„ТРОЯНСКИТЕ КОНЕ В БЪЛГАРИЯ” НИКОЛАЙ ХАЙТОВ,

том II, публицистика 1989-2002 г.

КОГАТО ГРЪМ УДАРИ КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА

Вестник „Антени” – 15 септември 1972 г. На 14 март 1972 г. Преди обед небето над Асеновград било съвършено ясно и затова никой от районната болница в града не е очаквал да пада гръм. Касиерките пишели ведомостта за заплатите, сестрите извършвали своите манипулации, а повечето лекари, в това число и д-р Иван Тосков, били на обикновената сутрешна визитация. Д-р Тосков бил вече на път приключи втаитацията, когато един от болните - работникът Тома Лалов, помолил доктора да се обади oт негово име в „Хлебкооп” да му пишат аванс, защото жена му била в туберкулозната болница, а детето им вкъщи било само и без пари. Д-р Тосков поема върху себе си грижата да се обади за аванса и от 9,30 до към 11 часа непрекъснато прави опити да вземе връзка с хлебарската кооперация, но след като на няколко пъти телефонистката му казва ту „заето”, ту „не отговаря”, той решава сам да отиде в телефонната кабина и да поиска връзката оттам. Малко след неговото влизане от телефонната кабина започват да долитат нервни гласове. Кабинетът на главния , лекар, който е отсреща, бързо се отваря, главната лекарка д-р Александра Кирева прекосява коридорчето и влиза в телефонната кабина. Вратата зад нея се затваря, но не за дълго: след малко тя отново се отваря и навън излиза почти изтласкан, бледен и разтреперан, д-р Иван Тосков който след мимолетно колебание тръгва, олюлявайки се, по стъпалата на урологическото отделение. Десетина минути след това из болницата вече се носи гръмотевичната новина, че д-р Тасков „нахлул” в телефонната кабина и нанесъл побой над телефонистката Анка Жарова. Така започва „случаят д-р Тосков”. След инцидента настъпва едно загадъчно затишие, което трае два дена, докато най-сетне на третия ден телефонистката Анка Жарова се явява в профкомитета (не при главната лекарка) и подава първата си жалба срещу д-р Иван Тосюв с дата 16 март 1972 г. В жалбата си Жарова обяснява, че след като няколко пъти д-р Тосков е искал връзка с „Хлебкооп”, но тя по независещи от нея причини все не могла да му я даде, разяреният доктор нахлул в телефонната кабина и след кратко пререкание започнал да й нанася удари. След виковете на Жарова за помощ се притекла санитарката Иванка Цветилова. Като видяла, че д-р Тосков бие

Жарова, тя хукнала да вика д-р Кирева, но същата по туй време вече излизала от кабинета си, отправена към телефонната кабина, където „видяла ръката на д-р Тосков в движение към гърба на Жарова”. На 20 март профкомитетът извършва разследване на случая. Разпитан е и д-р Тосков, който накратко заявил, пререкание между него и Жарова е имало, но не и побой, ала неговите показания с нищо не променят решението на профкомитета, който в резултат на свое разследване „предлага на административното ръководство д-р Иван Tосков да бъде най-строго наказан”. (Дотук и оттук нататък под-чертаването навсякъде е мое - Н.Х.) Би могло да се очаква, че с това „случаят д-р Тосков” ще приключи, но се оказва, че протоколът на профкомитетът от 20 март е само едно плахо начало,защото пет дни след първото разследване на жалата на телефонистката е поставена отново на разглеждане, този път на съвместно заседание на административното с останалите ръководства, и се очертава единодупното мнение, че „д-р Тосков е нопоносим за колектива и трява да бъде най-строго санкциониран и изведен от болницата”. (Протокол от 25 март 1972 г.) Решението от 25 март не се довежда до знанието на обречения за уволнение д-р Тосков, но все пак той „по слухове” успява да научи за него и решава да се брани, като на 21 март отправя жалба до началника на отдел „Народно здраве” при ОНС - Пловдив, в която, след кало ояснява (вечев по-подробно) как се е стигнало до влизането му в. телефонната кабина, до пререканието с Жарова и до повикването на д-р Кирева, той прави неочаквано изявление, че когато д-р Кирева се появила, тя с „подчертана ярост” му заповядала да напусне телефонната кабина и му ударила „една плесница по лявата буза”. По-нататък д-р Тосков говори в своята жалба за"преживяното страшно човешко унижение и срам, които са го накарали да замълчи за ударената му плесница, обяснява как са възникнали неприязнените му отношения с главната лекарка д-р Кирева и моли да бъде защитен от приписаните му клеветнически обвинения". Жалбата на д-р Тосков (получена в отдел „Народно здраве” при ОНС - Пловдив, на 31 март) не предизвиква никаква видима реакция. Своеобразен (таен) отклик на тая негова жалба е писмо № 710 от 6 април 1972 г. на главната лекарка д-р Кирева до отдел „Народно здраве” при ОНС - Пловдив, в което „административното ръководство дава съгласието си д-р Иван Тосков да бъде освободен от длъжност по чл. 29, буква „и”. Необходимо е да поясним, че решенията за уволнение по приложения към д-р Тосков чл. 29, буква „и” може да вземат (съгласно Кодекса на труда) само профкомитетите. Освен това характерното за тоя вид уволнение е, че то не може да се обжалва пред съдилищата в страната, както е с всички останали дисциплинарни уволнения, и в тоя смисъл то е „безапелационно”. Сега вече можем да си обясним защо след тридневното затишие подир инцидента в телефонната кабина Жарова е подала жалбата си не до

административното, а до профсъюзното ръководство. В бързината си обаче да използва въпросния член 29, буква „и” главната лекарка д-р Кирева не е дори дочакала профкомитетьт да вземе необходимото за тая цел решение, а праща своето „съгласие”, както вече казахме, на 6 април, два дена преди профкомитетът ( с протокол от 8 април) да изиска от административното ръководство на болницата към д-р Тосков да бъде приложен чл.2, буква „и” от Кодекса на труда”. Междувременно д-р Тосков е разбрал, чежалбата му до отдел „Народно здраве” няма да доведе до проверка на неговия случай, и праща една жалба в ЦС на профсъюзите в София, откъдето на 10 април пристига юридическият съветник при ЦСПС Костадин Кръстев, който прави проверка по жалбата на д-р Тосков. Резултатите на юридическия съветник са малко неочаквани са малко неочаквани: той остава с впечатление, че побой не е нанесен (после ще видим защо), и затова препоръчал случаят с телефонистката „да се отнесе до другарския съд”, „да се разгледа в болницата... да не излиза навън...” Ако пък се докаже дисциплинарно провинение, за него д-р Тосков да бъде наказан по чл. 120 във връзка с чл. 33 от КТ (Показания на К. Кръстев по дело 50/1972 г. на Асеновградския районен съд.) За какво „дисциплинарно провинение” става дума в показанията на К. Кръстев? Става дума за едно ново обвинение, възникнало против докторите Стоянов и Тосков, а именно, че те в качеството си на лекуващи лекари проявили „немарливост и небрежност” към починалия в урологическото отделение на 15 март 1972 г. асеновград-ски гражданин Георги Неделчев. Това обвинение е изразено в жалба „от сем. Неделчеви, Добреви и Йорданови”от Асеновград, отправена до началник отдел „Народно здраве” – Пловдив. Интересно е, че „жалващите се” не са написали своя адрес, както е прието в такива случаи. Още по-интересно е, че въпросната „жалба” въобще не е подписана от никого! Тая „хвърчаща”, в точния смисъл на думата, жала е заведена в архива на отдел „Народно здраве” – Пловдив, на 10 април 1972 г. С каква увереност е очаквал окръжният лекар д-р Радичев тази малко закъсняла жала, появила се 25 дни след смъртта на Неделчев, без дата, подпис и адрес, се вижда факта, че още на 7 април (три дена преди да бъде тя заведена в ОНС!) д-р Радичев е издал заповед № 516 от 7 април 1972 г. да бъде съставена анкетна комисия за проверката на въпросната „жалба”. Окръжният лекар д-р Радичев, който въобще не намери време да отговори на жалбата на д-р Тосков, в случая с анонимната жалба действа светкавично, и не само той. Бързала е, изглежда, и комисията, толкова е бързала, че не успяла да разпита нито обвинените в небрежност лекари, нито жалващите се „Неделчеви, Добреви и Йорданови”, както е и законно, и етично, когато става дума за такова сериозно обвинение. Само въз основа „на болничния лист и протокола за аутопсията” тя прави едно твърде общо заключение, толкова общо, че то не е могло, изглежда, с нищо да послужи, та когато по-сетне окръжният лекар издава заповед за уволнението на д-р

Тосков, заключението на анкетната комисия въобще не фигурира в мотивите на въпросната заповед. Сигнали, впечатления и убеждения... Заповедта на д-р Радичев за уволнението на д-р Тосков по чл. 29, буква „и” носи дата 5 май 1972 г. и е издадена „по предложение на профкомитета при Районна болница – Асеновград” (писмо № 24 от 25 април 1972 г. и писмо №41 от 6 май 1972 г. на бюрото на окръжния съвет на Профсъюза на здравните работници в Пловдив...). Или с други думи, заповедта на д-р Радичев е издадена въз основа на писмо, което е щяло да бъде написано на другия ден - 6 май! (Съвсем очевидно е, че в случая д-р Радичев е проявил своята доказана вече способност да предвижда.) Към писмо № 41 на окръжния Профсъюз на здравните работници в Пловдив, в което профсъюзът намира, че са налице условията за уволнението на д-р Тосков по чл. 29, буква „и”, е приложен и протоколът на профкомитета в Районна болница - Асеновград, от 8 април, а също така и мотивите към същия протокол, където намираме (най-сетне!) формулирани основанията за уволнението на д-р Тосков. Ето ги тези „Мотиви към протоколното решение на профкомитета от 8 април 1972 г.”:

1. Доказана недисциплинираност и своеволия в здравният” (Каква „недисциплинираност” какви „своеволия” - никакви основания, никакви доказателства, никакви данни!)

2 „Нарушаване на Инструкция 6500, за което бе административно наказан.” (Съгласно т. 31, ал. 2 от общите правила вътрешния трудов ред „за едно нарушение на трудовата дисциплина може да се налага само едно наказание”, тъй че ако д-р Тосков веднъж е бил наказан за нарушение на въпросната инструкция, това същото наказание не може да влиза в „обращение” втори и трети път!)

3. Наличие на сигнали, впечатления и убеждения за родения в частната практика... впечатление за различие отношенията му към пациентите, извършване дейност извън неговата специалност като хирург.” („Сигнали”, „впечатления”, „убеждения”... Човек остава с чувството, че има работа не с мотивировка, а с пътни бележки. Та как е възможно само върху „сигнали”, „впечатления”, „убеждения” да се изгражда едно сериозно обвинение, без да се посочи нито една дата, нито една конкретна случка, нито един доказан факт. Между впрочем по-сетне става ясно, че под „извършване дейност извън неговата специалност като хирург” се е имало предвид обстоятелството, че в своята лекарска дейност д-р Тосков прибягвал понякога и до билколечение.)

4. „Впечатление и убеждение, че въпреки забраната за упражняване на частна практика продължава същата.” (Пак: „впечатление и убеждение”! В такъв случай и аз бих могъл да кажа, че не познавам другарите, които са писали „мотивите, но имам впечатление и убеждение, че те са действали под нечие давление, щом като са пристъпили към професионалното екзекутиране на своя колега д-р Тосков само въз основа на такива „основания”.)

5. „Показващ нервност и острота към всеки, който му опонира или не изпълни негови искания, кулминационен израз на което е случаят с телефонистката Жарава, акт, недопустим в етиката на лекаря и в противоречие с правилника на болницата.” („Нервност” и „острота” - и те били провинения! Що се отнася до случая Жарова - това е първото обвинение в мотивите на профкомитета, за което има макар и мъничко разследване и опит за събиране на доказателства, както би трябвало да бъде и с останали обвинения.)

6. „Почти никаква обществена дейност.” (Ако и това профкомитетът е сметнал за проявление, то и за него би трябвало да има доказателства.)

7. „Липса на стремеж към коректно изглаждане на отношенията, напротив, с жалбата си срещу главния лекар, прави опит за дезориентация, объркване и заблуда”. (С други думи, жалбата на д-р Тосков до ОНС - отдел „Народно здраве”, и Централния съвет на профсъюзите му е вменена също като „вина” и следователно - като едно от основанията за неговото уволнение по 29, буква „И”. Изводът е, че той не е трябвало да смущава трескавата дейност около своето уволнение с никакви жалби.)

Ето въз основа на тези мотиви е издадена заповедта за уволнението на д-р Тосков. Като изключим жалбата на Жарова и извършените разследвания към „материалите”, т. е. към мотивите, няма никакви други данни, които да установяват (все едно по какъв начин) един поне безспорен „обвинителен” факт. Всичко е изградено върху „впечатления”, „убеждения” и т. н.

След прочитането на мотивите за уволнението над» р Тосков помолих юридическата консултация на в. „Труд” да ми отговори на следните два въпроса: първо - при какви условия може да се приложи уволнение по чл. 29, буква „и”, и второ - може ли нанасяне на побой да послужи като основание за уволнение по този член? Отговорът е следният: (писмо № 09737 от 29 август 1972г): „Този начин на уволнение се прилага при онези провинения, които не са обхванати по чл. 129 от Кодекса на труда, т. е. които не са дисциплинарни нарушения. Защото при едно такова тежко (дисциплинарно) нарушение може да се прибегне до дисциплинарно уволнение по чл. 130 буква „е”, от КТ, но не и до „уволнение по чл. 29, буква „и”, от КТ”. Следователно даже ако дисциплинарните провинеНИЯ на д-р Тосков, изброени в мотивите, бяха напълно доказани, той е трябвало да бъде уволнен по чл. 130, а не по ч;. 129, буква „и”. Що се отнася до "побоя", ето отговора на юридическата консултация: "Нанасянето на побой на длъжностно лице съставлява нарушение на Наказателния кодекс, но не и на Кодекса на труда. Затова по начало спрямо него не могат да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда, включително на чл. 29, буква „и”. . Ясно и кратко: „случаят Жарова” не е могъл да бъде законно основание за уволнението на д-р Тосков по чл. 29, буква „и”.

Д-р Тосков, разбира се, обжалва заповедта за уволнение пред Профсъюза на здравните работници и моли в жалбата, тъй като мотивите за уволнението не са му известни - да му бъде дадена възможност да се запознае с тях, за да направи своето мотивирано възражение. На това идва спокойният и хладен отговор, че профсъюзът оставя молбата „без последствие” (писмо от 10 юни 1972 г. на ЦСПС на здравните работници.) С това писмо уволнението на д-р Тосков може да се смята за приключено. Като оглежда човек тая бюрократическа пирамида от долу на горе и от горе на долу, замайва му се главата nе само от нейната височина, но и от изумителното хладнокръвие (да не кажа по-силна дума), с което хората, участвали по един или друг начин в уволнението на д-р Тосков, са минали и заминали покрай очевидните процедурни и фактичеоки пороци на обвинението. Даже ако д-р Тосков беше доказано виновен, проявяваното във връзка с неговия случай пълно пренебрежение към трудовите ни закони не може с нищо да се извини. Ами я си представете за момент, драги читатели, че на всичко отгоре д-р Тосков не е и виновен и че в случая с Жарова е вярно онова, което той е казал, а не онова,в което са го обвинили! Панорамата, която се открива макар и за миг от тази гледна точка, излиза далече навън от рамките на зле разследвана, зле скроена и бюрократически решена история и навлиза в сферата на един от най-важните морално-етични проблеми на нашето време - проблема за честността и нравствената чистота. Ето от тази именно гледна точка - нека да си призная чак сега - въпросът около д-р Тосков ме интригуваше още от началото, когато имах случая да науча за него, но едва ли бих му посветил толкова внимание, ако не беше възбуденият след време срещу него

наказателен процес Психологическата и обществената страна на този процес с наличието на една съвсем обратна на обвинението теза и въобще с човешките проблеми, които той засягаше, ме накараха не само да присъствам на делото, но по-късно зачетох събраните писмени доказателства по делото, а когато вдигнах глава от претъпканата с протоколи съдебна папка, вече бях решил да споделя моите вълнения и впечатления от тая пълна с многозначигелни противоречия съдебна разправия, уверен, че ако това не помогне, то в никакъв случай няма да навреди при бъдещото издирване на истината. Изводи, разбира се, аз няма да правя: това е в правата на съда, а при разискването на въпроса ще се възползвам (освен за характеристиката на д-р Тосков) само от свидетелите на обвинението или по-точно - от показанията им в следствените и съдебни протоколи

След тия предварителни думи нека да започнем с Показанията на телефонистката Жарова

Знаем вече от жалбата на Жарова до профкомитета как се е стигнало до „нахлуването” на д-р Тосков в телефонната кабина. В жалбата до прокурора е повторено същото. Между впрочем ето как е описано „нахлуването” на д-р Тосков и неговите последици в тези две жалби: „Д-р Тосков нахлу в телефонната централа и започна да удря по номератора, прекъсна ми всички щепсели, с които бях установила връзка в момента, като не се задоволи само с това, а започна да ме удря и блъска. Беше разярен, приличаше на звяр. Аз много се изплаших и започнах да викам за помощ? Успях да позвъня на д-р Кирева, но преди това, санитарката, която се намирала в отсрещния кабинет, чула моите викове и веднага се озова в телефонната. Отвори вратата и изчезна, след което разрах, че е ходила да вика д-р Кирева за помощ. Д-р Кирева свари д-р Тосков, когато ме налагаше с удари." Това е, така да се каже, първата версия на телефониската Жарова за нанесения й побой. При вглеждането в тези първоначални показания прави впечатление едно Странно обстоятелство, а именно, че след като телефониската успява да позвъни за помощ на д-р Кирева, д-р Тасков, който е чул, разбира се, това повикване, спокойно продължава да бие Жарова, за да го свари при това положение и д-р Кирева. Това обстоятелство, изглежда, е дало своето отражение, та пред следователя Жарова излиза с една „втора”, да я наречем, версия, а именно: „...При мене влезе д-р Тосков..... и още като влезе, започна да блъска по номератора, измъкна всички щепсели... Започна да ми вика защо не го свързвам, тряскаше по телефонния автомат! Тогава аз му казах: „Защо прекъсвате лините, напуснете ми телефонната кабина!”. Тогава д-р Тосков се ядоса повече и започна да удря и мен?. Аз поисках по телефона да извикам от служителите в болницата да ми дойдат на помощ, но д-р Тосков не позволяваше да се свържа с никой по телефона, започна да ме блъска и да ме удря по дясната ръка и по рамото на дясната ръка... От поведението на д-р Тосков аз много се уплаших и започнах да викам... Знаех, че наблизо има други кабинети на служители и те ще чуят и ще ми помогнат. Когато аз започнах да викам, санитарката Иванка Цветилова отвори вратата щ кабината, видя какво става вътре и веднага изчезна. Азр& брах, че няма да ме оставят сама. И наистина, след малко влезе д-р Кирева, която, като влезе при нас в телефонната кабина, д-р Тосков беше още вътре при мен и продължаваше да ме блъска..." И, тъй след като Жарова два пъти бе потвърдила телефонното повикване (веднъж в жалбата си до профкомитета и втори път в жалбата си до прокурора), пред следователя тя го изоставя, като дава да се разбере, че д-р Кирева е била извикана от санитарката Иванка. При това положение всичко би било наред, ако самата д-р Кирева не бе дала вече показания пред профкомитета, че е била повикана именно по телефона, а не от Иванка. Ето и показанията й по този повод:

„Телефонът звъни. Вдигам слушалката и чувам гласа на Жарова, която вика за помощ. Веднага тръгнах кьм телефонната." (Протокол на профкомитета от 20 март 1972 г.) Това противоречие между двете главни свидетелки би направило, разбира се, неприятно впечатление, ако бе останало, и вероятно затова пред следователя д-р Кирева обяснява телефонното повикване по следния начин: „...Телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката и чух-; по телефона се чуват викове, женски глас вика за помощ. Гласовете, които чувах аз по телефона, не идваха по телефона при мен с пряк разговор по телефона, чувстваше се, че това са шумове, които идват от стаята, без да се предават пряко по телефона. Аз веднага излязох навън и в коридора срещнах санитарката Иванка” и т.н Става ясно, че женският глас, който викал за помощ, и въобще гласовете от телефонната кабина идвали по те-лефона не „с пряк разговор”, а като шумове, „без да се предават пряко по телефона”, т. е. автоматично. Разбира се, че една мощна телефонна мембрана би могла да улови и препрати в кабинета на д-р Кирева шумовете в телефонната кабина, при едно условие обаче: ако в телефонния номератор е сложен щепсел. Жарова обаче точно четири пъти потвърди, че д-р Тосков е бил измъкнал всички щепсели (веднъж в жалбата си до профкомитета, втори път в жалбата си до прокурора и два пъти пред следователя) и следователно нито вътрешният, нито външният телефон на д-р Кирева са могли да позвънят; нито пък тя е могла да чуе шумовете от телефонната кабина. В показанията си пред съда Жарова се опитва да изглади тоя очевиден дефект на собствените си показания и ето как еволюират нейните обяснения по въпроса за телефонното повикване: „Той (д-р Тосков) с едната си ръка дърпаше щепселите, а с другата ме удряше по дясното рамо. Аз тогава се уплаших, защото досега не ми се е случвало такова нещо, и почнах най-напред да звъня на старшите сестри и той ме прекъсваше. Аз отворих няколко ключа и намерих д-р Кирева и взех вече да викам: „Д-р Кирева, моля вя се, елате”, но дали ме чува, не разбрах. В това време, санитарката, която чистела стаите на д-р Червенков, ме чула и влезе.” Тоя нов и неочакван скок по отношение на телефонното повикване - в обратна посока, отново към първоначалната (първата) версия, от етична и правна гледна точка не е съвсем изящен, но затова пък при тези „допълнения” обясненията на д-р Кирева пред съда вече звучат по-убедително. Ето ги тези „заключителни”, да ги наречем, показания:

„Изведнъж чувам, че звъни вътрешният ми телефон, вдигам телефона и чувам един шум и между този шум чувам гласа на телефонистката „помощ”, д-р Кирева...” Сега вече е друго, има и „шум”, има и „глас”, а виковете не са просто викове за помощ (както е казано в протокола на следователя), а съвсем определени - към д-р Кирева.

Само едно продължава да буди недоумение: Жарова категорично бе заявила пред следователя: „Д-р Тосков измъкна всички щепсели”. „Д-р Тосков не позволяваше да се свържа с никой по телефона”, а сега изведнъж излиза, че успяла да позвъни не само на старшите сестри, но и на д-р Кирева, и по този начин ни изправя пред недоумението в кое по-напред да вярваме: на това ли, дето е писала в жалбата, на другото ли, дето е заявила пред следователя, или на последната и „окончателна”, да я наречем, версия пред съда? Последната (за пред съда) „телефонна” версия имай друго неудобство, което ще стане ясно, след като цитираме някои подробности, които Жарова даде за „побоя” пред съда: „След като той започна да ме удря, аз тогава започнах да викам за помощ. Най-напред започна да ме удря по ръцете, може да ме е ударил два-три пъти по ръцете. След това, докато да дойде д-р Кирева да го изведе, той непрекъснато ме блъскаше и удряше по рамото.” Какво излиза от всичко това? Излиза, че докато Жарова е била „непрекъснато” блъскана и удряна (от влизането на Цветилова, та чак до идването на д-р Кирева), тя все пак е успяла да звъни и на старшите сестри, че и на д-р Кирева. Телефонистката очевидно е извънредно сръчна. За да приключим с телефонното повикване, трябва да изясним още един момент: кога е станало то - преди или след като се е появила санитарката Цветилова? Това се налага, защото Жарова в жалбите си до профкомитета и до прокурора изрично заявява: „Успях да позвъня на д-р Кирева, но преди това санитарката, която се намирала в отсрещния кабинет, чула моите викове и веднага се озова в телефонната.” Пред съда обаче Жарова заявява: „Аз отворих няколко ключа и намерих д-р Кирева и започнах да викам: „Д-р Кирева, моля ви се елате”, но дали ме чува, не разбрах. В това време (значи след позвъняването на д-р Кирева - б. м.) санитарката, която чистела стаята на д-р Червенков, ме чула и влезе.” От първото показание излиза, че санитарката се е появила преди Жарова да позвъни на д-р Кирева, а второто й показание е точно противоположно: че санитарката се е появила, след като е позвънила и викала за помощ д-р Кирева, тъй че налага се въпросът в кое от двете да повярваме? Видяхме как е станало телефонното повикване и появяването на първата свидетелка на побоя - санитарката Цветилова. Нека да проследим сега показанията на Цветилова. Пред профкомитета Цветилова свидетелства: „Отваряйки вратата (на телефонната - б. м.), забелязах как д-р Тосков с едната ръка дърпаше щепселите от телефонната централа, а с другата удряше и буташе Жарова по гърба. Виждайки това положение, веднага аз се върнах да викам д-р Кирева, която я срещнах на вратата и изплашено ме попита защо Анчето вика за помощ по телефона. Аз й отговорих, че в телефонната е д-р Тосков и има голяма порюлтия. Като видях, че д-р Кирева влезе в

кабинета, влизайки в съседния кабинет, чух тя да пита д-р Тосков: „Какво става тук?” Има ли промени в показанията на Цветилова пред следователя и пред съда? По отношение на „побоя” при следователя санитарката поддържа показанията си пред профкомитета, а именно: „Д-р Тосков... удряше Анка Жарова по гърба.” Пред съда обаче, след като на предобедното заседание Жарова заяви, че е била бита по рамото, а не по гърба, на следобедното заседание Цветилова премести удара в рамото, заявявайки: „Д-р Тосков... удряше Жарова по рамото.” А когато съдът установи противоречия в показнията та, Цветилова заяви, че „гръб и рамо е все едно”, и продължи да убеждава съда: „Гърбът и рамото не е ли все едно? Казала съм, че я удря по гърба, по рамото. Това за мен е гръб (сочи рамо то). Аз мисля, че е едно и също гръб и рамо.” (!) След това „съединяване” на гърба с рамото вече наистина нищо не може да се възразиш. Подобна еволюция претърпяха и останалите показания на санитарката Цветилова: на въпроса на д-рКирева „Какво става в телефонната кабина?” (когато се срещат в коридора) Цветилова веднъж отговаря (пред профкомитета), че „В телефонната е д-р Тосков и има голяма гюрюлтия”, втори път (при следователя) - че „д-р Тосков е при нея (Жарова) и я удря”, трети път (в съда) - че „д-р Тосков дърпа щепселите и удря телефонистката по рамото”. Забележете в каква плавна градация се нареждат отговорите: от „гюрюлтията” през „удара” към точен удар в „рамото”! А всъщност, ако Цветилова е добросъвестен свидетел, би трябвало отговорът да бъде един и същ. Противоречие се забелязва и в друга една подробност пред съда Цветилова заявява, че когато изтичала от телефонната кабина, за да повика д-р Кирева, затворила вратата на телефонната. („Когато излязох, затворих вратата на телефонната, за да отида при д-р Кирева.”) А ето какви са показанията на д-р Кирева за „телефонната” врата: „Вратата на телефонната беше полуотворена и като отидох там. аз видях, че д-р Тосков беше вътре....” (Протоколът на съда.) При следователя д-р Кирева беше казала: „Аз отворих вратата на телефонната и видях момента, в който д-р Тосков нанасяше удар.” (Протоколна следствието от 1 април 1972 г.) Всъщност дали е била отворена или затворена вратата, „случката” не се променя, но противоречието между свидетелките по този повод е важно, защото то ни кара да се питаме коя от тях е била всъщност там и въобще кога? След тези противоречия обаче идва едно, което ни кара вече съвсем сериозно да се замислим.

Свидетелка ли е Цветилова или лъжесвидетелка?

Преди да сме се докоснали до това противоречие, ще приведем показанията на Цветилова, обясняващи пред съда обстоятелствата около повикването на д-р Кирева: Пред съда Цветилова казва: „Аз се изплаших (след като видяла д-р Тосков да бие Жарова -б. м.) и веднага се върнах да викам д-р Кирева. Д-рКирева ме срещна на вратата на нейния кабинет и ме попита: „Каква е тая гюрюлтия”, и аз й казах, че д-р Тасков дърпа щепселите и удря телефонистката по рамото. Д-р Кирева влезе вътре в телефонната и затвори вратата и аз си влязох в стаята на д-р Червенков да довърша миенето на прозорците." Показанията на д-р Кирева по тая среща, като изключим различията в разменените реплики и вратата (дали е била затворена, отворена или полуотворена),се покриват напълно с изявленията на Цветилова, затова приемаме без никакво угризение на съвестта, че през цялото време от появяването на д-р Кирева на вратата на нейния кабинет, докато тя е прекосявала коридора и влязла тефонната кабина, санитарката Цветилова е била с нея и чак след затварянето на вратата на телефонната кабина тя се е върнала да дообърше прозорците (какво родолюбие!) в кабинета на д-р Червенков. Това-добре. Не е „добре” обаче другото: че всичко това е в тревожно противоречие с показанията на касиерката Софка Илиева.

Софка Илиева - пред следователя: „Аз работя като касиерка в болницата в Асеновград Стаята, където аз работя, е съседна с тая на телефонистката на болницата Анка Жарова. Не мога да кажа колко часът беше, беше преди обед, мисля, че към 10 часа, колежката ми диктуваше данните за ведомостта, а когато разбрах, че при Анка Жарова е влязъл мъж и той се караше с Анка Жарова... Виковете бяха много силни, чуваше се тропане и викане. Аз реших да изляза, да видя какво става там. Анка Жарова викаше по едно време „д-р Кирева, д-р Кирева”. Аз излязох навън и видях, че д-р Кирева се беше запътила да отива към телефонистката. Като видях че тя отива натам, ние не отидохме при телефонистката...” Обърнете внимание: когато касиерката излязла навън в коридора, тя видяла д-р Кирева, но не и санитарката Цветилова (което поставя под силно съмнение присъствието на Цветилова на местопроизшествието... пък и не само това присъствие...). Аз не твърдя, че тоя застрашителен за обвинението „процеп” е бил от някого забелязан и че касиерката е била съветвана да помисли по-добре, но факт е, че с касиерката нещо трябва да се е случило, защото в началото на своите показания пред съда тя прави очевиден опит да се отметне от показанията си пред следователя, твърдейки, че си е стояла в стаята: „Стояхме си в стаята и чухме, че д-р Кирева е там.” А когато съдът припомни на касиерката казаното пред следователя и я попита видяла ли е санитарката, когато е излязла в коридора, свидетелката отговори”. „Аз не съм видяла санитарката там. Аз чух писана д-р Кирева, вече от коридора, и се прибрах в стаята”. При този нов вариант касиерката признава, че е излязла на коридора и че не е видяла Цветилова „там” (в

коридора), но не видяла и д-р Кирева, а установила присъствието й по гласа.

Съдът обаче установява противоречия в показанията на касиерката, прочитат й се по-предишните показания и тя (Софка Илиева) вече по-определено заявява: „Сигурно е било така, както съм го казала на следователя. Иванка не съм я чула, нито видяла.” След това категорично изявление на касиерката и оче-вддните груби противоречия в собствените показания на санитарката нейното задържане върху арената на събитието е вече наистина неудържимо, защото е много трудно да се повярва след изброените противоречия, че тя е била свидетел на „побоя” на телефонистката Жарова. Побоят през очите на д-р Кирева Вторият свидетел на побоя над Жарова е, както вече споменахме, алармираната по телефона главна лекарка д-р Кирева, 35-годишна млада жена, в разцвета на силите. Би трябвало да се очаква, че нейната памет за разлика от паметта на 44-годишната Цветилова ще бъде по-сигурна и точна, особено когато се отнася за главния факт от обвинението - ударите върху Жарова. Ето показанията на главната лекарка и сами съдете дали това е така. Д-р Кирева пред профкомитета: "Отваряйки вратата, д-р Тосков беше с гръб към мене. Видях ръката му в движение към гърба.” (В тая фаза очевидно ръката на д-р Тосков не е успяла да завърши своето движение.) Д-p Кирева пред следователя на 18 май: „Д-р Тосков беше вътре, дърпаше щепселите на апарата и в момента нанасяше уцар по гърба на Анка Жирова с ръка.” (Ръката значи при тая „втора”, да я наречем, фаза е завършила своето движение и ударът най-сетне е нанесен!) Д-р Кирева на очната ставка при следователя - 1 юни 1972г.: „Видях, когато д-р Тосков удряше телефонистката Жарова. „Удряше” за разлика от „удари” е в несвършен вид, което означава, че д-р Тосков е продължил, даже в присъствието на главната си лекарка, да нанася още удари!)

Дотук ударите са все в гърба, пред съда обаче показанията върху тая подробност неочаквано се променят: „Той я удари (заявява д-р Кирева пред съда) отпред в дясното рамо. Удари я само веднъж...” И после: „Аз видях удара отпред на рамото. По гърба в никакъв случай не съм казвала, че я е ударил, може би така са ме разбрали. ..Когато ги заварих, те бяха един срещу друг, тя беше седнала, той - малко встрани от нея, тъй че ударът не можеше да бъде нанесен съвсем в гърба... След като съдът констатира противоречие в показанията на свидетелката Кирева, ето с какви нови нюанси се обогатяват нейните показания: „Видяла съм удара в рамото, но дали съм казала по гърба или отпред - не мога да си спомня. Аз видях удара само за един миг, но не мога да бъда сигурна дали беше точно отзад или отпред.” Нещата, както виждате, са толкова разнообразни, че се налага една

рекапитулация на „ударите”

Да направим тази рекапитулация: най-напред беше „ръка в движение” към гърба, след това стана „удар по гърба”, след това – „удари”, по-нататък „удари в дясното рамо”, „отпред на рамото”, изявление, че тя (свидетелката) „в никакъв случай” не била казвала да е нанасян удар в гърба, след това - че „ударът не можеше да бъде нанесен съвсем в гърба”; че не може да си спомни дали е казала „по гърба или отпред” и най-сетне: „не мога да бъда сигурна дали беше точно отзад или отпред". (!!!) Забележете колко сложно нюансирани вибрации на мисълта и каква странна несигурност на паметта, и то за какво? За едно просто нещо: ударена ли е телефонистката, или не е и ако е ударена - къде? Що се отнася до Жарова, ето как изглежда побоят през нейните собствени очи: „Д-р Тосков... започна да ме удря по ръцете?”... „С едната ръка дърпаше щепселите, а с другата ме удряше по дясното рамо”... "Той най-напред ме удряше по ръцете”. „Най-напред ме удряше по ръцете, може да ме е ударил два-три пъти по ръцете”... „След това, докато дойде д-р Кирева да го изведе, той непрекъснато ме блъскаше и удряше по рамото”... „Удряше ме само по ръцете и по дясното рамо”... (Протоколите на съда.) И тъй, всичкото удряне по ръцете се свежда в края на краищата до „два-три пъти”. Останалите удари били съсредоточени изключително в „дясното рамо”. Но ако е имало побой и той е траял, както Жарова твърди, „три-четири минути” и все в дясното рамо, върху това същото рамо, даже ако беше от желязо, щяха да останат някакви макар и мънички следи и в такъв случай Жарова би могла да вземе медицинско (била е в болница, лекари колкото искаш!). Жарова обаче не е потърсила медицинско. „Не отидох на преглед (казва тя пред съда), защото в момента не можех да разсъждавам.” Разбира се, щом не е могла да разсъждава „в момента”, тя не е и могла да иска медицинско, но интересно е защо после, след „момента”, когато се е възстановила способността й да разсъждава, тя не се е сетила за медицинско? Що се отнася до

тезата на д-р Тосков че битият не е телефонистката Жарова, а самият той (от д-р Кирева), ако е направило впечатление, че аз въобще не се докосвам до нея, то е, драги читателю, по две причини: Първо: аз обещах още в началото, че ще си служа само с документирани в съдебните и следствените протоколи показания на главните свидетели, а показанията на главните свидетели Жарова и д-р Кирева отричат да е бил ударен д-р Тосков. И второ: аз се страхувам, в точния смисъл на думата, да се докосвам до тезата на д-рТосков, защото ми е наистина трудно да заживея с мрачните човешки образи, които възникват макар и за миг при това мимолетно докосване. Ето защо аз няма да разисквам тезата на д-р Тосков.

Но нека да си дойдем на думата: в противоречия между свидетелите на обвинението по делото „д-р Тосков” се препъваме не само по едрите, „възловите”, да ги наречем, въпроси, но и по най-дребните и „несъществените”. Изобщо, смело може да се твърди, че почти няма обстоятелство в показанията на четирите свидетелки на обвинението (телефонистката, санитарката, касиерката и главната лекарка), което да не е попаднало под кръстосания огън на едно или друго противоречие, и това ни кара да се замислим:

имало ли е въобще побои? Противоречията започват още при първото разследване на случая „Д-р Тосков” на 10 април 1972 г. от юридическия съветник при ЦС на професионалните съюзи-Костадин Кръстев, който заяви следното пред съда: „При проверката на мене ми направи впечатление, че като разпитвах, д-р Кирева ми каза, че е повикана от телефонистката и при влизането й в стаята видяла, че д-р Тосков нанася удари на същата. В протокола оба-че на профкомитета беше отразено изказването на д-р Кирева, че когато влязла, видяла, че д-р Тосков замахвал и ръката му била насочена към телефонистката. На мене ми направи впечатление това противоречие - пред мен изказването й и писаното в протокола, а тя не може да даде категорични обяснения за същото, дали е видяла да бие телефонистката или е замахвал само. Разпитах и телефонистката, преди това - чистачката. Чистачката каза, че чула шум и затова отворила вратата на централата и видяла, че д-р Тосков нанасял удари на телефонистката по гърба. Когато разпитах телефонистката и й зададох въпроса дали й е нанасял удари, тя каза – „да”. Но къде? - обясни ми,в ръката, а не по гърба. Каза, че я е заболяло в ръката, като я ударил д-р Тосков. За себе си дойдох до извода, че (д-р Тосков) е бил наистина при телефонистката, бил нервиран, тя е искала да извика д-р Кирева по телефона, той е измъкнал щепселите, за да не се обади, и по тази вероятност я е блъснал по ръката, тъй като тя самата казва, че не е удряна по гърба. В крайна сметка аз лично не допускам да е нанесен побой и затова препоръчах да се отнесе до другарския съд…” И тъй, според юридическия съветник К. Кръстев побой не е имало. Но ако това е така, защо от дребния инцидент в телефонната кабина, възникнал от хуманното намерение на д-р Тосков да направи услуга на болен работник, се е образувала застрашителна лавина, завършила с професионалното затриване на един „изработен” вече хирург и уролог? Д-р Кирева загатва нещичко по този въпрос, разкривайки пред съда, че още през 1971 г. тя имала спречкване с д-р Тосков: тя му направила „забележка” че много често излизал от отделението, за да влезе в кабинета, а д-р Тосков започнал да „крещи” и „чука” по бюрото, в резултат на което бил наказан от окръжния лекар с мъмрене и „малка глоба”.

В показанията на д-р Тосков тоя първи инцидент между него и главната лекарка изглежда доста по-различно, до ние няма да влизаме тука в подробности кой и как чукнал на бюрото, няма да правя и догадки в каква степен старото сблъскване между д-р Кирева и д-р Тосков е изострило техните лични и служебни отношения, но недоумението си остава недоумение: защо с такова напрежение и излишно ожесточение се форсира и драматизира сблъскването на две ръце? В края на краищата цялата работа започва с едно благородно намерение - желанието на д-р Тосков да услужи на прикования на леглото болен работник Тома Лалов. И спомнете си с какво усърдие той в продължение на два часа (от 9,30 до 11,30 ч) се е опитвал заедно с хората около него да получи желаната връзка, за да се свърши работата на човека, чието дете чака вкъщи парите от аванса на баща си. Дори само този факт вече достатъчно ни говори за характеристиката на този лекар и човек. Трябва да се отбележи, че не е само тоя единствен факт за характеристиката на д-р Тосков. Завършил с отличие университета, придобил специалност „хирургия”, завършим отличие специалността „уролог”, той е работил току-речи две десетилетия само в една и съща болница и получава (според данните по делото) заслужената слава на един от най-добрите лекари в града. За него партийният секретар на Районната болница д-р В. Караиванов заяви пред съда, че „с професията си той (д-р Тосков - б. м.) се справя добре”, че „гражданството го търси”. Все в същата насока бяха и показанията на д-р Георги Генчев, който заяви, че д-р Тосков е „много скромен и сериозен човек”, че „в своите отношения той винаги е бил много етичен”. „Като лекар специалист (заяви д-р Генчев) го познавам като много амбициозен и е с две специалности”. Явиха се пред съда и някои бивши болни на д-р Тосков, които говориха с истинско вълнение за неговата лекарска работа, за човешките му отношения и свидетелстваха за това, че той в болницата се е отнасял много добре с всички болни и т. н., и т. н. ...Въпреки всичко - нека да отиваме към края на тъжната повест по уволнението на д-р Тосков - на 25 юни 1972 г Районният съд в Асеновград „призна д-р Тосков за виновен в това, че е причинил на телефонистката Жарова „телесна повреда, изразяваща се в болки и страдание без разстройство на здравето” и го осъди да заплати 200 лева глоба.

Съдебното дирене в Асеновград протече наистина безупречно, това мога да потвърдя от личните си впечатления, но аз имам също така и впечатлението, че защитата не успя за краткото време, с което разполагаше, да обгърне достатъчно пълно и да анализира достатъчно яено струпаните едно върху друго, сплетени едно в друго, взаимно изключващи се противоречия в показанията на някои от главните свидетели и това (по всяка вероятност) се е отразило върху произнесената неокончателна присъда (неокончателна, защото делото е обжалвано пред по-високата инстанция). Аз обаче никак не се съмнявам, че щом работата е все още в ръцете на съда, голата истина ще блесне рано или късно и всеки ще получи

каквото заслужава. Това е не само задължение на нашето правораздаване: това е във висшите интереси на нашето младо социалистическо обшествов което изгражда своите отношения върху закона, на правата и не на последно място върху позабравеното от някои понятие човещина”! Забележка Очеркът „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” появил се в печата ма 15 септември 1972г. беше предложен за вкючване в сборници с моя публицистика на три пъти, но и трите пъти беше отклоняван. Възползвам се от настоящето издание на „Троянските коне в България”, кн. II, за да включа и „Когато гръм удари”, очерка, който едва ли не сложи точка на литературната ми кариера. 10 април 2001г.

В ЕДНА ЗВЕРИЛНИЦА ТОЛЕРАНТНОСТ ЗНАЧИ СМЪРТ

Вестник „Всичко коз”, бр. 16,18 април 1996г. — Господин Хайтов, роден сте в Яврово, Родопите. Какви са родителите ви? На кого приличате от фамилията? — Моите родители бяха обикновени селяни – „трудови”, както се пишеше в автобиографиите навремето, за да се различават от селяните чифликчии. В родното ми бедно родопско село Яврово никога не е надало чифликчии, така че всичките му жители бяха от една черга. Баща ми се различаваше от останалите с красив почерк и висока интелигентност, затова изпълняваше длъжността касиер-счетоводител на местната потребителна кооперация. Майка ми бе неграмотна. Особеното в нея бе, че тя никога не участваше в махленските свади и никой не бе чул клетва от нейната уста. И 6аща ми, и майка ми бяха необикновено кротки. В това отношение аз не приличам на тях, а на баба ми Цветана, която не помня, но разказват за нея, че никому не давала гръб. — Посещавате ли родното си село? Как ви възприемат там? — Посещавам родното ми село, където си направих къща, след като бащината ми беше продадена. Там ходя всяко лято и прекарвам по три-четири месеца. Това са най-благатките ми дни през годината. Надишвам се на чист въздух и се връщам след това в София за поредното ново опушване. След прожекцията на филма „Капитан Петко войвода” моите съселяни вече не изпитват колебания, че съм писател. Освен това

помогнах им навремето, когато в хазната имаше пари, в доста неща: в асфалтирането на шосето, в опазването на крайселската гора, във водоснабдяването и т. н. — Ваши са думите: едно е да ти се иска, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. Днес какъв смисъл влагате в тях? — Абсолютно същия както някога, с една добавка: ако си вече направил „нещото” - да го опазиш. Стотици ръце се присягат към всяко вече направено, към всяко вече завоювано нещо. Всичко, което моето поколение е трупало, сега или му го отричат, или му го заграбват. — Трудно ли е днес да бъдеш писател на народа си? — На писателите винаги е било трудно, защото интересите на властта и на народа всякога са били различни. Пишеш ли за народа - властта се зъби. Пишеш ли за властта, опълчваш се против народа си. — Застрашено ли е оцеляването на българската нация? — Застрашено е, и то много сериозно. Един от симптомите е, че най-вирулентната част от интелигенцията все повече се разграничава от нацията и преминава в служба на космополитизма, който не признава нито държавата ни, нито нацията ни. — Ако българин заяви на всеослушание „Аз никога няма да ви лъжа”, ще го последват ли? Кой може да изрече такива думи? — Българинът векове е лъган, а сега повече от всякога, затова кой каквото и да му каже, народът като цяло няма да повярва. Винаги ще има едни да вярват, други да не вярват. Лошото е, че най-неискрените говорят най-сладко, типичен пример за това е Александър Йорданов и вестникът му „Век 21”. — Какви препоръки ще дадете, за да станат българите толерантни помежду си? — В една зверилница толерантност значи смърт. Ние живеем сред престъпници – изявени и неизявени, за каква толерантност може да става дума? — Какво разбрахте от живота досега? — Разбрах истинността на латинската поговорка „Човек за човека е вълк”. — Какво може да се очаква от вас в скоро време? — Всичко е в ръцете на провидението, а неговите помисли са неизповедими.

Разговора води Димитър БОГОВ

ИМАЛО ЛИ Е АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ

Преди години оня, който би задал подобен въпрос, биха го сметнали за луд, но сега вече не е така. Сле д като един български вицепремиер обяви при свое посещение в чужбина, че прехваленото Априлско въстание било „междуселска разпра”, и това получи необходимата гласност по вестниците на съответната страна, спорът „за” и „против” въстанието остава открит. Нещо повече, спорът все по-рядко се повдига, след като в учебниците по българска история обширните някога текстове за въстанието от година на година се топят, намаляват по обем, за да бъдат сведени в някои от тях само до няколко реда. Името на водача на въстанието Георги Бенковски отдавна вече не се споменава в повечето от фалшифицираните през последните четири години ученически пособия. В книги, списания и особено във вестниците темата „Априлско въстание” старателно се „тушира” с всякакви възможни средства. Свидетели сме на едно гигантско усилие това особено героично събитие в нашата нова история да бъде не само „преоценено” и приглушено, а направо изопачено и забравено.

Затова беше направен и опитът „Записките” на Захари Стоянов да бъдат извадени от учебните програми и заместени с „Тримата мускетари”. Затова честването на кръглата годишнина на Априлската епопея протича някак под сурдинка. Затова и радиото, и телевизията дълбокомислено мълчат или ако пущат по нещичко от дъжд на вятър то е за да не разкрият съвсем своята доста добре мотивирана „свенливост”. Ето защо инициативата на копривщенската общественост да излезе с възпоменателен лист за Априлското въстание трябва да бъде поздравена. Това начинание иде да ни напомни, че злокачественото загниване на нашата държава не е обхванало от всичките тъкани, и това събужда упование, че славното Априлско въстание няма да бъде заличено от народната памет.

19 април 1996 г.

ДУХОВНАТА КРЕПОСТ НА БЪЛГАРИЯ

Вестник „Български писател”, 8декември 1998г. — С какво чувство посрещате 85-годишнината от основаването на СБП? — Срадостно чувство, разбира се. То идва и от това, че и аз съм помогнал за оцеляването на Съюза през 1993-1994 г., когато регистрацията му беше на два пъти отказвана. Сдружението направи опит да прибере имотите ни. — Смятате ли, че СБП е вече стъпил на краката?

— Въпреки седемте реституции и замразяването на Закона за творческите фондове, което срина 90 на сто от бюджетните ни постъпления, преодоляхме кризисното състояни. Доходите ни сега са по-скромни, но достатъчни, за да не изчезнем от духовната карта на България. — На кое всъщност разчита Съюзът за своите доходи? Издателството, доколкото зная, все още не е печелившо. — Засега разчита на собствените си имоти, след като другите бяха реституирани, а вложените в тях подобрения на сума 3 248 200 долара отидоха за бог да прости. — Имаше срещу вас обвинения в печата, че сте „забили” имотите на СБП, в смисъл че сте ги разпродали. Каква е истината? — Истината е, че нито един от имотите на Съюза досега не е продаден или по някакъв начин „изгубен”. Напротив, нотариалните документи на три от общо седемте имота, които Съюзът владее в момента, са подписани от мене т.е. добавени са към предишните четири - това са имотите във Варна, Сандански и Асеновград. Аз купих навремето също така и имота на ул. „Ангел Кънчев” 10, където сега е съюзната книжарница. Моя е инициативата за внесената в устава поправка (чл. 12, буква „ж”), по силата на която съюзните имоти могат да се продават само с решение на общото събрание, и то с две трети от гласовете. Мисля, че е ясно едно - ако бях имал намерението да разпродавам имотите, нямаше да прехвърля председателските си пълномощия на общото събрание. — А защо ги приказват тогава тези неща? — Най-обикновена диверсия за създаването на недоверие, на суматоха и настроения против Управителния съвет и специално срещу мене. — С какво си го обяснявате? — С опитите да бъде отменен чл. 6 от устава, който забранява членуването в нашия Съюз на членове на други писателски съюзи и специално на тези от Сдружението. Тогава нашият Съюз би могъл да се влее в техния, ате-да овладеят съюзната база и да ни ликвидират. Такъв е подтекстът на призива за „обединение”. Зад тези призиви е вездесъщото „Отворено общество”, това не е никаква тайна. Аз съм една от главните пречки срещу осъществяването на подобни намерения и затова съм на прицел. Знаете, че чл. 6 беше приет с 276 гласа срещу 56, т. е. с повече от две трети от гласовете. И въпреки това не се посвениха някои от нашите критици да го обявят за „позорен”, приписвайки този позор в някаква степен на мнозинството, което го е приело. — А защо вие така упорито браните позицията си: говоря за разграничението между СБП и Сдружението? Обединението между двете писателски общности не предлага ли някакви изгоди?

— Предлага, как не! За присъединилите се ще има курсове, семинари, лекции в чужбина, валутни командировки, премиери, изложби... Стига да хвърлиш патрондаша, да вдигнеш бялото знаме и кошарата ти е отворена. Там хубаво хвалят, пущат ги по телевизията, въртят ги около

фондациите, по-качествена е чорбата... Но всеки решава за себе си. За мене друга позиция освен тази, на която стоя от 50 години насам – няма! Ако ще пропадам – ще пропадам в всички, които пишат на български и милеят за озлобената, бита и пребита майка България.

Нашият Съюз е комай единственото в момента олицетворение на тази България, затова няма да участвам под никаква форма в неговото харизване или закриване.

Нека да изкара поне още 185 лета. Разговора води Елена Алекова

БЪЛГАРИНЪТ ЗАПОЧНА ДА СЕ ОКОПИТВА

Вестник „Пари”, 12 септември 1999г. — Господин Хайтов, бяха ли по-различни тези общински избори от предишните и как ще коментирате резултатите? — Най-интересното при тези избори, на което никой не обърна внимание, е, че среднородопските българи мохамедани в бившия Смолянски окръг не дадоха нито една община на кмет от протурското Движение за права и свободи (ДПС). Това означава, че след усилените опити през последните десет години за турцизирането и арабизира-нето им те не бяха претопени. Без шум и препирни те дадоха един мълчалив, но категоричен отпор на кампанията за тяхното отцепване от българския им корен. Това за мене е най-знаменателният и радостен извод от току-що завършилите общински избори. И първият знак, че у нас започват да се появяват признаци за сцепление на национална почва. — А защо това беше премълчано от социолозите и коментаторите? — Защото повечето от тях са политически неграмотни и без чувство за национална принадлежност, а е възможно и да не им изнасят получените от вота резултати. — Смятате ли, че вотът в Кърджали е етнически? — Какво значи етнически вот. Преведено на български, това означава народностен вот - чисто недомислие, да не казвам глупост. Хората в Кърджали не са гласували по ротно, а поединично, защо се търси под вола теле? — Очаквате ли сепаратистични действия от страна на ДПС? — На кърджалийския електорат поне в момента не му е до сепаратизъм, на всичко отгоре този вид действия у нас се дирижират по-отвисоко и по-отдалече. — Според вас има ли цензура в българския печат?

— У нас и децата вече знаят, че цензурата върху печата е далече по-стегната и страшна отколкото при т. нар тоталитаризъм. Разликата е само във формата. Сега никой никому не е забранил да пише книги, но печатането им на практика е невъзможно, защото е губещо. Особено за сериозната книжнина. Този вид цензура е практически неотразима: тя запуши гърлата на почти всички поети, писатели, публицисти и журналисти. С вестниците кройката е друга: с две-три изключения всички са пряко зависими от властовата върхушка. Така се получава един поток от строго подбрана еднопосочна информация. Малкото независими и по правило мало-тиражни вестници не могат ефективно и резултатно да противодействат. На всичко отгоре могат да бъдат изкупувани, когато потрябва, какъвто беше случаят с в. „Монитор” във Варна. — Да, но ще има следствие... — За всички е ясно, че то никога няма да достигне до действителния „автор” точно както е при поръчковите убийци. Пък и да стигне, цензорите не могат да бъдат кой знае колко уязвени, докато телевизията е под пълен държавен контрол. Тя се превърна в адска машина за дезинформация. — Надявам се, не мислите, че цялата журналистика у нас е манипулирана? — Журналистиката с чатал на врата не е журналистика, това мога само да ви кажа, защото в по-голямата си част е купена, спонсорирана или дирижирана от властта, групировките и мафиите.

— Не смятате ли, че създаващото се у нас гражданско общество би могло да се противопостави, да отслаби държавната или по-точно партизанската намеса в направляването на информационния поток? — Т. нар. гражданско общество е една от най-подлите измами у нас. Ако чуете, че някой е успял да го пипне и види, нека да ми се обади. — А стотиците фондации у нас не са ли клетки на гражданското общество? — Три четвърти от фондациите са бандитски формирования, надявам се в това поне да не се съмнявате. — А останалата четвърт? — Там са разузнаванията, сектите. И остават само няколко добронамерени фондации, за които може да се предполага, че се занимават със своите идеални цели. Но те пък нямат почти никакво влияние върху текущите събития, още по-малко върху народностната ни съдба. Да ми посочите една фондация, която да е помогнала на някого да си намери правото? Или да се защити от поголовния рекет в живота на обикновените хора? — Господин Хайтов, върна ли се страхът у хората днес? — Много са страховете на българина, но най-смазващият е страхът за хляба при голямата и увеличаваща се безработица. След това идват страховете за здравето. От десет години говорихме за здравната реформа, без да се придвижим напред нито на милиметър, а побързахме да срутим старата система на здравеопазване.

— И защо според вас? — Да ми прости Господ, но не мога да гарантирам, че това не е един от способите да се облекчи бездруго изнемогващият пенсионен фонд. Нравственото израждане, на което сме свидетели, е така напреднало, че никаква гадост не би ме изненадала. Народът ни се намира всъщност в една безшумна гражданска война, което пролича най-вече по време на изборите. И тази тиха, несекваща война е всъщност голямото бедствие за българина. Тя сблъсква хората, разединява ги, смразява ги и изсмуква последните им защитни сили за взаимодействие...

— Не забелязвате ли в последните избори някакво окопитване? — Ваши го забелязваха. Изпадналият и ошашавен българин започва лека-полека да се досеща какво става около него и с него. Целият въпрос сега е дали окопитването ще предварди заличаването ни като държава и претопяването ни като народ. — Какво разбирате под думата реформа, безспорно най-употребяваната дума през десетилетието? — Под тази дума аз разбирам безредното разграбване на страната ни, наричано още приватизация, което се върши под носа на цялата ни общественост, без никой да може да гъкне. — А какво бихте казали по нашумелия въпрос за закриването на АЕЦ „Козлодуй”? — Без да съм Ванга или друг пророк, мога да ви кажа: единственият начин на министър-председателя Костов да остане със знак плюс в историята на България е да не харизва АЕЦ на Европейския съюз. Това е неговият Рубикон. Редкият му шанс да се докосне до званието държавник. Пропусне ли го, втори няма да има. Знаете на какво най-вече се крепеше досега относително високата оценка за Костов в съзнанието на незасегнатите от партизанската зараза българи? Крепеше се главно на отказа му да увеличи броя на косовските бежанци в България, което се опитваше да му наложи Талбот. Тогава той отскочи с две глави над заобикалящата го парламентарна сбирщина. С АЕЦ случаят, разбира се, е по-драматичен, но ако добре го отиграе, макар и с глава в торбата, той ще остане в политическото битие на българина и през следващото десетилетие. Това е големият му шанс да се прояви като спасител на последното скъпо непродадено нещо, което има за България непреходна икономическа и стратегическа стойност.

Като махнем АЕЦ, остават ни двеста хиляди орала с 250 000 селяни. С това ли ще влизаме в Европейския съюз?

— Но ако откажем ликвидирането на атомната централа, няма да ни приемат... — А кой може да гарантира, че ликвидирането на атомната ни централа не е прелюдия към ликвидирането ни като държава - прастара мечта на някои от нашите съседи, а и на протежиращите ги велики сили, които ни размотават напоследък както си искат. Що се отнася до приемането ни в ЕС, дори панталоните си да смъкнем, то няма да стане

по-рано от 2010 г, ако въобще някога стане, т. е. задоволим ли най-сетне европейските стандарти, знае ли някой какви още стандарти ще измислят? Колкото и цивилизована да е съвременна атлантизирана Европа, тя си е един хищник. Да не говоря за световните заемодавци, които ни зашиха джобовете. — Интересно кое ви дава основание да говорите с такава увереност по въпроси, които не спадат към обичайната ви литературна сфера? — Аз имам колосален жизнен опит и на това отгоре една проклета интуиция, която никога не ме е лъгала. Стреляно птиче съм. Осемдесет години са ме дупчили сачмите на живота. На решето са ме направили. Това е създало у мене необходимите защитни рефлекси. — Искал ли е някой някога мнението ви на държавно равнище, все едно по какъв въпрос? — Толкова прозорливи хора у нас не забелязвам - нито е имало, нито ще ги има.

Разговора води Петрана СОМЛЕВА

ПОЗНАЙ КОЙ ЩЕ ДОЙДЕ НА ЗАКУСКА

Вестник „Дума”, 20 ноември 1999 г. — Господин Хайтов, преди 10 години френският президент Митеран по време на посещението си у нас, повикани на закуска 12 български интелектуалци дисиденти. Какво бихте казали на президента Клинтън, ако се беше сетил да ви покани на чаша кока-кола?

— И да ме беше поканил, нямаше да отида. Бомбените удари върху Сърбия, които я опустошиха и отровиха Балканите, са едно военно престъпление. За него главна вина носи Бил Клинтън. Тези удари откриха в международните отношения ерата на произвола. Ето защо не бих седнал на една маса Бил Клинтън.

СВЕТЪТ Е ОБРЕЧЕН НА ПАРАТА, А НЕ НА ЧОВЕЩИНАТА

Вестник „Дума”, 30 декември 1999 г. — Господин Хайтов, кой е любимият ви цвят (на очи, коса)? —Предпочитам русите коси и сините очи. — Любимо животно? — Кучето. — Цвете и дърво, които харесвате? — От цветята - теменужката, от дърветата - келявия габър. — Любима миризма? — На ябълки, дълго стояли в сандък. — Кое е любимото ви занятие? — Цепенето на сурови дърва. — Най-почтената добродетел? — Благодарността. — Най-приятно развлечение? — Четенето през есенен следобед на припек. — Кой според вас е идеалът за земно щастие? — Да ти слади работата и да не можеш да й се наситиш. — А кой порок мразите най-много? — Двуличието и завистта. — Коя съдба ви се вижда най за окайване? — Съдбата на предателя. — На колко сте години? — На 80. — Какво име бихте си избрали, ако имахте възможност да избирате? — Все същото.

— Кой е най-хубавият миг в живота ви? — Когато ме освободиха от ареста в Самоковското оюлийско управление на Народната милиция на 16 април 1954 г., където бях прележал като „подследствен” — Кой е най-тъжният? — Смъртта на майка ми. — Коя е вашата главна надежда? — Че ще сe намери държавен мъж, който да възстанови гошената българска държава и да спаси народа от гибел. — Вярвате ли в приятелството? — Да, вярвам. — Кой според вас е най-хубавият момент през деня? — Нахубавия ден всичко му е хубаво. — Кое историческо лице ви е най-симпатично? — Левски. — Коя личност или герой от книга? — ОтецМатей, наречен Миткалото. — Любим български и чужд автор? — Вазов от българските автори, Гогол - от чуждите.

— В коя държава бихте предпочели да живеете? — В никоя освен в България. — Към кой български автор изпитвате антипатия и защо? — Към нито един от даровитите автори не изпитвам ненавист. Не мога да понасям само графоманите, които се правят на писатели. — Любим художник? — Златю Бояджиев. — Ваш любим девиз? — „Всичко с мярка” - девизът на входа на Аполоновия храм в Делфи. — Кое според вас е майсторското творение на природата? — Всяко цветче или животинче, всичко в живия природен мир е съвършенство. Несъвършените творби са изчезвали, а което се е закрепило върху планетата, е съвършено. Мисля, че в един комар има вложено не по-малко съвършенство, отколкото в човека. — От кое място ви е останал скъп спомен? — Най-скъпите ми спомени са свързани с една обраснала в келяв габър камениста могила в околностите на родното ми село Яврово, където съм прекарал като козарче цялото си ранно детство. — Кое е любимото ви ястие и алкохол? — Любимото ми ястие е фасул с кисело зеле, любимото питие - червено памидово вино. — На какво легло предпочитате да спите? — Сега предпочитам да спя на меко. На младини леглото нямаше никакво значение - меко ли е или твърдо. — Кой чужд народ ви е симпатичен? — Сърбите, руснаците, словаците. — Кой детайл от съвременната българска женска поезия ви прави най-силно впечатление? — Според мене няма мъжка и женска поезия. Истинската поезия няма род, нито време. — Посочете ярки имена на наши белетристи, поети? — Талев, Емилиян Станев, Багряна, Дора Габе, Богомил Райнов, Андрей Германов, Дамян П. Дамянов. — На коя мъжка (женска) черта държите най-много? — Куражът в един мъж най-силно ме е респектирал, а при жената - свенливостта. — С какво най-силно може да ви привлече жената (мъжът)? — Мъжът - със способността си да се пожертва за каузата, в която вярва. Жената - със своя чар. — С какво най-бързо може да ви спечели, с какво би ви изкушила? — Мъжът може да ме спечели с мъжкото ся поведение, жената - със своята женственост.

— Готов ли сте на саможертва в името на нещо, например на идея или чувство, на което сте подвластен? — Готов съм, ако това е заради близките ми или за родината.

— При какъв тип жена бихте се задържали или обвързали до гроб или природата не ви го позволява? —При жената, която има качества да ме задържи. (Случаят със собствената ми жена.) — Любим сладкиш? — Крем-карамел. — Любим спорт? — Цепене на сурови дърва: — Дата, която ще помните, докато сте жив? —15 септември, защото е рождената ми дата и първият учебен ден. — Любима ваша мисъл или цитат? — Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. — За какво имате хъс? — Хъс имам за всяка работа, която ми доставя удоволствие, а също когато се налага да отвърна на удара с удар. — Вярвате ли на женската интуиция? — Да. Женската интуиция е по-силна и вярна. — За мъжкото си Аз как се борите? — Не се и опитвам да се боря, защото то е в моята същност. Не се опитвам да прескоча сянката си, пък и няма защо. — Какво сте готов да простите на една жена? — Всичко освен измяната. — Чувствали ли сте се виновен някога? — Много често. — Какъв сте, когато сте ядосан? — Сприхав, груб и нападателен. — Как се справяте с противниците си? — Различно. Някои, по-гнусните, просто ги подминавам. С други се сблъсквам и боря съобразно обстоятелствата, но не прощавам.

— Човешката ви слабост коя е? — Преяждам. — Най-отблъскващата черта в характера на българина? —Завистта. — А най-голямата ценност в живота коя е? —Здравето. — От какво се страхувате? — От Бога. — Пред какво сте безсилен? — Пред онова, което ни праща съдбата. — Лесно ли прощавате лъжата? — Лъжата лесно, но не и подлостта. — Поддавате ли се лесно на манипулация? — Няма човек да не е подвластен на манипулацията, зависи в какво се изразява. Общо взето, аз съм доверчиви дори наивен. — Кога не можете да пишете?

— За да пиша, ми трябва да имам време, вдъхновение и да съм попаднал на вълнуващ сюжет. — Как гледате на досегашното си творчество? — Спокойно: това съм могъл, това съм направил. За останалото грижа си имат самите книги. — А как пишете? — На пишеща машина, обикновено сутрин, на гладен корем. — Вярващ ли сте? — Вярвам в провидението. — Как обичате? — Нормално: с нежност, страст, вълнение и грижа -по закон божи. — Какъв бяхте като млад? — Непокорен, силен, упорит и пъргав, встрастявах се главно в работата и в четенето на художествени книги. И винаги съм имал чувството, че с мене ще се случи нещо много по-особено, отколкото с моите връстници.

— Били ли сте болен от любов? — Болен-не! Всичко у мене е протичало нормално, с поносими разочарования, болки и копнежи. — Плаши ли ви старостта? — Все още не я познавам, за да кажа страшна ли е или не. — 3а какво ви е мъчно? —Затова, че си нямам мъжко внуче. — Подхранвате ли мъжката си суета? — Суетата у мене е в най-елементарната си форма - не обичам да ме съжаляват. — Усещането ви за красивия миг... — Красивият миг е хубаво нещо, но предпочитам красивата минута, красивия час. — Господин Хайтов, как си представяте утрешната ни литература и литературна критика? А бъдещия свят? — Телевизията унищожава в момента не само утрешната ни литература, но и вчерашната, и днешната. Унищожава я методично, планомерно, заедно с разрушаването на българския език. Това протича с такава неумолима стремителност, че скоро от културата и литературата ни ще останат парчета кожа и кости. Ако сега от сто души един считател, утре четенето ще бъде необходимост за един на шяда. Същата съдба очаква, струва ми се, и литературната критика. Що се отнася до бъдещия свят - това ще е свят на парата, а не на човещината. По всяка вероятност той ще завърши с атомна експлозия.

Разговора води Мария МУШКАРОВА

БИХ НАПИСАЛ СЦЕНАРИЙ

ЗА ДРАМАТА НА БЪЛГАРИНА ДНЕС

Вестник „Черноморски фар”, Бургас, 25 януари 2000 г. — Господин Хайтов, какво е мястото на твореца в съвременния живот и ролята на българската култура по време на промени? — И във време на промени, и в обикновено време ролята на творците е да отварят очите на другите хора, в името на оцеляването. Вече десета година у нас се говори за „оцеляване”, но малцина са разбрали, че сме на ръба да изчезнем от геополитическата карта на света. За творците сега не би трябвало да има ни сън, ни почивка, затова им е дадена дарбата. — Някои казват, че България не е толкова бедна страна, пари има, но проблемът е в тяхното разпределяне. Как ще коментирате? — В България се произвеждат все по-малко стоки, купуват се още по-малко, а това означава, че и парите съвсем намаляват. На всичко отгоре те се втичат в джобовете на монополистите, които играят с пазара както си поискат. Ето защо нека да не си правим илюзии, че разликата между бедни и богати ще намалява, а животът ще става по-лек. Все едно дали и кога ще влезем в Европейската общност, ако въобще стигнем дотам... — Съмнявате ли се? — По-вероятно е да издъхнем по средата на пътя, защото тази общност ни задължава да влизаме в съизмерение с нейната икономика, в което усилие нашата традиционна икономика ще угасне съвсем. Слушайте какво е казал Дизраели, известният английски държавник: „В политиката, както и в историята, трябва да обърнем гръб на теориите и да се основаваме на фактите. А фактите - ето ги: източните, особено балканските народи са народи пеленачета. Оставете ги да си растат спокойно! Народ, който прави скокове в своя ход от по-ниска степен към по-висока цивилизация - умира. ДОБРО В ПРИРОДАТА И В ЧОВЕЧЕСТВОТО Е САМО ГРАДУИРАНОТО (СТЕПЕНУВАНОТО) ДОБРО.” Цигагьт е от книгата на Стоян Михайловски „Метаполитически студии” (София, 1940 г.) Помислете върху тези думи на мъдрия евреин-ангпичанин и ще разберете защо бързото приспособяване към ЕС за нас може да приключи с бърза катастрофа. — Приляга ли терминът „пазарна икономика” за културата? Съгласен ли сте с твърдението, че доброто изкуство оцелява само? — Културата никога никъде не се е развивала по законите на пазарната икономика. По-точно да го кажа - в историята на човечеството културата никога не се е самоизхранвала, защото пазарът й е бил винаги ограничен сред едно елитно малцинство. Но винаги е разчитала на държа-вата, на църквата, на меценати. На всички е известно, че тя определя физиономията и самоличността на отделните националности. Вярно е, че доброто изкуство оцелява само, но то може да бъде забравено, унищожено и заличено, както Вазовото творчество например е обречено на забрава,

ако бъде изолирано от учебните програми по литература, коетоза съжаление вече е в пълен ход. Нали видяхме какво стана с театрите и с киното без държавна подкрепа. Отидоха в ръцете на сводниците и започнаха проституция. — Как понасяте ситуацията в родното кино, можеше ли да се предотврати кризата? — Лично за мене родното кино в момента не съществува. Съществуват подражателски опити за създаване на развлекателни „екшъни” като „Дунав мост” и пр., но това е също проституция. Говоря за проституция в широкия смисъл на думата - отприщване тъмните нагони у човека по един забавен за младите начин.

— Защо само за младите? — Защото по-възрастните с укрепнал естетически вкус не се поддават на тези локуми. Те са по-критични и е по-мъчно да им се пробута боклук. Разбира се, че всичко това можеше ако не да се предотврати, поне да се ограничи в разумни граници, но то е по силите само на държавата, а нашата държава, както е известно, не е в час. — Какъв сценарий за кино бихте написали сега? — Бих написал сценарий за филм, разкриващ драмата, която в момента изживява българският народ, но такова нещо не би могло да се появи сега у нас. — Успяхте да съхраните Съюза на българските писатели в най-тежките години, какво очаквате от вашия приемник Никола Радев? — Съюзът устоя на натиска да бъде закрит, узаконена беше недвижимата му собственост, възстановена бе неговата легитимност и сега, при едно добро управление на имотите му, би могъл да поддържа вестник и издателство. А това е достатъчно, за да си върши работата по съхраняването на духовната самоличност на съвременния българин. Приемникът ми Никола Радев добре съзнава своята мисия, макар да се налага, засега, да си брои стотинките. — Били сте неведнъж в Бургас, кой е най-яркият ви спомен? — Най-яркият ми спомен от Бургас е една чудна среща през май 1987 г. в Клуба на културните дейци. В този град живеят, изглежда, много тънкочувствителни хора. Пожелавам им да бъдат и в бъдеще пример на гражданско мислене и върли застъпници на мажоритарните избори. — Как минава един ден на академика? — В четене и писане, в писане и четене, с малки разходки до пазара и обратно. — Най-голямата ви тревога днес? — В момента най-голямата ми тревога е земята на България. Ако се наканим и нея да харижем на чужденците!...

Разговора води Йорданка Ингилизова

НОВИЯТ ШЕФ НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР ЩЕ ОБЕЗПЕЧИ ПРЕТОПЯВАНЕТО НИ

В КАЗАНА НА ГЛОБАЛИЗМА Вестник „Монитор”, 11 февруари 2000 г. Прочетох във вестниците, че проф. Богдан Богданов приел най-сетне молбата на Министерството на културата да оглави Народния театър „Иван Вазов” и в момента комплектува управленския екип, наречен настоятелство. Йордан Радичков и Цветана Манева са вече включени в него. В ход е и събирането на „обществения кръг към трупата” от видни български интелектуалци в чужбина и т. а, и т.н. Ни дума сред тези новини за плахите опити на артистите от театъра да запазят старото си, макар недотам качествено ръководство и за причината за странната им на пръв поглед реакция. Какви са съображенията на актьорите да отблъскват такова светило, каквото е професорът по класическа филология, първият председател на „Отворено общество” у нас след регистрацията му през 1990 г. Богдан Богданов, а сега ректор на американския Нов български университет? Защо присъствието на чутовния Йордан Радичков в настоятелството е направо подозрително? А обявеното отваряне на Народния театър към необятните евроатлантически простори звучи като чиста прокоба. Липсата на обществена реакция в случая може да означава само едно: изтръпнала е националната нервна система и е престанала да реагира на новите прободни рани. Възможно е и друго обяснение: че в случая няма нищо тревожно, че готвената в ръководството на Народния театър промяна не е чак толкова опасна за оцеляването му, че цялата работа е в неоправданата мнителност и недоверчивост, проявявана от някои „субекти” към достопочтеното „Отворено общество”. И понеже аз съм един от недоверчивите, ще се опитам да обясня. Недоверчив съм, защото набелязаният за директор на Народния театър ректор на американския университет обезпечава у нас особено важна геополитическа задача за претопяването на народа ни в световния казан на космополитизма. Ако има някой да се съмнява, че именно това е великата „мисия” на „Отворено общество” у нас, нека да попита чешкия президент Хавел защо закри американския университет в Прага преди да бяха изминали две пълни години от откриването му? Има ли верующ, който да се хване на тази въдица? Та нали „театърът е най-достойният способ, чрез който може да се възпроизведе, изтълкува и проведе в народната среда една патриотична мисъл. Да се възбуди чрез нея въодушевлението и пламенът на решителността и пожертвованието... Да се изобличи един порок. Да се

осмее една глупост и да се прослави една гражданска добродетел” (в. „Народен глас”, 24 май 1881 г. - Иван Вазов). Как ще се вместят тези присъщи за Народния театър, но несъгласувани с Евроатлантическата общност задание текущата пред очите ни глобализация и космополитация? Освен ако, разбира се, „Иван Вазов” се откаже да бъде една от подпорките на националната ни идентичност, каквато е неговата същност. Какво по-лесно от това – „да се откаже”, ако бъде връчен в ръцете на проф. Богданов, а класикът Радичков гарантира, че тези ръце са честни „като тефтерчето на Левски”.

Не се самозаблуждавам, че в момента има сила, която да отклони или отсрочи задаващото се покушение върху Народния ни театър, но позорът ще е непоносим, ако това премине при обичайната пълна тишина, като че всичко по-грамотничко у нас е нямо и глухо.

КОРЕНИТЕ, C КОИТО ИЗРАСНАХМЕ НИЕ, СА ЖЕСТОКО ОРЯЗАНИ

Вестник „Застраховател” 28януари -16 февруари 2000 г. — Искам първо да ви честитя високата награда, орден „Стара планина”, и да ви попитам изненада ли ви тя? — Имаше елемент на изненада, разбира се. Известно е колко много е опартизанена нашата политическа действителност. Знаете, надявам се, какъв ураган от нападки се изсипа върху мене, докато бях председател на Съюза на българските писатели; приписаха ми какви ли не грешки и грехове, така че не ми се много вярваше натрупаните с години предубеждения да бъдат преодолени. Но ето че стана. Изглежда, че времената на политическия фанатизъм поотминават и здравомислието в оценката на културните факти започва да си казва думата. — Смятате ли, че това е важно в кипежа на пазарните реформи у нас, които поглъщат почти цялото ни внимание? — Много е важно каква ще е съдбата на националната ни литература и култура, защото те и езикът ни са единствената подпорка, на която се крепи националната ни самоличност и съзнание. Стопанските грешки могат да се поправят, но загубата на национално съзнание е невъзвратима. А не е тайна, че културата и литературата ни, както театърът и киното и т. н. изтърпяха през изминалото десетилетие много жестоки удари. Факт е, че официозната критика отрича да е била създавана литература по времето на социализма. Нарекоха този период „безвремие”, т. е. че това е било период на пълна суша. Но ето че няколко писатели с различна „разцветка” и възраст получават награди за „извънредни заслуги” в литературата. Какво друго би могло да означава това, освен че е имало и има съвременна българска, и то високохудожествена литература. Това е подгекстът на раздадените наскоро от президента награди. — Доколкото разбрах, при обявяването на наградите и връчването на ордена президентът Петър Стоянов е споменал

вашите „Диви разкази”. Смятате ли, че това е най-стойностното ви произведение? Питам ви, защото бях чела някъде, че вие сте си харесвали повече „Шумки от габър” и едноактната пиеса „Кучета”. — Харесването е относително нещо и зависи от естетическата нагласа на читателя; дето има една дума - един харесва попа, друг - попадията. Но „Диви разкази” имат едно безспорно предимство пред останалите ми произведения, а то е обемът на тяхното обществено въздействие. Мисля, че именно заради това президентът е споменал „Диви разкази” като емблематична моя творба. А може би защото тя е най-тясно свързана с националните ни корени... — Вашите корени, които се чувстват в „Диви разкази”, пък и в останалите ви творби, същите ли са, които имат и вашите деца, въобще младите поколения? — Въпросът с „корените” на младите поколения у нас е драматичен, да не кажа - "трагичен". Аз и моето поколение черпехме сила от фолклора, пяхме наши песни, играхме си наши хора . Черпехме сила и гордост от историята, възхищавахме се на Ботев и Левски, както и на средновековните ни владетели като царете Симеон, Калоян и Крум. Какво е „чест”, „идеал”, „отечество” и човещина го учехме от книгите на Вазов, Захарий Стоянов, Любен Каравелов, Йордан Йовков, Елин Пелин, от стиховете на Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и т. н. Това са корените на моето поколение. Тези корени през изминалите три-четири десетилетия бяха жестоко орязани. Фолклорът ни „фалира”, прогонен е и от радиото, и от телевизията. Историята ни беше скалпирана, фалшифицирана. Националните ни герои бяха отместени от нея, други развенчани, трети - заличени от учебниците, четвърти – „преоценени”, и т. н. Отечеството изчезна като идеал. Произведенията на големите национални писатели като Вазов и прочие да извадени в по-голямата си част от литературните програми. Така че нашите деца да нямат хабер от тях. Възпитахме младите в нихилизъм, родината за тях няма никакво или почти никакво значение. Това са други хора, не казвам по-лоши от нас, но други, липсва им националната багра в мисленето, а и в чувствата и поведението им. Те са на крачка от това да изгубят своята национална самоличност. — Смятате ли, че това е сега най-важно? — Ако не беше важно, евреите и гърците, най-ярко обособените в национално отношение държави, Нямаше така фанатично да залягат за опазването на националните традиции, история, литература и особено на културата си. Те са пример за подражание. Това са стари народности, из-страдали своята съдба, доказали своята пълценност. — Ако зависеше лично от вас и ако имахте време и възможност, какво бихте направили, с какво най-важно бихте се заели? — Бих започнал от телевизията, която на практика е монополизирала възпитанието и на младите, и на по-зрелите поколения, и бих възстановил българското училище от 1940 г, което беше от най-добрите в Европа. Това значи да се изкоренят вълчите нрави, които настъпиха и родиха

самоизяждането като резултат. Тогава могат да потръгнат нещата в материалната сфера. — Къде е мястото на един съвременен писател в тази обстановка? — Мястото му е да пише, да развива националната традиция в литературата. И, разбира се? да пази и развива българския език, който е основата на художествената ни словесност и националната ни самоличност. Езикът няма застраховка, виждаме всички как се руши. Само през последните десет години количеството на чуждиците се е увеличило с 32 процента в сравнение с количеството им до 1985 г. Това е катастрофа.

Разговора води Мария Митева

КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ Вестник „Пенсионерска зора”, февруари 2000 г. На 19 февруари 2000 година ще се навършат 127 години от обесването на Васил Левски в София, изравянето му още същата нощ от гробищата, отредени за престъпниците, където е бил заровен, и препогребването му в олтара на църквичката „Св. Петка Самарджийска” на бул. „Мария Луиза” 2, отляво на светия престол. Разкриването на тази стро-го пазена тайна е извършено от софийската жителка Мария Поппавлова във в. „Мир” от 6 март 1937 г. по случай стогодишнината от рождението на Апостола. Светият синод не позволил да се направят необходимите разкопки, но това става 19 години по-късно по повод опитите църквичката „Св. Петка Самарджийска” да бъде реставрирана заради ценните й стенописи. На 30 май 1956 година, още с първите разкопки в олтара, археолозите се натъкват на скелет, заровен в яма, без ковчег, точно на „предсказаното” от Поппавлова място - вляво от светия престол. Новината, че е разкрит гробът на Левски, веднага се разнася по цяла София. Тълпи от хора се стщчат да видят гроба, но малцина успяват, защото разкопките са прекратени по нареждане на Президиума на БАН. Три дни по-късно идва нареждане всичко да бъде затрупано. Костите на Дякона били събрани в циментов чувал и изнесени през една нощ и никой повече нищо не узнава за тях. Археолозите получават нареждане да обявят, че намереният на 30 май гроб в олтара на църквичката „Св. Петка Самарджийска” не е на Левски, и те изпълняват това, като фалшифицират дневника на разкопките. Причина за тази фалшификация и за унищожението на намерените кости е да не се превърне църквата в национално светилище, и то в непосредствена близост с проектирания по това време паметник на Ленин.

Всичко това бе разкрито и доказано по време на научното обсъждане на разкопките в „Св. Петка Самарджийска” състояло се през февруари 1986 г. На 26 април с. г. ръководството на БАН взема решение църквата да бъде обявена за гроб на Левски. Министерството на културата е натоварено да сложи необходимата паметна плоча, но „маркирането” на гроба е отложена. След 10 ноември 1989 г. въпросът за обявяване на църквичката „Св. Петка Самарджийска” за гроб на Левски се поставя пред всичките изредили се от тогава до сега правителства и пред всичките държавни глави, но без никакъв резултат. Неотдавна един от пратениците на Евроатлантическата общност посъветва българите да не се много-много зашсват по своите национални величия и да раздухват неуместни национални чувства...

Вече е ясно, че въпросът с гроба на Васил Левски е отново в тъмна дупка и скоро няма да бъде обявен. Това нищо не пречи на тези, които тачат паметта на Левски, да отидатдо църквичката „Св. Петка Самаджийска” и да му запалят свещица. Да се палят свещи пред паметника му също е хубаво, но там не е гробът на Левски.

ДОКОГА ЛЕВСКИ ЩЕ БЪДЕ „ПЕРСОНА НОН ГРАТА” В ОТЕЧЕСТВОТО СИ?

Вестник „Земя”, 18-19 февруари 2000 г. — Господин Хайтов, нека още в началото на разговора ни ви върна в 1984 г. Какво ново за Левски казахте с дискусиите за гроба му, в които вие взехте главно участие? — След отприщването на дискусията за гроба на Левски още през 1979 г., която стана със съдействието на покойната Людмила Живкова, започнаха оживени разисквания и върху други спорни около Левски въпроси - главно за неговото залавяне и за „предателството”, за поведението му преди обесването, изповядан ли е, не е ли и т. н. Много от тези въпроси бяха изяснени и документирани, което промени сума неща от „официалната” тогава представа за Левски. — Какво по-конкретно имате предвид?

— Твърдеше се в официалните биографии (на Унджиев и др.), че Левски „захвърлил расото” - едва ли не се отказал от монашеството, а това не е вярно. Твърдеше се, че той не се е изповядал преди смъртта, защото не бил религиозен. Установи се обаче, че се е изповядал, и знаем точно каква е била изповедта му. Друго, преди не се подлагаше на съмнение, че поп Кръстю е предал Левски, а излезе, че и това не е вярно, че наклеветяването на попа е една саморазправа на неговите врагове. Някои

професори по едно време рисуваха Дякона като голям мъжкар, но това не успя да се вниже в традиционните представи за този българин. Изобщо време е да се осъзнае, че в литературата за Левски, появила се след 1944 г., бяха направени много опити представата за него да не е свързана с религията и българската църква. Изгодно беше да се приеме, поп Кръстю Никофоров е неговият истински палач. И всичко това напук на всякакви свидетелства и доказателства.

— А кой според вас е предателят? — Според най-новото научно изследване на този въпрос – имам предвид книгата на проф. Димитър Панчовски „Последните дни на Левски” (1987г.), точно е установено, че поп Кръстю няма никакъв „принос” за залавянето на Апостола в Къкрина на 27 декември 1872 г. Никой от появяването на книгата досега не е успял да оспори нито ред в нея. Набавете си я и е имате пълна картина по въпроса за предателството. — Защо никой не прави опит да освободи Левски, докато е ескортиран до София? — Аз изкарах един дълъг спор с историци... като проф. Николай Генчев, проф. Христо Христов и с философа Желю Желев, докато още не еше пипнал държавното кормило, на тема: защо не е свободен Левски и има ли българския народ вина за неговото залавяне. Моите възгледи са отразени в статията „Историята, историците и „критиците” на българския народ”, поместена в книгата ми „Време за разхвърляне на камъни”. Накратко ще ви кажа, че освобождаването на Левски не е било възможно. Залавянето му се е държало в пълна тайна, тайно е било и конвоирането му до София. Конвойният отряд е наброявал 200 души конни заптии, това са цели два ескадрона. Пътували са предимно нощем. Послед комитетите в селищата по пътя на конвоя са били арестувани заради обира в Арабаконак и не е имало жива душа, която да направи опит поне да освободи Апостола. Народът въобще не е имал хабер, че Левски е заловен. Така че Желювата теория за вината на българския народ е грозна клевета. — Ако не се лъжа, Желев в „Литературен фронт” по този повод цитира Левски в смисъл, че българският народ обича свободата, но когато му се поднесе на тепсия. — Да, там беше публикацията му. Левски наистина казва пред съда: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.” Това е казал той в заседанието на 9 януари 1873 г. И това е цитирал философът Желев. Но Желев премълчава следващите думи на Апостола, а те гласят: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просвета, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това... тие работи да се уредят чрез държавата, а помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда (поради лихвите - б. м.), бяха на друго мнение... Тие селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт с надежда, че ще се отърват от това зло - идваха,

накъдето ги теглехме.” Цитатът е от книгата „В. Левски пред турския съд” (1952 г. стр. 204 и 205). Какво говори този цитат? Говори, че доколкото е имало хора, които да оспорват придобиването на свободата с оръжие, това са „начетените българи”, но масата, народът не е чакал свободата си „на тепсия”, а точно обратното - следвал е своите комитетски ръководители. — Мислите ли, че Желев нарочно е извършил тази манипулация с изказването на Левски пред съда? — А вие допущате ли, че той не е успял да дочете докрая показанията на Левски, та се е ограничил да цитира само първата отсечка. Прочел ги е, разбира се, нали е научен уж работник. Той е любопитен човек, но нарочно е спестил втората част от изказването на Левски, за да изкове своето обвинение срещу българския народ чрез устата на Левски. — А как бихте тълкували думите на Евлоги Георгиев, че Левски е човек, готов да продаде и баща си за пари? — Добре ми напомняте това изказване. То е направено след една среща на мастития търговец с Левски. Левски му епоискал пари за „делото”, Евлоги, разбира се, отказал. Той е богаташ, но човек предпазлив, никога не би рискувал да влезе в сговор с Левски в помощ на комитетското дело и се изказва публично, демонстративно против, за да осъществи алиби. Евлоги Георгиев е бил достатъчно умен и за да му е известно, че насреща си има не човек сребролюбец, и това, което е казал, убеден съм, че не го е мислел. Това е дипломатичен ход - да се разграничи от Левски и евентуални бъдещи рискове за Левски. — Има ли някакво развитие спорът за гроба на Левски? Смятате ли, че със сигурност знаем къде е погребан той? — Ако не сте чели моята трета книга по този въпрос, „Аферата с гроба на Левски”, прегледайте я. Там ще намерите отговор на всички въпроси, свързани с гроба на Апостола. Ще ви кажа само това, че в научно отношение въпросът с гроба е приключен с решение на Президиума и Секретариата на БАН въз основа на направеното научно обсъждане през февруари 1986 година. Ръководството на академията излезе с решение от 26 април 1986 г, с което призна за установено, че Левски е бил изровен от гробищата на престъпниците, където бил заровен след обесването му, и е погребан в църквичката „Света Петка Самарджийска” на ул. „Мария Луиза” 2 (в подлеза пред ЦУМ). В решението се препоръчваше да се сложи паметна плоча на църквата. Подготовката затова започна, но тъмните сили се намесиха и отложиха нейното поставяне под претекст, че проблемът трябвало да се обсъди от Историческия институт на БАН. Това съобщение бе направено от началника на кабинета на Тодор Живков проф. Никола Стефанов, доколкото си спомням, пред бившия министър на културата Георги Йорданов, който бе сторонник на полагането на паметната плоча. На своя глава ли е действал, или е изразявал становището на Живков, засега не е известно. — Живков си отиде, а след това?...

— След това аз не пропущам нов министър на културата и нов президент на страната — да го информирам за неизпълненото решение на БАН, но никакъв отзвук. Това говори, че нашият национален герой Васил Левски е „персона нон грата” както преди 10 ноември 1989 г., така и днес в обстановката на ускорена денационализация на българите и България. — Може би така изпълняваме заветите на Дякона? — Заветите... Левски ни завеща свободата, а ние сега какво ли не сторихме да я загубим. — Данаил Попов е нарекъл Левски „най-добрия ни българин”. Какво бихте добавили? — Ще кажа, че той е бил наистина най-добрият, най-демократичният, най-милосърдният и най-честният сред революционерите от неговата среда и точно тази му доброта го довежда до бесилото. Когато Димитър Общи се отцепва от него и започва да работи на своя глава срещу комитетското дело, Апостола е бил длъжен по устав да го застреля и въпросът се е обмислял много сериозно. У Дякона обаче - надделява добротата. Димитър Общи е пощаден и успява да срине комитетската организация, после Левски е заловен. Това говорят фактите: преследването на Левски започва най-усилено след разкритията на Общи. Левски не е знаел едно - че истинският революционер не може да си позволява да бъде прекалено толерантен, добър и демократичен, и той заплаща тази поука с живота си. Добротата невсякога е най-уместното качество у бореца за свобода.

Разговора води Цветан Северски

КОГАТО САМИ СМЕ СИ ВЪРШИЛИ РАБОТАТА, СМЕ УСПЯВАЛИ КАТО НАРОД И НАЦИЯ

— Има ли място писателското перо в политиката? — Има перо и перо. Перото на художника литератор, който прави изкуство в поезията, прозата и т. н., не се интересува, не се занимава и не зависи от политиката. Но перото на един Захарий Стоянов като публицист действаше върху политиката като динамит. Съединението на България стана благодарение преди всичко на неговата публицистична дарба: Захарий Стоянов показа, че за политиката са нужни силни, но честни пера. За съжаление нашият печат не е всякога на равнището на съдбоносното време, в което живеем. — Каква би трябвало да бъде голямата книга на нашето време? — Големите книги се раждат много рядко и те никога не са големи, ако не са свързани с народната съдба, какъвто например е случаят с

романа на Иван Вазов „Под игото” и неговата незабравима и неповторима „Епопея на забравените”. Сега ни трябва една книга, подобна на „Под игото”, за да разтърси съвестите, умовете и сърцата. — Каква е мечтата на Николай Хайтов в момента? — Имам една-единствена мечта: идеалът „Отечество” отново да стане идеал на всички българи и да бъде възстановена разграбената ни държава, защото тя е единствена гаранция за добруването на един народ. Зная, че малцина сега ще разберат смисъла на тези мои думи, но съм напълно убеден, че тази неразбранщина може да завърши с нашия край. — Срещнахме наскоро отнасящо се до вас изказва не, че сте „ЛЯВ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ”. Как бихте се самоопределили вие? — Аз съм убеден, че най-добрата политическа система е парламентарният, социалдемократическият социализъм. Това означава държавно управление, при което има и бедни, и богати, и средни по състояние хора и обществени слоеве, но съотношението между тях се регулира от държавата по такъв начин, че „големите риби да не изяждат малките”, а ноктите на капитала да се подрязват така, че да не се превръща в единствената земна цел. Бедността да не стига до глад, недояждане и болести и да има достатъчно работа за всички. И накрая: гражданинът да не е плячка в ръцете на хищната администрация, както е сега. — Каква е оценката ви за сегашното общество? — Никога в България не е имало такава висока безработица, такава висока? смъртност, ниска раждаемост, висока заболеваемост и масова емиграция. Аз надхвърлям 80-те години и не помня подобна разруха, нито пък живелият в турско време мой дядо ми е говорил за подобно нещо. Държавата ни е в пълна разруха, обществото ни е в пълно разложение, по-лошо държавно управление не е имало в новата ни история, ако то изобщо би могло да се нарече управление. „Приватизацията” се превърна в бан-дитизъм, „структурната реформа” е пълна измама. Престъпността се е укоренила във властващата върхушка и затова хаосът у нас прераства в катаклизъм, който застрашава нацията ни от изчезване. — Как може според вас да бъде прекратен хаосът? — Първата мярка е да бъде отменен мораториумът върху смъртното наказание. Ето днеска дете на шест години бе грабнато посред бял ден от ръцете на майка му, хвърлено в черно БМВ и намерено след това удавено в шадравана на Южния парк. Дете на таксиметров шофьор, не е да речеш на богаташ за откуп! Това е указание, че съществуващите наказателни закони никого не стряскат. Аз твърдя и поемам цялата отговорност за това, което ще кажа - отменянето на смъртното наказание у нас е дело на тези, които планират ЗАКРИВАНЕТО НА ДЪРЖАВАТА НИ. Забраната на смъртното наказание и отнемането на възможността на следствените органи да задържат престъпниците до осъждането им - ТОВА Е ОСНОВНАТА ПРУЖИНА ЗА НАШАТА НЕОБУЗДАЕМА ПРЕСТЪПНОСТ. — Но вие знаете, че Евросъюзът ни постави това условие като предпоставка за евроинтеграцията.

— Аз това и казвам, че Евросъюзът е дългата ръка, която ни направлява, така че по-бързо и лесно да се превърнем в една безпомощна да се самоуправлява колония Те имат от това както икономическа, така и политическа изгода. — Но никой досега не е изказвал подобно мнение за Евросъюза, нима само вие сте запознат с по-„интимните” му, да ги наречем, намерения? — Има и доста други, които са наясно, че печатът ни е скован от страх. Аз съм един от малкото, които няма какво да губят, защото съм минал трите четвърти от моя живот. Освен това не желая да завърша дните си в страх и затова си позволявам да говоря само това, в което съм напълно убеден. Всичко, разбира се, мога да ви го докажа, ако имахме време. — Нещичко поне не можете ли да разкриете? — Добре, ще ви попитам, щом сте издание, свързано с бизнеса, къде се е чуло и видяло да се преизгражда изоснови една „пазарна икономика”, каквато е нашата сега, и след приватизацията й да няма една българска кредитна банка, каквато беше някога Българската земеделска и коо-перативна банка, за да кредитира новосъздаващите се предприятия и ферми? Спомнете си, че БЗК банка е създадена под формата на „ЗЕМЕДЕЛЧЕСКА КАСА” веднага след освобождението ни от османското, както го наричат днес, „присъствие” - през 1879 г, по-късно тя прераства в банка и стопанското обновяване на Третото българско царство се дължи именно и главно на нея освен на десетките други кредитни частни и прочие банки. Защо днес не беше ни оставена нито една кредитна банка? Защо кредитирането е напълно парализирано? Защо ни отнемат АЕЦ, когато е ясно, че възстановителните процеси в икономиката са невъзможни без евтина електрическа енергия? Защо приватизират язовирите и енер-гетиката, когато е известно, че това е най-сигурният начин енергията така да поскъпне, че да е просто неизползваема за стопански цели? А и с водата за напояване стана така. Вдигнаха цената и никой повече не се допря до водата за напояване. Мога в този ред на мисли да ви напиша двеста страници, но е безсмислено. Само ще попитам още: нима специалистите от ЕС не знаят какво е кредит и какво е неговото значение? Какво е енергия и може ли да се развива икономиката без достъпна електроенергия? Знаят те, много добре го знаят, но задачата им е не да ни помагат, а да ни ЕЛИМИНИРАТ. — Правителството ни не го ли вижда? — Нашето правителство еврокомисарите и техните началства си го носят в малките джобчета. Така че обществото ни се нуждае от истински загрижен за народа и държавата ни парламент - не стане ли това, от България след три-четири десетилетия евронадлъгване ще остане една дрипа. — Кое ни е белязало като нация, за да го помним, и кое - да забравим?

— Трябва да запомним едно простичко нещо: САМО КОГАТО САМИ СМЕ СИ ВЪРШИЛИ РАБОТАТА, СМЕ УСПЯВАЛИ КАТО НАРОД И НАЦИЯ. НИКОГА НЕ БИВА ДА ЗАБРАВЯМЕ ТОВА. С ПОМОЩИ НАРОД НЕ СЕ ХРАНИ, ДЪРЖАВА НЕ СЕ УПРАВЛЯВА. Няма такъв прецедент в световната история. — Смятате ли, че вашият разказ „Дервишово семе” е подходящ за изучаване от 14-годишни момчета и момичета? — А защо да не е подходящ, та това е една ода на истинската, на вечната, бих казал, любов. Хващат се някои за това, че в разказа се говори за кръв при дефлорирането на невестата, смятате ли, че децата за пръв път от моя разказ научават какво е дефлорация, при тази наша телевизия, която от сутрин до вечер и през нощта излъчва само безкрайно насилие и „чукане”? Колкото до въпроса защо Рамадан не е все пак убил парализирания Руфат. Рамаданчо е човек на своето благородно време, който не вади нож на умряло куче, т. е. на човек, който не може да се защити. Да не говорим, че любовта му към Силвина го спира. Толкова е просто и ясно! Но децата са раздвоени, защото в момента старите морални норми отстъпват на звероподобните порядки в живота ни, когато нито кражбата, нито убийството вече се смятат за грях. На мястото на учителя, за когото ми разказахте, че написал двойки на учениците във връзка с възникналия спор да бъде или да не бъде убиван Руфат, аз не бих им написал двойки. Децата са деца на своето време, те мъчно приемат поведенческите норми на своите бащи и дядовци. Това означава, че тези деца вече не са в ръцете нито на учителите, нито на родителите си, а в лапите на ВСЕВЛАСТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ,ЖОЯТО ГИ УЧИ ДЕНОНОЩНО НА НАСИЛИЕ И БЕЗНРАВСТВЕНОСТ. Ако се поровите в бедите, които ни сполетяха през последните десетилетия, ще се натъкнете в крайна сметка на ГОЛЕМИЯ СРИВ В СФЕРАТА НА МОРАЛА, което отпуши бутилката със злия дух. Този дух, ако не се върне отново в бутилката, ще разруши цялата планета - било с помощта на атомен взрив, било с помощта на атомните отрови и отпадъци. 20 март 2000 г. Литературна притурка към Нацбизнес и пр.

ВОЛЯТА НА СЪРБИТЕ ДА УСТОЯТ Е НЕПОКОЛЕБИМА

Вестник „Земя”, 22 март 2000 г.

— Господин Хайтов, скоро сте били в Югославия. Каква беше целта на вашето посещение? — В Крушевац, средновековната столица на Сърбия, неотдавна бе издадена антология на българския разказ, в която и аз имам участие - наш ред е сега да подготвим сходно издание в България. Това беше причината за посещението ми, съчетана с още една: желанието ми да видя истинското положение в нашата съседка година след нанесените върху нея бомбени удари. — Говорите за „истинското положение”, значи имате предвид и някакво друго - неистинско, така ли да ви разбирам? — Точно така. По-важно е понякога едно да видиш, но с очите си, вместо сто работи да чуеш - има такава сръбска поговорка. — Какво всъщност видяхте? — Най-силно ме изненада цветущият вид на селата, градовете и полето. Особено на полето. Няма дори педя необработена земя, овощните дървета - подрязани, подмазани с вар, да ти е драго да гледаш. Криво ми стана, като си припомних как изглежда нашето поле между Чирпан и София например, голямата част изоставено, необработено, буренясало, овощните градини - изкоренени, като че не в Сърбия, а у нас е преминала войната. — И това въпреки ембаргото? — Въпреки ембаргото! То се чувства главно в дефицитния внос на дизелово гориво, необходимо за селскостопанските машини. Единствените опашки, които видяхме, бяха за дизелово гориво - върволица селяни с празни бидони чакаха разпределението на оскъдните запаси. Това е грозно изпитание и наказание за невиновните за нищо граждани на Сърбия и при това - с обратен на очаквания резултат. Имам впечатление, че тази неправда сплотява сръбския народ. Той не търпи насилието, ето това не могат да разберат докрай организаторите на миналогодишните бомбени удари. — Заличени ли са вече следите от тези удари? — Някои са заличени, други - все още не. В Крушевац заводът за селскостопанска техника и земекопни машини е все още невъзстановен. Стърчат изкривените му железа - в пълно опровержение на проповядваната у нас „истина”, че удари били нанесени само върху военни обекти. Една фабрика за брани и лемежи не може да произведе картечници - толкова е ясно, но въпреки това са я унищожили. И не само нея, разбира се. Да не говорим за мостовете. Видяхме огромна бомбена яма на петдесетина метра от един старчески дом, в жилищен квартал. Няма и следа наоколо от военен обект, а метнали бомба и там. — Ставали са и случайности, поне така се оправдаваха говорителите на НАТО. — Случайности една-две - разбирам, но сто случайности не могат да бъдат случайни при абсолютно прецизната военна техника, с която натовските бомби са били насочвани. Да не говорим за пострадалото мирно население.

— Не са ли действали алармените уредби - да предупреждават населението да се крие? — Действали са, но само за самолетите, излитащи от западните натовски военни бази. Армейските предупредителни системи на сърбите своевременно са сигнализирали за тях и населението е имало време да се крие. Но когато ударите започват и от изток (говоря за турските бомбардировачи, преминали по нашето небе), не е оставало време на алармените системи да реагират, а населението да се крие. Тогава Крушевац е дал доста невинни жертви. — Не се ли е отразило това на чувствата на сръбския народ към нас, българите? — Сърбите са наясно, поне тези, с които имах случай да общувам, че народите невинаги могат да бъдат обвинявани за политиката на своите правителства, освен в случай на референдум, когато народната воля пряко се изявява. Те знаят, че и старите ни сблъсъци, вражди и препирни до голяма степен са продукт на съперничество между т. нар. велики сили. Сръбско-българската война през 1885 г. например е изключителна „заслуга” на австрийската дипломация. Та не виждаме ли и сега колко народите имат хабер от онова, което вършат техните правителства, а понякога дори не правителствата, а тайните служби? — Имате предвид събитията в Чечения? — И в Чечения, и навсякъде по света, и особено ударите, предизвикали разпадните процеси върху територията на бивша Югославия. Тези процеси не възникнаха отвътре, а бяха предизвикани отвън. Сърбите бяха готови да подпишат договора в Рамбуйе, но защо в последния момент това не стана? Защото именно в последния момент бяха включени без тяхно съгласие клаузи, несъвместими със сръбския държавен суверенитет. И защото на Евроатлантическата общност й беше необходима силова намеса. Трябваше й повод за нанасянето на т. нар. бомбени удари напук на съществуващите международни норми и Устава на ООН. Същото е и сега: с какво сърбите се провиниха, та се подготвя нов удар - този път в Южна Сърбия? Все едно дали са се провинили или не, набелязаният геополитически план за раздробяването на бивша Югославия трябва да се изпълни докрай и да се приведе преструктурирането на Балканите в съответствие с новия еднополюсен ред, и то непременно, па макар и с цената на произвола. — Смятате ли, че това се отнася и до България? — У нас подготвителните работи за установяването вмуптиетническа държава, т. е. за раздробяването ни, са в пълен ход от 1990 г. насам и се опасявам, че това скоро ще ни го сервират. Лошото в нашия случай е, че самозащитните ни рефлекси са силно пречупени. Нямаме национално самочувствие и достатъчно национална гордост, както сърбите, за да отклоним надвисналата опасност. Съседите ни сърби са в това отношение за пример. Няма при тях нито следа от отчаяние, редът им е ред, законът - закон, а волята да устоят -непоколебима. Знаете ли кое е най-голямото светилище в Крушевац?

— Някаква черква навярно или манастир? — И черкви има, и манастири има, но музеят на загиналия в битката при Косово цар Лазар е светилището. Музеят и руините от неговата крепост в центъра на града. Особено църквичката от онова време, в която са се причестили войските преди Косовския бой. Четиридесет и двама души работят в музея, трима от тях са доктори на науките, всяко камъче се пази, всеки спомен и следа от ония времена. Част от времето си учениците прекарват там, възпитават се в родолюбие, а нашия национален музей шиткаме вън от София, та никой да не го чуе и види. Една разлика между нас и сърбите, която означава много нещо... — Вие не отчитате, изглежда, че живеем във времето на всеобхватната и почти планетарна глобализация. Че това, което се случва сега на Балканите, е част от този необратим, както се твърди, процес? — Не зная дали е обратим или необратим - това ще се види с времето, но знам, че никоя от нашите съседни държави не проявява склонност да се прости с националната си независимост и самобитност в името на глобализацията или по-точно казано - на свободния пазар. Погледнете какво става в Турция, особено в Гърция, да не споменаваме Сърбия и Албания - какво въоръжение трупат. Може една велика сила да овладее света, както преди време. Рим и македонците успяха донякъде да го направят, но националните общности не могат да изчезнат, това е нездравословно и неестествено. Все едно човекът от многоклетъчен организъм да прерасне в едноклетъчен. Многообразието е основен принцип в природата, това засяга и обществената сфера. Ликвидирането на националните общности, ако то някога се случи, ще бъде краят на човечеството. Разбира се, ако преди това не го връхлети някоя атомна война или неразбория. — Не сте ли прекалено скептичен? — Не. Ако преди 15 години някой беше ми казал, че в началото на XXI век досегашната общочовешка нравственост ще бъде стъпкана в буквалния смисъл на думата и подменена с една-единствена ценност — трупането на богатства, - никога не бих повярвал, но ето че това е факт. Оттук нататък човечеството ще се развива по законите на джунглата, така че абсолютно всичко може да се очаква, ако то не поумнее и не възстанови отново развалените си спирачки.

Разговора води Петър ДИНЧЕВ

ВРЪЩАТ ГОРИТЕ, А ПОСЛЕ? Вестник „Марица”, 10 април 2000 г.

— Познавате предишния и сегашния закон за горите. Как беше решена съдбата им преди? — Законът от 1934 година беше най-добрият според мен. Преди него беше партизанлък и аз съм виждал с очите си опустошенията. Като млад лесоинженер първото ми назначение беше да залесявам подножието на Малък Персенк. Там се беше вихрила сеч по времето на Стамболийски. Бяха изсекли дърветата на височина един метър от земята. Пълно унищожение. Сигурен съм, че сега, ако отида да видя това място, ще установя, че нищо от моето залесяване не се е хванало. При закона от 1934 г. имаше много стройна организация за сечене. Горите бяха обединени в кооперации. Лесничейството им определяше къде какво да секат и всичко се извозваше под контрол. Горският командваше, не както е сега. В Швейцария и Швеция е така. Лесничеят си намира работници. Под ръководството на горския те отиват и секат набелязаните с чукче дървета. После платените работници секат, разкрояват и събират отпадъците. Довеждат се извозвачи, които закарват материала във временни складове. Едва тогава на хоризонта се появяват търговците, които наддават за материала на търг. Парите от дървата отиват или в кооперациите, или в общината, ако гората е била общинска. — Каква е разликата с новия закон? — С новия закон лесничеят маркира дърветата и работата му свършва дотук. Идват търговците и им продават дърветата на корен. Те си ги секат и превозват. Разликата е огромна. И тя не се разбира от хората и дори от министрите. Аз четири години съм учил лесовъдска технология - как да отсечеш дървото и то да падне и да бъде извозено така, че да не засегне и небелязаните дървета. Представете си шест дървета едно до друго. Това в центъра е белязано за сеч. Кой търговец няма да се изкуши да го бутне така, че да отнесе още няколко немаркирани? В закона не е предвидено как да се контролира това унищожение. Ще кажете - собствениците няма да са съгласни. Българинът иска бързи пари, него не го интересува ще остане ли гора за синове и внуци. Да допуснем и другото - че се сече добре. Влязъл обаче веднъж в гората без горски, търговецът може да сече и каквото не е маркирано. Стига само да има 100 долара в джоба. Така новият закон възстановява положението отпреди 1934 г. - времето на горския рушветлък, гешефтлък и съсипия. — Два от разказите ви разглеждат точно времето на тези горски унищожения? — Единият се казва „Горския дух”. В него става дума за горски, който не влиза в рушветчийската бригада. Уволняват го, но той, въоръжен с пушката, отново отива да пази гората от бракониерите. Тогава започват да търсят начин да го арестуват. Другият ми разказ е „Гола съвест”. Той е отново за времето отпреди 1934-а. При горския идват пратениците на търговците и му предлагат подкуп, за да секат на воля. Той отказва и започва да изпраща телеграма след телеграма до министъра в София. Ама той, министърът, е дупе и гащи с нашите хора, дето секат. Накрая е арестуван горският. Оня ден видях кмета на Банско и той каза, че дори и

сега 40 процента от хората му живеят от горско бракониерство. Горските във всички времена са били въоръжени, всякога тази професия е била много опасна. Представете си, че попадне на банда цигани с брадви... C новия закон контрабандата може би ще се официализира и ще стане непредотвратима. Не знам дали законодателят този път е бил наясно, че слага гората на дръвника. — Според статистиката една трета от България е гори. По какво се различават те от горите в Швеция например? — Високостеблените ни гори са доста по-малко от този процент, защото статистиката брои за гори и склоновете, обрасли схрасти. Повечето наши гори сана склонове с 45 градуса наклон, а в Швеция всичко е равно. При наклон като нашия отсечеш ли дърветата, под тях има само една педя почвен слой. Два пороя са му достатъчни и почвата се отмива. Срещу с. Забърдо има един напълно гол каменен склон. Хората още припомнят как преди 150 години той е бил столетна борова гора. А били ли сте в Сирия? Там няма една шумка, нито един храст. Защо? Защото през VII век арабите изсичат горите от ливански кедър, за да строят дромони, необходими им за морската война с Византия. 1300 години по-късно екологичната катастрофа в Сирия е непроменена. В Швеция и Финландия секат много, ама при тях е равно като в Кричимското поле. И освен че няма ерозия, там после се залесява. — Как ще се стопанисва гора в реални граници? — Никак, защото това е чиста дивотия. Ако няма горски кооператив на собствениците, не виждам как ще се стопанисва гората. Аз имам осем декара гора на три места вЯврово. Как да стигна до едно от тях? Трябва да тръгна да прекарвам път през чуждата гора, и то за да добия дървен материал за 1000 лева. Това, което много ме притеснява, са пороите. От няколко години те се засилват, отнасят мостове и пътища. Те винаги са през юли. Приятели и специалисти ми казват, че от 40 години в Родопите не е имало такова нещо. И го обясняват с оголелите склонове. Тези порои правят и нещо друго. Те намаляват двойно живота на язовирите. Един язовир има 150 години живот, преди да се напълни с тиня. Обезлесяването прави така, че след 50 години язовир „Батак” например вече ще е мъртъв.

Разговора води Росен Саръмов

ОБЕДИНИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРИТЕ Специален брой, посветен на Захарий Стоянов, 24 април 20001 Това е родилият се преди сто и петдесет години в с. Медвен, Котленско, ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, най-заслужилият мъж и ратник за

съединението на разделената от Берлинския конгрес България. Няма съмнение, че основната движеща сила на това събитие е неотразимо яркото перо на Медвенския овчар. Трудно е да се посочи в нашата литературна действителност по-цветиста, завладяваща и покоряваща умовете и сърцата публицистика от тази на Захарий Стоянов. Слово и мисъл при него са съчетани с една непреклонна воля към свобода, фанатична обич към отечеството и ясно съзнание за това как може да му се помогне. Влиятелни хора, с име и слава и с много власт са противодействали на „съединителската” идея, но дарбата и волята на бившия апостол надделяват. Интересно е да проследим насоката на неговите мисли, написани 17 дни преди съединението да бъде извършено на 6 септември 1885 г. I „В края на статията си „Трябва ли да съществува Румелия?” (пише Захарий Стоянов) ние мислим, че не би било зле, ако се обърнем да кажем две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, които са виновници на Румелия и които решават съдбата на много народи от нашата черга. Едва ли е нужно да загатваме тука, че тая християнска Европа не е мислела и не се е ръководила от християнска любов и братство, когато е подписала нашето разделение. Нейните монарси, нейните дипломати и държавници, щом си помръднат крака нанякъде, щом направят свиждане и други род любезности, органите им тръбят на четири страни, че те са били въодушевени от чувствата на миролюбието, че те са си дали ръка и дума да въдворят спокойствие и порядък. Но на дело, в чистата и груба действителност, се върши съвсем противното. Мир и спокойствие желаят великите сили особено на Балканският полуостров: а защо те търкалят така нехристиянски помежду ни ябълката на страстите, накрамолните и постоянни борби за съществуване и за народни стремления? Как щеше да се съхрани и въдвори окончателно мирът на Балканския полуостров? Сега ли, когато България е разпокъсана на четири части, когато храбрите мъченици херциговци и бошнаци са продадени на други тиранин, уж просветен и културиран, но затова и десет пъти повече страшен от първият? Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите? Не показва ли това, че просветената и християнска Европа се ръководи още от завоевателният варваризъм на различните Атиловци и Чингизхановци?... Защо пъхнаха Румъния помежду ни? За прогрес и цивилизация ли? За мир и спокойствие ли? Не затова ли да си вадим един друг очите, да се караме с добрите си съседи, побратимени исторически? А Херцеговина и Босна? Право да си кажем, но Атила и Баязид са били много по-благородни, защото с храброст превзеха тези области, а не с безчестни средства, както направи това Европа... Всеки разбира вече тук, че целта на някои европейски сили е да сеят раздори и несъгласие между беззащитните народи, така щото един ден да могат да ги и погълнат” (3. Стоянов, том 3, 1983, с. 127,128).

Сто и петнадесет години след обнародването на тези мисли на знаменития летописец на „Записките” те се четат като да са написани вчера: отново великите сили опипват Балканите, късче по късче; отново „ябълката на страстите” се търкаля от Босна през Косово - към Македония, а оттам - към сложената в момента за възкресяване Източна Румелия. И всичко това отново в името на балканския мир, справедливост и „стабилност”. С една разлика само: че сега „поглъщането” ни от великите сили, което Захарий Стоянов пророкува през 1885 г., е в много отношения ФАКТ. Празнувайки 150-годишнината от рождението на вдъхновения борец за освобождението на България от турско робство, длъжни сме да отбележим, че Захарий Стоянов е не само главен архитект на съединението ни, но и на сцеплението на българите в духовно отношение чрез книгите, които написа, и главно - чрез тритомните „Записки по българските въстания”. Съдете сами: в деня на освобождението ни през 1878 Б, трети март, строителството на възстановената ни държава започва без национална спойка, без гордост и национално самочувствие. И свои, и чужди ни натякват, че свободата ни е дарена, така че много-много да не се надуваме. Вазов още не беше написал „Под игото”, нито „Епопея на забравените”. За Ботев се е говорело по това време като за „хъшлак”, името на Левски е било в мъгла, мустакатите хайдути са били все така подозрителни както и преди, а за Априлското въстание се е споменавало като за едно пепелище и клане. Инициативата на руския губернатор на Со-фия да се издигне паметник на Левски, възникнала още в началото на 1878 г., не се подема от самата българска общественост: след петгодишна подписка за събиране на средства добитата сума едва стига за разчистването на основите на бъдещия паметник. Народът не знае кой е Левски и какво е направил той за България. Толкова се е знаело за него, колкото и за Априлското въстание, а за Ботев - още по-малко. Захарий Стоянов пръв усеща, че държава не може така да се гради, ако не й се вдъхне душа, и за по-малко от седем години написва петнадесет обемисти съчинения: три тома „Записки”, две биографии - на Левски, и друга - на Ботев, книга за четите в България, хиляда страници публицистика, десетки брошури, и намира на това отгоре времe да издаде литературното наследство на Ботев и седем тома от творческото дело на любимия му Любен Каравелов. Заедно стова гордият родолюбец обхожда България да събира материали за бъдещите си книги, а и за вече написаните, които е смятал да поправя. Не пропуща да посети Ловеч почти веднага след Освобождението, за да издири и прибере заровения в една газена тенекия в земята архив на Левски По-късно, при първото си още идване в София и първата му среща с изповедника на Дякона - поп Тодор Митов, гениалният летописец записва от него чистата истина за обесването му, признанията му и състоянието му И макар въпросната записка да е предадена заедно с останалия архив в Народната библиотека, където се пази и досега - никой не посмява или не

пожелава да я използва, дори до 1985 година. Как и защо - това е друг въпрос, да не се отклоняваме за разнищването му. По-важно е да отбележим, че СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКОТО НАЦИОНАЛНО СЪЗНАНИЕ НА БЪЛГАРИНА Е СЪЗДАДЕНО ГЛАВНО ЧРЕЗ КНИГИТЕ НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ. Няма съмнение, че като усилие и подвиг Априлското въстание не би се врязало в националната ни памет, ако не бе облечено в омайния повествователен разказ на писателя. Въпреки всичко това дълго след смъртта на Захарий Стоянов името му остава в почти пълна забрава. Една буква не проронва водещото навремето литературнокритическо списание „Мисъл” на д-р Кръстев за литературното му творчество. Неговите книги, заедно с тези на Вазов, бяха обявени за четиво на „фасулковците” и снобеещата се интелигенция не смееше да се докосне до тях. Та чак през юни 1922 г. Александър Балабанов преоткрива „Записки по българските въстания” и отваря очите ни за това знаменито произведение на българската литературна класика. Тогава чак „Записките” проникват в българските училища и оказват своето благотворно въздействие за укрепване националното съзнание на българина през последните някол десетилетия. Дори до неотдавна, когато бяха внезапно теглени" от учебните програми на съвременното уж „демократизирано” българско училище. Ето така „просветена Европа”, както Захарий Стоянов я наричаше, отмъсти на този най-български писател, задето я беше обвинил във „варваризма на Атиловци и Чингизхановци” и заради предупреждението му, че „тя търкаля ябълката на страстите” между беззащитните балкански народи, за да може „един ден да ги погълне”. И май че настъпи този ден, затова навярно никой не протестира срещу изтеглянето на „Записки по българските въстания” от българските училища. А това би могло да означава само едно, че НИЕ ОТНОВО БЕЗРОПОТНО НАДЯНАХМЕ ЧУЖДИЯ ЯРЕМ, КОЙТО МЕДВЕНСКИЯТ ОВЧАР И ТАКИВА КАТО НЕГО СВАЛИХА НЯКОГА ОТ ВРАТОВЕТЕ НИ.

СПОСОБНОСТТА ДА СЕ РАДВАМ НА ДРЕБОЛИИТЕ Е НАЙ-ГОЛЯМОТО МИ БОГАТСТВО

Вестник „Жена”, 22 май 2000 г. — Господин Хайтов, богат човек ли сте? — Невероятно богат! Аз мога да изстискам удоволствие от всичко, което ме заобикаля. Даже и от камъка, ако дълго е лежал върху земната повърхност. Способността да се радвам на живота е най-голямото ми богатство.

— В какво вярвате, от какво се страхувате и какво може да ви разплаче? — Вярвам в предопределението. Човек се ражда готова играчка на съдбата заедно с щастливата илюзия, че всичко зависи от него. Страховете ми са свързани със съдбата на България. Това е, да не кажа голяма дума, единствената ми тревога. Но нищо не може да ме разплаче. Плаченето не е за мъже. Стяга ми се понякога гърлото - кога от мъка, кога от възхищение и удивление, но до плач не съм го докарвал. — Имате ли определен режим на писане, как минава денят ви? — Времето ми е разпределено така: два дена писане, третият - за всичко останало. Вали, гърми - това ми е програмата, но я спазвам не защото е програма, а защото ми се работи. Може би защото за мене най-достъпното удоволствие е работата. Героите ми се раждат бавно и мъчително. Сюжетите за някои мои творби са замислени години преди осъществяването им и всеки от тях е свързан с нещо чуто или видяно. В литературата няма чиста измислица, а когато я има, то си й личи. — Имате ли любими занимания извън писането? — Много са любимите ми занимания, но едно ми стига и артисва - четенето с молив в ръка. Мога си и без радио, и без телевизия, и дори без хляб, но без четенето животът не е живот Четенето мултиплицира живота и го превръща в едно, и то много приятно, приключение. Четенето ти дава възможност да живееш в пречистен от боклуците и гадос-тите свят, защото в изкуството няма гадости и боклуци. Това му е хубавото, в това му е и силата, и смисълът. — Според вас има ли време - като историческа и обществена категория, което да е неподходящо за писане, или това е оправдание за творческа немощ? — Поривите за писане са свързани не с времето, а с дарбата. Дарбата е като лишея - на гол камък семенцето й да падне, то ще си направи и почва, и влага ще отскубне от въздуха, и ще завъди бъдещата гора. Когато талантът е стихия, животът дори не може да я заличи и укроти. — Вие как разпознавате таланта? — Само талантливите могат да разпознават таланта. Само те имат необходимата вътрешна мярка, наречете го усет, за да отсъдят от десетина прочетени реда, не дори от цяла книга, за талант ли става дума, или за графомания. Обикновеният читател по-трудно схваща кое е талантливо и кое не и затова много бездарни книги дълго време се печатат и най-често препечатват. Три четвърти от книгите, които сега се печатат и харчат, са чиста графомания. Това ще проличи с времето, което в последна сметка си казва думата кое е изкуство и кое - не. За съжаление бездарниците са винаги активни - това е едно от качествата за разпознаването им, точно както и при плевелите. — Ако направите равносметка на живота си, има ли нещо, което бихте искали да изхвърлите от биографията си, и такова, което не сте успели да постигнете?

— Нищо не бих изхвърлил от биографията си, ако имаше възможност отново да започна. Оказа се, че във всяка грешка има и нещо смислено, че всъщност грешките са тези, които учат и усъвършенстват човека, а не щастливите моменти и сполуките. Що се отнася до онова, което не съм успял да постигна... То е, че няма да ми стигне времето, за да напиша книгите, които съм започнал. Но се утешавам с това, че никому времето досега не е стигнало, освен на онези, които нищо не правят. — Останаха ли ви несбъднати мечти? — Разбира се. Непрекъснато мечтая да си отида на село. — С какво не можете да се примирите и да направите компромис?! — Самоцелната човешка злина - това е най-отвратителното нещо за мен. Безмерната лакомия, която е в дъното на всичките беди - с това не мога да се примиря, макар да знам, че си е открай време така. — Как се справяте с прозата на деня? — Никаква работа не ми дотяга, дори пазаруването. — Какво е вашето послание към наследниците? — Нищо не налагам на моите наследници. Други са техните генетични навивки, в друг свят живеят, не в моя, затова не смея да ги ограничавам в нищо. Едно само искам да знаят - че няма по-благатко нещо от това да не се срамуваш от себе си, от рода си и от страната си. Ние сме своеглав, но способен народ - нека да си приказва кой каквото ще.

Разговора води Милка ТАЧЕВА

ВАЗОВ ИЗМИСЛИ БЪЛГАРИЯ

Вестник „Български писател”, 21 юни 2000 г. За Вазов1 може да се говори много. Много сме говорили. Много са говорили. Затова смятам за необходимо да дам думата на Вазов, вместо да тълкуваме онова, което мисли, и да разсъждавам за неговото значение, както обикновено в литературната ни критика се прави - скучно, дълго и неточно. Хрумна ми да взема първата книга от 25-томното му издание от 50-те години. Посветена е на дейността му като литературен критик. Вазов се занимава с литературна критика в Пловдив, където обслужва със своето перо тамошния вестник "Народен глас". Когато прочетох това първо томче, бях удивен какъв чар има непосредственото прикосновение с него и реших да не препредавам идеите и думите му. * * * „Литературата2, колкото слабо и да се проявява у нас, е оставена в пълно забвение, никакъв по-тик не намира, никого току-речи не

интересува, и всяко едно ново явление в нея било лошо или добро, минува невидено и се забравя, без да се каже за него ни черно ни бяло. Затова всяко желание за работа у малкото ни даровити деятели по полето на отечествената ни книжовност изстива и умира както, навярно, би умряло и самото дело.” По-нататък Вазов се врича, че ще прави безкомпромисна литературна критика. И наистина започва да пише във всеки брой на „Народен глас”. * * * „Защо и за какво се издава това листенце („Куку-ригу” - б. Н. X), лишено от всякакво литературно достойнство? Боже мой, докога гюбрето ще минува у нас и чиста монета? Настина, че е унижение да се занимава човек с дрипер като „Кукуригу”, но що да се чини? Време е вече да се предаде на огън калпавото и анщожното, време е вече да се покаже на българската публика разликата между полезното и вредното, между истината и лъжата. Нашето общество, като всяко друго, което живее и се движи не е без пороци и лъжливи понятия, за които на журналистиката, а най-много на сатирата предстои да ги изкорени. Нападнал ли е „Кукуригу” на някои от тия обществени недостатки? Той ходи, кукурига, прави ревизии и прегледи, но гагата му се по боклуците и кюшетата рови или пък държи се от опашката на бедните съдебни комисари и писа-рушки, а там дето трябва да се кукурига, той облизва сахани и подсмърча зад вратата за кора хляб.” („Нар. глас” 15януари 1889 г.) Тук се досещам за нашето съвремие, това, което за лошо или за добро преживяваме в момента. Преди няколко дена например попаднах на един вестник с 80-хиляден тираж – „Шок”. Купих го, понеже видях снимката на проф. Драгойчев, известния сърдечен хирург. Оказа се, че целият брой е посветен на това да го омаскарят, да изкарат на мегдан всичките му кирливи ризи - разбира се, според тяхната мярка „кирливи”! - и то сега, когато този човек е болен. Точно в такъв момент го връхлитат така безцеремонно, заливат го с такава словесна мръсотия, че ти настръхва косата. Това са убийци! Ето срещу такова нещо се опъл-чва навремето и Вазов. А сега всички мълчим. На друго място Вазов коментира някаква книга: „Дали е истина?” от П. М, 1883 г, София, Славянска печатница: „Преди да отворим още тази брошурка и да разгледаме нейното съдържание, ние се уверихме от кой лагер се издава тя, щом видяхме на първата и коричка, че е печатана в печатницата именующа славянска. Уверихме се ние и в това, още на първата странника, че лицето което е написало тая брошурка, спомогнало е на българската хазна да олекне с няколко хиляди нови левове. Бро-шурката е написана доволно без грамотно: в нея се трактува за много въпроси, като например: за признате лността на българския народ, за гнилитеи тлетворни идеи на Запад, и на много места се казова, че ние сме словени, че трябва да бъдеме признателни ко-

муто се следува, да си повериме нему съдбата; но никъде не се споменува, че ние сме българи, че като народ и ние трябва да имаме своя национална гордост - преди да бъдем словени, че в името на това славянство днес Княжеството България рискува да се затрие от лицето на земята. По цинцарския си стил, по глупавото си съдържание, уверени сме напълно, че тая брошура е излязла изпод перото на някой калпав българин, когото трябва да причислим към Илия Георгиева, тоя безсъвестен ренегат и народен предател, който лаеше във в. "Балкан", че българите трябвало да напуснат своя език, и вместо него да приемат руския. Ние от своя страна осъждаме тая брошура на смърт и я препоръчваме на всеобщото презрение между българский народ." („Нар. глас”, 19 март 1883 г.) Нима няма нещо подобно и днес? Как така се случва, че все се повтарят тия явления. И тогава, и сега стъпваме в една стъпка. Вазов е обвиняван, че е безкомпромисен русофил, русофил без никаква мярка. А ето че когато във в. „Балкан” се появява статия, призоваваща да сменим нашия език с руски, на минутата реагира бурно, без никакви уговорки като родолюбец. Оказва се, че всъщност не е за първи пъти инициативата, която някои подхващат днес, да се смени българският език с някой от големите чужди езици. През 80-те години проф. Мирослав Янакиев дълго време чете лекции по лингвистика, в които черно на бяло пише, че ние трябва да сменим българския език с един от големите европейски езици или есперанто. През 1993 г. във в. „Литературен форум” се появи статия от Любен Дилов, в която беше казано, че с нашето православие, с нашата история, с нашия български език ние никога няма да стигнем в Европа. Следователно... всеки сам може да си направи заключението: трябва да се откажем и от вярата, и от историята, и от езика си, щом сме тръгнали към Европа. Значи и тази рана не е нова, а е стара, даже бих казал гангренясала вече рана в нашия обществен живот. * * * По повод на драмата „Питиас и Дамон”, отпечатана през 1883 г. от „Българско знаме”, Вазов пише: „Първото и най-главното, което трябва да знае Минтов е това, че както другите отрасли, така и литературата, а особено френската, има своите бездарни калпазани и спекулативни торгаши. За да закрият своята нагла голота и да излъжат публиката, тия последните турят твърде увлекателни заглавия на своите книги, като напр.: „Записки на една княгиня”, „Дневникът на началника на тайната полиция при Наполеон”, „Прекрасна мохамеданка” и пр. („Нар. Глас”, 16 април 1883 г.) Представете си наводнението от вносни, главно американски автори днес. Според една анкета 82 процента рт литературата, която се излага на пл. „Славейков”, е от порно- и криминални автори... Ето тези успоредни явления мене силно ме озадачават. Защото смятах, че в началото, когато

България започва своя свободен живот, нещата са били по на чисто, по-добре. * * * „Днес - пише Вазов в „Народен глас” от 18 февруари 1884 г. - политиката с всичката й кал и пошлост е парализирала у нас всяко литературно движение. Интелектуалният живот е удушен, по-високите духовни наслаждения отсъствуват и ако това мрачно положение трае още десет години ние ще предадем на потомството си една за нищо негодна вестникарско-пасквилистическа литература, а нищо добро и благородно, с което може да се гордее младата ни книжнина." Вазов е бил щастлив човек. Защото тогава още не е имало телевизия! Ако беше жив, щеше да види сега какъв водопад от гадости ни залива и унищожава - и то много бързо. Между другото от четиридесет години правя срещи с читатели. И забелязвам едно много тревожно явление - пълна апатия към това, което се случва. Хората не са наясно какво става. И за телевизията не им е ясно, не предполагат какви последици има този опиат, на който всяка вечер се подлагат почти до полунощ, а и след това. * * * Вазов остро чувства и нуждата от български народен театър: „Театралните представления и в древността и в новите времена са се считали и се считат като най-големи средства за образованието на народната маса, за запознаването й с нейните вероизповедни възврения, с нейните политически съдбини, с нейното социално положение. Те са най-лесен начин да се изобличи един обществен порок, да се осмее една глупост, да се прослави една гражданска добродетел. Театърът е най-достойния способ чрез който може да се възпроизведе, изтълкува и проведе в народната среда една патриотическа мисъл и да се възбуди в нея въодушевлението и пламенът на решителността и самопожертването.” Той е бил наистина идеалист. Едва ли тогава е и могъл да предполага, че след 120 години ще се пържим в същото олио на същата скара. Знаем вече - нямаме театър. „Французското правителство само за поддържането на театъра Opera Françаis отпуща всяка година по 800,000 франка субвенция. Не ще ли се издигне в идущата областна сесия някой великодушен глас, за да предложи да се отпусне някаква сума за изграждането на един български театър в Пловдив и за съставянето на една българска трупа” (Уводна – „Нар. глас”, 24 март 1881 г.) Две-три години след тая статия е създаден Пловдивският драматичен театър. Атака също и Народният театър София. Днес между впрфчем от десет години в него не е поставяна нито една пиеса на Вазов, което някога беше традиция. Всяка година сезонът се откриваше с негова пиеса. Сега вече никому не идва наум за това. Мисля, че мина само едно

нещо, което беше Вазово, приспособено, ако не се лъжа, от Стефан Цанев. И това е единственото за десет години, с което зачетоха заслугата на Вазов за организирането и създаването на Народния ни театър, носещ все още неговото име. * * * И още за театъра в статия от януари 1882 г.: „Спешим да предупредим ония, които биха се намръщили при думата „развлечение", че развлеченията у едно общество са насъщна потреба, както хлябът, както солта, както дрехата (...) Това е една нужда, която не можем да не припознаем. С тая врождена потребност за развлечения у човека, ние трябва винаги да разчитаме. Нужно е само да направим тия развлечения колкото безвредни, толкоз и по-малко животински. Театърът е мястото на тия последните. Не говорим и за полезната страна. Ето защо ние се досегнахме днес до тоя предмет.” Вижда се - разликата между Базовото време и нашето е в това, че удоволствията днес вече са си чисто сетивни, животински. Тоест модно е това, което буци похот, което есвързано с дивите страсти на човека. Телевизията тъкмо към това ни подкарва, и то - нарочно. То е най-добрият начин за разлагането на една култура, на една нация. * * * „Ние можем да разполагаме - казва на друго място Вазов - с научното богатство на целия свят, но нищо няма да бъде наше, българско. Ние и тогава ще си останем народ безличен, без свой колорит, без място в историята, и без гаранцията да преживеем целокупно времената и събитията, които идат пред нас. Наистина, нашата собствена чисто българска литература е още твърде бедна, но това не може да бъде причина да отричаме нуждата й или да не познаваме съществуванието й. Ние сме на мнение, че науката не трябва да се пренебрегва у нас, но нейното разпространение не трябва да спира развитието на отечествената литература. Науката е общо достояние на цялото човечество. Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата. Литературата, която е изражение на чувствата, гения и индивидуалността на един народ, е самата гаранция, която може да го заварди от сливание с друг елемент и от унищожение. Прочее, господа, напред, пишете, кой щото може и кой щото предпочита. По-добре наука, по-добре литература отколкото пасквили и кални партизански членове (вестници - б. Н. X.). Пишете! Науката е светилото на един народ, литературата е животът му.” („Нар. глас”, 5 октомври 1883 г.) Ще рече, ако нямаме литература, ние губим фактически нашата национална самобитност. Как да не го цитираш Вазов! Какво по-умно да кажем ние в момента? Нищо. * * * Какво мисли Вазов за езика?

„При всичките политически вълнения, които тревожат духовете в княжеството, при всичките неблагоприятни обстоятелства за развитието на книжнината, ние с удивление съглеждаме, че въпреки лошата почва, там никнат и цъфтят ежедневно, може да се каже, като буйни бурени, цяла вихрушка от книги оригинални и преводи: комедии, трагедии, драми, повести, романи, едни от други с по-гръмливи и фанфаронски названия, едни от други по-блудкави, недодялани, недомислени, в които най-безжалостно се тъпче нашият мъченик език, и в които недобросъвестността и невежеството тъй грубо владеят и тъй безочливо са изгонили изяществото, добрият вкус, смиелеността, необходими за всяка една книга, а най-оаче за едно белетристическо съчинение. Не е пър-вий път, дето в страниците на сп. „Наука” ние указваме на тоя прискърбен факт, на това ретроградство на нашия умствен живот, на тоя бърз упадък на литературата ни. А което е още по-печално, то е че изобилието на тия нехелити книжки е извикано от добрия прием, който им се прави от публиката в кня-жеството, и от леснотата с която се разпространяват и пръскат от тях големи количества из народната маса, която жадна за умствена пища, ги чете, разбира, вкушава и по тях й се образува вкусът към изящното и й се дават понятия неверни за задачата и важността на сериозната литература във възпитанието на един млад още народ.” Значи тогава още Вазов се е сблъскал с унифицирането, тоест с уеднаквяването, с развращаването на изискания литературен вкус с помощта на пасквилни, порнобоклуци и т. н., които и днес наводниха нашия пазар и изтикаха едва ли не за вечни времена сериозната българска книга. Не ми се вярва да дойде ден тя да си възстанови престижа - защото непрекъснато се прави всичко възможно да се изврати вкусът на подрастващото поколение. * * * И още за това как трябва да се пише: „Нежелаеме да правим други извлечения: но сякаш че г. Моллов в писанието на статията си е гледал да подражава на ония турски софти и медресе-ходжиалари, които вярват, че колкото по-тъмно, по-непонятно пишат, толкова повече е учено. От нашите учени людие обаче ние искаме не отживелите абракадабрически начини за писание, но ясно, гладко и човешко изражение на мислите си”. Не знам дали сте чели един нов учебник по икономика „Икономикс”. Разлистете го, прочетете поне една странника и ако разберете нещо, обадете ми се, защото аз прочетох 15 страници и не можах нищо да разбера. Не бива да изтърваваме това, което Вазов мисли за Раковски Анализирайки разсъжденията на г. Сирку за историческите трудове на Раковски, Вазов цитира учения:

„Аз наричам Раковски забележителен, затова, че без да гледаме на неговия полуславянски, полубългарски език, чудати теории и непривлекателни черти на характера, той по онова време беше всичко, каквото е било нужно за пробуждението на българския народ, комуто той нагледно представи славното минало и се осмели да въстане против кумирите, пред които се кланеше българският народ, именно гръцката цивилизация от една страна и турците, и му показа средства за борба стях.” И след това прави своите изводи: „Разумява се, че г. Сирку гледа тук чисто от научна, академическа точка зрение на историческите трудове на Раковски, които - плод на гигантските усилия на един фанатизиран в народа си патриот - не могат да пренесат анализът на строгата критика. Но великото значение на Раковски за нас, и което само един българин, съвременник негов, може да си представи ясно, стои в неговата бурна революционна деятелност, в неговия височайши и неподкупен патриотизъм и великия нравствен тълчок, който пръв даде на българския заспал народ и го направи способен за нови ламтения, за високи идеали, за борби и жертвувания за освобож-дението си. Именно тая страна на неговата деятелност е най-важната и най-забулената. Нека се надеем, че тая високо поетическа и извънредна личност ще бъде кога да е осветена и оценена във всичката си правда и посдоена на оная висота, която по право и по заслуги, трябва да занимава.” * * * Спомняте си навярно, че сега наши именити писатели да с късна дата съжалиха Ботев, защото оставил стихотворенията си и отишъл да се бие за свободата на народа. Колко близки са следосвобожденските настроения на публиката към Ботев. Вазов и това е забелязал: „Повечето от ефимерните, надутите и изкуствено създадени слави от новейшото време могат да бъдат само слави на партии, на клики, но не исторически и достояние на всичкия народ. И вината за това не е в днешното поколение, защото то в голямата част е пак същото, което действуваше в предидущата епоха; вината на това отсъствие стои в самите нови обстоятелства, които се сложиха за нас и които тъй могъществено и решително повлияха на самата същност на нашия народен характер и внесоха в него несимпатични черти. Тия несимпатични страни вземат застрашителни размери: широкият простор, отворен за всичките честолюбия и широки размахвания, пробуди и всичките алчности, ненаситни, лакоми и груби ламтения за обезпечение личното благо във вреда на общественото. Новото време създаде нови интереси, ново общество, нови хора. Свободният политически живот може да даде рождение на талантливи държавници и на шумящи и безидейни демагози, но не може той да роди ни Раковски, ни Любена Каравелов,

ни Ботева, ни Каблешкова, ни Коча Чизмарят от Перущица. Героите и нравствените великани нито могат да растат, нито трябва да се търсят в днешното време: това ще да бъде и смешно и безсмислено. Само една благоприятна почва съществува за такива цветя: борбата за свобода. Наслаждение от свободата, спечелена вече и от други, дава пища на съвсем друг род знаменитости: те са толкова по-лесни и по-многочислени, колкото опасностите са по-малки и личните самопожертвувания ненужни. Днес фразата и шумът напълно заменят делото и кръвта, затова и всеки ден ни дава няколко „картонни" герои, които са дълговеки не повече от мухи-еднодневки, които утринта акламира, а вечерта забравя...” (из „Христо Ботев. Критическа студия”). * * * И още нещо, което твърде много напомня на днешния ден: „За жалост, гонението против труда, повдигнато от тия герои на фразата и на маймунстванието би било без резултат, оставено изолирано и неподпомогнато от други условия на съвременния обществен живот. Живия, полезния, честния труд всеки ден губи своите привърженици и ръцете, които работят, намаляват прогресивно, с растящите охоти за лек поминък, залесен труд и паразитно съществувание. Числото на без-делничествующите у нас нараства застрашително; умовете, които мъдърствуват, устата, които политикуват, стомасите, които лакомеят да бъдат гости на държавната трапеза, се намножават. Едно поколение от „врагове на труда” се създава у нас и думата „трудолюбив народ” скоро ще изглежда като ирония... Нашите училища са лаборатории за чиновници, казармата е машина, която превръща орачите в охотници за разсилни и стражари, или ги разучва от полския труд, градовете са минотаври, които поглъщат здравите мишци, енергията и силата народна, потребни тъй много на българските нивя, за българските занаятчийници и на бъл-гарския труд. Толкоз по-добре: ние имаме повече навалица на митицгите..." (из „Ситнежи”). Знаете, че и днес там не липсват хора, не липсва народ. * * * Докато Стамболов е още на власт, Вазов е в списъка на „шпионите”, защото минава за русофил. Така че през цялото време Стамболовата полиция го наблюдава. Затова е принуден да емигрира в Одеса (Русия). Там написва своето коронно произведение - романа „Под игото”. Когато Стамболов пада от власт и идва кабинетът на Стоилов, Вазов се връща от Русия. Но отново не е на мода, понеже управляват либералите, тоест прозападните политици. Така е до края на войната, когато идва на власт Стамболийски. 1910-1921 г. – това е комай единственото дотогава време, когато Вазов се радва на почит. Тогава му правят юбилея, дават му пенсия и т. н. Преди това в литературата властват д-р Кръстев и Пенчо Славейков, понеже минават за прогресисти, западняци. За Вазов не пишат една дума в тогавашните литературни издания: нито в „Мисъл” на д-р Кръстев, нито

след това в „Златорог”. Дори се стига дотам, че Боян Пенев, който след д-р Кръстев се смята за най-големия ни литературен критик, в своя статия казва, че Вазов въобще не е никакъв писател. Между другото той дори не е искал да спомене името на Захарий Стоянов. И двамата били в категорията на „фасулковците”, т, е. на онези, които пишат за простаците и не са интересни за българската литература. Между другото Боян Пенев не е предсказал появата на нито един български белетрист или поет. А напротив - носи клеймото, че навремето, когато Вазов е още жив, са направили от живота му кошмар. Не са го споменавали, не са го смятали за писател. И Вазов фактически си отива с огорчение от този свят. През 20-те години Базовото присъствие в учебниците е увеличено. Когато през 30-те години бях в гимназията, той бе на първо място в програмата. Учехме наизуст неговата „Епопея на забравените”. Какво представлява тя? Няколко стихотворения! Да, но те възпитаха цял народ в обич към България, защото наученото на млади години се влива в кръвта на човека и остава там. След 1944 г. започна маркс-ленинската ревизия на културата и решиха да обявят Вазов едва ли не за персона нон грата в нашата литература. Канеха се да го извадят от учебниците. Но се появяви един авторитетен учен Державин, който им каза: „Като извадите Вазов, вижте добре дали в литературата ви ще остане нещо!” И тогава спряха похода срещу Вазов. След като дойде или, както в нашето село казват, избухна демокрацията, отново се сетиха, че Вазов е неудобен. „Литературен форум” обяви, че Базовите стихове се мерели на килограм, че не били никакво изкуство. След това започнаха много подло и много коварно да издърпват Вазов от учебниците. Първо махнаха „Епопея на забравените”, после – „Под игото”. Сега на негово място са „Тримата мускетари”. Понеже говорим за юбилея на Вазов, добре ще е да кажем, че Вазов в момента е в евакуация от нашия литературен живот. Мисля, че ако нещо още е останало в учебниците от него, през следващите няколко години ще го махнат. Надявам се да се случи нещо непредвидено, което да обърка тия сметки и планове. Защото без Вазов сме заникъде. Той е темелът на България. Всъщност той измисли България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи заедно със Софроний Врачански, Ботев, Каравелов, Петко Славейков и по-късно Йордан Йовков, Елин Пелин и по-младите, които вървят по техните стъпки. Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие и навярно затова са непрестанните опити да бъде творчеството му прокудено от нашето съвременно училище. 1 Из изказването на акад. Николай Хайтов, направено на вечерта, посветена на Базовия юбилей, в читалище „Наука”. Записа направи Елена Алекова. 2 Цитатите са оставени с тогавашния правопис и пунктуация.

НЕ ИЗНЕВЕРЯВАЙ НА СЕБЕ СИ

Отговори на въпросите на Окръжния исторически музей - Смолян, 27юли 2000 г., с. Яврово — Какво дете е бил Николай Хайтов? — Немирно, непокорно и буйно. На това отгоре мъничко заеквах поради падането ми от покрива на чичовата къща. Заекването, мисля, беше причина да избягвам всички съгласни, които биха ме препънали, и така се разви у мене инстинкт към ритмична, мелодична реч, което е първото необходимо качество за литератор и въобще човек, който работи с езика. В края на гимназията надраснах заекването и се оправих. Като момче бях голям майстор в пасенето на крави и ярета - никога не ги оставях на лоша паша и жадни. Много се радвах, когато майка ми доеше вечер млякото и се хвалеше на баща ми, че съм напасал кравите до „пукване”. Това беше пързата ми гордост в живота. Обичах и да мета вкъщи и на двора, правех само делни столчета и маси, мислех да ставам бъчвар, изобщо минутка свободно време не си давах. Или работа, или игра. Бях и голям ловец на яребици, кеклици. Ловех ги с капани, наречени хралупки, в съседната на селото Могила и не давах никому да стъпи там - тя беше лично мое бранище. Едновременно с това бях луд читател на Майн Рид, Джек Лондон и Вазов. Почнех ли книга - не повдигах глава, докато не я свърша. Няма по-очовечаващо и полезно нещо за подрастващото дете от труда и четенето на книги, които формират у него морални задръжки и накаляват въображението. Най-сладкото ми занимание като по-малко дете, преди да тръгна на училище - беше да слушам приказките на чичо ми Рангел. Народната приказка е голяма сладост, а и велико възпитателно средство - жалко, че тя изчезна, а в учебните програми не й обръщат никакво внимание. Блажени минути бяха за мене, когато се съберат баща ми с неговите съфронтоваци, съселяни и започнеха да говорят за настъпления и отстъпления през Първата световна война, която беше прясна в главите им. Тези разкази неусетно са ме оформили като родолюбец. С течение на времето отечеството се превърна за мене в най-великото нещо на света. — С какви качества помните родителите си? — С безбрежната им доброта и изключителното им трудолюбие. Майка ми беше малка на ръст, неграмотна, но по-жилав и работлив човек в живота си не съм виждал. И което беше особеното в нея - докато работеше, тя винаги и пееше, което ме кара да мисля, че всъщност трудът за нея, макар и тежък и изнурителен, беше основен източник и на удоволствие. Майка ми много обичаше да играе хоро. Никога не кълнеше. Никога не се караше и с никого не се препираше, лоша дума за никого не продумваше. Слаби са думите, за да я опиша.

Баща ми нямаше склонност към кърската работа, обичаше умствената. Беше касиер-счетоводител на селската кооперация. Раздаваше се без мярка: стана поръчител на около 50-60 човека за заеми от банката, за да правят нови лозя, и се обремени с много чужди дългове, които му отровиха живота. Затова и рано почина - на 59 години. Имаше силно чувство за хумор, голямата му страст беше „моабетът”, разговорите. Бащата на баща ми - дядо Никола, имал друга страст и дарба - да свири на кавал. Най-прочутият кавалджия е бил той в Яврово и околността. Мисля, че доколкото имам и аз някаква дарба, трябва да е от дядо ми Никола. Дарбите човешки имат един корен, различните изкуства са му разклоненията. Ето сега големият ми син е скулптор. Дъщеря ми е журналистка, по-малкият ми син - архитект. — Какво наследихте от качествата на родителите си? — Всичко у мене, което струва нещо, е от родителите ми Само че съм по-остър от тях, а това ми е от баба Цветана, която е от с. Шейтанкьой (днес с. Косово), край Нареченски бани. Тя се е казвала по фамилия Сивинова, но имала силен характер, своеглава, силна духом жена, която никога не си оставяла магарето в калта. Докато дядо ми Никола надувал кавала, тя се разправяла с всичките делови неща около къщата. От нея, изглежда, са преминали у мене по-твърдите нотки в характера. Нападнат ли ме, никога не прощавам и почти винаги съм правил всичко, за да отвърна на удара с удар. По съм доволен, че съм такъв, а не кротък като баща ми, защото при суровия живот, който ми се падна да живея, щяха да ме разкъсат на парчета, ако не беше таралежовата ми кожа. На сегашните зрели години съм по-склонен да „мине от мене”, но едно нещо не се променя: не мога да свикна с фарисейщините в живота. Мисля, че с това бабино Цветанино качество ще си умра. Но може би има в него и нещо полезно: закроти ли се край мене някакво продължително затишие, енергията ми се някак посмалява и животът става скучен. Явно, трябва ми от време на време по една дозичка адреналин в кръвта. — Помните ли учителите си... Какво им дължите? — Родени бяха тези хора за учители, преподаваха с вдъхновение. Бяха възрожденско поколение учители – Георги Савов, Васил Харалампиев, Владо Харалампиев, Борис Харалампиев и особено старият учител Васил Кирчев. Учителка в първо и второ отделение ми беше Мара Петкова, асеновградчанка. В трето отделение — Васил Кирчев от Тулча, завършил Болградската гимназия, превеждаше от руски някои от романите на Майн Рид. Той пръв ми даде книги за четене и събуди завинаги моята читателска страст. В четвърто отделение ми се падна учителят Борис Попхаралампиев, а той имаше една медена уста, като заговореше - муха да бръмне, се чуваше. После дойде прогимназията, преподаваха ми двама Харалам-пиезци – Васил и Владо. Интересни, интелигентни, запалени учители. Георги Савов даваше на учениците по български език да правят съчинения и пробуди у мене за пръв път интерес към писането. Дай боже

всекиму такива учители. На тях дължа сродяването ми с книгата, литературата, знанието. Художествената литература е според мене най-добрата мая за отглеждане на граждански пълноценни жени и мъже, с ярко проявена хуманитарна нагласа. Преди да бъде измислена книгата, нейната роля се е вършела от приказките, легендите и преданията. Човекът от пещерните времена насам е живял с художествената измислица като висша форма на живота - това е истината. Телевизията - с насилието, което внушава и втълпява, ще отгледа една овълчена порода хора. Ако не се сложи на подобна телевизия някакъв намордник, тя ще сложи край на човещината. — Сбъднаха ли се творческите ви мечти? — Не съм имал време за тези мечти, защото като ме грабна животът на 13 години, когато ме спазариха чирак в Пловдив - бял ден оттука нататък, дори до завършването на университета, не видях. Глад и труд, труд и глад - това беше моето ежедневие. И покрай това - сблъсъци на всяка крачка. Сега обаче, като си правя равносметката, виждам, че това сурово училище живот ме е изградило като характер, а и като писател. Когато ме уволниха през 1954 г. от ведомството на горите и започнах да се препитавам с писане на очерци и репортажи, не съм и помислял за нищо повече. Пък и не знаех имам ли дарба, или нямам. Затова не съм си позволявал никакви розови мечти. Нещата с писането се натаманиха постепенно, когато прописах и разкази. Дори след най-успешните книги – „Шумки от габър” и „Диви разкази”, не съм възмечтавал например за голямата слава, която дойде с „Козият рог”, с „Капитан Петко войвода”, с превеждането на „Диви разкази” на 22 чужди езика. — Какво поддържа вдъхновението ви сега? — Възхищението ми от красивото в живота е било винаги основният импулс за писане. В публицистиката винаги ме изправя на нокти, когато видя около себе си нещо грозно, насилие, разруха и неправда. Зная, че “злото” е стихия, част от живота, един от неговите неотменими елементи, че е опасно да си блъска човек рогата в него, но щом го почувствам около себе си, желанието ми за отпор не закъснява. Нищо тъмно и черно не задържам под лъжичката и никого не съветвам да го прави. Не е хигиенично. Протестът, който човек задържа в себе си, го взривява рано или късно. — Какво е мнението ви за съвременната българска проза? — Малко са хубавите книги с проза. Повечето го удариха на пасквили и порно, а от това изкуство не става. С две думи казано, съвременната проза е в кома: подобрите автори се включиха да обслужват политиката и така угаснаха. Други ровят в кофите на живота, за да измъкнат някаква сензация, да спечелят читатели, и така литературният разврат, „избухнал” след 1990 г., се разраства все повече и повече. — На какви хора бихте предали своя творчески опит?

— Само на талантливи. Недаровитите не могат да схванат тънкостите нито на поезията, нито на прозата. Трябва интуиция, за да се осъзнаят някои от най-важните закони на писателската работа. Не го наричам „занаят”, защото писането не подлежи на изучаване. Или го имаш в кръвта си, или го нямаш и си оставаш графоман, та макар и с много издадени книги. — Помните ли прототипите на героите си? Поддържате ли връзка с тях? Ако някои са се познали, как са реагирали? — Разбира се, че помня прототипите на моите герои, поддържал съм връзка с някои от тях, но се попреселиха, горките, на оня свят. С Рамадан Дервишев от с. Лясково, Девинско - прототипа на „Дервишово семе” - поддържахме плътна приятелска връзка до самата му смърт. Ходил съм му на гости, говорили сме си, гощавали сме се в къщата на внука му и т. н. Подобен беше случаят и с Асан Мешов от българомохамеданското село Лъкавица, прототип на разказа „Сватба”. С него станахме върли приятели, беше ми като баща. Не съм срещал по-интелигентен и благороден родопчанин от него. Той е причината да заобичам българите мохамедани като братя, което чувство у мене се оказа много вдъхновяваща предпоставка за написването на „Диви разкази”. Майка ми не е могла да стигне до раждане цели осем години, та един българин мохамеданин, ходжа, който работел в селото като бичкиджия, като разбрал болката направил й цяр и тогава майка ми родила своя първороден син - брат ми Георги. Оттука имам и аз едно чувство, че ако не беше този ходжа бичкиджия, може би и аз нямаше да видя белия свят. А като лесничей в Персенк какви хубави спомени имам от работата ми с българите мохамедани от Лясково и Забърдо - да не разказвам. Страшни народни певци имаше сред тях, особено един синеок лясковчанин Ариф, най-красивия мъж, който съм срещал в живота си. — Кой от героите си чувствате най-близък? — Гатю от разказа „Дърво без корен”. — Има ли други селища в Родопите, за които бихте написали монография, както за Девин, Манастир, Смолян, Асеновград, Яврово и т. н.? — Малко села или селища в Родопите, които да си нямат монография, останаха. В това отношение ние, родопчаните, сме първи не само в родината си, но и в Европа. Да бях по-млад и да имах време, бих се заел с историята на Лясково, Девинско, на Селча, на Стоманово, на Осиково, на Михалково и т. н. Много хляб за краезнанието има в тяхното минало, да видим ще се намери ли кой да го измеси. Ами Доспат? Чудна и драматична е неговата история, жалко, че не успях да се докосна до нея повечко. — Спомняте ли си кога бяхте отличен за пръв път? — Първото ми „отличаване” беше приемането ми в Съюза на писателите - през есента на 1959 г., въз основа само на книгата ми „Съперници” - едничка и тънинка колкото си щеш, но ето че свърши работа. В Управителния съвет бяха Талев, Багряна, Фурнаджиев, Ем. Станев и

други най-видни имена, гласуването беше тайно, всичко това не можеше да не ме насърчи. Дойде ми кураж, че може пък наистина да имам някаква дарба. Шест години след това книгата „Шумки от габър” беше факт. С нея дойде и първата писателска слава. Не минаха две години и се родиха „Диви разкази”. Две години след тях „Козият рог” и т. н. Други отличия, които по-късно дойдоха, бяха наградата на Съюза на писателите за „Шумките”, през 1969 г. - националната награда за белетристика, наричана тогава Димитровска награда - за „Диви разкази”. След тази награда най-цененото от мене отличие беше спечелването на първа награда на Световния конкурс за къси разкази в гр. Арнсберг, Западна Германия, през 1979 г. Тука не виждах шансове, комисията все западняци и една чаровна туркиня, а кандидатите - цяла дузина, англичани, сърби, италианци, мексиканци, какви ли не, откъде ли не. А такъв беше редът, че и публиката следваше да се произнесе, а тя гласува за мене, след като разказът беше прочетен заедно с конкурентните в една обширна зала с хиляда места, заети от ценители на литературата. И стана така, че каквото рече публиката, то съвпадна с решението на комисията. — Какво е мястото на званието „Почетен гражданин на Смолян” сред всичките ви отличия? Задължава ли ви то с нещо? — Признанието на един писател най-трудно се възприема от родния му край. Известна е максимата, че никой в родината си не е пророк. Но ето че в случая Смолян направи изключение. Ръководител на областта тогава беше Величко Караджов, един спартанец по природа, но човек с много развито обществено чувство. Той пое присърце моето награждаване, след като преди това в Смолян беше забранено да се прожектира „Козият рог” и да се продават „Диви разкази”, защото съдържали турско-арабски имена. Забраната дойде от тогавашния първи секретар на окръга Димитър Димитров. Но Величко прояви голяма широта и беше отбелязана моята 60-годишнина на тържествено събрание с обявяването ми за почетен гражданин. Така станах „пророк” в родната си планина. — Какво мислите за популярността? — И хубаво, и лошо. Хубаво е да те спре някой сред навалицата в София или къде да е, да ти стисне ръката и дати каже, че си оставил у него хубав спомен от прочетена книга или от гледан филм. Че нещо си турил в душата му. Това е върховно удовлетворение. Лошото на популярността е, че предизвиква завист с всички възможни неприятности. — Обичате ли предизвикателствата? — Зависи от предизвикателството: ако е за хубаво - да! Ако е начало на някакъв благороден импулс - добре дошло. Всички останали предизвикателства, свързани с битки и губивреме, са ми омразни и досадни. Приемам ги обаче както градушката или другите природни бедствия - с успокоението, че това е тъмната страна на месечината. — Кои хора ви отегчават? — Скучните, баналните, самомнигелните, фукльовците и особено графоманите. А има и хора о негативно излъчване. Дори когато мълчат, подобни хора са ми нетърпими. А иначе общуването с природно будни,

естествени хора ми доставя несравнимо удоволствие, особено ако са и малко особняци, в хубавия смисъл на думата. По-рано повече хора имаше такива. Във всяко село можеше да се намерят поне по един или двама, сега телевизията така е подстригала душите и главите на телепубликата, че всички са като бройлери. — Как успявате да запазите неосквернени световете си? — Има за това един природен механизъм, наречен съвест, вътрешно чувство или вътрешна мярка, който автоматично отброява кое „да”, кое „не”. Той спестява лутаниците, поддържа вътрешното ми равновесие и е причина да съм в почти постоянен сговор със себе си. Обичам, като затворя очи и се погледна, да не се отвращавам от себе си. Така опазвам моите „светове”. Наречете ги принципи, норми на поведение или както си искате. — Какво мислите за прошката? Вие самият умеете ли да прощавате? — Ако прошката е заради „грешка” поради изкушение или непреодолима емоционална афектация, такова нещо мога да простя. Но ако става дума за едно премислено злорадство, за една вродена, дй я наречем, лошотия - никога не я забравям и не прощавам. Аз не съм за принципа „ако те ударят от едната страна, подай си и другата”! Нито за всеопрощението или несъпротивлението на злото. Естествено е да мразиш злото и неправдата, злочинието, изневярата, подлостта, завистта и т. н. Равнодушието пред злото и злите е овчедушие. — Коя мисъл си повтаряте в момент на творческа криза или отчаяние? — Мисълта, че има една висша сила, която рано или късно дава на човека онова, което заслужава. Може да е през едно поколение, през две - но възмездието за всяко зло, за всяка низост и подлост непременно идва. На много богатите самата пара им отмъщава, така че не завиждам в това отношение на никого. Вярно е, че кризисното време, което сега преживяваме, е много трудно за бедните, но е ад и за богатите - заставени с нокти и зъби да бранят своето имане,. Възхищавам се много на хората, неподвластни на парата. Това за мене са най-силните хора. — Кое е онова изречение, което синтезира целия ви житейски и творчески опит? — Не изневерявай на себе си, защото всяка изневяра води до разпадането на личността.

НИЩО БЪЛГАРСКО НЯМА ДА БЪДЕ ПОЖАЛЕНО

Вестник „Земя”, 16август 2000 г.

— Вие извадихте от забравата името на Капитан Петко войвода, а сега сте на път да направите същото и с Чавдар войвода. Каква е съдбата на вашия сценарий за прочутия войвода от XVI в. - ще участвате ли с проекта на някоя от предстоящите сесии на Центъра за филмово изкуство в Българската национална телевизия за субсидия? — Не ми е идвало наум, че сценарият за Чавдар войвода, направен по поръчка на БНТ, би могъл да мине, и затова не мисля да участвам в никаква сесия за субсидия. Това е губеща карта. Евросъюзът ни натиска да пренаписваме историята си, да няма в нея лоша дума за балканските ни съседи, обявихме на права бога и робството за „присъствие”, набедихме в някои от новите ни учебници по история и хайдутите, че били „разбойници”. Така че един Чавдар войвода няма никакви шансове да стигне до екран. — Често казвате, че БНТ, макар че е обществена телевизия, не държи много на българското, на националното. Какво могат да направят интелектуалците ни, за да накарат националната медия да прегърне националните идеали? — В БНТ няма почти нищо българско! Нейната програма се дирижира от най-далече и високо. Кой може да промени например програмното съотношение между излъчваните по Канал 1 български и американски филми? Съмнявам се дори, че и министър-председателят може да го направи! Сега се намести в телевизията и Мърдок и ще настъпи голямото надбягване към най-завладяващото зрителя, а то за съжаление съвпада с най-дошлото. Секс и насилие, насилие и секс - там е разковничето на комерсиалния успех. А в името на този успех нищо българско няма да бъде пожалено. Но нашите интелектуалци са абсолютно негодни за организиран отпор. Повечето от тях са платени наемници, останалите са изолирани и безпомощни. Единението е изключено. Никакъв обществен съвет не е съпоставим с мощностите на установилото се у нас по радикален начин чуждо влияние. Ние сме в ръцете на Евроатлантическата общност, а тя е за глобализма - който не го е разбрал, време е да го научи, това ще ни спести много излишни надежди и вредни илюзии. — Има ли други незаслужено забравени дейци от българската история, за които бихте искали да напишете книга или тв сценарий? — Има, разбира се. През 80-те години се бях вживял в съдбата на монаха Матей Преображенски-Миткалото, най-близкия приятел и съратник на Васил Левски, и мислех да напиша сценарий за живота му, та покрай него да изградя образа на Левски. Книжка написах, но докато стигна до сценария, държавата изчезна пред очите ни. — Не се ли шегувате, като твърдите, че държавата ни е изчезнала? Все пак има парламент, правителство, президент, армия, съд - всичко си е на мястото...

— Всичко ще си е на мястото, когато нашият парламент започне да определя данъците, преустанови разпродаването на държавата, възстанови армията и се освободи от т. нар. валутен борд. — Да не би и вие като Ахмед Доган да сте за спиране на приватизацията? — Отдавна трябваше да го направим. След година ще бъде късно. — В момента завършвате автобиографичната си книга „През сито и решето”, в която описвате и многогодишните си усилия да изясните истината за гроба на Левски. Между другото кой носи вина, че костите на Апостола, открити в софийската църква "Св. Петка Самарджийска”, днес вече ги няма? — В „През сито и решето” не се занимавам подробно със споровете за гроба на Левски, защото този проблем е изчерпан в сборника на БАН и в трите мои книги за гроба от 1985,1987 и 1995 г. Що се отнася до укриването и възможното унищожаване на костите, пряко виновни за това са ръководителят на разкопките Стамен Михайлов, неговият помощник Джингов и директорът на Археологическия музей в София акад. Миятев. Но те са изпълнители на заповедта, която идваше от Академията на науките, а тя бе разкопките да бъдат преустановени и всички следи, които водят към гроба на Левски - заличени. — Сега нещата са променени... — Напротив, нещата са същите, дори и по-лоши. Обявяването на църквата „Св. Петка Самарджийска” за гроб на Левски сега ще подхрани корените на българското родолюбив, което инспекторите на Евросъюза наричат „див национализъм”. И ето ти същата беда, както навремето с паметника на Ленин... — Защо през последното десетилетие литературните вкусове на българския читател така се промениха и той предпочита да си купува предимно булевардни четива? Изпростя ли българинът, или причината за липсата у него на интерес към сериозната художествена литература е по-дълбока? — Естетическата нагласа на българина изтърпя през последните години коренна промяна и особено - литературният му вкус. Все повече се харчат лесните за възприемане книги, овладяващите читателя със своята криминална, порно- или сексинтрига. Веднага след 1989 г. те буквално наводниха нашия пазар и за година-две превзеха не само младата, но и част от зрялата и улегнала читателска аудитория. В тези книги, построени изключително върху гъдела от най-низките човешки страсти, няма и помен от изкуство, но в тях интригата е като наркоза - свикнал веднъж с нея, читателят не може да се откъсне и търси все по-забавляващи го, атрактивни зрелищни истории. Американските екшъни и трилъри, които националната ни телевизия в изобилие излъчва, пряко подпомагат литературната проказа, обхванала българите. Кой ще седне след това да чете „Под манастирската лоза” на Елин Пелин, една от най-сладките и чуд-ни книги на български език. Или бисерните разкази на Йовков, или по-младите автори. Традиционната естетика на българина бе подменена

заедно със създадените от него през столетията самобитни културни ценности. Така че интересът към художествената литература едва ли ще расте. По-вероятно е да намалява, и то с такава бързина, че само след десет години - ако всичко все така върви, българската художествена книга ще стане истинска музейна рядкост. — Какво е мнението ви за днешните млади български литератори и поети от ранга на Мартин Карбовски, според които „Диви разкази” са демоде и е дошло време да се пише на езика на улицата и да се изливат върху белия лист всякакви псувни и цинизми, защото такъв бил реалният живот. — Зная, че няма „днешно” и „утрешно” лице на литературата. „Илиада” на Омир е създадена преди векове, но това не пречи да е все още лицето на гръцката литература. Литературата, когато е истинска, е вечна - няма нови и стари начини на писане, „модерна” и „немодерна” литература. Ако имаше в литературата подобна „мода”, Достоевски не би се чел и в момента по целия свят. „Модерни” са само графоманите, които никнат като гъби, но и като гъби изчезват. Ако моите „Диви разкази” имат към днешна дата 47 издания, това означава, че „модата” им не е минала. А що се отнася до езика на улицата и реалния живот, ако литературата само ги копира, тя няма да е литература, а фотография.

Разговора води Владимир Мънзелов

НА РАЗДУМКА С НИКОЛАЙ ХАЙТОВ Вестник „Радоил”, 3 септември 2000 г. — Г-н Хайтов, при първата ви среща със с. Радуил какво впечатление ви направи това рилско село? И как го възприемате днес след толкова дълга раздяла? — При първото ми отиване в с. Радуил, когато се озовах в средата на селото, се почувствах като в дупка. Затова, като затърсих квартира, веднага се отправих към разположените нависоко къщи, отляво на реката. Така по-паднах у бай Васил Бежански. Къщата му беше току-що построена, виждаше се от нея цялата Рила, гледката беше вълшебна и веднага реших да си наема квартира там. Много хубаво прекарах четирите години в с. Радуил в тази къща сред семейството на бай Васил. Жена му и снаха му Василка правеха най-хубавите зелници, каквито съм ял в живота си. И туршията им, и виното им, и сланината, и всичко, което се готвеше там, беше безкрайно вкусно. Там живях като в собственото ми семейство сред много добри, честни, съвестни и обичливи хора, които никога няма да забравя. Жалко, че от възрастните остана само Петър Бежански - Пешо, с когото сме и сега приятели, макар че рядко се виждаме.

Харесало ми беше и селото, много интересни хора имаше за разговор, като например Ване Гюнин, прочутия ловец, човек с голямо чувство за хумор, веселяк, умник. Сработихме се и с Илко, началника на пощата. Горските бяха все отбор и службата тръгна като по вода. Харесваха ми в Радуил и носиите, те много напомняха за моето родно село и имах чувството, че съм си в Яврово, а не на чуждо място. Стана ми още по-интересно, като гледах из горите Чучулятец и Чемберлия. Много гори съм изходил, и в чужбина, и у нас, но красива, стройна, добре отгледана от лесовъдите гора като Чемберлия не бях виждал. Беше само за картина. Не зная сега какво е станало с нея, много бих искал да видя Чудна е природата около Радуил. Незабравими са дните, които прекарах в радуил ските гори. Когато ми се е случвало да идвам напоследък за кратко в Радуил, пристисква ме сърцето,, като гледам осечените баири и загрижените за препитанието си хора. — Знаехте ли нещо отпреди за историята му и какво научихте след пребиваването си в него? — Когато дойдох в Радуил през май 1951 г, нищо не знаех за селото, за историята му, но веднага се снабдих с книгата, написана за него от етнографката Росица Ангелова - доста дебеличка и много ценна книга, - и там се запознах мъничко и с историята на селото като старо рударско селище и голям фолклорен резерват. Много добро впечатление ми направиха в Радуил запазените традиции и привързаността към черквата, въпреки че религията беше по това време силно потисната. На традиционните празници, особено на Гергьовден, хората се стичаха масово. Що печени ягнета се изяждаха, що хоро се изиграваше, що веселие беше, въпреки усилното време. Кой да знае тогава, че ще дойдат още по-усилни времена, че да сме си повече поиграли ида сме се повече нарадвали. Бях впечатлен, че в Радуил, докато бях там, общинският барабанчик, бай Кръстю се казваше май, беше на служба и много колоритно разгласяваше общинските новини, като ходеше от място на място с барабанчето си. Този бай Кръстю е прототип на един от моите любими разкази, „Барабанчик” Онова, което ме подразни, беше кръчмата с много впиянчени хора. Пиеше се много, не както в моето село, където трезвеността беше по-висока. Чудех се защо толкова пият мъжете и така се разпиват, че светът бързо се разживява и консумативната стихия се разраства, за да се стигне до нашето време, когато почти всички мислят за кефове и удоволствия и малко - за работа. — С кои местни жители се сприятелихте и останахте приятели? — Най-напред се сприятелих с Ване Гюнин, който ме покани на вечеря. Баща му бай Стоян Милчов, достолепен старец, много умен и деликатен, беше още жив. Допаднахме си след това и с бай Васил Палчов. Този човек беше единственият, който дойде да ме предупреди през април 1954г, че срещу мене, вече десети ден, се води тайно следствие в

общината. Викат и разпитват хора, за да разкрият мои простъпки и престъпления. Всички обаче бяха строго предупреждавани и заплашвани нищо да не казват, за да не стигне до мене предприетата полицейска кампания. Бай Васил, който беше много нежен и плах човек, единствен се престраши и - ни жив, ни умрял - похлопа на вратата ми около 10 часа през нощта, за да ме предупреди. Целият трепереше. Направи ми голяма услуга този човек, лека му пръст, няма да го забравя до края на живота си. Останах приятел и с повечето от горските, които бяха добри мъже. — Нещо за обществено-политическия живот в селото по това време? — Минали са от времето, когато бях в Радуил, около 50 години, така че не всички хора в тогавашното селско управление си спомням. Зная ги, като че сега ги виждам. Но имената им забравих. Капитански, който управляваше хоремага (кръчмата), беше един от най-влиятелните като „септемвриец”. След него идваше по влияние директорът на дъскорезницата. Много се погаждахме. Той - макар да знаеше, че съм изключен от партията, ме гледаше с добро око. Кметът, председател на съвета се казваше тогава, беше по-млад мъж. Помня го с едно синьо каскетче, седи на стол при входа на общинското управление и наблюдава кой накъде върви. Имах чувството, че следваше моето движение по селото и из гората с голямо внимание. Вероятно ме смяташе за класов враг, а може и милицията да му беше заръчала да ме наблюдава. Преки сблъсъци с него не съм имал. Това бяха управниците. И още един - председателят на кооперацията, който през 1953 г. бе намерен в реката убит с удар по главата. Не съм имал с него вземане-даване, така че не мога да кажа ни лошо, ни добро. Moята беда в Радуил дойде от околийския комитет на партията, когато първи секретар беше Попхристов. При него като инструктор работеше някой си Керефеин, бивш горски работник, койго наблюдаваше горите и лесничействата. През 1952 г. този Керефеин стана директор на горското промишлено стопанство в Боровец и като пипна брадвата и почна да сече - не бръснеше ни горски, ни директор. Бързаше да изпълни плана, като омиташе горите край пътищата. Аз се намерих да му съставя акт за 12 000 лева тогавашни пари. Той се оплака на Попхристов, извърта работата, че съм саботирал изпълнението на шина, и Попхристов ми се обади по телефона в Радуил, където завеждах по това време Техническия участък - да скъсам акта на Керефеин. Аз отказах и тогава Попхристов нареди на началника на милицията да започне „обследване” на моята работа в Радуил и да я докарат до съд. Както и стана. С радуилци нямах омраза, цялата работа дойде от Самоков. Арестуван бях, насрочен беше процес, и то в Радуил - публичен процес за назидание, който се състоя в читалището. Бяха завардили изходите на селото, за да не ходят селяните на работа и да бъдат в читалището, да видят моето осъждане, което беше предварително решено. Осъдиха ме на осем години затвор и конфискация, малко по-късно бях уволнен и се преселих в София, като започнах там журналистическа работа. Обжалвах

делото и след две години присъдата беше отменена, но аз се бях вече разделил с Радуил. Явиха се радуилци на делото като свидетели, но те бяха подплашени от милицията, така че никому не се сърдя какво е казал по време на съда. Други свършиха мръсната работа - моите колеги лесовъди начело с тогавашния районен директор на горите Крум Ваклинов. Всичко това обаче не помрачи моите хубави спомени от Радуил и радуилци, които бяха много гостолюбиви, кротки и човечни хора. — С кои черти от характера си радуилци ви очароваха? — Повечето хора в Радуил, с които съм общувал, бяха отлични мъже, гостолюбиви, трудолюбиви и с висока интелигентност. Мисля, че най-съвършените бракониери и най-добрите ловци по това време в България бяха в Радуил. — Има ли черти на радуилци, които сте вплели по-късно при изграждане образи на герои от ваши разкази, книги или пиеси? — Първият очерк, който публикувах след уволнението ми от Радуил, се казва „Дядо Мите”. Отнасяше се за мой съсед, който живееше срещу Бежански от другата страна на шосето. След него през октомври 1954 г. публикувах в сп. „Септември” очерка „Предни постове на родното строителство", който ми откри пътя в литературата. Този очерк е също за Радуил и за горските работници. Имам и други неща, почерпени като сюжети от „радуилското” ми време, но те са пръснати в много от книгите и дневниците ми. Първата половина на моя „Дневник. Книга първа” (1989 г.), е посветена изцяло на радуилските ми преживявания. Миналата година Дневникът беше препечатан, но дали е достигнал до Радуил - нямам хабер. — Мнението ви за Радуил и за природата, която го заобикаля? — То е едно от най-интересните села, които познавам и в които съм живял - село с коренни български традиции, с умни, улегнали трудови хора, а природата, която го заобикаля, е просто вълшебна. Ще ви кажа, че ако моето село изчезне (засега в него има само 50 човека) - аз ще се върна да доживея дните си в Радуил. И пак в същата къща, ако си е на мястото. — Ходили ли сте на лов с радуилци? — Ходих на лов с Орлин Василев за глухари. Водеше ни чичо Ване Гюнин. Убихме един глухар и по този случай е написано едно от най-хубавите ми есета „Шегата на пролетта”. — Ходехте ли на „чушка-пръжка” и докъде се простираха неделните ви излети? — Семейно не съм излизал на „теферич” освен по Гергьовден. Иначе при всяко излизане свдчо Ване Гюнин на маркация в гората той винаги си носеше тиган и „чушко-пръжките” ни бяха в кърпа вързани. Един път той свали от една ела цяло сърнешко бутче и направихме голяма гощавка. За пръв път тогава видях, че месо може да се крие и консервира по този начин - окачено на върха на елата, то се продухва, на тази височина няма мухи и хваща една корица, която го опазва прясно с месеци.

— Къде, кога и какво е залесено по ваше време? Има ли „Хайтова гора” в селото? — По мое време и лично под мое ръководство беше залесен целият Вуков рид заедно с ливадата вдясно от пътя, като се отива към Боровец. Скоро видях, че това си е гора, борова, чудесна, но забелязах, че са започнали да я секат. Това е от моята ръка направено. — Какви спомени имате от свещеник Лазар Кръстев и неговата черковна дейност в селото? Какво знаете за новата черква „Св. Богородица” в центъра на селото и за старата „Св. Николай Мирликийски” в края на селото? А за параклисите, които опасват селото от всички страни? — Свещеник Кръстев беше много силен характер и не се страхуваше от властта, която недолюбваше по това време черквата. Вършеше си каквото е потребно, без да се интересува какво ще му се случи, и благодарение на него черквата беше винаги пълна. И старата, и новата черква знам, но не съм се интересувал от миналото им. А параклисите, които опасват селото, са точно както в Яврово. Накъдето и да се обърнеш, има по един параклис. Съвсем определено може да се каже, че радуилци бяха по-верующи от всички в самоковските села, в които съм виждал. Може би защото селото е много старо, може да е заради старата черква или заради по-смелите свещеници, но те се отличаваха в това отношение от всички свои съседи. — На 3 септември 2000 г. се навършват 100 години от освещаването на черквата „Рождество Пресвета Богородица” в центъра на селото. Какво е мнението ви за храма и за неговата духовна роля в живота на селото и какво пожелание бихте отправили към миряните по повод на юбилея? — По случай наближаващия юбилей на черквата пожелавам тя да служи на вечни времена за молитва и упование на радуилските жители, защото се разбра, че без религия -няма морал, без морал - човещина. А когато няма човещина, светът се превръща в джунгла, както се наблюдава в момента. Навсякъде, където религията си отива - светът подивява — Кой е най-щастливият и кой най-нещастният ден от живота ви в селото? — Много щастливи мигове имам преживени в Радуил, не са един и два, а най-зловещият беше на 4 юли 1954-а в салона на читалището при заведения срещу мене показен процес, когато видях с очите си, че правосъдие в България няма, а произволът е всесилен. — Защо първата ви книга е озаглавена „Съперници” и това ли бяха радуилците, които ви „хванаха окото”, та ги описахте в тези разкази? — Първата ми книга, издадена през 1957 г., е наистина „Съперници”, това е сборник с очерци и няколко разказчета. Мисля, че вътре има и радуилски сюжети. Бях написал цял сборник с есета, почерпени само от Радуил, но ги изгорих, преди да ми направят обиска в дома на бай Васил

Бежански, след като ме предупреди бай Васил Палчов. Много съжалявам, че не мога да ги възстановя. — Ще простите ли на радуилци вината за вашето преместване? Сърдите ли се на някого и за нещо на днешните хора в селото? — Няма нищо за прощаване. Вече изясних първопричина за моето прогонване от Радуил. Пороят отдавна изтече и в душата ми останаха само благаткиге спомени от хубавите срещи с хора и преживелиците в това рилско гнездо. — Вашето пожелание към младото поколение, което ше ви носи в сърцето и паметта си като писател, довял и писал в Радуил? — На млади и стари в Радуил пожелавам едно-един-явено нещо - да не се поддават на партизанщината, която дроби хората на „ваши” и „наши”. Това е голямото бедствие, което изживява сега българският народ. Така нацепен и разделен, той никога не би могъл да защити своите истински народни и държавни интереси. — Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте направили в селото, а сте могли да го сторите? — Навремето аз направих единственото, което можеше да се направи тогава - успях да издействам от Министерството на горите да разреши на радуилското население да събира за свои нужди сухата и паднала - поради големите снеговалежи през 1952 г. - дървесна маса. Така доста сиромаси хора се снабдиха с безплатен дървен материал, някои ремонтираха къщите си, други си направиха нови. Накупиха си прасета, вино и настана голямо веселие. Повече не можах да направя, защото веднага подир това започна хайката срещу мене и бях пропъди от селото. — Бихте ли написали нов разказ за днешните хора и Радуил и тяхната демократична беднотия и орисия? — Бих написал, ако имах възможност да поживея няколко дни в Радуил и отблизо да видя как живее този наш селски народ половин век след моето последно пренощуване в селото. — Как с едно изречение може да обрисувате Радуил? — Крепост на българската традиция.

Разговора води Г. Божилов

ВМЕСТО ПОКЛОН Сборник „Вълко Червенков”, септември 2000 г. Всичко ми е минавало през ум през последните петдесет и шест години, само едно нещо не се е докосвало дори за миг до моето съзнание: че някога ще пиша за Червенков, и то много след смъртта му. В началните

години на неговото участие в политическия и държавния живот на България бях лесничей в Родопите и Рила (1947-1951) и следях бурната кариера на „железния сталинист” само по радиото. При чистката в партията, свързана с отстраняването на „врага с партиен билет”, проведена малко преди и след процеса „Трайчо Костов”, Девинският околийски комитет на партията получи „наряд” да бъдат изключени като „трайчокостовисти” шестима партийни членове. Единият от тях бях аз в битността ми на директор на Лисичсвското горско стопанство по същото време. Изключването беше извършено от бюрото на околийския комитет. След това, напук на всякакъв устав, решението на комитета бе „снето” пред първичната партийна организация на БКП при Лисичевското горско стопанство, но не в мое присъствие, въпреки че бях предупредил околийския комитет в Девин, че настоявам да бъде спазен уставът на партията и да се разисква въпросът в мое присъствие. Огорчението от този произвол бе такова, че се отказах да подавам заявление за ревизиране на изключването ми. Бях се убедил, че никой в партията не се интересува от никакъв устав, а чисткагга е саморазправа с „неудобни” в едно или друго отношение лица. Споделих това с по-големия си брат, също партиен член, по това време учител в Асеновград, и той ме убеди да подам молба за ревизия до окръжния комитет на партията в Пловдив. Направих това, изложих несъмнени доказателства в своя защита, но напразно: решението на ревизионната комисия потвърди изключването ми. Това окончателно ме разочарова от партията, а покрай нея и от Вълко Червенков като главен двигател на тогавашните чистки и вътрешнопартийни „сечи”. Обявените и необявени партийни чистки отстраниха голяма част от идеалистите, от хората с по-независимо мислене и по-широки виждания. Последвалите събития показаха недвусмислено, че това беше една огромна загуба. Разказвам тези може би излишни пордобностн не заради себе си, а заради човека, на когото са посветени тези ми страници - Вълко Червенков. За мен той беше синоним на култа и проводник на сталинизма в България и т. н. до момента, когато при среща с моя съселянин проф. д-р Георги Гълъбов стана дума за премеждията ми, а оттам и за Вълко Червенков. Професорът беше работил при него в Комитета за наука, изкуство и култура доста дълго време и ми обясни много убедително кой и какъв е Вълко Червенков като човек. Това стана през 1972 г, когато бай Вълко - както го назоваваше Георги - отдавна беше вън от строя и хората го виждаха само от време на време в Борисовата градина - едър, самотен, със своя неизменен каскет на главата и обикновено с риза с българска бродерия, която упорито износваше. От моя приятел проф. Гълъбов, комуто безусловно вярвах, защото беше не само честен, но и проницателен човек, научих много неща, които изцяло промениха представата ми за Вълко Червенков. От Гълъбов разбрах, и то с подробности, които по-късно по други пътища документално се потвърдиха, че „операцията Костов” е била проведена по нареждане на Сталин чрез неговия емисар ген. Филатов, който въобще не се е

съобразявал с когото и да било, включително и с Червенков, при вземането на основните решения, свързани с „разобличаването”, съденето и накрая - екзекутирането на Трайчо Костов. Не е имало по това време човек сред българските ръководители на партията, който да е можел да се противопостави на Сталин и да се избегне симулативният характер на разследването срещу Костов и неговите „съмишленици”, превърнало се в една чиста инквизиция за изтръгване на необходимите показания - точен образец на аналогичните следствия, провеждани по това време в СССР от органите на КГБ и Берия. Дори Георги Димитров не е могъл да промени фаталния ход на нещата. Неслучайно здравословното му състояние рязко се влошава именно в този период, за да се стигне след това до лечението му в СССР, завършило с неговата смърт. Червенков комай единствен не се е възползвал от неограничената си власт, за да се обзаведе по княжески, както сториха това мнозина, особено от по-късното поколение управници от ерата на „зрелия социализъм”, когато преобзавеждането с вили и жилища се превърна в стихия. Червенков не възстановил дори бащината си къща в Златица. Ето в този момент враждебното чувство у мен към Червенков започна да се топи, докато съвсем изчезна, за да се замести с възхищение към този много човечен идеалист, спартанец и особняк. Именно особняк. Аз живях известно време на бул. „Патриарх Евтимий” 5. В същата кооперация на третия етаж от другата страна беше апартаментът на някой си ген. Николов. В този апартамент за известно време квартируваше уволнен от армията млад офицер. Той бе намерен по едно време в стаята си възнак, в безсъзнание, потънал в кръв, с дълбоко разрязани вени на двете ръце. Закараха го в болницата и там успяха да го спасят. Върна се жив, но веднага заявил, че не желае да живее. След разговор с негов приятел „самоубиецът” разкрива причината, за да посегне на живота си: бил повикан от тайните служби и заставен да подпише декларация, че ще изпълнява разузнавателна дейност сред своите колеги - уволнени офицери. Младият човек проявил слабост и подписал, но като се върнал вкъщи, размислил какво е сторил и отвратен от себе си, решил да не живее и си разрязал вените. Когато чул тази история, приятелят на пострадалия го посъветвал да напише писмо до Вълко Червенков, в което да му разкаже всичко както си е. „Самоубиецът” написал писмото, а Черенковата служба „Жалби” веднага извършила проверката и станало нещо съвсем неочаквано: Министерството на вътрешните работи е заставено да повика бившия офицер, да скъса пред него подписаната декларация, а младият човек да не бъде повече докосван и тормозен по какъвто и да било начин. Когато се коментираше този случай в квартала, всички бяха наясно, че в България по това най-тоталитарно, да го наречем, време Червенков беше единственият способен от всички останали партийни и дъжавни знаменитости на такава благородна постъпка. Някои изказваха мнение, че това може да е от чиста „демагогия”. Там е работата, че случаите на лично вмешателство от страна на Червенков, за да оправи някоя заплетена

съдба, не са един и два. Безспорно е, че създадената от него служба при кабинета му, наречена „Лични писма”, се беше превърнала по едно време в жива легенда. Характерното за тази служба беше, че жалбите не се изпращаха на засегнатите ръководители, а лично се проверяваха от довереници на Червенков под прякото му наблюдение. Аз лично съм свидетел как тогавашният председател на районния кооперативен съюз в Асеновград бе разобличен от Червенювите проверители в корупция и мигом беше наредено разжалваното му от поста „председател”, без да бъдат за това питани, нито уведомени местните партийни ръководители от околийския комитет на партията, с които между впрочем „работеше” той. Те изпаднаха в ярост и тутакси успяха да го преназначат за директор на Кооперативния съюз в Пловдив. Но малко след това, на Шестия конгрес на партията, ако се не лъжа, някой подал бележка на седящия в президиума Червенков, че уволненият от него председател на Кооперативния съюз в Асеновград е назначен дорияа по-висока длъжност. Става ясно, че асеновгр ад ските главатари отново са „коронясали” своето протеже. Възмездието идва почти моментално: въпросният „кадър” веднага е уволнен с телефонно нареждане лично от Червенков. Говорейки за това, идват ми наум и много други случаи, но не му е тук мястото да изброявам всички. От малкото факти, за които стана дума, не остава никакво съмнение, че Вълко Червенков беше човек с голяма съвест, висок морал и добро сърце. Ще има вероятно хора да ми възразят, че той и не един е ударил несправедливо, ще посочат навярно десетки примери. Но аз съм сигурен, доверявайки се на добре известните факти, че каквото и да е вършил Червенков - лошо или хубаво, правил го е с пълно убеждение, че то е право, в интерес на партията, на държавата и човещината, която мнозина от неговите колеги бяха забравили. Червенков криеше в себе си една друга чудесна черта: той беше и родолюбец. Това пролича особено ясно през лятото на 1950 г. на организираната лично от него юбилейна 100-годишнина от рождението на Вазов в Народния театър. Тогава в най-тържествена обстановка великият поет беше коронясан като патриарх на българската литература, а брат му ген. Вазов седеше в същото време просълзен в царската ложа на театъра. Може това признание на подгонения Вазов да не е било само идея и заслуга на Червенков, но особено страстният начин, по който бе организирано въпросното юбилейно тържество, говореше сам за себе си: първият ръководител по това време на партията и държавата беше вложил сърцето си в реабилитацията на поета и го бе спасил от надвисналата над творчеството му пролеткултовска буря. Неотдавна, разлиствайки архивите на Съюза на писателите от годините след 1944-а, разбрах, че взетият първоначално „остър курс” срещу традиционния Съюз на българските писатели и особено срещу някои водещи в него фигури е бил внезапно сменен, когато Червенков поема върховенството в Политбюро. Възстановява се поколебаният авторитет на Елин Пелин, обвинен преди това като „царски приятел”, спира се кампанията срещу Йовков заради „Чифликът край границата”, слага се край

на изключванията по политически причини, връща се от заточение Димитър Талев и т. н. Вярно е, че Георги Димитров още преди Червенков дава пример на едно благожелателно отношение към големите ни писатели, но Червенков .фактически налага усмирителната риза на пролеткултовците в съюза. Статията, която написа Червенков в защита на книгата на Димитър Димов „Тютюн?”, също не бе случайна и тя откри пътя на даровитите по-млади писатели, които изникнаха след Димов. Между другото, когато на Димов му бяха назначени двама помагачи - членове на съюза, за преработката на романа, авторът на „Тютюн” така се беше ужасил, че написа писмо на Червенков с молба да го освободи от назначените му опекуни. И тогава стана ново малко чудо: на Димов му беше дадена свободата да прави каквото намери за добре, а на партийното ръководство в съюза бе наредено да го оставят на мира. По-важно е другото: развихрилата се около 50-те години „свръхпартийност” в литературната критика беше своевременно озаптена, което се отрази по много благоприятен начин на всички останали творци. Всъщност Вълко Червенков проявява своето особнячество, своя характер много преди да стане първи секретар и държавен ръководителя страната. Ще ми се да припомня още нещо: Димитър Благоев - Дядото не одобрява курса на въоръжено въстание през 1923 г., поради което през последните месеци от живота си е изолиран от ръководството на партията. Въпреки това, когато той умира през май 1924 г., софийските комунисти излизат масово да го изпратят. А младият Вълко Червенков е не само сред тях, а е и един от четиримата, които носят ковчега на Благоев към гроба, без да се стряска, че това ще му навлече гнева на „ястребите". Червенков ще остане в спомените на тези, които го познават, не само със своята лична и партийна праволинейност, (справедливост, с пълното си безразличие към парите и самоустройването, но и като един от малкото наши държавници, които сами са си писали всички речи, изявления и изяви в пресата и на всичко отгоре служейки си с кристален български език. Известна е литературната начетеност на този високоинтелигентен човек и неговата страст към българската литература и култура. Той не е бил стратег в политиката - бил е ограничаван в това отношение от човешките си добродетели, от ярката си индивидуалност и особено от своята почтеност. У нас това не са качества на голямата политика и за трайно присъствие и просперитет в тази политика. Ето защо неговата съдба и особено неговият залез будят съчувствие у тези, които са имали случай да го почувстват отблизо. Трагичната самота, на която Вълко Червенков беше обречен години наред, вгорчи живота му абсолютно незаслужено. Животът на Вълко Червенков потвърждава народната максима, че който е тръгнал за правда на тоя свят - никога не се е върнал. Това се случи и с човека, известен у нас като „живия култ”. Въпреки това делото на малкото идеалисти и правдоборци, прекосили през едно или друго време родното политическо поприще, не бива да се забравя, защото е време да се разбере веднъж завинаги: няма да се подобри нашата нещастна народна

съдба, докато управляващите ни политици са натъпкани само с ламтежи към богатства, имоти и всевластие. Написах всичко това вместо поклон пред гроба на Червенков, където едва ли ще мога да отида. И за да знаят тези, които са го обичали и са се възхищавали от него, че е имало защо. А по-младите да запомнят името на този държавен мъж като един от най-честните и човечни хора, които е раждала нашата майка България. 5 юни 2000 г.

МЕХАНИЗМИТЕ НА РАЗРУХАТА

Вестник „Монитор”, 18септември 2000 г. — Господин Хайтов, навършвате 81 години, възраст, която предполага дистанциране от събитията. Философски ли гледате на света, или все още има неща, които ви ядосват? — Още се впрягам. Като се препъна в някаква дивотия, преживявам я, като че ли ми се случва за първи път, и веднага хващам калема. То е като кашлицата. И понеже няма много възможности в печата, записвам си моите „вътрешни” протести в дневника. Това ми е отдушникът. Без това аз не знам какво бих направил. Явно, примирението не е по силите ми. — Какъв вид несправедливости ви ядосват? — Всичко, което засяга състоянието на културата ни, на народа и държавата. Това, че държавата беше окончателно разградена, съсипана. Тънем в корупция и хаос и няма край. Но моето подозрение, а имай доказателства за това, е, че нищо не е случайно. Как можаха другите държави на бившия източен блок да избегнат нашето положение, а ние да затънем? — Смятате, че има отделно негативно отношение към нас? — Диференцираното отношение към страните от бившия източен блок е факт, неслучайно у тях средната заплата е 500 марки, а у нас три пъти по-малко. Има геополитическа програма за „придвижването” на САЩ към заветния, към руския Изток - нещо, което Хитлер беше започнал. Той обяви навремето, че славянството ще бъде унищожено в името на „по-висшата раса”. Същата програма сега, изглежда, я осъществява Евроатлантическата общност, НАТО. На Балканите ние сме улицата към Русия, към каспийския нефт и останалите ОГромни суровини на Изтока. Известно е, че нефтените находища ще се изчерпят до 50 години, след това какво ще правим? Ето защо обединените в НАТО велики сили, доминирани от САЩ, са се устремили към последното място, където все още има достатъчно суровинни находища, за да спасят и удължат живота на западната цивилизация.

— Някои казват: щом ще ни завладяват, предпочитаме Запада, отколкото руснаците. — По всичко личи, че политическият ни елит е предпочел западните колониалисти. И аз бих се примирил с това, ако отношението на Евроатлантическата общности на Щатите към България не беше абсолютно различно от отношението към всички останали страни от югоизточния блок. В нито една страна от бившия соцлагер не допуснаха глупостта да „връщат земята в реални граници”, както навремето прокламира Желев и както фактически стана. Което взриви родното земеделие и то вече не може да се възстанови и след 100 години. Технически е невъзможно да се възстанови. Ето аз сега получавам по наследство парчета земя - онзи ден ги делихме петима наследници на 10 места по два декара. Не може нито с трактор, нито дори с плуг да ги обработиш. Така застреляха нашето земеделие. Действията на Евроатлантическата общност, изглежда, не предполагат съществуването на България като суверенна страна или поне на този народ в тази територия. Това проличава и от факта, че никъде другаде в Югоизточна Европа нямаше такава жестока метла срещу заварената култура, както в България. А и навсякъде другаде бе даден отпор. — Тук вътрешната помощ за разрушаването на България е по-голяма, така ли? — У нас правителствата се купуват. Ще дам пример с един договор между Световната банка и България. Когато се разискваше въпросът за отпускането на 400 млн. долара за образованието ни, аз се снабдих с условията, писах по този повод и статия. Световната банка даваше 400 млн. долара, при условие че 60 процента от тях самите те ще изразходват по свое усмотрение, възлагайки проекти на свои хора. Фактически те си ги задържаха. Останалите 40 процента беше предвидено да се разпределят от Министерството на образованието за проекти. Но в замяна на това от Световната банка си запазваха правото да одобряват учебниците и статута на цялото ни образование. Тези стачки, които сега наблюдаваме, стават затова, че прехвърлиха заплатите да ги плащат общините, които са финансово несъстоятелни, и така се стигна до днешния хал. В споразумението имаше нещо потресаващо: условието, че не може по законодателен път да ое променя това споразумение. Световната банка се поставя следователно над законите на България. Така тя взе под аренда цялото ни образование, а Министерството на културата отдавна вече е купено по друга линия. Ето как младото поколение попада изцяло в ръцете на Световната банка и тя ще го възпитава чрез училището така, че да заличи у него и последния остатък от национално съзнание. При тази телевизия след 10-15 години няма да има млад човек, който да се усеща, че е българин. — Бяхте казали някъде, че няма случай една нация да е изчезнала и пак да се е появила. — Траките изчезнаха, все едно че не ги е имало. Ето тази политика наричам пагубна за нас, преднамереното, целенасоченото унищожаване на българската самобитност н култура. Капак е изказването на оня професор,

австриец, който иска да наложи да си сменим азбуката. Как реагира Министерството на културата? Никак. Сега го е казал този, утре ще го повтори трети, ще стане шлагер, накрая ще си го включат в плана на Народното събрание и един ден току-виж ударили сатъра на кирилицата. — Има ли според вас някакъв начин на противопоставяне на този процес? — Има, но е въпрос на решителност. В Гърция например нямат никакво намерение да се глобализират, да не говорим за Турция. Или какво да кажем за Албания. Същото се отнася за арабските държави, за Швеция и другите по-малки европейски държави. Намират начин да се съпротивляват. Въпрос на вътрешна политика. Но специално за нас не съм голям оптимист. Ние, българите, сме като сух пясък - стискаш го в шепата си колкото щеш, топка не става. А е толкова нужно да сме от време на време единни. Или поне по-изкусни в дипломацията и да убедим великите, че нашето „проруско” битие не ги застрашава. Защото те не искат зад гърба си народ, който утре може да си спомни, че е освободен от руснаците. Освен това сме и православни. Така идвам до основното заключение: щом като атлантиците никъде другаде не се опитватта-ка яростно да премахнат заварената традиционна култура, а се прилага това нещо само към нас, значи ние сме на специален режим в плановете на Евроатлантическата общност. С други думи - оцеляването на народа ни е поставено на карта. Нямат, изглежда, сметка от съществуването на този народ. И така ще се стопим, без война, „цивилизовано”. Ето, с икономиката ни набутаха в глуха улица. Непрекъснато задълбаваме надолу и надолу. От приватизацията направиха бандитизъм, така че оттам не можем да чакаме никакви пари, за да може държавата да се засили, да плаща на учителите, а за армията не смеем и да мислим. Тя бе ликвидирана най-напред. Първият удар беше върху контраразузнаването още по времето на Желев, той го изработи. В момента, в който Желев стана президент, заедно със своите оръженосци успя да разнищи разузнаването. И с това откри пътя към опустошаването на България, към обедняването. Тази беднотия, съчетана с липсата на условия българите да се лекуват, обрича нацията на израждане и гибел. Намаляваме средно на година с по един околийски град от около 100 000 души. — Каква е ролята тук на изкуственото етническо разделение? — Изкуственото малцинствено разделение с цел превръщане на държавата ни в „мулгиетническа” е най-добрият способ тя да бъде така омаломощена, че да загуби всякаква възможност за самостоятелни прояви и суверенитет. Абсолютна фалшификация. Нито в Гърция, нито в Турция има някакво значение дали си мохамеданин или не. Ти си гражданин на Турция и толкова. Няма етнически партии. — Каква е днес възможността за един интелектуалец като вас да обяснява тези неща? — Аз съм един от активните писатели. Максимумът тираж, в който мога да издам книга, е хиляда броя. Хиляда бройки за книга, която пиша

осем години! Говоря за предстоящата си книга. Докато напиша книгата и я издам, няма да има нужда от истините, които ще обявя на този народ, за да знае накъде го водят и как го манипулират. Вестниците в продължение на три месеца не са ме потърсили. За радиото и телевизията да не говорим. Аз съм от хората, които не бива да бъдат допущани до националните медии. С други думи, каквото и да знам, то ще си остане в мен и едно кръгче около мен. Същото е и с другите писатели в сянка. Няма държава в Европа, в която не се мисли за поощрението на литературата и особено на детско-юношеската. ДДС върху книгите никъде не е 22 процента. А в страни като Франция и Швеция например литературата е постоянно на фокус. — Сега се очертават пак предизборни страсти, очаквате ли консолидиране на патриотично мислещи българи? — Има доста хора, узрели за национално-патриотичната идея. Да речем, около царя, но и те се делят на групи. Има около кръг „Зора”, но и тях гледат с подозрение, понеже са най-безкомпромисни. Има и други. Но вече стана дума, че сцеплението между българите е доста дефицитен артикул и това се очертава като основен недостатък в нашия национален характер. Виждате населението как кротичко мирува. Голям е проблемът, че в България патриотичните групировки не успяха да се обединят още през 1991 г., както това стана в Унгария. Или в Румъния, където имат 14 процента парламентарно присъствие. Ние при първите избори имаме по-малко от един процент. Значи нашият национализъм е прекършен още по времето на социализма. Днес проблемът е как можем да съхраним поне отчасти националния си суверенитет, да не позволим задълбочаването на текущия в момента разпад на нацията. — Не ви ли се струва, че битката ви е обречена, че сте самотен воин? — Аз пиша, за да не загубя уважението към себе си, защото това е последното нещо, което имам и съм бранил цял живот. Никакво благо не може да ми услади душата, освен вътрешното равновесие и предимството, че мога да се гаедам, без да се гнусувам от постъпките си и от поведението си.

Разговора води Волен Сидеров

ДНЕШНИТЕ КЪРДЖАЛИИ ОГРАБИХА ДЪРЖАВАТА

Вестник „Дума”, 25 септември 2000 г. — Не се ли уморихте да пишете, да се борите, да доказвате? Още ли вярвате в силата на словото?

— Вярвам-не вярвам, това е единствената сила, с която хората на перото могат да си послужат, макар че неви-наги действието й се вижда. Семената на словото понякога късно поникват, но никнат, ако са потребни на гладните за истина. А за умора от борбата да не говорим - словото се бори дори след като авторът го е написал - в това е и висшият смисъл на литтературата. — Какво ще отговорите на онези, които ви наричат „националист”? — Драго ми е, защото това ме различава от отродените шушумиги, с които не бих искал да имам никакви допирни точки. — Не кандисвате ли, че спасение от глобализацията няма? — Не мисля таова. Спасение има. Но е въпрос на време. Има една народна поговорка: „Сила, сила-силовита, ала не е вековита.” Лошото е, че времето за надвиване на „силата” се проточи и у нас могат да настъпят необратими претопителни процеси. Хубаво им го каза оня ден, пре-зидентският съветник проф. Ханке, че не сме за Евросъюза със социалистически структурираната ни икономика. Ние можем да бъдем глътнати, но не „интегрирани” - това беше подтекстът в думите на този откровен професор. Той им го каза и за борда навремето, но кой да го слуша? От десет години у нас е на ход глобалната политическа глупост, съчетана с безмерна лакомия. Това, което може да ни затрие окончателно, е нравственото ни израждане отвътре. — Някои предвиждат дебилизация на човечеството. — Уеднаквяването на света не би могло да мине без дебилизация. Нормалните хора не биха могли да понесат подобно издевателство над построената върху разнообразието човешка природа. Закон номер едно в природата е разнообразието. Затова тя е създала хората различни, всеки да е уникат. Неповторим! А глобализаторите са се подпретнали всичко да изгладят с едно ренде, което е невъзможно. Да оставим настрана колко жестоко скучно ще бъде. — Какво бихте предложили за противодействие? — Всичко, което всеки има подръка - без изключение. — Предмет на новото издание на вашите книги „Хайдути” и „Родопски властелини”, събрани в едно, е свободният дух на народа. Познавайки тази черта от характера на българина, как си обяснявате днешното му търпение към безумствата на управляващите? — С най-долнопробен животински страх - за себе си, за децата си, за хляба и поминъка. Свободата за съвременния българин, съпоставена с рисковете за физическо оцеляване, не е, изглежда, съществена духовна потребност. Малко са хората, които могат да прежалят себе си, а още по-малко - и близките си, ако са хора семейни. Затова Ангел войвода е прибирал в четата си само ергени, а самият той не е познавал жена.

— Готовността за саможертва предполага идеали. Не опират ли нещата до идеалите, за които са се борили Левски, Ботев, Раковски, пък ако щете - Димитър Благоев? — Така е. Сложихте пръста в раната. Остава да се попитаме какво стана с националните ни идеали през последните пет-шест десетилетия и картината ще бъде пълна. — Възможен ли е днешен еквивалент на вашите герои? — Съвременен еквивалент на хайдутите са баските в Испания и бойците на ИРА в Ирландия, но у нас едва ли би могъл да възникне този вид национална съпротива. — Защо? — Този вид съпротива възниква при наличието на национален идеал, а ние го нямаме. Нацията ни беше скопена от този идеал и оттам нататък тя се превърна в едно стадо жертва на политическите хищници. — Не сте ли много категоричен? — Няма време за недомлъвки. Ножът е опрял о кокала. Суровата истина не бива да се захаросва, инак дълго ще си въобразяваме, че сме свободен народ в свободна държава. — Та не сме ли? Ето, вие си пишете каквото си искате. — Би било свобода, ако можехме да си го приказваме всичко това по първи канал на БНТ. — Докъде стигнахте с книгата на живота си „През сито и решето”? Кое би било интересно в нея за вашите читатели? — Не на живота ми, а за живота ми. И това все още не е книга, а ръкопис, който подготвям за печат. Написах я не за читателите, а за себе си и не мога да отгатна мое би могло да се хареса на читателите. Предполагам, че всеки от тях ще намери по нещичко - говоря за старата, проредената моя читателска гвардия от 80-те години. — А младите? — Те вече не четат Телевизията ги отрови. А и да се накани някой да я прочете, едва ли ще долови посланието на книгата, като се има предвид коренно променената душевност на подрастващите поколения главно под въздействието на телевизията и разваленото ни образование. Младите напоследък са възпитани като всеядни. Кое е бурен, кое - теменужка, те нямат обоняние, за да ги различат. Обонянието им е притъпено от порнофилмите и развлекателното, вносно криминално четиво, натръпнало със сперма и насилие. Традиционното, кротичко вазовско йовковско повествувание не е вече за младите. Така беше нарочно скъсана литературната и културната традиция у нас, за да влетим на един крак в света на космополитизма, на голямото безсмислие. Не случайно походът срещу националната култура на българина започна с литературата и първата „разцепена” организация е основаният от Вазов Съюз на българските писатели. Без книгата човекът е гол и можеш да монтираш в кратуната му каквото си поискаш - съзнание или... безсъзнание.

— Защо от трийсетината отбрани книги, които сте написали, избрахте за преиздаване „Хайдути” и „Родопски властелини”? — Издавам „Хайдути”, за да напомня на загубилите всякаква надежда, че по-сладко нещо от свободата няма и че за някои от нашите прадядовци тя е била по-важна от живота. И пословица дори има от онова време: „По-добре гроб, отколкото роб.” „Родопски властелини” е по-сложна. Написах я навремето, за да се противопоставя на тезата, че кърджалийството е било по същината си социален бунт - теза, която поддържаше генерал-майор Щерю Атанасов и дори книжка беше написал в защита на това становище. Разбира се, че има и социални причини за възникване на кърджалийството. Но то още в началото се изражда в един по военному организиран, поголовен обир на невъоръженото българско население, съпроводен с масови пожари и кланета. Като махнеш кланетата, всичко, протекло под названието „кърджалийство” между 1791 и 1913 г, е прототип на сегашното разграбване на държавата. Прочетете очерка ми за родопския кърджалийски предводител Мехмед Синап и ще видите същата структура: една вградена в държавата разбойническа пирамида, която се крепи не на основата, а на върха. Де да те видим как ще се спасяваш от това чудо! Нашите родопски писатели идеализираха цял век Мехмед Синап като „бунтар”, едва ли не като хайдутин, народен защитник и т. н. А се оказа, че той е давал двеста кесии грошове всеки месец на любовника на султановата майка Юсуф ага, за да го закриля от уж преследващите го султански войски. — Много ли са двеста кесии? — Сто хиляди гроша, когато за три гроша се е купувал овен барабар с кожата. 33 000 овни по сто марки единият, ако сега ги купувате, е равно на три милиона и триста хиляди марки. Всеки месец прочутият кърджалия ги наг-рабвал от народа в троен и петорен размер, за да отдели от тях наречените двеста кесии за Юсуф ага. Всичките около двадесет аяни (нещо като областни управители) в Румелия по онова време са работили на основа: официално преследват „разбойниците”, т. е. вилнеещите кърджалийски орди на територията си, а тайно ги отървават и подкрепят срещу своя уговорен дял. Както и сега. Само че сега този „дял” се нарича „комисиона”. Като заместиш аяните със сегашните местни феодали, и работата се изравнява до милиметър с кърджалийската класика в това отношение. И резултатите са еднакви: тогава за около тридесет години беззащитното българско население е изтребено или прогонено вън от страната наполовина, сега за същия период, ако все така върви, ще оцелеят малко поведе от една трета. Това е, най-общо казано, „посланието” на „Родопски властелини” и специално на главата, посветена на кърджалийството. — Да кажем и на двете ви книги на добър час! — Благодаря! От вашите уста - в ушите на потребителя, както вече е прието да се казва вместо „читателя”.

Разговора води Бойка Асиова

СЛОВО ЗА БУДИТЕЛИТЕ

Мнозина се подбиват сега с понятието „будител”. Казват, че трябва да е имало много заспали българи, за да сее появила обществена потребност от събуждане. Така е. В доосвобожденската селска България, когато будителството придобива своя размах, я е имало, я не 25 процента „писменни", т. е. грамотни. На останалите е трябвало да им отварят очите към светлината на буквите и словото. Така са се появили и намножили ученолюбивите мъже будители начело със светогорския монах ОТЕЦ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ. Последван от Неофит Бозвели, Раковски, Ботев, Каравелов, Матей Миткалото, Софроний Врачански, Петко Рачев Славейков и т. н. За тази фаланга достойни мъже будители ще ми се да кажа само едно: Сполай ви, мъже, достойни за възраждането на българския дух през миналото и по-предишното столетие, за размаха и силата, която му дадохте, за да се превърне той и в негово лице! И бъдете, достойни отци, доволни, че овреме сте го направили, защото ако сега ви се беше паднало да будите, първо - няма кого, и второ - гласът ви няма да се чуе. Колкото и да е яростен като на Паисия, звучен - като на Миткалото, втълпителен - като на Раковски, и сладкоречен - като на магьосника Славейков-старши. Няма да се чуе, защото в сегашната електронномедий-на неразбория едному само е дадено да буди - на многоканалната, уж национална телевизия. Най-драгоценниият продукт на цивилизацията КНИГАТА е почти окончателно подменена с т. нар. СИН ЕКРАН. Ето защо, ако речете да се преродите при следващото ви завръщане в родната земя, превъплътя вайте се, мили братя, не в пишурки и писатели, а в тележурналисти, телеводещи и още по-добре - в лицензирани собственици на телевизии, за да ви е будилото в кърпа вързано. И побързайте, защото българският народ бързо се топи и ако се позабавите – може и да не го сварите. Ако се случи да се разминем на тоя свят, ще се търсим на ОНЯ, в кръчмата на дядо Матейко, ако все още не е преструктурирана. С поклон към вашето дело. 1 ноември 2000 г.

В УТРОБАТА НА ИСТИНАТА

Вестник „Български писател”, 8 ноември 2000г. — Доколкото знам, г-н Хайтов, вие сте последният засега носител на литературната награда "Йовков", Макар че празникът на будителите мина, ще ми се да ви попитам защо неговото име рядко се спряга с понятието будител? — Защото след Освобождението народът ни се просвети и не вървеше да му се натяква, че е задрямал или заспал. А иначе тежката категория будители в нашата българска действителност са на първо място големите поети като Вазов и първомайстори на изящната словесност като Йордан Йовков. — Какво бихте направили, ако зависеше от вас, по случай юбилейната годишнина на Йовков? — Най-полезното и простото за паметта на Йовков: да се върнат чудесните му разкази като „Шибил” и „Земляци” отново в учебниците по литература, за да се даде възможност на подрастващите да пият от медовината на Йовков, но не с едната, а с двете си шепи. — А в сферата на критиката? — В сферата на критиката след великолепната книга на Симеон Султанов за Йовков няма какво съществено да се добави - дотегнали са ни папагал ски повторения. А в същото време все още се мълчи за големите грехове на критиката към Йовков. Дългогодишното му пренебрегване, завистите, на които е бил подложен и които всъщност вгорчават и съкращават живота му. За това нещо много отдавна и много упорито се мълчи... Както се мълчи за главното, ЧЕ НЯМА ГОЛЯМ ПИСАТЕЛ, КОЙТО ДА НЕ Е СВЪРЗАН ЧРЕЗ ТВОРЧЕСТВОТО СИ С НАЦИОНАЛНАТА СЪДБА И ТРАДИЦИЯ. Две редчета само да вземете, независимо дали от Вазов или от Йовков, в тях ще откриете една поне милувчица, болка или въздишка за България. Без тази болка няма литература. Зачатието на литературата е в болката. Или да си послужа с думите на Емилиян Станев: „ОНОВА, КОЕТО НЕ СЕ Е ПЪРЧИЛО - НЕ МОЖЕ ДА СЕ И ОКОЗИ.” Йовков не се нуждае от следсмъртни венцехваления, защото няма четящи хора, които да не знаят и виждат колко високо той стърчи сред ударената от градушките българска литературна нива. — Не ми е известно в друга страна да има Ден на будителите, както у нас. Трябващи да търсим „етимологията” на този празник в Чинтуловото „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди”? — Опитите за просвещаването на българския народ, обозначавани като „будителство”, възникват в средата на XVII век и са израз на едно от най-силните качества на българина - УЧЕНОЛЮБИЕТО. Масовото откриване на читалища по време на турското робство е също една от най-радикалните и самобитни прояви на „будителството”, тоест на просветителство.

Изящната словесност и след освобождението ни е чиста проба будителска литература, защото чистейшата поезия и проза като на Йовков е най-добрият "способ" за укрепване на националното самосъзнание. Съгласете се, че всичките произведения на Йовков са проникнати от преданост и обич към отечеството. — Нужни ли са на народа ни в ерата на високите технологии будители? Всъщност днес кой би могъл да бъде народен будител? — Днес будителите са много по-нужни, отколкото някога въпреки почти всеобщата грамотност на населението. Нужни са, защото информацията в наше време е строго манипулирана и контролирана чрез почти пълното монополизиране от телевизията и радиото. — Но нали има и частни канали? — Малко са частните телевизии, които надхвърлят тавана на позволеното. Ето защо повече отвсякога са нужни „будители”, тоест труженици на перото, които да разкриват спестените на масовата публика истини. Въпреки че обемът на въздействие на неповлияното от политическата конюнктура печатно слово е несъизмерим с възможностите на електронните масмедии да сеят истините, полуистините и лъжите в неограничени размери. Колкото до въпроса ви кой днес би могъл да бъде будител... За будителство в наше време се изискват дарба и кураж, мъжество да се изложиш малко на риск. — Кога един писател може да бъде наречен будител? — Когато пише и не мисли за последиците. В момента най-типични „будители” са публицистите, които не отбягват да сложат пръст в раната. Прозата ни в това отношение силно изостава. Дарбата на писателя затова му е дадена, за да не оставя човека без надежда. — Да поговорим за морала на съвременния писател. Суровата действителност не разкри ли някои неподозирани черти от неговия характер? — Мисля, че питате за гражданското поведение на някои писатели, които се включиха най-активно в рушенето на националната ни култура, националната ни самобитност и съзнание. Искрено казано, изненадата ми не е особено голяма. Повечето от тези господа опознах далече преди настъпването на водоразделната дата 10 ноември, когато започна злополучният сегашен „преход”. Те и днес играят същата обслужваща роля, както и при миналия режим. Кирякстефчовци са отдавна и много добре описани от Вазов, Алеко Константинов и др. Въпреки това мисля, че художествената публицистика в момента е в цъфтеж. Имам предвид творци на словото като арх. Христо Генчев, Божидар Димитров, проф. Андрей Пантев, Виктор Пасков, Венцеслав Начев и Минчо Минчев, Калин Донков, Паун Цонев, Марко Семов, Чавдар Добрев, Любен Георгиев и др. Това са все хора от първата линия и е радостно, че всички те са членове на вазовския Съюз на българските писатели.

Повечето от тях са от новата генерация, приети след започването на „прехода”. Има няколко не по-малко силни й сочни пера, на които мястото им е също в Съюза. Особено ярки са проявите на хората от екипа на Петьо Блъсков като Волен Сидеров, Илия Илиев, Милена Бойчева, Кристина Патрашкова... Според мене будителската, да я наречем, публицистика у нас сега е в разцвет. — Как си го обяснявате? — Изкуството се ражда в утробата на истината. Истината, която нагорещява въображението, мисълта и чувството и търси отдушник. Тогава се превръщав потребност Времето също има пръст в тая работа: ако истината е в недостиг и животът го изисква – „раждат” се необходимите хора. Спомнете си в какво време са се появили еврейските пророци, които тръгнали да бичуват забогателите и изпаднали в нравствена поквара юдейски царе. Доволен съм, че след като се тръсна в дъното, българската литература поема нагоре. Това е първото мръдване на барометъра към по-добро и по-човешко време. В обширната сфера на културата няма друга подобна проява. — Понеже споменахте за пророци... Вие пророк ли сте? — Не зная колко съм пророк, но почти всичко лошо, което съм предвидил, се случи. — Много ще е интересно да посочите примери. — Мога да ви посоча десетки примери, но ще ми трябва и справка. — Нещичко само... накратко... — Ето ви страница 184 от книгата „Време за разхвърляне на камъни”. На въпроса на интервюиращия колко време смятам, че ще трае периодът на „немотията”, свързана с „прехода”, отговорът е; „Десет години ще е тежко, а после за по-голямата част (от народа) все ще си е тежко." Това е от юли 1992 г., при най-гъстата розова мъгла. С други думи, знаел съм, че „преходът” ще премине в дълга и стопяваща народа сиромашия. Това е казано, когато всички очакваха „светлинка в тунела” . Малцина се досещаха, че от тоя тунел няма излизане, но никой не посмя да го каже на глас. А ето и още нещичко: „Правото на присъствие на този свят се определя не само от броя на блоковете, които ще изградим за жилища, от заводите, които ще построим, от кренвиршите, които ще погълнем, или от марките на колите, на които ще се возим, а от ДУХОВНИЯ НИ ВЛОГ В СЪКРОВИНЩИЦАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.. А ЗА ДА НАПРАВИМ ВЛОГ, НЕОБХОДИМО Е ДА ОЦЕЛЕЕМ ОТ КУЛТУРНИТЕ ВОДОПАДИ, КОИТО СЕ ИЗЛИВАТ ВЪРХУ НАС И КОИТО НЕ САМО НИ ОБОГАТЯВАТ, НО И НИ РАЗМИВАТ АКО НЯМА ЗА КАКВО СВОЕ ДА СЕ УЛОВИМ И ЗАДЪРЖИМ - БУЙНИТЕ ПОТОЦИ НА ТЕЗИ ВОДОПАДИ ЩЕ НИ ОТВЛЕКАТ.” Това е написано преди 21 години, през февруари 1979 година във в. „Литературен фронт”, когато американската телевизия беше показала само ноктенцето на

малкото си пръстче, а геноцидът над културата ни е бил още един много „таен” проект в една още по-тайна канцелария. — Трудно ли живее днес българският писател? — Има ли сега у нас някой, който да не живее трудно, като изключим десетината хиляди „олигарси” и техните подставници? От писателите малко по-добре в материално отношение са може би тези, дето са на ясла към „Отворено общество”. Но те са неколцина. Масата остана с пръст в уста. Но подопечните на Сорос, които са добре, не са за за-виждане. С КАПИСТРА НА ГЛАВАТА НЕ СЕ ПИШЕ. За хора с дарба това е краят. — Извинете, но какво е това „КАПИСТРА”? — „Капистра” е оглавник. Това, което се слага на катъра, коня или магарето, за да можеш да го водиш. Ако в капистрата има и желязо, мундщук за устата, животното е изцяло в ръцете на своя ездач. „Капистрата” има и още един синоним - „юлар”. Тя, макар и да е позлатена, за литератора е равна на творческа смърт. Нагледах се на този вид умъртвяне на талантите цели 45 години. Най-изчерпателният синоним на изкуството, в това число и на литературата, се нарича „СВОБОДА”: — За едни вие сте големият писател и родолюбец, други злословят по ваш адрес. Още Пушкин е говорил за „хвалата и клеветата”, които съпътстват писателя. Вълнува ли ви това? — Ако един писател струва нещо, първото и най-достоверно указание за това са злословията по негов адрес. Няма ли злословия, значи, че няма на какво да му се завижда. У нас завистта е най-достоверната индикация кой колко струва Мога да подкрепя това с един милион примера, засягащи най-видните ни творци — като Йовков например. — За първи път чувам Йовков да са го заяждали. — Завистта към Йовков, която е изгаряла сърцата и на критици, и на белетристи, се е изразила в нещо много по-лошо от заяждането: Йовков заедно с Елин Пелин е най-пренебрегваният от критиката по онова време писател. Големите списания не му отварят страниците си, не му отреждат заслуженото челно (за тогава) място в белетристиката и сгъстяват мрачната атмосфера около него. Йовков не получава „добро” място в Народната библиотека или в театъра, или където и да е, за да гарантира прехраната си. И така животът на този горд човек протича в мъченичество. Може би затова така рано си отиде. От язва. Язвата е спътник на големите, сподавените притеснения и неизповядани душевни терзания. Време е да се каже и това за първомайстора в българската проза Йовков. — Не се ли чувствате малко изолиран, след като вече не оглавявате писателския съюз? — Изолацията на писателя е абсолютно необходима. Говоря за работещия писател. На всичко отгоре аз винаги съм бил „САМОДОСТАТЪЧЕН” за общуване. А като добавим и това, че имам недочетени много интересни книги, изолацията е живо щастие. — Коя е последната засега прочетена от вас книга? — Ето я на лавицата зад вас – „Дневникът” на Христо Радевски.

— Събуди ли тя вашия интерес? — Няма книга от истински автор и личност, която да не е интересна. В такава книга дори и грешките са интересни. — Кои грешки имате предвид? Някои твърдят, че ха-рактеристиките му за писатели и политици са точни, макар и жестоки. — Не бих казал „жестоки”. Те просто са точни. Само че някои от тях са опростени, незащитени, като например няколкото остроти, които Радевски е посветил на Богомил Райнов - един от най-надарените наши писатели. Радевски имаше странна непоносимост към Богомил, свързана със старо съперничество от ранните години на социализма, когато самият Радевски беше водеща личност. И понеже и той, и Богомил бяха остри камъни, конфликтът не закъсня. — Но Богомил Райнов е бил един от сподвижниците на Людмила Живкова. — Толкова по-добре. Людмила Живкова е един от най-положителните образи в новата ни история! Не забравяйте, че сегашната ни прозападна насоченост започна от нея. Тя направи през 80-те години най-сериозния опит да възстанови позаличеното национално съзнание на българина. Все едно, характеристиката, която Радевски прави на Богомил Райнов в книгата си, е от малкото незащитени в нея неща. — А какво става със Съюза на писателите? Питам ви това, защото сте член на Управителния съвет. — Скоро ще му се чуе думата. Искам да кажа за хубаво. Но да не изпреварваме събитията.

Разговора води Елена Алекова

ИСТИНАТА Е СВЯТА, НО ПОНЯКОГА - И ТЪЖНА

Вестник „Арх & арт борса”, 8-15 ноември 2000 г. „Когато един луд хвърли камъче в морето, триста мъдреци не могат да го извадят.” Тази турска поговорка ми дойде на ума, когато изчетох статията на арх. Стефан Бояджиев в бр. 40-41 от т. г. на „Арх & арт борса” под зехтиненото заглавие „Истината е свята”. И ето какво е поискал господинът в статията си: Столичната община да постави надпис пред софийската църквичка „Св. Петка Самарджийска” (в подлеза пред ЦУМ), че гробът на Васил Левски е там, само че този „знак” да се сложи не къде да е, а „НА МЯСТОТО НА ГРОБ 14 А” и „На него ДА СЕ ПОСТАВИ ТЕКСТ, ОБЯСНЯВАЩ, ЧЕ ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ НА ТОВА МЯСТО, А НЕ ПОД ОЛТАРА Е БИЛ ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ”.

ИЛИ С други думи казано, надписът да утвърди една доказано несъстоятелна хипотеза на арх. Бояджиев, опровергана без остатък още на организираното от БАН обсъждане през февруари 1986 г, посветено именно на въпроса за гроба на Левски. Арх. Бояджиев беше на това обсъждане сред петимата представители на Археологическия институт и отлично знае: за гроб 14 А, разкрит вън от олтара на църквата, не съществуват никакви доводи, че може да е на Левски, а решението бе изцяло и категорично „в полза” на скелет № 95, разкрит отляво на светия престол. Ако е забравил това моят опонент, нека да прочете решението на БАН от 26 април 1986 г. Въз основа на него бившият Комитет за култура изготви план за отбелязване гроба в интериора на църквата. Преди да бъде това осъществено, през следващата 1987 г. подготовката е отменена от Н. Стефанов, началник на кабинета на бившия генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Съвсем ясна е в случая политическата намеса в отменяване решението за отбелязване местонаходището на гроба на Апостола. Иначе и не можеше да бъде, след като е публична тайна, че след откриването на гроба на Левски на 30 май 1956 г. по време на археологически разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска” на другия ден е било наредено той да бъде „замразен”. Преди подколенните му кости да бъдат разкрити! Седем дена след това, на 8 юни, изровените части на скелета, за който е имало вече писмени данни, че е на Левски, са събрани в един циментов чувал и занесени неизвестно къде. Въпреки изричната забрана в Правилника за провеждане на археологически разкопки при АИМ - намерените костни материали да не се унищожават (по никакъв повод и случай). Скандалното в случая е, ЧЕ ПОДКОЛЕННИТЕ КОСТИ НА СКЕЛЕТА, ЗА КОЙТО ВЪЗНИКВА СПОР, ЧЕ Е НА ЛЕВСКИ, ОСТАВАТ НЕРАЗКОПАНИ, т. е. разкопките са преустановени. Защо? Защото по същото време (1956 г.) е вече изработен проектът за паметник на Ленин и мястото на този паметник е определено в центъра на Ларгото, на около стотина метра от църквичката „Св. Петка Самарджийска”. Преценено е било, че близостта между гроба на националния ни герой и паметника на Ленин е несъвместима. И тогава се дава нареждането за засипването на гроба на Апостола и за унищожаването на неговите кости. Наложило се е, все във връзка с това, да бъде подменен оригиналният дневник на разкопките, воден от археолога надничар Георги Джингов, и в неговия препис да бъдат отстранени всички данни, водещи до датирането на скелет № 95 (на Левски). Само един човек не се примирява с тази кощунствена операция и това е помощник-ръководителят на разкопките, безпартийният архитект Сава Бобчев. С риск за службата си той заснема на 1 юни 1956 г. в своя „СКИЦНИК № 5” точното положение на скелет № 95 и чак след пенсиониранего си решава да оповести потъпканата и потулена истина за гроба и костите на Левски. Това той прави в статията си „Къде е гробът на Левски”, поместена в кн. 11 на сп. „София”, 1979 г. Така арх. Бобчев изпълнява своя дълг към истината и слага началото на научното установяване на гроба в кипналия спор около извършената

през 1956 г. конспирация с този гроб. През есента на 1984 г. аз се свързах с арх. Бобчев и през 1985 г. се появи с негова помощ книгата ми „ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ И ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ”. Книгата предизвика почти моментално реакцията на археолозите, ангажирани в унищожаването на този гроб и последвалото фалшифициране на данните за неговото датиране. Реакцията се разрази в бързо организираното на 14 септември 1985 г. обсъждане на книгата в Археологическия институт нa БАН, подготвено без мое знание и без да е предвидено моето присъствие. Няколко часа преди откриването на обсъждането научих и успях не само да взема участие в него, но и да го стеног-рафирам. Именно на обсъждането на 14 септември видях за пръв път арх. Стефaн Бояджиев, щатен специалист по консервациите в Археологическия институт. Той се появи на трибуната последен с огромно руло чертежи и скици - явно, беше се готвил дни преди това. С помощта на фамозните свои чертежи той се помъчи да докаже, че долните крайници на скелет № 95 НЕ СА БИЛИ СМЕСТЕНИ В ПРОКОПАНА В АБСИДНАТА ОСНОВА „ДУПКА”, наричана още „длабка” и „ниша”, че скиците на арх. Сава Бобчев са „фалшификат” и че това е едно патриотарско хрумване на „стареца”. Веднага след като арх. Бояджиев приключи с пледоарията си срещу Бобчевите скици, тогавашният директор на Археологическия институт Велизар Велков, който беше и рецензент на книгата ми „Последните мигове и гробът на Левски”, обяви, че след току-що изслушаното изложение на арх. Бояджиев той приема неговите доводи и се отрича от дадената ми от него подкрепа като научен рецензент. Така арх. Бояджиев спечели първия рунд на 14 септември 1985 г. Обсъждането на 14 септември 1985 г. беше веднага прекъснато след изявлението на проф. Велков, без да имам възможност да се изкажа по становището на арх. Бояджиев и заклеймяването на арх. Бобчев като „фалшификатор”. Въпреки това първичната партийна организация при Археологическия институт с музей при БАН праща на 17 ноември 1985 г. мотивирано изложение до Централния комитет на партията с искане книгата ми за гроба на Левски да бъде обсъдена на по-високо равнище, в БАН, и да бъдат взети по-категорични мерки срещу оклеветяването на българската археология от НИКОЛАЙ ХАЙТОВ”. Това доведе до състоялото се на 10,11 и 27 февруари 1986 г. научно обсъждане, състояло се в БАН под председателството на академик Николай Тодоров, който беше по това време и зам.-председател на БАН. Археологическият институт беше представен на обсъждането от петима души в спора за гроба на Левски. Единият от тях беше арх. Бояджиев, който се яви със същите победоносни скици и чертежи, както на 14 септември 1985 г. С тази разлика, че съгласно установените за обсъждането правила скиците, чертежите и въобще материалите, свързани с дискусията, бяха предварително раздадени на десетина участници в нея. Тогава именно се разбра - след тяхното внимателно преглеждане, че всичките скици и чертежи на арх. Бояджиев са не просто неточни, а съзнателно пригодени да подкрепят неговата теза срещу скиците на арх. Бобчев. С други думи, самият арх. Бояджиев беше

фалшифицирал фактите с оглед заклеймяването на Бобчевите скици като „измислени”. Всеки от прочелите статията на арх. Бояджиев в „Арх & арт борса” може, ако се интересува от истината, да се запознае с обвинителните срещу Бобчев скици и чертежи в сборника „АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ДАННИ ПО СПОРА ЗА ГРОБА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ В ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИИСКА'' - ДОКУМЕНТИ И СТАНОВИЩА", съставител акад. Н. Тодоров, издание на БАН, 1988 г., стр. 182 и следващите, заедно с моите критически бележки върху тези скици, развита в 47 точки, върху 47-те грешки в тях. В същия сборник желаещите могат да се запознаят със стенограмата от тридневното драматично обсъждане в БАН на дневника и скиците на арх. Бобчев, както и останалите писмени и снимкови материали. Един от най-важните резултата ог това обсъждане беше ПЪЛНАТА КАПИТУАЦИЯ НА АРХ. СТЕФАН БОЯДЖИЕВ, ИЗРАЗЕНА В НЕГОВОТО САМОПРИЗНАНИЕ, КОЕТО ГЛАСИ: „МОИТЕ ЧЕРТЕЖИ НЕ ГИ ПРИЕМАЙТЕ ЗА СЕРИОЗНИ., ЗАЩОТО АЗ ГИ НАЧЕРТАХ ЗА ЕДНА ВЕЧЕР” (виж цит. сборник, стр. 311 и следващите от стенограмата на обсъждането). Малко подир това(стр. 319) арх. Бояджиев призна съществуването на „дупката”, „изровена в абсидната основа, за да бъдат сместени ДОЛНИТЕ КРАЙНИЦИ НА погребания в олтара Левски”, и дори изчисли размерите на „дупката”, а именно „38 см в ширина, височина 25 см и дълбочина средно 20 см плюс-минус 3 см”. По-нататък арх. Бояджиев призна, както се казва, в „прав текст”: „ТАЗИ ДУПКА Е В ОБСЕГА НА АБСИДНАТА СТЕНА, КОЯТО АЗ СЪМ ФОТОГРАФИРАЛ. КРАКАТА (НА СКЕЛЕТ №95) СА ВКАРАНИ ДО ТЯЛОТО СЪС СЧУПВАНЕ ДО КОЛЕНАТА” (Стенограма, том III, стр. 107, архив на БАН). Призната беше по-нататък от водача на групата археолози ст. н. с. Овчаров и точността на скиците на арх. Сава Бобчев, но не последва извинение от страна на арх. Бояджиев към наклеветения от него арх. Сава Бобчев! Дори след като призна своите заблуди и „грешки”. Смайваща е при това положение дързостта на арх. Бояджиев отново да връхлита арх. Бобчев в бр. 40 на „Арх & арт борса” с обвинение в „свободно съчинена”, е ФАЛШИФИЦИРАНА ДОКУМЕНТАЦИЯ И то защо? Защото в скиците си арх. Бобчев обозначил една „сводеста” дупка, а според арх. Бояджиев тя била „четириъгълна”. Горе-долу каквато е на снимка, направена през 1974 г. г, преди консервирането на „Св. Петка Самарджийска” от арх. Никола Мушанов. Та не е ли ясно на г-н Бояджиев, че сводообразните налепи от влажна пръст върху „дупката” в абсидната основа, която арх. Бобчев рисува на 1 и 12 юни 1956 г., след престояването им на сух въздух цели осемнадесет години, до момента на консервацията през 1974 г., са изпръхнали от влагата, слегнали са и така се е откроила правоъгълната форма на дупката, каквато я забелязваме на снимката? А това, че арх. Бобчев е трил с гума по скицата, кой не е употребявал гума в подобни случаи? Не задавам въпроса в дискусионен план, защото нямам никакво намерение да подхващам спор с арх. Бояджиев, и то по въпроси,

отдавна изяснени с неговото драгоценно съучастие като специален пра-теник на АИМ на обсъждането в БАН през февруари 1986. Не мога обаче да остана равнодушен пред новия, пореден опит на професора да помрачи научната репутация на покойния доцент арх. САВА БОБЧЕВ и да го заклейми като фалшификатор. Създава се положение, в което крадецът вика „дръжте крадеца”, и всичко това след като арх. Бояджиев беше уличен по време на обсъждането в БАН в изземването на фотоматериали, свързани с гроба на Левски, от фотослужбата при АИМ и тяхното „кадриране”, т. е. манипулиране, за да бъдат „обезвредени” като доказателства за датирането на скелет № 95 (на Левски). По време на обсъждането в БАН арх. Бояджиев призна участието си в „кадрирането”, но отказа да съобщи как е успял да проникне до фотоархива без знанието и разрешението на фотоотдела при АИМ (виж цит. сборник на БАН и том III; стр. 90 от стенограмата на обсъждането, архив на БАН). Имаше предложение арх. Бояджиев да бъде предаден на следствените органи за предумишлено увреждане на важна научна документация, но акад. Н. Тодоров отклони това, за да не се помрачава репутацията на археологическата ни наука. Казано накратко, арх. Бояджиев се оказа една от най-ловещите фигури в сговора на групата археолози, носещи вина за унищожаването костите и гроба на Левски, и опитите им за заличаването на тази вина по вреше на спора за гроба между 1979 и 1990 г. Поради своята непълноценност като професионалист той вместо да изпише веждите, извади очите на своите „работодатели” и не успя да препъне опита за установяване на истината за препогребването на Апостола в църквата „Св. Петка Самарджийска”. Казвам всичко това не за да заставя арх. Бояджиев да си поправи мерника - този „мерник” е непоправимо и силно повреден. Правя го за стотиците млади архитекти, които са прочели статията му в „Арх & арт борса”, за да не бъдат заблуждавани. Те трябва да знаят, че арх. САВА БОБЧЕВ Е НАЙ-ЖЕЛЕЗНИЯТ ПРИМЕР В НАШАТА НОВА ИСТОРИЯ ЗА ПР0ФЕСИОНАЛНА, НАУЧНА И ЛИЧНА ДОБЛЕСТ Неслучайно безпартийният доцент в Политехниката, мл. н с. арх. Сава Бобчев си остана на това най-ниско научно ниво цели 30 години, докато по-млади от него приспособенци получиха за „нула време” професорски титли с решаващата благословия на Градския комитет на БКП. Именно тези приспособенци се опитаха да заклеймят арх. Бобчев като фалшификатор. Който може спокойно да наблюдава това - да си мълчи, аз не мога. ИСТИНАТА ЗА АРХ. БОБЧЕВ И ГРОБА НА ЛЕВСКИ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОСТАВЯ В РЪЦЕТЕ НА ГРОБОУНИЩОЖИТЕЛИ.

ДА ГО ЧУЕМ, ПРЕДИ ДА ГО ОСЪДИМ

Вестник „Дума”, 22 ноември 2000 г. Думата е за Вълко Червенков. Повод е книгата му „За себе си и своето време”, стъкмена от неговата дъщеря Ирина. Допускам, че след прочитането на книга) та, на сместените в нея бележки, изложения, откровения и дори стихчета на любителите на красивата измислица тя може да се стори сива и дори безлична. За ценителите на истината обаче книгата на Червенков е един от малкото бисери, които са се появявали от 10 години насам. В нея те ще могат да открият не обмислено за пред публиката, систематизирано изложение, а чистосърдечни, набързо надраскани изблици за облекчаване на кипящия парен котел в душата. Въпреки това те са достатъчни, за да бъдат възстановени по тях много от парещите истини за началното десетилетие на българския социализъм. За обстановката, попътните и насрещни ветрове, които са го съпровождали по времето, обозначавано в най-новата ни история като „култа на Червенков”. Лично за мен изненадите в това отношение са доста: никога не съм допускал, че „скоростният” метод, по който аз по времето на Червенков бях изключен в края на 1948-а направо от околийския комитет, не е бил случайност, а правило. Имах предвид, че дори самият Червенков е бил изключен от ЦК на БКП - без нито да бъде уведомен, нито дори повикан да присъства на събранието съгласно повеленията на партийния устав. Явно това е бил масово прилаган партиен произвол, с метастази, проникнали по-късно в целия ни обществен и държавен живот. Не изпитах злорадство към покойния държавен мъж, но този факт ме накара да се замисля дали „съкратената процедура” при периодичните чистки в партията не е била нарочен, ефективен инструмент в ръцете на съветските партийни функционери за държане в пълна зависимост и подчинение на туземния кадрови партиен потенциал у нас? И се питам по-нататък: щяхме ли да зарежем селското ни стопанство и да заминем изграждането на една не по мярката ни едра индустрия, ако се бяхме вслушали в гласовете на някои от по-смелите местни партийни деятели, някои от които отхвърчаха от партията само защото бяха се изразили за колективизацията на планинското земеделие като за „глупост”? Щеше ли светкавичната миграция да обезлюди българското село и да се тюхкаме сега, че със земеделие в страната ни се занимават не повече от триста хиляди труженици от третата възраст. Вълнуват ме тези въпроси, навеяни от посланията на Вълко Червенков, защото, ако поровим по-дълбоко, ще се окаже, че основните грехове и грешки, които сега и занапред ще бъдат приписвани на партията, са в голямата си да всадени отвън и дори наложени. Въпреки това и те, и собствените ни „домашни” грешки ще продължават да тегнат върху социализма изобщо като воденичен камък. Дотогава, докато самата социалистическа партия мълчи. Да не отваряме дума на какво се дължи това вредно мълчание - само на лошо направена сметка или е в услуга на насрещните, във и вън от партията сили. Задавам тези въпроси, защото ме вълнува националната ни съдба. Както и съдбата на топящия се със сто хиляди души в годината

разединен, измамен и безработен български народ. Мамен и от партията включително. Така че, ако партията е все още достатъчно социалистическа, а народът - нейна грижа, няма как да се възстанови нарушеното доверие без една жестоко пряма и мъжка равносметка, каквато, общо взето, е и равносметката в книгата на Вълко Червенков. Разчопляне до последната фибра на хубавото и лошото, свързано със социалистическите идеи и практики от сто години насам. И особено извършените през последното десетилетие „вартоломееви” кредитно-банкови и приватизационни „нощи” и възникналите във връзка с тях вътрешнопартийни язви и проблеми. Народът е жаден за чистота и яснота. За мъничко вяра, че за т. нар. политически сили той не е просто суровина. Колко неща има да се кажат! Колко овоняващи атмосферата боклуци да се изринат! Предизборната вихрушка отново ще замъгли небето с тези боклуци, за да ги изсипе не само върху главата на тоя или оня, а върху социализма като една "доказано" изпортена идея. Така че мълчанието за „грешките” на партията е, струва ми се, най-добрият начин за нейното досъсипване. Това са мислите и чувствата, които навява книгата на Червенков и ги навява упорито, от първата до последната страница. В сместените в нея „парчета” читателят може например да научи твърде интересни факти за един от най-големите грехове, приписвани на комунистическата партия - атентата в черквата „Св. Неделя” през 1925 г. Защо този катран не бъде изваден на виделина? Драма, и то каква, би могла да се напише по няколкото само страници, драснати от Червенков по филатовска-та саморазправа през 1947-1948 г. с омразния на Сталин Трайчо Костов. Не вярвам друг българин в далечните 1947 и 1948 година да е бил поставен в по-трагично положение от „всесилния” уж генерален секретар на БКП Вълко Червенков. И Отело, и Макбет, и Хамлет са имали по един изход, но не и заклещеният под желязната пета на Сталин, разкъсван от писъците на своята съвест Вълко Червенков. Казано накратко: след затварянето на последната страница на книгата съжалих, че свърши, а Червенков - че е така пестелив. Невярващите могат да се убедят, ако прочетат интригуващите и крайно поучителни изповеди на отрупания с купища грехове на култа Червенков. Не всички навярно ще му простят, но повечето ще разберат, че той всъщност е бил едновременно и герой, и жертва на своето поройно време и че е останал въпреки пороя един бленуващ голямата човешка правда мечтател. Така че преди да съдим – да го изслушаме.

КАК ВИЖДАМ ЗАДАВАЩОТО СЕ

НОВО СТОЛЕТИЕ

Излъчено от БТ, 2 7 ноември 2000 г. Виждам го като бурно столетие, през което средните и по-малки народи в западния свят ще се сблъскат със смазващата ги лавина на глобализма и суперкапитализма. Тази борба ще обхване и далекоизточна Азия и ще изчерпва за дълго време материалните и духовни сили на голяма част от човечеството. Първият сблъсък на Запада с евроатлантизма и глобализма ще зависи в голяма степен от това дали Русия ще се възстанови достатъчно, за да прегради или поне забави пътя на САЩ към световното всевластие. Няма съмнение, че решаваща роля и при първия, и при втория сблъсък (в източната половина на планетата) ще играе Китайската народна република със своята икономическа, политическа и нравствена мощ. И като убежище на най-убедителната форма на реформирания социализъм Китай е в това отношение надежда на трудовото човечество - за възстановяване на силно нарушената духовност и погубени нравствени ценности в деградиралата западна цивилизация.

ДОСТА ШУМ ЗА НИЩО В статията си „Радичков е над нашите страсти”, поместена във в. „Стандарт” от 25 ноември т. г., уважаваният от мене голям художник и виден общественик Светлин Русев се е опитал да убеди читателите на вестника, че би-ло „абсурдно да съизмеряваш Йордан Радичков с когото и да е от живите белетристи", че той е „най-самобитният и най-българският писател” и че разминаването му с тазгодишната награда „Йовков” било недопустимо „недоразумение”. „Недоразумение” в случая има, но за това Русев не споменава нито една дума. Недоразумението е, че Радичков беше обявен за „единствения” номиниран за наградата „Йовков” във в. „Стандарт” един ден преди заседа-нието на журито, състояло се на 13 ноември т. г. в Съюза на писателите - София. Известието във в. „Стандарт” беше поднесено под формата на интервю с „номинирания” Радичков, така че не подлежеше на съмнение. Преди да прочета въпросното известие, знаех, че като предишен носител на наградата "Йовков" съм определен от Съюза на писателите за председател на журито, но когато прочетох, че наградата де факто е определена, помислих -вероятно статутът йе претърпял промяна, при която община Добрич единствена си е запазила правото на присъждането й. И

понеже не обичам да се ровя в свършени факти, публикацията в „Стандарт” не събуди у мене никаква реакция, като изключим чувството на облекчение, че няма да се паря и в тази каша. Да, но около час и половина след прочитането на вестника ме потърсиха по телефона от СБП, за да ми кажат, че утре идват тримата членове на журито от Добрич, кои то заедно с посочените от Съюза трима ще трябва да определят тазгодишния носител на наградата „Йовков”. Отговорих, че наградата е вече определена - да видят писаното в днешния брой на „Стандарт”. Телефониращият ми отговори, че това е недоразумение. Оказа се, на другия ден, като се събра журито, че промяна в статута за наградата няма, че ние сме, които ще трябва да я определим, а изпреварилото ни известие за номинирането на Радичков е изтекло от Добрич, да не назовавам персонално по чия вина и да правя излишни до-гадки. Няма да разисквам този факт, обявен като „недоразумение”, но на мястото на Радичков аз бих попитал интервюиращия ме журналист кое жури ме е номинирало и кога. Ако не за друго, то поне за да му изразя своята благодарност. Радичков пропуска тази възможност и става неволен съучастник в една не съвсем коректна операция. Предоставям на Светлин Русев да прецени в морално-етичен план как би се почувствал той като председател на журито при този очевиден, а вероятно и обмислен опит за налагането на едно вече предрешено решение... Все едно, аз извърших - като председател на журито - онова, което всеки на мое място щеше да направи. Осигурих възможност всеки член да направи своите предложения независимо от „номинацията” в „Стандарт”. Предложени бяха по време на станалите разисквания и Радичков, и Виктор Пасков, и Стефан Цанев в качеството му на драматург - Йовков е известен също и със своите драми. Добавени бяха към споменатите и Марко Семов, и проф. Иван Сарандев - за наградата, определена за литературна критика. И списъкът бе раздаден на членовете на журито за тайно гласуване, както си му е редът. Резултатът от гласуването се оказа: седем гласа за проф. Сарандев (за литературнокритически публикации на тема „Йовков”), три гласа за Марко Семов (за Голямата награда), два - за Радичков, а някой бе зачеркнал и единия, и другия. Това беше решението на журито, в което аз нямах възможност никому да въздействам. Защото гласуването, както вече казах, беше тайно. Не разбирам защо Светлин Русев е решил, че това решение е „пладнешки духовен грабеж”, както е написал той в „Стандарт”? Освен ако Радичков е имал абонамент за въпросната награда, журито да е знаело и въпреки това да му е направило „сечено”. Освен това не е ясно защо Светлин Русев слага Марко Семов и Сарандев на една дъска, когато става дума за две различни награди - едната без каквато и да било връзка с Радичков? И защо здравомислещият иначе Светлин Русев си е повярвал, че не може да има друга, по-права оценка за творчеството на Радичков освен неговата и особено когато в

журито за наградата „Йовков” са доказани професионалисти. На всичко отгоре Светлин Русев явно не е чел или е отдавна чел, та ги е забравил, ранните разкази на Марко Семов и особено талантливо написаните негови пътеписи, с които бръкна дълбоко в душата на българския читател, подръпвайки струните, които неговият земляк и предшественик Иван Хаджийски удари още в началото на 30-те години. Неслучайно името на Марко Семов получи в последно време известност не по-малка от тази на Радичков. С тази разлика от много други съвременни автори, че неговото творчество е натръпнало с йовковската обич и тревога за съдбата на българина. Спирам дотук, за да не превръщам „недоразумението” в нещо по-сериозно, ако се наложи, да си припомним всичките перипетии на безшумната, но безскрупулна и безсмислена битка за първото място в нашата литература, което се решава не от нас живите, а от негово величество Времето.

ЧОВЕЧЕСТВОТО СЕ ВРЪЩА КЪМ ЖИВОТИНСКИТЕ СИ НАГОНИ

Вестник „Черно море”, 9-10 декември 2000 г. — С книгата е свършено, няма кого да събудиш вече с книга, предупреждавате вие. Казано от писател, това звучи много тревожно. — Едно от най-тревожните неща е, че читателите на българската книга, а и на книгата изобщо намаляват със стремителна бързина. Наскоро прочетох едно социологическо проучване, според което за последните петнадесет години читателите на българската книга са намалели десет пъти. Това е много тревожно знамение. И се вижда накъдето и да се озърнеш - младите хора не четат. Седем-осем годишните деца имат отвращение към книгата, когато трябва да учат урока си, да не говорим как е извън уроците. Всичко е лесно обяснимо. Телевизията, на която като се лепнат, не можеш да ги отлепиш и със сила, за тях е много по-занимателна. От малки свикват на сдъвкана духовна храна. Когато едно дете не свикне да чете от малко, то няма да може да чете до края на живота си. Тази чума не е само у нас. Навсякъде, където минава телевизията, взема като първа жертва младото поколение. Как? Като го отучи да чете. Сериалите, криминалетата и порнофилмите изцяло завладяха кладата аудитория. Защото й действат във възраст, когато тя още няма мярка и отбранителна способност. — Има ли начин да предпазим децата?

— Най-добре е, както правят някои родители - да забранят на децата си да пускат телевизорите, докато не си свършат учебната работа. Ама много малко са семействата, в които родителите имат родителска власт. Дойде такова време, когато децата командват цялото семейство. Така че проблемът е сериозен и почти нерешим. Той може да бъде решим само ако се промени коренно програмата на телевизията. И в нея отново, както си беше, да въведат телевизионния театър, предаванията, които насочват интересите на децата към висококачествената литература. — Не ми се вярва, че книгата ще загине. Може би в следващия век четенето ще е друго. — Не знам дали четенето ще се възстанови. На този свят нищо не се е възстановявало. Четенето е много по-труден процес, отколкото гледането. Както си ядеш наденицата или си пиеш кафето, гледаш образи. На възрастните хора това и вреди, и не вреди, но децата, които се формират под въздействието на телевизията, стават абсолютно друг вид хора. — Какъв вид хора? — Хора по-малко духовни, които няма да имат нищо общо с традиционния морал и националните ценности. Сега по телевизията никой не говори за човещина, за добро, за състрадание. Всички предавания са насочени към подмяна на стария морал с новите, както ги наричат, европейски ценности. А какви са европейските ценности? Инициативност и трупане на материални блага. Без условие. Това е най-висшата неолиберална ценност. То ще рече, че не се признава нищо друго освен успеха. Успехът, успехът и успехът! Защото се смята, че успехът на матери-алното поприще е главната задача на човечеството - да се задоволят и презадоволят неговите потребности, което никога няма да стане и което не е необходимо. Защото е известно, че колкото се пресища човек, толкова погмалко човещина остава в него. — Значи не завиждате на тези, които ще живеят след нас? — Консумативното общество, което сега изграждаме, ще катастрофира, няма как да не катастрофира. Безмерна лакомия е обхванала по-голямата част от хората. Консумацията е лайтмотив в живота на всеки млад човек. А това е един от белезите на старостта на човечеството. Човечеството остарява, щом се връща към своите животински нагони - размножаването и храната. И то храната в неограничено количество. Дайте на един кон зоб и ще видите: хапне, каквото хапне, и спира. И котката, и кучето си имат мерник. Човекът - не. — Предполагам, че казвате всичко това в преносен смисъл? — И в преносен, но и в пряк смисъл. Защото консумативната стихия така ни влачи, така яко ни тресе! — Знаем, че в някои епохи рамките са по-ценни от картините. В такава епоха ли влизаме? — Така е, рамките са хубав образ. Рамките, дървото искам да кажа, днес е по-ценно от духовната същина на нещата. Духовността е в упадък. Нравствеността е в упадък. И не само у нас. В развитите европейски страни

това явление е в още по-големи, още по-рафинирани размери. И аз, като чуя за Европа и за нашия цивилизационен избор, се чудя какво ли в момента можем да вземем оттам в духовната сфера? Защото културата, високата култура я броя само в духовната сфера. Материалната култура няма особено значение за бъдещето на човечеството, за неговото усъвършенстване. Напротив, известно е, че пресищането винаги води до израждане. Това е закон номер едно и винаги е било така. Всяка империя се заражда и развива в глад. Нейното разлагане започва с големите завоевания и с големите богатства. Османската империя се удави в шербет, в удоволствия. Римската империя започва да пропада, когато римските патриции и военачалници започват да преяждат и да повръщат, за да могат отново да ядат и преяждат. Упадъкът винаги има един и същи образ. Цивилизациите загиват във върха на своето развитие - когато започва пресищането. — Ние обаче сме далеч от пресищането... — Вярно, че сме далеч от пресищането, но сме много до онова физическо изтощение, което недоимъкът, немотията оказва върху хората и те спират да се размножават. Така нацията, племето отива към изчезване. — На вас пише ли ви се в такова време? — В такова време непременно ми се иска да кажа какво съм разбрал от живота и да го предам на другите хора. Защото имам дълъг опит. Защото съм стигнал до възраст, до която стигат едва една осма част от хората, които тъпчат земята. Толкова неща ми стават ясни, след като ги сравня. Бях свидетел на няколко смени в политическия климат, ред и строй в нашата страна. Такива изводи човек може да си направи - и за характера на българина, и за поведението, и за нашата национална съдба. — И кой е най-важният извод? — Никога нищо не може да се оправи, ако не бъде възстановено действието на закона. Да се спре постоянният произвол, на който сме свидетели вече десет години - безнаказаност на престъпленията и престъпниците, възможност всичко да извършиш, без това да застрашава нито живота ти, нито свободата ти. По една статистика из България бродят четиринадесет хиляди съдени-недосъдени. Вече започвам да вярвам, че е нарочно. За да може да се доразграби онова, което има да се доразграбва, и да се почне сначале. Но един път отпушен, вече няма кой да спре злия дух от бутилката. Защото корупцията се окорени във високите етажи на властта. И как да я спреш, когато тя от горе до долу е пуснала корен и го е забила в земята! От небето до земята. Как, кой, когато съдът е вече негоден! — Може би ще се справим с помощта на църквата... — Преди няколко дена удариха тояга и на православната църква - признаха втора, утре може да признаят трета и четвърта... Тоест православието, както беше единно и както беше основната подпорка на държавата, ще го попилеят и утре няма да се знае ще го има ли или не. Още повече че в новия проектозакон за вероизповеданията се предвижда равнопоставеност между всички религиозни общности в страната. Тоест

всички секти, даже враждебните, които се намърдаха у нас, а те са четиредесет-петдесет, ще имат равни права с основната религия на българите. Това вече е крах. Това вече е нещастие. Това е нещо, което трудно ще бъде поправено. Защото все пак духовният живот на нацията ни се върти около религията. Традициите ни са свързани с тази религия, с християнството. Това, което се прави сега, изглежда демократично. Но само изглежда. Натискат ни от Евросъюза и всичко става под маската на демокрацията - и скалпирането на църквата, и скалпирането на държавата. — Приключихте ли с темата Левски? — Не съм си дописал книгата за Левски, а и ми предстои да издам четвърта книга за гроба му. Намериха се нови снимкови доказателства, които за лишен път потвърждават, че Левски е препогребан в църквата „Света Петка” в центъра на София. В книгата включвам само новонамерените доказателства. И друг път съм го казвал, ще го повторя. Навремето е извършена огромна, безсрамна фалшификация. Там, където първоначално е пишело, че под скелет № 95 (скелета на Левски) са намерени турски тухли, в преписа турски се заменя с антични тухли. Тоест правени са опити да се датира скелетът от византийско време. Но аз успях да намеря оригинала на дневника, който сега се пази в Археологическия институт. — Дали книгата ви ще сложи точка на гаданията къде е гробът на Левски? — Дори да се приключи с научните доказателства, скоро няма да се намери политическото решение. Трябва да бъде официално обявено, че това е гробът на Левски. Някои го тълкуват като националистическа проява. А у нас национализмът е мръсна дума. Никой няма сметка от нашия национализъм. Въпреки че аз говоря за обикновеното родолюбив, не за шовинизма. Ние трябва да опазим поне това, което е. В момента, когато загубим суверенитета си в такава степен, че да не можем да опазим територията си, ние сме вън от историческата игра. — Смятате ли, че и това може да ни се случи? — Не казвам още, че това ще успее. Иначе не бих се опитвал да търся пътища как да се стегне малко народът ни. Трябват ни патриоти, за да бранят суверенитета на държавата, която да реди съдбините ни чрез своето Народно събрание. Никой отвън няма да ни помогне. Защото никой няма интерес от съществуването на България. — Сами ще можем ли да си помогнем? — Ще можем, разбира се. Хората вече разбраха, че ножът е опрял до кокала. Трябва да се търси изход. В рамките на парламентарната демокрация, разбира се. Нека изберем Народно събрание, което да отстоява интересите на хората. Из един път няма да стане, нещата са много изтървани. Но може, може да се направи нещо. За да не се разсипва всичко. Като образованието например. Сега младите хора нямат никакво чувство за отечество. Преди няколко дни гледах как посрещат като Бог артиста от „Дързост и красота”. Досега не съм виждал българин да бъде така посрещан. Може би единствено Васил Михайлов навремето след

филма „Капитан Петко войвода”. Нашата младеж вече е зомбирана и може да се промени само ако се промени образованието. Тоест сами да се занимаваме с образованието си, а не да го предоставяме на Световната банка. — Отново стигаме до двата най-важни стълба, на които сме се опирали винаги - училището и църквата... — И културата. Ако не съумеем да запазим поне нещичко от традиционната култура, която дава нашата самоличност в международната общност, сме нищо. По друго ние не можем да се надпреварваме - нито по производство на локум, нито по производство на машини. Можем да сме интересни за света само с духовния принос, който бихме сложили в съкровищницата на, човечеството. С това се цени един народ. Гърците например ще си останат с факта, че са сложили основите на сегашната европейска цивилизация, че са създали „Илиада”. И Господ не знае кога е написана тази книга - дали преди хиляда и петстотин, дали преди две хиляди години. Ама гърците от тая книга живеят и досега. И досега тя се изучава в училищата им. А ние взехме, че изхвърлихме от учебната програма нашите класици. Вазов го сведохме до няколко страници, за да вкараме „Тримата мускетари”. Не се изучава „Под игото”, не се изучава Йовков, както трябва, Елин Пелин го махнаха, понеже бил много социален писател - все за сиромашия говори, а това хич не е удобно в сегашния момент. Но всичко това се отрази катастрофално на младежта. Пази Боже, ако тя трябва да брани интересите на България! — И какво оттук нататък? — Време е българският избирател да си направи сметката и много да внимава за кого гласува. Трябва да гласуваме за хора, за които имаме поне малко увереност, че ще мислят за интересите на държавата и на отечеството. Защото загубим ли държавата, загубваме всичко. То е все ед-но яйцето да го чукнеш с нокът. Изтича му жълтъкът и цялото яйце отива на вятъра - ни можеш да го мътиш, ни можеш да го ядеш.

Разговора води Донка Христова

ЗА ДА НЕ ИЗЧЕЗНЕМ

Вестник „Нощен труд”, 30 декември 2000г. — Господин Хайтов, във вашето творчество българинът е силен и волеви човек. Покрива ли се образът от литературата с човека от живота? — Прочел съм почти всички пътеписи на преминалите през българските земи чужденци след ХV век и мога да кажа, че всички те определят българина като най-трудолюбив измежду останалите балканци.

Освен това той е пестелив, трезвен и търпелив. Пословично е неговото ученолюбив и приспособимост към тежки и опасни обстоятелства. Винаги се е проявявал като храбър на многото бойни полета, където е воювал за обединението си. Такъв е традиционният българин, когото аз познавам до средата на отиващия си XX век. — Същият ли е той в края на столетието, или се е променил? — Социализмът промени много неща от неговото традиционно светоусещане! Най-рязката и фатална за българина промяна е резултат от факта, че беше подложен на отродителна интернационализация. Тя увреди националното му самосъзнание и го лиши от спойката, наречена родолюбив. Това беше причина при първите избори през 1990 г. националните политически формации да се доберат до унизителнете 0,48 процента от явилите се да гласуват. За разлика от румънците и унгарците, които още на първите демократични избори дадоха на националните формации около 12 процента. Оттогава насетне тия формации вземат все по-голям превес на изборите. — А последиците от това загърбване на националните формации? — Десетина години след първите свободни избори държавата ни окончателно е заграбена и разпродадена. Народът - без работа и обеднял. Лостовете на управлението са в ръцете на Международния валутен фонд и Световната банка. Народът ни беше измамен от корумпирани управници. — Какъв ще е българинът през идващия XXI век? — Виждам го в положението му през XIII век, след татарското нашествие. — Има ли шанс за спасение според вас? — Българският народ да се обедини около истински водачи и да прогони троянските. Иначе ще изчезне. Първите десет години от идващия XXI век са решаващите.

Разговора води Елиана Митова

РЯДКОТО ЧУДО И РЯДКАТА МЪКА ДА СИ ИДЕАЛИСТ

Възпоменателен сборник за Станко Тодоров, 2001 г. Аз съм един от приятелите на Станко Тодоров без предварителна „биография” на връзката ни. Просто не мога да се досетя кога лично ме запознаха с него и кой. Мержелее ми се някъде в подмолите на съзнанието, че другарката му Соня беше причината, а пък аз със Соня се познавам от първите ми стъпки в журналистиката. Тя беше главен редактор на сп. „Жената днес”.

Все едно, паметната ни среща може да е била и първата по време на едно негово и на Соня идване в родното ми село Яврово. Паметна беше с това, че докато двамата добре се почерпвахме край огнището на двора на моята къщичка с една люта, много хубава ракия, Станко ми за-разказва впечатленията си от Аржентина, откъдето наскоро се беше върнал. И по-специално за това как са опекли в негова чест цяла крава. Крава на шиш! Това порази въображението ми и силно ме заинтересува дали е възможно дебелите бутове на една крава да бъдат опечени до костта. То иска въртене и не само въртене, чевермето може да прегори. Станко не влезе в анатомични подробности, но просто ни уверяваше - мене и заслушалите се в разказа му наши съпруги, че кравето печено било най-вкусното говеждо, каквото е ял, а било и меко за дъвчене като халва. Докато вървеше разказът и посръбвахме от ракията, мене леко започна да ме „хваща” и Станко предложи да спрем. Аз обаче го зауверявах, че на този двор, при този кристален въздух, колкото и силна да е ракията, не би могла да ни опие. Което донякъде беше вярно, но не съвсем. Хората в такова чакъркефлийско състояние се разкриват най-добре. Аз как съм се проя вил, не мога да съдя за себе си, но другарят министър-председател вместо да се накокошини и надуе, както става с хора, могъщи във властта, и то с борческа биография, извадена сякаш от приключенски роман, подкара едни хубави спомени за детството, за баща си, майка си и беднотията, за които невесели неща малцина говорят след преуспяването си. Нито веднъж Станко не се изрепчи! Усмивката не слезе от лицето му и макар чистият въздух да не беше попречил на въздействието на ракията, пред очите ми се разкриваше една рицарски чиста душа. Две селянчета се бяхме случайно срещнали и заиграли на пътя, без нито едно от двете да се похвали с по-големия си нож. Разказвам така подробно за тази първа среща със Станко, защото от нея нататък нищо ново не настъпи - никакво задълбаваме или изтляване на спонтанно възникналата между нас симпатия. Срещите ни бяха редки, защото, той особено, нямаше време. И освен това към него напираха хора с корави лакти, включително мои именити колеги - писатели, които се доста възползваха от постоянната му готовност да услужи и помогне. Пазеше го в това отношение проницателната Соня. Но някои по-ловки сирени я издебнаха и успяха. И все пак дойде веднъж ред и на мене през едно лято да се поопозная със Станко по-отблизо. Решил бе той да отидем на една екскурзия по мъжки из Родопите заедно с още един общ приятел - негов и мой - смолянския архитект Петър Петров. Аз като любител на чеверметата охотно се съгласих, като си въобразявах, че както смолянчани тогава бяха натясно със строителството на среднородопската столица, печена крава може да няма, но печено агне - сто на сто, щом в компанията ни ще бъде самият министър-председател. Знаех какви царски кортежи се вихреха от по-дребни дори ръководители. Учуди ме само едно границата на Станко беше доста понабъбнала, а раницата на неговия охранител - огромна. За какво им бяха тези проклети

раници, когато маршрутът ни беше от Нареченски бани през Ловното стопанство - Карамуш, нагоре по билото Аква тепе, през хижите по Имарет дере и т. н. Все такива места, където имаше и кухня, и готвачи, и готови шишове за въртене на чевермета, и цели стада с агнета! А милият Петър Петров бе задянал на това отгоре каченце с кисело мляко, гъсто като сирене. Както и да е -опънахме нагоре по пътеките, Станко ходи, та ходи: краката му дълги, жилав - летеше като сърна. Огладняхме, разбира се, но аз не вадя сандвич от чантата, да не си развалям чевермето, което - сигурен бях, ни очаква под някоя борика в Имарет дере. Ослушвам се да каже някой „стооой”, никой не продумва и така с последни сили - до първата родопска хижа. Арх. Петров сваля качето на една полянка и призовава за обяд. Поиска от хижаря само дъсчица - да надробим лук. Отвориха тогава огромните раници и захвърчаха оттам едни сухи, пресушени салами и суджуци -ужас! Разбра се по изненадата, която предизвика появяването ни, че хижарят нямаше хабер за нашето идване, напротив, и той седна при нас и се възползва доста енергично от суджука... Утеших се все пак, че няма да мина без чеверме, само че няма да е тука. По-нагоре ще е и по-тържествено, областните шефове не можеше да не покажат човещината, а и благодарността си за неброените пари, които държавата изливаше, докато направиха всички пътища в областта само асфалт и надокараха в дапа най-модерните автобуси и линейки. Продължихме нашия поход с катерене по урви, слизане по нанадолнища, качихме се чак на Турлата - двамата със Станко. Аз, лесничеят - капнах, той - неуморим! Няколко пъти ни се наложи да закусим и обядваме - все от неизчерпаемата раница, която носеше телопазителят на първия министър. Преполовихме и млякото от качето на Петър Петров, а другата половина отиде за овчарите и говедарите, които срещахме. Наближавахме Широка лъка, селото с най-хубавите гайди и опитни чевермеджии - моята последна надежда, че най-сетне ще се разбере, че пътуваме с министър-председателя на България. Вместо обаче да поемем към Широка лъка, Станко даде знак да цепим към махалата Сулища. И там се отбихме в една къща с кошарка да обядваме. Веднага се разнесе кой е дошъл в селото, надойдоха почти всичките старци, събраха се около нас и гледаха Станко с такава обич и умиление, като да беше слязъл в селото им самият Исус Христос. Станко направо изсипа от раницата останалите три-четири шпекови салама, наряза ги, донесоха от една къща студена прясна мътеница и там, на тази общоселска софра изчезнаха последните ни припаси. А когато да си тръгнем, Станко извади от другата раница каквото беше останало и го изсипа в скута на пъдарина, за да имат старците и за вечеря. Тук окончателно увехна надеждата ми да се понаям веднъж от министърпредседателско чеверме. Но затова пък станах свидетел - не само в Сулища, но и навсякъде, на голямата обич народна към своя министър-председател. Станко говореше с хората като с роднини, аз почувствах, че той просто ги обичаше.

Просто ги обичаше! Това необикновено зрелище - да видиш как един от първите мъже на държавата гледа на почти всеки срещнат като на брат или баща - ето на това чудо ми се случи да присъствам и да му се радвам. Спомних си за митичния Харун ал Рашид, който ходел сред народа, за да издирва какви са му неволите и мъките. Видях го същото, само че в един съвременен вариант, без маска и грим, без престорени, фукливи речи и думи. Припомних си и още нещо: собственото ми юношество като чираче в Пловдив, когато на всеки човек, влязъл в магазина, където слугувах, аз гледах като на баща ми, ако той беше с гугла и потури. И гледах всякак не да го удрям в кантара, а да му сипна повечко. Станко обичаше хората - ето моето изненадващо откритие, обичаше ги искрено и от сърце, те бяха неговото голямо семейство. Зарад тях той си бе турил главата в торбата и бе поел подмолните пътища на въоръжената съпротива срещу фашизма. На върха на своето могъщество, когато можеше да вземе за себе си и за синовете си каквото поиска, до последния си дъх Станко Тодоров мислеше и работеше за другите. Няма втори подобен, на неговото равнище, сред социалистическите управници от Девети септември насам, дори до смъртта на Станко! А след неговата пък смърт още по-трудно стана да се натъкне човек на подобно нещо. Това беше човек с главна буква и държавник с още по-гпавна. Свалям му шапка и се усещам щастлив, че сме се познавали и макар за кратко - сме си разменяли по някоя и друга сърдечна минута, Докато се раждат такива хора, все ми се чини, че България няма да загине, и дано не се излъжа. Дано с ерата на идеалистите не се е свършило завинаги.

ЗА ТОДОР ЖИВКОВ – БЪЛГАРИНА И МЕЧТАТЕЛЯ

Сборник спомени за Тодор Живков, 2001 г, Първата ми „среща” с Тодор Живков станало ефира в началото на август 1965 г. Слушам по радиото предаване за Роженския събор, хващам гласа на Тодор Живков и с изумление установявам, че той говори за току-що появилата се моя книга „Шумки от габър”. Около десет минути говори колко е четивна книгата, колко сполучливо са отразени в нея красотите и дори „характерът” на Родопите и т. н. Останах леко, но приятно слисан: всемогъщият първи секретар да говори за твоите „Шумки”, след като се беше появила за тях една-единствена рецензия в печата и тя отхвърляше книгата ми. Ето, това беше да си паднеш на късмета. Слизам на другия ден от родното ми село Яврово, където карах обичайната лятна ваканция, в Асеновград да пазарувам нещо за вкъщи.

Среща ме точно на главната улица първият секретар на градския комитет на партията Щерев, засилва се с протегната към мене ръка и ме пита, ама високо, за да се чуе: "Абе, голям форум вдигнати стая твоя книга, „Шумки” ли, „Сламки” ли беше, не разбрах, донеси ми я в комитета да я видя и да изпием по едно кафе.” За пръв път от изключването ми през 1948 г. мрачният първи секретар на партията ме канеше на кафе. Нито тогава, нито по-късно съм разпитвал как точно Живков е попаднал на идеята да си послужи с моята книга в речта пред Роженския събор. Казаха ми по едно време; че неговият съветник, поетът Димитър Методиев, му обърнал внимание върху моите „Шумки”. Живков му казал нещо да „нахвърли”, но в окончателната му форма Методиев доловил само „нещичко” от своето проектослово. Живков импровизирал останалото, защото наистина се бил зачел в книгата. (По-късно същото слово бе поместено в събраните съчинения на Живков в главата за литература и култура.) Аз не повярвах, че Първия е чел книгата, и бях изненадан, когато при първата ми среща с него, още като му подадох ръка, той, както си му беше обичаят, ме попита широко усмихнат: „Значи халищата се ритат, а? Пък се чудим сетне, че и другарите писатели понякога се ритали!” Хубавичко и силно се засмя. От това заключих, че той наистина бе чел книгата ми и че тя му беше наистина харесала. Много преди първата ми среща с Живков в края на септември 1965 г, щом се върнах от Яврово в София, намерих оставена на масата бележка - да се обадя в Националния съвет на Отечествения фронт на секретаря Здравко Митовски. Когато отидох при него, той, още докато затварях вратата зад себе си, ме попита съгласен ли съм да оглавя новооткритото списание „Родопи” на мястото на дотогавашния вестник „Родопска правда”. По това време бях напъден от сп. „Наша Родина” (още през април 1961 г.) във връзка с някои „дисциплинарни” уж мои провинения в него и се бях установил на „частна практика”. Само че работата буксуваше: където и да отида нещо да напиша, я очерк или репортаж, за да го продам за двайсетина лева, навсякъде искаха от мене да знаят коя редакция ме изпраща. Кажех ли, че не идвам от името на никоя редакция - усмивките изчезваха, лицата потъмняваха и обикновено не ме допущаха до цеховете или строежите. На всичко отгоре имаше и забрана по това време да се фотографира. Казвам всичко това, за да обясня защо веднага се съгласих да стана, и то - главен редактор на списание „Родопи”, без да съм член на партията и нещо повече - над главата ми виснеше едно изключване. Така че приех и останах на същата работа цели 33 години до закриването на списанието през 1993 г. Неудобството беше само това, че никога не ме викаха на конференциите на главните редактори на периодичните издания като единствен между тях безпартиен и с доста негативно досие. Около осем месеца след това знаменателно за мене събитие, през април 1966 г. една вечер късно Георги Джа-гаров ми се обади по телефона вкъщи и ме покани да поговорим на другия ден за мое участие в

ръководството на Съюза на писателите като секретар. Разбира се, бях наясно защо Митовски ме покани за главен редактор, а Джагаров - за секретар на СБП, номенклатурна длъжност на ЦК, и то в качеството ми на изключен от партията: зад всичко това седеше благата дума за мене, която Живков беше казал пред събора в Рожен. Благата дума, която направи за пръв път името ми да прозвучи в националния радиоефир във връзка с моята скромна книга с есета „Шумки от габър”, изтърпяла от тогава до сега петнадесет издания, мисля, че не само поради похвалата на Живков през август 1965 г. Защото и сега тя се радва на задоволителен тиражен успех. Благата дума на Живков - това беше особено важно - покри с „давност” изключването ми, заличи спомена от дисциплинарното ми уволнение от ведомството на горите и позволи да се подвизавам на литературното поприще без обичайните в подобни случаи задръжки. При добро отношение на Първия човек към мене като писател аз можех да си позволя максимално възможната свобода и творческа самостоятелност, много повече, отколкото видните и най-видни партийни членове на СБП - герои на социалистическия труд и прочие. Нека да кажа, че филмът „Козият рог” беше на косъм да бъде бракуван поради „оклеветяването” в него на българина като дивак - както се беше изразил един от височайшите му рецензенти; „Капитан Петко войвода” щеше да бъде с една трета окастрен (сцената с черното знаме, със Стамболов и т.н.), ако партийната мнителност беше надделяла над „благата дума” на Живков от 1965 г., а и над доброто му отношение подир това. Занизаха се по-късно твърде „спорни”, меко казано, произведения като „Бодливата роза” - първата книга, поставила екологията ни на силна критика. „Вълшебното огледало” - първата книга, оповестила антинационалната същност на структуралните теории, които развиваше проф. Мирослав Янакиев в Софийския държавен университет и направо „препоръчваше” подменяването на езика ни с „някой от големите европейски езици” (1976 г). Филмът „Черешова градина”, завършващ със самоубийството на героя - партиен секретар, също нямаше да види бял свят, ако в силовото поле около мене не витаеше благата дума на Живков от 1965 г. Невъзможно беше да подема през 1984 г. спора за гроба на Левски и да го докарам до успешно за мене решение на БАН въпреки ожесточената съпротива на корифеите в историческата и археологическата наука, които се управляваха от особено влиятелни партийни функционери, свързани в някои отношения повече с Москва, отколкото с Живковата София. Вярно, през май 1987 г, по време на разразилата се „перестройка” Тодор Живков не издържа на натиска на „археологическото войнство” и отсрочи поставянето на паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска”, но гой не посегна на самото решение на БАН нито за поставянето на плочата, нито за нейното съдържание, което обявяваше църквата за гроб на Левски. Ето защо моето отношение към Живков не се промени, макар да не беше в моя полза. Преди това Живков не скърши хатъра и на Радой Ралин в сблъскването ми с една плагиатка и нареди

книгата й да бъде издадена, но и това не помрачи моето чувство на дълбока признателност към него, че под „аурата” му аз имах вдеможност да напиша почти всичко, прицелено към възстановяване на родолюбието у младежта в България. Казал съм го на друго място, но тук ще го повторя: Тодор Живков не беше злобар, продажник, а родолюбец. Бранеше интересите на българина и на България. Не отстъпи Македония на Тито, не попречи на дъщеря си Людмила да тушира в края на 70-те години започналата още през 1946 г. денационализация на страната, жертва на което станаха гробовете на цар Иван-Александър, на княз Батенберг, на цар Борис III, в това число и гробът на Левски. Аз нямах с Живков лични връзки, срещал съм се на четири очи само три пъти. Първият беше през 1967 г. на вечеря в ресторант „Копитото”, в присъствието на Георги Джагаров и артиста Гецов. Втори път преди раздаването на Димитровските награди - 1969 г, и трети и последен път - през януари 1986 г, в навечерието на дискусията за гроба на Левски, наложена чрез ЦК от Археологическия институт при БАН. Най-паметна ще остане в съзнанието ми срещата от 1967 г. Бяха минали вече 11 години от Априлския пленум през 1956 г, откакто Живков пое властта в ръцете си и беше в най-добрата си форма. Кооперативните стопанства бяха все още в цъфтеж, строителството - във възход, безработицата бе равна на нула, а Първия беше в настроение. Тогава забелязах с изненада, че той почти нищо не яде, хапна колкото да не е без хич, пийна колкото да не притеснява останалите, които добре си попийваха. Явно, че пред мене стоеше аскет, макар и не от крайните. Но затова пък в устата му беше очакваното от него откриване на лекарство против рака, организирано по негова инициатива в един специален институт. Казах го веднъж и ще повторя: не съм виждал физиономията на Тодор Живков по-вдъхновена и сияеща. Той разказваше с увлечение, с много, много приятна възбуда как след предстоящото откриване на лекарство против рака в България ще се стекат повече пари, отколкото в швейцарските банки и страната ще се превърне едва ли не в рай. Мислех си малко след вечерята на Копитото, а и след това, когато бях вече у дома си, дали тази възбуда у Живков от предстоящото откриване на лекарство против рака не се диктуваше от неосъзнати очаквания за лично забогатяване. Мина време и се убедих, че неговата стихия не са парите, нито сладостите на живота - пиене, любене, лукс и фукня. Той можеше да има пари в неограничено количество, ако ги искаше - и в тукашните, и в задграничните банки, но не го направи и в това отношение е едно почти астрономическо изключение от всички други самодържавни мъже - като персийския шах (50 милиарда долара,) Хайле Селасие (13 милиарда долара), Сухарто (10 милиарда долара), Чаушеску (6 милиарда), да не говоря за някои наши и европейски съвременни ръководители, които злоупотребиха с огромни суми. Въодушевлението на Живков идваше от чувството му към България, защото я обичаше и знаеше какво е отечество, за разлика от много други партийни ръководители, които бяха изцяло с

интернационална психика, като Тодор Павлов, Цола Драгойчева и доста други по-млади, минали просъветската школа. Зная в подробности и за многото опити на Живков да се добере до някакво радикално средство за преодоляване на традиционната българска беднотия, свързани с подкрепа на „странни идеи”, но пък ще попитам: не се ли харчат огромни пари в света за открития, които си остават във времето проблематични и дори по принцип невъзможни? Всъщност това, което разказах дотука, е за изясняване на вътрешната нагласа на Живков, която беше изключително естествена, а не своекористна, както се наблюдава в момента у сегашното държавно ръководство, поставило в по-голямата си част държавните ресурси в услуга изключително на своя личен ламтеж. Държавници са само тези, които се грижат за държавата, за оцеляването на народа и отечеството, и в това отношение Живков съперничи на много свои предшественици и преди, и след 9 септември 1944 г. Разбира се, грешка беше от негова страна кооперирането в планината, както и злощастното обединяване натекезесетата в АПК. Грешен и дори фатален ход беше, че не заложи за модернизиране селското стопанство (както в Дания), а тръгна кьм непосилна за нашите възможности тежка индустрия! Живков не успя да си намери съветници да му отворят в това отношение очите, но и в случая трябва да бъдем твърде предпазливи в заклеймяването му, защото все още не се знае достатъчно ясно доколко управлението му в това отношение беше суверенно (самостоятелно), особено в планирането на икономиката, и в каква степен братският СССР ни третираше като непълнолетни. Да, славолюбив беше Тодор Живков, имаше около себе си ласкатели, не търпеше вътрешната политическа опозиция, големи грешки допусна в селското стопанство, а пък и в икономиката, но при нашите ориенталски нрави коя власт се е опазила кристално чиста? По-важен е крайният резултат: ако сега питате десет души за Живков, може би седем от тях ще предпочетат „неговото време” вместо сегашното уж свободно, уж демократично и а ла европейско, но гладно, безработно и престъпно. Не можеш да се опреш нито на съд, нито на закон, всеки трябва да се спасява сам. Така че нека да не сме чак толкова взискателни, когато говорим за управлението на Живков. Който е помирисал управлението по-отблизо, той не може да не знае, че управленската етика невинаги е възможно да се покрива с обикновената, житейската. По-кратко казано, добрите политици и държавници не принадлежат изцяло на себе си - това е истината. Не мога да не отбележа и още нещо характерно за Живков - отношението към българската култура и особено към театъра и литературата, а пък и киното. Неслучайно киното произвеждаше по четиридесет игрални филма в годината и се мереше с чехословашкото кино. Живков имаше слабост към творците и благослови най-добрите в историята ни хонорарни таблици за заплащане на литературата и изкуството, които даваха възможност на поне половината писатели да живеят от пласирането на собствените си произведения. Вярно, държавната грижа за литературата даде възможност за проникването в нея

и в творческите съюзи на много злокачествени графомани, но интересното е, че нито един от графоманите не достигна възлово място в управлението, както е сега. Сега, като се оглеждам, графоманите са може би десет пъти повече, а съчиненията им са като пълноводна река. И - което е още по-страшно - графоманските съчинения изкривиха здра-вата естетическа нагласа на българина, наследена от ва-зовските времена, и сега разликата между истинската литература и пълния боклук е много трудно отличима. Така че дълго ще има да си спомняме за културата от времето на Живков, въпреки всичките задръжки в нея, засечки и недомислия и постоянния външен натиск да бъде „интернационализирана”. Що се отнася до театъра, Живков не само го обичаше, но му помагаше от сърце, толерираше или поне търпеше бунтуващи се драматурзи като Иван Радоев и Никола Русев и други, не позволи никой да бъде преследван. След гледането на моята пиеса „Кучета” в Театъра на поезията и естрадата той повика режисьора и му каза да.махнат последните редове от финалната реплика на главния герой, но не спря пиесата. Пиесата бе спряна по-късно, през 1968 г., след чехословашките събития, но аз все още не съм сигурен кой по-точно ме включи в списъка на „забранените” и минавал ли е този списък изобщо през ръцете и погледа на Живков. Знае се, че тези неща се правеха „тайним образом” понякога от доста мижави чиновници и функционери. Между другото, както си ходеше често на театър, Живков всяка сутрин изискваше да има на масата му сводка за количеството на хранителните продукти в страната и особено на кромида, защото знаеше, че без кромид запръжка не се прави и милиони домакини ще останат без сготвена манджа. Не мога да подмина личните качества на Живков при общуването му с хората. Нека да го наричат „демагог”. Че е проявявал демагогия, проявявал е, никой държавник освен може би Дьо Гол, не е могъл да не плати данък на демагогията, но в личните си отношения с хора под неговия ранг той се държеше много човешки. Още с първите думи освобождаваше посетителя в сбоя кабинет от стеснението и шубето, че се намира пред най-всевластния в държавата мъж. При общуване с обикновени посетители той не обичаше да унизява и тиранизира, беше дори очарователен. Като го сравнявам сега с някои високопоставени нафукани и настръхнали муцуни -Живков ми се вижда като Бог. Живков за почти всичко мислеше, само едно, и да го е мислил, не успя да го предотврати - перестройката, завършила с най-грозното на света предателство, което ни хвърли в ръцете на най-големите злосторници, довели страната ни до ръба на пропастта.

ПОСРЕЩАМ НОВИЯ ВЕК С ТРЕВОГА

Вестник „Земя”, 3 януари 2001 г. — Как посрещате новия век? — Посрещам го с тревога. Гледах представянето на новия държавен секретар на САЩ, чувам изявление, че правителството на Буш, новия американски президент, ще поднови работите по изграждането на противоракетната система. Става дума за изграждането на противоядрен щит на САЩ. Не знам дали и два-три милиона души са го чули и дали стотина от тях са разбрали подтекста. Те смятат, не - сигурни са, че ще има термоядрена война. И тя тегне над тавите ни като дамоклев меч. Просто казано, една секира виси над нас и тя се държи на конец. Силата, която се почувства по-мощна и направи първия удар, ще си осигури световното всевластие. Не може да бъде иначе, щом новото правителство на САЩ започва най-напред да се занимава точно с тази работа. Ако имаше капка благоразумие, щеше да започне точно с обратното - с ядреното разоръжаване. Това е, което допада на света, което иска светът и което светът очаква. — Доста черни мисли. — Ами като няма човек с какво да се зарадва... — Не очаквате ли нещо да ви зарадва в българската култура? — Нищо радостно не очаквам. В ход е нейното обезглавяване. Колко театри останаха? В тях се играят две-три български пиеси. Всичко друго е свързано със събличане, говорят се глупости, цинизми, скелети се целуват... Налице е съвсем умишлено разлагане на българския театър и всаждането на безвкусица, на всеядие. Да го гледаш и да не знаеш за какво го гледаш! — А писаното слово? — В момента писаното слово е в застой. Пълна парализа. Издателствата се пазят да издават книги освен сензационните, които носят сигурни печалби. Много има да чака авторът да му вземат книгата и да я отпечатат в 500 или 1000 броя тираж. И то срещу колко - 10 процента максимум от коричната цена. Докато онзи, който ще продава книгата на пл. „Славейков” или другаде, взема 25 процента! Това го няма никъде по света. Може ли един писател на сериозна литература да изтърпи подобно нещо! И кой се интересува от сериозна литература сега?! Даже Йовков, Вазов не се препечатват. Защото не се търсят. Младото поколение беше отучено да чете. Децата бягат от книгата като от чума. Писателите от предишните поколения взеха да се свършват. Голяма част от хората обедняха. Положението е трагично. Колапс. Умирачка... — А в чекмеджетата на писателите дали все пак няма да се намери нещо по-значително? — Какви чекмеджета! Сега цензурата работи по много рафиниран начин. Можело да си пишеш каквото си поискаш - а като го направя, кой ще го прочете? Баба ми, жена ми, родата... внуците сигурно няма да ме прочетат, ако не намеря издателство. А досега, за тези десет години не се е

случило едно издателство да ми позвъни и да ми каже: имате ли ръкопис, за да го издадем? Аз все пак не съм в листата на писателите на опашката, а съм поне в първата третина, да не кажа в първата четвъртина - като тираж, като издадени книги, като спечелена слава... От една книга само – „Диви разкази”, имам милион двеста и четиридесет хиляди тираж. — Защо българският народ така стръвно се втурна към жълтото, към пошлото? — А, не е българският народ. Към пошлото се втурна младото поколение, което израсна в ръцете на телевизията. Телевизията му извади червата. Тя му преиначи вкуса. Това е голямото норажение, което телевизията направи Съвсем съзнателно, разбира се, и целенасочено. Това става в целия свят. И от него няма спасение. — Какво ще представляват утрешните българчета? — Няма българи да бъдат. Да сме наясно по това. Те не могат да бъдат българи, просто защото самото училище ги разваля като такива. Училището е школа за отродя-ване. То възпитава гражданина на света, както обяви през 1992 г. министър Николай Василев. Обяви го по радиото. Тогава чух и не забравих, че отсега нататък българското училище ще възпитава граждани на света, а не български граждани. Какво да искаме и какво да чакаме оттук нататък?

— А да не би българската интелигенция да е в депресия, та стои настрана от тези проблеми? — Българската интелигенция е сбироток, градобит-нина. Тя няма в своите среди богати хора, които могат да си позволят самостоятелно мислене - основния белег на интелигенцията, и затова не е никаква интелигенция. Дори онези, които имат по-дълбоки гънки в мозъка, не могат да си позволят самостоятелно мнение, защото разчитат на заплати, на дарения, на спонсориране или на политическите и партизанските формации... Те са спазарени хора! Има една стара дума в българския език – „хранен човек”: ти му даваш хляба и той е твой. Като ги видиш онези брадати, дето се репчат по телевизията - социолози, психопаталози и не знам какви, - всички те са хранени хора! Самостоятелно мислещите хора се броят на пръсти - не са повече от десетина. Те търпят някои лишения, но не си кривят душата. — И колко време ще продължи така? — Докато се свършат самостоятелните. — И после? — Идва духовното вечно робство, безличието, ако отнемат и езика. А те това ще го направят, след десетина години най-много официален ще стане английският... та да ни разбирал целият свят. Така ще стане! Запомнете го! — Това и по турско време, и то за 500 години, не се е случило. — Разбира се. Турция през цялото робство никога не се е стремяла към заличаване на духовната самобитност и самоличност на българската нация. Никога! Тя е позволявала на българите самостоятелен духовен живот. Турция като властваща държава си е вземала данъците, но никога

не е посягала на духовната самобитност на народа ни. А сега се случва нещо, при което всичко е прицелено именно към заличаванегго на духовната самобитност на българина. За да е господин Никой. И да не се репчи за суверенитет, за национална самостоятелност, за национално знаме, за национални герои. — Какъв девиз ни подхожда занапред? — Търпение, търпение, но търпение с мярка!

Разговора води Юлиана Костова

ГОЛГОТАТА НА ЕЗИКА НИ

Списание „Педагогика”, 7 януари 2001 г. От началото на моята литературна дейност (1955 г.) аз съм написал сто двадесет и четири публикации в периодичния печат и една отделна книга (1976 г.), посветени на българския език и по-специално за опазване на неговото богатство и чистота. През това време на светли надежди и бурни препирни бях заставен да проникна в езиковата проблематика и онова, което ме импулсираше, особено за чистотата на езика ни, бе необикновено мощният подем в това отношение след Руско-турската освободителна война, когато започва новото ни държавно строителство. Няма съмнение, че просветните институции у нас - имам предвид на първо място народнигге училища — са били създадени най-бързо и вещо и това е главната причина само за четири-пет десетилетия основният баласт от чуждици в езика ни да бъде изваден от употреба и да го видим през тридесетте години на XX век в най-цветущата му форма в произведенията на Йовков, Вапцаров, Лилиев и т. н. За съжаление след 50-те години за езика ни настъпиха тежи дни: бурни преобразования, гръмотевични промени и заедно с тях - градушка от нужни и ненужни чуждици. И тогава бяха подновени старите и направени нови опити за опазване на неговата чистота, рязко преустановени след започването на т. нар. Преход - от 1990 г. насам. Сега, като обръщам погаед назад към изминалите четири-пет десетилетия, а и по-назад във времето, разбирам, че поведената у нас борба за чистотата на езика след 60-ге години се оказа съвсем напразна, да не кажа отчайваща, и веднага ще кажа защо: не си спомням нито една българска дума, заменена с чужда през този период, да е останала в употреба като синонимна след прилапването на чуждицата. Така бяха погребани вовеки хиляди български думи, като например думата „единодушие”, заместена с „консенсус”, „образец” - с „еталон”, „репутация” - с „имидж”, „избиратели” - с „електорат”, „неприкосновеност” - с „имунитет”, ит. н., и т. н.

Ако не беше тази присъща само за нас, българите, калпава чертица - да погубваме собствените си думи, след като се докопаме до чуждите, - тяхното навлизане в езика ни щеше да е добре дошло, както е навсякъде в света, ала не би. В това е основната причина за обедняването и оско-тяването на езика ни, какъвто го виждаме сега в повечето вестници, в телевизията и радиото: около две хиляди думи в употреба, от които половината са чужди. Потвърди се по този начин ярко изявената и дори бо-лезнена склонност на българите, за която ни говори Петко Р. Славейков – „да отдават по-голяма почест на чуждото, нежели на своето, и всякога почти да напущат своето и търсят чуждото, и то не затуй, защото отбират, че чуждото е по-хубаво от тяхното, но тъкмо затова само, защото е чуждо и ново за тях”. Това е написано в сп. „Читалище” (кн. 18/1871 г), издавано в Цариград, около сто години след знаменитото обръщение на Отец Паисия към българина да не се срамува от рода си и от езика си. Очевидно става дума за една упорито повтаряна във времето склонност на българина към чуждопоклонство, която по-късно е обяснявана и извинявана с притъпеното от дългото ни робство национално самочувствие. Но ето че след сто години свободен живот, след избавлението ни от османското робство един български преподавател от Софийския държавен университет разви в своите лекции пред студентите внезапно възникналата необходимост от „подменяването на българския език с някой от големите европейски езици, в краен случай - с есперанто”. Случват се, разбира се, такива професорски недоразумения. Омайващото в случая обаче е, че чудовищната идея езикът ни да бъде подменен се точеше от лекция в лекция цели осемнадесет години, без никой да направи поне една бележчица, без никакъв признак на протест или недоумение от страна на университетската ни общност А когато „тезата” на този преподавател срещна все пак отпор в извънуниверситетските среди, той, вместо да бъде заставен да преогледа позициите си по ликвидирането на българския език, беше повишен от доцент в професор. Единственото заключение, което може да се направи слея всичко това, е, че упорито проявяваното от българина чуждопоклонство и самоотрицание още по времето на Паисия и Славейкова продължаваше да бере своите горчиви плодове и през 70-те и следващите години на века ни. Затова и борбата за опазването на езика през този период не даде абсолютно никакъв резултат. Тя не се превърна в дело на просветната ни общественост, както това бе станало в първите десетилетия след освобождението на България, когато борбата за чистота на езика ни се во-деше преди всичко от висотата на университетските катедри, особено от тогавашната катедра по езикознание. Университетски професори като акад. Балан, проф. д-р Стефан Младенов и техните следовници бяха начело на борбата за чист и звучен български език и главното им постижение в тази насока бе, че те успяваха да вдъхнат на своите студенти - бъдещи учители, същата обич и тревога за езика, каквато те изпитват към него. Младежите поемаха на свой ред грижата за езика ни в училищата. Тази благородна традиция на Софийския университет завяхна и почти замря по времето на

социализма, когато въпросът за чистотата и развитието на езика се свързваше главно с ролята му при формиране на националното съзнание на подрастващото поколение българи. Свареното твърде високо национално съзнание през 1944 г. следваше да бъде подменено с „ново” - класово-партийно и интернационално — ето причината за внезапния отскок на родното университетско езиково образование към космополити-ческия нихилизъм, изповядван кога явно, кога тайно от университетските ни преподаватели езиковеди от последните четири десетилетия насам и намерил своя връх в наглото предложение за подменяването на езика ни. Тази отродителна в езиковото ни поприще политика нанесе големи поражения върху учителството и българският език беше поведен към своята голгота. В момента почти никой не се интересува какво ще стане с езика ни. Интересуват се от него само тези, които бързат да го подменят или поне да го направят негоден за употреба. Как ще завърши тази безшумна битка зависи на практика в много голяма степен от стотиците учители в съвременното българско училище. Друг е въпросът колко и кои от тях ще имат доблестта да направят нужното, като се имат предвид казармените условия, при които се работи в съвременното българско училище. Лично за мен учителите са последната ми надежда и само те могат да се противопоставят в някаква степен на разрушителните влияния върху езика ни, който българските вестници и телевизията така жестоко мачкат и обезличават, подменят и направо унищожават. Аз не съм против да влизат в езика ни чужди думи. Повтарям: от чуждите езици много нещо може да се вземе, но нека се прави това, когато е потребно, а не за щяло и нещяло. Първо на първо: да не изхвърляме поголовно от употреба заместените от чуждиците български думи, както се прави у нас. Това е чиста проба чуждопоклонство, каквото няма никъде другаде по целия цивилизован и полуцивилизован свят. И понеже стана дума за поклоните, нека да кажа за тях. Известно е, че поклон може да се направи само с едно кимване на главата. Може и с леко попрегъване на кръста, а в по-тежки случаи - в поза на колене, или дори проснат по корем.. Кланят се всички, но само ние, българите, се кланяме по гръб, както се е практикувало в (дно-единствено място на света - в Персия, през робовладелческата епоха в двора на персийските царе. При този вид поклон владетелят, ако намигне на гавазите да те повдигнат - говориш, ако не — лежиш си по гръб и само слушаш. Горе-долу както го правим ние сега, кланяйки се на Запада. Та какво друго освен поклон по гръб е да направиш предложение, както го направи един известен писател във в. „Литературен форум” през юни 1993 г. - да се освободим от нашето минало, език и православие, ако държим да ни приемат в Европа. Или, с други думи, той повтори същото, каквото университетският преподавател предложи през тоталитарните години. Същото безумие. Казвам „безумие” не от злост, азащото подменяването на езика означава подменяване на народността ни, ши още почпочно казано - нейното залитане. На всичко отгоре статията на

въпросния виден писател се появи във вестник, който бе съсобственост по това време на Соросовото „Отворено общество”, и когато авторът на статията „Разстреляните икони” оглавяваше „алтернативния” съюз на писателите, издържан от същото „Отворено общество”. В отговор на опитите за подменяването на езика ни традиционният, вазовският Съюз на българските писатели, основан през 1913 г, изготви проектозакон за развитието на българския език и го предложи в Народното събрание. Цели три години престоя този законопроект непипнат между 1994-1997 г, когато съотношението на политическите сили в Народното събрание беше особено благоприятно за неговото приемане. Но, представете си, стигна се само до „първо четене” и проектозаконът бе оттеглен. Този печален факт ме преубеди в дълбоката безпомощност на нашият, нар. политически елит, наречете го както си искате. Бившите интернационалисти, които мачкаха езика четиредесет години, се обединиха след 10 ноември 1989 г. с космополитизираните свои събратя и каузата на езика ни отново попадна в задънена улица. Това между впрочем беше един излишен „поклон по гръб” пред Европейската общност, която все още не ми е известно да е поставяла въпрос за каквито и да било езикови ограничения. Нещо подобно се случи и с огромния заем, сключен със Световната банка за реформирането на нашето образование. В тази реформа е предвидено чуждите специалисти да заемат командващо място срещу съответното, разбира се, валутно заплащане (около 40 процента от заема). По-направо казано, възложихме и образованието на дистанционно управление отвън, от експерти на Световната банка и Евросъюза, които прилагат губителна схема към езика ни, съобразена единствено с доказалия своята негодност план за „прехода”, известен с името „Ран-Ът”. А този план предвижда само една промяна: Ликвидиране на хуманитарната насоченост на нашето училище и подменяването му с техническо по характер обучение, свързано с икономиката. В името на тази основна цел часовете за изучаване на български език и литература бяха рязко намалени, както и часовете по история Увеличени бяха в замяна на това часовете за изучаване на чуждите езици и балансът в езиковото образование изведнъж отскочи в полза на чуждото. Започна и припряното изтегляне на българската литературна класика начело със Захарий Стоянов и Вазов от учебните програми по литература, т. е. на всичко онова, което имаше качеството да формира у подрастващите национално съзнание. Последният удар върху езика ни дойде с решението през пролетта на 2000 г българският език и литература да не бъдат задължителен матуритетен предмет, а да може да се заменя по избор на ученика с математика. Едва ли е нужно да пояснявам, че това е много сериозно посегателство срещу върховенството на родния език и националната ни култура, върху които се крепи родната словесност. И няма защо да се чудим след всичко това, че заваляха предложения откъде ли не за подменяне на кирилицата с латиница. Също през пролетта на миналата година подобно предлоение се пръкна в печата на един немски

професор от Залцбург, без никой да го попита защо не направи предложение на Израел да подмени своя архаичен „иврит” с латиница, ами го прави с нас българите? Позволих си да се спра на всичките тези основни моменти и някои подробности, за да дойда до извода, че присъщото на българина чуждопоклонство, ако някога е било дефект или недостатък, сега, в кризисната геополитическа обстановка в която се намираме, е национално бедствие. Не се ли овладеем, не го ли преодолеем, доникъде няма да стигнем нито в езиковата, нито в икономическата, а още по-малко в обществената сфера. Всичко друго е губивреме и бъбреж.

ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА, ПОРЕДНАТА ИЛЮЗИЯ

Вестник „Дума”, 14януари 2001 г. Отговор на сублимния за философията въпрос „Кое е най-умното на този свят?” е най-сетне намерен. Имам предвид статията на Евгений Дайнов във в. „Труд” от 13 ноември миналата година под наслов „УМНОТО Е МОРАЛНО”, изписан с 14-милиметрови букви, за да не остане съмнение, че и редакцията се е трогнала от въпросното откритие. Заинтригуван от това заглавие, изчетох и аз въпросната публикация и се натъкнах на следните премъдрости: „Умните хора са институциите на Европейския съюз. Те знаят, че са умни, защото са богатите, ефективните и прогресивните... Глупави са онези хора днес, които продължават линията на андрешковския тарикатлък и викат с пълно гърло срещу Европа и за родната енергетика”, т. е. за АЕЦ. По-нататък следва и обобщението: „Хората, които правят умни неща, са богати. Хората, които правят глупави неща, са бедни” и т. н. Оставям настрана граматическата несъстоятелност на някои от горните сентенции, авторът им се е учил в чужбина, простено му е. Знае се освен това, че недомислия, а и явни глупости много често се появяват в нашите вестници, за да обръщаме внимание на всяка от тях. Но в случая нещата са по-особени. Под горните редове се е подписал не кой да е, а един от най-нашумелите политолози на България, постоянен лектор на парламентарното мнозинство, който го зарежда с нови идеи и го мотивира за нови управленски подвизи. Същият е и председател на фондация „Отворено общество”, която управлява де факто Югоизточна Европа от 1990 г. насам. Допустимо ли е тъкмо нейният шеф в България да не знае какво приказва, когато публично заявява, че УМНОТО Е (И) МОРАЛНО, че умните са богати, а глупаците - бедни? Та нали всеизвестни умници като Сократ, Айнщайн, които са кретали постоянно в недоимък, ще попаднат

автоматично в категорията „глупаци”, ако приемем рецептурата на Дайнов за глупаво и умно? Че всичките около 95 процента бедни или полубедни съвременни българи ще се окажат умствено недоразвити, а забогателите за тяхна сметка около 5 процента пехливани - мозък от петите до главата. Мерен със същата мярка за триединност на „умност”, сила и морал, шефът на Дайнов по линията на „Отворено общество”, световноизвестният борсов спекулант й милиардер Джордж Сорос ще се окаже номер 1 в листата на съвременните светци. А НАТО - най-силната съвременна „институция”, ще се подреди по-високо дори от самата католическа църква. Едно само недоумявам - какво ще е мястото на двете вдй-велики сили на планетата - Международния валутен фонд и Световната банка, при подредбата на моралните ценности, след като Европейският съюз беше обявен от Шамана едва ли не за еманация на мозък и морал? И каква би могла да бъде целта на всичко това? Много е простичко: държавата е повалена и е необходимо да се посочат новите идоли, новите върховни ценности, които ще осмислят живота ни оттук нататък, а това е УСПЕХЪТ, материализиран в трупането на богатства, на материални блага. Започнало е „демонтирането” на общочовешките ценности, с които човечеството живее от 5000 години насам: „Не кради! Не убивай! Не лъжи! Не пожелавай жената (и ослицата) на ближния си.. „ и т. н., и т. н. Абсурдно звучи всичко това, но нека си припомним: така изглеждаше през 1992 г. и експлозивното нахлуване на сектите в България. Но ето че те се внизаха в духовната ни действителност и постепенно я "отцепват" от традиционните й коловози. Невероятна ни изглеждаше възможността църквата да стане жертва на разкол. Но ето че и това ни попари. Кой е допускал, че националната ни култура ще бъде изрината като с багер? Но ето че и на това сме вече свидетели. И като пискюл на всичко - подаден е вече сигнал за заличаване на границите между умното и глупавото, между морал и безнравственост, между зло и добро, за да не се вижда кой какво е досега правил и кой какво ще върши отсега. Амнистията е факт, а сега - пълен напред към умния, ефективния; прогресивния Европейски съюз, последната наша надежда, поредната наша злощастна илюзия.

КАТО ИСТИНСКИ ГЛАДИАТОР Вестник „Български писател” 7 февруари 2001 г. Мисля, че една от отличителните черти на Любен Георгиев, които го направиха любимец и на приятелите, и на читателите му, е, че той воюваше на литера-доната арена КАТО ИСТИНСКИ ГЛАДИАТОР, ВИНАГИ САМ!

НИКОГА - В СТРОЙ! И това се отнася не само за творческите му оценки, страсти и пристрастия, но и за гражданското му поведение. Любчо например не пожела да влезне в нито един управителен съвет на Съюза на писателите, което е мечта за почти всички негови колеги. Лично аз на три пъти към го канил. И трите пъти той отклони, като ми припомни, че предпочита - както самият той се изрази-да запази своя „суверенитет”. И още една характерна за него черта: СЛЕД КАТО ТОЙ ВЕЧЕ ЗАСТАВАШЕ ЗАД КАКВОТО И ДА БИЛО СВОЕ УБЕЖДЕНИЕ, НЯМАШЕ СИЛА, КОЯТО ДА ГО ОТМЕСТИ. Говоря не само за периода след т. нар. промяна, но и за много по-дългия предишен период на идеологически надзор. И тогава дори Любен се движеше с рогата напред, независимо дали отпреде му е Пенчо Данчев или Георги Караславов. Неговата автономия беше пословична и малцина успяха да я постигнат, а още по-малко - да я надминат. В това отношение нашият приятел остана да стърчи сред по-сговорчивите си по дарба събратя. С особена сила се прояви неговата интелектуална независимост след настъпването на текущата в момента „демократическа” слободия, когато част от литературното войнство се зае с платената задача да развенчава „ИКОНИТЕ” от словесното ни поприще, т. е. всички що-годе значителни автори. В тази страшничка за мнозина обстановка значителна част от критиците просто преминаха в сянка, а на арената останаха броени мъже. Един от тези броени мъже, привикнали да воюват с меча на истината гърди в гърди, беше авторът на „ПОДЛО ВРЕМЕ”, „РЪКОВОДСТВО ЗА КАРИЕРИСТИ” и доста други творби. В тях Любен Георгиев се очерта като захаристояновски тип публицист. В битката за оцеляването на сгазената ни литература той дозавърши своя автопортрет не само като талантлив изследовател в академичен план, но и като първокласен есеист, публицист. Като ръбата, самобитна творческа личност, оставила дълбока стъпка в родната ни литература. Над четиридесет книги има Любен, написани и обнародвани, сред тях и драгоценните му изследвания за Димитър Димов, Багряна, П. Ю. Тодоров, Яворов. Шест тома посвети на литературната ни класика - във време, когато тя беше подпърлена вече на кладата. Седем издания има книгата му за Пеньо Пенев - той всъщност го закова в съзнанието на читателите. Всичко това заедно със споменатите вече публицистични творби представлява много сериозно, съдържателно, живо и жилаво творческо дело, с което Любен Георгиев ще остане във времето. И знаете ли кое е най-хубавото на това дело? Най-красивото и сладкото? То е, че ХУБАВИТЕ КНИГИ НАДЖИВЯВАТ ХОРАТА И ОСТАВАТ ВЪВ ВРЕМЕТО, ЗА ДА ВОЮВАТ САМИ. МЕЧОВЕТЕ НА ИСТИНАТА САМИ СЕ РАЗВЪРТАТ, ДУПЧАТ, СЕКАТ И ПРОБИВАТ В НЕСТИХВАЩАТА, ВЕЧНАТА БИТКА ЗА ЧОВЕЩИНА И КРАСОТА. МЕЧЪТ-КНИГА САМ ВОЮВА, МАКАР ДА Я НЯМА ВЕЧЕ РЪКАТА, КОЯТО ГО Е ИЗКОВАЛА И ВЪРТЯЛА - В НАШИЯ СЛУЧАЙ РЪКАТА НА ЛЮБЕН ГЕОРГИЕВ.

Защото истинските творци не умират - това си е живата истина. Ето защо аз за него не мога да произнеса думата „покойник”. ЛЮБЕН ПРОСТО ОТПЪТУВА СЪГЛАСНО ВСЕЛЕНСКИТЕ ЗАКОНИ, УПРАВЛЯВАЩИ ЕНЕРГИТИЧНИТЕ ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ, ПРИ КОИТО – СИГУРЕН СЪМ В ТОВА – ТОЙ Е В СЪЗВЕЗДИЕТО СИРИУС – И ТАМ ЩЕ СИ ОСТАНЕ СЪС СВОЯТА СТРАСТ КЪМ ЖИВОТА – РОДНАТА ЛИТЕРАТУРА. 1 февруари 2000 г.

КЪМ ОСМИСЛЯНЕ НА ПРЕЖИВЯНОТО

Списание „Ново време”, кн. 1/2001 г. Не познавам мъдростта, но ми се случи да се докосна до много истини, а тези истини имат една неприятна особеност: напират да бъдат изречени; да из-скокнат от чекмеджетата на съзнанието и подсъзнанието ми. Събуждам се по никое време, въртя се от една кълка на друга и не намирам покой, докато не си запиша мисълта, която напира към „белия свят”. Става дума за нещо като бременност. Има зачатие, има яйце и то трябва да бъде снесено. Търсенето на истината се превръща в нагон, вопиюща, почти физически осезаема нужда. Аз съм в това състояние. Мнозина от моето поколение - също. В една кратка отсечка от време - около седем десетилетия съзнателен живот, видях с очите си, прослушах с ушите си и прекарах през сетивата си огромно количество бързо свършващи се промени в живота на България и на човечеството. До 1930 г в родното ми село никой не знаеше какво е креват и възглавница - живееше се в това отношение на дюшемето, върху рогозка. Бакърените съдове в Яврово още не бяха в редовна употреба, повечето си служеха с дървени паници (гаванки). Печките току-що бяха проникнали, на попрелките вечер светлината идваше от запалената борина. „Помаците” бичкиджии, когато се пощеха на двора на обед, не убиваха въшките, а си ги пущаха на земята, защото били „аллахови животинки” и не трябвало да им се пречи да живеят.От триста години в нашето село убийство не беше се ни чуло, ни видяло. Ключовете бяха непознати, дворовете - открити, и не се помнеше някой да е заловен в кражба. Бързо нарастващата в Европа техническа революция не беше още преминала от Асеновград нагоре към Балкана и на това положение беше комай цяла селска България. Живееше се както през новокаменната ера с тази разлика, че оралата имаха железни палешници, а в яремите се впрягаха волове, мулета, магарета - каквото се намери. Това беше

най-важното техническо изобретение, достигнало до моето село в продължение на десет хиляди години. От 1933 г. насам, след появяването на първото радио и особено след първите трактори към 1950 г, в селото започнаха светкавични промени в бита и производството. Машините пометоха стария библейски свят и го превъртяха с краката нагоре. Много може да се говори на тази тема, сега няма да я обсъждам, по-важното е, че няма друго поколение като моето на тази земя, което да е видяло повече промени и изживяло повече изненади, надежди и разочарования в най-кратък отрез от „вечността”. На всичко отгоре моето помоление успя да изгледа и участва в най-гигантския експеримент в живота на човечеството в обществената сфера - опита за осъществяването на комунизма в голяма част от света, включително и у нас. Опитахме го това, като започнахме от примитивния социализъм, та минахме към по-зрялата му фаза, докато в един момент, когато според сроковете на Хрушчов комунизмът трябваше да настъпи - всичко рухна като пречупена, гнила дъска. И преди да сме се освестили от това, народите от източния блок бяха връхлетени от глобализма, ала ние, българите, за разлика от всички други народи от бившия „соцлагер” бяхме така премачкани, че сме на ръба на физическото оцеляване. Имам предвид ускорената смъртност у нас и небивал спад в раждаемостта и специално сред българското население вследствие на наложената ни стопанска разруха. „Зрелището” продължава и в момента, но каквото и да се случи занапред - вече проличаха основните истини, които ни тряснаха по главите. Ние, сподобените с рядката възможност да преживеем социализма, трябва да изречем пред съда на историята тези изстрадани истини, защото страшният съд рано или късно ще настъпи и обвинението ще се нуждае от своите свидетели. А и не само това: както сме осиромашали и на това отгоре ошашавени (зомбирани) от телевизията и почти лишени от национални рефлекси, налага се ние, българите, в момента бързо да се пренагласим и да се спасяваме, докато не сме сведени по численост под критичния минимум. Негово превъзходителство американският посланик у нас ми-налата година прояви видими интереси само в една-единствена сфера - малцинствената. Той изброди България, за да се срещне с всички по-големн цигански общности. Защо? Само за разтуха и удоволствие? Разбира се, не! Той се опита и мисля, че успя да подготви пред изборното сплотяване на фанатично закриляните от Евросъюза „роми”, за да влязат в парламента с тридесетина техни избраници и да предреши въпроса с необходимите за промени в конституцията две трети. Промени, които ще превърнат държавата ни от монолитна в „мултиетническа” сбирщина, в която българският елемент скоро ще престане да се съпротивлява и шава Така на България ще бъде сложена точка, без да бъде „удряна” с бомби, гърмяна, превземана и прегазвана. Войната с „намалена интензивност”, която се води в момента срещу българската нация, не предвижда такива грубости. Евроатлантиците се научиха от Хитлер, че

натуралното кръвопролитие не е най-изгодният способ, за да се подмени или дори унищожи един народ, ако всевластните велики сили са решили. Правя това отклонение, за да е ясно, че ако се налага да направим своите изводи от случилото се с нас през последните десетилетия - а то е неизбежно, - трябва да го извършим без забавяне. Поне тези, които имат какво да кажат, и особено разполагащите с възможност да го оповестят. Лошото е друго: страх е оковал чейнетата на много иначе благоречиви и добре осведомени господа. Парализирал е сьвестите и волите. Има и способни да сложат пръста в раната, но понеже всички канали за изтичане на истината са ни грижливо завардени, който и каквото и да е изрекъл - то си остава между стотината читатели на някое малко вестниче или списание. За съжаление и на подобни смелости все по-рядко се натъкваме. Народът млъкна. Водещата уж интелигенция не само че го изостави, но кръшна оттатък, към пълната ясла на „Отворено общество”, което без умора продължава да разгражда държавата и да лишава икономиката от каквито и да било възможности за възстановяване след целенасочения върху нея погром. Погром, извършен със съучастието на по-голямата част на нашия интелектуален и политически елит. Елитът, който излъчи поборниците на лозунга „земята в реални граници” и върна земеделието ни триста години назад. Обърнете се, огледайте се и ще видите, че доста мъже и жени от интелигенцията не измениха на народа си. Но и от тези улисани в битки и грижи броени хора малцина се хващат за перото, за да споделят своите истини, чувства и предчувствия за съдбата на страната, на основата на преживения от тях безценен опит. Още не мога да разбера например как е възможно да се петлаят нашите политици и политолози в дележа на „лявото” пространство в момент, когато нацията измира! Като че сме в края на 1919 г, когато към „лявото пространство” можеше да се надникне през брошурките на теоретиците на социализма. Все едно че не е имало Девети септември и четиридесет и пет години социализъм. А толкова купища от грешки и заблуди са се насъбрали през това време и толкова златна плява за отвяване! Защо не си признаем, че Маркс е написал неповторимо съчинение, изясняващо взаимоотношенията между труд и капитал, но в сметките си е пропуснал някои особености на човешката душевност, които правят това плъзгаво двуного непредвидимо. Маркс обявява за основен постулат на комунизма: от всеки да се изисква според способностите му, а да му се дава „според нуждите”. А измерил ли е някой досега тавана на човешките нужди, или поне да се е опитвал? Човешките нужди са без таван. Те са бездна. Колкото повече задоволяваш човешките потребности - толкова се повече разпалват. Проверихме го този закон на два пъти, и то в масова проверка: веднъж, когато социализмът натрупа достатъчно блага за потребление и станахме свидетели на скока в

кражбите, и втори път - в още по-драстична форма - след 1990 г, когато мярката за „потребностите” изведнъж изчезна и на нейно място се оказа безмерният ламтеж. Ламтежът, който срина плахите ограничения и на закона, и на човешкия и партийния морал. Авторът на „Комунистическият манифест” се е подвел и се е направо излъгал, че е възможно да се построи политическа система, при която едни ангели да управляват други ангели. И защо нито за миг не е предвидил в своите реформаторски сметки неизменната склонност на човека към разживяване, към наслади и тъй оскъдните му спирачки към осъществяването им? Мисля, че Маркс е повярвал на основателя на либерализма Джон Лок, който пръв оповестява около средата на XVI столетие, че основната цел на човека е трупането на материални блага, и така създава икономическата школа на „либерализма”, при която най-важно от всичко е „свободната инициатива”. Свободни от какво? От всякакви условности и задръжки по пътя на основната цел - трупането на материалните богатства... Това в крайна сметка е идеологията, която сега е в действие под наименование „неолиберализъм”, „тачеризъм" и пр. А когато опоненти на либерализма запитали Джон Лок няма ли човечеството да се превърне в джунгла и да се стигне до самоизтреблението му, ако трупането на богатства се превърне в единствена цел, на това Лок е отговорил, че подобна катастрофа няма да настъпи, защото доброто било заложено в човешката природа. Утопистите на комунизма вземат наготово формулата на Лок и приемат, че човекът се ражда „табула раза”, бяла книга, на която може да се напише всичко, т. е. че новородените не са обременени от каквито и да било вродени пороци и може да бъдат отгледани генерации от ангелоподобни същества, нови социалистически и съответно — комунистически хора. Ето защо първата работа на социализма у нас, след като пое управлението в ръцете си и особено когато Тодор Павлов застана начело на Академията на науките, беше спешно и бързо да се създаде „новият социалистически човек” и почти веднага започна търсенето и възпяването му. Самият аз прекарах първите си пет-шест журналистически години в търсенето и описването на този нов социалистически човек из кооперативните блокове и по скелите на строителни обекти. Цяла бригада журналиста, привързани към отдела „Информационни материали за чужбина” към БТА, се занимаваше непрестанно само с тази операция. Отбелязвам го, защото почти не е за вярване, че може пълнолетни хора с ума си да повярват, че създаването на „новия” човек на социализма може да стане буквално от днеска за утре. Един доцент от Софийския университет (Мирослав Янакиев) обяви това в учебника за седми клас, направиха го веднага професор и се прие, че писателите могат да бъдат „отглеждани”, а не да ги чакаме да се „раждат” и т.н. Това беше причината от 1944 г. дори до вчера думата „дарба” и „талант” да не бе спомената в печата, в критически план - нито веднъж.

Междувременно генетиката процъфтя по целия свят, проникна в индустрията и привлече вниманието на цялото човечество. Но дори и тогава вкостенелите лисенковци на социализма не признаха наследствеността. Не вдигнаха коляното си от тази наука и тя изостана с едно столетие зад „буржоазната”. Ето ви догматизъм! Слепота, изолирана в химически чисто състояние! Сковаващата слепота в мисленето, която в последна сметка доведе съветския социализъм до катастрофа. По-мъдрите китайци побързаха да поправят някои от постулатите на социализма и го съхраниха като преуспяваща, макар и с капиталистически примеси система. Хиляди примери могат да се приведат от собствената ни социалистическа практика, подобни на току-що посочените, които не изискват, но налагат неговото преосмисляне в съвременен план. Да си припомним как бе наложено създаването на кооперативни стопанства в планинските райони и последвалите сътресения от прилагането на това очевидно недомислие. Почти цялото планинско население бе струпано в насипно състояние по градищата, а то беше гръбнакът ла нацията. Да оставим настрана не по-малката грешка с изграждането на непомерна за държавата ни тежка индустрия за сметка на селското стопанство, което можеше да бъде модернизирано и сега да ни храни. Ами това проклето, непомерно за възможностите ни надбягване с Европа, свързано със задоволяване на народните потребности, със стандарта, предмет на „Декемврийската” и пр. програми. Колко сили, изхабени в преследването на един мираж! И не само това, но и за ненужно разпалване на скромните потребности, с които средният българин си беше свикнал, за да бъдат те превърнати в консумативен нагон. Опираме тук и до предизборните обещания - вечната залъгалка за електората изобщо. Стана от ясно по-ясно, че комунизмът си е една светла, но чиста утопия, предсказана още във фазата „социализъм”. Това теоретиците на социализма трябва да си го признаят и просто да го изключат от надеждите на електората. Социализмът съдържа достатъчно други възможности за добруване на един народ, за да има нужда да се погубва с неосъществими надежди. Между отличните си качества, свързани с подобряване на живота на широките народни маси, социализмът у нас нанесе доста вреди в духовната сфера. При липсата на традиционните морални задръжки обществената собственост, особено ТКЗС-тата, се превърна в масова школа за крадене. Законът действаше избирателно, малцина бяха идеалистите, които останаха верни на идеите си и настрана от общия устрем към „трите ключа” - вилата, къщата, колата... Прояви се в пълна сила досадната особеност на задоволения човек да саморазпалва тъмните свои нагони със ситост и пресищане. И особено при липсата на религиозни задръжки. Религията се смяташе за „упойка на народите”, но се разбра, че след прекараните четири и половина десетилетия при затворени черкви, забранени религиозни традиции и подменяването на християнската нравственост с класово-партийна народът се преобрази; изгуби от

пъргавината на своите вътрешни спирачки, защото тези спирачки бяха свързани с вярата. С вярата в небесното възмездие и наказание. С обезверяването границите между „греха” и милосърдието бяха заличени. Преди съществуваше срам, думата „грехота” беше една от най-често употребяваните. Да сте чули, господа читатели на вестници и книги, или да сте прочели сега някъде думата „срамота”? Няма такова нещо! Това е дума „табу” и то е страшен индикатор за големия срив в нравствено-етичната среда на живота, за провалените насила традиции и обичаи. С този провал се обяснява, че заседнахме така трайно в тинята на корупцията, защото цели четиридесет години нашето училище и общественост се трудиха за изкореняването на християнската религия и нравственост и така отгледахме онези „нови” хора, които заедно с благообразните евронашественици грабнаха по едно време държавната власт и несметните богатства, натрупани от трудовия народ. Изводът е ясен: една от най-големите грешки на комунистическата идеология е, че се опълчи срещу религията, което говори за елементарна липса на предвидливост у книжните теоретици, които заковаха този пирон в ковчега на една от най-светлите идеи... На това отгоре християнството и комунизмът са толкова близо, нали тъкмо християнството осъществи още в първите години след новата ера християнските комуни? Какъв беше тоя бяс: да се сблъсква религията със социализма? Подобна е и другата непростима грешка на съветския и наш социализъм, неговата несъвместимост с националната държава, с родолюбието, национализма. Разбирам теоретиците на социалистическата империя, че са се опасявали национализмът да не отслаби възможностите за изграждането на световна социалистическа общност, но това в момента е абсолютно същата цел на „Отворено общество”, на глобализма. Едно и също е и със сегашното стремление на „неолибералите” да прилагат света и като премахнат границите между държавите, да отприщят паричните потоци да се леят без всякакви задръжки. И тогава сто милиардери ще имат в ръцете си и човечеството, и планетата - накуп. И ще управляват това „купче” в интерес на своите безбрежни „потребности”. Явно е, че всеки кандидат-владетел на света е против националната държава. Написано е това черно на бяло в документ № 5432/1 от 1954 г. на Комитета за национална сигурност на САЩ: „Също така трябва да се разбират интересите на САЩ в световната перспектива. Главната опасност за тези интереси са радикалните и националните режими... които искат незабавно подобряване на жизненото равнище на масите и развитие, отговарящо на техните вътрешни интереси...” Радикалните и националните режими значи са трънчето в окото на съвременния американски, евроатлантически, европейски и прочие глобализъм, който прикрива откровения стремеж към световно всевластие. Разбира се, националните държави са пречки към това

всевластие, защото никой освен най-пропадналите като нас - не иска да бъде колония, протекторат или просто пазарен придатък. Денационализацията на държавите, доминирани от СССР, е една от най-големите грешки на съветския социализъм и особено за нас, българите, като най-точно копираща го сателитна съставка. Какво ли не се изсипа на главите ни в името на догмата „интернационализъм”. И Вапцаров отиде в нейна жертва, защото спадаше към крилото на комунистите националисти и Съветите не наредиха на своя агент ген. Никифоров, началник на Военното съдебно ведомство у нас, да го помилва. И вироглавият Трайчо Костов беше застрелян заради своя „национализъм”. Насмалко цяла Пиринска Македония щеше да стане жертва на коминтерновския интернационализъм и да бъде откъсната от България. Точно каквато идея осъществява сега Евроатлантическата общност воглаве с НАТО за сепарирането на балканските държави в мултиетнически. Но това е нищо в сравнение с нанесената друга беда - постепенното дебългаризиране, провеждано цели четиридесет и пет години от родните имитатори на ста-линизма, която в края на 90-те години ни изправи пред пълно безредие (при първите свободни избори националните формации, четири-пет на брой, взеха общо 0,48 процента от подадените гласове). В Румъния - над 12 процента, в Унгария над 14 процента и т. н. Заредиха се избор след избор, но остана си Народното събрание без национална формация и в момента. Установи се пълнов-ластието на космополитизма. Остана си и България в лапите на маскирания ту като „интернационализъм”, ту като „космополитизъм”, ту като „Отворено общество” зловещо страшен национален нихилизъм. Известно ли е това на водачите, които ръководят разкрилената в три-четири посоки Българска социалистическа партия? Не трябва ли да поправят мерника и да мръднат своята нова платформа в едно по-перспективно направление? Ако има сили, които парализират движението, нека да видим кои са. Ако тези сили са капитализирани бивши социалисти - нека да се поотместят от управлението на отмилялата им партия. Те са й воденичен камък, защото най-едрите от тях са свързани с динозавърския еврокапи-тализъм, който им пази задграничните влогове. Нека да се поотместят тези преуспели световни граждани. Да се докосвам ли до многократните опити на комунизма да разруши държавата ни - веднъж през 1923 г., втори път - през 1925 г. с взривовете в „Св. Неделя”? Тогава все още не знаехме, че комунизмът е неосъществим. Хро-мозомите не бяха фотографирани и още се вярваше в пълното равенство и в изграждането на ангелоподобно същество. Искам да кажа, че можеше да се търси оправдание за отчаяни жестове и действия, но сега като сме вече наясно - да се разкрие истината, така че спекулациите с нея да престанат. Аз вярвам в социализма като парламентарна система, както е всъщност замислена. Не мога да си представя каквото и да било общество и какъвто и да било що-годе поносим политически режим, ако дългите нокти на капитализма не се подрязват. Няма съмнение,

че при тези дълги нокти нито дребна, нито едра класа може да съществува. Характерният за неолиберализма монополизъм е в състояние да смели всичко около себе си и да превърне в пустиня дори най-цветущата страна... Ако не съществува традиционният за подобни случаи гарант - социалната държава. Държавата, която осигурява законността, сувере-нитета, хармоничното, поносимото за силните, за средните и за слабите развитие. Няма върху земята „отворена система”, която да е оцеляла! Всички и живи, и неживи системи са затворени в своята защитна структура по подобие на най-обикновената клетка във всяко живо тяло и особено в човешкото. Вълшебната клетъчна ципа пропуща навътре онова, което е полезно, а отхвърля и унищожава, онова, което е вредно. За да влезе вирусът в клетката, трябва да пробива като с бургия яката клетъчна ципа и тогава да мине „границата”. Затова е тази граница. А не както нашата граница, която Желю Желев побърза да събори още през 1991 г., преди еврокомисарите да се бяха сетили, че България ще се съгласи на такова харакири. Все едно: налага се коренна, безжалостна равносметка на всичко, наричано социализъм или свързано с него. Най-потебното нещо сега е истината. Спасителната истина, особено в сегашната обстановка на пълен държавен монопол върху т.нар. масмедии, които в крайна сметка създават и контролират без остатък общественото мнение. Редом с това върви целенасоченото подменяване на националната памет, в резултат на което т. нар. електорат се превръща в безпомощен калабалък, безсилен да се противопостави на потоците лъжа, които го заливат и зативкат от всички посоки всеки нов ден. Много нещо има да се изкаже, да се изреве, да се изплаче, но то ще има смисъл, ако се направи сега, не утре, още по-малко – в другиден, защото ще е късно и безмислено.

ТВОРЦИТЕ СА ЕДНА БОСА КОМАНДА

Вестник „За народа”, 12-18 януари 2001 г. — Нуждае ли се от нов критичен прочит литературата, създавана в периода 1944-1989 г.? — Нуждае се, и то повече отвсякога, от сериозен прочит, необвързан и неповлиян от политическите страсти и пристрастия. Десетилетието, изминало от 1989 г., ни отрезви и отвори очите за много неща. Цялата работа е в това, че днес битката за душата на българина се води с нестихваща сила и неумолима партизанщина, а това прави невъзможен литературнокритическия процес. Броенето на пилците в литературата явно ще се отложи поне още за едно десетилетие.

— Ще посмеете ли да обявите имената на тези писатели и поети, които в момента обслужват партийни, групови или каквито смятате интереси? — Аз съм участник в литературния процес и не ми е работа да соча имената на писателите, обслужващи наши и чужди нелитературни интереси. Пък и нали цялото Сдружение на българските писатели е открито привързано към фондация „Отворено общество” и обслужва глобализационните й цели, на първо място - разграждането на националната ни култура? — Какво според вас се случи в литературата след 1989 г.? Кои преобладават - бездарните автори или талантливите разрушители? — След 1989 г, когато подривните сили в културата и литературата ни придобиха възможност да рушат когато и колкото си искат - и кино, и театър, и литература, това рушене се превърна в доходно препитание, и то главно за графоманите. Те поеха юздите в свои ръце. Изкусени бяха в това отношение и хора с дарба и възможности и се самоликвидираха като творци. Властта и литературата са несъвместими, това беше доказано още преди 1989 г. — Какъв тип проза се създава сега у нас? Защо се бяга от обществено значимата проблематика? — Основният тип проза, който се създава сега у нас, е развлекателният. Повечето автори имитират американските асове на порнографската и криминална книжнина. Бяга се от обществено значимите въпроси, защото повдигането на проблемите се сблъсква с властта, а това не е изгодно. Сега действително има свобода всеки да пише, каквото си поиска, но да сте чули за нови епиграми от Радой Ралин? Останаха верни на себе си такива като Недялко Йорданов, Стефан Цанев, покойния Станислав Стратиев и пр. - говоря за хората, вън от нарочения за червен Съюз на българските писатели, но на всички други ноктенцата изведнъж изсъхнаха. Други пък си вадят прехраната с „разстрелването на иконите”, т. е. с развенчаването на светилата в нашата литература. Почнаха с Ботев, Вазов, Вапцаров, не пожалиха и Йовков дори, само че не с преки удари. — Какво имате предвид? — Имам предвид префинения начин за унищожаването на Вазов например по време на неговия юбилей. Поставят уж нещо от него, и то в Народния театър, но така го деформират и гарнират с песнички, скечове и пр, че от него не остава нито следа. По същия начин се прави например постановка в друг театър на Йовковата „Албена” и от драматурга Йовков остават само няколко косъмчета. В ход е една ужасяваща режисьорска практика, която не признава ни Вазов, ни Яворов, нито дори Шекспир. Всичко се преработва, размесва, дописва и в крайна сметка - убива. — Накъде върви театърът след реформите? — Върви към пълното му обезбългаряване. От шестнадесет пиеси в Народния театър, ако се не лъжа, само една е май от български автор.

Приблизително такова е положението в оцелелите и полуоцелелите по-малки театри. — Каква трябва да бъде връзката между културата и държавата? Защо липсва като че ли желание за диалог от страна на творците? — Държавата трябва да подпомага театрите, за да способстват те за развитието на националната драматургия. Но виждаме, че сега у нас се върши точно обратното, защото държавата ни беше разградена. Тя загуби дори правото да ръководи собствената си култура. Що се отнася до диалога между творците, това са фантазии, защото от творците нищо не зависи. Творците в България винаги са били надничари, като изключим някои силни характери и дарования, които със или без пари, със или против властта, са си написали произведенията. Творците, с малки изключения, са една въвлечена в унищожителна битка боса команда. — В момента самообявили се за книгоиздатели персони печелят грешни пари от българските творци. Какви идеи имате за книгоиздаването у нас? — Че има много издателства, това е нормално. Така е навсякъде. Лошото е, че писателят получава възнаграждение около 10 процента от книгите си, докато продавачът взема около 30 процента. Ето кое е ненормално и дори обидно. Това може да се оправи, като се създадат ведомствени кооперативни издателства, собственост на самите творчески съюзи. Няма друг изход. — А ще има ли СБП такова издателство? — Сто на сто. Въпрос е на време. — На какво според вас се дължи липсата на обществено влиятелен културен седмичник? — На слабия интерес към културата във време, когато три четвърта от хората водят сломяваща ги битка за хляба - това е основното. Другото е, че седмичните издания, свързани с културата, са повечето предварително купени или зависими и не вдъхват доверие. — Вие сте един от най-популярните писатели в момента. Не бихте ли могли по-активно да воювате за българската култура? — От това по-активно не бих могъл. Само за десетилето 1989-1999 г. съм участвал в обществения живот с двеста и четиринадесет интеервюта, статии и прочие, свързани с битката за повече морал. — Какво бихте пожелали на почитателите на лиературата ни? — Да не се отродяват от книгата. Без нея човещината на тоя свят ще загине окончателно – говоря за художествената литература като изкуство.

Разговора води Стоян Вълев

КОСМОПОЛИТИЗМЪТ УБИВА НАЦИОНАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ

Вестник „Българин”, февруари 2001 г. — Господин Хайтов, вие сте водеща фигура сред нашите писатели, имате дълъг творчески път зад себе си. Кога започнахте да пишете и имахте ли любим писател, от когото да се учите? — Започнах да пиша, след като бях дисциплинарно уволнен от работа от Министерството на горите и през 1954 г. бях осъден на осем години затвор. Докато се протакаха делата по обжалването, между 1954 и 1956 г. трябваше да заменя професията си на инженер лесовъд с журналистиката. От тогава до сега съм написал около тридесет книги, сценарист съм на десет игрални филма, също и на филмовата поредица „Капитан Петко войвода”, автор съм на няколко пиеси и т. н. Моят литературен вкус е формиран главно под въздействие на творчеството на Захарий Стоянов и особено от неговата публицистика. Любими автори винаги са ми били Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин. Колкото до влиянието в литературата, то е нещо съвсем различно от копирането, което практически е невъзможно. — За кое ваше произведение си спомняте с вътрешно удовлетворение? — Спомням си с най-голямо удоволствие точно за творбите, написани с най-голяма наслада. Това са „Диви разкази”, „Шумки от габър” и пиесата „Кучета”. — Бихте ли казали няколко думи за творческия труд, съпътстващ създаването на едно художествено произведение? — Според мен основният момент при изграждането на едно литературно произведение е конфликтът между героите или вътрешните конфликти на един герой със себе си. Има драма - има разказ, няма драма - няма разказ, роман, повест, пиеса. Конфликтът е двигател на действието в творбата, а в действието се очертават характерите, образите. Колкото по-гъсто е населена една литературна творба със силни, ярки, вълнуващи образи, толкова по-трайна и голяма е тя. — Какво бихте казали за модерната, т. нар. безсюжетна проза? — „Безсюжетната проза” е упадъчно явление, тя е като картините без образ, построени само върху цветосъчета-нията. Безсюжетната проза е един от начините да бъде разрушена националната ни традиция. Аз споменавам само един от похватите за нанасяне на подобни удари, а те са много - като например порнографирането на литературата ни, използването й за развлекателни цели с помощта на криминални сюжети и др. Това е един мащабен процес, който протича сега в България в рамките на целенасоченото подменяване на културата ни с „вносна” и постепенното заменяване на националното ни съзнание с космополитно!

— Днес много се говори за ценностни системи в национален и международен план. Влага ли се конкретно съдържание в това понятие, или приказките на тази тема са обикновена спекулация? — Старата ценностна система на българина, свързана с християнската религия, беше отречена след 9 септември 1944 г. За национален идеал беше провъзгласена партията. Така започна деградацията на морала на моята страна. Цялата ценностна система беше приспособена към класово-партийните изисквания на властващата партия. Нравтвеността бе срината, а заедно с това и българското национално съзнание. Всичко това беше извършено в името на интернационализма. След 10 ноември 1989 г, вместо да бъде възстановена погубената или похабена ценностна система, тя беше доразрушена от космополитизма. Най-вече с материалната помощ на фондация „Отворено общество”. Точно заради това от сто младежи в България седемдесет и шест са готови да се изселят в чужбина. Това означава между другото, че националното съзнание сред младежите е почти напълно заличено. Никой в България сега не може да каже имаме ли национален идеал и какъв е той. — Може би влизането на България в ЕС е новият идеал? — Това не е идеал. За мен и за мислещите българи единственият идеал е суверенна и добруваща България. — Можем ли да говорим за политика на ликвидация на българската култура и каква е целта й? — Целенасоченото ликвидиране на националната ни култура има вече десетгодишна практика. Театрите, киното и литературата бяха „реформиран”? по такъв начин, че вече не съществуват като национални институции. В същото време с помощта на телевизията вносната попкултура усилено се насажда на мястото на традиционните национални духовни ценности. Целта е подменяване духовната самоличност на българина, което показва, че държавата ни е сложена на прицел. — С какво може да допринесе българският писател за спасението на нацията и държавата? — Хората на перото в момента нямат възможност за влияние върху обществените процеси, защото нямат достъп до телевизията. Тя дава възможност на един съвсем посредствен човек да говори и влияе на пет милиона зрители, а средният тираж на книгата в България е 500-1000 броя. На практика българските писатели не могат да влияят на общественото мнение, особено след поскъпването на книгите и заливането на пазара с вносните порно- и криминални американски произведения. Интересът към класиката отпадна, сьщото е и със сериозната литература. Всичко това ограничи влиянието на писателите върху обществения живот, доходите им намаляха и голяма част от тях се заеха с обслужване на върлуващата у нас злокачествена партизанщина. — Мъжко ли е времето, в което живеем? — И мъжко, и тежко. В по-тежко време България не е попадала от 600 години насам. — Бихте ли ни запознали с вашите творчески планов е?

— Не ми се говори за творчески планове. Имам суеверното чувство, че изговори ли се нещо, тъмните сили подслушват и се заемат да го осуетят. — Щастлив ли сте като човек и творец? — През последните петдесетина години от живота си се занимавам с писане, а то ми доставя голямо удоволствие, както и чувството, че давам на хората по нещо от себе си. Това ме прави спокоен и доволен. Доволен съм, че проживях времето си истински - и в мъките, и в триумфите. — Какво бихте казали на нашите читатели, на сънародниците в чужбина? — Да не забравят България. Защото човек има едно отечество. Разбирам, че някои са се устроили от дълги години в чужбина, но ги моля да не забравят своя език, свота вяра и своята майка-родина.

Разговора води Веселин СТОЯНОВ

СУВЕРЕНИТЕТ, ЗАКОННОСТ И РЕД

Вестник „Труд”, 6 март 2001 г. — Господин Хайтов, вие оглавявате Националния патриотичен съюз, който ще участва в изборите. Значи влизате в политиката? — Никакво намерение нямам да вземам пряко участие в политиката - за това се изискват качества, каквито аз нямам. Имам обаче много сериозни тревоги за онова, което би могло да се случи с България и народа ни, ако държавното кормило остане в ръцете на сегашните политически сили. — Какво очаквате да се случи и как новият съюз би го предотвратил? — След още едно управление в сегашния стил, при продължаващо разсъбличане и разграждане на държавата и икономиката ни и при скоростното измиране на населението България може да изчезне от картата на света. — Страшна прогноза, която се разминава със становищата на действащите политици. — Аз и не очаквам да се съгласят с мен. Но хората знаят трагичната истина - гладът, туберкулозата, ракът, сърдечните заболявания нарастват скокообразно. Това е от стрес, безработица и недояждане. В духовната сфера е още по-зле: училището се превърна в гума за изтриване на националното ни съзнание, а от културата остана едното й име. Не може човек да бъде само наблюдател, ако се усеща от малко-малко българин и гражданин. Особено ако си и човек на перото. За какво ти е перо, ако то не послужи на истината? Всички могат да си траят - кой от

страх, кой от сметка, но не и хората, боравещи със словото. Потокът на лъжата, която ни залива, изисква от тях да строят Ноеви ковчежета на истината. Патетично може да ви звучи, но такова е положението. Тревогата за България за по-зрялото поколение е истински кошмар. — Всяка от многото политически формации обещава да преустанови някакъв кошмар. — Вгледайте се в програмите им и ще забележите удивително равнодушие по основните проблеми. А това е оцеляването на държавата - да се спре разграждането й, безмълвното отнемане на суверенитета ни, да се прекрати и преосмисля приватизацията, превърнала се в бандитизъм и разгул. Належащи са и спешно възстановителни процеси в образованието, в културата и особено - на законността Защото без ред и законност нищо не би могло да се промени към добро. — А външната политика? С Европа или без нея? С НАТО или как? — С Европа, доколкото ни е изгодно, а не безусловно, както е сега. Свободно да развиваме отношенията си с всички останали странни особено с Русия и Близкия изток - традиционните пазари. Това е обаче неосъществимо, ако влезем в НАТО и вземем страна в очертаващия се военен сблъсък между Изтока и напиращия към него евроатлантически Запад. Инцидентите по албанско-македонската граница говорят, че обстановката се изостря. Изостри ли се още, ние ще се окажем на челната фронтова линия и тогава само един Господ знае какво може да се случи на земята и народа ни. — Какво имате предвид? — Всичко. Включително и това, че НАТО вече се базира по Черноморието и контролира армията ни отблизо. Ами това, което се мъти сега на македонската граница с Косово и в Южна Сърбия? За вярване ля е, че силите на КейФОР са безпомощни да се справят с шепа сепаратисти, ако НАТО само им намигне? Явно е, че нестихващите военни сблъсъци са един от „инструментите” за вразумяване и на Сърбия, и на Македония. Затова преговорите около споменатите огневи точки ще се протакат, докато започне „евроинтеграцията”, която ще ни опустоши. — Как ще стане преориентацията при досегашните обвързаности? — Би могло да стане при един ангажиран с националните интереси парламент. Цялата работа е ще бъде ли тя осъзната като необходимост от изпадналия в безтегловност електорат. — Но как ще излезете от областта на политическата надежда? — Тази надежда е последна и единствена - трябва да се опита. Да не мислите, че когато Ботев поема със сто и петдесет въоръжени мъже към Балкана, се е надявал да срази половинмилионната турска армия? Той не е бил толкова изтърван, знаел е, че опитът му е безнадежден, но е опитал. И така спасява честта на своя народ, че поне си е мръднал пръста, за да

свали ярема на робството. Безнадеждните работи не са толкова безнадеждни, както изглеждат. — Защо искате да прекратите приватизацията? Как? — Всичко у нас през последното десетилетие е оплетено в змийско кълбо. Държавата се разграби по най-самоубийствен начин. Примерът с авиокомпания “Балкан” е красноречив. Но никой не посочва кой е в дъното на тази катастрофа - всичко си трае и мълчи. И напират за нови сделки и продажби - лудост, която се върши пред очите ни, а ние, потърпевшите, кротко и свенливо примигваме. А е по възможностите на властта да разнищи аферата и да погне виновниците, ала това не става - защо? Продължаването на приватизацията би означавало „разсъбличане” на страната до кокал и никакъв път за връщане. Всичко трябва да се преогледа и поне пладнешките престъпления - наказани. Няма ли възмездие, няма да има край хаосът, в който се давим. Това е поне вътрешна работа и ако един парламент се впрегне да я върши - едва ли външните сили ще посегнат да му попречат. Глобализацията все оеще не е окончателна. — Представете си, че вашият съюз загуби избрите. — Какво имаме в момента, че да го загубим утре. То ще стане с формулата на Левски: ако родолюбците спечелят, печли цял народ, ако загуят – гуят само себе си. — Не се ли изморихте от битки? — Единственото, което може да ме измори, а и умори, е угризението, че когато съдбата на отчеството се е решавала, аз съм дрямал със скръстени ръце.

Развовора води Милена Бойчева

НЕ МОГА ДА НАБЛЮДАВАМ СЪС СКРЪСТЕНИ РЪЦБ ПОЖАРА

Слово на пресконференция на 6 март 2001 г. Вероятно за мнозина от вас моето участие в настоящата пресконференция в качеството ми на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НОВОСЪЗДАДЕНОТО ГРАЖДАНСКО ОБЕДИНЕНИЕ „НАЦИОНАЛЕН ПАТРИОТИЧЕН СЪЮЗ” ще бъде изненада. Други биха ме запитали: професия ли нямам, или времето ми е артък, та се хващам за една толкова главо-болна работа, каквато е политиката? Ще отговоря с контравъпрос: Ако се случи някому от вас, както се е запътил от къщи към редакцията, с чанта в ръка, да забележи, че къщата на съседа му се е подпалила, няма ли да грабне кофа с вода и да изгаси огъня? Или поне да извади ДЖИЕСЕМА, ако го има, и да телефонира в по-

жарната, защото пожарът застрашава квартала и града? Ако сте хора нормални - макар че сега нормалните не са чак толкова много - разбира се, че ще зарежете всичко и ще се впуснете да гасите или телефонирате. АЗ СЪМ ТОЧНО В ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ. Забелязах, видях, уверих се, че са се подпалили не къщата на съседа ми, не кварталът, в който живея, а темелите на цялата ни държава - моята и вашата родна България. Този пожар е започнал от доста години, но дори пушек не излизаше, само намирисваше на дим, ДОКАТО НАЙ-СЕТНЕ ИЗБУХНА ПЛАМЪКЪТ И СЕ ВИДЯ, ЧЕ НИЕ ВСИЧКИТЕ КАТО НАРОД СМЕ ПОДЛОЖЕНИ НА ОПОЖАРЯВАНЕ И ОПУСТОШАВАНЕ. Има ли човек сред вас, който да не знае, че сме на първо място по сиромашия в Европа, първи по самоубийства и демографски спад на населението, а последни по брутен вътрешен продукт? Има ли някой да не се досеща, че десетгодишната т. нар. структурна реформа се оказа един умело дирижиран бандитизъм, че ускорената заболеваемост и смъртност вследствие на необузданата сиромашия и ненадмината безработица гонят младото население от страната, а дърводелските работилници не могат да наваксат с ковчези за скоростното погребване на старото население? Взривени са, всъщност разграбени са не само индустрията и промишлеността, но и селското ни стопанство, тласнато с 300 години назад в ерата на магарешкия вппяг. ЦЯЛАТА НИ ПРАВОСЪДНА СИСТЕМА БЕШЕ ЦЕЛЕНАСОЧЕНО, С ПЪЛНО СЪЗНАНИЕ СКАПАНА И ПАРАЛИЗИРАНА, ЗА ДА НАСТЬПИ ХАОСЪТ, В КОЙТО ДЪРЖАВАТА ДА БЪДЕШ САМО РАЗГРАДЕНА И РАЗГ1АБЕНА, НО И НАПРАВО ПОДМЕНЕНА С ДРУГА ОТ НОВ, НЕИЗВЕСТЕН ДО СЕГА ТИП. Държавата ни е подменена - да, повтарям го, за да не става недоразумение, и това ви го казва не българският, многооспорван литератор Николай Хайтов, а английският професор БИЛ КЕШ, един от най-престижните и дълговременни съветници на всеизвестната английска реформаторка и премиерка Маргарет Тачър. „Аз съм против ЕС - пише този човек, - ЗАЩОТО ТОВА УПРАВЛЕНИЕЕИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕДЕМОКРАТИЧНО И ПРОПИТО С КОРУПЦИЯ, ЩЕ БЪДА МНОГО ИЗНЕНАДАН, АКО БЪЛГАРИТЕ ЗНАЯТ КАКВО СТАВА", исъобщава малко по-нататък, че ние, българите, сме ЕДНА НОВА В ЮРИДИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ ДЪРЖАВНА СХЕМА, КОЯТО ПРЕДСТАВЛЯВА ВСЪЩНОСТ НОВА ДЪРЖАВА”. Какво означава това определение? Това означава ни повече, нито по-малко, че предишната ни суверенна, та нека да е и полузависима държава, представлявана и от лавявана от парламента, за да брани интересите народни, е подменена чрез подменя ване на вътрешните и външните й правни норми, по които тя се управлява. Още по-направо казано, народните избраници в парламента вече не зависят от народа, а от Световната банка, Международния валутен фонд, Евросъюза, НАТО и Бог знае кои още външни неидентифицирани сили, но не и от народната воля и в народен интерес. Който от законите, приемани от законодателното ни тяло след 1990 г., да погледнете, ще откриете следите на преднамерена

разруха в полза на всички извън България, а вътре в страната - само на едно мафиотизирано малцинство, наричано политически елит. Единадесет години всички се напрягахме да видим обещаната светлинка в тунела, където пълзим, за да дочакаме - вместо светлинка - последната за момента вандалщина с аерокомпания „БАЛКАН”, която показа, че съдбата ни е окончателно проиграна. Че няма друга надежда и друг реален изход за милионите жертви на „ПРОМЯНАТА” - говоря за изиграните редови данъкоплатци и за подменената ни държава, освен задаващите се избори. Задаващите се избори, на които, ако намерим сили и съзнание да се обединим, би могло сегашното, купено всъщност Народно събрание да бъде подменено поне в двете си трети с хора, които ще мислят освен за себе си, но и за народа. А това значи хора, които милеят малко или много за отечеството. Това е последният ни шанс. Ако това не стане, през следващите четири години подменяването на държавата ни ще бъде окончателно, невъзвратимо, а народът обречен на изчезване не само като нация, а и като племенна формация. Може да е напразно усилието, което правим, но повтарям - това е последен шанс. Аз лично точно в този драматичен момент не мога да наблюдавам със скръстени ръце пожара, който ни е обхванал. Не го пожелавам и на вас.

РИСКЪТ ДА ИЗЧЕЗНЕМ Е МНОГО СЕРИОЗЕН

Вестник „Монитор”, 19 март 2001 г. — Кое ви накара, г-н Хайтов, да оглавите основания неотдавна Съюз на патриотичните сили „Отечество”? Вие сте се доказали като писател, защо не си пишете хубавите разкази? — Никой никога нищо не би написал, ако то няма изгледи да се чете. За кого да пиша и кой ще ме чете, ако народът ми и езикът му са застрашени от изчезване? А рискът да изчезнем е очевиден, не е приятно да се говори затова, но и няма за кога да се отлага. — Дори така да е, до 80 години ще ни има със сигурност, а през това време нещата могат да се променят към по-добро. — Вярно е точно обратното, че разпадните процеси у нас могат да бъдат ускорени. Ако към 2030-2050 г. ние по численост на населението станем малцинство за сметка на скоростното увеличение на ромите и другите етнически общности, официалният ни език ще бъде или турски, или цигански. Може да е и английски, но със сигурност няма да е български. А това ще означава и крах на всичко написано на роден език, включително цялата ни класика. Знаете, че идеята за подменяването на езика ни с някой

от „големите чужди езици” сега е в ход, макар да сме осем, а не два милиона. Ако се съди по удостояването на проф. Кронщайнер с най-високата държавна награда - орден „Стара планина”, след като предложи кирилицата ни да бъде подменена с латиница като етап от цялостното подменяване на българския език - явно е, че сегашното пра-вителство и президентство открито акламират въпросната идея. А знаете, че езикът е, който ни прави българи. Той е в основата на националната ни култура, а по тази култура светът ни различава кои сме, какви сме и дали сме някому нужни или не. — Не забивате ли в черногледство? — Какво ти черногледство! Та нали и вие, и аз, и всички с нормално зрение изгледахме с очите си как за броено време от 1992 г. насам изчезнаха театрите ни, киното, стопи се литературата, а културата ни беше в трите си четвърти изметена и подменена. Училището ни се отказа от възпитателните си функции най-официално още през 1992 г. Телевизията денонощно се труди да избие от главите на подрастващите каквото и да било чувство за национална гордост и съзнание - това е една от причините, за да напускат масово своята родина. Към 800 хиляди вече са емигриралите, и то само хора с висше и средно образование, докато други 74 процента са готови да ги последват. Това означава, че българинът - като духовна еманация - е възможно да бъде ликвидиран не след осемдесет, петдесет, четиридесет и прочие години, а през следващите две десетилетия. Това е всъщност и „цивилизованият” начин за националното ни изтребление за разлика от геноцида, в който сме засмукани чрез ускоряване смъртността на населението с помощта на увеличаващата се беднотия. — Смятате ли, че управниците съзнателно участват в тези процеси? — Сегашното Народно събрание и излъчените от него изпълнителни и друга власти са в пълна услуга именно на тази агресивна към нас геополитика. Чуждите и нашите крезовци от т. нар. политически елит направиха - под прикритието на „структурната реформа” и „приватизацията” - сговор за подялба на имуществото на България. Да седна при това положение да пиша разкази, есета или каквото и друго да било, несвързано с угрозяващата ни опасност - е все едно да палиш лулата си от пожара в собствения си дом. Вместо да грабнеш кофата с вода и да гасиш. Дори изгледите за успех да са нищожни, всеки, който се усеща българин и малко поне пилее за родината си, трябва да вземе участие в последната безкръвна битка за България. — Какво е вашето мнение за събитията в Македония и новата криза на Балканите? — Като редовен читател на „Монитор” си подчертавам понякога по нещичко от прочетеното, както направих и след прочитането на обнародваната в него от 4 септември миналата година статия на сър Алфред Шерман. Подчертал съм в тази публикация изказването на г-жа Олбрайт в качеството й на държавен секретар на САЩ, което гласи: „Днес

ние формираме предстоящите събития във всеки регион, на всеки континент, във всяко кътче на света... Необходимо е да мобилизираме всеки възможен инструмент на външната ни политика, от най-простия - изкуството да убеждаваш - до грубата сила. Трябва да работим за нашия просперитет, като създадем една глобална икономика, в която американският гений да си получи необходимото”, т. е. всичко, което поиска. Следва по-нататък и заключението на автора на статията сър Алфред Шерман: „На Балканите няма да има мир, докато в политиката преобладава подобен манталитет. И докато „западната” политика продължава да подклажда надеждите за велик босненски Ислямистан и велика Албания, включваща не само Косово, но и Западна Македония, Южна Черна гора и части от Северна Гърция.” Но това е „Ислямската дъга”, която включва и нас и за която говорих по телевизията още през 1996 г. в едно предаване на Димитри Иванов и Тома Томов. Изобщо няма съмнение, че албанските „сепаратисти”, които нападнаха македонските села, действат с пълното, макар и мълчаливо съгласие на САЩ. И целта е повече от ясна: отцепването на населената с албанци Македония към Косовска Албания. Нашите изявления за оказване на военна помощ при това положение са не само наивни, но и крайно опасни. Те биха могли да станат повод за въвличането ни в отдавна скроения от натовските стратези балкански капан. — Какво според вас нашите държавници упорито отказват да разберат и защо? — Нашите държавници разбират абсолютно всичко, но нищо не могат да предприемат вън от фиксираната им от Запада — видимо от Световната банка и Международния валутен фонд, а всъщност, много по-високо и о тгоре - роля. Те са свързани на живот и смърт чрез своя васали-тет към Запада, за да гарантират натрупаните имоти и пари, а и заради личната си сигурност. Така че едва ли ще си помръднат пръста за жалките милиони безработни и два милиона просъхнали от недояждане родни пенсионери. — Изненадва ли ви с нещо поведението на властниците преди изборите? — Не. Тяхното решение да запазят властта на всяка цена проличава във всичките им действия. Те имат желязна готовност да се наложат, ако е потребно - и с „железни” средства. Свидетели сме как собствените си другари те провъзгласиха за ченгета и доносници, когато се отвърнаха малко от тях. Като че не са ги знаели отпреди, ако въобще обвиненията са верни... Способни са и на много по-сериозни неща. — Вие лично не се ли страхувате? — Животът изобщо не ми е потребен, ако се случи да надживявам отечеството си. Така че няма какво да ме стряска. — Какво мислите за възникналите напоследък настроения срещу творческите съюзи, след като два от тях - Съюзът на преводачите и Сдружението на българските писатели, бяха въвлечени в скандала, възникнал в радиото?

— Искам първо да помоля някои полуграмотни журналисти да различават Съюза на българските писатели, основан още през 1913 г, от Сдружението на българските писатели с отцепените от него двадесет и девет човека, което е препоръчало Иван Бориславов за шеф на радиото. Все едно как е забъркана тази каша, това не би могло да бъде повод за оспорване и голямата обществена необходимост от творческите съюзи. Та нали на гражданските организации възлагаме сега надеждите си, след като разградихме и разрушихме държавата. — Смятате ли, че СБП играе някаква полезна роля след разцепването му през 1995 г.? — Главният успех на съюза ни е, че успя да оцелее от заговора на отцепниците, които се бяха подпретнали да вземат името му и да приберат имотите му. Разминахме се с това злодейство на косим. А когато същите отцепници излязоха с декларация "за" бомбените удари над Югославия, нашият съюз застана на обратната позиция - против бомбените удари, и спаси честта на просветената българска общественост. Сдружението е на издръжка на Джордж Сорос, замеси се след това и в една безпринципна подкрепа на бившия президент Желю Желев и според мен загуби обаянието на писателска организация. — Какво днес предизвиква най-голяма ярост у вас? — Овчедушието и продажничеството, което води до самозатриването ни. — Кое изречение най-често се върти в главата ви напоследък? — Петко Славейков - в момент на лошо настроение бе изтървал някога един много силен упрек към българите: „Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша.” Мисля, че скоро ще се разбере прав ли е бил народоведът дядо Славейков в оценката си за българина, или този българин ще успее в последния момент да докаже, че е все още способен на предишните си юначества.

Разговора води Кристина Патрашкова

ЖЕНИХЪТ НА РОДОПА Литературна притурка на вестник „Сега”, 2001 г. — В какъв общ тираж, г-н Хайтов, са обнародващи произведенията ви? Колко преиздания имат „Диви разкази” и коя друга българска книга им съперничи в това отношение?

— Общият тираж на издадените и преиздадените ми книги, към 10 май 1990 г., е възлизал на 3 677 071 бройки. За десетте години от тогава до сега тази цифричка е мръднала. С колко не знам. Но мисля, че общият тираж на книгите ми към момента възлиза на около четири милиона. Сега великотърновското издателство „Слово” печата поредното, 18-о издание на „Диви разкази”. Като прибавим и обнародваните в чужбина на 23 езика - 32 издания, стават точно 50. Не ми е известен друг подобен случай сборник с разкази да е претърпял 50 издания, докато авторът им е бил жив. Както и да го въртим, това си е сполука за коя да е национална литература. — Основният корпус на „Диви разкази” остава непроменен през годините. Защо не написахте втори и трети том? — Никой автор не е могъл да повтори коронното си произведение. Не е възможно повторението на едно и също творческо състояние, и то в различно време. Това е като при цигулката: при всеки нов концерт трябва й нова настройка. Инак Вазов би написал втора и трета „Епопея на забравените”, а Йовков - втори и трети том от вълшебните си „Старопланински легенди”. Не влизам в съизмерение с тези автори, соча подходящия пример. — Какви са отношенията ви с Генчо Стоев, Ивайло Петров и Йордан Радичков? — С Генчо ни свързва, струва ми се, взаимна симпатия, с другите двама не сме се изявявали като приятели. Всеки от тримата е завоювал свое място и свое добро име в литературата ни, а това не става без дарба. Друг е въпросът, че книгите им се възприемат различно. За мене прозата на Стоев и Петров е близка до собствената ми творческа нагласа, но трудно чета безсюжетната проза на Радичков - разсейва ме. Да не говоря за различията в обществената ни позиция. Той е апологет на „Отворено общество”, а аз смятам, че това е фондацията, която тласна етническите ни общности към сепаратизъм, разглоби държавата и измете културата ни, като подмени с вносната „попкутура”. — Вие все водите някакви дела, някакви битки. Не е ли по-лесно да се живее без врагове? — Няма живот без врагове в нито една точка на планетката. Без враговете човек не може пълноценно да се развива, както е и с държавите. Мускулатурата си човек не може да развива, ако е в пълен покой. Да не говоря, че за един писател битките, борбите и конфликтите са като манна небесна. Те подхранват и укрепват таланта с така необходимия за творчеството жизнен, и то злополучен опит. Ако не бяха моите врагове от 1954 г., щях да се пенсионирам още преди две десетилетия като помощник-лесничей в Доспат. Нямаше да има ни „Козият рог”, ни „Капитан Петко войвода", ни „Диви разкази”, ако не бяха те организирали срещу мене наказателно преследване, което завърши през юли 1954 г. с осъждането ми на осем години строг тъмничен затвор и пълна конфискация на имуществото ми. По този именно повод веднага ме отпратиха от горското ведомство по живо, по здраво и бях заставен да си вадя прехраната с репортажи. Две години по-късно присъдата беше отменена, но аз вече бях

зацепил в журналистическото поприще и не се възползвах от реабилитацията. Иначе никога не бих опознал висшата наслада да правиш само онова, което ти е присърце. Това го имам от враговете, а не от приятелите. Така че - ако питате мене - коткайте враговете си, не ги отчайвайте, нито преследвайте! Ако държите на изчерпателен отговор, знайте, че съм имал още едно наказателно дело, което се гаеда в Дупница през 1950 г. То бе подсторено от същия човек, който предизвика и делото в Самоковския околийски съд през 1954 г. Но съдията Кантарджев ме оправда; преместиха го, защото не послуша околийския комитет на БКП, отиде в София, стана професор и сега преподава в Свободния университет във Варна. Той ме е виждал с белезници на ръцете и обича да разказва как покрай мене бяха го вкарали и него в беля. Два пъти освен това съм дисциплинарно уволняван, но не се стигна до съд. — Не се ли опасявате, че оглавявайки новата формация Национален патриотичен съюз и издигайки лозунга „Суверенитет, законност и ред”, няма да ви обвинят в склонност към реваншизъм и диктатура? Не си ли помисляте, че политиците могат да ви употребят? — Вече съм го казал, но ще повторя: не се вмесвам в политиката, за да заема една от депутатските банки в Народното събрание. Това нещо още преди изборите за Велико народно събрание ми го е предлагал не кой да е, а Стефан Савов, а след това - още два пъти - от левицата, но аз не склоних, защото оперативната политика ми е крайно противна. Това е плуване под вода, само че в ямата за обратните води. На всичкото отгоре имам си много неотложна работа, но съм готов да пожертвам от най-скъ-пото, което все още имам - от времето си, за да помогна, ако това се окаже все още възможно, за подменяването на поне две трети от депутатите в сегашния ни парламент. Защото, ако през следващите четири години върлува този отроден от избирателите си парламент, България - запомнете ми думата, може и да изчезне! Заедно със своя иначе смислени способен народ. Не може при това положение човек на перото да седи отстрани и да гледа сеир. Поне на мен - не ми е по силите. Аз съм се учил на родолюбив от Вазов и Ботев, такава ми е проклетата закваска, че не мога да живея в сговор със себе си, ако остана със скръстени ръце, когато отечеството ми е в ноктите на своите и чуждите лешояди, които го разкълвават парче по парче. А че мнозина ще се опитат да ми попречат, да ме оп-люват и оклеветяват - това е едно на ръка. Но вижте: аз -речи-кажи - половин век се държа съвсем настрана от политиката; спести ли ми някой оплюването, оклеветяване-то и преследването? Моята работа е както с агнето и вълка. Независимо агнето къде е застанало, то ще бъде виновникът за мътенето на водата по простата причина, че вълкът се храни с агнета, а нашите български агнета нямат овчар, Кучета и овчари ни трябват, за да пасат и бранят народното стадо, че да има и вълна - за бизнесмените, и мляко - за търговците, и карантия - за вълците... За това е борбата, не за реваншизъм.

Никой не очаква връщането на социализма, но можем ли да оставим народа да се погуби от глад, младите да бъдат изтласкани навън, а държавата да бъде до последното косъмче разграбена - с горите, водите и железниците барабар? Само на въздуха още не са посегнали. Колкото до опасението ви, че политиците могат да ме употребят, кой е застрахован от „употреба” и дори - преупотреба? Едно мога да гарантирам за себе си, че това не би могло да стане нито с мое знание, нито с мое съгла- сие, казах ви защо. Животът за мен има смисъл, докато мога да се радвам на себе си. Започна ли да се гнусувам от себе си това е краят. На всичко: хубост, и на радост, и на свят! — Бяха ви обвинили в кражба на ръкописи от покойната Яна Язова. Изяснете този случай. — Този случай най е добре да ви го изясни Радой Ралин. През януари 1990 г. той организира срещу мене една подписка, под която се бяха навързали 84 „интелектуалци”, и там бях обвинен, освен че съм писател „самозванец”, но че съм проникнал в дома на Яна Лзова в качеството ми на председател на Творческия фонд. И докато тя беряла душа, аз съм й отмъкнал ръкописите на издадения по-късно роман „Чедата на Балкана”. Радой е жив, той може да ви обясни и останалите подробности - проникването с „взлом”, „отвличането” на архива, както и обяснението на факта, че обявените за присвоени от мен ръкописи бяха издадени под редакцията на литературната особа Петър Величков, един от съобвинителите ми редом с Ралин. Имаше и още по-сериозен случай, когато героят на социалистическия труд и виден български графоман Иван Мартинов пусна слуха - пак с помощта на Ралин, че като лесничей в Родопите съм рязал партизански глави и даже съм се фотографирал с три от тях - по една в ръцета, а на третата - стъпил с крак. И че снимката била у него, Мартинов. Написах едно писмо до Съюза на писателите и партийната му организация да привикат Мартинов да им представи снимката. В противен случай да го заставят публично да ми се извини. След време получавам писмен отговор от Съюза, лично подписан от зам.-председателя по това време Йордан Радичков. Той, ако се не лъжа, беше и член на бюрото на първичната партийна организация. В това същото писмо ме уведомяваха, че е „разговаряно” с другаря Мартинов, но че той не представил никаква снимка и освен това, че неговите изявления не увреждат авторитета ми. Когато станах председател на СБП през 1994 г, попаднах на една папка от архива, в която бе и черновката на подписаното от Радичков до мене писмо по „случая” с Иван Мартинов. И се оказа, че то е било не просто подписано, но и редактирано. След израза „не увреждат авторитета ви” беше добавено с неговия почерк „в никакъв случай” и станало „не увреждат авторитета ви в никакъв случай”. Тази черновка ми остана като автограф от колегата Радичков. Позволявам си да разкажа това сега, защото то не уврежда авторитета му в никакъв случай. А една сутрин у дома - живеехме по това време на ул. „Латинка” 15, беше по време на преселението на турците - се

позвъни. Излезе жена ми и вижда трима души - поу-вехнали, посърнали. От едно пловдивско село чак дошли, с букетче в ръка. Попитаха я да ий каже къде съм погребан, за да ми сложат цветя на гроба. Научили за моето са-моубийство в клозета на Свиленградската митница, при опит да избягам в Турция. Новина, която бе обхванала и целия Асеновград, та брат ми три пъти по телефона беше ми се обаждал, за да проверява жив ли съм още, или не съм. И тъй нататък - да не ви губя времето. Какво повече може да ми се случи сега? Пък и да се случи - не е това, което би ме отклонило на милиметър от намисленото. Или пушка - на две, или сабя - на четири. — Какво място заемат църквата и религията във вашия живот? Имате ли някакъв личен мистичен опит, някакви случки, които не могат да се обяснят със законите на видимото битие? — За мен религията се изразява в две думи от прабългарски надпис, в който се казва горе-долу това: „Ние вярвахме на византийците, те ни сториха зло, като си престъпиха думите, но Бог вижда. „Докато човекът съобразява поведението си с този поглед „от горе”, човещината е човещина, а злият дух е в бутилката. Изчезнаха след 1950 г. религията и страхът Господен и злото вършее сега своя харман. Що се отнася до „мистичния” ми опит, той не е съвсем мистичен. Но времето подложи на проверка засягащите ме пророчества на Ванга и съм направо смаян. Много по-духовен е светът, отколкото си го мислим. Та ние и за механизма на мисленето нищо не знаем - дето ни е в чутурата, а какво остава за света на „отвъдното”. Аз, макар и с малкото си пръстче, допрях това „отвъдно”, но тази тема изисква повече време. Ще го има всичко това в новата ми книга „Време за разхвърляне на камъни” - излиза до месец, ако е живот и здраве? Там съм разгледал въпроса и за предопределението, и за възмездието свише. Нищичко на тоя свят не е оставено на „самотек”, още по-малко - на произвола. Всеки си плаща за всичко. — Кой е най-големият ви грях, който може да споделите публично? — Нямам тежки грехове освен към баща си и майка си - че не сторих всичко, на каквото бях способен, за да направя живота им по-приятен. — След толкова години литературна дейност, като теглите черта, струва ли си човек да е писател? — За удостоените с тази дарба няма по-голямо щастие и по-сладко призвание от великото усещане, че можеш да създаваш съдби и светове, по-съвършени и вълнуващи от истинските. — За какво ви сърбят ръцете и кое още може да ви накара да запеете? — Майка ми пееше по жътва. Аз - също. Ръцете ме дрсърбяват винаги когато ми потрябват - все едно дали е за писане, за отбрана или за удряне. — И накрая - с чувство за хумор - какъв съвет ще дадете на младите лесничеи? — Да се вглеждат в дърветата. Те ще им покажат какви трябва да са хората и защо са на тоя свят.

Разговора води Деян Енев

КЪМ СЪНАРОДНИЦИТЕ НИ, КОИТО МИЛЕЯТ ЗА ОТЕЧЕСТВОТО

Вестник „Зора”, май 2001 г. Много тежки моменти е преживял народът ни в своето минало, включително дълги периоди на робство и зависимост, на немотия, борби и войни, но никога не е стигал до ръба на пропастта, както е сега. На първо място в Европа по беднотия, на първо място по смъртност, демографски спад и самоубийства, а последни по брутен вътрешен продукт. Производството е парализирано, търговията скована, корупцията цъфти, а „преходът” към пазарна икономика се изроди в небивала разруха както в материалната, така и в духовната ни сфера, Лишени сме от възможност за саморазвитие, контролът върху армията, образованието и финансите ни не е в ръцете на парламента, а в почти пълна зависимост от световните кредитни институции и седящите зад тях геополитически сили. Ако се плъзгаме все в същата плоскост - С ДЕМОГРАФСКИ СПАД С ОКОЛО сто хиляди човека средногодишно, разпадайте процеси у нас ще станат необратими и съществуването ни като народ - поставено на карта. Доразграбването на остатъчното държавно имущество ще продължи с обсебването и на природните богатства - гори и води, атомната ни енергетика ще бъде закрита, а държавата преобразувана в един затънал в разпри, „мултиетнически” конгломерат. Земеделските земи ще бъдат свободно разпродавани и територията ни ще премине за броени години в ръцете на чужденци и тогава всички надежди за оцеляването ни ще бъдат помрачени завинаги. В ръцете ни е все още един-единствен „инструмент” за предотвратяването на този кошмар: ако здравомислието на българина надделее над традиционната му апатия и милеещите за потъпканото ни отечество се обединят за избирането на един верен на народните ни интереси парламент. Не си въобразяваме, че това ще бъде лесно и че то ще реши проблемите ни като с магическа пръчка: важното е да отстраним задръжките, които ни скова- ват, и надвисналата над главите ни геополитическа прокоба. Криминализираната приватизация трябва да бъде незабавно преустановена и преосмислена; блокираните производителни сили в бизнеса, икономиката и селското стопанство - отприщени; армията следва да заеме челното си място като основна държавна институция редом с осакатеното в момента образование, а катастрофалното намаление на населението - овладяно.

За съжаление нито една от така набелязаните оздравителни програми не е възможно да бъде осъществена в обстановката на бушуващите в страната ни хаос и беззаконие. Ако правосъдието не бъде възстановено, сковаващата ни парализа не може от никого и с никакви други средства да бъде отстранена. Неслучайно „пазарните промени” у нас, започнали с източването на банките и предприятията, както и замаскираното като „приватизация” разграбване на държавното имущество бяха извършени след преднамерено предизвикания срив на законноста и правораздаването. Не е тайна, че големият скок в престъпността настъпи след наложения ни от Евросъюза мораториум на смъртното наказание и гибелните промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Мудната нова процедура по задържането и съденето на престъпниците даде възможност на десетки хиляди рецидивисти да бродят на воля и да тероризират населението, необезпокоявани от никого. Разгромът на правораздаването създаде неограничени възможности на хората във властта да трупат несметни богатства, обособявайки се в стройно организирана, мафиозна прослойка, самоназоваваща се като „политически елит”. Да сме наясно: ако очакваме тази прослойка да се самообвини и разоръжи - такава надежда може да пръкне само в нечие болно въображение. Ако се надяваме тя самата да се пребори с корупцията, и това е чиста илюзия; макар че казионната пропаганда се опитва най-гръмогласно да ни убеди точно в това. Нито пък има изгледи някой отвън да я озапти, защото корупцията не познава граници и се опира и подхранва на другата - отвън, загнездената във високите етажи на Евросъюза. Проблемът с прекратяване на хаоса може да бъде решен само от нов парламент, необвързан и незамесен в греховете и простъпките на сегашното кукловодно законодателно тяло. Нека да ни бъде простено повторението, но за случая то е неизбежно. Необходимо е да се осъзнае освен това и още една голяма, печална истина, а тя е, че опитът с подменяваието на българската държавност с гражданско общество се превърна в ръцете на легално действащите подривни сили като главен инструмент на разрухата. Надеждата, че външната помощ може да реши проблемите ни по-добре от собствената ни държава, се оказа ловка и преднамерена заблуда. Тя потвърди английската максима, че в международния живот няма вечни приятелства, а само вечни интереси. Засипването ни със западни подаръци „помощи” се оказа умело замаскиран агресивен механизъм с крайна цел - попадането ни в лапите на световните кредитни институции и седящите зад тях архитекти на „новия световен ред”. Разграждането на културата ни, извършено заедно и дори изпреварващо с разграждането на държавата ни, е едно от най-ярките доказателства, че страната ни е била предвидена не за „ускорено” пазарно развитие, а за постепенно етническо

изхабяване, обезличаване и поглъщане чрез умело направляваната в момента евроасимилация. Всичко това протича успоредно с почти пълното разстройване на образователната ни система и унищожава! нето й като традиционен инструмент за национално възпитание. Можем с пълни подробности да разкажем как стана това, по какъв начин, кога и от кого, но то е нужно за историята, а не за очевидците на легализирания като „реформа” разгром на българското училище. Разгромът в духовната сфера на българина е съп- роводен със затриване на националното съзнание у под- растващото поколение и изтласкването му вън от страната като пълнеж за чужди култури и икономики. Трудно ще бъде каквото и да било оздравяване на страната ни в току-що описаната кризисна обстановка, ако нанесените поражения в материалната и духовната сфера не бъдат поправени: ако оставим да бъдат доразграбени стратегическите обекти и производства на държавата като железници, държавни застрахователни институции, енергетика, големите банки; ако не бъде спряно изтреблението на горите, предоставено на арендатори от въвлечените в сговор с властниците концесионери; ако не бъдат взети мерки за развитието на средния бизнес; ако безработицата не бъде чувствително намалена, а пенсиите не бъдат значително увеличени за сметка на държавните вземания, крезовските заплати и поддържания в момента парламентарен разкош. Трябва да бъдат разкрити и строго наказани извършителите през изминалото десетилетие на финансови, стопански и други престъпления, престъпно сключените приватизационни договори - отменени, а виновниците - осъдени. Налага се на всяка цена да бъде възстановено смъртното наказание и незабавно възобновена традиционната практика при задържането и съденето на престъпниците. Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените ни национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а „правата на човека” да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното населе-ние. Време е да се окаже сериозен отпор на идеята за превръщането ни от еднонационална в „мултиетническа” държава и България да се обяви против обвързването й с НАТО. Няма по-разумно нещо за един миролюбив народ като нашия от неутралитета, от запазването на външнополитическите и външнотърговски връзки с Русия и източния свят, където са традиционните български пазари и дълбоките културно-исторически корени на народа ни. Сегашните управници искат промяна на Конституцията ни, но то е за да се направи възможно накъсването на държавата ни на

автономни етнически общности и да се разреши продаването на земеделските земи. Ако това би станало, територията на България ще бъде разпродадена за броени години - сходен процес тече в момента дори в такива големи държави като Аржентина и Бразилия, и не бива да си затваряме очите, че това е прелюдия към безусловната глобализация, прицелена към колонизирането на свободните все още държави. В Конституцията ни, ако все пак се стигне до промяна, трябва да се предвиди усилването на пряката демокрация по примера на швейцарската, като се предвиди ред за отзоваването на депутатите от избралия ги електорат. Пропорционалната избирателна система трябва да се замени с мажоритарна. Необходимо е да бъдат възстановени трудовите и жп войски, както боеспособността на армията. Кооперативното дело трябва да бъде незабавно освободено от сегашните законови и други забрани, а либерализирането на икономиката трябва да протича под контрола на държавата при зачитане интересите на трудовите маси. Не си въобразяваме, че току-що набелязаните бъдещи мерки за оздравяването и спасяването на страната ще допаднат на вкопчения във властта политически „елит” и неговите задгранични крепители. Отместването им от държавното кормило няма да мине без борба, а в тази борба те засега имат предимство. Защото са сплотени от свързващите ги общи грехове, грешки и интереси. Ние имаме само едно оръжие - ГЛАСОПОДАВАНЕТО. НЕГО ЛИ ИЗПОЛЗВАМЕ КАКТО ТРЯБВА - НЕПОКОЛЕБИМО, СЪВЕСТНО И ОРГАНИЗИРАНО, - ще бъде прегазена и последната демократична възможност за промяна. България ще остане в ръцете на произвола на подривните сили, а народът ни ще бъде подложен на изтребление. Братя българи! Ако ви се харесва тази мрачна, но реална перспектива - разединявайте се! Делете се и с чиста съвест вървете към своето заколение. Ако я отхвърляте, нека да се сплотим в единен национален патриотичен съюз и да извоюваме спасението на осиротялото ни отечество Република България и своето и на децата ни бъдеще. Братя съотечественици, да спасим за нас, за синовете и внуците ни нацията на българската държава.

НЕ СЪМ СВЕТЕЦ, А ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН И В ИСТИНИТЕ, И В ПЕШКИТЕ

Вестник „Банкеръ”, 5-21 май 2001 г. — Г-н Хайтов, често казвате, че сте роден под щастлива звезда. — Положението на звездите при раждането на човека оказвало определящо влияние върху неговия характер, живот и съдба - това е старо вярване още от времето на вавилонските „звездобройци”. Допускам, че в него има някаква истина, ние сме в космоса и сме частица от него, под непрестанното негово влияние. Моите звезди са очевидно благосклонни - искам да кажа, че никога не съм се усещат повален, отчаян и обезверен, а това не е малко. — Запомнила съм и ваше признание, че в душата ви е пълно, равно и светло. Как го постигнахте? — Не го вземайте буквално, като че ли се къпя в магарешко мляко. Но е наистина вярно, че се съпротивлявам доста упорито на лошотията на живота и постигам това, защото съм вината в сговор със себе си и нямам угризения. Удобно или неудобно, но рядко престъпвам убежденията си. Това е най-добрият „ключ” към вътрешно съзвучие и светла душевност. Скъпо се плаща, но си струва. — Обвиняват ви във всевъзможни грехове, кое е вярно и кое не е? — Кого у нас не са обвинявали? Дори Левски беше някога обвинен в злоупотреби. Аз обаче не помня случай някой да си е дал труда да документира, да докаже обвиненията, които са ми приписвани. На всичко отгоре не обръщам внимание на обвиненията, таксувам ги като градушката - природно явление, което от време на време ни чука по главите. — Откъде у вас толкова енергия и хъс да водите битки? — Човекът е под постоянното въздействие на генетичната си нагласа и възпитанието от първите десет години на живота си. В младостта си прекарах суров живот, който ме подготви за послешните удари на живота. На всичко отгоре сблъсъците ми действат понякога и възбудително, в спортния смисъл на думата, и мисля, че това е нормално за всеки здрав и нормален мъж. — Животът ви пресече три епохи, а към нищо сякаш не се приспособихте, или не е така? — Приспособявам се по своему, дотолкова, доколкото това не засяга самочувствието и уважението ми към себе си и особено - съвестта ми, която в моя случай е много деспотична. Затова не се премятам и пребоядисвам. Не мога да търпя, ако не съм верен на себе си. Не казвам, че това е хубаво, то е характер. Колкото до „епохите”: до 1944 г. - ерата на Царство България и присъщият на тази ера, все пак сносен, капитализъм. Дойде след това социализмът - видяхте го и вие, да не ви го тълкувам. А от 10 ноември 1989 г. насам заживяхме в зоологически неолиберализъм, за чиито гадости не съм чел дори в романите на Емил Зола. В нито един от тези три периода в живота ми не съм се усещал комфортно, а и заобикалящата ме среда не се е церемонила с мене. — На какво го отдавате?

— Трудно се навивам да казвам на бялото черно и обратното - оттам са всичките ми усложнения. Но това си има и една хубава страна: когато преиздавам книгите си -не ги чета и не променям нито една запетайка, защото няма нищо, от което да се отричам, и нещо, от което да се срамувам. Не се пиша светец, а просто съм последователен - и в истините, и в грешките. — Защо днес, пък и вчера, като продума човек „отечество”, го гледат накриво? — Много е просто: След установяването на социализма, спомням си, беше през 1948 г., чух в програмната реч на Вълко Червенков думите, че „Най-върлият враг на социализма е национализмът”. И започна оттогава преслед-ването на нашето кротко българско родолюбив, наречено национализъм, все в името на „социалистическия интернационализъм”. Когато социализмът свърши на 10 ноември 1989 г., той автоматично беше заместен от без-родния космополитизъм на т. нар. „Отворено общество”, което си е жив интернационализъм - само че капиталистически, и любрвта към отечеството, вместо да си отдъхне и да се възстанови, премина в изгнание, този път почти без никакви изгледи за връщане. — Защо мислите така? — Ползвам се от съществуващата в момента свобода на словото, за да ви кажа, че през десетте изминали годени страната ни загуби своя национален суверенитет и в момента сме само васална, пазарна територия с неоформен още статут, с куклено Народно събрание и скапан, абсолютно корумпиран „държавен” апарат. Корупцията и хаосът са последица от вкореняването на васа-литета. Те бяха създадени, за да бъде държавата ни ограбена по узаконени пътища под прикритието на т. нар. приватизация. Една българска банка не пожелаха да оставят за кредитиране и възстановяване на изнемогващата ни икономика. И се юрнали сега да продават току-речи цялата ни енергетика, по-точно казано - да я даряват. Това е произвол на произволите. — Неотдавна бяхте наречен „Женихът на Родопа”, каква е днешната ви грижа и болка за този край? Поддържате ли връзка с родното Яврово, с тамошните хора? — Днешната ми грижа и болка за Родопа е, че държавата ни се отрече от нея на 29 декември 1989 г. и остави българомохамеданското население в планината да бъде подложено на „омалцинствяване”, т. е. официално обезродяване. Това се случи през последните десет години пред нашите безжизнени погледи, без някой да извика: „Спрете, не късайте живо месо!” — Вашето обяснение? — Обяснявам си го с факта, че България беше нарочена за предаване и продаване още преди 1990 г. на срещата в Малта, но тази публична тайна все още се пазеше в разузнавателните доклади и малцина се досещаха какво се е случило. Горбачов даде началния тласък, нашият роден политически „елит” свърши останалото. А селото ми, ако питате - там

живеят шепица хора (около 48 души), които ще ударят камбаната за последния жител на прастарото (на 4500 години) село Яврово. — Още ли мислите, че обирът на държавата беше подготвен през 1984 година? — Вече и децата знаят, че това започва с Указ № 56, през далечната 1984-а. Този указ даваше възможност за изнасяне на държавното съкровище под формата на задгранични „смесени предприятия”. Това беше една от началните форми на готвения генерален държавен обир, заимствана от братския СССР и неговия всесъюзен ЦК на КПСС. Министерството на външноикономическите връзки направляваше - докато Живков беше на власт - задграничните предприятия, но по-късно това същото министерство беше бързо-бързо скалпирано, закрито и изнесените парички си останаха зад граница за Бог да прости. През 1988 г. изнасянето на парите се усили - видях го отчасти с очите си в документ, а за онова, което се случи след 10 ноември - да не говорим, защото стана пред всички. С тази разлика, че един на хиляда от живите по това време наши съвременници се усещаше какво става - всичко друго живееше с надеждата, че правим „реформа”, „промяна”, „приватизация” и прочие залъгалки и капани. — Злободневието в каква степен още ви занимава? — Ако под злободневие разбирате кой кого напсувал във вестниците - това изобщо не ме интересува. Единственото, което ме вълнува, е докога народът ще се плъзга към пропастта, наречена преход, и колко години ще са необходими, за да се превърнем в малцинство на собствената си територия. — Мнозина твърдят, че българската демокрация се е препънала сама в себе си. Какво ще кажете? — Истината е, че у нас, в България, действително работеща демокрация не е имало нито за миг. Нито сега, нито през изминалите пет и кусур десетилетия. Нашата демокрация е вносна, управлявана е отвън и е чист фалшификат. Всички власти в една ръка. Това се нарича необявена диктатура. Ето че и царя започнаха да препъват, като разбраха, че ще им отвори работа. — Но вие си пишете и говорите спокойно... — Пиша и говоря на стотина, двеста до петстотин души. Нека да са пет хиляди. Какво е това в сравнение с петмилионната телевизионна аудитория, с която властта разполага всеки миг на денонощието. — Тогава каква е ролята на духовните водачи в сегашната бъркотия от ценности? — Никой никого не може да боди, ако насрещният вятър на телевизията духа в лицето ти, та ако ще да си Айнщайн. — И колко дълго ще се утаява обществото? — Докато го има, все ще се утаява, дано само докато се утаява, да не вземе да изчезне... — Доволен ли сте от децата си?

— Слава Богу, да. Дъщеря ми работи като журналистка на свободна практика в Смолян. От двете ми момчета по-големият е скулптор, по-малкият - архитект. Обичат си работата, блъскат денонощно, разчитат на себе си и се държат на собствените си крака. Какво по-хубаво от това може да иска един родител! Аз пък нищо не искам, с нищо не ги задължавам и обременявам. Господ и негово величество Животът ще ги научат на всичко, защото аз не зная какви ще са изпитанията, пред които ще бъдат изправени.

Разговора води Елена Коцева

БИХ СЕ СЪГЛАСИЛ И НА ВОЕНЕН РЕЖИМ, СТИГА ДА ИМА РЕД

Вестник „Сега”, 12 май 2001 г. — Г-н Хайтов, всъщност как стана така, че оглавихте коалицията „Съюз „Отечество” и Левица”? — Вижте какво, от години съм сътрудник на в. „Зора” и покрай това там се образува Кръг „Зора”, патриотична формация, която реши да участва в изборите. — Не е ли националистична тази формация? — Какво национал истинно има? Всяко нещо, което мирише на родолюбие, някои го наричат „националистично”. И то тези, които сега ни карат да си пренапишем учебниците така, че от историята да не остане нищо. И казват: Вие сте националисти! А има ли днес по-големи националисти от самите американци? Да не говорим за Франция, за Полша или, ако щете - за Гърция, за Турция, за Румъния! Ние сме единствените без пронационална формация в парламента! Това не е този национализъм, който се родее с шовинизма. Шовинистите не се задоволяват с любовта към родината, а искат,и чужди земи. — Какво свързва Кръг „Зора” с останалите в коалицията? — Обединяваме се по две точки - ние сме против присъединяването към НАТО и против начина на приватизация. Това, което бе извършено, не бе приватизация, а преднамерено взривяване на българската икономика. Започна с плана „Ран-Ът”. Още тогава бяха предвидени светкавични срокове за приватизацията. Планът бе готов на 15 октомври 1990 г, а срокът за селското стопанство бе до месец март. Планът за бившия СССР бе петстотин дни. Ние смазахме нашето селско стопанство за триста години напред, като нацепихме земята на парчета от средно по два и половина декара, което не предлага възможност да се прилага никаква механизация.

А щом е така, ти не можеш да се конкурираш никога със западните страни, винаги ще бъдеш по-скъп. Производството на кибрит например го ликвидирахме и сега внасяме от фирмата „Шведиш мач” за долари. Така стана с повечето предприятия. Облекчихме конкуренцията отвън. Това на какво прилича? — Странно изглежда все пак, че писател като вас сякаш се нуждае и от политическо признание. — O! Няма нищо подобно. На тези години за какво ми е? — Тогава защо влизате в политиката? — Влизам в политиката с пълното убеждение, че сега е моментът да настъпи промяна в управлението на държавата. Защото сега не можем и цената на трамвайните билети да повишим или понижим, без да питаме МВФ. Световната банка изцяло се разпорежда с нашето образование. Най-напред ни предлагаха четиристотин милиона, за да „реформираме” образованието си. А какво да му реформираме на образованието? С всяка нова реформа го унищожаваме. Унищожаваме неговия национален характер фактически. Вече всяка община решава какво да учат и какво - не. Нямаме едно централно управление на образованието! — А защо да имаме? Нали трябва да се върви към индивидуален, частен избор... — Вижте, в Конституцията на Гърция например е записано, че целта на гръцкото училище е „да възпитава граждани на Гърция”. Да ги учи е втора задача. Това случайно ли е? Ето една формула, която казва всичко! През 30-те години нашето училище възпитаваше граждани на България. След това по време на социализма започнахме да правим учениците интернационалисти. А сега - неолибералисти и т. н. От генерално значение е дали една страна сама ще управлява образованието си, или ще го управляват отвън. — Добре, но реалистично ли е да има безплатно образование и здравеопазване, каквато е вашата програма? — Образованието у нас е било винаги безплатно! Винаги! А сега все повече ученици излизат неграмотни от училище. Тоест - нещо халтаво има в тази система, нещо не е наред! Не може то да е случайно. Защото нас не ни третират като държава с индустриално бъдеще, на която трябват интелектуалци. Ние сме, за да им обслужваме туризма, тоест - келнерска нация. — Защо вашата коалиция се обявява против членство на България в ЕС и НАТО, когато видяхме как напреднаха изостаналите държави, след като влязоха в тях? Гърция, Испания, Португалия... — Но кога стана това? Преди много години, когато Гърция я засипваха с пари за селското стопанство, заплащаха военните й бази и тя наистина цъфна. Но това беше, когато я готвеха за десния фланг на НАТО. Тогава бе конкуренцията със Съветския съюз. А сега този гювеч го няма вече.

Ето, в Меморандума ни за НАТО те не предвиждат една стотинка за услугите, които ще направим за тяхното военно присъствие тук. Меморандумът е подписан без условия! Ние ще трябва да ги издържаме, да ги транспортираме. А срещу това - нито някаква гаранция за нашата сигурност, нито някаква облага, която се предвижда в подобни случаи. И това са го направили по наша молба, след като нашите една година и половина са киснали да им се молят. Няма такъв документ, какъвто ние подписахме, друг в света! И къде го има парламентът да не знае за такава съкрушителна промяна в политиката, когато се сключва нов военен съюз, с който се губи неутралитетът на държавата! Спомнете си правителството на Богдан Филов, когато избра военен съюз с Германия - след това им отсякоха гла-вите! От неутралитета по-хубаво няма. Швеция например благодарение на своя неутралитет цъфна и стана водеща държава. — СДС обаче се хвали с успешна външна политика. — Боже, боже, боже! — И все пак сега, когато напрежението в Македония нараства, НАТО ще ни защити. — А това напрежение от кого зависи? НАТО може с един жест, с едно нашепване на ухото на албанските ръководители да спре тези въоръжени нападения. Защо не го направиха? Защото искат да докарат нещата дотам, че македонците да вдигнат ръце и да кажат: „Хубаво, де! Да се разделим.” Те искат да направят в Македония федерация. Както искат, след като си свършат работата в Македония, малцинствените общности у нас да се отделят в автономни области. Те не случайно обявиха, че помаците не са българи. Обявиха ги за малцинство, което е абсолютна фалшификация. Ще се опитат да ни накарат да променим Конституцията си и да запишем, че сме „многонационална” държава. В Турция например всички са турци... Искат да надробят Балканите на малки области, кантони, за да възникват непрекъснато конфликти между тях и да имаме нужда от арбитър. И кой ще бъде арбитър? Те. — Ако станем обаче член на НАТО, това няма да бъде така. — Ще бъде още по-лошо. Ще трябва да им дадем милиарди долари, които не знам откъде ще ги изкашляме. Сега на Чехия са поискали 40 милиарда, за да се превъоръжат спрямо натовските стандарти. Щатите искат да са едва ли не единствените износители на оръжие в целия свят. — Как стана, че отидохте в убежденията си крайно вляво? — Как крайно вляво? Вие не броите, че може да има родолюбци. Първия път съм гласувал за СДС. Аз мога да съм с БСП или със СДС, ако отечествените интереси бъдат защитени от тези формации. Боята за мен няма никакво значение. Ето даже сега във вашите понятия не съществува понятието „родолюбив”. Че може да има хора, които обичат страната си и искат тя сама да си реди съдбините. Това е идеалът на всяка държава. — Като че ли има силен комунистически елемент във вашата коалиция. Включена е и комунистическа партия.

— О! Нито монахрическият елемент ме смущава, нито комунистическият. За мен има едно основно нещо - дали се води социална или несоциалнаполитика, която облагодетелства една върхушка. Аз съм живял в монархията по времето на цар Борис. Тя беше капиталистическа, но народът си знаеше правата, подкупи нямаше, имаше ред и прехрана. Традиционен, отработен, български капитализъм. Човешки обаче! Подрязва ноктите на капитала и не позволява някой да вземе монопола от захарта или спирта. Имаше живот и за богатите, и за бедните, и за средните. В момента съществуват колоси в сенчестата икономика. И трябва да има мощна опозиция - но мощна, а не такава, която мимикрира, за да притисне управляващите до стената и да решават тези вопиющи проблеми. — Вие ще се кандидатирате за депутат? — Не. Да си депутат е за други хора работа. Това ще ми глътне много време. Винаги съм се гнусувал от политиката, ако искате да знаете. Защото тя е свързана с неизбежни компромиси, които понякога свалят от тебе всичко човешко. — Хората във вашата коалиция по-добри ли са? — Те са хора проверени до последното копче. Всички до един са имали възможност да станат богаташи или да хванат бизнес, както се казва днес. Никой от тях не се е възползвал от това! На тези хора аз им вярвам. — Смятате ли обаче, че ще минете 4 процента? — Не е изключено. Защото народът е изпаднал в пълна безизходица. Опитал е и сини, и червени, и знае, че нещата не отиват на добре. Разбира го по джоба си. Затова и отиват към Симеон. Аз съм доволен, че се появи още една сила. Шансът той да изпрати добри хора в парламента е точно какъвто е и нашият шанс да изпратим добри хора, какво да се лъжем? — Някои се плашат от династията. — По времето на тази династия се изгради България! С целия й арсенал - пътища, железници, институции, всичко! Говорят за три катастрофи, а колко са катастрофите след 1944 г. По времето на социализма династията бе сатанизирана. Но тогава имаше свобода и нямаше грабеж. След 1934 г. България застана на седмо място в Европа. — За какъв обществен строй сте всъщност? — Аз съм за обществен строй с частна собственост, все едно дали република или монархия, но с парламент, който се избира с мажоритарна листа, с независимо мислещи народни представители, да има работа и да се произвежда, за да може страната да се развива в исторически план. Всичко приемам или не приемам с оглед на върховните интереси на народа. Правя всичко това само по вътрешно убеждение и искам да помогна. Аз се съпротивлявам, това значи - съм жив! Защото рано или късно идва краят на човека. И тогава ще ми е мъчно и няма да си простя, че не съм си мръднал пръста, когато е трябвало да кажа на хората истините, до които съм стигнал, за да им бъдат по възможност от полза. Защото обичам България. И каквото съм, аз съм благодарение на българския народ и на българския език. Имам дълг към този народ. Ето това не могат да го

разберат сега младите хора, с които разговарям. Думата „дълг” за тях е непозната! Това, заради което Левски е отишъл на бесилото. През 1864 г. той се остригва, взема косите си в една бохчичка, занася ги на майка си и казва: „Майко, аз отивам, народът ме вика. Сигурно няма да имам погребение, защото не се знае къде ще падна Като чуеш, че съм мъртъв, дай косите ми да ги опеят.” Цели девет години преди бесилото е знаел, че отива на смърт, а не на освобождение, но го е направил. Е, той е направил толкова много, аз не мога ли поне мъничко да направя.

Разговора води Светослава Тадаръкова

СКАНДАЛНО БРЪЩОЛЕВЕНЕ ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ

Вестник „Столичен 24 часа”, 22 юни 2001 г. Това е първата мисъл, която ми дойде наум, когато прочетох в „24 часа”, че „Гробът на Левски не е в черквата „Св. Петка”, и то под рубриката „Скандално разкритие”. Под „бръщолевене” имам предвид съдържанието на „новината”. Нормално е и разбираемо на източника й -Андрей Михайлов, да му се е приискало да оневини баща си - археолога Стамен Михайлов, от приписаната му отговорност, че е изровил костите на Левски от олтара на черквата „Св. Петка Самарджийска” по време на разкопки в нея. Но вместо да ги запази за анализ - същите кости почти веднага след това „изчезват”. Нормално е, казвам, това да се иска на сина му. Но не е нормално за сериозен вестник с национален обхват като „24 часа” да пуща такава сензационна новина без проверка и да става по този начин бърсалка за чужди грешки или грехове. А грях в случая има и е документиран във филма на Юри Жиров от 1980 г. „Легенда за Левски”. В този филм лицето Д. Ризов направи изявление пред многомилионната аудитория на телевизията, че той е получил костите на скелет № 95 (на Левски) в чувал и ги е изнесъл от черквата „Св. Петка Самарджийска”. Изнесъл ги е и след това никой повече не ги е виждал. (Виж Монтажен лист на филма „Легенда за Левски”, стр. 119, в сборника „Археологически данни по спора за гроба на Левски”, БАН, 1988 г.) Установено е, че костите са изнесени преди полунощ от черквата, заключвана с катинар, единствен ключ от който е имал ръководителят Стамен Михайлов. Излишно е да формулирам изводите, засягащи в случая съучастието или просто поведението на археолога, отговорен за костите. На мястото на неговия син аз не бих се ровичкал повече в тази афера, защото няма извинение за изчезването на костите, а този факт е

неоспорим. Независимо дали прекият или непрекият началник на Стамен Михайлов в лицето на акад. Тодор Павлов са му заповядали да ликвидира костите. Но фактът си е факт и не може да бъде поправен, нито изопачен. И то след като ръководителят на разкопките е бил предупреден тринадесет дни преди откриването на скелета чрез редакционна статия във в. „Труд”, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска” и се очаква всеки момент неговото разкриване. (Виж в. „Труд”, 17 май 1956 г, „Де са костите на Левски”.) Ето, по тези сериозни въпроси, ако синът Андрей Стаменов има какво да каже, да заповяда, всеки, надявам се, би го изслушал с интерес. Но да оспорва сложения пред черквата надпис - това е и смешно, и несериозно. Смешно е, защото надписът е формулиран и одобрен от Бюрото на Президиума на БАН съвместно с Научния секретариат на 24 април 1986 г. и изпратен в Комитета за култура за изпълнение. (Виж цит. сборник, стр. 418, съдържанието на надписа, от заключителния доклад на тридневното обсъждане на въпроса с гроба на Левски, 11, 12 и 27 февруари 1986 г) Това е единственото научно обсъждане на проблемите около 100-годишния спор за гроба на Левски. Андрей Стаменов може да не го знае или да се прави, че не го знае. Друг е въпросът, ако информаторът Андрей Стаменов или който и да било друг е решил да се постави над БАН и да трасира своите решения. Ако е до „скандални разкрития”, спорът за гроба на Апостола изобилства с такива. Като например кому бе необходимо унищожаването на костите на Левски? Защо не трябваше черквата да се провъзгласява за светиня и гроб на Апостола? Кой продиктува това, кога и по какъв начин? Ако „24 часа” се интересува от този вид разкрития или просто от факта, аз съм на разположение. Но ще повторя: гробът на Левски е тъкмо в църквичката „Св. Петка Самарджйска”. И дано опитите тази истина да бъде поставена под съмнение не са свързани с някои апетити светинята да бъде отново национализирана от предприятие, за което е по-добре нито сега, нито в бъдни времена да се наложи да говорим.

МЪГЛА И ВЪЛЦИ Вестник „Труд”, 25 юни 2001 г. Има една циганска молитва, която гласи: „Дай, Боже, хляб, месо, сирене, да няма мъгла и вълци в мъглата!” Спомних си я, докато слушах предизборните шумотевици и закани по телевизията. Слушах и се питах наистина ли никой не схваща, че нищо не би могло да мръдне напред в държавните, обществените и частните дела, ако хаосът в правораздавателната ни система не бъде овладян.

А този хаос бе нарочно създаден чрез обезобразяването на съществуващи стари закони, за да бъде безнаказано извършено разграбването и разглобяването на държавата. Разграбването, наречено приватизация, е към края си, но няма нито един знак да подсказва, че идва ред и време за възстановяване на законността, реда и желания от всички стопански растеж. А то е, защото властовата върхушка всади у нас корупцията, от горе на долу, до последната фибра на деморализирания управленски апарат. Така че от върха на изпълнителната власт зависи възстановяването на законността. Един добронамерен пръв министър може да озапти заобикалящата го партизанска шайка. Да издуха мъглата и да започне разгонването на вълците.

ТОВА СИ БЕШЕ ОПИТ ЗА ПРЕВРАТ Вестник „Български писател”, 14 ноември 2001 — Г-н Хайтов, редакцията на вестника реши да ви покани за интервю по два повода. Първият е едно щастливо за вас събитие: ПОЯВЯВАНЕТО НА 50-ТО ИЗДАНИЕ НА ВАШИТЕ „ДИВИ РАЗКАЗИ”, отпечатано от великотърновското издателство „Слово”. Второто е, че на състоялото се на 13 октомври т. г. общо събрание на СБП не дойдохте и колегите не чуха становището ви по упреците и обвиненията, засягащи периода на вашето двумандатно управление на СБП, а и към сегашното съюзно ръководство. Защо не дойдохте на събранието, ако не е тайна? — На събрание не се ходи с 38 градуса температура, пък и по-хубаво стана, за да могат някои мои явни и - особено - тайни опоненти на воля да се изприказват. .. — Явно знаете как са протекли разискванията? — Не само как са протекли, но и как някои от тях са били организирани или по-точно казано - дирижирани. — Не разбирам какво имате предвид? — Нека да изчерпим първата точка и тогава да говорим и за това. Всъщност какво има да говорим за „Диви разкази”, кое ви интересува? — Най-интересен е фактът, че сборник с разкази на български автор излиза в 50-о издание, докато същият е жив и здрав, както се казва - напук врагу. А най-хубавото от всичко е, че 32 от изданията са преводите (на 23 езика) на книгата ви в чужбина. Най-хубавото според мен е, че „Диви разкази” са написани на български, а преводите са едно допълнително признание за тяхното качество. — Има ли друга българска книга с такава съдба?

— С точно такава - имам предвид книга с разкази - не ми е известно да има; да е видял автор с очите си 50-то издание. Но роман, повести, стихове и прочие може и да има, не знам. „Време разделно” е много преиздавана книга, а и много превеждана. „Цената на златото” на Генчо Стоев - също. Стиховете на Валери Петров, на Павел Матев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов и пр. Говоря за живи автори. Тези и подобните им съвременни литературни произведения са най-доброто опровержение на това, че изтеклите 50 години са били ялово „безвремие”, както разтръбиха родните глашатаи на „Отворено общество”, т. е. те са доказателство, че литература все пак е правена и продължава да се прави. 50-то издание на „Диви разкази” е всъщност едно от доказателствата, че социалистическата ера не е била за литературата ни време на пълен зас-той. Това е, мисля, достатъчно за „Диви разкази”. Нека да минем към по-веселата част - събранието. — Защо намирате, че е било весело? — Попрочетох нещичко от стенограмата, пък и ми разказаха. Имало е големи акробатики, но по-добре е вие да ме попитате за онова, което смятате за най-важно. — Най-важно по моя преценка беше, че имотите на Съюза, които били 9 на брой и много доходоносни, открай време не се стопанисвали добре; че наемите, които са били вземани и продължават да се вземат от тях, били СМЕШНО НИСКИ, ОТ 5 ДО 25 ПЪТИ ПО-НИСКИ; ЧЕ РЪКОВОДСТВОТО, Т. Е. ВИЕ СТЕ ИЗТЪРВАЛИ СГРАДИТЕ НАУЛ. „АНГЕЛ КЪНЧЕВ” 3, 5 И 7, ОТНЕТИ ПО ЗАКОНА ЗА РЕСТИТУЦИЯТА, а имало „перфектна” възможност да бъдат спасени. От Иван Гранитски беше заявено, че „когато има съм-нителни сделки, има и трети, облагодетелствани лица”, че вие сте подписвали договорите за отдаване под наем, като се правеше по този начин намек, че сте човекът, замесен в „съмнителните сделки”. Трябвало да се ревизира дейността на Съюза от 1990 г. насам и т. н. Беше поискана - най-внезапно - и оставката на целия сегашен Управителен съвет, възстановяване на издателството, поголовна ревизия и т. н., и т. н. Вашето име в изказването на г-н Гранитски обаче не беше споменато. — Това не е в стила на Гранитски. За тая работа той си има опитни маши като Димитър Яръмов, на когото шушне на ухото да се изкаже, а след това отива да му стисне ръката, когато същият победоносно слиза от три-буната. Само че хайде да не се ровим в задния двор, а да говорим за същественото. За разлика от Гранитски, който е цар на общия лаф, аз ще документирам всяка своя дума. Затова записвайте кое и къде от онова, което ще ви кажа, би могло да бъде проверено. Ако има нещо неясно -питайте! — Благодаря. — Имотите ни са наистина. Между другото, когато застъпих в Съюза, само за два от тях имаше нотариални актове. Аз вадих нотариалните

актове на другите, така че много добре зная кое кога е строено и какво е неговото състояние. Станцията ни във Варна, най-големият ни имот, е на повече от 50 години, панелен строеж. Хубава е била, когато на Златни пясъци е имало най-много още пет-шест летовищни дома. Такива сгради ветрилници са музейна рядкост, на всичко отгоре свлачищата я изолираха. Взискателните летовници, особено свикналите на три, четири и пет звезди чужденци, изобщо не я поглеждат. Аз съм крайно учуден, че сегашният й наемател все още не се е отказал. И освен че си плаща наема (2000 долара на месец), той продължава да влага всяка година договорените 10 000 лева за нейното поддържане. — Ниска й била цената, твърди г-н Гранитски. — Цената в началото, преди свлачищата, беше по-висока - 45 000 долара годишно, според сключения договор с фирмата „Коки-Тур”, но фирмата фалира. Решението за този договор е от 28 септември 1995 г., когато г-н Гранитски играеше ролята на моя дясна ръка в качеството си на член на Управителния съвет (УС), член на бюрото и специално натоварен от УС да отговаря за финансите на Съюза. Договорът е гласуван от Управителния съвет ЕДИНОДУШНО, нито един „против” или „въздържал се”! Това е отразено в протоколната книга на Съюза от 28 септември 1995 г. Договорът е бил за 5 години, изрично е отбелязано присъствието на г-н Гранитски на стр. 2. Можете да проверите това. — Интересно... — МНОГО ПО-ИНТЕРЕСНО Е ДРУГО. ПРЕЗ ПЪРВИЯ МАНДАТ НА МОЕТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО от 29 ноември 1993 г. до 29 ноември 1996 г. НЯМА НИТО ЕДНО РЕШЕНИЕ НА УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ, В КОЕТО ИВАН ГРАНИТСКИ ДА Е ГЛАСУВАЛ „ПРОТИВ”. СЪЩОТО СЕ ОТНАСЯ И ДО РЕШЕНИЯТА НА БЮРОТО НА СБП. — За всички ли договори без изключение се отнася това? — Точно така: ВСИЧКИ ДОГОВОРИ БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ, ХУБАВИ ЛОШИ, СПОРНИ ИЛИ БЕЗСПОРНИ, СА БИЛИ СКЛЮЧВАНИ СЛЕД СЪОТВЕТНОТО РЕШЕНИЕ НА УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ ИЛИ НА БЮРОТО ЗА ПО-МАЛОВАЖНИТЕ СЛУЧАИ. И в нито един случай - говоря за първия мандат, когато Гранитски беше вторият човек в ръководството, - В НИТО ЕДИН СЛУЧАЙ НЯМА ГЛАСУВАЛИ „ПРОТИВ” или да се е някой въздържал. — Възможно ли е? — Проверете го, протоколите са подвързани и се прелистват за минути. Съветът гласува, а аз след това подписвам договора пръв, защото председателят представлява Съюза. Сега му текнало на Гранитски след 7-годишна пауза, че наемите били от 5 до 25 пъти по-малки. Това означава, че наемната цена за Варна е трябвало да бъде не 45 000 долара годишно, а 1 124 000 долара! Та това е пазарната оценка на имота, умножена по две. Пък и на 5 пъти да се спрем - това са 225 000 долара. Сметнете сама: станцията има 50 легла, сезонът е 100 дни - общо 5000 нощувки. Сложете ги максимум по 15 долара за нула категория, стават 75 000 долара брутен приход за наемателя. Откъде ще

вземе той останалите 150 000 долара, за да ни плати наема от 225 000 долара? Правя ви тая скучна сметка, защото по нея се вижда, че „занижените” според Гранитски от 5 до 25 пъти наеми са не само фантазия, а една чиста несръчна, злоумишлена глупост. Или ако приложим ценовите норми за Хисаря, там наемателят трябва да плаща вместо 1000 - 25 000 марки на месец! За една станция, в която само няколко от стаите имат отделна тоалетна и вода! — Как си обяснявате този максимализъм на г-н Гранитски? — Обяснявам си го само с едно: Гранитски е искал на всяка цена да шокира публиката с нещо гръмовито и прави този хлапашки ход, за да обезпечи успех на внесеното от него, а и от други подставени от него лица предложение за незабавна подмяна на сегашния Управителен съвет (заедно с председателя му, разбира се) и произвеждането на нов избор. При този именно избор сегашната управа да бъде пометена и заместена с нова начело с пропадналия за миналия избор кандидат-председател на Съюза Иван Гранитски. Тогава за председател Гранитски получи, ако се не лъжа, мизерните 22 гласа, а Никола Радев - около 130. Как може да се забрави подобен крах от хора със самочувствие като Гранитски! И понеже аз подкрепих кандидатурата на Радев, Гранитски сега намира случая да ми удари голямата брадва, слисвайки аудиторията с невероятната „разруха” в съюзните дела. ВСЕ ЕДНО КАК Е, ТОВА Е ОПИТ ЗА ПРЕВРАТ, който е бил провален от самата писателска аудитория: по-голяма част от дошлите на събранието писатели разбират за какво става дума, напущат доскучалото им, омерзително събрание и то остава без кворум. Ето това опитният шоумен Гранитски не е турил в сметката - скуката и омерзението на хората, които поназнайват все пак, ЧЕ МОИТЕ ОТЧЕТИ В КРАЯ НА ПЪРВИЯ И ВТОРИЯ МАНДАТ БЯХА ПРИЕТИ, КАКТО И ОТЧЕТИТЕ НА КОНТРОЛНАТА КОМИСИЯ, САМО С ЕДИН „ПРОТИВ” и трима „въздържали се”. Въпреки ураганната кампания в печата срещу мене, обвиненията в далавери, кражби и какви ли не мерзости. Тази плоча беше два пъти просвирена. Гранитски не можа да предвиди, че третия път тя ще зацикли. И зацикли неслучайно: кой от писателите не знае, че сградите на ул. „Ангел Кънчев” 3, 5 и 7 не са били никога „НАШИ”? На всичко отгоре, когато става дума за отговорност, аз като председател на СБП де юре и де факто нося само 1/22 част от отговорността за онова, което е ставало по време на моето, да го наречем, управление. Защото - забележете това - НЯМА НИТО ЕДИН ДОГОВОР СКЛЮЧЕН И ОТ МЕН ПОДПИСАН, АКО НЕ Е БИЛ ОБСЪДЕН И ПРИЕТ ОТ УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ ИЛИ ПРИ ПО-МАЛОВАЖНИТЕ СЛУЧАИ - ОТ БЮРОТО НА СБП. Проверете протоколите и за двата ми мандата и се убедете - това така ли е, или не е така. Те са подвързани, справката може да се направи за минути. Същото се отнася и за всички останали операции от фискален характер, като продажбата на излишното имущество, на картини, на износени вещи и предмети, бунгала, моторни возила и т. н. — Твърдите, че нито едно изключение няма?

— Нито едно! — А за ниския наем на партера на ул. „6 септември” какво ще кажете? — Ще кажа, че е с 500 лева по-малко от посочената от Гранитски цифра и той знае това. Мога още да кажа, че договорът за партера на ул. „6 септември” е сключен от съюзното издателство, по-точно - от Петко Братанов, преди първото ми председателство. После беше променено, когато и Гранитски беше в моя екип. — Смятате ли, че някъде сте сбъркали и може да ви се търси отговорност? Например за картините? — Картините са продавани по ценоразпис на комисия, назначена от Съюза на българските художници, излишните вещи и предмети - по оценка на лицензирани специалисти. И едното, и другото може да го проверите, протоколите на оценителите грижливо се пазят, нищо от документацията на Съюза няма „изчезнало”, както е намекнал г-н Гранитски. Даже и досиетата са налице. Така че сто ревизии да се направят, резултатът ще е същият. — А за договорите след вас какво ще кажете? — Какво има да се казва? На Гранитски му е известно, че само два договора е подписал сегашният председател - Никола Радев. Но и двата са минали през УС. Сегашният председател работи главно със заварените сключени от мене стари договори. Каквито грешки и грехове да има в тях, той НЯМА НИКАКВА ВИНА. Вината му е, че е прекалено внимателен, кротък и търпелив и позволява да му се качат на главата трима-четирима негови завистници; КОИТО НЕ МОГАТ ДА МУ ПРОСТЯТ, ЧЕ ТОЙ БЕ ИЗБРАН ЗА ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СБП ВМЕСТО ТЯХ. — Г-н Гранитски вероятно няма да е съгласен с вас. — Има си хас да си признае. За това се изисква мъжество, — Но доскоро беше известно, че сте големи приятели. Кога си променихте мнението за него? — Когато внесе в УС едно писмо с приблизително същото съдържание като изказването му пред събранието. Тогава аз му казах: „Иване, не демагогствай, иначе не отговарям за себе си!” Решил е да пише, да критикува - добре, в това няма нищо необичайно. НЕОБИЧАЙНОТО Е, КОГАТО ЗАПОЧНЕШ ДА ЛЪЖЕШ БЕЗ КАНТАР, И ТО ПРИ ВСИЧКИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ДА ПОЛУЧИШ КАКВАТО СИ ПОИСКАШ ИНФОРМАЦИЯ ОТ СЪЮЗА ПО КОЙТО И ДА БИЛО ВЪПРОС. — Какво имате предвид? — Какво ли не! Да стане той пред дано събрание от писатели да ги будалка. ЧЕ „ЗАГУБЕНИТЕ” СГРАДИ НА „АНГЕЛ КЪНЧЕВ” 3, 5 и 7 можело да бъдат спасени от Закона за реституцията, но Хайтов не се е размърдал да го направи. Ами че ТЕЗИ СГРАДИ НИКОГА НЕ СА БИЛИ СОБСТВЕНОСТ НА СЪЮЗА. ТЕ СА МУ БИЛИ ВРЕМЕННО ОТСТЪПЕНИ ОТ ДЪРЖАВАТА ЗА „ПОЛЗВАНЕ”, докогато тази същата държава си ги поиска. Може ли Николай Хайтов, пък и Вазов да беше на неговото място, да задържи въпросните сгради?

— Вероятно Гранитски не е в течение на тези подробности, свързани със собствеността? — Като не е, документите са в канцеларията на Съюза - да попита, преди да се изрепчи на трибуната. Той не е дете. Аз го предупредих, когато внесе своето писмо в УС, че всичко изложено в писмото е бошлаф. Ако иска да критикува - да се опре на факти, да не блъфира. Нарушавал бил УС задълженията си и затова трябвало да бъде бламиран от общото събрание и заменен с нов. Един пълнолетен мъж, когато изрича подобни думи, трябва да е стъпил на твърдо за това, което твърди. Ще поискам още на първото заседание на УС от Иван Гранитски да докаже защо е решил да ни бламира и ако не успее да представи доказателства, аз пък ще искам неговото изключване от Съюза за клевета. Критиката му за закриване на издателството е също изцяло демагогска. А и сравненията с блаженото минало, когато Съюзът беше монополист на литературното наследство на Вазов, Елин Пелин, Ботев, Каравелов и прочие и главно от учебно-помощна литература печелеше (към 1982 г.) своите 2 200 000 лева, всеки лев равен на долар. Три четвърти от тези пари идваха от дядо Вазов и въобще от класиците. Да, ама свърши тоя гювеч. Издателството ни трябваше да се издържа от книгите на членовете на Съюза, а читателите на българска литература спаднаха с 90 процента през изминалите десет години! Има ли магьосник директора който е задължен да печата предимно българска, и то съвременна литература и да вади издателството на печалба? — Как тогава самият Гранитски в ръководеното от него издателство издава българска литература и не фалира? — Зная как се справя, но засега няма да приказвам. Ако се наложи по-нататък, ще поговорим за това. Едно само ще ви кажа - системата, която Гранитски използва за оцеляването на „Захарий Стоянов” ,не може да бъде повторена от издателство „Български писател”. Това е особена система... — А изказването на Димитър Яръмов по ваш адрес? — Да се обсъжда казаното или писаното от Яръмов е губивреме. Той винаги е бил подставено лице на други. Освен това Яръмов е единственият случай на самопризнание за извършено от него закононарушение. Това са-мопризнание може да се намери в стенограмата от заседанието на Управителния съвет на СБП от 7 септември 1994 г., стр. 55. Тогава Яръмов си призна, че наемът на почивната станция в Созопол не е бил изпращан в Съюза, а на негово име в софийската му квартира. Знаете колко бяха високи лихвите през 1994 г. Яръмов е страхлив, не ми се вярва да е смятал да задържи парите у себе си, той очевидно ги е внасял в спестовна каса или в някоя банка да се олихвяват и е вземал лихвите на тези съюзни пари. — За изказванията на Ива Николова и Божидар Божилов няма да ви питам. — Недейте. Те имат по една грамофонна плоча и от време на време си я пускат - така че няма смисъл. — А за ревизиите, които предлага Гранитски, какво ще кажете?

— Прочетете протокола от общото събрание на Съюза от 3 ноември 1996 г., стр. 85 от стенограмата, и ще видите, че събранието е гласувало одобрение на поднесения от мен отчет на УС с 270 гласа и само ЕДИН „ПРОТИВ”. Гласувал е значи и Гранитски, защото тоя, дето гласува „против”, беше Яръмов. На общото събрание, състояло се в края на втория ми мандат, на 9 октомври 1999 г., на стр. 127 от стенограмата е записано, че то одобрява отчета на УС, прочетен от Н. Хайтов, както и на Контролната комисия. И ГИ ОСВОБОЖДАВА ОТ ОТГОВОРНОСТ. Гласували „за” 208 души, само един „против” и 3-ма въздържали се. Гранитски гласува „за” с две ръце, защото се надяваше да стане председатели. Казано на по-ясен български език, въпросът с моите и на управителните и контролните съвети отговорности е приключен. Ако някой реши да повдига обвинения към освободените от отговорност управителни съвети, както прави сега Гранитски, може да го направи САМО АКО ИМА ПОД РЪКА УЛИКИ ЗА ИЗВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ ОБЩ ХАРАКТЕР. — Нима Гранитски не знае това? — Не може да не знае, че група членове на СБП като Петър Манолов и компания са искали от прокуратурата да предизвика финансова и прочие ревизия на моите два мандата, но доносът им е оставен без последици, защото никой от тях очевидно не е могъл да представи улики, които да послужат за повод на ревизията. Но ето че то не му е попречило да изпее своите призиви за нови и нови ревизии, за оставка на УС, което автоматично би довело и до оставката и на председателя Никола Радев и т. н. Поискал е някакви суперкомисии, след като Съюзът има РЕДОВНО ИЗБРАН КОНТРОЛЕН СЪВЕТ. Нагло безобразие е това да пренебрегваш един контролен съвет и да си дереш гласа, да правиш комисии и да се кандидатираш сам да ги оглавяваш като Яръмов. Явно Гранитски не може да ми прости, че при избора на председател застанах зад Никола Радев. Ето това не може да ми прости човекът, който ме подстори да приема председателството на Съюза, за да го извадя от батака и да заплатя всичко това с шест златни годинки от живота си. Бог да ги прости! Искам да кажа, че ми се пада сега да ме ревизира! — Да го оставя ли всичко това в интервюто? — Разбира се, та аз за какво ще ви го приказвам, ако не мислите да го печатате? Моята деликатност беше дотук. Не ме е страх от ревизии, защото си познавам работата. Ако има нещо да ме изправя на нокти, това са опити да бъде Съюзът разнебитен, да бъде свален Никола Радев, за да има нови избори и нова възможност за пропадналите честолюбци да се докопат до върха на СБП. Аз съм се трудил за оцеляването на Съюза и не мисля сега да го оставя на молците. Това е засега.

Разговора води Елена Алекова

ПЪРВАНОВ ИЗСКОЧИ КАТО ФЕНИКС

ОТ ПЕПЕЛИЩЕТО Вестник „Стандарт”, 19 ноември 2001 г. Както се вижда от досега оповестените резултати, новият държавен глава на България ще бъде водачът ва девите сили Георги Първанов. Ако това го беше казал някой от стъписаните социолози в началото на изборната кампания, щяха да му се изсмеят в очите. Сега, разбира се, ще има спекулации на тема, че турските гласове са свършили работата, но нека не се забравя, че преди да се активизира турският електорат в полза на Георги Първанов, същият и без негова помощ получи надмощие срещу сочения за безспорен до това време фаворит Петър Стоянов. Па макар и с един и половина процента. Георги Първанов търпеше досега в изборите удар след удар (говоря за обичайните упреци за настъплението на червените), въпреки това изскочи като Феникс от пепелището и сега, когато настъпи решителният момент да се определи новият държавен глава, застава на първо място. Редно е да си зададем въпроса защо. Ето въпроса, който заслужава да почоплим и да си обясним. Защо един и същия от шест години насам Първанов (един и същ в действията и идеите си) електоратът сега го натоварва със своето „да”, след като няколко пъти го оспори в предишните избори. Има значение, разбира се, това, че при Първанов като лидер на левите съществува по-голяма гаранция, че той ще вземе присърце отчаяното положение на обеднелите, обоселите и безработните, които в продължение на десетината изминали години не са почувствали подобрение нито на косъм. Въпреки многото приказки на забогателите за тяхна сметка предишни управници. Най-честото, което чувам сега за Първанов, освен това е, че е един от малцината, които не хукнаха да строят вили или да купуват от държавата апартаменти почти без пари, като вършат това чрез подставени лица, каквато е обичайната практика. Така че има шанс, когато седне в президентското кресло, да се замисли и за своите голи и боси избиратели, вместо да си развява парцалите по разни континента за щяло и нещяло, Мисля, че и част от интелигенцията също хвърли своя зар на везните на Първанов. Дори само затова, че той се оказа твърде въздържан към внушаваните от Евросъюза идеи да заменим кирилицата с латиница. Изобщо народът, удряйки няколко пъти главата си в горния праг на вратата, започна вече да забелязва долния праг. Лека-полека той излиза от дълготрайното зомбиране, на което беше подложен от свои и чужди, и започна, макар и със закъснение, да се справя сам, и главното - да мисли сам.

ПРОМЯНАТА КЪМ ПО-ДОБРО ЩЕ СТАНЕ БАВНО

Вестник „Монитор”, 27 ноември 2001 г. — Г-н Хайтов, как се чувстват интелектуалците по време на избори? — Аз не се усещам като „интелектуалец”. Но за онези, които се пишат интелектуалци, зная, че изборите са им доста приятни, защото това е единственото време, когато се сещат за тях, за да посвършат някому някаква работа, пък и те за себе си нещо да уредят. — Вие също имахте амбиции да се намесите в политиката чрез Кръга „Зора”. Защо се отказахте? — Долових, че идеалът „отечество” не е вече на мода, и това ме отрезви. — Как ще коментирате подкрепата на ДПС към Първанов? — Отличен ход, благоприятен и за двамата. Надявам се - и за България. — Кой според вас победи - моралният политик или конюнктурата? — В последните президентски избори и двете имаха значение. Но за Първанов „моралният” момент изигра много сериозна роля. Той не е минал през чистилището на изпълнителната власт с многобройните й съблазни. Остана си и недокоснат от мълвата, която поопърли много от т. нар. лидери. Електоратът зажадня за чисти хора и тази промяна ще се засилва със засилването на немотията. — Смятате ли, че може да има такова двуного - чист политик? — Не е изключено - срещал съм и срещам много честни хора. — Ще се промени ли нещо след 18 ноември? — Неизбежно, въпреки че наследството на „Дондуков” 2 ще е доста обременяващо за новите хора там. Те ще сварят поети ангажименти, купища подписани поверителни книжа и споразумения, една почти несъществуваща войска и нито капка готовност някой да жертва нещо от себе си за доброто на България. Дори само това, че Първанов не би се хванал на въдицата да сменя кирилицата с латиница, би било като начало достатъчно. — Толкова ли голямо значение отдавате на това? - Да смениш азбуката си означава всичко досега създадено с нейна помощ като литература, култура, история и т. н. да изчезне за подрастващите поколения, които ще четат и пишат на латиница. А това е катастрофа за целостта на нацията, която се крепи на тънката връвчица, наречена „кирилица”, на която пишем и се самоосъществяваме вече тринадесет века

и кусур. Неслучайно в Речника на Найден Геров срещу думата „язик” са сложени две обясняващи думи: „племя”, „народ”. Има език - има народ, няма език - няма народ. Говоря за народ със свой самобитен образ, самобитно самочувствие за племенна принадлежност и свой самобитен влог в световната култура... — Чувствате се омерзен? — В такива случаи като с латиницата идва ми да се гръмна. Българският народ има един грях - че позволи намереният през 1956 г. в олтара на църквичката „Св. Петка Самарджийска” гроб на Левски да бъде почти веднага унищожен заедно с костите. След втори подобен грях, а то ще бъде, ако изоставим делото на светите братя Кирил и Методий, възмездието ще бъде страшно, усещам го. — Според вас дойде ли новото време с участието на Симеон Сакскобургготски в политическия живот на страната? — Времето на царя и неговото движение не може да бъде съвсем ново и различно. Той получава според мене ужасно наследство, така че превъртането към по-добро няма да стане нито бързо, нито лесно. Има една народна лакърдия: „Огън ти в пазва, трън ти в петата, кол ти в ребрата.” Употребява се в такива случаи на силно ограничена свобода за действие като с царя. Нямаш възможност нито да скокнеш, нито да мръднеш, нито да шавнеш. А на него му оставиха не само много, много въглени в пазвата, много тръни в петата и залостени в ребрата му колове. Оставиха му една разпродадена страна с 40 процента безработица, голям брой за нищо негодни закони, които гарантират хаоса, корупцията и парализират стопанското ни развитие. — Ще успее ли г-н Сакскобургготски да се справи? — Първо, царят изигра своята историческа роля веднъж на 11 юни, когато чрез създаденото от него движение успя да бутне кошмарното управление на СДС. Без него това нямаше да стане. То беше истинско чудо и добре, че стана, защото при едно второ четиригодишно седесарско управление България щеше да бъде окончателно премачкана и реанимацията й щеше да е невъзможна. Голямата смъртност, високата престъпност, страхотният отлив на младите към чужбина - всичко това щеше да премине своята критична граница. Да не говоря за най-страшното: отродяването на подрастващото поколение. На 1 ноември т. г. в Деня на будителите имах среща в елитна софийска гимназия с около 200 момчета и момичета, все отбор, да ти е драго да ги гледаш и да се радваш на хубостта и на ума им. Разказах им за будителите. Питаха, какво питаха и накрая им казвам: Хайде сега и аз да ви задам две въпросчета. Първият ми въпрос беше дали са чували нещо за отец Матей Преображенски-Миткалото. Посмутиха се децата, оказа се, че нито едно от тях; не е чувало това име. Зададох и втория въпрос: Знаят ли кой е Георги Бенковски... Отново пълна тишина, споглеждане, посбутване и само едно момче вдигна ръка и каза, че той е бил начело на някаква си хвърковата чета Но не свърза това с Априлското въстание. Едно момче от всичко около 200 ученици гимназисти

бе чувало само името на водача на Априлското въстание, което всъщност доведе до освобождението на България от османското „присъствие”. — Интересно... — Не е интересно, а трагично. То означава, че мозъ-четата на младите са вече обръснати от почти всичко българско. От тези момчета и момичета утре могат да станат много пълноценни граждани, но не на отечеството си - на България, а на планетата, ако щете, на Слънчевата система/Това отродяване на младите беше официално обявено в реч на министъра на образованието през 1992 г. От днеска нататък - обяви същият -ние няма да възпитаваме просто български граждани, а граждани на планетата. И ето - възпитаха ги! — Само образованието ли свърши „черната” работа? — Разбира се, не само образованието свърши това гибелно промиване на мозъците. Цялата ни традиционна култура, театър, кино, литература и прочие бяха буквално съсипани и подменени. Националният ни театър се нарича „Иван Вазов”, а от десет години насам не се е играла нито една негова пиеса като „Борислав”, „Към пропаст” и т. н.. Няколко само скеча представиха, но така обезобразени и модернизирани, че половината зрители станаха и си отидоха — И как си обяснявате всичко това? — Има геополитически силиркоито желаят да сложат кръст на държавата България и засега успяват. В името на евроинтеграцията, без пушка да пукне, заличават историческата памет у млади и стари, забравят се имената на героите, които са ни давали национално самочувствие, и - край! България е чувство, България е съзнание, изтриваш го, и нямаш проблеми. — Не очаквате ли някаква положителна промяна? — Очаквам. Но исках да ви кажа колко е сложна задачата на цар Симеон, за когото вярвал, че милее за България. Той е възпитаван като българче, син е да много достоен монарх. Не може нашата земя и съдба да не са в кръвта му. Но не би трябвало да проявяваме нетьрпение и да очакваме промените да станат светкавично. Бавно ще стане промяната към по-добро, а ние би трябвало не само да чакаме, но и да сме готови да помагаме, и в тежките моменти, които ни чакат, да не го изоставяме. — Защо наричате г-н Сакскобургготски цар? — Защото е цар. Детронация не е имало, държавата просто беше обявена за република. На всичко отгоре неговото раждане ми донесе невероятен късмет. Бях държал изпити като частен ученик за два класа в Пловдивската гимназия и всички бях взел кой с петица, кой с шестица, имах само една проклета двойка по пеене, която опропастяваше всичко. Това означаваше край на опитите ми да проникна в гимназия. С раждането му двойката стана тройка, а пък аз успях да завърша и университет. — Как си представяте България през следващите пет години? — В опити на СДС опозицията да разбичка единството на НДСВ и минира усилието й да подобри хала на беднотията. Не вярвам да ни

приемат нито в ЕС, нито в НАТО. При това положение, в което сме, за тях ще бъдем товар. Европейският съюз не е филантропическа организация, а по-скоро обратното. — Чух, че сте против влизането ни в Евросъюза. Защо? — Защото преди да са ни приели и без да има каквато и да било сигурност, че ще ни приемат, те успяха да ни изнудят да си приспособим законите към техните, включително и наказателните. И така се отприщи престъпността. Да не говорим за опитите на ЕС да ликвидира атомната ни енергетика, да пренаписва историята и пр. — Загубиха ли се нравствените ни устои? — Няма нравствени устои. Всеки в името на собствете си интереси е готов на всичко - това е превърнало странта ни в джунгла и то ни дойде пак от Евросъюза. — Защо интелектуалците се разочароват след опитите им да влязат в политиката? — Не всички се разочароват. На повечето им се така услажда, че непрекъснато или са в политиката, или кръжат около нея. Разочароват се малцина - онези, които не са способни на компромиси, а политиката е низ от компромиси.

Разговора води Даниела Добрева

„СИТНЯКОВО”. КОЙ И ЗАЩО КЛЕВЕТИ БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Вестник „Български писател”, 12 декември 2001 г. Госпожо Василева, Не бих си губил времето да Ви занимавам с репортажа на Михнева, излъчен на 2 декември т. г. от 18,30 ч. в предаването „КОНФЛИКТИ”, ако да беше намесено в тази боза само моето име. Там обаче са заклеймени като „разсипници”, „крадци” и грабители на царската покъщнина в Ситняково анблок всички „писатели”. Това е едно указание, че предаването на Михнева никак не е самоцелно, а най-чиста политическа поръчка, прицелена към смразяване и сблъскване на сегашния ни премиер цар Симеон II (когото титулувам по този начин, защото той все още не е детрониран) с писателската общност. Мисля, че това е част от предприетата срещу царя пропагандна кампания, която се особено форсира напоследък след излизането на „БЯЛАТА КНИГА”. И така моля да отделите време за прочитане на настоящото и Вие сама да си направите заключенията по обругаването на писателите и за недостойния от начало до край начин, по който Михнева го е направила.

Ще започна с изявлението на репортерката, че дворецът в Ситняково е „сграда с историческа стойност”, и с по-късните й в репортажа „констатации”, че Съюзът на писателите не е осъзнавал това и е допуснал разсипването на сградата и нейното имущество. Вярно е в случая тъкмо обратното, т. е. че писателите винаги са съзнавали, че дворецът има историческа и архитектурна стойност, национално значение, и по тази причина ръководството на СБП предизвика проучване на място от Института за паметници на културата, който обяви двореца „Ситняково” ЗА АРХИТЕКТУРЕН ПАМЕТНИК НА КУЛТУРАТА (виж писмо 3982 от 22 октомври1981 г. на ИПК при КК). Въз основа на това с писмо от 27 октомври 1982 г. ръководството на СБП в лицето на неговия председател Любомир Левчев е поискало от Комитета за култура да се заеме с обновяването НА ДВОРЕЦА „СИТНЯКОВО”, като поеме „проектирането и реставрацията” му. Отбелязвам във връзка с това, че от предаването на „Ситняково” за ползване от писателите до решението на Конституционния съд за връщането му на цар Симеон този обект е бил държавна собственост и само държавата, но НЕ И СБП е могла да предприема в него ремонт или поправки, свързани с реставрацията или консервацията му. Държавата не предприема нищо по консервацията на двореца и това е една от причините Съюзът да го върне през 1993 г. на правителството на Любен Беров. Две години по-късно Съюзът отново поиска връщането на двореца, за да го ползва, тъй като на територията му със средства на СБП бяха изградени жилищни постройки за летуване. За съжаление след двегодишно стопанисване, когато се установи, че дървената конструкция на двореца е сериозно застрашена от срив, аз лично като председател на СБП по това време предложих на правителството на Костов да им върнем двореца, за да може държавата да поеме неговата реставрация, което не беше в нашите правомощия, ши възможности (виж писмото до председателя на Министерския съвет на Република България Иван Костов от 29 януари 1998 г.). МС не отговори на нашето писмо и на Съюза се наложи да продължи „ползването” на двореца чрез фирмата „Бороспорт”, с която беше уговорено пълното възстановяване на караулното помещение и други подобрения, които бяха наистина реализирани. Изводът е от ясен по-ясен: Съюзът на писателите, и то неведнъж - е правил необходимите постъпки да бъде дворецът „Ситняково” обявен за „паметник на архитектурата” и съответно реставриран, но правителството собственик не обърна внимание и дворецът не беше обновен. Именно заради това дворецът не е и използван за летуване освен в началния период от неговото стопанисване: първо, защото спалните са само три, и, второ, защото, макар и „царски”, те са били винаги влажни, крайно нехигиенични и без сервизни помещения към тях. По тази причина СБП построи през 70-те години на територията на „Ситняково” сграда с 18 стаи (30 легла), в която всъщност писателите са летували до 1982 г. А

когато същата сграда изгоря през 1982 г. от паднал върху нея гръм, посещенията на писатели летовници в „Ситняково” бяха преустановени. Веднага ще отговоря и на следващия въпрос на Михнева, свързан със стопанисването на двореца: „Какъв наемодател е СБП и какъв наемател „Бороспорт”? Съюзът на писателите е ПОЛЗВАТЕЛ на двореца в Ситняково, на територията и сградите, свързани с този дворец, защото въпросното ползване му е предоставено от досегашния собственик - МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ. Оттам е и правото на СБП да отдава под наем въпросния имоти да бъде „наемодател”. Михнева едва ли е толкова неграмотна, че да не разбира тези неща, но явно търси теле под всеки възможен вол. Що се отнася до решението на Конституционния съд за връщането на царските имоти, в това число и на двореца, „Ситняково”, аз само съм чувал и чел по вестниците за това през 1999 г., когато цар Симеон не беше се още върнал.Само че имотът Ситняково е предоставен на писателите не от Конституционния съд, а от правителството, на което е в правомощията да връща имоти. Нормалното е в случая Конституционният съд да прати своето решение до Министерския съвет и да му възложи изпълнението на решението, т. е. предаването на имота на цар Симеон. Това е редът, другото е заяждане. Аз съм дори леко разочарован и от г-н Ошанов, когато с подигравателна усмивка говореше по този проблем. Истината е, че връщането на „Ситняково” на царското семейство - бързо или бавно - е било и продължава да бъде в ръцете на правителството, а не на СБП. Така че, ако има забавяне, вината не би могла да се търси у писателите. Още през 1999 г. ръководството на СБП е било готово да предаде на царя имота му в Ситняково, бездруго ние от него след 1982 г., когато изгоря нашето летовище, там нямаме никакви сериозни материални интереси. Сегашният наемател ползва територията на двореца само срещу задължението да охранява както сградите, така и вложеното в тях имущество. Наем Съюзът не получава нито една стотинка! За съжаление в случая Михнева не си е поставяла нито за миг задача да изяснява истината. И веднага ще кажа защо: от разговора й с мене пред камерата Михнева използва много по-малко от една трета, което е недопоустимо за един телевизионен журналист. Тя ме е съкращавала най-безобразно, изрязвайки някои много съществени мои доводи по време на предизвикания от нея разговор. Тя просто е сринала моето участие и го е така преиначила и пародирала, че ме е ликвидирала като опонент. Ще посоча и пример: когато Михнева произнесе за десети път думите „кражба” и „обир”, отправени към „писателите”, аз й говорих пет минути да не обвинява голословно писателите. В репортажа си обаче тя е оставила само репликата ми „НЕ ЗАПОЧВАЙТЕ С ПИСАТЕЛИТЕ”. Всичко друго, казано от мене, е премахнала, а това беше на първо място, че дори да има някакви липси или кражби, тя няма никакви основания да топи в това „писателите” и че ако иска да си изпипа работата както трябва веднага би трябвало да отиде на пл. „Славейков”, където е канцеларията на СБП, и да

се запознае с целия архив, свързан със стопанисването на обекта „Ситняково”. Това не попречи на Михнева да довърши репортажа си, без да направи препоръчаните й справки в архива на СБП и без да спре да плюе по писателите, че са „крали”, „обирали” и прочие от имуществото на двореца. Накрая Михнева завърши с думите: „ФАКТИЧЕСКИ ПИСАТЕЛИТЕ ОБРАХА ЦАРЯ И ВЕЩИТЕ МУ”, след като десетина пъти подема тоя пряко свързан с думата „писатели” рефрен за извършените в двореца кражби. Ето Ви и преки цитати от монолозите на Михнева: „Как са могли да крадат оттук столове и покъщнина?” или „Как по този стръмен път са идвали тука, нагоре, да крадат? И то не може да крадат, без някой да ги види?!. Как са крали оттук, от двореца на царя, мебели?... Няма ли отговорност за тази работа? ТОВА СА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ, ТОВА СА ПИСАТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ! ДА КАЖЕШ, ЧЕ ЦИГАНИН Е ОТКРАДНАЛ, Е ДРУГО, А ТУК ПИСАТЕЛ Е ОТКРАДВАЛ!” Сега да се върнем на същественото: ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПРОФЕСИОНАЛЕН ТЕЛЕРЕПОРТЕР ДА ИЗЛЕЕ ВИХЪР ОТ ДИВОТИИ ПО АДРЕСНА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ БЕЗ НИТО ЕДИН ДОВОД ИЛИ ПОВОД? Аз лично никога не съм го предполагал, инак щях да прогоня Михнева, както я прогони (с пълно основание) Димитър Попов. Сега разбирам защо тази жена беше отстранена от почти всички телевизии и телевизионни канали. Тя просто е органически неспособна да слага спирачки на омразата си и да отстоява порядъчно своите „разследвания”. Във връзка с току-що цитираните й текстове, свързани с ГЛОБАЛНОТО ОКЛЕВЕТЯВАНЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ, би трябвало да заставите Михнева да документира своите излияния, да докаже КОЙ, ПИСАТЕЛ КОГА И КАКВО Е ЗАДИГНАЛ, ОГРАБИЛ ИЛИ ОТКРАДНАЛ КАКВОТО И ДА БИЛО ОТ ДВОРЕЦА В СИТНЯКОВО! А после ще поговорим и по въпроса защо е тази мащабна клевета, случайно хрумване ли е, или, както вече казах - ЕДНА ДОБРЕ ОБМИСЛЕНА ИНТРИГА ЗА СБЛЪСКВАНЕТО НА ПИСАТЕЛИ И ВЪОБЩЕ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА СЪС СЕГАШНИЯ НИ ПРЕМИЕР Симеон Сакскобургготски, към когото писателската общност винаги е проявявала добро чувство и разбиране. За да не бъда голословен, ще Ви посоча и пример: когато през 1999 г. наближи краят на мандата ми, аз предложих на УС на СБП да върнем на царя „авансово” четири картинки, рисувани от принц Борис и сестрите му Надежда и Евдокия, когато са били деца. Сметнах, че това са семейни реликви, които ще заинтересуват цар Симеон, и понеже не бях никак сигурен какво би могло да се случи с тези рисунки, ако предаването на царското имущество мине през Министерския съвет, споделих с колеги от УС идеята да ги върнем на царя „авансово”. Юристът на Съюза правилно се противопостави, че това е неправомерно, че право на връщане има само собственикът - Министерският съвет. Въпреки това колегите ми се съгласи-ха да върнем на царя четирите семейни, детски рисунки и аз ги дадох под разписка на неговата секретарка Галя Дичева Те бяха не три, както

твърди,г-н Ошанов, а четири на брой - орхидеи, перуники и две рисунки с цветя. (Притежавам разписка за получаването им.) И не само това: по мое нареждане 19 броя „рисунки и картини”, за които беше преценено, че могат да бъдат от по-значителен интерес, в това число и четирите рисувани от царските деца, бяха пренесени от Ситняково в София за съхраняване и са и в този момент в Съюза на писателите. Всичко това е направено с опис за предаване от домакина на „Бороспорт” - на тричленна комисия от СБП. Тези рисунки, без предадените 4 броя на г-жа Дичева, са на разположение на цар Симеон, ако въпросът с връщането в „Ситняково” е узаконен и уреден (виж протокола за приемане и предаване 19-те рисунки от 27 юни 1999 г. в архива на СБП). За мое и на колегите ми съжаление този доброжелателен жест към царя бе напълно изопачен от юридическия му съветник г-н Ошанов. Имам предвид казаното от него в репортажа в „Конфликти”, което гласи: „Колкото до картините на г-н Хайтов - информацията ви е точна. ТОЙ ВЗЕМА 19 БРОЯ КАРТИНИ. Най-интересното е, че всяка от тях, независимо от размера, от качеството и художествената й стойност, е ОЦЕНЕНА НА 10 СТОТИНКИ. Общата стойност на 19 картини е оценена на 1,90 лева. НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ НЕЩО ОТ ТЕЗИ КАРТИНИ Е ВЪРНАТО." Малко по-долу г-н Ошанов се поправя, след като Михнева го подсеща, че аз съм върнал картини на секретарката на царя Галя Дичева: „Лично проверих това твърдение (казва Ошанов). Оказа се, че са върнати само ТРИ КАРТИНИ, СЪВСЕМ МАЛОМЕРНИ. За едната не се знае със сигурност дали е автентична.” Съжалявам, че нямах лична среща с г-н Ошанов да го попитам аз ли съм виновен, че картините са маломерни, а не, да речем, по 1,50 на 2 метра? След съжалението на Ошанов, че картините били „маломерни”, следва добре изиграното удивление на Михнева: „ХАЙТОВ Е ОЦЕНИЛ ЩЪРКЕЛОВ И ВЪОБЩЕ ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА ЗА ПО ДЕСЕТ СТОТИНКИ!” Ето така Михнева и Ошанов успяват да забият пирона в съзнанието на зрителя, че Хайтов първо прибира картините, отделя маломерните, за да ги върне, оценява останалите по 10 стотинки, за да може след това да бракува Щъркелов и другите големи майстори и да заплати всичко на всичко 1,90 лева за цялото това съкровище. И, разбира се, нито Михнева-Ошанов казват, нито някой ще се досети да ги попита действително ли сред деветнадесетте „картини” е имало и творби на Щъркелов и други „големи майстори” на четката? И на какво се позовават госпожата и господинът, когато лансират тези тънко поднесени инсинуации? Кой ги кара да подози-рат, че Хайтов е оценителят на картините? Сплетнята не е безобидна, затова нека да я изясним: Картините от двореца „Ситняково”, които са прибрани за по-голяма сигурност в нашето хранилище за картини, са 19 броя. За предаването им от домакина на „Бороспорт” на домакина на СБП е съставен протокол с дата 27 юни 1997 г. Така че не аз вземам картините, както се е изразил юридическият съветник, а служебното лице, натоварено да съхранява

имуществото на Съюза. Юридическият съветник Ошанов явно притежава копие от документа за предаването на картините от домакина на „Ситняково” на домакина на СБП, вижда, че е регулярна операция, но въпреки това твърди, че „ТОЙ”, т. е. АЗ съм получил картините. Защо е това преиначаване на факта? След цялата ловко изиграва словесна манипулация нещастният зрител няма друг изход, освен да повярва, че „ТОЙ” (Хайтов) е задигнал от „Ситняково” 19 картини от „големи майстори”, включително Щъркелов, занесъл си ги е у дома, готов да заплати тяхната стойност от по 10 стотинки, ако се разкрие кражбата, и ето ви премиерът на България изигран, ограбен и ощетен от един писател! А истината е толкова ясна и проста: ако някой е имал умисъл да краде картини, за такова нещо не е било нужно да се съставят протоколи и да се дават копия от тях на домакина в „Ситняково”, има толкова други способи да се направи това тихо и безшумно. Ако Михнева беше ме послушала, когато й казах да отиде в канцеларията на СБП на пл. „Славейков”, за да се запознае с архивните документи за двореца Ситняково, тя щеше да се увери, че картините, взети от двореца, се пазят в; София, че Съюзът на писателите е готов те да бъдат предадени на собственика; че сред тях няма творби нито от „големи майстори”, нито следа от Щъркелов. Щеше да се увери, че това не са картини в оригинал, а в по-голямата си част офорти без особена художествена стойност, само че ЦЯЛАТА ИГРА В ПРЕДАВАНЕТО Й, ЦЯЛАТА ИНТРИГА, ЧЕ ПИСАТЕЛИТЕ СА „КРАЛИ”, „ГРАБИЛИ” КАРТИНИ, НЯМАШЕ ДА МОЖЕ ДА БЪДЕ ЕКСПОНИРАНА ПО ДОВЕРЧИВИЯ ЕКРАН НА bТV. Поръчката нямаше да бъде изпълнена. Нито Михнева, нито юридическият съветник г-н Ошанов са си направили труда поне по телефона да проверят в Съюза на писателите предадени ли са 4 броя от всичко 19 донесени от „Ситняково” в София картини, за да научат, че ЧЕТИРИ ОТ ТЯХ, рисуваните от царските деца, са предадени на 14 юни 1999 г. срещу разписка лично на Галя Дичева. Казано накратко, Михнева и юридическият съветник г-н Ошанов са имали възможност да изяснят всичко около обсъжданите 19 кардани било в личен разговор с мене, или пък с едно най-обикновено запитване по телефона в архива на СБП, но НА ТЯХ НЕ ИМ Е БИЛО ДО ПРОВЕРКА, ЗАЩОТО ПРОВЕРКАТА БИ ВНЕСЛА ДОСТАТЪЧНО ЯСНОТА, ЗА ДА БЪДЕ И ВЪЗМОЖНО СКРОЯВАНЕТО НА ПРЕДНАМЕРЕНО ЗАМИСЛЕНАТА КЛЕВЕТА. Михнева може и да не знае поради силно ограничената си обща култура, че оценките на вещи и предмети, сгради и прочие, които се водят като държавно имущество, не се правят от ползвателите на това имущество, а от собственика му, в случая - държавата, от специално комплектувани комисии. Цените на всички „картини и рисунки” в описите по приемането и предаването на имуществото в „Ситняково” са изработени от споменатите комисии, а не от председателите на Съюза на писателите - това

елементарно нещо не може г-н Ошанов да не го е знаел и съм силно изненадан, че той си е послужил с толкова прозрачен ход, за да хвърли подозрението за ниските цени на рисунки и картини върху мене! Срещу тези намеци аз ще посоча само един факт, а именно: в списъците за предаването на обекта „Ситняково” от СБП на Министерския съветирез 1993 г. броят на „картините” е 34 (тридесет и четири). Когато дворецът отново се връща на СБП през 1995 г., представителите на Министерския съвет са ни предали същата бройка - 34 „картини и рисунки”, т. е. без да липсва нито една. Сега в момента в „Ситняково” се съхраняват (предадени на „Бороспорт”) 15 броя „картини и рисунки” според описа към договора от 1999 г. между СБП и „Бороспорт”, скрепен с подписа на сегашния домакин на въпросното предприятие - Гиров. Като се прибавят към тях съхраняваните в София, в СБП, 15 броя „картини и рисунки” и предадените 4 броя на Галя Дичева, числото на тези „картини и рисунки” си остава същото, както в списъците от 1993 г. А това е несъмнено указание, че никой крадец, инвентаризатор или бракувател не е проявил интерес към тези, общо взето, без никаква художествена стойност офорти. Изобщо съхраняваните в момента вещи от имуществото на двореца „Ситняково” са по количество същите, каквито Съюзът на писателите прие от Министерския съвет през 1995 г., намалени с 96 бройки чинии и чаши от царските сервизи, откраднати на 14 септември 1995 г., за което има съставен и надлежен полицейски протокол. Уточнявам тези неща, защото и г-и Ошанов се е повел по идеята на Михнева да твърди, че писателите били готови да разпродадат имуществото на „Ситняково”, като се мотивира с протокол, в който Джагаров бил отворил дума за сменяването на „Ситняково” с друга база. Ошанов се е хванал за този „факт”, за тази приумица на Джагаров, за която аз за пръв път чувам, но пренебрегва факта, че това предложение, ако то наистина е било направено, очевидно не е било прието от ръководните органи на СБП. И освен това Джагаров, ако е вярно цитиран, предлага сделка, а не „разграбване” на „Ситняково”. „А точно с този израз си е послужил юридическият съветник г-н Ошанов като финал на своето изказване „ИМУЩЕСТВОТО Е РАЗГРАБЕНО!”, въвличайки се в играта (и лъжата) с царските имоти в Ситняково. А Михнева... тя пък, след като проникна в дома ми без предупреждение и позволение, за да разговаря с мене, ИЗХВЪРЛИ КАЗАНОТО ОТ МЕНЕ СРЕЩУ ВЕРСИЯТА Й ЗА „РАЗГРАБВАНЕТО” НА „СИТНЯКОВО”ОТ "ПИСАТЕЛИТЕ". Това е пряка манипулация на текст с користната цел да изпъкне усвоената от Михнева идея за поголовното „разграбване" на двореца „Ситняково” от писателите „крадци”, обвинени, че те „ФАКТИЧЕСКИ ОБРАХА ЦАРЯ И ВЕЩИТЕ МУ". Няма да разисквам тука останалите клевети и ругатни, с които писателите бяха наплюти, че всичко "разсипвали", че „нито един пирон не забили в този дворец”, че спали в двореца, а след това "писали срещу него", че като идвали в „Ситняково”, „по шест месеца пиели”, и т. н.

Оставям настрана финалните реплики на Михнева, че „дори и сега, когато той е министър-председател, на Симеон Сакскобургготски му се пречи да си върне законното имущество”. Това казва Михнева, вмествайки в подтекста на казаното, че пречка за връщането на „Ситняково” са отново проклетите писатели прахосници и крадци, които са разграбили имуществото на дядовия му дворец. Впуснах се в тези подробности по две причини. ПЪРВАТА е, че паяжината, оплетена в репортажа „Конфликти” на Михнева в съучастие с юридическия съветник на царя г-н Ошанов, е така ловко засукана, че наистина бяха необходими доста подробни обяснения, за да се разнищи скритата-покритата истина. Сблъскваме се с един брутален опит от страна на Михнева да закрейми, очерни и оплюе цял Съюз на писателите БЕЗ НИТО ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО НА ОСНОВНАТА Й ТЕЗА, А ИМЕННО, ЧЕ ПИСАТЕЛИТЕ СА ОБИРАЛИ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЯ ДВОРЕЦА В СИТНЯКОВО. Това е и поредното злосторничество на Михнева, която с този си репортж по bTV надмина себе си и удари в тавана поръчковата ЖУРАЛИСТИКА.

КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА ПРАВИ ПЕТКО ВОЙВОДА?

Вестник „Тракия”, 20 декември 2001 г. Историческите личности, както всички на този свят, са силно подложени на „зъба” на времето. И за хубаво, и за лошо. Имената на някои от тях изтляват, загубват се и дори изчезват, ако стъпката, която са направили приживе на земята, не е оставила дълбока следа. Галеници на времето в нашата история са Ботев и особено Левски. Тяхната звезда, вместо да угасне с времето, все повече заблестява, защото животът и делото на двамата са свързани с най-скъпото и сладко нещо - свободата. Всичко, което рефлектира към изчезващата ни свобода -имам предвид изчезващия ни държавен суверенитет, -води мислите ни отново и отново към тези двама прославени мъже и към друг един - напълно пренебрегнат някога от историята - Капитан Петко войвода. Това е човекът - изключение от всички останали поборници за свободата, които обединяваме с прозвището „войводи” или „хайдути” и т.н. С няколко необикновени неща Капитан Петко войвода се различава от около стоте известни български войводи. Първото е, че той единствен си е водил касова книга. Второто е, че той единствен е вземал в четата

си другоплеменни мъже - гърци. И третото: след освобождението на България той не пожелава да влезе във властта. И едно четвърто голямо негово качество е, че след Освобождението той става за турците онова, което е бил за българите в „турско време”, като ги брани от партизанските страсти и пристрастия и от опитите на силните да ограбват слабите. Неслучайно Капитан Петко войвода става омразен именно за властниците във Варна, където се установява след Освобождението като адвокат главно на пострадалите от беззаконието турци, гагаузи и др. И което е много интересно, а и забавно в адвокатската практика на Петко войвода: делата на бедните той гледа без заплащане. Това увеличава неговата популярност далече над властващите. Става освен това и притегателна фигура за недоволните поборници за свободата на България и придобива застрашително за властващите "електорално", бихме го нарекли сега, влияние. Това е една от най-важните причини Капитан Петко войвода -тази рибена кост в гърлото на властта и на управляващата партия, да бъде отстранен с оглед на задаващите се тогава избори. Управлението на Стефан Стамболов тогава още е имало репутацията на „твърдо” и „брутално”. В участъците по-боищата са редовна практика. В обстановката на полицейския произвол съпартизаните на Стамболовата партия успяват да се издигнат като владетели на земи и имоти, което увеличава тяхната изборна влиятелност върху беднотията. Заедно с това недоволството от Стамболов расте и за него става много необходимо да има повод да оправдае „твърдата ръка”, с която реди външната, вътрешната, протекционна за неговите съпартизани политика. Именно така Капитан Петко войвода попада на „мушката” на Стамболов и неговите съпартизани като Турчев и др. във Варна. Неслучайно ход на „операцията” се дава, когато Стамболов е на бани край Евксиноград. Измамата с тайния агент Райчев е скроена върху едно замислено уж убийство на шремиера Стамболов от Капитан Петко войвода. Войводата е арестуван и почти веднага започват неговите изключително тежки физически мъчения - бой със специално приготвени камшици, обнизани с телове, които са се забивали в месата на Капитана и са откъсвали цели парченца. Повторно и следващите побоища върху същите незаздравели рани на арестанта са били неимоверно болезнени и тежки. Цяло чудо е, че той не е подписал признание за подготвяната смърт на Стамболов, и още по-голямо чудо, че не замесва никого от своето обкръжение. През цялото време, докато траят мъченията в Ич Кале (Римската крепост, наричана още Балък Пазар), Стамболов е на бани във Варна и директно ръководи следствието. От архивираното дело, което завежда Капитана след падането на Стамболов и което се пази и сега в Централния държавен архив, всичко това е от ясно по-ясно. В него, в показанията на трима от най-важните свидетели, в това число и на окръжния управител Иван Драсов, открих, че „оперативното” ръководство на разпитите на Капитан Петко войвода е било в ръцете на

Стефан Стамболов, който по същото време е бил и министър на вътрешните работи. Навярно затова по-скрупульозният бивш поборник Иван Драсов, който по това време е окръжен управител на Варна, си взема неочаквано отпуск - за да се разграничи от започналото мъченическо следствие. Когато Иван Драсов се връща „след отпуска”, Капитан Петко войвода, полужив, е още в ръцете на Турчев. И той, Драсов, прави предложение за неговото освобождаване по липса на достатъчно доказателства за приписваната му вина. Докато писах сценария за „Капитан Петко войвода” през 1979 г., аз не включих участието на Стамболова - веднъж поради липса на преки доказателства и втори път, за да не помрачавам „славата” на този иначе отличен държавник. За съжаление, макар и не в толкова остри форми, както при Стамболов, българската партизанщина се прояви през четирите години управление на СДС, само че този път цивилизованата форма беше, общо взето, спазена - разграбването на държавата и създаването на нова феодална класа в страната стана по узаконени пътища. Разликата между Стамболовото време и по-новото – на т. Нар български реформи, е, че при Стамболов не действаха масовите механизми за намаляване на населението: пенсиите са били пенсии, заплатите – заплати, пазарите – пазари, и народът усилено се е развивал и размножавал. През 1990 г. Започна феодализирането на България, в която 10 хиляди боляри си разпределиха 85 процента от имуществото на страната, а на фукарите пенсионери и безработни остана почетното прозвище „електорат”. Чудя се какво ли щеше да прави Капитан Петко войвода, ако да бе жив.

ВЪЗМОЖНО Е ЗВЕЗДАТА НИ ОТНОВО ДА ИЗГРЕЕ

Вестник „Дума”, 1 май 2002 г. — Акад. Хайтов, в края на миналата година излезе новата ви книга със библейското заглавие „Който има ухо, да чуе”. Какво всъщност сте искали читателите да чуят? — Искал съм да разкажа на моите читатели истината за т. нар. преход у нас, тъй като съм я видял и изживял без грим, недомлъвки и подправки. — Какво повече има във вашата книга от многото книги на същата тема? — Мисля, че казаното в моята книга за началото и причините за настъпилата у нас разруха го няма в нито една от излезлите досега книги.

Ужасих се като разговарях с високоинтелигентни българи, че един на сто, и дори един на хиляда се досеща за действителните механизми на „прехода” у нас и особено за това, че този преход ни беше всаден отвън, в най-тежкия възможен вариант Собствените ни управленци не са имали нито за миг благото намерение да изведат икономиката ни и прочие на по-високо равнище. Те са изпълнявали един диктат. — В книгата вие определяте развитието на страната ни през последните 12 години като „катастрофа”. Защо? — Осемстотин хиляди безработни, и то след десет години опити да намалим безработицата, не е ли катастрофа? Хаосът в правораздаването, увеличаващата се престъпност, намаляващото с около 150 хиляди човека годишно население в страната, страшният отлив на младежта по чужди страни, запустялото селско стопанство, да не говорим за пенсиите и подлагането на два милиона души на ускорена смърт... Да губим ли време в повече доводи? — Коя е според вас основната причина за това положение? Кой носи основната вина? — Главната вина е в своеобразната, меко казано, политика на Европейския съюз към България. Евросъюзът наложи поевропейчването на нашите закони и настъпи голямата бъркотия в правораздаването, както и условия за възникване на хаос, корупция и т. н. Допуснаха съсипването на селското ни стопанство чрез ликвидационните съвети и съкратените срокове за раздържавяване на земеделието, заложени в плана „Ран-Ът”. Допуснаха приватизацията да се изроди в Поголовен грабеж, при което, мисля, и те си взеха своя пай. Амитекущите им опити сега да съсипят енергетиката ни, ликвидирането на българските банки и какво ли не още. — Имате ли равносметка какво изгубихме и какво спечелихме през изтеклите 12 години? — Изгубихме националният си суверенитет. А за печалбата, ако някой я вижда - да каже къде е и каква е. Това, което виждам като „печалба”, е фактът, че аз сега мога да изприказвай горните нелицеприятни приказки, а вие вероятно ще ги обнародвате, което по-рано бе немислимо. Само че тази печалба не ни спасява от плъзгането към пропастта! — Значи вие сте против Евросъюза? — Нищо подобно! Аз съм против това Евросъюзът да ни третира като олигофрени w полза на собствените си или на ПО-ВИСОКИ геополитически интереси и кроежи. Аз съм за равноправни отношения. Лошото е, че за такова нещо вече е късно. Виждате, че не можем една АЕЦ да отървем от планираното й явно погубване. Да не говоря, че Евросъюзът нарочно съсипва културата ни. — В книгата си сте изрекли безпощадни заклинания срещу Джордж Сорос и „Отворено общество”. Защо? — В книгата ми аз не съм си послужил с някакви заклинания, а САМО С ДОКУМЕНТИРАНИ ФАКТИ.

— Продължавате ли да смятате, че Желю Желев е сред главните виновници за катастрофата, ако си послужим с вашето определение? — Желев е, разбира се, сред главните виновници за катастрофата от наша, българска страна. Достатъчно е дори само това, че той подхвърли лозунга „Земята — в реални граници”. Помогнаха му Анастасия Мозер, Дренчев и група български интелектуалци начело с Г. Мишев. И обрекоха земеделието ни на вечна мизерия. Да не говоря за другите „подвизи” и поразии на Желев — най-фаталния управник в новата, пък и в старата история на България, който подготви нейното колонизиране. — Коя политическа сила следва да понесе отговорност за случилото се? — Всички, взели участие в управлението на страната, степенувано, разбира се. — А какво мислите за сегашните управници? В състояние ли са да променят нещо, или ще продължават постарому? — Нещо - да, но главното - възстановяване на суверенитета на страната, едва ли ще им бъде по силите Опитват се да поправят някои шантави закони, но явно нямат свободата да го направят сами. Трябва да питат, а стигнели дотам - всичко удря на камък. — Вярвате ли на „новото време”? — От 1930 г насам, откакто съм започнал моя съзнателен живот, станах свидетел на три-четири „нови редове” и „времена” и знам, че това е политическа уловка, в най-добрия случай – илюзия. Нищо ново не може да се случи в един скапан от преяждане, стар и вече изкуфял свят, който непрекъснато се готви за своето самоунищожение. — Кое ви е най-сериозното основание, за да твърдите, че българската държавност се разпада пред очите ни? — Най-сериозното ми основание е, че законите в страната вече не действат, ние сме в плен на юмручното право и хаоса Има закон - има държава. Няма закон - няма държава Това е желязното правило в живота на държавите. — Има си хас да кажете, че и хаоса са ни го връчили от Евросъюза? — Разбира се, че те го предизвикаха, като ни заставиха да предоставим решенията за задържане на престъпниците на съда, вместо да си останат като право на прокуратурата, която може да взема и бързи, и дори светкавични решения. Докато съдът у нас държи на свобода с години 15 000 рецидивисти, хаосът ни е вързан в кърпа. Та помислете, у нас няма завършено нито едно значително наказателно дело, свързано с голямата корупция. Да не би това да е случайно? — Твърдите в книгата си, че САЩ и техните съюзници се стремят да превърнат държавата ни в обикновен трафик за преминаване и осъществяване на техните геополитически стремежи и цели. Кой е главният ви довод, че това е така?

— Та ние в момента сме неограничено поле за разпореждане с всичките ресурси на страната. И теляци дори вече изпращаме. Те ни отнеха възможността да си вържем сами гащите и чрез едно разумно самоуправление да сме сега нещо като Словакия например, хайде да не е повече. — Произнасяте тежки думи срещу използването ма медиите за нашето зомбиране и манипулиране. Не пресилвате ли нещата? — Разбира се, че не. Използването на медиите за замбиране и манипулиране е и световен процес, но при нас това е преминало всички здравословни граници. Ще ви кажа, ако не го знаете, че ние българите сме на последно място в Европа по национални предавния по телевизията. Националните ни по дух и смисъл предавания са или мизерни по качество, или много малко по коичество. Те се губят в помията, с която ни плакнат най-гледаните канали. А тази помия възпитава и трови младежта ни. В същото време Министерството на образованието се отказва през 1992 г. от възпитателните функции на училището и така затънахме до гуша - и млади, и стари - в тинята на телевизията. Трагедията в „Индиго” е показателна за деградацията, на която младежта ни е подложена. Да не говоря за наркоманията, престъпността и пр. — Как се отнасяте към американизацията в културната сфера? —Американизацията е навсякъде, но у нас тя бушува с особена сила и променя из основи традиционната ни духовна сфера. — Не мислители все пак, че глобализацията е един обективен универсален процес, а не хрумване на този или онзи политик или държава? — Във всичко мога да греша, само в едно: Господ да слезе от небето, не може да ме убеди, че в тоя разпасан свят другите могат по-добре да се грижат за мене, отколкото аз сам - за себе си; Че един народ, който и да бъде той, ще се чувства по-добре под чуждо управление, отколкото в собствената си държава. Това не е било, нито ще бъде, независимо дали ще гледаме на глобализацията като на „обективен и универсален процес” или не. Обратните на глобализацията процеси не са ли също и обективни и универсални? — Не е ли наивно вашето убеждение, че можем с нещо да се противопоставим на глобализацията? — Защо да е наивно? Коя друга държава около нас се е отказала от своя суверенинет така тотално както ние? Гърция, Сърбия, Румъния? Да не говоря за Унгария, за чехи и поляци. Ние се оказахме най-припрените, особено докато Костов беше на кормилото. Той заби най-дългите пирони в ковчега на българската икономика и независимост. — Навярно затова ви обвиняват, че сте краен националист... — Аз просто обичам родината си и ме боли, когато звани и незвани я въргалят в калта.

— Имате ли идея как можем да спасим националната си идентичност, нацията и държавата? — Първото, което трябва да се направи, е да се запази младежта ни от нейното космополитизиране. Не стане ли това, каквото и друго да правим ще увисне във въздуха и след най-много три десетилетия нацията ни ще се превърне в призрак. — В какво вярвате и на какво се надявате? — Надявам се на способностите на българина. Скоро открих, при моите, напоследък честички, посещения в болниците, че имаме суперспособни лекари, а и по немски образцов ред в болниците, което повдигна вярата ми в българина. Надявам се и в Народното събрание да настъпи подобен ред и всеотдайност и това да поизвади колата ни от батака. — Вярвате ли в това? — Възможно е звездата ни отново да изгрее.

Разговора води Борис Данков

БЪЛГАРИТЕ БЯХА ВЪЗПИТАВАНИ

ВЪВ ВРАЖДЕБНОСТ КЪМ МИНАЛОТО СИ

Вестник „Монитор”, 2 май 2002 г. — Господин Хайтов, напоследък дежурната тема в медиите е заплахата от национализъм. Има ли заплаха и защо сега се заговори за нея? — Всички са наясно, че у нас заплаха от национализъм няма, но дирижирани отвън и отвътре масмедии задумкаха тъпана. Искам да кажа забиха тревога, за да имат възможност да се възползват от суматохата и да ударят върху остатъчното у българина национално самочувствие. — Имате ли идея в какво би се изразил подобен удар? — Ами ето, да речем, внезапното, безшумно закриване на един от най-потребните за момента научни институти при БАН - Института по демография. Този, който - преди година ли беше, преди две ли - стана инициатор на една подписка за спасяването на българската нация. За дързостта му сега му се връща, като го закриват. Най-потребният сега институт, който се опитваше да изяснява как рефлектират демографските процеси за оцеляването ни - невижданите у нас смъртност и ниска раждаемост, съпоставени с поощритетлните мерки, които Евросъюзът проведе чрез администрацията за стимулиране на раждаемостта сред бързоразмножаващите се малцинствени групи, в т. ч. и българите мохамедани, назовавани сега помаци.

— Има ли пръст Академията на науките в закриването на въпросния институт? — Изключвам сегашния председател на БАН от подобна инициатива. Но зам.-председателят Константин Косев, който наблюдава този ресор, е напълно способен да е в колаборация например с Михаил Иванов, съветника по етническите въпроси на бившия президент Желю Желев. Този Иванов е човекът, който организира една от най-големите фалшификации в българската история - обявяването на родопските българи мохамедани за малцинство, и даде възможност на Желев да преосигури своя втори мандат с гласовете на ДПС. След тези отродителни подвизи Михаил Иванов изведнъж се появи в Министерския съвет като зав. отдел, доколкото знам, по същите малцинствени въпроси и сега той определя политиката на правителството по проблемал — Това отговаря ли на ранга му? — Рангът на Михаил Иванов, мисля, не е дори известен и на самото правителство. Такива като негова милост се водят на отчет към „Отворено общество” на Джордж Сорос, с чието съизволение господинът, ако пожелае, може да стане вицепремиер. Такива легализирани, крупни агенти на Соросовото влияние у нас отлично знаят, че при многократна проведените у нас парламентарни избори от 1990 г. насам никога т. нар. национални формации не са вземали в купом над 1 процент от гласовете. На последния вот взеха 0,48 процента. Това са изборите, в които участва и коалицията около известния Кръг „Зора”. Но точно същата нищожна цифра събраха националните формации и при изборите за ВНС през 1990 г. - при 12 процента, ако не се лъжа, националисти в Румъния и около 18 процента в Унгария. Ние сме единствената държава в Европа без националисти в парламента. Защо? Защото родолюбието у нас, назовавано сега национализъм, вече не съществуваше към края на 1989 г. когато стана превратът срещу Живков. Това е добре известно на внедрените в управлението на страната ни агенти на глобализма, но те използват всеки случай да досъсипят държавата ни. — Защо политически сили използват национализма за плашило? — Знаете ли какво означава думата въртогъзица? — Досещам се, но по-добре вие да кажете. — Въртогъзица се казва за човек, който моментално може да смени поведението и позициите си в името на личната изгода. Политическите партии; които сега пригласят на медиите за национализма, предоказват своето верноподаническо поведение към нашите евронастойници! — От трибуната на парламента ДПС поиска да се санкционират автори и издатели, които според тях предлагат на пазара националистическа литература. Вие като бивш председател на СБП как ще коментирате това? — Аз имах по-сериозно мнение за ДПС, но ако това е така, значи там са го подкарали през просото.

Има десетина души даровити хора - мъже и жени, публицисти, които пишат по проблемите на националното оцеляване. Но аз българска книга с националистическо съдържание просто не съм виждал, т. е. книга, която да разпалва страстите към заграбване на чужди територии, което е в основата на агресивния национализъм. — Иван Вазов бе обявен на кръгла маса в университета за антисемит. Как гледате на това? — Това с Вазов е мизерна дивотия, но не забравяйте, че нашият славен Софийски университет е превзет в буквалния смисъл от агенти на „Отворено общество”, и то в първите две-три години след 1990 г. Катедрата по етнология се е превърнала в щаб на това общество и е водеща в това отношение. Така че там всичко е възможно да се случи, въпреки че рекгорът е професионален уж писател и е негово задължение да не прави за посмешище ръководената от него Алма матер, поругавайки колосалното литературно дело на патриарха Иван Вазов. — Като познавач на Левски, мислите ли, че щяха днес да го обявят за краен националист? — Левски е имал добра слука, че не дочака свободна България и не стана свидетел на сегашните чудесии, които ни слетяха. Това щеше да му изгори душицата, особено ако знаеше каква битка са отворили археолозите средновековисти, за да заличат гроба му в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Знаете ли, че той е искал гробът му - да се знай” и главно - да е в България. — Кой би обявил Левски за националист? — В едно съм напълно убеден, че желаещите да го направят ще се трупат на дълга опашка. Дебългаризирането ни в момента е занятие на хиляди много добре платени хора. Обособява се цяла класа агенти, внедрени отвън и отвътре в администрацията, които нищо не биха пожали-ли, за да ни глобализират докрай, т. е. да изтрият всичко традиционно българско в духовната ви сфера и да ни превърнат в пеленачета на Европа. — Пак имаше шум около гроба на Левски. Какво го причини и не е ли време държавниците, които държат в кабинетите неговия портрет, да се заинтересуват къде е той? — Сегшнният щум около гроба на Левски се произвежда от археолозите, които през 1986 г. изгубиха спора по този повод и , което е още по-досад но за тях - загубата им беше документирана в обемиста книга от около 800 страници. Тя е един истински обвинителен акт срещу археолозите, унищожили през 1956 г. гроба на Левски! Тези господа търсят реванш сега. — Вие и патриотичният кръг около вас се отказахте от участие в изборите. Бихте ли го направили сега? — Сега това е изключено за мен, защото физическото ми състояние не позволява, но ако бях примерно на 70 години, бих опитал всички възможни и невъзможни начини да помогна за създаването на Партия на родолюбците, независимо как ще я заклеймят апологетите на глобализма.

— В Благоевград спечели Лазар Причкапов. Защо избирателите заложиха на старата номенклатура, а не на новото време? — Носталгията събра хората около Лазар Причкалов. Носталгия по времето, когато за всяка ръка имаше работа и за всекиго - място в живота. — В парламента се обсъждаше да се отпусне пенсия на поета Христо Фотев. Трябва ли държавата да се погрижи за мизерстващите писатели и поети? — Не ви съветвам да повдигате този хиляди пъти задаван въпрос. Запомнете веднъж завинаги, че още по времето на шкембестия литератор и председател на НС Александър Йорданов книгите бяха приравнени като ценообразуване към триците, кашкавала, фуража и цените им хвръкнаха. Това закопа и литературата, и писателите. Чиста илюзия е, че след като изпълниха тази мръсна поръчка тогавашните наши държавници, сега ще помилват пречуканите писатели с някакво повишение на пенсиите с по 10-15 лв. И не ме питайте дали държавата трябва да се погрижи за мизерстващите писатели. Че защо й е да ги реанимира, след като вече се е освободила от досадното им свободолюбив и неприятната склонност да дават акъл на управляващите.

Разговора води Даниела Добрева

ФАШИСТКА ПАРТИЯ

НЯМА ПОЧВА В БЪЛГАРИЯ

Вестник „Труд”, 3-4май 2002 г. — Кажете, акад. Хайтов, защо отново влязохте в пререкание с учените от БАН по повод гроба на Левски? Станаха ли 20 години, откакто се захванахте с това дело? — От април 1984 г. Мога ли аз нещо, за което съм воювал 19 години, на 20-та да го оставя? Ако бях в гроба, щях да стана оттам, защото се налага да се боря. — Защо все се налага да воювате? — Как мога да оставя дивотията в края на краищата да изплува отгоре? И да излезе, че е голата истина. Няма, разбира се. С тая книга за гроба на Левски аз предчувствах, че пак ще се опитат да попречат... — Обещахте да напишете „безподобни” мемоари на абсолютното откровение. — Това сега го правя и мисля, между нас казано, това да е последната ми книга!

— До коя година стигнахте? — До 2001 г.! — Наистина ли сте напълно откровен? — Никъде не съм си изкривил душата и нищо не съм преиначил. Каквото съм писал, е точно. Има неща, които премълчах. Да речем, за ролята на Луканов. Но казах същественото. — А какво писахте за 2001 г? Тя също беше особена, преломна година. С образуването на НДСВ, с шокиращото завръщане на Симеон Втори. — За Симеон не съм написал нито една дума. Исках да видя какво ще направи. Освен това съм стигнал до края на Костовото време. Но ще напиша истината. Не с маска на очите. — Някои критично настроени среди отбелязват, че политиката ни напоследък ставала трагикомична. — Нашата политика, водена от 12 години насам, се оказа отрано обречена. Още от плана „Ран-Ът”. Оказа се, че документът е разработен от американски екип и наши специалисти, които не са включени като автори. Този документ ни насочи не към т. нар. оздравяваща терапия, а надолу. И това е промислено. Тук да няма нищо - нито икономика, нито богатства, нито знание, нито традиционна култура! Да няма нищо. И наистина го докарахме дотам. Особено с културата. Даже в Хаити е по-добре - не им пипнаха културата. Имат си там едни ритуали с разни пера. Оставиха им ги. Да се забавляват с перата. При нас - не! На всичко - бръснач! Особено върху театъра. За киното да не говорим. Тях ги унищожиха първо. Киното ни сега произвежда помия за нуждите на телевизията. Помия, на която още не са й лепнали марката. Даже и даро-витите режисьори се поддават на общата тенденция. Нито една българска пиеса не е поставена и включена досега. Ето от по-скорошните автори имат доста хубави пиеси и Стратиев, Стефан Цанев, Иван Радоев. Да оставим Яворов, Вазов. Но защо пък да го оставяме Вазов? Телевизията излива Ниагарски водопад върху главите на младите и на децата, страшно става. Те не могат да се отбраняват, нямат критерий за нищо. Растат в буквалния смисъл като възпитаници, щях да кажа изчадия на телевизията. След още десетина години време младежта ще е погубена без яикакви кръвопролития. — Какво може да се направи според вас? — В момента нищо. Може да се направи, ако се каже на Световната банка: „Я си ни дайте училището и не се врете тук?” Но ЕС няма да го позволи. Знаят къде да пипат. Училището е бъдещето на нацията. Искаш да удушиш нацията, слагаш примката на училището. И край. Няма нужда ни от войни, ни от оръжия. — Защо според вас обществеността тръпне от възможната поява на неофашистко движение, на национализъм в черни краски? Бие никога не скрихте патриотичните си възгледи, даже на последните парламентарни избори станахте председател на

Патриотичния съюз. Смятате ли, че такава организация може да задейства у нас? — Тук, в България? Не може да стане тая работа, — Говори се, че това били провокации, които да засилят процесите на притискане иа всяко благопристойно отстояване на националната самоличност. — Разбира се. Неслучайно удариха тези барабани и за президентските избори във Франция. Демек и ние сме можели да го направим. Да мотивират и усилят дейността си по затриването ни. — Може ли някаква партия в момента да вдигне националното самочувствие? — Няма такава партия. Нали се опитахме на миналите избори. Даже на мен ми се подиграват: „За какво ти трябваше да се занимаваш с това? Такъв оптимист ли си?” Не, казвам. Аз просто исках да участвам в едно такова нещо, за да не ме бори съвестта, че само съм гледал с ръце в джобовете, че само съм си писал и не съм опитал. Е, добре опитах. Опитах и... 0,48 процента! При нас е свършено. И сега какво? Тепърва ние да си върнем училището? 0, Боже! Те атомната централа ще ни оставят, но училището няма да ни дадат. — Вие, акад. Хайтов, болеете силно за погубването на българското училище. То ли е най-страшната ви тегоба? — Не само то. Ето Бойко Борисов поиска да направи една микроскопическа промяна на процесуалния кодекс. Не уважиха поправката му и той млъкна... Петнадесет хиляди рецидивисти вършеят харман из страната като ескадроните на смъртта. Като в Бразилия. В същото време -не! А знаят, че това ни убива. Франция се страхува, че няма да се опази като нация, а ние ли ще се опазим! Ние ли, дето колко ни е багажът?... Нас ще ни стопят с парцалите и кокалите; и спомен няма да остане, че е имало България, Случаят с Бойко Борисов е много показателен. — А все пак със средствата на дипломацията може да се отстои нещо. — Гледах по телевизията главната водеща на преговорите на ЕС - Меглена Кунева. Млада жена, естествено. С никакъв опит, естествено. Едно дете. Ами те ще го смотаят това детенце, щом си поискат... Може пък Кунева да е някакъв гений, а аз да не знам. — А инициативата националното знаме да се вее над всеки дом не е ли възродителна? —Това са детинщини. Боже! Какво ти знаме, когато в главата ти няма усещане за отечество. И главното - готовност с нещо да му послужиш. Няма да изрека думата саможертва, защото тя е вече трън в очите... Например Левски. Девет години преди да го обесят, е знаел, че няма да дочака края на делото. Но се е борил... В кратко време по може да си герой. За пет минути може всеки, ако му бликне адреналинът. И мен ме хваща някога такъв пристъп, че в мига мога всичко. Но да си герой девет години е мъчно.

— След като той е бил герой в ситуация на безнадеждност, защо сега същото да е невъзможно? Значи генът произвежда такива индивиди. — Произвежда ги генът, но въпросът е как времето ги сее... Ние забравихме, че да си родолюбец, не е да казваш за отечеството „Ах, че те обичам!” Това всеки го може. Но не всеки може да си мръдне пръста за отечеството. — Радвате ли се, че филмите по ваши сценарии ги въртят често по най-различни телевизии. — Те не ги въртят за мой хатър - едно. Второ - не ги пускат, за да обогатяват културата на българина. Тази ламя телевизията някой трябва да я обслужва. Ако не беше това, и тези филми щяха да отгърмят. — Кажете нещо най-важно за вас. — Идва ми на ума - за занаята. Сядам сутрин или вечер, като имам разположение на духа, и понаписвам нещо. Не за себе си. Пиша го така, да остане. Не знам времето ми колко е - ако имам месец и половина или пет месеца.. Знаете ли на каква мисъл се връщам най-често? Основното предназначение на литературата е да очовечава човека. Да го прави по човек. И от Гутенберг насам тя това прави. Даже и преди него в народните приказки няма такъв край злото да победи доброто. Винаги добрият слага крак на лошия.. Аз започнах да пиша, когато телевизията още не беше в разгара си. Преди тя у нас да избухне и да се превърне в това чудовище, каквото е сега. Писах си книгите с удоволствие и с вярата, че това правило важи: Работим за очовечаването на човека. Не говоря за другите подзадачи. Но откакто телевизията напъна много и установи порядките в света, тя не се съобразява как това ще се отрази на възпитанието на поколенията. Сега в света тя върлува и прави човека абсолютно различен от хората, възпитани с книгите. Те имат друга психика и друг естетически вкус. Сега децата на десет години не могат да четат Вазов. И Йовков не четат, защото нямат възпитан усет за този вид творчество. Ние виждаме как едно поколение се изражда. При него за Родина е грешно да се мисли. Открих нещо, което ме слиса. По-рано, за да се наложи моралът, установен от Мойсей насам - не убивай, не кради, не пожелавай ослицата и жената на ближния, са били нужни столетия. Всичко това из един път изчезна. И не допущаш, че тази корица е била толкова тънка - корицата на натрупаната култура на човещината. Случихме се да живеем точно на превала. Навлизаме в ново дивачество. И цялото възпитание води до превръщането на човечеството в джунгла. В нея главното е някого да пречукаш и да му вземеш парите или по някакъв начин да го измамиш. Това се отнася и до най-високо равнище - с всички тези финансови операции, банки и пр. Тоест моралът изчезна. Не съм допускал, че може да стане така светкавично. Смятах, че са нужни дълги години. Защото досегащният морал беше трупан с хилядолетия. Сега светът е без спирачки. Никой не знае накъде ще се изтърколи. През урва или по-надолу - в другата. Ето настъпи и

юмручното право във външната политикад. Големи събития стан в рамките на един човешки живот. И цялата литературна работа се обезсмисли. — Англичанката, написала „Хари Потър”, едва ли мисли същото. Книгите й заляха света. — Този вид книги все ще намират читатели. Сериозната литература е обречена. И като ме пита някой: Пишещ ли нещо?... Вече няма за какво... — Това, което става, не е ли достатъчно страховито, за да е достойно за описване? — Достойно е. Но кой ще го прочете? Издаващ хиляда бройки с триста зора, петстотин души ще ги прочетат тия петстотин ще измрат и край.

Разговора води Милена Бойчева

В ГЛАВНАТА РОЛЯ: НИКОЛАЙ ХАЙТОВ Вестник „168 часа”, 17-23 май 2002 г. — Какъв човек е Николай Хайтов? — Да говори човек за себе си е много рисковано. И хубаво да каже, и лошо да каже - и едното, и другото ще е вярно. Но е несериозно. Същественото е това, което остава от книгите, които съм написал. Оказва се, че имам една-две много сполучливи, като ги сравнявам със съдбата на останалите, написани след девети септември. Защото аз се появих в онова време. Много книги, много романи, много награди... — Може ли да се каже, че това е най-голямата награда, която сте получили? — „Диви разкази” е преведена на 24 езика. Наскоро излезе петдесет и първото издание на китайски език в 200 000 тираж; В България по тиражите водеше Вазов. Но разказите, както и стиховете, се харчат по-малко. Сборник с разкази да натрупа 51 издания, докато авторът е жив... Като ме попита, взех, че се прехвалих. Друго какво? Филмът „Козият рог” също остана. Преди три-четири години сто души кинокритици се събраха и казаха, че той е най-хубавият произведен досега български филм. Аз ще добавя - и най-евтиният. Това беше заслуга на режисьора, разбира се. Най-евтиният български филм, снет за най-кратко време - за два месеца и половина, за 156 000 лева, е най-продаваният филм в България. — Кои са най-интересните българи, с които сте се срещали? — Един Ангел Балевски какъв човек беше! Голям човек, много голям човек! Чеушеску и Живков се бяха съгласили да правят нова дига на Дунава, която щеше да погуби цялата Златия, плодородна област, след Лом надолу. Щеше да я залее, да стане голям кошмар. Единственият човек,

който се противопостави и успя да пресече това нещо, беше Балевски. Никой не писа нищо за тая работа. А Балевски отърва България. Това е човек. Това е държавник. Да не те уплаши най-силният. — Бяхте дълго време комшия с Андрей Луканов... — Луканов и неговите близки сътрудници Петър Младенов И Александър Лилов бяха триумвират. Те си останаха действащи, понеже Добри Джуров помогна за свалянето на Тодор Живков. Той фактически ги гарантира. — Откъде е имал тая сила? — Добри Джуров е имал тайна среща в Москва с Горбачов и това се знае много добре. И тогава дава обещание, че той, Добри Джуров, ще застане зад тези, които предлагат на Живков да си подаде оставката. Живков беше заявявал, че иска да си почива. Но това не беше искрено. Той праве-ше подмамка, за да види кой как ще реагира. Та искам да кажа, че Добри Джуров застана на страната на отцепници-те от Живков, т. е. на кандидатите да го заместят, дори вече си бяха разпределили кой какъв ще бъде в новата власт. От този момент нататък няма нищо, което да не е известно. В печата съм срещал много неща, в които един от една страна, друг от друга страна осветлява това. Но всички са единодушни в един факт, той е най-кристално ясен и показателен. Даже два месеца не са минали от 10 ноември, и на 10 януари вече има заявка за идването на Джордж Сорос в България. Заявката е съобщена по телефона оттам, откъдето трябва - от Горбачов. Той му е уредил предварително всичко. На наши разноски - петстотин хиляди лева на ония пари бяха платени за престоя на Сорос у нас. Тогава започна директното пресяване на България в истинския смисъл на думата, истинското превземане на властта. — На коя власт и от кого превземане? — На държавната власт. Сорос дойде и направиха споразумение с правителството. Чудомир Александров го подписа и обра пешкира. Споразумение, че колкото иари похарчи Сорос за даренията си, ще му бъдат възстановени в пълния им обем от финансовото министерство на България. От лятото на 1990 г май почна да функционира неговата фондация. В началото на 1995-а дойде Виденов на власт и тогава при ревизията на бюджета забелязаха, че от една огромна дупка изтичат пари и никой не знае къде вървят. Връщат се на Сорос тия пари, които той харчи за дарения - до последната стотинка. Това го няма никъде. Ето ви факта, откъдето вече всичко върви нататък с пълна логика. Ти ми даваш неограничено количество пари, аз ти изработвам система за пласирането на тези пари, замаскирана като раздаване на средства на българските учени, на българските културтрегери за стипендии и т. н. Е, добре, аз искам да купя някой, да речем, началник управление в Министерството на просветата. (Те първо започнаха с просветата.) Искам да го подкупя, най-просто казано. И му казвам: „Вие сте голям специалист в тази и тази област. Ще можете ли да направите една разработка, един проект в тая сфера, да кажем, за учениците и ученическите трапезарии или нещо

подобно...” И на този човек му плащам в долари 5, 10, 15, 20 хиляди! Как този човек после няма да е мой? — Къде се вписваше в ситуацията Андрей Луканов? — Андрей пое отговорността, без да съм сигурен, че го направи за лични облаги, понеже след туй не можаха да се намерят следи някъде да е притежавал нещо крупно. Да се знае примерно, че всичките шивашки работилници в Доспат са негови, както се знае сега за един друг политик? Или че еди-кой си завод е негов? За него няма нищо. Значи той направи това нещо, даде свобода на Сорос, като че ли по заповед на Горбачов тръгна с американците. И второ, неговият избор Желю Желев да стане президент беше фаталната стъпка, която взриви цяла България. Без никакви уговорки Желев започна да събаря всичко. Тогава премахнаха граничните стълбове и заграждения. — Оказа се, че пак има нужда от гранични стълбове. — Има. Сега цяла армия пази да не дойдат тези, новите емигранти. Това страшно скъпо ни струва. А пък колко скъпо беше изграждането на тези стълбове, да не говорим. Тръгна и разпадането на войската. Желев предаде разузнаването. И така с този фатален човек започна големият срив в България Даже не говоря за това, че той стана причината за създаването на ликвидационните комисии, които бяха едни разбойнически банди и които разрушиха всичко, включително водонапоителните системи, нещо, което не се е случвало по света. Татарите и турците, когато са идвали в България, са пазили, колкото ги е имало, напоителните системи. Желев видя сметката на България. А Луканов се, оттегли. Оттегли се, защото самият този, вместо да му благодари, че го избра за президент, още след десет - петнадесет дни го свали. Събра армия от чукачи на тенджери, нали тогава живеехме заедно с Луканов, всяка сутрин и вечер - пат, пат, пат, тенджерите минават. Е, на него му дойде до гуша, даде си оставката и с това се свърши неговата работа. — Ако не може да се каже още кой уби Андрей Луканов, може ли да се каже защо? — Преди убийството на Луканов в един от вестниците излезе негово интервю. Той не се пазеше, не беше от хората, които се пазят. Имаше някакъв сблъсък, не помня с коя фракция в БСП. Андрей застана към евролинията и излезе с изявление, че знае кой как е спечелил своите пари и ако се наложи, ще го обяви. Имаше го във вестника. И тогава си помислих, тоя човек няма да живее много. Такава заплаха е страшно нещо. Ами ако наистина реши да ги извади и публикува - ето този, ето този, защото той беше един от тримата знаещи хора - Тодор Живков, той и един от генералите от външното разузнаване. Тримата са знаели. И онези куфари с пари не са легенда. — Противоречи ли вашата гордост да сте българин с това да сте европеец? — Аз имам условия към Европейския съюз във връзка с нашите отношения. Което значи, като водим преговори, да не ги водя аз легнал на колене или по гръб, а той -прав. Ние не водим преговорите равноправно. Те

ни диктуват, ние записваме. Това не са отношения между държава и държава. Това са отношения между доминион и други държави. Но аз никога не съм се чувствал по-малко европеец от който искате германец. Четиридесет и пет страни съм обиколил, и Германия, и Гърция, и Турция съм видял, и Франция. В разговорите не съм се почувствал нито за миг по-ниско в някое отношение от когото и да било от тези хора. В момента 80 процента от младежите в Русе смятат да се изселват. Това значи, че не се чувстват българи и не вярват, че в България някога ще настъпи такова време, че да си заслужава да останат граждани на тая държава. — А ЕС и НАТО? — Ние нямаме хора да преговаряме. Госпожа Кунева? Поляците пратиха един бивш министър-председател. Бяха избрали най-опитни хора. Тука изпращат 25-30-го-дишни да преговарят с Европейския съюз, с ония лисици, дето може да те превъртят и да те прекарат сух през Дунава. Те преговаряли! Какво преговаряте бе? Никой и не знае какво преговарят. Ще издърпат цялото ни електроимущество. И тецове, и вецове и т. н. И главно атомната централа. Добре, земята - нямаме пазар за онова, което произвеждаме, и затуй земята не мърда, половината остава необработена. Е, господа от Европейския съюз, не го ли знаете това? Но ни залъгвате, че ще ни приемете? Как ще ни приемете, след като никога не можем да повишим брутния вътрешен продукт при това положение, което вие ни издиктувахте? След като пуснахте бандите да разрушат цялото земеделие заедно с напояването, за да не сме конкурентни? Вие ни смазахте! За Европейския съюз да приказваме, ще е безкрай. Аз съм против! Това не са преговори на държава с държава, водени както трябва да се водят, а диктат: ще си промените тоя закон, ще ви направим това! По едно време Бойко Борисов поиска да поправят закона, за да може да се внесе ред. И то с какво - не съдията, а прокурорът да решава (защото решава по-бързо) за тия, които ще бъдат задържани. Не го допуснаха. Кой му забрани това нещо - това искам да знам, кой? На какво равнище? Спряха да приказват! Какво значи това? Това значи, че искат да осигурят хаосът да тече. Това е техният интерес, защото така ние сме безпомощни, ние сме свършени. Нито армия имаме, нито нищо. — Вашето предсказание за бъдещето на българския народ? — Българският народ няма да свърши физически. И след петдесет години няма да бъде 4 млн. Не е вярна тая постановка. Моето опасение е, че българският народ се унищожава духом. Българският народ са онези гимназисти, които не знаят кой е водачът на Априлското въстание. Те вече не са българи. Този вид отродяване, този вид край на народността ще се развие през следващите десет години окончателно. Такива кримки като мене ще изчезнат. Няма да има и кой да им напомня.

Разговора води Христо Георгиев

ЗЛАТНА ЕРА ЗА ЕНИЧАРИТЕ В ЛИТЕРАТУРАТА

Вестник „Пулс”, 10-23 юни 2002 г. — Ако вие сте на моето място, за какво ще попитате най-напред писателя Николай Хайтов? — Бих го попитал „как е работата”? Това е първото нещо, което са се питали българите, когато се срещнат, докато турчинът пита „как е кефът”, а гьркът – „как е далаверата”. При българина работата, кефът и далаверата се сливат. Върви ли работата, и кеф има, и далавера става, и всичко е наред. Ее, не ми спори работата както на четиридесет-петдесет години, но за хора, навикнали като мене на труд и на удоволствие от творчеството, ако не си упражняват ръцете и ума, животът им се обезсмисля. Та слава богу, все още намирам смисъл в живота си. — Нови неща около вас (говоря за книги)? — Най-новата ми книга за гроба на Васил Левски излезе преди около седмица, това е пета поред книга на тази тема, а сега подготвям издаването на написаната през 1998 г. книга „През сито и решето”. — Чувате ли още песните на Калинкините чанове или тайната на Козия рог? — Който е чул веднъж тези песни, не ги забравя до края на живота си, но не това сега движи ръката ми, защото времето не е за сладки съзерцания. След като бе разградена държавата ни, сега проблемът с оцеляването ни като нация е по-напечен отвсякога и мисълта за ПОваленото Отечество е основна грижа и основен тласък за хората, посветени на перото. И на задължението да се борят срещу упойките, които ни впръскват, за да не гледаме, да не чуваме и осъзнаваме какво точно става с нас. — И преди, и след „Диви разкази” много хора се опитаха да ви опитомят. Успяха ли? — Човекът се опитомява или подивява през първите десет години на живота му. Израсне ли, закърмен с едни или други идеали, те стават негова същност и е трудно да се лиши от тях. Тъй като съм роден, отгледан и възпитан от родителите ми, а по-късно - израснал в труд и неволи, мъчно е да изневеря на себе си; т. е. да бъда "опитомен". — Знаем, че „Диви разкази” претърпяха над петдесет издания и предстоят нови у нас и в чужбина. Какво още не знаем за тяхното сътворение? — Около сътворението на „Диви разкази” онова, което не се знае от читателите, е, че заглавието на книгата не е мое хрумване, а на съпругата ми Жени. Освен това тя е първият редактор на книгата, който с точния си езиков усет ме предпази от много увлечения. Това не е достатъчно известно, защото тя самата не желае да се афишира. Тя е човек, който най-добре се чувства в сянка.

— Господ е създал човека от кал, вие създадохте своя Капитан Петко войвода със слово и талант и му казахте: „Живей!...” Има ли опасност някой ден да се срещнете на улицата и да не се познаете? Понякога за едни вие сте Петко войвода, а той е Николай Хайтов. Как приемате това сливане на писателя с героя си? — Доста много капитанпетковци бродят сега по нашата земя, пречукани от печалбарската буря, която опустоши страната ни. Българският народ се състои не само от хищници, но и от много добри хора - идеалисти, които сегашните турчевци натикаха в миша дупка. Що се отнася до сливането на героя с автора - от това по-хубаво няма. Аз много бих се радвал, ако от малко-малко приличам на Петко войвода. — Кажете нещо за днешните еничари в литературата и в живота, разбира се, ако сте срещнали такива. — Златна ера за еничарите, това е сега положението в България. Казвам златна, защото еничарството се плаща много добре - веднъж от задгранични, благотворителни „демократични” и прочие фондации, а втори път - тука, на място, от държавната хазна. От всичките неколцина висши чиновници в Министерството на образованието, които продадоха българското училище на Световната банка, всички до един са на работа, на високи постове, някои от тях ръководители на институти. В останалите сфери на живота е същото. Еничарите в литературата плуват в лой. Кой посланик, кой в НСРТ, кой в бордови съвети, директори на институти, радио- и телезвезди и пр. Еничарството е не само явление, то е и занятие. — Още ли търсите откраднатия гроб на Васил Левски? — Вече не търся гроба на Левски, защото е намерен още на 30 май 1956 г. в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Казвам „намерен”, защото местонаходището на гроба е било посочено в статията на софийския журналист Никола Станчев, обнародвана във в. „Мир” от 6 март 1937 г. И сега можете да прочетете тази статия в архива на Народната библиотека и да се уверите, че там е написано в прав и категоричен български текст „гробът на Левски се намира в църквата „Св. Петка Самарджийска”, на ул. „Мария Луиза” 2, в олтара на същата църква”. По-нататък пише в статията и кой е изровил тялото на Левски от Позорното гробище на София, където е бил закопан след обесването му, и т.:.в. Поведеният по този повод спор - не „научен”, а по-скоро следствено-криминален - е за едно позорно престъпление, което сега Археологическият институт иска да отхвърли от себе си. На тази тема е и новата ми книга „Гробът на Васил Левски” - сборник от известни и неизвестни документи, които правят нещата кристално ясни. — Не бяха ли ясни и на предишните етапи на спора... — Ясни бяха, но никой не смееше преди 1989 г. да произнесе на глас, че политическите причини са в основата на извършеното с костите па Левски злодейство, т. е. тяхното отвличане от църквата и по всяка вероятност - унищожение.

— Ще успеете ли в тази борба? — Въпросът за гроба на Левски бе обсъден в публичен диспут през февруари 1986 г. и бе решен в полза на версията, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Тези резултати бяха одобрени от тогавашното ръководство на БАН, а че сега някой ги оспорва, при пълния почти научен разврат в археологията ни това не е за учудване. — Една от най-новите ви книги е озаглавена „Който има ухо, да чуе”. А който няма? — Книгата излезе в 2000 тираж, това е капка в „медийният” океан, в който се плакнем, така че тя ще си остане глас в пустиня. Аз съм наясно с това, но истината за нашествието на троянските коне в България трябваше да се напише. — Какво казвате на млад автор, когато идва на разговор с вас? — На младите автори, които идват при мен, им казвам да пишат само ако физически не могат да изтърпят болката от мълчанието. — Някога сътворихте едно вълшебно „Хвърковато корито”, за да полетите над завистта и подлостта. Спасява ли ви и сега? — „Хвърковатото корито” потъна в сянката на „Диви разкази”, но аз си го прелиствам от време на време, защото всичко в тази книга е изживяно, затова то и сега ме топли, когато ми се случи дая зачета. Искам да кажа позовавам се на това хвърчащо корито и се убеждавам, че ако има нещо нетленно на този свят - това са материализираните в думи сърдечни вълнения.

Разговора води Евтим Евтимов

Разпознаване и обработка: Канатица, 05 април 2010 г. специално за Движение „Воини на Тангра” (www.voininatangra.org)