1

ОСНОВИ НА ПРАВОТО ЛЕКЦИИ

І. ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО 1.ПРАВО И НЕГОВИТЕ ФУНКЦИИ

Правото е система от общо задължителни социални правила, чието

ползване се гарантира и защитава от държавата.

Правото е израз на държавната воля, но т.к. неговият обект на

въздействие са обществените отношения, то не може да се пренебрегва от

установилата се система от социални връзки.

Смисълът на правото е да регулира поведението на хората или

колективите от хора, т.е. с помощта на правните норми се урежда едни или

друго обществени отношения или определен кръг от обществени

отношения. Последните придобиват нова специфична формална

определеност. Правото установява един модел на поведение. Това, което

трябва да стане. И ако съществуващото не съответства на дължимото се

използват специфични за правото механизми на въздействие.

Самото регулиране може да стане по два начина: Императивно и автономно 1.Императивно регулиране - правото директно предписва на колективите

от хора какво трябва да бъде поведението им или въвежда някакви

ограничения;

2.Автономно регулиране - правото признава и защитава онова, което

хората/колективите от хора/ сами са възприели като модел на поведение.

Правото обхваща всички важни сфери на обществения живот. Закрепва

отношенията на собственост, установява начините и формите на

разпределение на труда и продуктите между хората в рамките на

обществото. Правото регламентира механизмите на държавно управление.

Определя мерките за защита срещу посегателствата върху съществуващите

обществени отношения. Определя процедури за разрешение на

конфликтите. Въздейства на много от формите, в които се развиват между

личностните отношения. Регламентира отношенията между държавите.

Правото не е всесилно. Съществува представа, че с приемането на един

закон могат да се регулират определени проблеми. Но това не е така.

Правото не може само без другите форми за социално поведение да

постигне успех.

Правото изпълнява четири основни функции: 1.Регулираща. Свързана е установяване на модела на поведение на

дължимото;

2.Организационно-функционална. Свързва се с определяне на структурата

и реда за осъществяване на дейността на държавните органи;

3.Защитно-охранителна.Свързва се с установяване на правила за

разрешение и реда за разглеждане на конфликтите между субектите на

2

обществени отношения и охраната на интересите на обществото от

различни по характера си посегателства

4.Превантивно-възпитателна. - т.е. с въздействието върху съзнанието и

възпитанието на субектите на обществени отношения да спазват определен

ред и да не се нарушават чужди права и задължения.

Правото е социална категория. То е субективен фактор., който оказва

съществено въздействие на хода на общественото развитие, както в

положителна , така и в отрицателна посока. Резултат от необходимостта да

се намери противодействие на произвола и хаоса в отношенията на хората.;

да въведе ред и стабилност; да защити и гарантира отделния човек и цялото

общество. Да осигури и съхрани достигнатота в резултат на обществено -

икономическото развитие на обществото. Правото е продукт на

социалното развитие. То е критерий за оценка за степента на развитие на

обществото, защото по степента на развитие на правото може да се съди за

степента на развитие на обществото.Правото в качеството му на социална

категория е мярка на равенство, на справедливостта и свободата. Правото е

мяра за равенство-това означава, че то установява едни и същи изисквания

към хората и колективите от хора. По-специално то ги поставя при равни

условия и им осигурява еднакви възможности за действие.

Правото е мярка за справедливост – т.е. то е нравствена

категория.Връзката между правото и справедливостта е още от древността.

Правото като мяра на справедливост се свързва с хуманизма, честността и

еднакво прилагане спрямо хората. Правото като мяра на свободата се

свързва с възможностите хората свободно да изразяват волята си, както и да

предприемат по своя преценка най-удачните от своя гледна точка действия

за задоволяване на собствените си интереси.

Правото е социална категория, свързана с равенство, справедливост и свобода. Правото е историческа категория. Историческото развитие на

обществото налага отпечатака си върху правото. С появата и отмирането на

различни държави и общества се появяват и отмират правни

институции..Ако за римското право най-важно е било да се владее, ползва и

разпорежда с една вещ, днес се прибавят нови правомощия - да управлява,

защитава и т.н. Нови правомощия с ново съдържание.Развитието и

модернизирането на държавното управление и развитието на идеите, върху

които се основава също така се отразяват върху смисъла и параметрите на

правото.

Правото е политическа категория. То е инструмент на управление и не

може да не отразява определна система от политически ценности.

Закрепвайки тези политически ценности се стреми да ги наложи и утвърди.

Връзката между правото и политиката е особено ясна и дълбока в

публичното право.

Правото е психологическа категория. То е форма на обществено съзнание.

Всяка норма има познавателно съдържание., което се оформя като

психологически процес. Този процес минава през 3 етапа. 1.Субективно обобщено отражение на обективната действителност;

3

2.Оценъчно отношение към тази действителност, т.е. превръщане на

познанието за действителността в интерес.

3.Въздействие върху действителността чрез предписване на

определено поведение на хората.

Правото е категория и на културата.То е регулатор на обществените

отношения, неговата среда и специфични характеристики. От тук и

степента на развитие на културата на обществото се отразява на развитието

на правото. От тук трудно може да се приеме идеята за съществуване на

универсално право, което да се прилага без оглед на национални и

културологични белези и качества.

Понякога правото се определя като форма на икономически отношения, което урежда обществените отношения. В основата на

тези отношения могат да бъдат освен икономически , и етични,

психологични, културни и др. форми. Правото не регулира само

икономическите, а и обществените отношения. То не се влияе само от

икономическата среда, а и от други аспекти на обществения живот.

2.ВЪЗНИКВАНЕ НА ПРАВОТО

Възникнало е от дълбока древност. С възникване на държавата , възниква и

правото. Най-старите правни системи са в най-старите държави - Египет.

Същността на правото се е свързвало с налагането на определени забрани. С

усложняване на живота се съчетават забраните на задължение и позволение.

Правото е неписано и писано. Неписано - нареждания на един или друг

държавен орган, който е формулирал ясно общи правила за поведение.

Написано - общите правила за поведение са били формулирани върху

материален носител - кожа, дърво и др.

Историческото развитие на правото става под въздействие на различни

обществено - икономически формации.То изразява общите

характеристики и черти на обществено - икономическия строй, с който се

свързва. Правото не само се усложнява през историческото му развитие,

а има качествено обогатяване на идеите и принципите, усъвършенстване

на юридическата техника. Историческото развитие показва, че се

разширява и обхвата на правото , т.е. с навлизането на нови обществени

отношения се развива и обогатява нормативната регламентация.

3.ОСНОВНИ ПРАВНИ ПОНЯТИЯ Правото има свой набор от категории. Някои от тях са: Правна норма;

Правоотношение;

Юридически факт;

Субективно право;

Правно задължение;

Субект на правото;

Юридическа отговорност.

4

Правна норма-общо правило за поведение, което се създава от

държавата с цел да се уредят обществените отношения. Това

урегулиране на обществено отношение става чрез превръщането им в

правоотношения, а осъществяването им се осигурява с помощта на

юридическата отговорност. Правната норма е общо правило за поведение.,

което означава, че ще се прилага трайно, т.е. регулира еднозначно

множество случаи по отношение на широк кръг лица.

Структура на правната норма. Правната норма има три елемента: хипотеза, диспозиция и санкция. Хипотезата е този елемент от правната норма, който очертава условията и

предпоставките за нейното прилагане. Посочват се конкретни факти, с

които се свързва действието на правната норма.

Диспозицията е тази част от структурата на правната норма, която

очертава самото правило за поведение.

Санкцията съдържа неблагоприятни правни последици, които ще

настъпят, ако адресатите на правната норма не я изпълняват или не я

изпълнят.

Видове правни норми: Според обхвата на случаите: Правните норми са обши и специални.

Общите норми се отнасят до всички случаи от даден вид.

Специалните се отнасят до отделна група случаи в рамките на даден род,

но имат някои видови особености.

Според личното си действие Правните норми биват общи и специални.

Общите се отнасят до всички правни субекти, а специалните само до

определена правна група.

Според териториалното си действие : са общи и специални.

Според съдържанието си са: самостоятелни и вторични.

Самостоятелни-тези, които могат да се приложат направо, без да е нужно

да се прибягва до други правни норми.

Вторичните правни норми се прилагат само във връзка с други правни

норми.

Правните норми са още: заповядващи; забраняващи; овластяващи

Заповядващи - тези, които създават задължение да се извърши определено

действие . те разпореждат какво трябва да се направи. Смисълът им е да

предизвикват активно поведение - промяна.

Забраняващи - създават задължение за бездействие, предписват

въздържание от действие, т.е. адресатите да са пасивни. Могат да се

адресират до: неограничен кръг лица или определени групи лица. Предмет

на забраната може да е определено поведение.

Овластяващи - уреждат субективни права, състоящи се в извършването от

техния адресат на положително действие или уреждат положението на

правните субекти.

4.ПРАВООТНОШЕНИЕ И СУБЕКТИВНО ПРАВО

Правоотношение - създадената въз основа на правната норма конкретна

правна връзка между определени правни субекти, която се поражда от

5

определен юридически факт и се състои във възникването на субективни

права и задължения. Правото е юридическо оформяне на определено

обществено отношение.Правната връзка може да е от различен

характер: вещни правоотношения, договорни, административни,

наказателни.

1.Правоотношението възниква винаги и единствено по силата на правната норма.То е винаги конкретно, т.е.съдържанието, предмета,

субектите винаги са конкретни.

2.Правоотношението се свързва с правната норма, но за да възникне в действителност е нужен конкретен юридически акт. Юридически акт е всеки факт от действителността, с който по един или друг повод правната норма се занимава. Възпроизвеждането в

правната норма на едно или друго обстоятелство от действителността го

прави релевантен факт, т.е.значимо за правото. Следователно юридически

факти са всички онези обстоятелства, с чието настъпване правната

норма свързва възникването на определени правни последици.Пример -

раждането на дете е юридически факт и води до правна последица -

издръжка.

Субективно право е призната и гарантирана от закона възможност на

едно лице да има определено поведение или да иска от други лица

спазването на определено поведение с оглед задоволяването на признати

от закона интереси. За субективното право е характерно, че лицето на

което то принадлежи реализира чрез него свои правно значими интереси

или да задоволи свои признати от закона потребности. Пример-правото на

собственост е субективно право и се изразява във възможността на неговия

титуляр да владее , ползва и отчуждава своята вещ. Това е възможност за

определено поведение , акцентира се върху това какво може собственика ;

най-общо въздействие върху своята вещ .

Правно задължение е признато и гарантирано от закона поведение,

което едно лице трябва да има спрямо друго за задоволяване на негови

законно признати интереси и потребности.

Всяко правоотношение се състои от обект, субект и субективно право и

правно задължение.

Обект-онези явления и предмети от действителността , по повод на които

възниква правоотношението. Най-често обект на правоотношението са

вещи, а също извършването на услуга, работа. Обект на правоотношение

могат да са и нематериални обекти, т.е. всички явления от действителността

, по повод на които може да възникне правоотношение.

Субекти на правоотношение са неговите участници. За да бъде едно лице

субект , то трябва да е признато от правото за субект.задължения. Субект на

правото са отделни човешки индивиди и всяко едно образувания от хора, с

което правната норма свързва възникването и осъществяването на някакви

права и задължения.

Субектът на правото притежава качеството правоспособност, т.е. и той

има абстрактната възможност да бъде носител на права и задължения.. За да

може едно лице чрез свои лични действия да придобива права и поеме

задължения , необходимо е то да е дееспособно. Дееспособността по

6

нашето право започва с навършване на 18 г и физическото лице да е

психически здрав.

Субектите на правото са различни в различните правни отрасли и се

наричат по различен начин:

гражданско право – физическо и юридическо лице;

трудово право – работник/само физическо лице/ и работодател /физически

и юридическо лице/;

административно право – административен орган/обикновено е юридическо

лице/ и гражданин;

наказателно право – деец е само физическо лице;

държавата е особен субект на правото. Има публично-правни функции,

носител е на държавна власт.

Юридическа отговорност -понасянето в случай на правонарушение на

определени лишения от личен , имуществен или организационен характер.

Юридическата отговорност е реализация на конкретно установената в закона санкция за извършеното правонарушение. Нейното осъществяване

е гарантирано с държавна принуда.

Специфични черти на юридическата отговорност са: Възниква въз основата на правната норма; Юридическата отговорност винаги се реализира под формата на

правоотношение – права и задължения. Но то е винаги вторично, т.е. има

друго правоотношение, което трябва да е нарушено.

Юридическата отговорност е охранителна - стреми се да защити

първичното правоотношение. Предмет на юридическата отговорност са

лишения и ограничения.

Юридическата отговорност предполага определен юридически факт –

правоотношение, т.е. престъпление, нарушение на договор.

Юридическата отговорност е обвързана с държавна принуда. Държавата

е в състояние и ще се погрижи да наложи изтърпяване на съответното

лишение или ограничение.

Основание за възникване на юридическата отговорност е виновното поведение на едно лице. Поведението може да е действие или бездействие.

Важното е то да е виновно. Вината представлява субективното отношение

на дееца/извършителя/ към извършеното от него правно действие или

бездействие и настъпилите от него противо-правни последици.

Основни форми на вината. 1.умисъл;

2.непредпазливост. Поведението е умишлено, когато лицето е съзнавало противоправния

характер на поведението си, предвиждало е противоправния последици и е

искало/допускало/ те да настъпят. В зависимост дали е искало или

допускало умисълът бива: пряк и евентуален. Поведението е непредпазливо, когато лицето не е предвиждало настъпване

на противоправни последици, но е било длъжно и е могло да ги предвиди.

Или предвиждайки настъпването на тези последици си е мислело да ги

предотврати. Непредпазливостта е два вида: небрежност и

самонадеяност.

7

Функции на юридическата отговорност: -наказателна ;

-възстановителна;

-предупреждаващо-възпитателна.

Видове юридическата отговорност: В зависимост от характера на правоотношението: -имуществена;

-дисциплинарна;

-административна;

-наказателна.

В зависимост от правния отрасъл, където се прилага: -гражданска;

-административна.

В рамките на правните отрасли има различна юридическа отговорност: В гражданското право, в зависимост от характера на правното нарушение:

- отговорност при нарушение на договор;

- отговорност при причиняване на вреди.

5.СИСТЕМА НА ПРАВОТО

Системата на правото представлява разпределение или групиране на

правната норма по определени части, наречени отрасли на правото и

по правни институти. Систематизацията на правото се извършва на

основание на предмета и метода на правно регулиране. Предмет на регулиране на правната норма са обществените отношения. Методи на регулиране – начинът по който се уреждат обществените

отношения. Има два метода на правно регулиране : Императивен - характеризира се с това, че правните субекти се намират в

отношение на неравнопоставеност. Един субект разполага с власт , а

другия трябва да се подчини.Единият нарежда на другия да има определено

поведение или да се въздържа от определено поведение.Този метод е

характерен за отраслите на публичното право, най-вече за

административното.

Диспозитивен - субектите са равнопоставени.. Никой от субектите не

разполага с власт да наложи определено поведение на друг субект.

Характерно е за гражданското право.

Развитие на системата на правото. Изразява се в обособяването на

отраслите /клонове/ на правото. Основни отрасли/дялове/ на правото: Конституционно право;

Административно право;

Финансово право;

Гражданско право;

Търговско право;

Трудово право;

Семейно право;

8

Наказателно право;

Гражданско-процесуално право;

Наказателно-процесуално право;

Международно право.

Има и други, които не се отнасят към основните: екологично, водно,

осигурително и др.

Правото се подразделя на: публично и частно. Публичното право

урежда положението на държавата. Частното право урежда положението

на частния интерес т.е. с правата и задълженията на физическите и

юридическите лица. В техните взаимоотношения, в които действат като

равнопоставени. Към частното право се отнасят гражданското,

търговското и трудовото право. Публичното право се занимава с

правоотношенията, възникващи по повод функционирането на държавата и

държавните органи. Извън тях остават наказателните отношения. Към

публичното право се отнасят :конституционно, административно,

финансовото включва данъчно, митническо и бюджетно. Към публичното

право е и осигурителното право. Колкото до наказателното право то не се

отнася към публичното право. Има доста правни отрасли, които стоят на

границата на публичното и частното право. Пример:търговията е не само

частно, но и публично право. Могат да се открият публични елементи в

частното и обратното. Понятията публично и частно право се изразяват не

толкова чрез отношението, а чрез тяхното съдържание и компоненти.

Материално и процесуално право. Материалното право – положението

на правните субекти и отношенията между тях. Предмет на материалното

право са субективни права и задължения. Процесуалното право –

занимава се със способи и средства за защита на материалните права.

Вътрешно и международно право. Вътрешното право – онези

правоотношения, които се развиват в границите на държавата.

Международното право – онези правоотношения, които в един или друг

аспект надхвърлят границите на държавата, т.е. занимава се с

международни организации, тяхното право и дейност.

Правен институт - съвкупност на правни норми, уреждащи едно

правоотношение. Обособяват се по обобщени признаци, най-вече

целесъобразност и практическите нужди определят тези признаци.

6.ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО

Под източник на правото се разбира волеизявленията , извършени по установен от правото ред и насочени към създаване на правната норма. Най-често волеизявления на държавен орган и по-рядко на

овластена от закона организация или лице. Законът/конституцията/ и

нормативните актове са тези, които определят кои държавни органи могат

да издават източници на правото. Волеизявлението е насочени към

създаване на правната норма. Всеки източник на правото си има определена форма. Това е външна, изразна, която се свързва с изразителя

на волята. Източниците на правото се групират по различни критерии.Те са според:

9

1.Субектът на нормоотдаването. Въз основа на него различаваме

източници на Народното събрание, Министерски съвет, министри, обществен съвет. Тази класификация се интересува от признатата от

закона компетентност на съответните държавни органи да създават правни

източници. Един и същ държавен орган може да създава различни правни

източници. Народното събрание приема конституцията и

законите.Министерски съвет – правила и наредби. Външната форма на акта, в който се създават правната норма има значение

за определяне на изискванията за тяхната законосъобразност , начин на

влизане в сила, нормативни актове, които отменя и т.н. Формата на правния източник е уредена в законодателството и имат самостоятелни наименования. Те се квалифицират като:

-Конституция; -закони; -постановления. Правните източници се квалифицират и на:

-законови; -подзаконови. Законовите се създават от определен орган , със законодателна

компетентност. Това е Народното събрание – то е овластено от

конституцията да издава закони. Подзаконовите актове се приемат от други органи без законодателна компетентност. Друга класификация на източниците на правото: писани и неписани.

Правните източници имат йерархична зависимост. Тя се обуславя от

компетентността на органа, който издава съответния източник.

Основен източник на правото е Конституцията на РБългария,

последната е приета - 1991г.Според ал.5 Конституцията е върховен закон и

други закони не могат да и противоречат. Нейните разпоредби имат

непосредствено действие.

Във формален смисъл законът е източник на право приет от Народното

събрание. В материален смисъл законът е всеки нормативен акт издаден от

компетентен държавен орган, който съдържа общи правила за поведение.

Закон е синоним на нормативен акт. Законът е основен източник на правото. Това е главна форма, в която се съдържат правната норма. Следователно: Законът урежда основни обществени отношения. Подзаконови нормативни актове са всички тези, които не са закони. Министерски съвет е органът, приемащ подзаконови нормативни

актове като постановления, правилници, наредби, инструкции.

Законът за нормативните актове определя какво е правилник, наредба, инструкция. Правилник – издава се за прилагане на закона в неговата цялост, за

организацията на държавните органи или за вътрешния ред на тяхната

дейност.

Наредба – издава се за прилагане на отделни разпоредби или на други

подразделения на нормативен акт от по-висша степен.

10

Инструкция – с нея висшестоящ орган дава указание до подчинен нему

орган относно прилагането на нормативен акт, който той е издал или чието

изпълнение трябва да обезпечи.

Към източниците на правото са и международните договори.Пример-

виенската конвенция за международна продажба на стоки.

Други източници на правото са:

Правен обичай-представлява трайно прилагано със съзнанието за

необходимост правило за поведение, което се признава и гарантира от

държавата.

Обичаят -трябва да се различава от обичаите в практиката. Обичаите в

практиката са определени обстоятелства, факти.

Съдебната практика не е източник на право у нас.Това са тълкувателните

решения на гражданското и наказателното отделение на ВКС. Те имат

тълкувателен характер и това ги отличава от правната норма.

7. СТРОЕЖ НА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ

Всеки нормативен акт има: наименование, а някои и номер.Някои

нормативни актове имат въведение.Всеки нормативен акт съдържа

членове.Допълненията, преходните и заключителните разпоредби се състоят от параграфи. Членовете се състоят от алинеи. Тя от точки, а те от букви. Забележки и примери само по изключение. Общите разпоредби

трябва да предхождат особените.А когато особените са много и с различен

предмет те се подреждат така:

-устройствени; -материално-правни; -процесуални; -наказателни. Допълнителни, преходни и заключителни разпоредби. Допълнителните

включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, както и

правила отнасящи се до повече направления на акта.

В допълнителните се включват и обяснения на думи и изрази, които се

употребяват многократно в акта, или чието обяснение не може да се даде в

съответния текст до който те се отнасят.

С преходните се продължава действието на правила, отменени с новия

нормативен акт или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи

правоотношения./действието им е започнало преди отмяната на акта и

продължава да съществува към момента на отмяната му./

В заключителните се включват правилата, с които се дава обратна сила на

правната норма, отлага се неговото действие; или се ограничава само за

част от територията на страната.

Правила за формулиране на правната норма: Отделните текстове трябва да са оформени точно, кратко и ясно на

бълг.език.Чуждици се допускат само по изключение и ако са навлезли в

езика. Думи и изрази с утвърдено значение трябва да се използват само в

11

един и същи смисъл. Ако се налага препращане към друг текст се допуска

само по изключение

8. ДЕЙСТВИЕ НА ПРАВНАТА НОРМА

Правните норми действат трайно, продължително, повтарящо се , неограничен и неопределен брой пъти. Правната норма действа спрямо

неопределен кръг лица и неограничен брой случаи.

Задължителност и приложимост на правната норма спрямо

предварително неопределен и неизвестен брой лица и случаи. Всяка

правна норма има ограничено действие, независимо от общия и

характер. То е ограничено пред вид общия и функционалния характер

на правната норма . С действието на правната норма се цели

регулиране на поведението с оглед постигане на определен социален

резултат.

Насоки на развитие: А.във времето;

Б.в пространството;

В.по отношение на лицата.

А. Действието на правната норма във времето - започва с влизането и в

сила.Всяка правна норма започва да действа от определен момент и

прекратява в някакъв краен момент. Предпоставка за прилагане на правната

норма е да се познава от адресантите. Едва тогава нормата може да

действа. Затова всяка правна норма трябва да се разгласи. У нас това става

в официален печатен орган – какъвто е Държавен вестник. След

публикуването се счита, че е известна правната норма или закона. Разлика

между разгласяване и влизане в сила .Може да става 3 дни след

публикуване, но може да има и друг срок.

Отмяна - отпадане на задължителната сила на правната норма или закона.

Правила за мълчалива отмяна: -по-новия във времето отменя стария, само ако съдържанията им се

покриват;

-отмяната на закона може да стане на основание, посочено в самия

закон; -може да се спре и действието на един закон. Временно да се

преустанови неговата задължителност и приложимост.

Обратна сила на закона - един закон може да има обратно действие само

по изключение . В същото време има забрана да се дава обратна сила на

разпоредби, /например за санкции, освен ако са по-леки/. Наказателният закон няма обратно действие. Има 2 вида закони, които имат обратно действие:

Тълкувателните;

Процесуалните- счита се, че новата процедура е по-добра от старата.

Б. Един закон може да се прилага за определена група от населението. В. Рядко може един закон да действа за ограничена територия.По-често

това се отнася за наредби и постановления на Министерски съвет.

12

ІІ. ОТРАСЛИ НА ПРАВОТО ФОРМИРАЩИ ПУБЛИЧНОТО ПРАВО 1. КОНСТИТУЦИОННО ПРАВО 1.1.Същност и източници

Предмет – правоотношения свързани с устройството, организацията на държавата и държавните органи; отношенията държава-граждани, вкл. основните права и задължения на гражданите. Наименованието

идва от там, че принципите на държавната организация се регламентират от

конституцията, както и основните права на гражданите. Конституционното

право стои най-общо до политиката, доколкото то регулира и разпределя

упражняването на властта в държавата. Насочва развитието на

политическите процеси. Конституционното право е ново понятие и нов

клон на правото.Усвоява се към средата на XX век, чрез разделението си от

политологията. Нормите на Конституционното право са основни правила,

върху които е изграден цялата правна система на държавата.

Източници. Главен източник на Конституционното право е

Конституцията. Други източници са: законите, които приемат

законодателите; закон за политическите партии.Също: Правилник за

организацията и дейността на Народното събрание; решенията на

Конституционния съд; значение за Конституционно право имат и някои от

указите на президента.

Въпроси, с които се занимава Конституционното право са: -Формата на държавата;

-Конституцията;

-Народното събрание;

-Президента;

-Министерски съвет;

-Конституционния съд;

-Основни права и задължения на гражданите

Понятието за държавата може да се дефинира от различна гледна точка. С Конституционното право, държавата се определя като : общност

от хора трайно заселили се върху определена територия. Тази общност има

своя власт. Целта на един такъв съюз е създаването и поддържането на

траен ред и социален мир.

Елементи на държавата: -народ;

-територия;

-власт.

За държавата е характерно: 1.Властта, която се упражнява на определена територия обединява народа

в юридическо единство. Обикновено тази власт е пълна-суверенна. Властта

може и да не е пълна.

2. Легитимност-дали тази власт е призната от народа;

3.Легалност– упражняването на държавна власт лежи върху законно

основание. Има разлика между легитимност и легалност;

13

4.Суверенитет – може да е пълен и непълен;

5.Държавната власт е неделима и неотчуждима.

Носител на суверенитета в държавата и се съдържа в Конституцията,чл.2 –цялата власт произтича от народа Държавността намира израз в различни външни белези, символи. Това

са онези белези, чрез които външно се изразява държавното върховенство и

авторитета на държавната власт. Това са знаме, герб, печат, химн и столица. Тези елементи имат и интеграционна функция. Дават цялостна

представа за държавата. В историята на България държавните символи

винаги са били предмет на конституционна уредба.

Чл.1, ал.1 от Конституцията – Р България е република с парламентарно

управление. Народното събрание е национален правителствен орган,

олицетворяващ държавната власт у нас и затова има определяща роля при

вземането на политически решения.

Чл.2,ал.1 – Р България е единна държава с местно самоуправление и в нея

не се допускат автономни териториални образувания.. Упражняването на

държавната власт е централизирано. У нас се развива местното

самоуправление на общините, но то не засяга утилитарния характер на

държавата.

Народ - съвкупност от хора, говорещи един и същ език, живеещи общо на

една територия.

1.2. Същност на конституцията

Конституцията е нормативен акт от най-висша степен. Всички

останали се съобразяват с него. В качеството си на устройствено понятие,

Конституцията означава организация на една общност.

Конституцията. регламентира основния правен ред на държавата,

нейното устройство и функциониране. Конституцията е обществен договор между свободни хора и има за цел да осигури контролираното управление на държавата. Понятието Конституцията може да се

разглежда като : закон, нормативен акт, организация, обществен договор. Конституцията почива на определeни принципи. 1.Принцип за разделение на властите- държавната власт е единна, но се

осъществява с различни функции, т.е.от различни органи, на които

предварително е определено какви функции ще изпълняват. Идеята за

разделение на властите е на Монтескьо. Поддържа идеята за 3 власти: законодателна, изпълнителна и съдебна. Всяка се осъществява от отделен

титуляр, като целта е да не се допусне прекомерна централизация и

концентрация на власт.Според Монтескьо трите власти са равнопоставени,

за да могат да се контролират. Стига се до идеята, че властите не трябва да

се контролират, а да се възпират- тогава е възможно да се блокират. Затова

се е наложил възгледът, че властите освен да се възпират трябва и да се

координират. Чл.8 от Конституцията е принцип за разделение на властите.

2.Принцип за правовата държава- властта в държавата е подчинена на

правото.Основен елемент в правовата държава-защита правата на

14

човека.чл.4 от К Конституцията – Р България е правова държава.Тя се

управлява от Конституцията и законите.

3.Принцип за социалната държава - признаване на необходимостта от

социална намеса и ангажираност на държавата в решаването на социални

въпроси на хората. У нас този принцип не е изрично закрепен към

Конституцията . Споменава се в преамбюла на Конституцията -има

спомагателна форма.

Гл.2 на Конституцията -Държавата е ангажирана при решаването на

социални въпроси.

Първата Конституцията е Търновската- 18.04.1879г.

Втората Конституцията -след референдум-4.12.1947г. /за премахване

на монархията/

Третата Конституцията -16.05.1971

Между всички Конституции има съществени различия: -смяна формата на управление.

-приема се принципа за разделение на властите, после се отрича и накрая

пак се връща;

-последната Конституцията е приела 2 нови принципа-за правовата

държава и за социалната държава.

В момента е действаща от 13.07.1991 г.

2.АДМИНИСТРАТИВНО ПРАВО

2.1.Същност, предмет и източници

Административното право се занимава с една от формите на държавната власт - дейността на органите на изпълнителната власт.

Предмет на Административното право - изпълнително-

разпоредителната дейност, а това е под законова дейност по

непосредственото практическо осъществяване на функциите и задачите на държавата.Това е дейност по осигуряване на непрекъснато

функциониране на държавния апарат за непосредствено ръководство в

стопанската, социално-културна и административно-политическа област.

Изпълнително-разпоредителна дейност се извършва въз основа и в

изпълнение на закона. Няма за цел създаването на законови правила. Всеки

акт и всяко действие на органите на изпълнителната власт трябва да се

основават на закона, било непосредствено, било на акт на по-горестоящ

орган, който обаче трябва да е овластен от закона.

Изпълнително-разпоредителна дейност има три основни функционални момента: -ръководство - направляване, насочване дейността на подчинените органи

и служители;

-организиране - дейност по устройване на апарата на държавно управление

и на практическото му функциониране;

-контрол с проверка на изпълнението - предназначен е да установи

съответствието между фактическото положение и нормативно

предписаното. Следи за изпълнението на законови и подзаконови

15

нормативни актове от подконтролни органи и организации, а така също

съответствието на актовете с решенията на по-горестоящите органи.

Изпълнително-разпоредителна дейност е: -непосредствено изпълнение от даден административен орган, на нещо

което е предписано в закона или от по-горестоящ орган;

-дейността може да се изрази в разпореждане към друг правен субект, който може да е подчинен орган. Задължението да направи нещо

произтича от закона или от издаден на основата на закона друг юридически

акт.

Административната дейност се осъществява най-вече от органите на

изпълнителната власт. Те са специално създадени , както и функционално и

организационно са приспособени да извършват такава дейност. Понякога,

макар и рядко предметът и естеството на извършената дейност могат да

направят така, че Изпълнително-разпоредителна дейност да се осъществява от законодателната и съдебната власт. Пример: Народното

събрание избира и освобождава ръководството на БНБ. Президентът

награждава с ордени. Съдът също може да извършва Изпълнително-

разпоредителна дейност . Съгласно чл.18 от закона за съдебната власт,

прокуратурата също следи за спазване на законността , като предприема

действия за възстановяване в бързи, неотложни случаи на самоуправно

нарушени права.

Административното право има специфичен метод на правно регулиране – изразява се във властническия му характер. В

Административното право - едната страна винаги действа като орган на

власт. Тя е винаги държавния орган. Най-типичен случай на

Изпълнително-разпоредителна дейност е административния акт. Той

поражда правните си последици едностранно вследствие волеизявлението

на държавния орган. Страните в Административното право никога не са равнопоставени. При издаване на административен акт издателят

действа като носител на власт. Административния акт е непосредствен

израз на управленска дейност - пряко направлява поведението на

адресатите. Конкретното съдържание на това поведение се определя от

волеизявленията на държавния орган. Това е така и когато актът е издаден

по повод искане на адресанта. Това поставя началото на производството по

издаване на акта и е условие за заличаването му.Акта поражда действие

сам по себе си.

Методът на правно регулиране е властнически. Административната дейност има няколко форми: -издаване на под законови нормативни актове;

-издаване на административни актове, които могат да са общи и

индивидуални;

-административна дейност - може да се изрази в материално-техническа и

изпълнителска дейност;

-дейност на административния орган , предхождаща действието на

административен договор;

-упражняване на административен контрол.

16

Административното право е съвкупност от правни норми, които уреждат: -обществените отношения в сферата на изпълнителската власт.То

регулира въпроси като субекти на административното право,

функциите, структурата и дейността на органите на

изпълнителната власт, взаимоотношенията между тях, както и

между тях и гражданите и организациите. -държавна служба, формите и методите на Изпълнително-

разпоредителна дейност , различните видове административни

актове и действието им; условията за редовно действие на

административните актове, за тяхната законосъобразност и

целесъобразност;

-режим на недействителност на административните актове и

правните средства за отстраняване на тяхната недействителност;

-занимава се със способи за обезпечаване на законност и

целесъобразност в актовете и действията на администрацията;

-различни видове административна принуда;

-имуществена отговорност за вреди от незаконосъобразна

административна дейност;

-управлението в различните сфери и отрасли на изпълнителската

власт.

Административното право има обща и специфична част Общата обхваща всичко, без управление в различните сфери и отрасли на

изпълнителната власт.

Административното право бива: -административно –материално;

-административно процесуално-урежда различни видове;

-административно.производства , както производството по установяване на

административните правонарушения, производство по налагане на

административните наказания;

-административно съдебно оспорване на наказателни постановления;

-административно издаване на индивидуални административни актове;

-административно издаване на общи административни актове;

-по оспорване на индивидуални актове по съдебен ред.

Източници на Административното право: 1.Конституция;

2.Закони:

-З. за администрацията;

-З. за административното производство;

-З. за административните нарушения и наказания;

-З. за върховния Административния съд;

-З. за местно самоуправление и администрация;

-З. за устройство на територията.

3.Под законови нормативни актове

4.Обичаят - чл. 17 от Закона за Административното производство-

“Съобщението за издаване на административен акт може да се извърши

устно, като се посочи съдържанието на акта.Когато адресатът не живее на

17

посочения адрес и не е известен съобщението се поставя на табло в района

на кметството. Тогава съобщението може да се извърши и по друг обичаен

начин.

2.2. Органи на изпълнителната власт

Органи на изпълнителната власт са вид държавни органи, функционално

предназначени и структурно обособени да осъществяват всичко в

границите на нормативно-определената му компетентна изпълнителна

власт. Съвкупността от всички органи на изпълнителната власт и на подпомагащите я администрация съставляват държавния административен апарат. Трябва да се прави разлика между органи на

изпълнителната власт и подпомагащите го администрации. Пример:

Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт, а

министерството е администрацията, която го подпомага. Не

министерството, а министърът издава правилници, разпоредби.

Видове органи на изпълнителната власт: 1.С оглед териториалния обхват на правомощията и йерархическото място, заемащи в административната стълбица те са: централни,

регионални, местни; 2.С оглед на обхвата на компетенция те са: с обща , със специална

компетенция: - с обща компетенция- обхваща всички въпроси , сфери и отрасли на

държавно управление. Пример: Министерски съвет, областни управители,

кметове на райони;

- със специална компетенция-дейността им обхваща една или друга сфера

на управлението или част от нея. Пример: Министерството на транспорта и

съобщенията. Самите органи на управление със специална компетенция

могат да са отраслови или функционални. Отрасловите провеждат

изпълнително-разпоредителната дейност в даден отрасъл. Функционалните

провеждат дейността си в определена сфера на държавно управление, т.е.

дейността има значение за цялата система на управление на изпълнителната

власт и за държавния апарат като цяло. Такъв е министърът на финансите.

Деление на изпълнителните органи: -еднолични - министри, кметове;

-колегиални - Министерски съвет, комисии.

Ведомството -също е административен орган. Обхваща: министерства и

други органи, занимаващи се с изпълнително-разпоредителна дейност на

централно ниво, но нямат ранг на министерство. Ведомството има и по-

тесен смисъл - разглежда се като сбор от еднородни или сборни

специализирани служби, включително в една специализирана система,

начело на която е орган със специална компетентност. Ведомствата също са

подчинени на Министерски съвет, но понякога ведомството е подчинено на

министерство или друго ведомство.

Административния орган има своя компетентност. Тя обхваща както

кръгът от въпроси, с които Административния орган е упълномощена да се

занимава , така и правомощията, с които органът разполага за решаването

18

на тези въпроси. С оглед издаването на административни актове , компетентността представлява: - нормативно призната способност на даден орган да издаде

административни актове. Компетентността на Административния орган

произтича от правната норма или от функциите и задачите, възложени на

органа с нормативен акт. Компетентността може да се делегира, но само на по-горестоящ , не и обратното. Дейността на органите на изпълнителната власт е подзаконова.

Обвързването на Административния орган със закона не става по един начин: 1.Правната норма пряко диктува на Административната отговорност

какво да е поведението му;

2.Правната норма само очертава насоките на административна дейност-

създава се правна рамка, в която административния орган разполага с избор

на възможности за преценка и съобразяване с конкретния случай .

Разполага с оперативна самостоятелност.

При обвързаната компетентност , Административния орган действа по

предписания начин. Няма съобразяване, а по-скоро констатации. При

оперативната – се избира едно от най-малко две възможни решения. Т.е.

трябва да има граници на оперативна самостоятелност. Очертават се в две

насоки:

-вътрешни – изискванията, предназначени да обезпечат избирането на най-

полезното решение. Тяхното неспазване води до нецелесъобразност на

административния акт. Административната отговорност се ръководи от

държавни и обществени интереси.

-външни – очертават се от изискванията за компетентност, форма,

производство, изискване за законосъобразност на административния акт и

от изисквания за съответствието на целта на административния акт с целта

на закона.

2.3. Административен акт

Административен акт – понятие. Административният акт е

властническо волеизявление на орган на държавно управление (или

приравнен нему друг орган), издадено въз основа и в рамките на закона,

което едностранно предизвиква правни последици в сферата на

изпълнително-разпоредителната дейност и което при необходимост

може да бъде приведено в изпълнение с помощта на държавна принуда.

Белези на административния акт: - властнически характер;

- административен акт е волеизявления на орган на административна власт;

- съдържащото се във властническото волеизявление едностранно

предизвиква юридическите промени, към които е насочено.

- съобразеното със закона властническо волеизявление на

административния орган е юридически акт – то предизвиква и установява

предвидените в правната норма правни отношения и свързаните с тях

субективни права и правни задължения.

19

- възможността за принудителна изпълняемост при необходимост е

последният съществен белег на административния акт.

Видове административни актове: 1.Административни актове, засягащи отношения вътре и извън апарата на управление: а/ административни актове засягащи отношенията вътре в апарата на управление (вътрешнослужебни актове) – адресиране на акта на

държавно управление до субекти, които са пряко подчинени на органа,

издаващ акта, тъй като с него влизат в структурата на едно и също

йерархическо или друго подчинение. Тук издаваните административните

актове имат вътрешен и служебен характер. Те засягат отношения от

служебно естество и улесняват организирането и извършването по най-

ефикасен начин на работата в апарата на управлението.

Вътрешнослужебните актове засягат пряко служебния статут на лицата,

които извършват дейност в звената на различните административните

служби. Контролът върху различните вътрешнослужебни актове се

извършва по правило по линията на централистичното (йерархическото)

ведомствено подчинение. Например: правилник за вътрешния ред в едно

учреждение или организация.

б/ административни актове с външно действие – засягат правни субекти,

които се намират вън подчинението на органа, който ги е издал. Такива

могат да бъдат граждани, организации на граждани или различни

държавните органи. Например: разрешението да се даде право на строеж

върху държавна земя на гражданин или организация, издаването на

паспорт и др. Характерно за режима на тези актове е, че споровете около

създадените от тях права, задължения и статути могат да се разрешават

освен по административен и по съдебен ред.

2.Нормативни и индивидуални актове – според съдържанието и

юридическите им свойства.

а/ нормативни актове – този вид административни актове разкриват в

съдържанието си определени правни норми. С тях се формулират общи,

безлични права за поведение. Адресатите им са определени най-общо или

по общи белези (граждани, организации, учреждения и предприятия;

собственици на имущества). Нормативните актове установяват общи и

неадресирани към конкретни правни субекти правни положения и правни

отношения. По тези признаци тези актове приличат на законите. Те се

отличават от тях обаче, както по органа, който ги създава, така и по своя

производен характер – те съдържат подзаконови, подчинени на закона

правни норми. Във връзка с това с отменянето на закона губи правната си

сила и издаденият за неговото прилагане нормативен акт от по-долна

степен, освен, ако в закона не е разпоредено друго.

Режимът на издаване на нормативни актове на държавно управление е

уреден в Закона за нормативните актове (ЗНА):

-МС издава постановления:

--когато приема правилници, наредби и инструкции;

--когато урежда съобразно законите и указите неуредени от тях обществени

отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност.

20

правилник се издава за прилагане на закон или указ в тяхната цялост за

организация на държавния органи или за организация на тяхната дейност;

наредба – за прилагане на отделни разпоредби или други подразделения на

нормативен акт от по-висока степен;

инструкция – за даване указания относно прилагане на нормативен акт от

подчинени на нейния автор органи.

Общинските съвети издават наредби за регулиране на неуредени с

нормативни актове от по-висша степен обществени отношения от местно

значение, спадащи в сферата на изпълнително-разпоредителната дейност на

съвета.

б/ Индивидуални административни актове (ИАА) – не са свързани с

генерализиране и абстрактност. При тях има двойно конкретизиране и

индивидуализиране на създаваните правни отношения – по посока на

субектите, които участват в тях и по предметното им съдържание. Поради

това при тези актове адресатът е винаги конкретно и персонално обозначен

(отрежда се право на строеж в полза на лицето Х и правомощието, свързано

с отреждането на държавен имот възниква между конкретно посочените в

акта субекти – администрацията /кмета/ и лицето Х). От друга страна

индивидуализирано и конкретизирано е и предметното съдържание на това

правоотношение – в акта са определени точно правата и задълженията на

двете страни в правоотношението с конкретното определяне на всяка една

от тях и съдържанието на необходимите престации. Ликвидирането на

правоотношението ще стане евентуално също по определения в акта начин.

3.Облагоприятствуващи и утежняващи административни актове- това

разграничение се прави във връзка с характера на основните правни

последици, които засягат правната сфера на адресата на акта на

държавното управление.

а/ Облагоприятствуващи административни актове са онези, които създават за техните адресати определени права или привилегии (право на строеж, право на стипендия или пенсия). Най- често

облагоприятствуващите актове се издават при упражняване на оперативна

самостоятелност във връзка с даване на различни разрешения (разрешение

за ловуване, за носене на оръжие, за заминаване в чужбина и т. н.). В тези

случаи с издадения акт се вдига за определено лице една предварително

установена обща забрана. Този вид актове, макар и издавани при свободна

преценка , не могат да бъдат своеволно оттегляни, отменяни или

видоизменяни от администрацията, освен по установения по закона ред.Ако

все пак това бъде сторено (например поради настъпване на изключителни

обстоятелства), администрацията дължи на ползувателите съответното

обезщетение.

б/ с утежняващите административни актове се възлагат задължения или повинности за техните адресати. Такива са например едно данъчно

облагане, едно повикване на учебен военен сбор, събирането на различни

такси и мита.

в/ забранителни административни актове са онези, с които се установява забрана.Такива са например забраната да се минава с превозно

средство по определени улици; забраната да се влиза в охранявана зона и

21

др. Забраняващите актове в много случаи засягат неопределен кръг лица и

тогава имат характер на установени от администрацията правни норми.

Типичен пример в тази насока са различните знаци за забрана, свързани с

регулирането на пътното движение. Разрешаващите административни

актове на свой ред установяват за адресатите си ползване на определени

изгоди, които се явяват като изключения от съществуващия общ режим на

забрана. Такива ще са например разрешението за едно лице да посети

гранична зона. Всички разрешителни (позволителни) са същевременно

облагоприятствуващи актове.

4. Декларативни и конститутивни административни актове: а/ Декларативните административни актове, наричани още актове-решения, са свързани с признаване на факти и обстоятелства, засягащи

права и задължения на различни правни субекти, когато тези права и

задължения са възникнали в посочените от закона случаи преди самото

издаване на акта на държавно управление. В тези случи органът на

администрацията е задължен (обвързан) от правна норма да декларира

пораждането, изменението или преустановяването на съответните права и

задължения. Такива ще са например случаите с издаване на едно авторско

свидетелство (сертификат) за направено откритие, изобретение или

рационализация, със заличаването на регистрацията на МПС, което е

прехвърлено на друго лице и др. При издаването на декларативни актове

административния орган не може да проявява оперативна самостоятелност,

той е длъжен да ги издаде, щом са налице условията и обстоятелствата,

които обуславят предизвикването на визираните в закона юридически

последици. Декларативни административни актове са и решенията на

държавни органи за издаване на различни удостоверителни документи по

смисъла на чл. 2, ал. 3 ЗАП.

б/ конститутивните административни актове, наричани още актове-разпореждания, за разлика от декларативните създават занапред тепърва

определени права или задължения, които до тогава не са съществували. От

този вид са например актовете за настаняване по предпочитание на едно

лице в жилищно помещение; разрешение за ползване на държавни имоти и

др.

При декларативните административни актове говорим за т. нар. обратно

(ретроактивно) действие. Това означава, че на адресатите им се признават

правата и възлагат задълженията от момента, в който се е предоставила

предвидената в правната норма фактическа и правна обстановка, а не в

момента на издаването на самия административния акт. Например:

увеличаването на заплатата или стипендията се счита от момента на

издаването на самия нормативен акт (издадено постановление на МС за

увеличаване на заплатите и стипендиите), а не от момента на издаването на

индивидуалния акт от ръководителя на учреждението, където е на служба

гражданинът, или на заведението, където следва студентът.

При конститутивните административни актове, както вече се изтъкна,

възникват занапред, тепърва след издаването на административния акт

правните последици. До този момент те не са съществували за неговите

адресати.

22

5. Други видове административни актове а/ В зависимост от това кой орган на апарата на държавното управление издава административните актове, последните се разделят

на актове на МС, на министри и ръководители на ведомства, на

ръководители на държавни и стопански организации и техни звена, на

кметовете и техните специализирани отдели, дирекции, управления и др. и

на актове на местни специализирани органи на министерства или други

ведомства, които не са подчинени на съветите (например служби на МО, на

МВР, Министерството на транспорта и др.)

б/ според инициативата на издаване на административните актове те могат да бъдат: актове издавани по почин на автора на акта или по почин

на адресата на акта. Обикновено в повечето от случаите на упражняване на

оперативна самостоятелност органите на администрацията издават акта по

свой начин, без да е необходимо винаги да бъде отправен до тях сигнал. По

почин на адресата им най-често се издават онези административните

актове, които пряко засягат правната сфера на заинтригуваните правни

организации.

в/ според начина на изразяването им можем да разграничим актове на: писмени и устни, изрични и мълчаливи. Голям брой от актовете на

администрацията се издават в писмена форма. Такъв например е случаят с

индивидуалните административните актове, издавани по реда на ЗАП.

Повечето от актовете, които уреждат вътрешнослужебните отношения, се

издават устно. Изричният израз на волеизявлението, което се съдържа в

административния акт , е правилото, което трябва да се спазва при

издаването на всички актове. Без него не може да се приеме, че

съществува административен акт. Има случаи обаче, когато по изрично

разпореждане на правна норма се приема, че волеизявление съществува при

наличност на определени символи или знаци, които дават основание да се

заключи, че актът е издаден. В такива случаи става дума за т. нар.

заключителни актове на администрацията (например знаците за движение

по пътищата). Има и мълчаливи откази , при които се предполага, че

мълчанието на компетентния орган да издаде в предвидения срок искания

от него акт се приравнява на отказ да се издаде този акт.

г/ Удостоверителни и констативни актове. В тези случаи

волеизявлението на административния орган е насочено към издаването на

писмен документ, в който се отразяват обстоятелства и факти,

съществуващи в обективната действителност. Такива са например случаите

с издаване на различни удостоверения и свидетелства, създаването на

протоколи. Те са официални документи.

Официални документи - издадени от упълномощени по закона служебни

лица в държавния апарат или в апарата на държавните организации, когато

осъществяват държавни функции. Официалните документи имат

автентична сила и обстоятелствата и фактите, отразени в тях се приемат за

истинни до опровергаването им по установен от закона ред.

Условия за редовно действие на административните актове.

Административния акт придобива правна (юридическа) сила и влиза в действие, само ако е законосъобразен. Актовете на държавно управление,

23

засегнати от пороци, които ги правят унищожаеми, се приемат от правото

за действителни, докато не бъдат унищожени по съответния ред.

1.Обикновено административния акт влиза в сила от момента на неговото издаване. Той поначало предизвиква правен ефект, щом като е

завършен и издаден. Ако обаче да издаването на акта е предвидено

производство, което задължително трябва да се спази, за да стане той

окончателен, е необходимо да бъде изчерпан установеният за това

производство ред. Такъв е случая с издаването на индивидуалните

административни актове по ЗАП. По смисъла на този закон

административните актове влизат в сила и подлежат на изпълнение, само

ако са станали окончателни, т.е. когато те в установения от закона срок не

са били оспорени или ако са били оспорени по административния ред,

жалбата или протестът са били оставени от контролния орган без уважение.

Актовете на държавно управление, които по закона са окончателни,

придобиват т. нар. формална правна сила и подлежат по правило на

изпълнение. Само с изрична норма може да се предвиди предварително

изпълнение на някои административните актове. Спрямо адресати, на

които се възлагат задължения с акта, правната му сила се проявява от деня

на връчване на съобщението за издаването на акта и узаконяването му по

съответния ред. При нормативните актове съобщаването се извършва чрез

обявяването, публикуването им по установения за това ред в ЗНА.

2.Правната сила на административен акт проявява своето действие спрямо всички правни субекти, до които се отнася. Действието на

административния акт се проявява преди всичко спрямо органа, който го е

създал. Това означава, че този орган е обвързан от съдържанието на акта и е

задължен да обезпечи нормалното развитие на правоотношенията, които

произтичат от него. Веднъж станал окончателен административен акт

повече не може да бъде оттеглян, отменян или видоизменян произволно или

по желание на неговия автор – това е възможно да стане само в изрично

посочени от правна норма случаи и по предвидения от нея ред. Няма

значение дали административния акт е издаден при упражняване на

оперативна самостоятелност или обвързана компетентност.

3.Действието на влезлите в сила административните актове по време е различно в зависимост от характера и предназначението, които им се придават от правната норма. Към тази категория принадлежат по правило

и нормативните административни актове, които действат за неопределено

време (докато не бъдат отменени). Когато в административния акт е

определен срок за неговото действие, последното продължава до

изтичането на този срок.

4.Прекратяване действието на административния акт: -при постигане на целта, за която е издаден актът;

-при изтичане на срока, за който е бил издаден административния акт;

-при изчезването на субекта (адресата) на административния акт (например

при смърт на носителя на породеното от акта право; при ликвидация на

учреждението или предприятието, до което се отнася актът и т.н.);

24

- отпадане на интереса на реализиране на правоотношенията, възникнали от

издадения акт (например унищожаване на сградата или машината, които

подлежат на задължително застраховане).

Във всички изброени случаи на прекратяването на действието на акта на

държавно управление настъпване автоматически и за в бъдеще, след като се

появили указаните факти, обстоятелства и за това не е необходимо да

издава нов, преустановяващ действието акт.

5.Отмяна. Обикновено се извършва от висшестоящите органи на автора на

акта, съществуващи в йерархията на съответната администрация и

действащи по пътя на централистичния ведомствен и административен

контрол. Отмяната на акта от неговия автор се нарича оттегляне.

Административните актове могат да бъдат отменяни или видоизменяни и

по пътя на правораздавателния контрол – от съдилищата и

административните юрисдикции в пределите на закона и по установения от

него ред (например по ЗАП). Отменяне на административните актове по

пътя на административния контрол се извършва по правило и за

законосъобразност, и за правилност (целесъобразност, навременност,

ефективност и др.), докато отменянето им от правораздавателните органи

може да става само за законосъобразност.

Законосъобразност и правилност (целесъобразност): 1. Законовият статут на административния акт се очертава от условията (изискванията), съдържащи се в закона, на който трябва да

отговаря всеки акт на държавно управление. Актовете на власт, издавани

от различни органи на администрацията, се признават за нейни актове по

управлението, само ако са основани на закона, не излизат от неговата рамка

и преследват неговите цели. Правото признава за действителни

административни актове само онези, които са съобразени със закона

(законосъобразни).

Основните изисквания, на които трябва да отговаря всеки

административния акт са: Компетентност;

Спазване на установени форми и производства;

Съобразяване със съдържанието на закона;

Съобразяване с целта на закона.

Целесъобразност – това е навременност, ефективност, полезност,

актуалност на издаваните административните актове.

Недействителност на административните актове – понятие, видове. Актовете на администрацията, когато противоречат на законите или на

издадените въз основа на тях други нормативни актове, са от гледна точка

на правото недействителни /незаконови/ актове и като такива не могат да

предизвикат поначало никакви правни последици.

І. Случаи на недействителност Незаконосъобразността /недействителността/ на административни актове

ще бъде налице винаги, когато не са били спазени някои или всички

условия за тяхната валидност.

Актове, издадени от некомпетентни органи или в превишение на

предоставената компетентност /превишаване на власт/;

25

Актове несъобразени с материалноправните изисквания на правната норма;

Актове несъобразени с целта на закона;

Актове, при издаването на които не са спазени предвидените от закона

форми и производства.

Всяко едно от посочените нарушения има характер на недостатък /порок/ на

издадения административен акт. Наименования на отделните пороци /недостатъци, дефекти/: 1/ некомпетентност или превишения на власт;

2/ незаконосъобразност по същество;

3/ нецеленонасоченост по закон или превратно упражняване на власт и

4/ неспазване на законните форми и производства.

Нищожни и унищожаеми актове на администрацията Недействителност на актове. Тя може да бъде степенувана, да бъде по-

малка или по-голяма в зависимост от характера на пороците /дефектите/, от

които е засегнат конкретният акт. Разграничението, което се прави за

порочните актове на администрацията, е разделянето им на нищожни и

унищожаеми актове.

1. Нищожни са онези актове на администрацията, които поради

радикални, основни недостатъци, засягащи компетентността на органа,

който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието,

което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове и

въобще като юридически актове и се третират от правото като

несъществуващи. Те от гледна точка на закона не могат да породят, изменят

или погасят каквито и да било правни последици. Нищожен акт ще бъде

например решението на областния управител, с което се постановява развод

между двама съпрузи, понеже е издаден от орган, на когото липсва изобщо

материалната компетентност за решаването на такива въпроси.

2. Унищожаеми пък са актовете на администрацията, при които, макар

и да е на лице някакъв порок, той не съдържа такава радикална степен на

недействителност, която още на пръв поглед да ги възпрепятства да

предизвиква каквито и да било правни последици. Най-често унищожаеми

административни актове ще има при превишаването на власт, при

превратното упражняване на власт или при неспазване на закона по

същество /пример: издадено свидетелство за правоуправление на МПС на

лице, което не може да различава цветовете, или което не е положило

предварително изпит/.

Правният режим, който се прилага по отношение на недействителните

административните актове е различен в зависимост от това дали те са

нищожни или унищожаеми. В първия случай никой не е правно задължен и

обвързан да се подчинява на издадения административен акт, тъй като този

акт не съществува за правото и не е могъл да породи каквито и да било

правни последици. Това е така дори ако издаденият от орган на

администрацията акт създава някаква привидност за един редовен акт.

Такъв акт, ако е оспорен пред контролните органи, не е необходимо дори да

се отменя или видоизменя. Достатъчно е само контролният орган да

констатира неговата нищожност. Унищожаемият административен акт,

макар и временно, предизвиква визираните в правна норма последици и

26

подлежи на изпълнение от неговите адресати. Последиците на

унищожаемият акт трябва да бъдат унищожени било чрез спиране на

неговото действие, било чрез неговото отменяне или видоизменяне от

контролните органи. Необходимо е предизвиканите от такъв акт правни

последици да бъдат заличени и то с обратно действие (ex tunc – от момента

от който са възникнали, обикновено това е момента на издаването на

порочния акт). Унищожаването на тези административни актове цели да се

възстанови онова положение, което е съществувало преди тяхното издаване

или, ако това е невъзможно – да се стигне до обезщетяване на увредените от

акта правни субекти чрез подходящи средства и заместители, предвидени в

правната норма.

Всеки заинтересован правен субект и прокурорът могат да поискат от

компетентния съд обявяване на нищожност на съответния

административния акт. Няма пречка да се иска обявяване на нищожност

както индивидуален, така и на общ, включително и нормативен

2.4. Правораздавателен контрол в областта на администрацията – понятие, видове. Пряк и косвен правораздавателен контрол Понятие за административно правораздаване Правораздавателният надзор върху дейността на органите на

държавното управление е властническа контролна функция на

определени по закона органи (съдилища, административна

юрисдикции). Тя е позната в теорията и практиката като административно

правораздаване, което заедно с гражданското и наказателното

правораздаване е част от единното правораздаване в Р България, което си

поставя за цел еднаквото и точно прилагане на законите спрямо всички

лица и организации, търсещи неговата намеса за реализиране и защита на

определени права и признати от закона интереси в сферата на държавно

управление.

Административно правораздаване, осъществявано от съдебните органи – ВАС, окръжни и районни съдилища (няма апелативни), се нарича административно правосъдие. Видове административно правораздаване: а/ Според субекта, който упражнява административно правораздавателна дейност: -от съдилища;

-от административна юрисдикции.

б/ от гледна точка на предмета на спора административно правораздаване може да бъде: -за отмяна (видоизменяне) на административни актове;

-за налагане на административни наказания.

в/ според начина на извършване и ефекта на решението: -пряко и косвено:

пряко – в случаи когато се осъществява правораздаване, чийто предмет е

спор относно законността на един административен акт. Прякото

административно правораздаване, разглеждайки административни правни

27

спорове на редовно или извънредно основание, с решението си има

непосредствен ефект върху съдбата на контролирания акт;

косвено – контролния съд не е сезиран с административен правен спор,

който той е длъжен да разреши пряко, с непосредствен ефект върху

оспорения административен акт (решение).

2.5. Административна принуда – понятие, видове. Принудителни административни мерки(ПАМ)

Административна принуда – вид държавна принуда, която се използва в

определени от правото случаи като крайно средство за обезпечаване

осъществяването на различните правоотношения, възникващи в сферата

на изпълнително-разпоредителната дейност.

Основни белези: а/ тя е външно психическо или физическо въздействие върху съзнанието

и поведението на адресатите на административните норми;

б/ тя е правна принуда, защото е уредена от правни норми;

в/изразена е като вид на държавната принуда, осъществявана от

държавни или приравнени на тях органи;

г/тя е административна, защото по правило се прилага от административни (изпълнително-разпоредителни) органи или от органи,

които въз основа на специална правна норма действат като такива (съдебни,

прокурорски), а по своята същност се явява като форма на изпълнително-

разпоредителната дейност;

д/ административна принуда се осъществява във връзка с развитие на извънслужебни отношения и не е проява на някаква дисциплинарна власт, а

органите, които я извършват, действат непосредствено по пътя на пряката

акция, без да е необходимо да получават предварително разрешение от

органи извън администрацията;

е/ редът за осъществяването на административна принуда (вкл.

контрола върху извършените действия) е съставна част от административен

процес.

Видове административна принуда: а/ мерки за предотвратяване (превенция) на административни и други закононарушения – превантивните (предупредителните) административни

мерки имат за предназначение да предотвратят извършването на едно

закононарушение (най-често административни ) и вредните му последици.

Своевременното им прилагане предпазва гражданите и обществото от

незаконни посегателства и увреждания и обикновено актът, с който се

налага мярката, е резултат от упражнена оперативна самостоятелност.

Превантивната принудителна административна мярка (ПАМ) се налага

почти винаги във връзка с непосредствена, предстояща опасност от

извършване на някакво нарушение (напр. Нареждане за събаряне на

постройка, застрашена от самосрутване);

б/ мерки за преустановяване (пресичане) на такива закононарушения – преустановителните ПАМ се налагат в случаите на неправомерни деяния,

чието извършване е започнало, но не е било приключило в момента на

28

вземане на мярката. Целта на тези мерки е да се пресече продължаването и

довършването на конкретното правонарушение. Най-често тези мерки се

използват за преустановяване на т.нар. продължени (чието изпълнение

представлява трайно, продължаващо, непрекъснато осъществяване на

състава) или продължавани (две или повече деяния, които осъществяват по

отделно един или различни състави на едно и също престъпление,

извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща

обстановка, при еднородност на вината, и се явяват продължение на

предшестващите – чл. 26 НК – отменен) закононарушения. Най-типичните

случаи на преустановителни мерки: спиране работата на предприятия,

които нарушават разпоредбите по опазването на околната среда; по

транспорта и движението по пътищата – спиране от движение на МПС с

установена попътно техническа неизправност или лош външен вид;

в/ мерки за отстраняване на вредните последици от тях –

възстановителните принудителна административна мярка (ПАМ) се

прилагат в случаи на закононарушения, които са причинили вредоносни

последици за някого. Предназначението на тези мерки е насочено към

отстраняването (премахването) на реално настъпили, а не на въображаеми

увреждания, чрез възстановяване по възможност на старото положение.

Възстановителния ефект на ПАМ трябва да се насочва към материално

изразените вредоносни последици, без да е необходимо те да бъдат

непременно имуществени (принудително възстановяване на стена в

жилище, незаконно премахната от собственика му или принудителното й

събаряне). Възстановителните принудителна административна мярка

(ПАМ) трябва да са съобразени със защитените по закона интереси на

засегнатите от нарушението правни субекти, а такива могат да бъдат както

отделни физически лица, така и държавата, различни държавни учреждения

и предприятия и др. организации. Тези мерки не бива да бъдат самоцелни и

формални, реално да обслужват интереса на пострадалите, нещо повече – те

не трябва да увреждат дори защитени от закона интереси на самите

нарушители, спрямо които се прилагат (мяркат принудително изземване на

предмети, придобити от закононарушението, насочена не към връщането на

собственика им, а на друго лице, което няма законно основание да ги

получи);

г/мерки за пряко изпълнение на задължения, произтичащи от

административните норми (материални и процесуални).

Принудителна административна мярка (ПАМ) трябва да бъдат налагани по

начин и ред, предвиден в правната норма.

Принудителна административна мярка (ПАМ) са действия на

администрацията по прилагане на диспозицията на съответната правна

норма, докато административни наказания – по прилагане на нейната

санкция. Административните наказания могат да бъдат налагани, само ако

е извършено административните нарушение, докато принудителна

административна мярка (ПАМ) могат да се прилагат не само при

извършването на закононарушения, но и при непосредствена опасност от

извършването на такива закононарушения и дори за прекратяване вредните

последици от юридически събития (обществени бедствия, епидемии и др.).

29

2.6. Административнонаказателна отговорност – обща характеристика

І. Административно-наказателна отговорност – административната

отговорност е осъществяване на санкции, предвидени за виновно

неизпълнение или лошо изпълнение на административни задължения.

Осъществяването на административната отговорност е наказание,

властническа наказателна мярка, израз на държавно наказателна репресия,

налагана по административен ред. Нарушението на административните

норми, чрез виновно неизпълнение или лошо изпълнение на

административното задължения, се представя като административно

нарушение, нормирано в чл. 31 ЗАНН: Който не изпълни или наруши

законно разпореждане, заповед или наредба на орган на властта,

включително във връзка със стопанските мероприятия на държавата, се

наказва с глоба от 2000 до 50 000 лева.

Административната отговорност предполага изясняването на три основни въпроса: административно нарушение, административно

наказание и ред за налагане на административното наказания. ЗАНН урежда само общите положения и принципи на административно

наказателна отговорност.

Основни принципи на административна отговорност:

а/ Принцип за законоустановеност на съставите и наказанията – всяко

едно административно нарушение и съответстващото му наказание трябва

да бъдат установени в правна норма, издадена преди неговото извършване;

б/ Справедливост на административни наказания – налаганите санкции

трябва да бъдат адекватни на проявената неправда, да съответстват на

степента на обществена опасност на деянието, на субективната

ангажираност на нарушителя и на неговото лично и обществено положение;

в/ Недопустимост за налагане на повторно наказание за едно и също

деяние – за едно административни нарушение може да се наложи само

едно административно наказание, предвидено в закона. Налагането

повторно на друго наказание (углавно или административно ) за същото

деяние е грубо нарушение на законността;

г/ Принцип на вината – административно наказание може да се наложи

само заради проявена лична вина при извършването на наказуемото деяние,

независимо от нейната форма;

д/ Принцип за зачитане на личността и моралната сфера на нарушителя – административна отговорност е израз на временен укор

спрямо виновното лице, което не подронва положението му на добър

гражданин на обществото, нито пък дава основание да се уронва неговия

престиж;

е/ Принцип на бързина и ефективност на административна

отговорност – за да може да постигне своята цел за обезпечаване

нормалното и непрекъснатото функциониране на административна служби

и да изиграе своята превъзпитателна роля спрямо нарушителя,

административна отговорност трябва да бъде реализирана своевременно.

Според ЗАНН не може да се състави акт, ако са изтекли 3 месеца от

30

откриването на нарушителя или 1 година от извършване на нарушението

(чл. 34, ал. 1), а образуваното административно производство се

прекратява, ако не е издадено наказателно постановление в продължение на

6 месеца от съставянето на акта. Нашето право предвижда кратки давностни

срокове за изпълнението на наложените наказания (чл. 82 ЗАНН);

ж/ Наред с принципите на материалното административно –

наказателно право в областта на административна отговорност се прилагат

и основните принципи на административен процес, отразени съответно в

ЗАНН. Такива са например принципите на компетентността (подсъдността),

на обективната истина, на равнопоставеност на страните, правото на защита

на обвиняемия и др.

Субекти на административна отговорност: а/ физически лица: административна отговорност е лична – тя може да се

носи само от определено физическо лице, което е в състояние да ръководи

и контролира своите постъпки – то трябва да е вменяемо.

Административно-наказателно отговорни могат да бъдат лицата, които са

навършили 18 години. При известни условия обаче административна

отговорност могат да носят и лица под тази възраст, какъвто е случаят с

навършилите 16 години, когато могат да разбират свойството и значението

на извършените от тях деяния и са могли да ръководят постъпките си. Не

носят административна отговорност лицата, които не са навършили 16

години, а също и поставените под пълно запрещение. Вместо тях

административни наказания могат да се наложат на родителите,

настойниците и попечителите, ако се установи, че са допуснали съзнателно

извършване на административни нарушения от поднадзорните им лица.

б/ юридически лица: -утвърденото от ЗАНН правило, че административна отговорност е лична,

изключва възможността такава отговорност да се носи от юридически лица.

Когато административни нарушения са извършени при осъществяване на

дейност на предприятия, учреждения или организации, отговорност за тях

носят лично работниците и служителите, които са ги извършили, както и

ръководителите, които са наредили или допуснали извършването им.

-в определени случаи ЗАНН допуска санкциониране и на юридическите

лица като изключение – чл. 83 ЗАНН – в предвидените от закон, указ или

постановление на МС случаи на юридическите лица може да се налага

имуществена санкция за неизпълнение на задължения към държавата при

осъществяване на тяхната дейност.

в/ административна отговорност за извършване на административни нарушения носят всички граждани, включително и чужденците.

2.7. Административно нарушение

Административните правонарушение е отделен вид противоправно,

виновно, наказуемо деяние, което разкрива свои особености в сравнение с

останалите закононарушения – престъпления, дисциплинарни постъпки и

граждански деликти. Определение – чл. 6 ЗАНН – административното

нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава

31

установения ред на държавно управление, извършено е виновно и е

обявено за наказуемо с административни наказание, налагано по

административен ред. 1.Обективна страна на административни нарушения – обхваща:

деянието, противоправността (обществената опасност), насочеността на

деянието срещу установен административен ред (нормалното и редовно

функциониране на административните служби), наказуемостта и редът, по

който се наказва нарушението.

а/ деянието – административни нарушение може да бъде само човешко

деяние (действие или бездействие);

б/ противоправност – противоправността на деянието се разкрива преди

всичко като една противонорменост – противоречие с предписанията на

определена административна норма (административна противоправност),

която съдържа в себе си определена степен на обществена опасност

(увреждане или застрашаване с увреждане на защитени с нормата права и

интереси на държавата, обществото или гражданите). Противоправността

заедно с това е и противодлъжностност, защото се свързва с нарушаване на

основни задължения, които тежат върху дееца.

в/ насоченост на административно нарушения – административни

нарушения са специфични закононарушения, извършвани в сферата на

държавното управление. Те се изразяват в неспазване и неподчинение на

установените административни порядки и режим, които осигуряват

нормалното и правилното развитие на управленските отношения.

Достатъчно е да има заплаха или заплашване на този режим, без да е

необходимо да са настъпили някакви материални увреждания.

Законодателят обикновено приема, че самият факт на неспазване на

режима, неизпълнението на определено административно задължение е

достатъчно основание за заплаха, тъй като всяко отклонение от установения

административен ред е реална опасност за управленската дейност. Затова и

значителна част от административни нарушения са формални деликти

например пресичане на червена светлина без да е станало

автопроизшествие).

г/ наказуемост – едно деяние може да е противоправно и

общественоопасно, да е насочено против реда на управлението, но да не

бъде наказуемо. Само законодателят е властен да реши кое деяние е

наказуемо и кое не. Наказуемостта, като елемент на обективния състав на

нарушението, е ценностна категория, която зависи от волята и преценката

на законодателя.

д/ особен административен ред, по който се преследват административните нарушения – установен в ЗАНН. Според ЗАНН

административни нарушения се установяват от определени по закона

органи на администрацията и се наказват пак от такива органи при следване

на специално административно-наказателно производство. Само по

изключение, изрично посочено в закона, преследването на

административни нарушения може да се извърши и по друг ред (например

дребно хулиганство – по Указа за борба с дребното хулиганство).

32

Субективна страна на административните нарушения – тя се свързва

преди всичко с вината, която проявява деецът при извършване на

закононарушението и мотивите (съображенията) и целите на неговото

извършване.

а/ вината по своето съдържание е една и съща човешка проява на всички области на правото. Няма различни вини – например углавна,

административна, дисциплинарна или гражданска. Вината е особеното

отношение (поведение) на извършителя на неправомерното деяние,

обусловено от определено негово психическо състояние (вменяемост).

Виновно действащото лице може да ръководи и контролира своите

постъпки, дава си сметка за извършваното закононарушение и желае

настъпването на неговия неправомерен резултат – умисъл, или макар да не

си е давало сметка за него и да не е желаело настъпването на резултата, е

могло да знае и е било длъжно да знае, че върши нарушение и че

вредоносния резултат ще настъпи – непредпазливост (небрежност,

немарливост). Принцип – без вина не може да има наказуемо деяние и

отговорност. Вината като отношение на дееца към извършваното

закононарушение, обусловено от определено психическо състояние

(вменяемост), се явява необходима предпоставка за налагане на

предвидената по закона санкция. Тази предпоставка ще бъде налице и

когато деянието е умишлено извършено, и когато е непредпазливо. За

разлика от наказателното право, където се наказват само умишлените

деяния, а непредпазливите се санкционират само в изрично предвидените

от закона случаи, при административното право общото правило е да се

наказват и непредпазливите, и умишлените – за да не се санкционират при

него непредпазливите деяния, е необходимо това да е изрично указано в

правна норма.

б/ мотиви, цели и подбуди, от които се е ръководил нарушителят при извършване на деянието – могат да играят роля на смекчаващи или

отегчаващи вината обстоятелства.

Обстоятелства, които дисквалифицират деянието като административните

нарушение – за да има административно нарушение, е необходимо

неговото съдържание да обхваща както елементите, които се отнасят до

обективната му страна, така и тези, които засягат субективната страна на

извършеното деяние. Липсата на който и да било от елементите, влизащи в

състава на административното нарушение, независимо от това дали той е

свързан с неговата обективна или субективна страна, дисквалифицира

деянието като нарушение, за което може да се търси административно –

наказателна отговорност.

Има случаи обаче, когато, макар и на пръв поглед тези елементи да са

налице, по изрично предписание на закона извършеното деяние не се смята

за административно нарушение. Според чл. 8 ЗАНН “Не са

административно нарушения деянията, които са извършени при неизбежна отбрана и крайна необходимост”. Неизбежната отбрана и

крайната необходимост като обстоятелства, съпътстващи

административното нарушение, не само дисквалифицират извършеното

33

деяние като нарушение, но и изключват административната отговорност на

дееца.

а/ съгласно чл. 12, ал. 1 НК деянието е извършено при неизбежна отбрана, когато е предприето за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

- неизбежната отбрана се допуска само срещу непосредствено и пряко

неправомерно поведение, предшестващо посегателството върху държавни,

обществени или лични интереси;

- нападението трябва да се извършва от човек или от негово оръдие

(животно, невменяемо или друго лице, насочвано от нарушителя);

- нападението да представлява реална и непосредствена опасност за някого.

б/ крайна необходимост – чл. 13, ал. 1 Наказателния кодекс –

извършителят на деянието се намира в положение на крайна необходимост,

когато действа, за да спаси държавни или обществени интереси, както свои

или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която

деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието

вреди са по-малко значими от предотвратените. Няма нападение, а само

състояние на опасност. Например при каране на МПС след употреба на

алкохол, за да се спаси животът на другиго. Дисквалифицирането на

деянието като нарушение и при тези случаи може да стане, само ако са

били налице всички необходими предпоставки, указани в закона:

- спасяване на лични, обществени или държавни блага и интереси от

непосредствена опасност;

- липса на друго средство за преодоляване на опасността;

- причинените от деянието вреди да са по-малки от предотвратените.

в/ привидност на административното нарушение поради липса на състав – понякога при административната отговорност се представят

случаи, при които дадено деяние разкрива всички белези на обективната и

субективната страна на посоченото в закона административното

нарушение, но въпреки това то не може да се квалифицира като

съставомерно и наказуемо поради липса на годен обект за защита

(например ловец-бракониер убива козата на лесничея, взимайки я за дива

коза – липсва визирания в закона за ловното стопанство обект за защита –

дивечът, деянието ще е административно нарушение по друг закон –

Закона за опазване на селскостопанското имущество).

г/ малозначимостта на деянието в областта на административното

наказание не е основание за отпадането му като административно

нарушение за разлика от углавното наказване, където тя има важно

значение.

1.Приготовление, опит, съучастие (предприето под формата на подбудителство, помагачество или укривателство, свързани с предвидено по закона административно нарушение) са деяния (действия или бездействия), насочени към реализиране на неправомерния резултат на нарушението.

34

а/ приготовлението се изразява в създаване на условия за извършване на замисленото административно нарушение (подготвяне на средства,

намиране на съучастници и изобщо създаване на условия за извършване на

замисленото престъпление, преди да започнало неговото изпълнение – чл.

17 НК). По изрично разпореждане на чл. 9, ал. 1 ЗАНН приготовлението

към административно нарушение не се наказва.

б/ опитът като неправомерно деяние (престъпление) е определен от чл.

18 НК и се свежда до започнатото изпълнение на умишлено

престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или, макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от

дееца общественоопасни последици от това престъпление. Може да има

опит само при умишлени нарушения, които се свързват с настъпването на

определен неправомерен резултат. Опит не може да има при

административно нарушения, извършвани по непредпазливост, а също и

при формалните (нерезултатните) административни нарушения. Поначало

опитът не се наказва, с изключение на опита при валутните и митническите

нарушения, и то при положение, че това е предвидено в съответен закон

или указ; при вещно укривателство по НК, когато стойността на предмета е

до 150 лв.; в случаите на чл. 41, ал. 1 от Закона за опазване на

селскостопанското имущество.

в/ подбудителството, помагачеството и укривателството като форми

на съучастие, както и допустителството при извършването на

административното нарушение се наказват само ако за това има

специален текст в закон или указ (чл. 10 ЗАНН).

2.8. Административно наказание

Административното наказание е предвидена по закон или указ

санкция, израз на държавната наказателна репресия, налагана по

административен ред за извършено административно нарушение,

която принуждава нарушителя да претърпи определено по закона

увреждане на негови материални или други интереси и има за цел да

окаже предупредително и възпитателно въздействие в/у него и

останалите членове на обществото. 1.Видове административни наказания – посочени в чл. 13 ЗАНН и са 3 –

обществено порицание, глоба и лишаване от право да се упражнява

временно определена дейност или професия.

а/ обществено порицание –Съгласно чл. 14 ЗАНН “Общественото

порицание за извършеното нарушение се изразява в публично порицание на

нарушителя пред трудовия колектив, където работи, или пред

организацията, в която членува”. Това административно наказание засяга

неимуществената (морално-политическа, професионална, културна и т. н.)

сфера на лицето, извършило неправомерното деяние.

Практическото значение на общественото порицание се изразява в

привличане вниманието на гражданите, които принадлежат към същата

обществена и професионална среда, върху факта на нарушението и на

последвалата го санкция.

35

б/ глоба – наказание, което се изразява в заплащане на определена парична

сума. Законодателят не е посочил нейния минимален и максимален размер.

По отношение на непълнолетните глобата се заменя с обществено

порицание.

в/ лишаване от право да се упражнява временно определена дейност или професия – това наказание засяга трудовите права на нарушителя, правната

сфера на нарушителя, свързана с упражняваната от него определена

професия или дейност. Налагането на това наказание може да стане само

ако е предвидено в специален закон или указ.

Условията и характеристиките на това наказание са посочени в чл. 16

ЗАНН:

- това административно наказание не засяга придобитата правоспособност

от нарушителя в дадена професия или дейност. Например не може това

наказание наложено на лекар, да се смята, че то го дисквалифицира като

мед. работник (че анулира дипломата му за придобито висше мед.

образование). За да може наказанието да засегне и придобитата

правоспособност, е необходимо да има изричен законов текст;

- това административно наказание има временен характер. Неговото

налагане само блокира упражняване правото на нарушителя за определен

период, който според ЗАНН може да бъде най-малко 1 месец, но не повече

от 2 години. Само при употреба на алкохол или друго упойващо вещество

при нарушение на правилата за движение максималния срок може да бъде

до 3 години. Минималната и максималната граница на лишаването от право

да се упражнява определена професия или дейност се решава винаги от

специалния закон, който е предвидил съответните административно

нарушения и който следва да държи сметка за установените от ЗАНН

предели;

- с изтичането на определения срок лицето, което е изтърпяло това

административно наказание, придобива автоматически възможността да

упражнява пак своята професия или дейност, без да е необходимо отново да

придобива правоспособност и квалификация за това.

г/ административна конфискация е наказание, засягащо имуществото на нарушителя. Тя не може да бъде налагана отделно от другите основни

наказания, а само заедно с тях, освен ако друго не е предвидено в

специалния закон или указ (чл. 20, ал. 1 ЗАНН). Също така конфискацията

може да се наложи като допълнително (субсидиарно) административно

наказание, само ако извършеното административно нарушение е умишлено

деяние и санкционирането му е предвидено изрично в специалния закон

или указ.

д/ имуществени санкции, налагани на юридически лица – при хипотезата

на чл. 83 ЗАНН. Налагат се в предвидени от закон, указ или постановление

на МС случаи за неизпълнение на задължения към държавата.

е/ други административни наказания – не са указани пряко в ЗАНН.

Предвидени са нормативни актове като Закона за националната полиция,

Закона за движение по пътищата, ЗУТ и Указа за борба с дребното

хулиганство.

36

Обстоятелства, които изключват административната отговорност –

липсата на който и да е основен елемент на административното нарушение

го дисквалифицира като наказуемо деяние и неговият извършител не може

да носи административна отговорност. Тези обстоятелства са:

1.Имунитет на нарушителя – отговорността на лица, които се ползват с

имунитет може да бъде изключена по изрични разпоредби, които се

основават на правилата на международното право.

2.Смърт на виновното лице – административна отговорност в този

случай отпада поради липса на субект на наказанието. Отделно остава

гражданската отговорност, която следва да носят наследниците на

нарушителя.

3.Просрочие – отговорността на нарушителят отпада, когато е изтекъл

предвиденият от закона преклузивен срок на санкциониране на

нарушението – когато не е съставен акт за установяване на нарушението в

продължение на 3 месеца от откриване на нарушителя или е изтекла 1

година от откриване на нарушението. Не може да се наложи

административно наказание и когато не е издадено наказателно

постановление в 6-месечен срок от съставянето на акта (чл. 34 ЗАНН).

Административната отговорност не може да бъде осъществена и когато наказанието е наложено, стига да са изтекли: 2 години, ако наказанието е глоба;

6 месеца, ако е лишаване от право да се упражнява определена професия

или дейност;

3 месеца, ако е обществено порицание.

Давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за изпълняването му спрямо наказаното лице, след което започва да тече нова давност (чл. 82 ЗАНН). Независимо от

спирането или прекъсването на давността отговорността не боже да бъде

реализирана и когато е изтекъл за изтърпяване на посочените по-горе

наказания срок, който надвишава с ½ срока за изпълнение, предвиден за

всяко едно от тях.

4. Изпълнение на неправомерна заповед – не носи административна

отговорност лице, извършило административното нарушение, което е

действало в изпълнение на редовно издадена неправомерна заповед по

служба, ако заповедта не е съдържала очевидно за него нарушение (чл. 25

ЗАНН). Изключването на отговорността в този случай се основава на

правилото, че подчиненият е длъжен да изпълнява отправяните по

обикновения ред до него заповеди и нареждания на началника и не може де

преценява тяхната законосъобразност и правилност, след като те са

издадени, освен в случаите, когато е безспорно и очевидно, че те са

нищожни актове. При нищожни заповеди на началника подчиненият не

само не трябва да ги изпълнява, но е длъжен да направи всичко възможно за

тяхното осуетяване (например командир на военно поделение издаде

нареждане да се стреля по малолетни).

Производство по установяване на административните нарушения

37

Административното наказателното правораздаване е нормативно

установено в ЗАНН, като неговата несъдебна фаза включва няколко етапа, а

именно производството по установяване на административно нарушения,

производството по налагане на административно наказания и

производството по изпълнение на влезлите в сила наказателно

постановления и съдебни решения, свързани с тяхната законосъобразност.

1.Производство по установяване на административно нарушения –

това е първата фаза от административно наказателното правораздаване.

ЗАНН изрично е определил кръга от компетентните длъжностни лица,

имащи нормативно признатата възможност да установяват

административни нарушения:

а/ длъжности лица посочени изрично в съответните нормативни

актове; б/ длъжности лица, определени от ръководителите на ведомствата и

организациите, на които е възложено да прилагат съответните нормативни

актове или да контролират тяхното изпълнение;

в/ представители на обществеността, ако са овластени за това с

нормативен акт;

2.Установяването на извършено административно нарушение става чрез съставянето на съответен констативен акт. В ЗАНН се определят

случаите, при които не се съставя констативен акт – тези случаи са от

значение, тъй като без приложен констативен акт административно

наказателна преписка не се образува. Тези случаи са два:

а)когато производството е прекратено от съда или прокурора и е

препратено на административно наказващия орган;

б)в случаите на освобождаване от наказателна отговорност с налагане

на административно наказание;

в)друг случаи, в който не се съставя констативен акт е за маловажни

или за явно маловажни случаи на административно нарушения, при

които ЗАНН позволява на овластените за това органи да налагат на място

административно наказание “глоба” по квитанция или по фиш с цел

спазване принципа на бързина и процесуална икономия;

глобата по квитанция се налага до 5 лв. и се заплаща на място

глобата по фиш се налага до 10 лв. и се плаща в данъчното управление по

местожителството на нарушителя;

г) констативния акт не се съставя и когато са изтекли давностните

срокове за това - до 3 месеца от установяване на нарушението, но не по-

късно от 1 год. от извършването му, а също и при смърт или изпадане в

продължително разстройство на съзнанието на нарушителя. Във всички

останали случаи се съставя констативен акт.

1.Актът за установяване на административно нарушение се съставя в присъствието на нарушителя и на свидетелите, които са присъствали при извършване или установяване на нарушението. Когато нарушителят

е известен, но не може да се намери или след покана не се яви за съставяне

на акта, актът се съставя в негово отсъствие. При липса на свидетели –

очевидци на извършване на нарушението, или при невъзможност да се

състави акт в тяхно присъствие, той се съставя в присъствието на двама

38

други свидетели, но това трябва изрично да се отбележи в акта. Когато

нарушението е установено въз основа на официални документи, актът може

да се състави в отсъствието на свидетели.

2.Реквизити на констативния акт – чл. 42 ЗАНН : три имена на съставителя

дата на съставяне

дата и място на нарушението

описание на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено

законните разпоредби, които са нарушени

три имена, ЕГН и адрес на нарушителя

имена, ЕГН и адрес на свидетелите

обяснения или възражения на нарушителя, ако е извършил такива

имена, ЕГН и адреси на лицата, които са претърпели имуществени вреди от

нарушението

опис на писмените материали и иззетите вещи, ако има такива и кому са

поверени за пазене

3.Актът се съставя задължително в писмена форма, като задължително условие за неговата валидност е актът да е подписан от съставителя и поне от един от свидетелите и да се предявявани на нарушителя за да се

запознае със съдържанието му. Това е важна гаранция за реалното

осъществяване правото на защита още в тази фаза на процеса и за

правилното установяване на обективната истина. Ако нарушителят откаже

да подпише акта, това се удостоверява с подписа на единия свидетел, чието

име и адрес се отбелязват в акта. Ако не може да се установи от съставителя

самоличността на нарушителя, тя се установява от МВР или общинската

администрация. Когато акта е съставен в отсъствие на нарушителя, той се

изпраща ма съответната службата, ако няма такава – на общинската

администрация по местоживеенето на нарушителя за предявяване и

подписване.

4.Във всички случаи на подписване на акта на нарушителя се връчва и препис от него. ЗАНН е предвидил за нарушителя възможността в 3-дневен срок от връчването той да направи възражение, независимо дали

при съставянето на акта е направил такова или не. Ако в тях са посочени

писмени и веществени доказателства те трябва да се съберат служебно,

доколкото това е възможно.

5.Съставения констативен акт има три функции: а) установителна – служи като доказателство за извършеното нарушение;

б) обвинителна – обвинява лицето, посочено в акта като нарушител, в

извършването на нарушението;

в) сезираща – актът е своеобразно служебно донесение до адм.-наказващия

орган и формален повод за този орган да разгледа случая и да издаде

наказателно постановление, ако са налице законовите предпоставки за това.

2.9. Върховен административен съд – статут, правомощия, видове производства

39

Конституцията на РБългария - глава 6 – правораздаването се осъществява

от различни по степен съдилища, между които е и ВАС , а съдилищата

осъществяват контрол за законност на актове и действия на

административни органи ; гражданите и юридически лица могат да

обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично

посочените със закон; ВАС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване и се произнася по спорове за законността на актове на МС и министрите, както и други актове посочени в закона и др.; Основен нормативен акт, регламентиращ структурата, съставът,

седалището и организацията на работа на ВАС, както и статутът на съдиите

и съдебните служители, е Закона за съдебната власт, а правомощията и

различните видове производства са уредени от ЗВАС.

ІІ. Закон за съдебната власт: Върховният административен съд е висша

съдебна инстанция в административното правораздаване, която

осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на

законите в административното правораздаване. Неговата юрисдикция се

разпростира върху цялата територия на РБългария. Той е касационна

инстанция за съдебните актове на всички съдилища относно

законосъобразността на административните актове. Върховният

административен съд единствено се произнася по спорове за законността на

актовете на МС и на министрите, както и на други актове, посочени в закон

като подлежащи на обжалване само пред ВАС.

Председателят на Върховния административен съд се назначава и освобождава от президента по предложение на Висшия съдебен съвет за срок от седем години без право на повторно избиране. Във ВАС се обособяват 2 колегии, в които има отделения. При

Върховния административен съд има прокуратура, ръководена от заместник

главен прокурор.

Върховният административен съд заседава в състав от: 1.Трима съдии - когато разглежда:

а)спорове по жалби срещу ненормативни административни актове на

министри и срещу други административни актове, посочени в закон като

подлежащи на обжалване пред ВАС;

б)спорове като касационна инстанция срещу решения на окръжните

съдилища;

2.Петима съдии - когато разглежда:

а)спорове за законосъобразността на нормативни актове;

б)спорове като касационна инстанция срещу решения, постановени от

тричленен състав на ВАС;

3.Общо събрание на съответната колегия - когато произнася

тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или

противоречива съдебна практика. В тези заседания могат да участват като

изразяват становище прокурори от прокуратурата при ВАС, както и

Министъра на правосъдието. Предложенията за тълкувателни решения се

правят от председателя на ВАС, от Министъра на правосъдието, от главния

прокурори от заместник главния прокурор на прокуратурата при ВАС.

40

Тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и

изпълнителната власт.

Общото събрание на съдиите от ВАС заседава, ако присъстват най-малко

2/3 от тях. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, а при издаване на

тълкувателни решения - с обикновено мнозинство от общия брой на всички

съдии.

Общото събрание на всяка от колегиите се състои от съдиите в тях. То

заседава, ако присъстват най-малко две трети от съдиите от колегията.

Решенията се вземат с обикновено мнозинство.

Пленумът се състои от всички съдии от ВАС. Той заседава, когато

присъстват най-малко 2/3 от съдиите. Решенията се вземат с обикновено

мнозинство от присъстващите. Пленумът на Върховния административен

съд:

- определя броя и състава на отделенията на ВАС;

- обсъжда всяка година доклада на председателя за дейността на ВАС;

- определя за срок от две години съдиите от своя състав, които ще

извършват ревизии на съдиите при ВАС.

Председателят на ВАС: - осъществява организационно ръководство на работата на ВАС и го

представлява;

- свиква и ръководи заседанията на общото събрание на съдиите и на

пленума на ВАС;

- прави предложения за издаване на тълкувателни решения;

- предлага на пленума, съвместно със заместник-председателите,

разпределението на съдиите по колегии и отделения;

- назначава и освобождава служителите в съда.

Заместник-председателят на ВАС по реда на старшинството изпълнява

функциите на председателя, когато той не е в състояние да ги изпълнява

или му възложи изпълнението им.

ІІІ. ЗВАС: Подсъдност на ВАС:

ВАС разглежда:

1.жалби и протести срещу актове на МС, министри, ръководители на други

ведомства, непосредствено подчинени на МС, министър-председателя,

заместник министър-председателите, актове на областните управители,

както и други актове, посочени в закон;

2.жалби и протести срещу решения на Висшия съдебен съвет;

3.жалби и протести срещу актове на Българската народна банка;

4.касационни жалби и протести срещу съдебни решения, постановени по

обжалвани адм. актове;

5.молби за отмяна на влезли в сила съдебни решения по адм. дела.

Не подлежат на разглеждане от ВАС актове, с които:

1. се упражнява законодателна инициатива;

2. се осъществява външната политика, отбраната и сигурността на страната;

3.се създават права или задължения за органи или организации, подчинени

на органа, издал акта (вътрештоведомствени актове).

ІV. Производство пред ВАС – общи правила:

41

Производството пред ВАС започва по жалба на заинтересованите лица или

по протест на главния прокурор или на заместник главния прокурор при

ВАС. Разпорежданията на ВАС във връзка с производството по делата са

задължителни за всички учреждения и длъжностни лица.

Когато ВАС приеме, че е налице противоречие между закона и

Конституцията, той спира производството по делото и сезира

Конституционния съд. Производството се възобновява служебно след

влизане в сила на акта на Конституционния съд.

По въпросите, които не са уредени в ЗВАС, се прилагат ЗАП и ГПК.

3.ФИНАНСОВО ПРАВО

3.1.Същност, предмет и източници

Финансовото право изучава механизма на финансовите операции,

изследва правилата в съответствие, с които се определят и събират

бюджетните приходи, определят се правата и задълженията на

финансовите субекти, контрола над операциите свързани с публични

разходи, способностите за разграничаване на отговорност във

финансовата система, едновременно финансова, бюджетна и данъчна

политика. Финансовото право е наука за управлението на публичните финанси и се

характеризира преди всичко през кръга обществени отношения, които

регулира.

Предметът на регулиране от Финансовото право са отношенията на

разпределение и използване на съвременния обществен продукт, в резултат

на който се акумулират фондове на публичните парични средства.

Обективни предпоставки, които съставят икономическата база на финансите са: 1)финансите са стойностна категория, която е резултат от

наличието на стоково-парични отношения;

2)чрез механизма на финансовото отношение се образуват и използват

централни и де централни парични фондове. Метод на правно регулиране – анализът на правната регламентация в

сферата на финансовото отношение.

Методът във финансовото право е административно правен метод, но той

разкрива особености в три насоки:

1)Относно правната уредба на право-пораждащи факти относно финансовите актове. Иманентен момент на понятието администрация е

оперативна самостоятелност. Във финансовото право оперативната

самостоятелност е принципно несъвместима с властническия метод.

Финансовите органи действат при обвързана компетентност. Оперативната

самостоятелност тук е изключителна, защото финансовият орган не може да

преценява нито предпоставки за извършване на финансовия дълг, нито

размера му, кръга на задължителните субекти и права. Всичко това е

предмет на изчерпателна нормативна уредба, която не оставя място за

преценки за целесъобразност. Съществени особености в метода се

42

разкриват спрямо финансовите актове. Те са израз на обвързана

компетентност.

2)В производството по изпълнение на задълженията финансовото право се основава на административното право. Финансово

изпълнителният процес се доближава до гражданския процес.

3)С оглед административната отговорност. От една страна е

възможността глобата да се съразмерява със самият финансов дълг, от

друга страна особеност на административната отговорност се изразява във

възможността на административната санкция да се покрива с гражданската

отговорност. Неизпълнението на финансовите дългове води до причиняване

вреди, които се покриват с гражданска отговорност. Примерно: наред с

лихвата може да се наложи глоба. Такова комуникиране на

административната и гражданската отговорност е изключено в

административното право.

3.2. Понятие и видове източници на финансовото право

Източник на Финансовото право се предоставят във формата на

финансовото законодателство. Това понятие обхваща, както законите така и

подзаконовите нормативни актове.

Видове източници на Финансово право – в основите на Финансовото

право стоят разпоредбите на Конституцията. Приемането на новата

Конституция създаде юридическа и определи основните насоки за

усъвършенстването на финансов законодателство. чл.48, т.2(К) Народното

събрание приема държавния бюджет и отчета за изпълнението, а чл.84 т.3

НС установява данъците и определя техния размер. Президента на

РБългария съгласно чл.98, т.12 опрощава несъбираеми държавни вземания.

Чл.106 Министерски съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет.

Конституцията определя и структурата на финансовата система като

предвижда, че общините имат самостоятелен бюджет Чл.141. Тя установява

някои основни принципи в сферата на Финансовото право. Например

принципа законоустановеност на данъците и принципа за съразмеряване на

данъчно облагане със стопанското положение на гражданите чл.84, т.3 във

връзка с чл.60.

Източник – международни договори – Конституционния съд с решение

№7 от 1992г. е постановил, че за да бъде източник международният договор

трябва да са налице следните три изисквания: 1)договора да бъде

ратифициран; 2)да бъде обнародван в ДВ; 3)да е влязъл в сила.

За Финансовото право източници са спогодбите за избягване на двойното

данъчно облагане. Източник са и законите – Закона за устройството на

държавния бюджет; Закона за общинските бюджети; Закона за

валутата влиза в сила от 01.01.2000г.; Закона за държавния финансов

контрол; Закона за сметната палата; Закона за митниците; Закона за

БНБ; в момента действа Закона за валутните ценности и валутния

контрол и всички данъчни закони. Източниците са и подзаконовите актове

– постановления на МС – митническа тарифа се приема с тези

постановления, правилниците, наредбите и инструкциите. Наредба № 1 на

43

МФ от 1999г. за данъчна регистрация. Наредба № 4 за извършването на

данъчни проверки и ревизии. Инструкция №3 на МФ за попълване на единна

административна документация. Единна административна документация

– митническа декларация.

3.3.Финансово-правни норми – понятие, видове, действие

Същност на финансово-правни норми се характеризират с два основни белега: 1)Откъм предметно съдържание за тях е характерно това, че се отнася

до формирането и организацията на финансите следователно видовата

отлика на финансово правните норми се разкрива с помощта на

финансовата система.

2)Откъм метод на регулиране финансово-правните норми се отличават със своя императивен характер. Например ясно личи императивния

характер на нормите, с които се установяват финансови задължения.

Видове финансови норми Основната категория норми са тези, чрез които пряко се осъществяват финансовите процеси. Това са данъчните, бюджетните норми. Другата

категория са финансово-организационните норми. Те установяват

организационни положения, регулират устройството и компетентността на

финансовите органи, възлагат съответни контролни правомощия. Такива

норми се съдържат в Закона за данъчното производство, в Закона за

данъчната администрация.

В зависимост от предписанието на страните финансово-правните норми се разграничават на: 1.Задължаващи – онези финансови норми, които предписват на субектите

да не извършват определени действия. Това са данъчно митническите

норми. Например задължението лицата да се регистрират в данъчна служба.

2.Забраняващи – онези норми, които предписват на субектите да не

извършват определени действия. Такива са нормите в закона за държавния

бюджет, в новия валутен закон;

3.Упълномощаващи – онези, които съдържат предписание за определен

орган да конкретизира съдържанието на дадена правна норма. Така според

чл.28 от Закона за митниците Министерски съвет може да определи по-

благоприятно тарифно третиране при вноса на някои стоки в зависимост от

техния вид и предназначение чрез намаляване или необлагане с вносни

митнически сборове. Митен сбор – по стария закон за митниците,

означаваше мита, данъци и такси събирани от митниците. По новия закон

това са митата и таксите.

4.Така наречените технико-юридически норми. Например колко струва

поддръжката на един войник, студент? Въз основа на тези норми се

определя годишна издръжка и така се предвиждат в бюджета.

Действие на финансово-правните норми Нормите влизат в сила три дни от обнародването, ако не е установено друго. Действат на територията на цялата страна. Изключение прави

данъка, за различните райони той е различен. Във връзка с териториалното

44

действие в международните правен елемент финансовата правна норми

могат да възникват сложни практически ситуации. Например достатъчно е

нашата страна да обложи един български гражданин в чужбина и в същото

време държавата, в която са придобити тези доходи да ги обложи на свой

ред със същия данък, за да се стигне до конфликтна ситуация известна като

двойно данъчно облагане. Избягването на тези ситуации се постига като се

използват различни средства – сключване на международни или

едностранни спогодби по линия на т.нар. екстериториалност.

Заобикаляне на финансовия закон. 1.Като пример се посочва възможността за заобикаляне на

финансовия закон, когато приживе наследодателя разпредели

наследственото имущество между наследниците като извършва

фактически една дялба на наследството. За в бъдеще наследниците

няма да плащат данък върху наследството.

2.Когато наследодателя регистрира акционерно дружество, в което

внесе апорт наследствена маса и разпредели акциите между

наследниците. По такъв начин наследниците стават собственици на

наследствена маса и се избягва данъка върху наследството.

3.Когато дарение се прикрива с покупко-продажба следователно при

тази хипотеза няма интерес от заобикаляне. Интерес има само върху

лицата, при които няма роднинска връзка. При тази хипотеза данъка

върху дарението е 5% и тук тази възможност за заобикаляне се

запазва.

4. т.нар. фиктивен износ. Внасяните стоки се декларират на ниски

цени. По този начин пада размера на дължимото ДДС и дължимият

митен сбор.

5.Когато регистрационния праг беше вдигнат на 75млн.лв. фирми,

които не желаеха да плащат ДДС се раздробяват на няколко по-малки

фирми, пада облагаемия оборот, пада и задължението за регистрация.

6.Продавача е начислил ДДС, но когато купувача се опита да си

възстанови данъка се оказва, че такава фирма не е регистрирана(фирми

фантоми).

7.Продавачът издава данъчна фактура, но не подава справка-декларация

и не се разчита с бюджета.

8.Възможно е сключването на договор за изграждането на жилища при

по-ниска цена от общоприетите цени. Изгодно е и за двете страни(за

купувача щом падне цена, ще падне размера на дължимия ДДС, за

строителната фирма щом падне цената пада ДДС и данъка върху

печалбата.

9.Документиране на т.нар. кухи обороти при фирми, които са

регистрирани по ДДС.

Първи вариант – фирмата има нужда от приходи, за да достигне

необходимия минимум на облагаеми обороти за регистрация. При

фирма Е, която е регистрирана по ДДС този проблем не съществува. Между

двете фирми се постига договореност. Определено количество от

необходимите материали на фирмата Е фиктивно да бъдат закупени и

доставени от фирма Д т.е. сделките да минат през нея. По този начин фирма

45

Д регистрира необходимите приходи, достига необходим оборот и се

регистрира по ДДС.

Втори вариант – регистрирани по ДДС фирми Д и Е желаят да запазят

регистрацията си, но облагаемите им обороти за последните 12 месеца са

под необходимия минимум. Тогава фирма Д издава фактура на Фирма Е за

извършени довършителни работи за определена сума, а фирма Е издава

фактура за маркетингово проучване. Предимството е по-лесното

изпълнение понеже и двете фирми са заинтересовани.

10.Често пъти към дадена фирма, която е регистрирана по ДДС съществува и по една нерегистрирана фирма, основната изгода в такъв случай е сделките с граждани и с нерегистрирани по ДДС фирми да се поемат от сателитната фирма, за да не се дължи ДДС за тези обороти. 11.При патентния данък има определени зони. За да се плати по-нисък патентен данък дейността се регистрира в район с по-нисък данък. 12.Лице, което плаща патентен данък издава фактура на др. лице. За

лицето, което плаща патентния данък това е без значение, тъй като

патента е в твърди размери, но за насрещната страна се нарастват

извършените разходи респективно и намалява облагаемият доход.

13.Често пъти не се издават първични счетоводни документи, т.е.

водене на двойно счетоводство.

14. Приспадат се разходи, които не са необходимо присъщи или пък се

записват разходи, които не са извършени. Във връзка със заобикаляне на финансовия закон се поставя въпроса –

докъде трябва да се простре действието на заобикалянето? Заобикалянето като основания за нищожност засяга нейните финансово-

правни последици. Извършеното от страните от гледище на Финансовото

право ще бъде валидно, но данъчната администрация може да се позове на

недействителност на сделката по отношение на фиска и да изисква

изпълнение така сякаш заобикалящите действия не са били извършвани.

3.4.Финансово-правни актове – понятие

Финансовият акт е административен акт. В единият и другият случай

се касае за юридически израз на изпълнителна дейност. Ако

особеностите на финансово-правните институции не бъдат обосновани не

бихме могли да освободим финансовото право от опеката на

административното право. Разликата между финансово-административните

актове се проявяват в почти всички юридически характеристики.. За да се

изпълни или обжалва трябва вече да има завършен акт. На практика може

да не се стигне до обжалване или до изпълнение.

1.Специфика на съдържанието и функциите на финансовите актове. В

теорията се отбелязва, че финансовите актове се различават от

обикновените административни актове преди всичко с предмета, с

финансовото съдържание. Финансовите актове се издават в процеса на

разпределение и използване на съвкупния общ продукт.

2.Властническият характер на финансовите актове.

46

Властническият метод е иманентен белег на финансовите актове. Липсата

на този белег преобразува финансовите актове в гражданско-правно

действие на разпореждане с юридически средства между равноправни

субекти. Например възможно е да има бюджетен приход, който няма

властнически произход(дарение, наследство, за които няма наследници).

Една от особеностите на властническият метод във финансовото право са

опрощаването и финансовата амнистия. Тези властнически актове не се

използват като погасителни способи в административното право.

3.Декларативен характер на финансовите актове. Административните актове имат конститутивно действие. Обратно

финансовият акт има декларативно действие. Финансовият акт не поражда

финансови задължения. Той възниква по силата на закона. Финансовият акт

само конкретизира неговият размер. Прави го ликвидно и изискуемо

определяне на задължението по основание, по размер и срок за изпълнение.

4.Подзаконовият характер на финансовият акт. Административният акт се издава въз основа и в изпълнение на закона

формулата въз основа на закона означава, че акта се издава като се излиза

от една основа установена изобщо - от законите в страната.

5.Правото по издаване на финансови актове – административното право

съдържа като необходим стадии издаването на административен акт(гл.2 от

ЗАП). Административен акт трябва следователно да се издаде. В сферата на

финансово-правното регулиране е възможно в някои случаи финансовият

акт изобщо да не се издаде. Това са посочените случаи на финансов

автоматизъм.

Е)Формата на финансов акт – в зависимост от формата на волеизявлението

административните актове се разделят на: писмени, устни, мълчаливи и

конкудентни. Приложима ли е тази класификация към финансовите актове?

Не. Не може да се управляват публичните финанси с мълчаливи актове и

конкудентни действия.

3.5.Видове финансово-правни актове

1.В зависимост от посоката на движение на финансовите средства можем да разграничим: - финансови актове свързани с акумулирането на публични средства;

- актове въз основа, на които се извършва разходването на тези средства.

2.В зависимост от съдържанието на финансовите актове те се подразделят на: -престационни;

-облалоприятстващи.

Престационните – с тях се определя размера на дължимите данъци, мита,

такси.

Облагоприятстващи – с които се извършват разходите от бюджета(за

откриване и разпределяне на кредитите, социалните помощи).

3.Организационни финансови актове. Тяхното предназначение не е

непосредствено определяне на финансови права и задължения, а да

съдействат за тяхното осъществяване. Решението на компетентен финансов

47

орган за разсрочване респективно отсрочване на финансови задължения не

определя нито размера, нито субекта на тези задължения. То само отлага

изцяло при отсрочване или частично при разсрочване изпълнението на

финансовият дълг.

4.Финансовите актове в зависимост от органите, които ги издават –

такива актове издава Народното събрание. Пример: решението, с което

парламента приема ежегодните отчети на правителството по изпълнение на

държавния бюджет. Съгласно чл.98, т.12(К) президента опрощава

несъбираеми дългове към държавата. Това става с индивидуален указ на

президента.

За да постанови такъв указ е необходимо: задължението да бъде спрямо

държавата; вземането трябва да бъде несъбираемо. Индивидуални актове

издава и МС. Например: чл.35 от Закона за устройство на държавният

бюджет акта, с който се одобряват допълнителните бюджетни кредити от

резерва при неотложни, непредвидени разходи.

5.Актове издават министрите и ръководителите на ведомства. Най-многобройни са актовете издаваните от данъчните и митническите

органи – данъчно-облагателни актове, ЕАД.

6.В зависимост от това под чия инициатива финансовите актове са: - издавани по молба на заинтересовани граждани и организации за

отпускане на социални помощи, субсидии и др.;

- финансови актове издавани служебно от финансовите органи(данъчно

митнически актове).

Примери:1.По Закона за данъчно право когато се установи, че данъчното

задължение е било определено по-нисък размер за разликата се издава

данъчно-облагателен акт

2.Новият Закон за ДДС – при прекратяване на регистрацията данъчните

органи начисляват дължимият данък. Закона не казва изрично, че се издава

данъчен акт.

3.По Закона за акцизите – при прекратяване на регистрацията данъчната

служба извършва проверка и издава данъчно-облагателен акт. Според някои

автори данъчно-облагателният акт е нов принципен инструмент въведен за

първи път със Закона за ДП. Това твърдение е неточно, данъчни актове се

издават и преди приемането на ЗДП.

-свързани с ефективното разходване на бюджетни средства. Например акт

за отпускане на пенсия, социална помощ, заповедта на кмета на общината

за разпореждане с резервния бюджетен кредит.

-съгласно чл.19 от Закона за митниците – митническите органи издават

решения във връзка с прилагането на митническите разпоредби. Например

решения за предоставяне на информация на заинтересованите лица относно

прилагането на митническото законодателство. Друг случай чл.209 от

Закона за митниците по искане на заинтересованите лица митническите

органи имат право да отсрочват плащането на митническите сборове. С

обратното съдържание ще бъде акта, с който компетентния орган

освобождава задължените лица от митнически сборове. Така чл.144 от

Закона за митниците – предвижда ползване на режим в реален внос с

частично освобождаване от вноски митни сборове.

48

3.6.Финансови правни отношения

1.Финансовите отношения основна категория на финансовото право – всяка правна наука поставя като основна категория учението за съответните правни отношения. Към това учение се отнасят проблемите за право пораждащите факти, за право субектността, за отговорностите и правата. Финансовите правоотношения се характеризират с три основни белега: а)откъм предметно съдържание то е парично-имуществено

отношение. Но има обект – парите;

б)откъм метод – присъщ е властническият метод с присъщите

особености;

в)откъм субекти – винаги единия от субектите е държавата в лицето

на компетентният орган.

3.7.Държавни финансови вземания

С прилагането на финансово-правни норми възниква и развитието на

финансови правоотношения, което има за цел да бъде конкретизирано

правото на държавата да получи определена сума пари и задължението на

пасивният субект е да я заплати. В този смисъл държавните вземания представлява крайният резултат на финансово правоотношение. Развиваната държавно-финансова дейност се изразява в точното прилагане

на финансовото законодателство. За определяне обекта на облагане и

размера на държавните вземания. По същество това са действия, с които на

практика се извършват процеси на разпределяне и използване на

съвкупният обществен продукт.

Първа група държавни вземания – Това са данъците.

Втора група – произхождат от вреди на публичното имущество.

Трета група – произхождат от глоби и парични конфискации.

За да възникнат и трите групи вземания е необходимо преди всичко да се

упражнява държавна дейност. В материалното правоотношения държавата винаги е носител на правото да получи вземането. Друга класификация на държавните вземания е: данъчни и не данъчни;

съдебни и не съдебни.

3.8.Принудително изпълнение на финансовите задължения

Данъчно изпълнителният процес е част от цялостният изпълнителен

процес,който се състои от отделни изпълнителни производства.

Изпълнението е доброволно и принудително. Когато финансовото задължение не е изпълнено доброволно влиза в действие държавна принуда. Взискателят се удовлетворява и изпълнителният процес е

постигнал своята цел.

За да се пристъпи към изпълнителни действия е необходима да е налице и

изпълнителен титул. В случая тази роля изпълнява финансовият акт.

49

Събирането на държавни вземания се извършва въз основа на влезли в

сила актове на компетентните органи освен ако от закона е

установено друго. За да се предизвикат правни последици един

юридически акт трябва да е влязъл в законна сила. Финансовият акт е

придобил формална законна сила, когато законният срок не е бил

обжалван или когато е обжалван, е потвърден от горестоящия орган

респективно от съда. По принцип подлежат на изпълнение влезлите в сила актове, но закона допуска изключение. Съгласно чл.29, ал.2 ЗДП

обжалването на данъчно-облагателен акт не спира принудителното

изпълнение. т.е. допуска се предварително изпълнение на акта.

Принудително изпълнение на финансовото задължение се осъществява чрез: запор върху вземанията на длъжника;

опис на движими и недвижими вещи;

възбрана върху недвижим имот. Държавни вземания се събират принудително от данъчните органи

обособени структурно в системата на данъчната администрация. Когато

държавното вземане не бъде платено в срок финансовият акт се изпраща

на данъчният орган за образуване на изпълнително производство по

местоживеене или седалище на длъжника. Преди да пристъпи към

принудително събиране данъчният орган е длъжен да изпрати писмено

съобщение, с което да покани длъжника в седем дневен срок доброволно да

изпълни задължението си. Неплатеното в срок финансово вземане може

да бъде събрано принудително чрез налагане на запор по сметки на

длъжника като се изпраща запорно съобщение до банките. Банката е длъжна в седем дневен срок от получаване на нареждането на изпълнение на запора да уведоми данъчният орган за извършеният превод. Когато изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение

и върху пенсия месечно се удържа само сумата над размера на минимална работна заплата. Не се допуска принудително изплащане

върху вземания за издръжка. Запора върху вземането на длъжника се смята

наложено спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено

запорното съобщение. И по отношение на банката също от деня на връчване

на съобщението

Следващият способ за принудително изпълнение е опис на имуществото на длъжника. Данъчният орган не може да насочи изпълнението върху следните вещи и

права на длъжника:

1)Вещи за всекидневна употреба на длъжника и на неговото семейство,

необходимата храна и предмети за упражняване на занятие;

2)Жилището на длъжника, ако той или член на семейството му нямат

друго жилище;

3) Сумите по сметка в банки в размер на три минимални месечни

работни заплати за всеки член от семейството;

4)Земеделски земи обработвани пряко от собственика или от член на

неговото семейство в размер до 30дка.

50

Длъжника има право да предложи изпълнението да бъде насочено върху

други имот, ако предложенията от длъжника начин на изпълнение е в

състояние или не е в състояние да удовлетвори държавата изпълнението се

насочва върху посочения от длъжника имот.

3.9.Други способи за погасяване на финансовите задължения

1.Финансова амнистия и опрощаване финансови задължения. Финансова амнистия – тя представлява способ за премахване

дължимостта на определена категория финансови задължения. Например

данъчни задължени, митнически задължения, задължения за плащане на

такси. Тя заличава финансовите задължения без да премахва фактическите

състави, от които са възникнали тези задължения и следователно когато

други правни норми установят други финансови задължения за лицата въз

основа на съществуващ фактически състави т.е. ще са валидни независимо

от амнистията. Правото да дава амнистия в това число и финансова

амнистия е предоставено на Народното събрание. Амнистията се

постановява със закон. Финансовата амнистия може да бъде цялостна т.е.

заличават се задълженията от дадена категория заедно с лихвите и глобите.

Амнистията може да бъде и частична, т.е. заличават се глобите и лихвите,

но без главницата.

Опрощаване на държавните вземания – Президента постановява

опрощаване. Опрощаването се отличава от амнистията по това, че има за

предмет заличаване на конкретни задължения.

2.Компенсация или прихващане на не дължимо платени държавни вземания. Случаите на не дължимо платени държавни вземания могат да се

обединят в две групи: -първоначална липса на правно основание, на което е

направено плащането или отпадане на правно основание в последствие.

Най-често ще се касае за не дължимо платени данъци. Случаите могат да

бъдат различни. Липса въобще на данъчно задължение, плащане в повече от

колкото се дължи, начислени не дължими лихви, платен по грешка два пъти

данък, амнистирано или опростено данъчно задължение, покрито с давност

задължение. С най-голямо практическо значение ще бъдат случаите, при

които финансовото задължение се оказва не дължимо платено, защото

финансовият акт е бил изцяло или частично отменен.

Прихващането на задължението на един от солидарните длъжници действа и по отношение на останалите длъжници. Условия, при които прихващането е допустимо: а)две насрещни вземания да са между едни и същи лица;

б)насрещните вземания трябва да бъдат еднородни и заместими,

такива са паричните задължения;

в)двете насрещни задължения трябва да бъдат ликвидни и изискуеми;

г)прихващането се извършва с едностранно волеизявление отправено

от единия към другия кредитор. Единствено данъчен орган може да направи волеизявление за прихващане.

Направеното волеизявление не може да се оттегли.

51

3.10. Давност и преклузивни срокове

Погасителна давност е срок на бездействие на носителя на субектното право. Давността не се прилага служебно, което означава, че

обикновеното изтичане на срока не е достатъчно за погасяването на дълга.

Необходимо е волеизявление на длъжника, които да се позове на давността.

Това се прави чрез възражение. Погасителната давност на данъчното

задължение е 5 години. Погасителната давност на митническите сборове е също 5 години. Преклузивни срокове – белезите им са следните: 1)Погасяване на

самото субективно право; 2)Започнат ли да текат те не се спират и не

прекъсват; 3)недопустим е отказ от тях; 4)те се прилагат служебно от

всички държавни органи.

3.11.Понятие за финансов контрол

1.Финансовият контрол се определя като контрол за законността, целесъобразността на действията осъществяващи процеса на набирането, разпределянето и използването на публичните парични средства. 2.Видове финансов контрол.

В зависимост от критерия – момент на извършване финансовият

контрол се разграничава на:

-превантивен;

- текущ;

-последващ.

Най-успешно задачите на финансовия контрол се осъществяват от

последващия контрол чрез ревизии. Основната характеристика на

ревизионното производство е неговият установен характер. При

извършването на ревизията контролният орган трябва да установи дали в

под контролният обект е опазена публична собственост и дали е запазена

финансовата дисциплина. Ревизията се извършва въз основа на заповед на

ръководителя. Тази заповед представлява индивидуален административен

акт. От този момент възникват финансово организационни правни

отношения между контролният орган и под контролното лице. Ръководното

начало при извършване на ревизиите е, че те се основават на съпоставяне на

установената фактически наличност с необходимата наличност. Прилага се

следователно т.нар. сравнителен метод на работа. В ревизионното

производство могат да се използват следните доказателства: Писмени;

свидетелски показания; заключения на вещи лица; обяснения на

ревизионните лица.

Финансовата ревизия приключва със съставянето на ревизионен документ. Ревизионна записка се съставя когато при ревизия не са

установени слабости и нарушения или те са незначителни и няма да се

търси отговорност. Акт за начет се съставя, когато при ревизията се

установят вреди, за които трябва да се търси имуществена отговорност.

Основно изискване на ревизионните актове е те да бъдат документирани

52

т.е. отразени в тях фактически констатации да бъдат подкрепени със

съответните доказателства. Контролните органи връчват съответно ревизионни актове на отговорните лица. Срока за обяснение не може да

бъде по-малък от 7 дни. Изискването за даване на обяснение съставлява

начало на известна състезателност в затвореното ревизионно производство.

По направените възражения ревизионните органи са длъжни да вземат

становище със заключение, което трябва да бъде мотивирано. Не се съставя заключение, когато с обясненията констатациите се признават за верни.

4. НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

Наказателното право е отрасъл на правото на РБългария, чийто

система от правните норми определят деянията, които са признати

за престъпление и наказание ,налагащи се за тях.

Задача на Наказателното право е борба с престъпността. Наказателното право се свързва с отрицателно, негативно поведение, но не

с всяко едно негативно поведение, а само с част от различни отрицателно

прояви. Наказателното право се занимава само с най-тежките форми на

посегателство срещу личността и правата на гражданите, както и с

цялостно установения в страната правов ред. Борбата срещу

престъпността се води и като съответните правонарушения се обявяват

за престъпления и не техните извършители се налагат точно определени

наказания.

Основните категории на Наказателното право са: -престъпление;

-наказание.

Около тях се изграждат всички възникнали правоотношения. Те са

форма на отношение между индивидите. Отразяват определени обществени

реалности и в този смисъл винаги са социално обусловени. Смисълът на

правната норма на Наказателното право е да се забранят определено

обществено поведение. Затова, ако то бъде извършено между извършителя

на престъплението и държавата възникват специални правоотношения.

Съдържанието на това правоотношение се свежда до: - възникването на насрещни субективни права;

- и задължения, които се пораждат за страните.

Страните са държавата и извършителя. Основен елемент на правоотношенията е наказателната отговорност.

Тя се състои в правото на държавата да наложи на извършителя на

престъплението определени неблагоприятни последици. На това право

кореспондира задължението на извършителя на престъплението да понесе

наложените от държавата неблагоприятни последици.

Наказателното право отношение е отношението, което възниква между държавата и извършителя на престъплението, в резултат само на това извършено престъпление. Престъплението е юридически факт, който

води до възникване на наказателно правоотношение. Борбата с

53

отрицателните прояви се води не само от Наказателното право . И други

отрасли също се борят срещу тях. Разлика между наказателно и

административно право – в обществената опасност от извършеното

деяние и мерките срещу тях. Административното право отстъпва, когато

извършеното деяние е престъпление.

Източници на Наказателното право: - Наказателен кодекс – само той определя кои обществени деяния са

престъпления и какви наказания се налагат за тях. Чл.5, ал.3 от

Конституцията“ Само обявеното от закона за престъпление действие

или бездействие към момента на извършване може да ангажира

наказателната отговорност.

Основен принцип на Наказателното право: - принцип за законоустановеност на извършеното престъпление и наказание. Само закон може да установи кое е престъпление и кое не е и

само закон може да предпише наказание. У нас само наказателния кодекс е

този , който трябва да предпише кое деяние е престъпление и какво е

наказанието.

Наказателното право изпълнява две основни функции в обществото: 1.Регулираща – урежда наказателната отговорност за лицата, извършили

престъпление;

2.Превантивна – въздейства предупредително и възпитателно върху

виновните лица и всички останали членове на обществото.

Наказателното право има своя структура. Състои се от: 1.Обща част – В нея се уреждат общите въпроси на престъпленията и

наказанията. В нея има два вида норми: декларативни-формулират

принципите на Наказателното право; определителни правни норми –

правила, определящи едно или друго понятие на Наказателното право.

2.Особена част – в нея се уреждат отделните видове престъпления

За Наказателното право е характерно, че действа само за в бъдеще. Чл.2,

ал.1 “ За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по

време на извършването му. Наказателна норма не може да има с обратно

действие- действа само за в бъдеще.

Висящи правоотношения – значи, че престъплението е извършено,

правоотношението е възникнало. То съществува, но не е уредено. Тогава се

прилага друг принцип на Наказателното право - ако до влизане в сила на

присъдата последват различни закони , прилага се онзи закон, който е най-

благоприятен за дееца. Новата правна норма ще урежда завареното

правоотношение само и единствено , че тя е по-благоприятна за дееца.

Два варианта:

- стария закон е по-благоприятен от новия -от хуманни съображения се

прилага по-благоприятния. е по-благоприятен от новия

- новия закон е по-благоприятен- тогава се прилага той.

По-благоприятна норма – това е закон, който отменя някаква норма на

особената част на НК, така премахва престъпния характер на деянието. То

се декриминализира. По-благоприятна е нормата, която предвижда по-леко

по вид и по размер наказание за съответното престъпление. Също така,

54

която смекчава режима на наказателната отговорност за дадено

престъпление, посредством промени в общата част на Наказателното право.

Структурата му следва тази на Наказателното право. Има :

-обща част- занимава се с общи въпроси за престъпленията Наказателното

право и наказанията.

-особена част- занимава се с отделни видове престъпления и наказания

Престъпление Чл. 9 от Наказателния кодекс – “Престъплението е човешко деяние,

което може да бъде извършено под формата на действие или

бездействие и притежава следните свойства:

-обществена опасност;

-противоправност;

-виновност;

-наказуемост.

В основата на определението стои обществена опасност, защото тя е най-

важното социално основание за обявяването на едно деяние за

престъпление. По българското Наказателното право престъплението е

единственото основание и мяра за наказателната отговорност.

Престъплението е деяние.Деянието е външно изразен поведенчески акт

, който протича под контрола на съзнанието и волята на дееца и има

самостоятелно значение. Деянията са два вида: -действие – система от съзнателни телодвижения , които са насочени

към една обща цел;

-бездействие - не извършване на определено действие.

По нашето право бездействието може да има наказателно значение,

единствени и само доколкото за субекта съществува задължението да

действа, но той не го прави и в следствие на това възникват обществено

опасни последици. Обикновено закона обявява едно действие за едно

престъпление. Но понякога съчетаването на няколко деяния представлява

едно престъпление.Това са т.н. сложни престъпления/ например грабеж/,

състои се от принуда и кражба.

Всяко престъпно деяние поражда някакви изменения в обществената среда.

Тези изменения се наричат обществена опасност на престъпното деяние.

Обществено опасните последици са тези, които определят до голяма степен

характера на престъплението.

Според обществено опасните последици, престъпленията се делят на два вида: - резултатни – необходимо е да се стигне до някакъв резултат.Например

завършено престъпление е убийството, защото е налице едва с настъпване

на смъртта на съответното лице. При резултатните престъпления законът

забранява не само деянието, а такова деяние, което нанася определена вреда

на обществените отношения. За да бъде осъществено едно резултатно

престъпление нужно е да има причинна връзка м/у деянието и настъпилия

обществено опасен резултат. НП изхожда от разбирането, че м/у дадено

деяние и престъпния резултат съществува причинна връзка, когато

деянието е обективна предпоставка без която резултатът не би настъпил в

този му вид по това време, на това място и т.н. Деянието трябва да е едно от

55

необходимите условия за настъпване на обществено опасния резултат.

Деянието, обществено опасните последици и причинната връзка м/у тях

оформят т.н. обективни елементи на престъплението и ако е нужно към тези

три елемента да се добавят и други , като: начин на извършване на

престъплението, фактическа обстановка и др.

-формални – обида, клевета. За тях е характерно, че са завършени със

самия факт на извършване на престъпното деяние.

Обществена опасност на деянието . Обществената опасност е най-

важното свойство на престъплението. Тя се изразява в способността на

деянието да се засягат обществените отношения. “Засяга” – да уврежда или

да застрашава. Обществената опасност е обективно свойство на деянието ,

защото тя не зависи от съзнанието и субективната преценка на хората.

Обществената опасност е главното основание да се обяви дадено деяние за

престъпление. За да бъде криминализирано едно деяние , трябва да

притежава достатъчно висока степен на обществената опасност.Не всички

обществената опасност деяния са обявени за престъпления.

Обществената опасност има две страни: - характер – качествената страна на опасността на деянието. Определя се

от засегнатото обществено отношение, т.е. от обекта. Например убийството

и шпионството мата различна по характера си обществената опасност ,

защото засягат различна обществената опасност.

- степен – количествена страна на обществената опасност. Определя се от

размера на причинените вреди. Значение имат и начина, по който е

извършено деянието условията за извършване по място и време.

Престъпното деяние се характеризира със своята противоправност – деянието противоречи на правната норма. Противоправността е

отражение на обществената опасност в наказателния закон.

Противоправното е различна при действието и бездействието. Това се

дължи на различния характер на наказателно-правните норми. Едни от тях

постановяват забрани, други-заповядват извършването на някакво действие.

В някои случаи, въпреки че е ОО, деянието загубва този си характер и се

разглежда като полезно. Такива са случаите на неизбежна отбрана, крайна

необходимост и задържане на престъпника. Ситуация на неизбежна отбрана

имаме , когато за да се защитят от непосредствено противоправно

нападение, държавни или общ. Интереси, личността има правата на

отбраняващия се или на другиго се причиняват вреди на нападателя в

рамките на необходимите предели.Крайна необходимост имаме, когато , за

да се спасят държавни или обществените интереси , както и свои или на

другиго лични или имотни блага, от някаква непосредствена опасност ,

която деецът не е могъл да избегне по друг начин се причиняват вреди, но

те са по-малки от предотвратените.

Разлика между неизбежна отбрана и крайна необходимост :

1.При крайна необходимост е налице състояние на опасност, а не на

нападение.Опасността е факт от действителността, който може да има

различни причини- буря, наводнение. При крайната необходимост вредата

се причинява на трети лица, които нямат отношение към опасността. При

56

крайна необходимост деянието е нужно да бъде последното средство за

избягване на опасността.

2.При неизбежна отбрана имаме нападение - то е факт от

действителността , но е действие на друго лице. Вредите се причиняват от

нападнатия и върху друго лице. Отговорът, който нападнатия дава трябва

да е в разумни граници.

Вина Вината е субективна страна на престъплението. Тя е психическо

отношение на дееца към извършеното обществената опасност деяние и неговите обществено опасни последици.

Вината има две форми: 1.Умисъл;

2.Непредпазливост.

Съдържание на вината – тя е психическо явление. А психиката на човек

има три страни - разум(интелект), воля, чувства. Вината обхваща

интелектуални и волеви моменти. Съдържанието на вината се свежда до

интелекта и волята на дееца. Без вина не може да има престъпление. Чл.11 от Наказателния кодекс умисъл-“деянието е умишлени, когато дееца

е съзнавал ОО му характер, предвиждал е неговите обществени опасни

последици и е искал(допускал) настъпването на тези последици.

Непредпазливостта е самонадеяност; небрежност. Деецът не е

предвиждал настъпването на обществената опасност последици, но е бил

длъжен и е могъл да ги предвиди. Или е предвиждал настъпването на тези

последици, но е мислил да ги предотврати. Разликата е в предвидимостта. В

Наказателния кодекс особено внимание се обръща на умисъла.

Непредпазливите деяния са наказуеми по изключение, само в предвидените

от наказателния закон случаи. Наказателният кодекс предвижда три случая, когато се изключва вината: грешка–незнание на фактическите обстоятелства,които принадлежат към

състава на престъплението

случайно деяние- деецът не е бил длъжен и не е могъл да предвиди ОО

последици.

при изпълнение на неправомерна служебна заповед , но при наличие на 2

условия – да е дадена по установения ред и да не е налагала очевидното

извършване на престъплението .

Съучастие – престъплението е извършено съвместно от няколко лица:

-извършител – този, който участва в изпълнението на престъплението

-подбудител – този, който умишлено склонява друг да извърши

престъплението

-помагач – този, който умишлено е улеснил извършването на

престъплението. Улеснението има различни форми-даване на съвети,

разяснения, набавяне на средства, отстраняване на спънки и др.

Наказание - установена от закона мяра на държавна принуда, която се

налага от съда на лице, извършило престъпление и се изразява в засягането

на негови права и интереси. Съдържанието на наказанието се свежда до

понасяне на държавна принуда.

Чл.35 от Наказателния кодекс – принципи , на които почива наказанието:

57

-наказанието винаги е лично;

-трябва да бъде установено от закона;

-налага се само от съда и то само на лице, което е извършило предвиденото

в закона престъпление;

-наказанието трябва да съответства на престъплението.

Цели на наказанието: -да въздейства предупредително – налице е индивидуална превенция;

-да въздейства възпитателно върху престъпника и останалите членове на

обществото- обща превенция.

Налагането на наказание се свързва с отнемане на възможността това лице да върши друго престъпление. Видове наказания според Наказателния кодекс: 1.доживотен затвор;

2.лишаване от свобода;

3.поправителен труд без лишаване от свобода;

4.конфискация на налично имущество;

5.глоба;

6.задължително заселване без лишаване от свобода;

7.лишаване от право да заема определена държавна или обществена

длъжност;

8.лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

9.лишаване от право на местоживеене в определено населено място;

10.лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия;

11.лишаване от право на военно звание;

12.обществено порицание.

Субект на престъплението - Може да е само физическо лице – пълнолетно

и вменяемо.Физическо лице означава човек; да е навършило 18г. –

притежава степен на психическа зрялост, така че да разбира свойството и

значението на извършеното и да ръководи постъпките си. В някои случаи и

когато е под 18г.

Вменяемост- способност да се разбира свойството и значението на

извършеното.Вменяемостта обхваща два елемента: интелектуален -/

горното/ и волеви. На волята си е в състояние да ръководи постъпките си.

Невменяемост – определя се с помощта на два критерия – медицински и

юридически. Медицинският сочи причините, поради които се накърняват

както интелектуалните, така и волевите способности на личността.

Юридическият очертава последиците от това заболяване, т.е. констатира

увреждането на психиката. Чл.31, ал.2 – “Непълнолетно лице, което

навършило 14г., но не е на 18г. е наказателно отговорно, при положение че

е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи

постъпките си. Наказателната отговорност на непълнолетни е чувствително

смекчена. Наказателния кодекс се занимава с особените права за

непълнолетни. На тях могат да се наложат само някои наказания: лишаване

от свобода, общ. Порицание, лишаване от право за упражняване на

определена дейност или професия.Има възможност прокурорът да реши да

прекрати образуваното предварително производство, респективно съдът да

реши да бъде освободено съответното непълнолетно лице, което е

58

извършило престъпление поради увлечение и лекомислие/ако не

представлява голяма обществена опасност/. Според него се прилагат

възпитателни мерки , предвидени в закона за борба срещу

противообществени прояви на непълнолетни и малолетни.

Видове престъпления – групират се в отделни глави: 1.Престъпления против републиката-обект на посегателство е

държавната организация. Това са против:

-вътрешната сигурност /различни форми на измяна/;

-външната сигурност/шпионство, предателство/;

-икономическата основа на държавната власт/диверсия/;

-други противодържавни престъпления.

2.Престъпления против личността. Обект на посегателство са различни

права и интереси на личността:

-посегателство срещу правото на живот-убийство;

-срещу здравето-телесна повреда;

-срещу свободата-принуда, лишаване от свобода;

-срещу честта и достойнството – обида, клевета;

-срещу половата неприкосновеност на личността –блудство, изнасилване.

3.Престъпления против правата на гражданите. Против:

-национално и расово равенство;

-изповеданията;

-политическите права на гражданите;

-нарушение неприкосновеността на жилището, помещение или превозно

средство;

-на кореспонденцията;

-престъпления против трудовите права на гражданите;

-против интелектуалната собственост;

-против свободата на събранията, манифестациите, митингите.

гл.13 – военни престъпления.

ІІІ. ОТРАСЛИ НА ПРАВОТО ФОРМИРАЩИ ЧАСТНОТО ПРАВО

3. ГРАЖДАНСКО ПРАВО

Основен отрасъл на правната система. Включва съвкупност от правни норми, уреждащи положението на гражданите-правните субекти и отношенията между тях. Гражданското право се характеризира :

59

- имуществено правоотношение- свързано е със собственост.

Имущественото е онова отношение, което има стоково-паричен характер.

Гражданското право може да е и лично не имуществено /право на име,

брачни отношения/.

Предмет са лични н имуществени права и задължения.

Гражданското правоотношение обхваща имуществени и лични не имуществени правоотношения. То се характеризира с четири елемента: -страни;

-предмет;

-метод на регулиране;

-санкция.

Субекти са само физически и юридически лица. предмет са имуществени

и не имуществени лични отношения.

Методът е на равнопоставеност- никоя от страните не могат да налагат

волята си на другите.

Принципи на свободната воля. Санкция-състои се в плащане на обезщетение.целта е да се компенсират

причинените вреди.

Източници на Гражданското право са: -Конституцията:

чл.17 урежда право на собственост и унаследяване

чл.22 забрани за придобиване права на собственост

чл.18 “Към обекти за изключителна държавна собственост”

-Закони:

Закон за лицата и семействата; Закон за собствеността; Закон за

задълженията и договорите; Закон за наследството; Семеен кодекс и др.

Има и други, но те уреждат по-специфични въпроси; Закона за държавната

собственост; Закона за обществената собственост; Кодекс на търговското

мореплаване; под законови нормативни актове-наредба на МС за

определяне на максимален лихвен процент

Принципи на Гражданското право -основни начала, върху които се

изграждат отделните правила, съдържащи се в законите. Свързани са с

метода на регулиране.

1.принцип на либерализма в човешкото поведение-преобладава

диспозитивния, а не императивния подход на регулиране при

отношенията;

2.автономия на волята-свобода на избор, съобразно собствената преценка

за задоволяване на интереса;

3.свобода и неприкосновеност на частната собственост-чл.17, ал.3 от

Конституцията -частната собственост е неприкосновена.всеки има

право на собственост;

4.забрана за злоупотреба с право-собствените субективни права да се

упражняват така, че да не се пречи на другите да упражняват

собствените си права и да им се причинява вреда;

5.справедливост-да се гарантира на всеки правото му и защита на

интересите му.

60

Система на Гражданското право: 1.обща част ;

2.вещно право;

3.облигационно право;

4.наследствено право;

5.семейно право.

Може да се говори за договорно право и други по-конкретни видове: 1.Занимава се с общите въпроси , засягащи най-напред гражданските

правоотношения. Изучава субектите, предмета, метода на регулиране и

санкциите;

2.Занимава се с вещните права – право на собственост и ограничени вещни

права, право на ползване, право на строеж, право на надстрояване и

пристрояване, различни сервитути-спомагателни права, които подпомагат

използването на друго вещно право. Към вещното право спадат

концесиите/ипотеки, залог/;

3.Предмет на облигационното право са : различни юридически факти, които

водят до възникване на облигационни правоотношения. Имаме въздействие

върху чуждото поведение;

4.Наследственото право се занимава с наследството. Унаследяването

бива:по закон и по завещание. Особена форма-завет/точно определена вещ,

конкретна/ .Наследството по закон включва правилата, фиксирани в закон,

как се наследява.Законните наследници биват по пряка и съребрена линия –

наследници с общ родоначалник. Наследяването по завещание изключва

наследяване по закон. Всеки над 18г. Има право да прави завещание.

Законните наследници у нас винаги имат право на запазена част. Законни

наследници-деца, братя/сестри, родители.

5.Семейния кодекс разглежда правоотношения, произтичащи от брак,

родство, осиновяване. Особеното е, че преобладава не имуществен личен

елемент.

Субекти на гражданското правоотношение – това са физически и

юридически лица

Физическо лице-човешки индивид , всеки човек, който е жив и здрав;

заченатия има право на наследяване. Физическите лица са правоспособни-

абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на права и

задължения. Всеки човек е правоспособен. Започва от момента на раждане

и продължава до момента до момента на смъртта.За да може да изпълнява

правата и задълженията си, лицето трябва да е дееспособно – това е

конкретна възможност, настъпва на 18 г. и продължава до неговата смърт.

Дееспособността се отнема , когато човек е под запрещение. То е пълно и

ограничено. Поради слабоумие или друго душевно заболяване не може да

ръководи постъпките си. При непълнолетие е необходимо съгласие на

родителите.

Гражданско-правен статут на личността; право на име, право на

местоживеене. Въпроси, свързани с индивидуализацията на физическото

лице. Издават се актове- за раждане, брак, смърт. Установителни актове.

Юридическо лице- социално образование от хора, което е признато от

закона за субект на Гражданското право. Тя е организационно и

61

имуществено обособена. Значи, че има наименование,има собствено

имущество, седалище.Само юридически лица могат да имат банка и да

правят баланс. Държавата е особен субект на Гражданското право- има

империум - власт.

3.1.ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

Понятие, предмет, система, източници Облигационното право (ОП) е необходим съставен елемент на

Гражданското право. То е правна форма на стоково-паричните отношения,

на възмездната размяна на продуктите на труда.

Понятието не съответства на това дадено от римските юристи.

Облигационното право изучава договорите, но това не е точно т.к. те са

основни но не единствени източници.

Облигационното право представлява съвкупност от правни норми,

които уреждат имуществени и някои неимуществени отношения

между равнопоставените субекти,свързани с придобиване и ползване на

вещи, извършване на работа и услуги, отношения произлезли от

причиняване на вреди и неоснователно обогатяване.

Страни на Облигационното право : 1.кредитор;

2.длъжник.

Кредитора има право да вземе от длъжника, който е задължен от своя

страна да даде нещо\dare\, да изпълни нещо \facere\.

Правните последици се изразяват в това,че едната страна има права ,а

другата задължения , съответстващи по обем. Когато договора е двустранен

,всяка стана се явява кредитор и длъжник.

Облигационното право има собствено съдържание – правото на вземане

и право на задължение.

Източници на Облигационното право са всички норми , които регулират

облигационните отношения .Те биват законови и подзаконови.Към първите

спадат Конституцията, ЗЗД, ЗОДВПГ, ЗТСУ.Там където закона е делегирал

права се издават наредби, правилници, инструкции за приложение на

законите.

Облигационно отношение. понятие и видове Облигационното отношение като правоотношение между две лица

(страни), по силата на което едното, наречено кредитор, има право да иска

от другото, наречено длъжник, една престация, т.е. едно действие или

бездействие - според едни автори, един резултат - според други,с който се

задоволява негов признат правен интерес.

Видове облигационни отношения: Според проф. Кожухаров Облигационното отношение биха могли да се

разгледа в широк и тесен смисъл.

1.В тесен смисъл. всяко правно отношение предполага право на един и

задължение на друг т.е. правото което включва основното право на

62

кредитора да иска определено поведение от длъжника и съответстващото

основно задължение.

2.В широк смисъл. Той включва други субективни права и правни

задължения, които са свързани или произтичат от юридическите факти.

Така могат да се обхванат цяла серия странични права, задължения и

възможности, които възникват в полза на кредитора или на длъжника върху

основата на установената вече между тях правна връзка и които се намират

в тясна зависимост от нея - в зависимостта, в която се намират правни

последици към юридически факт.

Облигационното правоотношение може да бъде просто и сложно.

Договорът. Същност и видове Облигационните отношение могат да възникнат по волята на страните.

Правно средство за установяване, изменение и прекратяване на

правоотношение е правната сделка.

Когато фактическия състав на правната сделка се изчерпва с

волеизявлението на един само правен субект, правната сделка е

едностранна , а когато обхваща съгласуваните насрещни волеизявления на

двама или повече правни субекти, правната сделка е двустранна.

Двустранните правни сделки се наричат договори Съгласно член 8 на ЗЗД:"Договорът е съглашение между две или повече

лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между

тях."

Видове договори: 1.Едностранни и двустранни. Критерий е това дали едната или двете

страни по договора имат задължения.При едностранните задължена е само

едната страна, а другата има само права (заем за послужване;договор за

поръчка) Двустранните (продажба; замяна).

2.Несъвършени двустранни договори - те по принцип са едностранни, но

страните са се уговорили задължения да възникват и за двете

страни(договорр за поръчка с уговорка, че възнаграждение ще се дължи на

довереника).При тях по принцип се прилагат правилата за едностранните

дотовори.

3.Според това дали е налице еквивалентно разместване на имуществените ценности биват възмездни и безвъзмездни.Възмезден е

този договор, при който всяка от страните по него се задължава срещу

насрещна престация. Договор за продажба, наем, залог, за превоз и

т.н.Безвъзмездните са тези договори с които едната страна дава на другата

или се задължава за нещо в нейна полза без насрещна престация.Такива са

договора за влог, за заем за послужване, за поръчка, за дарение и т.н.

4.С оглед на това дали формата за действие е елемент на фактическия

състав договорите се делят на формални и неформални.При формалните

договори е необходима определена форма.

Неформалните- законът не изисква форма за действителност. При тях може

да се използва формата за доказване(разписка).

5.Според това дали за сключването на договора е необходимо някакво

фактическо действие- консенсуални и реални.

63

Консенсуални са тези договори , за чиято валидността необходими и

достатъчни само съвпадащи волеизявления на двете страни.Договорът е

сключен с простото съгласие на волите на двете страни.

Реален е този договор за чиято действителност е необходимо вън от

съгласието още и предаването на веща , предмет на договора.

6.Комутативни и алеаторни .Критерият е в зависимост от това дали към

момента на сключване на договора са известни облаги, които ще получат

страните .Комутативните- известни ; алеаторните- неизвестни, зависи от

едно бъдещо несигурно събитие

7.Според това дали основанието е елемент от фактически състав на

договора- Каузални и абстрактни. Основанията, които може да има един

договор са три:

- да се придобие едно субективно право;

- да се надари едно лице;

- да се погаси един дълг.

8.Главни и акцесорни. Дали са самостоятелни или са обусловени от

някакъв предшестващ договор.

Сключване на Договора Сключването на договора е постигане на съгласие между две лица по

неговите съществени елементи. Фактическия състав на сключването. Той е сложен, защото изисква

наличието на два прости юридически факта - волеизявлението на

предложителя и волеизявлението на адресата.Едната от страните поема

инициативата за сключването му и прави оферта. Тази страна се нарича

оферент.Другата страна е необходимо да изрази съгласие чрез приемане и

се нарича приемащ, адресат на офертата. Предложението.То е волеизявление \покана\ за сключване на договора,

което един правен субект отнася до друг. Предложението трябва да

отговаря на няколко изисквания:

1. Да съдържа всички съществени условия на договора;

2. Предложението трябва да е отправено до друго лице т.е. принципа е, че

офертата трябва да е насочена към точно определено лице (адресат);

3. Трябва да съдържа изисквания за намерения (animus на предложението);

4. Обвързваща сила на офертата.

Оферента може да оттегли офертата, ако съобщението за оттегляне пристигне преди или най-късно със самата оферта. Задължителната сила

на предложението е установена в защита на лицето, на което се прави

предложението. За адресата договора е сключен, дори ако самият оферент

умре или бъде поставен под запрещение, след като е отправил офертата.

Офертата има задължителна сила по смисъла на закона.

Предложението губи силата си: 1. Ако бъде отхвърлено от адресата, до който е отправено;

2. Ако изявлението за приемане не пристигне своевременно;

3. Ако бъде оттеглено съгласно чл. 13(2) ЗЗД

Поканата за преговори не трябва да съдържа тези три изисквания. - Приемане. Приемането също отговаря на няколко изисквания:

64

1. Да изхожда от лицето, на което предложението е направено, от негов

особен представител, евентуално от неговите наследници (ако договорът не

е intuitu personae).

2. Да бъде отправено до предложителя, негов представител, респективно

неговите наследници.

3. Да е безусловно, т.е. да няма резерви и насрещни условия, защото в такъв

случай ще е налице контраоферта или покана за преговори.

- Начини на приемане. Изявлението за приемане може да бъде изрично или мълчаливо.

1.Изрично е когато волята за сключване на предложения договор личи от

изрични изрази, които приемащия употребява.

2.Мълчаливо е когато от действията на приемащия може да се съди за

решението му да сключи предлагания договор.Това са т.н конклудентни

действия.

-Оттегляне на приемането .

Предложителят може да оттегли офертата си, стига само известието за това

да стигне у лицето, на което се предлага, по-рано или едновременно с

предложението(чл.13-ЗЗД)

Късно пристигане на приемането . От пристигналото приемане се вижда, че то е изпратено навреме, но по

независещи от него причини то не е пристигнало навреме. Тогава договора

се счита сключен, освен ако предложителя незабавно уведоми другата

страна, че счита приемането за закъсняло.Чл.13(5).

Сключване на договора - когато предложението се приеме тогава се

постига съгласие между двете страни.

Съгласие (consensus) наричаме съвпадането на волеизявлението на двете

страни по съдържанието.Липсата наричаме разногласие(dissensus).

Момент на сключване - Договорът е сключен, когато се постигне пълно

съгласие в\у всичко.

Когато предложението е направено на присъстващ договора се счита

сключен от момента на приемането.

Когато предложението е направено на неприсъстващ има четири

теории: 1.В момента на изявлението на адресата- когато неговата воля за приемане

бъде външно обективирана.Това е т.н. теория на изявлението.

2.Договорът е сключен в момента, в който адресатът на офертата е изпратил

съобщението си на предложителя, че приема офертата.Тази теория е теория

на изпращането.

3.Договорът се счита сключен , когато е узнал за приемането на офертата.

Това е т.н. теория на узнаването.

4.Договорът е сключен в този момент, в който изпратеното съобщение за

приемане на офертата е достигнало у предложителя.Това е т.н.теория на

получаването.

Нашият законодател е възприел теорията на узнаването.

Мястото на сключване на договора е там където е било направено предложението. Действие на договорите

65

Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.

Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отмени

само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в

закона.

Договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица - само в

предвидените в закона случаи.Трети лица, които недобросъвестно попречат

за изпълняването на договора, дължат обезщетение. Може да се договаря и

в полза на трето лице. Уговорката в полза на трето лице не може да бъде

отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска

да се ползува от нея.

Недействителност на договорите Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят,

както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и

договорите върху неоткрити наследства.

Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите,

при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и

привидните договори. Основанието се предполага до доказване на

противното.

Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те

са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може

да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й

части.

Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от

техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и

договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда.

Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се

отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за

унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността.Грешка,

която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а

подлежи на поправяне.Страната, която иска унищожението, е длъжна да

обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването

на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в

грешка или че другата страна е знаела за грешката.

Измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна

е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в

заблуждение.

Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска

унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е

знаела или не е могла да не знае за нея. Заплашването е основание за

унищожение на договора, когато едната страна, е била принудена от

другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на

основателен страх.Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице,

ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи

действията си.Унищожението на такъв договор не може да се иска след

смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето

му под запрещение или ако доказателството за недееспособността

произлиза от същия договор. Унищожение може да иска само страната, в

66

чийто интерес законът допуска унищожаемостта.Правото да се иска

унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от

деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било

вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е

престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на договора.

Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска

унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла.

Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно

неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само

за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да

отстрани ощетяването. Правото да се иска унищожение се погасява в

едногодишен срок от сключването на договора. Унищожението поради

крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването

на исковата молба.Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде

унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна

всичко,което е получила от нея. Унищожаемият договор може да бъде

потвърден от страната, която има право да иска унищожението му, чрез

писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта.

Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска

унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае

основанието за унищожаемостта. му. Договор, унищожаем поради крайна

нужда, не може да се потвърждава.

Предварителни Договори Предварителният договор(ПД) е съглашението, с което две лица се

задължават да сключат в бъдеще окончателен догор при условията

уговорени предварително. Той се сключва, когато условията за

сключвания окончателен не са настъпили за страните, а те искат да

запазят качествата си на съконтрахенти. Най-често се сключват при транслативни сделки за недвижими имоти. По принцип може да се

сключва за всички видове договори, с две изключения: а)ПД за дарение- той е нищожен;

б)Ако окончателният договор е нищожен по чл. 26,то и ПД също ще бъде

нищожен.

Същност на ПД. ПД бива два вида- едностранни и двустранни.

1.Едностранен ПД ще е налице, ако се задължа да продам апартамента си

на определена цена, на който вие сте понастоящем наемател, ако решите да

го купите до края на наемния срок. Вие приемате това мое предложение.В

резултат по договорен път се установява във ваша полза едно право на

предпочитание т.е. едната страна поема задължение да сключи окончателен

договор а другата има право само да иска сключването му.

2.Двустранен ПД ще е налице когато не само едната страна се задължава

да продаде апартамента си, но и другата се задължава да го купи т.е. всяка

от страните по договора поема задължение да сключи окончателен.

Характеристика: 1.Това е ненаименован договор, уреден в общата част;

2.Не е престационен т.к. не се прехвърля никакво имущество;

67

3.Договорът е консенсуален защото е достатъчно постигането на съгласие,

за да бъде той сключен;

4.Договорът е каузален;

5.Той по принцип е неформален, но закона предвижда писмена форма за

действителност, когато за окончателен договор се иска нотариална форма.

Приложно поле 1. ПД за продажба на недвижими имоти са най-често срещаните. Той си е

извоювал особеното наименование- обещание за продажба;

2. Продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД;

3. За отстъпване на недвижим имот срещу задължение за издръжка;

4. За замяна на недвижим имот;

5. За наем;

6. За учредяване на вещни права;

7. За заем, за влог, за залог.

Действие на ПД ПД създава едно взаимно задължение за договаряне в тежест на всяка от

страните по него.Всяка от тях има претенция спрямо другата да иска

сключването на окончателен. Други действия той няма. Има само

облигационно но не и вещно действие.

Принудително изпълнение. Чл. 19(3) ЗЗД. "Всяка от страните по ПД може да предяви иск за сключване

на окончателен договор. В такъв случай договора се счита сключен в

момента, в който решението влезе в сила." Съдът дава двуседмичен срок да

изпълни своето задължение по окончателния договор. Ако не изпълни

ответника има право да иска отмяна на окончателния договор.

Съдебното решение също се вписва, защото играе ролята на нотариален акт.

То се вписва 6 месеца след влизане на решението в сила. Въз основа на него

може да се извади констативен нотариален акт.

ДОГОВОР ЗА ИЗРАБОТКА С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да

изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение. Ако не е уговорено друго, изпълнителят е

длъжен да изработи поръчаното със свои средства. Изпълнителят е длъжен

да предупреди веднага другата страна, ако дадения му проект или

доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на

работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или

доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това,

изпълнителят може да се откаже от договора. Ако изпълнителят не

направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за

причинените й вреди.. Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че

тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора

предназначение. Изпълнителят, който извършва работата със свой

материал, отговаря за доброто качество. Когато няколко лица са се

задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е

уговорено противното.Поръчващият може да проверява изпълнението на

договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя. Ако стане

68

явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма

да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да

развали договора, като има право на обезщетение по общите

правила. Рискът от случайно погиване или повреда на материала се понася

от страната, която го е дала, ако другата страна не е в забава.

Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.

Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.

Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката

или ако изпълнителната работа има недостатъци, поръчващият може да

иска:Поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;

Заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно

намаление на възнаграждението. Ако отклонението от поръчката или

недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното

договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали

договора. Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи -

в пет години. Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата

работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му

се установява при приемането на работата. Ако през време на

изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на

работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя,

макари да е било уговорено изцяло.Ако изпълнението на работата стане

невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря,

изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е

била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия, изпълнителят има

право на съответната част от уговореното възнаграждение.Изпълнителят

има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало

невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или

на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е

предупредил.Ако има основателни причини, поръчващият може да се

откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на

изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която

той би получил от изпълнението на работата.Ако изпълнителят умре или

стане неспособен да извърши работата,договорът се прекратява, освен ако

не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му

се съгласят да продължат изпълнението. При прекратяване на договора

поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените

материали съобразно уговореното възнаграждение.

ЗАЕМ ЗА ПОСЛУЖВАНЕ С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на

заемодателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се

задължава да я върне. . Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като

добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на

своите вещи. Той може да използува заетата вещ само съобразно договора,

а когато ползуването не е уговорено - съобразно нейното предназначение, и

не може да отстъпва другиму ползуването на вещта. При неизпълнение на

69

тези задължения заемателят дължи обезщетение и завредите, настъпили

поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха

засегнали вещта и при неговата изправност. Ако вещта е дадена в заем на

няколко лица - те отговарят солидарно. Заемателят понася обикновените

разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта. Той има

право да иска от заемодателя да заплати извънредните разноски, ако те са

били необходими и неотложни.Когато заетата вещ е дала плодове,

заемателят трябва да ги върне, освен ако е уговорено друго.Заемодателят

дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите

недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е

съобщил на заемателя. С изтичане на уговорения срок или след ползуването

заемателят е длъжен да върне вещта. Но заемодателят може да иска

връщането на вещта и преди това, ако сам неотложно се нуждае от нея,

поради не предвиден.

Ако времето или целта на ползуването не са определени с договора,

заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.

НАЕМ НА ВЕЩИ С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя

една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена

цена.Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет

години.Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено

управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години.

Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет,

съответно за три години. Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен

да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е

наета. Ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може

да иска поправянето й или съразмерно намаление на наемната цена или да

развали договора, както и да иска обезщетение във всички

случаи.Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които

наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при

сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото

здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство.Дребните

поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено

употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на

кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на

наемателя. Поправките на всички други повреди, ако не са причинени

виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемателят

извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да

прихване стойността й срещу наема. Наемателят е длъжен да си служи с

вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова -

съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща наемната цена и

разходите свързани с ползуването на вещта. Наемателят е длъжен да върне

вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на

ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за

която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от

лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване

70

на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.

Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите

и посегателствата, извършени върху наетата вещ.Ако не е уговорено

противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без

съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от

задълженията си по договора за наем. Относно ползуването от имота

пренаемателят не може да има повече права от наемателя. Пренаемателят е

задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при

завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е

направил преждевременно.Наемателят на помещение в етажна собственост

е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната

собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото

помещение и по искане на управата на етажната собственост.Ако след

изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и

без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за

неопределен срок. Ако наемателят продължи ползуването въпреки

противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да

изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен

договор. При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в

сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния

регистър. Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако

има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в

него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма

достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е

задължителен за приобретателя, като договор за наем без определен

срок. Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде

лишен от ползуването на наетия имот преди изтичане на наемния срок,

поради прехвърляне на имота. Ако договорът за наем е без определен срок,

всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един

месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден - достатъчно е

предупреждение от един ден. Когато наемът се създава чрез акт на

надлежен държавен орган, отношенията между страните се уреждат по

горните правила, доколкото специален закон не постановява друго.

ДАРЕНИЯ С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на

дарения, който го приема. Дарението на движими имущества трябва да

стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване,

а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им.Обещанието

за дарение не произвежда действие.Дарението, доколкото се отнася до

бъдещо имущество, е нищожно.Нищожно е и дарението, когато то или

мотивът, единствено поради който е направено, са противни на закона или

на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са

невъзможни Дарението може да бъде отменено, когато дареният: а)

умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово

дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е

извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта; б) набеди

71

дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от

три години, освен ако набедяването се последва по тъжба на пострадалия и

такава не е подадена, и в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която

той се нуждае.

Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителни дарове.

Искът може да се предаде в едногодишен срок, откато на дарителя са

станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането

на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя,

ако той е починал преди това. Предварителният отказ от този иск е

нищожен.

Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са

придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата

молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е

обогатил.

ПРОДАЖБА С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на

купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която

купувачът се задължава да му заплати. Ако при сключването на договора

вещта е била погинала, договорът е нищожен. Ако е била погинала само

част от вещта, купувачът има право или да се откаже от договора, или да

иска оцелялата част при съответно намаление на цената. Не могат да бъдат

купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено

лице:

а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или

пазят чужди имущества - относно същите тия имущества, както и

длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да

продават, и

б) съдиите, прокурорите, съдебните изпълнители, съдиите по вписванията

и адвокатите - относно спорните права, които са подсъдни на съда, към

който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако

купувачът е собственик на спорното право.

Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на

собствеността са за сметка на купувача, освен при продажбата на

недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по

равно. Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето,

са за сметка на продавача, а разноските по приемането - за сметка на

купувача. Рискът от случайното погиване или повреждане на родово

определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката

бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена, а при

доставка за купувачи в други населени места - от момента, в който тя бъде

предадена на спедитор или на превозвач, освен ако между страните е

уговорено друго. При транзитни доставки в същите случаи рискът

преминава върху крайния получател.

Задължения на продавача

72

Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се

предава в състояние, в което се е намирал по време на продажбата, заедно с

плодовете оттогава.

Продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други

права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача,

освен ако последният е знаел това. В този случай продавачът е длъжен да

върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора,

както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди

продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на

задължението.

Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била

обезценена или предадена, но ако купувачът е извлякъл полза от

поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада

от сумата, която продавачът му дължи.

Ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е

обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на

продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато

според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил

договора, ако знаеше това. В противен случай купувачът може да иска

намаление на цената и обезщетение за вредите. Ако купувачът бъде

съдебно отстранен, той може да иска от продавача още и стойността на

плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на

разноските по делото. Продавачът не отговаря за съдебното отстранение,

ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно

основание за отхвърляне на иска. Когато купувачът е избягнал съдебното

отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали

върху нея, чрез заплащане на парична сума, продавачът може да се

освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите

върху нея от деня на плащането и разноските. Ако купувачът е знаел по

време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение

той може да иска също връщане на цената. Това важи и когато продавачът е

уговорил да не отговаря за съдебно отстранение.Съглашението, с което

продавачът се освобождава от отговорност, няма действие, ако той е

премълчал известни нему права на трети лица. Продавачът отговаря, ако

продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната

цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора

употребление. Продавачът не отговаря за недостатъците, които са били

известни на купувача при продажбата. Продавачът отговаря и когато не е

знаел недостатъка. Съглашението за освобождаване от отговорност е

недействително. След като приеме вещта, купувачът трябва да я прегледа в

течение на времето, което е обикновено необходимо за това в подобни

случаи, и незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци.

Ако не направи това, вещта се смята одобрена, освен ако по-късно се

открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен

преглед. В последния случай правата на купувача се запазват, ако той

незабавно уведоми продавача за открития недостатък. Уведомяване на

продавача не е необходимо, ако той е знаел недостатъка.

73

Исковете на купувача се погасяват с изтичане на една година при

продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбата на

движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка,

срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със

съгласие на страните.Срокът тече от предаването на вещта.Когато

купувачът прави възражение за недостатъци на продадената вещ, която му е

изпратена от друго място, той трябва да я държи на разположение на

продавача и да се грижи привременно за нейното запазване. Ако вещта е

изложена на развала и отлагането е свързано с опасност или ако пазенето е

свързано със значителни разноски или неудобства, купувачът, след като

уведоми продавача, може да поиска от районния съд разрешение да я

продаде. Правилата относно отговорността за недостатъци не се прилагат

при публични продажби.

Задължения на купувача Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта.

Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на

мястото, където то се извършва. Ако продадената вещ дава плодове или

други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването

на вещта, макар цената да не е още изискуема.

Договорна и деликтна отговорност Основанието за възникване на отговорност за вреди е винаги

неизпълнението на един съществуващ дълг. Този дълг може да има

различен произход. И според това отговорността за вреди бива или

договорна или извъндоговорна (деликтна)

1. Договорна отговорност. За такава говорим когато неизпълненият дълг

произтича от едно облигационно отношение. По силата на това отношение

длъжникът е лично обвързан - той трябва да осъществи един резултат, а

кредиторът има право да иска от него реализирането му. Длъжникът

отговаря за така предизвиканата липса в имуществото на кредитора. За да я

запълни, кредиторът разполага с една претенция за обезщетение срещу

длъжника. В тази хипотеза говорим за договорната отговорност, защото

неизпълненото задължение произтича от договор. Но той не е единственият

източник на облигационни отношения. Те възникват и от едностранна

сделка и от административен акт и т.н. Задължения по тия облигационни

отношения с недоговорен източник също могат да бъдат изпълнени. И

тогава длъжникът отговаря.

2. Деликтна отговорност. При нея е налице едни облигационно

отношение, което да обвързва длъжника спрямо кредитора за

осъществяването на един резултат, така че неосъществяването му да дава

право на една отговорност. При нея увреденият и увреждащият не само не

са предварително свързани в едно облигационно отношение, но често не се

и познават. Шофьорът, който наранява минувач; крадецът, който разбива

вратата на магазин и т.н. - всички те причиняват другиму вреда. Но

очевидно е, че те не се намират с увредения в някаква, облигационна

74

връзка. Но те нарушават общия дълг, който всеки живеещ в обществото има

срещу всички останали. Това задължение е общо за всички

Практическо значение на разграничението: Разграничаването на договорна и извъндоговорна отговорност се налага не

само от теоретични, но и от практически съображения, тъй като законът не

е уредил двете отговорности по съвсем еднакъв начин.

1. Еднакви са предпоставките на договорната и деликтната отговорност. И

двете предпоставят наличност на вина у увреждащия и изхождат от

принципа, че без вина няма и отговорност.

2. И при едната и при другата отговорност вината на увреждащия се

предполага до доказване на противното. Длъжникът не отговаря ако

невъзможността се дължи на причина, която не може да му се вмени във

вина.

3. Еднакви са и целите при договорната и деликтната отговорност. И двете

целят да компенсират вредата, която увреденият е понесъл.

4. Общи са и петте елемента на фактическия състав на възникване на

отговорността:

а) поведение;

б) вреда;

в) причинна връзка между поведение и вреда;

г) противоправност;

д) вина.

Разлики между деликтна и договорна отговорност: 1. Договорната отговорност произтича от неизпълнението на договор.

Деликтната отговорност произтича от неизпълнението на общото правило:

да не се вреди другиму.

2. При договорна отговорност законът допуща степенуване на

отговорността съобразно с вината, дори може да се освободи

неизпълнилият задължението си ако вината на другата страна е

изключителна, докато при деликтната може само да се намали.

3. При договорната отговорност се отговаря само за т.нар. предвидими

вреди. За непредвидими вреди се отговаря само ако длъжникът при

неизпълнението е действал умишлено. При деликтната отговорност се

отговаря за всички вреди, стига те да са пряка последица от увреждането.

4. При договорната отговорност в самия договор е възможно да се предвиди

намаляване на отговорността при небрежно изпълнение. Такова уговаряне

при деликтната отговорност е невъзможно.

5.Длъжникът при облигационните отношение винаги отговаря за виновните

действия на лицата, които е привлякъл за изпълнение на задължението си.

При деликтната отговорност, за чужди виновни действия се отговаря само в

предвидените в закона случаи.

6.Ако няколко лица дължат една престация и не са я изпълнили, при

договорната отговорност всеки от тях дължи вредите от неговото

неизпълнение. При деликтната отговорност тези лица отговарят солидарно.

7.Погасителната давност за исковете е различна. При договорната

отговорност тече в зависимост от характера на вземането, а при деликтната

отговорност е 5 години и тече от момента на откриването на дееца.

75

Кумулиране на деликтна и договорна отговорност:

Съдебната практика се колебае по този въпрос. С едно решение ВКС е

приел, че договорната отговорност не изключва деликтната, че двете не са

несъвместими и че увреденият може да търси обезщетението си по свой

избор както с деликтен, така и с договорния си иск.

ТРУДОВО ПРАВО

ТРУДОВОТО ПРАВО КАТО САМОСТОЯТЕЛЕН ПРАВЕН ОТРАСЪЛ В правната система ТП е един от сравнително новите правни отрасли, поради това,

че дълго време предоставянето на работна сила се е уреждало от гражданското

право като договор за наем на работна сила. Самият предмет – предоставянето на

работна сила, има съществени отлики от предмета на гражданските

правоотношения, поради което постепенно се създават отделни закони, уреждащи

тази материя.

В България (Б – я) тази закони започнаха да се създават във връзка със закрила на

женския и детския труд (1905 год.). Най – съществени от онова време са Наредба –

закон за трудовия договор от 1936 год. и Наредба – закон за колективния трудов

договор, също от 1936 год. През 1919 год. е създадена Международната

организация на труда (МОТ), Б – я става неин член през 1920 год. МОТ продължава

своята дейност като орган към ООН. Всички ратифицирани и обнародвани от МОТ

актове са самодействащи си актове, т.е. част от действащото право, по силата на

чл.5 (4) от К` 91.

ТП като самостоятелен правен отрасъл има за предмет предоставянето на

работна сила – т.е. жив труд, а не резултатите от труда, както е при гражданските

правоотношения. Предоставяне, а не престиране. Не е необходимо да се говори за

прилагане на работна сила, а за предоставяне.

От друга страна, работната сила има тази особеност, че е неотделима част от

индивида, а оттук и спецификата – винаги трудовите правоотношения (ТПО) имат

личен характер, поради това работниците/ служителите, предоставящи работната

си сила, се оказват в подчинение на работодателя. Тук това подчинение е между

два частноправни субекта (тези заповеди не са АА). Предметът е очертан и в чл.1

КТ. Същинските ТПО – това е предоставяне на работна сила.

Освен тези същински ТПО, в чл.1(1) като предмет на ТП са посочени и такива

отношения, непосредствено свързани със същинските :

1. отношения по придобиване на квалификация, уредени с трудовото

законодателство;

2. отношения на сдружаване на работниците и служителите, съответните права на

тези организации, отношенията на сдружаване на работодателите;

3. колективни трудови отношения;

4. въпросите по трудови спорове – индивидуални, колективни;

5. контрол за спазване на трудовото законодателство;

6. отношения по видовете юридическа отговорност, при нарушаването и и др.).

76

В чл. 1(2) !!! - разлика със служебните правоотношения. Комбинирани отношения

– служебното правоотношение съществува паралелно с трудовото.

Разграничение между някои граждански правоотношения и ТПО – дали предметът

им е резултат или предоставяне на работна сила? Резултатът също има значение в

ТП, но във връзка с определяне на трудовото възнаграждение. Когато лицето няма

определено работно време, правоотношението е гражданско. В ТП имаме

тристепенна скала (закон, ако нормите са диспозитивни, имаме доразвиване;↑

колективен трудов договор; ↑ и още по – благоприятен - индивидуален трудов

договор). Законовата норма е винаги минимално необходимото. В много страни

трудовото законодателство е сбор от колективните трудови договори на различни

отрасли.

Функции на ТП - в чл.1(3) са посочени целите на кодекса, от тези цели могат да

се изведат две функции на ТП:

1. закрилна функция – тъй като работната работникът/ служителят е в подчинено

положение. ТП се стреми да го закриля – бива обща и специална (за деца, жени,

трудоустроени). Тази специална закрила не делегира общата, а се надгражда;

2. производствена функция – отнася се до нуждите на производството и

службата – тъй като чрез ТП се цели развитието на икономическите отношения. Те

действат в много по – голяма степен върху трудовите отношения, отколкото

обратното. Винаги се тълкува една норма (в чий интерес е създадена, кой интерес

доминира и т.н.).

Възпитателна функция – не.

ИЗТОЧНИЦИ НА ТРУДОВОТО ПРАВО

1.Основен източник на ТП е КРБ,

ТРУДОВО ПРАВОТНОШЕНИЕ(ТПО) И ИНДИВИДУАЛНО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ(ИТПО) – ПОНЯТИЕ, ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА - ЗАЕДНО

Индивидуалното трудово-правно отношение е регулирано от правото ТПО, по силата на което едната страна – работник или служител, се задължава да предостави работна сила за изпълнение на уговорена трудова функция и да спазва трудова дисциплина, а другата страна – работодател – се задължава да заплаща трудово възнаграждение за предоставената работна сила на работника/ служителя, да му осигури условия за изпълнение на трудовата му функция и да създаде здраволсловни и безопасни условия на труд.

77

Правна характеристика на ИТПО:

1. лично – личният характер произтича от самия предмет на правоотношението –

работната сила, поради което работникът/ служителят не може да е заместван от

друго лице и правоотношението да остане същото. Работник/ служител не може да

упълномощава друго лице да сключи трудов договор от негово име или да

прекрати от свое име трудовия договор.Този личен характер дава отражение в

много от институтите;

2. ИТПО винаги е възмездно – чл.242 КТ;

3. ИТПО има имуществен характер - произтича от това, че насрещната

престация срещу предоставената работна сила е имуществена, и от различните

случаи на имуществена отговорност, както на работодателя, така и на работника

или служителя. Ако става въпрос за имуществена претенция, работникът може да е

представляван от друго лице. При смърт наследник може да предяви иск за

неплатено трудово възнаграждение;

4. ТПО има продължаващ характер – с изпълнението на определено задължение

правотношението не се прекратява, а отново има повтаряемост ( така лесно се

различават и гражданските от трудовите правотношения). При гражданските

правоотношения важен е резултатът (напр. при договор за изработка), при тях в

повечето случаи има взаимна зависимост на правата и задължанията на двата

субекта;

5. ТПО е синалагматично – правото на работника е задължение на работодателя.

Тази взаимна зависимост не винаги е налице. В голяма част от случаите тези права

са субективни ( напр. неплатеният отпуск по чл.160 КТ не е субективно право).

РАБОТОДАТЕЛЯТ КАТО СТРАНА НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВОТНОШЕНИЕ

В §1 т.1 от Допълнителните разпоредби на КТ е пояснено какво е “работодател”.

Първото, което характеризира работодателят, е неговото право да наема работници

и служители

От друга страна законът посочва, че работодателят може да е ФЛ, ЮЛ или негово

поделение и др.

Работодател ФЛ може да е всеки гражданин, който е правоспособен и дееспособен – да е навършил 18 год. възраст, за да може да наема работници и служители.

Работодателят се характеризира с предоставената му от закона работодателска власт - тя включва различни по вид правомощия:

1. право на работодателя да определя кадровия състав – тук се включва правото

на работодателя да определя щатно разписание, в което се определят видовете

длъжности и работи. Има предприятия без щатно разписание на практика. В

щатното разписание се включва и правото на работодателя да назначава ( ТПО

може да е възникнало на различни основания – трудов договор, избор, конкурс).

78

Има длъжности по закон, които се заемат с конкурс, работодателят също може да

определи такива. Изборът винаги е въз основа на закона. Работодателят има

правомощия и във връзка с прекратяване на ТПО; 2. правомощие на

работодателя да управлява предприятие/ учреждение и т.н. – т.е. включва се

вземане на управленско решение, като работодателят има право да издава

разпореждания на работници/ служители, които са задължителни за изпълнение,

ако са законосъобразни и се отнасят до трудово задължение на конкретния

работник/ служител. Ако не отговарят – работникът/ служителят има право да

откаже изпълнението им. Във връзка с управленската функция, работодателят

може да упълномощи други лица и да определи границите на тяхната управителна

власт. В някои случаи не е необходимо изрично упълномощаване, доколкото

зависи от управленските му функции;

3. дисциплинарната власт също е елемент от работодателската власт. Тя е

предоставена от закона власт на работодателя да реализира дисциплинарна

отговорност. Тъй като това е един от видовете юридическа отговорност, в това

правомощие на работодателя се включват определени държавни функции като на

държавен орган. Работодателят има право да упълномощава други лица да налагат

дисциплинарни наказания – паралелно съществуват неговата дисциплинарна власт

и дисциплинарната власт на упълномощеното лице (не са еднакви, особено ако се

налага дисциплинарно уволнение – това е изключително правомощие на

работодателя);

4. нормотворческа власт на работодателя да регулира отношенията в

предприятието чрез недържавни източници на трудовото право. По отношение на

КТД работодателят се явява страна и не може да откаже преговори по

сключването на такъв договор.

РАБОТНИКЪТ ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯТ КАТО СТРАНА НА ИНДИВИДУАЛНО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Работникът или служителят винаги е ФЛ, работната сила е иманентна част от

индивида.

Съгласно чл.301(1) КТ минималната възраст за приемане на работа е 16 години

(възрастта е с една по – голяма от установената в Конвенцията на МОТ). Тази 16 –

годишна възраст означава, че ФЛ с навършването и придобива едновременно и

двете качества – трудова правоспособност и трудова дееспособност. В ТП говорим

за трудова дееспособност като единно качество. С навършване на 16 години, ФЛ

може едновременно да е носител на трудови права и задължения и може лично да

изпълнява права и задължения.

Изключения: 1. за лица, навършили 15 – годишна възраст, но ненавършили 16

години (чл.301 ал.2) - отнася се за леки работи, които не са опасни за здравето на

лицето. Това става при спазване на определена процедура. Най – напред според

79

чл.302 да е налице медицинско заключение от здравен орган. След обстоен

медицински преглед органът се произнася, дали съответната работа може да се

изпълнява от това лице. Процедурата продължава с вземане на решение от

Инспекцията по труда, ако медицинското заключение е положително. Законът не

казва нищо по въпроса, кой може да вземе това разрешение – работодателят или

самото лице. След като медицинският орган даде заключение, по какво се

произнася Инспекцията по труда? – тя се произнася, дали полагането на този труд

ще е законосъобразно и дали условията ще съответстват на нравственото развитие

на лицето.

Нощният труд за непълнолетни е абсолютно забранен.

В КТ има и още едно изключение – чл.301(3) – по отношение ученически длъжности (едновременно изпълняване на някаква работа и обучение - повече се

урежда от ГП).

Друго, по – съществено изключение – лица,навършили 16 години, но ненавършили 18 години – чл.303, 304 КТ обобщено, примерно изброяване.

Конкретно, тежките работи се определят със списък - издаден от Министерството

на труда и социалната политика и Министерството на здравеопазването. Също, в

него са включени и работите на лица от 15 до 16 години. Приемането им става по

същата процедура. С навършването на 16 години това, че лицата не могат да работят вредни, но тежки работи, не е свързано с някакви специални трудности. Работникът има задължения в пълен обем, които произтичат от закона,

от уговорка между страните и колективния трудов договор. Трябва да се има

предвид и конкретното правоотношение – гл.VІ.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Правна уредба – основно в гл. VІ КТ и всички други институти – какви права и

задължения определят ИТПО, уговореното между страните. В чл. 124 КТ

работникът/ служителят има две задължения: 1. да изпълнява работата,за която се е

уговорил; 2. да спазва установената трудова дисциплина. На пръв поглед това са

две отделни задължения. Но по – скоро това е едно задължение с два аспекта –

какво е как. Тези две задължения винаги са в съчетание.

ОСНОВАНИЯ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Основанията са: 1. трудов договор – биват различни видове, конкретно изброени

в КТ;

2. Избор;

80

3.Конкурс - Конкурсните длъжности могат да се определят от закона, акт на МС,

но и от самият работодател. Изборът е уреден в КТ с обща уредба – гл. V, раздел

ІІІ), но трябва да се имат предвид и специалните закони. Изборните длъжности са

предвидени в акт на МС, в устав (напр. на синдикална организация) – длъжността

във всички случаи трябва да е платена.

Трудовият договор и конкурсът се различават в самия етап на възникване на ТПО.

Прекратяването на правотношението става при едни и същи ЮФ. При избора

разликата е и в началния момент, и при прекратяването на ТПО, възникнало от

избор.

Изборното правоотношение винаги е срочно, този срок се нарича мандат.

ТРУДОВ ДОГОВОР – ПОНЯТИЕ, ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

Трудовият договор е съглашение, по силата на което едната страна

(работник)се задължава да предостави работна сила в изпълнение на

трудовата функция и да спазва трудова дисциплина, а другата страна –

работодател, се задължава да заплаща трудово възнаграждение за положения

труд, условия за изпълнение на трудовата функция, както и да осигурява

здравословни и безопасни условия на труд.

По отношение на правната характеристика, правната характеристика на трудовия

договор се повтаря с правната характеристика на ИТПО.

Трудовият договор е:

- личен,

- възмезден, - има имуществен,

- продължаващ характер. - двустранен ,

- консенсуален .

Тд възниква от момента на постигане на съгласие, но имаме елементи на реален

договор – т.е. от момента на явяване на работника/ служителя.

Ако не постъпи на работа, счита се, че лицето го е нямало, то не носи отговорност.

СКЛЮЧВАНЕ И СЪДЪРЖАНИЕ НА ТРУДОВИЯ ДОГОВОР

Договорно съдържание на трудовия договор, дели се на две части:

1. необходимо договорно съдържание и

2. факултативно (допълнително) договорно съдържание.

81

В чл. 66(1) е посочено необходимото договорно съдържание на ТД:

- характерът на работата (трудовата функция) - определя се с наименованието

на длъжността или наименованието на работата. Конкретните задължения се

определят в т. нар. длъжностна характеристика (тя не се вписва в самия договор, а

е приложение към него). Ако работодателят прибавя нови задължения, ще се

наруши забраната за едностранно изменение на трудовата функция;

- място на работа; Трябва да се прави разлика между място на работа и

работно място. Работното място е мястото, където се изпълнява работата. Няма

забрана за едностранно изменение на работното място. Място на работа – страните

могат да го конкретизират – напр. определена аудитория, факултет. Това

конкретизиране ще се отрази във връзка със забраната за едностранно изменение

на мястото на работа. Във връзка с последното, ако липсва определеност, КТ казва,

че това е седалището на предприятието(, където са органите на управлението), ако

това не произтича от трудовата функция (заместваща норма;

- уговаряне на трудовото възнаграждение - има основно ТВ, брутно ТВ. Това,

което да се уговори, е основното ТВ, (защото за тези допълнителни плащания

законът предвижда минималната законова норма). Чл. 245 КТ (гарантираща

норма). Трудовото възнаграждение е според извършена работа. Чл. 245 (2) дължи

се минималната работна заплата / разликата плюс лихвите. Когато трудовото

възнаграждение се увеличава, няма нужда от съгласие на работника/ служителя –

това е законовото разрешение.

Страните могат да уговорят и други условия в допълнителното договорно съдържание ( напр. по – високо възнаграждение за различните видове

допълнителни плащания, вида на трудовия договор – срочен, със срок за изпитване

и др., други, по – благоприятни от закона или КТД условия, отпуски).

Допълнителното съдържание е изключително богато на възможности.

Законоустановено съдържание – то е сбор от тези императивни правни норми,

които се прилагат за конкретното ТПО, възникнало от този ТД. Правното значение

на трудовия договор е, че в КТ се урежда един начин за отношение на

работниците, и друг – на служителите. Например изборът е относим към

служителите, а не към работниците.

Чл.63 - договорът се счита сключен от момента на постигане на съгласие, ако

е в писмена форма. Законовият срок е едноседмичен – може да е по – кратък или

по – дълъг, но КТ не уточнява колко по – дълъг, зависи от конкретния случай, но

трябва да е разумен срок – напр. до три месеца, както е при конкурса.

Ако работникът има независещи причини и не може да постъпи в уговорения

законоустановен срок – може да постъпи при условие, че е уведомил работодателя

в срока за независещи причини.

Ако не постъпи работника/ служителя в срок, счита се че ТПО не е възникнало.

82

Договорът е неформален, но когато липсва писмена форма, съществуването на

ТПО може да бъде доказано с всички доказателствени средства – и писмени, и

гласни (свидетелски показания). Тази норма е специална по отношение на чл.133

ГПК, в която са изброени случаи, когато не са допустими свидетелски показания.

ВИДОВЕ ТРУДОВЕ ДОГОВОРИ

Въз основа на критерий, дали в допълнителното договорно съдържание има срок

като прекратително договорно съдържание, договорите според чл. 67(1) се делят

на:

1.Договори за неопределено време

2.Срочни, чл.67(2). За да е срочен трудовият договор, да има клаузата “ срок” в

допълнителното договорно съдържание.

Срочните трудови договори са различни видове, в зависимост от начина, по

който се определя срокът. Основните видове са уредени в чл.68 (1) т.1:

– за определено време. Този договор може да е за срок, не по – дълъг от три

години. Срокът може да се определи по различен начин – с фиксирана дата,

месеци, седмици, години; с измененията от март 2001 год. има чл.68(2).

– работа, която е инцидентно възникнала, тя е за определено време. Възможно

е временната работа да е с по – голяма продължителност от сезонната работа.

Краткотрайна работа – работа, която не превишава пет работни дни за

календарен месец и 40 часа за месец. Чл. 68(3) – законът прави ограничение.

Този договор може да се сключи отново като срочен най – малко за една

година като изключение.След сключването със същите страни и същия

характер на работа, вече е за неопределено време.

Втори вид срочен ТД, е този по чл.68 (1) т.2

– до завършване на определена работа – особеното е, че срокът се определя

чрез постигането на резултат (чл.325 т.4 и чл.328 т.4);

– трети вид срочен ТД – чл.68 (1) т.3 – за заместване на работник или служител, който отсъства от работа – законът не предвижда ограничение,

какво е отсъстване (тук имаме титуляр и заместник, може и по – усложнена

хипотеза – титуляр – заместник – заместник на заместника). Особеното е, че

този договор на основание чл.69 (2) също може да се превръща в договор за неопределено време. Първото условие е договорът с титуляра да е прекратен,

докато трае заместването; длъжността да е свободна и заместникът да е останал

без възражение от страна на работодателя. Голямо значение има основанието.

Заместникът може ли да уговаря по – високо възнаграждение, по –

продължителна годишна отпуска? – да. Трудовата им функция е еднаква, но

няма потаряемост на другите условия. Завърне ли се титулярът, всички

правотношения се прекратяват;

– четвърти вид – по чл. 68 (1) т.4 – за работа на длъжност, която се заема с конкурс – за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс –

правоотношението се счита възникнало, от момента, когато първият класирал

се получи съобщение, има 2 – седмичен срок, не се явява; за втория пак имаме

83

2 - седмичен срок, от момента в който постъпи на работа се прекратява

трудовото правоотношение. Втора хипотеза – ако длъжността е заета чрез

конкурс, и лицето отсъства. Когато лицето, което продължително отсъства

(разбира се според конкретния случай, според длъжността), длъжността пак е

конкурсна. Новото лице, спечелило конкурса, само замества титуляра. Това е

конкурс за заместване; чл.68 (1) т.5 - за определен мандат – става въпрос за

ТД, мандатът е пределен за длъжност, която се заема с трудов договор (не с

избор).

чл.69 (1) - превръщането на срочния в безсрочен, условия:

1.длъжността или работата да са свободни;

2.работникът/ служителят да е останал на работа пет или повече последователни работни дни без възражение от страна на работодателя. Ако е в

отпуск, ще прекъсне възможността това да се превърне в договор за неопределено

време.

Възражението е писмена заповед. В чл. 325 т. 3 договорът се прекратява с

възражение, което произтича от срочния характер на договора. Правото на

възражение произтича от срочния характер на договора. Прекратяването е с

възражение, независимо от чл. 325 т.3, чл. 69 отмества срока с още пет работни

дни, ако няма възражение - е за неопределено време. Може да се приложи по

изключение ученическият договор и договорът за придобиване на квалификация

(чл.229, 230).

ТРУДОВ ДОГОВОР ЗА ИЗПИТВАНЕ

уреден е в чл.70, 71 КТ

Това е трудов договор, който има за цел страните да уговорят срок – работодателят, за да провери качествата на работника за изпълнение на съответната работа или работникът да провери дали работата е подходяща за него.

Може да е в полза и на двете страни, срокът може да е уговорен и в седмици, и в

месеци. По чл.70 (1) 6 – месечният срок трябва да е срок на действителното

изпълнение на работата, чл.70(4) – срокът трябва да е действително отработен.

През времето, през което става изпитването, съществуват всички права и

задължения като при действителен ТД. Чл.71 (1) – страната, в чиято полза е

уговорен срокът, може да прекрати договора без предизвестие. Това прекратяване

не подлежи на съдебен контрол, защото страните са се съгласили страната да е

изпитвана. Ако не е уговорено в чия полза – в полза и на двете страни. Ако срокът

не е изтекъл, по чл.119 страните могат да сключат допълнително споразумение за

84

уговаряне на по – дълъг срок за изпитване. Този договор не е срочен, щом срокът

изтече, договорът става окончателен, не се сключва нов трудов договор. Този срок

не е прекратително основание, заздравява правоотношението. Този договор не е

предварителен, но не е и договор под условие ( правопогасяващо или

правопораждащо). Този договор не бива да се смесва със срочния ТД.

Окончателният ТД може да е срочен по чл.68 (3) КТ. По закон няма пречка

работодателят да сключи договор за изпитване за висококвалифицирана работа

или служба.

ТРУДОВ ДОГОВОР ЗА УЧЕНИЧЕСТВО. ТРУДОВ ДОГОВОР ЗА ПОВИШАВАНЕ НА ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ.

Правна уредба на ТД за ученичество – чл.230 – чл.233КТ.

Това обучение трябва да стане в процеса на самата работа.

Този договор е трудов, защото при обучението се престира работна сила.

Задължения на ученика – работник е да усвои съответната професия или

специалност. Според чл. 230 (2) обучението не може да бъде повече от шест месеца.

В договора може да се включи клауза за отговорност по неизпълнение на

задължението; чл.230 (3) - срокът не може да е повече от три години. Законът

предвижда срочен трудов договор, който по своя вид и договор за определено

време и може да се превлъща в договор за неопределено време по чл.69(1).

Чл.231(3) при завършване на обучението си, ученикът има право на платен

годишен отпуск, да видя чл.232 (2), чл. 232(3) – закрилна разпоредба – разлика!

Промени ли се трудовата функция за неопределено време с една функция, и се

измени втора за неопределено време, имаме ново ТПО. Споразумението по чл.119

ще играе ролята на нов ТД.

Договор за придобиване на квалификация – чл.229 КТ.

Това е бъдещ договор, с който работодател сключва договор с лице, което

постъпва или е постъпило в учебно заведение за придобиване на квалификация. Чл.

229 (1) и (2) – работодателят се задължава да осигури издръжка, свързана с

обучението – страните могат да я конкретизират, чл. 229 ( 2) т.2. Тук имаме

договор, който не е ТД , граждански договор, а след завършване на обучението –

ТД.

Чл.229 (3) – обучаващият се задължава да постъпи на работа и да работи при работодателя в уговорения срок. Страните могат да уговорят отговорност при

виновно неизпълнение, ако не – прилага се гражданското законодателство. Според

причинената вреда – може ли да има неимуществени вреди при договорна

отговорност? – по принцип не. И при този договор имаме възникване, а не

изменение на ТПО. КТ урежда и друг договор във връзка с професионалната

квалификация – чл.234 – договор за повишаване на квалификацията и за

преквалификация. Този договор може да се прекрати от всяка една от страните с

писмено волеизявление (с 1 – странно изявление) в случаите, посочени в чл.236.

85

Недействителен е отказът от права, не може работникът да се задължи да не

упражни свое субективно потестативно право.

ТРУДОВ ДОГОВОР ЗА ДОПЪЛНИТЕЛЕН ТРУД

правна уредба – чл.110,111,114 КТ; правото не изяснява какво е “ допълнителен

труд” Основен Тд е този, който е за пълно работно време или пълна натовареност –

има определена годишна норма на часове.

Чл.110 предвижда този договор да е със същия работодател – ограничение за друга

трудова функция. Не може да надвишава нормата от 12 часа (също

междуседмична почивка – чл. 67,68,111)

Втори случай на допълнителен договор – когато лицето работи при друг

работодател – според последните изменение – ако в ТД няма изрична уговорка, че

работникът не може да сключи друг такъв договор, за да има допълнително

споразумение по чл.119, работникът да е съгласен. В кодекса за задължително

обществено осигуряване за първи път се появява втори или допълнителен договор.

Забрани за полагане на допълнителен труд – чл. 112:

1. водачи на превозни средства – тази забрана е абсолютна;

2. важи само за работа при същите опасни и врезни условия или при другите

условия;

3. определени в закон или в акт на МС.

- договор за външно съвместителство;

ИЗБОРЪТ КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Правна уредба в КТ – гл. V, раздел ІІІ ( чл.83 – 88)

При избора винаги има един трети субект – избирателно тяло, което участва при

избора към момента на възникналото правоотношение, а има значение към

прекратяване на ТПО.

Конкретното избирателно тяло се определя в специален закон. Избирателното тяло провежда избора, но индивидуалното ТПО възниква между работодател и

служител, въпреки че работодателят не участва в самия избор.

Изборните задължения се определят в закона, в акт на МС или в устав. Именно в

тези специални закони може да се определи конкретната процедура за провеждане

на избора, различна от общите правила на раздел ІІІ.

Избор се провежда, когато длъжността е свободна, предстои да се освободи или при продължително отсъствие на лицето, което я заема.

Винаги едно изборно правоотношение е срочно правоотношение.

Мандатът, предвиден в КТ (чл.83 ал.2) е не по – дълъг от 5 години, но това не

означава, че не може да има по – кратки или по – дълги срокове.

86

Говорим за избор, от който възниква ТПО. Той се провежда от избирателното тяло,

въз основа на поставени кандидатури. Те могат да бъдат издигнати от различни органи или група членове на избирателното тяло, но и всяко лице може да постави своята кандидатура. Избор се провежда, и когато има само една

кандидатура. Според чл.84 (3) изборът се провежда, след като кандидатът даде писмено съгласието си. Ако той не даде писмено съгласието си, ще се отрази ли

това на законосъобразността на избора? – не, по скоро това е съгласие по

целесъобразност, нормата е императивна. Ако кандидатът/ кандидатите са членове

на избирателното тяло, те нямат право да гласуват. За избран се смята кандидатът, получил най – много гласове, те трябва да са не по – малко от половината.

При избора се избира само едно лице. Ако двама души имат равен брой гласове,

изборът ще се повтори.

Чл.86 (1), (2) – от момента, в който кандидатът получи съобщение, че е избран,

започва да тече двуседмичният срок, в който лицето е длъжно ( може ) да постъпи на работа. Преди постъпването, в чл.107 КТ се изисква между избраното

лице и работодателят да се сключи едно споразумение. То има задължително

минимално съдържание – уговаряне на трудовото възнаграждение. Това

споразумание придава определен договорен характер и на избора ( трябва да имаме

пълно съвпадане на волите на двете страни).

Разлика между необходимо съдържание и договорно съдържание – при

необходимото съдържание законът задължава страните да преговарят, а при

договорното съдържание – дава възможност да договарят, ако не е постигнато

пълно съгласие – няма и договор.

Тук имаме две възможни решения – или лицето да не постъпи, или ако постъпи, ще

означава, че е приело условията на работодателя. Нормата на чл.107 е императивна.

Ако има уважителни причини избраният служител може да постъпи и по – късно,

но не повече от три месеца от получаване на съобщението. В тези случаи

законът не предвижда задължение на служителя да уведоми работодателя за

наличието на тези задължителни причини. Избор се провежда, когато длъжността е

свободна.

Нещо много специфично за избора – чл.87 – възможност за оспорване на законосъобразността на избора ( законодателят има предвид нарушение на

избора при провеждане на процедурата). Ако напр. лицето не отговаря на

изискванията, законът говори за незаконосъобразност, а не за недействителност.

Друга особеност – право на иск има работодателят и всеки кандидат. ! Спорът е трудов, всеки кандидат няма качеството работник или служител. Това е едно

изключение, трудов спор между субекти, които нямат качеството работник или служител. Искът се предявява в 2 –

седмичен срок от получаване на съобщението за резултата.Откога тече този срок – не е нужно на присъстващите да

се изпраща съобщение, значи срокът тече от момента, когато са узнали или са получили съобщението.

Производството е едноинстанционно, не е казано изрично в закона, но това следва от чл. 87 (2); компетентен е

районният съд. Това е един спор по възникване на ИТПО. Това е еднственият възможен спор по чл.87 КТ. В

съдебната практика по аналогия нормата на чл.87 се използва при конкурса. Ако има специална законова норма, тя

ще дерогира тези общи правила, но не и по отношение на възникването на спора. Може да има разлики в

процедурата. Чл.88 – не може специален закон да дерогира въпроси по отношение начина на възникването наспора.

При ИТПО никога не може да се налага дисциплинарно уволнение, а отзоваване – основанията за отзоваване се

посочват в специален закон. Тези основания могат да са виновни и безвиновни.

87

КОНКУРСЪТ КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Правна уредба – глава V, раздел ІV (чл.89 – 97) КТ. Тя е много сходна с избора, с

една разлика – длъжностите, които се заемат чрез конкурс, се определят в закон, в

акт на МС, на министър или ръководител на друго ведомство, но могат да бъдат

определени и от самия работодател( но само като длъжности, които се заемат с

трудов договор).

Цел на конкурса – да могат да се проверят качествата на работника/ служителя от

специалисти в съответната област. Конкурсът също може да се проведе, когато длъжността е свободна, когато предстои да се освободи, и когато лицето продължително отсъства (конкурс и продължително отсъствие – провежда се

конкурс за заместване).

Конкурсът се провежда по строго определена процедура, предвидена в закона – тя започва с обявяването на конкурс. Обявява се чрез местния или централния

печат и по друг подходящ начин – чл.91(2) - реквизити на обявата.

Законът казва, че длъжностната характеристика може да се предоставя

предварително на всеки един от кандидатите, който се интересува. След като са

подадени документите, работодателят назначава комисия, която може да допусне

или да не допусне кандидатите, които не отговарят на изискванията за провеждане

на конкурса. За тези лица, които не са допуснати, трябва да се посочат мотивите за това (чл.93 ал.2).! Срокове

по чл.93(2) – 7 – дневният срок е преклузивен; 3 – дневният срок е инструктивен, предвиден е за бързина, както по

отношение на работодателя, така и по отношение на съда. Процедурата продължава от назначаването от

работодателя на комисия от др. специалисти за комисия по обявения начин( изпит, събеседване, изпит и

събеседване, по документи). Конкурсът по документи е нещо съвсем различно (въз основа публикации, програма и

т.н.). След това същата тази комисия от специалисти, която може да включи и външни лица, тя класира кандидатите.

В тази комисия специалистите гласуват за кандидатите. Но класирането не означава, че всички кандидати трябва да

се класират ТПО възниква с класиралия се на първо място кандидат в момента, в който той получи съобщението.

Лицето може да постъпи в 2 – седмичен срок от получаване на съобщението (чл.96 ал.2), преди постъпването да

се сключи споразумение по чл.107 КТ. При уважителни причини този срок е три месеца. Ако лицето не постъпи,

ТПО се счита за невъзникнало и се съобщава на втория класирал се и така до изчерпване на класираните

кандидати. Ако никой не постъпи – нов конкурс. Ако първият не постъпи и се назначи вторият – по същия начин

като при избора. ВКС прилага по аналогия чл.87, защото хипотезите са много сходни. Според доц. Ангушева

това е незаконно, защото имаме приложение по аналогия и се нарушава чл.357, който посочва страните по един

индивидуален спор. За да се даде ход на делото, двете страни трябва да са процесуално легитимирани, не може

по целесъобразност да се приложи чл.87, не и при сегашната правна уредба.

ИЗМЕНЕНИЕ НА ТРУДОВАТА ФУНКЦИЯ

В чл.118 КТ е предвидена забрана за едностранно изменение на ТПО и трудовата функция.

По взаимно съгласие страните могат да изменят съдържанието на трудовата функция на основание чл.119 – за определено и неопределено време.

Когато съгласието се отнася за неопределено време, не можем да говорим за изменение, защото се изменя съдържанието на трудовата функция.

Що се отнася до едностранното изменение на трудовата функция, от забраната

следва, че законът допуска това в точно определени случаи ( чл.120) –

работодателят може едностранно да измени трудовата функция:

88

1.При производствена необходимост . Това може да са и нужди на службата. Това

може да стане само в определени граници:

а) време – за не повече от 45 календарни дни за една календарна година. Те могат

да не са наведнъж;

б)изменението може да е в същото предприятие, може да е в същата местност, ако

работодателят има работодателят има работодателска власт и за това предприятие.

Населено място – мястото, което има съответната регулация; местност – може да са

мини, горско стопанство, резервати – няма регулация, но се извършва търговска

дейност; в)квалификация на служителите – квалификацията, с оглед на която е

възникнало ТПО. Изменението да е в рамките на друга квалификация.

2.При престой – липсват веществените или организационни елементи на трудовия

процес. Може да е по вина на работника, работодателя или на двете страни. За да

може работодателят да измени трудовата функция, вината е ирелевантна. При

престой работодателят може да задължи работникът да ползва платения си

годишен отпуск. При продължителен престой, по – голям от 15 дни, работодателят

може да прекрати ТПО с работник или служител на основание чл.328 т.4 КТ.

Другите две граници са същите: изменението може да е в друго предприятие;

квалификация на работника/ служителя, свързани с уговорка на трудовата

функция. В границите на работното време може да се съвместяват две работи (по -

благоприятно възнаграждение плюс възнаграждение за извънреден труд);

3.При непреодолими причини – форсмажорни причини, обществени бедствия,

природни бедствия. Тук законът не поставя граници по отношение на

времетраенето, но докато бъдат преодолени последиците от непреодолимата

причина, няма граници за квалификация.

По причини у работника:

- трудоустрояване на лица с намалена работоспособност, извършва се от здравен

орган – териториално – експертна лекарска комисия (ТЕЛК). Нейните решения се

обжалват пред НЕЛК, на НЕЛК – пред Софийски градски съд. Самото

трудоустрояване става с предписание. Предписанието е ИАА и съдържа

задължения и за работник, и за работодател. За работника – съдържа задължение за

преустановяване на това, да работи досегашната си работа. За работодател – да не

допуска работникът да изпълнява досегашната си работа; второ задължение – да

предостави на работника предписаната за него подходяща работа.

При трудоустрояването може да имаме два варианта: временно трудоустрояване (пак имаме изменение на трудовата

функция), когато е такова, че никога няма да изпълнява досегашната си работа. Кое е основанието за възникване? -

тук е предписание (,което е ИАА). Изменение на трудовата функция при трудоустрояване – такова има при

трудоустрояване на бременни жени и кърмачки - не става въпрос за намалена работоспособност, а поради условията

на работа (става по същия начин).

Когато работникът не изпълнява предписанията, работата, която е предвидена, дължи обезщетение в размер на

брутното трудово възнаграждение – от момента, в който е получил подходящата работа. Когато лицето е

трудоустроено и получава по – малко възнаграждение, има обезщетение за разликата за срок не по – дълъг от шест

месеца – плаща се от общественото осигуряване. Ако работодателят предостави подходящата работа, а той откаже

да я заеме, работодателят е длъжен да го уволни на основание чл.330 (2) т.5. Когато работодателят прекратява ТПО –

имаме уволнение, когато работодателят не предостави подходящата работа, но също има право да прекрати ТПО без

предизвестие на основание чл.337 т.1 КТ. Ако работодателят няма подходяща работа – прекратява се извършването

89

на основание чл.325 т.9 КТ. Когато ТЕЛК направи посочва каква би следвало да е тази работа. Как се сезира

комисията?

ИЗМЕНЕНИЕ НА МЯСТОТО НА РАБОТА

Освен уредба в КТ (чл. 121) има още два НА – Наредба за командировките в

страната (посочва се и редът на плащането) и Наредба за командировките в

чужбина. Законът допуска изменение на работното място. То е свързано с

командироване за изменение на определени задачи за изпълнение на трудовата

функция извън работното място, в което работникът или служителят работи (това е

правната уредба).

Работодателят има право да командирова работникът или служителят, това става с писмена заповед, в нея се определя мястото, в което се командирова лицето, задачата, която да изпълни. Ако работникът/ служителят не е дал съгласието си, времетраенето не може да

продължи повече от 30 календарни дни( еднократно, без прекъсване).

Този срок може да е по – дълъг с писменото съгласие на работника/ служителя.

В чл. 310 КТ се съдържа:1. забрана за командироване на бременна жена и тя е

абсолютна; 2. на майка на дете до 3 – годишна възраст, тази забрана е относителна,

може да се преодолее с писменото съгласие на майката – работничка или

служителка.

Възможно е да има съчетание на изменение на мястото на работа с трудовата

функция. При производствена необходимост и при престой трудовото

възнаграждение може едностранно да се изменя от работодателя винаги, когато

бъде увеличавано, а не намалявано.

ПРОМЕНИ В РАБОТОДАТЕЛЯ ПО ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Принцип на чл. 123 КТ е, че когато има промяна на работодателя, не се прекратява

ТПО с работника/ служителя, т. е. това не е прекратително основание.

Може да има сливане на предприятията (чл.123 ал.1 т.1 – възможно е, докато

съществува това предприятие – отговорността се поема от новия работодател).

При вливане на едно предприятие в друго – субектът се уголемява с това

предприятие, но като субект и наименование се запазва – ще поеме това

предприятие и задълженията, които са възникнали преди вливането (чл.200 ал.3,

чл. 213). Още – чл.123(1) т.3 – отговорността е солидарна; т.4 – пак имаме солидарна отговорност. При

тези реорганизации е възможно да имаме някакво споразумение между тези предприятия; чл.123

(1) т.5, т.6; чл.123 (4) т.4 – може да се предвиди нещо различно от това, което самият закон

предвижда. Защо да не могат работниците/ служителите да искат обявяване в несъстоятелност,

работната сила не е ли стока? – да, има цена – трудово възнаграждение. Възможни са промени и

по отношение на останалите работници, но прекратяването ще стане не поради смяна в самия

работодател, а напр. съкращаване на щата. Има срок за уведомление. В едно предприятие може

да има само един колективен ТД. Ако има два КТД ще се прилага КТД на приемащото

предприятие, ако работниците не искат да се присъединят към този КТД, той не се разпростира

върху тях, освен ако има само една синдикална организация с много членове. КТД няма действие

върху работници/ служители, които не са го подписали. Ако работникът има ИТД, може да се

присъедини при условия, предвидени в КТД, присъединяването трябва да стане изцяло.

НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

90

Недействителността е основанието, уредена е като недействителност на ТД – чл.74

– 76, в чл.76 правната уредба се прилага съответно и при другите основания за

възникване на ИТПО.

Особеното при недействителност на трудовите договори е, че при трудовото право нямаме нищожни и унищожаеми трудови договори, защото самият предмет “ работна сила” не може да се рестит., правните последици от нищожността и унищожаемостта при ТД са едни и същи. Чл.74 (1) – пороци, които водят до недействителност, независимо от това

посочване субсидиарно може да се прилага ЗЗД ; по чл.74 ал.1 имаме:

1. противоречие със закона; 2. с КТД; 3. заобикаляне на закона; 4. заобикаляне на

КТД.

Порокът може да води до пълна недействителност на ТД, така също и до

частична недействителност, когато отделна клауза противоречи на закона. При

заобикаляне на КТД – КТД винаги е вторичен по отношение на закона, затова по –

скоро ще имаме заобикаляне на закона.

Нито работодателят, нито работникът, нито 3 – то лице не може да се позовава на

недействителност, докато тя не бъде обявена по съответния ред. Обявяването на ТД за недействителен става по искане на няколко субекти: 1. работодател –

ограничение, че не може да иска обявяване за недействителен на ТД, ако може да отстрани сам

порока; 2.самият работник или служител; 3. контролен орган ( най – често Главната инспекция по

труда и териториалните и поделения). Може и да е друг компетентен орган, зависи дали законът

му е предоставил такива функции. Искът се предявява пред съда, компетентен да обяви

недействителността. Законът допуска едно изключение – в случаи, когато порокът е ненавършена

възраст, изискана по закон, ТД се обявява за недействителен от Инспекцията по труда,

компетентността на съда е обща, ако съдът обяви за недействителен ТД сключен с лице,

ненавършило необходимата възраст, това няма да е излизане от компетентността му. Възможно е

искът да не е предявен пряко за недействителен (напр. иск за неплатено трудово

възнаграждение). В гражданския процес има правило, съдът отговаря само на петитума (на

искането). Като преюдициарен въпрос: 1. съдът да констатира, че е налице ТПО и основанието (

напр. ТД, конкурс, избор). Той установява пороците (напр. противоречие на закона) и се

произнася по въпроса за обявяване на договора за недействителен. Институтът на

недействителността защитава точното приложение на правото. Съдът: 1. обявява договора за

недействителен, което не значи че прекратява договора; 2. добросъвестността на работника/

служителя при сключването на ТД към момента на сключването – правните последици тук могат

да са различни. Какво е добросъвестност? (коментар – грешно становище) – не е причинил

порока или не е допринесъл за порока, следователно тук има определен субективен елемент.

Правно значение - чл.75 (фикция). Когато работникът/ служителят е бил добросъвестен,

трудовото възнаграждение не подлежи на връщане, но обезщетението се връща. Разлика трудово

възнаграждение ( възнаграждение за предоставен труд) – обезщетение, при последното времето

няма да се зачете за трудов стаж. Когато искът се предявява от контролен орган или друг

компетентен орган, на страната на ответниците ще са и работодател, и работник/ служител. Този

компетентен орган действа в обществен интерес, не прилага свое материално право, нарича се

процесуален субституент, защото той предявява иска, но в правната му сфера не настъпват

никакви промени. Работникът/ служителят обикновено няма интерес да проявява своя иск. Във

връзка с недействителността, възможно е работникът да има интерес. Компетентният орган е

възможно да е сезиран от други лица, които не е нужно да са работници/ служители. А ако

впоследствие узнава за недействителността, а си замълчи? Налице ли е ТПО? Друга хипотеза –

ако имаме сключен ТД и впоследствие има промени по чл.119 КТ и те са недействителни – имаме

само недействителност на споразумението (то има характер на договор). Ако споразумението е

обявено за недействително, то отпада, а ТД си остава. И пак се преценява, дали при сключването

лицето е действало добросъвестно или недобросъвестно. Компетентният ортан само сезира съда

– правни последици: работодател – работник.

91

РАБОТНО ВРЕМЕ чл.7, чл.136 КТ – имп. норма;

Работно време - времето, през което работникът или служителят е длъжен да

предостави работна сила на работодателя за изпълнение на трудовата си функция.

Почивка – времето, през което работникът или служителят няма задължение да

предоставя работна сила на работодателя.

Отпуск – времето, през което работникът или служителят е освободен от

задължението да предоставя работна сила на работодателя. Разликата между

отпуск и почивка е в това, дали има или няма задължение за предоставяне на

работна сила. При отпуска трябва да има винаги разрешение – при някои отпуски

трябва да има винаги разрешение, при някои отпускът се дава от работодателя, за

други – от други органи( напр. медицински). Работното време бива няколко вида

– пълно работно време (с изм. от 3.01. се премахва 6 – дневната работна седмица)

– законът забранява удължаване на работното време (забранителна норма, има

изключение). Нормалната продължителност на нощното работно време за

седмицата е 35 часа, за през нощта – 7 часа, за пълнолетни – 22 - 06 часа, за

непълнолетни – 20 – 06 часа, тук повече време се счита за нощно време, чл.140 КТ.

Когато има вредни, опасни, специфични условия за работа – с Наредба за

работното време, почивките и отпуските се определя, за кои категории лица се

прилага намалено работно време. За тези категории лица това е нормалната

продължителност. Освен тези два вида, има и непълно работно време - ур. чл.

138 КТ, което може да се установи по уговорка между страните. Ако това непълно

работно време е най – малко четири часа, зачита се за пълен работен ден трудов

стаж. Ако се намали обемът на работа работодателят едностранно за период не по –

дълъг от три месеца от една календарна година да установи непълно работно време.

Има и т. нар. удължено работно време, може да се наложи при наличието на

производствени причини – определят се с писмено заповед при работодателя, той

определя за кои дни се удължава работното време, то не трябва да превишава 10

часа за работници и служители с 8 – часов работен ден, а за 7 – часов работен ден –

само с един час. Това удължаване се допуска за 60 работни дни за една календарна

година, а последователно – не повече от 20 работни дни. Работодателят да води

специална книга за отчитане на работното време.Удълженото работно време се компенсира с намаляване на работното време през другите дни. Чл.136а (4) – за работника/ служителя възниква субективното потестативно право

сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време – тече от всеки ден, през което работното време е удължено – с

едностраннно волеизявление работникът/ служителят сам упражнява правото да

намали съответното работно време в други дни; да е в писмена форма и да достигне до работодателя най – малко две седмици преди започване на намаляването. Удължено работно време – чл.140(4) – забраната е абсолютна, чл.147 КТ.Чл. 147

т.3 – забраната е относителна, съгласието да е писмено, чл.147 т.4 – веднъж може

да е относителна (преодолява се пак с вземане на писмено съгласие от трудоустр.),

веднъж абсолютна. Освен удълженото работно време, има и ненормиран работен

ден – имаме нормална продължителност на работното време, но характерът на

работата е такъв, че се налага работникът да довърши работата си и работодателят

определя кой работник да остане. Това не е извънреден труд, не се компенсира с

92

извънредно заплащане, а с допълнителен платен годишен отпуск. Ако работят през почивните дни – тогава е извънреден труд; когато се работи на смени, ако

работната смяна включва четири или повече часа нощен труд – чл.141, 140 (4).

ИЗВЪНРЕДЕН ТРУД Чл. 143 (1) – легално определение на извънреден труд;

ал.2 – извънредният труд е забранен, за да имаме такъв - полагане на извънреден труд извън установеното работно време. Полага се или по

разпоредба на работодателя, или по разпореждане на пряк ръководител и да полага

този труд със знанието на работодателя или ръководителя, без да възрази на раб.

Чл.144 т.1, т.2, т.5 – за работници или служители, за които няма установено

ненормирано работно време, т.6, в чл.146 е посочена максималната времева

граница. В КТД може да се предвиди по – ниска граница. Ако работникът е положил извънреден труд, по – голям от тази граница, има право да получи увеличено трудово възнаграждение, което се полага за извънреден труд. Трето ограничение по отношение на лицата – чл.147 (2), чл.148 – отказ за полагане

на извънреден труд. Положеният извънреден труд се компенсира с увеличено

заплащане – чл.262. Сумарно изчисляване на работното време – допустимо е,

когато самият характер на работата е такъв, да се предвиди сумарно изчисление – в

този случай е определеното работно време за определената седмица и др. и се

отчита работното време. Особеното е, че е необходимо да се спазва по – малка

междуседмична почивка – 24 часа. Най – често се използва при транспорта и

производството, които имат непрекъснат процес на работа. Самото работно време

се установява с Правилника за вътрешния трудов ред на съответното предприятие.

Почивките не се включват в работното време.