12-18.12. 2007 Год. 17Брой 41

1 лв.

„ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК” - КАТАЛОЖЕН №424. НЯМА ДА ЗАБРАВЯ ДА СЕ АБОНИРАМ!

Дилемите на литературознанието

ПОЕТИЧЕН ВАВИЛОН ИК „ЖАНЕТ 45”Международен панаир на книгата5–9 ДЕКЕМВРИ, София 2007

Как

ва м

ечт

а вс

е ощ

е би

мог

ла д

а ни

зар

адва

?А

лекс

андъ

р Б

анде

ров,

„О

твъ

д”

Аз

знам

, че

ст

раш

ен,

стра

шен

, ст

раш

ен,

стра

шен

,ст

раш

ен,

стра

шен

дъж

д щ

е па

дне.

Ант

он Т

ерзи

ев,

„Ник

акъ

в по

ртре

т з

а ху

дож

ника

”

сътвори ни отново от кал и от дъх,изтръгни ни от тинятапомогни ни да бъдемили да не бъдем

Едвин Сугарев, „Събирачи на хартия”

Мле

чния

т п

ът...

деца

та

коит

о си

от

иват

пред

и да

пор

асна

тЛ

юдм

ила

Бал

абан

ова,

„пр

ашин

ки в

слъ

нчев

ия л

ъч”

събира съчки някакво дете

а Господ

не ще да счупи

дървения кръст в колянот

о си

Марица К

олчева, „Ст

ратегии за дълбоко диш

ане”

В д

ънот

о на

ули

цат

а –

църк

ва.

От

дале

ко и

згле

жда

нари

сува

на.

От

близ

о -

ист

инск

а.К

аква

да

я за

пом

ня?

Пал

ми

Ран

чев,

„Т

аков

а си

ньо

– ви

дим

о и

скри

то”

кат

аст

роф

ите

не с

е за

мис

лят

дали

се

движ

ат п

река

лено

бър

зоМ

ария

П. В

асил

ева,

„П

орт

рет

и от

близ

о”

Реката бърза да изгубисвободата си.

Михаил Калдъръмов, „Бездна”

Им

а многоезичие на лично ниво

и на ниво народи,

каза Миш

о.

Цвет

а Соф

рониева, „Завръщанет

о на белия бик”

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

Та, за излишъка.По отношение на излишъкаопозицията пита:- Какви са проектите, които ще сефинансират с тези средства?- Спазен ли е законът за държавнитепоръчки?- Какъв ще е текущият и последващконтрол по изразходването?- Каква част от средствата саизразходвани преди решението на НС?Хубави и умни въпроси.Сигурно мнооого ще затруднятОрешарски. Ще се сгърчи отпритеснение.На първия той вече отговори - имасписък.На втория ще каже - има колективнорешение на МС, с оглед, нали... Или  щесе разбие по процедури. На третия щеобещае - ооо, да, жесток контрол. Ище ни прехвърли в бъдещето красно,щото знае  максимата: всяко чудо затри дни. Ще се забрави следпразниците.А всъщност опозицията трябваше дапита само едно:Какви са механизмите нанатрупването на този излишък? Каксе допусна той?Ако тя не направи това, догодина ще есъщото. И по̀ догодина и до амина!Опозицията отлично знае тези неща.Но бай Стамат не ги знае. Защототам е заровено кучето. Това граничис престъпление срещу народа. Може дае законно, откъм конституция,  но нее морално. Да извиваш ръцете нанарода си и да го караш да страда и сецепи на осем в недоимък с акцизниинжекции и данъци, за да вържеш тезипари в хазната  накрая. Да плашишхората с хиперинфлация  и да повдигашрамене - няма пари - пред огладнялатаинтелигенция. Да, учителите сапредставители на най-масоватаинтелигенция.Не, това не е голям финансовминистър, че да му кажеш - ашколсун.Това могат да му кажат само

колегите му, които щенамажат - и съответнитеизпълнителски фирми, как имвикаха, обръчи ли? Не, това нее бюджет на демократичнадържава. Това е бюджет надиктатор от играта„Тропико”. Който накрая сиотплува с куфар спестени долари към материка. Инародът му благодари, че го еуправлявал.И за българската Коледа.Тази година няма да участвам в нея. Иминалата се канех същото, но махнахтогава с ръка. Няма да поощрявамабдикирането на държавата отсоциалните й функции и задължения.На държава, която харчи милиард икусур за двайсет дни, а иска даизтръска по левче от поданиците си,за да спасяват децата й (ни).Държава - взаимоспомагателна каса.Ами за кво ни е? За кво плащамеданъци.За снимка.Първанов се снима до Кадафи.Помислете как Саркози спасиобречените сестри. Вижте писаниятаи вестниците ден преди щастливата имистична развръзка - никой не яочакваше. И как би било другояче, татакова нещо надминавашефантастиката. И представете си,Либия не се срина. Не избухнахаразмирици в Бенгази. Въпрекиокончателните присъди на съда.Въпреки суровостта и съдбовнатасвятост на закона, в който се кълняхаКадафи и, бТВ, всички  държавници. Да,има независим съд и той решававсичко. Май държавният интересрешава всичко. Държавнатацелесъобразност.И тя е съсредоточена в един човек.Ха погледнете пак снимката. Дваманепримирими  опоненти - един до друг.Първият издои целия свят. Диктатор.Сякаш братва. Нещо това да ви говориза бъдещето красно? И ще плаче ли от 

това бъдеще  Ницше днес?Вече излезе новият филм „КогатоНицше плаче” с участието на БенКрос, Арман Асанте,  Джоана Пакула.Гледайте го - разкошен е.Самоубийството като осмисляне иекзод от безнадеждността – това едилемата на Ницше. Анализа,психоанализа на действителността -екзод.Но трябва да си изключителенпознавач на българите инародопсихологията, да познавашспецификата и сантимента на Русе, зада избереш точно там да се сниматози филм - поздравления. Гениално! Азсъм последният човек, който може дасе нарече местен патриот, но в Русеима  една точно ницшеанскаатмосфера. Ницше сякаш е роден тук,в този град, живял е тук и живее въввсеки русенец от Центъра.Консерватизъм и аристократизъм саомешани като всредностатистически виенчанин собществена дебилност. Бунтовници ипророци и същевременно скептичниовце. Надменен, горд тарикат на пръвпоглед, а всъщност русенецът е уязвими крехък. Егоист и безчувствен - идълбоко неразгадаем. Сложен и неясендо мистика – и хаотично елементарен.Генетичен код, изменен от близосттас реката, вехтата цивилизация,историята, духа на къснотоВъзраждане. Музика. Лъчи. Надежда.Макар че днес вероятно и Ницше бизаплакал.

БОГДАН ЙОРДАНОВ

When Nietzsche Wept

К О Н Т Р А О Б Е К Т И В

Вие смутове ли искате даправите?

На 6 декември придружавах Ваня вобщинския съвет на Московска. Щяхада протестират срещу мудността наобщинската администрация приприлагането на решенията относноличните асистенти. Седях на високстол при кафето на петия етаж.Някъде там отвъд фоайето щъкахажурналисти, хора с двигателнизатруднения чакаха Бойко Борисов даизлезе от заседанието на общинскиясъвет.По едно време на другите два столаприседна костюмиран, възнисъкгосподин, със синя риза и моднараирана вратовръзка. На ревера насакото си беше защипал слушалката намобилния. Изпод ръкавите на ризатаму от време на време се подавашесолиден, марков часовник. Запалицигара.- Господине, точно над вас пише, чепушенето е забранено. - казах.- Когато има заседание, пушенето еразрешено според вътрешнияправилник. – обади се чернокос младеж,с черно кожено яке и модни дънки, съсзлатна обица на ухото.- Законът е предвидил да има места запушене – присъедини се примъкнал сежурналист.- Местото за пушене е отвън приасансьора. – казах.- Вие, кой сте и бихте ли ми показалитози вътрешен правилник? – обърнах секъм младежа със златната обица.- Няма значение – каза той.- А вие кой сте – попитакостюмирания.- Николай Бойков съм и съм личенасистент на Ваня Пандиева – ипосочих Ваня, която се появи в тозимомент.- А вие, кой сте? – върнах въпроса.- Радослав Тошев, общински съветник.Извадих от противогазката си цветенсин молив и записах името му.- О, колко цветни моливи имате.- Да. И от коя партия сте?- Не четете ли вестници?- Не.Купихме кафе, дъвки, вафла морена икорни на Ваня. Оправихме прическа,изтеглихме рамена.- Ама си продължавате да пушите г-нТошев, забраните изглежда не важат завсички. – казах.- За какво си мислите, че сме випуснали? Вие смутове ли искате даправите?- Щом се налага. – казах.Ваня отиде при групата да продължатпротеста, костюмирания г-н Тошев сезаговори с друг младеещ господин сбелеещ се пуловер, палейки цигара отцигара. От тях се чуваха разниоткъслеци: общински дружества,транспорт, борд на директорите,мениджърски договори, ще направимтогава така, нали са си подали, малко есложно. Появи се още единкостюмиран, дадоха му цигара,запалиха му я.- Тошев, май инжинерчето ще ти вземересора на транспорта при вас. - казатой, смукна от цигара и се преместида пие кафето си зад мен.

6 декември, 14.30-14.55

КУЛТУРНО

Запитвания към Ангел Игов, член нажурито, присъждащо наградата „Вик”за роман на годината и подписалстатията „Поствиктум” (Култура,бр. 41):

1. Какво е романът за Ангел Игов?2. Какво се договори журито да разбирапод роман?3. Как прокарваха „жанровите границина романа”?4. Кога бяха договорени „коихудожествени достойнства саприоритет на журито и коинедостатъци са неважни” и кои бяхатези договорени приоритетнихудожествени достойнства и неважнинедостатъци?5. Вярно ли е, че е станал редактор набългарската поредица виздателството, издало романа,получил голямата награда? Ако да,кога му предложиха и кога прие?

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

ДЕПАРТАМЕНТ „НОВАБЪЛГАРИСТИКА”НА НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Ви кани на

НАЦИОНАЛНА НАУЧНАКОНФЕРЕНЦИЯ

ИВАН ДИНКОВ В БЪЛГАРСКАТАЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА

По повод 75-годишнината отрождението на поета

14 декември 2007 г. (петък)Нов български университетЗала 310, 1 корпусНачало: 10.00 ч.

В конференцията участватизследователи и студенти от Новбългарски университет, Пловдивскияуниверситет, Великотърновскияуниверситет, Шуменскияуниверситет, Софийскияуниверситет, приятели и почитателина Иван Динков.

ТЪРЖЕСТВЕНО ЗАПАЛВАНЕ НАКОЛЕДНАТА ЕЛХА НА ВИЕНА ВСОФИЯ12. 12. 2007 г. /сряда/

Столична община и Община Виенаканят на 12 декември /сряда/ в 19.00 ч.столичани и гостите на София натържествено запалване на светлинитена Коледната елха на Виена вградинката пред НДК.

Виена изпраща пожелания къмжителите и гостите на столицатакато украси Коледна елха в градинкатапред НДК с 60 червени сърца символина кампанията „Виена поздравяваСофия” по повод първата година наБългария в Европейския съюз.От 17.30 ч. около Виенската елха ще сераздават безплатни талони за участиев томбола, която ще подари на случаенкъсметлия уикенд за двама вчетиризвезден хотел във Виена исамолетни билети. Печелившиятталон ще бъде изтеглен следзапалването на светлините, аспечелилият ще получи наградата самоако присъства на мястото насъбитието.Софийският духов оркестър ще сегрижи за настроението на гоститеоколо елхата, озвучавайки центъра наСофия с изпълнения на виенски маршове.

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я С О Ф И Я - В И Е Н А

Литературен вестник 12.-18.12.2007

3

443 страници – такъв е обемът намемоара „Да люспиш лука” набългарски. 479 - в оригинала на немски.Разказват за живота на Грас от 1939 –когато нацисткият режим „завръща”родния му Данциг „у дома, в Райха”, до1959 – годината на публикацията на„Тенекиеният барабан” и началото наславата. Двайсет години от животана автора – върху фона на Вторатасветовна война и следвоеннотовъзстановяване на Германия.

Четях мемоара и същевременнонадничах в медийната вихрушка,извила се около него още предипубликацията му преди повече отгодина и продължила дълго след нея.Поучителен експеримент. Казано вдуха на „Мечо Пух”: колкото повечечетях, толкова повече се замислях, аколкото пò се замислях, толкова пò неразбирах защо има скандал. Отмедийните схватки у човек може даостане впечатлението, че върху повечеот 400 страници Грас е повтарял еднои също изречение: аз бях във Вафен-СС,аз бях във Вафен-СС... Толкова. После сдосадна повторяемост идва въпросът:„Защо чак сега признава?” Ако не езлонамерен – а той често е, - въпросътиздава мислене, което нещо посмесвалитературата с регулярнотелевизионно ходене на изповед,поради което притежава ипредимството винаги да знае коганещо трябва да бъде публичносподелено. „Нито ден без скандал!” –очевидно това е лозунгът на медийнодрогираното ни време. За да имаскандал прочее, не е необходимокнигата да бъде прочетена.

Защото ако бъде прочетена,внимателно прочетена, ще се види, чепризнанието за краткотрайнатаслужба във Вафен-СС е само част,разбира се, съвсем немаловажна, но всепак само част от мощна и богатапроза. Сладост за любознателния, завсеки, който първо чете, после съди.Ако изобщо съди.

Да люспиш лука на спомена еначинание рисковано, тъй катообикновено иззад някоя люспа рано иликъсно те издебва изкушението да сеизрисуваш с нимба – дар запризнателното потомство. Вярвашси, че сълзите идват не от (най-честостарческо) себеумилиение, а отлютивина, и неусетно се хлъзваш отавтобиография в автоагиография. Грасе свърнал тъкмо в противоположнатапосока – към пикареската на любимияси Гримелсхаузен, според някои –автор на първия биографичен роман, инеговия Симплицисимус.Пристрастието на Грас към великияму предтеча е засвидетелстваноотдавна, пространно в „Срещата вТелгте” (1979) – един от не такаизвестните му романи, споменат енадлежно и неколкократно и в „Далюспиш лука”... Вгледал се е с ирония(нямаше да е Гюнтер Грас без нея) вмладежкия си двойник и вместо даоткрие в него само белези на бъдещгений – рано проявилия се интерес къмизкуството например, - е намерил инякакво хем наивно, хем практично, нонай-вече комплексирано от бита ипроизхода си същество, бягащо отдействителността в героиката наСредновековието, а оттам, логично –в обожанието на Фюрера. (Познатпсихологически трап: отнеудовлетворението към най-лесната

форма на принадлежност, задаващанякакъв смисъл – тоталитарнатаидеология.) Вече не логично, но затовапък психологически достоверно:героическите блянове на младия Грасмогат да съжителстват,безконфликтно при това, със сраменконформизъм: и той, както и всичкинаоколо, не пита защо и къде изчезватхора, не иска да знае, че близо до Данцигима лагер... Геройство насън, мълчаниенаяве. Мотивът за всеобщотомълчание с умишлена натрапчивост сеповтаря в първите части на книгата –защото съ-участието в него е може бимного по-позорно от участието въвВафен-СС.

„Да люспиш лука” е безпощаден опитза саморазбиране – чрез изключителносложна микстура от гняв, насмешка,покаяние, срам, скепсис, авто/анализ,авто/ирония... Мемоарът неуморно ивиртуозно разпилява и наново слепваспоменни люспи чрез разнородни иобичайно скарани помежду си стиловеи жанрове. Грас играе с тях свиртуозност - съизмерима на моментисамо с най-силните му белетристичнипостижения, - търсейки отговор навъпросите: какъв бях, защо бях такъв,как стана така, че от Симплицисимуссе превърнах в автор на „Тенекиениятбарабан”...

Публичната изповед за мълчанието ислужбата във Вафен-СС и публичнотопокаяние за стореното неусетнопреливат в жестоки реалистичнисцени от войната – съзнателносмесващи собствения опит сизображенията на литературнитеучители, които на свой ред също сасмесвали: „Сред всичко това лазехаоцелели или стояха вцепенени катомен. Неколцина крещяха, макар да небяха ранени. Някой цивреше катомалко дете. Стоях безмълвен внапиканите си гащи и се взирах вразпорения корем на едно момче, скоето току-що си бяхме бъбрили.Червата. Кръглото му лице, което вмомента на смъртта сякаш се бесбръчкало...

Ала това, което описвам тук, вече съмго чел в подобен вид другаде, приРемарк или Селин, точно както иГримелсхаузен цитира препредаденикартини на ужаса, когато разказва забитката при Витщок...”

Или: „Сега виждам един лейтенант-красавец да жестикулира ототворения капак на танка, сякаш искада освободи с голи ръце посоката настрелбата, виждам сега силезийскиселяни, които не искат да се разделятс помъкнатия си багаж, виждам малкикато кукли деца върхусгромолясващите се странично вдерето каруци, виждам как една женакрещи, но не чувам крясъка й, виждамкак ту по-близо, ту по-далеч избухватснаряди – те намират целта сибезшумно, - втренчвам се, за да негледам повече тези неща, в остатъкасупа в тенекиеното канче, от еднастрана съм още гладен, от друга –удивен зрител, който е само свидетели сякаш не участва в немия филмнаоколо, но ето че с едно драсване наперото се превръщам в Гримелсхаузен,пренесен в най-ново време, който презубийствените години на войната редиистория след история, битка следбитка, незнамсиколко гласове шепнат вухото ми, виждам се да виждам всичко,

което се случва, едновременно, струвами се, че сънувам, но съм и оставамбуден до мига, в който стоманенатами каска, чийто ремък се е разхлабил,сега, тъкмо сега хвръква от главата мии аз изгубвам съзнание.”

Защо ли така упорито Грас сочи (идругаде в текста) към литературнитеси учители? Не ще да е от почит само.Отпратките, от една страна,индиректно внушават: дали войната еТрийсетгодишна, Първа или Вторасветовна – все тая, във войнатавсякакви героически митове – скаквито е пълна главата натийнейджъра Грас, и всякаквиидеологии се сриват в грозотата иужаса на телесното страдание. Отдруга – съзнателно маркиратграниците на собственатаоригиналност и на акуратността навсеки спомен.

Ако има някакъв проблем съсспомените на Грас, то той не е нито в„закъснелите” признания, нито вдостоверността им, а вмногословието им – особено въввтората половина. Работа за добърредактор. Или Грас не я е позволил, илия е позволил, но никой в родината муне се е осмелил да я свърши.

Грас обича да редува кратки ударнифрази с пищно-извилисти бароковиизречения, под чиято стиловафилигранност напира земна, тежаща смасата си плебейска стихия.(Читателят, преплувал последнотоот цитираните по-горе изречения, биследвало да каже „браво” на ЛюбомирИлиев.) Налице е и познатият и любимму ироничен сблъсък на жанрове истилови пластове: преплитащи серазкази за гладното за хляб и секс тялои гладния за изкуство дух, любовниистории и лирически пасажи за Ана исмъртта на майката, парчета отбилдунгсроман, пронизани от пародии,в които Хайдегер проговаря презфелдфебелска уста (възможно ли е по-справедливо и по-смешно литературновъзмездие?), според чиито мъдрости (екак да не цитирам поне една!)новобранците са „лайнари в своятабитийна цялост”... Описанието напървия литературен успех пък еиздържано в стиловия регистър наприказката – сякаш Грас иска дапокаже: и това го мога, - къдетоавторът-жабок, целунат от музата,се превръща в принц – в момент наполудействителност-полубленуване.В стиловото и жанрово изобилиемногозначително липсват две неща:самогероизация и самооправдание.

Примери? Учили са ме, че героитеюнашки се бият до последна капкакръв – не беше много ясно отде севзема тая кръв, тъй като те, ангелисъщи, тела нямаха. На фронтамладият Грас, привиждал в мирновреме рицарски подвизи, много бързоосъзнава, че всъщност няма никаквонамерение да пролива не само чужда,но и собствената си кръв – вместо неястрахът пред настъпващите съветскитанкове най-натурално шурва впанталона му във вид на не такаблагородна течност. МемоаристътГрас съвсем спокойно е можел да сиспести този епизод. Не го е направил –съзнателно. Не е геройска постъпка иизпикаването – за да останем вполето на тази изискана територия –в кафето на началника: това е

отмъщението на слабия,надхитрящия, на слугата от комедиядел арте, на пикаресковия персонаж.Какъвто в ред сцени е младият Грас.

Що се отнася до самооправданието,нещата са също толкова ясни. Грассигурно години наред е слушализвиненията на мнозинствотогерманци за съучастието им внацистките престъпления: не знаехме,подведени бяхме, какво можехме данаправим... И у нас тези извинения бяхамного популярни - през 90-те години наминалия век... „Да люспиш лука”подсказва, че Грас също се е опитвал даги използва и дори си е търсилдопълнителни – за тях вече станадума: задушаващата филистерскаатмосфера у дома, срамът пред по-заможните съученици от смърдящиякомунален нужник, тийнейджърскитеромантизми... Намерил е куража да гиотхвърли като фалшиви. Повече:намерил е куража да си спомни как впървите следвоенни години скита съсстържещ от глад стомах - от град вград из опустошената Германия, без дасе вълнува особено от съдбата наблизките си, без да изпитва чувство завина и без да разбира какво значи онова,което наоколо наричат „свобода”.Санчо Панса без Дон Кихот. Много по-късно Грас осъзнава, че подведеният,излъганият всъщност иска да бъделъган – освобождавайки от персоналнаотговорност и от собствена мисъл,животът в лъжа може да бъдеизключително уютен. Което обяснявазащо е така масово практикуван.

Люспейки спомена, Граснедвусмислено е поел полагащия му седял съотговорност. Както се казва,дай боже всекиму - на критиците му вНемско, включително на сгазилителука, и на нас, оцелелите откомунизма - поне частица подобнадоблест.

ИРМА ДИМИТРОВА

Гюнтер Грас. „Да люспиш лука”,превод Любомир Илиев, изд.„Атлантис КЛ”, 2007.

Съкратен вариант на този текст бепрочетен на премиерата на „Далюспиш лука”, състояласе на 16 октомври –датата, на която Граснавърши 80 години.

Лукът на споменаП Р И П И С К И

Литературен вестник 12.-18.12.2007

4

В И Т Р И Н А Д В Е К Н И Г И З А Р О М А Н А

Ролан Барт дължи авторитета си велитните академични среди на работиот типа „Що е критика”, „Критика иистина”, „От науката къмлитературата”, „Смъртта на автора”,„От произведението към текста”,„Удоволствието от текста”. Новинаги съм предпочитал есетата муот „Митологиии” или от типа„Имената на Пруст”, където нетеоретизира, а интерпретираконкретни културни и литературниявления. Не защото първият типработи не съдържат някои наистинаоригинални и импулсивни залитературознанието идеи, а защотоконкретнообектните муинтерпретации са написани много по-леко и свободно от онези, в които искада бъде „теоретик”. Не е трудно давидим, че – дори когато желае дасъздаде антисциентистки концепции,– Барт е в плен на сциентисткатаилюзия за някакъв научен метаезик,какъвто се опитва и да създаде, макарче в някои случаи резултатът граничис претенциозни езикови плетеници.Знаеше се, че се подготвя издание напоследните лекционни курсове исеминари на Барт и ето че не многослед излизането им във Франция те сепоявиха (в превод на Галина Меламед) ина български. Мен лично мезаинтересуваха, защото са посветенина романа. Още повече, че Ролан Бартизпитва не само интерпретаторски итеоретичен интерес към романите ироманистите, но и сам е искал данапише роман.Грамадата от писания за романа можеда се подели в две основни групи –едната е създадена от специализиранивърху романа теоретици (от абат Юедо Георг Лукач, Михаил Бахтин,Волфганг Кайзер, Франц Щанцл иХенрик Маркевич, ако изброим самоняколко имена от задръстения сроманологии ХХ век), другата е отразмисли за романа на самитероманисти, практиците на романа(от Сервантес през Стендал, Флобер,Толстой и Зола до Джойс, ХенриДжеймс, Марсел Пруст, Мишел Бютори Милан Кундера). С Ролан Барт средпишещите за романа се появява ощеедна, трета, междинна фигура – натеоретик, който желае да напишероман и иска да мисли за романа катороманист, тоест – „отвътре”.Двата лекционни курса на Барт,издадени под заглавие „Подготовкатана романа”, се занимават с проблеми,които преди половин-един век са билиразглеждани от т.нар. „психология налитературното творчество”.Казаното от Барт обаче не е такава„психология” не само защото следФройд и Лакан се психологизира подруг начин (а Барт нерядко и„психологизира”, едно престъпванеспрямо предишните муметодологически принципи), и не самозащото освен „психологически” Бартразглежда и – дори много повече –„технологични” проблеми на писанетона литература. А най-вече затова, чеБарт се опитва да разглежда„писането” не като обект на анализ, аот мястото на субекта, нещо,правопротивоположно на неговатаконцепция от „Смъртта на автора”,която не елиминира автора, кактоможе да се помисли, а превръщачитателя в автор, тоест в основнасмислообразуваща инстанция. В„Подготовката на романа” Барт сеопитва да мисли романа не откъмчитателя и интерпретатора, а откъмавтора.Затова в „Подготовката на романа”Барт се позовава не толкова натеоретици и историци на романа (а итези, на които се позовава, са от типана Бланшо, Башлар, Мишле, Киркегор,Валери, Бенямин, които не сатеоретици от традиционен тип, анякои са - или могат да бъдатразглеждани и като – романисти), а напоети и романисти – от Данте доБодлер и Маларме, Флобер и Пруст,Балзак и Джойс, Шатобриан иСтендал, Толстой и Кафка... Не еслучайно също, че – с изключение наДанте, Толстой, Кафка и ощенеколцина – Барт се позовава най-вечена френскоезични автори – всичко вписането се случва ВЪВ и СЪС езика,

Барт не обича да борави – и с право – спреводи. А и на френски език есъздадена една богата традиция налитературна авторефлексия – и катодокументация на това как се създавалитературата, и като размисъл затова как се създава.И така – поставил се на мястото наавтора, който желае да напише роман(а за Барт Романът е метафора наТворбата въобще) – авторът на„Смъртта на автора” започва своятапоредна – оказала се последна –интелектуална авантюра синтерпретация на желанието да сепише като усещане за оскъдността навремето, като изтичащо, последновреме, в което трябва да се направинещо, като надежда за нов – коетозначи друг – живот, което е и желаниеза промяна. Желанието за роман,желанието за писане е фантазъм – заедна истинска родина, еротичен рай,социално безгрижие и енергия за новживот, отказ от това което Е, иживот в това, което желаем, блян зарадикална другост, самата радикалнадругост. Неслучайно в тази своя книгаза Романа, най-обемнияповествователен жанр, Левиатана налитературата, Барт посвещава имного страници на най-сгъстените,миниатюрните – нероманови –жанрове – хайкуто и фрагментът,видени като зародиш и израз на самияфантазъм за писане, като мълнийнократко видение на онова, коетоРоманът, работата над романа щепревърне в протяжността наразтегнатия миг. А онова, което Бартразглежда чрез „хайку”, е твърдесходно с „епифанията” на Джойс.Дългото задържане на Барт върхужеланието за писане, върху фантазмаза роман не е случайно – то представяедин опит традиционноторазглеждане на генеалогията,произходът на романа да се отместиот историцистично въвфеноменологично измерение, да сесъздаде една, бих я нарекъл,феноменологична генеалогия на романа.Но след това задържане (в частта „Отживота към творбата”) върхужеланието за писане в частта„Творбата като воля” Барт разглеждаи самото писане на Романа,разнищвайки всички перипетии натова писане, на работата с думите –от проблема за началото – като избори „потегляне”, - през съмненията,отстъпленията, спиранията иотказите по време на работа, допоследното – „третото” – изпитание– „раздялата” с творбата.Междувременно в многобройни„отклонения” (кой казваше, чеотклоненията от темата са най-интересното и важното във всекиразмисъл?) Барт промисля още редпроблеми – от различни типологии накнигата и творбата (обикновенатакнига и антикнигата, книгата иалбумът), животът като творба иписането като живот, прави дорихапливи социални критики насъвременната действителност в духана „митологиите”. И всички те севписват в огромната тема за„подготовката” на Романа, а споредБарт, казах, Романът е синоним наТворбата, защото самият Роман еПротей на литературата, поглъщащкато че всичките й форми. НеслучайноБарт обича да цитира изказвания заромана като това на Новалис: „Нетрябва ли романът да обхване всичкивидове стилове в последователност,свързана по различен начин с общиядух?” А Филип Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси отбелязват, че именно унемските романтици откривамеидеята, че и „самата теория за романатрябва да бъде роман”. Очевидно е, чеРолан-Бартовата „Подготовка наромана” е един опит да осъществиименно тази мечта – да превърнетеорията на романа в роман.Но това ли е наистина „теориятакато изкуство” на Лиотар и„изящната наука” (Beautiful Science) наАртур Данто?Впрочем протеичната „всеядност наромана”, която така привлича РоланБарт, е една от причините и заотвращение от романа, изразенонапример в есето „Отвъд романа” на

Емил Чоран. Но мисля, че иотблъскването от романа у Чоран, и„завръщането” (ако думата е точна)към романа у Барт са двете страни наедин и същ медал и имат своя извор вусещането за „край” и „криза” – наромана, на литературата, наисторията, на човека – на което бетака богат отминалият ХХ век.Книга като „Подготовката наромана” може да бъде четена катоучебник по писане – както могат дабъдат четени и книги като „Алхимияна словото” на Ян Парандовски или„Тайната” на Богомил Райнов, – макарче писането не се учи нито отучебници, нито в московскилитературни институти, нито вамерикански семинари по творческописане, което не значи, че подобен типкниги и образования не могат да са иполезни, дори на кандидат-писателите.Но „Подготовката на романа” е по-добре да бъде четена като един новтип „теория на литературата”,която е „отвъд” и нормативните„теории”, и по-модерните „теории”като „история на теориите” - една„теория” като опит за феноменологияна писането и творбата, съдържаща идруги интересни „попътни” размисли,не само за литературата. За светскияживот например, за егоизма, зафотографията (макар че фотоалбумът„на” Пруст остави у мен тягостночувство, слава богу, че съм чел Пруст,преди да видя физиономиите на„прототиповете”), за поликарпизма(на Флобер)...Ролан Барт не успява да напише романи следователно „Подготовката наромана” не е нито поетика, нитотехнология, нито теория, нито дорифеноменология на романа, споделенаот практик-романист. Ролан Бартостава само при желанието за Роман,за Творба, при фантазма за Роман,което го кара да пише от мястото наАвтора. Но мястото на Автора не есамият Автор, защото самотожелание за писане още не прави някогоАвтор. Мястото на Автора още незначи влизане „вътре” в Автора,защото по дефиниция „вътре” всубекта не може да се влезе „отвън”.Но това не значи, че начинанието наБарт е неуспяло, защото„Подготовката на романа” е чудеснакнига. Не само защото е добавила къмдосегашните размисли по проблема каксе прави литература нов материал, несамо защото го осмисля по нов начин,а и защото наистина го осмисля отново място. То споделя позицията наАвтора само в желанието за писане,във фантазма за роман, но това е веченова гледна точка към мисленето заромана и литературата, не тази нароманистите, написали романи, но ине гледната точка на традиционните,а и на модерните „теоретици”.Самият ход в противоположна посокаот тази на „Смъртта на автора” евече обогатяваща, радикално новаперспектива на мисленето залитературата.Но най-важното в „Подготовката наромана” е не толкова новото, а по-скоро носталгията по старото – не постарите теоретизирания залитературата, а по добрата старалитературна класика, към коятоотдавна вече принадлежатнякогашните бунтовници срещу нея,превърнали се в модерни класици. Стова не искам да кажа, че Бартпрепоръчва да пишем като класиците.Искам да кажа, че – средламентациите за края налитературата (които искат дори даминат за нова теория налитературата и нова литература) –Ролан Барт все пак е разбрал, чезадачата, смисълът, и ако щете –целта на литературата илитературознанието е не да рушат, ада създават литература.

Ролан Барт, „Подготовката наромана”, прев. Г. Меламед, изд. „Лик”,2006

РОЛАН БАРТ: ОБСАДАТА НА РОМАНА

Йордан Костурков, „Носталгия. Разказит. IV”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2007,302 с., 12 лв.Като пропуснем предговора на тозивъздебеличък том IV, както според автораподобава на редовия читател, и поемем постъпалата на всеки от 34-те включениразказа на „Носталгия”, изненадващо бързосе оказваме пред широката панорама наедин изискващ вниманието ни разказвач,чийто талант на интерпретаторпознаваме от преводите му. Автор наоколо десет белетристични книги и наредица изследвания върху американскиямодернизъм, университетскипреподавател, Йордан Костурков свързвавсичко това по специален начин и всяко имасвоя относителен дял за останалото.

Литературен вестник 12.-18.12.2007

„Човекът: единство и раздвоение”,авторски колектив, съставител НонкаБогомилова, Рекламно-издателска къща„Пони”, С, 2007, 260 с, 6 лв.Авторите на това издание, реализирано катомеждународен проект, са както млади,оригинално мислещи философи и историци,така и утвърдени имена в областта нафилософската антропология,политологията, поетиката,историкофилософските изследвания,естетиката. Особено любопитно зачитателите на вестника е, че това

философско пътуване отобщото към конкретното,от понятията къмфеномените, често сеосъществява чрез прочити наизвестни литературнишедьоври – от Достоевскипрез Хесе до Набоков.

Миро Гавран, „Юдит”, прев. отхърватски Людмила Миндова, изд.„Факел експрес”, 2007, 128 с.В Хърватия романът препърпява петиздания, а през 2005 г. на Франкфуртскияпанаир на книгата е представенедновременно на 10 езика. Фокусиран околодраматичната изповед на една млада Юдит(няма как да не се досетим още отзаглавието за старозаветната история навдовицата, спасила града си от асирийскиплен), притисната между любовнатаотдаденост към назования враг ипринадлежността към общността, в коятосъществува без право на избор, разказътуспява почти математически да изчисли ипристрастната аудитория, и тази, коятопренебрегва митовете. Завидно умение,осигуряващо и успеха на Гавран по света.

5

В И Т Р И Н А

Владимир Сабоурин написа една отнай-значимите стихосбирки на 90-тегодини – „Sex shop”, която мнозина –стресирани от Тофлъровия „шок отбъдещето” (помислили го за „край наисторията”) – възприеха като„порнография”, макар че това бевиртуозна езикова игра,освобождаваща поезията отнормативната й втвърденост. Освенпоезия, Сабоурин написа и многокритически текстове, които същосмущаваха консерваторите със свояконцептуален и дискурсивенрадикализъм.На този фон новата му книга –„Произход на испанския пикаресковроман” - би могла да изглеждапрекалено традиционна и академична.А тя е и такава, и не е. Академична –да. Но не традиционна, макар и да сеобръща към една отдалечена – и въввремето, и в пространството –традиция.Разглеждана като принос къмпроизхода и историята на романа,книгата на Сабоурин е значима с това,че обръща по-голямо внимание напредходниците на считания отмнозина за родоначален модерен роман„Дон Кихот” – „Селестина” (1494),„Ласарильо де Тормес” (1554) и„Гусман де Алфараче” (1599). Не чеисториците на романа сапренебрегвали испанския пикаресковроман, макар че ред от тях силноподценяват и дори смятат за щастиеотпадането на „Селестина” от„историята” на романа. ВладимирСабоурин – опирайки се, естествено,на досегашни изследвания на испанскияпикаресков роман преди Серванетес, –осветява внимателно генеалогиятаму, като подчертава социално-психологическата и политическаатмосфера, в която се ражда, иособено ролята на конвертитите завъзникването на фигурата на picaro-тои на самия жанр и неговия „главенгерой”.Но – без да престава да бъде изследванеза ранната история на испанския иевропейския модерен (следантичен,следсредновековен и дориследренесансов) роман, – книгата наСабоурин, която има и подзаглавие„Към генеалогията на реализма”, е по-скоро книга за проблематиката насамата генеалогия (и би могла да имаоще едно подзаглавие – „Понятието запроизход”), както и запроблематиката на „реализма”. Едвачрез солидното раглеждане на„генеалогията” и „реализма” – всветлината на „нихилизма” на Ницше(четен през Хайдегер и Льовит) катокриза на европейската метафизика,като криза на идентичността намодерния субект, които са игенетични фактори на романа катожанр - книгата на Сабоурин може дабъде четена и като изследване запроизхода и жанровотоконституиране на романа.Вторият основен комплекс отпроблеми, които разглежда в книгатаси Сабоурин, е свързан с понятието„реализъм”. Албер Камю не безоснование нарича реализма „неяснопонятие”, а Роман Якобсон е проследили различните му и дорипротивоположни употреби. Една отголемите беди на традиционнотобългарско литературознание езлоупотребата с понятието„реализъм” (не само от т.нар.”марксическа” критика), превърнало сев единствено мерило захудожественост и „висш метод”,което като реакция доведе и допротивоположната крайност. Някоитеоретици – сред тях и Ерих Ауербах взабележителната си книга „Мимезис”,– разглеждат реализма в синхронно-типологически аспект, други горазбират като диахронно-историческоявление, като „период”и „етап” висторическото развитие налитературата с определенихронологически граници (главно катоантитеза на предходния романтизъм).Разбиран от типолозите като„отражение” (на „натурата”), безвинаги да се има предвид заложенатаоще от времето на Платон и

Аристотел възможност „мимезисът”да бъде подражание не само на„натурата”, но и на „идеите”, коетопревръща всяка литература и изкуствов „реализъм”, реализмът се превръщапо-скоро в гносеологическа категорияи става възможен във всичкиисторически епохи. Обикновено не седържи сметка и за това, че самата„действителност” е мисловенконструкт и може да има различнипонятия за „действителност”. Владимир Сабоурин приема катоосновополагаща за понятието„реализъм” (на което е посветенавтората част на книгата му и особенотеоретико-методологическатачетвърта глава „Нихилизъм, реализъм,роман”) концепцията за реализма наХуго Фридрих от книгата „Тримакласици на френския роман: Стендал,Балзак, Флобер”, изхождаща от едно„променено понятие задействителност”, разгърнаточетвърт век по-късно от ХансБлуменберг в студията „Понятие задействителност” (1964). (Книгата наХуго Фридрих за модерната лирикапреди години беше сред настолните мичетива, но едва чрез Сабоурин сезапознах с инспиративната концепцияна Фридрих за „реализма” и „романа”.)Тази концепция снема опозицията„романтизъм – реализъм”, а поотношение на романа разрешаваконфликта между романа, разбиранкато нещо недействително,фантастично, и романа като истина вполза на романа-истина, катоистината е разбирана като „радикалнопонятие на действителното”, асамата действителност е налице самокато съпротива срещу действащия.(Именно травматичният опит наконвертитите ги прави изразители наедно така радикално разбиране задействителността, което поражда исъответния жанр – пикаресковияроман.) Освен Хуго Фридрих и ХансБлуменберг в полза на тази концепцияза „действителността катосъпротива” като генеричен модел и нареализма, и на романа работят иосновополагащите за книгата наСабоурин концепции на Бахтин иЛьовит, на Ауербах (реализмът като„сериозно отношение към низкатадействителност”) и Адорно(изкуството като „общественаалтернатива на обществото”) –всички възхождащи към радикалниянихилизъм на Ницше, от коготоСабоурин е фасциниран (коетосподелям и аз). Не, разбира се, Ницше наЛукач като „предтеча на фашизма”, аНицше като критически мислител. Ивече в светлината на разбирания катосъпротива срещу действителносттареализъм, чието порождение ероманът, Сабоурин разглеждасъщинските пикарескови романи„Ласарильо” и „Гусман”.Модерният роман според Сабоурин епороден от травматичния опит насблъсъка на героя сдействителността, „епос насамотата и фрустрацията” намодерния човек.Зачетох книгата на Сабоурин порадиинтереса ми към поетиката ипроизхода на романа, ноположителното ми отношение къмнея се усили в хода на прочита именнопоради провокирането на още редразмисли – от загатванията затравматичния опит на съвременнотообщество до актуални теоретическии методологически проблеми насъвременното българсколитературознание. Дори самоотрезвяването след еуфорията на90-те, когато думите се разбирахасамо като плъзгания междуозначаващи, а се оказа, че не самоправят неща, но и произтичат отнеща, е достатъчно, за да се види втази книга един добър знак забъдещето на съвременното нилитературознание. Но далеч не е самотова.За мен, естествено, книгата бе най-удовлетворяваща с това, чепромисляйки много сериозно един отне много осветените въпроси за

испанския пикаресков роман катоедин от генетичните модели намодерния роман (и свързаните с товапроблеми на „произхода” и „реализма”),Сабоурин обогатява разбирането,което отдавна споделям - заполигенезиса (в противовес намоногенезиса) на романовия жанр. Атова означава – вписване в българскиялитературоведски хоризонт на едномислене за литературата (а чрез нея иза човека и обществото) върху по-широк езиков, цивилизационен итеоретико-методологически опит. Нокнигата е много по-важна отвъдприносите към теорията и историятана романа като жанр - и не само сразмислите върху „нихилизма”,„произхода” и „реализма”, а сактуалните поуки за травматичнияопит на съвременния човек и обществокато извор на кризите на неговатаидентичност, особено напосткомунистическия свят иобщество като нашето.За разлика от мнозина съвременниавтори, които - в желанието си дабъдат „в крак” с онова, което бенаречено „смяна на парадигмата” –изпадат в дискурсивни симулации наповърхностно усвоени или зле разбраниконцепции, Владимир Сабоурин не самозряло и творчески е усвоил обширни –традиционни и най-нови – области нахуманитарното знание, той и творитакова знание чрез съответен инеповторимо индивидуалентеоретико-интерпретаторски език,който удивително умело синтезираакадемична солидност и духовнаосвободеност, аналитична вглъбеноств „обекта” и дискретни субективниизповеди, вживяване в отдавнаотминали времена, видени катонепосредствена даденост, защото втях се оглеждат актуални поуки иостри реплики към нашето съвремие.Книгата на Сабоурин показва какнаучното познание може да бъдеактуално, живо и вдъхновяващо,когато се гради върху дълбокоосмислен екзистенциален (което незначи само интимен, а и социален иисторически) опит.Напрегнатият, дори трагично-сериозен размисъл, започващ отНицшевия „генеалогизъм” и„нихилизъм”, от неяснотата итъмнината на произхода, отсмесванията и разривите, отхетерогенността и хетеротопията наисторията, кристализира в духовниясинтез на една книга с бизарнимисловно-словесни блясъци, трептящамежду сциентистка ригидност иизповедна съкровеност. В неясмесицата от испански литературен(а не липсва и теоретически, да сиспомним дори само дон АмерикоКастро) материал, немска – но неХегеловата, а на Франкфуртскаташкола – теоретичност и българскитравматичен опит се излива в богатана светлини и сенки, на сладострастиеи мизерия, на грях и изкупление, наеротично и сакрално, на елегантнаученост и изтънчена ироничностинтелектуална проза, брилянтносливаща казваното и казването. Средмрачно-бляскавата пищност на барокапроблясват и ренесансови светлинки,зад фанатичната жестокост наИнквизицията се долавяттрагикомичните гърчове наконвертитите, преплели страх и смях,болка и познание. А в иберийскотоогледало – над Омировия блясък наМедитерана – се оглеждат ибалкански травми и трагизъм, виспанския пикаресков роман – ибалканската пикареска без роман. И въввсичко – едно екстатично ликуващопладне, не това на Камю, аНицшевото.

СВЕТЛОЗАР ИГОВ

Владимир Сабоурин, „Произход наиспанския пикаресков роман”,УИ „Св. св. Кирил и Методий”,В. Търново, 2006.

Д В Е К Н И Г И З А Р О М А Н А

ВЛАДИМИР САБОУРИН ЗА ИСПАНСКИЯ ПИКАРЕСКОВ РОМАН

Литературен вестник 12.-18.12.2007

„Съвременна турска поезия”, прев. оттурски Кадрие Джесур и ХюсеинМевсим, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2007,168 с., 12 лв.Шестима съвременни турски поети –Джеват Чепан, Хилми Явуз, ЙоздемирИндже, Атаол Бехрамоглу, Юлкю Тамер,Гювен Туран, - родени между 1936 и 1942 г.и преведени на български – това е томчетосъвременна турска поезия, появило седесетилетия след антологиите от края нашейсетте на миналия век, изборновключващи, може да се каже, само левитурски поети. С редки изключения – катоотделни публикации в литературнатапериодика, българският читател не е ималвъзможността нито да опознае, нито да сенаслади на тази поезия, до която вече можеи да се докосне, защото без прегради есънят спираловиден.

Горан Петрович, „Атлас, описан с небе”,прев. от сръбски Жела Георгиева, ИК„Стигмати”, С., 2007, 284 с., 10 лв.Третата книга на Горан Петрович набългарски, която отново ще ни напомни заспециалния успех на „Магазинчето Сполука”.Неслучайно голяма част от неговитекритици го възприемат като бежанец отабсурда на ХХ век – битката на неговитегерои с чудовищната, всепоглъщащапустота извън дома пространство надуховна съпричастност е своеобразенманифест на постмодерното възприемане насвета, но едновременно и умора отпошлостта - и следователно от политиката.Какво още е този роман – миниатюрнаантропологическа енциклопедия, справочникза съществуващи и измислени минерали,животни, предмети и атмосфери.

Иванка Могилска, „Места за загубване”,ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2007, 164 с.,7,50 лв.„Места за загубване” е новото заглавие напоредица „Гамбити” под редакцията наБорис Минков. Поредица, която неслучайно оцеля вече години. Определеноситуиран в луминисценцията на еднаградска среда, романът върви и след нейнияритъм, този на градския човек, нанеговото битие тук и сега, което помайсторски начин прави опити да гоотвлече в миналото му, да гозабърка в неговите реалиикато опит за оцеляване.Талантлива проза, успешнаигра с пространството ивремето, която не пита наколко си години.

6

ст ли

ца

Редактори на страницатаКАМЕЛИЯ СПАСОВАМАРИЯ КАЛИНОВА

Рубриката сеиздава

с финансоватаподкрепа

на СОС

„От страницата към екрана” едискусионен клуб, съвместна

инициатива на Огнян Ковачев(ФСлФ) и Боряна Матеева (БНФ),която ще се състои всеки месец вкино „Одеон”. На срещите ще се

гледат български филми, които санаправени по литературни

произведения, и после книгата ифилмът ще бъдат обсъждани кактоот зрителите, така и от специално

ангажирани актьори,литературоведи, кинокритици.Първата дискусия се състоя на

29.11.2007 г. с участието на НиколайЧернокожев, Божидар Манов и

Коста Цонев.

Камелия Спасова: Вече се състояпървата среща на дискусионен клуб„От страницата към екрана”. Споредвас каква е потребността от подобентип дискусии?Боряна Матеева: Тепърва предстои давидим каква е потребността от тезидискусии, но опитът ми нафилмотечен човек учи, че киноманитежелаят да споделят видяното, асигурно и прочетеното. А това нямакъде другаде да се случи. Следпремиери на български филми илигостувания на чужди режисьори саставали спонтанни, задушевни и многоемоционални дискусии, които не сабили планирани. Достатъчно е да имамясто – в случая салонът на „Одеон”–и време, което зрителите да отделят.Случвало се е „насилствено” дапрекъсвам дискусии порадинапредналия час... Хората имат нуждада споделят. Днес, когато „всичкиговорят” и са безкрайно улеснени отмодерните комуникации, същинскотосподеляне на мисли става нещосъкровено и рядко, някаквостаромодно „действо” и един такъвклуб може щастливо да събере хора поинтереси. Личности, готови да сеизправят пред други личности и дасподелят интимно от първо лицеединствено число какво мислят зададен филм или книга... Това не е голямгероизъм, но е някакво психологическооткровение все пак. Такъв клуб, вкойто да изследваме колективнометаморфозата на писаното слово вдвижещи се образи, се организира запърви път.Огнян Ковачев: Дискусионният клуб„От страницата към екрана” споделяцелите на двете институции, коитого организират – Факултетът пославянски филологии в Софийскияуниверситет и Националнатафилмотека. Филмите, които ще сепрожектират, ще имат преди всичкообразователна, а в някакъв смисъл ивъзпитателна функция. Те щевъзпитават естетически вкус къмхубавите филми и добраталитература, към начините да мислимтехните допирни точки. Все пакфилмите, които ще гледаме, саподбрани, минали са през изпитаниетоне само на критици и журита, но и навремето.

Мария Калинова: А как ви хрумнаидеята за съвместна инициативамежду ФСлФ и БНФ?Б. М.: Идеята хрумна на ОгнянКовачев. Той дойде и я сподели с мен.Идеята ми допадна, още повече, чеотдавна с колеги обсъждахме как давъзобновим тази забравена през преходауникална форма на общуване.Ръководството на Филмотекатаподкрепи напълно новата инициатива.Още повече, че самият директорПламен Масларов е режисьор,многократно изкушаван отекранизацията. Той добре разбира закакви сложни процеси става дума иколко е важно те рационално да сеизясняват, да се разчепкват, за тях дасе говори...О.К.: Моето първо основание затакава инициатива беше и си оставасъвсем емоционално – привързаносттами към кино „Одеон”. В него съм„завършил” тригодишния свободенКиноуниверситет, слушал съмнезабравими лекции на киноисторицикато Тодор Андрейков и АлександърАлександров. Радвам се, че мнозинасподелят същата привързаност впублични изказвания и в частниразговори. А с ФСлФ съм свързан чрезпрофесионалния си избор, който, защастие, все още е и емоционален. Отдруга страна, аз самият преподавампроблематиката „литература - кино”,взаимодействието между тези двеизкуства или медии, от десетинагодини. Водил съм академични курсовев магистърски програми на НБУ и СУ.К.С.: Ние сме участвали в тозиакадемичен дискурс, доколкото смебили студенти във вашия курс „Отстраницата към екрана”. Как мислите,лесно осъществим ли е преходът къмпо-широка публика?О.К.: Това е част от експеримента,едно от нещата, които искам дапроверя – доколко е преводимакадемичният дискурс в една по-отворена и разнородна среда, но всепак среда на хора, които иматдостатъчна подготовка, разностранниинтереси и откритост на мисленето,за да дискутират сериозноотношението между литературата икиното. Иска ми се в тези дискусии дане се фокусираме върху всяка от дветестрани, а върху пространствотопомежду им и случващото се в него.Неизбежно ще трябва да сесъобразяваме с фактори, коитоакадемичното мислене пренебрегва. Щестава дума за обстоятелствата околосъздаването на филма, играта наактьорите, начина, по койтолитературната творба е преведена наезика на киното, за верността илиизневярата на филма към книгата,доколко филмът е плод на несправяне,на неразбиране на литературнататворба или преднамерено е замисленкато провокация към нея и къмлитературата като цяло... Това ебезкрайно разширяващо се поле,самото то част от множествоестетически, социални и културнипроцеси. През целия 20. век изкустватасе стремят ту да се разграничават идефинират ясно своите граници, ту дасе омешват помежду си и да правятинтердисциплинарни илиинтермедиални продукти.Б. М.: Това е толкова широкообхватнатема, че може да се третира навсякакви нива. Тя има своитеакадемични висоти, например втекстовете на професор ВераНайденова, посветила много усилия натеоретичното й осмисляне. И многодруги колеги кинокритици са писалиинтересни неща. Но различни аспектина екранизацията или адаптацията

могат да се осветляват и на друго, по-дискусионно и практическо равнище.Обсъжданията може да помогнат нанякои от участниците после вакадемичните им занимания... Можеда се отключи творческа енергия унякои – критическа или литературна.К.С.: Само български адаптации ли щесе дискутират?Б. М.: Това би било много ограничено.Започваме първия сезон с българскияопит – има достатъчно добриекранизации, дори може да се каже, ченай-добрите филми на българскотокино са създадени по големилитературни произведения: „Крадецътна праскови”, „Козият рог”, „Мераспоред мера”, „Мъжки времена”,„Привързаният балон”, „Осъденидуши”... Зад тези заглавия стоиогромна литературна енергия, която езадвижила запомнящи се екранниобрази. И ние ще искаме да разберем,как това се е случило. И как може да сеслучва и занапред... Разбира се, презследващите сезони ще показваме и щеобсъждаме и чужди филми.М.К.: Готов ли е списъкът натворбите, които предвиждате да сегледат/прочетат? И ако не е, то понекакви жанрове ще предложите напубликата?О.К.: Все още нямаме твърдоустановен списък. Искаме изборът навсеки следващ филм да бъде динамичен,да бъде съобразен с хода на дискусиите,със състава и вкуса на публиката.Затова програмата на клуба оставаотворена. Що се отнася допредпочитаните жанрове, между тяхсъс сигурност е историческият филм.Това бе едно от основанията даизберем за начало „Сватбите на ЙоанАсен”. Друг жанр, на който бихмеразчитали, разбира се, е комедията.Трета притегателна точка еавторитетът на „литературнияавтор”, т. е. филм по произведение напопулярен писател, например по Д.Димов, Ем. Станев, Радичков, Н.Хайтов или Г. Мишев.К.С.: Коя е най-новата българскаадаптация след ‘89 г., която сте синабелязали?О.К.: Най-новата адаптация, е тази,която предстои да бъде завършена –първият филм на Явор Гърдев поромана на Владислав Тодоров „Дзифт”.Писателят вече потвърди желаниетоси да участва в премиерата на филма идискусията в „Одеон”, които ще сесъстоят вероятно през май 2008 г.М.К.: Защо избрахте за място на тозидискусионен клуб кино „Одеон”?Б. М.: Това е наистина идеалнотомясто. Филмотечното кино „Одеон” еединственото държавно кино вБългария. То е свободна територия надуха. Неговата репертоарна насоченосте образователна, а не комерсиална –такива са изискванията на ФИАФ

(Международната федерация нафилмовите архиви), на коятоБългарската национална филмотека ечлен от 1959 г. (виж www.bnf.bg).„Одеон” има своя специфична публикаот интелигентни, предимно млади хора– студенти, ученици, киномани. Врепертоара на „Одеон” те намираталтернатива на нискокачественото,масовото развлекателно кино отмултиплексите. Философията нанашата програма е сериозното кино,което е киноизкуство и свързвасъзнанието с големите автори, откоито има какво да научиш за себе си иза света.М.К.: Има ли традиция, в която тойсе вписва?Б.М.: Има сериозна, може да се каже„борческа” традиция. През 70-тегодини на миналия век към кино„Дружба” (днешния „Одеон”) имашедискусионен клуб „Кино и време”.Имаше и „Клуб 22”, в който сеанситезапочваха от 22 часа. Тогава това бешенещо много повече от място задискусии – то беше терен за споделянена еретични мисли, своего родадисидентска територия. В рамките натози клуб можеше за първи път да севидят филми, които никъде другаде неможеше да се прожектират –филмите на Пазолини, „Човекът отмрамор” на Вайда, „Д-р Стрейнджлавили как престанах да се безпокоя иобикнах бомбата” на Стенли Кубрик имного други. Бунтарски настроениятпроф. Тодор Андрейков, директор нафилмотеката тогава, който бешеучредител на тези клубове, многохитро беше избрал тази уж „закрита”клубна форма, която донякъдезаблуждаваше идеологическитецензори. Така хората можеха да сезапознаят с иначе забранени филми и даги дискутират. Разбира се, филмитебяха само повод хората да говорят замного други наболели неща.К.С.: И накрая, ще издадете ли нещоот предстоящата дискусия за„Крадецът на праскови”, която щебъде на 20 декември?О.К.: Засега знам със сигурност, че щеучаства литературният критикАтанас Свиленов, един от бившитедиректори на БНФ. Очаквамефилмовия критик/критичка, която даизповяда любовта си към първиярежисьорски филм на Въло Радев, сучастието на знаменити актьори.Впрочем чрез тази прожекция идискусията след нея ще почетемпаметта на една от най-обичанитенаши киноактриси – Невена Коканова,която на 12 декември щеше да навърши69 години. Имаме не един повод дабъдем заедно на 20 декември в „Одеон”и да помогнем на прохождащиядискусионен клуб, подобно наидващата Нова година, да набере сили иувереност.

Пътят „От страницата към екрана”

Литературен вестник 12.-18.12.2007

„Кра

децъ

т н

а пр

аско

ви”

7

Тазгодишната Киномания предложи много добрифилми, но сред тях се открои едно истинскокиносъбитие. Видяхме Персеполис месеци следсветовната му премиера на 27.06.2007 г. Никоя отхвалбите за него не беше пресилена и докатоспециалната награда на журито в Кан може да сеприеме и за политически жест, то наградата за най-популярен филм от Ванкувър си е точно намястото. Филмът е не просто гледаем, той еразтърсващ и може да върне вярата в смисъла натова да се прави кино отвъд всички холивудски иболивудски бози.Няма да изненадам никого с извечното правило, чедобро кино се прави с добра история. Тук историятае изстрадана, трепери от страх и храчи кръв отпърво лице, осезаемо боли и стяга гърлото. Това еживотът на иранката Марджане Сатрапи,преживяла най-големия кошмар – да се роди внаистина интересно време за целия Близък изток.Живот, който е странно близък за българскиязрител и който може да покаже нашето битие презпогледа на страничния наблюдател, който срещаЕвропа, докато се бори за живота си.Първо малко сведения за филма и създателите му.Филмът е не само анимационен, той е и черно-бял.Направен е по многотомния комикс на Сатрапи заживота й с помощта на Венсан Пароно, който епосочен като сценарист. Комбинацията е многоуспешна: Пароно успява да погледне историятаизвън автобиографичните емоции, подрежда я вбезупречен ритъм и вероятно е инициатор на къситеразкази за по-млади или неинформирани зрители,превръщащи филма почти в кратък учебник поиранска история от най-ново време. Каква разликаот залелите ни напоследък американски екранизациина комикси – Персеполис няма нищо общо с Батман,Супермен, 300 и другите високобюджетни дъвки заокото. Филмът е анимационен, защото нямасредствата да е игрален – там са представениразлични области от Иран, Виена, войната с Ирак,Париж, като на много места заснемането му бисрещнало непреодолими политически спънки.Същевременно средствата на анимацията саизползвани майсторски – на черно-белия фонакцентите и емоциите изпъкват по-ярко.Експресивният рисунък, живата графика наСатрапи се запомнят и не могат да бъдат сбърканиникога, което е присъщо на истински добритехудожници.Филмът може да се гледа поне от два ъгъла – въввсеки случай те са моят избор за представянето наПерсеполис. Едната гледна точка е иранскатаистория през погледа на малкото момиче. Тук бихмогъл да използвам досадни клишета като „мащабноепично платно”, „огледало на гигантски социалнипромени” – те ще са верни по смисъл, но няма даносят духа и човечността на филма. Виждали смекакво ли не за жестокостта на ХХ век къмобикновените хора, но тук гледната точка еразлична и чудесно показва един голям, друг свят,паралелен на нашия и зависим от него. За Първа иВтора световна война не става и дума. Променитезапочват със стария шах и стремежа замодернизация, болезнено познат на Балканите, нообзел и целия Близък изток. Малката Марджа попиваразказите на чичо си Ануш, бивш политическизатворник. Той й предава мечтите и надеждите напо-старото поколение, разказва за амбицията наедин армейски офицер да повтори делото наАтатюрк, за ролята на британските му съветницида не обявява република като в Турция, а да се обявиза монарх. Присъдата за него е: той по своему многообичаше страната си и направи много замодернизацията й въпреки насилията. За РезаПахлави обаче оценката е еднозначно негативна и езагатната още в комичната му реч заинтронизацията с думите „Аз съм светлината наариите!”. Така започват неприятностите нафамилията на Марджа – тя си обяснява, чеарестуват дядо й, защото имал кръвна връзка съсстария крал, но бил и от рода „комунис”. Виранската провинция Азербайджан е вдигнат бунт,чичо Ануш участва в обявяването на република и сеспасява на косъм от разстрел. Бяга в СССР и правидокторат по марксизъм-ленинизъм. Ето какнасилствената европеизация води след себе си иевропейските социални проекти – представям сикакъв пролетариат и работническа класа е ималотогава в Иран, но комунисти е имало. Чичото евърнат от СССР с фалшиви документи, но е заловен,арестуван и жестоко изтезаван. Любимата баба наМарджа клати глава: всички тръгнаха като онзи

брадатия „Че Геверо”. После пада дактатурата нашаха. Марджа си спомня за нея със смесени чувства:тя не е била тормозена, никоя жена не е ималазабрадка, правели са се семейни веселби с вино итанци. Западът е мечтан през филмите с Брус Лий идиското. Надеждите след абдикацията са огромни,чичо Ануш е освободен, първите избори са приети сразбиране – половината население е неграмотно,нормално е да спечелят аятоласите, но това ще сепромени. Марджа мечтае да е последният пророк инасън си говори с Аллах и с Маркс – комбинацията етолкова абсурдна, че е симпатична. Промянатаобаче е по-ужасна и от най-лошите предвиждания.Налагането на жестокия ислямистки режимвсъщност е много улеснено от войната с Ирак. За дае единна страната пред външния враг, трябва да сесправи с вътрешния – колко познато звучи. ЧичоАнуш пак е арестуван, но Марджа вече няма да говиди, както и хиляди други иранци. Обезлюдяватуниверситетите. Пропагандата в училищата е грубаи просташка, но действа, защото ебезалтернативна. Майката на Марджа помага насвоя приятелка да убеди сина си да не ходи нафронта. Той е на 14 години и са му дали пластмасовоключе, което щяло да му отвори рая, ако загине.Улиците се кръщават на мъчениците, загинали в бой.А рисуването на войната, озвучено с Iron Maiden,просто трябва да се види!Марджа започва да спори с учителите си и ставазаплаха за семейството си, затова решават да яизпратят в Европа. Момиченцето каца във Виена,отива във френски лицей, но скоро у роднините намайка й става тясно и тя се озовава в християнскиприют. Погледът към Европа на 80-те е безжалостени надминава всички (анти)консуматорскиманифести – жадна за истинската свобода, Марджапопада сред пънкари и хипари, които се надсмиватнад еснафщината, пушат ганджа и мислят за секс иреволюции. Марджа бясно чете: Фройд, Маркс,Бакунин („Не можех да си обясня този свят, опитахчрез книгите”). Още един цитат по памет: „Бяхмепламенни анархисти, но държавата не ни закачаше,защото главно ядяхме вурстове и пиехме бира.”Първият й сексуален опит е с момче, което насутринта споделя: „Благодаря ти, че ми помогна даосъзная кой съм. Щом не стана с тебе, с никоя нямада стане. Аз съм гей!” Kакво да му отговориш натакъв, освен You’re welcome! Марджа сменяквартири и гаджета, но не може да си намери среда –прекрасен пример как най-светската част отфранкофонската интелигенция не може да приемезападното живеене, как тогава да се случимодернизацията сред по-низшите слоеве отнаселението? Не можеш да приемеш свободата иборбата за нея за празнословие, когато двепоколения твои роднини са загинали мъчителнозаради тях. Иранските куршуми и приклади заМарджа са по-истински от потрошените витринина европейската 1968.С разбито от изневяра сърце момичето напускалицея и жилището си (а и съжителството спенсионирана австрийска учителка по философия еужасно) и става клошарка. Тук се сблъсква с другаболезнена разлика от ислямските си навици: вистински свободния свят може да умреш под мостна тихия син Дунав и никой не се чувства задълженда ти обърне внимание. Социалните служби янамират при едно застудяване в безсъзнание,храчеща кръв. Връщането в Иран е неизбежно.Марджа пристига вкъщи и вече не е толковаотвратена от забрадката. Записва се да следваистория на изкуството. На 21 години се омъжва.„Толкова искахме щастие, та забравихме, че не смесвободни.” Но реалността е станала много по-ужасна. Краят на войната със Саддам с нищо не еподобрил положението. „Афродита” на Ботичели сеанализира с прикрити гърди, брадати полицаи дебнатза най-малкото провинение. Разкрит е студентскикупон с европейски дрехи и компанията бяга попокривите. Едно момче пада и загива. Сатрапи серазвежда, а животът на разведената иранка екошмарен. Марджа заминава за Париж – след целияад на Виена тя отново предпочита Европа. Най-жестокото обвинение към режима изрича майка йсъс сълзи на очи; „Вече си свободна. Забранявам ти дасе връщаш!” Колко кухо звучи пред тази фразаскимтенето на съветника на президентаАхмадинеджад по културните въпроси, че филмът еизраз единствено на френската ислямофобия.

Другият зрителен ъгъл към Персеполис може да бъдесравнението с българския ХХ век. Изглеждапарадоксално, но приликите в поведението нарежимите са очевадни. Втрещен наблюдавах какМарджа като ученичка си набавя новите албуми на

попгрупите на черно, как попът вече й се струвалигав при излизането на хеви метъла, особено на IronMaiden. Гледах мъжете, които разтварятшлиферите си и показват каталози на новите„тави”, и имах déjа vu с т.нар. „борса” до Синьотокафе в София през 80-те. А когато двете увити вчерно лели нападат момичето заради пънкарскитему маратонки и фланелка, макар и с правописнагрешка, си спомних за първата си оригиналнафланелка на Black Sabbath, с която щастливо сесдобих през 1986. Разбира се, можех да я нося самопод пуловер и закопчано догоре яке, за да не създавам„излишни проблеми”. Дебненето за провеждане на„купони” ми припомни разказа на един приятел отПървомай. Милицията първо отвъртала бушоните итака тези, които имали видео, не можели даизвадят отвътре касетите. После ги завърталиотново с влизането и тогава можело да засекат койгледа концерти на упадъчни западни групи или порно.От видяното не сме преживели май само забранатана алкохола – там пък ситуацията беше много„горбачовска”. Полицаите (отново брадати катопророка, разбира се) спряха за проверка колата,помирисаха бащата и ги следваха до дома им, за дапроверят няма ли контрабанден алкохол, защотоусетили подозрителен дъх. Бащата имаше вино,дестилирано в едно мазе, и разиграваше какво ли нена входа на блока, докато Марджа и баба й излеятбутилките в тоалетната. Накрая даде малко пари исе отърва. Това е пример, ако някой смята, чеубедените религиозни фанатици са неподкупни(може би е само малко по-скъпо от нашата пътнаполиция). Сходни при диктатурите са ипораженията върху психиката на хората. Заплашенаот патрул, който може да я види с тежък грим,Марджа решава да действа първа и се оплаква, чеедин мъж я е задявал от пейката. Полицаите безмного обяснения го удрят и пъхат в патрулнатакола, вероятно за да го пребият после в участъка.Може би нашите феминистки ще се впечатлят каксе действа и при най-малката „вербална агресия” къмжена, но по-важна ми се стори готовността да сеспасиш за сметка на невинен човек, добреотработена още от светата инквизиция. Бабата епотресена от поведението на Марджа и казва катоафоризъм: страхът притъпява сетивата ни, но акосе оставим да ни е страх, вече сме обработени кактоте искат. Дойде ми на ум друг афоризъм: акодържавата не е само република, а има някаквоопределение, независимо дали народна или ислямскарепублика, за гражданите й все не е добре.

На излизане от салона едно момиче разпаленоговореше: И накрая остава с отворен финал, явно тяще намери щастието в Париж! Аз обаче никакъвотворен финал не видях. Само в представите нафренски сценарист надеждата за щастие в Париж епо-голяма от тази във Виена, а спомените наМарджа от там никак не са добри. А за останалитев Иран хора съвсем никаква надежда не видях. По-точно за тези, които са имали някакъв копнеж поЕвропа и модернизация. За неграмотните проблеминяма – те живеят по каноните на пророка, адреситеим са на улици с имена на мъченици. Може ли да севъзпее провал? Възможно ли е да се сътвори химн нанеуспялата модернизация и вестернизация?Марджане Сатрапи, изглежда, се е справила!

P. S. Може би някой се пита защо филмът е нареченПерсеполис. Кратка историческа справка.Персеполис е една от столиците на АхеменидскаПерсия, разкошно украсена от царете Дарий иКсеркс. По време на своя поход на изток АлександърВелики демонстративно опожарил града, за даотмъсти за безчинствата на персите в Атина и цялаГърция. Така била реализирана срещатамежду Запада и Изтока...

АЛЕКСАНДЪР ПОРТАЛСКИ

Персеполис

Литературен вестник 12.-18.12.2007

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Последната премиера в Малък градски театър „Задканала” на Камен Донев, като автор и режисьор,освен, че гарантира смях в силни дози, открива идобър повод за размисъл. За мен поне, със сигурност.След спектакъла се улових, че не толкова сиспомням видяното, не толкова превъртам най-оригиналните моменти и фрази отпредставлението, колкото си мисля общи неща захумора и смешното, за това колко рядко и всъщносттрудно се срещат много добрите комедии. Авсъщност причината да си мисля тези неща дойдетъкмо от самото представление и от това, че наместа ме впечатли, а на други разочарова.„Четири чифта пагони” не е от най-новитетекстове на Камен Донев – просто се поставя запърви път. Написан е още през 2001г. и е жанровоопределен като „психологически скеч в еднодействие”. В него обаче може да се открие точнотолкова психология, колкото би могъл да понесеедин комедиен скеч – тоест почти никаква, акогато все пак има нещо подобно, то то етеатрално преувеличено до карикатура. Онова,което най-много ценя и в текста на пиесата и вготовото представление, е, че е първи опит набългарска сцена да се създаде някакво по-голямо,цялостно и завършено произведение, което да почиваединствено върху нелепото, абсурдното иоткровената липса на какъвто и да е смисъл. В тозитип хумор най-добри винаги са били англичаните, нопък те разполагат с богата традиция и влитературата (нонсенс поемите на Едуард Лиър иЛуис Карол, ранните разкази на Джейн Остин), и втеатъра, киното и телевизията – в тази сферашестимата от Монти Пайтън оставатненадминатите класици. У нас, единственият,който по някакъв начин се е доближавал до тезифантастични измерения на комичното, ережисьорът Теди Москов. Покрай него и КаменДонев направи успешни крачки в същата посока,като изигра няколко незабравими налудничавиперсонажи в тв шоуто „Улицата” и спектаклите„Комедия на слугите” и „Фантасмагории”. Репликина Учителя от „Улицата”, измислен и изигран отКамен Донев буквално влязоха в ежедневния жаргон,разказваха се вместо вицове и въобще станахатолкова популярни, че този сезон актьорътпревърна смахнатия проповедник за по-твърда ръка вобразованието в главен герой на първия симоноспектакъл „Възгледите на един учител занародното творчество”, който може да се гледа вДТ Пловдив и в Сатиричния театър.Но да се върнем при нонсенса и абсурда. Известно е,че те се получават и виреят най-лесно в краткитеформи. Неслучайно една от най-големитетрудности, дори при безспорни комедийни гениикато Монти Пайтън е била, когато от формáта нанавързани скечове в телевизионните серии от„Летящият цирк...”, са решили да преминат къмформáта на пълнометражния филм („Монти Пайтъни свещеният Граал”, „Животът на Брайън”), койтоизисква сюжет, развитие на персонажите иситуациите, друга динамика и логика. Камен Доневпритежава невероятен усет и талант тъкмо къмтакъв тип хумор и нееднократно го е демонстрирална отделни места както в играта си като актьор,така и в пиесите си. Малцина са актьорите, коитоса в състояние така да приковат вниманието напубликата и да я докарат до конвулсии от смяхсамо като импровизират и говорят пълни глупости.За това се иска специфичен талант, какъвто КаменДонев притежава в изобилие. Малко по-трудностава обаче, когато този талант трябва да серазположи и овладее в по-голяма форма; в случая с„Четири чифта пагони” - в рамките на повече от часили върху двайсетина страници диалог.Пиесата „Четири чифта пагони” е хубаво измислена

безсмислица. С риск сравнението дапрозвучи грубо, на мен тя ми звучи катомного тъп виц, дълъг и разгърнат в

непредсказуеми посоки. Итъкмо затова за нея спълна сила важи клишето„това не може да сепреразкаже” – защото вицне може да се разказванаполовина, съкратено илидонякъде. Трябва да се чуецелия, иначе няма ефект ие скучен. Струва ми се, чевсеки друг на мястото наКамен Донев би сепровалил, ако се опита данаправи цяла пиеса, вкоято единственото,което става са четиримаизперкали военни, седящиоколо една маса и говорещинелепости и простотии,докато се чудят далисъобщението, което саполучили за обявяване навоенно положение е истина или блъф. Оттук идваторигиналността, но и проблемите в пиесата ипредставлението. Обикновено комедията разчитана динамично действие, неочаквани ситуации инепрекъсната поява на пречки и трудности, закоито героите да измислят нови и нови начини насправяне. В „Четири чифта пагони” няма никакводействие и ситуацията остава една и съща до самиякрай. Това крайно решение обаче притежава своякомедиен чар, първо защото се заиграва сочакванията на публиката, че нещо трябва да сеслучи, а в крайна сметка не става нищо и второ,защото е наистина забавно да гледаш каква нова ипо-безумна тема на разговор ще подхванатчетиримата генерали, докато запълват празното сивреме. Очевидно Камен Донев е бил наясно, чеединствено диалогът (наистина много оригинален вбезсмислието си на места) няма да е достатъчен зацяло представление, затова на сцената е подсилилцялостното усещане за нещо крайно нелепопосредством цял арсенал от възможно най-остарелите и бутафорни театрални щампи, вкаранив ход. Пресиленият грим, перуки и изкуственимустаци, приповдигнатите напевни интонациикато в читалищна оперета едва ли биха билитолкова ефектни без силен актьорски екип, койтода владее тези изразни средства с необходимата

Критика на чистата глупост: „Четиричифта пагони” в МГТ „Зад канала”

престорена сериозност и ирония. АктьоритеХристо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев иАлександър Димов влизат страхотно под кожата начетиримата пълни идиота до степен, че на моментиизглежда сякаш такива хора и разговори може инаистина да съществуват. Изобщо един от силнитеелементи в спектакъла е, че е издържан докрай вединен стил – Камен Донев е съумял да го внуши ипредаде на четиримата актьори, а те го следват свидимо удоволствие, спазвайки много чистаактьорска етика – без излишни напъни за изпъкване иизлизане на преден план.С постановката си на „Четири чифта пагони”Камен Донев прави интересна крачка напред катоавтор и режисьор в посока, в която у нас е почтисам - без аналог и сериозна конкуренция и такава,каквато вярвам, че има смисъл да се развива. Затоваи последното, което ми се иска, е да пиша самосуперлативи, и да пропусна критиката, коятопредставлението заслужава. А тя накратко сесъстои в това, че на места спектакълът наистинапрекалява с нелепостите, без обаче да ги градира илида сменя посоката им. Което на моменти правидействието скучно и го лишава от изненада, аабсурдите просто почват да се нижат един следдруг, вместо да се трупат в комични кулминации.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Сборник с български пиеси на френски езикНа 3 декември 2007 г. в 19 ч. в Център „Антоан Витез”, Франциясе състоя премиерата на сборника със съвременни български пиеси в превод нафренски език „Българският театър днес”. Сборникът е съставен от ВенетаДойчева и излиза с неин предговор и под нейна редакция.В томчето са включени шест текста на доказани наши драматурзи отразлични поколения: Константин Илиев с „Куцулан или Вълча |Богородица”,Боян Папазов с „Бая си на бълхите”, Маргарит Минков с „Въведение в тяхнатакартина”, Юрий Дачев с „Къща за плач”, Елин Рахнев с „Фенове” и Камен Доневсъс „Самолетът беглец”.Книгата беше представена от Венета Дойчева и последвана от кръгла масавърху българската драматургия с водещ Лорен Михлесейн и с участието наМариан Клеви. Вечерта завърши с четене на откъси от „Бая си на бълхите” отБоян Папазов.

ТЕАТРАЛНИ НОВИНИ

Нов частен театър в София

На 10 декември в 19 ч. в сградата на бившия„Дом на българо-съветската дружба”, ул.„Върбица” 10, актьорът Ивайло Христов,гръцкият бизнесмен Димитрис Арванитис итяхната трупа събраха журналисти, театрали,приятели и гости на пресконференция икоктейл по повод започването нареконструкцията на залата и откриването нановия им театър. Беше обявено името на

частната формация – „Модерен театър”, инеговия състав – изявени актьори от Народниятеатър, театър „Българска армия” и театър „Задканала” като Деян Донков, Иван Радоев, БойкаВелкова, Стефания Колева, Светлана Янчева,Владимир Пенев и др. Артистичен директор еИвайло Христов, а драматург – писателят исценаристът Людмил Тодоров.

Литературен вестник 12.-18.12.2007

9

ПРОЛОГ

Обожавам да съм сам, за менмълчанието има плът и нещоот свойството на музиката.И неволно влизамкато в игра със звучността на думите:цвят… форма… ритъм – и потокътот образи започва да тече,но аз не се успокоявам,отхвърлям и променям, докатоне видя себе си в светаот мен измислен, да, в товаогледало на Медуза, за да могада се справям и с непоносимите неща.

А д р е сКакто и да ви изглеждам, аз съмСинонимният човек на самотатаи Думите са спътниците мив живота.

юли, 2007

БАЩА МИ

На АнаТой идва непредвидено в съня мив абсурдни версиисред бликащи мъглявини,преобладава,настоява, че го има,макар за миг, за два

и обезсиленневедомо изчезва.

След време(в неопределено време)в случайна моя мимика,в неосъзнат мой жест,в мой своеволен смяхтака дословно оживяватсвойствените му привички, чезанемявам.

И така… до време.

Додето като генетичен взривдруг родственикв плътта си ме приеме.

август, 2007

ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

Ползвайки идеятана мое ранно стихотворение

За да смекчи несръчността на чувствата,тя упорито ме помъкна пошосето към кварталното ни гробище.И афектирано разбъбрена, нестройноразказваше как още като малкасъс стисната ръчичка в кокалестия(с бодежа от венчалната халка) юмрук на баба си,обхождала е неведнъж покоитес бордюрената вечност на роднините,била е смаяна от интензивното,мно̀жествено чуруликане на птиците,а колко се е щурила по лъкатушнитеи чезнещи игри на пеперудите,и колко жив бил спомена й – „Господи!”,възкликвайки, ме мъкнеше и бъбрешечак до самото гробище.

Открехнахмежелязната врата и зажумяхмеот разжарените спонтанни блясъцина храстите и на дърветата.Една пчела се разжужа пред наси се издигна, стъклено жужащанад паметника на Лука х. Петков, чиновникот бивша Кооперативна банка.Наведохме почтително очи,но не усетих нито миг на състраданиепо тоя преотколешен покойспоред оцелелия надслов. Иизведнъж загадъчно се спряхмес искрящи погледи. Зашеметенив безпаметна прегръдка впихме устни,синхронни с еротичния копнежна птиците и пламенните двойкина пеперудите…

август, 2007

ТЯЛОТО

Биологична везна от разум и екстаз.

юни, 2007

ЛЮКСЕМБУРГСКАТА ГРАДИНА. ХРОНИКА

Заради споделеното с Маша

Изведнъж й хрумна и ми каза,каза искаш ли да се разходимв Люксембургската градина и дорине усетихме как там се озовахме.Бе виолетова парижка привечер.И разочаровани видяхме какзатварят Люксембургската градинас акустиката на онази страстнопризоваваща тръба на Далчев.И в суетенето си неохотнонахълтахме в съседно кафене –тъмнеещ тротоар и празни масии на една приседна примиренонизвергнатото ни униние. Миражносновяха сенки на коли и хора,отдалечен, дворецът на Медичитетаеше силуета си, погълнатот бухналите здрачини на парка.И нашата стаена изолираностизведнъж разкошно се изпълнис мрачно импозантната, трептящаглъб на Люксембургската градина,сякаш иззад нейното трептенесъществуваше мистерия, коятосе бе заела да ни утешава.

август, 2007

НЕВОЛНО

В тишината на годините объркано се взирамев онова, което е останало от дните,преминали в очакване.

В АТИНСКИЯ МУЗЕЙ

Вървях като в опредметена джунгла,индиферентен към света на експонатите –сгъстеният им показ ме блокираше.Но изведнъж се вгледах в уедреназеленикава глава от ерозирал бронз –вживяна, с покъртителна гримаса,пренапрегната върху масивнатаметална стойка. Според надписа й бена олимпийски състезател… победен навярно,с безредни къдрици и издивели от погромаочи и скули. „Възможно и да е на Лизистрат”(тълкуваше я надписът) . Но на когото и да бе,една покруса ще е вечно зрима.

октомври, 2007

—————-Лизистрат, около 330 г. пр. Хр., участник в Олимпийските игри.

СЕЛО ГИНЦИ. ЗАПИСКИ

На Николай

1. ОТ КРЕХЪК ШУМ

Четях в леглото си. От крехък шумпритворих книгата и вслушващо се взряхв крилото на прозореца отворенс дословно отразения отрязъкот бодростта на дворната градина.

Сигурно, си казах, таралежми е дошъл на гости пак - тук самоприродни шепоти слуха ми отклоняват.

2. НА СИПЕЯ

И в пукота от полетели камънис усилие по гръб се задържах,изпонадран, със стиснати очи.Проглеждайки, остърганата пустоши себе си в окаян вид видях.И втренчен гущер, и иглисто слънце.

И колко странно - точно тук, в такъвнелеп момент за Лондон си припомних.Видях се гол до кръста да лежав искрящата трева на Хайд паркс налягали туристи, затаилив небрежния си отдих светлинатана вътрешния празник от Видяното.

И странно, ободряващо се вгледахвъв върлия обхват на тоя сипей.

Е п и л о гВътрешната външност на човекае действителното му лице.

август, 2007

Иван Теофилов

ГОВОРИ АЛАН ГИНЗБЪРГ

Интерпретацияна едно публично изказване

Аз съм Алан.От главата до петите Гинзбърг.Гинзбъровците са безобразен джинс.Син съм на поет, тотално скаранс баналния семеен атавизъм. Пакрай друготородил съм се в Ню Джърси, райски щатс панелна сбирщина. От доста времев очите на читателите си минавамза „папата” на битниците, носъм безусловен еретик в оназитрадиция, зачената от Уитман, коетоще рече, че просто съм американец.Пиша стихове, защото видя ли се самзверски се разпявам… за сметка на съседския комфорт. Защото молива ми, колкото и да е къс,хвърля колосална сянкамакар и над несъществуващо пространство.Защото в моята глава се движатгалактики от мисли – 10 000,ако трябва да съм точен. Пишабез никаква причина, без никакво „защо”,но ако толкова държите на причината,тя е – ЗАЩОТО ЗАЩО. Защото истината,тоз неуловим палячо, все се шляев измисленото. И защото (пада на колене)питам: има ли по-симпатичен начинда изкажеш всички трепети в духа си –петнадесетминутни или доживотни?

септември, 2007

Литературен вестник 12.-18.12.2007

10

Езикът е като водата, и както тя може да тече ида се изпарява, да плаче и да се изплаква, да сезамърсява и да се пречиства, да се вледенява изастоява, да хрупти във формата на сняг, да седвижи и да носи Другото, така и езикът правивсичко това. И езикът е надеждата за нещо идещо,нещо ново. Колкото години са били нужни наводата, за да се появи в нея живот, толкова навярноще са нужни на езика, за да стане божественотоосъзнато. Цвета Делчева плува, без да се замисля,като новородено бебе със спомен за движенията вутробата, и като помъдряла старица, която нищоне би могло да уплаши, знаеща, че cлънчевотозатъмнение не е истински мрак, а безветрие,в което слънцето прегръща луната, макар и наразстояние, макар и само за момент. Тя плува награницата между любенето и молитвата, междутова, което чува, и това, което пише: чувамнечуваното, чувам го и го виждам, изтривам го буквапо буква, не знам,как мога да бъда толкова смела.Книгата на Цвета Делчева „Краят на лятото,вечността” изследва Начала, зародиши, тласъци,причини, взаимообвързаности при зачеването надумите, когато в тях се залага историята им катов генетичен код. Изрично не споменавам думатастихосбирка за тази книга. „Краят на лятото,вечността” не е стихосбирка не само защотопоетесата не заявява в началото под заглавиетодумата „стихове”, тя не e стихосбирка, защото несе състои от отделни стихотворения. Наистинастиховете, или по-скоро песните, в нея могат да сечетат и поотделно, и не-заедно, ала от товавероятно ги заболява. Писането на поетични книги,а не на сборници от отделни стихотворения, напоетични книги, които изграждат едно действие иедна развръзка, поетични книги, които се движат награницата на познатите категории, обитаватръбовете на жанрове - онези тънки и дълбоки прорезимежду познатите и приетите изкази, остава някакнеразпознато на територията на българския език.Книгата е сякаш написана за театър, ако не яозначим директно като пиеса, то поне трябва да янаречем театрален текст в стихове. Тя има своясюжетна линия, която проследява една класическа,но не банална, а по-скоро необикновена истилизирана за нуждите на книгата история. Тазиистория е в известен смисъл безразлична къмбитието, защото е наситена от творческотовзаимодействие между мъжа и жената, за коитолюбовта е преживяване на Бога, а творчеството –изява на божественото.Книгата на Делчева е поезия и драма, епос идрамолет1, кратка пиеса за двама в поетична форма.Но за двама ли е книгата на Цвета Делчева? Не е лимонолог като песните на Омир или на Сафо? Не е лиедна драматургия на поезията сама по себе си, еднаизповед на изповедта, един порой от семена, едноначало, което не признава дуализма, защотоутвръждава Началото като едно, съдържащомъжкото и женското, писането и подтика му. Въввтората песен двузначното, двуполовото начало наезика е изказано и директно с метафората нападналата на две разполовена ябълка:историческото в понятията, релативизма на езика,по-малко опасен, отколкото се опитва да гоопредели метатеорията, но отдалечен отпървичността, сякаш първичното е за отричане, а неза опитомяване и извисяване. Обърнах се ипогледнах - смисълът се променяше и всеки гопритежаваше някак си. Езикът може да повдигнеполека, внимателно, благо, поне единия край нанебето (песен 15).Музата и творчеството са заявени като основнатема на книгата, но нека ме прости авторката, че аз

не чета точно през нея изатова и подминавампредговора, както единрежисьор днес подминаваобясненията в началото наедна пиеса за това какъв е

декорът, а понякога дори и за това кой кой е в нея икъде се развива действието. Защото за меносновната нишка в книгата е отношението междувремето и езика. Ала тази книга така или иначе несе чете толкова чрез темите, а през сетивата и презпрозренията, които идват от онази комбинация намисъл и чувство, запалена точно от това, коетоинтересува най-много Делчева: вдъхновението.Вдъхновението като Свети Дух, като мараня надезеро, като любов, която говори: Тръгни след мояглас и тялото си съблечи, ако не го харесваш, щеоплодя каквото изречеш.И той, когато се върна към темта разбра, че езагубил важна част и се остави да го приникнецялата чудодейност. А тя му е простила заотдалечаването в неподвижната тишина на есента,макар да ни пита: Как могат да се прощават такиванеща? След края на лятото идва вечността,невъзможна без прошката. В мириса, в сетиватазаглавието препраща към живота, не къмнеизвестната вечност, а към конкретността,която я предхожда, мирисът на вино от отел,който съдържа мирис на ягоди, на есен, коятосъдържа и пролетта, и затова така забравя, ипрощава. Защото тя пази в тайна спомена, икрасивото място, защото храмът се отваря бавно,въпросите са вече тук, но отговор не е пристигналоще.Той е мъжът не само защото така е заявено, и несамо защото му се прощава, или защото търсирешения за истината, а защото той битува в езикакато мъж, той говори от позицията на мъж. Тойговори за себе си като за Него, говори за себе си катоза обективното, като за мярката. Дори в поезията(а не само в претендиращото да е научно знание)естаблишмънтът в литературното производстводнес предпочита и подкрепя най-вече поезия в третолице, тази чиста форма на възприятията, общуващас нещата сякаш обективно. В този смисъл мъжкиятглас остава в модерността, докато женскиятотива в постмодерното, за да излязат заедно и отдвете. Женският глас говори за себе си и за този, скогото говори, за и с другия и нещата, общува като„аз и ти”, субективно, директно, без посредници, безспомагателни конструкти, макар да наблюдавамъжа в „условно наклонение”. Нейният глас намирасмисли, докато той би нарекъл това лудост - налитърсенето на смисъл, психоаналитично погледнато,е само по себе си психическо отклонение. Ала мъжъте още в моментите, в които още си на представата,още си на нея, но има много повече и се надявам даго понесеш.В началото на книгата, в песен 1. Въведението, тойе преситен с тъги околовръст, той е заситен отизследването, записването, натрупването назнанието, в което скритом се изразява, от всичкоонова, което трупа тъга, докато тя му предлагапотръпването, прозрението, емоционалнатаслучайност, удивителните съвпадения, които щестанат видими само когато сърцето разпознаетъгата като огорчение, когато една оса ужили, за дасе започне подготовката ни за края, когато сърцетообикне незнанието като извор на познание и гоприеме като описан кръг от светлина, която пада. Ивсеки път той се отчайва от сътвореното от самиянего и ако във Въведението тя се пита дали ще сезахванат думите ми някъде, дали вторият поглед,поетичното, семето на езика, примиренотосъмнение в него, вглеждането и обитаването,точката, в която тя се надява да завършат думитей, написаното с поглед ще са онази тор, обогатилапремного обикновения живот, за да не му заприлича.И още в самата първа песен тя заявявапринадлежността си отвъд страховете,принадлежността си към прозряването, верносттаси към видяното, преди да падне пак завесата отпясъки кълба от пепел да подгонят текстовете. Тя щесъхрани думите, дори да не се захванат, ще носиезика нататък и в продължение на действието вкнигата (въпреки че в песен 17. ще поиска да не е билаи представлението да е друго) ще му каже

многократно: аз ще ги оплодя и ще ги родя, ще тепресъздам и съхраня, ще стана нощен пазач, щеотговарям за въртенето на земята, защото думитеги знами знам, че имам последната дума. И то тази дума ечаст от плисъка на вълните, нежно се повдига и сипеобратно в изнамирането на един съвършено новритъм на писане, само тръпчив вятър, с койтонахлуват образи отвсякъде, тоест тази думавсъщност не е последна, последно е само, че я има.Защото Тя не се отказва да налива смисъл в това,което изглежда невъзможно, знае този тежък труднад знаците, буквите, образите, обозначенията,кодовете, белезите, сигналите, символите, паметтана езика и на материалността на езика, лекозалитаща от безпаметност, над търсенето инезнаенето как да се опише,Както любовта, този опиум, разтворен в чашажажда, пит внимателно, така и тази книга наЦвета Делчева се чете на един дъх. И вероятно такае написана, дълго носена и после излята, с основнияподтик да развълнува, да дoстигне до читателя илизpителя, преди да е свършил дъхът. И самата йструктура музикално започва с въведение и завършвас едно повдигане накрая, което, от една страна, яправи трудна за прочит, а от друга, увлича, опивакато вино от отел, изпълнена с мириси и омая.Желанието без цел и обект не е стремеж, не еизвисяване на страстта. А любовта е и двете. Тя е ибрегът, и дъното, и къща на колони във водата, илодката, и островът, и капки дъжд,които се пързалят по дъгата ... върху нулеватаграница на двата свята.Драмата на конкретната история служи за основана разгадаването на идеята на книгата –разгадаването на традиционното отношение: мъж итворец, което бива заместено с множественитеотношения на взаимното вдъхновение в развитиетона два паралелни творчески акта, в които любовтавдъхновява, но и кастрира, защото творецът е певецна въобразеното. И с цялата си изтезаващаобилност, опустошителна като самото пладне,започвам всичките си изречения със искам, за дазапочнат после обещания ... и думите непрецъфтяха, не изсъхнаха, просто се разхвърчахакато пеперуди.Как да поставя края на прочита, без да премина открая на лятото във вечността на есента, когато хемсъм препълнена, преливам бавно и искам вечността,хем нямам свършване, узрявам непрестанно, когаточудото не само че се случва, но и веднага иска да сеизложи на опасност, иска да защити нещо, иска да сезапочне прочитът отново. И тогава гълъби влитат,излитат, кацат по мен и чета отначало – още едноголо дърво, само напръскано с резеда, което навярнонякога ще се оплоди отново. Така чрез разгръщанетона историята на една любовна връзка, преплетена снишките на отношението божествено ивдъхновение, творец и муза, поезията опложда иизказва това, за което не може да се говори, нокоето предизвиква езика.

ЦВЕТА СОФРОНИЕВА

Писането (им) създава връзки, опитомява света*

Това, за което не може да се говори, нокоето предизвиква езика(в „Краят на лятото, вечността” на Цвета Делчева)

На 25 октомври в Берлин и на 10 декември2007 г. във Виена по покана на българските

културни институти в Германия иАвстрия се проведоха поетични четения и

разговор между Цвета Делчева и ЦветаСофрониева, събрани от „Една рецензия за

две Цвети” във вестник „Култура”.Поетесите четоха стихове на български и

немски език и разговаряха с читатели потемите, с които взаимно представиха

текстовете си и които публикуваме.

ЛВ

Литературен вестник 12.-18.12.2007

11

Езикът прави това, което обича(в „Раз-познавания” на Цвета Софрониева)

В „Книга на безпокойството” от португалскияпоет Фернанду Песоа неговият полухетеронимказва следното: „Нямам никакво политическо илисоциално чувство. Имам обаче в известен смисълвисоко патриотично чувство. Моето отечество епортугалският език. Изобщо няма да ми тежи, аконападнат или завземат Португалия, стига лично дане ме безпокоят...” Макар и да стряска, тази мисълбих припознала и аз по отношение на държавата набългарския език, която никога не съм напускала, идобре че от известно време моята държава вечечленува в едно по-голямо обединение – в държаватана езика, та там можах да срещна ЦветаСофрониева, макар и фактическият ни челен сблъсъкда стана в София – лесно разпознаваемо място ведин неин стих : ...най-сетне съм там, отдето ида,имам думи, езикът ми и битието се събраха..., и тонапълно неслучайно, защото, както казва тя в другосвое стихотворение:На български човек отива и си идва, за да тръгнепак. Не ми е идвало на ум да търся думи напринадлежност или на признание.За щастие нейният свят го има на географскатакарта, а аз обожавам да се движа по карта. Това меориентира, успокоява ме, помага ми да раз-познавам,защото стиховете са създадени върху видяното ипреживяното, а не върху прочетеното ивъобразеното, макар и да съществува твърдение, чегеният знае света, без да го познава. Тук Цвета бимогла веднага да ме апострофира, защото встихотворението си „Концерт” тя си спомня заБретан, където никога не е била..., и аз се съгласявамнай-вече заради нейния стих: Езикът прави това,което обича, и знам, че не е важно дали е била вБретан, а копнежът по брега в Бретан, където тянаписа тази музика...Езикът харесва, предпочита, избира, как става това?Когато героят на Андрей Макин от „Френскотозавещание” - малко момче на една опашка запортокали някъде в руската степ, сякаш от „другапланета” чува сестра си да казва на френски:„Спомняш ли си: печени планински яребици ижълтурки от трюфели?” – всъщност част отменюто на банкета за посрещането на Николай II исъпругата му в Шербург, непреводимо на езика намизерията в Сибир през 60-те години на миналиявек, та когато чува тези магически думи, момчетоведнага се почувствало различно от хората,притиснати от опашката - „не заради моятаначетеност (тогава още не знаех на какво приличатпрословутите яребици и жълтурки). Простомоментът в мен – с мъгливата светлина и морскиямирис бе направил относително всичко наоколо:градът и сталинската му квадратност,изнервящото чакане и тъпата жестокост натълпата”. Така и езикът на Цвета избира и правиотносително всичко наоколо, да говори завърховете, мъжа и жената; за градовете, мъжа ижената; за стареца и морето, и жената.Тя не оспорва езика, на който мисли и желае мъжът,не се хлъзва по изконното женско желание да гопромени, усвоява го в неговата различност - когатоизкачва върхове, мъжът контролира дишането си,той е добре подготвен за експедицията, заумирането и живота си след смъртта, а жената несе грижи за края, дори когато остарява, винагисамо за началото... и ако мъжът е жаден победи лиедин връх, жената му подава термос чай да сесъбуди, защото иска да го има, след като жаждатаму е утолена..., а не защото е жаден. Жената обичамъжа, знае, че върховете са част от самата нея изатова не се страхува дали ще оцелее, когато сехвърли (а не слезе) надолу, ще иска да има друга свояистория - и така ще я напише. Ще има жена в„Старецът и морето, и жената”, която самопривидно не съществува в историята за стареца сморето и рибата, защото й трябват не митоветена старите мъже за самите тях, а техниятнеизползван мир й трябва много, за да ги претворява– и тази история не е другата история, нито е по-малко станала, нито по-малко някомупринадлежаща. И понеже на въпроса Море иливърхове обичаш повече? мъжът отговаря: и двете,той нито скача след нея, нито забелязва, зает свъдиците и борбата в другото стихотворение, че естигнала толкова навътре в открито и че хищнитеморски обитатели може да я предпочетат преднеговата риба и така най-сетне да победи в мита,създаван от него, но хранен от нея.

Мъжът има нужда не само от митовете – приказкиза възрастни, но и от приказките за деца – в „Мерси,Париж” той е дете, внуче, старецът от Старецът иморето, приятел, град и/или любовник, малко момче,дете, което ще научи и други езици, и поет, койтоще има само един език – езикът прави това, коетообича. Той обича до степен да постигне „страсттана историята” и така по своему да я направитъждествена на „историята на страстта”(”Корабът с алените платна”), а когато иска да серазвърже, става езикът на другия и така свободно сислужи с еротиката на думите: ...Искам такава жена,чиито устни обвиват, поглъщат набъбването ми,когато ме повикат, чиито нозе - докато изоравампочвата за семената, спорят със земята, кой ще меима във вечността... чиито бедра възпламеняватслабините ми, минавайки край мене...Цвета Софрониева умее да вкусва с пределнасладост необикновеното преживяване на най-дребните неща: ... Заглеждам се - колибри. Птица е,дели си въздуха с пчелите, едвам от тях се различава.О, малко вентилаторче, охлаждащо прашеца запетите на пчелите, постой и покажи перата,изгубили цвета си в полета, чезнат багрите вбързината при размахването на крилете, чезнекрасотата в опита да преживееш, гласът ти езаглушаван от работата на телцето... („Неясно”).Или по формулата, че отрицание умножено поотрицание дава положителен резултат – изказвасвоите предпочитания – ако е люлка, да непретендира, че е здраво стъпила.Много от съвременните културологични теориивъзприемат нашето минало, етнос и религия вечекато наше бъдеще, защото ценностите, вярата илоялността, заложени дълбоко във въобразенитекорени на нашите култури, са заели мястото науниверсалистките модернизми. ... Каква бешеразликата между чуждо и свое, че съм забравила? –пита иронично Цвета Софрониева? „... Един град щебъде на едно място, а гражданите са онези, които сенамират в онова място” – пише Аристотел. СпоредЦвета изборът на града трябва да се направи и можеда се провери единствено от чувството: ... обичай,обичайки, първо мислех достатъчно е да те обичамдълго, моята дума твоят град...Миграцията не е феномен на модерността, но заразлика от имперския поглед на изследователите вперспективата на колонизационните модели,който, макар и привидно неутрален, е властови иописва Другия в определени категории, при коитосимволичното му подчиняване служи на голямотоикономическо подчиняване, все повече акцентът сеполага върху факта, че не може да има пълно сливанеи разтваряне в нечия чужда култура, асъприкосновението между две култури едвустранен процес на избирателно влияние. НоЦвета Софрониева не е просто мигрант - пътуващаи пребиваваща, тя е от събирачите на светове: ...запад и изток събираме, правим, прекрояваме,преодоляваме, другата ос ме влече, африканската,женската, да свържа полюсите... черна е кожата намоя любим всяка нощ, и на сутринта, без да знамоткъде ... („Надолу по кожата”).„Втечнената модерност”, казва Зигмунт Бауман, есвят, в който проблемите не се разрешават чрезбитка и конфликт, а чрез бягство, изплъзване,отпадане – едни от мигрантите, „за да наказват иовладяват”, други, „за да се изплъзват исъпротивляват”. В него цари несигурност, радикалнадвусмисленост и непрекъснато самозаличаване навсички знания, всички предишни лоялности. „...Според Цвета Носталгия е чужда дума... мястото наобитаване би могло да бъде Los Angeles, Paris, NewYork, Кonska, Berlin, Bitterfeld – важното е да миришена мама, другото е къщоболест – тъга и липса накопнеж и затова – опасно.Искам да подаря книгите си на моите посестрими ипобратими по света – имигранти по картата навселената ... Така изпращащият и приемащиятсигналите се вписват в една нова картография начовешките движения, характеризираща се не слинейни и еднопосочни придвижвания, а с„циркулации”, изграждащи нови пространства, закоито съществуващият речник вече не е подходящ.Езикът прави това, което обича – и го прави с точноопределени звуци, той звучи и никой звук не еслучаен, установява Цвета в своята анализа... И

това разграждане на езика до неговия атом, доотделния звук открива нови и неочаквани значения,като например това, че на български щастието„...често се задавя, много „ш” и „т” , много „шшшт”мълчание има в щастието...”, а на английски инемски искрено заеква... В друга анализа разграждаезика до букви и установява технитесамостоятелни значения и смисли и чекомбинациите от тях, с които може да се изразиобичта, са практически неизброими („Все пакпонякога”).Трябва да се отбележи, че книгата е не простопоетическа сбирка, а композиция по темата,зададена в заглавието и обединяваща всички стиховеи с един ключ за разчитане – езикът прави това,което обича. И го прави модерно в класическиясмисъл – говори по нов начин за вечните неща, сакцент върху разнообразното му използване ипреминаването му в друг като чрез любовен акт –често творбата е замислена в единия език, а еизносена в другия, звучаща и на двата.Не е лесно да разпознаваш при толкова многоназовавания. Понякога дори предпочитам да не-раз-познавам, за да мога да водя с Него/Той - евентуалноБродски/ равнопоставен литературен и емоционаленспор, когато възликва: Нима някой след Орфей еписал стихове на Балканите и какво след Ахматоваможе да каже жената?... Често Цвета говори презспомените си някому, който единствен би могъл дасе раз-познае, ако разпознае спомена, въпросът е далитя иска останалите да го разпознаем – него илиспомена, и дали я е грижа, че някой се разпознава подвусмислие или грешка, защото това е книга занейните раз-познавания, за раз-познаването насродните на нея из цялата история и география напоезията.

ЦВЕТА ДЕЛЧЕВА

* Из „Една рецензия за две Цвети”, вестник„Култура”, Кристина Йорданова за стихосбирките„Краят на лятото, вечността” на Цвета Делчева,изд. „Стигмати”, и „Разпознавания” на ЦветаСофрониева, изд. „Жанет 45”.

1 В „Разпознавания” имам един драмолет „Жената ижената, която тя отдавна искаше да срещне”, койтоне можа да влезе като драмолет – добре познатдругаде вид литература, у нас. Възпротивиха му седори уважавани колеги, това у нас го няма, рекоха,няма такава дума и такова понятие, би прозвучалонеразбираемо и претенциозно. Като че думите ги има,преди да ги изречем, като че езикът не е винаги първонеразбираем и претенциозен, за да стане после ясен,чист, та нали и водата първо трябва да се разбърка сново, после да се остави да постои и после, едва тогава,да се утаи и да покаже нещо ново, може би живот...

Литературен вестник 12.-18.12.2007

12

Пламен Антов

Изказването ми представлява резюме на глава отедно изследване, чиято цел е да очертае средищната,ключовата роля на поетите от поколението на 80-те за цялостния развой на българската поезия от 60-те години към младата поезия на 90-те. Веднагаискам да заявя, че тук имам предвид оновапоетическо поколение, което Пламен Дойновопределя като Първо поколение на 80-те – термин,който аз изцяло приемам. С едно важно уточнение:работя с една по-стеснена представа за него –стеснена в посока към групата, към една не самовъншна, възрастова, но и иманентна, соматично-приятелска, групова обвързаност между поетите.Тоест разбирам термина Първо поколение на 80-те(същото впрочем се отнася и за Второто) не само ине толкова като някаква принудително натрапенаим от литературните историци оперативнакатегория, обединяваща по механичен начин всичкиродени по едно и също време (а в случая това еосновно втората половина на 50-те) или дебютиралипо едно и също време, а поколенческа общност, яснообособена чрез вътрешно, духовно родство. По тазипричина ще боравя с един ограничен кръг имена икатегорично изключвам множество други поети отсъщото биологическо поколение, напр.комсомолските. Поетиката тъкмо на товапоколение смятам за ключово звено, къдетопротичат решителни трансформационни процесиедновременно на приемственост и отрицание,които съставляват един развоен сюжет, койтосмятам за централен, „осев” за втората половина наХХ век.Ще откроя няколко равнища на взаимодействие,които постепенно се разгръщат отвън навътре –от едно външно-поколенческо противопоставянекъм неговите дълбинни метафизични икултурфилософски проекции.

Темата на доклада ми задава модела на неговатапоетика като обратен. Самата формулировкапредполага своеобразна вторичност, диалогичност,контраобвързаност с някакъв друг тип поетика.Това е, разбира се, априлската поетика. Всобственото си метасъзнание Първото поколениена 80-те се самоидентифицира чрез едно натрапливоотношение към „бащите”-априлци. Връзката му стях е същностна за разбирането, пък и за самотопораждане на неговата поетика. Тя има сложен, впълния смисъл на думата нуминозен характер,включително и биографично-поколенчески (какторазкри М. Николчина в една важна статия от 1994г.1 ). Тази поколенческа релация е решаваща заразбирането на поколението. Може да се каже, чеименно тя спонтанно предопределя неговатафундаментална символична самоидентификация синфантилното. Фигурите на детето и детинскотоса стратегически за моя прочит на модела.Преди да „слезем” към най-дълбинните измерения наинфантилното, ще отбележим една проява напоколенческия антагонизъм, която има ясенполитически характер: „децата” от 80-те срещу„бащите”-априлци и персонифицираната от тяхСистема. Политическото се припокрива споколенчески-биографичното, доколкото през 80-тегодини „бащите” от Априлското поколение напълноса се идентифицирали с тоталитарната Система наразлични равнища – и в институционален, и (което еособено важно за нас) в езиков смисъл. В тозиполитически контекст Детето функционира катосъвършения антисистемен персонаж.Поезията на „децата” от 80-те целенасочено градиедин обратен, обърнат наопаки модел, който едемонстративно противопоставен на модела на„бащите”-априлци, чиято поетика обслужва – исъщевременно сама задава – идеологическия патосна тоталитарния комунизъм, снема в себе симодернизационния радикализъм на саматакомунистическа идеология.Този модел е подчертано екстравертен, експанзивнонасочен навън, напред и нагоре. Ключови точки внего са: възход, прогрес, бъдеще; раждане, поява;притежаване, завоюване, присвояване...Емблематични са заглавия-формули като „Звездите

са мои” и „Преодоляване награвитацията”, поетическидекларации от типа „Аз съмна слънцето двойник”2 или„Аз – вестителят на генералСлънце”3 ... Космическата

мащабност на тази образност естественопредполага един демонстративен рационализъм,който абсорбира хуманното, подменя го стехническото и технологичното. Зад романтичнатареторика ясно прозира очарованост от патоса наинструменталния разум.Поетите на 60-те боравят с един интимизиранглобализъм, без усилие прекосяват граници иконтиненти, колонизират Природата и яхуманизират съобразно този патос.Свръхоценностена е символиката на първото(„Първа доменна”4 , Първа атомна, първия космическиполет и т.н.), на утрото и светлото5 , както ивсички значения на силното, присъстващото,появяващото се. Лирическият герой е преизпълненсъс самочувствие6 , цялото му поведение еподчинено на несломим порив къмсебеутвърждаване, което личи в доминиращатаимперативност на заглавия от типа на „Съм” или„Да бъдеш” (поеми от Л. Левчев – „Пристрастия”,1966); в гласа му преобладават екстазнитеинтонации на заканата, гнева, яростта...Цялата тази свръхпозитивна семиотика е налице несамо у нуминозно разколебаните „бащи” – у Л.Левчев, Вл. Башев, Ст. Цанев, – но и у еднозначно„добрите”: дебютната стихосбирка на НиколайКънчев от 1965 г. е озаглавена с категоричното„Присъствие”; третата (и първа след близо 25-годишна забрана за публикация) книга наКонстантин Павлов от 1989 г. носи нескритопредизвикателния и дори агресивен наслов„Появяване”.

Аксиологическият модел на „децата” от 80-те еструктуриран чрез диалог с този афирмативенмодел на „бащите”. Обратно на него, той е интазноцентростремителен и негативно семантизиран;състои се под знака на онтологични състояниякато: загуба, разпад; потъване, слизане, утаяване,изчезване; скритост, бавност, неподвижност,нероденост; отказ от появяване. Базира се нафундаменталния концепт за „износване наслънцето” (заглавие на стихотворение от първатакнига на Георги Рупчев „Уморени от чудото”, 1982).В този модел е мултиплицирана интазната поетикана 70-те години. Това особено ясно личи например ведно стихотворение на Миглена Николчина –„Дрямка”7 . Както показва и заглавието,съприкосновението с външния свят е възможно самоотвъд реалното и рационалното, означено е чрезпоредица отрицателни състояния: сънност, забрава,потъване („Като в сънна забрава потъвам внеделното пладне”) – състояния, които естественокулминират в радикалния акт на изчезването(следващият стих е: „И изчезвам”).В един друг, не по-маловажен аспект (който обаче нее специален предмет на изказването ми тук)определящата за модела на поколението посока наразгръщане отвън навътре означава тъкмопреодоляване на предметната поетика на 70-те впосока към ескалираща метафизация. В този смисълособено показателен е персоналният езиков развойна Г. Рупчев от първата му книга, къдетопреобладава предметната битова и дори фабулнаконкретика, към една все по-засилваща сеабстрактност на поезията му от втората половинана 80-те, чиято кулминация е поемата „Смъртта наТибалт”, завършена 1989 г. (Все в този смисълпоказателно е и преозаглавяването на важнотостихотворение „Балада за празния бар”, под какъвтонаслов присъства то в „Уморени от чудото”, в„Балада за неизвестния живот” – в книгата „Смянана нощната стража”, 19868 .) Впрочем на товаовътрешняване, интраментализиране иметафизиране на външната урбанистичнасоциотопика ще се спра след малко.Актът на изчезването е ключов изобщо за модела напоколението. Той – като желание и като състояние– се среща многократно у Рупчев. Редукцията нагероя тече паралелно в различни посоки,включително към една далчевска, но и значещоопосредствана през Иван Цанев9 , абсорбираност нанеговото отсъствие от един статичен, изцялоопредметен и лишен от памет свят, в койтоединственото налично състояние е забравата (стих.„Отсъствие” – „Уморени от чудото”).Азът се самоартикулира чрез състояния като умора,уязвимост, победеност, разочарование... „Уморениот чудото” е стихосбирката, която всички туквероятно ще се съгласим, че е манифестна запоколението. (По-късно сам поетът ще сподели ведно интервю: „…ненапразно първата ми

стихосбирка се казваше „Уморени от чудото”.Нашето поколение е поколение на страстноразпиляване. Поколение, което умее да сесамозаличава. То просто е предварителноразочаровано. Преди да усети очарованието отнещо, то е изживяло вече разочарованието отнего.”1 0)Една от ключовите теми в поезията на ВладимирЛевчев (централна, обединителна за поколениетофигура) – тема, продължаваща от книга в книга, етази за „обратната” империя, за „империята наумората”, както гласи заглавие на неговостихотворение1 1. Привидно социалният патос напръв поглед се вписва в изискванията наконюнктурата, борави с нейните клишета, новсъщност отива далеч отвъд социалното и отвъджеланото от конюнктурата. Стихотворениетострои един негативен модел, несъмнено повлиян отизточната философия, който оценностявасоциалните аутсайдери, нищите и бедните,намиращите се под прага на политическото,разбирано в западния му смисъл като сфера навластови отношения. То разгръща еднаантиетатистка и контрамодерна идеология,оценностява социалния Différent, положения извънобхвата на политическото, а следователно и нарепресивната механика на Властта. Западниятлогоцентризъм, позитивизмът, определящ зазападната цивилизация, са отречени чрез потъване вдуховното и вечното, в нирванното;аксиологизирано е слабото, крехкото, уязвимото засметка на силното и целеустременото. Отречени сане просто соцреалността и комунистическатаидеология, отречен е западният тип прагматисткаменталност изобщо, западният социаленинструментализъм, чиято естествена рожба икулминация е комунизмът.Така под една „ангажирана” сюжетика, ужподчинена на идеологическите изисквания(официално толерирани теми като борбата за мирили солидарност с бедните и експлоатираните отТретия свят), се произвежда един категоричноопозиционен – антисистемен и контравластови –патос, здраво стъпил на източни дзенбудисткивлияния, но и на западни поведенчески модели – тезина бийт и хипи културата (което е още една репликакъм 60-те, но към тяхното опако, къмконтракултурата на десетилетието).На върха на тази обърната властова пирамида у Вл.Левчев е поставена гротесковата, свръхминусовафигура на сакатия, инвалида: не колелото на своятаколичка върти той, а колелото на саматаИстория1 2.

Минусовата топика е емблематична за модела напоколението изобщо, пребиваването в мрачното ибездненото, в зоните на нощта и сянката, на съня ихалюцинацията. Основни в него са състояния катослепота, мълчание, бавност, забрава, скритост,отсъствие, демонстративен отказ от раждане(„Никой не обича да се ражда” ще прогласистихотворение на Едвин Сугарев1 3). Също както у„бащите”-априлци, раждането ще продължи да бъдецентрален концепт, но то е непрестаннопроблематизирано, преобръщано, отмествано къмсобствената си противоположност, подменяно отсъстояния като мъртвороденост или недороденост(Е. Сугарев: „не е ли късно и не сме ли //мъртвородени”; „все подозирам себе си/ внедороденост”1 4).Р. Леонидов скрито апострофира мажорнатаидеологема на раждането на „априлската” поетика(асоциативната верига от типа раждане = вик,изгрев, „нови хоризонти” е подменена с раждане =„стон в утробата на мрака”1 5).Концептът за несъстоялото се раждане епреплетен с проблема за забравата, амнезията,изличеността на миналото и на собственотоприсъствие в него („Загуба на паметта” се наричастихотворение от Р. Леонидов; „Неродени спомени”пък е насловът на стихосбирка от Пенка Ватова –метафора, която елиптично идентифицирабъдещето като минало, наличното катоотсъстващо, живота като несъстоял се; и като чели в най-чист вид изразява усещането напоколението за онтологична неавтентичност).Моделът като цяло е подчинен на еднафундаментална посока – надолу, което значи инавътре, доколкото цялата минусова образност епроектирана в параметрите на самия Аз. Естественхоризонт на този модел е дъното – централенконструкт, снет в ключови образи като

Обратната поетика на 80-те: надолу, навътре, назад

Литературен вестник 12.-18.12.2007

13

тресавището (Г. Рупчев), блатото (Вл. Левчев, Е.Сугарев), пустинята (Е. Сугарев, Г. Рупчев). Тяхнатадънна метафорика е сложно разроена на различниравнища – семантично близки и в същото времеплавно прехождащи едно в друго отвън навътре – отсоциално-урбанистичното към менталното.

Дънната аксиология е поместена в обичайния запоколението урбанистичен екстериор. Ключовиточки в него са такива минусови пространствакато кръчмата, барът, дискотеката, подземието.Те са естествените местообиталища на груповомултиплицирания, поколенчески самосъзнаващ селирически герой – както в неговата събирателнамонадност, така и в една пряка „ние”-идентификация, която е особено характерна за 80-те.В местата на припокриване със социалното тазидънна топика е естественото обиталище напияници, аутсайдери, луди, на самотните иотхвърлените, на „силните на нощта”. (Същото сеотнася за „дивия” селянин у Ани Илков, за стареца ибабата. Ани е единствен от емблематичните поетина поколението с тяга към рустикалното.) Тазиобразност кулминира във фигурите на Сакатия,Слепеца, Удавника – властелините на „другата”,обратната империя, пребиваващите наабсолютното Дъно, където тече един таен, скрит,неизвестен живот.По-късно, в самия край на 80-те и началото на 90-тегодини, точно тази образност усилено ще мутиракъм засилване на гротесковия елемент, към еднанеистова екстатика, която ще ескалира в силнотурпистичната поетика на поколението от тозипериод, както и у някои по-млади автори отследващото поколение.

Постигането на свободата извън социалната иетатистката структурност е свързано с различникатегории на ирационалното, с par excellenceдънната метафорика на лудостта, съня,халюцинацията, делириума. В този смисълстратегическият за модела процес на слизане, напотъване надолу-и-навътре – отвъд емпиричнатареалност, отвъд рационалното – се нуждае отсвоите катализатори, от своите трансгресорниагенти, отключващи подстъпите към тайното,скритото, стаеното дънно битие на Аза. Такиватрансгресорни агенти са най-вече алкохолът имузиката, естествено свързани с топосите накръчмата, бара, дискотеката, подземието.Това е манифестно заявено в две култовистихотворения на Г. Рупчев – „Силните на нощта” и„Чувство за бавно изчезване”, където чрез алкохола имузиката „външната” урбанистична и социалнадънност се трансформира във „вътрешна”,метафизична, запазвайки политическия си патос –дъното като убежище от Системата,единственото място, където героите престават дабъдат „опитни зайци с програмиран живот и смърт”.„Когато приятелите – пияните ми ангели, запеят”пък е стихотворение, концептуално не само закнигата на Р. Леонидов „И огънят си спомни заискрата”, но и за груповия автопортрет напоколението изобщо. То събира заедно централни занего теми (смисълът и безсмислието, смъртта,лъжата, илюзиите, усещането за жертвеност),уголемява ги и ги артикулира с една предизвикателнакатегоричност. Освен всичко друго, тук особеноясно личи езиковият диалогизъм между дватамодела. Драмата е много лична и едновременномонументализирана; болезнено изстрадана, но ипроектирана върху един глобален фон, наследен отречника на 60-те. Мащабната образност и патосътна „бащите” са следвани отблизо само за да бъдатдрастично преобърнати отвътре.Другият основен трансгресор е музиката.Идентична е и функцията й – да изличава границитемежду външно и вътрешно, между реалност ихалюцинация и в крайна сметка да отвежда все по-надолу и все по-навътре в Аза (джазът у Е. Сугарев ерека, която „влачи ни бавно надолу”1 6). Музиката еключ към инфра-Аза, вход към собственото муподземие („могъщото подземно пеене” у Рупчев1 7).Алкохолът и музиката маркират предела наметафизичната дънност на Аза и същевременнопроизвеждат един симулакърен свят, паралелен нареалния и по-истински от него. „Вътрешният”симулакър – на съня, халюцинацията, алкохолнияделириум, музиката – неутрализира „външния” натоталитарната квазиреалност, разобличен встихотворения като „Балдуиновата кула” на Зл.Златанов или – още по-директно – в някои творби наГ. Рупчев: „Фабрика за пластмасови човечета” и„Спомен за репетиции”.

Там, на дъното, в най-укрититегънки на Аза, се съдържаСъщността („вътре в мен/ надъното на катедралата” у Вл.Левчев1 8; аналогичен образ у Е.Сугарев е изворът1 9);тресавището у Рупчев пък епоследното убежище накрасотата. Там е единственотоистинско битие, където не савалидни ясните граници, които„външният”, „горният” святналага. Там се релативизиратвсички лесни антиномии: дъното еобиталище на „грознохубавите”(А. Илков); там едновременно,вплетени един в друг, обитаватубиецът и жертвата (Вл. Левчев),Моцарт и Салиери (Е. Сугарев);там полюсните фигури наСтареца и Детето съвпадатпомежду си...

Последната констатация ни отпраща къмследващото равнище в модела. Освен надолу инавътре, метафората на дънното води в още една,изоморфна на тях, посока – назад. Едновременноназад към природния атавизъм и назад къминфантилното. В процеса на потъването къмдънните пластове на ирационалното, на съня,халюцинацията, делириума, се освобождават скритиенергии, които пресемантизират модела вкултурфилософски план, към една първична,предкултурна спонтанност – като мащабнарегресия към стаената на дъното Природа.По един или друг начин сюжетът е налице у мнозинапредставители на поколението, но особено мощно еприсъствието му у Ани Илков. Неговата поезиячерпи сокове от дълбоко забити в езическотокорени; ключови в нея са фигуративи катоПриродата, Дивотата, Жертвоприношението,Селото, Селяните, Дядото – всички те знаковопоместени в детството2 0...Социалните маргиналии, пияниците, аутсайдерите,удавниците, обитателите на градския сутерен и„дивите селяни” у Илков – всички те са носители наедин културен регресизъм, чийто стратегическиимператив „назад към Природата” се проявявапаралелно на различни равнища. В стихотворението„Чувство за бавно изчезване” на Г. Рупчев напримертой е разгърнат чрез една драстично експониранателесност:

Някъде долу се движеха нашите сухожилия,кости,мускули,ставии кръв.

Музиката (танцът) тук разкрива семиотиката натялото, видяно като Природа, катоантиполитично място на мрак, укритост,притъпеност:

Много им здраве на цивилизациитеотвъд.Аз просто исках да скрия в сянкатапритъпените си сетива.

Политическото е културно рефлектирано иасимилирано, включено в антитезата „цивилизация –природа”; изразено чрез нея. Отказът от социалнотое заявен като утаяване в безизкусния примитив набиологията. Биологичната телесност епротивопоставена на компрометираното социалнотяло. Регресът към нея е метафора на единасоциален, анархистичен и контрамодеренескейпизъм. Като социокултурна метафора,тялото-природа е територия, предлагаща изплъзванеот социалната и етатистка манипулация, отагресивния хуманизъм и логоцентризъм наСистемата.

И така, поколението на 80-те гради един дълбокопромислен обратен аксиологически модел, изцялодетерминиран от състояния на интаза, регресията,редукцията. Той функционира на няколко паралелни,но съответни помежду си равнища – в плана насоциалното (надолу), на ментално-метафизичното(навътре) и на културфилософското (назад).Ключова за модела е една фигура, чрез кояторазличните съставляващи го равнища се събират вобщ фокус – фигурата на Детето, символ наабсолютния маргиналитет, на антисистемното и

девиантното. Тя е мултифункционален символ, чрезкойто в най-голяма степен външният –биографично-поколенчески, но и политически –антагонизъм (децата срещу Бащите иперсонифицираната от тях Система) естествено сеуниверсализира в ред изоморфни антитези: „детско– възрастно”, „инфантилно – маразтично” и в крайнасметка „ляво - дясно”.Детското е свръхоценностявано като зона наизгубеното „друго”, на предрационалното инаивното, на голотата и тишината (особено у Вл.Левчев и Е. Сугарев, у които дзен влиянията са най-явни). Копнежът по детското и в „личен”,изповеден, и в културфилософски план, ередукционистки насочен назад, има същностнорегресивен характер. Именно чрез детето серелативизират различните равнища на модела, за дасе конструира в крайна сметка неговатастратегическа насоченост: навътре-и-назад къмПриродата като отказ от политическото.Но все пак е важно да не се забравя, че тази менталнаи културна регресия е същностно политически акт.Тя е актуално мотивирана като начин за изплъзванеот една ултрамодернистка – рационална илогоцентрична, същностно дясна политическаСтруктура.

Текстът е четен на проведената на 25 октомврикръгла маса, посветена на 50-годишнината отрождението на Георги Рупчев

1 Николчина, М. Забутаното поколение. –Литературен вестник, бр. 14, 21–27.11.1994, с. 8.2 Л. Левчев, стих. „Мойто железно легло” – кн.

„Завинаги”, 1960, с. 48.3 Ст. Цанев, кн. „Хроники”, 1965, с. 17.4 Вж. у Л. Левчев, кн. „Но преди да остарея”, 1964,

с. 7–9.5 Пак там, с. 14–15, 6 8–69.6 Пак там, с. 10–13.7 От книгата „Три след полунощ”, С., 1985, с. 24.8 Добавката в скобите е предизвикана от въпрос,

поставен от Пл. Дойнов на самата кръгла маса.9 Вж. напр. стихотворението „Отсъствие от къщи”

от дебютната книга на Ив. Цанев „Седмица”, С., 1968,с. 8.10 Г. Рупчев: Не се очаровай, когато искаш да се

разочароваш. – 24 часа, бр. 74 (958), г. III, 19.III.1994, с.30. Автор на интервюто е Иван Бакалов.11 От книгата „Пейзажи на неизвестен майстор”,

1987, с. 54–55.12 Стих. „Усмивката на живота” – кн. „Някой ден”,

1983, с. 47. Същата метафора е разгърната в един по-късен вариант (вж. фрагмент 1 от стих. „Елегиченоптимизъм” – кн. „София под луната”, 1991, с. 58–59).Стихотворението неслучайно е посветено наКонстантин Павлов, чиято поезия постулира тозиобраз в политически функционалния му смисъл (стих.като „Десният ми крак” и др.).13 От кн. „Чиреп”, 2001, с. 4114 Стих. „Рождението” и „Скрити сетива” от кн.

„Слизайки”, 1992, с. 8 и 20.15 Стих. „Аз съм свидетелят” – кн. „И огънят си

спомни за искрата”, 1982, с. 28.16 Стих. „Джаз” от едноим. книга, 1998, с. 17.17 Стих. „Стереомузика” – в „Уморени от чудото”.18 Стих. „Границата” – „Някой ден”, с. 13.19 Стих. „Нямам” от кн. „Кратко”, С., 1997: „нямам

нищо/ нищичко/ за приютяване // само тъмна пещера/и извор в дъното” (с. 30).20 Повече за поезията на А. Илков в този аспект вж. в

моята статия „Ани Илков и поместване на Родното вЕзика” – Литературенвестник, бр. 14, 13–19.4.2005,с. 6–12–13.

Литературен вестник 12.-18.12.2007

14

Васил Колев

Глава ХIVНОВИЯТ МЕТОД НА ПРАВДИЙ

Като претършуваха целия град, техни величествачитателите откриха биографа на Глум в един краенквартал. Спотайваше се в някакъв порутен таван,без ток, вода, далеч от доброжелатели. Тъкмопишеше с бучка въглен завъртулки на отсрещнатастена. Изчакаха да я надраска и тогава ревнаха задгърба му:- Ето къде бил нашият пътеводител! Скрибуцай,драги, ний сме възхитени! Ех, битълсите, ех,младини!Биографът сепнато се извърна. Разцъфналиблагодушно, те го гледаха с непоносима обич. Ощенедоумяваше как го намериха, но те напомниха:- По окървавените струни. Сценката в предишнатаглава1. И ний сме пели по тавани и мазета!Навързаха хоро край стената, положиха ръце нараменете и залюшкаха тела. Мъ пел, Миишел,подхвана един стар рокаджия, вече с оплешивялотеме, гладко като яйце, ала пуснал косите чак докръста; айде, Мишо! - подвикваха, поклащаха сетежко-тежко, накъсвайки бавната стъпка свнезапни, гърчави движения.Схвана подигравката:- Разбрах, естети мои. Още забележки?- Мировата скръб! - разтуриха хорото технивеличества. - Тя не изпъква по тялото, браздиотвътре душицата, невидима е с просто око.- Друго?- Туй засега. Ний ще поседим, ти драскай постените. Имаш още три празни и белосани, но щомработата опре до нашия чаровник Глум, питай кое-що. Хайде, разполагай се, народе! Къде държишкафето, скъпи, хладилник нямаш, не готвиш ли,запасите къде са?- Не си падам по гости - мрачно предупредибиографът.- А любезният домакин черпи гостите барем слимонада - заоглеждаха се техни величества. - Резендиня притуря... Затуй навсякъде по света казват:гостоприемен като българин! Ти къде си расъл ипасъл?- Абе аз вас! - изфуча биографът.- Питай направо, нас ни е приятно.- Мога ли да го...- Какво - го? - спогледаха се техни величества.- Що не си...- Си? Кои са пък сега тия: си?- Лели имате ли?- Ааа, имаме - зарадваха се техни величества. - Обачеса свършили девичи колеж и внимавай в картинката!- Аз на учените ви лели знаете ли какво?- Интересно, интересно. Какво ще им завреш?- Ох, вашата... Как ме открихте, да ви таковамтаковата и... колко е часът? - благоразумно извъртябиографът.- По кой часовник го искаш, драги? По пясъчния, послънчевия или по дедовия ти джобен с ланеца?- Измитайте се, вашта...- Дрисльо! - атакуваха вкупом, а един обяви навсеослушание: - Ваши величества, туй летописчемноготочи като шевна машина, а всъщност псуванарода на Глум! Наум го попържа!- Натрапници недни! - рече биографът.- Учена твар! - рекоха техни величества, катозаиграха с пръстчета зад ушите. - Жаба кикерица, сочилца!- Неука сбирщина! До гуша ми дойдохте!- А кой си ти бе, изрод безроден!- Ние сме... ще видите - слюнки захвърчаха от устатана биографа. - Сган некъпана, марш оттука!- Ей, интелигенцията, а кой те изучи? Народът теизучи!- Бабината ви трънкина!- Петльо! Накълва се и взе да кукурига!Двете страни дишаха страшно, като се оглеждаха занякоя сопа наблизо. Сопа нямаше, и между тях легнатягостна тишина. Стана ми криво. Досега не бях

чувал толкоз грозни хулисред тукашните възпитанилюде - гръмко, на гласизречени между хорапросветени, и то в страната

на благоденствието, където приличието отдавна сешири в учтив салонен брътвеж. Срамни ме вълниобливаха. Стоях до утихналата псувалня и какво даправя, що да сторя - дори разпенената стихия насловото има граници, мери си приказката... Нали,Правдий?Туй то. Още неотворил уста, той изникна. Бяхзанемарил философа, смутен от дивашките крясъци,които беснееха из изтънчената моя летопис, обачеПравдий не бе пропилял напразно времето. Показа серазвълнуван, с томче под мишница на своите: „Новиметоди за вглъбяване: дишане, разговори ипремълчавания”. Беше вече завършил труда си ибързаше публично да сее мир.- Стига крамоли, стига войни! - втурна се Правдий. -Дотук бяха кръвопролитията, сечта ибеззаконията! Край на гръмогласието! Шъът, тихо!Средищно място в моето учение заема лицевиятмускул! С него насърчавам заредената с мисълтишина, залагам на намигането, недомлъвката инай-вече на играта с очи!- А пъдарските подвиквания как озаптяваш? -запитаха техни величества, поглеждайкихлевоустия биограф.- Тях въдворявам с многоточия и кръвта спира дашурти! - Правдий разлисти тома. - Хуманен метод,сразяваш мълчешката противника, той хем емъртъв, хем още диша. Давам пример:- ………….............? ................…………….…….…....!?!Какво съобщава това срамежливо, наглед безгласноизречение? Много и различни неща. Ако следитевнимателно точкуването, първо - от заканаталелите ви ще пострадат до девето коляно; и второ -пламнаха ви ушите! Тъй казано, казаното хващадикиш. Та, стожер на моето учение е простатамисъл, че дума дупка не прави, но многоточиетопроправя тунел! Като свредел е. Придружено сподходяща мимика, тик с рамото, лявата веждаковарно повдигната, спазъм с бузата и в ушнатакухина настава оглушителен гръм!Щом опознаха новата съобщителна техника, технивеличества въодушевено захлопаха бързо-бързоклепачи като кастанети, отправяйки люти заканикъм биографа на глумците, а някои забарабаниха сезик по небцето, с което ясно показваха как ще гоналагат по гърбината, ако не се вчовечи.Стана обаче недоразумение. Един усвоявашеПравдиевата методика, като вкара палец междупоказалеца и средния си пръст и там го заклещи.Жест невъзпитан, разбира се, който докара яростноспречкване между свои. Съседът му в отговор плъзнаедната си ръка покрай рамото и улови дясното сиухо, а другата ръка намота около врата си, носгреши - бързо я размота и оттам я спусна по гърба,обиколи лявата мишница и забоде пръста отпред, вгърдите, подсещайки недвусмислено опонента къдеще забие кинжала.Правдий наблюдаваше свадата разтревожен. Защотоусуканият като октопод така се увлече, тъй беоплел ръце, че на връщане дърпа, тегли, но те неподдаваха, дори се стегнаха в як моряшки възел, иПравдий се намеси. Подхвана оттук, помогнаоттам, ловко разплете ръцете.- При разпасаните думи - предупреди Правдий -използвайте повече лицевия тик. Свиване,разпускане. С крайниците стават неприятности.Особено дългучите да внимават! Видяхте предималко драмата на дългоръкия. Ако попадне нанеобитаем остров тъй заплетен, кой ще мупомогне? Ще седи завързан години наред, вдалечината ще отминават увеселителни кораби, атой ще седи на скалата с ходила зад ушите,безнадеждно взрян в пустия хоризонт!Правдий прелисти тома нататък:- Хм, намерих… Тука споря със себе си. Хем казвам,

че мълчанието е злато, хем твърдя, че дължината накрайниците издава душевно предимство. Защо,мислите, българинът се слави с най-дългите ръце посвета? Защото открай време ги протяга отбреговата линия на своя континент към отсрещнияматерик. Приложил съм и скица на нашенец, източилдесница над океана. В краката му лежи локва, аръката е протегната за здрависване над воднатаплощ и осветява пътя на заблудените гемии всветовната мъгла. Чудо на чудесата е благородниятдух, стига да е усмихнат и дългорък!Правдий поглади страницата и замря очарован.Неговите питомци източиха ръце от ръкавите,виснаха им до глезените, обърнаха длани като примаймуните и ги завлачиха подире си. Разстъпиха сенасам и натам, гордо се разминаваха, като незабравяха да отправят вежливи, ала ужасно тъжнигримаси към биографа. Бяха разместили говорнитеоргани по необикновен начин. Разпраният шев погърба на един бъбривец се звереше незашит, разнасяшего на показ като беззъб оратор; друг един дърдоркобе изхвърлил очите си чак на педя пред носа - стояхатам без всякакви правила на местостоенето и тъйоблещен той извръщаше очните ябълки, поглеждашеобратно в отвора зейналата си уста, където езикътбе запушил гърлото и ъкаше задавен, дишаше напресекулки, като сочеше постижението с показалец.- Упражнявайте се, чада мои - рече Правдий и закрисеминара по тукашния обичай, с бодро подвикване. -Слава на тика!- Да живее конвулсията! - отвърнаха технивеличества. - Всеки трепет, гърч и спазъм да пребъде!- Хайде сега, сдобрете се по моята няма метода -подкани благодушно Правдий.Биографът, който бе наблюдавал отстрани новатагимнастика, прие на драго сърце. Противницитепритихнаха вглъбени, съсредоточиха се хубаво вдълбините на същността и преминаха къмпомирителните реплики.Размениха следните изразителни движения:- Наведоха засрамени глави! - отривисто прекършихаврат техни величества и сведоха очи; прощавай,искаха да кажат чрез стръмния лъч на погледа,забоден в краката им, а отвесният ъгъл красноречивопоказваше колко дълбоко съжаляват за грубостите,дето размениха на глас.- Той се почеса зад ухото! - с рязък жест отвърнабиографът; сърбежът сочеше, че още размисля далида приеме извинението.- Те въздъхнаха скръбно! - настояха техни величествас продължително изпуснат въздух, като шумнопризнаваха, че са прекалили.- Той отривисто тръсна глава! - значи бе взелрешението.- Погледнаха го питащо - да разберат какво е то.- Разпери широко ръце! - дори не вярваха, че им епростил. Втурнаха се, награбиха биографа на глумците. Дайпрегръдка, братко мой! С разнообразни тикове,гримаси и потръпвания стискаха, мачкаха, ръфаха,съвсем го разчепкаха. Намесата на философа Правдийобаче тури край на радостните изстъпления. Той сепочеса по корема, издаде звуци на куркащи от гладчерва и те се досетиха, че ги подканя да сеподкрепят нейде след изтощителния семинар.Отбиха се в едно заведение наблизо. Хапнаха крилцана пеперуди, печени на скара, пийнаха по глъткавятър и легнаха да поспят прави.

1 В цялата предишна глава глумците, обзети от„мирова скръб”, оплакват греховете начовечеството, но все пак намират изход – смеха.

Историята на ГлумВасил Колев (1950) е автор на разкази, новели и фейлетони. Книгата му

„Поглед през рамо” (1983) получи наградата „Южна пролет” забелетристичен дебют. Сборникът с новели „Чужди места” излиза през

1988 г. Бил е редактор в „Литературен фронт”, а след 1990 г. в„Литературен форум”. Съставител на единствената засега у нас

Антология на съвременния български разказ „Непобедимата армада”(1994), включваща творби, останали извън канона на соцреализма. Негови

новели са превеждани на полски, руски, немски, испански.Новият роман на Васил Колев „Историята на Глум” може да бъде четен

като гротеска из нашенските литературни нрави, коятохрантутниците на соцреализма все още уютно обитават. „Историята

на Глум” обаче е вън от историята; тук миналото само привидно едействащо лице, защото ирониите на романа са насочени към самата

литературност. Това е роман за страха от свободата не като социален, акато екзистенциален проблем. И може би най-хубавото е, че в него се чува

ехо от божествен смях. „Историята на Глум” променя днешнияскучновато предвидим литературен пейзаж у нас.

ВИХРЕНЧЕРНОКОЖЕВ

Литературен вестник 12.-18.12.2007

Откъс от романа

15

„Можем да се питаме какво е могло да склони ученилюде като Пиер Поаре или Ян Амос Коменски да сеподдадат на авторитета на особа, чиетопоразително невежество, надменност и жажда завласт са били очевадни. Всъщност в това няма нищочудно. Случаите на интелектуалци, търсилитрескаво авторитет и готови с маниакалнаперверзия да се отрекат от собствените познания иразум, за да се унижат пред варварството наоткровението, пред „безумството на вярата”, саизвестни на християнството от прастари времена.Виждали сме ги в многобройните примери напросветените конвертити от първите християнскивекове; подобна нагласа можем да открием вотношението на флорентинските хуманисти къмСавонарола, или дори в отношението на Фенелонкъм мадам Гийон.Учени люде, възпитани с деликатността наантичната литература и философия, изведнъж сеунижават – с онзи особен мазохизъм наинтелектуалците – пред елементарното слово наЕвангелието и отричайки се демонстративно от„човешката” си мъдрост, се напъват да открият внеговите тромави и пълни с противоречия текстоветайнствените и шеметни глъбини на божественотооткровение. Имат нужда от авторитет, но немогат да го намерят в хората, които си служат сподобен на техния начин на мислене, защототолкова са свикнали с тях, че не могат да имповерят сляпата си вяра. И се оставят на грижитена божия глас, ако ще той да си служи с езика наВалаамовото магаре, макар непрекъснато да изпада впротиворечия и от „човешка” гледна точка даизглежда като бъбреж. Щом веднъж са повярвали втози авторитет, няма такъв толкова несръчен ибезсъдържателен текст, чиито несъвършенства дане могат да бъде интерпретирани като белези на„по-дълбока” мъдрост и да бъдат открити в негонеочаквани обяснения на всички световни тайни.”Тази извадка от прочутата книга на ЛешекКолаковски Религиозно съзнание и църковностразказва за капана, който природата на човешкиясвят е заложила за природата на човешкия разум.Тази тема присъства постоянно в размислите наЛешек Колаковски: в научните книги, в бляскавитепроницателни философски есета, в публицистикатаза Църквата, религията и политиката, в трудоветепо история на идеите, в библейските притчи иприказките от Лайлония.Питанията на Колаковски са отправени къмсъщността на човешкото съществуване – за каквому е на човек разумът? За какво му е на човекрелигията? Може ли разумът без религията? Можели до религията да се достигне по пътя нарационалния разум и емпиричното наблюдение? Вкнигата си Бог не ни дължи нищо Колаковски пише,позовавайки се на Паскал: „Не познаваме нитосъществуването, нито природата на Бог, защотоТой не притежава нито пространственост, нитограници. Но познаваме това съществуване чрез вяра;а чрез хвала ще познаем природата Му.”Главният проблем, който мъчи Паскал, вероятно иКолаковски, е: „Или Бог съществува, или не”.Полският философ пише: „Ако твърдиш, че неможеш да решиш поради липса на аргументи, то вечеси решил, при това най-вероятно против Бог. Не бивада се мамиш; щом казваш „откъде да знамсъществува ли Бог, или не”, значи, че щепредпочетеш да живееш така, сякаш Бог няма,защото така е много по-удобно. Но ако Богсъществува, ще бъдеш осъден съгласно Него.”Дали обаче не може да се каже: „Не зная съществували Бог или не, но предпочитам да живея така, всеедно съществува?Може, разбира се. Съдържащото се в това решениезадължение е съгласие на разума не с акта на вярата,а по-скоро с известен начин на живот – против Богили в съгласие с него. Двете опции едновременно саневъзможни, не мога също така да отхвърля и двете;не можем да избегнем избора в конкретното сиповедение, макар да е възможна отсрочка натеоретичното съждение по фундаменталниявъпрос: или Бог съществува, или не.”„При това положение – популяризира Колаковскимисълта на Паскал – трябва да приемем позициятана хазартния играч, който преди да започне да играе,добре претегля залога си, калкулирайки евентуалнапечалба или загуба. Щом така и така трябва да

играем и залагаме един живот срещу три заспечелване, би било неразумно от наша страна да нерискуваме, ако шансовете за печалба и загуба саравни. В този случай обаче играта не е за триживота, а за вечен живот, пълен с безкрайно щастие.В тази ситуация би било разумно да се заложи наБог, дори да съществуват безкрайно много шансовеза загуба срещу само един за печалба, защото залогъте нещо завършено, а възможната печалба ебезкрайна”.По-нататък Колаковски цитира Паскал: „Така чекогато съм принуден да играя, трябва да съм лишенот разум, за да запазя живота си, а да не го хвърля вхазарта за безкрайна печалба, точно толковаправдоподобна, колкото и загубата на нещо, което енищо. Защото няма смисъл да говорим, че не есигурно дали ще спечелим, а е сигурно, че рискуваме.(…) Така всеки играч рискува сигурно зарадинесигурна печалба. (…) И не извършва грях спряморазума.”Възхищението от религиозната мисъл на Паскал есъпроводено у Колаковски със съзнанието, че тозитип духовна чувствителност, пренесена в света наполитиката, води почти направо до изработванетона особена концепция за свободата. „Ние смесвободни – предава я Колаковски – не тогава, когатоизбираме между доброто и злото, а когатофактически избираме доброто (благодарение наБожието вдъхновение).” Е, отбелязва Колаковски,тази концепция служи за обосноваване на „различниформи на принуда, лишаващи индивида отвъзможността за избор, за легитимиране напотисническата и потенциално тоталитарна идея,съгласно която можем и трябва да бъдем добри попринуда”. В рамките на тази идея „самото понятиеза религиозна свобода е немислимо, защото биозначавало съзнателно отваряне на пространство зафалша, ереста и греха, за да се разпространяватбезнаказано”.Този възглед – отбелязва Колаковски – все още еналице в Римокатолическата църква, макар чевсъщност ранната калвинистка теокрация се опирана такова убеждение. И все пак философът не сесъмнява, че това би било силна потисническасистема.„По-скоро следва да признаем – заключава нашиятавтор, - че няма такава идея, дори да епривлекателна и обещаваща, която да е закаленасрещу злото от самото си съдържание и която да непадне жертва на тъмните страни на човешкатаприрода. (…) Силите на ада могат да завладеятвсичко голямо, свято и благородно.”Аз разбирам мисълта на Лешек Колаковски така: ниеимаме нужда от религията, но не за да подкрепямеедна или друга идеология, правителство,политическа партия или проект за политическоустройство.„Силата на християнството – пише философът впрочутото есе За така наречената криза нахристиянството – не се проявява нито втеокрацията, нито в монопола върху създаване наканони за всички сфери на цивилизацията. Такаразбирана, неговата сила се проявява в това, че тоуспява да издигне в човешкото съзнание преградасрещу ненавистта. И наистина сама по себе сивярата в Иисус Изкупителя би била мъртва иизпразнена от съдържание, ако не водеше до отказот омраза независимо от обстоятелствата; акослед думите „и прости нам дълговете ни”християните не повтаряха „както и ние прощавамена нашите длъжници”. Настояването за отказ отомраза е било предизвикателство нахристиянството към човешката природа и таковаостава. Ако християни има само сред тези, коитоумеят да отговорят на това настояване, които втози смисъл са ученици на Иисус, че не бягат отборба, но са свободни от омраза – колцина са били иса в света? Не зная. Не зная също така дали презСредновековието са били повече, отколкото сега.Но колкото и да са, те са солта на земята, аевропейската цивилизация би била пустиня без тях.”Изглежда, авторът на Религиозно съзнание… севръща често към тази мисъл. Той вярва в силата наразума, който, свободен от доктриналниограничения, успява трезво да наблюдава света. Нотой вярва и в силата и необходимостта от религия,която позволява да се живее и да се мисли безненавист. Защото Колаковски, независимо от най-различните изкушения на нашата епоха, не вярва даима общество, свободно от конфликти, в идеалната

държава, в човечество без грехове. Не вярва в никаквиполитически месии.В края на монументалната Главни направления намарксизма1 четем: „Месианските надежди саобратната страна на отчаянието и чувството забезсилие, обхванало хората при вида напредизвиканите от самите тях бедствия.Оптимистичната вяра, че за всички човешкипроблеми и нещастия има готово и незабавнорешение и че само злонамереността наидентифицираните по един или друг начин враговепречи то да бъде скорострелно приложено, честоприсъства в идеологически конструкции, известнипод името марксизъм. (…) Самообожествяванетона човека, на което марксизмът дава философскиизраз, завършва по същия начин, както всичкииндивидуални и групови опити засамообожествяване: проявява се като фарс начовешката неволя.”

х х х

Нахвърляните по-горе цитати могат да послужаткато коментар на първия цитат. Делото наКолаковски има много измерения и всяко от тяхоще десетки години ще бъде предмет на студии ианализи. За мене творчеството на ЛешекКолаковски е преди всичко предупреждение – да сепазим от глупостта, омразата, заслепението;предупреждение още по-важно, като се има предвид,че тези патологии трябва най-напред да търся в себеси.80 години са време, когато не един философ вече се еумиротворил. Това не заплашва Лешек Колаковски.Той ще си остане неспокоен дух, който продължавада се вглежда в Еразъм Ротердамски. Еразъм е бил несамо проницателен мислител, той е обичал да обичахората. Лешек Колаковски е като него – тозифилософ и писател, когото отдавна нареждаме среднай-големите майстори в историята на полскатахуманистична мисъл.80 години са подходящ момент за нисък поклон идълбоки благодарности към Учителя. Така че,Уважаеми Господин Професоре, Учителю наш, скъпиЛешек – много, много ти благодарим.Учи света на мъдрост и нас на достоен живот.Остани с нас.

Газета Виборча, 2.10.2007 г.

Преведе от полски СИЛВИЯ БОРИСОВА

1. Изд. СОНМ, 2006, превод отполски Правда Спасова.

Благодарим ти, Лешек!

Адам Михник

Главният редактор на „Газета Виборча”за 80-годишния юбилей на философа Лешек Колаковски

На 7 ноември тазигодина, в замъка „При

кралете” във Варшава,Силвия Борисовастана третият

български носител напрестижната

литературна наградаза високи постиженияв областта на превода

– на полскалитература в

чужбина и на чужда вПолша - присъжданаежегодно от ЗАИКС

(ZAiKS), най-старатапрофесионална творческа организация, основана още

през 1918 г, която вече 30 години следва неотменнатаси традиция. Предишни български носители на

наградата са Благовеста Лингорска – през 2000 г. иДимитрина Лау-Буковска през 2005 г.

Силвия Борисова е представила на българскиячитател над двадесет заглавия на класически исъвременни полски и руски автори, сред които

Ярослав Ивашкевич, Тадеуш Ружевич, СлавомирМрожек, Адам Загаевски, Ришард Нич, Адам Михник,

Лидия Амейко, Олга Токарчук и др.; превела емножество статии за полската литература и

култура в периодичния печат, съавтор е на сборника„Полски политически пейзаж”. През 1984 г. е

удостоена с медал за заслуги към полската култура;през 1994 става носител на наградата на СПБ за

цялостно творчество, а през 1999 получава наградатана СПБ и Фондация „Славяни” за превода на „Дупка в

моста” от Славомир Мрожек, изд. „Труд”.„Литературен вестник” й честити

престижното признание и й пожелава вдъхновениетона авторите, чийто интерпретатор е била у нас.

Литературен вестник 12.-18.12.2007

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Малина Томова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Има ли Бог?... Мистична случка с карикатурист, разказана ми отсамия него. Художникът Любо Михайлов отишъл сжена си Роси на гости на приятел в родната Каварна.Там срещнал стар приятел, който го поканил насемейно гости. Вечерта седнали в двора на приятелякрай масичката под една круша и започнали беседа.След час или два, след игри на духа и няколко ракии сезахванал дебат на екзистенциални теми. Разгорещен,Михайлов протегнал празни ръце с дланите нагоре къмприятеля си и жена му и извикал:- Цял живот се трудя и блъскам ето с тези ръце!Нищо не ми е паднало даром от небето!В този момент една круша се откъснала отдървото, прошумоляла през листата и падналаточно в разперената длан на художника. Кант снеговите пет или шест доказателства засъществуването на Бог бледнее! Аз пък имамчетирима свидетели!

Шопска антропология... Според Ангел Стефанов – Гелето, шофьор на„Стършел” през 80-те години на миналия век, хората седелят на два типа: „суеци” и „торбари”. Катопредставител на шопската философска школа Гелетое разделил народа на ярко различаващи се типове.Торбарите носят торби, мъкнат като мравки,трупат, печелят, осъществяват се. Суеците,напротив, само надничат от дупчиците си, въртятглави, душат въздуха, гледат откъде ще се спуснеорелът-торбар. Животът протича покрай ушите им...Според Йордан Попов, писател и главен редактор на„Стършел” от 90-те години на миналия век, хората седелят на „нимбуси” и „таратутляци”. От време навреме в неговата антропология се явява и категорията„пенюга”, която е нещо непонятно като формулата наАйнщайн за относителността, но със сигурност -гадно. Веднага се вижда, че Попов е интелигент.Термините му са пълни с нюанси, не са категорични.Нимбусът съдържа латентни елементи натаратутляк, а последният при смяна на общественистроеве или бутаница в автобуса лесно преминава впенюга и ви го показват вечер по телевизията...Вселена!

БезсъниеГледам една звезда през прозореца. Има твърде многонеща, за които не мога да мисля, защото мисля задруги, за които не трябва да мисля...

ЗначенияЦветница 2007. На Малашевските гробища осминаизпращаме баща ми. Седем човека и една муха.Църквата прилича на стар павилион за стъкленамбалаж. Кадилницата на свещеника не иска и неиска да се запали. Дядо поп прогонва мухата. Пее:- Светаго Йоана евангелие чтение-е-е-е... Ибо... иже...новопредставилият се раб божи Кръ-ъ-ъстьо-о-о-о...Може пък така да ми се е сторило. Обаче пак:- Ибо...иже-е-е... новопредставил се... Кръстьо-о-о-о...Новопредставилият се е баща ми. Казва се Иван.Кръстьо съм аз. Въртя се на мястото си и шепна нажена ми:- Дядо поп опява мене!- Глупости! – казва тя, но се заслушва.Дядо поп:- Е, кой сега е цар, кой е войник, кой е... Ами-и-ин...Новопредставилият се раб божи Кръстьо-о-о-о!Жена ми сочи виновника за тържеството:- Ама, отче, той се казва Иван! Ето го Кръстьо!И показва мене. Свещеникът се замисля и казва:- Няма значение!От това „Няма значение!” не мога да се отърва и доднес!

Лошо ли щеше да бъде?Драматургът Константин Илиев е написал роман.„Френското магаре”. Премиерата е в Народниятеатър, където Коста работи. На камерната сценаСветлозар Игов представя книгата пред пълната сшармантни ценителки зала. Две-три от тях си веятс китайски ветрила. После има сдържан коктейл итъкмо нагъвам соленка, при организаторката навечерта дотичва разпоредителка от театъра смобилен телефон в ръката:- Някой от вашите си е забравил джиесема!Умната организаторка решава бързо:- Оставете го на касата! Ако някой се оплаче утре,ще го изпратя да си го вземе! Кого да потърси, виекак се казвате?- Нора! – отговаря разпоредителката и сеотдалечава.Приближавам се до организаторката и казвамдоверително:- Катя, ама ти не знаеш ли? Разпоредителките вНародния театър ги взимат с конкурс!Задължително трябва да се казват Нора, Жулиета,Офелия, Електра, Антигона или поне Баба Гицка!Катя гледа някой да не задигне посудата иотговаря:- Хайде сега, пак смешки!А лошо ли щеше да бъде, питам аз?!

Така живеем нийПриятелят ми Х. е нечут характер! Апартаментътму е на „Орлов мост”, а той вечно закъснява засрещите на нашата компания на „Попа”. Тези двесофийски опорни точки са разделени от градинкатас паметника на съветската армия. Х. идва насрещите десет минути по-късно, двайсет минутипо-късно, а веднъж дори закъсня трийсет минути, новинаги се обажда по мобилния си телефон и ниуспокоява: „Идвам, идвам! Ето, вече съм приСтарата Зоологическа Градина!”. Старатазоологическа градина отдавна я няма, но той никогане казва: „Идвам, идвам! Вече съм до паметника насъветската армия!”. Така живеем с близките насърцето ми. Едни неща, дето ги няма – за нас ги има,а други, дето ги има – за нас ги няма!

Светците маршируват вСофияКрай фонтаните пред Народния театър малъкоркестър свири джаз. Слаб върлинест акордеонист ипотен едър мъжага към седемдесетте с тромпет.Звукът на тромпетиста е събрал група замаяни отжегата слушатели. Френски и японски туристи,минувачи и деца. Мъжът подхваща Армстронг. Съсзатворени очи и червено лице пее с ОНЗИ глас.Тенекиена кутийка пред нозете му полека се пълни смонети. Август в града. Над струите на водатастои дъга. Аха да тръгна и да изпусна най-важното,но късметът е на моя страна! По алеята откъмНародната банка се задава красива госпожа съсзелена лятна рокля. Тя крачи енергично и носикожена чанта, от онези, каквито предпочитатсчетоводителите. Пътят й минава крайджазмените. Те праскат „Когато светцитемаршируват”. И неочаквано госпожата вдигабрадичка, прави няколко танцови стъпки и сезавърта около себе си, като пази равновесие счантата. Някой подсвирва възторжено. Тя спира,оправя със свободната си ръка гънките на зеленатарокля. После кимва към публиката, фръцва се и ситръгва по пътя сред ръкоплясканията на публиката.Две деца със сладоледи викат „Браво!” Светцитемаршируват насред София... Е, защо ги няма тия,дето все ми мрънкат „За това ли стояхме поплощадите? За това ли се борихме?”. Да, аз се борихза това, пък вие – не знам!

СроднидушиНа Кале мегданв Белград сесприятелявамненадейно сграмаден сивкотарак. Слизаот една пейкакрай алеята иопашката муприлича напалките на тамошните катаджии. „Как сме днес?”,изтърсвам аз. Любезен въпрос, задавам го накучетата и котките, пресекли моите пътеки. Тойпремрежва очи, рухва по гръб и рита с лапи въввъздуха. Яж ме, бий ме, а най-вече погали ме! Еднотому ухо е съдрано. Уличен боец от гвардията.Почесвам го. Топъл е като самун хляб, изваден отфурната. „Хайде, казвам, бягай при мацките! Ей яедна там, тебе чака!”. Котаракът се влачи след мене.„Нямам нищо за ядене!”, съобщавам аз. „Вкъщи имамдруга котка!”. Върви след мен. „Ама че хубавкотарак!”, мисля си и започвам да фантазирам...Предната нощ във влака от София за Белград севозихме с последните мохикани на куфарнататърговия. Отивахме с Йордан Попов и Мишо Вешимна премиерата на нашата книга „Бай Ганьо – 101години по-късно”, излязла на сръбски. Мохиканите ниразказаха за славните години на контрабандата,когато в България се явило голямо търсене насръбски прасета и те ги пренасяли нелегално подседалките на купето, като предварително гиупоявали със сливовица. Това са същите онезипрасета, за които Радичков пише, че не растяли, амиставали на трион. Истината е, че нямали сланина, асамо много вкусно, прошарено тук-таме стлъстинки месо. Куфарните търговци купувалипрасетата от пазара в Пирот, наливали ги с ракия ите си спели под седалките тихичко. „Обаче многомиришеха на прасе!”, сподели една мохиканка. „Амание се правим на ударени и кондукторите само ниизвикат в коридори да вземат доче-марките и сеправят на ударени и те!”...Представям си насред Кале мегдан как упоявамсивия котарак с „Жута лозова” и го качвам на влака.Обаче това не ти е прасе, това е сръбски уличенкотарак. Ще се натряска, ще пропее песента„Гергьовден” на състава „Бело дугме”, може и наакордеон да пожелае да свири! В кръчмата „Тришешира” така музикантите свирят на акордеон,пеят и когато им е най-хубаво, викат: „Ех, сад даумрем!”. Това е един много здрав възглед за смърттавпрочем!Изпълнен с угризения, изоставих котарака, но всекиден мисля за него!

ЦифровизацияТефтерът ми с телефоните е остарял. Преписвам гополека в ново червено указателче с надпис „Don’tworry, be happy!”. Боже, какво поучителнозанимание!Тях вече ги няма: Наско Войников, Атанас Ценев,Ангел Георгиев – чичо Геле, Вальо Пламенов, ГошоМинчев, Георги Чавдаров, Георги Друмев, ДраганТенев, Димитър Инкьов, Станислав Стратиев...65-89-67, 983-11-42, 80-17-62, 66-14-71, 858-58-70, 958-47-72, 23-12-51, 20-15-03, 44-57-94, 983-44-36...Цифровизация.Познатите ми са се превърнали в цифри.И Големият компютър ще направи от тях милионинови комбинации.858-14-98, 66-75-12, 872-11-11...Don’t worry, be happy!

КРЪСТЬО КРЪСТЕВ

Когато светците маршируватАнекдоти с хумориста