(1892–1975)

ТЪМА

Аз не знам къде отиват дните ми, нито нощите ми къде водят. Не знам. Нито откъде е тази немара към всичко някога желано, нито мъглата грозна над всичко някога чакано, нито забравата жалостна над всичко нявга любено. Мъгла. Кой ли ще ми каже тази нощ какво за мен значат лицата, нещата и спомените на отминалите дни? И къде отиват мойте дни и защо бие тъмно сърцето ми? Къде? И защо? © Иво Андрич © Светлозар Игов, превод от хърватски

Долац – Травник – Сараево – Загреб – Виена – Краков – затвор и лагери – Белград – Ватикана – Букурещ – Триест – Грац – Белград – Марсилия – Париж – Мадрид – Брюксел – Женева – Белград – Берлин – Белград

Отказва, когато „народът се мъчи и страда“, Сръбската литературна задруга да публикува негови разкази. В усамотение той пише първо „Травнишка хроника“ (Travnička hronika), а в края на 1944 г. завършва „Мостът на Дрина“ (Na Drini ćuprija). И двата романа публикува в Белград няколко месеца след края на войната.

За миналото и историята Бъдеще, настояще и минало за мен са части от едно безкрайно време, в него онова, което наричаме минало, за миг се превръща в настояще или бъдеще и обратно! Ако светът познаваше по-добре миналото, вярвам, че много от сегашните недоразумения биха изчезнали. Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък...

За историите “На хиляди различни езици, при различни условия на живот, от век на век, от древните патриархални разкази край огъня в колибите до модерните разказвачи, които точно в този момент излизат от издателствата в големите световни центрове, тече разказът за съдбата човешка, която без край и прекъсване хора разказват на хората... Може би в тези разкази, устни и писмени, се съдържа истинската история на човечеството и може би точно благодарение на тях бихме могли да проникнем в тази история, а дори и да разберем нейния смисъл. Независимо от това дали те говорят за минало или настояще.” От речта при получаването на Нобелова наградата за литература, 1961 г.

За писателя... Човекът, който пише, е като сомнамбул, който умело, далеч от света, се катери по покриви и се промъква там, където никой жив в нормални условия не би могъл да мине. Пробудим ли го, не само че от неговата игра няма да остане нищо, но уплашен в съня си той ще се сепне и ще полети пред очите ни в бездната. Затова нека да оставим писателя на спокойствие и да не го будим от унеса и чудесния му сън, наречен създаване.

"Писанията на Иво Андрич са причинили повече вреди [на] бошняците, отколкото всичките армии, които са опустошили Босна", казва босненският академик Мухамед Филипович. Друг босненски интелектуалец, Мухсин Ризвич, се съгласява с това: "Андрич се приравни с всички ликвидатори на Босна, като описа бошняците по един нелицеприятен начин. Бошняците в произведенията на Андрич са мошеници, неудачници, откачалки и отрицателни характери", пише Ризвич в книгата си, публикувана през 1995 г. под заглавие "Босненските мюсюлмани в света на Андрич".

В собствената си страна… Отвсякъде гонен, навсякъде приет

В Хърватска дори днес Загреб все още не е определил напълно позицията си по отношение на писателя. Самият Андрич е бил склонен да твърди, че хърватската столица никога не го е приемала добре - вероятно поради това, че е ухажвал Белград. Загреб разглежда успеха му в светлината на открито просръбска ориентация.

“Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот - мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки - всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, о т в ъ д.”

За мостовете “Мостът на Дрина”

За мястото му в познатото литературно наследство Сравняван с Димитър Талев и Йордан Йовков от родните писатели или със Стайнбек от световните класически образци: “Ето такъв привкус има и „Мостът на Дрина” – с голямо внимание към човешките страсти и характери, с респект към съдбата и нейните тайнствени повели, с много символи и с една пропълзяла от страниците тъга, която няма как да не обхване читателя. Тъга от безвъзвратното, от неумолимия ход на времето, който захвърля епохите с техните устои далеч назад и носи несигурността на новото и непознатото. И това ново и непознато, колкото и да е модерно, често се явява непосилно за хората от стария свят.”