„Необходимо е, другари, не само нашите планови и стопански органи, но и всички пар­тийни кадри в най-голяма степен да се из­пълнят с грижата за ускорен научно-техни­чески прогрес. Значението на този въпрос се определя както от насъщната потребност на нашата днешна стопанска практика, така и от изискванията на утрешния ден. Прогресът на науката и техниката е главният лост за създаването на материално-техническата ба­за на комунизма. Ето защо в такъв важен въпрос като развитието на науката и тех­никата ние ясно трябва да виждаме перспек­тивите , да ги отчитаме в практическата ра­бота."

Из отчетния доклад на ЦК на КПСС пред XXIV конгрес

„Първостепенна задача си остава ускоря­ването на научно-техническия прогрес. Него­вото значение, както си спомняте, с цялата си сила подчерта XXIV конгрес на КПСС. Ние комунистите изхождаме от това, че само в условията на социализма научно-техническа­та революция придобива вярно, отговарящо на интересите на човека и обществото на­правление. На свой ред само въз основа на ускореното развитие на науката и техниката могат да бъдат решени косвените задачи на социалната революция — построяването на комунистическото общество."

СЪДЪРЖАНИЕ Л. И. Брежнев за науката и техническия прогрес 1 Време на кратки срещи 4 Академия на млади т а ­ланти 8 Хроника по пътя към звездите 10 Тяло и характер 14 Природни атомни ре­актори 17 Господари на облаците 20 Гени на безсмъртието 23 Бойната техника на ста ­рите българи 25 Познавали ли са с т а р и т е българи „гръцкия огън" 28

Сънната болест 30 Не търсеха славата 32 Пътищата на решенията 34 Странното произшест­вие 37 филателия без експерти 40 Блата, блата, блата... 44 Предава „Космос" 47 Библиотека „Космос": Дезидерата 54 Пътешествие на сал 60 Корица: Модел на вирус на грип Гръб на корицата: Скулп­тура от Камерун

„От полезрението на съветските учени не бива да отпадат изострилите се през по­следно време проблеми на околната среда и народонаселението. Подобряването на социа­листическото природоизползуване, разработ­ването на ефективната демографска поли­тика е важна задача на цели я комплекс от ес­тествени и обществени науки."

Из отчетния доклад на ЦК на КПСС и предстоящите задачи на Партията в областта на вътрешната и външната по­литика, изнесен през XXV конгрес

„Страната крайно се нуждае усилията на „голямата наука" наред с разработването на теоретични проблеми в, голяма степен да бъ­дат съсредоточени и за решаването на основ­ни народостопански въпроси, за открития, способни да внесат истински революционни изменения в производството."

„Накратко казано, другари, тясната интег­рация между науката и производството е на­стойчиво изискване на съвременната епоха. Централният к о м и т е т на КПСС е убеден, че дейците на науката и техниката, инженерите и проектантите, ръководителите на отрас­лите и производствата ще направят всичко, за да бъдат на висотата на тези изисквания.

Развитието на науката е основа на осно­вите на научно-техническия прогрес. Но преди всичко машиностроенето може широко да разтвори вратите на новото. Всичко онова напредничаво, което създава научната и ин­женерната мисъл, машиностроенето е приз­вано незабавно да усвоява, да претворява във високоефективни надеждни машини, прибори, технологични линии. Наистина революционни възможности откриват създаването и внед­ряването на миниатюрни електронно управ­ляващи машини, на промишлени роботи. Те трябва да бъдат най-широко използувани.

Днес, вглеждайки се напред с пет, десет го­дини не можем да забравяме, че именно през тези години ще се залага и създава народо­стопанската структура, с която страната ще влезе в двадесет и първия век. Тя ще тряб­ва да въплъщава основните черти и идеали на новото общество, да бъде авангард на про­греса, да олицетворява интеграцията на нау­ката и производството, нерушимия съюз на творческата мисъл и творческия труд."

Из отчетния доклад на ЦК на КПСС пред XXVI конгрес и предстоящите задачи на Партията В областта на вътрешната и външната политика.

„Другари! Нашето време е век на грандиоз­ната научно-техническа революция. Тя обхва­ща всички страни от живота на обществото,

предявява по-големи изисквания към всеки чо­век, към неговите знания и професионална подготовка. Това особено трябва да вълнува младото поколение, върху което утре ще лег­нат всички грижи за по-нататъшното уве­личение на материалните и духовни сили на нашата държава. Пред младежта както никога остро стои задачата постоянно да попълва и задълбочава своите знания, да овладява по­следните постижения на науката и техника­та . И това се отнася не само до днешните и бъдещите инженери, техници и други спе­циалисти, но и към работническата класа, към тружениците от селото."

Из речта на XVII конгрес на ВЛКСМ

„Другари! Ние имаме хубава младеж — обра­зована, талантлива, смела. Така и трябва да бъде. Младостта — това е у т р о т о на жи­вота. Това в времето, когато човек се фор­мира като личност, като гражданин. Ето за­що младежта трябва постоянно да се учи. И не само да овладява знанията. Да се учи на честен труд, на умението да вижда живота с всичките му сложности от позициите на съветския патриотизъм и комунистическа убеденост."

Из речта на XIX конгрес на ВЛКСМ

„... при нито един обществен строй досега науката не е заемала, бих казал, определящо положение в икономическото и обществено­то развитие както при социализма и още по­вече при строящия се комунизъм. Животво­рен източник на технико-икономическия и со-

циален прогрес, на ръста на духовната кул­тура на народа и неговото благосъстояние — ето какво е за нас науката днес."

„Социализмът и науката са «неделими и в това е една от причините за победата на со­циализма. Само социализмът направи въз­можно използуването на завоеванията на на­уката в интерес на народа, позволи да се раз­крият творческите възможности и таланти, които има 8 изобилие у всеки народ. И само опирайки се на най-новите постижения на науката за природата и обществото, може успешно да се строи социализмът и комуниз­м ъ т "

„Съветският учен, ако, разбира се, това е истински съветски учен, в цялата си научна дейност изхожда от научния светоглед на марксизма-ленинизма, се явява активен борец за делото на комунизма, срещу всякакви сили на реакцията и мракобесието. Цялата си прак­тическа дейност нашите учени подчиняват на задачата за претворяване в живота на бла­городните идеали на комунизма.

Съветският учен винаги е уверен, че него­вите открития ще служат на високи хуманни цели."

„Ние достигнахме сега до такава граница, когато 8 целия си ръст се изправи въпросът за генералните насоки на по-нататъшното технико-икономическо развитие, за изработ­ването на продължителен срок на стратегия­та на научно-техническия прогрес. Строейки комунизма, ние сме длъжни колкото се може по-ясно да си представим какъв ще бъде про­изводственият апарат на бъдещото общест­во.

Ясно е, че без фундаменталните научни из­следвания ще е трудно нещо да се направи. Учените са длъжни да виждат техниката на утрешния ден, да работят над машините на бъдещето."

Из речта на т ъ р ж е с т в е н о т о заседание в Кремълския дворец на конгресите , посве­т е н о на 250-годишния юбилей на Академия

та на н а у к и т е на СССР

„Много забележителни имена изпъкват в паметта, когато мислиш за съветските тру­дови резерви. Днес ми се иска да назова Сергей Павлович Корольов и Юрий Алексеевич Гага­рин. Учителят и ученикът. Главният кон­структор на космическите кораби и първият космонавт на планетата. Випускник на строителното училище от 20-те години и „занаятчия" от трудовото следвоенно време. Страната, В която хората започват своя трудов ж и в о т като помощник на майстор на покриви и ученик на леяр, овладяват високи знания, прокарват за човечеството път към звездите е забележителна страна! Съдбите на Корольов и Гагарин са ярък пример какви широки простори и възможности открива социализмът пред човека на труда, пред на­шата младеж."

Из речта на XVII конгрес на ВЛКСМ

„Другари! Точно преди 20 години на този ден, 4 октомври, беше извършена първата крачка не човечеството в Космоса. За това възвести изкуственият спътник на земята, създаден от ума и ръцете на съветските хора. Целият г;8ят видя на какво е способен съюзът на представителите на науката, пролетариа­та и техниката, за което още в зората на съветската власт мечтаеше Владимир Илич Ленин. Този съюз намери своето въплъщение в практиката на социалистическото строи­телство в нашата страна, стана най-важ­ният източник за забележителните пости­жения на развития социализъм."

Из доклада на седмата извънредна сесия на Върховния с ъ в е т на СССР на 4 октомври 1977 в.

„С една дума, ключът към ефективността на селското стопанство е в интензифика­цията на производството. И продоволстве­ната програма е насочена именно на такъв път. О т т у к и отговорните задачи, които с т о я т пред нашата наука. Съветските учени направиха не малко за подема на селското стопанство. Но това, което можеше да ни задоволи вчера, вече е съвсем недостатъчно за утре и дори за днес. Ето о т т у к трябва да тръгне науката." За продоволствената програма, на СССР за периода до 1990г.и марките по ней­ната реализация.

(Из доклада на пленума на ЦК на КПСС от 24 май 1982г. )

3

През едно мрачно есенно утро нашата кола летеше към Халак¬ тирското летище. Гъста белез­никава пелена скриваше Петро¬ павловск, неговите улици, къщи, хълмовете, които обграждаха гра­да; тежките камиони вървяха на¬ низани един след друг със запалени фарове. Бързаха за прибирането на картофите.

— Погледнете — и шофьорът посочи бледия лунен сърп, който едва се забелязваше в мрачната утринна дрезгавина. — Развиде­лява се.

Знаехме, че напразно бързаме...

На летището беше пусто. Мъг­лата пълзеше по пътечките и ка­то с шапка покриваше цялото ле­тище. В диспечерската кабина едно момиче съчувствено ни по­гледна:

— Ще трябва да почакате... Трябва да почакаме! Разбира се,

ще чакаме и всяка минута ще по­глеждаме към небето, защото ра­ботата на Лев Викторович Гусев, главен лесничеи на Кроноцкия дър­жавен резерват, не търпи никакво отлагане. Трябва да прелети над по-голяма част от територията на резервата и да провери дали лесничействата са готови да по­срещнат зимата. Надявам се и аз да се възползувам от тази оби­колка

Докато чакаме да се пооправи времето, подхващаме разговор. Гусев вади от чантата си карта, разгръща я.

— Ето, погледнете — моливът му опира в тихоокеанското край­брежие на Камчатка, — това е нашият резерват. Простира се покрай бреговете на Кроноцкия и Камчатския заливи на двеста и петдесет километра. Навътре в полуострова застъпва площ от седемдесет километра. На север е ограден от река Чажма, а на юг — от река Семячик. На запад е затворен от Валагинския хребет. Общо около милион хектара, това е един от най-големите резерва­ти в страната...

— Излиза че океанът, планин­ският хребет и планинските реки са неговите естествени граници. Освен това, казват, че там има и около двадесет вулкана... Навяр­но тази непристъпност е само от полза за резервата?

— Точно така. Той е изолиран, труднодостъпен. А най-важното, природата му е уникална и раз­нообразна. Впрочем вие сами ще се убедите в това, ако излетим. Сами виждате как с т о я т нещата при нас. Най-напред чакаме само­лет, тук сме на опашка, има тол­кова много експедиции. А когато най-после ни дойде редът, поня­кога със седмици да чакаме вре­мето да се оправи... Но я да отида да видя какво става с времето.

Струва ми се, че мъглата се вдига. Скоро Гусев се появи. Вървеше

бързо и по неговите бодри крачки разбрах, че ще излетим.

Само след половин час под нас вече се простираше жълто-зеле¬ ната, строго разпределена земя. Някъде тук се намира знамени­т а т а котлообразна падина на древния Вулкан Узон. Ето я, зад хребета, гигантска овална кот ­ловина. Въртолетът кръжи над Узон и добре може да се Види кръглото езеро със скалистото островче, по-нататък още едно езеро и още едно — сини като живи петна сред безжизнените пепеляви полета наоколо.

Мярна се малка къщичка — за миг прикова вниманието ни. Това е къщичката на вулканолозите. И нищо чудно, че си спомних за Ин­с т и т у т а по вулканология, за Пет¬ ропавловск и за срещата с Гена¬ дий Александрович Карпов, научен ръководител на експедициите в Узон.

... В кабинета на Карпов всичко говореше за Узон. Образци от минерали. Епруветки със зелена и бяла течност — оказало се, че на Узон има дори нефт, и то такъв, какъвто няма никъде другаде по света. По стените — окачени снимки. На тях изригващи кални котли на вулкани, изригващи по-малки вулканчета, дори такива, които имат съвсем миниатюрни отворчета и през техните сякаш пробити в земята дупки струят облаци пара...

— Нашият Узон вече е минал стадия на Долината на гейзерите — каза ми Карпов. — Неговата активност се проявява в спокой­ното и постоянно отделяне на пара, газове и горещи разтвори от недрата на земята. Но от т о ­ва не е станал по-малко интере­сен. Напротив. Тук, както се оказа, се извършват процеси на съвре­менно рудообразуване. Преди из­вестно време този процес беше от крит от ръководителката на нашата лаборатория София Ива¬ новна Набоко. Разбирате ли какво означава това?

И Карпов започна да ми разказ­ва, че в младата тектонична зона.

4

към която се отнася и котло¬ образната падина на Узон, на мно­го ограничено пространство го­рещите разтвори изкарват на по­върхността арсен, антимон, жи­вак, злато, сребро; редки елемен­ти като рубидий, стронций и тяхното съдържание в разтво­рите е доста голямо и очевидно тези разтвори имат много дъл­боки, намиращи се в мантията източници, които ги подхранват. Геолозите по цял комплекс от признаци отделят определени ти­пове находища и се опитват да разшифроват условията на тях­ното образуване. На Узон има всички възможности да се извършват такива изследвания: процесите на металообразуване-то се извършват буквално пред очите на учените за твърде крат­ко време.

Когато слушах Карпов, си мис­лех за това, че геолозите извърш­ват своите проучвания върху те­риторията на резервата и есте­ствено не можех да не го попи­там за това.

— Нито за миг не забравяме този факт — без да се замисли, ми отговори Карпов. — Ето ви един пример. — В резервата има много дървета, да кажем камен­ната бреза расте навсякъде, а пък не можеш нито едно дърво да отсечеш... И затова монтирахме малка електроцентрала — тер¬ моелектрически генератор, па­тентован от Московския инсти­тут за източници на ток. Ако го­ворим опростено: два електрода и вода, топла и студена — ето всичко, което е нужно за рабо­тата на електроцентралата. Но тя в екологически чиста, ком­пактна и технически безопасна. За резервата това е идеален ва­риант. Спомням си веднъж при нас дойдоха работници от резер­вата, гледат и не могат да по­вярват на очите си. Лампи све­тят, а на стотици километри наоколо няма жива душа и нито едно жилище...

Надникнах в кабината на лет­ците, за последен път да погледна Узон. Стори ми се, че пилотът, обкръжен в някаква прозрачна по­лусфера, като че ли беше увиснал в това безкрайно пространство на редуващи се една след друга планини. Някъде тук минават маршрутите на експедицията на Карпов.

Долу под нас се вие рекичка. И изведнъж от дъното на каньона към небето удари бял стълб! Като че ли някой сред това безлюдно място разпали гигантски огън, са­мо че огънят не се вижда, а само стълб от светъл дим се извиси

към върховете. Въртолетът при­ближава към урвите на каньона, обръща се, прави кръг и сега вече напълно ясно се вижда, че по ця­лата долина ту тук, ту там се издигат бели стълбове...

Долината на гейзерите. Ето още едно необикновено явление на резервата, на Камчатка, пък дори ако искате и на природата на ця­лото земно кълбо, защото съвсем не са много онези места по на­шата планета, където могат да се видят работещи гейзери.

Усмихнат, Гусев наблюдава, не, не Долината на гейзерите, та той я е виждал хиляди пъти и отгоре, и отблизо, той гледа как ние сме се залепили до илюминаторите, Грохотът във въртолета не раз­полага за разговор и Гусев само ми подхвърли: „Национален парк!", като че ли да прехвърли мост от онова, което сега виждам към раз­говора, който се състоя в кан­тората на резервата с Науменко.

А разговорът беше за вулканите и за термалните извори, за ре­ките с много прагове, които пред­ставляват оформена през хиля­долетията система на големи и малки инкубатори за сьомга и за другите представители на ряд­ката фауна — камчатския краб, каланите, кафявите мечки с не­вероятни размери и тегло и още много други неща, които вмества в себе си понятието „богатства­та на Камчатка". И Науменко, и Гусев поддържат идеята, изказана от учените още преди десетиле­тие — да бъде създаден на Кам­чатка най-големият в света на­ционален парк, тъй като според изчисленията на специалистите, като се запази природата на по­луострова, ще може в крайна сметка да се получи по-голяма полза, отколкото ако се изменя и преобразява.

Въртолетът висна над Доли­ната на гейзерите. Зелено-жъл-тите склонове на планините, снежната скална стена зад тях и самотната къщичка — стацио­нарът на Института по вулка­нология, се простираха под нас. Знаех, че там живее със семей­ството си помощник-лесничеят Виталий Александрович Николаен-ко. Няколко дни преди полета се запознахме с него на същото Ха¬ лактирско летище. Тогава при мен приближи набит млад човек с червено-черно яке и също такова ярко кепе. Светлите му очи гле­даха настойчиво.

— Аз съм Николаенко — каза младият човек, като че ли беше невъзможно да не знаеш неговото име,...

И наистина, с когото и да го­ворех по-късно, всички познаваха Виталий, наричаха го „стопани­нът на Долината на гейзерите". Работи там вече десет години и навярно няма човек, който по-добре от него да познава и помни всеки гейзер, всяко местенце, къ­дето зимуват птиците край топ­лите извори, или пътя в „Доли­ната на смъртта". Тогава при на­шето запознаване Виталий „де­журеше" на летището, за да може да се добере до къщи, и тъй като от Науменко беше научил, че аз също искам да стигна до резер­вата, реши да ми помогне. Но през онзи ден заминах в друга посока. по друм работа и в паметта ми като фотография остана само онзи миг, когато ми подаде ръка и аз се вгледах в неговите светли настойчиви очи. След това, отли­тайки от Камчатка, осъзнах че именно тези мигове на срещи и запознанства с хората са се за­печатали в паметта ми като фо­тографии, че време за продължи­телни беседи няма да има. Тук, на

Камчатка, е времето на кратките срещи!

— Николаенко тук ли е? — обърнах се към Гусев.

Той поклати отрицателно «ла­ва. Значи днес в тази самотна къщичка дежури някой друг от групата на Сугробов. Снема по­казанията на приборите, които записват нивото на водата, и по получените данни определя чес­т о т а т а и силата на изригващите от недрата горещи извори. Из­мерва температурата, взема проби от водата и всичко това се прави, за да се разбере и уточни режимът на работа на гейзерите,

— А какво ще ни даде изуча­ването на режима на работа? — попитах Виктор Михайлович Суг-робов, ръководител на научната експедиция в Долината на гейзе­рите, когато говорихме в неговия кабинет в зданието на Инсти­тута по Вулканология.

~ Гейзерите — каза Сугробов — са външните показатели на съ­ществуващите на дълбочина хид¬ ротермални системи. Следова­телно, като ги изучаваме, се опитваме да разберем поведение­то на тези системи, които са много широко разпространени на Камчатка. Разбира се, още сме много далеч от времето, когато ще можем да кажем: „Да, ние знаем поведението на термални­те аномалии". Но въпреки това учените вече препоръчаха на гео­лозите къде да търсят нови хид¬ ротермални извори. Мечтаем за нещо голямо — да създадем круп­ни системи от геотермално топ-лоенергоснабдяване. Тогава колко топливо ще се икономиса. А пък още по-далечната ни цел е да се разкрие и използува топлината на скалите. Та нали край нас наоколо са само вулкани...

Въртолетът лети така ниско над долината, че върху склонове­те ясно се виждат струйките па­ра, бликащи от земята, малките езерца, калните котли, пенливите водопади. Струваше ми се. че все­ки момент ще се приземим. И из­веднъж в долината бавно започна да пълзи гъста мъгла. Пътят за кацане е отрязан.

— А какво ли е времето в Кро¬ ноцкия? — Гусев се мушна в ка­бината на пилотите.

— Засега няма мъгла. Само че мъглата пълзи след нас,

вкопчва се в черните върхове на планините, изпълва жълтеника­вите долини между хълмовете. Нима няма да успеем? Най-после долу под нас заблестя синьото петно на Кроноцкото езеро. Ви­дяхме, че щом чуха шума на вър­

толета, от къщичката, която се намира на брега, изскочиха хора. Четирима. Застанаха редом с та ­белата, на която пишеше: „Кро¬ ноцко езерно лесничейство". Една жена, облечена в гумиран шлифер, придържаше рижаво-бяло куче по­рода коли.

Летецът дори не изключи мо­тора. Предупреди ни, че след три минути излитаме. Значи дадени ми бяха само три минути, за да се запозная с всички обитатели на къщичката. И отново срещата ни приличаше на мигновена фо­тография... Добре че предвари­телно бях чула много неща за все­ки от четиримата и знаех кой с какво се занимава.

— Вие сте Олга Андреевна Чер-нягина, нали?

— Да, аз съм Чернягина — отговори ми високата жена с гу­мирания шлифер.

Сядаме на близките трупи. — Лер, тука — строго казва

Олга и рунтавият Лер послушно се настанява до краката и. — Ето че си взех това шотландско коли, знаете ли по безкрайните пътеки често се срещат мечки...

Олга Чернягина е фенолог, за­вършила е Далекоизточния уни­верситет и вече четвърта година работи в резервата. Тя извършва постоянни наблюдения на расте­нията — от пролетта до късна есен, маршрутите на нейните ре­довни обиколки минават от край­брежието до върховете на хъл­мовете...

— Колко километра изминава­те за един експедиционен сезон?

— Миналата година изминах

хиляда километра, само че рабо­т а т а не е в километрите. Рабо­т а т а в в това, че наблюденията трябва да се извършват изклю­чително точно, та нали те после залягат в основата на „Летопи­сът на природата", а такъв ле­топис ежегодно се съставя в ре­зервата.

— А лично за себе си водите ли си научен дневник?

— Разбира се. — Бихте ли ми го дали да го

взема със себе си. Ще го оставя в кантората на резервата.

— Не. Кой знае защо ми хареса това

категорично и решително „не"... Трите минути изтекоха. Еки­

пажът на въртолета ме заплашва, че ще хлопне вратата под носа ми и ще ме остави на Кроноцкото езеро за цяла седмица, а може би и за цял месец — кой знае какво ще бъде времето. Успявам само да стисна ръката на млад човек с брада (досещам се, че това е Свет Игоревич Куренков, ихтио-лог).

Летим над река Кроноцка и с всяка минута приближаваме към океана. Реката става по-широка, разклонява се, все по-често се мяркат зелени островчета.

Въртолетът каца край една из­оставена къщичка на брега на река Кроноцка. Разхождам се край бре­га. Като есенен огън пламтят храсталаците. Разтвориш ли нис­ките храсти — и пред очите ти се откриват едри черно-сини зър­на. А в гъстата пожълтяла трева стърчат кафявите шапки на гъ­бите. Колко са много! Водата край

6

самия бряг е прозрачна до дъното, но в средата на реката е тъмна, почти черна. Изведнъж чувам, че нещо тежко мърда, след това пльосва във водата... Нещо, което прилича на цепеница, изскочи от водата и шумно пльосна обратно. Вглеждам се по-внимателно в чернилката — та това са риби. Рибите са наредени плътно една до друга и от техните върбово водата изглежда черна. Ето че ре­дицата отново се размества, отново огромна цепеница изскача нагоре във въздуха и шумно бухва във водата.

... В стари времена река Кро¬ ноцка и Кроноцкото езеро са били любимо място, където сьомго-вите риби са хвърляли хайвера си. Но преди двадесет хиляди години в резултат на горещия „спор" между два вулкана река Кроноцка в била преградена с прагове, някои са доста високи — до два метра. Пътят на сьомговите от океана към езерото бил отрязан. Откъс­ната от океана се оказала и онази риба, която се намирала в езеро­то. Но тя не загинала, а се при­способила към живота в затворен водоем и се превърнала в нов вид сьомга — кокан.

След задълбочени проучвания на живота на кокана ихтиолозите дошли до интересно решение: как­во би станало, ако отново се открие за рибите пътят към океана, като се разбият прагове те, непроходими за нея. По този начин ще се образува онази, така да се каже, пътуваща сьомга, коя­то ще се разхожда из океана, ще се наскита на воля, а после ще се върне в езерото и там ще хвърли хайвера си. Кроноцкото езеро е голямо, площта му в 24 хил. хек­тара. Значи стадото от ценната червена риба може да бъде огром­но...

Този проект съществува вече от много години, но той предиз­виква решителната съпротива от различни страни и на първо място от специалистите по въпросите на резерватите. Ето и техните възражения: къде в гаранцията, че новият вид сьомгова риба, пъте¬ шествуваща от океана към езе­рото, ще се образува много бързо, че този процес няма да се разточи твърде дълго и по този начин да сведе до нула ефекта от целия проект? Пък и дори самото обра­зуване на такава „пътуваща сьом-га" в под въпрос. Та нали в бор­бата за съществуване може да победи местната форма. А пък ако все пак се образуват стада, които да пътешествуват, то не­избежно ще се наруши екологиче­ското равновесие в басейна на

езерото и напълно реална ще ста­не опасността от изчезването на местните животински форми. А дори сега се мисли за включването на кокана в Червената книга и за неговото запазване като изходен генетичен материал. Мисли се за неговата възможна аклиматиза­ция и разселване не само в Сибир, но и на Далечния Изток, та дори и в европейската част на стра­ната.

Отново летим. Към Жупаново. Под нас се простират жълто-ка¬ фява земя, вълнисти хълмове, си­ни езера, гъстата зеленина на бла­тата. Пред нас е безкрайната си­нева на океана и бялата ивица на прибоя...

Жупаново е център на Семячин¬ ското лесничейство, най-близка­та точка от резервата до Пет¬ ропавловск, само на 150 километ­ра. Някога тук е имало голямо се­лище, пристанище, в селото жи­веели рибари, ловели знаменитата жупановска селда, но с течение на времето Кроноц¬ кият залив обеднял и опустял.

Гусев се обърна към Мен, сложи ръце около устата си и извика, за да надвие шума на мотора:

— Ели! Надникнах през илюминатора

— за някакви си броени секунди премина тъмнозелено петно с из­острени нагоре върхове; светли стебла на брези го обграждаха отвред. Това е знаменитата ело­ва гора. Тя е привлякла на Камчат­ка Анатолий Тихонович Науменко.

— Дойдох в резервата през 1973 година — разказва Науменко. — Щом стигнах до Жупаново, веднага отидох в гората. Опънах наблизо палатката си и цяла сед­мица не мръднах от това място. Гледах и не можех да се нагледам. Сега вече знаем за еловата гора много повече. Установихме, че най-старите дървета са на две­ста двадесет и пет години, а средната възраст на гората е на сто и тридесет — от гледна точ­ка на биологията това е опти­мална възраст.

Проясни се и въпросът за про­изхода на еловата гора. Отпадна хипотезата, че елите са били пре­несени и засадени (най-близките им роднини се намират на 2500 километра, на южните Курилски острови и в Приморието). Ако елата е донесена и посадена тук, би унищожила каменната бреза. Пък и опитите със сахалинската ела, която се опитали да засадят в Жупаново, също завършили не­успешно. Замръзнала, Вулканоло­зите дошли до извода, че още в доледниково време елата била

разпространена на Камчатка, но ледникът и застудяването на вре­мето са изместили хвойновите растения, като са останали само отделни фрагменти от тях. Ко­гато отново се създали благо-приятни условия, хвойновите рас­тения отново започнали да се за­селват на острова. Тогава се по­явила еловата гора и другият уни­кат на резервата — елово-лиственичният остров на брега на Кроноцкото езеро. Така че ела­та е абориген от Камчатка, пре­живял заледяването. Когато вече добре познавахме гората, позво­лихме си малък експеримент. Пре­несохме с въртолет седемнаде­сет дръвчета в Елизово и — пред­ставете си! — те се хванаха. Рас­т а т си на улицата бодри, зелени. Ето какво значи абориген.

... Вървяхме с Гусев по плътния влажен пясък на брега, вървяхме покрай безкрайната пенеста иви­ца на прибоя. Говорехме за това, че резерватът като че ли се смя­та за сухопътен, а пък излиза на океана. Така че научните сътруд­ници в резервата охраняват и по­пулациите от калени и морските птици, и сьомговите риби, които отиват навътре да хвърлят хай­вера си. Би било естествено да не се разделя сушата от водата и да се прибави към резервата край­брежната ивица от акваторията. От това и природата би спече­лила, пък и изследванията ще мо-гат да се провеждат комплексно. Тогава резерватът ще получи свой малък флот, с което ще мо­же да реши доста проблеми — и със снабдяването, и със строи­телството, а ще има сигурен морски път.

... Когато наближавахме Пет-ропавловск, екипажът на върто­лета получи съобщение: прибли­жава циклон. И наистина след час, когато вече бяхме кацнали, стра­хотен дъжд се изсипа върху града. Така със силен бурен вятър и не­престанен звън на стъклата по прозорците завърши този ден на кратки срещи. И този завършек ми върна състоянието, което из­питвах сутринта, докато чаках да се оправи времето, за да излетим: кроноцката земя — като нещо прекрасно и приказно — отново стана недостижима.

Л. ЧЕШКОВА

7

Най-новата Академия у нас бе открита на 29-ти септември 1982 г. в Пловдив. Една странна, доста необичайна Академия, в която вместо мастити, авторитетни учени можем да срещнем само лесно запалващи се момчета и момичета, които нахлу­ват в науката с ентусиазма и безкрайната любо­знателност на юношеството и без много скрупули преодоляват традиционните прегради между отделните научни дисциплини. Че нямат бради тези Млади академици — нямат, но с това бързо се свиква. По-трудно е за някои да възприемат основната идея — че може и трябва да има Ака­демия и за надарените ученици. За какво им е? Не им ли стигат училището, кръжоците, школите в него, олимпиадите и пр.?

Пловдивската ученическа Академия е първа у нас и като единствена трябва да доказва правото си на съществуване. Разбира се, не усвояването на нови знания ще бъде специфично за нея — това е сфера на училището, не в необходимо Академията да го дублира. По-важно е друго: да се укрепва и развива творческата нагласа у младите пловдив­чани, които имат интереси и доказани възмож­ности в науката и изкуството, да се създадат у тях определени умения и навици в научноизследо­вателската дейност, стремеж и вкус към само­стоятелна творческа дейност и неуморно търсене на новото. Близкият контакт с научни работници

и преподаватели от висшите учебни заведения по време на самостоятелната работа на младите „академици" е един от пътищата към това. Дру­гият несъмнено в свързан е разчупването на стан­дартното, шаблонно мислене, с развитието на творческото въображение и творческото мислене, без които откривателството, създаването на но­вото са невъзможни. Само тогава ще бъде пре­одолян познатият парадокс — отлични ученици да вегетират като посредствени специалисти, за­щото към богатите им знания всъщност не е било добавено най-важното — умението да се мисли. Да се мисли не просто логично, а творчески, впрочем, това е изначалната задача на първата в историята Академия — тази на Платон. Тя била подвижна, учениците на Платон дискутирали, раз­хождайки се из парка Академия — така, както под­вижна на първо време ще бъда и Ученическата Ака­демия поради липса на собствена сграда. Надяваме се това да не попречи на пловдивските млади „академици" де съчетаят богата информираност, изследователски умения и разкрепостено мислене и да постигнат далеч по-високи от предишните поколения резултати.

И сега малко по-конкретно за този „клуб на млади дарования*. Засега броят на членовете и кандидат-членовете е 128. Критериите, по които се приемат, са ясни и безкомпромисни. Възмож-

ност за влизане „отзад" няма. Можеш да станеш член на Ученическата Академия само ако си:

— носител на международна награда и звание; — класиран до Х-то място в национален конкурс; — носител, на златна значка от национални изя­

ви; — класирам до III място 8 окръжен конкурс в две

последователни години; — публикувал поне три материала в продълже­

ние на една водима в средства за масова инфор­мация.

За кандидат-членовете изискванията са малко смекчени. Два пъти годишно има сесии, на които младите академици защищават своите реферати. Ако творческите изяви не са сполучливи, трябва да се простят с титлата „академик", в тази ака­демия тя не в доживотна, дава се за една година, после трябва да я заслужиш отново.

Особено важни ми се струват не задълженията, а правата на приетите в Академията. Те могат да участвуват в специализирани групи, работещи под ръководството на научни работници и изявени преподаватели. Могат да участвуват в специали­зирани конференции, лагер-школи, експедиции, дис­кусии и др„ организирани от ПУА (Пловдивска уче­ническа академия); да използуват материалната база на Академията за научноизследователска ра­бота, да избират с предимство направления във II и III степен на ЕСПУ и т, н. Естествено, рабо­тата се извършва в няколко обособени отделения: математика, физика, химия, биология, обществени науки, техника, изкуства. Всяко отделение се ръ­ководи от научен ръководител, а в Президиума на Академията влизат 15 души, повечето от които ученици. Председател на Академията в академик проф. Благовест Сендов — зам. председател и гла­вен научен секретар на БАН, а научен секретар — доц, к. ф. н. Никола Балабанов от Пловдивски университет.

А не в ли време да чуем мнението на самите млади „академици" за новата им организация? Заместник-председателят Николай Механджиев от Математическата гимназия „К. Попов" е фак­тически ученическият председател на Академиите (да не забравяме, че председателят Благовест Сен­дов отдавна не е ученик) и сега ще отделя немалко време и внимание не само на любимата си мате­матика, но и на новата „любима" — Академията.

Н. МЕХАНДЖИЕВ: „Създаването на Ученическата Академия е събитие и за мен, и за много мои при­ятели. Отдавна се говореше за това, обсъждахме какво може да излезе от идеята, но откровено ка­зано, не ни се вярваше, че ще се осъществи. Чудесно е, че намерихме разбиране и Академията „потегля"! Много важно, според мен, е съпоставянето, което всеки може да направи с постигнатото от коле­гите си, това сверяване на ритъма и на посоката, които гарантират добрия краен резултат. Важна е също така, особено за някои специалности, като „физика", възможността за използуване на мате­риалната база на Пловдивския университет и други добре обзаведени институти, като ВСИ, ВМИ, 8ИХВП, научните лаборатории по приложна ма­тематика и физика към БАН. Основната мате­риална база и седалището на Академията засега са на територията на Окръжната станция на мла­дите техници в Пловдив, но вече установихме съ­трудничество с Младежкия дом и някои стопански организации. Съвместно с Клуба по прогностика и фантастика „ХХ1-ви век" започнахме подготов­

ката на „ЗАЛА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО", както и на нашето участие във фестивала „СВЕТЪТ НА БЪ­ДЕЩЕТО", а по-нататък там ще се провеждат и нашите занимания за развиване на въображението и нестандартното мислене е евристични задачи, игри, тестове и други."

ИВАН СИРАКОВ, председател направление „ФИ­ЗИКА": „Академията рязко увеличи нашите въз­можности за експериментална работа и смятам, че плодовете от това ще се берат още след една година!"

НИНА ПОПОВА, направление „МАТЕМАТИКА": „Най-важното за мен в нашето творческо обеди­нение са контактите между нас, работещите в различни специалности. Така припламват много нови идеи и не е възможно да се отпуснеш, да си почиваш върху постигнатото! Разбира се, не са за пренебрегване и по-големите възможности, които сега ще имаме за пътуване и участие в олимпиади, конкурси, конференции и симпозиуми..."

Наистина, Академията все още няма ни сграда, ни минало, нито някаква научна продукция. На нея всичко й предстои, Налице се само нейните чле­нове, обединени от жажда за творчество. Налице в и разбирането и подкрепата на Министерството на просветата, ОК на БКП и ОНС, ОСНП и ОК на ДКМС... А това е достатъчно, за да повярваме в бъдещето на една идеяг родена от девиза: ЕДИН-СТВО, ТВОРЧЕСТВО. КРАСОТА...

НИКОЛАЙ БЛИЗНАКОВ

9

За голяма част от хората пър­вите крачки в Космоса са едва ли не далечна история: та нали тях­ната възраст е под 25 години. 25 години! Точно толкова изминаха от изстрелването на първия из­куствен спътник на Земята. Пър­вата крачка бе направена на А октомври 1957 година. Първата крачка в Космоса... по пътя към звездите!

* Само през 1981 година Съвет­ският съюз изведе на околоземна и междупланетна траектория над 120 различни космически апарата. Те изследваха (и продължават да изследват!) космическото про­странство, Земята и нейната природа, ресурси, време. Изстре­ляни бяха спътници за навигация и свръзка.

* През времето на своето съ­ществуване Центърът за подго­товка на космонавти обучи около 60 космонавти — граждани на СССР и други страни. През 1978 година Центърът стана между­народен. Бяха подготвени космо­навти от Чехословакия, Полша, ГДР, България, Унгария, Виетнам, Куба, Монголия, Румъния, фран­ция.

* Съветския съюз от април 1961 година досега е осъществил 50 пилотирани полета в Космоса, в които са взели участие 51 съ­ветски космонавти Сред тях 15 са летели по два пъти, а 11 — по три пъти. Сумарното време, пре­карано в Космоса от тях, е 5 и половина години.

* Първият пилотиран космиче­ски кораб „Восток" тежеше 4,73 тона. Диаметърът на единстве­ния му жилищен отсек бе 2,3 мет­ра. А теглото на орбиталния ком­плекс „Союз—Салют—Союз* надхвърля 32 тона. Обемът на шестте жилищни помещения на комплекса е 110 куб. метра. На „Салют" има около 1500 всевъз­можни уреда, а общото тегло на научната апаратура е 2,5 тона.

* Най-продължителният полет в Космоса бе извършен на борда на съветската орбитална стан­ция „Салют—7" през 1982 година от А. Березовой и В. Лебедев. Летецът космонавт Рюмин ста­на абсолютен шампион по пре­стой в Космоса. За т р и полета т о й прекара общо (на „Салют" и „Союз") 362 денонощия.

* Със създаването на станция­та „Салют" съветската космо­навтика пристъпи към решава­нето на най-разнообразни прак­тически задачи" от областта на .науката и технологията. От Кос­моса могат добре да се наблю­дават редица глобални явления и процеси на Земята и в нейната атмосфера, чието изучаване има важно научно и стопанско значе­ние.

* Орбиталната станция от второ поколение „Салют—6" ра­боти в Космоса почти пет годи­ни, като извърши 30 хиляди оби­

колки около Земята. През това време на нея работеха 27 космо­навти (от тях 6 — два пъти). От нейния борд т р и екипажа излизаха в космическото пространство.

* На базата на космическия ко­раб „Прогрес" бе създадена сигур­на система за попълване на из­разходваните материали на орби­талните станции. „Прогрес" до­ставя в Космоса 1300 килограма товар и до 1 т о н гориво. Двана­десет „Прогреса" доставиха на борда на „Салют—6" над 22 тона гориво и товари, благодарение на което значително бе удължено времето на активно съществу­ване на станцията. Последова­телно бяха осъществени полети с продължителност от 96, 140, 175, 185 и 75 денонощия.

* На борда на „Салют—6" бяха извършени над 200 технологиче­ски експеримента по топене, бяха получени към 300 образеца на раз­лични материали, от които 250

10

— по съветска методика, а оста­налите — съвместно със специа­листи от други страни. С уреда „Испаритель" бяха извършени около 200 опита по напрашване на различни материали във вакуум.

* В средата на 60- те години по инициатива на Съветския съюз бе създадена програмата „Интеркос­мос" — за съвместни изследвания и мирно усвояване на космическо­то пространство от социали­стическите , страня. Техническа база на това сътрудничество бя­ха съветските ракети-носители. изкуствените спътници на Зе­мята, космическите кораби, орби­талните станции, космодрумите и центровете за управление на полета.

* Съветската . станция „Салют—6" стана първият меж­дународен дом в орбита. На нея и на корабите „Союз" работиха чехът В. Ремек," полякът М, Хер­машевски, немецът З. Йен, бъл­гаринът Г. Иванов, унгарецът 5. Фаркаш, виетнамецът ф. Туан, кубинецът А. Мендес, монголецът Ж. Гурагча и румънецът Д. Пру¬ нариу.

* В космическите експеримен­т и , освен социалистически стра­ни, взеха участие учени от фран­ция, Ш&еция, САЩ, Индия и Ав­стрия.

* От борда на „Салют—6" бяха направени измервания на гама- из­лъчването на звезди в продълже­ние на 260 часа. Земеделието и селското стопанство получиха б хиляди широкоформатни и над 10 хиляди многозонални снимки на земната повърхност и аквато­рията на Световния океан. Реги­стрирани бяха над 100 хиляди спектъра на излъчване от различ­ни участъци на земната побърх-мост и атмосфера. Изследвания­та и наблюденията обхванаха почти половината от земното кълбо.

* Въз основа на снимките от Космоса бе създадена серия от природни карти на редица райони от СССР: структурно-геологични, геоморфологични, почвени, ланд-шафтни, на подпочвените води.

* В СССР, на базата на спът­ниците „Метеор-Природа", се създава постоянно действуваща система за изучаване на природ­ните ресурси на Земята. Тя ще позволи ежедневен контрол от Космоса върху природната среда в интересите на много отрасли на стопанската дейност.

* На „Салют—6" за пръв път бяха извършени астрономически наблюдения с помощта на радио-интерферометър, базата на кой­

то превишава диаметъра на Зе­мята. Радиотелескопът КРТ—10 с диаметър на антената 10 метра работи на орбита, а на Земята — РТ—70 — 70-метровата ан­тена на Центъра за далечна кос­мическа връзка в Крим.

* Информацията от космоса носи годишен икономически ефект за геолозите до 40 милиона рубли, при топографското кар­тирани — до 30 милиона рубли, а при търсенето на находища от нефт и газ — над 100 милиона рубли.

* В системата за далечна кос­мическа връзка на СССР влизат около 90 приемателни и приемо-предавателни станции „Орбита". в експлоатация бяха пуснати сис­темите за телевизионно предава­не „Москва" и „Экран", осигуря­ващи приемането на програмите на Централната телевизия по ця­лата територия на СССР (19—20 часа в денонощието). През 1981 година бе въведена втората все-съюзна програма на Централната телевизия.

* На 7 ноември 1976 година бе осъществено пробно предаване на вестници на разстояние по фо¬ тотелеграфния способ чрез спът­ник — за Далечния Изток. Днес такива предавания за множество градове на Сибир и Далечния Из­ток станаха ежедневие.

* От 1967 година в СССР функ­ционира системата за метеоро­логични наблюдения „Метеор". Два спътника от серията „Ме­теор" събират за едно денонощие

по-голямо количество информа­ция за земната атмосфера, отколкото всичките 11 хиляди наземни станции в света събират за половин година. Два пъти в денонощието се извършва пряко предавано на информация от спътниците „Метеор" на между­народните метеорологични цен­трове във Вашингтон, Прага, Со­фия, Варшава, Делхи. Аналогична информация се излъчва по радио­то за всички заинтересувани дър­жави, които се намират в грани­ците от 4—5 хиляди километра

* За сметка на своевременното съобщаване на метеорологичните явления системата „Метеор" ико­номисва днес по 600—700 милио­на рубли годишно.

* Резултатите, получени от работата в Космоса, се използу­ват от около 600 различни орга­низации в СССР — институти на АН на СССР и академиите на съ­юзните републики, отрасловите научноизследователски и проекто-изследователски орга­низации, от висшите учебни за­ведения.

* С изстрелването на „Космос—1000" в СССР започна създаването на космическа нави­гационна система „Цикада". Тази система съществено повишава сигурността и точността при географското определяне на морските съдове — до 80—100 метра, което прави значително по-безопасно мореплаването.

* Съветският съюз заедно с други страни (САЩ, Канада, фран­ция) участвува в създаването на международна космическа систе­ма за спасяваме на екипажите на претърпели авария съдове и са­молети КОСПАС-САРСАТ. През юни 1982 година е изстрелян пър­

вият спътник с експериментална апаратура от тази система.

* Пет минути фотографиране от Космоса е равно на 2 години — от самолет и... 80 години кар­тографиране от земята.

* През годините на космическа­та ера беше заснета цялата по­върхност на Луната, изследвана бе самата Луна и окололунното пространство. От три различни района на Луната по автоматичен път бяха доставени за изследване лунни образци (с дълбочина до 2 метра), които бяха предадени на десетки лаборатории в света. 6 съветски спътника бяха изведени на орбити около Венера и Марс. 10 спускаеми апарата извършиха меко кацане на тези планети. Бяха получени снимки на отделни ра­йони на Марс, няколко панорами от Венера (в това число и цвет­ни), сведения за физичните харак­теристики на почвата, атмо­сферата и окръжаващото косми­ческо пространство на тези пла­нети. Да се получат такива данни без космически апарати би било невъзможно.

сп, „Советский Союз"

СЕРИОЗНО ЗА СМЕШНИ НЕЩА Жалко че училището и повечето енцик­

лопедии ни запознават само с гениалните откри­ватели. Те са единици, разпръснати из вековната история на човечеството. До процеса на търсене и създаване много повече ни доближават обикно­вените откриватели, които без да знаем в кой мие срещаме по улиците, в магазините и в трамвая.

Сред тях съществуват няколко категории: едни създават полезни и прости творения, които вед­нага могат да се приложат не практика, други — ненужни и смешни, трети — съвсем безполезни, спорни, абсурдни. Някои .откриватели" от послед­ните две категории, също остават в хрониките. Те предизвикват усмивка, но нека помним, че укра­шение на човечеството могат да бъдат не само художниците-примитивисти, но и „наивните" откриватели.

„Перлини" е специален институт за „открития" и патенти, наричани „луди" открития. „Перлини" издава специален справочник. По неговите стра­ници са описани: амортисьорни обувки за правене на необикновено големи крачки, велосипед с мно­гостранно действие, шапка с монтиран в нея чадър, очила за пилета, за да не кълват очите си, спална пружина под електрическо напрежение, за да про­пъждаме дървениците през нощта, преносима печ­ка за човешкото тяло, машина, произвеждаща топ­лина чрез триене на чугунени дискове, която може да се използува специално за отопление на вили.

Но „бисери" можем да открием, без да ходим на

далече, и тука, у нас. В архива на Института за изобретения и рационализации много „луди" идеи отпадат още при предварителната експертиза, но техните автори лесно не „свиват знамена". Сред авторите най-много са пенсионерите, след тях идват икономистите, но в „ранглистата" на про­фесиите се срещат инженери, лекари и дори жур­налисти. Обикновено става дума за хора, които предлагат „открития" в области, в които никога не са работили. Идеите се свързани с „модата": вечни двигатели, спасение от енергийната криза, техника за опазването на природата, изхранване­то на населението на Земята, защита от природ­ните бедствия, космическите проблеми, повиша­ване производителността на труда. Става дума за неща от световен мащаб.

Най-много са конструкторите на „вечен двига­тел". По правило авторите не знаят азбучни ис­тини на науката. Още през 1775 година Парижката академия на неуките заяви, че няма да се занимава с разглеждането на конструкции не „перпетум мо¬ биле" независимо от принципа, на който са по­строени, независимо от твърденията на автори­те. С други думи незнанието на закона за запазване на енергията може да оправдае Леонардо да Винчи за търсенията му в тази посока, но не нашият съвременник, предложил механична система, с коя­то може да се създава енергия. Една от .маши­ните" е просто лост, с който за сметка на пътя се извършва същата работа с по-малка сила. Друг

12

вариант на смесването на физическите понятия „момент" и „сила" или „сила" с „енергия", е пред­ложение в 10 страници ведно с чертежи за „ан¬ тнгравитон". Става дума за нов, уникален вид транспорт, движен от вътрешни импулси, „с него може да се лети до всяка точка на пространство­то". Със софийски адрес е предложението за елек¬ тромобил с два акумулатора, които се зареждат от динамо, то пък се движи от движението на тази „вечна кола". И понеже правилникът не поз­волява да се разглеждат „открития", противоре­чащи на основните закони на науката, създателите на вечен двигател трябва да чакат промени в за­кона. Последното не е съвет, а мнението на един счетоводител, открил вече няколко такива двига­теля

С „луди" идеи може да се пътува и в Космоса. Достатъчно е да преодолеете земното притегляне „с насочени вибрации", създавани от „преминава­нето на въртеливото движение в постъпателно". Ако все пак стигнете до Луната, полезните изко­паеми, добити от нея, можете да изпратите на Земята с въртележка на принципа на центробеж­ната сила (инерционен космотранспорт), тя ще изхвърли товара чак до полето на земното при­тегляне. Оттук всичко е лесно — гравитацията безплатно ще го спусне на повърхността.

Друга „луда" идея съветва: проблемът за опаз­ване на околната среда може да се реши, ако на върха на всеки фабричен комин построим „пречи­ствателен завод". Комините трябва да бъдат само стабилни, за да издържат тежестта. Трябва още да бъдат високи 2 километра, за да се създаде до­статъчно тяга за получаване на евтина електро­енергия.

Ледоразбивачите могат да се изпратят в музея. Една „луда" идея настоява да ги снабдим всички с нещо подобно на бойлери в предната част, всеки плаващ съд след това сам за себе си ще разтопява с този нагревател арктическите ледове. Авторът на изобретението е изчислил огромния икономи­чески ефект от нововъведението, предвидил е не­говото стратегическо значение. *

Друг автор е изготвил проект за „космическа оранжерия", трети е създал „метод" за изхранване на населението на Земята". Последното в даже експериментирано. „Патентът", който той иска да придобие, настоява да Направим от 1 килограм брашно 200 обикновени хляба. Можем да го опи­таме в къщи: наливаме в пералнята 20 литра вода, поставяме килограм брашно, пускаме пералнята да върти тази смес 2 денонощия и от получения ма­териал изпичаме по познатите начини хляб. Ако не се получи, не се отчайвайте, оборотите на пе­ралнята може би не са достатъчни.

Начинът за използуване на топлина от земните недра е придружен с .изобретение за събуждане на спящия при земетресение по-високо от четвърта степен" и с негова модификация, която .ще включи веднага автоматичен магнитофон с инструкции за действие в емисията на националното радио*.

Но след като се посмеем на всички тези идеи, нека помислим, няма ли в тях нещо и рационално? Не бихме ли могли, ако не тук, то другаде някъде да го използуваме?

„ЖУРНАЛИСТИЧЕСКА ПАТИЦА"

Не става дума за лов, на който са поканени само журналисти.

„Журналистическа патица" е заглавието на сбор­ник, но с това име се означават неверните, почти

винаги интересни, измислени от първата до по­следната буква информации, съобщения и мате­риали. Ако оставим настрана всички тенденциозни и с политически съображения излюпени патици и се спрем само на тези от света на науката и на техниката, ще установим, че те се раждат и раз­виват на границата на човешкото познание, хра­нят се от въпроси, които в момента вълнуват хората и са предмет на научните търсения. За разлика от научните прогнози те са винаги кате­горични, видяни.

Самото понятие „патица" е с възраст достойно за уважение. Свързано е с първите съобщения за Американския континент и особените дървета, раждащи не какво да е, а яйца, от които след па­дането им на замята и разпукването им се из­люпват чистокръвни американски патици. Жалко, че тази история също в патица. * Оказва се, че патиците съвсем не са малко. Дори в САЩ учредяват архив и всеки месец допълват сборника с плодове на недобросъвестния журна­листически труд, който заради печалби бълва за­гадки, свързани с белите полета в науката.

Съдете сами: още в 17 и 18 век хората се въл­нуват има ли живот и какъв в той в моретата и океаните. Появяват се разкази на очевидци на мор­ска жена, морска маймуна и какво ли не още, а преди няколко години във връзка с филма „Челюстите" се появиха нови десетки ужасни истории, разбира се, пак от очевидци.

Под перото на редакторите на вестник „Ню Йорк сън през 1835 г. се излюпва журналистиче­ската патица за известния астроном Джон Хер­шел. С неговото име са свързани репортажите за наблюдаван живот на Луната, което той уж на­правил с нов вид телескоп. Печатат ги дори ав­торитетни научни списания. Сензацията и вълне­нията могат да се сравняват само с появилите се 8 печата разкази за „действителни" срещи с ле­тящи чинии и техните екипажи.

Ако бързо преминем през територията на „ле­дения" млечен път, наивните системи за преодо­ляване на гравитацията, снежния човек, в който все още някои се кълнат, или системите за дви­жение на двигателите с вътрешно горене чрез вода или въздух, ако се промъкнем през многобройните и винаги категорични и с „доказателства" откри­тия на Атлантида и стигнем до Лохнеското чу­довище, което още никой не е видял, но писания за него има от 565 година до днес, то ще можем да се доберем до по-сериозна съвременна тема ка-то тази за антивеществото или за клонинга, т. е. създаването на двойници чрез присаждане на наследствена информация в зародиши, описано в така нашумялата книга за псведонаучния журна­лист Давид Рорвик. Разбира се, патици могат да се родят не само при недобросъвестност, желание за популярност или търсене на печалба. Те могат да се използуват за отклоняване на общественото мнение от актуални социални проблеми, затова най-често се срещат в едни и същи страни. До­казателство бе новината за „парад на планетите". А изглеждаше истинско и толкоз опасно.

8 енциклопедията за журналистическите патици срещам едно мнение, изказано още през миналия век, „Издания, които носят на читателите си яло­ви забавления, могат да съществуват само в стра­ни, в които просветата на цялото население из­остава и нивото на общественото мнение в в ста­ро, непрактично, детско състояние." Именно в та-кива страни вестниците и списанията са пълни с... „журналистически патици".

13

„...Алкмена родила близнаци; първия — син на Зевс, когото нарекли при раждането Алкид, а вто­рия — син на Амфитрион, нарекли Ификъл, Алкид именно е бъдещият най-голям герой на Гърция, По-късно прорицателката Пития го нарекла Херак-лес (на латински Херкулес).

Хера започнала да преследва Херкулес още от пър­вия ден от живота му. След като научила, че Хер­кулес се е родил и лежи, повит в пелени, заедно с брат си Ификъл, тя, за да погуби новородения ге-рой, изпратила две змии. била паднала вече нощта, когато змиите със святкащи очи се вмъкнали в стаята на Алкмена. Тихо допълзели те до люлката, където лежали близнаците, и като се увили около тялото на малкия Херкулес, вече искали да *о за­душат, косато Зевсовият син се пробудил Той про-тегнал малките си ръчици към змиите, хванал ги досам главите и ги стиснал в такава сила, че вед­нага ги удушил

Израснал в китеронските гори Херкулес и станал силен младеж- На ръст той бил с цяла глава по-висок от всички, а силата му далеч превъзхождала силата на обикновения човек. Никой не можел да се сравнява с Херкулес по ловкост Във военните упражнения, а лъка и копието владеел така изкусно, че никога не се а случвало да не улучи целта. Още като младеж Херкулес убил страшния китеронски лъв, който живеел горе в планината. Младият Хер­кулес го нападнал, убил го и му одрал кожата. Тая кожа навлякъл на себе си, наметнал я като плащ върху мощните си рамене. С лапите и той я вързал отпред на гърдите си, а кожата от главата на лъва му служела за шлем. Херкулес си направил огромен боздуган от твърд като желязо ясен, който из-тръгнал заедно с корените в Нимейската гора..."1

Това описание е достатъчно да ни убеди, че най-големият герой на Гърция наистина е бил спо­собен де извърши подвизите, които толкова са го прославили. „...Амфитрион се грижел не само да развие силата на Херкулес, но и да му даде обра­зование. Учел го да чете, да пише, да пее, да свири на китара. Но Херкулес съвсем не показвал в на­уката и музиката такъв голям успех, какъвто по­казвал в борбата, стрелянето в лък и умението да си служи с оръжие" (Пак там — б. р.)

Литературата ни предлага още много подобни примери за физически силни хора, които някак си лесно разрешават тревожещите ги въпроси. А в колко много произведения пък срещаме обратния тип, хора слаби, малодушни, които в никакъв случай не са надарени със силна мускулатура. Обикновено те са слаби и физически, и духовно. Има и трети вид хора. Онези с високите чела, с ясния и открит 1 Из „Старогръцки легенди и митове" на Н. А. Кун

14

поглед, с меките черти. Те не са кълбо от мускули, нито пък са слаби и свити. Може би дори на пръв поглед няма да ги забележите, защото стоят на­страна, те са съзерцателният тип, мислителите, 'мечтателите, носителите на богата душевност, за които разплитането на един спор не означава

8а размахваш на четири страни тежкия боздуган. Не е ли чудесен пример за това княз Мишкин, зна­

менитият герой на Достоевски, или Пиер Безухов от „Война и мир" на Лев Толстой, Впрочем в ли­тературата има множество примери за всякакви герои, тъй както и хората не са само две или три типа, И все пак писателите са си извоювали пра­вото да описват своите герои с физически образ, какъвто, според тях, най-добре би съответству­вал на характера им. И ние им вярваме, вярваме, че Дон Кихот не може да бъде с външността на Санчо Панса, нито пък Санчо Панса, този Нисичък дебел и хитроват, но инак добродушен испанска селянин, може да носи в сърцето си толкова много човеколюбив и чувство за справедливост като ви­сокия, мършав, приличащ на отшелник Дон Кихот.

Така е в литературата. А в живота? Може ли в живота един надарен с необичайна физическа сила човек да бъде страхливичък и подъл и не може ли един слаб, дребен, може би дори незабележим наглед човек, да притежава изключителна гражданска сме­лост?

Литературата, животът... А науката? Какво каз­ва науката по този въпрос?

С Въпроса за строежа на човешкото тяло и не* говата връзка с характера се занимават мнозина антрополози, и то не от вчера и не от началото на нашия век. Много столетия хората може би дори несъзнателно са правели някаква връзка, па­ралел, между строежа на човешкото тяло и харак­тера. Достатъчно е да са обърнем към античните

скулптури, за да видим, че онези от тях, които олицетворяват сили, храброст, неукротима воля и желание за победа обикновено имат преувеличени черти на атлетичния тип хора — наклонено назад чело, рязко изпъкнали надвеждни кости. Такива са титаните, диоскурите. Векове по-късно живопис­ците са създали своите икони, като са съблюдавали строги правила и канони. Христос и светците са с прави чела, силно изпъкнали челни хълмчета, а заедно с това тесни лица и слаби, астенични те ­лосложения. Този образ тогава, пък и до днес, из­разява развито чувство за благочестие, за някаква поетична и философска нагласа.

Съветският антрополог професор Я Я, Рогински, които много десетилетия от своята научна дей­ност е посветил на този въпрос, развива следната мисъл: „Чувствителните характери* обикновено отделят повече Внимание на психическия живот на човека, отколкото на вещите, техните свойства и устройство и обратно, „по-нечувствителните характери" повече се интересуват от вещи. откол­кото от човешка психика и проявяват интерес главно към външните обстоятелства". При това проф. Рогински отбелязва, че първият тип хора много по-често, отколкото втория тип, прите­жават право, остро издигащо се нагоре чело, със силно развити челни хълмчета и слабо изразени надвеждни кости, със закръгленост на контурите на лицето и някакво издължаване и изостряне на долната част на черепа в сравнение с по-широката «орна част. Но ако човек се порови малко из ана­томията, ще открие, че току-що споменатите признаци са същевременно и отличителен белея на детския череп от черепа на възрастен човек. А това не дава ли възможност да се направи и ана­логичният извод, че повишената чувствителност и интересът към вътрешния живот на хората са свързани с някакви психологични свойства, харак­терни за децата? Тази мисъл можа да бъде под­крепена и с факти, в мемоаристиката има доста­тъчно свидетелства, че мнозина философи, писа­тели и поети със своите постъпки и някои черти от характера си често напомняли деца.

Тук му в мястото да разграничим търсенията на сериозната наука от другия, много по-лесен път, по който се плъзнаха някои в стремежа си да уста­новят връзката между вродените и устойчиви еле­менти в структурата на човешкото тяло и по-специално на черепа със свойствата на човешкия характер. Става дума за френологията. Създадена е в първата четвърт на миналия век от немските учени Хал и Шпурцхайм. Според тях усиленото раз­витие на някои части от мозъка не може да не даде отражение в развитието на черепа. Ето защо, ако се изследват внимателно различните изпъкналос­ти на черепа на човека, може много точно да се направи заключение за свойствата на неговата психика, като например дали има склонност към изкуство, дали е мързелив, дали е експанзивен и избухлив, или обратно — предпазлив и мнителен и т. н. Намерили се и последователи на Хал и Шпур­цхайм, които доразвили „науката" френология на по-висок етап. Според откровенията на тези «уче­ни* престъпните наклонности на дадена личност са веднъж завинаги дадени, още по рождение и за­това лесно могат да бъдат разпознати по фор­мите и издатините на черепа. И така, излиза че престъпникът се ражда престъпник и такъв ще остане до края на живота си. Не е необходимо да изтъкваме антихуманния характер на тази теза, защото днес едва ли някой би погледнал сериозно на такова твърдение. В интерес на истината, оба­

че, трябва да отбележим, че самият факт не ло­кализация на функциите на мозъка в отделни учас­тъци, което са направили Хал и Шпурцхайм, е из-играл положителна роля, а по-късно бе потвърден в изследванията на анатоми и физиолози.

А сега след като добихме макар и най-обща пред­става за френологията и нейната реакционна съ­щност, трябва ли да се откажем да търсим връзка между характера на човека и строежа на неговото тяло?

Налага се още едно отклонение. Не бива да за­бравяме, че характерът на човека се формира не само върху основата на физиологични, вродени свойства — такова твърдение е несъстоятелно. Огромното разнообразие на характери зависи не само от биологичните особености на човека, а е преди всичко резултат от чието социални причини. Характерът не човека се дооформи и под въздей­ствието на онези „задачи", които притежателят му трябва да решава постоянно в зависимост от мястото, което заема в обществото. Така напри­мер възникват психологическите типове профе­сии. Или пък някакви остри завои в човешката съ­дба също могат да окажат сериозно Влияние върху характера на човека.

И все пак строежът на тялото има връзка с ха­рактера. Първа патологията потвърди това. А развитието на ендокринологията запоена науката с многобройните примери, когато слабата или пре­комерна функция на някои жлези с вътрешна сек­реция се отразява и на развитието на тялото и по косвен път на характера. А успехите не гене-тикате доказаха голямата зависимост между строежа на тялото и умственото развитие.

Само че ендокринните смущения, а в още по-го-ляма степен генетичните заболявания са изклю-чения. А ние говорим за напълно здравите хора, за онези, които срещаме всеки ден на улицата, в пре­возното средство, с които работим В един колек­тив и имаме да изпълняваме едни и същи задачи.

Професор Рогински, например, за да отговори на този въпрос е провел редица изследвания. Започнал

15

• с многоброен иконографски материал, преминал е през детайлно изучаване на портретите на из­тъкнати личности в областта на науката и из­куството, на обществени дейци, анкетирал е хора от различни специалности и накрая направил съ­поставка по морфологични данни, т. е. по строежа на тялото на представители от различни профе­сии, в резултат на тези подробни изследвания до­шъл до извода, че хората по физическата си струк­тура се делят най-общо на три типа. Първият, детският, за който споменахме по-горе, бил на­речен „церебрален", противоположният на него — „атлетоиден", а естествено намиращият се между тях смесен тип, бил наречен „междинен" и в него в еднаква степен са представени черти и от церебралния, и от атлетоидния тип. впрочем не бива да се смята, че хората от атлетоидния тип винаги са носители на богатирска физическа вила, че са със силно развита мускулатура и т. н. За атлетоидния тип по-скоро характерни са по-едрите кости, докато церебралният тип по-прин¬ цип е с по-тънка и нежна кост.

Интересни са и опитите, които проф. Рогински е правил в потвърждение на взаимната връзка между тялото на човека и неговия характер. За някои от тях си струва да разкажем. Така например на група от почти 600 човека, в която влизали по­равно представители и от трите основни типа, били поставени задачи, свързани с възможността да издържат шофьорски изпит. При това всички знаели, че от представянето им ще зависи дали ще получат така желаната шофьорска книжка. Какви били резултатите? Оказало се, че хората от це­ребралния тип на изпита дали твърде лоши резул­тати — около 45% не успели да издържат провер­ката, докато от атлетоидния тип само 14% се провалили. Що се отнася до междинния тип, там резултатите били средни. Проф. Рогински смята, че в случая съществена роля са изиграли не толкова двигателните възможности на кандидат-шофьо­рите, а по-скоро емоционалното напрежение. И още нещо, почти у всички представители на це­ребралния тип било забелязано повишено кръвно налягане преди и Но време на изпита, а това говори за една по-изострена чувствителност и емоцио-налност. Същият опит бил проведен с друга група кандидати за шофьори, на които твърдо било за­явено, че крайният резултат няма да има никакво значение за получаване на шофьорската книжка. И накрая се получило нещо интересно. Неуспелите от групата на „церебралните" незначително превъз­хождали по количество неуспелите от групата на „атлетоидите". И така налагащият се извод е оче­виден, когато емоционалният момент е отстра­нен, т. е. когато липсва силното напрежение, чув­ството, че в дадения момент се решава нещо мно­го важно, двата типа се проявяват почти еднакво. Или най-общо казано: церебралният тип прите­жава значително по-голяма ранимост от атле­тоидния. И за да провери тази догадка, ученият направил нови изследвания. Провел анкета с пред­ставители и на трите вида. Анкетата съдържала редица въпроси, някои от които се оказали твърде съществени в защита на издигнатата теза за връзката между тялото и характера на човека. Например на въпроса: „Бързо ли вземате решение как да постъпите при една или друга ситуация?*, имало три възможни отговора:

1. Решавам веднага 2. Във важни моменти предварително обмислям 3. Винаги предварително дълго размислям Оказало се, че 52% от атлетоидния тип са из-

орали първия отговор, докато от представите­лите на церебралния тип само 14% са отговорили така, представителите на междинния тип и тук са в средно положение — 30% отговорили „решавам веднага". На друг въпрос: „Чувствителен ли сте?", отговорите били;

1. Лесно се трогвам до сълзи 2. Умерено чувствителен съм " Анкетираните отговорили по следния начин: от

атлетоидния тип 10% са дали първия отговор, от церебралния тип — 21%, от междинния — 17%. На въпроса „Имате ли влечение и способности към техниката?" от възможните три отговора:

1. Много обичам техниката и се занимавам с нея 2. Нямам особени наклонности 3. Нямам никакви наклонности

се получили следните резултати: атлетоидният тип в 37% засвидетелствувал любовта си към техниката, междинният тип в 24%, а церебрал­ният тип в 17%.

Разбира се, от една анкета не могат да се на­правят генерални изводи. И самите учени много добре си дават сметка за това. Първо защото не е доказана, пък и не може да бъде твърде голяма връзката между строежа на човешкото тяло и физиологичните свойства на централната нервна система. Пък и любовта към техниката може да бъде повлияна от много фактори като семейната среда, приятелите, любимия преподавател и т. н. Ето защо учените решили да направят и една друга съпоставка: съотношението на силно чувствител­ните хора към техниката. Резултатите били след­ните: тези, които лесно могат да бъдат „трог­нати до сълзи" най -общо казано, сами се определили като неспособни към техниката — 53%, докато 19% от същия тип намират в себе си средни спо­собности към техниката и само 8% обичат тех­никата и охотно се занимават с нея. Така че из­вестна връзка между любовта към техниката и способностите към нея,от една страна,и от друга,

16

изострената чувствителност на човека ясно се очертава.

Проф. Рогински решил да провери и отношение­то на двата типа към изкуството. Избрал си около стотина студенти, само мъже, изучаващи мате­матика, биология, химия. При анкетата се оказало, че при атлетоидния тип само 5% се интересуват от изкуство, докато при церебралния тип този процент бил 30. Очевидно атлетоидният тип в по-склонен да отдаде симпатиите си на техника­та, докато церебралният тип — на изкуството.

Още много други изследвания и анкети са пра­вени, за да се реши вълнуващият въпрос за връз­ката между структурата на тялото и характера на човека. В повечето случаи резултатите от тези проучвания не се отличават от процентите, при­ведени по-горе. Ще ни се само да добавим, че при лекоатлетите преобладават представителите на церебралния тип — 23%, докато атлетоидният тип е представен само с 6%. Съвсем друго е съ­отношението при така наречените „мъжки" спор­тове, докато при „неутралните" спортове, като стрелбата, и двата типа са дали почти еднакви резултати.

След толкова много примери нека дадем думата на проф. Рогински. В едно свое изследване той пи­ше: „При церебралния тип доста често се наблю­дава своеобразна психична нагласа: силна чувстви­телност, влечение към изкуството, развито чув­ство за хумор, стремеж към възвишеното, бърза умора при умствена работа, склонност към логич­но и образно мислене и отсъствие на склонности към математиката и техниката, доброжелател­ност, а нерядко и бягство от хората и общество­

то, предизвикано от съзнанието за собствената „непълноценност". В психиката на атлетоидния тип рязко са изразени склонности към техника и математика, към математическо мислене, по-мал­ка чувствителност, склонност бързо да се реша­ват проблемите и т. н." А съветският професор по физиология А. А. Малиновски, който също много години се занимава с тези въпроси, в допълнение на казаното от проф. Рогински е предложил ин­тересна хипотеза, според която церебралният тип се характеризира с една ранимост на кората на главния мозък, докато подкоровите центрове за­пазват напълно устойчивостта си и не отстъпват по нищо на останалите два типа, или другояче ка­зано: при хората от церебрален тип кората на главния мозък е по-лесно ранима в напрегнати, стресови ситуации, но тази ранимост се компен­сира с изработените реакции на задръжка в под­коровите центрове.

И все пак, въпреки годините упорит и усилен труд, въпросът за връзката тяло-характер все още в далеч от окончателното си решение. И в това няма нищо чудно, защото в науката има тол­кова много въпроси, свързани с физиологията и психологията на човека, които все още са загадка. А за тези, които може би ще се опитат да раз­берат към кой тип спадат и оттам да определят своя характер и склонности, ще добавим, че мно­гобройните и най-внимателни изследвания са по­казали — сред най-изтъкнатите хора, живели на нашата планета, в еднаква степен има предста­вители и на трите типа.

По материали на съветския печат

Земята би трябвало отдавна да изстине в леденото космическо пространство, която я обкръжа­ва, но това не става. Вулканите, гейзерите, топлите минерални извори свидетелствуват за не­вероятни, неизчерпаеми количе­ства топлина, които съдържат недрата й. В края на миналия век бе открит радият и веднага се постави въпросът дали той или някой друг радиоактивен ма­териал не е елементът, който нагрява и разтопява земните въ­трешности. През 1939 г. бяха пуб­

ликувани твърди доказателства за възможностите за ядрено раз­падане на урана. После Втората световна война започна и свърши и човечеството привикна да жи­вее със запаси от атомно оръжие. Бяха открити нови находища на уран, атомни електроцентрали започнаха да дават електриче­ство за мирни цели.

Внезапно светът научи нещо невероятно: в Габон, държава раз­положена в Западна Африка, бе открит природен атомен ре­актор! Откритието бе направено

от френски учени. Уранът, който се среща в природата, съдържа само 0,72% от изотопа уран— 235, който е необходим за ядрена реакция. Атомните електроцен­трали работят рентабилно само с материали, които са значително по-богати от онези, които се сре­щат в природата. Тези 0,72% уран—235 са потвърдени много­кратно във всички находища на уран.

И изведнъж, това се случи на 15 юни 1972 е., в две проби френски учени откриха съответно само 0,44 и 0,59% уран—235! Грешка? Недоразумение? Може би бяха из­следвали „изгорели" вече в някакъв реактор проби?... Не, пробите бя­ха от свеж уран от ценна руда, донесена от Габон. От друга страна, подобно нищожно коли­чество изотоп се открива само в прътовете, „изгорели" в ядре­ните реактори на атомните елек­троцентрали! Щом минералът съдържа „изгорял" уран, той сле­дователно е резултат на същест­вувала ядрена реакция. Но за да се случи такава реакция, в рудата поначало трябва да в имало уран—235 значително повече от 0,72%, в противен случай не би се натрупала „критична маса". Тряб­ва да в съществувало и някакво

17

вещество, което да забавя раз­цепващите се неутрони. В ре­акторите, създадени от човека, за целта се използува графит или тежка вода, Трябва да е съще­ствувало и някакво средство за охлаждане — в° противен случай „критичната бариера" би била ми­ната и би се стигнало до атомен взрив. Накрая би трябвало да съ­ществува и нещо, което в при­родата изглежда съвсем неизпъл­нимо — да няма наоколо, веще­ства, които да поглъщат неутро­ните. Онзи, който знае колко сложно е за физиците да удовлет­ворят тези изисквания при ек­сплоатацията на реакторите, мо­же да приеме съществуването на „вкаменен природен ядрен ре­актор" за абсолютна фантазия,

Но фактът е факт. Въз основа на съществуващите данни уче­ните стигнаха до абсолютно ка­тегоричното заключение: в Габон природата е създала свой атомен реактор, който е действувал про­дължително време в далечното минало. По продуктите на ра­диоактивното разпадане би могло дори точно да се установи, че този реактор е „работил" преди милиард и 700 милиона години, тогава уранът е съдържал цели 3% от изотопа уран—235.

Уранът се намирал на доста го­ляма дълбочина в пластовете на скала пясъчник, която много добре пропуска дъждовна вода. Над пя­съчника е имало пласт много чис­та глина, благодарение на това материалът оставал почти не-замърсен от вещества, способни да поглъщат неутрони. Когато дъждовните води се стичали през пясъчника в земните дълбини, не­утроните, получени от разпада­

нето на уран—235, се забавяли и ставали способни да предизвик­ват верижна реакция. Темпера­турата се покачвала много, про­никналата вода се изпарявала и реакцията се прекратявала. При следващите дъждове водата отново започвала да се стича през пясъчника и реакцията на разцеп­ване на ядрото отново достигала критична стойност.

Така природният атомен ре­актор работил милиони години. Природата била в състояние да създава скали с много високо съ­държание на уран—235. Може би са съществували някакви не­известни на нас технически не¬ достижими все още методи, въз­можно е дори съдържанието на уран—235 в три и повече процен­та да е било нормалното за т о ­гавашните скали, а тези 0,72%, които откриваме днес, да са про­сто жалки останки. Засега това в загадка и никой не може да отго­вори дали в далечното геоложко минало земята не е имала много такива природни реактори като този в Габон.

Но учените твърдят, че днес на планетата ни работят няколко десетки природни ядрени реакто­ра. Основанието им за това пред­положение? Геофизикът Дж. Уил¬ сън забелязал, че веригата на Ха­вайските острови образува дълъг хребет, състоящ се от цяла ве­рига вулкани, възрастта на които закономерно намалява от севе­розапад на югоизток. Предполо­жил, че тази вулканска верига, движена от спрединга (движение­то на континентите, за което писахме в ст. „Огнени потоци в океана*, кн. 7 на сп. „Космос" от 1976 в.), е преминала постепенно над някакво много силно нагрято

огнище в земните дълбини. Ве­роятно това огнище е един от загадъчните природни ядрени ре­актори, които нагряват скалите от земните дълбини и образуват вертикално издигащи се потоци от огнетечна маса. Уилсън до­пуснал, че на земята има много такива огнища и ги нарекъл „го­рещи точки", на английски „хот спотс".

Според Уилсън при преминава­нето на земната плоча, върху коя­то са разположени Хавайските острови, над горещата точка, на няколко места плочата е била из­горена като от оксиженов пламък от издигащия се поток от огне-течна маса и сякаш пробита. Ра­йоните на земната кора, пробити от въздействието на горещата точка или от природния атомен реактор, станали известните ха­вайски вулкани. Следователно ха­вайската вулканска верига не е друго, а следа от движението на една от земните плочи над тайн­ствена гореща точка. По следата, според учения, може да се уста­нови и абсолютното движение, онзи път на земната плоча, който досега изглеждаше и изгубен в не­проницаемия мрак на милионите години земна история. Много уче­ни признаха предположенията на Уилсън за извънредно плодотвор­на, макар все още недоказана хи­потеза.

Геофизикът У. Морган доразви идеята, Според него по този на­чин може да се определи абсолют­ната скорост на движението на всички или почти всички земни плочи за цялата кайнозойска ера, най-новата в земната история, започнала от преди 60—70 млн. години. Определянето на тези скорости е важно, още повече че

18

предположението за движението на земните плочи вече в потвър­дено от многобройни геофизични данни. Доказано е, че в сравни­телно къс в геоложки мащаб ин­тервал от време, равен на около 10 млн. години, земните плочи са се движели около собствени оси, минаващи през центъра на Земя­та. Земната повърхност е „сгло­бена" от 12 големи плочи и мно­жество по-малки. Движението на големите плочи (Тихоокеанска, Кокосова, Наска, Карибска, Севе­роамериканска, Южноамерикан­ска, Евроазиатска, Африканска, Индийска, Антарктическа, фили­пинска и Арабска) съответствува точно на свиването на широкия Алпо-Хималайска планински пояс. В неговите предели линейните скорости на земните плочи се увеличават от запад на изток от 0,5 см годишно в района на Гиб­ралтар до в см в района на Памир и Хималаите и дори до 10—16 см в района на филипинската плоча.

Знаят се вече близо 30 природни ядрени реактора, които издигат към земната повърхност стъл­бове огнетечна маса, прегарящи земната кора. Скоростта на тези потоци е около 2 м годишно. Средният им диаметър е равен на около 150 км, така че годишно при всяка от горещите точки влиза в движение около 500 км3 огне­течна маса. Количество, доста­тъчно да покрие България със слой, дебел 5 м. Повишената вул¬ канска активност над горещите точки е причина за образуването на много вулкански острови: Ис­ландия, Азорски острови, Галапа¬ госки острови. Пасха и др Гигантският натиск на издига­щата се огнетечна маса може да образува и грамадни земни по­дутини — батолита. Такъв ба­

толит в Айдахо, разположен в из­точната част на планинската ве­рига Кордилери в Северна Аме­рика. Айдахо е изграден от скали с различна възраст, от запад на изток възрастта на скалите на­малява от 156 до 38 млн. години. Това напълно съответствува на движението на Североамерикан­ската плоча от изток на запад, т. е. батолитът е минавал над го­рещата точка на местния при­роден реактор бавно в продъл-жение на 118 млн. години.

По подобен начин е образуван и батолитът Пенисюлар Рейнд в Калифорния,. Скалите му подмла­дяват от запад на изток от 120 на 70 млн. години. Скалите на ба­толита Крайбрежен хребет в Аля­ска от запад на изток имат след­ните възрасти: 59,8, 57, 55,9, 54,2, 53,8, 52,8, 51,4, 51,1, 50,4, 49,6, 48,7, 47 и 46,9 млн. години. Дви­жейки се над горещата точка на природния атомен реактор. Край­брежният хребет се в образувал очевидно за 12,9 млн. години.

Много интересен е случаят с п-в Индустан в Индия. Преди око­ло 200 млн. години полуостровът бил едно цяло с ледения конти­нент Антарктида, на хиляди ки­лометри на юг от Азия. Откъс­вайки се от Антарктида, този къс земя направил най-дългия дрейф в историята на Земята — при­мерно 9000 км. При движението на север Индостанската плоча минала над гореща точка, която го прогорила сякаш с пламъка на гигантски оксижен. От отворите, образували се на повърхността на Индустан, се излели гигантски ко­личества базалтова лава и обра­зували прочутите базалтови по­кривки на платото Декан с площ 650 000 км2. След като Индустан отминал горещата точка, обра­

зуваните от нея базалтови струи формирали по дъното на Индий­ския океан Чагос-Лакадивския хре­бет. Надводни върхове на хребета са днешните острови Лакадивски, Малдивски и Чагос. Трябва да се очаква, че след милиони години в Индийския океан ще се образуват нови островни вериги, плод на същата гореща точка.

Еволюцията на океанските вул­кански архипелази също може да се обясни с дейността на горе­щите точки. Например на остро­вите Таити на запад е разположен вулканът Таити Нуи с възраст 650 000 години; на югоизток от него в вулканът Таити Ити с въз­раст 480 000 години; на изток от него е вулканът Метехия с въз­раст 270 000 години. Явно пло­чата, на която е разположен ар­хипелагът Таити, се е движела над гореща точка от изток на севе­розапад.

Особено детайлно учените про­следиха развитието на веригата на Хавайските острови в Тихи океан. Нейно продължение са Им­ператорските подводни планини, дълги също около 2500 км. Хаваи-те имат и действуващи вулкани (Мауна Лов, Килауеа) и много угас­нали, изригвали преди много ми­лиони години (например Мауна Кеа). Горещата точка, хранила и хранеща тези вулкани, е непод­вижна. Когато Хавайската плоча се е премествала над природния реактор, последователно са се образували днешните действува­щи и угаснали вулкани. Хавайските острови се смятат за класическо доказателство за достоверност­та на хипотезата за горещите точки. Възрастта на вулканите по тази верига от подводни пла­нини и острови се увеличава ведно с увеличаването на разстоянието на остров Хавай от горещата точка. Островът е разположен на югоизточния край на веригата, на него се намират двата действу­ващи вулкана Мауна Лоа и Килауеа С помощта на калиево-аргоновия метод за определяне възрастта на скалите учените стигнали до следните заключения: Импера­торските подводни планини се състоят от планината Тенчи Си¬ маунт — възраст 70 млн. години. планината Оджин Симаунт — 50 млн. години, планината Кинмей Симаунт — 40 млн. години, а Ха­вайският архипелаг от остров Мидуей — 30 млн. години, о. Кауай — 20 млн. години, о. Оаху — 10 млн. години, о. Хавай — по-малко от 2 млн. години. Процесът още не в завършен. Несъмнено при то­зи темп, с който Хаваите пъту­ват на северозапад, към веригата

19

им ще се прибавят нови вулкански острови, защото в тази точка на земното кълбо продължава да ра­боти природен атомен реактор. Откъде инак ще се вземе неве­роятната енергия, която разто­пява и изваря земната кора и про­бива в нея вулкански комини?

Но няма защо да отиваме бол­кова далеч. Една от горещите точки се намира в центъра на Ев­ропа. Когато континентът е ми­нал над нея, горещата точка пре­рязала следа, подобно следи от огнехвъргачка по броня на танк, от северозападния край на Кар­патите, през Ризегебирге, Рудни­те планини, Фихтелгебирге, Рьон, Фогелсберг, Вестервал и Зибен-гебирге до Айфел във фРГ. Сле­дата, дълга 800 км, е прорязана от вулкански гърла. Няма да е чудно, ако някой ден на запад от Айфел се появи нов вулкан. Най-древ­ният вулкан в тази част на Европа е на 30 000 години Айфел е един от най-младите угаснали вулкани, действувал е преди 12 000 годи­ни, изригвайки облаци прах, пепел и пемза, понякога и вода или пре¬ нагорещени водни пари. Движе­нието на Европа спрямо тази го­реща точка е около 2,3 см годиш­но. Под заплаха от вулканска дей­ност е цялата област, която до­стига на запад на 600 км от Айфел. Какво би могло да се очаква

в едно далечно бъдеще? В Арден-ските планини ще започнат чести земетресения, после ще се издиг­нат хълмове, високи около 200 м, след това от тях ще започне да изригва вулканска пепел, а може и лава.

Известни са и други следи от горещи точки в Европа. Британ­ските острови са преплували над една от тях и тя е създала строе­ни в една редица вулкани, които започват на юг от Белфаст (Ир­ландия), минават през Северна Ирландия, остров Аран, големия остров Мул и остров Рум до се­верния край на остров Скайе, общо 350 км. Най-древните следи от прогарянето на земната кора в резултат на действието на то ­зи природен реактор са на около 75 млн. години. Изследователите смятат, че следата минава на се­верозапад през Фарьорските острови до остров Исландия. Мо­же би именно тя създаде на 14 ноември 1963 г. прочутия остров Сьорасей, а през пролетта на 1973 г. вулканската пепел и лава, които покриха цели райони в приста­нищния град Хеймьойе в Исландия.

Значението на горещите точки, тези природни ядрени реактори, в енергийния баланс на нашата планета е голямо. Те са третият по мощ извор на топлинна енер­гия, която се доставя на повърх­

ността на Земята. Главен енер­гиен извор е късовълновата ра­диация на Слънцето, на нея се па­дат 99,98% от общия приход енергия на повърхността на пла­нетата ни. Плътността на топ­линния поток на слънчевата ра­диация достига до 340 вата на 1 м2. Но слънчевата енергия не про­никва по-дълбоко от 10—20 м под повърхността на земята и на 150—500 м под океанската по­върхност. На термалните води се пада 0,1% от общия приход на енергия на повърхността на Зе­мята; на горещите точки — 0,065%, на стопанска дейност на човека — 0,014%; на триенето на приливните вълни — 0,001%. Енергията, идваща от Луната, да­ва 0,00079%; космичното излъч­ване — 0,00001%; земетресения­та — 0,0000001% вата на 1 м2. На топлинната енергия от горещите точки се падат само 191 десе­тохилядни от процента от обща­та енергия, която достига зем­ната повърхност. Но тази наглед нищожна част термална енергия на горещите точки е в състояние да създава гигантски унищожи­телни вулкани, островни вериги и да променя бавно, но чувстви­телно физиономията на Замята..

ХРИСТО ПЕТРОВ

Статуята на Зевс в древна Олимпия е била едно от седемте чудеса на Стария свят. Древните гър­ци я издигнали сред великолепен дворец от бял мрамор. Грамадната статуя на техния върховен бог била направена главно от злато и слонова кост и се извисявала на близо 17 м. Зевс бил представен седнал на трон с венец от маслинови клонки на главата. В едната си ръка богът-гръмовержец дър­жал статуя на Крилатата богиня на победата — Нике, а в другата — жезъл, увенчан с изображе­нието на орел — свещената птица на върховния бог.

В антично време, а и през средните векове хо­рата са обичали, почитали и пазели хищните пти­ци. Самият факт, че орлите са били за гърците символ на свещени птици на най-могъщия от бо­говете им говори достатъчно красноречиво за лю­бовта и страхопочитанието към тези истински господари на въздуха. От стари времена научаваме, че 8 Англия и Дания, който посягал на орли или

соколи, бил предаван на палача. Годините минавали бързо една след друга и изведнъж в по-нови времена положението на хищните птици се влошило из­вънредно много — те били обявени за вредни и започнали безогледно да ги изтребват. Днес едва ли може да се каже със сигурност в коя държава е било поставено началото на това избиване, но то се в разпространило специално в Европа като силно заразна болест. Не е изключено първенство­то 8 това отношение да се „присъди" на норвеж¬ ците, които в началото на нашия век започнали безпощадно да избиват орли, соколи и други хищни птици. Целта им била да увеличат колкото се може броя на белите яребици! За тяхна най-голяма из­ненада яребиците ставали все по-малко. Безоглед­ното избиване на хищните птици в тази страна продължило до 1927 година, когато Август Бринк¬ ман доказал, че яребиците загивали от болестта кокцидиоза (кокцидиите са едноклетъчни животни, които паразитират в тънкото черво на бозайници

20

и птици). Така по неопровержим начин било дока-зано, че хищните птици са всъщност едни вели-колепни санитари на природата. Те унищожават предимно заболелите животни и по този начин позволяват даден вид да развие нормална попула­ция.

Ако разгърнете страниците на книгата „Пти ­ците в България" от известния наш орнитолог Павел Патев, бързо ще научите, че в нашата стра­на са установени 10 вида орли: змияр, кръстат, малък, морски, морски- азиатски, рибар, скален, степен, голям креслив и малък креслив. От лешоя­дите страната ни обитават белоглавият, брада­т и я т , египетският и черният.

Орлите спадат към разреда на дневните хищни грабливи птици. В целия свят той наброява около 270 вида. Още от пръв поглед лесно можем да се убедим, че орлите са силни и здрави птици с цар­ствена осанка. Мощният им клюн е закривен в края като кука. Краката им са средно големи и завърш­ват със здрави закривени нокти. Ноктите и чов­ката са най-могъщото оръжие на тези птици — с тях те умъртвяват и разкъсват жертвите си. Оперението им обикновено но в ярко, преобладава сивият, кафеникавият, рижият и черният цвят, примесен с бял. При видовете, които се хранят с мърша (например лешоядите), главата и част от шията са воли, без пера. Обикновено мъжките са по-малки от женските. Характерно за орлите е верността към брачната им партньорка — те са „заклети моногами". Размножават се един, много рядко два пъти в годината. Гнездата си строят по високите дървета, по-рядко в скалите или на земята. Орлите не обичат да менят гнездовия си участък. Обикновено женските снасят по 1—2, много рядко до 3 яйца.

За мътенето на яйцата най-големи грижи полева майката, като мъжкият (бащата) я сменя само от време на време. Малките се излюпват сравнително добре покрити с пух, който при втората подмяна се заменя с перушина. Грижата за малките има предимно майката. Те се нуждаят от храна, т о п ­лина и защита от врагове. След 30—40 дни мал­ките са вече достатъчно заякнали и напускат гнез­дата си. Продължителността на живота им е на­истина завидна — тя се движи за различните ви­дове в границите между 25 и 55 години. Отделни екземпляри са достигнали в зоологическите гра­дини до 69-годишна възраст. Тъй че изразът „няма да живея с орлите" ( т . е. колкото орлите), който нашият народ обича да употребява, няма много основание. Хората живеят по-дълго.

Главната храна на орлите са различни бозайници, птици и по-рядко влечуги или земноводни. Някои видове не се отказват от мършата и насекомите.

В миналото един от най-често срещаните в Бъл­гария орли е бил кръстатият, или царският орел. Още през 1868 година Фарман е писал, че от всички срещани у нас орли той е най-обикновеният и мъти в голяма численост навсякъде в страната. 8 1890 година Христович пише, че: „царският орел е твър­де обикновен в Южна и Югозападна България, осо­бено в Софийско, Царибродско и Пазарджишко". Подобна констатация прави и австрийският пъ­тешественик и орнитолог Отмар Райзер през 1894 г. За най-голямо съжаление, 80 години по-късно тази често срещана и обикновена за страната ни птица се превърна в изключителна рядкост (това между другото важи и за целия Европейски кон­тинент — предполага се, че сега едва ли има повече от 80 двойки кръстати орли). Поради това спе­циалистите от генетичния фонд от Международ-

Кръстат орел

ния съюз за защита на природата ги поставиха в категорията „застрашен от изчезване вид поради намалена численост".

Не звучи ли направо парадоксално твърдението, че българският селянин от миналото столетие е имал значително по-правилно екологично виждане спрямо този птичи вид? Съвсем правилно видният наш природоизпитател Георги Христович отбе­лязва, че „селянинът кръстоносен поход би обявил на всеки, който убие тези птици, или се опита да отнеме яйцата или малките от гнездото им". На­шите деди много добре са знаели, че кръстатите (а и другите!) орли са изключително полезни пти ­ци. Орнитолозите доказаха, че царският орел, на­пример, унищожава за 1 година близо 6000 вредни гризача — полски мишки, лалугери, водни плъхове и др.

Всъщност трагедията на господарите на виси­ните у нас и в другите европейски държави започна с изсичането на старите самотни високи дървета 8 ниви, ливади и други пасища. След това дойде „модата" на стрихниновите примамки за изтреб­ване на хищните бозайници — вълци и лисици. Този изключително вреден за грабливите птици метод започва да се прилага у нас в началото на века и достига апогея си през 50-те години. Огромна вре­да върху птичия свят донесе и безогледната упот­реба на пестициди в селското и горското стопан­ство. Приблизително по същото време български­те ловци бяха задължени да о т ч и т а т „полезна" дейност, като представят без ограничения крака от грабливи птици. През 1966 г. БАН пое инициа­тивата за прекратяване прилагането на този ан-тинаучен метод, както и за преустановяване по­ставянето на стрихнинови примамки За най-го­лямо съжаление все още се намират несъзнателни граждани (и дори организирани ловци!), от из­стрелите на които загиват и без това толкова малко оцелелите у нас орли. Има констатирани случаи и на незаконно поставени по места стрих­нинови примамки.

Понастоящем положението на кръстатите орли у нас продължава да е тревожно — останали са около 10 двойки, които се срещат в слабо насе­лените райони на Родопите, Стара планина и Сред­на гора. Те са поставени под закрилата на Закона за защита на природата. Но както правилно отбе-

21

лязват колегите от Научно-координационния цен-тър за опазване и Възстановяване на околната сре­да към БАН, много по-важно е цялата наша нация и особено ловци, овчари, горски надзиратели и ту ­ристи да опазват гнездата, яйцата и малките на кръстатите орли. За да не стигнем до положение да виждаме тези царствени птици само в зооло­гическите градини, препарирани В природонаучните музеи, или в София на... Орлов мост!

Освен кръстатият орел, за защитени са обявени още орелът-рибар, от който едва ли има повече от 2—3 гнезда, морският орел, скалният орел и четирите вида лешояди.

Американските кондори са най-големите бра­товчеди на нашите орли. Размахът на крилата им достига до 275 см. Може би малцина знаят, че тези гигантски птици участвуват в корида с бикове! Тази оригинална и несрещана никъде борба се прак­тикува 8 Перу. Двубоите между торерата-кондори и биковете се организират във високопланинските селища в деня на националния празник на страната. Тази своеобразна корида има стара история и опре­делен смисъл, Известно е, че в Южна Америка ед­рият рогат добитък е пренесен от испанците, а едновременно с това и борбите с бикове. Но ин­дианските племена кечуа и аймара са трансфор­мирали борбата по свой вкус За тях бикът сим­волизира истинските завоеватели, а кондорът — свещена за инките птица — местното население. След като държавите около Андите извоювали не­зависимостта си, индианската корида загубила по­литическия си характер и останала главна атрак­ция на празничната програма.

За някои може да се стори странно, че един кон­дор е в състояние да се справи с такова едро, теж­ко и силно животно, каквото е бикът. Й все пак царят на небесните простори стръвно напада би­ка, като се стреми да впие острите си нокти във врата му. След това борбата придобива характер на своеобразно родео. Ако бикът успее да свали кондора от гърба си, победата е негова. По-често се случвало кондорът да причини на бика тежки рани и да спечели победата.

През последните 2 години Перуанските биолози и природозащитници организираха съвместно с колегите, си от САЩ изпълнението на една амби­циозна програма, която цели да окаже помощ на една популация от 25 калифорнийски кондора, коя­то е много сериозно заплашена от измиране. Про­грамата предвижда много задълбочено изучаване начина на живот на Перуанските кондори, след кое-то малки от калифорнийския кондор ще бъдат пус­нати в Андите. Там има много безопасни площадки сред скалите, откъдето младите кондори ще се научат да летят и впоследствие да се присъединят към голямата популация от местни кондори. Ако този опит успее, това ще бъде една голяма победа за биолозите в усилията им да запазят повече Ви­дове в генетичния фонд на земята.

След кондорите от Андите рекордьори по Ви­сочина на летене сред птиците са черните лешоя­ди. Тяхната „ловна" територия Възлиза понякога на десетки квадратни километри. Лешоядите се издигат на голяма Височина и о т т а м с часове кръ­жат с неподвижно разперени криле и наблюдават околността. Те са 8 състояние да открият паднало или умряло животно от 2—3 км височина. Щом забележи храната си, лешоядът прибира криле и с пикиращ полет полита като бомба към земята. На няколко метра от нея той отваря крилата си като парашут и плавно каца Върху трупа на животното. Но едва започнал своя пир, от всички страни за-

Кралски кондор

почват да долитат негови събратя и му стават сътрапезници. Те научават за откритата жертва пак благодарение на извънредно острото си зрение. Те щом забележат, че съседът им по територия започне да пада като камък към земята, значи е открил трупа на някое животно!

От голяма височина забелязват плячката си и нашенските орли и лешояди. Брадатият лешояд, или както в Югозападна България го наричат кос¬ тобер, се храни с мърша, но особено много обича дз гълта кости, Понякога костоберът си служи с хитрост,, за да се нахрани бързо и до насита. Той хваща здраво плячката си с нокти, издига се високо над скалите и я хвърля. Главата на животното се разбива и долетелият лешояд я, изяжда. По същия начин брадатите лешояди ядат костенурки, От историята е известен един трагичен случай, който поразил и наплашил животните на град Абдера в древна Гърция, Един уважаван гражданин на града бил внезапно убит от паднала от небето косте­нурка. Всички помислили, че необикновеното про­изшествие е божие предупреждение срещу грехов­ния им начин на живот. Само един жител на града не се съгласил с това твърдение и го осмял. Това бил Демокрит — известен философ на древна Гър­ция. Той обяснил, че костенурката не е паднала от небето по божа заповед, а е бола пуснете от орел.

8 края на нашия разказ за Властелините на не­бесните Висини искаме да съобщим, че в леднико-вите времена на територията на Невада и в пла­нините на Калифорния в живял кондор, наречен „не­вероятно чудовищната птица" — размахът на крилата й достигал 5 м. А в началото на 1982 го­дина в Калифорнийския музей по естествена ис­тория е била възстановена по костен материал намерената в Аржентина най-голяма от летящите досега птици в света. Размахът на крилата й е 760 см, а дължината й от клюна до опашката — 330 см. Нарекли я Аргентавис магнифиценс. Биолозите, все още не са в състояние да кажат кога точно е живяла тази родственица на южноамериканските кондори. Предполага се, че това е бил периодът преди 5 до 25 милиона години. Явно са измрели дълго преди да се появи човекът. Съдейки по строе­жа на клюна и наличието на пера по шията, арген-тависът е бил хищник, а не хранещ се с мърша Зид.

Г. СВЕЩАРОВ

22

Колко ще живеем? Колко можем да живеем?

Едва ли има човек, който да не се вълнува от тези въпроси. Често се оплакваме от живота, мърморим срещу напрежението и тежестите му, но заплаши ли го нещо, хукваме да търсим средства за спасяване. И с право! Животът е безценен, нищо не може да го върне, и ни се дава само веднъж. Затова напълно законен е въпросът - за колко дълго?

Има многобройни теории за оста­ряването, обясняващи по един или друг начин процесите, които довеж­дат до неизбежния край. Но в по­следно време ред изследвания ни на­сочват към факти, които стесняват кръга на подозираните фактори на остаряването. Тези изследвания по­казват, че шансовете да се живее дъл­го до голяма степен се определят от няколко гена, които играят роля в разпределението на ДНК в делящите се клетки на организма. ДНК — де­зоксирибонуклеиновата киселина — е тази дълга усукана молекула, върху която от момента на оплождането е записана генетичната информация на всеки отделен индивид. Сега става ясно, че гените, свързани с възпро­изводството на ДНК, имат пряко отношение към остаряването. Но не само това: оказва се, че гените за възпроизвеждането на ДНК са съ­щата група гени, които отговарят и за имунната система — тази, която защищава организма ни от външни вмешателства, каквито са инфекции­те.

В резултат на тези изследвания днес можем по-добре да разберем зависимостта на остаряването от възстановяването на генетичната ин­формация. В един 'Жив организъм клетките се възпроизвеждат непре­къснато. При всяко клетъчно деление се възпроизвежда също така и мо­лекулата на ДНК, която «се намира в ядрото на клетката. Тази ДНК един вид се „фотокопира" от едно поколение клетки в друго, но тези отпечатъци никога не са съвършени.

В процеса на остаряването верността и качеството на отпечатъците се вло­шават, защото докато отначало се копира оригиналът, впоследствие се правят копия на копията на копията и т. н. С последователното натруп­ване на грешки генетичната инфор­мация на всеки индивид бързо би се объркала, ако не съществуваше сис­тема за поправяме, която система е също така записана в генетичния код. Тя поправя възникналите грешки . Тази система за автопоправки е раз­лично ефикасна при различните ин­дивиди. Ако човек притежава от рож­дение добра система за авторепара-ции, това е благоприятно за продъл-жителността на живота. Следовател­но в този смисъл продължителността на живота е наследствено качество.

Неотдавнашни изследвания са идентифицирали гените за поправка и са доказали по убедителен начин, че тези гени контролират също така и функционирането на имунната сис­тема, А тази система също играе пър­востепенна роля в остаряването на организма.

Всъщност имунната система има твърде прецизната функция да раз­познава своето и чуждото за един организъм. Разпознаването на чуждо тяло включва в действие цяла за­щитна система, чиято задача е да отхвърли или разруши това чуждо тяло. Така при присаждане на бъбрек от един човек на друг, този бъбрек ще бъде отхвърлен и присадката ня­ма да се прихване.

Имунната система, чийто код също е записан върху ДНК, също претър­пява увреждания в процеса на оста­ряването. Нейната способност да разпознава своето от чуждото посте­пенно се загубва. Организмът «лава по-уязвим за външни агресии, но съ­що и за агресии срещу самия себе си, защото някои свои клетки той по­грешно приема за чужди и ги раз­рушава. Така че остаряването се про­явява отчасти като автоимунна бо­лест, при която организмът сам си причинява увреждания.

Има изследвания, при които са отглеждани мишки, произлизащи в продължение на десетки поколения от братя и сестри и следователно ге­нетично еднакви. Постепенно с под­ходяща селекция от тях са получени линии, които се различават помежду си само по гените, които контроли­рат тяхната имунна система. Изслед­вани са 14 такива линии и е уста­

новено, че колкото по-добра е имун­ната система, толкова по-дълго жи­веят мишките.

Но въпросът е дали мишките, на­дарени с по-продължителен живот, притежават също и по-добра система за поправяне на ДНК. Как са го до­казали?

Известно е, че грешките в копи­рането на ДНК се проявяват под формата на скъсвания на тази дълга молекула, на застъпвания или греш­ки в кода, които правят даден ген неспособен да изпълнява определе­ната му функция (например синте¬ зата на даден ензим или разгражда­нето на определен белтък). Такива грешки стават и при нормалния ме­таболизъм в процеса на клетъчното деление, но те се улесняват от някои външни фактори като радиация или химични вещества, способни да пре­дизвикват мутации.

Учените са създали култури от клетки на мишки от различни линии, на които е изучена имунната система. Тези клетки са били подлагани на облъчване с ултравиолетови лъчи и на обработка с химическа отрова. И двете въздействия причиняват изме­нения в молекулата на ДНК, като предизвикват най-често скъсвания. Клетките с „неправилна" ДНК про­дължават да се размножават и въ­просът е да се проследи как функ­ционира тяхната система за поправ­ка. Тази част на опита включва слож­на биохимична техника. Тя позво­лява да се разпознава образуването на ненормални нишки ДНК, които не се срещат в нормалните клетки.

Оказало се. че мишките, живеещи най-дълго и притежаващи в същото време най-ефикасни имунни системи, притежават също и най-добрите ме­ханизми за поправка на ДНК. И обратно: мишките с най-кратък жи­вот и най-неефективни имунни сис­теми имат и лоши механизми за по­правка.

Клетките., произлизащи от живот­ни с дълъг живот, не само по-добре поправят грешките на ДНК в своите ядра, но и по-добре се възпроизвеж­дат, и по-дълго живеят в клетъчна култура (в хранителна среда извън организма).

И така, генетичната разлика между всички тези мишки се свежда до ге­ните, за които се знае, че контроли­рат имунните функции. Така че при мишките ефикасността на системата за поправяне на ДНК е също така

23

фактор за продължителността на жи­вота, както и имунната система.

Тази хипотеза се поддържа и от изучаването на клетките на други видове топлокръвни като плъх. куче, кон, слон и човек, при които също се оказва, че тези. които живеят по-дълго, имат по-добра система за по-правяне на ДНК.

Известно е, че при човека гените, които контролират системата за тъ-канна съвместимост, се намират на шестия чифт от 23-те чифта хромо­зоми. Ако тази група гени служи за разпознаване и поправяне на греш­ките в ДНК също така, както и за разпознаването и борбата срещу чужди тела, ролята на имунните про­цеси в остаряването би била потвър­дена.

Учените вече подозираха, че това е така. Отдавна се говори, че оста­ряването е автоимунна болест. Мно­го изследователи са изтъквали, че автоимунни фактори се намесват при семейния диабет — наследствено за­боляване, което се проявява при въз-

Накратко те са следните: Първата е, че програмата, запи­

сана на молекулата на ДНК. която предава генетичната информация на вида, е завършена. Човек стига до края на жизнения си път, защото и програмата му е стигнала до края си и животът спира, както спира маг­нетофонна ролка, когато лентата свърши.

Тази теория е от 1961 г. При ра­бота с култури от човешки клетки, за които първоначално се смята, че могат да се размножават безкрайно дълго, се оказва, че всъщност се де­лят около петдесетина пъти и после спират, сякаш броят на деленията им е програмиран от самото начало. Ако клетките се разделят 20 пъти и после бързо се замразят, размножа­ването им престава. След размразя­ване те се делят още 30 пъти и спи­рат, сякаш помнят, че трябва да се делят само 50 пъти. Установено е, че подобно програмиране съществува и при другите животни. Колкото по-къс е животът им, толкова по-малко

Ако нейната продукция се използува от трета фабрика, тя ще произвежда още по-лоши предмети.

Последните изследвания не само подкрепят теорията на „изтърканата плоча", но показват, че същата група гени, които отговарят за защитата срещу изтъркването (чрез възстано­вяване на генетичния материал и по­правяне на грешките) е отговорна и за ефективността на имунната сис­тема. Това едва ли е случайно съв­падение. Толкова повече, че същият паралел между продължителността на живота и способността за попра­вяне на ДНК е констатирана не само при отделни екземпляри на един и същ вид, но и при много различни видове.

Известно е също, че продължител­ността на живота може да варира независимо от положението на едно живо същество в еволюционната стълбица. Така някои топлокръвни живеят по-малко от някои влечуги или дори насекоми (има мравки, кои­то живеят до 20 години, и костенур-

растки или стари хора. При някои от тези диабетици се наблюдават ав¬ тоантитела, отделяни от разрегули¬ раната им имунна система и атаку­ващи самите клетки ма организма. Тази форма на диабет е твърде ха­рактерна за остаряването.

Много други болести, водещи до състаряваме, също се характеризират със смущения в имунната система и заслужават да бъдат проучени в свет­лината на горните открития.

Разбира се, би било преждевремен­но да се заключи въз основа на тези резултати, че остаряването е след­ствие само на натрупване на грешки в ДНК и на лошо функциониране на имунната система. Без съмнение и други фактори играят роля. Но тези изследвания силно наклоняват вез­ните в полза Ма една от двете много разпространени теории на остарява-нето.

24

пъти са способни да се делят клет­ките им. Мишите клетки се делят около 20 пъти, тези на кокошките — само дванадесетина. Така продъл­жителността на живота на един орга­низъм изглежда свързана с броя на деленията, на които са способни не­говите клетки.

Според втората теория, протича­нето на живота не трябва да се срав­нява с развиването на магнитофонна лента, която стига своя край, а по-скоро с грамофонна плоча, на която е регистрирана генетичната програ­ма. Принудена да свири в процеса на клетъчното възпроизвеждане в орга­низма, плочата се издрасква и греш­ките се увеличават. Старостта на­стъпва в резултат на натрупване на грешки. Както ако една фабрика про­извежда дефектни части, от които друга прави машини, ясно е, че по­следните също ще бъдат дефектни.

ки, живеещи до 300 години). Така че не е немислимо някои ге­

нетични манипулации да могат да увеличат продължителността на жи­вота или поне да предотвратят някои старчески смущения.

Досега ние познаваме две широко експериментирани негенетични сред­ства да продължим живота на някои животни. Едното от тях е да нама­лим телесната им температура. Това води до забавяне на функциите и може да даде забележителни резул­тати, най-вече при рибите: техният живот може да бъде удвоен и утроен. Другото е калорийно недохранване: животното получава храна с ниска калорийност, но съдържаща всички важни хранителни елементн като ви­тамини, микроелементи и пр. Това недохранване има изявено въздей­ствие върху имунната система, чиято ефективност се запазва по-продъл-

жително време и по този "начин се забавя саморазрушаването на клет­ките при старите животни. Би било добре да се изясни как такова не­дохранване влияе на системата за поправяне на ДНК.

Ние все още сме далеч от разби­рането как имунитетът е свързан с някои аспекти на стареенето като на­пример ежедневната загуба на около сто хиляди нервни клетки (мозъкът има „склад" от около петнадесет ми­лиарда), Втвърдяването на артерии­те, промяната на хормоналните сек­реции, отслабването на сетивата и пр. Но днес разбираме по-добре за­

що индивидите от един и същ вид, теоретично програмирани за еднакво дълъг живот, всъщност не живеят еднакво дълго. Така че истинската продължителност на човешкия живот е може би много по-голяма, откол­кото мислим. За да изчислим потен­циалната продължителност на жи­вота на един индивид, не трябва да изхождаме от средната продължи­телност на популацията, на която той е част, а по-скоро от възрастта на тези, които живеят най-дълго, т. е. — 110, може би 120 години за чо­века.

При мишките промяната на една

единствена група гени може да уве­личи или намали надеждите за жи­вот. Не е изключено тогава, че един ден ще можем да разрешим на човека да живее толкова дълго, колкото е вписано в програмата на вида му, избягвайки неприятните явления на старостта. Това не значи, че още утре ще си осигурим безсмъртие, но поз­волява да се надяваме, че един ден ще можем да изживяваме всичките години, на които видът човек „има право".

По материали от чуждия печат

От най-дълбока древност хората издигали около селищата защитни Валове и прегради срещу на­шествията на враговете. Постепенно се достиг­нало до строежа на мощни укрепителни системи с няколко реда каменни стени, с настръхнали зъ­бери и бойни кули. Изглежда противодействието не било открито веднага, защото в Омировата „Илиада" четем, че за да проникнат ахейците в Троя, трябвало да си послужат с хитрост — по­строили дървен кон. Троянците разрушили част от крепостната стена на града, за да го вкарат вътре и сами улеснили своята гибел. Дали това е исто­рически факт, не може да се каже, защото повече прилича на легенда, но в „Илиада" никъде не се спо­менава за стенобойни машини или друга подобна техника.

Вероятно тогава тя е била още в зародиш. По­степенно с развитието на математиката и ин­женерните науки обсадните машини ставали все по-разнообразни и крепостната стена не била вече непреодолима преграда. А каква бойна техника са имали старите българи от Първата и Втора наша държава?

ПОДВИЖНИ бойни кули, истинско чудо на т о ­гавашната техника. Построени били от дърво, но ги обвивали с железни плоскости. За да ги защитят от пожар, ги покривали със сурови навлажнени кожи или напоени с оцет покривки. Това бойно съоръ­жение, което по нещо напомня съвременния танк, имало различни размери и било приспособено за самостоятелни бойни действия. Височината му била различна в зависимост от височината на кре­постните стени и можело да достигне дори 55 метра. Вътре били разположени от 10 до 20 етажа, свързани с дървени стълби за придвижване на ата­куващите. В долните етажи имало съдове с вода, с която гасели възникналите пожари. Най-долу била стенобитната машина - таран, с която под прикри­т и е т о на кулата рушели крепостната стена. На горните етажи се разполагали метателни машини,

стрелци и въоръжени с прашки воини. Всяка пло­щадка имала нещо като еркер и бруствери, а така също и подвижни дървени мостове, които се спус­кали към крепостната стена. Кулите се придвиж­вали от волски впрягове, но понякога се построя­вали на самото място по време на обсадата или се извършвали преустройства в зависимост от обстановката или местността. Прокарвал се и равен път, по който трябвало да преминат. Както личи, бойната кула била едно от най-грандиозните военно-инженерни съоръжения за своето време.

КОСТЕНУРКИ. Представлявали дървени навеси, които почти достигали до земята. Наричали ги така поради приликата им с бронята на костенур­ката. Покривали ги с железни плочи и сурови на­влажнени кожи, за да ги предпазват от пожари и разтопената смола, която защитниците изливали върху тях. Костенурките били докарвани на колела до крепостната стена, или бутани от скритите

Стрелометна машина

25

под тях войници. Друг вид костенурки били пред­назначени за сриване на насипите около крепостния ров, за да се даде път на настъпващата пехота. Те били по-ниски и с не така здрави покриви, за­щото действували далеч от крепостната стена.

ОВЕН. Името идва навярно от стоманения му край, който напомня главата на овен. Наричал се още „таран" и служел за разбиване на стената — една типична стенобойна машина. Представлявала окачена на вериги или въжета дебела греда, която висяла под покривна конструкция. На предния й край поставяли железен накрайник, който имал формата на овнешка глава, а на другия край за усил­ване на удара закачвали голяма тяжест. Железният накрайник рушел камък по камък стената, като крайната цел била да се отвори проход, през който да преминат нападателите. При нужда отпред се поставяли куки за изваждане на камъните, острие­та и други разрушителни съоръжения.

Други съоръжения наподобявали „костенурката", но под корубата им бил монтиран „таран". Тези машини били отлично защитени и осигурявали без­опасността на бойците, които действували с „овена" и рушели крепостните стени. По устрой­ство те били първият прототип на съвременния танк.

Наред с гореописаните машини имало и такива, които били предназначени за разрушаване на зъ­берите, кулите и стените. Такива машини се мон-тирали и на обсадните кули и били снабдени на върха си с остри и здрави железни зъбци.

Интерес представляват и метателните машини. Според предназначението си били стреломети, които изхвърляли голям брой стрели едновремен­но. Някои от тези стрели били значително по-го­леми от обикновените. Силата на изхвърлянето била толкова голяма, че от разстояние 300 метра такава стрела можела да пробие дъска, дебела 3,50 см. Често на върховете на стрелите прикрепвали горящ материал — сяра, масло, смола — и пре­дизвиквали пожари в обсадената крепост.

Друг вид средновековна обсадна „артилерия" би­ли каменометните машини. Те хвърляли камъните под ъгъл от 45° и имали уред за прицелване. Силата на изхвърлянето била достатъчно голяма, за да изпрати камък от 100 кг на около 1000 крачки. Най-голяма точност на попаденията се постигало от около 300—350 м и от такова разстояние ка­мък тежък около 18 кг. можел да разтроши дъска дебела 12,50 см. Един от най-използуваните ка¬ меномети бил катапултът. Изхвърлящото устройство се обслужвало от 6—8 души. Днес ар­хеолозите на много места около руините на древ­ните крепости се натъкват на каменни гюлета — „снарядите" на каменометите.

Древните гърци познавали и огнеметите, които

26

изхвърляли запалителни смеси. С голяма популяр­ност се ползувал тъй нареченият „гръцки огън", който наподобявал съвременните огнепръскачки. От описанията на Византийските автори науча­ваме, че при превземането на Месемврия от хан Крум българските войски пленили значително ко­личество сифони за гръцки огън.

Една от най-известните метателни машини бил СКОРПИОНЪТ. Механизмът му за изхвърляне бил хоризонтален, докато при другите се намирал в право положение. Притежавал и дебело, извънредно здраво въже от животински сухожилия, закрепено към изхвърлящото устройство. На горния край имало кука със закачена на нея прашка, която висяла отвесно. В прашката поставяли объл камък и с ръкохватката натягали изхвърлящото устрой­ство, докато стигне почти до хоризонтално по­ложение. Тогава освобождавали куката, изхвърля­щото устройство се изправяло мигновено и ка­мъкът излитал. Навярно името скорпион идва от стърчащия нагоре ок, който отдалече напомнял жило.

Метателните машини се превозвали разглобени и ги монтирали за кратко време пред стените на обсадения град.

ЩУРМОВИТЕ СТЪЛБИ били важна част от обсад­ната техника. Устройството им било различно, дължината достигала около 3,50 м и били удобни за пренасяне. При щурм бойците ги опирали на кре­постната стена и се изкачвали нагоре към про­тивника.

Интересно е да се знае, че още при образуването на българската държава от прабългари и славяни войската им била добре запозната с обсадната техника. Борбата за утвърждаването на новата държава изисквала много усилия и познания по бой­ната техника. Още в периода на първите славянски нападения и описанието за овладяването на кре­постта Топир, чиито развалини се намират неда­леч от устието на р. Места, научаваме от Про¬ копий, че славяните „като опрели на нея (стената) стълби, завзели града със сила". При нападението и обсадата на Константинополис в 626 г. от сла­вяни и сродното на прабългарите племе авари, на­падателите имали костенурки, дървени кули и ме­тателни машини. Познавали и ТРИБОЛИТЕ— же­лезни бодли с три остриета, предназначени да спи­рат настъплението на конница. В „Чудесата на св. Димитрий Солунски", където се разказва за сла­вянските нападения при Солун, четем: „На другия ден започнаха да приготвят бойни кули, железни стенобойни, грамадни каменометни уреди и така

Метателна машина — катапулт

наречените костенурки , к о и т о , к а к т о и камено¬ метните уреди, бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не п о с т р а д а т от огън или кипяща смо­ла, те промениха намеренията си и заковаха по т е з и съоръжения кървави кожи от т о к у - щ о одрани волове и камили... От т р е т и я ден н а т а т ъ к започ­наха да хвърлят камъни, к о и т о на големина бяха по-скоро планини..."

Теофилакт разказва, че някой си Бузас научил ава­р и т е да с т р о я т обсадни машини, оскърбен от без­човечното отношение на ромеите към него, и те превзели много градове, к а т о си послужили с т я х . Йоан Зонара се о п и т в а да обясни неуспеха на ро­мейската войска при Месемврия с т о в а , че някакъв арабин научил българите да с т р о я т обсадни ма­шини:

и Крум настъпил срещу Месемврия — пише х р о н и с т ъ т Теофан, — к а т о носел със себе си обсадни машини. Някой си механик, арабин, вещ в т и я работи , бил отишъл някога при Никифор и бил кръстен от него. Но т о й не намерил у императора н у ж н о т о внимание поради не говото скъперниче­с т в о и к о г а т о го укорил заради н е б р е ж н о с т т а му, бил здраво набит . От отчаяние т о й минал на с т р а ­н а т а на българите и чрез него варварите научили цялото (военно) изкуство . К а т о се снабдили със с т е н о б и т н и машини, те не закъснели да разрушат града Месемврия... И т ъ й българите, к а т о завла­дели Месемврия, намерили в нея много неща, покрай дру гото и немалко количество течен огън."

Може да се оспорва т в ъ р д е н и е т о на Теофан, за­щ о т о от дру гите извори знаем, че славяните и прабългарите са познавали т о з и вид бойна техника доста преди хан Крум. Течният огън очевидно е „ гръцкият огън" , възпламенително и запалително вещество, к о е т о съдържало сяра и н е ф т .

Псевдо Симеон магистър логотед описва друго събитие от времето на хан Крум и разказва, че българите с п о м о щ т а на м е т а т е л н и машини пре­взели Адрианопол (Одрин). Българите тръгнали към К о н с т а н т и н о п о л с 5000 коли и 10 000 вола, необходими за пренасянето на „стенобойни ма­шини, огромни м е т а т е л н и машини и други приспо­собления: триболи, каменохвъргачки, костенурки , високи стълби, подпори, копачи, овни, о гнеметни и каменометни машини, скорпиони и всякакви съ­оръжения п р о т и в укрепленията, за да може да пре­вземат града. Изплашен, и м п е р а т о р ъ т заповядал да п о с т р о я т друга стена вън от Влахерийската и да изкопаят дълбок ров.

Дори да са преувеличени т е з и цифри, остава яс­но, че българите са имали големи познания по воен­н а т а техника и разполагали с б о г а т арсенал за овладяването на укрепени градове. С ъ б и т и е т о , за к о е т о разказва Псевдо Симеон магистър логотед, се отнася до 813 година. Тази традиция на българ­ската войска и умението й да с т р о и обсадни ма­шини остава и по-късно. Скилица Кедрин разказва, че по време на в ъ с т а н и е т о на Самуиловия внук Петър Делян братовчед му Алусиян в 1040 г. се опитал „да превземе Солун със стенобойни машини и други средства" .

По време на В т о р а т а българска държава също има забележителни описания на превземането на укрепени градове от българската войска. Едно от най - картинните е падането на Варна под ударите на българския цар Калоян през 1201 г. Древният хронист Никита Хониат описва т а к а т о в а съби­т и е :

„... Той си тръгнал о т т а м и се разположил на лагер край Варна, к а т о я стегнал в здрава обсада на шестия ден от с т р а с т н а т а седмица. Нейните

Метателна машина — балиста

Подвижна бойна кухня — елеполис

Крепост овен — таран

з а щ и т н и ц и обаче о т в ъ т р е оказали отчаян о т п о р и п о ч т и всички наши войници, к а к т о и онези, к о и т о били по произход латинци , се проявили с голямата си смелост . Йоан заповядал да п о с т р о я т една че¬ тиристранна машина, ч и я т о дължина се равнявала с широчината на рова, а пък височината й била к а т о т а з и на градските с т е н и . Поставена на колела, тя била домъкната до самия ров и т о г а в а по заповед на Калояна я прекатурили, с к о е т о постигнали

27

двойна цел, а именно — една и съща машина му послужила и като мост над рова, и като стълба, която достигала до върха на градските стени. Тъй в три дена Варна била завладяна..."

Има още много описания на събития, в които се разказва за стенобойни и метателни машини на българите в различни периоди на историята. До­казателство, което само по себе си красноречиво говори, че наред със забележителната култура, коя­

то българският народ създава през средновековие­то , той развива и своята техническа мисъл, като създава най-модерни за времето си стенобойни и метателни машини, които му носят победи и сла­ва. Един факт, който наред с другите исторически събития и паметници му отреждат мястото меж­ду най-издигнатите народи на онова време.

БОГДАН ЛАНДЖЕВ

ПОЗНАВАЛИ ЛИ СА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ „ГРЪЦКИЯ ОГЪН"

Есента на 672 година била тре­вожна за жителите на Констан­тинопол. На 50 мили на запад, край бреговете на полуострова Кизик, се появил огромен арабски флот, командуван от енергичния халиф Моавия. И точно когато византийските стратези и лично император Константин IV Пого¬ нат обсъждали най-ефикасните способи за защита, се явил един беглец от сирийския град Хелио¬ полис на име Калиник и им пред­ложил да изработи специално за­палително оръжие, с което да отблъснат неприятеля. Под ръ­ководството на Калиник за крат­ко време били направени тръбо­видни съоръжения, наречени „си­фони", с които била изхвърляна на голямо разстояние особен вид за­палителна течност. С тяхна по­мощ императорският флот с ле­кота разпръснал арабските кора­би. Така според византийските хронисти се появило това зага­дъчно оръжие, наречено по-късно от рицарите-кръстоносци „гръц­ки огън", което в течение на ве­кове защитавало империята и нейната столица и в съзнанието на нейните жители символизира­ло превъзходството на ромеите над съседните „варварски" наро­ди.

От дълбока древност народите на Изтока познавали петрола и го използували за военни цели. Те предали своето умение на малоа¬ зийските гърци, които още през 1 в. пр. н. е. приготвяли запали­телни средства от петрол и раз­лични прибавки за защита на своите градове. О т т а м те ста­нали известни и на римляните, които ги свързвали най-вече с на­родите на Изтока и ги наричали

„мидийски огън". В края на 4 и на­чалото на 5 век от н. е. един рим­ски военен писател — Флавий Ве¬ геций Ренат — предлагал в свое­то военно съчинение рецепта за приготвяне на запалителна смес, ефикасна в морските битки, коя­то се състояла от петрол, сяра, смоли и асфалт. И в 6 в. умението да се приготвят запалителни сме­си не било забравено. Големият византийски пълководец Велиза¬ рий използувал смес от сяра, смо­ла и сок от каучуково дърво като запалително средство във войни­те в Италия.

Естествено е тогава да си за­дадем въпроса: Кой е истинският изобретател на „гръцкия огън"? Дали Калиник от Хелиополис на­истина е изобретил нещо ново или просто е знаел някоя забра­вена вече рецепта? По всяка ве­роятност той е направил някои усъвършенствувания на сместа и което е най-важно — конструи­рал специални съоръжения от мед или бронз, с които запалителната течност била изстрелвана на го­лямо разстояние или с помощта на вряща вода, или посредством бутална помпа, позната в елинис­тичния свят още през 2 век пр. н. е. Ето как описва тези съоръ­жения, монтирани върху палубата на военен кораб, византийският император Лъв VI философ (886—912 г.) в един свой военен трактат , написан към края на 9 и началото на 10 век: „В челната част на кораба има бронзова тръ­ба, поставена така, че приготве­ният огън да може да се насочва вляво или вдясно, а също да пада и отгоре. Тази тръба е поставена на една платформа на палубата, на която са разположени и войни­

ците, които я обслужват. Огънят се изстрелва или върху вражески­те кораби, или срещу лицата на атакуващите войски." А една скандинавска сага от 11 век, опис­ваща среща на викингски кораб с огненосна византийска галера, да­ва израз на уплахата от неизвест­ното оръжие, пред което била безсилна и викингската храброст: „Те започнаха да духат с ковашки

28

мехове, поставени на огнища, от което ставаше голям шум. Имаше и бронзова тръба и от нея изли­заше много огън срещу един от корабите, така че за кратко време от него не остана нищо освен пе­пел."

В началото на 10 век византий­ците направили още едно много важно изобретение, което позво­лило „гръцкият огън", считан до­тогава изключително за морско оръжие, да бъде използуван в бой­ните действия и на сушата. Кон­струиран бил т. н. „ръчен сифон", сравнително малък по размери, който можел да бъде използуван в ръкопашен бой.

Независимо от това, че запа­лителните средства не били нищо ново и през древността, в 7 век византийците станали притежа­тели на едно изключително ефи­касно за тогавашното развитие на военната техника оръжие. То притежавало качества, непознати за нейните врагове — изхвърляло се на голямо разстояние и горяло във вода. Не по-малко значение имал и неговият морален ефект. Дори барутът, който направил революция във военното дело, ни­кога не предизвиквал такъв суе­верен ужас както „гръцкия огън". Първата употреба на огнестрел­но оръжие от англичаните при Кале по време на 100-годишната война и от германците в Северна Италия през 14 век не дала очак­ваните резултати и хората имали възможност да свикнат с него по време на дългото му усъвършен­ствуване. А „гръцкият огън" се появил като съвършено оръжие още при първото изпитание. За­това не е чудно, че още от самата му поява около него се създали множество легенди. Десетилетия наред византийските писатели убеждавали читателите, че „гръц­кият огън" е изключително при­тежание на ромея, че има боже­ствен произход и стои наравно с най-светите символи на импера­торската власт, че неговото пре­даване на враговете е равносилно на най-страшна измяна. А визан­тийският император Констан­тин VII Багренородни (10 век) в един от своите трудове съчинил легендата, че „гръцкият огън" бил даден от божествен ангел на основателя на Константинопол — Константин Велики — за за­щита на столицата и империята.

Науката все още не може да да­де задоволителен отговор на въ­проса какъв е бил съставът на „гръцкия огън". Някои смятат, че той бил някакъв вид барут, но повечето са на мнение, че го при­готвяли на базата на петрола и

неговите деривати. Приема се, че сместа се е състояла от петрол, сяра, селитра, смоли, които оси­гурявали прилепването към ата­кувания обект, и негасена вар, коя­то при реакцията си с вода оси­гурявала необходимата темпера­тура за възпламеняването. Обаче всички практически опити да се приготви смес, подобна на „гръц­кия огън", не са се увенчали с успех. Явно е, че дори и за съвременната наука не всичко около състава на това запалително оръжие е на­пълно ясно.

От самото си създаване през 681 г. българската държава била неизменен северен съсед на Ви­зантия. От империята българите извоювали своята територия, срещу нея най-често я защита­вали по време на многобройните войни, с които е изпълнено на­шето средновековие. Затова ес­тествено е да си зададем въпроса: Използували ли са византийците „гръцки огън" срещу българите и те от своя страна узнали ли са тъй ревностно пазената тайна около неговия състав?

Отначало „гръцкият огън" бил предимно морско оръжие. И тъй като в началните векове от своя­та история българите не разпо­лагали с флот, който да застраши сериозно морската хегемония на Византия, това оръжие не е било използувано срещу тях. Все пак изглежда, че в Константинопол си спомняли за славяно-аварската обсада през 626 г., когато славян­ската флотилия от лодки-едно¬ дръвки създала сериозна заплаха за града и затова пазели в чер­номорските си пристанища зна­чителни количества „гръцки огън", който да бъде използуван при подобни обстоятелства. За това говори фактът, че когато през 811 г. войските на Крум не­очаквано превзели Месемврия, те открили там 36 медни сифона за изстрелване на „гръцки огън", които византийците не успели да натоварят на корабите си. Дали българите са съумели да изпол­зуват тези съоръжения, ние не знаем. Можем само да предпола­гаме, че при своите приготовле­ния за щурм на Константинопол хан Крум е възнамерявал да из­ненада византийците със соб­ственото им изобретение. Раз­бира се, за българите е било много трудно да произвеждат „гръцки огън", тъй като нямали пряк до­стъп до източници на петрол. И въпреки това през втората по­ловина на 10 век те вече позна­вали състава на сместа и я из­ползували във войните срещу ви­зантийците. Ето какво ни разказ­

ва византийският писател от 11 в. Кекавмен: Когато през 986 г Василий II Българоубиец се насо­чил с голяма армия към Средец, той се опитал да превземе изпре­чилата се на пътя му българска крепост Мория. Обсадата била водена по всички правила на во­енното изкуство. Съоръжено било дървено скеле, върху което бил издигнат землен насип, от който нападателите по-лесно достигали високите зъбери на крепостните стени. Но още на следващата нощ няколко смели защитници на Мо­рия успели да проникнат до дър­вената основа на насипа и да я запалят с помощта на „огнехвър­гачки". По всяка вероятност това са известните вече „ръчни сифо­ни", които българите не само по­знавали, но и използували твърде ефикасно. А как са се защитавали те от ефекта на „гръцкия огън", когато византийците започнали да го използуват и срещу сухозем­ните си неприятели? Подробно­сти за това научаваме от съчи­нението на византийския хронист Скилица и допълненията към него, направени от Михаил Деволски.

Повече от две десетилетия продължавала вече неравната бор­ба на българите срещу огромните армии на Василий II. През лятото на 1003 г. византийските тагми, зад които следвал обозът, нато­варен с немалко количество за­палителна смес, проникнали далеч на север и обсадили яката крепост Видин. Но всички опити на визан­тийците да поразят защитни­ците с прочутия „гръцки огън" не се увенчали с успех, тъй като бъл­гарските военачалници изобре­тили един колкото прост, тол­кова и ефикасен способ за защита. Насочваната срещу града струя запалителна течност била съби­рана в големи глинени съдове и изгаряла в тях, без да причини вреда нито на защитниците, ни­то на крепостните съоръжения. Става ясно, че по онова време българите не само не изпитвали ужаса на западните кръстоносци от това оръжие, но умеели както да го приготвят, така и ефикасно да се защитават от него. фак­т ъ т , че старите българи про­извеждали и използували това за­палително оръжие още през 10 век, идва да покаже, че по своите практически и теоретически по­знания те по нищо не отстъпвали на византийците. А византийска­та наука била считана за водеща през периода на ранния й развит феодализъм.

ХРИСТО МАТАНОВ

29

„Неговият край трябваше да настъпи и той идваше. Сънната болест — едно за­боляване, което така жестоко покосяваше жителите на тази страна, взимаше и по­редната си жертва. Сънят го грабваше в своите благоуханни дихания и той спеше така дълбоко, че едва ли даваше признаци на живот. Той остана в това положение в продължение на 2 години, докато почина в 1373 година."

Така древният арабски книжовник и писател Ал-Каулкашани описва последните дни на вожда на царството на Мали Дията II, който управлявал през 14 век. „Великият Дията е починал от сънна болест вероятно причинена от паразити, пренесени от мухата це-це"— разказваше проф. Томас Одиянбо, директор на единствения по рода си така добре съоръжен със съвременна техника институт по физиологията и екологията на ин¬ сектите със седалище Найроби. Разговора водихме в просторния парк на Университета в Найроби.

„По това време сънната болест е била добре известна, но човек е бил безсилен. Тя е вземала го­лям брой жертви както в Мали, така и в други райони на Африка. Днес ние имаме достатъчно основание да вярваме, че едни от първите коло­низатори на Африка — арабите, са срещали за­труднение при налагане тяхното влияние във вът-решностите на континента поради мухата це­це. Португалците, които са изпращали огромни експедиции във вътрешността на Източна Африка през 16 век, са имали поредица от неуспехи, когато голям брой от камилите и конете им са били ухап­вани от „це-це" и са ставали жертва на сънната болест. Ибадан може би дължи частично своята импозантност като един от големите градове на черна Африка поради защитата на мухата „це-це" срещу настъпващата кавалерия на фуланите през средата на 1800 година. Не е било възможно коне да бъдат държани в Ибадан и заобикалящите го околности, фуланската кавалерия, която е настъп­вала на юг, се опитала да превземе подстъпите към града, а после и самия град, но конете им са ставали лесна жертва на мухата „це-це". Дълга е историята на сънната болест в Африка — про­дължаваше проф. Одиянбо—Корените на този ин­сект водят към дълбока древност, така напр. в миоцена на Северна Африка са намерени останки от мухата „це-це" — но това е история. Според някои изследователи корените, следите на мухата „це-це" се губят в Южна Африка, когато първите заселници са получили един на практика нагледен урок от този опасен инсект — при опитите за развитие на говедовъдството. Аз току-що спо­менах думата инсекти, така например Африка при­тежава около 300 000 вида инсекти. Може би много нови ще бъдат открити, описани и изучени. От тази огромна, богата фауна само около 4000 вида или малко повече от 1% са от неизмерима полза за човека и за направляваното от него селско­стопанско производство. Дори и такъв незначи­телен брой, те представляват огромен интерес за икономиката и здравето на човека, но те са само малко повече от 1%.

Но какво е всъщност сънната болест? Така на­речената в нашите среди — трипанозомиаза е за­раза, носена от мухата „це-це", която напада жи­вотните — домашни и диви и човека. Обикновено това е фатално. Името на болестта — идва от

трипанозомите — микроскопични организми, кои­то живеят в риби, влечуги и бозайници, а така съ­що в човека, в домашните и диви животни. Зара­зата се пренася посредством ухапването от за­разени мухи „це-це", които засега живеят само в Африка, между 15° северна ширина и 29° южна ши­рина. Два от видовете трипанозоми причиняват сънна болест. Единият е наречен гамбийски, а дру­гият, много по-опасен, смъртоносен — родезийски. Мухата „це-це" се храни с кръв изцяло и е без­обидна до момента, докато налети на обект, за­разен с фаталните за човек микроскопични орга­низми. Тогава „це-це" е заразена и е в състояние да пренася заразата у човека или домашните жи­вотни с изключение на домашните птици. И двата пола на мухата „це-це" са преносители на зараза.

Ето, вие посетихте един от центровете, където учени от 26 страни, подпомагани от различни фон­дации, организации на ООН се опитват да прегра­дят, да спрат нахлуването на мухата „це-це". Но засега резултатите са обезпокоителни, заявява проф. Одиянбо.

Защо? Защото в продължение на стотици години човек е бил безсилен, а после е подценявал бед­ствието, наречено „сънна болест*'. Така например в началото на века епидемия от сънна болест по бреговете на езерото Виктория причинила смърт­та на повече от 200 000 души. 36 страни от кон­тинента Африка (а те са всичко 50) са нападнати от мухата „це-це" до степен, която прави гове­довъдството практически невъзможно. За да до­биете реална представа за действителните из­мерения на болестта, вие, хората от Европа — заяви проф. Одиянбо, представете си, една обшир­на територия от Африка, по размери равна на САЩ или Канада или Европа, — от бреговете на франция до Урал попаднала под фаталните действия на мухата це-це. Според наши изчисления, в този ра­йон население от 35 000 000 носи риска от сънна болест, а поради обстоятелството, че това е най-изостаналият район на света, ние все още не знаем в действителност жертвите, причинени от мухата „це-це". Представете си африканци без кравата — основния източник на месо и мляко и тогава -може да разберете какъв е „приносът" на този инсект към и без това обремененото гра­ничещо с бедственост положение на африканеца. Вие знаете, че основната част от многодетните семейства на Африка са с годишен доход 120 до­лара, а това ще рече над 60% от населението на континента.

Разбира се, положението се усложнява и от обстоятелството, че засега на нас са известни 22 вида на „це-це", които се различават както по ли­ния на тяхното поведение, така и по външност. Аз ви уверявам, че не съществува в целия конти­нент по-опасен от този инсект. Той живее само от 8 до 10 седмици и женската дава живот на нови поколения само веднъж през този период."

30

СЪННАТА БОЛЕСТ

В десетките просторни лаборатории работеха 73 изтъкнати учени. Много от тях изказваха пред­положение за ефикасно и разумно унищожаване на този така опасен инсект. Но някои от тях си оста­ваха все още песимисти. С известна доза на не­удовлетворение те споделяха, че лекарствата, с които са боравили в 36 африкански страни, са така неефективни, както и през миналия век. Например опит бил направен в Нигерия преди няколко години, когато са прогонили „це-це" от горите и храстите, но тя навлязла в дома на човека.

След няколко месеца, в началото на пролетта на 1980 г. отново пътищата ми водиха в Найроби. Град разположен на около 30 километра на юг от Екватора, 1500 м над морското равнище, град, в който сезоните на годините могат да бъдат на­зовани „вечна пролет". Университетът на близо милионния град, разположен в почти хълмиста област, се е настанил в поредица от красиви, нис¬ коетажни сгради. В една от тях се е приютил един­ственият по рода си институт , работещ върху изучаването на богатата на инсекти фауна на тро­пична Африка и най-вече насочил усилия за ефикас­ното решаване на все още неравностойната борба с мухата „це-це".

Директорът на института проф. Одиянбо — световноизвестен учен в областта на екологията на инсектите, роден в крайбрежния град на Кения — Монбаса, е оглавил един институт , който по параметрите на своята дейност се равнява на све­товноизвестните институти , работещи в тази област. Отново се срещнахме с него, отново раз­говорът ни се свеждаше до някои проблеми, свър­зани с икономиката на Източна Африка. Отново мургавото лице на изтъкнатия учен потъмня, ко­гато ми разказваше за току-що приключилата ек­спедиция в долината на р. Замбези, където току-що беше избухнала епидемия от сънна болест. „За­сега ние възнамеряваме да изпратим малка експе­диция в този район, където моите сътрудници ще изследват домашни и диви «животни. Целта е да запознаем, да убедим както държавните ръково-

Муха це-це

дители на тези 36 страни, така и обикновените им жители с особеностите на тази зараза, за да можем да водим по-ефикасна борба. Вярно е, че много страни на света не знаят за мухата „це-це". Но те същевременно са и нещастни по своему, че не познават Източна Африка, а Източна Африка — това е екзотика, красота. Вземете само една Кения. Та тя има осем пъти повече растителни вида, отколкото всички страни на Европа, взети заедно! Мирисът на почвата след дъжд — та той е несравним. Такъв мирис ще доловите само в Из­точна Африка."

Аз, който бях прекарал десетки дни в някои от страните на Източна Африка, се съгласих с лю­безния домакин, но му казах: „Да, така е! Но едно е екзотика, друго е мирисът на земята, на почвата, с която ти си здраво свързан, която боготвориш. Така например равна Тракия и по-точно Загорието — мирисът, уханието на почвата след дъжд е нещо несравнимо, трудно обяснимо. Ти чувствуваш не­видимите, блуждаещи, микроскопични частички, въплътили в себе си кръвта, потта , сълзите на прадедите ни, а сега изкристализираха в оня омаен мирис, който ни дава вяра и сили в утрешния ден."

Н. РАШЕВ

ПО ШИРОКИЯ СВЯТ НАЙ-ДЪЛГИЯТ ПОДВОДЕН

ТУНЕЛ

Японците строят най-дългия подводен железопътен тунел в света. Тунелът е в една от най-земетръсните области на света. Това е тунелът Сейкан на протока Цугару между островите Хондо и Хокайдо. Тунелът ще бъде на 240 метра дълбочина. От целия тунел само 23,3 километра ще бъдат под водата. Това огромно по ма­щабите си съоръжение ще струва, в български пари, 2,4 милиарда ле­ва.

На това място, в протока Цу­гару между островите Хондо и Хокайдо духат непрекъснато сил­ни ветрове. То е много опасно за корабоплаването. При силен тай­фун на 27 септември 1954 година тук са загинали 1414 пътници. Това е петата по размери морска

катастрофа през всички времена. Несигурността в корабоплаване­то е една от причините да бъде построен този 53,85 километров тунел. Той е по-дълъг, общо, от т р и т е най-дълги европейски ту ­нели. Предварителните геологич­ни и топографични проучвания са продължили десет години. Бетон­ната тръба започва почти 14 ки­лометра далеч от брега.

ПО-ТВЪРД ОТ ДИАМАНТА

Една западногерманска фирма е пуснала на пазара поликристал¬ ното вещество амброзит, което изпълнява службата на изкуствен диамант. Този „диамант" се про­явява с особено добри качества при обработка на твърди железни материали. Опитите, проведени В промишлен мащаб ся показали,

че с амброзит могат да бъдат обработвани добре и материали от сив чугун. Високата твърдост на този нов материал и неговата устойчивост откриват нови пъ­тища при обработката на чугун. При обработката на керамика се получава скорост в работата че­тиридесет пъти по-голяма в сравнение с досегашната.

ЮТИЯ-ДЖУДЖЕ

Тя е дълга 11 см, тежи 400 г, с мощност 100 вата. Автоматич­ният регулатор поддържа тем­пература до 180° С.

Джуджето-ютия е предназначе­но за гладене на малки предмети — дрехи при пътуване. Произвеж­да се от „Електрозавод" в Куй¬ бишев.

„Наука и жизнь" — СССР

31

В миналия брой на сп. „Космос" бе поместена статията „За прио­ритета в науката". В нея бе из­тъкнато колко важен е за учените въпросът за приоритета при откритията. Беше споменато как най-видни учени, включително и гении, са отстоявали енергично правото си на приоритет или пък са изпитвали тежки душевни страдания, че са били изпреваре­ни. Но историята на големите открития познава и обратни при­мери. Велики учени не само че не са се стремели да публикуват пър­ви големите си открития, но из­общо не са давали за печат своите изключително важни трудове. Не е лесно да се обяснят всички слу­чаи на подобно поведение. В някои случаи причините за подобно „не­нормално поведение" се коренят очевидно в известни странности на характера, в други те биха мог­ли да бъдат, може би, обяснени с прекалена скромност или с из­вестна неувереност в соб­ствените сили. И все пак остава донякъде неразбираемо как един учен може да прави важни, дори изключителни открития и да не

Хенри Кавендиш (1731 — 1810)

се стреми да ги публикува, да ги направи достояние на своите ко­леги...

Един от най-големите учени на Англия през втората половина на осемнадесети и началото на де­ветнадесети век е Хенри Кавен­диш (1731—1810). На него при­надлежат редица важни открития в областта на физиката и химия­та. Но приживе Кавендиш почти не е публикувал резултатите от своите изследвания. Неговите най-важни открития стават из­вестни благодарение на Кларк Максуел, „вторият физик на Ан­глия след Нютон", както пише съ­ветският автор ф. В. Кедров. Максуел изразходва много сили и време да разшифрова и публикува оставените от Хенри Кавендиш ръкописи, като при това обръща особено внимание върху трудо­вете му по теория на електри­чеството. По данни на Максуел в работите на Кавендиш освен за­кона на Кулон, открит от Кавен­диш десет години преди Кулон, е формулиран и грубо проверен и законът на Ом, който Ом открива след цели седемдесет години!

Личността на Хенри Кавендиш интересувала много съветския физик Пьотър Капица (по-късно академик и Нобелов лауреат), кой­то отива през 1921 г. на специа­лизация в Англия и остава да ра­боти при великия. Ърнст Ръдър­форд, в Кавендишката лаборато­рия в Кеймбридж, до 1934 г. Ето какво пише по-късно Капица по повод на това. че X. Кавендиш не е публикувал своите най-важни открития:

„Естествено е да се зададе въ­просът как се е случило така, че голям учен като Кавендиш, когото мнозина наричали Нютон на съ­временната химия, е могъл да пре­небрегне публикуването на този труд върху електричеството, който той естествено не може да не е смятал за фундаментален? Едва ли историята някога ще на­мери отговор на този въпрос, но най-вероятно е Кавендиш да е за­бравил да го изпрати за отпечат­ване. Това обяснение привидно из­глежда неправдоподобно, тъй ка­то по всяка вероятност неговите другари учени би трябвало да знаят за тези трудове и да му

напомнят за тях. Но тук проли­чава една особеност в характера на "Кавендиш — той нямал нито приятели, нито другари, изобщо отбягвал хората. Много богат чо­век, брат на херцог Девъншир, той живеел изключително затво­рен живот, занимавал се само със своята наука. Даже на прислугата в неговия дворец било забранено да се мярка пред очите. Сервирали му храната на масата, преди да е влязъл в трапезарията. Именно поради тази откъснатост от хо-рата научните изследвания на Ка­вендиш, плодовете на най-голе­мите му научни постижения, на­правени в Англия, не са оказали влияние върху развитието на све­товната наука."

Във връзка с казаното от П. Капица трябва да отбележим, че трудовете на Кавендиш относно електричеството са публикувани едва в 1879 г., т.е. цели 69 години след неговата смърт!

Ако все пак Капица допуска, че непубликуването на най-важните открития на Кавендиш се дължи, може би, на това, че той е „заб­равил" да ги даде за печат, то по­добно предположение е изключено по отношение на един друг голям физик, живял през нашето сто­летие — Еторе Майорана (1906—1938).

Еторе Майорана произхожда от видно сицилианско семейство. За­вършва класическа гимназия през 1923 г., след което започва да следва инженерство в Рим.

През 1926 г. 25-годишният Ен­рико ферми — един от най-го­лемите физици на нашия век — става професор по теоретична физика в Рим. Още на следващата година около него се организира неофициална физична група от млади, способни учени, която ско¬ ро прави забележителни откри­тия. През 1927 г. един от участ­ниците в тази група — Е. Сегре, който по-късно става Нобелов лауреат — привлича към групата и Еторе Майорана, по това време още студент по инженерство. Според Сегре, по силата на своя интелект, както и по дълбочина­та и обема на своите познания Майорана явно превъзхожда но­вите си другари, а в някои отно­шения, например в областта на

32

чистата математика, дори самия ферми.

През 1928 г. Майорана се пре­хвърля да следва във физическия факултет на Римският универ­ситет. На следната година завършва физика с пълно отличие.

Личността на Майорана импо¬ нира силно на ферми. По споме­ните на друг участник в групата — днешният съветски академик Бруно Понтекорво, известно вре­ме след влизането си в групата Майорана притежава такава еру­диция и се намира на такова ниво

Л. И. Манделщам (1879—1944)

на разбиране на физиката, че раз­говаря с ферми на научни теми като равен. Самият ферми го счи­та за най-големия физик-теоре­тик на своето време и често се възхищава от него, като казва: „Ако задачата е вече поставена, никой в света не може да я реши по-добре от Майорана".

Е. Майорана не взима голямо участие в занятията на групата, но й помага при решаването на трудни теоретични въпроси и по­някога просто я смайва с ориги­нални идеи и със способността си да извършва мълниеносно сложни изчисления (както пишат Сегре и Понтекорво, той бил истинска жива „сметачна машина"). По ха­рактер Майорана бил затворен и песимист, вечно недоволен както от себе си, така и от другите. Понякога той буквално терори­зира със забележките си учени-чужденци, които докладват пред групата. Всички от групата носят шеговити имена и Майорана, оче­видно неслучайно, е наречен „Ве­ликият инквизитор".

Странностите в характера на Майорана се илюстрират добре от следния характерен случай.

През 1931 г. Ирен и Жолио Кюри тълкуват резултатите от някои свои опити (които довеждат по-късно до откриването на не­

утрона) като „един ефект на Комтън върху протоните". Като се запознава с това тълкуване, Майорана прави саркастична за­бележка, че двамата френски фи­зици са открили всъщност „неу­трален протон" (т. е. неутрона), но не са го забелязали. Майорана веднага започва да развива модел на атомното ядро, съставено са­мо от протони и „неутрални про­тони" и отива далеч напред в опи­санието на силите, които дей­ствуват между тези частици. Той разказва на ферми и някои свои приятели за тази си работа, ферми веднага разбира нейната изключителна важност и започва да настоява пред Майорана да по­бърза с публикуването й. Майо­рана обаче се колебае, като смята, че постигнатите от него резул­тати са още твърде непълни. Той заявява, че засега не иска да пише статия по този въпрос. Тогава ферми поиска разрешение от Ма­йорана да съобщи (като, разбира се, се позове на него) резулта­тите от работата му на Кон­ференцията по ядрена физика в Париж през юли 1932 г. Майорана му отговаря, че би дал такова раз­решение само... ако тези идеи бъ­дат приписани на един стар про­фесор по електроника, който ве­роятно също щял да присъствува на конференцията, Ферми, есте­ствено, не може да се съгласи с подобно абсурдно искане. Като резултат от всичко това идеите на Майорана стават известни ед­ва много по-късно, когато са из­казани от други физици.

От 1932 г. нататък Майорана започва да се среща все по-рядко и по-рядко със своите колеги фи­зици и през 1937 г. буквално из­чезва. Изглежда че завършва жи­вота си със самоубийство. Всички опити да бъде намерен, или поне трупът му. остават напразни, ферми, който полага големи уси­лия в това отношение, е принуден накрая да забележи, че ако Майо­рана е решил да изчезне или да заличи следите от своя труп той с изключителната си интелигент­ност е постигнал това...

В статията „За приоритета в науката" бе споменато за големия съветски физик Леонид Мандел­щам. Заедно с друг съветски фи­зик — Григорий Ландсберг, те откриват в кристали така наре­ченото „комбинационно разсей­ване на светлината". Същото яв­ление независимо и едновременно с тях е открито и от индийския физик Чандрасекхара Раман в теч­ността. Поради това че публи­кацията на Манделщам и Ланд­сберг излиза десет дена след тази

на Раман, през 1930 г. Нобелова награда за това откритие е при­съдена само на индийския физик.

Както бе изтъкнато. Мандел­щам е невероятно скромен човек. Може би с тази черта на неговия характер трябва да бъде обяснено поведението му, което описва съ­ветската физичка и литераторка Ана Ливанова.

Известно е, че между двамата гениални физици Алберт Айнщайн и Нилс Бор се води дългогодишен спор относно някои основни по ложения в квантовата механика. За да докаже правотата на свои­те разсъждения и схващания, Айн­щайн често изтъква мислени ек­сперименти (парадокси), които трябва да докажат несъстоятел­ността на някои твърдения на привържениците на квантовата механика. Нилс Бор обаче намира такива решения на тези парадок­си, които доказват, че не е прав Айнщайн. Този спор е изложен от великия датски физик в статията му „Дискусии с Айнщайн", напе­чатано през 1949 г. в сборника, издаден по случай седемдесетго¬ дишнината на Алберт Айнщайн

Ана Ливанова пише, че на срав­нително малко хора е известно следното: московските физици научават за решенията на пара­доксите на Айнщайн още преди те да бъдат публикувани от Нилс Бор. Всеки път става следното:

Появява се статия на Айнщайн със съответен парадокс. Няколко дни след това Манделщам казва на своите ученици: „Да погово­рим". Започва да им разяснява по­становката на въпроса, след кое­то излага и неговото решение. Всички парадокси на Айнщайн Манделщам разрешава сам. Той веднага намира начин да докаже, че положенията, изтъкнати от Привържениците на квантовата механика, са верни, като прави не­обходимите за това изчисления. Когато учениците му го питат ■ защо публикува тези важни резул­тати. Манделщам им отговаря: „Ако това не беше Айнщайн... Айн­щайн е гениален човек и такива прости съображения, каквито се­га ви изложих, сигурно са му дош­ли наум. Може би има някакви моменти, които не съм отчел."

А след известно време, когато се появява отговорът на Бор, в който парадоксът на Айнщайн е решен по същия начин, по който е решен и от Манделщам, той каз­ва с доволен тон на своите уче­ници: „Виждате ли, и Бор мисли така"...

Ст.н.с. ДИМО БОЖКОВ, к.б.н.

33

Нормално пътят към науката започва от сту­дентските банки. Но за храбрия рицар Раймонд Лулий той започнал с преследването на една пре­красна дама. Увлеченият и влюбен идалго нахълтал с коня си в църквата, където успял да стори поне три неща: да изплаши отчето, да вдигне на крака едва коленичилата за молитва прекрасна Лолита и да й направи признание. Тези редове сигурно щяха да липсват от статията, ако любимата на Рай­монд не бе боледувала от тежко кожно заболяване. Вероятно и „Арс магна" нямаше да бъде изобре­тена, а ракията по-късно щеше да се разпространи в Европа...

Но младата Лолита отгърнала наметката си и показала на рицаря кожната язва — божие нака­зание за незнаен грях. Потресен, невярващ във въображаемия й грях, Раймонд ясно разбрал защо любимата му го отбягва, за какво са честите и дълги молитви и се заклел,заклел се да намери лек срещу болестта.-

Арс магна (или: прелюдията продължава)

Лулий зарязал светския живот, затворил се сред реторти, тигли и щипци, прашни ръкописи. Търсел панацея — лекарството срещу всички болести. После търсел еликсира на безсмъртието. Търсел и открил „аква вита". Впрочем — аква вита или вода на живота са я наричали тогава, днес не й се кланят, наричат я просто етилов спирт. Дести­лацията на спирт (макар и доста след арабите) донесла слава на Лулий. Всички считали, че това е една от съставките на еликсира на безсмъртието. Очевидно Лулий не търсел слава, търсел вълшебния балсам. Как ли не подхождал към проблема. Изучавал математика, езици. Четял Евклид, пишел романи, поеми... Помогнала му случайността.

Веднъж, на шумния панаир в Барселона Лулий зър­нал една механична кукла. Тя се движела, издавала звуци и разсмивала плътната стена от зяпачи. Поразен от хрумналата му идея, идалго сръгал коня и си проправил път в тълпата. Собственикът на куклата — дрипав селянин, тръскал омазнената си шапка и обхождал зрителите. „Сигурно е някой из­кусен дърводелец" — помислил си Лулий. Хвърлил монета в шапката му и вперил изучаващ поглед в тромавите, безсмислени движения на куклата. От транса го изтръгнал вик: „Той скверни бога!" Видял дърпащия се дърводелец и монаси, които го отвеж­дали. Отнесли и куклата. Лулий зиморничаво се за­гърнал с плаща и потеглил.

„Та на. мен даже не ми трябва да придавам чо­вешки облик на моя механизъм — мислел той по пътя. — Няма да тръгна с него по панаирите!... Това, което ще направя, е машина на мисълта. С нея ще мога да разговарям. Тя ще притежава из­куството на мъдростта. Великото изкуство — арс магна! Арс магна — защо не? Ами разбира се,

така и ще я нарека — „Арс магна"! Великото из­куство на мъдростта."

И още прашен от пътя, но съвсем бодър, Лулий седнал зад чертежите. Изравнил с привично дви­жение ситния пясък върху дъската, прекарал линия... После захвърлил заострената пръчица и станал. Дълго, много дълго се разхождал тази вечер Лулий, преди машината на мисълта, „арс магна", да за­почне да оживява върху пясъка.

Седем века по-късно. Арс магна на XX век?

Лулий успял да построи своята машина. Сигурно сте изпълнени с недоверие. И донякъде любопитни: какво все пак е построил той?

От арс магна Лулий искал две неща: да може да й задава въпроси, на които тя да отговаря и освен това машината да въплъщава в себе си „всичката мъдрост".

Казано на съвременен език, Лулий не се стремял да създаде самообучаващ се автомат. Не! Него­вата машина е трябвало да притежава „наготово" цялото човешко знание.

Че как е могъл дотам да се заблуждава? Нима е имал някакви основания да вярва в арс магна? Да, имал е...

Преди седем века /а и не само тогава/ всички са се възхищавали от стройното здание, издигнато от Евклид. Няколко начални положения — аксиоми, които са така очевидни...плюс логика. Ето какво е стояло в основата на огромното здание на гео­метрията. Наистина възхитително, като се имат предвид прекрасните резултати, които се полу­чават със споменатите скромни средства. Няколко предположения плюс логика и се получава — самата реалност. Именно реалност, защото използувайки геометричните теореми, са строели мостове, укрепления и какво ли не още.

Като завъртиш чекръка на кладенеца, въжето започва да се навива и отдолу неизбежно се подава кофата с вода. Просто и логично, както теоре­мите следват от аксиомите, когато „завъртиш чекръка на логиката"...

Така е мислел и Лулий. Само че той не се е огра­ничил с геометрията. А и защо само с нея? Не може ли цялото знание да се изведе от няколко прости начални предположения, постулати? После дърпаш лоста, арс магна се завърта (а вътре в колелцата, в механизмите е скрита логиката) и изписва една истина: „панацеята е съставена от..."

Четиринадесет разноцветни колела с изписани по тях знаци — ето това е представлявала в за­вършен вид машината на Лулий. Дърпаш лоста (задаваш въпрос), дисковете се завъртат и когато спрат, на тях са подредени букви. Кога смислени, кога не...

В своя завладяващ разказ „формулата на Лим¬ фатер" Станислав Лем с присъщата му убедител-

34

ност и лекота също описва една арс мазна. Само че с „целия арсенал" на научно-техническа/па ли­тература. Говори се за колоидни разтвори, елек­троника, обратна връзка. Споменават се имена на известни, велики учени. И на бъдещи величия. И арс мазна на Лем зазвучава правдоподобно, ярко, на­учно. А идеята е същата, като на Лулий... Но звучи някак смешно, даже жалко.

Впрочем, не се подлъгвайте по дървените зъб­чати колелца. В самата мечта няма нищо смешно и жалко, физиците, например, днес яростно се стремят към Великото обединение. Създаване на единна физична картина, която да почива върху няколко постулата. Това не ви звучи смешно, нали? Кибернетиците от своя страна мечтаят за мис­леща машина. И това не е смешно, нито жалко! Може би ще възразите: „Да, но арс мазна на Лулий е прост дървен механизъм. Къде ще се мери със съвременните електронни машини!" Да, арс мазна е много далеч от днешните ЕИМ. На нея е можело да се съставят само хороскопи... Но да видим колко близко са ЕИМ до неговата мечта.

Според язвителната констатация на една по­зната: „Съвременният компютър не би могъл да ти каже нищо повече от едно „Мерси!", и то — ако това „мерси" предварително си програмирал в него." Глупости — сигурно ще възкликнете вие, — явна клевета! Та съвременните компютри мо­гат толкова много неща. Управляват заводи, иг­раят шах, даже рисуват.

Да, така е. И все пак днешният компютър е нещо като „арс магна на XX век". Чекрък за вадене на вода, само че електронен...

Ах, Лулий! Вместо да си играеш с разни арс магни, да бе се заел с теория на игрите!

Академик Колмогоров в една своя статия обръща внимание на едно странно и любопитно обстоя­телство: всички неизчислими успехи на съвремен­ната кибернетика се разпадат на две крайни групи. Първата се отнася до моделиране на условните рефлекси, нещо свойствено на всички гръбначни; а втората моделира логическото мислене — фе­номен, появил се едва на крайното стъпало от раз­витието на човека. И така, да резюмираме: мо-делира се най-долното и най-горното стъпало в еволюцията на човека. А средата?!

Всичко, което се намира „по средата": воля, емо­ции, фантазия, егоизъм, алтруизъм, религия, въ­ображение — всичко това остава настрани. Сре­дата, една наистина златна среда, сякаш изобщо не интересува кибернетиците...

Не ги интересува ли? И още как! Сигурно мнозина от тях биха дали половината от живота си, за да конструират електронен дъждовен червей. Та чер­веят — ще възкликне кибернетикът — е просто чудо на емоционалността в сравнение с ей това. И той ще потупа премигващата с лампичките си ужасно скъпа и сложна ЕИМ.

Ако попаднете на такъв кибернетик, той може да ви предложи едно малко състезание с ЕИМ. Да повдигнете на степен „ем" и да извлечете „ен"-ти корен от едно двадесетзначно число. Не се хва­щайте на въдицата му. ЕИМ, разбира се, ще пре­сметне бързо и сигурно резултата. Предложете му друго: нека неговият аритметичен гений се опита да различи куче от котка. Нещо, което вие правите несъзнателно за части от секундата.

ЕИМ ще „пасува". Тази задача (из областта на един обширен клон — теория на разпознаване на образите) е непосилна за нея. И знаете ли защо? Ами защото самият вие не знаете как го правите...

Да, когато човек разбере този тайнствен ме­ханизъм и състави необходимата програма — ЕИМ вече ще може да различава своя създател.

Изобщо, мозъкът представлява една загадка за нас. Неща, които вършим с лекота, неща, които понякога наричаме интуиция, въображение, твор­чество — на практика за нас са празни фрази. Ние не знаем какво се крие зад тях.

Ако в ръцете ни попадне часовник, ние можем да го разглобим и да разберем принципа му на дей­ствие. Предназначението му, разбира се, може и да остане загадка за нас. Но кое и защо прави „тик -так" и движи стрелките ще разберем.

Ако в ръцете ни попадне ЕИМ, даже и отлично да се ориентираме в електрониката, след като я разглобим и изучим, ние няма да знаем какво е вър­шела тя . Защото най-важното — нейната програ­ма ще си остане загадка. И това е, защото съвре­менните ЕИМ са нещо като арена, сцена, на която се разиграва програмата. Дали програмата е била за управляване на цял завод, за игра на шах или за пресмятане на интеграли — точно това няма да разберем.

35

чително трудно се поддават на алгоритмизация. Подобни списъци се съставят така мъчно и са тъй дълги, че човек предпочита сам да свърши рабо­тата , „вместо да се впуска в дълги обяснения".

Но има и нещо по-лошо. Това е, че отнапред ние не знаем дали МОЖЕ ДА БЪДЕ съставен алгори­тъмът. Той може да съществува. Но може и да няма алгоритъм, който да описва процеса.

Следователно, първо, не всичко се поддава на алгоритмизация, и второ, няма правило (алгори­тъм), което недвусмислено да ни посочи поддава ли се даденият процес на алгоритмизация или не.

Така че ЕИМ са един наистина незаменим помощ­ник, но... хората все пак те не могат да заменят!.. Засега...

Как така — засега? Нали горе ясно бе казано, че не всичко може да бъде описано под формата на алгоритъм, който да бъде изпълнен от ЕИМ? А ЕИМ няма да започне да фантазира, да импрови­зира... Тоест, да върши това, което прави човекът, когато се срещне лице в лице с неизвестното.

А впрочем, какво наистина прави човек тогава? Вие не можете да разглобите човешкия мозък

така, както направихте с часовника. Значи, ще се наложи да го изследвате по друг начин. Какъв ли? Ще го моделирате! Ако не целия, то поне някои моменти от дейността му. За вас мозъкът пред­ставлява „черна кутия", една съвършено непроз­рачна черна кутия. Не знаете какво е това черна кутия ли? Тогава прочетете по-долу шеговитото определение на съветския кибернетик В. Яковлев:

„На витрината на съвременната наука е изло­жена Черната кутия — реклама на кибернетиката. Минувачите я гледат с уважение, но без страх: чер­ни кутии в бита колкото искаш. Най-разпро-странената е телефонът автомат. Ние пускаме монета — това е входът на черната кутия. При което кутията: а/ гълта монета, б/ удря ни ток, в/ не дава сигнал, г/ изхвърля много монети. Това е изходът на черната кутия. Механизмът на по­ведение на кутията ни е неизвестен, разглобява­нето и се наказва от закона..."

Сега вземете лист хартия, молив и се заемете с изучаването на мозъка. Как ли? Под формата на игра. Игрите имат ред предимства, едно от които е, че като обект на изучаване са лесни. И не само това. В игрите има психология, в тях участвуват

А програмата се ражда с молив и лист хартия. Изглежда съвсем просто, нали? За да я напишете, трябва първо да съставите нейния АЛГОРИТЪМ. Може би не знаете какво е алгоритъм?

Точна дефиниция няма. В специалната литера­тура под алгоритъм се разбира списък, набор от правила.

На улицата ви е спрял човек. Моли да му обясните как би могъл да стигне до интересуващата го ули­ца. Вие знаете къде се намира тя . Обяснявате му: „Тръгнете надолу, завийте по втората пресечка вдясно"... и т. н. Ето, вие дадохте алгоритъма — как от мястото, на което се намираме, човек би могъл да стигне до интересуващата го улица.

Това е елементарен алгоритъм. Правилата са ясни, в тях няма нищо „за мислене". По-сложен е случаят, когато алгоритъмът съдържа в себе си условия. Нека проследим пътя на една домакиня. Тя е излязла на пазар. Търси кори за баница, но ако не намери — ще трябва да приготви нещо друго. Нещо, което ще й хрумне на място. Освен това и времето й е ограничено. Виждате, че тук се по­явяват условия: „ако няма кори, ще потърся нещо друго". Домакинята трябва да направи избор, да реши. Вземането на решение е ограничено от фак­тора време. Домакинята често поглежда часовника си, притеснява се: „Знам да готвя това, това и това..." Ако домакинята увеличи времето за тър­сене на дадени продукти, ще трябва да сготви яс­тие, което става по-бързо.

Впрочем, може би ви се е случвало да пазарувате по такъв списък. „Ако няма еди-какво си, ще по търсим това и това..." И сигурно с досада сте установявали, че списъкът съвсем не е изчерпа­телен. В него има пропуски, указанията не са ясни. На вас пък не ви е ясен замисълът на домакинята. Резултатът от лошо зададения алгоритъм за сметка на това ви е пределно ясен: ще се наложи още веднъж да ходите на покупки...

Огромна част от човешката дейност се поддава на подобно описание. Алгоритми, които, стига стриктно да бъдат изпълнявани, ще доведат до желания резултат. А ЕИМ е най-послушният и дис­циплиниран изпълнител. Задавате й алгоритъма, списъка от правила и о т т у к нататък тя се грижи за изпълнението.

Лошото е едно, че много видове дейност изклю-

36

психически категории, присъщи и на човека, и на животните. Предпазливостта, изостреното вни­мание е свойствено не само на човека и живот­ното, попаднали в сложна, непозната обстановка, но и на играещия.

Не случайно децата най-лесно се научават да вър­шат нещо под формата на игра. В игрите се съ­държа елемент, който е необходим при решава­нето на най-разнообразни житейски ситуации.

„ М а т е м а т и ц и т е изобщо не използуват ло­гика, а разсъждават бог знае как!"

(изказване на математик )

Веднъж, след като загубил партия шах, халифът ел Мамун огорчен възкликнал: „Странно нещо! Управлявам света от Инд на изток до Андалузия на запад, а не мога да се справя с 32 фигури на една дъска, дълга две педи..."

Не случайно свързахме тези две изказвания, кои­то помежду си, на пръв поглед, имат толкова общо, колкото „родените през събота с влиянието на Сатурн"... Това е „на пръв поглед". А всъщност, двете изказвания са за едно и също нещо. Не, име няма да му даваме. Не защото няма — напротив, има много имена: творчество, въображение, ин­туиция... (Допълнете сами списъка и си изберете име по вкус!..)

Първото изказване може да ви наведе на погреш­ни мисли. Не, математиците мислят логично (по­вече или по-малко, както всички хора). То не е и

афоризъм. Изказването засяга процеса „творческо мислене", характерен за всяка област от човеш­ката дейност.

Как се заражда мисълта? Откъде започва, какви са пътищата й. Всичко това за нас е почти „тера инкогнита". Ние познаваме само крайната й проява — нейното „изплуване" в съзнанието, където се включва логиката и я обработва.

Същото е и в игрите. Шаха, например. Когато гросмайсторът направи своя ход, впоследствие той може (при това отлично!) да ви обясни защо е избрал именно него, а не друг. Но на въпроса — как е стигнал до този ход? — той безпомощно свива рамене. И не само той. Съвременната наука също безпомощно свива рамене...

Кибернетиката има един нов клон. Нарича се Ев¬ ристика (от гръцки — намирам, откривам). Точно тя се занимава с този въпрос: изследване и мо­делиране на „творческото мислене". Но едва е про­ходила въпреки многогодишните усилия на мно­жество известни и неизвестни учени. Даже не е проходила — думата е прекалено силна. И крачка не е направила. Прилича на човек, вдигнал крак, кой­то иска да проходи, но не знае къде да стъпи...

Помогнете й. На раменете си имате точно това, което тя се опитва да изследва. Вземете хартия, молив и с... още нещо изследвайте същото това „още нещо". То заслужава усилията. Успеем ли да го разберем, ще разберем и своето място във Все­лената...

А. Димитров

Внезапното изчезване на кораба „Вест стар" (фРГ) и на танкера „Боа нову" (Португалия) край Азорските острови разтревожи местните военноморски сили. Един „призрачен кораб", който премина със запалени светлини край о. Терсейра, без да реагира на безбройни сигнали, дадени от бре­га, още повече задълбочи трево­гата. Кораби и самолети търсиха „Вест стар" и „Боа нову", но без­резултатно. Най-накрая намериха „Боа нову", дрейфуващ с кила на­горе. Екипажът му бе безследно изчезнал...

Мрачна слава на гибелни места са си спечелили много акватории. Всеки е слушал за „Бермудския триъгълник", но не всички знаят за надминалия го вече „Кръг на ада", обширен участък от Атлан­тика, обхващащ Мексиканския за­лив, зоната на Западна Индия и Азор. В Тихия океан до Япония има

„море на дявола", има и други ра­йони, където неведнъж тайнстве­но изчезват самолети и кораби.

Нетърпеливата мълва жадно попива слуховете и привлекател­ните поради своята странност научни хипотези. Нова светлина върху загадъчните феномени хвърлиха изследванията на съветско-американския експери­мент ПОЛИМОДЕ и разследвания­та на детективите от „Интер­пол", направени в „Кръга на ада".

Интриги на дявола?

17 януари 1980 г. В Атлантика край бреговете на Сенегал затъна при странни обстоятелства су¬ пертанкерът „Салем", застрахо­ван при „Лойд" за 84 млн. долара. Независимо от „внезапните" взривове и бушуващия пожар, кои­то без остатък отправиха кораба на дълбочина 4300 м ведно с бор­

довия му дневник, целият дваде­сет и четири членен екипаж и ве­щите му благополучно се прехвър­лили в лодките и се измъкнали от огъня (обикновено огънят плъзва бързо наоколо с разлетия нефт). Измъкнали се без паника и прича­кали британския танкер, който вече бързал към тях след сигнала за бедствие.

Разследване започнало само за­щото сумата на застраховката била твърде солидна и така се разкрила голяма афера. Преди вне­запната гибел временно „Салем" сменил своето име на „Лема" и тайно разтоварил в ЮАР почти 200 000 т кувейтски нефт, пред­назначен за Италия, а резервоа­рите запълнил с морска вода, именно с нея танкерът бил спус­нат към дъното.

Не било лесно да се разобличи машинацията. Съдът, построен в Швеция и застрахован в Англия, плавал под флаг на Либерия, но принадлежал на фирма от САЩ, управлявана от Швейцария. Преди катастрофата танкерът бил за­страхован чрез агенти в Холандия за рейса Кувейт-Италия от някой си Щейн, изглежда от фРГ, но с кантора в Швейцария (адресът се оказал фалшив). Щейн не открили, той изчезнал безследно, но изяс­нили едно:наемайки моряци в Гър­ция (там това е тъй евтино), Щейн им пробутвал надбавка за мълчание или лъжесвидетелство.

37

Аферистите загубиха застра­ховката, но не и печалбата от го­ривото, препродадено на ЮАР въ­преки наложеното ембарго от Ку­вейт (санкции срещу ЮАР за по­литиката му на апартейд). Оче­видно тези авантюри, какъвто и да е изходът, са изгодни. Не слу­чайно техни жертви стават око­ло 80 кораба през годината, обща­та сума на застраховката на тол­кова кораби е почти 230 млн. до­лара годишно, пише парижкият „Експрес". Често разследването на престъпленията е по-скъпо, по-свързано с грижи, по-опасно, отколкото да се плати застра­ховката без продължителна ек­спертиза. Нищо чудно, престъп­ниците също използуват най-съ­временни технологии, разоблича­ването им става все по-трудоем­ко. Злополучните шерлокхолмсов¬ ци, за да оправдаят своята без­помощност, дори сами раздухват слуховете за тайнственост.

Към омагьосаните места все по-често се отнасят „гибелните пътища" край Суец, край Южна Африка и Югоизточна Азия, къ­дето чудесата и ужасите не са по-малко, а дори повече, откол­кото по „неводещите никъде" пъ­тища на „Бермудския триъгъл­ник". В последно време в Тихия океан край Югоизточна Азия еже­годно десетки съдове се причи­сляват към тайнствено изчезна­лите. Според детективите на за­страхователните компании ми­нимум две пети от тях са по­топени, мистериозно уникалното им изчезване е всъщност най-ба­нално криминално.

Операцията е проста: купува се по-евтин съд, натоварва се с по-скъпи товари, застрахова се за по-голяма сума, разтоварва се стоката тайно в пристанище или в морето (прехвърля се на друг кораб) и накрая — неочаквано ко­рабокрушение в някои по-дълбоки

води, най-добре на по-оживено трасе, та колкото може по-скоро да приберат екипажа.

Или още по-просто: тихомъл­ком се сменя названието, подпра­вят се документи и предишният съд никъде вече го няма. Има нов, годен за поредна афера. А ста­рият е „изчезнал безследно" за­едно с хората!

Съвременното пиратство

31 юли — 2 август 1981 г. Край Бахамските острови можеше да се види, дори да се снима „кораб-призрак", яхта, летяща пъ­лен напред, без никакво съобра­зяване със сигналите. Съдът бе от крит от кубински рибари. Той беше царството на смъртта: труп на мъж, локва кръв върху палубата, обшивка, направена на решето с куршуми...

От тази тринадесетметрова яхта на 31 юли радирали. „Калия-Ш" съобщавала, че четири катера са открили непрекъснат огън по нея. Съобщението приели в Ма-

йями (САЩ), но не пратили по­мощ, защото липсвали точните координати. Нищо повече за тра­гедията не е известно, макар че недостигът на фактически све­дения с лихва ще се попълни от фантастични догадки. Яхтата се намирала в „Бермудския триъгъл­ник", там където само от 1973 до 1977 г. „безследно изчезнаха" 610 различни морски съда и повече от 2000 души, а след 1977 г. още 200 яхти и катера.

13 септември 1964 г. На 70 мили североизточно от Хавана мотор­ни лодки без опознавателни знаци настигнали и стреляли с картеч­ници без предупреждение по ис­панския „Сиера Арансу", който превозвал за Куба храна, текстил и играчки. Пет минути по-късно на „Арансу" избухнал пожар. За­гинали капитанът, боцманът, първият механик. Множество други били ранени. Смърт чакала всички. Бандитите почнали лов на хора, хвърляли ги във водата, за­стрелвали ги. За щастие холанд­ски кораб се оказал наблизо, той спасил седемнадесет човека. Ра­йонът, където било извършено нападението, се намира под кон­трола на САЩ. Варварски акции на контрареволюционери все по-често прозират в неясната мъгла около „Бермудския триъгълник".

„Нисио мару"

През пролетта на 1981 г. по непонятни причини японският товарен кораб „Нисио мару" по­тъна. Двама от екипажа загинаха. Причината за потъването било нещо могъщо, нещо изплавало от дълбочините, нещо, много по-го­лямо от кит . Невиждано морско чудовище?

38

Не, бедствието било предиз­викано от атомна американска подводница, снабдена с ядрени ра­кети. В края на краищата амери­канският посланик в Токио го призна. Но защо подводницата е била толкова близко до чуждите брегове? Защо е действувала тъй непредпазливо на оживеното мор­ско кръстовище? Защо се е скрила, без да окаже никаква помощ? Кол­ко много усилия, колко време трябваше да се употребят, за да се разбере истинската причина за катастрофата. Но да се замажат следите на подобно престъпление е винаги по-леко в райони, в които мъглата на тайнствеността е по-гъста.

Да замажат престъпленията си успяват и флибустерите в Тихи океан. Не вдигат те днес на свои­те мачти флаг с „веселия роджер", не се хвърлят в опасни ръкопашни абордажни боеве, а стрелят от почтително разстояние с авто­мати, картечници, оръдия. Ако се качват на чуждия борд, то правят това безшумно и нощем, когато корабът е на рейд, а екипажът му — на брега.

Разбира се, случва се всичко — кръв, смърт, но съвременните пи­рати са готови да се кълнат, бог вижда, не злоупотребяваме с кал­ни дела, ако не пречат да грабим, да палим, да потопяваме и всичко това да остане в тайна. На брега те не обичат да се набиват в очи ни с външност, ни с поведение. Скромни на вид, понякога даже внушаващи респект джентълме­ни, съвременните пирати са на­пълно чужди на подобна безвку­сица като обици на ушите или татуировка.

Да, пиратите са напълно съвре­менни, въоръжени с най-нова тех­ника, дори с научна организация на труда. Те умеят да увлекат със своите идеи маса хора, от дър­жавния чиновник до обикновения изпълнител. Днес истинските ге­нии на флибустерството се по­зовават на китайски „предприе­мачи* от Хонгконг. Тази мафия е заета преди всичко с контрабан­да, с глобални операции, свързани с наркотици за милиарди долари, но тя не се гнуси и от по-дребни дела, от грабеж и потапяне на преминаващи кораби.

По своите 500 човешки жертви гибелта на „Тампомас" надмина всички корабокрушения, известни през последните десет години. Катастрофата, станала на 26 януари 1981 г. в Яванско море, за­почна с пожар в машинното отде­ление. Пожарът обхвана палубата и площадката за автомобили и мотоциклети, предизвика взрив

в резервоарите. При разследва­нето много въпроси останаха без отговор.

Разправиите между японските и индонезийски предприемачи по­могнаха да се изяснят някои неща. Японците бяха построили мотор­ния кораб и после бяха го пре­образували в пътнически. Индо¬ незийците бяха го купили и ек­сплоатирали. Японците заявиха, че индонезийците са го претова­рили, а в злополучния рейс са го пратили с 300 пътници над нор­мата. Индонезийците заявяваха, че след преустройството кора­бът е имал маса недостатъци, а палубите нямали огнеупорно по­критие. Липсвала система за про­тивопожарна сигнализация и за защита. Може да продължим в този дух, но и без това става ясно в какво се превръща гонитбата на печалби в общество на свобод­ната конкуренция.

Тайни около нас колкото щеш. Много от тях са познаваеми и се разкриват при сериозни изслед­вания. Пример за това е двего­дишният съветско американски експеримент ПОЛИМОДЕ в „Кръ­га на ада", завършил в края на 1978 г. Главното в експеримента бе да се проучат гигантските ( о т 200 до 400 км в диаметър) вихрени потоци в океана, открити от съ­ветските специалисти през 1970

Ако катастрофите в „Кръга на ада" са сравнително повече, то това е преди всичко, защото дви­жението там е по-интензивно. Влияят и природни фактори, да речем силни течения или вихри. Те бързо отнасят отломките на претърпелите бедствия кораби и самолети и създават илюзия на безследно изчезване.

Понятно защо и нас ни тревожи „черната статистика" на „Лойд": от сблъсквания, пожари, корабо­крушения само през 1980 г. в све­та са загубени 390 кораба с обща водоизместимост 1,8 млн. регис­тър тона. Най-големи загуби по­несе флотата на Либерия, която се слави като „морска държава № 1". Не е тайна, че нейният удо­бен (разбирай го евтин) флаг при­крива бизнеса на много фирми съ­всем не либерийски, както бе в аферата със „Салем".

Условие за безаварийност не е само безотказната техника и техника на безопасността, но още хора, които безукорно ги вла­деят и чийто принцип е принци­път на колективизма: един за всички — всички за един. А за ска­лъпените набързо екипажи, пла­ващи под удобни „евтини" фла­гове, може още много да се желае и в квалификацията, и дори в

отношенията на хората помежду им. Тези екипажи се раздират от расова пъстрота, национално-ре­лигиозни различия, езикови барие­ри... Всичко това лесно може да обезцени знанията и навиците на опитните моряци, ако в екипажа въобще има такива.

Някакъв недоучил студент от фРГ само за 25 долара придобил диплом за капитан, който да води кораб под флаг на Панама. Подоб­ни документи днес просто като банички се произвеждат в Хонг­конг и други подобни центрове на културата, бързо развиващи се на базата на икономиката. Точно такъв специалист през 1976 г. смело водел танкера „Арго Мър¬ чант" под либерийски флаг право към гибелта.

И още няколко цифри. По съ­щество САЩ има два флота. Еди­ният свой, зарегистриран в Ща­т и т е , национален. Другият също в общи линии американски, но при­крит под флаговете на Либерия, Панама и още двадесет други дър­жави, за да не се плащат данъци. Този флот, притежание на аме­рикански параходни компании, е по тонаж едва ли не три пъти по-тежък от първия!

Подобна игра на криеница е твърде изгодна. На флота със свободна регистрация се пада ед­на трета от световния тонаж на корабите и... най-големият брой катастрофи.

Л. БОБРОВ

39

ФИЛАТЕЛИЯ БЕЗ ЕКСПЕРИМЕНТИ

Нека кажем предварително, че заглавието е заимствано — взе­то направо от корицата на кни-гата на Жан де Сперанти. Кой е Жан де Сперанти и какво го е на карало да напише книга с такова заглавие, ще стане въпрос по-на­татък. Защото по-редно е да спа­зим хронологичния ред на съби­тията и да започнем изложението с извадка от обявения от вестник „Таймс" на 6 януари 1837 г. кон­курс:

,....Да се напечата парче хартия с отчетлива рисунка, толкова трудна за фалшифициране, кол­кото рисунката върху книжните пари, която хартийка да се залепя в горния десен ъгъл на всяко пис­мо... От своя страна Главното ведомство на пощите се задъл­жава да поръча в типография нуж-ните нарисувани парчета хартия и да проследи отпечатването, за да знае точното им количество. Тиражът да се разпредели между пощенските служители, а послед­ните да се разплатят с пари за получените екземпляри..." И макар че думичката не е произнесена, повече от ясно е, че става въпрос именно за марка.

В конкурса взели участие над 500 художници и гравьори с близо 2700 проекта. Одобрили един — този с портрета на кралица Вик­тория. Така на бял свят и в масов тираж се появила първата марка в света — „черното пени".

Ако приведохме този цитат с близо 150-годишна давност, то не е за да доказваме приоритет, а да обърнем внимание на факта, че преди още да се е появила на бял свят, преди да е придобила граж­данственост, се вземат всички мерки да не се превърне марката в обект на фалшификация. И как­то ще се види по-нататък в из­ложението, страхът на органи­заторите на конкурса не бил ли­шен от сериозни основания. Но това се разбрало едва четириде­сет години по-късно, когато по­щенската марка завладяла света

От „операция фондова борса" до марката с портрета на де

Гол През 80-те години на XIX век

пътуването все още било аван­тюра, на която малцина се ре­шавали. Ако вземем предвид и обстоятелството, че тогава чо­вечеството все още не било на „ т и " с телефона, то тогава няма нищо чудно, че писмата оставали най-доброто средство за общу­ване. И хората пишели — дълго и обстоятелствено, методично и многословно Не липсвали дори философски съждения и матема­тически формули, защото в онези времена писмата замествали до­ри научните симпозиуми. Какъв по-сгоден момент да се повишат пощенските такси! Така вместо марки от едно пени се появили марки от един шилинг, а това вече било солидна сума.

Един шилинг срещу парче хар­тия, на което за разлика от банк­нотите нямало нито воден знак, нито серия и номер. Действител­но, имало върху какво да се за­мислят фалшификаторите!

...В началото предпазливостта се съблюдавала строго, фалшиви марки се продавали само на фон­довата борса, и то в момент на паника, когато цените на едни ак­ции пораствали неимоверно за сметка на други и борсовите агенти се скупчвали на пощенски­те гишета, бързайки час по-скоро да предизвестят шефовете си за хода на събитията. И тогава, всред всеобщата суетня и нерв­ност, чиновниците бързали да из-

„ Черното пени

вадят няколко листа с фалшиви марки, за да приберат парите в джоба.

Постепенно апетитите порастнали, работата се разрас¬ тнала и от фондовата борса фал­шивите марки плъзнали навред по английските пощенски станции. За „чест" на фалшификаторите трябва да съобщим, че марките били изключително прецизно из­работени. Измамата разкрили ед-ва след 25 години, когато англий­ското пощенско ведомство, по най-груби сметки на експерти, вече било загубило няколко милио­на фунта стерлинги.

Последната значителна фалши­фикация на пуснати в редовно обръщение марки датира от 1923 година и е свързана с най-често срещаната във франция марка от 25 сантима. Тя се 'продавала по всички будки, кафенета и мага­зинчета за цигари. С нея келнери и продавачи връщали ресто по­ради липса на дребни монети. Из­мамата разкрил Фернан Серан, известен филателист, автор на книга за фалшификатори. Разкрил я след чаша бургундско вино, из­пито набързо в кафене „флора", когато келнерът вместо' монета от 50 сантима му връчил две мар­ки. И макар че нямал убедителни доказателства, Серан -тутакси заподозрял измамата. Останало­то трябвало да установят двама енергични инспектори от Ке д'Ор¬ се.

Попаднало в техни ръце, те по­бързали да прехвърлят действие­то от Париж в Ривиерата или по-точно в един от най-луксоз­ните хотели на крайбрежния бу­левард „Кроазет" в Ница, където била отседнала млада съпружеска двойка от испански произход, дошли да прекарат медения си месец в този толкова известен курорт. С пощенски марки от 25 сантима те плащали навред по ресторанти и дори престоя си в хотела. При обиска в куфара им намерили марки на стойност 25 000 франка — всички до една фалшиви.

И още една история с по-късна дата. През 1956 г. млад френски художник нарисувал марка с порт-

40

рета на генерал де Гол. Залепил „произведението си" на плик, а пликът пуснал в пощенска кутия. Не знаем дали то пристигнало до предназначението си, но след ня­колко дни арестували художника. Пред следователя той обяснил, че искал да се пошегува — марка с лика на де Гол до този момент не била печатана, така че и дума не можело да става за фалшифика­ция. Но се оказало, че френската поща нямала чувство за хумор и художникът бил даден под съд. Прокурорът настоявал за най-т е ж к о т о предвидено от закона наказание и само благодарение на интелигентността на съдията делото било прекратено.

Случката разказваме, за да обърнем внимание на факта, че с пощите шега не бива — нещо, което отдавна са разбрали про­фесионалните фалшификатори. Ето защо днес почти не се сре­щат фалшиви марки „в ущърб на пощите", за разлика от все по-за­страшително нарастващия брой фалшификати „в ущърб на колек­ционерите". И това е така, за­щото да се правят фалшиви мар­ки за масова употреба в не само твърде рисковано, но и нерента­билно. Марката, която човек ку­пува да залепи на плика, струва стотинки и рискът просто не оправдава евентуалната печалба. Ето защо фалшификаторите предпочитат да се подвизават на филателните пазари.

„ К р а л я т на фалшификатори­т е "

В края на XIX век марките не­усетно се превърнали в предмет на колекционерска страст . Навред из Европа и Америка процъфтя­вала търговията с редки марка чиято цена от година на година неудържимо се покачвала. А щом търсенето надвишава предлага­нето, то неминуемо...

В старата част на Цюрих в при­земния етаж на масивен каменен дом със скулптури над входа о т ­край време се помещавала типо¬ графската работилничка на се­мейство Мерсие. Говорело се, че нейният основател, старият Йоа¬ ким Мерсие, печатал книги още от времето на Гутенберг; но няколко века по-късно, през 1891 а., т и ­пографията била толкова запад­нала, че настоящият й собственик Лоран Мерсие едва свързвал два­та края. Трудно в да се каже дали идеята била негова или му я под­хвърлил някой друг, но през спо­менатата година Лоран Мерсие се заел с отпечатването на фалшиви марки.

Може би е малко силно казано,

Плик от времето преди появата на маркитв

защото честният по природа Ло­ран най-искрено вярвал, че отпе­чатаните от него марки са про­с то факсимилета на редки марки. Точно такъв щемпел с надпис „факсимиле" поставял той на гър­ба на всеки отпечатан лист, за да бъде чист пред съвестта си и за­кона. Друг в въпросът, че мнозина ви купували на действуващите филателни цени. И макар Мерсие да не бил вещ познавач в област­та на марките и „факсимилета¬ та" му очебийно да се различавали от оригиналите, търговията вър­вяла добре. Причината се криела в ниския уровен на филателни зна­ния, които имали тогавашните колекционери.

Работата придобила истински размах едва когато Лоран Мерсие, притиснат от зачестилите по­лицейски проверки и реалната възможност от публичен скандал, решил да продаде типографската си работилница на франсуа фур¬ ние — човек с безкрайна фантазия и предприемчивост, един „истин­ски артист в професията", неко­ронован „крал на фалшификато­рите", както го нарича в книгата си споменатият вече френски ек­сперт Фернан Серан. За разлика от Мерсие Фурние бил голям фи­лателен познавач и дори издавал свое филателно списание, основ­ната цел на което било да рекла­мира собствените му фалшифи-кати.

Трябва да признаем, че и Фурние трудно можел да бъде наречен „истински фалшификатор". Ако Мерсие назовавал продукцията си „факсимиле", тоест точно въз­произвеждане на нечий почерк, то Фурние въвел друг термин — ко­пие. „Така както се правят копия на картини на именити художни­ци, твърдял той на всеослушание, така аз правя копия на редки и ценни марки" И ако не напълно, т о й бил прав поне в един аспект

41

— „професионалната" фалшифи­кация на марки твърде много на­помня фалшификацията на кар­тина с всички онези необходими познания около технологията ма старата топографска техника, анализа на боите, способите за преждевременно стареене на хар­тията и още ред „тънкости на занаята". Ето защо той успял да направи такива фалшификати, че дори авторитетни експерти из­паднали в грешка. Съвсем друг е въпросът, че лековерните фила­телисти купували „копията на Фурние" по цените на оригина­лите.

Колко находчив и изобретате­лен бил Фурние, говори следният случай. През 1884 г. 8 Русия пус­нали В обръщение серия марки по 3, 5 и 7 рубли, един от характер­ните елементи на които били раз­положените над двуглавия орел два кръстосани пощенски рога. Тези марки много бързо се пре­върнали във филателна рядкост — във Връзка с навлизането на телеграфа пощенската емблема претърпяла изменение и към два­та кръстосани рога прибавили стрелка. Това наложило спиране­то на старата и отпечатването на нова серия марки, вече с до­пълнителна емблема. Цената на „сбърканите марки" стигнала до няколкостотин швейцарски фран­ка и ако нещо спъвало фалшифи­цирането й, това било хартията — марките били отпечатани на специални листа с водни знаци. И понеже фалшифицирането на во­дния знак е изключително трудна задача, Фурние решил да прибегне до хитрост. Той забелязал, че но­вите пощенски марки били отпе­чатани на листове с големи бели полета отстрани — точно тол­кова големи, колкото да се побере още една марка. Забелязал още, че по полетата също имало воден знак. И Фурние побързал де закупи колкото се може повече листа с нови марки. Сдобил се по такъв начин с оригинална хартия, той отпечатал на белите полета „ко­пия на сбърканите марки".

Докато в Цюрих се подвизавал Фурние, в Париж се появил

още един некоронован крал

— Мари I, крал на Седана. Д е т с т в о т о на Мари Давид де

Майрен по нищо не се различавало от това на много други деца с аристократичен произход— ка­толически колеж, военното учи­лище в парижкото предградие Сен Сир, гвардейски офицер, участник във Френско-пруската бойна — обикновена биография на дребен

42

благородник от средата на XIX век, на която той час по-скоро искал да сложи край.

Това му се отдало едва петна­десет години след края на война­та , когато с група католически мисионери се отправил за Аман, тогавашен френски протекторат 8 Индокитай. След ред перипетии съдбата го захвърлила сам Всред джунглата. Намерили го воините на племето седанг. Не се знае как­ва щяла да бъде съдбата му, ако всред племето не Върлувала епи­демия и по някакво чудо т о й успял да излекува вожда. Последният 6 знак на благодарност му дал дъ­щеря си за жена и де Майрен не­очаквано за него самия станал не­що като некоронован крал. Из­вестно време той живял спокой­но, радвайки се на почитта на пле­мето, докато авантюристичната му природа не взела връх и не го подтикнала към нови приключе­ния

През 1897 година Майрен се по-явил в Париж под ръка с екзотич­ната си съпруга. Месеци наред пресата старателно следяла Всяка стъпка на „кралското семейство". Известно е, че „кралският живот" изисквал кралски средства, а Май­рен ги нямал. Парижки издател му предложил да напише автобиогра­фична книга, но отказал всякакъв аванс. Ето защо много повече му допаднала идеята на неколцина ловки „комбинатори" — да пус­нат серия марки на кралство Се­дана. Проектът приготвил не­известен художник, а марките отпечатали в малка парижка т и ­пография. Буквално за няколко дни те били разкупени от филатели¬ стите — на кой не му се искало да има В колекцията си марка от една толкова далечна, загадъчна и забулена в тайнственост стра­на. Сега и издателят станал по-сговорчив — предложил книгата да напише професионален писа­тел, а Майрен срещу 10 000 фран­ка да сложи подписа си под нея.

Книгата така и не видяла бял свят, защото много скоро исти­ната излязла наяве и Мари I, кра­лят на Седана, трябвало час по-скоро да напусне Париж със съ­пругата си, преди да са го арес­тували Така и постъпил.

Останали само измамените фи­лателисти!

„Рубенс във ф и л а т е л и я т а "

През 1948 г. във франция ши­роко се коментирало „делото Сперанти". Жан де Сперанти, как­то и Фурние, бил гениален фал­шификатор на марки. Малко е да се каже, че в работата си той

влагал „цялата си душа". Неточно е и определението, което френски журналист дал за него — „Рубенс Във филателията", защото Ру­бенс никога през живота си не се е занимавал с фалшификации.

Непосредствено след Втората световна война никой не намирал нищо подозрително, че на фила­телните пазари масово се про­давали различни ценни марки — обеднелите и изпаднали в нужда филателисти масово продавали колекциите си. Това било наисти­на златно време за хора като Спе­ранти...

Било есента на 1948 г., когато на границата с Швейцария френ­ски митничар намерил в куфара на Висок представителен мъж на средна възраст голяма колекция от марки. Съгласно действува­щите разпоредби мъжът, а това бил Сперанти, трябвало да запла­ти мито В зависимост от стой­ността на марките. И тъй като колекцията не била декларирана и нямало оценка, митничарят го свалил от Вагона, Нямало какво да се прави. Сперанти трябвало да остави колекцията си в митни­цата, да се .настани в хотел и спо­койно да изчака пристигането на експерт.

Какво било учудването на мит­ническите власти, когато експер­т ъ т оценил колекцията на пет милиона франка, Единствен Спе­ранти успял за запази самообла­дание и усмихвайки се нагло, за­явил, че това са празни приказки на невежа, защото марките ня­мат никаква стойност. Те са фал­шиви!

Наложило се да викат друг ек­сперт. След него т р е т и , четвър­ти.. . Мненията се разделили. Спо­ред едни марките били фалшиви, както Сперанти сам твърдял, но мнозинството било на против­ното мнение. Пък и защо тряб­вало да се вярва на Сперанти? От ­къде могат да се вземат 3 един човек толкова много и разно­образни марки, и то всичките фалшиви! Това били марки от цял свят, от различни години, изпъл­нени в различна типографски тех­ника. По биха му повярвали, ако марките бяха от една държава, с един и същи печат и на една и съ­ща хартия. Тогава?

Тогава се наложило да го арес­туват . Делото предали на след­ствените органи, които посте­пенно разнищили историята. Ока­зало се, че и друг път Сперанти е пренасял през граница марки. Сперанти не отрекъл и този факт. С наглия си т о н той заявил, че не вижда нищо нередно, тъй като законът не забранявал из-

насяне на имитация на марки. И юридически бил абсолютно прав.

Заловили са да установят ми­налото му. Роден 8 Пиза, той жи­вял 8 родния си град до края на Първата световна война и още тогава го заподозрели във фал­шификация на марки. После не­прекъснато сменял местожител­с т в о т о си — ту в Белгия, ту в Холандия, ту в един, ту в друг град, преследван от недоказани обвинения във фалшификация. От 1935 г. следите му се губели, за да се появи отново две години преди арестуването му във вил¬ ньоф. Южна франция, и да зажи­вее скромния живот на собстве­ник на фотоателие. Разследвания­та показали, че от това време датирала и дружбата му с Катрин Перие, собственичка на филател­но магазинче в същия град.

Юристите обявили започналия процес като „изключително тру­ден както за обвинението, така и за защитата, но най-вече за съ­да", защото нямало клауза 8 за­кона, по която той да бъде под­веден под отговорност. Спорът се водел около въпроса, дали на­правените от него марки са фал¬ шификати, както твърдяло обви­нението, или ставало въпрос за имитации, както доказвала за­щитата. Осъдили го на 300 000 франка глоба, а след обжалването намалили глобата на 5000. 8 зат­вора Сперанти написал книгата „филателия без експерти", в коя­то доказвал, че човек с познания­та и сръчност като неговата мо­же да направи такъв фалшифи¬ кат, чието разпознаване е невъз­можно.

Излязъл от затвора, Сперанти продал „фалшивата си колекция" на Британския съюз на филате-листите. Тя се съхранява и до днес в Лондонския филателен музей.

И ако днес „масовото производ­ство" на фалшиви марки в ущърб на пощите" вече не е на мода, ако бремето на „гениалните фалши­фикатори" като Фурние и Спе­ранти безвъзвратно е отминало, то крайно погрешно е да се смята, че веднъж завинаги е ликвидирано с фалшификациите. Още по-странно звучи това твърдение след като е всеизвестно, че със съвременните научно-технически

• средства и методи на анализ мо­же безпогрешно да се направи раз­лика между оригинал и копие. Въ­преки това специализирани банди продължават да заливат фила­телните пазари на Америка и За­падна Европа с фалшиви марки, разчитайки на нездравото жела­ние на много колекционери да се

сдобият на всяка цена и при всич­ки обстоятелства с редки и ценни марки и така стават

жертва на собствените с т р а с т и

Сър Антъни Роуз остана крайно озадачен, когато над плътно спус-натите завеси на витрината видя познатия надпис „Кребс", Въз­можно ли бе тази толкова стара и солидна английска филателна фирма да открие магазин в град като Банког, където туристите идваха най-вече заради екзотика­та . Оказа се, че е възможно. В това го увери на безупречния си английски управителят на мага­зина, млад американизиран тай¬ ландец, който разбрал с кога го¬ вори, го покани на следващия,ден, когато щяха да приключат с под­редбата на магазина. Изкушение­то бе наистина голямо и сър Ан­тъни реши да презавери билета си за самолета. Не пропусна да изпрати телеграма до адвоката си в Уелингтън, за да отложи с още един ден деловите срещи, уведоми по телефона и управи­теля на имението, като му нареди' тутакси да почнат със стрига¬ нето на овцете. И остана да чака.

Какво беше изумлението му, ко­гато в специална камера, свързана с електронно алармено устрой­ство и кондиционер, видя марка­та , която цял свят знаеща, че е негова. Не че беше красива. На­против, Едно мръсно, протрито парче хартия, на което по невъз­можен начин бе отпечатана т р и -мачтова шхуна. Това бе знамени­т а т а „едноцветна Гвиана", запа­зена за поколенията в един един­ствен уникален екземпляр.

Сър Антъни бе готов да вдигне скандал, да Вика полиция, да тро­ши Витрини, само да си прибере марката. „Хубава е, сър", му каза на безупречния си английски упра­вителят и Роуз успя да се овладее, Не, това наистина не беше точно неговата марка. Неговата нямаше пощенско клеймо, докато тази беше залепена върху плик. „Пазим дори писмото", дискретно го уве-доми управителят и побърза да му го покаже. Беше молба от осъ­ден каторжник до генерал-губер¬ натора на Британска Гвиана, пи­сана явно от адвокат, защото стилът не съвпадаше с неграмот­ния подпис в края на писмото.

Сър Антъни не знаеше какво да прави. Знаеше само, че пръстите му се потят , че нараненото чес­толюбие му пречи да мисли — не беше толкова лесно да се простиш с мисълта, че си притежател на единствена в света марка. И ко­гато управителят внимателно се

Колекции от фалшиви марки

„Едноцветната Гвиана"

43

наведе над ухото му, шепнейки: „Петстотин хиляди долара", сър Антъни просто като автомат извади чековата книжка...

Съмненията дойдоха по-късно. Когато вече се беше настанил във вилата си край Уелингтън, когато бе приключил с деловите формал­ности около продажбата на въл­ната и можеше да отдели повече време за любимото си хоби. Не че имаше сериозни основания за при­теснения. Марката беше съвсем същата по изпълнение като пред­ната и сър Антъни с възмущение отхвърляше всяка мисъл за въз­можна фалшификация — премно­го опит и знания бе натрупал той, в твърде много търгове бе взел участие и ценни колекции бе раз­гледал, за да може някой да го из­лъже. Смути го единствено съ­държанието на писмото и по­точно употребата на юридически термин, добил гражданственост

след разпадането на Британската империя. После към неговите съм­нения си прибавиха и тези на ад­воката... А след като веднъж пис­мото бе фалшиво, то каква га­ранция съществуваше за марката!

Решиха, при най-голяма дис­кретност, да се обърнат за по­мощ към Новозеландското дру­жество по атомна енергетика, в чиято лаборатория по неутронно-активационен анализ бе доказана разликата в химичния състав на хартията на двете марки, а масспектроскопските из­следвания доказаха и разликата в мастилата. Наложи се повторен полет до Банкок, този път при­дружен от адвоката. От фила­телния магазин на „Кребс" не откриха следа. Нямаше я табел­ката и стъклените витрини, лук-созната мебел и разноцветните телефони. Нищо, освен мръсни сергии, зад които кресливи про­

давачи подмятаха износени уни­форми на американски морски пе­хотинци, съдрани палатки и все­възможен друг бракуван, но по-вероятно краден, военен инвен­тар. Странно как за филателния магазин не можеха да си спомнят нито келнерът от отсрещното ресторантче, нито кварталният полицай, нито дори в градската управа. Наложи се да пратят офи­циално писмо до фирмата, но от Лондон отговориха, че в Банког не е откриван филиал...

За объркания сър Антъни ос­тана загадка това, което за всич­ки останали беше очевидна ис­тина — той бе станал жертва на подвизаващата се по филател­ните пазари организирана пре­стъпност.

Й. ВЕЛИКОВ

Знам, че нямат брой. Дори когато ставаше дума колко са приблизително, инженер-гео-логът Васин каза съвсем сериозен: „Между дванадесет и двадесет хиляди.. Като не се смятат сезонните и пълзящите..." Значи, мо­жеш да кажеш каквато цифра поискаш и пак да си прав. Нашите българи си имаха свое осо­бено мнение за тия блата. Те ги плашеха, пла­шат ги и сега, навярно затова ги сочат през рамо: „Капани за хора, само че примамката им е малко вода, размесена с риба..." Разбира се, не във всяко блато има риба, но по правило те са инкубатори на толкова много северни пъстърви и на подобни на нашия сом риби, които коми назовава „възь", че ние си казвах­ме: „Колко ли кубически метра риба е наплас¬ тена в тая вода и дали водата е повече от рибата?" За мен, всъщност не само за мен, но и за мнозина блатата не бяха интересни. Не ни занимаваха освен в случаите, когато заради тях се налагаше да заобикаляме по два и дори пет излишни километра през тайгата, а в тайга който не е бродил, няма да му стане ясно защо още ме е яд на тия плитки, зеле¬ нясали, неподвижни водни огледала, отразили върху повърхността си обърнатите изобра­жения на крайбрежните ели, смърчове, борове, тополи, брези.

Много по-късно, едва към края на втората година от пребиваването ми на Север аз се позаинтересувах що за феномен, що за чудо са тукашните блата и по какво ги различават от езерата. Защото, например, на шестде­

сетима километра южно от усогорск, далече от река Мезен, има огромен блатен пояс, кой­то се простира на площ кажи-речи колкото половин наш окръг. И там уж само блата, а то,.според един мой приятел от габровските села било „... Ваза, във вазата набучени дър­вета, обаче всичко е направено наопаки: ко­гато е лято и суша, и във вазата сухо; когато дървото няма нужда от вода, във вазата — пълно..."

Така е, наистина е така. Една т р е т а от тази просторна земя, хълмиста, съвсем като нашета Добруджа, е покрита с гора, с тайга, а горите са „стъпили" в блата, във вода. Лете, през тези осемдесет до с т о кратки по ка­лендара дни на лятото, когато почти няма нощ, на мястото на блатните води расте буйна трева, ражда се клюква (а клюквата е плод с червен цвят, напомня по нещо на дрен-ки) и щом започнат дъждовете в края на ав­густ или в първите дни на септември — ето ти блато. Хората на Коми изобщо не забе­лязват тия мочурливи, блатисти горски мес­та , тези „вази", сухи в тукашната жега, които в студа последни замръзват. Когато завалят случайни, шибащи или мъглоподобни дъждове, като че ли в порите на песъчливата почва се мъчи и успява най-сетне да си проправи път топлината, събрана в дълбочините от лят­ното слънце, и тя , заедно с диханието на зем­ната плът отива нагоре, на повърхността и се превръща в плитка, бистра вода. Не е из­следвано защо тези блата замръзват послед-

44

ни, тогава когато всичко наоколо вече е ско­вано от мраз, когато дърветата са в скреж. Има няколко предположения, но едно ми се стори най-интересно.

В сърцето на Голямата Плоска Земя има леден чум (чумът е кожено жилище на еле¬ новъди с огнище в средата) — това е мяс­тото , където великият бог на Севера Войпел почива и ето, влезе ли Войпел в своя чум да отдъхне, преди да поеме по земята земния си път, помощникът му Чукля Ъз Яе старателно се заема да пропъди проникналия случайно в божия чум топлик, дошъл по незнайни пътища от Горната земя. И този пропъден топлик заедно с ледения дъх на Войпел се промъква през земните слоеве, издига се, излиза на по­върхността на земята като вода, а вън — зима, наоколо властвува полярният мраз. Та затова додето подземният дъх не изгонената топлина бъде победен от зимата, в блатата-вази все още не е замръзнало.

Легендата си е легенда, а геологът Насин приема, че понеже на дълбочина не повече от седем-осем метра под най-горния почвен слой лежи първият „пласт" подпочвена вода, която се сгрява значително по-бързо и по-осезаемо от по-долните и оказва въздействие на по­върхностната вода, избила във вазите, дошла по гравитационен път именно от първия под­почвен воден хоризонт върху летните тревни плантации.

Временните, летните блата — рождени места на клюква, не са толкова много, има други, постоянни, непресъхващи блата. В тях водата лете понамалява, изтънява, край брега

им плува зеленило, над непомръдващата им повърхност скачат и пишат концентрични кръгове рибите-ловци на комари и насекоми, или ако не са зарибени — а това е съвсем-съвсем рядко, по повърхността им се. гърчи лилаво и дъха на гараж: избликналият нейде от дълбините неуловимо тънък нефтен слой. Те­зи безбройни блата са много красиви отви­соко, от въртолета, аз съм ги гледал много,; много пъти. Наредени са по нечий каприз в редички като мъниста, в кръгчета като огър­лици, на групички като ракетите, когато из­бухват, в тях искри ниското северно слънце, и странно, те са толкова много, а не могат да угасят усещането, че под крилото на са­молета или под колелата на въртолета има само тайга.

Вървя веднъж с петима шестима другари, отиваме да отбележим мястото, по което ще строим път, наоколо тайга, дива, мълча­лива, страшна, а ето, изведнъж се отзоваваме на дълга-предълга поляна, в нея също както в турски гробища от преди сто години —• черносиви от плесен камъни, стърчат изсу­шени и преломени дънерите на дървета. На борове или смърчове, не може да се познае. Около тези грозни и навяващи печал, и тъжни като гледка гнилочи — пъстреж от млад бре­зов подраст, и сред брезата — иглолистни лиственици (ларикс сибирика). Водачът ни, той е жител на село Сьолиб, казва:

— Дотук можем да вървим, без да заоби­каляме. Но в онази гора е пълзящото блато...

Пълзящо блато? Вървим край изсъхнали дървета и ровим сухия праховиден пясък, из

тайгата, а това никак не е приятно, защото по пътя ми имаше безброй повалени от вет­ровете и гниещи на земята дървета, а мла-динакът бе гъст, храстите пък ме деряха и пречеха, а аз отивах на високия равен с голо теме връх (това тук е рядкост), и се надявах като стигна, да огледам, без да ме затваря в зелен обръч тайгата, необгледния простор с огромно небе и бързащите по него облаци. Стигнах горе на платото. Плато, наистина, но синьо, поело върху повърхността си синьо­то небе. Върху синилото на повърхността на това блато тичат отразени небесните ко­раби — облаците. Ахнах и седнах. Наоколо — сухо, в ниското под това възвишение даже овчица няма. Качваш се по сухо и безводно възвишение. Самото било е най-високата точка на десетки километри наоколо. Как да си отговоря защо водата се е изкачила именно тука? Как така, по силата на какви закони е кацнала горе? Да е дъждовен водосбор, който не може да се оттече след дъждовния период, след топенето на снеговете. Как да не може, почвата е песъчлива, при всички случаи водата ще я изтърбуши, ще я размекне и ще изтече. А това не е станало. Обикалям бреговете на блатото и ми се струва, че събраната тук вода няма сили да се увеличи, няма тласък от долу на горе, няма извор, но пък има нещичко, което ми прилича на отсечен корен на лоза: соковете изтичат като сълзи, идва от долу

46

който жизнени, Весели, пъргаво-бързащи со-чат небето зелени върхари, с кафяви очички на самото връхче. Няма никаква следа от вода, а все пак тъй ще е, щом малките ровини от преминалия онзи ден дъжд са свлекли почвата и в утайките се виждат като куп кафеникава плесен мъртви повесма блатна плесен. Вър­вим, нашият водач казва, че трябва да заоби­колим. В изсъхналото блато стоят набучени като в дъното на тепсия дървета на старата тайга. Листата на брезите са силно повяхнали и жълтеят в юлския ден, точно когато на друго място са сочни и пищни. И смърчовете са особени, в общия им вид е настъпила ня­каква промяна, изглеждат унили, съннонепод¬ вижни. Те и здрави да са, пак не трепват, няма вятър да ги раздвижи, но тези тук имат по-особен оттенък, листата им са станали като че ли бледосиви, или това е само начало на линеене.

Нагазвам с водонепропускащите си ботуши, водата залива краката ми малко над глезе­ните, някъде стига до коляното ми. Откъде е дошла тя, защо е „пропътувала" разстоя­нието от мястото на прежното умъртвяване на горската растителност дотук — не зная. Навярно учените ще разгадаят пътуването, преместването на този род блата. Изкачвал съм се на височинките, доколкото ги има, и съм проследявал видимия път на тези блата: те са започнали унищожителния си поход при­мерно нейде на петнадесет — двадесет ки­лометра от мене, но там вече има млада брезово -лиственичева гора. Появила се е на мястото, където блатото е съществувало до преди две-три години. То ще „лежи" на новото място само две, три, в краен случай четири години, после ще останат да стърчат опър­лени като от пожар мъртви дървета, след нови три-четири години гъбичини, плесен, ко¬ рояди, дървояди, влага, студ и жега ще дъл­баят дървесината, ще свалят върхарите, ще преломяват тъжните безлисти клони, за да останат накрая тъжните сивопепеливи пъ­нове, високи не повече от метър-два и да изчезнат в зеленото море на новата гора. А блатото ще пътува пак и ще обновява тай­гата като сюнгер, които избърсва досегаш­ното, за да нарисува ново зеленило, да смени дървесните видове и тревната покривка с нова, да извърши онова чудо, което някои на­ричат екобиологичен кръговрат. Може и така да е, не споря, но не се съгласявам съвсем, защото други твърдят, че пътуващите блата са остатък от времената на тукашния кар¬ бонов геологически период, когато в младите наслаги под водите на съществувалото море са „останали" каналите на безбрежната под­почвена „водна канализационна система". Да­ли е така, непременно ще науча, но сега още няма от кого да се прочете докрай обосновано мнение.

Веднъж така страшно се ядосах, че напразно се мъчих и крачих цели два километра през

на горе и до самата смърт на корените, не секват. Защото после научих, че тези високи блата са „млади", имало нейде при село Чер¬ нутьево едно, което се появило преди пет­десетина години, старците помнели на това било тайга, а сега в течение на три години то се смаляваше. И непременно след десетина или двадесет, или дявол знае след колко години пак ще се появят дървета там, където е било вода.

Намирах навред по земята на народа коми и блата, които помня като радостна картин­ка на толкова много живот, на толкова пъс¬ треж от цветове, жизненост и гласове, че мрачното усещане за безсилие през блатата-мочурища с поглъщащи бездни се заличаваше! И все пак може да те всмукне огромната сила на смъртоносната убиваща тиня. Защо има такива смъртоносни места? Защо и как всмуква блатото? Обясняват яв­лението така: от гниенето се появява пропан, пропан-бутан. От налягането на водата върху тези капковидни облаци газ, който не може да се прокрадне и да излезе на повърхността през лепкавата глина, превърната от тежест­та на водата в непробиваема броня, се обра­зуват „балони" с този газ. Ти стъпиш. Раз­рушиш равновесието, което е поддържало до­сегашното състояние на нещата. Пъргав и под налягане повече от две и половина ат­мосфери този газ мигновено излита и бало­нът се опразва така, че в кратко време, до­статъчно, за да увлече с неописуема сила чо­века, балонът е зона на космически вакуум. Наистина е ужасяващо, видях как захвърлена от един мой работник дъска внезапно се раз-тресе, обърна се от хоризонтално положение нагоре, щръкна, и като потрепери, хлътна отначало колебливо, после изчезна за време, което очите ми не успяха да уловят.

Тези блата, край които буйно расте висока трева и трева напомняща по нещо нашия ка¬ мъш, и виеща се трева с розови цветове, с ята важно излежаващи се на повърхността гмурци и бърборливи патици, и птици, на­помнящи чайките от нашето крайбрежие, и скокливи и кресливи мънички птиченца-гмур­ци, и скачащи риби, и облаци комари, облаци водни кончета в дните на тукашния мраз, когато случайно повее буря и измете дебелия снежен покров, се превръщат в излъскан огле­дален лед. по който вървя и гледам плиткото дъно. Ледът дебел два метра, род него оста­нал незамръзнал слой метър-два прозрачна вода и рибарите, превъртели дупки в зимната кора, пускат въдиците си там, а рибите, из­мъкващи се из дънната тиня. да глътнат по­вече кислород, попадат на куките на въди­ците... Тези блата, които нямат брой в Коми, са едно от големите чудеса на Севера.

ДИМИТЪР ДОБРЕВСКИ

ПЕЛИНЪТ От ранна пролет до късна есен

се чувствува горчивият мирис на пелина над степите и пустините. Етеричните масла са едно от най-големите богатства на това непретенциозно растение. Те са твърде много, в сухото вещество на някои видове до 3 %.

В много страни смятат, че пе­линът в добро средство против бълхи, дървеници и хлебарки. Той се слага между ценни старинни ръкописи, за да бъдат предпазени от червеи и гниене. Наистина етеричните масла на пелина при­тежават силни фитонцидни свойства. Дори и птиците изпол­зуват това растение, за да се из­бавят от бълхи, и кърлежи, като пълнят своите гнезда с пелин.

Още в древността са мислели, че пелинът притежава целебни свойства. Римляните привързва­ли китка пелин към крака, за да го предпазят от умора. В древна Ру­сия с отвара от пелин лекували рани, язви, треска, той се давал за апетит, за отстраняване лош дъх от устата.

Има много видове пелин. От „белия пелин" се извлича лекар­ството сантонин, което дълго време се е използвало против глисти. Днес сантонин от пелин се използва само във ветеринар­ната медицина. Тъй като при хо-рата дава ред отрицателни про­яви, той е заменен с други пре-

47

I

парати с противоглистно дей­ствие.

Освен сантонин в пелина са открити още много съединения, които притежават укрепващо сърцето, обезболяващо и дори противотуморно действие. '

Някои видове пелин са богати на камфороносни етерични масла. В тях камфоровите масла са до 95 % от маслото. Много съставни части на маслата притежават дезинфекционни свойства. Напри­мер евгенолът и тимолът се употребяват широко в зъболечеб-ната практика, а други, като ес¬ трагона — в парфюмерията или като суровина за получаване на други ароматни вещества.

От древни времена пелинът се е употребявал, употребява се и днес като подправка в храната и за ароматизация на напитките.

Пелинът е неоценима есте­ствена храна в степите и полу¬ пустинните пасбища. Той е не са­мо хранителен, но и лечебен, пред­пазва животните от глисти, по­добрява техния апетит.

Пелинът позволява на геолози­те да намират полезни изкопаеми. Този, който расте над рудни из­копаеми, има характерни призна­ци, които позволяват на геохи¬ миците да намират полиметални и медни руди в степните райони на Казахстан. На полуостров Мангишлак геолозите го използу­ват при търсене на нефт и газ.

„Химия и жизнь" — СССР

КЪЛБО В КЪЛБОТО, ПРЪСТЕН В ПРЪСТЕНА

Далеч по света се носи славата на индийските и китайските из­делия от слонова кост: разни топки, по-малки или по-големи, ажурни, всички изготвени от един къс слонова кост. Европейците ги наричат „дяволски топки". Всяка от тях е била работена около две години от осем майстори.

Московските стругари С. П. Иванов, А. Д. Тюленев и В. Т. Ко-пилов разкрили тайната на тази

48

„топка в топка" и почнали да ги правят, но не от слонова кост, а от месинг. За тази работа им били нужни не месеци и години, а само от 3 до 5 часа (без резбар­ската украса).

Всеки, комуто попадне в ръката такава „топка в топка", не може да не се възхити от стругарското майсторство. Изработката трябва да бъде съвсем точна, с отклонение не повече от 0,1 мм. За да бъдат закрепвани топките, при работата се използват раз­лични съоръжения, а с тънки резци се изрязват вътрешните фигури. Стругарят трябва да бъде много внимателен и търпелив, за рабо­ти с много тънки резци с опре­делена скорост, да бъде подавана смазочно-охлаждаща течност, постоянно да бъдат отстраня­вани стружките.

Подобна загадка представлява и пръстен в пръстен. Всичко се изрязва от цял материал (флуо-ропласт, месинг, алуминий) без никакви срязвания и спойки.

„Наука и жизнь" — СССР

МИНЕРАЛНАТА ВОДА НА КАР­ЛОВИ ВАРИ

Карлови вари в Чехословакия е един от най-старите европейски курорти. Минералните води в то ­зи район извират из гранитни скали. Известно е, че такива скали са твърде устойчиви и подзем­ните води практически не ги раз­тварят. А минералните води на Карлови вари се отличават с ви­соко съдържание на минерални со­ли и въглероден двуокис. Най-мощният от изворите Вржигло има висок дебит. Всяка секунда изхвърля 35 литра вода с темпе­ратура 72,8° С.

Всичко това дава основание на геохимиците да смятат водите на Карлови вари за „ювенилни", т. е. „млади" подземни води. Те из­лизат на повърхността от дъл­боките земни слоеве, от мантия­та. Подобно явление обикновено бива свързано с активна вулканска дейност, с изхвърляне на магма. Но такива процеси съвсем не са характерни за района на Рудните планини, в Бохемския масив, къ­дето се намират Карлови вари.

Спори се за ювенилността на водите от Карлови вари. Най-но­

вите методи за изотопна геохи¬ мия позволиха да се изясни доста този спорен въпрос. През послед­ните години геохимиците смя­т а т като основен показател, за младостта на един минерал или на една вода присъствието на мантиен хелий. Не трябва да се смята, че това е някакъв особен хелий. От обикновения той се отличава само по съотношението на своите изотопи Не3 и Не4. Съ­отношението между тези два изотопа е своеобразен генетичен белег на минералите.

Тежкият Не4 е много повече от лекия Не3. В земната кора е ми­лиарди пъти повече, а в дълбоките слоеве на планетата е по-малко. Във всички изследвани води от Карлови вари лекият хелий е три пъти повече, отколкото трябва да бъде в земната кора, но се ока­зало, че това съдържание в зна­чително по-малко, отколкото във веществото на мантията. Оче­видно в миналото на територия­та на Бохемския масив е проник­нало в земната литосфера веще­ство от мантията.

ГУЩЕР С ДВЕ ОПАШКИ В гръбначния стълб на гущера

има „слабо място" — нещо като перфорация на бележник, където листовете лесно се откъсват. Та­ка при нужда се откъсва („авто¬ томия") почти безболезнено не­говата опашка. Откъснатата опашка се движи известно време, като отвлича вниманието на хищника. Това е главното сред­ство за защита на гущера, тъй като в зъбите или в лапите на врага остава само опашката. При много животни, способни към ав¬ тотомия, опашката е ярко оцве­тена, а самият гущер -— много скромно. Това му позволява да се скрие по-бързо. След известно време израства нова опашка. Гу­щери с две опашки не се срещат много рядко. Едната от тях обик­новено е по-къса.

Това явление съществува и при други животни, способни към ре­генерация на части от тялото Така например се появяват морски. звезди с излишни лъчи, порастна¬ ли след откъсване или нараняване.

ПИШЕЩА МАШИНА БЕЗ ХАР­ТИЯ

Една японска фирма е произвела електронна пишеща машина, коя­то тежи един и половина кило­грама, дебела е четири сантимет­ра и може да се събере в чанта. При нея текстът не се отпечатва на хартия, а на магнитна лента, поставена в касета, три пъти По-малка, отколкото на магне-тофон. Преди започване на записа върху лентата се отпечатва про­бен ред. Тази проба бива прожек­тирана на табло от течни крис­тали. Ако има грешка, поправя се. Една касетка може да побере текст, равен на 120 машинописни страници.

За пишещата машина се правят ред спомагателни устройства. Например за да се преснеме без­шумно съдържанието на касетата върху хартия, има приставка. Съ­що така има приставка, която позволява текстът да бъде пре­даден по телефон. Разбира се, на другия краб на телефона трябва да бъде включена също такава приставка и електрическа пишеща машина или пък телевизионен ек­ран.

„Билд унд Висеншафт" — ФРГ

ЧЕТИРИДЕСЕТ ТОНА НА ВЕ­ЛОСИПЕД

В Европейския център за ядрени изследвания в Женева неотдавна направили опит да бъде придви­жено от един човек устройство тежко 40 тона. Устройството било прикачено към велосипед.

Тайната на този „Херкулесов подбив" е в това, че тежкият при­бор бил поставен върху специална въздушна възглавница. Тази въз­душна Възглавница, дебела едва милиметър, позволявала да бъде возена огромната тежест, като се използва усилие равно само на 40 килограма.

Сега се конструира съоръжение за придвижване на тежест до 400 тона.

Велосипедът е тъй малък в сравнение с придвижваното съо­ръжение, че се наложило на сним­ката да бъде отбелязан със стрел­ка,

„Умшау* — ФРГ

СУРОВИНАТА НА БЪДЕЩЕТО Китовете ще си отдъхнат. Те­

хен спасител е едно тропическо растение, наричано хохоба. Това е вечно зелен непретенциозен пус­тинен храст от семейството на буковите. Неговото латинско име е „Симоназия чинезис". За пръв път се отглежда като културно растение.

Маслото, което замества ки­товото (по-право кашалотово¬ то, защото се извлича от череп­ната кухина на тези големи мор­ски бозайници — кашалотите), се получава от плодовете на хохоба — орехи, големи около два сан­тиметра. Маслото им — всъщ­ност течен восък — е безвредно, лесно се разгражда по естествен начин, не дразни кожата. Това масло притежава добри качества като смазка за мотори, двига­тели, часовници. Производите­лите на козметични препарати ?о предпочитат за производство на кремове за лице, лосиони, шам­поани, червила, фармацевтичните фирми го дирят като лекарство против кожни болести, като ка­тализатори на пеницилинови пас­ти, като мехлеми против обга­ряния, „Разбира се, възможно­стите не са изчерпани" — твърди професор Хелмут Манголд от ин­ститута за изследвания на масла в Мюнстер.

От това масло се интересува и производството на пластмаси, за което представлява прекрасен

омекчител. Чрез него се подобрява и качеството на бонбоните. Про­изводителите на бои, свещи и по­литури също така виждат в рас­тението хохоба свой добър по­мощник.

Маслото се извлича чрез пре-суване. Но се използва не само то, но и изстисканият шрот като тор или като фураж за животни, богат на масло и протеини. По­следните варират между 20 и 35 процента.

Има опити да се получи това масло и синтетично. Резултатите не са безнадеждни, но се получава засега в малки количества и на доста висока цена. Затова се по­стъпва по друг начин. Правят се огромни насаждения, и при това успешно, на този източник за су­ровини. Пресмятанията са, че през 1990 година академията на науките във Вашингтон ще из­

ползва 400 хиляди тона от мас­лото хохоба. С това растение ще бъдат посадени 150 000 вместо сегашните 7000 хектара. А земя за него има в изобилие. Растение­то вирее много добре върху суха пустинна почва, която и досега хората не са успели да облагоро­дят и използват в пустините на Аризона и Ню Мексико, в Кения и Коста Рика. Напоследък се зася­ват огромни площи в Австралия.

Със своите дълги корени то представлява сигурна опора сре­щу подвижните пустинни пясъци. Жизнено в и непретенциозно. Жи­вее до 230 години. Животните не го ядат. При горски пожари не го­ри. Практически е устойчиво сре­щу болести и вредители. Расте дори върху засолени земи. Негови вредители са студът и влагата. При благоприятни години един храст дава до 2,5 литра годишно.

Това непретенциозно растение представлява полезно откритие. Всеки хектар спасява 150 кита.

„Хоби" — фРГ

49

КРАСОТАТА НА ПЕПЕРУДАТА Учените са се потрудили доста,

за да узнаят тайната, която се крие в цветните крила на пепе­рудата. Оказало се, че крилото й в покрито с малки люспички и вся­ка от тях има само един цвят. Комбинацията на люспичките да­ва чудните преливания на цвето­вете, Те са оцветени само с че­тири цвята: черен, кафяв, червен.

ТРАНСПОРТ НА БЪДЕЩЕТО Според Фредерик Фергюсон

старата форма като пура на це­пелините не е била удобна за прак­тично използване, много непрак-

НЕПОЗНАТО ТЪМНО НЕБЕСНО ТЯЛО

Преди пет години в Слънчевата система е вило открито едно „доста тъмно небесно тяло", ков-

На снимките: първият цепелин от 4 август 1908 г; цепелинът на бъдещето, (долу)

тична при акостиране, неустой­чива при вятър, употребата на баласт — пясък или вода. С два мотора по 10 000 к. с. балонът ще можа да изминава до 800 ки­лометра със скорост 110 км/ч. Но ако се движи със скорост 58 км/ч. ще може да Пропътува 3200 ки­лометра — линията Палермо — Стокхолм, на височина 2400 мет­ра. Обвивката на балона ще бъде от кевлар — синтетично влакно, пет пъти по-здраво от стома­ната и два пъти по-леко от най­лона , балонът ще бъда покрит със сребърна боя — защита срещу ултравиолетовите лъчи. Гондо-лата се намира под балона.

Новото транспортно средство ще може да бъде използвано при транспорт на тежки товари до петролни полета; при охрана на брегови линии срещу контрабан­дисти; за наблюдение на рибни пасажи и чужди подводници; за маневри в претоварени приста­нища. От изобретението са силно заинтересувани военните,

Предвижда се въздушният ко­раб да бъде снабден с кабина за 200 пътници.

то кръжи около Слънцето. Него-вият откривател, американският астроном Ч. Ковал, го е нарекъл Хирон в чест на известния кен­тавър от гръцката митология. Дълго не са могли да определят, какво представлява това тяло. То наистина е „кентавър": прилича на комета, но няма опашка; прилича на астероид, но неговата орбита минава далеч от астероидния пояс. Прилича и не някой от го-лемите спътници на планетите, но се върти около Слънцето... Списание „Сайънс нюз" неотдавна дава нови сведения за това не­бесно тяло, които не съобщават нищо ново. Неговият диаметър е 310—400 км. Състои се предим­но от лед, но повърхността му е покрита е вещество, което е близко по състав до въглеродните хондрити. По тази причина из-глежда тъмно,

и жълт и са свързани с меланин и други пигменти. А цветовете с метален отблясък като син, зе­лен или цветът на дъгата на за­висят от пигменти. В този слу­чай решаваща роля играе дифрак¬ цията на светлината. Върху люс­пичките има своеобразен микро-релеф, който образува дифракционна решетка. Тя отра­зява светлина с определена дъл­жина на вълната.

„Химия и жизнь" — СССР

60

СТАРИ И ВСЕ ПАК ОТКОГА? Тъй рядко ги пускат навън,

че са родиха много поколения мора, които изобщо не ги поз­нават, Речат ли шегобийци да разменят чисти от каросерии-те им, малцина ще разберат. Въпреки това интересът към тях е голям, еднакво го спо­делят и стари, и млади,

Има страни, в които еже-годно ги карат да излизат на състезание. Човекът, заел мястото зад волана, не се нуждае от кой знае каква го-товност за риск, скоростта, която развиват, е твърде малка в сравнение с тази на днешните им събратя. И усло­вията на състезанията най-често са съвсем благородни, важно е просто да стигнеш финала. При повреда, при спу­кана гума другите състеза-тели също спират и ти по-магат.

Обикновено се знае дори името на човека, който е бил притежател и на това дьлжим днешната среща, запазили се ги почитатели на звездите, които се вили собственици

Зеели мястото си в музея, блестят със сдържаност и до­стойнство. Но тях не е нужно да ги рекламират. Около тях винаги има хора, И винаги с някакъв странен блясък в очи­те. Сякаш всеки, който ги на­блюдава, се пренася не само във времето, но по други мес­та и въпреки стените, които го заобикалят, въпреки приглу-шеното осветление не музея, започва да чува в ушите си рева на мотора, който някога невярно е всявал небивал ре­спект.

И времето престава де те­че.

Разбира се, ние не искаме с точност да кажете какви са моделите, Но можете ли да познаете приблизително в коя година са произведени?

За всеки случай след това погледнете на стр, 53.

51

КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Вид рибарска

лодка. 7. Древногръцки поет, ав­тор на трагедии (ок.480—406 г. пр.н.е.). 13. финикийски боа. 14. Роман на Зола. 16. Откривателят на динамита (1833—1896). 18. Деец на френското и междуна­родно комунистическо движение (1900—1964), 20 Основно поло­жение, твърдение при научен спор (мн.ч). 22 Столицата на Перу. 23. Единица за измерване на атмо­сферно налягане. 25. Кръводари­тел. 27. Нос, най-северна точка на Австралия. 29. Състояние на пъл­но безсъзнание. 31. Вид кошара. 33, Основна магмена скала, съдър­жаща силициев окис. 35 Река във фРГ, приток на Везер, 37. Болест у конете. 38 Остров в Егейско море. 40. Заоблен и огладен скален къс. 41. Град на Бахамските острови. 43. Музикална нота. 44. Най-високият връх в Среден Пи­рин. 46. Знаци за графическо из­образявана на музикални тонове. 48. Огнетечна вулканична маса. 49. Основно понятие в геометрията (мн.ч.). 51. Модел съветски са­молети. 53. Река в Англия. 55. Раз­пределение на мелодията на крат­ки, еднакви по време части. 56. Мярка за земна повърхнина от 100 м2. 58. Съветски кинорежисьор и

сценарист. 60. Основна българска парична единица. 62. Марка наши телефонни апарати. 63. Столи­цата на НДР Йемен. 65. Предлог. 66. Подутина по тялото. 68, Гръцка буква, с която са бележи специфично електрическо съпро­тивление. 70. Индийски физик (1888—1970). 72. Чешки писател (1890—1938). 77. Граблива птица. 79. Държава в Азия. 81. Зала. 83, Азербайджански поет и мислител (1141—1203). 85. Тръстиковият сал на Тур Хайердал. 87. Норвежки математик (1802—1829), 89. Ле­тец. 91. Унгарски композитор (1870—1948). 92. Южноамерикан­ски папагали. 94. Обшит прорез на дреха за закопчаване, 96. Вторият летец-космонавт на СССР. 98, Вид пъстроперести папагали. 99, Растение от семейство карто¬ фови в екваториалните страни, 101. Част от окото. 103. Мъжки певчески глас. 105. Хищно горско животно. 106. Река в Южна Аме­рика. 108. Древногръцки бог. 110, френски драматичен артист и режисьор. 112. Свещена птица у древните египтяни (мн.ч.). 114. Американски писател (1888— 1953). 116. Малка къща, направена от лек материал. 118. Префек­тура в Япония. 119. Река в Бирма.

ОТВЕСНО: 1. Произведение на

Данте. 2. Уред за измерване на морска дълбочина. 3. Положите­лен електрод. 4. Древногръцки скулптор (ок. 500 а. пр.н.е,), 5, Наш писател. 6. Модел съветски самолети. 7. Троянски герой, осно­вал Рим. 8. Наш писател (1850— 1921). 9. Приток на Дунав. 10. Чешки ботаник. 11. Древногръцки поет (VI в. пр.н.е.). 12. Свободно и пълноправно население в древ­ногръцките градовв-държави. 13. Първата печатна книга на ново­български език. 15. Добре гледан кон. 17. Български поет. 19. Ранно утро. 21. Собственото име на видна френска физичка. 23. Тран­силвански княз (1533—1586). 24. Английски писател и обществен деец (1853—1919). 26. Шотланд­ски народен танц. 28. Машина за повдигане и преместване не те­жести. 30. Охота за ядене. 32. Остров в Балтийско море. 34. Модел съветски самолети. 36. Ге­роиня не Александър Грин („Ко­раб с алени платна"). 39. Една от четирите земни посоки. 42. Въз­паление на ухото. 45. Полифонич¬ но музикално построение. 47. Без­смислено упорство. 50. Син на Дедал (мит.). 52. Модел съветски леки автомобили. 54. Строителен материал. 57. Шахматно равен­ство. 59. Спортно състезание. 60. Северен елен. 61. Прабългарска ди­настия (VII в). 63. Вулкански връх в Турция. 64. Някогашна столица на Япония. 67. Домашно животно, 69. Древноегипетски бог. 71. Тур­ски поет (1642—1712). 73. Опи­тен летец. 74. Обущарско лепило. 75. Отбрано общество. 76. Въз­паление на червата. 78. Град в Пакистан. 80. Ирландски компо­зитор. 82. Деец на младежкото земеделско движение в България (1897—1923). 84. Река в България. 86. Унгарски поет, приятел на Петьофи (1817—1882). 88. Па­рична единица в някои европейски страни. 90. Основният, устойчив тон на леда. 93. Група народи, на­селяващи Предна Азия, Североза­падна и Северна Африка. 95. Бъл-гарски геофизик и метеоролог (1897—1961). 97. Български апос­тол, съратник на Г. Бенковски (1850—1876). 100. Списък на до-кументи. 102. Река във франция. 104. Просто дървено земеделско оръдие за оране (мн.ч.). 107. Ци¬ покрили насекоми. 109. Музикална нота. 111. Английски писател, ав­тор на приключенски романи. 113. Езеро в СССР. 115. Деец на нор­вежкото работническо движение (1896—1943). 117. Първият съ­ветски самолет с течногоривен реактивен двигател, извършил полет не 15.V.1942 г.

АЛЕКСАНДРА МОТЕКОВА

52

се в креслото като подгонен звяр. И завика, бляскайки с очи:

— Да, работя 8 зеленчуковата и в овощната градина... И никак не се срамувам!... Копая, без да изправям гръб. Возя и продавам плодове, пазаря се за всеки грош. Може да спя и четири часа в денонощието, но от това не се умира — каза тя с безпощадна насмешка. Трябва да и се отдаде дължимото — тя можеше да бъде жестока ме само към другите, но и към себе си. — Цял месец работих като прокълната и ето той има възможност да поръча поредния безсмислен куп тръбички, кабели и епруветки, на които ще се радва като момченце. Нека се радва! А това, че аз жертвувам себе си, погубвам своя живот, живота на баща си... Какво значение има това?

Има разни фанатици. Тази беше фанатик в любовта. Любов. която много приличаше на ненавист, любов — страстна, неистова, оцветена мрачно, безрадостна, коя­то носи само болка. Сляпо предана на своя идол, тя се бичуваше ежедневно, ежечасно, в името на този идол, без да пита нужно ли му в това или не. И всичко е помнела, за всичко е търсела отплата — за всеки удар с бича, за всяка драскотина. Какво да се прави, най-преданият жрец обикновено е и най-деспотичният, фанатизмът и деспо­т и з м ъ т така често вървят ръка за ръка.

— Вие сте учили... — започна Писателят. — Във Висшата школа по музика и музикознание —

каза тя предизвикателно — при най-добрите професори на страната. Вдъхвах надежди. Струва ли си сега да си спомняме за това? „Погребах се в затънтен край", както пише 8 благопристойните романи ма деветнадесетия век. — Като подражаваше на гласа на продавачка от пазара, тя проточи напевно с жесток смях: — Отлични аспержи, отбрани ангинарии, салати, марули, сладка цикория. Не искате ли френска целина, червено савойско зеле, лук Шарлот с дребни главички... — Като прекъсна своя фарс, каза строго, без усмивка: — Ето как става, драги Пи¬ сателю! Нарича се: живот! В романите на деветнадесети век такова нещо няма да срещнеш.

— Е, и деветнадесетият век си е имал своите про­тиворечия. Стигали са му — каза Писателят. — Не са били само рози и разнежени елегии...

Но тя не слушаше. Тя въобще не умееше да слуша дру­гите.

— И не съжалявам. Нито за секунда, за ниша не съ­жалявам — Тя навъси вежди, горчивата вънка над очите й се очерта рязко. — А всички вас, чистичките, благо­получните, аз презирам... И вашите мнения за моя живот не ме интересуват, не желая да ги слушам, дръжте си ги за вас. Както и вашите въздишки и съжаления!

Писателят разбра, че тя спори не с него, а през него — с някакви бивши приятелки, които сега, когато я срещ­нат, едва и кимат... със стари познати на семейството, които поклащат тъжно глава, когато говорят за нея „в минало време" като за „окончателно пропаднала".

Тя стана и започна да ходи напред-назад из кабинета, като затворник в килия.

— Нека да работи в лабораторията си! Нека да се уте­шава с илюзии. Светът не бива да забелязва това. Какво го засяга света? Той е безвреден. Разбира се, само когато е до мене и под мое наблюдение. — Поправи се. — Тоест, под наблюдение на лекар. Ние го наблюдаваме, аз и баща ми..: стараем се никога да не гр оставяме сам. Това стана случайно — баща ми работеше в далечния край на гра­дината, а аз бях отишла за щайги за ябълки. През по­следния месец той вече втори път бяга така в града. Тогава се хвана с телекомпанията, а сега с вас. Това не­гово бръщолевене за някакъв апарат, е, не апарат, а ма­гическа кутийка... — Тя явно се опитваше да разбере какво точно е известно на Писателят, какво е успял да му раз­каже изобретателят. — Та това е просто мираж... своего рода халюцинация. Така му се привижда, така му се стру­ва. Натрапчива идея, която няма нищо общо с действи­телността.

— Той ми показа кутийката — каза Писателят между две всмуквания от лулата, без. да откъсва поглед от ли­цето й.

— Показал? — Тя се задъха. - Той значи... О, боже! — Тя веднага се опомни: — Та това са празни дрънкащи. Приказки! Легенди! Аз никога не ще повярвам...

И замълча. Защото видя под хартиите на бюрото по­даващия се ъгъл на познатата сива кутия взе я в ръце, повъртя я. Не можеше де има съмнение — това беше т о й — „апаратът на въздействие.

— Откраднал го. Изнесъл го... Тя се отпусна на креслото и продължаваше да разглежда

апарата, който лежеше на коленете й. След това вдигна очи към Писателя реши се и каза:

— Е добре. Нека бъде така. Сега ще ви кажа всичко. Той е просто хипнотизатор. И наистина блестящ хип­нотизатор, забележителен, много талантлив. Лично на­дарен... плюс метода, който разработи. Той го разясни и на мене, аз съм негова ученичка. Ето сега ще се убедите!

...говоря, баща ми ме слуша и не се спира, върви по-нататък, ние заобикаляме ъгъла на къщата, завиваме зад него. ,

— А, тъй ли? — Баща ми като че ли претегля, пре­ценява нещо, обмисля. — На тебе Ив ти харесва синият? Червеникавият ти харесва повече? Ти си променил ре­шението си? Е, какво пък!

Аз разбирам, че сега ще стане нещо ужасно, искам да попреча на баща си : 1 "Висна нп ръцете му. искам да плача, да моля ал д ч мкбц . че няма вече да правя така, че мр » . . , , • . . ( > - . * харесвам. Но не успявам да н.мр:'.':: }-■ . ; {»<. ••■::» ; •, .-ьцете ми са притис­нати '«о *.- ■■. .•«,-'•' ■■ •< -Куто.

Бащч -и. ! I,/ !<■ й- . ?-, х. • )?. променя израза си, отваря крл.. ■••!?. .* ■■/■, :■!.;?•,. з синия красаввц-са-молет, с ; :м . .з, у,,, ЙД, б: мц вдига крак и «о настъпи.'.,, ьч-:-. . •; '.,■ ам да замижа, да не гледам, д.» ? - ■>.,:• чз *.•■*•, гледам и горещи, горчиви

Всичко с■-.: ■; . . - • ■ " ; . . ■ '.■..- -1, път, лицето на чуж­дите ж«*нл. . '* .;г -'/. път беше друго, съв­сем друг' •* -"••. .! :: :-.=л л( <меми настройката на апвраоч,. \; ::■ *'■ . ск.-п'>отата. Онази на­стройка " '.',■ ., ■-' ■ > .. . ■■ завидно...

Писат* ": ■ V ;> •" •— Л ;. . V • * -■'.. у ;«. .',■; 5а без кутията? И про-д . -;ь ?■•..■'■ -"■ ' .1 .'.гарата,. Но но >'- л. Тя Св р.й -.(К; — На-*.'3 - •/,. ,: И Пшатлля»!. ■ •. ;■. . аЬо пред себе си на­

соченото е ■•» •'• •-* !.■...-.■■ у-''л.-.г,йар. Откъде го беше иам>ки8яг-Ш.4- "■■"■ * ■" •■№ 1*.а забележи. От джо­ба ма пан..;,,' .'..- ,< ?. ■,.».'. '.

Неатйър;.:... ■.:.,( •:,,..;,:с. ■ т. ' ■ ,.»г<с. 8а женас решително лице държг. г. 1.-» ,.•■ р-к> >.;<-. л.к дамски револвер, на­сочен 0 кс,;.1'./г ". ...

Не т и е $ь «№■ — Ръцете е»-::,;.■ - ц-Л .л.щн&а Медея. -- Спореа мел», -пой* ийлишнр — каза Писателят,

без да Здигв р:.ц«т. (...■ - Разбира се, ако вие продъл­жавате да- иаспк'|;')а<?го, вздоджо...

Тя не настоя. Хапеше устни и размисляше — за какво? Него естествено го интересуваше хода на мислите й. Как­во ли не би могла да измисли, без да отдръпва пръст от спусъка. Той, старият войник знаеше добре, че понякога оръжието подсказва на човека най-странни и ненормални постъпки. Та нали оръжието е направено за унищожение и, като всяка вещ, помни за какво е направена.

— Знаете ли, да вдигаш ръце е някак си глупаво — каза Писателят, загледан отблизо в черния отвор на цевта, — В това има нещо театрално, В смешно положение изпада и който вдига ръце... и който командува.

Тя каза бавно, като че размишляваше на глас: — Истината за апарата знаете само вие. Единствен

само вие сте го пипали:.. Значи, ако аз сега.,. Дулото не пистолета, насочено преди това в гръдта

му, се издигна на равнището на челото. Сега то беше насочено между очите на Писателят. По гърба му полази неприятен студ. Ръката на Медея се позабави и започна полека, но твърде нерешително, да се спуска надолу, След това пак се издигна...

Писателят се ядоса. Той не обичаше да бъде играчка в ръцете на другите. Беше свикнел сам да решава съдбата си.

— Е; стреляйте! — каза той през зъби, като я гледаше внимателно в очите.

Стана от стола и като заобиколи бюрото, през цялото време гърбом към него. бавно се придвижи насреща и.

Внезапно тя изтърва револвера на килима, Раменете й се затресоха от ридания.

Той вдигна спокойно револвера от пода, постави пред-пазителя,сложи го за всеки случай в джоба на куртката си. Такива нервни особи понякога доста бързо променят решението си.

— Успокойте се. Елате на себе си. Искате ли да ви сваря силно кафе? Нищо страшно не е станало, Как се чувствувате сега?

Тя седеше в креслото и както преди не отлепяше ръце от лицето си. Писателят реши, че трябва да и даде време да дойде на себе си и престана да и задава въпроси.

Той отиде в кухнята, наля чаша вода и я донесе. Медея седеше, отпуснала уморено ръце в скута, си. Очите у бяха пълни със сълзи, но когато той влезе, тя бързо, раздраз­нено се обърне към стената, Не пожела да пие, отблъсна ръката му с чашата.

— Виждате ли, госпожо, що се касае за вашата версия с полудяването... — каза Писателят, като отърси капки вода от ръкава на домашната си дреха. —Не бих ви съветвал да настоявате на нея. Явно за апарата зная не само аз. Известен е да речем и на сътрудниците на ком­панията „Окото на Ра". Иначе компанията не би пре­следвала така настойчиво изобретателя. Те там не оби­чат да хвърлят пари на вятъра, а преследването струва пари — и то не малко. Съветът на генералните дирек­тори очевидно счита, че вашият мъж с напълно нормален, в апаратът — реалност. Да, той ми каза, че Флора, знае­те тази бивша...

От всичко, което Писателят каза, тя изглежда чу само женското име флора. И скочи, невероятно яростна, като пантера, която се хвърля върху жертвата. Писателят даже се изплаши,

— Ето на... щом излезе. Жените му се обесват,,. Той ще заеме видно положение, ще бъде уважаван, ще си има свой самостоятелен живот. Аз го откраднах от всички, скрих го... Никои не съм мислила, че от това може да излезе нещо. Че той ще открие... Давах му пари, жилите ми изскачала, за да може той да изследва, нека изследва. ако ще цял живот, щом това му доставя удоволствие. Но да не открива!

Румени петна аленееха по бузите й, косите и бяха раз­решени, беше даже малко страшничко да я гледаш,

Юмруците и бяха притиснати о гърдите, тя стискаше пръстите си толкова силно, че кокалчетата им бяха по­белели. И говореше, говореше, като че сама се възна­граждаваше за многогодишното мълчание, за постоян­ната потайност:

— Когато ние се запознахме,,, той имаше тетрадки, озаглавена „Дезидерата". Е, всички знаят, че това озна­чава „Желаното". Така пишат в библиотеките върху спи­съците на книгите — желано, тоест това, което нямаме, но което искаме... А той записваше в тази тетрадка своите идеи, замисли... онова, което мечтаеше да открие, да осъществи. Пишеше за тези проклети „лъчи на въз­действие", за бъдещия апарат. Помня аз, смеейки се, сло­жих длан върху тази тетрадка. И казах уж на шега; „О, как бих желала да стана ваша Дезидерата!" Това беше отдавна. Тогава бях наивна и мислех, че животът, това е осъществяване на желанията, търсене на идеалната хармония, която е постижима.

Тъмните й очи гледаха покрай Писателят, Дали помне­ше къде се намира, с кого разговаря, защо е дошла тук?

— Аз тъй и не станах негова дезидерата. Дезидерата си остана ето това — поразклати апарата в дланите си. — Това го привлече изцяло. — Усмихна се. — Да, той не ми е изменял, та той е порядъчен, честен човек, добро момче. И кога ли пък би могъл да ми измени? Той ме търпеше до себе си, свикна да му помагам да живее, да работи, понякога даже забелязваше, че съм жено. — Обър­на се поривисто към Писателят — Искате ли да знаете кога бях истински щастлива? Месец. Един месец за всич­ките тези години. Когато след едно неуспешно облъчване...

— Той изпаднал в състояние на полусън? — Да. — Тя не се учуди, че Писателят знае, не обърна

внимание, не и беше до него. — Страшно е да го .кажа, но аз нощем понякога мечтая... какво би било. ако той пак стане такъв, какъвто беше през този месец... или пък да ослепее. Колко щях да съм му нужна, как би чакал моите стъпки, как би се ослушвал...

Тя замълча. Нещо я накара да застане нащрек. Писа­телят сложи двете си ръце на раменете б, накара я да клекне, да се скрие зад масата.

Иззад полуотворения прозорец питаха: — Писателят... тук ли живее Писателят? Гласът беше женски. Сребрист, необикновено чист и

ласкав. Писателят повдигна леко пердето, погледна в гра­дината. Очарователно създание, младо и женствено, се луташе между храстите. Чадърът не можеше да опази от дъжда нейното елегантно бяло палто с пухкава черна кожа по ръкавите и по полата. („Шикозен модел на па­рижка фирма" — помисли бегло Писателят.) Старата къща пръхтеше и плюеше сърдито, и злорадо изливаше върху й буйни потоци кална вода, като че й отмъщаваше за нахлуването.

— Сега ще дойда ~ каза Писателят, — ще ви по­срещна. Чакайте ме там.

И спусна пердето. — Но аз не искам да се крия -- съскаше Медея въз­

мутена, когато той я влачеше за ръката по коридора. — Аз от никого и от нищо не се боя. Какво ми...

Без да се церемони. Писателят я бутна към тесния дървен калъф на часовника. Отвори вратата.

—- Мълчете! Омръзнаха ми вашите глупости... Ами ако тази новата е също от шайката? Видът й е прекалено невинен. Чрез вас в твърде лесно да се доберат до вашия мъж, миличка. Благоволете да помислите за мъжа си.

Споменаването на мъжа й я направи послушна. Тя влезе в калъфа на часовника и затвори вратичката зад себе си.

АНГЕЛЪТ; КОЙТО ЛЪЖЕШЕ БЕЗ МЯРА (Посещение шесто}

Отблизо очарователната жена се оказа не толкова млада, Би могло да й се дадат около тридесет. „Чети­ридесет и пет" — констатира спокойно Писателят, оце­нил като познавач равнището на грижите, майстор­ството на обработката на материала. Умело гримирана, изискано и с вкус облечена, тя цялата беше скъпоценно произведение на изкуството, създадено от ръцете на първокласни шивачи, фризьори, козметици, масажисти, парфюмери, бижутери.

Ако се вгледаш, не можеше да не познаеш тези при­свити нагловато-невинни очи с подсинени блестящи клепки и голяма сочна уста, тази платинена къдрица, спускаща се до самите вежди. Всичко това толкова пъти се беше мяркало в списанията, на стереотелеекраните, в киното... Красавицата флора! Да, разбира се, това беше тя.

„Днес при мене изглежда ще дойдат всичките трина­десет заместник-директори на компанията „Окото на Ра* — помисли си Писателят. — Интересно,"

Тя се представи. Сне ръкавицата си, протегна като за целувка ръка, огъната като лебедова шия. Той пое тази ръка, изви я малко, постави я вертикално и без да я це­лува, просто я стисна.

— Тук може ли да се пуши? -- тя извади от чантичката си предълго цигаре и съвсем тъничка цигара.

— Моля. Чувствувайте се като у дома си. — Писа-

56

телят т бутна пепелника към нея, — Това би поласкало всеки: да посрещне у дома си известната актриса, зор* достта на нацията... прелестната жена... в главно видния деец на Нашия делови свят.

Трябва да бъдем справедливи към нея: тя бе житейски умна. Присвитите й очи погледнаха Писателят и тя вед-нага се отказа от ролята на съблазнителна.

— Извинете, че така нахлух при вас. Вашият талант... — Писателят с мъка изобрази усмивка, в такива случаи той винаги изглеждаше глупаво, не знаеше как да се държи. Донесох Ви билети. Искам да Ви помоля да ме видите в последните ми роля в спектакъл-ревю. Вашето внимание ми е така скъпо! — Щракна закопчалката на чантата си, извади билетите, притисна ги с един от камъните, които бяха разхвърляни по цялото бюро. — Две места в ди­ректорската ложа. Ще дойдете ли?

— Може би. — Разбира се, аз няма да поискам от вас никаква рек­

лама, както другите звезди. Никакви рецензии не са Ми нужни, да вървят по дяволите! — Когато беше увлечена от разговора, тя изпускаше вулгарни фрази, правеше про­сташки жестове, — И тъй, значи утре...

— Ще се постарая. — в себе си Писателят беше решил, че ще даде билетите на своята стара чистачка и на ней­ния син. Нека посадят в директорската ложа.

— Ще ви чакам, ще гледам през процепа на завесата като младичка дебютантка. — Тя се усмихна мило на Писателят, —- А у вас навсякъде са разпръснати камъни? Обичам безумно камъните, въобще всичко просто, твър­до, грубо Аз не съм украшение от тюл, не съм се родила в дворец. — Вероятно тя считаше, че това би трябвало да се понрави на Писателят. — Да. произходът ми е прост, вкусовете!— груби. Обичам народните празници, танците по улиците... карнавала в моите скъпи Плевки, откъдето съм родом. — Плевки се наричаше най-подоз­рителният район на бордеи. вертепи, лумпени. — Знаете, да ви заливат с вода... да ви засипват от прозорците с брашно, със стърготини. Много е весело!

Тя се настани удобно в креслото, ронеше нищо незна-чещи думи, явно печелеше време и с остър поглед опип­ваше стаята, края на коридора. Колкото повече време минаваше, толкова повече в нея се проявяваше нещо на­хално — пробивно, безцеремонно, улично, което рязко контрастираше с парижкия й тоалет, с добре обмисле-ната прическа и грижливо направената маска на лицето. Той неволно сравняваше тези преуспяваща дама с онази, която седеше в същото кресло преди нея. Онази, овладяна от страсти, не умееше и не искаше да се погрижи за себе си, за своята външност, вероятно месеци не беше се поглеждала в огледалото, Фуркетите и фибите не се дър­жаха, изплъзваха се бързо от нейните упорити, еластични коси. живите капки дъжд се стичаха по естествена, не-намазана с нищо кожа и тя не ви избърсваше от лицето си, даже като че ли не ви забелязваше...

Те и двете бяха опасни, Й двете бяха съсредоточени само в себе си, в своето „аз", в своите желания, и двете бяха егоистични, макар и да се различаваха, и двете не биха се спрели пред чуждия живот, за да постигнат свое­то. И в двете имаше нещо от звяра-хищник и не им достигаше нещо човешко.

Тази, с купеното с пари Младежко лице и не младата шия, искаше удоволствие (вероятно, от доста ниско ес­тество), пари, власт. И търсеше борба и интриги, силни усещания, задоволяване на самолюбието, търсеше остра­та радост от победата над жертвата, оная радост, коя­то в така необходима на хищника. А на другата — какво беше нужно? Какво искаше Медея, свита в тесния дървен калъф на часовника, за какво мислеше тя сега? Какви пла­нове се раждаха в, упоритата й глава? Какво ще прави дамата е плаща, когато се върне в къщи? Вяха възможни най-разнообразни варианти, най-неочаквани решения. Ще държи ли мъжа си под дулото ма револвера? Или наопаки — след няколко дни сама ще го доведе в града, като вземе предпазни мерки и го брани грижливо от всякакви опас­ности? Кой знае, кой би могъл да знае?...

— Вие сте дошли заради изобоетателя — тихо, без илюстрации: СТОЯН ШИНДАРОВ

57

Всякакъв израз каза Писателят. — Какво-о? — учуди се Красавицата флора. ТОЙ пак повтори израза си. все така бавно, без всякаква

интонационна украса. — Не разбирам за какво говорите — каза тя. На ли­

цето и беше изразено естествено недоумение. —Не лъжете, ангеле мои — каза Писателят и получи

малко удоволствие от това, че някога с тези думи Д'Ар-танян се беше обърнал към Миледи. — И в края на краи­щата колко още ще стоите така? Рано или късно щеше да ви се наложи да кажете...

Тя се защищаваше. — Но, аз не познавам никакъв изобретател... Аз заради

билетите... Искаше ми се сама... — Лъжа! — той повиши глас. — Не вярвам на нито

една дума! Вие прекрасно знаете, че аз за нищо на света на бик отишъл на вашето идиотско ревю. — Престанете да ме будалкате, чувате ли? Какво искате? Хайде!

Той нарочно се изпусна, разреши си да вика. Да види как ще й подействува това.

Тя стана, изтърва дългата ръкавица, която той не вдигна. Настъпи я.

— На искам да разговарям с вас. Вие сте грубиян! Аа... — На, сега вие вече няма да си отидете — Той и пре-

гради пътя. -- Благоволете да обясните защо дойдохте. Омръзнаха ми загадките. достатъчно...

Той стоеше разкрачен, стиснал юмруци. Внезапно Красавицата флора се предаде, отстъпи. Тя

безволно се отпусна обратно в креслото, облегна «лава ма облегалката>му.

-- Какво пък ... Добре. Ще кажа. Тежко ми е, но все едно, Пет пари не давам! И тъй, знайте: не мога да го забравя от мига, в който го видях в канцеларията. Като че ли трън ми се е забил,.. Като че са ме омагьосали, урочасали. — Тя бързо оплете пръсти, както правят селянките в глухите планински селца, прогонвайки злия дух, нечистата сила. — Аз не съм коя да е, о, не! Бах обичана. Търкаляли са се в краката ми, заради мен са се стреляли, бесили са се, тровили са се. — Тя си припомняше не без удовол­ствие този дълъг списък, както опитният служещ си припомня поощренията и навредите. — И изведнъж... Той влезе и знаете ли, внезапно ми се прииска да пратя всичко по дяволите и да започна живота си отначало. Да му бъда скромна другарка, да пера чорапите му, да правя вместо него тези... чертежи. Да живея, в мансарда. И като си помисля само. че това съм аз, Красавицата флора! 0, какви само прозвища не са ми давали журналистите: „Флора великолепната", „Флора Непобедимата*...

Писателят я прекъсна: — Вие, какво, готвите се да го откриете? И очевидно

с моя помощ? — Да — тя отпусна сини клепки. — Не мога да живея

без него... не мога да дишам. Тя беше актриса; Но отвратителна актриса. И изигра

ролята си лошо, неправдоподобно.

РАБОТАТА СИ Е РАБОТА (посещение шесто — продължение)

Писателят каза твърдо: — Значи сте се влюбили! Така, така. Колибка, хляб и

вода Идилия Отива ви чудесно. А парижки парфюм „Ша-нел" ще благоволите ли да вземете на мансардата си, мадам флора?

Лицето и изобрази невинна жертва. — Вие ме ми вярвате, нямате доверие в мен? — Не. — Но това в оскърбително! Той се ядоса сериозно. — Потърсете си други простаци. Аз съм стрелян заек.

— Неволно хвърли поглед към пробитото от куршум стъкло на библиотеката и се усмихна. — За мене е съ­вършено ясно

— Какво ви е ясно? — попита с видимо неподправена тревога тя, като се повдигна от креслото,

— Ясно ми е, че вие искате с този спектакъл тук, у

68

дома, да ме разчувствувате — каза рязко Писателят. — А самата се готвите да измъкнете на всяка цена ад­реса на изобретателя и да го предадете на компанията „Окото на Ра". Тъй ли в? Отгатнах ли какво мислите?

Колкото и да е странно, но тя се успокои съвсем. Седне по-удобно в креслото. Отвори бавно чантичката си, по­прави старателно платинените къдри на бретона си пред кръглото огледало на голямата пудриера от костенурка. Прекара пухчето по носа си.

—- Вие изпаднехте в глупаво положение, Писателю — гласът й звучеше насмешливо. — Какво да се прави, даже умните хора понякога грешат. Не, нека компанията да си наема агенти и сама да се оправя с тях. Аз съм намислила друго.

Сега изглежда тя говореше истината. — Този тип вече в бил у вас — тя огледа паркета,

изпоцапан с отчетливи следи от кални ботуши. — И оче­видно пак ще се появи. Той иска да повери своята съдба на порядъчен човек. Той сам ви каза това. — Тя презри­телно издаде напред долната си устна. — А такива крот­ки момчета, както ви е известно, в съвременното об­щество...

-— Не се срещат често. — Точно така. Тъй че той не Може да се дене никъде.

Все едно, ще се домъкне при вас. Няма къде другаде да го търся, само тук, във вашата грохнала колиба.

Писателят се поклони. — От вашите мили думи аз изглежда трябва да на­

правя ласкаещия ме извод, че вие ме считате... Красавицата флора не му даде да се изкаже, изглежда

бе свикнела да има работа с подчинени, които може да прекъсва, когато си ще.

— По дяволите! Тогава се разпалих. Бях обидена. Беше ме яд на него. И така побеснях! Глупаво е да даваш воля ма чувствата си. Кой от нас може да си позволи такъв разкош? Не размислих, не пресметнех... Е, както и да е, трябва да го намеря. Това не е каприз, а делова необхо­димост. — Гласът и стана властен. — И вие сте длъжен да ми помогнете)

Чувствуваше се, че няма да в така лесно да се отърве от нея. че тя с всички достъпни средства ще се стреми към своето.

Писателят попита: — Кажете, вие ли ми звънихте днес? Поклонницата и

всичко останало. Тя сви рамене. — Ами, да. Трябваше да разбера дали сте в къщи. Дой­

дох дотук пеша. Колата си оставих до магазина за шапки. — Предупреждааващо добави: — Никой не трябва да знае за моето идване. Това в във ваш интерес.

— Вие ме заплашвате? — попита Писателят лениво. Интересно дали в чантичката и на тази няма револвер.

— Би било просто непредпазливо да ви заплашвам — каза твърде спокойно Красавицата флора, — Вие сте смел, силен човек и заплахите само биха ви подтикнали да се съпротивлявате. Не, с вас човек трябва да се раз­бира, и то само с добро... и без хитрини, честно.

Писателят се усмихна. Тя като че ли размишляваше, обмисляше нещо. Най-по­

сле изглежда се реши. И попита бързо, кратко: — Той показа ли ви онова? Писателят отговори, че да, показал му го е. ~ •■ Вие разбирате ли на какво намирисва това? — по­

пита Красавицата флора, наклонила се към него през облегалката на креслото, като тракаше пръсти. — Ми­рише на големи пари!

Писателят се намръщи. — Това е голямо научно откритие. Теоретически, даже

на самия автор не в ясно още какъв характер носи това въздействие и до какво може да доведе...

Тя го прекъсна: — Но аз не за това! Нима наистина трябва да имаш

делова хватка, организаторски опит, за да си представиш Веднага практическите последици!...

Очевидно Писателят се досеща, че тя не е чак толкова сляпо предана на своята компания, че тя си има и свои

интереси. Да, и Въобще глупаво е да се уловиш за нещо, без да гледаш, със затворени очи. Така правят само дреб-номащабните, безволни хора. Тя и когато се гмурка, пак е с отворени очи... Разбира се, не е хубаво сама да си прави реклама, но тя има напълно солидна делова репу-тация, тя е администратор от голям калибър. И може да бъде полезна... много полезна... работата може да се развърне широко, мащабно, глобално! Ако ще говорим открито, тя през целия ри живот в чакала това глобално дело, което би й позволило да изяви своя необикновен делови темперамент. Не, тя не се готви да завърши живота си като един от тринадесетте генерални ди­ректори, тези рамки отдавна вече са и станали тесни. Тя все още може да покаже на света на какво е способна. Готова в да рискува всички свои налични капитали и при първа необходимост да ги вложи в работа. Който не рис­кува на едро. който се бои да рискува, той е заплашен да остане завинаги един от тринадесетте. Никога няма да стане първи!

— Но в каква работа се готвите да влагата капитал? — попита Писателят, Тя говореше с него така, сякаш те двамата бяха единствените притежатели на акциите и отдавна намерили общ език, отлично се разбират по-мвжду си.

Нима Писателят не е разбрал досега? Апаратът на из­обретателя ще нарекат „Излъчващ блянове", „Идеализа-тор".. „Утешител". Та малко ли са имената, с които би могло да го назоват? Ще бъде създадена международна фирма „Илюзия"... Или междуконтинентален концерн „Идилия*. В края на краищата това не е важно. Важно е друго. На всеки човек ще му се прииска да има такъв апарат. И ще бъде ватов да продаде и последния си пар­цал, за да си го набави. Векът на радиоприказките и сте-реотелекартините свърши. Компаниите на телебизнеса ще рухнат с трясък, ще се разсипят на пух и прах, като колоси на глинени крака. При това много гръмки имена ще се забравят, много огромни състояния ще загинат в тази катастрофа. Горко томува, който не е гъвкав и не е могъл да предвижда! Горко на победения!... А на деловия небосвод ще изгреят нови ярки светила. Ни един, па бил той и най-пошлият и най-разкошният приключенски филм, ни един, па бил той и най-евтиният бестселър -детективски филм. не ще могат да издържат конкурен­цията с бляновете на фирмата „Илюзия". Ти самият да си винаги героят! В къщи, достъпно, евтино, просто! Никой досега ме е имал възможност да угажда на личния вкус на човека, да работи по индивидуална поръчка. Гран­диозни перспективи. Това ще бъде по-хубаво от Всякакви таблетки-транквилизатори, към които така се в при­страстил съвременният свят. по-упойващо от алкохола, тютюна, наркотиците. И къде-къде по-евтино! И съ­вършено безвредно! Най-касовият предмет, най-търсе­ният, най-необходимият. В страна, в която правител­ството се опита да забрани апаратите „Илюзия", дреб­ните хорица ще сменят правителството.

Красавицата флора сипеше готови фрази за рекламни проспекти, остри вестникарски заглавия. Нейното фал­шиво неестествено гладко лице светеше от искрено и чисто увлечение, „Ето я, на, нейната Дезидерата — по­мисли Писателят, —- нейната мечта. Всекиму своето..."

Той попита; — А компанията какво иска? Защо е целият този шум.

гангстери, преследване? — Компанията е в паника — каза с недобра усмивка

Красавицата флора. — Съветът на Тринадесетте е смъртно изплашен. Че как инак — такъв конкурент. Те са хора на бизнеса и умеят да предвиждат в перспектива, не е нужно нищо да им се обяснява.

— Искат да му предложат крупна сума, за да не вземе патент? Или смятат да го принудят?

Тя сви рамене. Вероятно съдбата на изобретателя про­сто не я интересуваше. Интересуваше я друго.

— Всички те са отрепки. Те се боят. Аз пък не се стра­хувам. Всичките те са жени в гащи, но аз пък съм мъж!

Тя каза, че ако се наложи, още утре ще получи частна аудиенция от министър-председателя. И ще му разкаже

за незаконната интрига на Съвета на Тринадесетте. Той ще се ядоса ужасно, когато разбере от какъв патент ис­кат да лишат страната, от какви доходи и възможности. Какво пък, това е може би началото на края на „Окото на Ра". Така да бъде! Амин.

„Кой кого ще глътне?" -- се питаше Писателят. Дру-гите също не са овчици, те също имат зъби и нокти. Борбата ще бъде жестока. Какъв парадокс обаче: получава се, че изобретателят, този непрактичен. откъснат от реалния свят човек, е направил най-търговското откри­тие на XX век. И около това голямо постижение на чо­вешкия интелект вече кипяха дребни и кални отрасти, водеше се борба на лилипути, Винаги готови да омотаят Гъливер с невидими и здрави въжета. Нима всичко голямо, истинско, непременно стига до трагична низост, завърш­ва с пошла нота?

Красавицата флора повиши глас: — Знаете ли какво видях, когато той насочи апарата

към мене? Но. не. откъде ще знаете. Видях своя първи любим. Тогава бях на четиринадесет години- Той беше „бандит", „ловец на слонове", както наричат ония, които обират банките. Славеше се в Плевки със своята отчаяна храброст, а там в трудно да учудиш хората. След година го обесиха — беше убил двама стражари, един касиер и беше надробил разни други работи. И ето миналото се върна. Бих дала луди пари. за да преживея това още вед­нъж... да стана пак четиринадесетгодишна, боса, безумно щастливи... — Издигна ръка като за пророчество: - Каз­вам ви — това е като опиум. Ще пълзят на колене и що просят, ще молят. С помощта на наркотиците винаги може да се властвува над хората!

— Но идеализацията е само един от възможните ва­рианти за настройка на апарата — каза Писателят. — А би могло още...

— Не, не! — запротестира енергично тя, — Само то­ва! Останалото не ме интересува. С останалото изоб­ретателят ще се занимава колкото си иска в лабора­торията си — това си е негова работа. Та той ще по­лучава огромни суми пари — да си ги харчи и научни изследвания. А ако говорим за настройка, регулировка на апарата... Как мислите — тя започне делово да се съ­ветва — ако помолим изобретателя... Да може винаги да се настройва на определен стил. По желание! Днес исторически мечти, блянове в духа на Дюма. Утра уес­търн с мустанги и каубои. Източен стил, харем. Или Кос­мос, планети. Средни векове, рицари. Свръхчовек лети във въздуха и това е възможно за него.,.

Писателят я слушаше и мислеше с горчивина, че ин­дивидуалният свят на дребния човек, и без това стеснен през последните години, става съвсем беззащитен, без прегради срещу външната намеса, срещу натиска на ду­ховния стандарт. Комикси, отпечатвани в мозъка, без да са нужни нито печатарски бои, нито кинолента, нито екран, ще завоюват света — та те ще бъдат достъпни и за най-ленивия, за най-тъпия и неразвития. За да четат (нека да а боклук, кич), трябва все пак да движат погледа си по редовете, за да гледат картинките, трябва поне да разлистват страниците — а тук не е нужно нищо, решително нищо. Ще се приспива мисълта, ще се убива волята!

— Извинете ме —каза Писателят (все пак шест по­сещения за един ден, шест неканени гости), но за на­истина трябва да работя- И си вървете! За съжаление, имам определена среща- Ако бъдете така любезна и съ­кратите мъничко вашето посещение... то след това...

— О, разбира се — тя стана, — Но вие разбирате, нали? Няма да забравите? Той ми е безкрайно нужен.., А къде е другата ми...?

Той вдигна от пода ръкавицата й. Бялата дълга ръка­вица беше изцапана, отъпкана. Тя я пое гнусливо с два пръста.

— Трябва да ми обещаете, че с никой от тринадесет­те, освен с мене.., с нито един от тях...

Писателят кимаше машинално с глава, без да се вслушва в думите й. Кога най-после ще се махне, кога ще престане да му пречи? Той мислеше за Медея.

59

ЕПИЛОГ (Посещение седмо)

Щом Красавицата флора излезе на мокрите плочи на стълбищната площадка, Писателят пъхна за всеки случай куката в халката, за да не се намъкват повече при него. Отиде до часовника, открехне вратичката.

Вътре нямаше никой. Там беше празно. В кухнята или в съседната стая се беше скрила? Но

дълбоко в душата си той вече знаеше, че не е така. И че не е нужно да лъжа себе си, не си струва. Отишла си е. Отишла си е съвсем и никога няма да се върне. Несъмнено. Точно така. Излъгала го е. Изчезнала в.

В тесния калъф на часовника миришеше на нещо гнило, неприятно — може би на нафталин, може би на молци. На дъното в ъгъла бяха паднали счупени очила с тъмни стъкла (вероятно гй бе настъпила в тъмнината.)

В сумрака върху неподвижното, спряло преди много години медно махало, проблясваше неясна светлина. Кой знае защо беше тъжно да се гледа.

На вратата почукаха. Писателят отиде и с мъка из­мъкна тежката ръждива кука, отвори вратата. При­стигна — с кошница във всяка ръка — старицата, която му чистеше.

— Ох, господи! Извинете ме, че идвам късно, — Тя бързо и весело отри краката си о изтривалката. — За­бавих се. Реших да отида на далечния пазар, оня, който • на източния пристан, много ми го хвалеха. — Той се опитваше да взема тежките кошници, но тя ловко го отклоняваше. — Казват, че след моста има само квартал и половина, а се оказаха цели пет, мъкнах се просто цяла вечност — тя се опита да плесне с ръце, но кошниците й попречиха — а освен това, лев като из ведро, и защо лъжат, че телешкото е евтино, когато..,

Звучат прощалните думи. От кораба махат с ръка. След час вечерта се спуска, салът в вече сам в океана, а пред него 6000 мили и самота...

Звучи романтично, а всъщност всичко е тежка борба.

Студеното течение на Хумболт бе причина Уилис

8а навлече толкова топли неща, колкото можеше, въпреки това мръзнеше мъчително по време на

нощните вахти. За щастие, на газовия котлон мо­жеше-да свари чашка кафе. Понякога му се отва­ряща време дори да приготви скромна трапеза — каша от брашно от канигуа, разбъркано с малко вода. Доста хора вярват, че тази храна е била за инките източник на неизчерпаема енергия. Нера-финираната захар бързо възстановяваше силите му...

Уилис бе плавал много из океаните и бе преживял хиляди приключения. Научил се бе да гледа без страх право в очите всяка опасност. Но неговата мла­дежка мечта бе да преплава сам Тихия океан на сал. Когато най-после успя да се заеме с нея, бе вече шестдесет и две годишен. На тази възраст хората обикновено се задоволяват с пенсията си, търсят

60

Тя не остави кошниците, тръгна с тях към кухнята и продължаваше да говори.

Писателят открехна още веднъж вратичката на ча­совника (като че ли това можеше нещо да помогне). Все същият, спарен дъх не мухъл. все същите парчета тъмно стъкло и начупени рамки.

И именно в тази минута на него кой знае защо му стана ясно. че той вече няма да види изобретателя. Че Медея никога повече няма да пусне мъжа си в града. Ни-ко-га! Тя ще вземе мерки. Не. това няма да бъде нито револвер, нито въже, нито даже белезници... Всичко това е оста­ряло, несъвременно, примитивно, всичко това е в края на краищата преодолимо. Не. Медея на двадесетия век ще пусне в ход апарата, ще използува „лъчите на въз­действие", за да угаси светлия разум на оня, който беше съумял да открие тези лъчи, Тя ще държи изобретателя в полусъзнателно, полубудно състояние, на ръба на съня и бодърствуването, на живота и смъртта, ще го извежда на разходка, ще го храни, ще му сменя мръсните ризи, загрижено ще го лекува от простуда. Но само едно няма да му позволи — да мисли, да твори, да бъде самият той. Колко зловещо! И нима не в възможно да се попречи? Не, не може да са отгатне в коз именно от малките селца в страната, в коя именно от приличащите си чисти къ­щички с керемидени покриви протича тази трагедия. Сега не може да се намери нито тя, нито той, колкото и да ги търсиш, безнадеждно е.

А то,това бавно убийство може да трае много, много дълго. Та той в още млад, организмът му в здрав, сърцето и белите дробове — в отлично състояние. Това можа да продължава години и години, Десетилетия, Това може да се проточи цяла вечност-

преведе: МАРИЯ ГЕОРГИЕВА

покои и отдих. Уилис не се готвеше ни да почива, нито да се поддава на апатията и вложи парите си в построяването на сал, който нарече „Седемте малки сестри". „Защо?Безразсъдно е !". казваха всички. Уилис про­

сто обичаше морето. При това смяташе, че мъжът постоянно трябва да проверява себе си в трудни условия.

... Уилис забеляза, че вече от няколко дни има постоянен спътник — красива, голяма акула, която не изоставаше — ту плуваше редом до сала ту под него. Нарече я Дългия Том.

Уилис бе страстен риболовец и се готвеше да попълва скромните си хранителни запаси е рибо­лов. Една сутрин спусна въдица, на която за при­мамка бе закачил летяща риба. Последва рязко дръпване и въжето се изплъзна от ръцете му. Той успя да сграбчи края му и почна метър по метър да го издърпва. По опъването реши, че е хванал акула. И наистина, скоро двуметров хищник се за­мята край борда Уилис почти бе изтеглил акулата на палубата, когато неочаквано загуби равновесие и цопна във водата. Последното, което запомни, преди да потъне, бе страшната паст на Дългия

Том... Когато Уилис се показа над Водата, салът вече

бе доста далеч. Заплува трескаво, но скоро охладня. За какво бяха тези безполезни усилия? В този миг забеляза, че въжето бе останало намотано на дяс­ната му ръка, по-точно там се бе впил стомане­ният край с кукичката. Другият край е закрепен на напречната греда на сала, проблясна в ума на Уилис.

Той отчаяно се залови за въжето, което се опъна, и го повлече на буксир. Ако въжето издържеше, може би щеше да се добере до борда. В това време салът с издути от вятъра платна се носеше като яхта и го влечеше след себе си.

Местейки ръце по въженцето, той се придвиж­ваше все по-близо до сала. Само да издържи! За­щото това бе едно старо, износено въже. На борда имаше съвсем нови, но каква полза да Мисли сега за тях?

Дрехите, вълнените чорапи, ботушите — всичко го теглеше към дълбините. Ранената му лява ръка оставяше кървава ивица, оцветяваше водата на­около и бележеше с пурпур следата му. Къде ли се бе дянал Дългия Том? Достатъчно бе веднъж да тракне с уста, за да отхапе краката му.

Лявата му ръка отказа. Работи с краката, Уил, не преставай да се движиш напред) Добра се до една много износена част на въжето, протрито на това място почти наполовина. Внезапно се почув­ствува много тежък, но с наранената лява ръка не можеше да шавне, камо ли да се съблече.

Все пак се добра до сала. Спасен! Легна по корем неподвижно. Главата му се въртеше. Салът зави и тръгна в обратна посока. Уилис скочи и се добра до кормилото...

След като си почина, заши раздраната си ръка, подкрепи се с кафе и записа произшествието в бордовия дневник.

Галапагоските острови вече бяха назад. Море­плавателят икономично се разпореждаше със запа­сите си, но бе принуден да се храни само със сурови неща, двата газови котлона не работеха. Внезапно един ден Уилис почувствува болка в стомаха. Бол­ката бе необикновено остра и не намаляваше. Ле­карствата не помагаха. Лежеше, стенеше, а бол­ката растеше и единственото, което оставаше, бе да гълта сода редовно. Настъпи нощта, но ней­ната прохлада не донесе нужното облекчение. Вя­търът се усили и салът самостоятелно плуваше на запад...

С последни усилия на волята Уилис се довлече до радиопредавателя и отправи отчаян призив в ете­ра: „SOS... аз съм „Седемте малки сестри"..."

Но никой не бързаше да се притече на помощ и Уилис лежа в продължение на няколко дни почти в безсъзнание, очаквайки смърт или избавление. Са­лът все така бе предоставен на вятъра и вълните...

Когато се почувствува по-добре, отново включи предавателя, за да анулира молбата за помощ: „...до всички, до всички, до всички... Не се нуждая от по­мощ, всичко е наред, всичко е наред..."

От огледалото го погледна лице на старец, на­сечено с мрежа от бръчки, сгърчено в гримаса на болка...

Едва успя да се пооправи и един ден направи тре­вожно откритие: бидоните с прясна вода бяха празни. Солената вода очевидно ги бе повредила въпреки защитния слой боя. Успя да събере жалки остатъци — едва петнадесет литра. Насипа ги в празните съдове, но те не достигнаха, затова изля в океана съдържанието на няколко бутилки с ром. При най-голяма икономичност запасът вода щеше

да стигне за месец. Положението все още не беше трагично, един мореплавател може да разчита на дъждовна вода и на сока на рибите. Изведнъж в главата му проблясна мисълта: ще пие солена вода. По обяд Уилис определи положението на сала: 5*31 южна ширина и 114°10 западна дължина. Скоро Уилис откри, че неприкосновеният запас, щателно опакован в картонени Кутии, също бе унищожен. Солената вода бе разяла и картона, и металните кутии на консервите, съдържанието им вече не бе годно за употреба. Изхвърли Всичко през борда с чувство на досада и съжаление.

Дните с непреставащ екваториален зной изсу­шиха организма му до краен предел. От самота и еднообразие Уилис загуби чувство за време. Само Дългия Том все още се движеше близо до сала. Сега Уилис бе принуден да се ограничава с чаша прясна вода ежедневно и с още толкова морска, която пиеше едва ли не тържествено.

Скоро край Дългия Том заплуваха още няколко негови приятели...

Уилис бе изминал вече половината разстояние. Не се чувствуваше добре, но когато наближи Мар¬ кизките острови, реши въпреки всичко да не пре­късва плаването. Разчиташе на дъжд, при това бе преодолял психически най-трудния период на пър­вите дни, когато се наложи да намали водата Вне­запно.

Времето се влачеше мудно.- От непрекъснато взиране очите го заболяха, всичко започна да се разплува в мъгла. До такава степен загуби остро­т а т а на зрението си. че не различаваше вече нищо нито на картата, ни на компаса. Промивките със солена вода не помагаха. В началото на октомври се убеди, че е загубил зрението напълно и взе да прекарва часове В затъмнената кабина, докато се убеди, че отново започва да вижда.

Един ден още веднъж се оказа зад борда, този път по своя воля. Котката му падна в океана. Въл­ните подбраха отчаяно мяукащото животно, Уилис скочи и след минута котката беше в ръцете му. Тя се покачи на главата му и впи нокти в кожата му.

След няколко дни, когато слезе на брега на Ту¬ туила, Уилис отново държеше в ръце котката. Местните жители го увенчаха с цветя. За 115 дни бе изминал 6700 мили през океана, повече от по­ловината от тях само с по една чаша прясна вода на ден.

Вестниците го нарекоха най-знаменитият пъ­тешественик от времето на Линдберг, а жителите на Тутуила — капитанът на големите морета.

„Безпределна възраст" Цялата следваща година Уилис живя щастливо

с жена си. Но щом свърши 64 години почувствува, че твърде здравият му до този момент организъм започва да се предава. Признаците на артрит , диа­бет, на нарушено храносмилане и нередности в бъбреците ставаха все по-осезаеми. Възрастта напомняше за себе си, но Уилис не искаше да се примири с това.

Цял живот се бе интересувал от медицина и из­ползуваше много различни методи, за да запази здравето и да продължи живота си. Сега започна лечение с дихателните упражнение на йогите, зае се с водолечение, с пиене на отвари от различни растения, понякога цели седмици пиеше само де­стилирана вода. Хранеше се ту с тестени храни, ту само с плодове и зеленчуци. Направи си сауна и стоеше с часове 3 нея.

Месеците минаваха и жена му, която искаше да

61

помни го предпази от разочарования, често казваше: „Не очаквай чудо, помни, на колко години си вече!"

Не беше за вярване, но лечението даде в края на краищата прекрасни резултати, Той отново стое­ше здраво на краката си. Спомените за предиш­ните пътешествия в океана го обхванаха с особена сила. Ех, да заплава отново надалеч, например, към Австралия! Да пресече Тихи океан от изток на за­пад. Да чуе още веднъж песента на океана...

Едва бе го помислил, а вече не успя да се освободи от плена на своите Видения. Не съществуваше си­ла, която би могла да го удържи. Накрая жена му капитулира: „Плавай! — каза тя . — Плавай, ти инак не можеш да живееш!"

Докато разработваше проекта за сал, Уилис бе подложен на най-щателен медицински преглед. Ре­зултатите надминаха всички изследвания. Той бе напълно здрав.

В тържествения ден на кръщаването на сала гос­пожа Уилис вдигна бутилката със шампанско и каза: „Давам ти името „Безпределна възраст". После хвърли бутилката към борда и тихо прошепна: «Мъничък сал! Отнеси го благополучно към Ав­стралия!"

На 4 юни 1963 г. в 14 часа и 30 минути «Без­пределна възраст" бе извлечен вън от пристани­щето. Брегът бе почернял от безбройна тълпа, приветствуваше седемдесетгодишния мореплава­тел. От всички страни се носеха сирени на кораби. Каляо, най-старото пристанище на западното крайбрежие на Южна Америка, се прощаваше с бележития пътешественик.

Духаше студен, пронизващ вятър. По това време в Перу е средата на зимата. Мореплавателят вни­мателно затвори дървения сандък, в който в бла­жено неведение спеше котката Кити и нежно при­тисналия се към нея, като към майка, Ауси — млад котарак, взет да й прави компания.

Брегът постепенно се отдалечаваше. Уилис вече не различаваше лица и само на една вдадена в океана скала все още съзираше силуета на жена си. Салът излизаше в океана. ...Миля след миля, поклащайки се по вълните, «Без­пределна възраст" се придвижваше напред при ло­ша видимост, стигаща не повече от миля. Нощта настъпваше, вълните растяха. В т а к т с тях салът се издигаше и спускаше, вървеше тежко и скърцаше с различни гласове.

Уилис видя, че салът потъва доста дълбоко, из­хвърли през борда всички излишни предмети и едно друго от припасите, но това не помогна кой знае колко. Котките жално мяукаха, озъртаха се и тър­сеха суша. Железният организъм на Уилис посте­пенно се приспособяваше към новите условия.

„Безпределна възраст" плаваше доста по-бавно, отколкото бе разчитал Уилис, а това означаваше, че го чака шест или дори осем месеца плаване. Хра­ната му бе скромна, но с необходимите витамини: картофи, лук, лимонов сок.

На десетия ден Уилис откри, че и двете железни кормила са престанали да действуват. Положение­то бе сериозно. Уилис нямаше необходимите ин­струменти за ремонт, ако по време на подобно плаване въобще съществува възможност за по­добен ремонт. Най-близката земя се намираше на 225 мили на север, но вероятността да се добере до нея бе много малка поради вятъра. Времето все още бе бурно и «Безпределна възраст" се люшкаше върху вълните като празна консервена кутия.

На следващия ден Уилис с мъка взе решение да се връща. Салът тежко преминаваше през вълните, мачтите сякаш всеки миг щяха да се изтръгнат

от гнездата им и да се стоварят на борда. Нощта бе изключително трудна.

Но на другия ден се оказа, че не може да се върне Вятърът и Хумболтовото течение влачеха сала право на север. Единствен изход бе да продължи първоначалния курс и да се опита да поправи на всяка цена управлението. Не успееше ли, щеше да го стори чак след 3000 км на Маркизките острови.

Бедата никога не идва сама. Радиопредавателят също престана да работи. Салът плаваше на се­верозапад. Всеки ден по няколко десетки мили. В сравнение с огромното 11 000 мили трасе тези участъци не можеха да събудят особени надежди. Но Уилис, моряк с опит, знаеше колко права е из­точната поговорка, че и най-дългият път се съ­стои от отделни малки крачки.

В свободните минути се учеше да свири на устна хармоника. Тя гонеше черните мисли, които го по­сещаваха при неблагоприятни ветровити хладни нощи, в които почукваше дъжд...

Временните поправки на управлението не издър­жаха дълго. Щом времето се развалеше, и управ­лението отново излизаше от строя. Единствен изход бе да управлява сала с платна. Щеше ли да бъде безопасен подобен начин на плаване край бре­говете на Австралия, където салът ще трябва да заобиколи десетки острови?

Веднъж от сала с грохот подобен на взрив се откъснаха две греди.3а щастие другите бяха при­крепени по-сигурно. Три дни по-късно Уилис отбе­ляза своя рожден ден сам, на хиляди мили от су­шата, неумолимо водещ сала си на запад към да­лечните брегове на Австралия. Малко хора на света могат да се похвалят с подобна сила на тялото и духа. И той се връщаше към спомените си от по­ловин век назад, към времето, когато корабите бяха дървени, а хората — железни...

Котките се държаха добре и бяха придобили не малко навици на истински моряци. Бяха разбрали, например, че летящите риби обикновено падат на палубата откъм подветрената страна и в зави­симост от посоката на вятъра безпогрешно из­бираха борда за лов.

Понякога Уилис се занимаваше със сложни упраж­нения за укрепване на паметта. Знаеше, че трябва да запази и силата на мускулите си, и яснотата на ума. А до Австралия го чакаха пет месеца път. В спокойни, звездни нощи размишляваше за сто ­тици неща и дори за това, колко ли още ще се радва на живота, на какво може да разчита? Десет, двадесет, а може би, тридесет години? Толкова малко, дори ако са тридесет... Не знаеше, пък и как би могъл да знае, че му оставаха едва пет...

Веднъж, когато океанът бе бурен, Уилис, пак из­вън борда, се опитваше да нагласи временно управ­лението. Напрягаше се да го премести. Внезапно почувствува парализираща болка в лявата част на стомаха. В първия миг му се стори, че метален къс се впи в тялото му. Дъхът му спря от острата болка. С огромно усилие се добра до палубата. Дъл­го лежа, докато не дойде на себе си и тогава вни­мателно изследва стомаха си. Без съмнение — хер­ния. За щастие в аптечката имаше еластичен бан­даж. Морфиновите таблетки успокоиха болката му. Същата вечер отново се спусна извън борда и довърши започнатата си работа. В следващите дни болката не се повтори, но Уилис се замисли върху по-нататъшната съдба на експедицията. Ни един лекар не би му позволил да продължи пъте­шествието в подобно състояние.

62

Случи се още една беда — Водата в бъчвите бе станала съвсем негодна за пиене. Тя наистина отдавна бе придобила лош вкус, но Уилис едва сега усети неприятните последици от пиенето й. Си­туацията изглеждаше безнадеждна. Скоро се по­явиха признаци на остро отравяне и висока тем­пература. Уилис си спомни ужасяващи разкази за гибелта на цели екипажи, отровени от вода, не­годна за пиене. За щастие на борда имаше вода и в затворени консервени кутии. Но сега Уилис ня­маше сили да стане и да си стопли вода за един чай. Оставаше му само да пие вода с лимон.

Боледува няколко дни, а през това време салът бе предоставен на себе си. Съдбата обаче го на­гради. Заваля дъжд и т о й успя да събере четири­десет литра вода. Това бе особено ценен дар, тъй като мореплавателят бе започнал да забелязва първите признаци на обезводняване.

Силният вятър го тласкаше все по на юг и това не го радваше. Но Уилис знаеше, че един от еле­ментите на успеха при подобни експедиции е уме­нието да се преустройваш според ситуацията. За­това реши да заобиколи архипелага Тонга и остров Фиджи от юг, щом няма да може да ги заобиколи от север.

Вятърът се промени на югозападен и Уилис, ня­майки друг изход, заплава обратно на северозапад. Проклинаше ветровете, означени на картата като постоянни, проклинаше и злополучното кормило, което го принуждаваше да плава само използувайки вятъра.

Пет дни и нощи „Безпределна възраст" се движи в обратна посока, измина повече от 300 мили и Уилис отново взе да планира да заобиколи Самоа и Фиджи от север, когато вятърът пак се смени със северен. Салът се върна на юг. Не изминаха и 20 часа и вятърът стана южен, а салът обърна носа си на север.

Същински капан. За да се измъкне от него Уилис вложи цялото свое майсторство, всичките си си­ли. Ако не бе това закъснение, навярно би срещнал по-благоприятни ветрове и с тяхна помощ би пре­одолявал вече последните мили на огромния път. Но умението да се примиряваш със собственото безсилие при непредвидени обстоятелства и кап­ризи на океанската стихия е най-трудното за онзи, който се е осмелил да плава на сал. Уилис прите­жаваше това качество.

Октомври бе вече към края си и Уилис със съ­жаление отчете, че при това положение никога няма да стигне Австралия. Трябваше да прекъсне пътешествието, да спре в някое пристанище и да ремонтира сала. Да продължи с този неуправляем сал към многобройните острови и рифове, които го чакаха, би било предизвикателство към съдбата.

Поредна промяна на вятъра. Небето се затъмни от тежки облаци. Силата на вятъра бързо рас­теше. Раздаде се трикратен оглушителен трясък — т р и греди не издържаха на напора на вятъра и се счупиха.

На разсъмване забеляза очертания на суша. Пър­вата след 130 дни плаване! Скоро видя и бялата ивица на разбиващ се в риф прибой. Рифът из­глеждаше плътен, без ни една пролука, в която са­лът би могъл да се вмъкне. Не, ето т а м все пак има пролука. Уилис мобилизира цялото си внима­ние, цялата своя енергия. Сега не би могъл да си позволи и най-малката грешка. Загубил този шанс, губи всичко. Но управлява ли се разнебитен сал с повредено управление и счупени килове! Уилис с все сила се залови за щурвала.

Рифът бе черен като стена. Огромна пенеста вълна подбра сала, метна го напред и тутакси го отпусна. За миг т о й застина безпомощно, после отново се изкачи на гребена на вълна и тя* отново го хвърли напред. Уилис бе вперил поглед в мач­т а т а , за да знае къде да отскочи, ако тя се пречупи. Салът сякаш щеше да се разпадне от страшните сътресения. Удивително, но мачтата все още стоеше. Салът пак се понесе напред и след поредния тласък се подхвърли през рифа и плавно се спусна надолу. Уилис се оказа в лагуната. „Приятели, всич­ко е наред — каза на котките . — свършихме ра­ботата!"

След малко се показа лодка. — Радвам се да ви видя — рече Уилис. — Всъщ­

ност аз идвам от Южна Америка. От лодката го гледаха онемели. Когато успяха да

проговорят, съобщиха му; — Вие сте в Пуи Пан, на пет километра западно

от Апиа.

И все пак... към Австралия Местните лекари категорично забраниха на

Уилис да продължи. Хернията се нуждаеше от опе­рация. Пък и времето вече не бе подходящо за пъ­туване до Австралия. Тогава мореплавателят взе котките и седна в самолет, за да прелети през Паго Паго в Хаваите, о т т а м до Лос Анджелес, от Лос Анджелес до Ню Йорк, където го посрещна жена му.

Уилис продължи да мисли за пътешествието. Страхуваше се, че операцията ще го направи не-» мощен, затова се отказа от нея. Малко преди ля­т о т о пристигна в Апиа, където бе салът му. Усмихваше се, шегуваше се безгрижно. От сутрин до вечер работеше, за да възстанови „Безпределна възраст".

И отново дойде денят, в който потегли. Само два дни по-късно остра болка проряза лявата част на стомаха му. Болката бе непоносима. Легна и внимателно изследва повърхността на стомаха. Несъмнено това бе хернията. Сбъднаха се злове­щите предсказания на лекарите. Самотният човек си спомни всички ужасни детайли, които му бяха описвали, включително гангрена и смърт. Сега най-главното бе да спаси себе си, но без да се за­връща на брега, там биха му забранили да се качи пак на сал. Припомни си всичко, което бе чел или научил по този повод. Трябваше да разхлаби мус­кулите на стомаха напълно. Не успееше ли, навярно щеше да се наложи сам да се оперира и всичко щеше да зависи от това дали ще успее да спре кръво­течението, след като нямаше никакви средства.

Внимателно масажираше напрегнатите си мус­кули и болката понамаля. Припомни си изпитан стар начин, използуван от моряците на ветроход­ните кораби. Без много да мисли, намота около краката въжето, спуснато от скрипеца и взе да повдига сам себе си, докато почти увисна с главата надолу. Повтори процедурата няколко пъти и по­чувствува облекчение.

И следващият ден отмина в надежда, че запла­хата от смъртта е преминала. Стомахът го бо­леше все още и т о й не ядеше, само пиеше по малко морска вода.

...Океанът беше пустинен. Измъченият море­плавател си позволи да подремне. Когато отвори очи, бе съвсем тъмно, разбра, че бе спал дълго. Неочакваната тишина пробуди в него тревога. С инстинкта си на моряк Уилис почувствува опас­ност. Огледа се и се вкамени. Пред него израстна

63

Висока черна планина. Бе толкова близо, че можеше да п докосне с ръка. Салът изглеждаше съвършено безпомощен пред планината. Внезапно разбра, че това е остров и салът го бе заобиколил, докато е спял. Неговият малък, забележителен сал!

На 42-я ден от плаването се надигнаха много високи Вълни. Уилис с голяма мъка се справяше с платната и Въжетата. Внезапно загуби равновесие, падна, удари се лошо в металическите части на сала.

Лежа някое Време в безсъзнание. Когато отвори очи, се опита да стане, но не можа. Двата му крака бяха неподвижни, сякаш съвсем чужди. Цяла нощ пролежа така, мъчеше се да обмисля положението спокойно. На другия ден не чувствуваше болка, ако не правеше опити да мърда, разбира се, но краката му продължаваха да бъдат чужди. Салът се под­мяташе по вълните, в посока избрана от вятъра.

Уилис се опита с ръце да промъкне някои неща и да си приготви храна. За щастие сандъците с продуктите не бяха сложени на високо. Най-мал­кото движение предизвикваше мъчителна болка. Гърбът му бе ужасно подпухнал, същинска възглав-ничка, и допирът до нея бе непоносим.

Почувствува се по-добре на т р е т а т а нощ. За пръв път, макар дъхът му да секна от болка, Уилис успя да стане и да направи няколко крачки не тол­кова с помощта на нозете си, колкото на ръцете, които се залавяха здраво за всичко възможно.

...На 19 август 1964 г. Уилис навърши 71 години. По този тържествен случай мореплавателят си направи празнична чаша кафе. А времето продъл­жаваше да е лошо.

Вечерта на 3 септември Уилис забеляза рифо­вете. Пред него бе Големият бариерен риф. На ня­колко мили наоколо се носеше грохотът на пенес­т и т е вълни, разбиващи се в коралови издатини.

...Настъпи отлив и от рифа започна да се вижда все по-голяма част. По едно време салът опря в дъното. Ето сега измъченият мореплавател мо­жеше да си отдъхне. Докато не настъпеше прилив, не би се намерила сила, която да успее да премести сала. Уилис силно накуцваше, но това не бе в съ­стояние да помрачи радостта от усещането, че има твърда земя под краката си.

През нощта започна приливът. Дерейки дъно в кораловите израстъци, заваляйки се, запъвайки се, салът напредваше на запад по канала, който Уилис бе забелязал още през деня. Буквално пипнешком направляваше той сега сала с надежда, че на онова

място рифът е по-тесен и там по-бързо ще се промъкна. И точно така се оказа. Най-после Голе­мият риф бе минат благополучно. Трябваше вече да се покажат и бреговете на Австралия!

Следващата нощ бе тъмна. Вятърът — почти буреносен. Видимостта много лоша Внезапно чу шум на прибой. В първия миг предположи, че вълни се разбиват в континента, но после разбра, че стои пред нова коралова преграда. „Безпределна въз­раст" с грохот се вряза в риф. Високите вълни се стовариха върху сала. Уилис с ужас осъзна, че те могат да го завлекат в процепите. Вълните обаче само преместиха по-напред сала и престанаха да го атакуват тъй яростно.

Този път не се наложи много да чака. След час усилващият се прилив успя да смъкне сала от рифа и плаването продължи. Трите подводни кила отно­во бяха счупени, пострадала бе и обшивката на палубата. Връзките се бяха разхлабили.

...Плавайки в пълен мрак, салът се удари в под­водна скала с такава сила и грохот, сякаш се пръс­каше на парчета. Оглушен, зашеметен, Уилис по­чувствува, че последните му сили го напускат. Ръ­цете му отслабваха, с мъка се задържаше върху сала. Времето сякаш бе спряло.

Къде да търси спасение, щом наоколо бе истин­ски ад, а салът обкръжен от скали, в които се раз­биват огромни океански вълни? Сам не разбра как успя да се Върже с въже към палубата. „Безпределна възраст" се накланяше встрани, вдигаше се върху стръмните скали под напора на поредната вълна, а след миг отново пропадаше в бесния водовъртеж на вълните.

Най-накрая Уилис успя да се справи с управле­нието и лабиринтът от скали остана зад кърмата. От бреговете на Австралия го деляха само десет мили чиста вода...

Вестта за благоприятното завършване на дъл­гото му пътешествие върху сал обходи целия свят. В двете свои самотни пътешествия самоотвер­

женият седемдесетгодишен мореплавател измина 18 000 морски мили, което е почти равностойно на околосветско пътешествие.

Днес "Безпределна Възраст" стои в морския му­зей на Нюпорт Нюс. До него е малката яхта "Мал­чуган", последният съд на Уилис. Той. се отправи с него в 1968 г. на пътешествие, от което този път не успя да се върне.

По книгата „Невероятни пътешествия" на А. Урбанчик

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Година XX!. Брой 10 1982

Главен редактор СТЕфАН ДИЧЕВ

Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ, АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ. Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ

Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ

Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, Ст.н.с, канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ; Ст.н.с, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл. кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог. инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧ­

ВАРОВ — лекар. проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ.

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47. IV етаж, тел. 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 4,60. Цена на отделен брой 0,50 лв. Дадена за печат на 20. X. 1882. Излиза от печат 20. XI.

1982. формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8 Тираж 150 000

64