта, в момента на смъртта и през времето, докато съзнанието напълно се отдели от тялото, е много важно за всеки, и



особено за медитаторите, които желаят да практикуват или да се отпуснат в природата на ума.

В общия случай съществува опасност неоправданото продължаване на процеса на умиране да събуди у умиращия гняв, привързаност и объркване, особено ако сам той не е желал това удължаване. Близките, от които се очаква да поемат отговорността за трудното решение, трябва да си дадат сметка, че ако няма истинска надежда за възстановяване, качеството на последните дни и часове от живота на умиращия може да се окаже по-важно от механичното поддържане на живота му. Наред с това, тъй като никога не можем да сме сигурни дали съзнанието е напуснало тялото, не е изключено да обречем покойника да бъде окован в неизползваемото тяло.

Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:Да се използва апаратура за удължаване на живота, когато умиращият няма

шанс за възстановяване, е безпредметно. Далеч по-добре е да го оставим да умре по естествен начин, като вършим добри дела в негово име. Когато машините за поддържане на живота са включени, но няма никаква надежда, не е престъпление да ги изключим, тъй като няма начин човекът да заживее без тях, а животът му се поддържа изкуствено.

Опитите за съживяване понякога също могат да се окажат излишни и да смутят умиращия. Ето какво пише един лекар:

Изведнъж: болницата е обхваната от спазъм на трескава активност. Десетки хора се втурват към леглото на пациента, за да направят последен опит за съживяване. Пациентът, който по същество е мъртъв, бива напомпан с медикаменти, пробождан от десетки игли, разтърсван от електрошокове. Моментите преди смъртта са внимателно документирани чрез нивата на кислород в кръвта, пулса, данните за мозъчната активност и така нататък. Най-накрая, когато и последният лекар се откаже, тази техно-истерия приключва.2

Може да не желаем да поддържат живота ни по изкуствен начин или да правят опити за съживяването ни. Как можем да сме сигурни, че желанието ни да умрем в спокойна обстановка, както препоръчват учителите, ще бъде уважено?

Дори и да успеем да изразим желанието или нежеланието си да използват върху нас различни медицински техники, думите ни може и да не бъдат взети под внимание. Ако близките ни не са съгласни с нашите желания, процедурите може да започнат дори когато още сме в съзнание и можем да говорим. За нещастие лекарите са по-склонни да послушат близките, а не умиращия.

Разбира се, най-добрият начин да окажем влияние върху медицинската намеса е да умрем вкъщи. В някои страни съществуват специални документи, в които човек ясно изразява волята си по отношение на лечението, което трябва да му се приложи, в случай че сам вече не е в състояние да вземе решение за бъдещето си. Това е разумна мярка и предпазва лекарите, ако се колебаят и не знаят как да постъпят. Все пак тези документи не са правно обвързващи, а и в тях не може да се предвиди сложността на евентуалното ни заболяване.

В Съединените щати е възможно в присъствието на адвокат да се изготви „Дългосрочно пълномощно за медицински грижи". Това е най-ефективният начин да изразим избора си и максимално да гарантираме изпълнението му. В този документ можем да посочим наш пълномощник - човек, който разбира отношението ни и който би могъл да реагира при извънредни обстоятелства и да вземе важните решения вместо нас.



Моят съвет (както посочих в Глава 11 „Съвет от сърце - как да помагаме на умиращите") е да разберем дали лекарят ни е склонен да уважи желанието ни да се прекрати действието на животоподдържа-щата техника, когато умираме, и да не се правят опити да бъдем съжи-вени, ако сърцето ни спре. Уверете се, че лекарят е уведомил болнич-ната администрация за това ваше желание и че го е записал в медицинския ви картон. Поговорете за смъртта си с вашите близки. Поискайте от семейството и приятелите си да настояват пред персонала всякаква апаратура и инфузионни системи да бъдат изключени веднага щом започне процесът на умирането и ако е възможно, да ви преместят в самостоятелна стая. Потърсете начин атмосферата около вас да бъде колкото е възможно по-спокойна, тиха и свободна от паника.

ДА ПОЗВОЛИМ НА СМЪРТТА ДА НАСТЪПИПрез 1986 г. Американската медицинска асоциация даде тълкуване, че е етично

лекарите да прекратяват поддържането на живота, включително с храна и вода, на безнадеждно болни пациенти, чиято смърт ще настъпи скоро, и на пациенти, които може дълго да останат в състояние на кома. Четири години по-късно едно социологическо изследване на института „Галъп" показа, че 84% от американците биха предпочели животът им да не се поддържа по изкуствен начин, ако няма надежда за оздравяване.3

Решението да се ограничи или прекрати изцяло поддържането на живота се нарича „пасивна евтаназия". При пациенти, които не се поддават на лечение, смъртта се оставя да настъпи по естествен начин, като се спират медицинската намеса и героичните усилия, които могат да удължат живота им само с няколко дни или часа. Това включва прекратяването на

интензивните мерки, предназначени за продължаване на живота на нежелаещия ги човек, а също така венозното захранване и изкуственото поддържане на сърдечната дейност. Такава пасивна евтаназия може да се приложи и когато се появи вторично заболяване, което лекарят и семейството на болния решат да не лекуват. Например ако умирате от рак на костите и се разболеете от пневмония, ако тя не се лекува, смъртта ще бъде по-бърза, по-спокойна и съпроводена с по-малко болки.

А какво можем да кажем за хората, които сами изключват животоподдържащите системи? Като отнемат собствения си живот, не извършват ли отрицателно действие? Калу Ринпоче дава точен отговор на този въпрос:

Не можем да определяме решението на човек да прекрати страданията си като „добродетелно" и „недобродетелно". Не можем да виним никого за това, че е взел подобно решение. То не е отрицателно действие в кармически смисъл. То е просто резултат от желание да се сложи край на страданието, а това е фундаментално желание на всички живи същества. От друга страна, подобно решение не е и добродетелен акт... Болният не желае да прекрати живота си, а само страданието. Затова този акт е неутрален спрямо кармата.

Какво да правим, ако се грижим за болен, който иска от нас да изключим животоподдържащата система? Калу Ринпоче казва:

Може и да не успеем да спасим живота на пациента. Може да не успеем да облекчим страданията му. Опитваме се обаче да направим всичко възможно, подтиквани от най-чисти мотиви. Каквото и да направим, дори и да не доведе до успех, не може да навреди на кармата или да се тълкува като нещо отрицателно. Когато един болен помоли лечителя си да изключи животоподдържащата система, той го поставя в трудно положение, защото инстинктът на лечителя по всяка вероятност му казва: „Ако



този човек остане на системи, може и да оцелее. Ако изключа апаратурата - може и да умре. " Кармическите последствия ще зависят от вътрешните мотиви на лечителя. Все пак той лишава човек от средства за живот, независимо че това е волята на умиращия. Ако лечителят винаги се е стремял да помогне на този човек и да облекчи страданието му, от такова състояние на ума не може да се развие нищо отрицателно в кармически смисъл.4

АКО ИЗБЕРЕМ СМЪРТТАСпоред цитираното по-горе изследване на института „Галъп" 66% от американците

са на мнение, че ако човек изпитва силни болки и „няма надежда за подобрение", има моралното право да отнеме сам живота си. Говори се, че в Холандия всяка година 10 000 души избират евтаназията. Лекарите, които се грижат за тези пациенти, трябва да докажат, че имат тяхното съгласие, че са обсъдили с тях възможностите изчерпателно и че са се консултирали с колега, за да имат и второ мнение. В Съединените щати нещата са стигнали дотам, че една книга, описваща начините, по които хора с неизлечими заболявания биха могли да се самоубият, се е превърнала в бестселър, а множество обществени движения се стремят да легализират „активната евтаназия" или „помощта в смъртта".

Но какво би станало, ако евтаназията се узакони? Мнозина се опасяват, че пациентите, диагностицирани като „безнадеждни", особено изпитващите силни болки, биха могли да предпочетат смъртта, независимо че би било възможно болките да се овладеят и хората да живеят по-дълго. Други смятат, че някои възрастни просто могат да решат, че е техен дълг да умрат, като изберат самоубийството, за да облекчат живота и семейния бюджет на близките си.

Мнозина от тези, които се грижат за умиращите, чувстват, че когато става дума за евтаназия, са нужни по-високи критерии. По въпроса за законодателството, свързано с евтаназията, Елизабет Кюблър-Рос казва: „Тъжно е, че трябва да имаме закони за такива неща. Според мен трябва да използваме нашите собствени човешки критерии и да се справим със собствения си страх от смъртта. Тогава бихме могли да уважаваме пациентите си и да се вслушваме в техните нужди, без да възникват проблеми като този."5

Хората се страхуват, че смъртта може да се окаже непоносима, че ще бъдат обзети от парализираща болест, която ще ги докара до дементно състояние и непоносима болка. Будистките учения предлагат по-различно отношение към страданията - отношение, което ни дава цел. Далай Лама посочва, че:

Страданието ви се дължи на вашата собствена карма и при всички случаи, в този живот или по-нататък, ще трябва да понесете последствията от тази карма, освен ако не успеете по някакъв начин да я пречистите. В този случай е по-добре да преживеете кармата си в този, човешкия живот, когато имате повече възможности да понесете това по-добре, отколкото, да кажем, едно безпомощно животно, което би страдало още повече.

Според будистките учения трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на умиращите да се справят с влошаването на състоянието си, болката и страха и да им предложим подкрепа, като изпълним края на живота им със смисъл. Сесили Сондърс, основателка на приюта за безнадеждно болни „Сейнт Кристофър" в Лондон, казва: „Ако някой от нашите пациенти поиска евтаназия, това означава, че не вършим работата си както трябва. Тя възразява срещу узаконяването на евтаназията:



Нашето общество не е толкова бедно, че да не може да си позволи да се грижи за умиращите, докато умрат. Длъжни сме да помогнем на всички, чиято болка сме в състояние да облекчим, защото тя ги оковава в страх и горчивина. Не е необходимо да ги убиваме, за да постигнем това... Да направим доброволната (активната) евтаназия законна би означавало да извършим безотговорен акт, който пречи на помощта, потиска уязвимите, опорочава истинското ни уважение към немощните и старите, към инвалидите и умиращите.6

НЯКОИ ДРУГИ ВЪПРОСИКакво става със съзнанието на един абортирай плод или бебе, което умира твърде

рано? Как родителите могат да помогнат на такова бебе?Дилго Кхиентсе Ринпоче обяснява: ,Съзнанието на тези, които умират преди раждането, по време на раждането или

когато са съвсем малки, преминава отново през всички бардо и приема ново съществувание. В тези случаи могат да се изпълняват същите практики, както и за възрастните умиращи - практика за пречистване, рецитиране на мантрата на Ваджрасатва, запалване на светилнщи, пречистване на пепелта и така нататък.

В случай на спонтанен аборт, когато родителите чувстват угризения, освен тези практики могат да използват практиката за пречистване на

Ваджрасатва. Също така могат да палят светилници, да спасяват животни, да помагат на другите или да подкрепят някой хуманитарен или духовен проект, като посветят действията си на добруването и бъдещото просветление на съзнанието на бебето.

Какво става със съзнанието на човек, който извърши самоубийство? Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

Когато човек се самоубие, съзнанието му не може да направи нищо, освен да следва отрицателната си карма, при това не е изключено и някой зъл дух да улови и обладае жизнената му сила. В случай на самоубийство съзнанието на самоубиеца може да бъде освободено от могъщ учител, който трябва да прибегне до някои специални техники, като огнени церемонии и други подобни.

Можем ли да даряваме органите си, след като умрем? Какво ще стане, ако те трябва да се извадят, докато кръвта все още циркулира или преди процесът на умирането да е завършил окончателно? Няма ли това да смути или навреди на съзнанието в момента преди смъртта?

Учителите, с които съм разговарял по този въпрос, са съгласни, че даряването на органи е много положителен акт, тъй като произлиза от искрено състрадание и желание да помогнем на другите. Така че ако това е истинското желание на умиращия, то по никакъв начин не може да навреди на съзнанието, което напуска тялото му. Напротив - чрез този последен акт на щедрост се натрупва положителна карма. Един учител казва, че всяко страдание и болка, които човек преживява, докато отстраняват дарения орган, и всяко отвличане на вниманието при този процес се превръщат в положителна карма.

Дилго Кхиентсе Ринпоче обяснява: „Ако човекът без никакво съмнение ще умре след няколко секунди и е изразил желанието си да даде органите си, а умът му е изпълнен със състрадание, няма нищо лошо в това органите да се вземат дори и преди да е спряло сърцето."

Какво можем да кажем за криокамерите, където тялото на умрелия или дори само главата му се замразява, за да очаква времето, когато медицината напредне достатъчно, за да може да го съживи?



Дилго Кхиентсе Ринпоче нарече това „пълна безсмислица". След истинската смърт съзнанието не може да се върне в същото тяло. Увереността, че трупът се пази за евентуално съживяване в бъдеще може да предизвика в съзнанието на умрелия огромна привързаност към него, което е трагично, защото може да увеличи страданията невероятно и да попречи в процеса на прераждане. Един учител сравнява криокамерите с незабавното отиване в някакъв леден ад, без дори да преминеш през бардо-състоянията.

Какво можем да направим за наш възрастен родител, например баща си, ако страда от старческа сенилност или деменция?

В такива случаи е безпредметно да опитваме да му разясняваме ученията, но тихото медитиране и рецитиране на мантрите или имената на будите определено ще помогнат. Калу Ринпоче казва:

Вие садите семена. Вашите собствени стремежи и човеколюбива грижа за него са много важни в случая. Като служите на баща си по този начин в нещастието му, трябва да го правите с най-добри намерения и искрена загриженост. В такива времена този фактор в отношенията ви е много важен... Кармическата връзка между родители и деца е много силна. От тази фина връзка може да се извлече голяма полза, ако подходът към родителите ви е изпълнен с искрено състрадание и грижа и не се отдавате на духовна практика заради вас самите, а заради другите, в този случай - родителите.7

ПРИЛОЖЕНИЕ ТРЕТОДва разказаМоите приятели и ученици на Запад са ми разказвали множество вълнуващи

истории за хора, открили помощ в ученията на Буда. Позволете да ви разкажа за двама мои ученици и за начина, по който те посрещнаха смъртта.

ДОРОТИДороти беше моя ученичка. Тя почина в приюта за безнадеждно болни „Сейнт

Кристофър" в Лондон. Беше талантлива художничка, а освен това бродираше, занимаваше се с история на изкуствата, беше екскурзовод и лечител. Баща й също беше известен лечител и тя се отнасяше с голямо уважение към всички религии и духовни традиции. Откри будизма на късен етап от живота си и както самата тя се изразяваше - „пристрасти" се към него. Според нея будистките учения й даваха най-убедителна и пълна представа за реалността. А сега нека някои от нейните духовни приятели, които се грижеха за нея, докато умираше, ви разкажат със свои думи как й помогнаха ученията:

Смъртта на Дороти беше вдъхновение за всички нас. Тя умря с такова достойнство, че всички, които бяха в контакт с нея, почувстваха силата й - лекари, медицински сестри, доброволни сътрудници, другите пациенти и не на последно място - духовните й приятели, които имаха щастието да бъдат край смъртното й легло в последните седмици от живота й.

Когато я посещавахме у дома й преди да отиде в приюта, беше ясно, че ракът протича в много агресивна форма и органите й постепенно престават да функционират. Вече бе преживяла на морфин цяла година и почти не можеше да се храни или да приема течности. Въпреки това никога не се оплакваше и човек не би се досетил, че всъщност изпитва силни болки. Беше ужасно отслабнала и от време на време просто

оставаше без сили. Когато обаче при нея отиваха посетители, тя ги посрещаше весело, забавляваше ги и излъчваше забележително спокойствие, енергия и радост. Едно от любимите й занимания беше да лежи на леглото и да слуша записи с лекциите на



Согиал Ринпоче и много се зарадва, когато той й изпрати нови записи от Париж, които според него щели да имат особен смисъл за нея.

Дороти се подготвяше за смъртта си до най-малки подробности. Не желаеше да остави нищо в ръцете на другите и с месеци се занимаваше да организира всичко. Нямаше вид на човек, който се страхува от смъртта, а по-скоро искаше да довърши всичко сама и да умре необезпокоявана от нищо. Голямо успокоение й даваше мисълта, че през живота си не е навредила никому, че се е запознала и е следвала ученията. „Написала съм си домашното" - обичаше да казва.

Когато дойде време Дороти да се премести в приюта и да напусне апартамента си завинаги - а той бе пълен със събирани през годините съкровища, - тръгна само с една чанта и дори не се обърна назад. Вече бе раздала повечето от вещите си, но взе със себе си една снимка на Ринпоче и малката му книжка върху медитирането. Бе събрала целия си живот в тази малка чанта, която наричаше „пътуваща светлина". Тръгна със съвсем обикновени дрехи - сякаш отиваше до магазина. Каза просто „Довиждане апартамент!", махна с ръка и излезе през вратата.

Стаята й в приюта доби специална атмосфера. На шкафчето до леглото й пред снимката на Ринпоче винаги гореше свещ и веднъж, когато някой я попита дали би искала да поговори с него, тя се усмихна, поклати глава и отговори: „Не, няма нужда. Той винаги е тук." Често споменаваше съвета на Ринпоче да се създаде „подходяща атмосфера". На стената точно срещу нея беше окачена хубава картина, изобразяваща небесна дъга, навсякъде в стаята имаше цветя.

Дороти се владееше до самия край, а вярата й в ученията не се разколеба нито за миг. Сякаш тя помагаше на нас, а не ние на нея! Непрекъснато беше весела, уверена и благоразположена и се държеше с достойнство, което идеше от куража й. Радостта, с която ни посрещаше, ни помагаше да разберем, че смъртта не е нито мрачна, нито ужасяваща. Това бе нейният дар и да бъдем с нея за нас беше чест и привилегия.

Почти бяхме започнали да зависим от силата на Дороти и затова, когато разбрахме, че и тя има нужда от нашата сила и подкрепа, се почувствахме неловко. Продължаваше да се занимава с подробностите около погребението си и тогава изведнъж си дадохме сметка, че след като толкова много се е грижила за другите, сега има нужда да забрави тези подробности и да насочи вниманието си към самата себе си. Искаше да получи нашето позволение да направи това.

Смъртта й беше трудна и болезнена, а Дороти се държеше като воин. Опита да се справя доколкото беше възможно повече сама, за да не създава работа на сестрите, и това продължи до момента, в който тялото й не издържаше повече. Веднъж, докато все още можеше да става от леглото, една сестра я попита дискретно дали иска да й донесе подлогата. Дороти сви рамене, засмя се и каза: „Вижте това тяло!" Наистина беше заприличала на скелет. И въпреки че тялото й се рушеше отвътре, духът й сякаш се издигаше още повече. Сякаш си бе дала сметка, че тялото й вече е изиграло своята роля- то вече не беше „тя", а нещо, в което бе живяла и бе готова да изостави.

Въпреки доброто настроение, което заобикаляше Дороти, смъртта й никак не беше лесна, а точно напротив. Имаше мрачни и тежки моменти, които преодоляваше с удивителна сила и достойнство. След една особено тежка нощ, когато падна от леглото, Дороти се уплаши, че всеки момент може да умре, и помоли някой от нас да остане при нея. Тогава започнахме да дежурим в стаята й непрекъснато.

Дороти медитираше всеки ден и предпочиташе практиката за пречистване на Ваджрасатва. Ринпоче й препоръча да чете учения за смъртта, сред които и основната



пхоуа-практика. Понякога й четяхме на глас, понякога тя произнасяше мантрата на Падмасамбхава, понякога просто седяхме, без да говорим. По този начин се създаде един спокоен ритъм на медитиране и почивка. Понякога задремваше и при събуждането си възкликваше: „О, не е ли чудесно!"

Когато се чувстваше малко по-добре, четеше сама ученията за бардо, за да може да разпознае етапите, когато премине през тях. Всички се изненадвахме от бистрия й ум и концентрацията й, но въпреки това тя искаше практиките й да са съвсем прости - само основата. Когато се сменяхме при нея, винаги ни изумяваше спокойната атмосфера в стаята

- Дороти лежеше с широко отворени очи дори когато спеше, а помощникът й рецитираше мантри.

Ринпоче често се обаждаше по телефона, за да попита как е, и двамата разговаряха съвсем спокойно за наближаващата смърт. Дороти беше съвсем земна и казваше неща като: „Само още няколко дни, Ринпоче." Един ден сестрите донесоха телефона при нея и казаха: „Търсят ви от Амстердам." Лицето на Дороти веднага се оживи и тя взе слушалката. Беше Ринпоче. След разговора тя ни се усмихна и каза, че той я посъветвал да не чете повече текстове, а да се „отпуска в природата на ума, да се отпуска в светлината". Когато смъртта й вече беше съвсем близо, той се обади за последен път и й каза да не ни забравя и да дойде някой път да ни види!

Веднъж влезе лекарят, за да види как е и за да промени лекарствата й. Дороти обясни с обезоръжаваща усмивка: „Виждате ли, докторе, аз изучавам будизма и ние вярваме, че когато човек умре, вижда много светлина. Вече започнах да виждам проблясъци, но още не съм видяла светлината както трябва." Лекарите се изненадваха от живостта и бистротата на ума й, защото в напредналия стадий на болестта очакваха да е в безсъзнание.

С наближаването на смъртта сякаш разликата между деня и нощта за нея започна да се заличава и Дороти все повече и повече потъваше в себе си. Цветът на лицето й се промени и тя все по-рядко идваше в съзнание. Струва ми се, че можехме да доловим признаците на разграждащите се елементи. Дороти беше готова да умре, но не и тялото й, тъй като сърцето й все още беше силно. Така че всяка нощ се превръщаше в изпитание за нея и всяка сутрин се изненадваше, че е дочакала новия ден. Никога не се оплакваше, но виждахме, че страда. Правехме всичко възможно да облекчим страданията й, а когато вече не можеше да преглъща и течности, навлажнявахме устните й. До последните тридесет и шест часа отказваше да взема всякакви лекарства, които биха замъглили съзнанието й.

Малко преди да умре сестрите я преместиха. Легна свита като ембрион и въпреки че тялото й вече беше напълно изтощено и тя не можеше нито да говори, нито да се движи, очите й бяха живи и широко отворени. Гледаше право напред към прозореца и небето. В момента преди да умре, помръдна почти неуловимо, погледна Деби право в очите и й предаде нещо много силно. Сякаш искаше да каже: „Това е то." Дори опита да се усмихне. След това отново погледна към небето, пое въздух веднъж или два пъти и издъхна. Деби пусна ръката й, за да й даде възможност да продължи необезпокоявана процеса на вътрешно разпадане.

Персоналът каза, че никога не е виждал толкова добре подготвен за смъртта човек, колкото беше Дороти, а мнозина си спомняха присъствието и вдъхновението й дълго след смъртта й.



РИКРик живееше в Орегон и беше болен от СПИН. Беше на четиридесет и пет,

работеше като компютърен оператор. Дойде на летните занимания, които провеждам в Съединените щати, и заговори с нас - какво означават за него смъртта, животът и болестта му. Изненадах се, тъй като Рик бе изучавал будистките учения само две години и вече ги бе взел присърце. За този кратък период той бе успял да схване същността на ученията - всеотдайността, състраданието, Гледката към природата на ума - и ги бе направил част от живота си. Рик седеше на стола пред всички нас и споделяше чувствата си за смъртта. Надявам се следващите откъси да ви дадат някаква представа за настроението при този вълнуващ случай.

„Когато преди две години мислех, че умирам, направих най-естественото - повиках и се отзоваха. След това в продължение на няколко седмици имах ужасна треска... мислех, че ще свърша посред нощ... Тази всеотдайност, този вик... когато не можеш да направиш нищо повече... Падмасамбхава е дал обещание, че когато го повикаме, ще се яви. Той не лъже. Убеждавал съм се в това много пъти.

Ако не беше Падмасамбхава - а както казва Ринпоче, той е природата на собствения ни ум, нашата собствена буда-природа, - ако не беше неговото величествено, светло присъствие, не бих преживял това, което преживях. Знам, че не бих могъл.

Първото, което осъзнах, беше, че трябва да поема отговорност за себе си. Умирам, защото съм болен от СПИН. Това е моята отговорност, няма кого другиго да обвинявам. Всъщност не мога да обвиня и себе си, но все пак поемам отговорността.

Дадох клетва, пред каквито и богове да съществуват, преди да навляза в будизма, че просто искам да съм щастлив. Когато... взех решението, започнах да го следвам. А това е много важно, когато се занимаваш с каквото и да било обучение на ума. Трябва да решиш, че наистина искаш да се промениш. Ако сам не желаеш това, няма кой да го направи вместо теб.

Нашата роля е... да работим с ежедневните аспекти на ситуацията си. Най-напред трябва да сме благодарни, че сме в това тяло и на тази планета. За мен това е началото - да се изпълниш с благодарност към земята, към живите същества. Сега, когато нещата бавно се изплъзват от мен, изпитвам благодарност към всички и към всичко. Сега тази благодарност е център на медитацията ми - просто една непрекъсната възхвала на живота, на Падмасамбхава, който живее във всички тези разнообразни форми.

Не си мислете това, което си мислех аз преди няколко години - че да медитираш значи да седиш с изправен гръб, да повтаряш мантри и да си казваш: „Колко ще се радвам, когато това свърши!" Духовната практика е нещо много повече. Духовна практика е всеки човек, когото срещнеш, всяка лоша дума, която чуеш или е казана по твой адрес.

Истинската практика започва, когато станеш от мястото, където медитираш. И за да я приложим в живота си, трябва да сме много находчиви и умели. Около нас винаги има нещо, с което да свържем практиката си, така че ако съм твърде замаян, за да си представя Ваджрасатва над главата си, ставам и започвам да мия чиниите от закуската, а тази, която е в ръката ми, за мен е светът и всичките страдащи същества. След това произнасям мантрата... ОМ ВАДЖРА САТВА ХУМ... и промивам страданията на всички същества. Когато съм под душа, това не е душ - над главата ми е Ваджрасатва. Когато изляза вън, на слънце, светлината на хиляди слънца струи от тялото на Ваджрасатва и влиза в мен, а аз просто я приемам. Когато по улицата видя красив човек, в началото може да си помисля



„Какъв красив човек!", но в следващия миг го предлагам на Падмасамбхава с цялото си сърце, а самият аз се отказвам.

Трябва да умеем да превърнем в духовна практика всяка ситуация в живота си. Иначе ще имаме само празна вяра, която не може да ни даде сили или утеха, ако ни сполетят трудности. Това е просто вяра. „О, един ден ще отида на небето! Някой ден ще стана буда." Не, няма да станеш буда. Защото ти си буда и сега, в този момент, а когато практикуваш, се учиш да бъдеш това, което си...

Много е важно да умеем да използваме ситуациите от ежедневието. Както казва Ринпоче, ако приживе сме се научили да зовем за помощ, няма нищо по-естествено от това да го направим и когато сме в бардо... Превърнал съм в мантра следните думи на Дуджом Ринпоче: „Лама с необятна доброта, аз само те помня." Понякога успявам да мисля само това, не мога да практикувам нищо друго. Но върши много добра работа.

Така... Щастие, отговорност към себе си, благодарност... не бъркайте мъртвия ритуал с живата, вечна, променяща, гъвкава, разкриваща, величествена практика. Защото знам - изживявам го и в момента... знам, може да си помислите, че това са само думи, но в сърцето си съм убеден, че не е така... виждам Падмасамбхава навсякъде. Ето това е моята практика. Всеки човек, особено трудните, които създават проблеми на околните... за мен те са благодатта на учителя. И тази болест е благодат на учителя. Тя е благословия. Толкова богата, че мога да живея с нея.

Но всичко това е така, защото съм тренирал ума си... Когато започнах, непрекъснато съдех нещата в ума си. Съдех този, съдех онзи. Съдех начина, по който някой изглежда, начина, по който друг седи, дори казвах: „Днес денят не ми харесва. Много вали... Ох, горкият аз, ох, нещастният аз! Помогнете ми!" Ето така започнах, все пак е някакво начало. Просто непрекъснато си повтарях наум: „Не съди." Пишех го на малки листчета и ги лепях на хладилника.

Когато живееш в ума си... когато избираш между това и онова - „това е добро, онова е лошо, не ми харесва", - между надеждата и страха, между омразата и любовта, между радостта и тъгата, когато се вкопчиш в някоя от тези крайности, основният покой на ума ти изчезва. Един Зен-патриарх казва: „Великият път не е труден за тези, които нямат предпочитания." Защото буда-природата ти е тук. Щастието е навсякъде.

И така, започнах да работя върху анализиращия си ум. В началото ми се струваше невъзможно... но колкото повече опитвах... разбрах - ако оставиш всички възниквания там, където са, няма нищо лошо, нека стоят на мястото си. Бъди с тях и бъди щастлив, защото знаеш, че имаш буда-природа.

Не е нужно да чувстваш, че имаш буда-природа. Не това е важното. Важното е да вярваш, което значи доверие и упование. Важното е всеотдайността, което значи да не се съпротивляваш. За мен това е същността. Ако можеш да се довериш на думите на учителя, да се учиш и да насочиш ученията към себе си в труден момент, ако успееш да обучиш ума си да не се връща към старите си коловози, ако просто успееш да бъдеш с това, което се случва, с оголено внимание, не след дълго ще забележиш, че нищо не се задържа дълго. Дори лошите мисли. Най-малко пък нашите тела. Всичко се променя. Ако оставиш нещата там, където са, те ще се освободят.

В положение като моето, в което страхът е нещо естествено, завладява те и имаш чувството, че те изяжда, просто трябва да овладееш ума си. Успях да осъзная, че страхът няма да ме убие. Той е нещо, което преминава през ума ми. Това е мисъл, а аз знам, че мислите ще се освободят, ако не ги докосвам. Давам си сметка, че точно това става в бардо, ако видиш, че към теб приближава някакво страшно видение. То не идва отникъде,



освен от самия теб! Всички тези енергии, които държим скрити в телата си, се освобождават.

Също така открих, но по-рано, когато обучавах ума си, че има една линия, една граница, зад която не бива да допускаш ума си да премине. Ако го допуснеш, може да имаш ментални проблеми, може да се намръщиш и да потискаш всички наоколо - това е най-малкото. Може обаче и да превъртиш. Хората превъртат понякога, губят равновесие, защото вярват на това, което умът им казва за реалността. На всекиго може да се случи, но има една линия, която не бива да се пресича... Понякога ме обземаше паника. Струваше ми се, че на земята пред мен има голяма черна дупка. Откакто си позволих привилегията и благодатта да съм щастлив през цялото време, не виждам никакви черни дупки.

Някои от вас се държаха с мен по-мило, отколкото семейството ми. Защото чрез вас Падмасамбхава идва при мен по друг начин - чрез грижите и любовта ви. Не ви безпокои фактът, че имам СПИН. Никой от вас не ме е попитал: „Е, добре. А как го хвана?" Никой никога не ми е казвал, че това може и да е проклятие над мен. Миналата седмица обаче ми се обади един стар приятел и ме попита: „Не се ли притесняваш, че това може да е Божие проклятие над теб?" След като престанах да се смея, му отговорих: „Ти вярваш, че Бог е проклел земята и че човешкото тяло е нечисто. Аз пък вярвам, че началото на всичко е благословията, не проклятието." Всичко е било завършено още в незапомнени времена - чисто и съвършено.

Ето какво правя сега — отпускам се в сиянието. То е навсякъде. Не можеш да избягаш от него. То е така опиващо, че понякога ми се струва, че се нося по лъчите му. Просто оставям Падмасамбхава, който се носи в небето на моя ум, да ме тегли със себе си.

Ако седях и слушах някой да говори тези неща, щях да го спра и да го попитам: „Добре де, а защо тогава не си излекуван?" Хората ме питат това. Не че не съм опитвал да се лекувам - купих цял куфар хапчета. Престанах да си задавам този въпрос преди доста време. Направих го, защото чувствах, че той ще обърка започналия процес. За мен този процес е пречистващ. Зная, че доста карма изгаря... Пречистващ е и за майка ми, защото тя много страда от всичко това... Аз й го предлагам. И хората от тази група, духовните приятели, които обичам като братя и сестри - те също страдат. Ето какво споразумение сключих с Падмасамбхава - ако мога да остана още малко тук, със страданието си, и ако то би могло да пречисти и вас, освен мен самия, ето това е истинска благодат. Това е молитвата ми. Аз не съм от хората, които обичат да страдат, не си мислете друго. Но благодатта, блаженството полека-полека ме вкарват в това страдание.

И сега вече знам от лекциите на Ринпоче за бардо, че смъртта не е враг. Точно както не бива да смятаме за врагове и мислите си... И животът не е враг. Животът е нещо велико, защото в него можем да осъзнаем кои сме наистина.

Така че, моля ви от цялото си сърце, не пропилявайте възможността, която имате пред себе си, докато все още сте здрави, работете върху това, което ви говори Ринпоче... Той знае как да достигне до същността на Дзогчен и знае как да отведе там и сърцето ви. Това е много важно... особено когато се готвите за смъртта.

Тук съм, за да се сбогувам. Поне за този период... Искам да се сбогувам с всички вас, които станахте мои братя и сестри, с тези от вас, които познавам, но не съм имал привилегията да опозная по-добре, с тези от вас, които дори не съм срещал... Имам чувството, че мога да умра и след шест месеца. Или след три. Вие всички сте в сърцето ми - ярки и сияйни. Няма тъмнина. Само светлина от сърцето на Падмасамбхава, с която сме пропити всички ние. Благодарение на благодатта на учителя.



ПРИЛОЖЕНИЕ ЧЕТВЪРТОДве мантриДвете най-известни мантри в Тибет са мантрата на Падмасамбхава, наречена

Ваджра Гуру Мантра - ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ, и мантрата на Авалокитешвара, Буда на състраданието -ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ. Както повечето мантри, те са на санскрит -древния свещен език на Индия.

ВАДЖРА ГУРУ МАНТРА

Тибетците произнасят Ваджра Гуру мантрата ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ така: Ом А Хунг Бенза Гуру Пема Сидхи Хунг. Следващото изследване на нейното значение се базира на обясненията на Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче.

ОМ А ХУМСричките ОМ А ХУМ имат външно, вътрешно и „тайно" значение. При всички тях

ОМ символизира тялото, А - речта, а ХУМ - ума. Те представляват трансформиращите благословии за тялото, речта и ума на всички буди.

Външно ОМ пречиства отрицателните действия, извършени чрез тялото, А - чрез речта, а ХУМ - чрез ума.1

Освен това ОМ е същността на формата, А е същността на звука, а ХУМ - на ума. Когато произнасяме тази мантра, пречистваме не само себе си, но и обкръжението си заедно със съществата в него. ОМ пречиства всички възприятия, А - всички звуци, а Хум - ума, мислите и чувствата.

Вътрешно ОМ пречиства фините канали, А - вятъра, вътрешния въздух и потока на енергията, а ХУМ - съзидателната същност.2 На по-дълбоко ниво ОМ А ХУМ представлява трите кая на лотос-семейството на будите. ОМ е Дхармакая - Буда Амитаба, Буда на Безграничната светлина, А е Самбхогакая - Авалокитешвара - Буда на състраданието, а ХУМ е Нирманакая - Падмасамбхава. Това означава, че при тази мантра всичките три кая са олицетворени в Падмасамбхава.

На най-вътрешно ниво ОМ А ХУМ носят осъзнаване на трите аспекта на природата на ума - ОМ носи осъзнаването на несекващата Енергия и Състрадание, А носи осъзнаването на неговата лъчиста природа, а ХУМ носи осъзнаването на подобната му на небе същност.

ВАДЖРА ГУРУ ПАДМАВАДЖРА се сравнява с диамант - най-твърдия и най-скъп камък. Точно както един

диамант може да среже всичко, без да пострада самият той, непроменящата се, недуалистична мъдрост на будите никога не може да бъде унищожена от неведението и може да премине, като прорязва всички заблуди и препятствия. Качествата и действията на тялото, речта и мъдростта на будите могат да помогнат на всички същества с всепроникващата острота на диамант. Подобно на диаманта ВАДЖРА няма дефекти -



силата й идва от осъзнаването на Дхармакая-природата на реалността, природата на Буда Амитаба.

ГУРУ означава „тежък". Човек, преизпълнен с всички чудесни качества, който олицетворява мъдростта, познанието, състраданието и умението. Както златото е тежък и най-скъп метал, така и невъобразимите, безупречни качества на гуру - учителя - го правят ненадминат, над всичко в съвършенството му. Гуру съответства на Самбхогакая и на Авалокитешвара - Буда на състраданието. Освен това, тъй като Падмасамбхава ни учи пътя на Тантра, който се символизира от ВАДЖРА, а чрез практикуването на Тантра Падмасамбхава е достигнал върховна реализация, наричаме го ВАДЖРА ГУРУ.

ПАДМА означава лотос и символизира лотос-семейството на будите и особено техния аспект „просветлена реч". Лотос-семейството е буда-семейството, към което принадлежат човешките същества. Тъй като Падмасамбхава е директна еманация, Нирманакая на Буда Амитаба, който е изначалният буда от лотос-семейството, той е известен като „ПАДМА". Името му Падмасамбхава - „Роден от лотоса" - всъщност е свързано с легендата за раждането му в цвета на лотоса.

Когато сричките ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА се вземат заедно, те също така символизират и същността, и благодатта на Гледката, Медитацията и Действието. ВАДЖРА означава непроменящата се, диамантена, неунищожима Същност на истината, която се молим да реализираме чрез Гледката си. ГУРУ представлява лъчистата природа и благородните качества на просветлението, които се молим да усъвършенстваме в Медитацията си. ПАДМА представлява Състраданието, което се молим да постигнем в действията си. Когато рецитираме тази мантра, получаваме благодатта на ума на мъдростта, благородните качества и състраданието на Падмасамбхава и всички буди.

СИДХИХУМСИДХИ означава „истинско достижение", „завършеност", „благодат" и

„реализация". Има два вида сидхи - обикновени и върховни. Когато получим благодатта на обикновените сидхи, всички препятствия в живота ни, като лошото здраве например, биват премахнати, всичките ни добри стремежи се увенчават с успех, сдобиваме се с блага като богатство, просперитет и дълъг живот, а всички събития през живота ни стават благоприятни за духовна практика и достигане на просветление.

Благодатта на висшите сидхи ни води до самото просветление, състоянието на пълна реализация на Падмасамбхава, от което имаме полза не само ние, но и всички други същества. Като се молим на тялото, речта, ума, качествата и действията на Падмасамбхава, ще се сдобием както с обикновени, така и с висши сидхи.

СИДХИ ХУМ привлича всички сидхи, както магнит привлича железни стърготини.ХУМ представлява умът на мъдростта на будите и е светият катализатор на

мантрата. Това е нещо като обявяване на истината и силата й: „Да бъде!"Основното значение на мантрата е: „ Призовавам те Ваджра Гуру

Падмасамбхава, чрез благодатта си да ни дариш обикновени и висши сидхи." Дилго Кхиентсе Ринпоче обясняваКазано е, че дванадесетте срички ОМА ХУМВАДЖРА ГУРУПАДМА СИДХИ ХУМ

носят е себе си цялата благодат на дванадесетте учения наБуда, които са същността на неговите осемдесет и четири хиляди Дхарми. Така че да се произнесе мантрата Ваджра Гуру веднъж, се равнява на благодатта от произнасянето... или практикуването на цялото учение на Буда. Тези дванадесет клона на ученията на Буда са противоотровата, която ще ни освободи от „Дванадесетте елемента на взаимосвързания произход ", които ни държат оковани в самсара - неведение, кармически



образувания, колебаещ се ум, име и форма, сетива, контакт, усещане, вкопчване, съществувание, раждане, старост и смърт. Тези дванадесет връзки са механизмът, чрез който самсара съществува. Чрез произнасянето на мантрата Ваджра Гуру тези дванадесет елемента се пречистват и човек може да премахне напълно пласта от кармически емоционални натрупвания и да се освободи от самсара. Макар и да не можем да видим Падмасамбхава лично, умът на мъдростта му се проявява като мантра - тези дванадесет срички всъщност са еманация на неговия ум на мъдростта и са одарени с цялата му благодат. Мантрата Ваджра Гуру е Падмасамбхава във формата на звук. Така че когато го призовавате с помощта на дванадесетте срички, получавате огромна благодат. В тези тежки времена, когато няма по-силни от Падмасамбхава буди или убежища, които да призовем, няма по-подходяща мантра от Ваджра Гуру.

МАНТРАТА НА СЪСТРАДАНИЕТО

Мантрата на състраданието ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ на тибетски се произнася „Ом Мани Пеме Хунг". Тя превъплъщава състраданието и благодатта на всички буди и бодхисатви и особено привлича благодатта

на Авалокитешвара - Буда на състраданието. Авалокитешвара е проявление на Буда в Самбхогакая и неговата мантра се смята за същност на състраданието на Буда към всички същества. Точно както Падмасамбхава е яак-важкиятучител за тибетците, така Авалокитешвара е техният най-важен буда и кармическо божество на Тибет. Има една известна поговорка, според която Буда на състраданието до такава степен е навлязъл в съзнанието на тибетците, че всяко дете, което може да каже „мама", може да произнесе и мантрата ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ.

Казано е, че преди безброй години хиляда принцове се заклели да станат буди. Единият решил да стане буда, когото познаваме като Гаутама Сидхарта. Авалокитешвара обаче се заклел да не достигне просветление, докато всички останали принцове не станат буди. С безкрайното си състрадание той се заклел да освободи всички същества от страданията им в различните сфери на самсара. Пред будите на десетте посоки той се помолил: „Нека помагам на всички същества и ако някога се уморя от това, нека тялото ми се пръсне на хиляда парчета."

Най-напред се спуснал в сферите на ада и след това последователно се изкачил през сферата на гладните духове до сферата на боговете. Оттам погледнал надолу и с ужас видял, че макар и да бил спасил безброй същества от мъките на ада, безброй други продължават да влизат вътре. Това го изпълнило с най-дълбока тъга. За миг изгубил вяра в благородната клетва, която положил, и тялото му се пръснало на хиляда парчета. В отчаянието си призовал на помощ останалите буди, които се стекли от всички посоки на Вселената като виелица от снежинки, както казва един текст. Чрез огромната си сила будите направили Авалокитешвара отново цял и оттогава той има единадесет глави и



хиляда ръце и на всяка длан има по едно око, символизиращо съюза между мъдростта и умението, който е белег на истинското състрадание. В този нов вид Авалокитешвара бил още по-величествен и способен да помага на всички същества и продължавал да повтаря клетвата си пред будите: „Нека не стана буда, докато всички същества не достигнат просветление."

Казано е, че в тъгата му заради страданията в самсара от очите му се отронили две сълзи. Чрез благодатта на будите те били превърнати в двете Тара. Едната е Тара в нейната зелена форма, която е активната сила на състраданието, а другата е Тара в нейната бяла форма, която е майчинският аспект на състраданието. Името Тара означава „Тази, която освобождава" -тази, която плава в океана на самсара.

В Махаяна Сутра е писано, че Авалокитешвара дал своята мантра на самия Буда, който на свой ред му дал благородната задача да помага на

всички същества във Вселената да достигнат просветление. В този момент всички богове започнали да ги обсипват с цветя, земята се разтресла и прокънтяла от звука ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ ХРИ. Ето един куплет:

Авалокитешвара е като Луната чиято хладна светлина гаси огъня на самсара.И в нейните лъчи нощемцъфтящият лотос разтваря своите листи.Ученията обясняват, че всяка от шестте срички на мантрата - ОМ МА НИ ПАД МЕ

ХУМ - има специфична и силна способност да променя цялото ни същество. Шестте срички пречистват напълно шестте отровни отрицателни емоции, които са проявленията на неведението - те ни карат да действаме отрицателно с тялото, с речта и ума си и така създават самсара и нашите страдания в нея. Гордостта, завистта, желанието, неведението, алчността и гневът се променят чрез тази мантра и приемат същинската си природа - шестте мъдрости на шестте буда-семейства, които се проявяват в просветления ум.3

И така, когато произнасяме мантрата ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ, шестте отрицателни емоции, които са причина за съществуването на шестте сфери на самсара, се пречистват. По този начин произнасянето на тази мантра предотвратява прераждането в тези шест сфери и освен това премахва страданието във всяка от тях. В същото време ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ пречиства напълно съвкупностите на егото - скандхите -и усъвършенства шестте трансцендентни действия на сърцето на просветления ум, парамита - щедростта, хармоничното поведение, издръжливостта, ентусиазма, съсредоточаването и прозрението. Казано е още, че ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ ни дава силна защита срещу всякакви отрицателни влияния и всякакви болести.

Много често ХРИ, „семенната сричка" на Авалокитешвара, се добавя към мантрата - ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ ХРИ. Същността на състраданието на всички буди - ХРИ - е катализаторът, който активира състраданието на будите, което пък променя отрицателните емоции и ги пречиства в мъдрост-природата.

Калу Ринпоче пише:Друг начин да тълкуваме на тази мантра е, че сричката ОМ е същността на

просветлената форма, МАНИ ПАДМЕ - четиритесрички в средата - представляват речта на просветлението, а последната сричка

ХУМ представлява ума на просветлението. Тялото, речта и умът на всички буди и бодхисатви са присъщи на звука на тази мантра. Тя пречиства препятствията на тялото, речта и ума и води всички същества към реализация. Когато тя се съедини с нашата собствена вяра и усилия в медитацията и произнасянето й, преобразяващата й



сила става още по-голяма и се развива. Напълно възможно е да се пречистим по този начин.4

За тези, които са запознати с мантрата и са я произнасяли с вяра и упование цял живот, „Тибетска книга за мъртвите" се моли в бардо: „Когато звукът на дхармата забучи като хиляда бури, да се превърнат те в шестте срички."

В Сурангама Сутра четем:Колко сладко тайнствен е звукът на Авалокитешвара! Това е изначалният звук на

Вселената... Това е сподавеният шепот на прилива. Тайнственият звук носи освобождение и покой на всички същества, които в болката си го зоват за помощ, и дарява със спокойствие и равновесие всички, които търсят безкрайния покой на Нирвана.



БележкиПРЕДГОВОР1 Ринпоче — титла, изразяваща уважение, която означава „скъпоценен" и се дава на

почитаните тибетски учители. Тя се използва широко в централната част на страната, но в Източен Тибет с нея се удостояват само най-великите учители.

2 Бодхисатва е същество, мъж или жена, чието единствено желание е да помага на всички чувстващи същества, и затова посвещава целия си живот, работа и духовна практика на постигането на просветление, за да бъде колкото може повече в помощ на другите.

3 Наред с останалото, Джамянг Кхиентсе беше и лидер, който вдъхновяваше движения за духовна промяна. Проповядваше единство и хармония с всичко, което правеше. Подпомагаше преживяващи тежки времена манастири, откриваше непознати практици с високи духовни постижения, насърчаваше учители с малко известни потекла, даваше им рамо, така че да бъдат признати в общността. Притежаваше огромен магнетизъм и сам по себе си беше жив духовен център. Когато трябваше да се осъществи някакво начинание, винаги успяваше да привлече най-добрите специалисти и майстори. Отдаваше цялото си внимание на всеки — от крале и принцове, до най-незначителния човечец. Всеки, който някога го е срещал, може да разкаже своя собствена история за него.

1. В ОГЛЕДАЛОТО НА СМЪРТТА1 Този разказ съответства на спомените на Кхандро Тсеринг Чьодрьон за смъртта на

лама Цетен.2 Името Лакар е дадено на семейството от великия тибетски светец Дзонгкхапа

през XIV век, когато той е отседнал в дома им на път за Централен Тибет от североизточната провинция Амдо.

3 Chagdud Tulku Rinpoche, Life in Relation to Death (Cottage Grove, OR: Padma Publishing, 1987)

4 Хосе Антонио Луценберг, цитиран в лондонския „Сънди таймс", март 1991 г.5 Robert A. F. Thurman в "MindSciense": An East-West Dialogue (Boston: Wisdom,

1991).6 Самсара е неконтролираният цикъл на раждане и смърт, в който чувстващите

същества, тласкани от неумели действия и разрушителни емоции, удължават собственото си страдание. Нирвана е състоянието отвъд страданията, осъзнаването на крайната истина, превръщането в Буда.

Дилго Кхиентсе Ринпоче казва: „Когато природата на ума е разпозната, говорим за нирвана. Когато тя е скрита зад заблуди, говорим за самсара".

2. НЕПОСТОЯНСТВО1 Michel de Montaigne, The Essays of Michel de Montaigne, translated and edited by M.

A. Screech (London: Allen Lane, 1991), p. 952 Milarepa, The Hundred Thousand Songs of Milarepa, vol. 2, translated by Garma C. C.

Chang (Boston: Shambhala, 1984), p. 6343 Songs of Spiritual Change: Selected Works of the Seventh Dalai Lama, translated by

Glenn H. Mullin (Ithaca, NY: Snow Lion, 1982), p. 61.



4 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search of the Meaning of Near-Death Experience (New York: Quill, 1985), p. 69

5 Raymond Moody, Jr., M.D., Life after Life (New York: Bantam, 1976), pp. 65-676 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search of the Meaning of Near-Death

Experience (New York: Quill, 1985), p. 677 В Махапаринирвана сутра.8 Gary Zukav, The Dancing Wu Li Masters (New York: Bantam, 1980), p. 197.

3. РАЗМИСЪЛ И ПРОМЯНА1 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search of the Meaning of the Near-Death

Experience (New York: Quill, 1985), p. 992 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search of the Meaning of the Near-Death

Experience (New York: Quill, 1985), 993 Dr. R. G. Owens and Freda Naylor, G. P., Living While Dying (Wellingborough,

England: Thorsons, 1987), 59.4 Тибет има своя собствена система за природолечение и свое разбиране за

болестите. Тибетските лекари знаят, че има някои заболявания, които не могат да се излекуват само със средствата на медицината, и наред с лекарствата препоръчват духовна практика. Пациентите, които следват тази практика, в много случаи оздравяват напълно или поне стават много по-податливи за предписаните лекарства.

5 Nyoshul Khen Rinpoche, Rest in a Natural Great Peace: Songs of Experience (London: Rigpa, 1987), p. 27.

6 Portia Nelson, quoted in Charles L. Whitfield, M. D., Healing the Child Within (Orlando, FL: Health Communications, 1989).

7 „Eternity" in Blake: Complete Writings, edited by Geoffrey Keynes (Oxford and New York: OUP, 1972), p. 179.

8 Alexandra David-Neel and Lama Yongden, The Superhuman Life of Gesar of Ling (Boston: Shambhala, 1987), Introduction.

9 In Samadhirajasutra, quoted in Ancient Futures: Learning from Ladakh, Helena Norbert-Hodge (London: Rider, 1991), p. 72.

10 Chagdud Tulku Rinpoche, Life in Relation to Death (Cottage Grove, OR: Padma Publishing, 1987), p. 28.

11 His Holiness the Dalai Lama, A policy of Kindness: An Anthology of Writings by and about the Dalai Lama (Ithaca, NY: Snow Lion, 1990), pp. 113-114.

12 In „Letters to a Young Poet", Rainer Maria Rilke, translated by Stephen Mitchell (Ney York: Vintage Books, 1986), p. 92.

13 Известна поема на Миларепа, цитирана от Патрул Ринпоче в Kunzang Lame Shyalung.

14 Древноиндийски философски текстове.

4. ПРИРОДАТА НА УМА 1 Dudjom Rinpoche, Calling the Lama from Afar (London: Rigpa, 1980).2 Chogyam Trungpa, The Heart of the Buddha (Boston: Shambhala, 1991), p. 233 В тази книга обикновеният ум - сем, е наречен просто „ум", а чистото, същинско

вътрешно осъзнаване — „природа на ума".4 Езотерично учение в традициите на исляма.



5 Nyoshul Khen Rinpoche (Nyoshul Khenpo), Rest in Natural Great Peace: Songs of Experience (London: Rigpa, 1989), p. 4.

6John Myrdhin Reynolds, Self-Liberation through Seeing the Naked Awareness (New York: Station Hill, 1989), p. 10.

5. ДОВЕЖДАНЕ НА УМА У ДОМА МУ1 Thich Nhat Hanh, Old Path, White Clouds (Berkeley, CA: Parallax Press 1991), p. 121.2 Свирепите диви зверове, които са били заплаха в древни времена, днес са

заменени от други опасности -нашите диви и неконтролирани чувства.3 Marion L. Matics, Entering the Path of Enlightenment: The Bodhicaryavatara of the

Buddhist Poet Shantideva (London: George, Allen and Unwin, 1971), p. 162.4 Спокойното пребиваване и Ясното виждане са двете основни практики на

будистката медитация, които на санскрит се наричат Шаманта и Випашияна, а на тибетски - Шийнне и Лхактонг. Тяхното задълбочаване и усъвършенстване формира връзката между основната медитационна практика и по-напредналите практики Махамудра и Дзогчен (виж гл. 10 „Съкровената същност"). Надявам се да имам възможност в бъдеща книга да се спра в по-голяма дълбочина на начина, по който медитацията се развива през Шаманта и Випашияна до Дзогчен.

5 Бъдещият Буда Майтрея е изобразен седнал на стол. 6 Може в момента да не следвате тази практика, но отворените очи създават

благоприятни условия за прилагането й в бъдеще. Вижте глава 10 "Съкровената същност".7 Обяснение на тази мантра е дадено в Приложение 4.8 Въпреки че тук давам обширни напътствия за практиката, не бива да се забравя,

че медитацията не може да се научи истински по книга. За това е нужен квалифициран учител.

9 Райнер Мария Рилке в Duino Elegies.10 Lewis Thompson, Mirror of the Light (Coventure).

6. ЕВОЛЮЦИЯ, КАРМА И ПРЕРАЖДАНЕ1 Адаптация от Middle Length Sayings, quoted in H. W. Schumann, The Historical

Buddha (London: Arkana, 1989), pp. 54-55.2 Цитирано в Hans Ten Dam, Exploring Reincarnation (Lonodn: Arkana, 1990), p. 377.

Други известни личности от съвременната история на Запада, които - както изглежда - са вярвали в прераждането, са Гьоте, Шилер, Суеденборг, Толстой, Гоген, Малер, Артър Конан Доил, Дейвид Лойд Джордж, Киплинг, Сибелиус и генерал Патьн.

3 Някои будистки учени предпочитат думата „прераждане" пред „превъплъщение", която според тях загатва за „душа", която намира нова плът, и затова не е подходяща за зудизма. Американските данни от това изследване могат да се открият в: George Gallup Fr., with William Proctor, Adventures in Immortality: A Look Beyond the Threshold of Death (London: Souvenir, 1983). Подобно изследване, проведено в Англия и публикувано з Сънди Телеграф от 15.04.1979 г., сочи, че 28% от англичаните тогава са вярвали в тревъплъщението.

4 Joan Forman, The Golden Shore (London: Futura, 1989), pp. 159-163.5 Ian Stevenson, Twenty Cases Suggestive of Reincarnation (Charlottesville: Univ. 3ress

of Virginia, 1974; Cases of the Reincarnation Type (Charlottesville: Univ. Press of Virginia, 1975-1983); Children Who Remember Previous Lives (Charlottesville: University )f Virginia Press, 1987).



6 Kalsang Yeshi, „Kamaljit Kour: Remembering a Past Life" in Dreloma, no 12 (New Delhi, June 1984): pp. 25-31.

7 Raymond Moody, Jr., Life after Life (New York: Bantam, 1986), p. 94.8 Margot Grey, Return from Death: An Exploration of the Near-Death Experience

Boston and London: Arkana, 1985), p. 105.9 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search or the Meaning of Near-Death

ixperience (New York: Quill, 1985), p. 156.10 Интересното е, че в писмо до баща си Моцарт казва, че „смъртта е най-добрият

фиятел на човечеството... ключът, който отключва вратата на истинското щастие". Дощем - пише той - никога не лягам в леглото си, без да си помисля (колкото и да съм мад), че няма да доживея следващия ден, и все пак никой от познатите ми не би могъл i,a каже, че в отношенията си с него съм бил мрачен или навъсен. За този източник на цастие аз благодаря на своя Създател всеки ден и го желая на всеки." Mozart's Letters, n illustrated edition, translaterd by Emily Anderson (London: Barrie and Jenkins, 1990).

11 Plato's Republic, translated by F. M. Corbford (Oxford: Oxford University Press, 1966), p. 350.

12 Обяснение, дадено от Негово Светейшество Далай Лама по време на лекция, изнесена в Ню Йорк през октомври 1991 г.

13 Негово светейшество Далай Лама в диалог с Дейвид Бом в: Dialogues with Scientists and Sages: The Search for Unity, edited by Renee Weber (London: Routledge and Kegan Paul, 1986) p/ 237.

14 H. W Schumann, The Historical Buddha (London: Arkana, 1989), p. 139.15 Schumann, The Historical Buddha, p. 55.16 Shantideva, A Guide to the Bodhisattva's Way of Life (Bodhicaryavatara), translated

by Stephen Batchelor (Dharamsala: Library of Tibetan Works and Archives, 1979), p. 120.17 His Holiness the Dalai Lama, A Policy of Kindness: An Anthology of Writings by and

about the Dalai Lama: (Ithaca, NY: Snow Lion, 1990), p. 58.18 Saddharmapundarika Sutra, quoted in Tulku Thondup, Buddha Mind (Ithaca, NY:

Snow Lion, 1989), p. 215.19 Дейвид Лоримър разглежда въпроса подробно в: David Lorimer, The Near-Death

Experience and the Ethic of Interconnectedness (London, Arkana, 1990).20 Raymond A. Moody, Jr., Reflections on Life After Life (London: Corgi, 1878), p. 35.21 Ring, Heading Towards Omega, p. 71.22 Raymond Moody, Jr., The Light Beyond (London: Pan, 1989), p. 38.23 P. M. Atwater, Coming Back to Life (New York: Dodd, Mead, 1988), p. 36.24 Albert Einstein, Ideas and Opinions, translated by Sonja Bragmann (New York:

Crown Publishers, 1954), quoted in Weber, ed., Dialogues with Scientists and Sages, p. 203.25 His Holiness the Dalai Lama, My Land and My People: The Autobiography of the

Dalai Lama (London: Panther, 1964), p. 24.

7. БАРДО И ДРУГИ РЕАЛНОСТИ1 Заглавието „Египетска книга за мъртвите" е дадено от преводача Е. А. Уолъс

Бъдж по аналогия с арабската „Книга за покойниците". Това заглавие няма нищо общо с оригиналното.

2 По въпроса за Дзогчен виж Глава 10 - „Най-вътрешната същност". Тантрите на Дзогчен са оригиналните учения на Дзогчен, събрани от първия учител-човек в традицията Дзогчен - Гараб Дорже.



8. ТОЗИ ЖИВОТ - ЕСТЕСТВЕНОТО БАРДО1 Tulku Thondup, Buddha Mind (Ithaca, NY: Snow Lion, 1989), p. 211.2 Kalu Rinpoche, Essence of the Dharma (Delhi, India: Tibet House), p. 206.3 От „The Marriage of Heaven and Hell", Blake: Complete Writings (Oxford and New

York: OUP, 1972), p. 154.4 Трите кая са трите аспекта на същинската природа на ума, описани в глава 4 —

пуста същност, лъчиста природа и всеобхватна енергия. Виж и глава 21 „Универсалният процес".

5 Shunryu Suzuki, Zen Mind, Beginner's Mind (New York: Weatherhill, 1973), p. 21.

9. ДУХОВНАТА ПЪТЕКА1 Тантрите са учения и текстове, които излагат практиките на Ваджраяна-будизма -

традицията, която преобладава в Тибет. Учението на тантрите се базира на принципа за трансформация на нечистата представа в чиста представа чрез работа с тялото, енергията и ума. Текстовете на тантрите обикновено описват мандалата и медитационните практики, свързани с някое просветлено същество или божество. Въпреки че се наричат „тантри", тантрите Дзогчен са специфична част от учението Дзогчен, което не се базира на трансформация, а на самоосвобождаването. (Виж глава 10 - „Най-вътрешната същност").

2 Dilgo Khyentse, The Wish-Fulfilling Jewell: The Practice of Guru Yoga According to the Longchen Nyingthig Tradition (London and Boston: Shambhala, 1988), p. 51.

3 Дакини е женският аспект на просветлената енергия.4 Ступа - специфичен зидан паметник, символизиращ ума на будите. В такива

паметници често се поставят мощите на големи учители.5 Dilgo Khyentse, The Wish Fulfilling Jewel: The Practice of Guru Yoga, According to

the Longchen Nyingthig Tradition (London and Boston: Shambhala, 1988), p. 51.6 Евангелие от Матея 7:7.7 Dilgo Khyentse, The Wish-Fulfilling Jewel, p. 3.8 От Гуру-Йога в известната предварителна практика на Джикме Лингпа към

цикъла от Дзогчен учения: Лонгчен Нийнгтиг.9 Dilgo Khientse, The Wish-Fulfilling Jewel, p. 83.

10. НАЙ-ВЪТРЕШНАТА СЪЩНОСТ1 Нгьондро по традиция се разделя на две части. Външните подготвителни

практики, започващи с призоваване на Ламата, се състоят от размишления за уникалността на човешкия живот, за непостоянството, за кармата и за страданията в самсара. Вътрешните подготвителни практики са Намиране на убежище, Генериране на Бодхичита (Сърцето на просветления ум), Ваджрасатва-очистване, Поднасяне на мандала и накрая Гуру-Йога, следвана от Пхоуа (пренасяне на съзнанието) и посвещение.

2 Тук не е мястото да описвам с подробности тези подготвителни практики. Надявам се в бъдеще да имам възможност да публикувам пълно обяснение за тези, които желаят да ги следват.

3 Манастирът Дзогчен беше монашески университет, основан през XVII век в провинция Кхам, Източен Тибет. До разрушаването му от китайците през 1959 г. той беше един от най-големите и най-влиятелни центрове на школите на Падмасамбхава и Дзогчен. В него имаше прославен образователен колеж, където са се подготвяли учители от много голяма величина, като Патрул Ринпоче (1808-1887) и Мифам (1846-1912). С благословията



на Далай Лама манастирът бе построен отново от Седмия Дзогчен Ринпоче в Мисоре, Южна Индия.

4 Цитирано в Tulku Thondup Rinpoche, Buddha Mind, p. 128.5 Мандала обикновено означава свещеното обкръжение или обиталище на буца,

бодхисатва или божество, които практикуващият тантра извиква в представите си.6 Сигурен признак, че сте в състояние на Ригпа, е присъствието на подобната на

небе Същност, нейната лъчиста Природа и ненакърнимата Енергия на състраданието, а също така и на петте мъдрости с тяхната откритост, прецизност, всеобхватна обективност, разграничаваща способност и всепостижимост.

7 Чрез практикуване на Тьогал съвършеният практик може да реализира трите кая само за един живот (виж глава 21 - „Универсалният процес"). Това са плодовете на Дзогчен.

8 Лекция, четена в Хелзинки, Финландия, през 1988 г.

11. СЪВЕТ ОТ СЪРЦЕ:КАК ДА ПОМАГАМЕ НА УМИРАЩИТЕ1 Elisabeth Kubler-Ross, On Death and Dying (New York: Collier, 1970), p. 50.2 Dame Cicely Saunders, „I Was Sick and You Visited Me", Christian Nurse Interna-

tional, 3, No 4 (1987).3 Dame Cicely Saunders, „Spiritual Pain" a paper presented at St. Christopher's Hospice

Fourth International Conference, London 1987, published in Hospital Chaplain (March 1988).4 Kubler-Ross, On Death and Dying, 36. "5 Горещо препоръчвам книгата й за смъртта и грижите за умиращите: Facing Death

and Finding Hope (Doubleday, 1997).

12. СЪСТРАДАНИЕТО - ВЪЛШЕБНАТА СКЪПОЦЕННОСТ, КОЯТО СБЪДВА ЖЕЛАНИЯ

1 Хората често ме питат: „Означава ли това, че е погрешно да се грижим за себе си, да удовлетворяваме нуждите си?" Никога не е излишно да се повтори, че самовъзхищението, което състраданието унищожава, е вкопчване и възхищение от една фалшива самоличност, както видяхме в Глава 8. Когато казваме, че самовъзхищението е корен на всички злини, в никакъв случай не трябва да разбираме, че е егоистично или погрешно да бъдем внимателни към себе си, или че ако мислим за другите, проблемите ни ще се решат сами. Както обясних в Глава 5, да бъдем щедри към себе си, да се сприятелим със себе си, да открием собствената си доброта и увереност, са умения, които са в основата на ученията. Ние откриваме нашето собствено Добро сърце, нашата фундаментална доброта, самоидентифицираме се с тази наша страна и я окуражаваме.

По-късно в тази глава, когато стане дума за практиката Тонглен, ще видим колко важно е да започнем да работим върху себе си и да усилим любовта и състраданието си, преди да помагаме на другите. В противен случай нашата „помощ" неизбежно ще бъде мотивирана от прикрит егоизъм и може да се превърне в тежест за нас. Може да направи тези, на които помагаме, зависими от нас и така да ги ограби от възможността сами да поемат отговорност за себе си, да попречи на развитието им.

Психотерапевтите също казват, че една от най-съществените им задачи е да развият чувството за самоуважение и „положително отношение към себе си" у своите пациенти, да премахнат усещането им за вътрешна нищета, за да могат те да се почувстват добре, което е най-съществената част от развитието ни като човешки същества.



2 Shantideva, A Guide to the Bodhisattva's Way of Life (Bodhicaryavatara), translated by Stephen Batchelor (Dharamsala: Library ot Tibetan Works and Archives, 1979), pp. 120-21.

3 The Dalai Lama, A Policy of Kindness: An Anthology of Writings by and about the Dalai Lama (Ithaca, NY: Snow Lion, 1990), p. 53.

4 Цитирано в Acquainted with the Night: A Year on the Frontiers of Death, Allegra Taylor (London: Fontana, 1989), p. 145.

5 Shantideva, A Guide to the Bodhisattva's Way of Life, p. 34.6 Ученията определят тези шест, ,безценни качества'' много точно: любящата

доброта е желанието да дадем щастие на тези, които не са щастливи; състраданието е желанието да освободим страдащите от страданията им; радостта е желанието на хората щастието, което са намерили, никога да не ги напуска; безпристрастието означава да се отнасяме към всички еднакво, без привързване или неприязън, с безгранична любов и състрадание.

7 Бодхичита се категоризира по различни начини. Разликата между „стремеж към бодхичита" и „бодхичита в действие" е описана от Шантидева като разликата между вземането на решение да заминеш някъде и самото тръгване на път. Бодхичита също така се категоризира като „относителна" и „върховна". Относителната бодхичита е свързана със състрадателно желание да постигнем просветление в полза на всички живи същества и обучението, описано тук. Върховната бодхичита е пряк поглед към истинската природа на нещата.

8 В Глава 13 „Помощ за умиращия" ще обясня подробно как самите умиращи могат да практикуват Тонглен.

9 Shantideva, A Guide to Bodhisattva's Way of Life, p. 119.

13. ДУХОВНА ПОМОЩ НА УМИРАЩИТЕ1 Dame Cicely Saunders, „Spiritual Pain", a paper presented at St. Christopher's Hospice

Fourth International Conference, London 1987, published in Hospital Chaplain (March 1988).2 Stephen Levine, interviewed by Peggy Roggenbuck, New Age Magazine, September

1979, p. 50.3 Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо написа това в своя „Съвет от сърце" за моята

леля Ани Пелу (London: Rigpa Publications, 1981).4 Има аудиокасета със записи от „Тибетска книга за живота и смъртта" в помощ на

хората, които умират.5 „Сине/дъще на просветлено семейство": Всички чувстващи същества по едно или

друго време пречистват или разкриват своята буда-природа и затова се наричат „просветлено семейство".

6 Санскритската дума „дхарма" има много значения. Тук тя означава будисткото учение като цяло. Както казва Дилго Кхиентсе Ринпоче - „изразяването на будистката мъдрост в полза на всички чувстващи същества". „Дхарма" може да означава Истина или Абсолютна реалност., Дхарма" още може да обозначи явление или умствен обект.

7 Lama Norlha in Kalu Rinpoche, The Dharma (Albany: State Univ. of New York Press, 1986), p. 155.

8 Marion L. Matics, Entering the Path of Enlightenment: The Bodhicaryavatara of the Buddhist Poet Shantideva (London: George, Allen and Unwin, 1971), p. 154; Shantideva, A Guide to the Bodhisattva's Way of Life (Bodhicaryavatara), translated by Stephen Batchelor (Dharmasala: Library of Tibetan Works and Archives, 1979), pp. 30-32.



14. ПРАКТИКИ ПРИ УМИРАНЕ 1 Lati Rinbochey and Jeffrey Hopkins, Death, Intermediate State and Rebirth in Tibetan

Biddhism (Ithaca, NY: Snow Lion, 1985), p. 9.2 В недалечно бъдеще ще бъде публикуван албум със снимки на местата и хората,

които се споменават в тази книга.3 Tibetan Book of the Dead (Boston: Shambhala, 1975), p. 68.4 Обяснение на тази мантра има в Приложение 4.5 Метален или дървен цилиндър, в който се поставят текстове на молитви. Смята

се, че едно завъртане се равнява на едно прочитане на молитвата.6 Виж Глава 15 „Процесът на умирането".7 Един текст обяснява: „Пътят, по който съзнанието напуска, определя бъдещото

прераждане. Ако то напусне през ануса, прераждането ще стане в Сферата на ада; ако напусне през гениталиите - в Сферата на животните; ако напусне през устата - в Сферата на гладните духове; ако напусне през носа - в Сферата на хората и духовете; ако напусне през пъпа - в Сферата на „боговете на желанието"; ако напусне през ушите - в Сферата на полубоговете; ако напусне през очите - в Сферата на боговете с форма; и ако напусне през горната част на главата (четири пръста над началото на косата) - в Сферата на боговете без форма. Ако съзнанието напусне през короналната чакра, съществото ще се прероди в Девачен - западния рай на Амитаба." В Lama Lodo, Bardo Teachings (Ithaca, NY: Snow Lion, 1987), p. 11.

8 Тези изследвания са публикувани в „Psychophysiological Changes Due to the Per-formance of the Phowa Ritual", Research for Religion and Parapsychology, Journal No 17 (December 1987), International Association for Religion and Parapsychology, Tokyo, Japan.

9 Дилго Кхиентсе Ринпоче ми е разказвал множество подобни случаи. Когато известният Дзогчен-учител Кхенпо Нгакчунг бил малък, видял труп на теленце, умряло от глад през зимата. Обзело го състрадание и започнал пламенно да се моли за животното, като си представял как съзнанието му се пренася в рая на Буда Амитаба. В този момент на главата на телето се появил отвор и от него потекла кръв и някаква течност.

10 Някои буди са дали обет: който чуе името им в момента на смъртта си, да получи помощ. Най-обикновеното нашепване на името им в ухото на умиращия може да бъде благотворно. Това се прави и за умиращи животни.

11 Буквално „прана-ум". Един учител обяснява, че„прана" изразява подвижността на ума, а „ум" - неговата способност да осъзнава, макар че по същество те са едно и също нещо.

12 Обяснението на Падмасамбхава е цитирано от Целе Натсок Рангдрол в неговото добре известно обяснение на цикъла от четири бардо, публикувано на английски език под заглавие Mirror of Mindfulness (Boston: Shambhala, 1989).

15. ПРОЦЕСЪТ НА УМИРАНЕТО1 Наблюдение на сянката ви в небето в определени часове или определени дни от,месеца.2 Ambrosia Heart Tantra, annotated and translated by Dr. Yeshi Dhondhen and Jhampa

Kelsang (Dharamsala: Library ot Tibetan Works and Archives, 1977), p. 33.3 Kalu Rinpoche, The Dharma (Albani: State University of New York Press, 1986), p.59.4 Дилго Кхиентсе Ринпоче обяснява, че чистите ветрове на мъдростта и нечистите

ветрове на кармата са заедно, но тъй като вторите доминират, ветровете на мъдростта са



потиснати. Когато ветровете на кармата се доведат в централния канал чрез йога-практика, те изчезват и в каналите остават само ветровете на мъдростта.

5 С. Trungpa Rinpoche, Glimpses of Abhidharma (Boulder: Prajna, 1975), p. 3.6 Inquiring Mind, 6, no. 2, Winter/Spring 1990, from a teaching by Kalu Rinpoche in

1982.7 Редът на възникване на двете състояния не е постоянен. Както казва Дилго

Кхиентсе Ринпоче, той зависи от това кое чувство е имало превес при конкретния индивид - гневът или желанието.

8 Има различни описания на този процес на вътрешно разграждане. Тук представям едно от най-простите, написано от Патрул Ринпоче. Често чернотата се нарича „Постижение", а възникването на Основното сияние, което може да бъде разпознато само от опитен практикуващ - „Пълно постигане".

9 His Holiness the Dalai Lama, The Dalai Lama at Harvard (Ithaca, NY: Snow Lion, 1988), p. 45.

10 Виж Глава 21, „Универсалният процес", а също така и коментара на Трунгпа Ринпоче в The Tibetan Book of the Dead, Francesca Fremantle and Chogyam Trungpa (London: Shambhala, 1975), pp. 1-29.

16. ОСНОВАТА1 „His Holiness in Zion, Illinois" in Vajradhatu Sun, vol. 4, no. 2 (Boulder, CO, Dec,

1981 - Jan. 1982): 3. (Сега се нарича Shambhala Sun.)2 Bokar Tulku Rinpoche, in „An Open Letter to Disciples and Friends of Kalu

Rinpoche", May 15, 1989.3 Сутрите са текстове с оригиналните учения на Буца. Те често имат форма на

диалог между Буда и учениците му върху някаква тема.

17. ПРИСЪЩО СИЯНИЕ ,,1 Dialogues with Scientists and Sages: The Search for Unity, edited by Renee Weber

(London: Routledge and Kegan Paul, 1986), p. 45 - 46.2 Kalu Rinpoche, The Dharma (Albany: State University of New York Press, 1986), p.

61.3 Kalu Rinpoche, The Dharma, p. 62.4 Става дума за бодхисатва Самантабхадра, а не за Изначалния Буда.5 Виж Глава 21. За този пасаж съм особено благодарен на предложенията на д-р

Гюрме Дордже, чийто превод на „Тибетска книга за мъртвите" под негова и на Греъм Коулман редакция беше планиран за издаване през 1993 г. от издателство „Пенгуин".

6 Ийдам - персонално божество пазител.

18. БАРДО НА ВЪЗНИКВАНЕТО1 Kalu Rinpoche, The Dharma (Albany: State University of New York Press, 1986), p.

18.2 Казано е, че менталното тяло не може да попадне само на две места - в утробата

на бъдещата си майка и във Ваджрасана, мястото, където всички буди достигат просветление. Тези две места представляват входовете към самсара и нирвана. С други думи, да се преродиш или достигнеш просветление означава менталното тяло да прекрати живота си в това бардо.



3 Съществуват разкази за учители, които са можели да долавят същества от бардо или дори да пътуват в селенията на бардо.

4 Chokyi Nyima Rinpoche, The Bardo Guidebook (Kathmandu: Rangjung Yeshe, 1991), p. 14.

5 Подобни сцени често се срещат в тибетските фолклорни драми и опери и се споменават от „делок" (виж Глава 20 „Близките до смъртта състояния - стълба към небето?").

6 Raymond A, Moody, Jr. Reflections on Life after Life (New York: Bantam, 1977), p. 32.

7 Kenneth Ring, Herading Towards Omega: In Search of the Meaning of the Near-Death Experience (New York: Quill, 1985), p. 70.

8 Казано е, че когато една двойка прави любов, наоколо се събират множество същества от бардо с надеждата да се свържат кармически с нея. Едно от тях успява, а другите умират от отчаяние - това може да е ежеседмичното преживяване на смъртта в бардо.

9 Ваджрасатва е основното божество от стоте миролюбиви и гневни божества. Виж Глава 19 - „Помощ след смъртта".

19. ПОМОЩ СЛЕД СМЪРТТА1 Тази мантра е обяснена в Приложение 4.2 Въпреки всичко ако умрелият е голям учител, вместо да се наскърби от

неискреността на близките си, той може да осъзнае, че поведението им е чисто и просто същността на самсара. Това ще го изпълни със състрадание към тях, което е много благотворно за него в бардо на възникването.

3 Когато молим някой учител да медитира или да се моли за умрял човек, винаги изпращаме парично дарение, колкото и малко да е то. Това дарение установява осезаема връзка между умрелия и учителя и се използва, за да се платят ритуалите за мъртвите или за дарения на светилища.

4 Отговор, даден от Негово Светейшество Далай Лама на някои въпроси, свързани със смъртта и процеса на умиране. Виж Приложение 2, бележка 1.

5 Традиционните практики като тази изискват обучение и не могат да се изпълняват по описанието, дадено тук. Някои практики изискват също така предаване на сила от квалифициран учител. С нетърпение очаквам организирането на програми за обучение в будисткия подход към смъртта и грижите за умиращите, в които ще бъдат включени и някои от описаните тук методи. Тогава ще е налице проста церемония за напътстване на умрелите, която ще се основава на съветите на Дилго Кхиентсе Ринпоче.

6 Стосричковата мантра е ОМ ВАДЖРА САТВА САМАЯ МАНУПАЛАЯ ВАДРА САТВА ТЕНОПА ТИШТХА ДРИ ДХО МЕ БХАВА СУТОКХАЙО МЕ БХАВА СУПОКХАЙО МЕ БХАВА АНУРАКТО МЕ БХАВА САРВА СИДХИ МЕ ПРАЙАТСА САРВА КАРМА СУТРА МЕ ТСИТАМ ШРИЯМ КУРУ ХУМ ХА ХА ХА ХА ХО БХАГАВАН САРВА ТАТХАКАТА ВАДЖРА МАМЕМУНТСА ВАДЖРАБХАВА МАХА САМАЯСАТВА АХ.

7 Judy Tatelbaum, The Courage to Grieve: Creative Living, Recovery and Growth through Grief (New York: Harper & Row, 1980).

8 От „Dove that Ventured Outside" в The Selected Poetry of Rainer Maria Rilke, edited and translated by Stephen Mitchell (New York: Vintage Books, 1984), p. 293.



9 Elizabeth Kubler-Ross in „The Child Will Always be There. Real Love Doesn't Die" by Daniel Goleman, Psychology Today (September 1976), p. 52.

10 Raymond A. Moody, Jr., Reflrctions on Life After Life (New York: Bantam, 1977), p. 112.

20. БЛИЗКИТЕ ДО СМЪРТТА СЪСТОЯНИЯ -СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО?1 Bede, A History of the English Church and People, translated by Leo Sherley-Price

(Harmonsworth, England: Penguin Books 1968), pp. 420-21.2 In George Gallup Jr., with William Proctor, Adventures in Immortality: A Look

Beyond the Threshold of Death (London: Souvenir, 1983).3 Kenneth Ring, Life and Death: A Scientific Investigation of the Near-Death Experience

(New York: Quill, 1982), p. 55.БЕЛЕЖКИ4314 Ring, Life and Death, p. 63. 5 Margot Grey, Return from Death: An Exploratoion of the Near-Death Experience

(Boston and London: Arkana, 1985), p. 42.6 Melvin Morse, Closer to the Light: Learning from Children's Near-Death Experiences

(New York: Villard, 1990), p. 115. 7 Grey, Return from Death, p. 59.8 Michael Sobom, Recollections of Death: A Medical Investigation of the Near-Death

Experience (London: Corgi, 1982), p. 66. 9 Ring, Life at Death, p. 59.10 Grey, Return from Death, p. 46. 11 Grey, Return from Death, p. 33.12 Grey, Return from Death, p. 53.13 Morse, Closer to the Light, p. 120. 14 Morse, Closer to the Light, p. 120.15 Grey, Return from Death, p. 35.16 Ring, Life at Death, p. 45.17 Sabom, Recollections of Death, p. 37.18 Sabom, Recollections of Death, p. 155. 19 Sabom, Recollections of Death, p. 37.20 Sabom, Recollections of Death, p. 40.21 Sabom, Recollections of Death, p. 56. 22 Sabom, Recollectiopns of Death, pp. 54-55.23 Kenneth Ring, Heading Towards Omega: In Search of the Meaning of the Near-Death

Experience (New York: Quill, 1985), p. 199.24 Raymond A. Moody, Jr., Reflections on Life After Life (London: Corgy, 1978), p. 10.25 Moody, Reflections, p. 14.26 Grey, Return from Death, p. 52.27 Sabom, Recollections of Death, p. 71.28 Grey, Return from Death, p. 50.29 Moody, Reflections, p. 17.30 Grey, Return from Death, p. 51. 31 Grey, Return from Death, p. 59.32 Grey, Return from Death, p. 65.



33 Grey, Return from Death, p. 63.34 Grey, Return from Death, p. 70. 35 Moody, Reflections, p. 19.36 Francoise Pommaret, les Revenants de l'Au-Dela dans le Monde Tibetan (Paris:

Editions du CNRS, 1989).37 В хиндуистката традиция кундалини е събуждането на фината енергия, която

може да доведе до психофизиологична трансформация и единение с божественото.38 Grey, Return from Death, p. 194.39 Ring, Life at Death, p. 145.40 Morse, Closer to the Light, p. 193.41 Morse, Closer to the Light, p. 93.432 БЕЛЕЖКИ42 От The Near-Death Experiences: As Experienced in Children, a lecture for IANDS.43 От „The NDE: Can it be Explained by Science?" a lecture for the IANDS.44 Ring, Heading Towards Omega, p. 7.

21. УНИВЕРСАЛНИЯТ ПРОЦЕС1 J. M. Reynolds, Self-Liberation through Seeng with Naked Awareness (New York:

Station Hill, 1989), p. 13.2 В , Auguries of Innocence", Blake: Complete Writings (Oxford and New York: Oxford

University Press, 1972), p. 431.3 Kalu Rinpoche, The Dharma, p. 38.4 Виж напр. Dalay Lama, et al., MindScience: An East-West Dialogue (Boston: Wisdom,

1991).5 Renee Weber, ed., Dialogues with Scientists and Sages: The Search for Unity (London:

Routledge and Kegan Paul, 1986), pp. 93-94.6 Weber, Scientists and Sages, p. 48.7 David Bohm, Unfolding Meaning: A Weekend of Dialogue with David Bohm (London:

Ark, 1987), p. 73.8 David Bohm, Unfolding Meaning, pp. 90-91.9 Paavo Pylkkanen, ed., The Search for Meaning (Wellingborough: Crucible, 1989), p.

51; Bohm, Unfolding meaning, p. 93.10 David Bohm, Wholeness and the Implicate Order (London: Ark 1988), xi.11 Bohm, Unfolding Meaning, 107, p. 96.

ПРИЛОЖЕНИЕ ЧЕТВЪРТО1 Съществуват три отрицателни действия на тялото — отнемане на живот, крадене

и неправилно сексуално поведение, четири на речта - лъжа, груби думи, клевета и клюкарстване, три на ума — алчност, злоба и погрешни възгледи.

2 На санскрит: нада, прана и бинду. На тибетски: тса,лунг и тикле. Виж Глава 15 „Процесът на умирането".

3 Обикновено в ученията се говори за пет мъдрости и за пет буда-семейства. Тук шестата мъдрост и семейство обхващат останалите пет.

4 Kalu Rinpoche, The Dharma (Albany: State University of New York Press, 1986), p. 53.

22. СЛУГИ НА МИРА



1 Thomas Merton, The Wisdom of the Desert (New York: New Directions, 1960), p. 11.

ПРИЛОЖЕНИЕ ВТОРО1 Зададох на Негово Светейшество Далай Лама, Дилго Кхиентсе Ринпоче и на

някои други учители някои въпроси, свързани със смъртта и умирането, включително изкуственото поддържане на живота и евтаназията. По-нататък ще цитирам някои от отговорите им. Надявам се в бъдеще да мога да публикувам всички въпроси и отговори.

2 Melvin Morse, Closer to the Light (New York: Villard Boob, 1990), p. 72.3 Изследването е публикувано в списание Newsweek, August 26, 1991, р.41.4 Kalu Rinpoche, The Gem Ornament (Ithaca, NY: Snow Lion, 1986), p. 72.5 B: Elizabeth Kubler-Ross, Questions on Death and Dying (New York: Macmillan,

1974), p. 84.6 Dame Cicely Saunders in , A Commitment to Care", Raft, The Journal of the Buddhist

Hospice Trust, 2, Winter 1989/90, London, p. 10.7 Kalu Rinpoche, The Gem Ornament, p. 194.



За автораСогиал Ринпоче е роден в Тибет и отгледан като син от един

от най-почитаните духовни учители на столетието Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо. Още от най-ранно детство се радва на изключителна топлота и близост в отношенията с великия си учител и израства в атмосфера на мъдрост, съчувствие и всеотдайност. Всичко това пробужда у него дълбоко разбиране на същността на будистките учения, породено от собствения му жизнен опит, който в комбинация с традиционното му обучение като превъплътен Лама е трябвало да го подготви за бъдещата му роля на учител.

След смъртта на Джамянг Кхиентсе Согиал Ринпоче продължава да учи при двама други основни учители - Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче, които го вдъхновяват в работата му на Запад. През 1971 г. заминава за Англия, където изучава сравнително религиознание в Кеймбриджкия университет. Започва да преподава през 1974 г. и оттогава все по-често го търсят в Западна и Източна Европа, Съединените щати, Австралия и Изтока. Ринпоче смята, че задачата на неговия живот е да пренесе и разпространи мъдростта на Буда сред Западния свят, като предлага обучение в идеите, очертани в „Тибетска книга за живота и смъртта". Това обучение би дало възможност на тези, които го последват, да разберат, да въплътят в себе си и в ежедневието си учението на будизма, като по този начин допринесат в максимална степен за доброто на другите и на целия свят. Малко учители могат да предават така добре идеите си като Согиал Ринпоче, който е живял на Запад повече от двадесет години и е придобил дълбоки познания за западния начин на мислене. Той е известен с топлотата, хумора и яснотата, с които преминава религиозни, културни и психологически бариери, за да разкрие същността на будистките идеи. Като споделя личните си преживявания чрез убедителни примери от ежедневието той е в състояние да предизвика у нас живо чувство и да ни накара да усетим аромата на дълбоката вътрешна истина. Умее да свърже учението си със собствения жизнен опит на всеки свой ученик.

Согиал Ринпоче е олицетворение на енергичността, щедрия дух и откритостга, които са в основата на великата школа Дзогчен, към която принадлежи.

Ригпа - програма ja духовни гршкиПрограмата за духовни грижи Ригпа черпи вдъхновение направо от ученията и

практиките, описани в „Тибетска книга за живота и смъртта". Тя изучава практическите начини, по които състраданието и мъдростта на будистките учения биха могли да помогнат на болните и умиращите, както и на техните семейства и хората, които се грижат за тях.

Програмата се развива от 1993 г. и поставя ударение върху универсалните духовни принципи, които мнозина смятат за съзвучни със собствената си вяра. Фокусът е върху образованието и обучението. Провеждат се публични семинари върху подготовката за смъртта, грижите за умиращите, преодоляването на скръбта. Освен това се провеждат семинари и се организират учебни групи за професионални медици и доброволци, включително и в болниците и хосписите. В Съединените щати, Холандия и Германия се провеждат едно- и двегодишни курсове за цялостно обучение в областта на „духовните грижи в края на живота".



Екипи от програмата в Южна Франция и Калифорния предлагат услуги за обслужване на възрастни, болни и умиращи хора. Членове на асоциацията „Тонглен" се сформирали „екип за слушане" в клиниката за външни пациенти към онкологичното отделение на една болница в Монпелие, които помагат и за обучението на доброволци от региона. Програмата за духовни грижи координира програма за обучение на доброволци за един хоспис за болни от СПИН в Сан Франциско и обучава доброволци в два старчески дома - в Оуклънд и Бъркли.

Център на Програмата за духовни грижи в Ирландия стана центърът за уединение на девствения бряг на Уест Корк, Дзогчен Беара. Наред с образователната програма, там се развива и център за грижи и облекчаване на страданията на хора, които са диагно-стицирани като безнадеждно болни или са преживели сериозни промени в живота. Там те могат да прекарат различни периоди от време в размисъл, съзерцание и духовно възстановяване.

Повече информация за Програмата за духовни грижи може да намерите на нашата интернет страница: www . spcare . org

В този мащабен и всеобхватен труд известният учител по будистка медитация Согиал Ринпоче обединява древната мъдрост на Тибет със съвременните изследвания за Живота, смъртта и същността на Вселената. С невиждан досега размах книгата хвърля светлина върху величествената представа за Живота и за смъртта, която лежи в основата му. Ринпоче представя простите и в същото време могъщи техники, изграждащи сърцевината на тибетската традиция, така че всеки, независимо от своята религия или обществено положение, да може да преобрази живота си, да се подготви за смъртта и да помогне на умиращите. Пред нас е едно ясно, вдъхновяващо и детайлно въведение към медитацията, към разбирането на кармата и прераждането, на изпитанията и удовлетворението от духовния път. Това е не само шедьовър на духовността, но и наръчник, пъте-водител, справочник и източник на свещено вдъхновение.

Ринпоче, Согиал. Tибетска книга за живота и смъртта. С Дамян Яков. 2005. 440 с.Sogyal RinpocheThe Tibetan Book of Living and DyingRevised and UpdatedHarperCollins Publishers, New York, 2002Copyright © by Rigpa FellowshipВладимир Германов, превод, 1993, 2005 Стефан Сърчаджиев, корица, 2005 Издателство *Дамян Яков* София, 2005Цена 14,98 лв


http://www.spcare.org/

tibetian book

Documents