Брой 3

1,50 лв.21.-27.01.2015

Год. 24

03

Макар да знаех за тежкото ти здравословно състояние, не повярвах, когато научих за кончината ти, Краси. И сега не вярвам! Разбира се, за мен ти ще си останеш жив, докато и аз не склопя очи. Човек (по-добре от мен го знаеш) никога не свиква със смъртта. И макар Бог да ни е наказал с нея заради греховността и неверието ни, ние все пак си оставаме с надеждата и жадуваме безсмъртие. Хора като теб, Краси, го получават – и заради огромния си талант, и заради добрината си. А толкова рядко се срещат надарени хора с добри сърца! Ти си такъв: наивен и с чиста вяра в доброто човешко начало, сякаш не си се сблъсквал ежедневно с противното, но богохраним и изстрадал мъж! Запознахме се късно и през текста, през твоите великолепни книги, които още като ученик бях чел и бях възприел за образец. А когато ти казах, че сме се възхищавали на майсторските ти разкази с моите съученици, ти не повярва. Беше свикнал вече да те приемат за позабравен автор след дългите години престой в странство. Ти обаче бързо навакса пропуснатото и възстанови името си на безмилостно точен разобличител на недалечното ни минало. Мемоарните ти романи отново ни показаха колко добър автор си и какви времена тепърва ни предстои да описваме. Ти сякаш ни завеща да не забравяме, че технологично промененото битие не ще може да прикрие непроменяемите човешки болки, страсти, сънища и любов. Дълго сме си говорили за тях – и в София, и в Барселона, където твоят „Арт-хостал” се превърна в същинско българско обиталище на писатели, художници и хора на изкуството. Незабравими мигове изживях в него – и не само аз. Ще ни липсваш, приятелю!„Свят, свят, свят е животът” – написа ти, Краси, без да спираш да вярваш в свещеното и вечно изкуство. Затова, добри ми друже, ще те помня, докато дишам, като един безгрижен обитател на вечния живот. Бог да те прости!

ЕМИЛ АНДРЕЕВ

До Красимир Дамянов –

обитател на вечния живот

Силвия Плат

В къпинака

Никой на пътеката и нищо, нищо освен къпиниКъпини от двете страни, нищо, че отдясно може би са повечеКъпинена алея, извиваща се надолу, и моретоНякъде в края й надига се. КъпиниЕдри колкото върха на палеца ми, безмълвни очиАбаносови в живия плет, налетиСъс синьо-червени сокове, разточително стичащи се по моите пръсти.Не съм и помисляла, че сме такива кръвни сестри. Те сигурно ме обичат –Как само се напасват към бутилката ми с мляко, сплесквайки страните си.

Отгоре враните, черен, какофоничен рояк –Късчета изгоряла хартия, кръжащи в избеляло небе.Те кряскат в един-единствен, несекващо протестиращ глас.Все едно няма и никога няма да има море.Избуялите зелени ливади горят, светещи сякаш отвътре.Стигам до храст, облепен от мухи – те са неговите плодовеСиньозелените коремчета, витражните крилца върху екран на театър на сенките.В шемета на меденото къпинено пиршество те вярват в съществуването на рая.Още една извивка на пътеката – и това е краят на къпинака.

Сега остава да се появи единствено морето.Между две възвишения порив на вятър ме връхлита като във фунияЗашлевява с призрачното си пране право в лицето.Тези хълмове са прекалено нежни и зелени, за да са вкусвали сол някога.Минавам между тях по овчата пътека. Последната извивка ме отвеждаНа северната им страна – рижа скалаГледаща към нищото, нищо освен огромно пространствоБяла, оловна светлина и звънтящо ектение сякаш коватМлатейки безспир по неподатлив метал.

23 септември 1961

Превeдe от английски ВЛАДИМИР САБОУРИН

още на стр. 16

Юлия Кръстева

Радосвет Коларов

Миглена Николчина

Боян Манчев

Мирена Славова

Петя Осенова

Морис Фадел

КОНКУРС „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ”

Галина Калчева

Чавдар Парушев

Мирела Занева

Ивон льо Мен

НОВА БЪЛГАРСКА

Петър Калпакчиев

Зара Кънчева

НАС ЛЕ ДСТВОТО НА ЛИНГВИСТИК АТА

In memoriam Красимир Дамянов (1948 -2015)

още на стр. 6-7

2

Н O В О

Литературен вестник 21-27.01.2015

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов

и Андрей Захариев, Даниел

Смилов.

Вижте: Дебат за присъствието на българската литература в чужбина.

Прочетете: Боян Знеполски за двете Българии, сякаш са две Италии; непубликувано от Георги Марков за „Емигранти” на Мрожек.

Проблемите на Православието са в центъра на новия брой 97/ЕСЕН на сп. „Християнство и култура”. В броя може да се запознаете с дискусията за „евхаристийното общение като лек срещу отчуждение и миграция”, проведена от БПЦ в Хамбург. Марио Коев в статията си акцентира върху отношението на православното богословие към науките, а Светослав Риболов анализира „духовния смисъл на византийската музика за православното богослужение”. Статията на Владимир Цветкович „Ново вино в стари мехове” е посветена на възгледите на св. Иустин Попович за

богословската терминология. И пак по темата о. Порфириос (Джеорджи) се спира на „христологическото основание на духовния живот според св. Григорий Палама”, а Бойчо Бойчев анализира темата за „любовта в брака”. В рубриката „християнство и философия” Георги Каприев разсъждава върху „безсмисленото като генератор на смисъла”, а Красимир Крумов се спира на „фиктивното живеене”. Антоанета Дончева анализира „Вавилонската кула на Алиса” и влиянието на Луис Карол върху настъпващия модернизъм, а Валентин Калинов разсъждава върху „историята на безчестието и безчестието на историята”. Броят е илюстриран с фотографии на Илияна Зрънчева от изложбата „Верблюд”.

Списание „Литературата“Феминизъм и постфеминизъм

Феминизъм и постфеминизъмВирджиния Улф, Защо? (прев. Иглика Василева)Карла Равайоли, Предговор към второто издание на книгата „Жената срещу себе си“ (прев. Дария Карапеткова)Мария Грасиете Бесе, „Нови португалски писма“ и оспорването на патриархалната власт (прев. Илияна Чалъкова)Робин Уигман, Академичният феминизъм срещу себе си (прев. Ружа Мускурова)Илейн Хол, Марни Салупо Родригес, Митът за постфеминизма (прев. Ружа Мускурова)Корнелия Славова, За феминизма в/като превод

ДебютиВладимир Полеганов, Войната на езика. Големите надежди на Кати Акър

За Вислава ШимборскаАнита Яжина, Опитомените опаки страни на стиховете (прев. Адриана Ковачева)Йоанна Гронжел-Вуйчик, Кулинарното изкуство на ВиславаШимборска (прев. Радостина Петрова)Катажина Кучинска-Кошани, „Животът – единственият начин да…“ (прев. Радостина Петрова)

ОтзивиНиколай Нейчев, За ранната Чехова любов към МелпоменаЯница Радева, Българските писателки от 1944 година до наши дни: канонът, компромисът, дискурсътВладимир Игнатов, Литература. Бинокъл. МикроскопДесислава Узунова, В преддверието на текста

XLIII Национален конкурс за

дебютна литература „Южна

пролет”

Хасково – 2015 г.

На 22, 23 и 24 април 2015 г. Община Хасково ще проведе XLIII Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет”. За конкурса се приемат първи книги, киносценарии и пиеси на автори до 40 години в следните жанрове: поезия (стихосбирки, поеми) – издадена книга; проза (разкази, повести, романи) – издадена книга; литературна критика и литературна история – издадена книга; филмов сценарий; драматургия. Дебютантите ще бъдат оценявани от компетентно жури с председател: проф. дфн Боян Биолчев

Община Хасково присъжда пет официални награди - званието „Лауреат”, бронзова статуетка “Пегас” и пет финансови награди по 1000 лв. във всеки жанр.Книгите, киносценариите и пиесите за конкурса, издадени от 01.01.2014 г. до 30.03.2015 г. включително, се представят в четири екземпляра, придружени с автобиографична справка (електронен адрес и мобилен телефон) за автора и снимка (желателно е паспортен вариант), най-късно до 30.03.2015 г. на адрес:6300 Хасково.Община Хасковопл. „Общински” №1Дирекция „Образование, култура, младежки дейности, спорт, здравеопазване и социални дейности”

„Бряг на каменните сърца” е странна книга – смешна, но не съвсем; развлекателна, но и до болка сериозна. Заглавията на разказите

говорят за тематиката – „Бичът на действителността”, „Избирам да бъда”, „Грешката е вярна”, „Игрите на живота”. Героите са като малки зъбчати колела, движещи живота. Всеки от тях е открил своята ниша и „всички се стараят в тоя живот”. Без да блестят с красота, те са пъстри, уникални, оптимисти. Трупат самочувствие, уверени във важността на собствения им живот. В крайна сметка важно е да помним, че животът е за всички – грозни и красиви, умни и не толкова умни, пасивни и амбициозни.Ако тази книга не се казваше „Бряг на каменните сърца”, може би другото име, което щеше да й приляга, е „Игрите на живота”.И все пак защо сборникът е наречен със заглавието на най-дългия разказ в него? Брегът е домът, познатото, от което тръгваме на път в непознатото море на живота. Той е и място, където се разбиват неосъществените ни мечти. Но, в същото време там той пази безброй камъчета във формата на сърца, на които можем на напишем надеждата си.

Много смешно и много сериозноХуморът се лее като из ведро. Привидно сарказмът и иронията лишават от уважение семейството, майката, бащата, училището, учителя, любовта. Всъщност целта му е да покаже опакото на институции и ценности, неполираната истина и да свали розово-захаросаните представи за действителността, която упорито отказваме да признаем, че съществува, защото ако го направим, ще ни заболи. На много места читателят ще се смее с глас, но краят винаги оставя горчив вкус в устата.Езикът е мъжки, директен и разговорен.

Ако името на автора не беше на корицата, едва ли читателят ще се досети, че този автор е жена. Почти няма поетични образи и описания или ако ги има, те

са иронични. Малко тежка е присъдата за красотата и любовта, но пък е много реалистична. Книгата иска да покаже на читателя, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Затова четете и търсете под вола теле. Винаги има втори и трети план, поука, полза и смисъл от преживяното.

Абсурдни истории с полущастлив крайГероите в тази книга са обикновени мъже и жени, земни, непосредствени, неофициални, искрени. Осъзнават несъвършенствата си, но това не им пречи да мечтаят, да си поставят цели и да ги преследват. Случките с тях са като учебник по опити, несполуки, загуби, кратки моменти на успехи и щастие. Въпреки това те не униват, не мрънкат, не се отчайват, а продължават напред, търсейки своето място под слънцето. Искат да бъдат забележими, съвършени, идеални: гларуси, сърцеразбивачи, пичове, симпатяги, банкомати, вибратори, сексмашини, развратни красавици, Барбита, Чичолини, русалки. Надяват се, че следвайки клишето на успеха и щастието, ще станат успешни и щастливи. Уви, формулата по-често не работи или може би работи само за галениците на съдбата, а те не се между тях. Както казва един от героите: „В живота не ми трябват манекени да позират, а истински играчи”.Любовта често е грозна, несъвършена, но винаги се надяват следващата да е по-хубава. Рядко любовта е красива, по-често тя излиза солена и от нея боли. Секс в големи дози. „Важното е да се стигне до интимност и размяна на телесни течности” – казва друг един от героите. Единственият изключителен образ е на майка Софи от разказа „Бряг на каменните сърца”. Той е и като черната овца (или по-скоро като бялата лястовица) в сборника. Поетичен и драматичен до сълзи. Изпълнен с болка и сериозност. Той е като контрапункт на останалите истории, защото показва, че добро има, човешката душа е красива, любовта е велика сила, която крепи човека през трудностите и несгодите. Завършвам с един цитат от този разказ: „И Красотата продължи по пътя си”.

ИВЕТ ЛОЛОВА

Ади Спасова, „Бряг на каменните сърца“, изд. „Скалино“, С., 2014

Любов от камъкП Е Р И О Д И К АП Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

Портал „Култура“ обявява годишни

награди за проза и хуманитаристика

Те са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман)- хуманитаристика - специална награда (дава се от журито за цялостно творчество или изключителен авторски принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2014 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2015 г., в Деня на народните будители.

2. Във всеки раздел се присъждат:

- I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, Център за изкуства и дебати „Червената къща – Андрей Николов”, ул. „Любен Каравелов” 15 - за конкурса на Фондация „Комунитас” – Портал „Култура“.

К О Н К У Р С

3Литературен вестник 21-27.01.2015

Преди единадесет години излиза дебютната стихосбирка на Стефан Иванов (тогава с псевдоним Сив Анов), който по това време е едва 17-годишен, но въпреки ранната възраст, в произведенията му личи умението да създава добра поезия. Малко повече от десетилетие по-късно Стефан Иванов е сред утвърдените и най-разпознаваемите имена на съвременната поетическа сцена в България, а четвъртият му сборник със стихотворения „Навътре” е една от най-продаваните книги с лирика за цялата 2014 година, въпреки че излезе в самия й край. По този начин книгата несъмнено се превърна в едно от културните събития на годината.Много неща могат да бъдат казани за последната стихосбирка на Иванов – от това, че стихотворенията са в характерния образен стил; може да споменем и за това, че в нея се пише за любов, носталгия, агресия, вдъхновение, самотата и безпокойството от неизвестното. Говори се и за още много неща. В „Навътре” са включени 89 произведения, всяко от които е различна пътека, по която може да се тръгне. А пътеките водят навътре. В този парадокс се крие и успехът на книгата. Липсата на каквато и да е поза от страна на автора премахва дистанцията между поезията му и читателя и оставя възможността за

задълбочаване. За това помага най-вече максимално изчистеният и концентриран език, който Стефан Иванов е успял да постигне. Същото можем да кажем, че се отнася дори за графичното оформление на книгата – липсват каквито и да било

препинателни знаци или главни букви в стиховете. Изключение от това са цитатите от различни източници (Роберто Боланьо, Библията, Пабло Неруда, Силвия Чолева, Пати Смит и др.), които се появяват в книгата и служат като насочващи стрелки към настроението в следващите стихове.В наши дни все по-често на хората им се случва да разбират, че изведнъж е започнал да ни липсва точният език, чрез който да можем да изразим това, което ни се случва или онова, от което се страхуваме, че може да стане. И тук не става въпрос за бедния речник на някои хора. Проблемът се появява независимо дали се говори за много лични, интимни неща, или пък темата е обществена, глобална. Като че ли думите са започнали да заличават своя истински смисъл,

„Навътре”, където думите помагатоставяйки само безполезни, празни клишета. Безсилието да се изразиш е едно от най-ужасните неща, които човек може да преживее. То е като да искаш да извикаш в кошмара си, но да осъзнаваш, че не можеш да издадеш нито звук, колкото и усилия да полагаш. Струва ми се, че в „Навътре” Стефан Иванов успява да се доближи максимално до онзи език, който да ни спаси от изгубването на смисъл. И това е така, независимо по коя „пътека” се случи да тръгнем. Пишейки за всекидневните дребни неща, авторът успява да говори за неназовимото. Стихотворението „начало на лятната ваканция” завършва с редовете „запаря ли чай/ дядо е до мен”, които наведнъж събират в себе си много уют и носталгия, но и цялата тъга за хората, с които ни се е наложило да се сбогуваме. Преплитания от този тип са навсякъде в книгата – надежда, любопитство, ирония. Там са и меланхолията, свободата да изживееш ежедневните си кратки полудявания, копнежите. Всеки читател може сам да ги открие.Важно е да се спомене и една друга употреба на този език, която засяга политическото и социалното. За българската литература в продължение на доста години тези теми като че ли бяха изтласкани на заден план. Говорим ли изобщо за това, което се случва около нас? Изговаряме ли нещата, от които

се страхуваме, които не разбираме или ни плашат? Защото „Навътре” говори и за тях. Доброто и лошото никак не са просто абстрактни понятия, те са хора, с които се срещаме и разминаваме всеки ден. Понякога се получава болезнен сблъсък. „Адът е на едно ченге разстояние.../ адът е на един банкер разстояние”, пише авторът в стихотворението, озаглавено „14 юни”, посветено на протестите, които започнаха през 2013-а. Един от най-силните и емоционални текстове в книгата според мен е „думи написани върху листчета от 22 бежанци в библиотека”, което реално е написано по начина, описан в заглавието. И тук се проявява талантът на Стефан Иванов да придава плътност и смисъл на думите, като улавя невидимите връзки между тях.И така, ако наистина вече имаме източник, откъдето да черпим липсващия език, остава въпросът колко навътре сме готови да стигнем и дали думите ще успеят да ни помогнат, преди отново да успеем да ги изпразним от смисъл.

ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Стефан Иванов, „Навътре“, изд. „Да“, С., 2014

Средновековие, ренесанс, барок, просвещение. В полската литература. Специалистите ще се заинтересуват – „Любопитно – да погледнем“.Обикновеният любител на литературата пък би могъл да си каже: „Далечен период, какво ще ми даде? Още повече в една само, славянска при това, литература?“Ще ви даде. Тази приятелски настроена към читателя книга дава щедро – ще ви даде и знание, и радост, и естетическа наслада, дружески ще ви заведе в съответната епоха и без да искате, и без да разберете, ще ви постави в ролята на „тогавашен“ човек.Тази книга не е съвсем антология, или съвсем не е антология, в нея няма да прочетете просто ред преводни произведения и биографични бележки.Със своите кратки, сбити, но точни и съдържателни сведения за епоха и автори тя е прекрасният пътеводител в онова минало. И не само в полската литература, а доколкото тази литература е функция и на западноевропейския културен модел, ще надникнете в началата на днешната европейска култура, с изненада ще мернете зародишите на много модерни художествени тенеденции. Камен Рикев нарича книгата си христоматия за студентите полонисти. Тя е много повече от христоматия, но в „дидактически план“ наистина е насъщно произведение за слависта полонист, възниква на почти празно място в тази област на знанието, тя е нещо, без което отсега нататък полонистът не може да мине. Естествено е – XV–XVIII век имат свой език, със специфика, различна от днешния полски. И ето тук по правило започват да изникват съмнения и подозрения – как ли са преведени тези текстове, как звучат на български? Не е ли доста смело да се посегне към превод на толкова стари творби?Тези въпроси са типични, теоретични, и доста изтъркани, и доста неетични (такъв род въпроси по принцип в различни области на знанието и изкуството идват на ум на корифеите, които изхождат от

благородната позиция: „аз не съм го направил, та той/тя ли?“). Опасенията относно превода при тази книга бързо отпадат още в самото й начало – при най-ранния, първия, полски художествен текст, химна „Богородица“,

текста, който преследва като мантра филолога полонист от първите дни на следването му до края. В „Два зубара и муза“ е представено такова българско съответствие, че в първия момент не осъзнавах, че чета превод, а толкова години съм носила в паметта си оригинала.Следват Рей, Кохановски, Пасек, Крашицки, Княжнин... цялата класика на XV–XVIII в., която, преди да се появи тази книга, се побираше в една суха, кратка информация, някакви забулени в мистична мъглица текстове, недостъпни за начинаещия полонист поради стария език, а всъщност и поради чисто физическата им липса като оригинали.Опасенията тук са обезсмислени – от какво? От знанията и дарбата на автора. И от още нещо – много важно нещо: преводачът подхожда към текста с любов. Със сърдечна симпатия, с пълно приемане и дори с точно отмерена от вътрешните везни доза добър хумор. При превода на толкова отдавнашни текстове не може да се мине без т.нар. архаизация на езика. При истинското адаптиране към изказа на отминали времена е изключетелно важен усетът за мярка, изборът на средства, съобразяването с конотациите им в приемащия език. При същинската архаизация нещата не се случват само на ниво лексика и флексийни остарялости, те включват синтаксиса - и даже главно синтаксиса, което вече е истинското предизвикателство. К. Рикев се е справил с това така съвършено, че специфичните български езикови средства започват изразително да предават манталитета и мисленето на полския шляхтич от старите епохи. Смятам това за постижение, което специално

трябва да бъде подчертано.В резултат творбите на старата полска литература стават „обичливи“, стават притегателни, стават „апетитни“. И се наслаждаваш на малките неща, и ти е интересно по колко върви самурената кожа на градския пазар, и колко тор да сложиш, като засаждаш лозница, и малко завиждаш, като чуваш как къкрят, пращят и цвърчат гозбите в топлата стая на пана посред върла зима.Първи текстове на една национална литература, авторите нямат зад себе си наследство от художествен опит, тук са наивни, там са дидактични, тук са „предметно реалистични“, там са алегорични. Но трогват. С безхитростната си искреност. С красивото си простодушие. Защото – в крайна сметка – в каквито и неизбродими дебри да прокарват пътеки проникновенията на изкуството, най-силните послания винаги са прости истини.В „Два зубъра и муза“ ще намерите: Рей, Кохановски, Шимоновиц, Ян от Кияни, Наборовски, Морщин, Потоцки, Коховски, Пасек, Китович, Крашицки, Нарушевич, Трембецки, Карпински, Княжнин. Ще намерите и статия за списание „Монитор“ – един поучителен за нас разказ за социализирането на „четмото и писмото“, за обществената функция на словото – и като социален приобщител, и като културен еталон. И социалната и политическа „карта” на епохата – в „Конституцията от 3 май”.И обзорните прегледи, и най-дребната бележка носят богата информация, защото авторът отлично познава художествената, политическа и религиозна история на Европа. Моите лични фаворити сред преводите са Разговор на майстор Поликарп със Смъртта, Почтеният човек на Рей, Дневниците на Пасек, Монахомахията на Крашицки, Жетварите на Шимоновиц. И късчето от „дискусионната творба“ на Юзеф Бака (оня символ-смешка на графоманството), в която К. Рикев (с

Mного повече от христоматия

Национален дарителски фонд „13 века България“

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

пълно право, мисля) вижда не повода за насмешка, а скрития потенциал на бъдещи тенденции.И някак си „извънлитературно“ ми се ще да кажа – прочетете писмата на Ян Собески до Маришенка! Просто ги прочетете.Богатите илюстрации в книгата добавят точни акценти в картината на старата полска литература. „Списъкът“ на полските легендарни и литературни образи улеснява разбирането на произведенията и дъха на времето.И да се изразя по средновековному – тази книга е богатство, тезаурус за полониста и за всеки заинтересуван от литературата. Това е книга, създадена с отлична ерудиция и усет за важното, това е книга със значими и талантливи преводи. Това е книга с душа.

АНТОАНЕТА ПОПОВА

Камен Рикев, „Два зубъра и муза, полската

литература XV-XVIII в., епохи, автори,

текстове“, изд. „Балкани” 2014

Рубриката се

поддържа с

финансовата

подкрепа на

Национален фонд

„Култура”.

Н А Ф О К У С

4

Не съм любител

на повърхностни лекции

и повърхностни знания...

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 21-27.01.2015

Национален дарителски фонд „13 века България“

Книгата продължава линията на Университетското издателство да издава приносни изследвания, осъществили се включително и под формата на лекционии курсове от възлови за развитието на българската академична мисъл имена. Томът обхваща първа и втора част на четения малко преди смъртта на Боян Пенев курс (1926–1927) върху западноевропейския романтизъм, с което се присъединява, макар и неформално, към библиотека „Избрани трудове“ на издателството, в които през последните години бяха отпечатани трудове на Михаил Андреев, Иван Шишманов, Иван Георгов и др.Изданието е по-различно с това, че събира в себе си две монографии – първа и втора част на лекционния курс «Западноевропейската романтика и нейните отражения в славянските литератури» на Боян Пенев и «ХУМАНИТЕТ. «Западноевропейската романтика и нейните отражения в славянските литератури» – последният лекционен синтез на Боян Пенев» на Калина Бахнева, които си поделят почти по равно близо 300-те страници на изданието.Така съставителят Бахнева и редакторът Таня Джокова припомнят една почти изоставена вече в книгоиздаването ни практика – сериозните книги да бъдат снабдени с обширен предговор, който има характера на самостоятелна студия и първа рецепция на издадения том. Рецепция, която служи както за вход за по-дълбок прочит, така и като отправна точка на по-нататъшното му изследване и реципииране. Вместо (когато го има) предговорът да представлява по същество кратка рецензия, която представя и вписва книгата в един или повече съответни й контексти.Както посочва в собствения си текст Калина Бахнева, работата на Боян Пенев не е загубила много от иновативността или актуалността си. Българският полонист разпознава формирането на Романтизма „в съчетаването на два елемента, две тенденции: историзма, който се създава в Англия, и мистицизма, или по-точно ирационализма, който възниква и се развива в Германия» (с. 227). Като в първата част на курса си, след встъпителните лекции, които излагат изследователската проблематика, рамкират периодиката и набелязват опорните точки, Боян Пенев очертава и разгръща линията на английския историзъм, като спира вниманието си на сантиментализма, особеното отношение на английските писатели от втората половина на XVIII в. към народното творчество и английския фантастичен роман (Schauerroman). При това тръгвайки, отклонявайки се и връщайки се обратно към една фигура – Джеймс Макферсън и неговата забележително успешна мистификация, песните на Осиан. Като пространното вън и вътре литературно битие на мистификацията илюстрира от изследователя преходи и развития. Като също така му позволяват да направи съпоставка между рецепциите, подражанията и аналогиите им в български, немски, полски, руски и чешки контекст.Във втората си част курсът отново поставя една централна фигура, движенията спрямо която изтъкават съпоставителния литературноисторически разказ – това е фигурата на Йохан Готфрид фон Хердер, у когото се осъществява според Боян Пенев «двойната синтеза: пиетизъм+историзъм+мироглед на класицизма (преработени) във връзка със задачата на немската култура» (с. 248) и в крайна сметка хуманитет, помиряващ в себе си индивидуалното, националното и общочовешкото за едно морално

възраждане на идеята за универсална общност, свободна от конфликт, крепена не от необходимост за взаимна защита, а от стремеж към израстване: «Най-ценното в Хердеровото учение – пак ще подчертая – е синтезата на двете начала: естетическото и религиозното. В основите си тия две начала могат да се сведат към две различни епохи на човешката цивилизация: античността и новото време. Хердер всъщност слива в едно ново единство най-ценните идеи на античната философия и изобщо на античния свят с основните идеи на християнското учение. И тъкмо върху тази синтеза е изграден неговият хуманитарен идеал. Това е основата, върху която се заражда не романтизмът изобщо, а немският романтизъм” (с. 250).Полагането на Хердер в центъра на курса, освен безспорните изследователски и методически мотивировки, носи за Боян Пенев и допълнителен смисъл. Той изпъква още в следващия на цитирания абзац, в който изследователят предупреждава за застрашителните форми, които ограниченият, изключителен национализъм добива. Което позволява да видим във връщането, припомнянето и помненето на Хердеровия хуманитет и жест на морална съпротива срещу една надвисваща и както времето ще покаже, неизбегната опасност. Жест, който подтиква към още един ракурс на осмисляне на «Западноевропейската романтика и нейните отражения в славянските литератури», залегнал и в голяма степен разгърнат в монографията на Калина Бахнева – съпоставка на университетските лекции днес и тези от преди близо 90 години, каквато изданието предполага.Продължението на цитата, послужил и за заглавие на рецензията (зает от уводните думи на Михаил Арнаудов към първото публикуване на лекционния курс през 1938), подсказва, че може би не е толкова продуктивно да мислим студентите днес като особено различни, в сравнение с тези преди: «Не съм привърженик на повърхностните лекции и повърхностните знания – и без това ги имате доста». Проблеми и парадокси в учебните програми също не са липсвали, ако дочетем уводните думи от Михаил Арнаудов (с. 133). Достатъчна е бегла съпоставка между изследователската работа на Калина Бахнева от първата половина на книгата и лекционния курс от втората, за да се откажем и от прибързана констатация, че може би днешните лектори просто нямат онази аура на чар и авторитет на своите предходници. (Първото нещо, което някои магистри по славянски филологии се сещат в неформален разговор, е тъкмо начинът, по който Калина Бахнева е говорела пред тях за Боян Пенев.)Всъщност тъкмо съпоставката между монографията на Калина Бахнева и лекционния курс на професор Пенев (въпреки редакциите и адаптациите, които последният е преминал, за да бъде отпечатан) очертава един възможен отговор. Разлика по същество няма. Не

са спестени имена, години, не е редуциран броят на трудовете, чрез които се представя изследваният проблем, не се спестяват нито критики, нито отчитане на приноси на изследователи, не се търси формиране на изкуствен пиетет. Студентите сякаш са пуснати директно в дълбокото, без разглежданата проблематика да е приближавана колкото е възможно повече към тях. Или с други думи това, което най-видимо се е променило през изминалите 90 години (по обективни и други причини), е, че от студентите днес не се очаква, още по-малко изисква зрялост. Което пък на свой ред води по необходимост до това значимите достижения да се четат през коментара на лекциите, вместо да се коментират през прочити. До форма на образование, която все повече се поддава на външните очаквания към него да информира и да възпитава гъвкава трудоспособност – изобщо да бъде подчинено изцяло на подготовката на младия човек за бъдещите му успешни професионални реализации. Дали това е нова опасност, макар и от различен характер и с различен мащаб, която прави наново актуален жеста на обръщането назад към Хердер – времето ще покаже.За Калина Бахнева този жест придобива вид памет за етоса на Боян Пенев, назоваван върху страниците на изследването й и просто като Професора. На отстояване на различно от утилитарното преподаване, на преподаване, което удържа в същността си развитието на личността, а не бърза да прехвърли тази отговорност в ръцете на самия индивид и „обучението му през целия му живот“.Монографията й носи пълнокръвието на един дългогодишен научен интерес, което очертава портрет на изследователя Боян Пенев, като проследява например как той използва етнографската теория на Йосиф Надлер1, за да покаже чрез немско-славянския етнически характер на земите на източна Прусия славянските следи в немския мистицизъм; да се изплъзне от по-едностранчив прочит на „славянската“ глава от Хердеровия Ideen zur Philosophie der Geschichte der Menschheit и да защити позицията си за ренесансов характер (в качеството на духовно обновление), който Романтизмът носи в славянските страни. Но Бахнева чете още Боян Пенев съпоставително и отварящо към текстове преди и след времето на професора. И тъкмо чрез част от тези отваряния – към Левинас, Хайдегер, Томас Ман, Шопенхауер, улавят освен научната стойност на работата му, нейния етически залог – отиването отвъд повърхностното информиране или даване на знания (колкото и изчерпателни да са те) към педагогическата отговорност по личностен, а оттук и общностен градеж: «Вярвайки в силата на словото да вдъхва живот, оставаме с надеждата, че тези назовавания на компаративистиката ще съживят ако не предишната й сила, то поне припомненото по повод на компаративистичната идея на Б. Пенев и така замряло в нас „морално чувство“, както и израсналия от неговата същност хуманитет» (Бахнева, с. 123).Повторното издаване на курса на Боян Пенев върху западноевропейския романтизъм припомня познатата истина, че в моменти на криза тъкмо паметта и помненето, а не безпаметството и разривът предлагат изход.

ЧАВДАР ПАРУШЕВ

Боян Пенев, «Западноевропейската романтика и нейните отражения в славянските литератури». София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2013

1 Според която „явленията на духовния живот

всъщност се обуславят от смесването на

отделни племена” (с. 227).

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

Валери Валериев, „Факти“, изд. Фондация „Литературен вестник“, С., 2015Дебютната стихосбирка на Валери Валериев е пробив в съвременната българска поезия. Поетиката му е изключително интересна, раздвоена между комичното и трагичното, между материалността на фактите и интелектуалната ирония към собствените идеали и очаквания. Неочаквана поява на рими, които се случват като че ли за да засилят „изопачеността“ на нещата и безредието на света.

Дияна Петрова, „Синестезия“, изд. “Изток-Запад”, С., 2014, 248 с., 13 лв.Начинаещ психолог набира клиентела от голяма софтуерна фирма в България, като работата му се увенчава с необичайно бърз успех. Той успява да помогне на хора, които имат най-разнообразни проблеми: семейни кризи, травматични спомени от детството, загуба на любим човек до обикновена скука. Първият роман на Дияна Петрова предлага динамични диалози, заплетени интриги с неочаквани обрати и много хумор, през който да погледнем на нещата отстрани.

Златко Ангелов, „Моята Америка. Попътни есета”, изд. „Ерго“, С., 2015Книгата събира есета през погледа на български имигрант в Америка, тя представлява своеобразна социографска карта, през която може да се пропътува през характера, социологията, политиката, културата на американците. Според Златко Ангелов тяхната субективност е и техният чар: “може би тъкмо несъвършената обективност превръща пътеписите в четивна, автентична картина на мястото и времето”.

5

В И Т Р И Н АК О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

Литературен вестник 21-27.01.2015

Новите разкази на журналистката Светлана Дичева „Парти за разглезени самотници” представляват различни слоеве в структурата на една много по-голяма приказка за бъдещето. Сборникът може на пръв прочит да бъде повърхностно разгледан като колекция от независими повествования, които представят света през 2060 година, когато почти всички животни са изчезнали. Дори и в такъв контекст отделните истории разкриват богата палитра от вложени смисли и предоставят обширни краски от емоции на своята публика. По-съкровен подарък в творбата на Дичева обаче се разкрива пред тези, които осмислят „Парти за разглезени самотници” като единно, цялостно произведение. Типични за българската постмодерна литература са именно характеристики като присъствие на разнообразни герои и фрагментарност на текста, които чудесно определят последната книга на Светлана Дичева (1). Структурата на „Парти за разглезени самотници” е от изключително значение не само защото рефлектира развитието на съвременната родна литература в културен и стилов план, но и защото по своеобразен начин отразява една от най-важните идеи (вложена по различни начини и на различни нива в текста) на автора – нуждата от близост.Удачно сравнение за „Парти за разглезени самотници” може да се намери с триптиха „Градината на земните удоволствия” на брабантския художник Йеронимус Бош. Разгледана част по част, тази творба безспорно впечатлява с богатство от впечатляващи детайли; дори в един-единствен произволен фрагмент се съдържа нещо чувствено и оригинално. Всяка следваща разкрита част от картината разширява взора, добавя наситеност и сложност, допринася към цялостната атмосфера. Колкото повече се вижда от произведението, толкова по-близък е досегът до вложеното в него. Това е вярно и за колекцията на Светлана Дичева. Осмислени поотделно, разказите провокативно, от името на повествователи и герои животни, изтъкват огромната нужда от грижи за запазването на биоразнообразието на нашата планетата. Това природозащитно послание е очевидно още от предговора. С встъпителните слова Дичева явно изразява своята позиция против

човекоцентризма. Тя отказва да използва метафори, свързани с човешки преживявания, а предпочита такива, родени от света на животните - затова и героите й трябва да се пазят не като зеницата на окото, а като „мустака на тюлена”. Ала какво съществува отвъд природозащитните послания в книгата? Отговор се намира, когато отделните истории се интерпретират в диалог, когато надграждат една друга. Както картините на Бош, погледнати в своята цялост, разказите откриват по-дълбоки смисли.И все пак какво e общото между героите в книгата на Светлана Дичева? „Принцът на Калифорния” разкрива мъката на дебелия котарак Бенджамин, който не може да се прокрадне през умело построен лабиринт, за да достигне храната си. На помощ му идва мухата Робърта. Освен до храна, Бенджамин се докосва до истинското приятелство. „Развратният Джордж” обрисува живота на редица животни в парка „Сребърна гора”, Флорида. Сладководната костенурка Джордж, превърнал се в секссимвол на бъдещето, и неговите най-добри приятели, алигаторът Ейнджъл и морската крава Фелиз Навидад, съставят една нова семейна структура, която е построена извън рамките на биологичния вид, ставайки кръстници на петте новоизлюпени патета Париж, Москва, Ню Йорк, Пекин, Буенос Айрес и Кайро. Слонът Антоан Розови Уши от „Парадът на Цаво” намира единствена утеха не в спомена за неговите родители, а в обичта на осиновителите си - двойка женски леопарди. Независимо дали може да бъде осъществена или не, дали е насочена към едно същество, или към голяма група, дали е скрита в завесите на хумора, или абсурда, нуждата от близост е истината, присъща и централна за всички в „Парти за разглезени самотници”.Струва си и да се отбележи друга обща черта на разказите - липсата на морализаторстване в тона. Атмосферата във всяка история е разнолика. „Страх сред таралежова гора” представя мистериозната спасителна мисия на няколко билбита в Австралийската пустиня, в която реалното се изостря почти до обхвата на свръхестественото в съответствие с конвенциите на готическия хорър (2). “Игрите на Варвара”, описващ дългото

Пътища към близостта в „Парти за разглезени самотници” на Светлана Дичева

океанско пътешествие на последния син кит, преобразява елегичните спомени от детството в сюблимна тъга по невъзвратимо загубената връзка с рода, а „Кодекс на честта на хумболтовия пингвин”, отразяващ съдбата на един страхлив пингвин, без проблеми се вписва в литературата за израстването (3, 4). Независимо от стиловите различия, във всички разкази липсва както осъдителността, така и прескриптивността. Именно този тон, освободен от дидактическата функция, позволяващ на читателя сам да бъде съдник, е най-силното постижение на „Парти за разглезени самотници”. Въпреки това интелектуалният читател вероятно би се отказал от ролята на съдия. Героите на Дичева не се стремят към доброто или злото. Като сокола Робърт от „Кралски лов със соколи”, който убива един от последните фазани на планетата, за да угоди на своето най-близко същество, ловецът сър Едмънд, животните в сборника се стремят към обичта. Опитите им за досег до нея могат да са успешни или не, фатални или даряващи живот, тъжни, смешни, фантастични, скучни, но винаги истински. Затова и папагалите макао от „Избледняващото великолепие на Тамбопата” звучно протестират срещу изкуствените птици играчки, подарени им от хората. Защото дори и разглезени самотници, героите на Дичева търсят антитезата на самотата. Търсят близостта. А тя означава бунт, независимо по какъв начин, срещу фалшивото.

МИРЕЛА ЗАНЕВА

1. Дойнов, Пламен. Скритият дебат за

постмодернизма в българската литература.

Опит за проясняване. — сп. “Език и

литература”, бр. 1-2, 2004 г.

2. Барън, Нийл. Литература на хоръра:

напътствия за читателя. Гарланд, Ню Йорк,

1990.

3. Пенчев, Бойко. Тъгите на краевековието.

Началата на метаезиковия надзор. Фондация

„Литературен вестник”, 1999.

4. Енгел, Манфред. Вариации на романтическия

билдунгсроман. Романтическа проза и фикция.

– Сравнителна история на литературите

на европейски езици. Том 8, Международна

асоциация на Сравнителната литература,

Амстердам, с. 263-295.

ПоканаЛитературен вестник и Национален дарителски фонд „13 века България“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс работилница за литературна критика „13 века България“.

Тричленно жури в състав:доц. д-р Дарин Теневгл. ас. д-р Дария Карапетковагл. ас. д-р Камелия Спасованоминира за Голямата наградата текстовете на следните участници:

Денка Колева, Човешката болест в “Парти за разглезени самотници“

Гергана Ранчева, За любовта и смъртта, или как летенето с балон на Барнс ни връща в реалността

Анита Николова, Пътуване към Емаус

Елена Борисова, Внукът на Хемингуей и децата на града

Стефани Евгениева, За книгата на Ървин Ялом „Изцелението (на) Шопенхауер“

Надя В. Стоянова, Да съхраним съкровеното

Теодора Лалова, „Изплези си езика“, Ма Дзиен

Галина Калчева, „Навътре“, където думите помагат

Чавдар Парушев, Не съм любител на повърхностни лекции и повърхностни знания

Мирела Занева, Пътища към близостта в „Парти за разглезени самотници“ на Светлана Дичева

Национален дарителски фонд „13 века България“

Събитието ще се състои на 26 януари 2015 г. от 17. 30 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет. Голямата награда на конкурса ще бъде връчена от проф. Греди Асса.

Венелин Бараков, „Етюди по човешкото“, изд. Фондация „Литературен вестник“, С., 2015„Етюди по човешкото“ е първата художествена книга на Венелин Бараков. Разказите му се четат с удоволствие, защото има страст и характер в тях, историите му са въздействащи и причиняващи белези. Ярки персонажи, добри диалози, отворени финали, леко писане, което внезапно и остро задълбава в болните точки на съвремието.

Федерико Гарсия Лорка, „Вълнения“, прев. Мария Пачкова, ИК „Гутенберг“, С., 2014, 354 с., 16 лв.С книгата „Вълнения“ българският читател за първи път ще може да се запознае с художествената проза на Федерико Гарсия Лорка. Подбрани са едни от най-значимите негови творби, сред които има пътеписи, импресии, поеми в проза и др. Дуендето на Лорка може да бъде открито в особените интензивности, резките контрасти заедно с крайно простата сила на очевидното.

„Критически погледи към човешките права“, съст. Георги Медаров, С., КОИ, 2014, 320 стр.Текстовете в сборника Критически погледи към човешките права проблематизират понятия като „човешки права“, „толерантност“, „култура“, „експертиза“, „бежанска криза“, „малцинства“ и „хуманитарна интервенция“. Тези понятия са променливи, притежават своя история, могат да имат деполитизиращ и атомизиращ ефект, но и да конституират субективности и колективности, да водят до нови форми на политизация. В тази връзка, сборникът се занимава не само с историческите условия и граници на понятията, структуриращи днешните схващания за човешките права, но сочи и към потенциала им за еманципативни борби, чийто залог е бъдещето. Сборникът включва текстове от Хана Аренд, Джудит Бътлър, Уенди Браун, Костас Дузинас, Никола Гийо, Алана Лентин, Осаму Нишитани, Робин Блекбърн, Жак Рансиер, Гаятри Чакраворти Спивак.

6 Литературен вестник 21-27.01.2015

Големите заслуги на Красимир Дамянов пред българската литература са поне

четири.

1. През 80-те години на 20. век той обнови българския разказ, пренасяйки в полето на родната литература чрез неистовата си интуиция на разказвач най-важните уроци от най-модерните образци и тенденции в жанра.И наистина - навремето, през 80-те години на миналия век, разказите на Красимир Дамянов ни зашеметиха. Той издаде само два сборника през онова време – „Защо няма Бог?“ и „Дяволски нокът“, но в тях беше всичко, което търсехме като млади начеващи белетристи в областта на разказа. Наред с големите разказвачи, български и световни, той беше нашият истински учител – баткото, който

може да бяга най-бързо и да скача най-високо, но човек от нашия двор, от нашето училище, от нашата улица. Един от нас.

2. Спаси от коша ръкописа на „Балада за Георги Хених“ на Виктор Пасков. А после спаси от страшния кош на забравата и голямото

си литературно приятелство с Виктор чрез романа си „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.

3. С живота си показа благословения ужас на емиграцията за писателя. Краси спря да пише, замлъкна за двайсет години, изчегърта писането от себе си. Но то се завърна при него като огромна приливна вълна, и така, тъкмо чрез писането, чрез захвърлената от него литература Краси се завърна пак в България – по-жив, по-истински от всякога. И то – вовеки веков.Настина – писателят Красимир Дамянов изчезна за 20 г. от българската литературна сцена. Той емигрира в Испания и се отдаде на стария си занаят. Както сам признава, направи си литературно самоубийство. Но се

оказа, че строителят на мостове и на сгради – защото по професия Красимир Дамянов е строителен инженер – не е изгорил мостовете към България и към българската литература. Годината, в която навърши шейсет, белетристът се завърна с романа си „Дневникът на една пеперуда“. В неистовото си интервю пред Ивайла Александрова за сп. „Факел“ на въпроса „А какъв се чувстваш след всичко, след близо двайсет години в Испания и една книга, написана на испански. Испанец, гражданин на света?“ Красимир Дамянов отговаря: „Спомняш ли си какво учехме в училище за окото? Че е мозък, изнесен напред. Е, аз съм българин, изнесен напред.“

4. Показа поне на две дузини български писатели средиземноморския чар на световния град Барселона. Наистина - държа се като истински литературен консул, поставен на този пост по силата на обстоятелствата, но работейки неуморно, сякаш постът му беше осветен от Министерството на външните работи и Министерството на културата на Република България.Аз самият мога да свидетелствам за дългите разходки по старинните улички на Барселона, за чашите бира тук и там в бистрата на красивите триъгълни площадчета, под акомпанимента на улични музиканти, за едно еднодневно пътуване

Отиде си нашият литературен консул

в Барселона. Друг такъв няма да имаме вече

никъде по светас кола под наем до градчето Фигерес, до къщата музей на Салвадор Дали. Краси беше бързорек, беше успял да изчете почти всичко, излизащо у нас, много му се говореше за литература, но беше милостив и снизходителен към братята си писатели, защото прекрасно знаеше и меда, и жилото на това призвание.Тепърва ще научаваме още за живота му в Барселона. Тепърва ще излизат текстове за него – вече като спомени. Тепърва ще напишат своето за него двамата му големи приятели Палми Ранчев и Румен Леонидов. Тук специално искам да отбележа заслугата на Румен, който чрез публикациите на Краси в сайта си „Факел“ поддържаше до последно жаждата му за живот.Дано там, където е Краси сега, да е разбрал защо има Бог. И дано Бог да бъде премилостив към него, невярващия. Защото често безверието е най-честното и най-искрено търсене на Бога. Краси, твоят малък български бостан, твоята малка българска леха в заградената с летви градинка на площадчето пред дома ти в Барселона осиротя. Дано Саша и Дима продължат да се грижат за джоджена, за лютите чушки, за босилека, за стръковете здравец... Дано съумеят. Тъй, както го правеше ти всеки ден.

ДЕЯН ЕНЕВ

По повод едно негово остро изказване бях му писал, че прибързаността му издава „палачорщина“. На което той отговори: „Палачорин“ ми казваше баба ми от Попово. Благодаря ти. Означава пакостник. И аз съм си такъв.“ За пръв път срещнах името на Краси Дамянов в началото на деветдесетте. Бях млад студент, бях влюбен в прозата на Виктор Пасков, а когато в „Балада за Георг Хених“ прочетох, че е посветена на някой си Красимир Дамянов, си рекох кой ли ще е пък този и намерих неговия „Дяволски нокът“. Прочетох я на един дъх. Близостта между Пасков и Дамянов беше явна. Тази образност, това разказване, този жив, млад, пъргав език, дошъл Бог знае откъде, но със сигурност не от Съюза на българските писатели… Познавах отнякъде този език. Не го бях срещал преди това, а го познавах. Опитах да издиря двамата автори - оказа се, че единият бил уж оперен певец, а другият май строителен инженер, Виктор бил във Франция, а Краси живеел в Испания. Очевидно, казвах си, тези, които харесвам, си тръгват оттук. Напуснах страната с първа възможност и постепенно забравих и за двамата. Fastforward: Петнайсетина години по-късно съм в България, лято е, разбирам, че току-що е излязъл романът „Дневникът на една пеперуда“ на Красимир Дамянов, първата му книга от 20 години. Отидох на представянето й в книжарница „Хеликон“ срещу Руската църква, запознах се с него - никак не очаквах да е такъв висок, дангалачест, да ръкомаха толкова. Оттогава започнахме да си пишем. От първите редове стана ясно, че това ще е общуване, каквото не бях имал преди това.

Сега отварям пощенската си кутия, опитвайки да намеря един точно

определен имейл от него и сякаш за пръв път оценявам количеството кореспонденция, която сме имали. Няма български писател, с когото да

съм обменял толкова много - възгледи, мечти, емоции, сънища, житейски път, тъги, много, много страници. Всеки имейл от него е дестилиран жизнен опит. Той се разкриваше. Аз не криех нищо. Всичко, което съм писал, след като се запознахме - разкази, пиеси - е било споделяно с него. Критиката му - изключително интуитивна, без значение дали съм се съобразявал с нея или не - ми е била полезна. Понякога сурова, понякога съвсем не в целта, но по дяволите - винаги добронамерена! Беше спечелил безвизов режим в отношенията си с мен и го ползваше без каквито и да е задръжки. Обичаше да говори за структурата на писането. Беше се вманиачил в търсене на „златното сечение“, в което и да е произведение, дори го преподаваше на един семинар за творческо писане, обясняваше числото Фибоначи, търсеше пропорции там, където ги няма, опитваше да изчисли разказите на другите и да архитектурира своите, смесваше интуиция с рацио, опитваше да строи неща от думи, тъй както е строил мостове, когато е бил инженер. Говореше с ръцете си - тези големи, немирни ръце, които не се плашеха от работа. Боже, как работеше! До последните ни разговори по скайп се ядосваше не от това, че умира, а че не му стига времето да работи. Всяко негово писмо, виждам сега, или започва, или завършва с покана да се видим - или в Барселона, или в България, или в Америка. Аз все не успявах. И малко време прекарахме заедно. Чудя се дали е било достатъчно. Защото положението с Краси е малко като с якото вино, което и двамата така обичаме - хем ти идва в повече, хем не ти стига. Често чувството му за такт, съвсем по детски, му изневеряваше. Имаше нещо наивно в него, нещо по детски дразнещо. Винаги бе някакъв такъв… накокошинен. Погледът му - подострен като молив. Като че някой всеки момент ще го опровергае в нещо. Говореше неуморно, сладко, заразително. С отчетлив глас, какъвто просто не бях чувал друг да говори, с красив

български език, над диалект и географска принадлежност, хем с мелодията от центъра на София, а хем приеман без резерви, където и да съм бил с него - Варна, Делиормана, Созопол… Мелодията, с която добрите писатели пишат. Веднъж в „Младост“, на път за не помня къде, в неговата кола, баничарката (той шофира), сме се разпалили нещо, унесли сме се и - хоп - минаваме на червено. Зад нас се залепя полицейски автомобил, което, разбира се, ни притеснява и докато Краси гледа в огледалото за задно виждане, минаваме втори светофар на червено. Полицейската кола пуска буркана, което още повече изнервя Краси и докато отбие и спре - хоп - минахме трети яркочервен светофар. Полицаят идва, видимо ядосан, и казва, какво правите вие бе, вие минавате на ТРИ червени светофара пред очите ми. Какво правим? Краси започва едни пледоарии, едни просби. Полицаят се чуди какво да ни прави, а Краси започва с едни доводи защо трябва да ни бъде простено. Откопчава колана и излиза навън и се продължава с едно говорене. Аз ги гледам в огледалото и се чудя къде ще отиде тази работа. Накрая полицаят, очевидно за пръв път попадайки на сладкодумец от такъв калибър, повдига рамене, клати глава, връща документите на Краси и ни оставя на мира. Е, признах те за писател - викам му - да минеш три пъти на червено и да се отървеш с едното говорене. Пакостник. И пак смях. Сега отварям кореспонденцията си с него и виждам как във всяко едно от писмата му има нещо практическо - съвет, житейска ситуация… И винаги хумор, винаги. С никой български писател не съм споделял толкова много - сега си давам сметка, че Краси знаеше всичко за професионалния ми и личен живот. Не само знаеше. Той помагаше. Активно. И когато се озовах на едно от дъната си, пак той помогна. Той и жена му, Саша. Днес, ровейки в кореспонденцията ни, виждам, че това, в което докрай

останахме на различни мнения, е било ясно изразено още в един от първите наши имейли:АЗ: „За мен е важно КАК е написано нещо. ТОЙ: Повярвай, но за мен наистина няма значение КАК е написано едно нещо. А КАКВО е написано. Мисля, че ДЖЕК ЛОНДОН Е ЕДИН ОТ НАЙ- зле пишещите, НО И НАЙ ВЕЛИКИ АВТОРИ, ДА НЕ ГОВОРИМ ЗА ДОСТОЕВСКИ.“ Във всяко негово писмо имаше някакъв съвет - сякаш идващ отдругаде: Човек работи и за занаята! Помни това, а то е състезанието със себе си!Нещо съвсем конкретно, чисто редакторско: Краси: Имаш две тежки и префърцунени реплики отбелязани с жълто, които нищо не ни казват. За последен път видях на живо Краси в края на май 2014. Той обичаше 24-ти май и винаги се връщаше в България за него. С група приятели тръгвахме към морето и му се обадих, беше казал, че има някаква работа към Попово. Появи се с една дълга желязна пръчка и бяла капела. За какво ти е това желязо? - питам го. Щял да ходи да търси гроба на баба си, каза. И понеже гробищата били обрасли и занемарени, щяло да се наложи да боде земята с това нещо, да търси кости. И се смяхме много, имитирайки как Краси крачи из буренясалите гробища и перфорира земята. Всички се смяхме, а той най-много. Дали е предчувствал наближаващото? Дали е знаел? Оставихме го на гробищата и се разбрахме да дойде в градския музей, където го чакахме. След два часа се появи - усмихнат, щастлив. Бил намерил гроба, сега щял да организира да се почисти, да се прави паметник, нещо такова. Ние продължавахме към морето, той трябваше да се връща в Испания. Прегърнахме се за довиждане, разбрахме се да се видим в Барселона. И се разделихме в напечения център на град Попово. И сега го виждам, с бялата капела, с големите си, жилести ръце, с бързата жива усмивка - големият „палачорин“.

Почивай в мир, приятелю!

януари 2015, София

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

Срещи и размени с Краси Дамянов

I N M E M O R I A M

К р а с и м и р Д а м я н о в ( 1 9 4 8 - 2 0 1 5 )

Созополски семинар на фондация “Елизабет Костова”, май 2012 г.

7Литературен вестник 21-27.01.2015

В средата на 1982 г. в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов“ излиза първата книга на Красимир Дамянов – сборник разкази „Защо няма бог“. Широк читателски кръг я оценява веднага и започва да се интересува от неизвестния автор. Разбира се, че това е млад инженер, който работи във Варна. Съвременна по тематика, синхронна на настроенията и търсенията на младите хора, тя не само взема преднина пред редица книги на съвременни автори от онова време, но и скоро Красимир Дамянов оставя линеалите и чертежите във Варна и бива привлечен в София като редактор в отдел „Белетристика“ на най-престижното издателство по онова време – „Български писател“, където от години работех и аз. Не помня друг такъв случай – млад човек, инженер при това, да бъде приет като редактор в издателство, да бъде приет и в Съюза на българските писатели.Висок, плещест, обикновено с една глава над другите, Красимир Дамянов влезе тихо в редакторските стаи. Остана ми жив споменът за неговите очи – големи, внимателни, едновременно изпълнени с детинско любопитство, задълбочеността на зрял човек и с универсалността на добротата.Бързо се сприятелиха с Виктор Пасков. Бяха връстници, обзети от порива

на литературния успех. Виктор беше своенравен, непредсказуем, необуздан в живота на приятелствата си. Красимир му стана верен другар, който мълчеше, слушаше го увлечено и го гледаше с преданост.Красимир не остана дълго в „Български писател“. Пое го спиралата на професионалната амбиция и го запрати в „Българска кинематография“. От края на 1989 г. спиралата се превърна в общонационална вихрушка не само за Виктор и Красимир.С Красимир се видяхме чак през 2013 г. във връзка с книгата му за Виктор „Студентът по хармония“. Случи се така, че това заглавие аз бях измислила за стихосбирка на Виктор, която нашего брата, редактора, навремето не рачи да издаде, но си го присвои Красимир. В памет на незабравимия ни Виктор. В тази книга личеше зрелостта на Красимировата проза. Все същи бяха любопитните му добронамерени очи. Много още можеше да напише. Но никой не знае срока, за който ни е предоставено това „жалко растение“, както нарича в един свой разказ Красимир тялото, средоточието на всеки живот.Иска ми се да завърша със заглавието на Красимировата първа книга – „Защо няма бог“.

ХРИСТИАНА ВАСИЛЕВА

Веднъж стояхме под един надлез на шосето за София и безутешно махахме с ръце на бездушните шофьори на камиони. Не разчитахме изобщо на леките коли и техните собственици. Разполагахме с две цигари „Арда“ и една виенска кифличка от 0,5 стотинки и цял кибрит. Връщахме се от командировка до обсерваторията на връх Рожен. Бяхме първите журналисти, посетили това божествено място. Краси правеше снимки. Та да се забавляваме, докато чакаме някой шофьор на ЗИЛ или стар „Чепел“ да ни качи, си разказвахме кой как си представя бъдещето. Краси беше много горд с първородния си син Радой и всички го подозираха, че е дал името на момчето на Радой Ралин. Всъщност синът му носеше името на бащата на Краси – чичо Радой. Разполагахме с много клечки кибрит и без колебание теглихме чоп. Нему се падна да говори пръв. Ще разказвам на Радойчо само за теб, каза Краси. Ти не помниш чичо си Влади, защото умря млад. Пиеше много. Смяхме се много и най-вече аз. Кой знае защо, след това пророчество над нас се смили и един шофьор на пикап ни закара почти до София. Шофьорът на пикапа беше шоп и съвсем не приличаше на лодкаря Харон от подземната река Стикс. Откъде да знаем в онези години как изглеждат лодкарите в подземните реки. И изобщо подземните реки. Ние знаехме делтата на река Дунав с нейните три ръкава, безброй канали и езера.В мазето на кафенето на Съюза на преводачите, където пропускателният режим бе по-свободен, често се събирахме Виктор, Краси и аз. Виждал съм как лицето на Кръстьо Куюмджиев постепенно ставаше зелено от изпитата мента, докато обяснява на Здравко Петров пред чаша червено вино поредното си откритие за същността на българската литература. Понякога ни канеха на тяхната маса и вместо водка се принуждавахме да пием мента. Младите обичат да говорят за смъртта, да флиртуват с нея, защото се чувстват безсмъртни, поне докато са живи родителите им, за да стоят между тях и смъртта. Разказвайки на Виктор горната история, той обясни, че доколкото е бивш оперен певец – бас баритон, и знае всички либрета на опери, той най-добре може да предвиди бъдещето. „Операта е

бъдещето“, твърдеше той. Огледа себе си, после нас, отпи от чашата с водка и съвсем спокойно, с оперна трезвост, заяви. „Първи съм аз, после е Влади, а на теб, Краси, се пада отговорността да ни опишеш“. Към нас се присъедини Гошо Богданов, който твърдеше след излизането на романа му „Златната река“, че датските специалисти, които строяха циментовия гигант „Златна Панега“, са му обещали Нобелова награда. И той се включи в пророчеството и заяви, че понеже има най-малко зъби, той ще е пръв. И така се случи.Краси изпълни заръката на Виктор и ни описа, къде вярно, къде – не съвсем, но това днес няма никакво значение. Бог го повика при себе си, за да му отговори на въпроса, зададен в един разказ на Краси „Защо няма Бог?“ Никога не съм мислил, че ще пиша некролог за моя приятел Краси Дамянов. Дори не мога да повярвам, че той е мъртъв и че вече няма да ми се обади по телефона и да ми предложи да се видим на ъгъла на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, тоест до аптеката. От тази някога прочута аптека е останала съвсем малка част, така както и от живота ни. Несправедливо и нечестно ми се вижда защо жизнелюбецът Краси вече го няма и няма да ми разказва за рибите, уловени от него край бреговете на Кения. Преди много години Краси и един друг приятел се боксираха за едно момиче, което по-късно стана негова жена. Виното бе в изобилие. Боксовият мач е боксов мач, но моят приятел загуби мача с болестта, която се оказа непобедима. Останаха толкова много неуловени риби и ненаписани текстове.Сега разбирам, че смъртта е летяла непрекъснато над нас, подигравала ни се е с безразличието на шофьор, избирайки най-подходящия момент да грабне някой от нас, а ние сме били и сме напълно беззащитни. Единственото утешение е в това, че божията промисъл е недостижима за нас. Вярно е, че в по-голямата част от живота си пребивавахме във времена, в които липсваше нравствен императив и небето по-често бе мъгливо, отколкото синьо. Прощавай, стари приятелю.

ВЛАДИ КИРОВ

„Това жалко растение, което

ни се предоставя за временно

ползване...“

Вместо некролог

Разделихме се по най-баналния начин, след като часове се бяхме присмивали над баналността. Смехът беше формата ни на живот, която възникваше при всяко съприкосновение на детските ни души. Случайно на улицата или на други обществени места, където единственото разрешено, нещо откакто се помнехме, беше пушенето. Бяхме минали Христовата възраст и не разчитахме на умирането. Но когато първият от нас, Виктор Пасков, умря, Красимир Дамянов го възкреси в най-хубавия некролог, който някога съм чел. В този некролог Виктор разказва на Краси баладата за Георг Хених „най-чистата история, която някой от нас е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен плаж от осемдесетте години“. Утрето, в което се видяхме с Краси,

настъпи след 30 години в дома му в Барселона. Светът неочаквано се беше променил: изведнъж единственото забранено нещо на улицата и на други обществени места се оказа пушенето. Животът ни под формата на смях отново се породи, но беше сакат. Липсваше ни Виктор. Общувахме със Салвадор Дали, Пикасо и Гауди, но на мястото на приятеля ни те стояха като протези. Аз не помня какво ми е разказвал Красимир и по тази причина сега не мога да го възкреся. Спомням си само смеха ни, който не може да се разкаже. Това е най-лошият некролог, който някога сте чели. Айде, ще се видим утре!

ИВАН КУЛЕКОВ

Айде, ще се видим утре!

Краси Дамянов ще ни липсва. Въпреки „Светото семейство“ и парка „Гюел“ – отпечатъците на Гауди, въпреки Дали, Миро, многоцветния си средиземноморски дух, Барселона няма да е същата. Барселона няма да е същата. Поне за мен. Ония 2 седмици, в които гостувах на Краси и Саша през 2011-а, ще си останат рана, усещане за нещо отнето, за въвеждането в град, където многообразието, разноезичната шарения и тръпката за необятност, са въздух, пространство на мислите, което ти инжектира усет за необичайност, всекидневно чудо. Макар да го опознах като свечерен град, защото през деня скитахме с един приятел най-често извън него.Артхотелът, познат на мнозина, беше място с подобно внушение. Бивш дюкян, работилница или склад ти създава странно състояние – излизаш на балкона на стаята с кован парапет, а се озоваваш вътре в пространство: си във въздуха на гостната, отдолу е масата, старинни шкафове отпреди век-два, разграфена на стъклени правоъгълници врата – очакваш да влезе камион. Главата ти е близо до ковани – увесени откъм таваните – фенери-кафези от желязо. Украсени с растителни завъркулки, орнаменти и по размер ти се струва, че можеш да влезеш в тях. Интериорът е с усещане за просторност, но всеки детайл играе своя роля – търси отражение в огледалото от едната страна. Нещо като тунел към удвоените присъствия на Алиса. Слепи долапчета с цветни стъклописи в стените. Отсреща едната е изцяло изградена от напластен камък – груб, неравен, а таванът – греди, потъмнели от времето на Сервантес. Между тях – засводени, сякаш бели вълни, разграфени от напукани подчертавания на времето. Краси носеше Борис-Шивачева експресия за смяна на хоризонтите, с умението да пресича граници – не само географски. Още когато се запознахме преди 7-8 години в София, жаждата му за общуване и спонтанна доброжелателност, която излъчва, правеше разговорите приключение, въвличане в нещо като вътрешна катастрофа, от която изходът сякаш само по случайност е щастлив. Изненада ме с усещането, че сме съществували паралелно в упорита самотност по различни пътища и едва сега, срещайки се, установяваш, че има още някой, макар през

граници кубински, испански, африкански и не знам кви истории. Приключенец, просмукан от духа на онова време – Керуак, хипи поколението, „Бийтълс“, животът му е пътища във всички посоки, стопове и немалко бизнес авантюри. Черноморски и кубински истории с жени, неудобни да се разправят, риболов, планове за възможни авантюри. Моят приятел, с когото му гостувахме – Калин, също инженер, живеещ в Испания, имаше намерение един ден да отиде в Африка и да се включи доброволец за ограмотяване и подпомагане на диви племена до река или езеро в Кения. Краси се оказа, че е бил там на екскурзия и плановете му се развиха да купи лодка или яхта и да върви към Шри Ланка с подобна кауза. По-късно успя да си купи платноходка, да излязат из барселонския залив на риболов с жена си – и да се преобърнат не много близо до брега. Миналата година описваше драматургията как изплували и се спасили, изпогубили почти всичките си съоръжения и предмети, но довлекли лодката обратно… Не преставаше да крои планове.Пред артхотела му на площада имаше оградено място – градинка, бяха я отвоювали от хаоса, нямаше собственик. Съкварталците наоколо се грижеха – да засадят нещо, да направят пейка, алея, дръвче. Там Краси беше засадил нашенски неща, от които помня мерудията. Обичаше да наглежда и да се грижи за това възникнало от нищото парче в общокварталния многоезичен гъмжалник. По-късно, пак откъм нищото, се бяха появили групи чернилковци, на които много се ядосваше – пиеха, спяха, дрогираха се, крещяха или пееха нощем, опустошаваха тази малка територия на общокварталното съгласие и идилия, създадена с доброволни усилия. Краси Дамянов – отчаян Дон Кихот, водеше словесни битки с променлив успех, сякаш парчето съгласие беше лично поверено нему и животът му висеше на косъм. Беше рентгенова снимка – конструкцията му на биткаджия до последно, макар хаосът да имаше предизвестена победа. Тази електрическа експресивност, която полепва по нас слушащите със словесно ехо – и на моментно разказаното, и на написаното, ще ни липсва. Както ще липсва и на все повече хора, не само на тия, замесени и омърляни в литературата.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ

Острови из хаоса

I N M E M O R I A M

Градск

и и

сторичес

ки м

узей

в П

опово, м

ай 2

014

г.

8

Редактор на страницата

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 21-27.01.2015

На 13 януари на пресконференция в Камерната зала на Театър „София” Съюзът на артистите в България обяви номинациите за националните театрални награди “Икар” за 2015 година. Наградите се връчват на тържествена церемония на 27 март – Световния ден на театъра.Номинациите за категориите “Главна мъжка роля”, “Главна женска роля”, “Поддържаща мъжка роля”, “Поддържаща женска роля”, “Режисура”, “Сценография”, “Дебют”, “Авторска музика или оригинално музикално оформление” и “Майсторско техническо осъществяване” са определени от жури в състав: Деница Езекиева и проф. д. изк. Ромео Попилиев - театроведи, Йосиф Сърчаджиев - актьор и Петя Стойкова – сценограф.Номинациите за категориите “Критически текст”, “Драматургичен текст”, “Куклено изкуство”, “Съвременен танц и пърформанс”, “Цирково изкуство” са определени от членовете на съответните гилдии към САБ. Номинациите за критически текст са излъчени на базата на повече от 15 теоретични, теоретично-критически и мемоарни книги и студии (публикувани у нас и в чужбина), в категорията за драматургичен текст са разгледани над 30 нови текста за театър, а журито за постижения в областта на спектакъла е избрало основните претенденти за наградата сред над 80 постановки от театрите в цялата страна.

Номинации за КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:

Анна Топалджикова, „Фобии и утопии“, издателство „Петко Венедиков“Йоана Спасова-Дикова, „Общуващи постчовешки тела в съвременните перформативни изкуства” – студия, публикувана в Communicating Posthuman Bodies in the Contemporary Performative Arts, New Literary Hybrids in the Age of Multimedia Expression, John Benjamins B.VМира Тодорова, „Тяло, идентичност и общество. Танцът в България след 1989 г.“ - студия, публикувана в European Dance since 1989. Communitas and the Other, Routledge, 2014

Номинации за ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:

„Пепеляшки ООД“ от Гергана Димитрова и Здрава Каменова „Мадам Мишима“ от Елена Алексиева „За теб“ от Яна Борисова Номинации за СЪВРЕМЕНЕН ТАНЦ И ПЪРФОРМАНС, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства:

„Big Gun“ – танцово представление на Мартин Пенев и Станислав Генадиев„EXIT“ – хореография Филип Миланов„Silent Weapon“ – танцов спектакъл на „Дерида Денс Център“, хореография Живко Желязков

Номинации за „ЗЛАТЕН ГЛАС“, излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа:

Димитър Иванчев за Амадор и Антонио Ресио в „Новите съседи“Здравко Методиев за Скипър в „Пингвините от Мадагаскар“Николай Николов за Матю в „Имението Даунтън“

Награда за ЦИРКОВО ИЗКУСТВО, излъчена от Гилдията на цирковите артисти:

Бойчо Костадинов за приноса му към развитието на цирковоатракционното изкуство, дългогодишна педагогическа дейност и детския цирков спектакъл „Магнифия“

Номинации за КУКЛЕН СПЕКТАКЪЛ, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:Комисия: Богдана Костуркова – театровед, Катя Петрова и Петър Тодоров – режисьори: „Мълчаливи предания“ по български легенди, реж. Боян

Иванов, Държавен куклен театър – Варна„Пук“ от Валери Петров, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Бургас

„Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора

Номинации за ИНДИВИДУАЛНО ПОСТИЖЕНИЕ В КУКЛЕНОТО ИЗКУСТВО, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:

Александър Томов, Ася Димитрова, Биляна Бозинарева, Христо Иванов за актьорските си превъплащения в „Бременските музиканти“ по Братя Грим, реж. Димитър Димитров, Държавен куклен театър – ВидинИва Гикова и Ивайло Николов за кукли и сценография на „Продаденият смях“от Джеймс Крюс, реж. Елица Петкова, Столичен куклен театърСилва Бъчварова и Васил Рокоманов за кукли и сценография на „Принцесата и скъсаните обувки“ по Братя Грим, реж. Славчо Маленов, Държавен куклен театър - Търговище

Екипът на спектакъла „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, реж. Марий Росен, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“

ЖУРИ, определило останалите НОМИНАЦИИ:Деница Езекиева и проф. д. изк. Ромео Попилиев – театроведиЙосиф Сърчаджиев – актьорПетя Стойкова – сценограф

Номинации за МАЙСТОРСКО ТЕХНИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ:

„Але – Хоп!“ – вербатим представление, колаборация между цирк „Ориент“ и Студио за документален театър „ВОКС ПОПУЛИ“ „Сватбата на дребния буржоа“ от Бертолт Брехт, реж. Петринел Гочев, Театър „София“ „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора

Номинации за АВТОРСКА МУЗИКА ИЛИ ОРИГИНАЛНО МУЗИКАЛНО ОФОРМЛЕНИЕ:

Асен Аврамов за „Човекоядката“ от Иван Радоев, реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“Данко Йорданов за „Шумът на върбите“ от Кенет Греъм и Алън Бенет, реж. Здравко Митков, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“Христо Намлиев за „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“, „Момо“ по едноименния роман, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Младежки театър „Николай Бинев“ и „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора

Номинации за СЦЕНОГРАФИЯ:

Мариета Голомехова за „Момо“ по едноименния роман, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Младежки театър „Николай Бинев“ и „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора Рин Ямамура за „Колекционерката“ от Радослав Чичев, реж. Катя Петрова, Театър 199 „Валентин Стойчев“Чавдар Гюзелев - художник, Свила Величкова - костюми и Иван Москов - видео за сценографската среда на „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, реж. Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Номинации за ДЕБЮТ:

Виктория Филипова за сценографията на „Лазарица“ от Йордан Радичков, реж. Крум Филипов, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“Даниела Николчова за сценографиите на „Албена“ от Йордан Йовков, реж. Василена Попилиева, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и „Всичко наопаки или наопаки всичко, Наопаки всичко или всичко наопаки“ по Жан-Батист Молиер, реж. Пламен Марков, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна Каталин Старейшинска за ролята на Антигона в „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“Кристияна Ценкова за ролята на Лиз в „Откраднати разкази“ от Доналд Маргулис, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“Радина Думанян за ролята на Матилда в „Чиста къща“ от Сара Рул, реж. Иван Урумов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив

Номинации за ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ:

Дария Симеонова за Хор в „Антигона“ от Жан Ануи, реж. Иван Добчев, Театър „София“Елена Телбис за Катя в „Жана“ от Ярослава Пулинович, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“Филипа Балдева за Пеперудата във „Фотоапарати“ от Пьотр Гладилин, реж. Стилиян Петров, Камерен театър „Възраждане“

Номинации за ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ:

Иван Радоев за Стефан Драгоданоглу във „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“Никола Мутафов за Одисей във „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, реж. Весела Василева, Театрална работилница „Сфумато“Юлиан Вергов за Борис Сарафов в „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“

Номинации за ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ:

Александра Василева за Геше Готфрид в „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“ от Райнер Вернер Фасбиндер, реж. Григор Антонов, Народен театър „Иван Вазов“Ана Вълчанова за Майката Беатрис във „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, реж. Марий Росен, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“Светлана Янчева за Жана в „Жана“ от Ярослава Пулинович, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

„Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, реж. Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Номинации за ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ:

Марин Янев за Фернар във „Вятърът в тополите“ от Жерал Сиблера, реж. Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“Михаил Милчев за Мадам Мишима в „Мадам Мишима“ от Елена Алексиева, реж. Калин Ангелов, Сдружение „Артсензориум“ и Театър „София“Явор Борисов за Филоктет във „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, реж. Весела Василева, Театрална работилница „Сфумато“

Номинации за РЕЖИСУРА:

Марий Росен за „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“Петринел Гочев за „Сватбата на дребния буржоа“ от Бертолт Брехт, Театър „София“ Стефан Москов за „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело, Народен театър „Иван Вазов“

Номинации за театралните награди ИКАР’2015

9Литературен вестник 21-27.01.2015

Миглена Николчина: Това е третата част от един конферентен сериал, с който се опитахме да се върнем към българската история на литературознанието, да осмислим това наследство и да си припомним възловите имена и концепции в тази история, но непременно с оглед на едно бъдещо мислене. Тази последна конференция трябваше да събере лъчите от предишните две. Струва ми се, че действително успяхме да очертаем както много силното присъствие на Сосюр, на структурализма и произтичащите от него дискурси, така и алтернативни течения – генеративизма и много недостатъчно изученото присъствие на Гюстав Гийом не просто в българското теоретично мислене, но и специално в Софийския университет. Заедно с това се отвори нова магистрала към трансформиране на наследените концепции. Донякъде неочаквано и за мен непланирано се получи един акцент, който е може би отглас от първата конференция – сговаряне на няколко доклада около фигурата на Мирослав Янакиев. Той беше изрично назован в първата конференция, посветена на Невидимата школа, но тогава остана малко по-встрани от вниманието, насочено главно към Радосвет Коларов и Никола Георгиев. Оформянето на дискусия около Янакиев на тази конференция е знак, че продължаваме да мислим по въпросите, поставени от предишните две. Хубаво ми се струва също така, че успяхме да обхванем темата на конференцията както откъм нейните начала, през проблематиката, която Мирена Славова прецизно изведе от Античността, така и откъм последните десетилетия, които бяха във фокуса на трите конференции и които Радосвет Коларов концептуално обобщи в своя текст. Обръщам се към участниците в тази кръгла маса, за да допълнят това, което им се струва важно в светлината на чутото и направеното досега - вече по-скоро с оглед на едно бъдеще, а не толкова с оглед на една история.

Боян Манчев: Позволявам си да започна само за да реагирам на едно предложение на Миглена Николчина, формулирано в неин скорошен текст, публикуван в личния й блог. В него беше описан по много интересен начин историческият хоризонт, който въпросните три конференции се опитваха да разгърнат, от гледна точка на връзката между българска и световна теория. Бихме могли да си поставим въпроса за причините поради които, по изключение или не, в областта, която ни занимава, софийската или българската научна среда е била – противно на обичайните „минорни” дискурси за „изостаналостта” – по-скоро парадигматична, отколкото периферна или изостанала. Нека анекдотично да напомня, че Трубецкой, който беше споменат тук като революционизиращ лингвистиката ум, е бил професор в този университет именно в ключов период за развитието на фонологията. Едва ли е случайно, че тук по-късно ще бъдат разгърнати фундаментални изследвания, особено в полето на фонетиката и изследванията на ролята на звука в литературния текст, не само тези на Мирослав Янакиев, но и на Радосвет Коларов, Цанко Младенов, на българските гийомисти. Нека ви покажа един куриоз във връзка с въпросната хипотеза. Освен френските издания върху „българската гийомистка школа” бях донесъл и едни от първите публикации на Красимир Манчев и Христо Тодоров във френски издания от 60-те и 70-те години. Това тук е брой на международното списание Semiotica от 1971, включащ текста на Христо Тодоров „Йерархията на връзките в разказа”. Любопитно е да отбележим състава на редакционния комитет на списанието, в който ще открием учени като Ролан Барт, Умберто Еко, Юрий Лотман, Никола Рюве, Майър Шапиро, докато ръководството на Международната асоциация по семиотика, издаваща Semiotica, включва Емил Бенвенист (президент), Роман Якобсон, Юрий Лотман и Александър Людсканов (вицепрезиденти) и Юлия Кръстева (генерален секретар). Оказва се, че българите в тази

парадигматична за периода организация могат да се „съревновават” по брой само с французите.

Миглена Николчина: Странно е, че дори нямаме достатъчен архив. Действително много работа имаме да вършим в тази насока.

Радосвет Коларов: Аз вече изстрелях моите патрони в доклада си на тази тема, сега ще прибавя няколко акцента. Миграциите на понятия от една наука в друга се появяват, когато първата наука е във възход, когато нейните търсения са в съзвучие с общия научен климат, с очакванията, които се предявяват към науката. Още един акцент: термините ограничават, както гласи етимологията („термин” означава граница), те ограничават, парцелират научното, изследователското поле. Ще повторя в друг контекст – дискретизират континуалното. Те са инструменти на познанието. Термините повличат след себе си, когато влизат в една наука, импликации, пресупозиции, нагласи. Те не са нещо капсулирано. Тук има една прекрасна картина на дърво, която дължим на Камелия Спасова – тя е символ на математическия термин „дърво”, който се пренася в лингвистиката. Терминът „дърво” съдържа различни импликации – първо вертикална ос - генеративизмът в самата му функция да установява йерархически връзки между различни равнища. Дълбинност – повърхностност също се съдържат в идеята за дървото. Обратно на това, „ризомата” на Жил Дельоз съдържа съвършено други пресупозиции - на хоризонтална заплетеност срещу вертикалната подреденост, отсъствие на общ код. Бинарният принцип също автоматично се отрича. Термините са нещо комплексно и когато влизат в една среда, те носят със себе си терминологична аура. Още един акцент - термините функционират по закона на модата. Те носят престиж, носят някакъв познавателен капитал, започват да се употребяват модно тъй, както започват да се употребяват нахлуващите англоезични думи в нашия бит и след време, когато вълната премине, когато, както често казва Никола Георгиев, махалото се върне в другата посока, тогава тези термини не просто остават в сянка или се отдръпват в някакво безвремие, а се натоварват сякаш с негативен смисъл. Терминът „структура” или „дълбинна структура” е нещо, което дразни днешния слух. На една конференция предложих, леко критикувайки модела на експресивната поетика на Жолковски-Щеглов, която е вертикална, генеративна, да съчетаем тези две оси – на ризомата и дървото. Те представят паралелно работещи механизми и не е необходимо взаимно да ги изключваме. Но Еньо Стоянов каза тогава – не, аз съм против това. Дървото беше отречено, отсечено в името на коренището, на заплетеността.

Миглена Николчина: Друга тема може да бъде политическият контекст на тези теоретични търсения. Неслучайно някъде с 1960-те години свършва този период на интензивен обмен и присъствие, включително на българи, на международната сцена. Мисля, че точно 1969 г. във Варшава се състои първото голямо събитие на Международната семиотична асоциация. Това е точно след Пражките събития от 1968 г. и мнозина от участниците не посмяват да отидат.

Мирена Славова: Взимайки повод от Радосвет Коларов, който свърза думата „термин” с гръцката дума „терма”, означаваща „граничен камък”, мисълта ми тръгна по пътя на метафори с територия и граници.

Сетих се за една мисъл на Цветан Тодоров, който казва, че стилистът е разузнавачът, който влиза в територията на литературното произведение, оглежда какво е положението, за да влезе след това езиковедът, въоръжен с техника, и да изучи територията. Всъщност „термин” е с латински произход и също значи „граничен камък”. Терминът е дума, чието означаемо е строго ограничено и еднозначно. Мисля, че това е причината, поради която така лесно се осъществява миграция по пътя на аналогията от лингвистиката в литературната теория, които всъщност така или иначе са сродни дисциплини, както показва и Античността. Какво по-естествено от това да се използва операционният модел от едната наука за езика в другата, която третира специфична употреба на езика? Искам да добавя още нещо за термините на „-ма”, които често чуваме в литературната и езиковедската терминология. От гледна точка на словообразуването те означават резултата от действието. В този смисъл Янакиев, който винаги е бил блестящ, много правилно е създал термина „фема”. Това е „изреченото”. Той не е сбъркал и е успял, при положение че толкова много ресурси от старогръцки са експлоатирани за създаване на езиковедска и литературоведска терминология, но ето че е намерил точното наименование. Искам да благодаря за темата на тази конференция, защото тя наистина показва общността на подходите в изучаването на езика. Това, че днес дисциплините са се разделили, не означава, че не трябва да се събираме заедно и да говорим за тях.

Морис Фадел: Както подчерта Миглена Николчина, политическият момент е изключително важен за възникването на отношението между лингвистика и литературознание у нас. Става въпрос за времето на десталинизацията, на т.нар. размразяване, когато като има усещане, че можеш да бъдеш встрани от режима, да убеждаваш с език, който не е идеологически, че имаш свободата да се затвориш в „чистата наука“. Разбира се, скоро, през втората на половина на 60-те, това се оказва илюзия. Ала все пак се случва нещо според мен много значимо – уникалното по своята методологическа последователност сътрудничество на литературознанието с лингвистиката. То създава у литературоведите самочувствието, че полето на техните занимания – литературата, – е обозримо, измеримо, поддаващо се на точно описание. Това самочувствие се изгубва. Струва ми се, че днес трябва да продължим в посоката на традицията

Лингвистика и литературознание: миграция на понятия

на стр. 10

Кръгла маса с участието

на Радосвет Коларов,

Миглена Николчина,

Боян Манчев,

Мирена Славова,

Петя Осенова,

Морис Фадел

28.11. 2014

Кръглата маса беше централното и заключително събитие на националната конференция „Наследството на лингвистиката в българската литературна теория”, която се състоя на 27 и 28 ноември 2014 г. в СУ с организатори направлението по Теория на литературата към Института за литература при БАН, катедра „Теория и история на литературата“

в СУ „Св. Климент Охридски” и Културният център на Софийския университет. Самата конференция е следваща стъпка в осъществяването на започнатия в предишните две

конференции мащабен теоретичен проект по анамнеза на ключови понятия, концепции и мислители с оглед на българската литературоведска общност. „Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа” открои невидимото сговаряне и концептуалните

и тематични връзки в делото на ключови за българското литературознание фигури – М. Янакиев, Н. Георгиев и Р. Коларов. „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов,

Атанас Натев, Димитър Аврамов)” отвори дискусията към хетерогенни направления в областта на естетиката и рефлексията върху литературата и изкуствата през 60-те

и 70-те години, изследвайки функцията на хуманитаристиката като опозиция спрямо репресивния официален дискурс.

10 Литературен вестник 21-27.01.2015

на връзката между литературознание и лингвистика, избягвайки повторението, разбира се; да се отърсим от страха си от наукообразието и сциентизма, като достигнем до ново разбиране за научност и точност.

Петя Осенова: Първото, което мен като лингвист ме вълнува, е, че през 60-те години освен теориите на Чомски възникват също Пражката лингвистична школа и Функционалната граматика. В България тези неща, поне от лингвистична гледна точка, идват през 80-те години. Имам предвид публикациите на Йордан Пенчев. Той започва да работи, разбира се, по-рано, но реално приложение на трансформационната граматика за българския език е публикувано за първи път през 1984 г. („Строеж на българското изречение”). Затова смятам, че има някаква закъснялост, която се отразява и на връзката лингвистика - българска литературна теория, поне от моя гледна точка. Бих искала да кажа нещо и за корените и короната на синтактичното дърво по отношение на аналогията им с дълбокото и повърхнинното равнище на анализ. Добре е, че след Чомски има и други теории през 80-те и 90-те години, които разглеждат нещата не като трансформация от едно равнище към друго равнище (идеята за йерархизация на равнищата), а по-скоро като унификация, т.е. еднаквост, споделяне на общи характеристики (идеята за агрегираност на информацията на едно равнище), без да има трансформация, без да има деривация – това, което всъщност се случва при работа с двете гореспоменати равнища. Много се надявам, че за в бъдеще алтернативните идеи биха дали също своя принос към литературната теория. Още повече че целта е винаги една – създаването на подходящ модел за генерирането на литературен текст.

Миглена Николчина: Само да вметна, че в „Английска филология” втората половина на 1970-те на нас ни преподаваха по Чомски.

Петя Осенова: Сигурна съм, че е било така. Западните филологии винаги са били директен проводник на новите лингвистични идеи.

Боян Манчев: Мисля, че е важно също така да изследваме феномена на съсъществуване на микросреди вътре в софийската среда и на (не)комуникацията помежду им. Това, което знам за „френскоезичната” българска школа, е, че нейните представители, освен на лично ниво, почти не са имали официален научен обмен с българистите например. От една страна, те сякаш се капсулират вътре в нашата среда, докато са отворени към съответни международни парадигми, в които участват активно.

Мирена Славова: Когато се запознах с темата на Кръглата маса, реших да опитам да подходя диахронно към нея. Какво се случва със собствено българската терминология в нашата литературна наука и има ли връзка между Византия, средновековната българска литература и какво става по-късно през Възраждането? Първо си дадох сметка, че в „Изборника” от 1073 г. имаме превод на старобългарски на съчинението на византийския стилист Хировоск, който е автор на популярен учебник за реторическите фигури във Византия. Т.е. поне в Х–ХІ в. интерес от страна на българските книжовници към теоретизация върху фигуративната употреба на езика е налице. Що се отнася до езиковедски съчинения, някои учени третират „За буквите” на Черноризец Храбър от ІХ в. и като такова. През Възраждането възрожденските граматики на старогръцки и новогръцки, които се пишат за елино-българските училища, продължават античната традиция за фигуративната реч. Тя е продължена и в църковнославянската граматика на Смотрицки (1619), но делът за „образния синтаксис” остава без продължение в преработките и в другите граматики на църковнославянския език на Мразович (1794) и на Захариадис (1832). Във втората половина на ХІХ в. парадигмата изцяло се сменя и съвременни западни и руски реторики повлияват българските наръчници по реторика от това време, така че следите от пряката византийска и преводна църковнославянска традиция, която на Балканите е мост между античната и възрожденската, се губят. Практически, ако се замислим с какви оригинални термини борави българската литературна теория, ще видим, че са малко.

Миглена Николчина: Аз днес употребих поне два термина, които са ми важни и са абсолютно родни, въпреки че са изведени от древногръцки, както всички правят. Единият са „фемите” на Мирослав Янакиев,

другият е „метафонията” на Коларов, прекрасен термин, много важен, той улавя нещо, което наистина принципно не е говорено.

Боян Манчев: Бих казал няколко думи за понятието за понятие. На няколко пъти говорихме за термини, за понятия. Радвам се, че се появява терминът „понятия”, защото ми се струва, че този термин се оказа в странна девалвация, едва ли не дискредитиран, съшо като „структурата”. Вероятно и аз имам известна отговорност за това, защото на семинарите ни преди 15 години, четейки внимателно Дельоз, говорехме за концепт; все пак това беше една тясна употреба. Но когато всички понятия станаха концепти, започнах да се притеснявам. Безспорно става дума за научна мода, доколкото терминът „концепт” сякаш звучи по-убедително от „понятие”, натоварен със символения капитал на латинския произход. А какво да кажем за бедната категория „идея”? Слава богу, аз се чувствам подсигурен, защото от дясната ми страна седи Радосвет Коларов, който изобрети още един роден термин – „трансмодална идея”, фундаментален за нашите разсъждения. Изглежда, че и централната за историята на философия категория „идея” днес е в девалвация. Ето един пример във връзка с „идеята”: терминът „идеогенезис” е изобретен от Красимир Манчев, в сътрудничество с Христо Тодоров, през 60-те години и още тогава се появява във френски публикации, между които най-важна е Eléments d’idéogénie (1970). Техният изсследовател и коментатор Франсис Толис по-късно твърди, че те не трябва да бъдат мислени гийомисти, доколкото са прекалено еретични от гледна точка на „ортодоксалния” гийомизъм. Същевременно Толис предлага симптоматично понятието „идеогенезис” да бъде заменено със „семантогенезис”, доколкото това би било по-адекватно на съвременната лингвистична терминология, очевидно подценявайки важността на философската традиция за двамата автори. Между другото, понятието за идеогенезис им навлича и неприятности в българския политически контекст: хора, разбрали-недоразбрали за какво става дума, вероятно нечетящи и френски, ги нарочват за „идеалисти”, а това съвсем не е невинно обвинение в онази епоха и им причинява не малко неприятности, от които ги избавят преждевременната смърт на Тодоров и Хердеровата награда на Манчев в началото на 80-те. Ето че понятията не са невинни, а понякога и опасни.

Миглена Николчина: Бойко Пенчев каза нещо много вярно, което се нуждае от повтаряне. Действително нямаме история на българската критика. Да не говорим за българската теория. Такава история не е написана.

Камелия Спасова: Ще се опитам да продължа този метаметаразговор за изместването на понятията и възможността за конструиране на понятия. Разбира се, една част от идната история на българското литературознание е добре да проследи какво се случва в началото на века до 60-те, както и моста между литературознанието от 60-те-70-те и от 80-те години. Миглена Николчина спомена за теоретичния дадаизъм на литературознанието през 80-те години. Тогава със самите понятия започва да се случва нещо. Търсенията са насочени не към екзактността и еднолинейността на понятията, а към тяхната потенциалност. Вече искаме да имаме не простия инструментариум на нож и вилица, а да изработим мултифункционално устройство, което едновременно от всички страни да се разперва и да може да върши много неща в зависимост от това как и към какво е насочено. Тук ми се иска да повдигна въпроса за „понятията илюстрации”, това е идея, концептуализирана от Боян Манчев най-ясно в „Тялото-Метаморфоза“. Какво е концептуалната илюстрация?

Лингвистика и литературознание...от стр. 9

Боян Манчев: Разбира се, става дума за свободна употреба на понятието„илюстрация”, обикновено възприемано като дидактично понятие, но което аз се опитах да мобилизирам за възможна концептуална миграция, възползвайки се от етимологията му. Опитвах се да мисля за статут на понятието, за степен на интензивност на понятието, в която то би могло да бъде не екзактен термин, а да притежава ниво на функционална поливалентност. Утопичната идея зад него беше опитът да се елиминира метаезикът, за да се работи рефлексивно вътре в самия език. Сега разбирате, че тази идея вероятно също може

да се свърже с идеогенетичната теория. Основната идея на Гийом и К. Манчев за езика като поле, което има потенцията да мисли себе си, представлява, разбира се, и скрита атака срещу идеята за метаезик, която остава валидна в структуралистката и постструктуралистката традиция (доколкото подобно разграничение е уместно – парадигматичните структуралисти през 60-те във Франция наред с Леви Строс и Гремас са, разбира се, Фуко и Лакан), а не още една трансформация на термина. При всички случаи в тази традиция все още е много значим инструментът на метаезиковото описание, то дори е радикализирано спрямо ортодоксалния структурализъм.

Морис Фадел: В предишния панел на конференцията Камелия Спасова спомена нещо много интересно относно връзката между литературознание, лингвистика и литература. Връзката се изгражда, както е известно, още във времето на руския формализъм, когато събирането на литературознанието с лингвистиката има опори в експериментите на литературния авангард. Когато това сътрудничество се изгражда у нас, също са налице литературни паралели. Върви дискусията за „свободния стих“, появяват се нови имена и начини на изказ. Българската поезия започва да излиза от паралича на бездарието, фиксиран в сборници като „10 години поезия“ и „15 години поезия“, отбелязващи съответно 10 и 15-годишнината от 9 септември. Мисля, че и днес има литературна атмосфера за продължаването на взаимодействието между литературознание и лингвистика. Например в съответствие с отличаващата това взаимодействие вяра в техниката концептуалната поезия се стреми да създава произведения, чиито не само автори, но и читатели са машини.

Боян Манчев: Опитах се да разширя връзката между лингвистика и литературознание по посока на философията, защото е интересно да се проследи как парадигматичното място на лингвистиката като хуманитарна „наука модел”, предлагаща метаезикови инструменти, постепенно беше окупирано от философията, която в последните десетилетия все повече обсебва, поглъща „чисто” литературните изследвания, които сякаш са сведени до квазифилософия. Вероятно именно Старобински, Барт, Дерида, Кръстева и авторите от тяхното поколение са отговорни за това отместване. От друга страна, важно беше да проследим как в полето на самата лингвистика са пренасяни не само работещи в алегоричен модус понятия от точните науки, но и философски категории.

11Литературен вестник 21-27.01.2015

Продължава от брой 2

В този манифест подписалите се говорят за „литература-свят”, не за франкофония... Дали това е парадигматична промяна, която тези писатели се опитват да провокират, защото франкофонията трябва да се преосмисли?Ю. Кр.: Вместо да се говори за литература-свят – израз, който анулира френския език и банализира глобализацията, сякаш тази литература не се осъществява в един конкретен език, но в какво, в глобиш (globish) ли ???, аз предпочитам да се каже „литература на френски език”. Във Великобритания множество писатели, родени в Индия, или произлизащи от други бивши колонии на империята, пишат на английски език. Никой не казва, че те са литература-свят, нито дори англофони: това са „писатели, пишещи на английски език”. Като член на секцията за външни отношения към Икономическия и социален съвет, аз бях натоварена с изготвяне на становище на тема „Културното послание на Франция и междукултурното призвание на франкофонията” (2009)1. Както написах в този доклад, аз съм убедена, че е необходимо да се използва терминът „франкофония” много внимателно и да си даваме сметка за всички критики, които са необходими. Трябва абсолютно да се избягва да се поставят франкофонските писатели в една добавъчна, допълнителна и следователно девалоризирана категория на френската литература. Би било по-добре, повтарям, да се разглеждат като „писатели, пишещи на френски език”. Това ще бъде начин да ги приобщим по-добре към френския... Негативният аспект на това предложение би било да се мисли, че е връщане на тези писатели обратно в лоното на Хексагона2, на което може да се противоречи, че след като повторното въвеждане в Цитаделата приключи, французите „от сой”3 ще се почувстват насърчени да обърнат повече внимание на всичко, което се възприема като чужд манталитет и култура, и от този момент нататък ще намери правото си на гражданство във френския език и литература благодарение на тези иновативни литературни произведения. Което ни връща към идеята да се интернационализира френската автохтонна култура, и може би точно това трябва да се търси: да се играе на пропускливост между нашите култури и да се отвори широко поле за интеркултурността, отказвайки се от тези тежки разграничения на различни форми на дискриминация между франкофони и французи.

През 60-те и 70-те до 80-те години се говореше за литература с израз на френски език.Ю. Кр.: И ако вземем Жан-Мари льо Клезио, който е роден в Ница и има двойна националност, като френски гражданин и като гражданин на Мавриций, би ли казал някой за него в онази епоха, че той е писател с израз на френски език?

Говори се като за „франкофонски” писатели само за онези, които са „други”... Ю. Кр.: Някои ще се задоволят с това, но други не могат да бъдат заблудени: Защо да се определяме като франкофонски писатели? Когато хората търсят нашите книги във френските книжарници, не ги намират в общата литература, но маргинализирани на отделна и недобре озаглавена, дефинирана лавица... Дали това се дължи на нежеланието на издателите, на незнанието на книжарите, на безразличието на публиката на Хексагона? Франция има проблеми с колониалното си минало и със смесването на раси, с изключение на Световната купа на ФИФА, спечелена от Франция през 1998 г., когато те пяха „черен, бял, beur”4... Проблемът е в това. И той е политически. Намираме евфемизми за разграничаване и това разграничаване предполага в основата си

1 Julia Kristeva-Joyaux. �Le message culturel de la France et la vocation interculturelle de la francophonie.� Avis du Conseil économique, social et environnemental, présenté par Mme Julia Kristeva, Joyaux, rapporteur au nom de la section des Relations extérieures. Séance des 23 et 24 juin 2009. Année 2009, No 19.2 Метонимия за Франция, която има шестоъгълна форма на

георграфската карта – хексагон.3 Les Français �de souche� � израз, който обозначава французите, които не само имат документирана френска националност, но са родени във Франция и не произхождат от имигранти. Този израз противопоставя французите от сой, тоест истинските, френскородените, на французите с документи, тоест тези, които са добили френска националност в резултат на пребиваването си на територията на Франция или пък са потомци на имигранти.4 Beur � разговорен термин за обозначаване на родени на територията на Франция хора, чиито родители са имигранти от Магреба – Алжир, Мароко, Тунис.

обезценяване или едва приглушен расизъм... И защо просто не кажем, че това са писатели, пишещи на френски език? Те може да са от България или Тимбукту, или Сенегал, но те са пишещи на френски език писатели.

Вие сте смятана за френска, а не за франкофонска писателка, каквито писатели са Милан Кундера или Самюел Бекет. Защо всъщност е тази разлика? Ю. Кр.: Доста любопитно наистина. Дали защото съм университетска личност, извоювала си като такава благородната привилегия да бъде французойка, и понеже съм възприемана като предимно университетска личност (това е обратната страна на медала), четящата публика пренебрегва романите ми за сметка на моите теоретични есета и изследвания? Не, това не е достатъчно. По отношение на писателите, които споменавате: дали това е техният начин да пишат на френски, или въображението им, с което объркват френската публика? Бекет пише на много специфичен език, който от дълго време вече е припознат за езика на „новия роман”, неясно наименование, което след края на войната дава пропуск към литературата на разнообразни експерименти в наратива... Бекет е френско-английски писател, защото пише и на английски. Но няма френска националност. Ако Франция има големи трудности да осинови писателите, пишещи на френски език, това се дължи, струва ми се, на факта, че френският език се превръща в заместител на религията във Франция. Французите може би не вярват в Бога – не са ли те картезианци? Но твърдо вярват в изразяването на френски език като последния хоризонт на идентичността. И не са неправи, още повече като се вземе предвид, че чрез поставянето на въпроси посредством литературата и непрестанното стилистично, формално търсене, така конструираната идентичност не замръзва в „култ”, но остава като въпрос – в най-добрия случай. Дали французите възприемат това повече или по-малко несъзнателно? Франция е, струва ми се, единствената страна, където политиците се гордеят, че пишат, и този вкус към езика, почти свещен, се споделя от всички социални класи, чак до най-скромния селянин... Пруст вече е отбелязал това. В резултат на глобализацията броят на чужденците, говорещи френски, се увеличава. Както и появата на писатели, дошли от различни хоризонти и пишещи на френски език, поява, която променя пейзажа на френската литература. Френският език се превърна в огромен континент и френскородените забелязват – някои от тях с болка, че не са единствените, които участват в този свещен (акт)... Френскородените писатели, на първо място. На шега бих казала, че французите трябва да станат политеисти... да приемат, че тяхното свещено се отваря към полифонията на светогледните нагласи и стиловете, които донасят новодошлите... Следователно е по-добре да се говори за писатели и за литература на френски език.

Според тази гледна точка разграничението между „нас” и „другите”, където „ние” означава „ние, французите”, би могло да се превърне в обикновеното „ние, които говорим френски”. Ю. Кр.: Литературата с израз на френски език трябва да става разностранна, да се развива, да се обогатява и да подновява сама себе си, приемайки всякакви езикови, литературни и художествени изобретения, които се появяват извън Цитаделата ... Едуар Глисан говори за „креолизация”, за да означи, че френският се подновява с приноса на „другите” писатели. А „другите” писатели не трябва да се притесняват от факта, че предявяват иск към един език, който, неизбежно и исторически, е национална конструкция, и който, макар и днес в процес на модификация, остава и ще остане още дълго време национален. Точно обратното, мисля, че националният език е мощен антидепресант и че трябва да го пресъздадем, като обсебим както неговата история, така и неговото бъдеще.

Изглежда, че французите почитат една дълга традиция на съпротива и дори отхвърляне спрямо приносите отвън и спрямо чужденците.

Ю. Кр.: Това не е всичко, аз написах в „Чужденци на самите себе си” (1988): „Никъде човек не е повече чужденец отколкото във Франция, но също така никъде не е по-добре да си чужденец отколкото във Франция.” Защо тази двойствена ситуация? Поради това, че общественият дебат е също така френска социална реалност, както са шампанското и гъшият дроб. И този дебат е енергичен, отворен, иновативен. Очевидно е, че мнозина се съпротивляват, раздразнено се опитват да забавят промяната, която върви в

посока на интеркултурността. Това, което се създава в предградията, скоро ще бъде навсякъде; пластичните изкуства вече дължат много на културата на улицата, на графитите. Разбира се, модата, рекламата, подемат масивно тези нови продукти, но те продължават да разклащат конвенцията. Да не говорим за рапа, с римувани текстове, за световната музика (world music), за брейк-денс, които не са временни явления, както се твърдеше, и допринасят за обновяването на съвременните музика и танц. В издателската дейност сe говори все повече и повече за книгата на хартия като за застрашен вид, който ще бъде трансформиран в цифровата книга, една технологична революция със същото значение като книгопечатането през XV век ... От своя страна, аз вярвам в книгата, но без съмнение тя ще се модулира от близостта със sms-ите и хиперконективността на айфоните... Всички тези промени предстои да се ускорят.

От 1974 г. насам вие сте преподавател в качеството на постоянен гост-професор в Колумбийския университет в САЩ. Имате ли наблюдения как се подхожда към франкофонията в САЩ в сравнение с Франция? Ю. Кр.: Аз не съм експерт като вас по франкофонска литература, но в действителност констатирах, че в САЩ се интересуват все повече от нея и все по-малко от френската литература. Оттук възниква въпросът, който бих могла да ви отправя: защо? Но това би било друго интервю... Вие го знаете, тъй като живеете в Съединените щати, че там се правят много повече изследвания върху франкофонската, отколкото върху френската литература, както впрочем не става във Франция. Струва ми се, че американците вече не знаят кой е Рембо или Балзак и че французите никога не са чували за франкофонските автори, или поне много малко... Трябва да помислим как да разрешим този дисбаланс и от двете страни.

Нека поговорим за „семиотичното” в смисъла, даден му от Юлия Кръстева, тоест животът на нагоните5, докосващ езика (ехолалия, рими, игри на звуци и значения, метафори и т.н.) и неговото отношение спрямо „символичното”... Какви са местата на пробив на семиотичното във вашия френски език? Струва ни се, че вие сте докоснали сърцевината на въпроса в есето си „Любовта към другия език”, казвайки категорично: „... по мое мнение да се говори един друг език е просто минималното условие, но и първото, за да си жив”, защото, „ако ние всички не бяхме преводачи, ако ние не оживявахме непрестанно чуждостта на нашия интимен живот – с неговото поставяне под съмнение на стереотипните кодове, наречени национални езици, за да я [чуждостта] транспонираме отново в други знаци, бихме ли имали психичен живот, бихме ли били живи същества?” (“Бъдещето на един бунт”, Париж, 1998, с. 85) Ю. Кр.: Точно преди да замина за Берлин аз получих писмо от един приятел, който е професор по арабски език в Колеж дьо Франс и който публикува нов превод на „Хиляда и една нощ” - Андре Микел. Той току-що бе прочел „Старецът и вълците” (1991): бе дешифрирал моя „философски” проект да се говори за един разпадащ се свят, за метаморфозата на хората в зверове. Но той също така посочи изречения със семиотични находки, които малцина са забелязали по време на излизането на романа. С течение на времето и далеч от парижанската треска читателите могат да уловят в моите писания някои по-интимни пластове и това ме трогва много. Българският, който аз почти съм загубила, остава език на моето детство, нежен, прост, очевиден, но недостатъчно креативен. На френски език търсенето

5 Според Фройд нагоните (Triebe - влечения, пориви) са образувания на границата между соматичното и душевното, психични представители на възникващите в недрата на телесния апарат дразнения, които оказват непосредствено въздействие върху душевната дейност. Понятие, което на френски се предава с pulsion, а на английски - с drive.

Юлия Кръстева: Да мислиш номадски и в другия език

света, психическия живот и литературатаИнтервю на Ирен Иванчева-Мерджанска и Мишел Виале

(САЩ, Университетът на Синсинати)

на стр. 12

12 Литературен вестник 21-27.01.2015

на сензацията, пулсацията в словото, е по-лесна и на моменти се получават [в писането ми] този вид искри, които ми доставят огромна радост, макар и това да не са фойерверките на една Колет или на един Бодлер. Подобни находки са ценни за мене като знаци на възкресение. Наскоро в една радиопрограма, когато ме попитаха как съм преживяла изгнанието, чуждостта, си припомних за тези често трудни моменти на началото, за питанията, които отправях към себе си: ще мога ли да живея в този така различен свят, толкова далечен от това, което някога бях, и където не познавам никого? С течение на времето, осъзнах, че всеки е различен, единствен ... [В началото] французите около мен ми се струваха като опаковки за подаръци, които бяха увити в тях, без да се знае какво има в опаковката, и така и ги описах в романа си „Самураи” (1990): много красиви, но и много объркващи. Помня също и първите ми две статии, „Бахтин, словото, диалогът и романът”6 и „За една семиология на параграмите”7. Бях настинала, както и днес, беше зима, виждах пишещата си ръка и аз си представях, че аз пишех на един мъртъв език и някой вътре в мене също е мъртъв. В действителност нещо друго умираше в мене: това беше българският език. Веднага ме обхвана една сигурност: „но аз се прераждам на френски”. Това чувство на преход от един език към друг е много болезнено. Сега, когато пиша романи, по-малко, отколкото когато пиша теоретични текстове, изпитвам същото чувство за прераждане... Подобно на змията, която сменя кожата си, подобно на гъсеницата, която излиза от своя пашкул и се превръща в пеперуда, това е ново начало, един нов цъфтеж. Това са моменти на радост. Оттук и желанието ми да продължа да пиша. И тъй като аз скоро ще трябва да спра да преподавам в университета, се надявам, че бъдещите симпозиуми, конференции и други различни прояви, на които не спират да ме канят, ще ми оставят все пак време, за да се посветя на романовото писане.

Вашият път на писател, теоретик, човешко същество, може ли да се прочете и през оптиката на оксиморона? На оксиморона като похват на мисълта, който философът Славой Жижек (който подобно на вас преосмисля наследството на Лакан) счита фундаментален. Използваме термина „оксиморон” в преносен смисъл, за да предадем елемента на изненада, на неочакваното, на съюза, на новостта, на вашите корени, на българското ви образование и на избора ви на френския език като език на работа, на мисълта, на писането, защото като лингвист, философ, писател, феминист и психоаналитик вие се изразявате на френски. Ю. Кр.: Ако придаваме прекалена стойност на една дума, на едно понятие, ние рискуваме да загубим многообразието. В оксиморона има двойственост, инверсия, противоречие, парадокс, но все пак се остава в бинарността. Аз не съм сигурна какво точно Жижек означава с термина „оксиморон”. Самият той се чувства много повече човек на Изтока, докато аз съм напълно космополитна и бродеща. Не по силата на решение, но просто по убеждение, никога не изявявам претенции8 за моя балкански произход или български субстрат. Дали това е защита, бягство, или отричане? Аз не знам, не го изключвам, но съм убедена, че има нещо повече от това, че има нещо друго... Твърде отрано моите родители ме записаха в детска градина, управлявана от сестрите доминиканки, и ме накараха да уча френски език на четири-пет годишна възраст. После учих руски и карах курсовете на Френския алианс паралелно с българското училище чак до матурата, така че френският остава през целия ми живот един език, носител на свобода, покана да си поставям въпроси, да мисля в единствено число. Научих „Марсилезата” преди българския химн и рецитирах басните на Лафонтен по-рано от стихотворенията на Христо Ботев... Така че отрано бях поставена в един мултикултурен контекст, който родителите ми фаворизираха.

Често във вашите есета и книги казвате, че родителите са ви дарили с лекотата. Бихте ли обяснили какво имате предвид? Ю. Кр.: Да, това беше доста отворена двойка, множествена в самата себе си ... Mоят баща Стоян Кръстев бе много религиозен. След семинарията завършва теология и медицина, но не става практикуващ лекар, тъй като е трябвало да работи на село, в името

6 Julia Kristeva. „Bakhtine, le mot, le dialogue et le roman”, Critique,

XXIII, 239, avril 1967, pp. 438-65.7 Julia Kristeva. „Pour une sémiologie des paragrammes”, Tel Quel,

29, Printemps 1967, pp. 53-75.8 �Je ne revendique jamais mes origines balkaniques ou un substrat bulgare��

на развитието на страната, както беше правилото след 9 септември 1944 г., датата на освобождението на България от фашизма. С цел да остане в София той става служител на Светия Синод, нещо, на което не се гледаше добре в този период. Поради това не можах да се запиша в руското училище, където отиваха най-добрите ученици, нито във френското училище, нито пък в американското, където се приемаха единствено децата на „червената” номенклатура. Баща ми не беше комунист и когато исках да уча ядрена физика в Русия (бях доста добра по математика и мечтаех да стана астроном), не ме пуснаха. Накратко православната вяра на баща ми беше дисидентска, нещо твърде тайно, и в същото време даваше достъп до нещо непознато, което не ми позволяваше да се идентифицирам напълно с българската идентичност от този период. От своя страна, майка ми имаше еврейски предци, споменаваше известния мистик на Балканите Сабатай Зеви, но тя не бе религиозна, а убедена дарвинистка и с ясно определена научна нагласа. По време на семейните хранения се водеха схватки. Аз бях на страната на мама, противоречах ожесточено на баща ми, когото впрочем много ценях, защото бе ерудиран и много фин човек. Понякога той се гневеше, понякога приемаше нашите аргументи и в това изпълнено с противоречия оживление „идентичността” не се кристализираше напълно. Семейната ни маса винаги е била място за обсъждания, за търсения, място на една голяма свобода. Съвсем логично е, че днес аз се определям като калейдоскопична личност.

С какво особеността е предимство, възможност, както твърдите? Ю. Кр.: Култивирам една утопия, която все още не отговаря на действителността, но се обзалагам, че всичко върви в тази посока: някои от моите студенти от Европейския съюз, които идват от Полша например, говорят по няколко езика – полски, руски, немски, но също знаят и английски, латински, гръцки или испански, италиански... Многоезичието създава по-гъвкави хора в тяхното разбиране за света, тъй като всеки език модулира различни форми на мислене – не в абсолютни стойности, но все пак. Синтаксисът, лексиката, позицията на местоименията, морфологията, наличието или отсъствието на някои глаголи и т.н. ... се различават в отделните езици и това влияе върху мисленето, светогледа, който неминуемо става по-богат и по-малко догматичен. Един „европейски субект” (sujet européen9) е на път да се появи, един субект, който напомня портрет на Пикасо: трансгранична множествена идентичност, неизбежно очароваща номадката, която съм аз... Това може би да е отговорът на настоящия дебат на идеи, който противопоставя либерализма на солидарната държавност. Светът не е бинарен и все по-голяма част от населението ще се състои от този вид свободни хора – множествени, които сменят страните си.

Няма ли риск от дисперсия?Ю. Кр.: Стабилност или постоянно съжителстване в тази идентичностна множественост. Все повече и повече ме питат да очертая моя път и аз забелязвам константи в моето мислене. Например „семиотичната хора” (la chora10 sémiotique) от моите дебютни трудове, която деконструира Платоновата опозиция на тялото и на духа/ума11, за да го кажа накратко, може да се намери в моя анализ на екстазите на света Тереза Авилска (“Тереза моя любов”, 2008). Това е работна ос, която варира в зависимост от момента, в който трудът, текстът се анализира. Аз го преоткрих по един различен начин в това, което наричам „чувственото време”... Когато карам да се покаже [в моя анализ] усещането в Прустовото време, това са, разбира се, както винаги, сексуални, екстатични или морбидни потиснатости, на които им е трудно да направят така, че да бъдат припознати на повърхността на социалната комуникация; потиснатости, които напояват великолепната и деликатна проза на Пруст. Това е именно този възможен превод на трансезика или на усещанията, или пък на афектите, който ме привлича; аз дешифрирам споделяемите следи на единични, уникални стилове, артистично контролирани или доминирани интелектуално, [следи] на неизразимото, което ни конституира. И формите на тази сублимация на нагоните/влеченията са множествени и разнообразни.

Това е оптимистична версия, която ни кара да

9 Sujet означава както субект, така и поданик. 10 Това е един от трудните концепти в семиотичната теория на Кръстева, която приема и доразвива понятието на Платон за хора (χώρα), означаващо „хранещо майчино пространство”. Идеята на Кръстева за хора се интерпретира по различни начини: като позоваване на матката, като метафора за връзката между майката и детето, а също и като времевия период, предхождащ стадия на Огледалото според теорията на Лакан за психическото развитие. В есето си „Майчинството според Джовани Белини“ от „Желание в езика” (1980) Кръстева се позовава на хора като на неизразителна цялост, която е формирана от нагони, импулси в подвижност, изпълнена с движение. Кръстева смята, че майчиното тяло е това, което посредничи между хора-та и символния ред: майката има достъп до културата и смисъла, но също така формира тотализираща връзка с детето.11 L’esprit означава както „дух”, така и „ум”.

мечтаем... Тя има ли общо с женското начало и неговата собствена темпоралност?Ю. Кр.: Мечтайте, ако искате. Да работим, със сигурност. Абсолютно. Аз оставам изключителен оптимист въпреки порцията разочарования, които животът ми поднесе, както на всеки един. Дали това е женското начало? Може би. Правилата, плодовитостта, раждането, включват циклична темпоралност на започването, както написах във „Времето на жените”12 (1979). Мъжете обаче са твърде загрижени от въпросите за кастрацията и смъртта – и ако ние, жените, не сме оптимисти, тогава просто животът спира. Налице е едно задължение както на биологично, така и на социално равнище – да бъдем виталисти, да бъдем оптимисти, защото жените са майките на човешкия род – което не означава, че всички жени трябва да станат майки и че това е тяхната единствена съдба. Майчинството е различие, заради което ние не сме нито достатъчно съзнателни, нито достатъчно горди, то е задължение и често възможност. Да предадеш живота и езика означава да живееш постоянно в надеждата и бъдещето. Това трябва да се прави без наивност или самодоволство ...

През 2004 г. публикувахте романа „Убийство във Византия”. Отвъд мощната империя на една много рафинирана култура през Средновековието, Византия играе за вас, струва ни се, ролята на едно междинно място [d’un lieu entre-deux], на ръба на две цялости, на границата... Вярвате ли, че в този роман успявате да представите посредством универсума на фикцията понятието за междинност, което носи следите на вашата теоретична работа?Ю. Кр.: Аз не сравнявам моята теоретична работа и моите романи и по никакъв начин не визирам да превеждам тази работа в романите си... Исках да говоря за България и за тази част на света, която е с православна религия, защото това е сляпо петно както в Европа, така и в света като цяло. И да го направя в съзвучие с чувствената ми памет и с текущите ми ангажименти. Като убедена европейка, мисля, че една от големите трудности в Европа е, че тя не успява да подаде ръка по сериозен начин на тази своя православна част. Исторически погледнато, схизмата13 между Рим и Византия се усложнява от османското владичество, което продължава няколко века, чрез религиозни напрежения и от страна на Ватикана, и от страна на Патриаршията. Дълго време между тях нямаше взаимодействие. За да се поправи отдавнашната раздяла, не са налице нито български, нито гръцки лобита, които биха могли да преведат стремежите на православните народи от този регион – както има например лоби за полските католици, чиито групи за натиск работят навсякъде по света. Видяхме това по време на създаването на Европейската конституция, когато те поискаха да наложат позоваване на християнството – без успех впрочем.

А православните гърци, имат ли по-пряко политическо присъствие? Ю. Кр.: Също не. Гърците имат икономическо присъствие, те са морска нация, страна на собственици на кораби, но нямат влиятелно интелектуално лоби. От друга страна, православната религия, на чиято способност да взема присърце граничните състояния на меланхолия и еуфорична екзалтация се възхищавам, среща големи трудности да поддържа автономния индивид и да насърчава взаимопомощта между своите членове. Краят на септември 2009 г. бях в Осло и един българин, който живее в страната със своето семейството, ми каза: „Ние не разполагаме с църкви, които ни помагат в социалната работа. А дори и да имахме, тези църкви не биха имали наистина културата на благотворителност, която намираме в други клонове на християнството. Аз изпращам моите деца в класовете на протестантите, за да се научат да бъдат солидарни, защото в България никой не ги учи на това.” В православието има, струва ми се, спряно духовно развитие отпреди Ренесанса. Може би наред с други причини и заради османската окупация, и това играе важна роля за изключването на тези страни от Източна Европа от европейския свят, ако не и нещо повече. Религиозните чувства не са еволюирали по начин, който да даде възможност на хората да желаят да се освободят от заобикалящия ги контекст, както и от Бога, както може да се види при Майстер Екхарт14: „Искам Бог да ме освободи от Бога” или при Тереза Авилска15, която казва: „Аз ще обявя шах и мат на Бога”. Но това не е всичко. Европа и светът пренебрегват този регион, защото може би те не виждат непосредствен политически интерес: няма

12 „Le Temps des femmes.” Cahiers de Recherche de Sciences des Textes et Documents 5, 33.44 (1979): 5-19 ; „Women’s Time.” Trans. A. Jardine and H. Blake. Signs 7.1 (1981): 13-15.13 Схизмата от 1054 г. се нарича още Великата схизма. Маркира

разделението между Западната църква (католическата) и

Източната църква (православната). 14 Майстер Екхарт (1260-1327/28, на нем.: Meister Eckhart, на лат.: Eckhartus de Hochheim) е името, под което е известен Йоханес Екхарт (Johannes Eckhart, също и Екхарт от Хохайм, Eckhart von Hochheim), немски философ и теолог, монах от Доминиканския орден.15 Света Тереза Авилска (1515-1582, исп. Teresa de Ávila, Teresa de Jesus) е испанска монахиня кармелитка.

Юлия Кръстева: Да мислиш номадски...от стр. 11

13Литературен вестник 21-27.01.2015

петрол, регионът не е достатъчно близо до арабския свят. Или още, стратегически регионът руски ли е, или не? Никой не може да каже. Всички видове исторически, геополитически и културни променливи се комбинират, за да се подцени значението на тези страни и интересът към тях. Last but not least, въпреки твърде добрата Конвенция за културното многообразие на ЮНЕСКО, която подкрепям, културата не е приоритет в тези времена на криза. Интересът към културата на тези малки народи, насърчаването на тяхната национална гордост с всички възможни средства, за да им се помогне те сами да вземат контрола, следователно не е спешно. И просто да се задоволим да се дават пари, които ще обогатят няколко добре поставени мафиоти, това всъщност не е политика на културното многообразие. Ето защо, сблъсквайки се с тази обща незаинтересованост, аз имах желание да направя видима, интересна, дори привлекателна, тази част на света, която е още повече място на моето раждане и детство. В същото време исках да свържа кръстоносните походи на миналото с кръстоносните походи днес, както и войната в Сърбия, войната в Ирак... Успях ли? Съмнявам се, „Убийство във Византия” остава любопитна книга за Запада. И отново, в православните страни или им липсва културна гордост, или пък тя се изражда в национализъм... Както виждате, ние сме далеч от моята визия…

И все пак романът ви „Убийство във Византия” бе приет добре и е преведен вече на няколко езика, включително на английски и на български.Ю. Кр.: Като писател съм доволна да бъда четена и превеждана и не мога да направя нищо по-добро. Но очаквах, че все повече хора ще се заинтересуват от това, което се случва в България, Гърция, Турция. Разбира се, една лястовица пролет не прави... Идеалното би било да се направи филм, така че повече хора да открият този византийски свят, който не е провинция, в политическия смисъл на думата, и да видят, че тези три страни имат велика култура в съзвучие с основните проблеми днес. Ето защо и заради това участвам, много скромно, при избора на г-жа Ирина Бокова, въпреки всички проблеми, които кандидатурата й поставяше. Може би като генерален директор на ЮНЕСКО тази българска жена ще събуди този спящ свят и ще привлече вниманието към него.

Възможно ли е да се чете „Убийство във Византия” като акт на имагинерно обединение между вас и България, която е била част от Византийската империя? Ю. Кр.: Това бе начин също да платя един дълг, да кажа, че не съм забравила! Да покажа, че всичко това присъства у мен. Но аз бих искала да действам в един по-генерален план, по принцип, а не като националист, защото вече няма нито българска, нито френска кауза: в действителност има европейска кауза. В романа Византия е метафора на днешна Европа, един композитен свят, който е в процес на създаване и който се простира от Черно море до Атлантическия океан, от остров Ре... до Сибир, ако си дадем сметка и за привилегированите партньори на Европа, каквито са и ще останат Русия и Турция. И ако този свят успее да се изгради, ще може да играе балансираща роля между, от една страна, нововъзникващите икономически сили (Китай, Индия, Бразилия), които ще се оказват все повече в затруднено положение и следователно ще стават все по-агресивно националистки, и от друга страна, на голямото могъщество на Съединените щати, страна изключително привлекателна, чиито противоречия обаче няма да престанат да я отслабват, и е страна, на която аз лично дължа много. Дали това е твърдият унилатерализъм на г-н Буш, или мекият му вариант – на Обама, това си остава унилатерализъм, нали? Светът не ще стане свят, докато не успее да стане многополюсен. Европа, напротив, има шанс да бъде калейдоскопично място. Тя е преживяла много войни и конфликти. Тя се призна за виновна за много престъпления, на които не е приключила да прави анамнеза, както знаем, и е възможно да заеме позиция като арбитър, за да облекчи напреженията, които неизбежно ще възникнат в бъдеще.

В интервюто си с Пиер-Луи Фор16 сравнявате по няколко точки католицизма и православието, което ви е докоснало, „импрегнирало” по време на детството и преди заниманията ви с философия. Подчертавайки значението на тайнството на въплъщението в православната вяра и постоянното призоваване на вярващите „на меланхоличния или екстатичен кръстопът, между тялото и словото, между смисъла и чувствеността” признавате, че сте забелязали, че вашето „пътешествие в търсене на Пруст” е пътешествие, което произвежда чувственото време. „Пруст и литературният опит” (1994) бе мобилизирал цялото ви тяло и вие сте се превъплътили в текста, който сте изучавали. Заключавате, че вашето чувствено четене може би идва от византийската традиция: „Може би [...] един философ или един есеист, излизащ от Сорбоната, от

16 Pierre-Louis Fort, „Meurtre à Byzance, ou Pourquoi ‘je me voyage’

en roman” [entretien avec Julia Kristeva]: voir Julia Kristeva. La

Haine et le Pardon, Fayard: 2005, 609-655.

Рю д’Улм [Rue d’Ulm17] или Севър [Sèvres18] не се чувства задължен, още по-малко оторизиран, да се въплъти така в тълкуването – Аз не искам разрешение. То вече ми е дадено от моя православен баща, от тази византийска традиция, която се опитвам да реабилитирам в момент, когато Европа се отваря на Изток, с такава болезненост, с толкова резерви, въпреки че това ще се случи някой ден ...“ (стр. 650-51). Дали имаме работа с два различни критически подхода: от една страна, френският философски подход и, от друга, подходът на Юлия Кръстева, повлиян от византийската традиция, която първоначално несъзнателно заемате и която по-късно правите да се сбъдне в „Убийство във Византия” и „Тереза любов моя”? Вие също споменавате в есето си „Разделена Европа” онази „съпротивителна сила, която се крие в православната вяра”, на която ви е научил вашият баща. Ю. Кр.: Православието ме пропи със своята атмосфера по един много сетивен, а не догматичен или религиозен начин. То конституира за мен по-скоро духовен климат, доста краткотраен, тъй като баща ми бързо осъзна, че аз не бях и няма да стана вярваща. Но, когато бях между шест- и десетгодишна, той водеше сестра ми и мене да се причестяваме ... в шест часа сутринта, така че никой да не ни вижда. След известно време, ние се разбунтувахме и той ни остави намира. Когато отиваше да пее в църквите, го посрещахме след службите и аз все още чувствам мириса на тамяна, виждам отново изобилието от цветя на олтара за Цветница... Той ни говореше много за Достоевски и за Николай Лесков, един по-малко известен руски писател, когото баща ми ценеше заради нежността на вярата [изразена в неговото творчество]. В католицизма, противно на общоприетото схващане, има много сензорно богатство. Независимо дали става дума за официалните догми или за мистиката на изкуството, това сензорно богатство еволюира, претърпява метаморфози. Някои догми са представени в това, което сега е европейското културно наследство: подобно на институцията на инквизицията, която ще види бял ден или на всемогъщите папски були, които ще последват. Към този огромен континент се добавя изключителната мистична литература, където особено жените успяват в един безпрецедентен самоанализ на сетивното преживяване, който няма еквивалент в света на православното християнство. Прочетете отново Анджела ди Фолино19 или Тереза Авилска: никой не е отишъл толкова дълбоко в сърцето на женската плът, изпитваща удоволствие или неудоволствие... При православните, всичко това се живее, ние го виждаме, можем да си го представим, но то не е никога формулирано така прецизно и с такава остра критическа яснота. В католицизма, този начин на свързване на логоса с граничните преживявания дава място на надминаването на фиксираната традиция на иконите. Този начин позволява раждането на изкуството, живописта и музиката, постигнали вече разнообразие в Средновековието, след това – разцветът им през Ренесанса, а сетне и барока през XVII и XVIII век. Изкуството процъфтява първо в църквите и манастирите, както и най-често в несъгласието с догмите. Цитирам в изследванията си много хубавата книга на една английска приятелка – Марина Уорнър20, която показва как художниците на Ренесанса са предшественици на изобретението на Дева Мария. Евангелските текстове споменават много малко Девата, но тези артисти, чрез тяхната чувствителност, вяра, вкус да живеят в близост с майчинското и познанията на гръко-римската цивилизация, са толкова напоени с универсума на майчинското и все повече и повече на женското начало, че те направиха Девата – майка на Църквата, която най-накрая я прие. Ние, атеистите, твърде много сме подценявали това чувствено богатство, и е една от критиките, която правя на концепцията и практиката на секуларизма в моята книга за Тереза [Авлиска]. Трябва да продължим да „насочваме”, както казваме сега, нашите критики срещу злоупотребите на всички религии и на католицизма в частност. Казвам „всички религии”, защото има злоупотреби и в юдаизма, и в исляма, който в днешно време е проникнат от фундаментализма на фанатизирани

17 Екол нормал (École normale supérieure, ENS) е висше училище във Франция, Италия и Белгия. Във Франция съществуват 4 такива училища: в Париж, в Кашан (предградие на Париж) и две в Лион. Екол нормал в Пиза е основано от Наполеон на 18 октомври 1810 г. Когато терминът се използва без уточнение, най-често става въпрос за Екол нормал на ул. „Улм“ в Париж. 18 Екол нормал за млади девойки в Севър (École normale supérieure de jeunes filles (ENSJF) de Sèvres), понякога метонимично наричано просто Севър.19 Анджела ди Фолино (Angèle de Foligno,1248-1309) е францисканска монахиня от XIII век, една от първите големи мистички, признати от Римокатолическата църква.20 Marina Sarah Warner, Alone of All Her Sex:The Myth and the Cult

of the Virgin Mary, 1976.

групи... След като сме посочили вредите, нанесени от кръстоносните походи, Инквизицията, религиозните войни, става дума също така да се покаже как съвременната ни култура се изтръгва от догматизма, за да се изгради със и през християнството... Дидро е религиозен, Декарт също. Това са тези скъсвания, направени със и през католицизма, които ни доведоха до свободната мисъл. Каквито и да са възраженията ни, религиозното начало е основно измерение на обществата. Необходимостта да вярваме е харддискът на човешкото същество. На форума който се проведе във Виена (“Силата на монотеизма”21) заявих, че една от силите на монотеизма е способността му да се подновява след всяко скъсване и че ние, лаиците, атеистите сме скъсали с това... И не с таоизма или исляма, или с която и да било друга религия. За да не се потъне в един механичен атеизъм, ми се струва необходимо да се преразгледа и преоцени това религиозно наследство, да почерпим от него ресурси, да вземем това, което трябва да се вземе, да критикуваме това, което трябва да се критикува, за да се даде възможност на хората от третото хилядолетие да нагласят тяхната чувствителност, тяхното мислене. Освен това, както току-що ви казах, вярвам много дълбоко, че Европа трябва да играе важна роля между двете велики сили (нововъзникващи сили / САЩ), които заплашват с догматизма и могъществото си единичните, индивидуалните свободи. Ако Европа трябва да съществува, ще й се наложи да бъде в състояние да направи един вид анамнеза (не говоря за помирение, защото това не е възможно), която би насърчила хармонията първоначално между двата големи клона на монотеизма, на евреите и на християните – отвъд покаянието за Холокоста, за да се разберем по-добре, и след това да продължим този мирен диалог с мюсюлманите, ако те го желаят достатъчно. Засега горчивината и неразбирането надделяват, както и твърде многото насилие и от едната, и от другата страна. Европа, тази нова Византия в процес на създаване, би могла да предостави един универсален модел на свобода на света, но ако ние не успеем в неговото строителство, се страхувам, че това не ще се случи. Оттук и интересът ми към мистичния или религиозния опит, които участват в европейската идентичност. Познаването на психоанализата, но също така и на литературата, ми позволяват може би по-добре да евалюирам богатствата на човешкия психически живот, които съдържат тези духовни формации, въпреки и отвъд догматизма.

Може би ще направим изявление, което не можем да подкрепим, но ни се струва, че почти всички форми на мистицизъм в католическата религия и исляма (суфизмът е визиран често) са преследвани от властта, защото са смятани за опасни.Ю. Кр.: Преди и аз мислех като вас... Но историята на мистицизма, наред с други неща, показва, че появата на единичната личност, на индивида с неговите права и задължения, е събитие на юдео-християнството, и върху тази основа са се конституирали – секуларизирани – концепцията и практиката на правата на човека. Хегел, който е познавал добре историята на религиите, го е казал по негов си начин. Mоят прочит, основаващ се на фройдистката теория, ми позволява да преутвърдя, но също и да подложа на преразглеждане това безпрецедентно събитие. Нека се опитваме да не останем заслепени от злоупотребите на християнството и „преоценим” (както го искаше Ницше) с обективност тази традиция. Католическите теолози са били страхотни диалектици. Първо те започват да отлъчват, да преследват, да слагат върху кладите. След това подбират двама или трима от тези мистици, които са най-добрите, и след тридесет години те стават светци. Мистиците са във „вътрешна изолация” спрямо официалната догма, те са против, но са вътре. И те тайно променят системата в дългосрочен план.

Преведе от френски

ИРЕН ИВАНЧЕВА-МЕРДЖАНСКА

21 Вж. Бел. 5 (бр. 2).

Продължава в бр. 4

14 Литературен вестник 21-27.01.2015

Петър Калпакчиев

Далеч, сияйнаВ свещените канчета на нашите тела носим безценна енергия, която трябва да пренесем колкото може по-далеч и да я опазим сияйна.Без увъртане, без хитруване, без оправдания, безусловно – далеч и сияйна.

!След като получиш всичко, което искаш, разбираш, че си получил единствено вкусът на хляба и водата, който е бил тайна за теб.

! Трябва да си тръгвам вече от всички непознати светове, които посетих и да се спася от тяхната далечност, която вече ми тежи. Време е да започна да изследвам пределите на непознатото във своя дом.

!Когато добър човек умре, за малко става много тихо,после всичко продължава,но за малко става много тихо.

Облачните фигури

На пешеходната улица в Пловдив видях да вървят пред мен за ръка две облачни фигури. Опитваха се да останат цели при всяко преминаване покрай някого. После ги изгубих от поглед напред по улицата.

!Само най-големите ни възходи и падения ни дават силата за един или два жеста,изпълнени с увереност.

!Довиждане място на моите мечти.Започвам да се отдалечавам от теб на път за София, ти си прекрасно със своите обгорели полета на ръба на света, но не си мой дом, затова и за да имам отново мечти сега те прегръщам с ръце и душа, но те оставям вече на себе си и ти казвам довиждане.

!Нищо не свършва завинаги, нищо не свършва.Всеки нов ден във утре завършва. Пътят напред е само завръщане, пътят към нашия дом е нашето истинско тръгване към нови простори, към нови земи. Пътят към тях не свършва завинаги.

!Все едно последните дни вече текат,все едно слънцето ще си иде задълго,все едно всички ветровебез време ще спрат,все едно всеки любим ще замине.Всъщност е просто краят на август.

!Като пръчки сме легналиедин до друг, щастливи.Дори не сме съвсем живи, защото спим.Щастието иска много малко живот, за да бъде щастливо.

!Звездите и градоветесъздават еднакво красиви и неразгадаеми съзвездия.

!Когато свалишпласт по пластсебе си от себе сище достигнеш до сърцето, от което няма нищо за премахване, защото то е царствено бедно.

!Дали вече не е време да изоставим старото си тяло и да станем истински красиви. Трябва да излеземот старото си тяло и да бъдем истински красиви.

!Летящите сепии идват от морето и предвещават беди. Но те не са страшнии не са истински, нито вечни. Ще покръжат, ще се уморят и ще си тръгнат.

!Всички имаме нуждавечер да излизаме на пътната вратаи хората, които познаваме, да ни поздравяват.От един поздрав ще бъдем доволнии тъжни от нито един.

!Влюбените самолети летят по двойки в пълен синхрон и двигателите им бучат като ангелски тръби. Понякога се случва да се влюбят в камиони или автобуси или нещо друго, което живее на земята и тогава те остават при него завинаги.

!Огромна кокошка се разхожда наоколо. Няма кой да я подгони,няма кой да я изплаши,няма и курник, скован за нея.И огромни пространства се превръщат във курник.

На петия ден започваме да я харесваме,на шестия тя става чест от нас,на седмия й построяваме храм, където се спасяваме от нея.

Охлювът

Напред, напред, напред,на хиляди мили от тук,през страшното сиво пространство,блъскано от сиви светкавици,към зелената поляна,към вечната почивка,непоносимо бавно, непоносимо опасно,непоносимо смело,напред.

!Неговата бунтовност си беше отишла.Идеалите го бяха напуснали.Когато му донесоха хранатой кротко покани и своите мъчители.След неговата смърттялото му ухаеше на цветя.

!Всичко, което обичам, стреля по менсъс смъртоносни патрони, които не убиват.Всеки изстрел предизвиквам сам.

!Дори насън не виждаме покой,усещаме умора даже за почивка,а ако не – крещим във тишината срещу тези, заради които и насънне виждаме покой.

Зара Кънчева

!Сутрините без слънцене са от онези неща,които искам да сложав раницата сина тръгване.

!Нали знаешкак не е хубавода се пише на тъмно, защото не си виждаш боите на речта...Затова и аз сега ще си мълча -измежду чернооките,най-чер си ти. !Хубавото на шушоните е,че няма значение колко далеч си от себе си,топлите ръце на баба типродължават да плетатденя ти.

!Зимни вечери най-точноозначава ‘лов’,ловът най-често глад,а гладът най-честно - хищници.Гладният човек сеотърква като котка,вие и после пак каточовек въздиша.И е хубаво някой, притиснат в теб, да мърка, в тоналносттана цвъртящо месо.Хубаво е да въздишатезаедно рано сутрин,преди да изпитатеглад.

!Докато си проправямпът към устните ти,е най-приятно да знам,че си обул чорапите си наобратно, бързайки дастигнеш до устните ми пръв.

!Ти си книгата,чийто ръбчетане подвивамс показалец,не те четапрекаленочесто,за да неподушвамсебе сив заглавието.

!Мразя зимата -прибира ръцете тив джобове.

15Литературен вестник 21-27.01.2015

!Три жениоблечени в оранжевоосветяват тротоара

вместо луната

те метат по посокана стрелките на часовникакойто така и няма да тръгне

на земята, която бе спряла да се върти

по орбитата сиоколо своята остози ден

този миг, който продължи цяла нощ

три жени, облечени в оранжевоосветяватвместо улична лампа

нощта в Порт-о-Пренс

зад гърбовете имедно след друго върху тротоарасе сипят и кънтятостанки от земетресението

както тиктакат стрелките на часовникадо свършека на света

Градината

Придържаме я за раменете и с очи

пристъпва по земята за последен път.

Преминава оттук или оттам

където е посадила преди много време цветя

тук и там.

Държим я за раменете а тя се опира на ярките багри на хортензии

и рози, които червенеят за последен път.

Надяваме се поне цветята

да я развеселят да я вдигнат от фотьойлаи от леглото.

Спираме пред всяко име което се отронва

от устните й за последен път.

Говори като дете когато думата небеили роза

се появява върху устните му за първи път.

!

Къщитеоколо собствената му къщаса увиснали между вчера и утре

неговата е оцелялаза разлика от палата на президента

земетресениетое предпочело да пощади художника а не държавния главахудожник на въображаеми градовеувиснали между небето и земятауспели да спрат времетоединствено в картините

времето, в което да забравишче палатът на президента не е възстановеннито пък катедралата

разбира се, палатките никнат като мравуняции хората се скупчват един до другс очи – прекалено стари за възрастта им

разбира се, има и холераплъзнала сред децатакоито вървят към нас с усмивка на уста

разбира се, липсват много нещано къде може да е най-голямата липсаако не в символите?

Представете си Шанз-Елизе и Нотр Дамсъборени на земята цели две годинипредставете си непредставимото.

Градовете на художника са непокътнативърху платната мутой рисува повече от всякога

и повече от всякога предизвиква времето,което го е дарило на осемдесет и три годинис дете

детето тича днессред руините от земетресениетопод погледите на своите родители

то ще остане сирачепреждевременнов тази страна на сираци

то е един безумен отговорна един безумен въпросувиснал между небето и земята

като градовете на неговия баща.

!

Първия пътги видяхв светлината на фаровете

като уловен на местопрестъплението крадециздадоха ги цветовете им

бяха окачени на пироникато пранесъхнещо на простор някъде в Бретанако изключим вятъра

послеслед преминаването на колитепейзажите се унасяха в сън

до сутринта

оставахапод затворените ми клепачимежду сънища и мечтания

само гледки от рая

без усилиесе запечатваха в зениците ми като коледни пейзажи

ако изключим снега

Има толкова дърветавърху картинатаколкото не са останали дори

в този край

и капките водасини и беликоито падат с хиляди

върху платното

заемат мястото на малките прашинкикоитопадат с хиляди вече две години

върху тази страна.

Той се облягавърху западната стенана моята къща

вечерната стена

дълбае полагащия му се прозорецблизо до моя прозорецкойто гледа към една гора

подобна на гората върху платното

животните от рисунката си почиватпод дърветатасъщо като тези в гората

докато ние спим

следвам погледа на художникадо четирите ъгъла на картинатадо първото утро на света

когато всичко беше възможно…

Преведе от френски АКСИНИЯ МИХАЙЛОВА

Ивон льо Мен

Ивон льо Мен e роден през 1953 в Трегие. От първата му книга „Живот” (1974) писането и рецитирането на поезия са единствените неща, с които се занимава. Автор е на няколко поетични

книги, издадени в „Ружри“ и „Фламарион“: „Градината на бурите” (2000), „Вълкът и луната” (2001), „Обиколка на света в 80 стихотворения” (2009), „Да наемеш празна стая за сам човек”

(2011) и др., книги с интервюта, разкази и новели, сред които „Ключът от параклиса е в кафенето отсреща” (1997), „Човек е сериозен, когато е на седемнадесет години” (1999), „Необходимост от

стихотворение: писмо до баща ми” (2006), „Маргинално съществуване, но не нарушава обществения ред” (2012) и два романа „Имало едно време” (2003) и „Ако ще ме изоставяш, тръгвам си” (2009),

публикувани в „Сьой“ и „Фламарион“. Негови текстове, книги и антологии са публикувани на десетки езици. Живее в Ланион, Бретан.

Стихотворенията без заглавие са част от стихосбирката „Под тавана на изреченията” (1999). Повечето от тях са писани в Хаити след земетресението на 12 януари 2012 г.

Силвия Плат

Изгорялата балнеолечебница

Допотопен звяр тук e издъхнал:

Чудовище от дървесина и ръждиви зъби.Огънят е разтопил очите му на буциБелезникаво стъкловидна материя, матоваКато сълзящи от кората на бор капки смола.

Гредите и подпорите на скелета му още носятОвъглената каракулска кожа. Кой би могъл да кажеОткога останките му тънат под боклукаНа лета, на чернолисти есени.

Сега несмели плевели прокрадватМежду костите му велуреномеки езици.Листовете ламарина – някогашна броня – хлътващите плочиОткриват еспланада за щурците.

Пристъпвам, оглеждам, надзъртам като доктор илиАрхеолог, заровил се посредЖелезни вътрешности, емайлирани канчетаСерпантини и тръби, държали живота в движение.

Долчинката пояжда сега ялото я някога.Ала сукървицата на извораТече бистра както текла e винагиОт счупения гръклян, мочурливата уста.

Изтича под балюстрадата със зелени, белиСтълбчета на килнало се мостче.Облакътена, съглеждам едноСиньо, неправдоподобно лице

В плетиво от папур обрамчено.О, колко миловидна и суроваПод немите води е тя!Това не съм аз, това не съм аз.

Животно не мърси зеления й праг.И никога не ще пристъпим тамКъдето трайното е у дома.Потокът, който ни носи и тласка

Нито храни, нито лекува.

11 ноември 1959

Паркът на имението

Фонтаните са пресъхнали, няма ги розите.Тамян на смъртта. Наближава денят ти.Наливат се крушите като мънички буди.Синя мъглица застила езерото.

Ти преминаваш през стадия риба,Самодоволните столетия на свинята –Глава, пръст на крак и ръкаИзплуват отчетливо от мрака. Историята

Отхранва натрошените канелюри,Капителите от акантус,А гарванът одеждите си подрежда.Ти унаследяваш бялата калуна, крилото на пчелата

Две самоубийства, зверовете на семействотоПустотата на часовете. Неумолими звездиВече се жлътват на небето.Паякът по собствена нишка

Прекосява езерото. ЧервеитеНапускат обичайните си обиталища.Мънички птици се слитат ли, слитатСъс своите дарове за трудното раждане.

Сини къртици

(1)Изпаднали от тъмна парцалива торба, тези двеМъртви къртици на каменистия пътБезформени като захвърлени ръкавици, почти една до друга –Син велур, сдъвкан от пес или лисица.Ако беше една и сама, би била достойна за жалостДребничко създание, изровено от някоя по-едра тварОт света под корените на бряста.Ала второто трупче превръща историята в двубойМежду слепи близнаци, фатално белязани от лошия си нрав.

Далечният небесен купол е трезв и прозрачен.Хлътващи в жълтите си пещери, окапалите листаМежду пътя и повърхнината на водатаНе разкриват зловещи следи. И вечеТрупчетата на къртиците изглеждат естествено като камъни.Тирбушонестите носове, белите дланиИздигнати нагоре, коченеят в интимно близка им поза.Трудно е да си представиш прилива на ярост –Изтлял сега, дим от някаква отколешна война.

(2)Нощем крясъците на битката се надигатВ ушите на ветераните. И отновоВпълзявам в меката къртича козина.Светлината е смърт за тях, изпива ги.Придвижват се през немите си помещения, докато спяРазгребвайки с длани земята настрани, изкоренителиПо петите на тлъстите чеда на корени и камъни.Денем – само изхвърлената горе земя.Там долу всеки е еднакво сам.

Гигантските ръчици правят прави пътищатаПроправят ги, кръвопускайки вениДълбаейки за допълнително –Буболечки, сладки момици, надкрилия – нови порции яденеОще и отново. Ала небесатаНа блаженото преяждане са все така далечниНедостижима мечта. Случващото се между насОстава на тъмно, изпарява сеЛесно и често като всяко дихание.

Колосът

Никога не ще успея да те сглобя изцялоСъединен, слепен и свързан както трябва.Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудяканеСе носи от грамадните ти бърни.По-лошо е и от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракулРупор на мъртвите, на някой бог или на друг.От трийсет години се трудяДа изгреба от гърлото ти наносите.И нито на йота не помъдрявам.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекцияРано сутрин пълзя като мравкаПо буренясалите скатове на твоя лобДа кърпя необятните черепни плочи и да прочиствамГолите бели надгробни могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над насИзвива арка. О, татко, напълно самТи си мощ и история като римски форум.Аз разстилам кърпата на обяда си на хълм с черни кипариси.Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, разпилени са

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.Трябвало е повече от удар на светкавицаДа сътвори подобна руина.Нощите се подслонявам в изобилния рогНа лявото ти ухо, от ветровете на завет,

Броейки звездите – червените и с цвят на слива.Слънцето се издига изпод стълбовете на езика ти.Часовете ми венчани са за сянката.И вече не надавам слух – стърже ли килПо измитите до бяло камъни на пристана.

Преведе от английски ВЛАДИМИР САБОУРИН

Преводът е направен по изданието Sylvia Plath. The Collected Poems, edited by T. Hughes, New York: Harper & Row, 1981.

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩИ БРОЯ Камелия Спасова и Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561