Брой 33 1,50 лв. Год. 22 - bsph. · pdf fileпрез 1941 година и...

Брой 33

1,50 лв.

16-22.10.2013

Год. 22

Въпросът за Чън Ляо’у

Ли

На едно събиране за пръв път се разбра, че съпругата на поета Чън Ляо’у търгувала с тор. Тъй като тогава бе твърде шумно и твърде хаотично, никой не зададе въпроса, който незабавно им бе хрумнал. Много дни след това навсякъде при всякакви обстоятелства започнаха да го питат. Аз живея доста далеч от Чън Ляо’у, а и тъкмо тогава имах неплатена телефонна сметка, така че бях последният, който му зададе въпроса. Той се умълча, след което дълбоко въздъхна. Докато въздишаше, наклони тялото си напред, лицето му почти опря ръба на масата. След това преувеличено движение Чън Ляо’у каза, боже.

Този въпрос за Чън Ляо’у непрестанно биваше повдиган сред приятелите ни: имаше ли някъде събиране, все някой внезапно се присещаше и казваше на всички. Дали заради това напоследък поетът Чън Ляо’у все по-рядко присъства на събиранията ни? Ако е така, в случай че някой ден всички престанат да повдигат този въпрос, а Чън Ляо’у вземе, че се появи внезапно, именно заради постепенното му оттегляне въпросът отново ще започне да се повдига при всяко събиране.

Въпросът за нашия приятел поета Чън Ляо’у всъщност съвсем не беше толкова загадъчен. Питахме го следното, само искаме да знаем защо никога не си писал за тор? В отговор той каза, жена ми е продавала не само тор, а и телевизори.

Превод от китайски СТЕФАН РУСИНОВ

Стихове от Ли четете на стр. 9

Карта на Китай, Ай Вейвей

Интервюта

! Олга Токарчук

! Владас Бразюнас

Поезия

! Марин Бодаков

! Златозар Петров

! Чарлз Симич

! Ли

! Гу Чън

! Ю Дзиен

Проза

! Лу Сюн

! Ли

! Виктор Пелевин

! Мария ГруеваПътеводител на...

Интерпретации

! Арчибалд Маклиш

! Франсоа Чън

2 Литературен вестник 16-22.10.2013

Н О В О

На срещата между история и настояще е посветен новият 84 брой на сп. „Християнство и култура”. Тематичен център на броя са статиите, посветени на личността и делото на Анджело Ронкали/Йоан XXIII („българския папа”), както и на историческите корени на българската уния, изяснени от Светлозар Елдъров. „Абсолютно неподходящ” пък е заключението в разработката на Държавна сигурност срещу Доростолски митр. Иларион, през което Момчил Методиев пресъздава жизнения път на

един български йерарх от времето на комунизма. „Понякога зад добрата фасада се крие нестабилна сграда”, настоява в интервюто си варненският свещеник отец Дончо Александров. А репортажът на Димитрина Чернева от кармилския манастир „Св. Дух” в София разказва какво означава днес „да посветиш живота си на Бог”. Темата история и съвременност се допълва от статията на Даниел Ропс „Нито древен, нито модерен – християнин”, както и от анализа на дякон Августин Соколовски, посветен на историята и теорията на богословието на освобождението. От рубриката In memoriam ще научите повече за убития руски свещеник отец Павел Аделгейм, критикувал остро висшия клир на РПЦ. „Свидетел на вярата” е св. Никита Ремесиански, покръстител на бесите, а в статията си „Храмове от новия век” Людмила Димова разказва как съвременната архитектура търси новия модел на църквите, които като образ на своето време днес се съграждат чрез прости форми и светлина.

П Р И П И С К И

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ Посолство на република Аржентина в СофияКатедра „Испанистика и португалистика“ на СУ „Св. Климент Охридски”Издателство „Проксима-РП“

ви канят на представянето на избраните стихотворения на

КАРЛОС ВИТАЛЕПОЕЗИЯ

По повод юбилея на поета и двуезичната му книга в рамките на аржентинската Програма Юг ще приветстват автора:Негово Превъзходителство Г-н Гийермо Асрак, посланик на Аржентина,Професор дфн Боряна Христова, директор на Националната библиотека,д-р Теодора Цанкова, председател на секция Художествена литература към Съюза на преводачите в България.

Участват:Лиляна Табакова, преподавател по латиноамериканска литература, Катедра „Испанистика и португалистика“, СУ,Красимир Тасев, преподавател в Катедра „Испанистика и португалистика“, СУ,

д-р Йордан Ефтимов, поет, литературен критик, преподавател в Департамент нова българистика, НБУ,Рада Панчовска, поет, преводач и издател на книгата.

Със специалното участие на поета юбиляр Карлос Витале с негов поетичен рецитал на испански,студенти от специалност Испанска филология в Софийския университет ще прочетат стихотворенията на български.

23 октомври (сряда), 17:00 часа Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, бул. „Васил Левски“ 88

След издаването на „Пътеводител на дивите места“ Оля Стоянова създава книга със стихове, което след прочитането и на двете, изглежда съвсем естествено. Последното стихотворение в „Улица Щастие“ носи името „Великите географски открития“ и съвсем спокойно е можело да озаглави стихосбирката, която пътува между Рим и Атина, между Прага и Бухара, между тук и там.

Ята гарвани край Елба –късна есен,голи клонии ниско небе –някой друг трябва да го опише.Аз само минавам. („Пейзаж“)

Поезията на Оля Стоянова е лишена от себичност. Окото на стиха й не гледа навътре в себе си, а търси света навън с неговите пъстри и сиви образи, с неговите тъжни и лимонено усмихнати устни. В стихотворенията й почти няма Аз, а ако има, то той е страничен наблюдател, разказвач. Появява се, за да засвидетелства истинността на разказа, автентичността на момента. За сметка на това Той, Тя и Те са нарисувани по такъв начин, че се превръщат в огледало и читателят все пак стига до Аз-а, само че до своя собствен. Това не е типично за поезията, където поетът често е склонен да се самоизследва, застанал пред замъглено огледало.Всяко отделно стихотворение в „Улица Щастие“ улавя отделен момент от живота на дадено същество или място, усеща дъха им и го запаметява в една-единствена, но достатъчна сцена. Веднъж

прочетена, стихосбирката оставя у читателя усещането, че е чел разкази. Той може да си спомни за 23-годишното момиче,

което работи на бензиностанция и очаква приключването на смяната си. Съвсем вероятно е, когато минава през някой площад в Прага, да потърси художника, който разказва как у всеки човек се крият по два ангела. И да може да доразкаже за тях, да промени малко историите им, да ги доизмисли. Но Оля Стоянова избира конкретни моменти от тези неслучили се (кой знае всъщност?) истории и ги превръща в поезия. Както отбелязва Кристин Димитрова, стиховете в „Улица Щастие“ са наистина лаконични, но достатъчността на силата им е безспорна. Лишени от всякаква суета, те споделят за скромната, но велика надежда на всеки, скрил се между редовете на стиховете – светът да е пълен с щастливци.

ДЕСИСЛАВА ЖЕЛЕВА

Оля Стоянова, „Улица Щастие“

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

Вижте: Дискусия за лявото и дясното в протестите; Векът в черно-бяло на Стоян Сертев.

Прочетете: Валери Шафер - неутралността на интернет; проф. Димитър Аврамов: Бележки върху тоталитарното изкуство. Калин Серапионов – колкото далеч, толкова близо.

ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С „ГОШКО” НА СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

18.10.2013, петък, от 18 часа, Народен театър „Иван Вазов”, Сцена 4 етаж

С участието на Иван Теофилов, Марин Бодаков, Снежина Петрова и Велислав Павлов

Заповядайте на 16 октомври 2013, сряда от 18:30 във VivacomArtHall, където с участието на проф. Михаил Неделчев и д-р Йордан Ефтимов ще представим романа „Бежанци” от Весела Ляхова.

Книгата разказва за една малко изследвана, но много изстрадана част от българската история - събитията, последвали въстанието около град Драма (Гърция) през 1941 година и обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война и трагичната участ за българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства.

„Истински многопластова, мощна сага е написала Весела Ляхова. Исторически роман от 700 страници, от който съвременната българска проза като че ли е отвикнала. Но Ляхова се хваща на работа и ни връща вкуса към епическото разказване, към вплитането на малките истории в Голямата история, към голямата литература най-сетне.”

Литературен вестник, бр. 28

П Р Е М И Е Р А

П О К А Н И

Силвия Чолева разгръща пред нас виждане за нещата от живота ни, каквото още не се е появявало в нашата литература.

Любов Кронева

Персонажите, които занимават Силвия Чолева, са на ръба, малко отвъд границата на светлината, продукти на неуютни обстоятелства, над тях витае усещането за нередност, но така и никой не се сеща да светне.

Стефан Русинов

„Гошко“ е много подходяща за есента не само заради корцата си.

Десислава Желева

3

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

Две изложби в СГХГ: „Жул Паскин - от Видин до Париж” и „Български художници във Виена. Съвременни практики на ХХI век”

...деца на всичко тленно, преяли мъдреци,кажете ми: нима и тук тегло ме чака,мен - тялото бездушно, мъртвец сред

мъртъвци?Шарл Бодлер, „Цветя на злото”

На цели два лева е оценено удоволствието да посетиш стойностна изложба в най-динамична столична галерия. Трябва да свикнем с факта, че и културните „услуги” са платени. Градската галерия, създадена като локална институция към местната управа, се утвърди като най-отворена към изкуството на Европа и света. Истински празник е ретроспективата на Жул Паскин. Тя е възможна благодарение на усилията на екипа на галерията и активното съдействие на Френското посолство. Изложбата е безценна и може да се види до 21 ноември във вътрешната зала на галерията. Едновремено като преддверие и контрапункт на Паскин се явява изложбата „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на ХХІ век”. Този културен паралел едва ли е търсен от кураторите на двете изложби - получил се е по съвместителство. И в двете изложби съществува „българска връзка”, видими са колизиите между локално и космополитно. Марж от 100 години, побрали две епохи, разделят формално екстремните, но хладни и умозрителни артистични практики на двайсетината съвременни автори, установени във Виена, от жертвеното изгаряне на Жул Паскин в началото на ХХ век. Извън очевидните жанрови, технологични, естетически и философки различия, любопитни и неочаквани са линиите на подобие между тях. Изложбата на Паскин е като дъжд след дълга суша. След 38 години отново можем да се любуваме на оригинални рисунки, графики, акварели, илюстрации и колажи на неповторимия в трагичната си виталност артист. „Художник” е понятие за професия, докато „артист” винаги означава начин на живот. Макар че експозицията се побира в малката зала, тя напълно покрива краткия творчески път на Паскин – голям художник и духовен аристократ, чиято изтънченост не се страхува от малкия (дори миниатюрен) формат на рисунката, от маргиналните

теми и евтините жени. Не се срамува да е безроден „лист отбрулен”, „блуден син” - заблуден и блудстващ до безпаметност. Изложбата е добре „пакетирана” с филм и документални материали (каталози и снимки от личен архив). Авторът е представен аналитично в изкуствоведска студия на куратора Мария Василева, която разглежда товорчеството му като част от художествените процеси от началото на ХХ век. Паскин е ярък представител на парижката бохема. Нейният наглед „безкраен празник” извърши истински радикална революция в сферата на вкуса. Роди естетиката на новото време. Образният свят на Паскин е изстърган от нагара на живота: от улиците, гетата, кръчмите, копторите и свърталищата по пристанищата. Извира от мрачната бездна - самотата на духа, смален и изгубен в плътта. Изкуството на Жул Паскин е твърде болезнена част от процесите на очовечаване на изкуството. Монументално надменното, възхваляващото и назидаващото изкуство остават в употреба само при човеконенавистните тоталитарни режими. Паскин оправдава човека, приемайки го такъв, какъвто е – разпнат между екстаза и ужаса на живеенето, както го е ситуирал Бодлер. Ако споменаването на родното място в заглавието на изложбата ни припомня клишето за митичната важност на първите седем години (Паскин е роден и живее до седемгодишна възраст във Видин), то съвременните художници, от другата изложба, доказват с творбите и с отговорите към анкетата, че решаващи за космополитния облик на изкуството им са последните седем

години, прекарани във Виена. Убеждават ни в принадлежността си към света, а пребиваването в австрийската столица обясняват с „удобството и уредеността на художествения живот”. Паскин постига своята космополитност с прегризване на пъпната връв, образно и буквално с пускане на кръв, късайки точно с удобството на сигурното живеене, гарантирано от произхода му - буржоазен наследник. Личният бунт срещу ниския хоризонт на буржоазния манталитет определя съдбата му на артист, балансиращ върху острието на ножа. Виена е началото на пътя и на младия Юлиус Пинкас. Австрийският сецeсион, немският югенд стил и експресионизмът са основните съставки на стиловия коктейл, който опиянява Паскин. Отлично приет в Мюнхен, той отива в Париж, неустоимо привлечен. След девет бурни години на Монмартър заминава за Ню Йорк и почти веднага получава американско гражданство. Паскин е художник на живото впечатление. Той рисува, докато пътува, и от рисунките му от Куба и Ню Орлийнз се лее джаз. Съвременните художници, напротив - първо правят своите творби както трябва, за да могат да пътуват където трябва. Подобна зависимост от конюнктури е немислима за Паскин. Още след първия сериозен договор с галерист той реагира болезнено, улавяйки сянката на ограничаване и посегателство върху единственана му ценност – свободата.

Синдромът ПепеляшкаНа излизане от залата с Паскин, замаяна от водовъртежа на впечатленията, се препънах в нещо... Оказа се експонат от другата изложба. Пазителката запази хладнокръвие, за което съм й благодарна. Експонатът – захвърлена на пода дамска обувка с ток, беше облепена с банкноти. Творбата се нарича „Обувката на Пепеляшка”. Комерсиално или пък не, но Паскин е правил авторски илюстрации по популярните приказки на Шарл Перо, които съвсем не са детски картинки. Архетипът Пепеляшка откриваме и при Паскин, и при съвременните му събратя: недоволство от статуквото, стремеж към тотална промяна и преобразяване (в това число и промяна на името), нахлуване в нова, често враждебна среда. Разликата е, че Паскин не вярва във вълшебния край на приказките.

Блудният син Това е следващото архетипно състояние. Паскин директно се е идентифицирал и се е нарисувал в едноименната картина, но не като смирено завърнал се, а като блудстващ в странство. И ако Паскин е имитирал свое „лично пространство”, населено от застаряващи моделки и куртизанки, то на нашите виенски сънародници се налага да се извиняват, че са навлезли в личното пространство на другите (Ирина Георгиева).

Постепенното изчезване - естетика на ентропиятаИзкуството на Паскин - с цялата диплеща се плът и гротескна, почти морбидна образност - е родено от екстаза на ужаса от живенето. Хаосът и ентропията в преломни времена. Усещаме жегата от разходването на телесната топлина, необходима за сгряването на зъзнещите от ужасяващи предчувствия души. Виждаме тяхното изтляване. Скупчени в тълпата. Самотни. В последните графики от 1929 г. фигурите плуват в мъгла, прозрачни и чезнещи.

Артистичните практики на ХХІ век, които практикуват съвременните виенски художници, всъщност „коментират” отстранено онова, което е останало след голямото изчезване. Край на ентропията. Топлината е отдадена завинаги. Дошъл е ледниковият период на ужаса от екстаза.

МАРИЯ ЛАНДОВА

Ч Е Л И Л И С Т Е Х У Б А В А И З Л О Ж Б А ?

От екстаза на ужаса, до ужаса от екстаза

Заглавието на едно от стихотворенията в тази стихосбирка е „По водата”. Избирам го за заглавие на текста си за втората, но по същество първа стихосбирка на Радослав Чичев, като го променям в посоката, в която мисля, че върви цялата книга и въобще писането на поета. Засега. Още с оформлението на книгата, поставило на корицата не името на автора, заглавието и издателството, а просто първото стихотворение, Радослав Чичев заявява – четете без предубеждение, влезте начисто в поезията, не се разсейвайте с друго.Четвърта корица е отдадена на завършващото стихотворение. Няма блърбове, снимки, няма кой кой е и пр., само долу някъде, с малки букви се спотайва заглавието на стихосбирката Сърцето на ловеца е лисица. Това пак е стихотворение – кратко, от един ред, на което с чисто сърце бих махнала обяснителното заглавие „Самоубийство”. Подобно оформление имаше Ани Илков на „Зверовете на Август”, но името му все пак присъстваше на корицата, а нескромно да припомня и една забравена моя книга „Отиване Връщане”, на чиито корици нямаше ни име, ни заглавие… Не се отплесвам, а искам да подчертая

единството на тяло и съдържание в книгата на Радослав Чичев. Книга мислена, конструирана в четири части, някои от които в съвсем различни стилистики на писане – редакторът Илко Димитров не е избран случайно – структуриран, разсъдлив, дълбаещ, но пък твърд, неподатлив – последните две - точно обратното на писането Чичев. Може би това е начинът да се свърши добре редакторската работа, без да се намесваш прекалено, близо, но и далеч…Та, защо не водата, а въздуха? Защото цялата книга се стреми към лекота, към изчезване („с всяка крачка изчезваш”), към отказ от задържане в определена форма, към „няма ни в началото,/ няма ни и в края”, към „пренареждане на видимия свят” и после – на път към Елена, ниви, мъгла, „словото още го няма”, но ние сме „сега-тук”. И не на последно място – към изначален минимализъм. Не този на хайку, което е лесният прочит на тази поезия, а онзи, иванметодиевския, от времето на „Пейзажи на душата” и „Космогонии” например. Навсякъде в книгата могат да бъдат открити такива разсейвания - на светлината, по въздуха: „по пътя си не виждам много неща/ сигурно и аз се намирам на пътя на нещо/ което не ме вижда”, без точка. Прекрасно е птиците да те пренасят „между перата и в човките”… Такава деликатност,

такова въздухоплавателство. Поезията в тази книга размества контурите и нещата се замъгляват, затова пък гласът се чува ясно, а дълбочината се усеща при първия полъх, разсеял изпаренията. (Ако си спомняте началото на филма „Гарпастум”, реж. Алексей Герман.) Тази летливост на стиховете изразява гледната точка на поета към света. Нещо, което понякога обърква читателя, който, тъкмо оставил се „по водата” на „невидимите значения”, бива разтърсен, свален на земята, изчезнал е летателният му апарат и му се налага да се приземи, да разсъждава и да не мърда... В този смисъл желанието да се „разсъждава” се превръща в проблем на книгата, защото насилено, то става външно, привнесено. По-верен ми се струва другият тон, в който онова, което авторът казва, е деликатно инфилтрирано, мисълта струи отвътре с особена мекота, което е привилегия на този поет. Във всяка от частите на книгата има такива „стихове със 220 км в час”, там, където той остава верен на себе си. Не съм против търсенето, експериментите, дори подражанията, знам, че трябва да се опитва, поезията е преди всичко свобода, но се съгласявам с поета, че „от прекалената видимост/ невидимото изчезва”, че силата му е във взирането в небето, из въздушните коридори, а не на земята. Той сам

прекрасно го е формулирал в едно от стохотворенията: „Когато те няма никъде – ти си тук”. Важното е, че след затварянето на последната страница за читателя остава онова сфумато, присъщо на поезията, до което малко стихосбирки достигат. Остава гласът на поета, „изпаряващ се в световния етер”. Радослав Чичев, сфумато поет.

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Радослав Чичев, „Сърцето на ловеца е лисица”, изд. „Сонм”, С., 2013

По въздуха

Литературен вестник 16-22.10.2013

4

В И Т Р И Н А


Владислав Христов, „Фи”, корица Иво Рафаилов, изд. „Ерго”, С., 2013, 9 лв.Новата книга на Владислав Христов е една от най-силните стихосбирки тази година. В неговия личен процес тя е сигнал, че този автор не стои върху направеното дотук, че не се опиянява от постигнатото (което хич не е малко), а усилено работи. Това, което „Фи” показва, е, че работата е неговата цел, а не просто резултатът. За читателя това не е може би от особено значение, но пък за него остава удоволствието от добрата поезия, от уловеното неуловимо, от карфиците, с които всеки стих пробожда сърцето. Книгата е и пример за цялостност - не само вътре, но и „отвън” – поезия, оформление и отпечатване са в хармонично единство, което все още малко книги постигат.

Никита Станеску, „Редът на думите”, изд. „Гея-Либрис”, С., 2013, 9 лв.Питам се от доста време какво би станало, ако нашата литература и култура имаше подобен популяризатор като Огнян Стамболиев, който самоотвержено превежда и разпространява литературните достижения на румънците. Всяка литература заслужава подобна личност. В този том Стамболиев, имал щастието да общува със Станеску и заслужено получил награда „Станеску” в Румъния, е подбрал и превел най-доброто от този, както той го нарича „астрален поет” и „поет-философ”. Качеството на стихотворенията и качеството на превода са достойнството на този том, който за първи път така цялостно представя големия румънски поет. „Поетът няма биография. Неговите стихове всъщност са биографията му…”, казва Станеску и в този смисъл ние вече притежаваме неговата „биографична” книга.

Роберто Боланьо, „2666”, превод Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова, художник Яна Левиева, изд. „Рива”, С., 2013 Ето я най-после и прословутата най-известна творба на Боланьо на български! Приживе авторът не се е ангажирал с това да обясни защо е избрал точно това заглавие, като се надяваме, след прочитането на тези близо 1000 страници да успеем да си го обясним. Приживе той дал и указания книгата да се публикува в пет отделни книги, както са петте й части, което не се сбъдва, тъй като след смъртта му се решава творбата да не бъде разкъсвана, а да може читателят да добие цялостна представа за нея и тя е публикувана година след смъртта му във вида, в който и ние

предстои да я четем. „Ето това е всичко, приятели”, написал в една от бележките си за финал авторът на „2666” и продължил: „Разделям се с вас. Артуро Белано”.

Силвия Чолева: Получихте голямата награда на фестивала „Виленица”, имате и други награди, преведена сте на много езици, какво е за вас писателският успех?

Олга Токарчук: За да съм напълно честна, аз не се чувствам толкова успяла. Това, което правя, мога да правя най-добре и ми харесва. Точно преди „Виленица” осъзнах, че друго не бих могла. Аз мога само да бъда писател. Не мога да бъда психолог, не мога да бъда някой друг, защото съм прекалено въвлечена в писането си, така че това е нещо като съдба. Не усещам цената на успеха. Живея във Вроцлав, имам семейство, така че моят живот не е много специален.

Силвия Чолева: Изгубихте ли нещо от живота, отдавайки се на писането?

О. Т.: Не, спечелих. Не мисля, че съм загубила. Част съм от общество на добри, умни хора, имам възможността да пътувам, имам читатели, те могат да общуват с мен, така че аз съм в една прекрасна ситуация. Аз съм наистина щастлива. Освен това да може да живееш от хобито си, от заниманието, което ти носи най-много удоволствие, това е нещо много специално.

С. Ч.: Днес литературата е загубила авторитета си. За да привлекат читатели, повечето писатели искат да флиртуват с тях. Пишат по теми, които не напрягат, а забавляват.

О. Т.: Не мога да кажа, че литературата е загубила авторитета си. Мисля, че все още има книги, които са много важни, които изискват и отварят дискусии по много въпроси, но може би се пишат по-малко такива книги от преди, защото светът е толкова хаотичен и бърз, че хората нямат време да четат наистина и задълбочено. Може да видите във вестниците, че ревютата на книгите са все по-кратки и по-повърхностни. Но все още съществуват смислени книги. Трябва да имаме повече време да ги потърсим, да ги намерим. Това означава, че ако искате да прочетете добра книга, трябва да търсите по-активно от преди. Мисля понякога, че живеем в общество, което се интересува само от образи, не от думи. Така че може би то изисква от нас, авторите, да

Олга Токарчук:

За мен е добре да съм от периферията

пишем по друг начин, да намерим друга форма на литературата. Не е възможно както преди сто години да пишеш сага от хиляда страници или да пишеш като Томас Ман. Съвременният читател много бързо се отегчава. Сега доброто ревю трябва да засяга най-важната тема - дали книгата е скучна, отегчителна, или не. Това е нова категория в изискването към литературата. Защото от моя гледна точка добрата книга винаги изисква време и дълбоко замисляне, за да разбера какво чета, да си задавам въпроси какво чета, какво означава, какво става в тази книга, какви проблеми засяга и също така да усетя красотата на езика, който трябва да е различен от езика в поплитературата, в попписането. Така че това е една нова ситуация. Но не мога да кажа, че е катастрофа.

С. Ч.: Какъв е вашият ключ за писане в тази ситуация?

О. Т.: Първа точка: трябва да бъдете комуникативен. Аз искам да общувам с хората. Писане без читатели и без общуване е абсурдно. Така че се опитвам да намеря начин да предизвикам читателския интерес, да пиша интересно, но и да не загърбя сериозните проблеми - например да напиша такава книга като

„Бегуни”, която е добра за четене, но също, от друга страна, е трудна, сложна, трябва да се мисли как да съберем всички тези частици от пъзела. Ето това е начинът. Няма да пиша такива скучни и линейни книги, които никой няма да прочете, аз съм винаги заинтересувана от общуването. Мисля, че за мен това е най-важното нещо.

С. Ч.: Жанрът има ли значение за вас?

О. Т: Моля, сетете се, че аз съм фен на разказите. Това е основният ми начин на писане. Така че аз обичам да пиша кратко. Аз мисля по този начин. Хората донякъде са като мен и е по-добре да използваш всички тези малки фрагменти, за да създадеш нещо по-голямо, защото такова е съвременното изкуство. За мен например разказът е нещо като прозрение. Когато четете разкази, трябва да усетите онова прозрение в себе си, което не е било видимо преди. Или да изпитате чувството, че сте възприели нещо от съвсем различна гледна точка. Това е целта на разказа. А задачата на романа е различна. Романът е процес, който те хипнотизира, включва те в този процес и ти не можеш да се измъкнеш, плуваш през романа.

С. Ч.: Как пишете? Всеки ден, по цял ден?

О. Т.: Опитвам се да пиша всеки ден. Дори и да не пиша на компютъра, мисля за това, опитвам се да чувствам романа постоянно. Нямам време, в което да пиша или да не пиша, то е през цялото време. Опитвам се да организирам деня си така, че сутринта да бъда колкото е възможно по-дълго на компютъра и да пиша, физически да пиша, но следобедите чета, защото имам нужда да прочета и други книги.

С. Ч.: Вие четете книги, когато пишете?

О. Т.: Да, но не чета романи, защото това променя моя собствен стил, затова предпочитам да оставя романите за следващите месеци, след като завърша своя. Но мога да чета криминални истории през цялото време, както и всичката „лека литература”, преди да си легна да спя.

С. Ч.: Имате ли предпочитани автори?

О. Т.: Трудно е да се каже, защото винаги когато ми задават този въпрос, аз забравям имената. Харесвам, защото

Това, което остава след участието в литературен фестивал обикновено са впечатленията от мястото, творбите на трима-четирима от участниците, среща с вече познат автор от друг фестивал и куп визитки и имейли, които често

остават без последствие. По-късно пейзажите, местата се поизтриват, помниш само едно, най-много две имена, пишеш си кратко с един-двама от писателите от фестивала… Но пък това, което остава, остава!

Тази година имах късмета да бъда поканена на два авторитетни международни литературни фестивала – Сараевски дни на поезията в Босна и Херцеговина (има публикация по този повод в предишен брой на ЛВ) и „Виленица” в Словения.

С литовския поет Владас Бразюнас се срещнах преди девет години на един литературен фестивал в Литва в курортното градче Друскининкай, а съдбата реши да ни срещне отново, този път на Дните на поезията в Сараево, където и двамата бяхме гости. Междувременно на български вече се беше появил прекрасно издаден том с поезията му в съставителство и

превод на Аксиния Михайлова.На „Виленица” се случи така, че полската група (Олга Токарчук, Игнаци Карпович и преводачката им на словенски Яна Унук) ме припозна за свой член и така се родиха нови приятелства. Токарчук бях чела, Карпович се надявам да бъде преведен скоро. Разбира се, китайката Джао Съ, швейцарката Илма Ракуза, финландецът Оли Хайконен, австрийката Брита Щайнвендер,

словенката Ана Пепелник, англичанинът Гери Луз, Таня Маларчук от Украйна (спечелила Кристала на Виленица, който миналата година взе Румен Леонидов) са имена, които ще помня дълго. На „Виленица” бяха и познатите Давид Албахари и

Владимир Копицл от Сърбия, швейцарецът Лукас Берфус, Радка Денемаркова от Чехия… Освен другото, останаха и тези две интервюта с Олга Токарчук и с Владас Бразюнас, които ви предлагам.

С. Ч

И Н Т Е Р В Ю

Олга Токарчук, личен архив

5

В И Т Р И Н А


Али Смит, „Там, но за това”, превод Петя Петкова, корица София Димитрова, изд. „Прозорец”, С., 2013, 14 лв.„Ако не беше божията милост, тази зла участ, щеше да сполети и мен” изрекъл английският проповедник и мъченик Джон Брадфорд (ок. 1510-1555), когато видял да отвеждат престъпници към бесилото. Именно от този израз е взето заглавието на книгата There But For The на шотландката Али Смит (1962). Романът, заради който „Таймс” възкликва: „Ура за Али Смит!”, изследва възможностите на човека да намира надежда и изход от най-заплетената ситуация. Това е третата й книга на български език.

Цветан Тодоров, „Интимните неприятели на демокрацията”, превод Деница Иванова, Деница Кателиева, Катерина Заркова, корица Деница Трифонова, изд. „Изток-Запад”, С., 2013, 14 лв.„Загриженост за демокрацията” е озаглавил предговора си към изданието Стоян Атанасов и това изглежда най-краткото определение за тази нова книга на френския философ с български корени Цветан Тодоров. Този път той се заема да изследва горещите следи на времето, нещо присъщо обикновено на журналистиката или политологията. Явно философът Тодоров е все по-загрижен за онова, което става с демокрацията в днешния свят, нейните по-чести провали и трудно удържани победи. Тази излязла миналата година във Франция книга Стоян Атанасов подрежда в трипхтих с другите две „Новият световен безпорядък” и „Страхът от варварите”. В контекста на това, което се случва у нас в последните месеци, тази книга дава увереността, че въпреки всичко „бъдещето зависи от волята на хората”.

Брижит Лабе и Пиер-Франсоа Дюпон-Бьорие, „Диктатура и демокрация”, превод Валентина Бояджиева, илюстрации Жак Азам, адаптация на илюстрациите Кирил Златков, изд. „Точица”, С., 2013, 10 лв.Поредицата „Философски закуски” се е нагърбила със задачата децата не само да закусват, но и да мислят по въпроси, трудни често и за големите. Знаем, че за малките се пише по-трудно, отколкото за големи, а какво остава, когато темите са философски. За днешните деца, особено преминалите през протестите, тази книжка би могла да обясни на обикновен език и разбираемо защо демокрацията у нас е наужким, а диктатурата се крие зад вратата. И да им казва: „Нащрек, нащрек!” дори когато играят на диктатори и демократи. Книжката става и за възрастни - може да послужи за наръчник на управляващите ни.

Силвия Чолева: Какво ново около теб през изминалите девет години?

Владас Бразюнас: Издадох четири-пет свои книги, бях съставител на няколко, няколко преведох, организирах нещо ново – в 2006 организирах движение не само на поети, но и на музиканти и художници „Магнус дукатус поезис“ за хората от нашия регион. Веднага възниква асоциацията, че това е „Магнус дукатус поезис“ на Литва, но не е така. Това не е историческо, политическо или друго движение, а чисто творческо и главното е качеството на това, което правим заедно и всеки сам поотделно. А какво правим? В това движение участват хора от Литва, Латвия, Беларус, Полша, Украйна и Русия. Като гост неотдавна се присъедини и Молдова. Идеята е следната – ние всички се превеждаме един друг на всичките тези езици. Един поет от Беларус зазвучава на всички езици и това се отнася за всеки автор. Събираме се в някоя от тези страни, за да работим. Включват се музиканти, които свирят фолкджаз, етно, които могат да се сработят един с друг и да импровизират. След това правим нещо като представление. Форматът по правило е следният: започваме с музика, тя се развива, след това се включват гласове на различни езици, това продължава, без да се съобщава на кой поет точно е гласът, не се казват и заглавията на стихотворенията, за да може текстът да тече без прекъсване: един глас, втори, трети… Един казва няколко строфи, друг повече, един затихва, друг рецитира по-силно, повишава глас в този Вавилон, после всичко прекъсва и един по един започват да рецитират стиховете на даден поет на всички тези езици. Музиката продължава през цялото време, като на моменти звучи самостоятелно, а накрая остава само тя. Това трае някъде около час, час и нещо. Наскоро издадох книга заедно с една група – аз чета на глас стиховете, а наши джазмени „четат” с инструментите. Когато ритъмът те хване и понесе, четеш така, както никога дотогава не си чел…

С.Ч.: Освен поет, ти си и преводач. Какво може да се направи за преводите от и на малки езици, за да се популяризира литературата на тези езици?

Вл. Бр.: Това е, може да се каже, основното ми занятие и моята любов. Не знам дали днес това не звучи смешно, че превеждам от толкова езици, а не говоря английски. Навремето в училище изучавах френски език, който продължих

По капилярен пътнапоследък прочетох неговите книги, Майкъл Фейбър, канадски писател, много интересен човек. Също едни интересни криминалета, изтънчени, на Хосе Карлос Сомоса. Наистина е много трудно да запомня всички онези книги, които съвсем наскоро съм прочела, така че простете ми. Трябва да кажа, и не го казвам само защото съм възпитана, но мисля, че Георги Господинов е много добър писател и книгите му са много вдъхновяващи, наистина мисля, че имаме нещо общо с него.

С. Ч.: Какви са процесите сега в съвременната полска литература?

О.Т.: Наистина е трудно да се каже, защото аз не съм съвсем наясно какво се случва на пазара на книгите у нас. Защото когато пиша, аз съм наистина много концентрирана в себе си.

С. Ч.: Пишете ли поезия?

О. Т.: Не, аз имам проблем с поезията. Времето, когато четях поезия, беше, когато бях млада, бях девойка. Тогава спрях и наистина не разбирам какво се случва с поезията.

С. Ч.: Защо спряхте?

О. Т.: Защото предпочитам добре написан роман или добре написан разказ. Струва ми се малко по-истинско от поезията.

С. Ч.: А сега какво пишете?

О. Т.: Съвсем съм на финала на една голяма, имам предвид от гледна точка на страниците, голяма книга, в която действието се развива през 18. век, така че това ще бъде моята първа историческа книга, но художествена проза.

С. Ч.: Как се отнасяте към опозицията „периферия – център”?

О. Т.: Изглежда, сякаш центърът е английският език, другият център е френският, те имат свои фестивали, имат собствени пазари и т.н., така че ние, като писатели, принадлежащи към така наречените малки езици, сме периферията. Но аз съм създадена да бъда в периферията, защото съм родена в периферията на Полша, аз съм локален автор, аз пиша за малки неща, за малките местни общности. За мен е добре да съм от периферията. През целия си живот съм от периферията.

С. Ч.: Защо, какво ви дава периферията?

О. Т.: Аз съм малко отдалечена от центъра, това е хубава дистанция, мога да гледам отстрани какво се случва. И не е толкова хаотично, не е толкова шумно. Също така може и малко да се съревноваваш, позволено ти е да бъдеш и анархист, гледайки откъм периферията. Може да правиш каквото искаш, не принадлежиш на истаблишмънта, което също е много хубаво и може да си осигуриш повече свобода.

С. Ч.: Какво бихте казали на българските автори, защото те не са много полулярни в чужбина?

О. Т.: Да, същата е ситуацията при малките езици и ние трябва да направим нещо, за да се превеждаме повече на нашите езици – България, Чехия, Украйна, Полша, да създадем нещо като „общ пазар”, за да можем да се четем. Аз наистина съм заинтересувана от българската литература, но мога да чета единствено това, което е преведено. Така че мисля, че трябва да оценяваме преводачите, трябва да направим нещо като фонд и да плащаме добри пари, за да се превеждат книгите ни.

да уча, но на сърце са ми малките езици, дори диалектите. Даже издадох една стихосбирка на моя роден диалект. Той много се различава от нашия литературен литовски език. Литва се характеризира с това, че на толкова малка територия има голямо количество различни диалекти. Като филолог мога да обясня, че това е наследството на различни балтийски племена. Това е богатство на езика. Нашият Сейм определи тази година за Година на диалектите.

С.Ч.: Днес почти е невъзможно да се издават книги на малки езици, ако не се кандидатства по някой проект. И ако съответната държава няма такъв фонд за преводи, много книги могат да останат прочетени само в рамките на езика, на който са написани.

Вл. Бр.: Нас, малките езици, това винаги ни дразни, боли ни от това. Спомням си, че Умберто Еко цитираше някой друг, който задал риторическия въпрос: Може ли български писател да стане знаменит? Малкият език, какъвто е и литовският, кой би го превеждал и разпространявал по света? Великите са знатни… Умберто Еко знае, че е велик и може да цитира с ирония. Този въпрос касае нас, не големите… Аз лично съм си поставил скромна задача. Вижте, има кръвотечение и по малките капиляри, то също е много важно за организмите. Така, по капилярен път ние можем да правим обмен от малък на малък език. Това се старая да правя. Превеждам не само от малки езици, но и от диалекти. Така заедно с един швейцарец, който сега живее в Литва, преведохме и издадохме книга на швейцарския поет Курт Мартен, който пише на немски, но и на диалекта на Берн. Излезе четириезична книга – от немски на литовски, от швейцарски на моя роден диалект. С него направихме и антология на ретророманската поезия, където също има диалекти.

С.Ч.: Какво се случва с поетите на Литва днес в кризисните за културата времена?

Вл. Бр.: У нас не е толкова зле, както например чувам е при нашите съседи от Латвия. При нас излизат литературни и културни седмичници, ако говорим за сериозни литературни – цели три. Два от тях - на Съюза на писателите. Излизат списания, издават се книги. Разбира се, кризата се чувства. Няколко години напоследък бях експерт в нашия културен фонд. Имаме два фонда – към Министерството на културата, който се занимава повече с финансиране издаването на литовска литература и този фонд за преводи и специални програми за литовска литература, където може да се кандидатства. Естествено от година на година беше все по-трудно да се работи там, защото има много заявки, а парите намаляват, намаляват, намаляват… Виждаш, че е добре и това да се издаде, и друго, но кое да отложиш? Такива проблеми сигурно има не само у нас, но с тях в Литва още може да се преживее. В момента работя над бъдещата си стихосбирка, искам да си събера есетата и изобщо да прегледам архива си, а също и над един важен превод. Искам да направя преводи на автори от малки езици, които може би никой освен мен няма да направи, тази работа е любовна и аз съм длъжен да я извърша. Отстъпчив човек съм, не мога да отказвам и така ме ангажираха с работа по организацията на двата литературни фестивала в Литва, което отнема доста от времето ми.

Интервютата са излъчени по програма „Христо Ботев” на БНР

И Н Т Е Р В Ю

Разговор на Силвия Чолева с Владас Бразюнас

6

С Т О Л И Ц А


За първи път в София се проведе фестивалът за документално кино Sofia Biting Docs. В рамките на седмица от 10 до 17 октомври на българските зрители бяха представени 19 премиерни заглавия, засягащи важни теми като нарушаването на човешките права, интеграцията на малцинствата в обществото, проблемите с околната среда. Идеята e публиката не само да се запознае с интересни истории и хора, но и да бъде информирана и провокирана да дискутира темите, които филмите засягат.Първото издание е организирано от Здравко Григоров и Ангел Хаджийски от сдружение „Позор“, а основни партньори на събитието са Чешкият център и фестивалът за документално кино в Прага „Един свят”.Sofia Biting Docs се откри в Дома на киното с дебютния филм на Нина Пехливанова и Петя Накова „Ром Кихот”, проследяващ събитията в живота на четирима от обитателите на ромската махала в Кюстендил.

На пръв поглед Sofia Biting Docs засяга като че ли познати и обсъждани теми, но пък попада в сегашната ситуация, в която сирийската бежанска вълна не е приемана от някои среди и хора. Как стои в този контекст фестивалът, чиято идея е най-вече да говори за човешките права?- Точно на място. Първата дискусия, която се проведе на 11 октомври в „Червената къща”, бе на тема: „Какво е да си бежанец в България“. Участваха бежанци и доброволци, с които говорихме за техните проблеми. След почти всеки документален филм има поставена тема за обсъждане и целта ни е да водим дискусия с гостите.

Сдружение „Позор“ се занимава с различното кино и го представя на българската публика. Ваши са фестивалите Sofia MENAR с филми от Близкия изток и Северна Африка, „Късо съединение” е за различните форми на късометражното кино, „Северно сияние” - с филми от Скандинавия и Прибалтика и „Сатори фест”, представящ културата на Далечния изток. Защо беше важно за вас да организирате за първи път фестивал само за документално кино?- В началото имахме опасения, че ще бъде много трудно да го осъществим. От предишно издание на Sofia MENAR, в което включихме и документални филми, забелязахме, че публиката има интерес към този тип кино. Преди ни спираше фактът, че нямахме партньор, който да ни помогне за един такъв леко рисков фестивал. Чешкият център и фестивалът за документално кино в Прага „Един свят“ ни подадоха ръка. „Евросинема”, Домът на киното и „Червената къща” също откликнаха и предоставиха своите салони за прожекции на документални филми. Намерихме и български филм, с който да открием фестивала.

Смятате ли, че бихте могли да провокирате хората с подобен тип форум и дискусии?- Това са първи стъпки. Но все пак темите на дебатите в „Червената къща” са доста предизвикателни и противоречиви. Много дълго време се опитвахме да намерим участници за дискусиите и в крайна сметка се случваше тези хора да се отказват в последния момент. Така беше с темата за бежанците и също с дискусията за правата на ЛГТБ обществото у нас. Опитваме да обхванем важни за обществото теми, например имаме дискусия „Мислиш ли екологично?“. Екотематиката е винаги актуална и е добре да се покажат някакви варианти, как хората да живеят екологично и природосъобразно. Филмът, след който следва тази дискусия, се нарича „Стихиите“. Той е американски и не е имал европейска премиера, така че освен премиера за България това е премиера и за Европа.

Остава ли документалното кино най-силната медия за подобен тип дискусии? За този разказ през документа, през истинското…- Документалното кино се гледа винаги, защото носи послание. Много рядко можеш да видиш документален филм без послание, за разлика от игралните филми. В България все повече хора започват да гледат документални филми. Имаше един период, в който сме пробвали на наши фестивали из многото игрални филми да вмъкнем и някое документално заглавие и салоните оставаха празни. Фактът, че започна да се говори за проблемите, които съществуват около нас, оформи едно поколение, което иска да гледа малко по-различни филми. Хората имат вече потребност от документалното кино, защото то говори на езика на техните проблеми.

Докато правехте селекцията на филмите, мислехте ли за определени теми, които задължително да присъстват в програмата?- Първоначално искахме да има повече дебати около филмите. Важна за нас беше например темата: „За и против раждането в домашни условия“. Засягаме я през филма „Сестра“, който селектирахме. Той показва различните варианти за раждане в Африка. За съжаление не намерихме хора, които да се включат в подобен тип дискусия. Надяваме се в следващо издание да я осъществим. Важна ни беше и темата за правата на малцинствените групи, този разговор го осъществихме при откриването на фестивала благодарение на филма „Ром Кихот“ и участието на режисьорките му. При селекцията сме следили големите фестивали за документално кино и кои са наградените заглавия. От най-големия фестивал в САЩ Sundance са филмите „Кралицата на Версай“ и „Детропия“. Първият показва едно от най-богатите американски семейства и строежа на техния „Версай“. Още по време на снимките идва финансовата криза и те не могат да довършат този мащабен проект. Техният свят в разкош и охолство се срутва. Друга важна тема за нас беше тази за междуетническите бракове, показваме я през филма „Червено зеле и чимшир“. Филмът разказва за брака между туркиня и германец и съответно между германка и турчин. Виждаме как такива семейства, чиито членове са от различни религии, могат да съжителстват в хармония и разбиране и всеки един от тях да почита своите празници.

В програмата присъства един много интересен германски филм „Домът“, който представя живота на немски евреи, изселени в Израел по време на Втората световна война. Въпреки че напускат Германия в ужаса от войната, те пренасят целия си свят в новото пространство и ако в дома им човек не гледа през прозореца навън, през цялото време ще си мисли, че е в апартамент в Берлин – европейски мебели и библиотека с класически немски автори, потънали в прах и история. Внукът на това семейство прави филм за живота на своите баба и дядо. Филм, който също дълбоко ме впечатли, е чешкият „Крепост“. Той представя непризнатата от никого Приднестровска молдовска република. Двадесет години след краха на СССР в Европа все още има място, където гордо се извисява и е на почит бронзовата статуя на Ленин. Там всички си спомнят с носталгия за добрите стари времена на Съветския съюз и все още старото правило за забрана да се правят снимки по жп гарите е в пълна сила. Те обитават своята Приднестровска молдовска република, защото, за да излязат извън границите на Молдова, им е нужна виза, а те не са признати от нея. Получава се затворен кръг и така тези хора остават в своята крепост.Надявам се дискусията около правата на гейовете и лесбийките да се получи, защото екопроблемите са вече широко обсъждани в обществото, тези за бежанците - също. Затова искаме да наблегнем на тази: „За предизвикателството да си гей или лесбийка в България“. Филмът, който провокира дискусията, е „Невидимите“, френска продукция, която взе наградата „Сезар“ за най-добър документален филм. В него се разказва за живота на осем много възрастни хора, които разказват какви трудности са преживели заради разкриването на своята хомосексуалност. В търсенето на участници за дискусията се сблъскахме с много страх и притеснение. В крайна сметка успяхме. Закриваме Sofia Biting Docs на 17 октомври с „Духът на Лейди Джей в тялото на Дженезис“ - може би най-провокативното заглавие в програмата. През 2000 г. Дженезис се подлага на серия от операции, за да моделира тялото си максимално близо до това на своята любима – Лейди Джей, негова половинка и партньор на сцената повече от 15 години. Той се превръща в „тя” като част от акт на артистично себеизразяване под името „Създаването на Пандрогена”. Това е историята на една любов и опитът за унищожаването на две индивидуални личности с цел да създадат невидима трета.

През документа, през истинскотоРазговор на Белослава Димитрова със Здравко Григоров

Да създадеш творец - Making of a Mae-stro, Индия, 2011, 81 мин., Режисьор: Мина Нараян

Невидимите - Les Invisibles, Франция, 2012, 115 мин., Режисьор: Себастиен Лифшиц

Детропия - Detropia, САЩ, 2012, 91мин., Режисьори: Хайди Юинг, Рейчъл Грейди

Ром Кихот, България, 2013, 62мин., Режисьори: Нина Пехливанова и Петя Накова

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата – 2019 г.

7Литературен вестник 16-22.10.2013

Няма по-добра маска за видимото от очевидното. Бернар Ноел, „Магрит”

Предварителни бележки

По време на странстването ни из Поднебесната1 много от днес често употребяваните ци, ли, дао и др. звучаха като ци тати от Мао в устата на редовите френски маоисти от шестдесетте години, докато на местното население не бяха добре познати нито цитати те, нито философските термини.

Да се има предвид, че откритият в Китай някол ко века преди Европа барут съвсем не е бил използван само за фойерверки и празнични бомбички, според някои фриволни слухове, а е осигурил победата на династия Сун срещу джурджените (номади от манджурските степи) през X в. Монголците пък го вземат от китайците и първи го използ ват в Европа срещу унгарците. Обаче книги са се печатали още от 932 г., а през XI в. се въвежда и типографията с подвижни знаци - йерогли фи. Издавали са се главно популярни енциклопедии, будистки текстове, сборници с теми образ ци за изпитите по литература на кандидатите за имперски чиновници. В Европа пък няколко века по-късно първо се печатат набожни картинки и карти за игра.

Първите Chinatown (китайски квартал) са в Москва и в Новгород.

Още К. Г. Юнг споделя, че мисленето на древните китайци е подобно на това на съвременния физик, който разглежда света като психофизична структура:

Върху водата свети лунаВ боровете - вятър.Цялата тази нощ! Защо?И за кого?

По-късно британският астрофизик Дейвид Бом лансира т.нар. холографски модел на вселената, сравняван с основни постановки от даоистката философия.

Визи за Византия се издавали от съот ветното посолство, учредено в столицата Чанан през 643 г.

Много скоро след построяването на Великата стена, на която варварите се подигравали и често прескачали, тя далновидно е превърната в път на търговия - за камили, каруци и стоки, тоест от военно съоръжение - в голям пограничен базар. Политическа стратегия, валидна и до днес.

По препоръката на М. Елиаде екстазът (ех-, «вън») да се разбира като енcтаз (еп-, «вътре») там. Дори има едни енхимични (вътрешнохимични) даоистки техники, според които eликсирът на безсмъртието се полу чава от съвкуплението вътре в тялото на мъжкото и женско начало, присъщи на всеки човек. Поради което на по-напредналите не се налагало вулгарното общуване с другия пол. (Виж мъжки и женс ки вампиризъм.)

Още в ХІ в. художниците излагали картините и калиграфиите си по чайните и кръчмите.

Въпреки твърдението на М. Елиаде и именно поради него, да се има предвид, че там всичко е отвъд: смисълът на

* Пътуване в посоката, която се „случва” със „случилото се” превозно

средство като най-адек ватен способ за придвижване в един свят, къде-

то, според местните и вносни духовни учения, центърът е навсякъде.

„Висшето странстване е пълнотата, която човек преоткрива в себе си,

онзи, който го следва, не знае накъде се отправя..., той странства всред

всичко и вижда всичко” - Лие-дзъ (I в. пр.н.е.)

“ Систематичният ум мрази истината” - Ралф Уолдо Емерсън.

1 В старите философски и литературни писания често се среща

названието Тиен ся (под небето) – Поднебесната.Според китайската

космогония небето е кръгло, земята – квадратна и четирите ъгъла,

които не са покрити от свода и не са управлявани от императора, са

земите на варварите – онези, до които слънцето и цивилизацията не

достигат. Поднебесната и Джун гуо (Държавата в средата) по късно са

превеждани като Небесната империя и Царството в средата. Китай,

в някои славянски езици, идва от китани, по името на номадски народ,

владеещ части от Манджурия и Северен Китай през Х-ХII в. и приел

названието династия Ляо. В западните езици първо се споменава за

страната Cathaу, докато Chine, както и префиксът sino- се предполага,

че идват от династиите Цин (qin), III в.пр.н.е., и императора Циншъ

Хуанди, обединил воюващите царства.

думите е отвъд думите, прекрасното е отвъд платното, сек сът - отвъд наслаждението. Откъдето логически следва, че най-ценените добродетели сред китайците днес (според скорошни социологически проучвания) са усърдието и пестеливостта.

Адът, там, това е егото, преди да бъдат другите.(Ж.-П. Сартър, „При затворена врата“. L’enfer c’est les autres - Адът това са другите.)

Класическият разум се интересува от купчинките и от основата на тяхното разделение и взаимна обвързаност. Романтичният разум се насочва към шепата пясък, преди сортирането да е започнало. И двата са обосновани, макар и несъвместими, начини да се гледа на света.

Робърт Пърсиг, „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”,

превод: Павел Главусанов

Тун джъ (другар)Първият йероглиф означава еднакъв, заедно, подобен, вторият – стремления, помисли, висши цели.

Достоверен инцидент при изкуството да управляваш вело сипед

През мразовит ноемврийски ден карах колелото си сред хи ляди пекинци по булеварда на Дългото спокойствие Чанандзие (около 40 км дълго спокойствие). Всички плюеха пясък, навяван от фучащия вятър от пустинята Гоби. Бях почти в китайска униформа. Избелели джинси, тъмносиньо вълнено яке и кожена ушанка. На един от светофарите човекът пред мен, почти без да обръща глава, се изплю на панталона ми. „Ей, тунджъ - извиках му, - може ли да не плюеш точно върху мен!” Човекът се обърна и тъкмо да каже нещо, забеляза русите коси под ушанката и изведнъж ми се усмихна толкова радос тно, все едно не беше плюл върху джинсите ми, а ми беше поднесъл бели орхидеи. Аз също вед нага му се усмихнах и очите ни се извиха в краищата като покривите. В погледите ни се пре метнаха стари вази, уханни паркове, умни стихове и час тица от онази вселенска общ ност, която повдига тялото поне тридесет сантиметра над земята, разсмива духа и опровергава униформите. И те приобщава с пустинята Гоби, стари те картини и соевия сос. Светна зелено и потеглихме, той се обърна още веднъж и се усмихна с очи и още нещо, сякаш ме подканяше да си при помня Буда върху лотосовия цвят. Явно беше тунджъ.

Обратната перспектива в китайската живопис, при коя-то линията конвергира в окото на зрителя, а не в отдале-чаваща се точка, е много по-вярна като психологически факт. Тя използва примитивността на движещия се фокус, чрез който очите се разхождат из картината и зрите лят все едно че броди из нея. Ние използваме същата перспектива в броденето ни из Поднебесната, като също така държим да отбележим, че пространствената структура на китайския живописен свитък е функционално свързана с изкривеното пространство, а в него, както знаем, времето се забавя и понякога застива. Което е една от целите на пътуването.

Лаодзъ и Буда са мислите лите, които са се опитали да съгласуват нашата участ на зрители и действащи лица във великата драма на съществуванието.

Нилс Бор, датски физик, създал модела на атома и взел за свой герб емблемата Ин-Ян. Надписът му гласи: CONTRARI SUNT COMPLEMENTA или

„Противоположностите се допълват”.

Литературни закачки и проникновения

Предварителни обяснения

Първо: в едни от най-известните си стихове великият Ли Бо споделя как стоял с купичката си вино сред цветята, опивайки се от мигновеността. Второ: най-из вестната притча на философа Джуандзъ (IV в. пр.н.е.) разказва как той веднъж спял и сънувал, че е пеперуда и когато се събудил, не бил сигу рен дали той, философът Джуандзъ, е сънувал, че е пеперуда, или е пе-перуда, която сънува, че е Джуандзъ.

Та по този повод един от Десетте гения на епохата Тали (VІІІ в.) поетът Пян Ци пише стихче, посвете но на отшелника Цу:

Пътека с билки, килим от мъх червен.Прозорец в планината - прели ва крехка зеленина. Завиждам на виното ти сред цветята,на пеперудите летящи в твоя сън

Учен благородник под върбите Виното е в купичката, пеперудите – в погледа

Есенно ветрило(Литературен символ на изоставена жена)

Любимката на император Чънди (І в. пр.н.е.) Бан Дзюю била известна с литературния си талант. Когато императорът я изоставил заради по-млада и красива наложница, тя му подарила ветрило, върху което изписала свой стих:

Когато есенният хладизмести яростта на лятото,ще те оставят на полицата и теб -ведно с миналите дни.

Следният стих обаче:

О, ветрило от бяла коприна,чисто като скрежвърху стрък трева,теб също те забравиха встрани.

е написан на чист английски от Езра Паунд и е публикуван в списание «Лустара» през 1916 г. Както е известно, Паунд е бил влюбен в китайската поезия и е превеждал «Шъдзин» (Книга на песните). Анна Ахматова, Лев Гумильов и други руски акмеисти, английските и американските имажинисти дължат много на далекоизточната поезия. И повечето от тях минават през стиховете на френския поет, писател и театрален критик Теофил Готие. Езра Паунд го превежда на английски. Бодлер му посвещава своите «Цветя на злото». През 1878 г. Хенри Джеймс го представя във „Френски поети и романисти”, определяйки го като по-голям поет от Бодлер. През 1836 г. Теофил Готие публикува стихотворението „Китайщини“ (Сhinoiseries)

Любимата мив Китай е сега,в порцеланова куласред Жълтата река..........През бамбукова решеткаглава тя подава.Докосва я лястовиче крило,и всяка нощ върбата тя възпява- не по-зле от поет -и прасковия цвят.

Именно от Готие е вдъхновено и стихотворението на Гумильов, което той публикува в своето списание „Колчан” през 1916 г. и го превежда на френски:

В средата на рекатакрасив павилион -като клетка беседка,за пеперуди подслон.Годеникът ми божествен е,нищо че е плешив и джудже,но изпитите той си взев Пекин, за висш чиновник, той изпитите взе.

Цитираните стихове са по-скоро закачки и „китайщини” (chinoiseries) – малки изящни предмети, наводнили Франция през ХVІІІ в. (и оттам – „екзотични, екстравагантни, претенциозни ми ти работи“) и нямат за цел да разкрият дълбините на едно влияние, което не е стигнало много дълбоко, при все че има известни сходства между двете култури, балансиращи на ръба на чувственост и спонтанност, от една страна, и стриктен етикет и рационалност, от друга.

Из „Пътеводител на културологическия стопаджия”*

на стр. 14

Аноним

на, Х

I в.

Мария Груева

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Третото издание на международните срещи в Клуж тази година бе посветено на личността на видния френскоезичен театрален критик и професор в „Новата Сорбона – Париж 3” Жорж Баню (или Джордже Бану -както е известен в родната си Румъния), който тази година отбелязва своята седемдесетгодишнина. В рамките на четири дни наситената програма включваше много неща - откриване на няколко изложби; презентация на три книги; два публични дебата („Защо театър?” и „Зрителят и критикът: от сянката на сцената до завещанието на страницата”) с участието на театрали и интелектуалци от Румъния и Европа; рецитал на сопраното Елен Делво, прочула се с главната роля в известната продукция на Питър Брук „Трагедията на Кармен” по операта на Бизе; прожекция на филма на Луи Мал „Ваньо на 42 улица” за постановката на американския режисьор Андре Грегори, който решава да направи Чеховия „Вуйчо Ваньо” в един полуразрушен и изоставен театър в Ню Йорк с Джулиан Мур като Елена Андреевна; и няколко премиери на двата големи национални театъра в Клуж – румънския и унгарския с нови постановки на едни от най-изтъкнатите и утвърдени съвременни румънски режисьори – Силвиу Пуркарете, Габор Томпа, Михай Мануциу и Александру Дабижа. Свързващата нишка в цялата тази разнородна програма от събития, които трудно биха попаднали заедно под един афиш в друг контекст, както и трудно биха се вместили в рамките на единна фестивална концепция е самият Жорж Баню, уважавана и обичана личност от румънския и световен театрален елит, доколкото всяко едно събитие е създадено и с негово участие. Той присъства не само в по-традиционните

роли на театралния критик и теоретик като автор на две нови книги (фотоалбумът „Ноктюрно” и „Любов и омраза към театъра”, публикувани в оригинал на френски, и преведени на румънски и унгарски език) и модератор и участник в двата теоретични дебата. Участието му е още по-голямо и невидимо – всички пиеси от програмата са препоръчани на режисьорите от него, творците във филма са негови лични приятели и разказите му за съвместната работа с Андре Грегори при Йежи Гротовски са увлекателни ретроспекции към едни от най-вълнуващите и оригинални личности на театъра от миналия век, той дори застава на сцената до Елен Делво, за да запознава зрителите със съдържанието на френските кабаретни песни, специално подбрани за концерта. Цялостното усещане е като да си специален гост в дома на артистичен и сладкодумен домакин, който ти позволява да се разхождаш из богатата му библиотека. Помислих си, че точно това е една от приятните светски маски на добрия театрален критик – личност, чийто живот и текстове са територия, на която ярките индивидуалности на театъра да могат да се срещат качествено т.е. с взаимен интерес и удоволствие. Всички показани представления в програмата демонстрираха високото професионално ниво на съвременния репертоарен румънски театър – добър

подбор на класически и нови драматургични текстове от европейски и румънски

автори, представени в нови режисьорски прочити; ярки индивидуални постижения и стабилен актьорски ансамбъл; и съвсем не на последно място тук ще отбележа нещо, от което продължава да ми се свива сърцето всеки път, когато започна да сравнявам със ситуацията в България – безупречната поддръжка на театралните сгради и сцени във всяко отношение – фасада и интериори, осветителна и озвучителна техника, чистота, удобство и безопасност и т.н. Като цяло театралният език е в добрите традиции на режисьорския театър и доста напомня на почерците на българските режисьори от репертоарните театри. Двете премиери на Народния театър в Клуж, с които бе открит и закрит фестивала, бяха и двете най-ярки

театрални събития от фестивалната програма. „Пълен хаос” по Йожен Йонеско е последната постановка на безспорно най-голямата театрална знаменитост от Румъния – режисьорът Силвиу Пуркарете. Могъщ сценичен художник и визионер, Пуркарете отдавна се е превърнал в значима фигура на световната сцена, чиито спектакли обикалят едни от най-престижните световни сцени и фестивали. За българската публика той е познат от гостуванията на Международния театрален фестивал „Варненско лято” с „Дванайста нощ” и „Бурята” по Шекспир, а миналата година неговата версия на „Пътешествията на Гъливер” беше в официалната програма на фестивала в Единбург. В Клуж театралната фантазия на Пуркарете се разгръща върху абсурдния свят и персонажи на Йожен Йонеско. Върху

бароковата сцена на Народния театър живото и неживото се срещат във впечатляващо зрелище. Първоначално на сцената виждаме тълпа от неподвижно застинали и подредени восъчни манекени, подобни на онези от витрините на магазините, само че тук са облечени в ретро облекла, които да подсказват, че действието се случва някъде в средата на миналия век. Призрачното осветление ги прави да изглеждат като живи – от тях един по един ще започнат да изплуват актьорите. Като повечето пиеси на Йонеско, и тази е сложна за преразказване – започва с пристигането на нов наемател в един странен хотел със странни обитатели и постепенно, също като в сън, се развива до фантазия, която кулминира в еротичен екстаз и революция. Главният герой е заобиколен от загадъчните послания на призраците

на своето минало, а и може би объркано и абсурдно настояще, а режисьорът Силвиу Пуркарете майсторски пренася тази интензивност на съня върху сцената, рисувайки тревожни сумрачни картини, от които изплуват гротескови фигури и силуети.Колективното сънуване е в някакъв смисъл тема и на последния спектакъл на друго от големите имена на румънския театър – режисьорът Александру Дабижа, с чийто спектакъл „Санзиана и Пепелеа” бе закрит фестивалът. Написана през 1881 г. от Василе Александри пиесата обединява образи и мотиви от румънския фолклор, иронично травестирани и преобърнати. Историята на бедното момче Пепелеа (на български по-добре би звучало – Пепеляш), който се омъжва за кралската дъщеря Санзиана гъмжи от вълшебства, суеверия, пиперлив хумор и всякакви „познати лица” от приказките – отвлечена принцеса, влюбен змей, вещица билкарка, феи, добродушен, но глуповат крал, подли съветници и т.н. Пътуването из народните фантазии тук добива театралната форма на майсторски игрови театър (ако мога да го сравня с нещо от българската сцена, стилът на Дабижа напомня стила на Александър Морфов) с много въображение, актьорски гегове и изпълнения на живо от един самотен монах с тромпет и неистовия хор от молещи се за дъжд баби, водени от своя поп със закачливото име - отец Пародия. Спектакли като „Санзиана и Пепелеа”, в които традиционният фолклор се кръстова с модерен театрален език, и които са предназначени както за деца, така и за възрастни, твърде рядко се получават толкова добре, тъй като често губят мярката и се подхлъзват по линията на евтиния кич и бутафорията, но режисьорската ръка на Дабижа уверено води всички елементи на представлението – текст, актьорска игра, сценография, музика и успява да изтръгне най-доброто от тях.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Международни срещи в Клуж (3-6 октомври 2013)

ПРЕМИЕРИ

ТЕАТЪР СОФИЯ

НАПРАЗНИ УСИЛИЯ НА ЛЮБОВТА

от Уилям Шекспир

Творчески екип:режисьор: Крис Шарковпревод: Валери Петровсценография: Венелин Шуреловкостюми: Елица Георгиева

Участват:Дария Симеонова, Йоанна Темелкова, Мила Банчева, Силвия Петкова, Симона Халачева, Антон Григоров, Борис Георгиев, Ивайло Герасков, Мартин Гяуров, Михаил Милчев, Николай Антонов, Николай Димитров, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков

“Пълен хаос” от Йожен Йонеско, реж. Силвиу Пуркарете,

Народен театър – Клуж

„Санзиана и Пепелеа” от Василе Александри, реж. Александру Дабижа, Народен театър - Клуж.


Ли (1981) започва да пише в началото на ХХ век, когато

заедно с У Цин поддържа литературния сайт „Гумичка“ -

един от малкото по това време онлайн платформи за

авангардна литература, приютяващ творчеството

както на утвърдени вече поети като Хан Дун, Ю Дзиен,

Ян Ли, Хъ Сяоджу и др, така и на млади самодейци с

интерес към непопулярното и експерименталното. След

закриването на ”Гумичка” тя продължава да взима

участие в почти всички електронни списания, създадени

от У Цин - „Гумичка“, „Обелки“, „Улица“, „Път“, „Бърза

проза“, „Пирати“ и др., където публикува стихотворения,

разкази, есета, интервюта и критически и теоретични

статии за литературата, в които разсъждава върху

разнородни понятия като „собствен език”, „чистота”,

„естественост”. В най-активния си творчески период

(2004-2007) Ли (псевдоним, който означава „напускам”,

„отдалечавам се”) издава четири електронни стихосбирки

(„1015“, „Живот на първия етаж“, „Непоносимо дълго

стихотворение“ и „Островът на гробищните крадци“) и

един електронен сборник с разкази („Искам да ти кажа за

едно градче на име Ли“), качени в архива на „Обелки”

(koopee.org). От 2005 до 2007 публикува за пръв път в

хартиен формат поредица от три хорър романа.

Ли

аз

аз желаяда живея сам-самичка втози святбез майка и бащаи без никакви познатиа бъдещето да е самоедна предълга тишинатова е катоедин сън, който сънувах като малкав него имаше безброй блоковеа аз ходех между тях

на чън ли

чън лионзи ден близо до вкъщивидях едно момичемного приличаше на тебприближих се и казахчън литя ме изгледапосле се обърна и отмина

моят приятел иска

той отдавна иска да заснеме „маестро глад” на кафкавсичките му приятели знаятосвен товапостоянно казва и на разни други хораче иска да заснеме „маестро глад”той не е режисьор нито има париведнъж го попитахкато нямаш пари как ще го заснемештой казане знам

инцидент 1

днеседно момиче бе убито от колапреди смъртта симомичето излезе от ресторант за баодзънавело главане забеляза червеното такси отлявослед това много хора видяхаче този ден тя бе облякла жълта дрешка

животът на у цин

у цин цял следобед си търси очилатаслед коетозапочва да си търсихимикала

биологичен часовник

излизам от банятаи вече е четири часътлежа на леглото си и пак не мога да заспяако трябва да посоча причина за безсънието сии аз не съм наясновероятно някой от зъбците на биологичния ми часовниксе е счупилв такива моменти много искам

да имам един малък робот или някакъв чипда го пъхна в мен и да ме оправида фиксира времето за заспиване на 11а събуждането да е точно в 9

среднощен автомобил

посред нощавтомобил издаде звук на влактова не беше сънпрез прозореца навънсъвсем ясно чухедна колаизсвири продължителноточно като влакне ме питай защои аз много искам да узнаякакво се е случило с шофьораче да накара един автомобилда издаде звук на влак

все бъркам

искам да изгася лампатавместо това включвам другатъкмо излязла от врататазабравила съм си ключаа неща от сорта нада не сложа сол в манджатада набирам грешни йероглифивече смятам за дребни работи

какво да правя във влака

взех си много книгии доста тежък лаптопкато се качих на влакаги извадихи ги сложих на леглотопланът за това пътуване бешеда прочета няколко книгида напиша няколко стихотворенияно в крайна сметка само си лежах в леглотои не ми се правеше нищонаписах само:на 17-и във влаканаписах само това стихотворение

в 4 не ми се спи

искам да напиша разказсъс заглавиепрепоръка за порносайти още единна име три желанияи двата още не съм ги написаламисля си да гиоставя за утре

опит да опиша своя живот искам да напиша разказда бъде като пещеранакрая всички хора да пропаднати завинаги да се изгубят тези днипрочетох много книги само наполовинастигам до някъде и затварям корицатаиначе казаноне е имало цял следобедв който да изчета цяла книгастоя край прозореца винаги сънливаи e възможно наистина да не съм се наспала сутринта на вратата се звънна два пътиедин път в девет и нещоедин път в десет и нещоне станах да отворязащото приятелите ми първо се обаждатв десет и нещо в действителност получих съобщениечието съдържаниенямаше връзка с идване на гости има много изненадващи нещанапример жоу казваче иска всеки ден да пише най-малко осем стихотворениязначи може и да кажече за месец ще напише повече от двеста

бягащият човек

дори краткото разстояние от кухнята до спалнятатой пак минава бегомзабързансякаш зад гърба му някой викапо-бързо, по-бързо, няма времение гледаме телевизиятой бягание ядемтой пак бягасамо вече малко по-бавносъседите отдолу чуваткачват се и чукат на врататаама какво правите?а той само отговорямного съжалявамтолкова е студеноако не бягам, просто няма как

още от древността

когато А и Б се скараханикой не усетизащотов барасветлината беше твърде бледаа музиката беше много силнаедва когато дваматасе избутаха до входасе избутаха до улицатахората в бара видяха че навъндвама познатисе бияттези които още не се бяха напиливикаха силностига толкова пуснете сеполовин час по-късноте се пуснахаединият легна на диванадругият си тръгна

авариен изход

стоя на четвъртия етажчувам шумове от петияасансьорът отваря вратихора излизат от негодруги хора влизатавариен изход означаваче в случай на пожарможеш да излезеш през негоако не ти се чака асансьораможеш да слезеш по негоили пък като менако не искаш хората да те гледатможеш просто да стоиш там

ръкавици

този чифт ръкавици има лява и дясналявата слагам на дясната ръкаи е страшно неудобнопреди много годинимама ми оплете един чифт ръкавицибез опако и право, без лява и дяснакакто и да ги сложех, не можеха да са наобратноносех ги, когато тръгвах за училищеносех ги и след училищеслед това ги забравих някъде, и аз не знам къдеи ги изгубих

Преведе от китайски СТЕФАН РУСИНОВ


Музикална фантазия за живота

Илюзиите и мечтите сипоставям в дълга тясна раковина.Платната от върба изплетени,увиват се край напев на цикади.Въжетата на мачтите пристягам.Издува вятърът платна от утринна мъгла.Отплавах.

Безцелно.Над сините вълни на небесатаоставям слънчевия водопадвъв черно кожата ми да окъпе.

Със плещите си слънцето ме тегли,овързанос въже от силна светлина.И ето постепенноизмина то дванайсетчасов път.

А вятърът ме тласкана изток и на запад.Угасва слънцето във здрача.

Дойде нощта.Доплавам до сребристата река.Звезди отвред ме гледатАз хвърлихна лунен месец сърпа – златна котва.

Едва провижда се зората.Изпълнен с айсберг от тъмни облаци е океанът.Връхлитат ме“Бум-бум!” – гръмовен тътен, ярка мълния.О, накъде отивам?Вселената е тъй безкрайна.

От златен сноп пшеницаизплитам люлка.И вдъхновението свое, и сърцето сиполагам в нея.А колело с бутониоставя времето да се приплъзне ида поздрави света.

И претъркулва сепрез мащерка и хризантеми.Щурците ме приветстватс потрепване на струни.Стопих надеждата си в аромата на цветята.Нощта е като долина.Денят – като планински връх.Ще спя! Очите щом затворяи в миг светът ще стане чужд за мен.

И конят, който язди времето,е грохнал вече,а жълта птичка на мирасви гнездото си в колата ми...Все тъй пеша ще бродя по света – гори, пустини, кътчета самотни...

Припича слънцето земята кръглакато че тя е питка.Вървяс нозете свои необути

и стъпкинавред печатам по земята.Разтвори се светав живота ми.

Ще пеячовешка песен,след хиляди годинида екне във всемира.

Слаба надежда

Аз и безбройните камъни речни,неможещи да се излюпят, се скупчихме заедно.

Синият ручей се надигна и ни погълна,а после полека ни изплю обратно.

И само това е.Надявам се просто тревата така да стори,че по-дълга сянката да стане.

Дъжд

Прашносиви облаци.Все така нечисти ще останат.Ние пък разтворихме чадъри почернихме небето.

В бавно плаващата нощима две бинарни звездни двойки.Сякаш нямат ясен ходПросто ту са близо, ту – далеч...

Усещане

Небето е сивои пътят е сив,и постройките сиви са.Сив е дъждът.

Сред мъртвата пепелпреминаха двете деца.Едното – искрящо червено,а другото – светлозелено.

Преведе от китайски ЖАСМИНА ТИХИНОВА

За Ю Дзиен поезията представлява преди всичко възможност с думи да опишеш света около себе

си. Роден е на 8 август1954 г. в Кунмин, провинция Юннан. На две години заболява сериозно от

пневмония. Свръхдоза стрептомицин го спасява, но впоследствие го оставя с частична загуба на слуха на едното ухо. Ето какво споделя в своите биографични

бележки: „Но този мой недостатък ми помогна да възприема и усетя света не чрез общуване с другите,

а чрез очите си. Така създадох „вътрешно ухо” за самия себе си”.

Ю Дзиен расте във времето на започналата през 1966 г. Културна революция. Прекъсва образованието

си, скита из улиците на Кунмин, а родителите му са принудени да напуснат дома си и са изпратени

в трудово-възпитателни лагери. През 1969 г., когато е на 16 години, започва работа като нитач и заварчик във фабрика извън града. На

двадесет започва да пише своите първи стихове в свободен стих. През 1980 г. след възобновяването на образователната система

Ю Дзиен постъпва във Факултета по китайски език и литература към Университета в Юннан. Големият успех идва през 1986 г.

Дървото, под което намерих подслон

Подслоних се под едно дърво да се скрия от дъждато протегна ръка и спря дъжда за мен възпря го и за друг един пътниккато покрив широко се простираше и приютяваше хоратабяхме непознати един за друг, ала се притискахме плътно към неговата гръдкато мравки се прилепихме към тъмнозелената му кожа Мирисът му ни успокоявашекато малки кенгура в полето подавахме глави от торбата му и се оглеждахме насам-натамвзирахме се зорко в цвета на небето Плашеха ни светкавиците, бурите, пороитепод това непоколебимо като планина дърво ние се спасихме от смъртта

В миг дочух гръм, светкавица се заби в неговото чело И - о! - колко зловещотова бе последният решителен удар на черния боксьорала аз не се уплашихзнаех, че то няма да се пречупи чувствах се защитен като в утробато нямаше да се предаденикога не се криеше от бурите, никога не бягаше от брадватаот всички неща, пред които треперим

То е дърво, което през януари ние наричаме „пролет”през ноември – съчки за огрев или гнездо на вранито е като водата – подземната вода не бяга от небесната водапрез лятото то е за нас чадър, а за града – хубава гледкато ни превръща във вярващи, благодарни същества и не знаем как да му се отплатимне можем дори като на майка да му се отблагодаримние ще остареем преди негочуем ли ромоленето на листата, понесени от вятъра, очите ни се изпълват със сълзине знаем защо толкова много го обичамесякаш се раждахме с обичта към него…

То не се крие от брадватада, то сигурно не очаква удар на брадва,то не вярва в човешка философия или религия,когато неговата плът бива порязана, потича бял сокхиляди красиви листенца пресъхват и окапватсвиват се сякаш са очи на красиви девойки,които повече няма да се разтворяти тази смърт е тъй грознатази смърт е ужасна

То не обръща внимание на времетоне го интересуват ни брадва, ни дъжд, ни враниздраво се е захванало за този къс земяс всеки изминал ден все по-дълбоко и по-дълбоко се впива в неяи прониква в най-скритите й мислито извайва и полира всичко, до което се докосне

Онази най-ниска черна част,онази част от корените му се издига до центъра на живота

Кое е това, което го кара да приеме формите на вятъракое е това, което кара птиците да отлитат, после пак да се завръщат... и така до безкрайкое е това, което го прави тъй очарователно през пролетта и радва хората,а през есента ги натъжавакое е това, което след смъртта оставя след себе си дръжката на брадва,а самото него превръща в пламък

То не обгрижва, но и не отблъсква хората, бягащи от дъждане го е грижа дали тези редове са плод на вдъхновението на един търсещ подслон човекто здраво е сграбчило нощта, онази невидима под земята нощ,която постоянно пречи на дланите му да се захванатдолепих се плътно до корема му бях неговата птица, която чакаше дъжда да спре, за да отлетиБурята падаше на големи парцалидъждът ставаше все по-лек и по-лек

Гу Чън Ю Дзиен

Гу Чън (1956-1993 г.) е съвременен китайски поет, един от най-известните от

поетическия кръг на „Забулената луна”. Син на военния поет Гу Гун, той прекарва

четири години в отдалечен край на провинция Шандун по време на Културната

революция в Китай. Въпреки неговата известност (или може би тъкмо поради

нея) първият сборник с поезия „Тъмни очи” бива публикуван едва през 1986 г. От

средата на 80-те години неговите творби стават все по-експериментални и той

избягва блестящата лиричност и сложните метафорични построения от предишното

си творчество. Написва няколко дълги цикъла от „сюити” като „Светове на прослава” и „Живак”.

Гу Чън се самоубива в Нова Зеландия през 1994 г, след като убива жена си Сие Йе. Неговият посмъртно издаден „роман” „Ин-ар”

описва живота му в чужбина. Следните му творби са преведени на английски: „Избрани стихове на Гу Чън” (1990), „Ин-ар” (1995) и

„Есета, интервюта, спомени и непубликувани материали на Гу Чън” (1999).


1986 година и

поетическото

движение Фейфей

В първия брой на „Фейфей” бяха публикувани „Манифестът на Фейфей” от Лан Ма, „Метаморфози на конструкцията: светото откровение за съвременното изкуство”, „Увод в предкултурата” и „Малък речник на Фейфей” от Лан Ма, както и написаният съвместно от Лан Ма и Джоу Луън-йоу текст „Поетическият метод на Фейфей”. Тези теоретични съчинения категорично разясняваха какво е Фейфей и какво не е. Аз самият обаче не съм много силен в теоретичните разяснения и след като прочетох текстовете, продължавах да се питам какво в крайна сметка представлява Фейфей. Самите понятия и изрази ми внушаваха чувството за нещо новаторско и оригинално. Особено „Манифестът на Фейфей” – той пораждаше у мен трепетно вълнение подобно на това, което навремето навярно е предизвиквал у младите революционери „Комунистическият манифест”.

Манифест на Фейфей* (откъс)

Днес, под знака на Фейфей и всички засега все още твърде мъгляви значения, струпани зад него, които предстои да бъдат изяснени, ние официално заявяваме, че: с обявяването на Фейфей вдъхновено ще разширяваме пределите на културата, докато културата не проумее в дълбочина жизнеността и мисленето на Фейфей. Докато не се уверим с очите си, че този културизиран свят и тази културизирана човешка общност отново се изпълват с жизнеспособност и навсякъде заклокочат ценностите на Фейфей...

Всъщност Фейфей е именно една революция, революция в света на езика. Фейфей държи да прочисти замърсените от културата думи и да им възвърне първоначалния облик. Да вземем за пример думата „луна” – тя трябва да престане да бъде символ на покой, роден край, романтика и любов, „луната” просто трябва да бъде онова светещо отгоре небесно тяло.

Фейфей това е общо принципно название за обекта, формата, съдържанието, принципа, процеса, пътя и резултата на предкултурното мислене. В същото време Фейфей е същностно описание на изначалния облик на вселената.Мнозина иронизираха Фейфей с думите: „Значи вие искате да отидете отвъд смисъла на думите и същевременно сте тръгнали със същите думи да съчинявате стихове. Че това е все едно да се издигнеш над земята, издърпвайки се за собствените си коси?!” Добре, а нима да се вдигнеш над земята, теглейки се за косите, не е нещо прекрасно! Така да бъде – и напук на тази ирония реших да бъда поет от движението Фейфей. Аз трябваше да се издигна над земята за косите си. При това знаех, че в своето издигане над земята нямаше да бъда сам. Най-отпред в първия брой на сп. „Фейфей” бяха публикувани стиховете на Ян Ли „Студени пейзажи”. Всъщност това беше общо заглавие, приютяващо три стихотворения – „Уличен пейзаж”, „Градче” и „Дневник в ален цвят”. По тези стихове разбрах, че Ян Ли вече е започнал да се издига лекичко над земята за косите си...

Преведе от китайски ВЕСЕЛИН КАРАСТОЙЧЕВ

* Из „Незавършилият авангардизъм”, лекция, изнесена от китайския писател Хъ Сяоджу на 15 юни 2011 г. в института „Конфуций” в София.

Случайна

среща във влакаУ Дзясюе ми разказа две негови скорошни случки, след което обобщи с едно изречение: всички случайно срещнати момичета са вещици.Тъкмо щяхме да се качваме на влака. Разбира се, той ми разказа двете случки в чакалнята. Слушането на такива истории в обстановката на чакалня на жп гара винаги ми докарва някакво смешно и нереално усещане. След като се качихме на влака, той продължи да нарежда, не се смей, не съм си го измислил. Казах, е, да, да, вещици, аз вярвам.Влакът беше от Чънду до Чунцин. В края на миналия век между Чънду и Чунцин вече е имало прокарана магистрала, иначе казано, автобусът стига до Чунцин за три часа и половина, а с влак трябват дванадесет часа. Защо тогава отивахме с влак? Попитах У Дзясюе, защо отиваме с влак? Отговорът му беше, отдавна не съм се возил на влак. Докато изричаше това, в ръката си държеше двата билета за влак, които тъкмо беше купил, а в очите му имаше кехлибарен цвят от старо време. След като изслушах двете му истории в чакалнята и тръгнах към контролата, внезапно си спомних думите му, че отдавна не се е возил на влак, и в мен се появи предчувствието, че третата история ще се случи във влака.Бяхме в дванадесети спален вагон на легла С3 и С6, тоест едно горно и едно долно. Оставихме багажа върху багажника и отидохме на обиколка из вагона. След това накарах У Дзясюе да направи още една обиколка. Той попита, за какво? Казах, ясно ти е. На него май не му се ходеше, ококорил се беше, с което искаше да каже, че изобщо не му е ясно. Казах, нали точно заради това се качи на влака? Хайде на обиколка. Той направи засрамена физиономия, значи - прозрял съм го. Ха, изражението му, когато се върна, беше напълно в рамките на очакванията ми. Разочарован ли си? После казах, не му мисли, наспи се хубаво, сладки сънища, по съмнало ще сме стигнали Чунцин. След което заех долното легло. У Дзясюе нямаше какво да направи, събу се и се покатери (с доста неловки движения) на горното легло.Лампите във вагона потъмняха. Поспах малко, след което внезапно се събудих. Почнах да си мисля, че съм се стреснал от някой сън. Само че веднага усетих, че У Дзясюе ми вика нещо, искал да ходи във вагон-ресторанта за бира, разбира се, и за печена патица. Казах, без мен. Сетих се, че когато ме събуди, тъкмо сънувах един съвсем нелош сън, и сега, разбира се, изобщо не ми беше хубаво. У Дзясюе отиде сам в ресторанта, аз се обърнах на другата страна и продължих да спя.Колелата на влака притискаха релсите и тутуфкаха. Аз бях полузаспал, полубуден. След като У Дзясюе ме разбуди, онзи сън съвсем излиня, беше почти невъзможно да се възвърне. Тъкмо сякаш взе да ми се присънва нещо, У Дзясюе отново ме разбуди със смотания си глас. **** съм те в костенурката! Така го изритах, че за малко не падна от влака (всъщност нямаше как да падне, просто така си представих, като го ритнах). Но той не се ядоса, даже сякаш му беше гузно, се сви на седалката до масичката. Гледа ме колебливо сто часа и най-накрая каза, че се кани да слиза в Нейдзян. В началото не зацепих, да слезеш в Нейдзян, какво означава това? Погледът му в този момент щъкаше като луд, което ми възвърна изгубеното вече предчувствие. Ситуация ли има? Засмях се малко саркастично. Той кимна. В ресторанта ли я срещна? Той пак кимна. Нейдзянско момиче? Той продължи да кима, но погледът му вече не щъкаше, а преливаше от щастие.Нейдзян се намира между Чънду и Чунцин (горе-долу точно по средата), малък град със силно развита захарна индустрия.След което пак попитах, значи, третата история наистина започва? Ще стане?Той каза, абе не е съвсем така, най-добре да не е някаква измислена история, а да е истинска, но не съм сигурен.Казах, като не си сигурен, къде си тръгнал? Бавноразвиващ ли си?Погледът му пак започна да щъка. Нима всички случайно срещнати момичета са вещици? Когато изрече това, погледът му се рееше, леко завеян и малко отчаян.Като го видях такъв, казах, като искаш, отивай, в крайна сметка това си е възможност. Ако наистина е вещица, голяма работа, най-много да пристигнеш в Чунцин с един ден закъснение, нищо не губиш. Ти ходил ли си в Нейдзян? Не си? Ами все едно си отишъл в Нейдзян на пътешествие. В крайна сметка сегашните провали са бъдещо богатство.Ами ако не е вещица?, попита той смутен.Мамка му, ами честито тогава, успешна любов, можеш да започнеш така лелеяния си семеен живот.Само дето все имам чувството, че случайно срещнатите момичета...Още преди да се доизкаже, надигнах крака, с който го бях ритнал преди малко.Какво ще постигнеш, ако само се колебаеш?И така, той взе багажа си и малко след като влакът спря на гарата в Нейдзян едно стройно, тъничко момиче с цветна рокля слезе и изчезна под мъглявите лампи на полунощния перон.

Преведе от китайски СТЕФАН РУСИНОВ

Хъ Сяоджу

през най-грубата му ръка успях да видя и другите му ръцеприличаше на Гуан’ин* – имаше толкова много ръцевидях змия, къртица, мравки, птичи яйца – всякви тваривсички те бяха на дървото, в стомаха на кенгурутосред двадесет и едната ръце отрих двойка пеперудите висяха като грозд, втъкани в неговите листана най-високото място – там, където то докосваше небетовидях два ястреба, наметнали черна пелерина Тихи и благипод листата на дърветата буболечки спяха едни до другикато във война хората търсеха убежище от въздушното нападениеи чакаха тревогата да отмине

В този миг сякаш целият свят се бе втурнал към това дървото стоеше изправено на тази вековна земянепоклатимо – като висока планина

Дъждът спря и ние си тръгнахмехората един след друг се качиха на пътяптиците се завърнаха в небетослънцето се подаде и дари дървото с цялата си светлинато не се скри

Дървото от джунглата на субтропиците, банянът** - приличаше на изящен паунА огледалото на капките в светлина отразяваше скъпоценни камъни по цялото му тяло

Моята жена е тиха жена

Моята жена е тиха женазаедно преминаваме през изгорените от слънцето червени планински земии достигаме до брега на река Салуин,която като лъч гарвановочерна светлина се спуска стенейки от високите планинитя носи на гръб семената, които онази нощ сред тръстиките посях в неяноси на гръб едно момченце с черничко дупегрохотът от бушуващите вълни тласка човека към гряхако иска да обича – да обича ако иска да плаче – да плаче ако иска да се издигне подобно дърво мъжът копнее да се прояви жената жадува да се притисне

Моята жена е тиха женатя ми позволява да правя онова, което мъжът иска да прави край бреговете на река Салуинкара ме да изкрещя високо, изправен пред скалите, да напрегна мускулите сиоставя ме да я притискам силно, с гърдите си да я прогоря и да я превърна в змияна брега на реката тя протяга своите бронзови, плътни като стволове и все пак толкова нежни бедразатваря очи Не гледа голото ми тялосъс затворени очи тя е по-красива и от небесните жении тези очи – тези две листенцаса като листата на евкалипта през пролетта

Моята жена е тиха женаот плътта й не мога да отразя душата й взира се в мен никога не се отдалечаваникога не се доближаваима посърнало изражение на вълк

Моята жена е тиха женацял живот е вярна на един мъжне променя посоката си като дим от огнище отправен към небетовинаги става при зазоряване и при здрачшироко разтваря и отново затваря вратата на нашия домподнася ми чаша вино, пълна паница с месокогатояругаякогатоябиятясвежда главапонякога пълзя по земята като куче и ближа полата йнощем тя остава сам-самичка в тъмнинатавслушвайки се в задявките между мен и селските жени

Моята жена е тиха женапреди предвождах цяло стадо черни кравигоре на върха, долу в долината аз бях повелителят на планинатаонзи ден се спуснах по склонатя ме изгледа и каза„Свечери се”тръгнах подире йоттогава хиляди пъти бягахно после тайничко се връщах Връщах се до болка изплашен

Гарвановочерните води на река Салуин се стичаха от планината

Моята жена е тиха жена

* Гуан’ин - Бодисатва Авалокитесвара е позната още като „хилядоръката богиня на милосърдието”.

** Банян – известно и като Бенгалски фикус.

Преведе от китайски ЙОАНА ЗЛАТЕВА


Арчибалд Маклиш

Из „Поезия и опит”

В китайския стих няма граматичен апарат, който да указва връзката между думите. Връзката е загатната, оставена на контекста, на логиката на ситуацията. Йероглифите, всеки от които представлява една основна идея, стоят един до друг - графичен фон, въображаеми сенки някъде отзад. Звуците следват резервирано, в последователен ред. И вербалният смисъл е предугаден, не както при английския, където е обяснен чрез синтаксиса, а като основните идеи са оставени да заемат местата си в модел, който те заедно сътворяват.

...В едно стихотворение на великия Ду Фу, най-големия поет на Тан и една от най-значимите фигури на световната поезия, има един стих, който проф Д. Р. Хайтоуър превежда така:

„Едничка светлина мъждука от лодката в реката”The only light shines from a rive boat.

На английски, поне в редакцията на Р. Пайн, тези линии не предават нищо остро видимо или чувствено. Просто регистрират факта, че дъждовната нощ е черна, тъмна, няма друго освен неясна светлина от лодка в реката. Но при буквалния превод петте йероглифа стоят независимо, всеки за себе си.

Река...лодка...огън...сам...светло

И моментално и безпогрешно човек вижда. Под тези черни облаци, в тази тъмна и безмълвна пустота има река, и в реката лодка, и в лодката огън – онези малки печки за готвене, които на Изток се използват по лодките и малките рибарски съдове. Освен нея, освен тази искра там някъде в реката, няма никаква друга светлинка, нищо, което да проблесне. Само този огън. Липсата на връзки, енклитика, синтактичен апарат, директиви за разбиране – отсъствието на всичко това, при все че прави разгадаването трудно за мисловните ни способности, разбужда сетивното въображение и човек вижда, чува, почти долавя мириса на мократа от дъжда земя, червена и бяла – тази земя на Чънду, която на сутринта ще бъде покрита с цветя...Но китайската поема ни кара да виждаме образите не само като образи. Ето един друг буквалнен превод на стих от поемата на Ду Фу за гражданската война, която вилнее в Китай по времето на Тан, 8. век, и не малко опустошава живота на Ду Фу.

Синьо...дим... лагерни огньове...бяло...кости... мъже

Граматичните връзки са лесни. „Синьото” е димът на лагерните огньове , „бялото” са костите. Но нещо повече е подсказано. Синьото на дима е сега. Димът е винаги сега. Но тези кости не са от сега. Те са отдавна. Те са бели. Тоест двата образа са видени с времето между тях. Времето витае сред тези образи, поставени един до друг; време, над което витае войната и война, над която витае времето. (...) Да разгледаме поемата на Ли Бо, на събуждащия се от опиянение. Едно грубо перифразиране, което иска да

предаде главно връзката между

образите, би звучало горе-долу така:

„Животът в този свят е само един голям сън,Не искам да го похабя с мисли и каквото и да е”,Казах си, и целия ден бях пиян.Лежа на верандата пред врата, безпомощен.Когато се събуждам в градината се взирам –птичка пее сред цветята.Чудя се: Кой сезон е?Бъбреща авлига, пролетен вятър.Въздишам, трогнат от песента.Има вино и пълня чашата.Диво пея, очаквайки луната.Когато песента свършва, сетивата са мъртви.1

Това е не само много прочута поема, тя е и много полезна тъкмо за нашето изследване, за възможните връзки между чувствата и образите. Читателите от англоезичните страни страдат от едно предразположение, естествено като настинката, да смятат, че образите в поезията са нещо декоративно и, следователно, трябва да са красиви. Ако те са прави, то очевидно Ли Бо не е. Да се „напиеш” може да е поетично за някои възторжени души, но няма нищо поетично в отрезвяването и още по-малко в това пак да се напиеш, за втори път в един и същи ден. Още повече, че Ли Бо е толкова наясно с този факт, колкото и ние. Никой, който е чел тази поема повече от два пъти, не би помислил, че тя е писана като възхвала на пиянството. Пролетният вятър и пеещите птички ясно го доказват. Не, тези образи не са декоративни и не са имали намерението да бъдат такива – не са красиви и не са имали намерението да бъдат. Те са елементи от поемата, елементи от структурата й и когато се четат, трябва да се разбират в този смисъл. (…) Поемите не са мислени да бъдат „хубави”, те са мислени да бъдат поезия - което е едновременно нещо повече и нещо по-малко.

Никой не знае това по-добре от Ли Бо и неговите съграждани, които имат най-старата поетична традиция от всички нации и чието умение да създават образи, изписани с туш или с думи, няма равно в света. Най-високата оценка, която критиците от древността

1 Придържаме се напълно към английския превод, цитиран в

статията, който все пак е интерпретация, а не буквалният

превод на оригинала. – Бел. прев.

са дали на поета Тао Юан-мин, е: „Неговите чувства са истински, пейзажът е истински, фактите са истински и мислите му са истински“. В какъв смисъл истински? Взети от живота. Да, фактите на Ли Бо са реални – прекалено реални за някои вкусове – сцената е истинска; събужда се пияният, примигва към градината, чува птичка, пролетен вятър. Но са ли тези малки сценки само и просто истински? Представляват ли те, както каза един от моите студенти, нещо повече от „реминисценции на един пиян ориенталец”? Или съдържат нещо друго. Защо да не са просто лекомислени, празни или неуместни? Поради факта, който не може да убегне на мислещия читател, че тези образи съществуват във взаимоотношение. Тук имаме две пиянства и те не са еднакви. Първото, както отбеляза един от студентите ми, е пасивно, второто е активно. Първото е пиянство на пролетната сутрин, настроение, което всички познаваме, споменато в началото на поемата: „Животът в този свят е един голям сън: не искам да го похабя с мисли и каквото и да е.” Второто е страстно

пиянство; опияненият пее диво, очаквайки изгрева на луната; пиянство, което завършва с един вид смърт – усещанията са изключени. И ето ги, в началото и в края на поемата тези двама пияни мъже, които са един и същи човек. И между тях какво? Между тях е градината, пеещите птички, пролетният вятър и въпросът: „Чудя се кой сезон е?” И какво означава този въпрос? Означава, че аз не зная къде съм във времето. И какво общо имат птичките и вятърът с това мое просветление? Те знаят, а аз не зная: „Бъбреща авлига, пролетен вятър.” Вятърът знае кой сезон е, и птичките знаят, но аз не зная. Времето е преминало край мен. Животът е преминал край мен. Изпуснал съм момент от времето, момент от живота. Пълня чашата отново. Диво пеейки, чакам луната да се издигне... този момент. С други думи онова, което лежи между двамата пияни мъже в пролетната градина, е осъзнаване на смъртната ни участ, мимолетен поглед към човека в мрежата на времето, в което всички сме хванати и чиито заплетени нишки така нежно обичаме. Животът в света е един голям сън – да, в

пролетна сутрин на слънце. Нещо, което не трябва да се похаби с мисли. Но да се събудиш и да откриеш, че един ден от този сън е отлетял - дори без да знаеш кое време и сезон на година е, при все че птичките и вятърът знаят - тогава животът вече не е един голям сън. Загубата дори на едничък ден от този живот, на част от деня, на няколко часа ни е скъпа. Страстно скъпа. Безценна.(...) Предполагам би било възможно - всъщност зная, че би било възможно - тази поема да се чете без всякаква емоция. Всеки, който е запознат с както изглежда историчския факт, че самият Ли Бо е бил голям любител на оризовото вино, и който знае известния литературен факт, че възпяването на алкохолното опиянение е традиционна тема в китайската поезия, би могъл лесно да приеме тези стихове като вулгарна и доста плоска поетична закачка. Със сигурност в езика на поемата няма нищо, което да търси събуждането на чувства... Няма никакво видимо намерение да ни къса сърцето или поне да го докосне. При все това и въпреки това в поемата присъстват чувства, за всеки един, който разчита не само на езика на поемата, но и на образите, които тя предлага за очите и за слуха. Когато видим тези двама мъже, които са един и същи човек и когато чуем птичките и вятъра, тогава този въпрос става разбираем.Чувството, ако има чувство, е в образите - или ако не в тях, то сред тях. Както е много често в китайската поезия.

A. MacLeish, Poetry and Experience, Riverside Editions, 1960

Арчибалд Маклиш (1892-1982) е една от водещите фигури

на американската модерна поезия. Носител на три награди

„Пулицър” за поезия и драматургия. Заедно с Хемингуей,

Фицджералд и Пикасо посещавал салона на Г. Стайн,

приятел на Езра Паунд. По-късно завежда библиотеката

на Конгреса и е председател на американската Академия

за изкуство и литература. Като професор в Харвард

посвещава множество лекции и есета по въпроса за

връзката между поезията и непосредствения опит и

преживявания, които го свързват с източната естетика и

светоусещане. В своята най-известна поема Ars Poetica той

провъзгласява мотото на модерната естетика „Поемата

не трябва да значи, а да е“, което е директен отзвук на

идеите на любимия му литературен критик Лу Цзи (4. в.) и

поезията на китайската чан-даоистка традиция

Преведе от английски МАРИЯ ГРУЕВА

ИнтерпретацииКогато се учим да говорим, ние се учим да превеждаме... самият език е вече превод, на първо място на не-вербалния свят.”

Октавио Пас

Увлеченията на 18. век по les chinoiseries (китайщини) на ветрилата, дебелите буди и „просветения деспотизъм” на

кититайските императори, възхваляван от Волтер, през 19. век вече се конкретизират, благодарение преводите на

френския синолог барон Леон д’Ерве де Сен Дени („Поезията на епохата на Тан” и есето му върху китайското поетично

изкуство, 1862 г.) в литературни влияния и интерпретации, увличащи „магьосника” на френския Парнас Теофил Готие,

Виктор Юго, Теодор де Банвил, Мопасан, Пол Клодел, Анри Мишо и т.н. и т.н., и са все така неувяхващи и неуморно

раждат най-различни откривателства.

В англоезичния свят допирът с китайската поетика става именно през преводите от френски на споменатата

антология на китайска класическа поезия на Л. д’Ерве де Сен Дени и бестселъра „Нефритената книга” (авторизирани

преводи и вариации по тези на Сен Дени) на дъщерята на Т. Готие, Юдит Готие, и вече по-късно на Артър Уолей, Езра

Паунд и цяла плеяда от английски и американски поети, които се опитват да разкрият онова, което е убягнало при

френските препреводи или съвсем е било изгубено в неумелите поетични опити на някои британски синолози.

И все така. От невинния екзотизъм на романтизма на 19. век, през символизма, имажинизма, акмеизма, структурализма...

и всичко останало на 20. и 21. век.

М. Г.

К И Т А Й Щ И Н И


Лу Сюн

Хвърчило Зимата в Пекин – по земята още има натрупан сняг, сивочерни голи клони забучват на вилиците си ясното синьо небе, а в далечината се носят едно-две хвърчила. Лично мен това ме кара да чувствам изумление и печал.

В родния ми край сезонът на хвърчилата е ранната пролет. Чуеш ли пърпорене на вятърна перка, вдигнеш очи и ще видиш бледосивкаво хвърчило с форма на морски рак или светлосиньо хвърчило с форма на стоножка. Има и самотни плоски хвърчила, наречени „керемидени”, без вятърни перки, които се носят на ниско, сякаш изоставени, с жалък и нещастен вид. Но това е времето, когато върбите по сушата вече покарват, а ранните планински праскови разпукват пъпки и откликвайки на детската шарена украса на небето, създават топлината на пролетния ден. Къде съм аз в този миг? Наоколо ми все така е хладнокръвното убийство на лютата зима, а отдавна загубената пролет на родния дом – домът, с който отдавна съм се простил – се люшка точно в това небе.

Аз поне никога не съм си падал по хвърчилата. Не само не съм си падал по тях, ненавиждал съм ги, тъй като винаги съм ги смятал за занимание, подхождащо само на бездарните деца. Точно обратно на мен, за по-малкия ми брат – по онова време да е имал-нямал десет, болнав и изключително хилав – хвърчилата му бяха любимото нещо. Тъй като нямаше достатъчно пари да си купи свое, а аз не му разрешавах да пуска чуждо, не му оставаше друго, освен със зяпнала малка уста часове наред да гледа прехласнато нагоре към небето. Ако изведнъж в далечината хвърчилото рак паднеше, той извикваше от уплаха, а ако въжетата на две „керемидени” хвърчила се преплитаха, а после се отплитаха, той подскачаше от радост. В моите очи това му поведение бе за посмешище и достойно за презрение.Един ден изведнъж се усетих, че някак напоследък не го бях виждал много-много, но пък го бях мяркал да събира сухи бамбукови пръчки в задния двор. В миг нещо сякаш ми просветна и се втурнах към бараката, използвана за склад, в която почти никой не ходеше. Блъснах вратата и както очаквах, заварих брат си вътре сред прашните камари от джунджурии – седеше върху столче с лице към голяма квадратна табуретка. Видял ме, той се стресна и се изправи, лицето му пребледня, а тялото му някак се сви. Опряна в табуретката стоеше още необлепената с хартия бамбукова рамка на хвърчило пеперуда, а върху табуретката имаше и две малки вятърни перки, които щяха да служат за пеперудени очи. Допреди миг брат ми ги бе украсявал с червена хартия и делото му почти вече бе завършено. Доволен, че съм разкрил тайната му, но и бесен, че ме е лъгал и така всеотдайно скришом е майсторил играчката на бездарните деца, аз на мига се пресегнах и счупих едното пеперудено крило, вятърните перки съборих на земята и ги стъпках. По отношение и на старшинство, и на физическа сила той не можеше да се сравнява с мен, повече от ясно аз бях пълният победител. Тогава с високомерна крачка излязох, оставяйки брат си напълно отчаян там в онази малка барачка. Какво е станало след това: нито знам, нито съм обърнал внимание.Но ето че дойде моментът на разплатата, и то дълго след като и двамата бяхме тръгнали всеки по своя път, а аз вече бях на средна възраст. Имах нещастието да попадна съвсем случайно на чуждестранна книга, в която се обясняваха децата. Едва тогава разбрах, че играта е най-изконното поведение на едно дете, а играчките за него са ангели. В този момент онази детска гавра – поругаване над духа, за която не се бях сещал цели двайсет години, сега отново се разигра пред очите ми и сърцето ми сякаш се превърна в парче олово, което запотъва надолу и все по-надолу.Сърцето ми не само потъна, то всъщност секна. Продължи тежко-тежко да потъва, потъва.Знаех, че има начин да изкупя грешката си: ще му подаря хвърчило; ще настоя да го пусне, ще го насърча, ще ида с него да го пуснем заедно. Ще викаме, ще тичаме, ще се смеем. А и той отдавна вече има брада и мустаци като мен.Знаех и още един начин да изкупя грешката си: ще отида да го моля за прошка, ще го чакам да каже: „Изобщо не те виня!” Тогава на сърцето ми със сигурност ще олекне. Това наистина бе един напълно осъществим план.Един ден се видяхме. Върху лицата ни отрудеността от „живеенето” беше врязала допълнително множество бръчки, а моето сърце тежеше. Скоро се заприказвахме за стари неща, за детството и аз му описах онази случка, оправдавайки се, че когато си малко момче, вършиш глупости. „Изобщо не те виня!” – мислех ще каже той, аз да си получа прошката и сърцето ми да ме отпусне.„Наистина ли е имало подобно нещо?”, попита той, усмихвайки се учудено, сякаш му разказват история, засягаше някой друг. Всичко това се бе изпарило от паметта му.Изцяло го бе забравил. Не таеше никаква злоба. Тогава за каква прошка можеше да става дума? Когато няма злопаметност, прошката е лъжа.На какво ми остава да се надявам сега? Сърцето ми все така ще продължи да тежи.Сега пролетта на родния край отново е в небето на тази чужда земя, носи ми спомени от отдавна загубеното детство, с тях и невъобразима печал. Май по-добре ще е за мен да се укрия в хладнокръвното убийство на лютата зима – но наоколо нали и така си е люта зима, носеща ми непосилен хлад и студ.

24. 01. 1925 г.

Преведе от китайски ТЕОДОРА КУЦАРОВА

Франсоа Чън

Из „Езикът на

китайската поетика”

Нека да разгледаме едно четиристишие на Ли Бо, което представлява особен, екстремен случай, при все че често се среща в китайската поезия. Става въпрос да наблюдаваме как в едно стихотворение, където описателните елементи са сведени до минимум, символичните образи изграждат една хомогенна парадигма и един пространствен порядък, в който, противопоставяйки се един на друг, те се трансформират във взаимозаменящи се структури. И чрез тази структура, едновременно разчупваща и обединяваща (като едно съзвездие), поразяваща със своята икономичност, се оголва един метафоричен език, в който обект и субект, вътре и вън, далечно и близко са страните на една неизменно искряща призма.

Нефритена веранда ражда бяла росаКъсно в нощта навлиза в копринен чорапНо спускa кристални щориПрез прозрачност съзерцава есенна луна2

Ли Бо

Темата на поемата е жена, очкваща в нощта на верандата пред къщата си – очакване дълго и напразно, любимият не ще дойде. Раздразнена, тя се оттегля в стаята заради нощния хлад и през спуснатите „кристални щори”, все още очакваща, доверява на луната, така близка (със светлината си) и така далечна, своята болка и надежда.Поемата е представена като поредица от образи: нефритена веранда, копринен чорап, кристални щори, есенна луна. Един познавач на китайската поетична символика без затруднение ще схване конотативния смисъл: - нефритена веранда - женски покои, гладката и фина женска кожа;- бяла роса - хладна нощ, самотни часове, сълзи, както и еротичен нюанс; - копринен чорап - женско тяло;- кристални щори – вътрешността на женските покои.Четирите фрази, съставящи поемата, могат да се анализират така:

Допълнение + глагол + обект

Във всяка от фразите глаголът в средата е определен от допълнение и води към обект. Като се има предвид отсъствието на лични местоимения, поемата изглежда като един процес, в който нещата се нанизват сами, образ след образ поражда друг, и така от първия до последния.

Ос на комбинациите Ос на селекциите

Раждам нефритен прагНавлизам бяла росаСпускам кристална завеса Съзерцавам есенна луна

Тази парадигматична организция в сърцето на линеарното развитие позволява да се провери, на нивото на образа, доминиращата черта на поетичния език, дефиниран от Р. Якобсън като „проекция на оста на селекциите върху тaзи на комбинациите”. Много деликатно поетът разрушава езика, като вмъква във времевия порядък пространствено измерение. Образите, противопоставени един на друг, сякаш „естествено раждат”, провокират смисъла:

нежно твърдо

природа Луна праг вън

човек копринен чорап кристални щори вътрe

Този способ да се оставят образите „да си играят” е същностно условие за една икономия на структурата, обединяваща в себе си вътре и вън, далечно и близко и още повече субект и обект. Вътрешният свят се проектира навън, докато външният се превръща в знак на вътрешния. Този нефрит е едновременно веранда и женската плът; тази бяла роса е едновременно свежата нощ и желанието на жената; (…) едновременно лицето на жената, която съзерцава, и луната, видяна през

2 Буквален превод, на който Фр. Чън не предлага поетичен

вариант в книгата си. В края на текста сме добавили преводи

от френски и на руски на същата поема. – Бел. прев.

кристалните щори. И тази луна, едновременно далечно присъствие и интимно усещане, ражда нов смисъл при всяка своя среща с предметите. И ако си послужим с метафоричен език, бихме могли може би да кажем, че над баналния, terre а terre, дискурс се издига един небесен свод, където прелитат лъчисти фигури, формиращи съзвездие. Обединени от метонимични връзки, те преобразуват случайността в необходимост, обуславят се един друг, привличат се и се осветляват с пресичащите се сияния. В средата им свети звезда с особен блясък; луната. Към нея конвергират други звезди; тя е тази, която, натежала от човешки желания, ги осветява. Тази луна, която е един от основните символи на китайските поети, чиято изключително „нощна” чувственост разкрива чрез знаците на първичния ритъм магията на една нощ на тайнство и съпричастност. На съпричастие, причастие и мит.

БележкаДва традиционни превода на поемата от големия руския синолог и преводач В. M. Алексеев и от френския преводач Д. Хойзи:

Тоска на яшмовом крыльце

Яшмовый помост рождает белые росы.Ночь длинна: овладели чулочком из флера.Уйду, опущу водно-хрустальный занавес:В прозрачном узоре взгляну на месяц осенний.

Complaintes des marche de jade

Tard dans la nuit les marches de jade perlent d’une roséeQui traverse la soie des basBaisant le rideau de cristale finement ciseléElle contemple la lune d`autоmne.

Dominique Hoizey, 1984

Късно в нощта избива роса по нефритената верандаНавлиза в коприната на чорапаТя спуска кристалната щораИ съзерцава есенната луна. Превод М. Г.

Fr. Cheng, „Écriture poétique chinoise”, Éditions du Seuil, 1977

Франсоа Чън (1929), натурализиран френски есеист, писател и калиграф, живее във Франция от 1949 г. Първият

му труд, върху поета Джан Жиу от VII в., привлича вниманието на Р. Барт, Ю. Кръстева, Р. Якобсон и Лакан и дава нови перспективи на търсенията на Чън. „Езикът

на китайската поетика”, 1977, и „Пълно и празно, езикът на китайската живопис”, 1979, са силно повлияни от

структурализма и семиотиката на епохата. Носител на множество литературни награди, през 2002 г. Фр.Чън

става член на Френската академия, първият от азиатски произход. Превежда Бодлер, Рембо, Бретон и Мишо (близък приятел и съмишленик) на китайски. Автор е на сборници с поезия, романи, есеистика. В болезненото пренареждане

на светоусещане, традиция и изказ Фр. Чън твърди „не съм загубил душата си, напротив, запазил съм най-доброто от двете култури”. Последната му книга от 2013 г. е „Пет

размисли върху смъртта. Тоест върху живота”.

Преведе от френски МАРИЯ ГРУЕВА

К И Т А Й Щ И Н И


Теофил Готие, от друга страна, е специална фигура в литературата и не по-малка в екзистенциален план. Непрекъснато преоткриван и поднасящ изненади. „Аз съм човек, за когото външният свят съществува”, заявява той в един момент, когато модните веяния са в противоположната посока. Един ден през 1861 г. интересът му към Изтока, познанията му по индийска философия и окултизъм материализират странен дар под формата на китайски ерудит, Тин Дунлин, доведен в Париж, в семейството на Готие, от френски епископ. Готие не изпуска момента. „Искаш ли да изцедиш този жълт човек и да съзреш какво има в забуленото му съзнание?”, обръща се той към дъщеря си. „Божичко, дали искам?”, възкликва младата Юдит и след няколко години, седемнадесетгодишна, издава първите си авторизирани преводи (с помощта на Тин) на китайска поезия «Нефритената книга». И този китайски мандарин привлича в салона на Готие както редовните приятели, Бодлер, Флобер, братя Гонкур, така и по-далечни, да съзрат живия представител на една изящната словесност, на един романтичен мит, който все още властва сред артистичния парижки елит. Но все пак, със или без китайски ерудит в салона и дъщери, чуруликащи на мандаринско наречие, Теофил Готие не се плъзва по лесната екзотика, а успява да открива невидимото тайнство на живота във всеки камък, фреска, отчаян любовен поглед и филигранно описание на древна ваза, съвсем в духа на китайското разбиране за изкуството, и дори стига до схващането на Гьоте за „областта на Майките”, според което всяко нещо, което е било или ще бъде, се вихри някъде из Вселената в мистериозната област на преплетените трансформации на минало, бъдеще и настояще. И откъдето творецът би могъл да ги извика на живот. Видимото разтваря пред него онзи процеп към невидимото, откъдето винаги са надничали нетърпеливите за превъплъщения сенки на пустотата. И затова и днес творбите му звучат и актуално, и забавно, а стилът доставя всякакви удоволствия. Романът му «Фортунио» завършва с незлоблива забележка и познато настроение: „Сбогом, стара Европа, която се мислиш за млада. Помъчи се да изобретиш парна машина за производство на красиви жени и нов газ, който да замести слънцето. Аз отивам на Изток - по-просто е”. Късите, скулптурни форми на стиховете му - с лаконичността на хайку и намигането на опърпан даоист - през Паунд преминават в Англия и САЩ в поемите на Харт Крейн, Елинър Уайли и Арчибалд Маклиш, който съвсем по китайски ще заяви:

Поемата не трябва да значи,а да e.

„Да ускорим разцъфването с барабанни звуци” - това било едно от любими те раз-влечения на импера тор Сюандзун (VІІІ в.), който веднъж, разхождайки се из парка си, видял, че клонките на прасковата били целите покрити с цветове.

Векът е двайсети, но настроението е почти същото. Може би са прекалили с биенето на барабани и цветовете са се разтанцували. Друго любимо императорско занимание няколко века по-късно, през Сунската династия (Х-ХІІІ в.), било задаването на сти хове, по които да се рисува картина. Например:

Копитото на коня завръща се, натежало от аромата на стъпкани цветя.

Спечелил художникът, кой то нарисувал ездач и ято пеперуди, летящи над копи тото на коня.

Или по-дълбоко:

Древен храм, дълбоко в планината.

По който стих бил нарисуван стар монах, загребващ с шепи вода от планински поток.

По това време (ХІІ в.) в звезд ните карти била вписана една супернова (звезда), а в корабоплаването започнали да използват компаса. В Царството в средата.

Пак там при интелектуални и други състезания пие губещият, не печелещият. В което има логика.

„Едно показване е равно на хиляда думи”, твърди китайската поговорка. И това съвсем категорично си личи както във философските учения, така и в изкуствата, дори словесните. Китайската поезия дискретно сочи с пръст, тоест йероглиф, нещо конкретно, което е израз на абсолютното - разделението го прави нашият език. При нея нещата са преплетени и знакът е толкова същност, колкото и форма, и обратното. Почти на всички нива. Още през VІІІ в. художници и естети наричали поезията „мълчаливата картина”, живописта - „картина без думи”. Някъде през късния ХХ в. съставителят на пътеводителя седеше на брега на езерото Тайху, любимо място на същите тези изтънчени души, и наблюдаваше слънцето, което се плъзгаше зад лодката на рибар, хвърлящ мрежата си в притихналата вода.Ухаеше на луна и борове. Като огледален образ пред вътрешния му взор се отрази същата картина, но върху коприна, със стихове в единия ъгъл:

Сред тръстиките забожда пръта.Към него лодката прикрепя.В полунощ луната точнона върха на пръта кацва. Анонимен

И почти веднага още едно.

Беше нощ кестенява, върху камбанариятапожълтяла,луната - като точка върху i. Алфред дьо Мюсе Вертикалните редове на стиха в картината на китайския художник, в горния десен ъгъл, повтаряха ритъма на тръстиките под тях, сякаш други стъбла, огънати и разчупени от вятъра в йероглифно писмо. Всичко бе само подсказано, полъх; въздействието - опияняващо и отрезвяващо. А френският поет Алфред дьо Мюсе създава изящно нехаен образ, който застива в някое кътче на душата като лунно камъче. («Слагам точка на i-то» (фр.) – «завършвам, поставям последния щрих».) За поета образът е толкова запълнен, че трябва да го запечата с една лунна точка. Китайският художник пък оставя празното пространство в картината, пустотата, да има последната дума. Всяко слагане на точка върху i-то означава затваряне на една система, която просто не може да бъде затворена. Дори за един съвършен поетичен проблясък. Както съзнанието, и духът трябва да има простор за вдишване-издишване в ритъма на вселената, иначе ще се задръстят.

Тай Дзин, ХV в., «Посрещане на луната»

Делфийският оракул нито разкрива, нито скрива. Той показва. Хераклит Главната джамия в Пекин е точно до Ули цата на кравата (Нюдзие), артерията на мюсюлманския квартал, веднага след кръстопътя на Зеленчуковия пазар. Там е и будисткият манастир Изворът на дхармата, построен по време то на династия Тан и превърнат в седалище на Института по будистки изследвания през 1981 г., след омекотяване на политическия режим по отношение на религиите. Там се обу чава будисткият държавнически елит. Когато времето е хубаво, по дзен настроените мона-си играят пинг-понг в задния двор. В Киото пък съответните монаси яхват скутерите си още от двора на храма и се врязват в плътната субстанциалност на съвременното битие, а разхвърчалата се пяна мигновено застива в мехурчета, които заискряват с цветовете на дъгата и лекотата на битието става по-поносима. След което много бързо плътната субстанциалност отново се затваря и помръква и монахът потъва в супермаркета. Фаталната повърхностност на факта. Ужасяващата флуидност на просветлението... Хенри Джеймс

Из подготвената за печат книга „Пътеводител на културологическия стопаджия”, на основата на преработените колонки на Мария Груева във вестник „Култура” от 90-те.

от стр. 7

Из „Пътеводител на културологическия стопаджия”

Ли К

ъж

ан, „

Поет

и п

од р

азц

ъф

нало

то д

ърво”


Виктор Пелевин

I’m the little Jew who wrote the Bible.1

Ленард Коен

Да знаете, казвам се Семьон Левитан. Роден съм и съм израснал в Одеса, на пета станция на Големия фонтан. Живеехме съвсем до морето в сталински апартамент от края на трийсетте години, с който моето семейство се бе сдобило заради краткотрайна и недотам искрена близост с режима. Това беше просторно и светло жилище, но в простора и светлината му осезаемо присъстваше неизразимият съветски ужас, с който бяха пропити всички сгради от онова време.Моето детство обаче беше щастливо. Водата в морето беше чиста (макар че тогава я наричаха мръсна), трамваите се движеха без прекъсване и никой в града не знаеше, че вместо английски език децата трябва да учат украински – затова ме изпратиха в специализирано училище с английски. По странно съвпадение в училищното фоайе висеше репродукция на картината „Над вечния покой”, дело на един от великите ми съфамилници - Исаак Левитан.Аз нямам отношение към този художник. Затова пък, ако се вярва на родителите ми, съм далечен роднина на знаменития съветски радиоговорител Юрий Левитан, който през четирийсетте години е чел по радиото сводките на информационното бюро. Много е възможно точно гените да са ми подарили силен и красив глас с „тайнствен сребристо-нощен тембър”, както се изрази учителката ми по музика в училище, която неуспешно ме учеше да пея.Не съм виждал документални свидетелства за тази роднинска връзка – у нас не са се запазили никакви архиви. Но семейното предание принуди мама да купи цяла кутия със записи на Левитан на меки плочи, направени от стари рентгенограми. Подозирам, че същата тази монументална сянка на отразено величие беше заразила и баща ми, играча на преферанс, с поговорката: „Аз може да не играя, но следя резултата”.Докато слушах равния, като че ли неприпряно ликуващ глас на Левитан, аз от дете се изумявах от силата му и се учех да й подражавам. Запомнях наизуст цели военни сводки и изпитвах странно, почти демонично удоволствие от това, че за няколко минути се превръщах в рупор на една сражаваща се империя. Постепенно овладях интонационните трикове на съветския говорител и понякога започваше да ми се струва, че съм същински чирак на магьосник – неукрепналият ми глас изведнъж се разразяваше с грохот от гръмоподобни думи, сякаш подкрепени от цялата танкова мощ на централна Азия.Родителите ми извънредно много се впечатляваха от моя имитационен талант. При другите хора нещата стояха малко по-сложно.Работата е там, че родният ми език беше не толкова руският, колкото одеският. И мама, и татко говореха на вече практически отмрял русифициран идиш, който така бездарно имитират всички разказвачи на еврейски вицове. Може да се каже, че аз съм израснал в брадат и не много смешен виц, където изразът „колко струва тази риба” звучеше като „скильки коштуе цей фиш”.Този специфичен одески говор се беше впил толкова надълбоко в гласните ми струни, че всички по-късни опити да го преодолея се увенчаваха с неуспех (ще избързам напред и ще кажа, че дебелата сянка на идиша беше легнала не само на руския ми, но и на английския ми език). Затова макар и моите имитации на Левитан да звучаха напълно естествено за родителите ми, гостуващите от Ма-а-асква получаваха колики от смях. На мен пък провлаченото като карамелизирано мляко северно произношение ми се струваше непоносимо селско.Лятно време ме пращаха на един странен пионерски лагер, разположен съвсем до вкъщи – той се помещаваше в сградата на интерната за глухонеми, които сигурно през лятото са откарвали на север. В спалното на пионерския лагер аз забавлявах по-силните и нахални момчета със скромната си дарба.Трябва да кажа, че бях слаботелесно момче. Отначало родителите ми се надяваха, че ръстът и силата ми са заседнали само временно на някаква небесна митница и аз тепърва ще наваксам. Но горе-долу към шести клас окончателно стана ясно, че татко е създал не Голиат, а поредния Давид.Неслучайно мъдрият Фройд казва, че анатомията е съдба. Моят имитационен талант се оказа единственият противовес на жестоката присъда на природата. Но все пак противовес имаше и главорезите и главатарите не ме биеха твърде често – аз знаех как да ги забавлявам.Отначало просто рецитирах научени наизуст военни сводки, изпъстрени с диви географизми – те отекваха в тъмното спално помещение като непобедими азиатски заклинания. Но постепенно това стана скучно на слушателите ми и аз започнах да импровизирам. И ето

1 �Аз съм еврейчето, написало Библията (англ.). � Б. пр.

тук се проявиха поразителните особености на моята магическа реч.Всяка от страшните истории, които децата си разказват в тъмното, в мое изпълнение придобиваше друго качество – и плашеше даже онези, които обикновено се смееха на страхотии. Нещо повече, и най-простите думи, адресирани към другарите ми по спално помещение в тъмен час след отбой, изведнъж се изпълваха със зловещ многозначителен смисъл, ако ги изричах с гласа на Левитан.Всеки етнограф, запознат с особеностите на евроазиатското детство, знае, че в средата на подрастващите се спазват строги социални протоколи, чието нарушаване може да доведе до същите последици като незачитането на затворническите табута. Но моята вълшебна сила ме издигаше над подобни правила. В моменти на имперсонация аз можех, както се изразяваха тогава, да „плещя” без каквито и да било последици, да говоря каквото си искам на когото си искам – и с това се примиряваха, сякаш почитаха вселилия се в мен дух. Разбира се, аз не си правех подобни експерименти в обичайната си хилава самоличност, след като в спалното станеше светло.Впрочем имаше един досаден проблем – вече споменах за него. Някои момчета притежаваха имунитет срещу моята магия. Нещо повече, аз ги разсмивах. Обикновено това бяха московчани, донесени при нас от потоци арктически въздух.Причината беше одеският ми говор – той им се струваше смешен и несъвместим със страховития смисъл на произнасяните думи. В такива моменти аз изпитвах нещо подобно на трагизма на поет, на когото леко фъфлене пречи да омае света с очарованието на истински гениалните си редове. Но московчаните сред слушателите ми бяха малко и някои от тях все пак падаха под ударите на тъмните крила на моя демон, затова аз не страдах особено от този проблем.С един от московчаните даже се сприятелихме. Той се казваше Влад Шмига. Беше дебел мрачен младеж с много внимателни очи и вечно потна щръкнала коса. Ласкаех се, че е един от онези северняци, които не се смеят на говора ми, а и несъмнено се впечатляваше от таланта ми.В него имаше нещо от военновременните детски домове, само че ти идваше да го наречеш не син на полка, а син на заградителния отряд. Любимият му епитет беше думата „мизерен”, използвана за всичко – от времето до киното. Освен това имаше необичайно хоби.Той водеше досие за всяко момче от нашето спално – в дебела тетрадка, която държеше в торбата с мръсни дрехи под закрилата на няколко особено миризливи чорапа. На мен я показа скришом, докато пушехме едни много серт ростовски цигари в храстите до столовата. За мен там пишеше следното: „Семьон Левитан.Притежава умението да говори с глас от задгробния свят, от което нощем те хваща страх. Може не само да те уплаши до насиране, но и да те утеши и вдъхнови. Следователно има уникална способност, близка до хипнозата. Способен е да се изразява красиво и дълбокомислено, така, че се чувстваш като некултурен глупак, но когато се увлича, започва да говори бързо и със силен еврейски акцент. Тогава хипнозата изчезва”.Аз, разбира се, вече знаех всичко това за себе си, само го формулирах малко по-другояче. Но аз се познавах от цели дванайсет години, а Владик беше уловил в мен тази смислова същност само за няколко дни. Нещо повече, за този кратък срок той бе успял да направи същото и с останалите ми съседи по легло и това, разбира се, беше впечатляващо. Може би тъкмо тогава аз за пръв път разбрах, че освен мен на света има много други специфично надарени хора и че трябва да се гордея с дарбата си много предпазливо.С Владик си писахме два-три месеца след лагера, после той искаше да дойде пак в Одеса, но не можа – и постепенно от нашето приятелство не остана нищо. Мисля, че все пак аз написах последното писмо, но не съм сигурен.След училище ме изпратиха да уча в московския Институт за чужди езици. Мама дълго не искаше да ме пуска, като говореше за корените, без които ще увяхна, но татко, опитен играч на преферанс, я надигра, като хитро цака с цитат от Бродски (за майка ми последният беше висш авторитет). Каза така:- Щом в империя да се родиш си съден, трябва да живееш в село край морето. А щом си съден да се родиш в село край морето? Значи Семьон трябва да живее в империя!Но по онова време империята вече беше на път да предаде Богу дух, а докато учех в института, окончателно го предаде, след което римските цикли на Бродски загубиха една от основните си естетически проекции, а моите кариерно-миграционни надежди – изобщо всякакъв смисъл.За ужаса на деветдесетте ще си замълча. Ще кажа само, че ме оскубаха неприлично много за руски паспорт – това беше явна несправедливост даже в ония бандитски времена. Вярно, в Москва научих английски съвсем сносно.Един прекрасен ден в зората на новото хилядолетие аз видях в огледалото грозно оплешивяващ слаб мъж, който вече доста трудно можеше да се нарече „млад човек”.

Този очукан нископлатен субект живееше под наем в стара панелка до метростанция „Авиомоторная” и преподаваше английски на помещаващите се до Павелецката гара курсове „Intermediate Advanced”, на които ходеха кандидат-студенти от техникумите и размечтали се проститутки.С мен работеха неколцина преподаватели, в които аз без особено усилие можех да позная себе си след десет, двайсет и трийсет години – и тази гледка беше толкова тъжна, че започвах да си мисля дали да не се преселя от живота някъде другаде.Подходящ начин ми се струваше да заспя завинаги. Всъщност аз се мъчех да направя това всяка вечер, но понеже ме беше страх да гълтам хапчета или да си режа вените, всеки път се будех отново и с нищо не можех да го предотвратя.Вечер четях френски екзистенциални романи от шейсетте години – наследих цял шкаф с такива от един капитан, командвал атомен ледоразбивач и потънал в моята бърлога в годините на приватизацията. От тези четива депресията ми за кратко се покриваше с благородна европейска патина – но ми стигаше и едно пътуване в препълнения трамвай и венецът на Божието творение отново се превръщаше в плешив еврейски лузър.Отчаянието ми ставаше все по-безизходно – и в най-висшата му точка, когато аз съвсем сериозно бях готов да се нагълтам с истинска отрова или дори да се върна в Одеса, съдбата без каквото и да било предупреждение ме тласна в много рязък завой.Една августовска неделя през 2002 година си вървях по Новия Арбат в района на Дома на книгата. По улицата минаваха необичайно малко коли и въздухът беше пълен с онази най-нежна московска тъга по незабелязано отминалото лято, която едновременно ти къса сърцето и те примирява с живота. Беше ми почти хубаво.Изведнъж вляво от мен изскърцаха спирачки и наблизо спря тантуреста черна кола със затъмнени стъкла – във филмите на такива се возят бляскавите специални агенти, на които световното правителство е възложило да рекламират ноутбуците „Vaio”. Задният прозорец едва се открехна и мракът зад него ме повика:- Семьон!Сърцето ми подскочи в гърдите.Гласът на мрака ми беше непознат, но интонациите – а аз разбирам нещичко от интонации – бяха такива, сякаш той ме познава отдавна и добре, както приляга на един мрак. Съвсем ясно си спомням: в първата секунда ми се стори, че зад прозореца се спотайва някакъв забравен древен ужас – нещо, което и досега ни е страх да срещнем в тъмното, макар и вече от милиони години да го няма там.Очевидно уплахата се беше изписала на лицето ми. Мракът доволно се засмя, стъклото се спусна по-ниско и аз видях човек, когото познах веднага.Беше Влад Шмига, приятелят ми от пионерския лагер. Внимателните му очи изобщо не се бяха променили, макар че годините бяха напомпали с мрачна лой кожните гънки около тях.– Сядай в колата – каза той. – Да идем да ядем.Аз седнах в прохладния тъмен салон.Освен Шмига в колата имаше шофьор и един човек на предната седалка. Шмига се усмихна ободряващо и аз тъкмо понечих да подбера подходящо за случая сантиментално клише, когато човекът на предната седалка се обърна и щракна с нещо досами рамото ми, с което ме убоде във врата.Колата и обитателите й тутакси заплуваха нагоре и надясно и се превърнаха в подобие на странен капак на кладенец, който внимателно ме гледаше с три чифта очи. Аз пък се заех с това да падам в кладенеца.

Преведе от руски МАГДАЛЕНА КУЦАРОВА-ЛЕВИ

* �Горящ храст� (англ.). � Б. пр.

Откъсът е от разказ, включен в сборника „Ананасов компот за прекрасната дама”, който предстои да излезе в ИК „Прозорец”.

Операция „Burning Bush”*

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Марин Бодаков

Нови стихове

Това е осуетено стихотворение, изтървало завинаги курса на същинските думи.В него щях да разкажакак в един момент сложих сандалите в раницатаи слизах от кораба безсрамно бос – остров след остров, - а по петите се смеси прахта на уютни пристанища.И когато - най-после, но бързо - пристигнахме там,докъдето се стига за девет години, горделив познавач на клишета се опита да ни разколебае: „Неговото царство всъщност е Левкада, откъдето сте тръгнали,този остров е малък за ваше и негово царство…”Без да знае, че по петите ми вече живеят щастливо всички острови,едновременно.

Твоята рокляи старите ми панталони,изгубени между дрешките на децатасред претъпканата пералня…Моето лято, любима, има толкова къса пишка –вече не може да задоволи дълбината на отчаянието,но опитва.

Земен, страхът

е така изрисуван отвътре,с толкова майсторска перспектива,че домът му изглежда да няма защитни стени,че изглежда направо безкраен…

Ограничителна заповед

Два-три тайни проблясъка,сместени неудобно на резервната скамейкамежду шумния страх и шавливото отегчение -най-подготвените играчи за мача,който обаче приключи.

Автопортрет с август руси искрици на мястото на мустаците:потта на момчето прекипява в тъжната пот на мъж:да имах поне още едно, освен собственото ми тяло,да разполагах с още няколко свои тела,сигурно щяха да стигнат за монашеското ми знание…

Храсти

С ножицавърнах гроба в реални граници.Общителната зеленина,която приижда отвътреи протяга клонки над околните гробове,бе прилежно отрязана.После в прегръдките ми – и на боклука.

Дълго е за обяснение, но те са страничен продукт от самонараняване,докато ставаш статуя на себе си.Затова бинтовам камъните,запратени по мен.

Към Телемах:

докато вечер водата отмива от сгъвките не песъчинки, а камъни,докато сутрин връзваме сандалите на дървета и птици,докато вечер дояждаме коричките на децата си,докато сутрин в лицата обрасли има слънчева тайна,всичко ще бъде наред

Край на лятото -и по бузите акостиратпървите бели мачти.

-----Това не са стихове от подготвената за печат нова книга на Марин Бодаков „Северна тетрадка”.

Какво трябва да правиш

1. Да кажем, че си селянин, излязъл рано да походи, да погледа. Но това го няма никъде – да скиташ тъй като поетите и смахнатите. Нямаш право: работа те чака. Вземи мотика или брадва и по пътя си не спирай и не бързай. Наблюдавай, но недей забравя, че за тебе всичко е заблуда. Винаги носи тютюн, огниво, нож и някаква торба. На връщане поспри, ако те тегли, поседни и запали цигара. Любувай се на делото си без илюзии. Това е мястото ти, друго няма.

2. Да речем, че си художник с малко дарба. Имаш своя занаят, научил си, което си научил. Хората ще ти простят, но ти не бива да разбираш никога. Размесваш ли бои,

природата ли изучаваш или светлината, знай: за тебе няма никакво значение какво рисуваш и какъв си. Няма да създаваш, а ще те създават. Не започвай преди тридесет години, влюбвай се във всичко, а ако не можеш – в себе си. Ако рисуваш птици, нужно е да си летял, ако си беден, няма да забогатееш. (И не се съмнявай, боговете съществуват.)

3. Ти си чиновник, философ, работник. Тогава знай, че трябва да намериш същата първопричина на живота, обратна на това, с което си изкарваш хляба. Ако си лекар, вярвай повече в духа и изучавай музика с поезия. Убиец ли си, не бъди жесток и остави следа да те открият. Ако продаваш нещо, гледай винаги да си на загуба. Единствено така ще разбереш, че живото и мъртвото не се преодоляват, а съществуват в името на нещо трето – невидимо, но доловимо.

4. Навярно пишеш стихове. Да пишеш стихове, е много лесно. Кротката природа на нещата позволява всичко:

като въздуха, тя няма накъде да се отдръпва, и затова прониква в нас, за да се скрие – в дробовете, жлъчката, сърцето и кръвта. Понеже си поет, не бива да говориш и да пишеш. Ти си нищото, което ражда по случайност. Намери си служба, жалка и убиваща духа, и вечерта по пътя за дома създай необходимото за този ден. Жена ти нека е бъбрива, но грижовна. Не вярвай на нощта и хляб и вино имай всякога.

5. Самотен пътешественико, Одисее, чуй ме: пътуваш ли, моли се да пристигнеш другаде. (Да, несъмнено боговете съществуват.) Влизай в купета с резки старци, бивши красавици, слепи бради. Не заговаряй и не се оставяй да те заговарят. Както вълната се сгъстява на върха в триъгълник от бягащи кентаври – стой близо до ръба. (А в случая – до неуютната вратичка на вагона.) И свличай, свличай бреговете си, докато можеш.

Златозар Петров Чарлз Симич

Чарлз Симич (на английски е познат като Чарлз Симик) е роден в Белград на 9 май 1938 г. През 1953 се премества

със семейството си в Америка. Първите няколко години в имиграция живее в Чикаго. До 15-годишна възраст Чарлз

Симич не е говорел английски език. За неговия уникален принос в развитието на съвременната американска и

световна поезия Академията на американските поети му връчи наградата за най-добър поет на Америка – „Уолъс

Стивънс” за 2007 година. Носител е и на наградата „Пулицър” за поезия. Чарлз Симич е преводач и редактор в едно от най-престижните списания за поезия – „Перис

Ревю”. Професор по литература в университета в Ню Хемпшир. Има офис в библиотеката на Конгреса на САЩ.

Издал е 18 книги с поезия.

Стихотворения в проза

Старият фермер, облечен в работни дрехи, виси от гредата в плевнята. Кравите извръщат глави. Старата жена, в черната си неделна рокля, коленичи под люлеещите се крака и докосва с чело земята като мохамеданка. Отвън небето е натежало от пенести облаци, надвиснали над безкрайните изорани ниви и нищо друго не се вижда.

!Преди го знаех, но вече съм забравил. Като че спя в полето и когато се събудя, ще открия дървета, израснали навсякъде около мен.„Не се съмнявай в нищо, вярвай във всичко” е виждането на мой приятел за метафизиката, макар че брат му избяга с жена му. А той все още й купува по една роза всеки ден и така изкара в празната къща двадесет години, през които й говори за времето. Вече заспивах под сянката; сънувах, че шумолящите дървета са мои двойници, говорещи на себе си безспирно, за да не мога да разбера нито една дума. Животът ми беше една красива мистерия, която почти щях да разгадая. Почти! Помислете си! Всички прозорци в къщата на приятеля ми са осветени. Мрачните дървета около нея се увеличават.

!Палецът ми потегля на величествено пътешествие. „Не тръгвай, умоляваме те” казват пръстите. Пристига черна лимузина, на задната седалка има жена, покрита с воал, но няма шофьор. Когато тя спира, жената изважда златна ножица от чантата си и отрязва палеца ми. Потегляме за Чикаго, а тя използва кървавото парче от палеца ми, за да начерви устните си.

!„Ще си развалиш очите, Хенриета, на такава лоша светлина”, предупреждава я майката. И тя е права! Никога, от началото на света досега, светлината не е била толкова оскъдна. Беше известно, че понякога зимните ни следобеди продължаваха стотици години.

!Идеалният зрител, който живее само заради изкуството, е с ръце зад гърба. Пред него има празно платно, надписано с подходящото име „Празно”. Часът е точно 11 в провинциалния музей. Човек може да чуе къркоренето на стомаха на униформения пазач, чието лице наподобява някой нарисуван под лунна светлина.

!Бяхме толкова бедни, че трябваше аз да заемам мястото на примамката в капана за мишки. Напълно самичък в мазето ги чувах как крачат горе, как се мятат и въртят в леглата си. „Това са лоши и мрачни дни”, каза мишката, докато гризеше ухото ми. Минаха години. Майка ми носеше яка от котешка кожа, която галеше, докато искрите осветят цялото мазе.

!Баща ми обичаше странните книги на Андре Бретон. Той си вдигаше чашата и пиеше за онези отминали дни, когато „пеперудите образуваха една непрекъсната панделка”. Или излизахме да се изпикаем в задната уличка и той казваше: „Ето бинокъл за невиждащи очи”. Живеехме под наем в порутена кооперация, която миришеше на стари хора и домашните им любимци.„Крачейки по ръба на бездната, покрити с парфюма на забраненото”, ние се редувахме в рязането на пушената наденица на масата. „Обичам Америка”, той ни казваше. Щяхме да направим милиони долари, произвеждайки нещата, които бяхме видели в сънищата си през тази нощ.

Преведе от английски ПЕЙЧО КЪНЕВ

Текстовете са от наградената с „Пулицър” книга със стихотворения в проза The World Doesn’t End, 1989

Брой 33 1,50 лв. Год. 22 - bsph. · pdf fileпрез 1941 година и...

Documents