ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

Брой 3, Год. 6, 2014, 1 Февруари, Събота, Цена 2 лв.

Попадам тази сутрин на куриозна ин-формация, на информация за нещо куриозно, то си личи от заглавието й: Петър Стоянов: Бареков говори с достойнство, а ето и под-заглавието: Президентът не подкрепи отк-рито "България без цензура", но заяви, че традиционните партии е трябвало отдавна да направят това, което Бареков говори. Прочетете, подивете се що дрънка, какви прос-тотии дрънка тоя шут Петър Стоянов, и то без капка неудобство.

Нищо чудно и да са му платили, щото не вярвам да се орезилява чак толкова ей-така, без нищо, от едната глупост; а ако говори пък искрено, представяте ли си тогава що за морал има тоя безочлив играч, щом без неу-добство плямпа тия идиотщини за Бареков; та ето какво ми се наложи да напиша във Фейс-бук, щото не мога да мълча когато някой се гаври с нашата способност да се възмущава-ме; написах ето това:

Майко мила, Бареков, представяте ли си, според П.Стоянов бил "говорил с достойнс-тво"!!!!! (Следва на стр. 2)

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Из: Поправката на Волен Сидеров срещу хомосексуалистите се добра до пленарната зала

Лидерът на "Атака" Волен Сидеров успя да прокара скандална дискриминационна поправка в Наказателния кодекс, която предвижда затвор от 1 до 5 г. и имуществена санкция до 10 000 лв. за хората, демонстриращи хомосексуалната си ориен-тация чрез участия в шествия и паради или чрез медиите и интернет. Промяната ще се гласува утре. Тя бе внесена от Си-деров още през септември м.г. след провеждането на прайда в София. В писмо до медиите "Атака" обяви, че "за пореден път изразява недоволство от днешния гей парад в столицата, орга-низиран за шеста поредна година. (Следва на 2 стр.)

НАЦИОНАЛ-КОМУНИЗМЪТ МИНА В НАС-ТЪПЛЕНИЕ: ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ БЪЛГАРИЯ – АКО СИМВОЛЪТ НА "БЪЛ-ГАРЩИНАТА" ЩЕ Е СИДЕРОВ!

(От стр. 1)

Това чуждо на националните ни традиции и морал уродливо явление се състоя за пръв път през 2008 г. и оттогава до днес се провежда без никакъв адекватен отпор от страна на държавните институции". КОМЕНТАР, КОЙТО СПОДЕЛЯМ: Отврате-на съм, погнусена съм! Символът на омра-зата – Волен Сидеров – не разрешава на хората да показват, че се обичат. Може да си простак, може да крадеш, да убиваш с алчността и некадърността си народа в тази държава, но не можеш да показваш любов. Ако това се случи, хак ни е нещастието, в което живеем. Накрая тук ще остане само Волен Сидеров с харема си. Да върви по дяволите България - ако символът на бъл-гарщината ще е Сидеров. Vesselina Sedlarska АПОТЕОЗИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА АМО-РАЛНОСТ (От стр. 1)

Пешо, що се орезиляваш чак тол-коз бе, душо невинна: ти изобщо знаеш ли що е това достойнство?! Как е възможно без капчица неудобство да демонстрираш, че за теб специално морал явно съвсем няма?! Срам нямаш ли бре, Петьо?!

Искаш да се доорезилиш изцяло, така ли – ами ето, заповядай, щом нямаш срам, може, цапай се колкото си искаш! Пожелавам ти нови успехи в оцапването си, в орезиляването ти...

ВЪРХОВНА КОМУНИСТИЧЕСКА МЕР-ЗАВЩИНА!

"Боже господи! Аз вече цитирах и нека да го кажа. Луи ХIV, ако не се лъжа, беше казал: "Нима се сърдиш на калта, която цапа колелата на каретата ти?!".

Ректорът на СУ проф. Иван Илчев

в сутрешния блок на БНТ, в отговор на въпрос дали искането на неговата оставка е повод за по-острата му реакция на сегашна-та окупация на сградата на университета.

Източник: Цитат на деня: Нима се сър-диш на калта, която цапа колелата на каретата ти

ОТГОВОРЪТ НА РИО-ПЛОВДИВ ПО ПО-ВОД НА МОЙ СИГНАЛ ЗА ИНТЕРЕСНА "ИНИЦИАТИВА" НА ДИРЕКТОРКАТА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

петък, 31 януари 2014 г.

Получих днес следното писмо-отговор от РИО-Пловдив на мой сигнал – виж Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Ре-публиката във връзка с новите зулуми на една администраторка. За да не се налага да идете да четете самия сигнал тук вкратце мога да добавя: най-новата "иници-атива" на г-жа Анастасова е, че тя собстве-норъчно в официален документ ми издаде "диагноза", каквато никой лекар никога не ми е поставял, именно "нервно-психични разстройства", другояче казано, вмени ми, че съм... "луд"! На по-младите мога да кажа и това, че подобен подход копира едни позабравени традиции от времето на кому-низма, когато другоячемислещите биваха обявявани за "психично-болни" и биваха принудително изпращани за лечение там; примерно, голямата руска антикомунистка госпожа Новодворская е била репресирана по този начин. Доживях и спрямо мен да бъде приложен подобен подход – независи-мо от това, че сега не е времето на 60-те или 70-те години на ХХ век, а сме съвърше-но друго време, а пък България е в Евро-пейския съюз. Както и да е, този случай е пример на една анахронична пълзяща ре-комунизация у нас, той сам по себе си е така фрапиращ, че – вярвам в това – ще бъде твърде интересен и за съдебната институция; ще информирам читателите на блога за развитието по него. ЗАБЕЛЕЖКА: "РИО" означава – за тия, които не знаят – "Регионален инспекторат на образованието", именно регионален орган на Министерството на образованието и науката.

ЕДИН ЧУДЕСЕН КАЗУС ПО МИЛТЪН ФРИДМАН

"Хората имат често едно грешно разбиране. Хората в парламента са бизнес-мени. Те се опитват да купуват гласове. Те се конкурират помежду си, за да бъдат избрани и биха си сменили мнението и политиките, ако това е политически пече-лившо за тях. Няма нужда непрекъснато да сменяме правителства, за да решим проб-лемите си. Повечето хора смятат, че за да решат един проблем, трябва да изберат правилните хора. Чудесно е да изберем правилните хора, но това не е начинът. Начинът е да се създаде такъв климат на обществено мнение и знание, който прави политически изгодно грешните хора да направят правилните неща. По този начин, без значение дали сме избрали правилните или грешните хора, те винаги ще вършат правилните неща". Милтън Фридман Коментари? Цитира и задава въпроса: Георги Драганов

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА МОЕТО ОБРЪЩЕ-НИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

Вчера започнах да пиша един текст – виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естест-во – на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ. Правя тази промяна съвсем умишлено, с оглед да за-силя предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публику-ването му успоредно с неговото писане - идеята ми е все същата, а именно: да про-

3 вокирам вниманието не само на училищната общност, не само на родителите на нашите ученици, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граж-дани – активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското образование и училище.

Ще ми се и висшестоящите адми-нистративни органи на образователната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократичен маниер, който всичко изопачава и извращава – що-то, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвре-менна, не отговаря на нравите, които след-ва да битуват в едно съвременно и демок-ратично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивление да открият и проумеят, че изказването "Глас народен - глас Божи!", стига да не се разбира попу-листки - щото не мнозинството от народа, което обичайно греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват – та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демокра-тично общество, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да влязат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не доведат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължени-ето, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна петъчна утрин:

... Ще ми се да почна обаче малко

по-отдалеко и в някакъв смисъл теоретично. Компонентите, елементите, страните, "аген-тите", взаимодействащи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общ-ност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействи-ето, което ни интересува), родителите (под-ходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституи-ращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "агентът" на администрацията, на мени-джърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата мерин-джейско, иде от меринджей, нали си спом-няте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръководство, което именно е

властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна ко-мандно-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "об-ществено мнение", онази застрашаваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скандали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компо-нент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който единствен пуб-ликува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включвам този олицетворя-ващ самата публичност агент или компо-нент, тъй като той в разглежданите отноше-ния така или иначе стана незаобиколим фактор.

Цялата ми идея е да помогна за демократизирането и то в същностния сми-съл на думата на живота и отношенията в нашата училищна общност, тази е моята голяма тема, а пък изследваният в случая нравствен аспект на същия този живот и на същите тези отношения ще се превърне в сърцевина, фокус, ядро, център на така желаните промени към по-добро: щото по моето дълбоко убеждение истинска, автен-тична, същностна демокрация, поставена на аморална жизнена основа, няма и не може да има. Тъй като демокрацията е социален израз на свободата, то всичкото може да се резюмира в следния водещ тезис: ако сво-бода и нравственост са разделени и не се подпомагат, то свободата неминуемо се изражда в произвол и започва да поражда хаос и анархия; другояче казано, тезата ми е: без нравственост няма свобода, онова, което дава живот на свободата, е нравстве-ността. Добрите нрави са израз на автен-тична и същностна свобода, липсва ли тази най-дълбока основа на човечността, свобо-дата се изражда дотам, че в крайно сметка довежда до противоположното на нея, именно до ситуация, в която единствена възможност за овладяване на положението е диктатурата, тиранията. В скобки ще от-бележа, че у нас процесите в последните 24 години доведоха точно до този повратен момент: ако приятелите на свободата в нашето общество, демократите, не вземат надмощие в този съдбовен исторически момент, то обществото ни ще се откъсне от цивилизацията на свободата и ще дегене-рира до нивото на една руско-путинска и средноазиатска деспотия или тирания. Този е въпросът на въпросите в нашето общест-во, у нас в момента се води и то в най-решаващ етап битката за свобода и за

автентична демокрация, която, както ще видим, се води не само на едно макро-ниво, в живота на цялата голяма общност, но, както аз ще докажа, и в живота на по-малките общност – каквато е нашата учи-лищна общност.

За да очертая по възможност по-пълна и плътна, по-съдържателна картина на случващото се следва да се опитам да опиша взаимодействието на всичките тия градивни компоненти, като се почне от действията на властовия фактор, админист-рацията, та се стигне до описание на ситуа-цията, нравите, напреженията сред компо-нентите на т.н. "народни низини", именно учителите, учениците, родителите. Впрочем, защо отнесох учителите в тази група на "народните низини" ли? Ами ясно защо: защото в условията на този администрати-вен команден модел и на учителите в голя-ма степен също е отредена ролята на прос-ти изпълнители на висшестоящата властна воля на министерската бюрокрация; по тази причина отнасям този фактически също толкова обезправен елемент към "народни-те низини", въпреки че формално той не е там. Той, по идея, би следвало в сътрудни-чество с администрацията да изпълнява ефикасно своята водеща и формираща личностите на учениците възпитателна и по начало активна роля; но тъй като е обезп-равен, активността му е иззета, поради което, струва ми се, разглеждането на учи-телите като компонент на "народните низи-ни" по същество е вярно и също така пот-ребно, с оглед постигане на истината за съществуващото, за случващото се.

Ще започна с описание на поведе-нието на първия, на властващия компонент, на администрацията. Нашият мъдър народ неслучайно е казал, имайки, предполагам, предвид именно такива недемократични структури – щото общо взето нима е имало време, в което българинът е живял в усло-вия на същинска демокрация? – та нашият мъдър народ в такива случаи обича да казва ето тази всеизвестна и уместна пого-ворка: "Рибата се вмирисва откъм главата!". Това е съвсем понятно и естествено, инте-ресно е също, че волята и подхода, стила на ръководство и действие на ръководителя има структуро-задаваща и формираща характера на отношенията в общността роля. Един стил на ръководство задава един тип отношения, друг – съвършено различен. Поради самата принципна конс-титуция на организациите, построени на авторитарен принцип (каквито са организа-циите на училищния живот според сега действащото у нас законодателство) ролята на ръководителя за установяването на един или на друг тип отношения е решаваща. Това особено добре следва да се разбира от най-висшестоящата инстанция, именно от Министерството на образованието, което назначава училищните директори: то поема страшна отговорност заради това, че в наше

4 време българските училища са се превър-нали в нещо като феодални владения на самозвани деспоти - или пък в организации, построени на мафиотския принцип: оня, който е мил с ръководството, който го лас-кае, е от тесния кръг приближени, това е именно и тънкия слой на облагодетелства-ните, а всички останали, които що-годе имат съзнание за собствено достойнство и дър-жат да са личности, следва да мълчат, да треперят от страх, да внимават да не се набият в очите и да предизвикат безпощад-ния гняв на всемогъщото началство, на "бащицата" (или на "майчицата", на "Матуш-ката", ако трябва да използвам руския тер-мин) и пр.

Да, смея най-отговорно да заявя: според сега съществуващото законодателс-тво в тази сфера, в сферата на училищния живот, са се установили отношения, които в умален вид възпроизвеждат и затова напо-добяват принципа на отношенията в голя-мата общност, именно на българското об-щество, животът в което, както добре знаем, през последните 15-тина години придоби очертанията на едно изцяло безразделно господство и хегемония на мафията, на олигархията, на властните и властващите мутри и бандити. Точно това се случи и във всички по-малки общности, изграждащи тъканта на това, която наричаме "днешна България"; същите отношения, да речем, съществуват във всяко едно градче и село на България, навсякъде властват безконт-ролни мафии, същото, смея да заявя, се случи и в живота на такива особени общ-ности, каквито са училищните, образовател-но-възпитателните и личностно-формира-щите общности. Да не говорим за това, че същият принцип биде възприет и от такава една сфера на духовния живот, каквато е църквата и религията, да, и тук, както е известно, се е настанила и е узурпирала властта арогантната църковна мафия, нес-лучайно народът нарича митрополитите ни "мутрополити". Убеден съм, че всевластни мафии се вихрят и във всяка една друга област от живота на общността, наречена България, именно в културната, медийната, каква ли не още, навсякъде е все така. Тогава кой ни дава право да смятаме, че само училищните общности са нещо като "оазис на умиротвореността", където всичко е чистичко, бляскаво, невинно, чудесно, прекрасно, благодетелно и пр.?! Нима може всред всеобщата мръсотия да има такива оазиси на чистота и на възвишеността?

Дали пък не сме стигнали дотам, че в резултат на поголовното разпростране-ние на мафиотско-мутренския манталитет се е стигнало дотам, че нашата образова-телна система в днешните отчайващи усло-вия произвежда именно "кадрите" на по-нататъшната пълна мафиотизация-мутриза-ция на българското общество? Нима сме стигнали до абсурда училищните общности съвсем да не могат да изпълняват мисията

си, именно да възпитават младите в духа на извечните традиционни ценности на общо-човешкия морал и вместо това да насърча-ват младите да се отдават на вакханалията на пълната аморалност?! Другояче и по-просто казано, нима сме стигнали до абсур-да днешните български училища да бълват "възпитаници" с ясно изразения мутренско-мфиотски, чалгашарски, ментаджийски (иде от "менте") манталитет, сиреч, че съвре-менното българско училище, в пълно проти-воречие с призванието и мисията си е ста-нало развъдник на аморализма, на безнрав-ствеността, на развалата, на порока, на разврата, на пълната деморализация на младежта, бъдещето на тази наша многост-радална нация?! даваме ли си сметка какво бъдеще очаква България ако има даже частичка истина в тия мои твърдения?

Опитвам се да очертая общия кон-текст, в който се развиват отношения и ситуациите, предмет на моя конкретен анализ. Ще ми се тия, които ще прочетат горното, да се замислят повече, моята идея е да ги подбудя да се замислят по-сериозно. Разбира се, че частта не може да бъде разбрана и проумяна без разбиране на оня дух, който владее цялото; не може отделно-то да бъде откъснато от общия контекст и да бъде разглеждано извън съществуващи-те отношения в голямата общност, които именно задават характера и тенденцията на всичко, що се случва в малките общности, каквато е нашето училище. Ето защо, а не заради някакъв изследователски каприз, ми се наложи да сторя горното "отклонение", което не бива да се възприема като произ-вол – понеже се изисква от същината на цялата работа.

И ето, сега ми остава да опиша си-туацията като последователно изтълкувам случващото се, което е резултантна на взаимодействието на ето тези компоненти: администрация, учители, ученици, родите-ли, гражданство ("агенти" на голямата общ-ност, които не са безразлични относно това какво се случва в нашето училище – всички сме данъкоплатци, от нашите данъци това училище се издържа, в този смисъл гражда-ните имат право да знаят как се изразходват техните пари! - и благодарение на публика-циите в моя блог имат възможността да заемат една по-активна и отговорна пози-ция, т.е. имат възможността да са загриже-ни относно това какво се случва в общност-та, носеща безличното име "ПГЕЕ" в Плов-див; аз навремето предложих да "оличнос-тим" тази крещяща безличност като патрон на училището стане знаменитият Стив Джобс, ала това биде възприето, както е известно, като кощунство, щото щяло да помрачи славата на "ТЕТ-Ленин", както още се знае това знаменито училище в общото съзнание на пловдивчани. Припомням това, щото точно оттук започна този разрив, тези страшни ценностни разминавания, които в крайна сметка доведоха до настоящата

толкова тежка ситуация. Ето, пристъпвам към конкретното си описание на историята, в която като в призма се очертават ония нравствени деформации в нашата общност, които са предмет на моя анализ.

Да, ама поглеждам часовника и от-кривам, че ако сега не стана, ще закъснея за първи час, а имам такъв! налага се да скачам и да бягам да не закъснея. Хубав ден на всички! Имайте търпение, скоро ще продължим, онова, което следва, е така интересно, че главите ви ще се замаят! (Следва продължение)

КНИГАТА СЪС ЗАГЛАВИЕ "ИЗСЛЕДВА-НИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ"

Open publication - Free publishing

ЗА ТОТАЛНАТА ДЕМОРАЛИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ

Видео – в блога

ПРОБЛЕМЪТ НА ПРОБЛЕМИТЕ НА БЪЛ-ГАРСКИЯ ЖИВОТ Е НРАВСТВЕН, ИМА МОРАЛНО ЕСТЕСТВО

Налага се, няма как, да пиша нов документ, адресиран до съответните органи и институции, тъй като в училището, в което работя, продължават да се случват неверо-ятно интересни събития; този път отново ще пиша във връзка с продължаваща крайно тежка ситуация в един 11-ти клас – където група ученици без капчица неудобство про-дължават да блокират всеки опит на препо-давателя да започне нормален учебен процес по философия; това вече продължа-ва трети месец, което е прекалено! Реша-

5 вам обаче да адресирам доклада си до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ – чрез г-жа Директорката – с надежда на доклада ми все пак да бъде обърнато някакво вни-мание; разбира се, ще го напиша в дължи-мия общ контекст, с оглед да се схване точния смисъл; налага се също да изпратя копия до висшестоящия орган (РИО) и до синдиката на учителите, към който члену-вам. Та ето какво считам за нужно да кажа на въпросните институции в тази връзка:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив

Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив

КОПИЕ: До Председателя на Регионалната организация към синдикат ОБРАЗОВАНИЕ в

гр. Пловдив ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩ-

НОСТ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

От известно време се наблюдават

все по-ясно признаците и симптомите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко е положението с дисциплината; пос-тоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; необезпокоявани от нищо хули-ганстващи ученици си позволяват да тровят атмосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пъл-ноценен и качествен учебен процес; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позволяват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елементарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях и т.н. Разбира се, от тази вло-шена атмосфера страдат тъкмо ония учени-ци от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо администра-

цията изглежда не е кой знае колко обезпо-коена, понеже тя се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проблеми", а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация най-"вярната" стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мъл-чи, с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители.

Понеже ми се ще да допринеса за очертаване на точната, на правдивата кар-тина на ситуацията в последните месеци (както правих и преди това, през миналата година, до разболяването ми, до излизането ми в продължителен отпуск по болест) предприех риска да давам писмен и доку-ментален израз на всичко, което се случва в училищния живот – както и да анализирам случващото се, търсейки някакъв приемлив и разумен изход от наистина обезпокоител-ната ситуация. Почнах да правя обратното на това, което обикновено се прави: вместо да мълча си позволих да алармирам за всичко случващо се както ръководството на училището в една поредица от доклади, но също така и висшестоящите органи – тъй като смятам, че случаят с нашето училище не е прецедент, подобни неща, и то в още по-тежка форма, предполагам, се случват и във всички български училища. И не трябва да се немее пред сложността и тежестта на явлението, напротив, съдбовно необходим е дебат, дискусия по тия крайно отрицателни явления на училищния живот с оглед да се търси ефективно противодействие, разумен изход, справедливо и човечно решаване на наболелите проблеми, отстраняване на недъзите на собствените ни представи и реакции и т.н. Тъй като съм психолог и философ с вече 30-годишен опит, сметнах, че при анализа на тия процеси "общите приказки" или "абстрактните кабинетни съждения" не са панацея, то дръзнах да описвам случващото се в цялата му велико-лепна конкретика: в методологическия сми-съл според мен точно този е ефективният подход, а общите приказки изобщо не пома-гат. Налага се да се търси ефективен и действен изход на всяка една отделно взета обезпокоителна ситуация, било в този, било в онзи клас или група – щото подвеждането на всички особени ситуации под общ знаме-нател води до нивелиране на различията, което е пагубно, пренебрегването на разли-чията ни лишава от възможността ефектив-но да противодействаме. Тъй като тези ситуации са живи, конкретни, уникални – това се дължи именно на факта, че са именно човешки ситуации! – се изисква оригинален подход за решаването на всеки един случай; противното, именно изпадане-то в празнословието на общото и абстракт-

но говорене "по принцип" с нищо няма да ни помогне. Та какво направих в тази посока в периода от година-две, в който най-активно работя в тази посока:

Както е известно – освен пореди-цата от публикации по тия същите проблеми в своя блог, освен поредицата от аларми-ращи сигнали, именно доклади, жалби, открити писма и пр., на голяма част от които многоуважаемата директорка (а пък и вис-шестоящите институции) не обърнаха кажи-речи никакво внимание – организирах поре-дица от обсъждания в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ и също така в специално организира-ния към него нарочен СЕМИНАР под надс-лова Горещите проблеми на образовани-ето и възпитанието на младите. Проведе-ните обсъждания, анализи и обобщените резултати от проучванията на проблемите издадох в три брошури, респективно наре-чени, според изследваните сфери: ПРЕПО-ДАВАНЕТО, ДИСЦИПЛИНАТА, ВЪЗПИТА-НИЕТО. Други свои анализи и материали пак на проблеми, свързани с отношението на администрацията към персонала и проб-лемите на общоучилищния живот, в което отношение аз откривам доста пороци, обобщих в три книги, които съдържат пребо-гат материал, едната от тях е вече публику-вана, другите две предстои да бъдат публи-кувани в близките дни, в дните на междус-рочната ваканция тия дни. Смятам, че мъд-рата щраусова позиция на ръководството, а именно, да се преструва, че такива пробле-ми съществуват само в... "болната глава" на "оня там Грънчаров" е изцяло и в корена си сгрешена, да не говорим за това колко тя е неефективна и порочна. Вярвам, че е дошло времето за започване на серия от душес-пасителни, като аз предпочитам да ги на-ричам, свободни, освобождаващи и дори очистителни дебати и дискусии, да, щото ни се налага хем да освободим душите си от някои остарели и затова така коварни предразсъдъци, неверни представи и догми, хем да очистим някак живота в нашата общност като без жал изхвърлим "боклука", т.е. онова, което омърсява, тежи, оскверня-ва величието и пиедестала на една уважа-ваща себе си образователна, възпитателна, личностно формираща духовна институ-ция, каквато по идея следва да е всяко едно учебно заведение. Правя каквото е нужно това време да дойде по-скоро, щото никога не е рано да почнем да се грижим по-усърдно за душите си – или за въвеждането на ред в собствените си съзнания.

На последната си книга от тази се-рия, трактуваща проблемите на училищния живот, на живота в нашата училищна общ-ност, дадох заглавието Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (с допълнение към заглавието: В контекс-та на общата ситуация на българския живот, което, струва ми се, доста добре акцентира върху главният проблем: да, проблемът на проблемите на българския

6 живот е нравствен, има морално естест-во - по моето дълбоко убеждение. Точно там, в тази интимна и деликатна духовна сфера трябва да се "пипне", там нещо съ-ществено е сбъркано, опорочено, изкриве-но, извратено даже. Тук е "началото на всички начала", тук е мястото, където се гради здравата, суверенна, достойна лич-ност – и това ние, като възпитатели, трябва да го съзнаваме с цялата отговорност, на която сме способни. Точно в тази сфера допускането на груби грешки, било поради незнание, било поради ценностна обърка-ност, било поради психологическо безхабе-рие и прочие, е недопустимо, е непростимо, е равностойно на престъпление – спрямо бъдещето на нашите възпитаници, а оттук и на нацията ни като цяло. Аз съм убеден, че тия неща, които сега пиша, съвсем скоро ще се осъзнаят от всички – и на подобно мис-лене няма да се туря етикета "вредно и излишно морализаторстване", както това се правеше доскоро. Всичките ми издадени до този момент книги – а аз вече съм автор на повече от 20 издадени книги и учебни пома-гала в сферата на философията, етиката, психологията, народопсихологията... – са центрирани около този момент: как да по-могнем да се роди здравата, суверенна, автентично свободна и отговорна човешка личност, със здрави ценности, с така пот-ребното й достойнство, автономия, с осно-вания за просперитет и пр. За това съм работил и в цялата своя съзнателна карие-ра на просветен деец и преподавател. Както и да е, пиша тия неща с надеждата да по-могна на някои хора и особено на някои ръководни фактори да победят собствената си неприязън и предубедеността си, щото все пак човек субективно може да чувства каквото си иска, но когато се касае за осъ-ществяването на съответните служебни и обществени функции, там капризите са изцяло неуместни – да не говорим за това колко те са вредни, злотворни, даже пагуб-ни.

Искам тук в този ред на мисли да дам един екстравагантен пример, който илюстрира моята теза; пример, който показ-ва как една поредица от грешки, основани тъкмо на нравствена почва, могат да дове-дат до недопустими поражения върху съз-нанията на младите; за жалост, тези грешки и нарушения са допуснати тъкмо от органа или институцията, която по начало е приз-вана да бди да не се допускат подобни грешки и нарушения; ще видите как ескала-цията на грешките и нарушенията води до ескалация и в един момент до неудържи-мост на вредните нравствени или демора-лизиращи влияния върху съзнанията на младите, на нашите възпитаници. И от тук и върху поведението им, върху начина, по който реагират на дело, практически. Слу-чаят, който ще разгледам, е интересен и за това, че и другият фактор, именно родите-лите, е въвлечен в процеса и вместо да

изиграе предписаната му от "природата на нещата" възпитателно-оздравителна роля, се стигна дотам да изиграе демотивираща и също така деморализираща роля – изцяло вредна пак за личностното изграждане и нравственото въздигане на младите хора. Ето и моят илюстриращ и така показателен пример; ще ми се наложи да почна отнача-ло, тъй като е възможно много хора съвсем да не са наясно за началото, за генезиса и също така за развоя на цялата тази многоз-начителна история от живота на нашата училищна общност.

Да, ама на мен тук ми се налага да прекъсна писането, понеже трябва да ста-вам за работа. Ще продължа текста си при първа възможност. Хубав ден на всички! (Следва продължение)

ЯСЕН МЕСЕЦ ВЕЧ ИЗГРЯВА НАД ЗЕЛЕ-НАТА ГОРА, В ЦЯЛА СТРАНДЖА РОБ ЗАПЯВА ПЕСЕН НОВА ЮНАШКА

ВИДЕО – в блога

Песента "Ясен месец веч изгрява" е създадена по действително събитие от българската история. На 20 март 1903г. край село Сърмашик (днес Бръшлян, разпо-ложено на 14 км. северозападно от Малко Търново и на 64 км. от южно от Бургас) се разиграва кървава драма. След предателс-тво четата на ВМОРО на войводата Пано Ангелов е обкръжена от турска войска в Балювата къща (днес архитектурен и исто-рически паметник). Започва неравен бой, в който загиват войводата и неговият четник Никола Равашола. Телата на двамата убити български революционери са изложени пред конака в град Малко Търново, което тогава е в Османската империя.

Събитието има широк отзвук в Странджа и Тракия. Храбростта на героите, паднали в кървавия бой за свободата на своите поробени братя е възпята в песен. Текстът на песента е на Яни Попов от ло-зенградското село Карахадър, а мелодията е заимствана от една арменска песен. Пе-сента добива широка популярност и днес е химнът на Странджа, който напомня за героичното минало на този български край.

ПРОБЛЕМЪТ, ТАКА ПОГЛЕДНАТ, Е СЪЩНОСТНО НРАВСТВЕН – И ДОРИ ЕКЗИСТЕНЦИАЛЕН

Продължавам "жизнеописанието" си, започнато тази сутрин; сега вече съм в едно кафене наблизо до училището, при мен е топло и уютно, а навън вали – браво, мила природо! – възхитително пухкав сняг, всичко е бяло, като в приказките, толкова се радва сърцето ми на тази красота! Да, ня-мам думи да изразя чувството си, дето ме

обзема, като гледам през запотените про-зорци толкова дълго мечтаната зимна и снежна идилична картина: най-хубавото време за философстване е – да повторя Хайдегер - онова време, когато снегът вали на едри парцали и скрива във феерична картина наличния свят, той също така и създава оня носталгичен уют и трепет "нав-сякъде да си си като у дома" (думи на Нова-лис), който свързваме с философията. А какво по-хубаво е от това наистина да си си у дома, да бумти печката, а пък навън сне-гът да пада на парцали – ех, тая картина, която свързвам с детството си, е така тре-петна за мен! Е, сега съм просто в едно кафене, наоколо са непознати ми хора и аз ще опитам да се отдам не на сладостно и трепетно философстване, а на банални описания на случки от така сивото ни ежед-невие – каква дисхармония е това в сравне-ние с чувството, с което е преизпълнена душата ми в този момент!

Няма как, налага се да продължа. Понеже ме обхвана съвсем друго чувство, ще бъда пределно кратък. Уби ми се заради тоя превъзходен сняг да пиша за разните му там мръсотийки, в които съществуваме. В които сме затънали – кой знае защо. За жалост станало е така: в душите ни е сякаш значително по-мръсно отколкото е навън, в света, в природата, даже и в зимния градски пейзаж ето в този бял момент – бял от толкова много пухкав сняг. Ний, пловдивч-ните, още повече се радваме на снега, тъй като сме, така да се рече, южен град. Но ето, и ний бяхме наградени със сняг – с какво ли сме го заслужили? Вероятно при-родата ни дава знак да опитаме да сме поне малко по-чисти, вътре, в душите си – явно е точно така. Няма начин да не е така.

Времето напредва, докато се наг-лася да започна, ето, минало е половината ми време: след около 30-тина минути ще трябва да се връщам пак в училището – имам още много часове. Страшно голямо насилие е това учител да има 6-7 учебни

7 часа на ден, при положение, че, да речем, професорите имат толкова часове за цял един месец. Гавра, насилие е това над учителските души. Да, но ето, аз днес имам толкова часа, плюс един извънреден, та да станат 8 часа – щото вчера заради провер-ката един мой час отпадна. Да, ама ето преди малко ме известиха, че днес трябва-ло да си го взема – нищо че учениците имат практика. Нищо чудно да ме накарат да го взема чак в късната вечер – никога не е излишна някоя и друга административна гавричка над опак човек като мен. Както и да е. Здраве да е! Ще преживеем и това!

Та вчера минаха тия проверки и обсъждания, а пък после имах още часове, с два 11-ти класа. Единият мина чудесно, но другият... другият мина ужасно! Става дума за все оня същия 11-ти клас, който обяви бунт че не ме иска за свой учител по фило-софия, пък после се наложи да се примири с това, щото директорката великодушно им обясни, че въпреки желанието си не могла да ме замени с друг преподавател – и то не за друго, а защото просто нямало друг фи-лософ в училището. Но също така велико-душно им обеща догодина да "удовлетвори" (любима дума на Тодор Живков!) така горе-щото им желание и да им даде "учител по поръчка", именно някой друг, който, предпо-лагам, да е по-сговорчив и пр. Да, но ето, изминаха две-три седмици от тази епохална родителска среща, на която и родители се нахвърлиха над мен по недопустим начин, в присъствието на своите деца (!) и в присъс-твието на самата директорка (!!), на тая среща, аз за това вече писах в блога, аз направих нужното да защитя не просто своята чест и достойнство, но и тази на българския учител, какъв съм, както и да е, мина значи известно време, а ето, оказва се, че "оздравителните мероприятия", която бяха проведени, не са имали почти никакъв ефект: една групичка от класа продължава с обструкциите си, пречи самоотвержено часовете по философия да започнат в една що-годе нормална обстановка, а пък съ-щевременно същите тия ученици без капчи-ца неудобство продължават да издигат всевъзможни претенции към преподавателя – относно това как той било следвало да преподава и пр.

Ситуацията, с две думи казано, е крайно интересна. Аз бих я уподобил с онзи известен пример: да бутнеш баба си по стълбите и след това да я питаш накъде отива – и защо така смешно се търкаля! Или, другояче казано: да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш: къде тръгна ма? Е, ето този пример за най-грозна наглост ми иде в съзнанието в този момент, тъй като въпросните ученици се опитват да се дър-жат с мен точно по такъв начин. Разбира се, безусловно вярно е положението, че те съвсем нямаше да се държат така ако някой не беше ги насърчил и вдъхновил да го правят, да постъпват така. Кой е този "ня-

кой" оставям на всеки сам да прецени – според морала си. Според съвестта си. Разбира се, в така и така сложилата се ситуация се налага нещо да се направи – тъй като се забелязва, че първоначалната еуфория спадна и една доста голяма част от учениците вече имат желание часовете да минават в нормална обстановка, в която да може да се занимават с изучаване на философията – стига хулиганстващата групичка ученици да не проваляше всеки един опит на преподавателя да започне нормален учебен процес.

Седя си сега в кафенето и раз-мишлявам какво да направя, как да постъпя. Никога до този момент в дългата си кариера на преподавател по философия не ми се е случвало такова нещо. Факторите, за да се случат, за да станат възможни тия ексцесии са много, но някои от тях са, по моето виж-дане, решаващи: безусловно първият вдъх-новяващ тия ученици фактор е поведението на администрацията, поредицата от недо-пустими грешки, които тази администрация така безотговорно си позволи да направи. На второ място е отношението и поведени-ето на една малка част от родителите, които действат в удивителен синхрон с най-сърдечните копнежи на тази същата адми-нистрация да намери повод да се разправи с опърничавия преподавател по филосо-фия, сиреч, с моя милост. Защото когато същият този клас преди три години написа "жалба" срещу преподавателя, и то по вре-ме, когато аз бях в отпуск по болест, адми-нистрацията допусна съдбовна, крайно груба грешка: без изобщо да разговаря с двете страни, без изобщо да ме запита нещо, реши своеволно да отнеме този клас (заедно с още три!) и да го даде на външен лектор – изобщо игнорирайки нравствения момент в цялата тази работа. Тази крещяща проява на неколегиалност и, бих казал, на безогледен популизъм, сега дава своите отровни плодове. Разбира се, на админист-рацията трябва да се признае, че действа целеустремително, с оглед да постигне главната си цел: да ликвидира този препо-давател с цената на всякакви средства. Да, обаче използването на ученици и на родите за постигането на подобни цели е не само аморално, то е незаконно. То е в противо-речие с най-базисни принципи на морала и на правото. Нека този, който си е позволил подобни игрички, да има добрината да поеме пълната отговорност за всичките последици.

Обикновено нашата така мила ди-ректорка чистосърдечно заявява: как е възможно същият този клас, който се държи при г-н Грънчаров по такъв начин, да се държи при други преподаватели не просто най-добре, а образцово даже?! Изводът й е: явно проблемът е същият този г-н Грънча-ров – тя, предполагам, обяснение друго не види. Да, но нещата не са така тривиално-прости или банални, напротив, значително

по-сложни са. Тъй като различните препо-даватели имат различни подходи - и съоб-разно това учениците пред тях показват различни лица – или различни части от лицата си, от истинското, от автентичното си лице. Ето, при мен показаха друга част от лицата си, предполагам затова, защото моя милост е привърженик на един крайно рядко срещащ се в нашенските роди условия чист либерализъм, който органически не допуска насилието на личността, напротив, стреми се да й даде всички условия за пълноценна-та нейна изява. Тази е алфата и омегата на моя подход – и аз, подчертавам това, нес-лучайно съм го възприел: защото смятам, че това е именно адекватният на времето, в което живеем, сиреч, е изцяло съвременен и при това е изключително хуманен подход. Никъде, прочее, не е доказано, че този подход изобщо не бива да бъде пренасян на българска почва – никъде също така не е доказано, че ний, българите, следва да живеем вечно в епохата на най-див и вар-варски, т.е. първосортен (както аз го нари-чам) комунизъм; щях да кажа или да напиша "най-диво средновековие" вместо "най-див и варварски комунизъм", но се сетих, че сред-новековието, въпреки някои свои нрави, все пак е било една доста възвишена и роман-тична епоха – за разлика от страшното време на комунизма.

Който винаги си е бил дивашки, варварски, първобитен, зъл и прочие. Та ето че теорията на моята така мила и велико-душна работодателка се оказва, че не из-държа и най-лека проверка: проблемът не бива да се елементаризира, а в него следва да се навлезе в дълбочина. Проблемът, така погледнат, е нравствен – и дори екзис-тенциален, тъй като опира до това как една част от нашите ученици възприемат свобо-дата; разбира се, и тук действа максимата: "Дай на българина свобода, пък след това стой и се дръж да гледаш резилищата, които той е способен да ти устрои". Да, някои хора, дето съвсем не разбират дъл-бокото екзистенциално тайнство на сво-бодата (и живота), се ползват от нея крайно наивно, бих казал "първосигнално": даваш им свобода и те вече са способни да се орезилят колкото могат и дори малко повече от това, т.е. показват цялата простотия, на която са способни. Това е една нашенска и родна прелест на общия ни български жи-вот, аз тук пиша по принцип, в качеството си на философ. Който възприеме моите думи прекалено лично, нека да има добрината да признае, че проблемът си е изцяло негов.

Та да привърша, щото времето ми свършва – трябва да бягам за час. Налага се в така и така възникналата сложна и необичайна ситуация – такива ситуации обаче са същински благодат за самоотвер-жени изследователи на нравите като мен! – да предприема нещо. Така нещата не могат да продължават. Главната причина, която ме задължава да търся изход, е тази: инте-

8 ресът, да, същностният интерес на ученици-те. Всичко друго трябва да отстъпи пред този водещ интерес, в това число и само-любието на някои администратори. Нищо друго не може да се поставя над този инте-рес: качественото образование на младите. Е, в името на тази цел аз съм готов на всич-ко. Ето по тази причина ми се налага като начало оттук-нататък да направя няколко неща: - Да направя нужното да предизвикам широ-ка обществена дискусия по проблема; моите всекидневни публикации в блога ми са моето всекидневно усилие в тази посока; обществената, публичната дискусия е въз-можност всяка от страните да защити по един достоен начин позицията си; бягството от такава една дискусия, мълчанието, е признание за недостойнство; - Следва да напиша, колкото и да не ми се пишат такива неща – нов доклад до Дирек-торката, в който да я запозная с актуалната ситуация в класа и да я призова за сетен път да изпълни своя дълг, като надмогне призивите и копнежите на своето многост-радално сърце; - Трето, тъй като осъзнах, че най-важният проблем в живота на нашата училищна общност има нравствено естество, ще ми се наложи в близките дни – иде междусрочна ваканция от няколко дни – да напиша спе-циално Обръщение до цялата училищна общност, което да го адресирам както до Педагогическия съвет, така и до всички отговорни висшестоящи институции; в този разгърнат доклад ще анализирам цялостна-та нравствена ситуация в нашата общност, ще опитам да покажа защо и как се стигна до нея, ще пробвам да изтъква главните грешки, които си позволихме да допуснем, за да се стигне до един такъв плачевен резултат; ще опитам, на едно по-строго философско ниво, да покажа, че занемаре-ната възпитателна компонента на образо-ванието, загубата на неговия изначално съществен личностно-формиращ харак-тер е главен дефект на господстващата в страната дидактична и педагогическа Сис-тема; че тъкмо тук следва да се насочат усилията, щото висшата цел на образова-нието, разбира се, съвсем не е прословуто-то "трупане на знания" или "многознайство-то", напротив, е придобиването на онова, което е съвсем занемарено, спрямо което си позволихме такова престъпно безхаберие: формирането на ония дълбоко душевни и личностни характеристики (умения, качест-ва, навици и пр.) на пълноценно живеещия човек, които са истинската първа цел на образователния процес, който иска да е на едно съвременно ниво или почва; - Четвърто, трябва да направя нещо, че експериментът, който провеждам от години,

и който е насочен все в тази посока, да получи подобаваща гласност на Първата национална среща за свободно развитие на образованието, която ще се проведе съвсем скоро в София – и в която ще участ-вам най-активно.

Това е засега. Налага се да спра тук. Всичко добро!

ТВЪРДЕНИЕ НА ОРУЕЛ

Не спирайте да учите, не спирайте останалите да учат. (Цитатът е по Георги Драганов)

ОТЧЕТ ЗА НОВА СПЕШНА ПРОВЕРКА НА МОИ ЧАСОВЕ ОТ ИНСПЕКТОРИ ПО ФИ-ЛОСОФИЯ

сряда, 29 януари 2014 г.

Пак се налага да напиша нещо в своя дневник – нещо, свързано с работата ми на преподавател по философия в едно училище. Знаете, в последно време се занимавам с изследвания на нравствената ситуация в него във връзка твърде ориги-налните подходи на училищната админист-рация, които дават своето отражение върху всички страни на живота в училищната общност. Силно съм заинтересуван от случ-ващото се, моят интерес е преди всичко

научен, стремя се да представя една на-пълно достоверна, правдива картина на нравите; смятам, че си заслужава да се работи в тази посока с оглед търсене на изход от тежката ситуация – не само в това конкретно училище, но и в образованието в България изобщо.

Щото, убеден съм в това, ситуаци-ята в другите училища не е по-различна, напротив, много е възможно да е още по-тежка. Само дето за случващото се в тях се мълчи; аз пък смятам, че мълчанието в подобни ситуации е зловредно. Трябва да се говори, да се обсъжда, да се мисли, да се полагат усилия за преодоляването на това тежко положение. Ето затова и пиша така старателно. За днес, предвид ограниченото ми време тази сутрин – занимавах се до този момент с друга работа, а пък след около 30-35 минути трябва да тръгвам за работа, имам първи час – ще напиша след-ното, което е възможно да го продължа по-късно, в течение на дена (ще си взема лап-топчето и в промеждутъците между часове-те ще си допиша текста).

Вчера моя милост беше удостоен с честа отново да бъда проверен от инспек-тори по философия, да, този път дойде да ме проверява не само инспекторката по философия в пловдивския образователен инспекторат, но и даже националният екс-перт по философия, именно г-н Костов (първото му име не запомних). Разбила се, проверката стана ненадейно, предупреден бях чрез повикване в кабинета на директора 5 минути преди започването на часа, което, разбира се, е неправомерно и доста стреси-ращо. Доколкото ми е известно за такива проверки учителят трябва да бъде предуп-реден значително по-рано. Както и да е де, аз съм по-особен случай: който си позволя-ва да се оплаква и да пише жалби до вис-шестоящите инстанции, явно заслужава да бъде проверяван в извънреден порядък – и не според правилата. Явно, щом не си мъл-ча за злоупотребите, заслужавам да бъда наказван и по този начин, с оглед да ми бъде отмъстено за нещо; ако бях послушни-чък, тогава, предполагам, щяха да благово-лят да ме проверяват както е редно; но сега не съм заслужил едно такова отношение. Аз, разбира се, не спорих с инспекторите, просто им зададох въпроса: а на какво дължа този така голям интерес към моите часове, на този въпрос те явно доста се затрудниха да ми отговорят и ми казаха нещо твърде мъгляво и неясно, което, приз-навам си, не го разбрах. Директорката, разбира се, също дойде на проверките; влязоха в два мои часа, в час по етика и в час по философия, съответно в 10 и 11 клас. Това, че избраха да ме посетят в предпоследния ден на срока, когато учени-ците се доизпитват с оглед това да им бъде поставена срочна оценка, също е интересен нюанс на проверката: явно се бърза, кой знае защо, щото можеха да почакат с ден-

9 два, да се успокои обстановката, примерно след няколко дни почва вторият срок и тогава ще е значително по-спокойно, учени-ците няма да са така стресирани от изпит-ванията в края на срока, но да не придиря-ме много, все пак живеем в България и тук никой не се съобразява с такива "лиготии" – кога, видите ли, било по-уместно да бъде посетен един час по философия от инспек-тори: ами когато искат ще си го посетят, без да се съобразяват с нищо, откъде-накъде да се съобразяват с нещо, щом са толкова висши началства?!

Е, влязохме в първия клас, един 10-ти клас, с тях имахме етика, последен час, в който трябва просто да изпитвам с оглед да определим крайната срочна оцен-ка; да, ама ето, натресоха ни се разни на-чалства, учениците се чудеха какво става, какво толкова се е случило и пр. Като капак на всичко стана така, че дневникът го няма-ше в учителската стая, така и този дневник не се намери, наложи се да пращам ученик да го търси и да го вземе (а това е забране-но, директорката, разбира се, си отбеляза нарушението ми; трябваше аз да зарежа класа и да ида да го търся, ама ето, аз предпочетох да пратя ученик, предвид тол-кова високопоставените гости). Аз, разбира се, си нямам свой бележник, в който да пиша оценките, винаги съм си имал, но ето, тази година, предвид това, че бях болнични цели два месеца и половина от започването й, така и не си направих такъв. Та възникна интересна ситуация: дневникът го няма, оказа се, че бил "изчезнал", никъде го ня-маше, учениците казваха, че не знаят къде може да е, при кой учител и в кой кабинет може да е забравен, класната им също не знаела къде е, и прочие; това, разбира се, разстрои работата, но както и да е, часът мина, аз изпитвах ученици, които са по-загрижени за положението си, които сами пожелаха да говорят предвид това, че нямат хубави оценки или пък не са изпитани дос-татъчно пъти (поне три пъти за срока трябва да е изпитван ученикът според инструкции-те). Часът мина някак, общо взето добре, нищо че си беше (и нямаше как да не бъде, според условията) пълен провал. За малко да забравя да кажа, че инспекторката в края на часа се опита да изпитва учениците, зададе им въпроса "Кое понятие се свързва най-вече с моралната философия на Кант?", учениците, разбира се, не знаеха, което, предполагам, доста приятно е стоплило нечие проверяващо или директорско сърце.

Другият час при един 11-ти клас, час по философия, мина по моето възприя-тие доста добре; учениците и се изказваха, и задаваха въпроси, а темата беше непри-ятна: за първите начала, за началото на философстването, за избора на първия проблем, с който трябва да започне реша-ването на философските въпроси, за гене-зиса, абе за началото във всеки един сми-съл, за началото на всичко съществуващо и

т.н.; темата беше първа от раздела "онтоло-гия", най-трудният раздел, това е именно учението за битието. Но аз лично съм дово-лен от това как се представиха учениците. Е, разбира се, понеже по този предмет няма срочна оценка, това даде своето отражение, те бяха значително по-спокойни в сравне-ние със събратята им от оня 10-ти клас. Като минаха тия два часа, проверявани от инспекторите, за тяхно удобство директор-ката се е разпоредила следващият ми час, с един 12-ти клас, да бъде взет от друг учи-тел, та ние заедно с нея и с инспекторите да обсъдим протичането на проверяваните часове.

Първа взе думата директорката, която доста често ме проверява пред пос-ледните години, а пък в последните месеци – най-често. Забелязал съм такава тенден-ция – колкото по-често аз пиша доклади, писма или жалби до висшестоящите инс-танции, толкова по-често тя ме проверява в часовете или ме задължава да пиша писме-ни обяснения за това или онова, сиреч, все по-отчаяно търси "компромат" за мен, с оглед да докаже "там, където трябва" колко аз съм лош учител и пр. Това е разбираемо, тя, предполагам, иска да ми внуши, че ако почна да си мълча и да не пиша жалби, както прави останалият учителски народ, тогава и аз самият няма да бъда проверя-ван изобщо, което именно и издава хума-низма на моята началничка. Да, ама ето, аз не мирясвам да пиша доклади, което пък логично води дотам, че съм обект на най-жив директорски и инспекторски интерес. Както и да е, словото на директорката пред инспекторите беше доста интересно, аз сега не мога да го възпроизвеждам и по колеги-ални причини, но есенцията беше тази: г-н Грънчаров, въпреки толкова масираните проверки от администрацията, не кандисва да почне да преподава "както трябва", ами си пердаши все по своя си стил и своите си подходи, които ний оценяваме като "дълбо-ко порочни"; е, тази израз не е неин, аз го пиша в момента, но есенцията на изказва-нето й, повтарям, беше тази.

После се изказаха уважаемите проверяващи. И двамата държаха съответ-ните речи, доколкото долових, и двамата инспектори въпреки критиките си, общо взето не можаха да скрият, че така дългоча-каният "решителен провал" на "субекта Грънчаров" като преподавател и този път така и не се състоя; това е в общи линии. Аз се постарах да изслушам мълчаливо техни-те речи, възпрях се от желание да влизам в дискусии, щото съм се убедил, че няма особен смисъл от тях. Сюблимният момент обаче беше този, че г-жа инспекторката "ме похвали" за това, че вече съм се бил въз-държал да преподавам по своите помагала, а съм бил използвал "законните такива", именно одобрените от Министерството казионни учебници; тя била разбирала колко много труд съм бил положил за да

разработя тези помагала, да, ама ето, на, не трябвало да преподавам по собствените си помагала (!!!), а било чудесно, че вече съм бил победил, да, тя така се изрази, недове-рието си към професорските учебници на министерството. Аз се престорих, че не забелязвам тази гавра, замълчах си, щото от опит знам, че няма смисъл да се спори в тази посока. Та ето за това, видите ли, бях похвален: щото до този момент бях най-много атакуван за това, че преподавам по собствените си помагала. А ето, този път те констатирали, че са постигнали победа над мен, ето, бил съм почнал вече да "влизам в коловоза", до това, както разбрах, се свеж-даше "удовлетворението" на инспекторските души. Това го оставям без коментар, то заслужава по-голямо внимание, но сега изобщо нямам време да коментирам, щото започнах вече да закъснявам.

Хайде чао, че бързам, ще продъл-жа после... (Следва продължение: животът при нас е интересен!)

НЯКОИ СВЕДЕНИЯ ЗА СИСТЕМИТЕ НА ОБУЧЕНИЕ В ШВЕЙЦАРИЯ

Швейцарската система на обуче-ние е все още на базата на трансфер на знания от учител към ученик до голяма степен. Другата система на обучение, която се използва, е на база задаване въпроси от учениците, като се създадат необходимите условия да бъдат задавани въпроси. Част-ните училища също имат за основа швей-царската система, но използват методите и на другата система. Частните училища са много, вероятно заради големия брой чуж-денци, живеещи в Швейцария. Общо взето всички са отегчени от първата система и минават на втората, която иска повече предварителна подготовка от страна на учителя.

Преди 30 години страната е имала нужда от хора със солидни познания в една област. Първата система е била по-нужна тогава и тези хора са били много ценни.

10 Днес за всеки, а най-вече за бъдещи мени-джери, изпълнителни директори и хора, управляващи предприятия, са нужни повече „flexibility thinking“ и „cultural intelligence“, което отговаря на гъвкаво мислене, самос-тоятелно справяне, способност да прегова-ря, да разбира пазара, да управлява, да работи в екип. Мултилингвистичното обуче-ние подпомага всичко това, то е най-добрият начин да се постигне това мислене и тази култура.

Една майка сподели с мен че има дете, което учи по швейцарската система изцяло. То имало запас от много информа-ция в различни области. По предметите, които обичало имало много задълбочени познания. Щяло с лекота да влезе в гимна-зия след изпит по математика и немски език. При другото й дете, при така наречения условно втори начин на преподаване, дете-то било по-способно да взема решения, имало по-самостоятелно и гъвкаво мислене и имало по-големи предимства в бъдещ план.

При писмено изпитване или тест не

се препоръчва намиране на средното ниво на класа и според него поставяне на оценки в цифри под и над средното ниво. При връ-щане на тест се провежда индивидуален разговор с ученика и му се обясняват първо силните, а след това слабите страни на неговата работа, според предварително изяснени критерии. Публично не се обявя-ват нито добри, нито лоши резултати пои-менно. Учителят трябва да притежава „good competition management“ – добро управле-ние на състезания, което означава всички деца да бъдат поощрени и окуражени по някакъв начин.

В частното училище на Ноа, къде-то той е в предучилищна група от 20 петго-дишни деца, обучението върви на три езика.

Този факт създава предпоставка за създа-ване умения, които получават децата по втората система. Обучението върви на английски и немски, с равен брой часове. В петък обучението върви само на френски език през целия ден. Имат, по трите езика, главен учител и асистент. По немски език учителката говори на класически немски, а асистентът на швейцарски немски, който е много по-различен, по-лесен и съществува само в устна форма. В обикновените учи-лища обучението върви на хох-немски. Хох означава висок, т.е. това е класическия немски (този на Германия). Децата са из-мислили и термин „денглиш“ – нещо средно между немски и английски.

За всяко дете един от езиците е по-силен, в повечето случаи заради роди-тел, за когото този език е матерен. Учители-те се стремят да развиват силния език за детето, като другите остават за наваксване през следващите години, постепенно. За Ноа силният език е немски, тъй като от двегодишен говори този език. Независимо от това дали са в час по английски, немски или френски, при затруднение децата могат да заместват дума или да задават въпроси на езика, който е силен за тях. Така че в занятие по немски, английски или френски е нормално да се задават въпроси на друг език. За това не им се прави забележка.

Думата „не“ по принцип не същест-вува за учителите в предучилищна възраст. Децата сравняват и анализират езиците, осъзнават че при стихче на един език има рима, а при преведеното стихче на друг език, не може да се получи рима. Разбират че в един език има идиоми, които не същес-твуват в другия език. В часовете по матема-тика ги учат също на двата езика. Знакът за умножение по немски е „.“ (точка), а по анг-лийски „х“. Ако децата са написали в час по английски знакът точка, ще им се каже че така е на английски, без да звучи като поп-равка или упрек. Езиците се учат чрез игра, както и буквите. Играта е инструмент при всички занятия. Дава им се домашна само за събота и неделя на два листа. В първи клас се дава домашна за 15 мин., във втори за 20 мин., в трети за 30 мин. и така прогре-сивно времето за писане на домашна рабо-та се удължава.

Особено се набляга на страновед-ческа информация и уважение към култура-та на различни страни. Ако в определен ден за едно от децата е национален празник на страната, в която се е родило, всички деца трябва да бъдат облечени в цветовете на знамето на тази страна. Майките подготвят подаръци за всички деца, изненади, почерп-ка от националната кухня на страната.

Ноа се върна наскоро, на нацио-налния празник на Австралия, с татуировка на ръката – австралийско знаме (чрез сла-гане на лепенка). Донесе и салфетка с авст-ралийско знаме. Беше научил какви животни обитават Австралия и кои не се срещат

другаде, освен в Австралия. Знаеше на кой континент се намира и има ли достъп до море.

Наказанията в предучилищна въз-раст са чрез картон – зелен, жълт, оранжев и червен. При попадане на името на детето, за деня, в зелена зона, учителят няма забе-лежки, в жълтата зона то получава сигнал че не бива повече да се държи така. Оран-жевото е знак че се съобщава на родителя с SMS за някакво провинение, а при връчване на червено картонче родителя трябва да се яви в училище.

Ноа разказва за устни забележки от рода на „Ако се държиш така, няма да имаш приятели”, „Щом не разбирате че не трябва да се вика, ще напуснем веднага всички физкултурния салон“, дори при по-груби нарушения „Днес сте лишени от сле-добедната закуска“.

В края на седмицата се дава тема-тично разпределение на занятията през следващата седмица по дни и часове, а всеки ден получаваме рапорт, сложен в шкафчето и нещо, изработено от детето.

Разговарях с майка от групата на Ноа, наскоро дошла от Франция. Беше доволна от липсата на напрежение в учи-лище Тандем в Цюрих, защото децата й били под натиск във Франция – всички деца познавали буквите на 4 години и можели да четат и да пишат повечето букви на 5 годи-ни.

В общи линии така стоят нещата, които виждам и чувам. Това, което чета за образованието в Швейцария е може би по-интересно…

ЗАБЕЛЕЖКА: Всекидневните рапорти от училището на Ноа съдържат: - име на учителя

11 - как се е чувствал през деня – преди и след обед - колко чинии храна е изял - момент от деня, който му е харесал (ри-сунка) - бележки на учителя - поздрави

ОЩЕ СНИМКИ >>>

Написа: Мария Василева

НА КОРИЦАТА НА СПИСАНИЕ TIME ПРЕЗ ЯНУАРИ 1941 Г. Е БЪЛГАРСКИЯТ ЦАР – Н.Ц.В. БОРИС III

вторник, 28 януари 2014 г.

Източник на изображението. (Георги Драганов ми посочи този факт.)

КРАТЪК КОМЕНТАР:

България е имала държавници, каквито сега няма – или ако все пак има такива хора със солидни държавнически способности, то ние или не знаем кои са, или пък ако знаем, не ги признаваме: Иван Костов е един от тях.

Жалко, много жалко е това: страна, която не признава истинските си държавни-ци, се самоосъжда да бъде управлявана от

мижитурки. (Виж недоразумението, нарече-но "Орешарски".)

ЗА ЛУКСА ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН, ДА БЪДЕШ ЛИЧНОСТ С ДОСТОЙНСТВО В НАШИТЕ УСЛОВИЯ СЕ НАЛАГА ДА ПЛА-ЩАМЕ ГРОЗНА ЦЕНА

Няколко реда да напиша все пак и днес в дневничето си – за да не допусна празнина. Празнина се получава когато има за какво да се пише, човек отлага обаче писането за друг момент, а след това заб-равя, пропуска случката и ето, възниква празнина. Аз пък държа да няма празнини в моята хроника, щото съм се амбицирал да документирам всичко, що се случва в наша-та училищна общност, където моя милост, в качеството си на философ, се подвизава, тъй да се рече. Или се изявява, щото съм си позволил лукса или разкоша да имам своя позиция – различна от позицията на мълча-ливото мнозинство. И различна най-вече от позицията на тия, дето не се свенят да ръкопляскат на властващата особа, те, тия хора, за чест и слава на нашата училищна общност, са само двама-трима; огромната част от "колектива" обаче оглушително мълчи, хората не желаят да се опозоряват, пазят достойнството си. Това е, разбира се, чудесно. Тия хора не че нямат позиция, аз чудесно зная, че имат, на тях обаче просто им е неудобно да я заявят в този момент – страхуват се да я заявят. Това психологи-

чески е съвсем разбираемо – и аз за нищо не упреквам тия хора. Ще дойде време и те ще започнат също да говорят. То това вре-ме иде, приближава се. Така аз чувствам нещата.

Ще бъда кратък за случилото се вчера, но държа в моя отчет нещичко да бъде казано, щото въпросът е принципен. Аз писах вече – виж Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга – че адвокатът на многоуважаемата ищца писмено ми заяви, че тъй като в една нова моя книга съм препубликувал есето, заради което ищцата се почувства "обиде-на" дотам, че ме даде на съд, то имало вероятност независимо от сключеното нас-коро споразумение тя отново да поднови иска си, т.е. отново да ме даде под съд все за същото историческо есе. Аз написах писмо-отговор до адвоката, което изпратих и на ищцата и там заявих позицията си. Та в тази връзка вчера самата ищца, и то в "най-приятелска форма" седна да разговаря с мен, като искането й в общи линии се свеж-да до следното: първо, да махна въпросно-то есе от новата си книга, ако не искам да си имам нови съдени разправии, второ, оттук-нататък нито нейното име да бъде спомена-вано в писанията ми, нито пък по косвен начин, чрез намек, чрез посочване на из-пълняваните от нея длъжности или по друг начин тя да бъде упоменавана в моите текстове. Иначе съм щял да си имам проб-леми с правосъдието. Поиска фактически следното: тя като длъжностно лице да бъде изведена от критика от моя страна, да полу-чи привилегирован статус да бъде недосе-гаема за критика или какъвто и да било упрек, само дето не ми каза това, а пък аз, за жалост, забравих да попитам: а хвалби поне дали мога да й отправям? Поговорих-ме си доста, аз съм полемичен тип и лесно не мога да бъда убеден в това или онова, заявих й позицията си. Ето горе-долу какво й казах:

Няма да допусна чрез каквито и да било шантажи някой да посегне на моето свещено и конституционно право на мнение, на изразяване на позиция, на критика и пр.; свободата на словото си няма да пожертвам само заради това, че някому, видите ли, това не било удобно или изгодно. Заявих, че тъй като в блога си се изявявам като медия, да, блогърът е специфична персонална медия, то аз, разбира се, няма как да бъда принуден за някои неща да не пиша, при положение, че те се случват. Разбира се, като пиша за всичко, за което съм преценил, че е наложително да се пише, и като пиша това, което аз мисля, или както аз възприе-мам нещата, то аз в същото време добре съзнавам, че нося пълната отговорност за написаното, че заставам изцяло зад своите мнения, критики, позиции. Е, разбира се, да бъде човек свободен в нашенските родни български условия си има своите неудобст-ва и рискове, но това съвсем няма да ме

12 принуди да се откажа от свободата си. Тъй че не приемам подобни изисквания от една особа, която, видите ли, искала да й бъде направен такъв един специален реверанс: да бъде извадена от полето на моята крити-ка. Заявих й също, че щом се е нагърбила с такава една публична, обществена работа, работа на държавен чиновник с ръководни функции, и също така на синдикален лидер, именно, да бъде обществено лице, лице с обществена функция, то ще й се наложи да понася какви ли не реакции от страна на самата тази общност, която тя управлява или ръководи.

Казах й също, че ако иска да стане лице, необезпокоявано от никакви такива рискове да бъде обект на критика, би могла, ако иска, да се откаже от ръководните си функции, тогава, разбира се, никой няма да пише за нея или да я забелязва. Ала в момента, докато е лидер на синдикат и в същото време е и помощник-директор, би следвало да чувства, че отговорността й включва и този наистина неприятен момент: да бъде критикувана, да попада под ударите на критиката. Хората, които не могат да понасят това, които са прекалено чувстви-телни, които много страдат когато някой дръзне да ги критикува, хората с прекалено чувствителни сърца обикновено не се на-гърбват с такива ръководни длъжности. Неслучайно народът така мъдро е заявил ту нещо в поговорката: "Който се страхува от мечки, да не иде в гората!"; е, "мечките" за длъжностите и управляващите лица в слу-чая като безкомпромисни критици като мен, които в името да общия интерес са готови да си развалят рахатя и да критикуват. Като съответно си плащат съответната за това цена. Всичко се заплаща в този живот: в това число и лукса да бъдеш свободен – и смело и гласно да заявиш какво мислиш. Ето, аз платих своята жестока цена: здраве-то е цената, която платих, да, здравето, което загубих, бе цената, която платих за лукса да бъда свободен, да бъда личност с достойнство. Така стават тия неща у На-шенско.

Като си говорехме по този начин в съвсем кажи-речи приятелска обстановка ний с г-жа помощник-директорката, едно лице, което принадлежи към най-тесния кръг от приближени на г-жа директорката, стоеше наоколо и с интерес слушаше какво си говорим, а в един момент не издържа и само се намеси в разговора ни; за куриоз ще си позволя да кажа нещичко какво дръз-на да каже туй лице; то каза нещо такова:

"Как не те е срам бе, Грънчаров, да критикуваш толкова добра ръководителка, каквато никога досега не сме имали, нашата любима г-жа директорка?! Как не те е срам на бялото да викаш черно! Тя направи тол-кова много добрини на това училище, ето, аз, примерно, сега мога да ида да си измия ръцете в тоалетната, там вече, откакто г-жа А. е директор, имаме вече нещо невиждано

преди, именно, имаме сапун! А ти и това не виждаш, и това не признаваш! А колко много други работи имаме?! Толкова талантлива ръководителка никога не сме имали, но ето, само ти се намери да си "най-умен" и "най-честен" и да я критикуваш така злобно, така грозно, че думи нямам вече!" и т.н., все в този дух се изказа въпросната г-жа. Аз вля-зох в кратка, но съдържателна дискусия с нея, казах й нещо за морала, в смисъл, че е грозно така човек да се подмазва на шефа, и прочие, бях нападнат, естествено, че съм някакъв си там, който се мисли за незнамси-какъв, ала всъщност е никакъв, книгите ми, видите ли, били "просташки" (!!!), да, та смеела да заяви това, нищо че не ги била чела, нямали и намерение да ги чете, защо-то неизвестно откъде знаела, че са прос-ташки, като попитах откъде го знае, тя каза нещо гениално; ето какво:

- Ами да не би някой от инспекто-рата да ти е признал и узаконил книгите? Няма такова нещо! А ето, нас инспекторатът ни признава, имаме постижения, заради които се гордеем, а теб и твоите книги никой от началството не ти ги е признал, което означава, че и ти, и книгите ти не струвате!

Това беше най-сюблимният мо-мент в импровизираната ни дискусийка, мен тоя аргумент, именно, че книгите ми били негодни щото нямали били санкция от Инс-пектората, така ме втрещи, че за малко да загубя ума и дума, пък и, в интерес на исти-ната, ме напуши смях. Както и да е, с това ще приключа тоя кратък текст, щото имам други, по-важни работи. Та в крайна сметка имам сега срок "за размисъл", да видя дали ще приема изискванията на началството да бъде изведено от критика, ако не размисля и не ги приема, т.е. ако не се откажа от свободата си, то имало било вероятност да се срещнем отново в съда. Е, ще се среща-ме и там, щом трябва, лошо няма...

А за парите от обезщетението г-жата все пак каза, че щяла била да ги даде на бедните (след като отчисли хонорара на адвоката си!), ала не била длъжна да ми доказва, че го о сторила, щото това си били нейните пари, справедливо заслужени за-ради тежките морални щети, които била понесла – заради това, че съм писал за нея в една своя книга. Аз ето това не мога да разбера: други хора си мечтаят да бъдат увековечени в някоя книга, а ето тази скромна и мила госпожа това не го ще, напротив, брани се с всичка сила да не влиза в историята! Виждате колко скромни и честни хора имало около нас, това е осно-вание за гордост! Тъй че аз наистина трябва да преосмисля мнението си за нравствената ситуация, в която живеем. Явно в тази ситу-ация има и обнадеждителни симптоми за промяна към по-добро. което е така радост-но! Хубав ден ви желая! Радвайте се на живота и на доброто, което ни се случва в него!

ОТГОВОР ОТ ОМБУДСМАНА КОНСТАН-ТИН ПЕНЧЕВ

понеделник, 27 януари 2014 г.

Колегата Райчо Радев е получил

отговор от Омбудсмана Константин Пенчев на своето писмо-обръщение в защита на моя милост от директорския произвол; отговорът е със следното съдържание:

НАЙ-ПОДХОДЯЩОТО МЯСТО ЗА ПРО-ТЕСТИ В ИМЕТО НА СВОБОДАТА НИ Е ПРЕД И СРЕЩУ ПАМЕТНИКА НА БЛАГО-ДАРНОСТТА ЗА СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ

януари 27, 2014

Четвърти украински фронт

By Иво Инджев

13 Заслужава си човек да прочете ця-

лата статия, но аз тук, за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ (имам личното разрешение на г-н Инджев за това) ще подбера някои акценти, някои най-силни места от нея:

На фона на събитията в Украйна, които все по-основателно оправдават тер-мина „революция” – при това с обратен знак на болшевишката злоупотреба с него – дори и неизкушените от политиката се питат какво не ни стига на нас българите да проя-вим подобна решителност за окончателна раздяла с метастазите на съветското ни наследство.

Няма ли тази вълна да стимулира нашия стремеж към свобода или все така ли ще си останем примирени да сме „освобо-дени” от Трети украински фронт, наложил по заповед на Сталин окупация на България през септември 1944-та, която под разни скрити форми продължава и днес да ни притиска на европейското дъно?

Защо, по дяволите, по аналогия с Киев (а вече и в много други градове на Украйна) у нас не нахлува Четвърти украин-ски фронт – днес в София, утре и в други градове? …

… Тук, противно на класиката в метода на анализа на базата на актуалните факти, стигаме тромаво, но неизбежно до новината на деня – до радикализацията на студентския протест чрез повторната окупа-ция на Софийския университет.

Не чух някой да е формулирал по-добна теза, но нямам съмнение, че дочувам в това отчаяно действие тъкмо тътена на Четвърти украински фронт, макар да е малко вероятно той да доведе до „всена-родно въстание” у нас.

Най-големият тактически успех на досегашните протести, гражданските и студентски, беше породен от… безличието. Ще ме прощавате, но е така. Дори и в мо-ментите, когато известни личности участва-ха в протестните шествия в София, всеки един от тях внимаваше да не му бъде вме-нен опит да „се възползва”, да „яхне” про-теста…

… Без делегиране на авторитет, който да поведе протестите, тази студентска крачка напред отново ще увисне над безд-ната на безразличието, на която властите разчитат като на спасителен ров около обсадената им крепост.

Знам, че аналогиите ми за Четвър-ти украински фронт ще бъдат пратени (най-вече чрез премълчаване) на Четвърти ки-лометър, но аз така си пиша, като лудите. Както си говоря от години, че най-подходящото място за протести в името на свободата ни е пред и срещу паметника на благодарността за съветската окупация.

Унизеният от близостта на този паметник университет е в тежко противоре-чие с посланието на съветската окупация, която, оставена да се перчи на воля, се

присмива в своята недосегаемост на сту-дентската окупация отсреща.

За разлика от Народното събрание или Министерския съвет, символът на бъл-гарското раболепие пред лъжата няма работен ден. Направо си проси честта да обедини желаeщите да протестират срещу днешната власт, която не само пази дено-нощно осветената си светиня, но и огради фундамента й с телена ограда – да не би някои да оскверни най-милия символ на петата колона и нейното правителство.

С телената си ограда властта на петата колона издаде най-големите си стра-хове. Трябва ли да монтират и картечници, за да прогледнем като украинците?

Ако не съм бил ясен досега, да го кажа направо: щом търпим лъжата за оку-пацията като наше освобождение, не бива да се надяваме окупацията на свободната университетска територия да ни освободи от каквото и да било. Р.S. Четвърти украински фронт е същес-твувал реално като номерация и пак е бил командван от маршал Толбухин, но в слу-чая употребявам понятието като мета-фора на надграждането в светлината на украинските събития и на съветската претенция да сме били “освободени” от Трети украински фронт.

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА РАЗХОДКА ИЗ СТА-РИЯ ГРАД НА ЦЮРИХ – БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЗИ СНИМКИ!

На път за Стария град (ОЩЕ >>>)

РАЗХОДКА ИЗ СТАРИЯ ГРАД НА ЦЮРИХ – ЛИНДЕНХОФ

ЛИНДЕНХОФ Реших да се изкача на „Линден-

хоф“. Гледах крепостната стена отдолу –

когато се разхождах покрай бреговете на река Лимат. Хълмът е част от ледниково било, исторически център и градски площад. Това е най-старата част на Цюрих. Някога тук е имало римски замък, запазен до VІ век и напълно изоставен през ІХ век, когато Каролингите решават да изградят своя резиденция. Внукът на Карл Велики, нари-чан от французите Шарлемань или Шарл Великия построил тук палат и кралска рези-денция.

Спрях се пред старите каменни стъпала, които водеха към Линденхоф. Те са били винаги такива. Сега ми изглеждаха като нарисувана картина – ако не се оживи-ха от една двойка млади хора. Снимах ги, а те ме гледаха засмени.

На площада има малък фонтан с мемориална статуя, посветена на събитията от 1291 г., когато градът бил обсаден от един австрийски херцог, който пленил цю-рихската войска. Настъпвайки към Линден-хоф, той се надявал на лесна победа. Нео-чаквано се натъкнал на нова войска, която отблъснала неговата. Това били храбрите жени на Цюрих, преоблечени във военни униформи. В тяхна чест днес са посадени много липи по цялата „Банхофщрасе“, за да напомнят за героичния подвиг.

„Линденхоф“ си остава място за събиране много дълго време. През 1798 г. именно тук жителите на Цюрих полагат клетва пред Конституцията на Конфедера-ция Хелвеция. До съвременната епоха неголемия парк-площад е бил театър на всички исторически събития. Днес сенчеста-та тераса е спокойна в сърцето на Цюрих, градът изглежда напълно удовлетворен от постигнатото. Затова от място, на което някога цюрихци правили събрания, сега е място за отмора и игра на шах. Видях тази жива картина – няколко мъже местеха голе-мите шахматни фигури върху каменната настилка. Поспрях се да ги погледам, беше наистина интересно.

После тръгнах из Липовия двор, както се превежда името. Наоколо беше толкова приятно и тихо. Снимах фонтана с мемориалната статуя на героичната жена от оная епоха, която държеше дълго копие със знаме. Хълмът е разположен в сърцето на Цюрих и оттук се открива невероятна гледка към бреговете на Лимат, града, катедралите Гросмюнстер и Фраумюнстер, Федералния политехнически университет, Кметството, езерото и Алпите. Беше фантастично да се наблюдава отвисоко не само красивата панорама, но и как тече животът. Можех да остана с часове да гледам, това ме отморя-ваше и вдъхновяваше. По Лимат плуваха речни комети, пристигащи от езерото, взе-маха пътниците от кея и се плъзваха по бистрите води на Лимат.

Приближих корабчето с фотоапа-рата и видях, че името му е „Регула“. Полз-ват се като градски транспорт речните коме-ти – „Феликс“ и „Регула“, наречени на свет-

14 ците брат и сестра, покровители на Цюрих. С тях много бързо и удобно се стига до желаните места. Беше ми забавно да сни-мам във всички посоки. Гмурнах се в малки-те улички, с ниски къщи и магазинчета на занаятчии. Тук всичко изработено на ръка е особено ценно. Напомнят ми малко за „Ка-пана“ в Стария Пловдив. Преплитат се и те омайват така, че изгубваш ориентир. Пък и за какво ли ми е ориентир, да се „изгубвам“ е много по-забавно! Точно като Алиса в страната на чудесата!

Нека погледам пак тези улички, макар че идвам за втори път. Приказен декор, развети швейцарски знамена, къщите изрисувани, витрините блестят като малка сцена за вълшебен спектакъл, примамливи потайни сокаци, фонтанчета, магнетични кътчета. В Швейцария не само природата, а всичко, което е пипнато от човешка ръка, е достойно да се нареди до невероятната, респектираща природа.

Колкото и да беше прекрасно това място все пак трябваше да се сбогувам с него ако исках да измина днешния маршрут. Бях си определила да сляза надолу и през стария град да отида по най-голямата улица – на банките, застрахователните дружества и луксозните магазини. За да усетиш и опознаеш добре града първо трябва да се движиш пеша и второ – да не препускаш като организираните групи с гид. Аз обичам да се спра и наслаждавам дълго и спокойно, без някой да ми досажда с въпроси или нетърпение. Въпроси задават малките Ноа и Мила, а нетърпение проявява Фани – моята дъщеря. Със Емо – моят зет, сме в добър синхрон, но той е плътно зает с рабо-тата си и пътувания. Затова предпочитам при тези разходки да бъда сама. Като прик-люча щях да се обадя да се срещнем на Банхофщрасе, в превод Гаровата улица.

Не влязох в музея. Може би щях да прочета нещо в стила „лимерик“, малко познат не само у нас, но и по света, означа-ва глупост, безсмислица, „нонсенс“. Видях само рекламните брошури с карикатури и стихчета от Едуард Лиър и други автори от тоя жанр, бяха забавни, искаше ми се да видя изложба, но точно сега слънцето грей-на и ме подмами да вървя нататък, докато не е заваляло. Тук времето се сменя бързо – десетина минути дъжд, после слънце, мъгла, вятър, дори сняг.

Довиждане, Стар град, ще се ви-дим пак – другата седмица! Забележка: Снимките към този текст можете да видите ето тук: Заповядайте на разходка из Стария град на Цюрих – благодарение на ето тези снимки!

ЗАПОВЯДАЙТЕ В ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ – ВАШЕТО МНЕНИЕ ИМА ЗНАЧЕНИЕ!

ДУХОВНИ, МОРАЛНИ СА ОСНОВАНИЯТА НА ВСЯКО ДОБРУВАНЕ В ЖИВОТА НА ЧОВЕКА И ЧОВЕШКИТЕ ОБЩНОСТИ

понеделник, 27 януари 2014 г.

Тия дни усилено подготвям за пе-чат новата си книга, на която дадох загла-вието ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯ-НИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ (в контекста на общата ситуация на бъл-гарския живот); бързам да издам тази книга колкото се може по-скоро, а ето тази сутрин сядам да напиша встъпителните думи към нея – или нещо като предговор; ето какво считам за нужно да кажа в него:

За проблемите на българското об-разование и училище, намиращи се в със-тояние на тежка криза и дори катастрофа, обикновено се говори и най-вече пише "ан гро", на едро, с помощта на абстрактни общообяснителни схеми, които ни ги пред-лагат разните му там кабинетни учени – социолози, икономисти, специалисти по педагогика, дидактици, психолози и пр., а най-вече – "специалистите по всичко", как-вито у нас има колкото искате. По тия теми обаче почти никой не се интересува от това какво мислят тия, дето непосредствено са заети с осъществяването на самия процес, именно учителите и учениците; също така никой не пита какво мисли по тия същите

въпроси третата най-заинтересована стра-на, също, така или иначе, "присъстваща" в процеса – родителите. А "най-компетентни" по всичко у нас са тъкмо чиновниците, по-специално най-овластените от тях; в крайна сметка те всичко и решават. Щото у нас, ако не знаете това да ви го кажа още сега: в сферата на образованието от години съ-ществува една истинска тирания от страна на министерските чиновници и спрямо учи-лището като цяло, но и най-вече спрямо същите тия непосредствени участници в процеса, които най-много са и ощетени от произволите на въпросната бюрокрация. Всичко решават "чиновниците-експерти", те за всичко се разпореждат, а пък целият останал народ, най-вече училищният, спо-ред правилата на системата следва само да мълчи – и да изпълнява, да се подчинява.

Да, ама ето, след като живяхме толкова десетилетия според правилата на тоталитарната и недемократична (антисво-бодна, противосвободна) образователна система какво получихме като резултат? Получихме пълна катастрофа, абсолютен провал – във всяко едно отношение. Систе-мата буксува и работи на празни обороти не от вчера. Пилее се безотговорно най-ценното, което изобщо притежаваме: инте-лектуалният, човешкият ресурс на нацията. Което ни обрича на вечна мизерия и бед-ност - във всеки един смисъл на тия думи. Разбира се всички виждат катастрофата, но никой не дръзва да каже, че "Кралят отдав-на е гол!", всички спазват благоприличие - и тъпо мълчат. Тия, които пък от години гово-рим и пишем, алармираме нацията за вър-шещото се безобразие спрямо бъдещето ни – нас пък кой ли ни слуша? Никой, естест-вено, не се вслушва в отчаяните призиви за същностна промяна, които неколцината активисти отправяме; тук си действа прин-ципа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Един до болка познат принцип на страшното българско безразличие-безхабе-рие към всичко – и най-вече към най-важното, към онова, от което зависи всичко останало.

Ето, вече десетилетия наред всич-ки чакат някаква бленувана "промяна отго-ре", реки от мастило се изписаха за лелея-ната "реформа в образователната сфера" - и какво стана? Разбира се, нищо не стана: защото установилото се пагубно статукво май устройва всички. Да, ето това е най-страшното: щом всички се примиряват с него, значи статуквото ги устройва. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на нашите деца, а оттук и към бъдещето на нацията ни – ето това са ключовите думи, благодаре-ние на които можем да схванем същината на целия проблем. Оказа се, че въпросната "реформа отгоре" няма да ни бъде "спусна-та", сиреч, оказа се, че напразно сме чакали толкова десетилетия. Чакали сме десетиле-тия "Михаля", чакали сме тоя дето духа да ни довее промените. Е, не стават така тия

15 работи. Да се надяваш на това всевластна-та образователна бюрокрация да благоволи сама да се откаже от господстващото си положение и да се лиши от облагите си е все едно да чакаш от умрял човек писмо. Някои обаче още продължават да чакат такива писма. Нека да си чакат. Няма обаче да ги дочакат.

Е, властта чат-пат все пак милос-тиво ни отпускаше някакви козметични "риформи"; да, тая дума трябва да се пише в случая така: иде от "риф", от подводна плитчина, в която засядат корабите. В тези коварни рифове на прословутата и епохал-на българска образователна "риформа" корабът на българското образование засед-на така, че повече никой и нищо не може да го помръдне. И с волове да идем да го теглим, пак нищо няма да стане. Няма до помръдне даже. Дали все пак от някой се осъзна за тия безплодни години на всеобщо чакане, че сега вече никаква "риформа" няма да ни спаси, сиреч, че е дошло време-то за една истинска, същностна, незабавна революция, която без жал да помете стере-отипите на едно анахронично, абсурдно, безплодно, ялово, в основата си сгрешено образование и възпитание на младежта?

У нас се нароиха какви ли не орга-низации, ратуващи за промяна на модела, заради който страда българската младеж, невинната и обречена жертва на това, което наричаме "българско образование". Те си имат свои концепции за това как може да бъде осъществена промяната, какво е необ-ходимо да се направи за да се модернизи-ра, според изискванията на самия живот и на времето, в което живеем, наличната порочна система на образование. Тези неправителствени организации обаче или не си взаимодействат, не координират уси-лията си, според нашенския народен ман-талитет, или пък тях никой изобщо и не ги слуша. Многократно новите правителства идваха с обещания за "нова епохална ри-форма на българското образование", ала след известно време се оказваше, че всев-ластната бюрокрация успяваше да притъпи жилото на всяко едно намерение за същ-ностна промяна; в резултат получавахме само "козметика", с която биваше пудрено и мазано скърцащото отвсякъде, като разст-роена старовремска машина, българско образование и училище.

Оказа се, че единствената сила, която все пак нещичко можеше да направи, бяха тъкмо жертвите на системата: обезп-равените участници в самия процес, именно учителите, учениците, родителите. Самият живот ги принуждаваше да правят нещичко за да търсят изход от абсурдите, в които като в менгеме ги притискаше системата. Тук пък действаше правилото на хулиганина Остап Бендер: "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се" (в оригинал този девиз звучи ето как: "Спасе-ние утопающих дело рук самих утопающих!".

Тук действаше принципа всеки да се оправя както може – и да се спасява както може. Разбира се, мнозинството от възпитателите, от учителството капитулира изначално като прие да съществува, задушавайки се, спо-ред догмите на авторитарната командна и изцяло несъвременна система – с оглед "И вълкът да е сит, агнето да е цяло!". Просло-вутото българско малодушие и тук роди своите отровни плодове. Е, имало е и аван-гардно мислещи учители, които са търсели по-достоен изход от тежката, от плачевната ситуация, влошаваща се с всяка изминала година. Опитваха се, дето се казва, "да минават през стени", сиреч, да си чупят главите в стените на бетонната, на изграде-ната от огромни каменни блокове бюрокра-тична и безчовечна, сиреч тоталитарна по естеството си образователна система.

Всеки е търсил начин да оцелява някак – и да се адаптира спрямо нейните абсурди. Имало е, предполагам, и борци срещу принципите на системата, но тя успя-ваше, като ги сдъвка и смачка хубаво, да ги изплюе бездиханни, стига да не са показали готовност да капитулират. Системата изиск-ва безволни мълчаливи изпълнители, не свободни и достойни, търсещи истината творци, новатори, визионери. Системата е безпощадна, тя пощада не знае. Всичко, що е личност, следваше да бъде смачкано дотам, че или да капитулира, или да бъде смазано без жал – и в крайна сметка убито. Никой не знае колко са жертвите на тази античовечна, противохуманна система. Имам предвид сред образователните дейци, сред учителите. А иначе колко са жертвите на безпощадната система сред младежта обаче всеки знае: всички ние сме тия жерт-ви! Целият народ е нейна жертва! Това поне се знае. Да, всички ние сме жертвите - без никакво изключение! Ето поне това трябва да се знае и признае. В цялата му страхови-та жизнена правда.

Моя милост е български учител, който ето вече 30 години работи скромно на нивата на българското образование и учи-лище. Работил съм и в сферата на висшето, на университетското образование, и в тази на средното, на гимназиалното. Преживях 30 тежки, ала вдъхновени години. Защото позицията на жертва, да, на изкупителна жертва, съвсем и изобщо не ми е по вкуса. Обичам всеотдайно позицията на съпроти-ва, на борба. Аз съм учител по философия – това обяснява всичко. Философията ме е научила да държа на някои ценности, от които е грях да се отказваш: щом си човеш-ко същество. Такива ценности като свобода, достойнство, личност, истина, добро, красо-та, човечност... Да, от тия неща няма да се откажа докато съм жив. И няма да позволя някой да мачка било моята личност, било нечия друга. Личността за нас, човеците, е свята - аз така разсъждавам. Тя трябва да бъде насърчавана за постижения – това е моето верую на учител. Майната й на бю-

рокрацията, дето съсипва без капчица жал съдбата на милиони млади хора, обричайки ги на едно безлично, деперсонализирано "образование", за което тъкмо личността не значи нищо. Да, личността с всичко, което й принадлежи, личността с цялата й свита – свобода, добро, човещина, истина, красота, достойнство, дръзновеност... – е нещото, което ме вдъхновяваше във всичките тия години на конфликти, на борби, но и на търсения, постижения, творчество.

Аз разглеждам учителската "про-фесия" като изначално творческа и духовна по естеството си дейност. Образованието като духовно взаимодействие на свободни, активни, суверенни и равноправни субекти е моето философско верую на просветен деец. И на борец. Щото, разбира се, систе-мата никога няма да допусне такова кощун-ство: в нейните недра да се настани и да покълне дух, който й е изцяло чужд. И който е "взривоопасен" спрямо нейните догми, постулати, манталитет. Борих се години наред нещичко да постигна – и да отстоя-вам своята философия. Платих и висока цена за всичко. Да, за всичко в този наш живот се заплаща, особено пък лукса да бъдеш и да останеш завинаги свободен човек и личност. Не зная дали сте го разб-рали това, но то е точно така. За тия неща се плаща най-висока, направо страшна цена у Нашенско. Така е било, така си е все още. Промяна няма. И не се предвижда да има...

Както и да е. Няма да изтъквам тук заслуги и постижения. Не защото системата никога няма да ми ги признае. Аз от нея нищо и не очаквам. Очаквам само мерзости. И ги получавам всеки ден. Битката вече е на живот и смърт – в най-буквалния смисъл на думата. Ето защо пиша така. Това не е самонадеяна патетика – нищо че ви звучи точно така. Това, за жалост, е самата исти-на. И моята книга, която сега държите в ръцете си, го илюстрира по най-убедител-ния и красноречив начин.

В книгата си събрах текстове, обе-динени от една червена нишка: как един преподавател по философия като мен бива приет в едно конкретно и реално образова-телно учреждение; аз си позволих като хроникьор и архивар да документирам и да събера всичко, което се е случило в "реал-ния жив живот" – и то в един доста ограни-чен отрязък от време. Животът в нашето училище при наличието на "дразнител" като мен е изключително бурен и вълнуващ. Съдбата също така беше милостива към моя експеримент с това, че ми подари ад-министратор, който успя да олицетвори Системата в нейния автентичен и исконен вид и смисъл. Администратор, който показа лицето на Системата в неговата жизнено-достоверна автентичност. За всичко случи-ло се в един кратък интензивен период на училищния живот аз съм писал своите ана-лизи, тълкувания, административни доку-менти, доклади, жалби и пр.; да, всичко в

16 тази книга е на строго документална и фак-тическа основа. Събитията преди анализи-рания период пък са предмет на друга една книга, която нарекох ето как: АБСУРДИСТ-КИ ЕТЮДИ едновременно по Кафка, Йо-неско, Бекет и Оруел (с подзаглавие Или нещо като "административен роман"). Тази книга също се подготвя за печат и скоро ще види бял свят. Двете заедно са едно неразрушимо цяло. Защо излиза първо втората, а не първата, е въпрос, който сега тук няма да обсъждам. Има си своя смисъл, който обаче сега не е интересен. Като му дойде времето ще обясня и това.

Нищо в тази книга не е измислено, а всичко е взето от живота – от причудлива-та, понякога непонятна със средствата на здравия разсъдък абсурдна действителност, в която живеем. Но чиято причудлива аб-сурдност понякога не усещаме – защото така сме свикнали със Системата, че сме се слели, отъждествили сме се с нея, станали сме нейни оръдия или инструменти. Систе-мата има много недъзи, но изводът, до който стигнах в тази своя книга – и той е отразен в заглавието, което й дадох – е: всички недъзи и пороци на абсурдната Система, в която сме принудени да същест-вуваме, в крайна сметка имат аморално естество, са аморални, са безнравствени по природа. Значи, излиза, главният недъг, срещу когото следва да се борим, е този: Системата поражда аморализъм всеки ден, безнравствеността е нейният модус вивен-ди, е сърцевината на нейния разлагащ живота и съществуването ни "дух". Самата система е безнравствена, бидейки антипер-соналистична, бидейки антиличностно наст-роена, коренът й е аморален, ето поради това тя поражда аморалност навсякъде и във всичко. Става дума за едно пропило всяка сфера на българския живот аморално,

изродено съзнание, което именно изопача-ва, развращава всичко, до което се докосне. Българският живот е прогизнал от аморали-зъм, от безнравственост, от бездуховност, от антиличностен потенциал.

Ето този е най-отровният плод на комунизма, който имаме щастието да пог-лъщаме до ден днешен – и който така жес-токо и коварно трови целия ни живот. Разб-ра се напоследък, че проблемите на бъл-гарската политика, да речем, имат нравст-вено естество, т.е. дефицитът на моралност и в тази сфера е пагубен. Същото може да се каже и за всяка една друга сфера на живота ни – в това число и за живота в образователните, в училищните общности, които именно са мой предмет, са предмет на моята книга. Винаги съм разглеждал в този смисловозадаващ контекст всичко, което е било предмет на моите анализи – а аз съм написал доста книги, които тълкуват случващото се в най-различни сфери на живота ни – политическа, психологическа, историческа, социална, образователна, духовна, или сфера на духовния живот най-общо казано. На път съм да се прочуя и да придобия славата на "най-злобен мора-лист", да, навремето така ме определяха моите политически опоненти, които идваха в блога ми да ме оплюят порядъчно. Аз съм се бил отдавал на "абстрактен буржоазен морализъм". Някои от тези, които само преди три-четири години ме обвиняваха така, сега вече всеки ден протестират пред Парламента и техен лозунг е... "За повече морал в политика!". Изводът е: една нация, ако слуша философите се овреме, няма да страда толкова - колкото страда иначе, ако се инати да се вслуша техните предупреж-дения...

Та моята мисъл е тъкмо тази: всич-ко, което правим или не правим, има своя смисловозадаващ морален смисъл. Ако, да допуснем, един администратор си позволи да се гаври с личността на някакъв, пример-но, учител, който някак си не "пасва на калъпа за учител", или ако той си позволи да се държи така сякаш училището е казар-ма, а той пък е нещо като старшина, то проблемът на този администратор в същи-ната си е морален: той греши нещо най-фундаментално, и то тъкмо в своите морал-ни ценности, да, нещо в базисните устои на личността му е сбъркано. Или поне живее с представи, характерни за отдавна отминало време – времето на така блажено-починалия комунизъм. Още един пример: ако една училищна общност не смее да се противопостави на произвола на самозаб-равил се всевластен администратор и изпа-да в позорно страхливо мълчание, то проб-лемът освен че е психологически, в корена си има и нравствена основа: щом някои не усещат опозоряването, на което сами се подлагат, значи проблемът им е чисто нрав-ствен. Ако, да речем, ученици си позволяват неподобаващо, хулиганско, безцеремонно

грубо и унизително отношение спрямо свои учители, то проблемът на тия ученици също така е нравствен; ако администрацията мълчи и с това ги насърчава да продължа-ват все така, то тази същата администрация де факто застава зад тези хулиганстващи ученици, поема пълната отговорност за тяхното поведение, т.е. стига се до абсурда възпитатели да развращават младежта, да, и това се случва в разноликия български живот! И то често възпитателите дори чис-тосърдечно, предполагам, не си дават смет-ка какво точно правят! Ето това е най-страшното.

Оказва се, че всичко, което пра-вим, има своите нравствени основания. И когато бъркаме нещо в моралните си предс-тави, то на тази основа се пораждат най-страшни нравствени деформации на живо-та, който живеем. А така не бива да е. Чове-кът по идея е същество, способно да дейст-ва по висши морални подбуди. Вживотнява-нето на човечеството може да се обясни с това, че това, че духовните и морални "скрупули" отпадат, сиреч, обезсилват се. Не действат просто. Възприемат се като "анахронизъм". "Модерното" било синоним на разюзданото, на това да правиш каквото ти скимне – щом ти е се приискало. Без никакви морални задръжки, щото, видите ли, тия задръжки били "накърнявали" сво-бодата ни. Разбира се, у нас е пълно с хора, които съвсем не разбират що е това свобо-да. И на тази основа изпадат в ситуация на най-зъл и тъп, при това безпардонен амо-рализъм. И така нататък. Да не се увличам в тази посока. Работите са зле и това от всеки би следвало да се разбира вече.

Книгата ми може да помогне в ед-на най-важна посока: да се почувства, че изход все пак има. Тресавището, в което сме заседнали, може да бъде надмогнато; но ще може да се измъкнем от него само ако имаме добрината да стъпим най-сетне на здрава почва и основа: човешкият морал. Духовни и морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности. Общества, които не са се обез-човечили и строго държат на моралните и религиозни принципи на човечеството, на човешката духовност, просперират и пости-гат своите удивителни дела, творения, постижения. А други народи, дето са дръз-нали да живеят в противоречие с най-базисните принципи на самата човечност, заслужено страдат – и са прокълнати да живеят най-мизерен и недостоен живот. Те сами себе си са прокълнали, те сами себе си са обрекли на такава мизерия. Душевна-та, нравствената мизерия е причината за всяка друга. Личностната нищета неминуе-мо поражда всяка друга бедност. Ще зажи-веем човешки и нормално, сиреч достойно само когато сами станем човеци – в истинс-кия смисъл на тази дума. Тоест когато за-почнем да живеем, водени от чисти морални основания. Когато думата морал престане

17 да е за мнозинството от нас празно, кухо звукосъчетание...

Приятно четене на моята необи-чайна и така провокираща книга. Ще ми се да предизвикам все пак някога разговор по тия всички въпроси. Един очистителен, оживотворяващ духа ни разговор. Докато не се очистим от мерзостта и разврата, що се крие в душите ни, добро няма да видим...

КОЙ? КОЙ? КОЙ НЕ ИСКА СВАЛИ ПРА-ВИТЕЛСТВОТО С РЕФЕРЕНДУМ И ТО ВЕДНАГА? ЗАЩО? ПИТАЙТЕ И ВИЕ!

януари 27, 2014

Под публикацията със заглавие Софийският университет отново окупи-ран!!! Браво, немалодушни млади хора! един коментатор е написал интересен от-зив, който решавам да публикувам отделно с оглед да бъде прочетен от повече хора; ето какво пише този човек и гражданин:

В отговор на Иван Бояджиев, напи-

сал: „Напълно подкрепям и се гордея с тези младежи!“

Похвална непримиримост на сту-дентите, но това няма да свали тези деби-ли. Никаква форма на мирен протест няма да ги свали. Децата са наивни и се надяват, че имат насреща хора с европейски ценнос-ти. Тези не са такива и биха ги размазали от бой ако не бяхме членове на ЕС. Вече смя-там, че единствения сигурен начин това правителство да падне е да му се спретне един бърз референдум с въпрос – „Искате ли заедно с Евроизборите да се проведат и предсрочни парламентарни избори“. Смя-там, че нужните 500 000 гласа за задейст-ване на процедурата могат да се съберат само за 1 седмица и то само в София.

Оттук нататък има два добри за варианта – или народа печели референду-ма категорично, или БСП уплашени, че на референдум ще лъсне трагично ниската им подкрепа в обществото, се съгласяват на избори 2 в 1 „на сляпо“. Не знам, какви висши интереси в опозицията досега са пречили да се организира досега този ре-ферендум и то при сигурен положителен изход.

Подкрепата за антиправителстве-ните протести през лятото достигаше до 80% и не вярвам сериозно да е спаднала,

въпреки внушенията на червенобузите социолози.

Защо? Кой? Кой? Кой не иска сва-ли правителството с референдум и то вед-нага? Питайте и вие! Написа: Стефан

КОРИЦАТА НА НОВАТА МИ КНИГА, КОЯ-ТО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ ДО НЯКОЛКО ДНИ

неделя, 26 януари 2014 г.

Книгата е сборник от есета и други текстове, писани през последните няколко месеца – предмет на които е визираната в заглавието предметна област. Всичко в тази книга е взето от реалния живот, нищо не е изфантазирано в някакъв кабинет, чиято стерилна атмосфера е откъсната от "живия живот".

Обемът на книгата е 340 страници и тя е една добра основа за дискусии, които искам да предизвикам в рамките на учи-лищната общност – с оглед решаване на проблемите, с оглед излизане от тежкото състояние.

Доколкото ми е известно, подобно изследване в друго българско училище не е правено; значи става дума за безпрецеден-тен опит, за опит, който няма аналог поне в българската практика.

Очаквайте като начало електрон-

ното издание на книгата до няколко дни, а след това и нейното хартиено издание – до две седмици смятам то ще е налично на пазара.

ГЛАВНИЯТ ПРОБЛЕМ ЗА ПОСТИГАНЕ НА НАЙ-ДОБРО УПРАВЛЕНИЕ: КАК МНО-

ЗИНСТВОТО ОТ ДЕМОСА ДА ПОДКРЕПИ НАЙ-ДОБРИТЕ?

януари 27, 2014

Охлокрация (на старогръцки οχλοκρατία, от οχλος – тълпа и кρατος – сила, власт) – власт на тълпата.

Какокрация – от думата κακος (лош), сиреч, власт на лошите, при такава форма на управление на власт идват тъкмо лошите от гражданите.

Какистокрация – на гръцки κάκιστος е „най-лош“, сиреч, власт на най-лошите.

Плутокрация – на гръцки πλουτος — богат-ство, κράτος — управление) – власт на богатите; не се уточнява обаче за богати с какво, за надарени с какво става дума; подразбира се: богати с пари; олигархията пък е власт на малцинството. Тя е разно-видност на плутокрацията.

Демокрация – от гръцки δηµοκρατία или „народовластие“, управление на народа от самия народ; няма друг начин да се осъ-ществи това управление освен чрез налага-не на волята на мнозинството от този народ; това става чрез избори, в които побеждават тия, които са най-много, побеждава партия-та, която спечели най-много гласове.

Да, обаче демокрацията неизбеж-но се изражда в охлокрация и пр., във власт на лошите и на най-лошите, щото мнозинст-вото от народа няма как да подкрепя най-добрите, то подкрепя или посредствените, или все по-лошите. Аристокрация (от гръцки ἀριστεύς, най-добрите, κράτος, власт, могъщество) – това според Платон е най-доброто управление, понеже най-добрите според днешните раз-бирания са хем най-умните, най-кадърните, най-честните, най-разбиращите, най-компе-тентните, с две думи казано: най-мъдрите, най-разумните; такива ако управляват дър-жавата ще бъде в най-добри ръце и неми-нуемо ще просперира.

Да, обаче има един основен проб-лем: как в условията на демокрация мно-зинството ще подкрепи най-добрите? И то при положение, че най-добрите, първо,

18 винаги са малцинство (те са елит), второ, хората от това мнозинство няма как, те харесват и изпитват доверие именно към себеподобните си, сиреч, към посредстве-ните и пр.; мнозинството подкрепя такива като самото себе си.

Ако някои измисли начин как мно-зинството може да бъде убедено да подкре-пи най-добрите, т.е. ако се свържат предим-ствата на аристократичното управление с тези на демокрацията, тогава именно и ще възникне най-добрата, идеалната форма на държавата.

Знайно е, че Платон е написал ето тия думи: „Докато сегашните царе не започ-нат задоволително да философстват или докато философи не се възцарят човешкият род да не чака края на злото“ (цитирам по смисъл). Имал е предвид ония, които са т.н. духовен и интелектуален елит на общество-то, не просто технократите (в днешното разбиране, или експертите), а в един по-широк смисъл, именно хора с богати душев-ни и духовни качества (не просто умствени, а и нещо повече от това, мърди, разумни хора, именно богати като личности, в духов-ния сисъл; дори следва да са надарени с практически качества и способности, воля и пр., т.е. разбира се в случая един елит в най-широкия многоизмерен, най-вече лич-ностен смисъл.

Та да се върна на най-главния въпрос: как обикновените и т.н. „прости“ хора да бъдат убедени да подкрепят в едни избори най-добрите, не „по-добрите от лошите и най-лошите“, а тъкмо най-добрите, сиреч най-добрите от добрите? Това е най-трудното: подобното се привлича от подоб-но. А най-добрите, най-кадърните, най-умните и пр. винаги са малцинство; мнозин-ството от човеците са всякакви, най-много сред тях са посредствените, но има и твър-де много глупаци, наивници, простаци и т.н., ако вярваме на Шопенхауер, който не е имал високо мнение за мнозинството от човеците; но в мнозинството все пак не са най-добрите или поне що-годе добрите; по тази причина и злините сред човешкия род няма особена надежда да престанат някой ден.

Пътят според мен е един: образо-вание, просвета, личностен растеж, духовно обогатяване на младите; този според мен е верният път – за да израсте едно ново по-коление, което ще е в състояние да подкре-пи във властта тъкмо най-добрите, най-способните.

Аз вярвам в това и за това работя. Работя вече 30 години на нивата на родното образование и училище…

НОВИ ДЕБАТИ ПО КАЗУСА ЗА "ОБИДНИ-ТЕ МИСЛИ" В МОЯ ФИЛОСОФСКА КНИГА

понеделник, 27 януари 2014 г.

Тази сутрин виждам, че съм полу-чил следното писмо от адвоката на моята многоуважаема помощник-директорка на училището, в което работя (и също така синдикален лидер на синдиката, в който членувам), именно дамата, която преди време заведе съдебно дяло за "обида" заради "неправилни мисли" в моя философ-ска книга, става дума за книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за осво-бождаващото образование). Знайно е, аз писах за това в блога си, че предвид състо-янието на здравето ми и по настояване на адвокатите, на близките ми, пък и на съдия-та аз се съгласих в крайна сметка на спора-зумение, свеждащо се до това да платя 300 лева обезщетение за "моралните щети" на ищцата и също 300 лева адвокатски разнос-ки на адвоката й. Ето текста на самото писмо, то е доста любопитно, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него:

Здравейте г-н Грънчаров, изпра-щам Ви банкова сметка на К. С., по която може да превеждате ежемесечно сумите по сключеното между вас споразумение – BG...

Също така, най-приятелски искам да отбележа, че видях в друга Ваша книга същата статия, със същите обидни квали-фикации по неин адрес, за които се съдихте. Ако ги види и тя, най-вероятно отново ще се срещнете в съда.

Доколкото си спомням съдията много точно Ви обясни причината поради която не включихме в споразумението клау-за за премахване от есето тези обидни думи и поемане на задължение от Ваша страна повече да не ги използвате. Санкцията за Вас, по делото което водихте, съгласно споразумението е за нанесените на К.С. обиди през 2013 г. и последващото използ-ване на същите обидни квалификации, в други Ваши книги, е основание за ново ангажиране на наказателната Ви отговор-ност.

Адвокат П. Това ми пише адвокатът на така

чувствителната ищца. Прочее, аз съм човек, който много цени тази човешка душевна способност, именно чувстването, смятам чувствителността за онова, на което дъл-жим своята човечност, та тук, пишейки това, няма упрек или ирония, а, напротив, съдържа се висока оценка за нейния душе-

вен свят. Както и да е, понеже наистина ценя правото на различните личности да имат каквито си искат чувства, аз се съгла-сих да платя такова обезщетение, това е моят чисто философски мотив, за да нямам след това угризения на съвестта. Но самото писмо на адвокат П. повдига много въпроси, няма как, налага се да му отговоря; ето какво му написах току-що:

Здравейте, г-н П., Първо, благодаря Ви за информа-

цията относно номера на банковата сметка на г-жа С.; аз не знаех как да й превеждам обезщетението, ето, сега вече зная. По този пункт имам един въпрос: тъй като не ми се занимава всеки месец да ходя до банка, какво ще кажете: нарушение ли е на спора-зумението да й преведа наведнъж цялата сума, да й преведа тия дни цялата си запла-та, та веднъж-завинаги да се реши този въпрос? Моля да ми отговорите на въпроса.

На второ място обаче писмото Ви повдига доста въпроси, които са така инте-ресни, че няма начин да не реагирам. Все пак аз съм човек, който от години преподава на младите предмета философия на пра-вото и такива казуси, взети направо от реалния живот, за мен са изключително интересни. Та ето, Вие отново, току-що сключили споразумението, което аз така великодушно се съгласих да подпиша, един вид пак ме шантажирате, заплашвайки ме със завеждането на ново съдебно дело, и то за препубликуването в друга моя книга на все същата статия (есе), за "обидните мис-ли" в която аз се съгласих да платя на ищ-цата въпросното обезщетение. В тази връз-ка държа да Ви кажа следното:

1.) Никъде и от никого не е доказа-

но, че въпросните "обидни" или "неправил-ни" мисли са тъкмо такива, каквито ги е възприела ищцата; аз за тия мисли никога не съм бил осъждан от законен съд, тъй че Вашата презумпция за някаква моя хипоте-тична "вина" следва да отпадне като неос-нователна; напротив, тук е в сила презумп-цията за невинност (до доказване на про-тивното);

2.) Доколкото ми е известно прин-

цип на правото е, че за едно и също деяние един човек може да бъде наказван (или съден) само веднъж; ако приемем, че спо-разумението, което подписахме, е един вид нещо като "присъда", то да ме заплашвате, че отново ще заведете ново дело за все същото е доста интересна мисъл, особено като се вземе предвид, че произлиза от юрист;

3.) Пред съда Вие поискахте клау-

за в споразумението, за която Съдията не се съгласи, а именно, да бъде подложена на цензуриране моята книга, като от нея от-паднат въпросните две-три мисли, които

19 ищцата била възприела като "обидни" или "неправилни"; та тогава Съдът отхвърли като неоснователна тази Ваша претенция, която е равносилна на посегателство спря-мо мое конституционно право, именно да мисля и да пиша свободно, според повелите на съвестта си; и това мое есе с "неправил-ните" или "обидните" мисли си остана неп-роменено, според преценката на Съда, в рамките на онази моя книга, и в нейните електронни издания, така и в книжните й издания (Вие все пак, за Ваша чест, не поискахте нещо толкова екстравагантно, именно да бъдат иззети и унищожени (изго-рени) всички екземпляри на същата тази книга!);

4.) Щом една книга е вече излязла,

тя става непроменим факт на духовния или на културния живот: само в романа на Джордж Оруел (визирам знаменитата книга "1948") издадени преди време печатни издания, книги или вестници, периодично се преглеждат от "Министерството на истина-та" с оглед да се прецени дали всичко напи-сано в тях съответства на бъдещото разви-тие на нещата и ако се установи такова несъответствие, тези издания се изземват, унищожават, а след това се издават наново, с оглед да се възстанови "истината" (и "не-погрешимостта" на Вожда, на Биг Брадър!); та в тази връзка да ми поставяте условието в бъдещи издания на моето есе аз да го подлагам на цензура според претенциите на този или онзи, е крайно странно и неприем-ливо изискване, влизащо в остро противо-речие с реалностите на съвременния култу-рен живот; то е също така нарушение на мои базисни и конституционни права; пред-ставяте ли си какво ще стане ако и други индивиди предявят подобни претенции, а аз съм човек, който е написал много книги, в това число и такива, в които се анализират действия и преценки на други реални и живи личности, политици и държавници, та пред-ставяте ли си какво ще стане ако и те пре-дявят претенции, подобни на вашите?

5.) Това, че съм възпроизвел в

непроменен вид същото това есе в друга своя книга, и то, забележете, това е станало до сключването на нашето споразумение, не може да даде основания на Вашата претенция, щото да бъдат изменяни (цензу-рирани) със задна дата мои текстове е едно искане, което влиза в противоречие със становището на Съда, който изобщо отх-върли всякакви подобни претенции; както си спомняте, надявам се, г-жа Съдията изрич-но заяви в отговор на моето изказване, че български съд няма да допусне да бъдат накърнявани нечии конституционни права, именно правото на свободно изразяване на мисли; разбира се, всеки пишещ си носи пълната отговорност за написаното, ако в бъдещи мои текстове, да предположим, бъде накърнено нечие достойнство, аз съм

готов да отговарям, включително и съдебно; тъй че продължавайте да бдите и да разг-леждате под лупа всеки мой нов текст, но за стари мои текстове, особено пък за такива, които вече са били предмет на споразуме-ние (заменящо съдебно решение), претен-циите Ви са куриозни, да не кажа абсурдни;

6.) Надявам се, във връзка с по-

горе казаното да преосмислите позицията си за завеждане на ново дело по същия казус, все за същото есе; но ако държите да заведете такова ново дело, няма проблеми, аз също съм готов да се съдим, но такъв случай възниква въпросът: а какво ще стане с нашето споразумение? Да приема ли, че страната на ищцата във Ваше лице отново е преосмислила позицията си и сега актуал-ната й позиция е: въпреки споразумението все пак да се заведе ново съдебно дело все за същия казус? Моля да се консултирате с нея по този въпрос, за мен той е важен. Ако актуалната й позиция е тази, именно за завеждане на ново дело по същия казус, тогава не следва ли нашето споразумение да се обезсили, предвид това, че за едно и също нещо човек не може да бъде съден и осъждан два пъти? Ако не Ви удовлетворя-ва споразумението, елементарната корект-ност изисква гласно да заявите, че се отказ-вате от него, и тогава, дето се казва, воала, да започваме ново дело; аз, между другото, се съгласих да споразумение с крехката надежда да намеря известен мир и спокойс-твие, ала не би, ето, седмица след споразу-мението атаките върху мен от другата стра-на започват с нова сила. Възниква резонния въпрос: а какъв беше тогава смисълът от споразумението ни? Моля, заявете открито: отхвърляте ли го, отказвате ли се от него, значи ли Вашето писмо, че подмолно се отказвате от него? За мен това е важно, аз съм привърженик на откритите и честни отношение, не на диктата, не и на шантажи-те.

Толкоз по този въпрос. И още един въпрос Ви моля вкратце да обсъдим; ето какъв.

Ако, примерно, все пак решите споразумението ни да остане в сила, то тогава относно финансовото обезщетение аз имам един въпрос до ищцата, моля да го обсъдите с нея и да ми кажете становището й. В частен разговор с нея, по време на дългите и мъчителни преговори за сключва-не на споразумение за обезщетение, тя се съгласи, че наистина е безнравствено да се искат пари от болен човек като мен (аз тогава бях в болнични, но и все още съм инвалид); в тази връзка г-жа С. има добри-ната да заяви, че предвид това обстоятелс-тво тя не била искала тия пари за себе си, а щяла, като ги получи, да ги даде или дари на бедните! Аз добре си спомням тия нейни думи, та във връзка с тях си позволявам сега да запитам за следното: ако тя все още държи по този начин да употреби тези пари

от обезщетението (600 лева), и ето, аз пък съм готов да й дам веднага, наведнъж, всичките пари, цялата сума, тоест да й дам директно цялата си заплата за месец януа-ри, то тя ще изпълни ли обещанието си даде тия пари на бедните?

Мисля, че въпросът е важен и принципен, с оглед и на това съм и съгласен да дам цялата сума наведнъж: за да напра-вим заедно с така великодушната ищца нещо добро, да помогнем на хора, които са по-зле и от нас самите в материално отно-шение! А това е похвално. Та Ви моля да проучите становището й и по този въпрос и да ме известите за решението й. Ако наис-тина тя удържи на думата си, на мен ще ми е достатъчно ксерокопие на разписката, с която тя е дарила въпросната сума на ня-каква фондация – или пък, най-добре, на конкретни хора, намиращи се в тежко поло-жение. Примерно, на ученици-сираци, уче-щи в нашето училище.

Мисля, че желанието ми ще се възприеме позитивно, сиреч, ще се постигне точния му смисъл.

Благодаря Ви за вниманието! Всичко добро!

Ангел Грънчаров

СВЕЩЕНИЦИ-УМИРОТВОРИТЕЛИ В КИЕВ

Източник на изображенията

МАЙДАН ГЛАЗАМИ МИЛИЦИИ И БЕРКУТА

Оригинал взят у в Майдан глазами мили-ции и Беркута

Сегодняшний пост, возможно, не очень понравится тем, кто стоит два месяца

20 на Майдане. Если сейчас вы живете рево-люцией, то дальше лучше не читать. Сегод-ня у нас взгляд с другой стороны баррикад. Мы же здесь посты пишем не для того, чтобы лайки собирать, а чтобы показать объективную картину.

(ОЩЕ >>>)

УЧЕНЕТО КАТО... НАКАЗАНИЕ

Единственото наказание, на което трябва да се подлагат тези, които се заб-луждават, е да бъдат заставени да учат. Платон (Цитира: Lidiya Faust)

ЖИРИНОВСКИ КАЗВА ОНОВА, КОЕТО ПУТИН СИ МИСЛИ, АЛА НЕ СМЕЕ ДА ГО КАЖЕ...

"Янукович должен по закрытой связи попросить Россию ввести в Украину наши войска."

В.В.Жириновский

Виж и коментарите на руснаците под пуб-ликацията в Lifenews.ru, те показват реал-ните настроения в Русия по този повод.

ЗАХАРИ СТОЯНОВ ЗА ПОКЛОННИЦИТЕ НА РАЗСЪДЪКА – ИЛИ ЗА НАШЕНСКИТЕ ДЪРВЕНИ "ФИЛОСОФИ"

"Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях.

Освен това ние молим тия благо-разумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много характер на пожертвование, на херо-изъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметът на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва - с някои дребни изключения.

Захари Стоянов

КРАТЪК КОМЕНТАР: Добре го е казал бай Захари... право в "болното място" пипа! А ето и един исторически пример:

Иван Илчоолу, май 1876 пред ца-риградския печат:

"Завзелите "Радецки" нямат и 200 души. Част от тях дори не са и българи, а хървати, далматинци, сърби. Имаме ин-формация, че част от българите дори са с

чужди паспорти. Малко са онези, които са имали някакво почтено занимание във Влашко. Няма нито един представител на стабилните, известни и уважавани там фамилии. Създадени са неудобства на целия трафик по Дунава. След Свищов е бил предвиден обяд, който не е могъл да се сервира. Сервитьорка австрийка е с охлузни рани от суматохата. В резултат от нерегла-ментираното спиране на Козлудуй, Клотил-да Г. не могла да стигне навреме за връзка-та в Базияш за сватбата си. Става дума за много малка група, която не мисли като останалите 4 милиона, а според последни данни и 5 милиона българи."

Стефан Дечев

В ЕДНА ШВЕЙЦАРСКА КНИЖАРНИЦА

(ОЩЕ >>>)

СОФИЙСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ОТНОВО ОКУПИРАН!!! БРАВО, НЕМАЛОДУШНИ МЛАДИ ХОРА!

януари 25, 2014

Софийският университет отново окупи-ран (обновена в 4,10 часа)

Софийският университет отново е окупиран. Окупацията този път е пълна. Няма да се допускат дори служители на администрацията на територията на Алма Матер.

Окупацията е извършена от група, която е различна от Ранобудните студенти. Почти никой от главните действащи лица тази вечер не е сред познатите окупатори от октомври.

Исканията обаче са същите – ос-тавка на правителството, разпускане на парламента и избори 2 в 1 през май. Освен

21 това те настояват и за освбождаването на проф. Димитър Токушев. Малко по-късно към исканията им бе добавено и това за оставката на ректора проф. Иван Илчев.

Окупацията е била обявена малко преди полунощ. Студентите, които са я извършили, са се скрили в Ректората по-рано през деня. Късно вечерта те успели да заключат сградата отвътре. Освен охраната и няколко служители, в университета по това време бил и зам.-ректорът проф. Ру-мен Панков.

Първоначално той се опитал да ги разубеди, обяснявайки им, че акцията им е безсмислена, а след това приел няколко студенти на преговори в кабинета си. Малко по-късно той е поканил всички студенти в зала 1 и по-време на тази среща е имало по-високо напрежение.

В същото време, малко преди 2,00 часа след полунощ, охраната заключи вра-тите. Така студентите, които са вътре не могат да напуснат сградата, дори и да сва-лят веригите, с които са заключили вратите на Ректората.

В Университета продължават да пристигат студенти, които да подкрепят втората окупация. Зад двора, точно да бариерата, са паркирани две полицейски коли. Засега полицаите не се намесват.

Активистите, които са окупирали университета, декларират, че подкрепят каузата на Ранобудните студенти и ще осигурят условия за провеждане на предва-рително планираните кръгли маси. Те канят и всички лидери и поддръжници на Рано-будните, начело с Ивайло Динев, надявайки се на общи действия срещу властта.

Студентите, окупирали универси-тета, призоваха всички свои колеги, пррепо-даватели и съмишленици, които ги подкре-пят, да се съберат в двора на Ректората в 6,00 часа. Причината за този призив е мъл-вата, че рано сутринта полицията ще ги атакува. Според непотвърдена информация това ще стане по молба на ректора, с което тази акция ще е на ръба на закона за ака-демичната автономия.

Продължаваме да следим всичко, което се случва в Ректората.

СНИМКИ ОТ СЪБИТИЕТО:

КРАТЪК КОМЕНТАР:

Браво, смелчаци! Браво, свободни млади хора! Дерзайте! С Вас сме! ДОЛУ ПРЕС-ТЪПНАТА БКП И ВСИЧКИТЕ Й МУТАНТИ! ОСТАВКА! ИЗБОРИ!!! ДОЛУ МАФИЯТА! ПРОКРЕМЪЛСКИ КАГЕБИСТИ, СВАЛЕТЕ РЪЦЕТЕ СИ ОТ БЪЛГАРИЯ!

ФИЛОСОФИЯТА СЪЩЕСТВУВА ЗА ДА ЧУПИ СТЕРЕОТИПИТЕ, ДА РАЗКЛАЩА УСТОЯЛИЯ МАНТАЛИТЕТ, ДА ОСВО-БОЖДАВА ДУХА НА ЧОВЕКА

събота, 25 януари 2014 г.

От доста време нищичко не съм

писал в блога си – тъй като съм зает с това да следя и да отразявам събитията в Киев; погълнат съм от патоса на тази революция, обзет съм от възторг, прекланям се пред нашите украински братя и сестри, които показаха поразително свободолюбие – и твърдост, и решимост да се борят за свобо-дата си. Показаха такова свободолюбие, че даже само на това основание вече с пълно право могат да бъдат считани за пълноп-равни граждани на Европейския съюз – каквито ние, за жалост, сме само формално, но фактически не сме; а те са. Имам много други теми, по които обикновено пиша и мисля, ала предвид значимостта на събити-ята в Украйна те задължително ще почакат. Въпрос на приоритети.

Има времена, в които трябва да се действа, а не да се седи със скръстени ръце - и сладострастно да се плямпат разните му там дървени "философии". У нас дървени "философи" бол, виж достойните, свободо-любивите, действащите, не стоящите със скръстени ръце граждани са кът; ето, вече

пак започнахме да ги броим на пръсти – колкото са напоследък протестиращите в центъра на София всяка вечер. Останалите се оттеглиха на топло на диваните си – и оттам, с чаша вино или ракия в ръка, разда-ват щедро своя иначе оскъден "ум и разум".

За жалост, такива сме. А иначе – поклон пред славните украински свободо-любци – те ни дадоха пример как подобава да се държат мъжете когато става дума за най-важни човешки ценности и приоритети на свободния и достоен живот. Ние, бълга-рите, изглежда не сме мъже, ние сме народ, съставен предимно от... баби – от недовол-но мрънкащи мижитурки. Ще се радвам някой да ме опровергае не на думи, а на дело, с постъпките си. Щото с мрънкане нищо не се постига на този свят. А ние само това го умеем. Затуй и сме на това дередже. Докато не се променим, добро няма да видим.

Напоследък се занимавам с експе-риментиране на нови форми на комуника-ция с оглед по-ефикасно въздействие върху съзнанията предимно на младите хора. С оглед на тяхната промяна към по-добро. Оказва се, младите днес все по-рядко четат – да не кажа, че изобщо не четат. Или четат крайно оскъдно. Ето защо да се залага на писаното слово за някакво що-годе дейст-вено въздействие върху съзнанията им е умряла работа. По същия начин както е умряла работа убеждаването само с думи, не с пример, не практически. Проповедите не помагат вече. Искат се други начини на въздействие. Какви – трябва да се изнаме-рят.

В тази връзка пак опитвам нещо да направя по моята отколешна идея за създа-ване на нещо като "Виртуален кабинет по философия" – или на "Онлайн-класна стая", в която да се провеждат занимания по фи-лософия (и по други предмети, но за мен, в случая, философията е важна). Снощи пак се опитах да направя нещичко в тази посока. Мисля по тия въпроси, щото е грехота да не се използват огромните въз-можности на интернет за водене на пълно-ценни дискусии и в образователната сфера, или с образователни цели. Сега се водят що-годе добри дискусии във Фейсбук, но ето, в образователната сфера такива диску-сии не се водят. Разбира се, не ми пречи да опитам да направя такива дискусии и във Фейсбук; но все пак писменото изразяване

22 на мисли в една дискусия едва ли ще оча-рова учениците ми – въпреки че по принцип не е лошо да умеят да се изразяват и така. Та ми се ще обаче да се използва и живото слово, в една видео-конференция, когато се обсъжда една тема, а пък всеки участник може свободно да каже какво мисли. Нав-ремето, когато в един период бях в болница, тогава се опитахме с група ученици да нап-равим нещо такова в скайпа: аз участвах в едно такова занятие от болничната стая, а пък учениците – от домовете си. Това беше едно добро начало, но след това не го про-дължихме.

Сега ми се ще пак да опитаме, да поекспериментираме в тази посока. Хрумва ми да предложа на цял един клас да опита-ме да проведем час в интернет, с посредни-чеството на тия най-модерни средства за комуникация. Примерно, имам с няколко класа часове в крайно неудобно време, вечер, след 18.30 часа.Работата е там, че много от учениците пътуват, те живеят в околни на Пловдив населени места, те просто няма как да се приберат ако останат за час. Няма превозни средства след 19.00 часа – или ако има, то това вече е гавра с учениците да пътуват толкова късно. Е, смятам да предложа на тия два-три класа да опитаме да проведем часа си в интернет, това може да стане и в съботния ден, аз съм готов. Интересно ми е как те ще реаги-рат. Разбира се, много ми е интересно и администрацията как ще реагира. Ще обсъ-дя с учениците тази идея. Ако се споразу-меем с тях, заедно ще излезем с предложе-ние до администрацията за провеждане на един такъв експеримент. Това ще стане скоро. Да видим как ще се възприеме. Инте-ресно е. Иновациите по принцип следва да се насърчават. С оглед повишаването на качеството на образованието на младите хора е допустимо да се прави всичко, което е все в такава една посока.

И всичко онова, което не е в такава една посока, което е остаряло, демодирано, недействащо и пр. трябва да бъде отхвър-лено без жал. Да, аз знам, че нищо не може да замени общуването на живо на учител с ученици. Да, но какво пречи това общуване на живо да бъде онлайн? Нищо не пречи. Стереотипа, навика само пречи. С глупави-те си навици трябва също така да се разде-ляме без жал. Ако не го правим, значи само показваме, че сме обременени, несвободни хора. Съвременността обаче е това: свобо-да. Който не е адекватен на нея, дето се казва, е "за боклука". Нека тия, дето ме дебнат да направя "нарушение" или "стран-но изказване", добавят и това мое твърде-ние в списъка си от "изцепки", събирани за един бъдещ донос...

Ще завърша този хаотичен текст със следното: философията съществува за това за да чупи стереотипите, да разклаща навиците, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", "в рамките

на нормалното съществуващото" и пр. Да, ако това не го прави, философията просто не си изпълнява мисията. Една философия – или един философ, те двете съвпадат: философът олицетворява една философия, своята – ако не разклаща предразсъдъците, ако не руши остарелите "нормални" предс-тави, ако възпроизвежда стереотипите на "нормалното всекидневие", тези на "обикно-вения здрав разсъдък", е анахронична фи-лософия, е философия, изневерила на функцията, на назначението си. Ницше навремето е писал книга със заглавие "Как се философства с чук"; да, чудесно е фило-софстващият с чук да чупи стереотипите, да разбива онази броня, в която са оковани съзнанията – това е задачата на философа, който иска да остане верен на предназначе-нието на философията.

Ето затова винаги ще има нужда от философия и философи – все някой трябва да върши тази толкова "странна", ала необ-ходима работа. Представяте ли си какво ще се случи със съзнанията ни ако липсва философия, ако липсват философи, верни на мисията и на задачата си? Ще настъпи всеобщо мъртвило. Точно такова мъртвило, каквото е сега мъртвилото в българското образование. А не трябва да оставяме това мъртвило непобутнато, сякаш е нещо "най-нормално". Не за такова нещо е роден чове-кът. На младите пък да бъдат налагани чрез образование мъртвите догми на миналото, т.е. в образованието съзнанията на младите да бъдат оковавани в брони, е престъпле-ние спрямо бъдещето – тяхното и на нация-та ни. Философията трябва да изиграе в тази плачевна ситуация ролята на нещо като локомотив, който да изтегли от мъртва-та точка блокиралия отвсякъде "влак" на българското образование, а оттук и на бъл-гарския живот изобщо. И на българската култура също – защо не? Защото там, в полето на образованието, е началото на всички начала. Оттук започва всичко. На думи го признаваме, на дело обаче нищо не правим – за да променяме тежката ситуация малко по малко към по-добро.

На 15 февруари 2014 г. в София започва Първа национална среща ЗА СВО-БОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, на която, живот и здраве да е, непременно ще присъствам. В която ще участвам, стига да не се случи нещо със здравето ми, щото някак не се чувствам изобщо добре напос-ледък. Борбите, в които всеки ден участвам, борби срещу самодоволната, всевластна и самонадеяна образователна администрация и бюрокрация ме изтощиха така, че започ-нах сериозно да се безпокоя за здравето си. Както и да е, живот и здраве да е, ще участ-вам в знаменателната среща в София неп-ременно. Заповядайте и вие - ако сте загри-жен за българското образование. Всеки е добре дошъл.

Спирам дотук. Имам много работа в свободните, в "почивните" си дни. Най-

много работа имам точно в тия дни. Каква ли не работа, най-вече свързана с писане. И предпечатна подготовка на разни текстове, които отдавна планирам да издам. Тъй че - приятен уикенд на всички! Бъдете здрави! Почивайте си активно, като мен: не без-действайте! Не се разкапвайте в нищонеп-равене. Сладкото нищонеправене - вие обичате ли го? Разбира се че го обичате. Да, но то е вредно и опасно. Разлага жизне-ните сили на човека. Истината е в труда. В активностите от всякакъв род. В творенето. Човекът е роден да се труди. И да твори. Да създава. Да работи.

Е, разбира се, че ще си почивате, не съм казал, че изобщо няма да почивате. Но почивката е пауза сред поредици или серии от трудова активност, а не отдих от... други почивки. Почивката има смисъл като отмора от здравия оздравителен труд. Някои така правят: обикновено нищо не правят, почиват си, а пък после си почват да си почиват от... почиването! Отдъхват си от умората, предизвикана от отдъхването. Както и да е. Хора всякакви. Всичко си е за наша сметка обаче. Поне това запомнете от мен. И то е нещо. Чао!

Та мисълта ми беше, да резюми-рам: философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манта-литет, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", отговарящо на "здравия смисъл"; философията е онова, което е способно да освобождава духа на човека, окован в бронята на всекидневната рутина; философията побеждава инерт-ността на коварната, на дебнещата ни отв-сякъде несвобода.

„АУГУСТИНЕРГАСЕ“, УЛИЧКАТА, КОЯТО ВИНАГИ ЩЕ МЕ ОЧАРОВА

„Аугустинергасе“, Цюрих

Тази уличка винаги ще ме очарова, независимо какво е времето. То, сякаш завидя на радостта ми, та изведнъж се намръщи и заваля. Реших да не му обръ-щам внимание – това е най-добрата страте-гия, когато искаш да се освободиш от неп-риятната ситуация.

Стигнах до „Мюнцплац“, красиво площадче, на което се намира старата готическа църква „Св. Августин“, построена около 1270 г. По време на Реформацията църквата на августинските отшелници е била превърната в светска работилница и

23 служи като Монетен двор и място за съхра-нение. Когато през 1841 г. цюрихските като-лици предявяват искане за строеж на нова църква, се взема решение да им бъде даде-на старата църква „Св. Августин“. Ферди-нанд Щадлер, амбициозен архитект с техни-чески умения, се залавя с възстановяването на готическия стил на Възраждането. По-голяма част от тази общност отхвърля ре-шенията на Първия Ватикански събор през 1890 г. и бива изгонена от Католическата църква. Общността става независима като-лическа енория в Цюрих и ползва църквата „Св. Августин“ до днес.

Тук се намира и музеят „Щраухоф“, в който се уреждат литературни изложби, била е уредена невероятна среща с една личност, оставила трайни следи в литерату-рата и изкуството – Еми Хенингс, съпругата на Хуго Бал, който е един от създателите на кабаре „Волтер“ в Цюрих.

Годината е 1916, нестабилна поли-тическа обстановка, Европа е заразена от треската на войната. В Цюрих, един от малкото мирни оазиси, се събират група млади творци, отвратени от всички полити-чески размирици и поставят началото на дадаизма – може би най-анархистичното движение на ХХ век. „Дада“ означава „кон-че“ на детски език, но също и „любима идея“. Важното в случая е, че името „дада“ напълно съвпада с идеите, наивността и нихилизма на движението.

Еми Хенингс е била не само писа-телка и кабаретна изпълнителка, но и вдъх-новителка на цяло поколение поети. През 1846 г. се появявя друг стил „лимерик“, малко познат не само у нас, но и по света, означава глупост, безсмислица, „нонсенс“. Видях рекламните брошури с карикатури и стихчета от Едуард Лиър и други автори от тоя жанр, бяха забавни.

Написа: Мария Василева

МАЛКО СНИМКИ ОТ БАНХОФЩРАСЕ, НАЙ-СКЪПАТА УЛИЦА В ЕВРОПА

Ето малко снимки засега от дълга-та и права Банхофщрасе – най-скъпата улица в Европа, а през 19-ти век и в света. В края й щях да стигна езерото, а по пътя й да видя модни бутици, бижута, часовни-ци,банки, луксозни хотели. Щях да се отби-вам в примамливи странични улици. Щях, но не би... На много хора ще се стори глупаво, но там, както си хапвах топъл брецел и наденичка на една пейка в една пресечка, взех решение да вляза в една книжарница на три етажа. Останах там 3-4 часа. Надя-вам се за разочарованите от тази ми пос-тъпка да продължа разходката по знамени-тата улица. А за тези, които не са разочаро-вани, ето малко снимки от книжарницата. Специално за г-н Ангел Грънчаров ще изп-ратя клип от рафтовете по философия,

защото без него няма да видите моите следващи скромни опити за пътепис. Maria Vassileva

(ОЩЕ >>>)

ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ: УБИЙСТВА-ТА, В КОИТО Е УЧАСТВАЛ ТОДОР ЖИВ-КОВ

ВИДЕО

Пълзящата рекомунизация на Бъл-гария е в ход от години. Червените другари не пропускат всеки случай да се изгаврят с българския народ, да натрапят своите фал-шиви митове, легенди и лидери и да ги обявят за "патриоти" и "строители" на Бъл-гария. Една от специфичните форми на рекомунизацията на България е възражда-нето на култа към убиеца, към съветския слуга и диктатор Тодор Живков. На 7.09.2011 г. в Правец без капка срам, нагло и безцеремонно комунистите организират

честване на 100-годишнината от рождение-то на Т.Живков.

По този повод изявление против рекомунизацията правят следните органи-зации: Коалиция за честно управление, Център Хана Аренд - София, Асоциация на свободното слово „Анна Политковская", Движение „Граждани срещу Държавна Си-гурност", Център за подкрепа на хора пре-живели изтезание - АСЕТ, Асоциация „Горя-ни". Интелигенцията и будната гражданска съвест на България не желае рекомуниза-цията на България и възраждането на култа към националния предател Тодор Живков. Качено на 9.09.2011 г.

ВИ ПРИЙШЛИ СЮДИ БИТИСЯ, ЯК ВІЛЬНІ ЛЮДИ І ВИ І Є ВІЛЬНИМИ ЛЮДЬМИ: ЩО ВИ РОБИТИМЕТЕ БЕЗ СВОБОДИ?

петък, 24 януари 2014 г.

ВИДЕО

Я бачу армію своїх співвітчизників, яка кинула виклик тиранії. Ви прийшли сюди битися, як вільні люди і ви і є вільними людьми. Що ви робитимете без свободи? І, вмираючи у власних ліжках, чи забажаєте ви проміняти всі прожиті дні на один єдиний цей день. День, коли у вас був шанс прийти сюди і сказати вашим ворогам, що вони можуть забрати ваше життя, але не зможуть забрати вашої свободи.

Хоробре серце. 1 лютого. 22:10. На 1+1.

КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА...

Жител на Киев свири на саксофон край горящи гуми. (Източник на изображението)

НА СВЕТА ИМА ТОЛКОВА КРАСИВИ НЕ-ЩА: СПРЕТЕ ДА ПРОЛИВАТЕ КРЪВ, ИЗ-ВЕРГИ!

24 На света има толкова красиви не-

ща!!! Спрете да проливате кръв, извер-

ги!!! Янукович (Путин), Асад (Путин)!!! Написа: Nikolov Konstantin

ПЕСЕН НА САШО СЛАДУРА

Това е Сашо Сладура! Убит... или пребит... или умъртвен... в Белене от авери-те на таткото на Сергей Станишев, Румен Овчаров, Евгения, Людмила и останалото котило Живкови. Той не е политическа лич-ност, просто не е обичал комунизма... Белчо Дончев сподели от Maria Vankova КРАТЪК КОМЕНТАР: Те, комунистите, убиваха всичко, що ги превъзхожда...

СРАМ И ПОЗОР ЗА ПРОКРЕМЪЛСКИТЕ БИЯЧИ В УКРАЙНА! МОЛЕТЕ СЕ ЗА УК-РАЙНА!

Тази жена се казва Валя Билан. Когато вижда как полицията бие нейния възрастен съсед, който е на 86 години, тя коленичи пред милиционерският кордон с искане да спрат изтезанията върху стария човек и да бият нея вместо него. "Смелите" полицаи тогава започнали да я бият като е питали след всеки удар: "Щастлива ли си сега...?". Почти в състояние на безсъзнание тя е била освободена и докато едва се е придвижвала назад милиционерите й се смеели. (ОЩЕ >>>)

МОЕ ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УКРАИНСКИТЕ СВОБОДОЛЮБЦИ

четвъртък, 23 януари 2014 г.

ВИДЕО

ЕМО ЧОЛАКОВ: „СНЕГЪТ ИДВА ПЛАХО, КАТО ПАРТИЗАНИН НА ДЕВЕТИ СЕП-ТЕМВРИ!“

януари 23, 2014

Емо Чолаков втрещи с прогноза по Би Ти Ви: Снегът идва плахо в неделя, като партизанин на Девети септември!

„Истинската зима пристига в неде-

ля. Идва и снегът, първо ще слезе на 1500 метра. Но снегът идва плахо, като партиза-нин на Девети септември“, обяви току-що в прогнозата за времето по Би Ти Ви Емил Чолаков.

Безумната му аналогия веднага предизвика буря от коментари във форуми-те.

„Докога този клоун ще окепазява прогнозата за времето? Искаме компетент-но мнение, а не циркаджийство!“, пише в страницата на ПИК във Фейсбук другарят Сашо Стойков.

Има и други мнения. „Емо е пич, разчупи статичното

поднасяне на прогнозата. Все пак вече не сме във времената на Любка Кумчева“, пояснява Сия Божидарова.

СПОДЕЛЯМ: БЕЗ КОСТОВ РАБОТИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА СЕ ЗАБАТА-ЧИХА, ИЗОБЩО НЕ ВЪРВЯТ...

Илко Семерджиев

ЖЕСТОКИ ИЗДЕВАТЕЛСТВА НА МИЛИ-ЦИЯТА НАД ПРОТЕСТИРАЩИ В КИЕВ

Нашелся мужчина, которого раздели догола и мучили на морозе

... Напомним, ранее в интернете появилось видео жестоких издевательств сотрудников «Беркута» над одним из про-тестующих на улице Грушевского. Мужчину заставили раздеться догола и стоять на морозе. При этом «беркутовцы» развлека-лись, фотографируя его с лопаткой для колки льда на смартфоны. На теле мужчины видны синяки и кровоподтеки, лицо опухло от побоев. (ОЩЕ >>>)

ДАЛИ РАЗУМЪТ ЩЕ НАДДЕЛЕЕ НАД "ЗДРАВИТЕ СИЛИ"?

Кличко и Янукович преговарят, Майданът чака съдбата на Украйна

ОТЗИВИ ПО СТАРИ ПУБЛИКАЦИИ В ТОЗИ БЛОГ

Българско училище ще носи името на Стив Джобс

Ето какъв коментар се получи под публикацията под заглавие Българско училище ще носи името на Стив Джобс, която е от ноември 7, 2011 г.:

Не знаех, че до такава степен има училища, които са се впечатлили от пости-женията на Стив Джобс, който беше наисти-на е и удивителен човек. Човек, който не спираше да работи и да измисля нови и

25 нови технологии, които ги нямаше на пазара – за да бъде най-добрият той. Но като се замисля, че тази Професионална гимназия по електротехника и електроника е носила името на Ленин, определено предпочитам да сложат името на Джобс – ако зависеше от мен. Макар че и ние си имаме страхотни българи-герои от миналото, на които може да се кръсти тази гимназия: защо трябва да е на чуждо?

ЗАБЕЛЕЖКА: На посочения линк на ТВ7 може да се гледа и видеорепортажът на Илиян Велков.

И още един отзив, този път под друга стара публикация със заглавие Стив Джобс е преди всичко визионер, изобре-тател, естет и чак накрая – предприемач с широк размах:

Няма спор, че Стив Джоб е един велик човек, който ще остане в историята със своите изобретения и хъс, който не се отказва да работи и да осъществи мечтите си за печалба и да произведе нещо, което няма на пазара до този момент. Миналата година си закупих книгата му и много ми хареса.

Може като човек да е бил малко груб, дори доста голям егоист, но за да направиш подобни неща може би това ти е нужно. Бил е толкова завладян от идеите си, че дори в даден период не се е къпал, но на края всичко е било увенчано с успех. Няма място, където да не го знаят, кой е и какво е постигнал.

ПРОТЕСТЪТ ПРЕД УКРАИНСКОТО ПО-СОЛСТВО В СОФИЯ

(ОЩЕ >>>)

ЗАПОВЯДАЙТЕ И ВИЕ – ТА ЗАЕДНО ДА ЗАПОЧВАМЕ РЕВОЛЮЦИЯТА В ОБРА-ЗОВАНИЕТО!

януари 23, 2014

15 февруари в 10:00 до 16 февруари в 19:00

РЕГИСТРАЦИЯ ЗА УЧАСТИЕ

На специалния сайт за събитието ще наме-рите пълна информация за програмата, както и условия за регистрация

СВОБОДНОТО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗО-ВАНИЕТО

е гарантирано от българската Кон-ституция (чл. 23) Това означава, че е не само допустимо, но и необходимо същест-вуването (наред с държавното образование) на многобройни образователни форми, които по отношение на своите организация, учебно съдържание и образователни цели не са регулирани от държавата.

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ – ЯКОВ ХЕХТ

международно известен практик и теоретик на демократичното образование, теория на обучението и обществената промяна на образованието. През 1987 г. основава Де-мократичното училище в Хадера (Израел) – първото училище, което се нарича демокра-тично. Оттогава до днес е основал лично или е участвал в основаването на десетки демократични училища в Израел и по света. Автор на книгата „Демократичното образо-вание“ (Изток-Запад)

РАЗЛИЧНИ ГРАЖДАНСКИ ГРУПИ

които имат опит със свободни образовател-ни форми, ще представят вижданията си за демократизация и самоуправление в обра-зованието. НМР ще представи своята кон-цепция за образователна реформа, която да приведе образованието в България в съот-ветствие с изискването на Конституцията за свободно развитие на образованието и липса на държавен монопол в тази област.

ПРИСЪЕДИНЯВАМ СЕ КЪМ ПРИЗИВА БЪЛГАРСКИЯТ ПРЕЗИДЕНТ ДА СЕ ВЪЗ-ПРЕ ОТ УЧАСТИЕ В ПОШЛИТЕ ТЪРЖЕС-ТВА НА МОСКОВСКИЯ АВТОКРАТ В СО-ЧИ

Отворено писмо до Президента на Бъл-гария от граждани, членове на форумно-то интернетно общество „Де зората“

Г-н Президент, научихме се от ме-диите, че планирате посещение на Зимните олимпийски игри в Сочи. Обръщаме се към Вас с убедителната молба да премислите отново това си решение.

Според нас е насъщно необходимо – и за държавата България, и за нейните осъзнати граждани – Вие да се присъедини-те към водещите политици от много държа-ви, наши съюзници от НАТО и от ЕС, които няма да уважат с присъствието си зимната Олимпиада в Русия.

От една страна ангажирани и сме-ли, международно признати разследвания през последните месеци показаха, че съби-тието в Сочи не е нищо повече от „празник“ на материализираната абсурдна мисъл, на алчната корупция, на презрението към човешката чест и достойнство, към природ-ната среда и към автентичния спорт.

Тези Игри няма да имат нищо об-що със спорта и истински ценител на спорт-ните занимания като Вас няма какво да търси на тях.

От друга страна – тези Игри се

провеждат в държава, която през последни-те години се отличи като най-смущаващ и вреден фактор в международната политика, в частност като агресор, като енергиен рекетьор и политически манипулатор спря-мо своите съседи от някогашния С.С.С.Р. и от т.н. социалистическа общност.

През 2008 г. Русия нападна, опус-

тоши и държи до днес под свой контрол територия на съседна, независима Грузия. Президентът Путин наложи в Русия автори-тарен режим, смазващ безогледно всяка проява на политическо несъгласие и на граждански протест.

(ОЩЕ >>>)

26 СНИМКИ ОТ БАРИКАДИТЕ В КИЕВ

Източник на изображенията

ПРЕЛЕСТИТЕ НА КОМУНОИДНОТО "КО-ЛЕКТИВНО ОБЛЕКЧАВАНЕ" – КОМУНИЗ-МЪТ НЕ ПРОЩАВА НИКОМУ...

(ОЩЕ >>>)

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НЕУВАЖАЕМИТЕ ТАКА НАРЕЧЕНИ „БЪЛГАРСКИ ЖУРНА-ЛИСТИ“

януари 23, 2014

Неуважаеми така наречени бъл-гарски журналисти, кой, КОЙ ви забранява да информирате обществото за това, което се случва в Киев? И ако не смятате за зна-чимо за отразяване, че на един площад в Европа, в една славянска, християнска страна, с разрешението на властта там убиват и раняват хора, каква сила може да

ви принуди да останете безмълвни, когато по ваши колеги, изпълняващи задължението си да информират, стрелят като по дивеч? Защо научавам НЕ ОТ ВАС, че по фотогра-фа на Ройтерс беркутовец снайперист е стрелял право в челото?! Че журналистка от телеканала СТБ е улучена в гърдите! За щастие с гумени куршуми, засега.

Как се чувствате вие когато вашите колеги са принудени да свалят баджовете си с надпис „ПРЕСА“ за да не бъдат пред-мет на целенасочен обстрел? В интернет е качено видео, на което Беркут стреля в краката на ваши колеги, докато ги принуди да свалят камерите и да се спасяват с бягс-тво. Защо аз го виждам, а вие – не, не е ли задължително ВИЕ да ми го покажете?

Излишни сте. Ненужни сте, про-дажни сте. Научаваме какво става и без вас, даже въпреки вас. А вие продължавайте да разнасяте флашки – интернет ще ви прати в забвение. Скоро ще служите само за да коментирате Биг Брадър. За друго не става-те!

Написа: Simona Voyager Евромайдан: Журналиста взорвали в прямом эфире:

Четирима убити в Киев. Реч от площада:

„… Докога ще чакате? Докато уби-

ят вашето дете? Народе, украинци, станете на революция срещу Янукович! Всички на Майдан! Всички срещу Янукович! Не, ние не се боим от тях! Призовавам всички украин-ци! Всички тук, на майдана! Тук вече се решава за нас, за децата ни! Братя и сест-ри, всички на Майдана! Слава на Украйна! Украйна, ставай!“

СПИСЪК С ПРЕДИМСТВА И НЕДОСТА-ТЪЦИ НА ЖИВОТА В ШВЕЙЦАРИЯ

Получих следното съобщение от г-жа Мария Василева, която е в Швейцария, в Цюрих:

След две седмици престой тук се

разбра бързо, че животът на местните е лесен и удобен. Това не се отнася за чуж-денците. Цените съзнателно се поддържат високи, както и заплатите. Цюрих е най-удобния град за живеене в Европа. Видях

27 ботаническа градина днес и улицата на банките и лукса. Бях отново в Стария град, който ме омагьоса окончателно, следва текст. Ще трябва отново да публикуваме снимки от Стария град с дълги обяснения. Снимах 4 часа в една книжарница на 3 етажа. Заснех града от висок хълм-парк, ще изпратя снимки. Не съм забравила за музе-ите и протестантската проповед. В събота най-вероятно ще бъда в Люцерн и най-после ще се появят снимки от Алпите. Берн в по-следващата събота също е сред Алпи-те, както и Лихтенщайн. Ето и един списък с предимства и недостатъци на живота в Швейцария: Силни страни, предимства: - На пешеходците минувачи винаги се дава предимство - Никога не ти свирят с клаксон и не ти пра-вят жестове когато шофираш - Винаги ти отстъпват и ти правят път в заведения - Никога не се обръщат след теб - Бакшишите са минимални суми и по жела-ние - Никога не надписват и не лъжат в сметките - Няма винетки - На паркингите има табела, указваща сво-бодните места за паркиране - Не се правят нарушения при движение по пътищата - Няма много полицаи - Вестниците са безплатни по улиците и заведенията - Не правят забележки, ако се объркаш и направиш нарушение проявяват съчувствие проявяват търпение - Влаковете са през 15 минути, а рейсовете през пет - В ресторант, сладкарница или кафене можеш да стоиш на масата колкото искаш - Никога не пререждат някого - Няма опашки - Можеш да си работиш с компютър или да си хапваш сандвич в градския транспорт - Има отлична връзка между рейсове и влакове в градския транспорт - Билетите за всички транспортни средства са едни и същи - В книжарниците има фотьойли и мека мебел за четене - Пазят тишина - Съблюдават чистотата - Достатъчно е един от семейството да работи за да живеят добре Слаби страни, недостатъци: - консервативни са - пестеливи и пресметливи - жилищата са скъпи - хотелите са скъпи - храната и облеклото са скъпи - имат само два вида магазини за храна – мигрос и кооп, с еднакви цени

- в града Цюрих има само 2 мола - няма евтини магазини за храна и дрехи, нито втора употреба - контактите са с три дупки и за да се полз-ват ел.уреди от други страни трябва да се купуват адаптори - не може да станеш швейцарец, ако идваш от друга страна, дори ако се оже-ниш/омъжиш за швейцарец/ка - работещите тук, дошли от други страни, плащат данъци в своята страна - заплатите на хората от друга национал-ност са по-малки от тези на швейцарците, след около три години е възможно да те локализират и да получаваш швейцарска заплата - за три часа престой на паркинг се плаша около 40 лева - няма неплатени паркинги - в средата на много от улиците има релси - не всички говорят повече от 2 езика - немският им език е много различен от този в Германия и се учи техният диалект в учи-лищата - френският им език също има разлики с този във Франция - майките сами гледат децата си, без помощ от родители и гледачки - имат най-често 3 до 5 деца (образованието на пето дете се плаща от държавата)

СЕРГЕЙ – МЛАДЕЖЪТ, КОЙТО УМРЯ ЗА СВОБОДАТА НА УКРАЙНА

Мы будем помнить тебя, Сергей Нигоян!

Сергей Нигоян еще с самого нача-

ла Майдана стал одним из его символов, олицетворением смелой молодости и сво-боды. Не заметить Сергея на баррикадах было невозможно. Поэтому каждый раз, когда наш фотограф Максим Белоусов

выбирался для фоторепортажей – Сергей попадался ему в кадр как один из самых колоритных и запоминающихся участников протестов.

После того как девушки редакции восторженно комментировали первую фо-тографию революционера в красной каске, размещенную в “Семейном фотоальбоме Евромайдана”, Максим Белоусов при сле-дующей встрече передал наши компли-менты Сереже. Он воодушевился, попросил еще раз его сфотографировать и поинтере-совался, может ли Макс взять у него интер-вью. К сожалению, этот проект так и не осуществился, а сегодня мы с ужасом узна-ли о гибели такого молодого и яркого за-щитника Майдана, которого успели искрен-не полюбить многие.

Мы скорбим всей душой, сожалеем и соболезнуем. Но даже тем, кто пишет с утра до ночи, в такие моменты сложно по-добрать правильные слова. Украина будет помнить тебя, дорогой Сережа, та новая, сильная и свободная Украина, за которую ты погиб! КРАТЪК КОМЕНТАР: Бог да го прости! Падналите в бой за свобода не умират – по думите на българския поет Христо Ботев, също умрял за свободата – като Сергей:

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят...

П.П. Сега научавам, че загиналите в Киев са много повече: Бог да ги прости!

ВИЕ, УКРАИНСКИ ГЕРОИ, СЕ СРАЖАВА-ТЕ И ЗАРАДИ НАС, СТРАХЛИВЦИТЕ – БЛАГОДАРИМ ВИ!

сряда, 22 януари 2014 г.

Я трус, January 22, 2014

Может все наладится без меня? Всегда же было хорошо без меня, значит будет и сейчас. Семья. Дети. Работа. Обя-зательства. Все мы кому-то должны и не можем просто встать и быть там, где велит наше сердце. Страшно. Мучаешься, не находишь себе места. Проверяешь билеты

28 на поезд – еще есть. Страха боли или за свою жизнь пока нет, это кажется очень далеко и паника подступит уже там, на улицах Киева. А пока просто страшно под-вести близких и дальних, не написать обе-щанный к пятнице отчет, не снять с карточки деньги на квартиру и не получить очеред-ную зарплату. А еще страшно оказаться трусом, самым настоящим, ведь там, на реальной войне, действительно убивают, делают больно, просто за то, что ты такой, какой есть. Успокаиваешь себя мыслями о том, что десять лет назад, когда был зе-леным студентом – точно сорвался бы и поехал, ведь там друзья, там правда, там история. А сейчас недоеденный ужин и теплая кровать, а главное – нерушимые обязательства. Ведь без тебя справятся, победят и ты будешь радоваться вместе со всеми. Через час от первой платформы вокзала, который находится у меня прямо под окнами, отправляется поезд в Киев, но в нем не будет меня, потому что я трус.

Хорошо, что в нашей стране не все такие как я. Есть те, кто может рискнуть обязательствами, кто хочет, готов или вынужден быть там где велит ему сердце. Я горжусь вами. Я отдаю вам дань своего уважения и восхищения. Я прошу, очень прошу, сражаться там и за меня. Всеми возможными и доступными вам методами. За меня и за моих родных. За моих друзей. За моих врагов. За всех и каждого в этой стране. Даже тех, кто при первой возмож-ности плюнет вам в лицо за ваш геройский поступок. За детей и женщин, которые ждут вас дома. За мам и сестер. Братьев и отцов. За нас всех. Вы единственная надежда нашей земли и наших сердец. Спасибо вам!

МАЛКА БИБЛИОТЕКА КЪМ ЦЕНТЪР ЗА ДЕЦА В ПРЕДУЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ – ЦЮРИХ, ШВЕЙЦАРИЯ

Виж ти, на едно от малките кътчета за сядане върху масата в тази толкова малка библиотека – Книгата за световните рекорди 2013 на Гинес. За първи път я виждам на живо. (ОЩЕ >>>)

ЕВОЛЮЦИЯ (РЕФОРМА) НА ПРОВАЛЕ-НИЯ МОДЕЛ НА ОБРАЗОВАНИЕ ВЕЧЕ НЕ

СТИГА: СЕГА Е ПОТРЕБНА ИСТИНСКА, СЪЩИНСКА РЕВОЛЮЦИЯ!

"Не трябва да караме детето да учи, трябва да го оставим да учи" – това ми хареса, добре е казано! Из Тийзър – Конференция ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Търсят се революционери в образованието! (Явор Ганчев) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Да, думата е подходяща, търсят се революционери в образованието, еволюция (реформа) на проваления модел вече не стига: сега е потребна истинска, същинска революция! Децата са по един най-естествен начин любознателни, питащи, съмняващи се, критично мислещи, търсещи истината; Сис-темата без жал убива този техен порив – ето това е най-страшното!

КАКВО ЩЕ НАПРАВИ ПО-НАТАТЪК С ТИЯ АНГЕЛЧЕТА БЕЗЧОВЕЧНАТА СИСТЕМА?!

Детенце хубаво, пиленце любаво,

къде под мишница с таз малка книжчица?

Не питай бабичко, макар и слабичко,

книга да се уча, добро да сполуча.

Иван Вазов

УДАР ПРАВО В ДЕСЕТКАТА НА ИВО ИН-ДЖЕВ: РАДИКАЛНОТО ОКОНЧАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ВЪПРОС

януари 22, 2014 Из Мила БСП, ти си земен рай!

Нямаме нужда от доклад на Евро-пейската комисия, за да знаем от опит, че в България страх от закона имат май само онези, които не го нарушават. На останали-те той служи според властовата тежест на кантара на статуквото, от тарифата, от

възможностите да си платиш или от някакъв бартер на услуги.

И много моля, не ме карайте да давам примери, защото обратни практичес-ки няма по наистина значимите дела, за които изобщо научаваме.

Ето защо имам радикално едно-партийно предложение, до което стигнах след серия от нови доказателства за едно-партийния режим в България, мимикриращ днес като демокрация…

… Вкопчването в БСП, по всичко личи, е въпрос на живот и смърт на докопа-лите се до този рай на кариерното и житейс-кото благоденствие до такава степен, че в България няма нищо по-страшно от това да те прогонят от него.

Ето защо съм убеден, че трябва да се откажем да се съпротивяваме на реал-ността. Предлагам да дадем открито стра-ната на безсрочна концесия на единствения фактор, който предизвиква респект сред потенциалните и реалните престъпници. Тук страх от Бога и закона няма, но от партийна санкция в БСП всички треперят. Което озна-чава, че цялото пълнолетно население трябва да бъде записано в Партията – ако искаме да се въведе някакъв ред.

Само така ще си осигурим и дос-тойно погребение на България в онова близко бъдеще, което все по-уверено ни предричат безмилостните данни за неиз-бежния летален изход на нацията. Той и сега е летателен за всички, които могат да отлетят на Запад – където гнездят прелет-ните българи.

Западняци едва ли ще дойдат на овакантените от нас места, но пък като гледам онези повече от 300 000 имота, изкупени вече от руснаци в България (чиято скорошна смърт се обещава за зарибяване на нови руски купувачи в рекламния филм „България умира тихо”), явно има алтерна-тива.

Кой друг, освен БСП, заслужава, преди да легне в гроба, да обслужи отново и

29 за последно освободителите на България от българите!

Представям си един 370 метров паметник на благодарността за освобожде-нието, десет пъти по-висок от сегашния в центъра на София. Стилизиран газов пла-мък ще грее победоносно на върха, обрам-чен от тръбопроводи. В основата му с ог-ромни букви от диаманти ще пише на руски (българският ще бъде вече забранен като архаична вехтория): „На червивата освобо-дителка, забогатяла от търговията с Бълга-рия, последна благодарност и сбогом от признателния за погребението български народ”!

За вечна памет военен император-ски оркестър ще акомпанира в маршов аранжимент на певеца на вечната дружба Йосиф Кобзон:

„Мая страна, мая Болгааария”! Площадът ще бъде боядисан в

червено от последните отцепници от БСП, преди да бъдат положени живи в общия гроб при другарите си, загинали геройски в партийните междуособици кой да помогне пръв на освободителите.

Демократично избраният за 18-ти път император Владимир Владимирович ще приветства от носилката с трепереща (само от вълнение, но иначе силна) ръка парада на победата в чест на осъществената хиля-долетна мечта на Третия Рим да ни закопае и да се окопае в неговата България край проливите така, както и Третият райх не успя!

СЛУГИ НА ТЪМНОТО ЗАДКУЛИСИЕ И СИМВОЛИ НА ОТВРАТИТЕЛНАТА СИМ-БИОЗА МЕЖДУ ВЛАСТ И МЕДИИ

януари 22, 2014

Червена мечешка услуга

Мариян Тончев

Близо едночасовият опит за лъс-кане имиджа на фалиралия политик, зака-нил се наскоро да рие земята, завърши катастрофално и за едната и другата страна

Днес осъмнахме със заглавия и анализи след очакваното с трепет и вълне-ние гостуване на престрашилия се лидер на БСП в „Шоуто на Слави“. Както знаем там поканиха 13 политици, от които Станишев е

вторият явил се на импровизирания разст-рел от сценаристите на „Шоуто“.

Разстрел, ама друг път или ако имаше такъв, то той бе с халосни куршуми.

Трифонов и екипът му демонстри-раха учудващ творчески стерилитет, фор-мулирайки клиширани и повърхностни въп-роси, очевидно старателно премислени и репетирани. Придружени и от съответните опорни точки на друга честа гостенка на Слави. Помним добре, че същата само преди няколко месеца се яви в студиото на Дългия, оплаквайки злата си съдба и лоша-та опозиция, които били незаслужено груби с нейно величество Пиарката.

Близо едночасовият опит за лъс-кане имиджа на фалиралия политик, зака-нил се наскоро да рие земята, завърши катастрофално и за едната и другата стра-на.

И двамата показаха, че са морално остарели и безвъзвратно застинали в нача-лото на 21-ви век. Но има нещо много общо между Станишев и Слави: явното слугуване и изпълняване на политически поръчки. Слуги на тъмното задкулисие и символи на отвратителната симбиоза между власт и медии в последните 20 години. Типичен пример за просташката демонстрация на откраднатото от Народа, на гърба на същия този Народ. Но този път оня от Сараите, дето им дърпа конците май се обърка. За-щото вече ни писна.

(Прочети ДО КРАЯ >>>)

ЗА ТОВА КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ В СВОИТЕ ВСЕКИДНЕВНИ СБЛЪСЪЦИ С АРОГАНТ-НАТА ПРОСТАЩИНА

Шопенхауер твърди, че най-общителни били тия, които били същевре-менно и най-тъпи, сиреч, излиза, че най-много плямпотят тия, които съвсем нямат какво да кажат; не зная дали е прав, но долавям голяма доза истина в неговите думи…

Да се възползвам от повода и да кажа и аз нещичко.

Пълно е с празнословци – и тъпог-лавци наоколо, не зная дали сте забелязали

това. А в нашенски условия това ще рече: с простаци. Простотията у нас е напреднала така, че направо триумфира. Питате ли се как в такива условия се чувства един фило-соф, сиреч човек, който по дефиниция тряб-ва да помага на хората да се борят със собствената си склонност да говорят или да правят простотии? Един вид философът е нещо като елитен боец на най-предния фронт на непреставащата никога битка с простотията. Да, „елитен боец“, ала е винаги в малцинство, често е съвсем сам. Рядко се намират хора, които да го подкрепят. Рядко, но има и такива. Но ситуацията е тежка. Понякога и безнадеждна. Атаките – юруши-те – на арогантната простащина срещу възпитаността и интелигентността са посто-янни и най-нагли, със страшна арогантност и безпардонност се държат ония, които се чувстват бойци и проводници на непобеди-мата простотия.

Е, и в тия условия, повтарям, представяте ли си как се чувства един човек като мен, дето не иска да изневерява на мисията на философията, сиреч, дължи да й бъде верен – и да разпространява чисто-та, човечност, интелект, мисъл, възпитание, ценности, духовност и т.н.?

Това е една неспреставаща изто-щителна битка. Всекидневна битка. Нещо като война, е знаеща примирие. Съветват ме: примири се, не можеш да промениш хората, пък и имаш ли право да работиш за промяната им? Остави простаците да без-чинстват, не влизай в стълкновение с тях – това било израз на „философско спокойст-вие“, дължащо се на съзнанието за несъм-неното превъзходство на философа над арогантната просташка и простееща гмеж.

Те ще безчинстват, ний ще мъл-чим. Ще понасяме. Няма да им се опълчва-ме. А няма ли тогава да спомогнем за „окон-чателната победа на простащината над здравия смисъл“ в нашето свидно Отечест-во? Е, ще спомогнем, но майната му на „свидното ти Отечество“, него май вече съвсем трябва отпишем от общността, от цивилизацията на развитите, нормални, свободни, културни, напреднали народи. Така ли? Нямаме никакъв шанс, тъй ли мислите, драги ми черногледци?

Някак си не ми се ще да капитули-рам и аз, да дезертирам от задачата и от отговорността си. Не ми се ще да изменя на мисията си. Вярно, такива като Шопенхауер (трябва да отчетем и това, че те все пак са живели или живеят в културни страни като Германия) не са се принизявали „до нивото на простаците“ и не са влизали в директен сблъсък с тях, а ето, мен ме обвиняват, и то даже мои приятели, добронамерено настро-ени хора, че често съм бил правел точно това. Имат предвид, че постоянно отвръ-щам в коментарите си на ония, които ме ругаят, плюят, обиждат, вместо да стоя безмълвно и с олимпийско спокойствие и съзнание за превъзходство да се любувам

30 на падналостта им, на душевната им мизе-рия и пр.

На мен обаче ми се струва, че в наше време вече е невъзможно културните и интелигентни хора, в това число и фило-софите, да си съществуват на едно друго онтологично ниво, което няма директен сблъсък или съприкосновение с низменната сфера на простаците и на простащината. В днешно време културите са се омешали – понеже ситуацията, в която живеем, е екст-рена, дори екстремна, е крайно тежка. И ето, на културните хора им се налага да водят безнадежден диалог с простаците, вярно, смисълът е нищожен, но самият факт, че простакът е срещнал някой, който не се е погнусил да се сблъска с него и да изобличи простащината му, е основание за крехката надежда, че ужасната хегемония на простащината може ако не да бъде озап-тена, то да бъде поне малко намалена. Едва ли – ще речете. Може да сте прави, но ако мълчим, ако ний, възпитаните, интели-гентните хора се правим на грандомани, ако малодушно и страхливо се крием като плъ-хове в дупките си, дали няма с това да допринасяме за безпределната хегемония на простаците – и да засилваме усещането им, че са единствени, че тяхното няма алтернатива, че културата ще бъде прого-нена, съсипана, изметена, убита?

Не знам. Поговорих по този въпрос с един приятел в ранната утрин в скайпа, той именно ме съветва да опитам да не забелязвам изцепките на простаците, да не им отвръщам, понеже иначе излиза, че падам на тяхното ниво; ето как завърши, ето какъв пример ми даде този мъдър човек:

Някога, преди много години в „Стършел“ имаше едно стихотворение, което приблизително започваше така: Вед-нъж магарето се срещна с лъв и рече: хей, хайде да се борим двама, за да се види кой е пръв, та после спорове да няма… и по-нататък продължаваше как лъвът го поглед-нал пренебрежително и не му обърнал внимание… Хубаво беше написано, търсих го да ти го пратя, но не го намерих…

Отвърнах му, че ми се вижда много мъдро туй стихотворение. Да спра и тук с това. Хубав ден ви желая! Пък сами реша-вайте какво да правите в своите всекиднев-ни сблъсъци с арогантната простащина, дето ни залива отвсякъде, подобно на Ниа-гарски водопад. Аз се изморих да водя своите битки, пък и съм вече смъртно ра-нен, едва куцукам, сили нямам, но продъл-жавам още да се боря, докога ще издържа – това не се се знае изобщо…

ЗАЩО, ГОСПОДА УПРАВЛЯВАЩИ, НА-ШИТЕ ВНУЦИ НЕ СА В БЪЛГАРИЯ?

(Из швейцарските записки на г-жа Василева)

Aз не обичам баби!

„Аз не обичам баби!“, заявява отк-ровено Мила, моето сладко момиченце. Тя иска да се върна в стаята си. Не иска да среша дългата й косичка, не иска да играем. Мръщи се и иска гледачката Милена и мама вместо мен. Питам я защо. Дали защото бабите са вече стари и не са красиви като мама? Кима с глава. Дали не е защото те са лоши? Отново кима с глава. Казвам че всички жени всеки ден остаряват по малко. Това не може да се промени. Казвам също че не съм лоша, че съм нейната баба и много я обичам. Но искам тя да стане добро и мило момиче, затова искам да помогна на мама да я научим как е правилно да се държи. Защото така съм научила мама на много неща, а сега трябва да науча и Мила. Гледа ме с недоверие. Питам я дали се страхува от мен. Кима с глава. Не знае защо се страхува и решава да даде следното обяснение: „Гледах едно филмче, в което на едно парти бабата беше лошата“.

Разбира се, аз подозирам защо малко се страхува. Изисквам да се храни съвсем сама, да не вика и да не играе дока-то е на масата, да изяжда всичко, което е в чинията й, да не иска подарък всеки път, щом е с нас в магазина, да не капризничи за това, за онова… списъкът е много дълъг. Казвам „добре“ и се оттеглям в стаята си. Неочаквано за мен самата очите ми се насълзяват. Тези деца нямат нужда от мен. Плача. Пакетът с носни кърпички до мен бързо се стопява. Не мога да спра сълзите си.

Накрая проумявам постепенно ис-тината. Тези деца наново се запознават с мен след дълги периоди. За 1, 2, най-много за 3 месеца ме забравят напълно. За тях мама и тате са всичко, което имат. Перио-дично се появявам в живота им и отвличам вниманието на мама и тате, а това внима-ние преди моето идване е принадлежало единствено и изцяло само на тях. Чувстват

се пренебрегнати, дори фрустрирани зара-ди тази натрапница „баба“. Къде зациклят нещата и се прекъсва естествения ход на нещата, в случая отношенията баби, дядов-ци – внуци?

Та ние не се познаваме взаимно. Всяка неделя получавам по скайп рапорт за това как е минала седмицата. Изпращат ми снимки и видеоклипове – да ги гледам кога-то мо домъчнее. Като дресирани кученца изпълняват предварително дадените им наставления когато говорим по скайпа. „Спри да играеш, когато баба и дядо искат да те видят!”, „После ще си догледаш фил-мчето, ела да те видят”.

- Здравей, бабо! Неохотно отговарят на зададените

им въпроси. - Довиждане, бабо! „Махни с ръка!“, „Дай целувка!“ Комуникацията приключва. Жива

трагедия! Е, Господа Управници?? Как ни

подредихте само, г-да Станишев, Първанов, Борисов, Плевнелиев и сие! Не ви пожела-вам това да ви се случи. Но вие го пожелах-те на мен. И на повече от милион хора на възраст над 45 и 50 години. Позволявам си да говоря от тяхно име.

Защо нашите внуци не са в Бълга-рия? Идват за малко, летят насам-натам по разни дестинации 2 пъти в годината най-много. Нашите малки внучета не желаят да останат в България за дълго, камо ли за постоянно. Ходещите на училище наши деца, по подразбиране първи по успех, също не желаят да се върнат. Учещите извън страната наши внуци-студенти се чудят как да придобият някакъв статут и да си намерят работа. Техните майки и татков-ци също не желаят да се върнат за посто-янно в страната, която вие управлявате. Всички извън България не желаят да ви бъдат подвластни. Тези в България, видя се, също не ви искат. Страната затъва в мизерия и духовна нищета, липсват еле-ментарни условия за живот.

Можехме да дадем много на деца-та и внуците си, имаме какво да ги научим и искаме да ги научим. Но те не знаят какво е баба и дядо. Понякога не искат да ги позна-ват, толкова е трудно да гледаш нещастни хора! Внуците ни забравят, вероятно и децата ни с времето ще стават все по-далечни и резервирани.

Какви социални мерки ще предп-риемете сега?

1.Да отидем при децата си с ми-зерните пенсии от 100, 200, 300 до 400 лева, които ни отредихте? Да се изтропоса-ме в техните домове, да им объркаме живо-та и да легнем на ръцете им – преди да сме станали за „гледане“?

2.Да пътуваме през месец-два с купени от децата ни билети – за да им да-дем по едно рамо за гледане на децата?

31 3.Да забравим собствените си де-

ца и внуци и да се прехранваме с картофите и доматите от градината (ако имаме щасти-ето да имаме такава). Да стоим по пейките пред рушащите се блокове и да гледаме от столчета по балконите? В очакване на ин-фаркт или инсулт. От недояждане, нездра-вословно хранене, тормоз от страна на вашите фирми?

Кое от всичките тези? А защо не заминете вие някъде на

майната си с вашите дъщери и синове – готованковци, дрогирани, престъпници? Измитайте се преди още тук, на тази земя, да сте получили възмездието си! За геноцид над българския народ, за затриването му от картата на света.

Автор: Мария Василева

НА ЕЗЕРОТО ЦЮРИХЗЕЕ

вторник, 21 януари 2014 г.

(ОЩЕ >>>)

ПАН И ГОРСКА НИМФА

Пан (на гр. παν – вселена, свят) – Аркадски бог, син на Зевс и Калисто – или на Уран или Хермес и на Гея или нимфата Пенелопа. Първоначално божество на па-сищата, но поради еднаквостта на името му с гръцката дума πασ, παντοσ (всичко) бил произведен с помощта на народоетимоло-гията в бог на Вселената. Още като дете приличал на коза – бил обрасъл с косми по цялото тяло, с кози рога и крака и копита, с брада и с опашка. Майка му щом го родила се изплашила и го подхвърлила, но Хермес го намерил и занесъл повит в заешка кожа на Олимп. Боговете като го видели се изс-мели, без да му обърнат особено внимание.

Пан бил преди всичко планинско божество. На него били посветени планинс-ките пещери. Самият той живеел в пещера на планината Ликей в Аркадия, където рас-тяла елата, неговото свещено дърво. Там танцувал с Ехо и другите планински нимфи. Пиндар го нарича най-съвършения танцьор сред боговете. Покровителствал пастирите, стадата, ловците, пчеларите и рибарите. Влюбил се в нимфата Сиринга и дълго я преследвал, докато тя, за да се предпази от него се хвърлила в аркадската река Ладона, където майка и � я превърнала в тръстика.

От нея Пан направил овчарска свирка, носеща името на нимфата. Със свиренето си забавлявал нимфите и дори дръзнал да се състезава с Аполон, но бил победен по свирене от всеизвестния бог на изкуствата. Когато някой пътник се загубел в гората Пан излизал насреща му и го стряс-кал с чудовищната си фигура. От тук идва „паника“.

СТАНАЛИ СМЕ БЕЗЧОВЕЧНО ОБЩЕСТ-ВО, АЗ ТОВА НАЙ-ОТКРОВЕНО СМЕЯ ДА ГО ЗАЯВЯ: А ТАКА НЕ БИВА!

вторник, 21 януари 2014 г.

Преди време се писа за ето такава случка: Преподавател от СУ почина пред студенти; паднал, получил инфаркт, издъх-нал, ей-така, пред студентите си. Аз тогава веднага откликнах на тази трагедия, понеже се развълнувах: виж моята статия Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Реагирах така, защото самият аз не съм здрав и, тъй да се рече, жизнено ме касаят такива случаи, щото току-виж и на мен се случила подобна неприятна развръзка – знае ли човек какво го чака, кога и как ще му дойде краят?! Тия дни един преподавател в училището, в което работя, ни изплаши всички защото внезапно на работното си място получи тежка хипертонична криза - и се наложи да бъде викана "Бърза помощ", наложи се да бъде викана линейка; разбрах

от него, че дълго време след това положе-нието му не се подобрило, а такива състоя-ния са крайно тежки и опасни.

Преди известно време аналогичен случай се случи и с една друга преподава-телка, много активна и авторитетна, позво-лете ми да не споменавам името й, нейното, както и на по-горния случай, щото не са приятни тия неща, че да бъдат афиширани. Аз самият претърпях тежка животоспасява-ща операция преди няколко месеца, едва оцелях, а с връщането ми на работа след 8-месечен отпуск по болест бях подложен на такъв груб натиск от самозабравилата се администрация, на какъвто никога по-преди в своята 30-годишна преподавателска кари-ера не съм бил подлаган, даже и в най-грозните времена на комунистическата диктатура. Много пъти съм писал, че доста колеги в предишните години си отидоха ей-така, внезапно, без да доживеят и до пен-сия, а пък някой починаха и скоро след като се пенсионираха. Професията ни е тежка, стресова, но онова, което най-много трови ежедневието ни, са гаврите, които си позво-ляват с българския учител самозабравили се администратори, които имат една-единствена грижа: как по-добре да се под-мажат на висшестоящото началство, сиреч, как повече и по-рафинирано да тормозят колегите си с разните му там администра-тивни изнервящи ни табиети и салтанати. Преди около седмица или малко повече отношенията в нашето училище се изостри-ха, тъй като администрацията реши да започне подготовката за едно, тъй да се рече, "човешко жертвоприношение", което ще свърши с пожертването, с уволнението на преподавателите по френски и немски език. Аз писах за по тази показателна история, свидетелстваща за дехуманиза-цията на отношенията; така безжалостно не бива да се постъпва с колега, така не бива да се постъпва с човешко същество. През лятото пък писах за това как без капчица жал бяха уволнени от директорката наши колеги, сред които и инж. Калин Христов.

Моята "лична история", за която подробно съм писал в блога си (то това е всъщност моят най-главен "грях" в очите на така любезната администрация!), се свежда до непрекъснати отчаяни опити да самона-деяната администраторка да ме "заклещи" в някакво нарушение (ако няма такова, какво пък ни пречи да си го организираме сами?!), та най-сетне и аз да бъда уволнен - за да бъде отстранен "главният смутител на спо-койствието", "главният осквернител" на административния рахат. Е, наложи се, за да парирам тия опити, да пиша много жалби до Министъра, до Омбудсмана, наложи се също така да заведа съдебно дело срещу несправедлива заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; съдът на две инстанции отмени въпросната заповед, но това сякаш още повече ядоса въпросната администра-

32 торка, обявила ми нещо като своя "лична война за отмъщение", което вече е наруше-ние на всяка законност, на всякакво право, на всякакъв морал, на всичко, за каквото се сетите. Тия дни тя дръзна да направи нещо върховно, нещо невиждано в наше време, позволи си възкресяването на един позаб-равен тоталитарен рецидив: по стария маниер от преди 10 ноември 1989 г. за разправа с другоячемислещите и неудобни-те многоуважаемата госпожа директорка вписа в моя "производствена характеристи-ка", предназначена за ТЕЛК, "диагнозата", представяте ли си, "податлив на нервно-психични разстройства" (!!), сиреч, дръзна да ме обяви за "ненормален", с оглед поне по тая линия най-сетне да бъда лишен от правото да преподавам философия!!!

И ето, сега моя милост, по така милия сигнал на моята администраторка, съм изпратен на специализиран ТЕЛК за... психиатрични заболявания, където скоро ще следва да бъда "освидетелстван" (!!!). Не зная давате ли си как се отразяват тези нейни "игрички", на някои хора могат да им изглеждат, знам ли, "съвсем безобидни", може да ги възприемат като "лек дамски каприз", да, има хора всякакви, но на мен тия неща се отразяват най-тежко на крехко-то ми здраве! Не издържам вече, на преде-ла на силите си съм! Чудя се вече към коя инстанция да се обърна, Инспекцията по труда ли, като инвалидизиран, да започна да занимавам, Прокуратурата ли да алар-мирам с тия волунтаристични действия на въпросната администраторка, не знам вече на кого да се оплаквам; щото вече комай само на... арменския поп не съм се оплакал, а отклик, разбира се, от никъде не получих; да не говорим пък за защита, за подкрепа, не, такова нещо няма: у нас явно поговорка-та "Гарван гарвану око не вади" продължава да си действа с пълна сила.

Написах оня ден нещо като жалба до Педагогическия съвет и към т.н. Етич-на комисия към него, в която бях член, но която, както сега разбирам, тихомълком, негласно, съм бил сменен по настояване на директорката. След написването на този документ и публикуването му бях подложен на страшно оплюване от страна на разни анонимни интернетни клакьори и мерзавци, бях подложен на такова оплюване, на как-вото до този момент никога не съм бил подлаган. А аз просто исках да предизвикам така потребната ни, по мое мнение, полеми-ка по тия нравствени въпроси, които така тровят ежедневието ни. Полемика и диску-сия, която ми се ще да бъде проведена вътре в съответните легитимни органи на училищната общност, в които отдавна не е имало съдържателна дискусия – поради налагането на един авторитарен, подмолен, направо тоталитарен административен стил и подход. Още не съм изпратил този доку-мент до адресатите му и, признавам си, многократно се запитах: а има ли смисъл да

се бърка в раните?! Или да се сипва сол в тях – за да заболи?! Не е ли по-добре да почнем отново, както сме свикнали, да продължим да ги замазваме с помади, с мехлеми – белким не гангренясат, белким почнат да оздравяват? Аз лично смятам, че май се налага жестока хирургическа интер-венция и дори ампутация на негодния член - с оглед да бъде запазен организмът, с оглед да не загине цялото, с оглед да бъде съхра-нен животът в него. Тъй че, налага се, в името на доброто на институцията, все пак да пусна своя доклад, ето, това ще сторя след малко. Пък ще видим какво ще стане. Каквото има да стане, ще стане. Да, обаче ето сега се питам: а ще имам ли сили да издържа и на това напрежение? Дали и моето здраве няма окончателно да рухне? Дали няма да стане така, че сам – заради някаква своя абсурдистка тяга към морала, към идеалното, към принципите, към човеч-ността! – да предизвикам собствената си гибел?

И това е напълно възможно, ето, виждаме, преподаватели продължават да мрат на работното си място; един повече или по-малко да умре, голяма работа, нима някой ще се трогне? Има ли смисъл обаче една такава саможертва? – аз така си поз-волявам да се запитам в този момент. Об-ществото ни е станало крайно жестоко, пощада мнозина не знаят, а виж, какво е безразличие към чуждата участ, това всички го знаят, ох, как хубаво го знаят, и не само го знаят, ами и най-усърдно го практикуват. И то всеки ден го практикуват. Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя. А така не бива. Така не може да се живее. Дали пък да не взема да пратя текста, който току-що напи-сах по-горе и който вие току-що прочетохте, дали да не взема да го пратя под формата на "апел за малко повече човечност" на тия, на които ще пратя и жалбата си? Ей-така, да експериментирам, за да видя дали някой се пак ще се трогне. Защо пък да не опитам? Какво пък ми пречи да опитам?

За жалост, в нашето училище, оказва се, и двата синдиката бяха обезоръ-жени от администрацията, която успя да ги превърне в свои "синдикални патерици". Е, понякога единият синдикат се опитва да разиграва някаква показна "опозиционност", но, за жалост, както сега разбирам, това е било само "за заблуда на противника", иначе, изглежда, истината е съвсем различ-на. Затуй ми остава едно средство: да апе-лирам към съвестта на всеки отделно взет човек – в нашата така голяма училищна общност. Ето, аз със своите публикации в блога по тия проблеми всъщност точно това правя. Нека всеки човек да чете и ако треп-не нещо в сърцето му, нека по-нататък сам да реагира и да решава кое е достойното поведение и кое не е. Този е единственият за момента път. Да бъде спасен всеки от-делно взет човек, да му бъде даден нравст-

вения шанс да спаси душата си – сякаш този е пътят, а? Аз друг път за момента не си представям. Е, себе си да жертвам – щото знам ли какво ще ми се случи щом не кандисвам да замълча? - но да бъде спасен някой друг, да бъде спасена някоя друга душа, то дали пък точно тази не е истинска-та, вярната мисия на учителя, на възпита-теля, който иска да не изневери на призва-нието си? Така е било, така и ще си остане. Такава, явно, е "диалектиката на живота". Ще видим. То всичко ще се разбере. Скоро ще се разбере.

Или ще направим нужното да спрат безобразията на властта – и да си съхраним човешкото достойнство ние, "ве-ликите търпеливци", каквито сме българите, е, ако не всички, то поне т.н. "масови бълга-ри"? – или ще се опозорим завинаги: тази според мен е дилемата, която предстои скоро да се реши в общобългарския живот, не само тук и там, в някоя отделно взета негова общност. Така виждам нещата аз. А как, позволете да запитам, ги виждате вие?

Помислете и отговорете, ако иска-те де, то не е задължително. А иначе ви желая хубав ден – и много здраве! Бъдете здрави, то тази е предпоставката и да сме живи, нали така? Ний това най-често си пожелаваме. Но да си здрав и жив, ала да живееш опозорен – нима това е някакъв достоен вариант? Тъй че, позволявам си да ви "бъзна" и по тази линия: грижете се най-вече за достойнството си. Без него всичко отива по дяволите...

ФАКТ, ДОСТОЕН ДА БЪДЕ ОТБЕЛЯЗАН: БЛОГЪТ HUMANUS – НА ВТОРО МЯСТО В КЛАСАЦИЯТА НА НАЙ-КОМЕНТИРАНИТЕ БЛОГОВЕ

понеделник, 20 януари 2014 г.

Тази сутрин съвсем случайно уста-новявам, че моя основен блог HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънча-ров е излязъл на второ място в класацията на най-коментираните български блогове; отбелязвам това просто като факт, достоен да бъде отбелязан - или да му бъде обър-нато известно внимание; ето, убедете се сами: Най-коментирани за 48h: 1. ПАРАЛЕЛ 44__ПОРТАЛЪТ

33 123 коментара. Профил 2. HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров 68 коментара. Профил 3.! Well-living blog 63 коментара. Профил 4. Иво Инджев 50 коментара. Профил Прочее, ето малко статистика за блога ми, която се отнася за годините на съществува-нето му: КОМЕНТАРИ: 19 847 ПУБЛИКАЦИИ: 9 773 ПОСЕТИТЕЛИ: 1 378 571 (важи за периода след поставянето на брояча, което е стана-ло няколко години след създаването му) ПОСЕЩЕНИЯ ДНЕВНО: средно около 1 000 човека Препращащи URL адреси: Блогът на Иво Инджев: 20 368 GOOGLE - 12 200 FACEBOOK: 7 021 ПРЕПРАЩАЩИ САЙТОВЕ: www.google.bg: 221066 svejo.net: 90019 www.facebook.com: 60797 ЗАБЕЛЕЖКА: Към момента блогът ми е на 16-то място по ПОСЕЩАЕМОСТ сред бъл-гарските блогове (и на 11-то място в класа-цията на видеоблогерите със 707 качени клипа)

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН ИНАЧЕ ДОБЪР ЧОВЕК

понеделник, 20 януари 2014 г.

Миналата година в Брюксел един белгиец отишъл при местния свещеник и се изповядал:

- Прости ми, отче, защото съгре-ших. През Втората световна война скрих един евреин на тавана си.

- Това не е грях – отвърнало отче-то. – Направил си голяма добрина.

- Но аз го накарах да ми плаща по трийсет франка за всяка седмица.

- Признавам, че това не е много великодушно – казал свещеникът, - но си го направил за добра кауза.

- Благодаря ти, отче – отдъхнал си мъжът. – Това е огромно облекчение за мен. Имам само още един въпрос.

- Какъв? - Да му кажа ли, че войната е

свършила?

РАЗХОДКАТА ДО КОНСТАНЦ В СНИМКИ

Луксозен хотел (ОЩЕ >>>)

РУСКИЯТ ПЛАН ЗА ФИНАЛНОТО ПРЕВ-ЗЕМАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТВЪТРЕ, КОЙ-ТО В МОМЕНТА СЕ РАЗИГРАВА, ЯВНО Е В ПОСЛЕДНАТА СИ ФАЗА

януари 21, 2014

Ето как руската пропаганда говори за България – идеята е да се представи стра-ната като пропаднала, защото е загубила кръвната си свързаност със СССР/Русия.

Основните източници на информа-ция за това са местни полезни идиоти – русофилистици. Ако изтърпите да изгледате видеото, ще се шашнете от това колко осо-бено гадни са социологическите “дупнишки братя” – барони А.Райчев и К. Стойчев, т.нар. журналист Валери Найденов, “нацио-налистите”-русолюбци Кр.Каракачанов и

Ангел Джамбазки (последният говори на руски език, който вероятно е единствения чужд език, който владее)… Дори Р.Овчаров изглежда почти европеец на техния фон…

За мен обаче първото място по ци-низъм и анти-българско и анти-западно говорене се пада на олигарха Райчев, който на чист руски език се пени (буквално) със садистична наслада да обяснява как сла-вянската ни душевност си е за руските степи (дори не за Ориента) и това нямало как да се промени, само дето сме изпуснали 20 години да се саморазрушаваме със западна помощ извън топлия скут на нашата майка-кърмилница Русь…

Руския план за финалното ни превземане отвътре, който в момента се разиграва, е явно в последната си фаза. И точно затова, а не заради някакво смешно еврокомисарстване на Паднишеф, олигар-хичното управление у нас се държи със зъби, нокти и милиционерски палки за властта. Целта им е като на бившата Трета армия – да удържат позициите, докато дойдат солдатите.

Ако не ги изметем от властта до едни месец, ще трябва да отпишем Бълга-рия. Или поне нашия живот тук…

Единственият проблем е, че не е “филмов”, а Путинов кукиш. Както вече писах под предишната Ви статия, това е официалната руска пропаганда и точно така тя говори за България – идеята е да се представи страната като пропаднала, защо-то е загубила кръвната си свързаност със СССР/Русия. “Таргет-групата” на поредния пропаганден филм не е руска, а е в Бълга-рия – всички онези антизападни българи, които търсят обединение я в Атака, я в Бареков, я в БСП, а в “новата Атака” – НФСБ.

Написа: 1 нayм

ЕДНА РАЗХОДКА ДО КОНСТАНЦ В СЪ-БОТНИЯ СЛЕДОБЕД

Събота следобед. Не е много за разходка на открито, а на децата не всички музеи са интересни. Тогава – оп-ла-ла! Всички с шапки и якета и – в колата!

От Цюрих всичко в Швейцария е на час, час и половина. Близо до границите германски, френски и австрийски градове – също на час-два. Избираме Констанц, защо-то е сред 15-те най-посещавани градове в

34 Германия. Те го произнасят Конщанц. Има за пазаруване, но и ще обядваме там, а и много интересни неща за посещаване има.

За възрастните – катедрала, музей на Ян Хус, Университета с 2 млн. книги, средновековно абатство, замъци, приста-нище, престижен квартал, архитектурен музей, стар град…

За децата – най-древния обитаем замък в Германия от седми век, с кули, съкровищница, оръжейна зала и практика за гонене на вещици. Добър декор за Ноа, който в момента най-много обича да е ри-цар и за Мила, която всеки ден е принцеса с различно име. И още – Майнау, островът на цветята, който снабдява с рози половин Германия, Къщата на пеперудите, където е създадена тропическа среда за развъждане на пеперуди. И още – Райхенау, островът на зеленчуците и билките, където гърци пост-роили църква с име „Кирил и Методий“. И още – увеселителен парк с виенско колело, ботаническа градина, хипопотами и други забавления.

По пътя – от северната част на Швейцария към една от най-южните точки на Германия, очите ми се любуват на ниви, нископланински пейзажи с ливади или лозя, селца с ферми като тези за детски игри. А ушите ми се любуват на новите компакт-дискове, който учителката по музика – аме-риканка – даде на Мила последния път, за да научи по-бързо песничките. Толкова са весели и заразителни, че всички се изкуши-ха да пригласят в колата.

Последното швейцарско селце Кройцменген се е сляло с Констанц, немци съжителствуват с австрийци и швейцарци, дошли да живеят тук заради по-ниските цени на стоки и битови услуги.

Малкият 85-хиляден град е разпо-ложен на голяма площ. Еднофамилните къщи са с големи дворчета, беседки и висо-ки дървета. Представям си ги през лятото – зелена трева и цветя, без зеленчуци. Град без блокове, където съвременни квартали с натруфени фасади са запазили грижливо укрепления от римско време.

Този град не е бил бомбардиран през Втората световна война. Също като Хайделберг. Между тези, които решавали предприемането на военни действия, винаги се намирал някой, завършил Хайделбургс-кия университет, влюбен дотолкова в неве-роятния град, че ходатайствал да бъде пощаден. И в Констанц сегашните студенти придават на града динамична атмосфера. Видях протест на млади хора. Схванах че протестират за пари в брой, не във ваучери. Може да са били чужденци, а не студенти, не разбрах добре.

Жителите на Констанц използвали близостта си с Швейцария. По време на бомбардировки вместо да гасят лампите, те включвали осветлението навсякъде и успя-вали да заблудят пилотите че летят над швейцарска територия. Така успели да

съхранят забележителностите си и многоб-ройните църкви, които свидетелстват за това, че градът е бил сред най-ранните духовни центрове – епископски събор, конк-лав… А и търговията се развивала поради близостта на река Рейн – лен и ленени дрехи.

Прочетох че тук е роден Ферди-нанд фон Цепелин, изобретател на цепели-ните. Бившият сръбски президент Зоран Джинджич учил в тукашния университет.

Сред селската идилия на няколко-то слели се селца, образуващи Констанц, там, където не бродят туристи, тържествува тишина, която ме поразява, същата като в Швейцария. Ако местния отбор по футбол печели по телевизията мач, или е Коледа, дали ще вдигнат някакъв шум? Не мисля. Пият си местното бяло вино, плодовата ракия и бирата от местни пивоварни, хапват джолан или леберкез, полети с местно пиво, наблягат на културата и физически трени-ровки.

Не успявам да заснема всичко, по-вече разглеждам. Някой друг път, може би. Ще запаметя разкошната панорама покрай езерото, което мирише на море, оперната сцена на вода в австрийския град Брегенц съвсем наблизо, върхът около 1000 метра с възхитителна панорама към езерото и ал-пийски върхове.

Тук е по-скъпичко в сравнение с други райони на Германия. Вероятно заради това че пенсионери от цяла Европа, скътали милиони, се настанили да живеят покрай голямото Боденско езеро в шикозни вили. Но за швейцарците средна класа, защото бедни не знам дали има, както и за нас, дето не сме с швейцарска заплата, тук е раят. Какво изобилие на вкусна храна с цени като в България! Дрехи за 2, 3, 5, 7 евро! Богата и щедра Германия, където е позво-лено да пазаруваш с куче в моловете, къде-то някои, не знам защо, са облечени като каубои, други возят децата си на колела със седалки за 2 деца – отпред и отзад, някои пък мъкнат след себе си цели колички с колелото си, а в количките – дете, багаж, куче в одеяло. Германия с просяци, с люби-мия ми магазин Orsay за дрехи и Aldi за храна, с по-мръсни улици от Швейцария. Пазаруваме две пълни колички, не се голе-меем като швейцарците. Има ограничение в килограми на човек за някои продукти, ако ни проверят, ще изземат това, което е в повече, а ако не сме съгласни, ще платим надвзетото на швейцарски цени. Това едва ли ще се случи, така и не разбрах къде е границата поради миниатюрните табели.

Хапваме в любимото ми заведение с ястия от риба, Nord sea – 30 евро за пети-мата. Елате да хапнете непременно в Конс-танц!

Струва ми се обаче че преди това трябва да изпратим тук управниците ни, с плуване по Дунав, после по Рейн, та чак в

Констанц, при богатите край езерото Боден-зее – да има откъде да просят.

След това елате, ама моля ви се, елате, недейте така, елате да се разходите! Автор: Мария Василева, Швейцария, Цю-рих

ДОЛНОПРОБНА КАГЕБИСТКА ПРОПА-ГАНДА СРЕЩУ ЗАПАДНИЯ ИЗБОР НА БЪЛГАРИЯ

януари 20, 2014

Руски филмов кукиш показа лицата на българската пета колона By Иво Инджев

Пропага(н)ден филм за\срещу Бъл-гария, с автор Дария Асламова, продуциран от „Комсомолская газета” и наречен „Бъл-гария умира тихо”, съобщава на желаещи-те да чуят и видят българската пета колона в персонализиран вид основните г(л)адни тези на съветско-руския реванш, застъпвани от петата колона в България.

Във филма липсва само емблема-тичният за петата колона главен символ на имперското доминиране и раболепната му местна подчиненост, декларирана във фун-дамента на паметника с позлатените думи на благодарност към съветската окупация, обграден в момента с телена ограда срещу „народната любов” в центъра на София. Този пропуск е толкова невероятен, за да е случаен, че чак поражда близката до фан-тастиката надежда в Кремъл да са решили да жертват невъзможната защита на стър-чащия стилизиран Сталин в центъра на една (все пак) европейска столица. Памет-никът също толкова знаково НЕ беше посе-тен от Путин през януари 2008-ма, когато той поднесе цветя на други, близки до този агресивен символ на СССР и неговата „победа” над коленичилата пред Червената армия България исторически места в сто-личния център в радиус от стотици метри.

Филмът започва с отвратителното позоваване на авторитета на един покойник като символ на днешна българска драма, който няма как да се защити от злоупотре-бата с неговото име, защото изгоря в бук-

35 валния смисъл на думата. На гърба на Пламен Горанов, лумнал преди близо годи-на в пламъци пред общината във Варна, авторката гради грамадата от внушения за нещастията на „някога проспериращата” (като съветска колония) днешна прозападна България, „пропускайки” да каже, че тъкмо алпинистът Пламен Горанов, като форма на протест срещу политиката на Кремъл, е българинът, наденал цветни качулки на главите на съветските каменни войници в града.

Надарена с торба фактологически оборими лъжи, наследени от съветско вре-ме, Дария, мимоходом (за кой ли път!) ум-ножава повече от десет пъти жертвите на руската армия във войната с Турция 1877-78 г., обявявайки ги за 200 000 хиляди (т.е. за приблизително толкова, колкото е бил съставът на цялата воюваща императорска войска).

Тази грозна хипербола, противоре-чаща на претенциите за благороден осво-бодител жест, висеше и на входа на храма „Ал. Невски” в София. След развенчаването й (от руски учени, цитирани в книгата ми „Течна дружба”!) беше премахната без много шум и там сега можете да прочетете уклончивата истина за благодарността към „хилядите” руски воини.

За по-автентично, съветско-руските пропагандни тези са артикулирани във филма единствено и само от говорите-ли с българско гражданство. Нито един руснак няма в кадър (освен авторката, зас-танала на фона на „Ал. Невски”, където вече я няма претенцията за надписаните като в пиянска кръчмарска сметка 200 хиля-ди жертви, но кой да чете, когато има ком-сомолска задача да лъже)!

Няма да назова нито едно име на говорителите на руския интерес с българско гражданство, за да не бъда обвинен, че съставям „списъци” на типичните предста-вители на петата колона. Но е факт, че в 28 минутния филм няма нито една опонираща гледна точка – нито една. Не е дадена ду-мата на нито един намек за някаква друга истина, освен застъпената от застъпниците на петата колона.

От екрана, ту сълзливо, ту с гняв, ту с подигравка (срещу днешна „прозапад-на” България) се леят заклеймяващо позна-тите ни антизападни опорни точки, които в най-чист и откровен вид познаваме от изс-тъпленията на „Атака”. В случая поотделно и в дует те се леят от устите на известни личности с подобни разбирания, но с други роли, за да формират общата картина: България е поробена от Запада, от САЩ най-вече и по тази причина си няма вече нищо свое, тъй като всичко й е отнето от „гладния капитал” (по израза на Дария Ас-ламова).

Естествено, нито един от говори-телите на руския интерес не споменава интересния факт, че тъкмо Русия източва от

десетилетия смъртоносно България чрез една търговия, в рамките на която гигантс-ката страна продава стоки за десет пъти повече пари на малка България, отколкото някогашният съветски сателит е обречен да предложи на не особено дружелюбния руски пазар. Той, също като българския, е залят от чужди, предимно западни стоки за пот-ребление, но пропагандата на Кремъл не смее да вмени този факт като злодеяние на Путин и режима му, неспособен да нахрани най-богата на природни ресурси страна в света със собствено производство. (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога на автора)

ПРОПАГА(Н)ДЕН РУСКИ ФИЛМ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – И СРЕЩУ ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА СТРАНАТА

“По интернет се разпространява един безобразен филм, наречен “България умира тихо”, с автор журналист от вест-ник “Комсомолска правда”. Това е филм, в който, за мое много горчиво съжаление, участват и български политици и социо-лози. Филм, изпълнен с манипулирани фак-ти.

Аз не мога да отрека, че нещата, за които се говори, не са измислени, но те в никакъв случай не се дължат на евроин-теграцията ни. И другото, което е по-грозно, как може българската държава, българското външно министерство да допусне такъв филм с посланието “Вижте как умира България в прегръдката на Евросъюза”.

Райна Манджукова, бивш предсе-

дател на Агенцията за българите в чужбина

По същия повод прочетете и ко-ментара Руски филмов кукиш показа лицата на българската пета колона на Иво Инджев в неговия блог. Апропо, длъ-жен съм да кажа, че за да съчиня заглавие-то на този постинг използвах израз от него-вата статия. Прочетете също така и комен-тара под заглавие Руски филм “България умира тихо” ни изкарва жертва на ЕС (с видео). Ето един цитат от този анализ: "Твърди се, че филмът е подготвен и като пропаганда сред демонстрантите в Киев. Внушението е: вижте какво се слу-

чи с България и помислете наистина ли искате да се присъедините към ЕС!"

СТАВАМЕ ВСЕ ПО-ЗЛИ, ВСЕ ПО-ДОЛНИ – КОЕТО ИМЕННО Е И НАЙ-ЛОШОТО!

понеделник, 20 януари 2014 г.

Ставаме все по-бедни, по-болни и по-прости... – твърди тоя професор в свое интервю: Професор Петър Иванов: Годи-ните на комунизъм смачкаха българите

а аз бих добавил и това: ставаме все по-зли, все по-долни – което именно е и най-лошото!

Да, най-сериозният, най-тежкият проблем на съвременните българи и на съвременния български живот е НРАВСТ-ВЕН, е от МОРАЛНО ЕСТЕСТВО - аз няма да престана да повтарям това! Ще го повта-рям докато се разбере, докато се осъзнае от достатъчно множество от хора, че да започ-не да се очертава надежда за решаването му.

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ШАШКЪНИ СИДЕРОВ И БАРЕКОВ ИСКАТ ДА НИ СПОЛЕТИ СЪЩОТО, КОЕТО СПОЛЕТЯ ВАНЕЦУЕЛА НА ЧАВЕС И МАДУРО, А ПРЕДИ ТОВА ЧИЛИ НА АЛИЕНДЕ

След липсата на тоалетна хартия, мляко кафе и сапун, сега във Венецуела няма и хляб. Няма хляб дори за литургии, та сега ще ги ограничават. Литургиите де. Идиотът (шашкънинът) – социалист Николас Мадуро, наследник на идиота-шашкънин Чавес върви по стъпките на Алиенде с тази разлика, че Алиенде не беше шашкън.

Дудукът Бареков също върви по стъпките на Алиенде, без тази разлика. Икономическата му програма, доколкото това може да се нарече програма, е същата

36 като тази на Алиенде, Уго Чавес и Мадуро плюс някакви левичарски дрънканици (на-ционализация, вън чуждите монополи, рязко увеличение на всички заплати и пенсии, да живее народа). Забавното е, че икономичес-ката програма на Сидеров (национализация, вън чуждите монополи, 1000 лева минимал-на заплата), доколкото това може да се нарече "програма", е същата като на леви-чарите Бареков, Чавес, Мадуро и Алиенде, плюс крайнодесни крясъци – „Долу циганите и турците!”.

С извинение, че поставям Алиенде редом с тия. Защото с тия България може да тръгне по стъпките на Венецуела, само че и без петрол - освен без хляб, мляко, сапун и тоалетна хартия (помни ли някой Виденовата зима?). И по стъпките на Чили, ама без Пиночет. Без никакво съжаление за липсата му – все пак.

Автор: Ivo Berov

В ТАЗИ БОРБА ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ЩЕ ПОБЕДИ УКРАИНСКИЯТ НАРОД!

"Прекратете войната срещу граж-даните на Украйна. Вече два месеца хората стоят и призовават да се чуят техните иска-ния. Приберете милицията, "Беркут" и ти-тушките (нарицателно име за платени от властта мутри за провокации и нападения срещу митингите - бел.ред.). Намерете в себе си мъжество, не повтаряйте пътя на Чаушеску и Кадафи! В тази борба така или иначе ще победи украинският народ", каза той и се обърна към униформените с думите "Вие трябва да пазите народа си, а не да се нахвърляте срещу него". От публикация във в-к ДНЕВНИК КРАТЪК КОМЕНТАР: Браво, братя украин-ци! Браво, смели украински свободолюбци! Браво, непокорни украински европейци! Браво, достойни граждани на европейска Украйна!

СЪЩЕСТВУВА БЕЗГРАВИТАЦИОННАТА ВСЕЛЕНА, ПАРАЛЕЛНА НА НАШАТА: УСПЯХА ЛИ ФИЗИЦИТЕ ДА ДОКАЖАТ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ?

Още ли се съмнявате, че Вселената ни е холограма?

Японски физици доказаха с изчисления достоверността на сензационната хипо-теза

Всички ефекти и частици материя, които наблюдаваме във Вселената, може да се окажат само проекция в една своеобраз-на холограма. Едновременно с нашата, съществуват и други Вселени с повече или по-малко измерения, а това, което не се връзва във физичните теории, може да бъде приписано на хипотезата, че Вселена-та е холограма.

Тази сензационна трактовка се по-явява през 1997 година от устата на аржен-тинския физик-теоретик Хуан Малдасена, привърженик на теорията за струните на квантовата гравитация. Той свързва фено-мена „дупка на червей“ с квантовото запли-тане чрез холографския принцип. Това е опит математически да се съчетае кванто-вата физика с Теорията на относителността. И да се направи стъпка към така наречената Теория на всичко.

Японци доказаха математически холографския принцип, според който грави-тацията в нашата Вселена е следствие на вибрация на струни. Те пък са проекция на безгравитационна Вселена с едно измере-ние.

Според хипотезата на Малдесена гравитацията възниква от безкрайно тънки вибриращи струни и следователно към нея може да се подходи от гледната точка на съвременните квантови теории. Тези струни (които заменят частиците), съществуващи в девет пространствени и едно времево из-мерение, може да са обикновена холограма – проекция, идваща от другата Вселена. Вселената източник трябва да има по-малко измерения и да е безгравитационна.

Научните среди приеха благоск-лонно мислите на Малдасена, тъй като теоретично той обяснява различните ефек-ти с вече известни причини. Да, шокиращо звучи наличието на няколко измерения, но това пък обяснява странното поведение на елементарните частици или гигантското струпване на галактики. Въпреки всичко обаче, тази хипотеза трябвало да бъде подкрепена с неоспорими математически доказателства.

С доказването на „холографската хипотеза“ се заема екип японски физици с ръководител Йосиф Хиякутаке от универси-

тета Ибараки. Двете научни публикации по темата – за квантовата черна дупка и за паралелната Вселена, могат да бъдат отк-рити на сайта arXiv.org.

Хиякутаке изчислява вътрешната енергия на черната дупка, разположението на нейния хоризонт на събитията, нейната ентропия и много други свойства на обекта, предсказани от теорията на струните. Ана-лизирани са и ефектите, предизвикани от така наречените виртуални частици, които периодично се появяват в пространството.

Втората разработка е посветена на изчисленията върху вътрешната енергия на безгравитационната Вселена, която е с по-малко измерения и е източник на хологра-мата на Вселената, която ние виждаме. И двете публикации се вписват идеално в модела на Малдесена и си съответстват хармонично.

„Мисля, че изчисленията са напра-вени абсолютно точно“, казва авторът на хипотезата, който не е участвал в разработ-ките на японците. За съжаление верността на това твърдение не може да бъде прове-рено експериментално.

Учените нямат никаква представа какво да направят, за да докажат съществу-ването на безгравитационната Вселена, съществуваща паралелно на нашата. Но те са убедени, че математическите изчисления са достатъчно убедително потвърждение на сензационната теория. Теорията на струни-те е опит да се обедини Общата теория за относителността и квантовата теория по математически път.

Малдасена отбелязва, че нито ед-на от моделите на вселени, изучавани от Хиякутаке и неговите колеги, не прилича на нашата. „Космосът с черни дупки съществу-ва в десет измерения, осем от които обра-зуват сфера.

Паралелната безгравитационна Вселена е с едно измерение и нейните многобройни квантови частици повече при-личат на идеални пружинки или на хармо-нични осцилатори, прикрепени един за друг“ – казва Малдасена.

Въпреки всички съмнения, на пръв поглед толкова различните вселени, чиято

37 проекция е нашето звездно небе, в матема-тическите модели се оказват на практика идентични. Това означава, че всички грави-тационни ефекти, наблюдавани днес в Космоса и в обикновения живот, могат да бъдат обяснени с квантовата теория за паралелна плоска и бегравитационна Все-лена.

НЕ ЖЕЛАЯ ДА ДОПРИНАСЯМ ЗА ОБЕЗ-ЛИЧАВАНЕТО НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ: НЕ, ТОВА НИКОГА НЯМА ДА СИ ГО ПОЗВО-ЛЯ!

понеделник, 20 януари 2014 г.

На много хора, предполагам, им е изключително трудно да схванат що е това философия. Непреживяното не може да бъде разбрано. Ако никога не си философс-твал, и то основателно, по един същински и същностен начин, как тогава да знаеш що е това философия? Нима разбират любовта ония, които никога не са се влюбвали? Ако влечението към мъдростта ти е чуждо, тогава явно и няма как да разбереш що е философия. Дали пък цялата работа не се свежда до това как да бъде пробудено споменатото влечение?

Човек трябва да бъде по някакъв начин поставен в ситуация за да може да усети, да почувства що е това философия и философстване. То може да стане по два начина: или като най-внимателно следиш как философства твоят учител или настав-ник във философията – и тогава трябва да му имаш безусловното му доверие да те води по този път; или когато се вглъбиш в четене на философски текст, когато фило-софът пак те води по пътищата на мисълта, но благодарение на своята фиксирана в текст, в слово мисъл. Това, че ний, хората, сме различни, предпоставя една основна трудност: как да си избера своя наставник във философията, било жив, било мъртъв,

като автор на философски текстове? Човек трябва да опитва, да търси, да пробва. Примерно, ще опитваш да четеш било този, било някой друг автор, философски писа-тел; все някой ще ти допадне повече. И нему ще отредиш мисията да бъде твой водач във философията. Е, ако се довериш и на някой, който не философства по начин, който лично та теб ти допада, пак едва ли ще сгрешиш: щото, мислейки по различен начин от теб, той те провокира да заявиш ти какво мислиш. Пак ще се случи "свещено-действието", наречено философия – и фи-лософстване. Разбира се, иска се известно ниво на развитие на душевния и личностния потенциал на човека; без това не може да пламне искрата на любовта към мъдростта, каквото е философията. На хора с ограни-чен или нищожен душевен, умствен или личностен потенциал просто не им стигат силите да проумеят що е това философия – камо ли пък да почнат да я практикуват.

Аз залагам в обучението по фило-софия на моите ученици на ето този подход: да им предлагам най-настойчиво да участ-ват в непосредственото правене на фило-софия, предлагам им да почнат сами да практикуват туй странно нещо, наречено философстване. Предлагам им да се уп-ражняват да философстват. Смятам за погрешен и за неефективен, за неотговарящ на естеството на философията външният подход: на младите да се предлага да нау-чат нещичко ЗА философията, стоейки извън нея. Да знаят някакви външни сведе-ния за философията и за философите не е верният път: иска се приобщаване по инти-мен, вътрешен начин към тайнството, наре-чено философия. Ако нещо не си го опитал, ако никога не си го правил, ако нямаш и желание да го правиш, ти няма как да го разбираш. Във философията се иска уме-ние, не стига само да знаеш нещичко ЗА философията и философите. Няма лошо да знаеш такива сведения, но това не е глав-ното. Истинското е сам да почнеш да прак-тикуваш философията. Да правиш нещото, наречено философстване. Да опитваш, да правиш своите си опити в тази посока. А какво ще ти даде философията ли? Ето какво:

- Ще почнеш да виждаш нещата от друг ъгъл, в друга светлина; ще имаш възможност гъвкаво да сменяш ъглите, та да успееш да налучкаш онзи, който ще те изведе пряко при същината на проблема;

- Ще почнеш да проблематизи-раш очевидностите, т.е. ще почнеш да съзираш проблеми там, където другите виждат решения; това е едно ценно пре-димство в живота, което обаче повечето хора не оценяват, нещо повече, плашат се от него;

- Ще почнеш да не се задоволяваш с едноизмерния смисъл на нещата, ще започнеш да придобиваш вкус и влечение към един по-цялостен, по-пълен, по-богат,

по-дълбок, по-всеобхватен техен сми-съл;

- Ясно ще почнеш да разгранича-ваш глупостите от мъдростите (или от ра-зумностите: мъдро и разумно съвпадат - стига да се отчете, че разумът многократно превъзхожда разсъдъка и съвсем не съвпа-да с него!), ще почнеш да се отвращаваш от глупостите, които преди това са ти изглеж-дали така съблазнителни, и ще роди в ду-шата ти влечение към мъдростта;

- Ще придобиеш пиетет към идеи-те, ония духовни "атоми", които съдържат пребогат смисъл – и в боравенето с които се свеждат заниманията с философия; идея е равно на същност, на смисъл, на истина, на битие, тези неща съвпадат;

- Философстването не е просто умуване, а такава душевна активност, която успява да обедини в едно и мисълта, и чувството, и знанието, и ценността, смисъ-ла на нещата, и творческия патос на фанта-зията (въображението) - и на тази основа почва да поражда именно идеи, образова-нията, която са способни да поберат огро-мен смисъл;

- Една жива, истинска философска идея, ако те овладее и ентусиазира, е спо-собна да промени живота ти; промяна, това е ключовата дума, с която може да се обоз-начи цялостния ефект на философстването върху душата: промяна към по-добро, в теб самия най-напред – и в света наоколо, в "обкръжаващия свят"; ти самият вече не си същият след като те е овладяла някаква идея; човек без идеи е жалка картинка; но трябва да се схваща идеята адекватно, не примитивно; това не е просто "хрумка", а нещо значително по-различно;

- Всяко нещо си има свой "духовен двойник", това е неговата идея, неговата същина, неговата истина; ние не трябва да се примиряваме докато не се доближим до нея, докато не я засечем и уловим, въплъ-щавайки я, фиксирайки я в мисъл, в слово, простирайки я като убита върху хартията (думи на Шопенхауер, който оприличава себе си на "ловец на мисли", неуморен преследвач на мисли, подобно на страст-ния ловец, преследващ дивите животни);

- Духът на човека следва да е жив, с оглед да са пълноценни заниманията му с философия; що е това дух е голяма тема, която често се заобикаля; винаги най-съществените моменти се заобикалят от ония, които нямат пиетет към философия-та; иска се, разбира се, и съответната подо-баваща настройка (нагласа) на духа, в противен случай заниманията с философия поначало ще бъдат неистински, мътвороде-ни, нежизнеспособни;

- Човек не трябва да се успокоява докато не почне да се доближава до много-измерния смисъл на нещата, смисъл, съдържащ и неговата лична позиция спрямо тях; в единство мисъл (познание) и цен-ност, пък и волеви импулси за промяна на

38 нещата в една по-човечна посока, в посока на очовечаването им, ето това е същината на философията и на философстването;

- Да, философията и философст-ването а начин да изявиш личността си, своя душевен потенциал; хората с мизерни души и личности проста няма какво да изя-вяват, затуй такива по начало недолюбват философията - или съвсем откровено я мразят; е, някой просто, видите ли, я "пре-зирали", което е начин да се самозаблудят относно душевната празнина, която зее в гърдите им;

- Философията ще ти помогне да се освободиш от разпространените пред-разсъдъци и догми в общността, в която живееш; да се освободиш от нейната жиз-нена, екзистенциална непълноценност; тя ще те освободи също така и от твоята собствена склонност да правиш глупости, ще те отърве от собствената ти глупост, което е най-главното; ний всички поначало правим и грешки, и глупости, и грехове; е, философията е начин да се възпрем отчас-ти от тия изначални склонности, да ги озап-тим; и да впрегнем душевния си потенциал за нещо по-градивно; щото иначе пропиля-ваме най-ценното, което имаме: себе си;

- И още много мога да говоря и да пиша все в този дух, но какъв и смисълът след като други хора всичко това не са го постигнали по свой път?

Спирам дотук. Тия дни завършва първия срок – и ще трябва да поставям срочни оценки на учениците, на които пре-подавам философски предмети. От около четири-пет месеца учебно време аз на тия ученици съм преподавал само два. Много важно е как са започнали обучението си, първите стъпки винаги са решаващи. На учениците, на които преподавам, в началото на учебната година са им преподавали хора, които нямат философска квалифика-ция; ей-така, за да има някой са сложили човек, дето има съвсем друга специалност; когато разбрах това, аз остро възразих, и то в писмена форма; този човек беше сменен; както и да е, но ето, работа се оказа изна-чално опорочена; аз сега обаче бера плодо-вете – и още доста време ще ги бера. Както и да е, каквото мога ще направя, за да по-могна на учениците си да излязат с чест от нелеката ситуация, в която се намираме - и те, и аз се намираме в нелека ситуация. Но от нея може да се излезе с чест. Трябва да се излезе с чест. А не с опозоряване.

С горното искам да помогна поне малко на моите ученици, които още се лутат и съвсем не разбират защо учителят им по философия е така "странен" и "неадекватен" - и защо така е различен. Просто той има едно по-друго разбиране за това що е фи-лософия, до какво се свежда нейното ис-тинско призвание. Вярно, образователната система у нас пречи на учители, имащи един по-новаторски и творчески подход. Тя се опитва да им върже ръцете – пък и усти-

те, да парализира умовете им, да потъпче техния личностен и творчески потенциал. Иска да обезличи и тия, и другите, и учени-ците, и учителите. Иска да натъпка всички в калъп. Иска да ги превърне в типови про-дукти, в прости тухлички, с които да бъде градена стената. В предишни години про-жектирах на своите ученици филма СТЕНА-ТА на Пинк Флойд. И им предлагах да раз-говаряме по него.

Да, знам, това е един "болезнен филм за наркомани", това е един опасен филм. Както и филма АМАРКОРД на вели-кия Фелини е... "порнографски"; и него съм прожектирал на учениците си, както и фил-ма му НОЩИТЕ НА КАБИРИЯ, "една прос-титутка", чиито живот интересува "перверз-ния философ Грънчаров". Прожектирал съм им и филма СОКРАТ, има такъв италиански филм. Тогава имаше кабинет по филосо-фия, с мултимедия, с лаптоп, с обстановка, подходяща за пълноценни занимания по философия. Имаше портрети на философи по стените и много техни мисли, залепени по стената; имаше дори и, представете си,... философски книги, списания и пр.

Всичко това беше разрушено по-ради един каприз на администрацията. Сега вече философията трябва да се преподава по типов, обезличаващ начин. Е, аз докол-кото мога се съпротивлявам. Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици. Не, това никога няма да си го позволя. На никаква цена! В никой случай това няма да допусна! Неща да ме лаят кучетата, нека да ме хапят, нека да ме руга-ят анонимните интернетни мерзавци. Аз от принципите си няма да отстъпя. На учени-ците си няма да вредя. Независимо кой ми нарежда да правя това. Никога!

Хубав ден на всички! Вярвайте в себе си - и никога не се отказвайте да бъде-те себе си! Няма да сбъркате ако постигнете поне това. То е най-главното, предпоставка-та за всичко останало. То означава че си станал свободна и достойна личност. Ето такива хора трябват на България. Те ще я спасят...

ШВЕЙЦАРСКА ПРИКАЗКА, ИЛИ КАК ЖИ-ВЕЯТ ШВЕЙЦАРЦИТЕ

неделя, 19 януари 2014 г.

(ОЩЕ >>>)

ДВЕ КРИЛАТИ МИСЛИ НА НИЦШЕ – И ЧЕТИРИ НЕГОВИ КНИГИ

неделя, 19 януари 2014 г.

Имаш ли своето "защо?" в живота, ще можеш да понесеш почти всяко "как?".

Човекът не е направен за да раз-бира живота, а за да го живее.

Виж и това:

● Фридрих Ницше: Човешко, прекалено човешко

● Четири книги на Фридрих Ницше

КРАТЪК КОМЕНТАР: В тази връзка да кажа нещо и аз: в контекста на Ницшевата мисъл дали не трябва да се каже и ето това: фило-софите не съществуват за да живеят, а за да разбират живота. :-) Подтикваме ме да напиша такова нещо Шопенхауер, така или иначе учител на Ницше, който още на мла-дини написал ето каква мисъл:

"Тъй като отрано разбрах, че живо-тът е твърде съмнително нещо, то аз реших да посветя живота си на размисли за него." (цитатът е точен по смисъл, не по слово-ред).

39 НОВО ПОПАДЕНИЕ ПРАВО В ДЕСЕТКАТА НА ИВО ИНДЖЕВ

януари 19, 2014

Из Бареков без ценз за ЕНП By Иво Инджев

… Ето цялата истина. Във вестник със стандартна роля

на обслужващ персонал на повикване спо-ред заплащането, е поместено поредното платено съобщение, което уважаваща себе си медия иначе би подложила на съмнение. Защото тъкмо депутат от левицата да става „говорител” на десницата – при това Евро-пейската, е меко казано перверзия. Вярно е, че когато едно (книжно) тяло се продава, е важно да търси най-високата цена, но дори и в света на платената плътска любов пове-чето компаньонки вероятно са по-придирчиви към противоестествените при-щявки на клиентите.

Освен това авторите на твърдени-ето не са разбрали последователността на събитията по веригата. Изглежда от ЕНП са съобщили на своите български партньори партии в никакъв случай да не заиграват в България с обръщача на палачинки, което веднага му е изострило апетита да се са-мопредложи с експериментална цел: ако европейците го преглътнат в Дъблин, какво остава за Дъбник. Не само Долни…

В краен случай е възможен и об-лекчен вариант като оправдание за обслуж-ващите Бареков без цензура. Нищо чудно от изречението да е отпаднало едно „не”. Т.е. правилният прочит, макар това да не е новина: „Бареков НЕ ще бъде поканен” в Дъблин.

Не че в Дъблин няма пъбове (ек-вивалент на нашите механи) и нужда от конферансиета с опит в маймунджулуците (може и бизнесмени с маймунки да има за обслужване). Но за разлика от България, където е допустимо да обръщаш палачинка-та от пръв приятел и подмазвач на най-силния човек на деня, за да се преродиш за една нощ в пръв (пак пръв!) негов неприя-тел в момент на слабост за низвергнатия, в Европа подобно поведение подлежи на цензура.

КРАТЪК СПОР С ЕДИН АДВОКАТ НА „КРИСТАЛНО ЧИСТИЯ И НЕПОРОЧЕН“ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ЛЪЖЛЬО ГОЦЕ ПЪРВАНОВ

януари 19, 2014

Българо-съветският комуноид е

доста интересно за изследване същество, от всякаква гледна точка, психологическа най-вече, ето, аз, забелязвам, че почти само това правя напоследък. Във Фейсбук забе-лязах статия с интригуващо заглавие Тайните имоти на Георги Първанов и рекох да я препоръчам на приятелите си, щото отдавна по тая тема нито една медия не смее да каже и напише нещо – откакто първият, който дръзна да каже нещичко по нея, именно журналистът Иво Инджев, не само мълниеносно беше уволнен от телеви-зия БТВ, ами и оттогава досега, вече толко-ва години, е изцяло неприет и в нито една друга медия, т.е. сякаш е осъден на пълен остракизъм – заради нарушеното свещено медийно табу.

Та темата е интересна, във визи-рания текст подробно се описват първано-вите тайни имоти и също така се казва каква е величината на общото богатство, което този най-верен послушник на руско-българската кагебисто-ченгесарска мафия и олигархия е успял да натрупа за толкова години беззаветно служене на интересите на руския империализъм; знайно е, че рус-наците добре, доста щедро плащат на слу-гите си, наричани неслучайно от векове „рубладжии“, а пък аз изобретих специално за тях думата „рублофили“. Както и да е, таман сложих този линк и ето, намери се адвокат на рублофилите, който ме контрира ето как, съвсем неизненадващо, щото тая невинна душа и тя трябва да изкара някой лев в качеството си на щатен интернетен мерзавец: Pavel Petkov: Малко като тайните имоти на Костов – така ми звучи.

Друг таваришч се притече веднага на помощ на своя другар с репликата: Angel Yordanov: Масови прояви на грозно и неадекватно поведение. Конграчулейшън, другари и другарки!

Наложи се да реагирам ето как,

щото съм правдолюбив човек, щото мразя лъжите, лъжците и мерзавците; истината

все някой трябва да я каже, пък макар и никой да не го чуе изобщо: Ангел Грънчаров каза: Гоце изобщо не го сравнявайте с Костов, те живеят на различ-ни планети. Костов е най-мразен от мафия-та и олигархията с ченгесарско-кагебистки генезис, а Гоце е техен пръв приятел…

СЪДЪРЖАТЕЛНА ДИСКУСИЯ ЗА КОЗИТЕ И... ДИНОЗАВРИТЕ

Сложих в блога си ето тази сним-ка и при това турих доста предизвикателно, дразнещо комуноидите заглавие, ето това: Доста упорити в изкачването американс-ки кози – упорити като самите американ-ци!

Сложих туй заглавие и зачаках с любопитство; чакането ми се оказа възнаг-радено; дочаках следната напълно очаквана реакция на един образцов комуноид, дежу-рен по моя блог, с когото често си правим подобни майтапи; ето какво той написа и ето какво аз му отвърнах: Bacho Кольо каза: "Американската коза – най-упоритата коза във Вселената!" (древна шумерска мъдрост) Ангел Грънчаров каза: "Съветският кому-ноид – най-излагащият се динозавър в цялата Вселена!" (Мъдрост, останала още от юрската динозавърска древност :-) )

ИМПРОВИЗИРАНА ЗАЩИТНА РЕЧ НА ЕДИН ПО-ЧОВЕЧЕН ПОДХОД В ОТНО-

40 ШЕНИЯТА КЪМ ДРУГИТЕ, В ЧАСТНОСТ И КЪМ УЧЕНИЦИТЕ

неделя, 19 януари 2014 г.

По публикацията от вчера с интри-гуващо заглавие С пожелание за пълно-ценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус!, в която се съдържа текста на моя жалба до Педагогическия съвет и също така до Етичната комисия в ПГЕЕ-Пловдив се намери някакъв, разбира се, анонимен, яко скрит зад дебелия дувар на пълната анонимност човек, който се нае да адвокатства в полза на "другата страна" и също, на тази основа, тъй да се рече, в традиционния на оплювателите ми стил, да "доказва" колко моя милост е "лош човек", "некадърен преподавател", дори, предста-вете си, е човек, който "изобщо не става за преподавател", щото, видите ли, бил... "неадекватен", сиреч, "смахнат", дори "луд", санким, "характеристиката", която многоу-важаемата директорка благоволи да ми напише, барабар с диагнозата "нервно-психични разстройства", да, така тя написа черно на бяло в най-официален документ (!!!), та значи тази характеристика и тази диагноза не били, видите ли, нито характе-ристика, нито диагноза, а били... "самата истина"!

Наложи се да пообсъдя с този "ад-вокат" (а аз имам подозрението, че зад тази анонимна критична фигура се крие... самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, която се издъни по такъв един недопустим начин, но това е само хипотеза, която тепърва предс-тои да бъде доказана; тя може да се докаже по един-единствен начин, чрез признанието на въпросната особа; е, има и друг начин за доказване, но засега да замълча кой е той) та значи пообсъдих с този "адвокат" инте-ресната и така пряко засягаща ме тема, ето какво си казахме до този момент; надявам се, казаното е добра основа за пораждане и на дискусия по немаловажния въпрос за това кой е съвременният, подобаващ, отговарящ на духа на времето "препода-вателски подход" в българските учили-ща и образователни общности, намиращи се не от вчера в ужасна криза и катастрофа, и ценностна, и идейна, и методологическа, и организационна, и правно-юридическа, и всякаква; ето специфичното въведение в такава една многозначителна, по моето

възприятие, тема, щото личностният момент тук, представете си, "има значение": Анонимен каза: Грънчаров, думите "нерв-но-психически разстройства" не е диагноза. То е начин да кажеш, че "някой" се държи "неадекватно" на работното си место, което изисква основно комуникация с хора, какъв-то е твоят случай. Ако се върнеш назад, и си прегледаш "видеотата" на часовете си, които правеше "незаконно", там може да се чуеш как обиждаше учениците си. Да не говорим епитетите, които използваш към автори на коментари, които не са съгласни с теб.

Между другото, ти и сега продъл-жаваш да обиждаш. Явно е едно, ти не търпиш друго мнение, различно от твоето. Това не е хубаво, особено за преподавател, претендиращ да клас първи. Ангел Грънчаров каза: Много чудати поз-нания имате относно психологичните и психиатричните проблеми и заболявания. :-) Не е зле да си направите справка по проб-леми, по които се изказвате неподготвен. Кой се държи "адекватно" и "неадекватно" на работното си място е въпрос на субек-тивна преценка, която не може да претен-дира за меродавност, щото е възможно представите на преценяващия за "адекват-но" и "неадекватно" да са неверни. Напри-мер съвсем естествено е преподавател, който има един нестандартен или творчески подход към работата си, да изглежда (в очите на човек с типови представи за пре-подаване) на човек с "неадекватно държа-ние", понимаете меня? Опитайте се да зацепите за какво говоря.

Нещата са доста относителни. Във всеки случай моите хипотетични "нервно-психични разстройства" в меродавната оценка на въпросната госпожа ще трябва да бъдат доказани обективно, щото тя няма нужната квалификация да издава такива преценки или диагнози. Тъй че услугата, която й правите в момента, е "мечешка"...

Апропо, дайте пример за "обижда-не" на учениците ми, щото говорите ангро, т.е. пак клеветите, в типичния си доносни-чески и клеветнически стил. Аз общо взето съм безпощаден към хората с аморални и просташки наклонности - или към лъжльов-ците. Това ако във Вашите очи е проява на "неадекватно държане", тогава изобщо не мога да Ви помогна, проблемът е изцяло Ваш... Анонимен каза: Вярно е, че обиждате учениците си - това всеки може да го види на видеото, както и това, че се отнасяте извънредно пренебрежително и високомер-но с тях.

Не може да се каже, че сте особе-но адекватен преподавател.

Ангел Грънчаров каза: Къде именно се вижда това? Дайте пример с поне едно такова клипче; щот бие на очи, че дърдори-те общи приказки... толкова мила другарко! :-)

Апропо, как следва да се държи според Вас "адекватният преподавател"? :-) Обяснете, че не разбирам... Анонимен каза: Държи се уважително и достойно. Не като вас. Ангел Грънчаров каза: Какво разбирате под "уважително"? Искате да кажете угод-нически? :-) А думата "достойнство" изобщо не я употребявайте, защото не знаете какво е това. Ако имахте поне капка достойнство, нямаше да се криете зад анонимността (безличността) – и да се държите така гроз-но и недостойно...

Пропуснахте да дадете пример, да посочите поне едно клипче, в което моя милост се държи "неадекватно" :-) Нещо се разсеяхте изведнъж... :-)

Между другото, да подхвърля, с оглед Ви помогна да размислите поне мал-ко: а дали не е възможно това, което на Вас лично Ви се чини, че е "неадекватно пове-дение на учител" да е просто едно по-различно, примерно, по-естествено, по-човечно, по-непринудено, по-нефалшиво, по-нелицемерно и прочие поведение? При-мерно, не допускате ли, че моят преподава-телски стил държи много тъкмо на естест-веността, на непринудеността, на чистата човечност на реакциите на преподавателя, с оглед това той да бъде по-близо до не-посредствената жизнена реалност на съзнанията на възпитаниците му? Предс-тавете си, аз съм привърженик на една личностно-центрирана, другояче казано, съвсем човечна методика, ако ме разбира-те както искам да кажа. Ако не ме разбира-те, ето, аз ще се опитам още малко да Ви помогна да се ориентирате и да схванете точния смисъл на случващото се. Но такъв вариант на тълкуване, а именно, че аз се държа различно неслучайно, да запитам, изобщо не Ви ли минава през ума?

Да речем, не допускате ли, че пре-подавателят, понеже е изключително прав-долюбив, държи да бъде съвсем естест-вен, щото, да речем, той се гнуси от неес-тественото, от фалшивото, от лицемерното, при това типово, "обективистко" поведе-ние на един друг преподавателски тип, стил или подход? И ето, на тия основания, да речем, аз държа да бъда съвсем човечен, т.е. като преподавател се държа както би следвало да се държи и човекът изобщо, т.е. без маски, без гримове, изцяло искрено, честно, правдиво, жизнено достоверно. Тоест такова едно поведение включва и това човек да не си криви душата, а да бъде изцяло себе си, т.е. когато някой, да речем, се опита да накърни достойнството на преподавателя, примерно, позволява си

41 да се държи просташки или глупаво, този същият преподавател е длъжен да даде адекватен, точен израз на нахлулата в душата му емоция, щото ако я скрие или потисне, ако почне да се държи фалшиво, лицемерно, принудено, угоднически и пр., той, представете си, по този начин ще даде лош пример на възпитаниците си? А такова нещо такива преподаватели никога не биха си го позволили. А, кажете, такава мисъл изобщо ли не Ви минава през ума? Не Ви ли е хрумвало никога това, че и учителите, и преподавателите, са хора, са човешки същества, ето това нима никога досега не Ви е минавало през ума? И значи, щом са хора, те имат пълното право да реагират във всякакви ситуации тъкмо човешки, по човешки начин?

Та искам да Ви помогна да схване-те ето това: примерно, не Ви ли хрумва, че "странното", "неадекватно" и пр. поведение на Ангел Грънчаров, сравнено с някакво илюзорно поведение на "адекватния", на "образцовия" преподавател е, да допуснем, израз на един по-хуманистичен, по-освободен, по-либерален, по-човечен преподавателски подход - или подход на отношение към учениците и пр.? И това, да речем, да бъдат наругани учениците, позво-ляващи си просташко, невъзпитано или глупаво поведение, е израз на искрената загриженост на преподавателя по филосо-фия да не би, ако не реагира по такъв един съвсем естествен и импулсивен начин, да подтикне, да подбуди и други ученици да почнат да се държат така, щото една осъди-телна реакция, иначе погледнато, им дава подобаващата представа за предпочита-ността на един съвсем друг, нетипичен, за жалост, за нашето общество модел на човешки отношения, при който се цени тъкмо възпитаността, искреността, чест-ността, естествеността и пр.

Тоест не Ви ли минава през ума да допуснете, че Ангел Грънчаров дори и да се държи "осъдително" според представите на един друг, стандартен, типов, незачитащ личностното подход, че той не приема подобен античовешки в същината си подход не заради субективния си каприз, а тъкмо защото желае доброто на своите възпита-ници? Понякога в живота става така, че уж причинявайки някому зло, ний всъщност му помагаме да започне да предпочита добро-то; а ако сме "равни" и "все добри" (щото човешкото включва в себе си и "лошото", и "доброто", да, човекът не е ангел, но не е и дявол: човекът е човек, сиреч, и едното, и другото – по думите на великия Паскал), то тогава нищо чудно и да му навредим, тъй като фалшът, ако се разпространи прекале-но, може да отрови по най-страшен и ужа-сен начин съзнанията и човешките отноше-ния? Та ето, предлагам Ви да помислите и в една такава посока, щото, виждам, сте в голямо затруднение да възприемете и да проумеете толкова, признавам, "странния",

сиреч, "нестандартен" и, по Вашата терми-нология, "неадекватен" подход на филосо-фа Ангел Грънчаров.

Който при това, да добавя нещо съществено, е и философ, а това няма как да не даде отражение върху "странността", "нестандартността" на поведението му. Ако един философ в думите и в поведението си няма нищо, което да не се различава от стандартната типова представа на масов (и бих добавил, за да Ви ядосам, но то е за Ваше добро: и комуноиден) човек като Вас, той, разбира се, не е никакъв философ. А Ангел Грънчаров, така или иначе, по повеля на неговата лична съдба, се е родил фило-соф, живял е винаги като философ и, пред-ставете си, държи да остане до края на живота си все философ – независимо от цената, която за това следва да плати в общество като нашето. Където, разбира се, ще го плюят, ще го обиждат, ще го съдят, ще го наричат не знам си как, ще му се присмиват, където няма да правят и най-малък опит да го разберат, да проумеят и да приемат не само оригиналността му, но и самата възможност да бъде оригинален и различен, камо ли пък да приемат творчес-кия му подход, идеалистичния дух на него-вите толкова "чудати" разбирания и т.н. - щото в общества като нашето, пострадали така сериозно от комунизма, личността и нейната суверенност изобщо, ама изобщо не се ценят, напротив, са крайно неприем-ливи, осъдителни и пр. Прочее, още вели-кият Ботев е писал, че "у нас свестните смятат за луди", писал го е, ала кой ли го е разбрал – ето, толкова години след Ботева положението си е все същото, а и ние сами-те, за жалост, сме си все същите, не сме се променили ни на йота, напротив, сякаш още повече сме дегенерирали в туй най-основно отношение...

Та разсъждавайки в такава една посока се опитвам да Ви помогна да проу-меете, да видите в друга светлина нещата, които толкова са Ви развълнували - в моето поведение, в моя преподавателски подход, в начина, по който аз предпочитам да се отнасям към другите, в това число и към учениците си. Вземете предвид и това, че аз съм човек, който се самоопределя като правдолюбив и свободолюбив, като човек, който също така обича и мъдростта (по дефиниция философия означава тъкмо любов към мъдростта, пък мъдрост, по моето разбиране, не е нищо друго освен правдолюбие, свободолюбие и, на тази основа, човеколюбие!), та ето тия всичките аргументи в своята съвкупност дано Ви помогнат поне малко да се ориентирате в нелеката за проумяване, признавам, ситуа-ция, в която сте се объркала така, като "пате в кълчища". Щото Вие, забелязвам, полага-те известни усилия в тази посока, именно, да излезете от объркването си, ала това до този момент съвсем не Ви се удава.

Аз съм човек, накрая, изключител-но човеколюбив, ето затова и се захванах да Ви помогна да излезете от затруднение-то си. Дано не съм Ви ядосал, за Ваше добро сторих това, пък Вие, ако искате, ме мразете колкото сърце Ви иска. Бъдете здрав!

ДОСТА УПОРИТИ В ИЗКАЧВАНЕТО АМЕ-РИКАНСКИ КОЗИ – УПОРИТИ КАТО СА-МИТЕ АМЕРИКАНЦИ!

"Climb every mountain"... Never give up! Mountain climbing goats in Colorado (USA)

С ПОЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪЛНОЦЕННИ И ПЛО-ДОТВОРНИ РАЗИСКВАНИЯ И ИЗСЛЕД-ВАНИЯ ПО ТОЛКОВА БЛАГОДАТНИЯ ЕВРИСТИЧЕН КАЗУС!

неделя, 19 януари 2014 г.

До Педагогическият съвет на ПГЕЕ-Пловдив До Етичната комисия към ПС на ПГЕЕ-

Пловдив Копие: До Началника на РИО-Пловдив

Копие: До Председателя на Регионалната организация на Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ

към КТ „Подкрепа”

42 ЖАЛБА

От Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми дами и господа, колеги, На 6 януари 2014 г. се явих на

ТЕЛК за продължаване на срока на инвали-дизирането ми - от известно верме съм инвалид с 60% инвалидност, с право на работа. Сред изискващите се документи беше и една производствена характерис-тика, която в предишни случаи ми беше връчвана на ръка от секретарката на Дирек-тора, а този път ми беше връчена в запеча-тан и подпечатан плик. Оказа се, че многоу-важаемата г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив е имала добрината да ми напише характеристика със следното многозначи-телно съдържание:

Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възниква-щите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разст-ройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние.

Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителна-та си като учител длъжностна характе-ристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова

Това пише в характеристиката ми. В нея нищо, както забелязвате, не пише за моята квалификация, а аз съм учител, който от 20 години вече има най-висшата квали-фикационна степен, именно I клас квалифи-кация, имам доста постижения в работата си и пр., а вниманието е съсредоточено към тема, която изобщо не е от компетентността на училищния мениджър. Държа да уведомя уважаемите членове на Педагогическия съвет и на Етичната комисия към него, че до този момент аз не съм имал някакви оплак-вания за моето психично здраве, не съм посещавал никога, слава Богу, психиатър, за да диря помощ или изцеление, а заболя-ванията ми, заради които съм инвалидизи-ран, са:

- болно сърце, ритъмни и проводни нарушения, тахикардия, неритмичен и уско-рен пулс; това мое заболяване е от почти 20 години, непрекъснато пия лекарства за да се регулира що-годе ритъма на сърцето ми;

- Заболяване на щитовидната жле-за, дисфункция в дейността й, доколкото разбрах, тя е била увредена от многого-

дишното приемане на един медикамент за сърцето (лекарството КОРДАРОН), което имало такъв страничен ефект;

- задух или астма.

През м. април бях опериран (след падане и удряне на главата, което е причи-нило обилен кръвоизлив) за изваждане на хематом в черепа, слава Богу, тази тежка операция беше успешна, въпреки късното диагнозиране на проблема; последва 8-месечен отпуск по болест за възстановява-не от операцията, след което аз отново започнах работа. Въпросното явяване на ТЕЛК беше както за продължаване на срока на инвалидизацията ми, така и за преизчис-ляване на процента на инвалидност пред-вид понесената операция.

След като лекарите от този състав на ТЕЛК, в който се явих, прочетоха толкова любезната характеристика на моята рабо-тодателка – която, изглежда, има самочувс-твието на самоук лекар-психиатър, та си позволява да дава такива решителни диаг-нози за здравето на ръководения от нея персонал – та значи след като лекарите прочетоха тази характеристика, освен че се хванаха всички в един миг за главите, изг-лежда за да си устроят шега и да се посме-ят, ме пренасочиха именно към оня състав на ТЕЛК, който се занимава с психичните (психиатричните) заболявания; аз така възприех реакцията им. Както и да е, тия дни направих проверка в ТЕЛК и с удивле-ние установих, че наистина съм бил прена-сочен към въпросния състав на ТЕЛК. Къде-то ми предстои да се явя скоро. Но да оста-вим медицинската страна на въпроса, а да се съсредоточим върху неговата нравствена страна.

На мен ми е много интересно как уважаемите членове на Педагогическия съвет и на неговата Етична комисия ще оценят толкова любопитното поведение на нашата многоуважаема ръководителка, която, както забелязваме, вероятно има някакви езотерични познания в областта на медицината, щото, доколкото ми е известно, тя няма квалификацията на дипломиран лекар-психиатър, имащ законното право да поставя диагнози. Пък и да имаше такова право да поставя диагнози, ми се струва неуместно да произвежда такива, тъй като това не влиза в преките й задължения на ръководител на едно образователно и въз-питателно заведение, каквото е нашето училище.

На трето място много ме вълнува и следният въпрос: как членовете на Съвета и на неговата Етична комисия възприемат и оценяват деянието на многоуважаемата ни г-жа Директорка, доколко все пак това даден човек да бъде обявяван за болен от заболя-ване, от което никога не е имал оплаквания, е израз на колегиалност, на уважение към достойнството и правата на другата личност и пр. Аз лично имам чувството, че

тук са нарушени базисни принципи на мора-ла, които трябва да бъдат защитени, щото в противен случай възниква коварен преце-дент, на който, ако не се реагира адекватно, възниква опасността в училището ни да настъпи ужасен хаос: защото тогава всеки ще се чувства в правото си да дава каквито си иска „медицински диагнози” на другите хора, на заобикалящите го! А още великият Кант е писал, че нравствено е единствено онова деяние, което може да послужи за основание за дефинирането на един все-общ морален закон; ако постъпката, която сега разглеждаме, не бъде поне порицана, то това ще означава, че тя е била оценена за „нравствена”, а пък това ще насърчи всеобщия упадък на нравите, на който сме свидетели в нашето свидно Отечество напоследък. Да бъде допускано такова нещо в едно по същество възпитателно учреждение, каквото е нашето училище, е измяна на неговата основна функция – и даване на един много лош пример пред нашите възпитаници.

Аз бих желал да разбера оконча-телното становище по повдигнатия казус на органите, които си позволявам да аларми-рам с настоящата си жалба. Смятам, че основателното разнищване на казуса е добър повод да се опитаме до постигнем истината за реалната ситуация в сферата на личностно-нравственото развитие, в което всички ние така или иначе участваме. Поставяйки на вниманието на Съвета и на Етичната комисия към него на този любопи-тен казус, аз същевременно смятам, че изпълнявам своя дълг на преподавател, специализирал се по проблемите на същата тази сфера, именно философия, в това число и етика, а също така и психология.

Не смея да питам за това какви мерки за взискание относно поведението на многоуважаемата наша ръководителка ще предпишат и предприемат двата органа, тъй като очевидно се касае за едно крайно грубо нарушение на основни, бих си позволил да кажа дори фатално важни морални норми и принципи. И също така на цяла поредица от правила, формулирани в Моралния ко-декс на учителите в нашето училище. Но ако имате добрината да ми ги съобщите в една по-ясна дефинитивна и дискурсивна форма, ще Ви бъда много благодарен.

Благодаря за вниманието! Желая на всички пълноценни и

плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния и евристичен казус! 18 януари 2014 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: П.П. Надявам се и висшестоящите органи на Министерството и на моя синдикат, няма да останат безразлични към сигнала, който неслучайно отправям и към тях, независимо от моралната му същина; щото, надявам се, те ще оценят, че казу-

43 сът има и своя чисто правна страна. Аз, разбира се, съм решен да защитя по зако-новия ред своите човешки и конституци-онни права и своето достойнство, накър-нени по такъв един недопустимо екстра-вагантен и дори арогантен начин, но все пак ми се ще преди това да видя и да раз-бера как ще реагират по случая по-висшестоящите административни орга-ни, както и ръководството на синдиката, който би следвало да бди за моите права.

НИЕ РОДНОТО, БЪЛГАРСКОТО, ДА НЕ ГОВОРИМ ПЪК ЗА ПО-СТОЙНОСТНОТО ОТ НЕГО ИЗОБЩО НЕ ГО ЦЕНИМ, НАП-РОТИВ, ПРАВИМ НУЖНОТО ДА ГО ЗА-ДУШИМ И УБИЕМ!

неделя, 19 януари 2014 г.

Получих следното съобщение, от-печатвам го тъй като и някои други хора може би се вълнуват от същия проблем, а пък моят отговор може да им помогне да се ориентират в ситуацията; ето какво ми пише една моя читателка и ето как аз й отговорих:

Здравейте, уважаеми г-н Грънча-

ров, Пише Ви една Ваша читателка от

"глухата провинция", от едно малко градче, именно от... От доста време чета Вашия блог, преди няколко години също Ви писах, не зная дали си спомняте. Работата е там, че аз искам да притежавам всяка Ваша новоизлязла книга, правила съм много опити да намеря някоя от книгите Ви, но за жалост те вече не се предлагат дори и от интернет-книжарниците. Търсила съм Ваши книги и в големите вериги книжарници кога-то съм била в София, уви, нищичко не мога да намеря. Преди години успявах да намеря търсени от мен Ваши книги, но в последните години това вече е съвсем невъзможно. Аз искам обаче да притежавам всяка Ваша книга в хартиено издание. Аз съм по профе-сия учителка и особено много ме интересу-ват последните Ви книги за образованието, средно и университетско. Затова Ви моля, ако е възможно, да ми кажете как мога да си набавя Вашите последни книги, именно книгите със заглавие "Ние не сме тухли в стената!", "Там горе под звездите", "По-ривът за свобода" (есета за преживяното през комунизма), "Истинският универси-тет", "Философско учение за човека и формите на духа", "Идеи за една нова философия и стратегия на образование-то в България", "Болничен дневник".

Също ме интересува и книгата Ви VERITAS ODIUM PARIT..., не зная дали тя вече има хартиено издание, но бих държала да я имам ако вече е излязла. Също, накрая, желая да попълня сбирката си от философ-ското издание ИДЕИ, липсват ми всичките книжки от 2013 година, а доколкото разби-рам от блога, през 2013 г. са излезли общо 5 книжки (две от международното издание, то изобщо разпространява ли се в Бълга-рия?). Ще Ви бъда благодарна ако можете да ме ориентирате как да си набавя всички тия книги, понеже желая да притежавам всичко, написано и издадено от Вас.

Простете за безпокойството! Же-лая Ви здраве, по-малко тревоги и най-вече нови творчески успехи!

С уважение: Г.Д. Здравейте, уважаема госпожо Д., Благодаря Ви за писмото, с него

поставяте един важен проблем, който и аз самият не зная как може да бъде решен, в голямо затруднение съм. Наистина, след като предишните мои книги, издадени от издателство ИЗТОК-ЗАПАД в сравнително големи тиражи, търговците на дребно, кни-жарите, отказаха да ги разпространяват (книгите ми, понеже са по-сериозни и фило-софски, били "крайно непазарни") и по този начин купища мои книги останаха недокос-нати от ръка на читател, един вид арестува-ни в книжните борси и в складовете за кни-ги, сиреч, останаха в разположение само на... мишките. Защо стана така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че това е интересен въпрос. Все пак вземете предвид, че аз съм философ и си позволявам да пиша според истината, а пък тия неща явно изобщо не се пласират у нас, в свидното ни отечество. Други неща тук се пласират и се оценяват като "пазарни", сиреч, като изгодни, като престижни и прочие, в това число и от кни-жарите. Чиято лакомия за печалби, предпо-лагам, също не е малка. Както и да е.

Та с оглед на тази ситуация аз се принудих да предприема една друга изда-телска политика: вече издавам книгите си в малки, т.н. "бутикови" тиражи, вярно, това оскъпява производството на един екземп-ляр, но пък книгите ми все пак излизат и могат да достигат поне до библиотеките (налага ми се да дарявам почти целите тиражи на библиотеките). И също така да могат да достигат до читатели, които си ги поръчат вече лично от мен. За съжаление нямам средства за да инвестирам в издава-нето на по-големи тиражи, които да оставя на книжните борси, та оттам книгите ми, евентуално, да опитат да стигнат ако не до обикновените книжарници, то поне до ин-тернет-книжарниците. Разбира се, излишно е да казвам, че нито един голям издател на книги до този момент не се е поинтересувал от моите книги и да ми е предложил да издаде някоя моя книга, това, разбира се, си и в реда на нещата, щото големите издате-

ли на книги у нас са заети с това да бълват в огромни тиражи... боклуците на световна-та "престижна" литература, отговаряща на т.н. масови вкусове.

Такова, за жалост, е положението у нас. Ние родното, българското, да не гово-рим пък за по-стойностното от него, изобщо не го ценим, напротив, правим нужното то да бъде задушено и убито, а се прекланяме пред чуждото, "вносното", пък било то и пълни боклуци! Това важи и за книгоиздава-нето – по моята преценка. Аз лично в кни-жарниците срещам все по-често книги, които не бих желал да притежавам дори и да ми ги дават даром, без пари. В същото време все по-рядко мога да намеря книга, която би ме заинтересувало – разбира се, моят кри-терий за стойностна книга, която желая да притежавам, е значително по-различен.

Та с оглед на казаното мога да Ви кажа, че единствената възможност да при-тежавате последните мои издадени книги е да си ги поръчате директно при мен, от мен. И аз, както навремето е правил Паисий със своите дисаги, обикаляйки селата, където предимно са го лаели недружелюбни куче-та, и откъдето са гонели страшния, рошав и нахален монах "трезвомислещите" селяни, разпространявам книгите си сам, със своите ръце, които преди това са ги написали, после пък са изработили парите, с които книгите ми да бъдат издадени, накрая, виждате сама, ми се налага и да си ги разп-ространявам съвсем сам, без никаква подк-репа отникъде. Случаят ми е типично на-шенски, български, тъй че от нищо не се учудвам – и от нищо не се оплаквам. Напро-тив, това, че точно така се случва с мен, е доста ласкав атестат. Ако издателите се надпреварваха да издават моите книги, ако книжарите се биеха за това кой да ги разп-ространява, аз щях да се чувствам значи-телно по-нещастен, а сега съм съвсем спо-коен. Сега всичко си е на мястото, съвсем по същия начин, както си е било винаги у нас. Това ме кара да чувствам, че делото ми е значително – щом ще бъде оценено, ве-роятно, едва дълго време след като съм умрял (то и това не е сигурно де, но нищо чудно и да стане точно така!).

Извинявайте, че се отклоних тол-кова, но проблемът, който поставихте, живо ме интересува, така да се каже, бръкнахте в болното ми място, в раната ми, та затова се отплеснах толкова. Дано не съм ви досадил. Та ако искате да получите тия мои последни книги, просто ми пратете адрес, на който да Ви ги изпратя. Ще ме извините, но сега, отговаряйки на Вашето писмо, се сещам, че е възможно и други хора като Вас да са срещнали такава трудност да си набавят моя книга, та затова ми хрумва да публику-вам своя отговор до Вас в блога си, разбира се, ще Ви съхраня анонимността, щото нямам предварителното Ви съгласие.

44 Всичко добро Ви желая! Нека но-

вата година да бъде благодатна за Вас – и за най-близките, за най-скъпите Ви хора!

С уважение: Ангел Грънчаров П.П.Пропуснах да отговоря на въпроса Ви за списанието. То се разпространява само в няколко университетски книжарници (в СУ, НБУ, ВТУ, ПУ, в университета в Бла-гоевград), а който иска да си го поръча чрез интернет, може да се обърне само към мен - или към някой друг от редколе-гията; международното издание у нас също може да бъде поръчано само по заяв-ка.

БЕЗРАЗЛИЧИЕТО НИ УБИВА И ПОГУБВА – БЕЗРАЗЛИЧИЕТО НА ПЪРВО МЯСТО КЪМ СЕБЕ СИ, КЪМ ЧОВЕКА И ЧОВЕШ-КОТО У СЕБЕ СИ!

неделя, 19 януари 2014 г.

Публикацията от вчера под загла-вие Нравствените терзания на един на-дарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото, предизвика доста и то твърде разноречиви коментари, които нагледно илюстрират нравствената ситуация, в която се намира нашето общество. Мнозина познати, прия-тели, също така и работещи в училището, в което и аз работя, също така и мои ученици, бивши и настоящи, също ми се обадиха било по телефона, било по скайпа, за да изразят подкрепата и солидарността си с мен; обадиха ми се и изказаха свои думи на съпричастност и хора, живеещи далеч, в чужбина, дори на другия край на света, в Америка, но също и хора, които са съвсем близо, ето тук до мен, с които се срещам всеки ден.

Не съм целял такъв отзвук, не та-кава ми е била целта, но ето, доста хора се развълнуваха, тъй като цялата тази история има и една най-значителна човешка, нравс-твена страна. Иска ми се по някакъв начин да изкажа своята благодарност към всички тия хора, които имаха добрината да изкажат своята съпричастност, ето, правя го тук: благодаря ви много, приятели, за това, че държите на човечността – онова, което ни

прави човеци, никога не трябва да го загуб-ваме! Страхотно съм въодушевен, че ви има, че апатията и безразличието към съд-бата на другия, на ближния, на човека до нас изглежда е на път да бъде победена. Щото този нашенски недъг е наистина страшен: длъжни сме да бъдем на първо място човеци! Защото допуснем ли апатия-та да ни овладее, престанем ли ясно да разграничаваме добро от зло, загубим ли нравствените си ориентири, това означава, че сме се дезориентирали в най-съществе-ния, в нравствения смисъл, това пък озна-чава, че сме се обезчовечили. Това озна-чава, че сме погубили човечността у себе си. Загубили сме достойнството си като свободни, суверенни и достойни човешки същества.

Сиреч, погубили сме самите себе си, своята нравствена субстанция, погуби-ли сме всичко онова, което ни дава право да се смятаме за човеци. Не е проста работа да си човек, напротив – и трябва да се гри-жим за човечността си всеки ден, във всяка своя постъпка. Инак не става. Безразличие-то ни убива и погубва – безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! Човечен е само раз-личният човек, този, дето не се страхува да върви "против течението". Останалите, другите, "нормалните" – те пък умеят само да плуват по него. Там им е проблемът, там им е и грешката, в това се коренят основа-нията за тяхната гибел. За гибелта на тях-ната човечност. Личност иде от раз-личност, дано сте осъзнали поне това...

За мен човечност – коренът на личностното – е тъждествено на достойнст-во, тия две неща съвпадат. Никога не тряб-ва да допускаме да губим достойнството си – и за него трябва да се борим така, както се борим за своя личностен суверенитет. Тия неща у нас много-много не се ценят, имам предвид такива "излишности" като човечност, нравственост, достойнство, личност и прочие, изобщо духовните неща у нас мнозинството сякаш съвсем не ги цени, то залага на съвсем други неща, поради което и страдаме: щото сме нарушили он-тологичния закон, правещ ни човеци, задължаващ ни да сме човеци – независимо от всичко. Ето, вие ми показахте, че при-родната аномалия, на която сме свидетели в свидното ни Отечество, не е повсеместна, не е обхванала всички, че има здрави сили, които се съпротивляват на гибелната тен-денция, което поражда известен оптимизъм. По същия начин е радващо и това, че има и хора, които всеки ден протестират срещу аморалното мафиотско правителство. Може да сме малко тия, дето протестираме, но това, че ни има, показва, че има надежда за България!

Това сега ми хрумва да напиша, опитвайки се да благодаря на проявилите съпричастност с моите битки, преживелици и страдания хора. Ония пък, които искат да

проследят перипетиите на това куриозно и в някакъв смисъл дори епохално съдебно дяло, могат да го сторят като разлистят книгата, в която разказвам подробно, стъпка по стъпка, за него, именно книгата със заг-лавие VERITAS ODIUM PARIT..., което, преведено от латински, означава: истината ражда ненавист. А угодничеството – прия-тели; това е продължението на тази римска поговорка.

Преди време – и с това ще завър-ша – една моя опонентка твърдеше, че древните римляни не били толкова мъдри, за колкото се представяли, щото, видите ли, съвсем погрешно разглеждали и схващали нещата; според нея не угодничеството раждало приятелство, а, наопаки, истината раждала приятели; и тази дама с разпенена от ярост уста се опитваше да ме убеди, че тя лично, видите ли, била по-мъдра от це-локупния римски народ, от всички до един римляни, барабар с философите им.

По тия въпроси си струва да се помисли повече, аз имам такава готовност, ако някой пожелае да се изкаже, да заповя-да. От човешка и философска гледна точка – а тия две неща, човешкото и философс-кото изцяло съвпадат, те са едно и също нещо! – работите стоят значително по-сложно и дълбоко отколкото може да ги схване самонадеяният разсъдък, на който залага тази прекалено емоционална дама, която се тресеше от вълнение когато разви-ваше тезата си. Аз тогава не спорих с нея по същество, но ето, сега съм готов да поспоря с всеки интересуващ се от този проблем. Аристотел пък е останал с това знаменито изречение: Платон ми е приятел, но исти-ната ми е по-скъпа, което хвърля допълни-телна светлина върху проблема: даже и приятелството би следвало да бъде жерт-вано заради истината – как тогава истината да ражда... приятели?! Друг е въпросът, че в някакъв, и то в безусловен смисъл, от исти-ната зависи всичко; всичко неистинно е обречено да умре, да не остави дори и прах след себе си. Истинските неща обаче са вечни и безсмъртни. Не в тоя тукашния – и в него, но най-вече в един друг, значително по-истински! – свят. В света на "истинската истина", на истинските неща, светът на платоновите идеи, на чистите същности, на красивото, на доброто, на истинното само по себе си, светът на духовните неща, на чистата човечност, другояче казано – Бо-жият свят.

Е, безспорно добре е човек и да има приятели, и отношенията му с истината да са наред, но това той ще го постигне, предполагам, според това що за човек е той самият, щото има хора и хора, има и изродени хора, при които представите за всичко, в това число и за "истинско приятел-ство" са съвсем изродени – изродени поне колкото тях самите. Критерият обаче за всичко, що има смисъл и значение за чове-ка, е истината, нашето отношение към нея.

45 И доброто е такъв непоклатим критерий. Красотата е третият елемент от тази све-щена триада на чистата духовност. Безду-ховните хора си имат своеобразни, да не кажа крайно изродени представи и за исти-на, и за добро, и дори за красота. Ето че духът е истинското, на което следва да заложим, щото оттам, от неговия извор, изтича всичко онова, което ни прави човеци в този най-възвишен смисъл на думата.

Но да не философствам много, че тази сутрин имам да пиша по много теми, затуй трябва да съм пределно кратък и лаконичен по всяка. Хубав ден на всички! Желая ви един вдъхновяващ, импулсиращ желанието за живот уикенд! Никога не изне-верявайте, не правете сделки с човешкото у себе си...

АМОРАЛНО Е ДА ПРИЧИНЯВАШ ЗЛО – ЗА ДА НАПРАВИШ СЛЕД ТОВА "ДОБРО"!

петък, 17 януари 2014 г.

Ето някои коментари за публика-цията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото; смятам, че тия комен-тари доста добре очертават нравствената ситуация, в която живеем: Анонимен каза: Не е трябвало да приемаш! Аз ще ти помогна с една вноска. Анонимен каза: Жалко! Това е победа за цензурата в България. Анонимен каза: а интерсено, грънчаров се признава за виновен значи наистина е вино-вен! Тотю каза: Не е така. Грънчаров може и да е самонадеян и да си заравя главата в

пясъка при всеки неудобен въпрос или коментар и да ги игнорира, но НЕ Е ВИНО-ВЕН по това дело. Свободата на словото трябва да е пълна и не бива да се отнема на никого.

Грънчаров не е оклеветил никого, нито е заплашвал с насилие. Така че това дело е повече от скандално и показва, че в България все още няма свобода на изразя-ването. Чалгарска работа... Тотю Simeon Ivanov каза: Анчо, Ангеле, в каква държава сме! Е, немам думи! Ужасен ужас е това. Дано се съвземеш бързо. Жив да си и здрав да си, дано. Но има Видовден. Тази личност ми се чини, че добро няма да види. Всичко се връща, който зло прави, зло по-лучава рано или късно и си плаща. За това ще се погрижи висшата справедливост. (Simeon Ivanov) Анонимен каза: Ще се намеся анонимно, защото познавайки Грънчаровото поведе-ние ще използва директно името ми за обиди.

Факт и истина е че Грънчаров пос-тоянно обижда опонентите си, използвайки думи като "сволоч" например. Ако Грънча-ров знае какво е сволоч, сигурно няма да му е приятно да я използва. Но е истина че Грънчаров обича да обижда. Bacho Кольо каза: След като делото прик-лючи с що-годе миролюбив и благоприятен и за двете страни изход, мога да кажа: Това дело Грънчаров сам си го изпроси!

(Да не се бърка това дело, с дела-та му срещу директорката! Там справедли-востта, истината и правосъдието бяха на негова страна.) Мария Василева каза: Съдийката ме оза-дачи – нямало за в бъдеще да позволи да ви се отнеме правото на свобода на словото в блога, а за миналото позволява. Едни стандарти има за бъдещия период, а други за миналия, така излиза. Изнудвачи! На Грънчаров трябваше да се плати и то голя-ма сума.

Нека нямате терзания че сте нап-равили нравствен компромис. Бог казва да даваме на тези, които искат, постъпили сте богоугодно.

Друг въпрос е какво правосъдие имаме, от всякъде гледат да измъкнат пари от народеца – в случая за адвоката на по-висшия по служба, директора, а не учителя, 300 лева, както и за самата зам. директорка, за която е важно да сплаши Грънчаров – 300 лева. Това че щяла да ги даде на бед-ните ми звучи наивно-глуповато. Да тормо-зиш един невинен човек толкова дълго време с цел да дадеш на бедните – да причиняваш зло, за да направиш добро! Е,браво!

Мария Василева

НРАВСТВЕНИТЕ ТЕРЗАНИЯ НА ЕДИН НАДАРЕН С НЕСМЕТНИ БОГАТСТВА... "БЕДНЯК", ОТКУПИЛ С ПАРИ СВОБОДА-ТА СИ

събота, 18 януари 2014 г.

Да съобщя все пак какво стана на моето съдебно дяло, на съдебното дяло, проведено вчера, на което моя милост беше подсъдим за "обида". То беше заведено от помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и моя син-дикална лидерка, е лидерка на синдиката, в който членувам още от 1990 г. Това само по себе си е прецедент в световната история: синдикалният лидер, който по презумпция би следвало да защищава членовете на ръководения от него синдикат, в случая ги подлага на... съдебно преследване! Но както и да е, това е подробност, характерна за нашите родни български реалности и нрави, където комай всичко е съвсем наопа-ки. Та ето какво стана вчера, ще ми се съв-сем вкратце да опиша случилото се вчера – щото имам и много друга работа на главата.

Съдийката на предишното заседа-ние даде срок от близо два месеца на стра-ните да се споразумеят без да се дава ход на делото по същество, ето, изминаха тия близо два месеца, но ищцата не даде ника-къв знак, че желае споразумение, незави-симо от декларациите на нейния адвокат, който надълго и нашироко уверяваше съда, че тяхната страна била съвсем миролюбива – и само моята инатливост била причина досега да не се споразумеем извънсъдебно. Аз също декларирах готовността си да се споразумеем, остана само адвокатите да се срещнат, за да преговарят и за да подготвят споразумението, което да представим на съдийката. Аз разговарях с адвоката си и му заявих позицията си: тъй като по същество това дело е против моята свобода на слово-то, тъй като с това дело искат да ме спла-шат, за да престана да пиша за безобразия-та, които си позволява една администрация, т.е. тъй като това е дело срещу принципи и конституционни норми, които за мен са свещени, аз няма да отстъпя и няма да капитулирам: та да се принизя дотам да се откупвам с пари, т.е. да плащам с пари за това, че съм се възползвал от правото си да изразя своята позиция. Заявих му също, че не намирам никаква "обида" в моите кри-тични думи, отправени срещу една общест-

46 вена фигура, срещу едно служебно лице на държавна длъжност (и фигура на синдика-лист), което няма как да бъде изведено от полето на критиката; който не иска да го критикуват, да не се захваща с такава отго-ворна държавна работа. Адвокатът ми оба-че ме гледаше със съжаление, той ми беше назначен служебно от съда, оказа се обаче доста опитен, възрастен, врял и кипял в нашата съдебна система и познаващ пре-възходно механиката й; той ме увери, че у нас никой няма да си даде труда да вникне в моите благородни нравствени мотиви, че всичко у нас се отсъждало единствено от гледна точка на формата, не на съдържани-ето, смисъла и идеите, камо ли пък от глед-на точка на справедливостта или истината; заяви ми, че тук у нас истински виновните почти винаги остават ненаказани, а страдат главно жертвите, потърпевшите и пр. С една дума казано, посъветва ме: разумно е да потиснете своя нравствен плам, да при-емете компромис, щото иначе рискът да загубите делото е огромен, а ако го загуби-те, това ще ви влезе в досието, ще бъдете вече "осъждан", което е крайно неприятна работа. След този разговор с моя адвокат аз останах в крайно раздвоение е пълна нерешителност какво да правя, щото той, прочее, не беше първият адвокат, който ме съветваше да постъпя така. Да оставим настрана това, че горката ми съпруга, в името на моето здраве, отдавна настояваше да се съглася на всичко, само и само това дело да бъде прекратено.

И тъй, 20 минути преди началото на делото аз стоях с адвоката си пред зала-та в пълна нерешителност и раздвоение какво да правя. Дойде адвокатът на ищцата – тя самата, разбира се, не дойде, не уважи съда с присъствието си – и двамата адвока-ти почнаха да преговарят за размера на евентуалното обезщетение. Оказа се, че ищцата, която в разговор с мен в един мо-мент беше склонна на "символичната сума" от 300 лева, колкото били разноските по делото, сега чрез адвоката си пак почна да настоява за сумата от 600 лева, сиреч, 300 лева адвокатски хонорар на адвоката й и 300 лева обезщетение за преживени от нея "неимуществени морални щети". Аз в този пазарлък не участвах, макар че казах, че съм удивен, че отново има промяна, явно с оглед да не се съглася; адвокатите в общ глас ме кандърдисваха да се съглася на всичко, само и само делото да бъде прекра-тено, това било изцяло в мой интерес. В този момент дойде съдийката и ний влязох-ме в залата; след едно кратко друго дело се поде и нашето.

Адвокатите един след друг си ка-заха речите в указания дух, а след това поисках думата аз; пред съда казах горе-долу ето тия думи:

- Уважаема госпожо Съдия, ще се постарая съвсем накратко да кажа какво мисля по това дело, тъй като в момента съм

изправен пред един крайно тежък нравствен казус, от който не виждам достоен изход. Аз съм един граждански активен човек, фило-соф и писател, който си има свой блог, където пиша за всичко, което ме вълнува: и за политика, и за психология, и за филосо-фия, и за история; пиша за реалностите на българския живот, пред които ежедневието ме изправя, с които то ме сблъсква. Пиша пределно честно, мой девиз е парафраза на думите на Спасителя: "Истината ни прави свободни!", понеже като философ смятам, че без истината не може да се живее дос-тойно. И ето, за написан от мен текст по остър проблем в училището, в което препо-давам, а аз написах едно философско и художествено дори есе, това есе след това влезе в едно моя книга, посветена на състо-янието на нашата образователна система, аз бях даден на съд, срещу мен беше заве-дено дело за "обида". Не смятам, че думите, които са били възприети от тъжителката за "обидни", съдържат момент на обида, тъй като те с нищо не засягат нейното достойнс-тво като емпирична личност, а са отправени по повод на нейни реакции в качеството й на длъжностно лице на държавна служба – и също така на синдикалист, който не поже-ла да си изпълни функцията; смятам, че имам право на позиция и на критично отно-шение, а за това, че се възползвах от това свое свещено право, ето, бях даден под съд, което и показва, че делото всъщност не е за някаква хипотетична "личностна обида", а е всъщност опит за упражняване на натиск върху мен - за да ми бъде затворена устата, именно, за да престана да пиша, за да прес-тана да критикувам, за да се откажа от конституционното си право на свободно изразяване. Това обаче за мен са свещени права и принципи, от които току-така няма да се откажа, които няма да пожертвам - дори и в името на личното и на служебното си спокойствие. В светлината на току-що казаното аз не смятам, че имам моралното право да капитулирам – и да се съглася на сделка или сговаряне, в която един вид да платя с пари своето гарантирано ми от Конституцията безусловно човешко право. Един такъв ход ми се вижда недопустим от морална гледна точка, а тя за мен по-меродавна от всякакви други съображения...

Като стигнах до този момент в реч-та си и адвокатът ми усети, че аз клоня към отказ от споразумяване, той почна да ми шепне: "Съветвам Ви да приемете споразу-мението, г-н Грънчаров, наистина, приеме-те, рискът е много голям да се откажете сега и пр.!", а пък в това време адвокатът на другата страна също се размърда; г-жа Съдията се възползва от паузата и също ми заяви в прав текст, че едно подобно спора-зумение нямало да накърни моите консти-туционни права и пр. Като Съдията завър-ши, пак поиска думата адвокатът на ищцата и той заяви, че предлага към споразумение-то да бъде включен пункт, в който аз, видите

ли, да бъда задължен да премахна от елек-тронното издание на книгата си и също от публикациите си в блога "всички обидни квалификации по адрес на тъжителката"; като рече това, аз се разпалих и пак поисках думата; рекох нещо такова:

- Госпожо Съдия, ето, виждате, какво неприемливо условие ми се поставя: един вид да бъде цензурирана книгата ми, да бъда притиснат дори да се самоцензури-рам, аз такова нещо не мога да приема! Все пак живеем в други, демократични времена. Интересно е защо г-н адвокатът не се сети да предложи отпечатаните екземпляри от книгата да бъдат... изгорени, да бъде устро-ено едно аутодафе, сиреч, книгата ми да бъде изгорена на клада, то само това оста-на да поискат. Разбира се, аз на такива неща няма да се съглася. Защото смятам, че по този начин грубо се накърняват и погазват мои конституционно гарантирани човешки права. Нека да бъда съден, ще се надявам уважаемият съд да прецени спра-ведливо казуса – и да отсъди според прин-ципите на морала, правото и законността.

В този момент моят адвокат пак понечи да вземе думата, за да ме кандър-дисва да приема споразумението, но г-жа Съдията заяви, че подобни претенции от страна на другата страна, именно за цензу-риране на книгата ми тя няма да допусне, нито за минало, нито за бъдеще време, т.е. заяви, че Съдът в нейно лице няма да до-пусне потъпкването на тия моя конституци-онни права. В текста на споразумението щяло да бъде включен само момента за парично обезщетение. На мен в този мо-мент ми мина през ума, че ще ми падне сякаш воденичен камък от шията ако това дело бъде прекратено, щото аз много стра-дания понесох след операцията си, когато, бидейки в най-тежко състояние, разбрах, че съм даден под съд, тогава много писах, даже разговарях с тъжителката, апелирах към нейното нравствено и религиозно чувс-тво, опитвах да я предразположа към раз-биране, към едно разрешаване на спора и на недоразумението на човечна основа, ала от нейна страна не получих никакъв отзвук; срещнах само мълчание и какви ли не неу-бедителни обвинения. Както и да е, в един момент аз чух собствения си глас да заявя-ва пред г-жа Съдията, че приемам споразу-мението - тъй като като капак на всичко и здравето ми е достатъчно разклатено, а пък едно дълго съдебно дело ще ме изтощи съвсем. Да, реших да си платя с пари за спокойствието, ето, сега г-жа ищцата цели 12 месеца ще получава от заплатата ми месечно по 50 лева, за да си възмезди моралните щети.

Това стана. Капитулирах. Изморих се да се боря. Отказвам се. Искам остана-лото ми време от живота да го използвам не за съдебни дела "до дупка", а за да мога да си довърша някоя и друга по-важна работа, примерно, да напиша още някоя и друга

47 книга, ако е рекъл Бог да ми даде още из-вестно време живот. Отказах се да се боря, даже и... "пловдивски Сократ" не ща да бъда вече, омръзна ми; смятам, че е разумно такова едно решение, поне засега съм склонен да мисля така. Аз съм човек емоци-онален и много силно преживявам подобни неща, ето, даже мисълта, че за първи път в накраткия си живот съм бил няколко месеца подсъдим, ме изтощи съвсем, почти изчерпа жизнените ми сили, а едно дълго съдебно дело едва ли ще го издържа изобщо; затова предпочетох да спра, да проявя поне малко милост към здравето си – и към близките си, които също много тежко преживяха тия истории. Да, представете си, на този свят все още има хора като мен, за които нравс-твените неща все още значат нещо; да, представете си, че и у нас, в България, има хора, които не са коравосърдечни дотолко-ва, че изобщо да не страдат когато някой някъде си позволява да тъпче личността и достойнството им. Да, представете си, и у нас има хора, които държим да бъдем лич-ности – за което си плащаме съответната цена. Аз вчера се съгласих да платя тази цена съвсем буквално, материално-финансово: ще трябва сега да плащам на тъжителката тия 600 лева обезщетение за съгласието й да не ме съди.

Тя, прочее, длъжен съм да отбе-лежа, ми заяви в един разговор между нас, че тия пари не ги била искала за себе си – щото аз тогава я притиснах с аргумента, че е грозно да иска пари от човек като мен, който освен че е болен от неизлечими стра-дания, при това се грижи за семейство, в което другите два члена са безработни. Тогава тя ми отвърна, че възнамерявала тия пари да ги дари на бедните! С две думи казано: взема от мен, "богатия", за да пода-ри тия пари на бедните. Вчера като се сетих за това нейно обещание донякъде се успо-коих: все пак за нещо добро ще отидат моите пари – стига наистина да бъдат пода-рени тия пари на бедните. Дано многоува-жаемата тъжителка и ищца удържи на обе-щанието си. Аз бих желал все пак да видя, ако тя стори това, което обеща да направи с тия пари, някакъв документ, който да ми покаже и докаже, че наистина моите пари са отишли за подпомагане на бедни, на нужда-ещи се, на намиращи се в тежко или окаяно положение хора. Аз самият не съм толкова богат с пари, другаде е моето богатство (все пак се смятам за доста богат, за надарен, и то с най-истински богатства човек!), но ето, ако тия пари отидат за бедни хора, то нрав-ственият компромис, който направих, съгла-сявайки се на споразумението, донякъде ще бъде оправдан – и възмезден с известно морално удовлетворение.

Това исках да кажа по моето епо-хално дяло. То свърши преди да започне. Плащам известна цена – някакви си там 600 лева, нищо че те в моето положение изобщо не са малко: цял един месец ще трябва да

работя без нищичко да ям! – но за сметка на това печеля несметни богатства, а именно правото си да мисля и да пиша свободно, да работя на благородното си поприще, на нивата на образованието и възпитанието на българската младеж, щото, представяте ли си, ако, да речем, бях осъден по това дяло, видите ли, щял съм бил да загубя правос-пособността си да бъда учител, да, и това чуха моите уши вчера! Питам се: а дали тъкмо тази не е била далечната цел на туй предприятие, именно на даването ми под съд? Щото, чини ми се, някои администра-тори все още не мога да преглътнат туй "камъче", че Ангел Грънчаров е преподава-тел по философия; предполагам, възможно е, този факт да е техният тих нощен кош-мар; знам ли, хора има всякакви?

Спирам дотук. Казах каквото имах да кажа. Хубав ден на всички! Бъдете здра-ви! И не правете, доколкото е възможно, тежки нравствени компромиси като мен; леки може, но тежки не бива да се правят. Аз вчера направих един крайно тежък нрав-ствен компромис, поради който съм почти изтощен, но дано въпреки всичко той да е бил за добро. Не знам. То ще се види скоро за какво е било...

Познай самия себе си!

Душата на човека е свят и дори

вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха въз-можни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предиз-викваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.

От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа велико-лепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстан-ция, каквато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност. Изкуство-то на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознание-то, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвре-менна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опит-ващия се да разбере себе си човек...

Подкрепа:

Ако по някакви свои подбуди

желаете да подпомогнете този блог и издаването на новото списание ИДЕИ можете да изпратите дарение на следната банкова сметка.

Инвестиция от този род в културата и образованието на младото поколение e не само бла-городен жест, но и РЕАЛЕН, дейс-твен принос за бъдещето на Бъл-гария.

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогър-ски вестник

Издава: Център за развитие на личността HUMANUS, основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg

НОВИЯТ БРОЙ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ И ВЕЧЕ Е В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ