Спомени

Арсени Костенцев

(Изд. на Отеч. фронт, София, 1984)

ИЗ ПРЕДГОВОРА КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1917 ГОДИНА - Иван Вазов

Спомените на г. Арсени Костенцев се четат с истински интерес и увлечение.

Учителствувал дълги десетилетия по села и градове в Македония и Одринско в епохата на

турското владичество – преди и след Освобождението на България – пламенен борец за

българското възраждане, г. Костенцев – сега вече в преклонна възраст – е успял в тая книга да

опише своите патила, поражения и победи с една трогателна, непристорена простота, която

пленява и умилява.

А в борбите и приключенията на нашия просветител от онова време има толкова романтизъм, че

тия спомени могат да се четат и просто като един занимателен разказ.

Но книгата има и друго значение. Тя е едно историческо повествуване, което ще бъде

назидателно за по-младите поколения: още веднъж те ще видят в една живописна картина, с

каква чудна, корава упоритост техните бащи и деди, в тъмното робство, са се борили и са

жертвували мило за драго за просветата и засилването на българщината и запазването й от

пагубни влияния...

Пожелавам, щото тая книга да се прочете от колкото може повече българи.

юли 1917 г.

ИВАН ВАЗОВ

Въведение

По побуждение и настояване на Негово високопреосвещенство старозагорския митрополит

Методий Кусевич и на мнозина мои стари и нови приятели и съвременници реших да изложа

своите спомени, за да види един ден младото поколение как се е действувало преди половин век

по черковно-училищното и възродително дело у българите. Много от своите бележки и писма съм

изгубил по време на въстанието и през последното ми отиване в Македония, така щото много

работи ще има пропуснати, но аз ще опиша поне това, което ми се е вглъбило в паметта, като ще

моля моите приятели и съвременници да допълнят пропуснатото, както и някои други

недостатъци, които биха забелязали.

Когато пише человек спомени от своето минало, не трябва да пощади и себе си, защото миналото

е ключ на бъдещето за днешното и бъдещото поколение. Ето защо человек трябва да си тури

едната ръка на челото, а другата на сърцето, и като поразмисли малко повечко, отколкото е

мислил през целия си живот, да пита себе си; вярно ли е това, което ще пише или не? И като се

увери, че е вярно, тогава да почне да пише, та един ден младото поколение като чете, да чете

истинско минало, а не басни. Защото като съвременник, виждал съм и виждам много "спомени",

издадени досега, но, за жал, и много небивалици и преувеличения съдържат те, с което списвачът

е искал да придаде било на себе си, било другиму по-голямо значение. Употребил съм всички

усилия да се запазя от такива грешки.

Месторождение и ученичество

Роден съм през 1842 г., месец август, в Ново село до град Щип от православни родители, българи:

баща ми се казваше Георги Костенцев, а майка ми Мария х. Каранфилова-Костенцева.

Възпитан съм по български при даскал Василко и даскал Темелко, при които учих първо азбуката,

писана от даскала на книга, залепена на дъска, после буквар, наустница, псалтир, апостол и

светче, а при даскал Павле *1+ – четиридесетте таблици и писване на книга. При даскалите Коце

Шикерински и Димитър Павлов *2+ изучавах черковно пение и псалтика и бях един от най-първите

ученици и певци в града. Всичките учители ми бяха от Щип *3+.

Покойният ми баща беше безкнижен, ала обичаше българската книга. Занимаваше се с търговия

на въжета, гайтани, конци и пр.; ходеше по разни градове и панаири и каквато българска книга

видеше, за каквато цена и да беше, той трябваше да я купи и всеки празник и всяка вечер, кога си

биваше у дома, накарваше ме да му прочета всяка една книга поотделно – от край до край.

Един ден доведе едно момче на негов някой побратим от гр. Струмица, по име Евтим К.

Ранеников, за да живее у нас и да се учи по български. През 1858 г. баща ми ме заведе у тях на

гости за Петровден, понеже всяка година в тези два дена става събор и дохождат от всички почти

градове и села на събор.

Преди да тръгнем за Струмица, баща ми ме накара да приготвя за двата дена апостола от

Неофитовото евангелие и да си взема псалтиката, за да пея там. Отидохме в Струмица, в дома на

Евтим Ранеников, шестнадесеточленно семейство – едно от най-интелигентните и най-добрите в

Струмица.

Баща ми ме заведе на 10 – 15 къщи негови приятели на визита и дето отидохме – без друго

трябваше да се псали или песен да се пее. След туй се разпръсна слух в града, че стрико

Георгиевото момче щяло да псали за Петровден по български.

Едни казвали: никога не се е псалило в Струмица по български, нито пък ще оставим някого да

псали, други казвали – ще оставите, ще оставите, а трети – кръв ще пролеем, но български да се

пее няма да оставим.

Един от влиятелните, добър приятел на баща ми, Узун Христоман, заедно с братя Костадин и Ташо

Раненикови, Георги Спасов, брат на владиката Мелетий Софийски *4+ и хаджи Трендо, всички

влиятелни и състоятелни люде, отиват вечерта при гръцкия владика и му казват:

– Дойдохме, владико свети, да те молим, че тук на нашия стар и добър приятел Георги Костенцев

момчето му дошло на гости, та да му позволите утре да каже апостола на бугарски и да попсали

малко в църква.

– Какво! Бугарски? – извикал владиката по турски. – Тук не е Московията, та да се чете по

бугарски! Само туй не може да бъде в Струмица! *5+

– Ние си излегохме, владико свети, от борча и ако стане утре нещо, не отговаряме ние! –

отговорили му те и без да му целуват ръка, излизат си и отиват в дома на каймакама и кадията,

разправят им всичко и ги помолили да проводят утре няколко заптиета край черквата "Свети

Димитрия", за да запазят тишина.

Те им се обрекли.

А гръцкият владика през вечерта приготвил няколко момчета с ками, за в случай че започна да

псаля по български, едни да ми вземат книгата, а други в гюрултията да ме промушат с ками. В туй

време братята и братовчедите на Евтим Ранеников, като се научили за туй нещо, съставили и те

една контрадружина също с ками, а така също и Узун Христоман приготвил 5 – 6 души свои слуги.

За всички тези приготовления ние нищо не знаехме; знаехме само, че ще дойдат заптиета, за да

пазят тишина.

Сутринта тръгнахме с всичката Раненикова фамилия за църква.

На Узун Христоман столът беше до владишкия стол и аз застанах до него. Брати Раненикови и

братовчедите им ме заобиколиха.

Дойде време за апостола да се чете.

Аз застанах до владишкия стол, а другото момче, което ще четеше гръцкия апостол, застана

насред църквата.

Аз започнах да чета по български, а то по гръцко, но Узун Христомановите слуги моментално му

грабнаха апостола и то спря.

Други се спуснаха да вземат моя апостол, но братя Раненикови ги отблъснаха със сила.

Владиката отвътре започна да вика:

– Какви хора сте вие, да не можете едно дете да свалите! – и започна да кълне, а те му отговарят

на клетвите с клетви.

И тъй се изчете с гюрултия апостолът, херувикото и достойно ест.

На другата сутрин същото стана и в черквата "Свети Костадин". Апостола чете Евтим Ранеников, а

пък аз – другите черковни песни.

Владиката не дойде в черква, но се готвел да афореса всички онези, които са помагали за

българското четене и псалене.

Цели два дена прекарахме по визити и по събора като победители.

Бележки

1. Грозданов, Павел (? – 1857) – учил при Неофит Рилски в Кюстендил.

2. Павлов, Димитър (1840 – 1919) – виден просветен деец в Македония, син на П. Грозданов. На

седемнайсетгодишна възраст става учител. През 1863 г. отива да учи при Найден Геров в Пловдив, после се

връща в Щип и учителствува там още 4 – 5 години. Пет години прекарва в Цариград като учител и

екзархийски певец, като междувременно посещава курсове в Робърт колеж и усъвършенствува знанията си

по френски език. Докато пребивава в Цариград, се свързва с П. Р. Славейков и с други видни възрожденски

дейци. По-късно се завръща в родния си град, където учителствува в продължение на още 16 години. Седем

години е учител в Скопие, а после, вече пенсионер, се премества в София, където умира.

3. Към началото на ХIХ век в град Щип се оформя влиятелна група от български търговци и занаятчии, които

постепенно вземат връх в местния обществен живот. По техен почин през 1930 г. в Щип се създава общо

взето добре уредено общинско килийно училище, за което се смята, че "eдинственото в Македония с добре

организирано славянско учение". (Вж. Григорович, В. Очеркъ путешествjя по Европейской Турцjи. М., 1877, с.

125.) Така Щип с близкото Ново село се превръща в един от центровете на новобългарско образование в

Македония през първата половина на ХIХ в. Към 1840 г. килийното училище има 150 ученици и се обособява

в добре уредено светско училище. За въвеждането на новобългарското образование в града особено много

допринася възпитаникът на Неофит Рилски Павел Грозданов, който е бил учител в града до 1867 г. (Вж.

Завоев, П. Град Щип. С, 1943, с. 51; Иваиов, Й. Северна Македония. С., 1906, с. 360.)

4. Милетий Софийски (1832 – 1891) – родом от Струмица, монах в Зографския манастнр, софийски

митрополит от 1872 г. Взима участие в църковно-националната борба, национално-революционната борба

и борбата на българския народ против Берлинския договор. Член на Българското книжовно дружество.

След Освобождението е депутат в Учредителното Народно събрание.

5. Поради твърде силните позиции на гръкоманите в града и враждебната политика на Патриаршията до

Кримската война (1854 – 1856) в Струмица има само гръцко училище, липсва организирана българска

община и господствува гръцко влияние, духовно и просветно.

Учителствуването ми в с. Робово (Струмишко) и борбите с

гръцкия владика

Баща ми мислеше да ме изпроводи да уча някъде, понеже у нас нямаше вече какво да се учи *6+,

но за мое голямо нещастие, той се помина през 1859 г., месец ноември, и ние останахме сираци –

трима братя и две сестри – негодни за никаква работа, а пък двамата съдружници на баща ми

прикриха стоката и от двата дюкяна под предлог, че правителството уж щяло да ни задържи имота

като на малолетни и доде станем пълнолетни, стоката щяла да чурудиса и пр. Затуй бях принуден

да напусна Щип и да отида в Струмица при побратимите на баща си.

Братя Раненикови ме приеха като свое чедо. Около месец и половина учих децата им у дома. Една

вечер гледам идат братя Раненикови радостни и весели и ми казват, че ме били условили за

даскал в село Робово – един час разстояние на север от града – и подир един два дена щял да

дойде чорбаджи Мицо Караджата и щял да ме заведе в селото.

Аз от радост нея вечер не можах да спя.

Гледам събота около пладне един висок черномурен и добре облечен селянин с два добри коня

влиза в двора на чичовците ми и вика:

– Костадине, Ташо, тука ли сте, тук ли е даскалчето? Дойдох да си го заведа в село, че децата го

чекат! – и прочее, и се качва по стълбата.

Нашите излязоха всички да го посрещнат.

След като се почерниха, дядо Мицо попита:

– Е, е, е! Сега, кам даскалчето да го видя и да си го заведа!

– Ей го, е! – отговори чичо, като сочеше с пръст към мен.

– Та това е много дребно бе, Костадине – възрази дядо Мицо. – Ама ние ще го порастнем в селото.

– Ех, такъв ни е соят. И грошът е голям, ама грош струва, а лирата е малка, ама сто гроша струва! –

отговари чичо ми.

– Е хайде, събери си дрешките и книжките! – каза дядо Мицо. – Целувай ръка на чичовците и

стрините си, па да си ходиме.

Целувах ръка на чичовците и на стрините и на дядо Мицо, който развърза платнена дълга кесия и

ми даде два алтилъка бакшиш (12 гроша), а така също и чичовците – по един алтилък подарък.

Приготвиха ми дрехите, книгите и конете и сбогом, сбогом, тръгнахме за Робово.

Накрай града спря дядо Мицо коня пред една бакалница, отдето купи едно шише мастило, 5 – 6

тестета бели книги и една ока леблеби-шекери.

– Тези шекерчета ги купих, даскале – каза дядо Мицо, – за да дадеш по малко на всяко едно дете,

за да ги заблажиш от сефте.

– Даскале – извика дядо Мицо, – това село го викат Дабиля (с 80 къщи), село чорбаджийско, ама и

они си немат като нас нито школо, нито църква, нито поп; струмишкият иконом попува на всички

села, които ги гледаш тук наоколо; ей го и нашето село, което е далеч от Дабиля един черек.

Дойдохме в село. Влязохме в един дълъг и широк двор и от двете страни с големи градини,

посадени с черничеви дървета и с малко овошки.

– Ей, деца! – извика дядо Мицо с висок глас. – Елате да видите, водим ви едно бугарско даскалче!

Тичешком излязоха около 30 души от къщи и около 10 – 12 кучета като мечки изреваха, а дядо

Мицо им извика:

– Ха, ха! – и те си свиха опашките и избягаха настрана.

След "добре дошли" и пр. захванахме двете страни на ходжака с дядо Мицо (това бе през месец

март 1860 година), бяха ни постлали нови шарени килими.

– Е хайде, деца, сега, – извика дядо Мицо – дайте кафе, дайте ракия, донесете мезе. Ха де, по-

скоро!

Донесоха една калена плоска, около една ока с ракия, дигна плоската дядо Мицо и каза:

– Хайде наздраве, даскалче, хайде хаирлия да е и господ да не ни посрами и да даде господ да

изпукат гърчулята!

– Амин, амин! – извикахме всички.

Подаде плоската на мен. Аз му поблагодарих и казах, че не пия.

– Как така? – отговори дядо Мицо. – Ей ги е, тези цицалчета, гледаш там, и те пият ракия – колко

ли повече вие.

После, като се завъртя към внучетата си, със смях им каза:

– Е-е-е, деца, бугарското даскалче всички ни ще отучи да пием ракия!

Дойдоха синовете му отвън и казаха:

– Тате, всички селски деца са събрани вън пред портата, искат да видят даскала.

– Ха викнете ги да дойдат тука!

Дядо Мицо ми даде книгата с леблеби-шекера и аз им раздадох на всички по малко, а дядо Мицо

им каза:

– Гледате ли, деца, какъв добър даскал ви доведох да ви учи по бугарски.

Каза на няколко деца да кажат на бащите си да дойдат и те след малко дойдоха.

Дядо Мицо започна така:

– Е, селяни, знаете ли защо съм ви викал?

– Не знаем, чорбаджи, ще ни кажете! – отговориха му селяните.

– Вие знаете – продължи дядо Мицо, – че в мното села има гръцки даскали, а пък ни в едно село

няма бугарски; затова онзи ден, като бях в града, каза ми наш хаджи Трендо (хаджи Трендо е от

същото село – търговец и преселен в града), че имало едно добро бугарско даскалче, дошло от

Щип, у Костадин и Ташо Раненикови – абаджиите – и било много учено и много добър глас имало,

и аз го пазарих за 500 гроша, да го храним и един кат дрехи да му вземем – каквито си носи, та

затова ви повиках да видим дали ще го харесате, или не?

– Не е ли дребно, чорбаджи? – отговори един.

– Абе не гледайте на боя му; И бешликът е голям, ама чини 5 гроша, а пък лирата е малка, пък

чини 100 гроша. Не му гледайте боя, ами му гледайте акъла, че е по-акълия и от нас – отговори

чорбаджи Мицо.

– Ами защо ни е бугарски даскал, чорбаджи, кому ще пишеш бугарски и кой ще ни ги чете? – каза

другият.

– Абе ще пишем у Малешево за борина, в Тиквеш за ракия и пр. – каза трети.

– Ами няма ли гръцкият владика да ни прави пакост и да ни афореса? – каза четвърти.

– Ха – каза чорбаджи,Миио, – ако ни афоресат нас гърците, и ние тях ще афоресаме. Ние сме

бугари – ке си учим бугарски; както они не сакат нашио език, и ние не сакаме нихнио; аз го

пазарих еднаж, ако не сакате вие, аз ще си го чувам у дома, за да ми учи синовете, щерките,

внуците и внуките.

– А, не! Ние се не делим от вас и хаджи Трендо. Каквото кажете вие двама, така да бъде, но си

приказваме – отговориха му селяните.

– Ех тогава, от бога здраве! Ще кажем на поляка да иде от къща на къща и да им каже на селяните,

който обича, да си прати децата в понеделник тук у дома, за да се учат, а пък аз ще оставя един от

измекярите да стои на портата, за да брани децата от кучетата, доде им се понаучат. Но слушайте,

селяни – повтори чорбаджията, – да не слушате струмишките гъркомани, що ке ви лъжат, защото

тия сакат да ни изгубят язико и да ни водят като мечки за носовете.

През тези два дена приготвих азбуката на около 40 – 50 ученика на бяла книга и в понеделник им

ги раздадох и започнахме да учим.

Чорбаджи Мицо беше доста весел човек, неграмотен, но умен и разсъдлив, обичан от цялата

Струмишка околия, а също така и от струмишките граждани, при това доста богат. Той имаше

около 5 – 6-стотин декара добри ниви, 60 – 70 биволи и биволици, 200 – 300 овце, 150 свине и 30 –

40 коня ергеле и всяка година изкарваше по 7 – 8-стотин оки кожурци (пашкули) от собствените си

черници.

Понеже покойният ми баща бе ме научил всяка вечер пред иконата да му чета малко повечерие

от часослова, казах това на чорбаджията и той заповяда да запалят кандилото пред иконата, да

турят в калената кадилница тамян и да дойдат всичките му домашни да слушат. Аз започнах да

чета, като превеждах повечкото думи на прост език, а те се кръстеха, метани чинеха и с внимание

слушаха. След молитвата дядо Мицо от радост взе да попържа гърците и гръцките попове и се

обърна към домашните:

– На, видите ли какво нещо е на майчин език хубаво; ами на нашио поп нищо му се не разбира, да

му... на езико и на брадата!

Баба Мицовица взе да го мъмри, защо говори такива лоши думи за брадата на попа, било грешно

и пр.

– Абе, бабо – отговори дядо Мицо, – за нас било грешно да говориме такива думи, ами за них не е

ли грешно да ни водят като слепи, където си сакат они, а? Защо не ни пеят на язико наш? – Аз съм

ходил и по солунски, и по други джамии да гледам сеир турците, дека се кланят и пак на 10 – 20

думи една ще разберам, ами на нашио поп нищо му не разбирам. На, виж, за първи път, от

нашето даскалче колко думи научихме!

– Истина, истина – извикаха домашните. – Разбрахме всичко, що пееше даскало.

Сутринта дойде дядо Мицо с кафейната кутия и с ракийна плоска в стаята, в която бяха запалили

огъня още от тъмно. След като пихме кафе, дядо Мицо ми каза да напиша едно писмо в Солун до

някой си Костадин Държилович *7+ – книжар, за какви книги трябват за децата и други някои

училищни работи.

– А пък вие – каза на синовете си, – ще приготвите 3 – 4 товара пшеница и утре още рано един от

вас ще иде в Солун и ще занесе писмото на Костадин Държилович и да вземе всичко, каквото

пише даскалчето. Сутринта, в понеделник, събраха се 25 деца. Наредих ги на три реда, прави, с

лице към слънцето, застанах пред тях и им казах:

– Гледайте, деца, в мен, каквото правя и говоря аз, така правете и вие.

Дигнах си ръката нагоре с двата пръста свити. Дядо Мицо ги обикаляше и поправяше:

– Ха сега! Во имя отца и сина и светаго духа, амин! И тъй за 10 – 15 минути всички научиха "Во имя

отца", а до вечерта и "Святий боже". В разстояние на един месец изучиха молитвите "Во имя

отца", "Святий боже", "Пресвятая Троице", "Отче наш" и "Богородице, дево", които децата бяха

задължени всяка вечер и всяка сутрин да ги четат у дома си, а покрай тях научиха ги и всичките им

домашни.

Събраха се 45 деца от селото, а от селата Дабиля, Съчево, Муртино, Моноспитово и Банско

дойдоха от всяко село 4 – 5 чорбаджийски деца, а от Струмица – Евтим, Янаке и Томчо

Раненикови и двете деца на Кантарджи Панов Гугуш.

Всички живееха в селото и само в събота подир обед си отиваха в града.

На третия ден гледам дядо Мицо, без да съм му казал, донесе ми една фалага и един вързоп

черничеви пръчки и като закова два гвоздея на стената и закачи фалагата и пръчките на тях, взе

една пръчка, друга даде на мен и ми каза:

– На ти, даскале, тази пръчка – който не седи мирно и който не се учи, да удряш! Ето ти и фалагата

тук. Едно от внучетата го попита:

– Какво е това, дядо?

Дядо Мицо откачи фалагата и му каза:

– Ела тука да ти кажа какво е!

Повика и други още две деца, за да държат фалагата.

– Ха сега, собуй си чорапите, легни на гръб, тури си краката вътре. Ха така! Завийте, деца,

фалагата!

Дядо Мицо му удари две-три пръчки и то взе да вика:

– Боли, дядо!

И тъй, по желание, направи дядо Мицо още на три-четири деца.

Като дойдоха заръчаните книги от Солун, дядо Мицо взе букварите и даде на всяко едно, като им

казваше:

– Тези буквари са от мене бакшиш, за да се учите добре и да ги пазите, защото са скъпи, и който го

съдере, няма вече други буквари, чухте ли?

– Чухме, чухме, дядо! – отговориха учениците.

През лятото се поправи една селска къща, която бе всред селото. Постлаха с рогози двете й стаи и

се преместихме там. Дядо Мицо донесе две червени столчета на по три крака – един за мене и

един за някой гост. Дядо Мицо ми беше един вид като помощник: с мене дохаждаше и с мене си

отиваше, понеже живеех в дома му и там ми донасяха обяд и вечеря от по-първите къщи поред.

През зимата учеха децата от сутрин до заход слънце, като обядваха в училището, а лятно време

обядваха по домовете си. Когато се пускаха за обяд и вечеря, всякога се четяха молитви и пееха

песни.

Над селото Робово, 2 – 4 километра далеч, бе селото Босилово, в което имаше черква. Там

отивахме с децата и селяните да се черкуваме.

Дядо Мицо ми каза да си приготвя черковните книжки, че утре ще идем на черква в село

Босилово, за да псаля по български, като каза и на децата и те да дойдат заедно с родителите си.

Сутринта, рано още, бяха се събрали пред портата на дядо Мицо всички деца с родителите си и

отидохме на черква.

Дядо Мицо ме запозна с даскала и той ми направи място до него, а до мене застана дядо Мицо.

Даскалът бе чист грък от Янина и много малко знаеше да говори български, но не беше фанатик,

защото беше малко глупав, при това си пазеше хлебеца, така щото черквата я изкарахме докрай

по български, без никакво препятствие, и тъй се сговорихме занапред той да псали отдясно по

гръцки, а аз отляво – по български. Помоли ме да му предавам всеки ден по един урок по

български – от вечер на вечер по един час, щеше да дохажда за тази цел в селото.

С благодарност приех молбата му.

Като се научиха околните села, че се чете и по български в босиловската черква, започнаха и от

далечните села да дохаждат и да слушат български.

Не се изминаха 2 – 3 месеца, струмишкият иконом, който свещенодействуваше в селата Босилово,

Робово, Дабиля и Сачево, взе да гледа настрана и по малко да ни препятствува, а така също да

кандардисва и селяните, да си не пращат децата в училище, че това било протестантско учение и

пр. Един път, като дойде ред аз да чета, икономът разсърдено извика:

– Даскале! И си леги и си, авшето и кино! (Даскале! Ти кажи, ти! Остави го него!)

Тогава дядо Мицо му извика:

– Дядо икономе, дядо икономе, леги, леги, ама такива лигени аз от глава ги троша на човека!

Хайде, даскалче, хайде бе, селяни, да си ходиме!

Той тръгна, и ние всички по него.

Босиловските чорбаджии изтичаха по нас и взеха да молят дядо Мицо да не си ходиме, но дяло

Мицо им отговори, че не могъл да гледа такъв дявол и пр. и тъй си отидохме.

След черковния отпуск дойдоха 7 – 8 души от босиловските чорбаджии заедно с иконома чак в

село, за да молят дядо Мицо да прости на иконома, и след дълги молби се опростиха и ги

задържа всички на обяд. Като ги изпроводихме, дядо Мицо ми каза:

– Знаеш ли, Арсени, аз никога не мога да простя на това мага... Намислих да купиме един тефтер,

аз ще взема нашата икона "Свети Спас" и от празник на празник ще ходиме по нашите села, за да

събираме помощи и да си направиме и ние една черква. Ще дойдеш ли с мен да пишеш

милостиня?

– Ще дойда, дядо Мицо! – отговорих му.

– Ех, тогава таз работа ще я започнем от "Свети Спас", тогава е нашият събор, за който събор

дохаждат гости от всичките околни села, и то още 7 – 8 дена остават до Спасовден.

Преди Спасовден 3 – 4 дена дохажда икономът в училището и ми казаха да му продиктувам

евангелието за Спасовден, за да го препише на български, та да го чете в черква, а така също и

едно от децата да каже апостола на български. (Имах скарата, преписана за Неофитовото

евангелие за всички недели и празници през годината. *8+) И тъй, той преписа евангелието на

български с гръцки букви и на Спасовден изкарахме почти цялата служба на български в

босиловската черква, от което всички селяни останаха благодарни, с изключение само на

иконома, защото го наклеветил някой на владиката и последният искал да го афореса, задето е

позволил да се чете на български.

Около обед дохожда дядо Мицо в стаята ми и ми каза да приготвя един тефтер от бели книги: ще

ходиме по къщята да пишем милостиня за новата черква. Приготвихме тефтера, наобядвахме се с

дядо Мицо, взе той една голяма шарена торба, наметна я на рамото, тури иконата вътре, взех аз

дивита и тефтера.

– Хайде сега да идем при нашите гости! – каза дядо Мицо.

Отидохме при гостите, започнах да чета тропаря ("Вознесал ся еси, во славе", "Христе, боже наш"

и пр.). Всички гости наставаха, свалиха си чалмите и взеха да се кръстят, а дядо Мицо изкара

иконата – целува той напреж и пусна едно бяло меджидие в торбата. Всички домашни и гости

целуваха иконата и всеки по нещо пусна в торбата.

– Ха сега, даскалче, седни тук! – каза дядо Мицо. Седни тук и пиши от мен 20 бучука (18 оки един

бучук) пшеница за новата черква "Свети Спас", пиши от бабача 10 бучука, пиши от Доне и Танчо –

синовете ми, по 5 бучука – а пък вие, моми и невести, давайте ризи, гащи, чорапи и пр. – каза на

домашните си.

– Сега гостите, кой каквото обича да подари за новата бугарска черква!

Всички почти гости писаха жито, ечемик, овес, овце, свине и пр.

Повика дядо Мицо един от слугите си и му поръча да вземе един кон и едни дисаги и да накачи

даровете на коня и да ходи след нас.

Тръгнахме поред от къща в къща и тъй до полунощ обиколихме цялото село, събрахме около 500-

600 гроша и около 400-500 бучука жито, ризи, гащи, чорапи и други подаръци и то само от селото,

а от гостите башка.

На другия ден повика дядо Мицо в дома по-първите селяни, за да им даде сметка за събраното, и

решиха да изкарат даровете насред село, да ги продадат на селяните, а остатъка да дадат на

някоя жена в града, за да ги продаде. И тъй стана.

Парите оставиха у дядо Мицо на съхранение.

В неделята събра дядо Мицо всички селяни в училището и им предложи да направят един

паричен порез – кой колко обича, та полека-лека да си набавят материал за черквата.

Дядо Мицо писа за себе си и за синовете си 10 лири, а другите започнаха от 5 до 1/2 лира да

записват и да ги дават – нещо около 150 лири чисти пари се събраха.

Оттогава започнахме вече с дядо Мицо да обикаляме наред селата за помощи и то от празник на

празник и доста жито, вар, дъски, овце, масло и пр. описахме, а други от селяните и по-големите

ученици започнаха да събират описаното от нас по селата. Тогава помолих дядо Мицо да направи

училищни чинове.

Още на другия ден дядо Мицо завел майстори в струмишкото гръцко училище и им заръчал да

направят 25 чина за по 5 деца на чин. След една неделя проводи своите кола и ги донесоха:

избавихме се от въшливите рогозини.

Като усети струмишкият иконом, че ще се прави черква в Робово, а щом има черква, ще трябва да

има и свещеник – което е против интересите му, – започна, да ме клевети пред владиката и

струмишките гъркомани, а те пред турското правителство, и на няколко пъти бивах закарван и

арестуван в Струмица, но чичовите ми Раненикови ме освобождаваха.

Една сутрин дохожда юзбашията с двама стражари, качва ме на един кон и ме изпраща в Солун с

двете заптиета, без да ми даде да си взема завивка.

След двудневен затвор казаха ми да си намеря някой поръчител, че няма да ида вече в

Струмишко.

Слушал бях да се приказва много за някой си Мирче Ханджията в Солун – българин, родом от

Прилеп.

Помолих заптието да ме заведе на Мирчев хан, и то ме заведе. Там намерих доста българи,

непознати мен, едни питат заптието защо ме води, а други питат мен. Аз им разправих всичко

подробно. Мирче почерпи заптието и му каза да поздрави ефендията и да му каже, че Мирче

чорбаджи ще дойде подир един час с даскала и ще представи "кефиллемето".

Без да продума, заптието си отиде.

Събраха се всичките българи около мен и взеха подробно да ме разпитват и аз им разправих

всичко – от край до край. Тогава започнаха да викат:

– Хайде, Мирче, хайде, иди да освободиш даскала!

– Хайде, сега – отговори Мирче.

– Чакай – отговори един висок, приличен и добре облечен человек. – Чакай, и аз ще дойда!

Този человек се казвал чорбаджи Гого *9+ от Воден – един доста богат и народен человек.

Тръгнахме тримата и отидохме право при валията. Валията пита:

– Какво има?

– Паша ефенди – отговори чорбаджи Гого – туй момче е от град Щип – без баща, отишел в

Струмишко в едно село за даскал, за да изкара 5 – 10 пари, за да прехрани себе си, майка си и

други 3 – 4 сираци и да си плати царския данък, а пък владиката струмишки чрез силата на

каймакамина задигнали момчето от постеля голо, босо и го докарали тук, два дена го държали на

"хакъ ерине." Язък не е ли, паша ефенди, при царския и ваш живот да се разкарват така царските

раи? Затова дойдохме с Мирче чорбаджи, да ви помолим да му дадете един емир до струмишкия

хюкюмат, за да иде да си учи децата, за да изкара прехраната за себе си и за останалите сираци!

Ние и двамата ставаме поръчители за него.

Валията извика секретаря си и му каза да направи една мазбата до струмишкия меджлиш, за да

ме не закачат и да ме оставят свободен да си уча децата на езика им.

– Дойди утре това време при ефендията, да си вземеш емира и да си ходиш и гледаш работата! –

каза валията.

Поклонихме се и си излезохме, а чорбаджи Гого взе да говори нещо на ухото на секретаря и

същевременно му пусна нещо в ръката.

Когато отидохме на хана, намерихме дядо Мицо заедно със сина си Танчо (дядо Мицо бе в гр.

Петрич, когато ме дигнаха). Радостта бе неописуема.

Дядо Мицо бе докарал два товара пшеница за продан и един товар биволско масло с намерение

да го раздаде по беговете, в случай че се не отвори училището, но като виде, че ще се отвори,

продаде го и ми взе един цял костюм дрехи – подарък от него. Заведе ме при книжаря Костадин

Държилович, който продаваше черковни книги и вещи, от когото купихме някои книги за новата

още незапочната черква и за децата, а на другата сутрин чорбаджи Гого от Воден ни донесе емира

за отваряне на училището.

Всички българи в хана му благодарихме за услугата, а той се обърна към мене и дядо Мицо и ни

каза:

– Дръжте се, не бойте се, ако има нещо, тук сме ние с Мирчета, няма да ви оставим!

Повторно им поблагодарихме и след два часа си тръгнахме за Робово.

Чорбаджи Гого, като ни даде плика с емира за струмишкия меджлиш, същевременно ни даде и

копие от него и ни каза да го вардиме добре и да го не даваме никому **+.

Дойдохме си в Робово. Селяни и деца радостно ни посрещнаха.

На другия ден сутринта тръгнахме да занесем емира в меджлиша, но дядо Мицо каза:

– Преди да идем в конака, да отидем при нашия бей – Алим бей (Алим бей бе един от най-

влиятелните бегове, имаше 7 – 8 къщи и чифлик в Робово).

Отидохме у дома на бега, който ни посрещна много добре. Той изказа съжаление, че не сме му

обадили за моето изпращане в Солун.

Дядо Мицо му даде копието от емира. Като го прочете, каза на дядо Мицо:

– Много добре, но да го пазиш и да го не даваш никому, че може би да дотрябва един ден.

Чакайте – каза, – аз сега ще се облека и ще идем заедно в конака. След малко той тръгна и ние по

него.

Явих се в заседанието, поклоних се и дадох емира на каймакамина. Той отвори плика. Алим бей

отиде при него.

След като го прочетоха, каймакамът намръщено и с остър тон ми каза да си ходя и да уча децата,

но да седя мирно, да не бъркам работи, които не са мои.

Аз им поблагодарих и си излязох.

Казах на дядо Мицо какво ми казаха.

Отидохме в селото и си отворихме училището. Дядо Мицо се разпореди всеки празник да донасят

селяните с кола камъни за черквата – дори и в делник, неговите 4 коли също носеха постоянно

камъни.

Дядо Мицо записа 20 тополи от неговите, а така също и другите селяни записаха. Един ден той

доведе бичкиджии, за да ги отрежат и направят на дъски.

Взе 7 – 8 души от по-първите селяни и отиде при Алим бей, за да се съветва какво трябва да се

направи, за да се изкара ферман за проектираната черква. Алим бей, освен че се обрекъл да

изкара фермана, но подарил 10 лири и 20 тополи от неговия чифлик.

Доведе дядо Мино майстори, за да спазарят черквата.

Събраха се всички селяни в училището.

Предварително взех думата и им казах:

– Братя селяни, от даскал става поп, а от поп не става даскал, а така също – от училището става

черква, а от черква не може да стане училище; затова ще ви моля, ако обичате децата си,

направете по-напреж училището, че е язък за децата ви да мръзнат в тази колиба, защото това не

е училище, а просто колиба, защото, като духне вятър от една страна, излиза през другата, затова

пак ще ви моля, да пазарите по-напреж училището, а после черквата или и двете отведнъж ги

спазарете.

– Право казва даскалът – извикаха десетина селяни, – че децата се оплакват, защо било много

студено училището.

– Е, хайде така да направиме, майсторе – каза дядо Мицо, – най-напред ще направите училището:

една стая за даскала, една за попа, който ще доведем от Малешево, защото в Струмица няма

бугарски попове, две големи стаи за децата и една стая да се намира за някои ябанджии гости,

когато дойдат.

И тъй спазариха училището и черквата, както каза дядо Мицо, и започнаха на другия ден

майсторите да правят училището.

През месец ноември 1862 г. дохожда ясакчиятя на струмишкия гръцки владика в селото и каза, че

владиката ще дойде таз вечер, та да му се приготви конак и вечеря и да излезе селото да го

посрещне.

Сняг до колене, виелица силна и ние всички излязохме вън от селото да го посрещнем.

Отдалеч още взе да вика владиката по турски:

– С берекет идвам, с берекет!

– Дай боже, дай боже! – отговори му дядо Мицо пак по турски.

Заведоха го у дядо Яне чорбаджията и щом слезе от коня, попита:

– Този ли е вашият даскал бе?

– Този е, владико свети! – отговори му дядо Мицо.

Тоя час като звяр се хвърли върху ми и ме дръпна тъй силно за ухото, та помислих, че ми го

откъсна. Потече кръв по бузата ми, а дядо Мицо го хвана за ръцете и му каза:

– Срамота е, владико свети, за вас да правите такива работи!

Владиката се обърна към мен и ми каза по турски:

– Брей пущ, сутринта рано да станеш, да си отидеш на отечеството ти, зере ще ти вържа ръцете

надир, дори в Цариград ще те изпроводам! Мамата ще ти...

После се обърна към дядо Мицо пак на турски:

– Глупако, ти ли доведе този чапкънин бре?

– Гомна ще ядеш! – отговори му и дядо Мицо по турски.

Разсърдено извика владиката на своя ясакчия арнаутин:

– Дръж тизи керати бе, що стоиш!

Ясакчията се впусна с гол ятаган върху нас, а синовете на дядо Мицо и други пет-шест повалиха

арнаутина на земята, взеха му ножа и пищовите, вързаха му ръцете.

Владиката вика, псува и кълне.

Дядо Мицо не се стърпя:

– Що стоите, та гледате, бре селяни! Изкарвайте му дрехите и конете навън на това магаре! Той не

бил владика! Никой да го не прибира в къщи, нито пък някой нещо да му даде!

Изкараха му конете, хвърлиха му дисагите навън. Натовариха ги на конете, отвързаха ясакчията:

– Хайде, деспот ефенди, хайде си ходи – няма вече конак в нашето село за тебе!

Като кълнеше и псуваше и като видя, че му изкараха конете вън от портата, владиката този час се

завъртя към дядо Мицо по турски:

– Абе, Мицо чорбалжи, баре ти си умен човек, не е ли язък за мене – посред нощ сега в тази

виелица къде ще ида!?

– Села и пътища мнооого, където щеш, там иди! – му отговори дядо Мицо.

– Дайте баре ятагана и пищовите на ясакчията! – каза владиката.

Дядо Мицо каза на поляка, също арнаутин:

– Ще вземеш тоз силях и като излязат вън от селото, ще им го дадеш!

Като си тръгна, владиката с висок глас каза пак на турски:

– Да даде господ селото ви огън да го изгори, хаир и берекет никога да не видите!

Дяло Мицо му отговори и той на турски;

– Молбата ви, ако е хаирлия, да ви дойде на главата!

Тази вечер с хора и песни я изкарахме и две-три оки пепел похарчихме по моето ухо, лепейки го.

На другата сутрин предиобед дойде юзбашията с пет-шест души заптиета и с една пусула от

каймакамина, че без друго чорбаджи Мипо и даскалът да се явят още днес в меджлиша.

Дядо Мицо ги нахрани и напои добре. Каза да приготвят два коня.

Тръгнахме и щом влязохме в града, дядо Мицо помоли юзбашията да минем покрай конака на

Алим бей, като пусна един бешлик в ръката на юзбашията.

Щом дойдохме до портата на Алим бей, дядо Мицо влезе вътре с коня и след малко дойде

слугата и ни каза, че ни вика бегът всички. И ние влезнахме.

Каза мен да сляза от коня, а на слугата да вземе коня и да го заведе в яхъра. Мен повика горе, а на

юзбашията каза да си отиде, че ние заедно с него ще идем в меджлиша. Юзбашията се поклони и

си отиде.

След малко явихме се с дядо Мицо в меджлиша. Там бе и владиката.

Каймакамът започна така:

– Абе чорбаджи Мицо, онзи ден, когато дошъв владиката в селото ви, били сте го, псували сте го,

на ясакчията силяха сте му взели и презнощ по този туфан от селото сте го изпъдили, като си казал

на селяните и хляб да не му дават.

– А-а! – отговори Алим бей. – Като Мицо чорбаджи няма в цялата каза по-разумен човек. За Мицо

чорбаджи аз с децата си ставам поръчител.

– Какво? – извика владиката, като стана от мястото си.

Каймакамът го задържа и го помоли да почака и да види какво ще отговори Мицо чорбаджи.

Дядо Мицо разправи всичко станало през нея нощ – като им показа и моето кръвясало ухо.

– Ха, забравих да кажа – додаде дядо Мицо. Този ден бяха дошли солунски търговци, на които

продадох около 50 – 60 свини, та през целия ден им пихме в кръчмата, та бях малко пиян, та

затова не мога да помня всичко какво съм говорил, при това трябва ли да хваща кусур деспот

ефенди на един пиян човек!

– Е-е, деспот ефенди – извикаха всички, – виж, сам си признава чорбаджи Мицо, че бил пиян, а

като на такъв – трябва да му простиш. Хайде, хайде, чорбаджи Мицо, целувай ръка на деспот

ефенди да ти прости, па друг път да не правиш такива работи!

Дядо Мицо целуна ръка на владиката. Пристъпих и аз да му целуна ръката, но той ме изпъди, като

се завърна към съветниците и им каза:

– Виждате ли го този ханзър москов? Този отива от село на село и от къща в къща да кандардисва

децата да ги учи по московски! Да го знае царят, хиляди пъти би го обесил досега! – Аз не кабуля в

моята епархия такива московци, затова по доброволно, ако не си отиде на мемлекета, да се

направи една мазбата и се изпроводи в Солун!

– Чу ли какво каза деспот ефенди, даскале? С добро ли ще си отидеш или със заптиета да те

изпратиме в Солун? – попита ме каймакамът.

– Ефендъм – отговори дядо Мицо, – аз го доведох от Щип даскало, за да ми учи децата, внуците и

внуките и аз го храня и му плащам хака. Децата, които дохождат от другите села, са едни на

сестрите ми, а други на дъщерите ми. По селата не е ходил сам, а е ходил заедно с мен и у мои

роднини.

– Бе, джанъм – отговори Алим бей, – що мъчите хората и ги не пуснете да си отидат и да си гледат

работата?

– Това се вика: сайбията дава – телялинът не дава! Царят дава – господин владика не дава!

Срамота е! Даскалът си има емир от вали-паша да си учи децата на езика им – дайте им път да си

отидат!

Кадията и мухтията казаха:

– Наистина, деспот ефенди, даскалът си има емир и на основание на този емир ние не можем да

му забраним.

Владиката разсърден стана прав, изкара от пазвата един орден и каза:

– Значи, вие не признавате този царски орден?

– Признаваме ордена, деспот ефенди, но и заповедта от вали-паша трябва да признаем.

Владиката демонстративно напусна меджлиша със заканата:

– Сега всички ви тербие ще направя!

Той си излезе и нам с дядо Мицо ни казаха да си отидем и мирно да си гледаме работата.

Оттам отидохме в дома на Алим бей, за да му поблагодарим. Той ни каза да си гледаме мирно

работата и да се не боим, догде е той жив.

Училището беше вече на свършване и на 9 март 1863 година захвана черквата да се строи. Алим

бей ни донесе фермана, без да вземе пет пари от селото.

Владиката се оплакал в Цариград. Оттам последвала заповед до солунския валия. Солунският

валия пише в Струмица на каймакама да ме изпроводи в Солун. Един чаушин с трима заптии

дохожда и ми каза, че ме викал пашата в Солун.

Дядо Мицо каза да нахранят и напоят заптиетата добре и да ходим полека, а той ще иде при Алим

бей и оттам ще ни настигне по пътя.

Подир един час тръгнахме за Солун и доде дойдем до костурските ханове, дядо Мицо намерихме

на хановете, че ни чака. Той взел от Алим бей две писма до някои солунски бегове, с молба да се

застъпят пред валията за мен.

Отидохме в Дойран (Поленин).

Дядо Мицо помоли ханджията да ми стане поръчител, за да спя в хана, а не в полицията.

Спах в хана.

Сутринта ме изпроводиха с две дойрански заптиета за Солун и за да ме не връзват, дадохме

ханджията поръчител, че няма да избягам.

Щом наближихме до Солун, дядо Мицо отиде да обади на Мирче Ханджията, за да дойде и ми

стане поръчител, за да ме не арестуват.

Мирче даде поръчителство, че ще ме представи сутринта пред юзбашията.

Ние отидохме на хана, а дядо Мицо занесе писмата на беговете, които му казали утре сутринта да

ги чака пред пашинския конак.

Мирче, дядо Мицо и аз отидохме сутринта в конака. Беговете дойдоха и ни казаха да почакаме

малко – те ще ни повикат.

След 15 – 20 минути извикаха мен, а с мен заедно влезна Мирче и дядо Мицо.

Валията ме попита от кой град съм от Москово, кой ме е довел и кога съм отишел в Струмишко

Робово и пр.

– Не приемам, паша ефендим, да съм от Москово! Аз съм верен царски поданик и съм от град

Щип. Вашата ръка е дълга – може да питате и да се уверите – отговорих му.

– Добре, ама виж (показва едно писмо към мен), владиката пише на Баба-Алието *10+ в Цариград,

че сте били московец и лош човек – владиката няма да лъже я? Какво ще кажете?

Мирче отговори на пашата:

– Паша ефендим, когато владиците почнаха да лъжат, нам не остава нищо, освен да идем и се

издавим в морето! На туй момче аз му знам и соя от Щип и за него с децата си ставам поръчител!

– Право казва Мирче чорбаджи – каза един от беговете. – И аз имам писмо от Алим бай от

Струмица, който казва, че е даскалът от Щип и че е милаим момче.

– Аз имам писмо от Алим бей за даскала, че е като ангел човек, но работата е тази, че не учи

децата по гръцки, ами ги учи по български! – отговори другият бей.

– Паша ефендим, този е същият даскал, на когото дадохте миналата година емир, за да си учи

децата български. И тогава беше наклеветен от гръцкия владика и доведен тук под стража – каза

Мирче.

– Истина, истина – отговори секретарят. – Аз писах емира.

– Излезте всички навън и почакайте малко! – каза пашата.

След малко ни повикаха вътре, повикаха и юзбашията и му казаха, че съм свободен, а мен казаха

да отида утре при секретаря да си взема емира и да си отида да си уча децата, но с владиката да

се не карам и да си гледам работата.

Вечерта отиде дядо Мицо при беговете да им благодари и да вземе отговор за Алим бей.

Владиката тъй лошо ме бил наклеветил в Цариград, щото, ако не били они и писмата на Алим бей,

на сюргюн щели да ме проводят.

Взехме емира и си отидохме.

След три-четири дни, за инат на владиката, като изпъди иконома, гръцкия свещеник, дядо Мицо

отиде в Малешево и от Берово доведе един български свещеник – поп Михаил.

Икономът се оплакал на владиката, а владиката на каймакамина. Каймакамът провожда едно

заптие с писмо да идат дядо Мицо и попът при него.

С тях заедно тръгнаха и Алимбеговите чифлигари и отидоха всички при бега и му казаха, ако не се

застъпи в хюкюмата за попа и даскала, всички ще напуснат чифлика му.

Алим бей отговорил:

– Всичката стока ще запуста, но под владиката аз долу няма да остана!

Като се явили дядо Мицо и поп Михаил пред каймакама и другите съветници, каймакамът

попитал попа отде е, как му е името, кога е дошъл и по чия заповед е дошъл и прочие.

Алим бей отговорил:

– Както знаете, аз имам чифлик в Робово. Един ден дохаждат чифлигарите и ми казват: "Ако ни

дадеш български поп в селото, ще ти седим на чифлика, ако ли не, всички ще напуснем чифлика."

А пък аз не мога да запустя чифлика за хатъра на владиката. Затова писах на мои приятели из

Малешево да ми изпратят някой добър и честен поп и те ми изпроводиха този поп. И така аз го

доведох, и вярвам, че никой никому не може да заповядва на кесията. Ако искам, не един поп,

ами и десет попа мога да доведа, стига да мога да ги поддържам.

Владиката се обърнал към поп Михаил:

– Как си си позволил ти да дойдеш в чужда енория без моя заповед? Не знаеш ли, че ей сега тук

ще ти обръсна брадата и ще те изпратя на сюргюн заедно с децата ти! Аз съм вашият баща и само

аз мога да заповядвам на вас! Сега ще ти взема шапката, която съм ти турил!

Поп Михаил изкарал шапката от главата си и я занесъл на владиката, като му казал:

– Вземи си шапката, владико свети, която си ми я дал. Аз и без твоята шапка мога да живея! – и си

превързал главата с една кърпа.

Започнали да се смеят всички. Каймакамът взел да моли владиката да прости на поп Михаила, че

ако не е той, Алим бей друг поп ще доведе, но чифлигарите си без поп няма да остави. Затова да

не разваля кефа на Алим бей.

– Добре бе, джанъм – отговаря владиката, – как толкоз години е бил старият поп добър на

селяните, та сега откак е дошъл този чапкънин, бугарският даскал, е станал попът лош? Всичко той

разбърква?

– Не! – отговорил Алим бей. – Никой не е виноват, селяните не са деца, та даскалът да ги

кандардисва, но хората си искат на свой език да си учат и ще учат, да си разбират. Затова

кабахатът не е у попа, а е у мен – нека пукне дяволът! Остави попа да си иде на село и си гледа

работата.

– Хайде, недей ми разваля кефа, бидейки сме добри приятели. Защо да ставаме един другиму

душмани?

– Хайде, хайде, деспот ефенди, недей троши кефа на Алим бей! Хайде, попе, целувай ръка на

деспот ефенди, да ти прости. Хайде, вземи си шапката! – извикват всички.

Поп Михаил отива при владиката, чини една метания, целува ръка, взима си шапката и си излиза,

без да продума владиката нещо.

Преди да свърша за Робово, за неизлишно считам да спомена още за едно обстоятелство.

Докато бях в Робово, Робово бе на пътя. През него минаваха всички търговци от разни градове,

които отиваха за сереския панаир през велики пости.

Братя Шулеви *11+ от Велес – крупни търговци – всяка година закарваха манифактурни работи за

продан в Серес и на всяко отиване и завръщане от панаира спираха по един час в Робово,

насърчаваха селяните да си пазят българската народност и оставяха разни подаръци за

училището.

Един път господин Костадин Шулев казва на дядо Мицо:

– Е, дядо Мицо, скоро ще се сдобием с български владици и с български екзарх!

Дядо Мино му отговори:

– Абе, Костадине, тези чернокапци пак ние трябва да ги храним и обличаме. Друго, друго нещо да

ми кажеш?

– Е, какво да ти кажа? От това по-добро има ли? – отговори му Костадин Шулев.

– Друго искам аз, друго! – повтори дядо Мицо.

– Като какво например искаш? – попита Шулев.

– Аз искам такава ... каквато имат гърците, сърбите, власите и другите! – отговори му дядо Мицо.

– Ти, дядо Мицо, направи като в приказката: едно време малките сковърци като пораснали и им

изникнали пера, казали на майка си: "Е, мале, сега ние вече пораснахме и ще се разделим кой

накъдето види, затова дай ни акъл за последен път, как да се пазим от хората, за да не ни убият?"

Майка им казала: "Кога видите някой да се наведе на зсмята и вземе дърво или камък – вие да

бягате." "Добре, отговорили сковърците, – ами, мале, ако му са камъните в пазвата?" "Хайде,

хайде, ходете си със здраве – на вас акъл не трябва!". Така и нашата работа с тебе стана, дядо

Мицо – отговори му господин Шулев.

Костадин Шулев бе препоръчал дядо Мицо в Серес на господин Стефан Веркович *12+ и в годината

по два-три пъти отиваше при него и разни книжки за прочит донасяше подарък от гоподин

Верковича, а пък мен същият Веркович бе задължил да му записвам стари песни и обичаи по

селата и аз ходех от празник на празник по селата при стари хора. Записвах разни песни и обичаи

и му ги изпращах по дядо Мицо, за които неща Веркович ни хариза дванадесет черковни минеи и

един кат попски дрехи.

След като учителствувах четири години – дене и ноще, зиме и лете – без никаква ваканция и

оставих за учители няколко мои ученици на околните села, услових се за учител в село Попчево,

един час на юг от Струмица – на границата на Дойранската каза. Там учителствувах две години. И

там ходихме от празник на празник по дойранските села за помощи за черквата и училището; но

там бяха хората сиромаси, затова училището и черквата не бяха като робовските.

Тук дойдоха 10 – 15 ученика от Дойранската каза.

Първите двигатели на българщината бяха братя Шулеви – Костадин, Димко, Гьошо, Илия и Саздо,

– крупни търговци от Велес, те имаха собствена къща и в Струмица, и всички струмишки

манифактураджии от тях вземаха стоки на вересия. Като учител в село Робово аз често отивах у тях

с дядо Мицо и всякога намирахме там по няколко търговци в градината им, дето ги учеше

Костадин Шулев да четат по български, а нас насърчаваха да се не боим от гъркоманите и от

владиката.

Братя Шулеви на много пъти са били интернирани във Велес и не по-малко от двадесет-тридесет

хиляди лева са изгубили само в Струмица по народните работи.

А проклети бяха струмишките гъркомани и надали в цяла Гърция ще се намерят такива фанатици и

предатели на българите като тях.

Герасим Костадинов Саатчията от Щипско Ново село заедно с баща си също са действували доста

по българските работи, но и те са били под конвой интернирани в Щип.

Деец по народните работи бе и игуменът Савастиан от Рилския манастир. Той обикаляше често по

селата да събира помощи за манастиря и будеше с проповеди народа, но и той е бивал

преследван и пъден от гръцкия владика на няколко пъти.

Захари Бобошевски *13+, Христо Алексиев, Георги Милетич *14+ и отец Агапий *15+, като учители

също са били изпращани под конвой, но от всички учители в онова време най-много пострада

отец Агапий.

Една нощ, връщайки се от гости, щом дошъл до къщата на челеби Мито, залавят го пет-шест души

гъркомани, запушват му устата и го завеждат към захода на същия челеби Мито, за да го удавят в

него, но Агапий сполучил да си отвърже устата и с висок глас извикал:

– Душа да спаси някой няма ли?

В това време минавал си по пътя един турчин, спусва се към портата, затропва и извиква.

Престъпниците избягват и се скриват, а турчинът завежда с изскубана брада и коса нещастния

Агапий в дома му.

На този челеби Мито, когото наричаха "елзевул" и от когото трепереха и турци, и християни,

Струмишката гръцка община му плащаше месечно пет-шест лири, а Солунската отделно и отгоре и

децата му възпитаваха.

Той нищо друго не работеше, освен от дукян на дукян и от къща на къща ходеше и плашеше

хората, че който се каже българин, заедно с децата си ще бъде проводен на заточение. Единият

му син, като гръцки учител в Струмица, когато чуеше някое дете да продума по български, с

едната ръка му изваждаше езика навън, а с другата с пръчка му търкаше по езика и му викаше:

– Втори път ако чуя да говори някой тоя варварски език, ще му порежа езика!

Бележки

6. За разлика от останалите български земи в Македония до средата на ХIХ в. остава разпространено преди

всичко килийното образование. Решаваща роля за културното изоставане на Македония през този период

изиграва упражняваният от гръцкото духовенство натиск върху местното просветно движение, предизвикан

от започналите църковно-национални борби. Проводник на гръцката пропаганда в Македония е

Цариградската патриаршия, която след като през 40-те години на века бързо почва да губи позициите си в

Дунавска България и Тракия, съсредоточава вниманието си на онези райони, където гръцкият елемент сред

местното население е по-силен и гръкоманските настроения сред българите по-изявени. Поради това

Македония попада в обсега на най-яростната реакция от страна на гръцкото духовенство срещу наскоро

създадените училища на възраждащата се българска нация. Резултат от настъплението на Патриаршията е

образуваната в Македония широка мрежа от гръцки училища, основани между 30-те и 50-те години в почти

всички по-големи градове. Също така гръцкото духовенство се стреми да потъпква всеки опит на българите

да се сдобият със самостойна църква. За тази цел се използуват всякакви средства: забраняват да са служи в

църквите на църковнославянски език, клеветене на църковни и просветни дейци пред официалната власт,

физическо и морално насилие.

Сред Кримската война условията за развитието на новобългарската просвета в Македония се променят.

През 60-те и 70-те години на ХIХ век в редица градове (а и в някои по-големи села) на Македония се

създават български общини, които стават главен двигател на националната просвета. Общините

непрестанно полагат грижи за откриване на нови училища, за подобряване на материалната им база и за

осигуряването на добре подготвени учнтели.

7. Държилович, Костадин – виден възрожденски деец от Солун.

8. Става дума за проповедите на Неофит Рилски, които бележитият книжовник използува като силно оръжие

за просветно въздействие върху народа. В съдържанието на църковно-религиозната проповед Неофит

Рилски внася много нови моменти, като никога не пропуска случай да свърже религиозното нравоучение

със задачите на националната просвета, да подчертае нейното голямо значение и да подтикне паството да

обръща повече внимание на училищното дело. (По-подробно вж. Радкова, Р. Неофит Рилски и

новобългарската култура. С., 1975, 96-99.)

9. Гого чорбаджи (Георги Гогов) – виден борец за църковни и училищни права във Воденско. След

извоюването на църковна независимост поддържа тесни връзки с новосъздадената Екзархия. Той е нейн

пълномощник относно ръководството на църковно-просветното движение и се занимава с уреждане на

общинските въпроси както във Воден, така и в самия Солун. Със своята дейност чорбаджи Гого стои начело

на борбата срещу гръкоманите. Представител е на Воденската община на българския църковен събор в

Цариград (1871).

* Подир 4 – 5 години в Солун ми разправиха за чорбаджи Гого следуещото: Мирче Ханджията с всяка

солунска поща бил изпращал на чорбаджи Гого по 3 – 4 запечатани с червен восък масърски петачета.

Последният отивал във воденската поща засдно със своя си ясъкчия арнаутин и обикалял почти цялата

околия с торбите. Хората мислели, че това са пари. По този начин както турците, тъй и гъркоманите

започнали да се страхуват от него като много богат человек.

10. Високата Порта в Цариград.

11. Шулеви, братя – взели дейно участие в училищния и обществения живот на Велес. Един от тях, К. Шулев,

е известен общественик от Велес и Струмица, участник в църковната борба, представител на Велешката

епархия на църковния събор в Цариград през 1871 г.

12. Веркович, Стефан (1827 – 1893) – босненски археолог и дългогодишен учител в Македония, виден

радетел за южнославянско сътрудничество. По време на 25-годишното си пребиваване в различни

македонски селища (главно Сер) проучва бита, културата и нравите на българското население в Македония.

Също така проучва местния фолклор и издава "Народни песни на македонските българи" (1860). Издава

още сборника "Веда Словена" (1874 – 1881). Ст. Веркович не остава безучастен и към борбите на

българското население в Македония и активно подпомага културно-просветното движение. Поддържа

връзки с много български възрожденци. Съдействува да се откриват български училища, доставя учебници,

ангажира учители. (По-подробно. вж. Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите, С., 1978.)

13. Бобошевски, Захарий Ст. (1844 – 1927) – родом от с. Бобошево, Кюстендилско; виден възрожденски

учител в Македония; участник в наиионалната борба и сподвижник на революционното движение.

14. Милетич, Георги – роден през 1837 г. в с. Мошорин, Южна Унгария. Завършва реално немско училище в

Митровица. В 1859 г. е назначен за главен учител в Бързорек (махала на Велес). По-късно учителствува

последователно в Щип, Видин, Кукуш. През 1862 г. е арестуван от властите, докато е учител във Ваташа.

През 1870 г. отново е назначен за главен учител във Велес, след което работи като драгоман на компанията,

строила железницата Солун-Велес-Скопие. Тази длъжност заема до 1873 г. По време на Освободителната

война работи в Червения кръст. След Освобождението заема разни служби в София, където и умира.

15. Агапий, отец (Ангел Войнов) – роден в Кюстендил. Завършва гръцката семинария на остров Халки. През

1868 г. е назначен за учител в новооткритото българско училище във Воден. По-късно е изгонен от гръцките

власти и се премества в българското училище в Струмица (1 март 1870 г.). Там той е един от учителите,

преследвани с особена ожесточеност от гръцкото духовенство и през 1873 г. е принуден да напусне

Струмица. След това, със съдействието на общината в Петрич, започва да провежда занимания с няколко

деца в частни домове. (Вж. Ванчев, Й. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането (до 878

г.). С., 1982, с. 84, 94, 95.)

Учителствуването ми във Ваташа (Тиквешко)

Един ден дохожда владиката в Попчево и ме повика да отида при него, и като отидох, той ми каза

така:

– Слушай, даскале, колко ти плащат селяните тук?

– Три хиляди и петстотии гроша и ме хранят – отговорих му.

– Добре, аз ще ти дада пет хиляди гроша, за да отидеш в Тиквешко в село Ваташа. Там са хората

добри и богати и ще живееш в град, а не в село, да те ядат въшките. Чу ли? И в случай, че не

отидеш и ме не послушаш, аз зная вързан да те изпратя на мемлекета. Мисли хубаво!

Аз като премислих, че ще отида в град, при това и с пет хиляди гроша, казах му, че ще отида.

Владиката каза на секретаря да напише едно писмо до неговия наместник във Ваташа, поп Петър,

че ме изпраща за даскал с пет хиляди гроша и една стая от училищните с кухнята за живеене,

заедно с отопление от общината.

– Ходи си сега. Дойди утре рано и аз ще те изпратя с ясакчията, за да те заведе във Ваташа.

Повика селяните, заплатиха ми що имах да взимам, опростихме се със селяните и с учениците. Те,

плачейки, ме изпроводиха.

Вечерта пристигнахме във Ваташа в дома на чорбаджията Ташо Костов, дето живееше поп Петър.

Посрещнаха ме много добре и там гостувах около десет дена.

Сутринта пожелах да ида и да видя училището.

Дойдохме до едно каменно високо здание като кале, с една голяма и висока пет-шест метрова

порта. Влезнахме вътре – двор голям, здание двуетажно – гивгирлия. На долния етаж едно зимно

училище – двадесетметрова дължина и десет метра ширина и височина; издигнато балконче

метър и половина – за седене на даскала и за седем-осем души гости; добри чинове.

Посрещна ни слугата, 70-годишен старец, който живееше фамилиарно в училището.

Влезнах при Анцо Гърчето – около 40 – 50-годишен даскал – български, с осемдесет-деветдесет

ученика. Постлал си едно сламено душече, сламена възглавница, с един дълъг чибук и с една три-

четири метрова дълга пръчка и други десетина къси пръчки. Облегнат на възглавницата, до него

един мангал с огън за чибука. Покани ме да седна на душечето, подаде ми кесията с тютюн да си

направя цигара, дигна една буклия с около две оки вино и след като пи той, помоли и мен, но аз

му благодарих и казах, че не пия.

Взе да ме разпитва отде съм, какво работя и пр. Отговорих му на всички въпроси, но без да му

кажа, че съм дошъл на негово място за даскал.

Слушам детински плач и охкане. Гледам един ученик увиснал на стената в ъгъла (фалагата

провряна от едната ръка през другата, а въжето на фалагата изкарано през врата и закачено на

един дебел гвоздей, както закачат бояджиите палтата, за да съхнат). Питам даскала защо е

наказан. Той ми отговори, защото бил крал пари от баща си. До него друг един ученик с лице към

стената, една пръчица под гушата му и с ръце издигнати нагоре държи един часослов, чете и без

да може да погледне нанякъде.

– Ами този ученик там, какво е направил? – запитах аз.

– Този е хвърлял камъни по майка си.

Помолих даскал Анцо да ги освободи и той ги освободи.

Поисках да ми позволи да разгледам горния етаж и той заповяда на училищния слуга да ме

разведе по всичките стаи.

В горния етаж пък лятно училище – същата големина като зимното долу (те били две

еднообразни, направени да послужи един ден едното за девическо училище), коридор голям, с

широк дървен балкон, на ъгъла една доста голяма, мобелирана стая за общинарите и за

владиката, когато дойде; други две – тоже големи и мобилирани: едната за владиката, а другата –

за даскала; хубава, широка кухня и до нея заход.

Ваташани от началото не погледнаха с добро око на мен, защото бях изпроводен от владишка

страна – с изключение впрочем на десетина владикови привърженици, а по-сетне ме обикнаха

всички.

Други наказания:

1. Освен горните две, под коленете на голо тургаха ситни камъчета или царевица и поставяха

ученика да стои на тях известно време.

2. Ученикът да стои на един крак и да учи урок, а друг да стои до него с пръчка в ръка и щом

наказаният стъпи с крак на земята, да го удари с пръчката по краката.

3. Ще начернят лицето на виновния със сажди или мастило и ще го турят до вратата прав. Като си

излизат учениците за обяд или вечеря, всеки един ще го заплюе и ще му удари една плеснина.

4. Бял голям лист, изписано на него магаре, се закача с конци на гърдите на ученика и последният

се туря да стои прав на видно място, за да го гледат всички ученици.

5. За голям кабахат – турят му и двата крака на виновния във фалагата и го бият с пръчка, а за по-

малък – само единия крак.

6. Когато отива по нужда, удрят му по една пръчка по ръката.

7. Ще дигне един ученик виновния през половината, а даскалът ще удря колкото си ще по

дирника, а ако ли е някой по-як ученик – ще му налегнат двама врата, за да не избяга, и още

много други, каквито фантазията на отделния учител е можела да измисли.

Във Ваташа за пръв път въведохме Груевата метода *16+: а, бе, ве, ге, де и пр. и учебниците: първо

познапие, света история, катехизис, землеописание, българска кратка история, краснописание и

пр.

Даскал Анцо Гърчето ме нарече протестантин и магьосник, защото съм бил учил децата, че земята

се върти и пр. Той оборваше туй учение със свещеното писание, в което писвало: земля и небо ест

яко кожу покривай водами превиспрения своея и полагай облаки на воизхождение и пр. и пр. и че

туй било против верата ни и закона. Обвиняваше ме и защото съм пушал децата във време на

междучасие да играят по двора и взе да агитира против мен както пред гражданите, тъй и пред

гръцкия владика в Струмица и последният не закъсня да ме изпрати под конвой в Солун.

Главното производство в Тиквешията е вино и ракия, които се разнасят по Солунския и Битолския

вилает. Хората са доста причекливи и гостолюбиви. Тук трябва да забележа, че една

седемдесетгодишна бабичка бе ме залюбила много, защото съм бил псалил много хубаво, та

често ме канеше на гости и всякога, когато отивах в дома й, канеше ме да се кача на тавана да си

взема по някоя и друга книжка, останали от покойния й мъж даскал Камче *17+, който е умрял

преди десетина години. Той бил български даскал нещо около 40 – 50 години и имал българска

печатница в Солун.

На тавана имаше четири-пет чувала букви и разни колела и железарии от печатницата му, около

пет-шест коли волски – разни книжа, от които повечето бяха превод на еврейския талмуд на

български. Помежду другите книги намерих и една славяно-руска иетория, печатана през 1748

година, и други разни стари книги и ръкописи. Много от тях взех и изпроводих в Щип по хаджи

Коце поп Мишков, но той вместо в дома ми, завел ги в дома си и по-късно се закле в общината, че

никакви книги от мен не бил взимал.

През месец август 1866 година по заповед на струмишкия гръцки владика Ерофея бях изпроводен

под конвой в Солун и бях представен пак пред валията. След поръчителството на Мирче

Ханджията, че няма да отида вече в епархията на Ерофея, бях освободен.

През 1866 година беше се отворило първото българско училище в Солун от госпожица Славка

Динкова *18+ – учителка, в собствения нейн дом, на ул. "Свети Атанас" No 11. Велика Динковица,

майка на Славка, бе определила в долния етаж на къщата си една голяма стая да служи за

училище без наем, додето си направи общината свое училище. В туй училище имаше двадесет и

четири ученички и ученици българчета и четири гърчета – двадесет и осем ученици всичко.

Баба Велика Динковица, като беше се научила за моите страдания от струмишкия гръцки владика,

тъй беше ме обикнала, щото ден не минаваше да ме не викне на обяд и вечеря. Тя ми

разправяше, че първият двигател на българщината в Солун и Солунско бил още от 1850 г. някой си

архимандрит хаджи Павел Божигробски *19+. Същият този хаджи Павел им обещал да им дава

помощ всяка година по хилядо гроша за българското училище, а така също и някой си негов

приятел (турчин – солунски първенец, по име Сулиман ага Дурзиев) щял да даде една временна

помощ от двадесет лири за същото училище.

Баба Динковица бе една от първите патриотки в Солун, коренът им бил от Охрид. Друг такъв бе

Насте Стоянов *20+ от Крушово.

Тук се реших да дам едно прошение до солунския руски консул да ме изпроводи в Русия да уча.

Той ми даде писмо и пари до руския консул *21+ в Цариград, за да ме изпроводи той в Русия.

Преди да тръгна за Цариград, дойдоха в Мирчевия хан старият Паунчев, книжарят К. Държилович

и други двама. Повикаха ме в стаята на Мирче и ми казаха така:

– Виж, даскале, в тази тенекия има два махзара – един за султана и един за нашите владици в

Ортакьой *23+ от Пелагонийската епархия *24+ и както са в тенекията, тъй ще ги предадеш на

нашите владици в Ортакьой. Ще ги пазиш като очите си, защото цели две години сме ги носили от

град на град и от село на село, доде ги подпечатим и подпишем от епархията и то скритом, и ако

ни бяха уловили гърците, щяха да ни избесят. Страдал си от гръцките владици и ги знаеш какви са

проклети, затова ще те молим да ги пазиш добре.

Турих тенекията на голо, захвана ми целия гръб, и тъй два дни и две нощи с нея лягах и с нея

ставах, доде я занесох в Ортакьой и я предадох на владиците, които, след като ме целуваха в

челото от радост, почерпиха ме едно кафе и ме изпроводиха без проводия.

За пръв път тогава се запознах с дядо Славейков *25+ и с д-р Чомаков *26+.

С дядо Славейков отидохме в Бейоглу *27+ при граф Игнатиев и му занесохме писмото от

солунския руски консул.

Граф Игнатиев ми даде четири бели меджидии и ми каза да отида в понеделник сутрин при него и

той щял с гавазина Христо *28+ да ме изпроводи до парахода руски.

Бележки

16. ГРУЕВАТА МЕТОДА – на името на видния възрожденски просветен деец и книжовник Йоаким Груев

(1828 – 1912), който работи предимно в Пловдив, Й. Груев е автор на учебници по граматика, история,

аритметика, география и др. Ръководител на българското класно училище в Пловдив, където е подготвил

много и добри просветни кадри. Действителен член на БКД (1884).

17. Камче, даскал – родом от с. Крушница, край р. Вардар близо до Демир мапия; отива като поклонник в

атонските манастири на Св. Гора, където престоява една година. След завръщането си става таксидиот на

светогорските манастири в Тиквешко. (Вж. Шопов, А. Животът на българите във вилаетите. С. 1893, 376–

377.)

18. Динкова, Славка (1847 – 1878) – сестра на видния български просветен деец Георги Динков, който на

нейно име основава училището в Солун (1865), в което тя е един от най-активните преподаватели.

19. Божигробски, Павел – родом от с. Кониково. Ениджевардарско. Виден възрожденски деец в Македония.

До 1870 г. е игумен на манастира "Св. Гаврил" (Лесновски) при Кратово. От 1866 до 1870 г. е председател на

българската община във Воден. От 1871 г. е председател на българската община в Битоля.

20. Стоянов, Насте (Атанас) (1840 – 1915) – родом от Крушово; известен деец на Солунската община,

насърчава отварянето на първото българско училище в Солун (1865) от Славка Динкова. Негова била идеята

да се създаде българска община в града, да се служи на славянски език (с разрешение на гръцкия владика),

да се открие български параклис. Н. Стоянов допринася много за откриването (1884) на българската църква

"Св. Димитър" във Вардарската махала на Солун. (Вж. Стоилов, А. П. Насте Стоянов. – Македонски преглед,

1924, No 1, с. 56 и сл.)

21. През 60-те години на ХIХ век особено много се разширяват връзките на българската интелигенния от

Македония с Русия. (По това време руски посланик в Цариград е граф Игнатиев.) В този процес най-активно

съдействие оказват руските консулства в Солун и Битоля. (Руски консул в Солун през 1866 г. е А. Е. Лаговски.)

Руската подкрепа на новобългарската просвета в Македония се изразява преди всичко в подготовката на

млади българи в руски учебни, заведения за нуждите на образователното дело и църквата.

22. Паунчев, Димитър – виден екзархийски деец, активен солунски общинар, измежду първите членове на

българската църковна община в Солун (осн. 1868 г.), неин председател – 1869 г.

23. ОРТАКЬОЙ – квартал в Цариград, седалище на водачите на българския народ в борбата му за църковна

независимост.

24. Центърът на Пелагонийската епархия е Битоля. В тези прошения се заявява, че българите се отказват от

Патриаршията и че Пелагонийската епархия, като, българска, иска да има български владика.

25. Славейков, П. Р. (1827 – 1395) – един от най-заслужилите дейци на Българското възраждане, виден

писател, публицист и общественик. Един от най-видните участници в борбата за църковна независимост.

26. Чомаков, д-р Стоян (1819 – 1893) – родом от Копривщица, виден обществев деец и родолюбец. През

1847 г. завършва медицина в Пиза и специализира в Париж (1848), след което се установява като лекар в

Пловдив. От 1859 до 1877 г. е представител на Пловдивската епархия в Цариград. Деен участник в

църковната борба, член на Екзархийския съвет (1870 – 1877). Туркофил и противник на революционното

движение. След Освобождението заема висши държавни постове, а през 1887 г. е министър на просветата.

(По подробно вж. Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков – живот, дейност и архива. – Сб. БАН, Т. 12, 1970, с. 668.)

27. БЕЙОГЛУ – квартал в Цариград. (Пера).

28. Става дума за Христо Карагьозов, шеф на дворцовата гвардия по време на княз Фердинанд.

Краткото ми пребиваване в Измир (Смирна)

В туй време взех да разправям на мои съотечественици и приятели, че ще заминавам в Русия да се

уча, но тези приятели, вместо да ме окуражат, напротив, те ме повече отчаяха. В Русия бил

климатът остър, голям студ бил хващал и който българин отивал там, жив се не връщал и пр. и пр.

и най-подир реших вместо в Русия, да отида при братовчед си Антон Костенцев в Измир, който

беше управител на една англо-американска книжарница.

Тук, в Измир, братовчед ми ме настани в едно училище "Алянц", дето се учат разни езици и

ученици от разни народности, но и тук щастието ми не помогна. Още от началото гръцките

ученици взеха да ме подиграват и да викат по мене както в училището, тъй и по улиците –

"вулгарос хондрокефаlос" (българин дебелоглав) и аз напуснах училището, след като понабих

няколко гърчета.

Братовчед ми искаше да ме изпроводи в Америка да се уча, но и тук моите съотечественици ме

наплашиха, че било много далеч, при това че братовчед ми искал като него да ме направи

протестантин, и проч., и аз намислих да се върна пак надире в Македония.

Доде стоях в Измир, братовчед ми ме разведе по следующите градове: Касаба, Маница, Хайдин

Хайсулух, Бруса, Горна Фоча и Долна Фоча.

С параход дойдохме в Чанаккале; след три часа пристигна цариградски параход, на който,

трябваше да се качим за Солун.

Параходът бе спрял далеч и трябваше да отидем s лодка. Щом дойдохме на полпътя, захвана

такава силна буря, +ото не бяхме нито напред, нито назад. От парахода бурията свири, а ние се

борим сред морето с вълните. Щом наближихме до парахода, друга една лодка, като я плесна

далгата върху нашата и нашата се преметна, а ние се намерихме на дъното на морето.

Колко сме се маяли, не зная, но когато се свестявам, виждам се в матроски дрехи долу при пещта

заедно с едно гърче. Дадоха ни нашите сухи дрехи и ни заведоха горе при капитана. Аз му се

оплаках, че парите около двеста гроша са се изгубили в морето. Той ми даде десет гроша, един

фес и ме пита де ще изляза. Казах му, че моят билет бе за Солун, но желая да слезна в Кавала,

понеже там имам мои сродници. И тъй заедно с матросите и аз излезнах в Кавала.

Моите сродници ми дадоха пътни и ме изпратиха за Серес. В Серес престоях четири дни у Стефан

Веркович, който ми даде два минца и едно препоръчително писмо до Димитър поп Георгиев *Вж.

бел No 96.+ в Берово (Малешевско), за да ми намери място за учител.

Учителствуването ми в Пехчево. Сношения с Верковича

Димитър поп Георгиев ме препоръча в град Пехчево (Малешевско), дето учителствувах от 1867 до

1868 година.

Ще докожда струмишкият гръцки владика Еротея в Пехчево. Поп Траян, икономът, праща

черковни я клисар да ми обади, че идел владиката. Щели да излязат всички чорбаджии да го

посрещнат, та и аз с децата трябвало да изляза.

Излязохме всички вън от града да го посрещнем и да му целуваме ръка, но щом наближих и аз да

му целувам ръка, като ме видя, бирден извика с висок глас по турски:

– Тук ли си бре, псе! Хиляди пъти съм ти казал твой крак да не стъпне в моята епархия, скоро дев

да се чиниш оттук, зер, валлаки, билляхи, сега ще те хвана и вържа и чак на тантун ще те

изпроводя! Разбра ли?! Ей сега, на!

Както икономът, поп Траян, тъй също и другите чорбаджии зеха да го молят да ме остави, че е

язък за децата, че такъв даскал градът им не бил виждал и пр. и пр., но владиката се обърна с

един строг тон към тях и им каза:

– Не само него, но е него заедно и вас ще проводя на сюргюн. Скоро, още сега да му платите

целия хак и да се махне до сутрин да го не вида тук! Чухте ли!?

– Чухме, владико свети! – му отговориха на жално гражданите.

Да забележа, че този Еротея струмишки беше родом от Цариград, "суд-кардаши" (млечен брат)

със солунския валия Юсни паша. Затова беше много силен – и турци, и християни трепереха от

него.

Когато той дошъл в Струмица, там имало един турчин Кьор Алия. Целият град треперел от него, не

давал песен да се запее, нито пък свирка да свири. Един ден Еротея излязъл пеши на разходка –

той бил научил ясакчията си, който му не стане на крак, да го удари с бастун. Кьор-Алията в това

време седял пред един дюкян и, понеже не станал, ясакчията му ударил един бастун по гърба,

като му извикал:

– Стани бре, кьорав ли си, не гледаш ли, че владиката минава!

А той действително бил с едното око кьорав, та още повече се наскърбил и след 24 часа от мъка

умрял.

От радост за неговата смърт целият град гулял цяла неделя на "Софилари" и оттогава и до днес

надали има по-весел град в Македония от Струмиcа, но и първият гъркомански град в Македония

е пак Струмица. Бяхме събрани в дома на господина С. Беркович (сега го наричат Веркович, а

тогава всички учители, търговци от България, Тракия и Македония, които дохождаха в Серес на

панаир, всички го викаха Беркович), Димитър Бисеров *30+ от Дупница, учител в Джумая, Христо

Алексиев от Джумая, учител в Радовиш, и аз. Поканил ни бе на негови разноски да отидеме в

Серес през време на панаира, който ставаше през велики пости. Бяхме му занесли всеки един по

няколко песни. Особено му привлече вниманието следната песен:

Стояне, сину Стояне,

Еле те майка учеше,

Турчин побратим не хващай,

Турци са хитри, разумни,

Турци с кола зайци ловят, и пр.

Тази песен го предизвика да ни разправи следната истинска случка:

В Серската каза преди две години върлувал един прочут разбойник-турчин, от когото треперели и

турци, и християни и много поплаки против него били изпращани до Цариград и Солун. Турското

правителство, за да го залови, взема седем-осем селски коли с волове. Загражда ги с килими от

четирите страни. Във всяка една кола туря по три-четири заптиета, добре въоръжени, но ги облича

в ханъмски фереджи и яшмаци, а на врата им окачва по две-три низи пендари и на всяка кола

оставя по едно заптие в прости дрехи без оръжие. Два чифта тъпани и свирки ги водят напред като

сватбари тъкмо към ония места, дето по събрани наскоро сведения се навъртали напоследък

разбойниците. И тъй с дамба-лумба се запътват тези коли. Разбойниците излизат из една кория и

извикват:

– Стойте там и да не мръдне някой, че всички ще бъдете избити!

Заптиетата из вътрешността на колите почнали с преправени гласове да плачат и да се молят, а

пък арабаджиите с кръстосани ръце на гърди отиват към разбойниците, молят ги и им обещават в

името на бога и Мохамеда, че всички нанизи и жълтини ще им се дадат и всичко каквото обичат

да вземат, само оръжието настрана да оставят, за да не изплашат децата, и да не би да стане

някоя ата, че имало и бременни ханъми.

Разбойниците послушали, оставили си оръжието и се приближили.

Арабаджиите извикват след туй:

– Ханъмлар, всяка една герданите да хвърли вън от колата.

Това веднага направили, но щом се спуснали разбойниците по жълтиците, дала се команда,

всички наскачат от колите. Арабаджиите грабват разбойническото оръжие и залавят всички

разбойници, връзват ги с въжета и ги докарват в Серес с тъпани и свирки, и целият град излязъл да

гледа сеир. И действително, турчин за вярване не е! – завърши господин Беркович. А благ и

гостолюбив беше този Беркович: българин да отидеше в Серес и да не отидеше при него или той

да видеше българин и да го не заведе у дома си, не беше възможно.

Бележки

30. Бисеров, Димитър Янакиев – родом от Дупница (дн. Станке Димитров). Учил в килийното училище на

Рилския манастир. От 1863/64 г. е учител в Горна Джумая (дн. Благоевград).

Учителствуването ми в Малгарско

От град Пехчево тръгнах сутринта, с плач ме изпроводиха гражданите и учениците. След като

минах градовете Джумая, Дупница, Самоков и Пазарджик, дойдох в Пловдив и като не можах да

постъпя в Пловдивската гимназия, отидох в протестантското училище *31+ като ученик при д-р

Кларк и Аскел. Но като виждах, че във всяка една молитва нападаха православието и българите, от

една страна, а от друга, забраняваха ми да ходя на черква, да се кръстя, кога лягам и ставам, да

пуша тютюн, аз напуснах училището и заминах с едни кираджии от Копривщица, които караха

гайтан и шаяци за Цариград. Спазарихме се за десет гроша да ми носят постелите до Цариград, а

аз си купих едни цървули и тръгнах заедно с тях пеш.

Бяха коледни пости – студ и виелица, – но благодарение на кираджиите, че спираха всяка вечер по

турските села, дето обикновено имаше мидафир одаси, в които намирахме не само подслон, но и

безплатна храна, осветление и отопление. Само в Мустафа паша спахме в хан, но и там ме взе

дома си учителят Христопоп Марков от Копривщица.

Дойдохме в Едрене на Догановия хан – стопанинът тоже копривщенец.

Тук кираджиите ме накараха да им попсаля от псалтиката. Дойде да слуша и самият стопанин. В

това време влиза слугата и казва, че някой си поп Васнл искал да влезе и послуша малко, ако е

възможно. Всички казаха да заповяда. Влезна свещеникът – едик тънък, та висок, с изпито лице и

с железна патерица, с жълта дълга антерия и джубе, на около 60 – 65 години. Той поиска

извинение, седна при нас и заръча една ока вино да донесат. Аз продължих да псаля. След като

псалих известно време, дядо поп Васил взе да ме разпитва отде сам, що сам и какъв съм. Аз им

разправих цялата си история, тогава поп Васил започна своята, т. е. как бил афоресан от

текирдаалийския, гелиболския и димотишкия гръцки владици и никъде енории не му давали, и

тъй просил от сродници и приятели, за да прехрани само себе си, понеже попадията му слугувала

на комшиите и там се препитавала, а едничкото му момче, Костадин, Едринската българска

община го взела да го ъазпитава и то било приличало много на мене. Той бил родом от Елягюню,

Малгарска каза, но бил заточен в Доганасар, Димотишко, и то защото бил проповядвал да се учи

по български, а не по гръцки. И не само гръцките владици, но стрелчалията униатски владика

Рафаил *32+ и брат му Продан в Едрене и те го гонили, защото не искал да стане униатски

свещеник и защото проповядвал против униатството, и от тях бил на няколко пъти затварян в

Едрене.

– Аз съм им казал – продължи той, – че турчин ставам, а не грък и униатин и да знам, че парче по

парче ще ме режат, пак от вярата и езика си не се отделям; аз съм си опропастил целия имот и

здраве за тези работи, целият Едрински вилает ме знае кой съм и какъв съм! – и като се обърна

към мен, каза ми така:

– Слушай, даскалче, вместо да отиваш в Цариград, я ела с мен, аз ще те заведа по нашите места и

ще те настаня с добра заплата за даскал, защото като теб псалт няма по вашите места. Всичката ми

стока е едно муле още – ще натоварим дрехите на него и кога аз ще ходя, ти ще яхаш, и тъй ще се

редим на ред. Хайде, послушай дядо си поп, па ако ти стане лошо, кълни ме! – като се завъртя към

ханджията: – кир Доганов, какво ще кажеш ти?

– Добре, добре – отговори господин Доганов, – добре ти казва дядо поп, аз го знам от толкоз

години него, той е добър човек и няма да те остави тъй!

– Хайде, хайде, даскале, иди с дядо поп, ние, що сме ти носили дрехите, няма да ти вземем кирия.

Хайде иди! – казаха кираджиите.

Аз се обрекох.

Сутринта рано дохожда дядо поп с катъра. Натоварихме дрехите, опростихме се с кираджиите и

тръгнахме.

Като излязохме вън от града, аз на мулето, дядо поп доближи до мен и ми каза:

– Слушай, даскалче, аз и снощи ти казах, че моето момче Костадин също е като теб и на тебе

прилича, затова аз ще те викам Костадин и ще казвам, че си мое момче и че те водя от едринското

училище за у дома. Като не са го виждали три-четири години, не може да те познае никой и даже

попадията моя не може те позна и на нея ще казваме, че ти си Костадин.

Аз приех вече да се наричам Костадин поп Василиев.

Пристигнахме вечерта в Димотика, в хана на един копривщенец – стар приятел на дядо поп. Дядо

поп ме представи тук за негов син и ханджията ни взе в къщи.

Вечерта псалихме, пяхме. Дойдоха някои и от комшиите да ни слушат.

– Е, Костадине – каза ханджията, – ще дойдеш ли утре заедно с мене в черква да псалиш, за да

видят нашите гърчуля какви български певци имаме ние? (Сутринта бе света неделя).

Поп Васил запита:

– Дали ще позволи владиката?

– Освен що го няма тук владиката, но и тук да е, пак няма да каже никой нищо, когато кажа аз.

– Щом е тъй – му отговорих, – ще дойда.

Сутринта станахме всички от къщи. Отидохме в черква. Хазаинът застана при гръцкия псалт на

стола, аз до него, поп Васил долу къде пангара. Хазаинът пошепна на ухото на певеца, който

четеше канона. Той завъртя глава и щом свърши, каза ми:

– Леги, кир даскале (кажи, господин даскале)!

И аз започнах славословието, а хазаинът помагаше. Стана един малък шум – едни взеха да викат,

за да ме свалят от стола, а други казват:

– Оставете бре, оставете, оставете да послушаме, че много сладък глас има!

Трети пък казаха на псалта им да ми държи исо.

Свърши се литургията благополучно и с голяма тишина.

Отидохме си у дома и след малко дойдоха черковните епитропи с пет-шест души по-първи

граждани на визита и да молят поп Васил да ме остави за певец в черквата им. Те щели да ме

научат гръцки. При това щели да молят владиката да му прости и да му даде енория, като

обещаваха, колкото плащат на своите псалтове, хиляда гроша повече да дадат на неговото момче.

– Е, какво ще кажеш, Костадине? – попита ме поп Васил. – Я виж тук чорбаджиите са дошли да те

спазарят, за да им псалиш в черквата. Какво ще кажеш?

– Добре, но само за певец не ставам, ако искат и за учител, ще остана.

– А-ха, не може тъй, нашите деца не знаят български, при това не могат и да се научат.

– Е, добре, и аз не зная гръцки, а вие казвате, че ще ме научите; тогава, както вие можете мене да

научите, тъй и аз мога вашите деца да науча на български – отговорих им.

– Ха, ха! – се изсмяха всички и казаха: – То се видя, че няма нищо да стане, но хайде, заповядайте

да ни направите по една визита.

И ни заведоха на десетина къщи. Във всички почти къщи ме караха да им псаля.

Сутринта, понеделник, тръгнахме и около пладне пристигнахме в Доганасар, в дядопоповото село.

Като влязохме в селото, взеха да питат дядо поп откъде води този гост, а попът им отговаряше:

– Това е наш Костадин, водя го от едренското школо.

Селяни и селянки взека да викат: "Добре дошли, Костадине, добре дошли." И аз от катър като

млада булка се кланям и отговарям на всеки един, а някои от бабичките си говорят:

– Кутрата попадия, колко ще се зарадва, като види чедото си колко е порасло? Всеки ден кутрата

плачеше по него!

Щом наближихме до къщата на дядо поп, дето живееше под наем, той извика:

– Бабо, бабо, ела. Водя и син ти Костадин!

Баба попадия тичешком излезе от къщи разрошена и с продупчена на няколко места шамия, от

която космите й навън излезли, почерняла, потъмняла, с изпито лице.

Тя се спусна с плач към мен, за да ме прегърне. Аз й хванах двете ръце. Водя я към къщи и й

целувам лясната ръка, без да й дам да ме прегърне и целува, като я утешавах, че има господ и за

нас, и че занапред няма да бъдем тъй, както е било досега, но да не плаче, ако ме обича и пр, и

пр. И тъй след малко тя се поусмири.

Но що да видиш: с трън да махаш в къщи, няма какво да закачиш на него. Пръв път виждам в

живота си такава бедна къща.

Дядо поп взе за един грош сирене и от един воденичар половин хляб от ечемик и вечеряхме. След

вечерята баба попадия ми каза, че ако не съм й задържал ръцете и би ме прегърнала, тя е щяла да

умре от радост, а пък на дядо поп казва, че съм си бил изменил и гласа, и думите.

Като излязохме навън, дядо поп ми прошепна на ухото:

– Тя се е уверила, че ти си наистина Костадин, затова не трябва да й казваме истината.

Попитах го след туй:

– Имаш ли пари?

Той ми отговори, че всичките му пари били тези, с които черпил в Едрене и купил сиренето. Други

пари нямал.

– На ти туй бяло меджидие за утре за арчлък – му казах.

Дядо поп се просълзи и искаше да ми целува ръка. Светилото ни беше едно малко кандилце с

безирово масло, едва блещукаше, та не можехме да се видим едни други.

Сутринта дядо поп купи фасул. Отидохме долу под селото на воденицата. Заръчахме да ни опекат

една погача в подницата и след като се опече, занесохме я у дома и баба попадия, като я видя, от

радост не знаеше къде стъпва горката и ми казваше:

– Е-ех, сине Костадине, от много години в нашата къща не бе внасяна такава погача!

– Здраве, мале, здаве, господ и нас няма да ни остави гладни и жадни, голи и боси!

– Ех, синко, дано господ даде да ми станеш един даскал, та да ми направиш една дрешка, защото

– хвана си дрешката и ми я показва как е изпокъсана, сваля си скъсаната шамия и ми я показва: –

На виж, синко, това ми е и за поп, и за гроб, що казват хората.

– Здраве, мале, здраве, отсега нататък всичко ще бъде.

– Е-ех, синко, бог да убие и гърци, и католици, тия ни докараха на тоя хал. Вярваш ли, синко, че два

дена хляб не съм яла, а пък нашите хора, ако им уработиш нещо, ще ти дадат парче хляб, ако ли

не, ще гладуваш. Ами ти, попче, не дадоха ли ти нещо от Едрене от българската община баре за

хляб? Утре що ще ядем? На, Костадин ни е дошъл – кутрото чедо, еле трябва да го нагостим!?

– Ех, бабо, ти да знаеш Костадин какви хубави манджи ядеше в Едрене, па нека погладува и той

тука заедно с нас! – отговори й поп Васил. – Здраве, здраве, бабо! На, ето сега Костадин като стане

даскал и нам господ ще даде.

След тридневно седене в Доганасар купихме десет оки брашно, дадохме десет гроша пари на

баба попадия и тръгнахме на път.

Вечерта пристигнахме в града Кешан. Тук намерихме доста българи от Копривщица – абаджии,

поп Василеви стари приятели, които не ни оставиха да отидем на хан.

Преседяхме един ден и две нощи и заминахме за Булгаркьой, дето отидохме в дома на

българския свещеник поп Тодор или Теофилакт, както го наричаха гърците. Человек доста

състоятелен, честен и обичаи от всички българи, а омразен на всички гърци.

Поп Тодор ни посрещна много любезно в дома си и след като закусихме, пожелах да ме заведат в

училището, за да се видя с учителя. Поп Тодор ми разправи, че даскалът им бил от Копривщица,

бил доста добър человек и не само българите, но и гърците го обичали. При това бил и много

набожен.

Отидохме всички в училището (училището бе едно от първите здания в селото) .

Даскал Лало (Хараламби) ни посрещна доста любезно и ми разправи на дълго и широко своите и

на поп Тодор мъки и страдания в продължение на три години, доде да отворят българско училище

и го задържат.

Запитах го:

– Правят ли ви и сега някои препятствия?

– Правят, но не толкова, но поп Тодора непрекъснато го гонят! – отговори той.

Даскал Лало бе човек около тридесет и пет годишен, среден ръст и пълен, характер неописуем – с

една дума, божи човек.

Желал бих, казвах си аз, поне четвърт от неговия характер да имах.

У дома му кандилото пред иконата никога не гаснеше (сега, казват, бил свещеник в Копривщица).

Даскал Лало и поп Тодор ни задържаха цели два дни на гости. (Булгаркьой е Кешанска околия,

Гелиболски мютесарифлък и Одрински валилък, с около 509 къщи чисто български.)

От Булгаркьой тръгнахме за Елягюню, родното село на поп Васил, което е на два-три часа

разстояние на север от Булгаркьой. Тук бяхме посрещнати от роднини и приятели на дядо поп,

които се надпреварваха кой да ни вземе в къщи.

Разпръсна се в село, че поп Васил дошъл заедно със сина си Костадин и почти цялото село дойде

на добре дошли.

Тук селяните се деляха на две партии. Едни се гърчееха и учеха по гръцки, а другите бяха униати,

имаха си отделно училище и учеха децата по български. Двете партии се тъй мразеха, щото един

друг не искаха да се видят. Черковите и училищата им бяха визави, делеше ги една суха долина.

Както на едните, тъй и на другите учителите и свещениците им бяха от същото село.

Всеки ни канеше да отидем в дома му – гъркомани и униати, и дядо поп им определяше у кого

кога ще идем на обяд и вечеря.

Другия ден бе "Свети Никола".

Отидохме в черква. Аз застанах до даскала и поп Васил до мене. Като четях херувикото, поп Васил

ми пошепна на ухото да псаля хубаво, че всички от униатската черква били дошли в нашата да

слушат. След евангелието застанах на владишкия стол и им разправих за мъките и страданията на

свети Никола.

След свършъка на литургията поп Киряк – най-старият и най-богатият свещеник – ни каза да го

чакаме в черковния двор, доде се съблече.

След малко излезе от черквата, каза на селяните добро утро, за много години и пр. Всички му

станаха на крака и му целунаха ръка.

Поп Киряк се хвана за брадата и каза:

– Слушайте, селяни, аз съм станал близо седемдесет години и за пръв пвт виждам такава литургия

като днешната. Вярвайте ми, че съм плакал от радост в олтаря!

– Истина, истина, попе! И ние всички се евхаристисахме (благодарихме) днес. Бог да поживи

момчето на поп Васил! – отговориха му селяните.

– Заповядайте сега да идем у дома на кафе! – каза поп Киряк.

– Не! – отговори един висок, приличен и добре облечен човек на около 50 – 55-годищна възраст.

– Ще отидем по-напред у дома, защото още в тъмно тази сутрин дойде едно заптие от Малгара и

ми каза, че ме викал каймакамът и кадията.

Като ходехме по пътя, поп Васил ми каза, че този бил най-богатият и най-влиятелният човек в

Малгарската каза и се казвал Тимю чорбаджи.

Още не влезли всички в дома му, извика чорбаджи Тимю:

– Деца, хайде по-бърже пригответе нещо да похапнем с гостите, че ще отивам в Малгара!

А пък на синовете си каза да му приготвят коня със седлото.

След кафето, ракията и закуската чорбаджи Тимю ме помоли да му изпея едно Аксионестино по

български и след като свърших, каза ми:

– Е, Костадине, доде имаш този глас, никога няма да те пуснем от нашето село, а, какво ще кажеш,

папа Киряк?

– Вярвай, чорбаджи Тимю, като малко дете съм плакал днес в олтаря. При това не видяхте ли, че

дойдоха днес всички от католическата черква в нашата? Затова ще молим поп Васил да ни го

остави, а пък и Костадина ще молим, за да ни остане! – отговори поп Киряк.

– А пък аз ще дада двете нови стаи: голямата за училище, а малката за Костадин, за да си живеят

заедно с мой Костадин, и то за инат на католиците – отговори Михо чорбаджи.

– Мнозина днес от католиците казаха в черквата, че ако спазарите поп Василовото момче за

даскал, и ние ще си пращаме децата при него и ще се откажем от католиците – каза трети.

Други двама му потвърдиха:

– Ами няма ли да ни пакости гръцкият владика и гърците от Малгара? – каза мухтаринът (кметът)

селски.

– Абе, какво ще ми прави владиката и гърците, те не са мехмури на нашите кесии! Аз мога и ходжа

да си доведа да ми учи децата! Какво направиха на Булгаркьой?

– Нищо, но кажи, кажи, папа Киряк, защото черквата е попска! – каза чорбаджи Тимю със смях.

– Аз го скроих това още в черквата – да моля вас, чорбаджи Михо, и селяните, да си го спазарим и

да си го не пускаме, хазър ни е дошъл на крака – каза поп Киряк.

– Ех, тогава е свършено! Кажи, поп Василе, сега колко ще му искаш?

– И аз не знам, чорбаджи Тимю, димотишките гърци му дадоха четири хиляди гроша само да им

псали от празник на празник, но иска момчето да отиде в Цариград, да се учи още, пък и аз не

зная какво да правя? Ако иска, нека остане! – отговори поп Васил.

– Щом са му дали димотишките гърци четири хиляди гроша, и ние ще му дадем четири хиляди

гроша! Ще си го храним и гледаме като наше дете и като наше селянче!

– Ето на, всичкият му род е тук! – каза Тимю чорбаджи.

– От мен едни кундури и един фес бакшиш! – каза поп Киряк.

– А пък от мен един кат дрехи! – каза чорбаджи Тимю.

– Е хайде, сега, хайде, целувай ръка на поповете, хайде, нека е хаирлия! – извикаха всички.

Целувах ръка на свещениците и на чорбаджиите Тимю и Михо, като на стари хора, които ми

дадоха подарък около стотина гроша.

Тимю чорбаджи тръгна за Малгара и ни каза:

– За вечеря ще дойдете у дома!

През целия ден ходихме по визити. Посетихме пет-шест католически къщи, в които ни се

обрекоха, че ще провождат децата си в нашето училище и ще се откажат от католичеството.

На другия ден отидохме при даскал Лало в Булгаркьой, взехме от Дановите буквари 50 – 60

парчета. Писах в Цариград на дядо Славейков и му изложих всичко подробно, особено за

униатите, и след десет-петнадесет дни получих от него едно насърчително писмо и две сандъчета

с разни книжки, негови издания, за подарък на учениците и едно годишно течение от вестник

"Македония" *33+.

С мое съгласие поп Васил повика чорбаджиите и им каза:

– Повиках ви, за да ви кажа и да ви помоля, че аз останах да дължа в Едрене около двадесет и пет

лири, що се е учил син ми Костадин, та затова, ако обичате, да ни спомогнете сега с нещо като

прихванете даденото от заплатата на Костадина.

– Какво ще кажеш, Костадине, да дадем ли на баща ви пари? – попита чорбаджи Тимю.

– Дайте му – отговорих аз.

Дадоха петнадесет лири на поп Васил, а вечерта той ми ги даде и ми каза да си ги зашия в дрехите

и да не казвам никому, че имам пари.

Дадох му пет лири, за да направи един кат дрехи на баба попадия за Коледа, и остатъка нему за

арчлък.

След като се просълзи от радост, като видя петте лири, каза ми така:

– Знаеш ли, Арсени, защо направих туй?

– Не знам! – отговорих му.

– Ето защо – ми каза. – В тези места и гръцки, и католически владици са проклети, при това и

хюкюматите са техни, може някоя вечер да те дигнат и да те изпратят някъде – както ти са правили

и в Струмишко, – без пари, какво ще правиш? Така мен една вечер дигнаха през нощ и и ме

затвориха в Гелиболско, в един манастир, и, без да ме знаят домашни, роднини и приятели,

държаха ме цели три месеца и в два дена един път ми даваха само хляб и вода, но благодарение

на едно овчарче, на което дадох една лира, и то ме освободи през нощта, и ако не беше това

овчарче, досега ни кокал от мене нямаше да остане.

След туй изкара отпод калимавката една игла с конец и ми каза:

– На, на ти тази игла и си ги заший!

Сутринта изпратихме поп Васил. Той ми се обрече, че след един-два месеца пак ще дойде и

действително след два месеца дойде и ми каза вечерта, че е дошъл да ми донесе някакви си

писма от гръцките владици, изпращани до българските свещеници, и че тези писма са ценни за

нас, българите.

– Мнозина българи в Едрене са ми ги искали и пари са ми давали, но не съм им ги дал.

След туй изкара една мушама от пазвата, извади от нея около десетина писма и ми каза:

– На, тези писма са от димотишкия владика, тези от гелиболския, а тези от нашия текирдаалийски

владика. На, виж им подписите какви са! Нашият владика ми е казал, че по два-три месеца са се

мъчили, доле се научат само подписите си да подписват!

– Какво им е съдържанието на писмата, знаете ли? – попитах поп Васила.

Той ми отговори, че почти на всички горе-долу е едно и също.

– Това писмо е на нашия владика от Текирдаа до нашия тук поп Киряк; писва му за Коледа да му

изпроводи четири-пет прасета, десет-петнадесет кокошки, двадесет оки масло и двадесет лири и

в случай че не му изпроводи, щял да го изпроводи в еди-кой си манастир на заточение; а пък

гелиболският иска от поп Тодор от Булгаркьой агнета, яребици, пърпелипи, масло и четиридесет

лири пари да му занесе за Великден. И другите са все такива.

– Вземи ги и ги скрий, и никому да не казваш, та един ден, като отидеш в Цариград, да ги занесеш

на нашите владици в Ортакъой, за да видят какви работи са вършили и вършат гръцките владици.

В разстояние на пет-шест месеца дойдоха доста ученици от околните села и от католическото

училище. Католиците, като видяха, че останаха седем-осем къщи, взеха да агитират против мен и

да се оплакват на католическия владика в Едрене, Рафаил, родом от Срелча (Копривщенско).

Дохажда един ден братът на Рафаила – Продан, с един техен гавазин в училището и ме помоли да

влезем в моята стая, че имал нещо важно да ми каже.

Влезнахме двамата в стаята и Продан започна да ме кандардисва да стана техен учител. Щели да

ми дадат пет хиляди гроша заплата, два ката дрехи и други бакшишлъци и пр. и пр.

– За всичко това ви благодаря, господин Продан, но католик и протестантин, да зная, че ще умра

от глад, пак няма да стана! – отговорих му.

– Слушай, Костадине – повтори Продан, – ти си още млад и неопитен в тези работи, не ставай

упорит и ти като баща си поп Васил. На, виж как страда той – гол, бос, гладен и жаден. За всичко,

ако бе ни слушал той и дойдеше при нас, както го молихме, сега да имахте и къща, и ниви, и

всичко. Затова ела при нас, ако искаш да станеш голям човек, в противен случай ние знаем и

вързан да те изпратим, но няма да те оставим тук, в Елягюню. Затова, пак ти казвам, ела в нашето

училище – виж, помисли си до довечера. До сутрин чакам отговор.

– Слушай, господин Продан, казах ви, че аз турчин ставам, католик не ставам! – отговорих му.

– Добре, и аз турчин да стана, ако вързан оттук не те изпроводя на сюргюн! – отговори разярено

Продан и си отиде.

На другия ден още в тъмно дохажда един чаушин и едно заптие и ми казват:

– Хайде, даскал, вика те каймакам ефенди още сега заедно с нас!

Проводих да повикат чорбаджи Тимю и догде да се облека, чорбаджи Тимю дойде и взе да

разпитва кой ме вика и защо ме вика.

Чаушинът му каза, че ми бил даваджия Продан ефенди от Едрене. Чорбаджи Тимю даде на

чаушина един бешлик да пият кафе и му каза да каже много здраве на каймакам ефенди, че

даскала ще го доведе Тимю чорбаджи.

Аз разправих на Тимю чорбаджи всичкия ни разговор с Продан, а той ми отговори:

– Защо не си го изпъдил туй магаре и защо не си проводил някое дете, за да ми обади?

Оставихме двама ученика, за да нагледват учениците, и отидохме в дома на чорбаджи Тимю. Той

заповяда да приготвят два коня и след като закусихме, тръгнахме, и щом наближихме Малгара,

чорбаджи Тимю взе да ми разправя, че тук в Малгара имало един стар мюфтия, много богат и

много влиятелен, и всяка година той вземал спахилъците от всички околни села, затова ще отидем

по-напреж при него и ще му обадим всичко, що ми е говорил Продан.

Влязохме в един голям конак с голям двор и мюфтията, който гледаше от прозореца, извика на

слугите да ни вземат конете, а нас извика горе в стаята.

Чорбаджи Тимю ме препоръча на мюфтията и му разправи нашата история с господин Продан.

– Бог знае какви мюзевирлици е правил пред каймакам ефенди, та още от полнощ е проводил две

заптиета, за да заведат даскала в хюкюмата! – завърши той.

– Бок иеджеклер каймакам да ода! – отговори юфтията, като се завърна към мен и ме запита зная

ли турски да чета и да пиша.

– Да чета и да пиша не знам, но да говоря знам – отговорих му.

– Ха – каза мюфти ефенди, – а бе, Тимю чорбаджи, ще има ли място за спане там, за да проводя

мой Асан фей, даскал ефенди да го учи булгарска книга и есап, й той него да учи по турски?

– Хайде-е-е-е – отговори чорбаджи Тимю, – за Асан бей ако няма място в селото, то по-добре да го

запалим!

– Ако обича и ако харесва Асан бей, има място и в моята стая за спане – отговорих му аз. – още по-

добре – отговори мюфти ефенди, – че мой Асан бей е милаим дете, тук няма вече какво да учи и

след някоя година ще го проводя в Цариград да се учи, но е още малечък.

След това тръгнахме и тримата за хюкюмата.

Мюфти ефенди и чорбаджи Тимю влезнаха при каймакама и кадията, а мен казаха да чакам вън.

Отвън слушах гръмливия глас на мюфтията.

Продан си излезе и заканително с ръка към мен взе да маха и да говори нещо.

След малко мюфти ефенди и чорбаджи Тимю излязоха и ми казаха да си отиваме. Като слизахме

по стълбата, мюфти ефенди каза на чорбаджи Тимю:

– Ще разведеш даскал ефенди, за да види нашата касаба и след един-два часа ще дойдете у дома

на обяд, чухте ли? Ще ви чакам!

– Чухме! – отговорихме му.

Чорбаджи Тимю ме заведе в няколко арменски кафенета и ме запозна с някои от по-първите

арменци, които ни насърчиха и ни казаха да не се боим, че колкото им иде отръки и те ще ни

помагат. В това време дойде Асан бей и ни заведе у дома си.

Следобед си заминахме за село. Мюфтията ни каза, че след два-три дни ще проводи Асан бей в

Елягюню.

Дойдохме си в селото, събраха се селяните и взеха да разпитват защо са ме викали, а Тимю

чорбаджи им разправи всичко подробно и как мюфти ефенди изпъдил Продана от меджлиша и

пр.

На другия ден дойде Асан бей с техния ясакчия и с два фърча постели и разни неща за ядене

право а дома на чорбаджи Тимю, но като видя моята стая, пожела да доде при мен, и тъй му

пренесоха вещите в моята стая.

Асан бей беше миого трудолюбиво и с добър характер момче. Той се отнасяше тъй добре с

учениците, щото всички бяха го обикнали. Него го учех вечер и го съветвах да не хваща кусур на

децата, ако види нещо, защото те са селски деца и не са тъй въапитани като градските и пр. Асан

бей ми отговори:

– Преди да дойда тук, баща ми ми разправи всичко, даже и когато постят децата, да не ям пред

тях блажно. Даже и те, когато ядат свинско, да се преправя, като че ги не виждам, затова и вие,

ефенди, може да си ядете и вие свободно пред мен свинско месо, защото всеки трябва да яде

това, което му позволява вярата, грях ви на душата, ако си не ядете пред мен щото искате.

Всяка сутрин слугата им дохождаше от града, за да види как е и като какво ще иска за утре да му

донесе и всяка неделя докарваше по два добри коня със сърмалии аши на седлата и ни

завеждаше в града, а в понеделник сутринта ни връщаше в селото.

В разстояние на година и половина момчетата, които бяха дошли от 15 – 16 села да се учат, се

научиха толкова, колкото и аз сам знаех, понеже бяха добре подготвени, и тъй си отидоха и

станаха български даскали по своите села.

Една сутрин дохаждат рано две заптиета и ме закарват пеши в Малгара и то без да ми позволят да

се обадя никому.

Аз казах на Асан бей да обади на чорбаджиите.

Мен ме заведоха право в затвора. След два часа лежане в затвора, изкараха ме пред съвета, а в

коридора около петнадесет души по-първи селяни от селото дошли да се молят, за да ме

освободят.

Като влезнах вътре, виждам, че се препират и карат мюфти ефенди, двама ази арменци и Тимю

чорбаджи за мене, а каймакамът, владишкият наместник и двама ази гърци против мене.

Каймакамът се завърна към мен с тези думи:

– Слушай, даскал ефенди, против тебе има поплак от едренските гръцки и католически владика и

от текирдаалийския гръцки владика и по заповед на едренския валия и текирдаалийския

мютесарифин, виж – показва ми два плика на масата, – всички български училища в Малгарската

каза трябва да се затворят и всички български даскали, които не са от казата, да си отидат всеки

един в своето отечество, с добро или със заптие, та няма вече да отидеш в Елягюню. Чу ли?

– Как така? – извика мюфти ефенди. – Тоз човек трябва да отиде в селото да си прибере дрехите и

хака! Без дрехи и без пари къде ще иде?

Арменските ази извикаха:

– Мюфти ефенди има право: тоз човек без дрехи и пари къде ще отиде? Трябва да му се даде срок

някой ден!

– Е, хайде, двадесет и четири часа имаш срок! – каза каймакамът.

– Хаир – отговори мюфтията, – съгласно закона най-малко три дена, защото има тоз човек зимане-

даване тук.

– Е, хайде, както каза мюфти ефенди, но след три дни да си отидеш, че после лошо ще стане и за

тебе, и за мене!

Поклоних се и си излязох.

Чорбаджиите и аз, нажалени, тръгнахме си за селото. Но след нас извикаха мюфти ефенди и

чорбаджи Тимю да отидем всички в конака на мюфти ефендн. Щом влязохме там, и те дойдоха.

Мюфтията само вика и псува владици, паши и пр.

До шест месеца, додето се закрепи училището добре, аз се казвах Костадин поп Василиев, по-

сетне им казах, че аз не съм Костадин и син на поп Василя, а се казвам Арсени Георгиев Костенцев

и съм от град Щип, Македония.

Аз им казах тогава, че има един колайлък за това, но не знам дали ще кандисат нашите селяни,

както сме правили това и по други места.

– Кажи какво, може и ние да го направим? – отговори чорбаджи Тимю.

– Ето как: да вземем три-четири бели арзухал кехади, да ги подпечатат със селските печати и да се

подпишат селските ази от нашите 17 – 18 български села. Аз имам в Цариград добри приятели,

които ще ги препишат по турски и ще ги подадат на великия везир Али паша *34+, който обича

много българите, и да видите как ще отвориме всички българсии училища, които днес ни

затвориха.

– Много умно казва даскал ефенди. Чорбаджи Тимю, да го направиме туй – каза мюфти ефенди.

Всички отговориха:

– Да го направим!

В разстояние на две денонощия поп Киряк, чорбаджи Тимю и ясакчията на мюфти ефенди

подпечатаха и подписаха три махзара от осемнадесет села и малгаралийският мухтарин –

българин, заедно с членовете го подпечатаха и подписаха.

Бележки

31. Протестантското училище в Пловдив се основава през 1859 г. и просъществува в града до 1869 г., след

което се премества в Самоков. За дейността на американските мисионери в българските земи и Османската

империя, както и за ролята и влиянието на протестантската пропаганда вж. Стоянов, М. Начало на

протестантската пропаганда в България – Известия на ИБИ при БАН, Т. 14 – 15, 1964.

32. ОТЕЦ РАФАИЛ (Райко Попов Добнев) (1831 – 1876) – роден в Стрелча, учител, монах в Рилския манастир,

униатски свещеник, епископ в Цариград.

33. В. "МАКЕДОНИЯ" – излиза от края на 1866 до 1872 г., издаван е от П. Р. Славейков.

34. АЛИ ПАША, Мехмед Емин (1815 – 1871) – турски държавник. Първоначално поддържа политиката на

реформите, но по-късно се обявява против конституционното движение. Велик везир (1855 – 1856, 1858 –

1859, 1861 – 1871). По време на неговото управление се разрешава Българският църковен въпрос.

При П. Р. Славейков

Поп Тодор от Булгаркьой изяви желание да дойде и той с мен в Цариград.

Тръгнахме. Поп Тодор, чорбаджи Тимю, Михо и аз дойдохме в Текирдаа.

Вечерта чорбаджи Тимю ми даде триста гроша за арчлък, извади ни билет за Цариград, изпратиха

ни до парахода. Тенекията с арзухалите турихме на шия и се разделихме.

Поп Тодор го имаха всички за гръцки владика и като такъв го поздравляваха, защото беше добре

облечен и представителен. Той ме заведе в Галата у едни абаджии от Копривщица, негови стари

приятели. Посрещнаха ни добре. Постлаха ни шаяци, аби, а за завивка ни дадоха шинели. Два

дена ни гостиха и сетне само за спане ходехме. Казаха ни да не отиваме на хан и да харчим пари,

защото те имат и постилки, и завивки. Ние им благодарихме и тръгнахме с поп Тодор да отидем

при дядо Славейков, на Узункапия, дето му беше печатницата.

Посрещна ни добре. Разправихме му всичко подробно и той ни каза да отидем сутринта рано при

него и той ще ни заведе в Ортакьой, дето имали събрание, и там ще видим какво трябва да се

направи.

Сутринта отидохме рано при дядо Славейков, който ни чакаше. Заведе ни на една гостилница,

дето ни почерпи по една паница шкембе-чорба. Оттам се качихме на едно малко параходче за в

Ортакьой. Както си бяхме седнали трима в едно кюше, дядо Славейнов се завъртя към нас и взе

да ни говори така:

– Туйкана, гърците, се броят за най-умни хора на света, ала те са най-глупавите! Ето защо, за да

напакостят на нас българите, те доведоха от Азия турците на Балканския полуостров, докато ние

българите бяхме в техните ръце, като калта в грънчаревите, можеха всичко да направят от нас. По-

късно те трябваше да отворят по-първо девически училища, а после мъжки. Щяха да погърчат по

този начин нашите прабаби, баби и нашите майки и сестри, та сега и ние да бяхме гърци. Искам да

кажа с това, че те ни извадиха едното око и ни оставиха с едно око, за да виждаме с него онези,

които ни изкараха другото и за това око ние и нашето потомство ще ги гоним докрай. Те мислят

себе си за богове, а нас българите за диви волове.

Параходът спря на моста. Ние излязохме и се отправихме в дома, дето живееха дядо Антим

Видински *35+, дядо Панарет Пловдивски *36+ и други. Евстатий Пелагонийски *37+ като ме видя,

извика:

– Ей го, апостол Павел, пак са го изпъдили отнякъде гърците!

И всички взеха да се смеят. Те ме познаваха, откогато занесох махзара за дядо Евстатий от

Пелагонийската епархия.

Дядо Славейков, като ни запозна с всичките, каза:

– Този е първият български учител в Струмишката каза и помежду всички учители най-много е

страдал от струмишкия Еротея! Този е, който донесе преди три години махзара за Пелагонийската

епархия и този е, който развали гнездото на Рафаила в Малгарската каза и е отворил нови пет-

шест български училища, а пък светиня му поп Тодор е от Булгаркьой, Кешанска каза – тоже

мъченик. Бил е на няколко пъти затварян по разни манастири, морално и материално го е съсипал

гелиболският гръцки владика и сега е без енория. Благодарение, че е останало нещо от баба и

дядо, та живее.

Разказахме им всичко подробно, каквото бе станало и им дадохме трите подпечатани, но

ненаписани махзари. Като ги прегледаха, казаха ни:

–.Добре, оставете двете тук и си вземете една, да ви се намира за зор-заман.

Изкарах тогава от мушамата и поп Василевите писма и ги дадох на видинския дядо Антим.

Събраха се всички да ги гледат. Дядо Антим ги даде на Никола Михайловски *38+ да ги црочете на

всеслишание и ги преведе на български.

Господин Михайловски започна така:

– Папа Никола, за Великден ще ми донесеш двеста яйца, десет оки масло, и то, ако навреме не ги

донесеш, ще бъдеш аргосан – ваш и пр. димотишки митрополит еди-кой си.

– Ах, неоценимо нещо е туй за нас! – извика дядо Славейков.

– Да, да! – казаха другите.

– Аха-а! – извика дядо Антим. – Я прочетете туй писмо, господин Михайловсии, от гелиболския

владика, че иска живи яребици и пърпелици от някой си поп Теофилакт!

– От мен иска ваше преосвешенство! – отговори поп Тодор. – Гърците ме викат поп Теофилакт, а

нашите българи – поп Тодор.

След като прочетоха всичките писма, дядо Антим стана и ни целуна и двамата между очите, като

ни каза:

– Да живеете и бог да ви помага, майка България такива чеда иска!

Всички извикаха:

– Да живеят!

Дядо Славейков ми каза:

– Костенцев, тези писма ще останат тук, че са от толяма важност, и тези писма ще ускорят

разрешаването на черковния ни въпрос. При това ще направим някои извлечения от тях да вашия

махзар и с туй ще се ускори и вашата работа!

– Да, да! – извикаха всички. – Обезателно трябва да останат тук!

Дядо Антим каза:

– Аз мисля да помолим господин Михайловски да ги преведе на български, а пък господин Иван

Найденов *39+ да ги преведе от български на турски. При това да им приготви двата махзара –

единият до великия везир, а другият до нас тук. И то колкото се може по-скоро.

Нареди в същото време да ни се даде една стая в метоха на Фенер, за да не харчим на хан.

Поп Тодор отговори:

– Ние сме си добре там, Ваше високопреосвешенство при едни мои стари приятели от

Копривщица – абаджии. Дават ни и покривки, и постилки в Галата *40+.

– Ами арчлък имате ли? – попита дядо Антим.

– Имаме си – отговори поп Тодор.

– Тогава, ходете си – ни казаха – и след два-три дена ще отидете при господин Славейков и той ще

ви каже какво трябва да направите.

Целувахме ръка на владиците, сбогувахме се с всички и си излязохме.

След три дни отидохме при дядо Славейков. Още отдалеч, като ни видя, извика:

– Вашата работа е свършена, седнете да пием кафе!

Като изпихме кафето, той стана и каза:

– Хайде сега да отидем на Балкапан *41+ при господин Христо Тъпчилешов *42+.

Отидохме в кантората, дето намерихме сина му Петко *43+ прав, че пишеше нещо. Каза ни да

поседнем и да почакаме баща му.

Дядо Славейков се обърна към мене и ми рече:

– Арсени, вашите писма за мен и за теб не струват и лула тютюн, но за общото дело струват

милиони! Един ден името ви ще бъде записано в историята.

В това време дойде господин Христо Тъпчилешов и заповяда да повикат някой си дядо Христо.

Дойде дядо Христо (един тънък, та висок человек, с мургаво липе). Тъпчилещов му каза:

– Дядо Христо, подир обед тези хора ще ги заведещ на Баба-Алието. Ще дадете по един алтилък

на двамата гавази, за да ги турят близо до вратата, та като дойде великият везир Али паша,

техният махзар да дойде най-отгоре в чантата, а пък вие да ме чакате там и доде не дойда аз, да

си не отивате – каза на нас.

Подир обед намерихме дядо Христо при Балкапан в едно кафененце и след като го почерпихме,

отидохме на Баба-Алието.

Хора като на черква – жени, деца и мъже от всички народности – не може да се мине.

– Дайте два алтилъка! – каза ни дядо Христо.

Поп Тодор му даде и той отиде при гавазите и след малко дойде един от тях и ни заведе до

вратата и каза да стоим там.

След един час чакане извикаха гавазите:

– Дайте път, съдързаминът иде! – и се пуснаха, за да го посрещнат.

След съдързамина вървяха двама души с една голяма чанта, в която всеки слагаше своята просба.

Нашата дойде последна и най-отгоре.

Али паша бе много нисък человек, с гола глава и тук-там по някое бяло влакно. Тъй също и

брадата му бе оредяла.

След малко дойде и господин Христо Тъпчилешов и се спря при нас. Казахме му, че нашият махзар

е най-отгоре в чантата.

– Добре, стойте тук! – ни каза.

Гавазите му взеха палтото, бастуна и галошите, други вдигнаха пердетата и той влезе при Али

паша, без да пита. (За да влезеш в стаята, се минава през две пердета.) Влезе един ефенди при тях

и след малко повикаха и нас.

Поклонихме се.

– Молете се богу за здравето на царя, ще ви се даде емир да си отворите училищата и черквите,

но да си гледате работата и да се не мешате в чужди работи! Хайде, идете с ефендията! – каза ни

Али паша.

След като направихме по три темани, заднишком излязохме заедно с ефендията, който носеше на

шията си махзар.

Заведе ни в своята канцелария и ни каза след три-четири дена да отидем при него и да си вземем

емира. Подир четири дена се явихме при ефендията. Каза ни:

– Подир два дена!

И тъй, днес, утре, изминаха се близо два месеца.

Най-сетне, оплакахме се на дядо Славейков.

– Как така? – възмути се той. – Аз мислех, че сте си отишли досега. Хайде да отидем при господин

Тъпчилешов, да видим каква е таз работа?

Отидохме при господин Тъпчилешов, разправихме му всичко и той зачуден остана, защо да не му

обадим досега, защото Али паша му бил казал най-късно до два-три дни кятипинът ще ни даде

емира.

Проводи да повикат дядо Христо и той дойде.

– Абе, дядо Христо! – разсърдено му каза. – Каква е таз работа, не е ли язък за тези хора толкоз

време да скитат по цариградските улици?!

Дядо Христо му отговори, че те са си виновни. Ако бяха дали триста гроша на кятипина, досега

хиляди пъти щяха да си вземат емира.

– Нека дадат триста гроша, аз сега ще им го донеса.

Поп Тодор му отговори, че ние по десет пъти отиваме при него, той ни един път не ни каза за

пари, пък нито вие ни казахте.

– Ами вие сами тябваше да се сетите, че турчин без пари нищо не дава! – отговори дядо Христо.

Поп Тодор изкара три лири. Даде ги на дядо Христо и той тръгна, но дядо Славейков му каза:

– Дядо Христо, виж, да го не запечатват плика! Ние тук ще го запечатаме, да не би да има някоя

змия в него, а пък ние ще те чакаме в кантората на Станче Брадински *44+ и Джордже Груев *45+.

Там ни запозна дядо Славейков с тях и ги помоли да подарят някоя и друга книга за

новоотворените български училища в Малгарско и те ни казаха, че до вечерта ще ги приготвят. В

това време донесе дядо Христо емира с отворен плик и ни каза, че те са писали на едренския

валия и на текирдаалийския мютесарифин да не ни закачат, а този емир бил за каймакама в

Малгара, но каза запечатан да му го занесат.

Поп Тодор му даде едно бяло меджидие подарък.

Дядо Славейков помоли господата Груев и Станчев да помолят и други някои балкапански

търговци да спомогнат с книжки.

Оттам ни заведе при господата Кръстевич *46+ и Моравенов *47+. И те ни дадоха доста книги.

Дядо Славейков ни каза да отидем в Ортакьой при старците и си вземем сбогом, а пък той ще

занесе емира, за да ни извадят едно-две копия от него, за да ни се намират в зор-заман.

Благодарихме му и тръгнахме за Ортакьой.

Старците, като ни видяха, извикаха:

– Ей ги Павел и Петър! Море къде се изгубихте толкоз време?

Разправихме им работата.

Поръчаха ни, кога ще си отиваме, да им се обадим, за да ни дадат някои черковни вещи и книги.

Ние им отговорихме, че ще тръгнем на другия ден. Целувахме им ръка и си заминахме.

Отидохме при господин Чомаков, дето намерихме и господин Захарий хаджи Гюров *48+ от

Самоков. Господин Чомаков ни каза:

– Като видите нещо зло, да се отнесете в Едрене до Челеби Георгаки ефенди Карамихалоолу и ще

му кажете, че аз съм ви проводил. Той е там влиятелен човек и ще ви спомогне.

Сутринта рано отидохме пак при дядо Славейков и му казахме какво ни казаха старците.

– Добре! – каза. – Сега вие ще отидете на Фенер в метоха, ще кажете на слугата там, че аз съм ви

проводил да ви каити тескеретата. Той знае къде. Пък подир обед да чакате там и аз ще дойда.

Дадохме на слугата тескеретата и таксата и си отидохме.

Подир обед отидохме на метоха и там намерихме един сандък, пълен с разни черковни книги и

одежди за нас. Дойде и дядо Славейков и ни каза, че и той приготвил два сандъка с разни книги.

Каза след туй на слугата да вземе и едните, и другите и да ги занесе с хамали на митницата и да

каже на цензора да ги прегледа, като му каже, че той, Славейков, ще дойде скоро. А там каза:

– Вземете си тескеретата, на ви емира и копието. Емира ще го дадете на каймакама, а копието ще

го пазите и никому няма да го давате. Ти, Костенцев, ще го туриш на гърба си с тенекията – твоят

гръб е научен на такива работи, – защото светиня му го познават гърците, та да не би да стане

нещо, а пък теб те никой не познава. А сандъците с книгите, има един наш българин от Пловдив –

комисионер в Текирдаг, до него ще ги изпроводиш и от него ще ги търсите. Няма нищо да му

давате, той ще ни представи сметка и ние тук ще му платим. Напоследък ще ви кажа една тайна и

вярвам, ще я опазите, вие сте печени и двамата сте страдали и страдате от гърци и от турци: на,

вижте, Румъния, Сърбия, Гърция и други са сдобили свободата си чрез проповедите на учители и

духовенство, а после им е помогнала и Русия. Преди няколко месеца бе ни повикал пет-шест души

руският консул, господин Игнатиев, и ни каза помежду другото и това: "Вие, българите, още ли ще

спите? Вие сте един народ от пет-шест милиона и за да се освободите еднъж за всякога, трябва да

се повдигнете. За да спечелите четири-пет милиона, трябва да жертвувате един милион, защото

свобода без жертви се не добива, а ако сиите и занапред, както сте спали досега, то постепенно

турци, гърци, протестанти, католици ще ви изколят и претопят. А щом се повдигнете вие, тогава и

Русия ще ви помогне, както е помагала и на другите балкански народи и пр." Тази идея трябва да

се втълпи било на селяни, било на граждани, та постепенно да се поприготвят – кога пушка, кога

пищов, кога нож, барут и тем подобни. Както ви казах и по-преди, тез работи са длъжност на

учителството, духовенството и въобще на младежта и туйкана да се работи, но предпазливо. А

вие, Костенцев, ще ми направите едно описание за Малгарската каза, ще ми опишете и някои

селски обичаи.

Благодарихме му за услугите и съветите и се разделихме.

Телеграфирахме на мюфти ефенди в Малгара да обади на селяните, че утре си тръгваме.

Като се настанихме в парахода, поп Тодор ми рече:

– Виж, Арсени, надали има светия, който да се е трудил тъй за хората, както дядо Славейков за

нас! Аз никога през живота си няма да забравя добрините му и никога няма да оставя да го не

спомена в литургия, когато служа!

– Действително – отговорих. – Тоз човек е повече от светия за нас!

След седем-осем часа пътуване с параход пристигнахме в Текирдаг и намерихме на скелето, че ни

чакаха чорбаджи Тимю и Михо, двама селяни и ясакчията на мюфти ефенди. Взеха ни вещите и ни

заведоха на техния хан.

От Цариград бях взел две добри мастилници – една за каймакама, една за Асан бей, едни

бройници и цигарлък кехлибарлии за мюфти ефенди и един красив чибук за чорбаджи Тимю.

Чорбаджи Тимю каза:

– Като виждам, че сте свършили работа, мисля, че целият Текирдаг е мой. Да живеете и вие, и

тези, които ви спомогнаха! Сега ще телеграфирам на мюфти ефенди и на селяните, че утре

тръгваме, да излязат и да ни посрещнат – напук на гърчулята и на нашите католици!

– Да отидем сега – казах аз – при някой си българин, тук комисионер, за да видим дали са

пристигнали сандъците.

– Добре – каза чорбаджи Тимю. – Той е и мой приятел, чрез него изпращам жито, но я иди ти и

кажи на нашите арабаджии, ако не са си отишли, да спрат една кола за сандъците! – каза той на

едного от селяните.

Комисионерът ни каза, че писмото получил, но сандъците довечера, до утре ще пристигнат. –

Проводете някоя кола да ги вземе или аз ще ви ги изпроводя.

– Не! – отговори чорбаджи Тимю. – Аз искам сам, с тъпани и свирки да си ги занеса!

– Добре – каза комисионерът. – Аз ще проводя слугата на хана да ви обади.

Вечерта дойде слугата и ни обади, че с голяма мъка едва ги изкарали, защото гръцкият чиновник

настоявал много да ги занесат на преглед в гръцката митрополия, защото били български, но

арменските чиновници дигнали гюрултия и не ги дали, но настояли на място да се прегледат.

– Ей ги в магазина, дойдете да си ги приберете.

Чорбаджи Тимю каза:

– Даскалчето и поп Тодор да седят тук, а пък ние да хванем кираджии, понеже нашите коли си

отишли и аз ще накарам по турски да надпишат сандъците до нашия мюфтия, че гърците са

проклети, да не ни направят нещо.

Сутринта рано тръгнахме.

Оставаха ни два-три часа път до Малгара и ясакчията каза:

– Аз ще ида напред да известя на ефендията.

Вън от града на половин час ни чакаше Асан бей, който ни каза, че баща му заповядал да отидем

всички у дома им.

Баща му, като ни видя, слезе в двора и ни посрещна. Тимю чорбаджи и мен спря да преспим у тях

и сутринта да занесем емира в меджлиша.

Сутринта отидохме в конака. Мюфти ефенди влезна и ние по него. Целият меджлиш събран.

Извадих плика и го подадох на каймакама и той като го отвори, целува го, тури го на челото си, а

после започва да го чете с глас.

Арменските ази гледат в мен, смеят се и въртят глава към владишкия наместник и гръцките ази, а

те като попарени и с наведени глави слушат.

След като го прочете, каймакамът се обърна към мен и ми каза:

– Сега си свободен да учиш децата, но тоз бил грък, онзи бил католик – такива думи от твоята уста

да не чуя, зере пак ще те изпъдя и училището ще затворя. Разбра ли?

– Разбрах, каймакам бей! – отговорих му.

– От неговата уста лоша дума не можеш да чуеш! Уста има, език няма, като ангел човек е! –

отговори мюфти ефенди.

– Свободен си! – каза каймакамът.

Поблагодарих му и излязох.

Гледам вън около петнадесет-двадесет души наши селяни и около петдесет-шестдесет души

любопитни арменци и гърци дошли да видят какво ще стане с мен и взеха да се препират едни с

други – арменците за мен, а гърците против мен.

След мен и Тимю чорбаджи излезе – радостен и весел, и ми каза, че за обяд ще сме в мюфти

ефенди, а подир обед ще си отидем.

Излязохме по чаршията. Заобиколиха ни арменци и ни заведоха в няколко кафенета да ни

почерпят и колкото гърци имаше в кафенетата, от подигравките на арменците всички бягаха.

Арменците се радваха и тържествуваха повече от нас.

Подир обед приготвиха за мен и Асан бей два добри коня и заедно с ясакчията, чорбаджи Тимю и

другите селяни и сандъците с книги тръгнахме с песни.

Половина час вън от селото бяха излезли всички селяни с изключение на пет-шест католически

фамилии. Чорбаджи Тимю извика:

– Ей, депа, гърците и католиците изпратиха нашия даскал на сюргюн, ама видите ли какво ни носи

той оттам? – и показа с ръка към сандъците.

Всички тръгнаха към нас и отидохме в дома на чорбаджи Тимю.

Чорбаджи Тимю каза на жените да разковат едно сандъче с локум (което бе купил той от

Текирдаа) и да дадат на всички по един локум от даскала бакшиш.

– Ха, слушайте, селяни, утре никой няма да отиде на работа, утре ще празнуваме като на

Великден: с хора, гайди и тъпани. Чухте ли?

– Чухме, чухме! – извикаха всички.

– Деца, да се не излъже някой да отиде на работа утре, зере селски ще го аросаме! – каза поп

Киряк.

– Няма, няма, дядо, няма да работим! – отговориха му всички.

Рано още сутринта гледаш всички облечени във великденска премяна, засвирили гайди, забили

тъпани. През целия ден: песни, хора – нещо неописуемо.

Опее като бяхме в града, Асан бей занесе мастилницата на каймакама. Последният, след като

благодарил, казал му:

– Кажи на даскал ефенди да си бъде спокоен и да се не бои от никого, доде съм аз тука.

От празник на празник започнах да ходя по селата, за да описвам разни обичаи за дядо Славейков

и да правя едно описание за Малгарската каза. Това описание е публикувано във вестник

"Македония", брой 47, година IV, май 5, 1870 г.

Първите три-четири месеца не само цял ден учех децата, но през зимата и след вечеря до десет-

единадесет часа ги учех и родителите им идваха късно да си ги заведат.

След двегодишно даскалуване в Елягюню реших да си отида в Щип, но след като се услових и

занапреж пак в Елягюню.

Чорбаджиите Тимю, Михо и Трендафил ме изпроводиха до Гелибол и ми накупиха за всичките ми

домашни разни подаръци.

В Щип намерих Йосиф Ковачев *49+, който бе пръв въвел звучната метода, и останах да следвам

при него.

Писах в Елягюню чрез мюфти ефенди да си условят даскал и да не ме чакат.

Бележки

35. Антим I (Атанас Михайлов Чалъков) (1816 – 1888) – виден български църковен и обществен деен. Роден

в Лозенград (Източна Тракия). Приема монашество в Хилендарския манастир. Завършва богословско

училище в Халки и Московската духовна семинария. Бил е преславски и видински митрополит. На 16.II.1872

г. е избран за български екзарх. На 14.IV. 1877 г. с везирска заповед Антим I е свален от поста екзарх и по-

късно е заточен в Анкара поради отказа му да подпише благодарствеи адрес до Високата порта и за

участието му в разкриването на зверствата при потушаването на Априлското въстание. След

Освобождениесо се завръща във Видин и взема дейно участие в устройството на българската държава.

36. Панарет Пловдивски (Петър Мишайков Иванов) (1805 – 1883) – български митрополит, активен участник

в борбата за църковна независимост. Роден в с. Пътеле, Леринско. Учил в Битоля, по-късно следвал

Историко-филологическия факултет в Атина. През 1843/44 г. учител в Битоля. След това приема духовен сан

и постъпва на служба при янинскня митрополит. През 1851 г. е назначен за митрополит в Ксанти, а през

1863 г. – за митрополит в Пловдив, но получил разрешение да отиде в епархията си едва през 1872 г.

Участвува във Временния смесен екзархийски съвет на Българската екзархия и в първия Свети синод.

37. Евстатий Пелагонийски – български митрополит, избран за битолски владика през 1872 г., но никога не

успява да заеме епархията си поради противодействието на Патриаршията и забраната на Портата. През

1883 г. се установява в Македония и започва, да ръкополага свещеници.

38. Михайловски, Никола Стоянов (1818 – 1892) – български възрожденец от Елена. Учил философия в

Москва. Книжовник, преводач, публицист, учител и общественик.

39. Найденов, Иван (1834 – 1910) – възрожденски журиалист. Учител, публицист, църковен и читалищен

деец, капукехая на Екзархията при Портата. Участвува дейно в живота на цариградските българи. Редактор

иа в. "Право" (1869 – 1873) и в. "Напредък" (1874 – 1877).

40. ГАЛАТА – квартал в Цариград, средище на търговски кантори.

41. БАЛКАПАН ХАН – хан в Цариград, в квартала Балкапан. През втората четвърт на ХIХ в. в него са се

помещавали канторите на много български едри търговци.

42. Тъпчилещов, Христо Петков (1808 – 1875) – родом от Калофер. През 1838 г. се установява в Цариград и

постепенно става един от най-големите тамошни търговци. Хр. Тъпчилещов има значителен принос в

борбата за независима българска църква и движението за национална просвета.

43. Тъпчилещов, Петко Христов – роден през 1854 г. в Калофер. Син на видния български търговец Хр. П.

Тъпчилещов. Учи в търговската академия в Лондон. Преди Освобождението – председател на българското

благодетелно братство "Просвещение" в Цариград (1875) и един от двамата секретари в настоятелството на

Българското читалище в Цариград (1876 – 1877). След Освобождението – секретар в кабинета на д-р К.

Стоилов. (Вж. Начов, Н. Калофер в миналото, 1707-1877. С, 927, с. 477.)

44. Брадински, Станчо (? – 1877) – родом от Калофер. Учи в гръцкото училище в Пловдив, след което

заминава за Цариград. Отначало е писар в търговската кантора на братя Комсиеви, а по-късно става техен

съдружник. През 1866 г. постъпва като писар в новообразуваното Българско читалище в Цариград. Член на

комитета "Македонска дружина" (1871). Член на контролната комисия на Българското читалище (1875 –

1876).

45. Груев, Георги (1833 – 1899) – виден възрожденски деец. През 1866 т. е подпредседател на Българското

читалище в Цариград, по-късно е член на комитета "Македонска дружина"; участвува в редактирането на в.

"Марица" (1879).

46. Кръстевич, Гаврил Баев (ок. 1820 – 1898) – български обществен и политически деец. Роден в Котел.

Получил юридическо образование във Франция. Заемал висши постове в турската съдебна йерархия. Виден

деец на "просветителското течение" в националноосвободителното движение. Взел дейно участие в

църковно-националната борба през 60-те и 70-те години на ХIХ в. и в изработването на устава на

Българската екзархия. Участвувал в редактирането на сп. "Български книжици". От 1884 г. до Съединението

(1885) е главен управител на Източна Румелия, при което поддържа тесни връзки със Съединистката партия.

47. Моравенов, Константин (сл. 1800– 1882) – родом от Пловдив. През 1866 г. се преселва в Цариград и

постъпва като писар-деловодител в търговска кантора. В Цариград се включва в обществено-политическия

живат на местната българска колония. През 1872 г. работи за кратко в Българската екзархия. През 1875 г. се

завръща отново в Пловдив.

48. Хаджигюров, Захарий (ок. 1810 – 1892) – родом от Самоков; участник в църковно-националната борба;

подпомага учебното дело в Самоков. От 1860 до 1872 г. е представител на Самоковската епархия в Цариград

относно църковния въпрос и става един от активните берци за самостоятелна българска църква. През 1871 г.

е делегат на Първия църковен събор. След учредяването на Екзархията служи като секретар на екзарх

Антим I. След Освобождението е представител на Самоков в Учредителното Народно събрание.

49. Ковачев, Йосиф Антонов (1839 – 1898) – български просветен деец и педагог. Роден в град Щип. Учил в

Белград и Киев. През 1870 – 1871 г. изгражда класното образование в Ново село, а след това ръководи

щипското училище (до 1874 г.). Тук той реформира образованието, като пръв в Македония въвежда

звучната метода за преподаване на български език и създава първото българско педагочическо училище.

Автор на първия български учебник по педагогика. Преподавател във Висшето училище в София от 1888 до

1898 г., където чете лекции по педагогика, история на педагогиката и педагогическа психология. (По-

подробно вж. студията: И. Ковачев. Дейност и педагогически възгледи. – Известия на Педагогическия

институт "Т. Самодумов", 1963, Кн. ХII.)

Учителствуването ми е Битоля. Учителският събор в Прилеп.

Вълчо Нейчов

В Щип следвах звучната метода като слущател, посещавах по възможност всички уроци и в

четирите отделения, а вечер преписвах от тетрадките на по-силните ученици ония уроци, които

нямах възможност да посетя сам лично. След тримесечно следване, от град Неготино (Тиквешко)

поискаха от господин Ковачев да им препоръча за учител едного от своите ученици. Той

препоръча мен и веднага бях условен. Така за за пръв път въведох в Неготино звучната метода и

гимнастиката, според фигурите, изобразени в "Летоструите" *51+ на Христо Данов от Пловдив.

През 1871 г., като учител присъствувах на първия учителски събор *52+ в Прилеп. Тук още на

първото събрание стана едно спречкване: между Лука Нейчов *53+ (отпосле наречен Вълко

Нейчов) и Григор Пърличев *54+ от Охрид. Последният напусна събранието и си замина за Охрид.

Никола Ганчев *55+ (главен учител), Методий Кусев *56+ (сега старозагорски митрополит), Биолчев

*57+, Крапчев, П. Мусевич *58+ и други отидоха да го молят да се върне, но не се върна.

Оттук бях препоръчан в Битолската община за учител.

В Битоля ни беше главен учител Димитър Македонски *59+. По-късно той ни напусна и на негово

място дойде Вълко Нейчов.

За неизлишно считам да спомена някои куриозни неща за Вълко Нейчов в Битоля.

Щом дойде, помоли ме да го заведа на някой добър берберин, за да му поправи брадата. Заведох

го на най-добрия.

Седна на стола и взе по турски да му казва с ръка: земи я оттук малко, оттам малко, а сега оттук, а

оттам, а още малко оттук.

Ефендията свърши и му подаде огледалото, за да се огледа и ако има нещо за поправяне, да го

поправи, но господин Нейчов въртя огледалото наляво, надясно, нагоре надолу, взе си феса,

остави огледалото и му каза.

– Посра ми се на брадата, твоят захмет пет пари не струва!

А берберинът взе петте пари и го удари по гърба, а пък аз бидох и от двамата сконфузен.

Берберинът ми каза:

– Защо си ми довел този луд мущерия?

А Вълко Нейчов;

– Защо ме доведе при този серсемин берберин?

Оттам като тръгнахме, каза ми да го заведа при някой папуджия. Заведок го.

Пита папуджията:

– Кой ти е най-големият калъп?

Папуджията му показа един:

– Този е най-големият!

– По-голям от него нямаш ли?

– Не само аз, но ни един папуджия тук от този бой по-голям няма! – отговори му бай Миле

папуджията, като гледа към мен и върти пръста си към главата (с което искаше да каже – да не е

нещо с акъла побъркан).

Дадох му да разбере, че не е.

– Добре! – каза господин Нейчов. – За два дена ще можеш ли да ми направиш едни папуци с този

калъп, но два пръста по широки да са и от четирите страни.

– Добре! – каза бай Миле.

След два дена отидохме и ги взехме.

По пътя всички почти в нас гледат, а някои мои познати ме питат:

– Защо ви са тези бешици?

– Заведи ме сега при някой кожухар! – каза бай Нейчов и аз го заведох.

– Слушай, майсторе, ще можеш ли на тези папуци да им туриш кожена подплата от всички страни,

но подплатата да е по-дебела?

– Ще мога! – каза майсторът.

Спазарихме ги и си отидохме.

Вечерта отидохме и ги взехме. Питам го:

– Защо ти са тези папуци, бай Нейчов?

– За в училището да си ходя с тях, за да ми не мръзнат краката – ми отговори бай Нейчов.

Гледам след четири-пет дена ги донесъл в къщи..

– А бе, бай Нейчов, нали бяха тези папуци за училището? – го питам.

– А бе остави се, проклети деца, не си гледат уроците, ами гледат у папуците и се подсмиват,

затова ги донесох за в къщи, но и тук тези проклети хазайки ми се смеят! – отговори бай Нейчов.

Една вечер всички учители и господин Петър Мусевич бяхме излезли на разходка мъм

Абдипашовото мафене, по главната улица. По нас взеха да викат гърчета:

– Бугаре, магаре, общко, нарого, правосламка!

Ние всички учители бяхме навикнали на тези думи, но бай Нейчов не навикнал, взе да ги гони до

портите с бастуна си, а те още повече взеха да викат и да махат с кал и мамъни.

На връщане намерихме една конска плоча. Бай Нейчов я забоде на бастуна си и я вдигна на рамо.

Всички му казахме да я хвърли, че е срамота и ще ни се смеят хората, а той ни отговори, че пари

да носиш не е срамота, това е пари и ще видите, че сега ще я продам на налбаните. И

действително продаде я за един грош.

Като наближихме до книжарницата на господин Мусевич, един турски офицер препускаше с кон

посред улицата и ние всички учители се отстранихме – едни наляво, други надясно, а господин

Нейчов си продължаваше направо и щом офицерът дойде до него, замахна с бастуна си и удари

коня по муцуната тъй силно, щото конят издигна муцуната си нагоре. Бастунът му се строши на две

парчета.

Офицерът му извика на турски:

– Брей, гявур! На кого удряш коня, бре!

Бай Нейчов му отговори и той на турски:

– Ти си гяур! На държавата хляба ядеш, а на държавата реда не знаеш!

Офицерът му маза:

– Ще ти дам да разбереш!

Бай Нейчов му отговори:

– Ти ли мен, аз ли теб!

И си прибра парчетата от бастуна.

И двамата отидоха при валията в конака, а ние си влязохме в книжарницата на господин Мусевич.

След малко дойде бай Нейчов и ни каза, че арестували офицера.

Един ден пак отиваме покрай казармите на разходка – той напред, Мусевич по него и ние другите

след тях.

Отдолу идеше един офицерин. Ние всички се отстранихме до стената, а бай Нейчов стои на

средата, а пък от лявата страна ендек със сняг – и единият, и другият не правят път да минем.

Бай Нейчов хвана офицера през половината и го захвърли в ендека, в снега, и след като си

размениха по някоя псувня, и двамата отидоха при командира в казармата.

Бай Нейчов му казал:

– Аз те храня, затова ти трябва път да ми направиш, а не аз!

Каза ни после бай Нейчов, че на офицера му смъкнали сабята за няколко дни.

Един ден Нейчов се спречка с общинарите и ги даде в съд за осемстотин лири, що е бил писал

писма до синода в Цариград и те го уволниха.

Той се оплака телеграфически до султана. Телеграфчията не искаше да приеме телеграмата му, но

той го заплаши, че ще отиде в Солун да се оплаче против него и най-после телеграфчията прие.

Съдържанието на телеграмата бе горе-долу в този смисъл: "Както всъде по света, тъй и тук

учителите са основата на държавата – те, ако възпитат децата на добър път, държавата ще има

добри синове и верни поданици, а ако ги възпитат на лош път, държавата ще има лоши синове и

лоши поданици. Тук, в нас, законите приличат на една паяжина, която паяжина бръмбарите и

осите я пробиват, а комарите и мухите се заплитат в нея и паякът ги изяжда. Тъй сме и ние

българските учители, като комарите и мухите – за нас правда и закон няма пред нашите

чорбаджии" и пр.

След седем-осем дена дохажда едно заптие в училището и ме пита:

– Вие ли сте тук даскалът?

– Аз съм – отговорих.

– Ела, вика те вали паша!

Отидох при валията и той ми каза:

– Отур, даскал ефенди!

– Хатим йок! – му отговорих.

На третия път седнах. (Хатим, ще каже, един вид, не съм достоен).

Турският обичай е такъв като отидеш при голям човек, първия път като ти каже седни, ако седнеш,

ще те има за прост човек, но и на третия път, ако не седнеш, пак ще те има за простак.

След като изпих горчивото кафе, дойде един ефенди с книга и мастило, седна до мен като

следовател нещо, и записваше моите отговори на зададените ми от валията въпроси. Валията

започна така:

– Как се казвате, какво работите, отде сте, чий поданик сте? Сега ще ви питам нещо, но право да

ми кажете, без да се стеснявате от някого. Има ли някой да ви е докачил честта – било с ръка,

било с думи – бил турчин, бил християнин, евреин, френец, немец?

– Не! – отговорих му.

– Ще каже, нямаш поплак от никого?

– Не!

– Подпиши там!

Подписах.

– Слушай, ако някой те докачи на честта, който и да е, да дойдеш право при мен, да ми обадиш, аз

сам тербие ще го сторя – разбра ли?

– Разбирам, паша ефенди! Бог да ви продължи живота! – отговорих му.

– Хайде, иди си гледай работата!

Щом излязох от вратата, гледам господин Иван Каранджулов иде със стражарин и ме пита защо

ни вика пашата.

Аз му отговорих с висок глас, за да чуят всички в коридора:

– Вали паша вика всички български даскали, за да ги пита има ли някой да ги е докундисал на

намъза било с ръка, било с дума – бил турчин, бил християнин, бил еверин, за да го стори тербие

вали паша – затова ни вика всички, за да ни пита.

Колкото имаше в коридора хора, всички взеха да ни гледат, а заптиетата, които стояха на вратата,

взеха да викат:

– Така, така!

И тъй, всички даскали бяха викани и разпитвани. Най-подир викнаха общинарите господата Д.

Робев, д-р Пателиев, Ризов, Евстатия, Димко Оцев, Диме Лозанчев и др., от които се беше оплакал

бай Нейчов, от които искаше пълната си заплата и осемстотин лири за писмата.

Господин Нейчов загуби давията си и си замина за Цариград.

После четохме по вестниците, че се подписва не Лука, а Вълко Нейчов.

Бележки

50. През 1869 г. в Битоля се образува българска община, която поема грижата за управлението на църквата

и училищата. (Вж. Еничерев, Н. Г. Възпомниания и бележки, С., 1906, с. 393.) По решение на общината и с

помощта на големи пожертвувания, направени от фамилията Робеви, П. Радев, д-р К. Мишайков, са

приспособени отделни помещения за българското училище, което при наличието на по-добра материална

база бързо укрепва, докато учителите Д. В. Македонски, Арс. Костенцев и от 1873 г. Кузман Шапкарев го

издигат в класно със светска програма по звучната метода. (Вж. БАН – НА, ф. 15К, а. е. 52; "Македония", бр.

35 от 21 май 1870 г.)

51. Списанието "Летоструй или домашен календар" се издава от видния български възрожденец Хр. Г.

Данов (1828 – 1911) в Пловдив и се редактира от последния и от Янко Ковачев. Печата се във Виена и излиза

от 1869 до 1876 г. Има енциклопедичен характер.

52. Според Хр. Шалдев, Първият учителски събор в Прилеп се е състоял през 1868 г., а не през 1871 г. (Вж.

Шалдев, Хр. Град Прилеп в Българското възраждане (1838 – 1878), С., 1916, 69 – 70.) За събора от 1871 г. се

смята, че от общо проведените четири е допринесъл най-много за развитието на българското

образователно дело в Македония. Организаторите на този събор са училищното настоятелство в Прилеп,

битолският главен учител В. Нейчов и П. Мусевич. След проведените дискусии се изготвят примерни

училищни програми и се уточнява какви учебници да се ползуват, което спомага за известно уеднаквяване

на учебния процес. (Вж. Ванков, Н. История на учебното дело в България от край време до Освобождението,

Ловеч, 1903, 158 – 159.) От своя страна обаче Хр. Шалдев твърди (цит. съч., с. 70), че замисленият учителски

събор в Прилеп през 1871 г. фактически не се е състоял поради възникналите недоразумения между

участниците, за които споменава в спомените си и Арсени Костенцев.

53. Нейчев, Лука (Вълко) – родом от Пловдив, учил право в Париж. Учител във Велес през учебната

1870/1871 г. (Вж. Чочков, Хр. Град Велес: учебното дело до революционните борби, С., 1929, 28 – 29.)

54. Пърличев, Григор (1830 – 1893) – български просветител и литератор от Охрид. Учил при Димитър

Миладмнов в родния си град, а сетне и в Атина. Учител в Охрид, Битоля, Габрово и Солун. Водил неотстъпна

борба срещу асимилаторските домогвания на фанариотите. Автор на различни лирически творби (поемите

"Арматолос" и "Скендербег"), също превежда "Илиадата".

55. Ганчев, Никола (Еничеров) – роден в Пловдив от родители панагюрци. Първоначално учи при Йоаким

Груев, а след това му става помощник (1854 – 1866). По-късно учителствува в Прилеп. След Освобождението

работи в София. Член е на настоятелството на Българското македонско благотворително дру.жество (1889).

56. Кусев, Методий (Кусевич) – роден през 1888 г. в Прилеп. Вдъхновител на българското общинно и

църковно дело в Македония. След Освобождението става протосингел на пловдивския митрополит, а от

1880 г. заема същата длъжност при екзарха в Цариград. По-късно е избран за старозагорски митрополит.

(По-подробно вж. Кюркчиев, П. Методий Кусевич, С., 1934.)

57. Биолчев, Диме – представител на видна фамилия от Прилеп. Като член на местната община участвува

във всички инициативи, свързани с успеха на българската национална идея в Македония.

58. Мусевич-Бориков, Петър Тодоров (1838 или 1840 – 1914) – родолюбец и просветен деец, родом от

Пазарджик. Учил в родние си град при учителя Й. Ненов, после в Пловдив в протестантското училище. От

1864 г. станал "скитающ книгопродавец и агитатор из Македония". От 1872 до 1875 г. е деловодител в

благотворителното братство "Просвещение". През 1876 г. е затварян заради участието му в революционното

движение. По време на Освободителната война работи в Руския червен кръст. След Освобождението заема

различни служби в София. (По подробно вж. Парижков, П. "Свята длъжност и почтено занимание".

Книгопродавенът Петър Тодоров Мусевич-Бориков. В. "Възрожденскв книжари", С., 1980, 239 – 243.)

59. Македонски, Димитър – родом от с. Емборе, Кайлярско. Преди Освобождението е учител в Битоля и

Воден. По-късно става член на настоятелството на Българското македонско благотворително дружество

(1884).

Като книжар в Щип

След изпита в Битоля напуснах даскалъка. Дойдох в Щип и отворихме заедно с брата си хаджи

Михаил Костенцев *60+ книжарница. Тръгнах с разни книги по градовете. Обиколих Кавадарци,

Неготино, Куманово, Паланка, Кратово, Кочани, Виница, Царево село, Бобошево, Дупница и

Джумая. В тези места започнах да проповядвам дадената ми от дядо Славейков идея по учители,

свещеници и младежи: да се поприготвят както те, така и населението за въстание. Уверявах ги, че

в Тракия и България всички са готови, при това, че Русия се е обрекла, щом се повдигнем ние, и тя

ще отвори война и ще ни освободи, както е освободила Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция.

Внушавах навсякъде, че ние учителите, свещениците и младежите, трябва да вдъхнем туй нещо на

простото население, защото е срам за нас да робуваме още на турците и пр.

Преди Освобождението, за да отидеше човек от един град в друг, обезателно трябваше да има

тескере и туй тескере трябваше да се каити във всеки град и във всеки град да представиш

поръчител и да обясниш откъде си, къде отиваш, за какво отиваш, колко време ще се маеш и пр.

Но къде ще търся аз във всеки един град такива поръчители, които един ден, ако бъда заловен,

могат да пострадат заради мен? Затова реших да тръгна без тескере.

В онова време имаше беклемета вън от града, по на един-два часа разстояние и във всяко

беклеме имаше по 1 – 3 заптиета, които питаха и искаха от пътниците тескере и който нямаше

тескере, закарваха го в града като лош човек.

Поръчах на моя кираджия да ми обажда къде има беклемета и щом наближехме до него, казвах

на кираджията да върви полека по пътя и ме чака, а пък аз отивах пеш до беклемето да си занеса

уж лично тескерето. Още отдалеч, т. е. без да ме повикат те, аз тръгвах към тях и виках по турски:

– Ама горещина, ха-а! Ще умра от горещина! Имате ли кафе бе, брате?

А те обикновено ми отговаряха:

– Имаме кафе, имаме и локум.

– Дайте по един локум, по една вода и по едно кафе на всички ни!

Давах им след туй кутията да си направят цигара. На тръгване – ако е едно заптие, давах му

половин бещлик, а ако са две-три, давах им цял бешлик и им казвах сбогом. И те излизаха вън на

двадесет-тридесет метра да ме изпратят, викайки след мене:

– Със здраве, с добро и на връщане пак заповядайте!

И когато се завръщах по същия път, още по-хубаво ме посрещаха и изпращаха.

По този начин можах да обиколя гореказаните градове без тескере.

Повикаха ме в Джумайската община и ме помолиха като учител и книжар да им намеря или

препоръчам някой добър учител, който да знае и турски. Аз им казах, че добрите учители искат по

деветдесет-сто лири.

– Може ли да дадете толкоз пари?

– Стига да е добър, ще дадем1 – отговориха ми.

– Добре, дайте ми писмено пълномощно, потвърдено с общинския печат! – им отговорих и те ми

дадоха такова.

Отидох в Щип, оттам във Велес. В последния град намерих нов главен учител – господин Васил

Попович *61+, а бившият им главен учител господин Костадин Босилков *62+ бе си дал оставката.

Последния услових с осемдесет лири и квартира.

Телеграфирахме, че след седем-осем дена учител Босилков дохажда. Телеграфически ми

благодариха и ми поръчаха, когато ще тръгне, да им телеграфира.

Бележки

60. Костенцев, Михаил (1832 – 1920) – роден в Щип, по-голям брат на Арсений Костенцев. След смъртта на

баща си (1859), като глава на семейството Михаил тръгва на гурбет. Живее една година в Смирна при

братовчед си Антон Костенцев, книжар в американската евангелистка книжарница, при когото изучава

кннжарския занаят. След време тръгнал да пътува и последователно посетил Москва, Одеса, Кайро, Дамаск,

Ерусалим. През 1870 г. отваря книжарница в родния си град Щип и като пътуващ книжар обикаля цяла

Македония и разпространява книжнина, заради което непрекъснато е преследван от гръцките духовни

власти. За цялостната дейност на Мих. Костенцев като книжар вж. по-подробно: Костенцев, М. Спомени от

моето книжарство. В: Сп. БАН, кн. 26, 1923, С., 163 – 189, а сведения за преследванията на Мих. Костенцев от

гърците в писмо на К. Босилков до Хр. Г. Данов, публикувано в. Хр. Г. Данов. "За теб, мили роде", Пловдив,

1978, 251 – 252.

61. Попович, Васил – родом от Болград, Бесарабия. Главен учител на училищата във Велес от 1870 до 1873 г.

По-късно учител по български език и литература в Пловдивската семинария.

62. Босилков, Константин (1842 – ?) – родом от Копрившица, учил в Пловдивското централно училище. През

1863/64 г. учител в София; по-късно като пътуващ книжар обикаля Македония, учителствува във Велес,

после в Г. Джумая. За участието му в Кресненското въстание от 1878 г. вж. Уводни бележки от проф. Г.

Кацаров, Документи по Кресненското въстание от 1878 г., в: Сб. БАН, кн. ХХХVI, 1942.

Учителствуването ми в Горна Джумая

Подир един месец получих писмо от Джумайската юбшина, с което ми поръчват лично аз да им

занеса разни учебници. Занесох им.

Вечерта бяха приготвили вечеря, за да ме гостят в знак на благодарност, че съм им условил добър

учител според тяхното желание.

Икономът поп Костадин взе чашата с вино, стана прав и каза:

– Вземете си чашите и ставайте!

Всички си взеха чашите и станаха. В това време ме грабнаха трима и ме издигнаха на ръце. Поп

Костадин ми поблагодари от страна на общинарите и гражданите и каза:

– Няма да пием и да те пуснем дотогава, доде се не обречеш, че ще останеш за учител и ти заедно

с господин Босилкова!

Всички извикаха:

– Няма да го пуснем, доде не даде дума!

Аз им казах, че нямам намерение вече да учителствувам, че от сърце и душа им благодаря както

за угощението, тъй и за изказаните им добри думи към мен. Икономът повтори:

– Или и вие ще останете, или ще вземете и господина Босилкова с вас!

Босилков отговори:

– Ако остане господин Арсени, оставам и аз, ако ли не, отивам си и аз, и грехът да е негов.

След няколко пак думи, като им поблагодарих и им казах, че оставам, цяла нощ след туй гуляхме.

Сутринта не ме пуснаха да си закарам коня и празните сандъци, ами изпроводиха учителя

Димитър Марков *63+ да ги закара.

Тук дойдоха и учители от разни села, за да слушат звучната метода. След черковен отпус до

дванадесет часа наредихме празнично училище за слугите и неграмотните. И така, много

майстори и чираци се научиха да четат и пишат.

Училището бе ново, гевгирлия, триетажно, всеки етаж от по четири големи стаи и с широк двор.

Съгласието помежду гражданите бе отлично – надали имаше другаде такова съгласие *64+.

Същевременно подготвяхме населението за въстание. В разстояние на три-четири години всички

граждани и селяни бяха въоръжени с всичко потребно. Нашата стая с господин Босилков беше цял

склад *65+. След обира на тетевенската поща *66+ софийският Мухзар паша дойде в нашата стая и

като взе да разглежда нагоре-надолу, завъртя се къи нас и общинарите и каза по турски:

– В Тетевен видях такава комитска стая и тук виждам.

Един от общинарите – Коте чорбаджи Гошев *67+ му отговори и той по турски:

– Не, паша ефенди, ние такива работи не приемаме, ние сме верни поданици на царя.

Пашата се обърна към неговия човек и му каза:

– Хайкаа, ти от здания тарафандан отбираш, я да прегледаме да не би някъде да има някой

чуруклук и да направи утре някой зиян.

Тръгва той напреж и ние по него с пашата.

Прегледаха долния етаж, втория и третия и все по нещо кусур намираха и най-сетне обиколи горе

белия таван и каза:

– На тавана керестето с малко слабо, но нищо. Ами откъде намерихте пари, за да направите

такова здание? – попита пашата.

– От подаяние, паша ефенди, на, както Ваше високопревъзходителство сте дошли, ще ви молим и

вие да ни помогнете, защото половината още не сме го изплатили – отговори със смях Коте

чорбаджи Гошев и ние всички му благодарихме.

Тодорче хаджи Нешев от София, без когото Махзар паша нийде не ходеше, всяка вечер

дохаждаше при нас, пееше бунтовнически песни и ни разправяше всичко де какво станало. Ние не

се страхувахме от него, но все пак се представлявахме, като че нищо не знаехме.

Един ден отидохме с даскал Петър Рафаилов от село Рила, със съгласието на рилските първенци,

един от тях и даскал Петре, за да сондираме мнението на манастирските старци за в случай на

въстание, дали могат да приберат жените и децата и да построим някоя и друга фурна за печене

на пексимет и пр. Те се почти съгласиха и на другия ден си тръгнахме назад.

Спряхме се пред метоха на Орлина. Калугерът ни изкара една голяма паница с вино и тамам бих

започнал да благославям с "хайде да ни е хаирлия започнатото дело и бог да даде скоро да се

видим на бойното поле и пр.", гледаме, тича един отдолу към нас и ни вика:

– Чорбаджията Панайот ме проводи да ви обади да се скриете никъде, че Бекираа юзбашиита

дубнишки иде с жандарми и башибозуци. Казали му, че в Рилския манастир имало комити.

Калугерът си взе паницата с виното, избяга и си затвори портата. Успяхме да му кажем само

никому да не обажда, че сме дохождали.

Пуснахме конете бегом и се скрихме зад плета на метоха.

Гледаме Бекираа се спри пред метоха и взе да приказва нещо с игумена.

Казах на даскал Петре да си свали феса, за да се не червенее. Моят кон бе малко фесфесе. Аз му се

обесих на врата, за да не вдига глава нагоре, а той ме вдигна като празна торба нагоре – фучи и

ходи назад-напред, виждам, че ще ни издаде. Да го застрелям с револвер – още по-лошо. Еле

читаците тръгнаха за манастира и ние покрай плета избягахме надолу, като дадохме конете на

един човек да ги заведе на чорбаджи Панайотовии хан.

През баира отидохме в метоха на калугерките, а оттам в Джумая.

Бележки

63. Марков, Димитър – революционер и учител от гр. Горна Джумая, обесен от турците през декември 1876

г.

64. След Кримската война училището в Горна Джумая бележи развитие на високо равнище. През периода

1854 – 1857 г. учителят К. Цоневич въвежда взаимната метода, но основите на истинско новобългарско

училище се поставят през 1857 г., когато се създава общоградски фонд за неговата организация и строеж на

нова сграда. Особена заслуга за издигане на Горноджумайското училище като център на знание с широка

учебна програма, в която доминират предмети със светско и практическо предназначение, има Димитър

Бисеров, преподавател в него от 1863 до 1868 г. Благодарение на неговия всеотдаен труд и на приемннка

му Тодор Ненов от Пазарджик в началото на 70-те годнни училището прераства в класно със 70 ученици,

обучавани по взаимната метода, и 30 в горния клас (Право, бр. 27, от 21 юли 1870 г.). Нов етап в развитието

на Горноджумайското училище настъпва, след като учител в него става Арсений Костенцев, който въвежда

звучната метода в обучението по български език. Принос за изграждането на новобългарската просвета в

Горка Джумая през периода 1870 – 1878 г. имат и учителите Бобошевски, Разсолков, Босилков, Марков.

65. Засега в историческата литература липсват сигурни данни (освен тези в спомените на Арсений

Костенцев) за съществуването на революционен комитет в Горна Джумая. Но несъмнено е съществувала

революционна група, запозната с революционните замисли, разпространени в други райони на България.

(Вж. Дойнов, Д. Националноосвободителните борби в Пиринския край и освобождението на град

Благоевград през 1878 г., Свобода и отечество, С., 1972, 112 – 126.)

66. Става дума за обира на турската пощенска кола в Арабаконашкия проход, извършен на 22. IХ.1872 г. от

група революционери начело с Димитър Общи. В резултат са арестувани много членове на революционните

комитети в Орхание, Тетевен, Етрополе, Ловеч и др.

67. Виден търговец, душата на българската църковна община в Горна Джумая през 70-те години. Умира през

1903 г.

Дейността ми по въстанието

През 1873 г. всички учители от Самоковската епархии се събрахме на учителски събор в Самоков

*68+, дето изработихме обща училищна програма. Този събор бе първият в България и Тракия.

Около петнадесет дни заседавахме.

Самоковската община и интелигенции такъв прием ни направиха, щото никога през живота си не

мога да го забравя – нямаше улица, през която да минехме, да не ни обсипват с цветя. С една

дума, посрещането и изпращането бе неописуемо, със сълзи на очи се разделихме, от учителите

никой не похарчи пет пари. Тук на повечето от учителите разправих за казаното ми от дядо

Славейков в Цариград и те още повече се въодушевиха.

През 1875 г., месец юли, тръгнах явно да проповядвам въстание *69+. В Дупница малко охотници

намерих. В Самоков цялата почти интелигенция во главе с Христо Зографски *70+, Ксенофонт

Карамитев и всички учители бяха напоени с тази идея.

Заминах за Пазарджик, дето бях препоръчан на Николаки Кворпетков – един интелигентен и

горещ патриот, а така също и до учителите Атанасов, Иван Соколов *71+ и др.

Цяла нощ седяхме и разговаряхме по тези работи.

Оттук отидох в Пловдив при книжаря Манчев *72+, от когото вземахме книги за нашата

книжарница в Щип. Разправих му моята идея и той, освен че я одобри и ме похвали, но още

повече ме насърчи, като ми се обрече да ме препоръча с писма до някои градове и лица и пр.

Заминах за Станимака, тук няма кому да си кажа идеята и заминах за Бачковския манастир. Там

намерих ученици от Пловдивската гимназия, които пееха бунтовнически песни. Аз им дадох да си

препишат моите песни, като им казах и гласовете.

Заминах за Раповския манастир и там намерих няколко македончета от Велес, Прилеп и Джумая и

други около двадесет души – всички ученици от Груевата школа. Пренощувах три вечери. Държах

им речи по въстанието, което се проектираше да стане. През целите нощи се слушаха

бунтовнически песни.

Върнах се през Станимака, Пловдив, отдето отидох в Сопот, в дома на Иванчо и Страти Папазови,

до които бях препоръчан, но и тук намерих слаба интелигенция, макар Левски да пребивавал

повечето си време в този градец, за това и аз на повечето хора казвах, че съм дошъл да си купя

пауни от Сопотския манастир, каквито имаше там много. Оттук заминах по хубавото равно шосе,

насадено отляво и отдясно с орехови дръвчета, и дойдох в Карлово на Пулиевия хан. Тук след пет-

шест минути се насъбраха около двадесет учители и младежи, с които се разцелувахме. Те ми

обадиха, че от Д. В. Манчев получили писмо, цели два дена ме чакали и тоз час ме заведоха по

визити, като казаха на ханджията да ме не чака за вечеря.

Цялата нощ с ядене, пиене и песни я прекарахме. На другия ден ме изпроводиха за Калофер, дето

бях препоръчан до Начоолари и до Васил Золотов *73+ – председател на комитета. Насъбраха се

Ангел Ташикманов, Никола Комсиев *74+, братя Блъскови.

Два дена престоях – една вечер в Михал Ташикманов и една – в дядо Пиронков. С Васил Золотов

имахме две-три събрания по народните работи.

От Калофер отидох в Шипка, в дома на пловдивския учител господин Караджов, и с него

разменихме някоя дума през нощта и сутринта заминах за Казанлък.

От Карлово имах писмо от Пулиеви *75+ до госпожа Папазова *76+. Като прочете писмото, тя ми

каза:

– Където ще ходиш, ходи, но за вечеря без друго ще дойдеш у дома.

Отидох у главния учител Филип, а оттам към нас се присъединиха още трима-четирима и

отидохме на Кайнарджика, дето намерихме други пет-шест души.

След като изпихме една ока сакъзлия ракия и след като им държах половинчасова реч, заведоха

ме в дома на госпожа Папазова. За пръв път видях жена с брада и мустаци.

Тя ми показа ордена, който бе получила от Австрийското изложение за представеното от нея

гюлово масло.

И тук не намерих охотници за въстание.

Заминах за Стара Загора (Ески Заара). Отидох у дома на господин Петър Иванов *77+, който ме

посрещна много добре и ми каза:

– Тук, в нашата Заара, не само хората, но и камъните са надъхани с тази идея и довечера, до утре

ще ги видиш.

На писалищната му маса намерих песента "Нощ е ужасна, зима студена, по поле вятър, буря

голяма" и пр., която току-що беше съчинил. Помолих го да ми я даде да я препиша и да ми каже

гласа й. С благодарение изпълни туй мое желание.

Тази песен аз пръв я разпространих по България, Тракия и Македония и където и да я запеем, ме

молеха да им я повторя и потретя.

Действително, тук намерих такава интелигенция, каквато никъде другаде не видях, където бях

ходил – рядко видях дюкян, в който да не четат книги и вестници.

Стените на училищата им бяха всички изрисувани с картини, изобразяващи българите как колят

турците и всички ми казаха, че главният им будител бил учителят им господин Петър Иванов, с

когото и аз най-вече разговарях по тези работи.

На въпроса ми как е Нова Загора, господин Иванов ми отговори, че те зависят оттук.

Сутринта имах събрание на Бешбунар, дето им държах последна реч.

Две кошници грозде бяха турнали в чешмата – едната изядохме, а другата ми туриха в колата за из

път. Заминах през Казанлък за Шипка, дето преспах. Оттам – за Габрово.

И тук намерих доста интелигенция, повече гимназисти и то отвън Габрово. Събрахме се на

"Падала". На събранието между другото им давах да си преписват разни песни и им казвах

гласовете.

На пладне бяхме се събрали всички на кьошка над реката на Кръстниковото кафене. По едно

време гледам, че иде хазаинът на кафенето и казва:

– Скоро да бяга македончето, че има телеграма за него да го вържат и изпратят в Казанлък.

Аз се скрих в братя Саранови. Те ми дадоха един човек, който ме преведе през Балкана в Калофер.

Отседнах на хана на Начоолари, но и тук ми казаха да се скрия и да не излизам навън, че ме

търсили. При това и пловдивският мютесарифин дошъл по тез работи и две заптиета току-що

закарали Васил Золотов при него.

След малко дойдоха и ми казаха, че пловдивският учител Христо Павлов и Тодорчо Гайтанджията

от Велес ще отиват за Пловдив. Те обещали да вземат и мен във файтона си, но да изляза вън от

Калофер в да ги чакам на пътя.

Преведоха ме през едни кьорави улици вън от града и след малко се показа и файтонът и аз се

качих.

Дойдохме до баните, окъпахме се и заминахме за Пловдив.

Аз слязох вън от града. Отидох пешком на Кацигровия хан. И тук брати Лилови от Сопот,

съдържатели на хана, ми казаха, че търсили мен и К. Ботев *78+ (брат на Христо Ботев). Той бил

скрит в сеното, затова или и аз – в сеното, или да бягам оттам. Предпочетох първото.

Преспах първата вечер в сеното.

Около пладне същия ден дохожда при мен писарят на господин Манчев (бях известил последния

за пристигането ми) и ми каза, че господин М. Дринов *79+ е дошъл от Русия и си отива на следния

ден за Панагюрище. Той се бил обрекъл да ме заведе до Пазарджик. Сутринта рано ще мине край

хана и ще влезе в него, та да се кача във файтона му.

Сутринта дойде едно момче от братя Лилови. Очисти ме от сеното и ми каза да стоя там, та щом

дойде господин Дринов, да ми обадят.

Подир десет-петнадесет минути същото момче ме повика. Влезнах в механата. Писарят на

господин Манчев ме препоръча и след туй заедно с господин Дринов се качихме във файтона, а

при файтонджията седеше едно турско заптие – за да го пази като руски поданик. Из целия път аз

разказвах на Дринова моето минало, което видимо го заинтересува, та само повтаряше от време

на време:

– Ну, продължавай!

Дойдохме в Пазарджик на Кьорпетковия хан, но Николаки не ни остави на хана, а ни взе дома си.

Дойдоха учителите и поп Тиле *80+ и цялата нощ приказвахме по босно-херцеговинското въстание

и по нашите работи. И тук им казах какво ми е казвал дядо Славейков и какво му е казвал генерал

Игнатиев *81+, а господин Дринов потвърди моите думи и каза, че всичко е вярно.

Сутринта, като благодарих господину Дринову за услугата, която ми направи, опростих се с всички

и тръгнах за Самоков. В Самоков бях весело посрещнат от учителите и интелигенцията, гдето

преседях като гост два дена и си заминах през Дупница направо за Джумая.

3абележка: За моето пребиваване в Стара Загора е написал нещо господнн Петър Иванов под

псевдоним "Граматиков", като подлистник във вестник "Нов век" от 5 март 1901 г., брой 287, год.

III.

Щом се научили рилските чорбаджии, че съм се завърнал, проводиха човек с два коня и с едно

писмо, с което ме молят веднага да отида в селото им, защото иного лошо щяло да стане за

селото им, ако не отида. На часа отидох.

Разправиха ми, че учителят им Костадин хаджи Паиов, родом от Щип, когото бях завел там преди

две години и условил за учител, на два-три пъти е искал да избие тамошния онбашия заедно със

стражарите му.

Повикахме го в общината, посъветвахме го да бъде по-тих и по-търпелив. Уверявах го, че те няма

да избегнат от българския нож, но че със своята буйност и нетърпеливост той ще стане причина не

само да се изколят всички в селото, но и да се развали общият план, за което ще бъде кълнат

вечно от младото поколение и пр. За по-сигурно взех го със себе си и го заведох в Джумая на гости

у дома. След четири-пет дена, понеже до свършека на ваканцията оставаха още пет-шест дни и

трябваше да замина за Щип, за да наредя и там нещо, изпратих го в селото му с поръка да наредят

и те нужното там и по околните места, но с братска молба – да бъдат по-въздържливи, поне до

моето възвръщане от Щип, а после сам ще им кажа какво трябва да се направи. Сутринта той

тръгна за Рила, аз за Щип.

В Щип се събраха учители и младежи в читалището, дето им говорих около един-два часа и се

състави комитет под председателството на учителя Михаил Ковачев *82+. Повиках след туй бащата

на Костадин хаджи Панов, разправих му всичко подробно и той реши да дойде с мен заедно, за да

си го вземе. По пътя се сдумахме как да го прелъжем, за да си отиде без противене в Щип.

Дойдохме в Рила. Събраха се всички чорбаджии на добре дошли. Баща му му каза:

– Е., Костадине, ще ти кажа нещо ново за тебе, ама догде не целуваш ръка на бая си Костенцев,

няма да ти кажа, защото той е причина за твоето щастие.

Аз намигам с око на чорбаджиите, за да се сетят.

– Завчера господин Костенцев държа сказка в нашето училище и помежду другото каза, че дето е

ходил по България и Тракия, почти всички градове са решили да изпроводят по едно-две момчета

в Русия да се учат на общински разноски. И нашата община се съгласи да направи това и жребието

падна върху теб, затова и аз от радост дойдох да те взема. Прибери си до довечера всичко и още

утре рано ще си отиваме.

От радост той сбърка всичко.

А чорбаджиите извикаха всички:

– А, господин Арсени, вие, за да ни напакостите и ни вземете учителя, затова ли отидохте в Щип? –

и ми намигват с очи.

– Вижте, господа – възразих им аз, – ако искрено му желаехте добро бъдеще, нямаше да говорите

тъй. Подобни случаи рядко. се случват, затова и вие трябва да се радвате с него заедно!

Сутринта, както учениците, тъй и селяните с плач го изпроводиха, защото нямаше рилчанин, който

да го не обичаше, И действително, после той отиде в Русия с Божил Райнов *83+ и заедно

завършиха. Старите рилчани и досега не са го забравили.

Тук трябва да се забележи, че от 1872 до 1878 година след всеки изпит Джумайската община ни е

давала мене и на господина Божкова по един кат дрехи и по една неделя угощение.

Рила ни беше център на комитетските работи *84+. Както всеки празник, тъй и сега помежду два

празника отидох да видя как вървят работите, понеже имахме вече майстори, които правеха и

поправяха пушки, револвери, саби, ножове и пр. След двудневно престояване, на връщане, като

минах през селата Стоб и Паромино, гледам, всички турци обръжени от главата до петите,

насядали вън по пътищата и навъсени. Поздравявах ги, но едни през нос отговаряха, а други ме

поглеждаха под око. От тези села имах ученици и често отивах при тях, та ме познаваха и

почитаха, но сега се отнесоха много студено. "Трябва да има нещо" – си казах.

Срещнах един джумалия вън от града и го попитах:

– Какво ново има в Джумая?

Отговори ми, че в Батак са били всички българи изклани, та затова и нашите турци били се много

наежили, но и доста са се изплашили.

Дадох му револвера си с поръка да заведе коня на Иванчо Цонев, а револвера да даде на учителя

Босилков. Аз заобиколих покрай града и си отидох в училището. Посрещна ме господин Босилков

и ми каза:

– Зло, братко! Трябва да има тук някое предателство! На, в Батак всички българи са изклани,

черквата бомбардирана, а жени и деца, които се били скрили вътре в нея, изгорели и туй нещо

много ще побърка на общия план!

– Абе еднъж ни е майка родила, еднъж и ще умрем! Оръжие имаме доволно, таз казарма

(училището) доде падне, петдесет турски глави най-малко ще паднат! – отговорих му.

– Е, най-подир тъй ще е! – отговори господин Босилков.

Една събота бяха ни изпроводили четири коня от селото Падеж, за да им отидем на гости Георги

Чапрашъков, Георги Мициев и ние двамата с Босилкова.

Босилков отказа, че бил малко болен, зарад него и аз не отидох и вместо нас отиде Мите Марков

– един интелигентен мтж, бивш учител. Говорили там, разбира се, и по народните работи. В това

време в селото случайно бил и турският бирник. Един млад селянин, Стоица, отива при бирника

Аска и му казва, че от джумайския комитет били дошли там трима чорбаджии и казвали на

селяните да не плащат данък, защото скоро щял да дойде дядо Иван да ги освободи и пр.

След някой ден дохажда заповед и тримата вързани ги закараха в София и там богаташът Георги

Чапрашъков, влиятелният Георги Мициев и учителят Димитър Марков били осъдени на смърт

чрез обесване.

В София имаше в това време един влиятелен арнаутин Ахмедаа Белградлията, търговец на

тютюни, от когото имаше Чапрашъков да взема десетки хиляди левове от тютюни. Последният

казва на Ахмедаа, че му прощава всички пари, които има да взема от него, ако може да ги избави

и тримата.

Какво е правил Ахмедаа, не знаем, но след един-два часа дохажда в затвора и казва на

Чапрашъков, че е невъзможно и тримата да се освободят, а само него и още един, когото той

посочи, и то веднага. Чапрашъков обещал още пари, но и тримата да бъдат освободени.

– Повече не мога нищо да сторя, Георги чорбаджи! – бил отговорът на Ахмедаа.

След едно кратко съвещание помежду тримата, Димитър Марков казал на Ахмедаа:

– Щом е невъзможно и тримата, нека се освобадят двамата Георгиевци.

И тъй през същата нощ докараха Д. Маркова в Джумая и го обесиха на моста всред чаршията.

Сутринта целият град отидохме, снехме го с плач и въздишки и го погребахме, както прилича на

едии самоотвержен младеж и върл проповедник.

Като видях, че рано или късно и мене ще последва същата съдба и като знаех, че парите

седемдесет-осемдесет лири, които бях спестил, ги похарчих нагоре-надолу по градовете, че при

това от турчин само с пари можеш да се избавиш, какъвто щеш и да си, реших да се оженя за

някоя по-богатичка мома, за да мога един ден, ако бъда заловен, баща й да ме откупи от турците.

Такава подходяща за мен фамилия намерих. Тя беше фамилията на Гоше Дочанов от Джумая.

Ожених се за дъщеря му Марийка, като домозет, на 20 юлий 1876 година.

През 1877 година, като се отвори Руско-турската война, дойде в Джумая за учител Васил 3.

Разсолков. В това време взеха да бягат от България турците и черкезите.

Дойдоха джумайските турци и първенци в нашата община, събраха се и нашите първенци и

направиха съгласие, щото турците да бранят нас българите от черкезите и башибозуците, а ние тях

от русите и комитите.

Дохожда едно заптие при нас и ни казва:

– Много ви здраве от каймакама, да дойдете в конака заедно с децата, ще правим молитва за

царя. Аз известих – добави той – на гражданите и свещениците, и те ще дойдат.

След малко време дойдоха гражданите и свешениците в училището и оттам всички в конака

отидохме.

Техните ходжи изчетоха своята молитва и ние всички извикахме:

– Да живее хиляда години царят!

След това започна най-старият наш свещеник хаджи поп Ангел да чете: "Спаси, господи, люди

твоя" и пр. и ние всички приглашаме и се поглеждаме, че тази наша молитва е за руския цар, а не

за турския.

Ако бяха знаяли турците съдържанието на молитвата, всички ни щяха да избесят, защото ние като

викахме амин и всички турци викаха с нас амин.

Когато свършихме молитвата, каймакамът се качи на балкона и каза на турски:

– Слушайте, братя по вяра и вие комшии, снощи получих две телеграми. Едната телеграма пише:

"Великият княз Николай, като бил в едренската черква, го заробиле!"

– Хиляда години да живее царят! – викаме всички.

– Друга телеграма – от китайската държава на нашия цар триста хиляди милиона аскер на помощ

идат!

– Да живее царят! – викаме пак всички.

Няколко турци се обръщат към Босилкова и го питат:

– Абе, даскал ефенди, един милион коико души има?

– Петстотин души – им отговаря той на подигравка.

– Много бе! – дивят се те.

И тъй със смях си отидохме всички както за молитвата на хаджи поп Ангел, тъй и за глупавите им

телеграми.

След някой ден отидохме да се обръснем с Н. Босилкова. Дохожда един ходжа и пита берберина:

– Какво работиш, Асанаа?

А той му отговори:

– Нашите ефендии турк ги бръсне.

– Щоо? Бръснеш! На такива псета сатър, сатър по врата! – и си излезна.

Берберинът нищо не му отговори.

През 1877 г., 25 декемврий, бяхме викали братя Босилкови на обяд. Те бяха си донесли всичко в

нас на съхранение. Също и поп Радойца си беше скрил коня у нас, понеже нашата къща бе висока

и до баир, обрасъл с храсти и дървета.

Щом закусихме първия залък на Коледа, виждаме, че няколко черкези се качват по стълбата и

отиват направо в приемната ни стая.

Босилковите и нашите вещи взеха да ги хвърлят в двора, а другите черкези долу взимат и поповия

кон и натоварват на него вещите *85+. Други влизат в комшията Янаки Чохаджията. Хващат го и му

вземат парите. Ние подпряхме вратите на стаята, додето обядвахме, и аз през баира отидох при

господина Чапрашъкова, у когото беше дошъл от София Ахмедаа Белградлията с пет-шест души

свои арнаути. Разправих им работата.

Проводи той своите арнаути да вземат от черкезите вещите и коня, но арнаутите не ги намериха и

си дойдоха.

Най-подир решихме да излезем всички българи и турци и да не пропущаме черкезин и башибозук

в българската махала.

Всички се въоръжихме. Отидохме на главната улица при Георги Чапрашъков и захванахме

метирис зад върбите.

Скоро виждаме, че идат отдолу около петнадесетдвадесет души черкези.

Ахмедаа им извика:

– Назад!

Но те вместо назад изхвърлиха осем-десет пушки и раниха един от пашите в крака.

Ахмедаа извика тогава:

– Огън!

И ние всички в залп.

Двама от черкезите паднаха мъртви, а колко ранени имаше, не узнахме. Останалите всички

избягаха.

След петнадесет-двадесет минути гледаме, че идат около сто и повече черкези. Решихме всеки да

си отиде в къщи и от къщи да се брани.

Отивам си в къщи, и, гледам, у дома около петдесет-шестдесет жени, деца и мъже с плач дошли,

за да се скрият.

Подпряхме портата добре.

Гледаме от приемната стая как двама черкези строшиха черковната врата и влязоха вътре и скоро

изнесоха един пълен филон с черковни треби.

Аз взех пушката и улучих един черкезин в тила.

Той се преметна през глава и падна с гърба на филона. Янаки Чохаджията извика:

– Що сторихте бре?!

– Убих един черкезин – отвърнах аз, – но хайде да отидем и да вземем черковните вещи.

Той напред с един арнаутски пищов и аз с чифтето по него. Щом завихме край ъгъла на черквата, и

..."так, так", другият черкезин изгърмя на него, но патронът му мина и на двамата ни покрай

ушите. Янаки стреля и го улучи в челото. Черкезинът падна на гръб с разтреперани ръце и

стиснати зъби към нас. Аз завъртях с кондака, ударих го в зъбите и той не мръдна вече.

Занесохме го в метоха и го запретахме под яслите в гноя, а другия го спуснахме в училищния

заход.

Янаки взе моята пушка, аз – черковните вещи и ги занесохме у дома.

Питам у дома за братя Босилкови. Казаха ми, че те избягали през баира. Слушахме едно време:

"Бам, бум, бам, бум" – пушечни гласове постоянно се слушат и чупене на врати и прозорни.

Дядо ми си скри парите в градината и часовник от двеста-триста лева в един шиник.

В това време, когато нас нападнаха, учителят Васил Разсолков, който живееше в училището с

майка си и сестра си, макар и болен, сполучи да избяга и да се скрие на училищния таван, като

оставил и обяд, и веши, и всичко.

Черкезите се разположили на софрата (хем ядат, хем пушки пукат в тавана, а господин Разсолков

от кюше в кюше се завира, за да го не закачи някой патрон). Като му ограбили всичко, отишли си.

Тогава дядо ми ми каза:

– Деца, откак попаднаха тези двама черкези в нашата къща, тук не е вече за седене, ами трябва да

се бяга, затова, който ще си отива, да си отива, защото ние ще бягаме и ще си затворим къщата.

Взеха да плачат жени и дена и да казват:

– Където ще отидете вие и ние с вас ще идем!

Дядо ми взе едно черно шише от седем-осем оки хубава преварена гроздова ракия и две черги.

Баба ми надяна в цедилката едно дете и една черга. Жена ми задяна най-малкото дете. Шурят ми

надяна една торба с хляб, сирене и пастърма. Аз взех шишането на дядо си, моето и на Босилкова

чифтето, палата (сабята) и около двеста патрона. Дадохме на другите колкото хляб имахме в къщи

и сирене две-три оки и излязохме всички през баира нагоре за село Делвино.

Студ, мраз, мъгла и сняг до пояс. Път за половин час, ние го изходихме за два часа и половина.

Пристигнахме около девет часа вечерта и влязохме в къщата на дядовия козар.

Козарят взе да казва на дошлите преди нас:

– Бягайте сега оттук, ще дойде чорбаджията ми!

Дядо ми му каза:

– Иди ти донеси дърва и аз сам ще се разпоредя за другото. – И се разпореди:

– Ставайте всички мъже и жени оттам, бягайте настрана! Ха сега, нека се наредят най-малките

деца до огъня! Ха сега, тез болни жени да седнат, а ние всички други прави ще стоим тази нощ!

Сутринта отидохме вън от селото в една бегова двуетажна кула, в която кула се събрахме около

петдесет-шестдесет фамилии, а братя Босилкови си заминаха през балкана за София.

Понеже кулата беше здраво нещо и само топ можеше да я разбие, при това доста висока и всичко

се гледаше от нея, ние следяхме как бягаха турците – само пушечни изстрели, чупене на къщи,

дюкяни и черкезки гласове: "Лю, лю, лю", се чуваха.

Около обед гледаме, че идат трима черкези към нас. Ние всички приготвихме пушките и се

наредихме по мазгалите (едни дълги и тесни прозорчета – само отвътре се гледа през тях, а отвън

– не) за стрелба. Спряхме женските и детските плачове.

Те взеха да бутат вратата.

От прозореца на горния етаж им насочихме пушките и им викнахме:

– Назад, че ще стреляме!

А те ни отговориха:

– Отворете, че ей сега ще повикаме нашите другари, ще запалим кулата и вие всички ще изгорите,

затова отворете ни да видим какво има вътре?

– Казахме ви и пак ви повтаряме; да бягате, че ние тук всички ще измрем, но няма да ви отворим!

– им отговорихме.

Не че ги жалехме, та не се решавахме да стреляме, но се бояхме от туй, че един-два пушечни

гласове щом чуеха в Джумая, веднага шяха да налетят разни черкези и башибозуци и тогава щеше

да стане по-зле за нас, затова пазехме – било от тяхна, било от наша страна да не стане подобно

нещо.

След едночасова разправия, най-подир ни казаха:

– Ах, свине-комити, сега ще видите вие, да доведем нашите другари, като кучета ще ви изгорим

тук. След едно кратко съвещание решихме да напуснем кулата, за да не ни сполети случката с

баташката черква. Казахме на хората, че е невъзможно вече тук да стоим, затова оттук нататък

кому какво бог даде.

Жени и деца с плач и писъци тръгнаха за балканското село Ръсово, а ние пет-шест души с пушиите

заедно останахме в горния етаж на кулата, за да пазим, да не би черкезите да нападнат жените,

децата и старците преди пристигането им в село Ръсово. Като видяхме, че те наближиха селото, и

ние напуснахме кулата и доде да пристигнем ние, селянате бяха настанили децата по къщите.

Като поблагодарихме на селяните, помолихме да ни заведат да ги прегледаме да няма някой

болен в да ги понасърчим малко.

След туй наредихме селска стража и всички почти с пушка лягахме и с пушка ставахме.

Черкези дошли в кулата, но като видели кулата отворена, заминали пак за Джумая.

Тук бяхме в безопасност и всички се поуспокоиха понеже село Ръсово беше отстранено от

всякакви пътища.

Ние с домашните си тръгнахме за село Бистрица, като поставихме на всички пътища караул и

селска стража (тук всички селяни са добри стрелци).

Един от караулите дойде и ми съобщи, че в една кошара извън селото влезли седем-осем турци

със сини гащи.

Събрахме стражата, разпределихме от три страни по няколко души пълзешком да се приближат

до кошарата и щом чуят моята пушка, всички в залп да стрелят в кошарата. След като се настаниха

всички, аз пуснах и те дадоха общ залп. Почакахме да излезе някой. Никой не излезе. Най-подир

две момчета отидоха и надникнаха в кошарата, но един револверен глас се чу отвътре и едно

момче от нашите бе ранено малко в крака, но те веднага изгърмяха и повалиха стрелеца.

В кошарата намерихме седем души анадолли без пушки и само двама с револвери.

Съблякохме ги голи. Затворихме ги вътре и запалихме кошарата.

Тук видях, че нищо по-смрадливо от човешкото тяло нямало.

На пет-шест пъти налитаха селото черкези и башибозуци, но със залп от стражата са били връщани

надире.

Бистрица е разположена на един час северно от Джумая в непроходимо балканско място и един

само добър стрелец може да убие двадесет-тридесет души.

Проводих през балкана един човек с писмо в село Рила, за да се научи какво ново има.

Оттам ми писаха, че русите дошли в Дупница и поръчаха незабавно да отида в селото. Отидохме в

Рила. Домашните изпроводих в Дупница, а аз останах в Рила.

Тук съставихме две чети: едната начело с Иван Андреев от София и Иванчо Костов, зет на Пешо

Желявеца от София. Начело на втората бяхме аз и Михаил Векилски от Ловеч – самоковски учител.

Момчетата ни бяха повече от Радомирско, Самоковско и Трънско. След няколко време Иван

Андреев, Иван Костов и Михаил Векилски си заминаха за София. Останахме с момчетата на

Панайот чорбаджията, брат му Иванчо, даскал Петър Рафаилов от Рила и аз (бихме се с

джумайските мухаджири, черкези и башибозуци, избягали от други места на България).

Един ден бяхме турили казаните всред село Стоб, за да се готви вечеря за момчетата, а ние

тримата бяхме повикани на кафе от един добър турчин от Стоб. Вързахме конете си вън на портата

и влязохме в стаята. До оджака намерихме Стоица от Падеж, който бе предал Чапрашъкова,

Мициева и Маркова.

Иван Стефанов му извика:

– Тук ли си, бре предателю, м... твоя!

Дигна мартинката, за да го застреля и той извика към мен:

– Аман, учителю, спаси ме!

Аз хванах мартинката на бай Иванчо и му казах:

– Остави го сега. Ще му турим краката в едни конски букаи, ще го затворим тук в една стая и после

ще го обесим в Джумая на същото място, дето обесиха турците Мите Марков и ще го държим

цели три дена, за да видят хората как се възнаграждават предателите!

Даскал Петре одобри казаното от мен. Взехме от турчина едни букаи, турихме ги на краката му и

го затворихме в една стая.

Пихме кафе, турчинът ни напълни по една кърпа дребен тютюн и току-що тръгнахме, дохождат и

ни обаждат, че наоколо е почерняло от турци.

Нашите момчета взеха да бягат. Ние тичешном яхнахме конете и се пуснахме низ кочеринскихе

ливади.

Шосето бе почерняло от турци.

Нашите момчета се вайкат:

– Ей, гиди бащице, загинахме!

Извикахме им да бягат, вместо да се вайкат. Препуснахме всички и успяхме да излезем горе над

Кочериново.

Безброй патрони минаха край главите ни, но за щастие, никой не бе закачен.

В същото време цялото село Кочериново тръгнало да бяга – кой какво можал да носи, това дигнал,

а каквото добиче намерил, това подкарал.

Часът около 5 по европейски вечерта изпроводихме бай Иванчо Стефанов в Рила, за да нареди

стража, която да попречи на турската сган да навлезе в селото, а пък ние двамата и стобският

даскал тръгнахме бегом за Дубница и решихме един по един да отидем при руския майор

Орлински *86+ и всеки един от нас една и съща дума да му каже как турци и черкези нападнали

село Стоб и го разграбили, как изклали жени и деца, как заробили млади булки и моми и как се

готвят да опленят селата Паромино, Рила, Кочериново и др.

Част от тези съобщения бяха верни, а останалото нарочно скроено от нас, за да предиввикаме по-

бързи разпореждания. Като се явих и разправих горното на майора, той с внимание ме изслуша и

си взе бележка. Доде аз да изпия чая, ей го даскал Петре, препускайки с кон, дойде, падна на

колене и с преправен плач каза:

– Аман, Ваше превъзходителство, избавете ни от тези агаряни! – и му разправи същото.

След него и стобският учител – разправи и той същото и доде да разправи той, майорът даде

писмо за нашите съобщения на един казак и му каза още на сутринта рано да му донесе отговор

от София.

Сутринта отидохме при майора и той ни каза, че войската скоро ще пристигне.

Радостни си тръгнахме за Рила и щом дойдохме до Кочериново, кавалерията и артилерията ни

настигнаха в кочеринските ливади. Нашите момчета се съживиха и взеха да гонят турците. Около

пладне пристигна и пехотата. Майор Орлински раздели пехотата на две: едната половина потегли

отляво, другата – от дясна страна на джумайското шосе по деретата, а кавалерията тръгна по

шосето – препусна конете към турците, даде залп и пак бяга надире, дорде ги заобиколи пехотата.

Турците бяха подкарали повече от двеста коли за плячка и щом колите с плячката дойдоха визави

с празните коли, войниците (пехотинци) изгърмяха от двете страни и кавалерията се спусна по

шосето заедно с нашите момчета. Завърза се обща престрелка.

Молихме Орлински на няколко пъти да изгърми с един топ, но той всякога ни отговаряше, че е

невъзможно, че имало примирие *87+ и че сам господар-императорът го е подписал.

– Ваше високоблагородие, турците мислят, че се бият с преоблечени българи в руски дрехи,

затова не бягат, но щом чуят топовен гърмеж, те всички ще избягат.

В това време пристига един казак със седло и юзда на гръб и съобщава, че му утрепали коня, друг

– ранен в крака. Тогава майорът заповяда да се хвърли само една граната, а тръбата засвири на

усилен бой. Турците напуснаха веднага колите и удариха на бяг. Руските войници полетяха след

тях и нашите момчета докараха ограбените биволи, волове, крави и селяни и селянки отидоха да

си приберат всеки своите добитъци и вещи.

Гранатата бе паднала сред града в реката. Турците се събрали, за да видят дали е руска, и като се

убедили, че е руска, започнали да бягат. Но от по-рано още ние бяхме изпроводили джумайските

селяни, които бяха с нас, да си отидат и съберат околните селяни, които имат пушки, и да захванат

цялата Кресненска клисура, от горния край до долния. (Туй дефиле държи около четири часа на

дължина. Пътят за Серес, Мелник, Петрич и Солун е усечен високо в скалите надясно от Струма. От

Струма нагоре по пътя има височина около минаре и половина, а отляво е така скалисто и

непристъпно, че един пушкобиец може оттам да утрепа двадесет души.)

Джумайските селяни захванали клисурата. Турците завървели през нощта да бягат и се наредили

кола до кола като някоя железница и щом наближили последния край на клисурата, дали им

такъв един пукот, щото подплашват коне, биволи и волове и хайде надолу в Струма жени, деца и

пр.

Дълго време Струма влачеше човешки и скотски лешове. Цяло лято селяните си изкарваха

сандъци, бакъри и какви ли не още работи от Струма.

Сутринта рано отидоха няколко войника и наши момчета в Джумая, за да видят как стои работата.

Последните скоро се завърнаха и ни съобщиха, че щом познала гранатата, цялата полиция,

войската и всички турци са ударили на бяг, като запалили през нощта и митницата. Тогава ние

тръгнахме натам и на изгрев слънце влязохме в Джумая *88+.

Няколко стари турци пред портите на колене и гологлави ни посрещнаха и се покланяха.

Всички тръгнаха по турската махала на плячка.

Отидох си у дома. Намерих парите и часовника на дядо си в чимшира. Бъчвите с вино и ракия

също стоят пълни. Качих се горе. Гледам, всичко голо, отворих долапа – намерих черковните вещи

непокътнати.

След малко започнаха да ме посещават плячкаджии и да питат дали няма някой скрит турчин.

Тук трябва да се забележи, че турците си устояха на думата и ни помагаха, но ние, българите, не си

устояхме и доста турци тъй на акерине отидоха жертва – даже и тези, които още повече щяха да

услужат.

От София дойдоха софийският губернатор Алабин и Марин Дринов, за да уредят разните съвети.

Посрещнахме ги в дома на Вуйн Петков (Двояков). Васил Разсолков им поднесе от името на

гражданите хляб и сол.

Дринов се обърна към мен и ме попита:

– Вие да не бяхте Костенцев?

– Да, аз съм – отговорих му.

Хвана ме за ръката и ме препоръча Алабину с тези думи.

– Вот болгарский Гарибалди, Арсени Костенцев!

Алабин ме потупа по гърба и каза:

– Да живеете!

Бяха дошли и селяни от околията. Дринов се обърна към народа и каза:

– Господа, господин Васили Разсолков ще бъде председател на съдебния съвет, Арсени Костенцев

член, изберете си и вие още един за член на съда, когото искате.

Избраха за такъв Коте чорбаджи Гошев.

Изборът се извърши с фасул и царевица. По същия начин се уредиха и градският, и окръжният

съвет.

За окръжен началник биде назначен Шепченков *89+ (руски офицерин).

Бележки

68. Съборът е свикан на 25 юли 1874 г. За негов председател е избран Васил Разсолков, тогава учител в

София. Съборът трябвало да се произнесе по следните въпроси: 1) по какъв начин и с какви средства да се

създават основните училища; 2) как могат да се подобрят съществуващите основни училища; 3) какви мерки

трябва да се вземат, за да се намерят добри и способни учители; 4) каква програма е най-подходяща за

училищата и др. Учителските събори имат голямо значение за общото учителско движение и за

обединяване усилията на народното учителство. Те допринасят много за уеднаквяване на програмите в

училищата и за подобряване методите на преподаване. Наред с това учителските събори дават тласък за

осъществяване на идеята за организиране на учителите в учителски дружества.

69. В средата на 70-те години в Османсната империя настъпва дълбока политическа, икономическа и

финансова криза. Последица от тази всеобща криза е засиленият революционен подем сред поробените

балкански народи. В резултат през лятото на 1875 г. в Херцеговина, а не след дълго и в Босна избухва

въстание. Тези въстания дават голямо отражение в България. Те не само предизвикват съчувствие у народа,

но спомагат за израстване на революционното съзнание на българската интелигенция, а чрез нея и на

българското население. За българската революционна емиграция събитията в Босна и Херцеговина са били

сигнал за обявяване на въстание и в България. През юли-август започва трескава организационна и

подготвителна дейност, която довежда до "Народното събрание" от 12 авг. 1875 г. и решението за

незабавно обявяване на въстание и в България. (Вж. Косев, К. и др., цит. съч., с. 161 и сл.). За подготовката и

хода на Старозагорското въстание (1875) вж. Косев, К., Н. Жечев и Д. Дойнов. История на Априлското

въстание, С., 1976, 174 – 189.

70. Зографски, Христо Захариев (1844 – 1917) – фабрикант от Самоков.

71. Соколов, Иван Вълчев (1844 – 1907) – родом от с. Върба, Радомирско. Учил и Радомир, Цариград, а после

в Загреб, откъдето отива в Белград и се включва във Втора българска легия. По-късно е учител в София,

Самоков и Пазарджик. Успоредно с учителствуването си Ив. Соколов активно се занимава и с революционна

дейност. Участвува в Априлското въстание: комендант на Панагюрище и войвода на чета. Също взима

участне в Освободителната война и в Сръбско-българската война (1885). Има чин полковник. Участвува и в

освободителното двииение на българите в Македония.

72. Манчов, Драган (1834 – 1908) – роден в Батак. Учил в родното си село и в Пазарджик. Няколко години

учителствувал в Радилово, Батак, Перущица и Пловдив, а от 1862 г. се занимава с книгоиздаване. Първите си

книги отпечатва в Цариград. Открива филиали иа своята пловдивска книжарница в Свищов и Солун. Издава

голям брой ценни книги и учебници. С дейността си Драган Манчов се нарежда сред най-заслужилите

дейци на българското книгоиздаване.

73. Золотов, Васил Иванов (? – 1903) – родом от Калофер, завършил Робърт колеж (1875), учител в

Софийската девическа гамназия (188б – 1900) и директор на същото учебно заведение (1886 – 1889 и 1894 –

1898).

74. Комсиев, Никола – един от тримата братя Комсиеви, видни търговци в Цариград с търговска кантора в

Балкапан хан.

75. Пулиеви – видни търговци от Карлово, дарители на църковно-училищното настоятелство в Карлово.

76. От известната казанлъщка фамилия Папазови, търговци на розово масло.

77. Иванов, Петър (1847 – 1927) – известен революционен деец, съратник на Левски; учител, автор на

революционни песни, участник във Втора българска легия. Според него вдигането иа Старозагорското

въстание е преждевременно и няма реални шансове за успех. След Освобождението заема различни

администратнвни служби.

78. Ботев, Кирил – роден през 1857 г. в Калофер. Учител в Белово и Гюргево (Румъния). През 1876 г. се

включва в четата на брат си Христо Ботев, а след нейното разбиване е заловен и пратен в заточение. През

1878 г. е освободен по силата на Саистефанския мирен договор и постъпва в новооткритото юнкерско

училище в София (кавалерист). По-късно следва кавалерийската школа в Сомюр (Фраиция) и във Военната

академия в Брюксел.

79. Дринов, Марин (1838 – 1906) – български историк и държавен деец, родом от Панагюрище.

Основоположник на историко-филологическото дружество в Харков, където от 1875 г. е професор по

славяноведение. След Освобождението взима участие в уредбата на гражданското управление на България.

По негова идея София е обявена за столица на княжеството. Поставя учебното дело в България на

демократична основа.

80. ПОП ТИЛЕВ, Георги Митов (1843 – 1912) – роден в Перущица, участник в борбите за образуване на

българска църковна община в Пловдив; учител в Перущица (1868 – 1871); сподвижник иа революционното

движение по време на Априлското въстание; през Освободителната война е на служба в Главната квартира

на руската армия. След Освобождението е народен представител в Областното събрание, архиерейски

наместник в Пазарджик и протосингел на Ловешката епархия.

81. Непосредствено след като БРЦК взима решение в България да се вдигне общо въстание (1875 г.), както

граф Игнатиев, така и другите руски консули в българските земи са били своевременно информирани за

този план. Лично граф Игнатиев по принцип не е бил против идеята да се вдигне въстание в България, но е

смятал, че моментът за това не е благоприятен.

82. Ковачев, Михаил – брат на Йосиф Ковачев; дълги години учителствува в Щип, където помага на брат си,

по-късно се премества в София.

83. Райнов, Божил (1857 – 1946) – родом от Котел. Учи богословие в Одеса и Киев, завършва литературния

институт в Лиеж (Белгия). От 1881 до 1883 г. е директор иа солунската българска мъжка гимназия "Кирил и

Методий". След Първата световна война е директор на Държавната печатница в София. (По-подробно вж.

Райнов, Б. Преди половин век. Обществена и просветна дейност на солунските българи през 1881 – 1883 г.

С., 1934.)

84. Революционната криза, обхванала през 1875 – 1876 г. почти цяла Европейска Турция, се разпространява

и в Пиринския край. Там също се създават условия за развитие на националноосвободителната борба. В

резултат на това през 1876 г. в различни градове на Пиринския край се извършва активна революционна

дейност. Подготовка за въоръжена борба се провежда в Горноджумайско и по долината на Рилска река с

център село Рила.

85. По време на Освободителната война националноосвободителната борба в Пиринския край пламва с

още по-голяма сила. За местното население настъпили тежки дни: освен че било жертва на своеволията иа

местните първенци, населението било тероризирано от многобройните турски бежанци, избягали от

районите на бойните действия. Те своеволно се настанявали в къщите на християните, заграбвали храната и

покъшнината им. Най-тежко било положението по долината на р. Струма, където върлували башибозуци,

черкези и арнаути, които правели ежедневни набези. При създалата се обстановка населението на

Пнринския край пристъпило към самоотбрана. (Вж. Дойнов Д. Националноосвободителните борби в

Пиринския край и освобождението на град Благоевград през 1878 г. в: Свобода и Отечество, С., 1972, 112 –

126.)

86. Град Дупница (дн. Станке Димитров) е освободен от руските войски на 8 – 9 януари 1878 г. Българското

население ог все още неосвободените места във близката околност очаквало с нетърпение идването на

освободителите и тяхното приближаване го активиаирапо извънредно много, в ревултат на което се

разгръща местна съпротива. Последвало и прошение-молба от жителите на Горна Джумая, поднесено от

делегация на 7 февр. 1878 г.: "Ваше превъзходителство, долуподписаните пратеници от страна на

българското население в Дупничка Джумая (град лежащ на 18 часа път от София) с настоящето смнрено

наше прошение смеем да помолим Ваше превъзходителство да благоволи да помогне колкото се може по-

скоро на незавидното положение на отечеството ни, което се забавиха да завземат досега доблестните

войници...

Като представяме тази наша просба, в надежда сме, че няма да ни оставите без многопотребната в това

обстоятелство помощ, та така да се завърнем и зарадваме нашите съотечественици в Дупничка Джумая."

(НБКМ, БИА, ф, 111, а. е. 219, л. 3.) По сведения на командира на Четвърти ескадрон на полка майор И. П.

Орлински, "българските села около градовете Дупница и Джумая се въоръжили, но много е вероятно

оръжието да е недостатъчно, за изпращането на което българите убедително молят". (ЦГВИА, ф, ВУА Мю

7121, л, 21.)

87. На 19 ян. 1878 г. в Одрин е сключено примирие между Турция и Русия.

88. На 24 февр. 1878 г. в Горна Джумая влизат руски войски, предвождани от майор Орлински. Веднага след

това се пристъпва към административното устройство на града. (По-подробно вж. Караманов, Вл.

Кратковременната свобода на град Горна Джумая – "Илюстрация Илинден", кн. 4, 1939, 11 – 12.)

89. Шевченко, Йосиф Вартоломеевич – окръжен началник на Горна Джумая, щабскапитан от гвардията.

Кресненското въстание. Стоян войвода

Подир няколко дена започна се Кресненското въстание *90+ под войводството на Стоян войвода

*91+ от неврокопските села – човек добър, честен, неустрашим юнак, при това от добра и богата

фамилия. Каквато плячка и да вземеха от турците, той я поделяше на момчетата и нищо за себе си

не вземаше.

На въстаническия комитет председател беше Босилков и членове Георги Наков, Иван Радев и др.

Един ден Стоян войвода заобикаля в кресненската кула сто и дванадесет турски войници и

четирима офицери. Връзва бяла кърпа на една дълга тояга, отива пред кулата и им извиква:

– Хей, аги и бейове, аз съм Стоян войвода, да не се излъже някой пушка да пукне, защото всички

ще загинете зарад мен. Аз съм дошъл с бял знак, за да ви кажа да се предадете с добро, като ви се

заклевам, че никому капка кръв от носа няма да падне. Едно от моите момчета, ако ви каже лоша

дума, аз сам пред вас ще му отрежа главата.

След половин час всичките си предадоха оръжието.

Офицерите доведоха в Джумая, а войниците отведоха в гората.

Всички европейски вестници тогава бяха похвалили геройството на Стоян войвода. Той беше

завзел тогава тридесет и шест села, в които турски крак не смееше да стъпи.

В това време дойде заповед от София всички войници и офицери турци да се изпроводят в София.

В София ги накараха да чукат чакъл за постилане на софийските улици.

Но не за дълго бе геройството на Стоян войвода. Той почина млад и зелен, в своята цветуща

възраст и не от болест, нито от турски куршум, а от куршум на своите братя по вяра и кръв –

българи.

От София дойде в Кресна една компания начело със Стефан Стамболов и състояща се от Илю

войвода *92+, Стателов (брат на бившия солунски учител), Андрея Гьоргов *93+, Димитър поп

Георгиев и дядо Натананл Охридски *94+ (владиката) и още няколко хашлаци и поискаха да вземат

Стоян войвода заедно с четата му под своя заповед и команда.

Стоян войвода им отговори, че както е работил досега, сам пак ще си работи и занапред и

другарите си не давал.

В отсъствие на дружината му и по заповед на Стефан Стамболов той бе застрелян в стаята, дето

спал *95+.

В Джумая пристигнаха веднага куриери и обадиха на майор Орлински за застрелването на Стоян

войвода.

Орлински много обичаше Стоян войвода за неговото геройство и затова изпроводи веднага около

двадесет души казаци със заповед живи или мъртви да доведат убийците му. Последните през

Струма и Бобошево избягаха.

В Бобошево дядо Натанаил падна тежко болен от апоплексия и само Димитър поп Георгиев *96+

биде заловен и вързан докаран от казаците в Джумая.

Майор Орлински заповяда веднага да го застрелят, но ние всички се застъпихме пред него и пред

Шевченков, като им разправихме, че той е добър и честен човек и с големи заслуги както по

черковния въпрос, тъй и по възраждането на България. Ходатайствата си завършихме с молба и

нас баре да застреля с него заедно, ако не може да го опрости.

Орлински му каза тогава:

– Вие щяхте да бъдете застреляни досега, но благодарение на господа чиновниците тук, които се

застъпиха за вас, сукин син, чорт тебя побрал! – и му удари две плесници.

Заповяда вън от града да го отвържат и да си върви право в София.

Със смъртта на Стоян войвода умря и кресненското дело.

Съучастници и съветници на Стоян войвода още от началото на Кресненското въстание са били:

Иванчо Козаров, Иван Попето и Панайот Мечкаров (Яверът). Последният си напусна тогава

търговията в Серес. За това дело и днес страда в София.

Подир дойде един от дейците по възраждането ни в Македония, господин Никола Живков, родом

от Търново, с една своя чета от около сто души конници, добре въоръжени, за да действува в

Кресна, но Орлински не им позволи да заминат и ги повърна назад, понеже според Берлинския

договор Джумая оставаше под Турция *97+.

През 1879 г., месец април, бяхме повикани в София всички председатели и членове от всички

учреждения в Софийската губерния, за да изберем председател и членове за апелативния съвет,

дето избрахме за председател господин Димитър Греков *98+, а за членове Василя Разсолков и

мене, но аз отказах и вместо мене бе избран господин Иванчо Цонев от Джумая и други.

По заловените четирима офицери и сто и дванадесет турски войници и ние трима-четирима бяхме

изразходвали 923 франка, от които повече от половината бяха мои пари, за които притежавам

разписки, и бях изпроводен в София, за да ги прибера с писмо от джумайския окръжен началник.

Бележки

90. Кресненското въстание избухва през есента на 1878 г. в знак на протест срешу несправедливите решения

на Берлинския конгрес и се явява израз на волята на местното население чрез борба да се съедини със

свободната българска държава. Въстанието е вдигнато на 5 окт. 1878 г. и е подготвено от комитетите

"Единство", главно в София и Г. Джумая. Ръководените от Стоян войвода чети разгромяват кресненския

гарннзон, след което въстанието постепенно обхваща целия Мелнишки и Разложли край и придобива масов

характер. Към средата на месец ноември турското командуване започва офанзива срещу ввстаниците. В

резултат на това въстанието е жестоко потушено. (По-подробво вж. Дойнов, Д. Кресненско-разложкото

въстание 1878 – 1879, С., 1979.).

91. Стоян войвода (Стоян Карастоилов) (? – 1878) български революционер. Роден в. с. Старчища. По време

на освободителната война организирал чета, с която действувал в Кресненското дефиле на р. Струма. След

отделянето на Македония от България и връщането й на Турция съгласно Берлинския договор, Стоян

войвода застава начело на освободителната борба на българското население в този край. Един от лидерите

на Кресненското въстание.

92. Ильо войвода (Ильо Марков, капитан Ильо, дядо Ильо) (ок. 1805 – 1898) – български хайдутин и войвода

на чети в борбата срещу османските поробители. Предвождал хайдушки чети из Пирин, Рила, Родопите и

Странджа. През 1862 г. се включил с почти цялата си чета в Първа българска легия, а през 1876 г. участвувал

в Сръбско-турската война. Взима участие в Кресненското въстание (1878) и в Сръбско-българската война

(1885).

93. Георгов, Андрей – член на привременна комисия (обр. на 30 окт. 1878 г.), която имала за цел да

управлява финансовата, пощенската и административната част на освободените места по време на

Кресненското въстание.

94. Натанаил Охридски (Нешо Стоянов Бойкикев) (1820 – 1906) – български митрополит, книжовник,

участник в църковно-националното движение. Поддържал връзки с български революционери – Раковски,

Левски и др. Участвувал в подготовката на Кресненското въстание. (За дейността му по въстанието вж.

Дойнов, Д. Цит. съч. 27 – 36, 95 – 120, 142 – 147, 162 – 168 и сл.)

95. Според патриах Кирил (Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание. С., 1955 92 – 93)

Арс. Костенцев греши, като хвърля вината. за убийството на Стоян войвода върху Стамболов. (Стамболов по

това време не е бил в Джумайско.) Изобщо причините за това убийство не са напълно изяснени и се

обясняват различно в историческата литература. Най-общо може да се каже, че убийството на Стоян

войвода отразява идейните, програмните и тактическите противоречия между ръководителите на

въстанието, на чиято основа се разгарят лични страсти, амбиции и домогвания, довели до унищожаването

на едно от основните огнища на въстанието – Джумайския район. (По-подробно вж. Дойнов, Д. Цит. съч,, 63

– 69.)

96. Попгеоргиев, Димитър – роден през 1840 г. в Берово. Учил в Одеската духовна семинария (1858 – 1860).

По-късно станал учител в Берово и се включил в църковно-националната борба. Като участник в

Кресненското въстание Д. Попгеоргиев е бил началник-щаб. Той смятал, че въстанието трябва да се

организира планомерно, да се отвоюват от турците отделни райони, като постепенно територията на

въстанието се разшири, за да обхване в крайна сметка и по-вътрешните области на Македония. Неговите

схвашания били в противоречие с авантюристичната позиция на "външните" ръководители на въстанието

Калмиков и Войкеевич. Д. Попгеоргиев и войводите искали да запазят делото от домогванията на

кариеристи и авантюристи, които поставяли амбициите си над народните интереси. След като Калмиков

представил в изопачен вид пред Софийския и Джумайския комитет фактите относно ръководенето и

развитието на въстанието, Софийският комитет назначил привременна комисия, една от задачите на която

била да арестува Д. Попгеоргиев (По-подробно вж. Дойнов, Д. Цит, съч., 62 – 63.)

97. Берлинският договор е подписан на 1 юли 1878 г. Според него Македония и част от Одринско се връщат

на Турция.

98. Греков, Димитър (1847 – 1901) – български политически деец. Един от водачите на Консервативната

партия след Освобождението. Завършил право във Франция. Министър на правосъдието в кабинета на

Тодор Бурмов (1879), на митрополит Климент (1879) и на генерал Соболев (1882). Министър на външните

работи и вероизповеданията в кабинета на Стефан Стамболов (1890 – 1894). Председател на Народно-

либералната партия (1895 – 1897). През 1899 г. министър-председател.

Горна Джумая се повръща на Турция

Понеже писмото било без иомер и понеже Джумая щяла да бъде предадена на турците съгласно

Берлннския договор, не ми се отпусна горната сума.

След няколко дена ни известиха офиицално, че Джумая тези дни трябва да се предаде на турците

и войската да замине за Дубница заедно с всичките книжа и пари.

Събраха се всички граждани и селяни от окръга с плач и сълзи да молят командира и началника да

ходатайствуват, дето трябва, да остане Джумая под властта на България. Но те категорически

отговориха, че не е възможно. Тогава всички граждани и селяни ги помолиха да ми дадат писмо и

да кажат в писмото, Костенцев от Джумайския окръг изпраща Арсени Костенцев до Негово

сиятелство генерал-адютанта княз Дондукова-Корсакова с ходатайство да остане Джумая под

България и пр.

Занесох писмото право на Марин Дринов и той ме представи пред негово сиятелство Дондукова-

Корсакова. Господин Дринов ни бе преводач.

Изложих му желанието на джумайското население подробно и той, като ме изслуша с внимание

докрай, отговори ми така:

– Господине, председателю, идете кажете на джумайското население, че със скръб на душата и с

горест на сърцето му заявявам, че е невъзможно вече Джумая да остане под България, защото сам

господарят император е подписал Берлинския договор. При това още господар-императорът е

казал: "Аз положих колье на Санстефанска България, дойде Берлинският договор и ги изкара. Ако

и да изкара колье, но дупките си остават, затова рано или късно трябва да се поставят същите

колзе на същите дупки." Такова е завещанието на господар-императора.

Аз му отговорих:

– Ваше сиятелство, народът е решен последната си капка кръв да пролее и под стените на къщите

си да умре, отколкото да се подчини изново на един немилостив господар, който му е пил кръвта

пет века. При това, народ, който е вкусил свобода, не става вече роб! Затова пак ви молим дайте

ни оръжие и ние ще се бием.

– Господин Костенцев, със съжаление ви повтарям, че ние засега нищо не можем да направим.

Кажете още на джумайското население, че турците няма да бъдат сега такива, каквито са били

преди войната и освен това Джумая е три километра до българската граница, но ако пък желаете

да се изселят от Джумая, ние тук в София ще им дадем без пари турски къщи, но и изселването не

е добро. Който се е изселвал, само знае какво нещо е изселването. Един ден, ако пожелаете да се

върнете надире, ще намерите къщите си зазвзети от турци, а така също и другите ви недвижими

имоти, затова, пак ви казвам, да се не боите и да не напускате огнищата си! Сбогом!

И си влезна в другата стая, а ние останахме с господина Дринова.

Господин Дринов, като потвърди думите, казани от негово сиятелство, каза ми да посъветвам

населението да не се изселва, че сетне ще се окайва, но всичко напразно ще бъде.

Дойдох си в Джумая и дадох писмото на окръжния началник от Негово сиятелство.

Целият окръг събран в полицейския двор и с нетърпение очакваше да чуе как му се е решила

съдбата.

Качихме се на балкона. Окръжният началник им прочете писмото и след туй ми даде думата и аз

им разправих всичко подробно какво съм казал и какво ми бе казано от Негово сиятелство княз

Дондукова, тъй също и от господин Дринова.

Всички с гробно мълчание и с въздишки слушаха и проклинаха немци и англичанн и най-подир

всички с плач и сълзи извикаха:

– Щом съдбата ни е решила пак да робуваме на турчина, по-добре да робуваме на българина,

затова пак ще ви молим, вие заедно с дядо Нако Ташов да помолите Негово сиятелство да ни се

дадат коли, за да се преселим в България и да ни се освободят засега тютюните без данък и когато

ги продадем, тогава да им заплатим данъка.

Отидохме с дядо Нако Ташов при княза Дондукова. Изявихме му последното желание на народа

(да забележа, че нито един от гражданите, нито от селяните не изяви желание да се пресели в

София, ако и да им се даваха къщи без пари; изселиха се по разни други градове и села). Негово

сиятелство пак ни съветва да не се изселваме, че един ден ще се каем (както и се каем досега,

защо сме се изселили, но последно каене пари не струва), но като видя, че ние настояваме на

своето, Негово сиятелство заповяда да повикат губернатора Алабин.

Като дойде Алабин, заповяда му да предпише в Софийската губерния, да се изпратят коли в

Джумая, за да пренесат населението от Джумайския окръг и да освободят тютюните му от

всякакви даждия до разпродажбата им. При това даде заповед, щото, доде се всичко не пренесе,

войската да не мръдва от Джумая <*>.

Дойдохме си в Джумая, дето всички граждани и селяни с нетърпение чакаха да чуят нещо.

Качихме се на балнона с дядо Нако. Съветвахме ги повторно да се не изселват и да не напускат

родното си място и да се скитат немили-недраги по чужди градове, села и къщи и пр., но като

видяхме, че никой не желае да остане, казахме им:

– Който мисли да се изсели, да си приготви вещите, че до довечера-до утре колите пристигат да ни

пренесат, кой де иска.

Като викнаха онези жени и деца, които бяха дошли да слушат, оня плач и олелия, каменно сърце

да имаше човек, пак щеше да се разплаче.

Разпръснаха се всички – мъжете по дюкяните, по магазините да приберат стоката си, жените по

къщята да прибират вещите си. Тук врати, там прозорци се къртят, кой кепенците от дюкяните.

Освен плач и оле-

------

* Когато дойдохме с дядо Н. Ташов при княза Дондукова, намерихме при него господа Димитраки

хаджи Коцов, Димитър Ножаров и други четири-пет души от Софийсиия градски съвет и помежду

другите наставления, които им даваше, каза им и следното:

– Господа, поправяйте София, доде е село, защото утре, като стане град, от град град мъчно се

прави; затова събаряйте стари турски сгради, разширявайте улиците, та като се завърнат утре

турците, да не могат да си познаят местата. При това ще дойде ден, щото една педя място да се

продава по един империал.

--------

лия нищо друго се не слуша. А между туй бежаницте турци се събрали на границата и искат със

сила да влязат в Джумая. Още повече народът се разтревожи.

Замина артилерия, кавалерия и пехота, за да ги спре, доде се изселим.

Колите взеха да пристигат и взеха да се карат и бият, кой по-напред кола да вземе.

Най-после решихме, първо, да се пренесат по-бедните, а после по-заможните, както и стана. (Тук

трябваше да дойде някой втори Еремия, за да оплаче джумайското население.)

Да забележим, че арабаджиите се показаха много безбожни, никому нищо здраво не занесоха,

само на дядо ми две коли с тютюн и едно буре ракия окрадоха, доде да ни занесат вещите до

Бобошево. Всеки един товареше и изпращаше арабаджиите в известно село и къща с поръка, като

разтовари, пак да се възвърне; и туй без да му знаят името и селото – просто само на доверие и с

едно "грях ти на душа, братко!".

Оше не бяхме се пренесли докрай, казаха ни, че европейската комисия по предаването на Джумая

на турците дошла в Бобошево (както Юда, що предаде Христа).

Изпратиха ни с господин Коте Чорбаджигошев при комисията, за да я молим дано поне тя се

смили.

Отидохме при всеки един от комисарите поотделно, кланяхме се, молихме се, но всеки ни

казваше:

– Идете и се молете на турския консул и той каквото каже, тъй ще стане.

После се научихме, че ако сме му били дали триста-четиристотин хиляди франка, щял бил да

отстъпи Джумая, понеже ние от Джумая пренесохме около два милиана франка в Дубница, с една

дума, имахме пари, но не умеехме и нямаше кой да ни каже, и тъй изпуснахме удобния случай.

Същата вечер дойдоха комисарите в Джумая.

През нощта кресненските комити под войводството на Костанди поп Георгиев, които се бяха

скрили в нашата къща, запалиха я, за да изгори цялата махала, но по заповед на комисията

пожара прекратиха войниците и само нашата къща изгоря съвършено.

С туй се свършва джумайското приключение.

* * *

През 1880 – 1881 учебна година бях назначен от Министерството на просвещението за

преподавател в Софийското израилско училище с годишна заплата три хиляди лева, дето

преподавах два часа на ден, а остатъка си седях на книжарницата, която имахме с брата си в

"Шайтан-Чаршиси". При това пишех и прошенията на евреите, от които ми плащаха по един-два-

три франка на прошение.*

(* Бяхме представени с господина Разсолкова за награда пред

Негово сиятелство, но заедно с Джумая пропадна и тя.)

В Солун, Струмица и Емборе

В 1881 година, м. август, дойде екзархийският секретар господин Добри Ганчев *99+ от Цариград,

за да събере и заведе учители в Македония, плащани от Екзархията *100+.

От старите бивши македонски учители никой не искаше да си развали спокойствието тук в

България и да отиде наново да се изтезава и да се кланя на турците и те не искаха да отидат там,

дето не е имало друг път училище. И мене ме помоли като стар учител да му намеря и

препоръчам някои добри учители, а особено за Струмица никой не искаше даже и да му се

спомене, защото по-проклети и по-фанатици от струмишките гръкомани нямаше в цяла

Македония.

По настояването на дядо Славейкова, Димче Каранфилович *101+, Йосиф Ковачев, Никола Ганчев,

Добри Ганчев и др. аз реших да напусна свободата и своите частни интереси и да отида в

Струмица.

Даде ми господин Ганчев триста лири пътни и ми каза:

– Ходете вие в Цариград и доде не дойда аз, да не тръгвате!

Заминах с жена си за Бобошево, за да си вземем от домашните сбогом (преди да тръгна от София,

взех си около двадесет песнопойки с бунтовнически песни, да ги разпространя в Македония).

Дойдохме в Бобошево и казахме на домашните, че ще заминаваме за Македония. Започнаха

всички да плачат и да ни се молят да не отиваме, че едва вчера сме се освободили от робството.

– Пак ли ще отивате да ставате робе? Ето на, дал господ, седете, ядете и пийте, доде съм аз жив! –

каза дядо ми.

Бяха надошли около двадесет-тридесет дущи от по-първите бобошевци, които взеха тоже да ме

увещават да не отивам и пр.

– Дядо, дядо, аз не съм говедо, за да ме храниш, аз съм дал честна дума пред двадесет души

честни хора, че ще отида, затова или трябва да отида, или трябва да умра.

Обърнах се към жена си и й казах:

– Жено, аз отивам да умра там, дето умират моите братя – за да споделя скръб и радост с тях,

затова ето баща ти, майка ти и братята ти. Ето и мене.

Тя ми отговори:

– Където идеш ти, там и аз, и където умреш ти, там и аз! От тебе се не деля!

Тогава дядо ми ни целуна и ни каза:

– Бог да ви е на помощ, синко, и бог да ви помага в делото! Ходете със здраве!

Като ни спусна по няколко лири в джоба, ние тръгнахме, изпращани от домашните, свещениците,

учителите и по-видните бобошевски жители до реката Джерман.

Вечерта пристигнахме в Самоков, дето пренощувахме в дома на господин Георги Мициев.

Тук наложих жена си по цялото тяло с песнопойките и други книжа.

Преспахме в Одрин и заминахме за Цариград.

Срещнахме се с всички учители в Цариград и отидохме в Ортакьой в Екзархията, дето ни посрещна

любезно екзархийският наместник дядо Методий Кусевич. Дадоха ни за три месеца предплата от

учителската ни заплата.

Взех две ластични кемерчета за пари, които да се носят било на ръката, било на крака. Развалих

сто лири и ги направих на пето-лири. Турих във всеки кемер по десет парчета и казах на жена си:

– Тези пари по никой начин няма да ги харчим и не ще ни се намират, не дай боже, за най-лошо

време, а тези осемдесет-деветдесет лири, половина у тебе, половина у мене, ще ни се намират за

харчене.

Тръгнахме за Солун.

Гледам, жена ми в парахода взе да пъшка и да охка.

Питам я какво й стана, а тя ми отговори:

– Ще се пукна от горещина и от книгите, че ми досаждат много!

– Е, добре! – й отговорих. – Да влезем в захода и да ги изхвърлим, или влез в камерата и ги

изхвърли из прозореца в морето.

Също и другите учители й казаха да ги изхвърли и само две-три да остави.

– Какво? Да ги хвърля? Аз толкова път съм ги носила, та сега още за една нощ? Да зная, че ще

умра, пак няма да ги хвърля! – ни отговори.

И тъй благополучно пристигнахме в Солун в Мирчев хан (в този хан освен българи друга

народност не пускаха под предлог, че няма място и пр.).

Всички учители си заминаха за местоназначенията, а мене спря господин Добри Ганчев, за да

отворим и наредим първата солунска българска гимназия *102+. Казах господину Ганчеву, че

трябва да имаме и един ходжа, който да преподава по турски (един вид бостанско плашило).

Господин Ганчев ми наза:

– Да, трябва, затова виж, ти ги познаваш и на тебе оставям да намериш и да го условиш до две-три

лири на два часа на ден да преподава.

По препоръка на господин Насте Стоянов услових един прошенописец, който се е занимавал от

тридесет години насам повече с български работи, по име Абди ефенди, с две лири месечно и го

заведох при господин Ганчев в общината. Той го одобри и му каза, че от днес неговата заплата ще

върви.

Благодарностите на Абди ефенди бяха неизказани. Щом бях пристигнал в Солун, бях писал до

Щипската община, да ми изпроводи "шадатнаме", че съм родом от Щип, че съм верен царски

поданик и че съм си плащал редовно парския данък и пр. (дотогава, даже и досега, аз не съм дал

пет пари за данък, ако и да имам имоти в Щип).

Благодарение на Щипската община след три-четири дена проводиха ми в Солун исканото

"шадатнаме", подписано и подпечатано с правителствения и с мухтарския печат.

Заминах за Струмица.

Отначало добре бях посрещнат както от българите, тъй и от гъркоманите, понеже бях шест години

учител в струмишките села, 1860 – 1866 година и бях познат на селяни и на граждани.

В много села тук намерих мои ученици свещеници, учители и кметове.

Преди още да започна и наема здание за училище, реших да употребя една хитрост: чрез старите

мои приятели гъркомани, членове в гръцката митрополия, поисках от владиката среща, за да му

кажа две-три думи.

На пладне оноло четири часа по европейски повикаха ме членовете Авралам Ламбров и Панде

Чапкънов, за да отидем при владиката.

Целувахме му ръка и седнахме.

Взе да ме разпитва отде съм, що съм и за какво съм дошъл и пр.

– Ваше високопреосвещенство, аз бях чиновник в Българската екзархия. Дойде едно прошение от

петресет-шестдесет души струмишки граждани, с което прошение искат от Негово блаженство да

им проводи един български учител, който да им учи децата на езика им и в случай че им не

изпроводи, всички щели да станат или католици, или протестанти и аз помолих Негово

блаженство, ако изпраща учител за Струмица, да изпрати мене. Преди да тръгна за Струмица,

Негово блаженство ми каза: "Щом отидеш в Струмица, ще отидеш при Негово

високопреосвещенство струмишкия митрополит *103+ и ще го поздравиш братски от мене, щото,

ако ти не позволи да отвориш отделно училище, то да ти позволи поне два часа на ден да

преподаваш български в общото училище, защото нам на духовните пастири ни налагат законите

да съединяваме своето паство, а не да го разединяваме: туй не е грях, нито престъпление, да учи

човек на разбираемия език, и защо да отцепваме хората от православната вяра?"

Владиката ми отговори, че след три-четири дена ще ми отговори, че сега щял да отиде на черква.

Целунах му ръка и си излязох, а членовете ме повикаха в друга една стая, дето, слугата, българче

от Малешево, завъртя ми с око да взема последния филджан на кафето, а не първия, за който

дяконът и другите членове настояваха да взема и който филджан отпосле никой не го взе. Отпосле

се научих, че били турнали отрова, за да ме отровят.

След като се научиха, че съм дошъл за учител, всички взеха да странят от мен, с изключение на

Ранениковата фамилия и техните зетове.

Пренесох се в къщата на Васил Клямбов, зет на Костадин Ранеников.

Подир три дни бях повикан от каймакама.

Влязох. Вътре събрани каймакамът, кадията, владиката, турски членове и гъркомански.

Каймакамът се обърна с тези думи към мен:

– От кой град си от Москово, кога си дошъл, за какво си дошъл и кой те е викал?!

– Не съм от Москово, нито московец. Аз съм верен царски поданик и за уверение вижте ми

удостоверението.

Подадох удостоверението на каймакама, прочете им го той с глас, а кадията се обърна към

владиката и гръцките членове и им каза:

– Деспот ефенди, даскалът е бил царски поданик и от Щип, а не от Москово и московин, както

казвате вие.

Владиката им отговори:

– Аз не искам в моята епархия български даскали. Тук не е Болгаристан, да отиде в Болгаристано и

в Москово да учи български.

– Кой те изпроводи тук? – попита ме каймакамът.

– Струмишките граждани, петдесет-шест десетина бяха молили българския екзархос ефенди с

писмо да им изпроводи един български даскал, който да им учи децата на езика им и екзархос

ефенди изпроводи мене. Ако изпъдите мен, екзархос ефенди ще изпроводи друг. И защо да е

друг някой ябанджия, а не аз като комшия? – отговорих.

– Добре, ама тук не е Болгаристан, казва деспот ефенди – отговори ми каймакамът.

– Каймакам ефенди – му възразих, – наистина не е Болгаристан, нито Урумистан. Тук е царска

османска градина и с едно-две цветя градина не прилича.

Каймакамът ми каза:

– Излез малко навън и ние ще те повикаме.

След петнадесет-двадесет минути ме повикаха и ме питаха:

– Имаш ли емир за отваряне на българско училище?

– Емир се иска на чужд поданик, а не на царски, но ако има нужда, ще ми дадете вие оттук –

отговорих му.

– Ние не даваме тук емир. Емир дават в Цариград и в Солун и без емир никой няма право да

отваря какво и да е ново училище и в случай че отвориш без емир училище, значи, че ще бъдеш

наказан и ти, и родителите на децата. Хайде ходи си сега! – каза ми каймакамът.

Отидох си в къщи. Тук намерих десет-дванадесет души българи, дето ме чакат, за да разберат

какво съм направил. Разказах им всичко подробно, а те ми отговорика:

– Много мъчно може да се отвори тук българско училище. Гъркоманите ще похарчат хиляди лири,

но няма да оставят българско училище, защото те са силни и богати, при това им дохождат много

помощи и от Гърция, Солун, Цариград, Измир и пр. Те плашат по сто лири на година на челеби

Мите и на внук му Костаки башка, само за мюзевирлък. И те къде ще ти оставят българско

училище, алай се версе! Ние българите тук сме слаби и бедни и никой в нищо не може .да ти

помогне.

– Бе джанъм – отговорих им. – Ние от вас не искаме никаква помощ, от вас искаме да се казвате

само българи, а по-нататък за всичко ще се грижи светата Екзархия. Затова бъдете вие спокойни.

Сега вие да ми намерите един добър кираджия, който да ме заведе утре рано до струмишката

станция, а аз ще отида в Солун, за да изкарам емир за училището.

И те ми препоръчаха двама съдружници арнаути, които се занимават само с тази работа –

закарват и докарват разни търговци и били много честни. Проводиха домакина ми Васил Клямбов

да ги спазари и да дойдат сутрин рано да ме закарат до станцията (Станцията е далече около

четири часа от Струмица, пътят до там е едно разбойническо място).

Сутринта рано дойде арнаутинът с два коня със седла. Нахраних го, напоих го и му казах, че

занапред ще ми бъде верен човек.

Пак на станцията го нахраних и си заминах с железницата за Солун.

Отидох в общината Солунска, дето намерих господата Добри Ганчев, Никола Райнов, директор,

Божил Райнов, инспектор, Трайко Китанчев *104+ и други учители. На всички разправих подробно,

но от никого никаква помощ.

Направих едно подробно изложение до светата Екзархия, но от там ми отговориха, че каквито

разноски ще направя по отварянето на струмишкото училище, ще ми се припознаят. Друго нищо

от светата Екзархия да не очаквам. Да гледам сам да си помогна и отвора училището.

Отидох при Абди ефенди и му казах:

– Ефенди, аз теб те обичам като един баща и не искам помошта нито на Екзархията, нито на

общината, а искам твоята помощ, като как ще можем да отворим струмишкото училище?

Като се позамисли малко, Абди ефенди ми каза:

– Почакай малко, сега ще дойда.

След един четвърт дойде и ми каза, че бил при главния секретар на валията, който му се обрекъл

да ми издействува емир, но ако му дам двадесет лири турски.

Аз с голяма мъка го склоних за пет лири.

Дадох му парите, той отиде и донесе една черновка от секретаря. Преписа я на чисто. Даде ми

заявлението, подписах го и го занесох сам на секретаря и той ми каза:

– Бъди спокоен, аз ще докладвам на вали паша, кога не е тук гръцкият владика. Аз ще обадя на

Абди ефенди и той ще ти каже.

Поблагодарих му и си излязох.

Същия ден, когато тръгнах от Струмица за Солун, дошли две зантиета в къщи с три кираджийски

коня, попитали жена ми за мене и тя им казала, че съм заминал за Солун.

Те й казали, че по зановед на каймакама трябва да ни изнроводят в Щип, затова да си прибира

багажа.

Жена ми отговорила:

– Доде се не завърне мъжът ми от Солун, никъде няма да отида!

Те й отговорили:

– Нашата зановед е с добро или зло да ви изпроводим оттук и където искаш, там да те заведем.

Тя им отговорила:

– Аз ви казвам, че парчета по парчета да ме сечете, пак няма да изляза от къщи, доде мъжът ми не

дойде. Като дойде, какво знаете, правете тогава.

Едно заптие останало с конете, а другото отишло да повика юзбашията.

След малко дохожда друго заптие и казва да разпусне конете и да си отиде.

В разстояние на двадесет и пет дена, доде се завърна от Солун, всяка нощ гъркоманите са

хвърляли камъни върху покрива на къщата, за да плашат жена ми, и всяка сутрин са намирали

портата омацана с човешки нечистотии. На няколко пъти домакинът ни Васил Клямбов се е бил

оплаквал на каймакама, но той всякога му е казвал, че ако иска да му е чиста къщата и да му е

мирна главата, да изпъди тези хора от къщата си, защото тези хора утре могли да му докарат

някоя още но-голяма беля, за която той не отговаря.

А пък, от една страна, владиката и един свещеник, от друга, челеби Мито, от трета, общинските

членове, от къща на къща тръгнали да плашат хората, че който даде къщата си – било за бугарски

даскал, било за бугарско училище, не само ще бъде арестуван, но и мъжете им ще бъдат

изпроводени на заточение, децата им ще страдат и пр. Като дошъл владиката до нашата къща, не

влязъл вътре, ами ги извикал навън да ги съветва, но моят домакин Васил Клямбов му отговорил:

– Дядо владико, дядо владико, остави тези работи, ами кажи на вашите гъркомани, да ми не

хвърлят камъни на къщата и да ми не мацат портата с гомна, че е срамота и грехота, че сме

християни и гърци, и бугари, и не е прилично туй, що правите. Аз не се боя от афоризмо! Вие ако

ме афоресате, бугарският екзарх ще ме благослови!

Владиката с наведена глава си отишъл.

След няколко дена взех си емира и си заминах за Струмица.

С Григор Ранеников и с моя домакин (едничките деятелни българи) занесохме емира на

каймакама, и той, като видя и прочете заповедта, каза ни:

– Сега сте свободни да си учите децата, но да си седите мирни.

Хванахме къщата на Панде Ружин *105+ за училище.

Отначало дойдоха около петнадесет ученика,

За всичко подробно уведомих светата Екзархия.

Един ден каймакамът провожда известие, че ако не дам петдесет лири нему и на кадията, пак

щели да ни затворят училището (първия път владиката дал сто лири, за да ме изпъдят, и сега

давал пак сто лири, за да ни затворят училището).

Събрах всичките наши българи, за да им съобщя това и да ги помоля да съставим община, че без

община не може. Предложих им сами те, помежду си, да изберат председател и членове.

Председател избраха Никола Панайотов *106+ (Крив Колю, с един крак, 65-г. старец), членове:

Григор Ранеников, Васил Клямбов, Панде Ружин и др.

Направихме общински печат. Изпроводихме листата на членовете в Цариград на одобрение и

оттам ни одобриха общината и ни казаха да дадем петдесет лири само и само училището да се не

затваря.

Училищни чинове и други училищни потреби набавихме и в разстояние на петнадесет-двадесет

дена всекидневно гръцките деца дохаждаха и хвърляха кал и камъни върху училището и децата.

Оплакахме се на няколко пъти и най-подир дойде юзбашията с две заптиета.

Посрещнах го много добре. Дадох му едно бяло меджидие за кафе и му се обрекох, че няма да го

оставя тъй, само да ни пази от гърчулята и той ми се обрече, че ще ми праща всеки ден по едно

заптие.

Като го видях, че чизмите му са само кръпки, съ щата вечер отидох при Саздо кундурджията,

родом от Велес, и му казах да отиде при юзбашията, да му вземе мярка и му направи едни ботуши

от мене подарък, но да не казва никому.

Сутринта дойде Саздо кундурджията и ми каза неописуемите благодарности на юзбашията и го

задължил вечер, като пусна децата, да ида в еди-коя си градина, че имало нещо да ми съобщи.

Отидох в градината. Намерих юзбашията, дето ме чака.

След като ми поблагодари за ботушите, ми каза:

– Виж ефенди, аз съм родом от София и много обичам българите, но тук са много проклети

гърците, та за това не мога явно да ви помагам, но каквото има било от твоя, било от моя страна,

ще си казваме чрез Саздо кундурджията, защото, ако ме усетят владиката, каймакамът и гърците,

сюргюн ще ме сторят. Онзи ден дадоха на каймакама сто лири, за да ви изпъди вън от Струмица.

Вие бяхте заминали за Солун, а те настояваха да изпроводят фамилията ви или в Солун, или в

Щип, но, ашколсун, фамилията ви се показа доста джесуретлия, Мене ме караха със сила да я

сурдисам, но аз поисках писмено да ми се даде, за да я сурдисам, но каймакамът отказа да ми

даде писмено и аз проводих да разпуснат конете и да си дойдат стражарите. Каймакамът е от

гръцките места и все гръцки приказва с владиката.

Като видях, че в такъв един размирен град един учител с осемдесет-деветдесет деца е

невъзможно, реших да условя един помощник с двадесет и четири лири годишно **+.

Като се научили гърците, че сме дали петдесет лири на кадията и каймакама, цариградският

гръцки вестник "Неологос" *107+ започна да писва лично против мен, че съм бил български агент,

че съм бил донесъл с дисаги руски волове и с шепи съм бил раздавал по каймаками, кадии,

бегове и пр., за да затварят гръцките училища и черкви, а да отварят български, че всички

новодошли от България учители били хора неграмотни и комити и са дошли просто да бунтуват

народа и да го повдигнат против турската империя. Нямаше брой, в който да не повтаря

"Неологос" горните думи.

По повод на тия гръцки интриги Гръцката патриаршия бе подала един такрит до Високата порта, с

който я молеше да състави един меарифи-комисиони (изпитателна комисия) и се увери, че

действително българските учители са такива, каквито ги описва "Неологос".

Комисията се състави в Цариград и се изпрати в Солун.

Солунският валия даде заповед до всички мютесарифи, каймаками и мюдюри да разгласят, че

всеки един, който иска да учителствува, трябва да отиде в Солун при меарифи-комисиони и си

завери дипломата, и че занапред учител без заверен диплом от комисията не може да

учителствува.

При меарифи-комисиони се командироваха членът при валията Петруш Шумков *108+ и

директорът на българската гимназия Божил Райнов.

Дойранските учители Никола Думчев *109+ и Христо Телятинов *110+ и аз първи дадохме

заявления до валията.

Присъствуваше целият меджлиш, начело с гръцкия владика и еврейския хахамин, и аз, като по-

сербез, попитах валията така:

– Ваше високопревъзходителство, само за нас ли, българските учители, е тоз закон, или въобще за

всички народи в империята е?

– Защо питаш? – отговори ми валията натъртено.

– Защото, Ваше високопревъзходителство, не видяхме тук нито един гръцки учител, които са почти

всички гръцки поданици, а ние, българските учители, всички сме царски поданици и всички си

плащаме царски данък. За царските поданици изпит има, а за гръцките няма?

– Ти кой си, що питаш?! – отвърна валията.

– Ние, колкото се боим от циганите и евреите, толкова се боим и от гърците. Ако ще и сам цар

Георгиос да дойде даскал, пак се не боим, но те се боят от нас, българите, зад които стои

стомилионна Русия.

– Хайде, хайде, ходете при меарифи-комисиони. Там ще ви се изпроводят арзухалите.

И ние се поклонихме и излязохме.

Секретарят на валията отишъл при Абди ефенди и му казал:

– Твоят Арсен ефенди такъв уместен въпрос зададе днес на вали паша, щото всички ни учуди – и

му разправил всичко подробно.

Абди ефенди пък още рано сутринта разправил случката на всички учители в гимназията.

Още отначало тази меарифи-комисиони започна да прави пречки на учитвлите, като отлагаше

работата: днес за утре – утре за други ден и затуй се отнесохме до светата Екзархия с молба, щото

тя да ходатайствува пред Високата порта за ускоряване на изпитите, но оттам ни отговориха, че те

нищо не могат ни помогна. Учители с две-три дипломи, не им признават дипломите.

Велешкият главен учител господин Никола Мискинев *111+ представи три дипломи, но не му ги

признаха и му ги отхвърлпха и то след като го маяха два-три мессца, доде да му издадоха най-

после четвърта диплома и то благодарение, че подкупихме с Абди ефенди председателя на

комисията чрез шурея му Асан ефенди.

За всеки учител давахме рушвет от две до четири лири за всяка диплома и тогава едва тръгна

работата напред.

Първите дипломи взехме ние четиримата: Петър Сарафов *112+, серски учител, Спас Прокопиев

*113+, мелнишки учител, Костадин Маврудиев *114+, петрички учител, и аз ***+.

В туй време се обръща председателят към турските членове и им казва:

– Виждате ли българите колко са напреднали? А ние колко сме надире останали!

– Скоро ще ги стигнем и ние, как сме започнали сега – отговори му един с бяла чалма.

– Е да, ще ги стигнем, ако стоят дето са! – му възрази председателят.

А нам казаха да си ходим и след два-три дена да отидем и да си вземем дипломите.

След пет-щест дена взехме дипломите си и си отидохме по местата.

Отворихме училището и следвахме спокойно.

Не се минаха петнадесет-щестнадесет дена, дохажда разсилният от телеграфа в училището с една

телеграма от солунския валия до струмишкия каймакам и ми я прочита. Тя имаше следното

съдържаиие; "Училището ще затворите и учителя под конвой ще изпроводите в Скопие."

Условихме се с телеграфчията за половин лира да ми даде копие от нея, да поправи датата и да я

задържи в себе си един час. Проводих да обадят по-скоро да дойде от ясакчиите един у дома ми.

Оставих помощника си Васил и доде да отида у дома си, ясакчията пристигна. Казах у дома, който

ме потърси да кажат, че съм заминал за Щип.

Като излязохме вън от града, казах на арнаутина да караме бързо и през път право за Солун.

Вън от Дойран на половин час намерих дойранските учители Христо Телятинов и Никола Думчев и

ми казаха:

– Проводи ни Христо Шарлаганджиев да ти обадим, че днес е дошла телеграма в хюкюмата от

струмишкия хюкюмат, да те уловят и вързан да те изпроводят в Струмица, а пред всичките ханища

има поставени стражари, които те чакат. Затова тази вечер ще сме при господин Шарлаганджиев.

Слязох от коня и казах на моя ясакчия да нахрани конете и себе си добре и ако го питат кого кара,

да каже че отива в Солун, за да докара някой солунски търговец, а за мене някой, ако го попита да

каже, че днес моят другар го заведе в Щип и довечера аз ще му проводя хабер с един от тези

двама даскали. Ударихме през баира на Дойран – за да се постъмни и за да не ме видят

гъркоманите и да ме обадят.

Вечерта прекарахме много весело в дома на господин Христо Шарлаганджиев, едничкият в

Дойран патриот и влиятелен българин.

Вечерта още господин Шарлаганджиев повика един от слугите си и му каза:

– Ще отидеш в еди-кой си хан, ще повикаш настрана ханджията и ще му кажеш, че струмишкият

ясакчия, който е тук с двата коня, както за него, тъй и за конете, да не искаш пари, че ще ти

заплати чорбаджията. После ще повикаш настрана ясакчията и нему ще кажеш да не плаща нищо

и утре рано в часа еди-кой си и в еди-кое си място да чака.

Сутринта още рано дойдоха учителите (и двамата учители са от същия град).

Пак през кьоравите улици ударихме и излязохме вън от града на определеното място, дето ме

чакаше ясакчията. Като им благодарих за услугата, качихме се на конете и ударихме бегом и прсз

път за Солун.

Един километър вън от Солун, слязох и изпроводих ясакчията в Мирчев хан и щом взех улицата за

Мирчев хан, гледам, видният търговец от Прилеп, Никола Фукара, бърза към мене и маха с ръка,

за да застана и аз застанах. Като наближи до мене, каза ми да отида след него и аз го последвах.

Влязохме в едно кафене и ми каза:

– От вчера насам двайсет пъти стражари дохаждат и питат ханджията за тебе и сега стои един и те

чака. Снощи и тази вечер проводихме хора на станцията да ти обадят да се скриеш.

Помолих господин Фукара да каже на ханджията да не иска пари от арнаутина ясакчия и да го

изпроводи при мене в кафенето. Като дойде, казах му да не обажда нищо лошо в дома и че след

три-четири дена и аз ще си отида и пр. Оттам, през турската махала отидох в едно турско кафене

близо до конака, отдето проводих да извикат Абди ефенди.

Като дойде, каза ми:

– Абе тук ли си, Арсен ефенди? Аран-таран иде в Солун при тебе. Няколко пъти дохаждат в

гимназията да те търсят. Секретарят на вали паша ми каза да те намеря и да ти кажа до три-четири

дена да не излизаш на мегдан, защото, ако те уловят, на сюргюн ще те проводят. Солунският и

струмишкият владика ти били даваджии.

Помолих Абди ефенди да помоли секретаря, ако е възможно да ми даде копие от водената

кореспонденция помежду валията и струмишкия каймакам и владиците с валията, и колкото пари

да струва, ще му заплатя подир два-три дена. И да ги остави при дядо Козма Пречистански *115+.

Абди ефенди ми предложи на няколко пъти да отида у дома му, доде утихне бурята (у него на

няколко пъти бях обядвал и всичките му домашни ме знаеха). Отидох в къщата на господин

Наумче Спространов *116+, дето преседях два-три дена...

Същата вечер господин Спространов ме заведе при консула. Разправихме му всичко и той повика

първия гаваз и му каза да каже на всички служащи, че било дене, било ноще, портите да бъдат

отворени за струмишкия учител. Каза да повикат главния тержуманин – Бурекчиан, арменеи, и му

каза:

– Утре ще отидеш при валията и ще му кажеш, че от цариградското агентство ни питат отворено ли

е струмишкото българско училище или не, и ако не е, кои са причините за неговото неотваряне? И

най-късно кога ще се отвори? Искай положителен отговор. А пък вие, господин Спространов, ще

вземете господин Костенцева у дома си до разрешение на въпроса!

Сутриита в единадесет часа дойде Бурекчиан при господин Спространова и ми каза:

– Солунският и струмишкият владика са те представили за много опасен човек на държавата, но

бъди спокоен. Валията ми се обрече, че до два-три дена училището ще се отвори, а пък вие,

господин Спространов, ще му направите едно прошение, с което прошение да иска емир за

затвореното от каймакама училище и ще го занесеш на валията и да не казваш, че си дохождал в

агентството. Чу ли?

Сутринта занесох заявлението при секретаря вместо при валията и той ми каза да го оставя при

него и да не се явявам при валията, защото се е разсърдил много на мене и да благодаря, че не са

ме заловили, но ако бяха ме заловили, бог знае досега къде съм щял да бъда! Ще го докладвам,

прибави, когато ще отсъствува владиката.

– Водената кореспонденция по твоята работа – каза ми Абди ефенди – да ти я дам. Аз съм я

приготвил. За нея и за емира ще ми дадеш десет лири и без да се явиш при вали паша, ще дойдеш

при мен и ще си вземеш емира.

След дълги молби се спазарихме за пет лири и емир да ми даде отворен.

Тази кореспонденция, както и всички други, са публикувани в цариградския вестник "Курие

д'Ориен" *117+. От 1881 до 1886 година рядко ще се намери брой да няма нещо в него по моите

работи. От него ги заемаше "Неологос", а така също и турският вестник "Хакикат", но никой не

знаеше кой доставя тези кореспонденции. Затова Петруш Шумков (член при валията) един ден

пред общинарите и учителите ми каза така:

– Брей, Костенцев, пази се, бога ми, зер ако те усети валията, няма живот и с кремък ще ти одере

кожата!

– Защо, господин Шумков? – го питам.

– Защото на два-три пъти валията, като чете вестник "Хакикат", пък се хване за брадата и казва:

"Боже, боже, ние спушаме пердета, слънце да ни не види какво решаваме тук, а пък нашите

работи излизат чрез вестниците." – Затова казвам на Костенцев да се пази много, че е опасно.

След четири-пет дена взех си емира и си заминах за Струмица.

Отворих си училището.

След два-три дена дохажда свещеник Костадин хаджи Глигоров *118+ в училището с двете си деца

и ми заявява, че от днес нататък се отказва от гръцкото и се присъединява към бугарското, затова

ме моли да го запиша и него и пр.

Аз му отговорих:

– Виж, отче, ние искаме хора, които да бъдат твърди във вярата, че утре може да има и затвор, и

друго по-голямо може би нешо, затова ще можеш ли да устоиш на всичко туй? И да не би утре,

като видиш зло, да кажеш, че бугарският даскал те излъгал и пр.?

– Не, господин Арсений – отговори ми поп Костадин. – Заклевам ви се в бога и в децата си, че и да

знам, защо парче по парче ще ме режат, пак няма да се откажа. Затова бъди спокоен и не се бой!

– Добре! – му отговорих. – Дойди вечер у дома, ще повикам общинарите и ще приказваме по-

надълго.

Поп Костадин беше от стара богата фамилия и всички съветници в гръцката обшина му бяха зетове

и шуреи, и неговите деца най-вече ми правеха пакости преди да дойдат в училището, а после –

обратното.

Вечерта се сбраха общинарите и поп Костадин дойде. Две заявления направи, едно до общината и

едно до светата Екзархия. Последното го изпроводихме в Цариград и Екзархията го назнапи за

председател на общината ни.

След петнадесет-шестнадесет дена, около пладне, един пазарен ден дохожда Саздо

кундурджията и ми казва:

– Владиката бил дал двеста лири на каймакама и на кадията да затворят училището. Ей сега на ще

дойде юзбашията със заптиета, но ми каза юзбашията да се не боиш. От Солун няма нищо и това е

просто да сплашат хората, за да се откажат.

И в това време дойде юзбашията с десет заптиета в училището и ми каза:

– Хайде, даскал ефенди, с мене заедно, че те викат в меджлиша. Хайде и вие, деца, си идете по

домовете!

Юзбашията напред, аз подир него, стражарите подир мене и ме арестува в неговата стая. В туй

време целият площад пред полинията се изпълни от народ, целият пазар и от разни градове

дошли на пазар: от Малешево, Радовиш, Щип, Велес, Прилеп, Тиквешко, Дойран, Кукуш, Мелник и

Петрич (всеки пазарен ден ще намериш търговци от големите градове).

След двадесет минути ме извика юзбашията в двора и ми посочи един кюмюрджийски кон да се

кача, че щели да ме изпращат в отечеството ми (каймакамът, кадията, владиката, турските и

гръцките членове отворили прозориите и всички гледат сеир).

Юзбашията ми казва:

– Качи се!

Аз му казвам:

– Няма да се кача!

– Абе качи се, ще те бия!

– Няма да се кача! Качи ме ти, за да знае моят емир (заповедник) кой ме е качил, та да търси от

него както честта ми, тъй и загубата ми – отговорих му. Каймакамът ме пита от прозореца:

– Кой е твоят емир?

– Аз зная и ако го бяхте знаели и вие, нямаше да постъпите така се мен! – му отговорих.

Каймакамът каза на юзбашията.

– Що стоиш бе, та го не качиш?

– Аз съм сиромах человек, не искам утре да ме сюрдисват нагоре-надолу. Официално ми дайте

заповед да го сюрдисам – отговори му юзбашията.

– Качи се горе да вземеш официалното! – каза каймакамът.

Юзбащията се качи горе и след двадесет минути слиза по стълбите. Гледа в мен. С око ми намига

и със стисната ръка ми казва да постоянствувам.

– Хайде бе, още ли не си се качил! Скоро качвай се, да не ядеш бой!

– Аз ти казах и пак ти казвам, че даже ако ме качиш и не ме вържеш, пак ще сляза от него!

В туй време хазайнът на училището, Ружин Панде (турците го викат Дели Панде – един

неустрашим, двуметров мъж), изпълни полицейския двор с учениците – всички с торбички на

рамо.

Каймакамът пита:

– Какво е туй бе?

Панде му отговаря:

– Искат си даскало, каймакам ефенди! На, както ги виждаш, всички с торбичките са се изправили.

Където отиде даскалът и те заедно с него искат да отидат!

– Ти ли ги доведе бре? – пита каймакамът.

– Аз ги не доведох, ами те мен зорле доведоха! – му отговори Панде.

– Изпъдете децата и арестувайте Панде! – каза каймакамът.

– Защо? Убиец ли съм, крадец ли съм – взеха да плачат и да ме молят да ги доведа и аз ги

доведох, – та грях и кабаат ли сторих, та да ме арестуват?

Едно заптие хвана Панде за ръката да го арестува. Панде го бутна настрана и му каза:

– Хайде бре, келеш, ти мен ще арестуваш, чунким баща ти съм убил! – и си излезе вън от портата.

Каймакамът и другите се изсмяха всички.

Стражарите взеха да пъдят учениците навън, а Панде отвън им каза да бягат при каймакама горе и

те бегом по стълбите се изкачиха при каймакама и взеха да го молят да им освободи даскала.

Каймакамът извика на стражарите с бой да изпъдят учениците.

Те ги гонят от една страна, а децата бягат на другата страна в коридора, други влизат в стаята на

каймакама.

Каймакамът взима бастуна и заедно със стражарите се впусва по децата. Започва се гоненица.

Едни падат тук, други татък – фесове, торбички, кундури по двора и улиците. Събират ги стажари и

пазаргатите, а учениците с плач и писък избягаха кой накъдето види. След това каймакамът

постави стража по всички улици, за да се не завърнат наново учениците.

След туй повторно извика на юзбашията да ме качи със сила на коня, но юзбашията му отговори:

– Дайте ми бе, джанъм, писмено, отде да знам аз какъв человек е и утре не мога да отговарям за

последствията.

– Кажи му да си даде поръчител, че до три дена ще напусне Струмица! – каза каймакамът.

Аз му отговорих, че ще дам поръчители, че няма да бягам от Струмица.

Най-подир ми казаха:

– Хайде, ходи си сега, но след три дена да те не видим тук! – каза каймакамът и аз, без да ги

поздравя, си излязох.

На излизане познати мои приятели от разни градове дошли по търговия, питат ме.

– Каква беше таз гюрюлтия, бе учителю?

– Абе, брате – им отговорих, – докарали ми тук, както виждате, тоз кюмюрджийски кон без юзда,

без седло и без зенгии и с него искат да ме изпроводят на сюргюн. Аз, слава богу, не съм грък,

нито пък циганин, та с такъв кон да ходя!

Българите се смеят и закачат гърците, а последните от яд жаби плюят, че не може и сега

желанието им да се изпълни.

Оттам отидохме и телеграфирахме до светата Екзархия, великия везир и валията в Солун, в които

телеграми изложихме всичко подробно за случившето са с децата.

Каймакамът и кадията като се научили за тези телеграми, дават заповед да се арестуват всички,

които са подписали телеграмите, а мен праща известие юзбашията да бягам и аз през нощта

избягах за Солун.

През нощта и сутринта арестували тридесет и осем души заедно с поп Костадин.

Владиката ги викал при каймакама в конака един по един и ги заплашвал, че който се откаже от

бугарското и от бугарския даскал, ще бъде още сега освободен, а който се не откаже, ще бъде

изпроводен на заточение заедно с децата си.

И тъй, от тридесет и осем граждани отказали дванадесет и били освободени, а останалите

двадесет и шест заявили:

– Не на заточение да ни изпроводите, но да знаем, че тук ще ни обесите, пак няма да се откажем

от езика си. Ние сме се родили българи и българи ще си умрем! – и се завръщат в затвора.

А пък зетят и шуреят на поп Костадин довели попадията заедно с децата й в двора. Започнали да

плачат и да го молят да се откаже от българското, за да се освободи.

Поп Костадин, след като нагрубил сродниците си за тяхната дива постъпка, казал на попадията и

децата си:

– Синко! Аз съм дал клетва за бугарското и като бугарин не мога да се откажа от клетвата си, да

знам, че с ченгели ще ме влачат по улиците, затова, който е бугарин, да дойде с мен, а който не е

бугарин, да отиде по дяволите!

Бутва вратата на затвора и си влиза вътре.

Получавам едно писмо от Струмица от жена си, в което писмо ми казва, че й били заявили

затворниците, какво, ако ги храним в затвора, щели да поддържат бугарското, а ако ли не и те

щели да се откажат както и другите и ме пита да продължава ли и занапред да ги храни или не,

защото и от домовете им дохождали някои с торби за брашно да искат, а други искали и пари. При

това гръцкият владика, челеби Мито и други отивали по къщята на затворниците, за да ги

заплашват със заточение, проклятия и пр.

Телеграфирах на Захо ханджията да ги храни до моето завръщане. Писах тоже и на жена си да не

връща децата им празни от къщи, доде се завърна.

Жена ми ми писваше още, че всяка сутрин намирала портата омацана с човешки нечистотии и

хвърляли всяка вечер камъни върху керемидите, за да я плашат. Макар хазаинът ми Васил

Клямбов и да се е оплаквал на няколко пъти пред каймакама, но последният му е отговарял

всякога:

– Ако искаш да ти е мирна главата, изпъди ги от къщата си, а друго нищо не мога да ти направя.

Всичко това подробно излагам в светата Екзархия за положението на затворниците и за моето

положение и че съм похарчил всичките си пари по рушвети, за разни книжа, документи,

телеграми и пр., които се отнасят до общото дело в Солунския вилает, При това им явявам, че от

Солунската община никаква помощ нямам – било морална, било материална, даже и техни някои

работи са оставяни аз да ги изпълнявам. Още молех поне моето изслужено тримесечие да ми

изплатят. Дядо Методий Кусевич ми отговаря с едно официално писмо, че светата Екзархия засега

нищо не може да ми помогне, затова да гледам сам да си помогна.

"Относително заплатата ви скоро ще ви се изпроводи, а така също и разноските по делото, които

сте направили и които ще направите, всичко ще ви се признае и заплати, но в случай че се

уловите, светата Екзархия за вашата безопасност не отговаря" и пр., писаха ми.

С този екзархийски отговор, без пари, като гръмнат останах.

В туй време дохождат двама учители, изпроводени от председателя на Солунската община, дядо

Козма Пречистански (по-късно дебърски владика), с плач да ме молят да им изкарам дипломи от

меарификомисиони, понеже, колкото пъти отивали досега, все им казвали:

– Елате утре.

Питах ги:

– Имате ли по две лири да дадете рушвет на един от членовете на комисията?

– По четири ще дадем – ми отговориха учителите – само и само дипломи да вземем и да си

отидем, че се съсипахме тук. Цял месец как чакаме!

Отидохме в изпитателната комисия, извикахме вън Асан ефенди *119+ (шурей на председателя).

Дадохме му четири лири за двамата.

Асан ефенди им поръча да идат още сега да обадят на директора Божил Райнов да дойде на

другия ден рано в комисията да ги изпита.

След три дена те си взеха дипломите и си отидоха. На излизане от конака среща ме Абди ефенди

и ми казва:

– Скоро да отидеш при секретаря на валията, че има нещо да ти съобщи!

Отивам при секретаря.

Пита ме дали познавам някой тиквешки даскал Георги Мицарев.

– Приятел ми е – отговорих му.

– Той е наклеветен от солунския и струмишки влалика като бунтовник и като такъв ей тази мазбата

е направена до тиквешкия каймакам, вързан да го изпроводи тук, и оттук – на заточение.

Условихме се да му дам две лири, за да задържи мазбата до два дена и да ми даде копие от нея.

Още на другия ден трябваше да му занеса две лири.

Отивам право на телеграфа и телеграфирам така: "Даскал Георги Мицарев, щом получиш

телеграмата ми, веднага да дойдеш в Солун. Костенцев"

Мицарев ме пита от Тиквеш:

– Защо ме викаш?

Отговарям му:

– Ела, недей пита.

Мицарев дойде.

С Абди ефенди му изкарахме тескере и го изпроводихме в Цариград. (Сега е свещеник в

Тракийско.)

След три-четири дена взеха да го търсят по солунските ханища.

Отивам при нашите щипяни търговци, които се намираха тогава в Солун. Описах им своето

положение. Дадох им екзархийското писмо да го прочетат и след като го прочетоха, казаха ми да

почакам малко. След десет минутн се завърнаха Коне Рибарчев *120+ и Мите Кавраков *121+ и ми

казаха:

– Понеже сме слушали и виждали вашите страдания и мъки по общонародните ни работи, засега

приемете този наш скромен подарък от тридесет лири и то лично вам го подаряваме за вашата

деятелност.

След като им поблагодарих, занесох двете лири на секретаря и взех копие от Мицаревата заповед.

Завърнах се в Струмиза и дадох три телеграми от страна на затворнизите до великия везир,

Негово блаженство и солунския валия и след три-четири дни дойде заповед за уволненнето на

каймакама и за освобождението на затворниците.

Всички излязоха от затвора, само Ружин Панде не иска да излезе. Стражарите го теглят навън, а

той се тегли навътре. Най-подир го избутаха от затвора и заключиха вратата, а той грабва една

рогозина, постила я насред двора, сяда на нея и вика на другите затворници:

– Елате бе, седете тук, да видим кого сме обрали, кого сме убили, та да ни държат в затвор

двадесет и толкова дена? Ние сме търговци, искаме си честта, какво е туй? В балкана ли се

намираме или в пусто поле? Изпъждат другите затворници, а Пандето го хващат четири заптиета

за ръцете и краката, изкарват га на улицата и затварят портата, за да се не повърне надире.

Още като бях в Солун, бях писал на Екзархията да изпроводят една учителка и един учител, а

именно за Христо Бучков от Кукуш (който знаеше български, гръцки, турски, французки – свършил

бе цариградския лиией), понеже за мен казваха, че съм бил комита на Шипка, а в Джумая, като

кадия, съм бил осъждал и мъчил турците и пр.

Бучков дойде. Пристигна и учителка.

Наредихме училището добре. Събраха се около двеста ученика и ученички и започнахме работа

редовно, но не се мина много, гърците подкупиха и новия каймакам и той заповяда училището да

се затвори, а мен вързан да ме изпроводят в родното ми място.

Юзбашията ми проводи известие да бягам и аз заминах пак за Солун.

Наново вземам заповед от Солун и от господин Насте Стоянов петдесет лири за моя сметка и се

връщам в Струмица.

Каймакамът казва:

– Гърците ми дадоха сто лири, за да ви затворя училището, дайте вие петдесет, за да ви го отворя,

инак не, макар че имате заповед.

Най-подир дадох тридесет лири и го отворихме.

През 1883 г., на 1 януари, сутринта рано дохаждат пет-шест души войници и ни казват:

– Хайде, даскаллар, ставайте, че ви викат във военния съд!

Взеха ни по средата като софийските арестанти, когато ги карат на баня, и ни подкарака. Като

наближихме до черквата "Свети Димитри", гледаме. мъже, жени, деца и свещеници – всички

излезли вън от черквата.

Гърците се радват и казват:

– На, видите ли, подир малко всички българи така ще ги изпроводят на заточение!

Едни от българите наскърбени, а други плачат.

– Братя, недейте скърби и плака за нас и недейте слуша тези гъркомани, що ви лъжат. Не гледайте

сега как отиваме, но да впдите подир малко как ще се върнем! – им казах и тъй отидохме до

военния съд. Бучкова арестуваха в една стая, мен в друга. След като изпитали Бучкова, пуснали го

и той си отива в къщи.

Събрали се около него всички общинари и други българи, за да узнаят резултата от военния съд.

На въпроса на общинарите и на жена ми:

– Къде е Арсени?

– Не зная, не се видяхме втори път – отговаря господин Бучков.

– Ами какво ви изпитваха пак? – питат Бучкова.

– На всички въпроси почти, които ми задаваха, аз им отговарях: "Аз не знам, по-старият даскал

знае." И тъй ми казаха, че съм свободен да си отида и аз си дойдох!

След три четвърти час двама войници с пушки ме заведоха в заседателната стая.

Съдът се състоеше от четирима висши военни чиновници и един секретар.

Дадоха ми един стол до вратата да седна.

Като седнах, помолих ги, ако е възможно, да ми позволят да се огрея малко на мангала, понеже

стаята, дето бях задържаи, бе много студена, при това и времето бе студено.

Заповядаха на разсилния да донесе при мен стоящия при тях мангал.

След като им поблагодарих, помолих ги да ми позволят да си направя цигара, че съм терекия.

Проводиха ми четири готови цигари в едно тасче. След туй започна изпитването:

– Слушай, даскал ефенди, за всичко, каквото ще те питаме, ще ни даваш положителни отговори и

в случай че те заловим в лъжа, знай, че има и въже, има и сюргюн! Хубаво мисли!

Станах прав от мястото си, дадох им едно темане до земята, като им казах:

– Емръънъзи ферман! – и си седнах.

– Как ти е името?

– Арсени Костенцев!

– На колко години си?

– На четиридесет и една година.

– От град кой си от Москово?

– Не приемам да съм московец! Аз съм верен царски поданик от град Щип, десет часа разстояние

от Струмица, както ще видите от самото ми удостоверение, издадено от щипския каймакам, че

съм царски поданик и че съм си плащал царския данък най-редовно.

В действителност, искам да се изповядвам, че откак съм се родил, на турчии пет пари данък не

съм дал, а рушвет – повече от шестстотин лири съм дал.

Подавам им удостоверението.

Всички наред го прочетоха, повърнаха ми го и взеха един други на ушите да си шъпотят.

Един от членовете ми казва:

– На, ето, самият ваш владика писва тук, че си от Московията, той няма да лъже я?!

– Ефендъм, както аз, тъй и телеграфът ви е в ръката. Може да питате в Щип и да се уверите аз ли

лъжа или владиката лъже! Гръцката книга пише, че който не е грък – той е без вяра и закон, и те,

ако имаха сила, не само хората, но и камъните щяха да погърчат. Нашата (българската) книга

пише, че всичките народи на земята сме земни братя и като братя трябва да се обичаме едни

други, но гръцкият народ не е народ за обичане, затова ние българите не само на този, но и на

онзи свят ще гоним гърците, защото царят ни е дал свобода да се учим на езика си, а те искат да

ни отнемат тази царска свобода и със сила искат да ни накарат да учим чуждия за нас гръцки език.

– Слушай, даскал ефенди (показва ми едно заявление от гръцкия владика), владиката писва тук

така: че си бил московец, че си бил комита в Шипка, че си бил в Джумая кадия, бил си, мъчил си

там турццте, че си дружил с Костадин Банскалия и с другите комити и сте си помагали

взаимнообразно с пари и сте бунтували народа. За всичко това искаме да ни отговориш истина ли

е това, що пише владиката за вас, или не?

– Ваше благородие, кадия съм бил в Джумая, но джумайските мюсюлмани са живи, попитайте ги

дали е имало друг някой да ги пази тъй, както съм ги пазил аз? И затова всичко, каквото пише

владиката, е лъжа и клевета.

– Ами по чия заповед си дошъл тук и кой ти заплаща и колко?

– Аз бях писар при екзархос ефенди в Цариград. От Струмица дойде едно писмо, подписано от

седемдесет-осемдесет граждани, с което молеха екзархос ефенди да им изпроводи един даскал,

който да им учи децата на езика им и аз помолих екзархос ефенди да ме изпроводи мен – едно,

като комшия и, друго, като познат човек тук на цялата околия, понеже съм бил шест години даскал

в Струмишката околия. И екзархос ефенди ме изпроводи тук и ми плаща петнадесет хиляди гроша

в годината.

– Слушай, даскал ефенди, владиката не ви иска тук, затова трябва да си отидете, откъдето сте

дошли.

– Ваше благородие, тук е царска земя, а не владишка. Както владиката е дошъл тук с емир, тъй

съм дошъл и аз с емир от Баба Алието. При това ние българите не признаваме нито Гръцката

патриаршия, нито пък гръцките владици и попове. Вие мен ако изпъдите, екзархос ефенди друг

даскал ще изпроводи и без даскал няма да остави училището, затова ще ви моля и полите ви

целувам, да не уйдисвате на акъла на владиката, че е язък и за мене!

Председателят:

– Слушай, даскал ефенди, вие ще донесете до утре вечер тук едно поръчителство, подписано от

десет-двадесет души граждани. Чу ли? Хайде ходи си сега! След като им благодарих, помолих ги

да ми дадат един войник до дома да ме заведе.

Председателят заповяда да ми дадат двама войника да ме заведат до къщи.

Гърците пукаха от яд, като казваха:

– Язък за двестата лири, що ги дадохме, а пък нищо не направихме. На и двамата бугарски

даскале се завърнаха!

Те явно си казваха, че били дали двеста лири рушвет, за да ни изпъдят и да ни затворят

училището.

Напоследък като бях в Солун, каза ми господин Мите ханджията:

– Дошли са от Кукуш три момчета, които желаят да те видят, затова хайде да отидем в стаята им.

Отидохме в стаята им.

Ханджията ни запозна и след малко ми казаха:

– Господин Костенцев, ние често срещаме вашето име по вестнините "Зорница" *122+, Неологос",

"Курие д'Ориен" и други. Четохме и за вашите подвизи. Затова решихме и тримата да дойдем и да

видим кой и какъв е този човек и да ви благодарим за вашите подвизи, затова тези два-три дена

ще бъдете на наше разположение и наш гост, ако ни обичате.

– От сърце и душа ви благодаря, че сте дошли от Кукуш тук само за мен да ме видите. Трябваше

наскоро аз да гощавам вас, а не вие мен! – им отговорих.

– Не, ние ви обичаме, затова искаме да ни бъдете гост.

Аз се просълзих, както ги гледах такива млади, весели, живи и интелигентни момчета.

И тъй, след тридневно гостуване при тях, те си заминаха за Кукуш.

През месец февруарий същата 1883 г. получих една телеграма от председателя на Солунската

община, с която ме вика да отида в Солун.

Отивам.

Председателят дядо Козма Пречистански ми каза така:

– Господин Костенцев, повиках ви, за да ви кажа една скръбна новина. Получих от светата

Екзархия писмо, в което ми писват следующето "Получихме едно писмо от солунския валия Галиб

паша *123+ до негово блаженство, в която пише така: "Доде Костенцев е даскал в Струмица, не

може да функционира училището ви редовно, затова трябва да го преместите." Ето защо Негово

блаженство ви предлага да напуснете Струмица и да заминете за село Емборе, Кайлярска каза,

Селвички мютесарифлък, Леринска епархия.

– Дядо Козма – отговорих му, – помни ми думата, че с моето дигане от Струмица Галиб паша

съвършено ще затвори струмишкото училище. Това е турска дубара.

Дойдох в Струмица. Повиках общинарите и по-първите граждани. Казах им за какво бях повикан в

Солун.

Взеха да плачат и да ми се молят да ги не напускам, додето не получат отговор на тяхното писмо

от Екзархията.

След един месец дохажда отговор от светата Екзархия, но вместо на общината, те пишат мен, че

непременно трябва да замина за Емборе и понеже не съм още заминал и съм слушал

общинарите, светата Екзархия ми спира заплатата за един месец – двеста и петдесет лева.

Накрая ще добавя за Струмица още следующите пропуснати обстоятелства за първите години от

моето учителствуване в този град:

1) Трябваше да подкупя юзбашията, защото под негова ръка са стражарите, секретарят на

каймакама и телеграфчията и по този начин узнавах всички тайни по българските работи;

подкупих също и секретаря на солунския валия и солунския телеграфчия и с туй спасих не само

себе си, но повече от сто души от азиатските тъмници; само един път спасихме с Насте Стоянов

около шестдесет души от заточение, те бяха докарани в Солун в окови от Кратово, Паланка и

велешките села;

2) Един ден ме повиква секретарят на струмишкия каймакам в Тошовата бахча и ми каза: "Срещу

вас се направи една мазбата, че сте бил комита в Шипка, кадия в Джумая и сте бесили турците и

че сте имали сношение с комитата Костадин Банскалията и проч. и днес я изпроводиха по селата,

за да я подпишат и подпечатат кметовете и то, без да обаждат, че е за българския даскал; уверен

съм, че с тази мазбата ще ви изпроводят на заточение, затова ти явявам да вземеш мерки."

Спазарихме се за една лира да ми даде копие от мазбата и да ме предупреди за нейното

постъпване в управлението и да я задържи и не внася в съвета най-малко два дена.

Бележки

99. Ганчев, Добри – роден в град Лясковец през 1854 г. Учи най-напред в родния си град, след което

продължава образованието си в Русия, където през 1875 г. завършва полукласическата гимназия в гр.

Николаев. След завръщането си в България става учител. По-късно отново заминава за Русия като през 1879

г, завършва Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия. От средата на 1879 г. заема

поста секретар на Българската екзархия в Цариград, където заедно с екзархийския наместник Методий

Кусевич развива дейност за откриване на училища из Македония и България. От 1883 г. става лектор във

Висшето училище по българска история. По-късно е определен за учител на княз Фердинанд по български

език.

100. Според чл. 62 на Берлинския договор верските права на църковните общности и учреждения в Турция

били гарантирани, тъй че Българската екзархия имала държавноправно основание да възстанови своята

дейност. Ситуацията обаче била твърде сложна. По-време на Руско-турската освободителна война екзарх

Йосиф бил напуснал Цариград и до края на 1879 г. пребивавал в София или Пловдив, като оставил на своя

наместник Методий Кусевич да води екзархийските дела. Екзархията била лишена от свое ведомство в

Турция след изгонването на нейните владици. Портата не позволявала и да се спомене за възстановяване на

църковните права и за някаква нова дейност на Екзархията. В резултат на всичко това българските училища

в останалите под робство български земи били закрити или доколкото някои от тях останали – били

подчинени на гръцките владици. Както писал в. "Автономия", Македония представлявала "Една

потресающа картина. Населението, лишено от своя екзарх, от свои владици и от свои учители, не беше в

състояние да се противопостави на жестоките гонения, на които беше изложено." Ето защо в първите

годинн след Освобождението основната грижа на българските просветни дейци в Македония била

откриване и уредба на нови училища, както и цялостно възраждане на учебното дело.

101. Каранфилович, Димче П. – родом от Велес, представител на Македония в Учредителното Народно

събрание, участник в Кресненското въстание – подпредседател на софийския комитет "Единство",

образуван във връзка с въстанието.

102. Начало на Солунската мъжка гимназия "Кирил и Методий" се поставя през 1880 г., като дотогава в

княжеството и Източна Румелия имало само две пълни гимназии – Софийската и Пловдивската. Създадена

от Солунската българска община и Екзархията, тази първа гимназия в Македония дала голям тласък на

българското учебно дело там, играла е изключителна възпитателна роля сред българското население и е

била основно противодействие срещу гърцизма. Главната заслуга за създаването на Солунската гимназия

принадлежи на Кузман Шапкарев, което личи от писмо на М. Кусевич до него: "Кой каквото да казва, но

неоспорима истина е, че гимназията в Солун и последующите й прибавки е ваше дело, ваша неоценима

заслуга към македонските българи, дължима на пословичната ви упоритост..." (Вж. Божинов, Воин.

Българската просвета в Македония и Одринска Тракия – 1878 – 1913, С., 1982 с. 35.)

103. Струмишки митрополит по това време е АГАТАНГЕЛ. Като своите предшественици, и той преследва и

клевети пред турските власти мирни български граждани, свещеници, учители и пр.

104. Китанчев, Трайко (1858 – 1895) – български общественик и книжовник. Роден в с. Подмочани, Ресенско.

Учил право в Московския университет. По-късно учителствува в България и се занимава с революциониа

дейност. Първи председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).

105. Ружин, Панде – виден струмишки гражданин, голям родолюбец и защитник на българското просветно

дело в Македония, активен участник във вълненията в Струмица по повод затварянето на българското

училище през 1881 г.

106. Панайотов, Никола – председател на Струмишката община. На 19 февр. 1883 г. Н. Панайотов изпратил

писмо до Тодор Хаджимишев, драгоман при руското консулство в Солун, с което го моли от името на

местното население да направи постъпки за връщане на учителите им.

* За такъв услових Васил поп Тодоров, син на един заслужил свещеник, когото гърците отровиха в Серес.

Последният остави четири малолетии деца сираци без никакви средства и помощ, та с тези двадесет и

четири лири син му Васил поддържаше цялата си фамилия.

107. 3. "НЕОЛОГОС" – гръцки вестник, излизал в Царикрад от 1867 г.

108. Шумков, Петруш – деец на просветното дело в Солун, касиер на строежа на новото крило (1882 – 1883

г.) към училището в Солун.

109. Думчев, Никола – руски възпитаник, учител в Дойран, по-късно учител за кратко в Солун. През учебната

1882/83 г. отново е назначен за учител в Дойран.

110. Телятинов, Христо – единият от двамата учители на дойранското училище, открито през 1881 г. През

ноември същата година то е затворено, но Телятинов остава в Дойран с екзархийско поръченние да работи

за неговото отваряне.

111. Мискинов, Никола – около 1882 г. завършва Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев.

След това учи две години естествени науки в Женевския университет, а от 1884 г. е директор на всички

училища във Велес.

112. Сарафов, Петър Вълчев (1842 – 1915) – роден в с. Гайтаниново, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Учи в

гръцката гимназия в Сер, след което се завръща в родния край и с плам се включва в борбата за независима

българска църква и училище. П. Сарафов открива българско училище в Либяхово. След създаването на

Екзаркията през 1870 г., под негово ръководство в Неврокопско, Серско, Драмско и Мелнишко се подписват

документи, с които се регистрира присъединяването на тези краища към Екзархията. През 1873 г. П.

Сарафов открива училище в Мелник, а през следващите години учителствува в различни селища из

Македония. След Берлинския конгрес продължава активната си дейност, обикаля села и градове и разпалва

патриотичните чувства на населението.

113. Прокопиев, Спас П. – определен за учител на мелнишкото училище при повторното му отваряне през

учебната 1882/1883 г.

114. Става дума за Кольо К. Мавродиев от с. Гайтаниново, който бил назначен за учител в Петрич през 1882

г. По-късно (1885) отива учител в Серес. Многократно затварян и преследван от властите.

** И четиримата влязохме задружно в комисията и присъствувахме на изпитите. Тук се случиха два

оригинални случая. Първият бе с Петър Сарафов по география, а вторият с Костадин Маврудиев по закон

божи.

Петър Сарафов, като разправи от що става ден и нощ, как се движи земята и как Магелан я е заобиколил за

една година и пр. и пр., всичките турци в комисията извикаха: "Ялан, ялан ялан – куюнус беш" (Лъжа, лъжа –

пишете му пет – главната бележка беше десет.)

Костадин Маврудиев и той по всичките предмети отговори много добре, както и господнн Сарафов, но най-

подирният въпрос, който му зададе господин Божил Райнов, бе: "Колко са тайнствата божи?"

К. Маврудиев сериозно, с висок глас набързо му отговори: "Понеже нямам никакво понятие от това нещо,

затова моля, недейте ме пита за него." Ние с благоговение изслушахме седемте божи заповеди на господин

Маврудиева, като си стискахме устата да се не изсмеем, защото всички щяхме да пропаднем. А турците

взеха да викат: "Ашколусун, папаз гиби окоюр – куюнус оп" (Браво, като поп чете, турете му десет) и тъй наш

Костадни, по закон божи има най-голямата бележка – десет.

115. Пречистански, Козма – родом от с. Орланци, Кичевско. Архимандрит; от 1873 г. игумен на

Пречистанския манастир; председател на Солунската обшина. През 1874 г. застава начело на църковните

борби в Дебърската епархия. От есента на 1874 г. до пролетта на 1876 г. е заточен от властите в Св. Гора,

обвинен, че насърчава кичевския манастир "Св. Богородица" да се откаже от Патриаршията и да се

присъедини към Екзархията.

116. Спространов, Наум (1854 – 1885) – родом от Охрид. Завършва френския лицей в Галата Сарай и веднага

след това е назначен на служба в руското посолство в Цариград. Преводач при подписването на

Санстефанския мирен договор. След Освобождението е назначен за драгоман на Руското генерално

консулство в Солун, където същевременно става един от главните преподаватели в местното българско

училище и се проявява като пламенен радетел за просвета и национално освобождение на Македония.

117. В. "КОРИЕ Д'ОРИЕН" – френски католически вестник, излизал в Цариград; стои на униатски позиции по

българския църковен въпрос.

118. Константин л. Григоров положил големи усилия да осигури разрешение на Арсений Костенцев да се

завърне в Струмица и да продължи учителската си работа, но не успял.

119. АСАН ЕФЕНДИ – бимбашия на Струмица.

120. Рибарчев, Коце – щипски търговец, в чиято къща се е помещавало местното училище.

121. Кавръков, Мите – виден щипски търговец и родолюбец.

122. В. "ЗОРНИЦА" – седмичен вестник, който започва да излиза през 1876 г., издаван от американското

евангелистко общество с редактор Т. Л. Байнгтон. Има за цел да пропагандира протестантските идеи.

123. Галиб паша – солунски валия от 1880 до 1885 г. Галиб паша се отличавал със сравнително добро

отношение към просветителските стремежи на българите в Македония, доколкото те не са били в разрез с

турските интереси.

Учителствуването ми в Емборе. Разбойникът Вели ага

Отидохме в Емборе.

Разправихме как господин Христо Върбенов *124+ е обрекъл всяка година да дава помощ за

училището по сто лири.

Повечето с плач благославяха дарителите.

Разправихме им как скоро ще ни дойде и учителка, която ще учи момичетата да шият, плетат,

везат и пр., и пр., и те всички не можеха да се нарадват.

Преди да влезем в новото училище (понеже в старото много вонеше), отивахме вън от Емборе

под кестените (едно кестеново дърво побираше около петстотин-шестотин човека под своята

сянка и всяко отделение се занимаваше под особен кестен).

Като минавахме българската махала, пеехме български училищни песни, а през турската махала

пеехме турски.

Всички турци и туркини излизаха да слушат и да казват:

– Да живеете!

И тъй все с песни си отивахме и с песни се връщахме.

На всяко връщане братя Мерсинови ме спираха и ме черпеха с кафе и тютюн, че съм им бил

веселил махалата и децата им били много доволни.

С учениците си живеехме братски – на всеки урок им казвах по две-три приказчици, сходни с

урока и поучителни и всеки един ученик си държеше бележки. Така незабелязано учениците

постепенио научиха около сто-сто и петдесет приказчици.

Приказчиците им влияеха повече и от уроците и в резултат започнаха да почитат и обичат

родителите си и по-старите от тях и не чух от никого да ми се оплаче от моите ученици.

Последните сами си бяха съставили хор и всяка вечер дохаждаха и ми пееха под прозорците.

С една дума, учениците ми бяха невинни ангелчета.

Както и по-горе казах, турците ме бяха залюбили много, но във време на българо-сръбската война

не искаха да чуят името българин, та и мене ме намразиха толкова, че не искаха да ме видят.

Аз ги поздравявах, а те гледаха настрана.

Един ден си казах:

– За да победиш турчина, трябва да туриш червен фес!

Една вечер отивам в турското кафене.

Насядали десет-петнадесет турци с чябуците и разговарят за войната.

Поздравих ги и седнах настрана. Заръчах си едно кафе.

Още не го допил, обърна се един към мен и ми каза:

– Е, даскал, на българите им е е...м ... Сърбът ще ги направи на прах и пепел и ще им вземе цял

Болгаристан.

– Слушайте, аалар – отговорих им. – Да ми говори някой аджамия, разбирам, но да ми говори

човек като вас умен, не мога да разбера – трябва да се радват и мюсюлмани, и бугари – да надвие

Бугаристано (с внимание слушат всички и взеха да наближавах към мен), защото Бугаристано е

царска земя, дадена един вид аманет на бугарския принц. Утре ще се разсърди царят, ще му каже

на бугарския принц; "Махни се оттук бре! – Върви си, откъдето си дошъл, таз земя е моя!" Какво

ще прави? Ще стане, ще си отиде в чужда земя! Кой може да живее със зорле? Затова, недай

боже, да победи сърбът, защото с побеждаването на сърба се побеждава нашия цар и зима

царска земя, а не бугарска.

– Така, така, има право ефендията! – извикаха няколко души и започнаха да псуват сърбите, а на

мене да хвърлят кесиите си с тютюн и да заръчват кафета.

След този разговор всякъде и всякога кой където ме види, пита:

– Ефенди, нашата работа как отива, какво пишат вестниците?

– Много добре отива – им отговарям.

– Дай боже, добре да отива – да го съсипят тоз кяфирин сръб, да го няма! – отговарят турците.

Беше ме наклеветил леринският гръцки владика на селфичкия мютесарифин и подир някой ден

дохожда едно заптие, обажда на чорбаджиите, че иде мутесариф паша, та скоро да излезем да го

посрещнем.

Излязохме с учениците и с турски песни го посрещнахме и доведохме до квартирата му.

Проводих след туй един ученик у дома да каже на жена ми да даде на детето английска сол, за да

го сурдяса.

Пашата щом седна, запита чорбаджиите:

– Владиката ми телеграфира от Лерин, че вие сте имали някой български даскал комита?

– Имаме, паша ефенди, даскал, но не е комита, както ви го е представил владиката, а е честен

царски рая, има добро свидетелство от Щипския хюкюмат, че е добър и честен и редовно си

плаща царските данъци – му отговориха Никола Чирков и Георги Петро Гачов.

– Кого питахте? Не знаете ли, че без емир българско училище не може да се отвори и български

даскал без диплом от меарифи-комисиони не може да учи деца?

– Вие да сте живи, паша ефенди! Ние сме ваши деца, вие сте наш баща и да сме погрешили, вие

ще ни простите! – му отговориха същите.

– Викнете даскала ви тук!

– Аз съм, паша ефенди! – му отговорих, като му дадох една темана дори от земята.

Пашата:

– Имаш ли диплом от меарифа?

Поклоних му се и му дадох какта дипломата, тъй и щипското свидетелство от хкжюмата.

След като ги прегледа и ми ги повърна, попита ме:

– Имаш ли от леринския владика писмо?

– Имам писмо от екзархос ефенди – отговорих му.

– Не те питам от екзархос ефенди имаш ли, ами те питам от леринския владика имаш ли писмо?

– Леринският владика, паша ефеиди, зависи от гръцката патрикана, а пък аз завися от Българската

екзархия, та затова и да искам от владиката писмо, няма да ми даде.

– Щом нямаш от владикаяа писмо и даскал няма да бъдеш тук, затова ей сега да станеш да си

ходиш, защото вързан ще те изпратя на отечеството ти!

– Моля ви се, паша ефенди, смилете се над мен, момчето ми е много болно и не може да се

държи на кон. При царския и ваш живоя каил не сте детето ми на път да умре, затова ще ви моля

да ми позволите до три-четири дена, доде се оправи момчето ми.

– Болестта каква му е?

– Коремна болест и сурмек има, паша ефенди.

– Добре, аз ще пратя градския доктор да види болно ли е или не!

Обърна се към чорбаджиите и им каза да идат в Селфидже и си изкарат емир, па после да учат

български, но този даскал не може да бъде и след като изкарат емир – той ще им намери даскал и

си замина за Блаци.

Ние излязохме пак с "нишири нур шахи джихан" и пр. да му пеем, а той махна с ръка, че не трябва.

Ние се върнахме надире и си започнахме пак да си учим.

Подир три-четири дена дошъл владиката в село Дебрец и проводил един дебречанин да обади на

емборчани да му приготвят конак.

Чорбаджиите му отговориха така:

– Ще идеш и ще му кажеш на владиката, че в Ембори за него конак няма и в случай че ще дойде в

Ембори, трябва да знае, че нито за него, нито пък за Ембори ще стане добре, но по-добре е

откъдето е дошъл, пак там да си отиде!

Като чул владиката този отговор, отива право в конака и обажда на каймакама.

На другия ден дохажда кърсердаринът Вели ага със седем-осем души.

Вели ага беше един от най-прочутите разбойници в целия окръг, родом от село Добрен, на

половин час разстояние от Ембори, и за него и турци, и християни казваха, че сабя го не секла,

куршум го не хващал и пр. и че с дълги и широки молби са го кандърдисали да се предаде и да

стане кърсердарин и заедно със своата чета да пази околията от лоши хора.

Един път е бил заловен близо от две хиляди души войници, но през нощта тайно избягал. Много

пъти му е бивала къщата заобикаляна, много войници и офицери са падали убити, но не са могли

да го заловят. Много пъти през сред града Кайляре минавал и както чаршията, така и

правителственият дом са бивали затваряни. Такъв страх са имали всички от него.

Той идва пред портата на поп Димитри *125+. Повиква последния и го пита:

– Тук ли е, попе, още бугарският даскал или си отиде?

Дядо поп му отговаря:

– Тук е, Вели ага!

– Ами пашата му е казал още тогава да си отиде. Защо не си е отишъл?

Дядо поп с разтреперани уста и ръце му отговаря:

– Момчето му беше болно, Вели ага, па и сега е още болно.

– Слушай, попе, ти знаеш кой е Вели ага и какво може да направи, затова ще му кажеш да стане и

да си отиде, защото довечера, ако го намеря тук, на парчета ще го съсека и ще го изгоря, ей тука

всред Емборе, чу ли?

– Чух, Вели ага, ще му кажа!

Аз гледах отстрани и слушах всичкия им разговор и шом тръгна, му извиках:

– Вели ага, Вели ага, ела бе джанъм, ела да пием по едно кафе! Ако не щеш кафе, по едно сладко

да вземем и по една цигара да изпушим, аз ще си отивам, щом ми казвате вие. Поне да се

запознаем, па може би един ден да се срещнем и видим някъде, че "гора с гора се не срешат, а

човек с човек се срещат" – казва пословицата.

– Много работа имам бе, даскал ефенди. – Хайде други път ще се видим! – ми отговори.

– Бе джанъм, царската работа се не свършва! Тя само тогава може да се свърши, когато се светът

свърши!

– Е, хайде да ти не разваля кефа – каза.

Щом взе да слазя, всички нахрипаха от конете, за да му вземат коня, и аз изтичах и го посрещнах

на портата.

Ръкувахме се и се качихме в стаята.

Попитах го:

– Ракия и вино – какво обичаш?

– А, а, такива работи не пия!

Донесохме му една купа сладко и една чиния бадем-шекер.

Шекера си тури в джоба, а сладкото си изяде.

В една чиния му напълних трапезански тютюн – жълт като кехлибар, който бях купил от Цариград,

като му казах:

– Дай да ти напълня кутията!

– Недей, недей го троши, ами ако обичаш, завий малко в една книжка, за да занеса на ханъмата

да види какъв тютюн има на света. Вярвай, ти казвам, че и аз дунята съм обиколил и такъв тютюн

не съм видял.

– Добре – му отговорих. – Щом пуши ханъмата, има и за нея тютюн башка, но дай си твоята кутия!

Грабнах му кутията и я напълних.

Разговорът се водеше на български, защото в неговото село и децата знаят български.

В това време видя на стената едно околчесто огледало с две закачалки от страните за закачане на

капели.

– Я, моля ти се, да видя туй огледало.

– Чудно нещо, откъде си го купил? Дунята съм обиколил, такова огледало не съм видял!

– Туй огледало съм купил от Цариград за две и половина лири – му отговорих.

– Ще те моля много, ако е възможно, да ти дам две и половина лири, за да ми докараш и на мене

такова едно огледало, ама да бъде също като това.

– Слушай, Вели ага – отговорих му, – аз от търговия много не отбирам, но от човек – един път като

го видя, ще го позная какъв е и затова от първия път още като те видях, познах те, че си добър,

честен и справедлив човек, затова туй огледало ще бъде подарък от моята жена на твоята ханъма

за спомен и като види огледалото, да си каже, че туй огледало ми е от една българка, емборска

жителка. А пък вземи тези две лири от мен подарък, за да си вземеш едни чизми и когато ги

обуваш и събуваш, да си спомниш за мен (оставих му ги на коляното), че тук имаше един

български даскал, когото гръцкият владика изпъди. Обичах да поседя в тези хубави места, но не

бил късмет, защото ние българите и гърците не само на този свят, но и на онзи свят няма да

станем приятели. Българската книга писва: "Да обичаш всичките човеци на земята, защото сте

всички земни братя", а пък гръцката книга писва: "Който не е грък, той е без вяра и закон и затова

гледай да му напакостиш и да го убиеш." Затова ще те моля много, Вели ага, да ми дадеш един от

твоите човеци да ме прекара през лошите места, за да ми се не изплашат децата, а пък колкото за

огледалото, тютюна и други някои бакшизлъци за ханъмата, ще ги изпратим с Иванче Марелов у

дома ви.

С голямо внимание ме изслуша с наведена глава, без да ме погледне.

Вдигна си главата, стана прав, облиза си палеца в знак, че иска да направи "беса" с мене.

И аз си облизах палеца и като си стиснахме двата палии, каза:

– Слушай, даскал ефенди, давам ти моята честна дума, че отсега нататък ти си мой брат и аз твой и

който се осмели да ти направи някое зло, ще зная, че мен го е направил. Събери си децата, учи ги

и ако някой ти попречи, по едно пиле хабер да ми прововодиш и аз ще зная да се разправя с него.

Затова тури си феса настрана и се не бой от никого – било турчин, било грък, било българин. Аз

сега ще мина покрай къщата на Бънде и Бъздов, ще им кажа да си седят на г... и да не бъркат

такива работи, защото те знаят кой съм аз!

– Ами, Вели ага, аз сега ще ви говоря като на брат.

– Кажи, ефенди, какво? – отговори Вели ага.

– Ами пашата и каймакамът да не би да ми напакостят нещо?

– Що! Като псета ще ги изтрепя – само да затворят училището! – каза Вели ага.

– Ха, Вели ага – продумах му засмяно, – не е ли язък, бе джанъм, такова едно хубаво, гевгирлия

училище да стои затворено, а пък ние да учим в това старо и смръдливо училище. Язък е, ще се

поболеят децата. Моля ви, кажете на Бъздовии, ако обичате, да дадат ключа, за да го отворим и

си учим в него. Хаджилък не ви трябва, доволни ви са детските благословии.

– Ха, сега ще взема ключа. Отворете го и си учете! Сбогом, сбогом!

Целунахме се уста в уста и се разделихме.

Вън се завъртя към дружината и им каза:

– Всички да знаете, че даскал ефенди е мой брат! Който и да е от вас, да го браните и да го гледате

като очите си! Чухте ли?

– Чухме! – му отговориха: – Сбогом, сбогом!

Дойдоха поп Димитри и други някои чорбаджии. Разправих им всичко подробно. Всички се

радваха и казваха:

– Този е тук и зар, и паша, и всичко, и щом е той с нас – не се боим от никого!

– Скоро, деца – каза дядо поп Димитър, – скоро камбаната да биете, за да осветим новото

училище! Да живеят учителят и Вели ага!

Донесе един ученик ключа, като каза:

– Много ти здраве от Вели ага. Даде този ключ, да си отворим новото училище.

Туй гевгирено ново и голямо училище бе съзидано от един одески търговец, родом от Емборе, но

само за гръцко училище, а не и за българско и за това дотогаз се е учило в старото и вехто

училище.

Сбраха се жени, мъже, моми и деца. Мият, трият, метат, а други венци правят за вратите и

прозорците. Накачихме картите, картините по закон божи, глобуса, дъските за писане.

Взеха да казват:

– На, сега заприлича на манастир!

Дойдоха и другите свещеници. Направихме водоосвещение и през целия ден хора и песни като на

Великден.

През същия ден изпроводихме по Иван Марелов – ученик, на Вели-агица огледалото, половин ока

трапозански тютюн, половин ока бадем-шекери, едни везани със сърма калпуни, които бях купил

от Цариград за жена си, и по един чифт чорапи.

Не можела да се нарадва ханъмната. Заръчала на Иван Марелов да ни обади, че утре щяла да

дойде на обяд.

Сутринта повиках една готвачка туркиня – баба Бещирка, която приготви обеда ала турка.

Около обед гледаме, че иде Абдул (Абдул бе един черен арапин два метра висок, когото довел

Вели ага от Цариград и без него ханъмите никъде не ходеха. Въоръжен бе от петите до главата).

След него бабата, Вели ага, Вели-агица, сестри и на помощника му жената.

Всички се целуваха с жена ми.

Майка й на Вели-агица изкара един дълъг копринен везан пояс и опаса с него първо жена ми,

после дъщеря си и после пак жена ми.

– Ето – каза тя, – от сега нататък вие сте сестри, затова ако би някой, било, турчин, било българин,

да ти продума някоя лоша дума, по едно пиле хабер да ни сториш, ние знаем тербие да го

сторим!

След туй ни подариха по две чеврета, извезани добре.

На техния Байрам ние им изпращахме овен и баклава, а за Коледа и Великден те нам, а Абдулата

– почти на всеки два-три дена дохождаше, за да пита как сме със здравето и се по нещо ще

донесе, но никога в къщи не влизаше – тъй му било заповядано от дома му.

Не се минаха две-три недели, дохожда Абдул и казва, че Вели ага се бил скарал с първенците

турци и пак излязъл по гората и заръчал да ида без друго на обед в гората при чешмата (Луда

Митра).

Сутринта доста се колебах дали да ида или не, но най-подир реших да отида, защото той, ако иска

да ме убие, и у дома може да ме убие.

Пуснах децата за обяд. Казах им, че подир обед да не идват в училище, защото не ми е добре. Те

си отидоха и аз през баира се отправих към гората.

Щом наближих чешмата, слушам от две-три страни взеха да пищят свирки "пиу, пиу" – знак, че

ида, а мен взеха тръпки да ме побиват и зловещи предчувотвия захванаха да ме смущават.

Скоро забелязах, че двама души внезапно излязоха от гората.

Бяха вторъжени до зъбите с разни оръжия.

Мен ми трепна сърцето, но те ми продумаха:

– Даскал ефенди, не бой се! Ние не сме лоши люде. По заповед на твоя приятел Вели ага ние ще

те заведем при него.

И аз тръгнах с тях.

След двеста-триста крачки ние стигнахме до чешмата (Луда Митра) на една зелена морава под

една дебела кестенева сянка.

Виждам, че пекат няколко агнета на шиш.

Малко по-настрана седеше Вели ага, който, като ме видя, стана и със засмяно лице дойде да ме

посрещне, като викаше по турски:

– Добре дошли! Добре дошли!

След обикновените целувки и прегръщания взехме да се каним кой по-напред да седне върху

сиджадето, което беше подложено с дебел пласт от кестенева дебела шума.

Най-после той реши да седнем и двамата отведнъж.

Седнахме и потънахме в меката шума.

Започна Вели ага да ми приказва:

– Е, даскал ефенди, разбираш ли работата каква е? Ние пак се сритахме с нашите големии и аз

реших да стана пак горски цар!

– Господ здраве и живот да ви дава, Вели ага – отговорих му аз. – Вие с добрата си душа и сърце

като не можехте да търпите аулумлуците на хюкюмата и на изедниците бегове, които съсипват

сиромашията, намислили сте да правите добро на сиромасите!

– Вярно казвате, даскал ефенди, така е (започна да ги псува), отсега нататък само да слушаш какви

чудесии ще правя!

Заповяда да донесат на нас тримата (с помошника му) едно агне, а другите остави на дружината

си. Учуди ме много, като видях на трапевата една пълна буклия от четири-пет оки с вино, което

нарочно за мен бяха донесли от Негуш (негушкото вино е прочуто в целия Балкански полуостров),

понеже Вели ага и дружината му не пиеха нито вино, нито ракия.

– Хубаво ли е виното? – попита ме Вели ага.

– Пръв път в живота си пия такова вино, Вели ага! – му отговорих.

– Мехмед! – извика Вели ага.

На часа се яви пред него един бабаит турчин и той му каза.

– От същото вино ще кажеш да напълнят две бурета, ама буретата да бъдат от кестенево дърво, и

до четири-пет дена да ги занесат в къщата на нашия ефендия и ще му кажеш на притежателя, че

както виното, тъй и буретата аз ще му ги заплатя. Чу ли?

Поклони се Мехмед, даде му теманата и си отиде:

– Ах, Вели ага, защо правиш тъй? – забележих му аз.

– Що! Тези работи, що сте проводили у дома, за доде съм жив не мога да ви ги изплатя. Но кажи

ми ти сега дали има някой, който да ти е пакостил нещо, за да го сторя тербие, и какво добро още

искащ да ти направя? – отговори ми Вели ага.

– Доброто на теб и на домашните ти искам – му отговорих. – Ах, Вели ага, много ми пречи, бе

джанъм, леринският гръцки владика, който не желае да има българско училище в Емборе.

– Така ли? Аз ще напиша още днес писмо на владиката, затова не бери гайле, и ще му кажа, че ако

той излезе една педя вън от града, ще бъде съсечен на парчета.

– Има още едно нещо, но ще го оставим за други път него.

– Какво? – попита Вели ага.

– Щях да ви моля, ако беше възможно, да можеше да се изпъдят гръцките учители и учителки из

селото и да се заставят да си вземат български – отговорих му.

– Много лесна работа. Аз ще повикам в селата учителите, ще им дам до два-три дена мувлет да си

отидат отдето са дошли, па после ще кажа на чорбаджиите, че втори път ако ги видя, че учат

гръцки – живи ще ги опека.

До вечерта аз прекарах с разбойниците в най-приятно разположение на духа.

Започнало беше да се смрачава, когато се разделих от Вели ага.

Двама души от разбойнините ме придружиха до едно известно място и стигнах в Емборе

безопасно.

След пет-шест дена дохажда един добре въоръжен турчин, с два добри оседлани коня и ми дава

едно писмо от Върбенската община, с което ме поканват заедно с жена ми да ида на гости и да ги

помиря – гърци и българи.

Аз самичък отидох.

Почти всички учители, свещеници и първенци бяха излезли вън от "Екши су" да ме посрещнат.

Заведоха ме в дома на гъркоманите – братя Граматикови – хора добри, богати и влиятелни, но

най-върли гъркомани.

Цялото село се събра в училищния двор, дето им държах близо два часа помирителна реч.

Най-подир ги накарах да се разцелуват и си простят един другиму грешките.

Оттам отидохме свещеници, учители и от двете партии първенците в братя Граматикови, дето

беше приготвен обяд за тридесет-четиридесет души.

Цели два дена гуляй и визити като на Великден.

На втория ден, преди да си тръгна, дохаждат две заптиета и ми казват да отида с тях заедно в

участъка, че ме викал юзбашията.

Братя Граматикови и други им казаха:

– Много здраве ще кажете на юзбашията, че този даскал е наш гост и ние сме го канили, затова

няма да го пуснем в участъка. Ако обича юзбашията, нека дойде тук.

След малко дойде юзбашията намръщен и се обърна към мен с въпросите: кой съм, какъв съм,

отде ида и защо съм дошъл, когато съм бил дошъл защо не съм се явил при него и пр.

Вместо мен на всички въпроси му отговориха братя Граматикови, и то по-остро от него.

– Аз ще го закарам в Лерин, по заповед на владиката! – каза юзбашията.

– Вие ако закарате него, ние заедно с жените и децата си ще отидем в Битоля, но няма да оставим

нашия гост на произвола на гръцкия владика! – отговориха му братя Граматикови.

Юзбашията посрамен си отиде.

"Екши су" (кисела вода) го казват турците, а българите го назват "Върбени". Туй село е от триста-

четиристотин къщи, чисто българско и само за тишина стои един юзбашия с десет души стражари.

Изпращането ми беше още по-тържествено от посрещането.

Другата неделя бях канен със същата цел в село Сурвичево.

И там излезе благополучно помирението.

С една дума, Вели ага всичко, що бе обещал, точно изпълни.

Трябваше да замина за Цариград.

Из Воденско върлуваше някой си Кел Хасан. Проводих известие у дома на Вели ага, че утре

заминавам за Цариград, та ако е възможно, да ми проводи един човек, за да ме прекара през

лошите места.

Сутринта рано дохажда арапинът Абдулах и ми каза:

– Щом излезеш вън от Емборе, ще намерищ двама наши хора, които ще те придружат до Владово

над Воден два-три часа, и щом тръгнеш обратно от Солун, да телеграфираш, за да те посрещнем.

Кираджията ми Асан бе тоже ятак на хайдуците.

Тръгнахме и около един час вън от Емборе приближи се един до мен и след като ме поздрави от

страна на Вели ага, каза ми:

– Да си туриш феса над окото и с песни да си ходиш. Ние двама сме – един отляво, един отдясно

на пътя ви! – и се изгуби.

Асан кираджията ме пита с удивление така:

– А бе, даскал ефенди, откъде се познавате с този човек? Познаваш ли го какъв човек е?

– Познавам го! – му отговорих. – На моя побратим Вели ага – човек.

– Откога се побратимихте с Вели ага?

– Отдавна сме побратимени – отговорих му.

– Хаа, така ми кажи де, за да знам.

– Така да знаеш! – му казах.

– Ах, Вели ага, Вели ага, като него на дунята няма друг човек! Той е като ангел човек! Ей тази

поляна сега що я изминахме, тук имаше две хиляди души аскер, който бе го уловил, но през нощта

им избяга. Две хиляди пушки по него се хвърлиха, но еле го куршум не лови – нато пиле им

изхвръкна от ръцете!

И много други истории Асан взе да ми приказва за Вели ага.

Щом наближихме Владово, явиха се и двамата разбойници при мен, за да ми кажат "добър път" и

да кажат на Асана да ме гледа добре по пътя, защото той знае сетне.

Дадох им едно бяло меджидие за кафе, но не ми го приеха. Казаха ми, ако обичам, по едно

цигарлъче да им донеса от Цариград, че на връщане пак там ще ги намеря, и се сбогуваха.

Дойдохме в Солун и Асан ми се моли да му телеграфирам за негова сметка на връщане да дойде

пак да ме заведе. Както и стана.

Тръгнахме с Наумче Спространов за Цариград.

Наумче Спространов беша родом от Охрид, човек извънмерно патриот и надарен с всички добри

качества и надали майка Македония ще роди други нему подобен – почти всички източни езици

знаеше, а така също и руски и французки, а особено турския заедно с персийски и арабски знаеше

да чете и пише и беше драгоманин в солунското руско агентство.

За него ще спомена още едно важно обстоятелство.

От Гуменджанско бяха осъдени пет-шест души българи на заточение. Наклеветени бяха от

гръцките владици. Като видя Наумче, че руският консул нищо не може да им помогне – макар че

беше се застъпил за тях – той, Наумче Спространов, отправя една шифрована телеграма направо

до руския император, като представи осъдените като някои руски князе. Дохажда една строга

заповед от Цариград, веднага да се освободят тези хора и с чест да се изпратят в отечеството им.

Параходът със заточениците току-що беше тръгнал. На часа проводиха втори военен параход да ги

повърне.

Параходът бе настигнат при Карабурун и целият Солун беше излязъл както на изпращането, тъй и

на посрещането им – когато параходът бе тръгнал, гърците се радваха, а българите скърбяха, но

когато параходът се върна, българите се радваха, а гърците скърбяха.

Помежду българите заточеници имаше и няколко власи-каракачани – заточвани по съвсем друга

работа, но покрай българите и те се избавиха.

Всякога, когато прекарвах в Солун, почти всяка вечер – кога с него, кога сам, ме караше да отиваме

от хан в хан и да разпитваме кой отде е и какви новини има – зли, добри и пр.

Вземахме бележки и той рапортираше по на две-три места.

Дене-ноще работеше човекът за народните работи, при това жертвуваше доста свои пари.

Дойдохме с него в Цариград.

От парахода се разделихме и определихме сутринта да се намерим в Екзархията – в Ортакюю.

Докато бях още в Солун, отдаде ми се случаят да се сдобия с едно оригинално писмо, изпратено

от костурския владика до Загоричката българска община, заедно с печата му и владическия му

подпис.

Туй писмо взех от "Патерата" – ханджия в Солун, родом от Загоричани, Костурско, с обещание да

го покажа на Негово блаженство и пак да му го повърна.

Туй писмо пишеше не само против българите, като ги наричаше "еретици" и прочие, но много

нападаше и русите и руските черковни книги, като заповядваше да изхвърлят тези "еретически"

черковни книги, че те били за загоричани огън, затова "бягайте, казва, от огъня, за да не изгорите

и вие" и пр.

Притежавах същевременно и едни препис от телеграма на струмишкия владика до солунския

валия, в която ме клеветеше като комита и бунтовник (оритиналът беше в Цариград у дядо

Методий Кусевич) и една мазбата от серския мютесарифин до солунския валия, с която мазбата

изпроводиха на заточение архимандрит Харитон и Петър Сарафов.

За да взема този оригинал, дадох пет лири.

Всички тези книжа бях ги приготвил, за да ги дам на Негово блаженство.

Сутринта отидох в Екзархията.

Намерихме се с господин Спространов там.

Дядо Методий Кусевич ни каза, че гръцкият патрика бил дал такрир на Високата порта за

вдигането на Българската екзархия от Цариград, та затова, като отиде господин Спространов при

господин Нелидов *126+, който беше се завърнал тези дни от Русия, да го помоли от страна на

Негово блаженство да ходатайствува пред Високата порта да си остане Екзархията в Цариград.

Негово блаженство беше тогава на остров Принкипо.

Господин Спространов се завъртя към мен и ми каза:

– Господин Костенциев, ще идем заедно при господин Нелидов. Почти във всеки рапорт до него

фигурира и вашето име и затова да те види – кой е този Костенцев.

– Да идем! – му отговорих.

Дядо Методий Кусевич ни помоли по-скоро отговор да му донесем.

Отидохме в Буюкдере – лятната резиденция на всички консули.

Отидохме в една гостилница, дето обидвахме.

Господин Спространов ме помоли да го почакам в гостилницата, а той отиде при един арменец –

прочут адвокатин, който ходатайствувал за освобождението от заточение иа баща му и чичо му –

дядо Ангел Спространов, които били заточени по народни работи.

След един час се завърна и отидохме при госпоподин Нелидов.

Каза ни, че тук е гръцкият патрика и ние влизохие в една малка стаи да чакаме.

След него дойде арменският патриарх, а подир него влезнахме ние.

Господин Спространов му каза:

– Негова милост е струмишкият български учител Арсени Костенцев.

След туй взе да го разпитва за никои техни си работи.

Господин Спространов му каза: – Ваше превъзходителство, Гръцката патриаршии била дала

никакъв си такрир на Високата порта, за вдигането на Българската екзархии от Цариград, затова

Негово блаженство ви моли да се застъпите, Ваше превъзходителство, пред Високата порта!

– Аз не мога да се начуди на Негово блаженство! Като че вълци и мечки има в нашето агентство, та

не смее да дойде тук, както дохождат всички почти духовенства! – отговори Нелидов.

– Ако да не бе му разстроено здравето, то самичък щеше да дойде Негово блаженство да ви моли,

за да се застъпите пред Високата порта – отговори му господин Спространов.

Господин Нелидов ядосано стана от креслото и разхождайки се по стаита, произнесе някои и

други оскърбителни думи по адрес на Негово блаженство и въобще за българите.

Тогава аз станах прав и се обърнах към господин Спространов със следните думи:

– Господин Спространов, кажете на Негово високопревъзходителство, че тези епитети, които ги

отдава Негово високопревъзходителство на Негово блаженство и въобще на българите, те

заслужават да се отдадат на гръцкото духовенство и въобще на гърците! Моля, прочетете на

Негово високопревъзходителство тези владишки гръцки предателства! – подадох му писмото от

костурския валия, от струмичкия и мазбата от серския мютесарифин с подписа на серския владика.

Господин Спространов му преведе берската мазбата и струмишката телеграма – от турски на

руски, а писаното от костурския гръцки владика сам Нелидов го прочете (знаел добре гръцки).

Тупна силно с краката и каза:

– Ах, сукини синове, аз ги зная за богове, а те били чортове! Вие, господин Спространов, тези

документи ще ми ги преведете на руски и аз целите заедно с оригиналите ще ги изпроводя в

Русия на государ императора, а пък вие ще кажете на Негово блаженство, че когато се вдигне

руското знаме от Цариград, тогава ще се вдигне и Българската екзархия, но кажете на Негово

блаженство по-често да дохожда тук и да се не страхува от никого.

Спря книжата и каза на господин Спространов пак да отиде.

Радостни и весели отидохме в Екзархията.

Дядо Методий Кусевич ни чакаше на балкона и аз му извиках още от портата:

– Радост, Ваше високопреподобие!

И той изтича по стълбите надолу и ни посрещна.

Разправихме му всичко подробно.

Той ни каза:

– Идете на остров Принкипо и занесете сами радостната вест на Негово блаженство, че е много

угрижен.

Отидохме в Принкипо. Намерихме Негово блаженство в градината заедно със скопския

митрополит дядо Теодосий *127+. И там извиках:

– Радост, Ваше блаженство!

И той стана и ни посрещна.

Ние му разправихме всичко подробно и негово блаженство, като ни целуна по челата, ни каза:

– Да живее, такива чеда иска майка Македония!

Даде ни една картичка до съдържателя на хотел "Калипсо" – колкото искаме да поживеем на

негови разноски.

Аз престоях там три-четири денонощия, а господин Спространов оставих там.

През 1886 година Вели ага беше заклал един богаташ влах от Влашка Клисура близо до Кайляри.

Син му на този влах имаше фабрика за манифактура във Виена. Бе се оплакал на виенското

правителство, а то на Високата порта. От Цариград дохожда заповед до селвичкия паша: или

главата на Вели ага, или неговата.

Той с измама хвана Вели ага и го закараха в Солун в Канликуле, и аз трябваше да напусна

Македония и да избягам.

Минах през Воден, Внидже, Солун, Серес, Мелник, Джумая и току-що бях минал Вараковския

мост, достига телеграма от Солун на поста да ме уловят и вързан да ме закарат в Солун.

И тъй, отварянето на Емборското българско училище ми е коствувало лично повече от сто лири.

Същата година през август явих се в София при министъра на правосъдието, господин Стоилов, за

да искам да ме назначи за нотариус или член в някое съдилище, понеже съм бил една година

член в джумайския съдебен съвет, за което членство отказаха да ми дадат пенсия, че нямало

джумайските ведомости. Не признаха и подписите на удостоверението, подписано от

председателя на съда, председателя на постоянната комисия, от кмета и пр.; подписите им бяха

заверени от дупнишкото управление.

Господин Стоилов ме прие много добре и ми каза така:

– Виж, господин Костенцев, по предложение на господин Каравелова, Министерският съвет реши

щото занапред никакъв македонец на служба да не назначаваме, но колкото за вас, има

изключение, защото вашите заслуги са неоценими за отечеството! Аз, като секретар на

Батенберга, съм чел рапортите за вашата деятелност и вие бяхте представен за награда и ако беше

жив Батенберг, щеше да ви награди с първа степен орден и парично възнагражденне щеше да ви

даде, но засега има вакантна длъжност само секретар при окръжния съд, додето ви намерим

някъде място за член, за да не седите празни до това време, заемете тази длъжност.

След като му поблагодарих, излязох си.

Бележки

124. Върбенов, Христо – става дума за единия от братята Върбенови, видни родолюбиви българи,

поддържали материално училищното дело в Емборе, Кайлярско.

125. ПОП ДИМИТРИ – родом от Емборе, учител там в течение на 19 години. В родното си село е преподавал

гръцки, като дълги години е бил свещеник и учител едновремевно. Едва от 1876 г. започва да учи децата на

български.

126. Нелидов, Александър Иванович (1835 – 1910) – руски дипломат. По време на Освободителната война

ръководи дипломатическата канцелария при Главното командуване на руската армия. Автор на

предварителните условия за примирие с Турция. Подписва Савстефавския мирен договор като втори руски

дипломат наред с граф Игнатиев. Назначен за руски посланик в Цариград (1883) и съдействува за

подобряване на отношенията между Русия и България.

127. Теодосий (Голотанов) (1846– 192б) – йеромонах и архемандрит, от 1885 г. скопски митрополит.

РЕЧНИК

на редки, остарели и диалектни думи

Аза (ар. тур.) – член на съвет, комисия.

Аалар – агалар (тур.) – аги (обръщение към турци)

Алтилък (тур.) – златна монета

Аманет (ар. тур.) – подарък; знак; нещо, поверено за пазене

Аргосан – от аргос (гр.) – отнемане на свещеник правото да служи

Аран – въздържание, умереност

Арзухал (ар. тур.) – писмена молба, заявление

Афоресвам (гр.) – отлъчвам от църквата

Беклеме (тур.) – стражница

Бешици – от бешлък (тур.) – дървена люлка за дете

Бешлък (тур.) – турска монета, равиа на пет гроша

Беса – албанско кръвно отмъщение

Буклия (диал.) – бъклица

Бучук (тур.) – половина

Бурия (тур.) – тръба

Валия (ар. тур.) – управител на вилает

Валлахи, биляхи (ар. тур.) – за бога, бога ми

Вилает (ар. тур.) – голяма административна област в турската държава

Гивгирлия – от гевгир (пер. тур.) – каменна или тухлена зидария

Даваджия (ар. тур.) – тъжител

Давия (ар. тур.) – процес

Даждие (остар.) – данък, налог

Далга (тур.) – водна вълна

Дивит (а) (тур.) – метална кутийка за пера с мастилница на края

Джесуретлия (ар. тур.) – храбър, юначен

Докундисал – от докундисвам (тур.) – засягам, обиждам

Дуня (ар. тур.) – свят, хора

Елзевул (велзевул) (евр., гр.) – сатана, дявол; нарицателно за зъл, лукав човек

Емир (ар. пер. тур.) – указ, писмена заповед

Ендек – хендек (ар. тур.) – ров, изкоп

Зенгия (пер. тур.) – стреме

Зиян – зян (тур.) – загуба

Измикяр (ар. тур.) – ратай

Кабахат (ар. тур.) – вина, провинение

Кабуля (ар. тур.) – приемам, съгласявам се

Кадия (ар. тур.) – съдия

Каза (ар. тур.) – околия

Каймакамин (ар. тур.) – околийски управител през турско

Каит (ар. тур.) – заверка, отметка

Кемер/чета/ (пер. тур.) – вид кожен пояс за носене на пари

Керата (гр.) – негодник, проклетник

Кересте (пер. тур.) – дървен материал за строителство

Кетхуда – пълномощник

Кефиллеме (ар. пер.) – документ за поръчителство

Колайлък (тур.) – леснина, средство

Кьошк (пер. тур.) – лека дървена постройка, разположена в лозе, градина и пр.

Карсердар/ин/ (пер. тур,) – началник на полска стража

Кятипин (ар. тур.) – писар

Кяфирин (ар.) – неверник, гяур

Мазба (ар. тур.) – протокол, молба

Махзар (ар. тур.) – писмена молба от населението до върховната власт

Меджидие (тур.) – турска монета

Меджлиш (ар. тур.) – съвет, събрание

Мемлекат – мемлекет (ар. тур.) – родина, роден край

Метерис (пер. тур.) – окоп; бойница; засада

Мехмур – мемур (ар. тур.) – чиновник в турско време

Мувлет, мювлет (ар) – рожден

Мухаджир (ар. тур.) – бежанец, преселник

Мухтар/ин/ (ар. тур.) – българин, селски старейшина през турско

Мюдюр/ин/ (ар. тур.) – управител на малък град през турско

Мюзервилик (ар. тур.) – клюкарство

Мютесариф (ар. тур.) – управител на юкръг през турско

Мютесарифлик (ар. тур.) – окръг

Намаз – (ар.) – мюсюлманска молитва, изпълнявана пет пъти в денонощието

Пазаргат (диал.) – човек, който е ходил или отива на пазар

Пангар (ит. гр.) – масичка при входа на черквата, където се продават свещи

Папуджия – от папуци (пер. тур.) – обущар

Патрика (гр.) – патриарх

Патрикана (гр. пер, тур.) – патриаршия

Пексимет (пер. тур.) – сухар

Порез (диал.) – тежък данък

Пусула (ит. тур.) – компас; далекоглед

Сайбия (ар. тур.) – стопанин, господар

Санджак (тур.) – административен окръг

Сиджаде – седжеде (ар. тур.) – килимче

Сурдисвам (тур.) – затварям, заточвам

Сурмек, сюрмек (тур.) – влача, повличам

Садързамин – садраза,мин (ар. тур.) – велик везир

Сърмалии аши – /х/аша (тур.) – подложка под конско седло

Сюргюн (тур.) – заточение

Такрит – такрир, такрил (ар. тур.) – писмен документ

Тантун (тур.) – напразно, мърцина

Тараф/андан/ (ар. тур.) – привърженик

Телялин (ар. тур.) – глашатай

(Сторя) тербие (ар. тур.) – ще дам никому да се разбере

Тескере (ар. тур.) – пътен лист за свободно движение из турската империя

Туфан – потоп

Фалага (ар. тур.) – дървен уред, с който се стягали краката на наказан ученик, след което учителят

го биел с пръчка по стъпалата

Филон (гр.) – богослужебна връхна дреха

Фесфесе (гр.) – побъркан, шантав

Фърча – фурча (тур.) – четка

Хак (ар. тур.) – заплата, възнаграждение

Хак ернне – какъ ереня (ар. тур.) – докогато достигна правото му

Ханъмлар (тур.) – женоря

Ханзър (тур.) – мръсник, свиня

Хакамин (евр. тур.) – равин

Херувикото (църк.) – църковна песен, започваше с думите "Иже херувими ... " и се пее преди

пренос

Хюкюмат (ар. тур.) – сграда, където се помещават представители на властта

Чапкън/ин/ (тур.) – развратник, негодник

Чауш/ин/ (тур.) – турски сержант

Чевре (тур.) – бродирана по краищата кърпа

Черек (пер. тур.) – мярка, равна на четвъртина от нещо

Читак (тур.) – хулно название на турчин

Чифлигар (диал.) – чифликчии

Чурудисвам – от чюрюмек (тур.) – изгнивам

Чуруклук (тур.) – пропуск, недоглеждане

Юзбашия (тур.) – полицейски началник през турско

Ясакчия (тур.) – телохранител по време на пътуване

ГЕОГРАФСКИ СЛОВНИК

Банско – град в Разложко

Берово – село в Малешевско, Югославия

Бистрица – село в Благоевградско

Блаци (Блаца) – село в Костурско, Гърция

Бобошево – село в Кюстендилско

Босилово – село в Струмишко, Югославия

Бруса – град в Турция

Булгаркьой – село в Кешанско, Турция

Ваташа – село в Тиквешко, Югославия

Виница – село в Кочанско,Югославия

Вишани – село в Костурско, Гърция

Влашка Клисура – село в Кайлярско, Гърция

Владово – село във Воденско, Гърция

Воден – град в Гърция

Върбеш – село в Леринско, Гърция

Дабиля – село в Струмишко, Югославия

Джумая, Горна Джумая – дн. Благоевград

Делвино – село в Благоевградско

Димотика (Дидимотикон) – град в Гърция

Добрец – село в Кайлярско, Гърция

Доганасар (Доган Хисар) – село в Дедеагачко, Турция

Дойран – град в Югославия

Дупница – дн. град Станке Димитров

Гелибол (Гелиболу) – град в Турция, пристанище на Дарданелите

Гумендже – градец в Ениджевардарско, Гърция

Едрене (Одрин) – град в Турция

Екшису – село в Леринсно, Гърция

Елягюню – село в Малгарско, Турция

Емборе – село в Кайлярско, Гърция

Загоричане – село в Костурско, Гърция

Измир – град в Турция

Кавадарци – град в Югославия

Кавала – град в Гърция, пристанище на Егейско море

Касабе – град в Турция

Кешан – град в Турция

Кратово – град в Югославия

Куманово – град в Югославия

Малешево – планинска обалст в днешна Югозападна България и Източна Македония в Югославия

Маница (Маниса) – град в Турция

Мустафа паша – дн. Свиленград

Неготино – град в Югославия

Ново село – село в Щипско, Югославия

Падеж (Падеш) – село в Благоевградско

Паланка (Крива Паланна) – град в Югославия

Поромино (Пороминово) – село в Кюстендилско

Пехчево – градец в Малешевско, Югославия

Попчево – село в Струмишко, Югославия

Принкипо – остров в Мраморно море

Робово – село в Струмишко, Югославия

Расово – село в Благоевградско

Селфидже – град в Северна Тесалия, Гърция

Станимака – дн. Асеновград

Стоб – село в Кюстендилски окръг

Струмица – град в Югославия

Сурвичево (Суровичево) – село в Леринско, Гърция

Съчево (Сърчево) – село в Струмишко, Югославия

Текирдаг – град в Турция, пристанище на Мраморно море

Тиквеш – котловина по средното течение на р. Вардар, дн. в Югославия

Чанак-кале – град в Турция, пристанище на Дарданелите

/Х/айдин – град в Турция

/Х/айсулух – град в Турция

Янина – град в Епир, Гърция

КАЛИНА СТОИЛОВА