1

Аз и моят род Портфолио на родословието

Трифон Трифонов Попов

ГЧЕ „Екзарх Йосиф І”- гр. Ловеч

Ръководител: Ана Андреева

2

Съдържание

1. Предговор........................ 3

2. История на рода ми............... 4

3. Родно място...................... 33

4. Дом.............................. 41

5. Традиции и трапеза............... 43

6. Сватба........................... 48

7. Анкета........................... 55

8. Родословно дърво................. 72

3

Първият възрожденец Паисий Хилендарски в

предговора си към „История

славеноболгарская” се обръща с призив към

българите да знаят „своя род и език”. Още

в началото той пише: „За вас е потребно и

полезно да знаете известното за делата на

своите бащи, както знаят всички други

племена и народи, имат история и всеки

грамотен от тях знае, разказва и се гордее

със своя род и език”.

Аз наистина се гордея, че съм българин,

много обичам родината си и историята ѝ.

Обичам да слушам разказите на бабите ми за

родовете ми. Историята на моите родове е

много тясно свързана с историята на

страната ни. Радвам се, че ми се отдаде

възможност да запиша тази история, а колко

още незаписано остава...

Аз съм Тифон Трифонов Попов, роден на 19

март 2000 г. в Ловеч. Родителите ми са

Трифон Стоянов Попов и Мария Миленова

Попова.

4

Наследник съм на родове от троянското село

Голяма Желязна, ямболското Маломирово и

ловешките Баховица и Горан, Пресяка,

Брестово и Радювене и град Ловеч.

Родителите на прадядо ми Трифон - Стоян и

Йонка, са от Голяма Желязна; родителите на

баба ми Жана (майката на баща ми) са от

Маломирово, родителите на прабаба ми Райна

(баба на баща ми) са от Горан и Баховица.

Родителите на дядо Милен (бащата на майка

ми) са от Пресяка, а на баба Радка (майка

на мама) са от Брестово и Радювене. Всички

те са се трудили честно, упражнявали са

различни професии и се отдавали на тях.

Фамилията на рода ни се дължи на пра-пра-

прадядо ми Трифон, свещеник в църквата в

Голяма Желязна. Той е бил в основата и на

построяването ѝ, затова на един от

прозорците има негово и на съпругата му

изображение и надпис: „Ктитор поп Трифон и

супруга его Теодора”.

5

Църквата е

осветена през

1858 г. и е

действаща, през

миналата година

тържествено бе

отбелязана 155-

годишнината ѝ.

Носи се легенда,

че в двора на

църквата до една

от стените е

погребано тайно

пренесеното тяло

на обезглавения

от турците Георги

Бенковски, убит

на 23 май 1876 г. Ктиторските изображения

в местността Костина край Тетевен.

Наследниците на поп Трифон са били

земеделци и скотовъдци в Голяма Желязна и

Борима. Първи в рода напуснал селото

прадядо ми Трифон Стоянов Попов. Той е

роден през 1898 г. в Голяма Желязна. Бил

много ученолюбив и единствен от тримата

братя в семейството на Йонка и Стоян

продължил образованието си в Троян и в

Ловешката гимназия. Участвал в Първата

6

световна война и разказвал по-късно на

снаха си - баба ми Жана, не толкова за

сражения, колкото за мухлясалия хляб, с

който се хранели войниците и за болестите,

които са ги морили.

После прадядо ми Трифон записал право в

Юридическия факултет на Софийския

университет. Учил е много трудно, защото

се е издържал сам, работел е и като

санитар в Александровска болница, докато

следвал. Станал член на БЗНС и след

преврата на 9 юни 1923 г. се налагало да

се крие и под леглата на болните, за да не

го арестуват.

Вече юрист, се

установил на работа в

Ловеч като нотариус.

Оженил се през февруари

1932 г. за родената в

Ловеч госпожица Райна

Луканова. На 26

декември същата година

се родила дъщеря им

Даринка. На прадядо ми

предложили да започне

работа в Държавната

статистика

Сватбената им снимка

7

(сега Национален статистически институт) в

столицата и там на 6 март 1937 г. се родил

моят дядо Стоян. Семейството живяло в

София няколко години, дядо ми много

боледувал, едва не починал и се принудили

да го кръстят много рано. За да са по-

близо до родителите на прабаба ми Райна,

се върнали в Ловеч. Когато цар Борис ІІІ

започнал да управлява еднолично, кметовете

в селата не се избирали, а били

назначавани, предимно юристи. Така прадядо

ми Трифон бил последователно назначаван в

община Бичкиня (сега бившето село е

квартал на Габрово), в селата Катунец и

Баховица.

Бил добър

кмет, уважавал

селяните и те

го уважавали,

запазени са

снимки как е

прекарвал

водоснаб-

дяване в

тези села.

Прокарване на водопровод в село Попрози,

община Бичкиня(прадядо ми е кметът - с

меката шапка)

8

Когато през 1943 г. партизаните от

ловешката чета превземали кметството в

Баховица, той не позволил на стражарите да

стрелят. Партизаните го арестували, но

после питали селяните дали кметът ги

тормози и след отрицателния отговор го

освободили.

Девети септември 1944 г. заварил баховския

кмет в родното му село Голяма Желязна,

където бил в отпуск със семейството си.

Всички в селото говорели за промяната и 7-

годишният син на кмета (моят дядо Стоян)

го питал уплашено дали ще бъде още кмет.

Прадядо ми не бил съден от Народния съд,

въпреки че бил „фашистки” кмет и станал

адвокат в Ловеч.Купил неголяма къща в

„най-хубавия” квартал на града, както той

повтарял, до Езиковата гимназия, където се

пресичат улиците „Велики Преслав” и

„Княгиня Невина” (сега там е тенискортът

на нашата

гимназия).

Празнуване на

имения

ден(Рождество

Христово) на

прабаба Райна

9

Прадядо ми Трифон много обичал историята и

непрекъснато четял исторически книги,

пишел разкази, които не събрал и не

публикувал и разпитвал много дълголетници

за живота им и подготвял книга за тях.

Издал със свои

средства

брошура за

Соколския

манастир край

Габрово и

книга за

историята на

Голяма Желязна

„Под сенките

на вековния

дъб”, която

сега е

библиографска

рядкост,

ксероксно

копие се пази

в читалището на селото. Под обредното

дърво в махала Бърдене се събирало цялото

село на празника на църквата „Всех

светих”, варял се курбан за всички, виели

се хорá. Дъбът бил грамаден, наистина

вековен, но жалко, че вече го няма.

Селяните от Голяма Желязна се събирали и

10

на „теферич” до пещерата „Топля” край

реката със същото име. Пещерата е доста

голяма, но не е изследвана. Реката извира

от нея и се казва Топля, защото през

зимата водата е по-топла от въздуха и се

вдига пара. През лятото пък е толкова

студена, че просто не може да се пресече,

в нея изстудяват и сега на пикници ракия,

сланина и дини. От реката се пълни язовир

„Сопот”, който е в землището на Голяма

Желязна и там през лятото отпочиват много

хора - има лодки и плаж, лови се риба.

Прадядо ми Трифон се пенсионирал като

адвокат. Починал на 22 май 1971 г.

Прабаба ми Райна е родена през 1906 г. в

Ловеч.

Прабаба ми

Райна

учителка в

Добруджа

(последната

в шейната)

11

Завършила е педагогическото училище „Цар

Борис ІІІ” в Ловеч и няколко години е била

учителка. Когато в началото на Втората

световна война с помощта на Хитлер

България си връща Южна Добруджа, прабаба

ми Райна отишла учителка в „новите земи”.

Без нея обаче дядо ми Стоян играел

прекалено много в двора на Езиковата с

възпитаници на училището и доста си

намалил успеха. Като се върнала през

зимната ваканция, майка му се хванала за

главата при вида на оценките му.

Последвали частни уроци през ваканцията и

„набиване на обръчите”. Майка му едва

завършила учебната година и се простила с

учителската професия. С друго през живота

си не се е

занимавала,

била просто

„домакиня".

Прадядо ми

Трифон,

майка му

Йонка и

децата му –

Стоян и

Даринка

12

Дядо ми Стоян Трифонов Попов е роден на 6

март 1937 г.

Имам смътни спомени за него и го познавам

само по снимките. Бил съм на 4 години,

когато е починал. Той е завършил средно

образование в тогавашната гимназия „Христо

Кърпачев” (сега „Св. Климент Охридски”).

Той се отдал на спорта, тренирал лека

атлетика, после - баскетбол. Толкова се

увлякъл по тази спортна игра, че въпреки

сравнително ниския си ръст и

късогледството си, кандидатствал във ВИФ

„Георги Димитров (сега НСА), специалност

баскетбол. Приели го на негова

отговорност. Комисията била впечатлена от

точността, с която вкарвал кошове.

Завършил висшето си образование и се

върнал като треньор по баскетбол в Ловеч.

Дядо ми Стоян

като треньор

на мъжкия

отбор по

баскетбол в

Ловеч

13

След няколко години обаче спортните

ръководители в града решили да развиват

хандбал и закрили баскетболните отбори.

Дядо ми станал треньор на юношите във

Велико Търново. Там се запознал с баба ми

Жана, която била там студентка, влюбили се

и той я довел в Ловеч,през 1968 г.

Дядо ми започнал работа в Окръжния съвет

на БСФС (Български съюз за физкултура и

спорт). След промените на 10 ноември 1989

г. институцията била ликвидирана и дядо ми

се принудил да започне работа в охраната

на фирма „Спарки-Елтос”, където се

пенсионирал. Починал на 27 март 2004 г.

Дядо Стоян и баба Жана след сключването на

гражданския брак на 1 декември 1968 г.

14

Родът на баба ми Жана е от село

Маломирово, Елховска община. Старото име

на селището е Хамбарлий (там са били

хамбарите на големите турски бейове от

съседното село Гючбейлер, сега село

Добрич). След освобождението през 1878 г.

почти всички селища с арабски имена били

преименувани. Май по погрешка Хамбарлий

станало Маломирово, защото тук бил намерен

голям камък с надпис на чешмата пред

бабината къща от братята Шкорпил.

Предположението, че надписът е от хан

Маламир, се оказало

невярно, всъщност се

описват победите на

великия хан Крум срещу

византийците край

Версиникия. Миналото

лято посетихме с баща

ми и брат ми

Археологическия музей

във Варна, където се

съхранява

Хамбарлийският надпис,

върху който години

наред жените от селото

слагали да се изцеждат

изпраните на Поповата Хамбарлийският

чешма дрехи. надпис във Варненския музей

15

През 2005 г. при разкопките в една от

9-те тракийски могили в землището на

Маломирово - Голямата могила, екипът на

археоложката Даниела Агре открил запазен

гроб от средата на ІV в.пр.Хр. В

издадената 5 години по-късно монография

Даниела Агре е написала, че в Голямата

могила е погребан 17-годишният първороден

син на тракийски владетел с коня му.

Намерените множество златни, позлатени и

сребърни предмети, както и златен венец с

апликации, сребърен с позлата наколенник,

ризница и шлем са изложени в Националния

исторически музей в София.

Монография на Златен венец

Даниела Агре от победата в

Олимпийските игри

16

Ритон от тракийската могила до Маломирово

Част от наколенника Наколенник с рисунки

17

Дедите на баба ми от бащина страна били

земеделци (чифчии), а от майчина -

свещеници от поне 3 поколения. Бащата на

баба ми Кольо Цветков Николов останал

сирак на 10 години. Майка му, вдовица с 5

деца, се омъжила втори път. След като

завършил трети клас (сега седми клас)

започнал да учи коларо-железарския занаят.

Бащата на баба ми много искал да продължи

образованието си в гимназията в Елхово,

бил пълен отличник в селото и всички

учители убеждавали майка му да продаде

поне една нива и да прати втория си син да

учи, но тогава било „закон” да не се

продава имот. Така прадядо ми Кольо станал

първо чирак, после калфа и накрая майстор

коларо-железар. На 18 години през 1940 г.

се оженил за прабаба ми Рада. Сватба не

правили, тя му пристанала, защото баща ѝ,

свещеник и член на БЗНС, не я давал за син

на „цанковист”, пък бил и той мъртъв.

После обаче, същата година, поп Иван

починал и прадядо ми станал „приведен зет”

при тъща си. Участвал във Втората световна

война,а като се върнал от фронта, в

страната вече имало „народна власт” и

съдбата му коренно се променила. През 1950

г. в селото се образувало ТКЗС (трудово-

18

кооперативно земеделско стопанство), той

бил един от основателите заедно с тъща си,

попадията. Изпратили го на счетоводни

курсове, той „забравил” коларо-

железарството и станал счетоводител в

ТКЗС-то. После завършил едногодишна

партийна школа към ЦК на БКП (в Пловдив) и

го назначили като инструктор към

Околийския комитет на БКП в Елхово за

района. Избирали го за кмет на селото, за

председател на ТКЗС-то, но после дошли

учени селскостопански специалисти и заели

ръководните длъжности в отрасъла и прадядо

ми станал бригадир на кравефермата. А

после се пенсионирал и с прабаба ми Рада

станали

граждани на

Ловеч през

1980 г., да

помагат на

дъщеря си

за

отглеждане

на внуците

Трифон и

Ралица.

19

Майката на баба ми Жана, Рада Иванова

Николова, е родена също като прадядо ми

през 1922 г. Тя пък дори не завършила

трети (седми) клас. Искала да стане

„жена”, като под това разбирала жените,

които ходели с носии, а не

учените с рокли. Тя не

искала да учи и след

четвърто отделение помагала

на майка си и работела на

нивите. След създаването на

ТКЗС била звеноводка в

полето, после в

зеленчуковата градина на

стопанството, станала

краварка, за да издържат

дъщерите си в гимназията и

университета. Жените в

селото изоставили носиите

през петдесетте години на миналия век.

Носиите били много

красиви, но вече не

били модерни, а и

жените нямали толкова

много време да тъкат и

шият „поли и гази”.

Прабаба Рада на полето

20

Гордостта на Поповия род в Маломирово бил

вуйчото на баба ми Жана Атанас Попов. По

настояване на баща си поп Иван след като

„изкласил” в родното си село, започнал да

учи в Духовната семинария в Пловдив.

Някъде след първата година на обучението

му баща му починал и той настоявал да

напусне училището, не искал да

става следващо поколение

свещеник. Майка му обаче го

убедила да завърши там

средното си образование.

Самата тя неграмотна, тъй като

била най-голямата от 6-те деца

в семейството на Кольо

Челебиев и трябвало да гледа

по-малките, направила всичко

възможно да изучи сина си. Той

записал история в Пра-прабаба Джена

Софийския

университет,

завършил с

отличен успех

и станал

учител, после

директор на

Механотех-

никума в

Казанлък.

21

Оженил се за състудентката си Елка

Манасиева и заедно проучвали

средновековните крепости край Казанлък.

Публикувал научни статии в исторически

списания. Бил е директор на Института за

усъвършенстване на учителите в Стара

Загора. Като директор на филиала на

Археологическия институт във Велико

Търново ръководил разкопките край църквата

„Св. 40 мъченици” и на Великата лавра.

Станал доктор на историческите науки,

старши научен сътрудник към

Археологическия институт. Той свирел на

цигулка, рисувал отлично и във Велико

Търново открил самостоятелна изложба -

живопис. Починал на 62 години през 1987.

„Св. 40 мъченици” преди реставрирането

22

Баба ми Жана Колева Попова е родена на 9

септември 1945 г. Завършила шести клас в

родното си село Маломирово, а седми клас в

Казанлък при вуйчо си, за да свиква с

града. После постъпила в гиманазията с

преподаване на руски език в Пловдив и

продължила с руска филология във

Великотърновския университет. След като се

омъжила в Ловеч, започнала работа като

преводачка в автомобилния завод на

машиностроителния комбинат „Балкан”,

където се произвеждали автомобилите

„Москвич”. Работила там 3 години,а после

постъпила на работа в редакцията на

окръжния вестник „Заря на комунизма”.

Почти целият и трудов стаж е

журналистически - от 1972 до 2004.

Разговор с журналист от Ерфурт в

редакцията(баба Жана първата вляво)

23

През 1986 г. към Ловешка област

присъединили и Плевенска, Великотърновска

и Габровска. Областният вестник получил

името

„Народен

глас”,

излизал

всеки ден в

60 000

тираж,

дошли

журналисти

и от

другите 3

области.

Работили в

сградата,

където сега

е Окръжният

съд. В

началото на

90-те

Тати като ученик с майка си години

областта се разпаднала отново на 4 части

и вестникът пак започнал да излиза 3 пъти

седмично. Сега „Народен глас” се прави от

главния редактор и дизайнера и излиза 2

пъти седмично.

24

Баща ми Трифон Стоянов Попов е роден на 12

декември 1969 г. Бил много добро и палаво

дете. Едва се научил да ходи и тичал

безстрашно по улицата пред къщата им „с

две липи отпред”. Падал и веднага ставал,

без да плаче. И сега посреща всички

житейски трудности стоически. Като

поотраснал, много обичал да играе. Дворът

на родната му къща бил в съседство с

Езиковата. Деляла ги само висока телена

ограда, но в нея

постоянно пробивали

дупка, за да се

промъкват баща ми и

съседските деца в

игрището. Правели

си скривалища до

старата баня на

Езиковата, която

вече не съществува.

Скитали се из

квартала,

„изследвали” всички

пещери в местността

„Баш бунар”.

Баща ми на

екскурзия в Москва

25

От малък спортувал, обичал и футбола, и

тениса на маса, но по джудото го запалил

един треньор и по средата

на шести клас сам, без

знанието на родителите си,

се записал в първата

паралелка по джудо в

Спортното училище. Явявал

се на състезания и няколко

пъти бил републикански

шампион, а също така и

сребърен медалист за деца и

юноши в категорията си. И

като войник в Стара Загора

тренирал в местния спортен

клуб „Берое” и участвал в

състезания. Завършил и Тати дава клeтва

Националната спортна академия със

специалност треньор по джудо. Върнал се в

Ловеч и

започнал

работа в

„Литекс”.

От 2008 г.

е

президент

на ПФК

„Литекс”.

26

За мен той е най-добрият баща на света.

Правим много неща заедно, помага ми, учи

ме. На него дължа посещението на 100-те

Национални туристически обекта, като

обиколихме цяла България и разгледахме

най-големите забележителности на нашата

родина. И освен това спечелих кола от

томболата на БТС.

Аз, баща ми и брат ми на море във Варна

27

Моята майка се казва Мария Миленова

Попова. Родена е на 19 април 1978 г. в

Ловеч. Тя е била добро и подредено дете.

Основно и средно образование завършила в

СОУ „Св. Климент Охридски”. Омъжила се на

20 години. С баща ми започнали малък

частен бизнес и управлявали два магазина.

Междувременно завършила Габровския

технически университет със специлност

индустриален

мениджмънт.

Тя е добра и

строга майка

и ни учи на

ред и

дисциплина.

Обича да

готви и да

подрежда

вкъщи, държи

на реда и

дисциплината. Майка ми Мария е много добра

През свободното си време ходи на народни

танци. Беше управител на ресторант

„Президиум”, а сега работи в Паспортна

служба към ОД на МВР - Ловеч. Полага

изключителни грижи за мен и брат ми

Мартин.

28

Брат

ми

Мартин

мечтае

да

стане

спор-

тист

Той е роден на 14 април 2007 г. Учи в ОУ

„Васил Левски” и е в първи клас. Обича

спорта и математиката. Смята много бързо.

Много е палав, но и умен. Радва се на

всичко и мечтае да стане футболист.

Баба Радка Кочева, майката на майка ми, е

родена на 30 ноември 1955 г. в Ловеч.

Отгледана била от баба си Радка, майката

на баща ѝ. Ученето в началното училище

било много особено. Учителят им преподавал

писане, математика и четене, а всички

останали часове прекарвали сред природата

на отсрещния хълм. Средно образование

получила в СОУ „Климент Охридски”, а висше

- в Стопанската академия „Димитър Ценов” в

Свищов.

29

Омъжила се още студентка трети курс през

1977 г. за Милен Иванов Кочев и на

следващата година се родила дъщеря им

Мария, моята майка. Баба ми е работила

като счетоводител и после главен

счетоводител в аптечно предприятие и

консервен комбинат „Мелта”.

Баба Радка и дядо Милен на тържество

Дядо ми Милен Иванов Кочев е роден на 27

април 1953 г. в Ловеч. Той е завършил

Техникума по механоелектротехника и

започнал работа в автомобилния завод на

машинистроителния комбинат „Балкан” в

Ловеч. Както всички момчета по онова

време, изкарва 2-годишна казарма и след

30

това работи в Окръжния кооперативен съюз и

Централна кооперативна банка. Сега е

административен директор във фирма

„Велур”.

Прабаба ми Пенка Недялкова Нановска е

родена в село Брестово

през 1927 г. Имала е

трудно детство.

Родителите ѝ били много

бедни и тя трябвало да

работи от 10-12-годишна

на полето и да пасе овце

и кози. Била много

упорита и успяла да

завърши гимназия в Ловеч

Прабаба Пенка

и задочно висше

образование в Свищовската

академия, след като вече е

била омъжена и е родила

дъщеря си, моята баба.

Работила е в тухларната

фабрика в Ловеч и

Окръжната пласметно-

снабдителана организация, а после станала

счетоводителка в Окръжното управление и се

пенсионира като началник на Финансовата

служба на МВР.

31

Прадядо ми Съю Минков

Нановски е роден през 1928 г.

в Радювене. До седми клас е

учил в родното си село, а

след това завършил Млекарско

училище в град Пирдоп.

Работил е в Млекарския завод

в град Ловеч и в Прадядо Съю

Машиностроителния комбинат „Балкан”. От

малък се интересувал от бродерия и плетене

и изработил доста покривки и карета. Но

най-голямото му хоби бе шиенето на

гоблени. Прадядо ми е избродирал над 35

модела по 2 гоблена - за майка ми и за

баба ми. Почина миналата година и ми е

много мъчно за него.

„Тайната вечеря”, бродиран от дядо Съю

32

Често си спомням и за другата

ми прабаба - Марийка (Мика),

майката на дядо ми Милен, която

почина преди 3 години. Родена е

през 1932 г. в село Пресяка.

Имала е трудно детство, както

всички момичета по онова време,

помагала в земеделската работа

на семейството. Ходила е на Прабаба Мика

училище до трети(седми)

клас. На 18 години се

омъжила за Иван Радков

Кочев, роден през 1933 г.,

също в село Пресяка. Той

пък бил отгледан с двамата

си братя от майката, тъй

като баща им ги напуснал

след неговото раждане.

Прадядо Иван

Прабаба ми е работила в мебелния завод

„Тодор Кацаров”, който сега е закрит, и в

сладкарница. Прадядо ми е работил също в

завод „Тодор Кацаров” като дърводелец, а

след това бил домакин в „Обществено

хранене”. Сега живее сам и му е трудно.

33

Родно място

Роден съм в град Ловеч и много го харесвам

и обичам. Градът съчетава романтиката на

миналото с динамиката на настоящето,

свързан е завинаги с историята на

България. Той е много красив град, който

завладява сърцата на посетителите и става

все по-хубав.

Ако трябва да пиша всичко, което знам и

съм прочел за Ловеч, няма да ми стигне

цялото портфолио. Ще разкажа само за най-

важното.

Ловеч - град с древно минало и светло

бъдеще

34

Ловеч през 1951 г.

Ловеч днес.

35

Когато чуе град Ловеч, човек веднага си

представя Покрития мост, внушителния

паметник на Васил Левски, старинния

квартал „Вароша”, сякаш усеща мириса на

люляците и чува химна „Върви, народе

възродени”.

Гербът на Ловеч Из квартал „Вароша”

Паметникът на Васил Левски Покритият мост

36

В града и района около него са открити

останки от многовековната история на нашия

народ и от хилядолетната култура на

племена и народи, живели тук. Най-ранните

находки за съществуването на хора са

открити в пещерите в местността Баш бунар,

най-големите от които са „Васил Левски”,

„Табашката” и „Малката”. Траките също са

оставили следи от живота си тук, старото

име на града Мелта може би е дошло от

племето мелди. Римляните пък създали

провинция Мизия около 15 г.сл.Хр, а

територията на днешен Ловеч била включена

към края на ІІ в. От тогава датират

пътните римски станции „Мелта” и „Состра”,

която е частично рестарирана и

консервирана. Ловешката крепост („Хисаря”)

свиде-

телства

пък за

средно-

веков-

ната

история

на

града.

Реставрираната Ловешка крепост

37

В подножието ѝ бил сключен мирният договор

през 1187 г., с което се слага началото на

Второто българско царство. Има проучвания,

които сочат, че непристъпната Ловешка

крепост е удържала дълго време атаките на

османските завоеватели и тя била

превземана 2 пъти. По време на османското

владичество Ловеч е бил известен като

богат град („Алтън Ловеч”). По време на

църковните борби ловчалии успели да

изгонят гръцкия владика и в града бил

изпратен българина Иларион (Ловчански) от

град Елена. Моят град е известен и като

„столицата” на Васил Левски. Дяконът е

посетил Ловеч за първи път през 1869 г.,

„събудил” местните младежи и ги посветил в

освободителното дело. Две години по-късно

Левски избрал за средище на Привременното

правителство(или БРЦК) град Ловеч.

Апостола е

заловен край

Ловеч в

Къкринското

ханче.

Музей „Васил

Левски”

От Ловеч е и

една от най-

38

ярките фигури на Априлското въстание Тодор

Кирков Войводата. След разгрома на четата

на поп Харитон в Дряновския манастир Тодор

Кирков бил заловен в еленските колиби и

осъден в Търново на смърт чрез обесване.

Присъдата била изпълнена на 24 юни 1876 г.

в Ловеч на Табашкия площад („сега Тодор

Кирков”).

По време на Руско- турската освободителна

война Ловеч е освобождаван два пъти - на 5

юли 1877 г. и след

това, след 3-дневни

боеве, на 22

август.

След Освобождението

Ловеч загубва

значението си от

времето на Левски.

Известен е като

град на

професорите. От

града са Стефан

Ватев, Стефан

Петков, Анастас

Иширков, Парашкев

Стоянов.

Паметникът на Тодор Кирков във „Вароша”

39

През 1925 г. по време на „белия терор” са

убити комунистите Борис Баев и Тодор

Кацаров. В антифашистката съпротивителна

борба са паднали много борци. Поетът

партизанин Христо Карпачев, командир на

бойната дружина „Чавдар” е убит в

местността Сливешките ливади край Ловеч. В

негова чест беше построен паметник в

центъра на Ловеч. Сега на неговото място

се издига новата църква, а бронзовият

монумент е захвърлен в двора на училището

в Горан.

40

По-късно Ловеч израства като индустриален

център. Известни са

машиностроителният

комбинат „Балкан”,

произвеждал

автомобили,

мотопеди,

велосипеди и части

за мотокари,

заводът за

електроинструменти

„Спарки- Елтос”,

предприятията

„Велур” (за кожени

изделия), „Нора” за детски трикотаж,

„Мелта” за консерви и други. Сега е

останала само славата

им.

Моят град е известен и

като родно място на

първия български

космонавт Георги

Иванов(на снимката).

Родната му къща във

„Вароша” още го посреща.

На всеки празник на

града - 11 май, Георги

Иванов е почетен гост.

41

Дом

На баща ми домът е бил наистина „бяла

спретната къщурка с две липи отпред”.

Къщата била стара, но удобна, с два входа.

В задния двор растял голям орех, а отпред

имало асма, но къщата била определена за

разширението на двора на Езиковата и

семейството било обезщетено с апартамент

на улица „Никола Петков”. Там сега живее

баба ми Жана с леля ми Ралица и

братовчедка ми Елена, която е в девети

клас на нашата гимназия.

Родителите на майка ми също са имали къщи

с дворове. В едната от тях още живее

прабаба ми Пенка и в двора отглежда

зеленчуци, има овощни дръвчета, цветя и

асма. В другата къща живее прадядо ми

Иван, в двора има много цветя и асма. В

тези къщи и дворове е преминало детството

на родителите на майка ми и нейното.

Сега родителите на майка ми живеят в

апартамент в кооперация на улица „ Христо

Ботев” в Ловеч. Ние имаме традиция да

вечеряме в събота или неделя у тях и това

е много приятно. Спомага за сплотяване на

семейството ни. Баба Радка готви много

хубаво и трапезата ни събира. Те много ни

се радват.

42

Моят дом също е в апартамент - на улица

„Генерал Скобелев”. Аз харесвам дома си,

имам си стая, в която сме заедно с брат ми

Мартин, първокласник. Най-много обичам

вечерите вкъщи, когато се събираме

четиримата заедно. Мама обикновенно готви,

а ние тримата играем и гледаме телевизия.

У дома баща ми показва „хватки” на брат ми

Мартин

43

Традиции и трапеза

Традициите в бита ни са свързани най-

често с Рождество Христово (Коледа),

Възкресение Христово (Великден), Цветница,

Лазаровден, Йордановден, Заговезни.

Аз мога да разкажа за много от тези

традиции, но в повечето случаи съм

запознат от предавания по телевизията.

Знам обаче как се боядисват яйца за

Великден и с първото зачервяват челата на

мен и брат ми. На Цветница, най-

многолюдния празник в Ловеч, се пускат

венчета във водите на Осъм, а ние от

танцовия ансамбал при ОДК играем хорá на

сцената във „Вароша”. Традицията на

Великден е да се купуват козунаци, а не да

се пекат в къщите, както е било едно

време.

Баба ми Жана ми разказа за незабравима за

нея истинска Коледа в родното ѝ село,

когато е била дете на десетина години.

Най-важно е било приготовлението за

празника. Тогава се месели и пекли краваи,

кравайчета и пити, точели се кори за

„саралия” (сладка баница) и „кавръм”

(баница с булгур). Коледарите идвали след

полунощ на Бъдни вечер срещу Коледа,

децата не заспивали, за да ги чакат, и

44

може би затова нощта изглеждала вълшебна и

сякаш винаги снежна. Коледарите пеели още

от портата „Стани, стани, нине, нине,

господине”. Посрещал ги стопанинът, бащата

на баба ми. Коледарите били облечени в

мъжки, селски носии, с ямурлуци и

салтамарки (нещо като сако), украсени с

гайтани и китки със здравец. Влизали в

къщата, обикновено 8 души плюс един, който

носел даровете, и му викали „магаре”.

Пеели песни за стопанина и стопанката, за

момата, ако имало такава в къщата, за

децата. После „станиникът” изричал много

бързо и напевно дълга благословия, а

коледарите казвали хорово „Да бъде!” и

получавали кравайчета за всички, голям

кравай за групата, сушени плодове и

товарели

„магарето”

с чувала.

Съвременни

коледари от

елховското

село

Чернозем

45

Зимен празник бил и Кукеровден. Той се

отбелязвал обикновено през февруари на

Сирни заговезни, но кукерите в селото на

баба не били с кожи, както в пернишко

например, а били облечени със стари женски

носии(сукмани). На главите си слагали

големи маски от платно и отгоре завършвали

с украсени конски хамути.

Кукери от елховското село Бояново на

фестивал в Ямбол

На кръста си закопчавали колан с много

звънци. Те, както коледарите, обикаляли

къщите, но от сутринта, играели танци

46

върху шиник за плодородие. Вечерта на

мегдана се събирали всички кукери, младеж

се преобличал като булка, до него имало

младоженец и поп. Кукерите „орели” мегдана

с истинско рало, пак за да има берекет.

После всички от селото се хващали на

хорото и веселието продължавало до късно.

В края на петдесетте години на миналия век

властите забранили на коледарите и

кукерите да правят празниците и традициите

се позабравили. По-късно било разрешено,

но пък нямало млади хора в селата. Сега

кукери и коледари има само на фестивали.

Възобновена традиция е да се хвърля кръст

в дълбоки води на Йордановден. Аз ходя

почти всяка година на моста, когато

митрополитът хвърля кръста в Осъма. Този

ритуал е посветен на кръщението на Исус

Христос във водите на река Йордан от Свети

Йоан Кръстител.

Йордановден в

Ловеч

47

На Бъдни вечер и Коледа се събираме у баба

Радка и дядо Милен, родителите на мама. На

Бъдни вечер мама и баба приготвят нечетен

брой постни ястия. Често идва и баба Жана,

която приготвя питата. В апартамента няма

„бъдник”, който да гори цяла нощ, но

трапезата не се вдига до сутринта. На

Коледа обаче пържолите са задължителни,

както и баницата с късмети.

Нашата трапеза на Бъдни вечер

48

Сватба

Сватбеният ритуал се изпълнява от най-

дълбока древност. Има много общи неща в

ритуалите през

различните

години. Баба ми

Жана пази

откъслечни

спомени от

селска сватба

през петдесетте

години. Човек на

кон дошъл с бъклица Стара селска сватба

с вино да ги „калесва” за сватбата. После

си спомня тържеството в дома на невястата.

С песни жени прибулвали булката и я

извеждали от къщата пак с песни.

После в

двора на

младоженеца

била

сватбената

трапеза.

Кога дарява

булката,

баба не си

спомня.

Още една селска сватба

49

Баба Жана не е правила сватба, нямали

средства, сключили брак в общината в Троян

на 12 декември 1968 г. и кръстникът дал

обяд в дома си. И баба, и дядо не държали

на ритуала.

Прабаба ми Пенка разказва за сватбата на

дъщеря си Радка и дядо ми Милен на 21

август 1977 г. „Дойдоха да вземат булката

с музика, която свири на улицата пред

портата. Изнесоха се едрите дарове -

китеници и юргани. С по-дребни дарове бяха

дарени всички поканени гости - с хавлиени

кърпи, ризи и други. След това с музиката

и гостите тръгнахме за Младежкия дом,

където беше сключен гражданският брак(на

снимката). В ресторант „Стратеш” беше

даден обяд за около 200 души”.

50

Даровете се редят

върху рамената на

гостите

Младоженците пред

паметника на Тодор

Кирков

Излизане на булката

Радка от

бащиния дом На улицата пред дома на

младоженката

51

Сватбата на майка ми и баща ми, на 30 май

1998 г., не се различава много от сватбата

на на баба Радка. Младоженецът тръгва от

вкъщи с роднини и оркестър и отиват при

кумовете. После начело с музиката тръгват

към дома на булката Мария. На входната

врата пълнят обувка с пари, за да влязат

вътре. Пред вратата на стаята, където е

булката, приятелките ѝ искат още една

обувка да се напълни с пари. Младоженецът

изпълнява желанието и влиза при годеницата

си. После

излизат

двамата и

след тях

роднини и

приятели.

На входа

пред

блока

Мария

рита

менче с

вода. По стар български обичай оркестърът

засвирва Право хоро. На улицата се

изиграват няколко хора и всички тръгват

към Младежкия дом. В Ритуалната зала се

сключва гражданският брак, после се

поднасят цветя пред паметника на войводата

52

Тодор Кирков и се правят много снимки

(както и на сватбата на родителите на

Мария). После всички се отправят към

ресторанта на хотел „Ловеч”. Там ги

очакват около 150 гости. Ритуалът в

ресторанта е подготвен от управителя. По

стара българска традиция булката и

младоженецът преминават по дълго бяло

платно, обсипано със здравец и цветя.

Свекървата захранва младото семейство с

пита и мед(на снимката), закичва

младоженците с китка здравец. Свекърът

поднася вино.

Младоженците

разчупват

сватбения

кравай, за да

се види кой

ще командва

вкъщи(който

успее да

вземе по-

голямото

парче). Започва тържеството с танци, хорá

и веселие. Пак по стар български обичай

пред кръстниците се играе с пиле, торта,

пита, вино и ракия. По-късно младоженците

приемат поздравления, а купонът и танците

продължават до 4 часа сутринта.

53

Тати и мама все още спорят кой е взел по-

голямото парче

54

Почти същата беше и сватбата на вуйчо ми

Преслав на 3 май 2014 г. На нея присъствах

и аз. И на този ритуал младоженецът

напълни двете обувки с пари, пред дома на

булката Надежда се играха няколко хорá,

сватбената вечеря бе също в ресторанта на

хотел „Ловеч”, посрещанаха ги около 120

гости, младоженците минаха по бяло платно,

покрито със

здравец и

червени

рози. Нова

традиция

вече е

сключването

на

гражданския

брак на

Ловешката

крепост с

много въл-

нуващ ритуал. Аз и брат ми с младоженците

Общото в сватбените ритуали на нашия род

е, че булката се взема с музика от дома ѝ,

кръстникът е най-важният човек.

Новото е, че булката не дарява. Много

сватби стават със специален ритуал на

крепостта, по желание на младоженците.

55

Анкета

Беше ми много интерестно да проуча

историята на моя род. Разказваха ми бабите

за всичко, което си спомнят, което са им

разказвали техните родители. Може би ако

не беше това домашно, нямаше да знам много

неща за рода ни. Чувал съм различни случки

и истории от живота на семействата ни, но

те бяха откъслечни, а аз бях по-малък и

дори не обръщах внимание на много неща.

Сега систематизирах това, което ми

разказваха моите близки, и мисля, че се

получи. Не всичко можах да включа в

портфолиото. Аз започнах твърде късно,

разчитах на ваканцията, но тя се скъси

заради екскурзията ни в Лондон.

Казвам се Трифон. Името е от древногръцки

произход и означава „живеещ в разкош,

лукс”. Свети Трифон е мъченик-лечител,

който при император Деций Траян бил

посечен с меч през 248 г. сл. Хр., защото

не се отказал от християнството. Роден е в

малоазийската провинция Фригия, област,

която се смята за прародина на лозата и

виното. Негов празник е 1/14 февруари.

Трифон е наше родово име. Прадядо ми е

кръстен на своя дядо поп Трифон. Аз би

трябвало, според традицията, да съм Стоян,

56

на дядо ми, но мама предпочела да нося

името на баща ми.

Моят град е много хубав и аз съм щастлив,

че съм роден тук. Баща ми също е роден тук

и е много привързан към Ловеч.

Не зная каква ще бъде по-нататък съдбата

ми, но се надявам децата ми да се родят

тук и да бъдат щастливи.

Как си представям моята сватба? Не мисля в

такива далечни преспективи.

Ритуал (обред) е действие или поредица от

действия, свързани с определена традиция.

Много често това са религиозни ритуали или

обреди. Действията имат най-

вече символично значение и при тях

спонтанността е нежелателна и невъзможна.

За да се осигури и гарантира ефективността

на ритуала, той трябва да се провежда при

строги правила и съблюдаване на

традицията. Ритуалите съпътстват живота на

човека от рождението до смъртта му.

Ритуали са сродяването, сватбата,

кръщенето, имените и рождените дни,

трапезата, била тя празнична или

всекидневна.

57

Тати, мама

и аз сме

рожденици.

58

Тати на Нова Година през 1976 г.

Колене на прасе. Един от зимните ритуали

59

Тати на 3 месеца Мама на 4 месеца

Дядо на 1 година

Аз на 1 година

60

Баба на среща с бригадири-комсомолци от

Ловеч в побратимения руски град Рязан

Погребение на поп Иван в Маломирово

61

Ловешки младежи (дядо е първият вляво)

Дядо като студент на спортен лагер в Рила

62

Тати сребърен

медалист от

републиканско

първенство

Тати

вече е

чав-

дарче

63

Аз като малък между мама и тати

64

Цялото наше семейство

Празнувам третия си рожден ден

65

На хълма „Царевец” като „цар” през 2005 г.

66

В детска градина „Мария Сиркова” с двете

ми баби

67

На професионалното футболно игрище

68

Шампиони!

69

Аз, тати и брат ми пред „Уембли”,Англия

70

Аз, мама, тати и брат ми „даваме

пресконференция”

71

Последен ден в ПМГ Ловеч

Първи ден в ГЧЕ „Екзарх Йосиф І”