fhpeo-OUI а ш ц о Itn i lllO l l l · ' · ( ( ' ” · ' iï:i< M ïy · l i t ! I .H 'b 'l i U U I H ·!*■

О сиш веш · р у р ш к ш ш - c il l l l l II/ II I . 'H

Трето, il wm-noéiiomo.Всичко, коет о ще пиците и ще ч\ещ е ти иШ ;;:П?1П77Г5̂ , i ii ni ni·*

Д обре. 6,Vvo, цо скочи,ne и t/h.ii1okonin

Котрин е cmygenmko mi филм i | *3uu -сълио <Ui6y*')<iu|»i 40 u m | .въпроси ..ВъВ филмите Jioевни k|>>- ' ..и.. iom omtoBopum* Ho нишопш освободеното G e#kcyi«Ho ···» " вливтолни коро k f чю дълбоко скрити нш · подозирани мослоуо но i.mu< тик·· · дърАи Само ю гднн м·.· *т 1 кт.щ озовава във випрм по .♦ ь i ■ ■ т д ето немо граници щ-г·· Iе тай н о то убоАищ· ж» ·*·.· i иж < ui | дребен култ и жмоОоте i нк уп»ни п| i Но никога не ншти kin i тпн i - i

Соша Грей изслеово <■* ■·'· 1си стем ата на и етрой ш ......т и т е къ тчета на ч*Лишктне А»·Йане на събитн* и детоили i I* т създава един плашещ, *т и nj.nl1 га собствените «и 4"> «ти I* 1

Ш н ц ч п т т но Д и м и *

* I U t i l I 1 | ) Н ( | И H j l i i j U M H i î t ç T ^ IfellkU1 { М Щ Щ Ш И ? М ' | H .Ü H i ' H V d l

ill i | н н ··■!·■ in I* ·■. it jTustÏH над ж С П Й Л ' ш ш в ’Мг чрВв д

l-Omimo мч · | h I * 1.111111* 'Чф-тИНи! 1 чш уA oiii|//iii4 и Hi 0 111 1 » r t_i » I i i5 Jp itfH lH

{»репет-и I ОТщб»mil (a. 1Ц/4ЙМР fl Gk· 111“

СЕКСЪТ Е ИСТИНСКАТА РЕВОЛЮШЯ - САМО ГОИ ПРАВИ ВСИЧКИ РАВНИ

© Sasha Grey, Inc. 2013 THE JULIETTE SOCIETY Grand Central Publishing Hachette Book Group

© Паулина Стойчева Мичева, превод © Иван Тодоров Домузчиев, дизайн на корица © Издателска къща КРЪГОЗОР, всички права запазени

София · 2013

ISBN 978-954-771-312-3

САША ГРЕЙ

Обществотоп а Жулиет

ПреВод Паулина МичеВа

Всички герои и събития в този роман, с изключение на тези, които очевидно са известни личности, са измислени и всяка прилика с реални лица, живи или мъртви, е чисто съвпадение.

Преди да продължите нататък, нека се разберем. Искам да направите три неща за мен.

Първо.Не се обиждайте от нищо, което ще прочетете на след­

ващите страници.Второ.Оставете задръжките си на прага.Трето, и най-важното.Всичко, което ще видите и ще чуете от тук нататък, си

остава между нас.Добре. Сега, да скачаме в дълбокото.

5

1

Ако ви кажа, че съществува таен клуб, чиито членове са само най-могъщите хора на обществото - банкери, бога­таши, медийни магнати, директори на компании, адвокати, служители на реда, търговци на оръжие, военни, политици, държавни служители и дори висши сановници от католи­ческата църква, - ще ми повярвате ли? Не говоря за илю- минатите. Нито за Билдърбъргската група*, „Бохемската горичка“** или някой друг затворен клуб, в който се кроят планове за икономическо завладяване на света.

Не. На пръв поглед този клуб е много по-невинен.На пръв поглед.Но ако надникнем под повърхността, нещата са съвсем

други.Срещите в него са нередовни, провеждат се тайно. По­

някога в отдалечени и скрити от любопитни очи места. Мястото никога не се повтаря. Обикновено дори не е в една и съща часова зона.

И тези места, тези хора... Нека не си говорим глупос­ти, нека кажем кои, или по-скоро - какви точно са те. Гос­подари на вселената. Или поне Директори на познатата ни Слънчева система. И така, тези хора - Директорите - те из­ползват въпросните сбирки като жизненонужното им вре­ме, в което разпускат от важния си и напрегнат бизнес, а

* Билдърбъргска груба - група от влиятелни личности, които ор­ганизират тайна неофициална ежегодна конференция в някои от най-известните курорти и хотели в света. Името идва от хотел „Бил- дьрбърг“ в холандския град Остербек, където през май 1954 г. се със­тояла първата среща на клуба. — Б. пр.** „Бохемската горичка“ - суперелитно лятно ранчо „Бохемски клуб“, известно като „Бохемската горичка“ (Bohemian Grove), близо до Сан Франциско. Достъпът е само за мъже, основно президенти, висши държавници и бизнесмени. — Б. пр.

7

именно - прецакването на света. Той и без това си е доста- тъчно прецакан, но те не спират, опитват се да го начукат на колкото се може повече хора и мечтаят да измислят още по-садистични и изродски начини за измъчване, поробване и обедняване на останалото жалко народонаселение.

И какво правят в дните си за почивка, когато искат да се откъснат от важната си работа?

Не е ли очевидно?Продължават да чукат.Виждам, че не сте съвсем убедени. Добре, ще го кажа

така.Срещали ли сте някога автомобилен механик, който из­

общо не харесва коли? Професионален фотограф, който не прави нито една снимка, ако не е в студио с включено ос­ветление? Пекар, който не яде кексчета?

Е, тези хора, Директорите - ще ги наричам вече така - са професионални ебачи.

Те ще ви чукат, докато отмалеете съвсем. Ще ви чукат, докато минат през вас и стигнат до върха. Ще ви чукат, до ­като изцедят всичките ви сили, пари, свобода и време. Ще продължат да ви чукат, докато ви закопаят на два метра под земята в гроба. А някои и тогава ще се пробват.

И какво правят, когато не вършат това?Естествено...Трябва да знаете още нещо. Влиятелните хора са като

знаменитостите. Те обичат да се мотаят заедно. Постоянно. Ще ви повтарят до втръсване, че е така, защото никой друг не би разбрал какво е да си на тяхно място. Истината е, че просто не желаят да се смесват с по-нисшите слоеве, с мно­зинството от недодялани и вонящи плебеи, които се кефят максимално, когато станат свидетели на падението на бога­тите и могъщите. Падение, за което е виновно единственото нещо, успяващо, винаги, без изключение, да ги спре поне за малко: сексът.

Затова тези хора, Директорите, професионалните еба­чи, са измислили как да имат на разположение целия секс, който искат, и как да осъществяват най-дивите си и извра­тени сексуални фантазии, без да предизвикат скандал. Кое­то е все едно някой да заяви, че е измислил начин да пърди,

8

без да мирише, но както и д£ е... Правят го зад затворени врати. Всички заедно. Тайно.

Хенри Кисинджър е казал, че властта е най-върховният афродизиак. По онова време той вече достатъчно дълго се е мотаел из коридорите на властта, така че вероятно е знаел много добре за какво говори. Това място е доказателството.

Може да го наречете Клуб за чукане „Форчън Глобал 500“.

Лигата на безсмъртните шибаняци.Световният сексвзрив.Или Групата на големите в секса.Те го наричат Обществото на Жулиет.Давайте. Проверете го в „Гугъл“. Няма да откриете ни­

що за него. Абсолютно нищо. Толкова е тайно. За да не сте напълно на сухо, ще ви дам малко информация и предис­тория.

Обществото на Жулиет е наречено по името на една от двете сестри героини, създадени от маркиз Дьо Сад. Си- гурно сте чували за „Жюстин, или неволите на добродетел­та“, в който главната героиня е другата сестра, добила по­вече известност от Жулиет. Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад е френски благородник от XVIII век, автор и бунтар, чиито сексуални изживявания са толкова предизвикателни и неприемливи за френската аристокрация, че го затварят в Бастилията за аморалност. Което от гледна точка на бъде­щите поколения май е било лошо решение, защото, седейки там, в килията, той нямал какво друго да върши и създал роман, още по-дързък и безнравствен от деянията му. На­правил го просто ей така, сякаш напук на моралистите.

По време на престоя си в затвора маркизът написва най-великото произведение на еротичната литература, ко­ето светът някога е виждал. „120-те дни на Содом“. Един­ствената книга, която надминава Библията по отношение на сексуалните перверзни и насилие. И почти толкова дъл­га. Именно маркиз Дьо Сад, разбира се, се разкрещял от прозореца на килията си в Бастилията към тълпата долу, че трябва да щурмуват затвора, и така неволно дал тласък на Френската революция.

Но да се върнем към Жулиет. Тя е по-малко известна­та от двете сестри. Не защото е по-кротка. О, не, в никакъв случай. Виждате ли, Жюстин е досадна моралистка, търсе­ща внимание до втръсване, сраснала се с ролята си на жерт­ва. Тя е като онези знаменитости, които се друсат и пропи­ват или пък признават за пристрастеността си към секса и постоянно досаждат на публиката с огромните си доброде­тели, появявайки се във всяко риалити шоу за възстановя­ващи се от пристрастеността си звезди.

А Жулиет? Тя е абсолютно неразкайваща се маниачка, отдала се безсрамно на желанието си за секс и убийство и за всяко плътско удоволствие, което би могла да изпита. Тя се чука и убива и убива и чука, а понякога прави едновременно и двете неща. И наказанието винаги й се разминава и нико­га не плаща цената за своите перверзни или престъпления.

Може би вече разбирате идеята ми. Може би вече ви е ясно защо това тайно общество, Обществото на Жулиет, не е чак толкова невинно, колкото изглежда.

И ако ви кажа, че успях да проникна - простете за не­волната асоциация, която ще предизвикам - в най-вътреш­ния кръг на този клуб, ще ми повярвате ли?

Не принадлежа по рождение и класа на това общество. Аз съм студентка трета година, специалност филмова ре­жисура. Не съм специална обаче. Съвсем обикновено мо­миче, със същите нужди и желания в живота като повечето от вас.

Лю бов. Сигурност. Щастие.И забавления. Обичам да се забавлявам. Обичам да се

контя и да изглеждам добре, но нямам вкус за скъпи дрехи. Все ощ е карам малката си хонда, която получих като пода­рък от родителите си за осемнайсетия си рожден ден, и на задната й седалка винаги има някакви нахвърляни случай­ни боклуци, които не намирам време да разчистя напълно. Имам приятели, които надраснах и вече нямам нищо общо с тях, и други, с които продължаваме да сме на една вълна.

Д обре, спирам с философските размишления, да не ви досадя. Н е че ще почна да звуча и като кротка и смирена ду­шица. Време е да споделя с вас своята мечта, мечтата ми за власт, която се въртеше в главата ми от доста време.

10

Отдавна имах тази сексуална фантазия. Не, не е как чу- и 1м дърт милиардер, Доналд Тръмп например, в частния му самолет над Сан Тропе на десет хиляди метра височина. I два ли има нещо по-отблъскващо за мен от това. Фантази- и I а ми бе много по-земна - по-простичка и интимна.

11якои дни в седмицата ходех да вземам гаджето си от ра()отата му и понякога, когато закъснееше и останеше по­следен в офиса, си фантазирах как се чукаме в кабинета на шефа му. Но никога не го бяхме правили. Все пак едно мо­миче може да си помечтае, нали?

Шефът му бе сенатор. А Джак, гаджето ми, бе част от неговия предизборен щаб. Освен това завършваше магис- флдурата си по икономика. Което означаваше, че не пре­карвахме много време заедно, защото в края на работния си леи гой обикновено бе толкова смазан от умора, че заспи­ваше на дивана в секундата, в която си събуеше обувките. <'утрин ставаше рано за лекциите си и нямахме време дори 1в едно бързо чукане.

Така че аз си фантазирах как играя ролята си на вярна приятелка и бях планирала всичко.

Обличам се специално за случая. Дантелени чорапи и иЦунки с високи токчета и любимото ми двуредно манто, ючно като онова, което Ана Карина носи във филма „Про- и шедено в САЩ“ (1966). Под него, естествено, съм само по бельо; може би черен сутиен и гащички и колан и жарти­ери в тон. А може да съм без сутиен, с бели чорапи до ко­ленете и онези сладки малки розови шорти на точки, които ив1М, че го побъркват. Или пък само по обувки и нищо дру- ю освен кремави копринени бикини или шифонена бонбо- нгма нощничка. Но винаги нося рубиненочервено червило. 1лд|,лжително трябва да имате ярко червило. Най-добрият

приятел на едно момиче.Офисът на кампанията бе в идеалния център на града,

на първия етаж на голяма лъскава сграда. Имаше прозор­ци от всички страни и светлините оставаха включени през пялата нощ, така че всеки, който минеше оттам, да види редицата от еднакви червено-бели-черни плакати с лика на шефа на Джак, усмихващ се под голям надпис: ГЛАСУ­ВАЙТЕ ЗА РОБЪРТ ДЕВИЛ.

11

Единственото място, където можехме да имаме малко уединение, бе тоалетната или кабинетът, който Боб - сена­торът обичаше всички да го наричат така - ползваше, ко­гато бе там, което не се случваше особено често. Той бе в дъното, близо до изхода за паркинга, за да може да идва и да си тръгва потайно, без да му се налага да минава през главния вход пред очите на всички.

Убедена бях, че поне неколцина души от офиса му се измъкваха да се чукат набързо в банята и тоалетната в ра- ботно време, надявайки се да не ги хванат. Но аз и Джак не бяхме от тях. Пък и Джак обикновено ме вкарваше през задния вход, който излизаше директно на паркинга, където оставях колата си, и кабинетът бе точно... точно там.

Трябва да го кажа веднага, защото не искам да оставате с погрешни впечатления: никога не сме го правили. Дори не сме го обсъждали с Джак. Не съм сигурна, че на него щеше да му хареса. Но във фантазията ми веднага след като влизаме в кабинета на шефа му, затваряме вратите и загасваме лампите, целувките и натискането приключват; аз поемам контрола.

Избутвам го назад на стола - коженото кресло на Боб, и го правим там, в „стола на властта“. Казвам му да не се из­правя, да не се докосва, да не мърда изобщо и му правя ма­лък стриптийз в сумрака, за да му се покажа. Първо свалям колана на мантото си и оголвам леко рамо, за да види малко плът. После бързо разтварям едната страна, като му позво­лявам само да надзърне, и се загръщам отново. Обръщам се с гръб, пускам мантото да се свлече на пода, навеждам се напред и докосвам пръстите на краката си, надупена към него, за да види добре къде може да проникне, ако е добро момче и прави каквото му се каже.

Членът му е надървен още преди да съм събула пан­талоните му. А когато го правя, виждам, че той се надига мощно под плата на боксерките му.

После настъпва моментът за малко по-близък контакт. Но той все още няма право да ме докосва. Заставам пред стола, разтварям краката му и се отърквам в тялото му, пак с гръб към него. Хващам се за облегалките на стола и нади­гам и въртя задника си, като първо леко, а после по-силно се притискам в скута му. После се навеждам, задържам чле­

12

на му между бузите на задника си и го стискам, усещайки как той се извива и нараства срещу извивката на моята...

Но аз се отклоних. Важното е, че нямах никаква рабо­та в Обществото на Жулиет, сред всички онези хора. И не съм отговаряла на обява, нито съм ходила на интервю, за да вляза в този клуб.

Нека просто да приемем, че съм имала талант, умение да убеждавам, глад и жажда за нещо ново...

А и бях забелязана от правилните хора.Можем да спорим много за същността и точната форму­

лировка, но е факт, че не съм родена с този талант. Или поне не съм го осъзнавала, както впоследствие си дадох сметка. Но е бил в мен от доста време, закодиран, заровен като ня­какъв таен сигнал в спящ агент и едва наскоро бе отключен.

Пиша всичко това, но още не знам как точно да обясня какво се случи онази нощ. Онази първа нощ, в която се на­тъкнах на Обществото на Жулиет.

2

Първото нещо, което научаваме в класа по режисура, е следното:

Сюжетът винаги се съобразява с персонажите.Винаги, винаги, винаги. Никога не можеш да сгрешиш,

следвайки това правило.Всеки учител по творческо писане ще ви каже същото

и ще ви накара да го повтаряте, отново и отново, докато не се запечата в мозъка ви и не го запомните като собственото си име.

Това е основен принцип в света на творчеството, неза­висимо дали говорим за литература, или за филми; неизме­ним като теорията за относителността на Айнщайн. Без не­го цялата фабрика на въображението би се срутила.

Вземете например някой класически филм - всъщност който и да е филм, разголете го до основата му и ще разбе­рете за какво говоря.

Добре, „Шемет“ (1958) на Алфред Хичкок, филм, който всеки студент като мен се предполага да познава основно.Те- роят на Джими Стюърт, Скоти, е детектив, който е сляпо от­даден на търсенето на истината; това, в съчетание с ужасява­щия му страх от височини и обсебеността му от една мъртва блондинка, което граничи с некрофилия - неговите ахилесови пети, ако може да ги наречем така - го заслепява до такава сте­пен, че в крайна сметка той става жертва на съвършена измама.

Да допуснем за миг, че Скоти беше ченге с обичайна­та пристрастеност на полицаите към понички; щеше да бъ­де много по-реалистично. Но просто нямаше да се получи нищо. Ченгето щеше да бъде привлечено неудържимо към щанда за понички вместо към фаталната жена и Хичкок ня­маше да има филм за правене.

Ето ви доказателството. Сюжетът се подчинява на пер­сонажа, на неговия характер.

14

Да вземем друг пример. „Гражданинът Кейн“. Филм, който критиците обичат да наричат „най-великия филм на всички времена“. И имат основание, защото в него ще на­мерите всичко. Подтекст, режисура, мизансцен, сценарий, актьорска игра - всички неща, които превръщат един филм в произведение на изкуството, а не в простичка реклама на някоя марка компютри или автомобили, каквито май са по­вечето съвременни филми.

И така, „Гражданинът Кейн“ (1941), дебютният филм на Орсън Уелс, историята на телевизионния магнат Чарлз Фостър Кейн. Мъж, изпълнен с надменно самочувствие и амбиция - същите качества, които са го издигнали до вър­ха, качествата, формирали се в него вследствие на компле­кса му от свръхконтролираща майка, и които с течение на времето възпират постиженията му, провалят брака му и, в крайна сметка, съсипват живота му.

Осъден от порочния кръг, който сам е създал, стигнал и до върха, и до дъното на възможностите си, бедният стар Чарли умира самотен и изоставен - просто защото така и не успява да се откъсне от полата на майка си.

А може би не от полата й... защото последните думи, ко­ито Кейн прошепва с немощния си глас, когато хватката му отслабва и той изпуска онова снежно кълбо - или кристал- на топка, или каквото там беше, в което не успя да види бъ­дещето си, а именно, че животът му не просто е прецакан, а свършен, та тези последни думи, „розова пъпка“, които произнася, според легендите са намек на Орсън Уелс за га­леното име, с което Уилям Рандолф Хърст (прототипът на Чарлз Фостър Кейн) описвал вагината на любовницата си.

Розова пъпка. Първите думи, които чуваме във филма, и последните, които виждаме, изрисувани върху детската шейничка, с която се е пързалял малкият Чарлз в детството си, а в края на филма е хвърлена в пещта, където изгаря, и пламъците отнасят думите в небитието.

След като знаете тази информация, вече никога няма да гледате „Гражданинът Кейн“ по същия начин. Чувате „розо­ва пъпка“, виждате „розова пъпка“. Но си мислите „вагина“.

Смятате ли, че Орсън Уелс се е опитвал да ни каже не­що? Според мен е искал да ни каже следното: Чарлз Фостър

15

Кейн е бил истински шибаняк и сериозно си е падал по май­ка си. И това, напълно предсказуемо, е бил източникът на всичките му проблеми.

И отново. Сюжетът винаги се подчинява на образите.Не го забравяйте.Малко се отклонявам от темата, но има един-единствен

вид филми, които не следват правилото за сюжета и характе­ра на героите. Един жанр, който направо разчупва правило­то. Не само го разчупва, но го обръща с главата надолу, прос­то защото може и не му пука за нищо. И това е порножанрът.

Но засега спирам дотук.Както и да е, осъзнах, че това правило се отнася към

действителността по същия начин, както се отнася и към художествения свят на киното и литературата. Не само във филмите това, което се случва, се подчинява на образите на героите, на това какви сме ние, как действаме и защо; съ­щото важи и за историята на живота ни, за изборите, които правим, и за пътищата, по които поемаме.

Не можете да видите пътя, по който аз поех. Той не е по­крит с жълти павета, не е някоя забравена магистрала или двулентово шосе. Аз самата не знаех, че е пътят, по който съм тръгнала, докато не стигнах целта си, погледнах назад и видях колко далече съм се озовала. Едва тогава осъзнах, че през цялото време всички решения, които съм вземала, всички пътища, по които съм вървяла, са ме водили именно до това място.

И така, ето я сделката. За да обясня как се озовах в Об­ществото на Жулиет, трябва да започна от началото.

Е, не от самото начало. Ще спестя всички притеснител­ни бебешки снимки за някой друг ден. И всички апокрифни детски спомени, в които се крият причините за травмите, останали в мен и до днес. Както, когато се напишках в га­щите си в неделното училище, докато сестра Розета ни раз­казваше за Ной и неговия ковчег.

Така че няма да тръгнем от началото, но някъде близо до него.

Трябва да ви кажа още сега нещо за себе си, за моя ха­рактер, за моята ахилесова пета. Трябва да започна с Мар- къс, учителя, по когото тайничко си падах.

16

Нима всяко момиче не се е влюбвало в свой преподава­тел? Някой, върху когото може да проектира най-дивите си сексуални фантазии. Моят бе Маркъс. Той, без да подозира, се превърна в обект на страстта ми в мига, в който влезе в залата на университета.

Маркъс: гениален, рошав, красив, свенлив - свенлив до степен, че изглеждаше дръпнат и студен - и нервен. Мар­къс, който ме омагьоса в първата секунда, в която го зър­нах. Нищо не предизвиква любопитството на жена повече от мъж, който е емоционално дистанциран и труден за раз­гадаване, особено в сексуално отношение. А Маркъс бе аб- солютна загадка за мен.

Във филмовата теория има термин - „полудата от видимо­то“. Свързан е донякъде с насладата. Дълбоката, наситена на­слада, която изпитваме, когато търсим, виждаме и разбираме очевидните истини от съществуването на физическото тяло и начина, по който то функционира, показано на големия екран.

Така ме караше да се чувствам Маркъс, когато седях на първия ред в залата, откъдето го виждах най-добре, из­правен пред бялата дъска, осветен от флуоресцентните лампи, които светеха ярко като северното сияние в някой документален филм. Винаги сядах на едно и също място, на първия ред в тази огромна зала, в която зад мен имаше поне още четирийсет редици. Сядах точно в средата, пред бюрото му, откъдето нямаше начин да не ме забележи. И все пак очите ни рядко се срещаха. Той дори не поглеж­даше към мен - струваше ми се, че се обръща към цялата зала, към всички освен към мен, и това ме караше да се чувствам така, все едно не бях там, все едно изобщо не съ­ществувах.

Той бе там, аз - не. Това направо ме побъркваше - по­лудата от видимото.

И се питах дали Маркъс просто не се правеше на много недостъпен, защото аз толкова дяволски очевидно показ­вах, че го желая.

В дните, в които имах лекции при Маркъс - понедел­ник, вторник, петък - установявах, че се обличам специал­но за него. Онзи ден не бе изключение. Избрах тесни дънки, които обгръщаха апетитно ду пето ми, сутиен с подплънки,

17

блузка на сини и бели черти, която подчертаваше извивки­те ми, и морскосиня жилетка, която привличаше още пове­че вниманието към тях.

Исках той да погледне гърдите ми и да се сети за Бри- джит Бардо в „Презрение“ на Жан-Люк Годар, за Ким Но­вак в „Шемет“, за Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“.

Прекалено очевидно ли бе?Надявах се да е така.И така, седях в залата, преструвах се, че си водя бележ­

ки, и събличах Маркъс с очи. Той говореше за Фройд, Кин- си* и Фуко, за зрелището на киното и силата на женския по­глед, а аз се опитвах да проследя извивката на члена му в ка­фявия му панталон, който му бе леко стегнат на слабините.

Той бе полуизправен, полуприседнал на бюрото си, единият му крак бе отпуснат по ръба, оформящ почти съ­вършен ъгъл спрямо другия, който бе твърдо стъпил на по­да. А аз дъвчех края на молива си и изчислявах сантиме­трите от шева на вътрешната страна на панталона му до издутината вътре, като правех предположения наум за д е ­белината и дължината й.

Записвах прилежно числата в дясната половина на жъл­тия си бележник, в който двайсет минути след началото на лекцията нямаше нищо друго освен драсканици и рисунки. Когато свърших с приблизителните си изчисления, бях впе­чатлена. Защото Маркъс очевидно имаше член, който съот­ветстваше на размера на гениалността му.

Не че се изненадах. Вече бях правила това упражнение поне стотина пъти. Всеки час, едно и също. И като по чу­до всеки път на листа ми се появяваше едно и също число. И всеки път имах чувството, че съм ударила джакпота. И всеки път по тялото ми преминаваше топла вълна и ме раз­търсваше до основи.

Маркъс, както казах, си нямаше и идея какво става. Според него аз навярно бях обсебена от лекцията му. Не

* Алфред Чарлз Кинси (1894-1956) - американски биолог и профе­сор по ентомология и зоология, изследовател на сексуалността. Из­следванията му повлияват дълбоко на обществените и културните ценности в САЩ и много други страни през 60-те с настъпването на сексуалната революция. - Б. пр.

18

•н' мс сс интересувах от темите, за които говореше, или не ш Iл утах . Чувах всяка негова дума и същевременно бях нит.лмо разсеяна. Мога да върша няколко неща едновре- мгнно.

Маркъс говореше за Кинси и за заключението в негово- М1 основополагащо проучване на секса, че жените не реаги- |1,и ма визуални стимули по същия начин както мъжете, а момякога и изобщо не се повлияват от тях. Хъм, не бях съ- I писма. А ако Маркъс знаеше как ми влияе, и той щеше да • е разграничи от твърдението на Кинси.

1 юсле премина плавно от Кинси към Фройд - още един мсрверзник със странни идеи за женската сексуалност - и вече направо ме възпламени.

Написа с големи букви КАСТРАЦИЯ на бялата дъска. I юсле добави ЗАВИСТ КЪМ ПЕНИСА. Подчерта ги два пъ­ти и ги повтори на глас за по-голям ефект. И ако си мисли­те, че с тези думи е убил сексуалната ми фантазия за него, много грешите.

Виждате ли, Маркъс има глас като кафява захар - не­жен, дълбок, плътен. Каквото и да кажеше, ме побиваха тръпки. Но думите, които ме вълнуваха най-много, обик­новено бяха тези, в които има най-малко секс. Думи, които звучат студени и научно, но когато Маркъс ги произнасяше, те сякаш ставаха мръсни - по един интелектуален начин.

Ето някои от тези думи.Низост.Катарзис.Семиотика.Сублимация.Триангулация.Реторика.Уртекст.И накрая, но определено не на последно място, абсо­

лютният ми фаворит, думата, която властва над всички ос­танали.

Хегемония.Когато Маркъс говореше, спокойният му авторитет ме

запленяваше с такава сила, че бях готова да направя почти всичко, което той би поискал от мен.

19

Затова, щом каза „завист към пениса“, аз чух как той всъщност ме моли, настоява или заповядва: „Моля те, чу­кай ме“.

И макар да не погледна в моята посока, знаех, че гово­реше само и единствено на мен.

Само на мен.Увлечението ми по Маркъс нямаше нищо общо с Джак.

Обичах Джак, никого другиго. Това бе само забавление, ма­лък романтичен епизод, за който си фантазирах, за да за­пълвам времето си в учебните часове. Фантазията за пре­подавателя, властовата фигура на бащата, която отлита в мига, в който звънне звънецът за края на лекцията.

Не стигаше по-далече.Гледах към жилавите ръце на Маркъс и към мускулес­

тите му издължени крака и си представях какво ли ще е да са обвити около тялото ми, около цялото ми тяло, така, как­то паякът държи пленената муха на едно място, докато се кани да я изяде. Исках да бъда пленена от Маркъс, да бъда погълната от него по същия начин. Чудех се дали той може да се чука толкова добре, колкото говореше за психоанали­за, семиотика и разни теории на известни хора.

Въпросът остана да виси във въздуха неизречен.Отговорът дойде неочаквано някъде зад мен, прошеп­

нат заговорнически.- Тоя е луд.Обърнах се и погледнах право в чифт светли, почти ис­

крящи зелени очи; под тях видях плътни, чувствени устни, извити в кокетна усмивка. Така се срещнах с Анна. Наведе­на към мен от задния ред, шепнейки в ухото ми точно пред погледа на Маркъс.

Познавах я, естествено. Беше от моя курс: руса, дребна и съблазнителна; суперсекси; момиче, след което сигурно всички са се обръщали още от гимназията. Тя бе момичето, с което всички момичета искат да са приятелки, а всички момчета - да чукат.

Възпитана съм като католичка и са ме учили, че не бива да мислим за секс, нито да изпитваме удоволствие от него. Едва след като започнах да излизам с Джак, дълго време след

20

изгубването на девствеността си, спрях да се чувствам обър­кана и притеснена и започнах да се наслаждавам на секса.

Анна изглеждаше като човек, който никога не е имал такива задръжки. Тя умееше да флиртува, държеше се сво- бодно, естествено, на лицето й винаги имаше усмивка. По­гледнах я и видях някой, който се чувства добре в тялото си, наясно е със сексуалността си и с властта, която има. Тя ме заинтригува.

Случвало ли ви се е: срещате някого и от първата се­кунда, в която го погледнете, от мига, в който той ви прого­варя, да знаете, че сте приятели?

Така се почувствах с Анна, когато тя каза „тоя е луд“. Сякаш чух собствения си глас, сякаш тя знаеше точно как­во си мисля. Анна ме разбираше.

- Откъде знаеш? - прошепнах аз.- Откъде да знам какво? - попита тя.- Че си падам по Маркъс.- Очевидно е - каза Анна. - Личи си по начина, по кой­

то го гледаш.Така щеше да бъде с нас отсега нататък. Бяхме свързани

с някаква тайна връзка.Това, което не знаех тогава, бе, че тя вече бе чукала

Маркъс.И в онези редки случаи, когато Маркъс гледаше към

мен, или поне така ми се искаше да вярвам, това не е било нярно.

Гледал е право през мен.Към нея.

3

- Виждаш ли задника ми в огледалото?Това казах на Джак в опит да привлека вниманието му.Той се излежаваше на леглото една вечер, малко след

началото на есенния семестър, и четеше някакъв доклад или нещо подобно.

Бях излязла от банята и лежах гола по корем на леглото, подпирайки се на лакти, за да мога да го виждам. Разгол- вах се пред него така, както Бриджит Бардо се показваше пред отчуждения си съпруг Мишел Пиколи в „Презрение“. Говорех на Джак с реплики от филма, за да видя как ще ре­агира.

Обичах да играя тази игра. Не да подлагам на изпита­ние любовта му, а да проверя желанието му към мен.

Той вдигна глава към огледалото за миг, каза „да“ и от­ново се зачете в папката в ръцете си.

Но нямаше да се отърве толкова лесно.- Харесва ли ти това, което виждаш? - попитах аз.- Какво? Естествено - отвърна той, без дори да откъсне

поглед от страницата.- Задникът ми изглежда ли дебел?- Имаш прекрасен задник.- Но дебел ли е?- Имаш прекрасен, дебел задник - погледна ме той:

погледна към мен, не към задника ми, усмихна се и се заче­те отново.

- Ами бедрата ми?Пресегнах се и разтресох бедрата си, точно под дупето

си, като разтворих леко двете бузи, за да зърне малкото ми розово котенце зад тях.

- Добре са си - каза Джак. Този път дори не ме погледна.- Това ли е? - попитах аз. - Просто „добре са си“?- Какво искаш да кажа? - попита ме той.

22

Можех да му подхвърлях реплики от филми като въп­роси, но нямаше да му дам и отговорите.

- Изглеждат ли дебели? Като дънери на дървета?- Изглеждат чудесно - каза той.Каквото и да четеше, явно бе потънал дълбоко в него -

така, както исках да потъне в мен.Преобърнах се по гръб, свих рамене и хванах гърдите си

в шепи, като ги повдигнах нагоре и ги поразтърсих малко.- Какво предпочиташ - казах аз - гърдите или зърната

ми?Все още бях затоплена от душа и ареолите ми бяха ро­

зови и заоблени. Докоснах и пощипах зърната си с палци, докато усетих, че щръкват.

- Едното не върви ли задължително с другото? - каза той, без да показва ни най-малко интерес.

- Все пак избери - казах аз.- Какво, трябва да избирам между зърна без гърди или

гърди без зърна? - разсмя се той.- Да - казах аз, - ако трябва да избираш между напълно

плоско момиче и такова, което има толкова големи цици, че зърната им почти не се виждат.

- За теб и за някое друго момиче ли говорим? - попита той. После обаче реши, че не иска да чака отговор, и каза: - Твоите ми харесват такива, каквито са.

Проклет да си, Джак. Обърни ми внимание! Виж какво имам за теб! И можеш да го имаш веднага, безплатно. Ни­какви ангажименти.

Колкото по-малко внимание ми обръщаше, толкова по- детински и нелепо се държах аз.

- Мисля да се обръсна отдолу - казах, плъзгайки пръ­сти в къдравите кестеняви косми, които покриваха венери­ния ми хълм.

Казах го, защото знаех, че това няма да му хареса - на­пълно обезкосмените долу момичета го отблъскваха.

- Недей - отсече той.- Защо не?Опитвах се да бъда предизвикателна. Всичко, което би

провокирало някаква реакция в него. И се получи.

Джак ме погледна с досада. Не каза нищо, но и нямаше нужда, защото след като вече бях привлякла вниманието му, реших да го раздразня още повече.

- И все пак може и да го направя - казах аз, стараейки се да звуча колкото се може по-равнодушно.

- Недей - повтори той с тон, който казваше, че това не е нещо, което подлежи на обсъждане. И че иска да го оста­вя на мира.

Протегнах ръце над главата си, после се обърнах на една страна само за да му откажа удоволствието да се наслаждава на гърдите и на моя кестеняв храсталак, който той обичаше. Исках да вижда само дупето ми. Лежах там, преструвайки се, че го пренебрегвам. Сякаш на него му пукаше!

Струваше ми се, че напоследък отношенията ни бяха все такива.

Никакво общуване. Никакъв секс.Напълно разбирах защо Джак работи толкова упорито

през цялото лято в предизборната кампания на сенатора, а сега, след началото на есенния семестър, имаше още повече работа. И още по-малко време за мен. Все по-рядко се случ­ваше и да го вземам от офиса. Но ми бе трудно...

Джак може и да е много забавен, в известна степен. Поне преди беше такъв. Но сега, колкото и да се стараех, не можех да предизвикам интереса му и да го накарам да лудуваме. Не успявах да го накарам да ме чука. Не че не правехме секс или че той не бе добър, когато го правехме. Наистина бе добър. Джак бе чувствителен, грижовен, вни­мателен и мил - всичко, което е необходимо на един добър любовник - и преди него никой мъж не ми бе доставял та­кова удоволствие в леглото. Но някак си все ми се струваше недостатъчно, защото аз наистина бях луда по него.

Гледах Джак и си мислех за Монтгомъри Клифт в „Мяс­то под слънцето“, филма от 1951 г., за който е номиниран за „Оскар“ - Джак притежаваше същата красива, отчетли­ва квадратна челюст, характерна за американските красав­ци от този период. Поне на мен така ми се струваше. Оби­чах го не само заради външността му. Когато и да видите Монтгомъри Клифт на екрана, той почти винаги се взира нанякъде, потънал в размисли - направо се вижда как умът

24

му щрака и работи. Такъв бе и Джак. И това наистина ме побъркваше.

Когато не бе наблизо, мастурбирах като луда и си фан­тазирах за него. Представях си как го чукам. Понякога на­пълно обикновено, друг път - по странен начин на странни места. В офиса на предизборния щаб след края на работно- го време, под масите в трапезарията на колежа, между шка­фовете с книги в библиотеката. Не само сладък, невинен секс с дълги милувки и целувки. Мечтаех как той ме чука със страст, ярост и решителност. Див и груб секс.

Джак нямаше представа за фантазиите ми, защото се въздържах покрай него и никога не ги обсъждахме. Но по­степенно стигнахме до фазата, в която сексуалният живот от фантазиите ми надмина многократно реалността.

Живеехме в малък апартамент с една спалня и стаи, раз­положени отстрани на дълъг коридор. Когато нещата между мас бяха наред, имах чувството, че сме в космическа совал­ка, изолирани от външния свят. Интимността ни правеше мястото да изглежда много по-просторно. Когато не се раз­бирахме добре - не наистина зле, просто с леки недоразу­мения, които се получават между всички двойки, живеещи заедно - се задушавах и изпитвах клаустрофобия.

В нощи като тази, когато Джак се прибираше у дома от лекции или от предизборния щаб и отиваше право в спал­нята, за да навакса с четенето си, оставайки там, докато зас­пи, имах чувството, че страни от мен нарочно, а не знаех защо. Намирах си основания да се разхождам гола или по бельо из апартамента по-често от обикновено. Мотаех се пред него, правех всякакви неща, за да привлека внимани­ето му, да го възбудя и да го накарам да ми покаже, че ме желае. Случваше се просто така, внезапно да реша, че ще си взема душ преди вечеря, и започвах да се събличам пред него. Но беше все едно, защото той дори не ме поглеждаше. Мислех си, че сигурно е сляп. Сляп за любовта ми към него.

Вземах си набързо душ , защото и без това не се нуж­даех от него и целта на малкото ми упражнение бе съвсем различна. Подсушавах се, намазвах кожата си с масла и кремове, за да заблести. Излизах гола от банята, ухаеща на жасмин. И тогава игрите започваха.

25

Когато не правехме секс дълго време, мирисът на тяло­то ми ставаше сладникав. Като от зряла ябълка или праско­ва, паднала на земята, готова да бъде изядена. Готова някой да стигне до сърцевината ми. Знаех, че Джак ме надушва, но се чудех дали и другите хора могат да усетят мириса ми. А ако не можеха, как бе възможно това? Дали си мислеха, че това е просто някакъв лосион или парфюм? Те не знаеха, че аз съм готова, узряла и изпълнена с желание. Оставена да чакам и да копнея.

Тази нощ Джак заспа на леглото напълно облечен, с разпръснати по гърдите му документи. Събрах листовете и го завих с одеяло, за да не го будя.

Отново останах незадоволена и започнах да се докос­вам, представяйки си, че Джак го прави, представяйки си неговата реакция, такава, каквато исках да бъде.

Лежа гола на леглото по корем и казвам:„Можеш ли да видиш дупето ми в огледалото?“Той захвърля документите на пода, навежда се над мен,

хваща гърдите ми в шепите си и целува дупето ми.„Нямаш нужда от огледало“, казва той, като отпуска

глава на задника ми, все едно той е възглавница и ме по­глежда с усмивка на лице.

Аз казвам: „Харесваш ли бедрата ми? Не са ли прека­лено дебели?“

Той прокарва пръсти по задната страна на крака ми, по­сле минава към вътрешността му и разделя краката ми един от друг. Не се противя.

„Обичам бедрата ти. Харесвам ги най-много, когато са на врата ми.“

Пъха пръстите си между краката ми.„Хей, разсмивам се аз, гъделичкаш ме.“Отдръпвам се, превъртам се по гръб, преструвам се, че

се боря, но всъщност само му показвам повече от това, ко­ето той желае.

„Ами гърдите ми?“, питам аз, като ги изпъчвам, за да ги огледа по-добре.

„Всеки път, когато видя гърдите ти, ме изпълват с ра­дост“, разсмива се той, примъква се над мен, засмуква гър-

26

/щте ми в устата си, играе си със зърната ми с език и от вре­ме на време ме захапва с острите си зъби.

„А космите на катеричката ми, харесват ли ти?“, про­дължавам аз.

„Те са като най-меката копринена козинка. Иска ми се ди се скрия в нея.“

Пъха пръстите си сред къдравите кичури на пубиса ми, палецът му изследва вътре, плъзга се и се притиска към клитора ми. Овлажнявам на мига от докосването му.

Заравя лице между бедрата ми. Премятам краката си ма раменете му, намествам ги на гърба му, придърпвам го към мен.

Пръстите му продължават да ровят из окосмението ми, палецът му притиска срамните ми устни, езикът му се плъзга вътре. Усещам топлия му дъх и устните му, които засмукват моите там долу. Разтварям се за него. Искам той да потъне по-надълбоко.

Разрошвам косата му, притеглям го към мен, като изви­вам гърба си и повдигам бедрата си.

Той прониква в мен. Простенвам и го стискам по-силно.Той завърта пениса си вътре, играе си с мен.Пъшкам от наслада, силно, защото искам да знае колко

добре ме кара да се чувствам. Всичко е в движението. И в откриването на точното място.

Онова място.Точно тук.Не спирай.Не се отказвай, докато не измина целия път.Позволявам му да ме поведе до края.Джак бързо заспива до мен, но аз продължавам да си

представям езика му вътре в мен, как ме подкарва по ма­гистралата до екстаза. Представям си езика му, но всъщност пръстите ми вършат цялата работа. Понасям се бясно на­пред по скоростната лента, завивам и усещам, че наближава.

Ето го, идва.Тялото ми се сгърчва, тласък след тласък.Извиквам името му, но той не ме чува.

27

4

Седях в залата и чаках Анна да дойде. Но тя не идваше.Единственото нещо, което Маркъс не понасяше, бяха

студентите, които закъсняваха. Ако някой влезеше по-къс- но в залата, той започваше с целия унизителен ритуал по засрамването му, така че това никога повече да не се слу­чи. Спираше да говори в мига, в който чуеше, че вратата се отваря. Дори не довършваше изречението си, млъкваше по средата на сричката, обръщаше глава и се втренчваше във вратата, очаквайки студентът да влезе в залата. Докато той се промъкваше вътре и се опитваше да си намери място сред пълните редове, каменният поглед на Маркъс не се откъс­ваше от него и личеше, че е толкова бесен, че от ушите му още малко и ще излезе пара. Но все пак бе сладък, защото има онези невероятни трапчинки - тъмна коса и трапчинки - и всъщност изглежда, че се усмихва дори когато е ядосан.

Закъснелият студент намираше някакво място и сяда­ше, изваждайки бележника и химикалката си пред себе си, но унижението не свършваше. О, не.

Маркъс продължаваше да мълчи, приведен над бюрото си, като се взираше в бележките си кошмарно дълго време. Сякаш чакаше някой да издаде звук, да го предизвика, да му даде повод да избухне. Но всички знаеха какво може да последва и никой не помръдваше.

Седяхме и пазехме тишина, колкото бе нужно, и кога­то той усетеше, че е измъчвал групата достатъчно - някой път минаваше повече време, друг път по-малко, едва тога­ва продължаваше лекцията си, като започваше от същата сричка, на която бе спрял преди това.

Анна винаги закъсняваше. Не бе пропускала лекция, но никога не пристигаше по едно и също време. Можеше да е тъкмо когато Маркъс бе започнал да говори или пък по средата на часа. Днес не бе по-различно. Анна пристигна

28

мг три й сет и пет минути по-късно, по-малко от десет ми- н\ (и преди края, тъкмо когато почти се бях отказала, че шУ: и видя. Тя влезе с валсова стъпка, без да й мигне окото. Мпркъс я погледна, видя я и после продължи да говори, ся- I·|Ц|| нищо не бе станало. Така ставаше винаги когато Анна шкьсняваше.

И аз винаги се чудех защо тя получава такова специал­ни отношение.

Затова днес я попитах.С Маркъс имаме уговорка - каза Анна. - Аз правя не­

що за него и той прави нещо за мен.Така се свързахме с Анна - чрез Маркъс. Нашата обща

мания. Моята тайна. Нейният любовник.Каква уговорка? - казах аз.Ами... - започна тя - нека го кажем така. Маркъс има

специални нужди...Зачудих се колко ли специални можеха да бъдат нуж-

1ите му? Дали Маркъс караше Анна да ближе топките му, докато той прави анализ на „400-те удара“ на Трюфо от 1959 г.? Или пък я чукаше отзад, докато цитира реплики от книгата „Какво е това кино?“ на Андре Базен? Дали оби­чаше тя да си пъха кутрето в ануса му, докато той обсъжда плюсовете и минусите на теорията на унижението?

Нямах търпение да ми каже. Имаше толкова много под­робности, които исках да сверя с фантазиите си за начина, но който Маркъс го правеше. Мислех си само, че реалност- ги може би ще се окаже много по-добра и от най-дръзките ми представи.

Затова след края на лекцията си взехме кафе и седнахме отвън на една пейка, а студентите се щураха пред нас във всички посоки, опитвайки се да стигнат до следващата си лекция. Седнахме под едно дърво, което ни скриваше от ве­че изкачилото се високо в небето слънце, защото кожата на Анна бе бледа и тя предпочиташе да стои на сянка.

- Лесно изгарям - обясни тя.- Няма проблем - казах аз. - Хайде, кажи ми! Трябва да

знам, направо се побърквам от любопитство. Какво обича да прави Маркъс?

- Обича да прави секс на тъмно...

29

Сърцето ми се сви. Това беше депресиращо нормално.- Нали каза, че е странен. Това не звучи никак странно.- Чакай, нека да довърша. На тъмно - в гардероба. Оби­

ча да го прави в гардероба.Все още не бях напълно убедена и се намръщих.- Той е много срамежлив - каза Анна, усещайки разоча­

рованието ми. - Има един голям гардероб в апартамента си и като всичко вътре - което е огромно и мъждиво осветено и почти без украса - той е много стар, очукан, май е някак­ва антика. Няма нищо друго, никакви дивани, никакви та­буретки, възглавници, килими, дори завеси на прозорците.

- Дори легло?- Спи на матрак на пода, но никога не сме правили секс

там - каза Анна. - Веднъж отворих хладилника му и той бе почти празен. Единственото нещо, което имаше вътре, бе чай. Не насипен чай, а чаени торбички. Нямаше и мляко.

Макар апартаментът на Маркъс да бил почти празен, без никакви мебели, в него имало нещо друго, допълни Ан­на - купища книги.

- Има ужасно много книги, натрупани в онези шкафо­ве, стигащи от пода до тавана, по целите стени. Те са мето­дично подредени: за кино, секс, изкуство и религия, пси­хология и медицина. Когато не му стига място, ги струпва по пода, по масите, по столовете, както маниаците събират вещи във всяко възможно пространство. Където няма ла­вици, стените са покрити с картини. Еротични. Но нищо порнографско - каза Анна - само странни мръсни рисунки.

Анна ми разказа за размазаните снимки на двойки, ко­ито се чукали, приличащи на рисунки от Франсис Бейкън. Улични сцени с проститутки. Мръсни карикатури. Неща, които дори не приличали на еротично изкуство - ярки ко­лажи от изрезки от вестници и списания с лица, места и предмети, но които за Маркъс очевидно имали еротично предназначение. И неща, които не можело да бъдат сбърка­ни с нищо друго.

Анна каза, че две от картините особено я заинтригува­ли. Висели една до друга в малка ниша в коридора, вдясно от входната врата, и всеки път, когато отивала при Маркъс, заставала там и ги гледала известно време.

30

11а едната имало две жени, полегнали една върху друга I ика, че допрените им тела оформяли устни. И двете носели чорапи и жартиери и имали дръзко вирнати гърди с ярко­червени зърна.

Една от жените носи черен воал и прилича на теб - каза ми Анна.

- Какво имаш предвид?-- Брюнетка, със сладка, секси усмивка - намигна ми тя.Анна флиртуваше с мен и аз не знаех как да реагирам.

I ючувствах, че се изчервявам и се надявах тя да не забележи.- Главата на другата обаче не може да се види. Там къ­

дето би трябвало да е главата, има две ръце, които излизат от синия фон в основата на картината като крайници на рак и стискат зърната й като с щипци.

Другата картина била толкова странна, че на Анна й бе трудно да я опише. На пръв поглед изглеждало, че три жени с мрежести чорапи се любят. Но когато погледнеш мо-отблизо, се виждало, че сред женските части от тела има и мъжки. Секс органи и крайници били разположе­ни на места, на които не би трябвало да бъдат. Откъснати ръце се виели и опипвали наоколо. Било объркано и леко смущаващо. Анна бе решила, че на картината всъщност има само едно тяло, съставено от много други, създание с неопределен пол.

Докато ми разказваше за картината, изведнъж се зами­слих, че макар през цялото време сексуалността на Маркъс да бе мистерия за мен, никога не бях поставяла под съмне­ние ориентацията му.

- Маркъс да не е гей или пък би? - попитах аз.- О, не - каза Анна. - Не мисля. Просто е много, много

странен.- Да, така изглежда - отвърнах аз.Дом без мебели, без храна, но с книги и еротично изку­

ство. Сякаш Маркъс намираше успокоение в аскетичност- та. Сякаш мозъкът му бе толкова зает, че той нямаше време да се грижи за тялото си. Нямах проблем с това. Защото ис­ках той да ме чука с мозъка си.

Анна ми разказа, че винаги когато се срещали - два пъ­ти месечно - Маркъс бил планирал всичко, всяка подроб­

31

ност и настоявал да спазват детайлите, като в ритуал. При всяка тяхна среща винаги се случвало едно и също.

- Не трябва да закъснявам - каза тя. - Дори с минута, дори с трийсет секунди. Винаги съм навреме за неговата лична сесия. Имам собствен ключ за апартамента му, така че влизам сама.

Сега вече разбирах защо винаги закъсняваше за лекци­ите на Маркъс.

Просто за да се ебава с него.- Маркъс ме очаква. В задната стая, в гардероба. Със

затворена врата. И мълчи, толкова е тих, че дори не знам дали е там, дали има някой друг в стаята. Вътре е мрачно, лампите са загасени, но все пак може да се вижда.

Разказа ми, че в една от вратичките на гардероба били пробити две дупки, една по-малка, едната по-голяма. На височината на главата и по-долу. Маркъс се кълне, че така е купил гардероба, но аз не му вярвам.

След това трябвало да облече униформата, която той бил приготвил за нея. Едни и същи дрехи всеки път.

- Как те кара да се обличаш? - попитах аз.- Познай.Това бе наша любима игра, с Анна обичахме да правим

догадки за всякакви неща.- Като медицинска сестра? - предположих аз.-Н е .- Като ученичка?- Не - поклати тя глава.- Проститутка?- Направо ледено.- Добре, кажи ми.- Като майка му - изкикоти се тя.Направо зяпнах от изненада, а Анна нямаше търпение

да ми разкаже още. Карал я да се облича с широка, торбес- та рокля на цветя, да обува ниски обувки, чорапи с телесен цвят и наистина, наистина огромно бельо, което било от полиестер и приличало на девствен колан. Обличала се ка­то майка му, в дрехи, които някога били нейни. Тя ги имала от петдесетте години, носила ги до самата си смърт, но все още изглеждали идеално, сякаш са купени предишния ден.

32

- Достатъчно перверзно ли ти е това? Искаш ли още? - помита ме Анна с усмивка.

- Почти... - отвърнах аз. Защото сега Маркъс ми прили­чаше по-малко на Джейсън Борн, което бе хубаво. По-мал­ко плашещо, както се чувствах преди, когато си представях как гой се чука - в представите ми бе точно като екшън ге­роя Борн. Сега вече въображението ми рисуваше друга кар­тина. Загасени лампи. Смъкнати чорапи. В мисионерската поза. Като истински, реален мъж.

Приличаше ми повече на Норман Бейтс, което бе дори мо-хубаво, защото от първия път, в който гледах „Психо“ ма Хичкок, си паднах ужасно много по Антъни Пъркинс и неговия пронизващ, студен поглед. Слабо, костеливо лице. Гези скули. Спретнато подстриганата, перфектно оформена

лъскава черна коса. Тези тъмни сиви очи. Усмивката. Тол­кова секси. Знаеш, че под тази фасада той е един перверзен психопат убиец, но това само го прави още по-съблазните- лен. Беше очевидно, че Маркъс е напълно обсебен от своята фиксация по майка си - също като Норман Бейтс или Чарлз Фостър Кейн.

- Добре, нека да обобщя - казах аз на Анна. - Ти си в стаята, облечена като домакиня от петдесетте години в епизод на „Зоната на здрача“, Маркъс е в гардероба и окото му е притиснато в горната дупка и те гледа.

- Точно така - потвърди тя. - И аз правя всичко, което гой ме помоли. Обръщам се с гръб към него и започвам да се събличам, свалям всяка от дрехите по реда, по който той поиска.

- Един и същи всеки път?- Така трябва да бъде. Имам си хореография, разпре­

делена до секунда. Чувствам се като стюардеса, показваща процедурите за безопасност. Правила съм го толкова много пъти, че вече започнах да добавям някои свои жестове, не­ща, които смятам, че биха му харесали.

Анна не ми спести детайлите и докато говореше, карти­ната направо оживя пред очите ми.

Първо събличала торбестата рокля, която се откопчава­ла на гърба, смъквала я от раменете си, първо едното, после другото и я пускала да падне на пода. Стъпвала върху нея и

3^

поглеждала през рамо и надолу, към стъпалата си, за да сс увери, че няма да се оплете в краката й. После разкопчавала сутиена си и пускала гърдите си в естествената им позиция, като ги оставяла леко да се полюлеят. След това привежда­ла рамене напред, за да се свлекат презрамките.

- Обича да вижда как сутиенът се смъква по ръцете ми - каза тя. - После го хващам и го свалям напълно.

В този момент вече била гола от кръста нагоре, стояла там само по обувки и чорапи с жартиери. Представих си гледката на голото й тяло. Заобленото й дупе и гърдите й, които бяха прекалено големи за крехката й физика.

Само едно нещо не бе наред в тази фантазия, фантази­ята на Маркъс. Анна носела старомоден колан, който по­кривал по-голямата част от дупето й, над големите полиес­терни гащи, които здраво притискали плътта й, сякаш била обута в гумено бельо. На Маркъс му харесвала точно та­зи гледка, но за всеки друг това би било по-скоро страсто- убийствено.

- Той обича да ме гледа как изпъвам единия си крак и се навеждам над него, докато свалям жартиерите си - продъл­жи Анна. - Иска да вижда как висят и се поклащат гърдите ми. Откопчавам жартиерите един по един, после олюлявам дупето си, докато махам и колана.

После събувала тези големи, грозни гащи, но бавно, за­щото Маркъс си падал по дупета и за него най-важното би­ло напрежението преди самото разкриване.

Спирала дотук. Маркъс искал да остави чорапите и обувките. Както и дългия наниз с редуващи се черни и бе­ли перли, който я карал да провесва на шията си.

- Перлите на майка му - обясни ми тя.Докато правела всички тези неща, не бивало да поглеж­

да в неговата посока.- Маркъс е категоричен за това - каза Анна. - Веднъж

погледнах с крайчеца на окото си към гардероба. И видях очната му ябълка, притисната в дупката. Той явно забеляза, че съм го видяла, и се притесни. Окото започна да се вър­ти - нагоре и надолу, сякаш оглеждаше стаята, за да намери къде другаде да се насочи. Не беше Маркъс, поне не го въз­приех по този начин. Бе просто едно око, една очна ябълка

34

н (I 11.1. тесен дървен процеп. Беше толкова извратено, че в· и· ме погледнах натам.

1пачи той обича да гледа, но не и да го гледат - казах аз.11о това е единственият начин, по който се възбужда -

(йГнМ Ш т я .

1имислих се за доктор Алфред Кинси, защото, поне до- К1НМ111) знаех, той също се възбуждал само по един-един- | I т м мачин. Това обикновено не го пише в официалната ин- фпрмация за него. Кинси обичал да пъха разни неща в носа • и 11еща, които нямали никаква работа там и дори невинаги VI нямали да се наместят. Предмети, които няма да срещне- и, и данните за неговите проучвания, които той принципно | трагелно проучвал, анализирал и попълвал. Трева, слам- ||и. коса, четина. Всичко дълго и гъвкаво, което можело да мн ъделичка.

Слушах историята на Анна и осъзнах, че моите фанта- 111Н за секса с Джак в кабинета на шефа му изглеждат тол­кова банални. Но Анна не бе приключила.

След като съблечала бельото си и грижливо подрежда­ли дрехите си на един стол, едва тогава й било позволено зн се обърне и да погледне. Виждала еректиралия пенис на Маркъс да се показва бавно, сантиметър по сантиметър от но-долната дупка на гардероба като охлюв, показващ се от черупката си.

- Аз ахвам - каза тя - точно така, както Маркъс ис­ка. Възгласът ми трябва да е съвършена комбинация, равни части ужас, изненада и удоволствие.

Анна трябвало да остане там, застинала на място, втрен­чена, със зяпнала уста, докато се подадял целият член, а топките му увиснели през дупката..

- Членът му се гърчи, сякаш ме вика - каза тя. - И така, сядам на пода и го ближа, както ближеш сладолед, който е започнал да тече по фунийката. Представям си, че правя точно това.

- Но това е само прелюдията към истинския секс, нали? - попитах аз.

- Да - отвърна Анна - само прелюдията.Каза, че макар вече да се намирала точно от другата

страна на вратата, Маркъс не издавал нито звук. Дори не

35

чувала дишането му. Никакъв възглас на възбуда и насла­да, за да знае тя дали се справя добре. Само членът му се свивал малко под ласките на езика й. Леки движения на ре­флекс, както когато кракът ти отскача нагоре при удара на сребристото чукче на лекаря по коляното ти.

- Добре, а как разбираш кога да спреш? - попитах аз.- Когато се е наситил, когато е готов и се чувства добре,

вратата се отваря. Малко е зловещо.Представих си как проскърцва врата в някой от оне­

зи черно-бели филми за къщи, обитавани от духове, които обикновено пускат по телевизията в Деня на мъртвите, и зад вратата няма никой и нищо, само мастиленочерен мрак.

- Това е знак за мен да вляза вътре - обясни Анна. - Всеки път чувствам как сърцето ми забива ужасно бързо, въпреки че знам какво ще се случи и кой е зад вратата.

Влизала в гардероба и затваряла вратата зад себе си. Сега вече не виждала нищо, защото Маркъс запушвал дуп­ките с хартия, за да не влизала светлина.

- Минава време, преди очите ми да се приспособят - каза тя. - Дори тогава виждам само сенки в мрака, който се движи като пара и ми се струва като халюцинация.

- Колко е голям гардеробът? Не се ли задушавате вътре?- Достатъчно голям, защото само стъпалата ми докос­

ват някаква повърхност. Плаши ме колко бързо загубвам представа за пространството около себе си. Вътре е и ужас­но горещо, задушно като в турска баня, защото Маркъс ве­че е изразходвал повечето въздух и почти веднага започвам да се потя.

- Какво става после? - попитах нетърпеливо аз.- После усещам лепкавата му ръка върху гърдите си.

Може да решиш, че е зловещо, но всъщност ме възбужда. Наистина. Да съм докосвана така от някой, когото не виж­дам, в това тясно пространство.

Това осмисляло всички предишни неща, каза ми тя, до- садната прелюдия, която Маркъс настоявал да се спазва до последния детайл.

- Както и да е - продължи Анна, - след като се озовем и двамата в гардероба и затворим вратата, вече няма правила. И целият гардероб се разтриса.

36

Но по колко начина можеш да го правиш в един шкаф? зачудих се аз.

Ще се изненадаш - каза тя. - Навярно сме минали моме пет-шест пъти цялата „Кама Сутра“. Веднъж ме чука юлкова яростно, че гардеробът се обърна настрани. Пад­на върху вратата. Бяхме в капан вътре. На Маркъс не му пукаше. Дори се възбуди още повече. Чукахме се с часове.11осле той изтърбуши покрива и изпълзяхме навън, голи и насинени.

След като приключели със заниманията си, оставало само още едно нещо, което Анна трябвало да направи. Да го изкъпе. Затова се премествали в банята.

Била много стара баня с плочки на пода, а боята по сте­ните се лющела от влагата. Маркъс имал една от онези ста­ромодни керамични вани, които приличали на лодка, над която бил закачен душът.

- Маркъс винаги си взема само душ, никога не пълни ваната - каза Анна.

- Защо?- Каза ми, че хората се давят във ваните.Когато Анна каза това, не коментирах нищо, но се за­

чудих дали тя осъзнава, че Маркъс е цитирал Джон Каса- ветис*.

И така, влизали под душа, тя го насапунисвала и из­къпвала, търкайки силно гърба, гърдите, бедрата му, под­мишниците и слабините му. След като го подсушавала, той излизал от банята, без да каже нито дума. Оставял я да се облече сама и да си тръгне.

- Винаги правим така - завърши тя. - Никога не се про­меня нищо. Ти някога правила ли си го в гардероб? - попи­та ме изненадващо Анна.

Признах й, че не съм. След нейния разказ се чувствах потискащо нормална.

Седяхме там, под дървото, няколко минути в мълчание. В главата ми изплуваха думите на Марлон Брандо, които казва в „Последно танго в Париж“, в монолога за починала­

* Джон Касаветис (1929-1989) — американски актьор, сценарист и режисьор. Цитатът е от филма му „Лица“ {Faces) от 1968 г .—Б. пр.

37

та си съпруга, докато тя лежи в ковчега пред него: „Лекото докосване на майка ти в нощта“.

Ако на Маркъс такива неща му харесваха, нямах нищо против.

Защото много от великите мъже са имали подобен ком­плекс.

Размишлявах над историята, която ми бе разказала Ан­на. Отпих глътка кафе и се намръщих, защото бе напълно изстинало - толкова отдавна стояхме на онази пейка.

- Развалих ли фантазиите ти? - попита ме Анна. - На­дявам се да не е станало така. Независимо от всичко Мар­къс е много сладък.

- О, не - отвърнах аз - нищо подобно.Сега исках да знам още повече подробности. Имах чув­

ството, че вече можех да разчитам Маркъс като книга и да откривам нещо ново за него с обръщането на всяка страни­ца. Искаше ми се Маркъс да ме научи какво означава да си наистина странен в сексуално отношение.

Но после си дадох сметка, че и Анна може да го направи.Колкото повече я опознавах, толкова повече започвах

да мисля за нея като най-добрата приятелка, която ме раз­бираше напълно. Можех да й споделя всичко, във всеки миг, и тя щеше да каже как се чувствам и защо. Сякаш бяхме две глави с един мозък и едно споделено съзнание. Понякога тя довършваше изреченията ми, преди да съм ги започнала.

Бяхме близки като сестри. Допълвахме се идеално. Но- век би казал, че сме създадени една за друга. Сближихме се толкова бързо, че хората в един момент забравиха, че е има­ло време, когато не сме се познавали, а някои наистина ни мислеха за сестри. Анна обаче ме превъзхождаше в повече­то отношения. Тя бе всичко, което аз не бях.

Тя бе красавицата. Аз бях мозъкът.Аз бях умницата, тя - популярната.Тя ме разсмиваше. Не мислеше, преди да заговори, не

цензурираше думите си, както правеха повечето хора.Можеше да погледне към някое случайно момче в зала­

та по време на лекция и да изтърси нещо неподходящо ка­то: „Чудя се дали си бръсне онази работа или не...“ Или пък: „Сигурна съм, че пенисът му се извива наляво“. А веднъж

38

м 1гьрси: „Обзалагам се, че спермата му има вкус на лимо­нов сок“.

Но тя не смяташе, че това е неподходящо. Просто бяха неща, които трябваше да се кажат точно в този момент.

В това отношение бе абсолютно невинна, чиста и сво- подиа. Сексът за нея бе съвършено естествен, като дишането.

Толкова бях очарована от Анна и всичко, свързано с моя, че си измислих оправдание, за да подмамя Джак да ме вземе от лекции и да обядваме заедно. Исках той да се за­познае с новата ми най-добра приятелка.

Представих ги гордо един на друг. Но не мина така, как­то бях планирала. Джак толкова се притесни от Анна, че едва се насили да я погледне в очите и не каза повече от две-три думи по време на целия обяд. После просто си стоя там, докато ние двете си говорехме. Беше неловко. Джак си измисли някакво оправдание и си тръгна.

Когато се прибрах у дома по-късно тази вечер, подхва­нах наново нашата игра, защото исках да разбера какво на­истина мислеше за нея.

- Е, какво мислиш за Анна? - попитах го аз.- Мила е - отвърна той.- Намираш ли я за сладка?- Предполагам...- Ако не беше с мен, щеше ли да тръгнеш с нея?- Не мисля, че съм нейният тип.- Не отговори на въпроса ми.- Напротив, отговорих.- Но тя е твоят тип?- Би могла да стане.- Има хубави гърди, не мислиш ли? - притиснах го аз. -Д а .- А дупето й? Харесваш ли дупето й?- За какво е всичко това? - подразни се той.- Иска ли те се да правиш секс с нея?- Катрин, нека да говорим за нещо друго - каза той

твърдо, а това не бе отговорът, който исках.

39

5

Маркъс ни даде домашно - да гледаме и коментираме „Дневна красавица“, филма на Луис Бунюел с участието на Катрин Деньов. Не го бях гледала преди. Не знаех нищо за него и нямах представа какво да очаквам.

Седях в салона на кампуса, не бях сама, но когато свет­лините угаснаха и мракът ме обгърна, се почувствах точно така. Така обичах да изживявам филмите - в киносалона, на тъмно, като интимно общуване между мен и екрана, са­мо ние, никой друг. Като преживяване подобно на мълча­ливото благоговение, което можеш да изпиташ пред карти­ната на велик художник.

Когато седнах в салона, очаквах да бъда пренесена на мига от реалността в друг свят. Или поне да се забавлявам, може би да се развълнувам или пък дори да се подразня - във всеки случай някаква емоция. Но последното нещо, ко­ето очаквах от този филм, бе да видя себе си на екрана.

Повярвайте, не халюцинирах. Знаех, че не бях звездата в този филм, въпреки че имената ни бяха еднакви. Дори не бях второстепенен герой. Но някак си, по някакъв начин, нещо в нея ме докосна дълбоко. Въпреки че имах само едно общо нещо с героинята - студена, френска домакиня от богатата средна класа с прикрити мазохистични сексуални желания.

Тя се казва Северин, от латинското - строг, су­ров, студен. Представете си, че изживявате живота си, це­лия си живот, и хората не желаят да ви опознаят още пре­ди да сте се срещнали. Само като чуят името ви. Северин. Строгата. Суровата.

Представете си как живее такова дете от самото си раж­дане. Все едно да го наречете „Никакво забавление“.

Никакво забавление изобщо.Не че името не подхожда на героинята на Катрин Де­

ньов във филма на Бунюел. Всъщност май няма име, което

40

би й отивало повече, защото - ако трябва да сме честни - I н ме е особено забавна личност. Леденостудена е, лишена or всякакви качества, които биха могли да ви накарат да я харесвате, липсва й почти всичко, което би я превърнало и човешко същество. Всичко освен мрачните фантазии за унижение и наказание. Защото от зрителя не се предполага ди я харесва или дори да се идентифицира с нея.

И все пак, аз някак го направих.Северин. Никакво забавление. Никакво забавление из-

обмцо. Омъжена от година, но не позволява на мъжа си да я чука. Омъжена от година и дори не го пуска да спи в едно и също легло с нея. Омъжена от година и той още не я е виж­дал гола. Съпругът й - отдаден, загрижен, отговорен и тол­кова, толкова разбиращ.

Северин. Девица в реалността, но курва във въображени­ето си. Именно нейното въображение я отклонява от пътя й.

Помнете. Сюжетът винаги, винаги се подчинява на героя.А Северин постоянно е в плен на желанията си, никога

мс успява да ги контролира, носи се из филма като в транс. Нсъщност се носи из живота си като във филм.

Докато един ден приятел на съпруга й, по-възрастен мъж, порочен и лицемерен, който като че ли успява да види мраво през нея, й внушава идеята, че има място, в което же­ни като нея - потиснати, неморални, незадоволени - могат да осъществят фантазиите си и да поддържат неопетнена обществената си репутация.

Бордей.Дори й дава адреса. И така, тя посещава бордея и по­

лучава ново име, за да прикрие идентичността си. Нещо, което звучи екзотично. Не Северин. Нещо, което трябва да привлича клиенти.

Belle de jour.Сладък френски израз, който звучи като безсмислица на

английски, а предполагам и на другите езици, затова в по­вечето държави заглавието на филма дори не се превежда.

Belle de jour.Буквално - „дневна красавица“, „красотата на деня“.Фраза, която ме кара да си мисля за нещо специално -

„специалитета на деня“.

41

Може би именно това е искал да внуши Бунюел. Жената, която има всичко и не иска нищо, сведена до специалитета на деня в менюто на бордея. Малката шегичка на Бунюел. Порцията унижение, която ни поднася. Тя винаги е ястието на деня, всеки ден. Специалитетът, който никога не се про­меня, който всъщност изобщо не е чак кой знае какво.

Единственото специално нещо в нея е красотата й, поч­ти божествена и съвършена, която в крайна сметка се обез­ценява, защото й служи само за да улесни прехода й към публичния дом, да я превърне в нещо евтино.

Тя става пържен дроб и картофено пюре. Всеки божи ден.Пържен дроб и картофено пюре.Всичко това ми напомняше за Ким Кардашиян.Пържен дроб и картофено пюре. Кардашиян, облечена

в „Ерме“ и „Гучи“.И съвсем скоро в този евтин бордей, обезценена и при­

низена, Северин се отдава на желанията си, на всяко едно от тях; мечтите й се материализират в реалността. Не след дълго дори заместват нейната реалност.

И точно тук се появявам и аз.Седях в киносалона, гледах филма и се разпознавах в

героинята.Нямах никакво желание да ставам проститутка. Дори

да е тайно. Не говоря за това.Имам предвид, че разпознах нещо вътре в Северин, не­

видимо на пръв поглед, което знаех, че го има и в мен; и двете стояхме винаги някак на заден фон, откривах общи черти в темперамента и в характера ни. Нещо ни свързваше една с друга.

Не съм прекалено скромна и свита. Не съм и мазохист- ка - поне не мисля, че съм такава, но фантазиите на Севе­рин докоснаха някакъв нерв в мен. Нейната реалност ми по­влия в много по-малка степен.

Седях в залата и въображението ми взе връх над дейст­вителността. Гледах филма и запълвах дупките. Съвсем скоро загубих представа къде свършва филмът и къде за­почват моите фантазии.

Когато прожекцията приключи и аз излязох от сумрака навън, на яркото следобедно слънце, имах чувството, че хо­

42

дя по въже високо над земята. Олюлявах се на ръба на про­пастта, борейки се да запазя баланс. Треперех отвътре. Не шаех какво ставаше с мен. Бях ужасно объркана. Не можех да осъзная дали бях в състояние на делириум, или направо полудявах. Знаех само, че не исках тази фантазия да свърш­ва. Никога не си бях представяла, че мога да изпитам такава наслада, но след като вече бе станало, исках още.

Прибрах се у дома като в транс, движейки се на автопи- пот, като мислено постоянно се връщах към сцени от фил­ма. Забравих къде бях всъщност, отново се озовах в онази, фалшивата реалност, създадена от Бунюел.

Намирам се под сведените клони на висок бор, държана гам против волята си от мъжа, когото обожавам. Вързана съм, двама мъже ме бият и насилват по негова заповед, до­като той наблюдава, безразличен към страданието ми.

Ръцете ми са вързани с грубо въже и са вдигнати толко­ва високо над главата ми, че мускулите ми са обтегнати до краен предел и ме болят ужасно. Стъпалата ми са вкопчени в земята, която се изплъзва под мен. Роклята ми е разкъсана ио шевовете и виси отстрани на кръста ми като клюмнали венчелистчета. Сутиенът ми се е свлякъл на раменете ми, чашките му притискат зърната ми и ги разраняват.

Кожени камшици се спускат по гърба ми, впиват се в плътта ми, един, после друг, следвайки бърз ритъм. Чувам свистенето на камшика и после... парещата болка. Плясъ­кът. И болката. Неизбежно, както светкавицата следва гър­ма, така и насладата идва след болката. Силата й нараства с всеки удар, още и още, докато и двете - и болката, и удо­волствието - стават прекалено наситени, за да мога да ги понеса. Адреналинът изпълва тялото ми до краен предел.

Завих зад ъгъла.Не бях минала и половината път до вкъщи, а бях възбу­

дена и страстите ми кипяха като в адска пещ.Завих зад друг ъгъл и отново се озовах във филма...Този път съм в публичния дом, готова да се отдам на

насладата на престъпното желание към някакъв главорез с бастун и златни зъби, който се държи с груба, първична самонадеяност.

43

Ако дрехите правят човека, то този мъж е истинско противоречие. Носи скъпи модни кожени обувки, с протри­ти подметки, а на чорапите му има големи дупки там, къ­дето някога са били петите. Има гравиран пръстен с голям, фино оформен диамант. Златните му зъби блестят, когато ги показва и извива устни в подигравателна усмивка. Коса­та му, коженото му сако, обувките му - всичко е черно като нощ. Всичко друго е пълен хаос, сбъркано и странно. Лилав колан и крещяща вратовръзка с ужасен десен.

Когато съблича ризата си - бяла риза, единственото чисто, семпло и несбъркано нещо в него, отдолу се показва изящен торс, без косми, приличащ на мраморна статуя. Ко­жата му е бледа, чиста, без никакви белези; поне докато не се обръща с гръб към мен.

Под лопатката му има огромен белег във формата на на­зъбена луна, по-блед от останалата, неувредена кожа, въ­преки че това ми се струва невъзможно; знак за ужасяващо насилие.

Мъжът ме поглежда с аристократична отчужденост. От­връщам на погледа му и си мисля за Маркъс; прилича на него, но по-млад и по-груб, по-раздърпан; в него откривам опасност и непредсказуемост, докато в Маркъс преоблада­ват мекотата и нерешителността. Гледам го и си мисля какъв бих искала да е Маркъс, как искам той да се отнася към мен.

С пренебрежение.Започвам да събличам бельото си. Той ме поглежда

право в очите и казва: „Остави си чорапите“.Заповед, не молба. Разкопчава ципа на панталоните си,

без да откъсва поглед от мен, и добавя: „Едно момиче се опита да ме удуши веднъж“.

Чудя се дали това е предупреждение. Чудя се дали това се кани да направи с мен. През тялото ми преминава студе­на тръпка.

Но е прекалено кьсно за повече размисли, защото той си събува панталоните, които са бели като ризата и голия му торс.

Лягам на леглото, по корем, и обръщам глава, за да пог­ледна към него през рамо.

Мисля за Маркъс и за неговия шаващ под прекалено тесния кафяв панталон член. И после вече не е нужно да се

чули, защото той е пред мен, дълъг и тънък, и величествен, и шит нагоре в съвършена дъга; като лунен сърп в края на микьла си, като белега на гърба му и като острието на кин- ■иили, който го е направил. Мъжът се покатерва на леглото, и.лгиге му крака се обвиват около тялото ми - паяк, който и пснява муха. Грубо ме бута, за да се разкрача широко, и се ипнснва до мен. Усещам как пенисът му набъбва, допрян в шиника ми. Усещам как започва да се движи плавно.

Ръката му обвива врата ми, пръстите му го притискат юлкова са големи и едри, че го е обхванал почти целия.

| I иска ме леко и натискът е толкова приятен. Чакам да пре- юсти ръката си надолу по гърба ми, но вместо това той

усилва хватката си и блъска главата ми в матрака.Разплаквам се, по-скоро от изненада, отколкото от болка.Усещам как е другата си ръка разтваря бузите на зад­

ника ми и се подготвям да се разплача отново, този път по- I коро от болка, отколкото от изненада. Защото знам какво предстои. И е прекалено късно да размисля и да се махна щ чук.

И изведнъж чух клаксон право в ухото си. Свистене на спирачки на такси, което спира на няколко сантиметра оття- нгго ми. Бях слязла рязко от тротоара и вървях по улицата.

Треперех цялата. Извадена рязко от ступора си. Изхвър­лена от екрана обратно в реалността. Разграничавах отлич­ни двете състояния. Знаех кое е по-лошо и кое щеше да ми причини повече щети - да бъда изчукана в задника от до- нен мошеник или да бъда смазана на място от жълто такси.

Завъртях ключа в ключалката и вратата не се бе отво­рила дори наполовина, когато се провикнах:

- Джак... Джак?След секунда той се появи в коридора и аз не казах:

„Обичам те, липсваше ми. Как мина денят ти?“.Казах: „Ужасно много искам да те чукам“.Спуснах се към него и го притиснах до стената още пре­

пи да разбере какво се случва. Долепих устни до неговите, целувах го яростно и страстно, не му дадох да каже нито дума, нито дори да си поеме дъх.

Пъхнах ръце под ризата му, галех голото му отдолу тя­ло. Забивах нокти в плътта му. Стисках и извивах зърната

45

му. Не го чух, но го почувствах: стенанието, което се плъз­на от устата му в моята.

Бях като обладана от духове. Мислех само за това как ще пъхна члена му в себе си и никога няма да го пусне да изле­зе. Никога преди не се бях чувствала по този начин, сигурна бях в това, никога преди не се бях възбуждала толкова.

Свалих панталоните и бельото му само с едно движе­ние. Сега пенисът му бе в ръката ми и откъснах устните си от неговите, но само за да го погледна в очите и да му кажа:

- Искам кура ти. Искам да го чукам с устата си.Не търсех позволението му.Не питах, а казвах.Не молех, а вземах.Той нямаше избор.Плъзнах се надолу по тялото му, без да пускам пениса

му, просто го хванах по друг начин. Бях на колене под него и дръпнах члена му надолу като лост, така че да застане в идеален прав ъгъл спрямо тялото му, на идеалното ниво с устата ми.

Плъзнах главичката му в нея, съвсем бавно; после при­тиснах устните си около него, здраво. После се дръпнах и го обиколих с език, за да го подразня. После пак го поех, мал­ко по-навътре този път. Дръпнах се. Погалих го.

И му казах това, което искаше да чуе.Казах му:- Твърдият ти кур приляга така добре в малката ми уста.

Има толкова добър вкус. Толкова е хубаво да е вътре, нали?Не изчаках отговор.Дръпнах члена му нагоре към пъпа и започнах да бли­

жа топките му, лапнах целите торбички, после продължих към главичката. Лизах го и го плюнчих със слюнката си, и го дърпах надолу и нагоре, докато го гледах право в очите. Виждах, че е абсолютно замаян и знаех, че е в моя власт.

Отворих широко устата си, за да го поема целия, вдиш­вайки дълбоко въздух с пълни гърди, сякаш щях да се гмуркам под вода. Лапнах го по цялата му дължина бавно, като мърдах езика си около главичката му, блъсках го и го стисках с устни. Докато го правех, усетих как се подмокрям от възбуда.

46

Задържах го там, изчаках да потръпне, после се отдръп­нах.

Джак все още бе свързан с мен чрез плътна перлена иви­ца от слюнка, която висеше между нас и покриваше върха ма пениса му - така приличаше на отрупан със сняг пла­нински връх. Погледнах към слюнката, която ни свързва­ше, и си представих как вагината ми се разтваря като цвете и лепкавите бели сокове полепват към срамните ми устни.

Надигнах се, за да си поема въздух, но продължих да подръпвам с ръка надигащия се като колона член, омазвай- ки го със слюнка. После вдишах дълбоко и се подготвих да продължа. Наведох се напред, отворих уста и направо се нанизах на члена му, усещайки как набъбналата мъжестве­ност на Джак се допира до най-задната част на гърлото ми; изпълваше изцяло устата ми. Представих си го как навлиза дълбоко във вагината ми и усетих, че гащичките ми са под­мокрени.

Ръцете му рошеха косата ми, очаквах всеки момент да стисне по-силно и да издърпа главата ми, докато потръпне­ше конвулсивно за последно - едно кратко, остро, последно изхвърляне дълбоко в мен.

Това исках да стане. Това си представях от много време.Чух го как простенва, докато се изпразваше в устата

ми. Нямаше сили да каже каквото и да било.Освен „мамка му“.И „о, да...“.Поемах тласък след тласък от топлата, гъста и сладни­

кава течност, която се плъзгаше по гърлото ми. Той про­дължаваше, сякаш никога нямаше да приключи. Имах чув­ството, че ще се удавя.

Така си бях представяла, че ще стане.Но не стана.Още съвсем в началото, когато смъкнах бельото му и

се опитах да поема пениса му в уста, той плъзна ръцете си през косата ми, но не се притисна в мен. А ме отблъсна. Бях като пробудена внезапно от дълбок сън.

Вдигнах глава и казах: „Какво ти става?“.Бях объркана и наранена. Не се опитах да го прикрия.

Болката пролича в гласа ми.

47

- Какво ми става на мен? Какво става с теб! - попитатой.

Въпросът му ме засегна още повече.- Какво не ти е наред, Катрин?Имаше много имена за мен - малки, глупави галени

имена, които му хрумваха изневиделица - Кити, Кат, Трини.Наричаше ме „Катрин“ само когато бе наистина ядосан.Нищо ми нямаше. Всичко си ми беше наред. Това беше

проблемът. Не виждаше ли колко бях възбудена?Накара ме да се почувствам тъпа и евтина.- В момента работя - каза той. - Нямам време за такива

игрички сега. Може би по-късно.И когато го каза, разбрах, че няма да има „по-късно“.

Че щеше да работи до среднощ и да ме остави да го чакам.Точно така и стана. Лежах в леглото, готова, тръпнеща

от желание. Чувах го в другата стая, но той не влезе при мен. Останах само с ръката си за компания, с фантазиите си за утешение и с всички онези странни образи в главата си.

Завързана съм за покрито с бръшлянови листа дърво. Ръцете ми са зад ствола, омотани в дебело въже, което пре­минава и през цялото ми тяло. Намирам се в средата на гора, но главата ми е пълна с морски звуци. Слънцето свети ярко. Тялото ми е окъпано и затоплено от лъчите му. Чувам един­ствено звука на щурците, които всъщност пеят само нощем.

По слепоочията ми има кръв, но не и рани. Кръвта се спуска по бузата ми като капка боя от картина, маслена и гъста. Като сълза, която разкрива цвета на болката.

Но не се боя, защото любимият ми е с мен, точно пред очите ми. Поставя ръце на раменете ми и веднага ме успо­коява. Милва тялото ми с поглед и аз се чувствам желана. Не казва нито дума, не издава звук, но се къпя в топлина­та на любовта му. Целува ме нежно с меките си устни. По­глежда кръвта, проследява с пръст болката ми и ме целува отново.

Целувките му са сладки, но това е всичко.

6

Винаги съм искала да знам едно нещо, още от първия път, когато правих секс: защо го наричат „изпразване“? Какво му е лошото на „свършване“ или „еякулация“? Не са достатъчно секси думи ли? Изпразването звучи много по- тъпо, евтино и елементарно. Ако ме питате, тази дума ми прилича на престъпление, направо е обидна в сексуално от­ношение. Сякаш мъжът ме разстрелва, изпразвайки писто­лета си в мен. Какво се изпразва? Къде се изпразва? Аз да не съм кофа, та някой да изхвърля това, което не му е нужно, в тялото ми? Съжалявам, но просто не ми звучи правилно.

Докато сме на темата, ако искате да оцапвате пейзажа със семето си, да разбивате сметаната, да оросявате с мъ- жественността си или както там наричате пръскането на спермата си, може да го правите всякак, но не и в лицето ми или някъде наблизо. Ако обаче смятате да свършите по познатия стар начин, там, където се предполага да се прави гази работа, и сте се погрижили момчето ви да е добре об­лечено, то аз съм вашето момиче.

И предпочитам да се срещна с истински пенис, откол­кото с някоя патка или пишка. Вие не бихте ли? Не съм претенциозна по отношение на размера, но при споменава­нето на последните две думи в главата ми се появяват жал­ки картини - на спаружени безформени членове или дори на нелепо пляскащи с криле птици, които не знаят защо са намесени в тази история.

А това определено не е възбуждащо.Хвалете се със своя боздуган, шланг, лост или джой-

стик, просто си го дръжте там, където му е мястото. В га­щите си.

Защото няма да доближи до моето пуси. Не и ако го на­ричате така. И винаги, когато чуя някой тип да разказва за подвизите на своя малък Дик, Уили, Джонсън или Питър,

49

си представям групичка тъпо хилещи се пичове в мъжка баня или съблекалня. Не, не е еротично.

Не искам член с име. Искам мъж с член.Не е нужно да е голям, но определено трябва да е твърд

и да бъде направляван от някого, който има шофьорска книжка. Защото няма смисъл да натискаш яростно педала на газта, ако не знаеш как да използваш спирачките, да вър­тиш волана или да сменяш скоростите. А въпросният лост за скоростите? Ако искаш да задвижиш моята кола с него, по-добре да знаеш какво вършиш.

Виждате ли, „член“ също си е добре като дума, но „пе­нис“ звучи някак по-тежко, а за мен дори по-поетично. Ка­ра ме да мисля за наперени, достолепни мъжкари. За нещо, което прилича на меч и можеш да го размахаш бойно. Ня­как си подсъзнателно предполагам, че мъжът с пенис ходи с гордо вдигната глава. А това ми звучи секси.

Не си мислете, че съм света вода ненапита, защото не съм такава и няма да се преструвам. Не искам и да звуча прекалено ограничено, като използвам само някои от оне­зи жаргони, които вече дори не звучат нецензурно, защото знам, че всеки си има свои предпочитания за сексуалните думи, с които нарича своите и чуждите полови органи. За­това нека не спорим за семантика. Просто ще потвърдя за всеки случай. Винаги ще предпочитам „свършване“ пред „изпразване“. Напомня ми за добре свършена работа, за он­зи чудесен израз „малка смърт“ за женския оргазъм, с кой­то казваш, че всеки път, когато правиш секс, го правиш ис­тински, със страст, като за последно...

Може би ще си кажете, че една образована млада жена би трябвало има по-дълбоки и смислени неща, за които да разсъждава, а не за най-задоволителния начин за описване на еякулацията. Не съм сигурна.

Имам предвид... може да изучите всички дебели кни­ги на света, търсейки дълбокия смисъл на живота; може да търсите физически доказателства за съществуването на Бог; може да четете за всички възможни теми на света - религия, наука, философия, природа, но ви гарантирам, че никога няма да намерите отговор, който да ви удовлетвори напълно. Да ви удовлетвори до дъното на душата ви, да ви

50

чпде смисъл, да откриете чрез него най-накрая мястото и мисията си в този свят.

Защо ли?Защото отговорът е вече тук, пред очите ви.Оргазмът.Не ми ли вярвате?Нека започнем с твърдение, с което всички сме съглас­

ни: сексът е двигателят на живота.Без секс няма да има живот. И същевременно без жи­

вот няма секс. Те са неразривно свързани - като кокошката н яйцето. Сексът без постигане на оргазъм е като Биг Мак без специалния сос. Той е магическата съставка, от която сме произлезли всички ние. Защото всяко нещо, дори и най- миниатюрното, което съществува на този свят, трябва да се т.зпроизведе, за да оцелее. Съществуването зависи от про­цеса на възпроизвеждане.

От птичките и пчеличките, от цветята и семенцата, един и същи процес се повтаря отново и отново, и отново - от най-малките създания до най-големите. Не би трябвало да казвам това. Всичко е най-елементарна наука и биоло­гия. Но може би се налага да бъде повтаряно, защото мисля, че сме го забравили.

Големият взрив създава вселенското тяло, съвкупност от слънчеви системи - гигантски утроби, инкубатори за планети, които са космическите яйца, очакващи да бъдат оплодени със семето на живота.

Секс. Избухване. Оргазъм.Това накратко е моята сексуална теория за живота, все­

лената и всичко останало. Единствената теория на струни­те, от която някога съм се нуждаела.

За всички онези хора, които са по-духовно ориенти­рани, мога да кажа само това: ако се съмнявате в думите ми, значи не сте внимавали достатъчно в часовете по ве­роучение или в неделното училище или пък не сте чели съсредоточено Библията, защото ако има нещо, което тя ие спестява, това е сексът. Почти няма страница, на която някой да не се чуди дали Бог ще дойде, кога Исус ще дой­де и кога ще дойде спасението ни. И аз си мисля за всич­ки онези хора във всички спални на света, които повтарят

51

с пъшкане в мига преди оргазма си „идва, ей сега, идва, идва...“

Ще ми кажете, не ставай глупава.Аз пък казвам, учехте ме да не приемам Библията бук-

вално, правя точно това.Ако Библията наистина е била предназначена да бъде

наръчник за живота ни, защо хората, които са я написали, са се заиграли с разни семантични номера и са скрили ис­тинския й смисъл? Не е ли нейната мисия да накара хората да се чувстват по-добре, да оценят истински живота си?

Какво може да накара хората да се почувстват така по- добре от секса?

Нека да вземем за пример някой случаен пасаж. Да ка­жем, Лука 17:20-21. Попитан от фарисеите кога ще дойде царството Божие, Исус отговаря „царството Божие вътре във вас е“.

Мисля, че е очевидно. Няма никаква мистерия. Ясно е, че той говори само за едно нещо. За оргазма и насладата, която можем да изпитаме - вътре в нас.

Оргазъм. И това ако не е синоним за Бог.Ще заявя още нещо. Аз съм истински вярваща.Почитам оргазма.Но съм сравнително новопосветена за каузата. Невина-

ги е било така. Всъщност даже обратното.Преди щом се замислех или си представех какво точно

се случва, когато някой мъж се изпразва, ми ставаше не­приятно и не бе изненада, че не допусках никой да го прави близо до мен или някъде по мен. Самият израз не ми на­вяваше асоциации за съвършеното преживяване, което из­пълва човешката душа и тяло по време на оргазма, незави­симо дали мъжки или женски. Напомняше ми единствено за останките на нещо, което мъжът захвърля, когато вече не му е нужно и те е използвал. Или за употребения пре­зерватив, метнат в кошчето. Така че за мен изпразването бе нещо мръсно и противно. Отвращаваше ме. Не исках да го виждам, не исках да го чувствам и определено не исках да го вкусвам.

В гимназията имах гадже, което постоянно се опитва­ше да се изпразни на лицето ми. Това си бе неговата ма-

52

иин и той искаше да стане и моя, за да има оправдание да ю ирави, когато си поиска. В един миг се чукаме, в след- мшция го вадеше и започваше да се отърква в тялото ми, опитвайки се да стигне до лицето ми като кученце, кое- ю тупа с лапичка по вратата и когато неговият стопанин му отвори, скача и радостно облизва лицето му. Само де- ю приятелят ми бе просто жалък пубер, гледал прекале­но много порно, без да има и най-малка представа как да постави наслада на истинско живо момиче. Отблъсквах го встрани като кученце, което прекалено досадно се върти около краката ти, и най-близкото, до което стигаше, бе ко­ремът ми. Но дори и това не ми беше приятно. Нито усе­щането от въпросната течност, нито температурата. Прос- ю не ме караше да се чувствам добре отвътре. Само от мисълта за това ми призляваше.

След него излизах с футболист* от колежа.Супертяло като на звезда и лице, което напълно му под­

хождаше. Но когато светлините загасваха, угасваше и сек­суалният ни живот. На тоя тип му липсваше всякаква ин­дивидуалност, а въображението му бе на кота нула. Винаги се опитвах да стигна до оргазъм преди него, защото, когато той свършваше, направо ми убиваше всякакво желание. За­почваше да вика и стене като малко момченце. Сякаш пла­чеше. Чудех се дали не е на стероиди и така и не разбрах дали въобще изпитва някакво желание към мен, или просто се преструва.

После нещо се промени. Може да се каже, че получих просветление - само не знаех дали чух зова на любовта или на похотта. Навярно бяха и двете. Помня го съвсем ясно и живо, сякаш бе станало тази сутрин.

Беше осмият път, когато с Джак правехме секс. Чувст­вах се толкова специална. Джак бе първото момче, което ме караше да се чувствам удобно и естествено да съм гола пред него. Бях отгоре, яздех го, целувахме се страстно и тъкмо ко­гато щеше да свърши, той ме погледна право в очите и попи­та... направо ме попита дали може да го направи в устата ми.

* Има се предвид играч на американски футбол. Европейският фут­бол в САЩ се нарича сокър. - Б. пр.

53

Паникьосах се само при мисълта за това, но бях толко­ва завладяна от емоциите на тази нова за мен любов похот. че успях само да се усмихна и да кимна в знак на съгласие. Той ме бе попитал. Аз бях одобрила, аз контролирах поло­жението. Той си бе направил труда да ме попита и само за­ради това дори и аз го пожелах.

От този момент нататък изгубих страха си от лепкавата субстанция, която свързвах с тази мръсна дума - изпразва­не. Вече не се боях какъв може да е вкусът й. Просто го ис­ках. Той ме възбуждаше. Обичах го. Бях като омагьосана от него. Копнеех за него, точно както копнеех за нежните ръце на Джак, които ме прегръщаха, за устните му, даряващи ме със сладки, топли целувки. Преди да срещна Джак, сексът бе едно голямо разочарование. Предполагам, че наистина всичко се свежда до това да намериш правилния човек, он­зи, който ще ти помогне да се разтвориш, ще ти покаже пъ­тя и ще те научи как да се наслаждаваш на секса.

Нали знаете онази фраза на Уилям Блейк - „в зрънце пясък да съзреш света“*?

Е, аз можех да видя света в зрънце от спермата на Джак. Когато мислех за нея, всъщност мислех за това, как се е озо­вала там, колко страхотен е бил сексът с него, как не исках да свършва. Когато мислех за спермата му, имах чувството, че той винаги е с мен и никога няма да се разделим.

Харесваше ми да виждам как оргазмът му наближава. Харесвах мига, в който той свършваше в устата ми. Харес­вах, когато изстрелваше семето си по косата ми и тя става­ше лепкава и лъскава, сякаш бях попаднала в някоя голяма паяжина.

Понякога го карах да свършва на гърдите ми, за да мо­га да размажа спермата му на кръгове около тях, както ху­дожникът смесва боите на своята палитра. Той бе боята. Аз бях художникът и платното. Обичах да рисувам с неговата сперма по тялото си, за да усетя как тя постепенно изсъхва и се втвърдява по кожата ми. Харесваше ми как се лющи на люспи, когато я махах с пръсти. Харесваше ми да хващам

* Цитат от Songs o f Innocence, Уилям Блейк (1757-1827) - английски поет и художник. - Б. пр.

54

июспичките с пръсти и да се взирам в тях, сякаш бяха сне­жинки. Опитвах се да различа кристалните фигури, които природата бе създала вътре в тях.

Харесваше ми да поглеждам надолу и да виждам как спермата се надига от главичката на члена му. Първо изриг­ваше в дълга, плътна дъга, която постепенно отслабваше и се превръщаше в пяна, излизаща като от канче бира, което е Пило разтърсвано прекалено много, преди да бъде отворено.

Харесвах, когато се събираше на корема ми като в ба- сейнче, покриваше пъпа ми и после се разпиляваше по та­лията ми като кремсупа, която прелива от чинията. Когато се стичаше по гърба ми на големи, плътни капки като топъл дъжд, като топло мляко, като топла лава... Когато Джак ва­деше члена си и разпръсваше спермата си по целия ми храс­талак, където тя увисваше на тънки нанизи като пухчета, уловени от клонките на жив плет.

Харесвах, когато той свършваше вътре в мен, и се чувст­вах изпълнена и задоволена, и спокойна, сякаш бях похап­нала хубаво, вкусно ястие. И после я усещах как се излива навън, оставяйки плътна перлена следа, която стигаше чак до дупето ми. Понякога тя продължаваше да излиза навън и след часове, когато отдавна вече бях забравила, че е била там. Когато вървях из кампуса или седях в залата за лекции, или в автобуса, или на опашка и внезапно дъното на гащич­ките ми се намокряше и аз си спомнях мига, в който той бе свършил в мен, издавайки онзи сладко-болезнен звук, знака за настъпващото му освобождаване. И аз преживявах от­ново всичко - как ме чукаше, как свършваше вътре в мен - точно там, в кампуса, в залата, в автобуса, на опашката...

Харесвах, когато свършваше на лицето ми; имах чув­ството, че в тези моменти съм изцяло оставена на неговата милост, сякаш той ме унижаваше със своя оргазъм. Когато затворех очи и усетех как спермата му се разпилява по ли­цето ми. Как изпълва порите ми, стича се по бузите ми, по челото ми, как провисва от брадичката ми... Струваше ми се, че лицето ми не е достатъчно голямо, за да поеме всич­ко. Неговото безкрайно семе.

Обичах да я облизвам от устните и бузите си, да я про­точвам между палеца и показалеца си като въже, после да я

55

пъхам пак в устата си, да я смесвам със слюнката си в кок­тейл от моите и неговите флуиди, да изплезвам езика си, за да му показвам, че вече я няма. Че съм била добро момиче и съм си взела лекарството.

Обичах да отгатвам какво е ял за закуска, обяд или ве­черя и между тях по нейния вкус и мирис. Солена, горчи­ва, сладка, кисела и опушена. Бира, кафе, аспержи, банани, ананаси, шоколад. Можех да определя много неща от тек- стурата и консистенцията й. Понякога бе течна като рохко яйце, понякога плътна и на бучки като грис, понякога бе смес и от двете. А понякога бе гладка като сироп за каш­лица - в този вариант я харесвах най-много, защото така се преглъщаше най-лесно.

Обичах да ближа члена му, когато го извадеше след ея- кулацията, и той бе хлъзгав и лъскав от соковете и на два­ма ни. Исках да усетя общия ни вкус, нашата пот и страст. Исках този вкус да остане в устата ми, докато попие в дъ­ха ми. Обичах мириса на спермата му, когато започваше да ферментира в тялото ми.

И после обичах да измивам засъхналата сперма от тя­лото си под душа и да усещам как се разтваря под водата - сякаш се съживяваше отново. Харесваше ми да наблю­давам как тази вода, неговото семе, се оттича в канала и да мисля за пътуването, на което поема.

За местата, на които е била, и за онова, в което щеше да свърши. От вътрешността на тялото на Джак в моето. От моето по целия път до морето.

Родена от природата, завръщаща се в природата. Както става с всичко в този свят.

Както е предопределено да бъде.

7

Маркъс се бе облегнал на бюрото си и правеше дисек­ции на Belle de jo u r сцена по сцена. Говореше за нуждата на | еверин да се отдаде на желанията си, напълно и абсолют­ни, докато фантазията и реалността й се слеят и тя вече не може да ги разграничи една от друга. А аз бях на колене пред Маркъс, ближейки протегнатата му ръка...

Аз съм на колене, имам нашийник на врата си с името иа собственика ми. Така разбирам, че:

Аз съм домашният питомец на преподавателя си.Аз съм кучето на Маркъс.Той е моят господар.Балансирам на задните си крака, а предните ми лапич-

ки са облегнати на тялото му и главата ми е заровена в ску- I а му. Разгонена съм и усещам как мирише членът на госпо- наря ми. Заравям нос в панталона му, душа го, мирисът му попива в мен. Тайният аромат ми казва, че аз принадлежа иа него и единствено на него. Изпълва ноздрите ми, изпъл­ва главата ми. Аз съм обвита от облак на любовта и няма друго място, където бих искала и мога да отида. Тупам с опашка и лая, за да покажа радостта си.

Поглеждам към чатала му и накланям глава, докато наб- июдавам как постепенно панталонът му се издува. Отварям муцуната си, проследявам набъбването с език и чувствам кик той тупти под плата.

Но тогава Маркъс рязко ме отблъсва назад, грубо, без предупреждение. Отблъсва ме толкова силно, че падам на една страна и се превъртам на пода. Той изразява недовол­ството си и ми размахва пръст.

Лошо куче.Поглеждам го и се разлайвам жално. Но това само го

вбесява още повече. Господарят ми не ме харесва и това ме

57

натъжава ужасно, искам да се свия на кълбо в ъгъла и да за­хапя някой хубав, вкусен кокал.

*

Маркъс говореше за тайните, които съхраняваме в съ­нищата си, за тайните, които пазим и които заплашват да ни погълнат...

Аз съм на бюрото му, главата ми е отпусната на пред­ните ми лапички и съм вирнала задницата си във въздуха. Маркъс е пъхнал два пръста във вагината ми, а палецът му е в задника ми, сякаш стои на шосето и се опитва да хване стоп. Аз се гърча и стена от удоволствие. И всичко е простено.

Аз съм кучката на моя господар.Анна закъснява за лекцията. Влиза и всички мъже в за­

лата се обръщат към нея. Маркъс се обръща към нея. Тя пада на колене пред него. Заравя глава в скута му. Души тайния му мирис, който познавам единствено аз. Захапва мястото, до което преди се бях докоснала и аз. Но аз не рев­нувам. Не се притеснявам, че ще загубя любовта му. Щаст­лива съм, че мога да споделя своята страст. Щастлива съм, че споделям господаря си с най-добрата си приятелка.

Маркъс говореше за нуждата на Северин да се само­унищожи чрез секса.

А аз съм робиня на своя господар. Ще изпълня всич­ките му заповеди. Ще се подчиня на желанията му и те ще станат мои. Искам да се самоунищожа чрез секс.

Но моят господар има различни идеи. Иска да запази Анна за себе си. Иска да ме даде на другите. Заповядва на всички мъже в залата да застанат в редица. Един по един. Двама по двама. Като животните в Ноевия ковчег. Нарежда ми да се обърна с гръб към залата, с гръб към мъжете, кои­то стоят в очакване на опашка. Казва ми да застана с лице към дъската.

На дъската Маркъс е написал ХЕГЕМОНИЯ.Нарежда ми да прочета думата на глас, отново и отно­

во, докато тя изгуби смисъла си, докато просто се превърне в чист звук. Докато го правя, той нарежда на мъжете да ме

58

обладаят. Един по един. Двама по двама. И аз съм щастли­ва да споделя себе си заради моя господар. Щом той така желае...

Маркъс говореше за непознатите граници на женското желание и аз си мислех, че разбирам какво има предвид. Седях в залата и не знаех коя съм, какво ме бе връхлетяло и защо.

Седях на първата редица, както винаги.Облечена за Маркъс, както винаги.Но всичко друго се бе променило.Аз бях променена.

*

Маркъс се бе облегнал на бюрото си и говореше за еро­тичните халюцинации и за способността на човешкия мо­зък да изпита силни емоции чрез измислени преживявания, които той възприема и чувства като напълно реални, без да може да ги разграничи от самата реалност.

Бях убедена, че говореше за мен.Той говореше на мен. Само на мен.Откъде би могъл да знае?Маркъс говореше за това как филмите могат да действат

като пряк портал към подсъзнанието. Как изкуството може да преобрази несъзнателните ни мисли и желания по начи­ни, които изглеждат фантастични и нереални като самото изкуство. Как в изключителни случаи реакцията ни на про­изведение на изкуството може да предизвика напълно фи­зически симптоми. Както тийнейджърките изгубвали кон­трол над телата си в присъствието на „Бийтълс“. Или както през трийсетте години хората казвали, че в края на филм със звездата Рудолф Валентино в киното нямало суха седалка.

Говореше за синдрома на Стендал, реално документи­ран феномен, при който хората изпитват силно безпокой­ство, припадат и дори преживяват леки или средни психози в присъствие на велики произведения на изкуството.

Синдромът на Стендал. Звучеше ми като нещо, което всеки хроничен хипохондрик ще си припише като заболя­ване, щом потърси в интернет „изкуство“ и „психоза“. Хи-

59

похондриците винаги търсят по този начин симптомите си, нарочно съсредоточавайки се върху детайлите с надежда­та да открият някоя ужасяваща, нелечима болест - колкото по-опасна, толкова по-добре е това за успокояване на тяхна- та тревога. Синдромът на Стендал звучи почти толкова зле, колкото май е в действителност.

А аз седях в залата и си мислех, че това е просто име на филм. Филм на ужасите от Дарио Ардженто, който някога бях гледала и никога не забравих. „Синдромът на Стендал“ - за млада полицайка, играна от дъщерята на Дарио, Азия Ардженто, която, докато разследва серия брутални убий­ства, преследва заподозрения в една художествена галерия и внезапно спира, омаяна от величието на картините, които вижда пред себе си. „Раждането на Венера“ на Ботичели и „Медуза“ на Караваджо; едната - творение за божествената красота, другата - за чистия ужас.

И тя е омагьосана. Погледът й не може да се откъсне от картините, не може да види нищо друго край себе си. И из­веднъж се озовава не пред картините, гледайки ги, а вътре в тях, гледаща навън.

Като Алиса, която преминава през огледалото.Запитах се дали в този филм се криеше ключът към то­

ва, което преживявах в момента.Осъзнавах колко глупаво звучеше това - да търсиш от­

говори във филм на ужасите. Или в който и да е филм въ­обще, като стана дума. Сякаш изкуството може да направи нещо, освен да повдига още повече въпроси.

Имах толкова много въпроси и не знаех по кой път да поема. Но знаех към кого да се обърна.

Пресрещнах Анна след края на лекцията и отидохме в стола на колежа. Обядът вече бе свършил и нямаше почти никого. Седнахме на маса, която бе отдалечена от другите. Исках да й разкажа всичко, но знаех, че ако го направя, ще ме помисли за луда, ще реши, че бълнувам.

Вместо това й казах само, че напоследък сънувам много странни и ярки сънища.

- За Маркъс - каза тя.Не беше въпрос, а твърдение. Откъде знаеше?- Да - потвърдих аз. - За Маркъс.

60

Анна плесна с ръце и се изкикоти като дете, радващо се на коледната елха.

- Искам да чуя всички пикантни подробности - каза тя.11е пропускай нищо.

- Чувствала ли си се някога толкова възбудена, че да ми­ел иш, че полудяваш? Да се боиш, че ще загубиш връзката си с реалността и никога повече няма да се върнеш към нея?

- На сън ли? - попита Анна.- Да. Или въобще...- И наяве - каза тя.Кимнах.Без да каже нито дума, тя дръпна нагоре по ръката си

голямата сребърна гривна, украсена с гравирани орнамен­ти, която носеше на лявата си китка. Под нея се разкриха дълбоки рани, като издълбани в кожата й, сякаш орнамен­тите от гривната й бяха копирани там.

- Не е ли красиво? - попита тя, прокарвайки пръсти по следите като в транс.

Изглеждаше ужасно. И болезнено.Тя имаше толкова красиви, крехки китки. Но под грив­

ната лявата й изглеждаше изкривена, деформирана. Поглед­нах и видях, че и другата бе почти същата.

- Какво е станало? - опитах се да не звуча шокирано, но ми бе трудно да се прикривам.

- Те ме завързаха - каза тя, сякаш това бе най-очевид- ният отговор на света. И се очакваше да го знам.

- Кои те?И Анна ми разказа всичко. Каза ми за тайните си. За не­

ща, които никога не бих предположила, че може да прави.За сайта, в който се показва.- Плащат ми наистина много добре - обясни тя. - Сти­

гат ми за цялото обучение, за всички сметки.Причината парите да са толкова добри, продължи тя, е

че сайтът е предназначен само за много отбрана група хора.- Какви хора?- Хора, които знаят какво харесват. Хора, които искат

да видят определен тип момиче в специални ситуации. Кра­сиви, страстни момичета, завързани, оковани, послушни и изпълняващи всичките им желания.

61

Опитах се да си представя кои бяха тези хора, какво правеха и защо биха искали да наблюдават нещо подобно. Погледнах китките на Анна и си представих какво ли друго е преживявала.

Чудех се дали се е самонаранявала - като онези хлапе­та, които в училище си режеха сами ръцете. Онези самотни момичета от добри семейства, които бяха толкова вманиа­чени по телата си и мразеха себе си и целия свят, че се на­раняваха още повече, отвън и отвътре. Докато стигнеха до степен, в която нямаше връщане назад.

Чудех се дали това се случва с тях, когато пораснат и тийнейджърските мании се превърнат в маниите на въз­растни хора. Не можех да си представя друга причина, пора­ди която някой би си причинявал това. Дори да получава па­ри, достатъчни за обучението на всички студенти на света.

- Не е заради парите обаче - каза Анна, сякаш бе чула мислите ми. И почти й повярвах.

Погледнах отново китките й и забелязах две големи по­жълтели наранявания в горната част на ръката й. Носеше блуза без ръкави, така че не можеше да ги скрие, дори да искаше. А не мисля, че тя имаше такова желание.

- И те ли са оттам? - попитах аз.- Тези ли? - попита тя, като прокара нежно палеца си

по тях. - Не - усмихна се тя, сякаш си припомняше хубав спомен. - Това са рани от чукане. Нали знаеш?

Не знаех, но имах достатъчно въображение, за да пред­положа.

Анна ми каза, че има любовник. Всъщност ми каза, че има много любовници, други освен Маркъс, и всички те й давали нещо различно, задоволявали различна част от нея. Но този тип обичал да се държи грубо с нея и оставял беле­зи по тялото й, за да знаят другите мъже, че той вече е бил там. И тя нямала нищо против.

- Харесват ми - каза тя. - Докато ги виждам и ги усе­щам, си спомням как съм ги получила. Спомням си как той слага ръце върху тялото ми. Как ме чука. Обичам да гле­дам как избледняват. Как променят цвета си от червено към черно, зелено и златисто. И когато изчезнат напълно, знам, че е време да се чукам с него отново.

62

От всичките й любовници,, сподели тя, май него харес- нала най-много, защото разсъждавал по същия начин като пея. И той вярвал, че „сексът и насилието са двете лица на една монета“. И не само вярвал, но и го прилагал в живота.

- Нали знаеш как в училище ни обясняват, че ще ни на­учат за птичките и пчеличките? - попита ме Анна. - Е, те ис ни казват всичко, не и цялата истина, а само част от нея. < 'амо онези неща, които искат да знаем. За птичките. Само приказки за любовния ритуал на ухажването, за чифтосва­нето и отглеждането на децата. Не ни казват за пчеличките.

- Напротив, казват. Пчеличките минават от цвят на цвят и разпръсват прашец - опитах се да се пошегувам аз.

Анна поклати глава и обърна престорено очи.- Тогава значи историята трябва да е за птичките и цве­

тята. Знаеш ли как се чукат пчелите?- Май не... - отвърнах аз. Никога не се бях замисляла

за това.- Има насилие - каза тя. - Наистина много насилие. И

смърт.Когато пчелите се чукат, обясни ми Анна, сексът им е

много груб, само че на мъжа се пада лошата част от сделка­та, не на жената.

- Щом мъжкият пъхне своя пенис - да го наричаме така за по-ясно - в царицата, той се откъсва и остава във влага­лището. И когато това стане, е като експлозия. Мъжкият на­право отхвърча настрани, а след няколко часа умира.

- Когато някой ме удари прекалено силно - продължи тя - или се пробва в задника ми и ме заболи много, или пък ако просто не си падам по него, винаги му разказвам за птичките и пчеличките. Никога не знаят за пчелите. След зова им се иска да не го бяха правили...

Анна се изкикоти.- Едно чукане и край с живота им - каза замислено тя. -

11редстави си само какъв щеше да бъде светът, ако и с хора­та бе по същия начин? Ако ни казваха тези подробности за пчелите още в училище, а не само за птичките и цветенцата, представяш ли си какъв секс щяхме да правим по-късно...

Когато Анна говореше за секс, се чувствах отново като девственица. Не, не точно така. Караше ме да се чувствам

63

като в първия ден в началното училище, току-що завършила детската градина, толкова горда, мислейки си, че вече съм го­ляма - така, както сме се чувствали като деца всеки път кога­то ни се е случвало нещо значимо: тръгването в ново учили­ще или купуването на ново колело. Като всички онези пъти, когато всъщност не съм знаела нищо. Абсолютно нищо.

Така се чувствах и сега. Сякаш през цялото време си бях играла на чичо доктор и едва сега осъзнавах какво означа­ва да правиш секс в истинския свят. Опитвах се да осмисля цялата тази информация, но Анна още не бе приключила.

Каза ми, че си е спомнила защо е започнала да ми раз­казва историята за пчелите. Когато търтеят умре, неговият откъснат полов орган остава наполовина вътре, наполовина извън влагалището на царицата, като тапа в наполовина из­пита бутилка вино, като знак за останалите търтеи, че е те­хен ред да я оплодят. Като знак за чифтосване. Обикновено осем-десет търтея оплождат една пчела царица.

- Това са тази белези за мен - каза Анна и потърка сле­дите на ръката си отново. Носеше ги като временна тату­ировка, защото искаше всички да знаят коя бе тя и какво правеше - така, както хората носят значки на любимите си групи на якетата си. Знак за другите, които водеха същия начин на живот, за да я разпознаят и реагират.

- А ако хората не го разпознаят? - казах аз.- Значи ще си помислят, че навярно съм много непо­

хватна - сви рамене тя.Погледнах към Анна, към белезите й и я видях в напъл­

но различна светлина. Но тя не бе отговорила на нито един от моите истински въпроси. Просто ме остави с купчина нови, които терзаеха съзнанието ми.

8

Мислех за всичко, което Анна ми бе разказала за Мар- кьс, за себе си, за птичките и пчеличките. За белезите от чукането. И исках само да знам какво би било да усещам Джак по този начин по тялото си. Не само спермата му. Не­говите следи. Исках да знам дали това липсваше от нашия сексуален живот. Грубият секс.

С Джак се чукахме в леглото си. Той се бе отпуснал на бедрата си, а моите крака бяха подпрени на гърдите му, стъ­палата ми бяха върху лявото му рамо. Държеше ме за гле­зените и ме чукаше така, все едно свиреше на виолончело. Членът му се нанизваше в моята вагина ритмично, като че ли шиеше с шевна машина. Топките му се удряха в бузите на дупето ми, ръката му бе допряна до корема ми и го при­тискаше, а палецът му си играеше с клитора ми. Дърпаше струните ми, свиреше на мен и аз пеех за него.

Пеех за него и реших, че искам да стигна до по-висок тон.Казах му:- Удари ме, Джак. Искам да ме удариш. Удари ме доста-

гъчно силно, за да изпищя.Казах го, без да се замислям, защото се чувствах добре

и харесвах идеята. Но не се получи, както си го бях пред­ставяла.

Той спря по средата на силно проникване.- Какво?- Искам да ме удариш, искам да ме нараниш.Джак се отдръпна от мен и седна в края на леглото, като

просто ме гледаше.Беше тъмно и не виждах ясно изражението му, но знаех,

че нещата не бяха добре.- Какво има? - попитах аз.Последва дълго мълчание.

65

- За какво говориш? - попита Джак. - Защо ме караш да правя нещо такова?

- Съжалявам... Не исках да... Просто си помислих, че...Отказах се да продължа, защото не успях да измисля

основателна причина. Не го бях планирала, беше нещо, ко­ето почувствах, и действах инстинктивно. Нямах готов от­говор за него. Нямах изобщо никакъв отговор.

- Дори да го направя, не мога да се преструвам, че ми ха­ресва - каза той. - Не мога да се преструвам дори, че искам да го направя. Просто не мога. Защо ще искам да те нараня?

По гласа му разбрах, че не е само притеснен или изне­надан от желанието ми, а ядосан и вбесен.

Легна отново в леглото, но се зави плътно със завивка­та. Останах изолирана, незадоволена и напълно объркана. Чувствах се тъпа и непохватна, как можах да си помисля, че Джак ще си падне по подобно нещо!

Лежахме в леглото. Заедно, но толкова отдалечени един от друг, разделени от внезапно издигнала се висока стена.

След малко чух, че дишането на Джак стана по-тежко и равномерно, но аз не можех да заспя.

Отидох в дневната, седнах на дивана с лаптопа си в тъмното и намерих порносайта, за който работеше Анна. Мислех за това през целия ден, откакто ми бе казала за не­го, и исках да видя с очите си как тези белези се бяха озова­ли на китките й и какво всъщност правеше тя.

*

Тук е моментът да вдигна ръка и да призная нещо при­теснително. Нямам много опит с интернет порното. Порно- филми, да. Но по интернет, не - това са два различни звяра. И, да, знам, че вече е невъзможно да го избегнеш, но прос­то никога не е било моето нещо. Може би Кинси все пак е нацелил нещо вярно с онази своя малка теория за жените и визуалните стимули.

Когато мисля за интернет порно, се сещам за видео­игри, фигурки от „М еждузвездни войни“, комиксите на „Марвел“ и научна фантастика - изобщо всичко, по кое­то девствените момчета се вманиачават като прикритие

66

ш тяхната първостепенна мания. Сещам се за странните ш.зрастни мъже, които никога не надрасват тийнейджър- ските си обсесии, само ги доразвиват. От коли играчки до истински коли, от фигурки на герои до енергийни на­питки, с които си вдигат адреналина. От Google Images до YouPorn.

Мисля си за милиардите типове във всяка страна на снета, които мастурбират на интернет порно по едно и съ­що време. А може дори да не е порно, а сайтът на Ким Кар- дашиян. Дори пред лошо ретушираните снимки на остана­лите сестри Кардашиян, които според мен не биха могли да възбудят никого. Мисля за всичките милиарди мъже, които оикулират едновременно безброй сперматозоиди върху об­раза на дигиталния задник на Ким Кардашиян.

Мисля си... каква загуба на добра сперма.Каква загуба на скъпоценна енергия.Ех, ако някой откриеше начин да използва тази енер­

гия като ресурс. Или как да превърне засъхналата сперма от милиардите кърпички, които се изхвърлят всекидневно, в източник на гориво. Ако някой го направи, енергийните ироблеми на света ще бъдат разрешени в миг. Няма да има повече войни заради бензина. Няма да има повече въгле­родни емисии. Нито радиоактивни отпадъци.

Повече никакви напразно похарчени долари от данъци­те ни в опити за постигане на студен термоядрен синтез.

Просто милиарди загрели, потящи се младежи и мъже, седящи пред компютрите си, мастурбирайки пред интернет порно и задника на Ким Кардашиян, ден и нощ, нощ и ден.

Без да изпитват и капчица вина.

Така че това, което се опитвам да кажа, е, че що се от­нася до интернет порното, аз съм някъде по средата. Не съм от ползвателите му, но определено виждам възможните му благотворни ефекти за установяване на световен мир.

Но дори при моя ограничен опит бе ясно, че този пор- носайт, сайтът на Анна, е най-странният порносайт, който някога ми бе попадал пред очите. Като започнем с името.

Содом.

Всъщност СОДОМ - с главни букви. Защото последно­то, което хората искат от порнографията, е деликатност и изтънченост.

Содом. Без Гомор.А отдолу имаше още един надпис.Обществото на доминиращите.Каквото и да означаваше това.Гледах сайта и не разбирах за какво става дума. Това

не бе порнография в смисъла, който познавах или очаквах.За начало, нямаше показан секс. Изобщо. Поне от това,

което виждах. Само галерия със снимки и търсачка.Не знаех какво да търся, а и ме бе страх какво можех

да открия. Затова разгледах галерията. Безкрайна колек­ция от момичета със снимки, които приличаха на взети от училищния годишник, всички - изключително красиви, повечето на гимназиална или колежанска възраст. Прегле­дах снимките, за да намеря Анна, очаквайки да видя дали ще открия и някое друго момиче, което познавах. Чудех се колко ли момичета бяха като нея и успяваха да платят так­сите за обучението си по този начин, чрез порното. Дали аз съм единствената, която не го правеше. Питах се защо красиви момичета, чийто външен вид им даваше такова ес­тествено предимство в живота, избираха да го пропилеят и да се поставят в неизгодно положение именно чрез него.

Замислих се за Северин. Тя имаше всичко, не желаеше нищо, но дори това не бе достатъчно. Северин, която повече от всичко искаше да бъде нищо.

Замислих се за Анна. И тогава я видях.Кликнах върху снимката й. Появи се нова галерия.

Всичките снимки бяха с Анна в различни сцени. Разгледах ги. За всяка се появяваше миникартинка със същото изо­бражение. Бяха много, прекалено много, за да ги преброя. Миникартинките изглеждаха като детайлни сцени на сред­новековни мъчения от богато украсен ръкопис.

Клиповете нямаха имена. Дори Анна нямаше име, ни­то порнопрякор. Беше сведена до десетцифрен номер. Имах чувството, че преглеждам каталога на сексуалните откло­нения и мъчения на някой магазин или че бях отворила прозорец към кутията на Пандора. Искаше ми се да не бях

68

миждала тези неща, защото сега не можех да се преструвам, чс не ги виждам, когато се натъкнех на тях в живота.

Откъде да започна? Например от дрилдото? Подходящ вариант като всички останали.

На първото клипче, което отворих, видях Анна, тоалет­на и дрилдо.

Ако още не знаете какво е дрилдо, нека ви обясня. Точ- но това е, което си мислите*.

Бормашина с прикачено дилдо там, където би трябвало да е върхът на машината.

Следващият въпрос е: как работи?И отговорът е: наистина ли искате да знаете?Някога пробивали ли сте дупки в стената, за да закачи­

те рафтове за книги?Значи вече знаете, че след като се включи, ударната бор­

машина минава през мазилката като през масло. И ще про­дължава да го прави, докато не стигне до бетон и камък. Пос­ле започва да се тресе така, че ви изкарва вътрешностите.

Включвате я на степен „чук“, надявайки се длетото да пробие още малко по-навътре, и когато то пак стигне до камъка, отскача назад като някой от пистолетите с голям калибър.

Сега, представете си да пъхнете това нещо вътре в се­бе си.

Ще спря за миг, за да ви дам възможност да го осмис­лите.

Обикновена домакинска ударна бормашина, използва­на по начин, който производителят й не е предполагал, че е възможен, никога не го е обмислял и представял в наръчни­ка за употреба. Мощен уред, превърнат в сексиграчка.

Не просто сексиграчка.Еквивалентът на „Магнум 45“ сред сексиграчките.Наречете ме наивна, но дори нямах представа, че по-

добно нещо съществува. Нямах представа, че технологията на вибраторите е напреднала до такава степен, че вибрато­рът със сладкото име „заек“ и батерии вече изглежда де-

* Drill (англ. ез.) - бормашина, свредел и т.н. Dildo - дилдо; секс­играчка във формата на пенис. - Б. пр.

69

моде като уокмените „Сони“. Не знаех, че технологията на вибраторите е еволюирала в царствата на ужаса, повличай­ки със себе си женската сексуалност и карайки жените да ритат и пищят, докато използват това нещо, което уж би трябвало да предизвиква наслада.

Над две хиляди години цивилизация и няколко поколе­ния мъже - всичко бе водило до този момент, в който някой гений се е събудил с идеята да съчетае дилдо и мощна бор­машина. Сякаш светът е имал нужда точно от това - сек- сиграчка, която може да наказва вътрешностите на жените с оргазъм, задвижен от две хиляди и четиристотин оборота в минута.

Не просто сексиграчка. А мазерати на сексиграчките.Направено за жени, но по дизайн на мъже - и би ли

могло да е другояче? Все едно жените вече не са били дос- татъчно наказвани и изтезавани от творенията на мъжете. Някой е трябвало да изобрети и дрилдото. Сега си предста­вете, че гледате как това нещо наказва вътрешностите на вашата нова най-добра приятелка.

Гледах Анна, която бе вързана за тоалетна чиния вър­ху циментов постамент в средата на голям, мрачен, мръсен и зловещ склад. Нямаше никакъв увод към клипа, никак­во обяснение, никакъв сюжет или диалог. Освен Анна не се виждаше друг човек. Никакви сенки не потрепваха на заден фон. Никакви гласове, носещи се зад кадър. Сякаш бе отвлечена, затворена и зарязана там. И може би именно това бе идеята. Анна ми бе казала, че сайтът има специ­ална публика, и сега вече разбирах какво имаше предвид. Филмчетата бяха монтирани така, че да видиш само това, което хората, които ги бяха правили, искаха да видиш. Ко­гато Анна ми каза какво прави, когато видях раните и беле­зите на китките й, това ме притесни. Но първият ми порив, когато се сблъсках с това, бе да се разсмея. Струваше ми се глупаво. Но и странно красиво.

Но вече бе различно.Нежната, бледа, на места поруменяла плът на Анна бе

допряна до твърдия, бял емайл на тоалетната чиния. Бе све­ла глава и рамене над нея, гърбът й се опираше до седалка­та, краката й бяха разтворени вертикално във формата на

70

V. вързани с въже за глезените и повдигнати нагоре, като чс ли бе марионетка на конци; позата бе такава, че полови- I с й органи и дупето й се виждаха ясно. Под и над гърдите и имаше въже, което я придържаше стегнато към чинията.I лодката ми напомняше на нещо, което Марсел Дюшан* би могъл да сътвори, ако бе решил да се пробва в порното.

Жена, вързана за тоалетна чиния.Фантазията на всеки водопроводчик.Дрилдо.Любимата играчка на всеки електротехник.Съберете ги заедно и какво ще получите?Върховният идеал за домашно порно.А това дрилдо блъскаше във влагалището на Анна ка­

то пневматичен чук и очите й се бяха обърнали. Тялото й се тресеше така, както се тресе ръката ви, когато държите ударна бормашина. Цялото й тяло.

Сякаш бе завързана за стол в аеродинамичен тунел, в който се тества как въздухът влияе върху определено тяло. И тя пищеше. Както пищи човек, когато скоростното влак­че се спусне по първия завой и пред себе си виждате само, че ви предстои едно гигантско пропадане надолу. Писък на чиста наслада и чист, безкраен ужас. Но нейният писък не спираше, просто се сливаше с безпощадния електрически рев на дрилдото.

Намалих звука почти до края, но някак си все не беше достатъчно ниско. Защото писъкът звучи пронизващо ви­наги, независимо колко силен е. Боях се да изключа звука напълно, понеже бях сигурна, че без него всичко щеше да изглежда десет пъти по-ужасно.

Погледнах към вратата на спалнята.Наистина се надявах Джак да е заспал дълбоко.Опитах се да си представя защо някоя жена би се съгла­

сила да направи нещо подобно. Запитах се защо Анна би се съгласила. И отговорът бе пред мен.

* Марсел Дюшан (1887-1968) - френски художник, свързван със сюрреализма и дадаизма, смятан за една от влиятелните фигури в изкуството на X X век. Творбата му „Писоарът“ (Fountain) е създаден през 1917 г. и е обявена за най-влиятелната творба в модерното изку­ство. - Б. пр.

71

Очите й бяха замъглени. На лицето й бе изписано из­ражение на странен екстаз. Изражение, което казваше „ис­кам още“ и „спри“. И двете едновременно. Изражение отвъд границите на поносимостта, което никога нямаше да забра­вя. Не можех да откъсна поглед от нея, боях се да извърна очи. Не знаех дали исках да чукам Анна, или да я спася.

Не чух вратата на спалнята, докато не се отвори. Дока­то вече не бе прекалено късно и Джак не пристъпи зад мен, гол и търкайки очите си.

Сграбчих незабавно мишката и изключих звука.- Колко е часът? - попита той със сънен глас. Беше за­

маян, но все още леко кисел.- Ох, стресна ме - казах аз.Дали бе чул?Скрих сайта.Изчервих се от страх, че съм разкрита. Параноята на­

вярно личеше на лицето ми.- Какво правиш? - попита ме той.Отворих нов файл за писане.Бе чул. Знаеше. Или поне подозираше.- Пиша есе - отвърнах аз и въздъхнах, може би прека­

лено драматично.Без повече въпроси. Моля те, не питай нищо. Не съм

добра в лъжите. Гузността ми избива на петна по кожата ми.Джак отиде в кухнята, за да си вземе чаша вода, и мина

отново през дневната.- Не стой прекалено до късно - каза той, като застана

зад мен.- Няма - отвърнах аз.Не знаеше, не бе чул. Чувах го в гласа му и се почувст­

вах глупаво.Чувството за вина от това, че правех нещо лошо, бе за­

менено от чувството, че съм била тъпанарка.И тогава се загледах в члена му. Беше точно на ниво­

то на очите ми. Ранносутрешно надигащ се член, едър и плътен, топките му висяха ниско, добре изпълнени. Поня­кога ми се струва, че мога да кажа кое време на деноно­щието е според размера и формата на пениса му във всеки един момент, като сенките на слънчевия часовник, които се

72

удължават или намаляват. Знаех, че ако можех в момента да сложа члена му в устата си, щях да изсмуча цялото му раз­очарование и да го накарам да забрави всичко неприятно, което бе станало напоследък между нас.

Той се върна в спалнята и затвори вратата зад себе си. Изчаках, за да съм сигурна, че няма да излезе отново. Чаках колкото можах. Трийсетина секунди се взирах в празната страница, на която нямах никакво намерение да пиша есе. 11осле отворих отново сайта СОДОМ.

Пуснах следващия клип. Анна беше застанала на че­тири крака като куче в желязна клетка. Клетката пасваше идеално на тялото й, сякаш бе правена за нея. Само задната й част и главата й не бяха обхванати от метала. От това, ко­ето виждах, цялата клетка бе електрифицирана, защото ре­шетките бяха свързани с кабели, и всеки път, когато Анна се допреше до тях, дори леко, тя започваше да вие от болка. Както се очакваше да направи и едно куче. Клипът бе зас­нет без прекъсване, камерата обикаляше около нея, бавно, за да може зрителят да види всеки детайл.

Камерата мина покрай задните части на Анна и видях как срамните й устни се показват между напълно обръсна­тите й и покрити с капчици пот бедра. Тя цялата бе обез- космена, с гладка кожа, с изключение на добре фризирания венерин хълм, тъмнорус и пухкав, оформен като заешко краче.

В ануса й бе пъхнат голям, лъскав алуминиев анален разширител, който приличаше на водородна бомба. А от него се подаваха няколко черни кабела, които бяха закаче­ни за решетките на клетката.

Устните на вагината на Анна бяха раздалечени една от друга с метални щипки.

На върха им бе завита метална тел, която висеше надо­лу, чак до изводите на акумулатора от кола, поставен на по­да близо до клетката. На него имаше циферблати, с които очевидно се регулираше подаването на ток.

Предположих, че навярно е направено само заради външния ефект, защото - доколкото знаех - е много трудно да те удари ток от акумулатор на кола. Лек удар, може би, но не и нещо фатално. Но и така да беше, около тялото на

73

Анна имаше повече кабели, отколкото в главния поддър­жащ компютър на голям офис. Това ме изнервяше.

Когато човек погледнеше към Анна - сладка, секси, за- бавна и грижовна - никога не би заподозрял какво има под повърхността.

Струваше ми се, че тази Анна, тази, която наблюдавах, бе различен човек. Не Анна, която седеше до мен в лекци­онната зала. Не и тази, която придърпа ръкавите си нагоре, за да ми покаже дълбоките си рани и белези по китките и ръцете си. Тази Анна съзнателно си вредеше. Сякаш знаеше точно в какво се въвличаше и как да реагира, дали може да го понесе, или това, което й причиняваха, щеше да я пре­чупи.

Дори и така, намирах гледката на случващото се за пре­дизвикателство. Не можех да не гледам. Бях като залепена за екрана, трябваше да знам какво ще стане след това. Бях привлечена от това, както винаги се привличах от нещата, които ме плашеха. Виждах себе си в Анна, както преди се бях видяла в Северин. И исках да разбера защо.

74

9

Днес в колежа едно момиче се самоуби. Казва се Дейзи.Казваше се Дейзи.Хубаво момиче. Сладурана. И умница. Не я познавах,

но Джак - да. Тя също работеше в офиса на предизборната кампания на неговия шеф.

Целият кампус е в шок. Усеща се във въздуха. Когато нещо такова се случи, то се отразява на всички, сплотява ги по някакъв начин. Колежите са като малки селца, всеки е свързан с всекиго чрез не повече от две или три стъпки. Така че всеки познаваше някой, който бе познавал Дейзи. И всички имаха нужда и искаха да разберат, да намерят сми­съл в безсмисленото, за да могат да се справят с него, да го преодолеят и да продължат с живота си. Но смъртта има свои начини да удължи присъствието си много след като е нанесла своя удар. Тя се проточва във времето.

А и освен това не се случваше за първи път.Дейзи бе третата тази година. Втората през този семес­

тър. Бяха все момичета, които на пръв поглед имаха всичко и животът им се развиваше добре. Изведнъж бяха решили, че нямат нищо.

Виждах, че Джак е разтърсен. Но продължаваше да каз­ва, че всичко е наред. Понякога можеше да бъде голям ма- чо. Или поне да се преструва на такъв. Отказваше да показ­ва слабостта си, искаше да мисля, че може да се справи, и аз знаех, че може, но все пак продължавах да се тревожа за него.

Боб Девил затвори офиса на предизборния си щаб за ед­на вечер в памет на Дейзи. Не беше лесно решение, защото до изборите оставаха по-малко от два месеца, но постъпи правилно. Екипът на щаба му реши да организира бдение за Дейзи. Боб щеше да каже няколко думи, да призове при­състващите да се помолят, да обедини страдащите. Един истински лидер във време на скръб.

75

Джак винаги се шегуваше, че Боб ще стане чудесен президент. Казвах му, че много изпреварва събитията. Ше­фът му още не бе станал дори губернатор. Но Джак имаше големи надежди, възприемаше Боб като бащина фигура и коя бях аз да го разубеждавам. А може би имаше право.

Исках да отида на бдението с Джак. Исках да бъда до него и да го подкрепя.

- Не - каза той. - Ти не я познаваше. По-добре е да оти­да сам.

Разбирах основанията му, но се притеснявах за него. Исках да му помогна, но той не ме пускаше до себе си. Из­ключваше ме. Това ме ядосваше. Исках само да бъда до не­го, а той ме отблъскваше. Направо се разкъсвах от гняв.

Когато Джак излезе, се почувствах изоставена. Не ис­ках да бъда тук, сама по този начин, сама с мислите си. Трябваше само да каже „ела с мен“. Но той не го направи. Така пожела. Не исках да му се ядосвам, но не можех да не се разстроя. Единственият начин да не се побъркам напъл­но бе да си поговоря с някого. И знаех точния човек.

Позвъних на Анна. Тя вече знаеше за станалото с Дейзи.- Познаваше ли я? - попитах аз.- Не, но имахме общ приятел. Един мъж...Исках да говоря с Анна, но не желаех да коментирам

Джак. Исках да си говорим за всичко друго, но не и за него, затова изстрелях първото, което ми хрумна.

- Погледнах онзи сайт. За който ми каза...- СОДОМ ли? - попита тя.- Да. Не съм виждала нищо подобно в живота си. Не

прилича на порно, поне на онова, което съм гледала. Пла­шещо е.

- Не е така, както изглежда - каза Анна. - Важно е не какво виждаш, а какво изпитваш, докато го гледаш. Хората, за които е направен, не държат на сценария или на ситуа­цията, а на ефекта, който им оказва. На това, което става с тялото и ума ти. Ако всичко е направено както трябва, на­истина е приятно. И за теб, не само за тях.

Анна се опита да ме накара да разбера как се чувства, когато е увиснала във въздуха без никаква опора освен въ-

76

шпага, които са увити около тялото й, или когато е затво­рена в клетка без възможност да се измъкне от нея.

- Чувствам се напълно безпомощна - каза тя - и затова просто се отпускам и се отказвам от всичко. И това е най- хубавото чувство на света. Осъзнавам много остро ограни­ченията на тялото си, всеки мускул и жила, всеки сантиме- I ър от кожата си. Мога да усетя дори най-лекото дв гжение на тялото си. Ставам суперчувствителна за всички външни стимули. За всяко помръдване на въздуха край мен. За вся­ко движение на въжетата, докато се усукват и горят около китките ми, глезените ми, гърдите ми...

- Не е ли ужасно болезнено? - попитах аз.- Всеки си има своите граници. Моите са доста висо­

ки. Когато ме завързват, първо усещам изтръпване по цяло­то си тяло, сякаш по него минава ток. Пръстите на ръцете и краката ми бавно се вцепеняват от връзването, после по I ях и навсякъде се разпространява ужасна, пареща топли­на. Болка върху болката. Докато повече не мога да понеса. И болката изведнъж се превръща в нещо друго, в най-наси- геното удоволствие, което някога съм изпитвала.

- Всичко се обръща - продължи тя след миг. - Болката става наслада. Насладата - болка. И аз съм готова да напра­вя всичко, за да увелича насладата - болка, за да съм сигур- на, че тя никога няма да спре, защото чувството е толкова хубаво. Когато съм вързана, изпитвам най-мощните оргаз­ми в живота си. Толкова силни, че понякога припадам, пос­ле се събуждам, все още висяща там, и после всичко започ­ва отново.

Анна ми каза, че когато е вързана, загубва чувство за времето толкова бързо, сякаш някой я хипнотизира.

- Все едно съм в транс, еротичен транс. Може би стоя там от минути, а може би от часове. Извън времето съм и всичко ми се струва безкрайно. Боя се от това, което може да се случи, когато свърши.

И в този момент, пленена между страха от желанието и нежеланието, усещала, че полудява.

- Но се чувствам толкова жива - каза тя. - По-жива от всякога в живота си, постигнала съм хармония, съвършен­ство. Че съм напуснала пределите на съзнанието си.

77

Не бях чувала Анна да говори така. Обикновено бе дос­та повърхностна и само се кикотеше. Сега бе сериозна и може би за първи път наистина чувах това, което тя искаше да каже.

Спомних си онова изражение на лицето й, което бях ви­дяла на филмчето. Сега разбирах как се е чувствала, сега исках да знам повече. Исках да знам какво е да си част от нейния свят.

Анна явно реши, че ми е казала достатъчно. Умълча се странно, после внезапно смени темата.

- Какво правиш в момента?- Нищо особено.- Искам да се срещнеш с Бънди - каза тя с леко пакост-

лив тон.- Добре.Дори не се замислих. Знаех, че ще минат поне няколко

часа, докато Джак се прибере вкъщи, а не исках да седя тук и да се измъчвам само с мислите си.

10

Бънди каза:-- Виж това.И започна да ми показва толкова бързо снимки от теле­

фона си, че отначало не разбрах какво гледам, различавах само яркопреливащи цветове и близки кадри, заснети от странни ъгли. Бънди минаваше през снимките като начи­наещ търговец, нервен от първата си презентация пред ва­жни клиенти, и от притеснение забрави да пусне копчето за контрол и мина едновременно през всички. Презентацията със слайдове за своята първа голяма продажба, която бе готвил през последните три денонощия, без да спи. Всичко мина пред очите ми за по-малко от минута.

И той стоеше там, гледайки в големия празен екран, преди да довърши да говори за първия си слайд, надявайки се все пак да си спечели комисионата за месеца.

Всъщност Бънди не бе нервен, просто развълнуван. Но определено се опитваше да ми продаде нещо. Опитваше се да ми продаде идеята за смъркане на кокаин, посипан върху пениса му.

Защото повечето снимки бяха от този вид, осъзнах аз, когато една от тях се задържа малко по-дълго на екрана. Почти всички бяха подобни. Галерия на момичета, праве­щи точно такива неща. Продажбата му нямаше да е лесна, но той полагаше сериозни усилия.

Току-що се бяхме срещнали. Всъщност току-що Анна ни бе представила един на друг. И Бънди не каза „здрасти“ или „как си“, или „приятно ми е да се запознаем“. Не, каза „виж това“.

И почна да ми показва галерията със завоеванията си.Това правеше Бънди.Обикаляше клубовете, баровете, магазините за дрехи,

закусвалните и магазините за сладки момичета. Но не бе достатъчно да са сладки, трябваше и да са навити.

79

Наричаше го „да са отворени за нови приятелства“.Доказателства за срещите му се появяваха всекидневно

на уебсайта му „Талантите на Бънди“, достъпен за публика от кретени от цял свят.

Името звучи невинно. Но това бе последното, което представляваше.

В армията казват, че една операция е излязла извън контрол, когато първоначалните цели на военната кампа­ния се променят и преминат извън предвидените граници.

Това бе порно, излязло извън контрол.Когато порнографията прехвърли предвидените грани­

ци и се преструва, че е нещо различно от това, което е.Почти веднага след запознанството с новите си „прия­

телки“ Бънди вадеше апарата си и се опитваше с всички си­ли да ги окуражи да направят едно от трите неща, веднага и на място.

Да си покажат циците. Да си смъкнат гащичките и да покажат малките си пусита. Да смучат пениса му.

В добър ден - и трите наведнъж.В лоши дни - и това все пак трябва да се каже - Бънди

се задоволяваше с всичко, което можеше да получи. Нави­ваше се и на по-малко, защото по-малкото все пак е по-доб­ре от нищо, а и той не беше особено претенциозен. В лоши дни му стигаше и да щракне набързо „модела“ си без него­вото знание. Това бяха снимки, които можеха да се подре­дят в различни подвидове: смъкнати блузи, повдигнали се поли, снимка на чатал, на разголено дупе с прашки, показ­ващи се от панталони с плитка талия и т.н.

Бънди се възприемаше като Саймън Коуел* на интер­нет порното. Куратор на мъжкото забавление, Свенгали** на сексуалния талант - защото така обичаше да говори на мо­мичетата, които се подмамваха по съмнителния му чар.

И така наричаше техните изяви. Талант.

* Саймън Коуел - британски музикален и телевизионен продуцент („X фактор“, „Мюзик айдъл“ и др.) - Б. пр.** Свенгали - измислен герой от романа Trilby от 1894 г. на Джордж дю Мюрие. Той е хипнотизатор, който превръща главния герой в прочут певец. Името става нарицателно за човек, който контролира друг чрез убеждение или измама, често със зли намерения. - Б. пр.

80

Но имаше прекалено много гордост и прекалено голямо его, за да се нарича „порнограф“. Той се смяташе за творец, безстрашен хроникьор на секса и единственият истински мъжкар на съвременната епоха.

В действителност имаше огромна бездна между това, което Бънди смяташе, че е, и това, което всъщност бе.

Фотограф по професия. Порнограф по презумпция.Папарак на теория. Сексуален хищник на практика.Бънди обичаше да се нарича „интернет предприемач“

или „пионер на социалните медии“.Аз повече клонях към „хипстър, хранещ се със задни­

ци“.Вече го мразите.Недейте.Анна ми каза, че Бънди има много страхотни качества.

Те не биеха веднага на очи. Но той наистина ги притежава­ше, стига само човек да успееше да прозре отвъд самодо­волния му, ехиден и нагъл цинизъм, който се отразяваше на всичко, което правеше. И понеже беше приятел на Анна, аз исках да го харесвам. И същевременно напълно осъзнавах, че Бънди е от онези момчета, за които майките предупреж­дават дъщерите си и ги наричат „лоша новина“.

Поне тези момчета като Бънди обаче не се преструваха на нещо, което не бяха. Това, което виждаш, е това, което получаваш. И Бънди определено бе неуморен и те увлича­ше със себе си. Само че винаги в погрешната посока.

Признавах му го, беше забавно да си край него. Никога не знаеш какво ще се случи, къде ще се озовеш или с кого.

Бяхме в бар. Един от любимите за лов на Бънди. „Хляб и масло“, обикновен уличен бар, кръстен като закусвалня за бързо хранене. Имаше мръсотия по пода, мръсотия по стените, напукани пластмасови столове, евтини чаши и то­алетна, която винаги бе запушена; мръсотия и нещо похот­ливо, натрупано през годините, което даваше някаква ав­тентичност на хората, които го посещаваха и нямаха такава - хора като Бънди, които бяха нахлули в това някога непре­тенциозно местенце и го бяха обявили за свое.

„Хляб и масло“ се държеше от тип, който имаше само първо име, Сал - прошарен италиано-американски ветеран,

81

който беше тук, откакто мястото бе отворено и наистина не понасяше как се бе променил кварталът, особено барът му. Затова Сал бе решил, че ще бъде по-готино да обижда кли­ентите си, вместо да им сервира питиета. Обиждаше вида им, маниерите им, родителите им и - ако това не свършеше работа - намекваше, че са явен продукт на кръвосмешение; всичко, за да ги разгневи. А тези хора смятаха, че това е част от чара му, което го вбесяваше допълнително. Но дори Сал трябваше да се примири с неизбежното, защото никога не бе печелил повече пари в живота си. Печелеше пари изумител­но бързо, макар да не разбираше как, защото - поне докол­кото можеше да каже - никое от тези хлапета не работеше.

Сал се отнасяше с клиентите си като с лайна, но имаше слабост към Бънди. Причината бе очевидна. Бънди правеше безплатна реклама на Сал чрез клиповете със своите секс таланти, които пускаше на сайта си. В замяна Сал му дава­ше безплатно питиета. Трябва да призная, че Бънди наис­тина бе превърнал заниманието си в изкуство. Използваше безплатни питиета, за да забива лесни мацки. За да получа­ва безплатни питиета. За да забива лесни мацки.

Благодарение на технологиите можеше да пуска сним­ки директно от апарата си. Излизаха в нета почти в мига, в който ги заснемеше.

Това бе философията на Бънди.Първо качвай в нета. Искай позволение после.Защото според него извършването на акта бе знак за съ­

гласие. Той правеше момичетата звезди, преди да успеят да изтрият спермата от ъгълчетата на устата си.

Бънди каза:- Ти не си като другите момичета.Знаех, че ме пробва с фраза, която вероятно бе използ­

вал хиляда пъти преди. Но този път нямаше да проработи.- Така ли? - попитах аз. - Да не би защото устата ми е

свързана с мозъка ми, а не с твоя пенис?Той се престори, че не ме е чул.Взе питиета и за мен, и за Анна. Моето го сбърка. Аз

поисках портокалов сок. Той ми донесе портокалов сок с водка. Смяташе, че няма да забележа.

Готин номер.

82

Предполагам си е мислел, че може би вече съм пияна. Едно допълнително питие няма да ми навреди и ще ме от­пусне. После щеше да ме убеди да стана негова звезда и да направи набързо снимките си. И на тях ще бъда леко зама­яна и няма да изглежда, че правя нещо насила. Виждах как мислите му препускат по утъпканата пътека.

Но Бънди не знаеше едно нещо.Аз не пиех.И последното нещо, което исках, бе да се появя на сайта

му като примамка за някой загубеняк, търсещ материал за чекии в нета.

„Талантите на Бънди“ беше само един от многобройни­те му сайтове. Флагманският кораб на сбирщината просто­тии, които прославяха перверзния възглед на Бънди за жи­вота, секса, сексуалността, жените и него самия.

Той обичаше да се хвали с тях и твърдеше, че всеки из­разява различна страна от неговата личност - така, както хората носят различни очила в зависимост от настроението си. Само че - също като при очилата - това, което виждаш, е на практика едно и също. Различното е само цветът на рамките им. И личността на Бънди имаше само един нюанс.

Сайтовете му бяха почти неразличими. Да, имената бя­ха различни. Съдържанието - същото. Повече възможности за продажба на място за реклами.

- Работата с Бънди е - ми бе казала Анна с нейния сън­лив, гальовен глас - че макар да не личи на пръв поглед, той донякъде е истински гений.

Не бях съвсем убедена.Геният на Бънди се изразяваше в сайт, наречен „Секси

напъпили девственици“, за да демонстрира пристрастеността си към млади момичета, тъпи момичета, момичета, които до­ри не осъзнаваха какво им се случва. Друга проявя на въпрос­ния гений бе сайтът, наречен „Карамелени пухкави котенца“ - с него разкриваше готината си романтична страна. А сайтът „Здрасти, маце“ бе израз на закачливата му същност.

Да не забравяме „БП“, което бе съкратено от „Без педа­ли“ - за параноята на Бънди да не бъде помислен от някого за гей. Не беше обичайната хомофобия. А хомофобия, пре­облечена като ирония.

НЗ

Сякаш имаше разлика.Задължителна част от кредото на хипстъра, на което бе

верен Бънди.Расизмът като социален коментар. Нетолерантността,

закачена гордо като бадж е името ти. Мизогинията* като избор на начин на живот. Иронията като модно изявление.

Нали знаете как членовете на бандите, които извърш­ват особено гадно убийство, си татуират сълза под окото - предупреждение за своите съперници, че са си спечелили членството в бандата и вече са ХКНСЕ - Хора, е които не се ебаваш.

Е, Бънди нямаше такава татуировка. Имаше обаче по­ничка е формата на сълза. С ивица розова глазура.

В Русия осъдените членове на криминалните банди, отегчени от престоя си в изолираните килии, запълват вре­мето си, като си татуират цели потоци от сълзи и всякакви други символи на насилие и драма - черепи и ножове, зло­вещи глави и сцени е разпятия, за да разкажат чрез тях ис­тинската си история.

Е, татуировките на Бънди разказваха историята на не­говата личност и това също не бе приятна картинка. Като пародия на боди арт. Пародия на пародията на лош боди арт. Сякаш Господ бе решил да го използва за пример на ходещ и говорещ глупак, покрит е татуировки, които, ако можеха да изкажат мнението си, щяха да се срамуват да се нарекат е това име.

И да не пропуснем гордостта и радостта на Бънди. Пос­ледната татуировка, на едно специално място. Татуировка­та, която караше хората да мислят, че може би Парис Хил- тън все пак не е най-тъпото звено от ДНК веригата, ходещо по планетата. Или пък точно обратното - че този тип е ня­какъв скрит гений, какъвто Албърт Айнщайн винаги е ис­кал да бъде.

Тя беше тайната на неговия успех е дамите, ако можехме да използваме подобна дума за мизериите, които вършеше.

Но при мен не работеше.

* Мизогиния (от гр. ез.) омраза, презрение към жените. - Б. р.

84

Бънди вече бе решил, че аз съм загубена кауза, и се ог­леждаше за нова мръвка. Спря се на момиче, което имаше потенциал, поне според него. Хубаво момиче с леко стра­нен вид, явно хипстърка, с очила с квадратни рамки, черно червило и тениска на „Мейхем“. Опитваше се да бъде блек метълка, но не й се удаваше.

Анна ми каза:- Само гледай.И аз видях Бънди в действие. Станах свидетел на ис­

тинска рутина. Бе съвсем просто. Осъзнах, че Анна бе пра­ва. Толкова просто, че чак гениално.

Бънди каза:- Обещавам ти, че като видиш моя пенис, ще поискаш

да го сложиш в устата си. Гарантирам ти. Давам ти даже двойна гаранция.

Говореше с най-сладкия си глас, мъркащ като на доволен котарак. А за да бъде сигурен, че думите му ще имат ефект, добави и поглед на малко кученце. Защото знаеше, че щом е стигнал дотук, щом те все още стояха до него и слушаха какво им говори, щом се бяха вързали на това, значи имаше шанс и за още и нямаха нужда от много убеждаване.

И Бънди го извади. Остави го да виси от панталоните му пред очите на това хубаво, странно, хипстър момиченце, не- успяващо да изглежда като блек метълка въпреки всичките си старания, за да се убеди то с какво ще си има работа.

Главичката на пениса на Бънди.Татуирана на върха с думата ИЗЯЖ на върха.И МЕ - падаща се от вътрешната страна.Като гъбата в „Алиса в страната на чудесата“, само дето

нямаше значение от коя страна ще отхапеш.Не знаех към кого изпитах повече жал.Към татуиста, който бе правил тази гадост.Към момичето, което щеше да си сложи това в устата.Към Бънди.Или към родителите му.Горките му родители.Родителите му бяха юпита.Вече го мразите още повече.Недейте. Нека довърша.

85

Родителите на Бънди бяха юпита, спечелили парите си по време на банковия бум в дните, когато юпитата, СПИН, Мадона и крекът бяха най-страхотните неща. Но за това вече се говореше в минало време. Скоро след раждането на Бънди те загубили всичко. Купувайки купища боклу­ци, от които нямали нужда и определено не искали. Бок­луци, които после продали на убийствено ниски цени. За да си купят с парите още боклуци, които с покачването на инфлацията излизали по-скъпо от нешлифован диамант, контрабандно вмъкнат от Сиера Леоне. Така че да, докато растял, Бънди имал донякъде скапан късмет в живота. То­ва поне ми каза той в последен опит да разиграе картата на съчувствието.

Всичко станало някъде през осемдесетте, но ако питате Бънди, няма да получите повече информация, защото той не обръща внимание на датите, нито на онези малки важни детайли, като кога например е роден. Това бе максимално- то, което измъкнах от него.

- Беше след осемпистовите касети и преди ерата на си- дитата - каза той. - Когато „Полйс“ бяха все още готини и преди да се разпаднат. Някъде след „Трилър“ на Джексън и преди „Пурпурен дъжд“ на Принс. Или пък беше обратно.

Бънди каза, че не помнел, защото тогава бил още бебе. Телевизорът бил пуснат постоянно на МТВ и той се покла­щал пред него в бебешкото си кошче, докато родителите му смъркали линии с кока с размера на кубински пури върху масичката за кафе през сребърни сламки с инициалите им.

Но МТВ по онова време било само купища големи бу­хнали коси и дебели очни линии и било доста трудно да се различат „Дюран Дюран“ от „Каджагугу“ или „Мотли Крю“.

Бънди каза:- Беше след Марта Куин и преди Джули Браун. Не, ча­

кай... някъде между Адам Къри и Кърт Лодър.Опитваше се да ме накара да помисля, че страда от

синдрома на Аспергер*, като продължи да изброява име-

* Заболяване, което е част от аутистичния спектър. Често децата със синдром на Аспергер са много умни и интелектуално развити за въз­растта си и са способни да запаметяват с лекота. Състоянието се на­рича още и „синдром на малкия професор“. - Б. пр.

86

пата на водещи по МТВ в реда, по който са се появявали по телевизията.

Но аз нямах представа за какво говори, защото по мое­то време те всички вече бях част от миналото, а МС Хамър се опитваше да се завърне на сцената като гангста рапър.

От всичко, което ми каза, установих три неща. Бънди бе много по-стар, отколкото изглеждаше. Прекалено стар, за да изглежда така, както изглеждаше. И определено дос- татъчно стар, за да знае, че това, което вършеше, беше ги­гантска простотия.

Родителите на Бънди освен това го бяха дарили със сред­но име - Роял, мислейки, че така ще дадат някакъв кралски статус на своето първородно дете, но то всъщност навяваше само асоциации за богатия вкус на някой гигантски, скъп сладолед. Една гигантска кутия от марката „Бен и Джери“.

„Чери Гарсия“.„Чери Гарсия Роял“.Бънди Роял Тримейн.И ето ви корена на всичките му проблеми. Чарлз Фос-

тър Кейн си има своята обсесия по майка си. Бънди Роял Тримейн - името си. Дадено му навярно късно вечерта, пре­ди родителите му да отидат на поредния гигантски запой. Когато майка му решила да откаже наркотиците.

Било някъде около шестия месец. Това била нейната голя­ма идея. Хрумнало й, че навярно диетата й от кокаин и крек, шоколадови десерти, снакс със сирене и червено вино - божо- ле - не е особено подходяща за здравето на нероденото й бебе.

За родителите на Бънди това бил толкова знаменателен момент, че решили да направят нещо специално, за да го почетат. Кокаинът не помага особено за мисленето, зато­ва се спрели на първото, което чули по телевизията. Вдъх­новили се по време на рекламната пауза на документален филм за истински криминални случаи - за някакъв особено противен сериен убиец.

А Тримейн въпреки че звучи като име на лекар от сапуне­ния сериал „Главната болница“*, било просто част от сделката.

* General Hospital — най-старият американски сапунен сериал от 1963 г. до днес. —Б. р.

87

Сякаш изобщо не осъзнавали, че това ще доведе до ги­гантска личностна криза в мига, в който тяхното сладко бе­бенце започне да ходи, да говори, да сере и да мисли самос­тоятелно.

Да кажем, че Бънди е бил роден с увреждане, щеше да е голямо, много голямо подценяване. Но трябва да призная, че се справяше изумително. Беше постигнал много, имайки предвид обстоятелствата.

Бе почти прочут. Определено известен.Светът бе в краката му.А малките мръсници с ниско самочувствие бяха на ко­

лене пред него.Мина по-малко от час, а Бънди вече бе на жертва номер

три. Беше вече загрял, така че му трябваха около деветдесет секунди, докато пенисът му провиснеше от панталона му с готова за инспекция татуировка.

От това, което виждах от мястото, на което седяхме с Анна на бара, пенисът на Бънди приличаше на една от оне­зи немски наденици, направени от много бледо месо, поръ­сено с подправки и увито в плътна, груба обелка - като пре­зерватив от свинска кожа. Кожичката не се яде, не би си и помислил за такова нещо. За да я сготвиш, пускаш надени­цата в тенджера с вряща вода, сваляш я и чак тогава ядеш.

Или пък хващаш горещата наденица много внимател­но между палците и показалците и на двете си ръце, допи­раш устните си до дупката на върха и засмукваш; смучеш и смучеш, докато кожичката се отдръпне назад и в устата ти остане само месото.

Пенисът на Бънди приличаше на една от тези наденици. Къс, дебел, набит и блед с широка и плоска главичка като гъба кладница или като книжна шапка, върху която някой е седнал на купон. И имаше надпис ИЗЯЖ МЕ, татуиран с дебел, черен готически шрифт.

Ако това ви звучи неапетитно, като нещо, което не бих­те искали да сложите в устата си, то значи сте абсолютно прави.

Не беше от нещата, които аз бих искала да сложа в уста­та си. Но не спираше нито едно от тези момичета.

88

Не ги спираше да смъркат кокаин от него. Може би ре­шаваха, че това е по-приемливият компромис. За да не им се налага да разбират дали вкусът на този член бе толкова неприятен, колкото видът му.

Беше ми жал за тях. Не заради компромиса, който бяха направили със себе си. А защото го правеха срещу толкова нищожна награда.

Бяха статистки във филма с главен герой татуирана на­деница. И то не много голяма.

Каква е тази работа с мъжете с малки пишки?Винаги имат нещо за доказване, винаги искат да те убе­

дят колко важна работа са всъщност. Винаги трябва да ти обяснят колко голям е пенисът им. Как жените винаги им повтарят колко е прекрасен и мощен. И номерът им посто- янно минава по една-единствена причина.

Защото „голям“ е относително понятие.След като най-накрая го видите, след всички тези пре­

увеличения, няма начин да не се разочаровате и се мъчите това да не проличи на лицето ви. Защото всъщност „голе­мият“ се оказва не по-голям от коктейлна наденичка с една от онези тънки извити кожички накрая.

А онези, които не искат да ви кажат колко им е голям, онези, които се мислят за умници, се опитват да ви впечат­лят по друг начин.

Вадят купища ужасни полароидни снимки, които сами са си направили, докато са чукали гаджето си, и ви убежда­ват, че това е някакъв арт проект.

Голям мъж. Малка пишка. Нещо за доказване.Защото всички те работят с това, което всеки в Холи­

вуд, всеки в порноиндустрията знае от години и години, и години.

Всичко изглежда по-голямо на екрана.Абсолютно всичко.Независимо дали е Том Круз.Или седемсантиметров пенис.Защото независимо какво сте чули, фактите са такива:

камерата винаги лъже.Или пък въпросният тип може да ви покаже снимките,

които е направил на случайно самотно момиче, което е за­

89

бил с най-добрия си приятел в някой бар, наливал го е с пи­тиета, плащайки с кредитната карта на баща си, докато тя се е натряскала до припадък. После двамата са я завлекли в апартамента си, пльоснали са я на дивана и са я изпукали. Първо редувайки се. После едновременно.

Чукали са я, докато и двамата са свършили. Пак едно­временно. Убеждавайки се, че го правят, защото са големи мъжкари, а не защото членовете им се търкат един в друг, докато са ги пъхали в устата на едно и също момиче.

Или пък са я чукали, докато тя се е събудила, осъзнала е какво й се случва и е повърнала.

Което се случи първо.Бънди има сайт и за това. „Какво искат момичетата“.И тук няма никаква ирония.Сайтът бе посветен изцяло на личния архив на Бънди

от момичета в различна фаза на интоксикация и разсъбли- чане, поглъщащи члена му или повръщащи около него.

Не можех да си представя този сайт да има друга пуб­лика освен самия Бънди. И жените, имащи лошия късмет да присъстват в тези клипчета и снимки, сигурно поглеждат сайта само за да си напомнят нещо изключително важно.

Никога не приемай безплатни питиета от непознати в баровете.

Барът се бе напълнил с хора. Твърдата армия от фенове на Бънди вече бяха разбрали къде е той от джипиес данните на снимките, които бе пуснал в нета преди трийсет минути. Около него бе започнала да се събира тълпа. Нещата изли­заха извън контрол.

Бедното момиче смучеше члена на Бънди с хубавата си малка уста, а групичка сеирджии ги бяха заобиколили. По­вечето бяха тип атлетчета, които изглеждаха ужасно не на място в хипстърски бар. Удряха шотове с „Йегермайстер“ и „Джак Даниелс“ и размахваха юмруци във въздуха, кре­щейки:

БЪНДИ!БЪНДИ!БЪНДИ!Това обаче пречеше на изпълнението му, така че Бънди

направи още няколко снимки на жертвата си, качи заснето-

90

го в нета, защото само от това се нуждаеше, и прибра мал­ката си наденичка в панталоните.

Метна апарата на врата си, обърна се към Анна и мен и каза: „Хайде, да вървим“.

И се разделихме.

11

Беше рано, когато допълзях до леглото си. Три часът, най-много четири. Не очаквах, че е минало толкова много време. Стаята бе тъмна и тиха. Предположих, че Джак спи.

Едва отпуснах глава на възглавницата и той се обади.- Къде беше?- Съжалявам - казах аз.Той повтори.- Къде беше?Не можех да му кажа.- Бях с Анна.Само наполовина бе лъжа.Очаквах разговорът да продължи. Не стана. Той не бе

доволен. Знаех, че не е.- Джак - казах аз.Никаква реакция.- Джак?Пресегнах се и докоснах ръката му. Той се дръпна рязко,

обърна се на една страна така, че не можех да го достигна.- Джак, съжалявам...Какво друго можех да кажа?Пак никакъв отговор. Мълчанието бе оглушително. Ис­

ках да изпищя само за да го прекратя, само за да предизви­кам някаква реакция от него.

Стаята бе тъмна и тиха. Ужасно дълго време.После той каза студено:- Ще говорим за това на сутринта, Катрин.Не говорихме за това на сутринта. Успах се и Джак ве­

че бе излязъл, когато се събудих. Мразех да се събуждам и него да го няма. Някои хора се страхуват да спят сами. Аз се страхувам да се събуждам сама, без да знам какво ще ми поднесе новият ден - дали няма да открия празно легло, в което никой няма да ме прегръща.

92

- Джак? - провикнах се аз. .Никакъв отговор.Знаех, че не е доволен. Чувствах се ужасно от перспекти­

вата за цял ден, в който нямаше как да разбера дали гневът му щеше да отмине, докато дойдеше време да се прибере у дома вечерта. И какво щеше да стане с нас, ако това не се случеше.

Гневът на Джак е като бушуващ океан; надига се, без да се замисля за разрушенията, които ще причини, без уг­ризения какво щеше да отнесе по пътя си. Нямаше никакъв начин да го избегнеш, никакъв начин да го омилостивиш. Това не е агресивен, а спокоен гняв; преобръщане наопаки на страстта, която принципно задвижва всичко, което той върши. Така че единственото, което може да се направи, е да се изчака, докато отмине от само себе си, докато вятърът утихне и вълните се снижат.

Но това не го прави по-лесно поносим.Постъпих както обикновено, когато исках да се успокоя

и да заглуша гласа в главата ми, който отказваше да спре. Мастурбирах.

Затворих очи, плъзнах пръстите си между бедрата си и си представих Джак, все още спящ, сякаш нищо от това не бе ставало. Сякаш не се бе пробуждал, когато се пъхнах в леглото. Сякаш той изобщо нямаше представа за времето. Без никакво значение дали бе три, два или един часът.

Събуждам го с целувка по челото, моя сладък принц, и гледам как бавно се разсънва. Той ме поглежда, все още за­маян, и казва: „Чаках те, но бях толкова изтощен, че се уне­сох“. Не пита „Къде беше?“ със студен и обвинителен глас. А „Кога се прибра?“. И аз лъжа. Този път цяла лъжа, но бяла.

И той се усмихва. „Липсваше ми.“Започва да ме целува, нежно, притискайки устните си

в моите.Притиска гърдите ми в шепите си, мачка зърната ми с

палци. Протягам се и се погалвам долу, където се събира цялата ми сладост, където мирисът ми е най-силен. Потърк­вам се и облизвам пръстите си, после ги притискам пак.

Той нежно захапва горната ми устна, засмуква я. Задър­жа зърната на гърдите ми между пръстите си, завърта ги между тях.

93

Усещам, че те се втвърдяват.Усещам, че той се втвърдява.Усещам, че се подмокрям.Облизвам пръста си, прокарвам го по вагината си и си

представям, че това е езикът му, намокрям срамните си уст­ни, усещам как те се подуват и се разтварят, обхващат кли­тора ми и го притискат все по-плътно.

Кръвта се качва в главата ми, изпълва и клитора ми. Чувствам се замаяна.

Усещам как главичката на пениса му се удря между бед­рата ми, докато той се приплъзва над мен и заема подходя­ща поза, за да проникне вътре. Обръщам се на една страна, за да го улесня, свивам краката си в коленете, както правят танцьорките на канкан, за да му разкрия по-добър поглед към пистата, докато самолетът му се кани да се приземи.

Той хваща пениса си в ръце, насочва го към вагината ми, към дупката, където се е събрала влагата. Бута го вътре само колкото да намокри главичката му. Изважда го и об­хожда с върха му вагината ми, за да почувствам сладостта и лепкавостта на собствените ми сокове.

Пъха го отново в мен, пак едва вкарвайки главичката му.И го задържа там. Нито вътре, нито вън. Дразни ме.Пръстите ми се насочват към дупката, забърсват соковете

и ги размазват към клитора ми, овлажняват го, засищат го...Той тласка силно.Аз пъхам пръста си в мен. Стена.Пенисът му най-накрая е докрай вътре. Усещам как вла­

галището ми го поема и се затваря около него.Вече съм пъхнала два пръста.И той плъзва пениса си плавно, вътре, вън. Измъчва ме.

Вкарва го по целия път, чак докато се притисне в пелвиса ми. Усещам го твърд, много твърд, допира се до стената в мен. Остава там. Играе си с мен.

Присъединявам се към него, пъхам още по-навътре пръстите си, колкото по-дълбоко могат да стигнат. Пръсти­те ми са лепкави от соковете ми, гъсти, бели като сняг.

Той сменя положението на тялото си, размърдва бедра­та си бавно, сякаш управлява кораб, завъртайки кормило­то, за да промени посоката. Усещам как пенисът му се дви­

94

жи вътре в мен, допира се леко и бавно до меките стени на плътта ми.

И внезапно чувствам, че съм на път да свърша. В тяло­то ми се надига гигантска вълна от усещания, която скоро ще прелее. И не мога да я спра. И не искам. Искам да бъда завладяна. Чувствам го в мен и искам да изпитам оргазъм заедно с него.

И ще стане всеки момент.Докато свършвам, викам името му. Защото искам да го

чуе, въпреки че не е тук.Джак. Ще свърша.Джак, свършвам.Свършвам.Джак...Тялото ми се разтресе, докато оргазмът преминаваше

през мен на талази. Влагалището ми се сви силно около пръстите ми и усетих, че чаршафите са мокри под мен. Но не бях свършила. Не бях задоволена.

Вагината ми бе като котка, винаги гладна, ненаситна. Котка, която не знае кога да спре да яде. Вагината ми бе гладна постоянно. Не можех да не й давам храна.

Затова друг сценарий.Този път Джак се прибира у дома, все още кипящ от

гняв. А аз искам това да приключи, да сложим край на тази история.

Сега.Затова го предизвиквам, давам му повод да ми се нах­

върли. И когато всичко свърши, и двамата се чувстваме пречистени, емоционално свързани отново. И двамата ис­каме да се чукаме.

Защото няма нищо, което може да запълни по-добре празнината между хората и да изцели раните, от секса за сдобряване. Груб, гневен и луд - като първия път, когато из­общо сте се чукали. И може би последният.

Не бива да е в леглото, навсякъде другаде, но не в лег­лото. Може би изправени до стената. Аз, изправена до сте­ната, с ръце над главата, държа ги високо горе, полата ми е вдигната над дупето, гащичките ми са смъкнати на глезе­

95

ните, стоя повдигната на пръсти. Джак ме напъва отзад. И аз си мисля само: Чукай ме, шибай ме по-силно\

И той като че ли ме чува, защото го прави. Повдигам се още на пръсти, за да може да проникне в мен по-дълбоко, и се чувствам толкова приятно, че краката ми треперят и се боя да не се строполя на земята.

Навеждам се над масичката за кафе и Джак ме чука от­ново отзад. Не кучешки стил, а жабешки, подпрян на бе­драта си, ръцете му са впити в дупето ми, чука ме все по- яростно и по-силно. Имам чувството, че членът му ще ме пробие, ще премине през вагината ми и ще излезе от друга­та страна, ще се забие в масичката като човешко дрилдо. И ще се окажем заклещени там. Ще бъда изчукана и зачукана в масичката.

Чукаме се на кухненския плот. Коленете ми са прове­сени на раменете на Джак. Той е застанал на пръсти, за да заеме подходящия ъгъл. Плъзгам се назад и напред на пло­та, докато той се тласка с цялата си сила в мен, и се боя, че ще падна. Посягам с ръце зад мен, за да се хвана за нещо. Ръцете ми напипват стената, лавицата с подправките, и си мисля: Добре, това ще направя. Но тя се счупва почти вед­нага и подправките се разпиляват по целия плот. Джак ме чука, а задникът ми е покрит с канела, джинджифил, че­сън, сол и червен пипер. Маринована съм в собствените си сосове и задникът ми е готов за сготвяне, но аз свършвам няколко пъти, преди той да е готов да пъхне маята си във фурната ми. И когато свършвам, задникът ми поема щипка чили. Болката е непоносима. Задникът ми гори, влагали­щето ми пламва. Пламъците поглъщат тялото ми и стигат до мозъка ми. И двамата изгаряме буквално в огъня на на­шата любов.

Лежа на твърдия под, по гръб, и ръцете и краката ми са обвити около него - като бебе маймунка, сгушило се под майка си. И Джак блъска в мен толкова силно, че искам да изпищя, но вместо това забивам нокти в гърба му и го дра­щя чак докато стигна до раменете му. Струва ми се, че ще прокървя, а той явно го усеща и това го възбужда още по­вече, защото почва да блъска в мен още по-яростно. Кога­то и двамата свършваме, сме минали по целия коридор, от

96

входната врата до банята, и по целия си гръб имам рани и драскотини.

Препусках бързо из тези сценарии в главата си, сякаш минавах през порноканалите на телевизор. Докато ги прех­върлях, постепенно изпаднах в ступор. Пръстите ме забо­ляха, а влагалището ми се възпали. Не можех да поема по­вече удоволствие. Чувствах се смазана.

Лежах там, просната на леглото, увита в подмокрени­те чаршафи, тялото ми бе изтощено, мислите ми се носеха между полусъня и безсъзнанието. Помня, че онази последна нощ сънувах най-странния сън, поне си мисля, че бе сън. Но не мога да съм сигурна и няма как да разбера дали бе така. Останал ми е само споменът, усещането за това познание.

Помня, че точно преди да заспя, чух тътен. Ритъм на го­лям барабан; бавен, постоянен, отекващ като звука на океа­на. Чух го да идва някъде отдалече, после по-близо и близо, докато накрая бе върху мен, движеше се през тялото ми, от стъпалата към главата ми.

Вибрациите идваха на вълни и при отдръпването си ос­тавяха топло, трептящо чувство в мен, в пръстите на ръ­цете и краката ми, по цялото ми тяло, завихряха се около корема ми. И после тътенът бе вътре в мен, силно туптене в слабините ми, удар в главата ми, който ставаше все по- шумен и шумен, и шумен, докато пред очите ми избухна цяла галактика от звезди и аз полетях през тях, извивайки се като жироскоп, мятайки се от една посока в друга, или пък те летяха през мен, защото бях застинала на място, не можех да помръдна. Бях вътре в тялото си и едновременно с това - извън него.

Бях галактика от звезди.После всичко стана черно. Черно като в рог. Като че ли

някой изгаси светлините в цялата вселена. Намирах се на място без начало и без край. Без светлини. Без звук. Вцепе­нена. Неподвижна.

Чувствах, че някой дърпа пижамата ми. Не се борех, не изпитвах страх. Оставих го да ме съблече.

Отнесоха ме нанякъде, гола, в прегръдките на мъж.Отнесоха ме като бебе в толкова едри ръце, че ми се стори,

че са се обвили около мен напълно. Толкова космати, все едно

97

бях загърната с палто от пера. В тези ръце се люлеех като лод­ка в океана, но усещах, че съм в безопасност, в по-голяма без­опасност, отколкото някога съм била в живота си. И на топло.

Топлината, осъзнах аз, не идваше от косматите му ръ­це, нито от усещането за сигурност и уют, а от слънцето. Искрящо, късноследобедно слънце, което все още светеше ярко и се спускаше над мен. Бяла светлина ме заслепяваше, бяла жега ме поглъщаше.

Отново почувствах силното туптене в слабините си, но главата ми бе прояснена. Абсолютно ясна и будна; осъзна­вах всичко. Чувах гласове около себе си. Гласове, които ми се подиграваха. Внезапно се почувствах напълно изложена пред чуждите очи, засрамена от голотата си. Отчаяно исках да се покрия и да изчезна.

Но нямаше нищо покрай мен, нищо освен слънцето. За­това го сграбчих и го увих около себе си като кърпа.

Всичко отново потъмня и аз потреперих.Събудих се рязко от съня и Джак не бе до мен. Почувст­

вах се ужасно тъжна и сама, и разтревожена. Отново се до ­коснах долу.

Джак не се прибра чак до полунощ. Сигурна съм, че го направи само за да ме измъчи. Когато чух вратата, се впус­нах към него. Опитах се да го прегърна, но той ме отблъсна.

- Катрин, трябва да поговорим - каза той сухо.Притесних се. Все още ми бе сърдит и не знаех какво

да очаквам.Влезе в дневната и седна в единия ъгъл на дивана, при­

веден напред, със събрани ръце. Седнах в другия край като дете, което очаква да бъде смъмрено.

- Мисля, че трябва да се разделим за малко - каза той.Дори не ме погледна в очите.Сякаш ме удари с юмрук в корема. Светът ми се срути.- Не разбирам - казах аз с треперещ глас. - Защо?- Напоследък се държиш странно - каза той.- За какво говориш?- Знаеш за какво.Наистина не разбирах. Започнах да се паникьосвам, за­

щото той ме отрязваше така студено и знаех, че не мога да променя решението му.

98

- Какво съм направила?- Ако не знаеш, няма какво повече да ти кажа - отвър­

на той.- Моля те, Джак, не се дръж така - казах аз.Очите ми се насълзиха, но се опитвах да се сдържа и да

не избухна в плач.- Не може ли да поговорим за това? Къде сбърках?- Няма да ме има известно време - каза той. - Така ще

имаме възможност да се откъснем за малко един от друг.Каза го, защото вече бе решил и не искаше да ми даде

възможност да споря с него.- Джак, моля те...Вече плачех и го умолявах през сълзи.Той не се трогна.- Ще тръгна утре - каза той.За първи път чувах, че му предстои пътуване.- Колко време ще отсъстваш? - изхлипах аз.- Няколко дни.Само това ми каза, никаква информация повече.- Не се разделяме - каза той. - Просто имам нужда от

малко пространство.- Добре... - прошепнах аз.Не ми харесваше, но нямах избор. Не исках да го при­

тискам и да влоша ситуацията.- Тази вечер ще спя на дивана - каза той.Не исках да спя сама, но знаех, че няма да успея да го

разубедя.Плаках, докато заспах, а когато се събудих, Джак го ня­

маше.И апартаментът бе толкова пуст без него.

99

12

Ако никога не сте чували за „Фабриката за чукане“, ед­ва ли би ви хрумнало, че подобно място може да съществу­ва. Дори да сте се досетили от името какъв вид място е то­ва - не че е особено трудно - едва ли бихте предположили какво точно става вътре.

Дори тези от вас, които имат много богато въображе­ние, пак не могат да си представят докъде могат да се раз­вихрят някои хора.

Ако досега не сте знаели, че го има, по-добре щеше да бъде да си останете благословени невежи. Но все пак сте стигнали дотук, така че - какво толкова, ще ви разкажа.

Това е секс клуб. Най-прочутият таен секс клуб на на­шето време.

Ако пък сте чували за него и искате да влезете вътре, не се опитвайте да го търсите, защото няма начин да го наме­рите просто така.

С Анна стояхме пред изоставен, полуразрушен склад в част на града, за която никога преди това не бях чувала. Ни­кога не бях имала причина да идвам на подобно място. Мисля, че никой не би трябвало въобще да има причина да идва тук.

Дори таксиметровият шофьор, който ни докара, няма­ше представа къде отива и двайсетина минути се лута, до­като открие точния порутен склад на това място, където ня­маше нищо друго освен складове - редици и редици от тях. По някаква причина улиците тук нямаха имена. Нямаше улици, нито булеварди, нито указания на табели за северен, източен, западен или южен район. Просто различни числа, също като на момичетата от сайта с Анна.

Но ето ни тук. Луната светеше ниско в небето, въздухът бе студен, което бе доста необичайно за това време на годи­ната, и аз замръзвах в дънковата си риза, вързана на възел на гърдите ми, с късата пола и с голите крака, обути в обув­

100

ки с високи токове, с които ми бе трудно да стоя стабилно на чакъла, покриващ навсякъде земята. Стоях на уличния ъгъл, изглеждайки като проститутка, и се чувствах ужасно разголена.

С Джак си почивахме един от друг за известно време. За мен това бе по-лицемерният начин да кажеш, че си скъ­сал с някого. И по-лош. Боли по същия начин като скъсва­нето, но без да е ясно и окончателно.

Анна ми се обади и ме попита дали искам да отида с нея до „Фабриката за чукане“ и нямаше никой до мен, кой­то да ме спре. Какво друго очакваше Джак да направя? Да си седя у дома и да се самосъжалявам? Не съм такъв човек.

„Фабриката за чукане“ бе любимият клуб на Анна. Единственото място, където се чувствала като у дома си, каза ми тя, сред хора от своя вид. Каза, че иска да ме заведе, за да я разбера по-добре, за да разбера защо вършеше всич­ки онези неща.

Тази нощ била Вечерта на черното и синьото, което тя ме увери неколкократно, не е описание за начина, по който щяха да изглеждат телата ни, когато си тръгнем от клуба.

- Това е просто дрескод, глупаче - увери ме тя.Кожа и деним. И нищо друго. Никакъв памук, никаква

изкуствена коприна, никакъв полиестер или синтетика.Но аз мамех.Имах сутиен, а под дънковата пола бях с бикини. И Ан­

на не знаеше за това. Ако пък се бе досетила, не го показа с нищо.

Малко по-рано бе дошла в апартамента ми. Приготвих­ме се заедно, тя ми донесе някои свои дрехи, защото бях­ме приблизително с еднакво телосложение. Беше много стриктна относно дрескода.

- Трябва да следваш правилата. И това е единственото правило за това място.

Дрескодът ми се стори тъп, а и свенливостта ми надде­ля. И докато Анна не ме гледаше, си сложих бельото.

Тя ме накара да се огледам в огледалото. Застана зад мен, сложи ръце на бедрата ми и се усмихна доволно. Усмивката й казваше: Д обра работ а ! А аз си мислех само, че изглеж­дам някак евтино и мръснишки, както се обличат младите

актриси, ако искат да се появят на корицата на „Максим“, но Анна ме погледна и каза: „О, бих те изпукала!“.

След това отидох до банята и си сложих бельото - прашки и сутиен. Погледнах дупето си в огледалото, за да съм сигурна, че гащичките не се виждат, и закопчах още едно копче на ризата си, за да прикрия и сутиена.

Анна играеше по правилата. Беше облечена в черен ко­жен костюм като на Жената котка, който я обвиваше като втора кожа. От врата по цялото й тяло минаваше цип и из­чезваше чак между краката й. Не би могла да носи бельо дори да искаше, защото щеше да развали ефекта на тоалета си. Освен това ципът бе отворен почти до пъпа и гърдите й бяха наполовина изкарани навън.

Докато дооправяше грима си, я попитах какво да очаквам.- Това не е светско събиране - каза тя. - На такова мяс­

то хората идват, за да се чукат. Ще се огледаш и ще схванеш картинката. Не е много сложно.

Анна ми каза, че „Фабриката за чукане“ е легендарна. Съществувала още от времето преди тя да е била родена. Затваряли я повече пъти, отколкото Линдзи Лоън и Парис Хилтън, взети заедно, са били арестувани. Причината - всякакъв здравен и социално-икономически повод, който може да ви хрумне. Дори най-незначителното нарушение, всичко, което би могло да е някакъв претекст. И всеки път, когато бил затварян, клубът се премествал на ново място и започвал отново да работи, все по-далече от останалата част от лъскавото общество, все по-далече от цивилизаци­ята. На място, където можел да съществува без страх от го­нения или тормоз.

Сега се бе преместил тук.

*

Ако има място, което да бъде въплъщение на никъдето, то навярно щеше да изглежда точно така. Като военна зона. Като онези снимки на опустошен град от далечен район на света, който изглежда като сцена на постоянен конфликт. Или от изоставени руини на изчезнала цивилизация. Град, отдавна забравен от хората. Пусти улици. Бомбардирани,

102

едва крепящи се сгради. Никакви жители. Никакъв приз­нак на живот.

Такава бе атмосферата тук. Страховита и зловеща. Бях­ме две момичета, стоящи на пуста улица в края на града. Ни­що не подсказваше, че наблизо има някакъв клуб. Никакъв знак. Никакви хора. Нищо, от което да личи, че наблизо има каквото и да било. Освен нещо, което приличаше на графи­ти. Примитивни като първобитни пещерни рисунки. Или ка­то нещо, което някой би нарисувал на стената на тоалетна.

Полов член с топки, от който излизаха четири капки сперма.

Бели драсканици върху мръсна черна стена. Под тях имаше два крака, повдигнати във въздуха във формата на буквата V - като дяволски рога. Напомни ми за начина, по който краката на Анна бяха повдигнати и вързани за тоалетната чиния в онова филмче. М ежду краката има­ше дупка. Грубо нарисувана вагина. Със зъби. Множество малки остри зъбки. Под тях имаше стрела, сочеща надолу към стъпало - каменно стълбище, водещо под нивото на улицата.

Докато слизахме по стъпалата в сумрака, си представих каква ли щеше да е миризмата във „Фабриката за чукане“. Като на бар в старо мазе, влажно и мухлясало, сладникаво от целия алкохол, който навярно се изпива в такова малко пространство. С всяка стъпка усещах как въздухът край нас се насища с мириса на мистерията и перверзните, на които бяха способни хората.

В дъното стигнахме до една анонимна черна врата, ка­то врата към подземния свят. Анна потропа два пъти, после спря, след това потропа още три пъти. И вратата се отвори.

Когато се отвори, вътре нямаше повече светлина, от­колкото отвън. Само смътен сумрак и на очите ми бе нужно време, за да привикнат. Смътна, едра фигура на мъж канара - точно като онези, които винаги стоят на входа на клубовете, ни махна с ръка да влизаме, без да каже и дума.

Последвах Анна по дълъг тесен коридор, чиито стени бяха толкова близко една до друга, че се налагаше да вър­вим в колона една зад друга - бе като тунел в катакомби; после слязохме по още две стълбища. Сега бяхме под града.

Струваше ми се, че слизахме много надълбоко, заравяхме се в земята, в онази част от нея, където би трябвало да е адът.

Стигнахме до голяма стоманена врата, боядисана в мръснозелено. Анна потропа отново и тя се отвори на мига, държана от друг мъж канара.

Първото нещо, което сетивата ми доловиха, бе мириз­мата. Но вместо на алкохол и мухъл това място миришеше на секс - мирисът на горещи тела, които се притискат и пре­плитат едно в друго.

Второто нещо бе жегата. Влажна, тежка. От онази жега, която те кара да се потиш в мига, в който пристъпиш в нея.

Третото бе звукът. Техно. Защото какво е нощен клуб без техно - и по-специално, немско техно. Немско габър* техно, звучащо оглушително силно. Идеалната за загуба на всякак­ви сетива и ориентация, суперритмична музика за чукане.

Влязохме в голяма правоъгълна зала с тухлени стени, с бар на едната от тях и толкова нисък таван, че можех да се протегна и да го докосна. Вътре имаше всякакви изро­ди; фрикове на външен вид и други, които си бяха такива по природа, по държание, събрани на групички от всякакъв вид и род. Струваше ми се, че всички социални недоразу­мения на света са били довлечени тук. И те не знаеха защо.

Просто усещаха, че това е тяхното място. Място, къде­то нямаше да ги съдят, критикуват или дори гледат стран- но. Където можеха да се отдадат на своето любимо прегре­шение, каквото и да бе то.

От двете страни на бара имаше две големи клетки, като онези, в които държиш хамстера си - само дето това явно бе много голям хамстер. В едната имаше голо момиче, в другата - голо момче. Към баровете бяха прикрепени празни подноси за храна и бутилки за вода; бяха празни. Дребосък, по-скоро джудже, с висока шапка и нищо друго по себе си стоеше зад бара и подхвърляше фъстъци към клетката на момичето.

Срещу бара имаше няколко сводести проходи, водещи към други части на клуба.

* Gabber (нем.ез.) — приятел. Известен още като габа, габърът е под- стил на хардкор техното. Характеризира се обикновено с темпо от 150 до 220 бийта в минута. Някои от често срещаните теми са наси­лието и наркотиците, но стилът е силно вариращ. - Б. пр.

104

- Там се случва истинското действие - каза ми Анна. - Но когато напуснеш тази зала, оттатък е като лабиринт. Лесно можеш да се загубиш и имаш чувството, че никога няма да откриеш пътя си обратно.

Огледах се и си казах, че е като всяка сцена от нощен клуб, която можеш да видиш по филмите. Имаше силна, бумтяща музика, бе тъмно и пълно със странно изглежда­щи персони, които не приличаха на нормални хора, които едва приличаха дори на хора. И главният герой във филма, който хиляди пъти бях гледала, отчаяно търсеше нещо или някой важен за своята мисия, но очевидно мястото му не бе тук. И не желаеше да бъде тук.

Героят почти винаги, винаги е мъж - някой раздразни­телен, потиснат и твърдо хетеросексуален. Като мъжка вер­сия на Северин.

А клубът е като работното място на Северин, бордея. Клубът представлява място, където са позволени всякак­ви видове сексуални занимания, перверзни и извращения, всичко, което законът или моралът биха забранили, ако имаха право на глас тук. И това е огромна заплаха за негова­та мъжественост, за подредбата на ценностната му система.

Но той няма да бъде прецакан. Ще му бъде позволено да си тръгне, без мъжеството му да пострада.

Само първо малко ще си поиграят с него.Същевременно това бе клубна сцена, която никога не

бихте видели във филм, в който и да е филм. Защото въп­росните сцени във филмите са измислени от хора, които ве­роятно никога не са стъпвали в истински клуб. Те просто пресъздаваха една и съща сцена за тъпия си филм, за да мо­же героят им да се лута из клуба, блъскайки се в странните типове край себе си, които нямаха никакво чувство за мода и танцуваха като смахнати на най-ужасната клубна музика, която някога сте чували в живота си.

Хората, които измислят клубните сцени във филмите, със сигурност никога не бяха стъпвали в този клуб или в някой като него. „Фабриката за чукане“ бе място, в което хората се определяха единствено чрез своите чудатости, фетиши и желания. Нищо друго нямаше значение. Никой

105

не се интересуваше дали си млад или стар, кой си в истин­ския живот, дали си портиер, или директор.

Анна каза:- Искам да се срещнеш с Кубрик.Побутна ме към един по-възрастен мъж, който се бе об­

легнал на бара. Кубрик бе собственик и мениджър на „Фаб­риката за чукане“. Не Стенли Кубрик*, а Дари - но всички го наричаха само Кубрик. Той бе нисък, дебел, евреин и пле­шив. Защото, ако животът реши да ти даде една лоша карта, вероятно скоро ще ти раздаде и цялата колода. Но Кубрик, изглежда, нямаше нищо против. Бе щастлив като Дари.

Кубрик имаше приятна усмивка и вродена деликатност, но изглеждаше сравнително безобиден. Имаше и дълга снежнобяла брада, мъхеста покривка от бели косъмчета по цялото си тяло, по ръцете и по гърдите му, чак до корема, който бе с размера и формата на плажна топка, но не отпус­нат, а твърд и опънат като мускул. Приличаше на Дядо Ко­леда. Ако Дядо Коледа не носи голямото си червено палто, обточено с бели кожички, а късо черно кожено елече и има татуирана на голите си гърди думата САДИСТ.

Тя бе издълбана на гърдите на Кубрик много грубо, ся­каш някой я бе направил с отварачка за консерви. Бе изпи­сана с големи наръбени букви, простиращи се по торса му между врата и зърната му. Запитах се дали наистина беше садист, или просто я бе получил след някоя от онези ве­чери, в които не помниш нищо. Не виждах как можеше да си я направил доброволно иначе, защото сигурно е боляло ужасно, докато са дълбали буквите в кожата му.

„Фабриката за чукане“ бе мястото на Кубрик, негово­то творение, неговото дете. Пансексуална лаборатория за плътски удоволствия, където се случваше всичко и нищо. Тук ставаха такива неща, които не бихте повярвали, че са възможни, нито ще намерите в интернет.

Ако ще наричате клуба си „Фабрика за чукане“, трябва да сте дяволски убедени, че той ще отговаря на името си.

* Стенли Кубрик (1928-1999), американски режисьор, сценарист („Лолита“, „Портокал с часовников механизъм“, „Широко затворе­ни очи“ и др.) - Б. р.

Кубрик изглеждаше напълно сигурен, че се е справил, за­щото ме посрещна с думите:

- Казвам ти, захарче, това е най-великият секс клуб на света. Най-великият секс клуб, който някога е съществувал.

Кубрик ме нарече „захарче“. Към Анна се обърна с „та­зи“. Големите му месести ръце се обвиха около кръста й и гой я придърпа към себе си, така че гърдите на Анна да се отъркат в тялото му. Раменете и ръцете му в горната част бяха като бутове, а в долната си част, от лактите до китките, бяха като на Попай моряка. На едното му рамо имаше из­бледняла синя татуировка на моряк; на другата - някакъв странно изглеждащ знак или пиктограма, която не успях да разбера какво означава.

Кубрик стисна силно Анна и каза:- Тази тук знае много добре къде да се отбива.После се разсмя и я шляпна небрежно по дупето. Тя не го

очакваше, така че отначало подскочи, но после се разкикоти.Анна постави ръка на гърдите ми и каза:- На Катрин й е за първи път.- Така ли? - повдигна престорено изненадано вежди

Кубрик. После ме огледа: - Няма за какво да се притесня­ваш, захарче. Тук долу всички сме приятели.

Нямаше как да съм сигурна, но той звучеше искрено.- Просто погледни в себе си - каза той - и следвай же­

ланията на сърцето и извивките на тялото си. И ще откриеш това, което ти е нужно.

Кубрик внезапно бе станал много дзен и ми даваше съ­вети като ню ейдж гуру. Беше събрал ръцете си пред себе си, докато говореше, и на вид също го докарваше на гуру.

- Няма голяма тайна - каза той. - За да постигнеш нещо в живота, трябва да знаеш само едно нещо. Всички искат да чукат или да бъдат чукани. Това е.

Не беше точно като Дийпак Чопра, но схванах посла­нието му.

Философията на Кубрик бе следната.Хайде, елате всички.Чукайте се, чукайте се наред.Чукайте когото си искате, както си искате.Това е единственият закон.

107

- Само един съвет - каза Кубрик, като се наведе над мен и посочи зад себе си. - Стой далече от джуджето.

Погледнах през рамото му към дребния човек, който се­га се бе качил върху клетката на четири крака и лаеше като куче. Момичето се бе свило в единия ъгъл върху сламеник.

- Защо? - попитах аз. Изглеждаше ми безобиден.- Много е разгонен. Макар да не може да свърши много

работа, това не го спира да опитва постоянно. Всички дре­босъци са супермачовци и никога не вършат нещо наполо­вина. Затова или искат да се самонакажат за това, което са, или да изчукат целия свят за компенсация. Този тук е ис­тински садист.

Погледнах отново и сега джуджето се държеше за гор- ната пръчка на клетката с една ръка, сякаш щеше да прави набирания, а с другата придържаше пениса си и пикаеше през решетките. Горкото момиче вътре се мяташе от едната страна на другата, опитвайки се да избегне струята, но не се справяше много добре.

Явно съм изглеждала шокирана, защото Анна ми каза:- Не се тревожи, това е част от нейната мания. Иначе

не би била тук.- Добре, деца - каза Кубрик, пляскайки с ръце като нас­

тавник в детски летен лагер. - Имам клуб за ръководене и хора за чукане. Забавлявайте се!

Слезе от високия стол на бара и двете го наблюдавахме как забързано изчезва в един от проходите като Белия заек от „Алиса в страната на чудесата“.

Анна се обърна към мен.- Никога няма да се досетиш какво е работил Кубрик

преди.Нямах си представа.- Предположи.- Житейски треньор?-Н е .- Фитнес инструктор?Анна поклати глава.- Библиотекар?-Н е .- Анестезиолог?

108

Тя се разсмя.- Добре - усмихнах се аз. - Предавам се. Какво?- Счетоводител.Опитах се да си представя Кубрик в костюм от три час­

ти, ровещ из папките в офиса си. Не ми се получи.- И не какъв да е счетоводител - каза тя. После се наве­

де към мен и ми прошепна: - А в ЦРУ!Анна ми разказа, че по онова време Кубрик водел на­

пълно обикновен живот. Къща в предградията, женен, без деца. Нормален, редовен сексуален живот.

Но Кубрик имал тайна. Често се измъквал в гаража и мастурбирал на списания с яки здравеняци. Не че бил гей, който се преструвал на нормален, или че бил повече едно­то от другото. Просто се отегчавал от секса, който правел с жена си, и търсел нова тръпка.

Започнал да мисли какво друго може да го възбуди. Ре­шил наистина да отпусне въображението си и да види как­во ще се получи. Започнал да събира каталози.

Не каталози за бельо. Щяло да бъде прекалено очевид­но, прекалено лесно. Каталози за градинско обзавеждане, за семена и зърнени култури, за дентални инструменти, за дърво, метал и цимент. Последвал инстинкта си и събирал всичко, което успявало да задоволи сексуалните му копне­жи. Гледал снимките и открил, че му се удава много добре да създава подробни сексуални фантазии около неодушеве­ни обекти, колкото по-обикновени, толкова по-добре, защо­то Кубрик всъщност така тренирал да сексуализира света около себе си.

Установил, че този свят щял да бъде много по-вълну- ващо място за живеене, щял да го отърве от досадата на държавната служба на бюро, от прекалено нормалния му живот в предградията. Щяло да бъде много по-вълнуващо дори от изпразването пред списанията с културисти в гара­жа след вечеря.

Ето как Кубрик открил призванието си. Призванието си на фетишист.

Едно нещо води до друго и скоро Кубрик имал цяла библиотека от най-странните материали, които някой бил виждал. Библиотека, която всеки друг възприемал като

109

ексцентрична колекция от книги, намерени на някой бит- пазар.

Скоро в гаража му вече нямало място за колекцията му, но тя означавала толкова много за него, че вместо да я премес­ти или да изхвърли една част, той решил да продаде колата си.

Един ден Кубрик се заговорил със свой колега за колек­цията си и двамата открили, че имат нещо общо. И двамата осъзнали, че живеят в лъжа. Решили да открият клуб, за да последват истинските си желания и мечти.

Отначало се срещали в стая, в закътано място в сгра­дата след приключване на работа. Били малцина и просто се събирали за по бира и за да обсъждат един с друг фанта­зиите си - като групова терапия, но за садисти и перверз- ници. Всичко било много умерено и цивилизовано. Докато една вечер Кубрик споделял своя особено зловеща сексуал­на фантазия, включваща маркуч, пръскачка и тор, и един от мъжете, седящ срещу него, който бил нов в групата, из­вадил пениса си от панталона и започнал да мастурбира пред всички. Вместо да го спре и да му каже да се закоп­чае, Кубрик продължил да разказва. Сега имал ново пре­дизвикателство. Искал да види дали може да накара този гип да свърши.

Той продължавал да говори, а другите мъже в стаята също започнали да се разкопчават и да лъскат и скоро Куб­рик вече се опитвал да помогне на всички, да ги накара да получат оргазъм само със силата на въображението си. За него това се оказало най-голямата тръпка от всичко, което бил преживявал дотогава. Усещането било много по-стра- хотно от мастурбирането над каталозите с продукти за по­чистване, бижута или спортни уреди.

Следващия път когато се срещнали, някои от мъжете довели своите секретарки и стажантки. Кубрик седнал в средата на кръга, а те започнали да правят много повече от обикновеното мастурбиране. Малката групичка на Кубрик много скоро се превърнала в група за подкрепа на пристрас­тени към секса, в която хората се поощрявали да правят по­вече секс, а не по-малко. Членовете си носели манекени и ги обличали в различни дрехи. Сцените, които разигравали, ставали все по-диви и разнообразни.

110

Слухът се разнесъл и още държавни служители поис­кали да се присъединят. Положението излизало извън кон­трол, все по-трудно било да се пази в тайна. Някъде по същото време Кубрик решил, че му е писнало да урежда финансите на правителството, за да може то да води мръс­ните си войни в далечни територии из целия свят, а пос­ле да посочва с пръст счетоводителите си и те да изтъкват аргументирани опровержения. Решил, че иска да посвети енергията си на истинската си страст - да помага на хора­та да откриват какво ги възбужда и да се отдадат на своите фантазии.

Не можех да повярвам на това, което чувах, затова пре­къснах Анна и я попитах:

- Да не би да ми казваш, че така е била създадена „Фаб­риката за чукане“? Като секс клуб след работно време в Пентагона?

- Предполагам - каза тя. Няколко секунди мълча, потъ­нала в мислите си. После продължи: - Нали знаеш, в прави­телството работят странни хора.

Анна ми обясни, че Кубрик все още имал доста сериоз­ни връзки с важни личности.

- Няма да повярваш какви хора идват тук.Чаках я да каже някакви имена, но тя не го направи, а

аз не я попитах, защото не бях сигурна, че исках да знам. Не само невероятното съчетание на тези две неща ме изнер­вяше, а всичко, което ми бе разкрила - за забавленията на висшите държавни служители и това, което става зад зат­ворените врати на техните кабинети.

Вече бях влязла във „Фабриката за чукане“ и се чувствах като Ал Пачино във филма „Фатален партньор“. Ал Пачи- но, който се преструваше, че е гей, за да разплете поредица убийства. И подаваше на хората около себе си погрешни сиг­нали. Жълта кърпа, висяща от левия заден джоб. Искаш да чукаш. Жълта кърпа в десния заден джоб. Искаш да те чукат.

Без да осъзнавам, че давах някакви сигнали, видях, че някакъв мъж ме гледа от другия край на бара. Млад, рус, гол до кръста, мускулест и смайващо добре изглеждащ, с момчешка прическа като на средновековен паж, която би изглеждала нелепо на всеки друг, но на него - с това тяло -

111

беше просто идеална; така, както мъжете модели могат да облекат най-странните дрехи и да бъдат толкова самоуве­рени, че въпреки всичко привличат вниманието ти. Беше се облегнал с гръб към бара, подпрян на лакти на плота, с раз­крачени крака, за да покаже по-добре голямата подутина, изпъкваща в кожените му панталони.

Не беше моят тип, дори не си падам по русокоси, но той се държеше толкова самонадеяно и спокойно, че не можех да спра да го гледам. Виждах, че той искаше точно това.

Гледаше ме студено - като лъв, дебнещ плячката си, очаквайки най-подходящия момент да нападне. Ловуваше, без да помръдне на сантиметър. Искаше да знам, че е там, че е привлечен от мен, че ме контролира с поглед.

А аз исках да знае, че не съм толкова лесна, че не съм са­ма и имам кой да ми пази гърба, затова се обърнах да пого­воря с Анна. Но тя вече не бе там. Огледах стаята притесне­но, но не я видях никъде. Обърнах се. Мъжът продължаваше да ме зяпа и сега знаеше, че съм беззащитна и няма къде да се скрия. Преди да предприеме нещо, реших да потърся спа­сение в тоалетната, надявайки се, че Анна може да е там.

Сега... Обикновено това щеше да бъде страхотен ход, защото дамските тоалетни са като светилище, предлагащо закрила от противоположния пол, където жените споделят тайните си и определено не се допускат мъже.

Имаше само един проблем. Тази тоалетна бе унисекс.И не беше толкова тоалетна, колкото извинение за вод­

ни занимания и анонимен секс. По средата имаше правено по поръчка просторно корито - или за пикаене, или за да се къпят хората вътре. И те точно това правеха. От двете страни на стаята имаше кабинки за тоалетни - двайсет или трийсет - и всичките бяха с дупки на вратите, като дупките в гардероба на Маркъс. Части от човешки тела се показваха от тях или пък се притискаха в тях. Беше ми нужна само се­кунда, за да се огледам наоколо и да осъзная, че това не бе убежището, което търсех.

Излязох бързо от тоалетната и се озовах отново в слабо осветения коридор, който водеше към главната зала на клу­ба, и той бе там, чакаше ме в една ниша, потънала в полу­

112

мрак. Отначало не го видях, но когато минавах оттам, ръ­цете му се протегнаха и ме сграбчиха за рамото.

Придърпа ме към себе си. Не се съпротивлявах. Позво­лих му да ме вземе.

Той ме завъртя и ме облегна на стената. Ръцете му бяха на кръста ми, държаха ме, тялото му се притискаше в моето.

Целуна ме по устните, докато едната му ръка се плъзна по тялото ми, по гърба ми, нагоре към раменете.

Наведе се да ме подуши и някак си откри магическото място, точно по средата между ключицата и ухото ми, еро­генната ми зона, която ме караше да се отварям като онези кутийки изненади, чиито капаци се вдигат рязко, ако натис­неш ключалката им. Беше толкова хубаво, че точно преди допаминът да стигне до мозъка ми и съвсем да загубя пред­става за реалността, се улових, че мисля - как, по дяволите, успя да го направи?

Той зарови главата си зад ухото ми, вдишвайки арома­та ми. Устните му, меки и влажни, се долепиха до шията ми, езикът му обикаляше, търсеше, после бавно проследи извивката на ухото ми, обходи ушната ми мида, оставяйки тънка слюнка по нея. Размърда език и ме ухапа съвсем леко, колкото да усетя остротата на зъбите му.

Простенах. Той прошепна в ухото ми: „Това ти харес­ва“. Беше повече наблюдение, отколкото въпрос, защото ве­че знаеше какво прави, къде ме води. Успяваше с лекота да отслаби защитните ми прегради, една по една.

Пъхна езика си по-навътре в ухото ми, пробивайки си път, извиваше го, тласкаше, овлажняваше. И аз отново простенах, сега вече замаяна от наслада и страст, тялото ми потрепваше от очакване на следващото му докосване.

Вместо това той ме накара да чакам, като ме избута по- навътре в нишата на коридора. Там, където бе тъмно и за­кътано и не можехме да бъдем видени. Повдигна ме, така че направо кацнах на тънък рафт, който минаваше по стената на нивото на кръста ми.

Стъпалата ми едва докосваха пода. Трябваше да се об­легна на стената, за да не падна напред, защото не намирах опора с крака.

113

Стената бе влажна от пот. Сякаш цялата жега и влаж­ност бяха съсредоточени в тази малка част на клуба. Но ос­вен това бе студена и лепкава и аз се вкопчих в нея. Чув­ството бе приятно, защото отвътре изгарях.

Вече ме бе докарал до състояние, в което знаеше, че съм уязвима и съпротивата ми е сломена. Усещах как негова­та възбуда нараства. Стана по-агресивен, забрави деликат­ността си. Похотта му бе пусната от каишката.

Устата му отново покри моята и целувките му бяха яростни, груби. Използваше устни и език, и зъби. Ръцете му бяха по цялото ми тяло. Едната рошеше косата ми, другата бъркаше под блузата ми, търсейки сутиена ми. Мачкаше и стискаше гърдите ми една след друга. Пръстите му въртяха и притискаха зърната ми.

Усещах как кръвта ми се надига. Зърната ми се стегна­ха и се втвърдиха. Станаха толкова чувствителни, че тряб­ваше да положа усилия да не се разплача, когато блузата ми се отъркваше в тях.

Дишането ми се учести. Чувах как стена от копнеж. И това ме възбуждаше още повече.

Той разделечи краката ми, пъхайки коляното си меж­ду тях, и намести бедрата си срещу слабините ми. Усещах твърдината на члена му, когато се опираше в мен. Повдиг­нах единия си крак и надигнах таза си, за да може да се на­мести по-навътре между краката ми.

Опирах се точно на ръба и рафтът се врязваше в задни­ка ми; болеше ме, но не ми пукаше, защото той ме блъскаше с бедрата си, притискаше се силно в мен. Поставих ръце на гърдите му и се подпрях, за да мога да се отпускам надолу по-рязко. И усещането бе толкова страхотно, че имах чув­ството, че губя ума си. Знаех, че вече не можех да се конт­ролирам.

Вместо това обаче за миг явно изгубих съзнание от же­гата, насладата и болката. Защото внезапно се видях. Видях се отгоре, бях извън тялото си.

Видях как той бе върху мен. Възелът на дънковата ми риза се бе развързал и краищата й висяха свободно.

Сутиенът ми бе разкопчан и презрамките му се спуска­ха по раменете ми.

114

Гърдите ми бяха голи и лепкави от пот. Зърната бяха розови и щръкнали.

Полата ми бе свлечена долу около глезена на единия ми крак. Другият ми бе сгънат и превит около неговия гръб.

Ръката му бе в гащичките ми. Бях мокра и се овлажня­вах все повече от неговото докосване.

После сякаш започнах да се пробуждам, защото всич­ко пред очите ми бе като в мъгла, музиката звучеше някак отдалече.

Но ясно го чух как казва: „Явно не си толкова добро момиче“.

Казваше ми нещо, което не исках да знам за себе си. Се­га си мисля, че ми се е подигравал.

После се разсмя, самодоволно и ехидно - звукът бе ка­то шамар в лицето ми, и отново бях тук, на земята, в пъл­но съзнание, в тялото си. Гола съм, срам ме е и не искам да правя това повече, не и тук, не и сега, не по този начин.

Повдигнах глава, за да погледна покрай него, над рамо­то му, и тогава осъзнах, че вече не бяхме сами. Имаше ос­ем или девет млади мъже в кожа; и когато казвам „мъже в кожа“, имам предвид точно това - като онези, които може да видите в гей порнофилмите от седемдесетте. Необикно­вено красиви мъже, слаби и загорели. Бяха се струпали на входа на нишата, по двама и трима един зад друг. Онези най-отзад протягаха вратове, блъскаха се и се притискаха към другите, за да виждат по-добре. Тримата най-отпред се бяха подредили в редица и пазеха разстояние между нас и тях. Всички бяха голи до кръста с разкопчани панталони, топките им висяха свободно под черните, космати храста­лаци, а едрите им потни ръце предизвикателно си играеха с твърдите им, безсрамно висящи членове.

Стреснах се ужасно и направо изперках, защото не можех да разбера дали те мастурбираха заради мен или заради него.

- Не мога да го направя - казах аз и го отблъснах леко от себе си. - Наистина, трябва да тръгвам. Трябва да намеря приятелката си.

Усещах, че бях на път да се разплача.И сякаш режисьорът на филма изкрещя „Стоп!“ и сце­

ната свърши. Развалих всичко, мъжете се разотидоха в тър­

115

сене на нова сцена, която щеше да бъде по-задоволителна, а аз бързо се облякох и оправих и минах покрай тях, без да кажа и дума.

Хукнах по тесния коридор, треперейки, изтощена и въз­будена едновременно, като се опитвах да разбера какво, по дяволите, бе станало току-що. Част от мен искаше да про­дължи, да стигне докрай, но просто не можех да се отпусна, уплаших се, все едно се бях качила на скоростно влакче в увеселителен парк и внезапно бях осъзнала къде точно се намирах и вълнението се бе превърнала в ужас.

И тогава, също като героя във всяка сцена в клуб, която сте виждали във всеки филм, се впуснах да намеря някого. Търсех Анна.

Мислех, че се връщам в главната зала, обратно до бара, но се оказа, че съм тръгнала точно в противоположната по­сока. Осъзнах, че Анна бе права - това място бе като лаби­ринт. Всички коридори изглеждаха по един и същи начин; два-три завоя и вече се загубих напълно. Спазвах същата посока, като се надявах, че ще разпозная някакви ориенти­ри, после си дадох сметка, че няма да стане. И тъкмо когато си мислех, че никога няма да открия изхода, завих отново и видях Анна. Нямаше как да я пропусна.

Бях се озовала в просторна сводеста стая, като пещера, пълна с хора и всички се движеха като един, мислеха като един, действаха по инстинкт, докато обикаляха, гледаха и се чукаха.

На черната стана отзад, десет-дванайсет метра висока, се прожектираше филм с Анна. Беше един от нейните кли­пове от сайта СОДОМ. Поне предположих, че е такъв, за­щото не бе от онези, които бях гледала. Тя бе гола до кръста и на очите й бе вързана черна тениска. Но без съмнение бе Анна. Познах я по русата коса, пусната свободно до рамене­те, познах и тялото й - чувствено, пищно, бледо - човек не можеше да го сбърка.

Седеше на пейка, която бе небрежно скована от някол­ко дъски, без да има идея за удобство или стабилност. Ръ­цете й бяха опънати назад, сякаш беше разпъната на кръст, омотани с въже, както и тялото й - едно въже под гърдите и още едно около кръста й.

116

Не знаех какво бе станало във видеото преди това, но торсът на Анна бе червен, явно я бяха бичували. Главата й бе отпусната напред, устата й бе отворена и от нея течаха лиги. Дълга, дебела плюнка се стичаше от ъгълчето на уст­ните й надолу между гърдите й, които бяха много зачерве­ни; кръстът й бе приведен и тя дишаше тежко, все едно бе тичала на дълъг маратон.

Гледах Анна на екрана и виждах Северни, с превръз­ка на очите, завързана до дървото, и осъзнах, че те са една и съща жена - две фатални блондинки, оковани от своите желания.

Обърнах се и отново видях Анна - истинската Анна - свила се гола на платформа пред своя видеообраз. Тя бе звезда на сцената и на екрана. Не я бях забелязала от само­то начало, защото бе заобиколена от тълпа мъже, които се опитваха да се доближат до нея като търсачи на автографи, скупчили се около червения килим пред киносалона за го­ляма филмова премиера. Само че вместо да й поднасят лист и химикалка, те размахваха членовете си в лицето й, а тя ги хващаше един по един, като се стараеше всеки да получи желаното и никой да не остане разочарован. Тялото й блес­теше от пот и сперма. Лицето й грееше. Имаше отново оно­ва изражение, онова, което бях видяла в клипа с дрилдото, същото изражение на екстатична наслада.

Стоях там и гледах. Едно беше да го видиш на филм по интернет, съвсем друго да се разиграва пред очите ти; да гледаш как се случва с най-добрата ти приятелка, бе все ед­но да виждаш как се случва на теб самата.

Това си помислих, когато видях Анна, обкръжена от всички онези полудели възбудени мъже, съблекли дрехите й, свалили всичките й защити, всичките й прегради. Раз­познах себе си. Анна изглеждаше толкова отпусната и спо­койна, без да се интересува от нищо, напълно уверена в се­бе си и в тялото си, в своите способности. Намираше се в средата на хаоса, но напълно владееше положението. И се наслаждаваше. Възбудих се само като я наблюдавах.

Най-накрая осъзнах къде исках да бъда; осъзнах, че ве­че нищо няма да бъде същото. Никога нямаше да бъда съ­щата. Бях преминала своята граница.

117

13

Във фантазиите и сънищата си бях смела. Във фантази­ите и сънищата си разигравах отново и отново случилото се във „Фабриката за чукане“. Само че този път не побягвах. Оставах точно там, където бях, с дупе, подпряно на рафта, с крака, увити около кръста му, и му позволявах да ме вземе.

Позволявам му да ме изчука, докато другите чакат своя ред. Гледам ги как плюят по дланите си и разтъркват члено­вете си, докато се взират в мен и пристъпват по-близо и по- близо. Чувствам се като автомобилен състезател в ремонт­ния отсек, заобиколена от мазни монтьори, голи до кръста, размахващи мръсни гаечни ключове, които блестят от мас­лото. Шумът на двигателите изпълва ушите ми. Замаяна съм и почти натровена от дима. Готова да бъда погълната от тяхната похот.

И съвсем скоро те решават, че не желаят повече да ча­кат и всички пристъпват към мен едновременно, скупчват се наоколо. Стена от мъже, полудели, неудържими, всички изискващи внимание. Напират към мен със своите напере­ни пениси. Внезапно край мен има повече членове, откол­кото мога да поема. Толкова много, че не знам какво да пра­вя с тях. Замаяна съм, но и ужасно възбудена.

Така осъзнах следното: във фантазиите си бях повече като Анна.

Желаеща.Исках наистина да приличам повече на нея.Ненаситна.И тогава реших, че трябва да го направя наистина. Да

стана като Анна.Свободна.Два дни по-късно Джак дойде у дома, за да си вземе

чисти дрехи. Нямаше го от съвсем кратко време, но имах чувството, че всичко е напълно променено и че в апарта-

118

мента влиза непознат човек. Той бе студен. Не знаех как да пробия ледената му покривка. Аз също бях сдържана, защо­то не желаех да го предизвиквам. Влезе и събра вещите си за половин час.

Почти не говорихме. Всъщност той ясно показа, че не желае да говори с мен, освен за да ми каже, че му предстои друго пътуване за около седмица, до другия край на щата, за да помогне за решителната част от предизборната кам­пания на Боб. В някакво затънтено градче с голямо ниво на бедност и ниска избирателна активност; точно на таки­ва места Боб трябвало да се среща с хората, за да спечели всеки глас, който може. Място, в което да покаже с посе­щението си, че го е грижа за избирателите. Иронията е, че политиците обикновено ходеха по такива места само кога­то се нуждаеха от гласовете на тези хора. И повече никога не ги виждаха... до следващите избори. Моето мнение бе, че Боб не се различаваше в това отношение от колегите си. Независимо колко Джак боготвореше Боб, независимо как­ви успехи постигаше той, независимо от твърденията му, че представлява „новите“ политици и се бори срещу старото, на него му се налагаше да играе играта като всички други, по абсолютно същия начин, както винаги се е играла. За­щото правилата бяха установени от много, много отдавна и вече бяха като издълбани в камък.

Ако сте амбициозни и решителни като Боб, може да ус­пеете да мамите хората известно време или дори доста дъл­го време. Но никой политик няма да посмее да смени пра­вилата на играта от страх да не събори цялата колода карти, защото тогава всеки ще трябва да се оправя сам за себе си. А това е губеща игра. Защото в политиката всичко е свър­зано с изгодата, която можеш да получиш - а получаваш, ако и ти дадеш нещо на другия. Всеки е свързан с всекиго.

Тук се разминавахме с Джак.По отношение на политиката той бе идеалист. А аз бях

реалистката.В истинския живот обаче той бе прагматикът, а аз -

фантазьорката.Казват, че противоположностите се привличат. Но точ­

но сега именно това бе причината, която ни разделяше.

119

Компенсирах неудовлетвореността си, като се мотаех с Анна, което не помагаше особено, защото знаех, че Джак не одобрява отношенията ни, макар да не каза нищо и за това. Знаех, че не му харесва колко бързо се бях сближила с нея. Може би причина за това бе и фактът, че осъзнаваше, че ни­кога няма да бъде част от интимността, която споделяхме.

Не че не харесваше Анна. Знаех, че я харесва. Мисля, че Джак също като всички мъже, които срещаха Анна, тай- ничко искаше да я чука. Не го винях, защото, ако бях на негово място, аз също щях да искам да я чукам. Ако той бе проявил любопитство и ми бе казал, че го желае, нямаше да се ядосам, нямаше да го спра. Щях да го поощря.

И щях да поискам да гледам.Исках да наблюдавам как Анна съблазнява мъж с тяло­

то си. Моят мъж.Исках да наблюдавам как Джак я чука. За да бъда стра­

ничен наблюдател на моя сексуален живот. Вече знаех как­во е Джак да прави секс с мен. Сега исках да го видя отстра­ни. Исках визуално доказателство на това, което чувствах.

Виждам ги заедно. Сами. Голи. В нашата спалня, моята и на Джак. Усещам притеснението на Джак, защото никога не е бил с някого като Анна. Някой толкова самоуверен и сигурен в тялото си и във властта, която има. Той никога не е бил с човек, толкова уверен в своята сексуалност.

Не че аз съм наивна и непохватна, ако става дума за секс. Когато погледна пенис, знам какво да правя с него. Знам как да го държа и какво ще се случи накрая. Познавам тялото на Джак, всеки милиметър, всяка извивка и твърди­на. Знам какво харесва и кои „копчета“ кога да натисна, за да го накарам да се почувства добре. Но все още мисля, че имам много да уча и че именно Анна е човекът, от когото мога да го науча, като гледам всяко нейно движение.

Джак лежи по гръб в леглото. Вече е възбуден, както винаги, и цялото му тяло е напрегнато - не само от очак­ването да бъде с Анна, но и защото е свенлив и притеснен.

Анна се плъзва над него, както понякога си представям, че Маркъс се плъзва над мен. Разтваря краката си и се на­вежда напред, поставя едната си ръка на гърдите на Джак, за да има по-добра опора, после демонстративно облизва

120

показалеца и средния пръст на другата си ръка и ги пъха между краката си, за да се овлажни, докато гледа Джак пра­во в очите. Поставя и двете си ръце на гърдите му, надига се и се премества напред, плъзга слабините си над члена му, после се размърдва напред и назад няколко пъти, дока­то срамните й устни се разтварят и неговият пенис се наме­ства в горичката й и скоро се овлажнява от соковете й.

Анна се плъзга, докато намери мястото, където краят на главичката на члена му се среща с качулката на клитора й, и тогава ускорява движенията си, за да се възбуди и тя, докато прави същото за него. Отпуска се на члена на Джак и извива бедрата си в кръгово движение, пъшкайки тежко. Той чува звука и също простенва няколко пъти. Соковете й се събират в основата на члена му, стичат се по топките му и надолу по бедрата.

Анна се навежда, поставя ръка на бузата му и го целува по устните, после плъзга дланта си по врата му и по гърдите му, драскайки го леко с нокти. Ласката й е толкова деликат­на, толкова искрена в своята нежност, че стопява притесне­нието му и го кара да се отпусне. Динамиката между тях за­почва да се променя. Виждам как Джак отново е самият себе си. Дързостта и решителността му, две от качествата му, ко­ито ме възбуждат най-много, вече си личат в начина, по кой­то я докосва, по който направлява тялото й в положението, в което иска тя да застане, за да може той да поеме контрола.

Гледам ги и се чувствам като някакъв всемогъщ наблю­дател, защото мога да видя как се чукат от всеки възможен ъгъл едновременно. Аз съм вътре в действието - присъст­вам и в двете тела, чувствам всичко, което чувстват и те, преминавам от единия в другия - и отвън.

Сега Анна се превива над ръба на леглото, а Джак стои на пода и я язди отзад. Хваща косата й в лявата си ръка та­ка, както опитният ездач държи юздите на коня си, докато се приготвя да го пришпори от тръс в галоп - силно, в една­та си ръка, приготвил вече камшика в другата.

Джак дърпа косата на Анна толкова силно, че тя се опъ­ва по черепа й, сякаш я е прибрала в много стегната конска опашка; главата й е изправена, а гърбът й е извит в почти невъзможно съвършена дъга. Той пляска дупето й с мощни,

121

ритмични шамари, които издават звук като от удар с мокра хавлия в мъжка съблекалня. Когато ръката му се вдига, на- канвайки се да се премести другаде, виждам, че задникът й се е зачервил. Виждам, че по кожата й се образуват вълнич­ки, когато той блъска силно с члена си в нея. Топките му, влажни и лепкави от пот и сокове, също се блъскат в клито­ра на Анна, който е голям и набъбнал. Джак я чука с такава сила и ярост, че тя издава звуци като ужасена птица.

На лицето на Джак има изражение, каквото никога пре­ди не съм виждала - на чиста концентрация и непоколеби­ма решителност, сякаш е решил да язди Анна, докато я из­тощи. Сякаш иска да я чука, докато тялото й се предаде и тя колабира под него.

И дори тогава той ще продължи да я чука без никаква милост и почивка, докато тялото й се отпусне и тя напълно застине. И едва тогава ще извади твърдия си член, влажен и потръпващ, и триумфиращ и ще започне да го тръска, мър­дайки кожичката на главичката му нагоре и надолу, удряй­ки с юмрук топките си.

Никога не съм виждала Джак такъв. Никога не съм го виждала толкова мръсен, толкова животински похотлив, толкова хищно поглъщащ жена. Чука Анна така, както ни­кога не е чукал мен, сякаш тя бе отключила някаква част, заключена досега дълбоко в него - така, както тя ми помог­на да отключа такава част в мен.

И сега виждам всичко, което някога съм искала да видя. Вече не ми стига само да ги гледам. Искам да съм част от това.

Виждам се заедно с тях. Но не е като тройките, които сте виждали в порнофилмите, типичните простотии, които са плод на мъжката фантазия, където пичът е надарен с ги­гантски пенис и език като на Джин Симънс и успява да за­доволи две жени едновременно, все едно е гигант от цирка, който може да държи по едно момиче на всяко от раменете си. Или противоположният, но също толкова нелеп вариант, където две хиперсекси сукуби са се разположили върху мъ­жа, галят го, чукат го, подчиняват го и открадват душата му.

Не, това е различно. Излиза извън клишето. Истинско е.Виждам се с Джак и Анна и тримата оформяме идеален

кръг.

122

Лежим настрани, главите ни са заровени в слабините на човека пред нас. Аз смуча члена на Джак, той ближе ко­тенцето на Анна, а тя - моето. Всички опитваме от вкуса на другия. Всички даваме и получаваме. Ние сме като змия, която е захапала опашката си.

Когато Джак премества устата си към ануса на Анна и пъха пръста си във влагалището й, я чувам как простенва. После тя се отдръпва и прави същото с мен. Усещам как ези­кът на Анна бавно си пробива път в дупката ми - ближе я, вкусва я и после се пъха вътре, докато пръстите й помпят ва- гината ми със скоростта на бутало в напълно различен ритъм.

Също като онзи номер, който научаваш като дете, кога­то се опитваш да търкаш едновременно коремчето и глава­та си с двете си ръце. За да го направиш, трябва да забра­виш какво вършиш и да движиш ръцете си самостоятелно и инстинктивно.

Така е и със секса. С добрия секс.Тялото ти се движи постоянно, умът ти е напълно от­

пуснат, отказва се от контрола и поема всичко, което се случва.

Каквото и да прави Анна с мен, чувството е толко­ва страхотно, че се премествам, за да направя същото и с Джак. Пъхам езика си в ануса му, което никога не съм пра­вила преди, защото мъжете, особено мачовците като Джак, не обичат да бъдат докосвани там.

Но сега го правя и той не протестира. Чувам го как сте­не; тихо, сякаш не желае аз и Анна да го чуем - но аз го чу­вам. И започвам да се плъзгам напред и назад по пениса му, като го хапя леко, докато го правя, и после той вече не може да се въздържа и се отпуска, простенвайки малко по-силно.

Ние сме три тела, слети в едно. Освободени от его, с разтворени една в друга личности. Няма разлика между Джак, Катрин и Анна, няма мъж или жена. Ние сме един човек, един пол. Чукащ се като машина, движещ се в син­хрон, дишащ в един и същи ритъм, стенещ в хармония в съ­вършен унисон.

Когато свършваме, всички го правим заедно, всички експлодираме по едно и също време.

Получавам повече, отколкото някога съм искала.

123

14

Вече си спомням. Помня всичко. Помня първия път, ко­гато осъзнах какво е сексът. Не самият акт, а вълнението от него. Помня го така, сякаш бе станало вчера. Знам, че ще прозвучи много странно и може да е трудно за вярване, но се кълна, че е истина.

Когато бях на единайсет - или дванайсет-тринайсет, не помня точно - най-добрата ми приятелка ми показа някак­ви измачкани и пожълтели листове, които бе намерила в бюрото на баща си. Двете легнахме на пода и тя започна да ми чете от тях на глас.

Беше сексистория. Наистина вулгарна история, но на­писана като писмо. Порнография без картинки. Порногра­фия от времето преди видеокасетите, дивидитата, клетъч­ните телефони и интернета. Порнография, в която мръсните образи са вътре в главата ти.

Разбрахме, че писмото първоначално е принадлежа­ло на дядо й, който бе участвал във Виетнамската война. Единствената част от него, която се бе завърнала у дома, бе сандъкът с личните му вещи, влажни и мухлясали. Копри­нена кърпа, принадлежала на баба й, която все още ухаела на парфюма, който тя носела на първата им среща, няколко снимки на сина им - бащата на приятелката ми - като бебе, които били измачкани и огънати, сякаш са били подгизна- ли от нечии сълзи, и купчинка писма, завързани със синя панделка. И това писмо, писмото, което разказваше вулгар- ната история, бе едно от тях. Бе адресирано до него. Но не знаехме кой му го бе изпратил, защото не бе подписано, ня­маше и плик с обратен адрес.

Преди няколко дни намерих тази история, пусната в ин­тернет. Същата история, но без някои подробности. Хората коментираха, че според една от версиите това е започнало като верижните писма - само че с възбуждащо съдържание,

124

специално измислено, за да повдига духа на войниците, ко­ито са били далеч от родните места. Историята бе успяла да оцелее и да премине през няколко епохи и войни, за да стигне до бюрото на бащата на приятелката ми и оттам - в нашите невинни детски ръце.

Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да й кажа да спре, преди да стигне до края. Щях да й кажа изобщо да не започва, да остави писмото там, където го бе намерила, обратно в чекмеджето на баща си. То не бе наше, не бе за нас, нямаше нужда да знаем какво пишеше вътре. Не и то­гава, още не, може би даже никога.

Децата имат много прекрасни, вродени таланти, на кои­то хората завиждат и се възхищават. Едното е, че им липсва предвидливост. По някаква причина те просто не могат да направят връзката между тичането по улицата, развързани­те им връзки, дупката и неизбежното им падане в близкото бъдеще. Както и с двете изранени колене, които ще ги болят и ще щипят ужасно.

Децата не проумяват, че ако пъхнат пръста си в дупето на кучето, то ще се обърне и ще ги ухапе и може да извади окото им. Защото кучето е като член на гангстерска банда в затворническата баня със сапун в едната ръка и импрови­зиран нож в другата. Обръща се и захапва, без да го интере­сува дали врагът е само едно петгодишно, забавляващо се невинно с легото си дете.

Не осъзнават, че ако се изпуснат в гащичките си, ще им е неприятно и ще мирише лошо. Да не споменаваме цяло­то тичане до мама и опита да й разкажеш какво е станало, докато се бориш със спускащите се по лицето ти сълзи. За­щото макар на децата да им липсва предвидливост, това не се отнася и за лукавството. Щом накрая има мръсотия от акото, те много добре усещат, че могат да използват сълзите в своя полза - за да предизвикат достатъчно жал и да поне­сат по-лесно унизителния процес на почистването.

Ако знаех онова, което знам сега, когато родителите ми ме заведоха за първи път в Коледната пещера в местния търговски център, облечена в красивата ми розова роклич­ка с волани и окачени по нея захарни бастунчета, побутна­ха ме покрай стената с изкуствения сняг, покрай зловещо

125

изглеждащите механични елфи, които размахваха сковани­те си ръце като някоя баба, танцуваща на песен на Кати Пе­ри на новогодишно парти, и ме сложиха на едрото, червено коляно на Дядо Коледа, за да може той да наклони бялата си брада към мен и да ми зададе задължителния въпрос за же­ланието на сърцето ми, щях да погледна в зачервените му от джина очи с цялата си детска невинност и да кажа: „Дай ми предвидливост“.

Щях да си спестя много скандали, сърдечни драми и подгизнало с ако бельо по-късно. Щях да се спася от самата себе си.

В онези дни, лежаща на пухкавия килим в спалнята на приятелката си, докато тя стискаше в ръка пожълтелите страници на писмото и се готвеше да ги прочете на глас, макар да бях на прага на женствеността, все още бях дете. Какво ли изобщо знаех?

Затова я подтикнах да продължи.Бяхме като Адам и Ева, готвещи се да отхапем от ябъл­

ката на познанието. Любопитството ни бе завладяло, не мо­жахме да се въздържим и погълнахме цялото проклето нещо, като почти се напишкахме в гащичките си от смях, докато четяхме всички онези мръсни детайли от реалността.

Но невинните ни и неразвити умове не успяха да схва­нат останалата част от историята, нещата, които бяха мрач­ни и странни. Защото все още не разбирахме, защото ня­махме достатъчно опит в нищо, което би ни дало някакъв контекст, и те не ни повлияха. Или поне тогава си мислех, че не са. Но ето нещо, което наистина не мога да обясня. Някак си историята, която чух за първи път от приятелката си - цялата, всяка дума, всеки детайл - остана в мен, погре­бана дълбоко в подсъзнанието ми като паразит, настанил се на лагер, създал си уютен дом вътре в мен.

Години наред дори не подозирах, че е там. Бях забра­вила не само че съм чула историята, но и събитията, които последваха от нея. Моята приятелка вече е само глас без лице или име, смътните ми спомени са единственото дока­зателство, че тя изобщо е съществувала.

Но в сънищата ми е различно.

126

В тях помня всичко. Помня как точно ми разказваше историята, как тя се разви и как ме накара да се почувствам.

В сънищата си минавам през сцените отново и отново, добавям нови подробности тук и там, които правят описа­ното да звучи по-живо и по-достоверно, махам други. За­пазвам онези, които са нужни, за да придържат историята и кулата й да не се разпадне.

Но в мига, в който се събуждам, тя изчезва. Забравям всичко. Само малки проблясъци тук и там, но никога не са достатъчно, за да ги сглобя заедно, когато съм будна, и да проумея какво се случва. После, нощем, всичко се завръща отново като порой от преживявания и емоции.

Мисля, че през годините постепенно промених детай­лите, доразвих историята в красив и сложен килим от мно­жество цветни парченца сексуални желания, каталог на мокрите ми сънища от пубертета през целия път до съзря­ването ми.

В някакъв момент през последните седмици нещо се случи, нещо, което съживи този сън. Целият, всяка частица от него нахлу в съзнанието ми. И историята вече бе реална, като собствения ми живот. И моят живот, също като живо­та на Северин, започваше да прилича на сън наяве.

Не мога да лъжа, това, което се оказа, че е било вътре в мен, заровено, тръпнещо и растящо, ме уплаши до смърт. Но и обясни много, поне за пътя, по който бях поела, без да се усетя, за нещата, които бях видяла, и за местата, на които се бях озовавала. За причините, поради които бях привле­чена от Анна.

В съня си съм малко по-голяма, отколкото съм сега. Живея сама в голям град. Джак не е тук. Той не е част от съня ми и никога не е бил. Не съм имала гадже от доста време и ми е неприятно вечер да се прибирам в празния си апартамент. Затова излизам на разходка по едно и също време всеки ден точно когато започва да се смрачава. Най- често се придържам в квартала и просто се мотая по ули­цата. Друг път вземам такси до близкия парк и обикалям безцелно из него, по алеите, обрамчени с брястове, дъбове и кипариси, покрай лятната естрада на хълма, която прилича на гръцки храм.

127

По време ш разходката се възхищавам на красотата на града и гледката ме разсейва, откъсва ме от мислите ми. В най-ясните вечери, когато целият град изглежда осветен от неземния златист блясък на залеза, потъвам в невероятното усещане за доброто, което царува в света, и то остава в мен, докато се прибера у дома. Благодарение на него понасям дългите нощи много по-лесно.

Но под всичко това съм дълбоко нещастна и неудовлет­ворена. Дива страст ме изгаря и копнея за деня, когато ще намеря някой, който не само ще сподели живота ми, но и ще ми помогне да заситя болезнените сексуални желания, кои­то, изглежда, стават все по-екстремни и по-налудничави с минаването на годините, лишени от любов и секс.

Има някой, един съсед, който живее в отсрещния апар­тамент, но никога не сме се срещали, дори не сме си говори­ли. Когато се разминаваме в коридора, се опитвам да уловя погледа му, обаче той винаги свежда очи и ме отбягва. Но нощем знам, че ме наблюдава. Усещам очите му, обикаля­щи по тялото ми, усещам копнежа и желанието му и знам, че той ме иска. Затова, докато се приготвям да си лягам, се разхождам гола на запалени лампи и с вдигнати щори на прозорците, за да му предоставя по-добра гледка. А когато си легна, мастурбирам, представяйки си го в апартамента му, долепен до прозореца, галещ члена си, докато ме наб­людава. Виждам страстта на лицето му. Но никога не става нищо повече. Той ме наблюдава, аз го гледам, докато той ме наблюдава. Общ плътски копнеж, който никога не бива на­пълно изконсумиран.

Една есенна вечер се каня да изляза на обичайната си разходка, когато се обажда най-добрата ми приятелка. Го­ворим си известно време и когато излизам от апартамента, вече е почти тъмно. Едно такси профучава край мен. Без да се замисля, ръката ми се вдига, за да го спра. Колата забива рязко спирачки почти на следващата пресечка. Затичвам се да го хвана, мятам се на пасажерското място и изстрелвам за къде съм на шофьора.

В таксито миришеше на сладникав ароматизатор, май мента, сякаш е почистено току-що, и всички светлини са угасени. Толкова съм потънала в мислите си, че изобщо не

128

забелязвам, че седя на тъмно. Усещам някакво движение отстрани. Ръка в ръкавица се протяга и долепва кърпа до лицето ми. Чувам се как изпищявам. Но е прекалено късно.

Носят ме на ръце - голям, тромав мъж. Студеният но­щен въздух вее в лицето ми. Обръщам глава и виждам го­ляма изумруденозелена врата, надвиснала над мен. Вратата се отваря. Не виждам никого и нищо зад нея. Пренасят ме през прага и отново съм погълната от пълен мрак.

После откривам, че някъде под мен има ярка светлина, топла като следобедно слънце. Чудя се дали не съм полегнала в парка за минута и просто съм заспала, чудя се дали това не е просто ужасен кошмар. Сетивата ми обаче ми казват друго.

Ръцете ми са притиснати зад главата ми, сякаш лежа вър­ху тях. Устата ми е пресъхнала. Чувам шумолящи звуци, от­начало точно под мен, после отекващи от разстояние. Има­ше толкова непознати детайли и суматохата ме ужасява още повече. Насилвам се да отворя очите си и съм заслепена от светлината. Смътни сенки препречват директния й достъп до мен, но все пак успявам да различа какво има наоколо.

Намирам се в стар, много стар театър, гледам право към местата на публиката, защото съм на самата сцена, освете­на от един прожектор. Залата е пълна, публиката се състои от мъже и жени, облечени като за маскен бал. Гледат ме без емоция иззад венецианските си маски, шепнат си помежду си, очаквайки представлението да започне.

Поставена съм на някакъв вид гинекологичен стол, пов­дигнат до нивото на кръста. Краката ми са оковани в ме­тални стремена. Сега осъзнавам, че ръцете ми са завързани стегнато под облегалката за главата ми и въжето се впива болезнено в кожата на китките ми. Устата ми е запушена с червена кърпа. Не мога да обръщам свободно главата си, за­това видимостта ми е ограничена.

Чувствам се напълно безпомощна. Но не се боя. Съзна­нието ми е ясно, умът ми работи бързо, адреналинът ми е повишен, не изпитвам никаква емоция. Съпротивата, реша­вам аз, е безполезна. Съпротивата, мисля си аз, може само да влоши положението.

Три жени - сенчестите фигури, които бях видяла - се суетят край мен като птици. Носят яйцевидни качулки от

129

черен шифон, разрязани от върха на носа, с дупки на очите, големи колкото монета. Облечени са с черни къси наметки, тип болеро, чиито ръбове са обшити с кожа, и се впиват под гърдите и под раменете им, разкривайки голите им гърди.

Една от жените вади чифт ножици и с бързо движение разрязва роклята ми от врата до подгъва. Усещам студена­та стомана на острието, докато капка ледена пот се спуска от врата към корема ми. Платът на роклята ми се разтваря като завесата на магическо шоу. Бледата ми бяла кожа се е зачервила от жегата. После жената смъква бикините ми. Притеснението, което изпитвам, ме кара да се изпотя и под­мокря. Първата жена отстъпва назад и другите две заемат мястото й, сякаш всичко е предварително репетирано, хо­реография, създадена специално за мен. Едната слага чер­вило на зърната ми, после ги разтърква, за да го размаже хубаво; оцветени са в тъмночервено, което ми напомня за ярките есенни нюанси на листата на дъбовите дървета, ко­ито греят на фона на сребристосиньото небе по време на ве­черните ми разходки в парка.

Другата използва четка за коса, от онези, с които се ре­шат кучета, за да разплете къдриците между краката ми. Когато металът се допира до кожата ми, кръвта нахлува в главата ми и ме кара да потръпвам.

Трите жени застават край мен, отстрани и отпред, дър­жат в ръцете си дълги паунови пера, с които ме закриват. Една по една, подред, свалят перата, веят с тях и ги плъзгат по тялото ми, после ги вдигат отново. И после пак. Веят, плъзгат, повдигат. Веят, плъзгат, повдигат.

Галят с перата ръцете ми, галят ханша ми, галят гърди­те ми, галят пубиса ми. Усещам как чувствителността ми се пробужда, настройвам се към най-лекото докосване, докато те танцуват по кожата ми, в очакване на следващия допир.

Гальовните ласки на перата обсебват тялото ми и вече виждам единствено очите - искрящите в синьо, ръждиво и зелено, които ме унасят в транс. Раздвояват се, умножават се, стават хиляди и хиляди, и още, взират се в мен. Гладни очи, които искат да ме погълнат. А аз искам това да се слу­чи, както не съм искала нищо друго на света.

130

Звънва камбана. Трите жени се отдръпват в миг. Публи­ката утихва. Светлината отново ме заслепява, отнася ме в пространството, което е останало между очакването и осъ­ществяването на желанията ми.

Пред мен се появява мъж, с маската на Арлекин, която се спуска над ушите му, покрива плътно главата му и цяло­то лице до устата. Направена е от нещо, което прилича на горена кожа и има оформени нос, бузи и очни кухини - ся­каш носи лице върху лицето си. Голият му торс, широките му рамене и мощни ръце с красиви очертания и изпъкнали мускули ми изглеждат като изваяни от камък. Ренесансови­ят идеал за мъж. Моят идеал за мъж. Това, което не виждам, точно като при статуите във Ватикана, е членът му, който предполагам, че виси точно над моя пубис, но е извън поле­зрението ми.

Той пристъпва напред и не казва нищо, няма никакви погледи, никакво представяне или мили думи. Никаква лю- бовна игра. Хваща краката за глезените ми, за да ме застопо- ри, навежда се, поглежда надолу, вижда целта си и действа.

Когато прониква в мен, публиката ахва едновременно, един звук, издаден от цялото множество, и макар да не виж­дам причината за него, я усещам отлично. Усещам как се разтварям цялата, за да го поема. Усещам как той отваря в мен части, които никога преди това не са били достъпни за никого. Сякаш с един решителен тласък успява да прео­долее всичките ми прегради и да освободи желанията ми. Улавям се, че мисля за носа на ледоразбивач, проправящ си път през замръзналата повърхност на океана. Знам, че това е само началото, но се питам колко далече мога да стигна, колко мога да понеса. И искам всичко, до край.

Изведнъж появата на друг мъж до него отвлича вни­манието ми от така сладостните тласъци. После се появява още един и още един. Шест, седем, осем, девет. Оформят стена около мен. Всичките са маскирани, голи и възбудени. Зад тях има още, подредени във втора линия. Този път няма камбана. По тялото ми се плъзгат ръце, опипват гърдите и краката ми, пъхат пръсти в устата ми, разплискват локвич- ката пот, събрала се на корема ми. Силата на тяхната похот ме смайва.

131

Чудя се кои са тези мъже, откъде идват. Гледам ги и си представям, че зад маските са мъжете, за които си фанта­зирам, докато съм сама в леглото. Мъжете, които ми отпра­вят лека усмивка, когато се разминаваме в коридора покрай апартамента ми, които ме събличат с очи на улицата или ми хвърлят скришни погледи в претъпканото метро. Същите те­зи мъже, които идват при мен, когато се докосвам в мрака и задоволявам сексуалните си фантазии, когато чувствам в най-съкровените части на тялото си, че съм обичана от тях, когато галя собствените си гърди, представяйки си, че това са ръцете на друг. Тези ръце, които сега са върху тялото ми, са ръцете на всички любовници, които никога не съм имала и които винаги съм желала. Ръцете на мъжа, който живее в отс­рещния апартамент, чието докосване така и не съм усетила.

Това, което не знам, въпреки че всичко се случва имен­но с мен, е, че той също е тук, седящ сред притихналата тълпа, взиращ се в мен. Не знам, че негов приятел, който е усетил неудовлетвореността му, го е довел тук тази вечер, за да се наслади на изключителното нощно забавление.

Много специално забавление в най-елитния клуб, дос­тъпен само за най-богатите и влиятелни хора.

Той носи маска, също като другите, за да прикрие иден­тичността си. Първоначалният му шок, когато ме вижда - мен, обекта на неговите желания, тук на сцената, скоро е заличен от вълнението, че може да наблюдава спокойно тя­лото ми, отблизо и до най-великолепния детайл, и от въл­ната от въодушевление, която минава из публиката.

Той иска да се намеси и да ми се разкрие, но се бои от това, което може да се случи, бои се, че може да има ужасни последици и за двама ни, че може да бъде повален и разкъ­сан на парчета. Най-накрая се освобождава от всичките си мисли, потиска желанията си и се отдава на общата похот.

Ако знаех, че сред публиката има някой, когото позна­вам, че той е там, всичко може би щеше да бъде различно. Може би не бих се предала на съдбата си.

Кърпата е извадена от устата ми, въжетата са разхлабе­ни от ръцете ми. Свободна съм. Но аз не викам за помощ, нито се опитвам да избягам. Сега свободата означава нещо различно за мен.

132

Гладна съм. Гладна като очите зад маските с пера и ръцете, които ме опипват и се вкопчват в мен. Затова ин- стинктивно се протягам за някого и нещо, което да заси­ти нуждата ми, да запълни устата ми и да занимава ръцете ми. Тялото ми е зачервено и ме боли от множеството пляс- кания, щипания и докосвания. Същото яркочервено, което имат огнените дъбови листа. Нямам нищо против, защото вече чувствам, че съм се сляла с истинската си същност, чувствам, че тялото ми е създадено за това.

За първи път успявам да стана от стола и да погледна към мъжете, които се блъскат един зад друг, очаквайки ре­да си, за да стигнат до мен, и към хората, седящи на местата си в салона.

Навсякъде виждам тела, редица след редица, скупчени по две или по три, слели се в ханшовете си, долепили уст­ни. Преплетени и движещи се фигури като знаци в азбука­та на желанието. Универсален език, който няма нужда от обяснение.

Осъзнавам, че всичко това е заради мен и никога в жи­вота си не съм била по-възбудена от нещо. Желанието ми ме е довело тук, то бе създало това. Внезапно разбирам как­во означава да си полудял от страст.

И точно тук историята от писмото прекъсваше на пос­ледната страница. Тук сънят ми свършваше нощ след нощ, година след година. Нямаше значение колко се опитвах да го променя или развия, не можех да стигна до края. Насил­вах ума си да открие дали има нещо, което бях пропуснала или забравила от първия път, когато чух историята, нещо, което ми се губеше. Но успявах да стигна само дотук.

В онзи ден с приятелката ми седяхме на пода в стаята й и се опитвахме да си представим всички възможни ва­рианти на историята. Приказни варианти, в които тайният обожател на момичето се спуска на сцената, за да я спаси като рицар в бели искрящи доспехи, отнася я през голяма­та зелена врата обратно в апартамента й, където те живеят щастливо до края на живота си. Защото за децата всички приказки имат щастлив край, а написаното в писмото бе това за нас - приказка, като онези за Спящата красавица

133

или за Хензел и Гретел, не по-мрачна от тях, не по-плаше ща или по-реална.

Вече не вярвам в приказки. Наясно съм с нещата от жи вота.

Щастливият край е пълна простотия.А сънят?В момента го изживявам.Знам това.Краят остава ненаписан.

I

15

Всеки е бил в такава ситуация.Намираш се на купон.Просто си стоиш там - или седиш, мислиш си за свои

си работи, наблюдаваш другите. Или пък си говориш с при­ятелка, обсъждате някакви глупости, които интересуват само вас, смеете се на вашите си малки шегички. И изне­виделица се приближава някакъв тип. Не знаеш кой е, нито приятелката ти. Дори не помниш да си го виждала преди. Възможно е да си го зърнала за малко, когато си дошла на купона, но без да се сетиш повече за него. Може дори да си се усмихнала в негова посока. Без да имаш нещо предвид. А той го е възприел погрешно като сигнал, като намек.

Сега е тук, стои точно пред теб. Казва „здрасти“ и се представя, защото за него купонът е място, където се запоз­наваш с хора и той е решил да се запознае с теб. Но това не означава, че ти искаш да се запознаеш с него. Всъщност трийсет секунди в неговата компания са напълно достатъч­ни, за да си абсолютно убедена в това. Разбрала си само първото му име, но вече знаеш всичко, което някога ще ис­каш или ще имаш нужда да знаеш за този мъж. Стоиш там и се чудиш как да го разкараш.

Е, намирах се на такъв купон.Дики бе този тип.Дики работеше в строителството. Занимаваше се с бе­

тон. Това бе целият му живот. Не си мислете, че бе прост работник. Бе председател и изпълнителен директор на ед­на от най-големите световни компании за строителни ма­териали. Бетонът бе животът му и той влагаше цялата си страст в тази тема. Опитваше се да ме убеди, че първата засвидетелствана употреба на бетона е важна за история­та на човечеството като откриването на огъня. Че неговата професия е от значение за културното развитие на циви-

135

лизацията като археологията, медицината и философията, взети заедно.

Но той не бе Майка Тереза. Дики имаше представител­ства във всяка конфликтна зона на земното кълбо. Правеше достатъчно бетон, за да изгражда сградите по-бързо, откол­кото военните ги разрушаваха.

- Войната е голям бизнес - каза ми той.Анна разговаряше с приятеля на Дики, Фреди, мени­

джър на хедж фонд. Кикотеше се постоянно и изглеждаше, че наистина се забавлява. Дики може и да бе ужасно богат, но комуникативните му умения бяха сухи като бизнеса му. Отегчаваше ме до смърт. Имах желание да се напишкам в бикините си само и само да сменя темата на разговор.

И може би щях да го направя. Ако носех бикини. Но не носех.

За сметка на това имах черна дантелена превръзка, ко­ято покриваше очите ми, бели чорапи до коленете, червени обувки с каишки с висок ток и дълга до земята мантия - ру- биненочервена, за да пасва на любимото ми червило.

Този път вече не носех бельото си.Анна бе с филигранна метална маска във формата на

пеперуда и изумруденозелена мантия, която се спускаше примамливо по тялото й, подчертавайки извивките й. Две­те заедно приличахме на светофар.

Маските и наметалата бяха част от дрескода на вечерно­то соаре. Не кожа и деним. Маски и анонимност. Защото то­ва бе темата на секскупона. Купон „Широко затворени очи“.

Това място бе на светлинни години от „Фабриката за чукане“. Бе напълно различно, елитно, с ограничен достъп.

Чудех се какво ли щеше да сътвори Кубрик от него. Стенли, не Лари. Той бе създал точна картина на един свят, състоящ се от секс, богатство, власт и привилегии, послед­ния му шедьовър, най-дългия единичен кадър във филмо­вата история, филм като всеки друг филм, който някога бе правил - в който и последният детайл, и най-незабележи- мият нюанс е там с конкретна причина. Филм, в който бе вложил толкова много страст и старание, че го бе убил, и така и не бе видял крайния резултат и как го бе приела пуб­ликата.

136

Което може би бе за добро. Защото единственото, кое­то Стенли Кубрик може би не бе предвидил, бе, че хората, за които бе направил филма, щяха да го приемат буквално.

Забележително богатите хора, онова малцинство, кое- го притежаваше цялата власт на света и привилегията да живее по свои собствени социални, морални и сексуални норми - норми, които не са подходящи за останалите от нас; онези хора, които смятаха, че декадентството е нещо, което можеш да купиш с кредитната си карта или да си го избереш от някакъв шоурум, бяха възприели творението на един от най-великите режисьори за красива реклама на изискан клуб за суингъри, повод за съществуването на мес­та като това тук.

Намирахме се в дневната на голям, изтънчено обзаве­ден частен дом, пълен с антични мебели и репродукции на изящното изкуство. Някъде в провинцията. Не знаех точно къде, нито пък Анна, защото ни бяха довели тук е кола под наем, уредена от Бънди. И двете бяхме задрямали по пътя насам, унесени от шума на двигателя, от мигащите свет- линки на шосето пред нас и от нежното движение на кола­та, носеща се по завоите на по-малките пътища, след като напуснахме града. После се стреснах от докосването на Ан­на, която ме разтърсваше леко за рамото и казваше: „Кат- рин... Катрин... събуди се. Пристигнахме...“.

След като влязохме вътре, осъзнах, че нямаше никакъв начин да разбера къде се намираме, защото навън бе тъм­но и всички прозорци бяха със спуснати завеси. Бяхме като във филм. Цялото действие бе съсредоточено само вътре в къщата.

Имаше огромни маси, отрупани с толкова много скъпи и редки храни, че приличаше на римско пиршество. Шам­панско „Вьов Клико“ се изстудяваше в кофи е лед. Сребър­ни купи, отрупани е хайвер от белуга с връх. Големи плата е морски деликатеси - стриди, миди и скариди, пръснати сред кубчета лед като цветя в цветни лехи. Терини е гъши дроб. И всички тези хора бяха толкова преситени, че никой изглежда не ядеше от тях. Невъзмутими келнери в смокин­ги и с черни превръзки на очите минаваха покрай групич­ките гости и предлагаха чаши е шампанско.

Сякаш някой бе отключил врата, която винаги е били затворена за мен, врата към място, което дори не подозирах, че съществува, и ме бе поканил вътре. Защо да не вляза, за­що да не надзърна, защо да не преживея и аз това? Какъв ли бе животът в забранената зона?

Точно в момента той не приличаше на оргия. Събира­нето бе много официално и изискано, бе като буржоазно коктейлно парти. Погледнах към Анна с поглед, който пи­таше: Сериозно? За това ли бихме целия път до тук! Това ли бе най-доброто, което успя да измисли Бънди? Съще­временно в известна степен бях впечатлена, защото тези мъже бяха от съвсем различна лига. Абсолютно различна от неговата.

Това бе причината аз и Анна да бъдем на това място, а Бънди и неговото похотливо тяло - не; той щеше да из­глежда като гнойна язва сред тези хора. Но той осигурява­ше момичетата. А Анна се движеше между двата свята с елегантност и лекота. Сексуалността й бе като пропуск за всички места, а аз бях нейният „плюс един“ на поканата.

Бих казала, че Дики бе към шейсетте, може би дори по- стар, но се намираше във възрастта, в която числата спират да имат значение и е трудно да се отгатнат. Имаше посивя­ла коса, сресана назад, и тяло като чувал с картофи - едро, тромаво и основната му тежест бе съсредоточена в долната му част. Носеше маска на Зоро и къса бяла сатенена намет­ка с червен кант, подобна на онези на свещениците. С из­ключение на това Дики бе абсолютно лишен от всякаква духовност - не приличаше по нищо друго на представи­тел на църквата, а по-скоро на пенсиониран супергерой със склонност към нудизъм. Капитан Цимент.

Дики стоеше пред мен със скръстени крака и ми гово­реше, обяснявайки особеностите на цимента. Членът и топ­ките му висяха апатично над бедрото му и изглеждаха отег­чени - почти толкова, колкото се чувствах и аз.

Фреди бе много по-млад, достатъчно, за да бъде син на моя компаньон, и носеше свещеническо расо, което щеше да си подхожда с наметалото на Дики; сякаш бяха взели двете половини на един маскараден костюм и бяха хвърля­ли монета кой какво ще облече.

138

Докато Дики ми говореше, внезапно ме обзе неописуе­мо дълбока тъга, но се постарах да я прикрия. Опитах се да и и леждам заинтересувана и да поддържам разговора. Но никога не бях наричала някой мъж „Дики“* в живота си и нс възнамерявах да започна сега. Затова използвах цялото му име.

- Значи, Ричард...- Дики - прекъсна ме той за трети или четвърти път -

наричай ме „Дики“.И за трети или четвърти път аз се престорих, че не съм

го чула.-Д о б р е , Ричард... Кажи ми отново, ако обичаш, какви са

предимствата на бързо слягащия се и малко свиваем бетон?Бях попила достатъчно терминология, за да мога да

подхвърля нещо за продължение на разговора и да го нака­рам да мисли, че слушам какво ми говори.

- Изпомпваемост, бейби - каза той. И натърти: - Из- помп-ва-е-мост.

- И намаляване на слягането - добавих аз.- По-малко деформиране - каза Дики. - По-малко изви­

ване и изкривяване. Искаш да остава твърд и прав.Размаха ръце във въздуха като каратист и се разкикоти

гърлено.- Мисля, че схванах - казах аз.След като проявих подобна заинтересованост и звучах

като човек, който наистина знае за какво говори, Дики на­право се вдъхнови и се втурна в словесна атака. Аз изклю­чих в същия миг.

На стената зад него имаше няколко репродукции в рам­ки на примитивни рисунки на мъже и жени, които се чука­ха в различни пози. Разпознах ги веднага, бяха от книга­та, която Бриджит Бардо разлиства в „Презрение“ на Годар, книгата, която вулгарният американски продуцент бе дал на нейния съпруг сценарист, за да му помогне да направи по-сексуален сценария на германския режисьор Фриц Ланг, който е почти изцяло основан на гръцки мит и няма ни­

* Дик, Дики (Dick) - галеното от Ричард е и вулгарна дума за пенис.- Б. пр.

139

какъв комерсиален потенциал. Книгата бе с древноримски еротични рисунки и продуцентът се надяваше, че съпру­гът на Бардо ще се вдъхнови, това ще прелее в сценария му и така ще се получи филм, който ще прикове зрителите в киносалоните. Рисунките в книгата и тези на стените бя­ха създадени с конкретна цел - вид сексуален наръчник и еротичен стимулатор за клиентите на публичните домове в Помпей. Именно там са били намерени. Предположих, че бяха изложени тук със същата цел.

Дики говореше и единствените думи, които регистри­рах със съзнанието си, бяха „изхвърляне“, „вибриране“ и „петна“. Не знаех дали говори за цимент, или вече бе пре­минал на мръсотиите, но ако готовият бетон можеше да въ­одушеви толкова много Дики, явно той бе мъж, на когото бе лесно да доставиш удоволствие. Само дето аз не бях пра­вилният човек за тази работа.

- Петна? - повторих аз.- Да, кукло, петна - каза той. - От мръсотиите. Във водата.О, ясно, още бяхме на цимента, казах си аз и отново из­

ключих. Огледах се из стаята към всички други голи мъже и жени, на всякаква възраст, с всякакви размери и форми, и се запитах с какво ли се занимаваха.

Козметични хирурзи. Биотехнологии. Оръжие. Петрол. Фармацевтика. Логистика. Борсови сделки.

Защото всички тези безименни бюрократи без лица, ко­ито оглавяват корпорации, за които никога не сте чували, но чиито решения се отразяват осезаемо на всеки детайл от живота ви - от хапчетата, които вземате преди закуска, до бензина, който сипвате в колата си, и ортопедичната въз­главница, върху която отпускате глава нощем - да, всички тези хора също имат сексуален живот. Те трябва да чукат. Явно това бе едно от местата, на които го правеха. Точно тук. На скъпи и екстравагантни секспартита като това, съз­дадени, за да защитават тяхното достойнство, а защо не и свенливостта им. Места, на които носеха маски, за да бъдат анонимни в личния си живот така, както бяха анонимни и в обществения си живот.

Внезапно ми се допишка и осъзнах, че това бе идеално­то извинение да се измъкна от Дики и Фреди.

140

- Извинете ме, господа - казах аз. - Трябва да се оттег­лим за малко.

Отправихме се възможно най-бързо - поне колкото ни позволяваха високите обувки - към дамската тоалетна на горния етаж.

Стояхме една до друга пред огледалото в тоалетната и оправяхме грима си. Казах на Анна, че този мизансцен а ла маркиз Дьо Сад ми се струва ужасен.

- Къде изобщо се намираме? - попитах аз.- Наричат го Обществото на Жулиет - отвърна тя.- И какво, по дяволите, е това?- Не знам много повече. Просто така го наричат. Да ка­

жем, че „Фабриката за чукане“ е за обикновените хора. Тези тук не са обикновени.

- Това ми е ясно - казах аз. - А как Бънди е получил достъп до подобно място?

- О, нали знаеш... - изкикоти се тя. - Бънди е пълен с изненади. Движи се със странни хора и на странни места.

- Какво имаш предвид? - попитах аз. Думите й бяха възбудили любопитството ми.

- Ами... Той може да изглежда долнопробен, но е от бо­гато семейство. Има всякакви познати, например богати момичета, които са като него и са готови да направят всич­ко за своето другарче. От онези момичета, които имат нас­ледствен фонд с шестцифрена сума вътре, но работят като стрийптизьорки. Бънди дори има уебсайт само за тях.

- Нека да позная как се казва. „Богати кучки“?- Откъде знаеш? - попита искрено изненадана Анна.- Предположих.Сложих си червило на устните, а Анна напудри лицето

си и добави още руж. Огледа се, за да се увери, че го е сло­жила равномерно, и каза:

- Нали знаеш... възрастните мъже наистина умеят да задоволяват жените.

Тъкмо когато си мисля, че съм чула всичко от Анна, и тя пуска някоя подобна мъдрост.

Никога не спира да ме изумява. Казва подобни неща, сякаш са най-обикновеното нещо на света.

- Нима?

141

- Да. Защото са възбудени като осемнайсетгодишни на- витаци, но на телата им е нужно повече време, за да навак­сат. А жената има нужда точно от това.

Избухнах в смях.- Напълно съм сериозна - каза тя. - Те се впускат като

маниаци в атака, но трябва да спрат, за да се възстановят. После започват отново. Могат да продължат така цяла нощ, преди да свършат.

- Но младите мъже са същите - каква е разликата?Когато казах това, се почувствах така, сякаш отново

бях в салона с Дики и се опитвах да водя вежлив разговор.- Младите мъже винаги имат да доказват нещо - каза

Анна, докато отваряше червилото си. - И има един основен принцип: онези, които изглеждат добре, са толкова суетни, че нямат никакво въображение в секса.

- Да, знам много добре за какво говориш - казах аз, спомняйки си моето гадже футболна звезда.

- Обикновено искат да чукат пред огледало, за да про­веряват как изглеждат от всеки ъгъл - продължи тя - все едно режисират собствен порнофилм. Те чукат себе си, а ти си просто част от декора. Старите мъже са по-отдадени на това да те накарат ти да се почувстваш добре. И винаги искат да пробват нещо ново, защото вече са правили всичко преди и знаят всеки номер от книгите със сексуални инст­рукции.

- И още нещо - добави тя, докато наместваше маската си. - Един твърд член никога няма възраст. Наистина няма значение колко е стар, стига да функционира нормално. Те­зи мъже тук... трябва само да ги докоснеш. Нагълтали са се с виагра и са готови за секунда.

Усмихна ми се в огледалото и щракна с пръсти.Не знаех колко време бяхме останали в тоалетната, но

когато се върнахме, се озовахме на съвсем различно парти. О, съвсем различно! Енергията на мястото бе променена. Сякаш, докато бяхме там, някой бе звъннал с камбанка, ка­то сигнала, с който се отваря стоковата борса, и секунда по- късно етажът с борсовите агенти направо побеснява, оргия от викове и крясъци.

142

Вече никой не разговаряше. Всички се чукаха. Групи­рани по двама, трима или четирима, някои дори соло, други само гледаха.

Стояхме в края на стълбището и поглъщах с очи всич­ко, а гледката определено бе завладяваща, и осъзнах, че ня­ма къде да се скрия, няма къде да избягам. Време беше или да се предам, или да бягам. Трябваше ми минутка, за да дойда на себе си, да си поема дъх и да скоча в дълбокото.

- Давай - казах на Анна. - Ще дойда след минутка. Ис­кам просто да погледна оттук за малко.

- Добре - каза тя и се спусна по стълбите като агънце, галопиращо по полето, за да се присъедини към стадото.

Облегнах се на перилото, погледнах към множеството чукащи се хора в главната зала и улових погледа на един мъж, който се взираше към мен. Наистина не знаех какво стана между мен и този странен мъж в онзи момент. Може би съм издавала някакъв особен аромат.

Нещо ме привлече към маската, която той носеше - тя беше много по-изящна от всички други маски, които бях видяла тук. И тогава осъзнах. Той бе мъжът от сънища­та ми, ренесансовият мъж с маската на Арлекин, който ме освободи и ми помогна да отворя съзнанието и тялото си в онзи стар театър.

Разбрах го за частица от секундата, от мига, в който го зърнах, до момента, когато той тръгна към мен. Сърцето ми започна да бие силно, бях парализирана от очакване, а той се впусна към мен като хищник към плячката си.

Времето сякаш се забави. Струваше ми се, че пристъп­ва към мен на забавен кадър. Поглъщах го с очи, изгубвах се в детайлите.

Вървеше наперено, уверен и нахално самонадеян във ви­да си. Кожата му бе загоряла и кадифена, тялото му бе стег­нато, мускулесто и с приятен кафеникав цвят. Изглеждаше като мъж, който се грижи и полага усилия за себе си. Фи­зиката му направо ми говореше и ми казваше, че този мъж осъзнава къде е силата му и знае как да я използва. Видът му бе чудесен за възрастта му, каквато и да бе тя, но предполо­жих, че е някъде около четирийсет години, най-малко.

из

Вече бе по-близо и можех да го подуша. Миришеше на богатство. Когато застана до мен, бях абсолютно замаяна. Имаше нещо в него, но не можех да кажа какво точно. Пос­ле осъзнах. Нещо в него ми напомняше за Джак. Не Джак сега, а Джак от бъдещето. Винаги си бях казвала, че искам да остарея с Джак. Понякога си фантазирах какви ще бъ­дем, когато станем на петдесет или шейсет, когато ще сме изживели половината си живот заедно. Чудех се как ли ще изглеждаме, как щяхме да се държим един с друг, какъв ли секс щяхме да правим.

Този мъж въплъщаваше моята представа в какъв човек щеше да се превърне Джак, как щеше да изглежда, как ще­ше да се държи. Знаех как звучи това. Като извинение - и в известна степен бе точно такова. Извинение, което умът ми бе измислил, за да обясни начина, по който се чувства­ше тялото ми. Защото бях неустоимо привлечена от този мъж, чиято идентичност не знаех и никога нямаше да уз­ная. Мъж, който бе като черно празно платно за мен, върху което можех да проектирам всичките си фантазии. И да ги преживея. Наистина.

Той ми предложи ръката си. Поех я без колебание и за­дръжки. Когато ме поведе надолу по стълбите към главна- та зала, имах чувството, че сме като двама замаяни млади влюбени, тръгнали на следобедната си неделна разходка по брега на морето.

Слязохме долу и видях Дики и Фреди, които вече бяха започнали да обработват Анна. Не че бях изненадана. Тя се бе отпуснала на колене и ръце на протрит античен кожен диван. Фреди я бе опънал отзад, а Дики бе пъхнал члена си в устата й и се подпираше с единия си крак на дивана. Беше поставил ръцете си на ханша и изпънал корема си напред - така, както понякога позират мъжете в порнофилмите, ко­гато им правят свирки. Сякаш имаше лумбаго.

Мъжете, които стоят и чукат така в порното, почти ви­наги са останали с чорапи.

И - изненада, изненада! Дики не бе събул чорапите си. Но те изглеждаха скъпо струващи чорапи. От „Ралф Лорън“.

Фреди явно не бе от този тип. Бъхташе си чисто гол. И трябваше да го призная на Анна - тя доста се стараеше. Те-

144

«и двамата си прекарваха много добре. Усмивката на лице­то на Дики бе широка цяла миля, както би се ухилил всеки в неговото положение - разполагаше с готино младо маце, което с готовност се оставяше той да пляска лицето й с пе­ниса си и същевременно му говореше мръсотии.

- Ти си мръсно старче - казваше тя в момента на Д и­ки. - Мръсно, дърто старче. Дики, Дики, Дики. И старото му щръкнало другарче.

Не бях сигурна дали говореше на самия Дики или на пениса му, но очевидно и двамата се наслаждаваха в еднак­ва степен на думите й.

После тя се обърна към Фреди и му каза:- О, да, татенце, забий силно пръта си. Направи го, та-

тенце, точно така ми харесва. О, да, чукай ме, да...Маскираният мъж ме поведе към края на залата, сякаш

ме показваше като на парад пред всички, фукайки се с мен. Побутна ме да седна на голямо антично кресло с червена кадифена тапицерия. Седнах със събрани крака и ръце, от­пуснати в скута ми, като примерна ученичка от католиче­ско училище. Той ме погледна, усмихна се и потупа обле­галката на креслото. Не беше нужно да казва нищо, вече знаех какво иска, какво очаква.

Преметнах краката си отстрани на двете обле1 алки и плъзнах дупето си надолу към ръба на креслото. Той ко­леничи пред мен, хвана левия ми крак в ръце и започна да мачка петата ми с палците си, нагоре и надолу, както кот­ките пробват дали някой стол ще им е удобен, преди да се настанят в него. Когато стигна до върха на стъпалото ми, провери дължината на всеки от пръстите ми, раздели ги и проучи бавно пространството между тях.

Затворих очи, за да се изключа от околния свят и да се съсредоточа върху ласките и докосването му, и преди да се усетя, той вече целуваше петата ми, ближеше пръстите ми един по един, минаваше по тях и между тях с езика си. И усещането бе божествено.

Усетих как плъзга пръстите си нагоре по краката ми, стига до чатала ми и гали вагината ми, после разтваря уст­ните ми с палец и показалец. Влагалището ми вече бе влаж- но, лепкаво и готово. Последваха дълги, резки удари на ези­

145

ка му, така, както котката чисти козинката си. Маската му се притискаше в клитора ми, носът му се движеше напред и на­зад по него, докато устата му работеше по чатала ми - лиже­ше ме, смучеше, хапеше. Усещах как езикът му блъска около дупката ми. Плъзна се вътре и беше толкова хубаво, че прос­тенах и повдигнах таза си напред, за да се нанижа на него. Но щом го направих, той се отдръпна назад, дразнейки ме.

Сложи ръце на краката ми, събра ги заедно и ги повдиг­на така, че стъпалата ми бяха над главата ми, а вагината ми се разкриваше напълно пред очите му, влажна и набъбна­ла. Обвих краката си с ръце, за да ги задържа неподвижно, а той постави едната си ръка на бедрото ми и плесна леко вагината ми с другата си ръка. Изохках и дали от звука, или по някаква друга причина, но това го провокира да ме плясне отново. Усетих как клиторът ми потръпва и отклик­ва на движението на дланта му, когато тя се отдръпва.

После устата му отново се долепи до мен, но този път бе плътно допряна до клитора ми и усещах как го засмуква навътре, смуче го, хапе главичката му, езикът му се плъз­гаше по качулката му, играеше си с нея, лижеше, удряше. Всеки път, когато приключеше с цикъла на смучене, хапане и лизане, той се отдръпваше и после променяше ласката си, така че не знаех какво ще последва. Усещането бе изключи­телно и аз стенех и пъшках, без да се контролирам.

Докато правеше това, пръстите му намериха дупка­та ми, която вече бе толкова влажна, че чувствах следата от сок, която се плъзгаше към ануса ми. Той не губи пове­че време, плъзна пръстите си направо вътре и си проби път през нежната плът зад клитора ми. Блъскаше с пръстите си напред и назад вътре във влагалището ми и усещах, че скоро ще свърша и няма да мога да се въздържа дори да исках да го направя. Усетих как нервните ми окончания се свиват, изп­ращайки вълни от електричество по цялото ми тяло. Те ме заляха. Тласнах тялото си към устата му и усетих зъбите му, езика му, устните му, докато се притискаха към клитора ми.

После той плъзна овлажнения си с плюнка палец в ану­са ми, мислейки, че бях толкова унесена, че няма да забе­лежа, но това ме върна отново рязко в действителността. Погледнах го право в очите и много решително му казах

146

„не“. По лицето му личеше, че е разочарован, но се съгласи. Беше ми все едно дали смяташе, че се правя на прекалено скромна, не ставаше дума за това. Не бях анална девица. Но исках да запазя нещо за себе си. Исках да запазя нещо за Джак. А и тук не беше „Фабриката за чукане“. Не беше всичко на свободен принцип за всекиго. Тук аз имах кон­трол над ситуацията и можех да кажа кое бе част от зоната ми на комфорт и кое не.

Сменихме положението си. Той седна на креслото, а аз се покачих на облегалките, превих се на две и бавно се сни­жих към члена му. Влагалището ми бе толкова влажно, че се нанизах веднага, съвсем до основата му, и сега бе негов ред да стене. Надигнах се и се измъкнах отново от него. Струйки плътен, бял вагинален сок се стичаха по члена му и се събираха в пубисните му косми. Изплюх се в ръката си и омазах пениса му, овлажних го със соковете и слюнката си и продължих да го помпам, докато чух онова тихо, дъл­боко простенване, което ми подсказа, че бях на прав път.

Бавно се нанизах отново на щръкналия му член, наве­дох се така, че ръцете ми да се отпуснат на раменете му и дупето ми бавно се наклони, придърпвайки пениса му със себе си. Редувах бавно извиване на бедрата си и се движех напред и назад; той отново започна да стене и да пъшка. Д о­като се плъзгах по члена му, ръцете му обхванаха гърдите ми, пръстите му стиснаха силно зърната ми.

След като ме докара до това състояние, възбудена и же­лаеща, той извади поредния си номер от ръкава: поиска да ме сподели с другите. Не знаех как те бяха разбрали - може би той им бе дал някакъв знак, но внезапно осъзнах, че бях заобиколена. Но не се боях.

Стена от мъжка плът ме отделяше от останалата част от стаята, сякаш бях в пашкул. И се чувствах в безопасност.

Когато някой се отдръпваше, друг веднага заемаше мястото му. Исках това да продължи. Колкото повече, тол­кова по-добре.

Изгубих представа колко маскирани лица и анонимни членове приближаваха към мен, със сведени глави, моле­щи за внимание. Сграбчвах всичко, което бе в моя обсег, с всичко, което имах, и щом вкусих от властта си, осъзнах, че

147

бях гладна за още. Колкото повече получавах, толкова по- гладна ставах и това не спря, докато не пожелах да спре. А аз не го исках.

Сексът просто ставаше по-добър и по-добър, и по-добър.Оргазмите ми се редуваха един след друг, все по-ин­

тензивни, и тъкмо когато мислех, че съм стигнала върха си, идваше друг, който ме издигаше все по-високо, и не исках това да спре, защото насладата бе толкова силна.

Сякаш тялото ми бе заредено с електричество. Не само всеки път, когато свършвах. Всеки път, когато ме докосва­ха. Като че ли ме удряха с електрошок, отново и отново, и отново. Удоволствието бе наситено, преминаващо в болка. Допаминът нахлу в мозъка ми, адреналинът течеше из тя­лото ми и загубих всякаква представа за времето.

Имах чувството, че се чукам двайсет и четири часа, без да спирам. Струваше ми се, че можех да продължа още ця­ло денонощие по същия начин. Тялото ми щеше да продъл­жи дотогава, докато мозъкът ми беше стимулиран.

Ето ви една истина: мозъкът никога не се уморява от физическа активност, просто се разсейва и се отегчава. То­гава идва умората. Но ако успеете да задържите съзнанието си фокусирано, никой не може да ви каже колко далече мо­же да стигнете.

Аз стигнах по-далече, отколкото си бях представяла, че е възможно. Ако можех да се видя отстрани, там, в онази зала, заобиколена от всички онези мъже, не знам дали щях да се разпозная. Най-вероятно щях да разпозная Анна.

Когато се прибрах у дома, болката ме победи, муску­лите ми ме боляха, сякаш бях катерила планина и се бе на­ложило да използвам всяка част от тялото си, за да стигна върха. Чувствах се освежена, но изтощена и всичко, което исках, бе просто да си взема дълга, гореща вана. Докато во­дата течеше, се погледнах в огледалото на банята. Радвах се, че Джак не бе тук, за да не види как тялото ми е зачер­вено от плясканията и щипането, и ударите. В същото вре­ме още бях в състояние на въодушевление и адска възбуда. Ако Джак бе тук, щях да пъхна члена му веднага в устата си. Щях да се притисна в него и да поискам той да ме нака­же с красивия си пенис още повече.

148

Запалих свещ с аромат на жасмин, пуснах няколко чаени листа във водата, сипах пет-шест капки лавандулово масло и се отпуснах бавно във ваната. Потопих се напълно и усе­тих как топлината отпуска мускулите ми, парата попиваше в порите на лицето и тялото ми и започнах цялата да се потя.

От дълго време не бях спала толкова добре. Спах ка­то бебе. А когато се събудих, тялото ми още ме болеше, но умът ми бе ясен и остър. Бях готова да изляза, за да напаза­рувам, и написах бележка на Джак, защото той щеше да се прибере днес и исках всичко да е идеално; надявах се, че ще е размислил и ще оправим отношенията си. В бележката му написах, че го обичам. И наистина го мислех. Вярвах в това повече от всякога. Желаех го повече от всякога.

Точно преди да изляза, прерових чантата си, за да про­веря дали ключовете ми са там. Вместо тях обаче намерих руло с банкноти. Банкноти от по сто долара. Нямах никаква идея как се бяха озовали там. Вдигнах ги и просто ги зяп­нах. Бях в шок. Бях парализирана и смаяна, сякаш някой току-що ме бе изритал по задника и се бях събудила от дъл­бок сън, чудейки се какво бе станало.

Трябваше да слушам по-добре Анна. „Бънди е пълен с изненади“, бе казала тя и си бях помислила, че е просто ед­на от нейните малки глупави реплики, които изтърсваше от време на време. Сега вече разбирах. Той ме бе превърнал в единственото нещо, което не желаех да ставам. Бях погъл­ната от извратената пигмалионска фантазия на Бънди, в ко­ято всяка жена бе неоформено творение, очакващо да бъде оформено като курва. Бънди ме бе преобразил в Северин. Belle de jour. Специалитетът на деня.

Една от кучките на Бънди.Чувствах се омърсена и използвана. Стомахът ми се

разбунтува, усетих как започва да ми се гади. Гаденето пре­мина в гняв. Чувах само беснеещия глас в главата ми.

Как мож е да си толкова тъпа?! Крещях си сама, на­ум, защото Бънди ме бе прецакал, а дори не се бях усетила. Казвах си, че аз контролирам ситуацията, че съм по-умна от другите.

Но не бях.

149

16

Ето какво се питам сега.Преживяването струваше ли си? Какво ми отне, какво

ми даде?Двете неща не са едно и също. Първото е свързано със

смисъла, второто - с жертвата, която направих.Толкова сме свикнали да плащаме цена - за седмичното

си пазаруване, за здравето си, за грешките си, за проявите си на нетактичност и други престъпления, обиди и постъпки, че никога не поставяме под въпрос каква точно е цената, кой е решил, че ще е такава и защо. Като част от съвременната култура всички сме обсебени много повече от това, което е загубено - било то невинност, интимност, привилегия, си­гурност или уважение, отколкото от това, което е спечелено.

Никой, абсолютно никой не може да ми каже какво ми струваше моето преживяване. Никой освен мен. Това е не­що, което само аз мога да знам, да разбера и да почувствам. Само аз мога да премеря и оценя. Нещо, което мога да избе­ра да предам на другите или да запазя за себе си. И това е единствено и само мой избор. Аз притежавам свободата да реша. Отговорността е моя.

Да си говорим без заобикалки. Става дума за секс, за чукане. Всички го правят. Дали публично, или уединено. Повече или по-малко, традиционно или перверзно, самос­тоятелно, по двойки или на групички, с противоположния пол или със своя. Всъщност най-често го правят в повече или в почти всички от изброените варианти. Нашата сексу­алност е поне толкова сложна, колкото индивидуалността ни, може би дори повече, защото включва и тялото ни, не само съзнанието ни.

Не става дума за наука, а за самото съществуване. И именно затова не се доверявам особено на заключенията на хора като д-р Кенси или д-р Фройд, особено по отношение

150

на жените. Защото как може да измерите и категоризирате желанието? Как може да прецените какво е добро или лошо за хората, за отделните личности? Въз основа на това, което чувстват? Или въз основа на това как правят секс?

Всички сме изроди по своему, всички имаме странни­те си прищевки. Тайничко, някъде там, под кожата си. На тъмно, зад затворените врати. Когато никой не ни гледа. Но когато някой гледа или когато някой знае, тогава има цена, която трябва да платим. Определена цена, нещо наше, като онзи къс месо, който Венецианският търговец иска от длъж­ниците си - къс месо от собствената им плът. Понякога на­ричаме тази цена с много имена, но тя винаги е една и съща.

Срам.Спомнете си за гимназистката, която връстниците й на­

ричат „курва“ или „пачавра“ само защото е освободена от задръжки и знае какво иска тялото й. Когато половината й съученици носят онези пръстени на девствеността като предпазна мярка, опитвайки се да потиснат желанията си - сякаш това ще свърши някаква работа! - и някак си то­ва ги кара да се смятат за по-добри от нея. Убедени са, че тя е нещо по-малко, по-долно, по-неструващо. Защото вече е решила, че харесва секса. И особено й харесва да прави свирки. Под скамейките на училищния стадион. М ежду ча­совете по биология и химия. Не само на куотърбека, но и на зубъра на класа, и на учителя по история. Понякога ги редува, понякога ги поема едновременно. Мислили ли сте някога какво получава тя от това? Дали смята, че си струва?

Това момиче не е като мен. Тя е повече като Анна.Затова отказвам да осъдя Анна за нещата, които пра­

веше. Тя бе всичко за всеки мъж. Можеше да преминава между тези светове. Любовница, порнозвезда, групи, ком­паньонка. Не мислеше за тях като за описания на конкрет­ни професии или занимания, по-скоро като за категории на желанията. Не се чувстваше използвана, затова нямаше значение какво мислят хората за нея. И понеже се забавля­ваше истински, не й беше проблем да приема пари. За нея размяната бе честна.

Въпреки това понякога ми се струваше, че живееше на ръба на острието. Като че ли сексът бе станал необходи­

151

мост, а необходимостта обикновено идва, когато трябва да запълни някаква празнота, празнота, която никога не може да бъде запълнена.

Тя бе умно момиче, в крайна сметка щеше да осъзнае, че се взира в бездната. Това бе бъдещето, което виждах за Анна. И то ме плашеше. Но нямаше да я осъждам заради това. Нито щях да се опитвам да я спася.

Защото за нея в този конкретен момент преживяването си струваше. Тя виждаше смисъл във всичко случващо се, то я засищаше. В края на деня това може би беше достатъч- но за Анна и коя бях аз да я убеждавам в нещо друго.

А аз?Това бе въпросът.Какво бе положението с мен?Какво получавах от всичко това? Каква беше цената,

която трябваше да платя?Откъде можех да знам? Преди да е станало каквото и да

било, не след това; защото сексът не е като щанд в магази­на, където можеш да прегледаш различните варианти и да прецениш цената, преди да направиш своя избор.

Така, нека да приемем, че напълно осъзнавах и бях на­ясно с всичко, което вършех и защо го вършех. Така е мно­го по-интересно, нали? Защото така няма извинения. Няма кого другиго да виниш.

Не говоря само за нещата, които правех, но и за оне­зи, които си фантазирах и сънувах. За местата, на които ме водеше моето подсъзнание. Защото в същността си всичко идва от едно и също място. И всичко ще стигне до един и същи край. Това си казвах сама на себе си. Всичко ще свър­ши все някога, всичко ще се разкрие, нищо не остава скри­то завинаги.

Не знам кого заблуждавах, себе си или Джак. Инстинк­тът ми казваше, че той вече знае или поне вече подозира, че нещо в мен се е променило. Да криеш тайна от човека, кой­то те обича, който те познава най-добре, не просто е трудно, невъзможно е. Но понякога нещата, които са толкова оче­видни и направо избождат очите, за хората около нас, за нашите възлюбени, за нас самите, са именно нещата, които избираме да пренебрегнем.

152

Инстинктът е най-мощното сетиво, което притежаваме. Не зрението, не обонянието или допирът, вкусът или слу­хът ни - инстинктът. То е комбинация от всички други и много повече и ако се научим да му се доверяваме, никой път, по който поемем, няма да е грешен, никое действие, ко­ето извършваме, няма да се обърне срещу нас, никоя връз­ка, която се опитаме да създадем, няма да се провали.

Когато правих секс за първи път с Джак, веднага раз­брах, че той е мъжът за мен. Не за момента, засега, а завина­ги. Помня как нямах търпение да споделя с по-голямата си сестра за него. Срещнах се с нея и думите направо полетя­ха от устата ми. Разказах й колко невероятен, изумителен и страхотен е той. Мислех, че тя ще се радва за мен. Тя само се подсмихна. Каза ми, че съм прекалено млада, че се заблуж­давам, че Джак изглежда прекалено идеален и навярно ско­ро ще осъзная, че е кретен като всички останали мъже.

Не й обърнах внимание, защото вярвах на инстинкта си. Докато растях, наблюдавах как приятелките ми сменяха гаджетата си, едно след друго, и винаги намираха причина да ги разкарат, чувстваха се разочаровани или използвани. Гледах ги и осъзнах, че не искам да бъда като тях. Тези мо­мичета са сами сега и имам чувството, че винаги ще си оста­нат такива, защото търсят единствено Идеалния мъж. Имат един създаден образ в главите си кой и какъв точно е той, как изглежда, какво прави и как се държи. Той е фантазия, пъл- на, абсолютна фантазия. Същите простотии, които се про­дават на жените, откакто... откакто свят светува. Красивият принц. Съвършеният мъж. Куклата Кен. Ергенът. Идеалният съпруг. Защото тези мъже - изглеждащите невъзможно доб­ре, очарователните, онези, от които ви омекват коленете - те обикновено са прекалено прекрасни, за да са истински. Има и друга дума за тези чаровници, която ги описва по-добре.

Социопати.Изумително е колко много жени си падат по подобни

мъже, как се хващат на същата уловка отново и отново, и после проклинат деня, в който са срещнали въпросния тип.

Играта на любов е една от най-старите измами, които съществуват.

Позната ви е и под друго име.

153

Играта „тука има, тука няма“.Гледате как чашките се местят насам-натам и се опит­

вате да познаете под коя се намира Идеалният мъж. Ако се хванете да играете, губите. Винаги. Абсолютно предвиди­мо заключение.

Никой не иска да повярва, че ще бъде измамен, особено в любовта. Защото от това боли адски много, вероятно по­вече от всичко друго на света. Кара те да се чувстваш глу­пав. Много, наистина много глупав. Затова най-доброто ре­шение в такава ситуация е да се направи следното.

Да се престориш, че си разбрал какъв всъщност е чове­кът още преди да те нарани.

Да се престориш, че не ти пука.Да се престориш, че това никога не се е случвало.Да започнеш всичко отначало.И този път си казваш, о, това никога няма да се повтори.

Никога няма да се хвана на същия номер.Но всички го правим.Повечето жени го правят, защото не знаят какво искат

от живота, а докато това е така, са обречени да повтарят една и съща грешка постоянно. Защото преследват една непости­жима фантазия. Идеалният съпруг. Идеалният любовник.

А животът не е такъв.Наистина не е.Хората не са такива.Това не се отнася само до жените, разбира се. Мъжете

също стават жертва на собствените си самозаблуди, поне чувствителните. Онези, които са еволюирали достатъчно, за да възприемат жените като нещо повече от приемник за спермата си.

Понякога са прекалено еволюирали. Мислят прекалено много. Поставят жените на пиедестал, идеализират спътнич- ките си в живота до такава степен, че никоя жена не може да отговори на тези очаквания. Поне аз знам, че не бих могла. Това ми се струва като идеалната рецепта за доживотно раз­очарование, за живот, изпълнен с провалени връзки.

Търсенето на мистър и мис Съвършенство винаги при­ключва с намирането на погрешния човек. Някой много, много погрешен.

154

Това е играта на любов. Игра с топче и няколко чашки, в която всички винаги губят.

Ще кажете, че това е цинично.Аз казвам, не, това е реалността.Не казвам, че не вярвам в любовта, защото вярвам. И

ако ме притиснете, може би ще си призная, че това е дори единственото нещо, в което вярвам. Не в Бог, не в парите, не в хората. Просто в любовта. И не предлагам да занижава- те изискванията си и да се задоволявате с по-малко от най- доброто за себе си. Нищо подобно.

Казвам ви нещо друго. Моята връзка с Джак не беше такава. Тя не се основаваше на това, което не бяхме, а на то­ва, което бяхме. А ние бяхме несъвършени - като човешки същества, като любовници, като партньори. И аз обичах то­ва несъвършенство, почитах провалите ни, издигах в култ недостатъците ни. Чувствах се удобно в кожата си, каквато и да бе тя - с бенките и брадавиците й. Говоря за себе си, естествено, не и от името на Джак.

Той бе от онези чувствителни души, които мислят пре­калено много, и понякога се боях, че никога няма да отго­воря на неговите представи и очаквания за мен. И правех неща, наистина тъпи и самоунищожителни неща, сякаш ис­ках да му дам причина да ме намрази.

Правех неща като това, което се случи миналата нощ. Можех да се преструвам, че е нещо различн0> че не е това, което бе. Че е правилно, в известен см и с ъ л дори заслужа­ващо уважение, защото бях вярна на себе си, вярна на фан­тазиите си. Но истината бе друга: аз изневерих на гаджето си. На мъжа, когото обичах, за когото исках да се омъжа и с когото копнеех да прекарам остатъка от живота си. Не му изневерих само в мислите си, изневерих му и с тялото си. И се чувствах добре.

Майната му, човек живее само веднъж. Можех да се справя с последствията от действията си- Щях да огранича щетите. Но имаше едно нещо, което нямах никакво намере­ние да загубя.

Джак.

155

17

Джак си идваше у дома и аз щях да направя всичко, за да ме приеме обратно, за да го накарам да се почувства же­лан и обичан, да го убедя, че ни е предопределено да бъдем заедно.

Сготвих му вечеря и докато ядяхме, търсех по лицето му някакъв знак, че ледът помежду ни е разтопен, защото разговорът продължаваше да бъде скован и сух. Осъзнах, че самият факт, че е тук и яде нещо, което аз бях приготви­ла, бе добър знак.

Все още колебливо намирахме пътя си обратно един към друг след времето, в което бяхме разделени. Тази една седмица ми се струваше като месец. Но бях толкова щаст­лива, че отново е при мен.

След вечерята Джак включи телевизора и хванахме края на реклама за кампанията на Боб Девил. Той седеше на дивана в пода, сякаш гледаше финала на оспорван фут­болен мач; подпрял лакти на коленете си, приведен напред, със събрани длани. Цялото му тяло бе напрегнато. Аз бях подвила краката си под мен като котка и бях отпуснала едната си ръка на гърба на дивана, точно там, където щеше да бъде тялото на Джак, ако той се отпуснеше назад.

Това бе най-близкият ни момент на интимност. Щях да направя всичко, за да не бъде така. Не знаех дали това озна­чаваше, че отново сме заедно или не. Джак ми изпращаше смесени послания и бях объркана.

В рекламния клип Боб се намираше в някаква фабрика и слушаше внимателно млад мъж в работническо облекло с изнурено лице, който очевидно бе състарен от тежкия си живот и усилна работа. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото трябваше да бъде, можеше да е направо баща на Боб, а очевидно бе достатъчно млад, за да му бъде син.

156

Боб имаше съсредоточено, честно изражение на лицето и кимаше мъдро. И за да не би някой да не е разбрал пос­ланието на клипа, имаше и глас зад кадър. „Хората търсят промяна. Търсят някого, който ще ги чуе. Наистина ще чуе техните тревоги, ще отговори и ще действа. Търсят човек, който ще се вслуша в тях.“

Боб говореше с интонация, сякаш рецитираше финал­ния монолог на Хамлет или четеше „Моби Дик“. Клипът бе епичен и хипнотизиращ и на човек наистина му се при­искваше да му повярва, защото звучеше дяволски убеди­телно.

Боб говореше с фрази, които предаваха толкова банал- но послание, че дори не беше обидно; толкова познато, че утешаваше; нещо, което наистина стигаше до хората, до са­мата им същност и изглежда отразяваше техните ценности; въпреки че на практика не казваше абсолютно нищо - ня­как си успяваше да бъде всички тези неща едновременно.

Репликите на политиците са хубави и умни, но те са просто думи на хартия, които звучат кухо, ако няма кой да ги поднесе по правилния начин. За щастие на Боб това му идваше отвътре.

Той бе роден политик, така, както казваме, че някои хо­ра са родени художници, писатели или спортисти. Всъщ­ност това е самозаблуда, защото творческите личности или онези, които са успели в някаква област, може и да са имали семената на гения в себе си, но са станали такива, каквито са, защото са развивали своя талант години наред, фокуси­рали са се единствено върху него и са го направили център на своя живот.

За да бъдеш политик, не е нужен някакъв специфичен талант, само един конкретен вид психопатология. Така че е абсолютно коректно да се каже, че някой е „роден за поли­тик“. Това са хора, част от отбрана порода, които развиват до съвършенство по-скоро изкривяванията на своята лич­ност, лукавството и манипулативността, отколкото някак­ви специфични умения. Които се изхитряват да минат по краткия път, за да постигнат същите цели, за които другите полагат упорит труд. Те играят умело играта и подменят за­ровете, за да са сигурни, че ще спечелят.

157

Не искам да подценявате Боб - той бе много добър в това, което правеше. Всъщност бе един от най-добрите и Джак направо благоговееше пред него.

Боб успяваше да изглежда едновременно градски лъс­кав и небрежно провинциален - без да отблъсква нито на­дутите богаташчета, нито простичките селяци. Говореше и умно, и хашлашки. Можеше да продаде паста за зъби на хора без зъби, обувки и ръкавици на хора без крака и ръце и застраховка живот на осъдените на смърт в затвора. Тол­кова бе добър.

И на външен вид го докарваше. Боб имаше онова, което наричат „коса на политик“. Толкова съвършено подстрига­на и лъскава, и гъста, че приличаше на направена от пяна. Тук-там някой кичур избягваше встрани, но никога не гу­беше форма. Само се получаваха по-закачливи вълнички.

В рекламния клип камерата мина към близки кадри и зрителите можеха да видят всяка пора на гладкото, обръс­нато лице на Боб с хубав тен. Приличаше малко на Кари Грант, който явно бе образецът за това как трябваше да из­глеждат политиците - приветлив, интелигентен, секси и чувствителен. Мъж, на когото всички останали мъже искат да приличат - или поне да имат такъв приятел до себе си, а жените искат да бъдат в леглото с него.

Боб произнесе своя coup de grace*, убийствената фи- нална реплика, която трябваше да убеди гласоподаватели­те, че той е Човекът, избраникът, когото трябва да изпратят във Вашингтон да ги представлява.

Говореше за това, което щеше да направи за своя щат, ако бъдеше избран. Каза: „Искам хората от този щат да ви­дят истинския Робърт Девил“.

Положих огромни усилия да не се разсмея, защото ни­кой никога не го наричаше Робърт. Всички се обръщаха към него с Боб. Сякаш имаше два образа: един публичен и един за всички останали.

Боб изчезна от екрана и се появи надпис ГЛАСУВАЙ­ТЕ ЗА РОБЪРТ ДЕВИЛ, а един глас обяви сухо, че рекла­мата е платена от компанията SuperPAC, или нещо такова.

* Coup de grace (фр.ез.) — последен, смъртоносен удар. - Б. пр.

158

Лицето му бе заменено от Форестър Саш, любимия во­дещ на Джак.

О, наистина нямах желание Джак да гледа този тип, за­щото за мен той бе един надут задник. Но когато Джак си бе вкъщи, никога не пропускаше предаването му.

Форестър Саш бе като Боб Девил, но без неговия инте­лект или очарование. Името му приличаше на име на кор­порация. И изглеждаше, и говореше като такава.

Помните ли всичко това, което казах за психопатията на политиците? Отнася се двойно за новите телевизион­ни водещи. Те са неосъществени политици, чиято суета им пречи да влизат в състезание с някой друг освен с остана­лите водещи; за повече ефирно време, по-добри реклами, по-висок рейтинг - все неща, които наистина имат значение в живота, поне според тях.

Форестър Саш водеше новинарското предаване с най- високия рейтинг по телевизията.

Той бе акула в дизайнерски костюм, с късо подстрига­на сребриста коса, толкова квадратна челюст, че тя изглеж­даше като изкована от стомана, и извити, съвършено офор­мени вежди; вид, който демонстрираше всички ключови ценности: здравомислие, честност, дързост и мъдрост. Го­вореше право на камерата, без емоция, с най-голямата се­риозност и важност, които можеше да внуши. Но нищо не можеше да ме подготви за това, което тази вечер излезе от устата му.

Той каза:„Тази вечер във „Форестър Саш представя“...Разследваме...„Талантите на Бънди“.Уебсайтът, подтикнал три млади жени да се самоубият

през последните месеци.Ще потърсим човека зад него.Бънди Тримейн...Самообявил се за Саймън Коуел на интернет порното.“Зяпнах от изненада. Сега аз седнах на ръба на дивана,

въпреки че нямаше как да обясня на Джак внезапния ми ин­терес към предаването. Защото не му бях казала за Бънди. Дори не го бях споменавала. Ако научеше за него, трябваше

да разбере и останалото. А дори и да не му кажех всичко, той бе достатъчно умен, скоро сам щеше да се досети.

На заден фон, в левия горен ъгъл зад гладкото, странно разфокусирано лице на Форестър Саш показаха полицей­ски снимки на Бънди, които някой от репортерите в шоуто, очевидно много добър в своята работа, бе успял да намери.

Не знам откъде бяха взети и не можех да си представя, че Бънди е бил арестуван за нещо по-сериозно от шофиране в нетрезво състояние или притежание на малко трева, за­щото той бе задник, но не и опасен престъпник. На снимки­те обаче изглеждаше уморен и навярно махмурлия и косата му бе сплескана от шапката, която явно бе носил.

Но работата не беше в това колко зле изглеждаше на тези снимки, а каква представа създаваха те за него. За зри­телите той вече бе опасен и страшен тип. На Форестър Саш му бяха нужни трийсет секунди, в които анонсираше шоу­то си, и Бънди вече бе арестуван, съден и обявен за виновен от съда на общественото мнение.

Бях убедена, че когато тръгнеха финалните надписи на предаването, името на Бънди в Туитър щеше да се свързва с някое или направо с всичките етикети:

- сексхищник- самоубийство- правилата за чукане на Бънди- педофил- насилник- голи цици- свирка- малко ще е да го убият- герой- печениятЩяха да бъдат създадени страници във Фейсбук - и в

негова възхвала, и срещу него, в които щеше да има пълна информация: име, възраст, рождено място, местоживеене, сексуална история и полицейски снимки. И преди да из­ключа телевизора, всяка от тях щеше да има вече по някол­ко хиляди харесвания. Момичета щяха да оставят телефон­ния си номер и размера на сутиена си в коментарите. Щеше да е пълно както със смъртни заплахи, така и с похвали.

160

Бънди бе станал внезапно злодей, знаменитост и наро­ден герой. Марката му бе получила световно разпростране­ние и всичко това ми се струваше ужасно, ужасно погрешно.

Бънди бе охулен по национална телевизия и той го за­служаваше. Бънди бе кретен. Чисто и просто. Повече се ядосвах обаче на себе си, защото трябваше да го предвидя. Също като всички онези момичета. Но те не бяха вече тук, за да застанат и да обяснят какво всъщност се бе случило. Вместо това Форестър Саш говореше от тяхно име. Телеви­зионен водещ, който щеше да използва историите и траге­диите им, за да си вдигне рейтинга.

- Двайсет и две годишната Кирстен Дънкан решила, че няма избор - говореше Саш. - Еднократната й авантюра се превърнала в кошмар, от който тя осъзнала, че не може да избяга. Кошмар, който я е накарал да отнеме живота си. Но преди да го стори, момичето е заснело този клип, за да може светът да чуе нейната история. В него смелата девой­ка разобличава сексуалния хищник, заради когото е почув­ствала, че няма за какво да живее.

Пуснаха директно видеото, без коментар или глас зад кадър. И трябва да кажа, че то бе доста впечатляващо. Кирстен не просто назоваваше имена. Тя бе показала съв­сем ясно кой е виновен за избора й. Кой я бе тласнал към това. Бънди.

Клипът бе заснет в спалнята на Кирстен. С уебкамерата на лаптопа й. Тя седеше на бюрото си, зад нея всичко бе бя­ло и розово, с плюшени играчки и дантели. Приличаше на детска спалня, обзаведена суперлуксозно.

Детска спалня, която вече принадлежеше на пораснало момиче.

Кирстен бе измислила всичко. Носеше любимите си дре­хи. Изглеждаше много, много хубава. Невинна и сладка. Из­глеждаше като нечия дъщеря, не като забивка за една нощ.

Изглеждаше сериозна, със строго свити красиви устни. Колкото и да се опитвах, не можех да си представя тези уст­ни, обвити около пениса на Бънди. Просто не ми се струваше възможно. Което навярно бе цялата идея на това упражнение.

Клипът бе без глас - в ерата на интернет и смартфони- те изглеждаше странно, сякаш се бяхме върнали в нямото

161

кино, а на заден фон звучеше песен на „Никълбек“* като саундтрак, защото ако има банда, чиято музика трябва да звучи като фон за послание на самоубиец по интернет, то­ва бе тази. Ако бях млада жена, почувствала, че не й остава нищо, за което да живее, и правех клип за това, вероятно щях и аз да поискам Чад Крюгер да говори от мое име, с гласа, който знаех, че никога няма да имам. Гласът му е спо­собен да изрази най-дълбоката ми болка и терзания. Гласът му казваше: „Приключих с този живот“.

Докато Чад пееше, Кирстен започна да вдига картон­чета от купчината, която бе приготвила пред себе си. Това бяха нещата, които тя искаше да каже, това, което искаше светът да научи. Нейните тайни.

Бяха изписани четливо с черен маркер, с главни букви, може би на осем-девет картончета, без пунктуация в нелепо тийнейджърски стил. Запитах се как може момиче да е на двайсет години и все още да пише като десетгодишна уче­ничка. Не бих искала да съм на мястото на преподавателя й в колежа, който трябваше да оценява курсовите й работи за края на семестъра.

Когато вдигаше картончетата, тя показваше с ръка - обя­снителен жест, за да демонстрира и съответната емоция - ся­каш играеше на асоциации с жестове, но всички знаеха от­говора, преди да са видели обяснението.

Кирстен вдигна първото картонче.СРЕЩНАХ ЕДИН МЪЖИ следващото.ТОЙ БЕ НАИСТИНА СЛАДЪК ОМГВдигна палец и се усмихна.ИМАШЕ ТАТУИРОВКА НА ПОНИЧКА ПОД ОКОТОНе можеше да бъде друг освен Бънди.На следващото картонче имаше нарисувана голяма ус­

мивка.Тя изимитира как се смее толкова, че чак я заболява ко­

ремът.МИСЛЕХ, ЧЕ МЕ ОБИЧАМИСЛЕХ ЧЕ ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО ЗАВИНАГИ

* №ске1Ьаск - канадска рокгрупа. - Б. р.

162

Направи сърчице с пръстите на двете си ръце, притисна ги до сърцето си и се усмихна.

ТОИ СЕ ГРИЖЕШЕ ЗА МЕН ПОЗВОЛИХ МУ ДА МЕ СНИМА Поклати глава, за да покаже, че съжалява.КАЗА ЧЕ СА САМО ЗА НАС Прехапа устни и кимна тъжно.ЗА ДА ЗАПОМНИМ ПЪРВИЯ СИ ПЪТ ЗАЕДНОИ Д А ГИ ГЛЕДАМЕКОГАТО ОСТАРЕЕМИ АЗ МУ ПОВЯРВАХНО СЕ ОКАЗА ЧЕ НЕ Е ИСТИНАКирстен покати глава тъжно.ТОЙ ГИ СЛОЖИ В ЕДИН САЙТ НЕ РАЗБРАХДОКАТО НЕ СТАНА ПРЕКАДЕНО КЪСНО Намръщи се и кимна отново с глава, бавно, сякаш не

можеше да повярва.ДОКАТО НАЙ ДОБРАТА МИ ПРИЯТЕЛКА НЕ МИ

КАЗАБРАТ Й ГИ БИЛ ВИДЯЛКА4ИЛ СИ ГИ НА ТЕЛЕФОНАИЗПРАТИЛ ГИ НА ВСИЧКИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИВСИЧКИ РАЗБРАХАОБСЪЖДАХА МЕ ВЪВ ФЕЙСБУКПИ6ЕХА ИМЕТО МИВече се отказа от жестовете. Просто вдигаше и хвърля­

ше картончетата бързо, колкото можеше по-бързо, защото искаше да приключи с това. Защото наистина се срамува­ше, че показва тези неща пред всички. Лицето й бе истин­ско олицетворение на съжалението.

КАЗВАХА УЖАСНИ НЕЩА ЗА МЕН НАРИЧАХА МЕ КУРВА И МРЪСНИЦА КАЗВАХА 4Е СЕ ДРУСАМДумите излизаха по-нечетливи и неправилно написа­

ни. Сякаш колкото по-емоционална ставаше историята й, толкова повече писането й я предаваше.

ИСКА МИ СЕ НИКОГА ДА НЕ БЯХДА НЕСЕ БЕ СЛУЧВ

НИКОГА ДА НЕ ГО БЯХ СРЕЩАЛА

*

Тук свършваше видеото. Сетих се за нощта, която бях прекарала с Бънди и Анна, как го гледах по време на „рабо­тата“ му и реших, че Кирстен е пропуснала доста неща, за­мъглила е други, за да защити достойнството си. Само по­ловината от историята й звучеше като нещо, което би могло да се случи наистина с нея и Бънди.

Наистина лошите неща. Не подценявах това, през което бе преминала, нито това, което бе почувствала, че трябва да направи, но останалото бе ясен случай на сексуален тор­моз по интернет. Никой не знае в кой точно момент психи­ката на човек ще се прекърши, коя ще бъде последната кап­ка, от която чашата щеше да прелее.

Форестър Саш мрачно разказваше за последните часо­ве на Кирстен, с цялата сериозност и тържественост, която можеше да вложи, сякаш ставаше дума за смъртта на дър­жавния ни глава. След това започна да изрежда имената на другите момичета, които се бяха появявали в сайта на Бън­ди и сега бяха мъртви.

Когато стигна до „Дейзи Тайлър“, се вцепених. Дейзи, момичето, което работеше с Джак в предизборния щаб. Не знам защо не бях направила връзката по-рано. Може би, за­щото нещата, които виждаш по телевизията, никога не ти се струват реални, никога нямат връзка с твоя живот. Те са просто като всичко друго, което гледаш по телевизията - само се преструват, че са истински, че се отнасят за реални хора и действителни събития.

Вече не ставаше дума само за Бънди, а и за Джак. Пог­леднах към него. Той се взираше в екрана с ледено лице. Поставих ръка на гърба му, за да му покажа, че съм тук, до него и го подкрепям. Той не реагира по никакъв начин, но не се и отдръпна. Беше се втренчил в екрана, защото Фо­рестър Саш не бе приключил. Трябваше да закове още ня­колко пирона в ковчега на Бънди.

164

Саш разкри нещо за Бънди, което не знаех. Че ако някое от момичетата, които се бяха озовали на сайта му, съжаля­вали за станалото и се оплаквали, ако протестирали или го умолявали да свали снимките и клиповете им, той казвал, че ще го направи. Но само ако му платят.

Бънди е пълен с изненади, бе казала Анна. Наистина бе така.

Фотограф. Порнограф. Сводник. Изнудвач. Вселенско зло.Джак вече бе видял достатъчно.- Този тип е пълен изрод - каза той с такова озлобление,

че се уплаших, защото никога не го бях виждала толкова ядосан. Не знаех, че има подобно нещо в себе си. - Защо гледаме тази простотия?!

Напомних му, че това е любимото му предаване.Той поиска да сменим канала. Казах му, че искам да го

изгледам до края, защото Бънди е приятел на Анна.- Анна трябва да избира приятелите си по-внимателно.

Срещала ли си го?- Не - излъгах бързо аз, - но тя ми е говорила за него.Боже, ако Джак знаеше дори само половината от стана­

лото. Ако знаеше в какво се бе опитал да ме превърне Бън­ди - мен, неговата приятелка, в елитна проститутка, щеше да направи много повече от това да псува пред телевизора и да се опитва да смени канала.

Затова никога не трябваше да разбира.Искаше ми се да бъда като Кирстен и да изплюя пред

всички тайните си. Искаше ми се да съм смела като нея и да се освободя от тях. Всичко щеше да бъде толкова по-просто.

Камерите вече показваха родителите на Кирстен, Джил и Пати, които разказваха своята част от историята. Джил бе директор на петролна компания. Пати бе домакиня. Стояха пред алеята на своята голяма къща, демонстрираха сила и лоялност към семейството си, въпреки че в момента бяха в разгара на ожесточено бракоразводно дело.

- Моето малко момиченце никога не би направило не­щата, които казват - твърдеше Джил. - Ще отнеса случая до Конгреса. Трябва да сложат тотална цензура в интернет. Да го прочистят от всичко това.

165

Замълча, после реши, че не е бил достатъчно ясен, и добави:

- Не искам малкият й брат да гледа подобни неща. Не искам някога да види тези снимки.

Струваше ми се, че Джил не знаеше точно какво е ин­тернет.

Той бе петролен шеф, напълно откъснат от реалния свят, секретарката му се занимаваше с имейлите му и дори включваше и изключваше компютъра му, който той и без това не знаеше как да използва. Сигурно стоеше на бюрото му като голяма, черна пластмасова лампа, която издаваше много шум.

Звучеше като човек, който не знаеше най-основното правило на интернет: допуснеш ли една-единствена тъпа грешка, тя ще остане там завинаги.

Очевидно и Кирстен не го е знаела - въпреки че е пре­карвала осемдесет процента от съзнателния си живот ро­вейки из нета, пишейки съобщения, чатейки и смъквайки филми и музика. Което бе и основната причина да се забър­ка в цялата тази каша. Беше се запознала с Бънди онлайн, после се бе съгласила да се срещнат навън, в бар. Останало­то е интернет история.

Сега тя вече не бе Кирстен. Бе „Мръсната руса свир- каджийка“ номер 23 в сайта „Богати кучки“. Бе регистри­рала петнайсет милиона уникални гледания по време на втората рекламна пауза на шоуто на Форестър. Кирстен бе станала хит за няколко милиона жалки чекиджии, които ни­кога нямаше да свържат лицето й с име, ако Форестър Саш не бе свършил мръсната работа за тях. Не само в Америка, а и по целия свят. Вече бе постната в порноблогове от Азер­байджан до Каймановите острови. И не само марката на Бънди бе спечелила световна слава, уейбсайтът му бе посе­тен толкова пъти, че сървърът му отказа временно, а доходи­те му от реклама направо стигнаха тавана и го надминаха.

Бедното момиче бе мъртво. Бънди бе богат.Животът е толкова нечестен. Наистина е противно,

ужасно гаден.Бънди се бе покрил. Бе изчезнал и никой не можеше

да го намери. Форестър Саш не бе успял да го открие за

166

ексклузивно интервю, затова продуцентите му бяха убеди­ли някой друг да говори за него.

Майката на Бънди, Шармейн.- След рекламите... - обяви Саш. - Ще говорим с май­

ката на Бънди Тримейн... За да чуем какво ще ни разкаже тя за сина си...

По време на рекламната пауза отидох да взема бира за Джак и докато бях в кухнята, се обадих на Анна. Тя не вдигна телефона. Написах й съобщение.

Бънди! Какво става, по дяволите!!!Тя не ми отговори веднага, затова взех бирата от хла­

дилника, заключих телефона си, в случай че Джак решеше да погледне в него, и го оставих на плота.

Занесох му бирата точно навреме, за да видя как Шар­мейн стои на балкона на апартамента си на брега на море­то. Апартаментът, който Бънди й бе купил. Апартаментът, който щеше да й бъде отнет, ако той не плащаше редовно месечните му вноски - защото Шармейн нямаше доходи. Затова бях сигурна, че тя с готовност се бе вкопчила в шан­са да се появи в прайтайма по телевизията и да моли Бънди да се върне.

Шармейн Тримейн имаше своята сензационна и тра- гична история, която искаше да разкаже пред хората.

След раждането на Бънди Шармейн се бе изчистила и бе почувствала нужда да запълни с нещо празнотата в живота си, появила след отказа от наркотиците. Анна ми бе казала, че се е обърнала към религията, но отнош ени­ето й било като към всичко друго в живота й - като отда­ването на манията за пазаруване или експериментите й с комбинации от различни лекарства. Вече бе пробвала от всичко.

Ню ейдж, християнство, юдаизъм, будизъм, индуизъм, сикхизъм, ислям...

Всеки път, когато откриела нова религия, просто не мо­жела да се насили да се откаже от старата. Затова я добавя­ла към групичката, възприемала новите ритуали, суеверия и идоли. Всички те бяха оставили следи върху личността й. Имаше татуировки с къна по ръцете си, индиански амулети на китките си и разпятия на шията си, практикуваше йога,

167

изповядваше се, спазваше Шабат и приемаше причастие. Беше ходещо противоречие на Божията воля.

Вярваше във всички религии и същевременно в никоя от тях.

Анна ми бе разказвала за бащата на Бънди, Ричард Са- вой Тримейн, как той бе поел по подобен, но и леко разли­чен път. Бе отказал наркотиците, зарязал банката и основал група за самопомощ на хора като него, желаещи да се отър­сят от стреса. Без да осъзнава - също като Кубрик - и той си бе намерил ниша, но неговата била във финансовия сек­тор. Бизнесът му процъфтявал. Психясали банкери тропали на вратата му, търсейки съвет и подкрепа от него. Групата за самопомощ се превърнала в секта, в която членували из- перкали бивши счетоводители, пристрастени към хероина изпълнителни директори и големи търговски представите­ли, а Ричард бил техен гуру и лидер, подкрепян от Шар- мейн. Бънди израснал в тази секта, докато стигнал пубер­тета и възрастта за бунтуване.

Някъде по същото време Шармейн за кратко приела ис­ляма и взела ново име - Лейла. Осъзнала, че се е омъжила за Ричард единствено заради името му, защото се римувало толкова добре с нейното. Затова го напуснала.

А той я оставил без всякакви доходи.Докато я гледах по телевизията, от изражението на ли­

цето й можех да кажа, че тя не правеше достатъчно секс или правилния вид секс. Беше като онези жени на високи позиции в офисите, които са толкова напрегнати и сухи, че побъркват колегите си мъже, които зад гърбовете им постоянно си шу­шукат: „О, те просто имат нужда от едно добро чукане“.

И винаги смятат, че именно те са точните мъже, които ще им го дадат.

Може би са прави, може би тези жени наистина имат нужда само от едно добро чукане. Но в същото време не съм сигурна, че е толкова просто. Мисля, че лишаването от секс подхранва една тиха лудост, която постепенно раз­яжда тялото и ума ти - отвътре навън, като сифилиса, и в крайна сметка започва да личи на лицето ти, по кожата ти, в поведението ти и във всичко, което правиш и си като чо­вешко същество.

168

Шармейн Тримейн бе жертвала душата си за своя син. Но се бе съгласила да се появи в предаването на Форестър Саш само за да спаси апартамента си. Тя не знаеше обаче, че е в много неизгодна позиция. Мислеше, че Бънди прос­то е изчезнал. Смяташе, че ще се появи в предаването, за да изиграе ролята на скърбяща майка. А бе там за ролята на изкупителната жертва.

- Гордея се със сина си - каза Шармейн. Сигурно бе сръбнала едно-две питиета, за да успокои нервите си пре­ди това, защото очите й бяха празни и гласът й леко пот­реперваше. - Той е бизнесмен. При това успешен. Всичко е постигнал сам.

- Той е сексхищник, Шармейн - каза Саш. И думата „сексхищник“ прозвуча толкова хубаво от устата му, че ве­роятно цяла нощ се бе упражнявал да я казва - небрежно, но твърдо и натъртващо за злото, което тя изразяваше.

- Не - каза Шармейн. - Не.Повторението бе грешка. Сякаш не бе убедена в думи­

те си. Зрителите вече виждаха, че Шармейн губи почва под краката си.

- Подтикнал е тези момичета към самоубийство, Шар­мейн - каза Саш и погледна с безразличие към бележки­те си, докато изстрелваше обвинението, сякаш знаеше, че е толкова добър, че може да проведе това интервю и насън. Запитах се дали плаща на някого да му пише репликите, или тази част си я вършеше сам.

- Не - повтори пак тя. - Не.Този път просто не знаеше какво друго да каже. Личе­

ше, че Саш и без това не се интересува от нейните думи. За него отговорите й бяха без никакво значение. Просто пра­зен въздух, докато той си поемаше дъх да изстреля поред­ния поток от клевети, маскирани като въпроси, защото така беше написано в сценария му. За да може Форестър Саш да изглежда като герой, като големия и силен мъж, застанал там в името на всички малки, жалки хорица. Той бе телеви­зионен водещ с комплекс на месия в костюм на Том Форд, с толкова големи ръце, че можеше да прегърне всички не­щастни жертви на света.

169

А всъщност просто продължаваше цикъла, измъчвайки ги в смъртта им така, както бяха измъчени в живота. Ваде­ше на показ мръсното бельо на всекиго, без да се интересу­ва от последиците. Принасяше героите на разследванията си в жертва на олтара на своята суета. Чудех се как спи но­щем, наистина не проумявах.

- Какво искаш да кажеш на сина си, Шармейн? - попи­та Саш. - Сега, след като вече знаеш какво е направил. Ко­гато знаеш, че са умрели хора.

Саш вече търсеше финалната реплика, кадъра убиец, който щеше да бъде показан във всеки телевизионен канал и щеше да бъде пускан постоянно в емисиите.

Дадоха близък план на Шармейн и тя погледна право в камерата, или по-скоро там, където си мислеше, че трябва да гледа. Гледаше към оператора, обръщаше се към него, а не към самата камера, и за зрителите изглеждаше, че се взира в нищото, сякаш не е там, сякаш не осъзнава напълно какво се случва. Очите й бяха насълзени, устните й потръп­ваха, все едно всеки миг щеше да се разплаче, и Шармейн каза с пресипнал от емоции глас:

- Мама те обича, Бънди. Мама те обича.На лицето на Саш се появи самодоволната усмивка, за­

щото знаеше, че е получил това, което искаше. Докато гле­дах, осъзнах, че историята се превръщаше в една от оне­зи трагедии, които виждаш по телевизията, но никога не мислиш, че имаш нещо общо с тях. Масово отразяване, във всяка новинарска емисия, един, два дни, на третия - нова трагедия. Тези животи, тези смърти, чествани за един кра­тък миг в безумния цикъл на новините. Ако имаха късмет, може би щяха да се задържат три или четири дни. Може би чествани не бе най-правилната дума, а фетишизирани. И също толкова бързо биваха забравяни. Превръщаха се в поредната безименна и без лице жертва на трагедия, която вероятно е можела да бъде избегната.

В този момент вече и на мен ми дойде до гуша. Казах на Джак да смени канала и той го направи с радост. Хванахме края на същия предизборен клип на Боб Девил и той все та­ка говореше как иска хората да видят истинското му лице.

170

- Боб ни покани да прекараме един уикенд в къщата му - каза Джак, без да откъсва очи от екрана, от Боб.

- Така ли? - попитах изненадано, но и с удоволствие аз.- Мислех, че можем да прекараме известно време заед­

но там - каза той.Крещях от радост вътрешно, защото това приличаше на

маслинова клонка, на знак за примирие. Сякаш Джак дава­ше още един шанс на връзката ни.

- Много ще ми хареса. Кога?- Този уикенд.Зарадвах се още повече, защото тогава беше Денят на

Колумб - 12 октомври, събираха се няколко почивни дни и бе последният официален празник преди изборите. Щяхме да прекараме заедно доста време. Бях готова на всичко за това, дори да играя ролята на вярна и предана приятелка на Джак пред неговия шеф.

18

По време на пътуването до дома на Девил имах чув­ството, че с Джак се отдалечавахме от проблемите си и се бяхме запътили към нови хоризонти. Исках да оставим всичко зад себе си и да започнем отначало. Няколко пъти дори го улових да гледа към мен, когато мислеше, че не го виждам. Боб Девил и жена му Джена живееха във велико­лепно провинциално имение на няколко нива, построено на хълм, на акри и акри земя, с терасирана градина, терасиран покрив и с басейн. Имението гледаше към дълга, пищна до­лина с река, която течеше в подножието й, и с извисяващи се в далечината планини.

От покрива се виждаше само този обширен пейзаж, кой­то, изглежда, се простираше надлъж и нашир, мили наред, и с невъоръжено око можеха да се забележат само още някол­ко къщи. Когато Боб ни отведе на покрива, за да ни покаже гледката, скоро след като пристигнахме, бях омагьосана.

- Искам да живея тук - прошепнах аз на Джак.- Тук? - каза той.- На място като това - казах аз. - Само ти и аз, заобико­

лени от тази красота.- Предполагам, че тогава трябва доста да се постарая да

стана като Боб, нали? - усмихна се той.Не се и съмнявах, че ще успее, и исках да бъда до него,

когато това станеше.- Това място е невероятно - добавих аз. - Знаех, че Боб

е богат, но не подозирах, че е чак толкова богат.- Той е добър в работата си - каза Джак. - Един от най-

добрите. Адвокат е на петролни компании.Тогава за първи път се срещнах лице в лице с Боб.Преди това го бях виждала само на онези снимки от

гигантските предизборни плакати в офиса му. Плакати, ко­ито приличаха на реклама за някакъв хигиенен продукт.

172

Пипнати до съвършенство. На тях Боб изглеждаше соли­ден, привлекателен и лъскав - като Марлборо мен, който рекламира паста за зъби, но това бе само имидж, защото на живо изобщо не беше такъв. Беше толкова скован, че бе ня­как странно; освен това бе и леко тромав, от което ми стана малко по-симпатичен.

Джена бе типичната южняшка красавица с нежна граци­озност и поведение, което можеше да бъде продукт единстве­но на елитното частно образование. Тя приличаше на реликва от блясъка на шейсетте години - русата й коса бе оформена в прическа а ла Джаки Кенеди, сякаш тя никога не бе излизала от мода. Носеше тюркоазен костюм с панталон като онези, с които почти винаги може да видите Хилари Клинтън, и це­лият й вид бе едновременно уникален и стилен.

Преди обяд Боб и Джак седнаха на дивана, за да си по­говорят по мъжки за политика и за състоянието на света. Аз разглеждах снимките, подредени на лавицата над ками­ната, и вниманието ми бе привлечено от една черно-бяла снимка на Джена.

Навярно бе на моята възраст, когато е била направена снимката. Приличаше на Ингрид Бергман в „Пътуване до Италия“. Толкова красива, толкова изтънчена. Но очите й ми направиха най-голямо впечатление, защото бяха напра­во хипнотизиращи, изпълнени с копнеж и топлина.

- Какви красиви очи! - възкликнах на глас и взех сним­ката в ръка. Казах го по-скоро на себе си, не очаквах, че Джена ще се окаже зад мен точно в този момент.

- О, благодаря ти - каза тя. - Боб винаги ми казва, че именно очите ми са откраднали сърцето му и е трябвало да се ожени за мен, за да си го вземе обратно.

Докато говореше, я погледнах в очите и осъзнах, че те вече не бяха същите. Очите на тази по-възрастна Джена бя­ха мътни, сякаш бе вземала прекалено дълго и прекалено много лекарства, предписани от личния й лекар, а устните й бяха превити в ъгълчетата, както се извива пиронът, ко­гато си се опитал да го заковеш на стената, но той се е пре- гънал по средата.

Зачудих се какво бе прегънало така Джена, че да се про­мени толкова много. Гледах я сега и тя ми се струваше леко

173

налудничава, някак изгубена. Но трябваше да призная, че добре го прикриваше.

Джак не виждаше нищо от това, не забелязваше леките пукнатини. Не бе готов да погледне отвъд фасадата на Боб и Джена. Прекалено бе запленен от магията на Боб.

Джак бе умен, възприемчив млад мъж. Но понякога ме отчайваше. Не че не можеше да вижда истинската същност на хората. Просто не желаеше да го прави. Имаше нужда да вярва в тях, за да укрепи представата за самия себе си и за мястото си в света. В очите на Джак Боб не би могъл да стори нищо лошо.

Сега, когато ги виждах заедно един до друг, оставах с впечатлението, че Боб възприема Джак по подобен начин, като млад човек с голям потенциал и страхотно бъдеще пред себе си. Преструвах се, че не слушам разговора им, но чух Боб да казва на Джак: „Ти си също като мен, поне ка­къвто бях някога. Ако успеем да изминем този път заедно и стигнем до върха, ще намеря подходящо място за теб“. Пос­тави бащински ръка на рамото на Джак. И тогава осъзнах нещо друго, гледайки ги седнали заедно - че Боб възприе­маше Джак като сина, когото никога не бе имал.

Боб и Джена нямаха свои деца, което бе странно, за­щото не можех да се сетя за политик без деца. Дори онези, които все още не бяха разкрили публично, че са гейове и в крайна сметка ги хващаха със свалени до глезените пан­талони и посинени задници в офисите им на Капитолия в компанията на някое сексипарче, забърсано в поредния гей бар и после назначено за личен секретар, нарушавайки пра­вилата. Дори тези типове имаха жени и деца у дома.

Боб и Джена нямаха деца, но имаха куче. Някакъв вид териер. И го бяха нарекли с името на детето, което така и не им се бе родило. Казваше се Себастиан. И се отнасяха с него като със свое дете. Тъй като това бе специален случай и имаха гости, Джена бе облякла Себастиан с кучешки смо­кинг и папийонка.

Някои хора си падат по котките, други по кучетата. Аз съм и двете. Обичам кучета. Но не и малките. И определено не си падах по това малко кученце.

174

Това куче сигурно си мислеше, че е сладко. Но не беше. Беше вманиачено, отчаяно търсещо внимание комплексар- че. Имаше си любима играчка - пластмасово куче. От съ­щата порода, със същия цвят на козината, само че по-малко. Като реплика на самото него, направена като анимационен герой. Пластмасово куче, което писукаше. И любимото за­нимание на Себастиан бе да се размотава из къщата, ся­каш е негова, влачейки пластмасовото си куче в уста, като го хапеше от време на време, за да писука. После идваше при мен, пускаше покритата с лига своя версия в краката ми и чакаше да я вдигна и да му я подхвърля. Правех го и след десет секунди кучето се връщаше при мен за още иг­ра. Пластмасовата играчка бе отново в краката ми, още по- олигавена.

Боб и Джак все още бяха потънали в оживен разговор, Джена бе в кухнята, а аз бях оставена да се занимавам с това тъпо куче и пластмасовия му двойник. След три или четири подобни разигравания ми писна ужасно. Играчката вече бе просто кълбо с лиги и пластмаса отвътре и нямах никакво намерение да я вдигам. За щастие в този момент Джена ни повика за обяда.

Седяхме на красива антична дъбова маса с крака ка­то лъвски лапи. Беше прекалено голяма за четирима души. Боб седеше в единия край, Джена в другия, а ние с Джак бяхме настанени един срещу друг по средата и имах чув­ството, че помежду ни бе зейнала бездна.

Масата бе сервирана с китайски порцеланов сервиз и сребърни прибори, които бяха в семейството на Боб от по­коления. Предстоеше ни угощение с традиционния обяд за Деня на Колумб, който Джена бе приготвила. Солена трес­ка, сардини, аншоа, ориз и фасул. Дори не знаех, че има тра- диционна храна за Деня на Колумб освен кюфтета и спаге­ти, но очевидно имаше - храната на рибарите, по начина, по който са яли на кораба „Санта Мария“.

Боб каза молитвата със събрани пред себе си ръце и сведена глава. Аз също бях свела глава, но надзъртах през дланите си, както правиш като дете, когато на масата въз­растните казват молитвата, а ти не разбираш напълно как­во става и ти е любопитно какво правят другите. Това е

175

навик, от който така и не отвикнах. Да се преструвам, че казвам молитвата.

Семейството ми са католици и не е като да нямам го­лям опит в това, но винаги ми бе изглеждало като изма­ма. Свеждах глава и мърморех думите, за да не се чувствам много лоша, но поглеждах към другите на масата, за да ви­дя дали и те не правеха същото. Брат ми винаги примерно повтаряше думите на молитвата. Но по-голямата ми сестра бе точно като мен, бунтарка, и докато всички останали бла­годаряха на Господ, ние се състезавахме коя от двете може да изплези езика си по-напред и да го задържи по-дълго, без да я забележат. А по-късно, когато бяхме достатъчно голе­ми, за да разберем смисъла на това, пак продължавахме да се сочим с пръст.

Вдигнах глава и се огледах. Боб казваше молитвата та­ка, както говореше в онези предизборни клипове по телеви­зията. Джена бе свела смирено глава, очите й бяха стиснати и имаше странно болезнено изражение, докато повтаряше думите след съпруга си. И Джак - той правеше същото като мен и когато очите ни се срещнаха през масата, се ухили.

Докато обядвахме, кучето, което вече бе нахранено, се влачеше наоколо с пискливата си играчка в уста, спираше при всеки от нас, пускаше играчката си и поглеждаше с оч­акване някой да си поиграе с него. Когато човекът, при кого­то се бе спрял, не проявеше интерес, то се преместваше при следващия. В някакъв момент реши, че не получава внима­нието, което заслужава, и играчката няма желания ефект.

Затова това куче Себастиан се изака в края на трапеза­рията. Остави идеално малко лайно в средата на красивия марокански килим, което изглеждаше почти като част от дизайна му и бе на практика незабележимо.

Това бе идеята на кучето за нещо готино и сладко. Ос­тавянето на лайно в средата на стаята като вмъкване в раз­говора. Като кучешки маркиз Дьо Сад. Изсра се, без да вди­гне много шум, без да направи сцена, докато ние си ядяхме - Джак и Боб, Джена и аз, на около метър и половина от него, и никой от нас не забеляза. Не и докато Боб не стана да ни сипе питиета и стъпи право върху него, подхлъзна се като на бананова кора и падна по задник. Беше толкова

176

комично, че за малко да избухна в истеричен смях, но Боб изпадна в такава ярост, че Джена трябваше да го отведе в друга част на къщата, за да го успокои. Оставиха ни с Джак да довършим сами обяда си, като се чувствахме много не­ловко и смутени, сякаш бяхме видели част от Боб, която не се предполагаше да се разкрива пред чужди очи. Най-на­края Джена се върна.

- Боб остана да си почине - каза тя и обясни, че кампа­нията направо е изцедила силите му. Нервите му били об­тегнати до крайност, защото се раздавал целият. - Обикно­вено изобщо не е такъв - извини се тя.

Не видяхме Боб до рано вечерта, когато той и Джена се появиха готови за излизане - имаха ангажимент, благотво­рително набиране на средства, на което Боб реши, че може да отиде без Джак. С Джак останахме сами и прекарахме целия следобед на покрива, мързелувайки и наслаждавай­ки се на гледката. В някакъв момент той се наведе към мен и ми прошепна:

- Боб и Джена излязоха.Усмихнах се и го погледнах, сякаш питах: и какво имаш

предвид?Но вече знаех точно какво имаше предвид. Щяхме да

обиколим къщата и да се държим, като че ли е наша. Щя­хме да направим точно това, което всяка млада двойка би направила, оставена сама в къщата на непознат...

Джак наистина ме изненада и не можех да разбера как­во го прихваща, защото той не просто се държеше страхот- но, той пръв започваше да измисля разни неща. Само преди дни бяхме на практика разделени, а и преди това седмици наред не бях успявала да възбудя интереса му, а внезапно сякаш бе станал нов човек. Беше като първия път, когато бяхме заедно и се чукахме като зайци навсякъде и винаги щом имахме възможност. Не че Джак не правеше охотно секс, но спонтанността не бе силната му страна. Предпочи­таше да бъде организиран, харесваше му да има план - дори когато ставаше дума за таен секс в къщата на шефа му. Най- добре беше някой друг да вземе решение за подобно нещо вместо него, аз например. Но сега бе различно.

177

Помахахме на Боб и Джена, докато те потегляха от алеята си с колата на Боб, отлично поддържан черешово- червен кадилак „Девил“ - какъв друг да бе. Тъкмо завиваха към пътя, когато Джена ни махна и надвика шума на дви­гателя.

- Бъдете добри деца и не разбивайте къщата!Нямаше си и представа какво щяхме да правим.Гледахме ги как се скриват от очите ни и в мига, в кой­

то изчезнаха, Джак се обърна и се затича из къщата, събли­чайки дрехите си в движение. Последни останаха боксер- ките му, които той хвърли точно на ръба на басейна, преди да скочи вътре.

Отървах се от кучето, като метнах писукащата играчка в гаража и затворих вратата след него, когато то се втурна вътре. Май го направих само за да се погавря с тъпия Се- бастиан, да му покажа, че не е нито толкова умно, нито тол­кова сладко, колкото си мислеше. Докато се отдалечавах, го чух как скимтеше.

Стигах до басейна и видях, че Джак вече плуваше вътре. Бе приятна топла вечер, слънцето скоро щеше да залезе. Ко­сата му бе мокра, лицето му искреше, той изглеждаше кра­сив и щастлив и нямах търпение да се присъединя към него.

Започнах да събличам дрехите си, но явно не бях доста- тъчно бърза, защото Джак се провикна:

- Хайде, какво чакаш? Страхотно е!Отидох до дъската за скачане, застанах на ръба й и се

опитах да запазя равновесие, като усещах, че трамплинът поддаваше под тежестта ми. Все още бях по сутиен и бики­ни, защото исках да го подразня и да ги сваля бавно, пред очите му. Започнах да разкопчавам сутиена си, но после ре­ших, че ще сваля първо бикините си, после пак промених решението си и посегнах към сутиена. Докато го правех, получих дежа вю.

Всеки път, когато ми се случва, е като мистично изживя­ване. Сякаш внезапно и необяснимо си спомням сън, който е проектирал целия ми живот още преди да съм го изживя­ла. Сякаш преградата между сънищата и реалния ми живот е паднала и мога едновременно да видя какво се случва и от двете страни на огледалото. Истинският ми живот ми се

178

струва като сън, а сънят - абсолютно реален. И имам чув­ството, че съм открила някаква фундаментална тайна за ре­алността, която никой преди това не е осъзнавал. После, съ­що толкова бързо, колкото се е появило, усещането изчезва и аз оставам с ужасно и дразнещо чувство в стомаха, без да мога да разбера как и защо дори се чувствам така.

Този път обаче не бе спомен, а сцена от филм. Аз бях Сибил Шепърд в дебютния си филм „Последната кинопро­жекция“ (1971) и докато всички ме наблюдаваха, се готвех за скок в басейна на купона, преодолявайки срама си, като превръщах голотата си в жесток спорт.

Не че имах от какво да се срамувам, защото най-близ­ките съседи на Боб и Джена бяха от другата страна на доли­ната. Трябваше да насочат бинокли към нас, за да ни видят. Но просто имаше нещо в това да си гола на открито, което винаги съм намирала за притеснително. Гола на публично място, да, няма проблем. Нямах нищо против да ме гледат хора. Но очите, които не виждах - те ме подлудяваха.

И също като Сибил Шепърд в крайна сметка зарязах всякакви задръжки, хвърлих бикините и се гмурнах. Ко­гато студената вода обви кожата ми, забравих всичките си глупави страхове. Отворих очите си, видях тялото на Джак да се рее под водата и доплувах до него. Джак бе тяло без глава. Слънчевите лъчи, които се отразяваха в повърхност­та на басейна, танцуваха по торса му. И докато пореше во­дата, пенисът и топките му висяха надолу и се поклащаха, сякаш той се намираше сред нулева гравитация.

Посегнах се да грабна члена му и той явно ме видя, за­щото се отдръпна, обърна се по гръб и зарита с крака вода­та. Не спря, докато не стигна другата страна и после се об­легна с ръце на ръба на басейна. Излязох на повърхността, за да си поема въздух, и Джак изглеждаше много доволен от себе си, че е успял да ме изиграе.

Поставих ръце на раменете му и го целунах по устните. Те бяха топли, а моите - студени и останахме така известно време, защото усещането бе много приятно. После се отър­ках в него. Заклатих се нагоре и надолу с цялото си тяло, така че водата от басейна се разплиска край нас и ни заля.

179

Плъзнах се надолу, слабините ми докосваха неговите и върхът на пениса му се настани в окосмението на венериния ми хълм. Когато усетих, че се е надървил достатъчно - кое­то не му отне много време - се протегнах, сграбчих члена му и казах:

- Сега вече те хванах.Той се разсмя.Погладих члена му с ръка няколко пъти, после си поех

дълбоко въздух и напълних толкова силно дробовете си, че имах чувството, че ще се пръснат. Джак ме погледна изне­надано, сякаш питаше: Какво правиш? А аз потопих глава под водата, все още държейки члена му.

Опитвали ли сте се да духате под вода? Не е лесно, но същевременно е невероятно. Отворих уста, за да поема чле­на на Джак, и от нея излязоха балончета въздух. Наблюда­вах как едно малко балонче бавно се плъзна по него и се на­стани в гъсталака на космите му. Обвих с устни главичката на пениса му колкото можех по-бързо, за да не се напълни устата ми с вода, и засмуках.

Сега вече всичко се случваше като на забавен кадър.Косата ми се рееше край мен като водорасли и се уви

около главата ми, сякаш бе шал, така че не виждах Джак, а само усещах студения му твърд член, докато го смучех в горещата си уста.

С едната си ръка подръпвах основата на пениса му, а с другата се подпирах на гърдите му, за да не изплувам на­горе. Той посегна надолу, за да погали гърдите ми, и те се разлюляха под водата. После Джак стисна зърната им, за­държа ги и нежно ги повдигна към себе си. Усетих лекото подръпване на гърдите си, докато те променяха центъра на гравитацията си и нежното полюшване напред и назад, ка­то на завързана за кея малка лодка, докато останалата част от тялото ми продължаваше да се занимава с члена му.

Чувствах се толкова добре и в безопасност там долу, че нямах желание това да свърши, макар да усещах, че кисло­родът в дробовете ми намалява и главата ми започва да се замайва.

Засмуквах члена на Джак в устата си, поемах го всеки път малко по-дълбоко. Явно в един момент поех прекале­

180

но дълбоко, защото той се заби в задната част на гърлото ми и аз се задавих. От носа ми излязоха мехурчета. Водата изпълни устата ми. Изплувах на повърхността, кашляйки.

Когато дишането ми се успокои, двамата доплувахме до тесния край на басейна. Седнах на второто стъпало, горната част на тялото ми бе над водата, ръцете ми бяха подпрени на ръба на басейна. Джак нежно разтвори краката ми и започна да ме чука, бавно и силно, за да мога да виждам как влиза и излиза от мен. Докато го правеше, водата се плискаше върху гърдите ми. Притисках краката си силно около гърба му, за да му покажа, че исках да прониква в мен още по-дълбоко.

Слънцето се скри зад хълмовете и хвърляше яркото си оранжево сияние по небето. Чувах само вечерната песен на птиците в дърветата, водата, плискаща се отстрани на ба­сейна, моите стенания и пъшкането на Джак.

Беше идеално, от онези мигове, в които времето спира. Всичките ни проблеми се разтвориха във въздуха. Нежела­нието на Джак да прави секс с мен, бариерата помежду ни. Искаше ми се нещата между нас да останат завинаги така.

Излязохме от водата и се отправихме към къщата, все още мокри и разгорещени от страст. След като влязохме вътре, взех овчата кожа от спалнята, в която ни бе настани­ла Джена, и я поставих пред камината, докато Джак разпал­ваше огъня в нея, за да се изсушим.

Седяхме един до друг пред огъня, с кръстосани крака, и ми се стори, че е точното време за нещо романтично. За­това се обърнах към Джак и му казах:

- Искам да ме чукаш отзад.Да, знам, не звучи особено романтично, но ако бяхте

с нас там, щяхте да разберете, че в този момент и двамата го чувствахме така. Точно там, точно тогава, не можех да се сетя за нещо по-интимно от това да правя анален секс с приятеля си пред бумтящия огън.

Казах го директно, защото не можех да измисля и нищо по-ефектно и по-перверзно от това, когато се сещам за този уикенд, да си спомня, че сме правили анален секс в къща­та на Боб Девил. Това наистина ли се бе случило, щях да се питам тогава?

181

Казах го решително, защото усещах, че Джак е в настро­ение, и исках да видя колко далече мога да го тласна, мога ли да го накарам да направи нещо, за което не бе изявявал желание сам. Не там, не тогава, не и след милион години.

Не че на него не му харесваше да ме чука отзад. Знаех, че му харесва. Най-вече, защото бе нещо, което не му позво­лявах да прави постоянно - не исках да свиква. Исках да бъ­де нещо специално. Като яденето на трюфели, стриди или хайвер. Ако ги ядеш постоянно, ще изгубиш тръпката към тях. Няма да ги възприемаш като нещо луксозно. Чукането в гъза е луксозната храна на луксозните секспози.

Смятам, че природата ни е дала - и на мъжете, и на же­ните - определен брой дупки с конкретна причина. За да пъхаме и вадим неща от тях. И възнамерявам да ги употре­бя всичките, защото в противен случай няма да се възполз­вам правилно от тялото си, а това би било ужасна загуба.

Имаше само един малък липсващ детайл в сценария, който планирах за мен и Джак.

Лубрикант.Няма по-възпитан начин да го кажа.Членът на Джак бе прекалено голям за моя задник.Лубрикантът не бе просто проява на каприз, а на край­

на необходимост.Нека да го обясня така.Знаете как става. Излизате на пазар за обувки и в един

момент се влюбвате в някой конкретен чифт, от определен модел, със специален цвят. Те просто са идеални и чувства­те, че през цялото време са стояли в магазина и са чакали именно вас. Но продавачката идва и казва, че са продали последния чифт от вашия размер и сега им е останал само един, номер и половина по-малък.

Майната му на размера, вие сте решени да ги пробвате, защото просто трябва да имате тези обувки и няма да на­пуснете магазина без тях. Успявате да се напъхате до поло­вина без голямо усилие, но после кракът ви се запъва. По- бутвате още малко напред и си казвате, е, не са чак толкова малки. Щом сте стигнали дотук, ще напънете още, а и ко­жата ще се отпусне после. Ще се оформи около крака ви и обувките ще бъдат ваши.

182

Затова напъвате още и успявате да пъхнете крака с по­ловин сантиметър по-навътре, но сега вече е наистина бо­лезнено.

И независимо как помръдвате, от стъпалото ви тръгва болка, която се разпространява по целия ви крак и по цяло­то ви тяло. Проклинате се, че сте били толкова обсебени от алчност по едни тъпи обувки и сте пренебрегнали здравия разум, който през цялото време ви е казвал, че няма начин нещо толкова голямо да влезе в нещо толкова малко.

И ако не съм толкова разгонена и възбудена, чукането в задника е точно такова нещо за мен. Обувка, която не ми става. Не че не сме опитвали.

В нашия случай обаче обувката бе на другия крак, така да се каже. Джак бе стъпалото, а аз бях обувката. Анусът ми ме болеше толкова много и чувствах члена му толкова го­лям, че все едно се мъчеше да пъхне самото си стъпало вът­ре. Наистина болеше много! Обикновено той бе убеден, че в крайна сметка ще се пъхне, а аз - че няма да стане. Един­ственото нещо, което можех да направя, за да го убедя и не­го в това, бе да издавам спиращи кръвта писъци, сякаш то­ку-що ме бе пробол с нож. Тогава той го издърпваше. Бързо.

Сигурна съм, че има жени, които се наслаждават на болката, които възприемат това като изпитание за издръж­ливост. Анна вероятно щеше да издържи. Но не и аз.

Но сега бях твърдо решена да опитам пак. Исках Джак да ме чука в задника в къщата на Боб Девил, пред неговата камина, на овчата кожа. Струваше ми се толкова сладост- но погрешно и същевременно толкова правилно. Знаех как обичаше да го прави Джак и този път щях да следвам него­вите правила.

Спомних си, че Джена ми бе казала, че е добра в печи- вата, затова бях сигурна, че ще има мазнина за готвене. Ка­зах на Джак да отиде в кухнята и да потърси по шкафовете. Докато го нямаше, аз останах да лежа на кожата, взирах се в огъня и гледах как въглените блещукаха, хипнотизирана от пламъците.

Той се върна, носейки огромна четирикилограмова ку­тия „Криско“ - любимата мазнина на всички американски домакини, с огромна усмивка на лицето, сякаш възнамеря­

183

ваше да я използва цялата. Все едно смяташе да ме омаже отгоре додолу и да изпрати един футболен отбор да мине през задника ми. Казах му, о, добре, това е за теб и за арми­ята на целия китайски народ ли?

Той постави кутията на пода до нас, махна капака и заг­реба с двата си пръста обилно мазнина, вдигна ги пред мен, за да ги видя, и каза:

- Отвори широко.Застанах на колене и ръце, а той се наведе, разтвори бу­

зите на задника ми с една ръка и намаза дупката ми с маз­нината. Имах чувството, че ме маже със студена сметана, и анусът ми първо се сви от студа, после се отпусна отново, докато пръстите му мажеха и мачкаха около него, за да ме затоплят.

Протегнах се назад и започнах да дърпам нежно члена му, за да го възбудя. След като усетих, че се е надървил, раз­мазах малко от мазнината по него и пак подръпнах главич­ката му напред и назад, за да се покрие целият и двамата да бъдем еднакво мазни и хлъзгави.

Той застана зад мен, подпирайки се с една ръка на задни­ка ми, докато отъркваше омазания си член във вагината ми. После го плъзна вътре, без никакво затруднение или пречка. Влезе веднага в ритъм, движеше се с точността на бутало. Двете му ръце бяха обхванали задника ми. После ме придър­па по-надолу, а той се озова над мен, широко разкрачен.

Повдигнах задника си колкото можех повече и той ме чукаше толкова дълбоко и силно, че не можах да се въздър­жа и нададох болезнен стон, който отекна из цялата къща. И дори Себастиан го чу, защото започна да скимти от гара­жа. С кучето виехме едновременно, в унисон.

Палецът на Джак си играеше около ануса ми, докато той ме чукаше, размазваше мазнината и я пъхаше в дупка­та ми, мачкаше я, разтягаше я и преди да се усетя, пръстът му се плъзна вътре целият, а аз се обвих около него, както Венерината мухоловка поглъща плячката си.

Палецът му работеше в ануса ми като ключ в ключал­ка, която не се отваряше. Усещах как се въртеше, отново и отново. Въртеше се само в една посока, по часовниковата

184

стрелка, сякаш някой навиваше сложен механизъм и този механизъм бях аз.

Бях готова да мина на следващото ниво, затова обърнах глава, очите ни се срещнаха и аз му казах:

- Искам да ме чукаш в задника, Джак. Шибай ме силно.Той излезе от вагината ми и ме плясна няколко пъти с

члена си, после размаза мазнината и влагалищните ми со­кове по него, за да може да го вкара в малката ми тясна дуп­ка. Постави ръка на задника ми, за да бъде стабилен, докато притискаше главичката му в ануса ми. Той се сви в очаква­не. Главичката на члена му ми се стори ужасно голяма, до­като проникваше в дупката ми. Изпъшках силно.

Мазният му пенис беше голям и твърд и се движеше бавно все по-надълбоко и надълбоко.

- Добре ли му е в задника ми? - попитах аз.- О, да, добре му - простена той. - Толкова е тясно...- Искам да чукаш моята малка, стегната дупка - казах

аз. - Искам големия ти кур вътре в задника ми.Джак изпъшка от удоволствие, докато бавно го пъха­

ше целия в мен и започна да блъска и да движи бедрата си. Джак танцуваше по задника ми и усещането бе страхот- но. И това не бе смешен патешки танц. Или някакво весело кълчене. Беше истински рокендрол.

Ръцете му стиснаха силно раменете ми, за да може да прониква в мен с мощни тласъци, сякаш ме заковаваше с чук. Влажните му топки се удряха силно във вагината ми.

Беше толкова хубаво. Анусът ми се разтягаше и опъва­ше и бе чукан, и блъскан от дебелия му, месест кур. Имах чувството, че ще свърша всеки миг. Имах чувството, че ще избухна отвътре.

Казах му, че ще свърша. Джак, свършвам.И докато го казвах, тялото ми се сгърчи под неговото и

аз започнах да вия от наслада.- Искам да свършиш в задника ми, Джак. Искам да усе­

тя спермата ти да се стича в него.Мръсното говорене явно имаше ефект, защото усетих,

че и той почва да диша по-тежко. Чух го да стене, знакът, че скоро ще свърши. Заби члена си навътре с последен тласък и стреля, спермата му експлодира в ануса ми и усетих как

185

ме изпълва отвътре. После Джак бавно извади члена си и гъстата му, бяла сперма закапа по дупката ми и потече на­долу към влагалището ми.

Лежахме пред камината на меката кожа, ръцете му бяха обвити около мен.

Мислех си, не може да бъде по-хубаво от това. Аз, Джак, истински жив огън, секс и сметанов пай.

Идеалният край на един идеален уикенд.

! 86

19

Гледам се на снимка, която виси над леглото. Снимка на мен, каквато бях преди. Почти не се разпознавам. Имам чувството, че сънувам, но очите ми са широко отворени.

Гола съм. Мидени черупки са полепнали по зърната на гърдите ми, а пубисът ми е покрит от голяма черупка на стрида. Кълбести облаци се носят над главата ми като вълни. Вълни се носят над главата ми като пясъчни дюни, следващи полъха на вятъра.

Разхождам се по плажа. Мидените черупки хрущят под краката ми. Независимо колко внимавам, независимо колко леко се старая да стъпвам, те хрущят и се чупят. Поглеждам надолу и виждам, че не са черупки, а кости.

Ходя по плаж от кости. Усещам соления вкус на възду­ха по езика си. Мога да различа острите ръбове на костите, които се забиват в плътта на стъпалата ми.

Плажът е неравен и стъпвам колебливо, сякаш вървя по изпочупени павета с обувки на много високи токчета. Ходя, докато стигам до крайбрежна алея, пълна с млади двойки, сияещи от любов. Всички вървят в една посока, а аз съм срещу тях. Ходя гола сред тях. Всички ме зяпат, когато се разминаваме, и се чувствам унизена. Но продължавам да вървя с високо вдигната глава. Вървя към края на алеята, където няколко голи мъже с карнавални маски стоят в ре­дица покрай парапета, галейки членовете си. Чакат ме да дойда. Не искам да ги разочаровам. Отпускам се на земята на ръце и колене, навирвам задника си и го поклащам, за да им покажа, че съм готова.

Първият приближава. Поставя ръце на бедрата ми, на­вежда се до моето ниво и пъха члена си дълбоко във влага­лището ми, до края, после бавно го изважда, поиграва си с него до дупката на ануса ми, подготвя се да проникне в мен отново. Започва да ме чука с дълги, силни тласъци. Топките

187

му се блъскат в клитора ми и усещането е толкова страхот- но, че почвам да стена и забивам нокти в земята.

Джак върви по алеята ръка за ръка с Анна. Не ме забе­лязва. Минава точно покрай мен, покрай мъжете, които га­лят членовете си в очакване да дойде техният ред да ме чу­кат. Спира може би на около десет метра от мен и се обляга на парапета. Анна коленичи пред него, разкопчава панта­лоните му, пъха ръка вътре и изважда неговия член. Държи го с пръсти в основата, после палецът й погалва главичката му, както бих го направила и аз, облизва го, както бих го об­лизала и аз, обвива устните си около него и бавно го поема в устата си. Анна смуче члена на Джак, както бих го прави­ла и аз. Поглеждам познатия твърд пенис в устата на Анна и си представям, че е във вагината ми.

Искам Джак да вдигне глава и да ме види. Да види как ме чукат, кучешката, непознати с карнавални маски. Искам Джак да знае, че си представям как той е вътре в мен.

Искам и той, като мъжа от сънищата ми, да ме приеме такава, каквато съм. За да можем да бъдем заедно.

Събудих се внезапно, като от ужасен кошмар. Джак ле­жеше до мен в леглото. Сграбчих го, обвих ръце около него, вслушах се в тихото му сумтене и усетих топлината на тя­лото му, отъркващо се в моето. Чувствах се в безопасност, сигурна и желана. Но исках повече.

Спуснах ръцете си по гърдите му, надолу по корема и ги зарових в космите по слабините му, изпъвайки средния си пръст, за да погаля основата на пениса му. Милвах го внимателно, докато усетих, че почна да се надървя, после плъзнах ръката си по-надолу и стиснах месестия му, дебел и вече полутвърд член. Обвих с пръсти основата му, усе­щах как се втвърдява все повече между пръстите ми и по­сле членът му се надигна съвсем, готов за действие. Пуснах го, за да оближа дланта си; исках да е мека и достатъчно ов­лажнена от слюнката ми. Стиснах члена му отново. Движех ръката си нагоре-надолу по него, овлажнявах го с плюнката си и чувах как Джак стене, пробуден от своя сън, все още леко унесен.

Исках члена му вътре в мен. Исках го толкова силно, че не ми пукаше дали той бе в съзнание или не. Преметнах

188

крак през тялото му, почувствах как пенисът му се блъска в бедрото ми, повдигнах се и го яхнах. Поставих ръка на гърдите му, наместих се, погледнах надолу и видях, че е полуотворил очите си - тъкмо навреме, за да види как пак сграбчвам члена му и го изправям, за да се наместя по-доб­ре. Плъзнах се и бавно се нанизах на него. Джак издаде сън­ливо доволно стенание. Влагалището ми се отвори, <а да се напасне добре към масата, запълнила го цялото, като става­ше по-влажно с всеки сантиметър.

Джак вече се събуди напълно и се настани дълбоко в мен. Започна бавно да движи бедрата си. Членът му се мес­теше с тласъци навътре и навън. Следвах темпото му, яздех го, въртях бедрата си в съвършен ритъм с неговия, сякаш бяхме зъбци от един и същи механизъм. Наведох се напред, а той се намести по-стабилно на коленете си и изви гръб, за да ме чука по-силно. Погледнах и видях как дебелият му член влизаше и излизаше от топлото ми влажно котенце. Катеричка. Путка. В момента беше точно това, не мислех с по-възпитани думи за вагината си.

Казах:- Чукай ме, Джак. Чукай ме по-силно.И той го направи, заби чука си в мен яростно два пъ­

ти, за да ми покаже силата си, после подхвана един енер­гичен ритъм. Искаше да ми достави удоволствие. Просте­нах доволно, изричах задъхано името му, зарових глава във възглавницата и закрих лицето му с гърдите си. Прокарах пръсти през косата му и придърпах главата му по-силно към себе си, докато устните му търсеха да захапят зърното на едната ми гърда. Усетих как то настръхва и се втвърдява, докато Джак го смучеше, играеше си с езика си и го върте­ше в устата си. Ръцете му се пресегнаха и сграбчиха и двете ми гърди, стиснаха ги заедно една до друга, за да може да ги ближе и хапе едновременно и една след друга.

След като вкуси част от мен, апетитът му нарасна. Пог­лъщаше гърдите ми с уста, а членът му не спираше да се забива в мен. Почувствах, че ще свърша. И исках той да го разбере.

Казах му, че свършвам. Ето сега, сега.

189

Надигнах се, поставих ръката си на гърдите му и се тръснах силно върху члена му, защото исках да го усетя дълбоко в себе си, когато свърша.

Тръсках се, докато той навлезе целият в мен и топки­те му се притиснаха в задника ми. Дишането му се учести, Джак също започна да стене и знаех, че и той ще свърши. Затова се тръснах пак и пак и завъртях бедрата си. Той се местеше заедно с мен, дишаше заедно с мен и аз исках да го доведа до край.

- Свършвам, Джак... Ето, свършвам...Едва успях да произнеса думите, преди оргазмът да ме

залее.Стоварих се върху него, докато вълните на наслада

преминаваха през тялото ми, тазът ми се свиваше леко и се притискаше около мощното оръжие, доставило ми това удоволствие. Джак не можеше да издържа вече. Простена силно и продължително, докато изстрелваше спермата си в мен. Усетих как пенисът му се свива конвулсивно вътре, по­тръпва, после тялото му също се отпусна. Паднах с цялата си тежест върху него. Гърдите и на двама ни се повдигаха, докато се опитвахме да си поемем въздух.

Претърколих се настрани и легнах на една страна. Той също се обърна настрани, с лице към мен. Притиснах го към гърдите си. Лежахме там, изтощени и доволни. Вслуш­вах се в дишането му, чувах как се успокоява. След малко Джак заспа.

Лежах в леглото и си мислех. Къде бях, какво бях ви­дяла, как бях стигнала дотук. Осъзнах нещо, което винаги съм знаела, но досега бях приемала за даденост.

Фантазията е половината от секса.

190

20

Седях в залата, на обичайното си място, точно пред Маркъс, а той минаваше през сцената в „Шемет“, в която Джуди тъкмо бе разкрила тайната си на Скоти: че тя и Маде- лин, мъртвата блондинка, са били безумно влюбени в един и същи човек. С това разкритие тя пробужда Скоти от не­говата фантазия и го принуждава да се сблъсква с истината на реалността - че е бил погълнат от една илюзия. Маркъс коментираше последния кадър, когато Скоти е на върха на камбанарията, където някога е стояла Джуди/Маделин. Той е преодолял страха си от височини, надвесил се е над ръба и се взира в бездната. Взира се към мястото, където неговата мания я е довела; тялото й е разбито върху скалите.

Имах чувството, че сме коментирали този филм поне сто пъти, и все пак по някаква причина Маркъс се връщаше към него отново и отново. Той бе толкова обсебен от „Ше­мет“, че можеше да говори цял ден за него, във всяка лек­ция, и пак да намира какво ново и интересно нещо да каже. Мисля, че беше така, защото в „Шемет“ имаше всичко, ко­ето Маркъс обичаше във филмите. Всички фетиши и сексу­ални аномалии, които човек би искал да има или от които се нуждае. Вече познавах преподавателя ни малко по-доб­ре, благодарение на Анна, и разбирах тази му страст.

Сигурна бях и в още нещо. Че също като Скоти, Маркъс бе обсебен от платинени блондинки, от онези, които тлас­кат мъжете към самоунищожение. Бе вманиачен по Анна.

Предполагам, че тя влияеше много силно и на мен, за­щото бях започнала да се обличам като нея. Не просто като нея, а направо в нейните дрехи. Носех бялата й тениска с дълбоко деколте, от което се показваше сутиенът ми. Помо­лих Анна да ми я заеме, въпреки че не бях сигурна дали из­общо щеше да ми отива. Носех и нейния леопардов легингс и сандали с висок ток; видът ми бе от онзи тип, който каз-

191

ваше на мъжа: Готова съм да те изям. Дори Джак ме пог­ледна странно тази сутрин, когато се появих от спалнята ни, готова за излизане, защото никога не ме бе виждал така облечена. Когато ме погледна, се запитах дали увлечението ми по Маркъс не бе отишло прекалено далеч.

Седях си в залата и всичко ми се струваше гигантско прахосване на усилията, защото Маркъс напълно ме пре­небрегваше, както обикновено. Говореше за това как Скоти настоява Джуди да се облича като двойничката си, Маде- лин; същите дрехи, същата прическа и цвят на косата. Аз се обличах като Анна за Маркъс, но каквото и да правех, очевидно не вършеше работа и очевидно не го възбуждаше. Знаех, че си пада по блондинки, и се запитах дали не трябва да отида докрай и да се изруся, за да приличам още повече на Анна, без да съм нея. А виждах съвсем ясно, че Маркъс не бе възбуден, защото отново носеше кафявия си панталон.

Маркъс ни казваше, че всичко, което трябва да знаем за човека Хичкок, се съдържа във филмите, които е режиси­рал, и това ми напомни за онази фраза, че дрехите правят човека. Деконструирах значението на кафявите панталони на Маркъс - панталоните, които винаги носи, за да се опи­там да стигна до дъното на неговата същност и да разбера кой бе той в действителност. Чудех се дали това бе единственият чифт панталони, които имаше, или гардеробът му - когато не чакаше в него Анна - е като онзи на Мики Рурк в „Девет седмици и половина“, пълен с много бройки на един и същи костюм. Същата бяла памучна риза с английска права яка и същите панталони, тесни на слабините и на задника, ле­ко разкроени в крачолите. От онзи вид, които са излезли от мода в края на седемдесетте.

Чудех се дали обикаляше по икономичните магазини за дрехи втора употреба, за да търси точно същия стил, със същите мерки. Панталон, който ще държи пакета му стег­нат и същевременно ще го кара да изпъква ласкателно. Пос­ле реших, че щом Маркъс е успял да запази дрехите на май­ка си в идеално състояние толкова дълго, вероятно някога е купил панталоните си нови или почти нови.

Той беше някъде към средата или края на четирийсетте и когато човек пресметнеше - да, знам, може да е странно,

192

че се занимавах с математика по време на лекция по режи­сура, но бях обсебена от всички факти и числа, свързани с Маркъс, бях обсебена от сантиметрите и килограмите и всичко, което можеше да се измери по него - така че, когато сметнех, излизаше, че бе започнал да се облича така по вре­мето, когато го бе ударил пубертетът, на около дванайсет или тринайсет години.

Или може би няколко години по-късно, ако се е разви­вал по-бавно.

Тези панталони вероятно са били демоде още тогава. Затова реших, че вероятно бе привързан емоционално към тях по някаква причина. Може би баща му е носел такива панталони и когато той ги е облякъл за първи път, се е по­чувствал мъж, като баща си, и тогава е разбрал, че никога вече няма да поиска да носи друг модел.

Нямаше как да съм сигурна в това, но си мислех, че всеки, който имаше толкова очевиден едипов комплекс, и то толкова обсебващ като комплекса на Маркъс, сигурно е имал проблеми с бащината фигура - вероятно той е отсъст­вал от живота му в детството и емоционално, и физически. Беше ми жал за него, поиска ми се да го прегърна и нежно да прошепна в ухото му, че всичко ще бъде наред. Но това никога нямаше да се случи, защото Маркъс винаги изглеж­даше толкова сериозен и недостъпен в залата за лекции.

Седях там и го слушах, но постоянно поглеждах към вратата, защото очаквах Анна да дойде. Тя закъсняваше за часа, както винаги. Чаках вратата да се отвори и започнах наум да залагам кога точно Анна щеше да направи своето голямо влизане. Маркъс бе на четирийсет и третата мину­та и трийсет и втората секунда от едночасовата си лекция - той винаги успяваше да приключи лекциите си навреме, като заковаваше в секундата, в която биеше звънецът. Бе минал всички свързани с филма парафилии и сега се бе съ­средоточил върху фетишите.

Погледнах отново към часовника над вратата. Остава­ха пет минути до края, а Анна все още не бе дошла. Сигур­но искаше този път да направи гигантско впечатление, като влезе в последния възможен момент. Наистина възнамеря­ваше да вбеси Маркъс.

Вниманието ми бе напълно съсредоточено върху стрел­ките на часовника, които бързо вървяха към върха на часов­ника, и върху вратата, която очаквах да се открехне. Чувах гласа на Маркъс, но не осмислях това, което той казваше. Секундите се преследваха бясно. Тик-так. Напрежението бе непоносимо. Седях на ръба на стола си, както са прави­ли навярно зрителите, когато „Шемет“ е бил пуснат по ки­ната за първи път, и хората из цялата страна са гледали как Скоти преследва Джуди по стъпалата на онази камбанария, тласкайки я към смъртта й.

После звънецът звънна като мощна камбана. Не във филма, а в коридора. Лекцията бе свършила, а Анна не бе дошла. Не разбирах защо. Винаги закъсняваше, но нито веднъж не бе пропускала часа. Нито веднъж. Това бе толко­ва нетипично за нея, за образа й, ако беше героиня от филм.

Студентите започнаха да си събират нещата и да се из­мъкват бързо през вратата в мига, в който чуха звънеца, та­ка, както хората нямат търпение да станат от местата си, когато самолетът се приземи, още преди да е светнал сиг­налът за сваляне на коланите. Аз обаче останах там, където си бях, прикована на място, моливът ми бе допрян до листа на бележника ми, сякаш продължавах да си водя записки, докато всъщност там имаше само поредица от числа в гор­ния десен ъгъл, които помнех, че бях написала, но бях заб­равила напълно значението им. Чудех се защо Анна не бе дошла и къде ли можеше да е. Седях там и си мислех за то­ва, докато с Маркъс останахме единствените хора в огром- ната пуста зала.

Маркъс бавно триеше от бялата дъска думите, които обичаше да използва, за да илюстрира лекцията си, сякаш изтриваше всяка следа от сексуалните обсесии. Заличава­ше всички думи, които обичах да слушам как произнася.

Скопофилия, сексуална възбуда, получена от наблюда­ване на хора или събития.

Ретифизъм, фетиш за обувки от кожа.Трихофилия, сексуална възбуда от прекалено окосмя­

ване.Когато дъската бе абсолютно чиста, Маркъс се обърна

към бюрото си, събра бележките си и ги пъхна под мишни­

194

ца. Вдигна глава и ме погледна. Осъзнах, че това бе първият път, когато той наистина гледаше към мен. Първият път, в който погледите ни се срещаха и аз се взирах право в очи­те му. Внезапно се почувствах засрамена и притеснена, за­щото бях облечена в дрехите на Анна, които изобщо не ми отиваха.

Маркъс ме погледна с очакване и аз отговорих на без­мълвния му въпрос, че чакам Анна.

- Кого? - попита той.Не знаех дали ми се подиграва, но не можех да си пред­

ставя, че изобщо имаше някакво чувство за хумор. Беше прекалено напрегнат, прекалено интелектуален, прекале­но фокусиран в собствената си личност. И още нещо, свър­зано с него: нямаше никакъв начин да се определи какво чувства или какво мисли от тона на гласа му или от изра­жението на лицето му. Те не издаваха нищо. Толкова зат­ворен и загадъчен бе Маркъс и именно затова бях така об­себена от него.

- Русото момиче - казах аз - което седи зад мен. Анна.И внезапно изстрелях всичко, всичко, което тя ми бе

казала за него, защото бях ужасно изнервена, че седях там, пред Маркъс, и той разговаряше с мен, и аз разговарях с не­го. Казах му всичко, което знаех. За посещенията на Анна, за апартамента му, за гардероба, за дрехите на майка му.

Никога преди не бях разговаряла с него, не бяхме раз­меняли повече от една-две думи и сега исках той да знае, че аз знаех. Исках да знае, че съм наясно какъв извратеняк е и че нямам проблем с това. Не само че нямам проблем, но и го разбирам напълно. И защото го разбирах, двамата имах­ме нещо общо. И че ако той харесваше Анна, значи щеше да хареса и мен.

Той ме изслуша и не каза нито дума. Остави ме да гово­ря, остави ме да си изиграя ролята и не ме прекъсна. Бях в рая, защото наистина говорех с Маркъс, не просто го гледах и мечтаех за него, както обикновено. Сякаш ми бе дадена среща насаме с някакъв попидол, по когото си падах още от детството си, за когото бях фантазирала и водила въобра­жаеми разговори, пред чиято снимка бях мастурбирала. А сега той беше пред мен, бяхме само ние и двамата говорех­

ме, общувахме - поне така се чувствах, въпреки че за мо­мента говорех само аз - и всичко, което някога бях искала да му кажа, просто се изливаше от устата ми, без да можех да си поема дъх, и думите дори не излизаха в правилния ред. И когато бях сигурна, че съм казала всичко, не остана нищо и аз млъкнах.

Той ме погледна с онова странно изражение на лицето, което бе наполовина намръщване, наполовина усмивка. Не можех да отгатна дали бе ядосан, или развеселен. Погледна ме и каза:

- Наистина нямам представа за какво говорите.После събра бележките си и излезе в коридора, без да

каже и дума повече.Всички мои илюзии за Маркъс бяха разбити на парче­

та. Може би той изобщо не бе такъв, за какъвто го смятах. Може би Анна си бе измислила всичко, за да подхрани фан­тазиите ми за него. Бях ужасно объркана.

През цялото време смятах, че Маркъс е моята ахилесо­ва пета, моето слабо място.

Но бях грешала, толкова бях грешала.Не е бил Маркъс, а Анна.Анна бе моята ахилесова пета, фаталната блондинка,

която бях готова да следвам до края на земята.

*

Къде беше Анна? Внезапно осъзнах, че изобщо не я поз­навах. Знаех много малко за нея - коя бе тя, откъде беше. Знаех само това, което тя самата ми бе казвала.

Толкова много неща си казваме и правим, но колко са всъщност хората, които ни познават? Които са наясно с все­кидневието ни: къде ходим, с кого се срещаме, какво правим. Ако нещо се случи, ако внезапно изчезнем или ни отвлекат, кой ще знае къде да ни търси, кого да пита, на кого да се оба­ди? Приятелите ни - дори тези, които смятаме за най-близ­ки, онези, с които вярваме, че сме дълбоко свързани - едва ли ще са наясно с всичко. Семейството ни още по-малко.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се пани- кьосвах, защото й пишех есемеси и й звънях, но тя не отго­

196

варяше и не вдигаше телефона си. А това също не беше ти- пично за нея. Изглежда Анна бе изчезнала без следа. Сякаш никога не бе съществувала. Познавах само трима души, ко­ито можеха да докажат, че тя бе стъпвала по тази земя, че не си я бях измислила.

Маркъс.Бънди.Кубрик.По причини, които не разбирах, Маркъс бе отрекъл ин­

тимните си отношения с Анна и дори че я познава.Бънди се бе покрил от всички.Оставаше Кубрик.Дадох на шофьора на таксито адреса на „Фабриката за

чукане“ - поне доколкото успях да си го спомня, и му казах да кара възможно най-бързо. Той ме погледна с изражение, което казваше: Наистина ли искаш да отидем там? Никой не ходи там. Но аз го накарах да тръгва по-бързо и той сви рамене, пусна брояча и потегли, защото адресът се намира­ше далече, това бяха доста пари и по-добре той да ги вземе­ше, отколкото някой друг.

Стигнахме в района и всичко изглеждаше много по- различно, отколкото си го спомнях. Нищо не беше същото. И не защото сега бе светло. Просто не приличаше на също­то място. Помнех изоставени сгради, а те бяха пусти обвив­ки на къщи, които са били наполовина построени и заряза- ни. Накарах шофьора да спира три-четири пъти пред места, които ми се сториха познати, излизах и се оглеждах за гра­фитите, които бележеха постройката, в която се намираше „Фабриката за чукане“. Не открих нищо.

Търсех следи от знака - можеше да е бил заличен и бо­ядисан отгоре. Но не намерих и това. Стълбищата, слизащи под земята, ми изглеждаха еднакви, а не бях толкова смела да тръгна просто така, напосоки, с идеята, че ще попадна на правилната врата. Затова в крайна сметка се отказах от търсенето на „Фабриката за чукане“, сигурно отдавна се бе преместила другаде. Въпреки че не беше минало чак толко­ва много време.

„Фабриката за чукане“ бе изчезнала без следа, също ка­то Анна.

197

Оставаше ми само един вариант.Трябваше да намеря Бънди.Единственият човек, за когото ми хрумна, че може да

знае къде е Бънди, бе Сал, барманът от „Хляб и масло“.Когато таксито спря пред бара, щорите бяха спуснати.

Потропах силно по тях с дланта на ръката си. Кисел, сърдит глас, гласът на Сал, прогърмя отвътре.

- Затворено е.От краткото си общуване със Сал, когато бях тук ми­

налия път, знаех, че едва ли ще има смисъл да си разменям реплики с него през спуснатите капаци. Че той по-скоро ще ме наругае, отколкото да пожелае да ми помогне по какъвто и да било начин.

Затова потропах отново.- Ей, казах „затворено е“!Вече звучеше наистина много ядосано.Заблъсках пак, този път по-продължително, престру­

вайки се, че не съм го чула.Вратата се открехна и Сал надникна навън.- Какво, по дяволите, искаш, маце? Явно си глуха като

шибан прилеп. Не виждаш ли, че е затворено, мамка му?И още в този дух. Повече обиди и заплахи, отколкото

въпроси.- Бънди - казах аз. - Къде е Бънди?- Защо те интересува?- Търся една приятелка. Приятелка и на Бънди, Анна.- О, онази. Русата.Когато го каза, гласът му омекна, цялото му поведение

се промени. А аз си помислих, о, Анна, не си го направи­ла... Лицето на Сал отново се отдръпна в мрака и сякаш се разтвори във въздуха като Чеширския котарак от „Алиса“. После ръката му се протегна към мен.

Извадих банкнота от десет долара и я поставих на длан­та му. Той я дръпна рязко като някоя от машините в играл- на зала. Зачаках Сал да се появи, но вместо това ръката му отново се протегна към мен.

Помислих си, ама че алчно копеле. Сал бе от онези хо­ра, които ще се изплюят в питието ти, ако си им дал малък бакшиш. Не можех да си представя, че ще вляза отново в

198

бара му, но за всеки случай извадих още едни десет долара и с неохота ги поставих в ръката му. Тя се прибра обратно в дупката.

Пак зачаках Сал да излезе през вратата. Вместо това от­вътре се чу гласът му, който изрецитира адреса на Бънди. Повторих го наум, за да съм сигурна, че ще го запомня.

Той каза:- Предай на Блонди много поздрави от мен.Вратата се затръшна. Потръпнах.Вече наистина се боях за Анна. Къде беше тя? Един ден

бе тук, а на следващия нямаше никаква следа от нея. Сега трябваше да преглътна гордостта си. Трябваше да отида и да се срещна с Бънди.

Бънди не се изненада от посещението ми. Като че ли бе разочарован, че не бях дошла по-рано. За да може да разка­же на някого своята страна от историята.

- Нямам нищо общо с това. Кълна се, че не съм убил онези момичета.

Това бе първото, което ми каза в коридора, пред вратата на апартамента си, оглеждайки се предпазливо във всички посоки. Гласът му трепереше. Светът на Бънди се бе сру­тил и той бе развалина. Министерството на правосъдието бе конфискувало всичките имена на неговите домейни, бе затворило сайтовете - до последния - и бе възбудило феде­рално разследване по подозрения в сводничество и изнуд­ване. Средствата му за прехрана бяха изчезнали, репутаци­ята му бе разбита. Но аз не се интересувах от тези неща, исках само да знам какво бе станало с Анна.

- Бънди - казах аз. - Къде е Анна?Той не отговори, затова нямах избор и влязох в дома му.Апартаментът на Бънди бе място, което човек трябваше

да види, за да повярва, че е възможно да съществува. Той изкарваше много пари, но бе прекалено стиснат, за да харчи за нещо повече от малкото студио, в което винаги бе живял. Бе толкова задръстен с всякакви вещи, че едва се минаваше през вратата. Той ме побутна навътре и каза:

- Седни някъде.Огледах се наоколо. Не че нямаше къде да се седне -

както бе в апартамента на Маркъс според описанието на

199

Анна, но всичко бе покрито с разни неща. Дивидита, списа­ния, комикси, играчки, мръсно бельо. И още нещо. Апарта­ментът на Бънди наистина вонеше. Имаше подноси с полу- изядена храна, отворени кутии от пица с коричката, която бе напълно недокосната, сякаш бе ял само меката част на пицата, отвътре навън.

Не възнамерявах да се заседявам, даже изобщо не исках да бъда тук, затова казах:

- Няма проблем, ще постоя така.Облегнах се на стената и усетих как тя поддава под мен,

после осъзнах, че това изобщо не бе стена, а кула - от пода до тавана - от бели картонени кутии, в които се носи китай­ска храна за вкъщи.

Бе минало по-малко от седмица от излизането на ма­териала за Бънди в предаването на Форестър Саш, той се криеше тук от три или четири дни. Не би могъл да изяде толкова храна за това време. Освен ако притеснението не бе възбудило апетита му. Бънди си беше малко закръглен, та­ка че не можех да кажа дали е наддал на килограми. Той бе един от онези вечни тийнейджъри, които никога не се отър­вават от пубертетската си пухкавост, само дето тя става по- малко симпатична с възрастта.

Имаше купища бейзболни шапки все още с етикетите и кутии с маратонки, които явно никога не бе носил, дори не бяха отваряни. Бънди ми каза, че всеки ден обува нов чифт маратонки, после хвърля старите в боклука, сякаш бя­ха опаковка от бонбони. Каза ми, че това е единственото му изкушение. Но аз подозирах, че единствената причина ня­кой да обува нов чифт маратонки всеки ден е, защото кра­ката му вонят наистина ужасно.

Внезапно осъзнах защо тук миришеше толкова кош- марно. Не от гниещата пица и разлагащата се китайска хра­на. А от разлагащите се крака на Бънди. Това бе от онези миризми, които човек не може да прикрие, тя полепваше по всичко, като вонята от повръщано. В апартамента на Бънди миришеше толкова зле, че се опитах да дишам през устата си. Исках да се махна оттук възможно най-бързо, но Бънди бе твърдо решен да ми разкаже целия си живот, от начало­то до този момент. Дори от времето, преди да се бе родил.

200

От деня, в който родителите му бяха решили как да го на­рекат.

Бънди седеше на пода с подвити крака като капризно дете, което си играе с играчките си.

- Аз не съм лош човек - каза той. - Просто така са ме възпитали.

Докато го казваше, разсеяно пъхаше главата на гумена­та фигурка на Чубака в кутийка от енергийна напитка.

Апартаментът на Бънди бе пълен с играчки - плюшени и сексиграчки. За него те май бяха едно и също. Две плю­шени мечета бяха поставени на четири крака с лице едно към друго, с разшити шевове на задните лапи, за да може да бъде напъхано вътре едно дилдо. Имаше фигурка на Те- летъбис, която носеше маска на лицето си. Сякаш Бънди се бе опитал да обнови старите си притежания, но бе спрял до средата, някъде между юношеството и двайсетгодишния кретен, и в крайна сметка бе свършил като инфантилизи- ран, обсесивно-компулсивен маниак, сексуалиризащ всич­ко около себе си, което преди това е било невинно и чисто.

На стената имаше плакат в човешки ръст на Бритни Спиърс, с ръце на бедрата, облечена с дънкови панталонки и карирана риза с разкопчани копчета, сякаш се канеше да се разсъблече докрай. Под ризата имаше късо бяло потниче, ко­ето сякаш бе специално избрано, за да подчертава извивките на гърдите й, а изражението на лицето й бе от типа: Знаеш, че искаш да м е чукаш, но си помисли отново, приятел!

Това бе Бритни Спиърс в нейния пик, когато бе фанта­зията на всеки мъж; олицетворение на американската секси блондинка, която дразни мъжете, но никога не им пуска. От времето, когато все още не бе разбила милиони мъжки сърца, превръщайки се в гаджето психарка, което им се ще никога да не бяха срещали, пък какво остава да си вкарат оная работа в нея.

Бънди очевидно предпочиташе фантазията за Бритни пред истинската и бе направил някои промени, за да от­говаря тя по-пълно на идеала му за съвършената жена. Бе залепил по плаката изрезки от порносписания. Бритни Спиърс имаше вагина вместо устни, а от панталонките й се подаваше еректирал пенис. Не какъв да е пенис. Голям,

201

черен кур, който бе почти с размера на човешка глава. Заг­ледах се в подобрената генитално версия на Бритни и си помислих, о, горкото извратено копеле. Бънди бе като бол- но кученце. Огледах стаята, за да видя дали имаше и други подобни сексуални трансформации, но скоро се отказах, за­щото бе почти невъзможно да се открие каквото и да било сред всичките боклуци.

Бънди имаше и голяма колекция с фигурки от „Между­звездни войни“, подредени на лавицата над камината, но бяха само уукита. Явно не се интересуваше от нищо дру­го освен от уукита. Бънди ми каза, че винаги ги е обичал. Според него това имало нещо общо с факта, че харесвал и само жени с естествено, гъсто пубисно окосмение, които не се бръснели долу.

Според него причината да е толкова обсебен от свир­ките - „от получаването, не от даването“, както изрично ми подчерта той - е, че при тях нямало значение дали мацката е обръсната или не. Защото никога не стигал по-далече.

Оралната наслада му спестявала разочарованието от евентуалната липса на окосмение. Като резултат от всичко това обаче бил постоянно сексуално неудовлетворен.

Бънди ме засипа с подобни подробности, разказа ми це­лия си сексуален живот, описа ми всичките си недостатъци. Нямах желание да слушам повече. Исках да му кажа колко му бях бясна за получените пари след посещението си в Об­ществото на Жулиет.

- Ти ме измами - казах му аз.Бях наистина бясна, но се постарах да звуча равнодуш-

но. Не исках да му доставя удоволствието да види, че ме и извадил извън контрол.

- За какво говориш?- За парите от онзи купон.- Какъв купон?- В Обществото на Жулиет - отвърнах аз. Той се прес­

труваше умело, все едно не знаеше нищо.- Какво общество?Повторих.- Обществото на Жулиет, Бънди.

202

- Нямам представа за какво говориш - каза той. - Нико­га не плащам на момичетата. Аз съм този, който взема пари.

Бях объркана, но реших, че после ще се разберем. Тряб­ваше да стигна и до истинската цел на идването ми тук.

- Бънди, тревожа се сериозно за Анна. Къде е тя?- Не знам - каза пак той. - Кълна се, че не знам.Както ми се кълнеше, че не е убил онези момичета.- И с нея ли пробва същото? - попитах ядосано аз. -

Опита ли се да вземеш пари от нея?- Не бих направил подобно нещо с Анна. Никога не бих

й сторил нещо лошо. Обичам Анна. Винаги съм я искал, от­чаяно - сега той вече почти плачеше. - Дори не ми пукаше дали се бръсне или не.

Бънди ми разказа, че отдавна се опитвал да бъде с Ан­на, бил направил почти всичко, за да я впечатли. Тя била единствената жена, за която бил похарчил повече от десет долара - единствената освен майка му. Купувал й подаръ­ци, бижута. Но тя винаги го отблъсквала.

- Каза ми, че ме обича като брат, но предпочитала мъже пред момчета.

Бънди ме погледна с големи, тъжни очи, като че ли ис­каше да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но нямаше как­во да му кажа, защото разбирах какво бе имала предвид Анна. Той се бе вманиачил по нея само защото тя го бе от­блъснала и бе разбила сърцето му.

Бънди продължаваше да повтаря едно и също, като на­драскана плоча.

- Не съм я убил, не съм убил и онези момичета.- Вярвам ти, Бънди - казах аз и осъзнах, че наистина е

така. - Но имаш ли някаква представа, някакво предполо­жение къде може да е тя?

Той най-накрая се сети нещо.- Има един купон, на който тя със сигурност ще отиде.

Можеш да я намериш там.- Какъв купон? - попитах с подозрение аз.Но знаех, че какъвто и да беше отговорът му, щях да

отида там, защото нямах друг избор.

21

Вървях след смрачаване през градините на голяма ита­лианска вила - мястото на купона, споменат от Бънди; той ми бе уредил кола под наем дотук и ми бе казал, че може би, само може би ще намеря Анна тук. Това бе и вечерта преди изборите, така че имах доста свободно време, докато Джак работеше в офиса, където вероятно щеше и да оста­не да спи. Следвах пътека, която криволичеше из красива горичка, извиваше се и се изкачваше по леки склонове. Къ­дето и да се намирах, виждах извисяващата се на хълма ви­ла, осветена от пълната луна, разположена ниско в нощно- то небе, и същевременно наполовина засенчена от големия надвиснал кълбест облак, който просто си висеше над нея, защото въздухът бе прекалено застинал.

Имаше само една пътека - не се разделяше, нито се съ­бираше с други, но така и не срещнах друг човек, дори кога­то вече съвсем бях наближила къщата. Пътеката изглежда­ше абсолютно по един и същи начин навсякъде: обградена от пръст, с бордюр отстрани, зад който имаше гъсти храсти и дървета, с разпръснати между тях диви цветя и орхидеи с толкова искрящи и живи цветове, че сякаш светеха в тъм­ното. Пътеката бе осветена от странна светлина, чийто из­точник не се виждаше - онази полусветлина, коя!о оживява всичко. На няколко стъпки от пътеката тя просто се разтва­ряше в мрака и изчезваше.

Носех същата червена наметка, която бях облякла за първия купон „Широко затворени очи“, и бях с ниски чер­ни обувки тип пантофка. Чувствах се като Червената шап­чица, запътила се към къщата на баба си. Тишината, непод­вижността на всичко наоколо, уединеността на мястото и тъмнината направо ми изкарваха акъла. Вървях възможно най-бързо и се молех крайната ми цел да се появи зад всеки следващ завой. Но това все не ставаше.

204

Бързах по тази пътека, в мрака, запътила се неизвестно накъде и в главата ми се въртяха само две мисли, отново и отново, първо едната и после другата.

Какво правя тук?Да му го начукам на Бънди.Не можех да измисля достатъчно цветисти псувни по

негов адрес, защото знаех, че подлецът ми бе извъртял по­редния номер, но трябваше да намеря Анна и явно това бе единственият начин. Проклинах деня, в който се бе родил, родителите му, тъпите му татуировки, грозния му пенис и вонящите му крака. Не можех да заглуша гласа в главата си, той ставаше все по-оглушителен и постоянен и трябва­ше да проверя по някакъв начин дали не говорех тези неща на глас. Не че наоколо имаше кой да ме чуе. Въпреки цялото циклене в главата си, все пак накрая стигах винаги до един и същи отговор.

Анна.Тук бях, за да намеря Анна. Трябваше да намеря Анна.Тази мисъл укрепи решителността ми да стигна целта

си и аз ускорих крачка.Толкова се бях унесла в мислите си, че забравих къде

съм и в мен остана само нервността и страха от това са- мотно ходене в мрака, защото въпреки че не виждах никого наоколо, имаше множество звуци, които чувах. Звуците на природата, които изпълват въздуха, когато вървите из гора, макар да не чувате кой ги издава. Само че аз не чувах зву­ка на гора, а шепота на секса, тихите стенания на чукащите се, звуците на необуздана наслада. Смях, кикот, пъшкане и охкане. Плясък, допир на кожа в кожа. Когато погледнех в мрака, встрани от пътеката, понякога ми се струваше, че виждам преплетени крайници сред храстите, полегна­ли върху тревата тела, задници, подаващи се сред клоните, фигури, търкалящи се по земята. Мястото беше като Едем, райската градина, преди изгонването на Адам и Ева оттам, когато сексът и природата са били едно цяло, първично, плътско и диво. Изкушението бе навсякъде около мен.

Въпреки че изглеждаше, че се движа към къщата, не можех да съм сигурна накъде ме водеше пътеката, защо­то понякога тя завиваше почти на обратно или се извива­

205

ше в поредица от зигзагообразни завои. Съвсем скоро загу­бих ориентация и нямах идея дали вървя напред, или назад, дали се изкачвам, или слизам. Но продължавах да виждам високата, украсена с орнаменти кула на вилата, нещо като фар, която бележеше пътя ми.

Имах чувството, че вървя в началния кадър на „Граж­данинът Кейн“; онези прочути първи кадри, които започ­ват толкова зловещо със знака „Не преминавай“, висящ на оградата. После следва по-дълъг, бавен общ план над още огради, парапети, врати и балюстради - всяка по-украсе- на, по-солидна, по-злокобна от предишната - и серия бавни кадри на руините на Ксанаду, монументалната лудост, по­строена от Кейн, за да отпразнува своето богатство - стро­гото готическо имение, доминиращо фона като надгробен камък.

Мислех за тези прегради и порти като за граници, кои­то бях изградила около себе си, онези, които бях издигна­ла в детството и юношеството си, за да се защитя от реал­ността. Толкова бях потънала в собствения си свят, че дори бях забравила, че тези невидими съоръжения бяха там, и вместо да ме защитават, те просто препречваха пътя ми, не ми позволяваха да надникна в себе си, да видя коя бях в действителност. И сега осъзнавах, че не желая да продължа да вървя по този начин през живота си. Не исках да свърша като Чарлз Фостър Кейн: пред лицето на смъртта, но все още в отрицание на това, което го бе движило цял живот. Измъчван от демоните си мъж в изпълнена с демони къща, осъден да изгние сам в своето гигантско имение.

Имението, през което вървях, изглеждаше изоставено също като дома на Кейн, но колкото повече напредвах, тол­кова по-странно и ексцентрично изглеждаше. Беше руина, проектирана да прилича на нещо древно, но построена, за да измами археолога, който някога щеше да се натъкне на нея. Минавах покрай сгради, които започваха направо от пътеката, но когато приближавах, виждах, че са само фаса­ди със стълбища, които не водеха наникъде. Минах покрай недовършен амфитеатър, който имаше седалки, но не и сце­на; имаше и редица колони с лица на зли духове и дяво­ли. Ронещи се каменни статуи надзъртаха над върховете на

206

дърветата и иззад храсталаците - статуи на гиганти, бого­ве, богини, нимфи, митични създания, всичките, въвлечени в някаква сексуална дейност. Гигантска костенурка носе­ше огромен фалос на гърба си. Сфинкс, галещ гърдите си, докато от зърната им излизаха струйки вода. Колос с пъл­но въоръжение в битка, държащ своя монументален, вели­чествен пенис като меч, готов да покори неприятелите си.

Явно това място бе построено от някой супербогат фи­нансист с неограничени възможности на свое разположе­ние като паметник на прекомерното му сексуално въобра­жение. После, също като Кейн, е станал импотентен заради възрастта, неудовлетвореността или духовното си разло­жение и е предал творението си на милостта на майката природа, която бе прегърнала каменните божества като свои деца и бе покрила голите фигури с мъх, лози, корени и плевели.

Имах чувството, че статуите ме наблюдаваха, чувах звуците от сексуалния живот, водещ се сред избуялата рас­тителност. Забързах отново по пътеката, завих зад поред­ния завой, покрай малка горичка и се озовах на алея, с дър­вета от двете страни, чиито преплетени клони образуваха балдахин над нея. Тя водеше към голяма скала, поставена на склона, в която бе гравирано лице на чудовище, на ве­ликан - кръгло, с брада, малки очи и уста, която бе напо­ловина пълна с дребни, неравни зъби. Напомни ми за онзи графит с вагината, изрисуван на стената на „Фабриката за чукане“. Това бе вагина със зъби, очи и пубисно окосмение.

Над горната устна на великана бе издълбан надпис, бо­ядисан в червено, сякаш бе татуировка.

АиБАС1881МЕ РЕ01ТЕ*

Устата на чудовището бе широко отворена» все едно се смееше или пищеше, не можех да кажа кое от двете. Или пък просто пищеше, смеейки се на някаква своя шегичка. Лицето ме гледаше, надсмиваше ми се, като че ли ме бе раз­

* Букв. - „С най-дръзка крачка“, прен. — „Пристъпете смело.“ (лат. ез.) — Б. пр.

познало като натрапник на това място. Част от мен искаше да се втурне в тази уста и да се скрие, независимо какво мо­жех да намеря вътре, в този непрогледен мрак; бях готова на всичко само за да не ми се налага повече да търпя него­вия поглед. Защото именно дотук водеше пътеката, до уста­та на чудовището. Тук свършваше. Нямаше къде другаде да отида, освен да се обърна и да се върна по стъпките си. Не смятах обаче да го правя. Трябваше да намеря Анна.

Чувах музика, звук от барабани и флейти. Сякаш идва­ше от устата на великана.

Колебаех се между притеснението и решителността, искаше ми се Анна да бе тук. Замислих се, какво ли щеше да направи тя на мое място? Но вече знаех отговора. Ни­що не би я притеснило или уплашило. Щеше да пристъпи жизнерадостно напред, защото за нея всяко преживяване бе ново приключение, ново предизвикателство, нова граница, която трябваше да се преодолее.

Шепнещият звук от секс изведнъж се превърна в ясен човешки глас. Каза:

- Влез вътре.И аз го направих.Вътре бе толкова тъмно, че веднага се препънах в няка­

къв камък и почти паднах напред по лице. Протегнах ръце­те си настрани, за да докосна стените, устата и гърлото на чудовището. Те бяха толкова близо, че ръцете ми трябваше да бъдат свити, а не изпънати докрай, но все пак така можех да се изправя и да вървя, без да се препъвам. Стените бяха студени и влажни на допир.

Вървях бавно напред, стъпвах предпазливо, а очите ми постепенно започнаха да привикват към меката светлина отпред. Стигнах до дълго стълбище, издълбано в скалите, с ръждясал железен парапет, което водеше право надолу в естествено образувана пещера, или по-скоро - система от пещери.

Покривът на помещението се привеждаше като покрив на палатка по време на обилен дъжд; от него висяха дълги, виещи се сталактити, ярко оцветени в основата си в черве­но и кафяво, а на върха - в жълто и бяло, като гръбнака на гигантски морски таралеж. От тези многобройни гръбнаци

208

се стичаше вода в малки басейнчета, оформили се в камен­ния под, и звукът от капките отекваше около мен като звън от камбана. Ручейчета вода течаха под краката ми и трябва­ше да се хвана за каменния парапет, за да не се подхлъзна. Той също бе мокър, сякаш загниваше. Въздухът бе засто­ял и остър. Имах чувството, че слизам в търбуха на земята през гърлото на великана, като един съвременен Йон, който безцелно се мотае из вътрешностите на кита. Нямаше на­къде да вървя освен надолу, независимо къде щеше да ме отведе този път.

Вече виждах подножието на стълбището и погледнах назад, за да се ориентирам колко далече бях стигнала; бях някъде на половината на разстоянието. Колкото по-надолу слизах, толкова по-силна и по-дива ставаше музиката. Зву­чеше като нехармонична врява от гласове, надвикващи се, за да бъдат чути.

В подножието на стъпалата имаше проход, широк кол­кото за един човек. Трябваше да се наведа, докато вървях по него. След няколко метра той се разширяваше и се пре­връщаше в платформа, която гледаше към голяма пещера, до която се слизаше по други стъпала, изсечени в скалите.

На насрещната страна на пещерата имаше естествен во­допад, излизащ от дълбока пукнатина в скалата над него, която се издигаше и имаше отвор към нощното небе. През пролуката се виждаше луната, осветяваща пещерата със сребристото си магическо сияние. Друг източник на свет­лина бяха запалените факли, забучени в стените; осветле­нието бе достатъчно, за да се види, че пещерата бе изрису­вана с ярки фрески на градината, през която току-що бях минала, и на същите каменни статуи, които бях видяла да се подават сред горичката. Подът на пещерата бе покрит с лъскав розов мъх, който бе прилепнал към каменната по­върхност и сияеше и блещукаше на светлината от факлите като полирано злато.

В основата на водопада водата се оттичаше в два пото­ка, които оформяха островче между тях. На островчето се издигаше малка кръгла каменна структура с колони, като подиум или лятна естрада в някой парк, отворена от едната страна и осветена от луната като с прожектор.

209

Строени от двете страни на подиума, бяха застанали няколко фигури, облечени в бели роби и с прекалено голе­ми маски на анимационни герои на главите, и всички сви­реха на някакъв инструмент - малки барабани, тарамбуки или цимбали. Две от фигурите свиреха на дълги дървени флейти, разширяващи се в края. Музиката бе толкова сил- на и пронизителна, че кънтеше из пещерата и изпълваше пространството с шум, който те караше да губиш чувство­то си за ориентация - музика от противоречащи се ритми и тонове. Усещах как отекваше из цялото ми тяло.

На подиума имаше трон с червена кадифена тапицерия, украсена със златни шевове, а във всеки от двата предни крака беше издялан лъв. На трона седеше забулена фигура в дълга, бяла дреха, която се спускаше свободно по тялото й, така че бе трудно да се определи полът й. В краката й бе коленичила жена, гола жена с руса коса - също като на Ан­на. Сърцето ми заби учестено, когато я видях, но не можех да бъда сигурна, че е тя, защото бе прекалено далече, а и бе коленичила с лице напред, заровено в скута на загадъчния човек на трона, чиято ръка в ръкавица бе положена върху главата й така, както свещеникът опрощава греховете на член на своето паство.

Тази жена явно бе съгрешила много, защото гърбът й бе покрит с яркочервени, болезнени на вид белези, а друга забулена фигура в дълга роба стоеше зад нея с камшик в ръ­ката, готов да раздаде още правосъдие. Спомних си как Ан­на ми бе показала белезите на китките си и колко ужасно изглеждаха те и осъзнах колко наивна съм била, как онова е било направо нищо в сравнение с всичко друго, което тези хора можеха да й причинят.

Пет други голи жени, две руси, две брюнетки и една червенокоса, бяха коленичили в полукръг в подножието на водещите към подиума стъпала, обърнати с лице към тро­на, с ръце на коленете си и сведени глави. В очакване на реда си.

Музиката бе толкова силна, че не можех да чуя мислите си, толкова силна, че усещах как бавно заличава личността ми и изпълва освободеното пространство вътре в мен със звук. Не можех обаче да й позволя да открадне и целта на

210

моето идване тук, моята мисия. Трябваше да намеря Анна. Повтарях си го отново и отново в главата, като мантра.

Заслизах бавно по стъпалата и с приближаването към пода на пещерата осъзнах, че той не бе покрит с мъх, а с те­ла; извиваща се маса от съвкупляващи се тела, от коси и ко­жи, и пот. Килимът от тела покриваше всеки сантиметър от повърхността на пещерата и дори приплъзваше отстрани.

Бяха толкова оплетени, че бе невъзможно да се определи къде свършваше едно тяло и започваше другото. Глави бяха заровени между крака и ръце, торсовете изглеждаха надаре­ни с множество крайници, крака се появяваха на мястото на раменете, ръце изчезваха между крака и после отново изплу­ваха зад талии, ръце бяха залепени за гърди, пениси се пода­ваха зад колене, усти бяха или отворени в екстаз, или пълни с някакви части от тела. И всички тези хора сякаш бяха из­паднали в сексуален транс и треска от музиката.

Тъкмо си мислех, че съм видяла почти всичко, откакто познавах Анна - онези неща на сайта на СОДОМ, посеще­нието във „Фабриката за чукане“. Мислех си, че хората на­истина няма вече с какво да ме изненадат. Почти бе започ­нало да ми става скучно, но никога не бях виждала нещо подобно. Дори и във филмите.

Поставих крак внимателно пред себе си, стъпвайки сред тази гърчеща се маса от тела, и тя сякаш забеляза при­съствието ми, защото започна да се отдръпва пред мен, като ми правеше път, по който да мина. Движех се меж­ду телата и се чувствах ужасно неловко, но същевременно и незабележима, защото никой не ми обръщаше внимание, сякаш вървях през обикновена оживена улица, един човек сред всички други, сред стотици и хиляди, загубена из тъл­пата и блъсканицата.

Погледнах към подиума тъкмо навреме, за да видя как русата жена се изправя и се мята сред разлюляното море от плът. Проснатото й тяло бе подхванато и подхвърляно на­пред и назад по пода на пещерата като тялото на ентусиази­ран фен по време на див концерт, носен на ръцете на хората от публиката. Протегнаха се ръце, за да я хванат и завлекат надолу. Други я избутаха отново нагоре и напред.

211

Гледката ми напомни за началната сцена в уестърна от 1969 г. „Дивата банда“, когато седящите край пътя деца наб­людават как армията от червени мравки напада и поглъща два скорпиона. Докато гледат с удоволствие това ужасява­що зрелище на ритуално жертвоприношение, бутат насеко­мите с пръчки, за да ги раздразнят още повече, и окуража­ват жестокостта им без никакви угризения.

Гледах ужасена как русото момиче бе засмукано и по­гълнато от глутницата, как тялото й изчезва сред тази без­дна. И нищо не можех да направя. Тъкмо преди да се скрие съвсем, успях да огледам лицето й - достатъчно, за да видя, че не беше Анна.

Друго момиче се надигна от полукръга и зае мястото си в краката на забулената фигура. Камшикът се надигна и се стовари с ужасяваща сила върху гръбнака й. Главата й се килна, раменете й се прегънаха, гърбът й се изви в дъга. Тялото й се напрегна под силата на ударите и устата й се отвори, като вълк, който вие срещу луната, но не чувах пи­съците й, защото музиката заглушаваше всичко - звука на камшика, писъците й, стенанията на виещата се и чукаща се маса от тела покрай мен - всичко освен самата себе си.

Телата продължаваха да се отдръпват пред мен и вече бях стигнала почти до средата на пещерата, близо до поди­ума, така че виждах лицата на останалите голи момичета отпред. Никоя от тях не беше Анна. Момичето пред трона бе припаднало и се бе строполило в краката на фигурата на трона.

Това бе странна секссцена. Най-странната, която бях виждала. Прекалено шибано странна за мен. В този момент исках само да избягам и да се разкарам оттук, но не можех. Зависех от милостта на тази вихрушка от тела.

Музиката бумтеше в ушите ми. Сърцето ми биеше тол­кова силно, че се боях да не избухне. Биеше с такава ярост, че усетих как се паникьосвам и започвах да изперквам. Бе­ше ми нужна и последната капчица воля, за да прекратя то­ва, да забавя дишането си и да го регулирам, за да се осъз­ная и да реша какво да правя и накъде да тръгна. Струваше ми се, че телата не се отдръпваха пред мен, за да ми напра­вят път и да ме улеснят в придвижването в избраната от

212

мен посока, а за да ме насочат и поведат към известна на тях цел, и докато ги следвах послушно, щяха да ме пускат да минавам.

Скоро почти стигнах до другата страна на пещерата и видях отвор в стената, проход. Ето къде ме водеха телата. Всяка от тези последни стъпки бе по-мъчителна от предиш­ните. Най-накрая не можех да понеса повече и вместо да прекрачвам последните ръце и крака, стъпих направо върху няколко тела, за да стигна в безопасност до твърдата земя.

Изтичах към отвора и тръгнах възможно най-бързо по тесния проход, който започваше след него, осветен от свет­лината на факли. Не погледнах назад, докато не усетих, че музиката вече се долавяше много по-тихо, докато не стана почти недоловима и вече можех да чуя ехото от стъпките си, когато краката ми докосваха пода. Проходът се разкло­ни в две посоки, после в три. Не знаех къде точно отивах. Просто вървях в една и съща посока - напред - въпреки че пътят се извиваше и сякаш се сливаше със себе си. Изглеж­даше толкова познато и същевременно - чуждо, струваше ми се, че се бях върнала в подземията на „Фабриката за чу­кане“ и се бях загубила напълно.

Проходът се изправи. От поредица сводести отвори, издълбани в стените, но не като стаи в хотелски коридор, един срещу друг, а разминаващи се, се изливаше светлина.

Приближих до първата врата и чух шепот, който изпъл­ваше въздуха около мен, както когато вървях из градината, но този път бе по-малко загадъчен и ефирен, беше по-пър- вичен, припрян като буботенето на тълпата, събрала се на някое спортно събитие.

Застанах на прага на един от тези отвори и надникнах вътре. Стаята бе колкото голям гараж. Също като в пеще­рата и тук стените на стаите бяха изрисувани, но този път със сцени, създаващи впечатление за интериор - с прозор­ци, врати и допълнителни стаи - и така оптически праве­ха пространството по-голямо, отколкото всъщност бе. Така приличаше на киносалон или на театър.

В средата на стаята имаше голям дървен ешафод. Едно момиче бе завързано на централния стълб. То бе голо, ръ­цете му бяха вдигнати над главата, китките му бяха завър­

213

зани, дланите гледаха навън. Въжен колан опасваше кръста й като пояс. Друго въже обикаляше гърдите й и минаваше над раменете й като сутиен.

Тялото й бе изцапано с черни пръски и петна, сякаш бе полята с мастило. Две фигури със спуснати качулки стояха отстрани на момичето, държейки черни свещи с размера на олимпийски факли, притискаха ги до тялото му и свеждаха глави, сякаш извършваха жертвоприношение и предлагаха благословията си.

Около ешафода мъже и жени се чукаха в животински екстаз, незабелязващи присъствието ми. Всички носеха маски - карнавални, животински, гумени маски с лицата на президенти, политици и исторически личности. Енерги­ята в стаята бе нагорещена, въздухът направо пращеше от сексуална страст. Миризмата бе поразителна.

Имах чувството, че стоя на прага на свой сън. Гледах втренчено, омагьосана от момичето на ешафода. Над гър­дите му бе надвесена запалена свещ. Восъкът падаше вър­ху зърното му, засъхвайки като захарна глазура. Восъкът се струпваше по тялото на девойката, а тя въртеше бедра­та и таза си така, както правят хората, когато отчаяно им се пишка, а наблизо не се вижда тоалетна. Подпираше се на колене, глезените й бяха завързани назад с въже, уви­то многократно около тях, и когато тя помръдваше краката си, приличаше на пеперуда, нежно разперваща крилете си. Или на бръмбар, съборен по гръб, като крачетата му про­дължаваха да махат безцелно във въздуха, без да има къде да отидат.

Устата й бе отворена, очите й - присвити като черти. Изражението на лицето й ме привлече, не можех да разбера дали молеше за още или за пощада. Гледах я там, завързана на кола като Жана д'Арк, обградена от виещата тълпа, мята­ща се между еуфорията и мъчението. Не знаех дали искам да я чукам, да я спася или да заема нейното място.

Отстъпих назад и продължих по прохода, подминавах стая след стая и докато минавах покрай тях, не можех да се сдържа и надзъртах вътре. Всяка приличаше на сцена от сайта СОДОМ. Имаше момичета, вкарани в някаква стре­сова ситуация или хорър сценарий - завързани, в клетка,

214

оковани, разпънати - заобиколени от публика като в моя сън; мъже, носещи карнавални маски, възбудени и настръх­нали от зрелището, което бе представено пред тях.

Минавах бавно покрай всяка стая, за да проверя дали Анна бе вътре, и после продължавах. Вървях из тези ката- комби и не след дълго имах усещането, че се въртя в кръг. Или беше това, или наказанията, разиграващи се в стаите, бяха започнали да си приличат и да се повтарят.

Стигнах до стая, която изглеждаше празна. Любопит­ството ми надделя и влязох вътре. Като останалите стаи, ко­ито бях видяла, и тук всички мебели всъщност бяха само рисунки по стените, с изключение на малка платформа, при­годена за легло, и мрамор на статуя, изправена срещу нея.

Мъжки глас зад мен каза:- Защо се забави толкова дълго?Гласът ми се стори познат. Този глас, наистина го бях

чувала и преди.Обърнах се и видях мъжа с маска на Арлекин, мъжа

от сънищата ми, моя секспартньор от „Обществото на Жу- лиет“. Заля ме вълна на облекчение при вида на познатата фигура. На лицето му бе изписана предишната усмивка и носеше черна мантия с качулка. Явно той ме бе очаквал, но сега нямах време за него.

- Търся един човек - казах аз.Огледах стаята, докато го казвах, въпреки че в нея ня­

маше кой знае какво за разглеждане.- Е, ето ме - каза той, решен да привлече вниманието ми.- Не теб - отвърнах аз. - Приятелката ми Анна.- Познавам ли я? - попита той.- Не знам - отвърнах аз, гледайки го в очите.- Трябва ли да я познавам? - попита пак той и по ли­

цето му пробяга усмивка. Не знаех за какво ставаше дума, накъде ни водеше този разговор, но ми се струваше, че той знае повече, отколкото признаваше, и в момента просто ме дразнеше.

- Ела - каза той и пристъпи към мен с протегната ръка. - Искам да ти покажа нещо.

Поех ръката му с готовност и тя се уви около моята ка­то ръкавица, толкова позната, утешаваща и топла, сякаш

215

бях дете, посягащо към ръката на някого от родителите си; дланта ми се плъзна в неговата като в бейзболна ръкавица и усещането бе чудесно, топло и успокояващо. Поведе ме към мраморната статуя в ъгъла на стаята.

Огкъм гърба статуята изглеждаше като мъж с много космати крака. Бе коленичил и се навеждаше напред с про­тегнати пред себе си ръце - или бе коленичил за молитва, или мастурбираше, застанал с гръб, така че никой да не го забележи.

Когато приближих, видях, че не е нито едното от двете.Беше статуя на мъж, който - нямаше как да бъде каза­

но по друг начин, освен съвсем директно - чукаше коза. Е, не гочно мъж, а полумъж - полукозел с рога, като дявол. Горната половина на тялото му бе човешка, а долната - жи­вотинска. Технически това си бе нормално - козел се съв- купляваше с коза и ничии закони, човешките, на природата или на Бог не бяха нарушени или прекрачени. Но все пак... си бе чукане, ебане, нямаше никакво съмнение в това, за­щото човекът козел си бе напъхал пениса в долницата на козата. Ако козата има вагина - знам, притеснително е, но нямам идея дали има - то тогава, да, беше си напъхал оная работа във вагината на животинчето.

Козата като всички свои роднини, независимо че са от женски пол, си имаше брада. Лежеше по гръб, с вдигнати във въздуха крака, а мъжът козел я опъваше и едновремен­но подръпваше въпросната брада. Козата не изглеждаше особено доволна от така развилата се ситуация. Всъщност изглеждаше ужасена. А може би просто проектирах вър­ху нея своите емоции. Но трябва да ви кажа, целият сцена­рий изглеждаше доста зловещо, въпреки че самата статуя бе прекрасно изваяна и поддържана.

- Знаеш ли какво е това? - попита мъжът с маската на Арлекин.

- Ами... доста ясно е представено. Но иначе нямам идея.- Предположи - подтикна ме той.- Древна етруска порнография?- Близко - разсмя се той. - Сбърка с няколко века на­

пред. Това е римска статуя. Пан. Божеството на ебането.

216

Вслушах се в гласа му и наистина се изнервих, защо­то ми звучеше толкова познато, но не можех да го свържа с ничие лице.

- Знаеш ли откъде е донесена тази статуя? - попита той.- От имението на „Плейбой“?Вече аз се подигравах с него, защото се опитваше да се

държи покровителствено с мен. Ако можех да видя лицето му в момента, бях сигурна, че ще е намръщено.

- От Херкулан - каза той натъртено, сякаш се очакваше да го знам. - Италия, близо до Помпей. От частната вила на тъста на Юлий Цезар, който бил изключително богат и влиятелен човек.

Мъжът потупа приятелски Пан по задника.- Можеш ли да си представиш какъв живот е имало

там? Какви дейности са вдъхновявали подобни статуи?- Готини частни партита? - казах аз.Само се шегувах. Исках той да ме мисли за умна и за-

бавна. Исках да ме харесва.- Точно така - каза той, без следа от ирония.Бях доволна, че поне този път нацедих точно. Очаквах

да ми каже нещо повече. Той пак си играеше с мен.- За съжаление това не е оригиналът, той е в Неапол, но

е много добро копие - всички детайли са съвършено преда­дени - каза той, прокарвайки пръста си бавно и методично по еректиралия пенис на Пан, сякаш проверяваше дали има прах. - Статуята е служила с определена цел.

- Която е била...? - попитах аз.- Не се прави, че не разбираш.- Не се правя.- Това е смисълът на всичко.- Това? Полумъж чука коза?- Тук. Сега. Това място.- Като го спомена, какво е всъщност то?- Това е градината на земните наслади. Мракът на рая

и ада.- За какво, по дяволите, говориш?- За Обществото на Жулиет.Щом чух името, се върнах в спомените си към мястото,

когато за първи път го бях чула. Бях в онази тоалетна с Ан­

217

на. Тогава си мислех, че е просто тъпо име за някакъв ели­тен клуб за суингъри. Очевидно не беше.

- Звучи като някакво братство.- Няма нищо общо. Обществото на Жулиет са група

хора, обединени от една идея, споделящи една философия, посветени на търсенето на върховната наслада. Имаме об­щи интереси и цели и неограничени средства.

- Звучи като клуб за супербогаташи, които обичат да се забавляват - казах аз.

- Не е клуб - отвърна той. - Традиция е. Кървава линия, водеща началото си от предхристиянските религии, пълни с мистерии и езически култове, практикувани свободно в римската епоха.

Супер, помислих си аз, сега ми изнася урок по история.- Култовете ставали все по-популярни и римските власти

решили, че култовете са заплаха за обществения ред и за тях- ната власт. Затова ги обявили за противодържавни, охулили божествата и подложили на гонения последователите им.

Мистериите и култовете ми звучаха като „Фабриката за чукане“ на древния свят, но не бях сигурна, че бях схванала правилно обяснението му.

- Властите не знаели обаче, че много от обществените и влиятелни фигури в Римската империя също били членове на тези култове - продължи мъжът. - Те били преследвани, затваряни и осъждани на смърт. Почти ни унищожили, но култът оцелял, просто членовете му се покрили и започна­ли да изпълняват практиките си тайно. Неговите водачи, изпълнителните му директори, ако решим да използваме съвременните термини, стигнали до заключението, че най- добрият начин да се опазят след погрома е да следват три основни цели: ограничаване на заплахата, управляване на дейността, намаляване на риска.

- Чакай - казах аз - вече напълно ме обърка. За какво говорим сега, за управляване на корпорация или за чукане?

- Чукане? - каза той, звучейки почти изненадан, че по- добна дума е излязла от устата му. - Това е много повече от чукане.

- Да, постоянно го повтаряш, но така и не ми казваш какво е тогава.

218

- Похот - каза той, произнасяйки думата като съскане. - И власт. Не сме могли - и сега не можем - да им позволим да ни ги отнемат, затова култът е променил външността си и се е скрил пред очите на всички.

- Това е пълна безсмислица. Как можеш да се скриеш пред очите на всички?

- Напротив, напълно логично е. Ще го кажа така. Коя история никога не може да бъде потвърдена и доказана ка­то истина?

- Всичко, което се появява на страниците на жълтите вестници.

- Точно така. Клюките. Слуховете. Митовете.-И ?- Не можеш да преследваш слух или да опровергаеш

мит. Те продължават да съществуват, прераждат се, преобра­зяват се, имат влияние, но никога не могат да бъдат унищо­жени. Могат само да еволюират и да се трансформират. За­това оттогава е бил известен в историята с различни имена.

И той започна да изрежда имена, които звучаха като за­главия на долнопробни филми на ужасите.

Култът на Изида.Тайният ред на либертините.Клубът на адския огън.- Името, с което е известен сега, е Обществото на Жу-

лиет - допълни той. - Но всички те произлизат от древните мистерии.

Любопитството ми бе събудено.- Какво точно са били тези мистерии?- Мистерията не бива да бъде разкривана пред множе­

ството, пред обикновените хора. Те са били на места, на ко­ито да разтвориш съзнанието си, да бъдеш пробуден. Като това място тук. Крайна цел, не спирка по пътя.

Говореше със загадки, но бях напълно запленена от ду­мите му.

- И как стигаш до тук? - попитах аз.- Ти как стигна?- С наета кола. Остави ме пред главната порта. Казах па­

ролата: Фиделио. Охраната ме погледна странно, мисля, че оч­акваха Том Круз. Вместо това получиха мен, Том Круз с цици.

219

- Много забавно - каза мъжът, но не се смееше. Дори не се усмихваше. - Но знаеш, че нямах това предвид. Има три етапа на посвещение.

- Които са...?- Дезориентация, загуба на сетивата.Да, този етап го бях минала.- Опиянение, физическо изпадане в транс.Минато.- Оргиастичен секс.Бях го видяла. В целия му блясък. И ето ме тук. Не бе­

ше въпрос на случайност или поредица от съвпадения, за­ради които се бях озовала на това място.

Бях доведена.- Сега знаеш как стигна дотук - каза той, сякаш бе чул

мислите ми. И пак се усмихна по своя загадъчен, противо­речив начин. Просто не можех да го разгадая.

- Каквото и да е това Общество на Жулиет, не желая да имам нищо общо с него - казах аз. - Искам само да намеря приятелката си.

- Ти вече имаш много общо с него - каза той.- Не, аз не съм част от тази лудост! - казах ядосано аз.- Щом си стигнала дотук, значи мястото ти е тук, значи

принадлежиш на тази общност - отвърна той, като ме гле­даше право в очите.

- Но защо?- Защото другите не успяха да стигнат.- Кои други?- Онези, които не се справиха. Онези, които се отказват

по средата на пътя или се предават, онези, които се прова­лят при инициацията, обикновено биват пожертвани.

Пожертвани, помислих си аз. Правилно ли чух? Пот­ръпнах вътрешно, опитах се да не ми проличи колко бях стресната и смаяна.

- Това да не е от онези ситуации, като по филмите, кога­то ми разкриваш някаква тайна и после трябва да ме убиеш заради нея?

Честно казано, думите ми бяха само наполовина шега.Той се разсмя, но не мисля, че беше, защото бе схванал

шегата ми. И не каза „не“.

220

- Ние с теб си приличаме повече, отколкото мислиш - ка­за той. - Повече, отколкото ти се иска да си признаеш. Трудно е, но ти си го разбрала отдавна. Ние не сме като другите.

- Защо аз?- Имаш талант.- Който е...?- Ти си непокварена, не се поддаваш на влияние и кон­

трол. Ти разбираш.Не ме питаше, казваше ми. Но аз не бях сигурна, че на­

истина разбирах.- Опитвам се - почти проплаках аз. - Наистина искам

да разбера.Искаше ми се да спре да ми говори по този начин. Въп­

реки това бях напълно завладяна. Чувствах се като Алиса, опитваща се да разговаря с Лудия шапкар или с Мартен­ския заек, оплетена в някаква объркана логика, която бе из­вън моите възприятия, но всъщност имаше съвършен сми­съл, ако просто я приемех и се откажех да разсъждавам.

- Но ти вече го схвана - каза той, усмихвайки се. - По- хотта и властта, сексът и насилието са двете страни на една и съща монета. И твоето желание да знаеш повече, да го из­живееш сама те доведе дотук. До мен.

Подаваше ми реплика. Знаех го, защото я бях чувала и преди - от Анна.

И разбрах кой бе този човек, загадъчният непознат с мас­ката, мъжът от моя сън. Той бе мъжът, за когото Анна ми бе ка­зала, нейният любим любовник, който я разбирал най-добре.

- Ти познаваш Анна - казах аз.Той не отговори.Знаех вече за какво става дума. Това бе онази сцена от

„Последно танго в Париж“ - май единствената сцена, от ко­ято се интересуват хората в целия филм.

Тя започва с Мария Шнайдер, която влиза в апартамен­та на Марлон Брандо и се провиква, за да даде знак, че е пристигнала. Не получава отговор и решава, че няма никой вкъщи. Но Брандо седи там, на пода, яде хляб и сирене, не казва нищо, не реагира, просто я чака да дойде.

Той вече знае какво ще стане. Вече е решил докъде ще стигне. Какво ще направи. За разлика от нея, тя е напълно в

неведение. Тя самата се държи в неведение, макар и подсъзна­телно, защото в известен смисъл също иска това да се случи.

Мъжът с маската на Арлекин също ме бе чакал тук, за­щото знаеше, че пристигам. И аз бях изпълнила отлично определената за мен роля.

Готова за моята сцена.- Уплашена ли си? - каза той, като пристъпи напред.- Не - отвърнах аз и осъзнах, че бе истина.Наистина не се боях. Но дори да бе така, нямаше да му

доставя удоволствието да го види. Мислех си само - каква бе тази игра? Къде беше Анна?

- Трябва ли да се боя? - попитах аз.Той ме придърпа към себе си и аз не се възпротивих, за­

щото разбирах, че всичко досега ме бе водило точно дотук.Исках да дойда тук. Сама го бях предизвикала.Дойдох по необходимост. Нямах избор.Имах талант. И бях забелязана.Той ме избута по гръб на платформата. Вече знаеше

какво иска и щеше да си го вземе сам. Погледнах нагоре и видях статуята. Видях коза и рогат дявол, качил се върху нея. Видях себе си и него в нечестив съюз. Но той не се пре- сягаше към брадата ми, а към гърлото ми.

Докато осъзная какво прави, ръцете му вече бяха върху тялото ми и всичко се случваше толкова бързо, че изглеж­даше точно обратното - като на забавен кадър.

Ръцете му стискаха гърлото ми.Опитах се да изпищя, но от устата ми излезе само сух

въздух. Борех се, но той знаеше, че е по-силен от мен. Теж­кото му тяло ме притискаше към платформата и не можех да помръдна. Бях напълно безпомощна, но болезнено ясно осъзнавах случващото се. Бе прекалено късно да реагирам, прекалено късно за бягство. Усещах как ръцете му стягат хватката си около гръкляна ми.

- Глупаво момиче - прошепна злобно той. - Не биваше да идваш.

Навежда се, докато лицето му се озовава върху моето, и виждам единствено очите му, искрящи и обезумели, иззад кожената маска.

222

Въпреки замъгленото си съзнание в този миг получих просветление. Разбрах какво се бе случило с онези момиче­та. Разбрах какво може би бе станало с Анна. Всичко вече ми се струваше напълно очевидно. Толкова ясно. Дори да не бяха убити от ръцете му, всъщност бяха негова или на при- ятелчетата му жертви.

Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да се вслу­шам в разума си, а не в тялото си. Трябваше да се досетя по- рано какво щеше да се случи.

Никой не иска да умира. Не тук, не по този начин.Аз не исках да умирам. Не тук, не като онези момичета.Но беше прекалено късно за подобни размисли.Мъжът изцеждаше и последните капки живот от мен.

Искаше да види как той ще ме напусне. Искаше да ме нака­ра да почувствам онова, което бяха изпитали те.

Събрах цялата си сила, поех и последната глътка въз­дух, която можех, и простенах:

- Майната ти!Думите излязоха от гърлото ми като бълбукане.Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:- Усещаш ли ме?После стисна още по-силно с ръцете си.Пред очите ми притъмня.Какво стана после? Помня, че лежах по гръб и се взи­

рах в необятното, чисто синьо небе, което се простираше от един хоризонт до следващия. Нямаше слънце, нито лу­на, нито облаци. И въпреки че цветът бе равномерен и не­опетнен от нищо, имах чувството, че небето се извиваше в дъга над мен, сякаш бях във фантастичен филм, реех се във въздуха и под себе си наблюдавах изкривяващата се земна повърхност. Усещах лек вятър, галещ тялото ми, но за мо­мента не можех да кажа дали бях някъде под водата, или наистина се носех из небето. Прозрачни бели чайки летяха над главата ми като стражи. Ако не бяха връхчетата на кри­лете им, които изглеждаха като изцапани с мастило, щях да помисля, че са просто бели петна, плуващи пред очите ми от прекалено взиране в необятното синьо. Те се рееха из полезрението ми, някои по-големи от други, пресичаха пътищата си на различна височина, въпреки че на пръв по­

223

глед летяха в една и съща равнина. Видях едно малко ято да се спуска надолу и после да се издига из небето като пасаж риби, обръщайки се едновременно, за да уловят течението.

Повдигнах глава, за да се огледам. Лежах гола по среда­та на голям каменен подиум, издигнат не повече от стъпка от повърхността на земята. Под мен като чаршаф бе прос­ната яркочервена роба с фина златиста бродерия. Ръцете ми бяха наполовина пъхнати в ръкавите на робата. Около по­диума във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, бяха подредени празни скамейки.

Започна да ми се вие свят, така че отново отпуснах гла­ва назад и се загледах в небето. Имах чувството, че летя, че се нося из атмосферата заедно с птиците. Нещо заседна в гърлото ми, нещо като перо. То гъделичкаше небцето ми и едновременно с това ми пречеше да дишам. Не ми стигаше въздух и започнах да се паникьосвам. Закашлях се, за да се опитам да го изплюя. Нищо не излезе от устата ми, но как­вото и да бе имало там, вече го нямаше. Вдишах с пълни гърди, толкова дълбоко, сякаш това бе първият дъх, кой­то поемах на тази земя. Сякаш бях умряла и после се бях преродила. Заедно с въздуха дойде и парещата болка, която се появи в гърлото, спусна се към гърдите и дробовете ми. Струваше ми се, че бях вдишала огън.

Стори ми се, че чух Джак, който ми прошепна:- Ти пристигна.Отворих очи, за да го видя.Изчаках погледът ми да се фокусира и осъзнах, че не

Джак, не странникът с маската, а Боб се бе надвесил над мен, с лице, полуприкрито в сенките. Боб бе мъжът с мас­ката. Не знаех защо, но това не ме изненада.

Видях как той повдига ръката си и усетих шамара по бузата си, когато ме зашлеви. Главата ми се отметна на една страна, сякаш бе привързана на пружина.

Той ме хвана за брадичката, обърна лицето ми към него и ме зашлеви отново. Този път по-силно.

- Събуди се - изкрещя Боб. - Не е време да умираш.Погледнах го и успях да видя лицето му само за части­

ца от секундата, преди очите ми да се замъглят, изпълнени със сълзи.

224

Все още го усещах вътре в себе си. Беше твърд. Пред­положих, че е бил така през цялото време, докато съм била в безсъзнание. Гадеше ми се. Но най-вече изпитвах гняв и този път аз го зашлевих през лицето, колкото ми бе остана­ла сила. Силният плясък, който се чу, когато дланта ми се долепи до бузата му, ми достави известно удоволствие. Но изражението на лицето му - определено не. Разпознах съ­щата самодоволна радост, която се изписваше на лицата на политиците, когато някой подадеше в ръцете им сладко де­тенце пред телевизионните камери.

Той се пресегна към китките ми, но не за да ме спре, а точно обратното. Придърпа ръцете ми към шията си и каза:

- Нека се сменим. Твой ред е. Стисни ме.Дланите му обгръщаха моите. Моите бяха обвити око­

ло врата му.Той каза:- По-силно.И аз стиснах.- По-силно - каза той отново.Моето силно очевидно не беше достатъчно силно за не­

го. Повтаряше думите отново и отново, вече крещеше, не спираше. Като треньор, който се опитваше да нахъса спор­тистите си. И аз постепенно се поддавах на волята му.

- По-силно.Изпълнявах указанията му, без да мисля.- По-силно.Стиснах с цялата си решителност.- По-силно.Ръцете му се отделиха от моите и се отпуснаха встрани

на тялото му.Аз продължих да прилагам натиск.- По-силно.Имах чувството, че въртя винт, който е забит до крайна

степен в стената. Но искам да натисна още веднъж, за по­следно, за да се уверя, че е стабилен, и трябва да изцедя и последната си капчица сила, за да завъртя отвертката.

Видях, че лицето му почервенява.Напънах се и стиснах пак.Устните му се движеха, но от тях не излезе никакъв звук.

225

Притисках се към него с цялата си тежест, със сила, каквато не бях подозирала, че притежавам, и лицето му ве­че бе пурпурночервено. Очите му бяха отворени, зениците - разширени. Тялото му бе напълно неподвижно и студено.

После долових въздишка да излиза от устата му, ъгъл­четата й се извиха надолу в усмивка, която бе категорич­но зла. Сякаш знаеше отлично какво ми бе причинил. Или може би, защото изпитваше мъчителна болка. Не можех да кажа кое от двете беше, защото в момента бе почти невъз­можно да се направи разликата между гримаса и усмивка.

Надявах се да е първото, защото вече разбирах какво бе всичко това. Тази малка извратена сбирка. Ставаше дума за властта да се разпореждаш с живота и смъртта на хората. Това възбуждаше тези извратеняци.

Това бе и тръпката на Боб.Поемането на върховния риск.Усещах, че пулсът му започва да отслабва. Можех да

сложа край още сега, той нямаше да се бори. Можех да из­стискам докрай живота от тялото му. Точно тук, точно сега. Можех да отнема живота му така, както той го бе отнел от онези момичета, както го бе отнел от Анна. Защото предпо­лагах, че именно това бе станало. Можех да получа реванш. Можех да попреча това да се случи отново. Нямаше да има повече жертви.

Извратеното копеле можеше да изпитва наслада, но то­ва нямаше да продължи още дълго. А после щеше да бъде прекалено късно за размисъл.

Той точно това искаше. Знаеше, че не може да загуби.Ако го убиех, щеше да умре доволен, знаейки, че съм

погубила и собствения си живот.Ако го убиех, щеше да бъде прекалено лесно.Виждах как животът гаснеше в очите му. Затова от­

дръпнах ръцете си.Той не помръдна. Лицето му бе останало без абсолют-

но всякакъв цвят.Копелето бе мъртво. Знаех го. Той бе скапан, шибан

мъртвец.Изкрещях името му.-Б о б !

226

Виках го отново и отново. Зашлевих го през лицето. Блъсках по гърдите му.

Започнах да се паникьосвам. Нямаше начин да поема вината за това.

Зашлевих го пак, удрях го, без да спирам. По-силно. И по-силно.

Бях на път да се откажа, когато видях искрица в очите му.Затова го плеснах силно и по двете бузи.Той отвори широко уста и си пое дълбоко въздух, из­

пълвайки дробовете си. От устата му се чу хриптящ звук.Взирах се в него е отчаяние, слисана от станалото. Ис­

ках той да живее. Той ми трябваше жив. Не заради него са­мия.

Заради мен.Пое си въздух три или четири пъти. Явно щеше да ожи­

вее. Бе се върнал от бездната. Щеше да изпълзи от ада, об- ратно в нашия свят.

Видях, че устните му се мърдаха, но не чувах какво се опитва да каже. Гласът му бе едва доловим шепот. Наведох глава на нивото на устните му.

И го чух да казва:- Джена... коя вратовръзка... коя вратовръзка да сложа...Извратеният нещастник. Все така обсебен от външния

си вид. Само ако Джена знаеше...Зачудих се дали тя наистина знаеше и просто си затва­

ряше очите? Дали бе толкова заблудена и сляпа? Дали съз­нателно пренебрегваше перверзните наклонности на мъжа си? Или наистина не забелязваше признаците? Предпола­гах, че Джена подозираше и именно това бе причината за нейната погубена усмивка.

Боб постепенно идваше на себе си, но аз не смятах да стоя там, гушнала го в прегръдките си и галейки косата му. Проклета да бях, ако останех на това място дори още секун­да. Исках да си тръгна, преди Боб да си спомни къде се на­мираше, коя бях аз и какво бе станало току-що.

Този купон вече бе приключил за мен. Бях видяла дос- татъчно и знаех, че е време да си тръгвам. Затова излязох, докато Боб все още лежеше на каменната плоча, давещ се в слюнката си, бавно идващ на себе си.

227

Не се обърнах.Не погледнах назад.Бях щастлива, че съм жива.

22

Беше нощта на изборите. Бях сама вкъщи и гледах ре­зултатите по телевизията. Когато показаха Боб Девил, той вече имаше самодоволен триумфиращ вид. Водеше убеди­телно, направо бе размазал опонента си и знаеше, че ще спечели. Имаше вид на победител. Доста предвидимо зак­лючение, не мислите ли?

Назовете ми един политик, на когото да не му се е раз­минало убийство. Това си е почти традиция в тяхната про­фесия. А Девил я бе овладял до съвършенство.

За мен той вече беше Девил, не Боб. Боб ми се струва­ше прекалено фамилиарно. Прекалено интимно и лично, за да ми е удобно. Не можех да бъда близка с него, сега, след като знаех това, което знаех. Всичко се бе променило. Да го наричам Боб, бе все едно да съм на „ти“ с Удушвача от хъл­мовете*.

Девил стоеше на подиума с ослепителна усмивка като от реклама на паста за зъби и показваше знака на победата с ръка. С другата си ръка бе прегърнал Джена през кръста. Готвеше се да произнесе победоносната си реч. Изглежда­ше толкова мил и толкова пращящ от задоволство. И носе­ше шибана вратовръзка. Сигурно бях единственият човек от всички, които го гледаха, който знаеше истинската при­чина за това. Носеше я, за да прикрие шибаните си синини по врата. За да защити своята малка мръсна тайна.

Джена махаше на случайни хора в тълпата, а устата й се отваряше по същия начин като на Хилъри Клинтън по вре­ме на всичките предизборни кампании. Зееше широко от

* Удушвачът от хълмовете - името, с което медиите наричат сериен убиец, убил десет момичета и жени през 1977-1978 г. в района на Лос Анджелис. Впоследствие се оказва, че убийците са двама: Кенет Би- анчи и Анджело Буоно. - Б. пр.

229

престорена изненада и бясно размахваше ръката си към не­познатите сред публиката, сякаш току-що бе зърнала стар семеен приятел, когото не бе виждала от много дълго вре­ме, и се преструваше, че ги познава. Правеше го, защото бе убедена, че вече е една стъпка по-близо до поста на Първа дама, и бе време да започне да играе ролята си още сега.

Семейство Девил се бяха изтъпанили пред огромно множество от хора, които бяха докарани с автобуси от съ­седните градчета, за да попълнят бройката на въодушеве­ната тълпа и да създадат впечатление пред камерите, че бъ­дещият сенатор е напипал пулса на електората, жадуващ за промяна, когато той всъщност бе постигнал победата си с най-ниския брой гласове в цялата история на щата.

Двамата разиграваха много добро представление. Чо­век никога не би си помислил, че са нещо различно от то­ва, което показват пред обществото. Идеалната американ­ска двойка. Любящи, верни един на друг и сияещи от добро здраве.

Когато камерите дадоха по-общ кадър, видях, че Джак стоеше встрани от сцената заедно с другите членове от еки­па. Нищо не можеше да развали момента за мен. Защото ужасно се гордеех с него, наистина.

Въпреки че тази гордост вървеше ръка за ръка с горчил- ката, защото вече познавах истинския Девил, не изрязания от картон, кух политик, показващ се по телевизията, който казваше, че иска да покаже на хората „своето истинско аз“. Знаех на какво е способен. Знаех от какво е част.

Не спирах да си задавам онези въпроси. Струваше ли си това преживяване? Каква бе цената, която платих?

Ето няколко причини защо преживяването ми си стру­ваше. Вече разбирах някои неща за секса и властта и как те бяха свързани, които повечето хора няма да проумеят, ако ще да изживеят не един, а няколко живота. Бях все още тол­кова млада, но бях нагазила в най-дълбокото. От друга стра­на, знаех, че ще трябва да живея с откритото познание до последните си дни на тази земя. Не можех да кажа, че осъз­наването на това ме правеше особено щастлива. Ако трябва да съм честна, по-скоро ме караше да се чувствам неудобно. Защото знаех, че бях само на една крачка от Девил.

230

Можех да разкажа на Джак какво се бе случило. Можех да изстрелям пред него всичко, ако исках. Но ние имаме са­мо един живот за живеене, за да мечтаем и фантазираме за нещата, които всички искат: сигурност, семейство, щастие, любов. Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но знаех едно нещо, което не виждах да правя в бъдещето си.

Не се виждах като страстния разобличител на лъжите на политиците и влиятелните хора.

Инстинктът ми за оцеляване е много по-силен от же­ланието ми да спася света. Да, можех да изиграя ролята на героя, но исках ли да бъда запомнена като този човек през остатъка от живота си? Исках ли да живея с последиците? Как щеше да се отрази това на Джак? Какво щеше да при­чини на нас двамата?

Ако го направех, трябваше да кажа на Джак всичко. А още не бях готова за тази стъпка. Някои неща трябва да бъдат премълчани. Тайните са тайни, за да бъдат пазени, а не разкривани. Тази щеше да си остане с мен. Поне засега. Но си запазвам правото да променя решението си по всяко време.

Какво щяхте да направите вие на мое място? Помисле­те си. Не е толкова лесно, нали? Няма простичко решение или очевиден план за измъкване от това положение.

Това не беше като някой от онези холивудски филми, в които всичко се навързва чистичко и спретнато едно след друго във финалните кадри. В които лошите момчета полу­чават наказанието си, силите на хаоса и злото са победени и редът е възстановен. И героят или героинята трябва да изживеят последния ден и да се завърнат към обикновения си живот. В дома си, при съпрузите, при децата и при ку­чето си. Едва ли е нужно да ви го казвам, но в истинския живот не е така. Холивудските завършеци се случват само по филмите.

Тази история свършва по-скоро като в дългия финален кадър, който води към края на емблематичния „До после­ден дъх“ на Годар, където героят на Белмондо, дребен прес­тъпник на име Мишел, е оставен на съдбата си, след като американската му приятелка - в ролята Жан Сиберг, току- що му е казала, че не го обича и го е предала на ченгетата.

231

Направила е това само за да привлече вниманието му. На­правила го е съзнателно, за да му навреди.

Като гангстер в гангстерски филм, Мишел вече е наяс­но с този факт и тъй като е по-умен от повечето престъп­ници, той знае как ще свърши всичко. Ние също го знаем.

Помните ли какво ви казах в началото?Сюжетът винаги се подчинява на персонажите.И така Мишел е прострелян в гърба и, препъвайки се,

тръгва по улицата, към забравата. Стига до кръстовището и после пада. И това наистина е краят, който той е прозрял, че го очаква. Но по-банален, защото на това място изглежда като жертва на дребна катастрофа, отколкото като опасен престъпник, застрелян неколкократно от силите на реда.

Последните думи, които излизат от устата му, преди да се срути на земята и да се предаде на смъртта, са „Повръ­ща ми се от това“. Сардоничният му прощален изстрел към света, който никога не го е обичал и на когото той е отвръ­щал със същото. Неговият момент „розова пъпка“. Но вмес­то да ни дари с велико прозрение по време на финалното си излизане от този свят, думите му са погрешно разбрани, не- чути или неосмислени - никога няма да разберем кое точно е - като „От теб ми се повръща“. Протест, възмущение, но не към света, а към жената, която е обичал и която го е пре­дала - неговата ахилесова пета, фаталната жена, надвесила се над него, докато той превръща в пародия своята голяма, последна сцена. Сцената на смъртта си.

А що се отнася до Жан Сиберг, нейното владеене на френски език - което до този момент във филма е било дос­тойно за уважение като за млада американка - внезапно я предава. Тя не разбира френската дума degueulasse - „гнус- но“, „противно“ - и моли да й я преведат.

И тук свършва филмът.Тя си тръгва, осъзнавайки не само чудовищността на

събитията, които е предизвикала чрез една-единствена проява на егоизъм, но и факта, че до края на дните си ще живее със спомена за това как е пропуснала нещо, как не е проумяла смисъла на ставащото.

И знаейки, че той е умрял, мразейки я и в червата си.

232

Ако можеха всички филми да свършват така. Ако мо­жеха всички филми да свършват като в живота.

С отворен край.Защото от деня, в който сме родени... не, още преди то­

ва, от момента, в който сме заченати, животът ни не е нищо друго освен поредица от събития, които все някога свърш­ват, но най-често с отворен финал. Романтични, сексуални, професионални, семейни и вероятно още поне няколко ви­да. И е нужно усилието на всяка частичка от разума и ду­шата ни, за да не се омотаем в техните мрежи.

Някои хора изживяват живота си, обсебени от тази не- завършеност, тормозейки се какво би станало ако... дали пък да не би... или какво ще се случи утре, ако...

Но не и аз.Технически погледнато, точно в този момент бях изпра­

вена пред един такъв отворен финал. И Девил го знаеше. Можеше лесно да се отърве от мен, ако го желаеше - имаше тази власт. Можеше само да щракне с пръсти и да ме нака­ра да изчезна. Като Анна. Можеше да плати на някого да ме разкара от пътя му и да прикрие следите към това, което бях разбрала, че е направил на Дейзи и другите момичета. И никога нямаше да му се наложи да понесе някакви по­следствия за стореното от него, никога нямаше да плати це- ната. Щеше да продължи да показва лъскавата си усмивка, мечта на всеки зъболекар, по телевизията и да се кефи, че е изработил всички.

Но той нямаше да ми посегне и с пръст, сигурна бях в това. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, озъртайки се през рамо в очакване неговият убиец да се появи. Не се боях. Сигурна бях, че Девил е оценил рисковете и е решил, че аз съм незавършена история, с която би могъл да живее.

Защо съм толкова сигурна, ще попитате вие?Е, нали знаете какво казват.Potentia scientia est. Знанието е сила.Девил бе обещал нещо на Джак. Бе му казал, че ако спе­

челят изборите, ще му даде важен пост в администрацията си. Джак нямаше основание да се съмнява в думите му. И аз бях твърдо решена да се уверя, че това наистина ще се случи. Девил щеше да спази обещанието си, защото той се

233

нуждаеше от умни хора като Джак в отбора си - именно те му помагаха да изглежда добре в очите на избирателите.

Коя бях аз, че да лишавам Джак от тази възможност? Коя бях аз да слагам прът в колелото на амбициите му?

Както и да е, Девил не трябваше да се бои от мен.А от Джак.Как ще реагира той, ако разбере какво се бе случило.Така действат тези неща. Трябва да го приемете.Никой от нас нямаше желание да разкрива публично

малката ни мръсна тайна. Нямаше да бъде в ничий интерес.Това е истинската природа на властта. Скритата приро­

да на властта.Тя е тайна. И си остава такава.Така че Обществото на Жулиет просто щеше да про­

дължи да съществува.Момичета като Анна щяха да продължат да изчезват.

Или да бъдат откривани мъртви.И някой нещастен келеш като Бънди щеше да получи

ролята на изкупителната жертва. Защото той винаги е под ръка и не знае достатъчно неща, за да схване голямата кар­тина и да повлече някой друг със себе си надолу.

В крайна сметка Бънди е просто едно звено от веригата, което лесно може да бъде подменено. Винаги ще има моми­чета, които са готови да се продават, и момчета, навити да им помогнат това да стане, определящи цената им. Винаги е било така и едва ли някога ще се промени.

Вече сме свързани - Джак, Девил и аз. Като мексикан­ската дружина в „Добрият, лошият и злият“*.

Вечният триъгълник. Стоим в средата на каменен кръг, един срещу друг. Сега е игра на погледи, наблюдаваме се и следим кой ще направи първия ход. Знам само, че нямам намерение да свърша в безименен гроб. А взаимното ни са­моунищожение няма да бъде от полза за никого.

Или пък, също като на финала в „Италианска афера“, когато златото е в предната част на автобуса, хората са се

* „Добрият, лошият и злият“ {The Good, the B ad and the Ugly) - уес­търн от 1966 г. режисиран от Серджо Леоне, с участието на Илай Уолак, Клинт Истууд и Лий Ван Клийф. - Б. пр.

234

струпали в дъното му, а той виси от скалите в швейцарски­те Алпи*.

Едно погрешно движение и цялата работа отива по дя­волите, всичко ще пропадне в бездната.

Ето за това става дума.Шах и мат.И ето какво научих от малкото си приключение.Сексът е единствената истинска революция. Само той

прави всички равни.

* Става дума за оригинала от 1969 г. с Майкъл Кейн, не за римейкаот 2003 г. - Б. пр.

Благодарности

Този роман е за всички жени и мъже, които също като мен в определен момент от живота си са имали на разполо­жение само книгите и филмите, за да се почувстват удобно със своята сексуалност.

Не мога да намеря достатъчно думи за благодарност към Марк Джералд и Питър Макгиган, които повярваха в мен и ме окуражаваха да продължа, когато изпитвах съмне­ния. На Крие и Масуми за техните указания и насоки, без­ценно проучване и вдъхновение. На MB Кобра за любовта и светлината.

Благодарна съм на приятелите си: Сийли О, Джеймс Джив, Дейв Ху, Йоши Обаяши, Кристин Бърнс, Кандис Бърнс, Брайън Ливай и „Ню Скул Медия“. Бет Дегузман, Селина Маклемър, Катрин Бърк, Дейвид Шели, Кирстен Астор, Стефани Абу, Кирстен Нюхо - всички вие положих­те толкова много усилия и отделихте толкова много време, за да се превърне романът ми в най-доброто, което би могъл да стане!

Получих огромна подкрепа от всички в Grand Central, Little Brown, The Agency Group и Foundry Literary & Media. Ноел Кларк и Мат Шулц, благодаря ви, че повярвахте в мен. И накрая, но определено не на последно място по значе­ние, съм признателна на всички режисьори и творци, които продължават да ме вдъхновяват: Годар, Фелини, Бунюел, Фридкин, Тохиро, Жан-Батист де Бойер, Анджела Картър, Волтер и маркиза.

236