1

ПРОЗА 3Дончо Цончев. Кратки разкази

ПОЕЗИЯ 6Калина Тельянова

ПРОЗА 8КръговратЕмил Кръстев

ПОЕЗИЯ 16Стъкълца от снягМария Райнова

ПРОЗА 18Порт МариелКрасимир Дамянов

ПОЕЗИЯ 27Бина Калс

ПАМЕТ 32Писмата на Андрей Германов до Н.

ПОЕЗИЯ 38Илиян Троянски

ИДЕИ 40По повод БотевСимеон Янев

ПРЕВОДИ 42Борис Бастернак в нови преводи на Кръстьо Станишев

АРХИВ 45В общия и ненарушим път на народа ниНепубликувана статия от Александър Кузев

КРИТИКА 48С отговорност пред читателяВаня Колева

ДНЕВНИК 53Има ли бъде за миналотоПанко Анчев

ИСТОРИЯНАИЗКУСТВОТО 64Пламена Рачева за новооткрити рисунки на Борис Георгиев

ФИЛОСОФИЯ 68Бергсон за неудачнициРозалия Йорданова

ПРЕГЛЕД 74

КнигиГеорги Константинов. Избрани творби в 4 томаБогомил Райнов. Писма от мъртвецВладимир Стоянов. Леонид Фьодор. Притча за дървотоВалентина Плачкинова. Тлеещи фитилиЯрко светило в родната историяТруман Капоти. Лятно пътуванеАдам Мицкевич. Кримски сонетиВалери Ганичев.Светият и праведен Фьодор УшаковАнатолий Щелкунов. Духовное единениеМ.А.Емельянов-Лукьянчиков. Иерархия ра-дугиСписание „Орфей”

СъбитияМайски салон на изкуствата

КартиниМарио Жеков

СКРЪБ 80Виктор Пасков

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 3/2009

2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930 - 2006)

Редакционен съвет

Отговорен редакторПАНКО АНЧЕВpankoantchev@mail.bg

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВan_g_an@abv.bg

ДИМИТЪР КАЛЕВdimitar@kalevi.eu

Графичен дизайнДОБРОМИР КОСТОВ

КоректорДАРИНА ШИШКОВА

Списание „ПРОСТОРИ” се издава с решение на Общинския съвет - Ва-рна. То е продължител на литератур-ния алманах „Простори“ на книгоиз-дателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bghttp://prostori.ning.com/

ISSN 1313-1443 На кориците - творби на Марио Жеков

3

ДОНЧО ЦОНЧЕВ. КРАТКИ РАЗКАЗИ

СКАЛИТЕ

Виждал съм неугледни камъни, кои-то крият скъпоценна руда. Виждал съм камъни, които напразно само лъщят.

Някои от едно само докосване ще се стрият в ръката ти на пясък - ето ги, свличат се с потоците надолу, пилеят се по затлачените корита на реките, дока-то стигнат до тъмните дъна на моретата и се превърнат в зловонна тиня.

Еделвайси съм намирал само по бе-логлавите върхове.

Обичам острите прави скали, щрък-нали високо като любов, яки като омра-за, небето отгоре им чисто като неосъ-ществена идея. Среднощните зимни виелици не вият около тези скали - те само им хленчат. А вековете ги разхуба-вяват и постепенно покриват околните с отломъците им.

ВОДИТЕ

В началото, докато са бистри като

кристал (защото така се раждат), те се хвърлят луди, бият се в бреговете си, оп-ипват всичко срещнато, пенят се и гръ-могласно боботят. Толкова бързат, че не-бето не сварва да се огледа в тях. От всяка педя дъно и от всяка капка дъжд отнасят по нещо. Заразяват се или оз-дравяват. На равното вече са кротки. Но нетолкова бистри. Накрая почти спи-рат съвсем - крилете на водното конче ще чуеш над тях. Но и сега нямат небе - мътни от тинята, събрана по дългия път.

Само онези, които навреме са дали силата си на някоя воденица, са едно-временно бистри и спокойни. Денем те са сини, а нощем - пълни със звезди.

ЦВЕТЯТА

Вие, цветя, вашите багри и аромат правят света такъв, какъвто сме го обик-нали. Камбанки, свещички, бални рокли и ветрила. Око на светец, уста на мо-миче. От март до декември. Дори пе-перудите, които са ви копирали, не са

4

тъй прекрасни, макар че могат и да ле-тят. И аз като всеки обичам да ви гле-дам. И все си мисля за корените, които ви хранят. Без тях за два дена умирате. Без вас те за месец издигат ново стъб-ло, още по-младо и хубаво.

Грозните, кривите, жилести корени, осъдени на вечна тъмница, разкъсвани във всички посоки на калта, впити жес-токо в сухия камък, в смрадливата тор, откъдето смучат, за да цъфтите.

ВЕТРОВЕТЕ

Духат на изток, на запад, на север и юг. И между тези посоки. Духат нагоре по склона, надолу към низината. Свире-щи, тихи, ледени, топли. Гонят вътре в дърветата сока, вътре в нас чувствата и кръвта.

По тях моряците си нагаждат плат-ната.

Стихоплетците им завиждат за вол-ността.

Слабите, жалките и безличните все се ослушват и дебнат, та да се наредят по посоката им - сметта и мъртвите лис-та тъй се нареждат край тротоара.

Само хората, които истински са бру-лени от ветровете, знаят, че и тук няма никаква волност. Ни-каква свобода. За тях фразата „капризен вятър“ е само още една от красивите хиляди измисли-ци. Защото ветровете духат поради точ-но определено налягане. Поради стро-го определена температура, влажност и морфология на пейзажа.

М поради много още непоетични причини.

ОБЛАЦИТЕ

Перести, кълбести, бели, сиви, ни-

ско на хоризонта, високо в зенита, ме-сечината посребрява краищата им, по-златява ги, събират се и се разкъсват по тяхната скитнишка воля, рисуват феи, чудовища, глави на деца и опашки на лъвове, рисуват мечти, страхове, крот-ки молитви и яростни намерения. До-бре. Да кажем, че това там наистина е тя. Ето, прегръща някого. Неговото теме се откъсва, дими, излизат змии и мезозойски рептилии, сега прилича на паяк, а тя пък на черна овца, на пет-ното от паднала върху плочите изгни-ла ябълка. Точно пред къщи ли? Нищо. Отдавна зная - червените лъжат с чер-вивото, свинете да ги ядат. И защо всъщност съм се вторачил? Ето тре-вичката пред мен, която се моли на вя-търа. Жива тревичка, излиза от земята.

Тревичката, която е до мен!Отново там са струпани в атмосфе-

рата водни пари, гонени от въздушни течения. Облаци са това. Ще си идат, както са и дошли - неканени, непъде-ни. Всичко си отива, даже и хубавото.

О, като гледам тревичката... Небето не е чак толкова мрачно.

Както не е и чак толкова синьо.

АХАТИ

Държах едни ахати и ги питах: колко години вече ви мисля? Учих ви дълго, гледах ви бавно, топлих ви - замечтан - из ръцете си. Каква съдба наистина: стои си малко парченце някъде под зе-мята, разтворите го намират и го обли-ват. Расте си - натрупвано криво, като герданче. Върви добре, ще стане хубав камък. Някога някой ще го намери. Ще го разчупи, да му види душата. Ще го полира - колко ли приковани очи ще от-рази матовата кафява повърхност? Но ето че тези разтвори отминават, осво-

5

бождават пътя на други. Новата „вода“ не е вече кафява, а сива. И новият гер-дан на ахата след нея ще стане сив. После зелена вода, безцветна, черве-на и синя - по гердани-те на ахата всич-ко това се запечатва.

Държах ахатите и ги питах: ахати, ахати, как така успяхте да устоите на всички подземни разтвори? Приехте цветовете им (те ви заляха), растохте в прозрачността им, в капризите и мъ-тилките - но вашият пръв и единствен гердан неизменно остана. Ахати, аха-ти, вие накарахте тези подземни раз-твори всъщност самите вас да отбеле-жат.

Ахатите стояха в ръцете ми бляска-во неподвижни и ме питаха:

Ах, а ти?

ЛИСТАТА

Когато ги видя пак в октомврийска-та премяна, и те непременно нещо ще ме попитат. Какви са тези луди цветове - ме питат, - слънчеви, кървави, лунни и златни? Защо сега, когато вятърът и пръстта вече ни викат? Ние свършихме своята работа, докато бяхме зелени - каква е тази грейнала и шарена ста-рост преди снеговете?

Все тъй ме питат листата, все тъй не знаех какво да им отговоря.

Един ден слизах по моя любим път през дола към бараките на миньорите. Този дол беше като корито, обрасло с габъри, буки, брези и калини. В крака-та ми шумата - до колене. Около мен и над мен - топлият панаир на есента и листата. Спрях в ниското долу - до стръмния бряг на реката - и видях как в полутъмното място, което познавах от много години, нещо сега свети. От-вътре навън и от клоните на дървета-та към небето.

О, листата били пазели цялата светлина на живота си - чак до мига на смъртта си. Небесната божия светли-на, събирана през тяхната единствена пролет и лято.

О, те били искали да я върнат.

БРЕЗИЧКАТА

В пукнатината на една много голяма и здрава скала някога паднала семка. Тя намерила тук влага и завет. Покъл-нала, пуснала коренче. Нагоре в пукна-тината тръгнало стъбълце.

Сега тази семка е цяла брезичка. С клони, листа и всичко, каквото трябва да имат хубавите малки брезички.

Странна гледка е тази скала, от чия-то гранитна гръд излиза тънкото и раз-треперано дръвче. Пътеката ми мина-ва край нея. Всяка вечер, когато слизам към бараките и я виждам, все се сещам за онези големи, корави сърца на мъ-жете, в които са се загнездили корени-те на тънки, безпомощни брезички.

Безпомощни ли казах?А я се опитайте да ги изтръгнете.

ЛИЧНОСТИТЕ

В една букова гора расте самотен бор. Той се знае. Това е Борът. Хиля-дите безименни буки в околността са известни само приблизително и чрез него.

В една борова гора расте самотна бука. Тя се знае. Това е Буката. Хиля-дите безименни борове наоколо са из-вестни само приблизително и чрез нея.

Но всичко туй не е съвсем така, ко-гато в буковата гора расте габър или пък между боровете - смърч.

6

ОТ ВСИЧКИ ЕСЕНИ,които познавам –тази е най-мъдрата.Следващите сигурноще започнатда се вдетиняват.

РЕКАТА

Времето смалява бреговете й –прозрачна тишина течеспокойно,гладкои безпаметно.

Отплува детствотовърху хартиените лодки...

Но ето чеотново съм в пейзажа –пристанищеза спомени.

ИНТУИЦИЯ

На Владимир ЯневЗатворени в чертозите на тишината,безгласни, думите се подреждатпо смисъл.Чувствам, че ще ми кажат нещо повече.

КАЛИНА ТЕЛЬЯНОВА.НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Завършила е Средно музикално учи-лище в Бургас и Висша школа по култу-ра в Санкт Петербург – Русия.

Авторка е на книгите със стихо-творения: „Писмо върху пясъка” (1999), „Предпочитам” (2000), „Разпознаване” (2001), „Лични пространства” (2004), „Времена” (2007, съвместно с Керана Ан-гелова и Роза Боянова) .

Превежда от руски произведения на класици и съвременни автори. Издала е в превод лирическия сборник „Имената на любовта” (2003).

Живее в Бургас.

7

ТЕРАПИЯ

Вземам поредното хапче – жълто –същинска малка луна.Колко съм близо до небето!

ОБЛАЦИ

Преди да влязатв стиховете мище трябватополитеда ги дорисуват,а залезът –да ги позлати.

НЕЖНОСТ

Дъждът – приятелятна моето безсъниетрополи по спомените ми.Един от тях ме прегръщас твоите ръце.

ОБЕДНО

Отдръпнаха се сенките –с къщите,със хората,с дърветата се сляха.И мойта сянка легнавъв нозете –закотви ме към лятнатазабрава.Денят –попрегорял,преполовенвсе още обещава...

НА РАДОСТТАискрящата субстанцияе завладялаи последната ми фибра.И само слънцетопо светлина ме превъзхожда.

ПРИЗВАНИЕ

Думите са неми.Поетитеги учат да говорят.

ПРЕДИ ИЗНЕВЯРАТАна паметта,трябва да измъкнаи последния споменза това,което ще бъда.

ДЕМИУРГ

С най-тъничкото си длето времетовае нашето съвършенство –голото теме на мъдростта.

8

ЕМИЛ КРЪСТЕВ.КРЪГОВРАТ (откъс от роман)

Емил Кръстев е роден през 1948 г. в София. Работи като редактор във в. “Орбита”, Българското ра-дио, в. “АБВ”, издателство Зе-миздат. През 1991 г. основава из-дателство “Гея-Либрис”, което функционира и до днес. Дебюти-ра с повестта “Луда надежда” през 1984 г. Автор е и на книгите “Лу-нен загар” (1988), “Змейова гонит-ба” (1988), “През екологичния лаби-ринт” (1986), “Кръговрат” (2008). Живее в София.

1.И не компютрите са най-голямо-

то постижение на човечеството, нито теорията за относителността и щом се палите, че се обаждам за неща, от които нямам понятие – и симфо-ния „Вардар“ не е върхът, защото не е за-дължително да си учил десет години в университет, за да ти стане ясно, че най-голямото постижение е кул-тивирането на ориза и не че мили-они хора преживяват като само него обработват и само с него се хранят. Оризът е най-голямото пости-жение, защото и отделният човек може да преживява само с него, но до чове-чеството ли ми е било, когато с месе-ци обикаляхме с квартета по света, а като се прибирахме, се затварях в кухнята, готвенето ме успокоява и разсейва. Знам най-малко двай-сет рецепти за приготвяне на ориз – варен, задушен, запечен, с яйца, с пиле, със свинско, с риба, със зе-ленчуци и така нататък – и кой знае защо точно за това си мислех през онази нощ във Виена, където от на-ча-лото на сезона изнасяхме концер-ти, и ни се обадиха, че в общия хаос някаква дирекция била закрита, дру-га не била още открита и вече не се водим никъде на щат. Това беше дос-татъчно, още от началото и трима-та подхвърляха да не се връщаме и сега си намериха повод, а след годи-на повече не можеха да ми търпят мърморенето – как така само симфо-ния „Вардар”, у нас има и други реки, ако става дума, и през центъра на София минава река!, а Първата ци-

9

гулка ме тупаше по гърба – не се впрягай, светът е пълен с реки. Челото ме гледаше с присвити очи и цедеше през зъби, че в апартаментчето ми край га-рата най-много да напиша симфония „Вла-дайска река”, а Виолата ме пре-гръщаше и поясняваше, че той го казва не защото не ми харесва творбите, от години изпълняваме твои работи и ни аплодират, но такова е времето сега там. Цялата нощ си представях как се разхождам край реката, сядам на по-валеното дърво, гледам небето, скачам по камъните във водата и се излежа-вам на слънце при водопада, а в ушите ми гърми симфонията, после се при-бирам и споря с пианото в ла бемол или във фа диез и като се уморя, вадя купите и тенджерките и се заемам с една от двайсетте рецепти. А на сутрин-та им казах, че времето е такова, каквото е било преди петдесет години, ко-гато се е родила симфо-ния „Вардар”, такова ще бъде и след петстотин годи-ни и те, ако искат да свирят симфония „Хъд-зън“ или „Сена”, да си я купят от книжарницата. Изслушах обясненията на Виолата, че има да свърши още ед-но-две неща тука, целунах я като на парти и на другия ден почуквах по кла-виши-те на пианото, докато тя не ми позвъни от Виена, че е решила да оста-не с квартета, който вече не съществува по моя вина, но тя не ми се обажда да ме обвинява. Челото є предложил да продължат заедно и тя много се ко-лебала, но накрая приела, макар че нямало да се разведем, ако аз не съм искал, не можела да диша без квартета, макар той да не съществувал вече – по твоя вина, но не те обвинявам! – и се налагало тримата да си търсят ра-бота по тамошните ор-кестри.

Една седмица седях втренчен в празния нотен лист, после няколко години денем край реката, на поваленото дърво, небето, при водопада, прибирах се и на пианото, а вечер си приготвях ориз по една от двайсетте рецепти, дока-то един ден отворих хладилника, видях, че е празен, и отидох в пенсионно-то. Служителката ме посрещна доброжелателно и ми обясни с дати и параг-рафи, че не е важно дето съм свирил двайсет и осем години в квартета и за хонорарните от чужбина съм плащал данъци колкото за пет-шест тогавашни заплати, има нов закон и не ви сти-гат дванайсет точки. Ама тогава законът бил друг? Законът тогава може да е бил друг, но вие искате да се пенсиони-рате сега, така че да сте мислили, като сте разтурили вашия – как го ка-за-хте? Оркестър? Квартет? Камерно какво? Добре, като се е закрило, каквото е било там, е трябвало да постъпите някъде на работа, не да съчинявате у дома си симфония, пенсия се да-ва за трудов стаж, не за симфонии и сега ни оставете да работим, че вижте каква тълпа чака след вас – а аз се опитвах да є обяснявам отново, но зад мене наистина се трупаха хора. Исках и на тях да кажа, че не е възможно в тези земи да се роди само симфония „Вардар”, реки у нас – дал Господ и таланти колкото щеш, нямам предвид себе си, но хората вече подхвърляха заканително да се омитам, че ако днес не си полу-чат пенсиите, утре няма какво да ядат. Тогава повторно, след целувката като на парти на Виолата, ми мина през ума, че симфония не се раж-да само с вдъхновение, досущ като истинското раждане е, и боли, и охкаш – и изтичах до мага-зина да купя двайсет пакета ориз с последните си пари. Ще кажете – този си е надвил на масра-фа, по двайсет пакета купува!, но просто не знае-те за голямото постижение на човечеството, да не говорим, ако не са ви дали

10

пенсия, дори от символичните, и като отидете на митинг с пен-сионерите или отворите някой от вестниците им, се чувствате като отличник от черната бор-са, промъкнал се на благотворителна вечеря за безработни.

Всъщност каквото и да кажете, нещата няма да се променят и аз варях ориз, дъвчех и гледах пианото, откъде ли ще изскочи симфонията?, и така се бях унесъл, че не усетих как щрак! – и изплюх един зъб. Сдъвкал съм камъ-че и ми идеше да удрям по пианото и да крещя, но пианото беше най-малко виновно, камъчето пък още по-малко и като счупих и втория зъб, се хванах да чистя ориза, но пакетите се оказаха половината с камъчета и колкото и да чистиш, все ще оста-не някое, а и порцията намалява и е трудно да внима-ваш за кътниците си и да чакаш симфония-та. И когато строших и последния си зъб, усетих как тръпка се спуска от гърлото към стомаха ми и се разлива в гърдите, сякаш съм изпил чаша изпотено вино, и в първия момент си казах – а!, но веднага си дадох сметка, че това е, щото вече няма нужда да чистя ориза. Изглежда глу-паво, но всъщност беше страшно важно, пакетите бяха останали само три и на другия ден ви-дях, че тенджерката е доста по-пълна от преди, какво от това, че половината са камъчета, нали няма опасност да си счупя зъб. Следващата мисъл хич не беше откритие, най-малкото открове-ние, съвсем логично беше, че ако събирам камъчетата, които дъждът рони от перваза, и ги смесвам с ориза от двата останали пакета, до края на месе-ца ще има какво да сипя в чинията. Откровение получих пет минути по-късно, когато ме озари кое е най-голямото постижение на човечеството: като свър-ша и последния пакет, ще варя камъчетата от перваза – дъждът ми е приятел и ще ме снабдява с тях – и най-после ще спра да се тормозя от мисълта дали да не забравя за препълнените концертни зали и аплодисментите и да оти-да пак да се примоля за пенсия, нали съм работил двайсет и осем години, а с данъците от хонорарите ми може да се пенсионират още пет-шест души. Ще пълня тенджерката с камъчета, ще гледам как водата зави-ра и те се вдигат от дъното и почукват по стените є и с парата в стаята ще се разнася симфо-ни-ята, която пианото така и не поиска да ми даде. Симфония „Ориз”, най-го-лямото постижение на човечеството, и какво са пред нея теорията за относи-телността и компютрите, а Челото да не злорадства, Първата цигулка да не пъшка притеснен, Виолата да не ме гледа с насълзени очи – милият... Да се върнат тука и не само ще засвирят симфонията, но след време и ще им ха-реса и ще признаят: има музика, която се ражда само у нас, прав беше – ама аз кога съм казвал такова нещо?...

2.Пепа ни опъна да катерим тези камънаци, отгоре на всичко всеки две ми-

нути врънкаше някого – дай да пия!, ама да беше мислила като се изцепи, че знае пътя за Боянския водопад и ето вече цял час вървяхме на трийсет и пет градуса горещина и накрая я стиснахме за гушата – ти вярно ли си се качва-ла на водопада?!, а тя проплака, че се била качвала, заклевала се в какво-то иска-ме. Но било преди шестнайсет години, тя била само на три и я носил чичо й на врата си, оттога-ва пътеката се била променила много. Всичко се променя с времето, опита се да ни пробута номерата, с които омайваше учи-

11

теля по философия, но на нас такива не ни минават, ние сме елитната група в елитния клас на елитното училище и за нас непрекъснато повтарят, че ще стиг-нем далече. И ние си го знаем. На Ицо и Красю са им уредили да изби-рат от два университета в Лондон, само да си вземат дипломите, Нели има леля във Виена, братът на Славчо вече го е регистрирал в своята квартира в Чикаго, а Пепа се е впила в Любо и непрекъснато повтаря, че любов като тях-ната ще сгрее Скандинавския полуостров – родителите й се разведоха преди три години и майка є замина за Стокхолм. И като питаш когото и да е от тях какво ще прави там, той само се усмихва с едва забележимо превъзходство – два часа в самолета (или три, или седем), кацам на летището и забравям за вас. А сега да не се качат до някакъв водопад! Вижда-те, че съучениците ми са хора с дребни амбиции, как да им говоря за плановете си за Япония. Веднъж споменах на Любо да отиваме заедно, но Пепа щеше да ми издере очите, затова сега колкото пъти се усучеше да є дам от колата, която криех в раницата – тя беше изпила още пър-вите минути водата на Любо, разбира се, – избързвах напред и нямаше как да не се блъсна в чичото с шапка като на плашило, който слизаше откъм водопада. Попитах го дали не сме сбър-кали пътеката, той се засмя доволен, че от тази страна на планината друга пътека няма, но да не се безпокоим, трудното сега започва и да стискаме зъби. Дру-гите само дишаха тежко, бър-шеха потта от лицата си и проклинаха снощно-то събиране, на което Нели се похвали, че след два дни заминава с леля си за Виена, дипломата щели да є я изпратят с дипломатическата по-ща, Красю издекламира, че ни остават три седмици и се пръскаме, а Славчо предложи да изп-ратим Нели по ексцентричен начин и Пепа викна да ни води на Боян-ския водопад. Чичото с шап-ката явно се чувстваше отлично да ни разказва какви трудности ни чакат по пътеката нагоре и го прекъснах – колко път има до водопада, половин километър?, един километър?, а той прем-лясна и по-ясни мъдро, че в планината разстоянията не се мерят с километри, в плани-ната разс-тоянията се мерят в часове и минути. Но ако вървим така, за поло-вин час ще стигнем водопада и по-добре да продължим към езерото, до него има не повече от два часа, и то по пътека като булевард. От езерото се спус-каме до селото за половин час и хайде, успех!, а аз погледнах още веднъж кръвнишки Пепа и поех нагоре, за да разбера, че въпреки глупашката си шап-ка чи-чото е бил прав. След завоя пътеката се изправи като стълба, опряна на покрив, и започнахме да скачаме от камък на камък като се хващахме за изсъхналите корени, издули се между тях. Някой опита да се прави на ос-троумен, че било по-добре да сме вземели асансьора, но никой не се засмя, нито му отговори. Когато кръвта бие в главата, пот тече от цялото тяло, кра-ката треперят, слънцето пече на темето и си изсмукал и последната капка от шишето, а устата ти стърже като шкурка, силите ти стигат, колкото да видиш най-после реката и да допълзиш до широкия като маса за коктейли камък в нея. Взехме си дъх, напълнихме шишетата и пихме, за-ливахме си главите със студената вода и цветните петна пред очите ни избледняваха и отново си спомняхме, че сме елитът, който ще стигне далече. Любо каза, че сме върве-ли само десет минути, откакто видяхме шапката на плашилото, Ицо продъл-жи мисълта му, че остават още двайсет минути, Красю, да не остане по-на-

12

зад, се обади, че значи имаме да вървим още два пъ-ти по толкова. И тогава се чу гласът на Пепа, която досега се беше молила да забравим за нея поне докато стигнем на по-равно. Случва се, макар и много рядко, гениална мисъл да се роди в обла глава, дори да е изрусена и гримирана с бои и гримове от Стокхолм. Ами ето, минаха ве-че пет минути, изписка Пепа и се озърна упла-шено, значи след петнайсет минути ще сме на во-допада, нали така? Гледа-хме я зяпнали и дори в очите на Любо за пръв път се мярна онази любов, ко-ято щеше да разтапя скандинавския мраз. Петнайсет минути минаха докато мигнем и значи бяхме стигнали Боянския водопад, щото в планината разсто-янията не се мерят с кило-метри, а с минути и часове и веднага се съгласи-хме, че няма смисъл да чакаме още два часа да стигнем до Боянското езеро, и тръгнахме обратно. А като се прибрах и баща ми ме посрещна зимен облак, щото класната се обаждала да му каже, че втория срок не съм влязъл в нито един час и за да ми дадат диплома, трябва да се явя на изпити като частен ученик, само се засмях, не се тревожи, тате, отгледал си елитен син. Това за изпитите го знаех от десет дни и то ме държеше до пет сутринта пред компю-търа и после обикалях между кухнята и хола, правех си вечеря, четях книги, пишех стихове. Да им ходя в часовете! Да си губя времето! Какво мога да на-уча в тези часове от хора, които са толкова под равнището ми? Не ме успо-кояваше много и мисълта, че и другите от класа не бяха ходили на училище и трябваше да се явяват на изпити, а днес, като се връщах от Боянския водо-пад, всичко ми се избистри и Япония се приближи на ед-на ръка разстояние. Сутринта се събудих рано, изкъпах се, облякох си костюма за абитуриентс-кия бал, свалих от стената електрическия часовник и го пъхнах в сака. Кръ-гъл, четирийсет сан-тиметра в диаметър, стрелките му се виждат от десет метра. Написах бележка на мама, че ще им се обадя от Токио, слязох на ули-цата и взех такси – когато човек тръгва за чужбина, винаги взема такси. На-карах шофьора да спре стотина метра след Боянското ханче, дадох му тлъст бакшиш, български пари повече нямаше да ми трябват, и поех нагоре. Всич-ко беше толкова просто, в планината разстоянието не се мери с километри, а с минути и часове и най-сигурно се стига далече като седнеш там и чакаш да мине колкото време е нужно, можеш и да не правиш нищо. Аз от малък съм се научил да не правя нищо. И никаква диплома не ти трябва. Изкачих па-вирания път, минах край площадката, където туристите си паркираха в неде-ля колите, и стиг-нах двете пейки в началото на пътеката. От тука започваше планината. И видях зад пейките на-сядали по тревата Ицо и Красю, Нели и Славчо, Пепа и Любо. Всички в абитуриентските си тоалети, държаха в ръце часовници четирийсет сантиметра в диаметър, не откъсваха поглед от стрел-ките, които се виждаха от десет метра, и колко ли минути остават до Лондон, Виена, Стокхолм, Чикаго? Обърнах се, по пътя към гората се качваха съуче-ниците ни от елитния клас на елитното училище и всеки носеше под мишни-ца часовник със стрелки, които се виждаха от десет метра, ама някой от на-шите все ще се разприказва!

3.Какво знаят те за бизнеса и големите игри, бизнесът движи света и ако

13

някой си въобразява, че политиците правят законите, значи е по-голям глу-пак и от тези глупаци в таратайките, дето са се наредили от единия свето-фар до другия и ще дремят зад волана десет минути, защото ако за тях де-сет минути са закъснение за работа заради задръстеното движение – сега със задръсте-ното движение можеш да извиниш и закъснението за собстве-ното ти погребение, – ти за десет минути може да спечелиш търг, да уредиш с министър свой човек за посланик, да уговориш с кмета концесия, да пошу-шнеш две думи и банката на онзи педераст да фалира и още толкова неща, все важни за държавата, защото държавата е бизнесът, не са политиците, не бъдете на-ивни. Е как тогава да чакаш петдесет трошки пред тебе да изпъл-зят до кръстовището, разбира се, че ще дадеш газ по лентата за насрещно движение и ще застанеш най-отпред и другите шо-фьори дори вече няма да си правят труда да те изпсуват, те отдавна са разбрали, че в такива коли пъ-туват важни за бизнеса, политиката и държавата личности. Животът е дина-мика и щяхме още да бъдем заспал Ориент, ако продължавахме да киснем на опашката пред светофара, до-като другите през това време печелят търг, срещат се с министър, уговарят с кмет, но ние вече не сме Ориент и никога повече няма да бъдем. Издухал си колите по лентата за насрещно дви-жение до левия тротоар и пред очите ти танцува резултатът от спасените десет ми-нути, настро-ението ти се е вдигнало като на сватба и предчувстваш радост-та от следващата крачка по-да-лече от Ориента, а се блъскаш в светеща сте-на! Сградите отстрани залитат, спирачките къркорят, а ти скърцаш със зъби по-силно и от тях, защото само идиот може да сложи свето-фар на пътя ти точно когато бързаш толкова – а ти винаги бързаш! – и отгоре на всичко да го включи на червено. Натискаш газта докрай, моторът реве, ще се разлети на парчета, левият ти крак трепери върху съединителя, леко движение нагоре и ще прелетиш през кръстовището, майната му на светофара!, но това вре-ме мина. Сега си пиеш питието с други политици – а всъщност въртиш бизне-са, нали обясних – и не върви да минаваш на червено. Ти правиш зако-ните, ти трябва да ги спазваш – иска им се да креснат онези с трошките зад тебе, но продължа-ват да дремят на воланите и нямат желание дори да те изпсу-ват, защото са разбрали, че псув-ните не само че не променят нищо, а и дори не им олеква вече от тях. Добре де, от тебе да ми-не, ще им спазваш закони-те, щото току-виж те изтипосали в някой вестник или те показали по телеви-зията как пресичаш на червено, сега всеки може да си купи журналист и да ти направи мръсотия, а преди само като си помислеха в редакцията да спо-менат за тебе, се напикаваха. Но вече не върви, значи сега е моментът да покажеш, че си стигнал дотука не само с мускули, глава се иска да фучиш с такава кола по платното за насрещно движение, мисли!, мисли! Да премах-неш светофарите? Лесно е, но шофьорите са нахална пасмина, ще се пъхат пред тебе и ще губиш повече време да им набиваш в главите като те видят отдалече, да гасят двигателите. Да сложиш само полицаи на кръстовищата? Не, дори ти няма да намериш толкова полицаи. Да нагласиш светофарите по пътя ти да светват зелено? Хм... Дали пък да не се наредиш отзад? Ако и ти изчакаш, ако и другите като тебе изчакат, ако всички изчакват, дали чакането на свето-фара няма да се намали на пет минути? На две минути? Дали няма

14

изобщо да престанем да ча-каме и Ориентът да остане далече зад ауспуси-те?... Но ти не случайно прекара толкова време в кафето и на онзи тротоар с пачка долари в джоба – изгоден курс, моля, един лев повече, от-колкото в бюрото, – а като отвориха границите три месеца в Германия и година и поло-вина в Испания, подобни глупости не те размекват и ако не беше така, сега и ти щеше да дремеш на волана в редицата от таратайки, освен това вече го измисли. Слагаш светофар в купето така, отдясно, да ти е винаги под око, монтираш и копче зад лостчето за мигачите и като наближиш кръстовището, щрак! – в колата светва зелено, даваш газ и летиш след своите десет минути към министъра, търга, кмета – минавам на зелено, ей! Спазвам закона! Това е демократичната държава, на демоса, на народа, защото тъкмо този народ от мухльовци в таратайки и журна-листчета с фотоапарати и камери направи държава, в която спазваме законите дори ние, дето сме си ги измислили на нас да ни вършат работа, но главното е, че бъдещето е на правото и за-кон-ността и тука никога повече няма да се върне онзи Ориент. Поне докато ние фучим по лента-та за насрещно движение.

4.Дай ла!, дай ла! – толкова години ми искат ла и аз все давам, давам, а ни-

кой не пита откъде го вземам, нямам ли нужда и аз понякога да хвана обоя, да оближа устни, леко да стисна с устни стройката и да си дам едно дълго, звучно, чисто ла, ама само за себе си, както правех отдавна-отдавна, кога-то започвах да се уча да свиря и сърцето ми се изпълваше с музика, но още като ме взеха в оркестъра на музикалното училище, диригентът ме поглед-на строго – дай ла! – и аз веднага го дадох. И така на всяка репетиция и пре-ди всеки концерт аз давах ла, диригентът си го прибираше и накрая публика-та не спираше на него да ръкопляска, а кой е дал ла и колко пъ-ти никой не щеше да знае и после същото в консерваторията, а като постъпих в симфо-ничния, диригентът ми каза, че ще свиря първи обой, ама, така ми го каза, сякаш му дължа рушвет и още на първата репетиция се разбра, че съм по-знал. Защото нито диригентът в музикалното, нито после в консерваторията можеха да се сравняват с този по алчност, на репетиция ми иска-ше не по ед-но-две ла, отваряше ей такава уста – пет – седем – десет ла! и все се мръ-щеше, че му е малко и в началото се опитах да се обадя, че аз все давам ла, а другите само се подсмих-ват, диригентът обаче изръмжа – ти как си завър-шил гимназията?, обоят дава ла да се настроят по него всички инструменти, дай сега ла! Знам аз как съм завършил гимназията, но тогава бях млад и не се сещах да попитам обоят като дава ла, какво получава, а сега се престра-ших, но той хич не ме слуша – давай ла! Какво ги правеше тези ла, така и не разбрах, продаваше ли ги или ги заменяше за нещо, слагаше си ги за укра-шения по стаите или ги внасяше в банка, а може би ги тъпчеше в чували за внуците, но не стига това, ами и първата цигулка се научи и тя като малкия пръчка на тъпана – ей, обоя, дай ла! – ама коя си ти да се натискаш, да не си открила и ти банкова сметка? Но преглъщах слюнка, облизвах устни, стисках леко със зъби стройката и давах такова ла, че ако диригентът и първата ци-гулка бяха хора, за целия оркестър щеше да стигне, че и за мене да остане

15

нещичко, но не, само за тях и след всяко изпълнение диригентът пред всич-ки стискаше ръката на първата цигулка, която никога нищо не му е дала, а обоят, от когото толкова ла е прибрал, сякаш никога не е свирил в оркестъра – така де, нали му взехме ла-тата, сега може и зад барабаните да седи. До следващата репетиция, когато пак ще им стана мил като кумица и ще ме ка-рат да давам ла до припадък и те да си ги тъпчат в чувала – май пропуснах, че първата цигулка се пренесе при диригента и съм сигурен, че го направиха, за да пъхат в общ чувал моите ла, а обоят да си седи вечер в таванчето да поправя счупени инстру-менти, щото кой му е виновен, че се е разболял от артрит и не става не само да дава ла, ами и най просто до мажор не можеш да измъкнеш от него, макар че до мажор нито да го сложиш за украса, нито ще го вземат в банката. Всеки със съдбата си, философства диригентът в ра-ботилничката ми на тавана и побутва сякаш са разпалки за печката спукани-те обои, които съм наредил за ремонт, да изкарам и аз някоя пара, но не му минава през ум, че съдбата е лъжкиня и днес ти сваля звезди, а утре те рит-не в ямата и пак ти се усмихва сладко – какво да правиш, съдба! И ако ста-не така, че един ден отново се изправят някакви младежи и кажат – този път наистина донесохме справедливост за всички и от когото каквото са измък-нали, да си го прибра, аз няма да нахълтам в дома на диригента, който вече три пъти сменя първата цигулка за по-млада цигулка, няма да събирам моите ла от бюфетите и етажерките, няма да му ровя по торбите, няма да му блоки-рам банковите сметки. Само ще погледна екрана на телевизора, къ-дето ще свири същият оркестър, но вече с друг диригент, и ще въздъхна като лъжки-нята – как-во да правиш, съдба!

16

МАРИЯ РАЙНОВА. СТЪКЪЛЦА ОТ СНЯГ

Мария Райнова е родена в Стралджа, област Ямбол. Завършила е СА “Д. А. Це-нов” – гр. Свищов. Живее и работи като икономист в Сливен.

Публикувала е в печатни и в елек-тронни издания, в списанията “Участ”, “Пламък”, “Везни” и др.

Издала е стихосбирките “Простран-ство за близост” – 2004 год. и “Приземе-на Луна” – 2006 год.

***Мракът има ръце –неусетно навличапотъмнели одеждивърху светли души.

Мракът има сърце –състрадателно бие.С всеки удар топичерната си магия.

Мракът има очи –още може да плаче.Помътнели сълзи...,но в очите му съмва.

17

***Повтарят се сезоните…и листопада.Повтаря се страхъти вечерта…Повтаря се Луната,тишината.Повтаря серанена самота.Не се повтарялятото горещо –(макар и то да е сезон).Не се повтаря чувство –безнадеждно,душа дори да си раздал.Не се повтаря прошката –цветът й е различен.

***Последен огнен танци тръгва Лятото.Под стъпките му –шума прегоряла.А есента – разлюбена жена -целуванероденото зелено.На пръсти се повдигаи прегръща,от топлинататръпнещи листа.С безкраен шарен шалграда повива.Под него споменитеда спаси...

***И да хвърлим в огъня дърва,да се разгори и да ни стопли –ще зъзна. Ще люти дима,а лютото ще доведедъжда.

И да разсипем пясък по снега,да го окаляме, да се размекне –ще ме боли. Ще тръгна тихо,от хлъзгавия пътще се боя.

И знам,че мога да простя,но си върви...Понедо пролетта.

***Не искай да бъдалятното Слънце.

Провирах се дългопрез облаци сиви.

Да се усмихнатим дадох лъчите си.

***Животът – шеметно Виенско колело,а ние - деца на панаир.Избираме си – захарен памук,или се целим в бягащи мишени.На въртележка дълго се въртими влакчето на ужасите гоним…А мами горе светла люлка –и нас очаква да се изкачим

18

КРАСИМИР ДАМЯНОВ. ПОРТ МАРИЕЛОткъс от „Дневникът на една пеперуда”

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Завърш-ва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспа-руховия мост във Варна, в Нацио-налния институт за паметниците на културата. Първият му сборник с разкази „Защо няма бог” излиза през 1981 г. Известно време живее на свободна практика във Варна, ра-боти като редактор в издателство „Български писател”. С втората си книга „Дяволски нокът” (1985) ста-ва член на Съюза на българските писатели. Работил е в Студията за игрални филми – като редактор и главен редактор на „Колектив 64”. Последната му книга е „Приказки за злояди деца” (1989 От 1990 г. живее в Мадрид, реставрира стари сгра-ди, а от три години е стопанин и уредник на културния клуб-хотел „Артхостал” в Барселона.

Романът „Дневникът на една пе-перуда” е написан на испански език.

Мисля, че е било около седемде-сет и трета, когато започна амнезия-та. Съзнанието ми се зае да изтрие всички спомени за теб. Що за мрак дебнеше в мен, който ме караше да те забравям? Какви мисли и тъга ме разрушаваха?... Никога няма да уз-ная. Което сега знам обаче, е, че не си спомням лицето ти, целувките ти, твоя мирис. Не си спомням местата, къде-то сме били заедно и които описваш, и ако помня мястото, изтрито е присъст-вието ти. Например не си спомням оня Мариел с фериботчето, старото укре-пление, рибните стада, които сякаш текат около нас по силовите линии на магнит. Колко е красиво, което ми пи-шеш! Помня Мариел от осемдесета го-дина, когато майка ми се обади по те-лефона от Хавана.

Две седмици преди да се обади, бяхме научили от вестниците, че на първи април неколцина кубинци, по-митайки оградата, влезли с автобус в перуанското посолство. Фидел побес-ня, защото им предоставиха полити-ческо убежище, и реши да даде до-бър урок на перуанците, като оттегли цялата охрана на посолството. За по-малко от четирийсет и осем часа има-ше повече от десет хиляди кубинци вътре!... Без храна, без вода, без сани-тарни условия, борейки се за въздух. Новините за събитието заляха светов-ната преса. Фидел рискуваше да се опозори пред целия свят.

Тогава отвори Порт Мариел. Мари-ел, който аз помня.

Каза: който иска да заминава, да заминава. Отвори пристанището на двадесет и първи април и го затвори

19

на двайсет и шести септември. Повече от сто и двайсет хиляди души се добра-ха до Кий Уест. Колко се издавиха, никой не знае. Според някои броят на хора-та, загубили живота си в Мексиканския залив в опита си да се измъкнат тогава от Куба, достига сто хиляди. Аз трябваше да бъда една от тях.

Два месеца преди да ми позвъни мами, сънувах сън. Това, сънуването, ни е нещо като семеен бизнес. Тя например, като камериерка в „Хавана Либре“, бе сънувала в навечерието на нападението при Залива на свинете, че някакви хора, наполовина човеци, наполовина прасета, излизат окървавени от морето и агонизират на плажа. А аз сънувах преди Мариел, че летя и съм отишла така до Куба. Почти целият пейзаж бе наводнен.. Кръжах, докато открих нещо като равнина, единственото сухо място. И видях група хора да чакат. Бяха майка ми, брат ми и други, които не познавах. Извиках им и им казах да ме следват. Само татко не беше с тях. Търсех го и не го намирах, докато не устремих крила и не се извисих отново. Всички ме последваха и летяхме заедно, сякаш че бяхме птици.

Тогава още не бях сгодена за Фил (смешно ми е, когато питаш не е ли кра-сив негър, в действителност е италианец , богат и вече плешив). Бяхме се ска-рали през седемдесет и осма, но останали добри приятели. И той се предложи да ме придружи до Куба. Благодарих му, но му казах, че е моя работа: като ита-лианец имаше много лют характер и изобщо нямаше представа, какво значи ко-мунизъм или липса на човешки права. Тогава държах едно апартаментче, сту-дио без спалня, в Горен Манхатън, живеех самичка и току-що се бях скарала и със следващото си гадже, Хауърд. Беше риж, със сини очи, не го биваше да стои много на слънце. А като червенокос имаше и заядлив характер – беше евреин. Така че отхвърлих и двамата.

Когато пристигнах в Маями, нямах къде да отседна. Алина имаше един прия-тел на име Еди Куза. Беше дизайнер на облекло висок стил. Разработваше рок-ли и създаваше образци за една модна къща. Разполагаше със свободна стая и се настаних в апартамента му на Флагел Стрийт. Беше хомосексуалист. Един ден остана да работи вкъщи. Най-напред стопли вода и пусна някакви бои в нея, за да оцвети коприната за роклите. После ми взе мерки от тялото и скрои плътно прилепнала бяла рокля. Получи се нещо прекрасно. След това разработи крой-ка, за да я размножат в магазина. Продадоха от нея петстотин бройки като го-дежна рокля, представи си, от мен – несгодената ти годеница!

Същевременно търсех да наема лодка и това беше почти невъзможно. Цели-ят Маями беше в треска, опитвайки се да осигури лодки за докарване на близ-ките си от Куба. Една позната на кръстницата ми познаваше някакъв човек, кой-то също се готвеше да пътува. Отидох да го видя и ми каза, че ще е готов за път след два дни. Дадох му петстотинте долара. Изведнъж после се оказа, че мото-рът не работи, после друго. Не знаех какво да правя. Можех само да плача, за-щото разбрах, че са ме измамили... Нямаше смисъл обаче, такива работи ста-ваха навсякъде. После кумицата ми Ронда ме свърза с друг човек в Кий Уест. Тоя сеньор се казваше Андрес и имаше собствена лодка. Могли сме да отидем и потърсим една и за мен.. Взех автобус и отидох да го намеря в мотела, къде-то беше отседнал. В Кий Уест се наложи за пръв път в живота ми да спя в стая с непознат и цяла нощ не мигнах, но се оказа приятен човек и мисля, че се стра-хуваше от мен повече, отколкото аз от него.

20

На другия ден отидохме с Андрес на пристанището да разговаря с рибарите и огледа лодките им, личеше си, че разбира. Искаше да се увери дали са здра-ви и също така им оглеждаше кила. Казваше, че е важно. Хареса една, беше 28 фута дълга. Капитанът й - рус здравеняк от южните щати. Симпатичен и, дадох си сметка, силно религиозен - беше нарекъл лодката си на един стих от Свето-то писание: Деяние 5:12. Потърсих в Библията и видях, че в него се говори за чудеса, тълпи и умствено болни. Трябваше да си го спомня, преди да се кача в лодката! Спазарихме се да платя за всеки превозен член от семейството ми до Съединените щати. Тази нощ Андрес и аз спахме в лодката му. Разказа ми ис-торията си.

Напуснал Куба осемнайсетгодишен. Работил упорито и събрал пари да купи малък апартамент. Искал да доведе майка си от Куба. Купил мебели и го ремон-тирал. Приготвил документи за нея, но две седмици преди да излезе разреше-нието й тя починала в Камагуей. Този иначе толкова здрав мъж започна да пла-че и не можеше да се спре. Приближих се до него. Трябваше да го прегърна, защото сърцето ми щеше да се пръсне. Накрая притихна в ръцете ми. Каза, че ще ми помогне да доведа моята.

На другия ден потеглихме за Куба. Обикновено пътуването трае осем часа и вече в Мариел трябваше да попълва списъка на изискваните от мен лица. Впи-сах името на баща ми, майка ми, брат ми, леля ми Ида и племенницата на Али-сия. Това бяха всичките пари, които ми оставаха, а трябваха и за бензин за връ-щането и не беше никак евтин.

Дните минаваха. Трябваше да се чака за отговор от кубинското правител-ство. Имаше правителствен кораб в залива, изобщо не погледнах към ресторан-та. Нямах пари и подозирах, че е безбожно скъп. Купувах обяда и вечерята си от едни сергии на сушата, Приличаше на кучешка храна! Но си я изяждах, това – да. Макар и дребничка, обикновено ям четири пъти дневно. В службата се шегу-ваха с мен, защото много пъти си носех храна от къщи. Казваха ми Тасманийски дявол, играчките, които поглъщат всичко, което им се изпречи, защото аз също съм в състояние да изям какво ли не, когато съм гладна. Но недостигът на храна не можеше да се сравни с липсата на тоалетни. Трябваше да взимам лодка-так-си всеки път, за да ида на кораба, а на входа на тоалетните винаги стоеше ча-совой. Един хубав ден си сложих банския и се изкъпах в залива. Бях се избръс-нала и се инфектирах. (Казваш, че сме се били къпали там някога съвсем голи, колко тъжно все пак: по онова време водите вече бяха силно замърсени и тряб-ваше да повикам пристанищния лекар.) Слава Богу, беше лекарка. Оставаше само проблемът с мъжете: много искаха да знаят какво точно ми има...

Най-сетне правителството изпрати отговор, пет или шест седмици след прис-тигането ни. Не можех да повярвам: казаха ми, че трябва да взема трийсет и един души в лодката! Не ги ли кача, не пущаха никого от моите: по един човек за всеки трима, натоварени от правителството... Отвърнах, че е физически не-възможно да се поберат в такава лодка. Беше съвсем малка! Нея нощ спах на пристанището. На сутринта се редих на една огромна опашка и успях да вля-за при коменданта чак следобеда. Беше напращял от здраве простак, розово-бузест и добрe хранен, горд с работата си, естествено. Синчето му беше с него, десет- или единайсетгодишно, много добре изглеждащо и то. Светът е толкова

21

побъркан понякога, че не ми остава друго, освен да се смея. Не че беше жесток човек, но нали бяхме контри, „гусанос“, всичко, което направеха с нас, беше не само правилно, но и оправдано. Погледнати под различен ъгъл, нещата ме по-разяват: той и синчето му, гордо с баща си, макар таткото да причиняваше ужа-сии на другите.

Трийсет и един души в двайсет и осем фута лодка, казах, прави по-мал-ко от фут на човек. Искате да се издавим ли? Сега вече той ме изгледа. Мах-на ми един, остави ми трийсет и макар и да го мразех в тоя момент, сега мисля, че това ни помогна да оцелеем... Направих нов списък и вписах в него леля ми с двегодишното си дете и още цял куп съседи, само и само да спечеля макси-мално бройки. Не помислих тогава, че ще трябва да плащам за тях на капита-на, като се приберем.

Докато си чакахме реда, се случиха много неща. Яхтите се закотвяха и връз-ваха една за друга на групи в залива, където някога си се гмуркал за лангусти. Мисля, че вече нямаше друго освен акули. Човешки акули. Един ден, както си седях в лодката на Андрес и си спомних, че трябва да ида за нещо до моята, станах и тръгнах да преминавам от лодка в лодка. Това е опасно, палубите ви-наги са мокри и са хлъзгави, човек лесно може да падне и си счупи кост или зъб. Тони, един от завързалите се предния ден, тръгна след мен и се възползва от предпазливостта ми, за да ме стигне. Докато се люлеех в една от нестабил-ните лодки, дойде зад гърба ми и хубаво се отърка с онова си нещо в задника ми - не можех да мръдна!... Когато се върнах, вече бяха седнали всички заедно (включително и Тони), казах на Андрес да ми услужи с ножа си. Мъжете се спог-ледаха един друг. Отказаха да ми дадат. После Андрес ме попита насаме как-во става. Нищо, рекох. На другата сутрин Тони отвърза лодката си и си замина. Повече не го видях.

Един ден съобщиха, че се очаква малка буря. Андрес каза, че понякога лод-ките се блъскат и нараняват. Предпочете да изведе своята в залива, докато утихне. Тръгнах с него. Беше много вълнуващо. Морето подхвърля носа във въз-духа и лодката падаше и се блъскаше силно във водата. Валеше ситен, топъл дъждец. Беше красиво и не много опасно. Помолих го да ме научи да управля-вам лодката. Хванах руля и управлявах доста дълго, дори по време на бурята. Безценен се оказа тоя първи урок!

Понякога сядахме да поговорим за политика, за живота. Мъжете бяха мно-го консервативни и ирационални антикомунисти като повечето от кубинците тук, докато аз винаги се опитвам да разбера относителността на нещата в живота. Мерех си приказките, но Андрес ме извика насаме веднъж и ми каза да внима-вам какво говоря. Коментирало се, че за някои неща съм звучала съвсем подо-зрително. Да съм помнела, че съм сред кубинци. Ако само знаеха, че доскоро съм искала да пътувам в истинска комунистическа държава, при дете на кому-нисти!... Ах, мисля си, винаги съм си била твърде голяма авантюристка! Алина казва, че от всичките ми побъркани приятели ти си шампионът. Всъщност и до-сега не ми е съвсем ясно откъде ми пишеш – от някой български затвор ли, от испанска лудница ли, или от швейцарска болница (Залцбург къде е?). Където и да си, надявам се, че си добре. Макар че що за живот е тоя, ако трябва да жи-вееш в страх и да не правиш това, което ти се иска! Човек се ражда такъв, ка-

22

къвто е, мисля...След няколко дни дадоха разрешение за отплаване на един кораб за лов на

скариди, наречен „Синият петел“. Правителството добре го бе натъпкало този кораб! Отидох да ги изпратя. Погледнах нагоре и видях три момчета на възраст около шестнайсет години да плачат. Попитах ги защо. Били ги хванали на ули-цата да просят цигари от чуждестранни моряци и ги бяха натоварили на кораба насила. Всъщност бяха ги отвлекли, семействата им не знаеха къде са. Отидох до лодката и взех няколкото шоколада, които ми бяха останали. Хвърлих им ги и успяха да ги хванат. Изядоха ги и останаха малко по-доволни. Огромна реди-ца от хора преминаваше пред очите ми. Всеки с мъката си. Сеньора на средна възраст, тикаща инвалидна количка, друга старица седнала в нея, помислих си, че може да е майка й, косите й съвсем бели. Качиха се в кораба и тая гледка ми беше достатъчна. И без това нервите ми бяха на скъсване. Отидох в лодката и полегнах да си почина. Не беше по-късно от седем и половина вечерта, но съм заспала и имах друго съновидение. Видях в него малката старица, изправена посред каютата, да пищи от ужас, а от дрехите й се стичаше окървавена вода. Събудих се в паника: беше нахапана от акулите! Бялата й кожа кървеше, липс-ваше дясната половина от главата и лицето й, ръката... Минаваше десет часът.

Слязох от лодката и чух мъжете да викат. Бутаха се, подкрепяха се един друг и плачеха. „Синият петел“ потъваше и виковете на давещите се чуваха по ради-оуредбата на кораба. Всички можахме да чуем какво ставаше там. The fucking militari cuban флот не позволи на лодките да излязат и ги спасят! И „Синият пе-тел“ потъна. ..

Пръв получи разрешение за отплаване Андрес. Връчи ми ножа си за всеки случай и американско знаме, на което бе написал името си и датата на отплава-нето от Мариел. И се простихме. На следващия ден най-после ми се даде окон-чателно разрешение за отплаване и на мен. Позволиха на всички в списъка ми освен на брат й на Силвия. Остана да чака. Теб. Цели двайсет години! Освен тях ми натовариха в лодката и двама луди. Единият от тях беше повече от шест фута висок. Една чернокожа шпионка също, истинска людоедка. Личеше й най-вече по добрата храна, която бе яла. Когато докараха моите хора, изглеждаха смъртно изплашени. С тях станахме трийсет души. Не бях виждал мами от шей-сет и девета. Всички бяхме уплашени, но нали съм първа артистка, сложих си маска на доверие и спокойствие, за да успокоя тоя плаващ кошер. Беше осми септември хиляда деветстотин и осемдесета година. Денят, в които са те арес-тували във Варна!

Не бяхме пътували и час, когато видяхме пред нас голяма флотилия от лод-ки да чакат на дрейф. Все още бяхме в кубински териториални води. Приближи се военен катер с насочени картечници и ни каза, че не можем да продължим. Не даде обяснения. Жалко, защото времето беше идеално за плаване, без вя-тър и без вълни. Мисля, че и не се опитахме да хвърлим котва – нямаше дъно. А това е много лошо, защото така лодката се клати много. Клатехме се завър-зани едни за други дори без вълна, сякаш океанът дишаше. Нямахме резервна храна, вода и още по-малко санитарни удобства. Нито дори чаши за всички. По-късно пристигна едно кубинско корабче и раздаде някаква помия за ядене, но никой не яде, защото почти всички ги хвана морска болест и почнаха да повръ-

23

щат. Цяла нощ изкарахме по течението. Имаше лодки да чакат от два дни и по-вече. Бяха много, имаше почти сто лодки наоколо, най-различни. От гребни до луксозни яхти. Разрешиха ни да продължим чак късно следобед и потеглихме всички към Кий Уест.

Времето помрачня. Излязоха вълни. Слънцето се скри. Военните задължиха всички лодки да напуснат мястото едновременно. Започнаха да се блъскат една в друга, нямаха брой. Тогава си дадох сметка, че ни бяха сбрали с определена цел: знаели бяха за бурята и изчакваха. Накарали ни бяха да тръгнем, когато за-почваше. Вълните вече мереха петнайсет стъпки, в открито море бързо се вди-гат. И се започна да гърми и се святка, водата се стичаше отвсякъде. Гигантът с налудничавия вид започна да крещи и зове неизвестно кого. Изстъпи се по сре-дата, като повтаряше: изпратете хеликоптер, изпратете хеликоптер!... Аз заста-нах срещу него и му казах, че няма нито един свободен и да си седне на място-то. Започна паника на борда. Отидох при багажа си и извадих ножа на Андрес, гледах да ми е под ръка, не знаех дали ще се наложи да го употребя. Единстве-ното, което се чуваше по радиото, беше Мей дей, Мей дей (майски ден) и вико-ве на давещи се. Това е паролата за помощ по радиото, като SOS по морза, от френското m’aider, помогнете. Падна гръм върху антената и радиото спря. Сега вече почти всички повръщаха и тоя кисел мирис се смеси със собствения ни. В един фатален момент някои от лодките се насочиха към кубинския бряг. Започ-наха да молят за помощ, за да се скрият на завет в някой от защитените заливи над Мариел. Мисля, че точно в Байа Онда, където си ходил с Чино за лангости. Не знам другите, но с приближаването ни започнаха да стрелят по нас от бре-га. Не знаехме откъде, нито кой стреля. Първо във въздуха, а после по лодките. Убийци, няма друга дума. Вече не бяхме кубинци, бяхме измет, но предпочето-ха да се издавим и ни оставиха да се върнем в морето...

Същевременно моторът отказа. Капитанът помоли една голяма яхта да ни изтегли. Взе яко въже, стъпи на носа, хлъзгав, заливан от вълните, и се опита да го хвърли. Попита знае ли някой да управлява лодка. Никой не посмя да се оба-ди. Много се страхувах да не падне, защото лодката подскачаше като полудя-ла без управление, и накрая хванах руля аз. Каквато съм дребна, трябваше да държа курса успоредно на голямата лодка, вълните ни подхвърляха във възду-ха, блъскаха ни надолу, катерехме се по една и падахме, към следващата. Ако приближах твърде много, можеше да се ударим и тогава загивахме. Капитанът не успяваше, но накрая им метна въжето и оттам го поеха и се вързахме. Яхта-та ни повлече и отначало всичко вървеше добре, но силата на вълните го скъса. Какво да се прави, трябваше да се опитваме пак и пак, докато успеем отново да се закачим. Часове наред. Племенницата на Алисия загуби контрол и изпадна в истерия. Когато яхтата на американците мина до нас, вдигна бебето си в ръце и се опита да им го хвърли. Опита се да го хвърли посред буря от една лодка на друга! Спуснах се и успях да го хвана почти във въздуха, заповядах й да седне и го дадох на майка ми. Повече изобщо не й го доверихме до края на пътуването.

Мисля, че нея нощ се наложи да управлявам лодката на три пъти. Опитът ми с плавателни съдове беше нулев, Андрес бе ми показал нещо само веднъж. Благодарна съм му, че ми я довери, макар времето да беше лошо. Имаше още два много опасни момента: една двайсетфутова вълна ни удари странично, под-

24

хвърли ни и почти веднага друга от двайсет и два ни отплесна в обратна посо-ка. Двете почти сплескаха лодката. Силвия и Карлос изхвърлиха почти всичко от нея. Всичко. Включително консервите и хлябовете на мами със скритите златни монети. Вместо да изпомпват вода, решиха по тоя бърз начин да облекчат те-глото. Което облекчиха обаче, бяха спестяванията на майка ми и наследството от баба ми от Ямайка, на която приличам. Мами никога не им го прости...

По-късно видяхме една лодчица с трима мъже в нея, гребейки отчаяно в бли-зост до нас. На гребла посред Мексиканския залив по време на буря! Моят човек им хвърли въже и ги върза. Опитахме се да продължим, но времето беше бясно и моторът на яхтата нямаше необходимата мощност да ни тегли всички. Сами прерязаха въжето. Никога няма да го забравя. Прерязаха го. На тяхно място си-гурно бих почнала да крещя – тия МЪЖЕ не продумаха нищо! Сигурна съм, че се удавиха.

Съмваше се. Времето започна да поутихва и няколко часа след това се чу, че сме навлезли в американски води. Имаше гъста мъгла. Видяхме силует на кораб и в един момент си помислихме, че ще ни смачка, но излезе, че е от щат-ската брегова охрана. Застана до нас. Попитаха ни от него дали сме ОК. Дали има други. Имаха метален кош като за лов на лангости, за да извличат от вода-та тела.

Отне ни четирийсет часа да стигнем в Кий Уест. Не само ние, всичко живо, което пристигаше, беше в ужасно състояние. Хора със счупени кости и зъби, бяха ги извлекли с коша от водата като улов. Мятаха ги на брега и бързаха да се върнат да спасяват други удавници от морето. Имаше много умрели в затворе-ни найлонови торби, които товареха на камионетки... Андрес дойде да ни тър-си с един пикап. ни заведе в първия „Дънкинс Донът“ и аз се приготвих да сля-за от колата. Каза ми да не го правя и че ще ни донесе храната тук. А също и че мириша ужасно... Погледнах се в огледалото - изглеждах отвратителна, кирлива като просякиня! Миризмата не я усещах, мозъкът ми се беше погрижил за това. Не можех да се позная. Бях отслабнала поне с осем фунта!

Когато всичко отмина, сестрите ми предадоха, че Хауърд ме търси под дър-во и камък. Вече го знаех, защото ме зовеше в съзнанието ми. По оня твой без-жичен телефон, защото за разлика от теб си пазеше номера. Позвъних му по истинския да ме остави на мира и че съм вече ОК.. Силвия и Карлос искаха да тръгнат с мен за Ню Йорк. Купих им малко дрехи, обувки, вече нямах пари. Тряб-ваше да платя на капитана и за тях, но нямах, парите ми не стигнаха за всич-ки. Казах му, че ще му плати Фидел Кастро или по-добре Бог, макар че останах с чувството, че си беше наумил друга разменна монета. Но нали съм умна, по-ум-на съм от по-голяма част от мъжете, му се сопнах: „А кой ти управлява в буря-та, нахалнико, какво щеше да правиш без мен ?!“ И ме пусна по живо по здраво. Беше добър човек. Толкова години минаха и все си мисля колко ли пари загу-би с обичните ми създания, с лудите, шпионите, затворниците, съседите. Ня-маше да мога да му платя за всички и с душата си! Ако можех, бих взела с мен целия остров, летейки като птица в оня първи сън, но дори и да се казвах Ми-лагрос, не притежавах способности, нито средства да издържам толкова хора... Мислих, мислих как да постъпя и намерих соломоновско решение: заведох Кар-лос и Силвия в еврейския център в Маями! (Карлос беше кубински евреин, ако

25

съществува подобна раса, разбира се.)Друга неприятност ни сполетя, още по-невероятна. Хванахме въшки! Не знам

от затворниците ли, от кого, но загазихме... Намерих една бръснарница за цвет-нокожи (не се казва негри в тая страна), където си изправяха косите с нагоре-щен гребен, нещо, което сигурно би изтребило всичко. Жената ни гледаше като ненормални. Даваше си сметка, че нещо не е наред, но какво, не знаеше. А тоя горещ гребен така пареше, че сестрите ми щяха да ме убият после. Не се нало-жи обаче да идваме повторно.

Най-сетне потеглихме за Ню Йорк. Обадих се на Хауърд и той настоя да ни вземе от летището. Фатална грешка. Отидохме в апартаментчето ми и веднага започнахме да се караме. Бяхме се разделяли вече два или три пъти, или пък четири, не помня. Последния път, когато ме води в дома на родителите си в Лонг Айлънд. Баща му ме намрази моментално. Беше доминираща личност и изгле-ждаше по-млад от сина си! Може би затова Хауърд беше толкова тъжен човек. Знам, че никога не е бил, нито ще е щастлив. На шест години баща му го вдиг-нал и сложил на един доста висок зид. Казал му: скачай, ще те хвана, преди да си паднал. Зидът бил висок, но скочил, а баща му го оставил да се удари. По-сле казал на Хауърд: „Направих го, за да нямаш никому доверие за нищо, даже и на мен!“

Защо, мислиш, ме беше потърсил след Мариел? Беше помирисал от киломе-три промените в мен. Нашата връзка беше сапрофитна и беше дошъл на ядене! Хауърд абсорбираше всичката ми емоционална енергия. Слушахме заедно му-зика както с теб или сънувахме – аз половината сън, той другата половинка. Фил и той се мразеха до смърт. Когато се скарах с Фил, се почувствах толкова оскър-бена, че незабавно излязох с него. Каква грешка! Фил се опитваше да се сдо-брим и говореше лошо за него. Хауърд дори още повече, наричаше го Фиш, за-ради риболова. Сега се смея като оглупяла, но по онова време не го изтрайвах... Един ден ми разказа, че сънувал предишната нощ, че като шофирал някакъв ка-мион, минал през гърдите на Фил. Същият ден Фил ми се обади от службата да ми каже какви са тия магии, някакъв камион в работилницата бил тръгнал сам и за малко да го премаже! Не знам, казах. Когато разказах случката на Хауърд, той само се позасмя и ми отвърна с нещо, което никак не ми се хареса. Каза ми, че с умствения контакт, който сме осъществявали, и енергийния си капацитет сме могли да направим големи неща. Той нямаше добро сърце, бедното черве-нокосо същество...

След Мариел аз наистина се промених. Няма какво повече да разбуди чове-ка, отколкото присъствието на смъртта. Казах му го и на Хауърд. Че никога по-вече няма да позволя да прави от мен картофено пюре. Позеленя, но не отвър-на нищо.

Беше по времето, когато го представих на майка ми за пръв път, сестрите ми вече го мразеха достатъчно. Готвех някакво ядене в апартамента и Хауърд ходи специално в Манхатън за някакъв кейк, известен като „Черна горичка“. Праве-ха го само в една немска сладкарница, много изискана. Тоя кейк е с череши и е шоколаден, много е вкусен. И много скъп също. Мъжът на Алина нямаше тър-пение да го опита, Хауърд ме отведе настрана и през зъби ми каза да не режа в никакъв случай от кейка, преди специалното кафе, което донесъл, да е готово.

26

Ядоса ме, че ми се бърка в кухнята, отидох и отрязах едно парче на Елой и му го дадох. Хауърд, като видя това, стана, отиде, напълни мивката и пусна кейка вътре, намачка го хубаво с ръце във водата. Племенницата ми, която беше още малка, видяла това и се върна обляна в сълзи да ми го каже.

Никога не съм присъствала на подобно нещо. Такава омраза! Казах на близ-ките си да си тръгват. Затворих вратата след тях, погледнах Хауърд в очите. Казах му много тихо и много спокойно: „Знаеш най-големия нож, който имам в кухнята (той ми го беше подарил), имам желание да го грабна, да ти го забия в гърдите и да го прокарам от долу на горе и отгоре надолу. Мисля, че сега е мо-ментът да си вървиш!“

Няколко месеца след това се запознах с един аржентинец, който толкова да ми хареса! Баща му работеше в австралийското посолство. Беше нежен като цвят и мъжествен същевременно. Аз също бях красива, бях облякла яркочерве-на рокля. Вече не помнех лицето ти, нито мириса ти, но сестрите ми казаха, че приличал на теб. Говорихме цяла нощ след празника на рождения ден на брат ми. Свирихме на пиано, разговаряхме за книги, сливането беше неимоверно. Виждах земетресения и вулкани, върхове в непознат пейзаж след това. Но вне-запно видях и една зейнала пропаст пред мен и се уплаших. Нещо бездънно и лишено от живот и спомен. Знаех, че този мъж беше много чувствителен, беше интелигентен и възпитан. Но си дадох сметка също така, че щом е от италиан-ско потекло, всъщност е европеец, като теб! Паникьосах се. Когато ми се обади по телефона да ми каже, че искал да излезем, отвърнах, че не желая. Предпо-четох да се върна при Фил. Фил, който също е италианец, но поне е роден тук. Аз мисля, че това е единственият път след Мариел, когато съм проявила страх. Знаех, че ако пак осъществях сливане както с теб и го загубех отново, нямаше да го преживея. Втори път не. Първия получих амнезия, втория щеше да ме ско-ве кататония. И се въздържах...

27

БИНА КАЛС. СТИХОТВОРЕНИЯ

Бина Калс е родена през 1967 г. в гр. Бургас, където живее и в момента. По образование е магистър инж.-биотехно-лог.

Публикувала е в алманах „Околчи-ца“ (2006), сборник „SMS поезия“ (2006), алманах ”Златоструй”(2007), списание „Море“, вестниците: „Словото днес“, „Литературен вестник“, „Марица“, “Сега”, “Литературен глас”, „Компас“, и др. Има една поетична книга “ВИСОКА ВОДА” (2007).

ЕДНА ЛЮБОВ НА ГЛАВК

Как се наричат състоянията,които те разтварят като шум, като драсканепреодоляват бариерите на отражения,и идват, и отминаватв подводните течения на нощта,а светлината се губи сред скалите;какво бихме могли да кажем за себе си тогава,да забравим виденията,които ни отдалечаватсред дюните и меката пътека по пясъка,сред блестящия корал на пълнолунието,посипано с лъскави перли.

Как ни е обградило морето,и после от утробата си къде ще ни изхвърлина брегове,в които водата реже с люспитена призрачни сенки, а някой върви и плаче.

Никакво зло не е по-голямо от усърдиетода наказваш от обич или омраза,все едно това е смола,която слепва очитеи кой ще иска да узнае името ти.

Покланя се зората срещу студеното мореи виждам как статуите на дънотораздвижат потъналите корабис плача на сирените –за сърце, което не се достига,за любов, която е безплоднакато остра сълза на една природа,която не дарява,но нейните гласове принадлежатна виденията наоколои на моя глас.

28

АБЗАЦ ОТ НИЩОТО

Виждала съм тази сянка, от нощното небе прокудена,как пада върху розите, човърка раните мии крепи тъмната проекция, загледана в пътя.Мисля си: толкова дръзка е голотата на есента,

Касандрите обречени са със недоверие,а накрая Елените намират Родос и изчезват...Но името, от което не заспивам в този час,е като стена, застанала пред мен,

и представите ми като зрели плодовев началото на среднощна философия окапват.А толкова море се е вперило в очите,че не чувам раздалечаването на вълните,

и забравям изпречените ветрове да умилостивясъс спомени от внезапните видения.Ще стана рано със шума от пътната врата,като мълния ще се скрия сред дърветата,

и само димът от розите след мен ще духакато съзаклятие,един безкрайно бял абзац от Нищото.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Високата вода на пълнолуниетовърху гладкия гръб на делфинав часовете на онази нощс безсънието на щурции гласове от топли раковинипощадени от гнева на морето;

аз - край корабите,търсещи примамливи извивки на брегове -образи на поне няколко Елении моя ангел подложил крилото си,за да има къде да ме отмори сънят.

Тук-там безсънни петлипод дърветата на нощта пеяти побелява солта на мълчаниетокато отровна змия,захапала опашката си с болката:“не мога да живея без старата си кожа“.

Да дойде и остане слънцето,да отмести плочата на кошмарите,да ни изкачи нагоре до непозната земя,където никога не ще се наложида целувам морето за сбогом.Не се смея, защото ми се плаче.Но това е друг живот.

29

ЗЕЛЕНИ КОРАБИ, БЕЛИ ЛИСТА

Обещахме си да носим дълголачените обувки на детството.Счупиха се отдавна огледалцата ниот пантомимата на слънцето.

Подирени в споменитесе поклащаме в приливи — отливи.

Учиха ни да растем,заровили ръце в небето,без душите ни да обръгватот ръждата на безпокойствата;да преглъщаме онова,което като влага разяждахоросана по къщите;да помиряваме света със себе си,света със другите,ние и дърветата със сладките кори и птици,дробящи плътта им.

С един жест към светлината,с търпимата болка на проглеждането,вътре в насмежду слепоочията,където се удря кръвта като сляпа камбана,

минаваме,като следи на облаци минаваме,като звуци от вдлъбнатинитена грамофонни плочи излизаме все по-слаби:заглъхващи,затихващи...

Зелени кораби, бели листа,къде сте?

Едно препятствиени държи на синджири ни обезглавява.Със Сътворението на водата...Със Откровението на огъня...

А под дърветата — ние —трева, която не расте във силните им сенки,мълчим и като нощна стража,с последните си очи,с последните си жестове,мачкаме кожата на пясъка —пълни рани с мокра сол.

Рибарските мрежи улавят душите ни,понякога върху гладките палуби,понякога ниско под шапката на вълните.

30

ОТНОСИТЕЛНИ ДВИЖЕНИЯВ ПОВТАРЯЩИ СЕ ВЪЗКЛИЦАНИЯ

На март романтичната привързаностприкрива тъжната вода в небетои звездите обещава.

Ах, тези граници, които с относителни пропорцииспомена разделят и заглъхват върху изпотените стъкла.

Ах, тези кратки повторения, които създаватцветове и прилагателни, и наричат: стебло на глога,бронирания храст на шипката, все разноцветнилъкатуши по зидове и разсветлените дворове.

Ах, тази устойчива забрава у човека,вярна до пръстта,която като луна е безразличнанад взривоопасните лавини!

А аз със своето нетърпениеза островите на планината си мечтая,за снежнобелите гнезда на дивата череша,която все така примамва насекомите,за листопадните места в дъбравите,които греят със офикатаи с крехката корона на белезникавата дюля.

Сърцето ми като купола кръщеленсбира едрите съцветия от зелени ябълки,сраснали с основите на каменисти плочиароматът им с моята кръв се разпознава.

ГРАДИНАТА НА ЧАСОВЕТЕ

Отварям ръцеХиляди кораби се мъчатда превземат всички твои пристанища

Дори малкия дрейфна широкоплещите ти раменее някаква причинатака без подозрение към себе сида те искам едновременноуязвима и самоуверенас дъжда между косите сиза да остана в скритата градина на часоветеза да избираш между света ималките ми значения

В това няманищо извънреднопросто мислите михвърлят пътища назадкъм всички тезифакти

а споменът е вече другоизживяване.

31

ДРУГИ ОГЛЕДАЛА

Онзи следобед ни проглушисъс своето въображение

Спомнят си как след това отрязахмевсички филизи на безутешносттаза да уловим първичната яснота на хоризонта

Жълтият цвят поглъщаше зеленияпо външния ръб на светлинатаи навлажняваше смъртта на хиляди парчета

А във водата нощем огнени змии -тела на салпии ни наблюдавахас еретичното отчаяние

Сега е късно

Ако подредим верижните реакциина колабиращата звездаедва ли ще им дари дори ранената си кръв

Какъв е този сън който безпогрешно търкалясълзите им маскирани като именакоито не са достатъчни

какво ли пречи на сърцето муда тръгне с пасажа от подземните реки

32

Прохладен здрач припадаше в ябълчева крайградска градина. Приятелски рожден ден беше събрал познати и непознати от двете страни на широка,едро скована маса с мирис на тръпчиви вина. Делеше ни месец от смъртта на Ан-дрей Германов и аз, без видима връзка, се източих над масата и с равен глас, очевидно търсех неговия вътрешно възпиран ритъм,се опитах да го наподобя...

Когато много ме боли,България си смислям... В неяпо върховете сняг вали,по долините слънце грее...

Когато се разтури дълго продължилият рожден ден, преминал в нечий друг рожден ден, ми се обади една жена.

- Вие сте приятел на Андрей, обадете ми се - и тя назова името си - ще ви покажа десетина негови писма.

През лятото на 1949 година Андрей и Н.са бригадири в различни чети, там те не се познават, но след близо 30 години, когато и двамата са известни тво-рци, Андрей и Н., поетът получава писмо, на което отговаря:

„Здравей Н.,

ПАМЕТПИСМАТА НА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ ДО Н.

33

Вашето писмо просто ме обърка. За последните тридесет години аз съм сменил сто местожителства, квартири и работни места и въобще не съм си и помислял, че човек може да бъде намерен през 1978 година там, където е бил през 1949.

През този месец ще се опитам да преснема и увелича някои бригадирски снимки - ще Ви пратя, за да си спомните кой съм.

С поздрав: Андрей Г.”05.12.78 София

Андрей и Н. започват кореспонденция, която се корени в спомена за едно далечно бригадирско лято изпълнено с надеждите на голямото и неясно бъ-деще...

Във второто си писмо Андрей набързо и скромно се представя:

„Завърших руска филология в София, бях по собствено желание две годи-ни учител в Дългопол, после журналист и преподавател по руски в МЕИ, Со-фия, след това комсомолски работник във Варна /1960 - 61/, после в ЦК на ДКМС, сетне бях на различни редакторски места и през последните пет годи-ни съм главен редактор на списание „Пламък”. Ожених се, имам двадесетго-дишна дъщеря и дванадесетгодишен син. Имам една къщичка в Боженци, Га-бровско и често бягам там да почивам и да поработя.

В края на 1976 година получих силен мозъчен удар, но прескочих някакси, сега съм вече почти здрав, само посивях... Работата си гледам, защото боле-дуването си е боледуване, работата – работа.”

Преди три-четири години той е минал през Исперих-Дулово, където по тия места, бил техният бригадирски лагер.

„Пред очите ми беше все онова лятно слънце и ония млади хора и не мо-жех да се съглася със зимния здрач, с тишината, с хората, които бяха наоко-ло и нищо не знаеха за лагерите и бригадите.”

„Забравих да Ви пиша, че насипът, който вдигахме, е много по-висок и вече е обрасъл с големи дървета. Също така се е превърнала в горичка и равната поляна в ниското, където правихме митинг по случай смъртта на Ге-орги Димитров. Взех си две камъчета от мястото на лагера и си тръгвах с объркано чувство за нещо невъзвратимо.

С поздрав: Андрей Г.“16.01.79София

Чернооката Н. е писала на Андрей, че някое момче по онова бригадир-ско време я е било нарисувало, праща му рисунката, но не - това не е ръка-та на Андрей.

Андрей изпраща три снимки от бригадирския лагер и казва нещо, което не

34

е съвсем по характера му...

„...Може би ще си спомните кой съм. Погледнете ги и ги изхвърлете. Всич-ко е вече така далечно, че изглежда нереално.”

Но преди тази негермановска фигура, той пише:

„ Аз бях много остър тогава. Това личи на едната от снимките, които Ви из-пращам. Не можех да търпя никаква нередност. О годините външните прояви на това качество пооредяха, но то си остава инак неизменно. Точно това ме прати в болницата преди две години, когато ми поднесоха една отлично сготвена обида.

Андрей Г.”23.02.79.София

В края на март 1979 година Андрей не се усеща добре и го съобщава на Н.

„Аз не съм добре - отново ме замъчи някаква слабост. Ходя на работа нере-довно, но до кога - не знам...

С поздрав: Андрей Г.”29.03.79София

„Драга Н,„Не се обадих след последното писмо (Мисля, от 29.ІІІ понеже ден или два

след получаването му вече бях в болницата. Имам инфаркт.Около 20 дни въобще не можех да ходя, сега вече ходя по 4-5 км. и смятам да

ги увеличавам. Положението не е съвсем розово, но не е и черно.С поздрав: Андрей Г.”28.V.79Банкя

„... 0т прозореца ми се вижда Люлин, целият пролетно зелен, а наляво е Ви-тоша, по която още се белее сняг. Ще ги гледам до 9.VІ. После - засега е неясно.

...Пожелавам ти здраве и творческа бодрост! Другото е вятър.С поздрав! Андрей Г.”5.Н.79

„Драга Н.Обаждам ти се пак от Банкя... Ще бъда тук до 30.06. , сетне 4-5 дни в София

и от там с целия катун ще заминем за Боженци, където ще прекарам лятото в укрепване на скъпоценното си здраве, в името на бъдещите ми литературни и всякакви други подвизи.

Бъди жива и здрава, дано не изгубиш чувството си за хумор!С поздрав! Андрей Г.”20.06.79

35

„Драга Н.Още съм в Банкя.Само сърцето не боли, но кара да болят най-невероятни места. Разбрах, че

трябва да намаля ходенето, на намаля седенето пред машинката.”

(Пишещата машина за Андрей е машинка, любима вещ, продължение на ръ-цете му, на мисълта му, на чувствата му, за него тя е онова „стратурково“ рало от народната песен. Той и Тя са едно единство, орачът си има рало, а ралото -орач!)

„За две седмици нахвърлях около 300 страници записки от рода на ония за бригадирския лагер, които се надявам да използувам по-късно.

Надявам се, защото не съм уверен. Двете почуквания на врата бяха мно-го настойчиви в на мен ми е ясно, че трябва без паника да си стегна куфа-рите.“

И продължава;„... Започвам трескаво да въвеждам жена си в архива си и в множеството мои

неща. Не ми се иска да си отида, без да съм видял в някакъв завършен вид не-щата, над които съм се трудил цял живот.“

Завършва закачливо:„На марката ти пращам един кълвач за зоокъта.С поздрав! Андрей”27.06.79Банкя

„Забравих в предишното писмо да ти разкажа една дребна случка, която ста-на в Банкя. Бях излязал сутринта да се разходя, когато на асфалта видях да се движи нещо подобно на мека детска ръкавичка - някакво пухкаво сребристосиво зверче, нещо като кърт. Преди да успея да го разгледам добре, към него се при-ближиха двама мъже. Единият замахна и го удари с нещо, но вероятно го уда-ри изотзад и слабо, защото това животно се обърна, помириса деловито камъка (явно не разчиташе много на очите си), сетне се обърна към човека и го изгле-да късогледо с учудване и като че ли с въпрос. Това движение беше толкова чо-вешко, че просто ми се обърна сърцето. Тогава вторият човек стъпи върху него и когато стигнах и аз, костите на малкия още продължаваха да пукат. Не можех да избързам и да предотвратя убиването, та и досега това пръщене стои в уши-те ми...

Тук въобще е едно дъждовно лято и аз мъчно мога да си представя, че има Варна, море и сухи пясъци, по които лежат хора. Три години не съм бил на море...

С поздрав! Андрей Г.”18.07.79Боженци

В писмото си от 09. 09. 79, Боженци, Андрей пише, че е по-добре от преди,

36

„но онова което бях, е много далеч. Към него няма връщане.”

В писмото си, пак от Боженци, 23.10. 79 Андрей съобщава, че само за ден-два Балканът се нашарил. „Сега имаме хубава и пъстра, но малко сту-дена есен. Доработвам по малко, рано лягаме, четем съвсем малко, спим и се разхождаме. Пенсионерска работа! Впрочем, завърша Андрей, бъди здра-ва и дано загинат всички простуди, фарингити, ларингити. Особено ония, ко-ито ходят по певиците!

Андрей”

В писмото си от 30.11.79.София, Андрей въздъхва:„Аз съм все още болен...” В другото писмо, от 14. 01. 1980 г. той пожела-

ва на Н, „здраве, сили за сцената и добро настроение за живота. Сложна ра-бота се оказа той!

Андрей.”

Андрей е помолил да бъде освободен от списание „Пламък” и чака реше-нието.

„В пълна резигнация съм. Нямам желание нито за стихове, нито за какво-то и да било друго.”

Завършва писмото си почти безнадеждно: „Такива са моите работи сега.С поздрав: Андрей.”23.09.80

„Здравей Н.Причината за моята неакуратност е, че аз не съм напълно здрав и нямам

достатъчно жизнени сили за всички неща, с които се занимавах преди. Нала-га се, искам или не искам, постепенно да намалявам всичко до най-необхо-димото, без което не бих могъл физически да съществувам.“

И още, което е като стон: „Хората се виждат и общуват, за да си вдъхват взаимно

сила, вяра и бодрост. Аз не бих могъл да ти вдъхна нищо...От три дни живея с някакво непрекъснато чувство за преумора (мозъчна)

и шест-седем пъти за тези три дни съм имал нарушения в зрението - крат-ки, по за не повече от десетина минути, но крайно неприятни, нещо като гу-бене на съзнание.

С поздрав: Андрей.”23.09.80

Кореспонденцията между Андрей Германов и Н. породена от твърде отда-лечената бригадирска младост е към своя край. Ако сте забелязали, те така и не се срещнаха, за да се излъжат приятелски, че никак, ама никак не са се изменили, само дето...

На осми февруари 1981 година Андрей написва последното си писмо до

37

Н. На 15 май в осем часа и петнадесет минути той ще поеме стегнатите си куфари...

„Драга Н,Прощавай, че така дълго не съм ти се обаждал: целия ноември изкарах

болен в къщи, а декември в болницата (двадесет дни в безсъзнание) и сега полека идвам на себе си.

Радвам се, че си попаднала на „Шаечните момчета”. Те също са от оная книга, от която беше и очеркът за бригадирското движение и нашето участие. За мен този ръкопис беше едно щастливо освобождение, връщане към крат-ките години на младостта и юношеството.”

И завърша с едно изречение, в което последната дума е „почина”. \„Още съм в болничен отпуск и ще използувам това, за да си почина.С поздрав: Андрей.”08.02.81София

Подготвил ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ

38

ИЛИЯН ТРОЯНСКИ. СТИХОТВОРЕНИЯ

ПИЯНИТЕ ДЕМОНИ

Зелени води крият зли изумруди,дълбока поквара и долни лъжи -духът ми заспалия демон събудии мечът му, тежък от злоба, лежи.

По властния повик на сили подземни,открил ненадейно незнайни врата,към съдния ден легиони от демонилитват над тихия сън на света.

Летят подир бурите, пият стихияи дишат светкавици с дъх на озон,свирепо по вълчите хълмове вияткъм свода на ниския сив небосклон.

И няма любов, ни в просторите – ангел,да вдигне над всинца ни силно крило,да вземе везните на светлата правдаи меча на чистото, вечно добро.

Но ние, заклетите, словото пазими то оживява от нашата реч,защото дойдохме със воля и разумпо-силни от алчност, от огън и меч.

СТАР ЗАБРАВЕН ФИЛМ

Твоят поглед е Мекаа очите – Медина,меко сияние ги облъчва.Всичко е толкова непредотвратимов тази неонова кръчма.

Барманът – фавн.Аполон, та дрънка.Сервитьорките – самодиви.Това момчешко сако на дънкитетолкова ти отива!

И през пропаст от днии пространства далечнипронизва лъч стихията,а аз си мисля всяка вечер,когато сядам да пия:

Твоят поглед е Мека,а очите ти – дим,меко сияние ги облъчва...

Но това е съвсем друг филм.Този филм не се препоръчва.

39

КЛЕТВАТА НА ВТОРИТЕ СТРЕЛЦИ

Чух как сред клонака свирука скореци дори не усетих болка.Аз паднах заклет като втори стрелецв Първи Квантунски полк.

А малката птичка – скорец или дрозд,ме погледна - подсвирна си, но не отлетя.Аз лежах върху дъхав ливаден откос,а нейде свистеше коса.

И понеже денят беше дълъг и жарък,а пък аз за къде и да бързам, естествено,някак тайнствено с птичката разговарях,и се връщах тайнствено в детството.

И пред нея разкрих най-голямата тайна -за рода на самотните Втори стрелци.Аз, последен от тях, си отивах незнаен -брат на славни незнайни бойци.

Ние бяхме достойни и непобедими,всеки имаше силна и алена кръви се беше заклел на смърт в името синикога да не стреля пръв.

Ние в битка за правда проливахме кърви,ние бяхме калени и смели бойци.Ние падахме в бой, но не стреляхме първи -поколения Втори стрелци.

Ние бяхме. Но вече не сме между живите -на един милиард километра.Погледнете наоколо. Видяхте ли? Има ли?Ние спазихме своята клетва.

Аз докрай удържахсвойта клетва за вярност.Аз не съм издал четата.Вече всички са в гробаи тайното трябваше да стане явно.Така казваше клетвата.

Ще ви кажат, че нямало клетва такава,че това са изгубени древни слова,че сега са на мода парите и славата -помислете - какво от това?

Вие питайте дрозда или всеки скорецдаже на сто километра -Всеки може да стане втори стрелец.Така казва клетвата.

40

ИДЕИПО ПОВОД БОТЕВ

Симеон Янев

Със смъртта на постмодернизма (ако у нас вече са чули за тази смърт) някои омразни за адептите му понятия като гений, творба, канон не само възвръщат предишния си смисъл, но изглеждат неочаквано по-привлекателни и интригуващи от когато и да било.Впрочем доста преди постмодернизмът да дойде в България четенето на Ботевата поезия бе започнало да губи от оная сила на почти религиозно съпричестяване на душите, каквато са изпитвали не-говите съвременници и поколенията близки до тях.Че думите остаряват по-бързо от хората е тъжна истина, която никой век не отмени и че това, което харесват бащите рядко се харес-ва на синовете е жестока неотменност, в която всички поколения само на свой гръб се уверя-ват;- на тия всеобщи закони е подвластно всичко словесно и всичко човешко и от тях не пра-ви изключение и поезията.

Още преди 50 години най-чувствителните измежду критиците са имали усещането,че българският читател е вече “твърде много свикнал” с Ботевата поезия” ( Динеков),за да я усе-ща в първичната й сила и красота. През 90-те години на миналия век вече е изразено съзна-нието, че дори между най-познатите редове на тази лирика и нас лежи „огромно разстояние от информираност за проумяването им”(Инна Пелева). За 13 десетилетия коментарите-пре-води на 20-те Ботеви стихотворения са вероятно много повече от десетица за всяко стихотво-рение.Въпреки това твърде много са и днес хората,които не могат да се докоснат до Ботева-та поезия, без да изпитат чувството за благородна старина, ако имат все пак някакво понятие за историчност и изкуство и за архаика, ако въобще го нямат.Думите, дори в поезията, се умо-ряват не само ,когато промените в живота ги затискат, но и когато дейностите на разните ин-ституции ( и на образованието най-много) ги механизират в перманентната си повторяемост.Ботевата поезия повече от век е жертва и на двете.

И ето дойде епидемията на постмодернизма, епидемия за всички, които повярваха, че това е последната истина за изкуството и живота и благодат и имунизация за всички, които я прекараха с вярата, че като всички чудеса и тя е временна.Постмодернистичните четения на Ботев ни научиха противно на патосно-възклицателните, на педантично-описателните, на идеологично-настоятелните,на субективно-ограничителните ( от типа „моят Ботев”), да тър-сим невротизирания и паникьсан и паникьосващ субект,нарцисистичната личност,втренчиха се в „долното” на езика и откриха там „тялото на национализма”.

Сега трябва да им бъдем благодарни за изнурителните втренчвания на които се подло-жиха, за усъмняванията, които ни усъмняваха, за фигурите,които начертаха и за метафори-те, които преведоха ,защото изненадващо и за нас и за самите тях, ни върнаха сетивата за Ботев и надредното, показаха, че за тази поезия е невъзможно да се мисли като за правени стихове, доказвайки така онова, което най-малко биха желали; - че тя е адекватна на себе си само като експлозия на Аза, катастрофичен катарзис, които няма равен на себе си в нацио-налната поезия.

Но кое е надредното, тоест гениалното в тая поезия, която е определяна като гениална още от времето на 80-90-те години на ХІХ век и не е оспорвана с малки изключения ( в 30-те години на ХХ век, някой си ? та чак до постмодернистките ревизии? Това е най-трудният въпрос, кой-то може да бъде отправен към Ботевата поезия. Геният не е правила и закономерности; той е изключение от правилата и закономерностите и е по-скоро техен създател за дълъг период от време.Гениалната поезия по тая логика би трябвало да бъде парадоксално съчетание от дъл-боко лично и пределно всеобхватно и бог знае още от какви антиномии и крайности.

Има два най-достъпни начини да бъде обяснявана гениалността на една поезия. Първи-ят е с цитати от великите философи и поети. Това е превъзходен начин за демонстриране на ерудиция. Неговият видим недостатък е, че неизбежно “заглажда ръбовете” на разглеждана-та поезия в мъдри констатации, извлечени от чужд опит.

41

Вторият начин е отказът да се определя гениалността и приемането на риска само да се приближим до нея, като се “изреже профила” на чувстуваното като гениално само в безред-ни фрагменти, не само защото съвършенството най-добре се описва във фрагменти, но и за-щото фрагментът е и най-чистосърдечното признание за безсилие и възторг пред съвършен-ството.

***Ако е истина, че човекът е най-близо до Бога, както са мислели древните, в стихията на по-

етическото говорене, Ботев е единственият български поет, който е пребивавал до поетическия бог с всяко свое стихотворение.В този смисъл той не е професионален поет и никога не е пра-вил поезия. За близо десет години – от отпечатването на първото си стихотворение “Майце си” (1967) до последното “Обесването на Васил Левски”, той е написал само двайсетина стихотво-рения. Ботев се е обръщал към поезията само в екстремални мигове на вътрешния си Аз, един от които е могъл да се нарече “майце си”, друг “делба”, трети “на прощаване”, четвърти “хаджи Димитър”, а последният “обесването”. Това е и истинската причина за неговата “слаба продук-тивност”, за тези само двайсетина стихотворения. Само в такива екстремални мигове на Аза може да се прозре безсмъртието на посветения мъртъв, като се завърти целият космос около него и да се открие страшна сила в смъртта на висналото на бесилото тяло.

Не силата на смъртта, а сила в смъртта, каквато е прозрял Ботев в “Обесването на Лев-ски”. Думите стават неустоимо убедителни, защото са лишени от всяка обективна убедител-ност. В конкретиката – географска и личностна – величествено смразяващо прозира транце-дентното – светът се е разширил не само отвъд границите на видимото, но и отвъд границите на познаваемото.

Има ли смисъл да се питаме, кога на български език е постиган подобен поетически израз ?

***Далчев негодува, че Ботевата поезия е поезия само на две чувства – исполинска любов,

както би каза Вазов, и исполинска омраза. Изглежда, че той е наистина прав, но трябва ли да се запитаме,кое е по-трудното – да пишеш музика само с две тоналности, или да използваш всичко, което ти е достъпно за да изразиш себе си?

***Нелепо е да се твърди, че такава поезия може да бъде обяснена с понятия като метафо-

ра, метонимия, синекдоха и т. н., както е нелепо да се търси и логическа последователност във величествените стихове за нощния Балкан в “Хаджи Димитър”, каквато е търсил Пенчо Славейков. Пенчо Славейков е професионалист в литературата; .- той не само я познава ка-квато е, но и знае каква трябва да бъде. Ботев не е бил никога професионалист в поезията, нито пък е бил любител. Той е неин избраник. И затова позволеното нему, против всяка логи-ка и против всички професионални закони, може да бъде само пророческо.

Ако не вярвате прочетете отново поезията му (още по-лесно публицистиката) и се попи-тайте има ли в нея отговори за понятия, без които не можем да мислим нашия свят. Напри-мер социална справедливост, разпознаване на различността в себе си, настояването и дру-гият да вижда тази различност, с други думи - възрожденския национализъм, правото на власт върху себе си, право на избор…

***Но пред невъзможността да обхвана необятното нека завърша с онова, което ми се стру-

ва първо всред всичко.През ХІХ век,този паметен век на прогреса, на откритията и на техниката, опиянил до са-

мозабрава силните на деня, Ботев е между първите личности, които съзират непобедимост-та на човешкото не като акт на отчаяние или фанатизъм, а като изконна заложеност и не-избежност, ако свободата е изконна заложеност на човешката природа и ако това я прави неуправляема и неподвластна на силата на обективното. Неговата лирика в цялата й трагич-ност е най-могъщия възпев на български език за ценността и непобедимостта на човека в не-говия стремеж към справедливост.

42

ПРЕВОДИБОРИС ПАСТЕРНАК В НОВИ ПРЕВОДИ НА КРЪСТЬО СТАНИШЕВ

***Не човешки, не еженеделно,а за век двукратно, свел глава,молех те,о, дух: членоразделноповтори творящите слова.

Людските беди как би понесъл,и на откровения сместа.И защо желаеш да съм весел,на земята би ли бил солта?

1915

***Но можех ли да знам, че бивадебютът пагубен комай,че и стихът със кръв убива,нахлуе в гърлото и - край.

Отказал бих се, вникнал вечев шеги, отхвърляйки и тях.Началото бе тъй далече,а интересът пръв - тъй плах.

Но старостта е Рим с лик леден,не празнословия на гласизисква от актьора бледен,а гибел, цялостна от страст.

На сцената е всяко чувствороб, щом диктува то стиха.Тук свършва живото изкуство,съдбата диша чрез пуха.

1931

***Със тебе въздуха делим.И пак присъствието твоее сякаш Киев, град любим,вън стихнал и обвит от зноя.

Неотпочинал се е свел,сън бори го, но непреборен,като яка ред тухли снелот шията, е тих и морен.

В града, поизпотил листакс препятствия преодолени,стълпяват се тополи паквърху паважи победени.

Любима! Ти си мисълта,че Днепър с кожа от каналинапомня книга на скръбтаза наште записки неспали

Присъствието твое - зове в пладнята, удобно средство,прочел я, там е той готовда впише твоето съседство.

1931

43

ХАМЛЕТ

Тихо е. На сцената заставам,мълчешком облегнат към врата,сякаш отглас отдалеч улавямдните бъдни - тук и от света.

Мракът на нощта към мен насочихиляди, бинокли отстрани.Само ако е възможно, отче,тази чаша мимо отклони.

Твоя точен замисъл обичам,ролята приемам с тръпна гръд,драмата сега е по-различна,избави ме Ти и този път.

В ред обмислен действие след действиекрая непредотвратим вестят.Сам съм. Вредом властва фарисейство.А животът не е гладък път.

1946

ПОД ОТКРИТО НЕБЕ

В цял ръст се изправи,изпъната бъди,сред лагер полеви,в връг бляскав от звезди.

Непоклатим порядък...Но времена влече.Сънят ти нека сладъки нерушим тече.

Властта на жалост мирнавнуши чрез любовтанебивалост всемирна,живот - чрез новостта.

На женски длани, сленис момински, се крепятагонии, рождения,започване и път.

1953

ЕСЕН

Семейството ми разпиля се,блуждаят близките, дордетосамотност постоянна вля сев природата и вдън сърцето.

И ето: с теб съм тук, унесенв гора безмълвна и пустинна,с пътечки, както в стара песен,тревясали наполовина.

Поглеждат ни с печал красивастените дървени смутено:не обещахме съпротива,със теб ще гинем откровено.

Присядаме в един, до три смесъс книга - аз, ти - с ръкоделие,а призори не ще помислим,че за целувки сме замрели.

Все повече с обилност пищна,листа, шумете и се вейте,и чашата на скръб предишнасъс днешната печал прелейте!

Привързаност, копнеж и трепет!Ще чезнем в септемврийска шума?Зарий се в есенния шепот!Замри, или тъни в безумие!

Захвърляш роклята, листатазахвърля тъй горичка щедра,когато падаш във халата,прегърнал те с коприна ведра.

Ти, стъпка гибелна сред нашияживот - недъг и тъжно щение!И красотата е безстрашие.И тя един към друг влече ни.

1949

44

АВГУСТ

Тъй както обеща, по ранинапроникна слънцето, защотосе спусна ивица шафраненаоткъм пердето до креслото.

Покри със охра - знойна страница –къщята селски и гората,леглото с мократа възглавница,зад рафта с книгите - стената.

Припомних си защо пак още бевъзглавницата мокра. Бледенсънувах, че ме изпровождатесмълчани в пътя ми последен.

В миг някой си припомни, благостносред стъпките ви бавноходни,че днес по стар стил шести аиует е –Преображение Господне.

А в този свят ден озарениенад Тавор чудно се явява,и есента като знамениелица и взори приковава.

Навлязохте през неназванияелшак, треперещ, гол и свлечен,в лес гробищен, струящ сиянияподобно сладък хляб препечен.

А над върхари недостиганисъседваше небето важно,далечината с кукуриганесе отзоваваше протяжно.

И сякаш землемерка сведенасмъртта стоеше сред гробове,в лицето ми умряло вгледана,по мярка гроб да ми изрови.

Спокоен глас, почти физическиот всички осезаем беше.Там проницателно мистическипредишният ми глас звучеше.

Преображенска вис, и бляскавокубе на свети Спас, прощавай!С последна женска нежност ласкавоскръбта на този час смекчавай!

Годиш тягостни, пращавайте!И ти, жена, чрез унижениепредизвикателства отправяща!

Аз твое съм полесражение!

Прощавайте, крила на нравственои възвисило се упорство,и ти, мой свят на слово явствено!И творчество, и чудотворство!

1953

***Прочут... О, участ некрасива!Но не въздига тя навис.Архив да си редиш не бива,треперейки над ръкопис.

Себеотдаване целта е,а не успех и суета.Позор е да се величаенадлъж и шир бездарността.

А нужен е без самозванствоживот, привлякъл любовтана постоянното пространство,и чул зова на бъдността.Оставяй празноти в съдбата,а не на книга, очертална цялостен живот местатанай-важни, върху листа бял.

И потопи се в неизвестност, скрил стъпки сякаш в мрак дълбок,така в мъгла се крие местност,щом там е тъмно като в рог.

ще крачат друга поколениясред път, от тебе извървян,победите от пораженияда различиш не си призван.

Но ти си длъжен жив да бъдеш,и неотрекъл се. Дерзай,и жив бъди, и без да съдиш,жив само, до самия край.

1956

45

АРХИВВ ОБЩИЯ И НЕНАРУШИМ ПЪТ НА НАРОДА НИ

Александър Кузев

Един от най-тежките и трагични периоди в историята на нашия народ е времето на. османското владичество. В продължение на пет века османска-та империя подложи на феодална експлоатация, политическо безправие, произволи и насилия, религиозна дискриминация и асимилация една част от българското население. В някои области на българските земи почти цялото християнско население загубило своята народност. С основание много пъ-тешественици и дипломати, даже самият Митхад паша, управител на Дунав-ския вилает, признават, че по-голяма част от българските турци не са от тур-ски произход.

Помохамеданчването на българи в Североизточна България започнало още в първите години на османското завоевание, но масово това станало през 1515 година. Били съборени и унищожени всички български църкви и манасти-ри. В Черноморската област от Одрин до Силистра и Тулча броят на мохаме-даните достигнал 72,5 процента от населението. ХVІ и първата половина от XVII в. се оказали катастрофални за българското християнско население. До-кументите сочат, че за кратко време - до края на ХVІ в., броят на мохамедан-ските семейства нараства за сметка на християнските, които намалели почти наполовина. Рязко се увеличило мохамеданското население в градовете Ва-рна, Провадия, Шумен, Силистра и др.

В края на ХVІ и първата половина на ХVІІ в. настъпили сериозни проме-ни и във Варненския край. Голяма част от местните българи били помохаме-данчвани и се влели в тукашното турско население. Към 1520-1530 година християнските домакинства във Варна са 534, а мюсюлманските само 34, до-като през 1571-1580 година християнски са 1295 домакинства, а мюсюлман-ските вече наброяват 453. Следователно, докато християнското население се е увеличило за около 50 години около два пъти, то мюсюлманските жите-ли на Варна се увеличават повече от 13 пъти. През 1659 година Филип Ста-ниславов съобщава, че във Варна вече има 1700 християни, живеещи в 400 къщи, а мюсюлманското население се е състояло от 4000 души: живеещи в 1500 къщи. За по-малко от 90 години във Варна решително се изменил със-тавът на населението, като мюсюлманите повече от два пътя превишавали християнското население. Това се дължало от една страна на заселването на еничари, както съобщава дубровнишкият търговец Павел Джорджич през 1595 година, така и на постоянното и системно помюсюлманчване на българ-ското население. Докато през 1570-1580 година християнските махали във Варна били 12 на брой, то през 1685 година те са вече само 6. Значително намаляло българското население не само във Варна, но и във варненските села. Според султанско разпореждане от 1652 година във Варна и Варнен-ска околия от 1983 домакинства трябвало да се събере данък джизие, който

46

плащали само немюсюлмани. Вече през 1685 година във Варна и Варненска околия били регистрирани само 714 домакинства немюсюлмани, които тряб-вало да плащат този данък. От тях 413 са във Варна и само 301 семейства -във Варненска околия. За относително малък период от 33 години българ-ското население във Варна и Варненско намалява с 1230 семейства. Това яв-ление безспорно не е случайно. Трябва да се смята, че една голяма част от теза семейства престанали да бъдат данъкоплатци, защото са помюсюлман-чени.. Това предположение се подкрепя от обстоятелството, че през втора-та половина на XVII в. особено се активизира османската политика на насил-ствено ислямизиране на покореното население.

Малко са били селата във Варненска окочия, които имали и българско насе-ление. През 1685 година това са селата Галата, Виница, Кранево, Ген. Кантар-джиево, Климентово, Куманово, Чайка, Каменар, Слънчево, Припек, Въглен, Страшмирово, Езерово, Игнатиево, Аксаково, Водица, Изворско, Константи-ново, Ст.Оряхово, Просечен, Звездица, Равна гора и няколко вече изчезна-ли села - общо с 301 домакинства, като в повечето села е имало само от две до 6-7 домакинства. В тези села останалото население вече е било помюсюл-манчено, както е станало в другите варненски селища, в които нямало нито една българска къща. През 1828 г. според един руски източник Варна е имала 11 000 жители, от които само 4000 християни. Що се отнася до селата, които споменахме, през 1877 година християни имало само в няколко села - Виница, Куманово, Ген.Кантарджиево, Климентово, Кранево, Ст.Оряхово, и др. докато Каменар, Въглен, Аксаково, Игнатиево, Водица, Припек, Езерово, Страшмиро-во, Изворско, Галата, Звездица и др, нямат вече българско население. Поради верския фанатизъм и притесненията на османската власт то отчасти се изсе-лило. Сегашното българско население в тези села е придошло след Овобож-дението.

Същите явления на асимилация на българското население и постепенно-то му потурчване се наблюдават в Провадия и редица села от околията. През 1595 година Павел Джорджич пише: „Християните са потънали в мизерията, както поради големите данъци, така и поради щетите, които им нанасят ени-чарите, с които са пълни всички български селища и които по-рано бяха мал-ко на брой. Аз си спомням, че в Провадия, където наех жилище, имаше само 4 еничари, а сега са 80. Така се е увеличил броят им в другите селища.“ А Филип Станиславов през 1659 г. намерил тук 2000 турски и само 100 български къщи - очевидно резултат от потурчването.

Може да се посочат редица примери за приемане на исляма от отделни християни във Варненския край през XVI век. В документа от 1573 година са отбелязани имената на овцевъди от редица села във Варненско, Провадий-ско, Шуменско и пр. Между българските имена от село Манастир, Провадийско са отбелязани двама мюсюлмани - Хасан войвода Абдулах и Ахмед Абдулах. Известно е, че името Абдулах се е давало само на помюсюлманчени христи-яни. Следователно посочените двама са българи, наскоро приели исляма. В с. Гебедже (дн. гр.Белослав), което в друг документ е посочено и със старо-то си име Крушово е отбелязан някой си Добрешко, брат на Юсуф ага. Явно е, че братът на Добрешко, заради облаги е преминал към турската господству-

47

ваща класа. От село Ясъбаш (Равна гора) е посочен Искендер Абдулах - също българин, преминал към исляма. От Ясътепе (дн.с.Ветрино), Варненски окръг е посочен Ферхад Абдулах. От Елес факъ (дн.с.Доброплодно) е споменат Ма-хмуд Абдулах, от с. Девня - Перване Абдулах, от с. Михал овасъ (вероятно Му-халиче, сега с. Китен, Варненски окръг) е посоче Максуд Михал Мехмед. От не-говото име и селото е получило наименованието си, като същевременно той е запазил и християнското си име. От с. Мъглиж (сега изчезнало село до с. Ак-саково се споменава Йовчо, син на Айдън - очевидно бащата е приел исляма, но неговият син е останал християнин. Може да се изброят още много приме-ри от този род.

По същество между българите и българските турци няма дори и етнически различия, защото огромното мнозинство на българските турци имат чист бъл-гарски произход. Достатъчно е да споменем десетките български села в Гер-лово, които, без да има там заселени турци за едно-две столетия, напълно са се потурчили. В редица села българските турци все още помнят родствените си връзки - общи деди и прадеди.

Що се отнася до традиционните религиозни различия между българските турци и българите, трябва да се отбележи, че от една страна между български-те турци също има религиозни различия - освен суните (правоверни мюсюл-мани) има и шиити (наричани у нас алняни или казълбаши). Между българите също има религиозни различия - освен вярващите православни, има и моха-медани, католици-павликяни ( в Пловдивско и Свищовско), протестанти и др. Въпреки съществуващите верски различия в продължение на векове българи-те са живели като единен народ.

***Тази статия е написана от известния археолог-медиавист Алексан-

дър Кузев /1932 -2003/. Открих я, ровейки в архивите си. Годината на на-писването й е 1985- Беше предназначена за излъчване по Радио Варна, където по това време бях редактор на предаванията за култура и из-куство. В изложението й се съдържат документални факти. Покойни-ят днес проф. Александър Кузев беше не само тълкувател на запазе-ните исторически свидетелства. Въз основа на тях той предлагаше и свои виждания и идеи.

Научните трудове на учения са многобройни - повече от триста статии, публикувани в различни български и чуждестранни издания. Те са цитирани и на тях се позовават редица изследвачи на българско-то Средновековие и на византийското историческо наследство, ко-ето говори за значимо и уважавано научно дело, оставено от проф. Александър Кузев.

Тихомир Йорданов

48

КРИТИКАС ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ЧИТАТЕЛЯ

Ваня Колева

“18% сиво” (“Сиела”, 2008) е дебютният роман на Захари Карабашлиев.Преди това – още като студент “Българска филология” (1988-1993) в Шумен-

ския университет “Еп. Константин Преславски”, а и по-късно, той пише разкази и критически текстове, които публикува в “Литературен вестник” и във в. “КИЛ” (“Култура, изкуство, литература”). Продължава да пише своите “Размисли, стра-дащи от клаустрофобия”, или както още ги нарича: “истории, разкази, фрагмен-ти от Америка и другаде”, и в САЩ, където през 1997 г. заминава със семей-ството си и където завършва художествена фотография (в Охайо) и филмови продуцентски класове (в Лос Анджелис). Публикува ги под наслов “Записки от бара” в блога си (http://zaro.blog.bg/).

Захари Карабашлиев владее техниката на разказа. Особено на монолитния тип разказ (по Симеон Янев), при който диалогът не имитира естествената чо-вешка реч, а в своята динамичност и информационна натовареност обхваща ця-лото, необходимо за персонажите, знание; всичко, ставащо с тях.

И драми пише Захари Карабашлиев – на български и английски език. На (по)читателите му е известно: пиесите “Аутопсия” и “Неделя вечер” имат отличия от български и международни конкурси. А за пиесата “Откат” през май 2008 г. полу-чава Голямата награда за драматургия от фестивала “Друмеви театрални праз-ници” – “Нова българска драма”, в Шумен .

Самото понятие “драма” (гр. drama) означава “действие”. То е енергия, дина-мика, процесуалност; разрешаване на някакъв конфликт. От Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) се знае: с подражание (мимесис), чрез предизвикване на страх и със-традание, се постига очистване (катарзис – преминаване от незнание към зна-ние). Такава е целта на трагедията, в по-широк план – и на драмата. Именно по повод драмата романовият персонаж от “18% сиво” – Зак, заговаря: лесно е на онези, които могат да кажат: “това е комично, това – драматично, а това е траге-дия”. За Зак (и за автора), обратно: “всичко е една голяма лютеница. И солено, и сладко, и накиселява, а накрая люти!” (с. 37).

На този принцип е структуриран и романът на Захари Карабашлиев – с бър-зо, интензивно развиващо се сюжетно действие, с наситена до задъхване емо-ция. Неразчленим възел от болка и радост; взаимност и отдалечаване; любов и погубваща самота; воля за живот и безволие; безпаричие и периоди с добри до-ходи; тържество от победата и чувство, че всичко е загубено… Пътуване в прос-транството и времето, което разчленява романовата структура на три сюжетни линии – три свята, колкото самостойни, толкова и преплетени помежду си. Една-та линия – изпълнена с лиризъм и романтика, въпреки напрежението и човешки-те неволи (миналото и младостта); другата – с изненади, с неочаквани обрати, стрес, че и потрес понякога (ставащото в момента); третата линия – на диалога – стегнат, драматично напрегнат, енергичен… Защото в театъра основната из-

49

казна форма (с изключение на монодрамата) е диалогът.Любен Дилов-син определя романа като “първата екшън-носталгия”, и доба-

вя: “Нов жанр безспорно.”За Захари Карабашлиев: “Романът е една лека авантюра. Обяснение в лю-

бов към Живота и Жената.” Затова в него се чувства “по-свободен”, в сравне-ние с драмата, казва той в интервю пред Кремена Димитрова (“Ъндърдог ис-тория. Захари Карабашлиев за дебютния си роман „18% сиво“, за пиесите и кучето, на което не залагат” – в. “Капитал”, 21.06. 2008 г., http://www.capital.bg/show.php?storyid=516714).

Романът се оказва и обяснение за това, как въобще е създаден той, къде и кои са провокациите за написването му, какви са основанията за появата му. Един роман за романа, със специфичен самонаблюдаващ се пласт (по Нико-ла Георгиев), който визира външната схема, матрицата, като очертава и фабу-лата: “Пиша един роман… – започвам да лъготя (…) – в който героят налита на чувал с марихуана…” (с. 39). Започва да пише, “без да знае края” на историята, защото: “ако знаех как свършва, защо въобще да го започвам! Няма да ми е ин-тересно.” Противно на представата, че авторът трябва предварително да е на-ясно какъв ще бъде краят на книгата му, защото как иначе ще стигне края, като не знае къде отива?! (с. 40)… (Но и Лев Н. Толстой не е знаел предварително какъв ще бъде краят на романа “Анна Каренина”, нещо повече – изненадал се, че тя се хвърлила под влака.) В текста се обосновава смисълът на заглавието: “18% сиво” – термин в черно-бялата фотография; съобразно определена “сива карта” се настройва светломерът на апарата, така че да “калкулира” кое е по-светло и кое – по-тъмно, от тези 18% сиво (с. 83-84). С тази мярка – “18% сиво”, но и “100% сега”, се прави опит за обяснение на спецификата на времето, тър-си се логиката на ставащото “в живота” (с. 266). И накрая, маркират се граждан-ският статус и трудно произносимата за американците фамилия на романиста: “мистър Кара…ба-а-а…ш…” (с. 131) – “мистър Ка…” – “мистър… ъъъ” (с. 132). Знаейки, че съчетанието не е леко за артикулиране, романовият герой опростя-ва нещата: “Можеш да ме наричаш просто Зак” (с. 132).

Дистанцията между автор и персонаж е скъсена. Но същевременно тя е и де-монстрирана – Зак не е Захари. Зак е маска, марионетка, движеща се и дейст-ваща по избора и по художественото решение на автора. Този похват е познат в българската литература, например у Николай Марангозов в поемата му “На по-вратки в село” (сп. “Златорог”, г. XIX, 1938, кн. 4, а самостоятелно – през 1940 г.). Чрез познатите средства Захари Карабашлиев осъществява своето мистич-но и донякъде ритуално завръщане: към миналото, но и към себе си. За да пре-осмисли, оцени и да продължи нататък по своя път. Да намери изгубени няко-га връзки, но и себе си: “нека намеря себе си. Господи, нека намеря себе си!” – дори това да бъде чрез “бабината магия”, като “затвори дяволчето” (с. 121-122, 200). Или да стане по “принципа на обратното време”, “отзад напред” – защото може “ние просто (да) имаме неправилна представа за времето”, “по-точно за посоката, с която се движим в него” (с. 163, също: с. 164, 169, 235, 265, 266)…

Впрочем според Ницше в “Тъй рече Заратустра” (1881-1883), пътуването към “далечни бъднини” и преминаването в “оня свят”, към който само “мъдрият копнеж” може да поведе душата, е вид “завръщане” . Както за Херман Хесе (в

50

“Ирис”) завръщането “в нашата истинска родина” се постига в самотното “про-меняне, търсене и слушане на изгубените далечни тонове”; свързано е с “хуба-ви видения”, с постоянен и трескав копнеж. А по метода на динамичното опти-миране в математиката и принципа за оптималност, формулиран от Р. Белман, следва процесът да се разглежда от края към началото му.

Показателна за Захари Карабашлиев е скрупульозната точност в детайла. Той държи да се знае кога и какво точно се случва с героя му, в колко часа, в какъв брой, на каква цена. Затова, след като очертава “своя” сюжет, макар да не мисли за края му, персонажът/писател Зак отива в книжарница и си купу-ва: “тетрадка от сто листа и два химикала за по деветдесет и девет цента” (с. 45)… Зак пише непременно в “тетрадка от сто листа”, не по-малко, не на слу-чайна хартия. Фиксира всичко, като че прави отчет – може би, защото рабо-ти като монитор във фармацевтична компания, където прецизността е от зна-чение. И не само това – със Стела той говори “така, сякаш утре трябва да се разделим завинаги” (с. 28). В съзнанието му винаги, ритмично повтарящо се, пулсира въпросът: “какво ще правиш с живота си” (с. 28) – с ритъм, биещ с уда-рите на сърцето му, но свързан и с музиката, която е част от него (вж. с. 47, 55), като писането и фотографията…

За околните Зак изглежда странен – знае защо: “Не помня някога да съм се занимавал с по-малко от три неща едновременно, което ме е правило – пред-полагам – объркващ за хора, които подреждат познатите си в класьори” (с. 41).

Разказва своята история Зак, но отразява и съмненията си: “…пиша в една-та от тетрадките разни мисли. За какво ги пиша? За кого? Поредният дневник на някой, който доскоро не е имал нужда от дневник” (с. 62). “Какво да пиша? Дневник? За какво ми е? (…) Какво да пиша? Роман? Ако това, което се случи с мен, не се е случвало с теб, няма как да си го представиш. А ако се е случва-ло, няма защо да си го припомняш… Кой има нужда от още една книга за раз-дяла? Кой има нужда от още една тъжна книга? Кой има нужда от още една книга въобще!” (с. 174)

В своя дневник/роман Зак изповядва желанието да закриля и обгрижва близките си – дори от разстояние. Болезнената необходимост те да му вяр-ват, да му се доверяват – и тревогата да не ги разочарова. Не за себе си ми-сли той в един от критичните си мигове, а за тях: “Дано майка ми не мисли, че съм пласьор на дрога. Дано сестра ми все още вярва в мен! Дано всички няко-га разберат, че това е било едно недоразумение. Бил съм на погрешното мяс-то в неподходящо време.” (с. 59) Бранейки тяхната вяра в него, със синовна и братска обич, с преданост към тях, той открива и своето признание към люби-мата жена: “Всяко място и време е неподходящо, Стела, ако ти не си там!” (с. 59) И сътворява истински кодекс – какво не би правил повече, в какво ще се старае, кое у себе си ще промени – само и само да се появи отново Тя, един-ствената и неповторима негова “звезда” – Стела (с. 31-32).

Зак пише – с ясното съзнание, че думите му ще бъдат прочетени: “Мила…” – започвам. (…) “Мила сестричке, когато четеш това… Наистина не зная как ще…” Химикалът прекъсва.” (с. 144) Или: “За пръв път от години ми харесва-ше да се обаждам на майка ми и да си говорим за това-онова. Правех го най-вече в някое от кафенетата на летищата, докато чаках поредния полет. Пода-

51

рявах й тези разговори, а тя бе щастлива и горда от това, че аз, обичаният й единствен син, пътувам толкова често, че се развивам професионално и успя-вам в Америка (…). Разбира се, пропусках да спомена причината за моите чес-ти пътувания, а и тя не би могла да предположи, че съм нещо различно от фо-тограф или писател, че не съм епицентърът на нещо вълнуващо. Не зная как би понесла истината, че обикалям болници, сверявам данни и пиша протоко-ли, вместо разкази.” (с. 128)

Живеейки в САЩ, Зак (както и Захари Карабашлиев) всъщност не се разде-ля с Родината, с родното място, с близките и приятелите. Здраво свързан е с тях, те живеят в сърцето му. Нещо повече – Захари Карабашлиев и съпругата му избират Сан Диего заради приликата с родния град. “Заливът при Сан Дие-го е като нашия, Варненския, а има една извивка на брега, която напомня нос Галата”, споделя той в личен разговор.

А в романа “18% сиво” Зак разтваря душата си: “…Сан Диего… Стела и аз го харесвахме, напомняше ни Варна по някакъв начин” (с. 107). И преди това: “Пяната се обвива около краката ми. Замижвам и вдишвам аромата му – на-помня ми липи и сцепена диня. Тих океан, какво търся тук, при кротките ти лас-ки, докато в главата ми блъска вълните си Черно море?!” (с. 63).

Затова не е изненадващо, че едната от сюжетните линии на романа е свър-зана със спомени за морето – свое и мечтано, за Морската градина, за Варна, но и с годините, преминали в Университета, за приятелството с преподавате-лите. Това са топоси, места, концентриращи онези сили и енергии, които под-крепят Захари Карабашлиев в дългото му пътуване по света. Те са и опорна-та точка на романовия персонаж Зак – в мъчителното търсене и отърсване от сполетялото го лично нещастие (загубата на Стела), те го водят от Лос Андже-лис (Калифорния) през Мексико до Ню Йорк…

Захари Карабашлиев обаче не е “Българският Джак Керуак”, както го опре-деля Искра Крапачева (в статията “Роди се BG Керуак” – в. “Стандарт”, год. XV, брой 5522, 27.05.2008 г., http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-27&article=233887). Това по-скоро обидно клише: “българският еди-кой”, из-разяващо малоценност и чувство за несигурност – че ще сме “стойностни” и “големи”, ако се идентифицираме с някого другиго, в случая е неуместно.

Механизмът за появилата се “липса” и тръгването на път, за да се преодо-лее тя, и да се постигне мечтаното благо, са функции в народните вълшеб-ни приказки, за които пише руският фолклорист Владимир Проп в книгата си “Морфология сказки” (Ленинград, 1928). Авторът на романа “18% сиво” позна-ва трудовете на Владимир Проп от студентската скамейка.

От друга страна, в свой текст – “Холивудски и лични митологии”, който ми бе изпратил в писмо от 14 юни 2007 г., Захари Карабашлиев представя книгата на американския антрополог, митолог, учител и писател Джоузеф Кембъл – “Ге-роят с хиляди лица” (The Hero with a thousand faces. Princeton University Press, New Jersey, 1949).

Повлиян в началото на своя изследователски път от работите на Карл Г. Юнг, и по-точно от схващанията му за колективното безсъзнателно и архетиповете, в “Героят с хиляди лица” Джоузеф Кембъл разглежда най-устойчивия мотив в устната традиция и писменото наследство – митът за Героя. А всяка история е

52

история за Пътя. Въпреки безбройните си вариации, Пътят е накратко следни-ят: протагонистът/Герой трябва да напусне обичайния си начин на живот и да се сблъска с предизвикателствата на някакъв нов, непознат свят. Историята е за това, как Героят издържа изпитанията, които сам той (или тя) не е избирал и не би избрал, но как, справяйки се с тях, той (тя) се променя. Пътят може да е през девет планини в десета, през морета и океани, до Луната и назад, но също така може да е и път навътре, към спомените, духовен и т.н. Какъвто и да е оба-че, (…) той трябва да се превърне в арена за конфликта на протагониста/Герой с антагонистичните сили. В почти всяка добра история Героят изминава Пътя от, да речем, отчаяние към надежда, от слабост към сила, от безразличие към сил-на страст или от любов към омраза. Всъщност Пътят именно прави една исто-рия възможна за разказване.

Това са някои от основните постановки на Джоузеф Кембъл, които Заха-ри Карабашлиев маркира в “Холивудски и лични митологии”. След което отбе-лязва: “Може да се каже, че “Героят с хиляди лица” е повлияла на киното от втората половина на ХХ век в по-голяма степен, от който и да било учебник за писане на сценарии или режисьорско майсторство. А в първите випуски на филмовите департаменти на университетите в Лос Анджелис се дипломират творци, като: Джордж Лукас, Стивън Спилбърг, Джордж Милър, Франсис Форд Копола и др.”

Впрочем механизмът за “липсата” и тръгването на път с оглед нейното прео-доляване е само схема. А изпълването на тази схема с конкретно и пълнокръв-но съдържание е вече въпрос на талант, на творческо умение и литературна тех-ника.

Такива Захари Карабашлиев има. Разкриват го разказите и пиесите му. До-казва го и романът “18% сиво” – с език, откровен и прям, без недомлъвки, без из-лишни украшателства, искрено, както човек говори само пред себе си, и то по-някога.

В цитираното интервю пред Кремена Димитрова, по повод драматургията, която създава, той казва: “…нямаш право да се подиграваш като драматург. Аз имам отговорност към зрителя. Не към своя морален кодекс, не, а към зрителя!”

Захари Карабашлиев изповядва и отговорността си пред романовия читател.

***“Откат” ще бъде включена в седми том на поредицата “Фестивал-

ни пиеси”.Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого (1881-1883).

София, 1990, с. 49, 196-197, 209-210 и др.Хесе, Х. Пътуване към Изтока. София, 1990, с. 317-333.Дочев, Дочо, Йордан Петков. Теория за вземане на решения. Варна: На-

ука и икономика, 2008 (3 глава, §3.6.2), под печат.Освен “Морфология сказки” (1928), В. Я. Проп пише още: “Историче-

ские корни волшебной сказки” (1946) и “Русский героический эпос” (1955, 2-ро изд. 1958).

53

ДНЕВНИКИМА ЛИ БЪДЕЩЕ ЗА МИНАЛОТОИзвори и смисъл на българския консерватизъм

Панко Анчев

1.Въпросът, разбира се, е странен и дори нелеп, но отговорът, който той очаква да

получи, би трябвало да е свързан със смисъла на историята, както и с анализа на на-стоящето и очакванията за бъдещето. Т.е. сериозен, отговорен и умен. Защото и тръг-вайки от историята, човек прави планове за бъдещето. Нерядко това бъдеще е такова, каквото е настоящето и миналото. А ако не знае какви са били те, ще изпадне в нео-босновани надежди и ще породи у себе си наивни и глупави илюзии. А те са опасни.

Но разбира се, не всяко минало е обект на историческо изследване и политиче-ско прогнозиране. Обществото съзнателно или несъзнателно избира един модел на своето състояние, осмисля го и заживява в него. После го помни дълго, желае или не желае да го повтори или поне имитира, защото има от него приятни или неприятни спомени. Не става дума за минало, с което обществото и народът се гордеят или сра-муват, а за модел на устройство, който е удобен и функционален и който би могъл да бъде пригоден и при актуалните (политически, социални, икономически) условия. При това модел, който се развива и усъвършенства, приспособява отделни свои елементи към новото, подобрява функционалните си възможности и придобива модерен облик.

Обикновено всяка нова епоха отрича предходната, заклеймява я и я осъжда на забвение. Смъртта на миналото е сякаш необходимото условие за живота на настоя-щето; тя е неговата питателна среда – особено за епохите, отличаващи се с радикал-ност на промяната и поставящи началото на нова обществено-политическа и иконо-мическа система. Но идва време, когато новата епоха, ако е разумна и нравствена, започва да се замисля над онова, което преди е говорела, да се вглежда в своето на-чало и в предходниците си и да търси опорите там, където вече ги е отхвърлила и от-рекла. Защото създаденото от нея не функционира нормално и хармонично, не изпъл-нява задълженията, които са му вменени и не отваря пътища за нравствено развитие. Това може да се случи и края на епохата, когато предстои смъртният й час и тя осъз-нава безсилието си да задържи себе си и да устои на набезите на новата, вече роди-ла се в утробата й и идваща след нея, епоха. Отреклата преди е отричана сега, но тя разбира може би, че не е била справедлива, но и че предстои трудно и тежко бъдеще за хората след нейната смърт.

Умиращата епоха, разрушаваната епоха е винаги консервативна. Тя започва да на-помня колко красиво и нравствено е миналото, за да оправдае преди всичко себе си и за да отклони вниманието от новите идеи и идеологии на революцията. Новата систе-ма трябва да преодолее едновременно старата, тази, която заварва и иска да измес-ти, но заедно с нея и миналото и традициите, които тя носи. Те са нейните добродете-ли и недостатъци, които новата епоха не желае да наследи по същия начин, по който предишната, с която се бори, не е желаела да приеме върху себе си и в себе си на-следството, което предходницата й оставя. Сложна и драматична е тази борба, защо-то самият процес на преодоляване и наследяване в историята е сложен и драматичен. Няма как да кажеш: това взимам, а това оставям, защото не предмети се наследяват, а идеи, представи, норми, начини на живот и мислене, темпове на развитие, истори-чески перспективи, социално разслоение и конфликти.

Новото винаги е жестоко и брутално; то иска въздух, жизнено пространство и ця-лото време. Него не го интересува, че раждането и утвърждаването му носи нечие не-щастие, мъки, страдания. То знае, че е силно и че бъдещето е негово, но няма търпе-ние да го достигне и да стане безпрекословен господар на всичко. Най-омразният му

54

враг е миналото и той бърза да го срази и унищожи напълно.Никой не избира историята си, дори когато е убеден, че тя му е подвластна и е в

състояние да я насочва и управлява. Процесите в нея нито могат да се ускоряват,нито забавят по волята на една или друга личност. Личностите са и в лагера на новозавла-дяващите времето, и в този на изпускащите го. И двата лагера заслужават еднакви по-чит и уважение и да им се изпълнят волите. Историята обаче е благосклонна само към едните, а другите изоставя. А понякога ги подиграва и обругава.

Победителите не винаги пишат историята, но те във всеки случай разполагат с на-стоящето, уреждат го по своя воля и желание, използват го за своя полза. И претенди-рат да владеят миналото и бъдещето. Това са политически амбиции и илюзии, които не влияят реално върху историята именно защото са амбиции и илюзии. Те се запла-щат на висока цена в мига, когато настъпи отрезвлението и на мястото на едните по-бедите дойдат другите – също толкова амбициозни, отмъстителни и осакатени от са-мочувствието си на разпоредители с времето.

Единственото оръжие срещу настъплението на новото и разрушението на градено-то е миналото. Миналото е оръжие обаче и срещу традицията, спокойствието, морала на статуквото. В граничните епохи миналото се срещу с миналото и чрез него се чер-таят перспективите на бъдещото. На него се надяват, вярват му и му се молят да из-бави изпадналото в беда и безизходица общество или да отвори пътя пред енергията на революционизиралото се отделно съсловие или обществото и нацията като цяло. Странно е, но е точно така.

Самата модерна епоха започва с въз-раждане на миналото: в Западна Европа -на античността, а у нас – на Средновековието. Т.е. със съзнателно търсене на образци и опори за развитието в отдавна отминалото време. Модерната епоха се изживява като силна и уверена, че тя е „краят на историята”, но всъщност е комплексирана и посто-янно доказва на себе си, че е нормална и силна. Вътре в себе си тя усеща своята не-пълнота и морална недостатъчност, поради което й трябват аргументи в полза на себе си. Няма по-добър аргумент от този да покаже отношението си към миналото, за да се види колко високи са нейните нравствени изисквания към настоящето и колко е необ-ходимо то да бъде преодоляно и отречено. А на негово място да дойде (при това за-винаги) новата епоха.

Модерната епоха възкресява античната не само от желание за „голо” отричане на предходната, а защото по своя дух и характер тя е секуларна, атеистична и отричаща морала на християнското средновековие. Затова и тя го обвинява в обскурантизъм, догматизъм и потъпкване на човешкото достойнство, като издига свободата на човеш-ката личност през римската и гръцката античност. Точно тогава пред миналото се от-крива радостно бъдеще, защото му е вменено да формира настоящето, да придаде привлекателен облик на обществената система и гарантира сила и енергия на обще-ството като атеистично, отделено от църквата. Заедно с всичко друго модерната епо-ха променя не просто отношението към миналото, но и му придава нов смисъл, зна-чение и социална функция.

Може да звучи странно и нелепо, но именно от модерната епоха нататък минало-то има своето настояще и бъдеще. И „минало”, разбира се. Това не е игра на думи, а ново състояние и отношение към времето изобщо и историята, в частност.

Политико-прагматичният подход към миналото превръща историята в средство за въздействие и дори за манипулация върху човешкото съзнание. Но то не се изучава, не се анализира, а от него се взима един идеал ( напр. свободата, хармонията на чо-вешкото тяло, силният индивид ), който се изпълва с ново съдържание и се импланти-ра върху настоящето за пример и последование. Миналото се пресъздава не в хрони-ките на участниците в него, а като свят, който носи идеи, образи, модели на човешко поведение. Секуларизирането отнема вярата в Бога, за да а отнесе към човешките дела и възможности. А именно през античността човек е можел много, почти всичко. Той е живеел с удоволствие, разточително, без задръжки, защото е обичал тялото си и не се е самоограничавал с норми и принципи, „за да спасява душата си”. Чрез антич-ността се отваря пътя към протестантството и дори се отрича християнството, хрис-

55

тиянската нравственост, за да се отвори пътя пред предприемчивостта и забогатява-нето от търговия.

Модерната епоха елегантно трансформира античния идеал в патетичен класици-зъм, в който високият стил трябва да покаже могъществото на новия тип империя, властта на просветения и изяществото в обноските, чувствата и израза на утвържда-ващия се все повече и повече в обществото и държавата буржоа – човека на ново-то време. Това преминаване от първоначалната ренесансова разпуснатост и антична възвишеност в претенциозна съвършеност е много показателно за развитието на об-щественото съзнание и за промяната във функцията на миналото. Сега се предпочита героичното, бойният подвиг, саможертвата в името на краля и родината. Класицизмът утвърждава патриотизма като основен критерий за оценка на миналото и за приложи-мостта му в настоящето. Помни и се възстановява битката, победната война, сраже-нието, в което героят полага живота си за свободата, която е толкова необходима и желана от народа. Хората живеят за държавата и краля, а не за собственото си удо-волствие. Епохата е в подем: това личи по типа личност, която излиза на преден план, както и за типа минало, което кореспондира с настоящето.

За буржоазията, много повече от аристокрацията, бе необходимо до търси в ми-налото идеалната представа за настоящето. Средновековието, а преди това и антич-ността, помнеше миналото като низ от събития, които могат и да се повторят, пора-ди което трябва да се записват и изучават. За християните примерите от миналото са светците, мъчениците и изповедниците, чиито живот и дело е неотклонно служене на Господа. Но светците не са от миналото и не принадлежат на историята, а са във веч-ността, към която вярващите се стремят. Буржоазията отрече тази вяра, принизи я, на-прави я една от ценностите, които следва. Тогава обаче изникна морална празнота, която трябваше да се запълни спешно. Защото човекът сам кове съдбата си и сам из-бира пътя, по който ще върви. Той е господарят на света и от неговата воля зависи ка-къв ще бъде животът. Божиите заповеди практически са отречени и дори като основни морални закони са изведени принципи, които са им противоположни. Напр. гордостта, всичкопозволеността, непокорството са високи добродетели за новия тип общество. В миналото има достатъчно примери на хора, които са били непокорни, горди, предпри-емчиви, за да служат за образец на младите. Гордостта и непокорството са главните морални двигатели на всяка революция. Без тях обществените борби биха били твър-де анемични и непроизводителни. Героизмът е свързан със страстта за свобода и не-подчиненост: той не е мъченичество за вярата и Бога. Славят се хора, които са заги-вали с името на царя, народа и свободата на уста.

Модерната буржоазна епоха започна с недоволство от съществуващата аристо-кратично-феодална система. Това недоволство е изпуснатият от бутилката дух на не-подчинение и на съзнанието, че „творец на видимото и невидимото” е не Господ, а човекът. Хуманизмът се въплъти в либерализма, за да оправдае непокорството и по-литическата революция и за да даде тласък на радикалните промени в икономиката, общественото устройство и морала. Затова и миналото засиява с лъчите на естестве-ните права, равенството, свободата и солидарността. В него се търси и вижда онова, което сега е потребно, за да се преодолее традиционното християнство и се разруши неговата строга морална система.

От Ренесанса нататък започва епохата на формиране на нациите и на национал-ните държави. Това означава разпад на средновековния тип империи – при това не само на европейските империи, но и на азиатските. Появата на нациите и национал-ната държава е радикална историческа промяна, водеща до нов обществен ред и нова конфигурация върху световната геополитическа карта. Човекът се превръща в лич-ност и от поданик на владетеля става гражданин на държавата. Свободата обаче го прави несигурен, неуседнал и лишен от перспективи. Сега той трябва да се грижи сам за себе си и му е позволено (поне юридически) да избира своя господар, като прода-ва не себе си, а своя труд. Отнети са му предишните нравствени опори и той няма в какво повече да вярва и на какво да се надява. Но държавата изисква вярност, един-ство, целенасоченост и съзнателно служение, за да изпълнява функциите си на пази-

56

тел на нацията и защитник на реда. И тук примерът от миналото е наистина важен и крайно необходим. Етатисткото съзнание определя отношението към миналото. Това се откроява достатъчно отчетливо през българското възраждане и особено след Ос-вобождението. Миналото става гарант на настоящето, аргумент в полза на бъдещото на нацията и държавата.

Самоопределението на нациите и създаването на националните държави поста-вя проблема за историческите граници на териториите, върху които живее нацията. Средновековните империи включват множество народи, някои от които по-рано, а дру-ги по-късно се осъзнават като нации и претендират за свои самостоятелни държави, поради което изконни територии на една нация влизат в състава на друга държава и обратно. Историческото право е оръжието и на онеправданите, и на победителите. И на поробителите, и на поробените.

Историческото право ( чиито основатели са Ф.Савини и К. Ейгхорн) поставя пред историята нова отговорност. Сега тя трябва да доказва изконната принадлежност на териториите на нацията, за да е отстоява националната държава собствеността си. Използват се най-различни средства за доказателства и никак не е случайно, че в епохата на романтизма, когато всъщност започва епохата на империализма и голе-мите войни за териториалното преразпределение на Европа, нараства интересът към фолклора и изобщо към традицията, към т.нар. „традиционна култура”. Ритуалите и обичаите са най-сигурното доказателство, че съответното население е част нацията-майка – следователно, територията й принадлежи по право. По този начин, впрочем, се очертават и границите на бъдещата българска държава по време на Османско-то владичество. Езикът, вярата и народната култура (фолклорът) са факторите, кои-то дават основание да се говори за българи и български земи върху голямата част от Балканския полуостров, и върху тях да се разположи нова България. Този процес на „идентификация” на изконните български земи съгласно „историческото право” проти-ча през целия период на църковните борби и практически приключва с учредяването на Българската екзархия. Събраните доказателства и днес са аргумент в споровете между националистично настроени политици и интелектуалци от България, Македо-ния и Сърбия ( а и от Румъния по въпроса за Южна Добруджа).

Буржоазната епоха въведе своеобразен монопол на нацията и държавата върху ис-торията. Колкото по-велика и силна икономически и военно е една държава, толкова нейното право върху миналото е по-всеобхватно и неоспоримо. „Монополът” консоли-дира нацията, придава й самочувствие и агресивност, внушава й гордост и непокор-ство, предоставя й основания да смята, че всичко й е позволено. Но той поддържа са-мочувствието и на малките нации, на такива, които дори живеят под чужда власт. За тях историята дори играе още по-важна роля; тя им придава сила и увереност, подтик-ва ги към национално-освободителна революция. Урокът, който те взимат от нея, се заключава в това да бленуват по предишното си величие (защото историята на все-ки народ е велика и пълна с геройства) и да мечтая да го възстановят. Как напомня преп. Паисий Хилендарски историята на своите сънародници: „Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били . славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и лю-бов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, пър-во те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земи са завладели.” Преп. Паисий не говори за духовни подвизи, не споменава мъченици на вярата, а съобщава за бойна държавна слава. Той знае, че неговите съ-народници ще се впечатлят повече от това, че техните предходници са живеели в бо-гата и могъща държава, че днешните всесилни господари някога са се подчинявали на българските царе.

Но буржоазната епоха сравнително бързо „се насища” с историята и престава да я използва в разрешаването на икономически и политически конфликти. „Великите сили” владеят света не с богатството и величието на своята история, а чрез оръжие, масова култура и СМИ. Парадигмата на световното господство се променя с развитие-

57

то на производителните сили и измененията на общественото съзнание. Други са вече нравствените ценности. В началото на епохата историята трябваше да отслаби рели-гията и църквата, да замени християнската нравственост с историческа гордост и на-ционално самосъзнание и така да секуларизира общественото съзнание. Преначерта-ването на политическата карта и преразпределението на зоните на влияние изпразва от съдържание т.н. „историческо право”, защото сега са различни средствата, с които се разрешават политическите проблеми и се въздейства върху общественото съзна-ние. Миналото дори започва да тежи и пречи на процеса на денационализация и обо-собяването на единен глобален свят. Сега вече се търси общото, единството, еднак-востта, а не различието, особеното, отличаващото от другия. Миналото „се затваря” в историята, дава му се статут на обект на научно дирене и предмет на науката. То се деконструира, обезличава се, изважда се от системата на нравствените ценности, за-щото е ненужно и безполезно в практическия живот. Поради това вниманието се на-сочва към отделни проблеми, обръща се повече внимание върху частния живот на хо-рата, не се търси цялостния процес и неговия смисъл. Нещо повече, дори се отрича наличието на процес и на логика в историческото развитие. Паралелно с деконструк-цията се заражда и тенденция към експериментално реконструиране на миналото под някакво условие. Напр., поставя се условието „какво би станало, ако...” и се развива някаква теза, която трябва да докаже определено политическо (най-често) разбиране за събитие или явление от историята.

Тя направи каквото можа за утвърждаване на буржоазната обществено-икономиче-ска система и за укрепване на нациите и националните държави. Вече е започнал нов процес на развитие на тази система. И историята дори пречи.

Историята пречи, защото именно буржоазната епоха създаде за нея представа като за героично време, за време на висока нравственост, които вече са ненужни и се отричат. Героите от миналото сияят с любовта си към отечеството, с готовността си да се жертват заради доброто и справедливото, а именно тези добродетели днес са из-хвърлени. Всичко е съсредоточено към мига; в мига трябва да се вземе всичко от жи-вота. А животът не е отстояване на добродетели, а консумация, завоюване, победа, успех. Затова и няма смисъл да се обръщаме назад, нито дори да гледаме напред.. Важното е да се забавляваме и да не мислим за нищо. Национализмът на „великите сили” е заменен с агресивен империализъм и е смятан за вреден и опасен в постмо-дерната епоха. А той живее винаги в единение с историята, с примерите и тълкувания-та, които тя му дава. Сега действа ново право върху териториите, местонахожденията на суровините и произхода на работната сила, което не се основава върху историче-ската традиции и националната собственост. Затова на нациите им се затварят про-зорците към миналото. Формулите „диалог на културите”, „толерантност”, „търпимост към различията” и пр. са създадени за прикриване на същности в политическия импе-риализъм на големите нации и държави.

Национализмите са живи у народите, които късно създават своите национални държави, поради което са в зависимост от политиката на големите. Те са в постоян-на несигурност за своето национално бъдеще, за възможностите да отстояват иденти-фикацията си. Бедността ги разяжда и стопява, а компрадорската им буржоазия е го-това дори да ги пожертва, за да съхрани богатствата си. Но самите национализми са изродени поради дългата си употреба и неспособността си да се променят и адапти-рат към новите условия в света. Те разчитат на същите аргументи, с които са борави-ли в зората на възражданията; разчитат да разпалят националното съзнание чрез съз-даване на същия образ на врага; говорят за ново „робство”, за завръщане на стария поробител и т.н. Това е резултат от повърхностно познаване и примитивно тълкува-не на историята. Национализмът обсебва сравнително посредствени хора, социални аутсайдери, носталгично настроени към миналото, търпящи несгодите на настоящето, политически спекуланти. Национализмът вече е политическа идеология, а не обикно-вена любов към отечеството и народа. Тази идеология намира различно място в раз-личните общества и е в зависимост от степента на национална сигурност, наличие на етнически малцинства в държавата и т.н. Тя е способна да разпалва страсти, но поне-

58

же не предлага реалистични решения на социалните и националните проблеми, не е надежден инструмент за излизане от социални и политически кризи. А и си служи не-умело с историята и миналото.

Може да се каже, че неумелото служене с историята и миналото е резултат от „пре-сищането” с история, което постиндустриалната епоха изпитва. Съпротивата срещу глобализирането чрез национализъм обръща внимание върху строго определени ис-торически факти, явления и личности, чрез които се показват вече преживени опас-ности, за да се възбуди национално напрежение срещу новите „поробители”. В крайна сметка, този тип национализъм обслужва глобализацията и компрадорската буржоазия, защото в историята трябва да се търси истината, Божия промисъл, а не да се дава прос-тор на практическите ползи, идеологическите служения и политическите спекулации – както правеше самата буржоазия в зората на своето съществуване.

Миналото днес е маргинализирано и като всичко друго е превърнато в стока. То се употребява по някакъв начин било от политиката, било от изкуството, било от науката, но няма онова значение, което бе придобило от Възраждането до края на ХХ век. То не е монументално, предизвикващо респект, защото в него са основите на нацията и то предопреля бъдещето. Но това отношение не е само към миналото, а към всичко, което се отнася до своеобразието, нравствеността, традицията, културата на малките и сла-би народи (а може би не само на малките и слабите). Новите ценности са безпощадни към старите – особено ако са свързани с морала и нравствеността на православието.

2.Тогава какво е бъдещето на миналото?За да има бъдеще за миналото, то трябва най-напред да се запази, като се проме-

ни отношението към него.То пак ще подхранва национализмите, но по-важно е да стимулира и усъвършенства

общественото устройство, като му придава повече ред, справедливост, морал и орга-низация. Наивно е да се мисли, че историята може да бъде спряна, за да се задържи доброто и полезното в общественото устройство, което е в процес на отмиране. Ма-кар че би било добре да е възможно механично да съхраняваме постиженията на чо-века в уредбите на живота, за да не пропиляваме време и обществена енергия в тър-сене на нови форми. Устройството на обществото се определя от множество фактори, малка част от които са дело на личностите, защото има обективен характер и се нала-га мимо волята на отделния индивид. Носталгията по миналото, идеализацията му са обичайни състояния на обществото в процес на мъчително преустройство. Те се поя-вяват най-вече у засегнатите социални слоеве, които губят позиции, материални и ду-ховни богатства, положение в обществото, власт, пари и т.н. За тях новото естествено е лошо, породено от злото, а миналото е светло. За бъдещето, разбира се, не се говори. Заслепението и озлоблението на загубилия, на победения социално и политически ( а и имуществено ) е обяснимо и не бива да ни очудва. Дори когато представители на този социален слой, обединени от политическа партия с консервативни идеи, насочени към възстановяване или поне съхранение на старата система, не само не успяват да изпъл-нят обещания и програми, но и дори не се опитват да го сторят, усещайки, че историята е по-силна от тях. А и тя не им позволява волности и самостоятелност.

Когато миналото и историята се разглеждат в контекста на настоящето и съобразно настоящето и проблемите, които то разрешава, се търсят модели за устройство и функ-циониране на обществото, по-лесно ще се отдели носталгията и илюзията от желани-ето за съзидание. Историята рядко чува какво й говорят, но често дава възможност на хората да правят това, което смятат за необходимо. Това става особено в гранични си-туации, които наричаме „революционни”. Тогава именно са възможни случаи, когато чо-вешкия фактор е в състояние да разреши конфликта с избрана от него форма на ус-тройство. Никой не знае кога Божият промисъл ще отпусне такава възможност, поради което ролята на политическата идеология е твърде важна.

Консерватизмът иска да се запази старото, като му са даде нов облик за нов живот. Истинският консерватизъм не е „плач по миналото”, а разумно отчитане доколко ново-

59

то може безболезнено да го замести, без да се нарушават основните функции на обще-ството и без да се разрушава доброто и полезното, което вече се е установило и е до-казало своята пригодност в бита на хората. Но как да стане, когато обективният ход е по-силен от субективното желание и когато „каквото има да става, ще стане”?

Всички идеологии са илюзорни и се заблуждават, че са способни да променят све-та по свой образ и подобие. Те са още по-илюзорни в малки държави (като България, например), където „голямата политика” се прави от великите сили, а усилията на дър-жавата са да излезе от бедността и осигури поне някакви сносни условия за живот на населението. За „голяма политика” няма нито време, нито място. Затова и провинциал-но-подражателно звучат и социалистическите, и либералните, и консервативните поли-тически учения и доктрини. Това обаче не означава, че са несъстоятелни и не бива да се приспособяват към местните условия, за да дават насоките на политическите проце-си и се направлява движението на обществото.

Можем ли да говорим за „български консерватизъм” извън представите, които са създали за него българските писатели от ХІХ и началото на ХХ век? Според тях бъл-гарският консерватор е мустакат чорбаджия, чийто страх от размирици и революции е пословичен; те помагат предимно тайно и с нежелание на освободителната револю-ция, симпатизират й с уговорки, но ненавиждат „лудите глави”, заплашващи ги да им от-немат богатствата и положението. След Освобождението те са хората, които „дърпат” България към Западна Европа, предпочитат прагматични съюзници, които инвестират в големи проекти, утвърждават пазарните принципи в икономиката и изобщо нехаят за тези, които продават не безценица своя труд и една „свързват двата края”. По-скоро би трябвало да ги наречем „либерали”, но по онова време „либерал” означава повече „со-циалист” и „комунист” или поне човек, който брани свободите и не е съгласен да ги от-стъпва заради икономическо развитие и свободно производство и предпринимателство.

По-близо до консерватизма като политическа идеология са привържениците и за-щитниците на теорията за „родното”, която бе популярна повече в изкуството и култура-та, отколкото в политиката и идеологията. Това е може би единственото течение в бъл-гарското философско-естетическо мислене, което призовава към „завръщане”, а не за придобиване на новото и „прогресивното”. Но тезата за „завръщане към родното” е ро-мантична теза. Тя изигра своята роля в развитието предимно на изобразителното из-куство (където се и зароди и разви) и отчасти в музиката, но не получи отзив и раз-пространение в другите изкуства. Тя не бе и в достатъчна степен проблематизирина и теоретизирина, за да се превърне в някаква стабилна философска и политическа сис-тема.

През 60-те години на ХХ век се заговори за „котловината”, „регионалното-„националното – европейското”, като основният патос бе насочен към „националното”, което трябва да бъде водещо начало в българския духовен живот и в начина на мисле-не. Националното обемаше котловината и така се извисяваше до европейското. Сми-сълът на тезата бе, че не може да претендираш да бъдеш европеец, срамувайки се от своя произход, традиции, национални особености. Точно обратното: традицията те пра-ви силен, богат на идеи и годен да се съизмерваш с другите.

Тези два типа български „консерватизъм” бяха по-скоро израз на характерния за българската модерна епоха комплекс за малоценност и желание „Европа да ни за-бележи и хареса”. Те не засягаха принципите на социалното устройство, нито имаха за цел да формират определена политика и начин на живот. Но дават все пак някак-ва представа за характера и духа на консерватизма у нас, за неговия патос и духов-на същност. „Комплексът за малоценност” поражда у нас много повече революционни партии и движения, заразява обществото с либерално-революционни теории и идео-логии, чрез които народът се надява бързо да преодолее изоставането си, да се из-равни с богатите и силни нации и държави и да заживее като тях. Затова и идеи като тази за „ускорено развитие” или „догонващо развитие”, въплътени в политически и уп-равленски програми намират много повече поддържници и разпространение, откол-кото идеята за еволюционното развитие, отричането на прогреса и съхранението на нравствеността и православието. Дори и монархическата идея, възпламенила се през

60

90-години на ХХ век и първото десетилетие на ХХІ век, бе израз на този комплекс. Чрез политическата й реализация се целеше отново ускоряване на икономическите и социалните процеси, привличане на чужди капитали в българската икономика, по-ско-рошно приобщаване чрез световните монархии към семейството на богатите държа-ви. Понеже това не стана, идеята бе отхвърлена, а привържениците й претърпяха теж-ко разочарование.

Всички революционери в един миг се превръщат в консерватори, защото тряб-ва да бранят достиженията на своята революция и да отстояват истинността на сво-ето учение. Това е напълно естествено и нормално – дори и да изпаднат в реакция и да се опитват да реставрират изгубените си позиции, след като новата революция от-рече тяхната. Но консерватор можеш да бъдеш и тогава, когато не се бил революци-онер или изгубил властта и общественото си положение. Защото консерватизмът е идеология и политическа практика, отчитаща измененията в реалността и е насочена не към задържане на развитието, а към неговото насочване и изпълване с нравстве-но съдържание.

Най-важната същност на консерватизма е отрицанието на прогреса.Теорията за прогреса е продукт на позитивистичното обществено съзнание и него-

вото секуларно и почти напълно атеистично мислене. Нейното начало трябва да тър-сим във втората половина на ХVІІІ век, когато материализмът влиза на въоръжение в назряващите буржоазни революции. Бурното развитие на промишлеността е три-умф на конкретното мислене, на точното знание и техниката, която сякаш „може всич-ко”. След като се отдели от Господа, подигра целомъдрието на своето средновековно минало и разшири неимоверно териториалните си владения, западният човек изпита удоволствието от неограничените си възможности да създава материални блага и да ги ползва без насита. Идеята и моралът на Ренесансът предопределиха пълната по-беда на човека, осигуриха му триумф, какъвто той дори не си е представял, че може да преживее. У него се затвърждава убеждението, че по пътя на точното знание може да се достигне до истината. Но това наистина означава да се отрече религията и мис-тиката, недоказуемите твърдения и да се започне цялостно преобразуване на човека и обществото върху основата на механиката, физиката и химията. Загадките могат да бъдат разкрити, защото няма непознаваеми неща. Истината се проверява в практика-та, чрез опита. Не е ли възможно доказателство чрез опита, няма истина. Случките и притчите от Евангелието не са опит, не са доказателства, а обикновени разкази на въ-ображението за чудеса. Вървейки по пътя на разума, точното знание и опита, човек преминава от простото към сложното, от нисшето към висшето, от мрака към светли-ната. И върви все нагоре и нагоре, за да достигне един ден най-висшата и справедли-ва обществена система – все едно как ще я нерече.

В основата на това учение лежи тезата за постоянно нарастващите потребности на човека и необходимостта от тяхното задоволяване. Стремежът да се задоволят тези потребности и движи развитието. Едно постижение предопределя нова необходимост, която пък изисква да бъде задоволена и така се ражда ново научно-техническо и со-циално постижение; животът се облекчава, обогатява и осмисля. И така до безкрая. Усъвършенстването на средствата за производство води до промяна в икономически-те отношения, за да се облекчава непрекъснато процесът на производството и обмя-ната до степен да бъде развитието колкото е възможно по-бързо и по-мащабно, а бла-гата – лесно достъпни за повече хора.

Прогресът се определя съобразно различни социално-политически критерии. Напр. движение от робство към свобода (Хегел, Маркс), задоволяване на потребно-сти (материални, битове, културни и т.н.), техническо усъвършенстване на производ-ството, свободно развитие на личността и др. Разбира се, белезите са много повече, но общо взето са групирани в тези няколко сфери на човешките дейности и желания. В крайна сметка, теорията за прогреса има за цел да оправдае историческия преход от средновековие към модерна епоха, от средновековно християнско религиозно съзна-ние към нов тип мислене, подчинено на рационализма и позитивизма, от феодализъм към й капитализъм. Всяко следващо стъпало на общественото развитие, според тази

61

теория, е по-напредничаво, по-съвършено и необходимо от предходното.Отричайки прогреса, прокламиран от Просвещението, като форма на обществе-

ното развитие, консерватизмът очевидно не може да се определи като буржоазен. Но той е продукт на буржоазната епоха и е реакция, както вече стана ясно, на дълбоки-те промени в общественото устройство от Ренесанса насам. Консерватизмът е в ня-каква степен рудиментарна форма на религиозно съзнание, израз на дълбока вяра и реакция към тези, които отричат християнството и налагат нов начин на живот и ми-слене. Той е нравствен отпор срещу настъплението на материализма и позитивизма, поради което не бива да се схваща като реакция срещу развитието и усъвършенства-нето на бита и техниката. Нито срещу науката и научно-практическите изследвания и резултатите от тях.

Консерватизмът не приема тезата на Хегел и неговите последователи, че истори-ята е движение от робство към свобода. Впрочем, историята е движение от полити-ческо робство към политическа свобода, но това не означава, че „крайната” свобода, към която се стреми човечеството според Хегел, ще бъде по-нравствена от „начално-то” робство. Ако тезата на великия немски философ е вярна, означава не просто да се приеме историческата необходимост, но и да се оцени унищожаването на средно-вековния начин на живот с неговото религиозно съзнание и съсловно разделение за нравствено и осъществяване на идеала за свобода. Тук можем да направим парадок-сален извод за близостта на консерватизма със социализма, защото двете идеологии и философски учения отричат капитализма като общество без социална справедли-вост и възможност за всестранно развитие на личността. Различията, естествено, са очевидни, но консерватизмът отрича системата още в нейното начало, докато социа-лизма я тласка към нейния край, за да я измести. Това различие ги прави несъвмес-тими и взаимно отричащи се.

В някаква степен консерватизмът е секуларна защита на православните принци-пи и начини на устройство на човешкото общество. Изправен пред видимите вече про-пуквания на системата, той се опитва рационално, с философски аргументи да доказ-ва рационалната несъстоятелност на новите философски и политически идеи, които време е родило, за да оправдае и обясни тези промени. Това е идеологическа и поли-тическа борба, завършила с неизбежната и пълна победа на новите идеи. Тези идеи радикално променят целия досегашен ход на историята, разрушават статуквото на об-щественото устройство и формират нов тип личност. Проповядва се политическо ра-венство – нещо невиждано до буржоазната епоха. Това означава още, че властта не е от Бога, а се формира чрез избори, в които всички съсловия са равнопоставени и мо-гат да участват във формирането на властта. Консерватизмът се обявява най-остро и категорично срещу „либерализма” на буржоазната епоха и срещу нейната теза за все-общо равенство и всеобщо избирателно право, като се мъчи да докаже на новите хора колко пагубно е да се заличават границите между съсловията и отделните личности, че равенството е невъзможно; че революциите ще доведат до страшни последици. За-щото отхвърлянето на едно неравенство води до утвърждаването на друго, което е по-тежко, непоносимо и коварно, тъй като е основано на егоизъм, спекула, борба за власт и пари, преследване на печалби и безмилостно заграбване на чуждото. Имуществено-то неравенство създаде нови противоречия, разруши морала и нравствеността и уед-накви стемата за всички народи и общества – независимо техните особености, разно-образности и възможности за бързо приспособяване. Общественото съзнание обаче е секуларно, материалистично и рационално и секуларните доказателства, които кон-серватизмът му дава, са недостатъчни. Духът просто е излязъл от бутилката и никой не чува предупрежденията – все едно дали са изричани от философи, писатели, ми-слители. Малцина са тези, които желаят старото да се запази. Заразата от либерали-зма е неудържима, а ходът на историята е неумолим.

3.Очевидно е, че ако днес е възможен консерватизъм във формата на политиче-

ска идеология или философия, той не може да проповядва запазване на статуквото и

62

отказ от политическото равенство и всеобщото избирателно право – макар в крайна сметка в това също да има смисъл и вероятно един ден човечеството ще се върне към предишни състояния. За запазване на статуквото би могъл да пледира някакъв буржо-азен консерватизъм, изплашен от популацията на политически идеи, застрашаващи именно буржоазно-капиталистическата система в сегашния й вид. Системата очевид-но се променя и по логиката на същите онези философски учения, които я предреко-ха и оправдаха, тя се изчерпва, изражда и отива към своя край.

„Истинският” консерватизъм е антибуржоазен, какъвто винаги е бил. Но сега той не е проаристократичен – особено в държави като България, в които аристокрацията е ликвидирана още през ХІV век.

Тогава какво иска да съхрани той, към какво се стреми, какво отрича и какво ут-върждава?

Като отрича прогреса, социалното равенство и всеобщото избирателно право, кла-сическият консерватизъм залага на традицията, на установените форми и начини на функциониране на обществото и държавата. Т.е на онова, което се е доказало като по-лезно и укрепващо морала и реда. Разбира се, не става дума за завръщане към при-митива на миналото, за отказване от достиженията на цивилизацията, а за формира-не на представи, начин на мислене и поведение по високи образци и чрез образоване с класика, история, изкуство. Умереният национализъм, сведен до родолюбие и уваже-ние и познаване на историята, е важен съставен елемент на днешния консерватизъм. Това означава, че патосът не е за връщане на потурите и цървулите, седенките и бе-ленките, а за възстановяване на добродетели, за сравняване на днешния морал с пре-дишния. Историята на буржоазната епоха ( и в България също) е достатъчно дълга, за да не бъде вече трудно да се анализира тя не само като епоха на технически нововъве-дения, войни и революции, но и като епоха на антихриста. Тя разруши не неравенство-то, а добрите нрави, смирението, християнския начин на живот. На тяхно място се по-явиха престъпност, насилие, поквара, егоизъм, които дори са провъзгласени за високи нравствени добродетели, необходими за оцеляването и утвърждаването на личността, за праведен и благороден живот.

Либерализмът разрушава и държавата. Историята на модерната епоха е всъщност история на отпадането на националната държава и заменянето й с квазидържава от рода на политико-икономическия Европейски съюз в съдружие с корпоративната държа-ва. Изместването на националната от корпоративната държава променя изцяло битие-то на нацията, като практически я лишава напълно от самоопределение и самоуправле-ние. Това, което беше смисълът и гордостта на модерната епоха, днес се премахва от набиращите сили и тотално политическо влияние корпорации. В някои отношения този процес сякаш дава основание да се говори за формиране на нов тип аристокрация, ко-ято фокусира в себе си властта, отделяйки останалите съсловия от нея. Корпорациите се превръщат все повече в особен вид феодални владения, в които се закрепостяват стотици хиляди хора, за да служат на целите им. Разликата е в това, че корпорациите са юридически, а не физически лица и политическата им власт е анонимна и неафиши-рана. Тази власт обаче ще се персонифицира все повече и повече и тогава няма да се крие, защото ще стане публична. Националната държава ще играе ролята на координа-тор, на „просветен монарх”, който повече ще представлява, а по-малко ще управлява. Тя по дух е „безродна”, атеистична”, несъстрадателна, винаги механично обективна, не се трогва от нещастия и никога не мисли за тези, които страдат. Нейната имперска цел е безстрастно постижима. Големите и важни решения, отнасящи се до стабилността на системата, нейните финанси, икономика и „голяма политика” ще се взимат от корпора-циите. Тяхната власт се гарантира от силата и могъществото на парите, които притежа-ват и произвеждат.

Корпоративната държава напълно разсейва мита за демокрацията, равните права и всеобщото избирателно право, който зарази народите и ги мотивира да извършат бур-жоазните революции.

И все пак, миналото винаги е най-верният критерий за оценка на актуални факти и събития, защото в него е традицията и проверената истина. Неговият разум е по-силен

63

от разума на настоящето, защото е изчистен от подробности и е проверен от опита. Ако четем историята именно като осъществен социален, национален и глобален опит, ще знаем повече за логиката на процесите и за границата на човешките намеси в тях. В нея е записано какво се е случвало, когато човекът е вървял срещу историята и традиция-та; когато се бърза или бави повече от допустимото; когато се повтаря буквално чуждия път и се възприема всичко, идващо отвън като добро и полезно.

Но историята трябва да се чете правилно, без патос и предубеждения, умерено, не в захлас, като се откриват идеите, техните носители и смисълът им, а не непременно героизмът. Дори и да го няма там, където сочим с пръст. Защото сега са нужни не патос и героизъм, а проникновен анализ и осмисляне на българската история, за да се откри-ят в нея реалните национални добродетели. Робуването на научни и политически пред-разсъдъци не носи резултати и не помага за намирането на верния път. Много от бъл-гарския национален опит не се изживява днес, защото не се познава и защото се робува на инерцията и комплекса за малоценност.

У нас се говори за традициите като за фолклор и като някаква идилична патриар-хална действителност, която е смешна в своята наивна добродушност и целомъдрие. Та дори и на изостаналост и простотия. Това също е плод на лошото познаване на ис-торията, литературата и изкуството. Подведени от патоса на Иван Вазов ние все още възприемаме само като героична нашата история от възраждането. И твърде малко, за да не кажа никак, обръщаме внимание на разрушителните процеси по онова време, за пораженията върху националното ни своеобразие и традицията необходимостта да ус-коряваме историята, за да се изравняваме с „Европа”. Историята бърза с нашата наци-онално-освободителна и буржоазна революция, а революцията е все още неосъзната и неузряла от цялата нация. Героичните жестове са като саможертвени припламвания, избухвания на страсти, сигнали за настъпващи събития и явления, но те не придоби-ват онова значение, което по-късно Вазов и Захаий Стоянов ще им придадат. Така са-мата ни история остава неизживяна докрай и недовършена от самата себе си. По тази причина у нас отрицателните характеристики на социално-икономическата система се възприемат за далеч по-уродливи отколкото са на Запад. Това е важен опит, същест-вен белег на националното ни облик, който трябва непременно да се отчита и да се съ-образяваме с него.

Консерватизмът е отрицание на това прибързване. Вярно е, че често то е неизбеж-но, наложително, полезно, ала ускоряването хода на историята трябва да бъде осъз-навано в целия му мащаб и с всичките последици, произтичащи от него. Обективната му потребност налага субективна мотивировка, стратегически разчети и пресмятане на рисковете. От друга страна обаче историята никого не чака. Геополитиката налага стро-ги изисквания за всеки участник в „европейския концерт”, а сега, когато целият свят за-почва да става едно цяло, да се бавиш и изчакваш, означава гибел за нацията и държа-вата. Ние сме задължени да изживяваме всеобщата история в съкратени срокове, но за сметка на това знаем чуждите грешки и имаме възможност да не ги повтаряме.

За да не повтаряме чуждите и собствените си грешки е необходимо да размишлява-ме за тях, да ги преценяваме и конкретно-исторически (т.е. в контекста на тяхното ста-ване) и като потенциално случващи се в актуалната обстановка. Така ще се отчете ед-новременно техният обективен характер и субективните причини, които са ги породили и наложили. Но такъв размисъл е възможен в рамките на определена философска сис-тема, методология и дори идеология, където нещата могат да бъдат сглобени и подре-дени в някаква йерархия, където връзките между фактите, явленията и личностите са неразкъсваеми и подробно проследени по определен начин.

4.Оцеляването и съхраняването на нацията е пряка зависимост от това дали нейното

минало има някакво бъдеще. Т.е. дали ще се помни, изучава и анализира задълбочено като опит и пример, който е полезен за настоящето.

Иначе миналото вечно ще бъде в миналото и там един ден тихо и незабележимо ще умре...

64

ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТОФИЛОСОФИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ИДЕАЛИЗЪМ НА БОРИС ГЕОРГИЕВ СРЕЩУ МОДЕРНИЗМА НА ВАСИЛИЙ КАНДИНСКИ И ИГОР СТРАВИНСКИ.Две портретни рисунки на Борис Георгиев от обучението му в Мюнхен от фонда на НХГ- София

Пламена Димитрова-Рачева

Художникът Борис Георгиев от Варна твори след първото десетилетие на ХХ в. във време-то, когато модернистичните художници изхвърлят от произведенията си природата. Те приемат теорията за ”изкуство за изкуството”, за естетическия индивидуализъм и редица научни идеи и възгледи, които в началото на ХХ в. започват да променят психологическата атмосфера, фи-лософията и взаимодействията на изкуствата в обществото.

През март 2008 г. НХГ организира в София юбилейна изложба за 120-годишнината от рож-дението на Борис Георгиев. За първи път, изследователите и почитателите на изкуството ви-дяха в нея 30 изключително интересни рисунки от ранния период на художника, свързан с обучението му в Баварската художествена академия в Мюнхен и от първите години на самос-тоятелната му художествена практика. Колекцията с рисунки бе предоставена и подарена на НХГ от осиновената дъщеря на художника г-жа Вирджиния Джакомети благодарение на наше-то дългогодишно сътрудничество. Така стана възможно, рисунките да станат част от национал-ната ни съкровищница на изкуство и бъдат от тук нататък изследвани по-обстойно с оглед на развитието художествения стил и на философията на изкуството на Борис Георгиев. През 2008 г. Варненската галерия, която носи името на художника, организира изложба с представянето на колекцията рисунки от НХГ, творби от фонда на галерията и документални материали. Тя бе открита и представена на 1 ноември - рожденната дата на художника с лектория и прожекция на документален филм за живота и творчеството му. Изложбата стана повод и за настоящото изследване, в което ще фокусираме вниманието върху първата група рисунки от колекцията, създадени по време на следването на художника в Мюнхен. Ще се наблегнем върху две от тях. Едната представлява малка портретна скица на големия руски композитор Игор Стравински. Другата е фигурална композиция представяща руския художник Василий Кандински, рисуващ в ателието си в Мурнау. Идентифицирнето на образите като портрети на упоменатите личности има важно значение за изкуството и биографията на Борис Георгиев. Чрез тях могат да бъдат обяснени някои от контактите и обкръжението му, случили се в престижната и прогресивна ин-телектуална среда в Мюнхен. А те несъмнено са фактор във формирането на философията на изкуството на младия художник. Но както ни подсказва стилът на изкуството на Борис Георги-ев, неговите публикации и текстове към лекциите и изложбите му, в същността си философи-

65

ята му е дълбоко противостояща се на тенденциите на модернизма в европейското изкуство.През 1909 г. художникът пристига в Мюнхен от Русия. Преди това той е учил в Художест-

веното училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Санкт Петербург при Нико-лай Рьорих, учителят открил пръв големия му талант на художник портретист. Обучението му в България, Русия и Германия, пътуванията му в Европа и по целия свят оставят трайни сле-ди в мирогледа и в стила му, определен по-късно от изследователите на неговото изкуството като идеопластична живопис, с влияния от изкуството на Ренесанса, сецесиона и символизма.

С рисунките от Мюнхенският период на Б. Георгиев започва формирането на художестве-ният му стил, белязан с големия му талант на психолог и на майстор на изтънчената рисунка. В графичните ескизи и портрети от колекцията на НХГ постъпили като дарение в 2008 г. разпоз-наваме образите на негови преподаватели – проф. Анджело Янк и Петер фон Халм, професо-рите Ломини и Коловани, както и неговите състуденти – художниците Еуженио Пратти, Мири-ам Купланд, Пио Солеро и др. Това идентифициране стана възможно благодарение на богатия фотоархив на художника, достъп до който ми предостави г-жа Вирджиния Джакомети, за което още веднъж й изказвам моята дълбока благодарност.

В стила на една група от мюнхенските рисунки на Борис Георгиев, в които преобладава “елегантната линия и нарцистичната форма”, както е в триптиха “Натура”, “Етюди с голи тела”, виждаме силното влияние на професора му Анджело Янк, един от най-ярките представители на изкуството на сецесиона.

В друга група отнасяме някои портретни скици, езкизи и композиции, като напр. “Василий Кандински”, “Ателието по рисуване”, “Стаята на художника” и пр., в които е налице осезаема тенденция към смели графични сецесионни решения със сатирично-хумористично звучение. Още тук се вижда как и в двата принципа, които използва Борис Георгиев, се отразява многоли-кият и многопланов образ на сецесиона в графичните форми. Заедно с това художникът усво-ява и най-доброто от немското изкуство в този период – свободомислието и остроумието. Това му дава стабилна база, от която се заражда и развива неговият художествен стил. Има и дру-га любопитна подробност, която не можем да пренебрегнем при анализа на рисунките. Голяма част от тях са направени върху паус, имат свободни формати и често са изрязани близо до са-мите изображения. Рисунката на паус, колажирането на изображения и самият графичен език ни дават основание да допуснем, че те са били предназначени за публикация в печатно изда-ние. Обект на допълнително наше изследване е дали това е било хумористично-сатиричното списание “Симплицисимус”, което, както пише в своята книга проф. Валентин Ангелов “Мюнхен в изобразителното изкуство”, Александър Божинов “прелиства” между 1902-1904г., а по-късно и препечатва части от него в своя в. “Българан”.

Тук в настоящето проучване, ще се ограничим върху двете рисунки с упоменатите портрет-ни изображения. Те са важни като артефакти, показващи връзките на българския художник Бо-рис Георгиев с руската култура и интелигенция, чиито представители са художникът Василий Кандински и композиторът Игор Стравински. В началните десетилетия на ХХ в. те, както се знае, имат авангардна роля за руското и за общо европейското изкуство.

Портретните рисунки също са свидетелство, че за студента Борис Георгиев от Баварската Кралска художествена академия и Философския факултет на Университета в Мюнхен среща-та (или срещите) му с тези гениални творци се оказват естетически повратни, защото те никога не стават съмишленици или съидейници в изкуството, и никога повече не се срещат в живота.

На първата рисунка виждаме изобразен Игор Стравински. Създаването на портрета можем да отнесем към 1910-11г., ако съдим по фотографиите от албума на Георгиев, които са дати-рани. В тях виждаме заснета трупата (на Дягилев) на балета “Пролетно тайнство” в сценични костюми. В центъра на фотографията с актьорите разпознаваме и Борис Георгиев, облечен в сценичен костюм и застанал до Аркадий Бессмертний. В албума има още няколко портретни фотографии на Бессмертний направени с художествена обработка на образа от Борис Геор-гиев, както и още 4, на които ги виждаме двамата заснети заедно. В колекцията има една мал-ка, но майсторска рисунка представяща Бессмертний в полупрофил със събрани една в дру-га ръце.

На портретната рисунка композиторът Игор Стравински е изобразен седнал на виенски стол, с обърната на дясно глава към зрителя. Той е облечен в елегантен костюм с вратовръзка с широк възел, има пенсне на дясното си око. Дясната му ръка е с пръстен на кутрето и с ци-

66

гара. Тя е подпряна върху облегалката на стола, а лявата ръка е положена скута. Ръцете му с изящните си тънки пръсти издават финес, чувственост и аристократизъм. Фигурата е с кръс-тосани един върху друг крака, разположена е по диагонал и заема цялото изобразително поле на листа. Рисунката е контурна, но с характерната за Борис Георгиев точност и емоционална вглъбеност. Изпълнена с молив върху паус, което и предава изящество и е с размери 26/10,5 см.

След по-малко от 10 години през 1920 г. Пабло Пикасо ще нарисува графичен портрет на Игор Стравински отново, в напълно сходен, но композиционно в огледален вариант. Рисунката му се намира в частна колекция в САЩ, и е публикувана с кат. № 20 в албумното издание “Гра-фиката на Пикасо” на Издателство Москва, 1967 с предговор от Иля Еренбург и Михаил Алпа-тов. Размерите и са 61,5 х 46,5 см, има датировка 24-5.20. и принадлежи към серията портрети – гротески на Пикасо. Двамата творци се запознават през 1917 г. и за балета на Игор Стравин-ски Пикасо прави в следващите години много декорации. Както в портрета на Борис Георги-ев, така и в по-късния от Пикасо разпознаваме едни същи атрибути на образа - стола, костю-ма, вратовръзката, пръстена на малкият пръст на лявата ръка, но тук Стравински е изобразен с кръгли очила. Образът му излъчва същата вътрешна вглъбеност, линията е подчинена на ня-какъв скрит експресивен ритъм. Портретната рисунка на Игор Стравински от Пикасо е ценна, защото разказва за историята на изкуство, не само за запознанството им, но и за пълноценно-то им творческо сътрудничество разгърнато в общите им проекти и в общуването им.

Философският субективизъм в прехода от природата към абстрактното е водещ стил в из-куството на авторите и на новата модернистична живопис. И ако на единия й полюс условно можем да поставим художника Василий Кандински, станал синоним на световния абстракцио-низъм, то на противоположния полюс е Борис Георгиев.

В нашето изследване особено важна се оказа една рисунка с елементи на гротеска пред-ставяща интериор на художествено ателие. В дъното се вижда голям прозорец, а в предения план са разположени две фигури.- мъжка и женска. Това е рисунка с молив върху паус с раз-мери 32,5 /22 см. В композицията допускаме, че е изобразен художникът Василий Кандински в неговото ателие в Мурнау. Тук той е в профил с голобрадо лице. Снимки на Кандински от тези години ни показват, че често е променял имиджа си от голобрад към малка остра брада и мус-таци. В една ескизна рисунка, представяща по вертикала три отделни изображения на худож-ници в ателие, направена година по-късно, можем безпогрешно да разпознаем в централната фигура профила на рисуващия Василий Кандински.

Портретната композиция с Кандински и Габриеле Мюнтер в ателието в Мурнау вероятно е направена през м.февруари – март, 1910 г, ако съдим и по зимното облекло на персонажите. Според тогавашната мода, художникът е облечен с дълго вталено палто и над него има дълга престилка. На една обща снимка на студентите в школата на Магидей от 7.ІІІ.1910 г. виждаме Борис Георгиев, заснет в подобно облекло. Той е застанал силно в дясно от групата на своите състуденти и вталената му престилката покрива цялият му ръст.

В рисунката виждаме, че изобразеният художник е с четки и палитра в ръце. Фигурата му е леко приведена напред и с четка нанася багри върху голямо живописно платно поставено на статив. Върху темето са поставени очилата му. В дясно от него в гръб е застанала наблюдава-ща го дама. Вероятно това е дългогодишната му приятелка, художничката Габриеле Мюнтер. Можем да разчетем в картината стила на абстрактната живопис с фигурални елементи - пей-заж с Витлеемската звезда. Композицията е затворена в контурна рамка, има сигнатурата на Борис Георгиев долу вдясно. Рисунката е изпълнена с молив върху паус, с изключително май-сторство в линеарен гротесков маниер. Както портретът на Игор Стравински, така и тя несъм-нено документират близкото познанство между художника и персонажите. Този факт не е до-кументиран и коментиран от изследователите на изкуството до сега, но той е повод, да бъдат обяснени много от записките по лекциите на Борис Георгиев, по които той е изнасял по време на изложбите ци, тълкувайки мисията на своето и на модерното изкуство.

Времето, в което Борис Георгиев се е запознал и е нарисувал художника съвпада с пери-ода, в който Кандински прави своя пробив към абстрактното (1910-1914г.). Той подготвя твор-бите си за ІІ изложба на Новото Мюнхенско художествено обединение - (НМХО), представена в новата галерия на “Танхаузер” на 1-11.1910. Участва също в Международен салон в Одеса и в организираната от Ларионов изложба “Вале Каро”. През 1911 г. участва в публикацията “На

67

борба с изкуството” и поставя началото на алманаха “Синият конник”. Организира изложба на едноименната група. От този период (1911 г.) са неговите известни творби “Св. Георги І”, “Зима край Мурнау”, “Импресии”, “Есен “ и цикъл “Композиции” и др., които несъмнено имат стило-ва близост с маркираната в рисунката картина с Витлеемската звезда. Пипер издава в Мюнхен студията на Кандински “За духовното в изкуството” и това се оказва особено важно за форми-ране опозиционната на него философия и естетиката на изкуството на Борис Георгиев .

Несъмнен е факта, че Борис Георгиев е посещавал неколкократно ателието на художни-ка и в Мурнау и в Мюнхен. Както пише в своето изследване София – Мюнхен. Траектории на общуването Ружа Маринска българските художници, които по това време се обучават в Мюн-хен, са дистанцирани от интернационалната група на Кандински поради “народопсихологиче-ска боязън от крайности или още нещо?”. Но Борис Георгиев, който идва в Мюнхен от Сакт Пе-тербург, внимателно анализира възгледите и новите идеи, които Кандински генерира в руското и в европейското изкуство и можем да твърдим, че той не само не ги приема, но ги оспорва, за-щото не открива в тях хуманизиращата мисия за модерното изкуство в новия свят, разтърсван от кризи, войни и общочовешко страдание. За да отхвърли предубеждението, че изкуството, може да бъде израз на познанието на собствените сетива, художникът Борис Георгиев през це-лия си творчески път подготвя и изнася в своите изложби в Италия, България, Сърбия, Индия, Бразилия цикъл с лекции, в които открито ругае идеите на Кандински. В записките му можем да прочетем: „За тях изкуството значело, да се даде концентриран, пряк израз на чувството, сво-бодно от видимото съществувание на света. Де е логиката във всичкия тоя абсурд? Един от ти-пичните му представители е Кандински. Той искал и предавал своето “аз”, чрез вдълбочаване в глъбините на своята душа, гдето нямали достъп нито представата, нито понятието, дето ца-рува хаос, дето може да се намери като душевен материал, само преживяното видение, още неоформено, далеч от всеки ум, от всяка причинност. Мирогледът и непосредственото отноше-ние към явленията не е главното за него. И продължава - Питам, как тоя тъп и див хаос, може да бъде обект за реализиране в художествени форми, как може той да претендира за обектив-ност в смисъл на предизвикване аналогични емоции у зрителя, когато самия художник не раз-бира каква бъркотия става в него.”

Борис Георгиев е олицетворение на художниците, които остават в плен на фигуралното из-куство и по-точно на идеализма като особен възглед за света. За това известния художествен критик Стефан Митов посвещава през 1932 г. специална студия във в. Литературен глас” оза-главена “Борис Георгиев и неговият художествен идеализъм”. Действителността за Георгиев е видяна в нейните зависимости от индивидуалното човешко съзнание, както е характерно при субективния идеализъм, и в нейния “надиндивидуален космичен дух”, както е при обективния идеализъм. За разлика от модерните художници, които Борис Георгиев с неприкрито възмуще-ние коментира и оспорва, той не се дистанцира от реализма и от природата като обект на изку-ството. В неговите непубликувани записки, които за първи път цитираме по този повод четем: „Нямат право футуристите и експресионистите да се сърдят, че не ги разбират простите смърт-ни, защото здравият човешки разум и чувство не може да възприеме изроденото и патологич-ното, въпреки всички техни мъдрувания и теории.

Не предизвиква ли изкуството направо, без мъдрувания, всекиго в душата едно благород-но, религиозно чувство – значи, то е подозрително, или изкуство от много долно качество.”

За художника Борис Георгиев картината сама по себе си в своята материална форма изоб-що е нещо относително и несъвършено, но тя в същото време съдържа потенциално един въ-трешен мистичен пра-образ на вечните ценности, които се възприемат не с физическите пет чувства, а чрез духовната интуиция. Изкуството му не е обвързано натурно с реалността, за-щото в картинното пространство, тя е доведена до един съвършен естетически образ и форма, които я превръщат в обект на съзерцание. Посредством съзерцанието зрителят, както написа Айнщайн по повод своя портрет от Борис Георгиев, може да достигне до усещане за Вечност и хармония с заобикалящи мир.

Това, което е присъщо за религиозното изкуство, художника-идеалист и символист Борис Георгиев с автобиографичното по съдържанието си творчество обвързано с тайнствата на при-родата, пожела да наложи като нов художествено-философски стил в изкуството на ХХ в. Ус-пява ли да постигне всичко това в изкуството си, трудно е да се каже, а може би все още е рано или е една красива идея, плод на несбъднат художествен идеализъм.

68

ФИЛОСОФИЯБЕРГСОН ЗА НЕУДАЧНИЦИПо случай 150 - годишнината от рождението на френския мислител

Розалия Йорданова

Споменаването на Анри Бергсон има особено дълбоко значение за мен. То ме отвеж-да в студентските ми години, когато случайно попаднах на този мислител. По мое време той не беше включен в задължителната програма по съвременна философия. Тогава не съм предполагала, че изборът, който правя, ще носи толкова различни смисли в личния и професионалния ми живот. Защо „Бергсон за неудачници“ ли? ...Ами четете нататък!

От шест години живея в eдна цивилизована европейска държава, в една съвременна приказка, където чистота и ред са издигнати в култ и навред се наслаждаваш на красиви и спретнати къщи, на усмихнати и любезни хора. Един практически триумф на Фройдови-те анализи за културното развитие на човечеството...

Тук са пуснали корени хора, дошли от цял свят: някои от тях подгонени от войни, дру-ги от немотия, трети по лични причини... А местните? Те са хора, самодостатъчни на себе си и тъкмо затова основните им проблеми са свързани с „интегрирането“ на чуждозем-ците, лесно излизащи от съществуващите правила и рамки. За тяхното кратко описание чудесно приляга рекламата на известна марка шоколад: „Квадратен, практичен, добър“.

Първоначалното ти впечатление на обикновен турист е, че местните се усмихват ви-наги и сърдечно. Като се позадържиш тук и се позамислиш, проумяваш всъщност, че ус-мивките са някак насила и през зъби. През тези шест години в съзнанието ми се оформи-ха образи, които бих искала да представя някой ден в басни.

Местните пленяват с умението си да благодарят за всичко, отблъскват с незнанието да се извинят или признаят грешките си. Слушат с напрегнато изражение как „спънато“ се изразяваш и енергично кимат с разбиране, но всъщност не разбират. Не защото не вла-

69

дееш безупречно езика им, а защото мислиш по различен начин. Ти си оставаш в техните очи завинаги дошлия от не-цивилизацията. Добре си дошъл, ако поемеш работата, която никой от тях не би се унижил да върши за жълти стотинки. Дотягаш и смущаваш, когато задаваш въпроси, търсиш права, защитаваш каузи, поставящи под съмнение безупреч-ността на почти идиличното им статукво.

Още в деството си местните са усвоили кое е правилно и че правилното е добро. За-това си позволяват с типичната си озъбена усмивка да те поучават, насочват или съвет-ват. Съобразяват се преди всичко със собствените си желания и удобства, понеже са си у дома. Те са бдителни и помнят, че и съседите им също са бдителни.

Овладяли са изкуството да бъдат търпеливи и да ценят придобитото. Не викат, не се стрелят за отнето паркомясто, не удрят децата си.

Безупречно изпълняват предначертаните им задачи. Тотално се объркват, когато се случи нещо необичайно и трябва да поемат отговорност. Често липсва синхрон и логика в действията на техните фирми и организации, но готовността им да ти помогнат - искре-на или принудена - остава.

Случва се почти всеки ден да не могат да произнесат или напишат правилно името ти, но самочувствието им не страда ни най-малко от това. Просто им липсва саморефлексия, макар че са дали на света едни от най-великите мислители...

Местните, особено по-възрастните поколения, все още сякаш носят една подтисна-тост, предизвикана от фашисткото минало на страната им. Но се намират и не малко „Ле-вичаров“./1/ Нетолерантни, арогантни, крайни... към „неудачниците“ от не-цивилизация-та. Ако някой от тези „Левичаров“ е припарвал до произведенията на Ницше, то той със сигурност го е чел, както дяволът Евангелието и едва ли се е замислял, че посланията на техния сънародник носят най-вече само-отрицаване.

Лупата, през която гледам като чужденец, със сигурност преувеличава... Търси убежи-ще, казвам си, там, където се чувствуваш у дома. И се сещам, че така си казвах и на вре-мето, когато избирах философията на Бергсон за студентски реферат. Излиза, че винаги съм се чувствувала чужденец... Защото в света, който всеки ден си създаваме като соци-ални животни, живеем като чужденци...

Така един ден, отваряйки произведенията на френския философ, открих, че интуици-ята би могла да осъществи „връзка по симпатия“ между мен и останалите живи същества. Че тя пробужда чувството за дълбоко родство с целия останал свят. Самотата ми на чуж-денец - тази, която екзистенциалистите имат предвид - жадуваше Дом. Годините, в кои-то личният ми живот „скъса“ с професионалните ми занимания, ми донесоха просветле-нието защо именно Бергсоновата интуиция е моят дом. Като философски метод тя прави възможно съприкосновението ни с онова, което се намира дълбоко в нас, скрито под де-белия пласт наслоени навици и потребности, които животът в социума ни диктува.

Бергсонизмът, повече от всяка друга философска теория, изисква да бъде „преодо-лян“, да бъде считан само като стълба, водеща отвъд собствените му граници. Той е ори-гинален в отрицанията си, в категоричния си отказ да приеме наготово онова, което се счита за вече доказано. Когато е обект на изследване, над всичко изпъква идеята, че същността на нещата се изразява в траене, и че това траене бихме уловили единстве-но с помощта на интуицията. За френския философ интуицията е единствено адекват-ния метод на познание. Защо? Отговорът на този въпрос трябва да търсим в цялостно-то му творчество.

Ако под метод се разбира определено поведение на съзнанието по отношение на своя обект, то за мислителя да останеш верен на един метод не означава просто да го запа-зиш неизменен, докато обектите, върху които той действува, непрекъснато се променят. Напротив, да останеш верен на един метод означава постоянно да изменяш формата съ-образно материята, така че винаги да съхраняваш прецизността в уравновесяването им. Този философски метод се състои в преодоляването на всички трудности, произтичащи от разсъдъчната представа за изменението, посредством една все по-изтънчена инте-лектуална работа. Бергсон специално подчертава, че философията притежава различни степени на задълбоченост на мисленето, които отговарят на различни нива на интензив-ност на интуицията. Последната е непосредственото съзнание,

70

което съзерцава траенето, без да го измерва;което го улавя, без да го спира в постоянното му изменение;което взема себе си за обект на изследване.Тя е едновременно и спонтанна, и промислена; и зрител, и участник, тя е единствени-

ят начин да се поместим в траенето отведнъж , в чистото траене, за да сме в състояние да си представим творчеството, новостта, непревидимостта. Щом нейното царство е жи-вотът на духа, то тя би правила всичко възможно да улавя в нещата, дори и в материал-ните предмети, тяхната съпричастност към него.

За да поясня тук какво имам предвид, много би ми помогнало нещо, което открих пре-ди години, изследвайки Бергсоновите произведения: една схема с „онтологически“ и „гно-сеологически“ конуси, показваща, че в интуицията за траенето е налице едно типично за цялото му творчество противопоставяне: от една страна, динамичността на непрестан-ния поток на световното изменение, а от друга, статичността на точката, от която изблик-ва способността ни да се докоснем до духовната същност на всичко съществуващо.

Разгръщането на Битието предполага различни нива на осъществяване, така както „разстилането“ на интуитивната способност изисква отделни степени на проявление. Взе-та в чисто физически план, онтологическата реалност може да бъде уловена от сетивна-та интуиция; в своята социална форма, действителността дава простор на развитието на естетическата, метафизическата и моралната интуиции; а достигнала най-високата точка на съществуването си - духовната общност на малцина привилигировани личности, приз-вани да променят целия човешки род, тя съдържа в себе си мистичната интуиция, т.е. ви-сшата форма за разбиране на Битието. На това най-висше ниво дивергентните посоки на еволюционното движение се събират отново в едно цяло, за да се върнат към изначал-ното си единство: интелектуалността и материалността, избликнали от жизнения порив, се сливат - посредством мистичния опит - в божествената творческа същност. Разгръща-нето на еволюцията е победа на духовното начало над материалното. Човекът е нейният „raison d‘être“, защото способността му за рефлексия и саморефлексия му отрежда осо-бено място: между сляпата необходимост на животинското съществуване и чистата сво-бода на Бога. И тъй като животът има психическо естество, на човека е предоставена възможността - потъвайки в дълбините на собствения си Аз - да улови ритъма на цялата вселена, защото притежава „вътрешното чувство за напрежение“, което е ограничено за всеки даден момент от развитието на отделния индивид, но е безпределно в основата си и тъждествено с общия тласък на всемирния живот.

Това вътрешно чувство за напрежение е интуицията. Тя е прост акт на възприятие на непосредствените данни на съзнанието, взети в тяхната цялостност и неделимост (в „Опит върху непосредствените данни на съзнанието“); съвпадение на субекта със самия себе си, позволяващо му мигновено и непосредствено да се трансцендира и „потопи“ в други същности, включително и в материята (в „Материя и памет“); интелектуална сим-патия, посредством която се отзоваваме във вътрешността на предмета, за да се слее с неповторимото и неизразимото в него (в първия вариант на „Въведение в метафизиката“) ; едно „усилие sur generis на духа“, което следва деградирането на свръх-пространстве-ното в пространственост; едно вдъхновение и „отвърнатост“ от всекидневния ритъм на живота (в „Творческата еволюция“ и „Смехът“); способност, която би ни накарала да уча-ствуваме, посредством духа, в действието, което създава един предмет, т.е. способност, осъществяваща съвпадението между акта, с който нашия ум познава истината, и акта, с който Бог я създава /във „Философската интуиция“/; емоция, която разтърсва изоснови дълбините на човешката душа; индивидуализирана форма на внимание, „проста визия“ на една „проста действителност, спрямо която инстинктът и интелектът са само гледни точки“ /в „Двата източника на морала и религията“/. Още в „Материя и памет“ се прокрад-ва идеята за нейната незаинтересованост и безкористност - идея, която ще бъде така до-бре развита след това в „Творческата еволюция“.

Другото име на Бергсоновата интуиция е вдъхновение. Препоръчваният от мислите-ля метод се състои именно в преоткриване на вдъхновението: като се започне от умени-ето за четене, което изисква „да си присвоим в някаква степен вдъхновението на автора“ /2/ и се стигне до живота на мистиците, които правят усилие да се слеят с божественото

71

творческо вдъхновение. Интерпретирането на интуицията като вдъхновение, като „отвър-натост“ от живота намира потвърждение, както в книгите му, така и в спомените на него-ви ученици.

Единствено интуицията „изненадва потенциалното в момента, в който то преминава в действително“. /3/ Ето защо тя е винаги там, където има порив, импулс, стремление. Тя е трудна и краткотрайна, изплъзваща се и неизразима в готови понятия и схеми. Нейното движение трябва да съвпадне с движението на обекта й и, заедно с това, да бъде „дуб-лирано“ от усилието да се изготвят понятия по мярата на предмета. Тя по-скоро подпома-га творческото начало на живота, отколкото да го поражда: нейната пълнота се изявава, когато са налице едновременно две, на пръв поглед несъвместими, характеристики: съ-зарцанието и творческата дейност. В нея познавателният акт съвпада с акта, пораждащ действителността.

Неслучайно Бергсон подчертава първостепенната важност на понятието за траене в своята философия. То показва, че в основата на нашето утилитарно знание „мъждука“ една смътна интуиция. Нашето съзнание е в състояние да схване и развие тази интуиция, като използува всички аналитични средства да открие и премахне илюзиите, които само‘ поражда. Теориите за възприятието и за материята показват, от своя страна, че духът - благодарение на едно огромно усилие да симпатизира на ритъма на разгръщане на мате-рията - може да си създаде представа за нея, тъй като в основата на всички наши възпри-ятия е налице съвпадение помежду им, което би могло да се нарече чисто възприятие.

Така, според философа, задачата на позитивното научно знание е да даде на човека средство да се откопчи от практическата насоченост на действията си и да улови непо-средствените, първичните данни на сетивата и съзнанието, да се освободи от изкустве-ното разлагане на действителността, извършвано непрекъснато от страна на разсъдъка. Задачата на философията е да предприеме същото, но вече не на територията на мате-рията, а в областта на живота и на духа. Няма съмнение, че философията се намира в ситуация, многократно по-сложна от тази на науката, тъй като трябва да преодолее оби-чайната посока на мисленето, практическата.

Нека се опитам да онагледя тези идеи за двата конуса.

ABS е онтологическият конус от „Материя и памет“, а A1B1S1 - гносеологическият от „Въведението“. Линията, която има за начало т. S1 и която се насочва към т. S, изразява именно движението от живота към материята и същевременно движението от интуиция-та към анализа:

първо, защото в отнологическия конус основата АВ представлява чистата памет, „фе-номенът, в който

експериментално можем да уловим духа“ в неговия най-кондензиран вид; върхът S - настоящото поведение на тялото ни, в зависимост от сетивните подбуди, където духът се намира в най-ниската си степен на концентрация - материалността;

второ, защото в гносеологическия конус основата А1В1 представлява данните на се-тивната интуиция, която е неясна, смътна, „разсеяна“ в пъстрата смесица от детайли на миналия ни опит и настоящите ни възприятия, а върхът S1 - интуицията в нейния най-кон-центриран израз: висшата способност за разбиране. Движението на духа от неговата най-чиста форма, паметта, към материята се извършва посредством образ-спомени. Негова-та посока е също тъй необратима, както и тази на движението от висшата способност за разбиране към сетивната интуиция, осъществяващо се с помощта на понятия. Различни-

72

те нива на битието запазват - в по-голяма или в по-малка степен - духовното си естест-во, също както различните нива на познанието съхраняват - малко или повече - присъст-вието на интуицията.

Чрез разнообразната поредица нейни проявления, ние се уверяваме в съществуване-то на по-низши или по-висши от нашето съществувания. Линията S1S изразява „духов-ното вслушване“ в многообразието на живота, чието начало е простата аперцепция за траенето. Според Бергсон, ролята на съзнанието е да предшествува действието и да ос-ветява избора, а различните действия или възможни поведения, от своя страна, предста-вляват множество „концептуални“ насоки на нашето мислене. Интуицията би била реаби-литирана в първоначалната си чистота и благодарение на това би бил подновен контакта с действителността, ако бъде разрушено всичко онова, което потребностите са изгради-ли. За тази цел е необходима изкусността на интуитивния метод, чрез която се различава гледната точка на полезното и обичайното познание от тази на истинското. Това преобръ-щане на нашия опит осветява именно линията S1S, изразяваща прехода от непосред-ственото към полезното. Интуицията, със своята активна природа, извежда духа от лен-ността, присъща на чистата памет. Съществува поне едно битие, което можем да познаем чрез нея: нашия истински Аз, скрит дълбоко под всекидневни потребности и проявле-ния. Но тъй като траенето изобщо е от психологически характер, а неговата подвижност - предмет на интуицията, то познанието ни няма да бъде само интроспекция на душевния ни живот, но и „проникване“ в интимната същност на всичко извън нас.

Отношението интуиция - интелект би било много опростенчески представено, ако се разглежда само като противопоставяне. Интуицията допълва интелекта; в нас те са едно цяло, което постепенно се раздвоява: интуицията винаги ползува помощта на интелекта, за да го превъзмогне, и неговия контрол, за да го пречисти. Чрез интуицията, коятo винаги е прост акт на поместване в конкретната реалност, Бергсон прави крачка напред по отно-шение на Кантовата Критика, която винаги заема гледна точка, външна за противополож-ните идеи, за тезата и антитезата. Френският мислител вижда в интуицията уникална въз-можност за „снемане“ на всички опозиции, разглеждани в по-ранните му произведения. Истинската философия, която прави ненужно разграничаването на „ноумени“ от „фено-мени“, е възможна, ако е налице движещ импулс, осъществяващ пряк контакт на мисълта ни с най-интимната същност на нещата. Интуицията е дългото приятелство с повърхност-ните проявления на реалността, посредством което печелим доверието й, а метафизика-та - цялостният ни опит, а не неговото интегриране. Позитивната метафизика е възможна, единствено благодарение на действената природа на интуицията, чрез която отведнъж се поместваме в конкретното протичане на траенето. Нашето траене е „заключено“ меж-ду чистото повторение /материалността/ и вечността /духовната реалност/. Движението на интуицията между тези две крайности представлява истинската метафизика. „Думите“ позитивна метафизика“ - пише М. Барлоу - ще се появят като парадоксален и провокиращ етикет, който Бергсон използува , за да покаже, че не намира достатъчно научен „сциен-тизма“ на своите съвременници“./4/ Следователно тя би трябвало да съвпада с върха на „гносеологическия“ конус, тъй като с помощта на интуицията, разгръщаща се в серия от актове от различен вид, прониква на различни нива на битието./5/

В късните си произведения философът стига до извода, че анализът представлява същността на науката, а интуицията - оригиналността на метафизиката. Противопоставя-нето им вече е открито. Той допуска, че е необходимо допълнително да прецизира значе-нието на понятията, което му дава основание да „стесни“ смисъла на думата „наука“ и да нарече „научно“ по-специално аналитичното познание на инертната материя чрез същин-ския интелект. Разликата по метод е очевидна: науката се интересува от материята, от „опространственото“ време, а метафизиката изследва духа, реалното траене. Тази разли-ка е точно изведена: науката използува анализа, метафизиката - интуицията, ала и двете имат обща почва и това е опитът. Ето защо няма никакво значение, според Бергсон, как ще бъдат наричани тези две области на знанието: „философия“ или „наука“. Те са еднак-во ценни. Той продължава да подкрепя със същия ентусиазъм, както в началото на века, идеята си за емпиричния характер на философията и непрекъснато доказва тази своя убеденост, обосновавайки метафизическите си размишления с откритията на частните

73

науки /преди всичко на психологията, психо-физиологията, биологията, социологията, ис-торията на мистицизма/. Метафизиката има за метод интуицията, а за предмет - траене-то. Ако да се мисли интуитивно означава да се мисли в траенето, то тогава духът става едновременно и средство, и цел; едновременно и обект, и субект на познанието. Ето защо интуицията се намира в една точка - върха на „гносеологическия“ конус.

Да мислим интуитивно означава да схващаме нещата в непрекъснатостта на тяхното съществуване и, следователно, езикът ни също не е в състояние да го изразява. Още в „Опит върху непосредствените данни на съзнанието“ Бергсон противопоставя своя метод на Декартовите правила за ръководство на ума, на които се опира модерната наука, за-щото те раздробяват, накъсват цялостта. Бергсон би допуснал сериозна грешка, ако това му бе послужило като основание да узакони съществуването на непреодолими граници между научния и метафизическия подход. Но той търси тяхното съвместяване чрез из-граждането на метафизически познавателен метод на основата на интуицията. Надежда-та му да успее нараства с мощния тласък, който математиката на безкрайно малките ве-личини придава на научното мислене и позволява описание не само на готовия резултат, но и на неговото ставане.

И така: Интуицията е методът да познаваме нещата извътре. Учени от величината на Галилей, Нютон и Лайбниц са успели да изведат подвижността като независима реалност и да проникнат в конкретното траене много повече, отколкото са можели да си представят и да изразят. Те са прокарвали бавно и трудно, но сигурно, пътищата към една нова мета-физика, чийто метод се състои най-вече в усилието на ума да надскочи готовите понятия, за да бъде в крак с действителността, която те се опитват да изразят.

Следователно думата „интуиция“ се използува, за да разкрие извора на нашите спон-танни знания и нашето опълчване срещу status quo. Тук е особено важно да не се смес-ват неясната, смътна интуиция и интуицията, която истинският философ се стреми да по-лучи като метод на метафизиката. Внимателното вглеждане в тях ще ни даде богата гама от форми, следващи една от друга. Нека отбележим две:

1. непосредственото познание на духа от самия дух - такова, каквото е „покълнало“ в непосредственото възприятие на Аз-а и след това доразвито от усилието на философа;

2. познанието на духа за всичко съществено в материята, т.е. за всичко в нея, до кое-то обикновеното възприятие и науката не са пригодени да достигнат.

Тъй като траенето е общата същност на реалността, всички тези форми могат да бъ-дат сведени до една дефиниция, дадена още в ранните произведения на мислителя: ин-туицията е аперцепция на траенето. Тя е нашият спасителен изход от социално обусло-вената ленност на ума и чувствата.

Баналното повторение на ежедневните ни роли възпрепятства връщането ни в изна-чалната същност на вселената. Ние не живеем, а съществуваме, без да знаем къде е на-шият Дом. За нас са важни всички случващи се „тук“ и „сега“, взети откъснато от остана-лата ни история. Мислим миналото си отчуждено като „преди“, живеем настоящето си отчуждено като „този миг“, бленуваме бъдещето си отчуждено като „после“, забравяйки напълно, че те са цялото на нашия живот, че има начин да изгоним чужденеца в себе си и че АЗ всъщност съм преди, сега и след в едно...

...Та затова си повтарям: „Търси убежище, там, където се чувствуваш у дома“.

***1. Сибиле Левичаров, полубългарка и авторка на нашумялия напоследък роман

„Апостолов“, където България и българите са представени гротескно.2. H. Bergson, La Pensée et le Mouvant“, Paris 1934, Alcan, 4e éd., p.107.3. Vl. Jankélévitch, „Bergson“, Paris 1931, PUF Quadrige, p. 208.4. M. Barlow, „Henri Bergson“, Paris 1966, Editions universitaires, p. 101.5. H. Bergson, „La Pensée et le Mouvant“, Paris 1934, Alcan, 4e éd., pp. 233, 237.

74

ПРЕГЛЕДКниги

ДА ВИЖДАШ ОЧЕВИДНОТОПо повод „Георги Константинов. „Избрани творби в четири тома, т.1”, 2008

В стихотворението си „Рядка дарба” Г. Константинов просто и ясно формулиранай-важното качество на истинския поет:

Истинският поет виждане само невидимото.Той има и рядката дарбада виждаочевидното.

Ако трябва с две думи да определим особеностите на поета Г.Константинов и на негова-та поезия, то няма как да не го наречем „поет на очевидното”. И с това определение трябва да го отнесем в редицата на големите български поети.

Наистина, очевидното може да се види само от истинския поет, за когото животът е еже-дневие на обикновения човек, който с нищо не се отличава от останалите и именно заради това е толкова интересен. Георги Константинов не толкова опоетизира този живот, колкото го изважда на показ, очиства наслоената от скрупули и комплекси баналност и споделя прия-телски с нас красотата и величието му.

И все пак, стихотворенията на Георги Константинов са малки житейски драми – често дори по-силни и жестоки от Шекспировите, защото нито са измислени, нито героите в тях ре-цитират монолози и изказват поучения за бъдещите поколения. Той пресътворява естестве-ния бит, присъщ на обикновените хора. Кой казва, че там било скучно, равно, безинтересно? Ами нека прочетем стихотворенията на големия поет, за да видим дали е така.

Но тази поезия не е лиричен дневник. Тя е по-скоро вътрешен монолог на един „обобщен” обикновен човек (но не „средностатистически”, получен от анализа на социологическите данни), който притежава очи за собствената си същност. Този човек, дори когато произнася този вътре-шен монолог, не излиза от живота, не го гледа и преценява отстрани, защото той сам е животът.

„Поезията на очевидното” е поезия на самоизразяващия се дух, който оживява живота, осмисля човека и му придава значението, което има като „образ и подобие Божие”. Затова и тази поезия е много естествена. Тя не поражда усещането, че изкуството е нещо специал-но направено, нещо различно и много сложно. Точно обратното, Георги Константинов пише с такава лекота и безгранична простота, та чак те кара да си мислиш, че е писана без усилие или че всеки би могъл да я напише, ако се беше досетил. Но тук е майсторството му да вла-дее формата, без да я натрапва.

Още нещо трябва да се каже за големия талант на Георги Константинов. Обикновено по-езия от рода, която той създава, бързо изчерпва творческия потенциал на поета, ако той е изразител само на собствените си преживявания и впечатления. Тогава започва да се пов-таря, защото пресъхва изворът на тези впечатления. Все пак човек не е в състояние да жи-вее живота на целия народ. Истински големият поет обаче е способен на такъв живот и Ге-орги Константинов го доказва. Той не само не се изчерпва, но сякаш кладенецът на ноговото вдъхновение става все по-дълбок и пълноводен. Новите му стихотворения са също толкова въздействащи, както и по-ранните му.

Дошло е времето за литературоведските анализа на творчеството на Георги Константи-нов. Време е да се посочи неговият огромен принос за развитието на българската поезия на ХХ век и да се оцени високо щедрия му талант.

75

Богомил Райнов. „Писмо от мърт-вец”, 2009Тази посмъртно издадена книга на неот-давна починалия голям наш писател е не-говата оценка и реакция на издадения през 90-години на миналия век дневник на кри-тика Борис Делчев. Някой би възразил, че не е редно да се разпалва спор меж-ду хора, които вече не са живи. Може би наистина се издава излишно напрежение и греховно се ожесточават в нас техните преселени в отвъдното души. Но история-та на литературата не може да се прикри-ва, да се затаяват факти и страсти в нея, да се оставя да говори в спора само една-та страна.Книгата хвърля светлина върху литератур-ните нрави у нас след Втората световна война, показва степента на нетърпимост между враждуващите страни и, може би най-важното, учи на полемично изкуство. Богомил Райнов бе голям майстор на по-лемиката. Впрочем, включването му в ня-коя полемика обикновено означаваше, че е настъпил нейният край. Защото той прос-то я обезмисляше с логиката на аргументи-те и мисълта си.

Владимир Стоянов. Леонид Феодор. „Притча за дървото. Притча о дере-ве”, 2009Интересна книга, създадена от български поет и руски художник-скулптор. Стихотво-ренията на българския поет са продълже-ни от репродукции на руския художник. Или обратното. Все едно. Те взаимно са си вли-яли и са творили своите творби.Книгата е съпроводена от диск със запи-си на авторски изпълнения на поета Вла-димир Стоянов по негови собствени сти-хотворения. Така няколко изкуства се обединяват, за да изразят с думи, образ и звук познанието за живота и да покажат колко сродни са творците на България и Русия.

76

Валентина Плачкинов. „Тлеещи фи-тили”, 2009Дебютът на Валинтина Плачкинова е впечат-ляващ. Макар и малко късно направен, той дава основание да кажем, че в литература-та навлезе един талантлив белетрист с бъ-деще. Разказите й са добре написани, с ха-рактери.В. Плачкинова е автор на „Простори”, затова и „Простори” се надява скоро да види нейна-та втора книга.

„Ярко светило в родната история”, 2009В книгата „Ярко светило в родната история” съдържа материали за живота и дейността на великия български духовник и писател св. Софроний Врачански. Тя се издава по слу-чай 45-годишнината от канонизирането му за светец на Българската православна църк-ва.Св. Софроний е ярка фигура в нашата исто-рия и литература и винаги е интересно да се чете какво са писали и пишат за него изсле-дователите, как се тълкува неговото твор-чество и в какво се състои духовният му под-виг.

Труман Капоти. „Лятно пътуване”, 2006Този роман на един от най-големите амери-кански писатели на ХХ век е бил в неизвест-нот цели 50 години. Дори и неговият автор го е смятал за изгубен. Намерен е през 2004 г. Това били четири ученически тетрадки, изпи-сани на ръка. Началото им е от 1943 г.Проза от най-висок ранг, изящна като изказ – богата на проблеми и човешки характери.

77

Адам Мицкевич. „Кримски сонети”, 2008Адам Мицкевич не е само един от най-голе-мите полски поети, но и вероятно най-пре-вежданият на български полски автор.В това издание са включени преводите на Стоян Бакърджиев, както и преводи на ня-кои от кримските сонети на Никола Ковачев, Иван Вазов, Хр. Кесяков, Людмил Стоянов, Дора Габе и Кирил Христов. Така можем да се насладим на великата поезия на Мицке-вич, но и да проследим как различни поети са го интерпретирали на български, а това означава, че и са се учили от него.Книгата е снабдена с две любопитни статии за българското възприемане на А.Мицкевич от Ванда Смоховска-Петрова и Боян Пенев, както и с библиография на преводите на „Кримски сонети”. В този вид книгата е мно-го повече от преводна антология. Тя умело ни въвежда в многообразието на един поети-чески свят и ни сродява с усилията на бъл-гарските преводачи да го предадат на род-ния ни език.

Валери Ганичев. „Светият и праве-ден Фьодор Ушаков”, 2009Би могло да се каже, че това е документален роман за живота и делото на великия руски флотоводец Фьодор Ушаков, канонизиран от Руската православна църква като светец и покровител на моряците. Ф.Ушаков е свър-зан и с българската история като предводи-тел на руския флот в битката при Калиакра през 1790 г. от Руско-турската война.В края на своя бляскав живот на велик во-еноначалник и строител на руския военен флот, Ф. Ушаков разпродава цялото си иму-щество и става монах.Книгата на Валери Ганичев е увлекателно четиво за военните и духовните подвизи на светия и праведен Фьодор.

78

Анатолий Щелкунов. „Духовное еди-нение”, 2009Анатолий Шчелкунов е генерален консул на Руската федерация във Варна. Преди това, през 90-те години на ХХ век е бил на работа в Посолството на СССР в България. Добре го-вори руски език и познава историята и насто-ящето на България. Това му позволява уме-ло да изучава и анализира българо-руските културни и политически връзки, да утвържда-ва с разбиране тяхното значение за днешна-та съдба на двете държави. За нас, българи-те, е важно руснак да пише по този проблем и да показва на руската историография, култу-рология и политология какви са били тези от-ношения и какво са дали те на Русия.Дано книгата на Анатолий Шчелкунов има успех в Русия!

М.А. Емельянов – Лукьянчиков. „Иерархия радуги”, 2009Много богато и аргументирано изследва-не на проблема за духа и характера на ру-ската цивилизация, разработван в трудове-те на К.Н.Леонтиев, Н.Я.Данилевский, Оскар Шпенглер и Арнолд Тойнби. Да нас този про-блем е интересен и нуждаещ се от изслед-вания, защото по ред причини България е свързана с Русия и познаването на Русия е ключ към нормалното и перспективно под-държане на плодотворни взаимоотношения.Може би е време да се говори не за русофи-ли и русофоби, а за познавачи и клеветници на Русия и на руската култура, политика, ис-тория. Т.е. на „руската цивилизация”.Подоб-ни книги помагат това да става.

„Орфей”. Международно списание за изящна словесност, изкуство и безнес, бр. 1/2009Списание „Орфей”, чийто главен редак-тор е Любомир Левчев възкръсна. „Простори” приветства своя събрат по съдба и мисия и му пожелава да бъде носител на изящното слово, да утвърж-дава красотата и мъдростта на поези-ята.

79

Картини

Марио ЖековМарио Жеков е роден през 1898 г. в Стара Загора. Учи в Държавното художествено ин-дустриално училище в София и в Парижко-то рисувално училище. Един от най-големи-те български майстори на морския пейзаж. Умира през 1955 г.

СъбитияМайски салон на изкуствата – 2009Тазгодишният Майски салон на изкуствата бе много богат на събития и изяви на тво-рци от различни изкуства, живеещи и рабо-тещи във Варна.Наред с писатели, художници и музиканти своя вечер имаше и списание „Простори”. Членовете на редакционния съвет разказа-ха на читателите какво да очакват в следва-щите броеве.Показан бе новият сайт на „Простори”, дело на доц. Стефан Дражев.

80

На 16 април т.г. в Берн, Швейцария, след тежко боледуване почина един от най-го-лемите български белетристи Виктор Пасков.

Прозата на Виктор Пасков е един от най-ярките и завършени творчески светове от края на 80-те и 90-те години на ХХ век. А това време е толкова сложно и драматично, но още живо и скъпо на мнозина българи от онова време. Виктор Пасков е върхът на де-сетилетието, най-добрият сред тези, които тогава навлязоха в литературата. Той най-силно и най-точно осмисли случилото се в целия му драматизъм, социална пълнота и идейно многообразие. Какво се бе случило (то започна още през 69-те и 70-те години и сякаш приключи с поколението на Виктор пасков): разруши се окончателно целостта, хармонията, съзидателният порив, колективизмът. Пистелите на 60-те години постепен-но започнаха да осъзнават предчувствието си за разпадане и гибел на колективистич-ното общество; техните следовници от 70-те и 80-те години бяха обладани от тревогата за “края на времето”. Поколението на 90-те години видя и безцеремонно, цинично дори, заяви, че всичко е приключило; че са останали купища камъни, откъртили се от статуя-та на единството.Настъпил е, казаха те, апокалипсис, безверие и отчаяние. Хората се гледат изподвежди, подозрително и враждебно; те се мразят и непрекъснато кроят пла-нове за отмъщение и насилие. Отмъщението е заради сторен или – още по-абсурдно – непомислен грях; грях към този, който е още до тебе, но ти е чужд и противен. Впрочем, грях означава престъпване на норма, правило, запрещение, осъзната от всички греш-ка, отклонение от морала, удобството и благочестието на хората. А в света на това по-коление писатели и у Виктор Пасков, разбира се, липсва подобно съзнание. Защото и старият морал го няма. Животът вече се основава върху личните правила на всеки един и колкото повече този живот е беден на състрадание и съжаление и е наситен с без-сърдечие, агресивност и разрушителна енергия, толкова е по-желан и успешен. “Всич-ко е позволено!” – това би могло да бъде някакъв принцип за героите на Виктор Пасков, но хората в разпадналото се общество не се интересуват дали нещо е позволено или не (интересен е конфликтът между баща и син в “Германия – мръсна приказка”, къде-то този конфликт е екпониран ). Важното е, че нищо вече не е забранено, защото няма кой да го направи, а и няма кой да спазва забраните. Общуването, доближаването до другия, е поставяне на капани, разчистване на сметки, саморазправи, изблици на жес-токост и наслади от нейните последици. Сякяш светът е зверилник. Да, зверилник е, за-щото и жестокостта е неудържима и е истинската форма на живот. Не че няма порив за нежност, взаимност и смирение; не че няма любов и състрадание, ала те са толко-ва немощни и свенливи, толкова демодирани и смешни, че се възприемат като уродли-ви, вредни и дори опасни. В един свят на раздори и безцелност, на самотност и безпо-мощност пред грубостта,на страх и апатия животът е беден, мизерен , груб и лъжовен. Той протича в крамоли, завист, обърканост, бедност, безсърдечие и самота. Отчужде-нието е последната и най-отчаяната защитна преграда, безумно усилие да се запазиш още малко цял и ненакърним.

Виктор Пасков описа това време, изрази го художествено в блестящи творби като „Невръстни убийства”, „Ций Хук”, „Балада за Георг Хених”, „Германия – мръсна приказ-ка”, а по-късно и в романа си „Аутопсия на една любов” и сборника с разкази „Гледна-та точка на Гоген”.

Бог да го прости!

СКРЪБВИКТОР ПАСКОВ1949-2009