СЪДЪРЖАНИЕ

I. ЩО Е ТОТАЛИТАРИЗЪМ?.............................................................................................................1

ПРЕДПОСТАВКИ.............................................................................................................................1

ХАРАКТЕРИСТИКИ.......................................................................................................................... 1

II. ТОТАЛИТАРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ............................................................................................2

III. ПЕЧАТ................................................................................................................................. 3

ПАРТИЕН ПЕЧАТ (ПРАВИТЕЛСТВЕНИ ВЕСТНИЦИ)..................................................................................4

„ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ”.................................................................................................................4

„РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”..............................................................................................................5

„НАРОДНА АРМИЯ”....................................................................................................................6

НЕПАРТИЕН ПЕЧАТ (ОПОЗИЦИОННИ ВЕСТНИЦИ).................................................................................7

„НАРОДНО ЗЕМЕДЕЛСКО ЗНАМЕ”.................................................................................................8

„СВОБОДЕН НАРОД”...................................................................................................................9

„ЛИТЕРАТУРНИ НОВИНИ”............................................................................................................9

IV. ЦЕНЗУРА И РЕПРЕСИВЕН АПАРАТ...................................................................................11

ГЛАВЛИТ.....................................................................................................................................11

„СЛУЧАЯТ СОЛЖЕНИЦИН”............................................................................................................19

V. КИНО И ТЕЛЕВИЗИЯ............................................................................................................20

“ЕДНА ЖЕНА НА 33”....................................................................................................................21

„ВСЯКА НЕДЕЛЯ”......................................................................................................................... 22

„АКТУАЛНА АНТЕНА”....................................................................................................................23

VI. ДИСИДЕНТСТВО...............................................................................................................24

БЪЛГАРСКАТА СПЕЦИФИКА............................................................................................................25

ДИСИДЕНТСКИ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ.....................................................................................25

ДИСИДЕНТСТВОТО И ФОРМИРАНЕТО НА НОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА...........................................28

I. ЩО Е ТОТАЛИТАРИЗЪМ?

Понятието възниква през 20-те години на ХХ век; свързва се с името на Джовани

Амендола (Giovanni Amendola, 1882 – 1926). През 1923 г. италианският либерал

употребява за пръв път, във връзка със съответната идеология, зародила се в неговата

родина, определението "система тоталитарио".

По същество, това е политически режим, при който има сливане на държавата с

единствената легитимна партия и всеобщо господство в обществото на дадена утопична

идеология; характеризира се с ликвидиране на основните конституционни и граждански

свободи и на демократичния плурализъм; бива налаган чрез терор, преследване на

опозицията и на всяко свободомислие.1

ПРЕДПОСТАВКИ. През XX век се развива процес на засилена индустриализация, който води

до значителни промени в обществената структура. Голяма част от населението от селата и

малките градове се насочва към индустриалните центрове, като по този начин

традиционните модели, регулиращи обществения живот, се заменят с такива от нов тип,

които са основани на анонимността на живота в големия град и не предполагат

индивидуален подход към гражданите. Така се създават условия за поява и легитимиране

на тотална държавна власт. Развитието на средствата за комуникация, пропаганда и

организиране осигурява необходимите на тоталитаризма инструменти за всеобхватен

контрол и мобилизация на гражданите, базирани на принуда и страх.

ХАРАКТЕРИСТИКИ. Регулиране и контрол от страна на държавата на всички значими изяви в

обществото (липса на автономна сфера на индивида, задушаване на гражданското

общество)

Политическа свърхцентрализация. Тоталитарното управление е еднолично - една партия

(младежка, женска, професионална организация); срастване на партията с държавата.

1 Кратък Философски Речник [онлайн]. http://philosophy.evgenidinev.com/totalitarisme/

1

Характеризира се със сливане на трите власти (законодателна, изпълнителна, съдебна) в

една система, пряко подчинена на водача. Тоталитарната система се изгражда от една

партия, която отстранява, забранява или унищожава всички други партии и налага своята

идеология на цялото общество; партията е построена йерархично в посока от

ръководителите (висшата номенклатура) начело с водач (генерален секретар, дуче,

фюрер)към обкновените членове, правата на които да избират своите шефове са чисто

формални.

Личностна свръхцентрализация. Вожд и номенклатура, култ към личността на водача.

Идеологическа свръхцентрализация. Пропаганда (официална доктрина, обединяване

срещу врага). Използване на терора като средство за налагане на управлението и

премахване на политически противоречия. Тотален терор – физически или морален,

лишаване на гражданите от основните човешки права и свободи и ежедневна пропаганда

на партийната идеология и политика. Забрана на свободата на словото и печата,

системата практически елиминира демокрацията.

II. ТОТАЛИТАРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ

Идването на новата власт, подкрепяна от Съветския съюз, както и от САЩ и

Великобритания, поражда илюзията, че най-после страната ни ще се приобщи към

общността на свободните и демократични европейски държави. Такива очаквания и

пожелания изпълват повечето от тогавашните вестници. Проблемът обаче е, че при

сделката си със Сталин за разпределяне сферите на влияние след войната, САЩ и

Великобритания направо „подаряват” България на Съветския съюз и по този начин

предопределят нейната съдба.

„И един вестник е достатъчен, за да се закрие прозорецът към света.”

Станислав Лец

2

Обществено-политическия живот търпи промени, а с него и печатът на

„отечественофронтовска” България. Все още съществува политически плурализъм:

издават се както правителствени вестници – „ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ”, „ЗЕМЕДЕЛСКО ЗНАМЕ”,

„РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”, „РАДИКАЛ”, „ИЗГРЕВ”, „НАРОД”, така и непартийни такива – „МИР”, „ДЪГА

– 6 ЧАСА ВЕЧЕРТА”, „СВОБОДА”, „НОВА КАМБАНА”. Още в първите дни на промяната обаче, се

предприемат редица мерки за ограничаване на печата.

III. ПЕЧАТ

Два са най-общо периодите на развитие на българската преса. Първият период съвпада с

тоталитарния режим в България, а вторият – с развитието на демокрацията у нас.

След септември 1944 година, на българсия медиен пазар доминират изданията на БКП и

т.нар. отечественофронтовски печат.

До ликвидиране на опозицията се издават и определени опозиционни вестници:

“Народно земеделско знаме” (1945–1947) – орган на БЗНС, “Свободен народ” (1945–1947)

– орган на Работническата социалдемократическа партия, “Знаме” (1896-1946, с

прекъсвания) – орган на Демократическата партия, “Радикал” (1905–1948) орган на

Радикалдемократическата партия, като след забраната на тези партии и осъждането на

лидерите им са спрени и съответните трибуни.

В периода 1948–1990 година – по време на тоталитарния режим излизат ежедневниците

“Работническо дело” (1927–1990) – орган на ЦК на БКП, “Земеделско знаме” – орган на

БЗНС, “Отечествен фронт” (1942–1990) – орган на ОФ, и др.

Всички вестници и списания излизали по това време са строго цензурирани, за главни

редактори са назначавани доверени и близки до властта хора, а журналисти или

издатели, със собствено мнение или различно мислене са принудени да напуснат /или

емигрират/, нерядко осъждани или наказвани с различни мерки – изключване от

партията, порицание, по-тежки административни и др наказания.

3

Подобно е положението не само в София, но и в провинцията. Местният печат се регулира

от местния партиен орган. Нещо повече, във всяка редакция има Профкомитет, бе

зподписа на чийто секретар не може да бъде публикуван материал – независимо в каква

област е написан.

Характерно за печата преди 1990 година е, че факти, събития, коментари са пречупени

през призмата на комунистическата идеология.

Особено показателен е факта, че различни характеристики и икономически параметри са

съзнателно раздути – например БВП, нива на раждаемост, цени и пр. Съзнателно са

изкривявани и факти, и събития не само от българския обществено – политически и

икономически – социален живот, но и от живота на страните от СИВ, и от тези от т.нар.

капиталистическа система.

Ето това е времето и условията, в които се ражда и съществува в продължение на близо

50 години вестник “Отечествен фронт”. Именно той със своите идеи и съдържание ще

бъде обект на изследване в следващите страници.

ПАРТИЕН ПЕЧАТ (ПРАВИТЕЛСТВЕНИ ВЕСТНИЦИ)

„ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ”

През 1944 година вестник Отечествен фронт започва да излиза легално, а иначе е с начало

1942 г. и така до 1990 г., когато вече се нарича „Отечествен вестник.

На вестник “Отечествен фронт” е вдъхнат живот в една таванска стая на столичната улица

“Граф Игнатиев” 7. В студената новогодишна нощ на 1942г. двамата млади учени –

Алексей Шелудко и Адолф Фабрикант, печатарски работници, между които е бил и Тодор

Живков, шивашкият чирак от “Лозенец” Станко Тодоров, карикатуристът Марко Бехар са

били редактори, печатари, разпространители на вестника.

Започнал като издание на Ючбунарския район, “Отечествен фронт” се е превърнал по-

късно в градски вестник. И когато запалил идеите за създаване на подобни вестници

4

почти из цялата страна,

естествено е прерастнал като

национален общонароден

вестник на борбата срещу

фашизма. Новите вестници са

носели или неговото име, или

наименования подобни на

него. По-късно е намерен един

екземпляр в района на

Панчарево, край София. Върху

него имало само главата на

жестника и един лозунг под него. Един задъхан вестник по своя път до читателите. Този

факт сам по себе си е показателен и за историческата обвързаност в онези дни между

двете понятия, които са били вплетени в думите “отечествен” и “фронт”, изписани над

лозунга.

Според академикът на българската журналистика Владимир Топенчаров този вестник е

необичайно, уникално национално издание не само за нашата страна, но и за Европа.

Вестник “Отечествен фронт” още в самото си начало е създаден като издание на борбата

на народното движение в България срещу фашизма. В него са влизали представители на

работниците и селяните, на интелигенцията, на военните и дори на крупните капиталисти

и банкерите, подчинили, икономически, политически и служебни интереси, на тази

борба.

„РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”

Вестник "Работническо дело" е български вестник с лява насоченост, орган на БРП, от

1948 - на БКП. Излизал от 1927 до 1990. Първоначално излиза като седмичник. Забранен

след Деветнайсетомайския преврат, от 1935 до 9 септември 1944 излиза нелегално. През

1938, при сливането на БРП и БКП, наследява "Работнически вестник". Усилено критикува

5

правителствата на буржоазните партии, пропагандира идеите на БКП, обявява се за

приятелски отношения със СССР и против въвличането на България във Втората световна

война на страната на Германия. На страниците на "Работническо дело" е публикувано

възванието на Георги Димитров за създаване на Отечествен фронт (ОФ) и платформата на

самия ОФ. След Девети септември вестникът активно поддържа властта на БКП и става

нейна основна пропагандна трибуна. През 1990 година, с оглед на сериозните

обществено-икономически промени в България, се преименува на вестник "Дума".

Снимките на Работническо дело в статията са от броеве в периода 1976-1977г.

„НАРОДНА АРМИЯ”

На 30 април 1952 г.

вестник „Народна войска”

променя името си на

„Народна армия”. По това

време изданието е на

подчинение на Главно

политическо управление на

армията, което определя и

предназначението му – да

работи за политическото и патриотичното възпитание на военнослужещите. От май 1988

г. „Народна армия” излиза пет пъти седмично – от понеделник до петък. Непосредствено

след рухването на еднопартийната комунистическа власт на 10 ноември 1989 г. свободата

на словото и печата в България е възстановена. В края на 1989 и началото на 1990 г.

политическата опека над «Народна армия” е свалена рязко и вестникът става едно от най-

четените издания в страната. От 27 май 1992 г. вестникът на Министерството на отбраната

е преименуван на „Българска армия”. От средата на 90-те години изданието е напълно

деполитизирано и се концентрира върху специфичните проблеми на армията.

6

„НАРОДНА МЛАДЕЖ”

„Народна младеж”е официалният

вестник на Българския Комсомол.

Ползва се за трибуна от всички

начинаещи атори. Към него има

притурка ДИАЛОГ, която по-късно

става и вестник.

За борба „с идеологическата диверсия“ през 1970 г. е създаден специален вестник

„Антени“, издание на Шести отдел към Държавна сигурност. Сред най-популярните

месечни издания са „Космос“, „Паралели“ и „Младеж“.

НЕПАРТИЕН ПЕЧАТ (ОПОЗИЦИОННИ ВЕСТНИЦИ)

На 9-ти септември със специален указ на регентството е учредено Министерство на

пропагандата, ръководено от Димо Казасов. Малко след неговия доклад пред

националния комитет на Отечествения фронт, че съветското главно командване изразило

недоволство от българския печат, правителството постановява от 1-ви януари 1945 г. да се

спрат всички независими вестници под предлога „липса на хартия”.

Конфронтацията в общетвото обаче се задълбочава и се създават няколко опозиционни

партии. Така се ражда и опозиционният печат – „НАРОДНО ЗЕМЕДЕЛСКО ЗНАМЕ”, „СВОБОДЕН

НАРОД”, „ЗНАМЕ” И „НАРОДЕН ГЛАС”. Първоначално по тактически съображения

комунистическата партия е принудена да се примири с опозиционните вестници. На 13- ти

август 1945г. Секретариатът на ЦК на БКП решава да не се пречи на издателската дейност

7

на опозиционните вестници, но на всяка тяхна атака срещу ОФ да се дава „решителен

отпор”.

В края на 70-те и началото на 80-те годи-ни е изградена разгърнатата структура на

периодичния печат, която се характеризира с всеобхватност, разнообразие и специ-

ализация на изданията. През 1982 г. излизат 454 вестника с еднократен тираж 6 552 831 и

306 списания с еднократен тираж 4 341 370. Макар тиражът да се определя „от горе“, той

все пак се формира в зависимост от читателското търсене. В столицата из-лизат осем

всекидневника: „Работническо дело“, „Земеделско знаме“, „Отечествен фронт“, „Народна

младеж“, „Труд“, „Вечер-ни новини“, „Кооперативно село“, „Народна армия“.

Най-разпространените седмични издания са „Литературен фронт“ (от 1944 г.), „Народна

култура“ (от 1957 г.), „Пулс“ (от 1963 г.), „Поглед“ (от 1966 г.), „Орбита“ (от 1969 г.), „АБВ“

(от 1979 г.). Известно време излиза и вестник „Литературни новини“, но заради острите си

пуб-ликации скоро бива спрян.

„Щом мястото на разбойника с револвер връка е в затвора, разбойникът с

перо в ръка не може да се остави свободно да вреди на народа.“

Георги Димитров

„НАРОДНО ЗЕМЕДЕЛСКО ЗНАМЕ”

"Народно земеделско знаме" (1945-

1947) - орган на БЗНС "Н. Петков". В

периода 1948-1990, вестникът е

"Земеделско знаме" - орган на БЗНС.

Фейлетоните на Трифон Кунев под

рубриката „Ситни-дребни... като

камилчета”, в които са разпознавани,

8

показвани и заклеймявани началните прояви на уродливия тоталитарен режим силно

дразнят. В една от статиите си той пише: “Една варварска революционна ярост залива

изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее

пред това, което става в името на “свободата и демокрацията.” Точно това става причина

да се ускори създаването на хумористичния вестник „Стършел”, който да воюва срещу

него със средствата на хумора и сатирата.

В „Народно земеделско знаме” се откроява и публицистиката на Никола Петков. Той

публикува статията си „Две диктатури”, в която заявява, че ЦК на БКП е установил

еднопартийна диктатура, която по нищо не се различава от режима, който българският

народ познава от годините на фашистката диктатура. Сред многобройните прилики той

подчертава специално още една: „И двете диктатури са врагове на свободата на печата.”

„СВОБОДЕН НАРОД”

Най-острите пера в „Свободен народ“ са на Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев и Цвети

Иванов. Заради статията „Защо ме изкушавате, лицемери“ броят е конфискуван, Кр.

Пастухов – арестуван, осъден и пратен да излежава петгодишната си присъда в

Сливенския затвор, където по-късно някакъв рецидивист го умъртвява. Директорът на

вестника Коста Лулчев заявява в статията си „За свободата“: „Свободата не е привилегия,

не е достойнство. Тя е право. Свободата е на всички и за всички. Никой не може да я

отнема. Никой не може да я присвоява за себе си и против другите. Арестуването на

Кръстьо Пастухов е доказателство, че в България няма свобода.”

„ЛИТЕРАТУРНИ НОВИНИ”

През 1961 г. излиза първият брой на двуседмичника, който през 1964 г. е спрян лично от

самия Тодор Живков, обявен за „вреден и антипартиен”. При едни нормални обществено-

политически условия появата на му би трябвало да се оценява като попълване на

празнота в нашата периодика и на вестникарския ни пазар. Пък и вестникът на

"Полиграфиздат" има информационен характер, изданието е ведомствено, с ограничен

9

тираж и стеснени концептуални възможности. Въпреки това, лично дал благословията за

неговото раждане, Тодор Живков се възползва да демонстрира активно отношение към

печатната писмена словесност, към демократизиране на процесите в духовността ни.

Дори заявява, че вестникът е "рожба на новата атмосфера", станала възможна след

Априлския пленум на партията от 1956 г. И творците посрещат изданието с големи

надежди. Оптимизма си те свързват и с главния редактор Васил Акьов, събрал в екипа си

прогонените от в. "Народна младеж" заради "антипартийно поведение" Стефан Продев

(отг. секретар) и Симеон Владимиров, провинилите се "в нещо" сатирици Крум Вълков

(зам. гл. редактор) и Радой Ралин; неизвестните тогава още, но обещаващи литератори

Иван Пауновски, Йордан Василев и др. Самият Акьов е освободен като зав. културния

отдел на "Работническо дело". Този екип от талантливи и с характер творци

удовлетворява събратята им по перо, но и скоро ще огорчи партийния лидер.

Разочарованието на Живков първо идва от главния редактор, имал като него късмета да

пресече бариерата, която "се случва един път на столетие и се именува революция" (В.

Акьов).

Изданието преди всичко разчупва старите стереотипи и култовски клишета в графичното

оформление и списване. То представя нови книги с поезия, белетристика и литературна

критика; отделя място на творби, недопускани за печат (вестникът за пръв път след

9.IХ.1944 г. публикува стихове на поета Атанас Далчев); защитава модерни виждания за

издателска дейност; отваря рубрика за млади и талантливи автори. Набира кураж и

самочувствие и публикува материали, противоположни на остарели позиции на

партийния идеолог акад. Тодор Павлов. В един момент обаче, "Литературни новини"

започва да дразни властта не само с естетическата си независимост (по собствен критерий

привлича сътрудниците си, опонира на публикации в останалия печат), но и с

отношението си към ставащите процеси в обществото. А подобна вестникарска политика

е неприемлива за ЦК на БКП. Неговият контрол над собствените и останалите обществени

издания (комсомолски, профсъюзни, ОФ и пр.) е всекидневен и безкомпромисен.

10

Последният, 73-ти, брой на "Литературни новини" излиза на 14.II.1964 г. Стефан Продев и

Йордан Василев сами набират решението на Секретариата на ЦК за спирането му и го

поставят на първа страница - с дебели черни букви, като некролог. Живков отива в

редакцията и лично съобщава на колектива неговата забрана. Тогава от упор бунтарят

Продев казва: "В историята остават само забранените вестници!"

През месец април 1946г. правителството решава съвсем да си „развърже ръцете” при

преследването на опозиционния печат и прави специално допълнение към Закона за

печата от 1921г., което набързо е гласувано от Народното събрание. Въз основа на него

най-напред са спрени всички опозиционни вестници, а след това още 48 издания със

„съмнителна” обществено-политическа насоченост.

Журналисти от опозиционните вестници са арестувани, осъждани, пращани в затвори и

лагери, дори убивани. Така бива разчистен пътя на новата журналистика, наложен заедно

с тоталитарния сталински модел. Повежда се ожесточена борба срещу всички остатъци от

миналото, включително и при оформлението на вестниците.

IV. ЦЕНЗУРА И РЕПРЕСИВЕН АПАРАТ

ГЛАВЛИТ

Главлит или Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и

търговията с печатни произведения е институционализиран държавен орган в Народна

република България, който осъществява след деветосептемврийския преврат цензурата в

страната в областта на литературата и издателската дейност. Той е официализиран

цензурен орган с ранг на министерство в периода 1950 - 1956 (до Априлския пленум).

Създава се чрез постановление на Министерския съвет и представлява още един начин

печатът да бъде превърнат в обикновен придатък към тоталитарното управление.

11

През месец октомври 1952 г. Политбюро на ЦК на БКП възлага на Енчо Стайков, Рубен

Леви, Карло Луканов, Георги Михайлов и Георги Кумбилиев да изготвят списък на

"вредната литература" в България по примера на Главлит в Съветския съюз. В края на

годината за началник на българската Главлит е определена Елена Гавраилова, която е от

Отдел "Агитация и пропаганда" към ЦК на БКП и е един от най-близките сътрудници

на Вълко Червенков.

Целите и задачите на учреждението са определени с помощта на зам-началника на

Главлит Виктор Катишев. С помощта на съветския другар в България се въвеждат

сталински методи на "терор" над интелектуалния труд и се организира своеобразен

"погром" над библиотеки и книгохранилищата към селските читалища в България.

Същевременно се прекъсва и обмена на информация със страните извън съветския блок.

Катишев и Гавраилова след проучване ликвидират и частните антикварни книжарници, а

след това се насочват към библиотеките, където според тях има огромен масив стара

литература и периодика отпреди 9 септември 1944 г., състоящ се от много "вражески" и

остарели енциклопедии и съвсем малко "прогресивна" съветска литература.

Главлит започва да отпечатва т.нар. "свезки с вредна литература". Критериите на Главлит

за "вредна литература" са:

„Вредни са всички тези книги, в които се възхваляват буржоазния морал, частната

собственост и се споменава Господа.”

Създава се списък на вредната литература, подлежаща на изземване и претопяване,

който се актуализира и преиздава многократно, като книгите попадащи в него се предават

за унищожаване. Специално внимание е отделено на прочистването от "вредна

литература" на църковните и манастирските библиотеки. В общи линии, списъците с

"вредна литература" на Главлит са от две свезки, наречени "Списък за вредна литература"

от 1952 г. и последващите - в две части, съответно от 1955 и 1957 г. Първото книжно тяло

съдържа 130 страници, а другите две, взети заедно - 70. Т.нар. "вредна литература" е

12

"квалифицирана" като фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна,

грубо реакционна и малоценна, и е с тематика посветена на монарха и монархията в

Царство България, положението в Съветска Русия и Съветския Съюз, църквата и нейните

служители, право и правни науки, философия и политически учения, Македония и

българско национално-освободително движение, литературознание и хуманитаристика,

книги от/за правителства и министри до 9 септември 1944 г. Създават се комисии в състав:

партиен секретар, председател на Общинския съвет, учител по литература, председател

на ОФ и секретар или библиотекар на местното читалище. Цензорите, или т. нар.

„политредактори” имат чинове на запасни офицери от Държавна сигурност.

Главлит прекратява официално дейността си след Априлския пленум от 1956 г., но

години наред след това никой не отменя издадените списъци с "вредна литература".

Неофициално се продължава дейността в тази насока, като дори се добавят или съставят

нови списъци с т.нар. вредна литература. В писмо от 1960 г. на Министерството на

просветата и културата се казва:

„Приложено изпращаме към настоящето списък на политически

вредна литература. Необходимо е да се вземат бързи мерки за основно

прочистване на библиотеките в окръга от книги с политически вредно

съдържание, като се имат предвид издадените досега I и II свитък и

настоящия списък.”

В резултат от дейността на Главлит са нанесени сериозни поражения на книжния фонд в

българските библиотеки и книгохранилища за отминалите години до 60-те на 20 век.

Събитията през 1956г., решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП, осъждането на

култа към личността на Сталин и на Вълко Червенков допринасят съществено за

премахването на най-уродливите прояви на сталинизма у нас. Ликвидирането на Главлит

създава илюзията, че ще настъпи и по-голяма свобода на печата. За такива очаквания се

говори на бурни събрания в различни редакции, а подобни мисли се появяват и в някои

публикации.

13

За такива очаквания се говори на бурни събрания в различни редакции, а подобни мисли

се по-явяват и в някои публикации. Широк отзвук получава статията на Владимир

Топенчаров в „Отечествен фронт“, в която за първи път открито се говори за отчуждението

на партийните и държавните величия от народа, за порочната система на пропуски в

учрежденията, за „завеските“ по прозорците на автомобилите, в които се возят „слугите

на народа“. Партийното ръководство е стъписано от подобни прояви и веднага се заема

да ги задуши. „Работническо дело“ излиза със статията „За правото дело на партията,

против дребнобуржоазната разпуснатост“. В „Литературен фронт“ се появява статията

„Катарзисът“, която, както подмята Радой Ралин, е трябвало да се озаглави „Кати-

нарзисът“, тъй като иска да сложи катинар на устата на българската интелигенция.

Положението е толкова сериозно, че за да се „овладее“, на 25.V.1956 г. се провежда

специална среща на Политбюро със секретарите на окръжните и околийските партийни

комитети. В своя доклад Тодор Живков подлага на остра критика журналистическите

среди, които проявявали „нездрави“ настроения и издигали дребнобуржоазния лозунг

„за свобода въобще“:

„Не е нужно тук да се спираме и доказваме вредния, антипартийния характер на

подобни мнения и разбирания, които нямат нищо общо с марксистко-ленинската

идеология, с партийното становище за ролята на печата, литературата и

изкуството.“

Разбира се, премахването на предварителната цензура, осъществявана от Главлит до 1956

г., създава по-благоприятни условия за развитието на журналистиката. Но сега се

утвърждава чрез безброй способи „вътрешната цензура“, „автоцензурата“, която в много

случаи се оказва по-вредна от откровената предварителна цензура. Липсата на свобода

на печата ще си остане един от най-големите недъзи и на „реалния“, „развития“, „зрелия“

социализъм у нас.

14

Когато предлагат на журналиста от Радио София Борис Темков да се включи в най-

сериозния заговор за свалянето на Тодор Живков (групата на Горуня), той по-ставя като

едно от най-важните условия искането за свобода на словото. „Особено наблегнах на

свободата на печата и информацията, на критиката и разискванията без цензура,

забранени теми и неприкоснове-ни особи, които и да са те; открита борба на

обществените идеи и научните мнения при условията на пълна взаимна търпимост,

равноправие и публичност, при обезателно публикуване и свободно разгласяване на

различните и противоположни становища на спорещите две или повече страни.“

Като един от подсъдимите по процеса „Горуня – Цоло Кръстев“, Борис Темков е осъден и

заради тези свои схващания.

Партийното ръководство на печата се приема като най-важния и ненарушим принцип в

комунистическата журналистика. То се изразява не само в подбора на кадрите, но и в

определяне на тематиката, идейната насоченост и характера на пуб-ликациите в

съответните издания. Дават се задължителни указания кои събития да се отразят, а

понякога и от кого и как. Основен източник на информацията е БТА и това е една от

причините за сивотата и еднообразието на вестниците. Те например абсолютно по един и

същи начин отразяват убийството на Джон Кенеди – един и същи текст на три колони

вдясно от главата, една и съща снимка, поставена на едно и също място

Не са малко обаче и случаите, когато систематa на печата за контрол отбелязва пропуск,

прави засечка и в едно или друго издание се появяват публикации, които са в разрез с

височайшите указания. Има примери, когато излизат текстове с по-завоалирана или по-

открита антитоталитарна насоченост. Най-дързък е случаят с в. „Пулс“, който на 5.III.1985

г. отпечатва стихотворение, което се оказва акростих. Началните букви обра-зуват лозунга

„Долу Тодор Живков“. Въпреки предприетите арести, обиски и разслед-вания така и не се

разбира кой всъщност стои в дъното на тази колкото рискована, толкова и екзотична

проява.

15

ЕСЕН

Дърветата умират прави,

отронват бавно своите листи,

литнали нагоре към земята, а

устремът надолу ги задържа.

Това прочетох някъде,

останалото го измислих,

докато в далечна есен,

отмиваща студа на лятото,

редях скупчените си спомени.

Желето на заглъхналите думи

и ехото на мислите – не мои,

във хаоса от истински илюзии,

които сграбчваха неистово

остатъка от есента –

внезапно лумнаха във стих.

Горбачовската „гласност“, макар и трудно, започва да си пробива път и у нас, на-

сърчавана от отделни млади функционери, въпреки недоволството на партийното

ръководство. Но и тя не е в състояние да промени генетичната обремененост на

комунистическата журналистика. През 1986 г. не се намира нито едно българско издание,

което незабавно да съобщи за чернобилската катастрофа и по този начин да предупреди

хората за надвисналата опасност. Не само политиците, и журналистите носят вина, че не

са взети никакви мерки, за да се избегнат страшните последици за здравето на милиони

нищо неподозиращи българи.

16

Този случай по най-красноречив начин свидетелства какво означава за едно общество да

има журналистика, абдикирала от основните си функции в угода на класово-партийни

идеологеми.

Наред с другите средства за масово въздействие вестниците и списанията също са

въвлечени в така наречения възродителен процес. Така те се оказват част и от репре-

сивния апарат.

В едно ранно утро през пролетта на 1989 г. в кабинета на Милко Балев – тогава втория

човек в БКП след Тодор Живков, позвънява бдителен партиен член: в новия брой на

седмичника „АБВ“ на първа страница – на най-видно място до главата, била поместена

рисунка, изобразяваща членовете на Политбюро на ЦК на БКП, надвесени над гроба на

България. Веднага е задействана цялата партийна система за разследване и

санкциониране. След обяснението на редакцията обаче разследването е прекратено –

случаят придобива трагикомичен характер.

Във в. „АБВ“ (бр. 16 от 18 април 1989 г.) наистина има рисунка, но тя е поместена по

случай Седмицата на детската книга и изкуствата за деца. На нея художникът Румен

Симеонов е изобразил как Пинокио с острия си нос се опитва да пробие мрачната

потискаща „стена“ на възрастните, чиито лица са с неясни очертания. Кой знае защо

„бдителният другар“ е разпознал в тях ликовете на Политбюро. На всичко отгоре тази

рисунка е взета от албум, издаден на няколко езика от София прес и предварително

одобрен от съответния отдел на ЦК на БКП. Тази история обаче разкрива какви

настроения и страхове вече са обхванали партийната върхушка, щом един Пинокио я

хвърля в такава тревога. Коментарът на Радой Ралин е „епиграмен“: „Изводът сам се

налага: гузният негонен бяга!“

Премахването на предварителната цензура създава по-благоприятни условия за

развитието на журналистиката. Но сега се утвърждава чрез безброй способи „вътрешната

цензура”, „автоцензурата”, която в много случаи се оказва по-вредна от откровената

17

предварителна цензура. Липсата на свобода на печата ще си остане един от най-големите

недъзи и на развития, „зрелия” социализъм у нас.

От началото на 1957г. започват да излизат две нови литературни списания: „Пламък” и

„Литературна мисъл”. Това са първите книжки, които съдържат литературно-критични

статии, рецензии и изказвания, изпълнени с еретични за времето си мисли. Подобни

материали се появяват и в списание „Септември”.

След Априлския пленум от 1956 година управляващата БКП, начело с новия си лидер

Тодор Живков започва да легитимира позволяващите си да мислят малко встрани от

партийната директива интелектуалци чрез репресии, на които в повечето случаи се дава

широка публичност. За острата реакция на властта има и добър външнополитически

повод – събитията в Полша и най-вече в Унгария (унгарското въстание, предизвикало

намесата на съветските танкове), които биха могли да „заразят” част от българската

общественост.

През 1957 г. в България избухва първият културно-политически скандал след

„размразяването”. Три произведения са подложени на обвинения в „антипартийни тези”:

„Семейство Ласкови” на Любен Станев

„Недостоверен случай” на Емил Манов

„Страх” на Тодор Генов

Десет години по-късно, покрай чехлословашките реформи от края на 1967 и 1968 година,

които се оказват подходящ повод за поредната репресия, е инкриминирана книгата

„Люти чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски и им е наложено партийно наказание.

Издадено е и специално постановление на ЦК по въпросите, касаещи хумора и сатирата.

18

Специализираният печат информира културната общественост за наказанията и провежда

дирижирана „отгоре” дискусия. Поставя се началото на една традиция, която ще се

следва д края на 80-те години – властта превантивно да санкционира определени,

набелязани от нея творци и техни произведения. Целта на подобни наказателни мерки е

да бъде сплашена интелигенцията като цяло, да се предотвратят евентуални

организирани действия в нейните среди.

През декември 1969 г. вече има опозиционни дясно настроени писатели като: Блага

Димитрова, Валери Петров, Веселин Андреев, Добри Жотев, Дора Габе, Радой Ралин,

Христо Ганев, Стефан Цанев, Борис Делчев и др. Властта започва да възприема тези

хора като съзнателно обособени групи, въпреки че те всъщност са интелектуалци, които

сами, независимо един от друг са направили своя избор – да заемат позиция на

себеотстояване чрез почтена творческа и гражданска реакция.

Българският духовен елит през втората половина на XX век – до края на 80-те години – е

съставен от отделни личности, които партията-държава е разделила просто и удобно на

членове на БКП и безпартийни. Това деление дава възможност за лесно въздействие,

манипулация и контрол над интелигенцията.

„СЛУЧАЯТ СОЛЖЕНИЦИН”

От 16 до 24 ноември 1970 г. в София се провежда Втората национална конференция на

българските писатели. На последното заседание се слага началото на поредния културен

скандал, известен като „случая Солженицин”. Поводът е реакцията на писателите към

предложената за гласуване протестна телеграма до Нобеловия комитет в Стокхолм.

Проведена е масирана пропагандна кампания чрез периодични печат, радиото и

телевизията.

Новината за изключването на Солженицин от ССП (Съюз на съветските писатели) през

ноември 1969 г., както и вестта за получената от него Нобелова награда за литература

19

през октомври следващата година внасят доста смут сред българското общество. Първият

факт минава почти незабелязано, за разлика от втория.

През 1970 г. във в. "Литературен фронт" е публикуван материалът на Рангел Игнатов

"Случаят Солженицин", който, следвайки официалната съветска позиция, отправя нападки

срещу големия писател по повод на току-що присъдената му Нобелова награда за

литература. Четири години по-късно, във връзка с новоизлязлата тогава на запад книга на

руския писател „Архипелаг ГУЛаг”, Съюза на българските писатели излиза с декларация, в

която осъждат съветския дисидент, с чието творчество повечето от тях не са запознати.

Заради отказа си да подпишат декларацията от СБП са изключени Валери Петров, Радой

Ралин, Благой Димитров, Христо Ганев, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Днес повечето от

подписалите срамната декларация български писатели са абсолютно неизвестни за

широката публика, а творчеството им е забравено.

V. КИНО И ТЕЛЕВИЗИЯ

Тодор Живков си поставя за цел да вкара и кинематографията „в правия път”. Българското

кино има и задкулисна, скрита от очите на простосмъртния зрител, но не и от

всевиждащата и всевластна Цензура. Снимането на повечето ленти, влезли в златния

фонд на родното седмо изкуство, протичат с мъчителни спънки от най-високо място.

Често Тодор Живков лично се е намествал да се спре или разгроми даден филм. Такъв е

случаят с “Една жена на 33” на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов.

Преди “кастинга” пък за избор на главна героиня в “Тютюн” охуленият от критиката

Димитър Димов е водел разговорите си с режисьора само на щателно подбрани места,

защото бил сигурен, че го подслушват. А когато Въло Радев снима “Крадецът на

праскови”, между Невена Коканова и красивия сръбски актьор Раде Маркович пламва

любов “като на кино”. Да, но партията не е доволна от връзката им и от ЦК недвусмислено

заплашили легендарната актриса, че ако не се раздели с Маркович, с кариерата й е

свършено.

20

“ЕДНА ЖЕНА НА 33”

Филмът, който отнася най-много удари от властта, безспорно е “Една жена на 33” с

режисьор тогавашният шеф на Съюза на кинодейците Христо Христов и сценарист Боян

Папазов. Още на “първо четене” пред комисия в Киноцентъра ситуацията изглежда

напълно безнадеждна.

Официозните критици направо настръхват от антисоциалистическите според тях послания

на текста. Иван Андонов няма никакъв шанс да реализира сценария. Тогава с непосилната

задача се захваща Христо Христов, който се е чувствал силен на деня и е вярвал, че всичко

му е позволено. Уви, след излъчването на лентата Тато лично дал нареждане да го свалят

от поста му и както се говори, маститият кинаджия със сълзи на очи молел екзекуторите

си да преразгледат решението.

“Христо Христов ме покани за ролята на комсомолския секретар, който сваля главната

героиня, защото знаеше, че с Лиляна Ковачева имахме студентски флирт”, разказва

Георги Новаков. Станка Шопова обаче, тогава първи секертар на ЦК на ДКМС, е бясна от

ролята и предизвиква обсъждане на изключването на актьора от комсомола. За негов

късмет той вече е прехвърлил комсомолската възраст и не членува в дружеството на

армейския театър.

По време на снимките викат Христо Христов в ЦК на БКП. Предлагат му да направи филм

за Димитър Благоев. Режисьорът обаче отказва. Тогава се намесва генералният директор

на Българска кинематография Никола Ненов, който арогантно изсъсква на режисьора, че

снима филм за проститутка. Дни преди премиерата на лентата върху нея е нанесен

съкрушителен удар. На цял “чаршаф” в официоза “Работническо дело” излиза погромна

статия, подписана от Владимир Каракашев. За никого обаче не е тайна, че зад внушенията

й седи политбюро и самият Живков. Малко по-късно Тато свиква и специална среща с

председателите на творческите съюзи, на която филмът е заклеймен като вражески, а

режисьорът му - като проводник на чужди влияния. Христо Христов е разжалван,

21

сценаристът Боян Папазов е уволнен от Киноцентъра и дълги годиин е безработен. В

последвалата заповед за изваждане на Алексанъдр Лилов от състава на Политбюро пък

фигурирала и точка, че не е успял да прозре антипартийната същност на “Една жена на

33”.

„ВСЯКА НЕДЕЛЯ”

Първото издание е излъчено на 7 януари 1979 г. по Първа програма на Българската

телевизия (БТ). Организационно предаването „Всяка неделя“ е главна редакция в

структурата на Дирекция „Информация“ на БТ, а главен редактор е Кеворк Кеворкян.

Първоначално „Всяка неделя“ включва рубрика, която е наследник на закритото

предаване „Телевизионен обектив“ — представяне на предстоящи предавания по БТ.

Водеща на рубриката е актрисата Инна Симеонова (която по-късно се превръща в

легендарна говорителка, водеща на програмата и на музикалното предаване „Едно от

пет“), снаха на члена на Политбюро на ЦК на БКП Гриша Филипов. Поради опасенията на

Кеворкян, че предаването се превръща в издание на синове и снахи на Политбюро, тази

рубрика бързо е преустановена.

За годините до 1989 г. „Всяка неделя“ въвежда в българската телевизионна практика

десетки нови жанрове, формати, налага нов стил в телевизионното общуване, превръща

се в своеобразна опозиция на официалната медийна практика. Редактори и режисьори

на предаването са едни от най-талантливите специалисти в областта на телевизията и

културата. Имената на екипа на „Всяка неделя“ никога не са излъчвани във финалните

надписи на предаването (каквато е обичайната практика тогава в БТ).

Тази своеобразна опозиция води до спирането на предаването през пролетта на 1989 г.

В един от неделните следобеди в 17:30 ч вместо шапката на „Всяка неделя“ се появява

говорителката Мария Тролева, за да прочете (дистанцирано и с тъжен глас) решението

22

на ръководството на БТ за „спиране на предаването поради нарушаване на програмната

дисциплина“ (редовното просрочване на времето и навлизане в територията на „Лека

нощ, деца!“).

Предаването е възстановено след демократическите промени на 19 ноември 1989 г. и

още с първата си емисия измества "По света и у нас" с час по-късно. В новата обществена

и политическа обстановка класическата „Всяка неделя“ просъществува до 1991 г., като

след първите парламентарни избори Кеворкян излиза от кадър и програмата се води

от Петко Бочаров.

„АКТУАЛНА АНТЕНА”

Предаване за икономически и социални проблеми в Националната телевизия, което

въвежда водещия като носител на лична позиция и му дава пространство за коментар и

анализ. През годините водещи репортери са били известни и познати лица в опозиция:

Иван Константинов, Диляна Грозданова, Екатерина Генова, Маргарита Михнева и др.

От 1982 до 1984 г. предаването се води от Виргиния Захариева. През 1984 е отстранена от

висшето партийно ръководство, което не одобрява свободния и дързък тон на

предаването, защото е в разрез с партийните разбирания за духа на медиите по това

време. Виргиния е назначена е в Националното радио, с настояване да си смени името.

Няма име – няма човек – няма проблем. Отказва да го смени. Не й дават да води

предаване. Като репортер прави поредица от репортажи за програма «Хоризонт», в които

използва гротеската и иносказателността като начин да каже истината за света, в който

живее. С един от репортажите си възпрепятства събарянето на сградата на стария арсенал

до хотел «Хемус», понастоящем «Музей на земята и хората». Следват поредица от

административни наказания.

23

VI. ДИСИДЕНТСТВО

След Втората световна война България става част от Източния блок не само като политика

и икономика, но и в духовно отношение. Затова когато в края на 60-те години в Източния

блок възниква интелектуалното протестно движение, получило специфичното

наименование дисидентство, то намира отражение и в България. Макар и със специфики

от рода на време на възникване, форми на дейност и организация, дисидентство

възниква и в България с цел да подготви обществото за началото на прехода.

Понятието дисидент (от лат. dissideo) възниква преди векове, за да обозначи идейните

различия и борби в християнската църква. През средните векове в Европа наричат

дисидент всеки отстъпник от вярата и еретик, а след Реформацията понятието става

синоним на несъгласие с господстващото вероучение. От края на 60-те години групи

граждани на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР открито заявяват своето

несъгласие с господстващата доктрина на съветския държавен социализъм и са наречени

от западните наблюдатели дисиденти.

Най-известни от първите дисидентски прояви са съветската 7-членна група на Богораз

(протестирали на 21 август 1968 г. на Червения площад срещу интервенцията на

Варшавския договор срещу Чехословакия), полският Комитет за защита на работниците

(КОР), чехословашката Харта`77, призоваваща властта да спазва законите и договорите –

на първо място правата на човека, фиксирани в общоевропейския Заключителен акт от

Хелзинки (1 август 1975 г.).

В България обаче липсват подобни явления. Американският посланик в София Реймънд

Гартхоф споделя: “В България през 70-те години почти не съществуваше видимо

политическо дисидентство... Единственият провъзгласил се за такъв дисидент, който се

стовари в посолството, беше очевидно умствено дебалансиран.” Несъгласие със

съществуващия ред има, но то е по-скоро лично, а не разчита на обществени нагласи.

Дисидентството е различно от личното недоволство, то изисква акции с вътрешен и

международен отглас и подкрепа, публични декларации и обръщения, критикуващи

24

съществуващата система, както и готовност да се понесат репресиите на режима. Такива

явления в България до средата на 80-те години не съществуват.

БЪЛГАРСКАТА СПЕЦИФИКА

Тя се състои в по-голямата приспособимост на българското общество към съветската

система, вероятно и благодарение на способността на българите да оцеляват при

всякакви системи. Така или иначе, до началото на промените в Съветския съюз, наречени

“перестройка” от Михаил Горбачов, в България няма организирано противопоставяне на

властта. Историята на българското дисидентство следва съветската “перестройка” и

разрешената “отгоре”, от режима, либерализация.

Еволюцията от мълчаливо вътрешно несъгласие към открито недоволство е подготвена от

вечния бунт на творческата интелигенция. Открито недоволство в продължение на години

изразяват хора като сатирика Радой Ралин, карикатуристите Борис Димовски и Тодор

Цонев (чието творчество е насочено срещу Т. Живков), сценариста Христо Ганев, поетите

Константин Павлов и Стефан Цанев. В началото на 80-те години се появяват и две

репресирани книги – “Фашизмът” на философа Желю Желев, показващ аналогията между

фашистката тоталитарна държава и социалистическата, и романът “Лице” на поетесата

Блага Димитрова, в който идеалите на антифашистката борба са противопоставени на

социалистическата реалност. През 80-те години творците се усъвършенстват в езоповия

език на скритото политическо послание – откриваме го във филма “Една жена на 33” на

режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов, в пиесите на Иван Радоев

“Човекоядката” и на Йордан Радичков “Образ и подобие”. А критичните нагласи на

обществото показват, че условията за дисидентство са назрели.

ДИСИДЕНТСКИ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ

От обявеното в Юлската концепция през 1987 г. право на гражданите да създават

“неформални организации” се възползват отрицателите на системата. За да не попаднат

под ударите на службите за сигурност, първите български дисиденти се посвещават на

25

неполитически дейности – екологична защита, спазване на религиозните и на човешките

(етническите) права.

Още в първите си стъпки дисидентството в България е разделено на два лагера. Първият е

оформен от идейните противници на системата, които създават организации предимно в

провинцията и с преобладаващо участие на бивши политически затворници. Това са

създаденото на 16 януари 1988 г. Независимо дружество за защита правата на човека в

България на Илия Минев (Документ № 1), Независимият профсъюз “Подкрепа” (Документ

№ 4) на д-р Константин Тренчев (11 февруари 1989 г.) и Комитетът за защита на

религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности на йеромонах

Христофор Събев (9 март 1989 г.) (Документ № 6). Втората дисидентска група е на

комунисти или близки до тях противници на “стария режим” на Т. Живков. Те се борят за

реформиране на социализма и за демократизиране на системата, без да поставят въпроса

за замяната й с друга.

Поводът за първата истинска дисидентска организация е тревогата за крайдунавския град

Русе, периодично обгазяван с хлор от намиращия се на отсрещния дунавски бряг

румънски химически комбинат в Гюргево. От есента на 1987 г. русенските майки

периодично протестират и демонстрират. Централната преса реагира с поредица

публикации, посветени на тревогата за Русе. Съюзът на българските художници отправя

призив за спасяването на Русе, подкрепен от Института за ядрени изследвания, Кабинета

на младите писатели, Съюза на учените в България, Института по молекулярна биология

(Документ № 2). На русенските майки и деца е посветен и документалният филм

“Дишай!” на режисьора Юрий Жиров.

Именно на премиерата на филма “Дишай” на 8 март 1988 г. е учредена първата централна

дисидентска организация в България – Обществен комитет за екологична защита на Русе.

Гласувани са устав и декларация, избрано е ръководство с популярни личности – писателя

Георги Мишев, актьора Петър Слабаков, художника Светлин Русев, треньорката по

художествена гимнастика Нешка Робева, журналистката Соня Бакиш, съпруга на

26

председателя на парламента и член на Политбюро Станко Тодоров. След този първи акт

Русенският комитет не осъществява никаква дейност. Партийните структури и силите за

сигурност принуждават учредителите да се откажат от действия.

Пред истинско политическо предизвикателство властта се изправя половин година по-

късно, през есента на 1988 г., когато е създадена чисто политическата организация Клуб за

подкрепа на гласността и преустройството в България. Това става на 3 ноември 1988 г. в

Софийския университет. Обявена е Програмна декларация и списък на 81 учредители

(Документ № 3). Инициаторите са членове на БКП и дори “активни борци против

фашизма”: партийният поет Христо Радевски, кинорежисьорът Дучо Мундров, философът

проф. Кирил Василев, химикът акад. Алексей Шелудко, Радой Ралин. Сред учредителите

са и интелектуалци, които вече са се изявили като противници на властта – поетесата

Блага Димитрова, философът Желю Желев и др.

Програмната декларация на Клуба е амбициозна – тя има претенциите да очертае

основните обществени проблеми и да потърси техните решения. Клубът създава 6 секции:

1. За икономическото състояние; 2. За човешките права и гражданските свободи; 3. По

демографските проблеми; 4. По екологията; 5. По проблемите на българската култура; 6.

По нерешени проблеми на българската история. Новата организация вече не се крие зад

един или друг неполитически проблем, а обявява, че е дошло време обществото да се

включи в обсъждането на всички важни за България въпроси. Клубът подготвя

обществената почва за противопоставяне срещу Живков, посочен като пречка за

демократизацията.

Развива се и екологичното движение. В началото на 1989 г. Петър Слабаков подготвя

програмните документи на нова организация, оформена като “сдружение” и наречена

“Екогласност”. На 11 април официално е учредено Независимото сдружение

“Екогласност” с председател Петър Слабаков и секретар киносценаристът Георги Аврамов.

Как могат да се оценят българските дисиденти? През 1988-1989 г. те все още формулират

задачите и организационните си структури. Правят го под външно влияние – на

дисидентите в Полша, Чехословакия, Унгария и особено в Съветския съюз, при това доста

27

несмело, защото все още не са премерили сили с Държавна сигурност и не знаят докъде

могат да стигнат в противопоставянето си на властта. Външната зависимост лишава

българското дисидентство от възможност да влияе върху широки обществени кръгове.

Това проличава в позицията му към насилственото преименуване на турците.

Дисидентите не намират най-добрата форма да обяснят на обществото своята позиция,

затова когато БКП започва промените, влиянието на българските дисиденти остава

затворено в сравнително тесни интелектуални кръгове.

ДИСИДЕНТСТВОТО И ФОРМИРАНЕТО НА НОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА

Краткотрайното съществуване на българското дисидентство (година и половина) не

позволява на противниците на социализма да се подготвят за промените. На 10 ноември

1989 г. те са изненадани, макар и приятно.

За по-малко от месец след отстраняването на Живков, на 7 декември 1989 г., слабите и

разпокъсани дисидентски групи се обединяват с възстановяващите се “исторически”

партии в единен Съюз на демократическите сили. Тази политическа коалиция поставя

началото на новата плуралистична политическа система в България. В началото

отношението на СДС към властта е отрицателно – чисто по дисидентски всяка власт се

възприема като зло, срещу което трябва да се води борба. Но развитието на политическия

процес принуждава българските дисиденти да станат политици, чиято цел е властта, за да

могат да осъществят своята алтернативна програма.

Макар да не започват прехода в България, дисидентските организации са тези, които

тласкат промените напред. Те не успяват да спечелят първите демократични избори през

юни 1990 г., но мобилизират общественото недоволство и принуждават управляващите да

се съобразяват с техните позиции. Отричането на социализма поставя СДС в дясното

политическо пространство, но широкият му коалиционен характер го прави нестабилна

формация. От СДС се раждат повечето политически партии, разположени в дясното и

центристкото пространство: Демократическата, новият БЗНС (с множество

представители), Радикалдемократическа партия, БСДП, Съюз на свободните демократи и

др. Когато към тях се добави и изграденото върху дисидентските нагласи турско

28

Движение за права и свободи, може да се направи изводът, че дисидентското движение

има най-големи заслуги за формирането на плуралистичната партийна система в

България.

29

Използвани източници

Данова, Ана. Отечествен фронт. Дисертация. София, 2008. 213 л.

Николов, Александър, Делев, Митко, Янчев, Веселин и др. История и цивилизация за 11

клас. София: Просвета, 2012. 448 с. ISBN 978-954-01-2692-0.

Панайотов, Филип. Вестници и вестникари. София: Захарий Стоянов, 2008. 339 с. ISBN 954-

739-922-5.

Томов, Мариян. Пресжурналистиката през тоталитарния период [онлайн]. [прегледан

30.01.2013]. h ttp://journalistbg.wordpress.com/2009/06/03/%D0%BF

%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB

%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF

%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%BB

%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B8/

Христов, Христо. Страхът на БКП и ДС от дисиденти и опозиция. Част 1: Първо главно

срещу „вражеската емиграция” [онлайн]. [прегледан 30.01.2013]. http://desebg.com/2011-

01-06-11-20-59/846--1-

Христова, Наталия. Българският скандал „Солженицин”, София: Издателско ателиа Аб,

2000. 195 с. ISBN 954-9885-98-8.

30