Спомени от моето минало

Тома Николов

(Изд. на Отеч. фронт, София, 1989)

Предговор

Югозападна Македония е люлката на българската и славянската култура, земята на Климент

Охридски и Цар Самуил, зората на нашето възраждане, огнищеtо на Илинденско-

Преображенското въстание.

Там, в този отдалечен свещен и дивен край в с. Вранещица, Кичевско, се родил около 1863 г. и

прекарал своето нерадостно детство Тома Николов Христов, познат по-късно с имената поп Тома и

дякон Тома.

Преминал през Солунската българска гимназия – школа за подготовка на безстрашни борци за

народна свобода, той става учител, а после е ръкоположен за дякон през 1889 г. в Цариград.

Малко след това се заражда Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация

(ВМОРО). Санът на духовно лице не попречва на дякон Тома да вземе видно място в борбата

против поробителите на родния край. Верен последовател на своите предшественици от

българското възраждане, той се нарежда между първите апостоли на организацията и става

близък сътрудник на Даме Груев, Пере Тошев, Атанас Лозанчев, Павел Христов, Борис Сарафов,

Христо Матов и др.

Отдаден всецяло, фанатично на делото, поп Тома не остава незабелязан от турската власт.

През 1902 г. няколко бейове от Кичевско са убити от революционна чета Имало заподозрени

много българи в това число и поп Тома. Лежал цяла година в затворите на Кичево и Битоля,

докато по недоказаност бил оправдан. В затвора били Даме Груев, Лука Джеров, Иван Нелчинов и

др.

Същата година пак в Кичевско един главорез заплатил с главата си за издевателства над българи.

Това предизвикало нови арести на някои българи. Открива се следа за участието и на поп Тома. От

митрополията в Битоля му пишат да отиде лично и сам да се предаде на властите, след което

щяло да се правят постъпки за освобождението му. Като знаел какво го очаква в затвора, той

оставил всичко – служба, семейство, бъдеше и отива в ревизионната чета на капитан Тома

Давидов и вместо с патрахил, кръст и требник в ръка, той пъха кама в пояс и пушка на рамо и

обикаля района на дебърската епархия.

Тома Давидов загива в неравен бой с врага, загубата е тежка и непрежалима. Поп Тома не се

отчайва, влиза в четата на Славейко Арсов и с него обикаля Ресенска околия. Познат на всички в

този край, с явяването си той предизвиква удивление и възторг сред населението. Неспокоен по

дух, той се връща в Кичевско с Васил Попов от Стара Загора и Христо Сугарев, брат на легендарния

герой Георги Сугарев. Обаче спешно бива повикан да участвува на конгреса в село Смилево (17 – 8

април 1903). Като най-подходящ, с общо решение на конгреса го изпращат със специално

поръчение да занесе протоколите на конгреса на Задграничното представителство в София. След

петдесетдневно мъчително странствуване се добира до благословената българска граница.

Явява се пред д-р Христо Татарчев и Христо Матов, предава поръчението, но остава дълбоко

разочарован от тежката атмосфера в София.

През август 1903 г. поп Тома е далеч от пожара на Илинденско-Преображенското въстание,

избухнал с най-голяма стихия именно там, където бе отдал всичко за организирането му. Той се

връща на другата година. Въстанието е потушено, селата изгорени, другарите избити, някои

намерили убежище в България, организацията разстроена. Трябва отново да се гради

разрушеното. Редом с Даме Груев възстановяват революционната мрежа, повдигат духа на

населението, водят ожесточена борба с гръцката и сръбската пропаганда, По този повод той пише:

"Срещата с Дамета беше задушевна и сърдечна. Той с тъга на душата ми описа положението на

организацията в Битолско, че е доста разклатено: част от ръководителите след въстанието са

заминали за България, други са били избити, имало села опожарени, а сръбската и гръцката

пропаганда, възползувани от тази реакция и покровителствувани от турската власт, почнали да

действуват с контрачети, за да посърбят и погърчат българското население".

Организацията е възстановена, нови герои поемат знамето на илинденци, борбата продължава

със своето величие и жестокост и поп Тома е начело на тази борба.

Убийството на Георги Сугарев през пролетта на 1906 г. е тежка загуба за населението в Битолския

революционен район. Създава се нова голяма афера в Битолско – наречена Лигушева афера. Поп

Тома отново е в затвора. Досега съден, осъждан, амнистиран, тоя път е осъден на доживотен

затвор, но след девет месеца Хуриета го освобождава от битолския затвор.

Тъкмо тези събития са описани подробно, темпераментно и увлекателно, с вдъхновението на

безстрашен борец, отдал най-хубавите си години от своя живот. Без да притежава майсторството

на добър повествовател, спомените се четат леко и приятно. Той ни дава едно вярно изложение, с

изумителна точност и подробност на историческите събития и случки в Битолския революционен

окръг.

Фактите показват, че не е обикновен наблюдател и регистратор на събитията, той е активен

участник в тях – участвува във вземането на важни решения и тяхното изпълнение. Той не само че

е организатор и активен деец на ВМОРО, но има установено отношение към отделните

групировки и течения в нея, ала не се старае да вземе една или друга страна на враждуващите

лагери.

С умиление пише за много светли образи на борци за народна свобода, достойни за почит и

уважение, за самоотвержеността и жертвоготовността им към народното дело. Запознава ни и с

трагичните борби, които нашите революционери са водили на три фронта: против турци, против

гърци и против сърби, както и борбите между различните течения и групировки.

Бях чел някъде, че "ако животът на един обикновен човек е лtобопитен роман, животът на един

борец за свободата на своята родина, на един революционер, е крайно интересен роман".

По богатство на културно-историческите материали спомените на поп Тома Николов са несъмнено

един от важните иввори за историята на Югозападна Македония в края на 19-и и началото на 20-и

век. Те обхващат един от най-бурните и повратни моменти на българите за национално

освобождение в тази част на Македония.

През 1914 г. поп Тома Николов е в София. Въпреки многото премеждия той не пада духом. Нови

надежди проблясват в душата му – обявява се Общоевропейска война. Той чува зова на

отечеството и тръгва отново заедно с всички да допринесе за по-скорошното освобождение на

родния край. Получил назначение като полкови свещеник на 5-и, по-късно 63-а македонски

пехотен лолк, тръгва за фронта.

След 1919 г. той се настанява на постоянно местожителство в София и работи като обикновен

свещеник, първо в черквата в Горна Баня край София, а след това в софийската черквица "Света

Петка", където прев 1934 г. е уволнен дисциплинарно, загдето отслужил панахида на едно

македонско чедо, загинало геройски за свободата на Македония.

Поп Тома Николов е писал спомените по памет към края на живота си или по-точно към 1940 г.

(умира на 18 август 1946 г.) и затова някъде споменава погрешно дати и години, но ние под линия

ги уточняваме.

Досега са правени частични публикации на отделни малки части от ръкописа, който се намира в

НБКМ.

Спомените са писани на съвременен правопис, Поправяни са някои правописни грешки,

допуснати в текста. Изхвърлен е "ъ" в края на думата, а е-двойно се предава с днешните знаци "е"

и "я". Кръглите скоби в текста са на автора, а в квадратните скоби са поставени езикови или стилни

добавки, с многоточие в квадратните скоби е означен изпуснат текст или дума.

АЛЕКСАНДЪР Г. ПЕЛТЕКОВ

Детство

Роден съм в с. Вранещица, Кичевско, син на бедни родители, баща ми по занятие беше

фурнаджия, а майка ми домакиня. Датата на рождението точно не зная, защото тогава не се

водеха нито църковни, нито граждански регистри, но според обясненията на мойта майка тя е

била млада булка, когато се е строила селската черква и е пренасяла камъни за изграждането й, а

аз съм се родил около 4 – 5 години след построяването. Черквата е строена през 1859 г. Баща ми

беше забягнал в Румъния и майка ми ме издържаше с работа, за да се уча в селското килийно

училище на църковнославянски език. Учител в същото училище беше братът на селския певец,

свещеник Георги. При едно тежко заболяване през детството ми майка ме е обещала да служа

даром една година в манастира "Пречиста", за да оздравея. Бог послушал майчината ми молитва

и след този обет съм оздравял. На 10-годишна възраст майка ми ме заведе в манастира

"Пречиста" по случай храмовия празиик "Св. Богородица" – 8 септември 1872 г. С голяма радост и

детско любопитство отидох в манастира да видя мястото, където бях обещан от майка ми да

служа.

Злободневният въпрос в кичевските села беще, че народът не иска гръцки владика, а иска свой –

български, Когато отидох в манастира, първо най-голямо впечатление ми направиха

манастирските здания и масивната църква, а главно – грамадното множество богомолци.

Препълнени бяха не само стаите, но и целият двор. Почти от цялата Кичевска околия, от

Демирхисарско, Дебърско и Гостиварско, бяха дошли поклонници семейно. Манастирът тътнеше

от песни и гайди – обичай беше всички селяни от селата да идват на празника с гайди. Само тъпан

не се думкаше, смяташе се, че това е турски инструмент. Майка ми ме заведе направо в църквата

да запалим свещи, обаче църквата намерихме затворена – затворили я бяха, за да не дойде и

служи гръцки владика в нея. По същата причина бяха затворени и апартаментите, определени за

владиката и тези за игумена на манастира. Не се мина един час, пристигна гръцкият владика

Антим, придружен от конни стражари и гърчеещите се цинцари крушовчани, заседнали в Кичево

като търговци. Неговото появяване силно раздразни и повиши националния дух на народа, който

с по-голям ентусиазъм се отдаде на своите веселби и песни, без да обърне никакво внимание на

дошлия владика – един вид мирна демонстрация.

За пръв път виждах такова народно движение и с напрегнато внимание следях всичко, което

ставаше наоколо ми. Владиката, ядосан от всичко това, отиде към апартаментите, определени за

него и за игумена, но като видя, че и те са затворени, се настани на една рогозка в коридора,

заобиколен от придружаващите го цинцари (Цинцари – арумъни, народност, близка до румъните,

известни под имената власи и куцовласи.). Дойде време за вечерня, но като намери църквата

затворена, наметна мантията и в притвора на църквата, пред гроба на бившия игумен Теодосия –

чичо на дядо Козма *Пречистански+, почна да извършва вечерното богослужение, надявайки се,

*че+ ще повлияе на народа и той ще отиде при него. Обаче излезе обратното: като напук

свиренето на гайдите, песните и хората се засили и никой не обърна внимание на него и на

извършената от него служба. В това време един глашатай на име Гего, от близкото до манастира

село Попължани, обикаляше манастира и викаше колкото може: "Кой е бугарин да не отива при

гръцкия владика", Аз всичко това слушах и наблюдавах с детско любопитство, а владиката,

колкото беше черен, от яд стана още по-черен. През куп за грош свърши вечернята и се прибра в

коридора. Никаква храна не му се даде вечерта. През нощта, като обикалях манастира, видях един

млад калугер да стои на един от манастирските чардаци замислен и наблюдава народното

веселие. На въпроса, кой е, отговори, че той е игуменът на манастира архимандрит Козма, който

късно вечерта пристигнал от града, където бил задържан от властта по протест на гръцкия

владика.

На другия ден заранта, на самия празник, църквата пак не се отвори. Владиката, отчаян от всичко

това, прибра си багажа и потегли за града, На излизане от манастира, както беше възседнал коня и

придружен от свитата си, народът го изпрати с дюдюкане и след неговото заминаване църквата

веднага се отвори. Следобед всички се разотидоха по селата си, празникът мина с повишен дух и

национално съзнание.

На Кръстовден се разнесе като мълния слухът, че игуменът архимандрит Козма бил откаран под

конвой на заточение в Битоля, по протест на гръцкия владика, който посочил него като виновен за

случката в манастира "Пречиста". Като се научили за това кметството и свещениците от селата,

всички потеглили на коне след него, а един виден българин от село Орланци, Петър Белев,

натоварил коня си с грънци от село Вранещица и отишъл на пазара да ги продава, На пътя, като се

научил за участта на игумена, разтоварил грънците насред пътя, яхнал коня и потеглил за Битоля

след игумена. Постъпките на всички тия добри българи за освобождението на техния духовен

пастир не помогнали, дядо Козма бил изпратен на заточение в манастира "Св. Гора" като

бунтовник. Обаче в Кичево след това властта е признала българската църковна община, под

председателството на иконом Тома от с. Поповяни, Горнокичевско – човек със силен характер и

воля, доста авторитетен между населението. За членове на общината били избрани хора от

народа: Яким Стършенов, църковен певец, по занятие бояджия, Янко Гъргов, Иван Бунгуров и

други. Председателят иконом Тома не живя дълго време, защото при една болест гръцкият

владика успя да го отрови чрез един гръцки лекар, който го лекувал. След това, народът като

остана без водач, гръцкият владика пак успя да се наложи чрез властта и силните на деня. След

една година владиката бе преместен и на негово място дойде друг – митрополит Калиник, руски

възпитаник. Той беше истински калугер църковник. Говореше повече на руски, беше кротък и

смирен, с народа се държеше добре и стана търпим.

След три години от това събитие майка ми, за да изпълни оброка, ме заведе в манастира. Тогава

беше игумен архимандрит Хаджи Симеон от село Лазарополе, Дебърско, поставен след

заточението на архикомандир Козма *Пречистански+ от владиката Антим като негово протеже.

Населението обаче бойкотира манастира и последният икономически западна. След като

изслужих една година, игуменът ме задържа още една като кандилопалец и певец в манастира.

Напусна манастира и йеромонах Софроний от с. Вранещица, постриган от дядо Козма. Същият

отищъл в Цариград и се настанил в църквата "Св. Стефан" като овещеник. На втората година

същият се завърна в манастира и със своя строг живот и морал, респектира всички в манастира.

Въпреки че не беше приятен на игумена, понеже последният в негово лице виждаше един

заместник, пак се ползуваше с неговото уважение. На третата година напуснах манастира с

наранено честолюбие, защото игуменът искаше да ме праща да бера дърва заедно с момците и те

заедно с всички други деца почнаха да ми се подиграват. Веднага заминах за Битоля с 60 пари в

джоба, като из пътя, минавайки през Демирхисар, срещнах две заптиета, които носеха хазната от

Кичево за Битоля, и се присъединих към тях. Вечерта пристигнахме в село Мраморица (Селото

вероятно е Мрамарец.) и спахме в един хан. На другия ден сутринта, преди да тръгнем на път,

ханджията цинцарин ми поиска за пренощуване 90 пари и понеже нямах исканата сума, той

поиска да ми вземе като залог горната дреха. Заптиетата се възмутиха от тази жестокост на

ханджията, смъмриха го и платиха моя борч. Пристигнах в Битоля и там два дни се лутах да търся

работа между моите съселяни, но не можах да намеря такава. Само един бозаджия от с. Подвис,

на име Петко, имаше нужда от един чирак, но като се научи, че съм бил в манастир, каза ми, че

който е служил в манастир е дембелин и не го бива за работа, и не ме прие. Затова бях принуден

да се върна в родното си село, без да се обадя на майка ми, че съм избягал от манастира. Понеже

тя беше материално зле и чакаше от мене издръжка, заминах за Прилеп да търся работа, а на нея

казах, за да я утеша, че се връщам в манастира. Пътем, близо до село Лисичани, в едно блато

видях една дива патица, ранена от ловджии, аз я ударих с тояжката си, взех я и като стигнах

вечерта в село Ижища, продадох я на ханджията, където пренощувах за сто пари, с които си

платих масрафа за спането и храната, защото нямах пукната пара в джоба. Оттам потеглих за

Прилеп и вечерта едва можах да стигна в турското теке до река Треска, където се отбих да

пренощувам. Там чираците ме прибраха в конюшнята и ме нагостиха. Оттам сутринта през село

Ропотово, след дълги лутания, понеже не знаех пътя, наближих Прилеп, но не влезнах в града,

защото нямах пари. Мислех да се отбия в манастира "Трескавец", но един прилепчанин, който ме

настигна из пътя, ме посъветва да се отбия в село Варош. Аз отидох в последното село и се

настаних да пренощувам в манастира "Св. Архангел", близо до това село. Там магеросвачът на

манастира ме прие бащински и ме нагости. След като поспах, на другия ден заранта отидох в

града, за да търся работа. Цял ден се лутах из града гладен и като не намерих работа, върнах се

пак в манастира да пренощувам. На другия ден сутринта дойде в манастира епитропът на

манастира Илия Педа с кюрк на едно рамо, с калпак увит с чалма, и с дълъг чибук в устата, виден

варошки чорбаджия и с тежка походка влезна в магерницата, и при неговото влизане всички му

станахме на крака. Той като ме видя, разпита ме откъде съм и къде отивам. Аз му казах, че съм

служил в манастира "Пречиста" и сега търся работа. Пита ме какво зная и какво съм учил, на което

отговорих, че съм учил килийно училище и знам църковния ред. За да провери моите познания,

той ме подложи на изпит, като ме накара да му изпея на I глас тропаря "Камени запечатани", Аз

като викнах колкото ми глас държи, моето пеене се отекна в целия манастир и той остана много

доволен. След това последва второто изпитание – даде ми хартия да пиша, за да провери дали

съм краснописец. Аз написах няколко думи, също остана много доволен от писането ми. След

изпита в готварницата той ми предложи да стана учител в селото Варош. Като чух това

предложение, мене ми се зави свят от радост. Изненадан бях от тази голяма чест, защото аз

търсех черна работа, а ми се предложи една толкова благородна задача да бъда учител в едно

голямо село, където животът беше градски. Остана, въпросът моето възнаграждение, той ме

попита колко ще искам, а за предоставих той да определи размера на възнаграждението ми.

Предложи ми 300 гроша годишно, при пълен пансион – с храна и облекло в манастира. Аз се

съгласих с благодарност на това предложение.

Беше към половината на месец декември 1878 г., по което време селото беше останало без учител

по причина, че в началото на учебната година имало двама кандидати от селото и понеже селото

се разделяло на два лагера – едните искали единия учител, а другите другия, то, за да се тури край

на тия селски вражди, предпочели да останат без учител, отколкото да има разцепление и ежби в

селото.

Щом бях условен за учител от Илия Педа, същия ден следобед на една висоха канара под

манастира, селският протогер-глашатай, по прякор Байрамче, викаше, като съобщаваше на

селяните да изпращат децата си на училище с думите: "Селяни! Знайте оти главихме даскал и от

утре да изпращате децата си в училище." На другия ден заранта отидох в училището, което се

намираше сред селото, за да поема длъжността си, и заварих училището пълно с ученици едни с

буквари, други с часослови, а по-големите с псалтири. Като влезнах в класната стая, всички ми

станаха на крака. Аз като видях момчета почти на моя възраст, добре облечени, с антерии и

кюркчета, когато аз бях цървуланко, оръфан и одърпан, на първо време се обърках и не знаех

откъде да почна, само като седнах на масата, ми се удаде да взема пръчката в ръка и със строг тон

да кажа: "Учете се!" Децата, като видяха какъв учител имат, започнаха да шушукат и да се

подсмиват. Това още повече ме раздразни и станах още по-строг.

След това същата вечер дойдоха селските свещеници в манастира с требник под мишница да ме

видят и да ме подложат на изпит, за да разберат що за даскал. съм и какво зная. Това, което ме

питаха за църковния ред, аз го знаех много добре, защото бях подготвен още от манастира

"Пречиста". Направиха ми впечатление техните бащински обноски към мене и като забелязаха, че

се стеснявам, окуражиха ме с благи християнски думи. На другия ден, след като пуснах децата от

училище, Илия Педа ме заведе в града. Той с наметнат кюрк на рамо и с накривена чалма над око,

и с големия чибук в устата, вървеше напред, а аз след него като някое паленце. Като влезнахме в

чаршията, той гордо, гордо стъпваше, на турците селям даваше и християните поздравяваше. Със

своята осанка той беше внущителен – типичен чорбаджия, първенец и кмет в селото Варош,

епитроп на манастира, та затова беше доста популярен не само в селото, но и в града между

правителствените кръгове. Когато се отбиваше в някой дюкян и го запитваха за меи, той им

отговаряше гордо: "Това е нашето даскалче", на което те пък му отговаряха: "Машала, машала,

нека ви е живо". Заведе ме дюкяна на неговия колега, другар, епитроп на същия манастир, по

занятие амбереджия (Така е написано в текста), на име Аце Рожиов. Той като ме видя, също ме

посрещна с думите: "Машала, машала, да ни го поживи бог". След което ми даде няколко

бащински наставления. Те си шушнеха нещо помежду си, след което Илия Педа ме заведе в една

берберница и поръча на берберина да ме изглади добре, като техен даскал. Берберинът, като чу,

че съм даскал, също каза: "Машала, машала, нека е жив". Той плати на берберина сто пари и ме

зае в една дрехарница и ми купи едни сиви беневреци, една горна салтамарка и нов пояс, фес и

папучийски обуща. Долни дрехи ми ушиха добре варошанки от домашно платно и така ме

натъкмиха, за да приличам на даскал. Аз много се стеснявах, защото за първи път стъпвах и се

движех в гражданскна среда, и затова много ме беше срам.

На коледните празници варошките ергени ме облякоха в антерия и кюркче, както те бяха

облечени, и ме разведоха по селските улици. С една дума, старите гледаха на мене като на свое

дете, а младите като на свой брат и всички се стараеха да ме култивират, за да ме преобразят от

селянче в гражданче. Във Варош стоях две години учител (1879 и 1880). Втората година ми

увеличиха заплатата от 300 гроша на 500. Едновременно аз изпълнявах длъжността на

кандилопалец и певец в манастира. Зимно време, когато имаше гости от селата, аз и прислужвах

на гостите. Тогава бяха наводнили песнопойки на български от Руско-турската война. Аз си купих

една и научих наизуст всички песни, та когато дойдеха гости от селата в манастира зимно време

след вечерята, като си посръбнат, във весело настроение наедно с епитропа Илия Педа ми

казваха: "Синко даскалче, айде изпей ни некоя песен". Аз почвах да пея най-любимата ми песен –

"Руски цар е на земята най-великий" и пр., а гостите, възхитени от това, викаха "Да живее

кожеарот" (Русия).

През двегодишното ми стоене в село Варош аз влязох в контакт с гражданството в град Прилеп и

се запознах с учителите, толкоз повече всяка неделя и в по-големи празници манастирът се

посещаваше от гражданството.

Националният дух в гр. Прилеп тогава беше в своята апогея, стари и млади бяха проникнати от

висок патриотизъм и пееха песни от Руско-турската война и Ботевите. По сватби, било други

веселия и народни тържества, се слушаха песните "Руски цар един на земята", "Жив е той, жив е"

и "Войници се записват на Софийско поле".

Гражданството се делеше по материалното и интелектуалното си положение на три съсловия:

първото съсловие, което стоеше начело на църковно-училищните работи, бяха тежките

чорбаджии: хаджи Илиевци, хаджи Здравевци, Бимболовци, Крапчевци, Биолчевци и К*о+ндовци.

Второто съсловие, по-интелигентната класа, възпитаници на Ковачева и Ганчева - Аце Янов,

Небреклиови, Ачевци (Вероятно става дума за фамилията Ацеви), тъй наречени книжниците,

които ръководеха неделното училище, а третото съсловие бяха еснафите. Неделното училище се

посещаваше от безграмотните граждани, калфи и чираци, които се учеха на четмо и писмо от

учителите по класните стаи. А пък в салона на училището се държеха сказки и беседи от по-

интелигентните граждани и учители. Всякоя беседа или сказка се подлагаше критика, като се

даваше пълна свобода в пренията. Четяха се вестници и книжки, които имаше тогава. По него

време се издаваше само вестник "Зорница" *1+. Често от Битоля идваха протестантски мисионери,

за да турят основа на своето учение. Те бяха приема радушно в Прилеп, но нито един

прилепчанин не можаха да отцепят от православието. Прилепчани ги приемаха само за да

използуват техните познания и с тях, тъй наречените книжници, в неделното училище водеха

диспути с тогавашните мисионери: Мосйо Берт и Бонт – американци. Последните винаги бяха

поставяни на тясно в тия диспути, защото книжниците бяха добре подготвени, като знаеха не само

стиховете, но и запетаите в Свещеното писание. Затова мисионерите не можаха да успеят в своята

мисия. През 1880 година през ваканцията дойде Атанас Бадев, ученик от Софийската гимназия, и

той въведе хоровото пение, като в кратко време образува църковен хор от ученици и граждани.

Това беше едно важно събитие в Прилеп. Хорът беше сформирован от 50 – 60 души избрани и

гласовити хора. Подтикнат от Гьорче Петров и Пере Тошев, тогава ученици в класното училище в

града, почнах и аз да посещавам неделното училище и като знаех малко псалтика, научих и нотно

пение и станах член на хора.

Хорът като гръмнеше в църква при богослужението, омайваше богомолците, защото всички

хористи пееха въодушевено. Не ставаше сватба, без да бъде поканен хорът да пее. Аз почнах

редовно всяка неделя да отивам от Варош в Прилеп, за да пея в хора. През време на моето

отсъствие ме заместваха певци в манастирската църква от село Варош, каквито ги имаше в

изобилие, и се надпреварваха кой повече да пее. След като *Атанас+ Бадев замина за София, той

бе заместен от левия певец при градската църква Георги Смичков, който се отнасяше много

благосклонно към мене. Когато за първи път ми се предложи да стана учител във Варош, бях

изненадан, понеже смятах себе си недостоен за тази длъжност, но сега се яви желание в мене да

стана учител в гр. Прилеп. Тоя подтик да се стремя да вървя напред дължа на родолюбивите

прилепчани. Гьорче Петров и Пере Тошев, тогава ученици в класното училище, макар да бяха

почти на една възраст с мене, аз бях учел, те дружеха с мене и отивах в къщата на Гьорчета в с.

Варош, където често пъти намирах и Перета. Те по един деликатен начин, без да засегнат моето

честолюбие като учител, ме съветваха да посещавам неделното училище, за да науча нещо

повече, като ми внушиха идеята, че мога да стана и градски учител.

В един неделен ден през Великите пости дойде в манастира да се черкува семейство Васил

Крапчев, баща на Данаил Крапчев, който тогава беше председател на училищното настоятелство.

Той беше скъп гост на манастира поради неговото семейно и обществено положение. Епитропът

Илия Педа и Аце Рожков всячески се стараеха да бъде добре посрещнат и да остане доволен от

приема. На сложената трапеза по случай неговото идване седна само Илия Педа, като по-стар, а аз

и Аце Рожков прислужвахме. Тоя случай ми даде възможност да се запозная с него. Тоя

благороден и трудолюбив българин се заинтересува за мене и почна да ме разпитва откъде съм,

къде съм се учил и същевременно ми даваше бащински и любвеобилни наставления да се трудя и

уча, за да бъда полезен не само на себе си, но и на родината. В заключение ми каза, че ако бъда

старателен и трудолюбив, ще мога да бъда учител и в града. Трогнат от благите му съвети,

развълнуван, нищо не можех да му кажа, а само се изчервих.

На третата година (1881), подтикнат от него, подадох заявление до училищното настоятелство в

града, за да бъда назначен в Прилеп. Бях назначен за учител на забавачницата с 10 лири турски

годишна заплата.

Тая година дойдоха първите учители, назначени от Екзархията, Минчев и Васил Карайовов,

посрещнати радушно от населението. В града имаше две забавачници и затова беше назначен за

другата забавачница учителят Найдо Табурев. Едната забавачница беше в централното училище, а

другата във варошка махала. Найдо Табурев, като по-подготвен, беше с претенции да остане в

централното училище, но и аз исках да бъда там, за да бъда в постоянен контакт с учителското

тяло. При това положение, за да се определи кой да бъде в централното училище, въпросът се

реши с жребие и на мене се падна честта да бъда учител в забавачницата в централното училище

– на слепите пилета Бог им прави гнездото. Аз се чувствувах самодоволен, че станах градски

учител, но усещах своята босота пред другите учители.

Тази година се откри гимназията в Солун. Един ден Васил Крапчев, като председател на

училищното настоятелство, ме извика в канцеларията и почна да ме съветва да не се надявам

само на това, що зная, а трябва да чета и се готвя, за да стана ученик в Солунската гимназия.

Препоръча ми да си купя граматика "Панаретов" за български език и по негова препоръка Кочо

Небреклиев, виден търговеи, интелигентен и член на училищното настоятелство, почна всеки ден

по два часа да ме занимава с граматика, география и математика безплатно. На края на учебната

година Васил Крапчев ми каза да се приготвя, за да постъпя ученик в Солунската гимназия. След

свършване на учебната година заминах в родното си село и моето желание да уча в гимназията

съобщих на йеромонах Софроний, отпосле игумен на манастира "Пречиста" и на селския

свещеник Симеон. Двамата монаси, ученолюбиви хора, много се израдваха и дадоха ми по двеста

гроша за пътни пари. През месец август се завърнах в Прилеп, за да замина за Солун през Градско,

обаче нямах пътно тескере. Това съобщих на Крапчев и той ме окуражи с думите: "Бъди спокоен, и

тази работа ще се нареди". След два-три дена за Солун пътуваше един виден грък от фамилията

Обретевци заедно със семейството си и Васил Крапчев ме препоръча на него и го помоли да ме

заведе в Солун без паспорт, като член на неговото семейство. Той не можа да откаже на Крапчева

и се съгласи да ме вземе със себе си за Солун.

През време на учителствуването ми във Варош и Прилеп, в паметта ми се запечатаха две важни

събития: Във Варошкия манастир през 1879 г, в началото на месец септември дойдоха двама

четници от България, добре екипирани, на име Браян и Стефан от поречките села Сушица и

Лубще, които два дни ги укривахме в манастира. Аз не можех да им се нарадвам, като ги виждах

въоръжени. Те ми предложиха да ме вземат със себе си за писар, бях наклонен да приема, но

Педа Пиропот не ми позволи. Една вечер напуснаха манастира и аз ги придружих до селото

Маджурище. Тяхната цел беше да се освободят поречията от един разбойник, на име Джемо

Фазлиовски от Кичево, от когото беше пропищяло цялр Пореч*и+е от 36 села, тъй като той

дерибействуваше и беше господар и на имота, и на честта на селяните. Никаква годявка или

сватба не можеше да стане без него. Отпосле се чу, че те се срещнали с него, открили огън, но не

успели да го убият, а убили само другарите му, а той избягал гологлав. Стефан и Браян, като

стреляли по него, викали: "Що бегаш бе, курво кичевска, а не стоиш да се биеш мъжки". Първата

пушка тогава пукна в поречията против турския гнет над българското население. След това братята

на Джемо станаха първите гавази на сръбската пропаганда в Кичевско.

Второто нещо беше изгарянето на комитите Чакревци в Прилеп *2+, бях очевидец, когато изнасяха

техните останки на четири носилки. Целият град – мъжко и женско, се беше стекло на тяхното

погребение. Това стана на втория ден Великден *1881+ и хвърли целия град в траур. Отпосле се

носеха легенди, че над гробовете на тези народни мъченици нощно време над техните гробове са

се спущали от небето кандила, за да им светят. Те за цялото население в Прилеп и Прилепско

станаха светци и мъченици. И понеже предателството се отдаде на Никола Крапчев, то изкараха

песна: "Бог да убие Крапчето, що предаде комитите".

Бележки

1. Евангелски вестник за протестантска пропаганда сред българите, излиза от 1876 до 1948 г. най-напред в

Цариград, по-късно в Пловдив, Самоков, Пазарджик и София. Издава се от американската протестантска

мисия в Цариград.

2. След неуспеха с Берлинския договор и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание през 1880 г. се

организира четническо движение, известно под името Съзаклятието. Организатори на това движение са

родолюбиви македонци, живеещи в Кюстендил, но идеята била на Димитър Ризов. Такива Съзаклятия е

имало в Прилеп, Охрид, Велес, Скопие, Куманово и другаде. През 1881 г. прилепският войвода Диме Чакрев

заедно с четниците Михаил Чакрев (брат на войводата), Тоде Бочварчето и брат му Илия, Георги Лажо,

Стоян Рушан, Илия Кяята, Илия Радобилец със своя син и Мицко Мариовчето премахнали няколко турци

разбойници, след което се създава "Никодинската афера".

На първия ден на Великден 1881 г. Диме заедно с брат си Михаил, Илия Радобилец и Тоде Бочварчето

влизат в къщата на Иван Кондов. В това време биват предадени и къщата обсадена от редовна турска

войска и башибозук. Два дена се водило сражение. Турците запалили къщата. Тоде Бочварчето и Михаил

Чакрев правят отчаян опит да излязат от обръча, но падат убити. Останалите комити, Диме и Илия,

нежелаейки да паднат от турски крушум, останали вътре в къщата, като се сражавали до последния си

патрон. Самоубиват се и телата им изгорели в пламтящата в огън къща.

Постъпването ми като ученик в Солунската гимназия

Наедно с Обретовци пристигнах в Солун и на гарата Обретов ми каза да не влизам с него в града, а

откъм Весчинар. Минавайки по линията, промъкнах се в града контрабанда. Тогава председател

на църковната община в Солун беше архимандрит Козма Пречистански, който отпосле стана

владика в Дебър. Той ми издействува стипендия като кичевчанец, приеха ме в пансиона и

постъпих ученик в първи клас. Имаше голям наплив от ученици от цяла Македония, а най-много от

градовете Прилеп и Велес. От Кичево едничък бях само аз и се причислих към прилепската група

под покровителството на Гьорче и Пере. Гьорче Петров се погрижи да ми достави от дома му

долни дрехи, каквито аз нямах, а двамата ми даваха по нещо и за джеб-харчлък. За Господските

празнини архимандрит Козма ми даваше по една бела меджидия.

Нашият клас беше разделен на две паралелки. Първата и втората година съдържател на пансиона

беше един французин на име Бертран, а за надзиратели имахме пак двама французи, които ни

предаваха френски и ни възпитаваха как да се храним и си служим с вилица и нож, защото повече

бяхме селянчета... Понеже французките надзиратели бяха прекалено надменни и строги,

вдигнахме бунт и после назначиха за надзирател Узунов от Струга, баща на Хр. Узунов. Учители ни

бяха Трайко Китанчев по българска история, Григор Пърличев по френски и гръцки език, Георги

Попов по български, Тодор Танев по христоматия, а архимандрит Козма по закон божи, Стателов

по естествена история, Благой Димитров по математика и пение. Учителите се ползуваха с голям

авторитет и ние с благоговение ги слушахме. Тогава нямаше учебници на български по всички

предмети, и затова в клас си държахме бележки. Още в клас ние научавахме уроха си, понеже ни

се преподаваше много ясно, като учителите ни изпитваха веднага след преподаваието на урока, и

ние полагахме големи старания, и се надпреварвахме кой от нас да вземе по-голяма бележка.

Учителите предаваха с въодушевление и желание да втълпят в главите ни всички техни познания.

Вън от уроицте четяхме и други книжки, каквито ни попаднеха. Най-много се ползувахме от

руската литература, защото нямаше достатъчно български книги за прочит. Учителите не се

ограничаваха само с преподаването на уроците, а насаждаха в нашето съзнание национален дух и

родолюбие, и ние всичко жадно поглъщахме.

А пък един учител от Габрово на име Дойкинов, когато влезеше в клас, неподготвен да ни предаде

урока, ни разправяше за българските въстания и за Руско-турската война. Трайко Китанчев,

преподавател в долните класове по българска история, преподаваше със скръстени ръце на

гърдите, с една блага усмивка и като говореше, сякаш от устата му бисер се лееше. Григор

Пърличев – преподавател по френски и гръцки език, когато влизаше в клас, със своята строгост и

сприхавост, сковаваше ни всички по местата. Георги Попов със своята външност и сериозност ни

респектираше, а пък руският професор от Киевския университет Петровски, преподавател по обща

история, със своите широки познания ни омайваше, макар и на руски език да преподаваше, ние го

разбирахме напълно и всичко усвоявахме. Тодор Танев с благата си физиономия и кротост и

отчетливо преподаване ни стопяваше. Архимандрит Козма, по закон божи и председател на

църковната община, със своето държание беше авторитетът за нас като духовно лице. После

архимандрит Козма бе заместен по неговия предмет от йеродякон Иларион, свършил семинария

в Русия – после Неврокопски митрополит. Учителят Атанас Бадев, преподавател по пеене,

възпитаник на Николаев – диригент на църковния хор при Софийската катедрала, състави хор от

60 души, избрани от всички ученици от гимназията с най-добрите гласове: той имаше тънък

музикален слух и съставеният от него хор беше голяма гордост за българското общество в Солун.

Хорът, освен в неделни и празнични дни, когато пееше в църква и големите празници Великден и

Коледа, пееше и на имените дни на гражданите. В последния случай изпълняваха се духовни

концерти от руски автори: Бортянски и други народни песни. При това пеене на хора по частните

къщи, от съседните гръцки къщи излизаха на прозорците да слушат това хубаво пеене. В някои

къщи хорът излизаше на балкона, за да изпълни народни песни напук на съседите гърци. При

всички тия случаи хорът беше посрещнат от народа с голяма радост, гощаван и награждаван

добре.

От година на година числото на учениците в гимназията се увеличаваше. Поради туй

помещението на пансиона стана тясно и мнозина останаха приходящи. В неделен ден, когато

отивахме на църква или на разходка в редици по двама с униформено облекло, пред нас вървяха

двама гавази с фустанели, а отзад и встрани вървяха учителите: така наредени, като минавахме по

улицата край морето, всички се спираха да ни гледат, и това повишаваше духа на българите, а

беше и една демонстрация срещу гърците.

Паметна беше датата 6 април 1885 г. – хилядагодишнината от смъртта на свети Методий. В

родното му място Солун този ден се отпразнува най-възторжено и тържествено неговата памет от

народа и училищата. Два месеца преди празника се правеха особени приготовления. На всички

ученици от двете гимндазии се направи ново формено облекло, а на хористите специална бяла

униформа, като и подяконско (Така е записано в оригинала) кръстове на гърдите. В навечерието

на празника всички училища се украсиха с гирлянди от зеленина,. В програмата беше предвидено

след църковната служфа от църквата до мъжката гимназия да се отиде с църковна процесия по

улиците. Гледката беше много мила, когато шествието със строените редици на учениците във

формено облекло, с иконата на св. Кирил и Методий, носена от двама ученици, облечени в бяла

премяна, потегли от гимназията и мина по солунските улици. След иконата вървяха хористите и в

тоя ред шествието пристигна в църква. На службата, ръководена от архимандрит Козма и няколко

свещеници, присъвуваха и руският консул Гирс с целия персонал на консулството. Понеже

църквата "Св. Кирил и Методий" едва побра гражданите, учениците останаха в двора. Посред

богослужението стана едно шушукане: руският консул и директорът на гимназията излязоха.

След свършване на службата научихме, че валията изпратил свой адютант, за да ни съобщи, че

забранява процесията да мине по улиците. Това известие ни изненада много и попари всички

българи като с вряла вода. Голямото въодушевление, което беше обхванало всички българи по

случай празника, след тази случка се замести с голямо озлобление срещу гърците, защото

знаехме, че това е дело на гръцкия владика. След това ние потеглихме пак в същия път,

последвани от цялото гражданство, но без песнопение. Само като наближихме гимназията, хорът

започна да пее. В гимназията се извърши молебен, произнесоха се подобаващи за случая речи и

почна увеселението с национални хора и песни. Към обед в салона се сложи трапеза от 20 куверта

от ресторант "Коломбо" на по-видните граждани и някои чужденци, между които беше русният

консул и представител на правителството. През време на обеда хорът пееше духовни концерти и

народни песни, между които и славянския химн. Вечерта гимназията беше феерично осветена.

Друго важно събитие, което направи впечатление на учениците, беше отстраняването на Пере

Тошев и Гьорче Петров от пансиона и гимназията заедно с някои други ученици, понеже в

пансиона се намери при обиск от властта книжка с революционно съдържание. Така изключени,

те бяха принудени да напуснат Турция и заминаха за Пловдив. Аз ги изпратих до пристанището

като мои лични приятели и щом се качиха в парахода, те свалиха фесовете и ми ги дадоха, а

нахлузиха на главите си шапки.

Солунската гимназия по него време беше разсадник на просвета, култура, национален дух и

национална гордост, които се разпространяваха чрез питомците по всички краища на Македония.

Или с други думи казано, гимназията приличаше на изригващ вулкан, който със своята просвета,

като вулкана с лавата си, заливаше цялата Македония. През ваканцията пък, след свършване на

учебната година, всички ученици и ученички от всични краища на Македония тръгваха за родните

си места с радост, като из пътя със своите песни и спретнати униформи обръщахме вниманието на

всички и предизвиквахме възторг и умиление всред българското население. С отиването си по

родните места ние разнасяхме и насаждахме в душите на нашите сънародници новите си

познания. Това беше Солунската гимназия, която за Македония тогава представляваше един фар,

който разпръскваше навсякъде светлите лъчи на националния дух и съзнание и на просвета.

След като завърших трети клас в 1885 г., въпреки горещото ми желание да завърша гимназията,

дядо Козма ме застави да напусна училищната скамейка и да замина за учител в родното ми

място Кичево. Неговите съображения бяха прави, защото той ми каза, че ако свърша гимназията

няма да отида в Кичево и ще бъда с по-големи претенции да бъда учител в по-голям град. Докато

получа назначението си, той ме задържа при него да му помагам в канцеларията – един вид стаж.

Също задържа и ученика Иван Николов от Крушово, поради разстроеното му здраве, за да се

поправи. Иван беше много добро, но бедно и трудолюбиво момче. Интимното намерение обаче

на дядо Козма беше да го направи монах в манастира "Пречиста", което впоследствие и стана,

като го пострига в йеромонашески чин под името йеродякон Йосиф. Понеже двамата бяхме

кандидати, аз за учител, а той за монах, дядо Козма ни позволи да се храним заедно с него на

трапезата му, като при това се носеше с нас другарски, за да ни привърже към себе си.

На трапезарията и след ядене, когато си пиехме кафето, дядо Козма ни разправяше своето житие

и битие. Неговите родители били родом от с. Орланци, Кичевско, преселени в Скопие, където той

се е родил. Родителите му се поминали и той останал сираче на 5-годишна възраст, а пък неговият

чичо, архимандрит Теодоси, тогава игумен на Пречистанския манастир, го взел при себе си, за да

го отгледа, и като станал на 17-годишна възраст, го покалугерил за бъдещ негов наследник. Като

завършил килийното манастирско училище, чичо му го изпратил да се учи в крушовското гръцко

училище, понеже нямало българско. Като завършил училището, се завърнал в манастира и приел

монашески сан. След смъртта на чичо му, той избран за игумен на манастира от гръцкия владика

Антим. За да привлече повече събратя, той постригал в йеромонашески чин Софроний от село

Вранещица, който бил послушник в манастира, обещан да служи от майка му, понеже страдал от

болестта припадък. Дядо Козма на млади години бил много буйна натура, със силна воля и

ученолюбив. Гръцкият владика Антим държал при себе си за секретар един негов внук на име

Захарий, млад и интелигентен за времето. Понеже по туй време нямало в Кичево по-интелигентен

от дядо Козма, то внукът на владиката в лицето само на дядо Козма виждал човек, с когото можел

да се разбира и разменя мисли. Затова двамата с него станали много добри и интимни другари.

Когато Захарий почнал да скучае, отивал в Кичево на гости при дядо Козма, където намирал

радушен прием. Пък и дядо Козма бил приятен гост на митрополията, поради приятелството с

внука на владиката и поради положението, което заемал като игумен, на и с празни ръце никога

не отивал в митрополията. Манастирът по него време бил една дойна крава за гръцкия владика.

Когато дядо Козма се научил, че във Велес дошъл български учител някой си Юрдан Джинот, в

него пламнало родолюбивото желание и той да доведе в манастира един български учител,

защото дотогава в Кичево и манастира имало учители, които преподавали на църковнославянски

език. Тая мисъл дядо Козма, поради своята наивност, споделил със Захария, без да подозира, че

това ще жегне гръцкия владика. Тоя хитрец не само одобрил, но и похвалил неговата мисъл. Дядо

Козма писал на приятели в Крушево и Велес да му препоръчат някой учител. Захарий съобщил

тази идея на владиката Антим. Последният веднага писал в Белград до директора Милоевича да

му изпрати сръбски учител в неговата епархия, за да изпревари дядо Козма с докарването на

български учители.

Около 1869 г. се изтърсили в Кичево една група учители и учителки от Белград, с цели товари

сръбски учебници даром. Настанили се в Кичево, в манастира и в селата: Орланци, Кичевско, и в

селата Галичник и Лазаро поле, Дебърско, и в град Дебър. Дядо Козма останал изненадан от това

и осъзнал грешката си. Затова вече почнал тайно да действува. Сръбските учители обаче били

посрещнати от населението съвсем нерадушно. А пък учителят Владимир, който отишъл в

манастира, явно казал на дядо Козма: "Бог да убие Милоевича, що ни праща да просвещаваме

бугари, когато нашите братя тънат в невежество". Сръбският пък учител в Кичево на име Илия, за

да залеси църковния двор, посадил няколко църничеви дървета, обаче кичевчани покрай Никола

намразили и св. Никола. От омраза към сръбския учител една вечер кичевчани изсекли всички

дръвчета и за тази работа били дадени под съд. След две години сръбските учители, като

разбрали, че не са желани, напуснали Кичевско.

Дядо Козма почнал вече да действува активно чрез кметовете и свещениците за отхвърляне на

фенерското иго и признаване на Екзархията. В манастира пред иконата на св. Богородица и

Евангелието той подвел под клетва всички кметове, първенци и свещеници, че ще останат верни

докрай в борбата против гръцкия владика Антим. Владиката Антим подушил тази работа, отишъл

в манастира, за да разубеди дядо Козма да се откаже от тази идея, като му обещал да произведе в

епископски сан негов викарий, а пой да стои само титуляр в Цариград. Дядо Козма отхвърлил

неговото предложение и борбата се започнала, в резултат на което дядо Козма бил заточен и Св.

Гора в манастира "Ватопед", където престоял три години. В тоя манастир намерил един монах на

име Иларион от селото Брод, Кичевско. Последният бил моряк и се занимавал с риболовство. С

него станал интимен приятел и почнали да кроят как да избягат от манастира и да отиде в

Цариград. Иларион като кичевчанец се е чувствувал българин и затова всячески желаел да услужи

на дядо Козма. За него лесно било да го пренесе с лодка до някой параход, но мъчното било как

да го измъкне от манастира, понеже бил под строг контрол. След дълго обмисляне, решили дядо

Козма след полунощ да избяга от манастира през прозорците. За тази цел монах Иларион му

доставил едно дълго дебело въже, което дядо Козма вързал за прозореца и по него се спуснал в

морето, където Иларион го чакал с лодка и с нея го закарал до един параход, с който стигнал в

Цариград и по тоя начин дядо Козма се спасил от заточението.

В Цариград той отишъл направо в Екзархията и намерил избягалия йеромонах Софроний, негов

възпитаник, настанен да служи при църквата "Св. Стефан" във Фенер, който живеел по

цариградски, като блажел през постни дни. Той го смъмрел за тази негова волност, като напомнил

задължението му като монах и го подканил да се върне в манастира в Кичево, където е постриган,

като при това му казал: "Тук не е място за нас, върни се в манастира и аз ще се постарая да си

дойда там", но Софроний категорично указал да се върне в Кичево, докато там имало гръцки

владика. Не след дълго време пак се подновила старата болест на Софрония и един път

припаднал в безсъзнание, за което от Фенер съобщили на дядо Козма в Екзархията. Той веднага

отивъл и го намерил разтреперен и уплашен от болестта. Дядо Козма използвал случая да го

сплаши, като му казал, че това е наказание от света Богородица, загдето отказва да се върне в

манастира. Тогава Софроний много изплашен склонил и се върнал в манастира. По него време пак

Антим беше Дебърски митрополит. Същевременно дядо Козма писал на свещениците в Кичево да

ходатайствуват пред гръцкия владика, щото Софроний да стане игумен на манастира даже ако е

нужно за случая да си послужат с подкуп.

Дядо Козма дойде в Солун като председател на общината и там имаше възможност да създаде

близки връзки със свещениците от Дебърско и Кичевско и да ги следи да не изменят на клетвата.

Тъй след три години, по желанието на свещениците и първенците в Кичево, с 40 лири подкуп,

даден на владиката, Софроний бе избран за игумен на манастира "Пречиста" на новата 1883

година, на който ден владиката свика всички свещеници и първенци от селата и провъзгласи

Софроний за игумен, като го произведе в архимандритски чин. За станалото Софроний веднага

съобщил на дядо Козма в Солун. Последният, зарадван от тази сполука, ме повика при себе си и

ми съобщи радостната вест.

Всяка ваканция аз прекарвах на пансион в манастира, където ме гледаха като галено дете, след

като Софроний стана игумен. Населението вдигна бойкота против манастира и в скоро време

материалното положение на манастира се подобри – изплатиха се всички дългове. Самият игумен

по природа тих, скромен, благодушен, добър домакин и пестелив, привърза населението към

себе си и повдигна икономическото състояние на манастира. По препоръка на дядо Козма

Екзархията изпрати за учител в Кичево, Георги Мицаров от с. Зелениче, Леринско. Възрастен

човек, с третокласно образование, той мина през Солун и дядо Козма му даде препоръка до

първенците и свещениците да го поддържат. Понеже преди това той е живял в Цариград, знаел

много добре турски и гръцки език. Като отиде в Кичево, той наново, по предварително изработен

план от дядо Козма, повдигна църковния въпрос. Същевременно за негова колежка Екзархията

назначи първата българска учителка в Кичево Парашкева Николова от Шумен, свършила

педагогическо училище в същия град.

Турският език много помогна на учителя Мицаров, за да стане близък с каймакамина и

правителствените чиновници. Той взе инициативата да се издействува, щото жителите от

Кичевско и Дебърско да се откажат от Патриаршията. Затова направи заявление, скрепено с

печатите на всички селски и градски общини, до правителството, в което се заявяваше искането на

населението да премине към Екзархията. Същото искане за Дебърско беше направено от

архимандрит хаджи Теофил от село Лазарополе, който за тази му смелост бе убит по нареждане

на владиката от подкупени албанци, отивайки от село Лазарополе за Дебър. В Кичево и Дебър

след това се образуваха църковни общици под ведомството на Екзархията. В Кичево обаче

владиката Антим присвои църквата, като задържа двама от градските свещеници, които от страх и

малодушие не се отказаха от него и му останаха верни с надеждата, че пак ще подчини градското

население да се върне към Патриаршията, като го остави без църква. Гражданите от Кичево обаче

не се уплашиха от това и направиха параклис в училището, съседно на църковния двор.

Отначало за треби викаха манастирските свещеници и тези от близките села. За коледните

празници да има постоянен свещеник, гражданите се отнесоха до Прилепската община да им

изпрати такъв. Изпратиха един свещеник на име Константин по прякор Коминярникот, понеже

обичал да попийва вино под комина, още неочистено от джибрите. Тоя подкоминярник, както на

смях го наричали прилепчани, когато отивал в Кичево бил посрещнат от цялото гражданство като

владика. Окуражен от това тържествено посрещане, той отишъл на първия ден на Коледа да

извърши богослужение в параклиса, който бил препълнен от богомолци. По същото време

гръцкият владика служел в църквата насреща, в която имало само няколко цинцари. Владиката

тогава подал протест пред правителството против свещеника и началникът на джандармерията

дохожда и изгонва богомолците от параклиса. Последните обаче излезли на двора и там

продължили службата. Но полицията и оттам ги изгонва с приклади. Тогава всички богомолци

заедно със свещеника, облечен в пълно църковно одеяние и с кандилница в ръка, всички вкупом с

вощеници в ръце отишли в правителствения дом и щом влезли в сградата, Подкоминярникот

почнал доколкото му глас държи да пее ектенията: "Паки и паки още молимся" и пр., като изказал

молебствия за здравето на султана и екзарха и същевременно почнал да кади с кандилницата

всички присъствуващи.

Каймакаминът и всички правителствени чиновници, като видели това зрелище, изтръпнали и

викали: "Не дърбу – що е това? Тук църква ли е?" Обаче свещеникът подкоминярник извикал:

"Аман ефендим, тука е царска порта и само тука можем да си направим молитвата свободно,

понеже ни изгониха от параклиса". Каймакаминът с молба заставил свещеника да се върне в

параклиса и да си довърши молитвата. След тоя инцидент на другия ден уволнили началника на

джандармерията. След това, по протест на гръцкия владика, понеже свещеникът бил от друга

епархия, под стража трябвало да бъде върнат в Прилеп. Гражданите обаче подкупили стражарите

да не бързат с откарването на свещеника в Прилеп, а бавно да го разкарват от село на село.

Същевременно трима граждани: Насте Бунгур, Илия Подвижанец и Христо Коренков възседнали

на коне и заминали бързо за Битоля да издействуват разрешение от властите, свещеникът да

остане в Кичево. Със съдействието на първенците от Битоля те сполучили да вземат разрешение

от вилаетското управление да остане свещеника в Кичево. Това разрешение било предадено на

властта и последната изпратила конни стражари да върнат свещеника. Стражарите го настигнали в

село Русяци и го върнали. Двамата градски свещеници, които бяха останали с владиката, като

видели, че нито един енорияш не отишъл с владиката, и че друг свещеник ще ги замести, отказали

се от Патриаршията и преминали към ведомството на Екзархията и владиката останал изолиран.

И тъй съставът на първата църковно-училищна община в Кичево беше: председател иконом Тома

от с. Лоповяни, членове Яким Стършенов, Иван Бунгуров и Янко Гъргов, а втората – под

председателството на свещеник Димитър Брушков, чийто син след смъртта на баща му стана

ренегат и се предаде на сръбската пропаганда, а членове: Иван Бунгуров, Цветан Стършенов, Илия

Подвижанец, Илия Боженов, Христо Коренков от *...+ Чифлик и Марко Трайчев. Като се отказаха и

двамата свещеници от владиката, последният, за да задържи църквата на основание статуквото,

намери един ренегат, Андрей Гьорев, от Кичево, по занятие бахчеванджия, ръкоположи го в

свещенически сан и го остави негов заместник.

Манастирът "Пречиста" е играл голяма роля в национално, религиозно и културно отношение.

Християнското българско население в гр. Кичево, погълнато от мохамеданското, не е можало да

води инициативата както другите градове. В Кичевско начело всяко отношение стоял манастирът,

около който били групирани всички села. Манастирът бил духовно училище (светило), защото

всичии свещеници от Кичевско, Демирхисарско и Охридско там свършвали училището на

църковнославянски език и след разпополагането им пак там стажували по 40 дена. Манастирът

служил и като болница, защото всички заболели отивали там да търсят цяр за своята болест и се

лекували чрез молитва и пост. Игумените пък и събратята манастирски с малки изключения били

проникнати от съзнание на своя дълг към народа. По подобие на св*ето+горските манастири всеки

ден се служеше редовна служба в манастирската църква, при строга дисциплина, пълен ред и

всеки зает със своята работа. Манастирът беше място, където населението от града и селата

намираше утеха и развлечение. Там на храмовите празници 15 август и 8 септември хората се

срещаха от всички села и разменяха мисли и се опознаваха.

Дядо Козма, като знаеше значението на манастира, като главна задача си постави да го завладее

чрез свой близък човек, което и случи. От манастирта каса отпосле се вземаха средства за много

належащи църковно-училищни нужди, защото градската църковна каса не разполагаше с големи

суми и едва крепеше.

Екзархията ръкоположи учителя Георги Мицаров за свещеник и го назначи за председател на

Кичевската община. Властта обаче не му позволи да заеме тази длъжност или каквато и да била

друга длъжност в целия Битолски вилает и той бе принуден да напусне Македония и се настани в

Свиленград, където и почина.

През лятото на 1885 г. м*есец+ август, получих назначение от Екзархията, с което се назначавах за

учител в Кичево, но веднага не заминах, защото бях болен от малария, та дядо Козма ме задържа

в Солун при себе си, за да се поправя, по съображение, че ако отида така отслабнал и изтощен,

кичевчани ще се изплашат и няма да изпращат децата си в Солунската гимназия, Напуснах

ученическата скамейка с голяма скръб и със сълзи на очи се разделих с другарите си съкласници.

В Кичево стоях като главен учител 4 години наред. Църковната община беше вече сформирована,

а владиката Антим напуснал епархията и оставил за свой заместник свещ*еник+ ренегат Гьорев.

Тази година се откри втори клас и поради малкото ученици аз ръководех двата класа и III и IV

отделение сам, а за другите две отделения имах двама помощници с манастирско образование, а

именно Яким Стършенов – църковен певец и един от видните поборници на църковния въпрос, и

Трайко Милушев, който отпосле, изпратен в Поречкия манастир за учител, се продаде на

сръбската пропаганда. Той като излезе наяве като сръбски агент след Сръбско-българската война,

почна да разполага с много средства и започна да раздава подаръци на всички по-влиятелни

турци. Тези средства той получаваше от сръбския консул в Скопие. Едновременно подкупи

фамилията Фазлиовци от Кичево и Асан бега от турското теке, които бяха господарите на цялото

поречие. Чрез тях с подкупи той привлече към себе си свещениците и първенците от Поречието.

Поречието беше една област, отдалечена от Кичево на около 12 часа и населението от тази област

отиваше на пазар в Прилеп, който беше по-близо. В Кичево идваха само когато имаха дела с

правителството, та затова не можеше да се следи какво се върши в тоя край. Освен това в Кичево

нямаше едно будно духовно лице в общината, което да следи какво става и да вземе нужните

мерки, затова с изключение на селата Локвица, Вир и Суходол всички други села се отцепиха от

Екзархията и минаха към Патриаршията. Тогава гръцкият владика от Скопие ръкоположи Трайко

Милушев за свещеник, за да бъде сръбски наместник в Кичево.

Дядо Козма като председател на Битолската община не стоеше със скръстени ръце и действуваше

чрез валията и кичевските власти да посегне на тоя сръбски агент. Властта го арестува, но той с

подкуп се отскубна от затвора и избяга в Сърбия, където настани за свещеник в селото Ритопек,

след идването на сърбите в този край той стана архиерейски наместник в Кичево. Обаче селата в

Поречието, с изключение на три, станаха сръбски и свещениците в тях получаваха заплата от

Сърбия. За посърбяването на поречките села вината е на Екзархията, която навреме не отпусна

средства, за да се вземат нужните мерки в борбата със сръбската пропаганда. Аз като учител

виждах, че Кичевската българска църковна община се управляваше от един местен свещеник,

прост, без образование и никакъв авторитет. Със съгласието на членовете на общината се

отнесохме молба до Екзархията да изпрати едно духовно лице за председател на общината. За

голямо съжале, се получи отрицателен отговор, като ни се съобщаваще, че ще изпратят такъв, ако

общината има възможност и се съгласи да му плаща заплатата. По-късно обаче Екзархията

назначи и изпрати за предател свещ*еник+ Христо Телятинов от гр. Дойран със 100 лири годишна

заплата, след като в Поречието сръбската пропаганда здраво се беше загнездила. Едновременно с

мене в Кичево беше назначена за учителка г-ца Ефросина Йотова от гр. Охрид. Като учител

образувах смесен църковен хор. Кичевчани обаче възнегодуваха на това мое нововъведение. По

тоя случай се оплаках с писмо до дядо Козма против кичевчани, като ги нарекох некултурни, на

което дядо Козма ми отговори следното: "Ако намираш някакво сходство между Америка и

Кичево, можеш да образуваш хор". С една дума ми отряза квитанцията.

Въпреки положения от мен труд и старанието ми да бъда полезен на народа като учител и като

общественик, не бях много приятен на кичевчани.

Още от ученичеството ми ме преследваше злата орисница. Една ваканция, връщайки се от Солун

като ученик за родното си място с кираджии през Битоля, като стигнакме до селото Мраморица,

където имаше полицейски участък, ме спряха, за да проверят пътното ми тескере. Представих им

го, но заптиетата бяха неграмотни, усъмниха се в мене, защото бях в униформа, върнаха ме в

Битоля под конвой и ме арестуваха. Битолският бинбашия поиска ми да представя лице, което да

гарантира за моята благонадежност, за да ме освободи от ареста. За такъв посочих Спиро

Касапина от Битоля, той гарантира и ме освободиха. През есента, когато трябваше да се върна в

Солун, явих се в кичевския конак, за да заверя тескерето, но там ме задържаха, защото тескерето

не било редовно – в него било намисано, че пътувам за Гиновнца – село в Албания. За да ме

освободят, поискаха ми имотна гаранция в размер на 200 лири турски. Такава гаранция се

представи от кичевските граждани Цветан Стършенов и Стерю Николов, но тескерето го

задържаха като невалидно. При това положение трябваше да се снабдя с ново тескере, а това

беше свързано с много формалности, разносни и губене на време.

Разтревожен, аз се върнах в манастира и съобщих на игумена. Той ме успокои, като ми каза, че

тази работа той ще свърши много лесно. И наистина на другия ден той изпрати в Кичево

манастирския гавазин, придружен от мен, заедно с печата на манастира, отидохме в управлението

и изкарахме ново тескере. След това с манастирските коне ме изпратиха през Гостивар – Скопие

за Солун. В Гостивар пренощувахме в метоха манастирски и оттам през Тетово потеглихме за

Скопие. Като стигнахме до Сарай над Скопие, минахме реката Треска и спряхме на почивка в една

ливада, гдето пуснакме конете на паша. Току-що бях легнал под една сянка да си почина, явили се

трима разбойници при момците, които ме придружаваха, и ги питали за мене кой съм. Те излезли

съобразителни и казали на разбойниците, че съм войник. Те повярвали на това, защото бях в

униформа, и избягали. В Скопие отседнахме в хана на някой си Димче – виден гражданин. В

същия хан квартируваха няколно самарджии от селото Манастирско Доленци, Кичевско. Те ме

нагостиха и ме накараха да им попея някоя нарадна песна. Ханджията Димче, доста набожен

човецец, ме накара да му изпея "Достойно-ест". Той остана възхитен от моето пение и ме покани

на другия ден, който беше празника "Свети Йон Предтеча", да нея в църква. Аз се съгласих и пях

през цялата литургия. Свещениците, като ме чуха, останаха много доволни от моето пение и след

черква ме поканиха на лозята, където ми дадоха обяд. След всичко това на тръгване ханджията

Димче не само че не ми взе нищо на храната и пренощуването ми в хана, но ми плати и пътните

до Солун с трена.

Като учител в Кичево на празника "Свети Кирил и Методий" заедно с учениците почнахме да

играем хоро, като пеехме хороводната песен, в която се осмиваха гръцките владици.

Каймакаминът, като научил на това, веднага ме арестува и ме държа в ареста 4 дни. Въпреки

протестите на гражданите, той отговарял: "Не е яйце да се скършит, нека полежит".

Други важни събития през моето учителствуване в Кичево бяха: Сръбско-българската война и

фалилъкът. През есента на 1885 г., когато се отвори тая война, всички, а особено аз, чакахме края

на войната. Получавах вестник "Зорница" и следях с трепет за събитията на бойното поле. Голяма

радост изпитах, когато в един брой на вестника прочетох една статия, която почваше с думите:

"Браво, браво наши храбри княже, браво наша храбра войско." Всички тържествувахме от радост и

от победата на българското оръжие.

В края на 1886 г. битолският валия Рифат паша създаде фалилъкът, т. е. автономия на селските

общини с народна милиция. Аз по тоя случай бях поканен в правителствения дом, за да прочета

наредбата-закон за създаването на тоя институт, написан само на български и турски в няколко

стотици екземпляра. Същият се изпрати по всички села, за да започне прилагането му.

Как станах дякон

През 1888 год. дядо Козма бе преместен за председател на Битолската църковна община. През

пролетта на м*есец+ юни той с битолските еснафи на брой около 150 души, дойде на поклонение в

манастира "Пречиста", където престояха два дни, посрещнати тържествено от игумена и

манастирските братя. Аз също отидох, за да се срещна с дядо Козма. Там пях в църквата заедно с

битолските псалтове – църковни певци, които също бяха дошли на гости. Използвах тоя случай и

се запознах с много от гостите, между които намерих и роднини на баща ми от Демирхисарско.

Това събитие – идването на битолските еснафи в манастира, за Кичевско беше много важно и

небивало. На тръгване дядо Козма ми каза, като свърша учебната година, да отида в Битоля и се

явя при него. Аз отидох и когато се яви, той ми каза новината, че Битолската община решила да

търси и назначи едно лице за дякон при църквата "Света Богородица", понеже дотогава в Битоля

не е имало български дякон, а само гръцки. Дядо Козма същевременно ми предложи аз да

приема тази длъжност, като предполагаше, че с това ще ме зарадва. Мене обаче ми стана

неприятно и почнах да възразявам, че не ми е присърце тази длъжнот, защото мойте планове бяха

съвсем други: имах голямо желание да стана военен. Но дядо Козма в продължение на един час

ме убеждава да не отказвам от тази длъжност, която ще осигури моето бъдеще. Най-после аз

видимо се съгласих, но в себе си таех желанието да не стане това.

Аз смятах, че като дякон в Битоля ще се изгубя като личност при толкова видни и интелигентни

граждани и ще бъда ограничен в своята обществена дейност. Ония от гражданите членове на

общината, които не ме познаваха и не ме бяха чули да пея, като се научили, че аз съм представен

от дядо Козма за дякон, пожелали да пея пред тях, за да ме чуят. Затова дядо Козма ме покани да

сторя това, но аз категорически отказах, защото смятах го унизително. Това дало повод на същите

общинари да поканят друг кандидат, бивш певец – Наум Филев от Охрид. Той се съгласил само

при условие да бъде дякон, но не и учител. Тогава те се спрели върху моята кандидатура, но

общинарите, които държали за кандидатурата на Филева, пак пожелали да ми чуят гласа. Тогава

аз се съгласих и те ме поканиха в заседателната зала на общинското здание. Щом се явих, те ме

поканика да им изпея "Достойно – ест". Аз почнах да пея, още с почването ми приковах

вниманието на всички върху себе си. Останаха възхитени от хубавия ми глас и взеха решение да

бъда назначен за дякон и учител с 45 лири годишна заплата. Общинарите обаче, които бяха за

Филева и правеха опозиция на дядо Козма, ми предложиха веднага да се оженя и до септември –

храмовия празник на *"С+в*ета+ Богородица" да бъда ръкоположен и да встъпя в длъжност, като

предполагаха, че в един такъв кратък срок това няма да може да стане и аз ще се откажа. Дядо

Козма, като се научи за това, ме склони да приема тия условия. Направихме писмен договор, по

силата на който аз бях задължен да служа на тази длъжност до живот. Договорът се сключи през

месец юли и ми оставаше само един месец време да се оженя и да бъда ръкоположен. На 15

август аз се ожених за учителката Василка Иванова, моя кол*ежка+ в Кичево. След женитбата

веднага заминах за Цариград. На 27 август бях ръкоположен за дякон в църквата "Св. Стефан" във

Фенер от скопския владика Теодосий и на 7 септември се върнах в Битоля като дякон. На 8

септември, на храмовия празник на църквата "Света Богородица", за първи път взех участие в

църковната служба и се качих на амвона да чета Евангелието.

Дядо Козма като председател на общината и неговите заместници всякога, когато правеха визити

на празниците на гражданите, винаги вземаха и мене. Придружавах ги и на турските официални

празници и по тоя начин ми се удаде възможност да се запозная с живота на битолското

гражданство. В Битоля, както между турците начело паши и бегове, също и между християните

имаше истинска аристокрация не само поради своето материално положение, но аристокрация

наследствена, с домашно възпитание, достойно държание, с което респектираха другите

съсловия. Те се движеха в свойствен кръг и никой не можеше да проникне в техния интимен

живот. При все това обаче те не страняха от народа, а стояха начело на обществените работи. Тая

аристокрация имаше влияние не само между народните маси, но и в правителствените кръгове.

Почти всякога те бяха избрани за членове във вилаетския съвет – идаре меджлиси и в съдилищата.

Българските както и гръцките аристократически фамилии бяха свързани със семейни връзки. Те не

влизаха в брачни връзки с хора от по-долни съсловия. Независимо от националните ежби, които

съществуваха между българи и гърци, аристократическите фамилии между двете националности

не прекъсваха своите връзки, а взаимно се уважаваха. Тази търпимост се поддържаше не само

поради семейните им връзки, но и поради тяхната култура, защото в тях имаше

западноевропейска култура. Много от членовете на тези семейства бяха завършили

образованието си на Запад и в Атина. Те имаха тесни връзки с консулството в Битоля. На новата

година и на господските празници консулите им правеха посещение. При всичко че битолската

аристокрация по своето положение стоеше на една дистанция от народната маса, обаче не беше

надменна, а беше свързана с народната маса чрез църковно-учебното дело. След

аристократическите фамилии идеха ангросистите търговци, след тях интелигенцията, а после

еснафите. Най-важният фактор бяха еснафските сдружения и те играеха най-голямата роля в

националните и политическите борби. Нямаше семейство в Битоля, което да не беше член на

някой еснаф и самите аристократически фамилии бяха членове, защото при всеки смъртен случай

еснафът отиваше на погребение, а когато нямаше погребална кола, то еснафите носеха ковчега на

мъртвеца до гроба. В Битоля имаше около 30 еснафски сдружения, добре организирани с устав и

печат, признати официално от властта. Начело на всеки еснаф се избираха най-почтенните хора, в

нищо не провинени. Те бяха съдиите на еснафа и разглеждаха всички спорове между членовете, и

издаденото от тях решение имаше законна сила и се изпълняваше, защото властта го признаваше.

В случай, че някой член се осмели да се оплаче направо за някой спор до правителствената власт,

последната го препращаше до еснафа като най-компетентен да разреши спора справедливо.

Решението на еснафа беше безапелационно.

При погребални случаи еснафите бяха задължени да присъствуват на погребението. Ако някой не

присъствува, се глобяваше с четвърт ока восък или половин ока зехтин в полза на църковната каса.

Това беше улеснено от времето и всякой се подчиняваше. На смъртта пък на някой младеж на

погребението отиваха калфите и чираците. Аристократичесте фамилии като членове на

еснафските сдружения подчиняваха на техните нареждания и плащаха ответния налог, определен

от сдружението за разноски по отпразнуването на патронните празници на еснафа, всичко това

създаваше помежду им тесни връзки.

Представители на българската аристокрация в Битоля бяха следните фамилии: Робевци, Петраки

Радев, на Димко паша, след тях идваха видните и крупни търговци: Ризовската фамилия, с най-

голямо влияние между българското, гръцкото и турско общество. Болшинството от еснафите бяха

българи от Демирхисарско и Битолско. Начело на всички еснафи крупна личност, която играела

важна роля в борба по църковния въпрос, бил Трифун Каранов, банкер и млекар в Лерски пазар.

Той е родом от с. Бигор-Доленци, Кичевско. Човек с твърд характер и виден поборник при

превземането на църквата "Света Неделя".

В Битоля аз намерих двадесет еснафи екзархисти, а десет бяха смесени патриаршисти и

екзархисти. Последните, за да не се разделят, празнуваха патрона си празник подред една година

в българска, а друга в гръцката църква.

Преди да се приложи екзархийският устав за избори на църковно-училищна община, т.е. по

енории, изборите се провеждаха от еснафските сдружения, защото те правеха най-големи

дарения. Всяка година 1 януари след богослужението в училищното помещение се събираха

представителите на еснафите с членовете и под председателството на председателя църковната

община, след кратък молебен за благоденствието на султана, екзарха и българския народ, даваше

се отчет за църковно-училищния баланс и за църковната каса. След това се пристъпваше към

избор на нови членове на църковната община и църковни настоятели с тайно гласоподаване.

Наличността на църковната каса стоеше поставена на масата в кесии и щом се изберяха други

настоятели, ведната им се предаваше заедно със сметките. В тия събрания, разбира се, ставаха

дълги дебати и критики, защото имаше две течения – млади и стари, които се стремяха да

застанат начело на учебното дело. По-старите недоверчиво се отнасяха към младите от страх да

не пострада църковната каса. Те всякога гледаха да изберат хора за църковни настоятели не само

почтени, непровинени в нищо, но и състоятелни, особено се гледаше касиерът да бъде

състоятелен, за да може в случай на нужда касиерът да кредитира църквата, без да се плащат

лихви.

Църквите по това време в Битоля заместваха банките, защото, въпреки че имаше Турска

землш*еделска+ банка и частни банки, християнското население, на дори някои от турците, нямаха

доверие в тях. Затова ако някое семейство имаше спестени пари, даваше ги на съхранение в

църковната каса, срещу запис, скрепен с подписите на църковните настоятели и църковния печат.

Църквите използуваха тия пари за покупка на недвижими имоти – дюкяни и др., които даваха

приход. Всекой считаше най-сигурни парите си в църковната каса. Имаше случай, когато

настоятелите отказваха да плащат лихва и въпреки това гражданите пак оставяха парите си на

съхранение. Аз бях свидетел, когато една туркиня донесе един вързоп от една шамия със злато, за

да го остави на съхранение в църковната каса. На въпроса, колко пари има във вързопа, тя

отговори, че са 150 лири. Когато ги преброиха, се оказаха 200 лири. Тези пари тя ги остави на

съхранение без никаква лихва.

Тогава нямаше достатъчно дребни монети от по 10, 5 и 20 пари за размяна, та църквите печатаха с

църковния печат – гърците на гръцки, а българите на български, които служеха като разменна

монета при продажбата на свещите и за дискосите и на пазара между всичките народности,

защото бяха гарантирани от златната наличност на църквите. С една дума църквите по него време

играеха ролята и на банки. Схизмата почти не се чувствуваше, защото на храмовите празници и за

гръцката и нашата църква се пускаха двойни дискове, носени от църковните настоятелства.

Гробищата бяха общи и опелата на мъртъвците в гръцките параклиси се извършваха от

българските свещеници, а в нашата църква "Света Неделя" *от+ гърците. Никакъв антагонизъм не

съществуваше между екзархисти и патриаршисти, защото бяха свърза'ни с роднински връзки.

Битолското общество беше дисциплинирано. Всеки един – в зависимост от своето положение,

което заемаше в обществото – интелектуално, социално и материално отношение, знаеше своето

място и уважаваше другите.

По християнска традиция беше се създало ред да се правят визити на имените дни или на

господските празници. Тези, на които се правеше визита, независимо от тяхното обществено

положение, връщаха визитата.

Гръцката пропаганда беше пуснала дълбоки корени в Битоля със своите културни институти:

гимназия, болница, черква и многобройната интелигенция. Българското общество обаче също

постепенно, всяка година, с исполински крачки прогресираше в областта на църковно-училищното

дело. Освен двете гимназии – мъжка и девическа, във всяка махала се откриваха основни

училища със забавачници с нови помещеиия. В по-големите села на околията също се отваряха

училища. Членовете на нашите еснафски сдружения от ден на ден числено се увеличаваха, защото

в тях се замесваха и членове на гръцкия еснаф, понеже у нас имаше по-голяма справедливост.

С уголемяването на еснафските сдружения се увеличаваше и приходът в църквата, с който изцяло

се издържаха основните училища в града и се помагаше на бедни граждани. Освен обикновения

диск, който се пущаше при служенето в църквата, през празничните и неделните дни се пущаше и

отделен диск за бедните. През великденските и по-големите празници църквата издаваше

писмени покани до еснафите и до по-заможните граждани, с което се подканяха да внесат своята

помощ.

Главната наша опора, където живееха болшинството от българите, бяха махалите. Ени махале,

Баир махале, Бела чешма, Арнаут махале и Драгор махале. В останалите махали и в центъра на

града живееха смесено патриаршисти и екзархисти. Мнозина българи отначало минаваха край

нашата църква и я отминаваха, като отиваха в гръцката, а пък гръцкият дякон Стефанче, чист

българин, родом от Охрид, при четенето на Евангелието в гръцката църква, го превеждал на

български, за да се задоволят гърчеещите българи. В нашата църква обаче, след като за

председатели на църковната община почнаха да се назначават архимандрити, се нареди

богослужението да става с участието на архимандрит и дякон и след Евангелието да се държи

проповедта на народен език. Това беше една новост, която стана причина много гърчеещи се

българи от гръцката църква да се прехвърлят в нашата, за да слушат словото на народен език.

През време на моето 10-годишно дяконуване в Битоля до дохождането на титулярен

Пелагонийски митрополит Григорий, смениха се няколко председатели на църковната община. От

всички председатели обаче най-голяма дейност проявиха дядо Козма като митрополит и дядо

Герасим, отпосле Струмяшки митрополит, а другите двама, архимандрит Йоншки и йеромонах

Неофит, после Браницки епископ, повече държаха за своето лично спокойствие и затова не

можаха да се задържат по-дълго от година. През времето на дядо Козма се поставиха здрави

основи на църковно-училищното дело.

Дохождането на охридския митрополит Синесий и

посрещането му в Битоля

Българите в Битоля нямаха свой роден архиерей и затова техният идеал беше да имат своя

архипастир. Това беше една необходимост за българската църква, защото гръцката имаше

владика, който със своите светли одежди – мантията, короната и друго, с което се ограждаше по

време на службата в църква, привличаше много българи богомолци.

В 1891 г. за Охрид през Битоля мина митрополит Синесий. В Битоля му се направи царско

посрещане от целия български народ. Престоя два-три дена, представи се пред валията и завери

фермана. В един неделен ден той извърши първа архиерейска служба в българската черква "Света

Богородица". Това беше едно важно събитие в Битоля. Църквата и двора, препълнени с

богомолци, между тях и много гъркомани, дошли от любопитство да видят как служи български

владика, като предполагаха, че като схизматик ще прояви някакво различие в богослужението.

Синесий със своята внушителна външност – дълга брада и бляскаво владишко одеяние и със своя

мелодичен глас, произведе голям ефект в тържествената архиерейска служба. Тоя ден беше

истински празник за българите, защото допринесе за повдигането на националния дух. Тази първа

владишка служба се извърши на празника "Света Богородица" – 15 август стар стил. През м*есец+

септември с. г. в навечерието на храмовия празник на битолската църква – 8 септември, Синесий

пак дойде от Охрид в Битоля, за да отиде в село Попължани, Леринско, Охридска епархия, за да

освети една църква. И тогава пожела да служи на храмовия празник, но валията не му позволи

поради протеста на гръцкия владика.

Освещаване на църквата в село Попължени

По освещаването на църквата в село Попължаии властта създаде големи препятствия поради

интригите на гръцкия владика, но дядо Синесий със своята опитност и такт преодоля всичко и

освети църквата.

Освещаването на църквата стана по следния начин: Селото Попължани, изцяло екзархийско,

построило си навреме църква. За освещаване на църквата селяните решили да чакат български

владика. След като се изминали обаче няколко години в очакване на български владика, гръцката

пропаганда отцепила 25 къщи, на които ръкоположила свещеник от гръцкия владика, за да стане

църквата спорна и се освети от гръцкия владика. Българите обаче не допуснали това и

гръкоманите казвали нека дойде български владика и ние ще го признаем, като са предполагали,

че никога няма да дойде такъв, щом гръцкият владика се научил, че Синесий отива да освещава

църквата в поменатото село, накарал гръкоманите да протестират пред валията за неговото

отиване. Когато Синесий, придружен от дядо Козма, отишъл при тогавашния валия Фаик паша да

му съобщи, че по желание на селяните отива на освещение, валията му забранил, като изтъкнал

протеста на гръкоманите и гръцкия владика. Тогава се завел спор между владиката и валията, при

който Синесий му възразил, че съгласно фермана, когато е поканен от неговото паство, той е

длъжен да отиде. И тъй Синесий се разделил с валията в много обтегнати отношения. Тази среща

с валията беше в събота преди обяд.

По обяд аз бях извикан в митрополията и дядо Козма ми съобщи да бъда готов да отида в село

Попължани, придружен с още един от градските свещеници, за освещаване на църквата. Когато

ми съобщиха това, владиката със своя антураж беше готов и чакаше да стане 2 часа след пладне.

Точно в 2 часа потеглихме на коне и когато минахме през гръкоманските махали, чухме

гръкоманите да казват, че щели сме да се върнем, без да можем да осветим църквата, като ни се

надсмиваха. Това много ни учуди. В селото пристигнахме около 6 часа след пладне. Пред нас се

представи следната мила картина: излезнаха да ни посрещнат около 60 души свещеници и

грамадно мнозинство народ от Лерин и от селата, между които беше и гръкоманският свещеник

със своето паство. Всички направиха поклон на владиката и той ги благослови. Шествието начело с

владиката влезе в селото. Отседнахме в една къща, определена за владиката, и оттук отидохме в

новата църква да извършим вечерното богослужение. Преди да свърши вечернята, църквата бе

заобиколена от един ескадрон кавалерия начело с един капитан.

След свършването на вечернята, отидохме на определената квартира. Капитанът изгонил

богомолиите и запечатал църквата. Селяните, възмутени от това, дойдоха и съобщиха на

владиката, той усмихнато им отговори: "Бъдете спокойни, сега ще дам заповед да се отвори

църквата". Тогава изпрати мен да отида при гръкоманския свещеник и мухтарина на селото, за да

ги заведа при него. Аз ги намерих и заведох, те се поклониха и му целунаха ръка, а той ги прие

много любезно, благослови ги и ги покани да седнат по-близо до него. След това ги почерпи по

едно кафе и им поднесе да подпишат едно заявление, в което се казваше, че и те желаят църквата

да се освети от български владика. Преди това той получи едно писмо направо от валията по един

конен стражар, с което му се забраняваше да освети църквата. Той обаче, без да се смути от това,

каза на селяните, че валията му пише, че може да освети църквата. След подписването на

заявлението от гръкоманския свещеник и мухтарина, владината повика при себе си офицера с

един строг тон и го запита на кое основание той затваря църквата. На това офицерът отговори, че

това върши по заповед на валията, защото имало протест от самите селяни. Владиката му посочи

подписаното заявление от гръкоманите и му каза да пита кой от селяните е против освещаването

на църквата. Те всички едногласно отговориха, че желаят да им се освети църквата. Въз основа на

това офицеринът състави един рапорт и през нощта го изпрати до леринския каймакамин до

второ нареждане.

В неделята обаче късно след пладне се получи заповед от валията, с която се позволямаше да се

освети църквата. Затова освещението се извърши в неделя през полунощ. После узнах от самия

владика, че той когато потеглил от Битоля, не бил сигурен, че ще освети църквата, понеже валията

строго му забранил. След това той е подал тактир до валията, с което му се съобщава, че ще отиде

да освети църквата и ако има нещо да му отговори точно в един часа след пладне. Отговорът не

бил получен своевременно, защото по това време валията присъствал на изпита на едно турско

училище и владиката потеглил. Щом гръкоманите видяха, че владихата пристига, се намериха

пред свършен факт и преклониха глава.

През 1889/1890 учебна година директор на непълната още гимназия беше Георги Кандиларов.

Той със своето двуличие не беше обичан нито от гражданството, нито от учителството. На

празника "Св. Кирил и Методий" държа една академична реч в гимназията в присъствието на

руския и сръбския консул и направи силно впечатление. С исторически документи той доказа, че

двамата свети братя по вдъхновение божие са могли да преведат богослужебните книги от гръцки

на славянски.

На следващата година Кандиларов бе заместен от Антон Наследников, човек без висше

образование, по-характерен и тактичен, със своя громовит глас правеше впечатление, когато

пееше в църква "Отца и сина" на петия глас. Тази година бе назначен за учител в гимназията и

Гьорче Петров. Той и Наследников като големи идеалисти сгрупираха около себе си по-

интелигентните сили и се вмъкнаха между еснафите. На следующата година за учител дойде и

Пере Тошев, та станаха "Света Тройца". И тъй учителството и интелигенцията начело с дядо Козма

– председател на общината, сдушени, всички се впуснаха на работа за изграждане на напредъка

на националното ни дело в тоя важен център – Битоля, откъдето всички други околии очакваха

пример.

В 1890 г. пристигна в Битоля първият сръбски консул Доди, по народност цинцарин от битолските

села. Тоя хитър цинцарин не даваше с нищо никакъв повод да се мисли, че ще води някаква

пропаганда, а просто се преструваше, че е един представител на една славянска страна. След

дохождането посети председателя на общината дядо Козма и по-видните български фамилии,

като Петраки Радев и Николаки Робев. На първия ден на пасхата заранта, в парадно облекло,

заедно с руския консул дойде да се черкува в нашата църква. Дойде също и на "Св. Кирил и

Методий" – акта на гимназията. След като влезе в контакт с по-видните българи и изучи

материалното положение на всекиго, направи първия сондаж за подкуп на Петраки Радев. И то

станало, когато отишъвл на визита по случай имения ден на последния, като му предложил да му

отпусне една почетна субсидия от държавата. Петраки обаче, възмутен от неговата нахалност, му

отговорил така: "Ако не беше на визита при мен, аз знаех как да Ви отговоря, но сега се

въздържам, понеже сте ми на гости," и той сконфузен напуснал къщата му. Също такъв сондаж

направил и с Николаки Робев, като му поискал да вземе къщата му под наем за консулство, като

предложил наем една голяма сума. Николаки обаче му отговорил. "Къщата ми не струва толкова,

колкото сумата която ми предлагате като наем". Като разбрал, че не ще може да привлече към

себе си (да откърти) някой от българските първенци, почнал да търси да вербува сърбомани от

жителите на крайните квартали между гърчеещите се българи. За тая цел той почна да изпраща

синовете им да се учат на стипендия в Сърбия.

Той сполучи да подкупи и един от градските свещеници на име Гоголов, по народност цинцарин,

алчен за пари и на когото Битолската община му дала енория само заради мелодичния му глас.

Той имаше син ученик и понеже не беше приет в българската гимназия като стипендиант, по

искането на консула бе приет на стипендия в Сърбия, заведен от баща си без знанието на

църковната власт. Същият свещеник поради мелодичния глас бе любимец на гражданите и затова

консулът предполагал, че той ще привлече към себе си много граждани. Дядо Козма в случая

постъпи канонично и тактично. Щом той замина за Сърбия, дядо Козма предупреди властта, че тоя

свещеник като негов подведомствен замина в чужда държава, без да знае с каква цел и че

занапред няма да го приеме в българската църква. Едновееменно за това той съобщи и на

Екзархията. Когато свещеникът се върна от Сърбия, властта му забрани да влиза в българската

църква. Дядо Козма един неделен ден съобщи в църквата на богомолците, че свещеник Янаки,

непокорен на своето духовно началство и като изменник на своята нация, занапред енориашите

да не го признават за техен пастир. Той, като се видя усамотен и излъган, напусна Битоля и за

мина за Сърбия. Отпосле се узна, че планът бил Янаки официално да минава като екзархийски

свещеник и да получава заплата от консула и по такъв начин тайно да подготвя енориашите да

признаят в един удобен момент сръбската пропаганда и да станат сърби.

Сръбската пропаганда, като почна да проявява своята дейност чрез своите консули и да си служи с

най-непростени средства, битолското гражданство не остана хладнокръвно. Под

председателството на дядо Козма се образува едно дружество от по-първите граждани и еснафи

за противодействие на тази пропаганда. Задачата на това дружество беше да увещава българското

население да не се поддава на нейните примки. Един селски учител на име Георги Бошнаков, на

когото поради пиянство и неморален живот не му се даде учителското място в българските

училища, се поддаде на пропагандата, но после се отказа, като призна, че сръбският консул му

пълнел джобовете със злато-наполеони, за да води агитация между селското население.

Пропагандата като разбра, че не може с подкул да отцепи никое село или да привлече към себе си

някои от битолските граждани, измени тактиката, като почна да изпраща на стипендия в Сърбия

ученици, които не бяха приети на стипендия в българския пансион. Намериха се двама такива –

Методи Оцев и Христо Цветков, които приеха да станат сърби и отидоха да се учат на стипендия в

Сърбия.

Екзархията премести дядо Козма за председател на Дебърската община, а на негово място

изпрати архимандрит Йоникия от България, свършил семинария в Русия, на него Екзархията

възлагаше големи надежди като по-интелигентен и по-културен човек от дядо Козма. Той обаче

със своето двуличие и безхарактерност, като лавираше и искаше всекиму да бъде угоден, се

изложи много и след едногодишно стоене Екзархията беше принудена да го премести в Сер, а

после стана игумен на Рилския манастир. За негов заместник Екзархията назначи йеромонах

Неофит, отпосле светогорски монах, свършил богословски науки в Атинския университет. Той бе

почтен човек, но истински типичен калугер, годен за манастирски живот, но не и за общественик.

Той много ценеше личното си спокойствие. Даже при един разговор с него, че в гр. Костур имало

малко българи, ми каза: "А бе, дяконе, колкото по-малко българи, толкова по-добре, защото няма

да има много главоболия както тука". Той не прояви никаква дейност и затова не стоя повече от

една година. Екзархията го извика в Цариград и го постави ректор на семинарията. След него за

втори път Екзархията премести дядо Козма в Битоля. В негово време се построи новото основно

училище в двора на църквата "Св. Богородица". Той подреди богослужението в църквата, защото

в Битоля се водеше конкуренция за реда на богослужението в българската и гръцката църква.

Избра добри и гласовити певци, които конкурираха гръцките. Такива бяха Йонче псалтот от десна

страна и Христо Совичанов от лева. На господски празници те двамата се надпреварваха кой по-

хубаво да пее, защото богомолците впоследствие подлагаха на критика пението им. По същата

причина битолчани ме назначиха дякон, за да конкурирам на богослужението.

Преимуществото на нашата църква беше, че след евангелието се държаха проповеди, когато в

гръцката църква това не ставаше.

През месец юли 1897 г. дядо Козма получи назначение от Екзархията за председател на

Струмишката община, а пък струмишкият архимандрит Герасим назначен в Битоля. Дядо Козма

изтълкува това преместване като унижение и отказа да отиде в Струмица, като заяви, че си подава

оставката и отива в манастира "Пречиста". За това немалко съм и аз виновен, защото аз му

внуших. Тогава Екзаркията го назначи в Кичево, а архимандрит Герасим на негово място в Битоля.

Арх*имандрит+ Герасим, макар че стоя много малко – само няколко месеца, той прояви активна

дейност със своята предприемчивост и смелост, особено в борбата за гробищата в "Св. Неделя" и

Буково.

Революционното дело в Битоля и борбите с пропагандите

В 1894 г. се положиха основите на революционното дело в Битоля от Дамян Груев, родом от с.

Смилево, Битолско.

През 1893 г., доколкото помня, като излизах от клас като учител при основното централно

училище в Битоля, на стълбата виждам един младеж, облечен с дрехи на дюлгерин, с кече на

глава и тесла на пояса, който търсеше моя колега Никола Дутанчев. Направи ми впечатление

неговата интелигентна фигура, без да се запозная с него, защото след като ме пита, без да се вести

в учителската канцелария, изчезна. Отпосле научих, че тоя младеж бил смилевчанин, студент в

Софийското висше училище, което напуснал, подгонен от Стамболовия режим като социалист.

Подир известно време същият се яви в училище в гражданска форма, добре спретнат и изгладен.

Заседателната стая на църковната община тогава се помещаваше в училището под самото

клепало. През време на междучасие аз с моите колеги бяхме насядали пред общинската стая и

наблюдавахме как играят учениците в църковния двор. В общинската стая архимандрит Козма и

Дамян Груев водеха спор за нещо, от който спор дядо Козма се раздразни и повиши тон. Тогава

разбрахме, че спорът се води на религиозна тема. Дамян Груев му отговаряше спокойно, без да се

дразни, но дядо Козма като неподготвен и със слаб речник почна да се черви и дразни. Всички

ние узнахме, че наистина Дамян Груев е социалист, т. е. безверник според тогавашните наши

схващания, и почнахме да гледаме на него с криво око, понеже аз и моите колеги, които бяхме с

ограничен ум, не можахме да си представим социализма другояче, освен като идея на крайни

елементи, които искаха да рушат устоите на религията и нацията. От тоя спор архимандрит Козма

вече неприязнено гледаше на Дамяна и последният след това надали се срещна с него.

Дамян, като учител в с. Смилево, прекарваше ваканцията си в Битоля и около него виждахме

сгрупирани селски учители: Атанас *Анастас+ Лозанчев, Лука Джеров, Дамян Недялков (Авторът

вероятно греши, името е Недялко Дамянов), Никола Алтипармаков и по-младите интелигентни

търговци, дошли от Прилеп; Георги Пешков, Петре Попето, Григор Попето и др. Аз с моите колеги

от централното училище, начело с директора Наследников, Пере Тошев, който беше учител и

надзирател на пансиона, Гьорче Петров, тогава инспектор на селските училища, Мише Велков,

интелигентен момък и от знатно семейство, който имаше роднински връзки с българската

аристокрация, бяхме сгрупирани около председателя на църковната община архимандрит Козма

и бяхме негови сътрудници в борбата със сръбската и гръцката пропаганда. Ние бяхме факторите,

що владеехме еснафите и околните битолски села, та затова на Дамян Груев и компанията му

гледахме от високо като на хлапаци.

Гьорче Петров като училищен инспектор по селата използваше случая да събира нужните

материали за географията. Той със своите обноски завладя селата, защото когато отиваше по

обиколка, дисагите му бяха пълни с тютюн, ракия и бъклица с вино за почерпушка на селяните, с

които като се срещнеше, приравняваше се с тях, като седеше алатурка. на и квартирата му не

оставаше без ракия, вино и тютюн за почерпване на ония от селяните, които отиваха при него. По

тоя начин той успя да си пробие път между селската среда и еснафите, завладя техните сърца и

стана като "матица".

Пере Тошев със своя твърд и постоянен характер владееше класното учителство, новодошлите

търговци от Прилеп и по-интелигентните граждани от Битоля. Както Пере, така също и Гьорче, като

прилепчани, служеха за звено между битолчани и прилепчани, но битолските еснафи гледаха

някак си неприязнено, защото прилепчани отвориха търговски сантори в Битоля и почнаха да

конкурират в търговията битолчани, толкова повече че прилепчаните като по-предприемчиви и

със своите връзки, които имаха от по-рано със солунските търговци, доставяха стоки направо от

Солун. Прилепчани водеха голяма конкуренция и с крупните търговци гръкомани, от които нашите

еснафи вземаха стоки на дребно. Прилепчани, като по-будни и по-интелигентни, дадоха подтик на

националното ни движение, и от ден на ден то почна да напредва и да взема надмощие над

елинизма във всяко отношение.

Аз бях близък с Гьорчета и Перета още от Солунската гимназия, често пъти общувах с тях, а в

Битоля станах най-интимен с Мишета Велков, който Ф ползуваше поради своята интелигентност и

почтет с голямо уважение и добро име всред цялото битолско гражданство. Поради мене той

стана близък на Гьорчета и Перета, които много го ценяха заради неговия здрав разсъдък и морал.

Чрез него ние държахме аристократическите семейства. Новодошлите прилепски търговци

изявиха претенции веднага да се домогнат до църковно-училищното настоятелство и общината.

Ние обаче, които държахме еснафите и се ползувахме с името консерватори, им се

противопоставихме. Гьорче и Пере не вземаха страна в тази борба. Гьорче направи своята

квартира достъпна за всички селяни и граждани и затова му дадоха прозвището "Крива круша", на

която всеки може да се покатери. Когато на Гьорчета му предстоеше сериозна писмена работа,

той беше принуден да отиде в квартирата в някой свой приятел, откъдето не излизаше, докато не

се привърши започнатата работа. Пере Тошев като надзирател, квартируваше в пансиона и когато

беше дежурен, отиваше надвечер често пъти на разговор и чудното беше, което правеше на

всички впечатление през време на неговото дежурство, че като човек в пансиона цареше мъртва

тишина. Не се чуваше никакъв шум, защото имаше голяма дисциплина и всички ученици по

класните стаи се занимаваха като сковани. Със своето сериозно държание той беше респектирал

учениците и само с един поглед поставяше всекиго на мястото му.

Той беше голям авторитет за учениците. Рядко изпусках случай да не отида при него, когато беше

дежурен. На няколко пъти заварих в спалнята му Георги Пешков и Атанас *Анастас+ Лозанчев да си

шушукат. При моето влизане, макар и след похлопване на вратата, забелязвах у тях едно

смущение и Пере се изчервяваше. Аз веднъж се извиних, че им развалям мухабета, обаче Пере от

деликатност ми каза: "Нема нищо". Като схванах, че те имат нещо скришно, което не трябва да ми

се каже, почнах по-рядко да ги посещавам, за да не го поставям в неловко положение. Мен ми

направи особено впечатление присъствието на Лозанчева и Пешкова, за които аз с моя кръжок

нямахме добро мнение. Наистина още от Солунската гимназия се познавах с Лозанчева, но не бях

близък, защото той беше своенравен и сприхав и страстен ловджия. Като селски учител, не

дружехме с него и страняхме. Баща му Диме като първенец в Ени махале се ползуваше с голямо

влияние и добро име, защото беше взел живо участие в борбите по църковния въпрос. Затова

всички заедно с председателите го посещавахме на господските празници и имения му ден.

Не мина много време, след като аз престанах да посещавам Перета в пансиона, един ден дядо

Козма ме извика и ме прати при Лозанчева, който щял да ми съобщи нещо важно. Послушах дядо

Козма и отидох при Лозанчев пак с едно предубеждение. Лозанчев ме посвети в делото с една

предварителна подготовка и тогава разбрах смисъла на съвещанията им с Перета в пансиона. Като

млад и буен, за пламнах от това доверие, което ми се оказа, защото моята душа отдавна

копнееше да взема и аз участие в тази работа. Щом получих от Лозанчев нужните инструкции и

устава, веднага започнах работа – да вербувам членове на организацията измежду хлебарите и

млекарите, всички от Демирхисарско и Кичевско, познати лично мен. За да се даде по-голямо

значение на клетвата, особено пред простата маса, посветих първо в делото прислугата на

църквата "Св. Богородица", за да мога в църквата пред светия олтар да подвеждам клетва новите

членове на организацията. А за да се промъкна между еснафите, хлебари, симидчии, млекари и

кръчмари, начертах си план да спечеля по-влиятелните лица измежду тях и да хвана главните

пунктове на битолския пазар, където в пазарни дни отсядаха демирхисарци и кичевци.

Затуй посветих в делото братята Скаевци, мои съселяни, които държаха фурна, хлебарница и хан в

Атпазар, и шивачите Георги и Гино от с. Дупяни, Рабетинска река, в Овчи пазар, където ставаше

най-голям пазар от селяните, защото всички съестни продукти и добитък се продаваха в тези

пунктове. В Ленски *пазар+ пък посветих Стойко от с. Бабино, Демирхисарско, търговец на брашна

и др. – доста състоятелен, както и Трайче, хлебар от с. Белица, Кичевско – тоже състоятелен, за да

ги използувам да помогнат с парични средства на организацията. Тези хора със своето влиямие

всред еснафа, повече бяха агитатори, но не и резолюционери. В делото посветих двама от Ени

махале – Нечо и Христо, истински хъшове, които бяха всякога готови да извършат каквото им се

заповяда.

Посветените гореспоменати хора, въодушевени от революционната идея, почнаха всеки ден да

ми донасят в църква по двама или трима членове на организацията, подготвени за подвеждането

им под клетва. За тази цел беше определено време, когато бях свободен от училищни занятия.

Полагането на клетва ставаше в църква пред олтара, пред Евангелието и кръста, кама и револвер.

През церемонията аз бях наметнат с хорар – църковна одежда. След туй Пешков и Лозанчев

почнаха да ми изпращат хора, за да ги подвеждам под клетва. И тъй аз от прост работник станах

групов началник на група от 10 души. Понеже от ден на ден членовете се увеличаваха, в два-три

месеца време под мое ръководство имаше около 20 групи. Съгласно устава аз получавах

нареждане само от *Анастас+ Лозанчев. При всичко, Пере ми беше близък, не се осмелих да му се

похваля, че съм посветен в делото и да го запитам за нещо. Даже няколко дена след моето

посвещение, се срещнах с Перета и той иронично ме запита "Как си дяконе"? – от което разбрах,

че иска да ме пита как съм с новото положение, Отпосле схванах от държанието им, че било им

неловко да ме посветят те, за да не носят отговорност в случай, че ме сполети някое нещастие като

семеен човек с дребни деца. Най-интересното за мене беше, че във всички хора след полагането

на клетвата ставаше някакъв душевен прелом, като че ли се прераждаха. Попадна ми да подведа

под клетва един непознат селянин от с. Могила. Отпосле ми се каза, че бил ненормален и аз

много се изплаших да не издаде нещо, но узнах, че клетвата е направила пълен прелом в неговото

душевно състояние и не само че той нищо не издаде, но стана и добър работник.

Имаше едно надпреварване кой да прояви по-голяма дейност и всеки се чувствуваше горд, когато

му се възлагаше каквато и да е работа. Ентусиазмът беше неописуем и сплотеността беше чудна.

Всички членове, посветени на делото, без да се знаят, се познаваха по своята самоувереност и

сияйни лица. Една задушевност царуваше между всички ни както между християните в първите

времена на християнството. Всеки беше готов да се жертвува за делото и за своите другари.

Срещите ни бяха задушевни. Всички посветени хора се предадоха всецяло на делото, а частната

работа и грижите към семейството оставяха на заден план, защото всеки работник революционер

се чувствуваше като че ли е свободен от робство, като знаеше, че се намира под знамето на

революционната организация, която считахме за всесилна и непобедима. Георги Пешков беше

толкова увлечен, че беше си занемарил търговията, поради което баща му се пукаше от яд.

*Анастас+ Лозанчев, за да маскира пред турската власт своята дейност, стана фотограф и се

скиташе из градовете под предлог, че фотографира хора, а всъщност той сееше семето на

революционното дело. Пере Тошев със своя смачкан фасон като учител и надзирател, не

обръщаше никакво внимание на властта и оставаше незабелязан, а пък аз под булото на

калимавката и расото и поради положението, то заемах като дякон и учител, не пораждах

съмнение и властта не допущаше, че аз мога да се занимавам с такава противодържавна работа,

толкоз повече, че на царски празници и официални посещения придружавах председателите и

владиците като техен адютант. Аце Дорев като книжар и виден търговец, понеже имаше връзки с

правителствените чиновници и видни турци, беше запазен от подозрение. След като се

организираха града и селата, трябваше да се даде работа на членовете, за да не отпаднат духом.

За тази цел раздаваха се книжки с революционо съдържание и вестници, пренесени от България

по канала, за да се четат и се просвещават.

После в Битоля почнаха да се издават вестниците "Смърт или Свобода" (Хектографиран лист

"Свобода или смърт" под редакцията на Васил Пасков) и "На оръжие" (Също хектографираи лист,

редактори Васил Пасков и Михаил Герджиков.) Всички вестници и книжки се предаваха на

работниците със заповед да ги разпространяват от ръка на ръка и след прочитането им пак да се

връщат. С това се целеше да се изпита верността на всеки работник. След това се доставиха

револвери от България, система "Тюфекчиев", със задължение всеки работник да си купи по един.

Такива се доставиха в малко количество, та стигнаха за всички, поради което даде се нареждане

всеки сам да си достави откъдето намери. По тоя начин повече от работниците се въоръжиха и в

тях се създаде по-голяма вяра в сериозността на работата, от това се повиши техният дух.

Организацията се попълни и поднови с още млади и интелигентни сили, предадени всецяло на

делото. Такива бяха Христо Чемков от Щип, като педагог, назначен за учител в централното

училище в Битоля; Георги Попхристов, учител в с. Кръстофор, а после в Битоля; Лука Джеров,

учител в с. Цер, Демирхисарско, после в Кичево, Дебър и Битоля; Войдан Чернодрински, учител в

с. Могила; Наум Бърдаров от Щип; Неделко Дамянов и Кольо Алтипармаков, учители в Битоля,

Христо Чемков със своята пъргавина и подвижност като живак, със своя весел характер и

фокуснически маниери, стана любимец на всички. Петър поп Арсов от Велешко беше директор на

Прилепското училище и той стана известен със своя твърд характер. За него Пере казваше: "Ето

човек, който иска да продупчи стена с главата си", Димче Зографов дойде като учител, а беше

техник за правене на бомби.

След едногодишно учителствуване в родното си село Дамян Груев бе назначен в Прилеп и оттам

отиде в Солун като коректор в печатницата на Самарджиев. Също и Гьорчета преместиха в Солун,

а в Битоля остана Пере Тошев. Той ръководеше революционното дело в Битолски окръг, с главни

сътрудници Анастас Лозанчев, Георги Пешков и Аце Дорев. Пере Тошев постави революционното

дело на чисто национална почва. В това отношение той беше краен фанатик. Сръбската

пропаганда не преставаше да действува с големи подкупи и да вербува сърбомани. В нейно лице

Пере виждаше най-опасния враг за нашето свято дело. Затова първата акция на организацията

беше насочена срещу нея и тя се прояви в едно покушение срещу един предател, търговец от

Битоля, хаджи Попе, който имаше магазин на *....+ пазар и това му даваше възможност да се среща

и говори със селяните пазарджии и ги деморализира. Покушението обаче не излезе сполучливо,

защото той беше само тежко ранен в крака. По повод на това властта арестува Анастас Лозанчев и

двама-трима други работници, но скоро ги освободиха, понеже нямаше достатъчно доказателства

против тях.

При все че това първо покушение не беше удачно, произведе голям ефект. Всички се стреснаха и

разбраха, че тука има една конспиративна организация. Още по-голям ефект произведе

залавянето на Донета от Щип с бомби, поставени в чувал с ориз. Тогава цяла Битоля се потресе;

гръцкото и турското население, както и дипломатическото тяло в града, останаха много

изненадани и учудени. Когато властите занесли бомбите в тенекиени кутии пред валията, той се

уплашил и казал на адютантите си да ги махнат, за да не избухнат. Тогава валията Абдул Керим

покани консулите да видат бомбите. А пък битолският адвокат Серафим Метов, родом от гр.

Охрид, фанатик гръкоманин, но близък на дядо Козма още от Кичево, където бил секретар на

гръцкия владика Антим, когато дядо Козма е бил игумен на манастира, дойде при него, за да му

даде впечатлението, което направили тези бомби ред правителствените кръгове и турското

население и му казал, че всички изтръпнали от страх. Дядо Козма ми предаде този разговор и като

ми разправяше, беше във възхищение. За да не би Доне да издаде нещо, Пере се прикриваше

около две седмици, Хр. Демичев, преоблечен, напусна Битоля и по канал замина за Прилеп. Доне,

въпреки че беше подложен на жестоки изтезания, се показа твърд и нищо не издаде. Във връзка с

тази афера арестуваха и един евреин на име Аврам Моше, на чийто адрес било писмото, извадено

от устата на Донета при опита да го глътне. При разпита на Донета пред полицията на въпроса, кой

му дал бомбите, той отговорил: "Аз не унаех нищо за тия бомби, а просто като кираджия, един

евреин от Велес ми предаде чувалите с ориз, за да ги донеса тук, без да го познавам, като ми кава,

че с писмото ще намеря лицето в Битоля."

Полицейската служба в организацията беше доста добре организирана. Всеки работник беше

задължен следи и да донася на своя полицейски групов началник за всичко онова, което изхожда

от противните и се отнася до организацията. Млекари, хлебари, касапи, които бяха пръснати по

турските и гръцките махали, които се мушкаха навсякъде, без да се усъмни някой в тия

обикновени хорица, че са членове на организацията, узнаваха много неща и донасяха

своевременно на надлежното място. И тъй организацията беше в състояние да узнава всеки ден

какви хора, с каква цел и откъде идват в Битоля. Те узнаваха и донасяха даже и какво се приказва

всред правителствените кръгове и между консулското тяло. От ден на ден организацията се

усилваше, а едновременно с това и църковното дело преуспяваше.

Гърчеещите се българи от махалите и центъра на града почнаха да се отказват от ведомството на

гръцката Патриаршия и приемат български свещеници в къщи. Църквата "Св. Богородица", в

празниците се оказваше малка за богомолците и последните изпълваха църковния двор.

Българщината вече взе надмощие над другите националности. По главната улица Широк сокак и

по кафенетата, където по-преди се движеше гръцката интелигенция и се приказваше на гръцки,

сега постепенно се промъкна нашата интелигенция. Училищният празник "Св. Кирил и Методий"

стана всенароден. На тоя ден по нареждане на църковната власт се затваряха дюкяните на всички

еснафи. Даже хлебарите, месарите, млекарите и зарзаватчиите затваряха своите дюкяни. По

неволя и други националности бяха принудени да затварят дюкяните на тоя ден. На самия

празник след църковната служба, начело с процесия, минавахме през главната улица, през чисто

гръкомански махали и отивахме в гимназията за молебен. Така че от църквата до гимназията,

които се намираха на около два километра разстояние, улиците бяха препълнени с народ. Главата

на шествието, начело с духовниците и учащата се младеж, когато влизаше в гимназията, опашката

още беше в църковния двор. След молебена учащата се младеж, заедно с учителите и народа,

начело с гайди и свирки, отивахме на Св. Неделя, където се слагаше народна трапеза за всички

присъствуващи. Следобед там почваше веселието с кръшни народни хора и песни, което

продължаваше късно до вечерта. Тогава Битоля оставаше почти пуста, защото нямаше какво друго

да правят и с кого да търгуват, когато всички дюкяни за съестни продукти бяха затворени.

След организирането на града, организацията почна да се шири из околните села на Битоля по

един тематичен и планомерен начин. Организирането на селата се дължи изключително на

основното учиство – градско и селско. Както градските, така и селските учители, с малки

изключения, станаха истински апостоли на революционното дело. Учителите по селата почнаха да

се назначават по препоръка на организацията там, където се чувствуваше нужда от всекиго според

неговата дееспособност. От основните учители най-голяма преданост и дейност проявиха към

делото Анастас Лозанчев, Георги Попхристов, Неделко Дамянов, Христо Чемков, Александър

Ефтимов, Лука Джеров. Евгени Попсимеонов и Кольо Алтъпармаков по прякор Улоо турче. Той

беше заядлив и сприхав.

На юг от Битоля до Лерин всички села, разположени в подножието на Пелистер, с изключение на

село Кръстофор, макар и българи, бяха фанатици патриаршисти. Тези села повече планински, бяха

една пост за гръцката пропаганда. Селяните в тези села *бяха+ най-здравите мъже и най-годните

за боева сила. Затова окото на организацията беше насочено тях с желание да ги привлече. Първо

се отказа Патриаршията прочутото село Бух, след него село Брусник, близо до Битоля, и най-после

селото - Варешани – важен пункт, главно с манастира, който играеше важна роля, понеже беше

прочут със своята целебност и служеше като център на всички околи села. На храмовия празник

"Възнесение господне" в тоя манастир ставаше голям събор, защото там отиваха не само

селяните, но и всички граждани от Битоля, без разлика на народност.

При всичко, че цялото село призна ведомството на Екзархията, църквата на която се черкуваха

селяните остана под ведомството на Патриаршията съгласно статуквото, понеже носеше

названието "Манастир", Затова въпросът се отнесе чак до Цариград. Селяните доказваха с

документи, че църквата е построена за селото, понеже се намира до самото село, а гръцката

митрополия твърдеше обратното. През 1904 г., доколкото си спомям, въпросът в Цариград се

разреши в полза на селото. Това решение дойде в навечерието на храмовия празник на

манастира. Гръцката община обаче стресната от този успех на българите, пред страха, че ако

манастирът остане в български ръце, всички села покрай него ще преминат под ведомството на

Екзархията, употреби всички средства и сполучи вилаетският съвет да измени цариградското

решение, като се направи "Мюнавебе", т. е. да се разреши по ред да се служи в манастира на

храмовия празник. Решението беше в смисъл, първо да служи гръцкият владика, а след него да

служи българското духовенство.

Тогава председател на църковната община беше архимандрит Козма. Той делегира мене с двама

от градските свещеници: поп Гйорче Апостолов и поп Атанас Алтипармаков да извършим един

молебен, след като гръцкият владика свърши службата, тъй като в една църква и на един престол

едно след друго, съгласно църковните канони, не могат да се извършат две служби в един ден.

Тоя въпрос беше злободневен за цялото гражданство. В тоя случай от една прибързаност ние

претърпяхме фиаско. Вечерта отидохме в селото Варешани, за да подкрепим духа на селяните, за

да не се отчаят, когато видят идването на гръцкия владика в манастира, и да им обясним

решението на Идаре-меджлиса. С нас дойдоха и много други българи от града, членове на

организацията, без семейства, които останаха в селото. Между тях бяха Анастас Лозанчев, Георги

Пешков, Антон Кецкаров и др. младежи. При тръгването обаче Пере Тошев ни внуши да не се

проявяваме там като революционери. Надвечер пристигна гръцкият владика с голяма охрана, а

преди него бяха дошли цялата гръцка интелигенция от Битоля, въоръжена и готова за борба.

Мнозина от нашите българи семейно бяха настанени в манастира. Само ние, около 50–60 души

по-забележителни хора, останахме в селото. Заранта на самия празник потеглихме от селото за

манастира всички вкупом, наедно със селския свещеник и селяните, на брой около 100–120

человека. Аз заедно със свещениците и учителите Кецкаров, Лозанчев, Пешков и др. вървяхме

напред. Щом наближихме манастирската порта, бяхме спрени от двама стражари с поставени на

пушките щикове. От властта беше определен даже и часът, кога ние да влезнем в църква, а от

определеното време се бяха минали 10 минути. Въпреки това обаче гръцкият владика още не

беше свършил службата, а ние напъвахме да влезнем вътре. Тогава началникът на

джандармерията Фадул ефенди, един съобразителен и хитър турчин, като видя, че ние ще

влезнем в манастира, много учтиво ме покани да отида в неговата стая да почакам, докато

гръцкият владика излезе от църква, а народът да почака пред портите на манастира, като

мислеше, че аз съм архимандрит. Народът около мене обаче не ми позволи да се отделя и Радул

ефенди, като видя това, схвана каква е работата и влезе в църквата, за да застави гръцкия владика

по-скоро да свърши службата и да излезне.

Ние нямахме търпение да дочакаме още няколко минути и тълпата като вълна ме блъсна отвъд и

всички нахлухме в манастира, тъкмо тогава, когато гръцкият владика в пълно одеяние излизаше от

църквата, оставаше ни да направим само няколко крачки, за да налетим върху него. В тоя момент

обаче намесиха се стражарите, които с приклади почнаха да нанасят удари върху свещениците и

народа, които идваха след мен. А срещу мене един гръцки бабаитин насочи железен кол, за да ме

удари, но аз дигнах бастуна и той се спря. В същото ме един стражар посегна да ме удари с

приклада на пушката си, но аз вън от себе си, от ярост хванах пушката му с ръце, без да мисля за

живота си, защото бях възмутен от държанието на гърците, които, като видяха нас, с приклади

започнаха да викат: "Като вулгарос" (Долу българите). Радул ефенди веднага дойде при мене и ме

запази да не ме удари някой и с това се свърши работата. Като се обърнах назад, видях, че от

нашите никой не беше останал – всички бяха офейкали и аз бях останал като пълкодец без войска.

При манастирските порти бяха спрели само *Анастас+ Лозанчев и *Георги+ Пешков, силно

раздразнени, защото моралният удар беше голям. Ние веднага се върнахме в града и за станалото

доложихме на председателя. Направи се протест до валията от името на общината, поднесох и аз

оплакване, като се явих лично при него, но всичко се свърши само с една резолюция, поставена

върху нашите оплаквания – "За проверка". Тази именно случка, макар и за момент да накърни

народното ни чувство, ме издигна много пред битолското гражданство, особено пред еснафите,

като голям герой.

Ние претърпяхме тоя морален удар и изгубихме каузата поради прибързване и нетактичност,

защото ако бяхме почакали само 5 минути, докато гръцкият владика си свърши службата и

излезне от църквата, ние щяхме да си извършим своя молебен, и по тоя начин щяхме да си

запазим реда да служим поред на други празници. Ние бяхме отишли неподготвени за борба и

самият Пере Тошев преди тръгването ни предупреди да бъдем внимателни и да не се проявяваме

като революционери и да ангажираме организацията, която още не беше закрепнала и не беше в

състояние да води открита борба, защото значеше да я унищожим още в нейния зародиш.

Отиването ми в Дебър като екзархийски пратеник

В Дебър учителите се бяха разритали едни други и по тоя начин бяха завлекли в борбата и

гражданството, което се беше разделило на два лагера, опълчени един срещу друг. Председателят

на общината, наедно с членовете, вместо да стоят настрана, взели участие в борбата и по тоя

повод постъпили в Екзархията писмени оплаквания от двата противни лагера. От тези ожесточени

ежби Екзархията се стреснала да не би да отидат до крайности и това да се използува от сръбската

пропаганда. Затова Екзархията решила да изпрати свой представител в Дебър, за да анкетира и

проучи въпроса и помири двете враждуващи страни. Изглежда, че никой от екзархийските

инспектори и другите чиновници не приел да отиде в този затънтен край, където турската власт

беше безсилна, а фактически управляваха и бяха господари дебърските бегове и разбойническите

банди, които изобилствуваха в района. Освен това нямаше никакви пътища, а съществуваха само

кози пътеки, затова Екзархията решила да изпрати мене да извърша анкетата.

Един ден по пощата се получи предписание от Негово Блаженство до председателя на Битолската

община архимандрит Козма, да ме освободят временно от длъжност и да отида в Дебър. Като ми

съобщи това екзархийско нареждане, аз го счетох за голяма чест и приех с голяма радост

възложената работа. Препис от всички оплаквания на дебърските граждани и учители ми се

изпрати, а заедно с тях и едно "Мектуб самие", т. е. препоръчително писмо на турски език от

Негово Блаженство до турския мютесарафин, за да ме признае като представител на Екзархията.

На 4 юни 1896 г. аз потеглих за *град+ Дебър през Ресен и Охрид. Пере Тошев и Мише Велков, като

най-интимни приятели и доброжелатели, ме изпратиха до Девеани край Битоля. Преди

тръгването Пере ми даде неговия револвер система "Тюфекчиев", за да се намери за всякакъв

случай. При изпращането ми той ми подшушна да гледам да поставя основите на

революционното движение в Дебър. С файтона по пладне пристигнах в гр. Ресен и отседнах в хан,

за да се отморят конете. Ресенчани, като научили за моето пристигане, дойде при мене Георги

Татарчев, който ме взе в къщи на гости и с него разменихме някои мисли за вървежа на делото,

понеже той беше посветен в него. Вечерта пристигнах по-късно в Охрид и отседнах на хотел. На

другия ден отидох да се представя пред охридския митрополит – тогава Григория. Той остана

изненадан, като ме видя. Когато му казах, че отивам в Дебър, се учуди моята смелост, как съм се

решил да отида в това разбойническо гнездо. Нагости ме с пресна охридска летница и

тригодишно вино. В Охрид престоях един ден, докато наема кираджии, които да ме заведат до

град Дебър. Това време използувах да разглеждам града и околностите, защото за пръв път

отивах в тоя град. На другия ден ме покани на обяд Еврипид Робев, син на Димитър Робев, познат

от Битоля, който временно пребиваваше в Охрид, за да уреди някои въпроси по останалите от

баща му имоти. Охридските турци – кираджии не се наемаха да ме карат в Дебър, защото

албанците не ги зачитаха нищо. Най-после Еврипид ми намери един кираджия, потекло албанец.

Преди да тръгна, отидох при дядо Григория за сбогом и като му казах кой кираджия ме води в

Дебър, той ми отговори, че тоя кираджия нямал никакъв авторитет пред дебърчани и ми каза:

"Господ да те пази". Потеглих от Охрид същия ден подир обид, минахме през Струга и вечерта

пристигнахме до "Мерсим бегови" хан, намиращ се на средата на пътя между Охрид и Дебър. Тоя

хан е разположен в една долина край бучащата река Дрин и служи за прибежище не само на

кираджиите, но и на разбойниците в лошо време. Ханджията също беше албанец и освен фураж

за добитък друго нищо нямаше за храна, защото всеки кираджия си носеше храна. Тоя ден валеше

дъжд и всред хана беше накладен голям огън. Наоколо седяха всички кираджии измокрени, за да

сушат дрехите си. През това време, докато ние се печахме около огъня, пристигнаха разбойници,

въоръжени от главата до петите, и насядаха около огнището. Разбойниците почнаха да ме

изглеждат любопитно от главата до краката с лош замисъл, смятайки, че аз съм добра плячка за

тях, да ме отвлекат и след това да ме освободят срещу голям откуп. Моят кираджия ме постави в

една стая на тавана, където имаше сено. Лампа нямаше и стаята се осветяваше от едно газениче с

фитил, който мъждееше и цялата стая се изпълни с дим. Аз от Охрид бях си взел всички

необходими за из пътя съестни продукти: пържена охридска риба белвица, маслини, хляб и

бъклица с вино. Като седнах да вечерям, макар и в такава неприветлива обстановка, ядох с такъв

апетит както никога през живота си. След като се нахраних, легнах и заспах, но посред нощ се

събудих, защото почувствувах голяма жажда за вода, и понеже нямаше съд с вода в стаята,

излязнах вън от хана и отидох до близката река край хана и утолих жаждата си, макар че водата

беше мътна от падналия дъжд. На връщане моят кираджия ме забеляза, дойде. при мене

уплашен и ме смъмри, защото съм се решил да изляза посред нощ в такова опасно място, без да

го предупредя, понеже аз му бях поверен да ме пази. Тогава аз бях толкова много наивен и

екзалтиран като революционер, че повече се надявах на моя револвер, отколкото на охраната на

кираджията. Преди да се съмне, той ме събуди, за да потеглим за Дебър, докато не са станали

разбойниците, за да минем опасните места, преди те да успеят да ни пресекат пътя и ни заловят.

От с. Дъбовяни, Стружко, до Дебър пътят върви все край река Дрин и е толкова тесен, че два коня

или двама човека не могат да се разминат. В Дебър пристигнахме благополучно към два часа след

пладне и отседнахме в един хан на пазара сред чаршията, защото хотел нямаше. Минавайки през

чаршията, забелязали ме българските дюкянджии, защото са ме видели преди това в Битоля,

където са идвали да търгуват, и пръснали слух, че битолският дякон пристигна. Това мое идване

беше едно събитие за Дебър и за другите места, където минах, понеже аз бях единственият тогава

български дякон и хората мислеха, че моята длъжност е най-важна. Освен това благодарение на

моята външност, която правеше голямо впечатление, аз се ползувах с голям авторитет между

народа. Дебърските учители, като научили за моето пристигане, след половин час всички вкупом

дойдоха при мене. Почти всички ми бяха добре познати, защото бях им съдействувал пред

муарифа за утвърждаването на техните дипломи и за изкарване на позволителни – "рухсатнамета"

за откриване на български училища в Дебърско. Те, учудени от моето внезапно идване, ме

запитаха на какво се дължи. Аз, за да прикрия своята мисия, казах им, че съм дошъл на лечение в

Дебърските минерални бани, понеже страдам от ревматизъм. Но те, като ме изгледаха, казаха ми

с насмешка: "Това лице и ръце не са за бани". Въпреки че се преструвах, че желая да остана на

квартира в хана, те не се съгласиха на това, взеха ми багажа и ме заведоха на квартира в

митрополското помещение, където квартируваше главният учител Яким Деребанов и където се

помещаваше общинската канцелария. Вечерта дойдоха при мене свещениците, председателят на

общината свещ*еник+ Арсени Мартинов и по-първите граждани, за да се видят с мене и научат

някоя новина от Битоля, без да им казвам целта на моето дохождане, от разговорите схванах, че

вината лежи в учителите Филип Чочков и Трифун Ошавков, родом от гр. Дебър. Двамата като

местни жители, свързани с роднински връзки, влияеха на гражданството. От лични амбиции бяха

се грабнали за косите и повлекли след себе си гражданите, вследствие на което последните бяха

се разделили на два враждебни лагера. А пък някои от останалите учители чужденци, бяха

станали техни оръдия. Само главният учител Деребанов е играел майсторски двулична роля. На

другия ден заранта, придружен от председателя на общината и първенеца Петър Бояджиев, се

представих пред мютесарафина – окръжния управител, който беше военен, и му предадох

препоръчителното писмо от екзарха. Той ме прие много любезно и се отнесе към мене с особено

внимание. Даже на излизане изяви готовност да ми даде нужното съдействие при изпълнение на

моята мисия, ако стане нужно, Като се върнах от пашата, поканих учителския персонал да се яви

при мен. Тогава си открих картите и им казах за какво съм дошъл, като им прочетох екзархийското

писмо, и апелирах към тях да ми окажат съдействие за изпълнение на възложената ми мисия.

Виновниците *Филип+ Чочков и *Трифун+ Ошавков почнаха да се обвиняват като причинители на

тези раздори всред учителството и аз разбрах, че по официален ред нищо не може да се постигне.

Затова, като закрих събранието, задържах при себе си двамата виновници. Като останах с тях

насаме, почнах да им приказвам с друг тон, не само като екзархийски пратеник, но и с тона на

един член на една революционна организация, Понеже знаех, че Екзархията не беше в състояние

да ги накаже с преместване или уволнение, защото това би предизвикало негодуванието на

всички техни роднини в Дебър. Учители от другите места не се съгласяваха да отидат в тоя

затънтен край, на когото гледаха като на заточение. В Екзархията пък държаха много за

спокойствието на българите в тоя край и се бояха да не стане някакво разцепление, което да се

използува от чуждите пропаганди, и затова местните учители се смятаха като патентовани. Само

учители от близките градове Охрид и Струга се решаваха да отидат учители в Дебър.

Като знаех всичко това, казах им следното: "Зная, че вие не се боите от Екзархията, като сте

уверени, че тя не може да вземе някаква санкция срещу вас, защото се уповавате на своите

роднини и приятели, които ви поддържат, но има една друга сила, която не се спира пред нищо и

наказва всички ония хора, които внасят смут всред народа. Когато другаде учителството сега се е

предало на по-висш народен идеал и се стреми да сгрупира под едно знаме целия народ, вие сте

се впуснали в дребнавости, за да пакостите на това свещено дело!" От тези ми думи се стреснаха и

побледняха. Тогава ги посветих в делото и ги заведох в църква, където ги подведох под клетва. До

преди един час двамата ярки противници, сега се преродиха духом и се разцелуваха братски със

сълзи на очи. Подир клетвата самите те ми посочиха начин за усмиряване на гражданите и ми

казаха само за проформа да свикам едно събрание от двете противни групи, Аз им дадох два-три

дена срок, за да подготвят почвата за помирение. След това един ден поканих в канцеларията на

митрополията посочените от тях по-видни граждани на събрание заедно със свещениците и

общинарите. *На събранието, след като прочетох писмото от Екзархията, апелирах към всички в

интереса на църковно-училищното дело да престанат съществуващите вражди между тях. За да не

стане събранието като натрапено, дадох възможност на всички да си изкажат онова, което им

тежи на душита. Започнаха споровете, аз само ги наблюдавах и пазех, щото говоренето да става

по ред и в кръга на приличието. След като всички си казаха дертовете (мачероците по дебърски),

утихнаха. Стана само един малък инцидент между председателя на общината поп Арсо и един

виден гражданин, Ефтим Бояджиев. Последният каза на поп Арсо "Ти си козар и нищо не знаеш", а

поп Арсо, кипнал от яд, се нахвърли срещу него с нападки. Аз, за да укротя свещеника, казах му:

"Отче, няма нищо обидно в тези думи. Под думата козар господин Бояджиев разбира пастир, а

пък ти не можеш да откажеш, че свещениците са пастири". Тогава всички почнаха да се смеят и се

тури край на пререканията. Последен взех аз думата и им казах, че от всичко, което чух и видях, не

намерих ни най-малко причини за раздори, а всичко се дължи на една амбиция, съответна на

дебърския темперамент, от малко нещо да се хванат за пищов, както това правят арнаутите. Те

всички признаха грешките си и на моята покана да се простят и се разцелуват, станаха всички на

крака и след като се разцелуваха по дебърски, на някои при тази мила гледка от радост се

напълниха очите със сълзи. Понеже общината начело с председателя беше взела страната на тия

разпри, за да се постигне едно пълно и безпристрастно помирение, ми се подшушна от иконом

Търпе Симеоновски, човек надарен с природен бистър ум, да сменим целия състав на общината,

като ми посочи за кандидати на новия общински съвет лица от двете страни. Моето предложение

за сменяване на общинския съвет се прие от събранието единодушно. Изборът стана с явно

гласоподаване, като се избраха по-видни лица от двата враждуващи лагера, които бяха одобрени

от всички. Сменихме и председателя, на негово място избрахме свещеник Блажев. По тоя начин се

тури точка на всички недоразумения, а след това започнаха приятелски разговори, примесени с

духовити закачки, каквито у дебърци те изобилствуват.

Като свърших благополучно възложената ми мисия, аз трябваше да напусна Дебър, но по

желанието на видните граждани, останах до приключването на учебната година, което и на мен се

щеше, защото разбрах, че съм приятен гост на всички, а от друга страна, моето по-дълго стоене

имаше значение за затвърдяване на създаденото положение. Понеже от Екзархията ми беше

предписано да рапортувам за всичко сторено от мен, след като се върна в Битоля, за успокоение

съобщих с едно кратко писмо, че всичко благополучно се свърши. Освен това мене не ми се

напущаше Дебър, искаше ми се да остана по-дълго време, за да се порадвам на положението си

като на екзархийски представител, тъй като авторитетът на екзарха тогава беше много издигнат не

само между българското население, но и между албанското, и то поради следния случай: Никола

Пасков бил главен учител в Дебър, тогава общинският и училищен гавазин бил някой си албанец

от Малесията на име Салим Мърсулко. Поради тоя му прякор той не се ползувал с авторитет и

затова бил заместен под натиска на други по-силни на деня бегове и други. С това било накърнено

честолюбието на Салим Мърсулко и затова решил да си отмъсти за тази му обида на българската

община. За тая цел една нощ задигнал главния учител Паскова и го понесъл в Малесията – оттатък

Дрин, където официалната власт не беше в състояние да го освободи, и поискал откуп от 200 лири

турски за освобождаването му, като предполагал, че Екзархията ще внесе тази сума. Екзархът

обаче направил енергични постъпки пред Високата порта в Цариград за неговото освобождение,

имайки предвид, че ако Екзархията внесе тази сума, ще се създаде един прецедент за малесорите

да залавят и други екзархийски чиновници, за да ги освобождават срещу откуп. По повод на тоя

протест Високата порта строго предписала на властта в Дебър да направи всичко възможно, за да

освободят учителя без откуп. От тоя натиск от Цариград се стреснали и дебърските бегове, които

имали връзка с разбойниците, и заставили Салим Мърсулко да освободи главния учител без

откуп. Това повдигна много престижа на Екзархията, защото по-рано до тоя случай, при други

такива завличания на граждани с цел за откуп, никога не е бил упражняван такъв натиск от властта

за освобождаване пленниците без откуп. В този случай дебърските бегове и техните органи

разбраха, че екзархът представлява една голяма сила и че има връзка с представителите на

чуждите държави в Цариград, под натиска на който властта се е застъпила и действувала

енергично пред арнаутите за освобождаване на главния учител.

Тъкмо тоя случай използвах и аз като пратеник на екзарха и се считах неприкосновена личност,

както един пълномощен министър на някоя велика сила. Затова бях предмет на особено

внимание както от страна на официалната власт, така също и от страна на гордите и надменни

дебърски бегове, които по природа бяха етикетни и с много тънък и дипломатически ум.

Един шейх на едно турско теке-манастир, на име Зюлфика, отишъл в Цариград на разходка.

Понеже слушал да му се разправя, че екзархът бил голям човек, посетил Екзархията и пожелал да

види Негово Блаженство. Последният, тактичен, го приел много любезно и го почерпил с кафе.

Шейхът останал предоволен от вниманието на екзарха и се почувствувал много задължен и

мислел по какъв начин да се отплати за това внимание. Същият ден узнал, че аз съм представител

на Негово блаженство, пожелал да се види с мен. Една сутрин той дойде в митрополията, за което

бях предизвестен от главния учител, че един дервиш искал да се яви при мене. Аз го приех и той

като влезна със своето смирено и раболепно турско темане, се държеше така, като че ли се

намира пред някой турски паша. След един кратък разговор той сподели с мен своите

впечатления от срещата си с екзарха и възхищението си от указания му прием. Каза ми, че сега

намира момента за най-удобен, в моето лице като негов представител да се издължи, за което ми

предложи, ако ми е удобно да отида при него на един скромен обяд, на хляб и сол, както той се

изрази. Аз разбрах, че ако приема поканата му, той ще го счете за голяма чест – приех с

благодарност тази покана, Понеже бяха Петрови пости, запита ме дали блажа или постя.

Отговорих му, че постя. Той предостави на мен кой ден да избера да му отида на гости, като ми

предложи да взема със себе си и своята свита – учителите и свещениците. Аз му обещах да отида

в неделен ден след църковната служба. На определеното време, като отидох в митрополията,

чакаше един офицерски кон, добре оседлан и вестовой, за да ме вземе и ме придружи до селото

Баница, където беше сервиран обядът на една полянка с дъбова гора при селската църквица,

откъдето се виждаше цялата Малесия, през която лъкатушеше река Дрин. Възседнал на коня като

владика, придружен от свещениците и учителите, пристигнах в селото Баница, където ме

посрещна дервишът, заедно с гарнизонния началник, по чин майор, в длъжност каймакамин,

също поканен на гости. Преди обяда той ни покани да се окъпем в прочутите Дебърски

минерални бани. Отидохме там, но понеже стаите за събличане бяха съвсем голи, без никаква

мебелировка, а такава не можеше да се постави, за да не бъде ограбена от голите малесорци, то

шейхът беше донесъл хубави килими за постилане и специални копринени хавлии за мен. На мое

разположение беше предаден един войник, който ме съблече и облече при къпането. След

къпането той ни заведе в една отделна стая, постлана с тчелета – миндерлък, където ни почерпиха

с локум, кафе и коняк. След един час почивка, отидохме в дъбовата горичка, където беше сложен

обядът. Ние всички бяхме около 15 човека, а имаше приготвено ядене за около 30 души. От

негова страна също бяха поканени десетина души видни бегове арнаути. За ония, които блажеха,

бяха сложили агнета печени и баклави, а за нас прясна охридска риба, постни сърми и постни

баклави, приготвени с чист албасански зехтин, за доставката на който бил изпратен в Охрид

специален човек. Всички тия почести се правеха в чест на екзарха, в моето лице като негов

представител. Обядът мина много весело, след което по същия церемониален начин, възседнал

на кон, придружен от вестовоя и свитата, бях отведен обратно в Дебър. Аз се почувствувах много

поласкан от радушния прием на дебърчани и не ми се искаше да напусна Дебър. Дебърчани също

имаха желание да постоя повече при тях. Аз останах до годишния акт, който стана на 20 юни

много тържествено, защото на поканата се отзоваха и присъствуваха всички военни и граждански

чиновници, първенците на града и беговете – нещо небивало дотогава. След приключване на

учебната година, моето стоене вече беше безсмислено. Затуй реших да се върна в Битоля през

Кичево и се отбия в манастира "Пречиста", на гости при добрия игумен Софрония – мой

благодетел, понеже ми помагаше като ученик в Солунската гимназия.

На 24 юни, рождеството на св. Йоан Предтеча, в дебърския манастир става събор от околните

миячки села. За да завърша своята мисия и представя общ пълен рапорт в Екзархията не само за

вървежа на църковно-учебното дело в града, но и в околията, реших да посетя и тоя манастир,

който е играл и играеше важна роля в религиозно и национално отношение в тоя затънтен край.

Освен това ми се подшушна от дебраните, че там дошъл един калугер от Сърбия и се настанил да

живее като брат в манастира и игумена го приел като такъв.

Тогавашният игумен на тоя манастир, архимандрит Михаил от с. Галичник, един амбициозен

калугер, не се подчинявал на Дебърската църковна община. Отказвал да даде годишен отчет за

материалното състояние, приходите и разходите на манастира, според традиционния обичай. И

той приел сръбския калугер в манастира, за да сплаши общината, че ако искат да му се налагат,

щял да стане сърбоманин. Под булото на расото в тоя сръбски калугер от стара Сърбия, изглежда,

че се криеше някой сръбски офицер, изпратен като агитатор в Дебърско. Дебърската власт тогава

беше настанила в манастира една рота войници, под предлог да пази околните села от

нападението на разбойнически банди, а всъщност да следи действията на този калугер. За

присъствието на войската в манастира аз нищо не знаех. Преди да тръгна от Дебър, отидох в

конака, за да си взема сбогом от пашата. Той ме прие много любезно и даже ми прочете някои

поверителни телеграми за движението на някои разбойнически чети и ме осведоми върху

проекта си за предотвратяване (парализиране) на техните действия. С това искаше да ме увери, че

той се грижи за сигурността на населението от нападението на разбойниците, предполагайки, че

аз ще съобщя на Негово Блаженство за неговата дейност. Между другото ми каза за настаняването

на сръбския калугер в дебърския манастир и че поставил една рота войска в манастира, за да го

следи. Аз си дадох вид, че за първи път от него узнавам за това нещо. Тогава аз му казах, че

отивам в същия манастир за празника. На сбогуване пожела ми добър път и ме запита за деня и

часа на моето потеглюване от града и аз му дадох нужните сведения за това. Бях решил да потегля

за дебърския манастир на 23 юни стар стил, придружен от учителите, свещениците и няколко по-

видни граждани. След църковния отпуск, като отидох в митрополията, намерих двама суварии

(конни стражари), от които единият старши, за да ме придружават из пътя. И така, придружен от

своята свита, предвождан от двама стражари с готови пушки за стрелба, всички на коне,

потеглихме за манастира. Когато го наближихме, манастирските камбани започнаха да бият, както

бият при посрещането на владиката. Пред портата на манастира на една площадка беше

построена рота войници за посрещане. Като наближих до тях останах изненадан, като чух от

командира да дава командата: "Селям дерт, аз дурт" – за почест. Аз схванах, че тази чест се прави

на мене, слезнах от коня и поздравих с темане ротата и командира, след което офицерите под

ръка ме заведоха във владишката стая, където ме посрещна игуменът с манастирското братство и

дошлите от близките села свещеници, Там се запознах с иконом Григория от с. Галичник, един от

поборниците по църковния въпрос, много буден и съобразителен човек. При мене дойде и

сръбският калугер. Понеже аз отидох без предварително известие, като видели да идвам с двама

суварии и свита, всички се стреснали, особено игуменът, предполагайки, че съм екзархийски

ревизор, нарочно изпратен, за да прегледам сметките на манастира. След вечерното

богослужение пожелах да се разходя около манастира. Щом слезнах на двора, дойде ротният

командир със своя сублатор и ме взеха под ръка, за да не се подхлъзна по стръмните места. Аз

пък нарочно стъпвах на пръсти страхливо, като че ли за първи път се движа по такива места.

На самия празник служих, а след службата обиколих всички гости в манастира, придружен от

игумена, и по такъв начин събрах всички сведения относно църковно-учебното дело по

реканските села. Игуменът ми се оплака от войската, която беше на квартира в манастира, че

войниците досаждали. Аз използувах случая да му кажа, че войската стои заради сръбския калугер

и докато не го изгони, ротата няма да напусне манастира. Той ми повярва, защото видя, че аз

идвам като официално лице със знанието и съдействието на властта. В манастира престоях един

ден и бях нагостен с прясна пъстърва уловена в реката Радика в горното течение. Командирът на

ротата чакал някакво повишение в по-горен чин, но то закъсняло и той се усъмнил, че то се дължи

на някакви пречки от някого. Понеже в Битоля беше щабът на армията, бил уверен, че аз като

представител на Екзархията ще мога със своето влияние да му помогна, като издействувам

неговото повишаване да стане по-скоро. Той обаче няма смелостта да се отнесе лично до мене и

да изкаже своята молба, а помолил главния учител Деребанов да ходотайствува пред мене, за да

направя постъпки на надлежното място, за поскорошното му повишаване. Деребанов като ми

съобщи неговата молба, за да не издам своето безсилие, казах му да иска адреса на ротния

комавдир, за да направя нужните постъпки. Даже и самият Дерибанов повярва, че аз ще мога да

извърша тази услуга. След това командирът стана още по-любезен и ми благодари. Предложи ми

даже на тръгване от манастира да ме придружи с едно отделение войска, но аз му отказах по

един любезен начин, под предлог да не мъчи войниците си. Двамата суварии, като се научиха, че

аз на път за Кичево ще мина през Яма планина, се уплашиха и ми заявиха, че не ще могат да

гарантират за моя живот, защото по тия места имало много разбойнически банди, които не

зачитат никаква власт. Игуменът като узна това, ми предложи да ми даде за охрана неговите

сеймени, които пазеха манастира, те бяха двама арнаути от малесията от голям род, та затуй ми

каза с неговия миячки език: "Ще ти дам един от моите кучища, които ги храня и няма нужда от

никаква охрана." Аз се съгласих на неговото предложение, върнах единия сувария, а задържах

само старшията, само за да има представител на официалната власт, и потеглих от манастира

заедно с него и с манастирския сеймен Мухтар Док. Последният, наглед полудив човек, с изпито

лице и остър поглед, с обръсната глава, само с едно парче (кичур) от косми на темето, говореше

на български слабо, колкото да се разберем. Следобяд към 5 часа наближихме селото Гари, което

се намира в полите на Яма *планина+, суварията ми предложи да се отбиеме и пренощуваме в

селото, защото по това време е най-опасно минаването през Яма, понеже разбойниците са

хванали пътищата, готови да обират пътниците. На мене обаче съвсем не се искаше да остана в

селото и да бъда товар на селяните заедно с двама турци, затова запитах идващия след мене

сеймен Мухтар Док. "Ор Мухтар, има ли много арамии", а той ми отговори на арнаутски: "По, по",

т. е. да, да. На въпроса кои са и той ми изброи имената на главатарите. Питах го повторно: "Ако

минем сега през Яма, няма ли опасност да излезнат и ни заловят", но той ми отговори: "Вон пала"

– бъди спокоен, щом съм аз с тебе, никой няма да се яви пред нас, защото главатарите ми са

близки роднини – вуйчовци и чичовци". А на въпроса ми, откъде ще разберат, че ти ни

придружаваш, на което ми отговори: "Като минаваме, ке го пеям една песна и те като ме чуят, ке

ме познаят". След тоя разговор със сеймена, казах на суварията, че няма да се отбиваме в селото,

а ще продължим пътя, и той потегли, но с голям страх. Напред вървеше старшията, аз след него, а

сейменът подире ни. Щом навлязохме в гъстата гора на Яма планина, която не е виждала брадва,

Мухтар Док почна да тананика една албанска песем, а старшията от страх почна да отправя

молитви към Аллаха и Мохамеда, за да го запазят от опасности. Аз пък с дясната ръка в джоба

стисках револвера. Стигнахме на билото на Яма, където имаше една котловина с поляна, обрасла

със зелена трева, и едно изворче с хубава студена вода. Възхитен от тази дивна природа, от

пресния и ароматичен въздух, аз пожелах да направим една малка почивка, да изпушим по една

цигара и да изпием по едно кафе. На полянката имаше следи от няколко огнища, оставени от

разбойниците. Като изясних това желание, суварията изтръпна от страх и ми каза: "Не виждаш ли

разбойнически следи от огнищата и ти искаш такова място за почивка и кафе да пием." Тогава аз

пак се обърнах към сеймена, за да видя какво ще каже, той ми каза: "Вон пала" – бъди спокоен,

докато моята глава стои на раменете ми, не се бой", и ми направи знак да слезнем от конете.

Слезнахме и подпалихме огън от трески, пихме си кафето, суварията обаче през цялото време

трепереше от страх. Потеглихме пак и щом навлезнахме в землището на с. Влаховен, забелязахме

на една висоха скала застанал един див козел и старшият стражар, щом го забеляза, помисли, че е

човек и стреля. След изстрела, чу се едно прашене и шумолене, от което ние разбрахме, че това

било стадо от диви кози, пазено от този козел, застанал на канарата. Мухтар Док се изсмя на тази

проява на страхливост на старшията. Щом слезнахме при изворите на реката Велика, където

имаше пост от войници, суварията се окуражи – дигна главата, а Мухтар Док я наведе. Вечерта не

успяхме да отидем в манастира "Пречиста", а се отбихме в с. Подвис на гости при добрия

свещеник Димитър Каракашевски, дядо на революционера поп Стоян. Той ни нагости и на другия

ден сутринта пристигнахме в манастира. Игуменът Софроний, един много благ и добър

християнин, посрещна ни радушно, нагости ни, даде по един чифт чорапи на моите

телохранители, а аз им дадох по един наполеон бакшиш и те останаха толкова благодарни, че за

да засвидетелствуват своята благодарност, предложиха ни пушките си, за да гръмнем по веднъж,

но ние с усмивка отказахме да им направим това удоволствие. За албанец пушката беше свято

нещо и никому не се дава. След това аз освободих и двамата и те се върнаха назад. Престоях в

манастира два дни, след което потеглих за Битоля с манастирски коне. Когато наближих селото

Кукуречани, срещнахме няколко майстори от с. Смилево, които си отиваха в селото. Като ме

видяха, останаха изненадани, защото в Битоля се пръснало слух, че са ме заловили дебърските

разбойници. Като пристигнах в Битоля се научих, че игуменът на дебърския манастир изгонил

сръбския калугер. В Битоля приготвих рапорта си до екзарха за извършената ми работа, като

представях и сметката за пътни и дневни пари в размер на 12 лири турски. Дядо Козма, като видя

сметката, каза, че била голяма и че щял съм да ограбя екзархийската каса. Но аз му подадох

подробно осветление за всички разноски и той се съгласи да я визира. Рапорта, заедно със

сметката, изпратих в Екзархията чрез дядо Козма. След 10 дни в един неделен ден надвечер бях

при дядо Козма в момента, когато се получи пощата от Екзархията. В общия плик имаше отделен

плик с писмо до мене, което ми се предаде от дядо Козма. Като отворих и прочетох писмото, ние

двамата останахме изненадани, защото с него лично негово Блаженство ми благодареше за

благополучната мисия, извършена от мене в гр. Дебър. Това изненада дядо Козма, защото той

никога не бе получил такава благодарност лично от екзарха през време на неговото дългогодишно

служене. Писмото беше придружено с надлежния чек за пътните ми разноски.

Извикването ми в Цариград от Негово Блаженство

По времето, когато беше председател йеромонах Йоникий, от Негово Блаженство се получи

телеграфически заповед до него да ме изпрати в Цариград. Аз отидох веднага и се явих при

Негово Блаженство с голямо притеснение. В салона той ме посрещна прав. След като му се

поклоних и му целунах десницата, покани ме да седна. Аз седнах и той почна да ме разпитва за

много работи във връзка с църковното дело в Битоля, на много въпроси не можах да му отговоря,

Направи ми впечатление крупната фигура на Негово Блаженство и неговата любознателност и

осведоменост за църковно-училищното дело в Битоля. Разбрах, че той има намерение да ме

назначи за председател на църковна община, но като ме видя толкова млад и неопитен, останах с

впечатлението, че той ме намира за неподготвен за такава работа, пък и на мене не се щеше

много да напусна Битоля. В Цариград ме задържа две седмици и бях на квартира в Ортакьой,

наедно с йеродякон Никодима, отпосле Тибериополски епископ. На тръгване се явих при Негово

Блаженство, за да си взема сбогом. Той ме прие преди обяд. На поканата му седнах стеснено на

едно канапе, той обаче дойде до мен и седна, като почна да ми дава бащински наставления какъв

трябва да бъда, за да съм полезен на църквата и на себе си. Извика слугата и поръча да ни донесат

закуска с чай. Донесоха ни закуската в прибори от злато и фаянс. Аз през цялото време на

закуската се държах много притеснено. Това беше около 1895 г. През месец май 1897 г. от

Екзархията се получи писмо за дядо Козма, да ме ръкоположи за свещеник, за да бъда назначен

за председател на някоя църковна община. Аз обаче отказах да стана свещеник, защото не исках

да напусна Битоля.

Гръцко-турската война

На 25 март ст. ст. 1897 г., на ден Благовещение се обяви Гръцко-турската война *3+. Това събитие

внесе смут в организацията на Битоля при мисълта, че Гърция, в случай на успех, ще вземе тоя

град и нашата кауза ще пропадне. Мнозина почнаха да казват: "Къде е България да отвори война

на Турция". Гръцкото общество в Битоля, уверено в гръцката победа, правеше големи

приготовления, за да посрещне гръцката армия, като предполагаха, че за Велинден ще влезе в

Битоля. Очаквайки това, гърците във всяка гръцка къща бяха боядисали по неколкостотин яйца за

посрещане на парикаретата. Главната база за превозване на войсковите части, както и на

реквизицията, беше Битоля. Големият площад пред казармите беше препълнен с коли, добитъци

и др. Тренът по няколко пъти на ден, препълнен с войскови части и башибозуци, беше изпращан

от гара Битоля с големи тържества под звуците на военната музика. Всички с нетърпение очакваха

резултатите от тази война. Като се приключи войната в полза на Турция, ние отдъхнахме и се

успокоихме. Турските башибозуци доброволци се върнаха с много трофеи, главно с гръцки пушки

"Бердани", от които всеки турчин носеше по няколко. Гръцкото общество тогава се омърлуши и

климна глава. Въпрени че войната се водеше с Гърция, турското правителство обаче на никой грък

не посегна.

Бележки

3. По повод на Критското въстание от 1896 , при което населението на острова започва въоръжена борба

срещу турското господство, през февруари 1897 г. избухва Гръцко-турската война.

Освещаването на българското знаме в Битоля

След сключването на мира между воюващите страни, в Битоля пристигна български търговски

агент, който всъщност беше политически, Той се казваше *Никола+ Стойчев, човек в напреднала

възраст и с житейска опитност, владеещ турски език. Със своята тактичност, познавач на турската

психология, успя да влезне под кожата на тогавашния валия Абдул Керим паша. За помещение на

консулството отстъпи къщата си Николаки Робев – едно от най-масивните здания в гръцката

махала. За негов секретар дойде Тома Карайовов от Скопие, наш познат и близък приятел още от

ученичеството ни в Солунсната гимназия. По желанието на валията освещаването на българското

знаме при агентството се извърши строго инкогнито, без да бъдат поканени външни лица и то на

самия ден на Педесятница. Тоя ден в 5 часа сутринта, преди да почне църковното богослужение, с

архимандрит Козма отидохме в агентството и осветихме знамето в присъствието само на

персонала на агентството, след което отидохме в църква на литургия. След църковния отпуск аз

отидох в гимназията, за да съобщя на Пере Тошев радостната вест и минах през улицата, където

беше агентството, за да видя знамето, което беше развято. Пере беше във възторг и наедно

двамата нарочно минахме край агентството, за да се понарадваме на българския трикольор.

Тогава видях, че Пере се просълзи от радост, като видя знамето. Цяла Битоля през тоя ден мина по

тая улица, за да видят българското знаме, развеяно над консулството. Тоя ден за българите беше

истински празник (същински Великден). Тома Карайовов като секретар служеше за връзка между

агентството и организацията. Неговата къща беше отворена за приятели, където често пъти се

събирахме на гости и на сладки приказки.

През месец юли същата година Екзархията по висши съображения премести дядо Козма за

председател на Струмишката община в *гр.+ Струмица, а на негово място назначи Струмишкия

архимандрит Герасима. Но понеже дядо Козма отказа да отиде в Струмица, по негово желание бе

преместен за такъв в Кичево, Дядо Герасим беше енергичен и като съмишленик на

революционното дело се посрещна добре в Битоля. Той, като се видя обкръжен от битолската

интелигенция и гражданството, доби по-голям кураж, защото в това отношение Битоля стоеше

много по-горе от Струмица. Канен беше на вечеря в няколко къщи на видни граждани, и когато

една вечер бяхме поканени в къщата на Михаил Велков, където бяха дошли Тома Карайовов,

Петраки Радев, Пере Тошев и други видни граждани и учители, архимандрит Герасим, от

обстановката и сложената трапеза просто остана възхитен. По тоя случай той на другия ден ми

каза следното: "Присъствувал съм на много трапези като архимандрит в Солун и Цариград, обаче

не съм виждал досега такава обстановка и такива гозби."

Той много се издигна в Битоля със сполучливото и правилно решение на спорния въпрос за

градските гробища.

До 1894 г. християнските гробища бяха смесени и умрелите гърци и българи се погребваха от

свещениците на двете нации и в гръцките гробища в Буново, и в българските в Св. Неделя. След

като дойде обаче, гръцкият владика Матей забрани да се опяват българските мъртъвци в гръцките

гробиша от български свещеници, когато гръцките свещеници продължаваха да опяват своите

мъртъвци в Св. Неделя. Поради това през месец ноември 1897 г. пак се повдигна този въпрос от

общината и архимандрит Герасим, със своята смелост и тактичност, при времето на Абдул Керим

паша получи разрешение в наша полза, като се възстанови статуквото.

В началото на месец декември дядо Герасим получи поверително писмо от Екзархията да замине

за Одрин, а дядо Козма – от Кичево за Солун, където да чакат допълнително нареждане. В това

време Охридският митрополит Григорий замина за Цариград. На края на същия месец, по Коледа,

дядо Козма и дядо Герасим бяха ръкоположени в Екзархията в архиерейски сан, първият за

Дебърски, а вторият за Струмишки митрополит. На 21 декември ст. ст. се получи телеграма от

Солун, че Охридският митрополит Григорий е назначен като Битолски митрополит. Затова на 22 с.

м. една депутация от общината, в която влизах и аз, отидохме да го посрещнем на Леринската

гара при с. Попължани с един елегантен файтон купе, който ни даде Малик паша по искане на

общината, за да го задържим в селото вечерта. Преспахме в селото и на другия ден потеглихме за

Битоля. Като пристигнахме при реката Секулева, на 15 км преди Битоля, сварихме там много

посрещачи, дошли с файтони и коне. Когато наближихме с. Кравари на разстояние 5 – 6 им от

Битоля, цялото шосе беше заприщено от посрещачи с файтони. В самия град площадът пред

казармите пък беше буквално препълнен от народ, дошли да получат благословията на архиерея.

Накрай града беше къщата на известния гражданин Доре от село Пътеле, член на общината, и там

отседнахме. Оттам владиката, наметнат с мантия и жезъл в ръка, с цялото духовенство и

гражданство в една дълга процесия тръгнахме за църквата, като минахме през "Широк сокак".

Радостта на всички българи беше неописуема, задето се сдобиха със свой кириарх. За гръцкото

общество обаче това събитие беше голяма изненада и голям удар.

На 24 вечерта, срещу Коледа, пристигна дядо Козма за Дебърски митрополит. Това беше втора

радост. На първия ден на Коледа дядо Григорий отслужи тържествена служба, а дядо Козма,

изморен от пътя, стоеше в олтара. След службата дядо Козма се появи на Св*етите+ двери с

енголпин на гърдите, а дядо Григорий съобщи на богомолците: "Ето вашият бивш председател,

сега Дебърски митрополит." Архиереите, като излизаха от черква не можаха да си пробият път,

защото всеки искаше да им целуне ръка и да получи благословията им. На втория ден по случай

именния ден на Негово Блаженство двамата владици отслужиха тържествена служба. Тогава не

само църквата, но и целият църковен двор беше препълнен с богомолци. Тези коледни празници

в 1897 г. на българите от Битоля и Битолско бяха не само религиозни, но и национални,

повдигнаха националния дух на българите. Народът в Битолско и Дебърско линуваше, загдето се

беше сдобил със свои родни пастири, и това раздвижи всички българи и ги преизпълни с искрена

радост и гордост, Тази година за българите от югозападна Македония беше забележителна и

щастлива. На Битолския митрополит Григорий, макар да му се отдаде нужната почит като на пръв

митрополит, обаче като личност не се ползуваше с доверието на организацията, понеже той още в

битността си като Охридски митрополит минаваше за съмишленик на еволюционното течение –

против организацията. Битолските еснафи и през есента подадоха колективно заявление в

Екзархията да искат за митрополит дядо Герасима. Това направиха по внушение на организацията.

И понеже аз взех участие в изготвянето на това заявление, то още на първия ден след

пристигането в Цариград Григорий носел предложение в епархийския съвет да ръкоположи за

негов дякон сина на поп Ставрета, с цел да измести мен. Съветът обаче му се противопоставил на

това желание и от агентството му било внушено да не повдига този въпрос, за да не бъде

злепоставен пред обществото. После се научих, че неговите приятели в Солун Самарджиеви също

му бяха внушили да не се закача с мене. Той се вслуша в тия съвети и се отказа от това решение.

Но въпреки това революционният кръжок странеше от него, а той се огради с по-видните

фамилии, които още не бяха причислени към организацията и които смятаха, че тази работа е

детинска. При всичко това организацията не му пречеше само че между него и мен се получи една

ненавист. Даже и интелигенцията отбягваше да има с него каквато и да е среща. Аз като дякон в

кръга на своята служба бях най-коректен, без да злоупотребявам с положението, което заемах в

организацията, Но той при двегодишното ми стоене при него като дякон беше внимателен, като

виждаше, че аз в своите обноски към него засвидетелствувах моето уважение като към началник.

Даже понякога когато на визита някой се опитваше да го напада, аз отбивах тия нападки. Затова

той се и измени към мене, внушено от негови приятели.

Той се държеше като истински деспот, обичаше салтанъка, нещо присъщо на турците, Той

конкурираше не само беговете, но и на консулското тяло, със своите луксозни мебели, файтони,

коне и др. Беше голям разсипник, пилееше парата и в него нямаше нищо калугерско. Държеше се

като аристократ. Освен при отиването му в църква и при официалните му визити, които правеше

на официалните лица, друг път не можеше да се види на улицата. Ползуваше се с голям авторитет

между правителствените иръгове и консулското тяло. Владееше добре турски език и беше много

щедър в своите подаръци, давани на паши и бегове. Със своето държание той засенчи гръцкия

митрополит. Имаше много скъпоценни и бляскави архиерейски одежди и ордени, дадени му от

султана и българския княз, та когато излизаше и отиваше в църква или на официални визити, той

беше винаги окичен с тях върху расото или върху копринена мантия. Беше много енергичен, само

че понякога много избухваше, но скоро му минаваше. Той схвана, че не може да спре това

революционно движение, но му беше мъчно защо начело да стоят разни разнокалибрени

даскалчета, а не да се дирижира от него с участието на първенците. Имаше грешки от двете

страни. Той от своето високо положение искаше да накара ръководителите да му се подчиняват, а

пък те искаха да му се налагат. Но ако той беше по-тактичен и беше отстъпил от своята амбиция,

можеше да се постигне едно разбирателство и да се използува неговото влияние като владика в

много случаи.

В началото на учебната 1898 година Пере се премести за учител в Солун, а пък Дамян *Груев+

дойде в Битоля, понеже беше уволнен *4+. Тогава той пое ръководството на организацията заедно

с *Анастас+ Лозанчев, Аце Дорев, Георги Пешнов и Георги Попхристов. С него аз станах много

близък и не минаваше ден да не се видим. Той се установи на квартира в една къща до самата

българсна църква, но беше без работа, лишен от средства за своята издръжка. Организацията още

не беше почнала да събира принудително данъци и се издържаше само от средства, които се

добиваха от членски внос и доброволни помощи, които едва стигаха само за най-необходимите

нужди. Затова Дамян се хранеше на вересия по гостилниците, а често беше и мил гост на неговите

другари и приятели. Домовете на *Анастас+ Лозанчев и *Михаил+ Велков бяха отворени не само за

него, но и за всички революционери. В Битоля, ако мога така да се изразя, имаше две майки на

ревелюционерите: Анча – майка на *Анастас+ Лозанчев, и Фания – майката на Мише Велков. Те

бяха стари жени, но с високи християнски добродетели и родолюбие, на които мъжете бяха взели

участие в борбите по църковния въпрос; имаха блага душа, добро сърце и бяха всякога отзивчиви

и готови да посрещнат с отворени обятия всеки чужденец. Господ им беше дал всичко – домовете

с голямо благосъстояние. Мише Велков беше рентиер, а Лозанчев имаше големи приходи от

недвижими имоти. Със своите майчински чувства те искаха да приютят и запазят членовете на

революционната организация и да ги предпазят от всякаква напаст, така както квачката прибира

своите пиленца под крилото си, за да ги запази от опасност. Къщите им бяха убежище за всички

революционери от времето на Пере Тошев, Гьорче Петров и Георги Ченков до хуриета. Там

революционерите получаваха не само храна, но и бельо, и ги назоваваха с името "майко" и викаха

на двете стари жени "майко Анче" и "майко Фани".

Един ден Даме ме извика у дома му и при излизането констатирах, че той парично е много

притеснен. Той почна да се съвещава с мене по какъв начин да се сдобием с пари, без да

извършим терористична акция, защото беше на мнение, че още не беше дошло време да се

действува по такъв начин. По него време битолските търговци вместо да пращат парите по пощата

за изплащане на задълженията си към солунските търговци, ги изпращаха запечатани в кесии –

пълни с неколкостотин лири и ги предаваха на частни лица, пътуващи с влака, за да ги пренесат и

предадат по принадлежност. Не ги пращаха по пощата, защото нямаха доверие и защото се

плащаха големи такси. Най-после, след кратки съвещания по какъв начин котката да улови

мишката, решихме да използуваме този случай на пренасяне и да намерим лица, подходяши да

посрещнат ония търговци, които занасяха парите на гарата, за да ги предадат на друго лице за

изпращане в Солун, да ги нападнат, като им хвърлят пипер в очите и да им вземат груповете с

жълтици. С други думи, да ги ограбят и парите да ги дадат на организацията. Даже одобри тоя

план и решихме да го приложим. Аз повиках един мой работмик, истински хъш от Ени махале, на

име Христо, и му възложихме тази задача за изпълнение, но не сполучи, защото цяла седмица той

наред отиваше на гарата и следеше носачите на групове, но за нещастие се оказало, че всякога те

били придружавани от друго лице. След тоя неуспех почнахме да налагаме данъци на хора, за

които бяхме сигурни, че няма да откажат. Аз, като видях Дамета в такова притеснено положение,

дадох му половин наполеон, който имах в себе си.

Дамян Груев даде тласък на организационното дело със своята подвижност и гъвкав ум. Той със

своето сладкодумие и свободно държание завладя масата. Пере Тошев беше прям и рязък,

поради което не на всички беше приятен. Даме не можеше да търпи измама или усуквания, както

и да се парадира с делото от страна на работниците. Той беше всецяло предаден на делото,

скромен по характер, не искаше да се приказва за него. Веднъж стана дума за Георги Пешков,

който беше един от добрите работници, за него ми каза следното: "Дяконе, Георги е много добър

работник, но той много обича да парадира със себе си пред хората, което хич не ми е приятно и е

нежелателно." Гьорче Петров, човек със здрав разсъдък и разум, всекиго можеше да търпи и

слуша, без да изказва своето мнение по въпроса. Често пъти, когато му се задаваше някой въпрос,

на който не желаеше да отговори, просто се засмиваше или казваше: "Чудя ви се на акъла". Даме

пък ласкаеше най-слабите хора. Един ден отидох в дома му и намерих едно лице мен непознато,

което Даме го ласкаеше, като му казваше: "Аз имам голяма вяра в тебе и много нещо очаквам".

Като чух тези негови думи си помислих, че това лице е голям работник за организацията. След

като си отиде това лице, аз попитах Дамета, кое е това лице, което толкова го величае. Той обаче

ми отговори със своя насмешлив маниер: "Умът му е *... нецензурна дума...+" . Тогава аз му казах

защо му дава такава голяма важност, а той ми отговори, че това го прави, за да го привлече към

себе си, та ако не може да принесе някаква полза, то поне да не бъде вреден.

Дамета, Перета и Гьорчета в Битоля ги кръстихме "Света Троица", защото бяха неразделни и един

друг се попълваха. Даме беше гъвкав миячки ум, Пере силен и непоколебим характер, а Гьорчета

имаше дълбок разум. Те тримата бяха единосъщи и неразделни до въстанието – трите стълба на

революционната организация, най-популярни в Битолския окръг.

Доколкото помня, Пере Тошев ръководеше делото на национална почва, а Даме го постави на

интернационална, като почна да посвещава в делото и хора от другите нации – особено

цинцарите не гръкомани, а националисти.

Паралелно с прогреса на организацията растяха нейните нужди от материални средства и

интелигентни сили. На първо място беше необходимо да има една изпълнителска власт и като

такава се създаде четническият институт, а по селата и градовете се сформираха терористически

групи. За да се откъсне населението от турската власт по разрешаването на разни съдебни и други

спорове, даде се нареждане всички спорове да се отнасят за разрешение от организацията и

строго се забрани тия спорове да се отнасят за разрешаване от турските съдилища. Това решение

наложи да се сформирова съдебен институт при организацията. След това турските съдилища

запустяха и кадиите по липса на работа биха принудени цял ден да си гладят брадите и теглят

теспии броеници, защото за тях се прекрати един златен доход – рушвета, а държавната хазна се

лиши от много доходи. Християнското население отиваше в правителството само за изкарване на

някой паспорт или за извършване на някоя продажба. Това нещо за турската власт беше изненада.

В случаите, когато се заведеше някое дело пред турските съдилища от християнин против някой

турчин, и то с разрешението на организацията, съдебната власт с радост приемаше да разгледа

тоя спор и го решаваше в полза на българина, с единствената цел да привлекат населението да

разрешава своите спорове пред съдилищата. Премахна се работенето ангария при беговете.

Понеже населението беше икономически заробено от агите и беговете, то организацията даде

нареждане да се премахне носенето на скъпи накити от жените и да не се дават големи зестри

при стъпването в брак от момците по селата, а в градовете от булките, така също да се намалят до

минимум разходите по тържествата на сватби и други празнични дни. Забрани се под строго

наказание пиянството, разврата и кражбата. Всички тези мероприятия дадоха бляскав резултат,

защото населението се почувствува свободно от турската власт и с радост се подчини на

новосъздадената, която бащински се грижеше за неговото благосъстояние. То стана господар вече

на себе си, на имота и на семейната си чест. Разните бегове, аги, субашии, спахии и пъдари

изчезнаха и се скриха в миши дупки. Освен бирниците за събиране на данъци или някой

правителствен стражар, други не стъпваха въоръжени в християнското село от страх да не ги убият

само за да му вземат оръжието, каквито случаи станаха в битолските села. Имаше случай, когато

някои селяни, щом видеха някой въоръжен турчин-башибозук убиваха го с брадвата си, вземаха

му пушката и избягваха с четата. Тези случаи много сплашиха турските бабаити. Организацията не

насаждаше само революционни идеи, а още и култура, като се грижеше за духовното развитие,

просвета и хигиена на населението. Много села, в които цареше голяма мръсотия и

нечистоплътност, станаха образцови по своята чистота, защото хигиената се контролираше от

войници и ръководните тела. Тия благородни прояви на организацията учудиха всички чужденци,

както и чуждите пропаганди в Битоля. Почвата беше се изплъзиала изпод техните крака, те

гледаха със завистливо око и се чудеха на тия силни прояви, на тия нововъведения и на тоя широк

ум, проявен от това довчера робско племе. С една дума организацията стана държава в

държавата. Нощта принадлежеше на организацията, а денят на турците – така че денонощието

беше разделено.

Всеки член извършваше възложената му работа при образцова дисциплина, според силите му и

неговия интелект, и то с радост и без колебание. Колкото по-тежка работа се възлагаше някому,

той толкова повече се чувствуваше горд, загдето е бил удостоен е такова доверие на

организацията.

Според моите схващания, тогава организацията в Битоля приличаше на един голям мравуняк,

където всеки един извършваше възложената му работа с голяма точност, като сновеше по градове

и села, така както мравките извършват своята работа при пълна дисциплина и ред, когато уреждат

своето мравешко жилище. Тия хора мравки, разнасяха по села и градове писма, оръжия и други

предмети и вещи, нужни за поддържане на четите и организацията. Това движение на хората ни

оставаше незабелязано от битолските власти и полицията, въпреки че в Битоля имаше силна

полиция и беше седалище на един военен корпус. Това значи, че когато един народ, без разлика

на възраст и пол, се организира добре и се предаде безкористно да служи на една идея, никоя

власт не е в състояние да му попречи и да го разнебити. Властта може да проследи и тури ръка на

първите хора, които винаги са пред очите й, но когато работата се извършва от преоблечени хора

като селяни, кюмурджии и др., както това обикновено ставаше, никоя власт не би могла да

подозира, че зад тези преоблечени хора може да се крият смели работници на организацията,

Тъкмо хората от по-долната класа, незабелязано пренасяха всичко. След известно време, разбира

се, властта почна да забелязва това и почна да извършва масови арести, но нищо не бе в

състояние да попречи на това освободително движение, защото тия арести и преследвания

закаляваха още повече духа на тия хора даже и в затворите, които по-рано бяха страшилище за

християнското население. В тия затвори именно духът се каляваше и закрепваше, защото

затворените работници на организацията бяха поддържани от целия български народ.

Бележки

4. Даме Груев е уволнен от служба като училищен инспектор в Солун и е интерниран в гр. Битоля, където

прекарва без работа около година и половина. През това време той обикаля Битолско и укрепва

революционните комитети. Назначен е за учител през 1900 г. в Битолската бълтарска гимназия.

Отиването ми в Кичево като архиерейски наместник

През пролетта на 1899 г. месец април по настояването на дядо Козма напуснах град Битоля и

отидох в Кичево за негов архиерейски наместник. Моето изпращане от гражданите на Битоля

беше импозантно и една манифестация на приятелски чувства от страна на моите приятели

начело с Дамета, Лозанчев, Попевци, Пенджерковци и още много други, около 30 души, хора на

организацията. Всички те, качени на коне и във файтоните, ме изпратиха чак до *село+ Кукуречани,

където се разделихме с пожелание и сълзи на очи.

Напуснах Битоля с горест на сърцето. Не можах да откажа на дядо Козма, който с едно кратко

писъмце апелираше към моите чувства като кичевчанец да ида в Кичево, за да съм полезен на

родното си място. От Битоля аз останах с най-мили и хубави спомени. Макар и отначало да се

колебаех да стана дякон в Битоля, считайки се недостоен за това общество, никога не предполагах

че битолчани ще гледат на мене като на писано великденско яйце, като пръв дякон. Църковните

настоятели винаги се стараеха да бъда добре облечен и безгрижен, за да пея хубаво в църква,

като конкурент на дякона Стефанче в гръцката църква, който си беше извоювал завидно

положение пред гръцкото общество. Но докато той с напредналата си възраст вече отиваше на

заход, аз със своите 35 години – на възход и българите се гордееха с мене. Църковните настоятели

чрез специални търговци от Цариград ми доставяха материя за расо и шапки. Две-три седмици

преди големите празници – Великден и Коледа, църковните настоятели ми даваха заплатата в

аванс, за да си подготвя навреме всичко нужно за в къщи, та за празниците да бъда свободен от

каквито и да било домашни грижи и всецяло да се предам на работа. Едно лято заболях от

малария, та доста отслабнах, и настоятелите сериозно се загрижиха за моето здраве. Касиерът на

църковното настоятелство – Ване Ризов, на и зет му – мой кумец, пред страх да не съм болен от

туберкулоза ми предложи да вземам чисто краве мляко, за да се оправя. Навсякъде във всички

съсловия бях ограден с нужното внимание и почит. Най-приятните и славни на моя живот са 10-тях

години прекарани като дякон в Битоля. Напущането ми на Битоля беше тежко, защото се разделях

с приятели, близки по чувства и мисли Когато отидох в Кичево, макар и родно място, много

съжалявах за Битоля и не можах лесно да се помиря с новото си положение.

Революционното дело в Кичево и Кичевско

Основата на револкщионното дело в Кичево и Кичевско беше поставена в 1894 г. от Анастас

Лозанчев, който отиде в Кичево като фотограф, под предлог да прави снимки на хората, до което

време кичевчани не бяха видели фотография. Йеродякон Йосиф, брат в манастира "Пречиста" и

учител с петкласно образование, съкласник на Лозанчева от Солунската гимназия беше посветен

от него в делото и стана ръководител в Кичевско. Когато отидох в Кичево, градът и селата не бяха

изцяло организирани, но навсякъде бяха създадени револкюцонни огнища от по няколко

доверени хора и посветени в делото. В града бяха посветени Иван Нелчинов, Насте Бунгуров –

последният виден гражданин, и други учители. Главни сътрудници на йеродякон Йосиф, който от

манастира ръководеше делото, бяха поп Стоян от *село+ Подвис – брат в манастира, а от града

учителката Добра Чешмеджиева от Прилеп. Между Нелчинова и йеродякона отношенията бяха

хладни и обтегнати, защото не можаха да се разбират, понеже по темперамент не си схождаха.

Дякон Йосиф беше краен и бърз и се отдаваше на чувства, а Иван Нелчинов – улегнал и човек на

разума. Освен това по средата стоеше и амбицията за предимство (първенство).

Нелчинов се издигна много пред гражданството и Екзархията, но той не се ползуваше с пълното

доверие на организацията и в Битоля на него гледаха неприязнено, като съмишленик на

битолския владика Григорий, който беше анатемосан от организацията. Един ден даже аз

повдигнах пред Дамета въпроса за споразумение на организацията с владиката Григория. Той,

огорчен от Струмишкия митрополит, загдето щом турил короната на главата, изневерил на

организацията, ми каза: "Остави тия кешиши, нека стоят като кукли по местата си и нека правят

шкембета". По тази причина на Нелчинов не поверяваха ръководството на делото в Кичево. йосиф

и Лука Джеров, последният инспектор за селските училища в Кичевско, на следната учебна година

бяха преместени в *гр.+ Дебър, първият като секретар в митрополията и дякон на дядо Козма, а

вторият като учил*ищен+ инспектор. За мене пък като официално лице не само че не беше

тактично, но и не беше възможно да поема ръководството на делото. За тази цел Дамян Груев ми

изпрати Славейко Арсов, учител от гр. Щип с препоръка да го назнача училищен инспектор на

селските училища, да организира селата и даде по-силен тласък на делото. Славейко Арсов се яви

при мен с изрична заповед на Дамета да не върши нищо на своя глава и без мое предварително

съгласие. И тъй аз и Арсов намерихме почва за по-нататъшно действие, а не както той казва в

спомените си, че той организирал Кичевско, па даже и Битолско. За Битоля той беше съвсем

неизвестен, а в Кичевско почвата беше подготвена още от 1880 година, от която дата се създаде

четничеството *5+ против изстъпленията на турските разбойници. Преди да отидем ние с Арсов в

Кичево, там бяха се извършили две акции: убийството на Ремко от с. Сълп, безбожен лихвар и

спахия, и това на пъдарина в с, Вранещица – Сюлеман, това беше дело на съществуващата

организация преди нашето идване. Славейко Арсов получаваше заплата от организацията. Когато

през месец април 1899 г. встъпих в Кичево като наместник, заварих Лука Джеров като инспектор

на селските училища. Той беше вече обиколил не само кичевските села, но беше се вмъкнал и в

Поречието: Локвица, Вир, Суходол и други. села. Неговият общирен рапорт от обиколката му,

особено географическите, стратегическите и историческите сведения относно Поречието, бил

прочетен личко от екзарха, за което Лука Джеров лично от него получи благодарствено писмо.

Дамян Груев ми препоръча освен Славейко Арсов и за учител по кичевските села Георги Сугарев от

Битоля, когото назначих в село Св. Врач, защото сръбската пропаганда там беше почнала да

действува с подкупничество. Славейко Арсов го препоръчах пред правителството като селски

училищен инспектор само за проформа, за да може да обикаля селата с друга цел. Вярно че той

беше предаден всецяло на делото, но беше много бърз, нетактичен и несъобразителен и много

обичаше да парадира със себе си, затова скоро бе заподозрян от властта. А пък Георги Сугарев

беше съвсем друг: тактичен, предпазлив и имаше организаторски талант. Главната причина, която

ме накара да се съглася да напусна Битоля, беше възложената ми *задача+, за която и Даме се

съгласи – да се разбие гнездото на сръбската пропаганда в Поречието – планинска местност с

гъсти борови и зеленикови гори, населена от 36 села с чисто българско население без никакъв

примес. Тази местност беше важен стратегически пункт за четнически действия, понеже граничи

със Скопско, Кичевско, Гостиварско, Крушовско, Прилепско и Велешко. Със съдействието на

св*ещеник+ Димитър Попов от с. Локвица, възпитаник на йеродякон Йосифа в манастира

"Пречиста", напоен с родолюбие и патриотичен дух, посветен в делото, успяхме да откъртим

голямото село Слатино, което мина под ведомството на Екзархията. Центърът на сръбската

пропаганда беше селото Манастирец заедно с близкия манастир. За да разбием този център,

привлякохме на наша страна един от най-влиятелните и състоятелни селяни от с. Манастирец на

име Анастас, който не можеше да търпи гавазите на сръбската пропаганда Фазлиовци от Кичево,

братя на прочутия разбойник Джема, срещу когото четниците Стефан и Браян стреляха. Аз

обиколих Рабетинкол и Поречие, като отидох в селото Слатино, придружен от свещеника на с.

Локвица. За свещеник на с. Слатино ръкоположихме внука на Анастаса от с. Манастирец, а за

учител назначихме Наум Арнаудов, човек на организацията, за да може това село да закрепне и от

него да се действува за другите села. Селото Манастирец беше готово да мине под ведомството

на Екзархията, но според мнението на Анастаса, трябваше да се почака малко време за да се

подготвят и околните села, като Круше, Тополнина и Томино село, които бяха вече разклатени, та

изведнъж всични села с колективно заявление да признаят ведомството на Екзархията, за да

остане манастирът в наши ръце. Анастас заедно с локвичкия свещеник почнаха да действуват в тая

насоха и тъкмо когато почвата беше подготвена и селата от Долно Поречие заедно с манастира

бяха готови да се откажат от пропагандата, тъкмо тогава за нещастие ненавременно и безцелно

стана убийството на дебърските бегове при планината Лопушник, Кичевско, от Дука Тасев от с.

Юдово, който бил подведен от жители на с. Лазарополе за лично отмъщение, без знанието на

организацията. Това сложи край на целия план.

През месец август 1900 г. стана аферата с убийството на поп Ставрета *6+, вследствие на което

Даме заедно с няколко другари беше арестуван и осъден на 10 горини затвор. Един месец след

тая афера стана аферата с убийството на дебърските бегове на границата между Дебърско и

Кичевско. Отначало кичевските и дебърските власти бяха в недоумение от това убийство, като

предполагаха, че то е дело на кръвно лично отмъщение на дебърските бегове, тъй като Лопушник

беше свърталище на дебърските разбойнически банди. Но след разследване, разбираха, че това

не е тяхно мръвно дело на лично отмъщение. По това време терористът Яне – типичен пияница,

когото бяхме изгонили, се предал на властта, за да бъде в тяхна услуга. Последният издал всички

лица, които познаваше като членове на организацията, и властта разбра, че убийството на

беговете е дело на комити. След това предателство започнаха арестите в Кичево и докараха самня

Яне преоблечен във войнишки дрехи, за да посочва лица и села. Това беше в началото на

учебната година и арестуваха всички учители, посочени от предателя. Аз, като смятах себе си за

сигурен, протестирах енергично пред каймакамина за арестуването на учителите, но след няколко

дена арестуваха и мене. Същевременно докараха от гр. Дебър под конвой Лука Джеров и

йеромонах Йосиф и Славейко Арсов от Прилеп, където беше учител. Арестуваха също учителя от с.

Бигор Доленци и църковния настоятел Мицко Търпев, който беше укривал Яне. Властта, за да

парализира нашите действия в Поречието, сплаши населението. Арестуваха Атанас от с.

Манастирец и главния учител Иван Нелчинов, който нямаше никакви връзки с предателя. Остана

неарестуван само Трифун Ошаков, който минаваше за пияница. Докараха също и Дебър и Филип

Чочков, секретар на митрополията. Всичко това властта вършеше с цел да нанесе удар на

българщината в Дебърско и Кичевско. Георги Сутарев като учител в с. Свети Врач отиде в Битоля

да доложи за положението в Кичевско. Дамян Груев стреснат от кичевската афера, броил 50 лири

турски от комитетската каса, с поръка да правим каквото правим, да подкупим кичевския

каймакамин, за да бъда освободен в Кичево, без да ни влачат в битолския затвор. Главният учител

Иван Нелчинов, като непосочен от Янета и по ходатайството на охридския шех – началник на едно

теке, го освободиха след един месец. Чрез него ние наредихме да се влезе в преговори с

каймакамина за нашето освобождаване. Каймакаминът се съгласил и поискал 100 лири турски и

ние се съгласихме. Когато обаче дошло време да ни освободят, каймакаминът се отметнал и

поискал да задържи само двама от нас: Славейко Арсов и учителя Матей Христов, а другите да

освободи. Ние отхвърлихме това предложение и казахме или всички, или никой. След тая наша

постъпка, каймакаминът наново арестува Нелчинова срещу Коледа и озлобен, че не може да

вземе стоте лири, протака следствието 8 месеца, като ни постави в мръсни и тъмни стаи, с цел да

убие нашия дух. Подведоха се под следствие всички видни хора, от всички села, които аз и

Славейко Арсов бяхме обиколили. Въпреки всичко това обаче ние бяхме бодри духом и затворът

ечеше от нашите революционни песни, за да докажем, че затворът не може да сломи нашия дух.

През пролетта след Великден, на самия празник на Петдесятница 1901 г., след осеммесечно

лежане в мръсните зандани, изкараха ни от затвора да ни връзват, за да ни закарат в битолския

централен затвор. Каймакаминът нарочно беше дошъл по-рано, за да ни наблюдава, когато ни

връзват рънете с белезници. Щом ни вързаха двама по двама с халките, даде нареждане да ни

снемат халките и ни карат отвързани. Взехме превозни средства за всички затворници, като

потеглихме на край града, цялото гражданство беше излязло да ни изпрати с благопожелание за

по-скорошно освобождение и напълниха колите ни със съестни продукти за из път, а някой

хвърляха в колите бели меджидии. Това ни много зарадва, защото то показваше, че духът на

населението в Кичево не беше отпаднал, и с песни потеглихме за Битоля. Щом стигнахме до

селото Старовец, откъдето трябва да поемем планината Турла, над селото Вранещица, където

шосето криволичи, старшият стражар изкара белезниците, за да ни върже. Ние обаче

протестирахме, като казахме, че с това нарушава заповедта на каймакамина.

Той ни възрази, че каймакамската заповед била само дотук, и оттук нататък той носи отговорност,

ако някой от нас избяга. Най-после той се съгласи да ни води отвързани. Понеже от село Старовец

нагоре е стръмно, всички потеглиха пеша с изключение на мене, дякона и Мицко Търпев, които

останахме във файтона. В гората всред планината Турла, Гиче Ошавков, Славейко Арсов и Анастас

от Манастирец решили да избягат. Това обаче ми се донесе от учителя Шехров и аз категорично се

противопоставих и им забраних да сторят това, под съображение, че ако те сполучат да се спасят,

то охраната с пълно право щеше да избие всички останали. Тогава те се отказаха от това си

неразумно решение. Когато отидохме в Битоля, ни поставиха в централния затвор, наречен

Катилхане, където беше арестуван и Дамян Груев с другарите си.

Даме със своето умело държане беше станал централна личност между всички затворници, даже

беше почитан и от самото управление на затвора. С неговите духовити маниери и сладкодумие

беше станал любимец и на турските затворници катили. Вън от това, турците, като знаеха, че ще

има амнистия за политическите затворници, подмилкваха се около него, за да ги впише в нашия

списък като политически затворници, а той, макар и да знаеше, че това е невъзможно, шедър

беше в обещанията, колкото да се мине по-леко времето. В затвора аз се запознах с Мицко от с.

Латово, Кичевско, осъден като български комита на доживотен затвор, от който беше излежал 19

години. През това време той бе се предал на сръбската пропаганда, за което известният юначен

Йордан Гавазов му забил няколко ками в гърдите, когато бил в затвора. Той като кичевчанец ме

кани няколко пъти в неговия кауш на гости наедно с Дамета. Даже беше много любезен към него с

цел да го привлече на наша страна, а той със своето лукавство и лицемерие се преструваше, че е

съгласен, но в душата си спотайваше други замисли. Един път даже аз повдигнах въпрос пред

Даме за неговото съмнително национално чувство. Даме Жаче имаше наивността да вярва, че у

него настъпипи едно разкаяние за миналото поведение. Но аз схващах, че той е голям лицемер и

че донася на управлението на затвора. Преди ние да бъдем освободени, сръбското правителство

издействува амнистия за Мицко и той се освободи на 19 август – деня на възшествието на султана.

След това дойде да ни види в затвора, като донесе и подаръци. Той остана да живее в Битоля

дълго време и много майсторски прикрепваше своите лоши замисли към нашето дело.

Организацията вместо да посегне на него, го остави свободно да си живее под нейна закрила.

Даме се надяваше, че ще то използува за организацията като стар комита, но в случая се излъга и

излезе обратното. Често пъти в затвора идваха Герги Пешков, Георги Сугарев и Георги Попхристов,

за да получат от Дамета някои инструкции по организационните работи и му съобщят някоя

новина. Даме бе заместен като ръководител на организацията в Битоля от Анастас Лозанчев. При

все това обаче Даме продължаваше да дава нареждания от затвора и затова Лозанчев се оттегли и

бе заместен от Георги Попхристов. Въпреки че затворническият живот беше много тежък, идеята

поддържаше духа на всички. Имаше много весели моменти, но често пъти ни обхващаше тъга за

свободата. Даме често пъти изпада в тъжно настроение, особено когато получеше някое

неприятно известие за организационното дело, но се прикриваше умело. И когато някой от нас

беше натъжен, той веднага го ободряваше с някоя весела шега. Като политически престъпници,

всички очаквахмс амнистия. Един път, когато повдигнах тоя въпрос пред Дамета, той ми каза с

просълзени очи: "Ако бяхме някои чорбаджии и жените на министрите в България щяха да

вдигнат гюрултия пред своите мъже, за да направят отстъпки за амнистия, но за нас никой не

мисли". Всичко, което се внасяше в затвора като хранителни продукти и др. от българското

население за нас, поделяхме го по равно, братски. С една дума, живеехме на комунистически

начала. Битолското гражданство се надпреварваше кой повече да донесе.

През есента – началото на месец октомври, в затвора дойде Гоце Делчев *7+, придружен от Георги

Пешков и майката на Анастас Лозанчев – Анча с малкия си внук Цветан на ръце. Той беше дошъл в

Битоля като търговен, добре облечен, изгладен и със златен пръстен на ръка. Аз бях слушал за

легендарния Гоце, но не бях го виждал. Даме ме извика и ме запозна с него. Направи ми

впечатление неговата блага фигура. След една седмица нашето дело се разгледа и всички бяхме

оправдани, освен Славейко Арсов, който бе осъден за една година затвор, като му се зачете

предварителния затвор повече от една година, затова бе пуснат на свобода заедно с нас. Като

излязох от затвора, Гоце Делчев дойде у дома ми заедно с Пешков и се запознахме по-добре, като

се почерпихме с едно тригодишно вино. Една вечер имахме събрание по негова покана, на което

присъствуваха Анастас Лозанчев, Георги Попхристов, *Георги+ Сугарев и някои от гимназиалните

учители. Гоце, като изслуша мнението на всекиго поотделно, с един благ и приятелски тон

обрисува бегло положението на организацията, важността на делото и какво ще ни предстои да

вършим. Срещата беше другарска, искрена и задушевна. Той беше слакодумен, говореше тихо, но

с голяма увереност и смелост. Въпреки нашето желание да остане още някой ден в Битоля, се

извини, че не може да остане повече, понеже го видял един цинцарин, дошъл от София, който го

познавал, та го беше страх да не го предаде, и на другия ден замина за Леринско като нелегален.

Отпосле се узна, че целта на неговото дохождане в Битоля и срещата му с Дамета била, за да

изглади конфликта между Лозанчева и Дамета. И наистина след заминаването на Гонета,

Лозанчев пак застана начело на управлението на организацията, което показваше, че конфликтът

бил уреден благополучно. След освобождението ни аз останах в Битоля, защото получих писмо от

дядо Козма, че бил съм уволнен от Екзархията и заместен от други. Славейко Арсов веднага

замина при войводата Марко Лерински, за да стажува. Екзархията не само че ме уволни от

Кичево, но не ми даде друга работа, понеже бях компрометиран пред властта. Йеродякон Йосиф

замина за родното си място гр. Крушово, където стана учител, а другите учители се разпръснаха по

разни места. Лука Джеров и Матей Христов останаха в Битоля, *Иван+ Нелчинов си замина за

Охрид, а Гиче Ошавков за Дебър.

Аз от Димитровден до Богоявление стоях без работа. Пред Богоявление кичевският каймаканин

дошъл в Битоля и срещнал Лука Джеров на улицата, и го помолил да ми каже да се срещна с него.

Аз от любопитство отидох при него в Шар хотел да видя за какво ме вика. Прие ме много любезно

и ме запита защо не се върна в Кичево да заема длъжността си. Без да му кажа, че съм уволнен, аз

му отговорих, че докато е той каймакамии в Кичево, няма да се върна, защото жестоко се отнесе с

нас. Тоя хитър албанец, родом от Берат, почна да се извинява и съжалява за станалото и настоява

за моето завръщане, като ми даде честна дума, че той бил подведен, и занапред ще бъ.де по-

внимателен и ще ме покровителствува. Това негово държание аз си обясних с предположението,

че той ял калай от валията, загдето беше повдигнал такъв голям шум с нашата афера, по която

после съдът ни оправда. Даже той настояваше да се върна заедно с него, и то с неговия файтон. Аз

най-после се съгласих и на 6 януари, Богоявление, в един файтон с него през Прилеп се върнах в

Кичево. Като ни видяха кичевчани в един файтон с каймакамина, останаха много изненадани. Аз

отидох направо в митрополията, където всички правителствени чиновници дойдоха на

"Хонгелдин" (добре дошъл), и се чудеха как съм се добрал до каймакамина. Моят заместник

свещ*еник+ Иван поп Кръстев, като ме видя, вдигна си багажа и си замина в манастира "Пречиста",

където беше манастирски брат и аз го заместих, като телеграфирах на дядо Козма, че заемам

длъжността си. Пред свършения факт дядо Козма и Екзархията се съгласиха и аз останах пак в

Кичево.

През пролетта на 1902 г. пак се появи една афера в Кичевско с убийството на един мръсен турчин

на име Рамазан от с. Шутово, който насилствено посегнал на семейната чест на селяните. Неговото

убийство се извърши от четата на Ванчо Сърбаков от с. Вранещица. По тоя повод последваха

арести на много по-видни граждани и селяни от Рабетинкол. По тая афера подведоха под

следствие и мене, без да ме арестуват. Това покровителство се дължеше на каймакамина, който

ми даде "беса" – честна дума, че няма да ме преследва. Аз обаче предчувствувах, че с един крак

съм в затвора.

Към края на месец август пристигна от Дебър дядо Козма по случай храмовия празник на

манастира "Пречиста" – 8 септември. Аз очаквах от него мъмрене и грубо отнасяне, загдето му се

наложих и останах в Кичево за наместник, то излезе обратното. Той се отнесе толкова любезно и

внимателно както никога и просто аз бях в недоумение от това негово държание. А всичко това

било с цел да ме изпрати в Дебър за негов заместник, а той през зимата да остане в Кичево. Аз по

принцип се съгласих с неговото предложение, само че му възразих да не би с това да направи

пакост на църковно-училищното дело в тоя край, понеже съм лежал в затвора, обвинен в

комитетски работи. А той ми отговори, че сондирал мнението на местните бегове и никой нямал

нищо против моето оставане. Там пък все и вся бяха беговете, а властта беше безсилна. Той видя

малко зор, докато ме ръкоположи в свещенически сан, понеже аз бях дякон и не желаех да стана

свещеник, за да не изгубя мястото си в Битоля, където бях ръкоположен за дякон с пожизнен

договор. Той обаче със своите силни аргументи ме разубеди, като ми каза, че аз като дякон не

мога да го замествам в Дебър, където има стари свещеници, протойереи и икономи. Най-после аз

склоних и той на бърза ръка, за да не се разколебая, ме ръкоположи в манастира на храмовия

празник в свещенически сан. На 14 септември – Кръстовден, ме произведе в чин иконом. Аз

тогава бях в особено душевно настроение, та не знаех какво става с мене. Както и да е, тази

процедура се извърши със светкавична бързина и той беше прав, защото ако се отложеше

ръкополагането, може би аз щях да се откажа от всичко. Той не ми даде да си отдъхна и веднага

на 16 септемари ме изпрати в гр. Дебър. Преди да потегля, отидох да си взема сбогом и

благословията му, той има наивността да ми каже с една ирония: "Сега те вързах вече за моята

епархия и не можеш вече да мислиш на Битоля, а стоенето ти в Дебър ще те откъсне от

комитаджилъка." Той предполагаше, че в Дебър, където управляваха албанските бегове, не може

да съществува нелегалната организация. Тоя наивен старец обаче много се лъжеше, без да знае,

че още в манастира "Пречиста", след ръкополагането ми, през нощта в манастирската гора се

срещнах с войводата Наке и установихме канала за кореспонденция с Дебър, защото

революционното дело беше ми станало плът и кръв. С окръжния комитет кореспондирах чрез

пощата, като пишех писмата си с химическо мастило. Пристигнах в гр. Дебър благополучно,

придружен от гавазина на Дебърската митрополия Камил бег, човек от видно бейско семейство в

града, който беше и старши стражар на правителството.

Дядо Козма беше се обзавел много добре в Дебър. Митрополията, която се намираше на края на

източната част в българсмата махала, до самата църква, на високо място, беше заградена с висоха

стена до два метра. Вътре имаше две помещения: едното на горната част на двора откъм

училището, в което се помещаваха кабинетът, спалнята, приемният му салон и спални за гости.

Всичките стаи бяха комфортно мебелирани: приемният салон с мека мебел, постлан с хубав

шаркьойски килим, а по стените бяха окачени библейски картини от вехтия завет, художествено

изработени, а прозорците с двойни завеси: спалните с железни кревати, постлани с меки дюшеци

и копринени юргани. Всички стаи бяха постлани с меки килими, а по стените бяха окачени

разкошни ковьори. В кабинета имаше богата библиотека, разпределена на няколко отдела, в

които имаше цяло тяло църковни служебни книги: книги на руски език на видни руски богослови,

книги с историческо съдържание от видни писатели като Шлосер и др., книги на френски език, от

които той много добре се ползуваше, българска история от Иречек и др. Освен това той

получаваше няколко вестници и списания на чужди езици: вест*ниците+ "Ново време" *8+, "Нива"

*9+, "Тан" *10+ и "Либерте" *11+. Освен това всяка година той отделяше по 60 лири за покупка на

всички новоиздадени български книги. Той беше много любознателен и ученолюбив, свободното

време използуваше само за четене. Живееше по строго определена програма. Ставаше рано,

закусваше и почваше канцеларска работа. Неговото меню се състоеше само от три порции и 75

грама вино. След ядене почиваше малко и пак се залавяше на работа. Той без утринна и вечерна

молитва не ставаше и не лягаше. Всяка сутрин и вечер дежурният свещеник идваше да му чете

правило, а само в празник отиваше в църква. Той беше прям и с твърд характер и в него нямаше

двуличие. Беше родолюбив, със силен национален дух, безстрашен, по дух той беше

революционер, защото не можеше да понася турските произволи. Заседателната зала

канцелария, кухнята и трапезарията бяха в долното помещение. За гавазина имаше отделна стая

над портата. Дворът беше разделен на две градинки. Едната за зеленчук, а другата пред неговата

спалня за цветя. Имаше и стъклен цветарник за зимни цветя, до него баня, а до банята сенарник и

конюшня. Имаше двама служещи, единият за гледане на коня, а другият за градините. Понеже

Дебър беше катедрата на епархията, то кореспонденцията от Екзархията идваше направо в Дебър,

откъдето аз я изпращах в Кичево. Свещениците, макар и с манастирско образование, бяха доста

будни, със силно религиозно и наиионално чувство. Въпреки че аз бях по-млад от тях, те в моето

лице виждаха Дебърски митрополит и затова много ме почитаха и уважаваха. Гражданите, много

будни и със силно национално съзнание, бяха сгрупирани около училището, църквата и

митрополията, които бяха построени едни до други. Всеки празничен и неделен ден свещениците,

учителите и по-видните граждани посещаваха митрополията, където бяха черпени с кафе и се

разменяваха разни мисли от обществен характер. Аз много се издигнах в техните очи с това, че

успя да открия в Дебър пансион и забавачница, което дядо Козма не успял да стори въпреки

желанието му. Проектирах окончателно да хвърля котва в гр. Дебър, като преместя и семейството

си от Кичево, а през лятото да правя обиколки из големите и хубави планински рекански села.

Тъкмо когато при тази хубава обстановка се почувствувах като владика и проектирах да осъществя

моя план, веднага всичко рухна. Народната поговорка казва: "Враг не остава да правиш брак". Ето

какво се случи:

На 20 декември ст. ст. 1902 г. беше празникът Курбан байрам на турците. По тоя случай още в зори

придружен от голяма свита свещеници, учители и първенци направих визита на правителствения

дом на пашата и видните чиновници, а след това на видните бегове. Навсякъде бях приет много

радушно, така както не предполагах. След свършване на визитите, уморен от много почерпания,

се върнах в митрополията, доволен от приема. още не бях седнал да си почина, яви се пред мен

един куриер с вързоп писма от Кичево. С нетърпение отворих вързопа, за да видя дали има писмо

от семейството ми от Кичево. Между официалните писма забелязах едно частно писмо, залепено

и запечатано с восък. Като го отворих и прочетох, останах като гръмнат. Дядо Козма ми

съобщаваше, че един негов близък приятел турчин от Кичево му съобшил под голям секрет, че в

прокурорский паркет в Битоля се получила телеграфическа заповед до кичевските власти да ме

закарат като арестант в Битоля, като ме подканяше веднага да замина в Битоля сам и да се

представя на прокурора, за да не бъда взет от Дебър и закаран в Битоля под конвой, с което щях

много да изложа митрополията и себе си. Пред мене оставаше да избирам от двете: затвора или

гората. Всичко това трябваше да реша за един-два часа, защото можеше всеки момент да бъда

арестуван по телеграфическо нареждане. В това време дойде ми на ума песента: "О, Македонио,

родино мила" и неволно почнах да си я тананикам. Тази песен още повече ме възбуди и реших да

не се вслушвам в съветите на дядо Козма; а да взема гората, а не да отида в затвора като овца на

заколение, понеже бях вкусил от този живот и познавах сладостите му, особено не можах да

забравя Катилхането, където бяхме живи заровени като в гроб. Даже счетох за унизително като

революционер да се предам доброволно на властта. Но трудно беше да напусна Дебър, когато не

можех да направя една крачка извън митрополията без гавазина, който беше и старши стражар.

Най-после реших да отида в Битоля инкогнито и се посъветвам с приятелите от окръжния комитет.

Извиках гавазина и му съобщих, че по заповед на владиката заминавам за Битоля, за да изтегля

заплатите на учителите, и да ми намери един верен кираджия. Той обаче искаше лично да ме

придружи. Аз му казах, че владиката заповядва той да остане, за да пази митрополията. Съгласи се

на това и ми намери един кираджия арнаутин, верен нему, и без да се бавя повиках секретаря и

му казах, че отивам в Битоля, за да изтегля заплатите на учителите и му предадох някои книжа и

сметки. За да отпътувам по-незабелязано и да не обърна внимание на хората с моето расо и

шапка, трябваше да се маскирам. Случайно намерих в гардероба на дядо Козма една нощна

плетена шапка и един кирлив подрасник. На край града по пътя за Битоля в къщата на Бояджиеви

се преоблякох, като нахлух плетената шапка и кирливия подрасник, а моето расо поставих в

дисагите, а шапката оставих в дома на Бояджиеви. Така преоблечен, аз потеглих като кающ се

грешник. Из пътя се озъртах да не би да ме гонят конни стражари. Щом минах реката Дрин, малко

се поуспокоих. Вечерта пристигнахме в с. Лукаво и ако нямаше снежна буря, щях нощем да

продължа пътя. Но поради лошото време, отбих се в селото и пренощувах в къщата на учителя

*Гиче+ Ошавков и на другия ден още по тъмно потеглих. По пладне стигнах на ханищата в с.

Дъбовяни, Стружко, откъдето смених кираджията и потеглих за Струга и отседнах в къщата на

Яким, тогава главен учител в Дебър. Научил се за моето пристигане, Александър Чакъров, тогава

главен учител в Струга и ръководител на организацията, веднага дойде при мен и много учуден

остана, като ме видя, че пътувам преди Коледа, и то в такова лошо време. Аз му открих как е

работата и тогава веднага ме взе у дома си. Неговата къща е чорбаджийска, двуетажна, с големи

салони и луксозна мебел. При него живееше сестра му, майка на Христо Узунов, млада вдовица,

росна като капка, с тежък траур от една страна за покойния си съпруг, а от друга за сина си, който

млад гниеше в битолските зандани, поради убийството на сърбоманина Гардан от Охрид. Щом ме

видя, почна да рони сълзи, казах че не трябва да плаче, а да се гордее, че е родила такъв достоен

син герой. Веднага измени настроението си, още повече като разбра, че и мене, едно видно

духовно лице, очаква да го сполети същата участ както нейния син. Запознах се и със старата му

майка. След това заедно с Чакърова се курдисахме край оджаса, където бумтеше буен огън, и го

ударихме на "раки кефи". Като сръбнахме по няколко чашки чиста гроздова преварена ракия с

хубави мезета и домашна туршия, ние си припомнихме за ученическите години от Солунската

гимназия, създаде се едно весело настроение и аз забравих какво ме очаква. Па й майката на

Узунова се зарази от нешето весело настроение, почна да се смее и взе участие в нашия разговор.

А може ли при такава обстановка и сърдечен задушевен прием да не се създаде весело

настроение? На скара в оджака се печеше пресна риба пъстърва. Майката на Узунов с черна

подбрадка, с чисто сияйно лице и кристална невинна душа, шъташе, за да наготви по-хубава

вечеря, за да нагости тоя, който отива "на гости" при скъпия й син. Такива майки раждат синове

герои. Нахранихме се добре и за спане ме поставиха в приемната им стая, на легло, в което щях да

се задуша от копринени постели и юргани. Още същата вечер Чакъров разпореди да се наеме

турчин кираджия, който да ме закара в Битоля. Сутринта още в зори потеглих от Струга с пълни

дисаги с провизии, приготвени от Чакърови. Вечерта пристигнах в Битоля и преди да вляза в града,

на Девеани спрях, платих на кираджията и го освободих, а аз се отбих при един фурнаджия, човек

на организацията, откъдето с един затворен файтон влязох в града и отидох направо в къщата на

моя роднина Спиро Костов и съобщих на окръжния комитет за пристигането ми. Веднага дойдоха

при мене Лука Джеров, Гиче Ошавков от Дебър, а след малко след тях и Анастас Лозанчев. Те

направиха справка в паркета и се оказа че действително ме търсят, за да ме арестуват. Понеже

къщата на моя роднина не беше удобна за прикр*итие+, преместих се в къщата на Мише Велков

при майка Фания, която живееше със слугинята си, защото Мише беше в София. Там стоях три

дена, а след това се преместих в Курдерес при една моя леля, Яна, първа братовчедка на баща ми,

където стоях около две седмици, понеже тая къща не беше под наблюдението на полицията. Там

окончателно реших да замина с чета, защото Анастас Лозанчев и Аце Дорев дойдоха при мене и

ми казаха, че не мога да замина за България, понеже каналите са били затворени. Взеха ми мярка

за четническа униформа и ме настаниха в къщата на Лука Джеров.

От 22 декември до 18 януари аз се укривах в Битоля, прехвърлян от къща в къща, придружен от

комитетски хора. Тогава организацията беше на върха на своята мощ и приличаше на един военен

лагер, защото Битоля гъмжеше от четници, войводи и куриери, които разнасяха писма и оръжие,

събираха се данъци за доставка на оръжие и материали за организацията. Всички християни, без

разлика на народност, бяха преклонили глава под революционното знаме. Развиваше се трескава

дейност от ръководното тяло. При Лука Джеров квартирувах цяла седмица, но него не можех да го

видя, защото беше зает от сутрин до вечер с работата, да организира и да бъде в постоянна връзка

с четите. Тогава Битоля имаше вид на град, населението на което се намира в навечерието на една

война. Аз като се прехвърлях от къща в къща още по светло, макар и да ме срещнаха много

познати, предателство не стана, защото всички бяха предадени всецяло на делото. На 18 януари

1903 год. един неделен ден призори излязох от дома, придружен от свещ*еник+ Димитър поп

Константинов и отидох в църквата "Св. Неделя". Там заварих класния учител по пеене Парашкев

Цветков, родом от гр. Плевен, инструктор на революционните групи в Битоля, който подозиран от

властта станал нелегален и след като обиколил полето, се върнал в *църквата+ "Св. Неделя", за

среща с окръжния комитет. Той се придружаваше от четника дядо Андрей, останал от четата на

войводата Марко Лерински, който беше паднал убит при село Пътеле. Дядо Андрей, наглед суров

и груб, с арнаутска форма, с глава превързана с черна шамия, с големи черни очи, под надвиснали

големи гъсти вежди, с остър поглед, стоеше мълчалив и на зададените му въпроси отговаряше

лаконически. Той отдавна се беше простил с всяко преобличане на долни дрехи. От петите до

главата облеклото му беше маслосано и кирливо. Карабината му и патроните обаче лъснати. С

една дума, истински хъш. Всичко това отначало ми направи неприятно впечатление, но отпосле

при дружбата ми с него узнах, че тоя наглед груб човек крие в себе си благородна душа и сърце.

Добрата ми леля Яна, при която квартирувах две седмици, дойде да ме изпрати, и след като се

облякох в четнически дрехи, взе попската ми форма и се разплака, като ме видя облечен като

четник. Аз не можах да обуя цървулите и навушата и дядо Андрея извърши тая работа. Когато ми

опасваше патрондаша, понеже коремът ми беше голям, потупа ме и каза: "Попче, скоро ще ти се

смъкне коремът". Дойдоха още няколко млади момчета в четата – новобранци: Димитър

Спространов от Охрид и Славейко Хололчев от Бнтоля, та събрахме всичко около 10 – 12 души

млади новобранци, И по тоя начин се въоръжихме в църквата "Св. Неделя", където бяха донесли

дрехи и оръжие. Само дядо Андрея отказа да се облече в нова форма и нови дрехи.

Следобед дойде от града голямото началство: Анастас Лозанчев, Ане Дорев и Лука Джеров за

среща с Цветкова и за да ни изпратят. Лозанчев, като ме видя в четнически дрехи и въоръжен,

почна да се киска, а Лука Джеров тъгуваше, защото знаеше, че не съм годен за тая работа. Вечерта

не дойде да ни вземе куриер и затова останахме да пренощуваме в църковните помещения. На

другия ден заранта, за да не бъдем забелязани, понеже главното шосе за Прилеп и Кичево минава

покрай *църквата+ "Св. Неделя", то се преместихме, за да прекараме деня в галерията на самата

църква. Тоя ден за нещастие се случи едно погребение, и, както му е редът, донесоха мъртвеца в

църквата за опело, а ние горе се спотайваме. Дядо Андрей стана, за да надзърне през решетките и

ни каза: "Ако им се тутна – покажа, всички ще избягат от църквата и ще оставят мъртвеца". И

наистина това плашило, ако беше се появило, хората щяха да изпаднат в ужас от неговата рошава

фигура.

Вечерта с куриери потеглихме за Кукуречани под войводството на Парашкев Цветков. Когато се

наредихме, за да потеглим, за преден патрул войводата определи младите гимназисти

Филдишлиева и Спространов. Тогава дядо Андрей заяви: "Тези момчета са още неопитни за

преден патрул, аз ще тръгна като патрул". Войводата се съгласи и той замести младите момчета.

Когато вървяхме под село Ращани за Кукуречани, дядо Андрея вървеше напред като котка без да

вдига никакъв шум, и щом се доближи до някое съмнително място: долчинка или някой храст, той

ни даваше знак да залегнем, докато провери, и след това ни даваше знак да го следваме. Като

виждаше че всички сме неопитни, той полагаше големи бащински грижи, за да ни запази от

всякаква опастност. На следната вечер от Кукуречани отидохме в селото Облаково. Там селският

комитет ни се оплака от една жена, голяма бъбрица, която приказвала пред жените на селската

чешма неврели-некипели работи. Решихме да я повикаме и я посплашим. Дойде жената – млада

булка, на която мъжът й беше в странство. Понеже ние не знаехме по какъв начин трябва да я

изплашим, възложихме тая работа на дядо Андрея. Той, като зае една страшна поза, с един остър

поглед, почна да я гълчи с такъв строг тон, че не само тя се стресна, но и ние с Парашкев Цветков в

чудо се видяхме и почнахме да се смеем под мустак. От това мъмрене тя си отиде така

изплашена, че ние останахме с убеждението, че надали още веднъж ще посмее да отвори устата

си да говори. На другата вечер в с. Свинища ни посрещна Тодор Златков, четник от четата на

Георги Сугарев, бивш учител, пратен от Смилево да ни вземе. В селото Свинища се получи

нареждане от окръжния комитет да се екзекутира една жена шпионка от същото село, която

имала връзки с турците. В изпълнение на тази заповед ние я взехме с нас и няколко селяни, за да

изкопаят гроба й вън от селото, и там я предадохме на двамата гимназисти да я намушкат със

щиковете. Ние с Цветков не можахме да гледаме тази ужасна картина и затова се оттеглихме

настрана. Оттам пристигнахме в с. Смилево, където намерихме Тома Давидов с цялата

ревизионна чета, която след обиколката си в Костурско, Леринско, Преспанско и Ресенско, дошла

на почивка в с. Смилево. Мене и Парашкев Цветков ни заведоха в квартирата на Тома Давидов.

При влизането в стаята пред мен блесна неговата снажна фигура с офицерско облекло и орден на

гврдите, и макар че стаята се осветляваше с газена лампа, видя ми се като че ли е осветен от

северно сияние. Срещата ни беше сърдечна и задушевна, целунахме се братски, защото той бил

известен от окръжния комитет за нашето пристигане и ни очаквал. С него беше Христо Настев от

Щип, секретар на четата, а така също и Лука Групчев, главен учител от Ресен, и той новобранец, а

още и годеник. Дойдоха първенците и ръководителите на селото, за да се видят с новите гости.

Смилевчани, като ме видяха, които добре ме познаваха още от Битоля, останаха учудени и ми

казака: "Дяконе, ти нас ни засрами". Тогава забравих всички мъки, които изпитах при пътуването

от Битоля за Смилево нощно време, падайки и ставайки. Цяла нощ прекарахме във весели

приказки.

След два дни почивка, по нареждане на окръжния комитет от Битоля *Парашкев+ Цветков остана

войвода на Смилевския район, а при него останаха дядо Андрей, Хололчев и Филдишлиев,

последният за секретар на четата. Георги Сугарев остана войвода на полските села в Битолско. Аз

и Лука Групчев останахме в четата на Тома Давидов. Преди да потеглим от Смилево по ревизия из

Демирхисарско, при Давидова се явиха две млади невести по на около 27 години, облечени в

смилевска носия и въоръжени с револвери. Те бяха много красиви и изказаха желание да се

движат с революиионната чета. Бяха от селата Рамна и Лера, в Яваткол, мъжете на които бяха

четници в Сугаревата чета. Селският пъдарин – турчин, възползуван от отсъствието на мъжете им,

почнал да прави опити да се гаври с тяхната чест. Те, като разбрали неговите мръсни намерения,

решили сами да го очистят. Решено и свършено. Една вечер дали му знак да дойде при тях, само

че по-късно. Агата с готовност и радост отишъл при тях и се разпищолил, като оставил оръжието

настрани и чакал момента, за да изпита сладострастието на Мохамедовия рай. Те го забавлявали,

докато уж се приготви вечерята, през което време той изпил няколко чаши ракия. През това време

те с една брадва отзад му отсекли главата, хвърлили го в един трап и го заровили с шума. След

това взели оръжието му, часовника и каквото друго имал и избягали в съседното село и оттам

настанили се в с. Смилево на прикритие. Дотегнало им да стоят в бездействие и затова намислили

да се причислят към ревизионната чета. По тоя въпрос Давидов пожела да узнае и нашето мнение

като негови другари. Секретарят му Христо Настев и Лука Групчев изявиха мнение да се приемат в

четата двете млади невести комитки само за насърчение. Аз като взех предвид тяхната младост и

буйната им кръв и това че те трябва да живеят заедно с нас, межд които имаше и млади момци, за

да не стане някой аталък, защото дяволът си няма работа, се противопоставих на това тяхно

искане. Да си кажа правото, те можеха да бъдат изкушение за всички нас, макар и с напреднала

възраст. Затова казах на Давидова; "Ако ги приемем в четата, не зная кой кого ще пази от тях, та

такава беля не ни трябва". Тома Давидов се съгласи с мен и предложението на Христо Настев и

Лука Групчев пропадна, от което им стана малко неприятно.

От с. Смилево отидохме да организираме влашкото село Гопеш, разположено южно от с.

Смилево, на един час разстояние. Село Гопеш бе чисто влашко с около 500 къщи, имаше голяма

църква и училище. Жителите на това село странствуваха по разни държави и градове и затова бяха

по-културни. Селото беше разделено на два противоположни лагера, едните бяха националисти

румънии и имаха румънски училища, а другите се гърчееха и имаха гръцки училища. Най-голямата

борба се водеше за църквата, където гръкоманите не допускаха да се чете на влашки език. Затова

постоянно спореха и се влачеха да се оплакват в Битолското управление. Единични личности от

двете страни бяха посветени в делото, но цялото село не беше организирано. А то като планинско

и близко до с. Смилево беше важен пункт и необходимо беше да се организира. Преди да

потеглим ние, цялата милиция от Смилево около 60-70 души, обсадиха Гопеш и обхванаха всички

пътища, за да не може никой да влезе в селото или да излезе. Съобщи се на първите хора от двете

страни да приготвят ядене, защото ревизионната чета ще им гостува, и всички селяни да се

съберат в черква. Ние отидохме право в черквата, която се намира всред селото, украсена по

подобие на гръцката катедрала в Битоля. Четата остана да патрулира вън от селото наедно със

смилевската милиция, а пък ние с Тома Давидов влезнахме в черквата, Последната беше буквално

препълнена. Давидов застана на владишкия трон и оттам държа една реч за значението на

революционното движение и неговите цели, като в заключение каза, че без разлика на вяра и

народиост, всички трябва да застанем под революционното знаме, след което покани всички да

положат нужната клетва за вярност към организацията. За тая цел всред църквата на една маса се

поставиха евангелие, кръст, кама и револвер, аз като духовно лице прочетох клетвата, след което

всички се разцелуваха братски и ни настаниха по квартири и добре ни нагостиха с баници, после

потеглихме за Смилево и пристигнахме същата вечер. Съвсем не е вярно онова, кето пише

войводата Алексо Стефанов в спомените си, че сме били в Магарево и там, след като сме подвели

под клетва селяните, събрали сме пари с диск и Тома Давидов ги прибрал за себе си. В с.

Магарево с Давидова никога не сме отивали.

След като организирахме Гопеш, се разреши и църковният въпрос, в смисъл по ред да се служи,

като една седмица се чете на гръцки, а другата на румънски. Същевременно поставихме основа на

организацията в това село, избра се ръководно тяло от местните по-видни селяни. В Гопеш бяхме

придружени от районния войвода Парашкев Цветков, с когото беше и Александър Кошка –

цинцарин от с. Маловища, облечен във форма на кавалерийски румънски офицер. От Смилево

потеглихме за определения маршрут, като обиколихме всички села на Демирхисарско, Кичевско,

Охридско и Дебърско, придружени от районните чети, начело с войводите им. Във всяко село

ставаше общоселско събрание и се държеше беседа от Давидова, а често пъти, като свърши той,

даваше думата и на нас, неговите другари. В селата той ревизираше състоянието на оръжието и

касите, но едновременно под негово ръководство се вършеше обучението на милицията и на

новобранците. Денем се обучаваха по квартирите частично на стрелба, а нощно време се

провеждаха общи учения за движение при нападение в разсипан строй, на атака и пр. В

планината над селото Голямо Илино денем цялата чета произведе учение за стрелба с бойни

патрони. По-опитните стрелци стреляха на един прицел на 500 крачки, но на първия изстрел

никой не улучи целта. Дотогава аз не бях стрелял с пушка в определена цел, но от упражненията,

които бяхме направили по-рано на мишена, бях схванал как се прицелва. Четниците почнаха да

викат, че искат и дядо поп да видят как стреля. Давидов се усмихна и ми каза: "Хайде, дядо попе,

опитай се и ти". Аз рекох да опитам късмета си, без да се надявам да улуча. Трябваше да стрелям

лежешком. Аз взех пушката, прицелих се, и още с първия куршум улучих целта. Давидов от

възторг извика: "Браво-о-о!", а другите четници, които не улучиха при първия път, ми завидяха и

пожелаха да стрелям втори път. Аз, понеже се съмнявах дали ще улуча втори път, казах: "Добрият

стрелец стреля само един път". От този случай аз добих голяма самоувереност в себе си и се

подигнаха акциите ми пред четата. Надвечер се върнахме в селото с пушки, окичени с кукурек.

Нея вечер бяха Сирните заговезни и на другия ден започваше великият пост. По мое предложение

Давидов се съгласи първата седмица на великия пост да постим, за да не направим лошо

впечатление между селското население като християни. Той не беше придирчив към храната и

беше съгласен да яде каквато храна му се поднесе. Беше много скромен и строг към себе си и с

тези негови качества той респектираше всички. Той даваше личен пример, като пръв извършваше

онова, което искаше от другарите си. Като прост четник носеше сам раницата си, пълна с всичко

необходимо, като почнеш от хранителните продукти и свършиш с лекарствата и бинтовете. Във

всички походи той вървеше напред, а когато забележеше, че аз съм уморен, за да ме облекчи,

вземаше на гръб и моята гуна. Действително на първо време аз бях един товар на четата, защото

бях доста пълен и още несвикнал да се движа нощно време по кози пътеки и пресечени месности.

Често пъти падах, та предизвиквах смях у другарите си. Веднъж се случи следното: Една нощ, като

пътувахме за с. Бабино, зимно време, през една тясна и заледена пътека, аз се подхлъзнах и

паднах, от което пушката ми изхвръкна на една страна, а калпакът на друга. Секретарят Христо

Настев, който вървеше пред мене, почна да се киска, а аз в своя яд пожелах да го сполети същото.

И наистина, след няколко крачки, хвана го моята благословия, и той полете в една пропаст с

главата надолу и щеше да намери дъното на пропастта, ако случайно краката му не бяха се оплели

в един храсталак на брега. Това предизвика голям смях у всички ни, и четниците казаха, че то е

хванала моята клетва, загдето ми се присмял. При обикалянето на селата, навсякъде селската

милиция ни посрещаше в строй, като ни отдаваха и военни почести. А Давидов не отговаряше по

военному от скромност, а се ръкуваше с всички и ги поздравляваше с изрази, пълни с топли

чувства. Във всяко село, той не отиваше в определената квартира, докато не настани четниците и

не ги обиколи, макар и да беше много уморен. Ние с другарите веднага отивахме в определената

ни квартира. Никога не можех да го видя уморен или недоволен от нещо.

В Кичевско аз се простудих и ме хвана силна кашлица, и Давидов се уплаши да не ме хване

пневмония. Между другите подаръци от ръководното тяло в Кичево бяха ми изпратили и коняк

"Метакса". Понеже аз бях болен, Давидов каза, че конякът е само за мене. Когато потеглихме от с.

Кърбуница за село Бигор Доленци, Кичевско, шишето с коняк го даде на един куриер, с нареждане

да го пази и никому да не дава да пие от него. Понеже ние с четата бяхме по-напред, Юрдан

Пиперката, който ни придружаваше, вървеше след нас, настигнал куриера, взел коняка и го изпил.

Когато стигнахме в селото, Давидов потърси коняка от куриера, а последният сви рамене и не

знаеше какво да отговори. Предполагайки, че той го изпил, Давидов се разсърди и щеше да

пребие куриера и едвам го успокоихме. Като се успокои, ми каза; "Не е въпросът за коняка, а за

неизпълнение на едно нареждане, да запази една поверена му вещ". Оттук отидохме в селото

Козичино, където се беше загнездила сръбска пропаганда. Имаше сръбски учител и свещеник,

изпратени от Сърбия. Давидов отиде в училището да прави събрание, но аз не отидох, защото не

можех да търпя сръбски агент в чист български край. Отпосле Давидов ми каза, че сега не е време

да раздухваме партизански страсти, а всички да ги поведем под революционното знаме, а след

като се освободи страната, ще се гледат всички останали сметки. Тук му е мястото да изтъкна, че

Давидов, макар и да беше офицер от българската действуваща армия, той дойде в Македония не

да завладява и да печели слава, като агент на българската политика, не да коли и беси хора от

чуждите националности и да изнасилва религиозните им чувства, но той дойде да се бори за

освобождаването на Македония от турския режим. Не така обаче постъпиха сръбските и гръцките

офицери, които бяха дошли в Македония с чети след въстанието. Те не се бореха против вековния

ни враг турците, а дойдоха да убиват българските македонци и опожаряват имотите им, както

това правеха кир Мазаракис във Воденско и кир Каравангелис в Костурско, които бяха в услуга на

турците.

На връщане от Рабетинкол при преминаването на река Велика на път за родното си село

Вранещица, посрещнаха ни куриери, които ни предложиха да ни пренесат на гръб през реката.

Давидов категорически оказа да се възползува от тази услуга, събу си обущата и прегази реката,

която беше дълбока до колене. Моя милост и двамата ми другари Настев и Групчев възседнахме

куриерите, без да газим реката. На отсрещния бряг Давидов си обуваше цървулите, и аз му

направих бележка, че не трябва да гази реката, а трябваше да се остави да го пренесат, а той даде

нужния отговор: "Не стига, че турците са ги яздили 500 години, трябва ли и ние – техните

освободители – да вършим същото". С други думи даде ми платен отговор. Вранещичани,

повечето от които са фурнаджии в Битоля и София, ни посрещнаха триумфално. Из пътя от реката

до селото, селската милиция беше наредена в шпалир от двете страни на пътя за охрана. Понеже

много от селяните, които били в София, говореха литературно български, Давидов се почувствува

като в София.

От село Вранещица през Църско, Простране, заминавахме в с. Мраморец, Охридско, където ни

посрещна войводата Деян *Димитров+ с четата си. Оттук през селата Годиве и Сливово заминахме

за Малесията през Караорман, където газихме голям сняг. Там ни срещна районната чета под

воеводството на Тасе Христов от с. Збъжде. Придружени от същата чета, в която бяха четниците

баща му и брат му, минахме през селата Цървена вода и Ботун и пристигнахме призори, капнали

от умора в с. Куратица. Бащата на Тасе Христов беше 60-годишен човек, но здрав българин и със

силен дух, вървеше винаги като преден патрул. В Куратица дойдоха от Охрид от отговорното тяло:

Иван Нелчинов, Наумче Цветинов, сега свещеник в София, и Христо Узунов от Струга, който след

като бил освободен от затвора, дойде при нас, за да се причисли към четата. Донесоха ни 30 оки

охридска риба и други подаръци. Тъкмо когато обядът се готвеше, а пък четата се упражняваше на

полянката, пристигна един куриер с известие, че войводата Деян *Димитров+ бил обсаден от

турска войска, та да отидем на помощ. В същото време пристигна и един четник от охридските

села, който беше дошъл от България със Сарафовата чета. Той се яви пред Давидова и като му

съобщи, че Сарафов дошъл с чета от България. Давидов много се зарадва и го запита кой друг

офицер е дошъл него. Четникът му каза, че дошъл и поручик *Димитър+ Дечев. Като чу това име,

Давидов кипна и каза: "Като се видя със Сарафов, ще му кажа или мене да стреля, или него". По-

рано Дечев беше дошъл с Давидовата чета до Леринско, но Давидов го върнал назад като

пияница и човек без морал. От това известие той много се възбуди и понеже беше дошло

известие да отидем на помощ на Деяна, той даде нареждане да сме готови за път. Войводите Тасе

Христов и Марко от Дримкол, които ни придружаваха, изказаха мнение, че денем е много

рисковано да отиваме на помощ, защото ще бъдем открити от властта. Давидов настоя на своето.

Тогава Тасев предложи по-рано да хванем прохода Сатеска, защото оттам може да ни обсади

турска войска и ни удари в гръб. Той възбуден каза: "Аз тръгвам, а който иска да дойде с мене".

Обядвахме на бърза ръка и потеглихме с цялата чета от 80 души посред бял ден на 15 март 1903

година, стар стил в съботен ден. Нелчинов и Узунов също искаха да ни придружават. Казахме

обаче да се върнат, понеже не бяха подготвени като четници. Стигнахме на един хълм над селото

и аз помолих Давидов да даде малко почивка, защото съм уморен, с цел да се позабавим до

второ известие, понеже от пушечните изстрели схванахме, че сражението се води вън от селото.

Току-що седнахме да си починем, пристигна втори куриер, който предложи вместо да минем

направо през полето, където има турски чифлици, да обиколим през планината, за да не бъдем

забелязани. Давидов обаче не се съгласи на това и каза да вървим направо. Станахме и

потеглихме с бърз ход. През полето четниците забелязаха да се движат двама пъдари и поискаха

да ги убият, но Давидов не позволи, като каза: "Ние отиваме на помощ на четата, а не да убиваме

невинни турци". Пред четата вървеше един преден патрул от 10 души, а ние останалите вървяхме

по следния ред: Тома Давидов начело, Христо Настев след него и аз подир Настева заедно с

четата. Наближихме с. Оздолени. По това време предният патрул залегна и ни даде знак да

залегнем и ние, защото видял да се движат срещу нас няколко въоръжени турци. Патрулът откри

срещу тях огън и те отговориха. Тогава Давидов даде команда на четата да се разгъне вляво и

дясно и бърже да се заемат гробищата на с. Оздолени, които бяха на едно високо място. Десният

ни фланг във верига заедно с войводите Тасе Христов и Марко *Павлев+ – Дримколски, успяха да

се качат на гробищата. Турците обаче бяха успели да залегнат в самите гробища. Давид остави

мене и секретаря в една нива залегнали, а той отиде направо към гробищата.

Откри се честа стрелба и сражението почна. Отивайки към гробищата, Давидов, току-що беше

пристигнал до един гроб, бе улучен от вражески куршум, даден от ония турци, които бяха в

гробищата, и той падна убит. После ние успяхме да убием трима от турците, а един от тях, ранен

успя да избяга. След като се прекрати сражението, ние разбрахме с голяма кръб, че Давидов е

мъртъв. Скръбта за нашия войвода беше голяма. После научихме, че при обсадата на четата на

Деяна в с. Ърбино дошла на помощ четата на Янаки *Янев+ войводата, която се явила в гръб на

войската и четата на Деян успяла да се избави и отегли. А тези четирима турци, които стреляха от

гробищата, били на помощ на войската и на връщане случайно бяха ни срещнали, поради което се

завърза сражението с нас, което свърши така трагично. След това ние вдигнахме тялото на

Давидов на носилка и го погребахме над селото Оздолени под един дъб. При погребението

дойдоха всички от близкото село Слатино, наедно със селския свещеник Георги. Опелото се върши

от мене и свещеника. По тоя случай Христо Настев каза няколко трогателни думи. Цялата чета е

построена с пушки за почест и при спускането на тялото в гроба се даде един залп от четата.

Селяните от с. Слатино бяха донесли един бинлик ракия, с която се почерпихме за бог да прости.

Вместо Давидов ръководител на четата избрахме Христо Настев. Той взе пушката на Давидова, а

неговата даде на мене. След погребението се отбихме в близкото село Слатино, за да се нахраним

– то беше разположено в един дол. Пред опасността да не бъдем обсадени от войска и избити до

един, вечерта се изтеглихме над селото и се настанихме в селските кошари. Заедно с нас дойде

цялото население от страх да не бъдат заловени от войската и измъчвани. Аз, Настев и Лука

Групев легнахме да спим пред една плевня, защото вътре беше пълно със семейства. Понеже

мястото е планско и беше студено, ние с Настев облегнати с гърбовете си се мъчехме да се

стоплим и да заспим, но не можахме да се стоплим и зъзнахме от студ. Една жена, която ни

забеляза от плевнята, донесе една покривка и ни каза: "Вземете, братя, тая покривка да се

стоплите, защото вие за нас се мъчите". Трогнати от вниманието й, от тоя мил жест, отказахме да

приемем покривката, защото с нея преди това бяха завити децата й. Предполагахме, че след нас

ще дойде потеря, затова на съмване се изтеглихме от плевните и заехме позиции на няколко

високи чукари, за да можем да се отбраняваме, в случай че бъдем нападнати от войска. Много

мила беше картината, като гледахме как жените ни носеха вода горе на чукарите, където бяхме

взели позиция.

По това време едно отделение войска дошло в селото, където сварили няколко старци. Изяли

няколко кози и кокошки и като разбрали, че ние сме горе на чукарите, изстреляли срещу нас един

залп и си отишли от селото. Отделението войници не се реши да ни нападне, защото видя, че ние

сме на здрави позиции, а те бяха малко. Като ни съобщиха, че войската се оттеглила подир обяд,

надвечер ние потеглихме за с. Брежани под ръководството на Христо Настев. Минавайки през

планината, на пътя срещнахме няколко чети от селски милиции, въоръжени с брадви, пушии

кремъклийки и др. Казаха, че ни идват на помощ, защото се научили, че четата на Давидов била

обсадена от войска. Ние бяхме трогнати от тази масова проява на себеотрицание и братски

чувства от страна на селяните, които по тоя начин доказваха своята готовност да умрат за делото.

Това ни много окуражи и аз си казах, че за свободата на такъв народ заслужава човек да умре.

Пътят до село Брежани беше много лош. Местността беше пресечена, камениста и покрита с

храсти. Вървяхме с бърз ход, за да пристигнем по-скоро в Брежани. Аз – тромав, тогава не

почувствувах никаква умора, макар и да вървяхме без почивка. Това много учуди четниците. Но то

беше лесно обяснимо, защото бях доста отслабнал; коремът ми беше изчезнал, и патрондашът,

който по-рано ме стягаше, сега беше ми станал широк.

Пристигнахме в селото към полунощ и щом отседнахме на квартира, селският ръководител ни

съобщи, че получил известие от войводата Юрдан Пиперката, който бил в планината над селото с

80 души и да му изпратят храна за четата. Научихме се, че той идвал при нас, за да ни даде помощ,

защото като мълния се пръснал слух, че Давидовата чета е обсадена и се сражава, поради което от

всички места четите и селяните потеглили, за да ни дадат помощ. Ние съобщихме на Пиперката за

станалото и той се върна. На другата вечер напуснахме с. Брежани и заминахме през Ресенско за

с. Смилево. Когато отидохме в с. Круше, Ресенско, ръководителят на това село ни съобщи, че

имало нареждане от ресенския войвода Славейко Арсов, във всяко село от неговия район да

бъдат готови по 10 души милиция, въоръжени, при повикване да се явят на определеното място.

Когато отидохме в с. Смилево, намерихме Славейко Арсов готов с четата си, готов да потегли на

помощ след Пиперката, ако стане нужда. Там заварихме поручик Стойков, дошъл със Сарафовата

чета. По нареждане на окръжния комитет, той прие ръководството на Давидовата чета, а 'пк аз

напуснах четата и заминах със Славейко Арсов за Ресенско, като негов гост. След като обиколихме

няколко села, ние пак се върнахме в Смилево на почивка, където всички чети се чувствуваха като у

дома си и бяха най-сигурни. Пък и гостоприемните смилевци не можеха да стоят без чета в селото,

било им глухо.

От обиколката ни из Ресенско схванах, че Славейко Арсов, който по-преди при мене в Кичево

беше бърз нетактичен, станал добър организатор и съобразителен и добре беше организирал

района си. Той беше проникнал в най-скритите кътчета в душата на селяните, и беше ги завладял.

Например когато бяхме пристигнали в с. Елха преди разсъмване и се настанихме на квартира, аз,

изморен, побързах да поискам от домакина да ми направи кафе. Славейко обаче другарски ми

забеляза да не искам нищо, защото селяните знаят що ни е нужно и те сами ще изпълнят своя

дълг, защото им било неприятно да им се иска, както това са правили турците. Забележката му

беше права. През страстната седмица, на велики четвъртък, ние се върнахме със Славейко Арсов

от Ресенско в Смилево и там намерихме Георги Попхристов, член на окръжия комитет в Битоля,

изпратен с мисия да произведе една анкета по повод едно оплакване против Юрдан Пиперката,

направено от хора от неговия район. Георги Попхристов като голямо началство – представител на

окръжния номитет, и понеже анкетата се отнасяше за един Пиперка – буйна натура и луда глава,

за да има по-голям авторитет като власт, пожела да бъде придружен от няколко души въоръжени.

С неговата свита потеглихме аз, Спиро Олчев, Христо Узунов, *Никола+ Кокарев, начело с

войводата Славейко Арсов. От Смилево тръгнахме на велики четвъртък за Демирхисарско. Като се

изкачихме при манастира "Св. Петър" над с. Смилево и седнахме на почивка, пред нас блесна

селската черква, осветена поради нощните бдения на "светите страсти" и блещукащите свещи на

богомолците из улиците, които отиваха в черква. Тази картина чувствително засегна моето

религиозно чувство като духовно лице и усетих в себе си една празнота, понеже бях отдавна се

отдалечил от църквата. С тъга на душата след почивката потеглихме за с. Боища. Напред вървеше

Славейко Арсов а след него ние, между нас Георги Попхристов. Нощта беше тъмна като в рог и

почна да роси по малко. В тъгата си аз за утеха хванах Георги Попхристов под ръка и почнахме да

приказваме за живота в миналото, прекаран в Битоля, и почнахме да тананикаме песента "О

майко моя, родино мила", толкоз повече, че се считахме сигурни на това планинско място, където

турски крак не стъпваше, и това място се считаше като комитско гнездо. Като ни чу, Славейко

Арсов ни наза: "Нема ли да пропукат от некъде турските аскери, та тогава ке ви вида дали ке

пеете". Ние млъкнахме и застанахме в редицата.

Пристигнахме в Боища и седнахме да си починем и да вечеряме. Аз по навик си изух обущата, за

да умия със студена вода възпалените ми от дългото ходене крана. Славейко, като ме видя,

усмихнато ми каза: "Майка им на тези турци, как нема отнекъде да се появят, та да видам как се

бега со боси ноги". Аз му се изсмях, но той беше прав, защото аз отивах много разхалтен. От с.

Боища всички на коне потеглихме за с. Слоещица, където беше определена срещата с Юрдан

Пиперката. На тръгване Узунов и Кокарев паднаха от конете, понеже не бяха свикнали да яздат, та

стана мално смях. Пристигнахме в с. Слоещица. Очаквахме, че Пиперката ще ни посрещне, същият

обаче не ни посрещна. Селото е разделено на две махали от реката, която тече по средата.

Отседнахме на квартира в къщата на ръководитела и го попитахе дали Пиперката е тук? Той обаче

гузно почна да мънка и каза, че не е тука. Ние се усъмнихме в истиността на неговите думи,

защото забелязахме, че селяните не бяха спокойни и се държаха плахо. Схванахме, че тука има

нещо, което селяните крият от нас и не смеят да ни кажат. Почнахме да се споглеждаме един

други, Арсов почна да се нервира, а пък мене почна да ме надува смях. Георги Попхристов, като

началство се държеше хладнокръвно, но цвета на лицето му се менеше като на хамелеон. Най-

после един от селските ръководители ни съобщи под секрет, че Пиперката се намирал заедно с

четата си в другата махала и че селото било обиколено от четата му. Тогава е разбахме каква е

работата, уловени сме като мишка в клопка. Недоверчивият Пиперка, като узнал, че ще йде анкета

от окръжния комитет и то придружена въоръжени хора, взел всички предпазителни мерки, да не

бъде убит, когато у нас никога не е минавала такава мисъл. Пиперката най-много се усъмнил от

това, че с нас идва и войводата Славейко Арсов, към когото беше неприязнено настроен и нямаше

доверие, понеже го познаваше, че е с буен темперамент. След това узнал, че и аз съм с

началството, се успокоил. Решихме аз да му пиша да дойде, без да се бои от нещо. Аз му писах да

бъде спокоен и да дойде на мои отговорност, без да се опасява от каквото и да било. Като

получил моето писмо, той дойде при нас, но не сам, а придружен от трима четници, като с други

няколко четници обсадил къщата, където бяхме на квартира. Като дойде при нас, не седна на

постелята, където бяхме ние, а на стол като и придружаващите го четници държаха здраво

пушките в ръцете си, готови за всяка изненада. Георги Попхристов, като схвана че атмосферата е

много сгъстена, постъпи много тактично и в благовидна форма го смъмри за неговата постъпка.

Същевременно с един въздържан тон, като началство, изтъкна неговите кусури, за които имаше

оплакване, с предупреждение да се въздържа занапред, да не проявява такива човешки слабости,

След това се разположихме и почна другарски разговор. Това Пиперката си призна, като каза:

"Море ако не бе дяконът, аз никога немаше да дода, защото немам доверие във вас".

Бележки

5. Авторът вероятно има предвид въстаническото движение през 1878– 1880 г. като противодействие срещу

постановленията на Берлинския договор, защото четническият институт на организацията се създава едва

през 1898 г. (вж. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония, т. 1, С., 1933, с. 98; Пандев, К,

Националноосвободителното движение в Манедония и Одринско 1878 – 1903, С., 1979, 189, 190).

6. В Битоля поп Ставри не само отказал да даде исканата като налог сума от организацията, но стигнал до

предателство. За това предателство организацията го осъдила на смърт и след няколко дена той бил убит от

терориста Пецо Георгиев. Но преди да почине той можал да посочи някои организационни хора. Създала се

през август 1900 година така наречената Попставрева афера.

7. Гоце Делчев посещава Битоля към средата на месец ноември 1901 г. и престоява около 20 дена. През

това време пой успява два пъти да посети Даме Груев в затвора, да преустрои окръжния революционен

комитет и да изглади някои конфликти между членовете на комитета (вж. Попхристов, Г. Революционната

борба в Битолския окръг, С., 1953, с. 31).

8. "Новоя время" – всекидневен вестник за политика и обществен живот, излиза в Петербург от 1868 до 1916

г.

9. Илюстровано списание за политика и съвременен живот, излиза в Петербург от 1870 до 1916 г.

10. В този период във Франция излизат няколко вестника със същото заглавие.

11. По това време с такова заглавие излизат няколко вестника във Франция и един в Швейцария на френски

език.

Служба в смилевската църква

От с. Слоещица се върнахме пак в с. Смилево на втория ден на Великден. Георги *Попхристов+ си

замина в Битоля, Арсов в Ресенско, а аз останах в селото, където беше дошъл войводата Парашкев

Цветков с цялата си чета. Още не можах да се успокоя, загдето бях отдалечен от църквата в тия

тържествени празници, затова намислих да служа литургия в смилевската църква на третия ден на

Великден. Моето желание съобщих на ръководното тяло в селото, начело на което стоеше Георги

Чуранов, баща на Козма Георгиев. След размяна на мисли съвместно с районния войвода Цветков

взе се решение да служа в черквата на третия ден, на който да се черкува и цялата чета. Взеха се

от селската милиция нужните мерки за охрана на селото. На третия ден от Великден 1903 г. в зори,

облечен с четническо облекло и въоръжен отидох в черквата, оставих оръжието си в олтара и се

облякох в свещенически дрехи и наедно с трима селски свещеници отслужихме тържествена

литургия. Черквата беше препълнена от богомолци с участието на четата, която беше построена в

средата на черквата заедно с войводата, облечен в офицерската куртка на Давидова, взета след

неговото убийство. Имаше и много ученици от битолската гимназия, дошли във ваканция за

празниците, имаше и граждани, дошли от Битоля, за да видят четите и им се нарадват.

Евангелието четох от амвона както го четях, когато бях дякон в Битоля, за да си спомнят

смилевчани, които са ме чули да го чета като дякон. След църковния отпуск, като раздадох

нафората, наденах пак оръжието и влязнах в редиците на четата и на излизане почнахме да

маршируваме из улиците, пеейки революционни песни, Тоя ден за смилевчани, както и за други

присъствуващи беше истински Великден, понеже се чувствуваха напълно сигурни и горди под

закрилата на въоръжените сили на организацията. Особено Смилево по това време се считаше

като екстериториално място на Турската империя, което беше главен стратегически пункт на

организацията, където имаше складове на хранителни продукти, оръжие, муниции, облекло,

медикаменти и всичко необходимо за поддържане и обзавеждане на четите от Демирхисарски,

Ресенски, Битолски, Преспански, Охридски и Кичевски район. Па и самото географско по;аожение

на Смилево, разположено в недрата на Бигла плланина, заобиколено само от чисто български

села, с изключение само на едно цинцарско село Гопеш, го правеше недостъпно за турските

нападения и беше уютно гнездо за почивка на четата. Освен това смилевчани, без разлика на пол

и възраст, бяха всецяло предадени на делото. Един кираджия смилевчанец на име Павле с два-

три коня всеки ден циркулираше между Битоля и Смилево и носеше всичко необходимо за четата.

Там четите почиваха най-спокойно и една къща ще приспособена за болница, където се лекуваха

ранените и болни четници. В тая импровизирана болца като *милосърдна+ сестра служеше една

бабичка Дилба. Гостоприемството на смилевчани беше станало пословично. Прав беше Славейко

Арсов, когато їнаправи бележка на домакините, където бяхме на квартира, загдето ни сложиха

вечеря от две-три порции, като им каза, че не сме за пръв път, та така да ни гощават. А след това

се обърна към мене и ми каза: "Тук хората са чудни, имат по една овца или коза, от които добиват

мляко за децата си, а те го пазят за нас". Ръководното тяло начело с Георги Чуранов се състоеше от

хора природно надарени, с гъвкав ум и съобразителност. Много умело маневрираха пред турската

власт и турското население и здраво пазеха селото, и затова не се яви нито едно предателство от

него. Освен това смилевчани почти всички бяха дюлгери и работеха в Битоля при направата на

къщи на видни турски семейства: паши и бегове, та имаха голямо доверие в тях.

От Битолския окръжен комитет получих предложение да бъда назначен за войвода на една чета с

определен район. Аз обаче отказах, понеже чувствувах, че това не е по силите ми и несъвместимо

с моето положение като духовно лице. След като отказах, дадоха ми картбланш да се движа, с

която чета искам, След като престоях два-три дни в Смилево реших да обиколя Кичевско.

Придружен от четниците Васил Попов и Ицо Сугарев, брат на войводата Георги Сугарев, които се

намираха на почивка в Смилево, заминахме за Кичевско, за да идем при войводата Арсо Мицков

от с. Подвис.

Васил Попов беше истински хъш. Пушката си – дълга покрита манлихера я пазеше като очите си и

никому не даваше да я пипне с ръка. Ако някой от нас или селяните пожелаеше да я разгледа,

понеже такава пушка беше рядкост, той отговаряше: "Не е от Видин, та да я видите. Пушка, жена и

кон не се дават в чужди ръце". Беше добър комик и веселяк, безстрашен и небрежен към себе си.

Не му липсваха и гадинки, които като ги ловеше, изпитваше удоволствие. На въпроса, защо не се

преоблича по-често, за да се почисти добре, той отговаряше: "Комита, който няма гадинки, не е

комита". В с. Подвис се срещнахме с Арсо Мицнов, един ден преди Гергьовден. При него беше

Димитър Спространов като секретар на четата. Той беше интелигентно момче – свършил

гимназия, много добро и сиромно. Арсо беше много доволен от него. Аз бях с намерение да отида

при войводата Наке от Горна Копачка и да обиколя тоя район. Но се получи писмо от окръжния

комитет, с което ни съобщаваха веднага да заминем на конгрес в с. Смилево. Радостта на всички

беше неописуема, защото знаехме, че този конгрес се свиква, за да се вземе решение за

въстанието. За да отидем по-скоро, решихме да пътуваме с коне дене и ноще. Даде се нареждане,

щото във всяко село на определения ни маршрут, да имаме готови коне за сменяване. Вечерта

срещу Гергьовден потеглихме от с. Подвис през селата: Бърджани, Свинища, Козица и Белица.

Нареждането беше изпълнено от всички села на пътя ни, понеже навсякъде намирахме коне,

готови за път,. На самия ден Гергьвовден, по народния обичай накичикме пушките си със

зеленина и пристигнахме в селото Спростране, тъкмо когато селяните излизаха от черква. Като ни

видяха, че пътуваме денем и окичени със зеленина в момента почувствуваха, че са напълно

свободни и ни посрещнаха пеейки: "Славно време, славен час в бой, свобода и пр." След малка

почивка в с. Спростране, пристигнахме в с. Велмевци, където на мегдана всред селото се играеха

кръшни народни хора под звуците на гайдите, и бяхме също посрещнати а "ура" и песни и

обсипани с китки от здравец. Тук обядвахме и потеглихме през селата разположени покрай

полите на Бигла *планина+, и на залез-слънце пристигнахме в с. Боища съседно на село Смилево.

Това село приличаше на четнически лагер, защото цялата чета на Пиперката беше оставена тук за

охрана на конгреса. Като ни видяха на коне, с пушки на рамо и обкичени със зеленина, почнаха да

викат "ура-а" и да пеят същата песен. А пък четниците, наедно със селяните, играеха кръшни хора

под звуците на една гайда. Ентусиазмът беше неописуем всред всички, защото знаехме, че ще се

вдигне въстание, и бяхме уверени, че ще успеем и ще турим край на турската тирания. Тогава само

Алексо Радовецот, четник от Давидовата чета, а после демирхисарски войвода, ни каза иронично:

"Что да им права на турците, що ги нема се яват от некъде, та да ви кажат како одите като

коледари на коне посред бел ден". След малка почива и весел разговор, вързахме конете,

почистихме се, тегнахме се и тръгнахме пеша смирено за Смилево, да се представим пред

голямото началство. Щом пристигнахме до манастира "Св. Петър", там ни посрещна поставеният

пост и след като казахме паролата, влезнахме в селото, където ни посрещна други пост, който ни

предаде на квартирната комисия и последта ни настани на квартира. Пристигнахме към 10 са

вечерта, но цялото село беше будно, защото във всички къщи светеше и се чуваха революционни

песни, улиците гъмжаха от хора, четници и милиция за охрана и пазене на реда.

Щом Даме *Груев+ научил, че съм дошел, изпрати един човек да ме повика веднага да отида в

неговата квартира, за да се видим. Като отидох там, намерих Анастас Лозанчев и Борис Сарафов.

срещата ни беше сърдечна и задушевна. Даме и Лозанчев, като ме видяха въоръжен и препасан с

патрондаш, почнаха да се превиват от смях. Аз обаче бях ядосан на Лозанчева, понеже вместо да

ме изпрати по канал за България, той ме изпрати в гората и затова му казах: "Сушко, Сушко и ти

дойде при мене". Цялата нощ до зори не можахме да заспим от сладки приказки. Конгресът беше

открит пред Гергьовден, а на другия ден – 24 април, конгресът започна работата си. (Конгресът е

заседавал от 17 до 24 април (30.IV. – 7.V.) 1903 г.) Там се запознах с костурските и лерински

войводи: Чекаларов, *Пандо Кл+яшев, *Георги+ Папанчев, а така също се видях и с моя колега

йеродякон Евстати от Сарафовата чета, наречен "Бомбаджията", защото неговото предназначение

беше да хвърля бомбите. Само че той още носеше попска шапка, а пък аз бях с калпак. Конгресът

заседаваше в една голяма къща в "Горната махала", близо до гората, за всяка евентуалност.

Охраната на конгреса беше осигурена не само откъм Демирхисарско, Ресенско, но и откъм селото

Гопеш, от местните чети заедно с милицията. На конгреса имаше легални и нелегални

представители от всички околии на Битолския окръг. Обстановката в заседателната зала беше

много скромна. За бюро служеше една обикновена четвъртита маса, без покривка и няколко

стола, плетени само за членовете на бюрото. Освен столовете имаше встрани две-три пейки за

някои от делегатите, а повечето седяха на пода с пушки, подпрени един до друг. От нелегалните

делегати-войводи, говече бяха брадати и всички гологлави. Председател на конгреса беше Дамян

Груев, а подпредседатели *Анастас+ Лозанчев и *Борис+ Сарафов. За секретари бяха избрани

войводите Парашкев Цветков и Георги Попхристов. Никакъв парламентаризъм нямаше, а просто

едно събрание, въодушевено от една идея и мисъл, и затова владееше образцова дисциплина, и

всеки един изказваше своето мнение при пълен ред, без да стават каквито и да са прения или

апострофирания. По доклад на председателите на всеки район с оглед на подготовката на района,

почна да се разисква по въпроса за въстанието. От представените доклади за въоръжението,

първо място заемаше Костурско, второ Леринско, Преспанско и Ресенско, трето Битолско,

Демирхисарско, Кичевско и Охридско, а с най-слабо въоръжение се оказа Прилепския район.

Първите райони бяха снабдени с гръцки пушки "Гра" благодарение на съседството с Гърция и

Албания, където турското население имаше достатъчно количество такива пушки, заграбени като

трофей от Гръцко-турската война. Кичевско, Битолско, Охридско и Прилепско бяха въоръжени с

мартини, фабрикувани в Тетово, където след два-три изстрела правеха засечка. Като се имаше

всичко това предвид, представителите на слабовъоръжените райони дадоха мнение да се отложи

въстанието. Но понеже въпросът беше предрешен от конгреса, състоял се в Солун в началото на

месец януари 1903 г., на който *Анастас+ Лозанчев присъствувал като представител на Битолския

район и се е съгласил за въстание, след неговото връщане имаше нареждане до всички райони да

се приготовляват усилено за въстание. През тази година даже се даде нареждане до гурбетчиите

чрез домашните им да се завърнат по домовете, а на другите не се позволи да заминат на гурбет,

та затова въстанието не можеше да се отлага, също щеше да се изложи авторитетът на

организацията. Освен това, когато обикаляхме районите с Давидовата чета, навсякъде говорехме,

че селата трябва да бъдат готови за въстание. Много делегати упрекваха Лозанчева, загдето

прибързал да даде съгласието си за едно въстание, преди да вземе мнението на представителите

на всички околии и да провери дали са готови за въстание. Костурчани, леринчани и ресенци най-

много настояваха да се вдигне въстание още същата година. Най-после всички се съгласихме, че

въстанието не може да се отлага, защото не можехме да се върнем назад, след толкова голяма

подготовка и агитация между населението за в полза на въстанието. От някои изтъкна и това, че

ако въстанието не стане, може да настъпи една реакция всред населението и се открият

плановете за подготовката му, които щяха да са пакостни за организацията. След дълги дебати на

тоя въпрос се тури точка, като всички се съгласиха да се вдигне въстанието. След това се сложи на

разглеждане въпросът за времето и датата на въстанието. Някои от делегатите настояваха,

колкото е възможно по-скоро стане – даже през месец май. Аз и другите делегати се

противопоставихме на това, по съображения, че няма достатъчно храна, особено в планинските

места, където всичко беше привършено, и затова предложиме въстанието да се почне след

прибирането на реколтата. По тоя въпрос имаше разногласия и не мохме да се споразумеем,

затова решихме разрешаването да се предостави на генералния щаб, с уговорка за да не стане по-

рано от месец юли. След това се пристъпи към избор на членовете на генералните и районни

щабове за ръководене на въстанието. За членове на генералния щаб избраха се единодушно:

Дамян Груев, *Анастас+ Лозанчев и *Борис+ Сарафов, а за запасни членове: Георги Попхристов,

Петър Ацев и *Лазар поп+ Трайков. Освен това взе се решение към генералния щаб да се

причислят и ония по-видни дейци, които се намират в София, като се имаше предвид Гьорче

Петров, *д-р Христо+ Татарчев, Христо Матов, *Иван+ Хаджи Николов, Гоце Делчев, Пере Тошев и

др. Реши се още легалните околийски да станат нелегални – горски началства за ръководене на

въстанието. За тая цел се избраха лицата от всяка околия и се преименуваха районни щабове. Взе

се решение протоколите на конгреса да се изпратят с едно лице в София до задграничното

представителство на организацията. За такова лице избраха мен, понеже не представлявах голяма

боева сила, за да бъда полезен на въстанието.

По време на конгреса почнаха да се получават тревожни известия. Съобщиха ни, че на Гергьовден

в Битоля турците са извършили клане над българското население, второ, атентата с банка

"Отоман" в Солун и трето, убийството на *Гоце+ Делчев в Серско. Всички тия съобщения бяха голям

удар за организацията, защото каналите от Битоля и от Солун, където имаше складирани бойни

припаси и съестни продукти, се затвориха. Това, което беше складирано в Смилево, се

консумираше от конгресистите и четите, които пребиваваха в селото. Дотолкова се изчерпа

всичко, че и тютюн не остана. Когато бяхме в горичката над селото със Сарафова и Лозанчева,

донесоха ни един тютюн черен като тор, а за цигари употребявахме изрезки от вестници. Тогава

казах на Сарафова: "На, сега пуши такъв тютюн, вместо екстра цигари в София". За доставка на

храни и други неща изпратихме в битолските села войводата Парашкев Цветков. След като се

закри конгресът и делегатите напуснаха Смилево, аз останах още два-три дена, докато се приготвя

за път. Отидохме с Дамета на гости при Георги Чуранов. Той беше във възторг от решението на

конгреса да вдигнем въстание. Когато той по едно време излезе и ние останахме сами с Дамета,

последният ми каза с един трогателен тон: "Тези селяни се радват, но не знаят какво ги чака, че

селото ще бъде обърнато на прах и пепел".

Пътуването ми по канал за София

На 2 май потеглих от с. Смилево, като взех със себе си протоколите на конгреса, изпратен до

манастира '"Св. Петър" от Дамета и Сарафов. Преди да потегля Даме ме извика насаме и ми каза:

"Много здраве на задграничните представители Христо Матов и *д-р Христо+ Татарчев и други",

като ми каза, че макар Сарафов да е избран за член на генералния щаб, то е само за проформа,

понеже е военен, обаче положението на окръга е напълно в наши ръце. Сарафов също настрани

ми каза да нося много здраве на неговите приятели в София, а главно на бившия министър *Васил]

Радославов, и да им кажа, че той държи в ръцете си организаьията и се чувствува като княз. Това

ми направи много лошо впечатление. От Смилево потеглих въоръжен само с една гръцка пушка,

негодна, с крив мерник. Дамян и Сарафов ме уверяваха, че за 15 дни ще бъда в София, като

предполагаха, че населението навсякъде е така организирано, както в Битолско. От Смилево с

помощта на куриери пътувах до с. Пуста река, Крушовско, безпрепятствено няколко дена, и то

повече денем. Само в селото Зашле, Демирхисарско, стана един инцидент поради невниманието

на селския куриер, който ме доведе от с. Брезово. Той оставил пушката си пълна и излезнал вън

по работа, а мен ме остави в една стая, където бях задремал от силна умора. По едно време бях

събуден от силен пушечен гърмеж. Неговата жена, без да знае, че пушката е пълна, взела я от

любопитство и почнала да се прицелва на етърва си, неволно дръпнала спусъка и я наранила в

коляното. Стана една олелия и за да не се яви някоя потеря.изкараха мен в една горичка над

селото. Аз не можах да им помогна, понеже не носех със себе си никакви медикаменти, но

поръчах им веднага да я занесат в Крушово при някой доктор. Надвечер дойде един куриер и ме

заведе в с. Пуста река, където намерих Димчо – войводата от село Сланско, разположен с цялата

чета в селото, където се движеха свободно и играеха хоро, понеже беше неделен ден. Един

селянин от съседното село Горно дивяци на име Секула, имаше син в четата на *Петър+ Ацев и

пожела да ме придружи, за да може да дойде в Прилепско, за да види своя син. Това за мен беше

добре дошло и с радост приех да ми бъде другар, защото той беше въоръжен по-добре от мене с

пушка "Гра". Вечерта двамата заедно и с един куриер потеглихме и като минахме Крушовската

планина на Душова чешма, прехвърлихме към село Селце и оттам с друг куриер се озовахме в

селото Вранче, Прилепско, в дома на Коце Йошев, ръководител в селото и доста състоятелен

селянин, който понастоящем е в София. Престояхме един ден, посрещнати радушно, а неговият

стар баща беше във възторг, като видя въоръжено духовно лице. Нагостиха ме добре, дадоха ми

дрехи за преобличане и вечерта потеглихме за с. Долнени, Прилепско. Куриерите, които ни

придружаваха, бяха вторъжени с Тетовски мартини и с по 15 – 20 патрона. Както пушките им, така

и патроните им не бяха много сигурни. Щом излязохме от селото, чухме силни пушечни гърмежи

по посоха на къщата, където бяхме преди това на квартира и забелязахме, че селото е обсадено от

войска. Като видях това, у мен се яви желание да се върна, за да дам помощ, но куриерите ми

казаха, че е немислимо да дадем помощ с тези пушки, които от два изстрела ще се развалят.

Моята пушка с изкривен мерник не беше годна и имах само 50 патрона, с които нищо не можех да

направя. Затова с бързи крачки се отдалечихме. Минахме край с. Долнени, където куриерите се

смениха и пристигнахме в с. Дупячани, близо до Прилеп. Когато отидохме на квартирата, мъжете

не ги намерихме, и домашните, като ни видяха без мъжете, останаха изненадани, като

помислили, че ние сме турски шпиони, понеже преди нашето пристигане мъжете са излезли да ни

посрещнат. Те помислиха, че сме избили мъжете им. Затова жените почнаха да плачат и да си

скубят косите. За да ги уверя, че не сме такива, за каквито ни мислят, принуден бях да сваля

калпака, за да видят косите ми и се уверят, че съм духовно лице и почнах да се кръстя. Тогава те се

поуспокоиха, а подир един час се върнаха мъжете им и настана пълно успокоение. Разбра се, че

сме се разминали. На другия ден вечерта мирахме под с. Присад и се настанихме да денуваме в

една лескова горичка над Прилеп. В града се пръснал слух, че някой турски шпионин, облечен в

попски дреи, обикалял селата и се преструвал на комита. Селяните от с. Присад, без да знаят кой

съм, съобщили на ръководното тяло в Прилеп за нашето пристигане и той наредил да ни

унищожат като шпиони. Ние, без да знаем това, седяхме си спокойно в горичката и чакаме да ни

донесат обяд. Най-после яви се от селото едно лице с подозрително държание и започна да ни

разпитва кои сме и какви сме. А те вероятно тъкмели вечерта да ни унищожат. Но благодарение,

че свещеникът Тале от с. Кривогащани, научил се от с. Вранча, че аз пътувам, дошъл в Прилеп и

съобщил на ръководното тяло. По него време в града се намирал и Пере Тошев, току-що

пристигнал от България за въстанието. Щом той се научил, дал второ нареждане да не ни закачат

и да ни улеснят в пътуването. Надвечер пристигнаха още двама селяни, които ни донесоха храна и

ни разказаха всичко онова, което са мислили да направят с нас и ми донесоха много здраве от

Перета. Аз много се зарадвах, че пристигнал Пере за въстанието, понеже той беше един от най-

първите стълбове на организацията. Вечерта отидохме в с. Кръст*ец+ на един час разстояние от гр.

Прилеп. Там научихме за сражението в с. Могила на войската с четата под воеводството на

Парашкев Цветков, където паднаха убити *Парашкев+ Цветков с няколко другари, между които и

старият четник дядо Андрей. Понеже другият ден беше събота, пазарен ден в града, а селото се

намираше на пътя за с. Никодим, през където минаваха хората за пазара, то за по-сигурно

селяните ни заведоха да денуваме в една горичка, западно от селото, наедно с един четник от

четата на Петър Ацев, който беше оставен да се лекува и облечен в селски дрехи. Овчарчетата

около горичката ни служеха за охрана. Подир обяд остарахме изненадани от звука на една военна

тръба над гората. Помислихме, че сме предадени и обсадени от войска. Един от овчарите дойде

да ни съобщи, че към града се движи една войскова част. В горичката да стоим беше безсмислено,

защото щяха да ни изловят като пилци. Затова тримата решихме да излезнем на височините над

нас и заемем позиция за съпротивление, за да не се предадем живи в ръцете на неприятеля. След

като видяхме, че ще се мре, аз зарових протоколите под земята до един дъб и ги покрих с шума,

за да не бъдат намерени. Ако тия протоколи попаднеха в ръцете на властта, щеше да се осуети

въстанието, и всички легални дейци на въстанието щяха да бъдат заловени, понеже решенията на

конгреса бяха написани ясно и отчетливо с обикновената азбука. Като зарових книжата, тримата

пълзешком излезнахме над горичката на една гола височина и залегнахме в един арап, аз и

Секула с пълни заредени пушки, а раненият четник с револвера си. И тримата бяхме уверени, че

нищо няма да направим, а само да се пазим да не ни уловят живи, нещо, което тогава се считаше

за голям позор. Току-що залегнахме, видяхме войската да се движи под нас по шосето за Прилеп и

спря на почивка. Ние ги наблюдавахме, но и те може би са ни видели, но си помислили, че сме

обикновени селяни. След малко тръбата пак засвири и те потеглиха за Прилеп. Разбрахме, че

тръбата свирила сбор, а ние в страха си щяхме да се издадем за малко. След това премеждие с

радост се върнахме в горичката, прибрахме си заровените книжа и вечерта с куриери през с.

Никодим пристигнахме в с. Вариш, където намерих и Петър Ацев с четата му. Той ми се видя не

особено разположен, а много замислен, сигурно от това, че неговият район не беше добре

подготвен за въстанието. Организационният дух още не бе здраво проникнал между селяните в

Прилепско, които не бяха добре въоръжени, което аз много добре забелязах при преминаването

ми през полските села. Моят другар Секула ме напусна и остана при Ацева. Маршрутът ми беше

да мина Вардара през Велес и през Щипско да взема посоха към българската граница. И Сарафов

ми посочи тоя път, като ми каза, че в Щипско ще намеря войводата Славчо Ковачев от Щип – негов

близък другар и да му занеса много здраве. Петър Ацев ме упъти да мина Вардара през стария

канал – Тиквеш, понеже при Велес било по-трудно. Упътих се към Тиквеш и след като минах р.

Църна отидох в селото Шивец, близо до брега на същата река. Там престоях два деня, докато се

нареди минаването ми през Вардара. На първото ми писмо от Тиквеш до тиквешкото ръководно

тяло, последното ми отговори отрицателно, че минаването през Вардара е невъзможно, понеже

корабът бил зает с пренасяне на войска, а бордът се пазел също от войска. В с. Шивец пристигна от

България четникът Милан Шуманов от Куманово, който с някаква чета дошъл до Вардара и минал

Демиркапия. Като получих отказ от Тиквеш, трябваше да се върна назад и да мина през Велес, но

благодарение, че срещнах Ал*ександър+ Станоев, ръководител в Тиквеш, който подозиран от

властта станал нелегален и се укриваше в селото, и аз останах. Той писа на една учителка в

Неготино, негова колежка, може би и негова симпатия, и тя наредила за преминаването ми през

Вардара, за която цел изпрати и куриери от гр. Неготино, за да ни вземат. На край града в

Неготино ни посрещна Гьоре Слепия, който по дадена парола ни позна и ни заведе в определена

квартира. Престоях един ден тук, дойдоха при мене ръководителите и ми предложиха да взема от

тях една сума от 500 наполеона и я занеса в София, за да я предам на един техен представител за

покупка на оръжие. Аз обаче отказах да приема това предложение да нося такава крупна сума със

себе си, защото не бях уверен, че аз благополучно ще премина границата и ще пристигна в София.

В Неготино бях приет много добре, снабдиха ме с тютюн и цигари за из пътя и ми дадоха една

меджидия, понеже нямах никакви пари със себе си. Към полунощ пристигнах заедно с един

куриер до Вардара, където минахме по един мост на железопътната линия между турските

постове. Благодарение, че нощта беше тъмна и валеше ситен дъжд, и силното бумтене на

Вардара, се доближихме до самия бряг на реката. Куриерът хвърли две камъчета в реката като

сигнал, на който отговориха по същия начин дошлите куриери на отвъдния бряг на реката от с.

Липа. Последните прегазиха реката и дойдоха при мен. Аз се съблякох, като оръжието и

облеклото го взеха, и нагазихме реката, като ме държаха за ръцете. Тъй минахме реката

благополучно. Като минахме отсрещния бряг, аз се зарадвах, като мислех, че съм близо до

българската граница и безпрепятствено ще вървя напред. Оттук нататък обаче почнаха най-

големите пречки и премеждия. До самата граница аз не можах да влезна в никое село. Като

преминах Вардара, се озовах в с. Липа и без да вляза в селото, куриерите ме оставиха да денувам

в един храсталак от паранар, близо до селото, където за да не се издам, трябваше да лежа само

по гръб. За храна ми донесоха само мътеница с хляб от просо. Вечерта с двама куриери от с. Липа

заминах за с. Скороша, Радовишко, и без да вляза в селото, в една гора предадоха ме на един

козар, а те се върнаха. Козарят ме остави в горичката сам до вечерта, като ми обеща да ме вземе и

заведе в селото вечерта, когато прибира козите си. Стъмни се и забелязах, че всички козари се

прибраха в селото, но при мене никой не се яви. Разбрах, че съм излъган, но не можех да се

връщам назад по непознати места и реших да вървя напред. Отгоре забелязах, че в подножието

на планината има кошари, където се прибираха стадата. Понеже в селото имаше една турска кула,

то спущайки се на гръб, обвит с гуната, през една долчинка се промъкнах до кошарите и се

приютих в една от тях. По едно време кучетата се втурнаха с вой към мене и аз с разрошени коси

като някой вампир се втурнах към тях и те от страх млъкнаха и избягаха. След малко пристигна

овчарят, който носеше за себе си вечеря баница и кисело мляко. Щом ме видя, той остана като

вкаменен от уплаха. А той беше същият, който ме излъга и се извиняваше, че след вечеря щял да

ме вземе. Аз строго го смъмрих, изядох му вечерята и го заставих да ме води по определения

маршрут към с. Дедино, Радовишко, или пък да ми намери друго лице, защото стоенето ми в това

село ми се видя несигурно. Той като видя, че не може да ми се отскубне от ръцете, заедно

отидохме край селото и от една къща извика едно лице за куриер, комуто ме предаде. През нощта

щом стигнахме в селото Габревци, отбихме се до едно търло – кошара, за да се смени куриерът с

друг. Овцете бяха затворени, а ние обиколихме търлото, за да намерим овчарите, без да ни усети

някое куче. Овчарите не ни усетиха, защото дълбоко бяха заспали, и когато ги събудихме, те

останаха ужасени и учудени – как сме се приближили до тях, без да ни усетят кучетата. Щом

почнахме да приказваме, кучетата се събудиха и почнаха да лаят. Куриерът от село Скороша се

върна и ние продължихме пътя с овчаря от с. Габревци. Но вместо в с. Дедино, той ме заведе под

селото на едни ниви при орачи. Те спяха и ние ги събудихме. Аз полегнах малко настрани, за да си

почина, и чух орачът да казва на куриера: "Къде го водиш тоя господин? Не знаеш ли, че огън гори

в нашето място и къде ще го укриваме." Преди една седмица пак в Радовишко била разбита

четата на Коце Мазнейков, където той с двадесет четници и милиция паднали убити. Само трима

четници са се спасили и укрили в планината, а властта усилено ги търсела. По селата имало

изтезавания, масови побоища и арести от страна на войската. Орачът шепнеше тихо на куриера,

като предполагаше, че аз не слушам. Щом обаче чух тези думи, станах и се озъбих на орача, като

му се заканих, че ако не ми даде подслон, ще бъде смъртно наказан от Сарафов, който идва след

мене с 60 души четници, за да получи оръжие от България. В случая аз си послужих с личността на

*Борис+ Сарафов, понеже неговото име беше станало популярно в тоя край при преминаването му

с чета за Битолско. Освен това схванах, че тук думата организация нямаше нужния авторитет както

в Битолско.

Доколкото можех да схвана, българското население по тия места между левия бряг на Вардара и

границата не беше така организирано, както в Битолско, където отговорни фактори бяха селските

комитети, и населението без разлика на пол и възраст беше отдалено всецяло в служба на

организацията. Тук забелязах, че в селата имаше само отделни личности, които бяха посветени на

делото и служеха само за куриери на четите. Четничеството беше взело връх, а не легалните

комитети. В тоя край всичката власт била съсредоточена в ръцете на четите. Освен това

населението, понеже не е странствувало, не е ходило на гурбет, ни се видя заспало, а не будно

каито в Битолско. В просветно отношение тоя край съвсем беше занемарен, защото беше

забравен от Екзархията. Смятало се, че щом е близо до българската граница, е сигурен. С една

дума нямаше онова съзнание между народа, каквото имаше Битолско. Населението освен това

беше много деморализирано от ежбите, водени между върховисти и централисти, от които

първите са доставяли оръжие безплатно и затова населението ги ценяло.

За да се отърват от мене, селяните от с. Дедино, предадоха ме на едно момче, което да ме заведе

в една горичка на кръстопът, далеч от селото, където много лесно можех да бъда открит.

Момчето, като ми посочи горичката за денуване, искаше да ме остави сам. Аз схванах това, че

мястото е несигурно и че мога да бъда заловен много лесно, без да пострада селото, затова не

приех да остана тук сам и заставих куриера да ме заведе близо до самото село в някоя кошара или

в плевня. Куриерът, като видя, че аз не го пускам, принуди се да ме заведе в една плевня близо до

селото, където ни донесоха и храна. С него дойде и един друг селянин, който ми се видя

съмнителен.

Той като ме видя сам, искаше да ми вземе пушката под предлог да я разгледа, а по очите се

познаваше, че има лоши намерения. Затова аз не му позволих да пипне пушката и здраво я

държах. Като схванах неговите престъпни намерения, аз казах, че съм четник от Сарафовата чета,

и почнах да му се заканвам, като казах, че *Борис+ Сарафов идва след мене с 60 души, за да

приеме оръжие от гранината. Тогава той се сепна и почна да ми се хвали, че бил добър работник,

и ми откри, че тримата четници от четата на Мазнейкова се укривали в гората. Радовишкият

каймакамин като узнал това, усилено ги търсил. Аз пожелах да ме заведат при тях и вечерта ме

заведоха, като ги намерих приютени в една горичка над селото Дукатино, без да знае никой от

селото освен един добър селянин, който скришно им доставял храна – хляб и мътеница.

Те стоели тук единадесет дена прикрити, без да могат да си пробият път за към гранината.

Двамата четници бяха от Костурско, а третият от Радовишко. Единият от костурчаните на име

Барба Яни, с напреднала възраст, беше бивш четник от Сарафовата чета, а другият – младо момче,

ранено леко в крака, още кукаше. Тримата бяха въоръжени с манлихерови пушки и с по триста

патрона. Само младото костурчанче ми се видя бодро, а останалите двама много отпаднали

духом. Като се видях с тримата добре въоръжени другари, вирнах главата и застанах над тях като

главатар, Взех на стария четник манлихеровата пушка и му дадох моята. Дойде селянинът с

вечерята и като ме видя, се стресна. Аз му се препоръчах за войвода и той ми повярва, защото и

каяфетът ми отговаряше напълно за войвода. Казах му оше, че останалата чета върви подире ми.

От разпита за положението в селото той ми съобщи, че всички, които имали оръжие, предали го

на турците и били много уплашени. Аз, за да окуража моите другари, изпаднали в малодушие, и

за да сплаша селяните и повдигна техния дух, казах на дошлия селянин да извика да дойдат при

мене по-първите хора от селото, като се заканих, че ако не дойдат, ще влезна с четата денем, та

има да си патят. На другия ден около пладне се явиха при мене 6 – 7 души селяни наедно със

селския пъдар. След като им четох една строга нотация и ги смъмрих, загдето са предали

оръжието си, че за това могат да бъдат наказани със смърт, те много се изплашиха и почнаха да се

извиняват за станалото и молят за прошка. Най-после им казах да приготвят вечеря за 10 души и

че ще слезнем в селото, като дадох нареждане всички мъже да бъдат събрани в една къща, за да

им държа беседа. За по-голям респект, аз им се представих за виден битолски войвода и казах, че

след мене върви голяма чета. Даже моите другари, като видяха моя сербезлък пред селяните,

повярваха, че съм голяма клечка в организацията. При залез слънце потеглихме за селото по един

дол. Щом наближихме, стария и другия четник оставих над селото за охрана, със заповед в случай

че забележат някоя опасност и чуят стрелба, веднага отгоре да открият огън. Аз с ранения четник

влязохме в селото. Преди да влезнем, забелязахме всички селяни излезли над селото да ни

посрещнат и ни посочиха квартира. По дадена парола от мене слезнаха и другите двама четници.

Преди да отидем на квартирата, съобщих на селяните никой да не излиза вън от селото, защото е

обсадено от четници, и всеки, който мръдне, ще бъде застрелян. Квартирата беше накрай селото,

вечерята беше готова и се състоеше от агне печено и баница с кисело мляко. Нахранихме се

добре, напълнихме си раниците с печено месо и погача, след което им държах беседа за силата и

мощта на организацията, която беседа ободри всички. След беседата веднага поисках двама

куриери, за да ми посочат пътя за селото Поповница, Струмишко. Щом излязохме вън от селото,

определените лица за куриери отказаха да ни водят под предлог, че единият бил куц, а другият не

знаел пътя. Тогава аз поисках от селяните да ги сменят с други. Един от селяните обаче ми

подшушна, че те знаят пътя, но не искат да вървят. Като узнах това, аз вдигнах приклада на

пушката, за да ги ударя, и те потеглиха пред нас бегом, та едва ги настигнахме. Но вместо по

правия път те завиха по напречен и навлязохме в един гъст храсталак, където беше много тъмно,

та бяхме принудени да останем там, докато съмне. Изморени от безсъние ние полегнахме й се

успахме. В съня си чух един силен глас: "Ставайте!" От тоя глас аз се събудих и видях, че тъкмо се

зазоряваше и птичките пееха. След това събудих другите и куриерите и се измъкнахме от този

храсталак – местност, която се намираше на синора на едно голямо юрушко турско село, и

прехвърлихме Поповнишката гора. В селото Поповница не можехме да влезнем, защото имало

турци пъдари. Затова хванахме едно козарче, на което поръчах да ни достави храна и да извика

двама селяни за куриери. Вечерта потеглихме за селото Нивичани, минахме през едно дере, из

ниви, посеяни с афион и насреща ни се изпречи едно турско село, покрай което трябваше да

минем. От една къща на селото почна да лае куче, след него и друго, та ние усилихме хода, за да

излезнем на един баир и ако в случай бъдем нападнати от някоя потеря, да сме на добра позиция.

Кучетата обаче си полаяха, без да се яви някой човек от селото. Пристигнахме до селото

Нивичани, но не влезнахме вътре, а останахме да денуваме в една горичка над него. От селото ни

донесоха храна за обяд и чакахме да се стъмни, за да продължим пътя. Преди да се стъмни, дойде

при нас един куц селянин, цял разтреперан, и ни съобщи: "Бягайте, братя, кай, що ви видят очи,

оти селото и наоколо него е полно со аскер, който почна да опожарява гората и всички кошари

наоколо." Ние не можехме да бягаме, защото беше светло и не познавахме мястото, а под нас

беше пътят на гр. Струмица, а над нас ниви и открито място. Затова решихме да не мърдаме от

горичката и да чакаме смъртта си. На селянина казах, че ние няма да мърдаме оттука и ще чакаме

да се стъмни и да дойде куриерът, който да ни изведе от тука. Аз пак зарових протоколите в

земята и ги покрих с шума. Взехме позиция, за да открием огън, в случай че се яви войска.

Раненото костурчанче го качих на един дъб, за да наблюдава, а ние тримата залегнахме готови за

стрелба. В такова очаквателно положение ние дочакахме да се стъмни и след това дойде едно

младо момче, което ни каза, че войската се прибрала в къщите и от страх подпряла вратите с

дърво, за да не бъдат нападнати от комитите. Момчето напред – ние след него, напуснахме

горичката и минахме край самото село и ни заведе при войводата Атанас Нивички, който се

намираше с четата над селото и наблюдавал как аскер опожарявал иолибите. Той ни прие

радушно. Задържа при себе си тримата ми четници по тяхно желание, а мен още вечерта с един

куриер ме изпроводи за Малашевско. Когато минахме по Царските ливади през висоха букова

гора, се отзовахме и Малашевския балкан в една колиба при един овчар, който ме нагости с

прясно мляко. Заранта, придружен от едно овчарче, минахме през Гулаш – мястото, където

Сарафов имал сражение с войската *12+, и видях пресните гробове на убитите четници.

Пристигнахме до селото Владимирово, а над него в гората намерих върховисткия войвода Петър

Хужето с 10 – 15 четника. Без да зная, че той е върховист, аз се зарадвах, че се присъединих към

неговата чета. От разговора той узна, че идвам от Битолско, и когато стана въпрос за Сарафов, той

се намръщи и измени физиономията си, от което схванах къде съм попаднал. Въпреки това обаче,

той се оказа внимателен към мене и ми даде храна от техние агарщици, в които имаха само захар

и хляб. Като ги запитах защо нямат храна, те ми отговориха, че не могат да се доберат до селото

Владимирово, защото имало войска. От това разбрах, че те се навъртат само по колибите в

Малашевско и нямат никакъв достъп до другите села. Вечерта, придружен от двама четници на

Петър Хужето, които по тяхно желание искаха да се върнат в България, заминах за Беровско. Там

се срещнах с войводата Христо Кутрулчето – един буден момък. С него беше и Иван Ингилизов,

учител и ръководител на Струмишко, с когото за първи път се срещах. С него се разбрахме, като се

отделихме от другите четници, и си поприказвахме, описах му подробно положението в Битолско.

Аз бях изгладнял и като разбра това, Ингилизов извади от раницата си печено месо и погача и

добре ме нахрани. Останах много доволен, защото от минаването ни през Вардара до тук, с

изключение на селото Дукатино, се хранехме само с хляб от просо. От тук, придружен с двамата

четници, отидохме в Джумайско и там в селото Лешко намерих *Христо+ Чернопеев с многобройна

чета. Като му представих пътния лист от генералния щаб в Битолско, ме прие много любезно, като

ме нахрани, напои със сливова ракия и ме въоръжи с манлихерова пушка. Чернопеев като разбра,

че двамата четници, които ме придружаваха, са върховисти, искаше да ги екзекутира, но по мое

ходатайство ги изпрати зад граница, през Черната скала. При Чернопеев останах два дена, докато

се нареди канал за минаване през границата. Там намерох четника Никола Жеков от Стара Загора,

заедно с две учителки от Радовишко, които били потърсени от властта и затова избягали с четите.

Никола Жеков беше ранен в ръката и се връщаше в България, за да се лекува, придружен от

учителките, предрешени в селска носия. При Чернопеев бях отишъл през деня, а вечерта

отидохме в селото Логодаш, където Чернопеев беше поръчал да приготвят вечеря за четата, като

заколят няколко агнета. Когато отидохме обаче да вечеряме, сложиха ни само баници, и то много

постни, макар в това село да имаше много заможни хора със стада овце. Чернопеев кипна от яд и

даде нареждане на четниците веднага да отидат в стадото на домакина, на първия чорбаджия, да

вземат 10 агнета и да ги заколят. Четниците изпълниха неговата заповед, заклаха агнетата, месото

разпределиха по раниците и като излезнахме в зори над селото на бивак, там поставиха котли, за

да варят месото. На същото място той обеси селския кмет Марче по донесение на селяните, като

турски шпионин. Преди да го обеси, в мое присъствие запита селските ръководители дали

гарантират за неговата честност, те обаче свиха рамене и той го окачи на въжето на един дъб. Аз

се постарах да смекча Чернопеева, за да му прости, но не сполучих. Много тъжно ми стана, като

видях един човек в напреднала възраст да бъде окачен на въжето, когато видях как той бедният

се прекръсти, преди да бъде обесен. Обвиняваха го в близки отношения с каймакамина от Горна

Джумая. А пък той според мене не можеше да не бъде в близки отношения с турската власт като

кмет. Направи ми лошо впечатление, че Чернопеев с усмивка на лице окачи на въжето кмета, без

най-малко да се трогне. На бивака в котли се вареше месото. По едно време часовият даде знак,

че съгледал да се чернее нещо откъм селото, което приличало на войска. Чернопеев веднага стана

да провери с бинокъла си. След като провери, спокойно, с усмихнато лице каза: "Дедо попе,

изглежда, че ще имаме малко джумбуш-пукотевица". Като чух това, смръзна ми се кръвта при

мисълта, че ще оставя костите до самата българска граница след толкова премеждия, без да видя

свободна България. Обаче вместо войска се оказа, че насреща ни идва селско стадо от биволи, та

падна голям смях.

Вечерта Чернопеев изпрати мен, заедно с Колю Жеков и двете учителки, да минем границата край

граничното село Лисия като по-сигурно.

Бележки

12. Четата на Борис Сарафов води сражение на 12 февруари 1903 г. на път за Битолския революционен

окръг.

Как минахме границата

Беше петък вечерта, когато пристигнахме в селото Лисия, другият ден беше събота преди

празника Петдесятница. Него ден беше задушница. Понеже гробищата в това село останали в

българска територия, то селяните предложиха учителките предрешени в селска носия да минат

границата със селските жени, отиващи на задушница. Това мнение аз го възприех, но учителките

не искаха да се делят от нас, на и Никола Кеков не искаше да се отдели от тях, понеже едната от

тях на име Фрона беше негова симпатия. Аз обаче настоях на своето, да не би при някаква случка с

нас и те да пострадат. И така учителките, предрешени, прехвърлиха границата, а нас ни заведоха в

една горичка над селото да денуваме, а надвечер да преминем границата, водени от куриери от

селото. Вечерта около 12 часа по турски с един куриер потеглихме към границата, но щом поехме

по едно нанагорнише, другият куриер, който ни очакваше до самата граница, за да ни посочи къде

да минем, тичаше към нас запъхтян, като викаше. "Бегайте, братя, къде ви очи виждат, защото

аскера ви е забелязал и слиза надолу, за да ви залови". Куриерите избягаха преди нас, а ние с

Колю Жеков ударихме на бег по едно дере и слушахме тропота на войската, която тичаше след нас

да ни залови. Бягайки по дерето, аз паднах в един вир, намокри ми се гуната и едвам я влачех, а

Колю, понеже беше ранен, измори се и не можеше да върви, поради което аз бях принуден да го

взема на рамо. Така ние успяхме да завием встрани и се скрихме незабелязано в една нива с

висоха ръж, а по това време войниците тичаха по дерето, за да ни стигнат и заловят. След малка

почивка отидохме в с. Дреново при известния стар куриер дядо Иван, когото Жеков добре

познаваше. Щом той разбра, че ние искаме да минем границата, изказа съжаление, че не сме

отишли един час по-рано, за да ни изпрати с една друга група четници, които заминали преди

малко. Аз настоявах още тази вечер да намери лице, което да ни прехвърли през границата на

всяка цена, толкоз повече, че благоприятствуваше времето: нощта беше облачна и тъмна и

валеше дъжд. Докато той мислеше кого да изпрати, пристигна куриерът, който беше завел групата

четници, и ние настояхме същият и нас да заведе. Той обаче се оплака, че бил уморен и цървулите

му били скъсани. Аз имах една бела меджидия, която ми бяха дали в Неготино, дадох му я за

цървули и той ни заведе до границата, където ни посочи демаркационната линия и ни каза да

вървим направо, пълзешком да минем линията, без да криволичим, за да не попаднем пак в

турска територия. И тъй ние пълзешком с бързината на зайци се промъкнахме между турските и

български постове, без да ни усети някой. От един пост почна да лае едно куче и аз запитах Колю

да каже къде се намираме, а той ми отговори, че сме в българска територия. И тъй на 2 май

потеглих от Смилево, а на 15 юни прехвърлих границата. Тогава аз като разбрах, че съм на

българска територия, легнах на мократа земя да подишам въздух на свободна земя и казах:

"Слава тебе, господи". Другарят, който носеше револвер, ме подкани веднага да тръгваме да не

би войниците от нашия пост да дойдат и му вземат револвера. Аз просто му се изсмях и му казах:

"Кой ще ти вземе револвера, твой брат!" Аз бях в екстаз и чувствувах голямо блаженство, загдето

след толкова мъки можах най-после благополучно да стигна в България и почнах да тананикам от

радост. През едно дере надолу ние стигнахме и другите четници, които преди нас преминали

границата. Между тях беше и синът на полковник Янко Николов. Вечерта се отбихме в една къща

на колибарско село, квдето добре ни посрещнаха и нахраниха. Заранта потеглихме вече свободно

да пътуваме за с. Бобошево. От Смилево до границата, макар и да бях изминал около 250 км път,

краката не ме боляха, защото всеки час бях в напрежение и стегнат, а сега, като се почувствувах на

свобода, отпуснах се и едвам можах да стигна до Бобошево.

Началникът на полицейския участък в селото ни посрещна много любезно, четниците настани в

помещението на стражарите, където ги нахраниха и напоиха добре, а мен взе на квартира при

себе си, понеже бях духовно лице, и като революционер от загадъчното Битолско, което беше

главното огнище на революцията, което тук не беше добре известно. На другия ден заранта

цялата група четници без оръжие, понеже последното беше оставено на границата, начело с мене

потеглихме за Дупница пешком, придружени от един стражар. Ние вървяхме в строй един след

друг, като аз вървях напред на редицата с четническата форма, с една каракачанска черна гуна,

скъсани цървули, с калпак на главата и препасан с един ремък, и както бях висок и слаб от

преумора приличах на св. Иван Предтеча. В Дупница стражарят ни заведе право в

комендантството и почакахме в двора, докато дойде комендантът. След един час чакане, яви се

при нас един офицер с надменно държание и почна да ни разпитва откъде сме. Аз се възмутих от

това му държание и когато ме запита кой съм и откъде съм, му отговорих сурово: "Съм бежанец от

Битолско". Щом чу това, той се стресна и измени държанието си. След като взеха нужните

сведения за нас и направиха списък, ни освободиха. На излизане от комендантството, един

господин запита: "Кой е битолският дякон?" Аз му се обадих и той ми се представи: "Аз съм Петър

Китанов, а моят другар е Никола Малашевски, натоварени сме от Задграничното представителство

да ви посрещнем". Потеглих с тях за града и през това време яви се един стражар и ме покани да

отида при околийския началник. Тогава Петър Китанов и Малашевски ме предупредиха да не

съобщавам нищо за положението в Битолско. Околийският началник ме прие любезно, а при него

имаше един кореспондент на английския вестник "Таймс" *13+. Те почнаха да ме интригуват за

революционното положение в Битолско, а кореспондентът наблягаше главно да узнае нещо за

Борис Сарафов, какво прави и къде се намира той. Аз обаче им отговорих, че нищо не зная и не

съм посветен в тайните на организацията. За Сарафова казах, че само по слух зная, че е там, но

нищо друго не зная. След излизането ми от околийското управление Китанов и Илия (Никола)

Малашевски ме заведоха на квартира у Чапрашикови. Аз, като видях хубава къща с богата

обстановка и хубава градина, помислих, че отиваме да направим само една визита на тези хора.

Затова попитах Китанова, къде ще бъда на квартира, а той ми отговори, че ще бъда в същата къща.

Останах изненадан, как е възможно аз, както бях скъсан, нечист и пълен с гадинки, да остана на

квартира в този дом. Най-после си помислих, че вероятно ще ме поставят да спя в градината на

тревата или на някоя пейка. След като ни почерпиха, другарите ме заведоха в градската градина,

където се събраха около мен като на мечка любопитни граждани и почнаха да ме разпитват какво

става в Битолско. Аз им отговарях въздържано и не изказах всичко, но забелязах, че те бяха във

възторг от мене, като узнаха, че идвам от Битолско. За вечеря отидохме пак у Чапрашикови и за

мое удивление какво виждам? Беше сложена богата трапеза, като на банкет, на която бяха

поканени и други гости, техни близки чиновници и офицери, и то семейно. Аз просто замръзнах на

мястото си от срам, като се видях в своя окаян тоалет всред една такава среда от най-видните

граждани и бляскавите офицери с бели кители и сияйни лица. На трапезата ми дадоха челно

място, а до мене насядаха гостите. От срам аз се държах много стеснено и се пазех да не се допра

до някого, за да не им предам някоя гадинка. Въпреки това обаче компанията ме обсипваше с

разни въпроси и със своето свободно и любезно държание се стараеха да ме изкарат от това

стеснение. След вечерята гостите се разотидоха и дойде време за спане, а моят поглед беше

обърнат все към градината, където бях оставил гуната, която ми служеше за покривка.

Домакините ме поканиха заедно с Китанова на горния етаж и си помислих че ще ме поставят да

спя в някоя таванска стая, постлана само с дъски. За голяма моя изненада обаче те ми посочиха за

спалня една стая, добре мобилирана с два кревата. Като видях тази обстановка, останах смаян и

почнах да упорствувам да не влизам в стаята, като се извинявах с това, че поради моята

нечистоплътност не съм за такава спалня и ги помолих да ми позволят да спя в градината,

Домакинът г-н Чапрашиков, собственото му име не си спомням, ако се не лъжа беше Крум или

Александър, категорично ми заяви, че ще му нанеса най-голямото оскръбление, ако не приема да

спя и стаята, като ми каза: "Не за свои лични облаги сте понесли тоя кръст, а за народа."

Същевременно при спора ни с г-н Чапрашиков, дойде и госпожата му и тя упорито настояваше да

спя в стаята. Най-после отстъпих, събух си цървулите пред вратата и се прострях на мекото легло.

Сутринта след закуска веднага потеглих с файтон за Радомир, любезно изпратен от моите

домакини. Какво съм оставил в кревата, знаят само Чапрашикови, а на мене ми беше станало

леко, като че ли се бях преоблекал в нови дрехи. Потеглихме за София и голяма радост изпитах,

когато от Владая блесна пред мен кокетната столица. Аз вече забравих мъките и робството и

почувствувах, че се намирам в една свободна страна, където за първи път стъпвах. На Софийската

гара ме посрещнаха няколко момчета, които не познавах, и ме заведоха на квартира в хотел

"Трайко Китанчев" на ул. "Мария Луиза". Още същия ден пристигнаха в хотела да ме видят мойте

стари приятели от Битоля: Мише Велков, Гоце Радев, Гьорче Петров и Тома Карайовов. Те горяха

от желание да ме видят в четническата ми униформа, за да видят какво представлявам. Тазн

среща беше много задушевна и на всички очите се напълниха със сълзи от радост, че ме виждат

жив и здрав.

Първият месец упоен от свободата, която за първи път изпитвах в живота си, посрещан и гощаван

от всички и обкръжен с голямо внимание, мина незабелязано. Предадох на Задграничното

представителство протоколите от заседанията на конгреса и устно описах положението в

Битолско, като казах на *Христо+ Матов и онова, което ми казаха Даме и Сарафов при изпращането

ми от Смилево. Матов рядко се смееше, почна да се превива от смях и ме накара да повторя

думите на Сарафова и Дамета. Само поръчката на Сарафов да се срещна с д-р *Васил+ Радославов

не изпълних. Гьорче *Петров+ тогава се готвеше много потайно да замине с чета в Македония *14+.

Доколкото можах да схвана, отношенията на Гьорче със задграничните представители *Христо+

Матов и *Христо+ Татарчев не само че не бяха искрени, но и доста обтегнати. Това схванах от

държанието и отношенията на двамата. Гьорче ми се оплака веднъж, че не му давали нужните

суми да въоръжи четата, а Матов и Татарчев се съмняваха в Гьорчета дали има сериозни

намерения да замине, или просто маневрира да печели време, без да замине. Местните

ежедневници на няколко пъти обнародваха саркастични антрефилета по адрес на Гьорчета.

Вестник "Вечерна поща" *15+ с едно антрефиле пишеше: "В Македония се готви въстание, а Гьорче

в Павлово над чаша бира дреме", и друго: "Всички в балкана, а Гьорче у "Щърбана" *бирария в

София+. Аз занесох тия вестници на Гьорчета, за да прочете писаното за него. Той само се усмихна

иронично под мустак и по привичка почна да си хапе мустаците, след което ми отговори съвсем

хладнокръвно: "Нямат друга работа и пишат глупости". Аз останах учуден, че никак не се нервира

от писаното. И тук Гьорче беше станал един вид "Матица", както в Битоля навремето. Вечерно

време той си пиеше бирата в бирарията "Щърбана" в чаша с калпак, определена само за него, но

винаги в голяма компания. А понякога, като се изгубеше, не можеше да се види по няколко дена.

Моята близост с Гьорчета породи съмнение у Матов и Татарчев, че аз съм негов съмишленик,

схванах, че не съм им приятен. Това разбрах от факта, че не се интересуваха как живея и с какво се

издържам, те знаеха, че аз съм без работа и нямах пукната пара в джоба си, когато те разполагаха

с големи средства и имаха около себе си доста храненици. Аз от своя страна смятах за унижение

да им поискам средства за издръжка. Издържаха ме само нашенци, кичевчани – бакали и

фурнаджии, които не само ме гощаваха, но ми даваха отгоре и "Диш параси" за харчлък. Много се

възмущавах, като виждах да се навъртат около тях хора, които още не бяха прекрачили границата,

а се издържаха от средствата на организацията и парадираха с комитаджилъка. После, като видях

разгорещените борби, които се водеха между върховисти и централисти, и да се кичат с разни

епитети като "Коцкари"' и, "'Епитропи", още повече се възмутих и съжалявах (и се разкайвах) че

дойдох тук, а не останах в Македоиня. Като видях тия неправди и фаворизации в комитета, почнах

да страня и да не отивам там, освен когато ми потрябваше да се срещна с някого или ме повикат

за нещо. Скоро се наситих на свободата и почнах да скучая от бездействие, Матов и Татарчев

схванаха моето хладнокръвно държане към тях и боейки се може би от близостта ми с Гьорчета и

неговите приятели да не би да им открием фронт, което никога не ни минавало през ума, решили

да ме изпратят в Белград, за да събирам помощи за комитета между нашенци, които бяха на

работа в същия град. Аз и това чаках, да ми се даде работа, за да не се шляя из софийските улици.

Едновременно с това ми се отдаваше случай да видя и друга свободна страна. Приех с

благодарност тая мисия. Дадоха ми пет наполеона за разноски и един кочан с разписки. Съобщих

на Гьорчета и другите приятели за моето заминаване в Белград и те дойдоха да ме изпратят на

гарата. Беше около 18 юли и Гьорче ми съобщи, че тези дни ще потегли за Македония. Тази среща

при изпращането ми на гарата за нас беше и прощална. Докато потегли влакът, ние седяхме в

бюфета на гарата, за да се почерпиме, през което време те ми изкараха билета за трета класа.

Гьорче, като видя това, ядосан ми каза: "Как може едно духовно лице да пътува трета класа, вземи

втора класа". Казах му, че парите не ми стигат, и на въпроса колко пари имам, отговорих, че имам

пет наполеона. Тогава той се възмути и каза: "Бива ли тези хора да те изпратят с толкова малко

пари" и ми даде негови пари, за да взема билет втора класа. Дадените пари бяха само за път, като

ми се каза от комитета, че като отида в Белград, ще взема пари от нашенци. Всички разноски на

бюфета плати Гьорче. Когато се качих във влака, в джоба имах само 16 лева. Оказа се, че във втора

класа няма място, та заедно с един офицер Манов, който пътуваше до Цариброд, бяхме

принудени прави да стоим в коридора. Той, като узна, че пътувам до Белград, без да знае колко

пари имам, ми каза от Цариброд да взема допълнителен билет за първа класа. Аз го послушах и

дадох още 14 динара, така че останах само с два *динара+ в кесията. Заранта в зори пристигнах в

Белград и с двата динара хванах един файтон до хотел "Македония", така че в хотела останах без

стотинка. Благодарение, че преди да потегля от София, хъшовете патилци ме подсетиха да си

взема куфар, защото ако пътувам без куфар, в хотела ще ми искат предплата за легло. Затова те

още преди да потегля, ми купиха един куфар от битпазар, който напълних с долните ми дрехи и

повече книги, за да бъде по-тежък, та ако не мога да си платя, да оставя куфара в залог и да

напусна хотела, без да платя. Съдържателят на хотела, като видя свещеник, с форма на

византийско облекло, даде ми една хубава стая. Аз обаче не я харесах и поисках да ми даде по-

хубава. Той ме помоли да стоя в тази стая до вечерта, когато щяла да се освободи най-хубавата, с

изглед към площад "Велики пияц". Едновременно, като предявих претенции за по-хубава стая, аз

мислех откъде да се снабдя с пари. Писах едно писъмце на един нашенец от с. Бигор Доленци,

Кичевско, на име Михаил Иванов, съдържател на кафене "Албания", мой познат, да дойде да се

видиме. Келнерът обаче ми каза, че не го намерил. Отпосле научих, че той нарочно се укрил, за да

не се срещне с мене. Тогава пратих келнера да повика един мой зет от сестра, Силян Стоянов, по

занятие баничар. Той веднага се отзова на моята покана и щом се видяхме след обичайните

поздрави, преди да повдигна въпрос за пари, той сам ме запита дали имам и ми предложи да ми

услужи. Аз с несигурен колеблив тон му казах, че нямам нужда, но той въпреки това ми даде два

наполеона и на мене ми светнаха очите. Същия ден следобяд се срещнах с Диме Зографов,

офицер, изпратен с мисия от Върховния комитет. С него се ближихме, без да си казваме кой за

какво е дошъл. Той ме покани да отидем в бирарията "Империал" срецу хотел "Македония", за да

си пием бирата. Там ме запозна с висши чиновници от министерството. Почерпването за мене

излезна солено, защото хвръкна един наполеон. На другия ден, като узнаха нашите фурнаджии,

дойдоха при мен и ми дадоха вечеря в ресторант "Македония". Аз само на двама-трима от тях:

Никофим от с. Орланци, Апостол от Рабетино, брат на Максима, иогото после сръбските чети

убиха, и на Тале Кузев от с. Бигор Доленци, това бяха мои близки, доверени лица, съобщих за

моята мисия в Белград.

Една заран се разхождах из пазарището на "Велики пияц". През това време един непознат се

приближи до мене и ме попита откъде съм. Аз му отговорих, съм от Македония от Кичево. Той се

зарадва и ми аза, че той е от с. Орланци, Кичевско, отдавна преселен в Белград, бил от известната

фамилия в с. Орланци Стреовци. Каза ми, че по формата ме познал, че съм македонец и сърдечно

ме покани да му отида на гости, да ме запознае с неговото семейство. Отидох у дома му и ме

препоръча на жена си сръбкиня, като каза, съм от Кичево, а тя, като чу това, запита какъв съм. Аз й

отговорих, че съм българин. Тя има смелостта ми иаже в очите. "Баш ми е криво, що си бугарин, а

не сърбин". Мъжвт остана изненадан от нелюзното държане на жена му и я прекъсна с думите:

"Там няма никакви сърби, а само българи". От тоя говор тя позеленя от яд.

В с. Ритопек, близо до Белград, беше настанен на служба, като енорийски свещеник ренегатът,

мой бивш колега, учител от Кичево, свещеник Трайко Милушев, който се продаде на сръбската

пропаганда и успя да отцепи поречките села от Екзархията. Неговият шурей кичевчанец, мой

близък приятел ме покани да ида при тях в селото на гости. Аз приех тази покана, а да се видя с

него и му въздействувам, та дано у него се събуди националното чувство. Посрещнат бях любезно

и му гостувах една вечер обаче за голяма моя изненада се уверих, че той станал по-голям

шовинист от самите сърби. На връщане от Ритопек с парада по Дунава, забелязах, че с мен пътува

един сръбски прота със семейството си за Белград. Той бе така любезен да се запознае с мен и ме

покани в каютата си на чай. По време на разгавора между другото ме запита колко сърби има в

Македония. Аз му отговорих, че там има само няколко сръбски училища с по няколко ученици, а

други сърби няма. От тоя отговор той така се навъси, че повече не можеше да ме търпи. Стана

даже пишман, че ми даде чай и не искаше да приказва за нищо друго. Аз, като видях неговото

настроение, напуснах каютата демонстративно. Когато пристигнах в Белград, останах пак без

стотинка. Ненадейно се яви при мен един полицай и ме покани да отида в участъка. Началникът

на участъка ми съобщи, че по заповед отгоре трябва да напусна Белград още същия ден вечерта.

Аз, понеже нямах пари да си платя хотела и храната, се намерих в безизходно положение.

Поисках да узная причините за това, но началникът ми каза, че нищо не знае. Помолих началника

да отложи моето екстерниране за другия ден, под предлог, че трябва да си взема дрехите, които

съм дал за пране, и той се съгласи. Щом излезнах от участъка, веднага писах една бележка на

Талета Кузев от Кичево, на всяка цена да ми набави пари, като му описах положението. Той

съобщил това на нашенците и те веднага събрали помежду си 15 наполеона, които Тале Кузев ми

донесе. Като се снабдих с такава сума, светнаха ми очите от радост, повече се окуражих, но пак не

исхах да напусна Белград и отидох в Българското консулство, за да сондирам мнение. Аз

притежавах български паспорт, който взех по съветите на Гоце Радев, тогава началник на

Министерството на външните работи, за да не могат сърбите да ми напакостят. Тогавашният

консул К. Величков беше в отпуска и се заместваше от секретаря му Несторов, Той ми каза, че

може да направи постъпки да остана за малко време, като български гражданин, но безцелно ще

бъде моето стоене, защото ще бъда под строг полицейски надзор и не ще мога да изпълня своята.

мисия. Той беше прав в случая. На излизане от консулството се отбих в едно кафене и щом седнах,

залепи се до мене един господин, който ми се представи за македонец, родом от Велес на име

Осмаков. Аз схванах, че той е таен агент на сръбската полиция. Той ми каза, че научил за

нареждането на полицията да напусна Белград и изказа своето съжаление за това като

македонец. Затова почна да ми дава съвети, че съм сгрешил, като съм казал, че съм българин, а

трябвало да кажа, че съм македонец, ако съм постъпил така, не само че не щели да ме изгонят, но

щял съм да получа няколко хиляди динари. Най-после ми каза, че ако нямам пари за пътуване, да

подам заявление до министерството да ми се даде карта за безплатно пътуване. Аз спокойно го

изслушах докрай, тоя мой доброжелател, защото разбрах, че е изпратен, за да ме склони да бъда

подкупен. Възмутен от това негово нахалство, озъбих му се, като казах: "Фрай карта могат да искат

само продажните и подли хора, нямам никаква нужда от пари, пътувам в първа класа, аз съм

българин и българин ще умра". Като разбра, че неговите съвети не хванаха дикиш, остави ме и си

замина.

Щом се върнах в хотела, яви се при мене един полицейски, който ме заведе при градоначалника.

Той ме прие в кабинета си много любезно, покани ме да една и ме почерпи с кафе и цигари. По

един деликатен иачин ме попита за сръбската пропаганда в Македония, а особено в Кичевско, а

пък аз и нему в очите казах: "В Македония няма сърби, а само няколко сърбомаии, подкупени с

пари, а в Кичево има сръбско училище с двама платени сърбомани и с 10-на ученика. Населението

обаче е чисто българско". Той остана просто учуден, защото те са имали сведение, че там

болшинството е сръбско. Той почна да ми доказва с исторически данни, че там са били най-

чистите сърби, че турската власт, боейки се от Сърбия, насила карала населението да се наричат

българи. Като свърши своята теза, аз му отговорих: "Господине, знаете ли, че пред себе си имате

лице с гимназиално образование, а не хлебар от Кичевско; историята добре познавам, та няма

нужда да я изучавам от вас. Аз обаче едно съжалявам, загдето като македонски българин дойдох

тука, за да се порадвам на свободата на една братска славянска страна, а вие ни преследвате като

в турско". Той тогава с друг мек тон си откри картите, като ми каза, че техните интереси в Турция

изисквали да не дават прием на революционерите от Македония, защото имало подадена нота от

турския пълномощен министър Фехти паша в Белград, с която се съобщавало, че съм дошъл да

събирам пари за комитета. След това ме покани да напусна Белград и да замина, за която

държава пожелая. Съобщих на нашенци, че аз си заминавам, и някои от тях дойдоха в хотела да

ме изпроводят, а пък тримата родолюбци, които бяха дали парите, казали на Тале Кузев, че ще ме

чакат на гарата, за да ми дадат прощален банкет в бюфета. На излизане от хотела аз бях много

щедър с бакшишите си към келнерите. На външната врата на хотела посрещнаха ме двама

пандури. Те пуснаха мен да замина, а придружаващите ме нашенци ги заведоха в участъка. Качих

се сам във файтона и потеглих за гарата, където ме посрещнаха тримата нашенци и останаха

смаяни, като ме видяха сам. Аз им казах каква е работата и им дадох да разберат, че не трябва да

ме изпращат, за да не ги сполети същата участ. Седнах в бюфета да вечерям. Там намерих д-р

Васич – юрист, родом от Скопие, с когото се бях запознал при една среща, и ми се видя доста

интелигентно и разбрано момче. С него бяхме говорили по македонските работи, но той не беше

отявлен шовинист, макар и да беше роден в Белград, което показваше, че не беше забравил

своето потекло. Той се възмущаваше от постъпката на властта към мене и като се научил, дошъл

да ме изпроводи. Аз в момента, възбуден от постъпката на полицията, почнах да нападам Сърбия,

без да забележа, че близо до нашата маса имаше офицери. Събеседникът ми каза: "Не си отивай с

такива лоши впечатления, защото не е виновен за това сръбският народ, а властта". Той ме

изпрати до купето и се сбогувахме, аз се качих във влака, който потегли за София. От Белград

останах много доволен, само от това, че всички нашенци от с. Рабетинкол, Кичевско, които дълги

години там работеха, националното им чувство беше се запазило така силно, както не

предполагах. С изключение на няколко продажни лица от с. Козичино, които бяха донесли на

полицията, че моето идване в Белград било, за да събирам пари за комитета и за пропагандата. Те

даже дотам отишли, че казали на полицията: "Не стига че в турско ни диктуваше с комитите, на и

тука дошел да ни взема данък". За това нещо ми намекна градоначалникът, когато бях при него,

такива сведения имал от нашенци за мен. Аз останах учуден и му отговорих: "Тези доносници не

са нито добри българи, нито добри сърби, а са турски шпиони. Тук се представляват за чисти

сърби, там за чисти българи, а всъщност те са двулични и в услуга на турската власт". В подкрепа

на моите думи преведох му един пример как като архиерейски наместник съм прочел едно

анонимно писмо до каймакамина, с което се съобщаваше, че Софроний Добрев от с. Ореховец,

Кичевско, сега почетен и заможен гражданин, имал скрити у себе си 20 мартини. Чак тогава

градоначалникът е смути и ми каза, че ме екстернират по искане на турския пълномошен

министър.

Като пристигнах в София, Задграничното предстайтелство, за да ми създаде работа, ме изпрати в

Станимъка да купувам катъри за пренасяне на материали за четите в Македония. Аз разбрах, че

тази търговия не е за мене, но ме пращат колкото да ми създадат работа. Дадоха ми за тази цел

две хиляди лева, т. е. наполеона. Отидох в Станимъка и със съдействието на кмета купих няколко

катъра и с разписка, заверена от кмета, представих сметка на касиера на комитета, като му върнах

остатъка от 300 лева. Тогава касиерът Туше Делииванов ме изгледа учудено, като видя, че връщам

пари назад, и ме сметна за балама. Аз пък треперех над стотинката, за да не си помисли, че

злоупотребявам, защото бях идеалист. След завръщането ми от Станимъка, за да ми създадат пак

работа, изпратиха ме във Велико Търново да събирам помощ, като представител на Вътрешната

организация. От страна на Върховния комитет беше представител капитан *Любомир+ Стоенчев,

родом от града, изиратен за същата пел. В Търново намерих доста любезен прием от цялото

гражданство, особено от младежта. В тоя град стоях от месец септември до края на месец

ноември. Там намерих македонци, някои от които заемаха големи длъжности. Борис Мокрев от

Енидже Вардар, общински кмет; Михаил Генадиев – член на окръжния съд, а Петър Станков –

прокурор в същия съд. С тяхното съдействие и съдействието на тогавашния Търновски митрополит

Антим, до когото има препоръчително писмо от комитета и с когото лично се познавах, когато

беше екзархийски протосингел, влязох в контакт с интелигенцията и по-видните граждани, за да

организират събрание за помощ на комитета. За тая цел настоятелството при читалището уреди

едно градинско увеселение в полза на македонското дело. В един неделен ден след църковна

служба читалищното настоятелство щеше да дава годишен отчет за своята дейност в салона на

читалището. По едно време слушам на улицата, че бие барабанът и един глашатай кани

гражданството на сказка в читалищния салон, на която ще говоря по македонския въпрос. Като чух

глашатая, просто изтръпнах, защото не бях подготвен да говоря, пък и не бях предупреден. Когато

отидох в читалището, салонът и ложите бяха препълнени. Срещнах се с настоятелите и ги

упрекнах, защо са наредили това, без да ме предупредят, за да се подготвя. Те ми казаха обаче, че

аз имам какво да кажа, без да се подготвям!... Повече отколкото кой и да е други от тях. Най-

после, за да добия кураж, отидох в бюфета, хвърлих няколко чаши бира и ме поставиха в

министерската ложа, докато се свърши отчетът на дружеството. След това председателят съобщи

на публиката, че аз ще говоря по македонските работи. Аз се явих на трибуната и с кратки думи

описах положението в Македония преди и после въстанието и апелирах към братска помощ за

страдащите. Понеже тогава македонското дело беше завладяло цялото българско общество и чуха

от мен работи, които не им бяха известни, бурно ме аплодираха. Следобед стана увеселението в

градската градина, на което се беше стекло цялото гражданство. То продължи късно до полунощ.

Настоятелите дойдоха в хотела да ме вземат, за да посетим увеселението, и да създадат с това по-

голям ефект. Тогава имах честта да се запозная с дъщерята на Христо Ботев – Иванка, която ме

учуди не само със своята красота, интелигентност, но и със своя характер. Тя живо се

интересуваше от нашето революционно дело и ме запита за Дамян Груев и други популярни

революционери. Тя остана във възторг от онова, което й разказах за тях.

На другия ден в понеделник в хотела се явиха при мен председателката на женското дружество,

придружена с други две членки, които ми съобщиха, че събраната сума от градинското

увеселение ще внесат половината лично за мен, а другата половина за Стовнчева. Аз не само бях

изненадан от тяхното решение, но останах и обиден. Затова и отговорих: 1) Аз не приемам

никаква сума, същите следва да се внесат на името на комитета в София, адреса на който им

посочих; 2) Че тази сума не трябва да се дели, защото македонското дело не може да се дели на

партии. Затова ако мислят, че сумата, предадена на комитета, ще отиде за целта, да я изпратят,

ако ли пък мислят, че чрез Стоенчева по-добре тя ще отиде за своето предназначение, да я

предадат нему. Те останаха сконфузени от моя отговор и излязоха, като обещаха, че ще изпратят

сумата на Задграничното представителство.

През време на стоенето ми в Търновски окръг, аз обиколих градовете Свищов, Севлиево и

Габрово. В Свищов намерих неочакван любезен прием не само между гражданството, но и между

духовенството. В един делен ден, след църковен отпуск, в салона на търговската гимназия, всред

многолюдно събрание апелирах към патриотичните чувства на гражданите, да дадат своята

помощ за македонското дело, вследствие на което веднага се образуваха смесени комисии за

събиране на помощи, които внасяха в София на комитета. Там също те ми предложиха да дадат

лично на мене пари, но аз им отказах, за да не се усъмнят, че желая да използувам за мои лични

нужди. Научих се, че някои от нашите преди мене са взимали сумите със себе си и са ги

използували за себе си.

Тогавашният архиерейски наместник иконом Стеан Миланов не ме остави да квартирувам на

хотел, ме взе на гости в дома, въпреки моите протести. И кметът една вечер ме взе на гости,

въпреки моето нежелание. Свищовската интелигенция ми се видя много патриотична и запазена

от всякакви превратни идеи живееше един чисто духовен живот.

В Габрово намерих познатия на мен учител Димитър Иванов от село Екши Су, с когото заедно

бяхме битолския затвор през 1901 год., комуто гостувах. Габровчани, както и севлиевци се

показаха неотзивчиви към македонското дело. Получих едно окръжно писмо от комитета, с което

се поканваха всички македонски революционери да се настанят на работа, за не бъдат товар на

комитета. По повод на това окръжно, преди да напусна Търново, отидох да се сбогувам с *Михаил+

Генадиев и *Петър+ Станков, които ме бяха поканили на вечеря. Отидох да се сбогувам и с

госпожица Иванка Ботева. Тя на тръгване благоволи да ми подари един кат долни дрехи и една

кърпа за лице, на която беше избродирано нейното име. Напуснах Търново, изпратен от всички

приятели и познати, след което се прибрах в София. Тука веднага подадох заявление до Светия

синод да ме назначат за свещеник в някоя вакантна енория. Получих назначение за Осман пазар,

Варненска епархия, където веднага преди коледните празници заминах. Там стоях до първи юли

1904 г. и прекарах много добре. Ползувах се със симпатиите на гражданството. През месец януари

постигна ме нещастие – получих телеграма от Битоля, че попадията ми се поминала и оставаха пет

малолетни сираци. Тогава отидох във Варна при дядо Симеона, за да искам отпуск да отида до

София, за да наредя нещо за децата. Дядо Симеон много съчувствено се отнесе към мене и не

само че ми разреши един месец отпуск, но ми и даде пет наполеона, за да изпратя на децата си.

Като научиха османпазарци за постигналото ме нещастие, църковните настоятели ми предложиха

да доведа децата си в Осман пазар и да ми построят безплатно къща, и да се грижат за

отглеждане на децата ми. Аз обаче очаквах амнистия, за да се върна в родното си място, и нито

през ум не ми минаваше да напусна Македония. Толкова повече, като се научих от вестниците, че

след въстанието сръбската пропаганда взела големи размери в Кичевско и създала свои огнища в

селата: Орланци, Кърбуница и Манастирско Доленци. В мене се появи по-голямо желание да се

върна в Кичево да дадем отпор на тази пропаганда. Това се налагаше, защото Кичево беше малко

градче, само със 150 къщи български, а другите мохамедански, и беше лишено от интелигенция. В

това отношение беше останало много назад в сравнение с другите градове. Дядо Козма, макар и

митрополит, не беше в състояние сам да направи нещо със своя авторитет по легален път, понеже

самата власт съдействуваше на сръбската пропаганда. В митрополията при дядо Козма нямаше

интелигентна сила, която да се противопостави. Ето защо моето искрено желание беше в се върна

в Македония, което се и сбъдна.

През пролетта на 1904 г. се сключи едно съглашение между Турция и България, с което се даваше

широка амнистия на всички емигранти, дошли в Бългая преди и след въстанието. По повод на това

последва едно окръжно от Светия синод – всички македонски свещеници да се върнат по местата

си. Аз, като получих окръжното, веднага напуснах Осман пазар и отзовах във Варна, където се явих

при дядо Симеон като мой началник и председателствуващ на Светия нод, за да ми даде

отчислително. Той остана изнедан, като ме видя, и разбра, че съм оставил енорията си. Той обаче

ми каза, че това не засягало мен, а само ония свещеници, които имат енории в Македония

Въпреки неговото увещание да се върна пак в Осман пазар аз не отстъпих от своето решение и

най-после ми каза: "Бог да те пази, чедо". Освен това ми каза, че свещеник Саев в Ески Джумая и

един друг Щип, свещеник във Варна, които парадирали с македонското дело, като получили

окръжиото да напуснат енориите си и заминат в Македония, те заставили кметствата да се

застъпят за тях пред дядо Симеона, да останат пак в същите енории. На мен ми каза: "Ти вършиш

обратното". Остана да се разреши въпросът как да се върна в Македония, защото някои

свещеници се върнали с открит лист, издаден от Министерството на външните работи, през Ниш, а

други през Деве баир, където имаше смесена българо-турска комисия, която приемаше

емиграцията и по етапен ред я пращаха по родните им места. Аз пожелах да пътуеам през Сърбия

с влака. Дядо Симеон направи постъпки пред Министерството на външните работи да се издаде

открит лист. Отговориха, че само ако Негово Блаженство с официално писмо ме поиска, тогава

щели да ми издадат такъв лист. Дядо Симеон ме посъветва да се обърна с молба до Негово

Блаженство, да пише до Министерството на външните работи. Аз веднага с едно заявление

помолих Негово Блаженство да предпише на министерството да ми издаде открит лист за

Македония, на което получих отрицателен отор. Тогавашният протосингел при Екзархията

армандрит Борис, после Охридски митрополит, пишеше ми следното; "По поръка на Негово

Блаженство, съобщавам ти, че не можем да те искаме с писмо да се върнеш в Македония, понеже

ти нямаше енория, а беше административен чиновник, и като компрометиран пред властта,

такава длъжност не може да ти се даде, затова остани в България". Като прочете писмото, дядо

Симеон ми каза: "Нищо друго не ти остава, освен да се върнеш в Осман пазар." Но аз категорично

му заявих, че съм решил на всякаква цена, по какъвто и да е начин да се върна в Македония.

Почнах лично да действувам пред министерството и пред турския комисар, за да ми се издаде

пътен лист. От министерството писаха в Цариград до тогавашния български представител *Григор+

Начевич, в продължение на един месец не се получи никакъв отговор. А пък срокът на амнистията

изтичаше до 25 юли. За да не пропусна тоя срок, отидох да помоля тогавашния градоначалник

Басмаджиев, за когото ми казаха, че бил близък с турския комисар, и той да ми издействува

открит лист. Той ми обеща, но нищо не направи. Най-после аз лично се явих в турското

комисарство при Фетхи бей, когото помолих да ми даде открит лист като на духовно лице за

пътуване по железниците. Той със своя свойствен турски маниер ми отказа под предлог, че ония

свещеници, на които дали открити листове, като се върнали в Македония направили някои

чапканлъци, поради което получил нареждане от губернатора Хилми паша да не издават такива

без негово предварително разрешение. Под думата чапканлък той искаше да каже комитаджилък,

но аз се престорих, че не разбирам какво иска да каже, а просто изтълкувах думата в прямата й

мисъл развратник и му казах: "Аз като духовно лице никога не бих приел да върша това". Той се

сепна и ми каза: "Евет, сен мухтебер адам сън (Ти си почетен човек), но покрай сухото гори и

суровото". На излизане ми каза, че ще пише на Хилми паша за мене, като ми взе трите имена и от

къде съм. Аз разбрах, че не само няма да пише, но и ако пише на Хилми паша, последният няма да

допусне по никакъв начин моето завръщане. Като разбрах, че всички опити да се върна

пропаднаха, реших да се върна през определения пункт – Деве баир. Явих се при дядо Симеон, за

да му съобщя моето окончателно решение и взема благословията му. Той, трогнат, със сълзи на

очи ме благослови и ме изпрати до стълбата а Светия синод, като даде нареждане да ми се

отпусат от касата на Синода пет наполеона за път. Тогава Никола Генадиев беше министър на

финансите. С неговата майка Василикия имах случай да се позная като дякон в Битоля през 1892 г.,

когато тя бе дошла в Битоля, за да продаде тяхната къща на главната улица "Широк сокак". Дядо

Козма тогава – председател на битолската община, който беше познат това семейство още от

онова време, когато митрополит Генадий беше владика на Дебърската епархия, покани тогава

майката на Генадиев и мене, заедно със семейството ми, на вечеря. Когато майката на Генадиев

узнала, че аз съм в София, пожелала да ме види, като близък на дядо Козма и негов дякон.

Александър Кипров като близък на Генадиева ми съобщи желанието й, аз обаче отказах да отида,

понеже не познавам сина й, беше ми стеснително да отида в министерска къща. Един неделен

ден, след църковен отпуск в "Св. Неделя", отивайки за хотела си "Мария Луиза", пред кафене

"Македония" бяха насядали Михаил Герджиков и Александър Кипров и пиеха ракия. Като ме

видяха, извикаха ме при тях. След като сръбнахме по няколко чаши сливовица, станахме да се

разделим, обаче с по-друго настроение. Александър Кипров използува случая и ме завлече със

себе си, без да ми обади накъде вървим. Когато стигнахме на ул. "Раковски", където тогава

живееше *Никола+ Генадиев, тогава ми каза, че ме води при него. Аз му казах "Ще дойда, но ако

бъда приет студено от Генадиев като министър, няма друго що да ти правя, освен да те бия".

Когато отидохме, Генадиев не беше в къщи, а майка му ме посрещна радушно, като ме запита за

дядо Козма и за някои стари познати фамилии в Кичевско. След като ме почерпиха, аз станах да си

вървя, но тя ме помоли да почакам, за да се видя с Генадиев. Аз останах. Не се мина половин час,

чу се шум от файтон и Генадиев влезна в стаята. Като видя познато лице, с един остър поглед,

отправен към мене, каза: "Добре дошли". Сигурно той помисли, че съм дошъл за някакво

ходатайство. Аз се навъсих и погледнах Кипров, и бях готов да стана. Майка му обаче веднага каза

на сина си кой съм. Тогава той съвсем се измени, стана друг и почна другарски да се държи. Макар

да бяхме почерпени, той пак нареди да ни донесат по един коняк. След кратък разговор, за да не

го отегчавам повече, пожелах да стана, но той не ме пусна и ни задържа на обяд. Със своето

държание, той така ни разположи, че аз се почувствувах като в свой дом. След обяда на излизане

ми каза, че вратите на неговата къща всякога ще бъдат отворени за мен. След това бях поканен

още два-три пъти при него на обяд и станахме близки. По едно време ми се наложи да направя

едно ходатайство пред него за моя приятел Мише Велков, който тогава беше чиновник в неговото

министерство. Главният секретар на министерството по прякор "Холера ностра", беше го подгонил

и не му даваше отпуска. Мише ми се оплака един неделен ден в градската градина, без да знае,

че аз съм близък с Генадиев. Аз веднага отидох у дома му по обяд. По време на обяда му казах, че

имам една молба и ако мине, да си хабя лафот, ако ли не, да мълча. Той ми каза: "Кажи що ти е

мъката", като мислеше бог знае каква услуга ще искам. Аз тогава му казах, че един искрен мой

приятел от Битоля – "Джан джигер", чиновник в неговото министерство, желае да му се даде един

месеи отпуск. Той ми каза: "Тя била много лесна работа, аз мислех бог знае какво ще искаш".

Следобяд отидохме в кабинета му да си пием кафето, веднага намери списъка на чиновниците,

тури бележка на неговото име и ми каза, че другия ден ще бъде в отпуска. Друг един случай:

Никола Трифунов от Битоля, син на Трифун, тук на име Каранов, беше съдия и Радомир. Той обаче

като партизанин на Данева бил уволнен от Генадиев, без да го познава добре. Неговата майка

тогава в София ми се оплака, че синът й е уволнен. Аз, като знаех заслугите на баща му в Битоля,

кипнах и отидох при Генадиева на обяд. Тъкмо тогава при него бяха на обяд министър *Димитър+

Петков и други гости, между другия разговор стана въпрос и за Битоля. Генадиев почна да хвали

родолюбието на битолчани, като поборник по църковния въпрос. Аз използувах тоя момент и му

казах: "Затова вие уволнихте неговия син, съдия в Радомир". Той се сепна и каза: "Той негов син

ли е, а защо се пише Каранов, а не Трифунов, магарето му недно. Кажи му, че ще го назначат, но

да не партизанствува и не искам да бъде мой партизанин". През това време, когато аз хлопах по

разни порти, за да ми се даде открит лист, нито на ум не ми дойде да използувам Генадиева.

Освен това той замина в провинцията. Като прочетох във вестниците, че се е върнал, отидох в

дома му, за да си взема сбогом, и му съобщих по какъв начин ще се върна в Македония. Той

просто се възмути и каза: "Как е възможно Министерството на външните работи да допусне това",

и ми каза, че той ще се срещне с турския комисар и на другия ден ще ми каже резултата.

Следващия ден той ми даде една визитна картичка, за да се представя с нея на турския комисар.

Щом подадох картичката, комисарят веднага ме прие много любезно и нареди да ми се даде

открит лист. Написаха открития лист и поставиха печата, но излезе малко неясен. Той каза на

секретаря: "Да бир мюр вур" – Удари още един печат. Предложих да заплатя таксата, той

категорично ми отказа и ме изпроводи много любезно с "Чок селим, Генадиев ефендие". Като

взех отирития лист, като че ли слънце ме огря и отидох право при Генадиева, за да му благодаря,

като му казах: "Сега разбрах, че си министър". Той ме задържа на обяд и следобяд се разходихме

до Борисовата градина (Сега Парка на Свободата), приказвайки за македонските работи, каза ми

да нося много здраве на Дамян Груев.

Бележки

13. "Таймс" (Times) – английски всекидневен вестник, формално независим, но поддържащ

Коисервавивната партия. Основан през 1785 г. в Лондон. Политическите му позиции се определят от

интересите на английските монополи.

14. Гьорче Петров се готви да замине тайно, да не би българското правителство да осуети неговото

заминаване. Той тръгва за Македония с около 130 – 140 души четници и воеводи в деня на обявяването на

Илинденско-Преображенското въстание в Битолски революционен окръг 2. VIII. (20.VII. ст. ст,) 1903 г. Според

неговите думи "нарочно отложих отиването си до деня на въстанието, за да снема и всяка отговорност от

себе си" (вж. Материали за историята на македонското освободително движенне. МНИ, С., 1927, кн. VIII, с.

167).

15. Вестник за политика, литература и икономия, излиза в София от 1900 до 1914 г. Симпатизира на

стамболовистите и на Върховния македонски комитет; помества материали против социалистическото

движение в България. От 1919 г. до 1924 г. излиза седмичник със същото заглавие под редакцията на Ст.

Шангов.

Заминаването ми в Македония

Преди да потегля от София, сбогувах се с приятели и познати. На прощаване в мене се явиха две

чувства – тъга и радост. Тъжех, загдето напускам свободна България и отивам в устата на вълка, а

се радвах, че се връщам в родния си ирай, всред нашия храбър народ, комуто проповядвахме

докрай борба за свободата на Македония и да споделя тъги и радости с него. Лично аз отнасях със

себе си скъпи спомени за сърдечния прием, който намирах навсякъде, понеже тогава Вътрешната

организация особено в Битолско се ползуваше с голяма популярност и беше на върха на своята

слава, и защото аз бях първото духовно лице, което дойде по нелегален път в София преди

въстанието. Затова бях предмет на особено внимание между софийските граждани и

духовенството. Когато бях пристигнал в София, по поръка на Светия синод дяконът Иван от с.

Зарово при катедралата, дойде с файтон, за да ме заведе в Светия синод, за да ме видят

синодалните старци в четнически дрехи, и оттам ми отпуснаха 5 наполеона, за да си купя формено

облекло. Дъщерята на дякона ми уши расото, подрасника и долни дрехи, Особено внимание към

мене проявиха протодяконът при катедралата Иван Стефанов и протойерей Стефан Кънев, служещ

при катедрала, като ме каниха няколко пъти на обяд в къщи, и когато ме срещнаха на улицата, не

ме оставяха, без да ме завлекат в някоя бирария на черпня. Затова бях принуден често пъти да

отбягвам тия срещи, защото ми беше много неловко постоянно да ме черпят. Поканен бях също на

вечеря и от Наум Тюфекчиев заедно с Гьорчета и там прекарахме много весело, и се

наслаждавахме на хубавото свирене на тамбура от известния Унчо от Битоля. Един ден моят

съселянин Димче Калевски покани мене, Гьорчета и други и ни даде един хубав обяд в

Прошековата бирария, където отидохме и се върнахме с първокласен файтон. Друг път един

неделен ден, няколко висши чиновници от Външното министерство, начело с Гоце Радев, Милчев,

Андрей Ляпчев, госпожа Петкова-Ризова и сестра й Лира ме заведоха на излет до Боянския

водопад, където (с хамали се донесе храна и напитки) след като се нахранихме добре, прекарахме

много весело до вечерта всред хубавата природа на Витоша. Аз схващах, че всички тия почести и

вниманието, с което бях обкръжен, се правеха на мен като на революционер, което много ме

стесняваше, защото след минаването ми на границата и встъпването на българска територия аз,

съгласно устава на организацията, преставах да бъда революционер. А знаех, че всичко това беше

временно и скоро ще мине, и аз ще бъде захвърлен в архивата.

На 19 юли 1904 г. – неделен ден, с конвенционала потеглих за Македония, изпроводен на гарата

от група приятели и познати. При потеглянето на влака, казах: "Сбогом, Софио", защото не

предполагах, че ще се върна повторно, До Ниш ми се случи да пътувам в едно купе с поета

Андрейчин и госпожата му, които пътуваха за Виена, без да забележа някой детектов. Но от Ниш

нататък почна да се навъртва около мене едно съмнително лице, което почна да ме разпитва кой

съм и закъде пътувам. Аз се страхувах сърбите да не е снемат на някоя гара. Това лице ме

придружи до турската граница и щом тренът навлезе в турска терифрия, аз се успокоих. На гара

Зибавче турски полицай в покани и ме разпита накратко. Смени ми открития лист с турско тескере,

запечата куфара и ми каза да го търся на Солунската митница. Оттук до Скопие ме придружи един

полицейски стражар, където влакът пристигна на обяд и не продължи веднага за Солун според

тарифата, понеже се страхуваха да не се случи някой атентат. В Скопие отседнах в хотел "Турати",

където веднага ме посети д-р Николов от Охрид, за да ме види, и ми каза, че бил предизвестен

чрез българското консулство от добрия ми приятел Гоце Радев, тогава началник на политическия

отдел на Външното мннистерство. След размяна на мисли с него влезнахме да се разходим из

града. Минавайки по големия каменен мост на Вардар, изпречи ми се четникът Милан Шуманов,

легализиран, с когото бяхме се срещнали при пътуването ми за България при с. Шивец, Тиквешко.

С него ние само се погледнахме и усмихнахме, без да продумаме, като че ли не се познаваме. На

другия ден пристигнах в Солун около пладне и отседнах в един хотел до гарата, съдържател на

който беше един цинцарин от Битоля. Това направих с цел да бъда по-запазен от надзора на

полицията. В Солун престоях два дни, докато си получа куфара, за мое учудване ме посрещна

Ефтем ефенди, бивш мой учител по турски език още когато бях ученик в Солунската гимназия,

който бил цензор на митницата. Той веднага ме позна и ме извика по име, аз станах много учуден

как можа да ме познае в попско облекло. Даде ми куфара, без да го прегледа. В него нямаше

нищо друго освен църковни книги. На 24 юли, петъчен ден, пристигнах в Битоля надвечер. Щом

влакът спря на гарата, преди да излязат другите пасажер, един полицейски ме свали от трена и ме

заведе в полицейския участък на гарата. Там ме държаха, докато всички пасажери заминаха. А

децата ми, които бях ги предизвестил от Солун, че пристигам, дошли на гарата и като не ме

видели, върнали се назад натъжени. Старшият даде нареждане да дойде един файтон и той ме

придружи в града. От това разбрах че съм арестуван и ме карат в затвора. Много не се стреснах от

това, защото битолският затвор ми беше познат. Полицейският ме заведе в полицейския участък

при градската община – "Валедието". Минавайки с файтона през "Широк сокок", всички

дюкянджии, като ме видяха да минавам, ме поздравяваха с просълзени очи, особено Петко

Топалот, мой близък приятел. Аз като видях това съчувствие, указано ми така демонстративно,

олекна ми и с радост отивах за затвора. Поставиха ме в една стая самичък, без да ми съобщят

какво ще правят с мен. Помолих един стражар да повика Аце Дорев, книжарницата на когото

беше близо до кметството, и Спиро Търпев, касапин, мой братовчед от Кияево да дойдат при

мене, за да се видим и да узнаят, че съм дошъл. Те дойдоха и ги пуснаха да се видим. Тогава

дойде при мене един полицейски на име Емин ефенди от Кичево, помак, и мой познат, съобщи

ми да не се безпокоя, няма да ме арестуват, а ме задържали, докато съобщят на директора на

полицията, който искал да ме види. Беше петък и неприсъствен ден за турците, поради което не

можаха да намерят директора. Затова ме пуснаха да си отида дома със задължение да се явя на

другия ден при директора в Сарая – вилаетското управление. Аз с неописуема радост отидох при

децата си, придружен от Аце Дорев и Спиро Търпев. Минах през влашката черква и бях поздравен

от всички българи задушевно. В събота преди обяд, без да чакам втора покана, се явих при

директора на полицията. Той веднага ме прие и като видя пред себе си духовно лице, без да знае

че съм аз, защото вратарят не му съобщи моето име, а просто му казал, че иска да го види един

поп, той ме прие много любезно, покани ме да седна и ме почерпи с кафе и цигари. След това се

извини, запита ме кой съм и за какво съм отишъл при него. Тогава му съобщих моето име и защо

идвам при него. Щом чу името ми, веднага измени настроението си и се озъби, изглежда, че сто

пъти се разкая, загдето ми даде кафе и цигари. Извика един полицейски и го прати при валията, за

да вземе и донесе моето досие. Като прочете преписката с един натъртен тон, ме запита от какъв

зор съм станал комита. Аз му отговорих: "От добро никой не напуша къщата си и не разваля

спокойствието си". Той тогава поиска да узнае причините за това, но аз, за да туря точка,

отговорих му: "Аз съм амнистиран за моето минало и няма нужда да давам наново показания".

Тогава той поиска сведения къде живея и озлобен ми каза: "Чик дишари" – Излез навън.

Аз още не знаех, кои от ръководителите на организацията бяха в Битоля, понеже предполагах, че

всички са отишли в София. В неделята след църковна служба пред мене се яви Петре

Железарчето, къщата на когото беше до българската църква "Св. Богородица", един от най-

смелите и предани работници, и ме покани да отида при него за да се видя с Дамета. Аз

изтръпнах от радост, като узнах че Даме *Груев+ е тук.

Срещата ни с Дамета

Срещата ни с Дамета беше задушевна и сърдечна. Ние се прегръщахме и целувахме от радост до

сълзи. Както децата се радват с великденско яйце, така и ние не можахме да се нарадваме един

на друг, че пак след толкова премеждия се видяхме живи и здрави. Даме на лице беше блед като

някой затворник, лежал в затвора 20 години. Той почна да ме разпитва за приятели и познати в

София и с какви впечатления се връщам оттам. Като му разправих всичко надълго и широко, как

съм прекарал и що съм видял и че най-после се тури венец на всички работи, казах, че му нося

много здраве от една много интелигентна и крава госпожица от видно семейство, за която аз съм

сгодил и получих бохчалък. Той остана много учуден и почна да настоява да му кажа коя е тя.

Казах че ще му съобщя името, ако се съгласи на тоя годеж. Най-после той със смях прие моето

предложение и аз поздравих, като му казах: "Тя е Иванка Ботева, дъщерята на известния

революционер Христо Ботев".

Много се азрадва от тая шега и от радост поръча на хазайката си да донесе ракия, за да се

почерпим и по такъв начин се създаде едно весело настроение. Въпреки неговото весело

настроение, личеше си, че в сърцето си криеше голяма тъга. Дойде време за обяд, аз поисках да

стана, но той ме задържа и до вечерта прекарахме заедно. Веселото настроение продължи,

докато обядвахме. След обяда дойдохме си на "прокимена" – думата, и той почна с тъга на

душата да ми описва положението на организацията в Битолско, като ми каза, че е доста

разклатено. Една част от главните ръководители след въстанието заминали в България, друга част

били избити, имало села опожарени и жени обезчестени, оставени много вдовици и сираци.

Сръбската и гръцката пропаганди, възползувани от тази реакция и покровителствувани от турската

власт, почнали да действуват с контрачети, за да посърбят и погърчат българското население. В

Поречието, Кичевско се явил войводата Мицко от с. Латово с една сръбска чета, а в Костурско,

Преспанско и Мориховско се явили гръцки чети. Турската власт беше образувала военни отряди,

наречени "Авджи табури", придружени с турска милиция, създадени специално за преследване

на българските чети. Районните наши войводи бяха се разредили. Някои от тях убити, а други

забягнали в България. Бяха останали някои от по-простите местни войводи, които бяха свикнали

на четничешки живот, но и те не можеха свободно да се движат по селата, защото се появили и

ренегати предатели, и силни потери от специални войскови отделения. Ако се узнаело, че в някое

село се укрива българска чета, веднага се обсаждало не само това село, но и околните села, за да

не се даде възможност на селската милиция да даде помощ. От по-интелигентните сили бяха

останали нелегални Дамян Груев, Христо Узунов, Петър Чаулев, Георги Сугарев, Петър Ацев и Наум

Буфчето. Но най-много тревожеше Дамета едно друго по-голямо зло, а именно, че се явило

разцепление между останалите живи ръководители и войводи, които почнали да се разправят за

стари сметки. Георги Пешков с група негови привърженици в Битоля, беше се явил оповиция на

Дамета, а последният имаше като свои най-близки Павел Христов и Аце Дорев, които му бяха

дясната ръка. С една дума, положението на организацията, както ми го описа Даме, беше

хаотично.

Според новия проектоправелник, изработен на конгреса в с. Мориово в демократичен дух, още не

бяха станали избори на ръководните тела в Битолско. Най-много беше тежко на Дамета от

поведението на Георги Пешков, преди негов близък приятел, а сега, когато ми говореше за него,

очите му се просълзяваха. След като ми описа в подробности с болка на сърцето положението на

организацията, каза ми: Първо, за да стегнем кадрите на революционните сили в околиите, трябва

да стегнем центъра – Битоля, под псевдоним преди въстанието Ерусалим, а след въстанието

Пиемонт, защото отвсякъде погледите бяха обърнати към Битоля. Каза ми, че аз тъкмо навреме

съм се явил и като незаинтерасован в споровете и със своето влияние между революционните

групи в Битоля да свикам едно събрание, за да станат избори на новите окръжни, околийски и

градски комитети, съгласно новия проектоустав. След тоя разговор повдигнахме въпрос за

опасността, която грози Кичево от сръбската пропаганда, и за вземане на бързи мерки срещу

Мицко от с. Латово, който застанал начело на сръбска чета в Поречието. На Даме гаче ли още му

се искаше да вярва, че Мицко, когото познаваше добре от затвора и който се умилкваше около

него, ще преклони глава пред организацията и няма да продължава да бъде орган в ръцете на

сръбската пропаганда. Аз обаче нямах вяра в него, като познавах неговото лукавство, толкоз

повече, че той получи амнистия от турската власт, поради застъпничеството на сръбското

правителство, и след излизането му от затвора той остана да живее в Битоля, издържан от

сръбското консулство. Тогава обаче се чувствуваше слаб, представяше се за съмишленик на

нашето дело, само да се запази. Като казах на Даме, че не трябва да имаме никаква вяра в тоя

човек и че трябва да се вземат нужните мерки навреме, той се съгласи с мене и ми каза, че по-

нататък ще предприемем някаква акция срещу него. Мръкна и трябваше да стана, защото дойде

време да затворят църковните порти, откъдето щях да мина незабелязан от никого. Сбогувах се с

Дамета и когато излязох на църковния двор, насреща ми излезе Георги Пешков, който се

укриваше при поп Гйорчета, близо до самата църква. Сигурно научил от някого, че съм у Дамета

на среща, та и той пожела да се види с мене. Те и двамата знаеха кой къде се намира, но само не

се срещаха. Пещков почна да ми се оплаква от личния режим на Дамета и от протакането на

въпроса за избиране на новите комитетски тела, според новия проектоправилник. Аз набързо му

казах, че тук не му е мястото да се приказва повече и с няколко думи дадох да разбере, че съвсем

не е време за разцепление и раздор, когато има нужда от най-голяма сплотеност.

На 26 юли в неделя имах среща с Дамета, а във вторник на 28 с. м. следобяд свиках събрание на

груповите началници за избора на управителни тела в една стая на новото централно училище.

Всички поканени се отзоваха, които бяха близки мои приятели и другари от затвора и посветени в

делото от мене преди въстанието. Освен това те дойдоха да научат някоя новина от София, като

знаеха, че аз не държа страна. След като се здрависах сърдечно с всички, с няколко думи открих

събранието и целта, за която са свикани, като ги поканих да посочат по съвест лицата, които са

най-подходящи и подготвени, за да ръководят делото в Битоля и Битолско. С общо съгласие преди

избора написахме на черната дъска имената на по-видните работници и с тайно гласоподаване се

избраха за членове на ръководните тела следните лица временно за окръжен комитет: Павел

Христов и Аце Дорев, а за околийски и градски Евгени Попсимеонов и Недялко Дамянов – основни

учители, Петруш Нейчев и Яне Скайов от еснафа; Гиче Ошавков бивш учител, Никола Кусота,

Михаил Ракиджиев и Петър Лигушев, последните бяха представители на всички еснафи и махали.

За председател на околийския комитет избраха мен, а на градския Никола Гърков. И тъй аз бях с

намерение да хвърля котва в Битоля, откъдето предполагах, че ще бъда по-полезен за Кичево. Но

враг не остава да прави брак, казва народната поговорка. В петък имахме първото събрание пак в

стаята на училището, а в събота един патрул с 10 души войници начело с един полицейски

цинцарин на име Унчо ме взеха от дома и ме заведоха при директора на полицията, който ми

съобщи, че по заповед на валията трябва да напусна Битоля и да замина в Кичево като родно

място. Въпреки моето упорство да не отивам в Кичево, под предлог че семейството ми е в Битоля

и че аз съм гражданин на този град, всичко остана глас въпиюще в пустиня.

Аз не се подчиних на заповедта на полицията и не заминах, а останах в Битоля, предполагайки, че

така ще мине. В понеделник обаче повторно бях повикан при директора, който с един строг тон

ми каза, че веднага трвбва да замина за Кичево, без да се бавя, защото в противен случай ще бъда

закаран под конвой. Тогава казах, че не мога да замина, защото имам болно дете, но той веднага

даде нареждане до турския общински лекар да прегледа детето ми. Наистина детето ми – момиче

на 5 години беше трескаво, но не беше на легло, лекарят даде мнение, че добре ще бъде то да

смени климата и да замина за Кичево. Аз пак не заминах, но когато в срядата бяха дошли

кираджии от Кичево, полицията ангажирала едно място в една кола, извикаха ме и ме пратиха за

Кичево сам без децата, защото не ми дадоха време да ги прибера. След една седмица заведох и

децата си, но момичето, което оказа болно от тифузна треска, се помина, защото Кичево нямаше

лекар и не можеше да му се помогне. Моето отиване в Кичево беше неочаквана и голяма

изненада за кичевчани. И там организацията се намираше в хаос. Ръководителят Ангел Бунгуров,

по професия бакалин с третокласно образование, със своето надменно и нетактично държание

беше предизвикал голямо негодувание всред гражданството и околията. Той сам ръководел

околията и бил касиер и никой не знаел какви са сметките. Затова той беше изгубил дорие като

революционер. Отдал се на пиене, с което съвсем се беше обезличил и паднал морално пред

гражданите. Войводите Наке *Янаки Янев+ от с. Лахни и Арсо *Мицков+ от с. Подвис, които се

подвизаха, първият в с. Горна Копачка, а вторият в с. Долна Копачка, не бяха напуснали районите и

стояха на места си, но като хора прости, без инициатива, бездейстуваха и се укривиха в най-

сигурните планински села, понеже нямало кой да ги побутне към работа. В тези села те биха

направили специални скривалиша, да дадат някакъв отпор на сръбската пропаганда, която беше

почнала да се шири из Кичевско. След първата ми среща с Дамета, аз не можак да се видя

повторно с него, защото полицията в Битоля не ме оставяше на мира. След пристигането ми в

Кичево с обстоен рапорт му изложих положението в Кичевско, като в заключение му пишех, че на

всяка цена трябва да се предприемат крупни мерки срещу опасността от сръбската пропаганда. В

отговор на моето изложение, натовари ме да поема управлението на организацията в Кичевско,

като изпрати за това циркуляри до войводите и селските управителни тела.

До въстанието сръбската пропаганда имаше в Кичево един свещеник и едно училище от 4 – 5

деца, роднини на свещеника, и в с. Казичино един свещеник от Сърбия, който беше и учител със 7

– 8 ученици, синове на казичани, които работеха в Белград и които заставяни оттам са се обявили

за сърбомани. В Кичево намерих ръкоположени сръбски свещеници: в с. Орланци поп Китан, в с.

Кърбуница поп Спиро и в Манастирско Доленци поп Китан – развален елемент. Имаше няколко

агенти, на които се плащаше добре. И тъй пропагандата си беше създала няколко огнища с цел да

се домогне един ден до манастира "Пречиста", който е на половин час разстояние от с.

Ман*астирско+ Доленци, а по-нататък да се развие към с. Долна и и Горна Копачка, Охридско и

Демирхисарско. Орланци беше най-голямото село в Рабетинска река и важен пункт, а пък с.

Кърбуница, през където преминаваха четите от Копачка за Рабетинска река, беше възел, който

свързваше двата района, понеже на това място можеше всякога да се преброди р. Велима и се

отиде в с. Бигор Доленци, без каквато и да е опасност, защото наблизо нямаше турски села. Дядо

Козма сам, без протосингел, без средства, само по легален път с такрири не можеше да даде

нужния отпор на сръбската пропаганда, защото на последната помагаше и самата власт.

Пропагандата не жалеше средства, нужни за подкуп на правителствените чиновници и видни

турци, както и селяните, които работеха в Белград. Мъжете от всички села в Рабетинска река от

освобождението на Сърбия отиваха на печалба в Белград. Също и някои семейства от Кичево,

мъжете на които работеха в Белград, под натиск оттам бяха обявени за сърбомани и за

извършване на треби приемаха сръбски свещеник, макар децата им да ходеха на българско

училище. Към средата на месец август пристигнах в Кичево, а пък дядо Козма в края на месец

септември дойде от Дебър поради храмовия празник на манастира "Пречиста" – Рождество

Богороди. Предполагах, че той, като ме види, ще се зарадва, но излезе обратното. Когато се

представих, за да получа благословението му, прие ме много хладно и едва даде да му целуна

ръката. При него бяха дошли градските свещеници и някои по-първи граждани за добре дошъл.

Той не можа да се стърпи и пред тях почна да ми се кара гневно, като ми каза: "Защо си дошъл,

пак за беля ли?". Битолският валия с едно тескере му ссъобщил, като го предупредил, да не ми

дава никаква служба, като лице, което е компрометирано пред властта.

После почна да нарежда как със своето безумие не само че съм съсипал семейството си, но и съм

компрометирал митрополията му в Дебър с моето избягване като нелегален. Освен това ми каза:

"Кой ще ти издържа толкова деца?" Аз изслушах целия негов укор хладнокръвно и му казах:

"Върнал съм се не за някаква служба, а в родното си място при децата и няма да бъда в тежест на

никого". С една дума, дадох му на разбере, че ще понеса всички несгоди и съм готов да отговарям

пред властта и напуснах стаята демонстративно. Всички присъствуващи останаха учудени от това

поведение на дядо Козма спрямо мен. Обаче гражданите и селяните много съчувствено се

отнесоха към моето положение, като вдовец с пет малки деца без никаква издръжка. От София

бях потеглил с пет наполеона, които Светият синод беше ми отпуснал, и когато отидох в Кичево,

бях останал без стотинка. Благодарение на добрия игумен архимандрит Софроннй от "Пречиста",

който ми даде помощ пет наполеона, без да му ги искам, аз бях обезпечен известно време

материално. Тоя инцидент между мене и владиката стана достояние на целия град. След това не

само че не стъпих в митрополията, но избягвах всякакви срещи с владиката.

На храмовия празник владиката отиде в манастира със своя антураж, два дни по-напред, а

гражданите със семействата си отидоха на самия празник. Почувствувах една голяма душевна

тъга, че и аз не можах да отида в манастира по липса на достатъчно средства да наема коне за

мене и за децата. В навечерието на празника обаче следобяд, когато селяни отиваха в манастира

да празнуват, дойде един момък от манастира заедно с четири коня с поръка да вземе мен и

децата ми и ни закара в манастира. Макар и по-късно, с радост отидох. Народът от всички села от

Кичевско, Охридско, Дебърско и Демирхисарско, които по-рано бях обиколил с четата на Давидов,

като ме видяха, поздравиха ме радостно с добре дошъл. Посетих отпосле всички гости и по такъв

начин ми се удаде случай да опозная народа и видя духа и положението на организацията в тия

райони. От моята среща със селяните ръководители и работници заключих, че народът не само че

не е отчаян, но е готов да се бори докрай с всички противници на свободата и че за това има

нужда само от добри ръководители.

Вечерното богослужение срещу празника както и на самия празник, се извърши от владиката

тържествено с дошлите свещеници от селата и в съслужение на манастирските братя. Аз обаче не

взех никакво участие, защото не бях поканен от владиката, пък и аз странях от него, за да не се

срещна. Стоях в черквата настрана като богомолец. Когато той беше на трона, аз се криех в олтара,

а когато той влезе в олтара, аз излизах на дясната страна на певницата и почвах да пея. След

отпуска на църковната служба всички свещеници и първенци от народа му направиха посещение

в апартаментите му, за да го поздравят по случай празника, но аз не отидох. Това мое държание

направи впечетление на всички, даже и на полицейската охрана, изпратена от властта да пази

реда.

След пладне гостите се разотидоха, а владиката и аз останахме и втората вечер в манастира. След

вечерята когато манастирът утихна, дойде при мене слугата на дядо Козма и ме помоли да се явя

при него. Останах изненадан от тази покана след това, което се случи между нас в Кичево. Когато

се явих при него в спалнята му, заварих го в съвсем друго настроение. Посрещна ме с характерния

му силен смях и почна да вика: "Къде се губиш и защо не дойдеш при мене?" Отговорих му

сдържано: "Не дойдох, за да не те комрометирам". Тогава той с по-мек тон почна да ме пита какво

мисля да правя и с какво ще се издържам. Знаейки неговата слабост, че по натура е по-добър

революционер от всички ни, окуражен от силния революционен дух на народа, му казах: "Вие с

отца игумена и народа ще ме издържате". Той остана изненадан от тоя смел отговор и смеейки се

ми каза: "Още ли с тоя акъл отиваш", на което му отговорих с "да". Най-после той ми откри

неговия проект по моята издръжка, който се състоеше в това: да напиша частно писмо до Негово

Блаженство, за да ми отпусне ежегодно възнаграждение от 25 лири турски, субсидия за децата ми

и по такъв начин да имам възможност да остана в неговата епархия и да противодействувам на

сръбската пропаганда. Аз му казах, че това си е негова работа. Той под негова диктовка ме накара

да напиша писмото. Никак не се надявах да се получи благоприятен отговор от Екзархията, още

повече като знаех, че Негово Влаженство още в София ме предупреди да не се връщам в

Македония, защото няма да ми се даде екзархийска служба.

Като се прибрах в града, предписах на войводата Арсо Мицков да замине за Рабетинкол, където

се бяха явили сръбски чети, за да окуражи населението. Казах му да вземе няколко души

милиционери от с. Вранещица, за да се яви с по-голяма сила, защото с него имаше само 4 – 5

души четници. Неговото отиване в Рабетинкол повдигна духа на населението. След него към

началото на месец октомври или ноември в Кичево се яви от Охрид Христо Узунов като окръжен

ревизор на четите и обиколи районите Долна и Горна Копачка, придружен от войводите Арсо и

Наке. С него в няколко писма разменихме мисли по положението в Кичевско. Всичко, което

констатира в района, донесеми с рапорт. Между другото ми съобщаваше, че има по и 15 души

ренегати, за които искаше да бъдат екзекутирани. Тези ренегати бяха посочени от войводите и

селските комитети с протоколни решения, които трябваше да се представят на Битолския окръжен

комитет за утвърждение. Аз с мойте колеги го одобрихме и го препратих в Битоля, откъдето ни се

върна утвърден, но се въздържах да го преведа в изпълнение, защото още не беше закрепнала

организацията. Страх ме беше да не се повдигне голяма афера и го оставих на изпълнение при по-

благоприятно време. Узунов по тоя въпрос се съгласи с мене, като ми писа, че ще дойде с по-

големи сили в Кичевско, за да изпълни решението на комитета, и то в една вечер по хунски, за да

се създаде респект към организацията и да се стреснат сърбоманите и гръкоманите.

Походът в Поречие

През есента към месец октомври съединените чети от Прилепско, Крушовско и Демирхисарско,

начело с Даме Груев, предприеха поход в Поречията срещу сръбските чети, водени от войводата

Мицко от с. Лато*во+. Четите през с. Сланско, Рабетинкол отидоха направо в с. Слатино, Поречко,

придружени от милиция. За този поход аз бях уведомен от Битоля и писах на Георги Сугарев,

който се намираше в Рабетинска река, да се присъедини към тях. Такова раздвижване на нашите

чети не можеше да остане незабелязано от нашите противници. В Кичево по това време имаше

една дружина "Илавета" (допълняющи войски), въоръжени с мартини. Една заран, като ставах,

забеляаах, че в града не е останал нито един войник, и се научих, че цялата дружина заминала за

Поречие, като минала през Рабетинска река, Крушовския манастир и с. Слатино. Там бяха разбити

нашите чети, като войводата Гюрчин *Петров+, крушовски войвода, падна убит с няколко другари,

а Даме с един четник падна в плен при Мицко. Другите войводи – Петър Ацев и Ванчо Сърбаков,

едва се спасили живи, защото селото било обсадено с войска. Пленяването на Даме беше голям

морален удар за организацията *16+. В Кичево тази вест причини голямо сътресение и всички

клюмнаха глави. Сръбският свещеник Михаил вървеше из улиците в Кичево с гордо вдигната глава

и се хвалеше на гражданите, че Даме бил в техни ръце ранен и той изпращал церове за

лекуването му. На всички погледите бяха обърнати към мене и искаха да знаят аз какво ще кажа.

На всекиму отговарях: "Делото не е свързано с личности, то е народно; Дамевци сме всички ние".

Не изгубих кураж, защото по една случайност Георги Сугарев беше се разминал и не се срещнал

със съединените чети, и тъкмо след катастрофата се обади от с. Вранещипа, като се извиняваше,

че не получил нафреме писмото ми и затова не взел участие в похода. Неговото появяване в

Кичевско падна като мехлем на рана. Предписах му да обиколи селата в Рабетинкол и подкрепи

духа на населението, защото той беше много популярен в тия села като бивш учител и

организатор. Той премахна сръбския свещеник в с. Орланци, което стресна сърбоманите. След

това пак Христо Узунов се яви в Кичевско с чета и обиколи селата Горна и Долна Копачка, като

повдигна духа още повече. В Рабетинска река и пограничните села на ПоречиетоДупяни,

Казичино, Патевец и Речани почнаха да се явяват нови сръбски чети, но селската милиция им се

противопоставяше. Затова тези села се нуждаеха от една районна чета, която по-често да ги

обикаля и да държи в респект сръбските чети и някои малодушни селяни. Войводата Арсо Мицков

от с. Подвис, чийто район беше Рабетинска река, нямаше охота да ходи по-често там, а повече се

навърташе в Долна Копачка и родното си село, защото там беше извън всякаква опасност, когато

Рабетинкол по самото си географско положение беше без осигурен тил. На изток то граничеше с

Поречието, на юг с река Велика, която не навсякъде можеше да се премине, а от запад и север с

албански села. Войводата Наке *Янаки Янев+ от с. Лахчани не мърдаше от с. Горна Копачка и

района му и ми се оплакваше, че бил болен от ревматизъм в краката. Но все пак двамата войводи

бяха едно плашило за сърбите и кураж за другите. Арсо поиска 15-дневен отпуск, за да прекара у

дома си, където имаше скривалище и се считаше за най-сигурен. Аз му разреших. Разреших също

едномесечен отпуск и на Накета, по негово искане, за да прекара в Битоля, за да си лекува

ревматизма.

На 18 януари 1905 г. – Атанасовден, в родното село на войводата Арсо става събор. Наке потегли

за Битоля на 17 с. м., пътят му беше през с. Подвис, където той се срещнал с Арсо. Последният

увещавал Наке да остане при него, за да прекарат празника заедно и после да си замине. Наке

обаче като по-предвидлив и по-практичен не само че не нослушал Арсо, но го посъветвал и той да

напусне селото, защото в такива дни идват всякакви хора и може да стане някакво предателство.

Арсо не послушал Накета и останал да празнува, а Наке продължил пъти си през с. Бърджани.

Арсо извикал при себе си за празника и своята чета. На 18 януари заранта по предателство, селото

било обсадено от войска, започнало се сражение, при което Арсо с двама четници били убити, а

другите едва успели да се спасят. Останалите четници пристигнали в с. Бърджани, където

заварили Накета, последният след като научил за станалото, се връща назад и поема районите

Долна и Горна Копачка, Дебърско, а Рабетинкол остана без войвода. Той направи много повече от

онова, което очаквах. Беше точен и изпълнителен на нарежданиита на комитета, без да има

претенции за каквото и да било. Болното място в Кичевско беше районът на Рабетинска река,

изложена всякога на атаките на сръбските чети. Та затова там имаше нужда по-често да обикали

четата. След убийството на Арса, за да не отпадне духът на селата в Рабетинска река, предписах

Лазару да замине с четата за там, а за да преставлява по внушителна сила, да вземе със себе си 15

– 20 милиционери от с. Вранещица.

Селото Вранещина, по своето местоположение служи като връзка между селата от Рабетинкол,

които са разделени от това село само с реката Велика. Минаването за Рабетинска река през

селото Вранещица не беше много сигурно за четата, защото близо до с. Вранещица се намира

голямото помашко село Лисичани. Вранещица по големина държеше първо място между

българските села в Кичевско. Вранищичани отиваха на работа в България, а някои и в Битоля,

предимно като фурнаджии. Това село беше и родното място на легендарния войвода Ванчо

Сърбаков, който падна убит в с. Цер заедно е *Христо+ Узунов. Затова там организацията беше

стегната и повечето селяни бяха въоръжени с манлихерови пушки и бердани. Имаше около 50

души милиционери, въоръжени и готови всеки час за поход. От това село предател не е излязъл и

четите там бяха-най-сигурни. Евгени Симеонов, член на Битолския окръжен комитет; Яне Скайов,

член на Битолскии околийски комитет и Димче Калевски, член на Кичевския околийски комитет, и

тримата бяха родом от с. Вранещица. Затова предписах на ръководното тяло във Вранещица да

посрещнат войводата Лазар с почести като войвода и го окуражат, без да гледат на неговия

интелект, и при обиколката му в Рабетинска река да му се дадат 20 души милиция, за да

преставлява една внушителна сила. След моето нареждане Лазар бе придружен при обиколката

му в района с 20 души добре екипирани момчета и по тоя начин наново се възстанови и

почувствува мощта на организацията в тоя край.

През месец януари отидох в Битоля за среща и размяна на мисли с тамошните ръководители.

Павел Христов – подгонен, станал нелегален и заминал за Костурско, а Аце Дорев по канала

заминал за София. Там заварих Христо Узунов и Наум Буфчето, прикрити в града. Последният като

войвода беше една сила от първостепенна величина. Съставът на окръжния комитет беше от по

един представител от всяка околия: Евгени поп Симеонов от Кичево;. Петър Лигушев от Битоля,

иконом Търпо Попов от Костурско, Тома Кърчов от Крушево, дюлгерин; Гиче Ошавков от

Дебърско, бивш учител, после шивач. Аз се надявах, че от Битоля ще ми се даде подкрепа за

Кичевско. Тогава обаче в Леринско, Костурско и Мориовско се появили гръцки чети. Битоля

трябваше с тях да се разправя, затова нямаше някое по-интелигентно лице да ми се узпрати в

Кичевско за войвода. В Битоля не намерих исканата подкрепа, но доволен останах от срещите ми

приятели, от които узнах, че всяка околия трябва да е надява на своите сили. Особено сърдечна

беше срещата ми с Христо Узунов. Той се движеше из града преоблечен в попски дрехи. Срещнах

се в къщата на Ташко Калугерчето, на главната улица "Широк сокак." При него стоях цял ден и от

сладки приказки не ми се искаше да се разделяме. В тая къща имаше едно младо момиче на 18 –

19 години, дъщеря на хазаина – същинска грузинка, за която на смях закачих Узунова. Той беше

голям красавец и това момиче беше подходяща булка за него. Всичките тези приказки бяха за

развлечение и утеха. Тогава с него говорехме да дойде в Кичевско с по-голяма чета, за да се

накажат ренегатите и шпионите на турската власт. Наум Буфчето квартируваше при Петре

Железарчето, близо до българската черква. Това ми беше последното виждане с тях. Буфчето бил

открит в къщата на Петър Железарчето, която била блокирана от турската полиция. Незабелязано

счупил желязните прегради на един прозорец и избягал в съседните къщи, откъдето сполучил да

се измъкне от Битоля и заминал за Леринско, където бил убит в едно сражение с войската,

предаден от гъркоманите.

Бележки

16. В едно сражение Даме Груев е ранен, откъснал се от другарите с един четник и се отбил в една гора, за

да си превърже раната. Вечерта се върнал в с. Слатино, Кичевско, и от селяните разбрал, че Мицко бил

някъде наблизо и Даме настоявал да го повикат на среща. Разчитайки на старото си приятелство от

битолския затвор и най-главното на услугата, която му направил по-късно в Битоля. Мицко се явил с чета,

целунали се и останали двамата на разговор. На другия ден Мицко отвел със себе си Даме и четника Божин.

Даме Груев с пленен на 4 октомври 1904 г. и пленничеството му трая около един месец.

Щом се узнало за пленничествопо на Даме Груев, направили се дипломатически постипки пред сръбския

коисул в Битоля и пред дипломатическия агент Симич в София за безусловното и незабавното му

освобождаване.

Организацията от своя страна дала остър ултиматум, че ако Даме Груев не бъде освободен и с него се случи

нещо, то тя ще приложи жестоки репресии.

Постъпки били направени и в Белград, откъдето се дало нареждане Даме Груев да бъде освободен. Той бил

отведен в Скопие и предаден на Скопското организационно ръководство, откъдето се отправил по канал в

София. Тази история се предавала с различни тълкувания и заключение за Даме и самата организация.

Някой съмишленицн после му натяквали, че се оставил да бъде пленен от Мицко. (Из неиздадените

спомени на Анастас Лозанчев.)

Трагичната участ на Узунова и четата му

На Лазаровата събота срещу Връбница аз потеглих от Кичево за манастира "Пречиста", за да

прекарам там празника. Отидох да се повеселя с игумена и манастирските братя, като знаех, че ще

намеря приготвена прясна пъстърва от река Велика с Елбасански зехтин и чисто домашно вино,

приготвено от тиквешко грозде. Над Манастирско Доленци на нагорнището ме застигна един

куриер от града и ми предаде едно писмо с надпис "Бързо да върви". Отворих писмото и видях, че

то е писано от Узунова, който съобщаваше от Крушево, че се придружава от 15 души добре

въоръжени четници и двама войводи: Ванчо Сърбаков и Пецето и идва в Кичевско, за да изпълни

в една нощ решението за екзекутирането на 15-тях ренегати, които след като екзекутира по

хунски, същата вечер заедно с четата пак да напусне Кичевско. В манастира прекарах като на

тръне и на другия ден веднага се върнах в Кичево, въпреки настояването на игумена да остана.

Вечерта запалих ламбата в стаята си, но още със запалването шишето се пръсна на няколко

парчета. Това нещо ме прониза като нож и ме изпълни със суеверие, че ще се случи някое

нещастие. Заранта на чистия понеделник, през страстната седмица, забелязах по Битолското щосе

да се движи войска с горска артелерия начело с кичевския каймакамин с бърз ход и голяма

тревога. Излязох на пазара и се научих, че в с. Цер една чета била обсадена и тази войска отивала

на помощ. Това известие ме прониза като куршум, защото разбрах, че е обсадена Узуновата чета,

на път от Крушево за Кичевско. Веднага с бърз куриер изпратих писмо до войводата Лазар да

събере селска милиция от с. Долна Копачка и незабавно да отиде на помощ на Узунов, като

съобщи същото и на демирхисарския войвода Алексо *Стефанов+. След получаването на писмото

ми двамата войници, придружени от милиция и четите веднага се явили, за да дадат помощ, и се

събрали в с. Мало Църско, най-близко до с. Цер. През деня те не могли да се движат, защото

мястото е голо и каменисто. Освен това наблизо е албанското село Сълп и през деня имаше

голямо движение на войски и башибозуци, затова четите очаквали да настъпи нощта, та да отидат

в помош на Узунова. Последният обаче през деня обсаден от войската и башибозука, получил

предложение от каймаиамина да се предаде заедно с четата си. На това предложение Узунов

отговорил, че ще се предаде през нощта, защото през деня го е срам да стори това. По тоя начин

той искал да изхитри каймакамина, за да може през нощта да се освободи от тази обсада.

Последният разбрал, че Узунов лавира, за да може да се измъкне през нощта, затова в 10 часа

след пладне по турски изтеглил населението от цялото село и с горската артилерия почнал да

бомбардира къщата, където била четата. Узунов разбрал, че за да не се предадат или изгорят

живи, нямало друг изход, освен да се самоубият и тази мисъл споделил със своите другари

четници, които я възприели напълно. Само войводата Ванчо Сърбака на свой риск решил да се

опита да пробие път през кордона от войска с хвърляне на бомби. Но щом излезнал от къщата,

бил повален мъртъв от един залп на няколко крачки от къщата. Тогава Узунов събрал всички

пушки от четата и ги счупил, след което един по един застрелял своите другари, а най-после и себе

си. Този беше вторият случай на такова себеотрицание след Методи Патчев и неговите четници в

Кадино село *17+, Прилепско, в който така явно бе проявен от тази шепа герои най-висшият

човешки идеал: "Честна смърт, отколкото нечестен живот". Това стресва не само турските власти,

но учуди и италианската жандармерия. По случай тази афера, началникът на европейската

жандармерия дойде чак от Битоля в с. Цер, за да констатира факта на самоубийството, и по негово

нареждане убитите бяха погребани всички в един гроб. Смъртта на Узунова и неговите юнаци

потопи в скръб цялото българско население в Битолски край. За организацията ударът беше

голям, защото в негово лице тя изгуби една интелигентна боева сила, а в лицето на другарите му –

най-добрите бойци, като Ванчо войвода, Пецето и др.

От сведенията, които отпосле добих от селското управително тяло и от други лица, се оказа, че

Узунов и четата му били предадени още на излизането им от Крушово. От там потерята тръгнала

по следите им и ги дебнала, но не се решавала да се открие, докато не пристигнат войските от с.

Прибилци и Кичево. Заранта, още щом Узунов пристигнал в с. Цер, селото веднага било

заобиколено от всички страни от войскови части дошли от Прибалци, Кичево и другаде. На другия

ден заранта се получи известие в Кичево за трагичната кончина на четата на Узунова. Тогава в

Кичево беше учителка Коца Гълъбова от Струга. Преди да потегли за Струга за великденските

празници, тя ме запита дали е вярно, че Христо Узунов е убит, за да съобщи на майка му. Аз обаче

скрих от нея истината, като й казах да носи много здраве на майка му от него. Това сторих от

съображение да не причинявам скръб на тази жена поне за празниците. Тя обаче, когато получила

известие от учителката, че синът е жив и че праща много поздрави, не повярвала и отговорила:

"Поп Тома много добре знае, но не ти е казал истината, за да не ме наскърбиш".

Бележки

17. На 6 април 1902 г. в старата кула при Кадино село, Прилепско, Методи Патчев със седем души четници

се спира на почивка. Турски шпионин издава на властите местонахождението на четата и още същия ден

кулата била обсадена от многобройна турска войска. Два дена обсадената чета се бори юнашки, докато

свърши всички боеприпаси. Накрая четата взема решение да се самоизбият за да не паднат от турски

крушум или бъдат живи заловени. Това нечувано геройство поразило всички турци. (Вж. Духът на

Македония. С., 1923, 71, 72.)

Семейното ми положение

В отговор на писмото, с което исках от Негово Блаженство да ми се отпусне помощ за децата,

получи се благоприятен отговор, какъвто не очаквах. Вместо 25 лири, Негово Блаженство с едно

частно писмо до дидо Козма ми отпусна 60 лири годишно, заплата, каквато получавах като

архиерейски наместник. Това ме насърчи още повече и ми даде сила, за да почна по-енергична

борба с пропагандата. След смъртта на попадията, останаха ми пет малолетни деца сираци – 4

момчета и едно момиче. Най-малкото ми момче на двегодишна възраст, остана за отглеждане

при добрата ми леля Яна, която го кърмеше с биберон. Момичето, понеже беше болно и по липса

на медининска помощ, като дойде в Кичево, се помина. Останах с четири деца, отглеждането на

които беше много трудно, защото в Кичево мъчно може да се намери прислуга. А пък децата и

грижите към тях много ми пречеха на самата работа по делото. Затова най-големия ми син го

изпратих да учи в Дебър, където имаше икономически пансион – замина заедно с тогавашния

училищен инспектор Атанас Михайлов, който падна убит по-късно в Пловдив, жертва на

македонските ежби. Втория ми син го изпратих в Скопския пансион, където вуйчо му беше

секретар в митрополията. Останах с третия, за отглеждането му намерих една бабичка от Струга,

която прислужваше в къщи. На следващата година и него изпратих в Скопския пансион и аз

останах сам, свободен от домашни грижи. Леля ми на в Битоля се помина и най-малкия ми син

дадох на отглеждане в едно семейство Гинови от с. Мраморец, Охридско. Под предлог че отивам

да видя детето си в Битоля, властта ми разрешаваше да отида в тоя град. Използувах това, за да се

видя с комитетските хора и да разменя с тях мисли по положението.

Подир катастрофата, която стана в Цер, аз не можех да очаквам помоих за Кичевско от другите

околии, а ми предстоеше само с кичевските сили, с които разполагах, да се справя в борбата

*против+ сръбските чети. Войводата Янаки Янев не напускаше своя район Горна Копачка, за да

отиде в Рабетинска река под предлог, че има ревматизъм в краката си, въпреки моята

нееднократна покана. Главната причина за това беше, че не искаше да се излага на риск.

Действително в неговия район влизаха и дебърски села, но милицията Горна и Долна Копачка

беше така добре организирана, че нямаше нужда четата да обикаля по-често тези два района.

Последните със село Дебърза, Охридско, повече служеха за база на четите, като най-сигурни,

понеже населението в тях беше чисто българско, и самото местоположение на тези райони,

свързани с планински вериги, способствуваше да служат като такава база. Едничката боева сила

беше войводата Лазар *...+ от с. Белица, предназначението на когото беше заедно с милицията да

се бори със сръбските чети. Но понеже той беше неграмотен, не бе удобно да му се дават

инструкции от по-сериозен характер, защото трябваше за прочитане на писмата да се отнася към

някой учител. За щастие през месец юли 1905 год. в Кичевско се яви четата на Георги Попхристов,

идващ от Леринско. С него се срещнахме в гората над манастира "Пречиста" и разменихме мисли

по положението. В неговата чета имаше интелигентни момчета и по мое настояване той остави

едно момче на име Климент Кучовски от Ресен за секретар на Лазара. Това момче, бивш учител,

пое усърдно възложената му длъжност и стана добър съветник на войводата Лазар. Чрез него

редовно се кореспондираше с четата и се даваха тайно всички нареждания, без да знаят за това

ръководителите на селските комитети. Двамата с войводата бяха солидарни във всичката работа,

внесоха дисциплина в четата и с тях вече можеше да се предприемат някакви акции срещу

сръбската пропаганда. Първата акция, която ни предстоеше, бе да се очисти с. Кърбуница от

сръбското гнездо и се премахне свещеникът Спиро, местен човек, бивш човек на организацията,

обаче станал изменник. През въстанието бил подкупен от сърбите, станал техен свещеник и

отцепил от селото няколко семейства от Екзархията. Това село беше важен пункт за преминаване

на четите за Рабетинска река, през река Велика. Макар че беше отдавна под ведомството на

Екзархията, властта нареди в местната църква да се служи поред от българския и сръбския

свещеник. Свещеник Насто от с. Вранещица обслужваше това село и село Кладник. Предписах на

войводата Лазара да отиде в с. Вранещица срещу Петровден и след като вземе няколко

милиционери от това село, да очисти сръбския свещеник, който явно носеше оръжие с

разрешение на властта и тормозеше българското население, От свещеник Насто обаче се научих,

че на Петровден било ред да служи българският, а не сръбският свещеник. Тогава му писах той да

не отива да служи в Орланци, а да се престори на болен. През нощта Лазар с четата и няколко

души милиция обсажда селото и църквата. Вечерта като не дошъл българският свеценик, на самия

ден Петровден отива да служи сръбският свещеннк. На отиване в църквата, минавайки през

черковните гробища, четата с един залп го поваля мъртъв на земята и се оттегля към селото

Кладник. Тази акция създаде смущение всред турската власт и сръбската пропаганда и окуражи

българското население. След тази акция в с. Кърбуница, сръбският свещеник Богдан в с. Казичино,

Рабетинска река, родом от стара Сърбия, се уплаши и напусна селото и се пръсиедини към

сръбската чета в Поречията. За отмъщение сръбската чета уби Максима от с. Рабетинкол, един

голям родолюбец, а така също и жените на бившите селски войводи и четници във време на

въстанието от с. Дупяни. За да се нанесе по-чувствителен удар на сръбската пропаганда, реших да

се предприеме втора акция в Поречието, от по-голям мащаб, като се нападне с. Круше в

Поречието, което беше база на сръбските чети в Рабетинска река. За изпълнението на този план

не можеше да се действува само с четата на Лазара и затова му предписах да събере милиция от

бойните сили на Долна Копачка и Рабетинкол, Лазар събра милиция около 30 души и замина за

Рабетинкол. Властта сигурно подушила това движение на четите и една сутрин, като станах,

забелязак, че нашият гарнизон на Кичево се движи към Рабетинкол с цел да ударят Лазара в гръб,

щом почне сражение със сръбските чети. Като видяк това движение на войската, разбрах, че има

предателство и със специален куриер писах на Лазара да се върне назад и да нападне селото

Кърбуница, като очисти още няколко сръбски и турски щпиони, които се движека из селото

свободно с оръжие. Щом Лазар получил писмото, напуснал Рабетинкол и минава отсам реката и

се настанява в с. Вранещица. Турската войска заминала за селата Свети Врач и Дупяни, като

предполагала, че Лазар с четата се движи в тоя район към Круше. Преди да се съмне, Лазар с

милицията напуснал Вранещица и обсадил Кърбуница. Сърбоманите обаче усетили, че има

обсада, и открили от къщи пущечен огън. Тогава четата подпалила тия къщи и убила 2 – 3 души от

сърбоманите.

Селото Кърбуница е на час и половина път от града и е построено на високо място – на един хълм

и се вижда всичко от града. Заранта ние чухме пущечните гърмежи и видяхме дима на

подпалените къщи. Понеже цялата войска с джандармерията беше изтеглена от града, то всички

кичевчани си гледахме сеир и никой не смееше да се придвижи по шосето към това село. След

акцията четата се оттеглила и кметът дойде да съобщи на правителството, Тогава чак 4 конни

стражари, заедно със следователя, заминаха за селото да огледат и разследват случката. Аз знаех

какво става в с. Кърбуница и с нетърпение очаквах резултата. Но понеже гражданите и дядо

Козма, който беше в Кичево, не знаеха нищо, от митрополията, която беше накрай града, се

виждаше само пушек от пожара, всички бяха изненадани. Отначало се пусна слух из града, че

селото било нападнато от сръбските чети. Аз не излязох от къщи, докато не се изясни

положението. Скоро обаче се узна, че това е работа на българската чета. При мене дойде

свещеник Димитър от с. Локвица, който беше извикан по работа в града. Той бил в митрополията

при дядо Козма и ми каза, че той пред него проклинал злосторниците на селото, кокато узнал, че

това е работа на нашата чета, почнал да говори против мене, като казвал, че аз съм главният

виновник. Свещеникът ми каза, да не се явявам пред владиката, защото бил зле настроен против

мен. Аз се засмях, защото познавах неговия темперамент, че много лесно избухва и после се

разкайва за всичко. В целия град вече стана известно, че тази акция е дело на българските

комитети. Тоя ден не се мернах в митрополията и прекарах в къщи. След извършения оглед от

властта, сръбският свещеник Михаил замина за селото, придружен от четирима конни стражари,

за да погребе убитите сърбомани. Техните семейства не му позволили да стори това, като казали с

плач, че той е виновен за тяхното нещастие, и го подгонили с камъни. На другия ден всички

сърбомански семейства дойдоха в града и се явиха при дядо Козма в митрополията, като го

помолиха да им прости и ги приеме в неговото ведомство. Едновременно с това дадоха заявление

до правителството, че минават под ведомството на българската митрополия. Дядо Козма,

възрадван от това, ме повика да ми съобщи за станалото, като предполагал, че аз не зная нищо. Аз

малко се засмях и нищо не му казах за онова, което беше казал по мой адрес пред локвичкия

свещеник. По тоя начин стана очистването на сръбското гнездо в с. Кърбуница, повдигна се

реномето на Екзархията в Кичевско, сплаши се сръбската пропаганда, но се разтревожи турската

власт. Оставаше да се очисти още един ренегат – свещеник Китан от с. Манастирско Доленци,

един типичен пияница, но не посегнахме на него по ходатайството на игумена и дядо Козма,

понеже се отказва от сръбската пропаганда и отиде да живее в манастира, прибран от игумена. От

тази акция турската власт в Кичево беше много изненадана и някои от чиновниците даже казали:

"Хубаво ни разигра поп Тома". Те знаеха, че аз съм ръководител на организацията, но понеже

нямаха улики против мене, не смееха да посегнат.

Прилагането на новия проектоправилник, изработен в

Мориховско след въстанието [18]

В тоя проектоправилник, изработен в демократичен дух, се застъпваше принципа на изборното

начало на всички комитети: селски, градски, околийски и окръжни. Всяко село, по избор, с

висшегласие си избираше селски комитет под ръководството на районния войвода. Селският

комитет избираше селския войвода. Всяка година ставаше околийско събрание, в което

присъствуваха по един представител от всички селски комитети. Под ръководството на

околийския войвода се избираше околийски комитет, в който влизаха по един представител от

всеки район и двама от града. Околийските комитети избираха околийския войвода. Последният

беше равноправен член на околийския комитет, като нелегална сила. Съставът на окръжния

комитет беше от по един представител на всяка околия и в него се предвиждаха двама членове –

нелегални войводи, които бяха като ревизори на четите в окръга. В Кичево околийски войвода

беше Янаки Янев, а членове на околийския комитет бяхме аз, Манаси Бабов от града, Насте

Печурков от с. Орланци, Диме П. Калевски от с. Вранещица и Димо Иванов от с. Лавчани.

Членовете идваха на съвещание в града всеки пазарен ден – събота. За представители на

окръжния комитет в Битоля бяха избрани от Кичевския район Евгени Попсимеонов от с.

Вранещица, иконом Търпе от Костурско, Тома Кърчов от Крушовско, от Битоля и Битолско Петър

Лигушев, Недялко Дамянов и Петър Нешев, търговец от Ени махале, Гиче Ошавков от Дебър, бивш

селски учител, Юрдан Дуяков от Прилеп, учител в гимназията и др. От другите околии имената не

помня. За окръжни войводи бяха избрани: Павел Христов и Петър Чаулев.

Петъ Лигушев, който по-преди беше прост работник и кмет на Ени махале, със своята смелост

изпъкна като добър ръководител. Благодарение на неговата смелост и енергия той стана

председател на окръжния комитет. Той беше изпратен в София с пълномощно до Борис Сарафов,

че последният се упълномощава с правата на задграничен представител на Битолския

револкщионен оръг. Борис Сарафов, какъвто си беше галантен, приел радушно Лигушева и го

разходил из София, като го почерпил и нагостил. Поласкан от тоя прием, Петър Лигушев се върна в

Битоля като отявлен сарафист, с големи обещания дадени от Сарафов, че ще подкрепи Битолския

окръг, като достави оръжие и изпрати чети. Със своята смелост Лигушев се наложил на другарите

си от окръжния комитет и успял да убеди целия окръжен комитет да станат привърженици на

Борис Сарафов. Председател на градския комитет беше учителят Никола Гърков, човек с висше

образование и директор на основните училища. Тогава от София беше изпратен като училищен

лекар в Битоля д-р *Димитър+ Владов. Въпречи че Владов още в София беше отявлен върховист и

мой познат, но там не можеше да прояви и прокара своите идеи, защото схвана, че в Битолския

окръг не може да вирее върховизмът. Затова правилно се подчини на съществуващия режим.

Градският и околийският комитет начело с Гъркова и войводите Павел Христов и Георги

Попхристов, тогава нелегални, се обявиха против окръжния комитет, загдето беше определил

страната на Сарафов, понеже те държаха страната на Дамета. По тоя начин Битоля се раздели на

два лагера: Сарафисти и Дамевисти. Една част от гражданството поддържаше окръжния комитет, а

друга градския и околийския комитети. И едните, и другите, за да завладеят околийските

комитети, изпратиха писмо до околиите, пълни с нападки едни против други. Околийските

комитети обаче се въздържаха да вземат страиа и се възмущаваха от това разцепление, което не

почиваше на никакви принципни различия, а само на лични амбиции. Тези раздори се

поддържаха и от София. Сарафов кореспондираше с окръжния комитет чрез Лигушева, като

обещаваше да достави пари, оръжие и изпрати чети, които по него време бяха най-необходими. А

пък Даме чрез Аце Дорев, като пунктов началник *на организацията+ в Кюстендил

кореспондираше с градските и околийските комитети и с Павел Христов и Георги Попхристов, като

обещаваше да им изпрати нужната поддръжка. Отношенията между двата комитета в Битоля

дотам се изостриха, щото работата беше стигнала до взаимно изтребление. И двата комитета

разполагаха със свои въоръжени терористически групи, които бяха готови всеки момент да се

нахвърлят едни срещу други, и то в църковния двор на черквата "Св. Богородица". Канцелариите

на двата комитета се намираха в помещенията на старото и новото основно училище.

Канцеларията на окръжния комитет се помещаваше в стаята на старото здание под клепалото, а

тази на околийския комитет в новото здание на училището – срещу старото. Всички членове от

двата комитета се пазеха един от друг с телохранител от терористи. Всичко това не можеше да

остане незабелязано от Хилми Паша, седалището на когото беше в Битоля. Той очакваше да стане

едно кръвопролитие, за да тури кръст на организацията. Тези ежби бяха станали достояние във

всички околии на Битолски окръг, защото и двете страни бомбардираха с писма околийските

комитети, като взаимно се обвиняваха като предатели на делото. Аз в Кичево получих няколко

писма от двата лагера, а така също и лично от Павел Христов и Георги Попхристов. В самото

съдържание на всички писма личеше една голяма омраза и бяха пълни с нападки един против

друг. Аз схванах положението и се въздържах, без да отговоря на когото и да било. Само чаках

сгодно време, за да се срещна лично с всички от двата лагера, които ми бяха лични приятели, за

да можем да се разберем, По това време получих тревожно писмо от прилепските и крушовските

ръководители по повод на тия разпри. Те изказваха мнение, че трябва да се съберем на

конференция в Битоля, за да турим край на тия разпри. Аз одобрих това мнение и го възприех, но

очаквах удобно време за да издействувам разрешение от властта да отида в Битоля. А това

можеше да стане само в началото на учебната година под предлог, че ще заведа синовете си да ги

запиша в гимназията. Те предполагаха обаче това да стане през месец юли. В началото на месец

септември бях изненадан с едно окръжно на окръжния комитет, с което се канехме на конгрес в

Битоля всички ръководители на околиите. Аз се намерих пред свършен факт, и понеже не можах

да отида, упълномощих един от членовете Манаси Яким Бабов, по занятие касапин, под предлог

че отива в Битоля да закупува кожи. Аз обаче го предупредих изрично, да не се издава, че е

делегат, а да каже, че отива по частна работа. И ако види, че всички околии са изпратили

делегати, тогава да представи пълномощното, като му дадох и нужните наставления, в смисъл да

не взима страна. Той обаче като човек без култура – еснафин и славолюбив до голяма степен,

отишъл направо в окръжния комитет, където бил посрещнат с голямо внимание и се представил

като делегат. Конгресът обаче не се състоял благодарение на това, че нямало делегати от всички

околии. Той, подведен от окръжния комитет, като се върна в Кичево, се обяви за отявлен сарафист

и с възторг почна да разправя, че само Сарафов е в състояние да ни достави оръжие и други

средства, за да продължим борбата с противниците. Аз строго го смъмрих, загдето въпреки моето

предупреждение се е издал, че е делегат, щом нямало делегати от другите околии и загдето се е

хванал на въдицата на окръжния комитет.

В началото на месец септември 1905 г., когато се открива учебната година, поисках от

каймакамина разрешение, за да отида в Битоля под предлог, че отивам да запиша един от

синовете ми в гимназията. Каймакаминът попита телеграфически валията, откъдето се получи

благоприятен отговор, че мога да отида при условия там да престоя само 15 дни. В Битоля се

настаних в хотел "Солун" на главната улица, съдържател на който беше ханджията Фронте, родом

от Охрид и предан човек на организацията. Затова тоя хотел служеше като сборно място на нашата

интелигенция. Щом узнаха, че съм пристигнал, веднага ме посетиха д-р *Димитър+ Владов, Никола

Гърков и видните учители, техни съмишленици, които ме упрекнаха, загдето не съм ги удостоил

поне с един отговор на техните писма. Аз се извиних за мълчанието по причина, че бях с

намерение лично да дойда и се срещна с тях, което и сторих. След един кратък разговор, те

почнаха да излагат своите дертове и обвиняват окръжния комитет в крайно партизанство и в

предателство. Аз ги изслушах, без да изкажа мнение по въпроса, а само изказах своите съжаления

за тези разпри. От окръжния комитет, като се научили, че съм бил обиколен от техните

противници, се стреснали и помислили че аз съм взел тяхна страна, което много ги е наежило

против мене. На другия ден заранта отидох в канцеларията на окръжния комитет, където заварих

целия състав на заседание. Те всички останаха изненадани от моето внезапно посещение и ме

посрещнаха радушно. Тъкмо когато разменихме поздрави за добре дошъл, явиха се трима селяни

от Преспанско, за да искат оправдателни разписки срещу внесените суми в комитета, като налог

на ония, които отиват в Америка. Поп Търпо им каза нагъртено да искат такива от околийския

комитет, на което те му отговориха, че оттам идват и те са ги изпраили при тях, та не знаят от кого

да търсят разписки. След като селяните излязоха, аз използувах тоя случай като коз да упрекна

господата от окръжния комитет, загдето са докарали работата дотам, че и селяните да ги

разберат, че те не са в добри отношения, а са на нож помежду си. Те се опитаха да хвърлят вината

върху своите противници. Аз обаче им казах: "Лично за мене, виновни сте и двете страни и нищо

не може да ви оправдае, защото вместо да служите на делото, отдали сте се на дребнавости и

служите на лични капризи, когато един цял окръг е възложил големи надежди на вас за

успешното ръководене на делото. Цялото ваше внимание е отдадено в поддържане на взаимни

ежби и обвинения". Всичко това изказах с такъв енергичен тон, че те се сепнаха и почнаха да се

извиняват, като обвиняваха околийските и градските комитети, че им създавали спънки. Тогава аз

им казах, че не мога да вярвам нито на едните, нито на другите и ги подканих да се съберем на

очна ставка, за да се установи истината. Те по принцип приеха моето предложение, но схванах, че

у тях се породи едно съмнение да не би с това да им се крои някоя примка. Същевременно аз

забелязах в църковния двор, около двете училища да се движи охраната от терористи, въоръжени

с револвери. Едните охраняваха окръжния комитет, а другите околийския, готови по даден знак да

е нахвърлят едни срещу други. Най-после можах да ги убедя, че срещата трябва да стане, като им

гарантирах че никому няма да падне косъм от главата. Те се съгласиха и на мене оставаше да

сондирам мнението на управителните тела на околийските и градските комитети. Отидох в

канцеларията на последните комитети, където заварих членовете, събрани на съвещание, начело

с Никола Гърков. След като послушах и тях, предложих им също да се съгласят на една среща за

очна ставка с окръжния комитет. Те обаче, доколкото схванах, също проявиха едно колебание и

съмнение, че с това им се готви някаква примка. Най-после можах да ги убедя, че не ги грози

никаква опастност, като лично им гарантирах, след което и двете страни се съгласиха да се

срещнат и под мое председателство да се разменят мисли по създаденото положение. Само

Никола Гърков и Петър Лигушев неохотно се съгласиха на това предложение, защото борбата

между тях беше на лична почва за надмощие в организацията, но бяха принудени да отстъпят под

давлението на техните колеги, които имаха в мене голямо доверие, не само защото бяха мои

лични приятели, но и защото от мене бяха посветени в делото при създаването на организацията.

Павел Христов и Георги Попхристов, като нелегални бяха дошли в Битоля, криеха се в Ени махале

и държаха страната на Дамета. С тях имах среща и ми се оплакаха, че окръжният комитет не им

издавал пътен лист, за да отидат в София по канала на почивка. Освен с тях срещнах се и с други

по-първи лица от управителните тела за размяна на мисли. Един ден по моя покана следобяд се

събраха и двете управителни тела в новото централно училище в стаята, където заседаваше

епархийският съвет. На събранието аз дадох думата на всички поотделно да се изкажат каквото

им тежи на душата. От станалите помежду пререкания, разбрах, че са дошли до тоя конфликт по

подстрекателството от София от двете страни чрез писма, без да има някакво принципиално

различие. Едните боготворяха Сарафова, а други Дамета. Най-после аз взех думата и изказах

съжаление, загдето са се увлекли дотам, че вместо да служат на освободителното дело, почнали

да служат на личности, като изтъкнах и това, че личността няма значение пред общото дело. После

им казах, че в тях се е вселил някой демон или зъл дух, за да ги опълчи един срещу друг. Не

можем да откажем заслугите към делото нито на единия, нито на другия и трябва да им бъдем

признателни. Те обаче, щом напуснаха редовете на организацията и се прехвърлиха зад граница,

не могат да бъдат наши шефове и да ни диктуват от България. Нека заповядат тук в Македония и

да заемат първо място. Но от зад граница нямаме нужда нито от меда, нито от жилото им. Тези

няколко слова, казани от мен със силно чувство и с тъга на сърцето, подействуваха на всички,

особено на еснафите битолчани. Всички се опомниха и признаха свойте грешки и до какви лоши

последствия те можеха да ги докарат. Затова всички станаха и се помириха с братска целувка. На

мнозина от радост се просълзиха очите. Като отрезвяха, разбраха какъв печален край можеше да

има от тия междуособици. Тогава всички си откриха картите и разправяха как в своето

умопомрачение щели един друг да се избият.

След всичко това решихме единодушно да се пише до София на Даме *Груев+, *Борис+ Сарафов,

Гьорче Петров и на Пере Тошев, като на първи дейци от Битолския *революционен+ окръг да се

разберат и помирят помежду себе си в интереса на общото дело и само тогава ще ги признаем

като представители на Битолския *революционен+ окръг. Иначе не им искаме ни меда, ни жилото.

След това помирение разбрах, че само Никола Гърков не остана доволен. След като се взе това

решение и се протоколира, Никола Гърков ми пошепна на ухото, че трябва да посочим като

представители на окръга *Стоян+ Михайловски и полковник *Атанас+ Янков. Тогава аз схванах, че

той по убеждение е върховист, но за да не го оскърбя, казах му, че това трябваше да го каже по-

рано. А той и д-р *Димитър+ Владов, за да маскират своята принадлежност, се обявиха като

съмишленици на Дамета и по тоя начин като върховисти да действуват подмолно, и отвътре да

превземат калето.

След помирението всички наедно, един по един, за да не бъдем забелязани, излезнахме към

гарата на излет и седнахме в една бирария на чаша бира. Тогава битолчани ми казаха: "Гаче ли

господ те прати да дойдеш и ни помириш". Подир помирението окръжният комитет издаде пътен

лист на Павел Христов и Георги Попхристов и 17 лири турски за пътни разноски. Понеже тогава се

сключи мир между Русия и Япония във Вашингтон със съдействието на тогавашния президент

Рузвелт, то събранието реши занапред моят псевдоним да бъде Рузвелт.

През месец октомври се върнах в Кичево, доволен от извършената работа, и констатирах, че

сръбските чети дали голям напор, за да посърбят селата от Рабетинска река. Затова наредих на

кичевските войводи Янаки *Янев+ и Лазар *...+ от с. Белица да съберат милиция от техните райони и

отидат в Рабетинска река, за да окуражат населението и дадат отпор на сръбските чети. Янаки пак

отказа под предлог, че е болен от ревматизъм, като съобщи, че ще изпрати само милиция от

неговия район – Горна Копачка. Тогава Лазар начело с 40 души милиционери и четата, прехвърли

Рабетинска река и над селото Речани се срещна със сръбската чета, където се завърза сражение и

паднаха няколко сръбски четници убити, а от нашата страна не падна нито един. Лазар щеше да

навлезе в Поречието до с. Круше и удари сърбите, за да бъдат принудени да държат отбранително

положение, а не нападателно. Но от очите на турската власт не може да остане незабелязано това

раздвижване на чети и милиция. Както ставах една сутрин, видях, че войската е изпразнила града.

Узнах, че е заминала по дирите на четата. Веднага със специален куриер писах на Лазара да

измени маршрута и се върне през Латово, като мине моста на река Велика, но не през бродовете

за Кърбуница или Вранешица, защото реката поради силните дъждове беше излязла от коритото.

Същевременно се опасявах да не би войската да е заела бродовете. Затова му писах да мине река

Велика, през моста при с. Латово за Крушовско и оттам през Демир Хисар да се върне в района си

– Кичевско. Той като минал през Латово и отишъл в Крушовско в с. Пуста Река, останал в колибите

над селото да почине, но бил обсаден от войската дошла от Крушово, и се завързало

кръвопролитно сражение. В това сражение паднаха убити не само войводата Лазар п секретарят

му, но и около 20 души от селската милиция. Този удар беше много тежък за Кичевско, защото

нямаше село от Долна и Горна Копачка, откъдето да нямаше убит човек. Положението стана

много критично. Не само че районнте останаха без чета и сръбските чети свободно можеха да

нахлуят без съпротива, но се опасяваха от властта да не предприеме следствие, за да се узнае

самоличността и местожителството на убитите, а от това можеха да пострадат и селата. След това

издадох едно окръжно до селските комитети, с което им съобщавах за сполетялото ни нещастие и

им препоръчвах кураж и вяра в бъдещето. На семействата на убитите хора изказах съжаление от

името на комитета, като им пожелах с твърдост да понесат голямата загуба на техните близки и да

не скърбят, защото те умряха като герои за свободата на Македония.

Направи ми силно впечатление обстоятелството, че семействата на убитите понесоха тази загуба с

горест и твърдост, нешо, което аз не предполагах. Например: Димо от с. Лавчини беше член на

околийския комитет, а неговият брат – семеен, който беше дошъл от София преди две седмици,

падна убит в сражението. Аз очаквах това да причини голяма скръб и голямо сътресение в душата

на Димета, но останах учуден, когато той един ден дойде при мене, и когато аз се готвех да му

кажа някоя дума за утешение, той ме изпревари, като ме окуражи с думите да се не отчайвам от

тази катастрофа и твърдо да стоя на поста си, също и моят съселянин Спиро Тофанов, чийто син

младоженец дошъл от София да види булката си, доброволно постъпил като милиционер в четата

и падна убит. При една среща с мене Спиро Тофанов ми каза: "Гордея се с това, че син ми падна

като герой за свободата на родината си". От всичко това аз още повече се окуражих.

След тази афера, направи ми впечатление, че властта по непонятни за мен съображения не

извърши никакво следствие и не повдигна никакъв въпрос, от което аз най-много се опасявах.

"Всяко чудо за три дни", казва народната поговорка.

След тоя случай отвсякъде по селата почнаха да искат да си имат районна чета, която да ги

посещава. Тъкмо в тоя критически момент, когато най-много бях загрижен, че нямах на

разположение в района си чета, Георги Сугарев се обади от Прилеп, че пристига с чета в Кичевско.

Това известие за мене беше като великденска радост. Сугарев от Прилепско мина през Рабетинска

река и селата в този район и с това наново повдигна духа на българското население и последното

забрави нещастието. Сугарев, като обиколи Кичевско, замина за Битолско. Кичевско остана само с

войводата Наке *Янаки Янев+, който не мърдаше от Горна Копачка, понякога обикаляше и Долна

Копачка до с. Белица – най-безопасни места; човекът си пазеше кожата. През същото време се

шушукаше из града, че той бил в близки връзки със сръбския учител Станко Михайлов. Затова

отбягваше да води борба със сръбската пропаганда. Даже се говореше, че той по един таен начин

получавал и подаръци от Станко Попмихайлов. Всички тия слухове обаче аз ги приемах под

резерва, и то по следните съображения. 1) Наке беше един от най-старите войводи, който

организира кичевските села Долна и Горна Копачка и взе участие във въстанието, и се ползуваше с

голямо доверие между населението поради своята опитност и кроткост и големия му морал.

Затова не можеше така лесно да се посегне върху него, без това да предизвика едно сътресение.

Той и пред турското население даже се ползуваше с добро име като "Мутабер адам" – Честен

човек, понеже не предприемаше никаква акция, поради което и властта не го преследваше

усърдно. Единствената му работа беше да се навърта около селата, за да събира членските вноски

и да поддържа духа на населението. С една дума, тогава той бездействуваше. А пък сръбските

чети почнаха да се явяват из селата на Рабетинска река. Когато селяните от с. Св. Врач, Рабетинско,

дойдоха да ми съобщят, че сръбската чета се е движела денем из селата, аз казах на селяните да

съобщят това на каймакамина. Каймакаминът обаче им казал: "Ние знаем къде са сръбските чети,

но кажете къде са вашите".

През месец януари 1906 г. от с. Козица, Кичевско, ми се обади охридският войвода Петър Чаулев.

Неговото явяване в Кичевско много ме зарадва. Въпреки че лично не го познавак, бях уверен, че

ще ми услужи в тоя критичен момент, понеже беше ми препоръчан от Битолския окръжен комитет

като млад, енергичен и интелигентен войвода. Затова с едно писмо го помолих да замине с четата

си, усилена със селска милиция, за Рабетинкол, за да окуражи малко населението, защото

сръбската пропаганда много беше се засилила и се стремеше да посърби тия села. Аз бях уверен,

че няма да ми откаже. За мое огорчение обаче, той, като получил писмото ми, заминал обратно за

Охрид и ми се обади от Мраморец с едно писмо, в което ми съобщаваше за един спор, възникнал

между селата Козица и Мраморец за един годеж, при който момата отказала да отиде при

годеника и встъпи с него в брак, защото била сгодена от родителите й без нейно съгласие. В

отговор на това му писмо аз го смъмрих, като му писах, че не е от негова компетентност да се меси

в църковни работи при наличността на един църковен институт, какъвто е митрополията.

Разочарован от Чаулева, аз не знаех към кого да се обърна за подкрепа, защото *...+ (В оригинала е

изпуснато името. Вероятно Георги Сугарев) беше ангажиран в борбата с гръцките андарти и

сръбски чети в Прилепско, които след като не успяха да пробият Кичево и да се прехвърлят към

Охридско и Дебърско, насочиха силите си към Прилепско. Двамата братя Йончо и Арсо от с.

Локвица, Поречко, не можеха да заминат другаде, защото те, заедно със селската милиция,

охраняваха селата Локвица, Модрище и Вир от сръбските чети и трябваше да стоят на поста си,

защото тия села, заобиколени от всички страни със сръбски чети, бяха като оазис в пустиня.

Настъпи пролетта и през месец март откъм с. Круше, Поречко, пак почнаха да се появяват сръбски

чети и да слизат до селата Патевец и Дупяни, съседни на с. Круше. Те не се решаваха да надникнат

в другите села, защото се бояха от селската милиция. Особено в Орланци, главното село в

Рабетникол, милицията под ръководството на Насте Димков Печурков – млад и енергичен мъж,

беше добре организирана, и при един опит на сръбските чети да проникнат в това село, бяха

посрещнати с пушечен залп и не посмяха втори път да се явят в околностите му. По него време в

Битоля все още не бяха утихнали старите вражди между сарафисти и дамевисти, та вместо

единодушно да поведат борбата срещу противника, те бяха се отдали всецяло в своите ежби един

против други, кой от тях да вземе надмощие – окръжният или околийският комитет. Тези взаимни

раздори зле се отразиха и върху морала и диспиплината на околиите, особено между нелегалните

борци, пред които и двата комитета бяха изгубили своя авторитет, защото едната и другата страна

си служеха с непростени средства, за да ги привлекат на своя страна.

Войводата Георги Сугарев, който беше дошъл с чета от България, с искрено желание да служи на

делото, макар и съмишленик на Дамета, не беше негов отявлен партизанин. Той замина за

Битолско, където вместо да намери братски прием от окръжния комитет и му се даде почетно

място на окръжен войвода, за което имаше морално и законно право, понеже като един от

старите организатори познаваше на пръсти целия Битолски окръг, подозиран от окръжния

комитет като привърженик на Дамета, му се създаваха пречки и неприятности от шефа на

комитета Петър Лигушев. Разочарован и възмутен до дъното на душата си от тази

непризнателност на окръжния комитет към него, той напуснал Битолско и се прехвърлил в

Прилепско. Оттам в началото на месец март 1906 г. ми се обади с едно писъмце, в което ми

описваше плачевното положение на работите на организацията в Битоля, поради това, че личните

страсти и амбиции пък взели връх над делото, и отчаян от това положение, решил да напусне

окръга и да замине за България. При това ме молеше да му разреша временно да престои в

Кичевска околия. Това негово писмо – израз на неговото душевно състояние от положението в

Битоля – много ме трогна, и веднага с едно обстойно писмо, след като апелирах към неговото

рудолюбие, му пишех да не се отчайва и не напуска Битоля в едно такова критическо време,

когато черни облаци висят над организацията. Относно желанието му да дойде в Кичевско, писах

му, че портите навсякъде са отворени и ще бъде радушно приет, като му се даде съдействие, ще

му се правят всички улеснения в цялата Кичевска околия, която ще бъде в пълно негово

разпореждане, и че ще ми бъде най-близък съветник и другар в ръководене на работите на

делото.

След получаването на писмото ми той се прехвърлил в Кичевско и ми се обади от с. Латово. Аз

много се зарадвах при мисълта, че той ще остане в Кичевско и ще замести Накета като околийски

войвода, понеже като страдащ от ревматизъм в краката, Накета не беше годен за войвода. В

лицето на Сугарев аз се надявах да имам един близък другар, с когото напълио мога да се

разбирам. Неговото появяване в Кичевско се разнесе като мълния по селата, понеже беше много

популярен по тия места. А отиването му в Рабетникол окуражи населението. Но властта чрез някои

сърбомани подушила за неговото пристигане в тоя край и една нощ войската с башибозук от

Кичево обсадила всички села в Рабетинкол, предполагайки, че ще го напипа в някое село заедно с

четата. Но той прояви голяма съобразителност и такт в движението, като от с. Латово, вместо да се

отбие в някое село в Рабетинкол отсам река Велика, по-близки до Латово, каквито са Русянци или

Иъища, той се прехвърлил оттатък реката и се настанил в с. Дворци, състоящо се от 5 – 6 4

български къщи и разположено между двете големи помашки села Пласница и Лисичани, където

властта не можеше да допусне, че в такова село чета ще се реши да квартирува. Една заран като

се научих, че целият гарнизон от града заминал за Рабетинкол, изтръпнах от страх при мисълта, че

може да напипа четата на Сугарева в някое от селата. За голяма моя изнеда обаче, на другия ден,

той ми се обади от с. Бигор Доленци, което отстои на един час разстояние от града.

Когато получих писмото, беше петъчен ден, а той не можеше да престои в това село до събота,

защото тоя ден беше пазарен. Опасявах се да не подуши властта, че се намира в това село, където

при една обсада не можеше да се отърве. Да прехвърли през Кърбуница в района на Долна

Копачка пък беше рисковано, защото трябваше да мине река Велика, бродовете, на която се

пазеха от войска. Затова пратих двама куриери от с. Ращани към района на Горна Копачка, за да

преведат четата над града между албанските села, в които имаше и помаци, понеже бях уверен,

че властта няма да се усъмни, че там може да има чета. Двамата куриери – Стойко и Томе от с.

Ращани – смели хора и добри бойци, които владееха албански език, се нагърбиха с тая задача.

През нощта срещу събота, те незабелязано и благополучно превели четата в с. Ращани, откъдето

по тях получих писмо от Сугарев, с което ми се оплакваше, че бил много уморен, защото пътят,

през който го превели, бил много лош и каменист. Наистина той беше много уморен, защото от

стъпването му в Кичевско, за да заблуди властта се намираше в постоянно движение. В съботата,

като пазарен ден, изглежда пак беше подушила властта, че четата се намира в някое близко село.

На тази мисъл ме наведе сигналът на военната тръба, който се даде към 11 часа по турски за сбор.

Аз се усъмних, че войската пак се готви за поход. Със специален куриер писах на Сугарева веднага

след получаването на писмото ми да напусне Ращани през нощта и се прехвърли в с. Горна

Копачка, без да се отбива в съседните села: *Горни+ Добреновец, Осой и Яворец и да се спре чак в

с. Лахчани, за да не бъде обсаден. Щом получил писмото ми, вечерта на бърза ръка напуснал

Рашани. На другия ден един от селските куриери ми каза, че Сугарев, щом прочел писмото ми,

охнал, защото се чувствувал много изморен, а му предстоеше да пътува и то нощем през

планинска пресечена местност. Моите опасения се сбъднаха, защото войската обсади не само с.

Ращани, където се намираше четата, но и всички съседни села.

От Горна Копачка Сугарев ми се обади и искаше среща с мене. Аз му обещах да се срещнем в

някое село от Долна Копачка или Демирхисарско – Белица, или Спрострене, след като властта ми

разреши да отида в Битоля, като мислех на отиване или на връщане да се отбия в тия села.

Поисках разрешение от кичевския каймакамин, и той след като запита вилаетското управление ми

разреши. На излизане от каймакамина ме срещна полицая Ибрхаим ефенди, помак от Кичево,

мой приятел още от даскалските ми години и ме запита, защо съм ходил при каймакамина, казах,

че съм искал разрешение да отида в Битоля. Тогава той ми каза буквално следното: "Ще отидеш,

ако каймакаминът ти даде за охрана четирима стражари, иначе който те срещне през Турла

планина по шосето ще те убие, па си голям и твоят труп ще препречи пътя." Аз взех акт от неговите

думи, като знаех, че той като помак е в срстояние да знае всичко, що ми се крои както от властта,

така също и от сръбската пропаганда с подкупени разбойници, и се отказах да отида в Битоля.

Същия ден получих писмо от Сугарева, с което ми се съобщаваше, че заминал за Битолско по

предписание на окръжния комитет. След две седмици се получи известие за неговото убийство

при с. Паралово, Битолско. Неговото убийство беше един голям удар за организацията в Битолски

окръг, защото в неговото лице организацията загуби не само една интелигентна опитна сила с

голяма популярност в цялия окръг, но и един активен, съобразителен организатор и стратег, който

познаваше народната душа и се ползуваше с авторитет не само между народа, но и между

боевите сили на организацията, като човек кален и дисциплиниран. Той имаше организаторски

талант и беше добър администратор. Делото за него беше станало плът и кръв. Изглаждаше

споровете между войводи и четници или между селяните по най-справедлив начин, а не само с

терор. Със своето скромно държание пред населението, като истински апостол, без да се кичи с

титли и без да е придирчив към храната, той беше станал легендарен. Наистина имаше и други

интелигентни войводи като Петър Ацев и *Петър+ Чулев, но те не можаха да заместят Сугарева с

неговата подвижност и популярност в окръга. Първият беше ангажиран в Прилепско в борба със

сръбските чети от Поречието и гръцките андарти в Мориховско, а вторият беше се ограничил в

своя район – Охридско и Дебърско, най-популярните места, където всички селяни бяха четници и

войводи и където нямаше никаква пропаганда. Когато се явеше някоя потеря, той се прехвърляше

в долнокопачките села или демирхисарските – най-сигурни места, където и денем може да се

движи из балкана. С една дума той си пазеше кожата. С изключение на тия двама, войводите във

всични други райони бяха повечето прости и полуграмотни хора, затова имаха секретари при себе

си, които водеха кореспонденцията с управителните тела. Те бяха по-издръжливи, но повече

действуваха с груба сила, а някои от тях обичаха да се кичат като турски кабадаий, придирчиви

бяха в храната, а някои пък имаха и човешки слабости, Служеха си повече с грубата сила, та затуй

всред населението се създаде едно скрито недоволство спрямо тях. Тези наивни хорица немалко

се деморализираха от съществуването на двете течения – сарафисти и дамевисти в Битолско,

защото поради създалото се партизанство, авторитетът на окръжния комитет, на който преди

въстанието всички се подчиняваха и изпълняваха нарежданията му, отпадна. От друга страна,

околийските легални институти поради липса на кадър за войводи от интелигентни сили, бяха

принудени да правят отстъпки спрямо войводите в някои отношения, или както казва народът:

"Ела зло, че без тебе по-зло." Такова беше положението, защото голямата част от интелигентните

сили бяха избити във въстанието, а останалите живи се прехвърлиха в България на почивка. Ако се

случеше някой да дойде от България с чета, живееше с мисълта, как по-скоро да се върне назад.

Те, веднъж вкусили от свободния живот, мъчно можеха да издържат четническия труден живот за

по-дълго време. Освен това турската власт беше изменила своята тактика на преследване:

специални хвърчащи войскови части, придружени с турска милиция, наречени "Авджи табур",

неуморно преследваха четите, и когато узнаеха, че в някое село има чета, веднага обсаждаха не

само селото където се намираше четата, но и всички околни села, за да попречат на милицията от

съседните села да отиде в помош на обсадената чета. Тази мярка на турската власт ни принуди да

се построят в по-главните центрове на районите подземни скривалища, където четата при

обсаждане на селата прекарваше временно, докато се вдигне обсадата. Тези скривалища бяха

известни само на най-доверените хора, Но всичко това беше свързано с много рискове, поради

което четите, дошли от България, не можеха да стоят дълго време и след неколкомесечно

престояне, мъчеха се под разни предлози да се върнат назад в България. Това явление най-много

се наблюдаваше между интелигентните четници и войводи. По тоя начин четническият кадър от

по-интелигентни сили се разредяваше и се заменяваше с местни хора от селата, които бяха по-

издръжливи. През това време, южно от Битоля, гръцките андарти и северно от същия град

сръбските чети, покровителствувани от властта, на големи групи нападаха българските села, за да

ги погърчат или посърбят. При тези нападения селската милиция от българските села,

подпомогната от многочислени районни чети, даваше голям отпор на противника. Само западно

от Прилеп селата не дадоха никакъв отпор на сръбските чети и затова последните под

войводството на Глигор Ляшев *Лямев+, успяха да посърбят всички села до самия град Прилеп,

изклаха калугерите в манастира "Трескавец" и обсебиха самия манастир. А това според мене се

дължеше на факта, че организацията в тези села не беше поставена на здрави основи, нещо, което

забелязах при пътуването ми по канала за България. А пък гражданите от Прилеп не показаха

никаква дейност в тази насоха и вместо да действуват, повече умуваха. Даже по сведения, които

събрах от кичани, които търгуваха с Прилеп, много от прилепските еснафи при успех на сръбските

чети скрито пращали подаръци на войводата Глигор *Лямев+, за да не им бойкотира пазара от

сръбските села.

Съшата година, когато сръбските чети бяха завладели голяма част от Прилепско, от ръководното

тяло на организацията получих писмо, с което ми даваха акъл как да браним Кичевско от

сръбските чети. Аз им отговорих, че тоя акъл да го държат за себе си, като вземат пример от с.

Локвица. С една дума организацията през 1906 г. беше поставена на голямо изпитание и

преживяваше страшна криза, защото борбата се водеше на три фронта, с трима противници:

турци, гърци и сърби. А най-опасният враг се намираше вътре в организацията. Това бяха

междуособиците и партизанщината между дамевисти и сарафисти в Битоля, които като червей

бяха се загнездили в сърцето на организацията и го разяждаха. Борбата между тях се водеше не за

някакви принципи, а за надмощие.

Същата 1906 г. след убийството на Сугарев, се породи едно съмнение между привържениците на

Дамета, че Петър Лигушев, член на окръжния комитет, е предал *Георги+ Сугарев, като негов

противник, следствие на което се извърши покушение срещу живота на Лигушева всред Ени

махале, от което той се отърва само с едно леко нараняване. Туй нещо още повече озлоби едната

страна. След това от заловената архива на убития войвода, която той носеше със себе си в чантите,

властта узна имената на другите членове на комитета, арестува Петър Лигушев и го осъдиха на

вечен затвор. Поп Търпо, ако се не лъжа, го интернираха в родното му място, а Гиче Ошавков,

подгонен от властта, успя да се прикрие и избяга в България. *Никола+ Гърков също избяга. В

окръжния комитет като по-интелигентни сили останаха само Евгени Попсимеонов – основен

учител в града, Петруш Начев, търговец от Ени махале, един от първите работници – посветен още

от Пере Тошев, и много почтен, и Михаил Ракаджиев. Поп Търпо и Петър Лигушев бяха заместени

от В*елко+ Думев от град Воден и Водиничаров от България, учител в Битолската гимназия. Тази

година в гимназията беше учител първа година Коста Георгиев, родом от Тракия, човек млад и

енергичен, свършил в Швейцария математика. Като дойде в Битоля всред революционно

настроени колеги, още идеалист, увлече след себе си със своето слово учениците и по-

интелигентните граждани. Аз не бях се срещал с него, но от ученините кичевчани, които следваха

в Битолската гимназия, слушах много ласкави отзиви за него като революционер и като човек. Не

държал страна и порицавал грешките на ръководните тела. През месец юли 1906 г., с разрешение

на властта, под предлог, че водя децата си на лекар, отидох в Битоля с цел да се информирам по

положението на окръга. За да бъда по-запазен от окото на полицията, вместо на хотел отидох на

квартира на гости при едни близки роднини, за да бъда по-свободен при срещи с приятели. Бях

уверен, че всички учители от гимназията са се разотишли по родните си места, понеже беше

ваканция. Щом научил Евгени Попсимеонов, че съм пристигнал, веднага дойде при мене, за да се

видим. Още Евгени не беше си отминал, дойде едно момче, изпратено от Коста Георгиев с много

здраве и искал да се види с мене – в къщи при него. Аз много се зарадвах, че ми се удава случай

да се срещна с него, за който толкова ласкави отзиви бях слушал. Затова казах на момчето, че ще

отида. След като момчето си отмина, Евгени ми каза да не отивам при него на свиждане, защото

той бил осъден от окръжния и околийския комитети на смърт. Определени били терористи и тия

дни се очаквало да бъде евкзекутиран. Даже ми посочи и лицата, които са определени за тази

работа. Аз просто изтръпнах от тази вест и с един повелителен тон запитах Евгени да ми каже кои

са причините, за да се вземе такова решение, да се унищожи една интелигентна сила, от каквито

сили нашето дело и народът имаха най-голяма нужда. Той ми отговори, че главният мотив бил, че

той със своето либерално държание деморализирал младежта. Аз му обясних, че тоя мотив не е

от такова естество, та да послужи като основа за издаване на една смъртна присъда против тоя

човек, а също така и пакостните последствия от едно такова убийство, което ще бъде осъдено от

общественото мнение. Евгени, за да защити това решение, ми каза, че 18 души членове на

околийския и окръжния комитети начело с учителите Воденичаров и Думев са подписали тази

смъртна присъда. Щом той ми спомена имената на Думев и Воденичаров, аз схванах, че тук има

лична омраза от неговите колеги, заради неговата популярност между учащата се младеж, и че те

са подвели наивните граждани, повечето еснафи от комитета, да подпишат такава присъда и са им

възложили да я изпълнят в тяхно отсъствие, когато те поради ваканцията ще отсъствуват от

Битоля. Възмутен до дъното на душата си от тази подла постъпка на неговите колеги запитах

Евгени къде са Думев и Воденичаров, а той ми отвърна, че те са заминали в София. Тогава аз

почнах да му натяквам, че те след като подписали присъдата офейкали, а оставили другите да

извършат едно злодеяние не в интереса на делото, а за лична омраза, в което и той става неволен

съучастник. Ние вместо да сме сплотени за борба с противника, искаме да убиваме своите хора.

След това му изтъкнах лошите последствия от това убийство, че на властта с това се дава един коз

да арестува всички по-съмнителни хора, а младежта, привързана към Георгиев, след това ще си

отмъсти за него и много глави ще паднат в Битоля. Евгени се стресна от моите думи и ми каза да

се срещна с неговите колеги и ги разубедя. След този разговор с Евгени аз отидох при Георгиев и

бях изненадан от една трогателна картина, която се откри пред мене, след като знаех какво го

очаква!... Той правеше приготовления за сватба! Неговата годеница, учителка в Одрин, която го

издържала от скромната си заплата да следва и с нетърпение го очаквала да се върне, за да

встъпят в брак, беше дошла и шиеше бело и много други неща, нужни за една булка. Макар това

да беше първата среща на запознаване с него, той със своята интелигентност и откровеност просто

ме смая. Запозна ме с неговата годенина. Тогава неволно си спомних за народната

поговорка:"Син се готви за сватба, а други му готвят брадва." При тази мила картина, която видях,

и пред нерадостната съдба, която знаех, че очаква този самоотвержен младеж, една тъга обхвана

душата ми и сърцето ми болезнено се сви от болка.

В разговора си Георгиев ми се оплака от неприязненото държане на комитета спрямо него и

сърдечно ми се изповяда, че той не само в нищо не пречи на делото, но и му съдействува, като

проповядва идеите му всред младежта. Оплака ми се от неговите колеги, как всички се стараели

да подбият неговия авторитет пред гражданите и ученицте. Разбрах, че той не знаеше с

положителност, че е осъден на смърт, но от някои признац, заключих, че той се съмнява. Аз, без

да му кажа за срещата си с Евгени, и че е осъден, изказах едно съжаление за това неоправдано

поведение на комитета и колегите му спрямо него и му обещах да се срещна с хората на комитета

и изуча подробно как стои този въпрос.

След тази среща извиках Евгени Попсимеонов, пред когото изложих моите впечатления от

срещата ми с този човек, и му казах, че те са просто заблудени и подведени, за да отидат до

такава крайност. Той вече схвана в каква грешка са попаднали, но ми препоръча да се срещна с

неговите другари да ги разубедя, за да се отмени това злокобно решение.

На поканата ми се явиха всички членове на двата комитета – градския и окръжния – хора еснафи и

селяни, добри мои приятели: Петруш Анчев, Михаил Ракаджиев, Никола Кусото, Яне Скайов, Тома

Кърчов и др. Казах им за срещата си с Георгиев и моите впечаления от него, като изтъкнах, че той

не е бил и не може да бъде пакостен за организацята, но е и много полезен със своята деятелност

като интелигентна сила от каквато ние много се нуждаем. Същевременно им посочих пагубните

последици за делото и лично за тях от неговото убийство, главно, че те са подведени, защото

Думев и Воденичаров, вместо да стоят тука и чакат изпълнението на присъдата, офейкали в

България, за да си спасят кожата. От моите думи те отрезвяха и се съгласиха да отменят

присъдата. От друга страна, за да се премахне съществуващото съмнение между тях и Георгиев и

се възстанови напълно едно взаимно доверие, предложих да назначим лична среща с него. Те

приеха моето предложение и аз съобщих на Георгиев това решение на комитета. Той обаче се

усъмни, да не му кроим някакъв капан, за да бъде унищожен. Едва успях да го убедя в

искреността на нашето решение, като казах цялата отговорност вземам върху себе си. Той най-

после се съгласи и срещата стана в дома на Димо Кичевчанина, до самата българска църква, в мое

отсъствие. Тогава се разбра, както сами изповядаха горепосочените лица от комитета, че били

подведени от Думев и Воденичаров, за да се съгласят на такава една осъдителна постъпка, за

която никакъв аргумент не можаха да противопоставят срещу Георгиев. След това всички се

укротиха и се разцелуваха братски с Георгиев и по тоя начин се предотврати едно пакостно дело

за организацията.

Главното седалище на Хилми паша и неговите агенти беше Битоля. Тоя лукав и хитър турчин

дебнеше момент, как да смаже центъра на революционното дело, откъдето избухна въстанието.

Затова той си служеше с шпионаж, за който не жалеше средства. Притежаваше точен списък на

всички по-видни революционери-ръководители, но понеже имаше контрол от европейските сили,

не смееше без факти да ги арестува. Гръцкият комитет в Битоля, покровителствуван от него, почна

да си служи с терор: убиха учителя Вълчанов сред Широк сокак и нараниха Данаил Ризов. И

нашите отговориха на тази акция с акция. Положението беше такова, че гръкоманин не смееше да

се движи из българските квартали, нито пък българин в гръкоманските. Битоля тогава

представляваше два противни лагера. Ония българи търговци, на които къщите им бяха в гръцките

квартали, за охрана взимаха гавази арнаути. Така постъпваха и гръцките търговци, живеещи в

българските махали. Ако беше станало убийството на Георгиев, то щеше да послужи като кос на

Хилми паша да арестува поголовно всички съмнителни лица и да каже на цивилните агенти: "Ето

какви са българите, едни други ще се избият и не са достойни за самостоятелна свобода." По тоя

начин в случая с един куршум два заяка щеше да удари – да тури кръст на организационния

център и да компрометира нашата идея пред европейците, като я представи като дело

разбойнишко.

След убийството на Георги Сугарев, когато Кичевският район остана само с една чета под

ръководството на неподвижния Никола *Янаки+ Янев от с. Лахчани, който не помръдваше от Горна

Копачка, а пък сръбски чети почнаха да се появяват често в Рабетникол, положението в Кичевско

стана критично. Но изненадан бях, когато дойде от България Пешо Радоев *Радев+, наречен Пешо

паша с чета. Като бивш четник на Ванчо Сърбаков от с. Вранещица, взел участие във въстанието,

той много добре познаваше Кичевско и затова него назначих войвода в Рабетникол и Долна

Копачка. Той бе родом от България и служил в българската армия с чин старши подофицер, не

беше добър организатор, но добра боева сила, от каквато се нуждаеше Кичевско. Наистина имаше

си човешки кусури, от които някои села не бяха доволни, но със своята подвижност и смелост, той

респектира сръбските чети, защото на две срещи с тях, нанесе им силно поражение и те вече не

смееха да се прехвърлят в Рабетинска река. Той беше дисциплиниран като войник, изпълняваше

наредбите на околийския комитет. Например получи се съобщение от околийския комитет за

Сланско, Крушовски район, близко до турското теке, граничещо със с. Брод – Поречието, че

сръбска чета с милиция тъкмеше да нападне тази вечер (в петък) . Писмото се получи преди обяд,

и трябваше вечерта да се намери нашата чета, защото Пешо Радв, с четата си, беше в с.

Кърбуница, 1 и 1/2 час близко до града. Със специален куриер му се предписа веднага да потегли

за Сланско. Щом получил заповедта, набързо вечерял и потеглил направо за с. Сланско, далече 4 –

5 часа. Съобразявайки се в случая, че *сръбската+ чета, щом не се е появила вечерта, към полунощ

ще обсади селото, той с една част от селската милиция излязъл над селото в една горичка, като

оставил няколко четници в селото с част от селската милиция. След полунощ сръбските чети – 50 –

60 души милиция от поречките села – обсадили селото и няколко души влезли в него, без да

предполагат, че има български чети. В това време от къщите откриват огън четници с милиция, а

Пешо – в гръб на обсадата. Паднаха 10 – 15 души убити и няколко ранени. Това сражение стресна

много сръбските чети, окуражи българското население и смая турците.

Бележки

18. Това е проектоуставът, изработен и приет на Прилепския конгрес, състоял се през май 1904 г. В него са

участвували Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Георги Попхристов, Петър Ацев, Христо Узунов, Георги

Сугарев, Никола Каранджулов, Георги Петков и Йордан Тренков – всички от Битолски окръг, Добри Даскалов

от Тиквешко и Стефан Димитров от Велешко. (Вж. Сборник Илинден, С., 1922, с. 100.)

Избиране на окръжен комитет в Битоля

Съгласно новия проектоправилник, изработен след въстанието, съставът на окръжния комитет се

състоеше от по един представител на всяка околия. Когато се утвърди от общия конгрес уставът, с

който бе прокаран изборният принцип, трябваше да се избере нов състав съгласно новия устав.

Още през месец юли, когато бях в Битоля, размених мисли с ръководните тела кое време да се

свика конгресът. Реши се това да стане през месец септември, през което време можех да дойда и

аз, под предлог да настаня децата си в училище. Към края на месец август получих известие от

Битоля, че от България пристигнали с чети: Иван Алябакът, Павел Христов и Гиче Ошавков. Това

известие много зарадва всички в целия окръг, понеже пристигнаха нови боеви сили, каквито

очаквахме с нетърпение всеки час за отпор срещу противниците.

В началото на месец септември, под предлог че ще водя децата да ги запиша в гимназия, поисках

разререшение и областта ми разреши да отида в Битоля.

От всяка околия на окръга беше пристигнал по един делегат, за да не се забележи от властта.

Заседанията на конгреса станаха в Ени махале в къщата на Кукуречанцнте, близко до *Анастас+

Лозйнчевата къща. Делегатите се събраха на опреленото място, минавайки през разни капиджуци

(портички) от къща в къща вечерно време. Аз като гостенин отидох на вечеря у Лозанчеви. Той не

беше в къщи, но майка му и брат му Киро ме посрещнаха и след вечерята майката на Анастас

Лозанчев – Анча, през няколко капиджуци ме заведе у Кукуречаните. Подир малко един по един,

идвайки от разни къщи, се събраха всйчки делегати, между които бяха: Гиче Ошавков, който беше

успял да се снабди с пълномощно като делегат от Дебър, Пандо Кляшев – делегат от Костур, и

двамата нелегални, а останалите бяха легални. Имената на легалните не помня, освен крушовския

Тома Кърчов, а ми направи впечетление леринският Тома, който беше доктор по медицина –

доста интелигентен и скромен човек. Къщата беше едноетажна, но понеже Кукуречаните бяха

бахчаванджии (градинари), то имаха една голяма стая, отделена от къщата, която им служеше за

склад на зеленчук през зимата, с малки прозорни, с дървени капани без стъкла. Тази стая постлана

с рогозки и килими, със сламени възглавници, наредени до стените, без никакви маси и столове,

беше определена за заседание на конгреса. Отвътре прозорните бяха запушени с по едно

килимче за да не прониква светлината от ламбата през капаците навън. Срещата ни беше

задушевна и последвана от искрени братски целувки. На име то беше конгрес, а всъщност една

задушевна другарска среща. Не можахме да се нарадваме едни на други, задето можахме да се

срещнем наедно и свободно, за да си каже всеки що му тежи на душата. При тази обстановка,

всички насядали по турски – вкръст нозе в полутъмната стая, осветена с една мъждееща газена

ламба, след подхвърлени шеговити думи и във весело настроение, заехме се със сериозна работа.

Никакъв бюрократизъм, всичко трябваше да вършим шепнешком, за да не се чуе вън от стаята. По

старшинство, като най-стар работник, мене ми се падна честта да ръководя заседанието, а

бележки държеше П. Главната задача на конгреса беше да избере делегати за общия конгрес и

членове на окръжния комитет в Битоля. Битолските представители бяха Петър Нешев, Никола

Кусото и Яне Скайов *...+ От всички съседни къщи стояха на пост притулени до пътните врати мъже,

жени и девойки цялата нощ, без да мигнат. Преди да почнем заседанието, получи се една

бележка от Павел Христов, който тогаз беше дошъл от България и се намираше в Ени махале, с

молба да го допуснем като слушател на конгреса. Като прочетох бележката пред конгреса, *Гиче

Ошавков+ се противопостави на това искане, да се позволи на Павел Христов да дойде на

конгреса, без да е делегат. Но всички единодушно решихме, да му се разреши, като казахме на

Ошавков: "Как може да не допуснем един наш другар, който довчера е бил ръководител и сега

нарамил оръжие е дошъл тук да жертвува себе си." Веднага му се писа да дойде. Той пристигна,

приехме го, а той като слушател седна смирено до вратата с пушката в ръце. През цялото време на

заседанието той думица не продума, а само зададе на някои въпроси. След размяна на мисли по

положението на окръга и какви мерки да се вземат, пристъпи се към избиране на делегати за

общия конгрес. Тук Гиче Ошавков пак си показа партизанските рога като предложи една листа

начело с *Борис+ Сарафов с всички негови съмишленици. За тази листа аз знаех предварително от

еврейчето Рафаил Камхи, близък на Сарафов, който преди конгреса беше дошъл от София,

нарочно изпратен от Сарафова за агитация в негова полза. Рафаил Камхи работеше в България и

ми беше близък приятел, понеже взимаше живо участие в организацията. Като надушил, че съм

дошъл в Битоля и че ще има конгрес, дойде при мене в хотела и ми донесе много здраве от

Сарафова с поръка да изберем за делегати негови съмишленици, като ми представи имената на

кандидатите начело със Сарафова. Срещу тази услуга той обещал да ни даде 500 наполеона и

муниции; да позволим на същия Сарафов да дойде в Битоля от Воденско, където тогава беше

дошъл за агитация, а Даме – в Солунско. Това предложение на Рафаила мен просто ме възмути и

аз му казах да му пише много здраве от мене, че ние знаем кого да изберем, и няма нужда това

да се посочва отгоре, и че не сме стигнали още дотам да се продаваме за пари и муниции.

Конгресът обаче единодушно отхвърли листата, предложена от Ошавков, и избра за делегати:

Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и Борис Сарафов, които поради тяхното минало в

Битолски окръг считахме като стълбове на организацията. Ние постъпихме безпристрастно, без да

вземем нито една страна, а просто искахме с тоя избор да вразумим нашите бивши водачи и ги

накараме да се разберат и примирят едни други. С тоя избор ние целяхме да им докажем, че ги

ценим еднакво, без никому да даваме предимство. Преди да почнем избора на делегати и на

окръжния комитет, аз бях на мнение да поставя кандидатурата и на Гиче Ошавков за да се тури

край на партизанствата. Затова го запитах дали мисли да остане или пак ще се върне в България.

Той отговори, че няма да остане. Тогава се обърнах към Павел Христов и Пандо Кляшев, те ми

казаха, че ще останат. Съгласно устава избрахме за нелегални членове на окръжния комитет:

Павел Христов, Пандо Кляшев и Петър Ацев, а като легални: Михаил Матов (Лицето е Милан

Матов), Петър Нешев и Михаил Ракаджиев. След избора на делегатите и окръжния комитет,

конгресът се закри с благопожелания за по-добър успех. Заседанието почна в 8 часа вечерта и

свърши към 5 часа сутринта. Тази вечер трябваше да се разрешат всички въпроси, защото втори

път не беше възможно да се съберем, без да надуши властта. Само Гиче Ошавков като партизанин

си показа рогата, но и той, като видя, че не може да намери поддръжка в никого от нас,

капитулира. След като се закри конгресът, докато се съмне, налягахме един до друг, за да

подремнем, но от сладки приказки и шеги, това не ни се отдаде и осъмнахме будни. Само

нелегалните веднага отидоха по квартирите си. Павел Христов и Пандо Кляшев бяха в една

квартира, а Гиче Ошавков – друга. Щом се съмна, като мишки един по един се измъкнахме от

нашето скривалище през портичките, като че ли ни лук яли, ни лук мирисали. Аз пак отидох в

дома на Лозанчева – при майка Анча (майката на Анастас Лозанчев), закусих с домашно винце и

на излизане получих като диш параса от майка Анче чифт чорапи и бохчалък. Решенията на

конгреса предадохме за изпълнение на новия състав.

С Пандо Кляшев на конгреса беше дошъл и костурският войвода Митре Влашето, и с него след

конгреса имах среща. Направи ми впечатление със своя идеализъм и с литературните си изрази в

говора. Учуден бях, че един влах тъй добре е усвоил литературния български език и

предполагайки, че е бил в България, запитах го колко време е живял в София. За мое голямо

учудване, отговори ми, че негов крак не е стъпвал в България, нито има намерение да отиде там,

тъй като всички негови другари, които отишли в България, се върнали назад съвсем изменени и

очите им гледали все към София. Тази преценка ми се видя много права.

Престоях в Битоля две седмици и там получих писмо от Кичево, че Иван Алябакът с чета от 30 – 40

души отишъл там и разбъркал цялата околия. Вместо да отиде в Рабетинска река и да окуражи

населението, което беше в напрегнато състояние от нападението на сръбските чети, той отишъл в

Долна и Горна Копачка да сменява ръководители и назначава войводи. Наке *Янев+ от Лахчани,

като видял Алябака с многобройна чета, вместо да упражни своето право, като му забрани да се

разпорежда в неговия район, той се показал малодушен и му се подчинил. Това известие много

ме огорчи и въпреки желанието ми да остана в Битоля по молба на приятели, докато се изяснят

някои въпроси от организационен характер, се върнах в Кичево. На връщане с кираджийски кон

минах през Демир Хисар и с. Спростране където случайно се срещнах с дякон Евстатий, който с

неговата власт като войвода ми услужи, като ми намери един човек с кон да ме заведе до

манастира "Пречиста".

Когато се върнах в Кичево, Иван Алябака не го сварих там, обаче възползуван от моето отсъствие,

той разбърнал цялото Кичевско. В с. Белица свикал на конгрес *...+ и войводите от всички села:

Накета *Янев+, Пешо *Радев+ и др., като за войвода в с. Долна Копачка назначил някой си Дончо с

10 души четници и дал някой нареждане по свое усмотрение. Янаки Янев като околийски

войвода, вместо да се противопостави на неговия произвол и го постави на мястото му като гост,

показал се малодушен пред неговата груба сила, като видял, че той е с 30 дущи четници добре

екипирани и му се подчинил напълно. А най-много ме възмути Иван Алябакът задето, вместо със

своята многобройна чета да обиколи района в Раб*етинкол+, където сръбските чети заплащваха

селата, за да подигне духа в тези села, той се навъртал само в Долна Копачка около с. Белица –

крепостта на четничеството.

Назначеният от Алябака Дончо войвода се беше настанил в района Долна Копачка и почнал да се

разпорежда в селото. Получих писмо от него, като на войвода да му изпратя някой вещи. Селата

бяха в недоумение от постъпката на Алябака и неговите своеволни нареждания, с които

игнорирал околийския комитет. От всички села имаше запитване, дали да признаит Дончо

войвода, понеже не получили окръжно от околийския комитет за това. След обстойни обмисляния

с членовете на околийския комитет, взе се решение да се изпрати окръжно до селските комитети

да не дават никакъв прием на Дончо като самозван войвода, а в даден случай, ако се намери

негде, да се обезоръжи. А на Дончо се върна писмото със забележка, че той е самозван войвода и

трябва да напусне района. Дончо, стреснат от това писмо и от нареждането на комитета, за което

се научил, оттеглил се в Юдовската планина и след няколко дни се получи молба от него,

подписана без титлата войвода, да го приемем като войвода в Кичевско и да определим район.

Тази молба от Дончо беше добре дошла, защото по тои начин се избягна едно евентуално

кръвопролитие по неговото обезоръжаване, в случай че се опиташе да се наложи, а от друга

страна, се сдобивахме с нови бойни сили. Със своето решение околийският комитет искаше да се

запази авторитетът на института – околийски комитет и дисциплината съгласно устава. След тази

молба на Дончо, околийският комитет го назначи за войвода в с. Долна Копачка със забележка

повече да се движи с Пешо Радев в Рабетинкол, а Долна Копачка да им служи като база. След

приключването на този инцидент духовете в Кичевско се уталожиха и Дончо се подчиняваше на

наредбите на околийскии комитет, като наедно с Пешо често обикаляше Рабетинкол.

Срещата ми с Иван Алябака в манастира "Пречиста"

За Коледни заговезни през 1906 г. с тогавашния архирейски наместник в Кичево свещеник Иван п.

Кръстев решихме да отидем в манастира "Пречиста" и там да заговеем с манастирските братя,

понеже знаехме, че ще бъдем приятни гости на добрия игумен Софроний и ще се нагостим по-

добре от другаде, тъй като там имаше всичко в изобилие. Това отиване стана по мое желание, за

да прекараме по-весело в манастира, понеже децата ми бяха пръснати по пансионите в Битоля и

Скопие, та аз бях останал сам. Не отидох сам, за да не възбудя съмнение пред властта, че отивам

на среща с някоя чета, и затова взех архирейския наместник, понеже той не беше взел пряко

участие в революционното движение и се ползуваше с доверие пред властта.

Когато отидохме в манастира, игуменът много се зарадва и се настанихме в голямата одая,

наречена "Велика одая". Насядахме около оджака, където беше разпален голям огън от дъбови

дърва, след като се почерпихме със сладко, кафе и ракия, при едно оживено весело настроение,

дойде един от манастирските слуги и пошепна нещо на ухото на игумена. Той веднага стана и

излезе, след няколко минути се върна бледен и в много лошо настроение, без да му се приказва.

Всички останахме изненадани от тази промяна в настроението на игумена. Ние продължихме да

подхвърляме помежду си някои закачки, но той не взе никакво участие и стоеше като вдървен.

Най-после като схванах, че се е случило нещо необикновено в манастира и затова той е така лошо

настроен, запитах го на какво се дължи това му лошо настроение. Тогава той с един остър тон,

както никога, ми отговори: "Ти не знаеш ли, та ме питаш?" Учуден от този отговор повторно го

замолих да ми каже какво се е случило и какво зная аз. Тогава той ми каза, че манастирът бил

пълен с комити – Иван Алябакът с чета от 30 души бил тук. Аз не само че не знаех за Иван Алябака,

че е в манастира с четата си, но не знаех и за неговото второ появяване в Кичевско. А игуменът от

моето идване и от идването на четата в манастира си направил заключение, че аз съм извикал

Алябака, за да се срещна с него. Почнах да го уверявам в противното и че съм дошъл на гости и за

да го успокоя напълно му казах: "Щастлив случай ме е довел тази вечер тук – Света Богородица ме

изпратила, за да те отърва от неприятности, които могат да последват от това идване на четата в

манастира", и му казах да се успокои, като обещах, че ще заставя Алябака тази вечер да напусне

манастира.

В долните апартаменти на манастира беше настанена четата, а в горните беше се настанил

юмрукчията – акцизният чиновник, придружен от двама стражари за измерване на виното в

манастира. Аз, като ужилен от тази новина, станах веднага и отидох при четата, която беше

настанена в една голяма стая. При влизането ми всички станаха на крака, целунах се братски с

Алябака и поздравих сърдечно другарите му. След като седнах до Алябака и видях тези млади

четници, левенти на възраст 18 – 20-годишни с рошави коси, почти без мустаци и добре

въоръжени, трогнах се до сълзи и казах следните думи: "Като ви виждам, сърцето ми е

препълнено от радост. И аз не допускам никой от вас, легендарни юнаци, да е нарамил пушката и

оставил България и своите близки: бащи, майки и сестри, и да е дошъл тук, в поробена Македония

да служи на амбиции и личности, а напълно съм уверен, че всеки от вас е дошъл да положи

живота си за святото дело – свободата на вашите братя и сестри. Тукашното население, което е в

робство, ще замести вашите баши, майки и сестри." Тези ми няколко думи, изказани задушевно,

затрогнаха цялата чета. С тях аз целях да ги предупредя, че тука не служим на личности: на Дамета

или Сарафова, а на делото. Който е дошъл да служи на делото, ще намери радушен прием всред

населението, а който мисли да партизанствува, не му е мястото тук и трябва да се върне там,

откъдето е дошъл. Разбрах, че тенденцията на моята мисъл бе схваната от цялата чета и мойте

думи паднаха като мехлем на рана. Това разбрах от израза на тяхната физиономия, защото знаех,

че всички четници – млади момчета, бяха идеалисти. От мойте думи схванах, че само на Алябака

му се развали малко настроението, но той има благоразумието нищо да не ми възрази.

След това наредих да донесат вечерята и наедно с тях вечерях при едно весело настроение и

сладки приказки с благопожелание да се видим свободни. След вечерята поканих Алябака на

разговор в отделна стая. Там насаме двамата си открихме картите за партизанлъка между Даме и

Сарафов. Той ми се оплака от Павел Христов, че го преследвал, като ми даде да прочета и едно

писъмце на Павел до демирхисарската чета, в което пишело да преследват Алябака и да не го

допущат в тоя район. Като прочетох това писмо, останах поразен и порицах Павел като

партизанин. За да му докажа, че аз не съм партизанин и принадлежа на делото, предложих на

Алябака да остане, ако желае, и да му се даде почетно място в Битолски окръг, въпреки волята на

Павела. Но той ми каза, че ще се върне в България, за да достави материали и снаряжение, от

което узнах, че целта на неговото идване била чисто агитационна – да прокара Сарафовите

кандидати на окръжния конгрес. След това му обясних, че е сбъркал, като е дошъл с четата си в

манастира, където не му е мястото, при наличността на толкова села близо едно до друго.

Обясних му, че ако бъде открита четата тук, не само тя ще бъде унищожена, но и манастирът ще

бъде разрушен. Той обаче, без да знае голямото значение на манастира като културно-просветен

фактор в миналото и сега за македонското население в тоя край, че той е бил една светиня за

българщината и крепител на народните ни идеали, ми възрази, че предпочита да се унищожи

един манастир, отколкото едно село. Казах му, че не е прав, като му посочих случая с обсадата на

четата на Узунов в с. Цер, където властта изкара населението от къщите и обстрелва само къщата,

в която се намираше четата. След дълги обяснения за значението на манастира за Кичево,

подканих го да напусне манастира вечерта и да отиде в една кошара на два километра далеч от

манастира, за да денува. Въпреки че му стана неприятно, загдето го заставих да напусне

манастира, той се съгласи и замина с четата си на определеното му място – кошарата, която беше

обградена с гъста гора и в случай на обсада мястото беше удобно за сражение и за пробиване на

обсадата. След като четата си замина, около полунощ, аз отидох да си легна в стаята, но намерих

вратата заключена от моя другар архиерейския наместник. Той след вечерята заедно с другите

манастирски братя бяха полегнали, без обаче да могат да заспят от страх. На въпроса ми, защо е

заключил вратата, моят другар ми отговори: "За да се оправдая в случай, че беше дошла потеря,

че съм спал и не знам къде си." Аз просто се изсмях на неговата наивност и страхливост. На другия

ден наредих да се изпрати храна на четата и някои дребни вещи: чорапи, ризи и др., каквито

имаше в манастира. Следобед отидох и аз да се видя е Алябака и да побеседваме. Но тоя път той

се държа много хладно спрямо мен, сигурно защото го заставих да напусне манастира. Сбогува се

много недружелюбно и след това напусна Кичево и заминал в България, без да ми се обади.

Подир него в Кичевско се вести Гиче Ошавков. Дошъл в Долна Копачка от с. Бърждани с един-

двама другари без да ме предизвести, и почнал да дава някои нареждания. Като ми съобщиха

селяните за неговото идване, понеже още от конгреса знаех какви са неговите намерения, писах

му другарски като на гост, за да не се вземат нежелателни мерки, да напусне района.

Същевременно дадоха се нареждания до селските комитети да му окажат прием като на гост, а не

като на човек, облечен с власт от организацията. Той като хитър дебърчанин схвана, че тук не

може да намери почва, за да прокара своите идеи и си замина за Битоля, а оттам за България.

След като Петър Лигушев – отявлен сарафист, беше арестуван и закаран в солунския затвор, а

Алябакът и Гиче Ошавков си заминаха за България, духовете се уталожиха и всички се сплотиха

около новия окръжен комитет за борба с неприятеля, защото споровете за дамевисти и сарафисти

престанаха.

Павел Христов, както и Петър Кляшев (Лицето е Пандо Кляшев), като легални и нелегални борци,

бяха почитани много и се ползуваха с голям авторитет в целия окръг. Особено Павел, който е бил

учител в Кичево, Лерин, Костур и Битоля, беше много популярен със своя тактичен и прозорлив

ум. Той по тактичност следваше Дамета, беше достъпен за всекиго и се отнасяше братски към

всички, без да даде да го почувствуват като власт. Като нелегален в повечето случаи прекарваше в

града – в Ени махале, където му беше седалището и където цялата махала го пазеше като червено

яйце. Само в краен случай, когато го грозеше опасност, напущаше града. Въпреки всички

претърсвания, стоеше у дома си, където имаше скривалище – нещо, което турската власт не

можеше да допусне, че той се крие у дома си. Цялата кореспонденция с околийския комитет сам

лично е водеше. Много скромен, без да вдига шум около себе си, той гледаше само работата да

върви. Строго пазеше авторитета на околийските комитети и всички нареждания отправяше до

тях, а не направо до войводите. Войводите като нелегални се подчиняваха на нарежданията на

околийските комитети и по тоя начин се запази дисциплината. Четите на Дончо и Пешо *Радев+ в

Кичевско респектираха сръбските чети. Дебърско беше подчинено на кичевското ръководно тяло,

защото отделни чети за Дебърския район, поради местоположението, което заемаше спрямо

Дебър и арнаутлъка, не можеше да има. Затова кичевските чети от Горна Копачка обикаляха там и

то предимно лятно време, защото през зимата пътищата през планината Яма и Лопушник се

затваряха поради големия сняг и ставаха непроходими. Освен това мъжете от тия места зимно

време отиваха на работа в чужбина и напролет се връщаха. Този район даде добри бойци, като

Максим от с. Тресанче, убит в Малашевско, и Павел Караасан от Лазарополе, вероломно убит от

негов другар, който после беше наказан, и то на същото място, където уби другаря си. Наке *Янев+

войводата се оплакваше от ревматизма в краката, поради което го освободихме и по канал го

препратихме в България. На негово място назначихме неговия четник Кръстьо от Дебър. Той като

по-млад и енергичен стегна района си. Обаче 1907 г. беше най-фатална за Битолско.

Терористическата акция в Битоля между българските и гръцките комитета се усили. Рядко беше в

седмицата да не се убие един грък или българин. Освен това хвърчащите войскови части,

наречени "Авджи-табури", засилени от турска милиция, постоянно нощно време бяха в движение

по следите на четите начело с млади офицери от младотурския комитет. Явиха се много

предатели. После създадоха се афери и от заловени писма в чантите на убитите войводи.

Последваха масови арести на видни градски и селски ръководители. Някои от тях, които можаха

да узнаят предварително, че ще ги арестуват, заминаха с чета, като Милан Матов, който успя да се

изскубне от ареста и стана нелегален. Пешо Паша *Радев+ падна вероломно убит на скалата в

планината над с. Русяци, през пролетта, от двама негови четници, които през есента преди това

бяха дошли като дезертьори от сръбските чети в Поречие в неговата чета и той ги приел на своя

отговорност, въпреки моето предупреждение да не се доверява и да ги изпрати в охридската чета

под надзор. Единият беше от Свети Врач, а другият на име Блаже от Патевец, дошли от Белград

със сръбски чети. Сърбите, стреснати от смелата дейност на Пешо и уплашени от него, като, не

можаха по друг начин да се справят, си послужиха с подлост. Подлото убийство на Пешо нанесе

голям удар в Кичевско на делото. След това убийство последва убийство на Йоше Белевски и сина

му в с. Орланци. Йоше Белевски, човек от видна фамилия в с. Орланци, от състоятелни родители,

се ползуваше с голямо влияние между еснафа в града. Той, надявайки се на популярността, която

имаше между населението и комитетските кръгове в София, не искаше да се подчини на

нарежданията на селския комитет, не приемаше чети на квартира, нито пък даваше определения

данък, както другите селяни, При това държеше невъздържан език с Пешо и Дончо. На няколко

пъти ръководителите на с. Орланци ми се оплакаха ог неговото непристойно поведение спрямо

тях, защото със своята безогледна критика подбиваше авторитета им. Аз обаче като имах предвид

неговото положение, че е син на Петър Белев, който е играл важна роля по църковния въпрос, не

позволих нищо да му се прави. Като не удовлетворих желанието на селските ръководители, те се

обърнаха към войводите Пешо и Дончо, на които донесли за всичко. Един ден получавам едно

ултимативно писмо от с. Бигор Доленци, близко село на Орланци, с което искаха положително да

им се разреши да екзекутират Йоше Белевски, като изброяваха неговите волности по техен адрес,

и в случай че не им се разреши, те щели да напуснат районите си в Кичевско и щели да заминат

другаде. Чакаха в селото бърз отговор. Аз се намирах в неловко положение; нито можах да им

разреша да извършат това убийство, което ще поведе след себе си лоши последствие, нито пък

можеше да остане района без чети – особено Рабетинкол, защото сръбските чети щяха веднага да

нахулят. За да задържа четите, без да бъде убит Йоше, изпратих члена на околийския комитет

Манасий Як. Бабов с писмо, подпечатано с печата на околийския комитет, с което им отговарях, че

комитетът взима под внимание тяхното решение, но да имат търпение докато се санкционира от

окръжния комитет съгласно устава. Изпратих нарочно, за да ги увери и той устно, защото се

страхувах, че няма да повярват само на писмото и ще напуснат района. След получаването на

писмото и уверението на представителя на околийския комитет, те се примириха. Не се мина 3

седмици от този случай, Пешо *Радев+ падна убит и Дончо го замести. Йоще като се научил за

Пешовото убийство, без да знае, че Дончо с четата си е в гората над с. Орланци, позволил си в

кръчмата пред няколко селяни да злорадствува за Пешовото убийство, като казал: "Добре му се

стори, на гроба да му се..." Тези негови думи били предадени на Дончо от селяните, а може би и

преувеличени, и Дончо без да дочака решението на комитета, посред бял ден, пратил двама-

трима четници в селото, които убили Йошета и син му в кръчмата и се прехвърлили в с.

Вранещица. Това двойно убийство направи потресаващо впечатление особено между еснафа в

града, защото всички бяха уверени, че то от мене е било заповядано. Те не знаеха, че то отдавна

беше искано от четите и че аз го възпирах, но не можах да давам подробен отчет всекиму, освен

на моите колеги. В момента, когато се научих за това убийство, бях неприятно изненадан и

злепоставен, защото убитите бяха от най-видното семейство в Рабетинска река и между еснафа в

града имаха големи връзки, основани на роднинство, търговски интереси и влияние. Самият Йоше

Белевски по характер не беше упорит, но неговите близки приятели от града, които бяха наказани

с парична глоба от комитета за своите подстрекателства да не се подчинява на нарежданията на

по-нискостоящите от него хора, много допринсоха за неговото убийство. Тук си има място

поговорката: "По-добре е човек да има умен неприятел, отколкото будала приятел." Убийството

стана в петък през деня, а в събота дойде Димо Калевски, член от селския комитет, и ми донесе

писмо от четата. Като ме видя така стреснат от случката, побърза да ме успокои, като ми каза, че в

селото това убийство не направило особено впечатление. Но аз не можах да се успокоя, имайки

предвид, че това убийство няма да остане без лоши последствия за делото.

Гражданството, без да знае подробности за причините на това убийство, се обяви против мене

като интелектуален убиец. За да се уталожи това неоснователно възбуждение на гражданството и

за да им кажа, че с моята личност не свързвам делото, реших да се оттегля временно от

управлението и предам ръководството на друго лице, което те сами да изберат. Затова по мое

нареждане свика се едно събрание в училището, на което аз не отидох, а изпратих Милан Бабов,

член на околийския комитет, за да се избере друго лице вместо мен. С тая моя постъпка,

обезоражих противниците. Ония приятели, които водеха кампанията против мене, за да не

пострадат, не застанаха начело, а избраха лице посредствено – без никакъв авторитет и опитност,

само да носи името, а те да се крият зад него. С една дума искаха да работят, без да са известни, т.

е. от свое име под чужда фирма и отговорност, за да не ги подозре властта. Но шило в торба не

може да се крие. Да бъдеш революционер, без да те знае никой, то значи да философствуваш, без

да работиш. За опит предадох им шифъра за кореспонденция с четите, а на последните предписах

за в бъдеше за всичко да се отнасят до управителното тяло на околийския комитет. Само за някои

по-важни въпроси от организационен характер да искат от мене нужните съвети. Не се минаха три

седмици и моите противници се объркаха и почнаха да ме молят пак аз да поема ръководството,

защото като еснафи, тъкмо в пазарен ден не могли да приемат кореспонденция от четите, без да

бъдат забелязани от властта. Освен това те нямаха нужния авторитет пред четите и последните

почнаха да им се налагат и заканват. Онова, което целях аз, постигнах и с това на опозиционерите

им дадох да разберат, че не е тъй лесно да се командуват въоръжени сили и да се ръководи

революционното дело без никакъв риск. След като моите противници капитулираха, аз пак поех

ръководството на околията.

Както се казва и по-горе, войводата Наке *Янев+ бе освободен от длъжност като болен от

ревматизъм и замина за България, а вместо него назначихме неговия четник Кръстю от Дебър.

Последният като войвода ръководеше двата района – Горна Копачка и дебърските села (мияците).

Той беше полуграмотен и за кореспонденцията си имаше секретар. Подчиняваше се

безпрекословно на разпорежданията на околийския комитет, но поради своята наивност не

изпълни една наредба, вследствие на което малко остана да не увисна аз на въжето от турската

власт. Случаят беше следният: Един сръбски учител, родом от с. Галичник, свършил Духовната

семинария в Призрен, за да се покаже пред сръбската пропаганда за голям сръбски патриот,

дошъл в Кичевско да продава бабаитлък, придружен от един отявлен сърбоманин от с. Кърбуница

– Мицко Шумков, който сполучи да избяга при опожаряването на къщата му в селото от нашите

чети. Въоръжени двамата с мартини, под покровителството на властта, отишли в с. Орланци,

придружени от двама стражари за агитация, като се заканвали на селяните, че ако не се посърбят,

ще бъде изгорено селото им. Там в селските кръчми гуляли и стреляли с пушките, за да оплашат

орланчани. Това било в петъчен ден. В събота заранта, пазарен ден, селският ръководител Насте

Димов Печурка, млад, енергичен и всецяло предаден на делото, дойде и ми доложи за тази

случка, като ми каза, че те и двамата потеглили за града. От любопитство исках да видя кой е тоя

бабаитин мияк от Галичник, който продавал такъв чалъм в Орланци, охраняван от двама

стражари. Преди да се събере пазарът, излязох да се разходя към "Миллет бахче" (Градската

градина), откъдето се виждаше прилепското шосе, което свързваше селата от Рабетинкол. По

едно време между другите пазарджий се зададе Мицко Шумков, въоръжен от пети до глава, и

другарят му миячето с галичка форма и револвер на пояса. Те минаха близо край мен, а миячето

почна повече да се кърши с гордо вирната глава, гледайки ме в очите напук. Аз се престорих, че не

го виждам, но същевременно мислех как да узная кога ще си отива в Галичник и с кого. Затова

наредих чрез пунктовите началнини да узнаят това. Те узнали с положителност, че ще си върви

вечерта, за което наел и кириджия от с. Душегубица, Горно Копачко. По същия кириджия пратих

писмо до войводата Кръстю да залови този сръбски бабаитин и го задържи до второ нареждане.

Кириджията предал писмото по принадлежност, без да знае какво е писано в него, и сръбският

бабаитии бил заловен от Кръстю и задържан при него, като последният му казал, че това върши по

нареждане на кичевското началство. Оказало се, че сърбинът се познавал с Кръстю още от

въстанието, когато четата на Кръстю била на квартира в тяхната къща. Съзнавайки опасността,

която го грози, той почнал с плач да моли войводата да пощади живота му заради неговата

младост и го освободи, като декларирал, че занапред ще стане български учител. За да го увери в

истинността на своята декларация, предал му училищното свидетелство от Призренската

семинария, придружено с една молба до околийския комитет, да се смилят на неговата младост и

го приемат за български учител. В своята наивност Кръстю, като приел тези документи, повярвал

напълно в неговите думи, праща ни документите със заявлението с ходатайство да се помилва и

преди да получи отговор го освободил. Щом нолучих документите и писмото, разбрах, че Кръстю

е излъган и веднага го смъмрих, защото тъй лесно се е подвел и не изпълнил нареждането ми.

Изпратените документи веднага унищожих.

На следующата събота (пазарен ден) след като привърших кореспонденцията с четите и изпратих

нужните пратки по селските куриери, към 5 часа подир обяд отидох в митрополията, повикан от

дядо Козма, а в стаята, която ми служеше за канцелария и прием на селяните, останаха моите

помощници – група младежи кичевчани, да почакат да не се яви някое донесение отнякъде. Още

не бях седнал при владииата, дойде моята прислужница баба Катя да ме повика да отида в къщи,

където ме чакали хукюматски (правителствени) хова. Дядо Козма, като чу това, усмихнато ми каза:

"Ще отидеш в душа (затвора)." Аз станах и спокойно тръгнах за в къщи, като знаех, че нямам нищо

компрометиращо, защото цялата си кореспонденция след прочитането я предадох на съхранение

другаде. Ускорих хода си и когато пристигнах пред къщи, забелязах пред външната врата двама

стражари, а вътре в стаята си сварих прокурора с двама полицейски, които с влизането ми станаха

на крака. Аз спокойно и весело ги поздравих по турски с добре дошли, като прибавих, че щастлив

се считам, задето съм удостоен аз един фукара (беден) човек с честта да бъда посетен от такива

високи гости. Веднага им поднесох по една цигара и заръчах да се направи по едно кафе. Те

казаха, че няма нужда от такъв захмет (труд), аз обаче настоявах, като ги помолих да приемат и те

се съгласиха. След почерпването и размяна на някои шеги прокурорът, млад и интелигентен

турчин, много стеснителен, ми каза, че дошъл по едно малко федифе (длъжност). Моето свободно

държание гаче ли го обезоражи, и аз му отговорих пак тъй свободно: Заповядайте, аз съм на Ваше

разположение. Тогава той вежливо, с един благ тон ми каза, че са дошли да търсят някаква

диплома на сръбски учител, изпратена до мен. Аз веднага се сетих каква е работата и още по-

свободно отговорих: "Чудно ми е откъде накъде ще има в мен диплома на сръбски учител, когато

аз на сърбите съм най-големият враг!" Полицейскияа Ибраким ефенди, стар мой приятел, веднага

ме подкрепи, като каза на прокурора: "Поп Тома, ако е възможно сърбите в една капка вода го

удавят, та откъде накъде у него ще има сръбска диплома." Прокурорът ме помоли да прегледа

мойте книжа, и аз с готовност отворих сандъка с писма семейни и от приятели и някои документи

с невинно съдържание. Прибраха всички писма на брой 20, подписах ги, че са мои и ги взеха да ги

прегледат, На тръгване помолих прокурора да пазят да не се изгуби някои от тези книжа, които на

мене са ценни. И наистина след 15 дена ми се повърнаха всички писма непокътнати, на което

подписах разписка, че съм ги получил.

После узнах, че това подло сръбско даскалче, което продаваше бабаитлък в с Орланци и което със

сълзи на очи подвел войводата Кръстю да го освободи, вместо да е благодарен, че си спасил

кожата, веднага отишъл в гр. Дебър и за случката разказал на дебърския мутасариф. Последният

телеграфирал в Битоля и поискал да се направи обиск в къщата ми, предполагайки, че дипломата

съм я запазил. Ако е бях запазил и се намереше у мен, това щеше да бъде едно неопровержимо

доказателство на да ме осъдят на смърт и увисна на въжето.

Друг път пак бях изненадан от един внезапен обиск в полунощ срещу неделя. Един мой братовчед

пристигнал от България с калпак на главата, дошъл на пазар в Кичево, привечер се отби у дома, за

да се видим. Аз го поканих да пренощува при мен, защото беше късно, а обещал да отиде при

неговата леля на гости. Някои обаче донесъл на началника на жандармерията, че в къщата ми тази

нощ имало комити. Баща ми, още жив, спеше в долния етаж, а пък аз с едно от децата ми – в

горния. Те бяха заспали, а пък аз бях почнал да пиша шифровано писмо до окръжния комитет.

Към полунощ – 12 часа, 6 часа по турски, на пътната врата почна силно да се хлопа. Аз не се

обадих веднага, като предполагах, че някои нарочно хлопа, за да ме сплаши, което и друг път се е

случвало. Понякога и патраулът, минавайки често пъти похлопваше и си заминаваше. Втори път се

похлопа още по-силно и баща ми се събуди и запита "Кой е?" Отговори му се: "Отвори." Схванах,

че работата е сериозна, взех револвера в ръката си и слезнах долу да питам кои е. Обадиха ми се

познати гласове: кметът и полицейският Ибрахим ефенди. Помолих да почакат малко, докато се

облека. Тогава се качих горе, скрих револвера, а писмото унищожих, след което слезнах и отворих

вратата. Нахлуха полицейски стражари начело о началника на жандармерията. С ламба в ръце

почнаха да преглеждат стаите и бараката в двора. Когато почнах да се качвам по стълбите на

горния етаж, където спеше детето, за да не се събуди и уплаши от ропането, казах на началника да

вървят по-тихо, за да не се събуди и уплаши момчето ми. Казах го с такъв тон, че да разберат, ако

стане нещо с детето ми, тях ще държа отговорен. И за голямо мое учудване те всички като котки

тихо се качиха на горния етаж и полека отвориха стаите, без да продумат, разгледаха ги и пак по

същия начин напуснаха къщата. На другия ден срещнах Ибрахим ефенди и го запитах, каква беше

тази тупурдия що ми направиха тази нощ. Той лаконически ми отговори: "Вятър беше всичко,

напразно отиде да скриеш револвера и комитските писма и не ни отвори веднага, защото ние не

търсихме револвер и писма, а човек." После ми разказа цялата история на тази работа.

Жандармерийският началник по донос от някое лице дал рапорт на каймакамина, за да ми

направи обиск и каймакаминът, когато запитал Ибрахим, дали знае той такова нещо, последният

му отговорил: "Ако има комити у поп Тома, преди да узнае юзбашията, аз ще зная, но поп Тома не

е толкова будала, комити при себе си да приеме, когато има много други места, къде да ги крие".

На това аз му казах: "И аз съм голям будала, но слава богу, че се е намерил човек по-будала от

мен. Хич олур (може ли да бъде) да приема у мен комити, когато моята къща е до самата чаршия

и постоянно край нея патраули минават."

Турската власт имаше точен списък на всички ръководители в окръга и околиите, съставен не само

по донесение на гърци и сърби, но и защото членовете на организацията действуваха почти явно,

без да може да се прикрият. Освен това имаше и българи шпиони от селата и градовете, които

съзнателно или несъзнателно вършеха предателство. Пък и след въстанието с изборния принцип

не можеше всичко да се запази в тайна, без да се знаят ръководните лица, избираеми на шумни

конгреси. Когато в Битоля и другите околийски центрове, където населението в болшинството си

беше българско и отделено по махали от турското население, не можеше да се запази тайна,

какво оставаше на Кичево, където при 1000 къщи, само 200 бяха български и пръснати на две

махали – Варош и Чифлика, които бяха разделени с турска махала.

Къщата, в която аз живеех в Кичево, беше на главната улица, срещу църквата, до самата чаршия и

в пазарни и други дии постоянно влизаха и излизаха куриери, изпратени от четите или от

окръжния комитет. Кичевската младеж, сгрупирана, всеки ден беше при мен по работа или на

разговори. С други думи къщата ми беше се обърнала на комитетски клуб. Даже преди да бъде

убит, Пешо Паша дойде в града предрешен на самия Димитровден 1906 г., срещна се с мен

посред пладне и посети няколко градски къщи. Него ден той остана незабелязан от органите на

властта, но отпосле те узнаха, че е идвал и с кого се е срещал. Те много добре знаеха имената на

войводите, с колко четници се движат и че си служат с милиция. Дебнеха само да обсадят някоя

чета, за да я унищожат, беа да закачат мирното население, освен ако се заловеше някоя архива, в

такъв случай арестуваха и предаваха на съд лицата, които фигурираха в заловените книжа.

Турските пъдари изчезнаха от селата, а спахиите се отказаха да взимат на търг спахилъка от

християнските села, и да го препродават на селото с голяма печалба. Сега селяните в подобни

случай, когато се намереше някой спахия да вземе на търг спахилъка, вместо да го прекупят от

него, както по-преди, даваха му реколтата в натура, като половината я задържаха за комитетската

каса. От това се напариха много спахии и отказаха да се явяват да наддават, а в такъв случай сами

селяните се явяваха на търга и го купуваха.

До края на 1906 г., макар че бях под полицейски надзор, бях по-свободен и често пъти отивах до

манастира под предлог, че отивам на гости, и там имах възможност да се срещам в манастирската

гора с четите незабелязано. Също така под форма на гостенин отивах при приятели в близките

села до града. Съгласно едно окръжно, издадено от властта, всички свещеници, провинили се в

комитаджилък, осъдени и амнистирани поради въстанието, не им се позволяваше да

свещенодействуват. Аз в Господските празници служех в града и отивах наедно с градските

свещеници да извършвам треби. Както дотогава, на Богоявление и през 1907 г. по обичая, с

църковна процесия, облечени в пълно одеяние, отидохме на реката да извършим водосвет и

хвърлим кръста. Владиката дядо Козма не беше там, затова аз като най-старши извърших тази

церемония при охрана от турската власт и в присъствието на много турски чиновници, дошли там

за сеир. Дружинният командир – младотурчин, скоро дошъл в Кичево, като ме видял на тази

процесия и узнал кой съм, веднага дал рапорт до каймакамина, задето въпреки заповедта ми е

позволил да извършвам официално богослужение. Аз научих за това от правителствени хора, но

не обърнах внимание, и след Богоявление, както всякога, отидох на гости в манастира с едно

кичевско семейство. Като се върнах от манастира, получих призовка от гражданския съд, с покана

да се явя на известна дата като подсъдим по някакъв си спор със сръбски учители. Схванах, че съм

наклеветен от сърбоманите. На определения ден отидох в съда и от обвинителния акт узнах, че ме

обвиняват за неизпълнение заповедта на полицията, с която ми било забранено да излизам вън

от града, а пък аз съм отишъл в манастира. Такава заповед не ми е била съобщавана никога.

Повика се в съда на очна ставка комисар полицая (полицейски пристав), който бе дал рапорт за

моето непокорство. След като го подведоха под клетва, той каза, че ми е била връчена такава

заповед. Аз помолих председателя на съда да го запита, кое време, кой месец и кой ден е било

това. На тези въпроси той смънка и отговори с предположения (галиба). След като на тоя въпрос

не можа да отговори с положителност, аз помолих да му се зададе въпросът, на кое място ми е

дадена заповедта. Тогава той посочи неговия помощник полицая Вангел ефенди, родом от

Битоля, по народност цинцарин, гъркоманин, който знаел къде и кога ми е заповядано.

Председателят освободи комисаря и даде нареждане да дойде Вангел ефенди. Аз помолих

председателя да задържи комисаря до идването на Вангел ефенди, за да не се споразумеят вънка

върху това, което ще говори Вангел. Молбата ми беше уважена и на комисаря не се позволи да

излезе от съдебната зала до идването на неговия помощник. И той, разпитан под клетва, се смути

и не можа да каже нищо положително. На въпроса кога и къде ми било заповядано да не излизам

извън града, той каза, че не помни точно датата, но съм отишъл в комисарството на кафе и тогава

ми било казано. Възползуван от този уклончив отговор, обърнах се към председателя със

следните думи: "Както чухте, г-н председателю (реис ефенди), от показанията на полицаите

излиза, че всичко е лъжа, защото те не можаха да установят нито датата – къде и кога ми е била

дадена заповедта да не излизам от града, а пък полицейската канцелария не е кафене, та съм

отишъл на кафе и там са ми съобщили заповедта." Полицейският смръзна на мястото си и нищо не

можа да отговори. След съвещание съдът прочете резолюцията си, с която ме осъдиха на глоба 5

черека от бяла меджидия, равна на 25 гроша, която още плащам. Като напуснах съдебната зала,

отидох в канцеларията на сразените полицаи да видя тяхното настроение. Влезнах вътре и ги

запитах, защо без да са ми връчили заповедта ме дадоха в съд и станаха причина да ме глобят с 25

гроша, като знаят моята фукария (сиромашия), въпреки че са мои приятели. Те ме посрещнаха

много вежливо, почерпиха ме с цигари и кафе и ми казаха, че това направили под натиск отгоре.

Аз им отговорих: "Вие знаете, че другаде не отивам, освен в манастира, където има ядене." И

тогаз по един приятелски начин те ми казаха, че занапред да не се обличам в официални дрехи

(свещенически одежди), да не служа в църква и да не извършвам никакви треби. Аз взех акт от

това предупреждение и престанах да служа в църква.

Инцидентът на Великия петък в църквата

Българите в Кичево, отделени от Патриаршията, се черкуваха в параклиса, който по-преди

служеше за училище, а патриаршистите – в изгорялата църнва, приспособена на служене.

На Велики петък по традиция всяка година обикаляме с плащаницата около гръцката църква. А

пък патриаршистите, като меншество, състоящо се от няколко куцовласи, крушовчани, търговци и

трима-четирима сърбомани никога не биха се решили при тази църковна процесия да обикалят

около същата църква. Аз като духовно лице не можах да се въздържа да не взема участие в тая

тържествена духовна процесия и се реших да се облека в свещенически одежди, разчитай ки, че

ще остана незабелязан от властта. В случай че бъда забелязан, като знаех толерантността на

турската власт към религията, особено в такива големи празници, към които те се държаха с

особено уважение, напълно вярвах, че за тази моя постъпка няма да се повдига въпрос. При

такива случаи винаги имаше патраули на охрана на християнското население, за да може

свободно да извършва своите религиознн обряди, които се правеха вечерно време. Излезнахме

от параклиса с плащаницата да обикаляме около патриаршийската църква по реда си както всяка

година. Аз заедно с градските свещеници бяхме облечени в пълно одеяние. Пред нас вървяха в

редици учениците с учителите и певците, а след тях народът. Щом приближихме до западната

врата на църквата, чу се една гюрултия. Патриаршиският владика Поликрат, плащан от сръбската

пропаганда, за да стои в Кичево и защищава сръбската кауза, както никога решил и той тази вечер

да излезе с плащаницата вън от църквата, за да обикаля, за да се покаже безстрашен и изпъкне

пред своето паство. Насмалко щяхме да се срещнем и сблъскаме, а последствията от това шяха да

бъдат грозни, защото нашата младеж около мене беше въоръжена с револвери, а така също и

сръбските учители около него. Патриаршистите като видели това, веднага съобщили в

околийското управление, откъдето моментално изпратиха комисар полицая, придружен от

Ибрахим ефенди и едно отделение войска начело с един офицер. Ибрахим ефенди, щом дойде,

веднага схвана че положението е опасно и ми извика; "Попе стой и недей тръгва", и аз застанах.

Той подкани и владиката, който току-що се показал на църковната врата, да се върне назад. Той

обаче се противопостави и не искаше да се върне. Тогава аз видях кан Ибрахим ефенди разярен

блъсна владиката вътре, от което му падна шапката, а ние продължихме и отидохме в параклиса,

без да стане нещо. А пък аз, като видях *комисар полицая+, се чудех как ще отговарям пред него,

след като ме видя пак облечен официално да вземам участие в богослужението, за което изрично

ми беше запретил. Така свърши тази случка и ние излязохме победители. След черковния отпуск

отидох в митрополията на бдение и останах изненадан, като видях там дядо Козма, заедно с

екзархийския инспектор Делиделвов, току-що пристигнал от Дебър. Разказах им за случката и те

просто останаха изненадани и благодариха богу, че не станало кръвопролитие. На другия ден на

Великден се срещнахме с полицията в една българска къща. Като ги видях, изтръпнах и чаках пак

да ме съдят за непослушание. След обичайните поздрави, комисарят полицай се обърна към мене

с един строг тон "Поп Тома, види се ти не разбираш от дума, и затова ще бъда принуден да искам

твоето заточени в Анадола, където петел не пее. Ти въпреки нашето запрещение, пак си

позволяваш да се обличаш официално и да извършваш богослужение." Аз с усмивка му отговорих:

"Комисар ефенди!... Моята работа стана както кавгата, що станала за юргана на Настрадин Ходжа.

Асла всичката гюрултия стана само, за да дойдеш ти и да ме видиш. Аз пък предполагах, че ще се

укрия и ще взема някой грош." На това той ми отговори с един повелителен тон: "Сега поради

големия ви празник Великден (Пасха гюну) ще ти простя, но друг път, ако повториш, мисли му."

След подлото убийство на Пешо *Радев+ от неговите другари, които след това се прехвърлиха в

сръбските чети и всичко разкриха, и след убийството на Йоше Белев, полицейският обръч около

мен от ден на ден се стягаше. Не само до манастира, но и до махалата "Чифлик махале" не можах

да отида, защото всяка моя стъпка се следеше от полицията. Така че през 1907 г. аз се

почувствувах просто като арестуван. Даже вън от чертата на града не можах да мръдна, защото

патраулът, който постоянно циркулираше в християнската махала, строго ме следеше, и щом се

опитам да се отдалеча, той вървеше по стъпките ми. Усъмних се, че патраулът по нареждане само

чака да се поотдалеча от града, за да ме застреля, под предлог че съм искал да бягам в гората.

Затова се ограничих да се движа само в чертата на града. Този полицейски надзор се почувствува

и от кичевчани, затова на минаване край тях, от страх да не ги подозрат, не им беше приятно да

им вляза в дюкяна. Принудих се да отивам на разговор само при някои турци, близки приятели.

Този строг полицейски надзор ми отне възможността да отивам до манастира и близките села на

лична среща с четите. А имаше важни работи, които не можеха само с писмо да се обяснят,

защото войводите бяха полуграмотни. Даже на храмовите празници на манастира – 15 август и 8

семптември, не ми се позволи да отида. Освен това властта не ми позволи да отида даже и на

храмовия празник на Дебърския манастир – 29 август, за което бяхме приготвили да отидем на

поклонение една група от около 60 души еснафи от Кичево и селяни от кичевските села начело с

игумена Софрония и архиерейския наместник в Кичево. Властта ми забрани по заповед на

валията, а пък исках да отида в Дебърско, за да разгледам някои организационни въпроси. Не

само за властта, но и за населението в Кичевско, беше ясно като бял ден, че стоя начело на

организационния комитет в Кичевско. Даже често пъти под формата на шега ми се подмяташе от

някои турци – мои познати, че аз съм втор каймакамин в Кичевско. Един дервиш (турски калугер),

по прякор Дервиш Пупале, типичен разбойник, който се ползуваше с прозвището: "Гюндюз

кюлхалъ, гедже силахлъ", т. е. денем с кюлях (дервишка шапки), а нощем с оръжие, срещна ме

един ден на улииата и почна да ми се моли: "Да не пишеш нещо лошо за мен на вашите комити и

да ме земат на душа, защото нощно време паса сам овцете си, но никакъв зиян не правя на

християнските ниви." Всъщност той беше прочут като "Зулумджи кър", защото не само че крадеше

каквото му се падне, но пускаше нощно време стадото си да пасе по чуждите ниви. Аз го запитах;

"Кои са тия нашите", а пък той иронично ми отговори: "Ти много добре знаеш вашите" – демек

комитите, Отговорих му сърдито. "Дервиш ефенди, пиян ли си или бълнуваш, какво общо имам аз

с комитите, някой те е излъгал. Аз съм поп и нищо общо нямам с тях. Гледам да смогна със

сиромашията си и да изгледам децата си сираци. Ако ти се опасяваш от някакви комити, тук има

власт, обърни се към нея за защита." Той ми смигна и ми каза: "Аз от тебе имам страх, защото ти

само да драснеш (да пишеш), където трябва, ще ми хвръкне главата; ти си по-голям от

каймакамина – от него хич окото ми не трепва."

Един пазарен ден, на привършване пазара – привечер, взех със себе си няколко шифровани

писма, адресирани до четите и до окръжния комитет, за да ги дам на определените пунктове в

чаршията, за да бъдат изпратени по принадлежност. Като излязох от къщи и потеглих за чаршията,

срещу църквата беше шивашкият дюкян на Владимир Сандев. В него бяха насядали полицейският

комисар Шефкет ефенди, Ибрахим ефенди и няколко други правителствени чиновници и си пиеха

кафето. Аз ги съзрях, наведох глава като че ли не ги виждам, и бързам да ги отмина. Комисарят

обаче ме извика при тях и аз отидох. Попитаха ме къде отивам тъй късно и замислен. Отговорих

им загрижено, че бързам дано сваря някои брашнар турчин, за да взема един чувал брашно и то

на вересия, защото съм закъсал парично. Комисарят с една злобна усмивка ми каза: "Ти ли нямаш

пари, кому ги разправяш тия? Ти получаваш пет турски лири на месец от комитаджиите " Аз

вместо да опровергая това, казах му: "Да но криво са ти донесли, че вземам пет лири: не пет, а 10

вземам месечно. За пет лири не си турям главата в торбата. Както ти не служиш без пари, също и

аз. Тебе ти плаща държавата, за да преследваш комитите, а пък мен ми се плаща да приказвам, та

ако ме хванеш, няма да ми простиш, но ако не ме хванеш, няма какво да ми правиш. Невиден

харамия (разбойник) е по-голям от кадия. Не само от комитите ще получавам, но и от циганите,

ако ми дават, и на тях ще стана царибашия. Щом вие не ми позволявате да попувам, аз гладен

няма да стоя с децата си." Всичко това изказах с един сериозен тон, на което другите турци казаха:

"Прав е поп Тома, щом не му позволяват да вземе някаква длъжност, тоябва да си търси чаарето."

Щом свърших разговора, без да седна, въпреки любезната им покана, бързо напуснах дюкяна, за

да не би под формата на шега да ме обискират и намерят писмата, и да попадна в клопката.

Всички тия подмятания, подхвърлени от полицая, дервиша и други, и ограниченията, които от ден

на ден ставаха все по-строги, дадоха ми да разбера, че се готви нещо страшно. Знаех само едно,

че без факти не могат да ме арестуват, но можеха да ме пречукат. Затова почнах да вземам

предпазни мярки: да не излизам вън от града и да се прибирам рано в къщи – преди да се мръкне

и без револвер никъде да не отивам. Властта направи няколко опита да ме убият, но само

щастливи случаи ме спасиха.

1) Една вечер, връщайки се квсно от чаршията, зад фурната, близо до моята къща в ъгъла

забелязах един турчин да стои прилепен до стената, Аз веднага се хванах за револвера, спрях, и се

вгледах в неговите ръце. Той видя, че го забелязах и си отиде. Ако не бях го забелязал щеше да ме

застреля в гърба.

2) Един неделен ден – лятно време следобед, отидох в митрополията при архиерейския

наместник по работа и преди да се стъмни излязох да си отида. Както никога не бях си взел

револвера. Срещу митрополията забелязах един терорист турчин, убиецът на видния българин от

Кичево Насте Бунгур, покачен на един камък, да се озърта, за да види кога ще изляза. А по това

време на това място, винаги е имало *хора+. В момента обаче освен него, нямаше жива душа, а

малко по-далече от него стоеше и друг турчин и също се озърташе наоколо. От всичко си личеше,

че в случая има едно организирано от властта убийство, затова и патраулът беше вдигнат. Без да

излизам от митрополията, почаках да минат някои хора, за да се промъкна с тях. След половин час

минаха работници от полето и той напусна поста си и потегли по улицата, която водеше за моята

къща. Предполагайки, че си е отишъл, аз излязнах от митрополията и тръгнах право за дома, но

забелязах, че той беше застанал на улицата да ме чака, разговаряйки с един турчин. Като го видях,

разбрах намеренията му, и вместо да продължа по улицата за дома, бързо се мушнах в съседната

къща на учителя Матей Христов и пратих веднага жена му да ми донесе револвера от къщи. Щом

ми донесоха револвера, веднага излезнах, но той беше изчезнал, защото усетил, че аз разбрах

намеренията му.

3) Направи се опит за покушение от страна на сръбската пропаганда. Главната база на тази

пропаганда беше поречката група от 35 села. Понеже Поречието административно спадаше към

Кичевска околия, то седалището на сръбския инспектор на училището и ръководител на

четничеството в Битолския вилает Йово Киркович беше в Кичево, настанен семейно. Първата му

жена, чиста сръбкиня, стройна, висоха като дюлян и хубавица, обръщаше вниманието на

кичевчани, особено на правителствените чиновници и офицерите. Чрез нея той се беше

промъкнал в някои български семейства. А пък тя със своя благ характер и свободно държание

беше замаяла акъла на много мъже. Портата на неговата къща беше отворена за всеки посетител.

Самият Киркович посещаваше дюкяните на първите кичевчани под предлог, че пазарува нещо, а

главната му цел беше да агитира. Неговият план за постигане на целта беше много опасен, защото

отначало действуваше много тактично и подмолно. Не нападаше българите, нито пък предлагаше

някому направо да стане сърбин. Просто ставаше интимен с хората и когато някой повдигне

въпрос за сърби и българи, той им казваше: "Ща е то сърбин и бугарин, сви смо брача. Наш върл

враг е турчин и гърк." На такава почва агитираше, за да ги денационализира, а после да ги

посърби, като привлече децата в сръбско училище. Така жена му чрез жените, а той чрез мъжете

пропагандираха. Когато аз запитах някой дюкянджии, където е ходил Киркович, какво им говорил,

те се възхищаваха от него и ми казваха, че не е лош човек и никак не напада българите. Това

негово поведение ме стресна, защото по тоя начин разбрах, че той може да разклати

националното чувство у някои кичевчани. По същия път вървяха и сръбските учители в Кичево. В

празнични дни не пропускаха случай да не направят визита на български семейства. Затова, за да

им попреча на тази деятелност, издадох нареждане до българското население, никой да не

приема Киркович и сръбските учители в къщи, нито да разговарят с тях по дюкяните. С една дума

да прекъснат каквито и да било сношения с тях, А за ония семейства, които бяха се продали на

пропагандата и които изпращаха децата си в сръбските училища, и приемаха сръбски свещеници в

къщи, дадох нареждане никой да не дружи с тях, и селяните да не пазаруват от техните дюкяни.

Този бойкот даде добри резултати. Ония семейства, които се бяха уловили на въдицата на

пропагандата, се отдръпнаха. Сръбската пропаганда остана само със семейството на ренегата поп

Михаил. Тоя бойкот беше един силен удар за сръбската пропаганда, защото рухна планът – по

околен път да постигне целта сн. За този отпор, който срещна пропагандата от страна на

организацията, предполагайки, че това е мое лично дело, Киркович на два пъти направи опит да

посегне на мене. Един ден, връщайки се по тъмно от разходка, зетът на поп Михаил Антим

Тренев, издържан от пропагандата, скрит зад стените на новостроящата се къща на Илия

Подвижанец, направи опит да стреля върху мене. Аз чух на два пъти тракането на спусъка на

пушка, без да гръмне, но не обърнах внимание. Като заминах няколко крачки по улицата, един

ученик от съседните къщи ми съобщи, че върху мене се целел Антим, когото той видял. Изглежда,

че или пушката направила засечка, или пък той нямал желанието да направи това, и щракал

колкото да се оправдае, че удрят патроните, което е по-вероятно. Втори път на същото лице,

Киркович дал бързометка да стреля върху ми от неговата къща, като ме причака една вечер,

когато минавам оттам. Наистина една вечер, минавайки край неговата къща, той бил готов да се

прицели върху мен, но жената на Киркович забелязала това и ме спасила, като взела пушката от

ръцете му и казала: "Щта ке сториш, да убиеш тоя нещастник, който има четри деца сираци." За

този случай ми разправи сам Йово Киркович, с когото заедно пътувахме през 1910 г. от Битоля за

Солун, като с нас беше Панче Дорев. На Воденската гара се качи и неговата първа жена, която,

както ми обясняваше Киркович, от съжаление не допуснала да бъда убит.

За мене обаче си остана загатка, дали от съжаление е направила това, или от лични симпатии към

мене, защото когато случайно се срещнахме, тя ми хвърли мили погледи!... Пък и двамата бяхме

млади.

През месец август 1907 г. в Кичевско пристигна с четата си Иван Алябакът. Той ми се обади от с.

Белица, за да му изпратя някои неща за четата. Неговото идване много ме зарадва, защото той

беше едно съчетание на бойна и интелигентна сила. След като изпълних поръчките и му ги

изпратих, два дни по-късно дойде в града игуменът на манастира "Пречиста" и ми показа едно

писмо от Алябака до него, в което заканително му пишеше да му изпрати 100 лири турски.

Игуменът, уплашен, не искаше да се върне в манастира. Не му беше толкова за парите, а го беше

страх от заканата, че ще го накаже, ако не му изпълни поръчката. Едва успях да го успокоя и го

убедих да се върне в манастира, без да се опасява от нещо лошо. По същия куриер писах на

Алябака, като го смъмрих, задето си е позволил такава волност – направо да се разпорежда и иска

пари, при наличността на един околийски комитет, към когото той трябва да се обърне, ако му са

нужни пари, като има предвид, че той е гост на Кичевския район. Относно заплахите, отправени

към игумена, му писах, че няма нужда да се заканваме на хора, които всякога са на разположение

на комитета и дават всичко каквото им се поиска. Ако той се чувствува силен, казах му да иде в

Поречкия манастир – огнище на сръбските чети, и там да покаже силата си срещу противника. Той,

като получил писмото ми, без да възрази, напуснал Кичевско и заминал за окръжния конгрес,

който се състоя на Бигла в местността Мирчев Кутел между селата Слатино, Охридско и Белица,

Кичевско.

За този конгрес, който стана, доколкото си спомням, към края на месец август 1907 г., имах покана

от окръжния комитет лично да присъствувам. Тъкмо по това време бях под най-строг полицейски

надзор и не ми беше възможно две крачки извън града да направя, камо ли да отсъствувам

няколко дни. Затова въпреки горещото ми желание не отидох, а делегирах члена на околийския

комитет Манаси Як. Бабов, по занятие касапин, който замина под предлог, че отива да купува

агнета.

На тоя конгрес имало делегати – легални и нелегални, от всички околии, и заседанията

продължили няколко дни наред, охранявани от селската милиция на околните села. От тоя

конгрес се очакваха добри резултати, защото почти всички ръководители и по-интелигентни

войводи бяха там. Очаквах да се постигне пълно разбирателство и да се премахнат всякакви

партизанщини и лични амбиции. После се научих, че на връщане от конгреса Алябакът попаднал в

засада зад с. Белица с трима четника и бил убит от турската войска. Това беше пак един удар за

организацията, защото тоя човек беше една опитна боева сила, която можеше да се използува.

За голяма моя изненада получих официално писмо от окръжния комитет, с което ми се

съобшаваше, че съгласно конгресното решение в Мирчев Кутел аз съм бил избран за делегат на

общия конгрес от Битолски окръг. Тоя избор не го счетох за голяма чест, защото в него аз съзрях

една зла умисъл – едно желание да се отърват от мене, понеже със своето влияние в Битоля не

давах никому да даде ход на своите партизански страсти. Явно беше, че ако приемех да отида

делегат на общия конгрес в България, нямаше да мога да се върна назад и те щяха да се отърват

от моето влияние в Битоля. Освен това, аз не можех по легален начин да замина, защото бях под

строг полицейски надзор. И главно, не бях съгласен да напусна Македония и да отида в България,

където по-рано видях, че между македонствующите няма онзи идеал, какъвто съществува в

борческа Македония.

Макар преследван и ограничен до максимум от властта и в борбата с пропагандите, духом бях

несъкрушим. Гнетът на властта и борбата с противника ми доставяха едно душевно задоволство.

Поради това писмено се отказах от възложеното ми делегатство, като изтъкнах пред окръжния

комитет, че ако той вижда в моето лице човек, вреден за делото, и иска по тоя начин да се

освободи от мене, да ми се съобщи откровено, и аз съм готов да се откажа от ръководството в

Кичевско и да стана един редник в редовете на организацията. Задушливата атмосфера в Кичево

беше ми втръснала и бях решил да замина в някоя чета като прост четник. На моето писмо

веднага получих отговор от окръжния комитет, подписано от Павел Христов, в което се казваше,

че с моето избиране за делегат не се преследвала никаква зла умисъл, а се спрели на мен в

конгреса като на най-подходяшо лице, което е добре запознато с работите на окръга. Вместо мен,

доколкото си спомням, изпратиха Михаил Биолчев от Прилеп *19+.

Въпреки тоя задоволителен отговор у мене все още си остана едно съмнение и търсех сгоден

случай да мога да отида в Битоля, за да се срещна с Павел Христов и малко да се поразведря с

приятели, защото атмосферата около мен отвсякъде от ден на ден ставаше по-гъста. Където

мръднех – било в някоя къща или в някой дюкян, полицията вървеше по дирите ми. Като видях

това нещо, почнах да отивам по-често на разговор в турските дюкяни. От този усилен надзор върху

мен схванах, че нещо лошо се крои – затвор или убийство, които очаквах всяки момент. Моето

съмнение се оправда. В това време се пръсна слух, че Петър Лигушев, който беше в солунския

затвор, бил освободен от Хилми паша, защото станал предател. Също и учителят в с. Велмевщи,

Демирхисарско, Благой Милев, след един бой, нанесен му от войската, предал някаква архива. Аз

обаче не повярвах на тези слухове, че един Петър Лигушев, дългогодишен работник на

организацията, ръководител на окръга, или Благой Милев, който беше един от първите

работници, ще паднат толкова ниско, да станат предатели. Но все пак реших да няма никое от

децата, та каквото ще да става. Третият ми син, който беше останал при мене, изпратих в Скопския

пансион при другите му братя и останах само със стария си баща, за когото проектирах, ако стане

нещо с мене, да го изпратя в манастира. На всички тия тревоги отгоре в началото на месец

септември се получи от Негово Блаженство до митрополията едно дълго послание, с което ги

поканваше незабавно да уволнят всички чиновници под екзархийско ведомство, които са

замесени в революционното дело.

Когато дядо Козма, след завръщането ми от България, беше писал едно частно писъмце до Негово

Блаженство да ми се отпусне едно пособие до 25 лири годишно за издръжка на децата, той

вместо 25 с едно поверително писмо ми отпусна 60 лири турскю, сума, която получавах допреди

като архиерейски наместник. Тоя жест на Негово Блаженство изненада дядо Козма. Когато след

година време секретарят на митрополията К. п. Кръстев напусна тази длъжност, за икономия

Екзархията я възложи на мене. И тъй аз бях едновременно секретар на митрополията и

ръководител на комитета. Денем приготовлявах митрополитската кореспонденция, а нощем –

комитетската. В тази работа един добър помощник ми беше учителката Донка Балтова, сега г-жа

Стършенова, която ми помагаше в изготвяне кореспонденцията на комитета.

Като се получи това послание от Екзархията, което засягаше и мене, дядо Козма ми даде да го

прочета и ми каза да помисля за своето положение. Аз му отговорих, че тука няма нищо за

мислене, а просто съгласно посланието трябва да напусна секретарската длъжност. Той почна да

ме увещава и съветва да се откажа от комитетските работи и да запазя длъжността си на духовно

лице. Неговото желание беше да остана при него, понеже нямаше друго по-подготвено от мен

духовно лице за тази работа. Архиерейският наместник Иван п. Кръстев, човек с манастирско

образование, заемаше тази длъжност за проформа пред правителството, понеже се ползуваше с

доверието на последното, защото не вземаше участие в революционното движение. Без да

изкажа моята интимна мисъл, че не мога да остана секретар, защото не желая да се откажа от

работата в комитета, за да не оскърбя тоя добър старец, изложих му като мотив, че аз като

компрометирано лице пред властта ще бъда вреден за него и за митрополията. Но той в своята

наивност почна да ме уверява, че щом властта научи че съм се отказал от революционното дело,

няма да ме преследва. Като видя, че аз съм непреклонен в своето решение, даде ми двуседмичен

срок да помисля.

От по-рано бях намислил да отида в Битоля, за да се срещна с приятели и проверя истинността на

пръснатите слухове за предателство. Сполучих под предлог, че отивам да видя детето си в

гимназията. Друг път, когато отивах в Битоля още от църквата "Света Неделя", като влизам в града

и минавам през чаршията, всеки, който ме срещнеше отдалеко весело ме поздравляваше; "Добре

дошъл, дяконе." Този път обаче Битоля ми се видя не тъй весела, а посърнала. Като минавах през

"Атпазар" (Конски пазар), всички познати и приятели, които ме видяха, само с очи и вдигане на

ръка ме поздравиха. Това смущение много ме озадачи. Отседнах в хотел "Балкан", и щом ме видя

съдържателят Стерйо от Горни баир – един от старите и изпитани работници, преди да ми каже

добре дошъл, каза: "Намерил си време да дойдеш." На въпроса ми, какво има, той отговори, че

предната вечер нашите обесили прочутия турски бабаитин Дюлгер Али, втория след прочутия

Шевия от Битоля, когото организацията уби в с. Могила преди въстанието. Същият Дюлгер Али

вилнееше из града и околията наедно с потерите и вършеше изстъпления над християнското

население. Той по селата сам никога не отиваше, а само с войската. В града беше поставен от

градския съвет пъдар на бахчите около Ени махале, главно да следи комитите. Нашите една вечер

го подмамили чрез една лека жена в нейната къща. Там бил удушен, после изкаран в бахчите под

Ени махале и обесен на една върба с присъда на гърдите, че е наказан от революционната чета за

неговите изстъпления над християнското население. В същите дни предателят Петър Лигушев,

преоблечен в полицейска униформа и декизиран, за да не се познае, дошъл от Солун в Битоля, за

да разкрива складовете с мунициите и архивата, намираща се в гробищата на "Света Неделя" и в

църквата "Света Богородица", които скривалища той знаеше като ръководител на окръжния

комитет в миналото. Благодарение, че от Солун съобщили на комитета в Битоля, че Лигушев

станал предател, то складовете били преместени своевременно другаде. Той, уверен, че ще пипне

всичко, веднага отишъл с войска на мястото и разкопали навсякъде в църквата, училището и

гробищата, но нищо не намерили.

С тази акция авторитетът на организацията се издигна, а пък властта и турското население се

постави в трепет и изумление. Поради тези две събития цяла Битоля беше в тревога. Целият

гарнизон и полицията бяха вдигнати на крак, а Ени махале беше блокиран и всички български

къщи се обискираха, В такъв именно критически момент се намирах в Битоля и исках да се срещна

с Павел Христов, за когото предателят Лигушев беше се заклел да го залови, уверен, че той е в

града. И наистина в тази суматоха аз заварих Павел в града – в Ени махале.

Бележки

19. Вторият общ конгрес, който бил определен да започне на 15. ХII. 1906 г., не се е състоял.

Срещата ми в Павел Христов

Оше с пристигането ми в Битоля научих, че Павел Христов е в града, писах му да ми даде среща.

Той отговори, че при това обсадно положение не му е възможно веднага да се срещне, а да

почакам няколко дни. Аз обаче не можех да се бавя дълго в Битоля, затова повторно писах да

направи всичко възможно, за да се срещнем. На третия ден получих писмо, в което пишеше да

отида една привечер у дома му, като ми посочваше и начина как да се промъкна в Ени махале.

Преди да се стъмни към 11 часа по турски отидох в Овчи пазар в дюкяна при шивача Йорго от с.

Дупяни, преселен в Битоля, който беше предупреден за това. Наредено му бе заедно с мен да

отидем в неговата къща, под предлог, че му отивам на гости, а оттам – в къщата на Павела.

Забелязах, че един детектив ме следеше и щом седнах в дюкяна, той седна насреща в друг дюкян.

За да се измъкнем от това положение, аз да тръгна сам по друг път, а той да върви след мене.

Върнах се назад и влезнах в маазата (магазина) на търговеца Нуне Пенджернов, но детективът

вървеше след мене. Оттук по едни тесни улички се отбих в хана на Михаил Величков, но за голяма

моя изненада забелязах, че детективът беше седнал отсреща в една налбантница. Съобщих на

Величков, че искам да се се прехвърли в Ени махале и му посочих детектива, който ме следи. Той

ме улесни, като ме прекара през една вратичка на хана, откъдето през една еврейска къща се

отзовах на средата на Атпазар. Оттам с бързи крачки се упътих за Ени махале, без да бъда

забелязан от дедектива, който сигурно ме е чакал да изляза от механата на Величков. Щом стъпих

в Ени махале почувствувах се свободен, като че ли се намирах не в турска територия, а в

българска. Отидох в дома на Георги, но той още не беше се върнал. Жена му беше предупредена

за моето идване, и след като провери по улицата да няма патраул, ме прехвърли в къщата на

Лозанчев. Майка му Анча веднага похлопа на съседните портички и тъй през три къщи се отзовах в

дома на Павел Христов, който с нетърпение ме очакваше. Намерих го бодър, въпреки че знаеше,

че Лигушев с войската го търси да го залови. А как да не бъде бодър, когато цялото българско

население го пазеше като великденско яйце. След като сръбнахме по чашка чиста гроздова ракия

с мезе от домашна туршия, сложиха ни вечеря в горния етаж, и на вечерята почнахме да водим

разговор по злободневните въпроси. През това време сестрата на Павел караулеше пред

външната порта на улицата. В най-весело настроение на трапезата при чашка домашно вино

бяхме изненадани с влизането на сестра му, която ни съобщи, че отгоре се чувало силен тропот от

хора. Тогава Павле измени боята на лицето и ми каза: "Сега, попче, я оцапахме. За мене е лесно,

но ти си голям, та няма къде да те скрия." Аз спокойно му отговорих: "Защо да ме криеш, та по-

скоро да ни пречукат." Тъкмо по това време сестра му, която пазеше на портата ни съобщи, че

заминали тяхната къща и отишли към бохчите надолу. Ние се успокоихме и продължихме

разговора си. Аз първо го запитах как е станало моето избиране за делегат на общия конгрес и на

кого се дължи това, Той откровено ми изповяда, че за това най-много настоявал Алябакът. А

последният беше обиден от мене, задето през 1906 г. – 14 ноември, го заставих в полунощ да

напусне манастира и в писмото ми го порицах, защото искаше от игумена заканително да му даде

100 лири. Та по тоя начин той е искал да се освободи от мене и да стане диктатор в Кичевско,

знаейки че няма друго лице, което да му се противопостави. Павел в случая ме жертвувал, за да

направи компромис с Алябака. Като му казах – как той е допуснал това нещо? – Павел, какъвто си

беше прям, каза: "Какво да го правиш, исках да избягна един конфликт с него." Така унесени в

приказки от различен характер осъмнахме, без да мигнем през цялата нощ. На съмване се

сбогувахме и пак през махленските вратички отидох при майката на Лозанчев – Анче. Там закусих

и както тя си имаше адет, пак ми подари чорапи и риза – дъш парасъ. Оттам излязох с брата на

Анастас Лозанчев – Киро, понеже той беше търговец, отидохме в магазина му, като че ли съм бил

негов гостенин.

След срещата ми с Павел останах в Битоля още няколко дена, за да се видя с приятели и познати.

За тоя случай много е подходяща поговорката: "Село гори, баба се чешля", защото когато в Битоля

ставаха такива тревожни събития, аз си ходех по срещи и по гости. Така цяла седмица прекарах,

гощаван от мойте приятели. Това идване в Битоля и свиждането с Павел Христов ме опресни и ми

даде съвсем друго настроение и голямо въодушевление от високия национален дух и бодрост на

българското население. Сега бях свидетел на такова въодущевление и сплотеност, каквито не бях

виждал от преди въстанието, когато се укривах. Цялата полиция и войска беше на крак и

тършуваше из българските махали поради станалите събития – обесването на Дюлгер по присъда

на комитета в самия град и предателството от страна на Петър Лигушев. Вместо отчаяние и уплаха

между населението цареше голямо въодушевление и сплотеност. Всички вътрешни

недоразумения бяха изчезнали и народът беше готов да се пожертвува, за да спаси положението.

Кореспонденцията от всички околии продължаваше непрекъснато да се принася чрез куриери.

Всички битолчани – мъже, жени и деца, бяха на поста си, пренасяха оръжието, мунициите и

архивата от старите скривалища в нови, неизвестни за предателя, за да не попаднат в ръцете му.

Тогава Битоля беше мълчалива и тайнствена. Енимахаленци и барци вървяха с наведени глави, уж

отиват на работа, а те изпълняваха възложената им задача. Като се срещнеха с поглед, се

разбираха кой какво върши и къде отива. По време на обиска в църквата "Света Богородица"

Петър Лигушев, макар и преоблечен в полицейска униформа и декизиран, бил забелязан и познат

от учителката Биляна Трифунова, и тя наедно с другите учителки от основното училище почнали

да му викат и да го плюят в лицето. Същевременно насъбралите се махленци и учениците се

нахвърлили върху него с думите: "Предател, кодош" (предател по турски), и полицията, която го

придружавала, едва го спасила. Неговите деца не само, че бяха изгонени от българското училище,

но и не можеха да се появят на улицата в Ени махале. Затова Лигушев веднага премести

семейството си в турската махала. Цялата Битоля отправяше проклятие към него и той от страх не

само че не можа да се появи на улицата, но беше принуден да стои като арестуван в полицейския

участък. Той, за да се освободи от затвора, беше обещал на властта да открие много нещо. И след

като полицията и войската след тридневно тършуване по негово указание не намери нищо,

властта го презря като човек низък и презрян от своя народ. В това положенне той приличаше на

човек жив, заровен в гроба с цялото си семейство.

Като виждах всичко това, що ставаше в Битоля, просто бях във възторг и никакво значение не

давах на дедективите, които вървяха по стъпките ми. Цяла седмица стоях, а ми се стори като един

ден. Не ми се напущаше Битоля, където кипеше такъв живот на национален подем, но трябваше

да си вървя, защото даденият ми срок изтичаше.

Върнах се в Кичево и веднага отидох в митрополията при дядо Козма на доклад. Той, като ме видя

така бодър и свеж, остана учуден. Аз му разправих всичко чуто и видяно с подробности, и не бях

забравил за повдигнатия въпрос за секретарската длъжност в митрополията. След като ме

изслуша най-после ми каза: "Остави всичко друго и ми кажи какво реши по твоя въпрос, защото

даденият срок изтече." Аз не мислех да се отказвам от организацията, особено след всичко това,

което видях в Битоля и срещата ми с Павел Христов и другите ръководители. Затова открито му

заявих, че не мога да се откажа от организацията заради секретарската длъжност в митрополията.

Интересът на самата митрополия е не само да напусна секретарската длъжност, но и да не стоя

тук, защото съм под строг надзор от властта и със стоенето ми на тази длъжност компрометирам

самата митрополия. Той пак почна да ме уверява, че властта ще разбере, че съм се оттеглил от

организацията и няма да ме преследва, на което аз с развълнуван глас му отговорих; "Владико

свети! Не мога да се откажа от себе си за 5 турски лири месечно. Тази организация е станала за

мене плът и кръв, и моите другари, които проляха кръвта си за нея, като Тома Давидов и др., ще

ме прокълнат и ще кажат, че за 60 лири турски годишно съм изменил на своя идеал и на своите

другари." Тогава той развълнуван каза: "Прав си, но аз не мога да те уволня, ти сам си подай

оставката." Веднага взех един лист, написах оставката си и му я поднесох. Забелязах, че му стана

мъчно от тоя мой жест и за да го успокоя, му казах, че аз не мога вече да му бъда полезен, защото

с единия крак съм в затвора. Това казах, защото бях уверен, че Битолската афера, създадена след

предателството на Петър Лигушев, няма да ме пощади. Моето предположение се сбъдна. След

този разговор, поклоних се и му целунах десницата. После казах: "Сбогом", а той се просълзи и ме

благослови.

Към 25 юли беше, когато напуснах митрополията и не бях се вестявал там. След една седмица бях

повикан пак от дядо Козма за една канцеларска справка. Когато отидох, намерих го в спалнята

седнал до оджака алатурка и при него беше архиерейският наместник свещеник Иван п. Кръстев.

Щом влезнах вътре, той се обърна към наместника и му каза натъртено: "Поп Иване, знай, че поп

Тома вече ни напусна." Като видях тоя старец така натъжен, казах: "Не съм напуснал Вас, а

длъжността, аз всякога съм на Ваше разположение." Последната ии среща беше към 1 декември и

на 5 с. м. ме арестуваха.

Как стана арестуването ми

Вечерта срещу 5 декември стоях до полунощ, за да приготвя шифрованите писма до окръжния

комитет и четите. Легнах си късно, но не можах да заспя, все мрачни мисли се въртяха в главата

ми. Бях неспокоен и сякаш нещо ме душеше. Сутринта станах рано. Подухваше северен вятър и

всичко беше заледено, но сняг не беше още паднал. Почувствувах нужда да отида някъде на

разговор, за да се поразведря, и мислех при кого да отида. Близо до моето жилище имаше една

фурна. Преди обаче да излиза от къщи, похлопа се на вратата. Беше жената на фурнаджията, в

когото квартируваше Славейко Арсов. Тя ми съобщи, че полицейският Ибрахим ефенди бил на

фурната и ме викал на муабет (разговор). Схванах, че това време не е за разговор, но трябваше да

отида, защото нямаше място къде да се скрия, Дадох писмата на баща ми с поръчка да ги предаде

на бабичката, която ми прислужваше, за да ги скрие. Тази бабичка беше от Струга, преселена в

Кичево заради дъщеря си, жена с високи християнски добродетели и ме обикна като свой син. От

полицията на няколко пъти са й предлагали подкуп, за да казва кои хора идват при мене и какво

се върши, но тя не се поддаде на тази съблазън.

Отидох при Ибрахим ефенди и той ми каза, че ме вика комисар полицаят, за да ме разпита за

някои учители. Придружен от него, отидох в полицейското управление и комисарит, ухилен до

уши, че му паднах в капана, покани ме да седна, почерпи ме с кафе и цигара и след това едно

"Хош гелдин", наведе се на масата да пише и аз останах в очаквателно положение. Този ден беше

се поминало детето на мой приятел и нямало кой да го опее, защото другият свещеник имаше и

селска енория и беше на село поради Никулден за водосвет. Известната в Кичево Йовка, която

беше в интимни връзки с турците, дойде чак в полицията да моли комисаря да ми позволи да

опея мъртвеца. Той само се засмя и нищо не отговори. Аз й дадох знак с очи да си върви. След

размяна на няколко бележки с един стражар с гарнизонния началник, комисарят стана и ме

покани да го последвам. Заведе ме при юзбашията – началника на затвора, и му каза: "Теслим

сана поп Тома." (Предавам ти поп Тома.) Веднага двама войници поставиха щиковете и ме

смъкнаха долу в затвора в същото помещение, където през 1901 г. наедно с йеродякон Йосиф

лежахме 8 месеца. Вътре имаше и няколко арестанти за кражба. Те станаха на крака и ме

посрещнаха с "Хош гелдин" (Добре дошъл), поканиха ме да седна на голата рогозка и почнаха да

ме утещават да не се притеснявам, Аз спокойно им отговових, че това място ми е познато, защото

и друг път съм лежал тука. Не се мина един час, при мене докараха Ангел Бунгуров, бивш

ръководител и мой противник, с когото отношенията ни биха скъсани, задето постоянно се

стремеше да ме компрометира, когато му се отдадеше случай. Всичко това вършеше, защото му

се взе властта от ръцете и от него се искаше да предаде в изправност сметките, понеже преди

мене беше едновременно ръководител и касиер. С една дума със своето поведение той

създаваше пречки. Въпреки това, щом го доведоха в затвора, забравихме всичко минало, и пред

общата опасност ние се прегърнахме братски. Не се мина един час от арестуването на Бунгура,

вратата се отвори и ме изкараха вън, където един чауш от Охрид почна да ме обискира, като ме

запита дали не нося със себе си револвер. След моето арестуване те направили обиск в къщи и

намерили патрони, револверът беше скрит, та се усъмнили, че го нося у себе си. Беше преди

Никулден, за вечеря ни донесоха риба пъстърва. Вечеряхме заедно с Ангел и спахме един до друг.

Въпреки че въздухът беше развален и в стаята имаше мръсотия, спахме спокойно и непробудно.

Опасявах се само да не би дълго да ни държат в тоя затвор и молех бога по-скоро да ни закарат в

Битоля.

На самия ден на Никулден, още в тъмни зори, изкараха ни на двора двамата с другаря и след като

ни заключиха с желязна гривна неговата лява с моята дясна ръка, няколко стражари ни подкараха

пеш за Битоля. Когато стигнахме до черквата, там ни посрещна полицейският Ибрахим ефенди,

който ми подари една кутия папироси, разцелува ме и ми каза: "Бог да ти е на помощ." От тези

негови думи аз разбрах, че здраво съм уловен в клопката. Точно в този момент откъм

митрополията се подаде владиката дядо Козма, който отиваше в църквата, придружен от

свещениците с жезъл в ръка. В същото време и учениците от училището на редици, придружени

от учителите и много семейства, минаха край нас, отивайки на църква. Като видяха да ни карат

оковани във вериги, всички наведоха глава и по лицата им се изписа голяма скръб. Учителката

Дука Георгиева със сълзи на очи напусна редицата и отиде в къщи да съобщи на родителите си, че

ни карат в Битоля, за да ми донесат най-малкия син, оставен при тях за отглеждане, за да го видя

може би за последен път. Когато излезнахме вън от града до казармите, спряха ни, докато дойде

войската, а в това време площадът се изпълни с граждани, дошли да ни изпращат. Бащата на Дука

дойде, плачейки с детето в ръце, искаше да ми го поднесе да го целуна, но войниците не му

позволиха да се доближи. Главният полицай Шефкет ефенди, който беше там, злорадствуваше. Аз

казах на Георги Козаров да не плаче, защото пак ще се върна. Стражарите ни предадоха на едно

войсково отделение с един офицер да ни кара за Битоля. На тръгване мнозина от гражданите

почнаха да ни подхвърлят пари, цигари и други подараци. Аз имах само 20 гроша. Бях в особено

весело настроение, задето ни караха в Битоля; като че ли отивах на сватба, а не в затвора. Битоля

за мен беше рай, даже и в затвора. Битолската атмосфера оказваше особено влияние и ме

възраждаше, защото там съм прекарал най-приятните години от живота ми, който е оставил в

мене най-скъпи и мили спомени от всичко в Битолско.

Така вървяхме обкръжени от войниците, а офицерът на кон вървеше по петите ни. Денят беше

приятен – грееше слънце. За да ни карат с такава голяма охрана, причината не беше друга, освен

страха от нападение от четите, за да ни освободят. На това се дължи и вдигането ни от Кичево на

другия ден сутринта, след като престояхме само една вечер в затвора. Изминахме около 40

километра път, без да се уморим, и пристигнахме в с. Прибилци, голямо турско село в центъра на

Демирхисарско, седалище на мюдюрина.

Следствието

От предадената архива от учителя Благой Милев и дешифрирана от него и Петър Лигушев, които

знаеха псевдонимите ни, властта образувала едно дело под заглавие "Демирхисарската афера".

По понеже по тази афера трябваше да се арестуват повече от сто души и всички да се карат в

Битоля, то, за да не се вдига голям шум с тия арести, който можеше да привлече вниманието на

европейския свят, а главно на цивилните агенти в Битоля, властта наредила следствието да се

извърши в с. Прибилци. Тук беше дошла и следствената комисия, която беше настанена в една

казарма на 2 километра от селото, където квартируваше и една дружина войска. Дружинен

командир беше майор Али бей, по прякор Кел Али от Анадола, Кара Хисар, интелигентен и хитър

турчин, но голям фанатик. Като ни вкараха в казармата, той ни посрещна с една иронична усмивка

и ни каза: "Хош гелдин" (Добре дошли). Настаниха ни в горния етаж, където за моя голяма

изненада видях, че казармата беше пълна с арестувани демирхисарци, между които имаше и

еснафи хора, докарани от Битоля. Като ме видяха, те се окуражиха , а мен, пък и аз с тях.

Поздравихме се само с поглед и разбрахме какво ни очаква, но духом всички бяхме бодри, като че

ли нищо лошо не става с нас, а нещо обикновено. Веднага ме разделиха с моя другар и Али бей ме

заведе в стаята на следствената комисия. Следователят беше цивилен – помак, гърк от Крит, лукав

и ловък. Казваше се Фикри бей, беше български възпитаник – свършил гимназия в България и по-

добре от мене владеещ литературния български език. Имаше и двама-трима офицери от

генералния щаб. Щом влязох в стаята, следователят ме посрещна с една ирония и ми каза:

"Машала, приличал си на баш комита" (главатар на комитите). След това отвори едно тефтерче и

ми каза: "Ето твоето име, къде е *записано+ от преди три години, и когото сме питали, никой не е

казал добра дума за тебе." Аз само мълчах, без да му отговоря. Най-после пред мене разпечатаха

един пакет, подпечатан с махаленския печат и този на полицията в Кичево, в което имаше неща,

намерени при обиска в къщата ми, след моето арестуване. В него нямаше нищо друго освен

няколко служебни документа, патроните от револвера и портрети на приятели: Дамян Груев, Пере

Тошев, Гьорче Петров, Анастас Лозанчев, Павел Христов, Тома Карайовов в дипломатическа

униформа, на Борис Сарафов в цивилни дрехи, Лука Джеров и йеродякон Йосиф. Като ме запита

за имената, казах му без страх, че ми са стари приятели. Като казах кои са, той пак с ироничен смях

ми отговори: "Всички твои приятели са мюртебег адам (почтени хора) като тебе." А пък майор Али

бей се залови за патроните и ме запита къде е револверът. Отговорих, че съм го скрил. На

въпроса, защо съм го скрил, казах, че съм дал три наполеона за него. Тогава следователят му каза:

"Уфак шей" (То е дребна работа). След този бърз разпит, поставиха ме да лежа на открито в

казармата на едно платнище, пазен от един войник с нож на пушката. Близо до мене и около ми

бяха налягали другите арестанти, всички познати, но никой не смееше дума да продума, защото

на всяка група беше поставен по един часовой. Само с очи се гледахме като котараци. През нощта

извикаха един по един битолчаните на следствие. По едно време се чу блъсканица и удари с

шамари, задето всички отказвали и нищо не признавали. Следствието продължи до сред полунощ

и на другия ден късно до вечерта. Аз бях последният, но и вечерта към 10 часа по турски ме

изправиха пред следствената комисия. След предварително увешание да кажа всичко, което зная,

и като им обещах, че всичко право ще кажа, следствието почна. Аз обаче още от началото ги

излъгах. На въпроса, какво образование имам, отговорих – манастирско. Тогава ми поднесоха

една бяла хартия, за да напиша няколко латински и гръцки букви, за да ми вземат почерка,

понеже шифрованите писма бяха все с такива букви. Като им казах, че не зная да пиша на други

езици освен на български, те ми написаха няколко букви и ме накараха да ги препиша. Почнах

като ученик от първо отделение да преписвам буквите, бавно и с изкривени черти, но си личеше,

че се преструвам, и затова те си смигаха. Вторият въпрос беше дали познавам някой си Златоуст.

Това беше моят псевдоним, но им отговорих: "Да, това е името на един наш светия, свети Йоан

Златоуст." Тогава следователят ми възрази. "Тъкмо и ти като свещеник си взел неговото име."

Отговорих му, че това не е вярно и че аз се казвам поп Тома. Изкараха писма, всички писани до

*Георги+ Сугарев, дешифрирани, добре преведени на български и турски език. Фикри бей ги

четеше с такъв тон, като че ли той ги беше писал. Аз обаче отказах да са писани от мене, и на

всички въпроси във връзка с тези писма, спокойно отговарях. Най-после зададе ми се въпросът,

когато съм пожелал да отида в Битоля, дали съм искал разрешение от каймакамина в Кичево.

Отговорих утвърдително, като предполагах, че това е едно доказателство, че всякога съм отивал

със знанието на властта. А на въпроса, дали има друго лице в Кичево, което да отива в Битоля с

разрешение от каймакамина, отговорих отрицателно. Тогава ми прочетоха частното ми писъмце

до Сугарева, с което му съобщавах, че ще искам разрешение от каймакамина, за да отида в Битоля

и пътем ще се срещнем в някое село. В същото писмо се оплаквах от неприязненото държание на

Ангел Бунгура към делото. Писмото носеше същата дата, на която аз поисках разрешение от

каймакамина и от направената от тях справка в околийското управление бяха взели нужните

данни за това. Като прочетоха това писмо, аз се оплетох като петел в кълчища и не знаех какво да

отговоря. Почнах да го усуквам, че някой мой приятел, като узнал, че съм искал разрешение, може

би нарочно е писал това писмо, за да ми напакости, но това не хвана декиш и те се спогледаха,

смигнаха си и приключиха следствието. След това следователят се обърна към мене и ми каза,

като почна да бие на чувства: "Какви революционери сте да отказвате явни факти; това не е

кавалерство. Революционерът, който е готов да умре за една идея, трябва да бъде прям и да не се

стряска от нищо." Тези негови думи така ме удариха право в сърцето, че насмалко остана да

призная всичко, но в момента се сетих за окръжното предписание на комитета, да не се правят

никакви признания пред съдилищата, защото смъртните присъди се потвърждават с "Ираде

Исание" (Височайша заповед), затова преглътнах тази гавра на следователя. Прочетоха ми се

показанията и ги подписах, защото нямаше нищо изменено от онова, което бях казал. Готов бях да

стана, когато следователят ме помоли да остана малко, за да си поприказваме не по служба, а

като приятели, защото официалният разговор бил приключен. Съгласих се и насядаха всички

членове на комисията около мене, донесоха кафе, разтвориха кутиите си с цигари и със своите

вежливи обноски ме предразположиха да се чувствувам не като подсъдим и техен противник, а

като техен приятел. Следователят след като повтори, че сега тука няма вече следовател и

подсъдим, а само хора, равни помежду си, помоли ме да бъда откровен и да кажа, какво още ние

искаме с нашето революционно движение при наличността на реформи с цивилни агенти,

европейски офицери в жандармерията, без да има турци спахии и пъдари *20+. Капнал от умора от

прекараните безсъннни нощи от студ и 40-тях километра, които извървях пеш от Кичево, бях

много ядосан, и като узнах от следствието, че с двата крака съм в капана и че ще бъда осъден на

тежко наказание, без да му мисля много, отговорих: "Искаме равенство, да имаме равни права с

вас, а не вие да сте господари, а ние роби, Тези реформи, които ги въведохте, не ни гарантират

никаква свобода, защото както цивилните агенти, така също и инструкторите европейски офицери

в жандармерията са просто ваши чиновници, които възползвани от това положение, получават

грамадни заплати на наш гръб. Например един подпоручик в Кичево получавал месечно 5

наполеона, тука получава 30 лири, когато вашите офицери, които не стоят по-долу от тях,

получават само 3 – 4 лири месечно." Тези мои думи на офицерите паднаха като мехлем на рана, и

те ми казаха, че съм много прав и че по тоя въпрос те са напълно съгласни с мене. Добавих, че ние

трябва да се разберем и да си подадем ръка, като премахнем тези чужденци и продължих. "Как

да се разберем, когато не ни разбирате и ни преследвате. Вие тука сте насядали в топла и уютна

стая с всички удобства, а мене докарахте от Кичево вързан като куче, и то пеша, и ме поставихте

на открито да зъзна цяла нощ, преди да се докаже моята виновност." Тогава те изказаха

възвущението си от кичевския каймакамин, комуто било телеграфирано да ме докара под стража,

но не вързан и пеш, като казаха: "Такива каймаками докараха нашата държава до това

положение." Най-после следователят ме запита, каква е крайната ни цел, към която се стремим и

какво управление искаме? На това му отговорих, че искаме автономия (мухтариет). Един от

офицерите тогава не на място ми зададе въпроса, дали автономията е по-добра от сегашните

реформи. Преди да му отговоря, следователят на турски му направи бележка. "Мълчи, не знаеш

що приказваш", предполагайки, че аз не разбирам турски, а разговорът се водеше на български,

чрез преводач. Подир това той ми прочете някои от заловените писма на войводи и

ръководители, от които извади много правилна преценка за интелекта на всички, като каза; "Ето

например в твоите писма и тези на Павел Христов, Петър Ацев, Иван Нелчинов, Евгени п.

Симеонов и Пандо Кляшев, има само идеи, а в тия на простите ръководители и войводи – само

"вур" и "ал" – удряй и вземай пари, с други думи казано, само заплашвания с груба сила. Въпреки

желанието им да продължим разговора, аз ги помолих да ме освободят да си почина, като много

уморен, а главно, за да не се подхлъзна да кажа нещо повече, защото това, което ми тежеше на

душата го казах. Съобщиха ми, че на другия ден ще ме изпратят в Битоля и ме питаха как искам да

вървя – пеш или с кола. Отговорих, че искам да пътувам с кола, и те веднага писаха в Битоля да

изпратят един файтон.

Докато приказвахме, те наредили моето легло, не където спах първата вечер, а в една стая срещу

тяхната, при един старши офицер, състоящо се от един дюшек и войнишки одеяла за покривка. В

стаята ме заведе Али бей и ми посочи леглото, след това донесоха вечеря от тяхната кухня,

състояща се от няколко порции, и въпреки че бях в една стая със старшията, пак поставиха часови

да ме пази. Спах спокойно, като къпан. Заранта ми изпратиха закуска чай и бисквити, а след

закуската дойде Али бей да ме види и да запита как съм прекарал нощта и как се чувствувам.

Отговорих, че съм много добре. После ме запита дали познавам учителя Благой Митев

(предателя), на което отговорих, че го познавам. Тогава той почна лукаво да ми подмята, че моята

работа била много лоша и ако съм признаел всичко и разкрия и други работи, ще ми бъде

простено и ще бъда освободен от Хилми паша. Ако съм се страхувал от комитета, щели да ме

изпратят на сигурно място за живеене в Бруса – Анадола. Като схванах какво цели тоя хитър

турчин, отговорих му кратко: "Тука съм се родил, тука ще мра, но в град Бруса за маймуна не

ставам." Като разбра, че думите му удариха на камък, сконфузен се изчерви. Най-после, за да ме

сплаши каза: "Сега ще доведа учителя Благой на очна ставка, за да каже всичко, което знае за

тебе. Казах му да го доведат. И наистина след малко на вратата се появи Благой. Щом влезна, го

погледнах с такъв проницателен и осъдителен поглед, че той се смая и едва можеше да ми каже:

"Как си?" А пък Али бей отвън вратата подслушваше, за да чуе какво ще говоря, дали ще го мъмря,

задето е изменил на клетвата. Обаче освен едно "Как си, що си", друго нищо не си казахме. Той

обаче личеше, че го гризе съвестта, беше толкова смутен, че приличаше на едно жалко същество –

отрепка. Чувствувах, че беше готов да падне пред мен и да заридае, но в това време влезе Али бей

и му зададе въпроса да каже каквото знае за мене, той му отговори, че нищо не знае. Този

отрицателен отговор на учителя Благой просто вбеси Али бей и той намръщено му каза: "Махни се

отпреде ми." След това двамата излезнаха, и какво направи той с Благой, последният сам си знае.

Али бей с подмятанията да направи от мене предател като Петър Лигушев и Благоя и очната

ставка с последния схвана, че той се изложи пред мене като офицер, и не се мина един час пак

дойде при мене с друг образ, като че ли нищо не е станало между нас. Обядвах пак от тяхната

кухня. Следобеда пристигна файтонът от Битоля и ми се съобщи да бъда готов за път. На тръгване

сбогуваха се с мене следователят Фикри бей и другите офицери, а пък Али бей ме изпроводи

усмихнат до файтона с благопожелание свободни да се срещнем. Във файтона с мен се качиха

демирхисарците: Никола Кусото, Богоя и Митре Шивача, всички пунктови началници. Когато

потегли файтонът, конвоиран от двама войници отзад, се почувствувах като освободен от тежък

затвор, без да му мисля, че отивам в по-дълбоха яма. Когато се отдалечихме от казармата на

около 2 километра, видях, че един войник тича подир нас и вика да спрем. Файтонът спря и ние се

уплашихме да не ни върнат назад, но се оказа, че войникът ни носи шишето с коняк, забравено от

мен в стаята, дадено ми подарък от кичевските граждани на изпращане. Разбрах, че това е жест на

Али бей, за да не помисля, че са ми откраднали коняка и да се оплача в Битоля. Отворихме

шишето, посръбнахме си с другарите и почнахме да пеем революционни песни. Късно около

полунощ пристигнахме в Битоля – откараха ни направо в централния затвор.

Затворите в Турция преди революционната организация и

след нея

Преди създаването на революционната организация затворите в Турция бяха просто едно

страшилище за християните – бяха пълни с турци катили, осъдени за разни престъпления, а най-

вече за убийства. Рядко християнин попадаше в затвора по някое наказателно дело, освен за

задължения към държавата или частни лица, и за да се освободят по-скоро от това задължение, те

продаваха и залагаха най-скъпото. Ако се случеше някой да попадне в затвора, осъден на 2 – 3

години затвор, домашните му го считаха за умрял и се обличаха в траур, защото християните

затворници биваха подлагани от затворниците турци на най-големи унижения и изтезания. Те

бяха един вид роби в затвора. Използуваха ги да чистят нужниците и да се кланят на турците

затворници, за да запазят живота си. По времето на организацията, затворите се обърнаха на

школа за вербуване революционери с висок морал и патриотизъм. Арестуваните революционери

бяха сплотени и живееха един за всички и всички за един. Идеята, за която лежаха, поддържаше

духа им. Държаха много за морала, който беше запазен, цинизъм или разхайтено държане

никому не се позволяваше. Както вън, така също и в затвора, те бяха организирани на групи. При

весело настроение се пееха песни само революционни и народни, Ония затворници, които бяха

осъдени за вулгарни престъпления, се опомниха и се преродиха духом. Тази организирана сила в

затвора респектираше и турците. Те вече не смееха не само да се гаврят с честта на християните и

ги третират като роби, но почнаха да се боят и да ни правят комплименти. Най-много в затвора се

държеше на морала. За неморалност Йордан Гавазов от Прилеп заби в тялото на Мицко от Латово

няколко ками всред затвора, за което последният след това стана заклет враг на българите. Когато

Даме *Груев+ беше в затвора, Мицко спотайваше това свое чувство и правеше комплименти на

Даме, но не можеше да забрави ударите, нанесени му от Гавазова. Неграмотните затворници се

учеха на четмо и писмо от грамотните, а други се учеха да работят разни ръчни изделия. С една

дума превзехме и затворите, и станахме господари на положението. Управлението на затвора,

като видя достойното държание на революционерите, почна да ги уважава и ги сочи за пример на

турците. Учудваха се най-много на взаимната подкрепа и помощ между нашите затворници.

Дойдеше ли нов затворник революционер, веднага му се пращаше храна, завивки и други

необходими неща от по-старите другари. Материалната издръжка се даваше от населението.

Всеки град или село издържаше своите хора затворници, Битолските граждани на великите и

народните празници пращаха общо на всички съестни продукти. През битолския затвор минаха:

Панчев *Методи Патчев+, *Христо+ Узунов, Славейко Арсов, Георги Попхристов, Павел Христов,

Лука Джеров и много други млади борци за свободата на Македония. В затвора се каляваше

характерът, търпението и главно там се ценеше най-много свободата. Изключен беше случаят

затворник революционер, веднъж пуснат на свобода, пак да се върне в затвора. Щом узнаеше, че

го търси властта, всеки предпочиташе да нарами пушката и да замине с някоя чета. Затова кадърът

на четите от ден на ден се увеличаваше, защото от затвора революционерите излизаха с по-силен

дух и стремглаво се впускаха във вихъра на революционното движение.

Понеже пристигнахме късно в Битоля, та ни поставиха в борчли кауши, които служат за временно

задържане на затворниците – длъжници към държавата. Най-мръсното място, защото в тях всяка

вечер все нови хора прииждат и излизат. В главния затвор нашите узнаха за пристигането ни и

веднага изпратиха поздрави и храна, за да не останем гладни. Заранта, щом се съмна, ни вкараха

в предварителния арест, където намерихме Евгений п. Симеонов, Коста Георгиев, Яне Скайов,

трима свещеници от Охридско, Йордан от с. *...+, поп Георги от с. Слатино, който убиха сърбите.

Мен ме поставиха при свещниците, а другите разпределиха по другите стаи. Като се събрахме

приятели и познати, всички с еднаква участ, почнахме всяка вечер да се събираме и веселиме,

понеже стаите не бяха заключени, особено учителят Коста Георгиев, докаран чак от Охрид, беше

много весел и когато запееше със своя грамовит глас народни или революционни песни, затворът

трепереше.

Бележки

20. След Горноджумайското въстание от есента на 1902 г. се създало напрегнато положение в Македония.

Турските власти засилили терора над населението. В Европа започнали да се чуват остри протести против

кървавия режим на Абдул Хамид и се настоявало Великите сили да се намесят. Турското правителство,

узнавайки за реакцията на европейската дипломация, решило да изпревари вмешателството на Великите

сили и на ч декември 1902 г. турският султан издал заповед, с която обявявал реформи в Македония. През

февруари 1903 г. реформите били въводени. В едно от мероприятията на реформите се предвиждало да се

заменят пъдарите турци в християнските села с пъдари християни. Така те останали в историята с

ироничното име: пъдарски реформи. Те не дали никакъв положителен резултат за населението в

Македония. Положението си останало тежко и непоносимо, докато Илинденско-Преображенското ввстание

не раздвижило отново европейските сили. На 1 октомври 1903 г. в Мюрцщег (Австрия) Австро-Унгария и

Русия подписали протокол с текст на така наречената Мюрцщегска реформа и през октомври с. г.

протоколът бил връчен на турското правителство.

Между другото в реформите се предвиждало да се назначат специални цивилни агенти от страна на Русия и

Австро-Унгария да контролират провеждането на реформите. Също се предвиждало жандармерията да

бъде поверена на чужди офицери. (Вж. Кьосев, Дино. История на Македонското национално революционно

движение, С., 1954, 325, 331.)

Животът ми в затвора

Действително животът в затвора е много тежък – човек лишен от всякаква свобода и изложен на

изненади. Поставен под ключ, само два пъти дневно, сутрин и следобед по два часа пускат

затворниците на раздвижване и за проветряване на стаите. Но ще-не ще човек се примирява с

положението. Първите дни, докато свикне човек, са най-тежки. За революционерите обаче

животът в затвора не беше толкова тежък, защото те бяха въодушовявани от идеята, че са

арестувани за едно свято дело и че имаха съчувствието и поддръжката на цял един народ. Понеже

на политическите затворници, от друга страна, се даваше често пъти амнистия, то всеки знаеше, че

каквато и присъда да му лежи на гърба, няма да я излежи до край. Затова бяхме весели и горди.

Но случваха се и тежки моменти в нашия живот, а такива бяха дните, когато чуехме някоя

неприятна новина в затвора отвън, например, че някоя чета е разбита или че има крамоли и

несъгласие между ръководителите на организацията, на които съкровеното желание беше

успехът на делото. Затворът в Битоля беше един вид барометър за политическото положение в

окръга. Щом властта се случеше да има някъде неуспех в борбата с организаиията или натиск

отвън, това веднага узнавахме от вратаря и турците затворници, които веднага изпадаха в лошо

настроение, а ние ликувахме. Когато пък те имаха успех да заловят някой комита или да разбият

някоя чета, ние веднага оборвахме глави и скърбяхме, а те ликуваха. Освен това Битолският

окръжен комитет ни държеше в течение на всичко, чрез хора, определени за тази цел, които под

предлог да видят някой свой близък, ежедневно идваха в затвора и ни донасяха всички новини,

даже и какво пише европейският печат за нашата кауза.

Като нови затворници и с пресни сили, върху нас затворническият живот не беше сложил още своя

печат. Затова групата в нашето отделение, състояща се от: Коста Георгиев, Евгени п. Симеонов,

Никола Кусото, Яне Скайов и други битолчани, всяка вечер се събирахме наедно и се веселяхме с

песни. Когато пък Коста Георгиев със своя мощен глас запееше "Маро ле, бяла българко", целият

затвор гърмеше и песента се слушаше чак в съседните турски кауши и в махалата. Това ние

вършехме, едно, да прекарваме по-весело времето, и друго, за да поддържаме духа на другите

затворници. Това изглежда, че не се хареса на турците и на директора на затвора, затова един ден

привечер, вероятно по тяхно оплакване или по лично негово усмотрение, схващайки тенденцията

на нашето весело настроение, дойде ключарят на затвора и ни разпръсна поединично по разни

стаи. Мене ме свалиха в най-мизерния кауш – едно подземие, където бяха поставени охридчани

начело с Иван Нелчинов. Цареше голяма мръсотия, защото с изключение на Нелчинова, всички

други бяха селяни от охридските села, прости и добродушни чеда на природата, без да имат

понятие от чистота. Тази нощ с Нелчинова – сгушени един до друг, прекарахме само в приказки.

Тази мярка на директора спрямо нас се отрази зле въриу духа на затворниците и настъпи едно

униние у всички. Това засегна и моята амбиция, затова щом се съмна, след кратко съвещание с

Нелчинова, той написа на български и изпрати 4 писма: едно до екзарха, друго до съдебния

инспектор, трето до валията и четвърто до владиката, с които се оплаквахме от директора за

неговата постъпка спрямо нас. Както му беше редът, писмата дадох на ключаря, за да ги предаде

на директора за цензура, след което да ни ги върне, за да ги препратя по принадлежност. Бях

изненадан, когато директорът след малко ме повика в канцеларията. Той прочел писмата и се

уплашил, почна да се извинява пред мене, че тъй постъпил, защото бил подведен, и ме помоли да

не пращам тези писма и да посоча къде желая да бъда поставен на по-удобно място. Аз,

удовлетворен и доволен от победата си, се съгласих да оттегля оплакванията, като пожелах да ни

върне всички по местата ни. Той веднага даде нареждане и ние се върнахме по старите си места.

Поканих и Нелчинова да излезе от подземието и дойде при нас, но той се показа доблестен в

случая, като отказа да дойде с нас, понеже не желае да остави своите другари селяни сами, за да

не се отчаят. Тази наша победа повдигна наново духа на затворниците.

Наближаваха коледните празници и всички се готвеха как по-весело да ги прекарат. По нареждане

на организацията, от битолските еснафи ни си доставиха в изобилие хранителни продукти: месо,

зарзават и овощия. Този принос на продукти от града и селата за коледните празници учуди

управата на затвора и турските арестанти. Нашето приготовление за празника обаче беше

помрачено от едно събитие. В навечерието на Коледа – заранта на 25 декември, обесиха един

наш четник, осъден на смърт. От този случай всички затворници бяха като от слана попарени.

Особено беше тежко положението на ония момчета, които бяха осъдени на смърт и които с трепет

очакваха изпълнението на присъдата. Щом като се утвърдеше една смъртна присъда от султана,

веднага се изпълняваше посред нощ, когато всички спяхме, взимаха осъдения, връзваха му

ръцете и го закарваха на лобното място – вън от града, при казармите, където се извършваше

екзекуцията. За да не се покажем малодушни пред турците и за да им докажем, че от бесилките

не се плашим, въпреки че ни беше мъчно и вътрешно бяхме тъжни, почнахме да се веселим. От

катилхането дойдоха момчета с по-леки присъди, под предлог на муабет, а главно да научат някоя

утешителна новина от нас, понеже ние имахме чести срещи с външни лица. Казахме им да кажат

на всички другари: "Горе главата, бесилките са края на турското царство."

След коледните празници, започна разглеждането на делата ни пред извънредния съд

(Фефикалепи). Първо минаха делата на затворниците от Охридско. Повечето от тях ги осъдиха на

доживотен затвор: свещеник Иван, свещеник Симеонов, К. Хайдуков и др., а другите по на

няколко години строг тъмничен затвор. След делото на охридчани, почна да се разглежда делото

по нашата афера, наречена Демирхисарска, понеже там се залови архивата. По тази афера имаше

около 80 души, от които само аз бях свещеник. Личеше си, че всичко е предрешено, и затова по

съкратената процедура – само за няколко дни свършиха и с нас. Колкото за проформа имахме и

защитници. Мнозина от моите другари частно си ангажираха за защитници адвокатите Асен

ефенди от Охрид, съчувственик на организацията и един негов колега. Асен ефенди ми предложи

да го упълномощя да ме защищава, но аз отказах, защото от самото следствие знаех, неговата

защита няма да ми помогне, пък и нямах излишни пари за адвокати. Затова съдът ми назначи за

защитник един държавен адвокат – евреин.

За автентичността на писмата ми се прочете един протокол, съставен от експертна комисия, в

която участвуваха Андон Димитров, учител по турски език в българската гимназия, и двама турци,

които установили автентичността на почерка ми с този в инкриминираните писма. Аз протестирах

против заключението на тази комисия, назначена само от държавни чиновници и поисках да се

назначи друга такава, съставена от незаинтересовани лица, граждани от различна народност,

безпристрастно да се произнесат дали почеркът ми е еднакъв с този по шифрованите писма.

Председателят на съда ми отговори, че Андон Димитров е българин. Аз му възразих, че нямам

доверие в него, макар и да е българин, понеже е държавен чиновник. По това възражение съдът

се оттегли на съвещание, след което ми се съобщи, че искането ми не се уважава. А пък Андон

Димитров, мой съкласник от Солунската гимназия и приятел, можеше да каже, че почеркът не е

еднакъв, а само прилича. Но той гледаше да си запази кожата и топлото място. След това почна

разглеждането на процеса. Прочетоха се всички шифровани писма, изходящи от мене, и понеже

аз не признах да са писани от мен, посочиха ми свидетел, предателя Петър Лигушев. Не допусках,

че той ще има смелостта лично пред мен да даде показания против мене, пожелах очна ставка с

него. Отложи се делото, на другия ден се яви Петър Лигушев. Съдебната зала беше препълнена с

публика, между които бяха и европейските консули. На въпроса, дали познавам Петър Лигушев,

отговорих, че много добре го познавам, като мой бивш колега – учител в Битоля. След като

положи клетва, той почна да разправя с подробности какъв съм бил, каква роля съм играл в

организацията в Битоля, като не забрави да каже и за помирението, което стана по моя

инициатива на двата враждуващи комитета. Той всичко това подкрепи с точни дати. След неговите

показания, даде се думата да направя своите възражения. Аз обаче, възмутен от тоя изверг, не

можах друго да кажа освен следното: "Петър Котев Лигушев е една скверна личност за мен." Тези

мой думи раздразниха съда и председателят стана на крака и каза яростно: "Как смееш да

наречеш Петър Лигушев скверна личност, когато той е помилван с "Ираде сание", свят царски

указ." Отговорих, че царският указ може да е свят, но личността на Петър Лигушев е скверна,

защото, ако беше почтен гражданин, нямаше да бъде осъден на вечен затвор, обвинен за

противодържавни идеи. Той, за да оправдае в случая себе си, обвинява почтени хора като мен. На

това Петър Лигушев нищо не можа да възрази, а напусна залата като пребито псе, презрян от

цялата публика. Аз бях разпитан последен от другарите ми. След това взеха думата прокурорът и

защитнините. Прокурорът, по народност албанец от Южна Албания, беше добре проучил

организационния устав и цитираше член по член правата и задълженията на околийските,

окръжните и селските ръководители, като че ли той сам ги е съставил. Защитниците, особено Асен

ефенди, говориха умело и изнесоха една издържана пледоария в полза на своите доверители, а

моят защитник избърбори само няколко думи със страх и заключи, че иска моето оправдаване.

Съдът се оттегли на съвещание и след едночасово съвещание прочете присъдата.

С нея всички ръководители, градски и селски, ни осъдиха на вечен крепостен затвор, а останалите

по на няколко години затвор, оправдаха и някои по недоказаност. След прочитане на присъдата,

даде ни се последна дума. Те очакваха, както осъдените за други престъпления, да извикаме:

"Падишахъм чок яша" (Да живее султанът). Вместо това обаче аз казах: "Сега съм на 40-годишна

възраст и с бога напред ще живея още 20 – 30 години, а дотогава, я деве, а деведжи" (или от

камилата, или от камиларя, няма да остане нищо), с което исках да кажа, че или аз ще умра или

държавата няма да я бъде. Те иронично ми се изсмяха и стражарите пристъпиха да ни поставят

белезници на рънете, но когато дойдоха при мене, председателят заповяда да ме закарат в

затвора, без да ми връзват ръцете. Аз напред, а след мене другите двама по двама вързани,

откараха ни в затвора.

Въпреки че присъдата ми тежеше като камък на сърцето, аз се преструвах на весел и си давах вид,

че от нищо се не боя. Пък и не бях изненадан много, защото очаквах тази присъда, но мъчното е,

докато се примири човек с положението. Директорът на затвора, като ме видя отвързан, помисли,

че съм оправдан, и ме поздрави с "Гечмиш ола" и се зарадва, че по тоя случай ще вземе бакщиш

най-малко 1 лира. В отговор ма това му казах: "Ач катилхане." (Да отвори централния затвор,

където бяха затворени осъдените на тежки наказания.) Той не искаше да вярва, защото се смеех и

добавих: "Кефлия съм, защото ми дадоха присъда като на мъж 101 г., вечен затвор, а не 3 години

като на конекрадците." Отвориха се големите железни порти и мене ме настаниха в он биринджи

кауш (11-та стая, голяма като салон). Там се приютих при наши хора: Шакир войвода, осъден на

смърт, Климе Хаджов от Струга, главен учител в Ресен, и много други осъдени на вечен затвор. Тук

бяха и гръцките *...+ и много турци, осъдени за убийство. В тоя затвор имаше около 500 – 600 души

българи, осъдени на тежки наказания: смърт, вечен затвор и по на 10 – 15 години, с една дума,

бяха арестувани и осъдени елитът на българите от Битолския вилает. Мимо всички тия тежки

наказания, духът на затворниците не беше сломен. Пък и от Битолския окръжен комитет се

полагаха грижи за поддържане на бедните затворници. Вън от паричните помощи, които се

даваха на нуждаещите затворници, носеха се и провизии от гражданството в Битоля. След

коледните празници, до Заговезни за великия пост, по нареждане на комитета всеки ден се

носеха баници в затвора. Това учудваше много не само управлението на затвора, но и турските

затворници. Особено в неделни или празнични дни затворът се изпълваше от посетители, дошли

да видят свойте близки и приятели, и никой не идваше с празни ръце, а всеки носеше нещо за

ядене. Тези грижи, които се полагаха от окръжния комитет и гражданите за затворниците, още

повече закрепваха техния дух. Освен това ние в затвора бяхме организирани и всичко, каквото се

носеше се разпределяше безпристрастно между всички ни. Първо се даваше на по-бедните, а

каквото останеше на другите, които бяха по-състоятелни.

Тъкмо се бяхме успокоили от екзекуцията, извършена в навечерието на коледните празници, през

втората седмица на великия пост, пак внезапно към полунощ от 15-та стая изкараха един наш

другар, осъден на смърт и го окачиха на бесилката в тъмни зори пред площада на казармите. Той

беше родом от България, казваше се Христо, беше войвода в Битолско и го заловиха в Ени махале,

без да се съпротиви. Беше едър мъж на около 30 години, сиажен, и когато се разхождаше по

коридора на затвора и се качваше по стълбите, дъските скърцаха под него. От това пак настъпи

едно униние всред нас. Но всяко чудо за три дни. След това пак бяхме изненадани с друга тревога.

Две момчета по на 16 – 17 години, чирачета при разни занаятчии, по нареждане на комитета

убиха близо до българската църква ръководителя на гръцкия комитет в Битоля. Едното сполучило

да избяга, а другото, родом от Крушово, на име Миле, което после стана четник при войводата

Алексо Демирхисарски, не му се отдало да избяга, скрило се под едно корито в двора на една

къща. От съседните гъркомански къщи обаче го забелязали, предали го на полицията и веднага

било осъдено на смърт. От съда го докараха в централния затвор и го затвориха в долапите (килии

само за един човек) и чакаха утвърждаването на присъдата, за да го окачат и него на бесилото.

Това хлапе, макар да знаеше какво го очаква, беше много спокойно. Пратихме му храна и цигари и

един от нашите почна да го утешава. Дипломатическото тяло в Битоля, чрез каймакамина се

застъпи пред валията за отменяване на смъртната присъда, понеже осъденият беше

непълнолетен и валията уважи молбата, като смъртната присъда се замени с доживотен затвор.

Веднага го изкараха от долапа и го докараха при нас. Това събитие беше истинско тържество не

само за нас българите, но и турците се радваха, че се спаси това момче. По тоя случай, за неговото

спасение от бесилката, падна голяма черпня с локум и кафе.

Най-лошото, от което се опасявахме, беше да не стане сбиване между затворниците от различните

народности, от което можеше да има лоши последствия и затова бяхме винаги внимателни един

към друг. Опасното беше, че повечето бяха осъдени за тежки престъпления и при най-малък

повод – за една малка обида, можеше да се предизвика сбиване между всички затворници и да

стане едно кръвопролитие, което можеше да костува живота на много хора. Такова сбиване е

станало през 1905 г. между гръцки и турски затворници, при което са паднали 15 – 20 души убити.

Насмалко остана да предизвика едно такова кръвопролитие един наш другар от нашия кауш. Той

беше българин, циганин от Горни баир, осъден на 15 години като политически престъпник, на име

Джаджа. Беше такъв фанатик, че не можеше да търпи турците. Все намръщен спрямо тях и ги

предизвикваше. На няколко пъти му се правеха забележки за това, все не разбираше. Една вечер,

когато всички си бяхме полегнали, той отишъл в нужника, където имаше една тенекия с вода за

отмиване след отиване по нужда съгласно турския обичай, и нарочно се изходил в тенекията по

голяма нужда. Един от турците, и то началник на кауша, Бесим, от прилепските села, на 25 години,

осъден на 15 години, отива по нужда и като видял тая мръсотия, излезе пепелосан и почна да вика

и се заканва на онзи, който извършил това кошунство. Аз и прилепският войвода Шакир, с когото

едно до друго спяхме, се спотайвахме, като се преструвахме на заспали, но не бяхме спокойни,

защото знаехме, че Джаджа е направил това. Заранта ни пуснаха да се поразходим. Аз се

разхождах из двора с 2 – 3 от нашите момчета. Ненадейно пред мен се изпречи озверен Бесим ага

и заканително ми каза: "Или ще намериш и посочиш лицето, което се подигра с нашата вяра, или

кръв ще се лее." Като чуха тези заканителни думи на Бесим ага, веднага се образуваха два фронта:

всички турци застанаха зад него, а всички българи около мене. Изненадан от неговата закана и

като видях сгрупирани около мене всички наши момчета, му възразих, че няма никаква работа с

мене, и ако има от нещо да е оплаче, да се отнесе до управлението на затвора. Той беше извън

себе си от ярост, беше готов да ме удари, а това можеше да стане причина да се хванем турци и

българи гуша за гуша. Но в това време се чу един глас: "Весим, дур, гел бурая" (Бесим, стой, ела

тука). Това беше гласът на Лазо Виданов. От този глас Бесим веднага се сепна и отиде при него.

Кой беше този Лазо Биданов, който с една дума можа да укроти този озверен турчин, който беше

готов кръв да пролива? Лазо Биданов, родом от с. Зелениче, Леринско, виден селянин и

ръководител на организацията в селото, беше надарен не само с външна красота, но и с природен

и практичен ум. По сърце и душа той беше един истински благородник, осъден на вечен затвор,

понеже при едно сражение с четата в с. Екшису била заловена архивата *...+ Със своята тактичност

и достойно държане, винаги спретнат и внимателен към всички, той беше си извоювал в затвора

едно завидно положение между всички народности, особено между управлението на затвора и

турците. Състоятелен човек, той беше щедър в черпенето на кафе, владееше добре гръцки и

турски език, поради което и гръцките капитани го почитаха. Често пъти турците за много работи се

отнасяха до него за съвет. Бесим ага отиде при него и той го заведе в неговата килия. А ние в

двора чакахме нетърпеливо резултата. Подир един час извикаха и мене при тях. Там сварих

видните турци, насядали и пиеха кафето си. Щом влезнах, станаха всички, поканиха ме да седна и

ми поръчаха кафе. Учуден останах, когато видях укротен този озверен турчии, който преди малко

се заканваше кръв да пролива, а сега почна да ми се извинява за постъпката си – бил много

раздразнен от нежелателната случка. Той подозираше, че тази обида е дело на Джаджа и

предложи да помолим директора на затвора да го премести от нашия кауш в други. Аз се съгласих

на това и Джаджа бе преместен още същия ден. Така благодарение на Лазо Биданов, който със

своя авторитет повлия на по-първите турци, се избягна едно кръвопролитие в затвора. Лазо

Биданов сега го виждам кафеджия в София, но по характер не се е изменил и е запазил своето

благородство.

След този инцидент пак настъпи едно спокойствие. Постепенно атмосферата почна да се

смекчава. Мюфетишите (съдебните инспектори) на трита вилаета, наедно с прокурора, почнаха

често да посещават затвора и да ни запитват дали има от нещо да сме недоволни. Между турците

започна да се носи мълва, че се готвело някакъв преврат в управлението – щял да се въведе

Шерията (турски религиозен закон), според който за всяка кражба ръката се отсича и др.

Великден прекарахме много весело. В затвора се донесоха червени яйца, агнета и козунаци. На

първия ден в зори дойде един свещеник с дякона, облечени в пълно църковно одеяние, със

Светите тайни, за да причестят затворниците. На всички донесоха по една свещ. Предупредени от

вечерта, че ще дойде свещеник, ние всички бяхме приготвени за причастие. Когато дойде

свещеникът, изкараха ни всички българи в градината, където тържествено при изпяване на

Христос возкресе със запалени свещи се комкахме. След причастието пийнахме си и малко винце,

донесено в едно буре. Трите дни на Великден бяхме свободни през деня, като вратите не бяха

заключени, за да отпразнуваме празника и си правим визити един на друг. По тоя случай самият

директор ни направи визита на първия ден. Настроението беше доста повишено и весело, по-

младите юнаци извиха кръшни хора. Затворът гърмеше от народни и революционни песни, освен

това затворът беше препълнен от посетители – всеки ден идваха познати и приятели да ни видят и

то не с празни ръце. Тази спонтанна обич и това внимание на битолчани към нас още повече ни

окуражаваше. След Великден бяхме изненадани от една сцена, която ни направи голямо

впечатление. Директорът на затвора, придружен от няколко офицери, влезе в затвора, събра

всички турци и ги покани да положат една клетва върху Корана и по тоя начин се помириха двата

враждуващи турски лагера в затвора поради кръвнина. След клетвата всички се разцелуваха и

седнаха в двора на рогозки да се черпят и веселят. По тоя случай, аз придружен от Евгения *п.

Симеонов+, *Иван+ Нелчинов, Шакир и Лазо Биданов, от името на българите отидохме да ги

поздравим. Тогава схванахме, че се готви да стане нещо особено в Турция. След известно време

стана друго едно неочаквано събитие, което развълнува затворниците, особено нас българите.

Беше пристигнала от България в Битоля г-жа Катина Ризова Петкова, заедно с двамата си синове,

на гости при чича си Ване Ризов. Зетът на последния – Нуне Пенджурков, живеещ при тъста си,

беше кръстник на моите деца. Поради тази роднинска връзка с чичо й станах близък на семейство

Ризови, та когато бях в София през 1903 г., направих посещение и бях приет свойски. В началото на

месец юли г-жа Петкова, придружена от г-жа Шумлянска, дошла в затвора и пожела да се види с

мене – внимание, което не бях очаквал. Нейното появяване в затвора като жена на бивш

министър произведе голям ефект между всички в затвора. Директорът наедно с целия персонал

се раздвижиха, и слушам гласно да викат отвън. "Поп Тома, чъксън" (Да излезе поп Тома). По това

време не очаквах някой да ме извика, затова бях много разхвърлен. Ключарят веднага дойде,

отключи вратата и извика: "По-скоро излез, защото садързам караси булгаристандан беклер сени

(Жената на българския министър те чака)." Излязох, придружен от Евгени п. Симеонов. Но вместо

на определеното място, заградено с железни решетки, където ставаше свиждането на

посетителите със затворниците, закараха ни вън в градината при шадравана, където чакаше г-жа

Петкова. Това беше пръв случай – едно изключение да изкарат затворник, осъден на такова тежко

наказание, на свиждане в градината, и то без да присъствува стража при разговора. Това, разбира

се, беше акт на уважение към нея, жена на бивш министър. След обичайните поздрави г-жа

Катина ми връчи няколко наполеона за бедните затворници. Като се върнах в кауша (килията),

всички затворници се насъбраха около мене и почнаха да ме питат, за какво е дошла и какви

новини има – интересуваха се дали това посещение няма да донесе някоя амнистия. Всъщност, в

разговора ми с нея, такъв въпрос не се повдигна. От нейното посешение мойте акции се

повдигнаха не само между затворниците, но и пред управлението на затвора, което от това

посещение вероятно е останало с убеждението, че съм някоя важна птица.

Прогласяване на хуриета

Точно на 11 юли в зори градът се разтърси от топовни гърмежи. Всички останахме изненадани,

защото не знаехме какво става. След един час се научихме, че се прогласява "Хуриетът" *21+.

Турците, сигурно предупредени за това, още когато положиха клетва, веднага почнаха да връзват

багажа си и да се бунтуват с викове да ги освободят. Отвориха портите и всички излезнахме вън на

двора с вързани багажи. Но турците, всички осъдени за криминални престъпления, насилиха

кордона от войска, и се измъкнаха от затвора, а пък нас, всички политически затворници, пак ни

вкараха вътре. Този случай беше като повторна болест за всички ни. Не се мина два часа време,

двама офицери ни освободиха, като същевременно ни подканиха да викаме "Яшасън хуриет,

адалет, мусафет ве ватан," (Да живее свободата, равенството, братството и отечеството.) Ние

всички викахме колкото ни глас държеше, само и само да се отскубнем от затвора. Около затвора

се беше натрупало гражданството: мъже, жени и деца, които бяха дошли да посрещнат своите

близки и приятели. Затворът остана празен, защото нито един човек не остана вътре.

Слабо ми е перото, за да опиша, как тогава цяла Битоля беше пияна от радост, Особено

българското население, което даде толкова жертви и се бори най-много за свободата, беше

просто в екстаз, уверено, че се тури край на робството и борбата. По улиците, локалите и

кафенетата, навсякъде се слушаше музика, песни и веселия. Битолчани не оставиха на хотел

никого от затворниците от провинцията, разквартируваха ги по къщите, нямаше къща без гости.

Особено нощно време, когато по-рано в Битоля цареше мъртвило, сега имаше такова оживление

по улиците, че човек не можеше да се размине. За запазване на реда вместо войници, както беше

по-рано, патрулираха башибозуци – турци, придружени с по един стражар. Най-голямото

движение беше край река Драгор и по Широк сокак. Първите вечери случайно се срещнах в едно

кафене край р. Драгор с д-р Петко Пенчев, член на централния комитет. Той напълно беше убеден,

че Хуриетът е истински, и като минаваше един патрул от доброволци турци, той възхитен пожела

да ги почерпи с кафе, като им каза, че и във Франция такава свобода не е имало. А пък тоя патрул

се състоеше от арестанти убийци, които младотурците бяха въоръжили. Аз просто се изсмях в себе

си на неговата наивност. По нареждане на комитета на другия ден се събрахме в църковния двор

всички затворници, за да се приготвим за манифестация. Дойде военна музика и на редици по

двама със знаме пред нас обиколихме Широк сокак и се спряхме при Сарая (правителствения

дом), където манифестирахме пред валията. След манифестацията, затворниците от провинцията

ги разпуснаха, за да си отидат по домовете си. По желание на приятели аз останах да поседя в

Битоля, въпреки че децата ми бяха в Кичево. Пък и не ми се напускаше хубавата и весела Битоля,

която ме свързваше с толкова мили и скъпи спомени от миналото. Бях обект на голямо внимание

във всяка битолска къща. Всички се бяхме вдетинили от радост. Развързахме кесиите си със

спестени пари и се предадохме на гуляй и веселби. Бирарии, кръчми и кафенета бяха изпълнени с

хора, не можеше да се узнае кой пие, кой плаща. Хората просто се надпреварваха да плащат.

Разноските за дошлите от близките села и градове гости по гостилници и локали бяха на сметка на

младотурския комитет. Най-много изпъкна пред младотурците в Битоля гимназиалният учител

Светозар Добрев, родом от България, който през Европейската война падна убит на Каймак чалан.

Той беше учител в гимназията през 1907 г., а преди приключването на годината бе уволнен от

Екзархията по препоръка на управлението като човек свободолюбив. Когато получил уволнението

в "интереса на службата", дойде да ни види в затвора и ни съобщи за неговото уволнение, като

добави: "Благодарение, че не писали в интерес на службата да бъде обесен." Той като учител със

своето отлично държание и крайни убеждения не се харесваше на организацията и не се

ползуваше с нейното доверие. Щом се прогласи Хуриетът, тогава той прояви свойте дарби, своето

ораторство и владеене на френски език като навсякъде, по локали и площади, държеше

възторжени речи на същия език. Младотурците, особено офицерството, просто бяха омагъосани

от него и тичаха подире му като пчели по мед, без да знаят, че той не е никакъв важен фактор в

организацията. Въпреки това обаче, той като учител в българската гимназия, със своята

интелигентност и ораторство изпъкна като важен фактор пред обществото в Битоля. Даже имало е

случай, когато младотурските офицери, щом го намерят в някоя бирария, дигаха го на ръце и

качен на масата той започва да държи речи, Неговият ум беше неизчерпаем резервоар от богати

мисли и красиви фрази. По тоя начин той достойно представяше българското общество не само

пред младотурците, но и пред другите нации.

Членовете на централния комитет Павел Христов и Петко Пенчев наистина бяха в града, но

първият беше много скромен, пък и нямаше нужната подготовка и дарба публично да говори, и то

пред офицери от генералния щаб, свършили в Германия, а вторият се държеше много тежко. Те

стояха прикрити в града и водеха преговор с младотурците за предаване на четите. Ниязи бей от

Ресен, облечен в четническа униформа (албанска носия), със своите четници, наречени федаи,

сновеше из битолските улици и се перчеше с камшик в ръката. Още в първите дни на Хуриета,

младотурците пожелаха да се срещнат с нелегалните борци, войводите и по-видните

ръководители на нашата организация. Милан Митов като нелегален член на окръжния комитет

тогава се намираше на почивка в Битоля – Баир махале, но не се яви пред младотурците, понеже

положението още беше смътно и не беше известно какво става в другите вилаети. Но когато вече

положението се изясни, предаването на бойците вече не можеше да се отлага, тъй като и на тях

им беше дотегнало, а освен това *...+ ресенски войвода беше излязъл с четата наяве. Реши се

всички чети от окръга тържествено да влезнат в битоля с оръжието си – един вид като

победители.

Бележки

21. През юли 1908 г. от младотурската партия – комитет "Обединение и напредък", основан в края на ХIX в.

като тайна организация, обединяваща противници на феодално-абсолютничния режим на султан Абдул

Хамид. В комитета членуват представители на буржоазията, либерално настроени офицери, чиновници и

хора със свободни професии. Главният център на младотурското движенне се намира в Париж, но

постепенно се създават организации и в самата Турция. Младотурската революция заставя султана да

възстанови конституцията от 1876 г. За известно време се установяват демократични права и свобода, но не

след дълго младотурските ръководители възобновяват гнета и преследванията срещу нетурските

народности. Това доведе до ново засилване на революционната борба и ускоряване избухването на

Балканската война през 1912 г.

Тържествено посрещане на четите

Посрещането на четите стана толкова тържествено, че надали Битоля друг път е видяла такова

тържество. Посрещането стана с такива почести, каквито бяха се отдавали на една победоносна

българска армия при влизането й в Македония. За сборен пункт на всички чети беше определено

Цапари – Гявато, където всички войводи с четите си от окръга се събраха под шефството на Милан

Матов, като окръжен войвода. Сборният пункт за гражданството за посрещане беше църквата

"Света Богородица". Посрещането стана, доколкото си спомням, в съботен ден. Цялата чаршия без

изключение беше затворена и всички граждани бяха облечени в празнично облекло. Към 2 часа

следобед всички еснафски корпорации се явиха в църковния двор с хуриетски знамена от червен

плат с месечина, а отгоре на върха кръст. Църковният двор беше гъмжило от хора. Всичко беше

нагласено по заповед и програма на организацията. Когато дойде времето да потеглим за

Девеани *...+, част от Битоля, откъдето щяха да дойдат четите, всички се наредихме в редици по

четирима. Редът се пазеше от наши полицаи със значки – червена лента на ръцете, и всички се

подчиняваха на тия разпоредители. В това време пристигна и военната музика. Така образувано

шествието начело с музиката, знамената и духовенството, а след тях и гражданството, потегли

стройни редици към Девеани, по шосето за Ресен и Охрид. Докато главата на шествието беше в

Девеани – вън от града, опашката се намираше още в църковния двор, защото цялото българско

население беше дошло да посреща своите освободители. В Девеани бяха дошли за посрещане

освен юнкерите от Битолското военно училище, още и по една рота от всички видове оръжие:

артилерия, кавалерия и пехота. Освен това имаше посрещачи и от турското население и от другите

народности, дошли от любопитство да видят прочутите български комити, които навсякъде

всяваха страх и трепет. Щом се даде знак, че четите наближават, гръмна военната музика. От

името на града пристигна Кемал бей на кон в галоп и с букет в ръка посрещна *Милан+ Матов с

няколко приветствени думи. След това появиха се четите в стройни редици начело с едно траурно

знаме с изписани върху него човешки череп върху две човешки кости на кръст. След него се

носеше от двама четници, възседнали на бели коне, ликът на Дамета Груев, нарисуван на бяло

платно. След тях вървеше Милан Матов на кон, въоръжен само с револвер и препасан с червена

лента през рамената, а след него войводите по двама в пълно бойно въоръжение, всички на бели

коне, последвани от четниците кавалеристи и пехотинци, наредени двама по двама с пушки на

рамо. Щом се появиха четите, гръмогласно "Яшасън Хуриет" и "Ура-а-а!" процепи въздуха.

Войсковите части, под командата на своите офицери, отдадоха военни почести и един залп от

полската артилерия раздруса града. Шествието от Девеани потегли към града и спря пред

вилаетското управление, където валията, придружен от своите сановници, слезна чак на входната

врата и поздрави Матова с няколко приветствени думи. След това по широката улица обиколихме

и пристигнахме в двора на църквата "Света Богородица". По-късно четите се разквартируваха по

българските кнци. Гражданите се надпреварваха кой да вземе повече гости от четниците и

войводите. На Матов с щаба му се определи за квартира къщата на Борис Крапчев – до самата

църква, една голяма чорбаджийска къща, принадлежаща на Ризовци. Войводата Славчо Кирчев с

няколко четници беше на квартира при видния търговец Петър Колев. Моят кум Наум

Пенджерков, при когото беше на гости Катина Петкова, а също имаше и някои войводи, още през

деня ми заръча да отида при него, но аз изклинчих и отидох на гости при Петър Попето за по-

весело прекарване.

Българското население тогава в Битоля ликуваше, портите на къщите цяла нощ бяха отворени и

хората постоянно сновяха по улиците от къща на къща, за да се виждат с войводите и четите, на

които не можаха да им се нарадват.

Вечерях при Петър Попето и после обиколих няколко къщи. Всички турци, власи, арнаути,

гъркомани и сърбомани гледаха на нас с ужасно завистливо око.

След вечеря заедно с някои обиколих няколко къщи за среща с четите.

На другия ден, особено по широката улица (Широк сокак), беше гъмжило от войводи и четници,

смесени с турските четници на Ниази бей. Най-много печелеха локалите и фотографическите

ателиета, едните едва смогваха да нагостят войводите, четниците и милиционерите, другите да ги

снимат в разни пози, с разнообразни униформи.

След няколко дена пристигнаха откъм леринското шосе и гръцките андарти, наконтени с

андартски униформи, с бели яки и напарфюмирани, като че ли отиват на парад. Но тяхното

посрещане бледнееше пред нашето и не произведе никакъв ефект.

Веднага се образува конституционен клуб и първото решение беше да се купи печатница и да

почне да се издава вестник. За тази цел еснафите с готовност предложиха значителни суми от

своите каси. Клепалата по църквите, които дотогава подканваха богомолците към молитва, сега се

замениха с камбани, което старата турска власт не допускаше да стане.

Докато се достави печатницата, почна да се издава вестник *...+ *22+, печатан в печатницата на

книжаря Самарджиев в Солун.

Бележки

22. Вестникът е "Конституционна заря", орган на Вътрешната македоно-одринска революционна

организация (ВМОРО), излиза два пъти седмично в Солун от август 1908 до януари 1909 г.

Завръщането ми в Кичево

След посрещането на четите, аз бях се приготвил да си замина за Кичево с кираджийските коли,

които всяка седмица идваха в Битоля, като пренасяха хора и стоки. Един ден преди заминаването

ми пристигнаха в Битоля хуриетските кичевски чети (федаите), смесени с турци и българи начело с

познатия на мен майор Али бей (Кел Али), началник в с. Прибилци и преместен през зимата за

такъв в Кичево. С него беше и един офицер от кичевския гарнизон, Кямил ефенди, по народност

албанец от гр. Дебър. Този офицер още преди да бъде убит войводата Пешо Радев през пролетта

на 1907 г., дойде при мен в къщи с молба да му устроя една среща с Пеша, като ме уверяваше с

"беса" – честна дума, че това му желание не е продиктувано от някакви лоши намерения, а просто

от любопитство, и ме уверяваше, че е готов да отиде на срещата сам и без оръжие. Аз, разбира се,

не се съгласих да изпълня неговото желание, като му казах, че нямам нищо общо с войводите. В

случая не можах да се доверя на един турски офицер, защото, ако бях устроил тази среща, то

значеше фактически да призная, че съм ръководител на организацията в Кичевско и да се хвана в

клопката. Освен това по него време войводата Пешо беше станал легендарен в Кичевско и с името

Пешо Паша, и като боева сила, а наглед беше един обикновен човек, ако се срещнеше с офицера,

щеше да изгуби от обаянието си.

Офицерите, като ме видяха, задържаха ме да вървя наедно с тях в Кичево. Дадоха ми един добре

оседлан офицерски кон и начело с четата – около 100 души и хуриетските знамена, потеглихме от

Битоля на път за Крушово. Навсякъде из пътя, минавайки през селата край шосето, селяните ни

посрещаха с гайди. Вечерта, наближавайки Крушово, под града бяхме посрещнати от населението

със свирни, от което останах с убеждението, че младотурският комитет от Битоля телеграфически

наредил да ни посрещнат. Наедно с офицерите бяхме поканени на обяд при най-богатите българи

в тоя град. Офицерите бяха изненадани от богатия обяд и комфортната обстановка в къщата на

тези българи. През Бушова чешма пристигнахме в голямото помашко село Пласница, където

пренощувахме. Но това село гаче ли не беше засегнато от Хуриета – никой не ни посрещна и

навсякъде цареше мъртвило. Това много смути офицерите. Оттам до Кичево ни оставаха само три

часа път. На сутринта потеглихме и към обяд наближихме града. Гледката, която се откри пред

нас, ни изненада. Градската градина (Милает бахчеси), една голяма поляна извън града, беше

почерняла от народ. Почти цялото население – малко и голямо, начело с каймакамина, кадията и

мюфтията и всички официални лица, беше излязло да ни посрещне с гайди, тъпани и зурли. Щом

ни съгледаха, че идем откъм прилепското шосе, почнаха да викат: "Яшасън хуриет, яшасън поп

Тома!" Аз схванах, че тази работа е нагласена от младотурския комитет. Слезнахме от конете и се

започнаха нескончаеми прегръщания и целувки с каймакамина, ходжите и др. Казах няколко думи

– това що ми беше наум за хуриета, после под ръка с офицерите и каймакамина, начело със

знамената и тъпаните, отидохме в правителствения дом, като минахме през Варошката махала и

чаршията, съпровождани от пушечни залпове, дадени от четите. От правителствения дом,

съпроводен със същите почести, ме заведоха в къщи. В Кичево, подобно на Битоля, веднага се

основа конституционен клуб. След една седмица се устроиха нови тържества по посрещането на

районните чети.

Българското население в Кичево, което до Хуриета дълги години беше притиснато от властта и

турското население, след това се почувствува свободно, особено когато видяха четите начело с

войводите в пълно наряжение. Радостта беше неописуема и цялата нощ в християнските махали

имаше движение, а в някои къщи се чуваха песни и гайди. Народът смяташе, че турската власт се

замества от българска под покровигелството на въоръжени чети и милиция.

Тържествено отпразнуване на хуриета в Дебър

Албанците от Дебър и дебърско нямаха нужда от никакъв Хуриет, защото те винаги се ползуваха

от безграничната свобода, без да бъдат обезпокоявани отникъде. Те не зачитаха законите на

държавата – те не ги засягаха, не плащаха данъци, нито отбиваха военната си повинност и

верноподаническите си чувства изразяваха само с това, че в джамиите споменаваха името на

падишаха. Даже не допускаха при преброяването да бъдат вписвани имената им в гражданските

списъци. Те се управляваха от главатари – старейшини, както във феодалната епоха. Главното

препитание на болшинството от населението беше разбойничество и гавазлък. Пък и самата

планинска местност им помагаше за това. Когато се вдигнеше голяма олелия от тези

разбойничества, която намираше израз в чуждия печат, инспираторите на тези разбойнически

банди – главатарите на Долни Дебър и дебърските бегове се събираха на конгрес в Дебър и

съвместно взимаха решение за известно време да се преустановят тези разбойничества. А тези

конгреси, наречени на дебърски *...+, ставаха всякога пролетно време, когато добитъкът е още

слаб и решението да не се краде траеше до есента. След това разбойническите банди отново

плъзваха за нови подвизи из съседните околии: Охридска, Кичевска и Гостиварска, завличаха цели

стада домашен добитък и каквото им падне на ръка и ги откарваха в Долни Дебър за зимовище.

Младотурците, за да докажат пред света, че в тази дива страна проникнала идеята за свобода,

братство и равенство, устроиха тържествено отпразнуване на Хуриета в Дебър.

След излизането ми от затвора, поради тържествата в Битоля и Кичево, не бях си починал и се

чувствувах много изморен, та бях решил да отида на почивка в манастира "Пречиста" за по-дълго

време. Но неочаквано от Дебър, към края на месец юли, се получи телеграфическа покана до

младотурския комитет в Кичево, за празненството да отидат в Дебър и кичевските чети. Това беше

от значение, защото дебърчани не бяха виждали български комити, а само чували да се разправя

за тях. Ръководството на дебърските села беше поверено на войводата на Горна Копачка –

Кръстю, родом от Дебър.

Офицерите майор Али бей – председател на младотурския комитет в Кичево, и Кямил ефенди

поканиха и мене да ги придружа. Аз обаче, без да им обещая, дадох уклончив отговор, под

предлог че съм уморен. Всъщност главната причина, за да не се съглася да отида в Дебър начело

на въоръжени сили, и то смесени – войска и чети, беше страхът ми от дядо Козма, който по това

време се намираше в Дебър. Беше ми много неловко като духовно лице да се изтъпанча пред моя

началник наедно с четите. Вън от туй, като познавах характера му, боях се да не ме среже като

краставица и Хуриетът да ми излезе през носа.

Войводите Кръстю и Димитър Богев, научили се за моето решение, категорично ми заявиха, че и

те няма да отидат, ако аз не ги придружа. Съображенията им затова бяха, че не могат да се

разберат с офицерите, защото докато нашите войводи бяха с претенциите, че те са виновници за

Хуриета, както и беше в действителност, младотурците бяха на противно мнение. Най-после аз се

реших да отида и добре сторих, защото иначе пътьом щеше да се яви конфликт между двете

страни.

Дадоха ми един офицерски кон и потеглихме от Кичево, изпратени от цялото гражданство със

зурли и тъпани. Понеже нашите чети бяха малобройни – около 30 души, събра се милиция от

селата на Горна и Долно Копачка, та станахме всичко 100 души – наравно с турската чета. Като

минахме албанското село Другово и навлязохме в района на Горна Копачка, населението от

всички села ни посрещна на пътя с гайди, букети и венци и всички бяха празнично облечени.

Жените и момите обаче увенчаваха само нашите войводи и четници и им поднесоха букети. Това

обстоятелство смути турските офицери и схванах, че им стана неприятно. Поради това аз изпаднах

в едно неловко положение и дадох знак на населението да поднесат венци и цветя и на турските

офицери и четници. Поднесоха цветя и на тях, и работата се малко позаглади, но то стана като

"След дъжд качулка." Вечерта пренощувахме при изворите на река Велика, където ни се донесе

храна в изобилие.

На другия ден сутринта потеглихме за Дебър през планината Яма, през която бях минал при

завръщането ми от Дебър с малесореца Муфтар Док. Сега същата планина не ми се видя така

страшна, както тогава, защото се придружавах от 100 юнаци, изпитани бойци в революцията. Те

още напълно не вярваха на младотурците и страхувайки се да не им се устрои някой капан,

пръснаха се във верига, докато минем опасното гнездо на албанските разбойници. Забелязах, че

от тази постъпка на четниците стана малко неприятно на младотурците, но те сметнаха, че това се

прави по стар навик. Щом минахме Яма и наближихме миячкото село Гаре, всичките селяни –

мъже и жени, облечени в най-нови дрехи, бяха излезли да ни посрещнат начело с духовенството,

облечено в църковни одежди, с икони, хоругви и кръстове в ръце, като че ли посрещат български

победоносни войски. Офицерите, като видяха тази църковна процесия, стана им неприятно и

цветът на лицето им се промени. Аз също изпаднах в едно деликатно положение, но като целувах

иконата и се поздравих със свещениците, дадох им да разберат, че постъпката им е нетактична. Те

се сетиха, свиха хоругвите и ги занесоха в църквата. После се научих, че те имали намерение с

духовната процесия начело да ни заведат в църквата. Както и да е, мина и това без особен

инцидент и след като ни нагостиха, изпроводиха ни извън селото. Недалеч от него срещнахме

един духовен началник на турско теке на име Шех Алия, от голямото албанско село Заяс,

Кичевско. Той се връщаше от Кусоврашките минерални бани. Офицерът забра и него да ни

придружи до Дебър. Това сториха, за да имат и те духовно лице със себе си. Така продължихме

пътя, като аз и шейхът вървяхме начело на четите. Като минахме моста на река Радика, спряхме се

на почивка, да се почистим и спретнем. Офицерите съставили един план за реда, по който трябва

да влезнем в града и ми го съобщиха. Според този план те, с тяхната чета, трябваше да вървят

напред, а след тях нашите войводи и четници. Аз не одобрих този план, а войводите се възмутиха,

понеже поставяше нашите чети на заден план, което беше унизително за нас. Затова предложих

нашите и техните чети да вървят на успоредни редици едни до други, като те щяха да вървят

начело на техните чети, а аз начело на нашите. Макар да не им хареса това мое предложение, те

го възприеха малко неохотно.

Посрещането ни в Дебър

Наближавайки града, ние бяхме много изненадани от гледката, която се откри пред нас.

При местността Венец, на половин час южно от града, беше излязло за посрещане почти цялото

гражданство начело с войската и военната музика, и една рота народна милиция, състояща се от

избрани млади бейчета в народна носия – със сърмени чепкени, везани с коприна и кечета

(калпаци) на главите, всички въоръжени с маузерови пушки, окичени с по едно хуриетско знаме.

Щом приближихме, гръмна военната музика, свирейки хуриетския марш, и всички като едно

гърло извикаха: "Яшасън хуриет!" Войската и милицията, построени в шпалир, взеха за почест.

Гледката беше красива и трогателна, а особено мила картина представляваше милицията от

бейчета с народна носия и флагчета на пушките. Гражданството ни отрупа с венци и букети.

Особено българите бяха извън себе си от радост, като ме видяха начело с войводите и четите да

влизам тържествено в тоя град, откъдето през 1902 г, ненадейно офейках и оставих шапката си

при братя Бояджиеви.

Начело с музиката, построени и в стройни редици, влезнахме в града, където имаше построена

арка, и през чаршията отидохме направо в правителствения дом (хукюмата), дето ни посрещна

валията. Магазините в цялата чаршия бяха окичени със зеленина и по кепенците за украшение

висяха *...+. Младотурците ни поканиха да останем на квартира в едно училище, близо до

правителствения дом, но ние не се съгласихме, защото българите бяха наредили да отидем на

квартира в техните домове. Разделихме се с турците и придружени от българите отидохме във

Варошката махала – горната част на града. Отидохме в митрополията при дядо Козма, той

радостно посрещна войводите и четниците, но схванах, че аз му бях неприятен. Затова на ставане

не ме покани да остана на квартира в митрополията и аз отидох при неговия протосингел

архимандрит Никодим, с когото се познавахме от по-рано. На другия ден заранта получихме

покана от младотурския комитет да отидем при казармите, където за развлечение били устроени

борби на пехливани – любимо зрелище на турците. След свършване на борбите ни поканиха да

отидем на обяд при тях, понеже следобед щяло да има тържества, на които бил поканен и нашият

владика. Аз схванах, че това е една тяхна маневра с цел да ни изолират от народа и не се съгласих

на тяхното предложение, като им казах, че сме поканени да обядваме по квартирите си от нашите

любезни домакини и не можем да им откажем. Освен това добавих, че ние следобед ще дойдем

на тържествата начело с нашия владика и нашия народ, за което те трябва да изпратят военната

музика да ни вземе. Те склониха на моето предложение и се прибрахме в българската махала за

обяд. Отбих се в митрополията при дядо Козма, за да му съобщя, че ще отидем на тържествата

заедно с народа начело с военна музика, но той вече беше се приготвил с бастун в ръка за

тръгване. Като му казах да почака, той ми посочи поканата от пашата. Аз, като повторих молбата

си да почака, той усмихнато ми каза: "Какъв си ти тук, да не си по-голям от пашата?" Да! –

отговорих му *...+. Той учуден свали расото и остана, а аз отидох в училището, което е до самата

митрополия, да обядвам с четите, понеже там беше сложена трапезата. Не бяхме привършили

обяда, когато музиката гръмна в помещението на митрополията, ние всички станахме и се

построихме пред митрополията.

Дядо Козма, ухилен, с развеяна брада, застана начело с духовенството, заедно с гражданството и

четите в стройни редици, потеглихме за определеното място. Вървейки така под звуците на

музиката надолу по улицата, на известно разстояние ни посрещна една рота войници и

дебърската милиция, построени в шпалир, и ни отдадоха военни почести. Майор Али бей ме

подсети да кажа на нашите войводи, след като минат през шпалира, да се построят отстрани на

улицата и отдадат почести на тяхната войска и милиция. Предадох това нареждане на войводите,

те се построиха отстрани на улицата, и когато наближи колоната от войска и милиция, войводата

Димко Богев като по-старши изкомандува "Мирно-о-о! ... за по-о-чест", четницше взеха за почест и

така турската колона мина, а ние – след тях, марширувайки под звуците на музиката пристигнахме

на голямия площад пред казармите, където се беше събрал много народ. Там бяха дошли не само

представители от всички дебърски села, но и всичии главатари на Долни Дебър (Малесията). Също

от Охрид и Струга бяха дошли гости – видни хора, начело с каймакамите. Между публиката най-

много изпъкваха и биеха на очи главатарите на Малесията – все едри мъже, отличаващи се със

своята надменност и гордо държане.

По средата на площада беше издигната трибуна за ораторите. Пръв говори дебърският мюфтия на

турски и албански език. После говориха дядо Козма на български и един от офицерите на турски.

Но мюфтията омая всички със своята реч. Когато говореше на разбираем албански език,

албанците отговаряха "Кягду" (Така е). Самият той беше човек високо ингелигентен, свършил

висше богословско училище в Цариград и говореше плавно, спокойно, без жестикулации. След

речите започна веселбата с народни танци, борби между видните пехливани и стреляне на

прицел. Вечерта получихме покана от пашата да отидем за банкет. Поканата се отнасяше само до

мене и войводите. Войводите искаха да дойдат на банкета въоръжени с пушки и аз едва успях да

ги склоня да оставят пушките си и да се явят на банкета само с пистолети, като им посочих за

пример турските офицери. Трапезата беше сложена в градината пред правителствения дом.

Присъствуваха всички по-висши военни и цивилни служебни лица, по-видните бегове от Дебър и

главатарите от Малесията, поканените гости от Охрид и Струга начело с каймакамите, както и

първенците от реканските села. Няма що да говоря за менюто, защото всекиму е известно как

турците, особено албанците, в такива случаи умеят да гощават. Бяха сложени повече от 10 – 15

различни гозби. На тралезата мене поставиха до пашата от дясната му страна, а вдясно от мене

седнаха войводите. Дядо Козма не беше поканен, защото не беше поканен и турският духовен

началник. Това внимание към мене в случая беше отдадено като към началник на нашите боеви

сили. През време на вечерята свиреше военната музика, а след като се нахранихме, се оттеглихме

в по-тесен кръг в салона на правителствения дом, където ни се поднесе кафе. По едно време

забумтяха тъпаните, писнаха зурлите и се изви невиждано дотогава хоро!... Турски офицери и

нашите войводи, до вчера кръвни неприятели, играеха кръшни и тежки македонски хора на рамо.

Аз и пашата, седнали отстрани, наблюдавахме тази странна гледка. Пашата беше в екстаз и не

можа да се стърпи – стана и се хвана за хорото до нашите войводи. След като обиколиха един път,

покани и мене да се хвана, но аз като духовно лице му отказах. Той обаче ме хвана за ръката и ми

каза: "Шимди хуриетдър" (Сега е Хуриетът), та всичко е позволено. Но аз пак не се съгласих, не

защото не ми се играеше при това весело настроение, но боях се да не се научи дядо Козма, та

щях да помня Хуриета, докато съм жив.

И така с тази вечеря се приключи празненството на Хуриета. Като сравних тези празненства с

битолските, направи ми впечатление, че в Битоля Хуриетът не се отпразнува така тържествено,

както в Дебър.

По покана на кметовете на реканските села, които бяха на тържествата, и по желанието на

войводите решихме да обиколим миячките села. Първо потеглихме за с. Галичник, пак изпратени

с музика и военни почести. Като наближихме селото, бяхме посрещнати от цялото население

много сърдечно и ни настаниха по квартири. Галичник е голямо българско село, построено върху

един каменист стръмен баир и капците му са наредени амфитеатрално. Заедно с офицерите и

войводите бяхме настанени на квартира в къщата на главния кехая (голям скотовъдец, притежател

на няколко хиляди овце). Там ни се сложи пищна трапеза от печени агнета, тучни баници, каймаци

и др. Не липсваха и хубави спиртни напитки – вино и ракия.

На другия ден заранта направихме визити на кмета и кехаите: Търпо кехая, Чобанчето и

Муратовци. Навсякъде се забелязваше образцова чистота, стаите бяха постлани с бели валенца

(губери), изтъкани от чиста вълна от домакините саморъчно. Направи ни впечатление отличното

здравословно състояние на населението, неговото свободно и непритворно държание. Лично аз

като духовно лице посетих черквата и се срещнах със свещениците и църковните настоятели, за да

събера някои сведения по църковно-училищното дело и за дейността на сърбоманската

пропаганда.

Преди да обядваме в къщата на хаджи Партения Нишавски, направихме събрание. Главната

задача на събранието беше да се съберат недоборите от организационните налози, т. е. да паднат

малко пари, които да се раздадат на войводите и четниците при разформироването им. За голямо

съжаление обаче някои от присъствующите се обявиха против събирането на недоборите.

Войводата Кръстю, възмутен от това, кипна и искаше да си послужи с бой, но аз го задържах, за да

не стане скандал, защото иначе турските офицери като власт веднага щяха да се намесят и щяхме

да се изложим. Тогава предложих доброволно да даде кой колкото иска, и се събра една малка

сума. Това поведение на галичани оскърби много войводите и мене, но нямаше какво да правим,

защото положението беше много деликатно.

От Галичник през с. Тресанче отидохме в с. Лазарополе. В Тресанче пак същото посрещане извън

селото и след една малка почивка продължихме пътя си, защото бързахме да се върнем в Кичево.

Нашата задача беше да посетим по-главните села. Но при тези посещения ми направи

впечатление, че на селяните не беше много приятно, като ни виждаха да вървим заедно с турските

чети, между които имаше четници от албанските села Заяс и Гарани, довчеращни разбойници.

Посрещането ни в Лазарополе

Селото Лазарополе по численост на къщите и населението е второ след с. Галичник между

миячките рекански села. Поминкът на селяните се състои в това – почти всички селяни есенно

време отиват в чужбина (на гурбет) за печалба. Така че през зимата в селото остават старците,

жените, децата, кметът и свещениците. Напролет гурбетчиите се връщат от чужбина и тогава в

селото цари голямо оживление. На деня "Свети Илия" става голям събор и в тоя ден стават всички

сватби с тъпани и зурли. В Галичник сватбите правят на Петровден.

В Галичник скотовъдството беше много развито и имаше няколко кехаи, собственици на по

няколко хиляди овце. През зимата галичани отиваха да пасат овците си в Солунско и

Ениджевардарско, където няма зима и има хубави пасбища.

Лазарополци пак със своето ходене по гурбет в чужбина из разни държави – най-много в

България, бяха с по-голяма култура и по-будни в сравнение с галичани. Те са хитри, духовити и

съобразителни. Гордеят се с това и наричат галичаните "обела" – прости като овчари. В домашния

си живот, в обноските си и с носията си държаха първенство. Съществуваше поговорка: "Галички

жени, а лазарополски мъже", с която се изтъква първенството по красота на жените в с. Галичник

и това на мъжете в с. Лазорополе. Имаше едно съревнование между двете села: галичаните се

гордееха със своето завидно материално положение, като големи скотовъдци, а лазарополци със

своята изтънченост и култура. Те биха големи майтапчии (шегобийци) и ако се случеше да попадне

някой чужденец, който не ги познава, в тяхната среда, ще го прехвърлят през девет баира, без да

му дадат възможност да се усети.

Дебърският гръцки владика Антим, по народност албанец от Берат – Южна Албания, обичаше

много майтапите. Затова, като отидеше в селото за празника "Свети Илия", престояваше по 2 – 3

седмици, за да се развлича с лазорополци, които не падаха по-долу от него в майтапите.

Освен това с. Лазарополе националното съзнание беше по-закрепнало, отколкото в с. Галичник,

поради което сръбската пропаганда не можеше да вирее. През 1907 г., доколкото си спомням,

хаджи поп Теофан от Лазарополе вдигна националното знаме за борба против гръцкия владика

Антим. Когато последният на Иленден отиде в селото по случай събора, придружен от няколко

суварии (конни стражари), никой от селото не излезе да го посрещне и той се настани в къщата на

семейството Панчевци, което отпосле стана сърбоманско. Озлобен от това, владиката наредил

чрез дебърските власти да се извика хаджи поп Теофан в гр. Дебър. Последният тръгнал, но

пътьом, над с. Кусоврасти, бил убит от подкупена охрана от Антима. Лазарополци, като се научиха

за това убийство, всички – мъже и жени, обсадиха квартирата на владиката и с камъни

изпотрошили прозорците на къщата. Антим едва успял да се спаси, като се скрил в една изба и

оттогава не стъпил в селото.

Посрещането в това село беше бляскаво. Цялото население, облечено празнично, беше излязло

под селото на ливадите, организирано и построено в шпалир. На лично място беше построена

селската милиция – все отбрани млади момци, облечени в народна носия: бели бечви, сърмени

джамадани и кичета на главата, везани с коприна, всички с трикольори на рамо и въоръжени с

пушки. Щом наближихме, селският войвода, който живеел в България, гръмогласно изкомандува:

"Строй се... Мирно-о! ... За по-о-чест!" Всички замръзнаха на местата си, а милицията взе за почест

и всички гръмогласно извикаха: "Яшасън Хуриет!" Като минахме пред шпалира, жените ни

обсипаха с венци и цветя. Офицерите обаче, като видяха трикольорните ленти, с които бяха

окичени селските четници и други мъже, измениха цвета на лицето си. Влезнахме в селото

тържествено и се настанихме в определените квартири. Първенецът в това село Йосе Хаджиевски,

бивш ръководител на организацията и най-влиятелното лице в селото, беше ми познат от 1907 г.

Той беше много хитър и тактичен мъж, надарен с природен ум.

През лятото на 1907 г, той дойде в Кичево под предлог да пазарува, а всъщност беше дошъл да се

срещне с мене по организационна работа, тъй като дебърско-кичевският войвода Кръстю тогава

беше подгонен от кичевския каймакамин (околийски управител), който беше такъв и на Дебърска

околия. Като се яви при мене с много изискани маниери, като че ли се намира пред някой

дебърски бег, той почна да ме ласкае, че бил много щастлив, задето му се отдало случай да ме

види, че името ми било много популярно в Дебърско и че беговете треперели, като чуели моето

име. Понеже аз познавах психиката на лазарополци от времето, когато бях на служба в Дебър, и от

няколко срещи с тях в манастира "Пречиста", където идваха на гости семейно на храмовия

празник, му казах: "Остави тези лазарополски маниери, не се намираш пред дебърските бегове, а

кажи си право какъв ти е дертът, защото и аз съм дуцен в ушите (зная що майтапчии сте)."

След като се настанихме на квартира, повиках същия първенец настрана и казах: "Всичко беше

много хубаво, но с това, дето се явихте с трикольорни ленти на посрещането, я оцапахме. Кога

посрещате, български войски или цар Фердинанд? Не виждате ли, че с нас има турски офицери?

Гледай някак си да замажеш тази работа." Той си отиде и след като ни почерпиха с локум и кафе,

яви се при нас с няколко от по-първите селяни и започна със свойствените нему миячки маниери:

"Много се считаме щастливи, че се удостоихме с тази чест да посрещнем такива високи гости като

вас, които ни донесоха Хуриета. Но прощавайте, че ние сме прости хора и не можем както трябва

да посрещнем такива големи хора и не ни хващайте кусур. Няколко наши младежи, които били в

Булгаристан (България), без да питат някого, окичили се с българското знаме, гаче ли тука е

Булгаристан, а не знаят, оти ние сме си царска рая. Да ни е жив султанот и неговите арслани

(лъвове), които ни донесоха тая слобода и ни огря като пролетно слънце." На това офицерите

отговориха: "Бишей йок, бишей" (нищо няма, нищо няма), но те схванаха добре какво е

настроението на народа и че погледът му е насочен къ$л България. Извинението обаче допринесе

много, за да се измени лошото им настроение.

На другия ден по покана направихме визити на по-първите селяни, след което аз се отбих в

църквата, където поприказвах със свещениците и първенците по църковно-училищни въпроси.

Следобед заминахме за Кичево, пак така тържествено изпратени, само че без трикольорни ленти.

Както на мен, така също и на офицерите особено впечатление направи будността на селяните в

това село и чистотата в къщите им.

След завръщането ни в Кичево в съгласие с войводите, разформировахме четите, дадохме като

възнаграждение на местните четници по 5 лири, а на тези от България по 10, а на войводите по 20

лири турски.

Димо Гочев, родом от Велес, си замина, а Кръстю остана в Кичево, понеже беше годен за една

мома от с. Душегубица, Кичевско.

Подир една седмина пристигна от България войводата Наке, придружен от няколко четници. Той

беше много обиден, задето не сме го посрещнали, въпреки че телеграфически ни съобщил от

Гостивар за пристигамето си. Такава телеграма обаче не беше получена в Кичево, от което

заключих, че младотурците скрили телеграмата. Въпреки това, той със своите четници с тъпани

начело, пак обиколили селата в Рабетинкол. Тази му постъпка беше ненавременна и малко

безсолна, но нямаше какво да се прави.

Превземането на патриаршеската църква в Кичево

До превземането на църквата отношенията ни с младотурския комитет и особено с офицерите от

гарнизона бяха дружелюбни. По това време обаче се получи устно нареждане от Павел Христов от

Битоля чрез учителя Иван Алексиев от Кичево да побързаме да превземем патриаршеската

църква, понеже сега било най-сгодно време. Тогава Павел Христов беше член на централния

комитет. Това нареждане ми се съобщи в петък и в събота вечерта аз предупредих градските

свещеници за полученото нареждане. В неделята още в зори, когато кандилопалецът на гръцката

църква отвори църквата, преди да пристигне гръцкият свещеник, нашите свещеници вместо в

българския параклис, започнаха богослужението в гръцката църква, като се даде нареждане

параклисът да се отвори. Едновременно се даде нареждане до българските граждани да отиват

направо в патриаршеската църква. Свещеникът на последната, като дошъл и видял, че е заместен

от нашите свещеници, оплакал се на турските власти. Моята квартира беше до самата църква и аз

наблюдавах как гражданите отиваха с радост в гръцката църква, за която немалко жертви бяха

дадени в миналото. Аз нарочно отидох по-късно в църква, за да не се разбере, че имам пръст в

тази работа, а да се сметне, че това е израз на едно народно желание. До свършването на

богослужението никой не ни обезпокои, а само един полицейски патрул се навърташе около

църквата да пази реда. След свършване на службата, като излезнаха богомолците в църковния

двор, аз се покачих на един гроб и почнах да им държа реч за голямото значение на Хуриета, чрез

който се премахна досегашната неправда от стария режим по църковния въпрос, и че сега се

сдобихме с църквата, съградена от нашите бащи и деди. Тъкмо в това време моята пламенна реч

беше прекъсната от пристигането на едно отделение войска начело с няколко офицери, всички в

пълна боева готовност, с натъкнати ножове на пушките и ни обградиха. След като свърших речта

си с "Яшасън хуриет!", офицерите озлобени дойдоха при мен и ми казаха: "Такава ли ни е бесата

(честната дума), че наедно братски ще вървим? Не очаквахме от тебе такъва изневяра." Особено

един млад подпоручик на име Сабри ефенди, високоинтелигентен, благороден и симпатичен като

човек – щабен офицер, който много симпатизираше на нашата кауза още преди Хуриета, като ми

каза тези думи, не знаех що да му отговоря, защото пред съвестта си бях виновен. Почнах да се

оправдавам по адвокатски, но не ми дадоха време да приказвам, забраха ме пред тях и ме

закараха в правителствения дом пред каймакамина. Цялото гражданство обаче тръгна след мен,

като изпълни двора на правителствения дом и почнаха да викат на каймакамина, че аз не съм

виновен, а те по свой почин отишли в патриаршеската църква, защото била тяхна. Каймакаминът,

при когото имаше и няколко офицери от младотурския комитет, като видя това се стресна (сепна)

и ме освободи с няколко наставления, че църковният въпрос още не е разрешен и той ще го

отнесе за разрешение до валията. Каза ми също, че ключовете от църквата са у него и ще ги даде

след като получи отговор от валията кому да предаде църквата. След една седмица обаче

ключовете се предадоха пак на патриаршеския свещеник.

След тази случка офицерите не можаха да ме търпят и се държаха много студено с мене. Особено

председателят на младотурския комитет – Али бей, беше непримирим. В това се уверих един ден,

когато с игумена на манастира "Пречиста" Софроний отидохме при него да го покани по обичай да

дойде на гости в манастира за храмовия празник "Света Богородица" на 15 август. Той в тоя случай

не можа да се въздържи да ми каже, че съм бил без беса – не съм стоял на думата си.

В навечерието на празника аз потеглих късно за манастира с едно от децата си, придружен от

един манастирски момък (слуга), уверен че сега има свобода и не ме заплашва никаква опасност.

За всеки случай носех със себе си един револвер. На Доленечкото речище, когато навлизах в

манастирската гора, ненадейно изскочи от шубраците един въоръжен непознат за мен турчин.

Като го видях, усъмних се, слезнах от коня, спрях се и пипнах револвера си. Като се огледах

наоколо, зад него видях двама селяни от с. Бърджани. Той като ги съгледа ме запита: "Кого чакаш

тук?" Отговорих му, че чакам другарите си. Не се реши да посегне на мен и си замина обратно за с.

Другово. После разбрах, че той бил терорист от албанското село Другово, изпратен от

младотурския комитет да ме убие. А пък двамата селяни от Бърджани Антони *...+ и Петре Бела,

още от града, като ме видели, че тръгвам сам, и то на мръкване, усъмнили се да не се случи нещо

с мене, и без мое знание потеглили подире ми за охрана.

По него време бях писал на Евгени поп Симеонов от Битоля да ме държи в течение кои войводи са

се върнали от България, а главно ме интересуваше завръщането на Пере Тошев. По този въпрос

той между другото ми писа, че Пере Тошев се върнал инкогнито – без да вдига шум около себе си

с официални посрещания, и без да се спре в Битоля, потеглил направо за Прилеп, като носел

скрита в багажа си една карабина.

Конгресът на конституционните клубове в Солун

Към края на месец август *1908+ г. получи се нареждане да се изпратят делегати на конгреса на

конституционните клубове в Солун по двама от всяка околия. Същевременно получи се и друго

нареждане от централния комитет, да се изпратят делегати за общия конгрес на организацията в

същия град за първи септември, а конгресът на конституционните клубове беше насрочен за 15 с.

м. За делегати на първия конгрес *23+ бяха избрани Методи Стършенов и Иван Алексиев, а за

делегат на конгреса на организацията избраха мене.

Преди 1 септември пристигнах в Солун и представих пълномощието си на д-р Петко Пенчев – член

на централния комитет, който с щаба си беше се настанил в хотел "Коломбо". Каза ми се, че

конгресът се отлага за 15 септември, а като се явих на последната дата, каза ми, че се отлага за

неопределено време. На въпроса, как да се върна и как ще оправдая 20-те наполеона, дадени ми

за пътни разноски, отговори ми да се прехвърля на конгреса на конституционните клубове.

Конгресът на конституционните клубове се откри тържествено в театър "Еден" с подобаващ за

случая молебен от духовенството начело с управляващия тогава епархията архимандрит Никодим,

отпосле тивериополски епископ в Одрин. Имаше делегати от всички околии на Македония и те

бяха елитът на македонските българи. Солун беше добил български колорит. Хотелите и локалите

бяха препълнени с българи и навсякъде по улиците и чаршията се слушаше българска реч, Даже

народности: турци, гърци и евреи се стараеха да говорят български.

Конгресът, оформен с бюро, стенографи и делегати, имаше вид на български парламент. Ложите

бяха препълнени с публика, между които личеше лидерът на младотурския комитет Енвер бей,

обкръжен от щабни офицери. Конгресът се откри от най-старшия делегат, банкера Д. Йотов, а за

председател се избра Антон Димитров. Дебатите се водеха по всички правила на един парламент.

Делегати бяха дошли от България: Тома Карайовов, Александър Протогеров, д-р *Димитър+

Владов и д-р *Владимир+ Руменов. Като голям оратор се прояви битолският делегат Светослав

Добрев, който със своето красноречие завладя конгреса. Когато театърът беше зает, конгресът

заседаваше в салона на мъжката гимназия. Като се пристъпи към избора на настоятелство,

появиха се две листи: едната начело с Тома Карайовов, а другата – Т*одор+ П. Танев, директор на

девическата гимназия в Солун. Първата листа беше на организацията, а втората гражданска.

Делегатът Аце Дорев се приближи до мене и ми пошепна да гласувам за листата на

организацията. Стана ми обидно, че ми се налага за кого да гласувам. Тома Карайовов ми беше

близък приятел още от Битоля, когато беше секретар на коисулството, но аз бях против неговата

листа, по съображение, че той като чиновник на външното министерство в България не можеше да

се ползува с доверие пред младотурците. Аз бях против неговия избор и този на всички дошли

временно от България, защото знаех, че щом се сгъсти политическата атмосфера, те като прелетни

птици веднага ще отлетят обратно. Кандидатите пък от листата на *Тодор+ К. Танев бяха хора,

които никога не са напускали Македония и винали са споделяли скърби и радости с местното

население. Освен това Т*одор+ К. Танев се ползуваше с доверието на гражданството в Солун и на

правителствените кръгове. Въпреки това обаче първата листа се наложи, а втората пропадна.

След свършването на конгреса стана покушението върху Яне Сандански *24+. Това озлоби

младотурците и стана причина много от "прелетните птици" да отлетят и се приберат на топло в

България. Аз бях възмутен от това покушение, защото беше съвсем не на време и като се върнах в

Битоля срещнах се с Павел Христов и изказах своето възмушение с думите: "Ние се простихме и

разцелувахме с нашите петвековни неприятели, а на своите близки не трябваше ли да простим?

Това беше ли необходимо." Павел Христов, без да ми отговори, ме изпрати при Христо Матов,

който тогава беше в Битоля, за да се обясня с него по този въпрос. Намерих Матова в хотел

"Америка" и когато му зададох въпроса, защо стават тези дивотии, той ми отговори:

"Покушението върху Сандански става по решението на един общ конгрес *25+, взето по повод

убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев." На въпроса ми, защо досега това

решение не бе изпълнено, отговори ми лаконически: "Сега дочакахме времето." Този отговор не

ме задоволи и аз повторно го запитах: "Щом Сарафов е бил толкова много ценен от вас, защо през

1905 г. издадохте окръжно, същият, ако се яви в Битоля, да бъде обезоръжен?" "Да, той наистина

нанасяше пакост на организацията със своето славолюбие, но не трябваше Сандански да го убива,

а ние при по-сгодно време." Разбрах, че всичката тази работа почива на една болна амбиция за

предимство и млъкнах.

Бележки

23. Според други данни от 7 до 13 септември 1908 г. се състоял учредителният конгрес с 69 делегати, а

Първият редовен конгрес на българските конституционни клубове се провел през 1909 г. (вж. по-подробно

Борческа Македония, албум, С., 1931, с. 36).

24. Покушението срещу Яне Сандански в Солун е извършено от прилепския войвода Тане Николов на 24.IХ.

1908 г. в "Бошнак хан". Второ покушение на Сандански е правено от велешкия войвода Владе Сланков пак в

Солун пред кафене "Коломбо" на 14.VIII.1909 г. Правен е опит за покушение и в Цариград през лятото на

1908 г. от Кочо Аврамов, Владе Сланков, Йордан Иванов и Чавдаров (вж. Апостолов, Миладин. Яне

Сандански, С., 1967, 267 271; Думбалаков, М. През пламъците на живота и революцията. Т. II, С., 1937, 43 –

45).

25. Христо Матов вероятно е имал предвид едно от решенията на Кюстендилския конгрес през месец март

1908 г. Конгресът обявил за врагове на организацията лицата, подписали смъртната присъда, както и

физическнте убийци на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев.

Назначението ми за председател на църковната община в

град Енидже Вардар

Още в Солун на конгреса ениджевардарският делегат Сърбинов, без да ме познава, беше съобщил

на някои от конгресистите, че някой си протойерей Тома Николов бил назначен от Екзархията за

председател на църковната община в техния град. Аз, като чух това, изтръпнах, защото съвсем не

ми се напускаше родното място Битоля. За да се уверя в истинността на този слух, запитах

Сърбинов да няма грешка в името, но той ми потвърди истинността. Все пак аз не повярвах,

защото не допусках дядо Козма да се съгласи да напусна епархията му. Обаче още с пристигането

ми в Битоля ми се връчи писмото от битолския митрополит, изпратено от Екзархията чрез

Дебърската митрополия. Като видях назначението от Екзархията, придружено само с едно сухо

препроводително писмо от дядо Козма, останах покрусен.

Като се върнах в Кичево, заварих дядо Козма, който беше дошъл от Дебър, готов да отпътува за

Цариград, където беше поканен за синодален член. Явих се в митрополията и го сварих да обядва

заедно с игумена отец Софрони. Като ме видя, посрещна ме със смях и ми каза: "Иди в Енидже

Вардар да те ядат комарите и да ти дойде акълът." От тези му думи разбрах, че той ми е запалил

тази свещ, за да ме махне от епархията си като неблагонадежден елемент. Почувствувах се

засегнат в своето честолюбие и около един месец се колебаех да отида или не на новото си

местоназначение. За да осигуря прехраната си, отнесох се до игумена на манастира с молба да ме

приеме като манастирски брат с едно малко възнаграждение, колкото да издържам децата си.

Той обаче ми отказа, като рече, че за това било нужно предварителното съгласие на владиката.

Схванах, че му е внушено от последния да не ме приема, и не ми оставяше нищо друго освен да

замина за местоназначението си. Докато се колебаех, получих няколко запитвания от Екзархията

телеграфически, дали ще заема новия си пост. Въпреки нежеланието си реших да замина. Поисках

от Екзархията да ми изпрати в аванс пари за пътни разноски. С първата поща получих 16 лири

турски и заминах.

Напуснах родното си място с тъга на сърцето и по Димитровден пристигнах в Енидже Вардар.

Градът е разположен в подножието на Паяк планина и има южно изложение. Разделен е на две

части: християнска махала – разположена на баир, и турска, която заедно с чаршията е на равно

място до солунското шосе. В миналото, преди да се прокара жп линия Солун – Битоля, градът е

бил станция, където са спирали керваните, които минавали, пренасяйки стоки от Солун за Битоля.

Поради това той е бил доста оживен и издигнат в търговско отношение. След прокарването на

линията търговията замре. В болшинството си населението беше турско, в останалата си част –

чисто българско. По-голямата част от турското население бяха бегове и аги чифликчии, които се

ползуваха с особени превилегии пред турската власт, като потомци на някой си Евренос бей.

Последният при нахлуването на турците в Македония превзел този град, където след смъртта му е

погребан и гробът му тогава още беше запазен. Затова техните имоти, считайки ги като вакъфски,

бяха освободени от всякакви данъци.

Българското население се занимаваше главно с риболовство, градинарство, бубарство, а през

зимата с плетене на рогозки от тръстика на Ениджевардарското блато. Българите бяха много

трудолюбиви, всички работеха неуморно и затова в града нямаше бедни семейства. Но нямаше и

много богати, всички бяха почти на едно ниво в материално отношение. Трудът богато им се

възнаграждаваше, защото почвата е много плодородна. Всичко това ги привързваше към родното

огнище, те не отиваха в странство за печалби. Затова в тях беше запазен патриархалният семеен

живот с всички стари нрави и обичаи.

Турците поради големия си фанатизъм отбягваха да имат каквито и да било сношения с българите

и гледаха на тях като на ратаи. Енидже Вардар ми се видя отначало като чужд и съвсем непознат

за мене край. Населението по нрави, обичаи и в наречието си коренно се различаваше в

сравнение с битолското. Благодарение, че там беше учител Профирий Шайнов от Струга, мой стар

познайник от Битоля, та отначало с него се утешавах и споделях мъката си.

Като се представих на каймакамина и му връчих препоръчителното писмо от Негово Блаженство,

бях приет много студено, от което заключих, че му е известно моето минало. След известно време

се запознах и с Ениджевардарското слънце – Апостол *Петков+ войвода. Понеже Хуриетът още не

беше се изпарил, последният си я караше постарому. Беше се настанил в една къща всред

българската махала, заедно със своите четнини, и се държеше като бег с всичките му салтанати.

Той пак, както преди Хуриета, налагаше данък на населението, и около себе си държеше

районните войводи, наречени *десетари+, пращаше ги по селата да изпълняват неговите

нареждания. Самият Апостол носеше револвер с копринен шнур и сребърни кьостеци на

часовника. В града беше основан конститунионен клуб под председателството на учителя

*Димитър+ Лешников, родом от същия град, много буден човек и със силно развито патриотично

чувство. Формално той беше председател, но фактически всичко дирижираше Апостол войвода.

Къщата на последния приличаше на правителствено учреждение. Всички селяни, пък и някои

граждани, за каквато и да било работа първо се съветваха с него, а после се отнасяха до властта.

Той често устройваше гощавки, на които биваха поканени някои от по-първите граждани, селяни и

учители, защото в неговата къща имаше всичко в изобилие. Той се държеше почти като

каймакамин и се смяташе равен нему. Когато излизаше от града на път за някое село, пътуваше с

комфортно оседлан фон, придружен от няколко конни четници. Из улиците на града също се

движеше с охрана от няколко четници. Той даже почна да се меси и налага в работите на

църковно-училищната община, така че аз като председател бях поставен между чука и

наковалнята. От една страна, се стараех да се реабилитирам пред властта, а, от друга – не желаех

да обявявам фронт на Апостол войвода, който държеше в ръцете си юздите на цялата околия,

толкоз повече, че още не бях запознат отблизо с населението. Също отбягвах да се меся в

работите на конституционния клуб и да отивам в къщата на Апостол, освен веднъж и то на

официална визита. За да опозная по-отблизо населението в Ениджевардарско и Гумендженско, с

разрешението на Екзархията, предприех веднага обиколка из селата, като не оставих и колибите.

При тази обимолка констатирах, че в селата в Ениджевардарско и Гумендженско националното

съзнание беше съвсем слабо, защото тези села се отказали от Патриаршията след въстанието под

натиска на четите, а елинизмът беше пуснал корен дълбоко чрез църквата. Свещениците и

певците като гръцки възпитаници още на гръцки извършваха богослужението. Макар че

обработваха чифлиците на беговете, в материално отношение селяните бяха много добре и след

създаването на революционната организация бяха пълни господари на имотите и даваха много

малко на беговете от получените приходи. Земята беше плодородна и даваше две реколти в

годината. Животът им беше патриархален, запазен от чуждо влияние, а нравите – девствени и

чисти. Болката им се състоеше в това, че църквите им бяха затворени от властта и че нямаха свои

собствени имоти. Като сравнявах тяхното материално положение с това на селяните в Кичевско,

убедих се, че последните, макар и собственици бяха по-зле и затова странствуваха, търсейки

поминък в чужди страни. Като разбрах болката им, аз съветвах селяните да са доволни от това

положение и уважават господарите си. Нарочно давах такива съвети, защото знаех, че каквото

кажа, ще се донесе до знанието на властта.

Отбягвах да зачеквам политически въпроси, а се занимавах с такива от църковно-училищен

хараитер.

От тези обиколки, не само че се запознах с населението, и изучих неговите нужди и болки, но и

властта почна да гледа на мен по-благосклонно. Оставаше да се разберем с Апостол войвода,

който още продължаваше да се разпорежда в околията като организирана официална власт. При

посещение в правителствения дом на официални празници канех и него да ме придружава. При

тия посещения схванах, че на каймакамина и офиперството беше им много неприятно, като го

виждаха с револвера със сърмени шнурове и с ботуши.

По него време се откри парламентът и по тоя случай навсякъде се устройха тържества с

илюминации. Такова се устрои и в Енидже Вардар в правителствения дом, където бяхме поканени

да вземем участие и ние българите, заедно с учащата се младеж. С нас беше и Апостол *Петков+.

На връщане, минавайки през турската махала, срещнахме се с група турски ученици, които пееха

хуриетската песен, а нашите – песента на Апостол войвода. Пеейки последната, те извикаха: "Да

живе Апостол войвода", а турчетата в отговор на това изкрещяха натъртено: "Яшасън хуриет" – да

живее свободата и комитетът. Това беше една демонстрация срещу войводата. След този случай

аз извиках Апостол в общината и му казах или да вземе пушката и хване гората, или пък да замине

за България, защото иначе стоенето му в Енидже Вардар беше невъзможно, и може да бъде убит,

както убиха леринсиия войвода Золета *Стойчев+. След Хуриета Гьорче Петров и Антон

Страшимиров бяха почнали да издават в Солун списанието "Културно единство" *26+. При

обиколката си в Битоля и Прилеп обаче Гьорче подушил какъв е турският Хуриет – ден до пладне и

офейкал в София. Аз посочих този пример на Апостола, а той разбра, че атмосферата около него е

сгъстена и се съгласи с мене, като каза: "Той, Гьорче, е хитра лисица и е усетил нещо, щом е

избягал." След това той склони да напусне Енидже Вардар и замине за България, но оставаше как

да се снабди с паспорт. За да не разберат това властите и му устроят някоя примка, решихме

паспорта да изкараме от Солун чрез бюрото на конституционния комитет. Изпратих го с едно

писъмце до председателя Тома Карайовов, за да му услужи, и той успял да замине в България, без

да узнае някой за това. След него останаха неговите заместници – десетари, както той ги

наричаше. Иван Палеота и Стоян Бозечки от с. Бозен с няколко четници. Властта не се опасяваше

от тях, защото те нямаха авторитета и обаянието на техния войвода пред населението.

След заминаването на Апостол войвода аз взех напълно положението в ръцете си.

Чрез председателя на конституционния клуб *Димитър+ Лешников аз имах връзка с клуба, без да

стъпвам в канцеларията му или да отивам на събрание. Отбягвах също да взимам активно участие

в работата му, защото за мене по-важен беше въпросът за закрепването на църковно-училищното

дело, особено у селяните. Както казах и по-горе, населението беше много привързано към

църквите, а последните в повечето села бяха затворени от властта. Първата ми работа беше да

издействувам отварянето на тия черкви. За да успея в това, първо, трябваше да се реабилитирам

пред властите и да спечеля тяхното доверие. Това можех да постигна, като ги убедя, че съм скъсал

с миналото и видимо съм се отдал на работа, която ми налага моята служба. Но все пак

чувствувах, че организацията беше още необходима, за да се държи населението в респект и да не

му се даде възможност да се отдаде на чуждите пропаганди, покровителствувани от властта.

Следваше да се измени начинът на действие съобразно идеите и духа на новия режим. За връзка с

четниците аз си служих чрез Димитър Лешников, който по препоръката на Апостол войвода беше

в тесни връзки с тях. Лешников всеки път се съветваше с мен. Но самите четници не всякога

слушаха и докато бях в Енидже Вардар в продължение на една година с тях, стана следната

неприятна случка:

Един виден селянин от с. Лапариново, сгодил дъщеря си за един гъркоманин от с. *Гюпчево+.

Организацията, още когато беше Апостол войвода, му забранила да даде дъщеря си на

гъркоманина. Тогава той привидно се съгласил, но не се отказал напълно, като чакал сгоден

момент, за да я даде на годеника. През пролетта на 1909 г. той се яви при мене, разправи ми как

стои работата и поиска съвет как да постъпи в случая. Аз му отговорих: "От моя страна свободен си

да дадеш дъщеря си където щеш, и моя длъжност е да ти дам венчална вула, ако поискаш, което

съм готов да сторя. Друго няма какво да ти кажа." Той остана с впечатлението, че аз не се меся в

четническите работи, което и целях с отговора си, защото, ако бях дал друг отговор – да не дава

дъщеря си на гъркоманина, той щеше да се похвали пред други хора и това нямаше да стане

скрито от властта.

След това обаче той се спогодил с Иван Палеота, заместник на Апостол войвода, като му броил 20

турски лири и последният му разрешил да ожени дъщеря си. Иван Палеота, който парадираше с

името на организацията, беше много прост човек, обиколен от няколко четници, беше се отдал на

грабеж и станал тежест на населението в Енидже Вардарско.

По него време Пере Тошев, като училищен инспектор в Солунско, дойде по ревизия в

Ениджевардарско. Неговото идване много ме зарадва, защото за мен той беше един скъп гост, с

когото бяхме свързани още от Битоля с мили и скъпи спомени. Той привърши ревизията и искаше

да си отиде, но аз го задържах за няколко дни, не исках скоро да се разделя с него, тъй като с него

можех да споделя онова, което ми тежеше на душата. Той с удоволствие прие поканата ми,

защото и той имаше горещото желание да си поприказваме. Ние не можехме един другиму да се

нарадваме и нощите прекарвахме в приказки, Когато му се оплаках от своеволието на четниците,

той с болка на сърцето ми каза: "Дяконе (така ме именуваше той още в Битоля), ние сме виновни

за всичко това, понеже ги научихме да убиват и крадат турците, а сега почнаха помежду си да се

убиват и крадат, тъй като нашият народ е без национална гордост и съзнание, и не беше готов още

за революция." Пере като училищен инспектор само за проформа ревизираше училищата, а

всъщност едновременно с това искаше да изучи характерните черти и душата на народа, а така

също неговото икономическо положение, стремежите и пр.

Между другото той пожела да види колибите в Ениджевардарското блато, където са били

скривалищата на Апостол войвода и базата му за действие по време на въстанието и после.

Ениджевардарското блато с едно протежение от 40 – 50 км дължина и 20 км ширина е обрасло

изцяло с тръстика и се изтича чрез река Караазмак. В него изобилствува всякакъв вид риба: сом,

змиорки и др., а на островчетата в същото блато, е застъпена разнообразна флора и фауна. По

средата на блатото, от града се забелязваше историческата колиба на Апостол, свързана със

спомените за няколко сражения, водени оттам с турци и гръцки андарти.

Аз се съгласих на това предложение, защото и аз не бях отивал в тези килиби от страх да не

породя съмнение у властите. Подготовката за това отиване възложих на учителя Димитър

Лешников. Той даде нужните нареждания и привечер към 12 часа по турски, тримата: аз, Пере и

Лешников, се отзовахме на брега на блатото, където ни посрещна един ениджевардарец с една

плоскодънна рибарска лодка. Беше хубава лунна нощ! Качихме се в лодката, лопатите загребаха и

тя се плъзна по водната повърхност на един канал 3 – 4 метра широк, прокаран през тръстиката

чрез изсичане на същата. Докато пристигнем до колибата, пътувахме повече от един час, защото

линията на канала отначало е права, после почна да криволичи, та лодката трябваше да върви на

зигзаги. Това е така, защото в това блато има много такива водни канали, които се пресичат и

които свързват колибите помежду им и с брега, Човек, който не познава добре тези канали, може

да се скита с дни и нощи, без да може да намери колибите. Пристигнахме в колибата, където ни

посрещнаха рибарите. Сложиха ни богата трапеза от прясна риба, приготвена в тепсия и изпечена

със сач отгоре, и чорба от куклешки яйца. Куклеш се нарича една птица, която се развъжда в

блатото и яйцата й са големи колкото гълъбовите. Колибата беше построена в едно водно

пространство между тръстиката върху една плосност от около 400 кв. м. Основата на тази плоскост

беше образувана от преплетени корени на дървета и от напластени върху тях насечена тръстика и

други изгнили вещества. Самата колиба е построена от дървета и тръстика и наедно с основата си

представлява нещо като плаващ остров. С покачването на нивото на водата зимно време,

колибата се издига, а лятно време спада. На много места из блатото между тръстиката има такива

открити водни пространства, върху които са построени колибите на рибарите. Дълбочината на

водата в каналите и при колибите е доста голяма и затова до последните може да се отиде само

през каналите с лодки. Тези колиби зимно време, снабдени с много хранителни припаси, са били

свърталището и крепостта на легендарния Апостол войвода и четниците му.

Вечерта спахме в колибата и заранта на другия ден върнахме се незабелязано в града.

Маршрутът на Пере Тошев беше от Енидже Вардар за Гумендже. Не ми се щеше да се разделя с

него и затова го придружих дотам. Като пристигнахме в Гумендже, на другия ден се получи

известие от Енидже Вардар, че между нашите четници начело с Палеота и гръиките андарти в с.

Гюпчево на една сватба станало сбиване. Пере, като се научи за това, ми каза: "Какво ще правиш

сега, дяконе?" Отговорих му: "Аз ще правя каквото ще правя, ами ти по-скоро се махай оттука и

бързай да заминеш за Солун." Изпратих го на гара Гумендже и се върнах в Енидже Вардар, където

научих цялата история за стълкновението в с. Гюпчево.

Бележки

26. Обществено-политически журнал, излиза два пъти месечно в Солун от 1 октомври 1908 до 1 март 1909 г.

Преместването ми в град Воден

Екзархийското паство до 1909 г. беше разпределено на епархии начело с митрополити и църковни

общини с архиерейски наместници. Имаше епархии без митрополити, които се управляваха от

църковни общини начело с по един председател – духовно лице, назначен от Екзархията за всеки

околийски център поотделно. Църковните общини кореспондираха направо с Екзархията. През

1909 г. обаче Екзархията разпредели екзархийското паство на епархии, както беше у

патриашистите и във всеки град, седалище на митрополити, назначи управляващи епархията,

които бяха в пряка връзка с Екзархията. Църковните общини се преименуваха наместничества и

бяха пряко подчинени на управляващите епархии. Енидже Вардар, Гевгели и Гумендже се падаха

в района на Воденската епархия със седалище гр. Воден. Аз узнах за това решение на Екзархията

по околен път и с нетърпение очаквах да науча кой ще бъде моят шеф във Воден. Хич де ми

минаваше на ума, че мен ще удостоят с тоя висок пост, защото нямах нужния ценз за тази

длъжност. В началото на месец декември 1909 г. преди Никулден, във време на заседание,

поднесе ми се едно препоръчано писмо от Екзархията. Аз много се зарадвах, като помислих, че е

някой чек, с който ми се изпращат пари за изплащане заплатите за тримесечието. Като отворих

плика обаче, вместо чек намерих писмо, с което ми се съобщаваше, че съм назнаначен за

управляващ Воденската епархия. Това беше за мене неочаквано и много ме изненада.

Едновременно почувствувах радост, че ме повишават, и тъга, че напущам Енидже Вардар, тъкмо

когато бях *навлязъл+ в църковно-училищните работи и бях се успокоил. Освен това аз бях ходил

във Воден – веднъж при идването ми в Енидже Вардар и преди един месец, когато учениците от

Битолската гимназия бяха дошли там на екзкурзия, но не ми се хареса и останах с лошо

впечатления за тоя град. Гражданството ми се видя надменно и студено, пък и гъркоманството

беше силно в града. Начело на гръцката митрополия стоеше митрополит – голям шовинист, бивш

Пелагонийски такъв, който ми беше познат още от Битоля.

Членовете на църковната община, като се научиха за новото ми назначение, не им стана приятпо

и искаха да пишат в Екзархията да отмени решението си. Аз не им позволих да сторят това, като

им обясних, че като чиновник трябва да се подчиня на разпорежданията на моето началство.

Предадох делата на общината на един свещеник и след два дни напуснах Енидже Вардар, понеже

ми се предписваше незабавно да замина за новото си местоназначение.

Потеглих за Воден с трепет дали ще оправдая надеждите, които Екзархията възлагаше на мене,

защото бях чувал, че този град е партизански, както Лерин. Носеше се слух, че по време на

въстанието в двата града, Воден и Лерин, партизанските страсти не утихнали и гражданите не

оставяли на мира Екзархията със своите оплаквания един против друг. Заминах за Воден с най-

големия си син през Солун. Като пристигнахме, настаних се на хотел, защото нямаше

митрополитско помещение, а само една стая в църковния двор, която служеше за канцелария на

църковната община. Във Воден сварих Кирил Пърличев на служба училищен инспектор. Той не ме

остави на хотел, а ме покани на гости в неговата квартира, където живееше с майка си. Той беше

така любезен да ме задържи на гости една седмица, докато си намеря квартира. Този му жест не

беше продиктуван само от елементарно чувство на гостоприемство, но и от патриотично гледище,

за да не се създаде мнение у гъркоманите, че българите оставили своя духовен шеф да

квартирува на хотел. Приех от моя предщественик свещеник Йордан Ангелов от Прилеп делата на

общината. Бивш учител със средно педагогическо образование, като млад още не беше улегнал,

той вземал живо участие в революционното дело в Прилеп и беше скоро ръкоположен за

административен чнновник. Като млад и още неопитен, без да държи сметка за положеннето си

като официално и отговорно лице за повереното му църковно-училищно дело, в желанието си да

се представи за голям националист, беше попаднал напълно под влиянието на конституционните

клубове. А младотурците гледаха на конституционните клубове като на авангард на българската

политика, наричаха привържениците им върховисти и на всяка стъпка им правеха пречки. Затова

на главния учител Стоян Георгиев беше му забранено да учителствува, а на моя предшественик

Йордан Ангелов, каймакаминът върнал един такрир – протест, подаден по някои църковно-

училищни въпроси.

Когато се явих при каймакамина, придружен от двама членове на общината, за да му се представя

й му връча препоръчителните от Негово Блаженство писма (мектуб...), той ме прие много студено,

защото един от членовете вместо фес имаше шапка на главата си. Мнозина от учителите след

Хуриета замениха фесовете с шапки, а това не беше приятно на младотурците, макар че

мълчаливо понасяха всичко. Това обаче им даваше повод да ни правят спънки в църковно-

училищното дело.

Както в Енидже Вардар, така и във Воден, болният въпрос за разрешение беше църковният,

защото църквите в полските села на Воденската епархия, които се бяха отказали от Патриаршията

след Илинденското въстание, бяха затворени. Във Воден гръцката пропаганда начело с

митрополита човъркаха болното място на селяните, увещавайки ги да станат патриаршисти, за да

им отворят черквите. В Енидже Вардар нямаше такъв натиск и в това направление не се правеха

сериозни постъпки. Този въпрос не търпеше отлагане, защото наближаваха коледните празници и

трябваше да се разреши в наша полза. Затова скоро ми се удаде един сгоден случай. Една

седмица предк Коледа пристигнаха във Воден, идващи от Солун, двама генералщабни офицери,

нарочно изпратени от младотурския комитет с мисия да държат беседи пред християнското

население да се примири с новия режим, без да очаква нещо по-добро от съседните балкански

държави, защото иначе щяло да стане по-лошо. На тази беседа бяхме поканени аз и гръцкият

владика наедно с по-първите граждани в кабинета на каймакамина. След беседата офицерите и

гръцкият владика със своите хора излязоха, а аз останах. Възползуван от случая, че аз съм насаме с

каймакамина, му казах: "Възхитен съм от беседата на офицерите, защото всичко, което казаха, е

правдоподобно. Аз исках да им благодаря за хубавата беседа, но чаках това да стори гръцкият

владика, като по-старши от мене." От моите думи на каймакамина стана много приятно и той ми

каза малко натъртено: "Защо не стана ти да им благодариш?" Отговорих му, че според нашия

църковен канон аз не мога да не държа сметка за старшинството и неловко е да се обадя преди

него, защото той е назначен с царски берат. Всъщност аз не станах да им благодаря, не от желание

да спазя старшинството, но защото знаех, че това щеше да предизвика негодувание между нашите

тъй наречени националисти, които веднага щяха да ме нарекат туркофил. Схванах, че

каймакаминът остана много доволен от това, което му казах, и аз реших да използувам този

момент като най-удобен, за да повдигна пред него въпроса за затворените църкви. Това ми се

налагаше да сторя, защото по него време бяха дошли кметовете със свещениците и първенците от

селата, за да ходатайствуват да издействувам от правителството отварянето на църквите за

коледните празници. Между другото те ми подметнаха, че гръцкият владика им обещал веднага

да стори това, ако се откажат от Екзархията. Последното обстоятелство ми даде да разбера, че

националното съзнание у тях още не беше достатъчно закрепнало и те са понасяли до Хуриета

това положение да стоят със затворени църкви, защото организацията стоеше като орел на

главите им.

Обърнах внимание на каймакамина върху тоя важен от религиозно гледище въпрос, като му

казах: "Прави бяха офицерите в беседите си, че погледите ни не трябва да бъдат обърнати към

съседните християнски държави, а сплотени да поддържаме новия режим след Хуриета. Нашите

още не са толкова издигнати, за да правят разлика между политика и религия. Понеже църквите

им са били затворени толкова години през времето на стария режим, те са се борили против тая

неправда, и сега след Хуриета, като не им се позволява да отворят своите молитвени домове, у тях

се слага убеждението, че няма никакъв Хуриет. Опасността от това е, че злонамерени хора,

подкупени от заинтересовани държави, могат да използуват това настроение на народа, за да

осъществят своите пъклени планове и да компрометират Хуриета. Ето сега наближават коледните

празници, а църквите са затворени и населението няма къде да се моли и да извърши своите

религиозни обряди. От това неговото религиозно чувство ще бъде накърнено и този голям

празник ще мине като обикновен ден. Преставете си какво би било положението, ако на вашите

хора им се забрани да отидат в джамията през байрама?" Той се сепна от мойте думи и ме запита:

"Като е тъй, какво да се прави?" Казах му поне временно – само за коледните празници, да

нареди да се отворят църквите, и след това пак да ги затворят, като добавих, че иначе снемам

всякаква отговорност от себе си, ако станат някои нежелателни работи. Обясних му, че този е

пътят, чрез който може да се успокои нашето население и да повярва в Хуриета, и че аз без

официална заповед не мога да дам нареждане, защото гръцкият владика ще протестира пред

валията и ще бъда дърпан отговорен за това. Завърших, като казах: "Тази околия е вам поверена и

вие отговаряте за всичко каквото се случи. Ако искате да има мир и спокойствие, трябва да

сторите това." Той се позамисли и каза: "Дай нареждане да се отворят църквите." Отговорих му, че

моето нареждане не е валидно, защото църквите са запечатани с държавния печат и че само той

може да даде такава заповед чрез органите на властта. Тогава той обеща, че ще даде нареждане

по телефона до полицейските участъци...

С едно тешекюр едерим (благодаря) станах и веднага наредих да се приготвят окръжни до всички

села да се отворят църквите за коледните празници. С тоя успех аз се издигнах не само пред

населението в града, но и в селата.

На първия ден на Коледа, каймакаминът, придружен от висшите военни и нивилни чиновници и

беговете, ми направи визита. След Коледа пък аз отидох при него нарочно да му благодаря от

името на цялото българско население за отварянето на църквите и той остана много доволен.

Каймакаминът на име Сали бей, беше мухаджир (бежанец) от гр. Пловдив. Неговият брат, както

ми разправяше, бил учител в турско училище в същия град. Млад и интелегентен човек – свършил

висша административна школа в Цариград, владееше френски и български език, но се

въздържаше да говори български. Той беше човек с либерални убеждения, доколкото един

турчин може да има такива, понеже аз видимо споделях неговите убеждения, разбрахме се много

добре и станахме приятели. Когато станеше нужда да направя постъпки по някои църковно-

училищни въпроси, не подавах такрер (рапорт), а лично с него уреждах всичко. Само ако

разрешението на въпроса зависеше от вилаетското управление, тогава подавах официален

рапорт, за да го препрати със свое мнение.

По него време на главния учител Стоян Георгиев беше забранено от властта да учителствува и

въпреки многократните постъпки на Екзархията да се отмени тази заповед, не се постигна нищо.

След като станах близък с каймакамина и схванах, че се ползувам с неговото доверие като

благонадежден отоманец, използувах един сгоден момент при един приятелски разговор да го

запитам за причините, по които главният учител Стоян Георгиев е отстранен от училището.

Обясних му, че с неговото отстранение страда учебното дело, и че не е уволнен, не е провинен в

нищо и си получава заплатата, без да работи нещо. Каймакаминът обаче мотивира неговото

отстранение с това, че бил съден преди Хуриета като политически престъпник на доживотен

затвор. Сепнах се от този отговор, понеже засягаше и мен; и аз преди Хуриета бях осъден на

същото наказание. Но не бях изгубил присъствие на духа и веднага му отговорих, като обясних, че

с Хуриета се даде амнистия на всички политически прествпления и им се върнаха всички

граждански и политически права. Осланяйки се на това, го помолих да отмени наредбата за

отстраняването му, но той приятелски ми отговори: "Ако ми беше казал по-рано, можеше нещо да

се направи, но сега е късно, защото въпросът е отнесен до директора на просвещението в Солун и

той е взел решение за отстраняването му." Разбрах, че това решение е взето от вилаетското

управление по негово донесение и сега не може да бъде отменено, и че тази причина –

осъждането му, беше само един претекст, за да бъде отстранен. Иначе ми беше необяснимо,

защо на мене беше позволено въпреки моето минало да стоя начело на една епархия и да

предетавлявам църковно-училищното дело, а на един учител да не му се позволи да учителствува

като пакостен за държавата. Истинската причина за отстраняването му беше друга, която

каймакаминът не искаше да ми каже. Това разбрах от казаното от него и един разговор с мене,

при който се изтърва да каже, Стоянов *Стоян Георгиев+ не бил добър човек. Отпоспе при един

разговор с учителя по турски език – Гешев, узнах, че Стоян Георгиев в желанието си да изпъкне

като голям националист и ръководител на констицуонния клуб и да се покаже безстрашен

безразборно критикувал властта, като на едно място си позволил даже да каже, че каймакаминът

бил по-невеж от училищния слуга. Тези думи, макар и казани в интимен кръг, дошли до ухото на

каймакамина. Разбрах, е при това положение нищо не е в състояние да отмени това вилаетско

решение. Затова с рапорт до Екзархията поисках Стоян Георгиев да бъде командирован на работа

в митрополията, понеже секретарят на същата беше още млад и неопитен. Екзархията обаче не

уважи това мое искане, като отговори, че направили сериозни постъпки на надлежното място за

възстановяване правата на главния учител. Аз бях убеден, че ази постъпка няма да даде

положителен резултат, щом местната власт е дала лоша атестация за учителя пред вилаетското

управление.

Предвид наближаването на Велинден, намислих как да действувам пред властите за отварянето

на църквите. Един месец по-рано повдигнах този въпрос пред каймакамина, но той ми отговори:

"Вар вакит" (има време). На Лазаровден, понеже беше пазарен ден, явиха се в митрополията

кметовете начело със свещениците от полските села: Въртокоп, Ар*...+ Епископия, Каменик и

Воденско, Вещице, за да узнаят дали ще им се отворят църквите за Великден. Даже един от

техните бегове им приготвил телеграма по тоя въпрос, за да я подадат до Великия везир. Аз взех

телеграмата и отидох при каймакамина, за да узная пръв неговото мнение, като му казах, че в

митрополията са дошли от селата сто души кметове и свещеници да ме безпокоят с искане за

отваряне на църквите, като го осведомих и за телеграмата, която съм спрял. Той ми отговори:

"Добре си сторил, дето си спрял изпращането на телеграмата, да не си дават парите на вятъра." На

въпроса му, колко време има до Великден, отговорих. "Има една седмица", на което той каза;

"Има време." Преди Великден на Великата сряда ме повика чрез едно заптие. Като се явих при

него, той усмихнато ми каза да съобщя с едно окръжно до селата да отворят църквите, като се

предпазват от всякакви демонстрации, за да не дразнят противниците. Същевременно той

съобшил на полицейските участъци да не пречат. С едно "Чок тешекюр" (много благодаря)

излезнах весел от сполучливото разрешение на тоя въпрос. След Великден отидох нарочно при

каймакамина да му благодаря от името на повереното паство за отваряне на църквите. Тогава той

ми каза, че гръцкият владика протестирал пред валията против него, задето отворил църквите, и

добави: "Да видя какво ще прави." От твоя протест на гръцкия владика каймакаминът се

амбицира и не затвори вече църквите, както това направи след коледните празници. По

отварянето на църквите не съобщих нищо на Екзархията, понеже те не бяха официално отворени и

предадени на екзархийските власти, а това стана по благоусмотрението на каймакамина.

Солунският валия след Великден, през месец май, бил в Цариград и при среща с Негово

Блаженство съобщил му за отварянето на църнвите във воденските села. Негово Блаженство с

едно писмо ме запита за истиността на това съобщение, на което отговорих, че е вярно.

През същото време в Екзархията, като се увериха, че постъпките пред министъра на

просвещението в Цариград за възстановяване правата на главния учител не дадоха резултат,

запитаха ме какво прави той, на което отговорих, че е без работа. Тогава го командироваха на

работа в канцеларията на митрополията.

Кървавата сватба в с. Гюпчево

Петър от с. Лапариново, който беше сгодил дъщеря си за гъркоманин, вдигнал голяма сватба, на

която поканил и нашите четници заедно с главатаря Палеота. Те отишли като сватове на коне,

въоръжени, за да продават бабаитлък и придружили сватбеното шествие до с. Гюпчево. Там

сварили много гъркомани и гръцки андарти, поканени от младоженена гъркоман. След

венчавката, когато почнали да се веселят, гъркоманите почнали да пеят нарочно песни за гръцки

капитани, а нашите – песента на Апостол войвода. Това дало повод да се почне остра разправия

помежду им и под влиянието на алкохола започнали да се бият, като употребили и оръжие. В

резултат на това сбиване паднали убити двама наши четници и един гъркоманин и няколко

гъркомани ранени. Палеота, заедно с останалите живи другари, избягали и станали нелегални.

По този случай не бях обезпокоен официално от властта. Само началникът на жандармерията –

един хитър албанец, при една среща с мене в чаршията лукаво ми подметна: "Кажи на вашите да

си дойдат, няма защо да се укриват." Отговорих му, че нямам нищо общо с такива разбойници и

понеже по това време албански въстаници бяха нахлули в Скопие и Велес, добавих: "Вие като

албанец кажете на вашите албанци да не вдигат въстание" – и той млъкна.

Българското население беше свикнало с четите, които го пазеха от издевателствата на беговете и

турските пъдари. Изгубило вярва в Хуриета, за него съществуването на четничеството беше една

необходимост, нужно за националната ни кауза – борбата с гръцката пропаганда, която, както се

каза и по-горе, беше пуснала дълбоки корени чрез църквата и духовенството. Понеже нашата чета

беше малочислена – от около 4 души, движеше се незабелязано по селата, колкото да поддържа

духа, без да предприема по-крупна акция. В същото време обаче, по неизвестни мен

съображения, в един неделен ден надвечер, те убили един гъркоманин от града, под с. Пилорек,

до самия град. Това убийство стресна турците и гърците. Два дни преди убийството бях получил

официална покана от правителството да присъствувам при полагането на основен камък на една

казарма, която щеше да се строи вън от града. Това тържество беше определено да стане в

понеделник преди обяд. Същия ден, гръцкият архиерейски наместник, заедно с гъркoманите,

демонстративно извършваше погребението на убития. Когато отидох, придружен от свещениците

и общинските членове на определеиото място, за да присъствувам при полагането на основния

камък, сварих събрани под палатки каймакаминът заедно с всички цивилни и военни чиновници и

беговете. Като се явих пред тях и ги поздравих, те всички навъсени, едва-едва вдигнаха ръце да ме

поздравят. Схванах, че настроението им към мене беше неприязнено и аз замълчах, без да поведа

никакъв разговор с тях. В мълчание прекарахме, докато се приготви основният иамък. Когато

всичко беше готово, станахме и ходжата прочете обичайната молитва и се закла курбан. След

свършване на церемонията, давайки вид, че съм оскърбен от тях, направих едно темане на

каймакамина и казах сбогом. Той схвана, че съм недоволен и промени настроението си, като

любезно ме покани да остана, докато се почерпим. Аз обаче не се съгласих, под предлог че имам

бърза работа и демонстративно напуснах тържеството.

На другия ден – вторник, за нещастие един ученик от училище наранил с револвер другаря си.

Като научих за случката, стана ми много неприятно, защото знаех, че турците ще я свържат с

убийството на гъркоманина. Веднага пратих писаря Григори Ганев при каймакамина, за да му

съобщи за случката и да се уведомят съдебните власти. Каймакаминът вместо да изпрати

следователя за следствие и оглед, казал на писаря следобед да отида при него. Тази му покана не

ме зарадва и ме наведе на мисълта, че тази случка ще му послужи като коз да повдигне въпроса

за убийството на гъркоманина. Преди да отида, повиках при себе си един от гражданите на име

Нацо Мандолчев, който имаше връзки с четата, за да ми каже от кого е извършено убийството.

Той ми каза, че то е дело на четата. Като каза това, аз разбрах, че каймакаминът ме вика да ми

чете нотации, и отидох подготвен да дам съответния отговор. В кабинета му намерих събрани по-

видните бегове, кадията, мюфтията и целия състав на младотурския комитет. Щом ме видяха,

всички станаха на крака и ми направиха място да седна до каймакамина. Аз седнах като на тръне

и с едно мрачно изражение на лицето поздравих всички с темане. Каймакаминът ме запита; "Не

вар, не йок?" (Що има, що няма). Разправих му за случката между ученините. Тогава един от

младотурците се озъби насреща ми и каза: "Когато учениците у вас са въоръжени, какво остава за

бащите им?" Отговорих, че това е работа на полицията да следи дали хората имат оръжие или не,

но от една такава случка с един револвер не може да се прави такова заключение. Допустимо е у

някои граждани да се намера по някой револвер, който да им служи за охрана при работата или

като земледелци на полето, или като рибари по блатото, където винаги са изложени на опасности

от нападението на някои диви зверове или разбойници. В случая детето може би е намерило

револвера окачен на стената в къщи, взело го да си играе, без да знае, че е пълен и наранило

другарчето си. Тогава мюдюрът – финансовият началник, който беше в Битоля, ма запита:

"Учителите не правят ли проверка?" "Това е съвсем отделен въпрос и учителите ще понесат своята

отговорност за това", му отговорих. Тогава си спомних за една случка в турската гимназия в Битоля

в битността ми на дякон в същия град, когато един ученик уби в училището другаря си с револвер,

и му казах: "В Битолската гимназия учителите не правят ли проверка, но въпреки това, ако си

спомняте, и там един ученик уби другаря си с револвер." Той се съгласи с мене, че навсякъде се

случват такива неща. Най-после каймакаминът пристъпи към същността на въпроса, като каза:

"Оставете, този въпрос е маловажен, но кажете ми от коя страна е извършено убийството на

гъркоманина в неделя вечерта?" Този въпрос не ме изненада, защото го очаквах, и затова

спокойно му отговорих: "Да!... този въпрос е много сериозен, защото убийството може да се счита

за политическо и последствията от него да бъдат съвсем нежелателни; затуй властта трябва да

вземе строги мерки,, да издири виновниците и строго да ги накаже." "Това не е ли работа на

вашите?" Отговорих му: "Не мога да кажа нито да, нито не, защото не съм видял и не мога да зная

кой го е извършил. Но ако допуснем, че нашите са извършили това престъплеиие, и то в самия

град надвечер, когато още има движение на хора, то би трябвало да признаем, че тука няма

полиция, или че полицията не е на мястото си."

"Полицията знае, но вие как предполагате и какво се чува между вашите за това убийство?",

запита ме той повторно. Казах му следното: "Упорито се носи слух, че убийството е извършено от

самите гъркомани, понеже братът на убития, като ръководител на гръцкия комитет, през стария

режим наказал някого с парична глоба и бой и наказаният сега за отмъщение, убива брат му."

Всички възприеха моите разсъждения за праводоподобни и промениха своето настроение към

мен, като се увериха в моята искреност към новия режим, казаха ми да следя и ако узная нещо

ново по този въпрос, да им доложа. След този разговор констатирах, че всички са доволни от

моите отговори и че каймакаминът въпреки желанието си, бил принуден от младотурците да ме

повика и ме съди един вид пред тях. Но то излезе обратното; вместо те да ме съдят, аз ги поставих

натясно, като им дадох да разберат, че тази работа е полицейска, а не моя.

Каймакаминът ме покани да остана и ме почерпи едно кафе, схванах, че той е много доволен от

развръзката на всичко това. Тъкмо мислех да ставам, когато разсилният му съобщи, че докарали

ученика, който наранил другаря си и го запита какво да правят с него. Каймакаминът даде

нареждане да се арестува. Аз веднага се намесих и му казах, че ученикът като малолетен не може

да бъде арестуван, а следва да бъде освободен под гаранция, докато бъде повикан от

следователя. И така благополучно се отървах от тази неприятност, без да падне някакво съмнение

върху ми.

Но младотурците не се задоволиха с това и за да разберат дали се занимавам с политика,

направиха друг опит.

През пролетта на 1909 г. събраха се доброволци, които да отидат в Цариград и свалят султан

Хамид. По тоя случай получих покана от младотурския комитет да дам нареждане, да се съберат

доброволци и парични помощи и от нашите хора. Върнах поканата чрез писаря на общината с

поръчение да им каже, че тази работа не влиза в моята длъжност, защото аз съм духовно лице и

не мога да се занимавам с политически въпроси. За тази цел има конституционен клуб, към когото

следва да се отнесат. Те обаче не искаха официално да признаят нашите национални

конституционни клубове, но все пак след моя отказ те се обърнаха към тях. Председателят на

клуба г-н *Димитър+ Лешников дойде при мене да ме пита какво да прави. Казах му да свика

събрание от гражданството и го покани за проформа да се запишат доброволци и да съберат

помощи. Но иначе да им се внуши да не предприемат нищо, защото, ако отидат доброволци и

падне някой убит, ще си навлекат беля на главата.

Яви се втори случай на изпитание: Преди анексията на о-в Крит, както навсякъде и в Енидже

Вардар се свика митинг от цялото гражданство в знак на протест. На митинга присъствуваха

гръцкият и униятският архиерейски наместници и цялото гражданство, но аз не отидох. След

митинга явиха се при мен членовете на общината и първенците сърдити и почнаха да ме упрекват,

защо аз не съм отишъл, когато духовни началници са били там. Запитах ги дали каймакаминът и

кадията са присъствували на митинга, на което ми отговориха отрицателно. Тогава им казах: "Аз

отивам само там, където отиват каймакаминът и кадията, и то по покана, защото не съм

митингаджия." Те схванаха моята мисъл, мина им сръднята и се укротиха.

Между градските и селските учители имаше назначени от Екзархията неколцина съчувственици от

крилото на Яне Сандански, които бяха явно протежирани от младотурците. Ениджевардарци

гледаха на тях като на изменници и предатели народни, защото така им бе внушено от

конституционните клубове. Някои от тези момчета съвестно си гледаха работата и не бяха вредни

за националната ни кауза, а други, като Милан Манолев и г-ца Калина Измерлиева и двамата от

град Кукуш, се стараеха да всяват смут в училището и всред гражданството, като проповядваха

превратни идеи. Затова гражданите ги наричаха санданисти и социалисти. Един ден яви се при

мен една депутация от по-видни граждани по средата на учебната година и ултимативно ми

заявиха да уволня тези учители, като казаха, че ако не сторя това, те сами щели да се разправят с

тях, като ги изгонят от училището. Аз категорично им забраних да се месят в моята работа, като

казах, че аз зная кога е време за уволнение и кой трябва да се уволни. Предупредих ги, че ако те

дръзнат сами да се разправят с учителите, ще се отнеса за помощ до властите. Те се стреснаха от

моя остър тон и нищо не предприеха.

Милан Манолев, който тук по идеи се нарече санданист, когато го съдеха по делото на атентата в

*...+ дойде един ден в канцеларията ми и почна да се оплаква, че заплатата му била малка и не

стигала да посрещне културните му нужди. Същевременно почна да напада Екзархията и

подведомствените й чиновници и да ги обвинява в несправедливост. Аз спокойно му отговорих,

че по предвидения щат толкова му се полага и ако не е доволен, нека си подаде оставката.

"Уволнете ме!", каза той. "Не мога да те уволня безпричинно; или искаш да те уволня, за да ти

повдигна акциите пред твоите съмишленици?"

Но не се мина един месец и той си подаде оставката. Неговите другари на основание рапорта ми

до Екзархията към края на учебната година бяха преместени в друг вилает. След тези промени в

учителския персонал, гражданството се успокои. Ако бях извършил промените през учебната

година, не само учебното дело щеше да пострада, но щях да създам главоболие на Екзархията и

на себе си, защото младотурците щяха да помислят, че аз държа страната на клубовете –

върховистите, както те ги наричаха и предвид на моето минало, лесно щяха да ме турят в

дранголника. По този начин успях да хвърля пепел в очите им и да спечеля тяхното доверие.

Обиколката, която извърших безпрепятствено из селата в района ми, даде възможност да се

опозная отблизо с населението. Довърших и новостроящата се църква в града и бях доволен от

положението си, толкоз повече, че ениджевардарци – хора с горещ темперамент и весел

характер, бяха доволни от мене.

Лятно време градът е мъртъв, всички са на работа по полето, а зимно време и през празниците

навсякъде се слушат революционни песни, главно песента на Апостол войвода. Песните се пееха

във всички махали, придружени с тъпани и гайди, като ги слушах, изпитвах голямо удоволствие и

бях във възторг.

През есента около Димитровден, пак ненадейно, ми се изтресе Пере Тошев по ревизия. Той

идваше от обиколката си из солунските села не толкоз за ревизия, а повече, за да ме види как съм

и що правя. Като го видях, много се зарадвах, но още с влизането в стаята ми, ме запита: "Къде ще

ме поставиш да спя, защото съм пълен с гадинки, събрани от селата." Аз го дръпнах за ръката да

седне на моето легло, донесох му дрехи да се преоблече и го поставих да спи в същото легло. Но

какво ти спане, когато цяла нощ прекарахме в сладки приказки. На другия ден ревизира

училището само за лице, а целта на неговото идване беше да разбере как е положението след

кървавия инцндент в с. Гюпчево и какъв е духът на населението. Като му казах, че всичко мина

благополучно, той почна да се смее. Оттук аз го изпратих до Гумендже и оттам той замина за

Солун. Това ми беше последното свиждане с него.

Няколко думи за Кирил Пърличев

Кирил Пърличев, който бил по-преди главен учител във Воден и поставил основата на

революционната организация, се ползуваше между воденчани и във Воденско с голям авторитет.

Макар и млад, но със своя въздържан живот, без да се проявява в никое отношение, беше

спечелил доверието на всички. Той като стар ратник във Воденско и запознат добре с местните

условия и с населението, беше ми добър съветник. Като училищен инспектор, със своето добро

минало и със своя примерен живот, държеше учителите в респект. Свикнал с дългогодишния

свободен живот в България, с идването си във Воден след Хуриета, със своя краен национализъм

искаше и тук да постигне пълно равенство, каквито имаха турските поданипи в България, без да

държи сметка, че тоя Хуриет бе турски и младотурците целяха да ни го наложат според техните

разбирания за свободна и автономна Македония. Затова, водими от тия разбирания за Хуриета,

той, учителите и някои по-интелигентни хора вместо фесове носеха шапки. Това обаче не се

харесало на каймакамина и в един разговор с него долових, че Кирил Пърличев като училищен

инспектор не му е приятен. Като израз на тая своя неприязън той искаше да повдигне въпрос за

някои новооткрити селски училища, че били открити без нужното позволение (рухатнаме) от

директора на просветата. За да предотвратя това зло, в интерес на самото училищно дело,

поканих Пърличев да замени шапката с фес. Той отначало не се съгласяваше, но като му обясних,

че при посещение на правителството в официални празници той не може да ме придружава с

шапка, съгласи се и тури фес. Така се ликвидира този въпрос и завършихме учебната година

благополучно, без каймакаминът да посегне на училищата.

През 1910 г. съгласно екзархийския устав се произведоха епархийски избори във всички околии на

епархията, след което трябваше да се свикат всички избиратели на Воден за избиране на

епархийски смесен съвет. Понеже такъв избор ставаше за първи път, предупредих каймакамина

за датата на избора. На каймакамина това се видя чудно, понеже други път не е ставало подобно

нещо и гаче ли беше с намерение да не допусне това събрание от околиите. След като му обясних,

че това събрание е съгласно екзархийския устав, утвърден от правителството, и е просто от

църковен характер, и че желателно е в него да присъствува представител на властта, за да се

избягнат всякакви коментари от злонамерени хора, той се съгласи. Същевременно го поласках,

като му казах, че ще бъде щастие за него, в негово време за първи път да стане такъв събор от 4 –

5 околии. На определената дата пристигнаха избирателите от всички околии: Гевгели, Енидже

Вардар, Съботско, Воден и Гумендже, по пет души от всяка околия начело с по едно духовно лице

или всичко около 30 души. Щом се явиха в митрополията, оттам всички заедно се отправихме в

правителствения дом, където ги представих на каймакамина. Той остана много поласкан от това

посещение, особено като видя, че повечето от избирателите са хора първенци, които владеят

добре турски език, като например Владо Икономов и Бъчваров ог Гевгели; Божил Станков и Мицо

поп Ставрев от Енидже Вардар и Хаджи Пано и д-р *...+ от Гумендже, все възрастни хора. Със

тактично държане те направиха добро впечатление на каймакамина и той остана много доволен

от тях. Особено впечатление направи Владо Икономов със своята словоохотливост, придружена с

изтънчени турски маниери, които владееше добре. От каймакамина всички отидоха при кадията.

Това беше голямо събитие за нас, което раздвижи цялото гражданство във Воден, особено

гъркоманите, които се смаяха, като видяха такова събрание от цялата епархия, нещо небивало

дотогава. Особено шествието ни през чаршията, когато отивахме при каймакамина в строй по

двама начело с духовенството, направи голямо впечатление на гражданството. Това беше един

вид манифестация на българското дело. Избирателите пристигнаха в събота и в неделя сутринта

извърших съборна служба със свещениците. След църковен отпуск, пак всички в строй,

придружени от граждани, отидохме в училищния салон, където след обичайния молебен за

султана и Негово Блаженство започна избора в присъствието на началника на полицията.

От представените кандидати от воденските граждаи, имащи право на избираемост съгласно

екзархийекия устав, с тайно гласоподаване се избра съставът на епархийския смесен съвет. В тоя

състав се избраха първенците, хора улегнали, неопетнени с нищо в миналото и с доказано

родолюбие. Във Воден борбата беше между средната ръка еснафи и занешевци. В този избор се

избраха по-старите и по-благоразумниие от двата лагера, та всички останаха доволни. Това стана

по мое внушение чрез архиерейските наместници, на които предписах кои лица да бъдат

посочени на избирателите за избираеми.

След тези борби се уталожиха страстите и гражданството остана доволно. Остана довелен и

каймакаминът, понеже не се избраха млади хора, които взимаха участие в революционното

движение, а се избраха хора възрастни и с авторитет като: Иван Занешев, Христо Саракинов, Туше

Металоров и др.

Това църковно тържество на екзархийското паство във Воден се приключи с един банкет, даден на

избирателите и по-първите граждани на Воден от страна на църковното настоятелство в

училищния салон с благопожелания от всички в едно близко време епархията да се сдобие с

титуляр митрополит.

С избирането на епархийския съвет управлението на епархията се стабилизира и аз почнах

обиколките си из цялата епархия, като обиколих първо района на Воден и Мъгленията, а после на

Гевгели, Енидже Вардар и Гумендже.

През месец май се прокара през турския парламент законопроектът за спорните църкви, според

който на едно село се предава църквата, ако повече от половината население признава

Екзархията, в такъв случай на патриаршистите ще се направят нови църкви от правителството. Във

воденските села имаше такива, където екзархистите бяха малцинство и когато комисията по

предаването на църквите начело с началника на жандармерията отиваше по селата, за да провери

чрез кметовете колко са екзархисти и колко патриаршисти, аз, под предлог, че обикалям

епархията си по служба, тръгнах по селата и се срещнах с комисията в с. Арсен, където кметовете

бяха поканени да дадат сведения за числото на патриаршистите и екзархистите. Моето пристигане

в тоя момент в това село и срещата ми с комисията оказа влияние върху ония кметове, които се

колебаеха да потвърдят с печатите си, че в селата всички са под ведомството на Екзархията. А в

селата Воденска Вещица и Цар Мариново, където болшинството не бяха екзархисти, кметовете

потвърдиха, че са болшинство и по тоя начик всички спорни църкви се предадоха на

Екзархийското паство. Това стана и по внушение на каймакамина, за да се освободи държавата от

построяване на църкви на малцинствата. За това немалко допринесе лошото отношение на

каймакамина към патриаршистите, поради надутото държане и лошото поведение на гръцкия

владика спрямо властта. Митрополит Стефанос, когото заварих във Воден, след като протестира

пред валията против каймакамина поради отварянето на църквите за Великден, патриаршията го

премести от Воден и на негово място дойде друг още по-голям фанатик. Той със своя бабаитлък

като ферманлия искаше да сплаши каймакамина. Същият на феса на своя гавазин (турчин

телохранител) постави значка владишка корона с кръст и препасан със сърмен ширит, за да се

познава, че е митрополитски гавазин. Без да обърна аз внимание на това при една среща с

каймакамина, задава ми въпрос: "Няма ли и ти да поставиш на твоя разсилен корона и сърмен

пояс, кактъ гръцкият митрополит?" "Той е голям човек и ферманлия и като такъв всичко може да

върши – отговорих му аз, – а аз съм обикновен поп, но по нямане на друго лице Екзархията ми е

поверила тоя висок пост, като стана владика и аз може да върша същото." Той иронично се изсмя

с думите: "Чок шейтансъ» (много си хитър)." Вън от туй гръцкият митрополит със своите

бабаитлъци вършеше и други щуротии, несъответствуващи на сана му. Един ден той отишъл в с.

Свети Илия, отстоящо на 2 часа път от гр. Воден, населено с турци, българи – 30 къщи и 5 – 6 къщи

патриаршисти, придружен от паликарета и от аделфотията (братството), въоръжени с револвери и

гръцки пушки, и служил в селската църква. Като узнах за това протестирах пред каймакамина,

задето е допуснал гръцкия владика да отиде в това село, където болшинството от населението

беше под ведомството на Екзархията. На моя протест каймакаминът ми отговори: "Сега Хуриет и

всеки е свободен да отива, където иска и ще бъде приет" – с което ми даде да разбера, че и аз

мога да отида. Отпосле узнах, че владиката заедно с придружавашите го паликарета, при влизане

и на издизане от селото, стреляли с револверите, за да сплаши българите. Всичко това било

донесено на каймакамина от турското население. Младотурците най-много се възмущаваха от

тези бабаитлъци на едно официално духовно лице и не можеха да го понасят.

На тези демострации на гръцкия владика каймайаминът ето как си отплати: владиката отиде да

служи в същото село на празника "Свети Илия" (2 август), поради храмовия празник на църквата. А

пък на Кръстовден в това село ставаше панаир, на който често се събираха хора и от околните

села. Дойдоха селяни да искат да им изпратя свещеник за празника да им извърши требите.

Понеже в това село нямаше свещеник, ме помолиха да отида аз да им служа на Кръстовден. Два

дни преди празника изпратих свещеника от с. Оризари, отстояшо на половин час път от Воден,

като му съобщих, че и аз ще отида за празника. Тъкмо по това време се съвпадна и турският

празник Рамазан, когато турците в продължение на 30 дни не вкусват нищо през деня, а се хранят

само два пъти през нощта – вечер и заран преди съмване. Денем, и то следобед, чиновниците

отиват в канцелариите навъсени, и то не да вършат сериозна фабота, а на приказки в очакване по-

скоро да се стъмни, за да разговеят. Особено най-много навъсени бяха и не им се приказваше

ония турци, които бяха пушачи на тютюн. След вечеря те отиваха в правителствения дом, за да

прекарат няколко часа в развлечение, пушейки цигари и пиейки кафета и шербети.

Аз знаех по кое време каймакаминът отива в кабинета си след вечерята и отидох при него да му

съобщя, че отивам в с. Свети Илия за Кръстовден и му посочих моя заместник за всеки случай.

Тази тактика бях установил още в Енидже Вардар. И там, когато ми се наложеше да отсъствувам от

града по обиколка из селата, всякого съобщавах на каймакамина, като му посочвах мой заместник

някой мой свещеник. В случая желаех да знае той къде отивам, за да не би иначе да хвърли

някакво подозрение, че отивам с друга пел, ако не му се обадя. Никога при подобни случаи не

исках разрешение от него, за да не попадна в зависимост, а просто му съобщавах за сведение, че

отсъствувам и че оставям мой заместник.

Като съобщих на каймакамина, че аз отивам в с. Свети Илия за Кръстовден поради празника, той

както никога малко се смути и ме запита какъв е тоя празнин. Като му обясних, той ми каза: "На

добър час" и веднага ми се извини, че бързал да отиде в клуба, където го чакали за някакво

рамазанско богослужение, и аз станах. На 13 септември с. г. следобед, потеглих с кон за селото.

Щом стигнах до село Оризари, през което минава шосето за Солун от Битоля, виждам цялото село

обсадено с кордон от войска. Като видях това, се стреснах и помислих, че няма да ме допуснат да

мина през кордона, а ще ме върнат; обаче щом доближих, войниците ми отвориха път, без да ми

кажат нещо, и аз продължих. Когато навлязох в селото, няколко селяни ме посрещнаха уплашени

и ме запитаха какво да правят, понеже имало голям натиск и побоища от страна на войската, за да

предадат оръжието. Аз казах с висок глас, за да чуят войниците: "Щом се търси оръжие, който има

трябва да го предаде." Но те от погледа ми разбраха много добре, че исках да им кажа: "Ако

можете да го укриете, не го давайте!" После ме запитаха дали ще могат да се черкуват за

Кръстовден, на което им отговорих, че събирането на оръжието няма нищо общо с църквата и

свободно може да си се черкуват. Като изминах с. Оризари, по шосето ме срещна един гъркоман

от Воден, гъркоманът, възседнал на кон, идеше от с. Свети Илия, и уплашен ме запита къде

отивам. Отговорих му: "В село Свети Илия." "Сега ли намери време да отиваш там, когато огън

гори над селото, много селяни са пребити от бой от войската, която търси оръжие?" "Войската

изпълнява своята длъжност, а пък аз отивам да изпълня моята" – отговорих му и продължих пътя

си.

Като наближих селото, на една тумбичка вън от селото виждам нашия свещеник, излезнал да ме

посрещне. На въпроса ми, какво има, той подробно ми разказа как в селото намерил двама

свещеници, изпратени от гръцката митрополия за празника. Особено ме учуди, че каймакаминът

още в зори дошъл в селото и вдигнал обсадното положение от войската, а след неговото

заминаване, началникът на полицейския участък от с. Въртокоп изгонил гръцките свещеници, като

им казал, че в това село всички са българи. Само 4 – 5 дущи по-видни селяни, за които имало

донесение, че имали оръжие и го укривали, били откарани в участъка при каймакамина. За мене

бяха приготвили квартира тъкмо в дома на първенеца, който беше арестуван. Жените ме

посрещнаха със сълзи; те приготвили гозби и чакаха гости да се повеселят за празника, а

домакините им арестувани. Картината беше трогателна, но аз ги успокоих, като ги уверих, че скоро

ще бъдат освободени. Вечерта в църквата се събраха селяните около мене и почнаха да ми се

оплакват, че мнозина били бити, особено кметът на селото, 35-годишен човек, който ми се оплака,

че са му ударили 30 тояги, за да каже кой в селото имал оръжие. Като го видях все пак бодър и

здрав, потупах го по рамото и му казах: "Без мъки не може да се крепи вяра и народност." Той

почна да се смее, като че ли нищо не е станало с него. На празника извърших тържествено

богослужение със свещеника и с подобаваща реч за Христовите страдания на кръста, а след

службата, придружен от селяните, тръгнах по визити, като обиколих всичките къщи. При свършека

на визитите в последната къща, където ми беше приготвен обяд, кметът бе извикан от един

селянин, за да му съобщи нещо. Като се върна при нас, беше прибледнял. На въпроса, какво му е,

той отговори, че един офицерски пратеник от съседните ениджевардарски села дошъл да му

съобщи, че пак щели да дойдат в селото да събират оръжие, което било скрито, и да бил готов за

предаване, иначе голям бой щяло да падне. Като чуха това селяните, от страх изпаднаха в ужас и

кръвта им смръзна в жилите. Моето положение стана деликатно, съжалих хората и затуй реших да

остана в селото, за да си дочакам идването на офицера. Същевременно дръпнах настрана един от

селяните, на когото имах пълна вяра, че няма да ме излъже, и го запитах дали имат скрито

оръжие. Той ме увери, че каквото имало – няколко гръцки бердани ги предали, но войниците

търсели манлихерови пушки. Тогава, за да успокоя кмета и селяните, казах им, че няма да си

отивам, а ще чакам офицера, с когото ще се разберем. Всички се успокоиха и се създаде едно

весело настроение. Обядвахме и чаках, докато се стъмни, но никакъв офицер не дойде. Тогава

казах на селяните, че от сега нататък той няма да дойде и моето стоене тука няма смисъл, а по-

добре е да се върна във Воден, за да направя постъпки пред каймакамина за освобождаването на

арестуваните селяни.

Напуснах селото по тъмно и пътьом на разстояние 2 часа до Воден почна да вали пороен дъжд,

който ме намокри до костите. Щом пристигнах в къщи, веднага се преоблякох и още същата вечер

отидох при каймакамина. Заварих го в кабинета заедно с мюфтията и кадията, събрали се на

разговор по случай рамазана, за да прекарат нощта по-весело.

Запита ме как съм прекарал в селото; отговорих му, че всичко добре мина с изключение на случая

с арестуването на няколко селяни от властта, чийто имена посочих, които според мене са невинни.

Той ми възрази, че според неговите положителни сведения тези селяни укривали манлихерови

пушки. Отговорих му, че току-що съм се върнал от селото, проверил съм и съм се убедил, че

селяните нямат и не са имали никакво друго оръжие освен онова, което са предали на войската,

Тогава той се обърна към мене с думите: "Ако вие гарантирате, че нямат друго оръжие, ще ги

освободя, но помислете си!" Казах, че напълно гаранирам, и той веднага в мое присъствие взе

телефона и даде нареждане до участъка за освобождаване на задържаните селяни.

На другия ден около обяд, при мен се явиха кметът от селото заедно с освободените и по-първите

селяни, дошли нарочно да ми благодарят за освобождаването не само на арестуваните, но и

задето съм ги спасил от изтезанията на войската, която не се е появила вече в селото. Казаха ми:

"Сега разбрахме, че си имал влияние пред правителството." След тоя случай няколко къщи

гъркомани, които се колебаеха, вече напълно се отказаха от гръцката митрополия и цялото село

стана единно. От всичко това моят авторитет се повдигна не само в очите на селяните, но и между

гражданството.

Неочаквана промяна в отношенията на каймакамина към

мене

Един ден, както и други път, отидох при каймакамина до работа. Останах изненадан, като

забелязах, че е навъсен, и от това, че ме прие много студено и официално. След обичайното

започване на разговора с "Не вар не йок" (що има, що няма), изведнъж той се обърна към мене с

натъртен тон, искайки да му посоча какви убийства и грабежи са станали в неговия район.

Отговорих му, че подобно нещо не зная и не съм чул. Тогава той извади от чекмеджето на масата

и ми подаде няколко вестници, дошли от България, за на прочета какво пише в тях.

Какво беше моето учудване, когато видях, че в писаното се сипеше огън и жупел върху него:

"Върху българското население във Воденска околия са били извършени много убийства и

изствпление от властта и пр." Той считаше, че всичко това е писано от воденските учители. Едвам

можах да го убедя в противното, че авторът на писаното е вероятно някое злонамерефно лице,

като изказах готовност да го опровергая. И така се тури точка на тоя въпрос, без да поиска да

опровергая писаното.

Скоро ми се отдаде случай, за да добия пак доверието на каймакамина. Имаше един щур кадия,

който беше голям хуриетчия и навсякъде парадираше със своя либерализъм, без да държи сметка

за поста, който заемаше, и всякога носеше чалмата накривена настрана. Той искаше да се налага

на каймакамина с младотурския комитет. Каймакаминът пък се държеше като власт отгоре и не се

поддаваше всецяло да бъде ръководен от младотурския комитет. Когато каймакаминът

отсъствуваше за няколко дни по служебна работа, кадията, възползуван от неговото отсъствие,

беше се заел да прави мехзар (протест) срещу каймакамина от името на всички ни, за да го

уволнят от службата му във Воден. За тази цел един ден кадията ме повика в неговата канцелария

и в присъствието на мюфтията почна да злослови срещу каймакамина, да говори неверни работи,

като ме покани аз и нашите кметове да подпишем тоя протест и го изпратим на солунския валия.

Аз обаче, знаейки, че мюфтията играе двулична роля и че повече е близък с каймакамина, отказах

да сторя това под предлог, че тоя начин на действие за премахване на каймакамина е

деморализиращ, защото същите хора утре по същия начин ще постъпят и срещу нас като

чиновници. Ако каймакаминът е провинен в нещо, добавих аз, вие вместо да си служите с

гражданството за неговата вина, можете с обстоен рапорт да донесете направо до знанието на

валията. Това мое мнение се възприе от мюфтията и другите ходжи, та кадията бе принуден да

млъкне. Като се върна каймакаминът, аз отидох при него да се видим и той ме посрещна много

любезно; разбрах, че му е доложено от мюфтията за казаното от мене на кадията и не минаха

няколко седмици, вместо каймакамина преместиха кадията от Воден.

Обезоръжителната акция в Ениджевардарско

През годините 1909 и 1910, когато бях на служба във Воден, като управляващ воденската епархия,

положението във Воденска, Гевгелийска и Карашабанска околия, които влизаха в поверената ми

епархия, беше спокойно, защото четниците и войводите от разформированите след Хуриета чети

бяха легализирани и настанени на частна работа съобразно професията им. Само в

Ениджевардарска околия през 1910 г. беше се появила една чета, там никак не беше спокойно.

Във връзка с това през месец юни същата година властите в Енидже Вардар бяха арестували

архиерейския наместник Калайджиев и учителя Димитър Лешников по подозрение, че имат

някаква връзка с четата. По тоя случай телеграфически бях повикан от първенците в Енидже

Вардар да отида там. С получаването на телеграмата потеглих с влака за Солун. Слезнах на гара

Въртокоп, откъдето смятах да замина за Енидже Вардар, отстоящ от гарата на 30 км, с пощенската

кола. В същата кола обаче се качиха две ханъмки и за мене място нямаше. Нямаше и други

превозни средства, та не оставаше нищо друго освен да се върна с влака обратно за Воден. В

желанието си да отида един час по-скоро, понеже телеграмата беше спешна, реших да вървя

пеша. За щастие случи се да срещна на гарата един познат ветеринарен лекар от Воден, който

също пътуваше за Енидже Вардар. С голяма мъка успях да го убедя да вървим пеша двамата, за да

не пътувам сам, което можеше да породи известно съмнение пред органите на властта. С нас не

носехме никакъв багаж, а това облекчаваше положението ни. Потеглихме от гара Въртокоп към 5

часа след пладне и към полунощ пристигнахме в града много изморени. Отправихме се за един

хотел, на който съдържателят беше турчин, но хотелът беше затворен. Отидохме в полицейский

участък и един полицай отиде в къщата на хотелджията и го извика да отвори хотела. Двамата

преспахме в хотела и рано сутринта още в зори станах и отидох право в църква, понеже тоя ден

беше Петровден. В църквата намерих само дежурния свещеник. След малко черквата се изпълни с

богомолци и като ме видяха, всички останаха смаяни, понеже не знаеха кога съм пристигнал. След

отпуск на службата отидох в канцеларията на архиерейското наместничество, придружен от

първенците и свещениците. На запитванията от тяхна страна, кога и с какво съм дошъл, обясних

им, че съм дошъл с файтон и съм спал на хотел, понеже късно съм пристигнал. След кратък

разговор взех със себе си един свещеник и члена на идаре меджлиси Божил Станков и отидох да

се представя на каймакамина, както му е редът. Моят спътник, ветеринарният лекар, обаче му се

представил преди мене и му разправил, че и двамата сме дошли пеш. Щом влезнахме при

каймакамина, той ни посрещна със смях и ме запита как сме дошли с доктора пеш. Поставен

натясно, аз не можах да скрия истината и признах, че сме пътували пеша, от което

придружаващите ме останаха много изненадани. Както и да е, след кратък разговор с него,

залових се за работа. Останах десет дни, докато се приключи учебната година. Окуражих

гражданите и утеших семейството на архиерейския наместник, който беше откаран в солунския

затвор наедно с гуменджийския архиерейски наместник и Димитър Лешников. Още във Воден

писах на малкия ми син Йосиф, ученик в Солунската гимназия, да отиде в затвора и види

Лешников, като му занесе и пари. Покойният Лешников беше казал на сина ми да ми каже, че ще

бъде обесен, нещо, което не исках да вярвам. Не се мина един месец обаче двамата архиерейски

наместници бяха освободени, а Лешников обесиха през месец август, доколкото си спомням,

всред чаршията в Енидже Вардар, за да всеят паника всред населението. Неговата смърт потопи в

скръб българското население, защото в неговото лице ениджевардарци загубиха една

интелигентна сила, която ръководеше организацията, и един много почетен човек.

През есента на 1910 г., месец октомври, от България дойде със своята чета в Ениджевардарско

Апостол войвода. Неговото появяване накара младотурците да побеснеят и да обявят строго

военно положение в цялата околия, като блокираха и селата с войска. Прекъснаха се всякакви

съобщения с Енидже Вардар и в продължение на един месец не можах да получа никакво

известие оттам. А преди обявяването на военното положение бях изпратил чрез пощата от Солун

до архиерейския наместник в Енидже Вардар 200 лири турски за заплати на учителите. Във връзка

с така създаденото положение понесоха се много лоши слухове, че много хора били арестувани и

избити; арестувани били и архиерейските наместници на Енидже Вардар и Гумендже заедно със

свещениците, учителите и първенците. Пръсна се слух, че архирейският наместник на Енидже

Вардар бил убит и това най-много ме стресна, За да се информирам по-добре за тези печални

събития в тая околия, отидох в Солун, предполагайки, че тамошният митрополит чрез консулите

може да е научил нещо по-положително. И там обаче нищо не знаеха и бяха в пълно неведение.

Драгоманинът на консулството Сократ Тодоров, като научил, че съм в Солун, дойде чак в хотела

ми, за да се осведоми от мене за събитията, които ставаха в Енидже Вардар. Това ме много учуди,

защото вярвах, че българското консулство може да бъде осведомено по събитията чрез другите

консулства. Разочарован се върнах във Воден с твърдото решение да издействувам чрез

воденския каймакамин да отида лично в Енидже Вардар. Един ден отидох при него, придавайки

си тъжен вид на лицето. Каймакаминът, като ме видя, запита ме, какво ми е, дали не съм нещо

болен. Обясних му, е важна служебна работа ми налага да замина за Енидже Вардар.

Прикривайки истинската цел на моето отиване, казах му, че отивам да проверя какво е станало с

изпратените по пощата от мене на архиерейския наместник 200 лири турски, за получаването на

които поради развилите се събития нямам никакви известия от него, а се носи слух, че той бил

убит. Добавих, че в такъв случай парите може да се изгубят и аз ще трябва с моето тежко

семейство да отделям от моята скромна заплата, за да изплатя тази сума в продължение на 2 – 3

години. Каймакаминът изказа съжаление, че в случая не може да ми помогне, защото Енидже

Вардар не се намира под негово ведомство административно и ми препоръча да се отнеса до

валията в Солун. Отговорих му: "За мене валия сте вие, защото валията не ме познава и не знае

какъв съм." Тогава той ме посъветва да дам писмено изложение до него, в което подробно да

изложа целта на моето отиване в Енидже Вардар. Аз веднага сторих това с един рапорт до него.

На следующия ден бях повикан чрез едно заптие да се явя при каймакамина, и когато се явих при

него, той ми каза: "Приятелю, свободно можете да отидете в Енидже Вардар." Благодарих му и го

помолих да ми даде един стражар за охрана из пътя. Каза ми, че няма нужда от никаква охрана и

че мога да вървя спокойно само със своя разсилен. Без да отлагам повече, веднага потеглих на

кон за Енидже Вардар, придружен от моя разсилен. Като минах Мъгленската река, оттатък с. Свети

Илия, навсякъде в Евиджевардарска околия виждах всички села блокирани от войска и по шосето

се движеха само военни патрули. Освен войници не можах да видя нито едно цивилно лице чак

до града, нито добитък; навсякъде цареше мъртвило, като че ли околията беше нападната от

чума. Единствени ние с моя разсилен движехме по шосето между военните патрули, тръпнейки от

мисълта да не ни сполети и нас нещо. Най-после стигнахме благополучно в града, без някой да ни

запита отде идем и къде отиваме. Отидох на квартира направо при тогавашния инспектор

Димитър Михайлов от Дойран, защото в града беше мъртвило: архиерейският наместник убит,

свещеници, учители и много първенци бяха арестувани, наместничеството и училището

затворени, така че почти цялото екзархийско паство беше в траур. От свещениците беше останал

само поп Гоно, който минаваше за пияница, колкото да извършва требите, а така също и

инспекторът Михайлов, когото властта не подозираше в нищо. Вечерта от Михайлов се

информирах по-подробно за положението на екзархийското паство и черковно-училищното дело

в околията. Той, който беше много уплашен и от уплах не можеше да дойде на себе си, ни описа

изстъпленията и терора, упражняван върху българското население в най-черни краски: 20 души

селяни безследно изчезнали, всички български училища затворени и селяните заставени насила

да се откажат от екзархийското ведомство и минат под Патриарщията. В Гумендженско били

арестувани също архиерейският наместник заедно с учителите и първенците хаджи Тано Гонов и

д-р Халйов. Затворът беше препълнен с по-видни селяни, няколко души от които са умрели от

силен побой; един селянин бил разпънат на кръст, за да каже къде е Апостол войвода, други

обесени с главата надолу ги кадели с пушек от запалени говежди лепешки, трети намазани с мед

и с вързани отзад ръце, били оставени в двора, за да се събират мухите върху тях и пр. Властта си е

служела с тези инквизиционни средства, за да узнае къде е Апостол войвода, но никой не казал.

В четвъртък вечерта пристигнах в града, а на другия ден – петък, който беше неприсъствен ден,

отидох в дома на каймакамина, който беше предварително предупреден за моето посещение,

придружен от поп Гоно и члена на идаре меджлиси, за да му се представя. Той ме прие в

селямлъка (гостната стая) с (погиджелън) нощница. Поради събитията не очаквах такъв любезен

прием. В разговора между другото ми каза, че поп Гоно много пиел. Без да дочака моя отговор,

поп Гоно се обади: – "Да, каймакам бей, много пия", та падна малко смях. На тази среща обаче аз

официално не повдигнах въпрос за печалните събития, развили се в тази околия, а отидох само на

свиждане. На другия ден в събота преди обяд отидох пак в кабинета му, но без да бъда

придружен от никого. Тогава застанах на официална почва като длъжностно лице и обясних на

каймакамина целта на моето идване със следните думи: "В качеството ми на управляващ

Воденската епархия, като отговорно лице пред моето началство Екзархът, дошъл съм при вас, за

да взема точни и верни сведения за скръбните събития, станали в тази околия, за да не попадна в

грешка и противоречия, ако донесението си до началството основа само на слух." Обясних му, че

това се налага, защото има злонамерени лица от съседните нам държави, които ще използуват

този момент, за да наводнят европейския печат с неверни сведения. За свое оправдание

каймакаминът ми каза, че причината на всичко това било появяването на четата на Апостол

войвода, Възразих му, че заради един авантюрист – една луда глава, не може да се вини, да се

преследва и да се подложи на изстъпления невинното население! Властта може него да

преследва, но не и цялото българско население. Когато повдигнах въпрос за затворниците,

отговори ми, че според донесението на полицията те са имали връзи с Апостол войвода. Тогава му

зададох въпроса, може ли да се допусне, че лица като хаджи Тано, д-р Халев и другите първенци

могат да имат такива връзки с четата? Заключих, че всички сведения и донесения са неверни и са

дело на злонамерени хора – противници на българския народ, и с тях се цели да се напакости на

народа ни. На въпроса му гарантирам ли за тяхната честност, отговорих му утвърдително. Когато

повдигнах въпрос за изгонените български учители от селата Въдрища и Вехти пазар, на тяхно

място били настанени гръцки такива, както и за църквата в с. Крива, Гумендженско, която още не е

предадена съгласно закона на екзархийското паство, той се смути и каза, че не знае подобно

нещо. Веднага в мое присъствие повика началника на жандармерията, комуто даде заповед да се

изгонят от посочените села гръцките учители, ако има такива, и веднага да се предаде на

българите църквата в с. Крива. След дълъг разговор по всички щекотливи въпроси се разделихме

любезно.

Отидох в канцеларията на наместничеството и следобед веднага бяха освободени всички

арестанти, които дойдоха там да ми благодарят. С освобождението на затворниците българите се

окуражиха и аз останах в Енидже Вардар, докато се уреди учителският персонал по селата.

Изпратените от мен чрез пощата 200 лири турски ми се предадоха непокътнати. От моето стоене

българското население се посъживи не само в града, но и в селата, където веднага изпратих

изгонените учители да заемат местата си. Що се отнася до убийството на архиерейския наместник

Калайджиев, каймакаминът ми обясни, че според събраните от него сведения той имал връзки с

комитите. От моето издирване обаче, което направих между свещениците и първенците, се оказа,

че това не е вярно. Покойният отец Калайджиев, като щипянин израснал и живял в гр. Щип в една

среда от калени, изпечени в революционното дело борци, назначен за първи път архиерейски

наместник, без да съобрази, че като отговорно лице, заемайки този пост, трябва да бъде по-

тактичен и внимателен, и че се държи за всяка негова приказка, отпуснал се пред някои селяни да

каже, че и той бил съгласен с четническото движение. Това дало повод на властта да счита него

като архиерейски наместник за шеф на това движение. Когато бил арестуван, бил подложен на

нечовешки мъчеиия, от които се умопобъркал. В това състояние именно, без да може да изтърпи

до край, посочил свещениците и някои от първенците граждани като съучастници в това

движение. Като се посъвзел, разбрал, че извършил едно предателство, както бил сам в стаята на

охраната под строго наблюдение, посегнал на живота си с един револвер, който бил окачен на

стената. Това ми съобщи под голям секрет градският свещеник. Със своето самоубийство той

спаси себе си от позор, спаси и другите затворници, защото от тази случка властите се стреснаха и

показанията му не можеха да се считат валидни.

От това ми пътуване до Енидже Вардар, без да бъда обезпокояван от никого при едно такова

военно положение в околията, и от любезния прием на каймакамина бях много изненадан.

Отпосле обаче узнах, че това се дължело на една заповед на вилаетското управление в Солуи,

предизвикана от една добра атестация, дадена за мен от воденския каймаканин.

Посрещане на султан Мехмед Решад V

При обиколката си из Македония, султан Мехмед V, пътувайки с влака от Солун за Битоля, се спре

на воденската гара, където престоя около два часа, За неговото посрещане се правеха

приготовления един месец по-рано от специална комисия, съставена от всички религиозни

началници и по-видни граждани под председателството на каймакамина. Гарата и площадът,

където щеше да отседне султанът, бяха окичени със зеленина и флагове. Един ден преди

пристигането му от двореца от Цариград донесоха един трон ялгъма и един персийски килим за

него. Вечерта преди деня на посрещането отидох на гарата, за да видя как е наредено. Там

заварих каймакамина, който нареждаше още някои неща; посрещна ме усмихнат и ме запита за

колко лица ще искам входни билети. Поисках само за 12 человека, за духовенството и за

съветниците. Разделихме се много любезно с благопожелания на другия ден да се видим

щастливи при посрещането на падишаха. Тая вечер каймакаминът ми направи впечатление, че

беше в особено весело настроение.

На другия ден заранта, денят, когато щеше да пристигне султанът, още щом станах, бях изненадан

от недриятната вест, че през нощта каймакаминът внезапно починал от сърдечен удар. Носеше се

обаче мълва, че той се поминал от притеснение, защото бил в остър конфликт с младотурския

комитет, който искал да му се налага във всичко, а той като интелигентен човек и отговорно лице

не се подчинявал; а може би да е бил отровен. Направи ми обаче впечатление, че от неговата

смърт между правителствените чиновници не се забелязваше никаква скръб. При посрещането на

султана го заместваше кадията. Около обяд на определеното рреме за посрещане, на гарата се

събра цялото гражданство начело с религиозните началници и учащата се младеж от всички

училища. Първо пристигна като авангард един влак със свитата на султана, а един час след него

пристигна султанският влак с луксозни вагони. При пристигането на влака гръмна военна музика и

мощно "Падишахъм чок яща" (Да живее султанът), излизащо от стотици гърла, процепи въздуха.

Султанът слезе от вагона, облечен в парадна военна униформа, посрещнат от възторжените

викове на народа, подкрепен под мишница от великия везир и военния министътр Махмуд

Шефкет паша, и всред шпалир от една рота войници и ученици се запъти към градината до самата

гара, където седна на едно кресло, поставено преди това върху постлан в градината персийски

килим. Министрите застанаха прави до него и започнаха представянията съгласно протокола.

Първо бяха представени правителствените чиновници, военните и турското духовенство, а след

тях дойде нашият ред с гръцкия владика. Понеже той беше с дребен ръст – нямаше фасон, а аз

висок и строен, султанът първо се обърна към мене, като ме запита как сме и се произнесе много

ласкаво за Негово Блаженство. Направи ми впечатление демократичното държане и скромната

външност на министрите – великият везир, облечен цивилно, а военният министър с куртка и

малки пагони със звездички. Великият везир суфлираше на султана какво да говори. Султанът,

нисък на ръст и пълен, изглеждаше като атрофиран от дългогодишния заседнал "затворнически"

живот, очите му бяха подпухнали като на някой пияница. Поднесоха му от местните земледелски

произведения – грозде и пашкули. Направи ми впечатление, че на турското население, особено на

духовенството, съвсем не им беше приятно, че на нас гяурите неверници ни се даде възможност

да видим техния халиф, особено мюфтията и медеризът (началникът на духовната школа) просто

бяха побледнели от яд. След заминаването на султана, креслото, на което седеше, бе вдигнато на

ръце от ходжите като свещена вещ и с духовна процесия, придружени от иялото турско

население, бе отнесено в града и поставено в главната джамия до правителствения дом. Тази

процесия беше едно религиозно тържество.

През месец май 1911 г., доколкото си спомням, като мълнии се пръсна из цяла Македония

печалната вест за убийството на Пере Тошев (Пере Тошев е убит на 21 април ст. ст. 1912 г.) при с.

Дреново, близо до с. Фарош, Прилепско, когато се е връщал от България за родното си място.

Неговата смърт ме порази, защото той беше един от първите апостоли на нашето революционно

дело, а освен това и мой личен приятел. По тоя случай аз, без да държа сметка на последствията,

един неделен ден извърших тържествена панихида в градската черква с подобающа на случая

реч, в която изтъкнах голямата загуба, която претърпяхме в негово лице. На панихидата взе

участие цялото гражданство, но каймакаминът за този случай не повдигна въпрос.

Изборите за депутати за Втория турски парламент

По случай изборите на депутати за втория турски парламент се образуваха две политически

партии: ихтиатчиите (младотурците) и ихтиляхчиите (либералите); между последните повече бяха

реакционери от старотурците. През същото време от Екзархията последва окръжно, с което ни се

предписваше, щото екзархийското паство да поддържа листата на ихтиляхчиите. Също такова

окръжно беше отправено от Гръцката патриаршия до подведомствените й митрополии. От

българските депутати в турския парламент – Панчо Дорев от Битоля и Димитър Влахов от Кукуш,

първият беше с младотурците, а вторият с либералите. Водими от своите политически убеждения,

те и двамата навсякъде вербуваха свои привърженици. Преди изборите дойде във Воден по

агитация Димитър Влахов. На гарата обаче той бе посрещнат от една нагласена от младотурците

тълпа от цигани, които с биене на тенекии и дудукания не му дадоха да влезе в града.

След него дойде Панчо Дорев, посрещнат от младотурците, и държа своята предизборна реч в

техния клуб. И в двата случая аз нарочно отсъствувах от града, за да не заемам ничия страна. Бях

по селата и на връщане един неделен ден на гара Въртокоп се срещнах с Панчо Дорев, който

пътуваше с влака за Солун. На въпроса му, къде съм бил по това време на неговото пребиваване

във Воден, извиних се, че не съм знаял на това му идване, иначе не бих отсъствувал. В града

неколцина от гражданите, и то бивши четиици, начело с Георги Саракинов, близък приятел и

съмишленик на Панчо Дорев, застанаха на страната на младотурците. По повод окръжното в

епархийския съвет се повдигна въпрос за тия граждани, че са предатели, защото се цепят от

народа. Аз обаче не се съгласих с тях, като им обясних, че те са добри българи, защото това е тяхно

политическо убеждение. Като пример им посочих Панчо Дорев и Димитър Влахов, които макар и

да са политически противници, не могат да се считат предатели. По тоя повод повиках при себе си

Саракинов, комуто казах, че той и групата му могат да поддържат своето политическо гледище, но

го помолих тяхната агитация да не се простре из селата, за да не се внесе разцепление между

населението и се създадат вражди и междуособици. Той ме послуша и тяхната агитация се

ограничи само в района на града. Аз симпатизирах и съчувствувах на младотурците в града,

защото те бяха най-интелигентните и хрисими хора. Ихтиляхчиите не ми бяха симпатични, защото

между тях бяха и беговете – най-големите фанатици и злосторници над християнското население

в миналия (стария) режим, На определения за изборите неделен ден, предизвести се

християнското население с биене на черковните камбани да се събере в дворовете на черквите,

откъдето наедно с гръцкия владика потеглихме за изборното място. Подир нас пристигнаха

ихтиатчиите със знаме, зурли и тъпани начело с председателя на младотурския комитет Георги

Саракинов и неговата група. Там беше и каймакаминът със своята полиция, за да пази реда.

Когато дойде време да се гласува при урната, застанаха прокурорът и застъпниците от двете

страни. От страна на българската митрополия при урната поставих свещеник Христо Шаламанов, а

гръцкият владика – своя секретар. Моят представител обаче, като забелязал, че младотурците

вместо по една пускат в кутията по две-три бюлетини, протестирал и стана гюрултия. Аз и гръцкият

владика бяхме седнали на едно канапе настрана като зрители и наблюдавахме. Прокурорът ми се

оплака от моя представител, че дигал скандал, и аз извиках отец Шаламан и му казах да си стои

там мирно като представител, без да се интересува много от това, което става около урната,

защото младотурците са властта и ще спечелят изборите, макар и да са малцинство, По едно

време в разгара на изборите атмосферата малко се сгъсти, защото между групите се явиха

спорове. Обърнах внимание на каймакамина да запази реда, за да не се стигне до стълкновения,

от които щяха да пострадат нашите хора. В същото време извиках при себе си председателя на

младотурския комитет Рашид бей, много богат, кротък и интелигентен турчин. Той седна до мене

и след като поръчах две кафета, го запитах: "Бей ефенди, желаеш ли да станеш народен

представител?" А той, който имаше 23 села-чифлици, и нямаше нужда от държавна служба, ми

отговори, че и мисъл не му минава за подобно нешо. Аз също отговорих, че не мога да мисля да

ставам такъв, защото съм духовно лице, и добавих, че всичката гюрултия е "Йорган кавгаси" – ние

да се караме, за да печелят тези, които искат да станат народни представители и да получават по

60 – 70 лири месечно. Той напълно се съгласи с мене и така изборът мина спокойно и тихо без

стълкновеине. Като се свърши изборът и кутиите трябваше да се запечатат, гръцкият владика,

позовавайки се на едно тълкуване на избирателния закон, дадено от гръцкия народен

представител Бусиос, упълномощи секретаря си да подпечати кутиите с митрополитския печат.

Комисията обаче, начело с прокурора, не възприе това желание на владиката и го отхвърли като

незаконно. Тогава владиката почна силно да протестира. В същото време каймакаминът се

доближи до мене и тихичко ме запита, дали и аз не нося митрополитския печат, на което му

отговорих отрицателно. "Добре си сторил, каза ми той, защото в тая инстанция религиозните

началници нямат право да слагат печат."

Въпреки това аз бях единодушен с владиката и настояхме да се сложи митрополитският печат,

обаче нашето предложение се отхвърли. Владиката се разсърди и демонстративно напусна

събранието. Аз със солидарност го последвах, и двамата, придружени от първенците гърци и

българи, отидохме в гръцката митрополия на съвещание. Там владиката настояваше да

протестираме телеграфически чрез валията в Солун и до великия везир в Цариград, а също така до

Екзархията и Патриаршията за тази неправда. Поначало аз се съгласих с него, но изказах мнение,

че преди да протестираме, за да не се изложим, да прочетем закона в оригинал на турски, за да

разберем дали имаме право или не да слагаме печат на първата инстанция от избора. Според

турската изборна система на първата инстанция се избираха подгласници, а подгласниците

избираха народни представители. След справка със закона се оказа, че на религиозните

началници се дава право да подпечатват кутиите за избора на депутати. Тази справка направихме

чрез един гръцки учител, владеещ добре турски език, който ни прочете и преведе съответните

постановления на закона от турски, и тогава разбрахме, че ние сме били заблудени от превода на

гръцки от Бусиос и не сме имали право да слагаме печат върху кутиите при изборите за

подгласници. След това владиката се укроти, а от всичко това се повдигнаха акциите ми пред това

събрание, главно от първенци и гъркомани, понеже моето мнение възтържествува.

Кутиите с бюлетините, запечатани от изборната комисия, се занесоха в градския съвет и се

поставиха в един долап за пазене до другия ден, когато щяха да се разпечатат и преброят

гласовете в присъствието на една комисия с участието на религиозните началници немюсюлмани.

На връщане от гръцката митрополия към 10 часа срещнах в чаршията Туше Гугушев, българин

майстор-дограмаджия, който идеше откъм градския съвет; той държеше страната на

младотурците. На въпроса ми, къде се скита по това време, той поверително ми каза, че бил в

градския съвет, където по заповед отворил долапа и кутиите с избирателните бюлетини и

младотурците поставили в кутиите неколкостотин техни бюлетини, след което ги затворили и

поставили на мястото им, без да се познава, че са били отваряни. Поверявайки ми тази тайна, той

ме помоли никому да не казвам това. На другия ден, поканени да присъствуваме на отварянето на

кутиите, аз и гръцкият владика не отидохме. При срещата ми с каймакамина на въпроса му, защо

не съм отишъл, отговорих му със смях, че и без петел се съмва. Така завърши тази изборна

комедия, при която младотурците спечелиха изборите с болшинство.

Балканската война

През месец август *1912+ г. бях писал на Негово Блаженство да изпрати някой архиерей, за да

освети черквата в Енидже Вардар. Към началото на месец септември получих телеграма от

управляващия Солунската епархия архимандрит Евлогий да излезна на гарата да посрещна

епископ Неофит, сегашен видински митрополит. При срещата той ми съобщи, че отива в Костурско

да освети няколко черкви и на връщане ще се отбие да освети ениджевардарската църква. По тоя

случай отидох в Енидже Вардар и наедно с архиерейскии наместник отец Шуманов наредихме

програмата за освещаването. На мястото на убития отец Калайджиев, Екзархията назначи отец

Георги Шуманов. Поради своята дългогодишна опитност и такт той беше поставен добре не само

между българското население, но и пред турската власт. Толкоз повече че той владееше добре

турски език и познаваше добре турската психика. С неговото идване в Енидже Вардар се

стабилизира църковно-училищното дело в Ениджевардарско без каквито и да било сътресення,

както в миналото. В програмата се предвиждаше да вземе участие при освещаването на черквата

епархийското паство от цялата Воденска епархин. Затуй се предложи всика къща в Енидже Вардар

да приеме по 20 души гости, което предложение ениджевардарци приеха с радост. Програмата се

утвърди от епархийския съвет и започна приготовлението за големи тържества по случай

освещаването на черквата в Енидже Вардар. Всички очакваха тоя ден като Великден за българите,

защото тоя случай беше пръв за Воденската епархия, при който български архиерей ще извърши

тържествена архиерейска служба. С това духовно тържество се целеше да се повдигне

националното съзнание и националната гордост на българите в тои край. Всичко беше приготвено

и оставаше само да се получи известие от епископ Неофит за деня на пристигането му и се

изпратят покани не само във Воденската епархии, но и в съседните епархии, за да се поканат

хората да присъствуват на това духовно тържество.

На 5 октомври 1912 г. се обяви Валкаиската война. В деня, когато се получи известие до

правителството, че и България обявила война на Турция, тогава аз получих телеграма от епископ

Неофит от Лерин, че пристига във Воден, та да го посрещна на гарата. Щом пристигна влакът и се

тъкмеше да слезне от вагона, аз му съобщих, че войната е обявена и от България и че при това

положение отиването в Енидже Вардар е невъзможно. Той схвана добре положението и

продължи пътя си за Солун. След заминаването на владиката, на следуюшия ден почнаха арестите

на по-видните българи; арестуваха мен заедно с училищния инспектор Хр. Нейков и много

свещеници и учители от града и селата и ни събраха в помещението на комендантството. След

като ни прибраха, дойде комендантът за да ни успокои, като ни каза, че сме били мусафири

(гости), и то временно само, за да запази нашия живот при това разбъркано положение; каквото

ни било нужно, щял да нареди да ни се достави. Един ден след това посред нощ ни вдигнаха и със

специален влак ни закарака в Солун и ни настаниха в затвора Йеди куле. Там всеки ден докарваха

затворници българи от солунските села, Дойран и Кукуш. Особено беше печална картината, когато

една вечер докараха от кукушките села около 150 души с няколно свещеници и учители, пребити

от бой, и стана нужда да ги налагаме с лук и зехтин. В случая най-много помогна на битите

училищният инспектор Хр. Нейков, голям родолюбец и човек с любвеобилно сърце. След два-три

дена всички бити оздравяха напълно. Забравили болките, ударихме го на смях и закачки, като

закачахме битите, казвайки им на кукушко наречие, че са били кълвани от турците. И така остана

им прякор – кълваните затворници. В затвора стоякме от 7 до 22 октомври. Директорът на затвора

беше добър и интелигентен турчин, който се отнасяше добре със затворниците и не упражняваше

никакъв тормоз върху тях. Когато дойдеше някой отвън да ни види, той не забраняваше на

посетителите да се срещат и говорят с нас и каквото ни се изпращаше за храна, веднага ни се

предаваше. Изплашени от нашето внезапно арестуване посред нощ, близките на арестуваните от

Воден на другия ден дошли в Солун, за да разберат какво става с нвс и да направят постъпки пред

европейските консулства за нашето освобожденне. Наедно с тях беше дошла и Дука Георгиева,

студентка по филология, която на път за София, войната я свари при мене във Воден след

връщането й от Кичево, където заедно с нея бяха заминали и мойте деца да прекарат ваканцията,

понеже климатът в Кичево е по-здравословен от воденския. Те дойдоха в затвора да ни видят и

директорът ни изкара на определеното за свиждане място, Оттук узнахме, че турската армия била

разгромена и войските на съюзените държави успешно напредвали и приближавали към Солун.

След няколко дена видяхме как един параход вдигна арестувания султан *Абдул+ Хамид от вилата

"Алтанини". От настроението на директора личеше, че турците навсякъде губят войната. На 20

октомври отвориха тежките железни порти на затвора и освободиха всички затворници. Жените,

които бяха дошли от Воден, намерихме настанени на квартира при г-жа *Захария+ Шумлянска,

понеже всички хотели бяха реквизирани за офицери и за турските семейства бежанци. Из града

между турското население владееше голяма паника. Всички обществени учреждения и джамии

бяха препълнени с бежанци. По улиците имаше голямо движение на офицери и войници.

Офицерите с револвери в ръце караха войниците да отидат на бойното поле. Уплахата между

турската войска беше толкова голяма, че много войници и офицери хвърляха оръжието,

преобличаха се в цивилни дрехи и се укриваха по хорските къщи. Деморализацията между

войсковите части беше пълна. Но въпреки този хаос, не се случи някакъв грабеж или насилие

върху християнското население, което говореше за един ред и дисциплина, поддържани добре от

военните и цивилните власти, къщата на Шумлянска беше обърната на хотел и информационно

бюро, понеже мъжът й Юлиан, като австрийски поданик, имаше връзки с австрийското консулство

и оттам получаваше точни сведения за хода на военните действия, които се предаваха на

надлежното място.

След като се освободих от затвора, още същия ден отидох в митрополията, за да се видя с

управляващия епархията, покойния архимандрит Евлогий. Той има доблестта да ми изповяда

истината, че могъл да се застъпи за мен и бъда освободен под негова гаранция от затвора, когато

са ме докарали от Воден, но не сторил това, имайки предвид моето минало – бягството ми от

Дебър като наместник на дядо Козма и отиването ми с четите, та да направя същото и сега и го

изложа пред властта. Аз просто се изсмях на неговата наивност. Ако бях освободен, едва ли щях

да сторя това, но при този ентусиазъм на българите, възможно беше да се увлека, без да му мисля

много за последствията.

Всеки ден очаквахме българските войски да пристигнат победоносно в Солун. Но неприятно бяхме

изненадани, когато на 26 октомври – на Димитровден, сутринта се изтърсиха гръцките войски с

един влак откъм Топчиево и Караферия и влезнаха в града, без пушка да гръмне. Това озадачи

всички ни още повече, че се смесиха с турските войски. Последните се предадоха, но полицията си

остана турска. На 27 – неделя, след църковна служба в българската митрополия имаше събрание

от по-видните граждани. Като разбрахме, че българските войски били близо до Солун, начело с

архимандрит Евлогий, потеглихме към зейтинлика, за да ги посрещнем. Но караулът от гръцки

войници ни каза, че българските войски били далече и не ни позволи да продължим по-нататък. В

същото време профуча край нас един автомобил с посока към града, в който съзряхме генерал

Тодоров и Кръстю Стамов, и ние се върнахме назад. Същия ден вечерта в града пристигна един

ескадрон българска кавалерия начело с музика. Ескадронът влезе в града откъм Вардар капия,

където се намираше кукушката махала. Всред пороен дъжд, свирейки един военен марш,

войниците бяха посрещнати от българите от махалата с пушечни гърмежи и стихийно ура.

Радостта ни беше неописуема и опиянени от звуците на българския марш, ние стояхме на дъжда,

любувайки се на стройните български кавалеристи. Понеже гръцките войски бяха заели казармите

и обществените учреждения, ескадронът бе разквартируван по къщите на българските семейства.

Кукушани и всички българи се надпреварваха кой повече офицери и войници да вземе на

квартира.

На 28 с. м. преди обяд българските войски влезнаха в Солун триумфално начело с принцовете

Борис и Кирил. Тогава в Солун се почувствува от всички народности, че влиза една победоносна

армия, защото повечето магазини и къщи по главната улица, през където минаваха войсковите

части в стройни редици, бяха окичени с български знамена и въздукът ехтеше от мощното

българско "ура", излизащо от гърлата на хилядите посрещачи. Когато колоната мина по улица

"Молос", край морето, един руски стационер с топовни салюти поздрави принцовете. Солун

надали друг път е преживял такова тържество. Посрещането на гръцките войски начело с крал

Георги и престолонаследника след това не беше така тържествено, защото при посрещането им

не взе участие цялото население на града, а само гръцкото.

Същия ден в Пиргите (Квартал, разположен в източната част на град Солун) пред българското

консулство се проведе парад, командуван от генерал Тодоров и приеман от престолонаследника

княз Борис. Почна да вали ситен дъжд, но това не попречи на тържеството. Дворът на

консулството беше изпълнен с публика, а аз с няколко граждани стояхме на стълбите. Пристигна и

Тодор Александров заедно с Георги *Мончев+ във въстанически дрехи, които публиката също

посрещна с "ура".

Тогава за първи път се запознах с Тодор *Александров+, който дойде с група четници *27+.

Яне Сандански със своята група се настани в турските погранични постове, като изгони турците,

които бяха оставени от турците за пазене на реда.

На другия ден – 29 юни, преди обяд се извърши молебен за победата на българската армия в

черквата "'Свети Кирил и Методий" от дебърския митрополит Козма, когото войната завари в

Солун на път от Цариград за епархията си. Молебенът бе извършен в съслужение с архимандрит

Евлогий и цялото духовенство, намиращо се в Солун. Понеже дядо Козма като пътник нямаше

архиерейски одежди със себе си, то по нареждане на архимандрит Евлогий бяхме делегирани аз и

един от градските свещеници при гръцкия митрополит Генадий да искаме да ни даде

необходимите за молебена архиерейски одежди. В кабинета на гръцкия митрополит сварихме

атинския и превезкия митрополити и трима генерали. Направи ми впечатленне, че те стояха

благоговейно пред него. Той ни прие любезно и аз му дадох бележката, в която беше написано на

български какви одежди да ни се дадат. Той я прочете, от което се убедихме, че знае славянски, и

нареди до протосингела да изпълни поръчката. За наша изненада обаче той ми даде най-вехтите

одежди и жезъла, който се носи при траурно богослужение при бденията на първите дни от

Страстната седмица.

Молебенът се извърши в присъствието на принцовете и военачалниците в черквата "Свети Кирил

и Мечодий". Черквата не можа да побере гражданството и учашата се младеж и повечето стояха

на улицата. След свършване на молебена пред църковните врати се направи една фотографическа

снимка начело с принцовете и дядо Козма, който застана зад тях. Осмелих се да зебележа на дядо

Козма, че той трябва да застане наравно с тях, защото и той е принц на черквата. Но той се обърна

към мене с думите: "Мълчи бе, що приказваш! ... Стига за мене, че доживях да дочакам тук на това

място, където когато бях председател, гърците при обиколката с плащаницата на Великия петък

хвърлиха ракета върху нас." Тези думи той изрече със сълзи на очите си.

След молебена принцовете начело с генералитета, потеглиха за митрополията, която се намираше

до *...+. Понеже улиците, по които трябваше да минат, бяха гъркомански, то по прозорците и

балконите на къщите бяха накацали гъркините, които си съдраха гърлата да викат "Зито Вулгария"

(Да живее България) и хвърляха букети. Духовенството, заедно с учениците и ученичките от всички

гимназии, с униформени облекла и в стройни редици, също отидохме в митрополията, пеейки

различни песни. В салона на митрополията архимандрит Евлогий посрещна принцовете с една

прочувствена реч, която трогна всички ни до сълзи. Салоните на митрополията, препълнени от

граждани, гърмяха от народни песни. Тъкмо в тоя момент на общо въодушевление се пръсна слух,

че българските войски превзели Цариград. Това накара всички ни да запеем като от едно гърло

песента "Край Босфора шум се дига...". Дядо Козма също се увлече и почна да пее наедно с

народа. Ентусиазмът в тоя момент беше неописуем и всички, споени от радост до самозабрава, не

бяхме на себе си.

След една седмица се възстановиха железопътните съобщения с Воден и аз се върнах и поех

отново длъжността си. Намерих Воден окупиран от гръцките войски, а в българската черква в

галерията за жени бяха настанени на квартира гръцки войници. Веднага протестирах пред

военните власти за това светотатство, нещо което и в турско време не е ставало, и те вдигнаха

войниците. Отношенията ни с гръцките власти отначало бяха коректни и те приемаха мойте

рапорти по някои църковно-училищни въпроси на български. Във Воден гърците бяха назначили

по администрацията лица интелигентни, които владееха местните езици: гръцки, български и

турски. А околийският началник на име Антон Затос, грък от тракийските бежанци, говореше

литературно български език и преди войната бил драгоманин при гръцкото консулство в Солун.

Неговата жена по народност беше българка, което личеше по произношението на буквите "ч" и

"щ". Когато отивах при тях на гости, тя ме посрещаше с добре дощъл, като произнасяше чисто

буквата "щ". Той беше китър и лукав като грък, но опитен и тактичен с дипломатически похвати.

По същото време във Воден пристигна литературният критик професор *Кръстю+ Кръстев. Той ме

упрекна защо не съм протестирал пред властите, задето върбите и чинарите по улиците били

изсечени от военннте власти. Отговорих му, че това е работа на градокия съвет, а не моя. Като мой

гостенин, настаник го в митрополията и наедно с него отидохме при околийския началник, за да го

представя. И пред него той повдигна същия въпрос за изсечените чинари и върби, на което

началникът много уместно му отговори, че това направили, за да очистят улиците за свободно

движение на войската, понеже били посред улиците, и щели да посадят нови по тротоарите. След

неговото заминаване за България дойде и бившият министър Андрей Ляпчев. Поканих и него да

идем при околийския началник, за да го представя, но той рязко ми отговори: "Няма нужда да се

представям, защото са разнебитени военно, без войската им да има уреден тил, та и ръка ще ни

целуват." Освен тази нетактичност той прояви и друга такава пред първите граждани на Воден,

когато дойдоха в митрополията, за да го посетят. На зададения му от тях въпрос, дали Воден ще

остане в България, той усмихнато им отговори: "Нима се съмнявате в това? Но когато дойда при

провеждане на избори за народни представители, боя се да не ме посрещнете с тенекии." Тези му

изявления пред гражданите ми се видяха прибързани и с тях той се показа много нетактичен. Той

не трябваше да казва това, даже и ако беше сигурен, че Воден ще остане български, за да не

дразни гръцките военни власти.

След Ляпчев дойдоха народните представители: Бръшлянов, Урумов и Ал*ександър+ Кипров. И тях

представих пред околийския началник, който ги прие много любезно и веднага им върна визитата

в митрополията. Разговаряйки с него, между другото те имаха наивността да му кажат, че са

възхитени от местоположението на Воден и много ще съжаляват, ако Воден остане под гръцка

власт. От тези им думи ми стана много неловко. А той усмихнат до уши им отговори: "Да г-да, и

нам ще ни е криво, ако Тракия, където болшинството от населението е гръцко, остане в България;

но като съюзници ние не можем да разрешим тези въпроси без взаимни отстъпки." От тези

изявления на Ляпчев и народните представители околийският началник си взимаше бележки.

Въпреки всичко това, държанието на властта спрямо българското население и митрополията беше

лоялно и нямаше никакви оплаквания от страна на населението под ведомството на Екзархията за

някакви насиля върху тях.

Една голяма нетактичност прояви и нашият околийски началник в Съботско-Мегленията. На 18

януари 1913 г. нашите учители във Воден приготвиха да дадат едно представление в салона на

нашето училипе за в полза на училището. Поканени бяха да присъствуват цивилните и военните

гръцки власти. Няколко воденчани, без да ме предупредят, на своя глава, поканили и българския

околийски началник от Съботско. Останах изненадан, когато привечер в митрополията ми се

изтърсиха околийският началник Тодоров в униформа на пристав, придружен от няколко

стражари, и войводата дякон Евстатий с няколко четници от неговата чета. Пред свършения факт

нямаше какво да правя, но посъветвах околийския началник и дякон Евстатий да бъдат

внимателни през време на представлението, защото там ще бъдат гръцкият околийски началник и

офицерите от гарнизона. Предупредих ги също да се представят както му е редът пред гръцките

военни и цивилни власти. Моите синове, ученици от Солунската гимназия, също взеха участие в

това представление. Като се прибраха дома след свършване на представлението, ги запитах как са

се държали нашите пред гръцките офииери, Останах неприятно изненадан, когато ми казаха, че

при изсвирването на гръцкия национален химн нашите не станали на крака, а при изсвирването на

българския всички военни и цивилни гръцки чиновници и офицери станали на крака. Това ме

засегна като българин до болка, защото с това си поведение те изложиха не само себе си, но и

властта, която представляваха. Освен това на другия ден сутринта вместо да отидат да се

представят на коменданта на града и околийския началник, те тръгнали по визити по къщите на

гражданите българи. Това не се понравило на гръцките власти и не след много един войник,

изпратен от коменданта, поканил нашия околийски началник да се яви в коменданството. Като

оптишъл там, комендантът му заповядал веднага да напусне Воден. Оттам Тодоров дойде в

митрополията, за да се съветва с мене какво да прави. На въпроса, представил ли се е на

коменданта, отговори ми отрицателно. Посъветвах го първо да се яви при околийския началник,

за да види какво ще му каже той. Околийският началник го посрещнал с думите, за какво се явява

при него? Тодоров му съобщил за заповедта на коменданта и го помолил да му позволи да остане

тоя ден, за да си направи някои покупки. Началникът му отговорил, че не може да отменява

заповедта на военния комендант. Всъщност тази заповед била издадена в съгласие с

гражданските власти. Оттам Тодоров и дякон Евстатий, заедно със свитата си, дойдоха при мене,

за да се съветват какво да правят. Казах им, че при тази категорична заповед не остава нищо

друго, освен да си вървят. Един старши и двама стражари изказаха мнение да не напущат града и

ако дойдат насила да ги изгонят, да се съпротивяват с оръжие. Изтъкнах, че това ще бъде една

необмислена поствпка, като се има предвид, че те са 12 души срещу един полк гръцка войска, с

което ще се даде коз на гърците да унищожат българщината във Воден. Дяконът и Тодоров

излязоха благоразумни, послушаха ме и си заминаха за Съботско още същия ден. Така със своята

нетактичност, незачитайки местните власти, те изложиха себе си и мен като представител на

българската власг във Воден. След това имах една друга неприятност. Генерал Лазаров, тогава

майор, с няколко офицери и подофицери беше отишъл в Битоля и на връщане се отби във Воден.

Населението, нетърпеливо да види български офицери и войници, прие ги радушно, след което

бяха разквартирувани по частните къщи. Всеки се надпреварваше да вземе на квартира български

офицери. Даже един гражданин, който не можа да вземе на квартира един от тези скъпи гости,

след разквартируването бяхме принудени да прехвърлим в къщата му двама офицери от друга

квартира, понеже за случая той се приготвил като заклал цяло прасе. След посрещането им на

гарата гостите дойдоха в митрополията и оттам веднага начело с генерал Лазаров отидоха в

коменданството, за да се представят на коменданта. С този акт на вежливост и зачитане на

местните власти те добиха правото да се движат свободно навсякъде из града, без някой да ги

безпокои. На другия ден подир обяд трябваше да си заминат за Солун. Изпращането им на гарата

беше една манифестация на българите от Воден към тях. Цялото гражданство, мъже и жени,

между които се забелязваха даже и гъркомани, беше се стекло на гарата да манифестира своите

чувства на обич и почит към българското войнство. Това изпращане много жегнало гръцките

власти, които са го изтълкували като една демонстрация против тях. Увлечен от тълпата, и аз

отидох на гарата и взех участие в изпращането. Един от офицерите, трогнат от това сърдечно и

непринудено изпращане, има смелостта публично да държи реч и да каже, че Воден ще остане в

границата на България. А гражданинът Димитър Занешев, бивш четник, син на един от първенците

във Воден Иван Занешев, екзалтиран от речта на офицера при потеглянето на влака извика:

"Кажете на Фердинанд, че ако Воден остане в гръцки ръце, ние пак ще се бием." Между

изпращачите на гарата имаше и много гръцки офицери, войници и полиция. След това изпращане

аз си знаех, че пак ще имам неприятности с властта и си казах: "Що ли ме дявола накара и аз да

отида на гарата." И наистина моето предчувствие се оправда. Щом се върнах от гарата в

митрополията, веднага получих покана от околийския началник да се явя при него. Още с

влизането ми в кабннета му той ме посрещна с думите: "Каква беше тази демонстрация от вас

българите на гарата? Не държите ли сметка за чувствата на нашата армия и нашия народ? Искате

Воден да бъде български, сега-засега градът е от нас окупиран и ние сме отговорни за този край;

когато получим заповед да го предадем на българите, тогава ние ще сторим това, а сега ви

предупреждавам, че занапред няма да позволя да стъпят тук български офицери и войници." За

свое оправдание му отговорих, че това е тяхна работа и че в това изпращане не трябва да се

съзира някаква умисъл за някаква демонстрация, а просто едно любопитство. Обясних му, че аз не

съм ги поканил и като съм ги приел в митрополията, не съм извършил престъпление;

митрополията като официално учреждение може да бъде посетено от всекиго. От тези ми думи

той се сепна и с по-мек тон ми каза, че нямал нищо против идването на българските офицери в

митрополията като българско учреждение. И така след като го убедих, че изпращането на

офицерите не беше никаква демонстрация, а само една случайност, разделихме се приятелски.

Бележки

27. През лятото на 1912 г. Тодор Александров с няколко души четници и войводи се движи в Кукушко и

Солунско, където върши редица атентати. След обявяването на войната, той съдействува на българската

армия и с кукушката чета успяват, няколко дена преди да стигнат българските войски, да завземат град

Кукуш и подготвят големи запаси храни за бързо настъпващата българска армия.

Превземането на Янина

През същото време във Воден се получи известие за превземането на гр, Янина от гръцките

войски. По тоя случай околийският началник, придружен от секретаря си, дойде в митрополията

да ми извести официално за падането на Янина. Същия ден се образува манифестания от

военните и цивилните власти наедно с гражданството. Придружен от училищния инспектор

Христо Нейков, който добре владееше гръцки език, аз отидох в околийското управление, за да

поднеса официално от страна на митрополията поздравленията и сърадванията ни за победата на

гръцката армия при превземането на Янина. Тъкмо тогава манифестацията начело с войската и

гражданството се готвеше да мине из улиците на града. Манифестантите, като ни видяха,

извикаха: – Зито Вулгария (Да живее България). След като поздравих коменданта и околийския

началник с победата, върнах се в митрополията и придружен от епархийските съветници отидох и

отдадох молебен в гръцката черква, за което бях официално поканен. Там ми се даде почетно

място до владишкия трон. Направи ми особено впечатление дисциплината на военачалниците и

уважението, с което се отнасяха те към митрополита, пред когото просто благоговееха.

Падането на Одрин

По същото време Одрин бе обкръжен от българските войски и всеки ден се очакваше падането

му. Не се мина много и вестник "Право" *28+, който излизаше в Солун, помести хроника за

превземането на Одрин от българските войски. Като прочетох вестника, аз чаках официално да ми

се съобщи тази новина от властите, но такова съобщение до вечерта не последва. Привечер аз

излязох да се поразходя към чинарите край града, където имаше и кафенета. Седнах на една маса

на отсрещната страна, на която имаше гръцки офицери. Един от тях стана и дойде при мене да ме

поздрави с падането на Одрин. Казах му, че не знам нищо подобно, защото не ми е съобщено от

властите. Вечерта той вероятно доложил за това на надлежното място и на другия ден сутринта

пак околийският началник, придружен от секретаря си, дойде в митрополията с телеграма в ръце

и ми съобщи новината, че Одрин паднал. Извини ми се, че късно ми съобщава, защото късно

получил телеграмата. Тази радостна вест се разнесе като светкавица между българското

население и първенците дойдоха в митрополията и искаха по случай това радостно събитие да се

извърши молебен в българската църква. Отговорих им, че не мога да сторя това, без да питам

властта, за което те ме обвиниха в малодушие. Явих се пред околийския началник, като му

свобших желанието на гражданството – българи и патриаршисти, да се отслужи молебен по

случай падането на Одрин, ако, разбира се, властта одобри това народно желание. Той въпреки че

не му беше приятно да има такова тържество в българската черква, не можа да ми откаже, но ме

прати при военния комендант да питам и него, понеже се намираме във военно положение. Явих

се при коменданта по чин полковник, който ме прие любезно и ме изслуша. Като разбра целта на

моето посешение, той даде съгласието си да се извърши молебен. Аз му благодарих и го поканих,

ако желае, да присъствува на молебена иаедно с офицерското тяло. Той обеща да дойде с целия

си щаб и изказа съжаление, че поради смъртта на техния крал не ще може да присъствува на

молебена войскова част. Повторно му благодарих за вниманието и го помолих да ми определи

часа, когато ще дойде на молебена, Определи се той да стане в неделя в 10 часа сутринта. На

определеното време, в неделя след черковна служба камбаните почнаха да бият специално за

молебена и черковният двор се изпълни с народ – българи и гъркомани. Комендантът с всички

офицери и околийският началник с подведомствените си чиновници пристигнаха на молебена на

определеното време и заеха определените за тях места в средата на черквата, където бяха

постлани нови килими. За молебена бързо бе сформиран черковен хор от воденски учители и

граждани под диригентството на Георги Лъжев, родом от Воден, учител по черковно пеене в

гимназията в гр. Велико Търново. Той като войник от българската армия беше дошъл в отпуск в

родния си град. Хорът пееше много хубаво и със своето мелодично пеене направи силно

впечатление на гърците. След молебема с кратко подходящо за случая слово аз изтъкнах как

съюзените християнски държави победика турската сган и кръстът победи полумесеца. След това,

придружен от офицерите и всички чиновници, отидохме в нашата митрополия, където приех

поздравленията на официалните власти по случай падането на Одрин.

След падането на Янина гръцките войски почнаха да се концентрират към Солун. Дотогава

гръцката власт не предприемаше нищо, за да принуди българските села да минат под

ведомството на гръцката църква. Но след майор Лазаров български офицери не стъпиха вече във

Воден. Когато концентрацията на гръцките войски към Солун се привърши, друг вятър лъхна;

започна преследването на българите. Първо екстернираха от Воден в Дойран училищния

инспектор Христо Нейков, родом от гр. Воден, който беше свършил гръцка прогимназия и

владееше добре гръцки език. Това стана въпреки моите протести и без да се провини в нещо. От

Воден и околията не позволяваха никому да отиде в Съботско без специално разрешение от

коменданството. В Съботско, където беше установена българска и гръцка власт, стана едно

сбиване между гръцките войски и нашите, състоящи се от една рота допълняющи-старчоци Това

сблъскване предизвика анкета от военните власти в Солун. Полковник Чилингиров, придружен от

капитан Петров – военен съдия, отидоха в Съботско да анкетират случката. На връщане се отбиха

във Воден – бяха настанени на квартира в къщата на гражданина Радимир Атанасов, която се

намираше над Кремлото – над водопадите. Радимир Атанасов на няколко пъти поиска от властите

разрешение да отиде в Солун по търговия, но не му разрешиха. Опита се да използува и случая, за

да отиде с анкетната комисия. За целта тъкмо когато бях отишъл на среща с полковника, той

изпрати капитан Петров със заповед до гръцкия военен комендант да издаде открит лист на

Атанасова за Солун. Капитан Петров обаче възрази на полковника, че е неуместно и нетактично да

се предаде тази заповед с такъв остър тон, защото може да откажат да я изпълнят и не могат да се

наложат. Затова той помоли полковника това желание да се изрази в по-мека форма, за да не се

изложат, ако това искане не бъде уважено. Полковник Чилингиров се съгласи на това и

благодарение на тази съобразителност на Петров, гръцката власт, въпреки своето нежелание

може би, уважи това искане и даде разрешение на Атанасов да замине за Солун.

На полковник Чилингиров разправих за тържествения молебен, извършен в българската църква по

случай падането на Одрин, и той остана много учуден как са допуснали това гръцките

окупационни власти. Каза ми, че в другите окупирани от гърците околии те не са допускали това.

Както казах и по-горе, преди концентрацията на гръцните войски в Солун положението на

българите и отношенията им с гръцките власти бяха добри. На Разпятий петък в гръцката чернва,

по техен обичай, и в нашата изпратиха почетна стража да стои при Христовата плащакада,

постлана всред черквата за целуване. А вечерта, при обиколката с плащаницата около черквата,

както му е редът, изпратиха един взвод войници начело с тръбачи да вървят пред плащаницата и

свирят триумфния марш, нещо което било прието в Гърция. След концентрацията на войските

около и в Солун положението се промени. Войскови команди почнаха да обикалят българските

села и да подканват селяните да се откажат от ведомството на Екзархията и да минат под

ведомството на Патриаршията. Селяните наедно със свещениците дойдоха в митрополията и ми

се оплакаха. Явих се пред околийския началник да протестирам, като предполагах, че това се

върши по инициативата на екзалтираин, фанатизирани гъркомани. Началникът категорично ми

заяви, че това не било вярно, с което искаше да каже, че аз лъжа. От неговото държане и от самия

пон при разговора схванах, че всичко това се върши по заповед отгоре. След моята постъпка

положението на екзархийското паство вместо да се подобри, се влоши. Група войници начело с

полицаи вече явно обикаляха селата и със заплашване ги заставяха да минат под ведомството на

Патриаршията. Селяните престанаха да идват в митрополията, защото имаше строг полицейски

надзор около зданието на митрополията. Случваше се някой да се промъкне скрито, за да ми даде

сведения за упражняваното насилие от гръцките власти. И тъй едно по едно селата от Воденска

околия преклониха глава пред това насилие. Само село Липор, населено от българи и цигани, не

се стресна от тези заплахи, като селяните казвали на властта: "Докато нашият председател е във

Воден, ние няма да се откажем от него," Атмосферата от ден на ден се сгъстяваше и в пазарен ден

селяните престанаха да посещават митрополията, както това ставаше по-рано. Селските учители

бяха прогонени от селата, а някои от тях, които успяваха да се промъкнат по най-прикрит начин до

мене, ми съобщаваха на какви мъки и насилия са били подложени от властите, за да се откажат от

ведомството на Екзархията. Гражданите обаче въпреки всички подканваиия от властта,

придружени със заплахи да се откажат от Екзархията, устояха докрай и не се отделиха от

българската църква. Това вбеси гръцките окупационни власти и те чакаха сгоден момент да си

отмъстят.

Това скоро им се отдаде, когато през месец юни 1913 г. избухна Междусъюзническата война.

Тогава те арестуваха безразборно всички по-будни селяни и граждани наедно със свещениците и

учителите. Във Воден от духовенството остана само старият свещеник Никола. Арестуваните,

около 250 души на брой, ги прекараха през митрополията по посоха за гарата, завързани на път за

Солун. От един прозорец на митрополията скрито наблюдавах тези мъченици герои и забелязах

как те всички обърнаха погледите си към митрополията, сякаш чакаха някаква помощ или

застъпничество от моя страна като техен духовен началник. Но с какво можех да им помогна,

когато и аз бях под строг полицейски надзор и когато излизах от митрополията, тайни агенти

вървяха по стъпките ми. На Петровден отслужих божествена служба с останалик свещеник и след

църковния отпуск казах няколко насърчителни думи на семействата на арестуваните – да имат

търпение и вяра в бога. Петровден беше в събота, а в неделя на 30 с. м. отидох да се черкувам и

след свършване на службата прибрах се в митрополията. Още не бях изпил кафето и дойде

госпожата на екстернирания училищен инспектор Нейков и ми съобщи, че черквата била

окупирана от гъркоманите и превзели пангара. Подир нея пристигнаха и църковните настоятели,

които ми доложиха, че гъркоманите превзели пангара и ги изгонили. Възмутено от тази арогантна

постъпка, аз веднага отидох в черквата да видя какво става. Пред притвора на черквата ме

посрещна една тълпа от гъркомани, смесени с полицаи и войници. На въпроса ми, с кое право те

превземат българската черква, отговори ми се, че тоя път народът я взима. а не властта. Аз, вън от

себе си от възмущение, казах: "Ако не е властта с вас и вие бяхте толкова силни, защо не дойдохте

в турско време да превземете черквата, която от дълго време се владее от българите?" Те почнаха

да викат срещу мене: "Назад, наза-а-д!" Като видях всичко това и разбрах, че е наредено от самата

власт, върнах се в митрополията и с писмен рапорт протестирах пред околийския началник за този

произвол. Протестът ми обаче се върна обратно със забележка, че трябва да бъде написан на

гръцки език, не на български, въпреки че дотогава рапортите ми е приемаха, написани на

български. Тогава вече се бедих, че всичко това става по нареждане на окупационните власти.

Повиках един гръцки учител, който написа рапорта на гръцки език, и го изпратих на околийския

началник, но нищо не помогна. Като последица на моя протест черквата бе затворена и властта

прибра ключовете. Телеграфичесии отнесах въпроса за разрешение до губернатора в Солун,

защото на 1 юли е. г. на празника "Свети Везребраници" беше храмовият празник на черквата и

ставаше голям събор. Аз очаквах резултата от тоя протест в наша полза, но през нощта се получи

телеграфическо известие, че черквата се предава на гръцкото население. Зарадвани, гъркоманите

почнаха да бият камбаните. Всичко това аз наблюдавах от митрополията, която е близо до

черквата.

На 2 юли към полунощ камбаните на черквата пак забиха, но тревожно. Това много ме зарадва,

защото тревожното биене ме наведе на мисълта, че има нещо нерадостно за гърците, че те са

поставени натясно от нашата армия. Заранта забелязах, че в града царува мъртвило и една

суматоха между гръциите власти. После разбрах, че тази суматоха се дължи на новината, че

нашите войски превзели Гевгели и наближавали Мъгленско. Всички чиновници бяха приготвили

багажа си за бягство. Но подир обяд пристигнаха с влака от Солун гръцки войски и това ги успокои.

През същото време син ми Владимир, ученик от Солунската гимназия, беше дошъл да прекара

ваканцията при мене във Воден въпреки моето желание. Бях му писал да иде в Сер, окупиран от

нашите войски, понеже предчувствувах, че и мен ще сполети нещо лошо. Но той не получи

писмото ми навреме. По-малкият ми син Йосиф получил писмото ми и заминал за Сер. В

митрополията останах само със сина си Владимир. Никой не смееше да дойде, защото бях под

строг надзор, даже и на прислужника забраниха да идва в митрополията.

На 4 юли сутринта станах и още не бях се умил, почна да се хлопа на портата, Погледнах от

прозоеца и видях един полицай и двама войници. Разбрах, че идват да ме арестуват, Събудих

сина си и му казах, че ще ме вземат и закарат в затвора. Арестуваха ме едновременно със

секретаря на митрополията Порфири Шайков от гр. Струга и временно ме поставиха в

канцеларията на полицейския началник. На другия ден ни закараха с влака в Солун, придружени

от военна полиция, състояща се от четирима войници и един старши. Те бяха от стара Гърция и се

държаха много добре към нас. Заприказвахме се и те ме запитаха какво е населението във Воден

по народност. Казах им, че е българско, но е разделено на екзархисти и патриаршисти. Това те

признаха, като ми казаха, че всички са българи, но двуличничат. Когато пристигнахме в Солун, от

гарата потеглихме с един файтон направо за затвора Йеди куле. Но вместо да вървим направо, те

ни прекараха нарочно през гръцките улици към "Гелемир капия", за да се гаврят гърците с нас, и

за показ на тях, че карат в затвора комитаджии. Беше вече тъмно и от къщите излязоха гъркини,

облечени неглиже, и почнаха да ни ругаят, а някои от тях се впуснаха да ни линчуват, но стражата

не им позволи да се доближат до нас. Затворът Йеди куле ми беше познат от времето, когато бях

арестуван от турците в началото на Балканската война. Когато влязох в затвора, видях, че той е

препълнен само с българи от Костурско, Леринско, Гевгелийско, Дойранско и Солунско. Тоя затвор

бе наречен от гърците комитаджийски, защото мислеха, че всички, които бяха задържани, са

комити, които секли ушите и носовете на гърците, Всъщност всички арестувани бяха мирни

селяни, взети от домашната им работа. Всички около 500 души бяхме поставени в четири големи

стаи, натъпкани като сардели.

Бележки

28. Обществено-политически и информационен вестник на българите под турска власт. Орган на

Българските конституционни клубове. Редактор Никола Наумов, излиза в Солун от 18 септември 1910 до

1913 г.

Животът в затвора

В сравнение с турския затвор, където бях лежал около три години, гръцкият затвор беше просто

ад. Никакво съобщение с външния свят. За храна ни се даваше само хляб и най-долнокачествени

маслини, и то скъпо платени. Доставяше ги един подофицер, който експлоатираше затворниците

безбожно. Никакво преобличане в продължение на 8 месеца и гадинките толкова много се

разплодиха, че беше невъзможно да се очистят, нито пък спокойно можехме да спим. Освен туй

моралният тормоз от страна на управлението на затвора беше просто непоносим. Всеки ден

закани и псувни на всичо българско. Имаше и побои над някой затворници от селата. А един

свещеник от с. Якъщджали, Дойранско, по име Тодор, всеки ден го изкарваха на двора, ругаеха го

и биеха, че уж сечел носове и уши на гърците. Един ден пък му сложиха в устата човешки

изпръжнения. Нешастният свещеник просто беше се оскотил от мъки; той беше един много кротък

и смирен човек. От стара Гърция водеха в затвора свещеници, за да ни ругаят и плюят. Не стигаше

това, но още пускаха в затвора жени с леко поведение, за да се гаврят с нас и ни плюят като

комитаджии, които зверски сме рязали уши и носове на гърци. А за да оскубят затворнините и им

вземат последната стотинка, пускаха в затвора адвокати, за да поемат защитата ни и ни оправдаят,

без да има заведено дело срещу когото и да било от нас. За да оправдаят арестуването на толкова

невинни българи, нарочно подведоха няколко групи затворници под следствие, като пуснаха

измислици, че уж режели и и носове на гърци. Мене и моите другари не ни подведоха под

следствие, но поначало всички ние бяхме като военнопленници – комитаджии. Аз увещавах

затворниците да не се поддават на лъжите на адвокатите и да дават парите си на вятъра, защото

им обясних, че ние сме арестувани като политически престъпници и когато му дойде времето, ще

бъдем освободени. Казах им, че когато мене освободят, тогава всички ще бъдем свободни. В

затвора имаше двама събудени хора от с. Горенци, Костурско – Никола Данданов и Калимана,

които почнаха да водят преговори с адвокатите да ни освободят срещу известно възнаграждение.

И тях посъветвах да не си дават парите на вятъра, защото ще бъдат излъгани; казах им, че скоро

всички ще бъдем освободени едновременно, На въпроса им, кога ще стане това, казах им към

месец март 1914 г. Хванахме се на бас, ако се изпълни моето предвиждане, да ми направят едно

расо, ако ли не, аз да им направя по един костюм дрехи. Това беше през месец ноември 1913 г. От

гръцките вестнини, които следях, схванах, че положението между България и Гърция се

нормализира и че от страна на България ще бъдат направени постъпки за нашето освобождаване,

както и стана. Сред затворниците се водеше пропаганда от страна на управлението, че който се

откаже от Екзархията и мине под ведомството на Гръцката патриаршия, ще бъде освободен.

Намериха се малоумни хора, а именно селяните от с. Боймица, Гевгелийско, начело със

свещеника, които се поддадоха на това изкушение. Като се научих за това, казах на свещеника да

не се улавя на тази въдица, защото ако признаят Патриаршията и се откажат от Екзархията, тогава

ще бъдат третирани като гръцки поданици и гръцкото правителство ще разполага с тях, както си

иска, и няма кой да се застъпи за тях отвънка. Те обаче не ме послушаха и подадоха телеграма до

Венизелос, че са гърци. Като научих това, казах на свещеника следните думи: "Знай, че вие ще

останете в затвора и подир нас, няма да ви освободят." И наистина мойте думи се сбъднаха.

Най-после Балканската война се свърши и се сключи Букурещкият мир *29+. След сключването на

мира в Солун станаха големи тържества; устрои се тържествено посрещане на гръцкия крал с

музика и топовни салюти, като победител над българите. Чак в затвора се чуваха тези салюти и

виковете – Зито крал Константинос вулгарос итомос (българоубиец).

Мнозина от затворниците почнаха да се радват, че е дошъл часът да бъдат освободени, а някои от

тях от радост почнаха да пеят и да танцуват всред двора. Даже двама учители от Леринско

ликуваха от радост и това ме много възмути, защото аз очаквах да победят българските войски и

те да ни освободят от затвора. Вместо това обаче от гръцките тържества в Солун разбрахме, че

България е победена и разпната на кръст. Не можах да простя на учителите, загдето се радваха на

гръцката победа, вместо да скърбят след този позорен мир за българското племе, и ги наругах. Те

като по-интелигентни хора можаха да разберат, че ние страдаме за общата българска кауза.

Освен мене в затвора имаше още трима свещеници, единият от които на име поп Петър от с.

Пателей (Вероятно с. Пътеле) Леринско, не падаше духом. На всички погледите бяха бърнати към

мене, поради моето положение като управляващ Воденската епархия. Това ми положение и

съзнанието ми, че страдам за правата кауза на един народ, завещана ни от Отец Паисий, Свети

Климент Охридски и др., даваше ми сила да не отпадам духом, но и да подкрепям и националния

дух между затворниците. Съветвах ги да имат търпение и с гордост да понасят тоя затворнически

живот напук на гърците, които със своите жестокости се мъчеха да сломят националния дух. Само

един селянин от дойранските села не можах с нищо да го утеша в скръбта му от голямата

мръсотия спрямо семейството му, извършена от гърците; гръцки войници под нагона на своите

скотки желания са изнасилили жена му и дъщеря му пред неговите очи, и то след като са го

вързали, в което положение той бил заставен да гледа тази гавра му, със своите най-мили

същества. След това са го арестували и го докарали в Йеди куле. Той не можа да понесе това

безчастие и от скръб умря в затвора. Освен него умряха и други сто души затворници от мизерия и

скръб по своите близки, също огробени и обезчестени, за които не знаеха в какво състояние се

намират. Умрелите ги държаха по 2 – 3 дена в двора на затвора, като се разложат, след което ги

вдигаха с боклучийска кола без никакво опело.

До месец септември нищо не знаехме за съдбата на нашите домашни, защото всички съобщения с

тях бяха прекъснати. След това обаче почнаха да пускат близки и роднини за свиждане със

затворниците за по няколко минути в присъствието на полицай, който знае български език.

Бележки

29. Букурещкият мирен договор 1913 – договор за мир, подписан на 28.VII в Букурещ от Румъния, Сърбия,

Гърция и Черна гора, от една страна, и България, от друга.

Балканските съюзници освободиха Македония, и тъкмо когато тя трябваше да нареди своята съдба, в

Букурещ отново бе разпокъсана. Сърбия получава не само спорната зона, но и безспорната зона на

Вардарска Македония. Гърция задържа Солун и присъединява Егейска Македония (вж. Станев, Н. История

на нова България, С., 1942, с. 286).

Захария Шумлянска

Когато по това време в Солун всичко българско беше подложено на огън и меч и никой не смееше

да проговори една дума на български, имаше една жена, която беше останала в тоя град да

обнадеждава българите. Това беше Захария Шумлянска заедно със съпруга си Юлиан, сега

покойници, тя беше останала в Солун заедно със съпруга си. Като австрийски поданик той не беше

екстерниран от гръцките власти. Захария Шумлянска, възползувана от това положение на своя

съпруг, със своето родолюбие застана начело на благотворителното женско дружество, останало

още от турско време, и подпомогната от смелите и неустрашими кукушани, тя почна да събира

помощи за затворниците и ги изпращаше в затвора. С тези помощи от свестни продукти, дрехи,

пари и др., тя значително облекчи страданията на бедните затворници. Това повдигна техния дух и

възкреси вярата, че българското население в града не е забравило своите сънародници в затвора.

През месец октомври пък в затвора дойде с подаръци благородната сестра Августина – католичка,

монахиня, придружена от други по-млади монахини. На тях бе разрешено да влязат в затвора и

лично да раздадат подаръците, състоящи се от долни дрехи и одеала. При раздаването на

подаръците, сестра Августина събра около нея затворниците и има смелостта да им каже гласно, и

то в присъствие на военни лица следното: "Българи, тези подаръци не са от мене, България ви ги

изпраща." Тези нейни думи окуражиха затворниците и значително повишиха техния дух и вярата,

че скоро ще бъдат освободени и има кой да мисли и се грижи за тях – това е България.

През време на стоенето ми в затвора бях подложен на изпитание от три инцидента, които се

случиха с мене:

1. От управлението на затвора било донесено на по-горното началство, че аз съм поддържал духа

на затворниците и с това съм способствувал те да се държат като българи и да не се отказват от

Екзархията. По тоя случай дойде в затвора един полковник и пита кой е архимандритът от Воден.

След това ме покани при себе си и ме запита чрез преводач, дали още мисля да се наричам

българин, когато България била заличена от картата на Европа. Мене така ме дояде, щото не

можах *да се въздържа+ и му отговорих: "Ако България е заличена от картата като държава, то

българският народ е жив и не умира." В заключение добавих, че ако той може да стане българин,

тогава от мене може да се иска аз да стана грък, Като чу моя отговор, той се сепна и каза на

преводчика: "Към такива хора бъдете по-внимателни, защото той, който е бил екзархийски

заместник във Воден, не може да стане грък."

2. По околен път било донесено до знанието на директора на затвора, че ключарят декамес

(подофицер) експлоатирал затворниците при доставката на съестни продукти. По тоя случай

директорът на затвора – подполковник, дойде да произведе една анкета, придружен от ключаря.

За разпит извика при себе си няколко затворници, но всички от страх не посмяха да кажат

истината. Възползуван от случая, ключарят казал на директора, че аз съм подстрекавал

затворниците да се оплакват. Най-после дойде и моят ред за разпит. Първо му обясних, че тези

прости хора от страх не казват истината. След това извадих от джоба си един изсъхнал лимон и му

казах, че такива лимони ни се продават по 1 драхма (пет лева), когато на пазара се продават 5

стотинки единият. Той взе това под внимание и нареди за в бъдеще доставките на продуктида

става от избрани от нас хора.

3. За да ме унижат пред затворниците, загдето поддържах у тях националния дух, една вечер

заедно със секретаря ми Шайнов ни свалиха от горния етаж на затвора и ни поставиха в едно

тъмно подземие, където имаше неколцина затворници, заразени от туберкулоза. Шайнов много

се уплаши да не се заразим и ние. Казах му, че и те са хора като нас, с еднаква участ.

3атворниците, като видяха, че ме свалиха в подземието, клюмнаха глави като попарени от слана.

На другия ден, когато ни пуснаха на разходка в двора, аз протестирах пред ключаря, като му казах,

че нямат основания да постъпват така с мен и секретаря ми и се заканих, че ще се оплача. Това

подействува и вечерта пак ни върнаха на старото място на горния етаж, където другарите ни

посрещнаха с радост.

4. Моят братовчед от Битоля Спиро Търпев, по занятие касапин, научил, че съм арестуван от

гърците и много се уплашил за мене, защото по същото време се носело слух, че гърците хвърляли

българите в морето. Този слух не беше легенда, защото след завършване на Балканската война

разбрахме, че при започването й били хвърлени в морето от гърците, управляющият Солунската

епархия архимандрит Евлогий заедно със секретаря му и други от митрополията. Загрижен за

моята съдба, моят пръв братовчед решил да ми помогне и се явил пред сръбския окръжен

управител в Битоля Йово Киркович с молба да се застъпи за мене пред сръбското правителство да

бъда освободен, понеже родното ми място – гр. Кичево, било в сръбска територия. С Йово

Киркович в турско време се преследвахме, понеже той беше шеф на сръбската революционна

пропаганда в Македония. Въпреки това обаче той от хуманност направил постъпки пред външното

министерство в Белград, откъдето последвало нареждане до сръбския консул в Солун да се

застъпи за моето освобождение. Един ден надвечер, за моя изненада, явява се в затвора

драгоманинът на сръбското консулство и ме извика, за да се запознае с мене и вземе сведения

откъде съм роден и откога съм арестуван. След това ми съобщи, че по застъпничеството на

сръбското правителство скоро ще бъда освободен. Изненадан от това съобщение му отговорих, че

макар и родното ми място да се намира в сръбска територия, не желая да бъда освободен по

застъпничеството на друго правителство освен от българското, защото съм българин. На това той

ми каза: "Г-н попе, па що сакаш биди; никой не те задължава да ставаш сърбин, само излез от

тука." Благодарих му за доброжелателството, но не приех това застъпничество. Като узнаха за

случая със сръбския драгоманин, затворниците останаха изненадани от моя отказ да се

възползувам от това предложение да бъда пуснат на свобода и почнаха да ме упрекват и наричат

будала. Отговорих им, че аз не мога да приема да бъда освободен от една държава, срещу която

до вчера съм се борил като неприятелска на българския народ. Аз чакам да бъдат освободени

всички от България и наедно да излезем от тази тъмница, защото ние сме арестувани като българи

и борци за българската кауза – като политически престъпници, а не като вулгарни такива.

Наистина след онези кървави борби, що водехме в Кичево след Илинденското въстание със

сръбската пропаганда, можех ли да направя тоя компромис със себе си и да приема това

унижение да бъда освободен от сръбското правителство и да се чувствувам морално задължен, на

което да ми се надсмива и довчерашният ми противник Йово Киркович.

5. Към края на месец ноември 1913 г. се пръсна слух, че наскоро щели да ни освобождават. Моят

син Владимир, който беше останал във Воден след арестуването ми от гръцките власти, беше

получил разрешение от същите да замине за България. С идването си в Солун той дойде в затвора

да се видим. Съобщи ми, че скоро ще бъдем освободени и пожела да ме почака, та наедно да

заминем за България. Казах му, че на слухове не вярвам и да не ме чака, а да бърза да не изпусне

парахода, па ако ме освободят, аз ще го настигна. И наистина през коледните празници дойде

директорът на затвора с един списък, извика поред една група от затворниците, в която влизахме

аз и секретарят ми Шайнов, и ни каза да приберем багажа си, защото ще ни освободи. Построи ни

в двора и почна да ни разглежда, за да освободи ония затворници, които са по-изнемощели

физически. Като ме видя мене, каза, че съм бил здрав като тигър и трябвало още да постоя в

затвора; върна ме с багажа в затвора и един от нашите затворници, който знаеше гръцки, ми каза

какво е казал директорът за мене. Тогава аз си казах на себе си, че тук напук на всичко аз ще

запазя здравето си и пак ще изляза от затвора.

6. По същото време някой вестник в България хроникирал, че съм полудял в затвора, и

българското правителство чрез своя представител при руското консулство поискало да се провери

истинността на тоя слух. За тази цел изпратило г-жа Цонева, жена на бившия директор на БНБ в

Солун, да ме посети в затвора и провери какво е моето здравословно състояние. Един ден бях

изненадан, като ми съобщиха, че една жена дошла в затвора и искала да ме види. Срещнахме се и

тя почна да разпитва как съм със здравето и как прекарвам. Отговорих й, че съм добре. Тогава тя

ми каза, че била изпратена от руското консулство, което представлявала българските интереси в

Солун, за да ме види, защото някой вестник в България писал, че съм полудял. Като чух това, аз се

изсмях, но в себе си почувствувах едно морално удовлетворение, че България се грижи за своите

хора. От това надеждата в близкото ни освобождение става по-голяма.

През коледните празници докараха в затвора едно отделение български войници пленници,

преместени от островите, начело с един старши подофииер. Видя ми се много чудно и

необяснимо как са се предали да паднат в плен, защото у нас беше се сложило убеждението, че

българският войник не се дава жив да бъде заловен. На запитването ми, как са попаднали в плен,

старшята ни разправи, че един войник по народност грък от Южна България при боевете край гр.

Сер ги подлъгал да се предадат, като им обещал, че косъм от главата им няма да падне и че ще

бъдат добре гледани. След като се предали на гърците, самият техен другар, който ги склонил да

се предадат, почнал да ги малтретира и се гаври с тях повече отколкото гръцките войници.

Нещастните войници бяха изтощени, объркани и горко се разкайваха, задето са се излъгали, като

казваха: "'По-добре да бяхме паднали убити, отколкото да бъдем пленници, и то в гръцки ръце."

Ние ги съжалихме като наши братя и им помогнахме с каквото можахме – долни дрехи, обуща,

чорапи и др.

На 14 март 1914 година всички от нашето отделение, около 400 души, бяхме освободени, с

изключение на ония 15 души начело със свещеника от с. Бойница, Гевгелийско, които се бяха

отказали от ведомството на Екзархията телеграфически до Венизелос и признали Патриаршията.

Това, което им бях предрекъл, се сбъдна. На излизане от Йеди куле взеха ме с файтон и наедно с

другите затворници ни откараха долу при срая и ни настаниха в предварителния затвор да

пренощуваме, докато се изпълнят формалностите – да се приготвят книжата за нашето

освобождение. Тази вечер офицерите, като освободен, ме повикаха да вечерям заедно с тях и ме

поставиха да спя в отделна стая. На другия ден, като ни освободиха, дадоха нареждане всички

затворници да заминат по родните си места без никакъв престой в града. Аз ги помолих да ми

разрешат да остана една седмица в града, за да се почистя, и те ми разрешиха. Отседнах на хотел

"Вардар", съдържателят на който – Васил Мончев, беше починал на остров Трикери, но имаше

заместник. Бях останал без стотинка в джоба, понеже чекът за заплатата ми, която бях получил от

Екзархията, поради събитията на 1Б юни в Солун не можах да го осребря. Благодарение, че тогава

ми услужи един патриот и родолюбец – Никола Далакалачев, от с. Владово, Воденско, който ми

даде аванс срещу заплата, преди да ме арестуват. И сега помня думите му, когато ме видя

притеснен: "Що се грижиш, няма да те оставим да страдаш и се излагаш пред гръцките власти...

горе главата!"

От хотела отидох в дома на Захария Шумлянска и тя ми даде два наполеона. След няколко дена

наедно с Шайнов заминахме за Воден, за да поема длъжността си, като предупредих руския

консул за моето заминаване, и той се съгласи.

Към Воден пристигнахме на обяд и от гарата потеглихме пеша за дома на Шайнов, където беше

семейството му. Като влезнахме в града и воденчани ни видяха на улицата, излезнаха да ни

посрещнат и от радост със сълзи на очи ми целуваха ръка. Предполагах, че с моето завръщане

българщината отново възкръсна. Щом отседнах в къщата на Шайнов, която беше близо до

българската църква, веднага стаята ми се изпълни с воденчани начело със стария свещеник

попТуше *Димитър+. Но още не бяха ме почерпили с кафе, яви се един полицай и ме повика да

отида в правителствения дом при началника на полицията. Явих се при него и първият въпрос,

който ми зададе, беше, защо съм се върнал във Воден, където вече българи не са останали,

Учудено му зададох въпроса, как в толкова кратко време са се стопили българите във Воден? След

това му казах, че войната ме завари тук, то аз се считам като гражданин на новата власт и желая да

остана като гражданин на гръцката държава, толкова повече, че тя е конституционна държава.

3апита ме къде съм се настанил на квартира и като разбра, че съм при Шайнов, каза ми, че там не

мога да остана. Поисках да се настаня в митрополията, но и там не ми разреши, понеже там

квартирували войници. "Толкоз по-добре, отговорих му, да се прибера в една стая при войската."

Той категорично отказа, под претекст да не бъда оскърбяван от войниците. Най-после казах му той

да ми определи квартира. Пратиха ме на един хотел към гарата, съдържателят на който беше

един фанатик гъркоманин от Воден.

В хотела стоях три дена и никого не пускаха да припари до мене, като пък не позволиха да

излизам вън; все едно че бях арестуван. След тридневно престояване в хотела, поисках да се явя

при началника на полицията, но полицаят, който пазеше пред вратата на хотела, не ме пусна, като

ми каза, че при смяната ще съобщи на началника и ако ми разреши, ще ме заведе при него. При

смяната ме заведоха при началника, пред когото протестирах, защо ме държат под арест.

Отговори ми се, че не съм бил арестуван, а полицаят бил поставен като охрана да не би някой да

посегне върху ми. Най-после, покани ме, ако искам да бъда освободен, да напусна Воден.

Принуден бях да сторя това, и го напуснах, без да ми се позволи да се срещна с някой от

гражданите. Пак, придружен от полицай, заминах за Солун, където доложих на руския консул за

грубите постъпки на гръцката власт в гр. Воден.

В Солун българската църква "Свети Димитрий" при Вардар капия още не беше затворена и в нея

служеше един престарял свещеник Димитър, когото гърците не бяха арестували. На Тодоровден,

първата седмипа от Великите пости, отидох да се черкувам. На великия вход свещеникът не

спомена, както му е редът, Негово Блаженство Екзарха, а само "Всех благочестиви християни."

Възмутен от това, направих му забележка, защо не спомена екзарха, който е наш духовен

началник. Отговори ми, че не смее, за да не бъде арестуван.

От Солун още не бяха изселили българите кукушани и тоя стар и изнемощял свещеник, който

преживял тия страшни събития при катастрофата на българския народ, не беше в състояние да

удовлетвори духовните нужди на българите. През същото време случайно при руския консул се

срещнах с членовете на църковното настоятелство на черквата "Свети Димитрий", на брой трима.

Те ме помолиха да им намеря друг свещеник вместо стария, предполагайки, че като управляващ

Воденската епархия имам още тази власт. Казах им, че аз ще им стана свещеник. Те се зарадваха и

съобщиха това на руския консул, който го одобри и обеща да направи нужното пред генерал-

губернатора в Солун за моето оставане. Успокоих се, че ще остана като свещеник, като

предполагах, че под мое председателство в черковното настоятелство да образувам негласно

един вид църковна община, чрез която да поддържам българския дух в Солун и във Воденската

епархия, която административно се падаше към Солун. Така смятах, че ще ми се отдава често пъти

възможност да се срещам с видни българи от тоя край, когато идват в Солун по търговия или друга

работа, и ще бъда по-полезен за българската кауза, отколкото ако замина в България.

С един рапорт до Негово Блаженство в София съобщих за моето оставане в Солун. Но има една

погогорка: "Враг не остава да правиш брак"! Настаних се в хотел и свободно се движех из града.

Както ми беше казано, не стъпвах при Шумлянска, понеже къщата й беше под строг полицейски

надзор. Сегиз-тогиз се отбивах у г-жа Цонева, която беше в интимни връзки с някои гръцки

офицери и се ползуваше с доверието на гръцката полиция.

Един ден, когато се движех по главната улица към Гелемер капия, един полицай критянин ме

помоли да се кача на трамвая и ме заведе в полицейския участък в генералгубернаторството.

Оттам под конвой ме изпратиха в градоначалството. Помислих, че пак ме арестуват, но

градоначалникът – един висок критянин, ме запита, защо още съм в Солун и не съм заминал в

България. Отговорих му, че желая да остана тук като гръцки гражданин, понеже Гърция е

конституционна държава. Запита ме дали зная гръцки, на което му отговорих отрицателно. Тогава

ми каза, какво ще правя тука, като не зная гръцки, който е необходим да бъда гръцки свещеник.

Отговорих му, че и да зная гръцки, аз съм българин и няма да стана грък. На въпроса му, какво ще

работя, отговорих му, че ще остана свещеник на българската черква "Свети Димитрий". Освободи

ме да си вървя, като ми обясни, че черквата е временно оставена на българите.

Един ден след това забелязах, вървейки из улиците, че ме следи едно лице и не ме изпуща от

очите си. За да залича следите си, качих се на трамвая и отидох в руското консулство при Пиргите.

На излизане оттам виждам същото лице в едно кафене срещу консулството. За да се отърва от

това преследване, реших да вървя пеш по разни улици. С бързи крачки минах през улицата

"Хамидие" и хванах тесните улички на турската махала и слезнах при българската черква "Вардар

капия". Не се минаха 5 минути и същият детектив се яви в черковния двор. Тогава разбрах, че не

съм напълно свободен, а съм под строг полицейски надзор. Но това не ме уплаши, за да се откажа

от желанието да остана свещеник в Солун.

По същото време пристигна в Солун българският параход "Варна", за да прибере бежанците от

Кукушко и ги пренесе в България. Аз изпратих секретаря ми Шайнов да замине за България, като

му поръчах да съобщи на синовете ми, които се бяха прибрали в София, че оставам в Солун.

Върнах се в хотела спокоен. Не се мина половин час и при мене се яви един полицай, който ме

покани и аз да замина с парахода. На моя отговор, че не желая да замина, а искам да остана тук,

той категорично ми каза: "Избери си, или парахода, или затвора!" Изненадан от това

предложение, аз веднага отидох при руския консул и му предадох думите на полицая. Той, учуден

от това, ми каза: "Гърците са лъжци, губернаторът ми обеща да ви остави в Солун, а сега дава

друго нареждане! Не остава нищо друго освен да заминете за България и оттам с пушка да

дойдете." Сбогувах се с консула и отидох в хотела да си пребера багажа. Там дойдоха двама

полицаи и ме съпроводиха до пристанището, където стояха, докато се убедиха, че съм настанен

на парахода. На кея беше и униятският владика Епифаний с енголния на гърди, изпращаше

бежанците унияти от Кукуш. В парахода бях в първа класа с няколко учители и учителки, между

които беше и г-ца Мончева, дъщеря на Васил Мончев. Параходът ни стовари в Дедеагач и оттам с

влака потеглихме за София. Понеже в турските железници пътувах във втора класа, при Караач в

моето купе влезе един ходжа, идещ от Цариград. При Свиленград, като минахме в българска

територия, кондукторът по БДЖ ме премести в третокласно купе, с което ме изложи пред ходжата

и от това много ми домъчне. Ето защо, когато всички свещеници и учители, освободени от

затворите, веднага заминаха за България, мене не ми се напущаше Солун. Не че не обичах

България и не ценях нейната свобода, но когато през 1903 г. бях в България, схванах, че оттам на

може да се помогне на поробените братя с приказки.

Поговорката казва: "Каменът тежи на мястото сн." В България не може да се работи така

интеизивно както, когато човек е всред народа и с него споделя скърби и радости.

В заключение считам за нужно да дам една характеристика според моята преценка на главните

революционни дейци в Битолско, с които аз съм имал близки връзки.

Дамян Груев

Той е роден в миячкото село Смилево, Битолско, Човек със среден ръст, благообразен, с бистър

гъвкав уи, съобразителен и с дипломатически похвати, свойствени на миячкото племе, със своето

сладкодумие той владееше народните маси. При най-лошо настроение, когато трябваше да

окуражи някой от работниците, отпаднал духом, той със сълзи на очи се кискаше от смях и никога

не отпадаше духом.

Пере Тошев

Роден в гр. Прилеп от богато семейство, учител, човек с твърд и непоколебим характер, честен във

всяко отношеиие, повече отколкото трябва. Със своите обноски, такт и умение той владееше

интелигенцията, особено класните учители в Битоля и видните търговци и аристократи в града.

Гьорче Петров

Също роден в Прилеп – с. Варош, човек със среден ръст, гимназиален учител, дълбокомислящ,

тактичен предвидлив и човек на разума. Лесно се приспособяваше към всички среди, беше много

задълбочен и никога не изказваше напълно това, което мисли. А когато му се зададе някой

въпрос, на който той не желае да отговори, просто се надсмиваше иронично и си хапеше

мустаците или си четкаше ноктите. Много добра характеристика даде за него покойният Тома

Давидов, когато при срещата ни в с. Смилево го запитах как е Гьорче, той ми отговори: "Гьорче е

цял велзевул; когато го запитат за някой сериозен въпрос, той вместо направо да ти отговори, се

надсмива."

Най-правдивоподобна характеристика на стълбовете в македонското революционно дело даде

покойният Антон Страшимиров със следните слова: "Даме е умът, Пере – характерът, Гьорче –

разумът, и Гоце Делчев сърцето." Тримата от тях: Даме, Пере и Гьорче се допълваха взаимно и

затова в Битоля ги наричахме с името – Пирустия (Триножник) или "Света Тройца".

Анастас Лозанчев, който организира Илинденското въстание, по характер прям и сприхав, беше

точен, изпълнителен, безкористен и честен във всяко отношение. Той най-много се разбираше с

Перета, защото и двамата по характер си приличаха.

Основните учители: Георги Попхристов от с. Кръстофор, Битолско; Павел Христов от с. Цапари;

Дамян Неделков от Битоля; Георги Пешков от Прилеп, търговец; Георги Сугарев и Аце Дорев бяха

от школата на Дамян Груев и затова те бяха негови привърженици.

Лука Джеров, въпреки че в началото като учител плуваше във водите на Дамета, след известно

време се приближи към Перета и Лозанчева.

От класните учители Антон Кецкаров, като колега на Перета, беше негов най-близък човек.

Пере Тошев се отличаваше от всички със своята скромност. Той не желаеше да парадира със

своето положение, което заемаше в организацията, и много се възмущаваше от ония, които

проявяваха подобни слабости. Той ненавиждаше славолюбието и веднъж пред мене за Георги

Пешков, който беше един от първите работници, се изрази така: "Не мога да го търпя, защото

много парадира с делото."

С една дума всички, дейци, посветени на революционното дело, макар и да се различаваха по

характер и разбирания, всецяло бяха отдадени на него и готови да се самопожертвуват един

други, когато стане нужда. Обединяваше ги самата идея за свободата на родината.