1

ПРОЗА 3Симеон Янев. Биографии на отрепки

ПОЕЗИЯ 12Димитър КалевВладимир Стоянов

ИДЕИ 16+Варненски и Великопреславски митрополит КирилИстината на живота е служене на Бога и на ближния

ПРЕВОДИ 19Руски поети в нови преводи на Тихомир Йорданов

ПРОЗА 22Валентина Плачкинова. Киароскуро

ПОЕЗИЯ 24Кръстьо Станишев

ПРОЗА 26Иван Кьосев. Разкази

ДИСКУСИЯ 37Васил Проданов. Късната модерност и глобализираният капитализъм

75ГОДИНИОТСЪЗДАВАНЕТОНАРАДИОВАРНА 54Ангел Г. Ангелов. Невидимите вълни на общуването

ДНЕВНИК 57Защо трябва да познаваме Русия.Панко Анчев

ПРЕВОДНАПРОЗА 63Елена Черникова

ИСТОРИЯНАБЪЛГАРСКАТАЛИТЕРАТУРА 68Българската революционна поезия като културна памет. Иван Овчаров

ПРЕГЛЕД 72

КнигиСтроителите на съвременна България, т. 3ФустанелаОчертания на мигаПрикоткване на смисълаКогато още пишехме писмаКратка православна догматикаЗа войнатаИзследвания върху любовтаВълчи паспортДъщеря на небетоЕвгений ОнегинЧовекът без качестваСъбитияПриложение „Рукопожатие” на „Литературная газета”Изложби

ГОДИШНИНА 80Димитър Димов

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 4/2009

2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930 - 2006)

Редакционен съвет

Отговорен редакторПАНКО АНЧЕВpankoantchev@mail.bg

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВan_g_an@abv.bg

ДИМИТЪР КАЛЕВdimitar@kalevi.eu

Графичен дизайнДОБРОМИР КОСТОВ

КоректорДАРИНА ШИШКОВА

Списание „ПРОСТОРИ” се издава с решение на Общинския съвет - Ва-рна. То е продължител на литератур-ния алманах „Простори“ на книгоиз-дателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bghttp://prostori.ning.com/

ISSN 1313-1443 На кориците - творби наХристо Каварналиев

3

Новата квартира на Петканов, как-то се каза, бе ателие на 25-ия етаж на един от четирите Пирона в началото на „Младост” 1, съвсем близо до магистра-лата, по-точно международния път Е-84 и още по-точно трансконтиненталната ма-гистрала Лондон – Калкута. На височи-ната, на която щеше да живее (това из-общо нямаше да му пречи), тук щеше да бъде по-близо до небето, а шумът от ма-гистралата долу идваше дотук като прия-тен ромон едва ли не. В замяна на това пък гледката беше чудесна – от северо-изток цяла София беше в краката му, а понеже ателието бе ъглово, от източната страна необгледно се простираше онази част от огромното Софийско поле, която толкова възторжено е възпята в литера-турата на най-невъзторжения балкански класик. Далеч на изток се виждаше дори Нови хан, селцето, дето се беше родил Петканов, и зад него планините на диво-то… пардон на дивното му детство. Още щом влезе, за да огледа жилището пър-вия път, Петканов в себе си го нарече Гъ-лъбарника, но веднага го забрави, защо-то таванът на ателието към прозореца също бе скосен, както на всички таванче-та, по които бе живял в студентската си младост и нестудентската си несрета.

Ателието бе прекрасно и още по-пре-красно, не защото бе ъглово, а и защо-то от едната му страна – източната, има-ше врата, имаше тясна тераска, а самата тераска бе остъклена.

- Ще си имате веранда – бе обяснила бъдещата му хазайка. - Затова цената е малко по-височка.

Цената не бе височка, а по-скоро со-ленка, но таванчето бе прекрасно и той го

СИМЕОН ЯНЕВ. БИОГРАФИИ НА ОТРЕПКИГлава втора

Симеон Янев е роден през 1942 г. Белетрист, литературен критик, историк на българската литерату-ра, професор, доктор на филологи-ческите науки, дългогодишен прпо-давател в СУ „Климент Охридски”.

В бр. 2/2008 и 2/2009 сп. „Просто-ри” публикува глави от новия му ро-ман „Биографии на отрепки”, който е продължение на романа му „Би-ографии на писатели, генерали и трети лица”, издаден от книгоиз-дателство „Георги Бакалов” – Ва-рна, през 1986.

4

нае без колебание.Като го нае, още същия ден го зае, а после за ден, за два пренесе ценния си ба-

гаж. Таванчето бе мебелирано – имаше кушетка, бюрце до прозореца, стол зад бюр-цето, стара гарнитура в ъгъла и рафтове за книги в другия, а какво повече му трябва на човек?

Трябва му вода и тоалетна. Водата и тоалетната бяха отделно в кокетна баничка с блажна боя боядисана – разкош!

Петканов никога не бе живял в по-кокетно жилище и на върха на София се усети, и на върха на щастието си. Щеше да си пише тук и да си пее – той и затова идваше тук, понеже беше писател.

***А едва що се беше настанил и на другата вечер го посети призракът.Ако не е ясно от това, което вече се каза в първа глава за призрака, да повторим за

яснота, че призракът е стар познайник на Петканов; той го посещава в късните нощ-ни часове, дава му съвети как да пише и как да не пише, понеже самият той приживе е бил писател, бил е много актуален, писал е каквото времето му е налагало, но за жа-лост в отвъдния си живот се оказал излъган – един друг негов съвременник, който не бил толкова актуален впоследствие, т.е. след кончината и на двамата, се оказал кла-сик на литературата, а нашият призрак – маргинал.

Маргинал в литературата е писател, който може да бъде заменен с всеки друг по-добен нему от времето му, без изобщо подмяната да се почувства. Призракът Бобев-ски – така се казваше той - и на оня свят не бе могъл да се примири с тая несправед-ливост. Една случайност му бе помогнала да изрази непримирението си; при едно от връщанията си от отвъдното, каквито адските сили отвреме навреме разрешават и на най-големите грешници, облитайки града на земния си живот, той попада на Петканов, който се бе заел да пише Книга за съдбата на малките народи в хуманните векове и бе избрал за свой главен герой именно оня класик на балканските литератури, на когото Бобевски бе съвременник и от когото се чувстваше измамен, защото приживе бе по-по-пулярен от него, за да се окаже неочаквано и напълно несправедливо маргинал след смъртта си. Класикът се казваше Йордан – във времето на прижизнената си слава Бо-бевски го бе наричал Йорданчо, а сега тук с голям икрам го наричаха Йовков - Йордан Йовков, представете си – класик.

Призракът изпитваше огромно неуважение към него, което се разразяваше в ярост, колчем го напечаха адските пламъци оттатък, докато онзи никакъв го нямаше в пъкле-ната компания и ако не беше в чистилището, сигурно си пушеше цигарката под някое дърво в рая. В такова именно състояние на духа, пуснат веднъж да си поеме солука в земния живот, призракът, облитайки старите си живелища, бе привлечен от човек, който на кухненската си масичка трескаво пишеше книга именно за Йорданча. С без-крайно изострените си сетива на ощетен писател, призракът Бобевски на часа разбра с кого си има работа. Писачът бе темерут като избраника си, живееше за едната чест като него и така бе забъркал не само своя, но и живота на близките си, че сигурно щяха да го отпратят поне два кръга по-дълбоко, когато му дойдеше часът.

Часът му още не бе дошъл и залепен на стъклото, призракът моментално прозря всичко, което му бе нужно, за да го посети и да му се представи. Имаше напреде си ма-няк, почти фанатик на честта си, работохолик, но от друга страна, обществено прова-

5

лен тип – алкохолик, хлабав по тънката част. В късните нощни часове, когато пишеше книжката си, този писач се отдаваше на първия от пороците си – подхранваше вдъхно-вението си с хубавата Грозданка – нещо като хубава водка за руснаците и силно уиски за културните народи. Такъв го бе намерил призракът Бобевски преди години и много пъти го бе посещавал, за да му налива акъл в книгата. Всичко това е добре изложено в първите й две части, които вече са излезли и справка за които ви бе дадена в предна-та глава, за да не губим време и да не го повтаряме тук. Нека добавим само, преди да продължим увлекателния си разказ, че призракът, отдавна взет от дяволите, използва-ше всеки удобен миг, за да се изплъзне от тях и да посети Петканов, с когото освен че му ставаше интересно, но му беше и полезно, защото според някакъв адски закон, ко-гато някой от този свят споменел някого запратен в ада, дяволите там го оставяли на мира за споменното време.

По тия причини на двадесет и петия етаж, във втората нощ от настаняването на Петканов в новата квартира, призракът го намери и влетя в стаята му по навика си - безцеремонно. Петканов пиеше още първата половинка на седемстотинграмовата ху-бава Грозданка, когато го видя, седнал удобно, на старото канапе в ъгъла. Седеше като в собствената си къща - скръстил бе ръце на гърди и го гледаше право в очите, сякаш недоумяваше какво ли прави този в собствената му къща.

Имаше луна, луната грееше в прозореца, а лампата на Петканов мижеше, докато съвсем угасна, изглежда засрамена от неравностойността си пред именитата съперни-ца. И призракът на лунната светлина стана не само по-зрим, но и настоятелен.

- Настоявам - каза той, без да се церемони – тая нощ окончателно да си разчистим сметките!

На Петканов, когото срещите с призрака отдавна вече не бяха изненада, не му се разтрепераха мартинките и не му затрака ченето; той само се намести по-удобно на стола си.

- Трябва да решим съдбата на романа ни – каза направо Бобевски. - Прекалено много съм вложил в него, за да го оставя едностранно в ръцете ви.

Той имаше предвид, че докато се пишеха първите две части, редовно се бе явявал на Петканов и редовно му бе давал съветите си, поради което се считаше и за съав-тор на книгата.

Гласът му само по тон се различаваше сега от друг път; говореше много по-твърдо.С много по-твърд тон той продължи:- Предстоят събития, които ще променят много неща и в нещата – хората. Много

скоро вие и сам няма да се познаете, г-н Петканов.Говореше му на господин, понеже така бе свикнал от времето преди социализма,

което бе неговото време.- Много пъти и по много начини съм ви казвал, че вие сте един наивен човек. Зами-

слихте роман за честното и безчестно писане, като че ли изобщо честно писане наис-тина съществува. Досега вашата наивност беше добродетел, защото в общество, къ-дето всички са хитреци, наивният е винаги малко-много симпатичен. Но в общество, където малцина са хайдуци, но пък майстори в занаята, а мнозина са лапнимухи, на-ивността е глупост. Лошото е, че като наивник по рождение на вас ще ви бъдат нужни 20 години, за да разберете това, което аз ви казвам в две фрази.

- Аз толкова не мога да чакам – пое си дъх той. - И затова съм тук. Предстоят съ-бития, както казах, каквито не сте и сънували, а романът сънища не ще; той трябва да

6

бъде написан – сага на балканския живот, трагикомедия на един живот, епопея на два-та свята – както искате го наречете. – патетично повиши глас той, дявол знае, въоду-шевено или иронично. - Но понеже нямате и представа какво ви чака, идвам да ви из-кажа някои съображения за това как трябва да се пише от тук насетне книгата, като ще ги нумерирам, да са ви прегледни. Първо! – каза той и вдигна пръст като първо рим-ско. - Двайсти век свършва, г-н Петканов, идинайсе години по-рано. Сега започва нов век и требва да се пише по новому. Тоя патос за класика, когото досега описвахте, хич вече няма да е актюелен. Още повече пък за бития от историята ви народ – забравете, забравете! Такава огромна вълна от любов към човешките права и свободи ви набли-жава, че пред нея и най-гръмогласният патос на историята ще онемее. Оставете дру-гото, но ако продължавате така, ще бъдете обруган като човек на миналото, като дема-гог и популист, а накрая ще ви изритат от сцената заедно с романа или направо ще ви хвърлят под локомотива…

Веждите му внезапно отскочиха отвесно на челото и застанаха над очите като ог-ромни удивителни.

- Под локомотива на историята, искам да кажа - поясни се той. - Четете гримасата ми като пътен знак за повишено внимание. Да, да! – потвърди думите си отново, сякаш гледаше удивителните си в огледало. Представяте ли си писател под локомотива на историята? Без друго това е ненужен писател - боклук, анахронична дрипа!

- Нумер две! – обяви той и вдигна тоя път двата си пръста. - При таквиз обстоятел-ства героят ви - писателят Йовков, пада. Окончателно! На романа повече такъв не е ну-жен. Идват други времена, те си водят други герои. Касателно другите Ви герои! – изви-ка той рязко, за да съсредоточи вниманието на започналия да се разсейва Петканов. И продължи: - За генералите отдавна няма смисъл да се пише; от тях не зависи нищо в историята, в новото ви време те са чиновници, които могат да излязат на сцената само ако някой, който поема главната отговорност, им дръпне конците. А ако им ги дръпне, те не включват на офицерския си дълг, а на звездите върху пагоните си и при това през тънката сметка – е ли този, който дърпа конците, силният на деня, или от него има ня-кой по-силен. И правилно! Ако не са умни, те не са глупави да не знаят, че генералът в модерния свят е генерал само в Африка или в краен случай в Латинска Америка или с дузина уговорки – в Турция. Иначе да не говорим. И понеже ние, ако не се лъжа, пишем за тия, които правят историята, генерали нямат повече място в романа ни.

И сега идваме до третите лица. Внимавайте с третите лица, г-н Петканов. Третите лица са институция, те изобщо не са лица, както си мислите вие. Те са световна инсти-туция, която е по-стара от всичко друго и по-млада единствено от църквата. Поради това, когато ги виждате изхвърлени на бунището на историята, внимавайте да не ги от-криете в залата за приеми. Поне от мястото, където съм, това изглежда напълно въз-можно, колкото и да не ви се вярва. Но аз няма да споря с вас; единственото, което ще ви посъветвам, е - оставете ги на мира. Но тогава какво ни остава, ще попитате вие?

Призракът изглежда се развълнува: извади кърпичка от джобчето на сакото си, попи потта от челото си и преди да я прибере обратно, уж случайно с лявата си ръка притисна лявата половина на гърдите си и за миг я задържа така, сякаш чакаше несъ-образителния си събеседник я хапче валидол да му подаде, я поне чашка тинктура.

А Петканов срещу му седеше като истукан, ако е ясно какво значи истукан. И като видя това, призракът, вместо да побеснее, както много пъти се беше случвало, изпъ-на рамене, както по обичая си не ги изпъчваше, и с глас, с който сигурно на Филип ІІ и

7

на Изабела е било съобщено , че Америка е открита и е вече тяхно притежание, про-изнесе:

- Остават писателите!На Петканов, който бе писател, това не направи никакво впечатление; той спокойно

посегна към чашката си и спокойно отпи доволно голяма глътка от Хубавата.Бобевски понесе и това със завидно спокойствие; само си пое дъх, изчака миг да

влезе в ритъм сърцето му и като присви око, сякаш щеше да стреля по внезапно раз-крил се противник, продължи с картечен откос:

- Като няма генерали и трети лица, остават ни писателите. Поздравлявам ви, г-н Петканов!

И той не само го изрече, но и протегна ръка отвъд масата. За една бройка Петканов щеше да подаде своята, ако не забеляза, че в контраст с нормалната плът, която виж-даше зад масата, ръката над масата бе ръка на скелет. Чак до такава близост, въпреки многобройните си разговори, досега не бяха стигали и макар че тръпки го побиха, Пет-канов хладнокръвно не помръдна.

Това Бобевски не понесе спокойно. Той прибра бавно ръката си, като че нищо не беше се случило, но гласът му не бе нито бавен, нито равнодушен.

- Писателите, както вече трябва да го знаете - извика нервно той, – са сметта на историята. Боклук, отпадъкът, ако не съм ясен. И понеже нашата тема е историята… трябва да сме благодарни, г-н Петканов; висшите сили са благосклонни към нас. Къде-то е сметта, там най-много мирише. А където най-много мирише, избуява най-висока-та литература. Ето нашия шанс! – извика той с глас, с който сигурно в историята е ви-кано мonte video!

- Ето нашия шанс! – повтори той по-спокойно. - Това е трънката, в която лежи заек-ът. Защо казвам това? – попита той себе си и начаса се зае да отговоря и за двама им. - Нумер три! - разпери той три кокалчета през очите му. - С него падат и мъчителите на народа ви – генералите, негово Величество, полковниците, Аврамовците, министрите и срамежливите курви. И за такива в нашия разказ вече няма място – заяви той катего-рично, но изведнъж посърна: - Че то какво остана? – попита се внезапно замислен, ся-каш като на екран препрочиташе предните два романа. - Остава Руйников и оставате вие. Е,е,е, стига, стига! И това е добре! Когато историята е извън кадъра, грешките на историята трябва да бъдат в кадъра. Искам да кажа – отрепките, шкартото.

Той внезапно се оживи като осенен от блестяща идея.- Великолепно! Чудесно! – плесна с ръце и прегърна раменете си, сякаш да не поз-

воли на идеята да му изхвръкне из под тях. - Това е много актюелно! Направо е гени-ално.

Петканов надигна бутилката направо и прозрачната течност приятно изгълголи в гърлото му. Беше му забавно и му ставаше все по-забавно.

- Значи роман с двама герои – рече той развеселен. - Сага ли ще бъде, или епопея?Бобевски изобщо не хвана иронията.- Какви двама герои! – възрази той. - Целият живот! Целият огромен, пълнокръвен и

разнообразен живот, който ви чака. Ето това ще описвате. Понеже оттук нататък ще во-дите разпътен живот, какъвто скришничко и досега си водихте – уточни той – опишете този живот! Извадете го на дневна светлина. Като тръшнете на тази кушетка поредна-та мома, не описвайте звездите, които ще й сваляте, а как реагира клиторът й на пър-во докосване….

8

- Бобевски! – втрещи се Петканов от внезапната му вулгарност и инстинктивно сти-сна гърлото на бутилката.

- Какво Бобевски? – изсумтя на свой ред призракът. - Бобевски говори истини, а честният писател от жабата се бои. Агънцето му с агънце, водицата му ненапита… Ще обичаме народа си, дето в капка водица ни удавя, а няма да обичаме клиторчето, по-край което всички сме минали и за което не пей, а и душица даваме... Ще каже нявга народът… Млъкнете! – изкрещя той като полкови командир пред разпасан строй. - На-родът никога нищо не казва, а и преди да се опита да каже, идва локомотивът на исто-рията. Роман с двама герои – иронизира той на свой ред. - Аз не знам какво точно ще ви предложи животът, но съм сигурен, че за по-добро не може и да мечтаете.

Петканов пак надигна бутилката си и пак му стана весело въпреки резкия тон на ин-структажа.

Неочаквано Бобевски се извърна към прозореца, взря се в светлия мрак навън и дори кимна с глава на някакъв незрим събеседник.

Зрим събеседник Петканов не откри, но го ослепи луната; огромна и кръгла, тя бе изпълнила прозореца, докато бяха говорили, и сега ги гледаше осъдително като съ-заклятник, несправедливо загърбен. Допреди миг яростен, Бобевски се смали, гузно подгъна рамене и със съвсем друг тон, оцветен от някаква приглушена доверителност, продължи:

- Толкова отдавна се знаем с вас, г-н Петканов. - Бил съм към вас доверчив, разпо-ложен и предразполагащ. Бил съм ядосан, отчаян и дори бесен. Говорил съм ви искре-но, доверчиво или фалшиво. Иронизирал съм ви, презирал съм ви и на няколко пъти – вие го знаете - съм бил готов… - Замисли се на какво е бил готов и довърши: - ...да ви удавя в капка вода. Никога не съм ви обичал. И никога няма и да ви обичам. Но нито моите чувства към вас, нито вашите към мен имат вече значение. Има значение – ско-ро и сам ще се убедите – това, което сега ще ви кажа. Важно е за вас, важно е и за ро-мана ни. Чуйте ме добре – ще ви съобщя диагнозата...

Той се изправи монументално и заплашително се наведе – така се стори на Петка-нов – над бюрцето му.

- Вашият проблем бе и остава, че искате да решавате проблемите на другите. Способен ли сте за това?

Не последва отговор и призракът продължи като че по-меко:- Скоро ще разберете в какъв омагьосан кръг сте попаднали. А знаете ли как се из-

лиза от омагьосан кръг?Петканов естествено не знаеше.- Няма как да го знаете. Но аз знам. И мога да ви помогна.Студените му очи странно заискриха. Със зелени пламъчета, естествено.- Не преувеличавайте ранга ми – хвана мисълта му призракът. - Чак зелени не са;

зеленото е цветът на много по-висши от мен.Биографът се подчини на волята му и наистина сега очите на събеседника му се

сториха нормални очи на призрак. Студени, разбира се.- Ще ви бъде необходимо обаче – продължиха спокойно-студено очите – да се на-

прегнете до предела на волята си. Ще ви предложа моя начин за действие при такава диагноза. Готов ли сте да го чуете?

И понеже Биографа не отговори, очите-глас продължиха:- Трябва да смените идентичността си! Много скоро в блатото, в което живеете, во-

9

дите ще се размърдат. Така ще се размърдат, че по-скоро няма да знаете в блато ли сте, или във въртоп. Ще дойдат нови хора и смяната на идентичността вече няма да бъде предателство към личността и към общността, нито игра на слабоумни. Смяна-та ще стане възможна, ще стане приоритет – всячески ще я поощряват. Знам, че това, което казвам, ви звучи чудовищно. Но трябва да го направите. Човекът с много лица е човекът на бъдещето. При това не го приемайте чудовищно, защото чудовищното предстои. За истински чудовищното вие не сте подготвен. На първо време е нужно да знаете следното.

И той се спря сякаш за да постави двете точки.- Става дума естествено за романа ви. За романа ни – поправи се припряно. - Не-

обходимо е да промените нещо много съществено.Глупашкият въпрос какво замръзна на устата на Биографа.- Трябва да се вживеете в Йордана – каза рязко Бобевски. - Трябва да го изместите

от кожата му. И да се настаните вътре. Това е единственият изходПетканов не проумяваше думите му. Всякакви нелепости бяха възможни, когато

знаеш, че опияненото ти съзнание не е на мястото си, но нелепости без смисъл озна-чаваше само, че то е толкова опиянено, колкото е нужно, за да започне да се разпада.

- Въпросът е по-прост – успои го Бобевски. Вие сам ще си станете герой. Което впрочем и подсъзнателно искахте. Няма вече да бъде необходимо да се раздвоявате - скоро това ще бъде не старомодно, а анахронично. Няма да говорите вече така па-радно за народа си. За народа ни – поправи се той. - Сега ще го видите, г-н Петканов, ах, как ще го видите! Не е достойно (а и няма да бъде възможно) повече да се скривате зад големия писател на моето време, когото прославяхте. Вие сам сега трябва да ста-нете големия писател. Не ви завиждам, искрено ви го казвам. Предстоят ви двайсет го-дини, в които няма да бъдете ни на земята човек, ни на небето – ангел. Ангелчето ми с ангелче! Писател на своя народ!

Зелените пламъчета така явно припламнаха в очите му, че сам той се отдръпна на-зад, сигурно уплашен да не изпепели събеседника си.

- Впрочем възможно ли е един писател на своя народ да бъде и страхливец? Зато-ва ще ви кажа направо: това ще бъдат най-тежките години във вашия живот и всичките ви предстоят. Стига вече размисли за историята; сега трябва и лично да я преживеем.

И той се изкиска така силно, че ехото от кикота му зловещо се върна в ушите на Петканов на няколко вълни.

- Не ми възразявайте, не ми възразявайте! – повтори след кикота си все така енер-гично. - Няма значение с какво сте съгласен и с какво не сте. Много скоро самата ли-тература няма да има значение. И ще… по-скоро вие ще сте готов да платите с мно-го любимата си гроздова, за да поговорите малко с мен. Защото, г-н Петканов, това е последната ни среща, преди една дълга раздяла. Много скоро ще разберете какво е означавало явяването на един призрак в мизерния ви живот. Но преди да изчезна за толкова дълго в адските селения, мога, разбира се, да ви дам някои разяснения, ако желаете, защото няма да е честно от моя страна да ви предизвестя за двайсетгодиш-ни мъки, без да ви поясня с кого ще си имате работа. Вашата мисия, каквато си я ми-слехте, беше налудничава, а сега все повече ще изглежда смешна. Срещу вас изли-за нов противник; неговото име е Мол – не ме задължавайте да ви го представям; той скоро сам ще ви се представи. Книгата ви няма да може да се бори с него. Той не дели книгата от тоалетната хартия, както и не дели хората на честни и нечестни, а на състо-

10

ятелни и несъстоятелни. Вие безусловно ще принадлежите към вторите. Единствени-ят смисъл на това, което искате, ще бъде в личната ви съдба. Големите изпитания по-някога се превръщат в удоволствие за изпитаващия.

Съвсем не го каза високо, нито го придружи със зловещия си кикот, но иронията – адската ирония, с която си послужи, така жегна Петканов, че му притъмня пред очи-те. И в тая тъмнина проклетият призрак с тон на безкрайно уморен призрак добави:

- Но аз – също за съжаление - съм вложил твърде много във вашата лудост.Сега изглеждаше не само безкрайно уморен, но и безкрайно тъжен. И с безкрай-

на тъга в гласа си той продължи:- Поради това – говоря сериозно, умолявам ви, заклевам ви! – Разделете се с ва-

шия Йовков и оставете на мира Негово величество. Йовков и книгите му са нужни на хора, които имат време да мислят, че мисленето им може да бъде полезно някому. Когато човек е поощряван да забелязва само себе си, той с удоволствие го прави. И с все по-голямо неудоволствие ще чете Йовков. Знам, знам – вдигна ръка той, про-чел за пореден път възражението на Петканов. - Вечните неща! Ах, наистина вечни-те неща! Вечен в живота – и това скоро ще откриете - е само хлябът, г-н Петканов, но вече в целофанова опаковка. Още не сте яли такъв хляб, но ви предстои. По-безвку-сен е – отбеляза той с тон на опитна домакиня и веднага излезе от него, за да про-дължи като философ:

- Предназначението на Мола е консумацията, включително и литературната. А са-мата консумация е поглъщане, а… където има поглъщане, там задължителното е и изхождане с извинение пред невинното ви ухо. Затварянето на системата е идеал-ът на пазара.

Биографа се раздвижи неспокойно.- Спокойно, спокойно – продължи Бобевски. - Предлагам ви да мислите за себе си

вече като за Петканов. По-добре е за вас, ако свикнете по-рано.Но Петканов вече се бе овладял.- Няма да споря с вас, г-н Бобевски – каза той напълно спокойно, както бе и по-

съветван. - Това, което говорите, не е най-приятното, което ми се ще да чуя, но не мога да не призная, че го казвате много авторитетно. Сякаш от името на някаква без-условна инстанция?

- Прозорлив сте – разтегна устни призракът в усмивка, в която не се разбираше сериозно ли говори, или иронизира. - И не сте вече така нетърпелив, както бяхте. Радвам ви се. Аз наистина не говоря от себе си. Има си хас един писач на патрио-тични песни да казва такива неща. Патриотите са наивни хора, г-н Петканов. Поради това те скоро ще изглеждат като лъвовете в зоологическата градина. Искам да кажа – само там ще ги срещате. Още едно основание да престанете да мислите за Йовков.

- И от името на коя инстанция ми говорите? – успя да попита Петканов.- От името на бъдещето – с охота обясни Бобевски.И веднага с неохота добави:-... което не мога да ви обясня, защото знам, че не ви се вярва. Единственият ми

аргумент е, че знаете откъде идвам, а там няма бъдеще, за съжаление; всичко е без-крайно настояще. Адът не е нищо друго - нека ви го кажа - освен безкрайно и пълно със скука и малки подлости настояще. Така че вашето бъдеще – извиси глас той и се изкикоти – не е нищо друго освен безкрайното ми настояще.

- Съчувствам ви – каза Петканов напълно влязъл в доверителния му тон. - Но по-

11

неже напоследък съм малко разсеян, ще ви помоля да резюмирате прорицанията си, още повече, ако ме лишите за дълго от удоволствието да ви виждам.

- Най-кратко - гответе се за нов живот.Петканов направи такава гримаса на недоумение, че не призрак, а невменяем да

седеше срещу него, би се обидил. Наистина, след като го бяха върнали от граница-та, след като всичко бе останало, каквото си бе било и след като бе разрушил окон-чателно семейството си, какви събития повече би могъл да очаква?

Но Бобевски ни най-малко не се засегна. Като се облегна с две ръце на бюрцето му, той бавно се изправи, сякаш с последни сили:

- Нека най-важното си кажем прави – с безкрайна умора или - кой знае – без-крайно отегчение, промълви той.

Като че против волята си, но тикан от нещо непреодолимо, Петканов също стана.Бобевски изреди в скоропоговорка:- Продължете да мислите за книгата си. Откажете се от Йовков. Вмъкнете героите

на собствения си живот. Скоро ще знаете кои. Може би това е всичко.И сякаш беше дим под лунната светлина, подобно дим той бавно се стопи пред

очите му до пълна непроницаемост, тоест до смътната проницаемост на библиотеч-ката, пред която бе седял, библиотечката с безценните книги на Петканов.

Настръхнал, Петканов не смееше да помръдне; никога досега призракът не бе го-ворил толкова нагло и толкова убедително; във всички книги за призраци, които бе чел, нямаше подобен монолог. Съзнанието му, винаги олекотено от изпития алкохол, никога не бе олеквало толкова като да бе минало в друго състояние, като да бе из-парено.

Луната се бе оттеглила от рамката на прозореца. В самия му ъгъл проблесна звезда; блестеше точно там, където преди миг бе главата на призрака, сякаш в сама-та нея и в същото време отвъд нея. Сякаш той още бе там и в същото време тук - на метър от него. И сякаш от тази звезда в страшния космос отзад и от още по-страшна-та близост пред него, гласът на Бобевски каза:

- Аз пак ще дойда, г-н Петканов. След много години. И когато пак се срещнем, нищо от вас, какъвто сте сега, няма да е останало. Сега сбогом. Сили, много по-мощ-ни и както ми се струва не само адски, приближават към вас. Чакат ви изпитания, но и нещо извънредно, нещо изключително, каквото малко хора могат да преживеят. Ми-сля, че с неистовите си опити да напишете тая книга, вие сте привлекли вниманието на тия сили, до които аз нямам място. Е, сбогом!

Оставаше да чуе и обичайния му кикот, но не го чу.

***В лекия махмурлук на следващото утро, преди да потегли към училището си, Петка-

нов си спомни една фраза от снощния им разговор с Бобевски: “Чакат ви изпитания, но и нещо извънредно...” И докато се миеше и обличаше, всичко възкръсна в съзнанието му, а над всичко беше оная звезда, която светеше в главата на призрака и сякаш отвъд нея като космическо потвърждение на някакви думи, които звучаха като безсмислица, каквато всъщност и бяха, но в същото време съвсем по шаблона на класическите ро-мани – ах, нещо му казваше, че не са. ”Раздвоеното съзнание – каза си успокоително той. - Я, виж какви неща може да роди раздвоеното съзнание!”

Естествено, имаше ирония в тая мисъл.

12

Димитър Калев е роден през 1953 г. Доцент, преподавател в Мединския уни-верситет - Варна, член на Съюза на бъл-гарските писатели.

ДИМИТЪР КАЛЕВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КУЛТУРИ

Културите общуват чрез войни,епохите общуват чрез разпятия,а двама с теб общуваме с понятия(или с войната в наште слабини).И затова ти казвам, че съм „Аз”,че Варна е „море”, че Бог е „Сила”,че следващите думи „мила, мила”са само мисли, станали на глас.

Пред слънцето ми всичко е листа –зелена простота с назъбен крайчец –и преносът на тази влага май чее всичката премъдрост на света.И страшният въпрос за мойта кръв(със вкус за вълк или за кръвни братя).Кръвта ми е последното понятие,което мятам в мрака като стръв.Културите си шепнат: „Елои,лама савахтани!” и се разбират,а в тези думи хората умираткато в любов, която се бои.

Очаквах нищо да не разбереш...Поне ме целуни по двете устни –те са полулуните на изкуството –едната в разсип, другата – в пълнеж.

13

СВЕТИИ

Срещам светии. Разхождат из Варна живота. И го будалкат.Вдигат захвърлени мръсни хартийки. Дишат.Ето, сега си стоя пред компютъра вкъщи, пиша.Чувам ги как те изкачват стълбищата малко по малко,как дооправят заметнати крайчета на изтривалки.Ако изляза сега на площадката, ще ги мерна, мисля –имат особени протуберанси по прасци и чело.Даже, пъхтейки етаж по-горе, вършат свята смелост –внасят във въздуха ускорение. В речта – двусмислие.Може етажите да колабират и аз да увисна.

Казах на близки, че срещам светии. Викат ми: „Хайде стигас тази изискана маниакалност. Баста.Целият свят колабира отдавна във жреческа каста.”Зная. Но, служейки Богу, жреците и дишат, и мигат.Явно Духът е насрещно пространство, което пристига.

РАЗБРАХ

Разбрах, че тялото е склоннокъм саморазпади,предимно заран(славеи го правят на решето),само гръбнакът (змиевидна сграда)се гърчи прав (и гърчът му е светъл).

Дори разбрах, че светлина отвънне съществува,а само мислиочните ми ябълки обхождат,берат, отхапват сладката им сложности залъците светят от гладуване.

Разбрах, че тръбното трептенена трахеятае гриф в гърдите ми,на който свири етер:от струя – в струйки, в струйчици... до клетките(там тайните на мойта плът се смеят).

И там, в сместа от смях с телесноблагозвучие(отровна химия намойто неразбиране),умът се вдетинява, за да сучеот млякото, което сам събира.

14

Владимир Стоянов е роден през 1959 г. Живее и работи във Варна.

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ.СТИХОТВОРЕНИЯ

Ловецът на миговевече не скита до тъмно,не отпива на глъткиот своите мамещи сънища.Под небцето му дума стаенасред друма е свърнала,за да спъва духа му,поел по неведоми пътища.

Той отдавна отказада носи навъсен тоягата,със която проправяше пътпосред глутница дебнещи кучета.И прегърна света,вместо сам да издигне ограда,за да скрие ленивата глупостна шепа пораснали внучета.

Той забрави барута,сачмите, патроните.Само с голи ръцесе изправи да срещне съдбата.Тихо дом изградиза звездите отроненисред бездънната кал,запокитени тук, на земята.

После просто подписа живота:«Обичам ви!» -като камък, затиснал страхана вековната райска градина.Но защо ли до днесне успяхме дори да надникнемзад предела на своетодиво езическо минало?

ПРОВИНЦИЯ

Провинцията винаги е повече от нищо,от себе си самата приемана за център.Но нещо все й пречи да бъде по-различнаот хлевоуст, но дребен и изтъргуван ментор.

А ти живееш другаде – неискан и ненужен,разквартирован в себе си, не в своята себичности ден, и нощ успяваш отново да изплувашвъв образа на скитник, потънал във мистичност.

И тихо следваш думите нахвърляни, с коитобеляза нощем пътя си в незнайната посока.Защо те чакат мислите във сребърното сито –да гребнеш свободата им, надвесен над потока?

Не те очаква никой. Очакването ти сии ниско, и високо – вкопана стара църква.Вилня гласът ти снощи тук, разсипан до мънисто.Стани, дете, изплакало душата си безсмъртна!

15

НАСЪН И НАЯВЕ

Защо се вълнувам, ме питаш. Не зная.Едва ли ще мога и после да кажа.Зарових във тебе живота си, сине,с любов – да покълне и в теб да остане.

Не исках да стигаш до кръстната кота,която в духа си преминах стократно.И падах, и ставах, вървейки по пътядо теб, до дома, до смъртта и обратно.

Дано те отмине горчивата чаша –до кръст във водата все жаден да бъдеш.Животът, уви, е пророчески кратък.Живей, без живота на други да съдиш.

Зарових във тебе живота си, сине,и нощем насън и наяве се моля.Сега ти си кладенец – каменна сила,а аз съм водата на твоята воля.

ИМЕННИ И НИЧИИ

Ако откраднем от бащите сивкуса на виното,дали ще станем по бащи от тях?Изящни улици прохождатв предградията на съня.Съблекли случая, стоими съзерцаваме във стихове.

За първи път в живота си – самисе чувстваме и именни, и ничии.Прозорците на думите ни светят.На мрака в ненаситните подземияполазва огънят на скритите ни мисли.Едно такова раждащо горененавярно би могло да ни пречисти.

СЪНЯТ

Загадъчно унесен и засмян,потапя четката си в битието –и сякаш че рисува Марк Шагал,а в нас е тихо и безкрайно светло.

Проходил край подземната река,с невярващ пръст в избликналата рана,той кротко спира гневната ръка,готова да запрати камъка

и ни наказва с много имена,за да проходим по брега на световете.А в литналата му брадас кого ли разговарят боговете?

16

ИДЕИ+ ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ КИРИЛИСТИНАТА НА ЖИВОТА Е СЛУЖЕНИЕ НА БОГА И НА БЛИЖНИЯ

От учредяването си Българският червен кръст (БЧК) има за свои предсе-датели важни фигури в обществения живот на страната. Първи от тях са били Сливенският митрополит Серафим (1873 – 1896), Софийският митрополит Ме-летий (1872 - 1891) и Търновският митрополит Климент (1874 – 1884 – 1901), Васил Друмев, които са били начело на първите организации, а също така първи вдъхновители за подпомагане на цялостната дейност на БЧК. Като бла-готворителна и милосърдна организация БЧК, както навсякъде по света се е нуждаел от доброволни пожертвувания и труд и така с дейността му са се ан-гажирали най-високопоставените особи, както впоследствие виждаме и сами-те царе и царици, ангажирани до голяма степен с благотворителното и мило-сърдно дело на БЧК.

Историята на БЧК неминуемо е свързана с Българската православна църк-ва (БПЦ), във връзка с това може да се проследи как на много места духовни-ци са участвали в подпомагането на дейността му както с призиви за набиране на средства, така и с конкретни ангажименти за организация на самата рабо-та. Освен горепосочените митрополити можем да споменем и нашите пред-шественици Варненските и Преславски митрополити Симеон (1872 – 1838) и Йосиф (1939 – 1988), също и ученика и приятеля на митрополит Симеон – До-ростолския и Червенски митрополит Михаил (1927 – 1961).

Самият факт, че БЧК от самото начало на своята дейност в България, а осо-бено по време на войните в началото на миналия век организира курсове за самарянки и милосърдни сестри, ни подсказва, че това дело не би могло да бъде успешно без християнския призив на Църквата за любов към ближния и милосърдие, така както направи милостивият самарянин, за когото знаем от Евангелието (Лука 10:25-38).

Служението на ближния в име Божие и от любов към него са основните пос-тулати на нашата православна вяра. Считаме, че именно тези принципи са за-легнали и във всяко благотворително дело, насочено към човека. За тези прин-ципи ни вдъхновява самият Христос както с притчата за добрия самарянин, така и на много други места в Писанието. Например, когато говори за Страш-ния съд, Той заявява на своите ученици така: „... наследете царството, пригот-вено вам от създание мира; защото гладен бях, и ми дадохте да ям; жаден бях, и ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях и ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.” Когато те в недоумение го питали кога сме сторили всичко това, Христос им отговорил: „ ... доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25:35-40). И обратното: “Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.” (Мат. 25:45)

17

Много често, особено на Запад, се наблюдава как съвременната религи-озност се адаптира към нуждите на потребителския манталитет. Понякога от Църквата се търси единствено нейното служение за обслужване на човешки, народни и държавни интереси. Поради това понякога дори самите християни губят основната насока като цел на Църквата, принизявайки нейното служение до проблемите на света.

Целта на Църквата, както видяхме от думите на Христос по-горе, е да слу-жи на Христа, а също така да възвести бъдещото Царство Божие тук и сега. От думите на Христа също се забелязва, че когато Църквата служи на Христа и когато е Христова, тогава най-вече тя прави наистина много за света, истори-ята и конкретните човешки съдби.

Ще направим опит да изясним, че в обществото нагласите за благотвори-телност в служение на другия трудно могат да постигнат своето предназна-чение като отделни организации (в смисъл отделени от основния религиозен морал), понеже истинското служение на ближния не е възможно от основни-те религиозни принципи, които както в християнството, така и в други религии са основани на вярата, която е среща с Бога и с другия човек, доверяване на Бога, надежда в Бога, любов към Него и всяко друго човешко творение.

Служението на ближния в християнската вяра се основава именно на горе-посочените принципи. Срещата с другия е спасение, а спасението не е нищо друго, освен самия живот. За християнина истинският живот е след всичките свои усилия, в това число и благотворителните, да открие лицето на другия – на Бога и човека до себе си. Именно в лицето на другия можеш да се огледаш, да видиш, че си припознат, приет и обичан. Така ние в Църквата разбираме жи-вота и свободата в него.

Можем да кажем, че съвременна Европа, която както никога се опитва да намери правилните лостове за жадувания хуманизъм, като че ли изпуска ко-рените на истинското човеколюбие, което навремето е имала, а и сега има, в своята религия. Няма нужда да гадаем за духа, който е унищожил нашето до-верие и надежда в Бога. Виждаме как той е унищожил единението, диалога, служението на ближния и сътрудничеството, като че ли е парализирал в нас всяко движение и насоченост към другия. Слава Богу, ние все още имаме съз-нанието, че не можем без другия, че без другия в своята себичност винаги сме ощетени и недостатъчни.

Според евангелския разказ преди двадесет века един болен парализиран младеж, който цели 38 години изпитвал върху себе си цялата сила и ад на чо-вешкия егоизъм, казал на Иисус с драматичен глас: „Нямам си човек!” (Иоан 5:7). Това се е случило в къпалнята Витезда, в която в особени моменти хора-та са се потапяли и са били излекувани, а този младеж не е могъл сам да се придвижи и потопи, а и не се е намерил човек, който да му помогне.

Въпреки така наречения напредък на човечеството днес можем да наблю-даваме същите стонове и драматични вопли на милиони хора, които в своята самота възкликват: „Нямам си човек!”, а и: „Нямам си Бог!”. Това означава, че липсват човекът и човечността. Хората се задъхват не само от самотата, но и от това, че са изолирани, т.е. осъдени от равнодушие и безразличност, осъде-ни на смърт, т. к. По-горе казахме, че животът е да откриеш другия и себе си в

18

другия. Когато осъждаме другия обаче, осъждаме и себе си, понеже също ос-таваме сами.

Днес трябва да говорим за това как да научим младите да осмислят своя живот като служение и любов към ближния. Без тази основна предпоставка не можем да говорим за благотворителност, освен да се впечатляваме от своята стара слава: „Ех, какви времена бяха”. Тези неща вече не работят.

Днес от Църквата не трябва да се очаква тя да обслужва нашите интере-си, нито пък някакво чудо или предсказание. Църквата днес пророчески (про-рочеството е един от нейните дарове) може да заяви и заявява, че образът на другия и изцяло на човека е осквернен и осакатен до невиждани размери и че възраждането е възможно в познанието, откриването, приемането и възвестя-ването на “благата, угодна и съвършена воля Божия” (Рим. 12:2) за човека, жи-вота и света, а също и живот съобразно волята Божия (Марк 3:35). Това са ос-новни принципи за живот така, както ги изброява св. Максим Изповедник.

Божията воля е тази: всичко, което съществува, да бъде съединено с Него чрез човека в неговото благословено от Бога служение на света и човека, а за-едно с това – спасено и запазено.

За Бога никой не е загубен; Той, за разлика от нас, чука на всяка врата и чака отговор. Неговата надежда е до край в божествено търпение и желание да спаси човека.

Божията воля е тази: човекът да не е самозатворен, а да живее за другия и с другите: “Не е добро за човека да бъде сам.” (Бит. 2:18). Затова Бог призо-вава да изградим в себе си старание, грижа и любов към ближния и то така, както се отнасяме към самия себе си. (Лев. 19:18; Втор. 6:5; Мат. 22:37; Марк 12:29; Лука 12:27)

19

Борис ПАСТЕРНАК

***След време, все нявга, в концертната залаза мене ще свирят соната от Брамс.И аз ще си спомня с душа затрептяларазходки и къпане в здрачния час.

Художница тиха, чело полегато,беззлобна усмивка, усмивка без дъх.И образ изваян от чиста позлата,от слънцето сякаш огрения връх.

Там Брамс ще ми свирят и аз ще потрепна,разкиснат, ще спомня деня ясносин,стъпало, тераса и къщица спретната,лехички, и брат си, и малкия син.

Изпуска боите в тревата високаи четката бърше в престилката. Знам:те “Басма” се казват и астма жестокадокарват на всеки безумен талант.

Знам, Брамс ще ми свирят и аз ще си спомня:пътечка, ограда и сива врата,балкон полутъмен и стаица скромна,лице и усмивка, и вежди, уста.

И пак като в приказка, в спомени бързище срещна съседи, приятели, дом.И пак ще наквася очите си в сълзи,и в тях ще потъна аз, скитника хром.

РУСКИ ПОЕТИ В НОВИ ПРЕВОДИ НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ

***Вечер хлъзгава. Сегавятър духа, пада сняг.Боже мой, каква тъга!Господи, и болка пак!

Тежко ми е в този мир.А и ти си толкоз твърд.И защо е твойта шир,щом във нея има смърт?

Хайде, ти ми обясни:на живота в сетен часвяра, песни, ясни днипак защо желая аз?

Леонид МАРТИНОВ

***В ей този дом. Гори тук печка. Догаря въглен.Тук не бих излъгал.- Глаголь! –тук Бог на Гогол рече възсиял.А Гогол, бедният, се свря във ъгъл.И не издаде звук на болка или жал.Бог продължи:- На православието ти си предан.Аз също. Но борбата с мразения святти представи си, сине бледен,това е то света най-свят.И тъкмо затова, за да го обхвана,от хаоса безкраен аз го съградих.Не вярваш ли, попитай ти художника Иванов.Със лъч картината му мрачна озарих.

Така промълви Бог, неподходящо и за бога.Изрече го той просто и на език най-прост.А Синът Божий редом с него в поза строга.И трепна Гогол:- Ти ли си Христос?

А сам Исус, със образ исполински,чиято реч пророческа е винаги била,презрително се смръщи. В очила!Ни много, нито малко –Висарион Белински!

20

Валерий БРЮСОВ

РАННА ЕСЕН

Ранната есен на обич умираща.Тайно обиквам златистия цвятв ранната есен на обич замираща.Пуста алея. И призрачен свят.Бледата синка небесна, извиращасякаш от извор, от утринен хлад.

Листите падат с въздишка разнежваща.Тихо политат в живот неуспялмисли, видения, “беше” разнежващо,жив и не жив, и добре, и без жал.Сърпове остри, болезнено режещисвити в душата възторг и печал.

Ясно е слънцето – вече без прежнатанегова жар. А с дъждовна роса,(ласките морни, сълзи – неизбежните!)цвете увяхващо, сива коса.Извор пресекващ в сърцето без нежности,страст неразкаяна ще отнеса.

Вас поздравявам, о, чисти дни есенни,листите, свити във златни венци!Вас поздравявам на птиците с песните,с ромона пеещ на звънки звънци,с думи неказани в сълзите блеснали,в слети сърца, недопели певци.

Зоя ЕЗРОХИ

ДЕН, ПРЕКАРАН ВКЪЩИ

Затворих се във своя домизплашена от нов погромв чест на християнския покой.И кучето ми в немотатасъс нос посочва ми вратата,но аз му казвам: “Тука стой!”

От сутринта стоя без силикато в часа на морски приливсред малък остров. И такасъм стискала в дланта си ловкоантисемитската листовкав отпуснатата си ръка.

В борба със прах, с молци, нелесна,с душевна болка, и с телесна,дано изтрая аз, дано.Сега пък “Памет” ме изнервяс бездушието на Минерва.На нея й е все едно.

Но, може би, сме ние наглис блага откраднати. О, пак ли!Аз ямб съм само, и хорей.Евреите са вечно в спора.Но в черква православна, в хора,участва и познат еврей.

Не съм разпъвала Христа аз.И даже не одобрявам тазиразправа грешна чрез смъртта.Не малко мъкна аз на плещи.Но зная: с руска реч и с нещоще си изчезна от света.

А днеска си останах вкъщи,дори без залъка насъщен.Напук на страшния погромседях сама в часа тъй тих, чеуспях да съчиня и стихче,понеже няма лошо без добро.

21

Галина ГАМПЕР

***С кого да ти изменям аз? Със стих нечакан?Но стиховете, колкото ги има,пристигат все нечакани из мрака.С неврозата непреодолима,или със страховете си, прелелив колосана до мраморно постеля?

ВАЛС ОТ ЩРАУС

Как е пролетно прозрачнатази лъкова гора.Сякаш почва в утрин здрачнадо безпаметство игра.Сякаш соковете шаватПод кора на дървеса,Сякаш птици се надпяватс гласовете на леса.Сякаш клони са се сплелив този вихър от любов.Ах, цигулки, вий не сте лина сирени страстен зов?

Иля ФОНЯКОВ

АМСТЕРДАМ

Северна Венеция. Каналиканят те с прохладен звук.А бедняците - оригинали ! -в лодки си живеят тук.

Пийват си от евтината бира,във водата спуснали крака.Сякаш че на излет се намирати отдъхват си така.

Теб ти е добре да си заничашс чувството на някой исполин.Ще е най-добре да си с момиче,даже с двенки на един.

Лодката съседът поразклати я:„Сякаш във харем си, брат!”.Саския във своите обятиявзел е той като Рембранд.

Живописни и донейде смешниот картините безчетмалките холандци днешнимахат ти за мил привет.

22

ВАЛЕНТИНА ПЛАЧКИНОВА. КИАРОСКУРОРазказ

Валентина Плачкинова е родена в Русе. Завършила е Шуменския уни-верситет „Епископ Константин Преславски”. Живее във Варна и ра-боти като преподавател по бъл-гарски език и литература. Дебю-тира в сп. „Простори” в кн. 5/2008 в рубриката „Майсторски клас”.

Едно задавено „Купувам я” се протегна край ухото ми и колебливо увисна там. Мъ-жът стоеше зад мене и чувах дъха му – ня-какъв хленч, хрип, който едва-едва се пода-ва навън, а после се връща безсилен със следващото болезнено вдишване. Карава-джо ли, попитах, а той се засмя, опитвайки се да потисне хриптенето. Не, разбира се, Вашата, тази Горгона принадлежи на све-та, пък и предпочитам очакването. В тиши-ната на „Уфици” думите му ме обърнаха и си го спомних.

Беше идвал няколко пъти в малката га-лерия, където излагах картините си, и ви-наги спираше пред една от тях – „В очак-ване на Горгона”. Гледаше я от различен ъгъл, съсредоточен в усилието да разпоз-нае нещо, после затваряше очи и остава-ше дълго така, а аз приближавах тихичко зад гърба му и се боях да не падне. При-личаше на провалил се фокусник, който се мъчи да слепи влюбени парчета живот, на-рязани погрешно в магически сандък. След това, разколебан от спомени, въздишаше и тръгваше. Не виждах кога си отваря очите, затова страхът ми дискретно го съпровож-даше до вратата.

Сега вървеше до мен из тесните улички и ми говореше как случайно забелязал ре-кламния афиш, българин бил и се зарад-вал, че ще срещне сънародничка. Напус-нал родината преди години – знаеш, този единствен шанс в живота, който ..., а тя не можела да го последва, или не искала, от онези, независимите жени, дето си имат и свой живот и това те плаши повече, откол-кото ги обичаш,... та така. Отдавна можел да се върне в България, но не смеел, там оставил болката си и не искал да го връх-лети отново. Трябва да се върнеш, си ми-

Пристанищата са най-мръсно доказателство

за липса на море,когато теб те няма.

Иван Пейчев

23

слех, трябва, всяка болка заслужава да се изживее докрай и да си върви освободена. Инак, натъпкана в душата, в нова любов или просто в спасителен куфар, си чака своя мо-мент - да се измъкне сама и да изсвисти край сърцето ти. А може би заедно с него. Но това го знаех аз, той явно не. Не му го казах, само попитах защо точно тази картина иска да купи. Познал мястото, варненския бряг, камъка... Да не би и нея? Не, не бил сигурен. Но пристанището го стреснало. Така го виждал в сънищата си – сиво и несподелено, от-разено във водата така, сякаш изобщо няма море, само суха, остра тъга. Като очите ти, си помислих и го погледнах, и като нейните - бяла надежда, спотаена в сянката на черното.

Стигнахме галерията. Той плати картината, опаковаха му я и си тръгна. Празното пет-но на стената се вторачи в мене и ме върна в деня, когато я видях. Седеше на камъка, бли-зо до буната, а недалеч свършваше пристанищният кей. Обикалях и разглеждах разсеяно, търсех онова преживяване, което щях да нарисувам – не рисувах от натура, предпочитах първо да се гмурна, да се разтворя до празно, после да се отдръпна и когато повторно се изпълня с усещането, да го положа на листа. От месеци не бях рисувала, беше ми отчай-ващо равно, затова реших да не се насилвам повече, а да се доверя на морето. Разбрала бях, че най-сигурният начин да постигнеш нещо, е като се откажеш от него. Бялото и чер-ното имат своя логика и са напразни човешките ни усилия да я разберем или променим. Можеш само да вярваш - черното е обещание за бяло, а всяко насилие над естествения ред води до размиване в сиво. И графичната яснота на рисунъка се разтича.

Видях я отдалеч - не личеше къде свършва камъкът, къде почва тя, неподвижна, втрен-чена в нещо свое. Следобедът поглъщаше светлината и в сянката на свитото й тяло блес-на самотно лице. Спрях до нея, седнах на пясъка - исках да знам какво гледа. Скулптор съм, каза, обичам камъните, когато съм близо до тях, споделят с мене. Какво, попитах на-ивно. Каквото знаят, сви рамене тя, ето сега - виж пяната по вълните. Пристанището е съз-дадено от мръсната пяна на измитите вълни. А после, чисти и хищни, се нахвърлят към брега и го отнасят със себе си. И когато, заситено, морето се върне обратно, между него и пристанището зейва болка – като след удар в диафрагмата, когато въздухът се оттегля. Самотните пристанища стърчат обезморени, а камъните помнят и плачат. Зависи как гле-даш, казах, за някои пристанището е надежда... Може би, прекъсна ме тя, ако се връщаш при някого. А за тебе, попитах. Аз не съм тръгвала, тръгна той... и няма да се върне. От-давна ли? Отдавна. Исках да й кажа нещо мъдро, но в такива случаи всяка мъдрост звучи безразлично. Затова задавах глупави въпроси и усетих как ми се прииска да я нарисувам. Не обръщай гръб на морето, настигна ме гласът й, без него няма и надморска височина... Но как се задържа море? Как ли - погледни към влажния пясък, там водата завинаги се разделя с медузите... Някой ден ще изхвърли Горгоната и ще си сменим местата с камъка.

Докато мислех това, вратата на галерията се отвори.- Забравихте нещо ли?- Ето, вземете - каза той и ми подаде плик, - дайте й го, тъжно е да чака сама, ще я до-

чакаме заедно.Погледнах вътре - черно-бяла снимка: морето разбива вълните си в любовта на мъж и

жена, обща сянка, разръфана тук-там от нечии стъпки, лежи на пясъка. Познах скулптор-ката и флорентинския си приятел по камъка и по...

Измислям си, не стана така. Би било романтично, като в разказ с щастлив край, в кой-то фокусникът симулира безпомощност, а после влюбените парчета отново се намират. Но никой не отвори вратата на галерията, някъде някой прегръщаше напразни спомени, друг седеше на камък и плачеше. И нямаше море - късно беше за бяло.

24

КРЪСТЬО СТАНИШЕВ. СТИХОТВОРЕНИЯ

ПЛАДНЕ

IРеката спи. Какво я събудив зноя тих?...Ръката на покоязаписва стих след стих.Но стиховете-рибисе стрелват: бляскав мигна мисълта! Дори бидопуснал, че е викот думи на душата...Тече - да изтечедушата на реката,и времето влече.

IIСкрита е тази полянав извисената планина:обграденост безмълвна, облянаот стихнала зеленина.Там дървесата оплетенивдигат стени отвред,небето - единствено - светиотгоре от отвор блед.Поляната под висината -образ на моя живот -приема сега светлинатасамо от Божия свод.

СЕЛСКИ СТРОФИ

IЧернеят летните стърнища,жътварят грабна своя дял,ала остави плячка нищаза онзи, който не е сял -

зърна за птиците небесни,за твари, ровещи пръстта.Но нейде зреят зимни песнисъс виното на есента.

Подобно страница заглавнана обгоряван апокрифстърнището е стародавнанадежда, че духът е жив -и след изгаряне на клада,и след потъване във мрак...Ала защо на мен се падада известя за този знак?..,

IIСред изоставения селски дворбди къщата за лятно обитаване,и в мрак пустее като бивш затвор...

Затворникът избягал и забравен е.Плетат решетки призрачни лъчи,там злият дух на рухването сам от срам

захвърлен сред затвореност - мълчи,че свободата свобода е само там...

КЪСНИ СТРОФИ

Защото Разумът заспал е пак,чудовища кръжат преобразени,лицата крият сатанински мрак,от блясъка на ада озарени.

За мен плете ли мрежа поглед зъл?Смутен и удивен - какво да правя?Ще се спася, когато бих могълда ги отмина и да ги забравя...

25

ОКТАВИ

СЪБОТНА ОКТАВА

От събота до събота -изписан е кръгът...От събота до събота –кръгът посочва път...От събота до събота –и радост, и тъга...От събота до събота –не питай „Докога?“...

НЕДЕЛНА ОКТАВА

Звънят камбани. Този дене свят; Света Неделя...Звънът, в небето извисен,и свързва, и разделя...Незрима светлина течепрез дверите черковни.Към храма пътят пак влеченевинни и греховни...

ОКТАВА ЗА ОБРАЗА

Съзирам моя образ огледален...Но заслепен от блясъка печален,не мога да се взра като предиотвъд, където бъдещето бдизад тъмната завеса на покоя.А тя със непрозирност ме крепида чувам ясно всяка мисъл своя,да шепна «събуди се” и „заспи“...

ОКТАВА ЗА ОКТАВАТА

Гостоприемната октаванапуснах, но подир такавараздяла следваше затишиепри краткото четиристишие...И спомням си, че продължихкъм достолепното двустишие.Накрая спрях и се смирихпод свода на единствен стих

ОКТАВА ЗА СВЕТАТА ИНКВИЗИЦИЯ

На Панко Анчев

Светата инквизиция на Словотопак трябва своя глас да извисии да посочи ереста сред новотоСредновековие, за да спаси

заплашеното слово... О, традиция и длъжност на Светата инквизицияда вижда, съблюдава, известява,въздава, опрощава и спасява!...

26

ИВАН КЬОСЕВ. РАЗКАЗИ

Иван Кьосев е роден в Попово. През 1976 година завършва специал-ността романска филология в Со-фийския университет „Климент Охридски”. Специализира в универ-ситета „Париж ХI” във Франция. Ра-ботил е като преподавател, жур-налист и редактор. От 1995 г. е преподавател във Варненския сво-боден университет „Черноризец Храбър”. Автор е на научни публи-кации, телевизионни сценарии, жур-налистически материали, както и на книги с разкази и стихотворе-ния. Преводач е на френските писа-тели Жак Превер, Рьоне Гийо, Мар-гьорит Дюрас, Сент-Бьов, Жозеф дьо Местр, Жан Пол Сартр и др.

ПЛУЖЕК

Преживях семеен конфликт. А също личностен и социален. Вчера синът ми ме нарече “Плужек”! Имам друга пред-става за себе си, но се замислих. Се-риозно. Може да се каже философ-ски. Малко ли изненади се получават в днешно време – епоха на мутанти и на генно инженерство? За всеки случай проверих дали не оставям лигава сле-да, когато се придвижвам от едно мяс-то на друго. Не забелязах нищо такова. Жена ми определено застъпва обра-тното мнение. И някак сладострастно ми го натяква…

Реших да направя справка. Отво-рих голямата енциклопедия. Думата “плужек” липсваше. Обезкуражител-но беше, но не се отказах. Продължих издирванията, понеже притежавам и тълковен речник. Там срещу плужек е отбелязано лаконично: “гол охлюв”. Из-лиза, че съм охлюв. При това гол! Аз по принцип ходя облечен, но може би в нечии очи изглеждам гол?! Би било ласкателно, ако очите са на млада и привлекателна жена. Наистина би било ласкателно, ако не беше толкова обидно. Казах си: “Да видим какво смя-тат енциклопедистите братя Данчови”. На тях повече им вярвам, защото, ма-кар и да са писали при царя, сигурно е, че са починали отдавна. Ако не проз-вучи жестокосърдечно, бих добавил: “успокоително отдавна” и дори: “гаран-тирано отдавна” – с всичката доза без-опасност, характерна за последното словосъчетание. В изданието на братя-та от 1936 година на страница 1239 на-мерих текст, отпечатан със стария пра-

27

вопис:“Плужекът е коремоного мекотело животно. Прилича на обикновения охлюв.

Тялото му е лишено от черупка, но под мантията, над белия дроб, се намира малка черупчица. Липсата на черупка му дава възможност да се промъква през най-малките пукнатини. (“Най-малките” и “пукнатини” в текста бяха дебело под-чертани.) Храни се с разложени животински и растителни вещества. Вреден за градините.”

Аз съм самокритичен, твърде самокритичен и като такъв заех се да съпоста-вям горните твърдения с реалното положение. Направих щателен оглед на коре-ма си, но не открих там никакви нозе. Впрочем трябва да отбележа, че от време на време лазя по корем, обаче ме е срам да призная при какви обстоятелства. Тя-лото ми наистина е омекнало – поне така твърди жена ми, след което великодуш-но ме успокоява, че било от възрастта. Що се отнася до черупката, при мен лип-сата й не подлежи на съмнение. Все пак намират се недобросъвестни хулители, които ме обвиняват, че се крия в черупката си, че съм “Беглец от бъдещето”, но до момента не са представили никакви веществени доказателства или снимков материал в подкрепа на обвиненията. Още не съм ходил на рентген, за да прове-ря дали не ми е пораснала черупчица над белия дроб, обаче в най-скоро време ще го направя. Не успях да определя също дали умея да се промъквам през пук-натини и особено дали се приплъзвам през най-малки такива. Може би това ще покаже бъдещето? И то при положение, че се появят удобни пукнатини в него? Оставям този проблем да се реши от съвестта на хроникьорите, изследващи епо-хата…

Колкото до храната ми, там с положителност се срещат разложени животин-ски и растителни вещества – най-вече в случаите, когато купувам евтини колба-си и кисели краставички.

Голям труд ми костваше да преценя обективно доколко съм вреден за гради-ните – формула не само унизителна, но и твърде злепоставяща. Ако попитате съ-пругата ми, тя без колебание ще посочи моята изключителна вредност за гради-ната на семейната ни клетка. И в допълнение ще изтъкне, че не поливам редовно нито семейното щастие, нито цветята на балкона; че не окопавам достатъчно овошките на лозето. В нейната ценностна система семейната градина е разполо-жена много по-нагоре от райската градина. Понякога се изкушавам да я попитам знае ли кой окопава райските овошки? Дали това е задължение на праведниците, на ангелите или на по-високите началства? Но не задавам въпроса. Не съм бого-хулник. Примирил съм се с ролята на необходимия грешник. Ако нямаше грешни-ци, как щяхме да разберем кой е праведен и кой не?

От друга страна, когато си плужек, имаш някои предимства. Очите ти са поста-вени на специални рогца, които можеш да вадиш или прибираш по желание. Как-то и да ги въртиш във всички посоки независимо едно от друго. С тази анатомия по-лесно забелязваш кой дебне зад гърба ти и дали се готви да ти скрои номер. Опашката и цялото ти тяло са снабдени с достатъчна хлъзгавина, за да се измък-ваш успешно от коварните житейски капани. Отвратително лигав си, но само за гнусливите. Така безотказно разпознаваш лицемерите. Намери ли се някой да те обикне, можеш да бъдеш сигурен, че те обича искрено и те приема с всичките фи-зически недостатъци. С мен засега такова нещо не се е случвало.

28

Ако направим известно интелектуално усилие във философски аспект – мо-жем да приемем, че плужекът е нещо като Сизиф сред мекотелите, понеже пред-почита да пълзи нагоре, а не надолу. Така де, трябва да се мисли положително. А положителното е винаги нагоре. Пълзи плужекът все нагоре и нагоре, докато се катурне в някоя празнина. И оттам, като истински стоик, с волята на абсурдистки герой, се въззема и отново тръгва нагоре. Ала каквато и положителна идилия да си създадем, все ще се намери някой да я развали. Пръкнаха се социолози, кои-то заявяват, че твърде много плужеци са се нароили при демокрацията. Не про-извеждат нищо, само пълзят. Пълзят ли пълзят към върховете, а след тях се точи лигавата диря на корупцията…

Поради непосилните философски размисли навярно съм задрямал. Присъни ми се, че още мъничко… и вече ще допълзя заедно с още няколко благонадеждни плужека до самия връх на стълбата от приказката на поета Смирненски. Още мъ-ничко… Но ето отдолу, откъм низините до нас достига клокочещият, унищожител-ният рев на неуспелите да изпълзят. И ужас – сред тях са съпругата и собствени-ят ми син. Всички вкупом крещят:

“Долу!”, “Смърт на плужеците!” и “Съборете стълбата, съборете стълбата!!!” И още: “Кой си ти, дето пълзиш? Звяр или червей, или хермафродит?!?”

Събудих се с ледена, подмокрена опашка. Помислих, че това е студена пот. Оказа се слуз…

При такива конфликти е нужно да си подсигуриш убежище. Ще се преквалифи-цирам в охлюв с черупка.

РАСИСТ

Само който не е бил в Париж, само той не знае, че тръгнеш ли от църквата „Сакре-Кьор” надолу по криволичещите пъстроцветни улички на Монмартр, в края на краищата ще се озовеш на площад „Пигал”. Легендата разказва, че името Мон-мартр идва от латинския израз „Монс Мартирум”, който означава „Хълм на мъче-ничеството”. На върха на този хълм през 272 година бил обезглавен първият па-рижки епископ. През целия ХІХ век тук са бродили много мечтатели и мъченици на изкуството: художници, поети, музиканти. Всички те искали да живеят свобод-но и само от дарбата си, без да се подчиняват на когото и да е. И когато усеща-ли с кожата си презрението на доброто общество, спускали се към площад „Пи-гал”, за да забравят това презрение в нечии нежни и не прекалено скъпи дамски обятия. А после хлътвали в кабарето „Мулен Руж”, едни, за да пийнат по чашка, а други да потънат целите в тази чашка. Днес подобно, макар и дребно удоволст-вие, не е вече на мода особено за мечтателите, които идват тук от Източна Евро-па. Оказва се прекалено скъпо, прекалено шикозно за техните посттоталитарни джобове. Но слава на бога, добрият гений на веселието има какво да им предло-жи, щом са се озовали в град като Париж. Трябва само да продължат да се движат от „Пигал” към площад „Клиши”, да го подминат и да поемат по булевард „Бати-ньол” с бавна и нехайна походка. От двете страни на булеварда се редят витри-ни с фотографии на съблазнителни женски прелести. Ала и тук има нещо поучи-

29

телно за източноевропейската демокрация. Смущаващите части на тия прелести са закрити деликатно с малки черни триъгълници. Еротика, но не вулгарна – ето ви нещо съвсем по френски.

Да изпие едно питие по френски в някое парижко заведение, и то по възмож-ност с витрини като току-що описаните, господин Пиндиков мечтаеше още от сво-ето най-невръстно юношество. И неочаквано, по някакъв щастлив каприз на ка-рмата, неговият житейски път, който дълго бе лъкатушил из балканските сокаци, успя някак да го изведе на весело осветения булевард „Батиньол”.

Пиндиков вървеше с небрежна походка, защото така го бяха посъветвали по-знавачите на парижкия живот. Небето беше розово-виолетово като в картина на Моне. По него тържествено се носеха сребристи облаци, натежали от ситни дъж-довни капчици, които не смееха да прокапят. Някъде от самото сърце на огромния град, подобно на неземна мелодия, извираше очарованието на оня предвечерен час, когато лампите са вече запалени, но блясъкът им се разтапя в светлина-та на захождащия ден. Светлината и здрачът се смесваха и изплитаха от свои-те невидими нишки някаква прозрачна мантия, която покриваше улиците, сгради-те, дърветата и хората. Нощта, все още замаяна от принудителното бездействие, се готвеше да изпълзи от леговището си, но преди да нахлуе в града, изпращаше напред като предвестници мистериозни и разгулни аромати. В такъв момент бла-гоприличният гражданин се разхожда не по „Батиньол”, а по „Шам-З-Елизе”. Там витрините са много по-бляскави, минувачите много по-безгрижни и елегантни, ис-крящите безистени много по-луксозни и дори уличните музиканти излъчват осо-бен аристократизъм.

Но Пиндиков съвсем не беше благоприличен. Той се опиваше от долитащите вечерни парфюми, сякаш бе поел непознат наркотик. Единствено самотниците, уличните кучета, неудачниците и мечтателите могат да се опиват така. Самотни-те личности са стеснителни по природа и когато околната среда притиска най-не-винните им прояви, те се изпълват с тайни страсти до такава степен, че при пър-ва възможност се освобождават от подтискащите ги условности с искреност, на която могат да завидят хората без всякакви задръжки. Инстинктът им за живот, за приключения изригва като вулкан и изгаря с лавата си примирението им и дори унижението им. Приключението е нещо като лов, а всеки ловец е потенциален бракониер.

Пиндиков се чувстваше като самотен бракониер, тръгнал по дирята на забра-нено удоволствие. Струваше му се, че приближаващата нощ изостря обонянието му или обратно – усилва миризмата на предметите. Усещаше, че студените багри на витрините крият неизвестността на един приказно-опасен свят, който му дейст-ваше като класическа музика: тежко, сладостно и безизходно. От време на време срещаше замечтания поглед на някое куче, изведено на разходка от своя господар. Никога до този момент не бе вярвал, че красотата може да се побере и в кучеш-ките очи. Сега разбираше, че и кучетата имат въображение, отнасящо ги в дале-чината на ония блянове, без които ние, хората, не можем да живеем. Фотографии-те на голите женски тела го караха да съзнава как само един миг е бил достатъчен на самката да разбере, че в голотата й се крие онази извечна и сляпа сила, която ще привлича винаги самеца. Даваше си сметка, че през вековете женската голота е била прикривана с привидно целомъдрие и свян единствено за да бъде преоткри-

30

вана отново и отново от мъжа. Хубавите жени или онези, които се смятат за хубави, са винаги порочни. Инстинктът им за наслаждение е по-силен от благоприличието, защото светлото и тъмното начало съжителстват като непримирими врагове, но ни-кога светлото не успява да вземе връх над тъмното. Те са проумели, че човекът, не-зависимо от своя пол, се ражда без познание за нравственост и безнравственост и това е единственото състояние на блаженство. Кой може да устои на съблазънта? Тя смекчава ръката на най-злия тиранин, събаря най-твърдите стени на безразли-чието. Животът е по-лесен без съмнения и душевни терзания. Грехът се ражда там, където властва законът. Изчезнат ли забраните, изчезва и нуждата от целомъдрие. Кой мъж счита целомъдрието за своя добродетел?

Пиндиков оглеждаше жадно красивите дамски фигури, които блестяха от вит-рините, но не се престрашаваше да влезе в някое от заведенията по булевард „Батиньол”. Пред всяка витрина стоеше по един мургав портиер, чиято задача беше не да отваря и затваря вратите, а да привлича клиенти. Няколко пъти вече тези портиери, окуражени от ленивата му походка, от жадния поглед и от надпи-са “The best” върху бронзовия плакет на якето му, се бяха опитали да го спрат и да го поканят да влезе.

- Заповядайте мьосиьо! – казваха те, хващайки деликатно якето му с два пръ-ста. – Разглеждането е безплатно! Не сте длъжен да оставате за спектакъла. Ако не ви хареса, можете веднага да излезете. Нищо няма да ви струва!

Всяко от тези заведения имаше претенцията, че е храм на изкуството и обеща-ваше на посетителите не обикновен стриптийз, а високохудожествено предста-вление, придружено с изискани танци и музика.

Недоверчив по природа като всеки балканец, Пиндиков не бързаше да влиза. Искаше да усети цялостната атмосфера, преди да се реши на подобна авантюра. Но в края на краищата търпението му се изчерпа и той спря пред един портиер, който му изглеждаше по-интелигентен.

- Влезте мьосиьо, няма да съжалявате! – каза портиерът и посегна да хване якето му по обичайния начин – с два пръста.

- Не съм решил още – отвърна Пиндиков и потърка плакета на гърдите си. – Какво предлагате?

- Имаме двадесет вида превъзходни питиета и всички са на една цена – само петдесет франка. Освен това днес ще танцува перлата на Изтока, мадмоазел Айша.

„Щом и уискито е петдесет франка, защо да не вляза, нали и на друго място е пак толкова, само че без стриптийз!”, помисли Пиндиков, но на глас каза:

- Ще вляза при едно условие. Познайте откъде идвам!- Вие сте швед – рече портиерът, без да се замисли.- Какъв швед? Погледнете ми косата!- Американец!„А бе я си…”, искаше да го среже Пиндиков, но си спомни, че е във Франция и

репликира възпитано:- Слушайте, аз съм от Източна Европа…Интересът на портиера видимо спадна, но въпреки това той продължи да на-

стоява:- Моля ви, не си тръгвайте! Патронът заплаши, че ще ме изгония ако не се на-

31

уча да намирам клиенти. Щом е Източна Европа, значи… Будапеща?Пиндиков сви недоволно рамене.- Букурещ?Пиндиков се приготви да тръгне.- Много ви моля, не отминавайте! Ще позная, непременно ще позная. Какво

имаме още – Прага? Истанбул?... не, може би … София?Респектиран от портиерската начетеност, Пиндиков се усмихна и гузно вле-

зе през любезно разтворената входна врата. Посрещна го абсолютен мрак. След миг миниатюрно светеща точица се приближи до него и един сластен женски глас прошепна в ухото му:

- Оттук господине, ще ви настаним на най-хубавата маса! Ако не ви харесва, свободен сте веднага да си идете.

Масата наистина можеше да мине за хубава, защото беше най-близо до сла-боосветения и въртящ се сценичен подиум. След няколко минути абсолютният мрак започна да се превръща в дрезгав полумрак, от който бавно изплуваха кон-турите на залата. Тя имаше формата на елегантен полукръг, по чиито амфитеат-рално разположени дъги бяха накацали кокетни масички. В центъра на всяка ма-сичка почти незабелязано проблясваше по една тъмночервена точица.

„Действително по френски изискано! Добре направих, че влязох!”, реши Пин-диков, но доста бързо се усети, че е единственият посетител тук.

„Навярно още е твърде рано за представлението”, опита да си даде кураж той, ала една неприятна и студена тръпка се плъзна по гърба му. Едва сега видя, че барът се намира в най-горната и отдалечена точка на залата. Иззад искрящия с метален блясък плот се открояваше тъмният строен силует на бармана. Един-ствените светли петна в този силует бяха ярката червена папийонка и белите ръ-кавици, които свещенодействаха, жонглирайки с шейковете и бутилките.

„Няма никой, а барманът е толкова зает”, отбеляза Пиндиков, „Значи очаква скоро да пристигнат и други гости!”

На високите столчета пред плота седяха почти неподвижно три мускулести фигури в черно облекло.

„Бодигардовете!”, сети се Пиндиков, „Как можах да се напъхам тук с цялата ва-лута, която имам!” Упрекваше се с тревога, но скоро се успокои, понеже видя, че една великолепна женска сянка се приближава към него.

- Мьосиьо, желаете ли малко компания, мьосиьо? – пропя същият сластен глас, който го бе посрещнал.

Докато се чудеше какво да отговори, Пиндиков с изненада установи, че пред него незнайно как вече бяха сложени уискито, ледът и содата, които бе поръчал. Притежателката на сластния глас, също незнайно как, бе седнала до него, докос-ваше го лекичко и се опитваше да привлече погледа му. Почти засрамен от себе си, Пиндиков си каза: „Така е, батинка, щом си влязъл на такова място…” Отбли-зо дамата, настанила се без покана на масата, не изглеждаше така безплътна и ефирна както отдалеч. Не че беше грозна, съвсем не, но от лениво отпуснатите й черти струеше зле прикрита вулгарност. Пиндиков потърси начин да я отпрати любезно, но тя го изпревари:

- Ще ми поръчаш ли една малка чашчица?Пиндиков се огледа неспокойно. Бодигардовете не бяха помръднали от места-

32

та си, но позите им изглеждаха заплашителни.- Една съвсем малка чашчица, мьосиьо – продължаваше да чурулика дамата.- Вижте, госпожо, на мен ми обещаха, че тук ще има представление – промъл-

ви злополучният авантюрист и отново се огледа неспокойно.- Ще има, сладур, и представление, и всичко останало, не се безпокой, …само

че как така ще го наблюдаваш сам, без женска компания?- Разберете, мадам, аз съм нещо като наблюдател. Искам само да надникна в

нощния живот на Париж, нищо повече – отбраняваше се Пиндиков.- Не искаш ли преди това да надникнеш в деколтето ми? – зашепна задъха-

но дамата, притисна се плътно към събеседника си и плъзна ръка по бедрото му.Това вече беше прекалено. Пиндиков провери дали валутата е все още във въ-

трешния джоб на сакото, после събра всичкия си кураж и каза твърдо:- Госпожо, моля ви, оставете ме на спокойствие!- Ще те оставя, що да не те оставя, педал такъв! - сопна се дамата, връцна се

и изчезна също така безшумно както се бе появила.Въпреки гъстия полумрак Пиндиков усещаше как бузите му горят като жарава.

Какво да прави сега? Ако си тръгне, преди спектакъла и без да е докоснал питие-то, какво ще сторят бодигардовете? Ами ако ей тъй, на шега, решат да му отнемат портфейла или документите? Какво щеше да чини след това в този чужд град, в тази чужда държава? „Защо, защо влязох в тая дупка!”, разкайваше се той, но из-веднъж осъзна, че трябва на всяка цена да запази спокойствие. „Изпивам уиски-то и си тръгвам с достойнство. По дяволите представлението!” – реши любителят на дамските прелести, ала събитията се развиха така бързо, че не успя да приве-де в действие своя план.

Не бяха минали и пет минути откакто остана сам и ето че на масата му седна друга дама. Описаната вече сцена се повтори изцяло:

- Една малка чашчица, мьосиьо? Колко сте тъжен и замислен. Много бих же-лала да ви развеселя! – чуруликаше новата натрапница.

Наистина тя беше далеч по-красива от първата и навярно много по-интели-гентна, но стратегията й не се различаваше от тази на колежката й. С голям труд Пиндиков успя да отпрати и нея. „Трябва да има някой, който командва парада тук! Всичко изглежда предварително нагласено”, започна да се досеща клиентът на заведението, но събитията отново изпревариха разсъжденията му. Към маса-та се приближи една не просто обемиста, а направо несъразмерно дебела негър-ка. Тлъстият пласт грим по лицето й никак не успяваше да скрие грубата проста-щина, която излъчваше това лице.

- Ей, симпатяга, ще пием по чашка нали? – избоботи негърката, пльосна се до уплашения посетител и започна да го натиска с едрия си бюст. „Навярно са реши-ли, че щом съм от Източна Европа, имам ориенталски вкус!” – помисли Пиндиков и отново зае отбранителна позиция. Но напористото женище нямаше никакво на-мерение да отстъпва.

- Хайде, котарако, хвани ме ето тук! – дърпаше то ръката му към разплутата си гръд.

Изглежда обаче отвращението, изписано по лицето на Пиндиков все пак успя да жегне това създание, защото след няколко неуспешни опита да прелъсти кли-ента изведнъж скочи и започна да крещи:

33

- Вижте го бе, тоя май е обратен! Заведението ли сбърка, мой човек, или как-во? Слушай, ти да не си расист? Казвай бързо расист ли си? Ти бяла ли искаш? Знаеш ли колко ще ти струва бялата? Расист значи! Ей, колежки, този е расист! Как смееш да проявяваш расизъм в родината на човешките права! Знаеш ли коя съм аз? Чувал ли си за Айша? Великата Айша! Перлата на Изтока! Расист! Мръ-сен расист! Позор! Позооооор!

Пребледнял, но запазил някакви остатъци на самообладание, Пиндиков допи уискито си. След това, без да обръща повече внимание на разбеснялата се исте-ричка, се изправи и бавно се запъти към изхода. Бодигардовете бяха станали от местата си, но не му попречиха да стигне до вратата. Миг преди да излезе, Пин-диков рязко се върна назад като човек забравил нещо важно. Приближи се малко вдървено, но доста храбро до дебелата негърка и й каза с достойнство:

- Мадмоазел Айша, вие направихте грешка. Аз не съм расист. Никого не съм обидил в моята страна заради цвета на кожата му. Аз съм просто обикновен меч-тател. Отчаян, но все пак мечтател!

После пак така вдървено, ала наистина храбро мина покрай навъсените боди-гардове и излезе навън. Хълмът Монмартр, Хълмът на мъченичеството висеше в далечината като тъмен облак. Портиерът кимна свойски и потупа излизащия по-сетител по гърба като стар познат. Пиндиков не усети потупването. Той слушаше музиката. Класическата музика на нощния Париж, която звучеше тежко, сладост-но и безизходно…

НА ГОЛО

Когато майка му го заключи в банята и хвърли ключа някъде (има Алцхаймер бедната), Пиндиков не осъзна в първия момент цялата сложност на положение-то. А положението беше със следните параметри:

Жена му отсъстваше от града и щеше да се прибере най-рано след три седми-ци. Синът, студент в столицата, нямаше да си дойде преди края на изпитната се-сия. Всички съкооператори от входа бяха полуглухи пенсионери и едва ли щяха да се отзоват на евентуалните сигнали за помощ. Самият потърпевш, току-що из-къпан и източил всичката топла вода, нямаше как да облече нито хавлията, нито дрехите си, защото те висяха отвън – на закачалката в коридора…

Какво да прави сега? Ако все пак някой съсед или съседка чуеше виковете му, съумееше да отвори външната врата и изкъртеше вратата на банята – как да се покаже гол и какво да обяснява? Че побърканата му майка го е подредила така?

Някои съкооператори се досещаха за нейната деменция, но изобщо не подо-зираха мащабите на тази лудост… Пиндиков вече бе свикнал да вади телефона от хладилника, щом започнеше да звъни. Привикна също да прибира от входно-то антре вилиците и лъжиците, с които майка му се опитваше да отключва вход-ната врата, и всяка сутрин да почиства стаите от тоалетната хартия, накъсана на хиляди парченца. Наложи му се още да се примири с обстоятелството, че бе при-нуден по няколко пъти на ден да крие шнуровете на електроуредите и да спира водата в жилището. Не можа обаче да се пребори с хроничното раздразнение на

34

съпругата си и с необходимостта всеки следобед да обяснява на своята изкрей-зила родителка, че той не й е брат, че нито баба й, нито дядо й са живи и не я ча-кат да се прибере на село при тях. Въпреки че знаеше наизуст повечето от номе-рата на своята старица, тя винаги успяваше да го изненада с нещо ново – ту като уринира в някоя саксия, ту като барикадира с масата и столовете трапезарията. Всеки ден изобретяваше нещо неочаквано, но да го заключи гол в банята – това ставаше за първи път…

„Трябва да се успокоя, да запазя хладнокръвие!” – каза си Пиндиков. „Какви са фактите? Нека разсъдим без паника… Значи така – аз съм гол в банята, която вече е съвсем изстинала… Майка ми няма да отключи и какви ги върши в момен-та, един господ знае… Дано само не подпали нещо!... Гол съм, без дрехи – като в онова предаване по телевизията… Интересно, колко време ще мога да издържа, преди да замръзна?...

Казват, че това животно човекът издържал на всичко, свиквал с всичко… Спо-ред екзистенциалистите можел дори да живее в хралупата на някое дърво, но аз не съм в хралупа, а в банята… Тук няма храна и отоплението се включва откъм коридора. Само че как да го включа, като съм заключен?... Колегата Пешански из-кара доста време заключен, когато го тикнаха в предварителния арест заради не-говата хвалипръцковщина. Но там все пак от време на време отключват, а тук кой да ти отключи?...

Пфу, каква неразбория, каква несправедливост се оказа животът! Несправед-ливостта ме връхлетя още в първи клас. Най-добрите ми другарчета, на които от-стъпвах закуската си, неочаквано наговориха куп мерзости по мой адрес, когато учителката Раднева публично ги попита какво мислят за мен – отличникът на кла-са… Завист, приятели, завист…, колко съм си патил от нея!... В седми клас най-хубавата ни съученичка ме поглеждаше влюбено, ала заради тези погледи отне-сох такъв пердах, че отложих любовните изживявания за години напред…

Да, пълни с абсурди и несправедливости са житейските истории… Като исто-рията на бабичката, дето чака с газов пистолет своя изнасилвач да излезе от за-твора… Циганинът му с циганин свалил гвоздейчетата от стъклото на прозореца и нахлул в къщата й. Два часа се гаврил с жената. Запушвал й устата, душил я, налагал я по главата, че и секс правил с нея… Когато пристигнали ченгетата – що да видят? Апашът спял в кочината на двора…

„Там, дето съм гледала прасето се свил!” – възмутила се изнасилената. „По-стлал си найлон и се завил с балтон. Не човек, а животно… Кажете, господа поли-цаи, ако го гръмна с ей този пистолет, ще ме пратят ли в затвора?”

„Ще я пратят, сигурно ще я пратят…” – мислеше Пиндиков. „Щото справедли-вост няма… То, ако имаше справедливост, как може коне да тормозят едно цяло планинско село? Според вестниците табунът от луднали добичета пасял около селото, разоравал горските пътища и тъпчел земеделските имоти и овощните гра-дини. Четириногите беладжии били без маркировка и когато селяните залавяли някой от тях, конярът му отричал той да е от неговото стадо… Местните жители били готови да организират подписка срещу подивелите животни, но не вярвали, че някой ще им помогне…”

„Кой да помогне?” – запита се Пиндиков като потръпваше от студ. „На мен ня-кой ще ми помогне ли? Помощ сега има за престъпниците, не за гражданите…

35

Престъпните схеми вече се обсъждат чрез интернет мрежата за контакти. При-чината е, че там не могат да бъдат подслушвани бандитите. Бандите за изнудва-не действат по всички направления. Някои проверяват виртуалните профили на омъжени жени за еротични снимки в социалната мрежа. Измамниците искат по 500 лева, за да си мълчат пред благоверните съпрузи на жертвите…”

„Ох, само да я пипна моята, ако се е снимала гола…” – мърмори Пиндиков, но веднага се сеща, че в момента е по-належащо да мисли за своята собствена го-лота, а не за тази на съпругата. Пък и знае ли човек на колко и на какви престъп-ници може да налети? Нали медиите съобщават, че нарушителите на закона не-прекъснато се множат и според европейските норми до три години шефовете на затвори трябва да осигурят по 4 квадратни метра пространство за всеки затвор-ник в килиите…”

„В тази тясна баня… – оглежда се Пиндиков – не разполагам и с 3 квадратни метра. И докога ще съм затворник не е известно …”

„Ако го затворят, този човек ще напише чудеса!”, твърдял възрожденецът Ка-равелов за нашия най-голям поет – припомни си Пиндиков. „ Пък аз, макар и за-творен, нищо не пиша и как да пиша – с пръст по плочките? Само философствам, преливам от пусто в празно… при това на голо…”

Според един френски философ ние никога не живеем в настоящето. Пред-вкусваме бъдещето и се мъчим да го ускорим, сякаш премного се бави. Или при-зоваваме миналото и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо… Толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено. Същевременно сме толкова ле-комислени – мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното… Защото на-стоящето обикновено ни наранява. Затваряме очи за него, понеже ни опечалява. А когато ни е приятно, съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задър-жим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем… Почти никога не ми-слим за сегашното, а дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдеще-то. Настоящето никога не е наша цел. Миналото и настоящето са за нас средства. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем…”

Живял ли бе наистина Пиндиков? По-скоро се бе надявал да живее… Когато за първи път се влюби истински (ала доста нещастно) в една зеленоока красави-ца – цялата изтъкана от прелест и чар – Пиндиков още не съзнаваше, че най-на-пред трябва да се научи да разпознава, да преследва и да пожелава със страх красотата… Красотата, която може да се нарече гибелна, красотата, която вина-ги представлява смъртен капан, която не се отразява нито в съвършеното изра-жение на лицето, нито в огледалото на очите, нито в изяществото на усмивките, нито в отсенките на притворените клепачи. Човешкото лице не значи нищо, поч-ти нищо при нея. Нежното единство на погледа и на гласа, откликващо тъй непо-средствено на душата, е само обект на желанието. Този вид красота е действи-телна, но съвсем плътска и потискаща…

… Тогава Пиндиков, след немалко терзания, си бе казал: „Утре покрай теб ще мине друга красавица, тя ще измести и заличи образа на тази пагубна хубавица, на която безразсъдно искаш да се довериш и чието лице само бегло се е мярна-ло. Ще се отвратиш от първата, без дори плътта ти да се е докоснала до нея. И

36

тъй ще бъде със следващата и с още по-следващата… Трябва да умеем да чака-ме и да устояваме на първия поглед, понеже любовта се ражда от въображени-ето… То е преобладаващата способност на човека – майстор в самозаблудата и лъжата. То е още по-коварно, защото не винаги е измамно. Би било безпогрешно мерило за истината, ако неизменно ни лъжеше. Но макар в повечето случаи да ни мами, въображението с нищо не разкрива това свое качество, защото оцветя-ва еднакво и истината, и лъжата…”

Истината, в какво всъщност се изразяваше тя? В момента реалната истина оз-начаваше само едно: че той, Пиндиков, е заключен в банята, че е гол, че почти замръзва, че не знае как да излезе оттук…

Разбира се, всичко това бе незначителна подробност, ако решим да разгле-даме истината в по-широк, в планетарен мащаб. Например ако съпоставим тра-гикомичното положение на заключения с епохалното откритие на американските учени, които изнамериха начин да убиват комари чрез технология, заимствана от противоракетната програма на Пентагона… Подобно на радара, който засича ра-кетата, специална аудиосистема долавя звука, издаван от крилете на комарите. Също като прехващача на ракетата, компютър насочва лазерно устройство към насекомите и устройството буквално ги опърля…

… Да… истината е многолика и разнообхватна… Защото погледнато от друг ъгъл, убийството на комари eдва ли е по-важно от факта, че български клиент, кой-то си изгубил мобилния телефон при сеанс с проститутка, бил задържан заради по-бой… През нощта мъжът наел една от жриците на любовта и я качил в колата си. След като приключил със секссеанса, се прибрал, обаче се усетил, че му липсва мобилния. Повикал трима свои приятели, въоръжили се с бухалка, сабя и пищов и тръгнали да сплашват проститутката. Открили я, започнали да я бият, но тя упори-то отричала да е замесена в кражба. Докато удряли, един от биячите забелязал, че GSM-ът бил паднал между седалките на автомобила. Най-вероятно той се озовал там, докато проститутката и клиентът й се били отдали на ласките…

… Да, без съмнение многолика, разнообхватна, абсурдна е истината за живо-та… Един от последните житейски абсурди беше, че така глупаво заключеният Пиндиков в момента е безработен… Още не е казал горкият на жена си, че е без работа вече от две седмици… Тия проклетници работодателите му го уволниха след 15 години почтен труд… Уволниха го мръсниците под претекст, че има гло-бална финансова криза… Стовари се на главата му глобалната криза, а сега ето ти и битова такава: заключен е в банята! Още не е казал за финансовата ката-строфа на съпругата, но катастрофата ще проличи от само себе си… Пък и нали трябва да запази някак мъжкото си достойнство. Това достойнство се крепи от ис-крица надежда. Надява се Пиндиков, че макар и гол, макар полузамръзнал, без-работен и заключен, въпреки всички житейски абсурди, въпреки цялата социал-на, цялата персонална деменция около него и вътре в него, ще открие начин да се измъкне от нелепата ситуация…

И докато напряга ума си как да го стори, дава сам на себе си такова обещание – ако някога излезе от тази баня, ако успее да си обуе гащите и да си намери хи-микалката, ще напише до докторите в психиатрията следното писмо:

„… Ох … станах вече айларипи…Върнете моля мойто пипи!”

37

ДИСКУСИЯКЪСНАТА МОДЕРНОСТ И ГЛОБАЛИЗИРАНИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ

Васил Проданов е роден през 1946 г. Завършва СУ „Климент Охрид-ски”, специалност философия. Про-фесор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН, директор на Института за фило-софски изследвания на БАН.

Васил Проданов

От началото на 90-те години на ХХ век започва да се говори за криза и из-черпване на постмодернистката въл-на в интерпретация на съвременността с нейния акцент върху хетерогенността и различията и властовите функции на знанието и започва да се появява отно-во интерес към класически разбраната модерност. Популярни бестселъри в со-циалните науки като “Краят на история-та” и “Сблъсъкът на цивилизациите” са типични модернистки интерпретации на съвременната ситуация. Постструктура-лизмът и постмодернизмът са подложе-ни на нарастваща критика. В предговора на публикуваното през 2007 г. второ из-дание на своята влиятелна книга “Консу-маторската култура и постмодернизмът” (първото излиза през 1991 г.) ще при-знае, че за разлика от преди 15 години постмодернизмът днес вече “е изпаднал от полезрението и не повече, моден тер-мин, всъщност за много той е абсолют-но demodé.”1 И за да оправдае излиза-нето на второ издание на своята книга, в която постмодернизмът е основен инте-лектуален инструмент, той ще изтъкне: “Постмодернизмът може да е залязъл по своето значение, но теоретическият им-пулс, който той даде, насърчи търсене-то на алтернативни модуси на критиче-ско познание”.2

Започва дискусия дали става дума за една или за много модерности. Особе-на влиятелност през този период вече са придобили работите на Антъни Гидънс и Улрих Бек, които разгръщат идеи, ха-рактеризиращи настоящата епоха с по-

38

нятия като “късна”, “рефлексивна”, “развита”, “втора”, “висока” (“висша”) или “глобал-на” модерност, „радикализирана модерност”, “рисково общество” и “рефлексивна модернизация”. Те се опитват да отговорят на много от въпросите, които стоят и пред постмодернистите като нарастващата несигурност и случайност, отслабване-то на бинарните противопоставяния, фрагментизацията на социалния живот и дори акумулират, вземат предвид редица постмодернистки аргументи, имплантирайки ги в своите теоретични модели. Това, което ги отличава, е, че отхвърлят тезата, че све-тът се намира в постмодерна ситуация и утвърждават, че става дума за определен период на модерността, свързан с глобализацията, завръщане отчасти на традиция-та и индивидуализация.3 Този период става възможен с развитието на електронните медии и комуникационните технологии, които от своя страна подпомагат мобилност-та на капитала, глобализацията и следващите от това промени в политиката, основ-ните институции, човешкото поведение и в останалите сфери на живот.

Въвеждането на понятието за „късна модерност” е свързано с две основни тези. Първата е да се избегне неяснотата на тези, които говорят за модерността като кон-станта, неразграничавайки в нея различни исторически фази. Другата е да се разбе-ре тази нова фаза повече като радикализация и интензификация на модерността от-колкото като нейната смърт.4

Преди да пристъпя към характеристиките на културата на късната модерност, ще обърна внимание на няколко момента, свързани с различията между отделните авто-ри, занимаващи се с тази проблематика. Първият е, че различните автори, пишещи по въпроса, акцентират на различни термини, извеждайки на преден план и различ-ни характеристики - рефлективна модерност, втора модерност, глобална модерност, развита (advanced) модерност, рисково общество, хипермодерност. Това, което е ха-рактерно за всички, е, че те разглеждат съвременния стадий не като скъсване с пре-дходния период, а като свързан с него, отчитайки както приемствеността, така и про-мяната в него. Това е късен етап, в който се проявяват в особено силна форма и стават значими тенденции, заложени в предишни етапи, които обаче всеки от тях вижда по различен начин. Към „късна модерност” и „рефлективна модерност” се на-сочва Антъни Гидънс, а Улрих Бек го характеризира освен като „рефлексивна мо-дерност” още като „втора модерност” и „рисково общество”, докато за Жил Липовец-ки това е „хипермодерност”, за Зигмунт Бауман – “текуща модерност”, за Фредерик Джеймисън – “късен модернизъм” и „втора модерност”.5

Вторият момент е свързан с песимизма и оптимизма на визията за сегашното и бъдещо състояние. Като цяло то е свързано с нарастваща несигурност и динамика и е далеч от някогашния просвещенски оптимизъм. Основната част от изследователи-те на тоза състояние са склонни да виждат неговата сложност, противоречивост като относително най-голям оптимист е може би Липовецки, Гидънс прави анализ и търси пътища за решаване на проблемите, докато опасенията и страховете на Бек и на Ба-уман за справяне на човечеството с това състояние на нещата достигат висока сте-пен на тревожност. Втората модерност не носи оптимизъм на Бауман, защото повече от всякога води до нарастващо неравенство, до социална и икономическа поляриза-ция, до маргинализация на огромно количество хора, докато за Бек тя рязко увели-чава рискове от всякакъв вид за човека и човечеството.

Третият момент е свързан с факта, че отделните автори идват до идеята за съ-временната модерност като етап от модерността по два различни пътя. Гидънс и Бек

39

се противопоставят поначало на постмодернистката традиция и търсят нейна алтер-натива, докато Жил Липовецки, Зигмунт Бауман, Фредерик Джемсън идват от иде-ите на постмодернизма, модифицирайки своите схващания. За Липовецки постмо-дернизмът е разгледан като кратък преходен период от предходната модерност към нейния най-висш и развит стадий днес на хипермодерността, докато Бауман прос-то се отказва от предходните си надежди за изграждане на постмодернистка соци-ология. Той публикува от 2000 година насам пет книги, в чиито заглавия има терми-на „текущ” (liquid) („Текуща модерност”, „Текуща любов”, „Текущ живот”, „Текущ страх”, „Текущи времена”) с нова концепция, в която разграничава „твърда” и „текуща модер-ност”6. В тях той признава, че скъсването изцяло с модерността, провъзгласено от постмодернистите, не се е състояло и в много отношения ние сме така модерни, как-то и преди сто години. От своя страна Липовецки ще възкликне: “Хиперкапитализъм, хиперкласа, хипермощ, хипертероризъм, хипериндивидуализъм, хиперпазар, хипер-текст, какво още не е ”хипер”? Име ли нещо още, което да не разкрива модерността, издигната до силата на най-високата степен?”7 От своя страна Фредерик Джеймсън ще заяви, че теорията на Лиотар за края на големите разкази сама представлява го-лям разказ и на предходното постмодернистко дискредетиране на философията в традиционния й смисъл на дисциплина е сложен край и сме свидетели на едно въз-връщане на традиционната философия в световен мащаб, особено на такива нейни части като етиката и естетиката.8

Кои са основните характеристики на късната модерност като етап на развитие, при който съвременната обществена реалност се възприема през призмата на хеге-монното налагане на определени културно-идеологически феномени? Очевидно е, че тяхното дефиниране може да стане по различен начин в зависимост от общата концептуална схема на възприятие на късната модерност. За тази цел в случая ще предложа теза, която е в разрез с утвърдената от Даниел Бел традиция от начало-то на 70-те години на ХХ век развитието и особеностите на функциониране на отдел-ните сфери на социален живот да се разглеждат съобразно различни критерии или оси, като презумпцията е, че те притежават автономност и различна логика, различ-ни принципи на функциониране. Известно е, че тази негова теза намира завършен израз в класическата му работа от 1976 г. “Културните противоречия на капитали-зма”9, където политиката, културата и икономиката са обособени сфери и не може да се каже, че някоя има каузално доминиращо предимство спрямо останалите. Моята теза е, че по това време на върхово развитие на социалната държава, която демар-кетизира значителни сегменти от обществения живот, включително и културата, Бел има определени основания. Неслучайно в тези условия се появява и държавният со-циализъм като специфична форма на ускорена модернизация, в която политиката и културата играят особено активна роля в процеса на социална промяна, действай-ки мощно като автономни сфери на обществен живот. След това обаче с възхода на глобалния капитализъм благодарение на третата индустриална революция и неоли-бералната вълна на приватизация и маркетизация нещата се променят по посока на падане на границите и утвърждаване тотално на една обща логика на функциони-ране на всички сфери на социален живот – маркетизираната логика на глобалната и конкурентна икономическа система, в която в условията на третата индустриална революция ключово конкурентно предимство са ускорените иновации, брандингът, възможността за ускорено движение на всички фактори на производството на гло-

40

балната сцена.Още в Манифест на комунистическата партия Маркс описва капитализма като

формация, която под натиска на стремежа за печалба е склонен към постоянна екс-панзия и показва как капиталът е склонен да проникне във всяко кътче на земното кълбо. В епохата на социалната държава на Запад и социалистическата на Изток той обаче е подложен на силни ограничения в рамките на националните държави. С гло-бализацията всичко се променя. Появява се нов вид глобализиран казино капитали-зъм, при който предходните ограничения пред експанзията на пазара в множество демаркетизирани по-рано сфери окончателно са паднали. Започва усилена маркети-зация на области, които по-рано са се възприемали като нещо отделено и различно от пазара. Първо. В пазарен оборот се включва цялата планета, като имаме гигант-ско движение на всички фактори на производството при максимална либерализация за такова движение. Второ, това е личната сфера на човека, неговото лично прос-транство, което се е възприемало по-рано като обособено от публичната сфера и па-зарните транзакции. Трето. Пазарът включва в пазарен оборот човешката телесност и огромни печалби започват да се трупат за външния вид, здравето, сигурността на това тяло, огромни средства са хвърлят в козметичната индустрия и естетичната хи-рургия, а цялата гигантска високоиновативна фармацевтична и биотехнологична ин-дустрия са ориентирани към нови и нови стоки, свързани с човешката телесност. Четвърто. В пазарен оборот се включва цялото минало, всеки възможен археологи-чески предмет, всяка интерпретация, всяко събитие. Пето. Маркетизират и започват да действат в конкурентен контекст при пазарно или квазипазарно поведение рели-гията, астрологията, различни магически техники, всякакви суеверия, за които има терсене и има и значимо предаване. Шесто. В този контекст върви тотална марке-тизация и на политиката и на културата, които са изцяло пронизани от логиката на функциониране на късния капитализъм. Появява се понятието за политически па-зари, които вплитат и пазарите на масовата шоу култура, чрез които се правят и имижди на политици. В този смисъл може да бъде формулирана тезата, че късна-та модерност в културно отношение по същество е късният или глобалният капита-лизъм, основаващ се на комуникационните технологии на третата индустриална ре-волюция. Логиката на функциониране на културата възпроизвежда глобализираната маркетизирана икономическа рационалност. Така моята теза се съдържа в префор-мулировка, която бих направил на заглавието на знаменитата работа на Фредерик Джеймсън от 1991 г. „Постмодернизмът или културната логика на късния капитали-зъм”, където той говори, че днес производството на естетическото се е интегрирало в стоковото производство изобщо.10 Съгласявайки се с това твърдение, аз обаче бих говорил по-скоро за „Късната модерност или културната логика на късния капитали-зъм”, още повече, че самият Джеймсън днес има съмнения към понятието за постмо-дернизъм. Кои са някои нейни основни характеристики, според мен?

1. Нови универсализиращи тенденции и общи чертиКлючова идея, която Гидънс, Бек, а и редица свързани с техния кръг автори като

Дейвид Хелд и Робъртсън противопоставят на постмодернисткото твърдение за фрагментизацията, плурализацията, дисоциацията, дезагрегацията на модерност-та е, че наред с тези характеристики паралелно се появяват нови, чрез които проти-чат процеси на универсализация, обединяване, свързване, глобализиране. Съвре-менният глобализиран свят, в който имаме компресия на времето с пространството,

41

е повече от всякога преди това в историята единен свят. В него все повече проблеми са валидни за всички и изискват общи решения, предполагащи всички да възприема-ме себе си като общочовешко “ние” , което нямат срещу себе си “други”, както излиза от постмодернистката риторика. Още в началото на 70-те години Римският клуб е за-почнал да фиксира глобалните проблеми, които са общовалидни и обединяват всич-ки, а не само разединяват човечеството.

Затова и в контекста на идеята за късната модерност може да бъде отхвърлена централната теза на постмодернистите, че ключова характеристика на нашето вре-ме е фрагментацията и да приемем тезата на Гидънс, че паралелно имаме движение към нови универсалности и нови форми на глобална обвързаност. Наред с регионал-ните култури се оформят глобална културна среда, глобални медии, глобално пуб-лично пространство, в които се води непрекъсната дискусия по общи за всички про-блеми – от рисковете за околната среда, през глобални пандемии като тази от СПИН или свински грип и се стигне до кризата на глобалните финансови пазари и глобал-ната икономическа криза, които засягат всички. Не фрагментацията, а опосредства-нията и взаимосвързаността на глобално и локално, на институционално и лично, възможности и рискове, имат водещо значение за социалната организация на къс-ната модерност.

Глобализацията и свързаните с нея институционални промени предлагат нова рамка за мислене и нови универсализиращи тенденции, изискващи нови политиче-ски реакции, които постмодернистите пренебрегват.

2. Текущият характер на късната модерностПонятието за „текуща модерност” е формулирано от Бауман. То се противопоста-

вя от него на предходния етап на модерността, който той характеризира като “твър-да модерност”, характеризираща се със строги дисциплинарни практики на надзор и контрол, както и с централизация на институционалната власт, която се разгръ-ща при прехода от традиционна към правно-бюрократична легитимация на властта. Тази власт е “твърда”, но не е абсолютна, защото е свързана, харизматични леги-тимации и рефлексивност могат да се превърнат във фактори, които да водят до нейното размекване или дезинтеграция. В периода на късната модерност рязко на-растват факторите, които водят до размекване на структурите на предходната мо-дерност. На първо място такъв фактор е възходът на подвижен финансов капитал, заменящ господството на предходния “твърд” индустриален капитал или капитала, свързан с различни видове недвижима собственост. Това от своя страна води до ряз-ко повишаване на подвижността на гъвкавостта в трудовите отношения и трудовата заетост и започва да оформя нов характер на отношенията между труда и капитала. Работната сила се опитва да възпроизвежда подвижността на капитала на глобал-ната сцена и да се придвижва много по-бързо и масирано от всякога в глобалното пазарно пространство, да променя своята квалификация, да се ангажира с най-раз-лични форми на гъвкаво работно време. Това много по-ускорено от всякога откъс-ва отделния работещ от конкретно пространство, общност и взаимовръзки и прави всички социални отношения преходни, подвижни, мимолетни.

Това, което характеризира сегашното състояние на модерността, е, че социални-те форми и институции повече нямат време да се утвърдят и да служат като коор-динатна система на човешките действия и основа за правене на дългосрочни жиз-нени планове. Планирането на индивидуалните действия и преценката на загубите,

42

печалбите, провалите в тях става в условия на постоянна несигурност. Това принуж-дава индивидите към нова организация на техния живот около голямо количество краткотрайни проекти и епизоди, в които няма предходна последователност, която е обхващана в периода на „твърдата модерност” от понятия като „кариера” и „прогрес”. Тази фрагментираност на техния живот изисква от индивидите да бъдат гъвкави и адаптивни, бързо да променят тактиките на поведение, да умеят лесно и без съжа-ление да се отказват от ангажименти и лоялности, да умеят да реагират на налични-те възможности, а не да изчакват нещо в бъдещето.

Преходността замества предходната трайност и продължителност в йерархията от ценностите. Това, което се цени на първо място, е да бъдеш постоянно в движе-ние. Ако разширим приложението на една знаменита фраза на Питър Дръкър, пос-ветена на конкурентните отношения между компаниите, можем да кажем, че ако по-рано “големите изяждат малките, сега по-бързите изяждат по-бавните”. По-раншното предимство е това на мащаба, сегашното предимство е на скоростта и на иноваци-ята. Който избърза, печели, който се забавя, губи. Това създава култа към бързия оборот, към бързата промяна на всичко. Нито един ангажимент повече не е “докато смъртта ни раздели”, както в предходни периоди, нито едно желание не е последно, нищо не е завинаги. Отново се връщаме към античната философска ситуация, че чо-век не може да влезе два пъти в една течаща река. Текущият характер на всичко край нас води като че ли до повишени усещания за свобода, но в същото време е фактор за непрекъснат разпад на социални връзки, което става предизвикателство за наши-те усещания за сигурност.

3. Рисковост и постоянна несигурностТърсейки спецификата на късната и рефлективна модерност, Улрих Бек през

1992 г., а след това и Антъни Гидънс формулират идеята за рисковото общество, ид-ващо на смяна на предходното индустриално общество на първата модерност. По-нятието за „рисково общество” описва „една фаза от развитието на модерното обще-ство, в което предизвиканите от динамиката на обновление социални, политически, екологични и индивидуални рискове с нарастващо темпо се изплъзват от институци-ите на контрол и сигурност в индустриалното общество… Така институциите на ин-дустриалното общество стават производители и легитиматори на опасности, които не са в състояние да контролират”.11

Според Бек социалните институти на индустриалното общество през последни-те десетилетия са дошли до исторически безпрецедентната възможност за самоуни-щожение на хората в резултат на съответните решения, които те вземат. Общество-то на риска е нова реалност, свързана с висока степен на нестабилност и склонност към саморазрушение на съществуващия социум, в който прогнозите от най-различен вид заплашително не се сбъдват, независимо от огромни аналитични колективи, кои-то ги правят. Глобализацията заедно с процесите на ускорени технически иновации, навлизащи с огромна скорост в нашия живот, играят ключова роля в този процес, за-щото водят до ситуация, при която технологическото развитие изпреварва способ-ността на човека да осъзнае последствията от този процес; до “свиване на прос-транството” и бърза глобализация на локалните рискове.12 Почти всички социални и политически процеси изостават от техническите въведения и това се проявява в съ-ответно ниското качество на вземаните решения от страна на институциите и елити-те в обществата. Формиращото се днес глобално общество е вероятностно, слабо

43

прогнозируемо и контролируемо, с непрекъснато нарастваща степен на неопределе-ност. В него дребни промени пораждат дългосрочни преобразувания.

В индустриалното общество имаме доминиращо съгласие за прогреса и оправ-дания на всичко, което се прави, чрез неговите придобивки и позитивни страни, раз-брани като икономически растеж, заетост, подобрено качество на живот, системи на социална сигурност и пр. Споровете са за разпределението на благата от развитие-то. При рисковото общество на преден план застават споровете за негативните след-ствия на индустриалната модерност и за това кой носи отговорност за тях. Това е очевидно при споровете за рисковете, свързани с ядрените и химически технологии, с биотехнологиите, заплахите за природната среда. При това характерно за тях е, че тези заплахи не могат изцяло да бъдат предвидени, преценени, познати. Те въз-никват в хода на процеса на модернизация и променят принципите на предходно-то индустриално общество. В рисковото общество самата идея за контролируемост, сигурност или безопасност, която е от фундаментално значение преди това, търпи провал.13

В крайна сметка можем да изведем на преден план следните характеристики на новите рискови ситуации, свързани със създаваната в резултат на научното разви-тие от човека техногенна среда:14

- Вредни въздействия, които не са ограничени във времето и пространството, как-то е например при ядрена катастрофа, при която определени участъци остават зара-зени с векове, а въздействието няма граници.

- Независимо от състоянието на науката, тя не може да даде достатъчно надежд-но обяснение на формираните в резултат на нейните открития сложни ситуации, нито да предвиди със сигурност тяхното развитие. Сциентистката вяра, че науката носи със себе си само позитиви, психологически не се различава от религиозната и нада-ли е оправдана, тъй като фактите сочат нещо различно. Опитът показва, че в много случаи тя пренебрегва значими опасности за човека. Факт е например, че Френската академия на науките греши за почти всички рискове за здравето на човека през по-следните десетилетия – по отношение на азбеста, диоксина, “лудата крава”, генно-модифицираните храни, генетичните манипулации изобщо. Във всички тези случаи тя хвали иновациите и осъжда като консерватори тези, които изразяват тревога от техните последствия.15

- Тъй като научната информация става все по-противоречива, предполагаща раз-лични отговори, съществува силен стремеж в обществения живот към обръщане към по-сигурни форми на познание и разбиране за получаване на по-голяма сигурност. При това положение във възход отново са религията, суеверията, псевдонауката, по-литическата харизма като средства за завръщането към един свят, който изгежда стабилен, на който можем да се доверяваме и да се чувстваме сигурно.

- Отговорността за появата на съответния проблем или риск не може да бъде въз-ложена едностранно на вземащите едно или друго решение субекти, тъй като в този процес участвуват твърде много фактори. Киселинният дъжд например е заплаха, резултат на действието на много хора и е трудно да се проследят всички причини.

- Новите рискове са абстрактни, което означава, че в много отношения не можеш предварително да ги усетиш пряко, а чрез научни измервания – например на радиа-цията или на вредните вещества в един или друг хранителен продукт.

- Разпознаването и осъзнаването на вероятните опасности става възможно обик-

44

новено след като съответната технология е влязла в действие и обществото в много отношения се превръща в неин полигон.

- В рисковото общество рисковете не са повече определени моменти, в които се появяват опасности и заплахи в някакъв процес, те присъстват непрекъснато и на-всякъде, те са самият процес.

4. Трансформации на политиката и появата на субполитикаСтои въпросът каква трябва да бъде политиката на сигурност в рисковото обще-

ство, като се има предвид, че създадените от предходния период на развитие на ка-питализма институции на либерална демокрация все повече не работят, независимо че от времето на Джон Лок до Джон Кейнс са били възприемани като най-висш резул-тат на западната модернизация. Националната държава обаче в рамките, на която те са регулирали едни или други процеси, изглежда все по-безсилна пред ситуация-та на глобализацията на всички фактори на производствения процес в резултат на глобалната експанзия на капитализма – движението на капитали, хора, консумация на глобалната сцена. Затова и политиците все повече губят доверие, а представи-телната демокрация е изправена пред остри кризисни процеси. Капитализмът, кой-то роди либералната демокрация, сега в глобализирания си вариант се превръща постепенно в гробокопач на либералната демокрация. В тази ситуация обаче на-растват всички рискове и несигурности пред хората и стои въпросът какво да се прави. Възможни са две алтернативни решения.16 Първото е да видим настоящо-то като разпад на предходния ред, който трябва да възстановим и запазим, което предполага засилването на институциите и решенията, които са работили по-рано. Това е политика обаче на своеобразна съпротива на промяната, израз на ностал-гия към миналото, която се опитва да възстанови идеи и институции, които също бързо се променят и са неспособни да изпълнят вече изискванията, които можем да предявим към тях.

Второто решение е да приемем политика на рисковото общество, което е даде-ност, от която не можем да избягаме. Това изисква нов език за описание какво ста-ва и готовност да се живее и търсят решения в условията на риск и несигурност. Ако политиците и правителствата не разберат това, ще се натъкват на нарастващ публичен скептицизъм и загуба на политическа легитимност поради неспособност-та им да осигурят чрез досегашните институции достатъчно сигурност в общество-то. В рисковото общество, както ще смята и Гидънс, всичко е подвижно, изменящо се, несигурно, включително и човешкият живот. В него не можем да разчитаме на политиците да отговарят на нашите въпроси, да ни защитават от случайностите и рисковете на живота. В него трябва да се разбере, че ние повече не можем да раз-читаме на експертите като авторитети, които да ръководят нашите избори, които трябва да правим в условия на конфликтираща информация и ситуация, при коя-то науката губи своята традиционна роля на институция, от която произтича роля-та на учените като експерти. Противодействието на рисковете не може да залага повече на традиционните институции на националната държава, нито само на по-литиците, нито само на експертите. Политиката на рисковото общество предпола-га взаимоотношение между граждани, експерти (учени), политици, в което те в дух на взаимно уважение и демократичен диалог търсят решения на проблемите. По-литиците могат да възвърнат доверието към себе си по посока на едно “активно со-непие”, идващо от демократичен ангажимент и открит диалог. В рисковото обще-

45

ство публичната политика трябва да бъде насочена към дългосрочно планиране на несигурността, но не като резултат просто на институции и политици, а чрез актив-но участие на всички равнища на социална, политическа, икономическа активност, чрез активен публичен диалог между публика, експерти и политици във връзка с решенията, които трябва да се вземат.

Нужно е общо признание на новите форми на риск и несигурност и рязко разши-ряване на участниците в политическия процес на вземане на решения. Една нова политика на сигурност може да има някакъв успех само при условията на „субполи-тика”, ангажираща глобалното обществено мнение, гражданските организации, от-делните граждани, т.е. чрез ново развитие на процесите на демократизация по по-сока на радикална, плуралистична, демократична, партиципаторна политика.

5. РефлексивностПонятието „рефлексивна модерност” като същностна особеност на новия ста-

дий на модерността, характеризиращ се с нарастваща проблематизация и крити-ка не само на домодерните остатъци, но и на самата модерност, е предложено за първи път от Улрих Бек през 1986 г., но след това то се превръща и в централно по-нятие на рефлексивната социология на Гидънс. Според тях новите условия на гло-бализация на времево-пространствените отношения и отделяне на социалните ин-ституции от особените локални условия, в които те са възникнали, води до резки промени в рефлексивността на обществените процеси, проявяваща се в това, че знанието за обществения живот системно е една постоянна обратна връзка, под-хранваща социалния живот и насочващо го в съответна посока както с помощта на медиите, така и чрез различни експертни механизми. По начало модерността се характеризира с нарастваща институционална рефлексивност – със съзнателното създаване на нови и нови институции за решаване на различни проблеми, които от своя страна, за да функционират непрекъснато, се нуждаят от информация за сре-дата и ефектите от своята дейност. Неслучайно даже във върховите със своя оп-тимизъм периоди на развитието на просвещението се смята, че бъдещият скок в “царството на свободата” (Маркс) ще предполага съзнателно управление на всич-ки обществени процеси. Проблемът е обаче, че това не подобрява управляемост-та на процесите, а усложнява всичко и води до нарастваща несигурност, при което непрекъснато се преомислят и критически рефлектират форми на предходнта ре-флексивност.

За да разграничат различните етапи на модерността, Гидънс и Бек правят разгра-ничение между два вида рефлексивност. Първият от тях е простата рефлексивност, характерен за ранната модерност, при която разумът предлага основа за частична демистификация на предмодерните форми на власт, знание, йерархии и социален порядък, въплътени в митовете, религията, монархията, аристократичните привиле-гии и пр. Вторият тип е двойната рефлексивност на късната модерност, при която рационалното мислене поставя въпроси на самото себе си, подхранва култура на радикално съмнение към всички форми на знание и ценности, включително и към експертното знание. Така публичната сфера се превръща в една огромна система за безбройно количество прави и обратни връзки, интензифицирани благодарение на електронните комуникации. Всъщност именно комуникациите играят решавата роля не само при формирането на съвременните институции, но и за непрекъснато-то идентифициране на нови знания и информация, дискусията за тях и реагирането

46

чрез управленски решения. При това медиите не просто отразяват реалностите, нито са само канал за информацията за тях, те участвуват в тяхното формиране, създа-вайки своеобразна сфера на хиперреалност, където знаците и образите са всичко.17 Късната модерност е много по-рефлективна и имаща съзнание за своите тревоги, доколкото прогресът се превръща все повече не само в цел, но и в проблем. Усиле-ната рефлексивност е свързана с несигурността и нарастващата случайност, харак-теризиращи късната модерност. Ускорените промени непрекъснато вкарват в оборот нови и непознати неща, променят реалността край нас и това поражда нови и нови потребности от знания за това, което става, за да може да се реагира на ставащото. Ускореното генериране на информация и знания както чрез експертните системи, така и чрез медиите и политиката в обществата, основани на знание, допълнител-но вкарва нови и нови процеси в това, което става край нас и от своя страна усилва необходимостта от знания. Всяка нова рефлексия става част от процесите, моди-фицира ги непрекъснато и изисква допълнително рефлектиране. Това имплицира допълнителна денатурализация и демистификация на традициите и нарастваща рефлективност в науката, изкуството и всекидневния живот.18

В условията на късна модерност самото знание става носител на максимална рефлексивност и от тук критичност и постоянна промяна. От културната теория се очаква да бъде критична поне в два смисъла: срещу липсата и дефицитите на кул-турата и срещу заблуждаващите идеологически понятия, в които се появяват от тези проблематични културни условия. Нейната критика е „иманентна” – тя разкри-ва противоречията в техните цели и разкрива, че е важно да се покаже как модер-ността като незавършен проект подхранва потребности и идеали, които досега на практика е отхвърляла. Мярата на критиката е изведена от това, което се анализи-ра, а не се налага отвън. Няма чиста и неомърсена сфера извън тази на културата на късната модерност, от която тя да бъде критикувана.19

Изискванията на късната модерност за диалогична саморефлексия не само сто-ят в основата на нередукционистка интердисциплинарност в изследванията на кул-турата, но преобразуват също отношението между интерпретация на културата и критическо мислене.20

6. Амбивалентност и експерименталност на късната модерностКъсната модерност се характеризира с необратима динамизация, амбивалент-

на рационализация и диференцираща универсализация. Тя носи със себе си двой-ствена рационалност, имаща както позитивен (творчески и освободителен), така и негативен (деструктивен и потиснически) потенциал. 21

Късната модерност в много отношения се превръща в място за постоянни екс-перименти, нейното друго име може да бъде наречено експериментално общество. Причината за това, че всички социални, културни и политически форми, свързани с простата или първа модерност, стават все по-кризисни и излишни, но няма нови форми, с които те да бъдат заместени. Това по думите на Бек води до своеобраз-ни “зомби категории”. Такива са редица от модерните социални и институционални форми като семейството, общностите, социалните класи, които в много отношения са мъртви, но продължават да съществуват, понеже липсват нови социални и ин-ституционални форми, с които да бъдат заместени.22

7. Модата и потреблението като механизми на промянаИдеята за ролята на потреблението и модата като ключови на ситуацията на

47

късната модерност или хипермодерността принадлежи на Липовецки.23 За него главното отличие на късната модерност в сравнение с първата модерност с ней-ната нормативност и дисциплинарни практики, описана от Фуко, е, че днес нейно-то функциониране е подчинено на трите основни съставляващи на феномена мода – ефимерност, съблазън и маргинална диференциация, благодарение на които оп-ределено поведение се налага чрез избор и зрелищност, чрез субективната авто-номия, а не чрез основани на трансцентентно съдържание регулативни социални принципи. Механизмите на контрол не изчезват, а радикално се променят, дейст-вайки не директно, а чрез индивидуалната автономия на потреблението и конку-ренцията, чрез култа към успеха и към удоволствието. Ако преди това религиите и идеологиите са внасяли мощно смисъл в човешия живот, то сега този процес се реализира чрез логиката на модата и консуматорите, чрез доброволно избрано от подложените на съблазняване индивиди поведение.24

8. Индивидуализацията на човекаКултурните измерения на модерността се проявяват особено силно в трансфор-

мациите на индивида и индивидуалността, които са корелирани и с процесите на глобализация, и с интензификацията на пазарната логика на функциониране на об-ществото. Според Гидънс глобализацията и личната идентичност са двата полюса на глобалното и локалното в условията на висока модерност. За пръв път в исто-рията всъщност човешкото аз и общество са взаимосвързани в глобален контекст благодарение на първо място на формиралата се благодарение на глобалните ме-дии и комуникационни технологии глобална публична сфера. Те заедно с финансо-вата система, науката, здравните системи, екологическите движения формират ин-ституционалния порядък на късната модерност, но също така и личните стилове и идентичности. Глобализацията означава нарастваща взаимосвързаност на локал-ните условия на човека с планетата като цяло и прониква в самата същност на чо-вешкия живот. Изтръгва този живот не само от домодерните му, но и от модерните му обвързаности със социални класи, общности и семейство, прави го по-несигу-рен и случаен, въвежда в него потребности, цели и желания, които са откъснати от непосредствени локални обстоятелства.25

Късната модерност подкопава традиционните представи за етапи на жизнения път на човека като преход през различни етапи, в центъра на които са семейство-то, училището, професията, бракът, родителството, пенсионирането и пр. и рязко увеличава усещането за личностна и екзистенциална несигурност. Модерността в процеса на секуларизацията е заменила предходните системи на убеждения, чрез които смисълът на живота се търси в нацията и идеологиите, които обаче сега са подложени на ерозия. Глобализацията допълнително разкъсва локалните корени на човека в една или друга общност. В условия на постоянна несигурност и криза обаче тяхното значение нараства, но липсва трансцендентна система от значения, чрез която да се търси спокойствие и това е един от източниците за новия възход на религиозни вярвания, фундаментализми и национализми.

В този контекст Улрих Бек формулира своята концепция за индивидуализация-та. Тя предполага дезинтеграция на предходните социални форми на първата мо-дерност, обвързващи индивида със себе си и превръщането на индивида в център на интерес на институциите, но не е равнозначна нито на индивидуализма, нито на индивидуалността, резултат на юношеското развитие. Индивидуализацията може да

48

бъде социална или културна.Индивидуализацията се опира на идеята за рефлексивната идентичност, на това,

че човек сам прави себе си. Тя е свързана с институционалния натиск към човека да конструира, пише и пренаписва своя биография, която е реакция на различни – чес-то противоречиви – искания, права и отговорности. В нея се включват и изисквания и отговорности, свързани с уважение към базисни човешки права и участие на тру-дов пазар, който все повече изисква гъвкави и индивидуализирани работници. Така човек конструира една гъвкава биография, съответстваща на изискванията на тру-довия пазар и различните типове обкръжения, в които се включва. Да направиш ус-пешно СV, което да ти отвори нови и нови възможности, става особено важно. Пра-венето на подходяща биография става ключов фактор в стандартите за социален успех. Това води до потоянна преработка и реорганизация на самите субекти, тяхно-то конструиране на жизнени стилове и ангажиране с различни институции. Така днес повече от всякога в историята индивидите сами правят себе си, макар и в контекста на изискванията на различни институции.26

Те са “едновременно по-информирани и с по-отслабена вътрешна организира-ност, по-зрели и по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и по-зависими от модни-те течения, по-отворени и в по-голяма степен податливи на влияние, по-критични и по-повърхностни, по-скептични, но не тъй дълбоки.”27

В същото време следва да се отбележи, че един от големите социални консенсу-си в глобалния либерален порядък е значението на правата на човека, ценностите на толерантността и уважението към другия. Това се съпровожда от възход на нови форми на етическо регулиране, свързано с огромно разрастване на етически излед-вания, центрове, кодекси, комисии във всички възможни области на нашия живот. Моралът все повече така също придобива във висока степен и рефлективен харак-тер, тъй като става резултат все в нарастваща степен на създаване на етически ин-ституции, резултат от интензивната рефлексия върху променящите се социални от-ношения. Ще нараства значението на личната отговорност в контекста на широка автономия и индивидуална свобода, които благоприятстват обаче и своята противо-положност.

9. Трансформация на личния живот и интимносттаВсички основни теоретици на късната модерност – и Гидънс, и Бек, и Бауман –

специално се занимават в серия от изследвания с промените в личната и интимна-та сфера, резултат на късната модерност. Гидънс ще напише две книги на тази тема - “Модерност и лична идентичност” (1991) и “Трансформация на интимността” (1992); Бек ще напише в съавторство с Герншайм “Нормалния хаос на любовта” (1995) и “Индивидуализацията” (2002) Бауман ще напише своята работа за “Текущата любов” (2003) и “Текущия живот” (2005) Две са особено важните измерения на личния жи-вот, изведени в дискусията при късната модерност. Първото е, че личният живот е из-ползван като начин да се говори за взаимовръзките между промените на институци-онално ниво на модерността и развитието и всекидневния живот. Второто е, че така се говори за същностните проблеми на частната сфера, които са оставени на заден план в предходната модерност, но сега се превръщат във все по-значими публично и политически. И именно в този контекст се изтъква, че личните идентичности и лич-ни отношения може да бъдат разбрани в тази нова ситуация само като рефлексивни, опиращи се на постоянно самонаблюдаване и непрекъснато конструиране на нара-

49

тиви на личната идентичност. При това в разрез с постмодерните идеи за фрагмен-тираната и разцепена природа на аза, Гидънс ще набляга на целостта, която може да достигне рефлексивното аз чрез своите ангажименти с различни ресурси, получава-ни от разнообразни експертни системи. Интимните и лични отношения така са резул-тат на взаимодействия и диалог на социално равни индивиди и са резултат, което се прави, а не се получава наготово. Това води до своеобразна диалогична интимност, до постоянно екпериментиране и в личния живот и демократизира формите на отно-шения между мъжете и жените, а това има сериозни последствия върху институции-те на модерността като цяло.28

В контекста на рефлексивната модерност особено значение се отдава на такъв личен факт в човешкия живот каквато е неизбежността на смъртта. Първата модер-ност за разлика от средновековието е склонна да остави смъртта встрани, да я избу-та встрани от всекидневието на живота, който стои в центъра на неговия интерес. На-растващата индивидуализация в късната модерност превръща смъртта в тревожен, непрекъснато стоящ пред човека въпрос. За това допринася и нарастващото усеща-не за уязвимост, възприятието на рискове, на своеобразна онтологическа несигур-ност. Рефлексивната модерност е склонна отново да инкорпорира смъртта в живота, както това е било характерно за домодерната. Заедно с идентичността и интимност-та възприятието на смъртта се превръща в ключов елемент на личния живот.29

10. Плурализация на публичните сфери и заличаванена различията между публична и частна сфераХабермас класически изследва появата на модерната публична сфера и отгра-

ничаването й от частната, включително и отделянето на културната от политическа-та публична сфера. Сега благодарение преди всичко на дигиталните комуникации и появата на интернет предходните граници помежду им почват да падат в резултат на промените, носещи със себе си телевизията и компютрите. При това заличаването може да бъде в различни идеологически посоки. Новите леви през 70-те години се опитват да превърнат и частното в политическо, докато новите десни се опитват да приватизират редица неща, които са публични. Новите технологии на културно про-изводство правят много трудно запазването на частната собственост в културната сфера, независимо от интензивното й пазарно функциониране.

Върви процес на глобализация и в същото време на фрагментизация и на публич-ната и на частната сфера, но фрагментите не са обособени в мозайка, но непрекъс-нато трансформиращи се и взаимосвързващи се и в крайна сметка на плурализация, на отделяне на нарастващо количество публични сфери, особено в интернет и чрез интернет. Конституират се огромно количество публични пространства и „стаи”, в ко-ито хората се срещат и общуват по различни поводи.

11. Културните хибридиКъсната модерност е непрекъснато събаряне на предходни културни граници

между обособени сфери, жанрове, дискурси, дисциплини. От различните стилове и жанрове в художествената литература, през различните дисциплини в науката до различните времена и сфери на обществен живот губят предходната си автономия за сметка на всякакви възможни съчетания помежду, водещи до разнообразие от мо-зайки и смесвания.

Наистина различни версии на хибридност, на културни кентаври, пастиши, съче-тания стават нещо нормално. Нараства интертекстуалността между произведения-

50

та, стиловете, жанровете и историческите времена, хетерогенната и плуралистична естетика, избягваща затвореността и търсеща наслаждение в мръсни, необичайни комбинации на „високи” и „ниски” традиции, рефлексивни хибриди, бриколаж, мон-таж, ирония и пастиш.30

От една страна, никога в историята не е имало толкова много образовани хора, толкова много хора, занимаващи се с наука, генериращи непрекъснато информация. За първи път се говори за общество, основано на знанието. Но именно в най-сци-ентизираното, пораждащо всекидневно иновации и гигантско количество експертно знание общество, имаме тенденции на десекуларизация, на завръщане на магично-то, религиозното, на конспиративното мислене. “... Повече нищо не позволява да се прави разлика между истина (информация) и лъжа (отравяне на умовете), най-неве-роятни теории се сдобиват с гражданственост и се превръщат в бестселъри (доста-тъчно е да помислим за това, че атентатите на 11 септември 2001 г. бяха приписани на американските тайни служби, без да броим всички процъфтяващи теории за заго-вор), умножават се градските вярвания, сектите се попълват както никога досега, на-уките за паранормалното се радват на ново доверие...”31 И дори Хабермас започва да говори за настъпването на постсекуларна епоха.

12. Неофилство и конструкции и реконструкции на бъдещето и миналотоТрите основни етапа на развитие на модерността могат да бъдат разграничени

в много отношения чрез различното отношение между минало, настояще и бъде-ще. Модерността, характеризираща ранния и социалния капитализъм, е ориентира-на към бъдещето, за нея утрешният ден е по-добрият от днешния, а днешният – от вчерашния. Истината за днешния ден е в „светлото бъдеще” – либерално или социа-листическо, където се очаква да се стигне до истинското освобождение на човека. За сметка на това миналото и традицията имат аксиологически по-нисък ранг и се пре-небрегват или отхвърлят. При ранния капитализъм това изместване на автентично-то съществуване в бъдещето има функционалната роля да легитимира отложеното потребление и протестантската спестовност и умереност при началното капиталис-тическо натрупване. Същото е и при модернизацията във версията й на ранно соци-алистическо натрупване. Възприятието на отношението между минало, настояще и бъдеще трябва да допринесе за ускорено натрупване на капитали.

Тази ситуация на отношение между минало, настояще и бъдеще се модифици-ра в условията на втората индустриална революция и социалната държава през ХХ век на Запад и социалистическата държава след 60-те години на Изток. При кейнси-анската социална държава агрегатното потребление, свързано с рязкото увеличава-не на потребителския кредит и пълната заетост и висока гарантираност на работното място, имат ключово значение за икономическия растеж. От своя страна кредитира-нето предполага увереност, че можеш в продължение на дълъг период да върнеш кредита. Това са първите десетилетия след Втората световна война – време на ви-сок икономически растеж, усещане за оптимизъм и индивидуална сигурност, кога-то придобива популярност и носи със себе си много очаквания футурологията. В този период на силна национална държава на миналото се гледа главно като на ресурс за изграждане на силна национална идентичност. Културата възпроизвеж-да този тип възприятие на отношение между минало и бъдеще. При социалистиче-ската модернизация това става чрез метода на социалистическия реализъм, който предполага настоящето в изкуството да се вижда през призмата на едно позитив-

51

но бъдеще, през възприятията на определени идеали. При холивудския либерален хепиендизъм (от happy end) това става чрез задължителния щастлив край, в който доброто и добрите побеждават лошите, а отделният индивид може да се справи с всякакви опасности и дори да “спаси човечеството” от някоя опасност.

При глобализирания капитализъм на третата индустриална революция, стоящ в основата на късната модерност, водят до промени в отношението към различните части на континиума на времето. Променя се най-напред отношението към непре-къснато променящото се настояще. Това е резултат на два основни фактора. Пър-вият е общата характеристика на иновативните пазари, в които непрекъснатата по-ява на нови и различни продукти и услуги се е превърнало в ключово конкурентно предимство. Вторият е свързан с факта, че глобализацията води до компресията на времето в едно глобално пространство, в което всяко събитие почти моментал-но може да окаже въздействие върху останалите. Скоростта на всичко нараства не-имоверно – от скоростта на операциите в удвояващите всеки осемнадесет месеца своята мощност компютри, през скоростта на пътуване и придвижване от една точ-ка на друга точка на планетата, скоростта на движение на информацията на гло-балната сцена до скоростта на промени на глобалните финансови пазари. Така предходните модерни разграничения между работно и свободно време, трудова ка-риера и пенсия започват да се заличават. Появява се и получава масово разпрос-транение гъвкавото работно време, нерегламентираното работно време, омешва-нето на поведението, характерно за различните възрасти. Протича дерегулация на работната сила, проявяваща се на първо място в дерегулация и индивидуализация на времето. В крайна сметка се налага повсеместният култ към новото като свръх-ценност и ключова характеристика на късната модерност става неофилията.

Дигиталните информации, предаващи веднага всяка информация до всяко кът-че в света, рязко увеличават събитията, в които е въвлечен информационно чове-кът, създават усещането за потребност от бърза реакция на всякакви явления, ко-ито ни връхлитат ускорено. Нарастващата маркетизация отслабва значението и възможности за по-дългосрочни визии и поведение. Ключов проблем на всички ор-ганизации стават ускореният оборот на капиталите, гъвкавостта, навременността, бързината.

Същевременно се променя отношението към бъдещето. Модерната епоха съз-дава нагласата за прогреса и съответно за превъзходството на бъдещето над на-стоящето и особено над миналото. Миналото се възприема през оптиката на бъде-щето и различните действия в него са оправдани именно чрез бъдещето. Упадъкът на предходния култ към прогреса и на досегашни утопии не разрушава изобщо бъ-дещето, но го запазва с нагласата за неговата висока несигурност, с очакването, че то може да бъде по-опасно от настоящето и от нас зависи какво ще е то. То не е телеологично предопределено, а много по-силно зависи от настоящето. Не вяра-та в бъдещето, а загрижеността за опасностите, за рисковете, които носи то и ко-ито трябва да се предотвратят, излизат на преден план. Тревогата за бъдещето и непрекъснатите предупреждения срещу опасностите, които носи то в резултат на следствия от нашата днешна дейност, заместват оптимистичната вяра в прогре-са. Появява се феноменът “култура на страха”, т.е. културна ситуация, при която конструирането на ситуации на несигурност се оказва ключов властови и икономи-чески механизъм за въздействие върху гражданите от пазарни субекти и полити-

52

ци. Тази загриженост става част от функционирането на пазара, който ориентира голяма част от маркетинга и продукцията си към усещането за несигурност, предла-гайки по безброй начини пазарни продукти, които носят със себе си сигурност – от хранителни добавки и безброй постижения на фармацефтичната продукция и би-отехнологиите до камери за наблюдение, паник стаи, железни врати и приватиза-ция на огромни участъци от предходната държавна система за предлагане на сигур-ност. Културните образи на бъдещето чрез холивудската продукция са или версия на днешното либерално настояще в интергалактическа ситуация (типичен пример са епични сериали като “Star track” и “Star gate”) или катастрофични филми, в което чо-вечеството не оцелява или ако оцелява, то е със сетни сили благодарение на инди-видуалните усилия на някой супергерой.

Радикално се променя и отношението към миналото, което активно се завръща в множество реконструкции в настоящето. Две са основните измерения на това за-връщане. Първото от тях е в контекста на конструиране на индивидуални и групови идентичности във време, когато предходните, обърнати към бъдещето идеологии, не дават достатъчно ресурси за тази цел. Битките за бъдещето, които предопределяха конфликтите през ХІХ и ХХ век, се заменят с битки за миналото, с безкрайни противо-поставяния. Не бъдещето, а миналото се превръща в репер за формиране на разно-родни идентичности. Самите идентичности са нещо, което става предмет на посто-янно преоткриване и конструиране, като в този въпрос интерпретациите на миналото имат ключово значение. Тя е силно отворена и рефлективна и агресивно очакваща и изискваща признание.

Второто измерение на завръщането на миналото е чрез пазара, чрез пазарния оборот. Ако ранната модерност отхвърля миналото, то късната модерност започва едно безкрайно преоткриване и реинтерпретиране на миналото и традицията, включ-ването им активно в настоящето и в пазарен оборот. “Скоро няма да съществува нито една дейност, нито един предмет или местна забележителност, които да не са полу-чили почестите на някоя музейна институция. От музея на палачинката до музея на сардината, от музея на Елвис Пресли до този на „Бийтълс” днес в хипермодерността влизат всеонаследяването и всевъзпоминанието... Огромното разпространение на предмети и знаци, смятани за достойни да станат част от наследствената памет, рое-не на музеите от всякакъв вид, обсебване от идеята за възпоменателност, масово де-мократизиране на културния туризъм, което е заплаха за деградация или парализа на наследствения парк от преливащите потоци на посетителите: новото оценностя-ване на древното се съпровожда от нарастване, пресищане, безкрайно разширява-не на границите на наследството и паметта, което издава доведена до крайност мо-дернизация.”32 Всички етапи на различните истории – национални, световни, групови, индивидуални, стават предмет на маркетинг и продажба. Историческите събития и артефакти са нещо, което активно се консумира, както всички други неща. Нараства-щото свободно време дава възможност много по-интензивно от предходни периоди да се обработва, пакетира, продава, разменя, превръща в стоки именно миналото.

1 - Featherstone, Mike. Consumer Culture and Postmodernism, London: Sage, 2007, р. ХІV.

2 - Featherstone, Mike. Consumer Culture and Postmodernism, London: Sage, 2007, р.

53

ХХVІ.3 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 694 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, рр. 37-385 - Джеймисън, Фредерик. Единствената модерност. Есе върху онтологията на

настоящето, С., Критика и хуманизъм, 2005, с. 18, 87.6 - Bauman, Z. Liquid Modernity, L.: Polity, 2000; Bauman, Z. Liquid Love: On the Frailty

of Human Bonds, Cambridge: Polity, 2003; Bauman, Z. Liquid Life, Camridge: Polity, 2005; Bauman, Z. Liquid Fear, Cambridge: Polity, 2006; Bauman, Z. Liquid Times: Living in an Age of Uncertainty. Cambridge: Polity, 2006

7 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-Запад, 2005, с. 57.

8 - Джеймсън, Фредерик. Единствената модерност. Есе върху онтологията на на-стоящето, С., Критика и хуманизъм, 2005, с. 7-11.

9 - Bell, Daniel. The Cultural Contradictions of Capitalism, N.Y.: Basic Books, 1976.10 - Jameson, Frederic. Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Duke

UP, 199111 - Бек, Улрих. Откриване на истинската политика. Към една теория на рефле-

ксивната модернизация, С., Планета-3, с. 37.12 - Вж. Mythen, Gabe. From ‚Goods‘ to ‚Bads‘? Revisiting the Political Economy of Risk,

Sociological Research, Vol. 10, N 3, 2005.13 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 8014 - Вж. Бехманн, Г. Риск, В: Глобалистика. Энциклопедия, Ред. и состав. И.И.Мазур

и А.Н. Чумаков, М., ЦНПП “Диалог”, 2003, с. 901.15 - Вж. Тестар, Жак. Сляпата вяра в научния прогрес, МОНД дипломатик, декем-

ври 2005, с. 14-15.16 - Вж. Franklin, Jane (ed.) The Politics of Risk Society, Polity Press, 1998.17 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 7618 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 619 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 1520 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 1421 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 2022 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 8423 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За-

пад, 200524 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За-

пад, 2005, с. 3025 - Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 77-8426 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 8727 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За-

пад, 2005, с. 28.28 - Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 88-89.29 - Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and

Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 1430 - Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 4631 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За-

пад, 2005, с. 33-3432 - Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За-

пад, 2005, с. 97.

54

75 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА РАДИО ВАРНАНЕВИДИМИТЕ ВЪЛНИ НА ОБЩУВАНЕТО

Ангел Г. Ангелов

Преди двайсетина години, в оно-ва далечно и близко Време на заблу-дената ни младост, Радиото (тогава беше едно единствено) се слушаше с вълнение, с тръпка, с любопитство и с някакво необяснимо очакване. От микрофоните му не струеше днешно-то бодрячество на нахъсените воде-щи – тогавашното бодрячество беше насочено към изграждането на бле-нуваното и все ненастъпващо социа-листическо общество. Предаванията “на живо” бяха рядкост, а предвари-телното “парафиране” на сценария и текста - задължително. Имаше то-гавашното Радио и други особености, за които днешните колеги може би и не се досещат. Та тези “особености на тогавашния начин на радиоживот” пораждаха ситуации, над които днес незлобливо и добронамерено можем и да се посмеем...

След многото кореспонденции, оч-ерци и репортажи, поръчвани ми то-гава от Маргарита Тодорова, един ден ме поканиха на работа в Радио-то. Признавам си, вълнувах се – не всеки можеше да проникне в краси-вата сграда в Морската градина. Все-кидневното ми пътуване до Девня се заменяше с ходене до брега на море-то. Прие ме Донка Бърдарова, тогава главен редактор на Радиото. Една де-

ликатна, възпитана и грамотна жена, която не те притесняваше, но едно-временно с това те респектираше със своята сериозност, с разбирането, ко-ето излъчваше. Щях да “укрепвам” редакция “Информация”. Най-важна-та редакция според директора Илия Панайотов, лека му пръст на човека. “Друго може и да не се слуша, моето момче, но новините се слушат. Дори докато се бръсне, другарят Тодор Стойчев (тогавашен първи секретар на ОК на БКП) може да ги слуша. Раз-бираш, нали?”, добавяше многозна-чително директорът и продължаваше да потропва с химикалката върху ла-кираната повърхност на огромното си бюро. И тогава ме запозна с моя пряк ръководител, завеждащ редакция-та, Петър Петрушев, Бог да го прос-ти. Бивш военен, той явно държеше на дисциплината, защото подробно ми разказа какво може и какво не по време на работата ми в Радиото. Слу-шах го внимателно като новобранец и неочаквано чух: “И ако някъде, на ня-коя “опашка” за месо например или за нещо друго си се наредил, не бива да казваш, че си журналист, че работиш в Радиото... Нали разбираш?”, доба-ви той добронамерено, най-вероятно с цел да ме предпази от такава изла-гация, за която по-късно чувах от ня-кои колеги. Кимнах кротко, а всъщ-ност ми се искаше да се смея с глас,

55

защото си представях абсурдност-та и безумието на една такава ситу-ация... Новинарският поток ме завър-тя, често пишех безсмислени дописки от по няколко реда, които парафьори-те одраскваха, защото “така не може”, но това не ме притесняваше, защото съзнавах, че това е начинът им на из-ява, тяхната себереализация. А и на-истина тогава само “така можеше”. Гледах с усмивка и се опитвах, кол-кото можех, да изпълнявам съвестно задачите, които ми се поставяха.

Полека-лека колегите от другите редакции започнаха да ми възлагат различни материали и съзнавайки, че това е и някаква форма на оцен-ка за моженето ми, се стараех да не ги разочаровам. Особено приятно ми беше сътрудничеството с Димитър Вълчев, Бог да го прости и него, кой-то казваше: “Дори и да нямаш един ред написан, каниш един умен и инте-лигентен събеседник и правите пре-даването. Няма как двама интересни мъже да не накарат слушателите да ги слушат...” Митьо Американеца, как-то го наричаха приятелите му, дълго и успешно правеше едно цветно пре-даване, наречено “В средата на сед-мицата”, излъчваше се в четвъртък следобед почти цялото на живо. Мно-го колоритни хора са гостували на Димитър Вълчев, той имаше усет за цветния човек, за необикновеността. При това неговата естествена усмих-натост правеше общуването с него леко и непринудено. В негово лице Радиото имаше своя разностранен журналист и водещ, който, макар че не притежаваше левитановски тем-бър на гласа, стоеше пред микрофона артистично и на място... Не мога, раз-бира се, да не си спомня и за Петър Казаларски, завеждащия редакция “Култура”, за жалост също покойник.

Дали защото някога, в младите си го-дини беше завършил фармация, дали защото имаше вкус към каламбура и колоритния изказ, но бате Петьо, как-то наричахме понякога този благ, ус-михнат и деликатен човек, обичаше да казва: “Дозата прави лекарство-то!” Изказваше тази мисъл той обик-новено когато трябваше внимателно да предупреди увлеклия се автор, ко-гато усмихнато искаше да го предпа-зи от многословието, от бъбривостта, сред която мисълта се залутва и за-губва. Петър Казаларски имаше усет към стойностното слово, знаеше как, чрез таланта на кой актьор да го под-несе на слушателя. Може би и затова, когато записваше стихове или разка-зи, той точно знаеше кого да покани в студиото, на кой актьорски глас да повери интерпретирането на произве-дението... Веднаж, запътен към цен-тралната сграда, крачейки през току-що събудената зеленина на Морската градина, се натъкнах на едно симпа-тично, привлекателно момиче, при-клекнало неудобно край репортерски магнетофон. Записваше птичи гласо-ве, шумовете на деня, въобще праве-ше си фон. Това момиче беше Валя Ахчиева, тогава съвсем млада репор-терка, правеща първите си многообе-щаващи стъпки на журналист в елек-тронна медия. Тогава си помислих, че точно нестандартният й подход, не-съобразяването с някои догматични елементи на “занаята” ще й донесат професионални успехи и подобаващо място сред гилдията. По-сетнешните години от нейната кариера потвърди-ха тогавашните ми предположения...

Спомените днес се побутват, тъл-пят се около изхода на поуморената памет, опитват се да възседнат не-видимите вълни на някогашното об-щуване и пораждат видения тъжни и

56

весели, странни и обикновени, отра-жения на тогавашния живот... Беше една събота, посред лято, отбеляз-вахме годишнина от рождението на Апостола. Николай Илиев, мир на ду-шата му, беше поканил актьора Сто-ян Алексиев и скромната ми особа, “за да си говорим за Апостола”, как-то се изрази тогава. Да си говорим “на живо”. С половин усмивка му ка-зах, че в едно такова предаване, по такъв повод могат да се случат и “ин-фекции”, но Ники настоя и в съботния следобед почти два часа говорихме за различни неща, но все с вгледан поглед в личността и делото на ве-ликия българин. Стоян тогава играе-ше в “Тайната вечеря на Дякона Лев-ски” в пловдивския театър и по едно време цяла Североизточна Бълга-рия и Черноморието чуха монолога, в който имаше и въпроси от рода на “Левски в лъскав файтон?”, “Левски надебелял?”, “Левски министър?”, от-правени към съвременниците, а и към същността на обърканото ни Време. Думите звучаха еретично, неправо-верно и дори малко опасно. Не мина много време и предаването на Нико-лай Илиев остана само като спомен. Не че бяхме казали нещо опасно и страшно, но просто трябваше да се знае, че “така не може”.

Спомням си и за друга случка от същия десен, споходила ме още в са-мото начало на работата ми в Радио-то. Някои от по-важните (според ди-ректора Илия Панайотов) материали той прослушваше лично, преди да бъ-дат парафирани за излъчване. Пом-ня, доста след края на работното вре-ме (той стоеше до късно и искаше и другите да не си отиват) влязохме при един от огромните ролкови магнето-фони и усмихнатата тонтехничка Ру-мяна му пусна творението ми. Беше

една обикновена озвучена кореспон-денция, но в нея си бях позволил със собствен глас да направя някакъв ко-ментар и дори да изразя някакво мне-ние, което явно направи впечатление на бай Илия и той, сумтейки пробо-боти: “Какво си ми донесъл? Това тук да не ти е предаване на Божана Ди-митрова... Правиш го отново...” Имах чувството, че все пак съм направил един горе-долу приличен радиомате-риал и може би затова директорска-та критика ме накара да се почувст-вам не особено приятно. Успях да кажа само, че нов материал няма да правя и след като не съм успял, прос-то да бъде заменен с друг. Бай Илия ме погледна, като че ли ме вижда за пръв път, усмихна се малко насила и ми каза да си отивам. На другата су-трин скромното ми творение беше из-лъчено в неузнаваем вид, благодаре-ние на съавторството на директора, един човек съвестен, предан и дис-циплиниран, за когото различните хора днес си спомнят с различни чув-ства, но които в никакъв случай не са лоши...

Отлитането на годините е оста-вило следи не само по лицата ни, те са се отразили и върху облика на Ра-диото. Днес то е модерно, различно, а утре навярно ще е съвсем друго. Само невидимите вълни, върху кои-то би трябвало да пътуват към слу-шателите добрите послания, ще са същите, ще се опитват те да пома-гат на човешкото общуване. Колегите през следващите десетилетия ще бъ-дат други, ще имат своите спомени, но сигурен съм, че в тяхната другост ще се съдържа поне частица от тра-дицията, съграждана неусетно и ес-тествено, както човек неусетно пише биографията си, живеейки дадения му живот...

57

Панко Анчев

Българската история е много здра-во свързана с Русия – особено от Въз-раждането насам. Ние много често сме се питали дали и защо трябва да обичаме Русия, защо някои не я оби-чат. Делим се на русофили и русофо-би, но никога не сме си поставяли въ-проса дали я познаваме. Считаме, че чувствата са достатъчни, за да не сме безразлични към нея. Все има някакви рационални причини за тях...

Русия освободи България от ос-манската власт, помогна й да устрои независимата си държава, подготви нейните кадри, в различно време по различен начин участваше в укрепва-нето и развитието на икономиката, по-литическата система, духовния живот, науката, образованието. Били сме, за съжаление, и врагове (макар и за крат-ко), но слава Богу, и съюзници. Поли-тическата конюнктура ни е обвързва-ла в различни взаимоотношения. Но те само са изостряли чувствата, дра-матизирали са ги и е оставяла следи в историята. А историята помни и Осво-бождението през 1878 г., и Съединени-ето на Княжество България с Източна Румелия, и преврата през 1881 г., бун-та от 1888 г. и Първата световна вой-на, и Втората световна война, време-то на социализма и след това. Това са факти, които няма как да бъдат изтри-ти, защото са запечатани дълбоко в историческата памет. Знаем как поли-тическите страсти са предизвиквали сблъсъци между русофили и русофо-би и няма как да не се запитаме кому е било нужно всичко това. Не е ли било

възможно да се избягнат, да се поту-шат страстите? Било е, разбира се.

Нашата близост и дори обвърза-ност с Русия да ни подтиква не толко-ва да я обичаме или да се страхуваме от нея, а преди всичко да я познава-ме, за да съобразяваме действията си спрямо нея и да предвиждаме по-литическите й реакции. „Изненадите” на държавниците ни от едни или други постъпки на Русия са нелепи оправда-ния за политическа неграмотност и не-пригодност за поверените им високи и отговорни постове. Защото поведени-ето на Русия винаги е логично, преме-рено, съобразено с принципи, пред-видимо. То никога не се ръководи от моментни съображения, от интереси-те на мига и изгодната или не за нея конюнктура. Историята доказва това. И не само тя!

Истината за Русия се съдържа не във външната страна на фактите, ко-ито могат да бъдат тълкувани по един или друг начин съобразно чувствата към държавата и народа или полити-ческите пристрастия, а в духа и сми-съла на руската литература и фило-софия, на нейното изкуство и култура. Тази истина е въплътена в политика-та – дори и тогава, когато тази полити-ка е била обсебвана от хора случайни и негодни за нея. Тя трябва да търси в статиите и книгите на руските мисли-тели и философи – както на славяно-филите, така и на западниците, както на червените, така и на белите, на „па-триотите” и „демократите”, на хората от целия идеен и политически спектър на Русия от ХІХ, ХХ и ХХІ век, а и пре-ди това. И ако анализираме което и да

ДНЕВНИКЗАЩО ТРЯБВА ДА ПОЗНАВАМЕ РУСИЯ

58

било политическо решение и дейст-вие на руската държава, непременно ще открием, че съответства на изка-зани в литературата и философията принцип, теза или теория и възприети от руската общественост.

Голямата държава, колкото и да е централизирано и дори диктаторско нейното управление в ръцете на един човек, никога не е волунтаристично, необмислено, нелогично и в противо-речие на общата идейна и политиче-ска линия, чертана с векове. Руското самодържавие повече от всички дру-ги типове държавна власт в Европа и света е подчинено на такава имен-но общоприета линия на поведение. Тази линия се чертае от учени и фи-лософи, от писатели и художници, от интелигенцията и политическия елит. Тя се обсъжда много внимателно. Ру-ската периодика и руската литература от ХІХ век насам до днес е подчинена на тази съдбовна задача за нацията и държавата. Лъже се този, който смята, че Русия е импулсивна и бавно взима решенията си, че трудно се ориенти-ра в обстановката и че е безполезно да се познава в детайли нейният поли-тически и държавнически характер. А когато една малка държава като Бъл-гария придобие самочувствие и си въ-образи, че може да бъде противник на Русия, защото тя била слаба, немощ-на и защото зад нас стои друга вели-ка сила, която ще ни помага повече и по-безкористно, че с новите съюзници ни е позволено да я хулим и клеветим, да бъдем дръзки, винаги плаща висо-ка цена.

За нас, българите, руската поли-тика наистина често изглежда стран-на и необяснима – дори насочена сре-щу нас или малко интересуваща се от нас и от нашата съдба. Това впечат-ление е още от Възраждането. В на-

рода е непоколебимо убеждението, че Русия ще ни освободи от османското робство. Никакво съмнение! Но в ре-волюционната интелигенция не ряд-ко се появява колебание дали Русия наистина има намерение да ни осво-боди. Всички войни, които Русия води с Турция до тази през 1877 - 1978 г. не само не донасят свободата на Бъл-гария, но още повече усложняват по-ложението на българите след отте-глянето на русите. Г.С.Раковски пише със съжаление, че Русия гледа инте-ресите си и не помага на българския народ в неговата справедлива кауза. Разбира се, българите имат роман-тично-наивна представа за Русия и за тях свободата е висше благо, което тя веднага трябва да им даде. Но никой народ не може да бъде освободен с един замах, бързо, с лека ръка и без отчитане на всички сложи политически обстоятелства и възможни последици от една война – въпреки нейната висо-ка цел и нетърпимото според българ-ската интелигенция положение на на-рода. Дори и Русия!

Славянофилите са тези, които най-много настоват руският император да започне война сред Османската им-перия за освобождението на „братята славяни”. Те обаче са най-съмняващи-те се и най-дискутиращите в руско-то общество кога тя да започне, кого именно да освободи, какъв въпрос да разреши Русия с нея. Братята славяни трябва да бъдат свободни, но съмне-нията дали е дошло времето за това са изключително силни. Какво ще се постигне с освобождението? – това е най-честият и най-драматичният въ-прос в обществената дискусия по този проблем. Не става дума какво „ще спе-чели Русия”, а за това дали с освобож-дението на България ще се осъществи идеята на Н. Данилевский за „всесла-

59

вянската общност”, дали ще се про-мени „организацията” (К. Леонтиев) на българите или дали няма те да се обърнат срещу Русия и да я обявят за своя поробителка (Ф. М. Достоевски).

Впрочем подобна теза проклами-ра и Васил Левски. Според него все-ки, който дойде да ни освободи, ще ни пороби. Защото никой няма да пове-де война с Османската империя, без да търси да извлече някакви облаги от нея. Но какви са облагите, които Ру-сия уж иска да получи? И ако иска да ги получи, защо позволява резултати-те от Сан-Стефано да бъдат ревизи-рани и фактически напълно отменени на Берлинския конгрес? Толкова сла-ба ли е била Русия и толкова ли се е страхувала от великите сили, та се е съгласила на такъв голям компромис, обезсмислил жертвите във войната от 1877 - 1878 г.? Тези въпроси намират пълни и точни отговори не в романтич-ната и чиста представа на великия ни апостол на свободата, а в статиите и трудовете на Н. Данилевский, К. Леон-тиев, Иван Аксаков, М. Катков. Когато прочетем тези трудове, ще разберем колко далеч е била Русия от „пороб-ване” на България. И как двете начала в нейната политика – „Москва” и „Пе-тербург”, се борят постоянно и едното преборва другото, но никое окончател-но. Ще видим още, че Русия не тръг-ва на Балканите да ги завладява, но и не нарушава принципите си от със-традание към малките народи; или че се предпазва от разрешаването на от-делните проявления на т. нар. Изто-чен въпрос, а намерението й е да го приключи веднъж завинаги с премах-ването на Османската и Австрийска-та империя, с тяхното разделяне и ут-върждаването на нова геополитическа обстановка и разположение на наци-ите и държавите – в това число, раз-

бира се, и със създаването на незави-сима българска държава. Т.е. за Русия „Източният въпрос” не е въпрос един-ствено за освобождението на българи-те, а цялостна концепция за развити-ето на Европа и ново разчертаване на европейската политическа карта. Ос-вобождават се поробените славяни. Затова Сан-Стефанският и Берлин-ският мирен договор в никакъв случай не третират само българската държа-ва, но са решение на проблема с Ос-манската империя. Такава е теорията на руската философия, такива са ре-зултатите от действията на руския им-ператор.

Също толкова неясна за българи-те е била политиката на Русия не-посредствено след Освобождение-то и „странната” й позиция по време на Учредителното събрание, превра-тът от 1881 г., Съединението, „бунтът на русофилите”. Тук спорът между „Москва” и „Петербург”, за който пише Иван Аксаков, се проявява с пълна сила. Сега вече политиката се ръко-води от „Петербург”, чрез който чув-ствата на българите не достигат до императора, проблемите, които въз-никват в нашата страна, пораждат раздразнение и неразбиране в руския двор. „Москва”, от своя страна, въз-приема българското поведение като израз на неблагодарност и непризна-телност. В България пък съдят за Ру-сия по действията на руските агенти-комисари, останали, за да помагат на българската държавна администра-ция в уредбата на държавата. Бедата е, че тези комисари и офицери повече следват личните си интереси откол-кото интересите на императора, от чието име действат, компрометират руската политика и пораждат недо-волство и дори русофобия. Пряката намеса на Русия в „българските ра-

60

боти от съжаление и състрадание” би била в пълно противоречие с една от основните й идеи: да не жертва инте-реси и цели заради съжаление и със-традание към други народи. И както знаем, тя не се намесва.

Русия по принцип не воюва за за-воюване на територии, но тя е при-ела като своя мисия да обедини сла-вянския културно-исторически тип и да го поведе под формата на всесла-вянска федерация. Тази цел не е осъ-ществена с разпада на Османската и Австрийската империя, каквото е било намерението й, формулирано от Нико-лай Данилевский в книгата му „Русия и Европа”, но тя не се е отказала от нея – въпреки че във военно-политическа-та й доктрина от ХХ и ХХІ в. такава за-дача и цел формално не е поставена. Сега тя внимателно наблюдава своите „зони на влияние”, които в общи линии съвпадат с териториите, които Нико-лай Данилевский е очертал в „Россия и Европа” още през 1869 г.

Но какво означава да наблюдава зоните на внимание? Русия рядко на-лага там свои правителства или по-ставя агенти, които да диктуват ре-шенията на властта. Тя не изпраща и войски за поддържане на реда, който й се нрави. „Зона на влияние” означа-ва обявяване на родство по кръв, тра-диции, дух, култура. Това е елемент от „проекта за всеславянството”. Би трябвало обаче там да доминира „ру-ското”, да се слуша думата на Русия, икономиката да е тясно свързана с нея и т.н. И Русия да помага матери-ално и морално, когато това е необхо-димо. В тези зони често, когато Русия изпадне в слабост и разрешава слож-ни и трудни вътрешни свои проблеми, навлизат и другите велики сили, ко-ито създават у местното население или по-точно – у политическия елит,

внушението и илюзията, че е дошъл краят на руското влияние и че е въз-можно друго развитие и промяна на статуквото. Но веднага щом се окопи-ти и небере сили и политическа и ико-номическа енергия, тя е в състояние да предприеме решителни действия и категорично да разсее съмнения и направи надеждите напразни. Русия не се отказва никога от своето геопо-литическо право, дадено й като вели-ка сила и натоварена с цивилизаци-онна мисия. Възстанови ли влиянието и правото си, тя непременно раздава възмездие на виновниците за душев-ния смут и опита за разколебаване системата, в която народите и държа-вите са живели.

Малките народи, сред които сме и ние, забравят, че Русия не забравя къде е, къде трябва да бъде и докъде се простира влиянието й. Това много я дразни и тя не го отминава с без-различие. Трудно ми е да си обясня с друго наивно престъпната самомни-телност на български държавници, опитващи се да излязат от руската зона. Трябва да си наистина неук и да не познаваш историята, за да си поз-воляваш подобни опасни волности, от които страда държавата и нацията. Вярно е, че в доста случаи опитите за откъсване от Русия са били предизви-кани от икономически и политически трудности за България в резултат на слабост на Русия или на нейната без-дарна дипломация. „Завоят”, който прави, примерно, Стефан Стамболов, е търсене на изход от безизходицата, в която попада България в резултат на нежеланието, а и невъзможостта на Русия да помогне на западналата ни икономика, да инвестира в нея и да й съдейства да се изгради и придобие модерен вид. Русия няма интерес или възможности, за да отговори на мол-

61

бата. Тогава Стефан Стамболов се обръща на запад и решава да запла-ти политическата цена за икономиче-ската необходимост. Той отваря бъл-гарската икономика за европейската и превръща икономическата обвърза-ност в политическа и дори в „цивили-зационна”. Т.е. обявява скъсване на културно-историческите връзки, раз-рив в отношенията, който след Стам-болов дори се стига до включването на България във военен блок срещу Русия. Същото се случва и в края на 30-те и 40-те години на ХХ век, когато България скъсва дипломатическите си отношения със СССР заради член-ството в оста Рим-Берлин-Токио. По-литическата конюнктура обикновено изглежда на нашите прозападно на-строени държавници като начало на нова епоха, в която ще се установи нов ред и политическата карта на Ев-ропа ще бъде преначертана. И тогава съдбата на България ще бъде по-до-бра. Те се мъчат да си внушат, но вну-шават и на народа, че Русия е беда за България и причина за икономическа-та й изостаналост.

Спорът „Накъде и с кого?” ражда русофилите и русофобите, защото се води с предварителното убеждение, че изборът зависи единствено от нас и че може да се сведе единствено до политическото му проявление и изме-рение. Тази илюзия добавя беди към без това многото беди и страдания на българите. Тя е толкова жива, защото не познаваме Русия, но още повече защото не познаваме себе си, свое-то място в историята, възможностите на държавата ни и значението, което тя има в геополитиката, и че принад-лежността към определен културно-исторически тип не зависи от поли-тическата конюнктура и желанието на управляващата в дадения момент

прослойка.Руската философска и политоло-

гична мисъл от ХІХ век е установи-ла едно много характерно свойство на Русия, което тя проявява като за-щитно в моментите, когато е слаба и преживява криза. Тогава тя става по-дозрително „послушна”, апатична, не-заинтересована към положението на своите „братя - православните хрис-тияни” и се самобичува за всички гре-хове, за които се сети, че са присъ-щи на руската нация, най-важният от които е отдалечеността от Европа, липсата на просвещение и „висока култура”, изостаналост в развитието от другите народи. Самобичуване-то, вижда се, не е нравствено, не е заради морални недостатъци и пре-грешения, а заради лоша ориента-ция, инертност, самозаблуждение и комплекс за малоценност. Всъщност, всичко това е знак, че слабостта се вижда и осъзнава и че вече е започ-нала активна мисловна работа върху това как да се излезе от състоянието. Работата никак не е проста и лесна, не приключва бързо и изисква търпе-ние и национално единство, както и появата на силен и уверен в право-тата на делото водач на държавата. Това дава основание на някои да смя-тат, че Русия няма да се въздигне, че се е предала и окончателно е изгуби-ла борбата със себе си.

Не се ли случи всичко това пред очите ни преди малко повече от едно десетилетие? Не видяхме ли една смазана и унизена Русия? Колко не-лепости се изприказваха за нейна-та гибел и за нашето преориентира-не към Запада и Америка, защото там е „цивилизацията” и оттам идват бла-гата и демокрацията. Не си ли въоб-разиха и в Грузия, че държавата им вече е в друга зона, че не само мо-

62

гат да живеят без Русия, но и в кон-фликт с нея и ще й отнемат онова, ко-ето й принадлежи като велика сила. Резултатът е известен. Русия тръгна и наказа нахалната дързост на хора, които не я познават. Но платиха, как-то обикновено става в геополитиката, невинните хора от малкия народ. Ста-туквото бе не само възстановено, но и бе даден ход за ново политическо развитие в региона на Кавказ.

Неотдавна България изпита на гърба си какво означава да не позна-ваш Русия и да не предвиждаш ней-ните ходове. „Газовият конфликт” с Украйна дълго зрееше, но никой не съобрази, че е възможно посред зима Русия да спре подаването на газ и да остави почти цяла Европа без гориво. Чуха се гласове, че това било „изви-ване на ръце”, че е нехуманно, импер-ско, грубо и т.н. Така е, но ако знаех-ме и помнехме думите на М. Катков, че съжалението е чувство между от-делните хора, а не между народите, и че Русия не жертва интересите си за-ради състрадание към малкия народ, щяхме да очакваме подобен развой и да се подготвим за него.

Двата случая са показателни, че Русия излиза от слабостта си и тръг-ва да възстановява изгубеното. Ва-жно е да знаем, че на пътя й едва ли ще излязат великите сили, за да й пречат. Там ще бъдат хвърляни мал-ки държави (нищо чудно сред тях да бъде и нашата), които, надъхани, че срещу това ще им бъде излято цяло-то богатство на света, ще си въобра-зят, че разрешават веднъж завина-ги въпроса за своето геополитическо място и значение в съвременния свят. Не е трудно, но е страшно да си пред-ставим какво ще последва от подобни безумни дързости. И никоя от велики-те сили няма да си разваля отноше-

нията с Русия заради проявената по тяхно внушение глупост от малките държави.

Като установявам това, си мисля, че пред нас стои проблемът да позна-ваме не само Русия, но и всички вели-ки сили поотделно, за да ги направим за себе си предвидими и близки. И за да не ни изненадват със своите „вне-запни” и „неочаквани” решения, чрез които да ни поставят пред тежки из-питания и да ни въвлекат в конфликт с другите велики държави.

Но ние следва да познаваме Русия не само за да не я „гневим”, а и за да сме в състояние равностойно да жи-веем общия живот на братя славяни. Познавайки един народ, е по-лесно да общуваш с него, да заимстваш не-говия опит, да се учиш от грешките и постиженията му, да участваш в све-товната размяна. Познанието пораж-да обич и разбирателство, а невеже-ството – заблуда, завист и омраза.

И държавите, също като хората, живеят в общности, а не сами, изоли-рани едни от други. Как ще общуваш с някого, когато не го познаваш, не зна-еш нищо за него и нямаш общ език. Познанието за другия отваря врати и възможости и позволява да черпиш от традициите, да вървиш заедно с него и той да е готов да ти помага – както и ти си готов да му помагаш, когато е в беда.

Познанието за Русия в много дър-жави е цяла наука. Наука със свои за-кони и правила, специалисти и май-стори. Странно, но у нас това не е така. Ние не само не познаваме ис-тински Русия, но и не се стремим да я изучаваме – да изучаваме руското съзнание, начина на мислене и харак-тера на великата държава, която тол-кова ни е дала и с която толкова сме свързани.

63

ПРЕВОДНА ПРОЗАСЕВЕРНОТО СИЯНИЕ НА ЛЮБОВТАРАЗКАЗ ОТ ЕЛЕНА ЧЕРНИКОВА

- Вече слизате? – обърна се към мен възрастният мъж.Потресаващ въпрос. В празния вагон не се готвят да слизат по този начин.

Въобще не се готвят, а просто стават и слизат. А пък тука...Строен възрастен мъж със светла кожа на добре гледаните скули и скъпи

зъби, поддържани от блестящи иглички. Късо подстриган и напълно побелял. Той се качи на „Тверская” и поставяйки ръцете си осеяни с петънца върху пре-красна кожена папка, гледаше неподвижно и тържествено своето отражение в тъмното стъкло отсреща. И изведнаж точно той ме попита. Никой друг нямаше във вагона. Приближавахме „Белоруская”. Сетих се, че на възловите станции на метрото непременно се качват нови пътници.

- Не, продължавам да пътувам – отговорих след кратко замисляне.Но влакът полетя към „Динамо” без нови пътници. По пода на нашия вагон

се въргаляха две празни кутии от нещо газирано и необходимо за развитието на народа и това ни свързваше с реалния живот.

- Добре – кимна той и затвори очи.Аз не съм от страхливите, по-скоро съм от любопитните. Внезапният въпрос

на прекрасния, представителен възрастен мъж за миг ме извади от тежките ми-сли, с които се качих в този вагон при прехвърлянето, обърквайки и линията, и станцията, и посоката. Трябваше да си отида на Пресня, но аз всичко обърках, защото преди половин час моят възлюбен ме изгони от дома си.

Сега не е просто късно, а е съвсем късно, това е последният влак, затварят метрото. А аз пътувам към северната част на Москва в празен вагон и душераз-дирателна болка расте в мен, почти чупейки ребрата ми.

- „Станция Динамо” – каза вежливото същество от тавана.- Седнете по-близо – покани ме мъжът, отваряйки очи.Послушно се преместих към него и отговорих „благодаря”. Вратите се захло-

пнаха, влакът замря, засъска и тръгна; прииска ми се да поговоря с мъжа.„А вие, многоуважаеми – за малко да го попитам, – някога изгонвали ли сте

жена от дома си на късна зимна улица, при това цялата в сълзи и чувства, до-шли ви в повече, уплашили ви с размерите си... При това на Богоявление, в сту-да...”

- Да, гълъбице, веднаж имаше точно такава ситуация – силно отговори той със свеж, дълбок глас, преодолявайки грохота на колелата.

„Прекрасно – зарадвах се аз. – Той е телепат. Мога да не си късам гласа, той лесно ще отговаря на мислите ми. Навярно твърде силно мисля...”

- Да, да – потвърди възрастният мъж и постави дясната ръка на гърдите си. Нещо меко прошава под пясъчния велур на палтото му.

„Навярно там има кученце” – предположих аз.- Тя се казва Лукерия – обясни той.В същата секунда от палтото му се подаде носле, малки човешки ръчички

64

се вкопчиха в китката на мъжа, кръгли космати ушички и огромни тъмноорехови очи се обърнаха към мен и замислено казаха: „привет”.

- Кой е този? – на глас се разсмях аз.- Тя не понася студ, течения, фамилиарности и чужди хора. И близките не

съвсем, но особено чуждите. А следващата станция – „Аеропорт” – тя просто ненавижда. Като наближим, за минута ще я скрия, за да не се разболее, а след това ще я извикам. Нощ е, а лемурите нощно време се събуждат и стават чувст-вителни. Денем тъпеят, спят, а сега вече е нощ.

- Станция „Аеропорт” – каза радиото.Лемурът с ужас се гмурна в пазвата. Възрастният мъж поглади палтото си,

успокоявайки бегълката, и ми каза:- Навярно помни нещо от дейностите на летищата, на самолетите, когато от

чудесните гори на нейното горещо южно детство нещо желязно, студено и без-жалостно я откъсва завинаги и я отнася в северните далнини, където няма ни-каква работа, а пък виж ти...

- Внимание, вратите се затварят...Обещаният от радиото „Сокол” невероятно оживи лемурката. Тя се измъкна

почти до кръста и весело се заоглежда; като че ли се размина? „Ех ти, лемур-ке!..”, по руски й посъчувствах, изпитвайки към невижданото зверче топла неж-ност. „Такива са лемурчетата. Играят на жмичка. Милата шавлива лемурка...”

- Все си мисля: защо край „Сокол” винаги й става весело? Тя не е като рус-наците бум-бум, за какъв лов тогава става дума? – каза мъжът, почесвайки Лу-керия по темето.

- А лемурите ядат ли птици? – внимателно предположих аз, понеже соколите и лемурите за първи път се сблъскваха в главата ми.

- Някои да. А моята Лукерия се задоволява с кисело мляко, банани, бял хляб и мляко. Соколите едва ли са й по мяра, но да мечтаят навярно могат и лемури-те. Тя е лори. Разред полумаймуни, семейство лемури от рода лори, вида не го помня. А вие, гълъбице, къде ще нощувате? Обратен влак за днес вече няма, а на улицата е студено.

- Още не съм решила. Днес аз съм от категорията на полубездомните, се-мейство трудновлюбващи се, от рода на изчезващите, ако не го съживим, вид не знам какъв, не съм решила още задачата – отговорих аз, гледайки мъжа поч-ти с надежда. – Макар че имам деца, работата не е в децата...

- Тоест вие от страстите на юга се отправяте към мъдростта на севера, без да знаете пътя, без да изтръскате от раменете си мразовития прах на безсмърт-ната любов, която се е оказала смъртоносна – витиевато се изрази той и показ-но се усмихна.

- А вие знаете ли пътя?Той постави ръка върху мекото гръбче на Лукерия и млъкна до „Войковска”.Изведнаж през всички врати се втурнаха подпийнали пътници, толкова мно-

го, като че ли са се събирали цяла вечер от всички направления на метрото. Лукерия мълниеносно изчезна, старикът се опомни и се наклони към ухото ми:

- Позволете ми един цитат... „Римляните са наричали лемури душите на мъртвите, като добрите са пазили семейството и дома, а злите чрез блуждае-щи злобни привидения безпокоили бедните смъртни...” Представяте ли си кол-

65

ко интересно! Вие сте си тръгнали от дома на възлюбения, поради което сте се загубили, а аз пътувам към къщи с Лукерия, ние сме в един вагон, двама измъ-чени човека без щастие, без надежда... Но Лукерия има своя земен дом, тоест моя, влакът има своя подземен дом, тоест метрото. Влакът не може да се из-мъкне от тука, даже дори да иска да вози вас или мен, той просто ще се мотае – север, юг, север, юг, после пак север. Той е железен, а вие – не. Вие не може-те вечно да се мотаете насам-натам. И Лукерия не може, тя се бои от течения. И аз не мога, защото остарявам и никой от нас не се подмладява никога – про-шепна ми право в тъпанчето.

Тогава се доближих до лицето му и започнах да разказвам, шепотът на же-лезните колела съвсем не ми пречеше да говоря, а на него да слуша.

- Всичко започна през лятото, беше много топло, като на юг. Ние с него ед-ва-едва бяхме поговорили и аз веднага го опознах. Вие навярно ме разбирате: веднага го опознах. Не, даже още по-рано, преди разговорите. Само отдалече го видях и като че ли трепнах. „Виждаш ли?”, като че ли някой отгоре ме попита. „Обърни внимание. Започва се.” И се започна. Знаете ли какво обича в леглото? Майчински ласки... А кого обича като жена? Сестра си. Ако прочетеш името й от-зад напред, почти се получава моето име, но аз не чух това веднага. В първите дни, кой знае защо, той ме опитомяваше, постави ме в пазвата си, както вие ва-шата лемурка Лукерия, а после веднаж се събуди, очите му святкат от страх, тя-лото му мокро и той ме изхвърли, като че ли съм го ухапала.

- Станция „Воден стадион” – напомни радиото.- Виждате ли? Виждате ли? Не ви лъжа. А той мисли, че лъжа непрекъсна-

то всички. След това малко се опомни. Разходихме се, пихме кафе, ходихме на изложба, после на кино и даже отгледахме три стайни растения. Нова годи-на посрещнахме... Той ми каза, че трябва да се омъжа за него и аз се разведох с мъжа си. Днес вечерта едва не плакахме от щастие, защото той също, стру-ва ми се, започна да ме опознава. Лежахме на дивана и слушахме клавесин. И когато скоростта на земното въртене съвпадна с нашата скорост, с полюсите, с меридианите...

- Разбрах, малката, разбрах – радостно се отзова старикът. – Самият аз веднаж постъпих така. Не бях готов за щастието и причиних на човека гадост. След това се наложи ту котка да гледам, ту куче, змия, даже крокодилче за из-вестно време, а в края на краищата се намери тази моя Лукерия. Лемурите пет пари не дават за нас. Лемурът е ленив и медиативен. Главата му е като резер-вен долен крайник, цял живот може да проживее с главата надолу. Прииска ми се да я обърна, за да мога да галя тази безумно скъпа ми козина, но и да я гле-дам в очите. Лукерия ме поухапваше, но аз не отстъпвах. Казаха ми, че може да живее до петнайсет години и аз реших, че ние спокойно можем да умрем на една и съща възглавница. Така пресметнах годините на... съвместното житей-ско плаване.

- Станция „Речна гара”. Влакът е до тук... – гласът от тавана прекъсна разго-вора ни.

Старикът поправи шала си, укривайки Лукерия от външния свят, хвана ме под ръка и ме изведе от вагона. Шумната младежка тумба, лочеща бира от ку-тии, без да ни обръща внимание, с хилене и чувство за голямото си собствено

66

значение се разпръсна на крайната спирка. Дежурната с червена шапчица мно-гозначително мина край нас с твърди безпрекословни крачки. Електронният ча-совник показваше почти два часа след полунощ. Притича милиционер, като че ли нещо се е случило.

- И никой от тях не знае, че в пазвата ми е лемурът Лукерия – с известно лу-кавство каза възрастният мъж.

- Вече ми се струва, че и аз имам в пазвата си лемур – кокетничех в отговор.- Искате ли да спите? – попита мъжът, придържайки тежката врата с надпис

„изход”.- Имам хронично безсъние още от детството – свих рамене аз.- Това е поради страха от смъртта и любовта. Тръгваме ли? Ще пренощува-

те и сутринта ще си заминете.Съгласих се незабавно – сродни души! Обезболител! Качихме се в някаква

частна кола „Нива” и след пет минути спряхме срещу бляскаща търговска фир-ма: „Към Смолни”. „Сияе като твърде северно название” – за миг си помислих, влизайки в топло антре, облицовано с коприна, с красиви медни фенери по сте-ните. Апартаментът беше добър, в чудесна здрава сграда.

Събувайки се, видях на пода твърде много обувки. И мъжки, и женски. Всич-ките дамски ботушки бяха носени, бели, с акуратно подковани капачета. В апар-тамента миришеше на гъбена супа, скъп одеколон и пресен восък. Отначало не разбрах какво става.

В чистата стая, където ме отведе старикът, имаше ниско дървено легло и две огромни кресла. В ъглите – високи палми.

- За Лукерия? – попитах за палмите.- Не. Тя и палми! Лукерия се е отказала от палмите, което е малко странно.

Тези жена ми ги отглежда...- Жена ви???- Да, тя сега спи - кимна той към стената, – а утре ще ви запозная. Искате

ли чай? Жена ми има специална рецепта. Сварява стотина треви, много хубав чай... Господи, какво ви е?

Седнах в креслото, дъхът ми спря, усетих сърцебиене. Навярно това се е из-писало на лицето ми. Мъжът изтича, върна се без Лукерия, но с чаша, от която се носеше някакъв източен аромат. Прииска ми се да го ударя с чашата и неза-бавно да изляза през прозореца.

- А... – разбра той. – Искате да кажете, че точно днес само видът на чуждия домашен уют ви липсва. Така ли е?

Не можех да говоря с него. Лъжа... Такива римски тънкости, такова москов-ско внимание... и такава невъобразима лъжа! Можех да се върна от този Север в своя Център с някое от такситата, които бяха пред „Речна гара”, и пари имах... Защо ти, стар дръвнико, проявяваше своята парапсихологическа деликатност?

- Не, не, вие неправилно ме разбирате - ласкаво каза възрастният мъж и ме погали по темето както неотдавна в метрото погали Лукерия. Със същото дви-жение.

- Ако получаваш болката разсрочено – обясняваше ми той, – можеш и да ум-реш. А ако всичко е наведнаж, то вие ще си поемете дъх и даже ще заспите. Ако искате да плачете, моля, не се стеснявайте. Стените са със звукоизолация. Лека

67

нощ, пътешественичко – и той се оттегли в съпружеската спалня.Изпих това, което беше в чашата, и заспах в креслото. През нощта при мен

дойде лемурът и ми каза назидателно: „Аз не съм полумаймуна! Аз съм ле-мур, безплътен дух. Овидий е разказвал, че празникът в Лемурия е честване на мъртвите... Овидий ми е разказвал...”

Беше приятно да се слуша древното зверче с неговата внезапна историче-ска екскурзия. То дълго мъркаше за старите времена и за благодарност му от-говорих: „А аз съм получовек. Годеникът ми ме изгони на улицата и сега нямам половина.”

„Той не разбира от лемури – обясни ми Лукерия. – Аз например дебел лори ли съм, или „срамежлива котка”... Ако твоят годеник разбираше от лемури, не би те изгонил.”

...Утрото беше още по-студено от вчерашното. В метрото пътуваха многочис-лени московчани и гости на столицата, стичащи се от Север в центъра на гра-да, и аз се стичах заедно с тях. Сълзите на мъката вече свършиха, сега настана тръпката на любовта. Да, някой ме изгонил през нощта от дома си. Но все пак нали не е от моя дом. Да, някой ме приютил под палмите. Но нали не под моите.

И двамата ми причиниха люта болка. Затова пък се запознах с лемурката Лу-керия, родена южнячка, която се е изхитрила да живее в московския Север, за-щото главата на лемурите е като долен крайник – цял живот могат да висят на-долу с главата.

Явно и аз ще мога...

Преведе от руски Ангел Георгиев

68

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРАБЪЛГАРСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА ПОЕЗИЯ КАТО КУЛТУРНА ПАМЕТ

Иван Овчаров

Процесите на формирането и раз-витието на българската революци-онна поезия са едни от най-сложно изразените проблеми в новата и най-новата ни литературна история. Билό поради важното ù значение при съз-даването на новото социокултурно мислене през последната фаза на Възраждането или поради противо-речивия характер на взаимодействи-ето ù с духовно-естетическите теж-нения в културния ни развой; а също така – и заради по-тясното ù обвърз-ване със социалните надежди в об-ществено-историческия живот около и след войните през първата полови-на на ХХ век, както и вследствие на нейните особени взаимоотношения с двойствената същност на проблема за революционната промяна като со-циално-естетическа и идеологическа реалност – истински проблем при про-чита не само през периода на така на-речената епоха на „народната демо-крация” през втората половина на ХХ век, но и в още по-значителна степен през времето на съзнателното „демо-кратично” затваряне на очите от стра-на на литературните изследователи, като пред „неудобна тема”, през по-

следните 2 - 3 десетилетия. С малки-те изключения на отделни „академич-ни” опити за „въвеждане на някакъв ред” в избирателното ù експониране като примери за неприсъщност с на-родопсихологическите наративи в ис-торическия ни развой.

Харесвана или не, българската революционна поезия (а и литера-тура!) за значителен период от вре-ме в историческата ни съдба е игра-ла немалка роля при осмислянето на пътищата, по които е поемало обще-ството ни. Затова отдавна е назря-ла необходимостта тази поезия да се разгледа и осъзнае не толкова като илюстративна интерпретация на при-чинно-следствената логика в общест-вено-историческото развитие, а като феномен на националната ни култу-ра; или – като процес от изграждането на културната памет на нацията. „Кул-турната памет – според Лотман – като творчески механизъм е не само пан-хронна, но и противостои на времето. Тя запазва миналото като пребивава-що. От гледна точка на паметта, като работещ с цялата си маса механизъм, миналото не е преминало. Ето защо и историзмът в изучаването на лите-ратурата във вида, създаден първо-начално от хегелианската теория на

69

културата, а след това от позивистич-ната теория на прогреса, фактически е антиисторичен, тъй като игнорира активната роля на паметта в пораж-дането на нови текстове.”* В този смисъл българската революционна поезия е не само „революционна”, а и еволюционно-генерираща сублима-ция в естетико-философския развой на културата.

Независимо от аспекта, в който се разглежда българската революцион-на поезия – културно-исторически, ти-пологически или естетико-психологи-чески – литературният изследовател не може да не се съобрази с няколко отправни момента в генезиса и разви-тието ù. А именно:

І. Зараждането и формирането на революционното начало в българския социокултурен ареал през Възраж-дането като императивно наслагване върху центробежно-аморфните стре-межи за биологическо оцеляване в народностното съзнание на последо-вателните центростремителни зако-номерности на борбата за независи-мост и национална идентичност. Този процес, който постепенно обзема ико-номическото и социокултурното прос-транство на родната действителност, всъщност е и последната останала (тогава!) възможност за „вписване” на „българската идея” като РАВНО-ПОСТАВЕНА в специфичния контекст на вековния социокултурен диалог между европейските реалности. Това едва ли може да се оприличи с тес-ния смисъл на контекста в тезата на Г. Гачев за „ускорено закъсняло раз-витие”, а по-скоро, образно казано, с жив организъм, останал само с едно сетиво за контакт с околната среда и точно поради това усъвършенствано в многофункционално. Лотман, в сво-ите наблюдения върху развитието на

културата като „колективен интелект и колективна памет”, откроява подо-бен аспект в културното развитие: „... култури, чиято памет основно се на-сища с текстове, създадени от тях са-мите, се характеризират преди всич-ко с постепенно и забавено развитие; а култури, чиято памет периодичес-ки се подлага на масирано насищане с текстове, създадени в друга тради-ция, клонят към „ускорено развитие”. Именно в този смисъл, а не като до-гонване или „закъснялост”, българ-ската революционна поезия, особе-но чрез Ботев, е великолепен пример за полифонична лирическа интерпре-тация на националните и социокул-турните тежнения в съдържанието на българския ренесанс, както и за рав-нопоставеното им „вписване” като ху-дожествено осмисляне сред европей-ските реалности.

ІІ. Специфичният процес на оф-ормянето на българската революци-онна поезия през 20-те години на ХХ век на двустранния идейно-естети-чески модел при пресъздаването на действителността. Вследствие заси-лената акумулация на емоционално-идейните тежнения в неравномерно развиващото се социокултурно прос-транство, революционната поезия окончателно се моделира като ката-лизатор и рожба на социалните коли-зии. Моделът най-добре се откроява в семантично допълващите се по от-ношение на своята символна митосъ-зидателност, художествени светове на Смирненски и на „септемврийски-те” поети Фурнаджиев и Разцветни-ков. „Конструирането” на този модел вече е израз и на един оформен ре-волюционен тип художествено съз-нание, „отворено” за синтезна среща между традиция и модерност.

ІІІ. Обособяването на няколко по-

70

соки за реализация или за игнори-ране на революционния тип худо-жествено съзнание в контекста на социално-политическите характерис-тики на времето от общохуманен и партийно-догматизиран тип:

1. Изображение на революцията като борба за осъществяване на съ-кровените човешки мечти и надежди. Осветени от идеалите за „свобода, братство и равенство” и поставени в контекста на най-грозните антихуман-ни сцени, които може да си представи човешкото съзнание, тези мечти и на-дежди се трансформират в условна-та реалност на лирическия свят като прекрасни моменти на героично въз-висена жертвоготовност в името на жадуваното бъдеще. Погромът е об-рисуван със същата сила на емоци-ята, но с обратен знак – достига се и до парадоксално-шокови метафорич-но-образни конструкции. В тази по-сока на реализация революционният тип художествено съзнание изразя-ва класическия модел на българската революционна поезия (Смирненски – „септемврийските” поети).

2. Революцията като „начин на употреба” в конюнктурно-идеологи-зираното пространство на партийния прагматизъм. Такива са повечето от произведенията на „пролетарските” поети и на творците от първото де-сетилетие след 09.09.1944 г. Основ-ната характеристика на подхода към идеята за революцията като смисъл на живота е спекулативната подмя-на на идейните ценности. Вместо из-страдване на вярата в неизбежността на революционните промени – изява на „пролеткултово” верноподаниче-ство. Не става въпрос за същността на вярата, а за „опитите” за практи-ческото ù „съобразяване” с конюнкту-рите на конкретната социална дейст-

вителност. (Подобен феномен, но с обратен знак в „съобразяването”, се наблюдава и в процесите на разви-тие след 10.11.1989 г.) Манипулатив-но се интерпретира заложената все-обхватност на потенциите (спрямо социокултурните реалности) на въз-рожденското революционно начало в ракурса на партийно-идеологическо-то схематизиране.

3. Отгласни иновации на револю-ционния тип художествено съзнание в нравствено-етичния контекст на ин-терпретация в поезията след 1956 г. (П. Пенев, Л. Левчев, Ив. Динков, Ст. Цанев и пр.). Трагичното време на то-талната идеологическа деестетиза-ция в предходното десетилетие и из-куственото генерализиране на една от страните на модела (катализира-щата), довежда до неговото морално износване. Революционният тип худо-жествено съзнание, като негов есте-тико-философски генератор на нови идеи, в резултат на своето принуди-телно „бездействие”, постепенно из-лиза от пространствено-духовните му характеристики от социално-полити-чески вид и се насочва към нравстве-но-етичните измерения на човешкото битие.

ІV. Особената идейно-естетическа акумулация на художествения образ в революционната поезия при най-зна-чителните ù представители – Ботев, Вазов, Смирненски, Г. Милев, Фур-наджиев, Вапцаров, П. Пенев, както и при авторите, при които революци-онният тип художествено съзнание се интерпретира в отгласно-иновацио-нен план – Л. Левчев, Ив. Динков, Ст. Цанев. Това е едно уникално за бъл-гарската литература използване на целия спектър от социокултурни ха-рактеристики на съответната епоха при изграждането на художествената

71

визия и то не само като интерпрета-ция на съвременно-синхронни явле-ния, но и като предчувствие за нови. Разгледан в по-широкия аспект на културното развитие, революционно-художественият образ не само запаз-ва и отразява, но и „увеличава” него-вото съдържание. Защото в паметта на културата смисловите полета не „се пазят”, а нарастват. Текстовете (ако се позовем отново на Лотман), изграждащи „общата памет” на кул-турния колектив, не само служат като средство за дешифриране на тексто-ве, циркулиращи в съвременно-син-хронен срез на културата, но и гене-рират нови.

V. Индивидуално-психологиче-ската устроеност на художествената рецепция в българската революци-онна поезия. Това е може би основ-ният феномен, чието пренебрегване би дискредитирало всяко критиче-ско изследване, и то не само върху революционните автори. Литератур-ният развой не се осмисля само от причинно-следствената логика на историческия, а от полифоничния хор на творческите гласове, с техни-те индивидуални естетико-философ-ски предпочитания и идейно-емоци-онални пристрастия. Пространството на съвпаденията, на общността меж-ду литературния и историческия раз-вой се простира до моментите на со-циалния избор като житейска позиция на автора. „Паметта на културата е не само единна, но и вътрешно раз-нообразна. Това означава, че ней-ното единство съществува само на някакво равнище и подразбира нали-чието на частни „диалектики на па-метта”, съответстващи на вътрешна-та организация на колективите, които изграждат света на дадената култура. Тенденцията към индивидуализация

на паметта съставя втория полюс на нейната динамична структура.”

VІ. С отдалечаването от време-то, когато е създадено едно худо-жествено произведение, въпросът за индивидуално-психологическата устроеност на неговия автор, като ре-ализирана художествено-фикциална реалност, изпитва постоянния натиск от страна на рецепиента за разширя-ване семантиката в неговото съдър-жание. Този „рецепиентен натиск” се определя от следното:

1. Как и доколко намират допир-ни точки емоционалните и идейно-съ-държателните императиви на творба-та с тези на общественото съзнание в съответните по-късни епохи?

2. Какво като начин за преосмис-ляне на заобикалящия свят търси ре-цепиента в Творбата?

3. Социално-политическото и есте-тико-философското отношение на съ-ответното обществено съзнание към визираната в творбата проблематика.

4. Творбата само израз на етап в литературното развитие ли е, или спомага за постоянното актуализира-не в емоционално-семантично отно-шение на вечните нравствено-етични ценности или надежди.

Осъзнаването и изучаването роля-та на рецепиента като досътворяващ фактор за художественото произве-дение в тази насока, е от изключи-телна важност, особено за творчески светове, интерпретиращи социални-те колизии и революционните избух-вания в историческата съдба на на-род като нашия.

*Всички цитирани откъси в този текст са от: Юрий Лот-ман, „Паметта в културологична светлина”, сп. „Литературна ми-съл”, кн. 2/ 1993 г.

72

ПРЕГЛЕДКниги

Симеон Радев. „Строителите на съвременна България”, т. 3, 2009

Най-сетне излезе писаното и допъл-ването към една от най-големите бъл-гарски книги „Строителите на съвре-менна България”, за което се носеха легенди и слухове. Не е съвсем точ-но, че това е том трети; то е наистина допълнение и уточнение към вече из-даденото. След излизането на първо-то издание Симеон Радев продължава работата си, рови се в архиви и биб-лиотеки, издирва нови факти, прави нови анализи на историческите съби-тия. Междувременно излязоха други не-гови спомени за дипломатическата му дейност, които хвърляха допълнителна светлина върху разглеждания в „Строи-телите...” период.

„Строителите на съвременна Бъл-гария” трябва да стане настолна кни-га на всеки изследовател на история-та на нова България, на политолозите, хуманитаристите и изобщо на българи-те, за да знаят и да могат да си обясня-ват защо е такава, а не друга съдбата на отечеството и каква е надеждата за друго състояние.

Атанас Липчев. „Фустанела”, роман, 2009

Добре написан социален и психоло-гически роман, държащ в напрежение заради увлекателната си фабула и до-брия си език. Авторът е изградил инте-ресни образи и се е помъчил да покаже как днес се живее в България. Дано и други забележат тази книга.

73

Димитър Стефанов. „Очертания на мига”, 2009

Напоследък започнаха отново да се появяват книги с есета и спомени. Това означава, че е дошло време за равно-сметка. Книгата на нашия редовен съ-трудник, известния поет и преводач Димитър Стефанов очертава мига на истинския живот, на драматичния раз-мисъл и драматичната равносметка на извършеното. Който обича да размиш-лява и който търси събеседник за умен разговор, трябва да прочете тази книга.

Мария Донева. „Прикоткване на смисъла”, стихотворения, 2009

Мария Донева е едно от най-инте-ресните и талантливи явления в днеш-ната поезия на най-младите. Сдържана в думите, тя е силна в чувствата и ми-слите. Изразява се точно, премерено, красиво. Пише кратко, стегнато, но мно-го човешки разбираемо, достъпно и не-маниерно.

Изобщо добра поетеса, пред която трябва да се отвори бъдеще...

Отец Йоан Романидис. „Кратка православна догматика”, 2007

Отец Йоан Романидис (1927 - 2001) е един от най-видните гръцки богосло-ви, специалист по православна догма-тика. Преподавал е в Солунския Ари-стотелев университет. Автор на научни трудове и популярни съчинения.

В книгата читателят може да научи повече по темите: „Бог и свят”, „Света Троица”, „Христологията”, „Еклисиоло-гията”. Тя е добър пътеводител в право-славната вяра и дава безценни уроци за нея и за православната църква и учени-ето за Иисус Христос.

74

Атанас Смирнов. „Когато още пи-шехме писма”, писма на българ-ски писатели до Атанас Смирнов и на Атанас Смирнов до сина му, 2009

Няма що: времето, когато са се пи-шели писма, е било интересно време. Доказват го и писмата на българските писатели до Атанас Смирнов. Днешни-те читатели вероятно са забравили, че Атанас Смирнов е поет и преводач, пре-живял живота си в Дряново, но заемащ своето място в националната българ-ска литература. Под неговата бащин-ска грижа са израснали писатели като Димитър Стефанов, Марко Ганчев, Ге-орги Мишев. Като поет е наистина ин-тересен, а като преводач е безспорно голямо име.

Карл фон Клаузевиц. „За война-та. Стратегия и тактика на воен-ните действия”, 2009

Това е една от най-важните книги в световната политическа мисъл от ХІХ в., чрез която се обяснява същността на войната като „продължение на полити-ката с други средства”, нейната „струк-тура” и начин на водене. Който я про-чете, ще осъзнае колко просто и ясно е всичко, което посрещаме и участваме в него с толкова страх. И понасяме от него толкова страдания и трагедии.

75

Хосе Ортега-и-Гасет. „Изследва-ния върху любовта”, 2005

Любовта е по-сложна от войната и ве-роятно поради това на нея са посветени повече книги и думи отколкото на война-та. Но тя е и някаква особена война, уси-лие за надмощие и покоряване. Никой не е казал точно какво е тя всъщност, макар да няма човек, който да не я е изпитвал и да не бил поразяван от нея.

Хосе Ортега-и-Гасет е голям есеист и мислител, велик писател и философ, чие-то неподражаемо майсторство проличава и в книгата му за любовта.

Евгений Евтушенко. „Вълчи пас-порт. Мемоарна проза”, 2009

Евгений Евтушенко е един от най-го-лемите руски поети, чието творчество за-почна през 60-те години на ХХ век. Велик талант и своеобразна личност с особен характер и свой стил на поведение. Тук той описва живота си, запознава ни с ре-дица велики личности от руската и светов-ната литература и политика. И много иска да ни убеди, че е страдалец от епохата на социализма, дисидент и необикновено смел и безкористен застъпник за тези, ко-ито са били като него. Читателят сам тряб-ва да си отговори дали е такъв, или не е.

Марина Цветаева. „Дъщеря на не-бето”, 2009

Прекрасната поезия на Марина Цвета-ева е преведена великолепно от Ася Гри-горова, Валентина Радинска, Мариана Шопова, Милена Лилова и Надя Попова. Цветаева е измежду редките случаи, кога-то голям световен поет намира достойни пресътворители на български език и чрез тях заживява пълноценен живот и българ-ската национална култура.

76

А. С .Пушкин. „Евгений Онегин. Роман в стихове”, превод Дими-тър Хр. Петричев, 2008

Преди още да бъде издаден този превод, се изговориха доста приказки, че това бил най-добрият превод на „Ев-гений Онегин” на български език. Че и се раздавал като образец на разни съм-нително интелектуални форуми. Е, тук има ред сполуки, но не е нищо повече от опит и усилие да се направи нещо раз-лично. Общо взето резултатът е прили-чен, ала далеч от равнището на онова, което някога направи Григор Ленков.

Роберт Музил. „Човекът без ка-чества”, превод от немски Любо-мир Илиев, 2009

Роберт Музил е един от най-вели-ките писатели на ХХ век, пишещи на немски, равностоен на Франц Кафка, Томас Ман, Херман Хесе. Блестящ сти-лист, той е аналитичен изследовател и изобразител на човека, който предше-ства постмодерната личност и който носи болките, страданията, страховете и безсмислията на ХХ век. И е изключи-телно труден за превод. Именно пора-ди това трябва да оценим по достойн-ство резултата на Любомир Илиев и на издателството „Атлантис. КЛ”, които са дръзнали да представят на български великолепната творба на великия писа-тел. Издаването на този роман е важно събитие за българската култура.

П. Р-ев

77

„Рукопожатие” – приложение за българска литература на в. „Литературная газета”

В броя си от 20 май 2009 г., в са-мото навечерие на великия славянски празник 24 май, московският вестник „Литературная газета” издаде пър-вия брой на своето ново приложе-ние, наречено „Рукопожатие” („Ръкос-тискане”), посветено на българската литература. Броят се отваря с поз-дравление на българския посланик в Руската федерация Пламен Грозда-нов.

В рубриката „Завръщане в Русия” са публиквани преводи на известни някога в Русия и активни преводачи на руски поети в България автори Бо-жидар Божилов, Андрей Германов, Владимир Башев, Иван Давидков. В рубриката „Класиката на съвремен-ната българска литература” са отпе-чатани стихове от Петър Караангов. Приложението представя и нови име-на в българската поезия като Иван Манолов, Васил Балев, Георги Анге-лов, Камелия Кондова, Иван Овчаров и Сибила Алексова.

Публикувана е въвеждаща статия от Панко Анчев под заглавие „Литера-тура в унисон с живота”, посветена на днешната българска литература. От-печатан е и разказ от Виктор Пасков.

Преводачи от български на твор-бите са: Максим Макарцев, Мария Борисова, Сергей Мнацаканян, Ана-стасия Ермакова, Елена Исаева, Максим Замшев, Иван Голубничний, Юрий Баранов, Елена Фьодорова, Борис Лукин.

Редактор и съставител на прило-жението е Панко Анчев, а редактор от руска страна – Анастасия Ермакова.

Необходимо е да се отбележи, че такова мащабно представяне в про-дължение на цялата 2009 г. на бъл-гарска литература в Русия не е пра-вено никога през последните 20 години. Заслугата е на редакционния съвет на сп. „Простори” и на писате-лите от Варна, които успяха да пока-жат на редакторите на „Литературная газета”, че българската поезия и про-за, българската хуманитаристика е на висота и е достойна да бъде превеж-дана на руски.

Събития

78

Изложби

Пристанищен склад стана галерия

За един месец склад №7 на прис-танище Варна се превърна в огромна галерия за съвременно изкуство. На територия от 2000 кв. м бе открита из-ложба-конкурс “Награди за съвремен-но българско изкуство на М-Тел 2008” – най-мащабната визуална акция в Бъл-гария за т.г. Арт събитието привлече 49 български художници, избрани след жу-риране, които работят в страната и чуж-бина. Те се представят с инсталации, скулптури, фотографии и картини. Меж-ду познатите имена от родното ни из-куство се забелязва сериозно участие на автори, които не се срещат често на българска сцена - Хубен Черкелов, Сил-вия Валентино и Даниел Божков - САЩ, Зеятин Нуриев - Турция, Рада Букова, Бистра Льошевалие, Нина Ковачева, Валентин Стефанов - Франция, Теди Лихо - Белгия, Иво Димчев -Холандия, Милен Кръстев - Германия.

Дини, торти, баскетболни топки, 15-годишно БМВ са сред материалите, използвани от художниците. Могат да се видят и по-класически, и твърде екстра-вагантни работи, характерни за модер-ното ни изкуство.

Двама арменци подредиха фотоизложба

Саркис Саркисян и Гаро Кешишян откриха съвместна изложба в художест-вения музей “Георги Велчев”. Добре по-знатите в арт средите приятели изва-диха от архивите снимки като “старо и добре смазано оръжие”. Кешишян се представя с цикъла “Строителни вой-ски”, а Саркисян припомня как се е раж-дало изкуство в ателиетата на бившата варненска фабрика “Вулкан”, представя и пейзажи, снимани в последните годи-ни.

Повечето от творбите са черно-бя-ла фотография. Двамата майстори на фотоапарата смятат, че тя е класа, тък-мо тя се отнася до същността на неща-та, дава шанс на подробностите в жи-вота. Снимането наричат изкуство на моменталната смърт. Натискаш спусъ-ка и край. Нещо е убито и съхранено като мумия. Тъкмо черно-бялото съот-ветства на изкуството на моменталната смърт, казва Гаро Кешишян.

79

“Градината на Мария” в галерия “Теди”

Една от най-талантливите варнен-ски художнички Мария Чакърова от-кри самостоятелна изложба в галерия “Теди”. 26 живописни платна на тема цветя са събрани под мотото “Гради-ната на Мария”. Създадени са само за два месеца с настроение и любов. Като бягство от сериозните проблеми, като естествени неща, които радват очите и разтоварват съзнанието.

Отглеждането на цветята е едно от нещата, които създават удоволст-вие на авторката. Те са като оазис сред бетонните блокове, в които жи-веем, някои от тях могат да се видят и през отворения прозорец на атели-ето. В градината на Мария има япон-ска роза, мушката, кокичета, бели нар-циси, есенни минзухари, люляци... За първи път тя ги събира в обща експо-зиция.

Черно-бяла живопис е новата изложба на Милко Божков

10 живописни творби под общо за-главие “Елегично” представя в “Гале-рия 8” именитият български художник Милко Божков. Обичам да сменям га-мите, признава артистът. След по-следните си много цветни изложби е нарисувал картини в черно и бяло. Върху основния фон деликатно е из-писал лунно затъмнение, снежинки, есенни паяжини, светулки, рибарски лодки... Всички те са обединени около една по-стара творба с името “Елегич-но” – носят същия заряд и се вписват в посланието. Не смятам, че черното задължително трябва да се възприе-ма като цвят на тъгата, на безизход-ността, казва Божков. И цитира една от любимите си книги – трактата на Кандински “За духовното в изкуство-то”, където цветът е анализиран много точно: бялото е нищо, което съдържа всичко, а черното е нищо, което няма нищо в себе си. Затова и картините са наполовина бели и наполовина черни – нещо, което досега не е правил.

Д. К.

80

ГОДИШНИНАДИМИТЪР ДИМОВПо повод 100 години от рождението му

Отдавна високо оценен и признат от критиката за един от най-големите български писатели на ХХ век, Димитър Димов все още остава трудна загадка за критици и изследователи. Разреша-ването на тази загадка се съсредоточава върху романа “Тютюн” и особено върху проблема за бу-рните дискусии, проведени непосредствено след излизането му и за необходимостта писателят да пристъпи към написването на второ допълнено издание. В началото на 90-те години, главно по политически антикомунистически подбуди, се възпламени интригата около тази дискусия. Но тя не можа да роди ново знание, тъй като бе ограничена в рамките на разобличаване догмати-зма и уж ниския вкус на тогавашната литературна върхушка и за да се покаже как са се решава-ли творческите спорове през тоталитаризма. Аз не мога да избягам от този проблем, но искам да подчертая още в началото, че поставянето и разрешаването му е свързано както с мащаба на Димитър-Димовия талант, така и с особеностите на епохата, която той като писател изразява. “Защо “Тютюн” предизвика такава реакция?” не е политически въпрос, поради което той няма и политически отговор. Случаят говори за друго и то следва да бъде анализирано и изтълкувано.

От първата до последната творба на Димитър Димов основната тема на неговото литературно дело е усилията на личността да преодолее несигурността, объркаността и кризата на обществото. И поручик Бенц, и Елена Петрашева, и отец Ередиа, и Фани Хорн, а в още по-голяма степен геро-ите от “Тютюн” Борис Морев, Мария, Ирина, Лила, Варвара, другите двама братя Мореви са едно-временно жертви на разрухата и нейни активни отрицатели. Животът в творчеството на Д. Димов е нестабилен, неуютен, опасно подвижен и груб. Необходими са огромни сили: физически, нравстве-ни, политически, интелектуални, за да се пребориш с дебнещите опасности, с постоянно изниква-щите конфликти. Сюжетите са все от войни или от заплаха за война. Това създава мъчителна тре-вога не просто за морала и идеите на хората, а за физическото им оцеляване. Но за тях по-важна е заплахата за устойчивостта на морала и необходимостта да се живее почтено, свободно и без из-лишни задръжки. И понеже са все силни личности, те се измъчват от ограничаването на свобода-та им; неосъществената любов и амбиция ги озлобява и тласка към фатални действия. Силата ги изпълва с достойнство, но животът постоянно го руши и те страдат от угризения и неосъществени мечти. Всъщност мечтата на всички е да живеят по-богато и по-свободно, т.е. да разполагат изцяло със себе си. Богатството е важно за едни (Б. Морев, Ирина), а свободата и достойнството – за дру-ги (Лила, Павел, Варвара), любовта и възможността да разполагат със себе си – за трети (поручик Бенц, Фани, отец Ередиа). Но и едните, и другите, и третите са недоволни, защото не успяват да из-ползват способностите си и да изпълнят мечтите си. А не успяват заради разделеността на света и заради това, че са тревясали пътеките един към друг. Хората се свързат чрез интересите или иде-ите си, но това не са трайни връзки. Или ако са трайни, не са достатъчно съкровени и пълноценни, за да хармонизират душата и й вдъхнат сили и увереност. А за героите на Димитър Димов е важно да са силни; те се гордеят със силата си, която е най-главното им достойнство. Впрочем тази сила обикновено е страст, доведена до крайност поради много препятствия пред нея, докато се изяви. Избухне ли, става неудържима и изпепеляваща. Затова са постоянните битки. Дори естествените лични взаимоотношения, любовта, семейството, другарството, работата са някаква форма на бор-ба – непримирима, отявлена, безнадеждна.

Има нещо мъчително в света на Димитър Димов. Героите му общуват с някаква безпощад-ност, сякаш нямат намерение да живеят. Те се изправят един срещу друг, вкопчват се и когато се осъзнаят, виждат, че един друг са се унищожили. Парадоксалното е, че рядко се спират, за да се огледат и се видят в каква смъртна схватка са попаднали. Те себе си не обичат, не се разбират и не се осъзнават като близки, а само се борят един с друг и със себе си. Борбата или по-точно – смъртната схватка е техният начин на живот. Такъв живот не се живее лесно, а мъчително, стра-далчески, фатално.

Димитър Димов отвори нова страница в историята на българската литература и положи нова традиция в българското писане.

П. А.