1

Лъчезар Георгиев

КНИГОИЗДАВАНЕТОВ БЪЛГАРИЯ

1806 – 1944

2

Lachezar Georgiev Georgiev

BOOK PUBLISHINGIN BULGARIA

1806 – 1944

Sofi aAN-DI2016

3

Лъчезар Георгиев

КНИГOИЗДАВАНЕТОВ БЪЛГАРИЯ

1806 – 1944

СофияАН-ДИ

2016

4

Книгата е предназначена за студенти, специалисти и читатели с интереси към българското книгоиздаване и историята на родната книга. Четивният стил и широкият диапазон от обща и специална информация по

темата правят изданието полезно и разширяващо кръгозора четиво, отправено и към по-широка читателска аудитория.

© Лъчезар Георгиев Георгиев, автор, 2016

ISBN 978-619-7221-06-0

5

У В О Д

Настоящето изследване проследява един пространен период от българското книгоиздаване – от неговите първи стъпки, възрож-денските прояви, книгоиздателските процеси след Освобождение-то, с акцент в периода между двете световни войни. Изследвани са печатните комуникации и процесите при създаването и дистрибу-цията на книжната продукция от български издателства и печатни-ци от Възраждането до 50-те години на ХХ век.

Този текст, без претенции за изчерпателност, има за цел да изследва процесите в родното книгоиздаване, неговите реални про-яви и тенденции, които предопределят развитието му във важни периоди от новата и най-новата ни история. Същевременно творче-ските задачи на автора открояват мястото и на българските печатни комуникации в условията на емиграция, както и извън етническите предели на България – в представителните колонии на българите в Цариград, Болград, Виена, Браила, Букурещ и пр. Сред тези задачи е и проследяването на процесите в книгопечатането и печатарското дело у нас след Освобождението; военноиздателските дейности и по-специално работата на Военноиздателския фонд; процесите в периода между двете световни фойни, като тук е фокусирано върху крупни издателски структури (издателство „Христо Г. Данов“; „Хе-мус“; „Казанлъшка долина“, „Стоян Атанасов“, „Фокус“ и пр.)

В общата методика на изследването, наред с обичайните за случая методи, е включена и работа с архивни документи от колек-циите на Българския исторически архив на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, научния архив на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив, Държавен военноисторически архив, ре-гионалните архиви във Велико Търново и Русе. В помощ на проуч-ванията бяха и сборници с архивни документи от различни периоди. Прегледани са и библиографски източници, като в библиографския списък са включени само онези източници и автори, цитирани и прегледани с оглед на нуждите на изследването.

6

В настоящето изследване съм включил фрагменти и идеи от предишни мои авторски книги – „Литература и книгоиздателска традиция“ (2000), „Управление и маркетинг на книгоиздателската дейност“ (2002; 2004), „Българско книгоиздаване“ (2006), „Седем етюда по българско книгоиздаване“ (2007), „Структури и модели в българското книгоиздаване“ (2007; 2011), „Книга и печатни ко-муникации“ (2009), „Книгоиздаване и книжнина: по документи от Държавния военноисторически архив“ (2011), „Книгоиздаване и печатни комуникации: Изследвания за книгата и медиите“ (2013), „Страници от историята на книга: Книгоиздаване и печатни кому-никации на Балканите и в Европа“, както и редица мои авторски проучвания в студии и статии по разглежданата тук проблематика и отразени в излязлата книгата „Проф. д-р Лъчезар Георгиев. Биобиб-лиография“ (2015).

Предвид на сложната композиция на книгата се наложи да се използват и няколко начина за цитиране: в самия текст; в бележки под линия и в края на отделни конструкции от съответната глава. На места, предвид на спецификата на изложението, се приложи и по-зоваване с използвана литература в отделни глави или техни струк-турни части, като авторът бе воден от идеята за по-ясно осветляване на по-специфични места (например с цитиране на документални и архивни източници или библиографски единици).

С оглед на полезността и практическата приложност на това изследване авторът счита, че то би било в помощ на книговеди, биб-лиотекари, читатели с определени насоки и нагласи за прочит и из-следване на българската книга.

Авторът

7

Първа глава

ПЕЧАТНИ КОМУНИКАЦИИ В ОСМАНСКАТАИМПЕРИЯ ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕВ печатницата на ръмънския манастирски комплекс „Рим-

ник“ през 1806 г. епископ Софроний Врачански издава първата но-вобългарска печатна книга в зората на националното ни Възражда-не – сборника „Кириакодромион, сиреч Неделник поучение“. Това е и първото българско печатно издание, отпечатано със средства, събрани измежду по-заможните търговци. Книгата излиза в значи-телния за епохата тираж от 1000 екземпляра. Тя е редактиран и пре-работен вариант на гръцкото издание от 1803 г. „Кириакодромион“ на Никифор Теотоки и става популярна между българската общест-веност като „Софронието“. До Освобождението книгата претърпя-ва четири издания: „Евангелие поучително“ под редакцията на сви-щовския книжовник и издател даскал Тодор Хрулев, издадено със средства на друг свищовски издател – Иван Стоянов Мерданчанина (Нови Сад, печ. Данило Медакович, 1856), като за тиража от 1027 екземпляра са събрани дарители, спомоществователи и абонати от 66 градове и села в България и Румъния; третото издание на „Еван-гелие поучително“ с образа на Софроний е издадено от търновеца Петър Стоянов под редакцията на Анастас Границки в печатница-та на Стефан Расидеску (Букурещ, 1865); четвъртото издание със заглавие „Поучително евангелие“ излиза в сръбската печатница на Никола Стефанович (Белград, 1868) с ефектна украса на заглавната страница, но в по-нисък тираж, около 150 екз., поради дефектност на екземплярите.

В „Кириакодромион сиреч Неделник поучение“ (1806) са на-лице белезите на осмислено емблематично творчество, съхранило богатството на орнаментика от старобългарските манускрипти – с фронтисписната гравюра, винетките, заглавната страница, наподо-бяващи заставка със свод и обрамчени с орнаменти колони с кръ-стове. Още на първия лист в „Кириакодромион“ е композирана гра-

8

вюра; позициониран е и интересен колофон в долния край на л. 51 Б, ограден на четири места от кръстчета, което говори за придържа-не към емблематичните традиции на българската ръкописна книга.

„Неделникът“ на Софроний се продава заедно с доставени от Киев и Москва богослужебни книги в първата българска кни-жарница на Велчо Атанасов Джамджията, открита през 1809 г. в Търново. По-късно видният търговец и книжар е обесен на същия площад Баждарлък (Велчова завера) за участие в съзаклятието Вел-чова завера.

Изследователят на ранното българско книгопечатане Петър Атанасов открива приемственост между образците от Търновската книжовна школа през последния век от съществуването на Втората българска държава и печатаните в румънското печатарско среди-ще Мунтения богослужебни книги „Служебник“ (1508), „Октоих“ (1510) и „Четвероевангелие“ (1512), като намира общи черти в ем-блематичното оформление – началки, рамкиране, заставки. Самият свещеноинок Макарий в Мунтения е личност, свързана с българ-ските художествени традиции и е лице, различно от известния пе-чатар в черногорската столица. Според П. Атанасов щампарницата в Рилския манастир пък се явява първото графично заведение от края на ХVIII век (Атанасов, П. Начало на българското книгопеча-тане. – София: Наука и и изк., 1959. – 242 с.). Дейността на Милетий Македонски, учил печатарство в Русия, е свързана с работата на ру-мъно-българските печатници в Дълго поле и Говора. В издаваните от него книги се използва заставка от първа страница, която изпъл-нява функцията на графичен лайтмотив и се поставя по-нататък за начало на разделите, подобно на българските манускрипти с богос-лужебен характер в епохата на Средновековието. В печатаните от Милетий Македонски издания орнаментите и заставките с растите-лен и геометричен характер се подготвят чрез гравюри от дърво и мед. Присъстват и наборни елементи в ролята на емблеми-символи – кръст, земно кълбо, ангелски крила и пр. Готовата орнаментиката се е прилагала в руски богослужебни издания и се среща в по-късни новобългарски печатни издания.

9

Началото на българската учебна и светска литература се свърз-ва с издаването на „Буквар с различни поучения, събрани от Петра х. Беровича за българските училища“ (Брашов, 1824), известен още като Рибния буквар на д-р Петър Ат. Берон. Тази книга от 140 стра-ници става популярна и достъпна сред българите заради достъпно-то и енциклопедично представяне на знания за децата, придружено и с илюстративен материал. Може да се твърди, че Рибният буквар е първата пазарно ориентирана към широкия читател книга, затова до 1862 г. тя претърпява цели шест издания.

За формирането на българското книгоиздаване съществена роля има появата на първите български печатници. Началото е по-ставено в Самоков около 1828 г. с печатницата на Никола Карасто-янов, която работи през следващите години без разрешение от вла-стите и печата главно щампи за икони и богослужебни издания.

Самоковският печатар-издател Никола Карастоянов в един доста голям период от своята дейност – 30-те–70-те години на ХIХ век, сам изработва щампите и гравюрите за своите издания, в чи-ито фронтисписи, надзаглавни илюстрации и винетки личи ясно изразено влияние на старобългарските емблематични традиции. В „Молитва на святаго великомученика Мина, кога се некому неч-то изгуби или украде и от житието с неколко чудесии на святаго“ (1872) върху заглавната страница буквално е щампована заставка с вграден образ на Св. Мина. Близостта със старобългарските ръ-кописи се допълва от църковнославянския шрифт. Най-големият син на самоковския издател-печатар – Анастас Карастоянов, се из-явява като отличен илюстратор на книгите в тази печатница, които изработва от дървени и медни гравюри; изявява се и като отличен гравьор на щампи. На с. 3 в книгата на дупничанина Христо Дими-триевич „Служба с житием и страданием светаго великомученика Георгия Новаго“ (Самоков, печ. Н. Карастоянов, 1854) илюстрато-рът Анастас Карастоянов обнародва авторска гравюра-фронтиспис с образа на мъченика за християнската вяра Георги Нови.

Впечатляващи са илюстрациите на Анастас Карастоянов към книгата „Страдание святаго славного великомученика Христова

10

Димитрия“ (Самоков, 1852). За илюстрацията „Св. Димитрий и змеят“ в същата книга е използвана медна гравюра 83х50 мм. Пак в това издание обаче други илюстрации и със Св. Димитър са изпъл-нени с гравюри върху дърво.

Подобна книжнина, но с официално разрешение, бива изда-вана и печатана в печатницата на архимандрит хаджи Теодосий Синаитски – Солун, функционирала между 1839–1843 г. и изгорена от гръцкото фанариотско духовенство. В изданията си тази своеоб-разна печатница-издателство следва емблематичната старобългар-ска традиция и прилага заставки, животински, растителни и гео-метрични орнаменти от ХIII–ХIV век, както и гравюри, близки до среднобългарската миниатюра, което е знак за приемственост в ем-блематичното композиране на книгата. Така е илюстрирана „Слу-жение еврейско“, превод от гръцки на Натанаил Зографски (Солун, печ. Т. Синаитски, 1839) с ефектна заставка с кръст в средата, както и авторската книга на Теодосий Синаитски „Кратко описание два-дясет монастирей обретающиеся во святой гору Атонской“ (Солун, 1839, 10 л.)

По-значима издателска проява извън цариградската колония на българите е първото българско списание и първото наше пери-одично издание „Любословие или периодическо повсеместно спи-сание“ с редактор и издател Константин Г. Фотинов (1844–1846). Пробният брой на списанието излиза още през 1842 г. По-харак-терни жанрове от съдържанието на „Любословие“ са нравствени, педагогически, филологически, исторически и икономически ста-

11

тии, календарни бележки, дописки за учебното дело, илюстрации. Поради материални затруднения и проблеми с абонирането и изда-ването, се налага неговото спиране.

Няколко са опитите за откриване на печатници в периода 1835–1858 г. – от страна на книжовниците Васил Априлов, Райно Попович и Неофит Рилски за откриване на печатница към класно-то училище в Габрово; от Драган Цанков за печатница в Свищов (1852) и от Пандели Кисимов за печатница в Търново (1858–1862). Османското правителство, съзирайки опасност от духовното про-светление на българите и не без помощта на гръцкото духовенство, осуетява тези опити. Едва през 1864 г. със създаването на Дунав-ския вилает бива отворена държавна областна печатница в Русчук (Русе). В нея се обучават на печатарство и българчета от създадения по идея на вилаетския управител Мидхат паша учебен интернат за деца, наречен „исляхането“. До 1877 г. в тази печатница излизат де-сетки български книги, печатат се български периодични издания. В доклада на Мидхат паша от 26 февруари 1865 г. до великото ве-зирство относно отварянето на тази печатница се казва:

„В печатницата вече се печатат всички вилаетски разпо-редби, разписки и тефтери. Печатарските машини, както и двете литографии, работят непрекъснато. Започването на проектира-ния вестник се очаква от населението с интерес. За сега като на-чало се издаде само един пробен брой, от който представяме на Ваше Височество един екземпляр. Този брой не е както трябва да бъде, но недостатъците му ще се поправят постепенно.

Понеже в България няма нигде печатница, всякой е принуден да чете чуждестранни вестници, не всякога невредни. Освен това училищните и църковни книги се печатат в Австрия и Русия.

Съобщението в първия брой на вилаетския вестник, че за в бъдеще всички учебници ще се печатат по-евтино във вилаетска-та печатница, се посреща с голямо задоволство от населението. Освен решението всички училищни пособия да се печатат с 10% по-евтино, проектира се да се печатат безплатно някои малки учебници и брошури, което ще бъде от голяма полза за население-

12

то и за народа.Църковните книги, които се печатат в Русия и се употребя-

ват в българските църкви, в началото като предговор съдържат по една статия, пълна с хвалебствия за руския император и за им-ператорското семейство. Ако всички тези книги се печатат тук, вместо хвалебствия за руския император, ще има такива за Н. В. Султана.

Средствата, които ще се употребяват за печатане на въ-просните книги, ще се оправдаят, дори като се постигне само тази цел…“1

Политическият замисъл на османското правителство е да приобщи българската интелигенция и да неутрализира евентуални чужди културни и политически влияния от Русия и европейските държави. Въпреки това печатницата на Дунавския вилает дава оче-видни предимства на българските автори и издатели. Десетпроцент-ното намаление на цените за отпечатване на учебната книжнина за българските училища създава възможност не само за привличане на повече наши издатели, но и за намаляване цените на учебниците и помагалата, което практически създава условия за по-успешна и мащабна книготърговия по българските земи. Надежда за това до-бро начало има и в решението за по-евтини печатарски услуги и безплатното отпечатване на учебници и брошури. И действително, мнозина български автори, издатели и книготърговци се ориенти-рат към преференциалните услуги на вилаетската печатница в Русе, което я утвърждава като един богат източник за формиране на ново-българската книжнина Съдействащ за насърчаване разпростране-нието на книгата в България до Освобождението.

В печатницата на Дунавския вилает в Русе, някои от издани-ята носят сходна орнаментика с тази на старобългарските печатни издания. Така са оформени, най-често с подходящи графични сим-воли под заглавието и подзаглавието, както и с различни по голе-мина църковнославянски шрифтове, книгите на отец Матей Петров 1 Д о к у м е н т и за българската история из турските държавни архиви. 1863–1909. Ч.2. С., 1942. с. 2, док. № 3.

13

Преображенски: „Молебни канони ко святому славному мученику Мине за изгубена вещ и ко св. священомученику Антипе за зъбобол и главобол и за други болести“ (1867), „Подобни на осъмтях гласо-ве“ (1867), „Притчи Варлаамови“ (1868), „Защита на православието нападнато от протестантските мисионери с разни брошури“ (1870), „Приказки или нравоучителни примери за прочитание на всекиго, който желае своето поправление“ (1872). Склонност към традиции-те на старобългарската емблематика се проявява и при други автори и издатели, ползвали вилаетската печатница в Русе: Тодор Хаджи-станчев с историческата драма „Кардам Страшний“ (1872), „Ижица Доситея Обрадовича“ в превод на свищовския издател Теодор Хру-лев (1868) и др.

Печатните комуникации, отнасящи се до издаването на пе-риодични издания, свързани с националноосвободителното ни дви-жение, имат своята предистория с излизането на първите книги и периодика, издавани и реализирани с авторското участие на Геор-ги С. Раковски. Това са най-вече редактираните от него вестници „Българска Дневница“ в Нови Сад, и „Дунавски лебед“ в Белград, авторските му книги „Горски пътник“ и „Няколко речи о Асеню първому“.

За развитието на българското книжарство дял имат и печат-ниците в най-големия книжовен и издателски център на българи-те – Цариград. След неуспешното начало на първия наш вестник „Българский орел“, издаван в Лайпциг през 1846 г. само в три броя, неговият редактор д-р Иван Богоров пристига в Цариград и в нача-лото на 1848 г. основава „Цариградски вестник“. Отначало печата-нето става в печатницата на арменеца Тадей Дивитчиян, а впослед-ствие Богоров с много усилия сам организира своя печатница, която се разширява при следващите собственици Александър Екзарх (до 1860 г.), Тодор Бурмов и Стамо Даскалов. Последният собственик е популярният вече издател, поет и публицист Петко Р. Славейков, който тук печата вестник „Македония“, както и много книги с уче-бен и педагогически характер, а също и художествена литература.

По-късно печатницата преминава в ръцете на Христо Г. Бъч-

14

варов, където излиза книгата „Отоманските закони“ (превод Хр. Арнаудов), печатат се и сатиричните издания „Звънчатий глумчо“ и „Шутош“, редактирани от П. Р. Славейков. Печатницата просъ-ществува до края на 1874 г.

Другата печатница със значителен принос към книгоизда-ването, маркетинга на книгата и периодиката през Българското възраждане, е на Драган Цанков и Боян Мирков. След неуспешния опит да отвори печатница в родния Свищов, Д. Цанков премества закупения от Виена инвентар в Цариград, където вече е учител във френския колеж при кв. „Бебек“. Тук се печатат български книги, проуниатският вестник „България“ (1859–1863) под редакцията на Драган Цанков, и списание „Български книжици“ под ред. на Д. Мутев; „Месецослов на Българската книжнина“ за 1857 и 1859 г. (под редакцията на Д. Мутев). Печатницата преминава в ръцете на Димитър Паничков, който е разносвач и разпространител на в. „България“, но заради отпечатани материали срещу правителството и султана е изправен пред съд. Д. Паничков обаче успява да избяга в Русия и оттам в румънския град Браила, където отново започва да се занимава с книгопечатане и издателска работа.

Изоставената печатница на Д. Паничков се използва за нуж-дите на българското читалище в Цариград, а от 1872 г. е подновена и там се печата списание „Читалище“ (1870–1875). За отпечатването му се използват и други печатници – на в. „Македония“, на П. Кара-петров и на Д. Арамиан.

През 1841 г. за кратко време функционира печатницата „Пис-мени трудолюбивия пчели“, чиято дейност се свързва с името на книжовника Константин Огнянович. Печата календари и буквари. През 1843 г. в „Писмени трудолюбивия пчели“ е издадена кратка служба с църковнославянски шрифт, от 28 с., за Свети Харалам-пий Магнисийски Чудотворец под редакцията на Неофит Рилски (превод от йеромонах Е. Хилендарец и Р. Попович от гръцки), след-вайки принципа на миниатюрната илюстрация в старобългарските издания.

Популярна и с реален принос за българската книжовност е

15

печатницата на Тадей Дивитчиян. Макар да е арменец, неговата дейност е широко популярна сред българските издатели и книжари. Приемник е на дейността на печатницата на К. Огнянович, но с да-леч по-широк размах и добър печатарски инвентар, което спомага за печатането на църковни книги, календари, учебна книжнина. Т. Дивитчиян се счита и за един от първите български пътуващи кни-жари – продукцията си разнася из България и неведнъж е преслед-ван от властите. Умира през 1878 г. В печатницата до смъртта му са издадени 72 български книги.

В българските издания в Цариград се прилага оформление-портал в страницата за посвещение на печатното издание, какво-то се открива в издадената от Анастас Гранитски в цариградска-та печатница на Тадей Дивитчиян преводна книга „Практическа медицина“2. В това издание надписът в авторското посвещение, отправено към сръбския дипломатически представител в Цари-град „ЕГО ВЫСОКОБЛАГОРОДИО МИЛОСТИВОМУ ГОСПО-ДАРЮ К. НИКОЛАЕВИЧУ“, е набран с получер шрифт – главни букви, а в останалите редове по-надолу е спазен йерархическият композиционен принцип за осово позициониране и йерархическо разположение от голямото към по-малките заглавни елементи и от по-значимите в съдържателно отношение лексикални конструкции към второстепенните, при това вградени в доста ефектен портал-вход към книгата, наподобяващ иконостаса в църковен православен храм.

Обикнат похват в средновековните манускрипти е миниатю-рата, разполагана на самостоятелен лист, под формата на фронтис-пис, срещу началната страница на книгата, или между самия текст, илюстрирайки отделни епизоди, герои, но и ктитора на ръкописа. В книгите с богослужебен характер се открояват емблематичните похвати с явно влияние върху родната илюстрационно-оформител-2 Цялостното описание на тази книга е: Практическа медицина. Разделена на три томо-ве. Съчинение Д. Пирово. Превел на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в Блъгария, бивший ученик на Императорската в Константинопол ото-манска медико-хирургическа академия на Галата-Сарай и проч. Том пръвий. Константи-нопол, типография Т. Дивитчиянова, 1854. 20, 534, 2 с., 2 табл. Църк.-слав. шрифт

16

ската традиция, формираща се през 40-те – 50-те години на ХІХ век – такива са напр. „Служба Фотия“ за светия отец и равноапостол, патриарха на Цариград Фотий Изповедник, съставена от Неофит Рилски и отпечатана през 1849 г. в цариградската Патриаршеска типография; както и „Служба с житием св. Георгия Новаго“, отпе-чатана през 1855 г. в Самоков. В книги с нравоучителен характер също се наблюдават впечатляващи графични решения – в „Огледа-ло магесници“от Г. Икономов, публикувана в Цариград пред 1855 г., присъства гротескно карикатурно изображение на магьосник в европейски дрехи и сатанинска глава, а изпълнението е чрез лито-графски отпечатък; в „Поучителни речи“ от Ан. Гранитски, отпеча-тана в Цариград през 1854 г., е поместена илюстрацията на птицата-феникс.

По-известни печатници в Цариград, главно на арменци, кои-то изработват български издания, са печатницата на А. Минасиян, където излизат и вестниците „Гайда“, „Македония“, „Право“, „На-предък“, „Зорница“ и отделно 73 български книги; печатницата на Агоп Х. Бояджиян – с 21 отпечатани български книги; печатницата на Д. Арамиян – 9 български издания; печатницата на О. Кавафиян – 6 български книги, както и печатниците на вестниците „Courier d’Oriennt“, „Phare de Bosphore“, на турския вестник „Халикат“ и др. В повечето от посочените чужди печатници работят и българи, кои-то изучават печатарството и впоследствие сами основават печатни-ци или работят като български печатари и книготърговци. Сред тях са Петър Карапетров, Христо Г. Бъчваров и др.

Още един значим издателски факт, вече в началото на 70-те го-дини, реализиран също в столицата на Османската империя, пропра-вя пътя към модерните за времето издателски структури. На 3 май 1870 г. в Цариград е организирано Българско печатарско дружество „Промишление“, в което се записват за членове български търговци, печатари и словослагатели. Председател на дружеството е Петър Карапетров, активно подкрепян от Стефан С. Бобчев. През 1873 г. П. Карапетров, вече с достатъчно полиграфически опит, разкрива печатница. Съдружниците от „Промишление“ одобряват инициати-

17

вата. Към дружеството има и добре уредена книжарница с управи-тел Иван Г. Говедаров, по-късно печатар, издател и книжар в София. Така учредено, „Промишление“ е първият добре изграден издател-ско-полиграфически комплекс с маркетингова структура, модерна за времето си печатна база и издателски екип, който печата и списание, а по-късно вестник „Ден“ (1875–1876). За периода 1873–1875 г. са отпечатани 22 книги, една сериозна продукция за това кратко време. В навечерието и при избухването на Априлското въстание 1876 г., заради антиправителствени материали, е спиран от властите, като последният брой излиза на 14 юли 1876 г. Печатницата е затворена и продадена от кредиторите на сдружението. Затворена е и книжарни-цата. П. Карапетров е арестуван, впоследствие освободен и избягва при руските войски. Дружеството понася тежки финансови загуби.

От 1843 до 1878 г. в Цариград работят 25 печатници – със соб-ственици българи, арменци, на гръцката патриаршия и някои чуж-доезични вестници, които издават най-много от всички български книги през Възраждането – общо 535 заглавия. Между 1857–1875 г. според Н. Начов3 у нас са отпечатани най-много книги – 430, а най-плодоносни за книгоиздаването ни са 1869 и 1872 г., когато за-вършва борбата за църковна независимост и се урежда Българската екзархия.

В средата на 50-те години на ХIХ век и печатниците в Ца-риград, изработващи български книги, са се съобразявали с опре-делени изисквания към илюстрирането, близки до европейската илюстрация, но и в унисон с традициите в емблематиката на старо-българската ръкописна книга, следваща библейски мотиви в темата за познанието – такива се забелязват в „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца“ от Тодор Шишков (2. и 3. изд. Ца-риград, печ. Цариградски вестник, 1857).

И в цариградската печатницата-издателство на в. „Македония“ излизат български книги, в които се налага навлязлото в полиграфия-та печатане с граждански шрифтове, но все още за специалните 3 Начов, Н. Новобългарската печатна книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г. // С б о р н и к на БАН, 1921, №15, с. 76–77.

18

текстове и орнаментиката, свързани с богослужебната традиция, се прилагат съответстващи графични подходи и набор от църковносла-вянски букви, както е използвано в „Ръководство по звучната мето-да за учителите в първоначалното училище“ (Цариград, Македония, 1872) от Райчо Михов Каролев (1846–1928).

Бордюри от плетенични линии, фигури и листи – отглас от манускриптни български и европейски традиции, украсяват титул-ните страници на издания дори от набралото известен опит българ-ско книгоиздаване в през 60-те години на ХIХ век като „Сионски песнопевец“, „Разбойникът в Балкана“ (П. Р. Славейков), „Църковен цветник“ (Ив. Момчилов); появяват се и бордюри-рамки на титули в преводни издания като „Меропа“ от Волтер (прев. П. Сребров; Цари-град, 1872).

Емблематични изображения в „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца“ от Тодор Шишков (Цариград, печ. Македония, 1857)

Цариградските български печатници – на „Цариградски вест-ник“ и на П. Славейковия в. „Македония“, се придържат в изработ-

19

ката на отпечатаните книги, предимно при кориците и титулните страници, към растително-плетеничните и звериновите орамчвания, винетки и фронтисписи, характерни за емблематиката на старобъл-гарските ръкописи, както и напомнящи по-късните творби на кни-жовниците дамаскинари. Лицеви фронтисписи-гравюри се срещат в титулното и коричното оформление на книгите от печатницата на А. Дамянов в Смирна: „Психология или душесловие за учение на децата“ (1844) и „Благонравни учения“ (1843); сложна орнаментика върху титула пък става носител на естетическа функция в „Кратка читанка“ от П. Р. Славейков (Цариград, печ. на в. Македония, 1869. 28 с.).

20

Втора глава

БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В РУМЪНИЯПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО – ИЗДАТЕЛСКИ И ПЕЧАТАРСКИ

ДЕЙНОСТИ

Първият български вестник, който излиза в Румъния, е „Бъл-гарска пчела“ (Браила, 1863), а първата напечатана в румънската столица книга е от 1828: „Новий завет“, в превод на П. Сапунов. Най-успешен за българското книгоиздаване е периодът от 1863 г. до началото на Руско-турската война (1877), когато са отпечатани 120 книги. В Букурещ работят 25 печатници и 2 литографии, соб-ственост на румънци и на български емигранти. По-известни са ру-мънските печатници на Св. митрополия, на Захария Каркалеки, на Йосиф Копайнига, на митрополит Нифон, на Стефан Расидеску, на К. Н. Радулеску, на А. Андрич, на Д. Иванеску, на Д. Куку и др. Сред изданията от български автори са тези на Иван Андреев (Богоров), Васил х. Ст. Берон, Пандели Кисимов, Добри Войников, Любен Каравелов, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Тодор Хрулев, Иван Вазов и др.

В букурещките български издания се забелязват влияния от оформителската традиция на старобългарските манускрипти. Ин-тересен фронтиспис, близък по емблематика до старобългарската миниатюра, е представен в книгата „Канон молебний святому свя-щенномученику Харалампию“ (Букурещ, 1841) от Христаки Пав-лович, изобразяващ Свети Харалампий, който разговаря с Бога. В гравюрата е вмъкнат текст, диагонално разположен над главата на светеца и също набран с църковнославянски шрифт. Фронтисписът е сътворен и позициониран под влияние на старобългарската книж-на емблематика.

За пръв път в „Български буквар“ на Г. Бусилин, издаден през 1844 г., се появява и фронтиспис на създателите на българската аз-бука светите братя Кирил и Методий.

Излезлият през 1824 г. в Брашов „Буквар с различни поуче-

21

ния“ на д-р Петър Берон, преиздаден от Зах. Каркалеки в 1841 г. – Букурещ, както и други сродни издания-буквари – на Василий Не-нович (1826), на Г. Бусилин (Москва, 1844), „Буквар или Началное учение“ (Москва, 1851) от х. Найден Йованович Татарпазарджича-нин, носят едни или други емблематични белези, издаващи връзки със старобългарската ръкописна книга пряко, или пък опосредства-но – чрез църковнославянските издания, печатани в Русия. Това е характерно и за много други учебници, школска и особено бого-словска книжнина през Възраждането, отпечатвана в съседни на Османската империя държави. Естествено е, новобългарските из-дания, излезли в големите издателски центрове – Букурещ, Виена, Будапеща, Париж, Одеса, Москва, да носят също характеристиките и спецификата на европейското емблематично оформление.

Христо Ваклидов (1841, Казанлък – 1891, Ст. Загора) участва в редакцията на цариградския вестник „България“. От 1862 г. той се озовава в Браила и заедно с букурещкия печатар К. И. Радулеску и други тукашни българи основава акционерното печатарско дру-жество „Гутенберг“. На 31 май 1863 г. в печатницата на дружество-то излиза бр. 1 на в. „Българска пчела“. Печатницата носи името „Ромъно-българска печатница на Ст. Расидеску“. Тя има две големи и една малка ръчна преси, разнообразни български и чужди шри-фтове. Тук работят 15 българи и румънци. Ръководството на слово-слагателното отделение е поверено на Спас Попов, по-късно (след Освобождението) печатар в Русе и Шумен.

Поради злоупотреби на главния майстор-управител Ст. Раси-деску, той е отстранен от съдружието и от 16 август 1863 г. юри-дически стопанин става Христо Ваклидов, а управител-майстор – Спас Попов. От януари 1864 г. Хр. Ваклидов издава и печата сед-мичното списание „Зорница“, спряло да излиза в края на годината, поради финансови затруднения. Само през тази година са издаде-ни 15 учебници и книги с художествен и публицистичен характер. Злоупотребите на Расидеску обаче довеждат сдружението до фалит. Хр. Ваклидов напуска Браила.

След ликвидирането на тази печатница директорът на бъл-

22

гарското училище в Браила Добри Войников закупува от същата печатница една малка преса и български шрифтове, като поканва за работата и Спас Попов. Новата печатница се нарича „Съедине-ние“. Отначало там се печатат търговски и училищни формуляри, а през 1866 г. е отпечатана драмата на Д. Войников „Райна княгиня“. По липса на букви и с напускането на Спас Попов, който заминава за Русе, дейността на печатница „Съединение“ спира. Подновена е от печатаря хаджи Димитър Н. Паничков. От 10 септември 1867 г. там излиза вестник „Дунавска зора“. От март 1868 г. х. Д. Паничков я откупува от Войников, но там продължава да се печата „Дунавска зора“, вестниците „Хъш“, „Момче“, „Михал“, „Дума на български-те емигранти“. Към печатницата Д. Паничков урежда и книжарни-ца. Там се печатат и книгите на Д. Войников. В печатницата излизат общо 15 вестника и списания.

Петър Сапунов и неговата печатница в БукурещПетър Сапунов е роден в Трявна. В Букурещ се свързва с из-

дателите Васил Ненович и Ат. Кипиловски.Около 1844–1845 г. е собственик на печатница в Букурещ.

Известни са няколко книги, печатани през този период там: „Начал-ное на учение“ (църковна), „Най-нов сънотълковател“, „История на славено-българския народ“ от Йоан Раич, „Канон молебный и лекарственик“. По-късно, в края на 1872 г. П. Сапунов е редактор на букурещкото седмично списание „Просвещение чрез наука, про-мишлености и търговия“.

Букурещката печатница на Антон ПановАнтон Панов (Сливен, 1737) е живял в Южна Русия, в Галац

и в Букурещ – там работи като църковен певец, владее няколко ези-ка. Той е даровит поет. Пише на румънски. Издава с кирилска азбу-ка, но на румънски, 27 свои книги: стихове, календари, църковно-религиозни издания. През 1880 г. печатарят-издател Доротей Куку отпечатва трудовете му на латиница.

Благодарение на откритата си в Букурещ през 1847 г. печат-

23

ница, А. Панов издава трудовете си на кирилица с църковнославян-ски шрифт, но на румънски. В тази скромна с дейността си печат-ница излиза само книгата „Кратка ирмология“ (служби за църквата, 1849).

Печатница на Българското централно училище – Болград

Като противодействие на румънската асимилация над българ-ската емиграция в Бесарабия, през 1859 г. се открива Болградската гимназия. За директор е поканен от Цариград издателят и журна-листът Димитър Мутев. През 1860 г. той открива и печатница, която се помещава в пристройка на гимназията. Разполага с една стара и една нова, донесени от Виена, печатарски преси. Шрифтовете на тази печатница са разнообразни – френски, гръцки, граждан-ски. Отначало там майстор-печатар е руснак, а по-късно работят и млади българи: Стефан Блъсков (син на издателя от Шумен Рашко И. Блъсков) – като словослагател и машинист на преса; Андрей от Болград, словослагателят Костаки. Управител на печатницата е Сава Радулов от Панагюрище, а през 1876–1877 г. – Киро Тулешков.

Дейността на печатницата е свързана с издаване на книжнина за нуждите на образованието. Тук излизат 61 учебни издания и на-учни книги, а също и 5 периодични издания:

* „Духовни книжици“ (1862, 1864, 1866) – редактор и издател Рашко Блъсков;

* „Общ труд“ (1868) – редактор и издател Теодоси Иконо-мов;

* „Пътник“ (1869) – редактор и издател Т. Запрянов;* „Българский глас“ (1876–77) – редактор и издател Киро Ту-

лешков.През 1867–1869 г. Киро Тулешков работи при печатаря Д. Па-

ничков в Браила. След това учи в юнкерското училище в Одеса, но през 1871 г. се връща в Браила и сътрудничи на Ботевия вестник „Дума на българските емигранти“. През 1873–1974 г. е редактор на вестника на Л. Каравелов „Независимост“, а до 1876 г. е управител на печатницата му.

24

След напускането на Болград се присъединява към руските освободителни войски. През януари 1879 г. пренася пресата на Хр. Ботев (която става собственост на Др. Манчов, но е изоставена в българската църква в Букурещ) в Търново. От февруари тя работи в старата столица. Тук П. Р. Славейков печата своя хумористичен вестник „Остен“, печата се и вестникът на К. Тулешков и Ст. Стам-болов „Съединение“. От 1881 г. Тулешков вече е собственик на пе-чатницата, а през 1887 г. я продава на книжаря Пано Иванов. През 1904 г. новият собственик я препродава на Н. М. Церовски и сие. За печатарската ръчна преса Ботевите наследници водят процес и го спечелват. Пресата е продадена на Г. Петров (през 1892 г. става печатница „Ботев“). Впоследствие тя влиза в печатница „Военен журнал“ (1893 г.), а през 1920 г. е подарена на Етнографския музей – София.

След 1887 г. Киро Тулешков е назначен за директор на Дър-жавна печатница – София.

Ботевата печатница в БукурещОтначало тя е собственост на Добродетелната дружина, фор-

мирование от първия Български таен централен комитет в Букурещ (сред членовете му са Хр. Георгиев, д-р Протич от Търново, Мих. Колони – Сливен, д-р Г. Атанасович – Свищов, Ив. Адженов – Ка-занлък, Пандели (Пантелей) Кисимов – Търново).

От 1868 г. под редакцията на Пандели Кисимов Добродетел-ната дружина издава вестник „Отечество“ и закупува печатница, за която е изработен устав на учреденото акционерно дружество-то. Тя влиза в експлоатация през юли 1870 г. Включва една виенска преса „Зиглов“ и десет каси български букви. Тук работят Стефан Блъсков, Наум Симеонов, Георги Габровчето. Печата се вестник „Отечество“, отчети на търговското училище и болници, пиеси на Д. Войников.

След появата на Каравеловия вестник „Свобода“, „Отечест-во“ престава да съществува. Тогава Хр. Ботев откупува печатница-та, където започва да печата своя революционен вестник „Знаме“.

25

Отначало, преди закупуването на печатницата, „Знаме“ за кратко се печата в печатницата на Л. Каравелов, но двамата се скарват (кон-фликтът е на основата на идеологични противоречия). Това ускоря-ва закупуването на печатницата и бр. 19 на в. „Знаме“ от 22 юни вече е отпечатан в нея. Печатницата бива разположена на букурещката улица „Vergului“ №6. Майстор-печатар е Стефан Блъсков. Помагат му Христо Ботев и брат му Кирил Ботев, а след това словослагатели са Тодор Чолаков (Свищов) и Георги Петров, Астарджиев, Георги Иванов. Има български и малко румънски букви. Тук се печатат вестникът, няколко книги и само онези документи, които са необ-ходими за революционната организация. Печатницата е убежище и притегателен център за хъшовете и българската революционна емиграция. Хр. Ботев е взискателен за редовното излизане и добрия печат на в. „Знаме“, но поради финансови проблеми издаването е преустановено. Последният брой е №27 от 14 септември 1875 г.

След заминаването на Ботевата чета за България, дейността на печатницата е подета от пловдивския издател Драган Манчов, книжар и автор-издател на поредицата буквари читанки „Бащин език“, който работи заедно с избягалия от Цариград Стефан С. Бобчев. Още през 1875 г. Др. Манчов се опитва да разкрие без успех типография в Пловдив. Букурещката му печатница е настанена през август 1875 г. на ул. „Крайова“ 65 в румънската столица. Двамата издатели започват да списват в. „Стара планина“ под псевдоними (С. Бежан – на С. С. Бобчев, Д. Веселинов – на Др. Манчов). Вест-никът излиза до февруари 1877 г., давайки информации и комен-тари по Априлското въстание и Източната криза, както и новини с международен характер. В печатницата излиза само брошурата на генерал Иван Кишелски „Ръководство за успешен бой с турците“. С преминаването на Дунава от русите Д. Манчов напуска Букурещ и предава само новите букви на букурещкия печатар Доротея Куку. Печатарската преса остава в българската църква в Букурещ. Както посочих, тя бива пренесена от К. Тулешков в Търново.

26

Печатница-издателство на Любен КаравеловЛ. Каравелов е роден през 1837 г. в Копривщица. Учи в Плов-

див, чиракува в Одрин. Служи в цариградска търговска кантора, впоследствие се записва в Историко-филологическия факултет на Московския университет и сътрудничи на „Московские ведомости“ и „Русский вестник“. Там излиза съчинението му „Памятники на-родного бита болгар“. В Русия Л. Каравелов изкарва девет години и в 1867 г. се установява в Сърбия. Усвоява сръбския книжовен език и сътрудничи на в. „Млада Србадия“. След преврата и убийството на сръбския княз Михаил III (1868 г.) Втората българска легия е раз-турена. По подозрение в убийство Л. Каравелов е хвърлен в затвора в Белград, само ден след сватбата му със сръбската поданичка На-талия. След неколкомесечен затвор той е освободен и се озовава в Букурещ. Свързва се с Добродетелната дружина и дори е поканен да поеме редактирането на в. „Отечество“, но отцепва по-младите в емиграцията и започва да издава революционния вестник „Свобо-да“ (7 ноем. 1869 г.). Започва борбата между „млади“ и „стари“. Част от младите се групират около читалище „Братска любов“. В края на 1869 г. Л. Каравелов, съвместно с Д. Ценович, К. Цанков и др. учре-дява акционерно дружество за разкриване на българска печатница „Братска любов“. Обаче „старите“ вече са съумели да организират свое акционерно дружество с печатница и вестник „Отечество“. Каравелов и сподвижниците му се отказват от дружеството. На 11 май 1871 г. в. „Свобода“ временно спира, а Л. Каравелов временно заминава за Белград. Оттам след пет месеца доставя скоропечат-на машина „Кайзер“, букви, мастила и хартия. Открива в Букурещ собствена печатница под името „Свобода“. В бр. 17 от 4.10.1871 г. на вестника той обявява, че изданието започва отново да излиза в собствена типография на ул. „Страда Вергулуй“ №33. Смята се, че сръбското правителство на тогавашния регент Йован Ристич е по-дарило печатницата на Каравелов. То действително оказва натиск върху управителя на сръбската държавна печатница за отстъпка в цената на печатната машина и инвентара. По-голямата част от цена-та – общо 1000 дуката, е внесена от братята на Наталия Каравелова

27

– сърбите Григорий и Настас Петровичеви. Другата част остава за доизплащане, но така и не е изплатена (Величков, К. Един разговор с г-жа Наталия Каравелова. // Летописи, 1904, № 2). Заради дълговете си Каравелов е преследван от служители на сръбското консулство. Сам В. Левски и БРЦК отпускат парична помощ на Л. Каравелов за неговите дългове. От печатането на вестника не влизат приходи и печатарските работници се принуждават да обикалят румънската столица в търсене на поръчки за печатане на акциденция – пликове, сметки, афиши, бланки. Подканват се издателите да печатат и вест-ници на други езици (румънски, гръцки, немски, турски). За ръко-водител на печатницата е назначен Киро Тулешков (до края на 1875 г.). Той е и отговорен редактор на в. „Независимост“ (от 14 юли 1873 до 9 март 1874). В печатницата работят Никола Астърджиев от Ло-веч, Стефан Блъсков, Георги Петров, Янко Петров, Тодор Чолаков, Христо Ботев, Стоян Пенев и др. Поради парични затруднения пе-чатането и издаването на в. „Свобода“ е прекратено на 25 ноември 1872 г. От 23 февруари 1873 г., след споразумение с членовете на БРЦК, Каравелов започва да издава в. „Независимост“, продължи-тел на революционния вестник „Свобода“. Вестникът е спрян на 12 октомври 1874 г. след гибелта на Левски и обвиненията срещу самия Каравелов в предателство. Изоставил революционните идеи, Л. Каравелов основава дружество за разпространение на научни знания и полезни книги. Полага началото на научно-литературното списание „Знание“, като влиза в съдружие с Д. В. Хранов, издател, стопанин и редактор на земеделското списание „Стопан“, учител във Видин. Съдружието издава пазарно ориентираните към по-ши-рока аудитория сп. „Знание“, сп. „Стопан“, „Детска библиотека“, а печатницата се отбелязва под името „Знание“, „Знание на Д. В. Хра-нов и С-ие“, „Д. В. Хранов и С-ие“. Може да се отбележи, че това е първото голямо издателско-полиграфическо сдружение измежду средите на българската емиграция в Румъния, което постепенно укрепва своята дейност и обещава насърчителни резултати. Разви-ва книготърговия, извършва абонаменти и разпространение на пе-риодичните издания. След обявяването на Освободителната война

28

обаче двамата издатели съдружници се озовават с руските войски в България. Л. Каравелов стига дори до Пловдив, но се разболява. За кратко се връща в родната Копривщица, а Д. В. Хранов остава на служба при пловдивския губернатор. Макар и болнав, Л. Каравелов по покана на русите се връща в Букурещ и пренася печатницата си в България – част от нея оставя в Русе под ръководството на новия си съдружник Нестор К. Жейнов, а друга част лично премества в Търново, където започва издателска и печатарска дейност. Подновя-ва издаването на сп. „Знание“, печатат се книги на български авто-ри, дневниците на Учредителното събрание, излиза вестник „Бъл-гарски лев“ (под ред. на Св. Миларов). Печатницата е настанена в джамията на площад „Баждарлък“ и край нея и нейния стопанин се събира значителна част от българската интелигенция. Завърнал се в Русе, на 21 януари 1879 г. Л. Каравелов умира. Около юли 1879 г. печатницата е преместена в Русе. Двете печатници се сливат в едно съдружие на Нестор Жейнов и Наталия Каравелова до 1881 г., когато двамата се скарват и разделят имуществото по съдебен път. Скоро и двамата – Жейнов през 1883 г., а Н. Каравелова през 1889 г., продават печатниците си на нови собственици. От 1879 до 1881 г. съдружието Н. Жейнов – Н. Каравелова отпечатва 41 книги. В пе-чатница „Наталия Каравелова и с-ие“ до 1889 г. излизат 37 книги. По-късно печатарската машина „Кайзер“ става собственост на сто-личния издател-печатар П. Глушков.

Съществуват голям брой книговедски и историографски изво-ри за тази печатница. През 2014 г. в том 15 на годишника „Българско възраждане: Идеи. Личности. Събития“ бе публикувано съвместно ми изследване заедно с д-р Стела В. Георгиева „Книговедски извори за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов 1868 – 1878 г.“ (с. 62 – 84), където просранно се представят основните сведения за съществуването на Каравеловата печатница-издател-ство, както и отношението и разсъжденията на няколко поколения книговеди, историци, писатели, участници в националноосвободи-телното движение. С подобен характер е публикацията ми (също с д-р Стела В. Георгиева): „Издателската и печатарската дейност на

29

Любен Каравелов между 1868 – 1878 г. в мемоарно-документални и книговедски източници“ (И з д а т е л, 2013, № 3–4, с. 3–21).

Печатница-издателство „Училище“ на Райчо Илиев Блъсков

Райчо Блъсков е един от големите български издатели и кни-горазпространители. Роден е през 1837 г. в гр. Клисура, Пловдив-ско. Учителства в Шуменско, а впоследствие заминава за Болград, където е учител и издател от 1864 до 1867 г. Там той редактира и издава сп. „Духовни книжки“, което излиза в печатницата на Болг-радската гимназия. Настанява сина си Стефан на работа в печатни-цата. В Болград Райчо Блъсков открива читалище и книжарница. От 1871 до 1875 г. издава сп. „Училище“, което печата в печатница „Отечество“, в собствената си печатница и в печатницата Дунав-ската област в Русе. За списанието получава парична подкрепа от видни букурещки търговци, които са и спомоществователи на из-данието – Марин Бенли, Иван Стоянов, Евлоги Георгиев, Ст. Адже-нов. След 24 март 1873 г. списанието отново се печата в Букурещ, с помощта на търговеца Иван Стоянов. В края на март 1874 г. на ул. „Европа“ в румънския град Гюргево в съдружие с румънския печатар Т. Вайдеску, Райчо Блъсков открива печатница „Училище“. Тя обаче има скромни възможности, притежава само един комплект български букви, затова списанието се печата при Т. Вайдеску. По-късно редакцията на „Училище“ е преместена при учителя Никола Драганов в Румънската гимназия в Гюргево. След кн. 18 (год. V), поради събитията около Априлското въстание списанието спира да излиза.

През 1873 г. в Гюргево идва и единият от синовете – кни-жовникът Илия Блъсков, който започва да редактира и издава сп. „Градинка“, скоро ликвидирано поради задлъжнялост. Под името „Нова България“, около юли 1876 г. в Гюргево Р. И. Блъсков откри-ва своя печатница, ръководена от сина му Стефан. Тук работят и Марин Рускчуклийчето, Георги Ив. Каведжиев и Георги Петков. Основната дейност на печатницата е издаването на вестник „Нова

30

България“. Първият му брой е подготвен от Хр. Ботев, който обаче скоро заминава през Дунава с организираната чета. По това време Гюргево е център на Гюргевския революционен комитет, подготвил Априлското въстание. След погрома му в града се събират книжов-ни дейци-революционери – Филип Симидов, Стефан Стамболов, Тома Кърджиев, които се включват в списването и редактирането на „Нова България“ и коментират на неговите страници събитията около въстанието, Сръбско-турската война 1876 г., Източния въпрос. Скоро ръководството на редакцията се поема от Ст. Стамболов. С обявяването на войната на 12 април 1877 г., поради паниката от евентуално нападание на турците, жителите, както и печатарските работници, напускат града. Последният брой на в. „Нова България“ излиза в печатница „Андрич“ – Букурещ. Работниците-печатари от гюргевската печатница се записват в Българското опълчение.

От октомври 1877 г. Райчо Блъсков редактира сп. „Славянско братство“ в Букурещ, което излиза в печатницата на Доротей Кук І. От май 1878 г., кн. 6, списанието се печата в печатницата на Спас Попов в Русе. „Славянско братство“ излиза до 1878 г. и е продъл-жено от сп. „Градина“ под редакцията на Илия Блъсков. В началото на 1880 г. печатницата, снабдена с нова „бързотиксна“ машина, е открита във Варна и тук Р. Блъсков издава сп. „Наставник“. От 1884 г. печатницата е продадена и се стопанисва от варненеца Христо Войников, който я укрепва и продължава дейността и чак до 1909 г. До тази година тук излизат 137 книги.

Печатница „Българин“ на Христо Бъчваров в Букурещ и Гюргево

След ареста си в Цариград, заради критични материали, на-сочени срещу османското правителство във в. „Сутрина“, през юли 1877 г. цариградските печатари Христо Г. Бъчваров и съдружникът му Д. К. Попов избягват в Пирея, а оттам в Триест и Загреб. С по-мощта на студенти се озовават в Букурещ. Там получават съдей-ствието на настоятеля на българското читалище „Братска любов“ Иван Кавалджиев и от 8 октомври 1877 г. в печатница „Ив. Андрич“

31

започват да издават в. „Българин“. Подкрепяни са от богатия тър-говец Евлоги Георгиев. Двамата съдружници се възползват от това, че Андрич продава печатницата си и купуват част от нея. Така в началото на януари 1878 г. те вече притежават собствена печатница, настанена на ул. „Кале Крайова“ № 61 в сградата на свищовския благодетел д-р Г. Атанасович. В печатницата работят 6 души наче-ло с управителя Хр. Бъчваров. Печатат брошури, покани, пликове, документация. За пръв път в историята на българското книгопе-чатане Хр. Г. Бъчваров нормира наемния печатарски труд след преместването на печатницата в Гюргево. Поставя началото на четиригодишно ученическо обучение на млади печатари. Втори ус-пешен ход на издателите-печатари е издадената в началото на 1879 г. брошура „Черти из живота на княз Георгия Бибеску, кандидат за българския трон“. Така печатницата се снабдява с нова скоропечат-на машина „Маринони“.

В началото на юни 1879 г. печатницата и редакцията на в. „Българин“ се преместват в Русе. След 1881 г. Д. К. Попов отива в София и Пловдив и заедно с Петко Каравелов участва в издаването на П. Каравеловия вестник „Независимост“. Вестник „Българин“ излиза до 1887 г. Заедно с това от 1888–1890 г. Хр. Бъчваров издава в. „Исток“, а от есента на 1890 г. премества печатницата си в София и престава да издава вестници. През 1897 г. я разширява, а в 1900 г. разкрива на гара Белово фабрика за хартия и картон, която не успява да доразвие.

Печатница на Антон Франгя в ТулчаТази печатница е организирана с подкрепата на руското ко-

мандване през лятото на 1877 г. Там се печатат военен бюлетин, губернаторски наредби, канцеларски материали и малко книги. В края на 1878 г. инвентарът е изпратен на Софийското губернатор-ство, като послужва при оборудване на столичната печатница на Янко С. Ковачев.

32

Трета глава

ЛИЧНОСТТА НА ИЗДАТЕЛЯ ВПРЕДОСВОБОЖДЕНСКАТА ЕПОХА

1. Възражденският издател Тодор Хрулев и неговата родолюбива мисия

Изявен педагог, общественик и книжовник, учителят Тодор (Теодор) Тодоров Хрулев (1821–1865) се вписва като участник в най-значимите прояви на издателска дейност през Българското въз-раждане. За краткото време, през което живее и твори, той издава 22 книги с педагогическа насоченост – учебници, учебни помагала, самоучители, речници. С преиздадените и след смъртта му книги общият брой на Хрулевите издания е 32. Самият факт на преиздаде-ните два или три пъти учебници от този плодовит автор сочи каква стойност, практическа приложимост и популярност има книжовно-то му наследство.

Интересно е да се отбележи, че Тодор Хрулев сам е и автор, и съставител, и издател на творбите си. За тях той черпи теми и идеи от богатия си практически опит като взаимоучител от 1846 до 1863 г. в Горната (Харизанската) махала на Свищов в известното Светиниколско училище.

Роденият в Лясковец Тодор Хрулев има възможност да учи при известния учител Максим Райкович в неговото килийно училище в Петропавловския манастир, а от 1842 г. негов учител след пристига-нето му в Свищов е Христаки Павлович. В дунавския град младият учител се оженва за Мариола Илиева, от която има пет деца. Заедно със семейното и професионално благополучие Теодор Хрулев се оформя като творческа личност – автор е на стихове, започва да със-тавя учебници, да превежда книги, да редактира и преиздава. В това отношение той наследява издателския и творческия опит на своя учител Христаки Павлович, както и на други автори и издатели от Свищов – Неофит Бозвели, Емануил Васкидович; черпи познания

33

и от своите съученици П. Р. Славейков и Драган Цанков, които ста-ват известни издатели в Цариград; поддържа издателски връзки с Георги С. Раковски. Общуването с тези големи личности – активни радетели на борбата за независима българска екзархия и на нацио-налноосвободителното движение помага на учителя и книжовника Т. Хрулев да изгради своя дейна гражданска позиция на обществе-ник, който воюва и срещу домогванията на гръцкото духовенство, и срещу униатството, което има своите корени в дунавския град.

Известно е, че Раковски посещава неколкократно Свищов. Не е установено кога точно двамата са се срещали, но съществуват сведе-ния за редовно поддържана кореспонденция в края на 50-те години на миналия век на Т. Хрулев с идеолога на националноосвободител-ното движение, който се проявява и като застъпник на просветното дело. Така на 24 април 1859 г. Хрулев пише от Свищов на Раковски в Одеса по повод на издадената от него книга „Показалец“4: „Слава и благодарение на скъпите ви трудове, с които откривате темната завеса на българската народност! Живейте, новий Венелине!“5

В друго писмо до Раковски от 15 юни 1859 г. Т. Хрулев обясня-ва, че има 150 деца да обучава заедно с отделени в друга стая 30 мо-мичета и е зает извънредно много в училище, но независимо от това ще опита да разпространи и продаде изпратените му 80 екземпляра от „Показалеца“. От своя страна настоява Раковски да съдейства на „бедното училище“ в Свищов да се доставят руски учебни и бого-служебни книги6.

На 20 септември с. г. Хрулев пише на Раковски в Одеса с огор-чение, че не е успял да продаде неговите „Показалци“, независимо от направената разгласа и усилията да заинтересува свищовската общественост. Все пак Хрулев не пропуска да се интересува и от издателски въпроси: „Друже! чувам, чи в Москва имало компания, която желаела да печата секакви български книги, и давали по 8 4 Раковски, Г. Показалец или Ръководство как да се изписват и издирват най-стари чер-ти нашего быта, языка, народопоколения, старого правления, славного произшествия и пр. Ч. I. – Одеса, 1854. – 144 с.5 Архив на Г. С. Раковски. Том II. Писма до Раковски 1841–1860. – София: 1957, с. 428.6 Пак там, с. 449.

34

желтици на една печатна кола, който изпрати български рукописи. Ако туй е истина, моле ви евете ми по-скоро, и ако е можно, реко-мандувайте ма до тая компания, аз имам доволно рукописи...“7.

Свищовският издател не случайно търси нови печатници за своите предстоящи издания. Книгите си той печата в няколко круп-ни издателски центрове извън територията на Османската империя. Така в Букурещ излизат 19 книги, в Браила – 5, в Земун – 3, във Виена – 2, по една в Одеса и Нови Сад“8. Най-удобни поради близостта си до Свищов са печатниците в румънската столица и в Браила. Там Т. Хрулев съсредоточава значителна част от ръкописите си. Случва се да печата в една и съща печатница по няколко книги. В Букурещ той предпочита да работи с типографията на Йосиф Романов и съдру-жие, разположена на т. нар. „немска“ улица в хан „Герман“ № 27; с типографията на митрополит Нифон; с литографията на И. Пернет; с типографията на Й. Копайнига и печатницата на Ст. Расидеску. В Браила Т. Хрулев избира сътрудничеството на румъно-българ-ската книгопечатница на Христо Ваклидов. Тази печатница отна-чало е акционерно дружество, но след злоупотребите на доведения от Букурещ майстор-управител Ст. Расидеску стопанин вече е са-мият Христо Ваклидов, бивш редактор на цариградския вестник „България“ и „Источно време“ и на браилския вестник „Българска пчела“9. В този румънски град Т. Хрулев печата учебна и справочна литература през 1863 г., година преди закриването на печатницата: „Канон молебний на Святаго Мученика Мина“, „Краткий реч-ник за чуждестранните речи, които ся нахождат в българскияй язык“, „Първи знания. От Тодора Т. Хрулева, взаимоучителя сви-щовскаго“, „Кратко землеописание“, „Детинско душесловие или разговор за познанието на душата“.

Несъмнено Т. Хрулев има предпочитания да работи с автори-тетната за времето си букурещка печатница на Йосиф Романов и 7 Пак там, с. 478.8 Йонков, Хр. Тодор Хрулев. // Радетели за просвета и книжнина [Поредица „Учители – будители“; Нар. просвета]. – София: 1986, с. 189.9 Кутинчев, Ст. Печатарството в България до Освобождението. София, Държ. печ., 1920, с. 98–99.

35

съдружие. В нея излизат авторският учебник на Т. Хрулев „Кратка аритметика за началните ученици“ (1858), преводната книга от църковнославянски на български „Чудеса на святаго Николая Мирликийскаго чудотворца“ (Превод Т. Хрулев, 1858), „Българска граматика. Състави Теодор Т. Хрулев за ръководство на български-те юноши и печати ся с иждивението на Георгия Дончова, книго-продавца“ (1859), „Сокращений катихизис за началните ученици, които са свършили букваря. Преведи от руски на български Тодор Тодорович Хрулев, лясковчанин, взаимноучител свищовский. Печате са сас иждивението на г-жа Домника Репановна от град Александрие за дар“ (1860); „Свиток или молитва към пресветая Богородица. Преведе от славянски на български Теодор Т. Хрулев за душевна полза на православните чада от възточната църква и из-дадена с иждивението на Константина Г. Лазарева“ (1858).

В букурещката печатница на Йосиф Копайнига Т. Хрулев печата две книги, свързани с нуждите на тогавашното българско образование: „Венец азбучний. Собран от сербски и сочинени на български от Теодора Теодоровича Хрулювский, а напечатан с иж-дивението на г-на Ангела Репанович“ (1855) и „Катихизис с много нужни и полезни понятия и доказателства. Собран и сочинени от свищовскаго взаимноучителя Теодора Теодоровича Хрулювскаго, и напечата ся с иждивението на господина Ангела А. Рефановичи“ (1855). Очевидно, това е първата печатница в румънската столи-ца, до услугите на която прибягва Т. Хрулев, но впоследствие той предпочита да предаде подготвените за печат свои ръкописи и на други букурещки печатници. След тях е типографията на Нифон митрополита – както се посочва в самите книги на свищовския издател. Никола Начов предполага, че това е може би самата мит-рополитска печатница10. В нея за периода 1858 – 1863 г. излизат 7 книги. Пет от тях са на издателя Т. Хрулев: „Кратак молитвеник. Состави Теодор Т. Хрулев, взаимноучител свищовский, а напечата се с иждивението на Йована Стоянова“ (1858); „Кратка география 10 Начов, Н. Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г. // В: С б о р н и к на БАН, 25, С., 1921, с. 36.

36

или землеописание составлено от Теодора Т. Хрулева за руковод-ство на началните в географията ученици. И напечатано с ижди-вението на Йована Стоянова Мер.“ (1858)11; „Кратък катихизис. Преведи от сърбски на български Теодор Т. Хрулев, взаимоучител свищовский, а напечата се с иждивението на Йована Стоянова Мер [данчанина]“ (1858); „Кратка священа история. Преведе от сръб-ски на български Теодор Т. Хрулев, взаимноучител свищовский, а напечата се с иждивението на Йована Стоянова“ (1858)12; „Ижица Доситея Обрадовича. Преведе от сърбски на български язик Теодор Т. Хрулев, взаимноучител свищовский, а напечата се с иждивението Йоана Стоянова Мер[данчанина]“ (1858). Популярната благодаре-ние на Хрулевия превод „Ижица“ на Доситей Обрадович претър-пява още две издания – от 1864 г., в типографията на Ст. Расидеску, с „иждивението“ на Петър Стоянов Търновеца, и от 1868 г., вече в Русе, в печатницата на Дунавската област.

Забележително е, че само през 1858 г. печатницата на митропо-лит Нифон в Букурещ издава споменатите пет книги на Т. Хрулев, като през същата година, както вече видяхме, в румънската столи-ца излизат и други издания на Т. Хрулев. Всичките те обслужват насъщни потребности от учебна и учебно-помощна литература в българските училища. Фактът, че през 1858 г. авторът проявява изключителна издателска активност, сочи както неговите творче-ски възможности, така и умението му да реализира книгата като краен продукт. Той успешно решава въпроса с финансирането на своите издания, като привлича спомоществователи и от Свищов, и от Александрия, където живеят свищовци или техни потомци; с „иждивението“ на заможни българи Т. Хрулев съумява да запали искрата на родолюбието, като даде на българския народ така не-

11 Иван (Йован) Стоянов Мерданчанина, учител в Свищов, спомоществовател на учеб-ната книжнина, издавана от Т. Хрулев и други свищовски издатели и автори. „Кратка география“ претърпява още две издания: 1. изд. Земун, 1861; 3. изд., осн. прераб., със заглавие „Кратко землеописание от Теодора Т. Хрулева. Издадено с иждивението на г. Иваница Кънчов, Браила, в Румънобългарската печатница на Хр. Д. Ваклидов, 1863.12 Второто издание на „Кратка священа история“ е направено през 1861 г. в Земун, в типографията на И. К. Сопронов.

37

обходимата книжнина за неговото духовно и нравствено просвет-ление. Сред спомоществователите на Хрулевите книги са Йован (Иван) Стоянов Мерданчанина, Димитър Начович, Петър Стоянов Търновеца, Иваница Кънчов, Георги Дончов, Константин Лазарев, Домника Репановна, Ангел Репанов, Л. Брашлянов.

Издателят Т. Хрулев се стреми да излезе от рамките на регио-налното, като търси общонационални приноси и измерения в изда-ваната книжнина. И наистина, не може да се отрече практическата приложимост в образователното дело на книгите, които създава този плодовит творец. Нещо повече, той открива общоевропейски-те контакти, досега с културното пространство на големите издател-ски центрове в Европа. Удивлява разнообразието на издателските и творческите прояви у Т. Хрулев – той е временен дописник на „Цариградски вестник“ и сп. „Български книжници“, а заедно с това пътува до Будим (Будапеща), Виена, Одеса, Земун. През 1850 г. ус-тановява контакти с Кралската университетска типография в Будим и печата първото си значимо педагогическо съчинение „Буквар или началное учение с разни и полезни наставлениями за человеческий живот“. Книгата се издава с „иждивението“ на свищовския търго-вец и общественик Димитър Начович, като авторът я принася в дар на „сиромашките дечица“. Във Виена през 1861 г. Т. Хрулев отпе-чатва едно полезно за учебния процес помагало – „Самоучител за турский язик“. На следващата година в Земун излиза друга негова книга – второто издание на „Кратка география или землеописание“, ръководство „на началните ученици в географията“. В Земун, в пе-чатницата на И. К. Сопронов в същата година се отпечатва второто издание на „Кратак катихизис“ в превод на Т. Хрулев от сръбски на български; второто издание на „Кратка священа история“, от-ново превод от сръбски. Очевидно 1861 г. е време за пътувания и издателски изяви за Т. Хрулев. Освен Земун и Виена той посеща-ва и Одеса, където в типографията на Л. Нитче, с одобрението на руския „Ценсурний комитет“ печата „Мъдри наставления за деца-та“ в превод от руски. Книгата се издава, както отбелязва прево-дачът, „за ползата на българските младежи“ и съдържа две части:

38

„За человека вътрешно“ и „За человека вънкашно“. Нравствено-поучителният характер на изданието е изразен синтезирано с ми-сълта: „Най-потребна наука е, която учи нас, да познаваме себе си, нашите длъжности и пътя на благополучието, който е потребен за сичкий ни тукашен живот. Секой человек има длъжност: първо към себе си; второ: към человеците; трето към Бога. Тия три длъжности искат да бъди человек разумен, праведен към другите и благочес-тив към Бога. А разумен е, който знае да управлява себе си добре: защото, не само пътя на благополучието има големи препънки, но и вътре в човека има такива...“13

В композиционно отношение книгите на издателя Т. Хрулев се отличават с някои особености. На титулните страници задъл-жително се отбелязва авторът, заглавието и спомоществователят на изданието, а ако книгата е в превод – сочи се първо авторът и преводачът, както и от кой език се превежда. Указва се мястото и печатницата, където полиграфически е изработена книгата, и го-дината на нейното издаване. По този начин издателят Т. Хрулев се стреми стриктно да спази основни библиографски изисквания към техническото редактиране на текста. Заедно с това Хрулевите изда-ния често започват с мото, което има в повечето случаи дидактична украска, и предисловие – в него авторът уточнява целите и задачи-те на книгата, нейния характер и предназначение. В някои случаи авторът-съставител в края на текста прибавя и заключение, което звучи като естествен финал на творбата. Предговорът обикновено има авторски похвати, целящи да приобщят и заинтригуват чита-теля към предлаганата тема, да заострят вниманието му. Това се постига, като Т. Хрулев си служи със синтактични конструкции и фрази, в които влага определена стилистична украска: „единородни мои“, „ваш доброжелател“, „употребих слог, колкото можах прост и вразумителен“ и т. н. Важно място във встъпителната част на книга-та намира посвещението. То изразява публично, пред читателската аудитория, благодарността на издателя за материалната подкрепа при реализирането на съответното издание. Интересни са посве-13 Погорелов, В. Опис на старите печатани български книги 1802–1877. С., 1923, с. 409.

39

щенията на Димитър Начович към „Буквар или началное учение“ (Будим, 1850) и в „Канон молебний на Светаго Мученика Мина“ към свищовския иконом и изповедник на Преображенската църква в Свищов свещ. Алекси поп Петров.

Заглавието в книгите на Т. Хрулев е дълго и обстоятелствено. То включва в себе си и подзаглавие, изразяващо авторството и спо-моществователството на изданието. Обикновено след основното за-главие следва пояснение. Отбелязва се и авторът „Теодор Т. Хрулев, взаимоучителя свищовскаго“, което говори както за традицията учителят-издател през Възраждането да афишира своята професия „взаимноучител“, така и желанието му да изтъкне принадлежността си тъкмо към просветните традиции на културния център Свищов – един от градовете с най-развита образователна система през тази епоха. Не бива да се забравя, че Т. Хрулев е един от достойните следовници на Н. Бозвели, Ем. Васкидович и Христаки Павлович, чиято активна издателска дейност е свързана с просветното дело в дунавския град. Оттам идва и гордостта на автора-издател да бъде считан за принадлежен и равен с големите имена на свищовските просветители-будители, с техните издателски традиции.

В единствения случай на съавторство Т. Хрулев оформя за-главната страница така: „Буквар. Една нова метода на децата е като един нов метод за философие на мажете. Издан от хаджи Илия Кръстювич свищовчанина и Теодор Т. Хрулев, взаимоучителя свищовскаго. Букурещ, книгопечатница на типография И. Романов, страда немска хан Герман Н-О 27“. Книгата е издадена през 1857 г.14

В някои случаи на съставителство на учебници и помагала Т. Хрулев си е позволил волността да вмъква в текста и свои авторски бележки и дори стихове. Така в книгата „Буквар или началное уче-ние“ (с. 60 – 65), в раздела за стихове Т. Хрулев помества „Стихове Свищоскаго учителя покойнаго Христакя Павловича Македонца, сочинени от ученика его Теод. Хрулювскаго лясковчанина“15.14 Виж Погорелов, В. Цит. съч., с. 302.15 Книгата е издадена в Будапеща през 1850 г. в Кралската университетска типография.

40

За затрудненията, които има Т. Хрулев с букурещките издатели-печатари, свидетелства писмото на Димитър Ангелов Кръстич, тър-говец от Букурещ до брат му Петър Ангелов Кръстич (Кръстевич) с дата 29 юли 1856 г., адресирано до „Г-на П. А. Крестович – при Г-не Конст. И. Станчиоглу“: „Да поздравиш учит. Теодора от моя страна и да му кажеш, че ако ще да му се напечатат книгите, що ги има дадени при мене, нека да погрижи той да събере нужните спомоще-ствователи, или да се помоли там некому от градоначалниците или епитропи да проводят до мене 70–80 желтици за напечатването на речените му книги, та чи после се разправят (продадат) да се въз-върнат заемнатите 70/80 желтици. Защото иначе не щат можа да се напечатят. Понеже тукашните българе, ако и да са богати, само име българско носят, а за народните потребности не щат да знаят. С пър-во и без забаве да ми се отговори на това, за да зная с какъв способ ще се свърши тази работа.“16

Предимството на Т. Хрулев пред други автори и издатели от възрожденската епоха се изразява в достъпния стил и осъвремене-ния език на неговите издания. Това им създава популярност в целия Дунавски вилает. По Хрулевите учебници и учебни помагала, както свидетелства Г. А. Кърджиев, учат „в Русе и околните нему и на Свищов градове“17.

Книгите на свищовския издател, свързани с учебния процес, са сравнително малки по обем. Това позволява, заедно с удобния за четене шрифт гармонд, текстът да се усвоява бързо и лесно от уча-щите се. Затова пък Т. Хрулев се проявява като вещ редактор на една твърде обемна за времето си книга – второто издание на „Неделник“ („Кириакодромион“) от Софроний Врачански. И тук заглавието на това издание е обстоятелствено, като се опитва да обясни на читате-ля подбудите за новата редакция и приноса на редактора и на съиз-дателя-спомоществовател: „Евангелие поучително. За сичките не-дели през годината, за господските и богородични праздници, и за

16 НБКМ - БИА, II В - 3412, с. 3.17 Кърджиев, Г. А. Нашата школа и нашата школска книга до Освобождението. - В: Ар-хив на Министерството на народната просвета. Т. 3. С., 1911, № 3, с. 68 и сл.

41

по-големите светии. Собрал от славянски и от гречески Софрониа Епископ Врачанский, родом котленец, и сочинил на българский язик в 1806, обаче много неразумително. А сега преписано и по-правено на чисто българский язик, от свищовскаго учителя Теодора Теодорова Хрулюва. И прегледано добре от най искусни учители. А напечатано от Йована Стоянова Свищовченина, който е родом от село Мердана в Търновско. За душевна и телесна полза на пра-вославните христиани“. Книгата излиза в книгопечатницата на д-р Данило Медакович в Нови Сад. Като се знаят близките контакти на сръбския издател и печатар с Г. С. Раковски, може да се пред-положи, че идеологът на националноосвободителното ни движе-ние, посещавайки Свищов в края на Кримската война, се е срещ-нал с Т. Хрулев в дунавския град и е съдействал пред приятеля си д-р Медакович за отпечатването на тази твърде важна за българите книга. За съжаление основната част от кореспонденцията между Раковски и Хрулев е унищожена от роднините на свищовския из-дател през 1863 г. при първото му арестуване18. Освен това турската полиция конфискува от Т. Хрулев и три сандъка с книги и ръкописи, което предполага, че творческите замисли на автора са били твърде мащабни и само злощастното развитие на събитията около неговата личност са попречили до нас да достигнат още много значими пре-водни и оригинални творби.

Учителят Тодор Т. Хрулев е крупна фигура не само като раде-тел на просветното дело и издателската дейност през Възраждането. Нещо повече, той застава начело на борбата за независима екзархия в Свищовския край. През 1861 г. по повод на освещаването на новия църковен храм в с. Караисен Т. Хрулев предвожда голяма демон-страция от жители на Свищов и околните села, като принуждава дошлия гръцки търновски владика Григорий да си замине. За този случай си спомня участникът в Караисенските събития, свищов-ският поборник Коста Димитров: „Търновският владика, известен от шпионите си за деня на осветяването на църквата пристигна с голям салтанат в селото, но биде изгонен позорно от селото, кой-18 Архив на Раковски. Т. 2. Писма до Раковски 1841 - 1860. С., 1957, с. 430.

42

то за всичко това заплати с живота си в Диар бекирските тъмници учителят Тодор Хрулев за сказката му държана в църквата... Хрулев стана жертва на Гръцките коварства, а не както би се разгласило то-гава, че Драган Цанков турски чиновник бил цензу[ри]рал някакви ученически печатани книжки издадени от Павля Калянджи Варна в които книжки имаше и учителя Хрулева съченени некакви басни и вместене в книжката и че уш съдържали някакви компромитации а в същност подобно нещо никак немяши защото всички ги четохме а всичко това беши дело на търновския гръцки владика които както знаем бяха всичките гърци владици шпиони на турското правител-ство и по това шпионство Хрулева испратиха на заточение в Диар Бекир гдето и почина тамо.“19

Поводът за арестуването му и по-сетнешното му заточава-не „е свързано с един куп книги, които неговият съгражданин П. Калянджи му праща от Русия и в които турската цензура открива нетърпими за правителството изрази“20. Това твърдение, за кое-то авторът не посочва солидни данни, се потвърждава Тодорка Драганова, която пише, че изпратените от Одеса книги от страна на П. Калянджи по Т. Хрулев през 1863 г. са „Читанка за взаимните училища“ (1862) и „Другар за децата“ (1863), а също и други, изда-дени от Калянджи учебници21. Пратките са отправени в Свищов до Т. Хрулев и в Лясковец до брата Стоян Калянджи. И двамата полу-чатели са задържани, а книгите конфискувани от цензурата. Самият П. Калянджи уточнява пред княз Горчаков причината за изпращане-то на Т. Хрулев в Диарбекир – получените от него книги от Русия и поведението му на отявлен противник на униатството22. Друг автор, Димо Минев, посочва, че пратените от Павел Калянджи два сандъ-ка книги, сред които турската цензура намира изрази с обидно за властта съдържание, са причина „съда на Мидхад паша“ да осъди Т.

19 Бележки от Коста Димитров, свищовски поборник. // В: Христов, Г. Свищов в мина-лото 86–1877 г. Свищов, 1936, с. 429–430.20 Димитров, Н. Теодор Теодоров Хрулев – книжовно и поетическо творчество. // Л я с к о в е ц в миналото. – В. Търново: ПИК, 1994, с. 354.21 Драганова, Т. Цит. съч. Лясковец в миналото, с. 148.22 Пак там.

43

Хрулев на заточение в Диарбекир23. Подобно е мнението и на изсле-дователя на Свищов протойерей Стефан Ганчев, който допълва, че срещу Хрулев в съда като обвинители са обединили освен турците още „униати, католици и гърци“24.

Все пак за нас въпросът с ареста и заточаването на книжовника и издателя Т. Хрулев остава открит. Очевидно причините за негова-та нерадостна съдба са комплексни, но е логично да приемем автен-тичното, цитирано по-горе свидетелство в спомените на поборника Коста Димитров, за най-обективно. С това мнение се съгласява и Георги поп Христов, като оставя в книгата си твърдението на К. Димитров без коментар25. Несъмнено едно е ясно – и за гръцкото духовенство, и за османското правителство, а дори и за заглъхва-щото униатско движение личността на учителя и издателя Тодор Хрулев е била голяма пречка за намеренията им, за провежданата от тях политика спрямо българското население в дунавския град. В един момент целите на гръцките фанариоти и на Високата порта съвпадат. Гърците желаят в зародиш да удавят надигащата се вълна на просвещение и книжовност, а османските власти подготвят ги-белната за българската народност просветна реформа, според която турският език трябва да стане език на всички поданици на импе-рията, турският език да бъде задължителен в учебните заведения и книжнината да се издава изцяло на турски език. На пътя на тези домогвания застават личности като Т. Хрулев. Те е трябвало да бъ-дат навреме отстранени.

След първото си задържане през 1862 г. в Русе по наклеветя-ването на търновския митрополит Григорий свищовският издател е освободен благодарение застъпничеството на свищовските пър-венци.

В края на 1863 г. Т. Хрулев отново е арестуван, този път във връзка с изпратените от Павел Калянджи книги от Одеса. Нови, не-използвани от изследвачите на свищовския учител и издател доку-23 Минев, Д. Град Лясковец. Минало, сегашно състояние и дейци. Исторически и сто-пански приноси. – Варна, 1944, с. 277–278.24 Ганчев, Ст. Свищов. Принос за историята му. – Свищов, 1929, с. 111.25 Христов, Г. Свищов и миналото 86–1877 г. – Свищов, 1936, с. 110–111.

44

менти, сочат нерадостната съдба и трагичната участ на Т. Хрулев. Това са писма, които той адресира до съпругата си Мариола Илиева и до роднините си Таке Първин Терзията, Ламба, Цанка, Хрисанта.

От писмо на Т. Хрулев в Русе до Мариола Илиева в Свищов с дата 29 декември 1863 г. става ясно, че свищовският издател е прис-тигнал в столицата на Дунавския вилает, очевидно във връзка с пов-дигнатото срещу него дело, и очаква „хабер от Цариград“26.

На 3 февруари 1864 г. той известява съпругата и чедата си от Русе: „Радвайти са и благодарете на Бога и добродетелните хора, аз вчера на вторий ден на февруариа излязох от хапсаната като Лазара от гроба, жив бях да видя пак нибето слънцето и хората, аз са рад-вам на новия си живот, и благодаре от сърце и душа на сичките хора, които са са погрижили за мене... Само едно ми е тешко, чи пак ще съм у Рухчук, до де доди мъзбата от Цариград...“27

Изглежда в началото на февруари 1864 г. Т. Хрулев със съдей-ствието на свои приятели е пуснат под гаранция, но остава в Русе на разположение на властите. На 17 март 1864 г. свищовският из-дател съобщава от вилаетския център: „Аз ви писах по мюдюрина [на Свищов – Л. Г.] едно писмо но незнам даде ли ви го, или не, той ми каза чи тъзи нeделя ще ма пуснат, но и тъс неделя нем€ никакъв хабер от Цариград и хич незнам кога ще са отърва от тъзи беда. Мюдюрина ми каза, чи ако не си додъ тъзи неделя, пак ще пиши на пашата, затуй аз сега му пиша са, и го моле да си изпълни обеща-нието, чи кой знае дали ще даде внимание на молбата ми. Аз вечи не вярвам и немам никаква надежда за избавление...“28 В същото време Т. Хрулев споделя със съпругата си: „Аз съм здрав и са топя на крака...“29

Несъмнено състоянието на неизвестност, обещанията на ру-сенските власти и на свищовския мюдюрин за скорошно освобож-даване, които не се потвърждават, са продължавали да потискат

26 НБКМ–БИА, II В 8560.27 НБКМ–БИА, II В 8561.28 НБКМ –БИА, II В 8562.29 НБКМ–БИА, II В 8562.

45

предприемчивия и буден книжовник и издател. Той търси начини да облекчи участта си, като разчита на свищовските си роднини и приятели. В писмо до Таке Първин Терзията в Горната махала на Свищов от 28 май 1864 г. той пише: „Лелеко, вместо телеграф приимнете това писмо: защото ако небеши тръгнал сега Пашун Минкув, бехме принудени да ви ударим телеграф: защото в утре не ни са знае работата каква ще стане – ако нема утре въмпор за на-долу, то поскоро да испратите мъзбата с некой чиляк... защото ма е много страх, чи ако закаснее още един ден мъзбата, ще стане много зле за мене...“30

Усилията на свищовци да освободят своя учител и книжовник не довеждат до успех. В писмо до свои роднини в Свищов, пода-дено на 18 юни 1864 г. от Русе, Т. Хрулев съобщава: „Мамо Ламбо, мамо Цанке, леле Хрисанто, уйчо уйчинайке и сички! Виде чи пис-мото ми ще ви наскърби, но нема какво да сторе, треба да ви уба-де истината, чи аз съм много зле, и Бог знай дали ще упазе ума си здрав, защото често фана да ми прикрива и да ма държи близо по два сахати31.

В друго писмо от юни 1864 г. Т. Хрулев с болка отбелязва: „Ах сладки мои чада и родове, аз мислех, чи бог ще ма остави при вас, да ви са радвам, но божията воля не била тъй – бог искал да ви оп-лаквам диня и нощя без да видя лицата ви...“32

Все пак и в най-трудните часове в предварителния затвор в Русе свищовският издател не пропуска да се интересува от книжни-на. В същото писмо той пита защо не са му доставени „сръбските книги“, а по-нататък се интересува молбите-прошения за застъпни-чество от страна на свищовци изпратени ли са в османската столица и до Русе. От писмото става още ясно, че във вилаетския център Т. Хрулев разчита на активната подкрепа на хаджи Иванаки, а от Свищов очаква намесата на църковно-градската община33.

30 НБКМ–БИА, II В 8563.31 НБКМ–БИА, II В 8564.32 НБКМ–БИА, II В 8565.33 Пак там.

46

От своя страна Мариола Илиева и нейни роднини търсят хо-датайство в Свищов при поп Христо и Сюлейман ага34. Т. Хрулев настоява пред съпругата си: „Мариоло, гледай утре с пощата дано са испрати мазара до тука и сигурно, да не пропадни, защото съм на голям страх да ме не дигнат от тука. Аз в събота бях на голям кахър да не ма дигнат с вампора, но като замина съботата и вампора, поот-пуснах са малко...“35 Писмото е с дата 13 юли 1864 г. От него става ясно, че съдебната процедура в Русе вече е проведена и Т. Хрулев очаква, че само колективно прошение, подписано и подпечатано с официален протокол на свищовската община – махзар, може да промени присъдата. От друго писмо на Т. Хрулев се вижда, че мах-зарът не е изпратен и на 17 юли 1864 г. той се гласи да бъде откаран „по сухо“ за Цариград. „Бог да му плати който въспря мазара чи не го пратиха да са отърва“ – допълва към писмото си свищовският издател36.

Т. Хрулев остава още три дни в Русе, благодарение на застъп-ничеството на местния първенец хаджи Иванаки пред областния управител, за да може да пише на съпругата си и да получи отго-вор от нея37. Свищовският издател пише прочувствено писмо до Мариола Илиева, в което изразява болката си, че я оставя сама да се грижи за къщата и петте деца, но заедно с това се стреми да я ободри и да и вдъхне сили38.

В същото време Т. Хрулев пише на своя родственик в Свищов Таке Христов Първин Терзията: „Милий мой лелече Таке! Знай чи днес на Света Марина тръгвам по сухо со заптие за Варна, и от тамо за Диарбекир, но ще мина през Цариград и тамо можи да поседя някой ден, защото ми дадоха от тука надежда чи можи да са отърва в Цариград и да са върна – за туй ми казаха да ти еве, чи ти по ско-ро да са научиш в Свищов има ли някой търговец Свищовлия да е сега в Цариград, ако има – нека му пишат Свищовлиите по скоро да 34 НБКМ–БИА, II В 8566.35 Пак там.36 НБКМ–БИА, II В 8567, л. 1.37 НБКМ –БИА, II В 8567, л. 2.38 НБКМ –БИА, II В 8567, л. 2.

47

иди да са еви при Тапчилеща [вер. Хр. П. Тъпчилещов, цариград-ски търговец – Л. Г.], и ако треба да са тича нагоре на долу, да стори една милост да ходи неколко дни подир моята работа... Кажи и на Димитра Ангилов Фандамазов, нека еви на брата си Алека и той по скоро дано да са намери някак такъв чиляк. Хаджи Иванаки много са едоса за мазара дето не доди и каза, чи ако беши дошел навреме-то, беши много добре за мене...“39

Т. Хрулев е изпратен на 22 юли 1864 г. от Русе за Варна с кола и едно заптие, без вериги, като му е дадена възможност да се дви-жи свободно и да го изпратят неколцината му приятели40. На път за Цариград Т. Хрулев пише на семейството си да използва наличните количества от издадените книги и вземанията по разпратените из-дания, като с това разчита, че ще успее да подпомогне за издръж-ката на домашните си в трудните дни на изпитания: „Прегледайте в белия тевтер дето е написано де колко книги има распратени по градовете. Там на подирния край гледайте в град Рухчук при гос-подина Киряка или Георгиа Димчов Тютюнджи по колко сановни-ци, самоучители и други книги има, забележете сичките по име от кои колко са написани тамо в тевтере и ми испратети тъзи белеш-ка. Който иска съновници да купи продавайте съновниците по 60 пари, а самоучителите по един грош, а читанките по три гроша и половина.“41

Последното писмо на Т. Хрулев вероятно е писано от затвора в Цариград, където е настанен временно преди да бъде изпратен в Диарбекир. Липсва мястото и датата на подаването, но характе-рът на написаното издава откъде идва писмото и каква безизходица вижда пред себе си неговият автор: „Лелеко ходи и са моли дано ма извадити макар на хана, да седе защото тука почерня ми света, изгоря ми сърцето за децата ми и за вас, ще умра насила... Бактисах, моле ви са избавети ма, диня и нощя се плача и ступих са, а помощ нема. Нека станат за мене кефил, ако са намери у мене зла книга

39 НБКМ –БИА, II В 8568, л. 1-2.40 НБКМ–БИА, II В 8569.41 НБКМ –БИА, II В 8571.

48

или зло писмо нека ма убесет, аз никакав кабахат [в см. вина – Л. Г.], никой да са не бои от мене.“42

Физическите страдания и носталгията сломяват свищовския издател по време на заточението му в Диарбекир. За това спомага лошият климат, към който Т. Хрулев не успява да се нагоди, и забо-ляването, което придобива в русенската тъмница.

Той умира на 30 януари 1865 г. Погребан е в двора на армен-ския храм „Св. Безсребреници Козма и Дамян“. Изпращат го него-вите другари по съдба – политически заточеници, които са свидете-ли на последните часове от живота и страданията му43.

Характерно за автора и издателя Тодор Хрулев е силното му чувство за историческа памет. Воден от него, той записва важни семейни и обществени събития. Към ръкопис на една своя книга, речник на чуждите думи в българския език, подреден по азбучен ред, той води приписки, които звучат като своеобразна хроника на живота в Свищов от 50-те и началото на 60-те години на миналия век:

„В 1853 април 29 неделя... 9-я час през деня се роди нашето дете Йоан.

На 1852 в 29 февруари през нощта сахате на 9... игра землята силно колкото 5 минути.

В 1855 в 5-го августа Преображение в среда срещо четв[ъртък] през нощта сахата на 4... се роди нашето второ дете Елена... а в 9-го августа в неделя се кръща от поп Константина в Сищов в горната махала в светое преображение.

В 1856 октомврия 27 сахате на 6 роди се нашето трето дете Евгения, круг солн. 28 луны 11... а кръща се на 4 ноемвр. в неделя от поп Ивана Неделкова в Сищов в горнята махала в церкова светаго преображения.

В 1859 августа 18 вторник сахатя на 2... през дене роди ся чет-въртото наше дете Къна... В 23 августа неделя кръща се от поп.

В 1862 ноемврия 11 срещу нощта сахата на 8 са роди петото 42 НБКМ–БИА, II В 8572.43 Йонков, Хр. Цит. съч., с. 192.

49

ни дете...“44

* Когато обобщаваме заслугите и приносите на Теодор Хрулев в контекста на издателската дейност през Възраждането, следва да отбележим няколко основни момента. На първо място, в количест-вено отношение, учебната и религиозно-проведническата литера-тура, която издава, излиза в такъв спектър от теми и заглавия, че да задоволи цялостно процеса на обучението.Наред с това, книгите на Т. Хрулев имат съществено възпитателно значение – и като религи-озно съдържание, и като учебна литература тя служи за възпитание и просвещение на подрастващото поколение. „Полезните четива“ издателят използва за директно внушение, използвайки различни композиционни решени – съставя сборник от молитви, поучения, вкарва в разказа исторически и библейски факти от чудесата и под-визите на светии и мъченици. По този начин Т. Хрулев прави дос-тъпна книжнината с религиозен, но неканоничен характер; посред-ством познанията от библията навлиза в познания за психологията и философията; приобщава в духа на характерната за времето нрав-ственост малките читатели към християнските ценности. Освен поучителен, книгите на Т. Хрулев имат и познавателен характер. Такива са неговата „Кратка аритметика“, „Кратка география или землеописание“, а в „Кратко детинско наставление“ се забелязва енциклопедично представяне на информацията по раздели и теми от различни области на познанието – история, физика, астрономия, църковна история. Приносен момент в книжовните прояви на сви-щовския издател е неговата „Българска граматика“, предназначена за взаимните училища. Не на последно място, сред характерните особености на Хрулевото съставителство и авторство се откроява своеобразният модел при композирането на учебната литература. Използва се формата на „въпрос – отговор“, която предизвиква мла-дия читател към разсъждения, формира в него интерес към зада-дената тема45. За целта Т. Хрулев създава импровизиран разговор,

44 НБКМ–БИА, II В 8573.45 Значителна част от документите, свързани с арестуването на Тодор Хрулев и преби-ваването му в затвора в Русе, както и събитията по заточението му в Диарбекир, са об-

50

напомнящ общуването учител – ученик или родител – дете. По този начин трудните за обяснение понятия стават достъпни и се възпри-емат сравнително лесно от детето.

Книгите на Т. Хрулев оказват значително за времето си въз-действие и намират приложение в образователната система на въз-рожденския българин. Те разкриват пред него един нов свят, чието опознаване ражда още по-силно влечение за нови знания, за обо-гатяване на представите, за формиране на нов светоглед още от ранните младежки години, който ще възпитава не един виден пред-ставител на търговското съсловие и интелигенцията в навечерието на големите общественополитически събития от 70-те години на миналия век46. Наред с това богатият опит на Тодор Хрулев с чуж-ди печатници обогатява националната книгоиздателска традиция, проправя пътя и на други книжовници да печатат при благоприят-ни условия своите книги, поощрява издателите да използват пъл-ноценно възможностите на полиграфическата техника в Букурещ, Белград, Виена, Земун, Будапеща, Одеса. Хрулев изпреварва значи-телно своите съвременници, установявайки истински европейски контакти в родното книгоиздаване още преди големите професио-нални издатели Христо Г. Данов, Драган Манчов, Иван Момчилов. Контактите на на свищовския издател с кралската университетска печатница в Будапеща, с правителствената белградска печатница и с печатницата на букурещката митрополия сочат, че той е осъз-навал важното място на институционализирането на издателската дейност. Самият стремеж на Хрулев да обхване голям брой учебни заведения в сферата на книгоразпространението говори, че той го е виждал осъществено на практика в български условия, още когато у нас не е имало възможности за активна издателска и печатарска дейност. Това дава и един значим принос в неговите усилия на кру-пен възрожденски книжовник и издател.

народвани от Николай Ликовски в публикацията му „Материали за Теодор Т. Хрулев и Димитър Т. Стоянов - заточеници в Диарбекир“. // И з в е с т и я на държавните архиви, кн. 56, С., 1988, с. 241–261.46 Пак там.

51

2. Николай Павлович – с принос за развитието на литогра-фията и графичната комуникация

Възрожденският период в живота на Николай Павлович (1835–1894) е наситен с многобройни контакти с издатели, разпро-странители на книжнина, печатари както в пределите на Османската империя, така и зад граница. Благодарение на възможността си да учи в чужбина роденият в Свищов талантлив живописец и майстор на литографията създава редица познанства, завързва приятелства и установява творчески връзки с мнозина видни представители на родната ни книжовност, а и работи в близко сътрудничество с нем-ски и австрийски печатници, с което подпомага усилията си в създа-ването на своите значими творби с исторически характер, избистря светогледа си, формира се като истински творец. Тук ще проследя по-важните от тези контакти на Николай Павлович с издатели и пе-чатари, книжовници и разпространители на писменото слово през Българското възраждане.

В началото на 50-те години на ХIХ век Николай Павлович се озовава във Виена. От 1852 до 1856 г. той учи в императорско-то елементарно училище за рисуване и моделиране в столицата на Австро-Унгария, а непосредствено след това, през 1856–1858 г. с подкрепата на д-р Петър Берон специализира живопис в Художест-вената академия в Мюнхен. През 1858–1860 г. работи като худож-ник в мошията на д-р Петър Берон в Крайова, през 1860 г. вече го виждаме да работи като художник в Белград, а през 1861 г. се озова-ва в Одеса, но скоро се завръща на родна земя и между 1861 и 1867 г. учителства в Трявна (1861–1862), Търново и Русе (1863), Стара Загора (1864) и прави опит да организира “живописно заведение” – собствено рисувално училище, като същевременно сътрудничи на цариградските вестници “Съветник” на Н. Михайловски и Т. Бурмов, “Гайда” на П.Р. Славейков, “Турция” – където редактор е неговият съгражданин Никола Генович. Завърнал се в Свищов през 1867 г., той се включва в Свищовското съзаклятие, съвпаднало с

52

преминаване четата на Филип Тотю. Освободен е с ходатайство на видни българи, като продължава да учителствува и да рисува в род-ния си град до 1879. След Освобождението е училищен изспектор и преподавател по рисуване в София, радетел е създаването на рису-валното училище – днешната Художествена академия в столицата. В тези кратки биографични данни обаче се съдържа интензивната дейност на един голям дух, на един безспорен талант, който силно въздейства с творчеството и цялостната си дейност върху своите съвременници.

Първото известие за готвен портрет-литография на Илари-он Макариополски той публикува в бр.36 от 25 ноември 1863 г. на в. „Съветник“. Идеята да се създаде рисувално училище вече назрява и във в. „Съветник“, бр.37 от 12 декември 1863 г. излиза известие за откриване на учебно заведение за живописно художество“ в Бъл-гария. Дописката носи дата „Железник, 25 ноември 1864 г., което означава, че още в Стара Загора Павлович вече е пристъпил към осъществяване на идеята си и иска да я сподели с по-широка ауди-тория. Той продължава да осведомява обществеността за уникал-ния си проект, очевидно почерпан от опита му при обучението във Виена и Мюнхен – във в.“Гайда“ пише „За устроението на едно заведение за живопис“ (№18, 1 март 1865), а в друга дописка „Же-лезник 25 август“ (№16, 23 окт. 1865) пише подробно обяснение във връзка с проектираното откриване на учебно заведение за живопис. Нещо повече. През 1867 г. в печатницата на Дунавската област той издава малката книжка „Заведение за живопис, как да ся устрои в България и позив за поддържанието му“, където споделя възгле-дите си за организиране на специализирано учебно заведение по изобразителни изкуства. Продължава да разисква върху проблема и през следващи години на страниците на периодичния печат – в броеве 35 и 37 от 9 и 23 ноември 1870 г. публикува голямата статия с продължение „Пак по въпросът за художествено училище“.

В кратки брошури, издадени през 1870 г. в печатницата на Леополд Сомер (Зомер) във Виена, художникът коментира карти-

53

ните си „Разделение на българското племя от пятте Кубратови синови от 660 до 680 г. п.х. с главното действие:пътувание Ас-парухово с дружината си към Дунава в л. 678 и небесно явление“ и „Крум побеждава Никифора в йедин дол южно от Шумен през нощта на 25 юлия 811 г. п. Х.“ Брошурите Н. Павлович прилага за продажба заедно с литографията на съответната картина, като по този начин съчетава текст и литографско изображение с цел да улесни и допълнително да запознае българския читател с подроб-ностите, свързани с историческия сюжет. През следващите години продължава да разяснява идеите на творбите си пред по-широката читателска аудитория на българския печат в Цариград. Така във в. „Право“, брой 26 от 4 септември 1872 г. в специално обръщение „Почитаеми еднородци!...“, подписано от Свищов с дата 20 април 1872 г., Н. Павлович прави описание на картината си „Памятник за освобождението на Българската църква“, създадена по повод учредената независима българска екзархия. Във в. „Македония“ по този повод отправя и предварително известие (№11, 6 юни 1872). В брой 9, 30 март 1874 г. на в. „Век“ и брой 9 от 28 септември с.г. на в. „Напредък“ публикува друго свое известие – за приготвени 8 картини илюстрации към романа „Райна княгиня българска“ от А. Велтман. Няколко години по-рано обаче Н. Павлович изразява в дописка от Стара Загора с дата 29 април 1866 г. до в. „Турция“ (№46, 21 май 1846) несъгласие, че две негови илюстрации са използва-ни при преиздаването на „Райна, княгиня българска“ от Велтман, в превод на Йоаким Груев – книгата е отпечатана във Виена през 1866 г., най-вероятно в сътрудничество с издателя Христо Г. Данов (1.изд. – Белград, правителствена печ., 1852).

Същевременно Н. Павлович поддържа от Свищов контакти с Българско печатарско дружество(БПД) „Промишление“ в Цари-град чрез управителя на дружествената книжарница Иван Говеда-ров, към когото се обръща с „приятелю“ и в писмо от Свищов с дата 9 май 1873 г. споделя: „...Намислил съм да издавам картини из бъл-гарската история в периодически списъци, и то такъв формат, щото да стават евтини и достъпни сякому – даже и на ученици-

54

те. Числото на картините ще ся умножава докле имам поддърж-ка от абонентите. Скоро ще разпратя обявление за това ми дело. Очаквам само известие от Липиска [Лайпциг – Л.Г.], гдето мисля да изпращам съчиненията си, за да ги изработват ксилографи-чески. Дано ксилографът не бъде скъп, та да ся осъществи това дело, което, мисля, ще ползова много за уроците из българск[ата] история...“47 В същото писмо Павлович пише, че очаква да получи от цариградското читалище пари за картините, които то е раздало на тамошните българи и изразява съжаление, че няма известие за разпространението на творбите си.

За изпълнение на творческата си задача през май 1873 г. чрез книжарницата на издателство Алфонс Дюр в Лайпциг и чрез Григор Начович във Виена Н. Павлович опитва да се свърже с кси-лографа Р. Брендамур, но не успява да се договори с него за изра-ботка на картините си по ксилографския способ, който е значително по-скъп от литографския48. Същевременно чрез Гр. Начович Павло-вич търси делови контакти и разпитва за цената на литографските отпечатъци в печатницата на Леополд Сомер във Виена.

В друго писмо от Свищов с дата 29 октомври 1873 г. до Иван Говедаров в Цариград, Н. Павлович отново напомня за идеята си да издаде картини от българската история под формата на картинна история. Едно такова издание обаче трябва да се въведе за обучение в училищата и изисква много средства, но според Павлович „наши-те знаят само да критикуват, а пари да дават – не“49 Във връзка с илюстриране на любимата си книга „Райна княгиня българска“ от Велтман художникът-издател отбелязва в същия документ, че е избрал за илюстриране „осем разни действия“, които би желал да обнародва. „Но отпечатването им е свързано с много разноски“, продължава Павлович и заявява, че ще напише обявление, за да съ-бере абонати, а с помощта на събраните средства смята да ги отпе-47 НБКМ – БИА, ф.246, II Д 2260, л.2; А р х и в на Николай Павлович 1852–1894. Състав. В. Ацева. С., БАН, 1980, с.123.48 НБИВ – Пловдив, ф. 1, а.е. 180, л. 1, Цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 124; НБКМ – БИА, ф. 14, I В 779, 3 л., Цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.126.49 НБКМ – БИА, ф. 246, II Д 2263, 2 л.; цит.съч. А р х и в на Николай Павлович, с.134.

55

чата или пък ще ги предложи на „книжарските компании“ да ги издадат, като му заплатят „за съчиненията“, т.е. авторско право, и трудът да ги литографира50.

Тук е редно да отбележим и един важен факт – свищовският живописец и илюстратор на книги е канен да се включи в работата на БПД „Промишление“ в Цариград. В едно писмо от 8 септември 1872 г. от османската столица Иван Говедаров пише на Н. Павлович в дунавския град: „Впрочем имаме нужда от вънкашни агенти, които било като негови членове участници, било като почетни членове да са готови понякога да го подкрепят в книгопечатарски-те му предприятия. Не ще е зле, прочее, да има и в Свищов някои негови участници, а като такъв от моя страна аз смея да поканя Вас, за което и обичам да вярвам, че не ще ни откажете.“51 Ско-ро, на 16 септември Павлович отговаря утвърдително на поканата и обещава да се запознае с устава на дружеството, изпращайки пис-мото си по своя зет Георги х. Денков, който пътува за Цариград52. На 14 декември с.г. Ив. Говедаров съобщава на Павлович, че устава на дружеството, когото са изпратили по редактора на в.“Турция“ Н. Генович, съгражданин на художника, е правен при основаването на „Промишление“ и предстои да се публикува нов, който да от-говаря на предприетите по-големите издателски задачи. В същото писмо Говедаров известява за предприети действия на читалищ-ното настоятелство в Цариград по събиране и внасяне стойността на картините на Павлович „Крум“ и „Аспарух“53. Няколко месеца по-късно читалищното настоятелство предава в книжарницата на БПД „Промишление“ непродадените литографии и внася сумата от извършените продажби на картините „Крум“ и „Аспарух“, за което 50 Пак там. За приносите на Николай Павлович към българската графика и утвърждава-не на възрожденската литография виж: Томов, Евтим. Българска графика. Гравюра. С., 1955, с. 24; Възрожденски щампи и литографии. С., 1962, с. 191; Български възрожден-ски щампи. С., 1975, с. 351.51 Тилева, В. Българско печатарско дружество „Промишление“ в Цариград 1870–1885. С., 1985, с.268; НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 36, л. 2–3; цит. съч. А р х и в на Николай Па-влович, с. 393.52 Тилева, В. Цит. съч., с. 269; НБКМ – БИА, ф.246,а.е.II Д 2258.53 Цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 405.

56

в подробен отчет Ив. Говедаров съобщава на Павлович с писмо от 7 юли 1873 г. и го поздравява от името на дружеството за намерението му да издаде цикъл от исторически картини54.

В разпространителските прояви, свързани с картините на Н. Павлович, се включва и книжовникът от Търново Никола Ат. Живков, който пребивава в Русе като ученик на американски ми-сионери между 1867 и 1869 г. Живков изглежда още през есента на 1866 г. вече е бил в Русе и е оказвал съдействие на Павлович за разпространение на неговите литографски картини, защото в писмо след септември 1866 г. от вилаетския център съобщава, че ще рек-ламира в обявление за предстоящ панаир творбите на свищовския художник и изразява разочарование от книгопродавеца Манол, ко-муто Павлович е дал за продажба 15 свои творби, но търговецът не му е дал стойността им да му я изпрати55.

В Русе през 1868 г. на Н. Павлович съдействат и търговци-те П. С. Златов и А. С. Златов, а също и Драган Цанков, които са посредници между художника и русенското читалище за разпрос-транение на илюстрационния цикъл литографски карини „Райна княгиня“ и портрет на светите братя Кирил и Методий56.

Сред огромната кореспонденция, която Н. Павлович под-държа с видни общественици – д-р Петър Берон, екзарх Антим I, Васил Друмев, Стефан С. Бобчев, Н. Жеков, Илия Д. Шиваров, Григор Начович, К. С. Пишурка, Д. Т. Душанов, П. В. Оджаков, с брат си Димитър Павлович и много други българи, прави впечатле-ние преписката с издателя Христо Груев Данов от 70-те години на ХIХ век. По това време видният пловдивски издател е вече утвър-дено име в родната ни книгоиздаване, открил е представителства на своите книжарници във вилаетския център Русе, има предста-вителства във Велес и Одрин, а заедно с това е съдружник на сви-щовския издател и печатар Янко Стефанов и сие във Виена, който

54 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 36, л. 8–9; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 421 и следв.55 НБИВ – Пловдив, ф.1,а.е. 39, л. 5; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.352.56 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е.42, л.1; л.5; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.358.

57

разкрива съдружествена печатница в австрийската столица57. През 1873 – 1874 г. Хр. Г. Данов се ангажира да разпространява обявле-нията на Н. Павлович и да записва негови абонати за предстоящите за издаване първи четири литографски картини от цикъла „Райна княгиня българска“, като някои готови творби на свищовския жи-вописец разпространява чрез книжарския си клон в Русе58. За ус-пешните разпространителски контакти на Н. Павлович допринася и управителят на Данова книжарница в Русе С. Д. Веженов, които също съдейства за продажбата на някои литографии на художника и прави отчетите от извършените продажби59. Но Данов приема анга-жимента за разпространение литографските картини на Павлович не само в русенския клон; той разпространява творбите с истори-чески сюжети и в основната си книжарница в Пловдив, а заедно с това ангажира и местните читалищни дейци. В писмо от 16 юни 1875 г. Хр. Г. Данов пише от Плавдив на Н. Павлович в Свищов: „Чит[али]щето ни прия картините що сте му пратили, както за туй ще Ви увери особното му до Вас писмо.“60 На втората страница на писмото художникът отбелязва със свой почерк, че е отговорил на 18 септември 1875 г. и е поръчал на Данов да вземе литографски камък и типографска книга (хартия), да пита за валц, за мастило и печат (може би за евентуална поръчка за отпечатване) – изглежда във връзка с предстоящо пътуване на пловдивския издател до Ви-ена61. В писмо с по-ранна дата – 28 август 1875 г. от Русе, Хр. Г. Данов известява, че се е канил да дойде в Свищов, но не е успял, тъй като е бързал да отиде в Узунджово – навярно за местния панаир, и изразява съжаление че не се е срещнал с Н. Павлович, който е идвал във вилаетския град и се оплаква от нередовните пощенски пратки, които са попречили на кореспонденцията им62. 57 Кутинчев, Ст. Печатарството в България до Освобождението. Принос към културната история на България. С., 1920, с.168. 58 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е.29, л.13; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.429.59 НБИВ – Пловдив, ф.1, а. е. 18, л. 2; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.44560 НБИВ – Пловдив, ф.1, а. е.29, л.21; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 461.61 Пак там.62 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 29, л. 22–23; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 463.

58

В писмо на Янко С. Ковачев от 7/19 януари 1876 г., написа-но на бланката на „Книгопечатница, дърворезница, каменорезница Янко С. Ковачев – Виена“, от австрийската столица амбициозният печатар и издател съобщава на съгражданина си Н. Павлович, че има намерение да издава илюстрован вестник, отправя молба да му отстъпи някои събрани портрети и го кани за сътрудничество, като същевременно иска съвети от него във връзка с планираното в нача-лото на 70-те години от Павлович историко-етнографско списание „Български памятник“, набелязано да излезе през 1871 г.63 Както обаче списанието на Н. Павлович, за което са давани обявления във в. “Отечество“ (№92, 5 юни 1871, с.4) и в. „Право“ (№13, 24 май 1871, с.50), не се реализира поради липса на необходимите сред-ства и спомоществователи, тъй и илюстрованият вестник на Янко Ковачев не се осъществява – от една страна заради последвалите събития около Априлското въстания, от друга заради задържане на книжна продукция на сдружение в Одрин от османското правител-ство, разстроило сериозно сметките на виенската печатница. Едва след Освобождението Янко Ковачев реализира идеята си в София, където организира печатница и започва да издава първото наше илюстровано списание „Българска илюстрация“ (1880–1882)64.

И през 1874 г. Н. Павлович разчита на контакти с Виена. В писмо до Григор Начович в австрийската столица с дата 11 юни 1874 г. той моли съгражданина си да му намери ксилограф, който да да изреже върху дърво на основата на приложен чертеж оригинали на неговата творба, след което да се направят галванични копия за размножаване на литографските оригинали65. Същевременно живо-писецът издател търси контакти и с други печатници. В писмото си от Галац на 2 октомври 1874 г. братовчедът му Илия Иванов съоб-щава, че в местните печатници липсва необходимия на Павлович валц и че е изпратил печатарско мастило от австрийската столица:

63 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 58, л. 1–2; цит. съч. А р х и в на Kиколай Павлович, с. 469.64 Парижков, П. От „Летоструй“ до „Книжарски известия“. Щрихи към портрета на Янко Ст. Ковачев – съдружник на Христо Г. Данов. И з д а т е л, 2003, №1–2, с. 18.65 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е.193, л.5–6; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 147.

59

„...С неудоволствие Ви казвам, че тука на книгопечатницити не се намира такъв валц, какъвто Вие искате, а освен това никой не може (от печатарити) да ми го разправи как ся прави, само тол-кова ми казаха, че такъв валц може да си достави чиляк от Вие-на... Печатарско мастило пратих чрез стринка...“66 По-късно, през 1878 г. Н. Павлович се снабдява с художествени и полиграфически материали чрез фирмата на братя Е. Паница във Виена, което личи от фирменото им писмо от 19 август с.г. от Виена67. Но и в предход-ни години, както е видно и от други документи, чрез фирмата на братя Паница Н.Павлович си осигурява литографски камък, сетне го връща по удобния дунавски воден път обратно във Виена, за да се извърши литографирането. Отпечатъците със сравнително добро качество са правени от Императорско-кралска придворна печатни-ца за художнически творби на Райнфенщайн и Реш, разполагаща с добре уреден литографски отдел. Тук са отпечатани седем истори-чески картини на Павлович, от които две през 1870 и 1871 г., една през 1872 г., а две години по-късно още четири литографии.

През 1876 г. Хр. Г. Данов е арестуван по време на Априлско-то въстание заради две писма на Григор Начович от Виена с псевдо-ним „Кирков“, където издателят е при канен да организира „пожар-никарски дружества“ в Габрово и някои балкански селища. Данов престоява 94 дни в пловдивския затвор и освободен след всеобщата амнистия. Той веднага си изважда тескере и пристига в Русе, но след парични затруднения се озовава в Свищов при съмишлениците си Николай и Димитър Павлович, където е приет радушно, укриван и посреща освободителните руски войски през лятото на 1877 г.68 Няколко години по-късно, с писмо от Пловдив с дата 5 април 1880 г. Хр. Г. Данов изпраща на Н. Павлович 15 турски лири и му опро-щава дължима сума за поръчани книги. „Всичко туй, моля, прих-вани за онуй твое богато гостоприемство, което има добрината

66 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е.43, л.2; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 447.67 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 82, л. 6; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 487.68 Георгиев, Л. Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – началото на ХХ век. Свищов, междунар. Фондация Ал. Константинов, 1997, с.167.

60

да ми дадеш в най-тесните и опаки за мене обстоятелства. На доктора [Димитър Павлович – Л.Г.] и тебе ще бъда признателен до гроба.“69

И в първите години след Освобождението, назначен на от-говорна държавна служба, Николай Павлович не прекратява кон-тактите си с издатели и разпространители. На 20 август 1881 г. той е назначен за училищен инспектор в Ловчански учебен окръг. Ня-колко дни по-късно, на 27 август с.г. Христаки Филчов му пише от свищовската книжарница на издателя Драган Манчов за доставка на учебници и помагала, които препоръчва и добавя: „Считам за нуждно да Ви забележя, че книжарницата ни ся работи с Ловеч, с тамкашното дружество „Учение“, чрез което можите да дос-тавяте потребните за училищата в вверений Ви округ книги.“ 70

През август 1884 г. със заповед на министър Каролев Н. Павлович е преместен от Севлиево, където е окръжен училищен инспектор, в Кюстендил. На следващата година е избран за втори кандидат за училищен инспектор в Свищовски училищен окръг, къ-дето вече е работил през 1879–1880 г. като инспектор на народните училища в Свищовски и Никополски окръг. В средата на май 1885 г. Н. Павлович е вече в София и очаква да бъде назначен за учи-тел в столичната девическа гимназия, но и през следващите години продължава да се интересува от издателските и книжовните дела в Свищов, който вече е утвърден издателски и печатарски център с няколко печатници издателства и книжарници. Негови творби раз-пространява свищовският книжар и издател Йосиф Козарев. Сред тях е литографската картина „Съединението“, с което художникът откликва на най-значимото обществено-политическо събитие. По този повод Димитър Павлович му пише на 4 март 1884 г. от Сви-щов: „Книжара Козарев ми се обеща да ти прегледа сметката, че ако имаш нящо набрано пари, ще ми предаде да ти ги проводя.

69 НБИВ – Пловдив, ф. №1, а.е. 29, л. 24–26; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 496.70 НБИВ – Пловдив, ф.№1, а.е. 65, л. 1–2; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 511.

61

Н[о] досега още нищо не ми явява. Аз пак ще го припомня. Нему предадох и останалите твои 10 картини от „Съединението“ да ги продава пак с оригинална цена, че и от тях ако се прибере нещо, незабавно ще ти изпроводя.“71

В многобройната кореспонденция на Николай Павлович от Свищов откриваме и любопитно писмо на професора от харковския университет Марин Дринов, който пише на художника от Богот с дата 13 декември 1877 г., съобщавайки, че го изпращат към София, очевидно с мисия във връзка с временното руско управление, къде-то след освобождението на града е назначен за вицегубернатор (до 1878 г.), а впоследствие и управляващ Отдела на народното просне-щение (1878–1879) в привременното правителство. По това време в губернския град Свищов, в дома на братята Павлович пребивава издателят Христо Данов. Свързал се с временното руско управле-ние, заедно с Янко С. Ковачев във Виена той урежда доставката на печатарска техника от австрийската столица. Изглежда Дринов не знае за това и се интересува: „Пристигна ли бае Данов?“72 Въпро-сът за организиране издаването на български вестник изглежда е занимавал и двамата, защото в същото си писмо Дринов отговаря, че на княз Владимир Александрович Черкаски „не му се ще да раз-реши българска газета – аз го много придумвах за да склони, но той не взема: все се бои, че в сегашните толкова деликатни времена българска газета лесно може да си дозволи някаква безтактност“ и веднага добавя: „Много здраве на бае Данова. Ако би той да не си намери постоянна работа в Свищов, дали не ще пристана да дой-де в София, та там да се захване на нещо?“73 Видно е, че в качест-вото си на висш държавен служител в новосъздадената българска държава Дринов е разчитал на подкрепата и посредничеството на Николай Павлович, както и на неговото мнение по конкретни изда-

71 НБИВ – Пловдив, ф.№1, а.е. 80, л. 58; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 528. Повече за книжаря издател Йосиф Тодоров Козарев виж в цитираната ми тук книга „Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – началото на ХХ век“, с. 247.72 НБИВ – Пловдив, ф.1, а.е. 35, л. 2–3. Също в: О с в о б о ж д е н и е Б о л г а р и и от турецкого ига, 1877–1878. Т.2. Москва, 1964, с. 372.73 Пак там.

62

телски въпроси, за които е считал, че видният живописец е бил дос-татъчно опитен и подготвен. От Свищов Н.Павлович продължава кореспонденцията си с Дринов. На 9 януари 1878 г. той му изпраща в София отговор, в който съобщава за издателя Хр. Г. Данов, че още не е пристигнал с товара си от Турно Северин, но обещава, че ще му съобщи за писмото на Дринов и изразява съжаление, че „не може да се добие позволение за изданието на български вестник“74.

До нас са достигнали и незавършените автобиографични бележки на Н. Павлович, в които той посочва и контактите си с ре-дица възрожденски дейци. Сред тях е и Георги С. Раковски. „През 1860-то лято преживях с Раковски в Белград, за да си литографи-рам първите две картини „Райна“, които и напечатах в Белград, пак тръгнах през Влахия да ги разпродавам“ – отбелязва Н. Павло-вич в записките си75. Под влияние на Раковски младият живописец е смятал да се посвети на списването на вестник. През този период Раковски започва подготовка и издава вестник „Дунавский лебед“ в Белград и е изпитвал остра нужда от даровит и добре подготвен редактор и илюстратор за по-качественото списване на периодич-ното издание. Николай Павлович е трябвало да избира между не-сигурния, но примамлив и даващ обществен престиж вестникарски занаят и изобразителното изкуство. И тук на помощ идва братът Димитър Павлович, който приветства брат си, че е намислил да от-печата на изгодна цена в белградската литография композициите си, но същевременно упреква Раковски в непостоянност на мно-жество започнати и незавършени дела и категорично препоръчва на Николай Павлович да се откаже от идеята за вестника, тъй като целта му е изкуството: „Верувай, брате, че ако ся завземеш с рече-нити новини [вестник „Дунавский лебед“ – Л. Г.] г-на Раковскаго, то си си ти изгубил определението и сигурно си промамил целта си. Помисли само, че ти се сега се намираш в една такъва епоха на животът, в която тряба да тръсиш яка основа, базис, на що да си

74 Цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с.185.75 НБИВ – Пловдив, ф.№1, а.е. 245, л. 1–2; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 149.

63

зидайеш цялъта бъднина и щастие. А материал ти е красив в ръ-ката, мисля, твойята четчица... Ти си промишаш целта, както ти по-горе рекох, ако ся заловиш с газетъта г-на Раковского..., защо-то видя, че нямаш никаква постоянна основа, сир. В тъзи сполука не си намерил никакъв постоянен базис за зданието на бъднинъта ти и щастието ти.“76 Николай Павлович се вслушва в съвета на брат си и през есента на 1860 г. за Одеса. Така пътищата на двама големи българи – Георги С. Раковски и Николай Павлович се раз-минават. На младия живописец предстои да извърви дълъг път, да осъществи още много творчески срещи и контакти с книжовници, издатели, печатари, да доказва себе си и да се утвърждава в труд-ния път между издателската дейност и изкуството на литографската живопис. И действително, талантливият художник от Свищов ос-тавя трайна диря с историческите сюжети на своите литографии, с неподправения си възрожденски патриотизъм, в който образът на величавото минало, ликът на отечеството, идеята за българското единство стават теми, обикнати от поколения българи. Запазената кореспонденция на големия художник и издател е богат източник на историографска и библиографска информация; тя дава възможност да се проучат множество личности, да се проследят редица събития през Възраждането и първите години след Освобождението, особе-но онези, свързани с книжовните процеси и формирането на нацио-нална книгоиздателска традиция у нас.

76 НБИВ – Пловдив, ф. №1, а.е. 80, л.28; цит. съч. А р х и в на Николай Павлович, с. 288.

64

Четвърта главаБЪЛГАРСКО КНИГОПЕЧАТАНЕ В ЧУЖБИНА ДО 1878 г.

1. Българските издатели в Сърбия и Австро-Унгария. Издателят Христо Г. Данов

В сръбския град Княжевац в началото на 30-те години на ХIХ век функционира печатница, известна като Княжеско-сръбска типография (по-късно преместена в Белград). В нея за периода 1833–1835 г. излизат в началния етап на българското книгоиздаване девет книги на Никола Карастоянов, Неофит Хилендарски Бозвели и Неофит Рилски.

В Белград за времето от 1833 до 1876 г. са отпечатани 112 книги. Тук излиза например първата българска математическа книга „Аритметика или наука числителна“ на Христаки Павлович (1833), първата книга по въпросите на земеделието и селското стопанство „Земеделие“ на Никола Икономович; спечелилите популярност издания „История на Великий Александра македон-ца“ (в превод от гръцки на Хр. В. Протопопович) – известна като Александрията; „Цветособрание на старославянската книжнина“ от П. Шафарик в превод от сръбски език, издадена от Хрисант Йованович и „Райна княгиня българска“ (1852) на А. Т. Велтман в превод на Йоаким Груев. Значителна част от изданията си тук печата и пътуващият книжар-издател хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина. В белградските печатници излизат още кни-ги на търновския издател Иван Момчилов; книги на Г. С. Раковски, сред които „Няколко речи о Асеню Първому“ и неговият вестник „Дунавский лебед“ (1860–1861); книги на Иван Богоров, Христаки Павлович, Неофит Рилски, Хр. Г. Данов, Й. Груев, И. В. Касабов и др. Българските издания излизат най-вече в Княжеско-сръбската типография, отбелязвана още като правителствена, държавна, сръб-ска, белградска печатница. Книги се печатат още в печатниците на Никола Стефанович и с-ие и на Александър Андрич и с-ие. Повечето от тези издания обаче са издавани до 1858 г. В следващите години българските издатели по различни причини от геополитически ха-

65

рактер вече предпочитат печатарските центрове Виена, Цариград, Букурещ, Русе.

През 1854 г. в правителствената белградска печатница изли-за книгата „Есопа фригийскаго баснотворца Басни или приказки“, преведена и съставена от Райно Попович. Съставителят, а и други наши книжовници-издатели от този период, са отбелязвали тази типография като Княжеско-сръбска книгопечатня, а по-често се среща като: Княжеско-сръбска типография. Заглавната страница на изданието е композирана с правоъгълна рамка, върху която е на-несена богата растително плетенична украса и орнаменти в чети-рите ъгъла, докато вътре шрифтовете се отличават с йерархическо степенуване на шрифтове и редуване на получерни и светли букви. Отбелязан е и фактическият книгоиздател – хаджи Найден Йовано-вич Татарпазарджичанина.

Правителствената печатница в Крагуевац и сетне в Белград, изпълняваща поръчки на български автори и издатели като Емануил Васкидович, Неофит Бозвели, Аверкий Петрович, Никола Карасто-янов и Христаки Павлович, се придържа близо до издателските им замисли и печата такива илюстрации в техните книги, които стоят близо до традициите на старобългарската емблематика.

В първото детско енциклопедично издание „Славеноболгар-ское детеводство“ (част 2.) от архим. Неофит Бозвели и Ем. Васки-дович, излязло през 1835 г. в Крагуевац, на с. 56–57 са отпечатани диагонално разположени илюстрации – птици и ангелчета, тематич-но свързани със спецификата на жанра, отделяйки подобно на ста-робългарските емблематични книги края и началото на отделните части от изданието. Интересен фронтиспис е представен след втора страница на книгата „Перва понятия за Детинско употребление“ от Ем. Васкидович (Белград, 1847). В същото издание разнообразни по кегел шрифтове изпълват на с. 3 посвещението на автора към султан Абдул Меджид, завършващо с красив орнамент. Вътрешно-титулната страница с. 1 от книгата е отпечатана с друг, цветно-рас-тителен орнамент. Самата корица на изданието по заглавието има подзаглавен фронтиспис – група деца, разглеждащи книга.

66

Илюстрация с лика на дете е отпечатана в „Разговори за сър-дечно и душевно образование“ от сръбския архимандрит Гаврил Попович, превод на Аверкий Попович (Белград, 1847). Не бива да се забравя, че книгата се издава с „иждивението“ на бъдещия виден издател Иван Момчилов, основал издателско-книжарско сдружение в Търново през 1868 г.

От белградските издания на Христаки Павлович можем да посочим „Граматика Славено-болгарска“ (2. изд. 1845; 1. изд. 1836, Будапеща), с емблематична украса под заглавието на титулната страница; „Писменик общеполезен“ (Белград, 1835) – с растите-лен орнамент над заглавието, върху вътрешно-титулната страница, която освен с орнаментика е разчупена и с разнообразен кегел от големи и по-дребни шрифтове. По-модерна графична стилистика внасят илюстрациите, напомнящи миниатюри с определен сюжет, в „Упътване за българский език“ (Виена, печ. Леополд Сомер,1869) от Иван Богоров и „Ръководство за словосъчинение на българский язик“ от Тодор Икономов (Виена, Бълг. печ. Я. С. Ковачев, 1875).

От белградските издания на Христаки Павлович впечатлява „Граматика Славено-болгарска“ (2. изд. 1845; 1. изд. 1836, Будапе-ща), с емблематична украса под заглавието на титулната страница; „Писменик общеполезен“ (Белград, 1835) – с растителен орнамент над заглавието, върху вътрешно-титулната страница, която освен с орнаментика е разчупена и с разнообразен кегел от големи и по-дребни шрифтове.

И в печатани житиеписи като „Житие на Григорий Омирит-ски“ в превод на Ав. Попстоянов (Белград, 1852). Дори пасторал-ните мотиви в „Аделаида алпийска пастирка“ (Белград, 1857) от Кръстю Пишурка напомнят композиционната специфика на мини-атюрите от късните български манускрипти.

През 60-те години на ХIX век българските книгоиздатели трайно се ориентират за отпечатване на своите книги във Виена. Столицата на Австро-Унгария се превръща в крупен издателски център и привлекателно средище за българските издатели на учеб-на литература. Според Н. Начов (Цит. съч. в Сб. на БАН, 1921, с.

67

55) във Виена от 1849 г. до 1876 г. са отпечатани 319 книги в печат-ници, като най-голям е приносът на печатницата на Леополд Зомер (известен повече като Сомер сред издателите), на императорската наддворна и държавна печатница, на дружествената печатница на Янко Ковачев и с-ие, на мехитаристите. Както твърди видният наш изследвач на новобългарската книга и печатното дело у нас акад. Никола Начов, тя държи първото място не само между печатниците във Виена, но и сред всички останали печатници в Османската им-перия и Турция, където са изработвали български книги. В периода между 1861 и 1876 г. тук излизат 218 български издания. В кни-гата си „Печатарството в България до Освобождението“ (С., 1920, с. 188). Ст. Кутинчев посочва, че до Освобождението „Л. Зомер и с-ие“ е отпечатала 309 книги и едно списание. Неслучайно голе-мите възрожденски издатели Христо Г. Данов и Драган Манчов се насочват към тази печатница, привлякла българските автори и изда-тели с добро качество, с „най-солидно и най-художествено отпеча-таните български книги преди освобождението на България“ (Цит. съч., с. 188), с експедитивност при поръчките.

Хр. Г. Данов печели популярност със съставителството на календарчето за 1856 г. „Старопланинче“, отпечатано предходната година в Белград, в княжеската типография на сръбската столица77. Рамкирането на титула при възрожденската книга при този изда-тел следва традицията от българските манускрипти заглавната стра-ница да се поставя в рамка. Добър пример за този графичен подход е заглавната страница-корица на „Старопланинче“, където задният капак на корицата има същата орнаментирана в растително-плете-ничен стил рамка, като в нея са поставени два кратки поучителни текста: „Начало на въспитание“ и „Доброжелателни родителе!“.

В Белград Хр. Г. Данов печата през 1858 г. четири книги, а още четири свои авторски учебници и помагала печата в Будапе-ща. Дните в чужбина са изпълнени с недоимък и големи лишения.

77 Старопланинче: Календар за 1856. високосня година, която има 366 дни. С прибавле-ние правила за холера. Нарядил Х. Г. Данов. В Белградска книгопечатня, 32 с. Църк.-слав. шрифт.

68

Още в началото на 60-те години на ХIХ век Хр. Г. Данов печата своя „Буквар за малките деца“, „Кратка българска история“ на До-бри Войников, „Кратка логика“ в превод на Йоаким Груев, „Кратко землеописание за деца“ на Н. П. Стоянов и авторската книга на Й. Груев „Уроци по землеописание“. Поради доброто качество на по-лиграфическата изработка и своевременното изпълнение на поръч-ките Хр. Г. Данов печата в печатницата на Л. Зомер свои издания в продължение на четиринадесет години.

През тези години той развива и активна книгоразпространи-телска дейност. Още през есента на 1857 г. в Пловдив организира съдружие заедно с Ячо Г. Трувчев и Н. Д. Бояджийски с цел разкри-ване на книжарница и книгоразпространителска дейност. Двамата му съдружници започват работа по уреждане на книжарницата и разпространение на отпечатаните чрез Данов книги. През 1862 г. в издателско-книжарското съдружие влиза и известният учител и кни-жовник в Пловдив Йоаким Груев, което обогатява творческия екип с нови и свежи издателски идеи. През 1867 г. сдружението разкрива свои клонове на пловдивската си книжарница и в градовете Велес и Русе, а в началото на 70-те години и в Одрин. В своите „Спомени за българските въстания“ (С., ОФ, 1970, с. 124) революционният деец Никола Обретенов твърди, че Хр. Г. Данов е имал книжарница и в Търново, като е взел от Русе за неин управител Велко Абаджи-ев, активен член на русенското читалище „Зора“. Благодарение на В. Абаджиев, Н. Обретенов е препоръчан пред Христо Иванов Големия-Книговезеца за куриер на БРЦК, който да осъществява революционните връзки между Търново и Русе. Н. Обретенов се свързва с Любен Каравелов в Букурещ и в началото на 70-те години на ХIХ век извършва разпространение на някои от книгите на пи-сателя и на издателя на революционните вестници на БРЦК „Сво-бода“ и по-късно „Независимост“. Получените суми Н. Обретенов издължава лично на Л. Каравелов в Букурещ, където често посеща-ва печатницата му и взема готовата продукция за пренасяне през установения канал Букурещ – Русе – Търново. Какво е участието на Велко Абаджиев и търновския клон на Дановата книжарница в това

69

тайно разпространение и продажба на забранена книжнина и пери-одика, е въпрос за бъдещи проучвания. Едно е ясно – книжарските клонове на Христо Г. Данов стават средища за разпространение на неразрешени и разрешени от властите периодични издания, които оттук се препращат за близки и по-далечни селища. Наред с това те са и място за абониране и спомоществователство за цариградските български вестници. По този начин пловдивският издател още във възрожденската епоха развива своя стратегия за популяризиране на книгите си в периодичния печат, особено по страниците на обикна-ти от българите вестници и списания като „Македония“, „Право“, „Напредък“, „Читалище“, „Зорница“, „Гайда“, „Смесена китка“ и т. н. В публикуваните книгописи в българската преса от онова време четем често обяви, реклами и съобщения за новоизлизащи книги на издателското съдружие. Интересно е, че Хр. Г. Данов използва па-наирите като ударна форма за книготърговия. На панаирите в Узун-джово, Ески Джумая (Търговище) и Елена той излага на сергии сво-ите книги, които набират постепенно популярност. Сред книгите, продължаващи енциклопедичните традиции на „Старопланинче“, са поредицата сборници „Летоструй или домашен календар“, който бива печатан от 1869 до 1876 г. във Виена. От 1855 г. до Освобож-дението Христо Г. Данов издава 128 книги, което му отделя водеща роля измежду българските книгоиздатели.

Сътрудничеството на Христо Г. Данов с виенската печатница на Леополд Сомер (Зомер) през 60-те – началото на 70-те години на ХХ век дава отлични резултати в емблематиката на книгите, преда-вани за печат от пловдивския издател. Наред със съставителството на книги, Х. Г. Данов е и автор на сполучливи учебници за начал-ния курс, които подобряват постиженията на редица възрожденски книжовници. Удачен пример в тази посока е „Втора четеница“78 (С 25 изображения. Събрал и наредил Хр. Г. Данов. 2. изд. Пловдив, Русчюк, Велес, 1870). Книгата претърпява четири издания, а това говори за нейния успех. Изображенията във „Втора четеница“ са постижение при осъществяването на онагледяваща емблематична 78 Данов, Хр. Груев. Втора четеница за ученици в средните училища. 2 изд. 1870.

70

връзка между текст и графичен образ, способствайки за по-добра визуална комуникация на късновъзрожденските учебници и пома-гала. Първите три излизат в печатницата на Л. Сомер, а четвъртото вече се печата в печатницата на Я. Ковачев – Виена, през 1874 г., когато тук е съдружник и самият Х. Г. Данов.

По-модерна графична стилистика, реализирана от виенските печатници, изработващи български книги, внасят илюстрациите, напомнящи миниатюри с определен сюжет: напр. в „Упътване за българский език“ (Виена, печ. Леополд Сомер, 1869) от Иван Бо-горов и в „Ръководство за словосъчинение на българский язик“ от Тодор Икономов (Виена, Бълг. печ. Я. С. Ковачев, 1875).

Графичната композиция на титулните страници и илюстра-циите на книгите, издадени във Виена, бележи определен напредък – такива са титулите и лицевите корици към „Учител Добре“ (1873) от Йоаким Груев в издателската поредица „Книжница за народа“ „Съдружество за памучна фабрика“ (1865) и „Упътване за бъл-гарски язик“ от д-р Иван Богоров (1869), „Читанка“ от Тодор Ико-номов (1874), от Йоаким Груев – отново в издателската поредица „Книжница за народа“. Подобни издания, печатани в столицата на Австро-Унгария в печатниците на Леополд Зомер и на Янко С. Ко-вачев и С-ие, ползват модерните тенденции в книжната емблемати-ка на ХІХ век, но в орнаментиката присъстват завоалирани детайли и мотиви, свързани с традиционната графика на късната старобъл-гарска ръкописна книга.

Книжовникът и издателят Иван Момчилов, популярен в Тър-новския край и Северна България, добре е познавал и следвал ем-блематичните традиции на българската ръкописна книга от Средно-вековието – доказват го петнадесетте негови издания – богослужеб-ни, буквари, граматики, землеописания, отправени най-вече към началния курс на обучение, дори едно „Описание на светия град Йерусалим и изобщо на светите места на Изток“ (1865). С малки изключения Ив. Момчилов също изработва книгите си в печатни-цата на Леополд Сомер (Зомер) във Виена и налага, особено при издания с църковен характер като „Кратка свещена история“ (1868),

71

„Свещен православен катехизис за народните ни училища“ (1869), „Църковен цветник“ (1869) и др. елементи от емблематичното оф-ормление, близко до средновековната ръкописна традиция, съчета-вайки ги със съвременното за епохата полиграфическо оформление. Затова книгите на Момчилов стават широко популярни, а организи-раното от него дружество в старата столица Търново продължава да функционира и след смъртта му, дори и след Освобождението.

2. Христо Г. Данов и издателско-полиграфическото сдружение „Българска печатница на Янко С. Ковачев и С-ие – Виена“

Тази печатница е създадена през 1873 г. от Янко Ковачев (ро-ден в Свищов, 1852 г.) от заможния му брат Никола Ковачев, по това време търговец във Виена, и от книгоиздателя Христо Г. Да-нов. Словослагателското отделение разполага с двадесетина видове и кегли буквен материал за светли и черни, прави и курсивни, за-главни, църковнославянски и латински шрифтове. Възможностите за отпечатване са отлични за времето. Приемат се за печат и перио-дични издания. Извършват се ксилографски и литографски печатни услуги. Цените са „умерени“. Печатницата е разположена на улица „Райхратсплац“ № 2 в австроунгарската столица. В нейния персо-нал освен поканения за машинист-печатар немец и арменеца Ма-нук, са опитните словослагатели от български печатници в Браила и Букурещ – търновецът Георги Лечев, русенецът Васил Чаушов и ловчанлията Никола Астарджиев. Тъй като печатницата е свързана с издателството и книгоразпространителската мрежа на Христо Г. Данов, то може да се твърди, че тя се превръща за кратко време в малък, но успешно функциониращ издателско-полиграфически ком-плекс. Печатницата на Янко Ковачев във Виена отпечатва 45 загла-вия, някои от които излизат и на други славянски езици.

В българските печатници, а и в останалите европейски по-лиграфически предприятия, с които си сътрудничат българските книгоиздатели, използваната сродна емблематика със старобългар-ската ръкописна книга, е предимно по отношение на графичното

72

оформление – заставката, винетката, орнаментното орамчване най-вече на титулни страници, фронтисписа, балканския и расти-телно-геометричните орнаменти, и по-рядко в цветово отношение – при илюстрацията предимно на книги с богослужебен характер, където се използва плетеничната заставка в балкански стил, с вгра-дени червени растително-геометрични орнаменти и използване на тератологични елементи. Но дори и считаните за научни или учебно-помощни илюстрации в българските издания, особено през 70-те години на XIX век, все пак носят нещо от духа на далечната среднобългарска традиция, от апокрифните сборници, от дамас-кините и по-късните емблематични книги. Една титулна страница на „Сметница с фигурки“ (1875) от Д. Хибнер, в превод на Моско Добринов (1847–1909), публикувана от издателя Христо Г. Данов и отпечатана в съдружествената с него печатница на Янко С. Ковачев във Виена, е повод да се замислим доколко твърденията, че подоб-ни фигури, орнаменти и малки илюстрации нямат оригинален характер, са верни. Би било ин-тересно например да се открие връзката между съществува-щите готови печатни щрихо-ви орнаменти-клишета в тази печатница и творчеството на Янко С. Ковачев, който сам ри-сува и подготвя илюстрациите на издаваните в дружествената печатница-издателство във Ви-ена книги. Нещо повече, Я. Ко-вачев има намерение да издава дори илюстрован вестник във Виена, което сочи готовност за определени творчески нагласи и авторско участие. Намерени-ето да издава илюстрован вест-

73

ник Янко Ковачев заявява в писмо от 7/19 януари 1876 г., написано върху бланка на „Книгопечатница, дърворезница, каменорезница Янко С. Ковачев – Виена“ до съгражданина си в Свищов, художни-ка Николай Павлович79. Заради Априлското въстание 1876 г. и пос-ледващите събития проектът за илюстрован вестник се осуетява.

Качеството, с което изработва книгите си виенската печатни-ца на Янко с Ковачев и с-ие, привлича български и чужди издатели и автори от Австро-Унгария, изработва книги с „черни, златни, сре-бърни бои“ на умерени цени и приема поръчки „ксилографически и литографически“, разполага с двайсет различни видове и големини букви за обикновен и чер набор, с курсивни, заглавни и църковнос-лавянски шрифтове80.

Доколко Я. С. Ковачев участва в интерпретацията и има ори-гинално авторство върху различни емблематични елементи в петде-сетината осъществени издания на виенската му печатница, навярно ще отговорят бъдещи проучвания в архивите, но фактът, че той е ре-дактор на последните две годишнини на Х. Г. Дановия „Летоструй“, а между 1880–1882 г. издава първото наше илюстровано списание „Българска илюстрация“, което дава повод да се преосмисли идеята за заимстването на готови клишета в орнаментиката и илюстрира-нето, поне що се отнася до онези издания, излезли с участието на Янко С. Ковачев; убеждава ни и останалата негова дейност като из-дател и печатар след Освобождението.

Първите списания в националната ни периодика също носят сходни черти на старобългарската емблематика – така например „Летоструй или домашен календар“ (1869–1876), издание на кни-жарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив, Русчук и Велес и отпечатано в печатницата на Л. Сомер във Виена (до 1874 г.; 1875 и 1876 г.: Бълг. печ. на Янко С. Ковачев у Виена), е с позиционирана върху титула (респ. на корицата) групова гравюра, включваща заглавието Летоструй или Къщен календар в полукръг, подобно на заставката в „Иван-Александровия песнивец“ от 1337 г., или на заставката в 79 Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив, ф. 1, оп. 58 л. 1–2.80 Кутинчев, Ст. Цит. съч. Печатарството в България до Освобождението, с. 169.

74

„Четириевангелие“ от средата на ХIV век. Под небесният ангел, разделящ главата на емблематичния ком-плекс и благославящ, с получер шрифт се набира съответната година в календара.

През Руско-турската война 1877–1878 г. работата на пе-чатницата е преуста-новена. Продажбата и разпространението на книгите на сдру-жението е затруднена поради обиски в пло-вдивската книжар-ница и арестуването на Христо Г. Данов. „Летоструй“ за 1876 г. бива задържан от митническите власти в Дедеагач и Одрин и едва с превземането на последния град стоката е освободена. Това допълнително разстрой-ва финансовите постъпления на печатницата във Виена. В началото на войната работниците напускат работа.

3. Чужди печатници с принос към българското книгоиз-даване до Освобождението (Будапеща, Земун, Нови Сад, Загреб, Одеса, Киев, Прага)

Печатниците в Будим (Будапеща) имат съществена роля за реализиране на амбициозните проекти на българските издатели през Възраждането. За времето от 1806 до 1872 г. са напечатани ти-

75

ражите на 39 заглавия. Сред издателите на следващите книги са Йо-аким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Василий Ненович, Анастас Кипиловски, Христаки Павлович, Райно Попович, Иван Богоров, съавторите Константин Теодорович и Георги Владикин, Христо Г. Данов и т.н. По-известни издания са „Книга сия глаголемая Огле-дало“ на йеромонах К. Пейчинович (1816); първият български „Ка-лендар или месецослов вечний“ на Цвятко х. Георгиев Панагюрец (1818); „Священа история църковна“ на В. Ненович (1825); „Житие на св. Алексия человека Божия“ от К. Огнянович (1833); „Грама-тика славяно-болгарска“ на Христаки Павлович, „Мудрост добраго Рихарда“ в превод на Гаврил Кръстевич и „Христоития“ в превод на Р. Попович (1837); „Български народни песни и пословици“ на д-р Иван Богоров (1842); „Пространна числителница“ на Х. Г. Да-нов. Преобладават книги на български издатели от Свищов и от ру-мънски градове, което се обяснява с удобните транспортни връзки по р. Дунав и близостта с издателския център Будапеща. Най-много книги за периода 1814–1867 г. отпечатва Кралската университетска печатница – 23 заглавия. Други градове в Австро-Унгария, където излизат книги на български книгоиздатели през Възраждането, са Брашов (Трансилвания), Загреб (Хърватско), Земун, Нови Сад и Се-гедин.

И тук печатниците, под влиянието на българските автори, се опитват да следват образците от старобългарската оформителска традиция – в бордюри, орнаментика, инициали, фронтисписи и пр. Краен и начален орнамент, близки до стила на средновековната бъл-гарска емблематика, откриваме в книга за нуждите на църковното ни образование: „Библическа повест вехтаго завета за юност“ от свищовските издатели Константин Теодорович и Георги Владикин (Будапеща, 1847, с. 46–47).

В Земун например в печатницата на И. К. Сопрон излизат 14 заглавия на български автори за периода 1850–1863 г., сред които книгата на Г. С. Раковски „Глас едного българина“ (1860). Печат-ницата на Данило Медакович изработва през 1850 г. книгата на шу-менския учител от сръбски произход Милан Рашич „Любител на

76

българското просвещение“. Дейността на сръбския книжовник, издател и печатар д-р

Данило Медакович е свързана с някои български книжовници и из-датели. В монографията си за историята на сръбските печатници81 д-р Василие Крестич посочва, че издаваният в Нови Сад сръбски вестник с русофилска ориентация „Српски дневник“ от д-р Д. Ме-дакович има редица дописници от Цариград, Букурещ, Оршова, Белград, Босна и Херцеговина, Черна гора, България, Словения, Хърватско. След Кримската война заради негативното отношение на австрийските власти към изданието, той започва да го издава в превод на български под името „Блгарска дневница“ (от 16 април до 4 ноември 1857 г.) съвместно с Г. С. Раковски. Според автора, тъй като „Блгарска дневница“ много се занимава с християнските поданици под отоманска власт и с въпросите за тяхното освобож-дение, и понеже в Цариград биха могли погрешно да изтълкуват, че Австрия стои зад становищата на Медакович и Раковски в но-вия вестник, то австрийското правителство забранява издаването на „Блгарска дневница“, а Раковски изгонва от границите на монархи-ята. Печатницата на Д. Медакович печата две книги на свищовския издател Иван Стоянович Мерданчанина „Кратко и ясно описание за свадби, съгласно правилата на восточната церква“ (1854), в превод от гръцки, и второто издание на Неделника на Софроний Врачански със заглавието „Евангелие поучително“ и под редакцията на сви-щовския учител и издател Тодор (Теодор) Хрулев. Това издание има 1021 спомоществователи абонати, което определя и неговия значи-телен за времето си тираж.

В Загреб печатницата на А. Якич през 1861 г. отпечатва по-пулярния фолклорен сборник „Български народни песни“ на братя Миладинови, а в печатницата на Албрехт през 1873 г. излиза дра-мата „Емилия Галоти“ от Лесинг в превод на П. Семерджиев. Сред отпечатаните в този град издания са книги на Г. С. Раковски, Т. Хру-лев, Д. В. Манчов, Ботьо Петков и др. 81 Крестич, В. Историjа српске штампе у Угарскоj 1791–1914. Нови Сад, Матица српска, 1980. – 506 с.

77

В сръбския град Княжевац в началото на 30-те години на ХIХ век функционира печатница, известна като Княжеско-сръб-ска типография (по-късно преместена в Белград). В нея за периода 1833–1835 г. излизат в началния етап на българското книгоиздаване девет книги на Никола Карастоянов, Неофит Хилендарски Бозвели и Неофит Рилски.

В Белград за времето от 1833 до 1876 г. са отпечатани 112 книги. Тук излиза например първата българска математическа книга „Аритметика или наука числителна“ на Христаки Павлович (1833), първата книга по въпросите на земеделието и селското стопанство „Земеделие“ на Никола Икономович; спечелилите популярност из-дания „История на Великий Александра Македонца“ (в превод от гръцки на Хр. В. Протопопович) – известна като Александрията; „Цветособрание на старославянската книжнина“ от П. Шафарик в превод от сръбски език, издадена от Хрисант Йованович и „Рай-на княгиня българска“ (1852) на А. Т. Велтман в превод на Йоаким Груев. Значителна част от изданията си тук печата и пътуващият книжар-издател хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина. В белградските печатници излизат още книги на търновския издател Иван Момчилов; книги на Г. С. Раковски, сред които „Няколко речи о Асеню Първому“ и неговият вестник „Дунавский лебед“ (1860–1861); книги на Иван Богоров, Христаки Павлович, Неофит Рилски, Хр. Г. Данов, Й. Груев, И. В. Касабов и др. Българските издания излизат най-вече в Княжеско-сръбската типография, отбелязвана още като правителствена, държавна, сръбска, белградска печатни-ца. Книги излизат още в печатниците на Никола Стефанович и с-ие и на Александър Андрич и с-ие. Повечето от тези издания обаче са печатани до 1858 г. В следващите години българските издатели по различни причини от геополитически характер вече предпочитат печатарските центрове Виена, Цариград, Букурещ, Русе.

Печатниците в Русия също имат своето значително място в процеса за изграждане на национална книгоиздателска традиция и формиране на маркетингови връзки с руското книгопечатане до Освобождението. В Одеса, където пребивава значителна българска

78

колония, се създават благоприятни условия за издаване и печатане на български книги – за времето от 1841 г. до 1876 г. те са общо 27, като най-много излизат в печатницата на П. Францов, а също и в градската печатница, на А. Браун, на Л. Нитче и др. Сред по-извест-ните издания са книгата на Васил Априлов „Български книжници“ (1841) и „Мисли за сегашното българско учение“ (1847); „Жизнео-писание на Ю. И. Венелина“ в превод на Н. Палаузов (1851); „Райна българска царкиня“ на А. Т. Велтман, в превод на Елена Мутева, 2. изд. (1856); „Всеобща география курс I“ на А. Ободовски, в превод на С. Радулов; част първа на „Показалец“ на Г. С. Раковски; „Исто-рия на хайдут Сидера“ от Никола Козлев и др.

Необходимо е да отбележим, че поради отдалечеността си от българските издателски центрове в Русия са издадени и отпечатани немного български книги. Пример за това е Москва, където излизат само девет заглавия за времето от 1839 до 1863 г. Повечето от тях са отпечатани със съдействието и спомоществователството на замож-ни български търговски, живеещи в града. Печатат се в Универси-тетската печатница, Синодалната печатница, печатницата на Бахме-тев. Сред по-забележителните издания са „Вхождание в историята на българските славяни“ (1847) на Захари Княжески, „Абидонска невеста“ (1859) в превод на студента от Свищов Николай Катранов, по-късно прототип на Тургеневия герой Инсаров от романа „В на-вечерието“; „Новобългарска сбирка“ на Райко Жинзифов. В печат-ницата на Бахметев излиза литературното списание „Братски труд“ (1860–1862), издавано „с иждивението“, редактирано и списвано от „московските българи“ Райко Жинзифов, Любен Каравелов, Васил Попович, Нешо Бончев.

Известно е, че в Киев излизат само пето и шесто издание на „Месецослов или Календар вечний“ (1865 и 1871 г.), съставен от издателя-книжар Пенчо Радов Карловеца.

В славянска Прага за периода 1852–1874 г. излизат 13 книги в печатниците на Богомил Хаазе, Гинек Милитки и Новак.

Наред с общите си приноси към българската книга, чужди-те печатници се опитват, несъмнено по настояване на български-

79

те автори, да следват емблематичните проекции на българските манускрипти, дали своето отражение при формирането на нацио-нална книгоиздателска традиция, способствали и за избистряне и значително подобряване на графичния образ на българските доос-вобожденски издания, проправяйки пътя и за още по удачни и на-ходчиви емблематични решения на издателите в композицията на родната ни книга преди и след Освобождението. Нещо повече, те присъстват като графични проекции и в емблематичната знаковост, очертаваща специфика и параметри на издателски и полиграфиче-ски структури в следосвобожденската печатна комуникация.

ЛИТЕРАТУРА

Атанасов, Петър. Начало на българското книгопечатане. – София: Наука и и из-куство, 1959. – 242 с.Бобчев, Ст. С. Преглед на българский печат 1844–1894. – София: 1894, с. 79.Борисова, Багрелия. С проф. Карел Портеман за емблематиката в рамките на ли-тературната история“ (Met prof. dr. Karel Porteman over de emblematiek in het kader van de literatuurgeschiedenis). // И з д а т е л, 1997, № 1–2, с. 7–8.Георгиев, Лъчезар. Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – началото на ХХ век. Свищов, Междунар. фондация Ал. Константинов, 1997. – 400 с. Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации : Изследвания за кни-гата и медиите). – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013. – 424 с. : с ил.Георгиев, Лъчезар. Емблематика на българската ръкописна книга в предосвобо-жденски издания. // С т р а н и ц и от историята на книгата. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2014, с. 72 – 96.Данов, Христо Груев. Втора четенища за ученици в средните училища (с 25 изображения). Събрал и наредил Хр. Г. Данов. 2. изд. Плавдив, Русчюк, Велее, 1870.Денев, В., В. Кисьова, М. Караянкова-Генчева. Христо Г. Данов – патриарх на българското книгоиздаване. 1828–1911. Пловдив, 2003. 72 с. с ил.; Джурова, А. Орнаменталните стилове в ръкописната книга на Втората българска държава. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика. Т. 1. С., 1980, с. 203–212.Джурова, А. Орнаменталните стилове в ръкописната книга на Втората българска държава. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика. Т. 1. – София: 1980, с.

80

203–212.Запрянова, Св. Пловдив – средище на книгоиздаването и книгоразпростране-нието. // Юб. в. З а т е б мили роде. 140 години издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1995, с. 5. Томов, Евтим. Български възрожденски щампи. С., Бълг. художник, 1975. 350 с. с ил.; Георгиев, Лъчезар. Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – начало-то на ХХ век. Свищов, Междунар. фондация Ал. Константинов, 1997. 400 с. Икономов, Георги. Огледало на гръко-арнаутските магесници, шарлатани и би-ляро-бузаджии, хикими. Нареди един българин. Цариград, 1855. 17 с. 1 литограф-ски образ карикатура.Коцева, Е. Елементи на украсата на ръкописната книга. // И з к у с т в о, 1976, № 9, с. 30–37Кутинчев, Стилиян. Печатарството в България до Освобождението. - София: 1920, с. 167–173.Начов, Никола. Новобългарската печатна книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г. // С б о р н и к на БАН, 1921, №15, с. 55–77.Райков, Б. Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от ХV– ХVIII век. София: 1979, с. 2.Райков, Б. Украсата на българските ръкописи от 15–18 век. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика.Т. 1. София, 1980, с. 213–218.Страдание святаго славного великомученика Христова Димитрия, преведено на язик славеноболгарский за полза на православните, напечета ся от Николай Карастояновича, книгопродавца в Самокове, 1852. – 48 с. 4 образи. Църков.-слав. шрифт.Старопланинче. Календар за 1856. високосня година, която има 366 дни. С при-бавление правила за холера. Нарядил Х. Г. Данов. В Белградска книгопечатня, 32 с. Църк.-слав. шрифтПрактическа медицина. Разделена на три томове. Съчинение Д. Пирово. Превел на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в Блъгария, бивший ученик на Императорската в Константинопол отоманска медико-хирур-гическа академия на Галата-Сарай и проч. Том пръвий. Константинопол, типо-графия Т. Дивитчиянова, 1854. 20, 534, 2 с., 2 табл. Църк.-слав. шрифт.Сметница с фигурки за първийт основен разред в първото шестмесячие от Д. Хибнера Превел М. П. Добринов. (С ръководство за предаванието и .) Издава книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив, Русчук и Велес. 1875. (Българска пе-чатница на Янко С. Ковачев.) [Виена.] – 48 с. Парижков, П. От „Летоструй“ до „Книжарски известия“. Щрихи към портрета на Янко С. Ковачев – съдружник на Христо Г. Данов. // И з д а т е л, 2003, №1–2, с. 16–19;

81

Парижков, П. Ковачев, Янко. // Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. – София-Москва, 2004, с. 245. Райън, Уилям, Тиъдър Коновар. // Графичната комуникация днес. 4 изд. Прев. от англ. М. Балабанов. – София.: Сиела, с. 59–67. ISBN 978–954–8396–31–8.Стоянов, Маньо. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806–1878. Т. 1. Състав д-р М. Стоянов. София: Наука и изк., 1957.Стоянов, Маньо. Букви и книги. – София: Наука и изкуство, 1978. – 304 с.Христова, Боряна. Украса на българските ръкописни книги. // Б ъ л г а р с к а книга: Енциклопедия. София-Москва, Pensoft, 2004, с. 433; 435; 436. Христо Г. Данов. Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, която има 366 дни. Фототипно изд. (Издание по случай 150 години от рождението на Хрис-то Г. Данов). Пловдив, Х. Г. Данов, 1978. – 32 с.

82

Пета глава

КНИГОИЗДАВАНЕ И КНИЖАРСТВОДО ОСВОБОЖДЕНИЕТO

1. Издателската дейност на Драган Манчов – принос към изграждане на национална книгоиздателска и книжарска традиция

Значителен принос за изграждане и утвърждаване на тра-дициите в българското книгоиздаване има големият книгоиздател, книжар, печатар и книжовник Драган Василев Манчов (Батак, 1834 – Пловдив, 16 май 1908). Ученик на популярния възрожденски учи-тел, издател и пътуващ книготърговец хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина, още двайсетгодишен той издава книгата „Църковно песнопение“. През лятото на 1862 г., напуснал учител-ската професия, разкрива в малък дюкян на Куршумхан в Пловдив своя книжарница, втора след тази на Хр. Г. Данов.

Издаването на учебници става водеща задача на младия из-дател и книготърговец. Сам ги превежда, адаптира към българския език, извършва съставителство или изцяло ги композира като ав-торски съчинения. Др. Манчов печата значителна част от издания-та си във Виена, в печатницата на Леополд Зомер. В австрийската столица се среща с видния славист Франц Миклошич, който му дава ценни методически насоки за съставянето на учебникарската книжнина. Това му помага да осмисли концепцията на бъдещата си поредица „Бащин език“, излязла отначало в три книжки през 1869 г. под заглавието „Бащин език за малки деца“. В сборника си с очерци „Отгласи. Пловдив в света на кни-гата“ Ат. Мосенгов отбелязва, че влияние върху Драган Манчов, върху педагогическите и методическите му идеи оказва руският педагог К. Н. Ушински с изданието си „Родное слово“82. Без да има академическа подготовка, Манчов съставя един от най-издържани-82 Мосенгов, Ат. Отгласи. Пловдив в света на книгата. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1985, с. 36 и следв.

83

те буквари, чрез който защищава напредничавите си педагогически възгледи“ – посочва Мосенгов83. Към буквара с азбуката и с първите уроци за четене и писане, придружен с 37 илюстрации, е приложе-но и учебното помагало „Как да се предава по „Бащин език“, като се уточнява, че това е „Книга за родителе и наставници на същото имя“.

Втората книга на „Бащин език“, излязла също през 1869 г., е „Читанка за първо отделение“; следва учебник за втората година на обучението „Бащин език за малки деца – книга III. Втора книга за учение след букваря“. Книгата за трето отделение Манчов издава през 1874 г. по метода на Ушински и с правопис, съобразен с Фр. Миклошич, консултирана от пловдивския учител С. Зафиров. Ръко-водствата за преподаване на първа и втора година, излезли през 1874 г., имат важен методически характер за обучението по роден език, както и за организиране работата в началния курс в съответствие със съвременните педагогически изисквания. До 1878 г. букварът „Бащин език“, предназначен за отделенията на началния курс, бива преиздаван двадесет пъти и се ползва с голяма популярност, тъй като изданията са много четивни, разбираеми и с достъпна цена. За предосвобожденския период Др. Манчов издава над 120 учебници, помагала и преводни книги, като на петдесет заглавия е автор, със-тавител, преводач и адаптатор.

Видният български издател е един от ревностните поддръж-ници за изграждане на маркетингова мре-жа за дистрибуция на публикуваните бъл-гарски книги през Възраждането. Така след успешното нача-ло на пловдивската си книжарница той отва-ря книжарски клон на 83 Пак там.

84

издателството си в Свищов, откъдето снабдява с учебна литерату-ра от началото на 70-те години на ХIХ век целия Дунавски вилает. Свищов е удобна база за съхранение и транспортиране на излезли-те от виенските печатници издания. В тази дейност Др. Манчов е подпомаган от свищовския художник и издател Николай Павлович. През 1873 г. заработва и клон на пловдивската книжарница в Со-лун, който подпомага църковната просвета и светското образование сред македонските българи. По обвинение за участие в Староза-горското въстание през есента на 1875 г. Др. Манчов е арестуван и прекарва в тъмниците на Ст. Загора и Одрин над два месеца. След освобождението си емигрира в Румъния. Откупува печатницата на Ботевия вестник „Знаме“ и започва да печата книги и вестник „Стара планина“ (1876–1877), под ред. на С. Бежан [С. С. Бобчев]. Сред сътрудниците на изданието са Константин Величков и Иван Вазов. Тук бива отпечатана книгата на българина на руска служба генерал Иван Кишелски „Ръководство за успешен бой с турците“. По-късно печатарската преса е пренесена от Киро Тулешков в Тър-ново, а самият Драган Манчов се озовава в Пловдив. С помощта на временното руско управление урежда получаването от Славян-ското общество в Петербург на използвана скоропечатна машина с 800 кг буквен материал. През май 1879 г. той открива печатницата си в Пловдив, където продължава да печата книгите от поредицата „Бащин език“ и друга учебна литература. До края на ХIХ век тук излизат 448 издания, най-вече учебници, но и книги на български писатели – Иван Вазов, Константин Величков и др.

Сред изданията на Др. Манчов внимание заслужава със свои-те 870 страници великолепно съставената „Българска христоматия“ (1884) на Ив. Вазов и К. Величков в две части („Поезия“ и „Проза“). Още с откриването на печатницата през юли 1879 г. до 31 август 1885 г. Др. Манчов издава в. „Народний глас“ – вторият голям ру-мелийски вестник, отначало под редакцията на Ст. Михайловски, а впоследствие на Ив. Вазов и К. Величков. Най-забележителният из-дателски факт обаче, реализиран от Др. Манчов, е излизането в три части на „Енциклопедически речник“ (1899; 1905 и 1907), съставен

85

от Лука Иванов Касъров, библиотекар на Народната библиотека в Пловдив. Обемът и текстът на изданието са уникални – 3172 стра-ници; около 12 000 чужди думи и понятия84.

До 1889 г. просъществува свищовският клон на книжарница-издателство „Др. Манчов“, като на книгите се отбелязва и мястото на издаването – Пловдив, Свищов и Солун. Издават се и разписи (каталожни списъци на излизащите и наличните книги в тези кни-жарници).

В Солун след 1882 г. книжарницата се ръководи от Д. Стойчев и е разположена в помещение на гимназията, за да бъде на „българ-ска“ територия, далеч от зоркото око на османското правителство и ревнивото гръцко духовенство. По-късно представител на Др. Ман-чов в солунския клон е Иванче Велков. На 1 септември 1883 г. се открива и българска книжарница на Кон Самарджиев, просъщест-вувала до 1913 г. В Солун работи и книгоразпространителят Иван Хаджиниколов. За духовното пробуждане на българите в Солун и Македония принос има учителят и книжовникът Кузман Шапка-рев. Още през 60-те години на ХIХ век той е спомоществовател и разпространител на в. „Дунавский лебед“ (1860–1861) и авторски книги на Г. С. Раковски. Той е един от основателите на Солунската българска гимназия и затова държи за разпространението на бъл-гарската книжнина в града и областта. Още в средата на 60-те го-дини на ХIХ век Кузман Шапкарев заедно с брат си Петър (Паскал) има разкрита книжарница, отбелязана на книгата „Българский бук-вар“ (Цариград, 1866, печ. Македония); „Голяма българска читан-ка“ (Цариград, 1868); „Майчин язик. Букварче...“ (Солун, 1874). В 1890–1892 г. в Солун работи активно и книжарницата на братовче-дите от Велес Никола Бояджиев и с-ие.

Около 1872 г. в Горна Джумая е открит „Книжен дюкян“ от двама новоназначени в града учители – книжовникът Арсений Кос-тенцев и бившият управител на Велеския клон на Хр. Г. Дановата печатница Константин Босилков.84 Мосенгов, Ат. Книжовникът Драган Манчов. // В ъ з р о ж д е н с к и книжари. С., 1980, с. 62.

86

2. Родолюбивата мисия на българското книжарствоЗараждането на българското книжарство трябва да търсим

още през ХVI век с дейността на печатаря Яков Крайков от София, наел и организирал работата на славянската печатница на Божидар Вукович във Венеция, чиято дейност започва още през 1519 г. Яков Крайков е първият наш издател, печатар, въвел двуцветен печат; той е илюстратор-гравьор, редактирал и отпечатал богослужебни-те книги „Часословец“ (1556), „Псалтир“ (1569), „Требник“ (1569), „Молитвеник“ (1570), „Различний потребий“ (1572). Тези издания се намират за продан в първата българска книжарница през тази епоха, стопанисвана от българина Кара Трифун в Скопие. Този наш книжар развива книготърговия с богослужебни издания. Сведение за тази дейност откриваме в обявлението, поместено в края на изда-дения от Яков Крайков „Псалтир“85.

Разпространител на книгите на Яков Крайков е българинът Трифун от Скопие, който разполага в Скопие с голяма книжарница и развива дейна книготърговия, работейки съвместно с издателя Я. Крайков за пробуждането на българския народ86.

В първите десетилетия на Българското възраждане активно се трудят за каузата на родното просветно дело, в помощ на учи-лищните библиотеки и първите книжарници у нас в пределите на Османската империя руски възпитаници като Захари Княжески, Александър Екзарх, Найден Геров, Константин Димитриев, Ната-наил Стоянович Охридски. Руски държавни и духовни институ-ции – Академията на на науките, Светият синод, Министерството на народното просвещение, Министерството на външните работи, списанията „Современник“ и „Финский вестник“ даряват в пери-ода 1846–1860 г. значително количество издания. Най-усърден е Захари Княжески (1814–1877), който издейства учебна книжнина за над 40 библиотеки, сред които Габровското училище, разпраща издания на книжарите Петър Стоянович Джамджията в Търново и на Христо Г. Данов в Пловдив, сред които са и негови издания.85 Парижков, П. Апостоли на книгата. Кн. 1. С., 1984, с. 10.86 Парижков, П. Възрожденски книжари. С., 1980, с. 33 и следв.

87

Първите български пътуващи книжари, които са едновре-менно и издатели, придават колоритен облик на българското кни-жарство. Най-виден техен представител до Кримската война е хад-жи Найден Йованович Татарпазарджичанина (1805–1862), който разнася календари, руски христоматии и помагала, свои издания, които печата в Букурещ и Белград. Този виден български издател и книжар издава 25 заглавия – църковна и учебна книжнина, ме-сецослови, вечни календари, приказки. След познатите пътуващи книжари-издатели е Пенчо Радов Карловеца (родом от Карлово, починал 1865 г.), познат с издаването и книготърговията на своите месецослови – вечни календари, които сам съставя и преиздава неколкократно, както и със своя кратък турско-български речник и разговорник (Белград, 1851). Усърдно с книжарство през 50-те и 60-те години на ХIХ век се занимава и Георги Дончев Гърдов, родом от Калофер. Той е пътуващ книгопродавец от Цариград до Влашко, издава и учебна литература, но не сполучва да се замо-гне. Умира след Освобождението в Пловдив – беден, самотен и забравен.

Измежду пътуващите книжари-издатели от средата на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. се откроява колоритната фи-гура на отец Матей (Моно) Петров Преображенски – Миткало-то (Ново село, Търновско, 1828–1875). Участник в Първата бъл-гарска легия в Белград и другар на Раковски, скиталец от Сърбия през Османската империя, та чак до Йерусалим и Влашко, той се посвещава на Вътрешната революционна организация и заедно с Васил Левски основава революционни комитети, организира и дава имена на няколко читалища в Търновско, като разнася и се-мето на народното свестяване с разпространяване на забранени от правителството книги като съчиненията на Г. С. Раковски „Гор-ски пътник“, „Няколко речи о Асеня I“, вестниците „Блъгарска дневница“ и „Дунавский лебед“, преписа на Паисиевата „Исто-рия славянобългарска“, второто издание на „Изгубена Станка“ от Илия Блъсков, „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев и „Кратка българска граматика“ на Тодор Икономов, както и някои от своите

88

издания87. В издадената през 1872 г. в печатницата на Дунавската област книга „Прикаски или нравоучителни примери за прочитание на всекиго, който желае своето поправление“, чийто автор-съста-вител е отец Матей Преображенски, е записано неговото схващане за мисията на издателите и книжарите. Така в предисловието към книгата, подписано с дата „Търново, 1-й Септемврия 1872“ (с. III–IV), той отбелязва: „... Ако желаем да напредне нашата книжнина, нека сички да залегнем щото да са разпростира книжното прочи-тание на сякъде у нашенско и по всичките класове на народа; а то ще бъде, ако пишем еднакво по народен език – чисто български – и между разните други книги да му даваме и някои забавителни, но в едно време и поучителни неща... И тъй, братья книжари и кни-гописатели, ако желаете доброто на своя си народ, пишете като за него, ако ли е пък само учените да разбират, то защо да подмятаме народното име?“ Подобни препоръки и мъдри наставления той дава и в предисловията към други издадени в печатницата на Дунавския вилает в Русе свои преводни и оригинални книги: „Притчи Варла-амови...“ (1868); „Повести на изгубеното дете и Велисария“ (1870); „Защита на православието...“ (1870). Книгите са написани живо и увлекателно, със самобитен белетристичен талант и публицистичен патос, където религиозното и реалистичното изображение вървят ръка за ръка. В „Повест за изгубеното дете“ са записани и имената на „родолюбивите спомагатели“, най-вече духовници и монаси от метоси и манастири, сред които са Галактион Хилендарски, Кирил Рилски и Атанасий Рилски, даскал Атанас Дончев от Горни Турчета (Бяла черква); с по няколко екземпляра са записани Капиновският, Плаковският, Троянският, Батошевският, Дряновският, Лясковски-ят, Килифарският и Присовският манастири. Сумите са събрани предварително, за да бъде отпечатана книгата. Тиражите, които предварително са поръчани и платени от Троянския манастир, са 29 екземпляра, а за Дряновския манастир тогавашният игумент Хри-сант заплаща за 100 екземпляра и подигуменът отец Пахомий 50 87 Парижков, П. Колко дивен е този скиталец. // О т е ц М а т е й Преображенски 1828–1. III. 1875. 110 години от смъртта му. С., 1985, с. 14.

89

екземпляра88. Шестата и последна книга на М. Преображенски пък се издава със спомоществователството на мнозина учители и све-щеници от Търновско, познати малко по-късно като революционни дейци в подготовката и самото Априлско въстание – Никола Дабев и Иван Преснаков от Севлиево, Бачо Киро Петров и Васил Недел-чев от Бяла черква, поп Стефан и още неколцина участници в рево-люционния комитет на с. Михалци; дейци на комитетите в Мусина, Сухиндол, Лесичери, Върбовка, Дичин, Горна Липница; спомоще-ствователи от Търново, Габрово и Дряново, както и от читалищата, кръстени от отец Матей – „Селский труд“ (Бяла черква), „Съеди-нение“ (Михалци), „Нов живот“ (Мусина), „Съгласие“ (Лесичери), „Росица“ (Севлиево). Този начин за предварително продаване на ти-ража е част от маркетинговата стратегия на още мнозина други кни-жовни-циродолюбци, решили на всяка цена да осъществят полезни за народа издания, които да сеят по изстрадалата българска земя се-мето на просветата и духоното пробуждане. С книгите, с чудатите си проповеди и изобретения, както и с цялата си революционна дей-ност, обаятелният отец Матей Преображенски оказва благотворно влияние върху българската интелигенция от Търновско – Бачо Киро Петров, даскал Васил Неделчев, даскал Христо хаджи поп Ирин-чев, свещеник Петър Драганов и още мнозина техни сподвижници, взели участие както в разпространението на българската книжнина между народа, а също така и участвали в епичните деветневни сра-жения при Дряновския манастир в епилога на Априлското въстание 1876 г.89.

Сред пътуващите издатели-книжари вече споменахме цари-градския печатар Тадей Дивитчиян (1810–1878). Близо тридесет години той обикаля градовете в от Русе до Ниш и редица селища в Македония, продава своите издания по панаири, полагайки мар-кетинговите основи на издателската дейност по българските земи още в средата на 40-те и през 50-те години на ХIХ век. На прочутия

88 Пехливанов, Ил. Преображения Матееви. С., 1981, с. 46 и следв.89 Виж в книгата ми: Георгиев, Л. Следовници на великия скиталец - Пловдив: Хр. Г. Данов, 1988-192 с.

90

Узунджовски панаир отваря книжарница, където продава с успех своите напечатани календарчета, учебни помагала, преводни изда-ния.

Наред с пътуващите книжари през Възраждането се органи-зира и книготърговия с изграждането на книжарници в по-големите градове. Обикновено се използват магазини за колониални стоки, манифактура, железария и други стоки за бита. В Казанлък още в началото на 1860 г. бива уредена книгопродавницата на братя Те-ньо и Иванчо Бозвелиеви, които са настоятели и на цариградското списание „Български книжици“. Книжарницата просъществува до смъртта на Теньо Бозвелиев през 1871 г. В Ямбол за първата предо-свобожденска книжарница на Константин Марангозов е използван първият етаж на дома му, където се изработват църковни иконоста-си. Намира се в съседство с църквата „Св. Георги“ и едно от ямбол-ските училища, което позволява да се продават с успех учебници, помагала, църковни щампи, карти, графики. Тук се продават кни-ги на Драган Манчов, Христо Г. Данов, Йоаким Груев. Чести гос-ти на книгопродавницата са книжовниците Добри Чинтулов, Ради Колесов, Стефан Гидиков, както и мнозина пътуващи книжари. В навечерието на Априлското въстание 1876 г. книжарницата служи за продажба и снабдяване с фишеци и патрони за съзаклятниците. След Освобождението първият ямболски книжар разкрива печатни-ца, където се печатат книги и излиза земеделското списание „Орач“ (1894) под редакцията на Хр. Ил. Стойнов.

В Лозенград в началото на 70-те години на ХIХ век е уредена книжарницата на учителя и пътуващия книжар Яни Д. Рододарович (около 1839/40–1877). В книжарницата му се продават освен книги и църковни одежди. Тук се продават учебници, помагала, издания с нравоучителен характер като книгата на Димитър Величков Кот-ленец „Камък падна от небето“, „Горски пътник“ на Г. С. Раковски, издания на Софроний Врачански, Илия Блъсков и други възрожден-ски автори, шампи с образите на светите братя Кирил и Методий“. Родолюбивата му дейност е съсредоточена в Лозенградската кааза, където разпространява сред българското население книжнината,

91

сред която са и забранени от османското правителство книги. В на-чалото на Руско-турската война е арестуван и осъден на смърт90.

През 1873 г. роденият в Кюстендил учител и книжар Георги Г. Димитров (1838–1906) влиза в съдружие с Яни Рододарович, като двамата поддържат книжарници в Лозенград и Одрин, но поради възникнали недоразумения още около 1875 г. се разделят. Одрин-ската книжарница на Георги Г. Димитров, която съществува още от 60-те години на ХIХ век, се превръща в любимо място за посе-щение от българската интелигенция в Източна Тракия – книжовни-ци, издатели, учители, колеги книжари, свещеници. За откриването през 1867 г. на книжарницата при Паша хан в Одрин решаваща под-крепа оказва издателят и книготърговецът Христо Г. Данов. В нея се продават изданията на Дановото съдружие, богослужебна кни-жнина, „както и всички нужни за писане неща, като плочи, писал-ки, калеми и проч.“91. Насъбрал богат житейски и книжовен опит, бил в тъмница заради неуморната си деятелност в полза на българ-щината, участвал във въстанието от 1875 г., след Освобождението Г. Димитров написва и издава внушителния си труд „Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение“ (1894-1900).

В Пловдив, наред с книжарниците на Христо Г. Данов и Дра-ган Манчов, успешно функционира книгопродавницата на Дими-тър Ангелиев (Ангелиди), която продава български и гръцки изда-ния. Сред тях са учебници по антропология и аритметика на Найден Попстоянов, читанки с буквари на Христо Попмарков, учебници по свещена история на Йоаким Груев92.

В отговор на откритите опити на Гърция и Сърбия за асими-лация на българското население от Македония, българското чита-лище в Цариград полага основите на Българска македонска дружи-на, едно културно-просветно и книжовно сдружение, което набира 90 Попов, Ив. Н. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Ло-зенград. С., 1928, с. 19 и следв.91 М а к е д о н и я, 1, № 22, 29 апр. 1867.92 Стоянов, М. Българи – издатели и разпространители на гръцки книги. // В ъ з р о ж д е н с к и книжари. С., 1980, с. 301.

92

парични средства и с тях закупува книги, които разпраща в много селища на Македония. Сред тях са и 2016 книги, предназначени за училищата в Солун, Серес и Костур. Дружината подкрепя обучени-ето на македонски българи в Цариград, Габрово, Болград Струми-ца, Солун, Прилеп, Серес93.

В София първата книжарница е отворена през 1863 г. от Коста Михайлов – Папата, считана за клон на пловдивската кни-жарница на Хр. Г. Данов. Между 1864–1865 г. книжарница разкри-ват хаджи Стоян Недялков Вардев – Табаков (1832–1877) заедно със своя братовчед хаджи Никола Вардев (1834–1915), и двамата родом от Якоруда. В София братовчедите Вардеви заедно пъту-ващите книгопродавци от София Георги Стоицев и Никола Сте-фанов Крушкин – Чолак се включват в революционен комитет и през Освободителската война разпространяват в града и околните села революционните творби на Добри Чинтулов и Никола Козлев, подготвят и селски бунт в помощ на настъпващите руски войски. Арестувани са от властите и са осъдени на смърт. От обесване се спасява само хаджи Никола Вардев, който след Освобождението продължава чрез дейността на синовете си родолюбивата мисия на софийските книжари. В посочените столични книжарници се раз-пространява най-вече богослужебна и учебникарска книжнина, ка-лендари и песнопойки94.

Още преди неуспешните опити (1857–1861) да разкрие пе-чатница в родното Търново, за която закупува дори ръчна печатар-ска преса, буквен материал и хартия от Виена и Лайпциг, Пандели (Пантелей) Хаджигеоргиев Кисимов (1832–1905) отваря през сеп-тември 1853 г. втората в старата столица книжарница, където про-дава книги „с умерена цена“, сред които са издания по история, енциклопедии, числителници, буквари, популярни четива95. Кни-

93 Великов, Ст. Македонската българска дружина. // Цит. В ъ з р о ж д е н с к и книжари, с. 316.94 Масларов, К. Якоруда. Летопис на просветното дело. Благоевград, 1975, с. 19–20; П а р и ж к о в, П. Апостоли на книгата. С., 1984, с. 35–38.95 Ц а р и г р а д с к и в е с т н и к, 3, № 138, 12 септ. 1853.

93

жарницата се управлява от книговезеца Марин Пиперков96.Тя функционира до 1862 г., когато П. Кисимов е заподозрян

от властите в подготовката на хаджи Ставревата буна от същата година и принуден да емигрира в Букурещ, където развива изда-телска и журналистическа дейност до Освобождението. През по-следните години от съществуването си книжарницата се обогатява с нови заглавия и с издания, осъществени от П. Кисимов и П. Р. Славейков, с историческа, енциклопедична, учебна, църковна и дори юридическа книжнина. В тази книжарница умело се прила-гат маркетингови механизми на търговската отстъпка при по-голямо количество закупени издания и особено за купените книги, оформящи самостоятелна „библиотека“97. Постъпателно нараства отстъпката при закупуване на две, три и четири „библиотеки“. Книжарницата има и добре осъществена реклама – периодично се публикуват съобщения и известия за наличните заглавия в попу-лярния сред българите „Цариградски вестник“.

През 1865 г. в Търново на площад „Баждарлък“ е открита книжарницата на издателя Петър Стоянов Джамджиев, зет на собственика на първата у нас книжарница Велчо Атанасов Джам-джията. През 1868 г. той се включва в създаденото от Иван Момчи-лов книжарско-издателско съдружие. От негово име осъществява няколко издания. Дейността си Петър Стоянов продължава и след Освобождението (до 1884 г.) с изданието на осем книги и с под-държането на своя книжарница98.

През 1868 г. Иван Николов Момчилов организира издател-ско-книжарско съдружие съвместно с родения в Златарица Радко Радославов (по това време учител в Г. Оряховица), Иван Моллов, Петко Р. Славейков, Стоян Маринов, Димитър Донев, Петър Стоя-нов Джамджиев, Илия Шиваров от Трявна и Иван Д. Постовски от Карнобат. Главният съдружник Ив. Момчилов получава правото

96 Кисимов, П. Исторически работи. Моите спомени. Пловдив, 1897, с. 5597 Ц а р и г р. в е с т н и к, 10, № 482, 7 май 1860.98 Ковачев, М. С пламъка на родолюбието. С., 1984, с. 23.

94

да печата дружествените издания в Русе и Виена99. В публикува-ната си в брой 15 от 10 януари 1870 г. във в. „Македония” статия „Целта на книжевното дружество в Търново“ Радко Радославов ко-ментира целите и задачите на издателско-книжарското съдружие: „То е съставено със цел за обогатявание книжнината ни и за нейното распространение из между народа ни. Понеже книжната търговия не може да ся сравни с търговията, която има за артикол стоки, ко-ито ся носят или едът...“ В същата статия Р. Радославов посочва, че сред задачите на сдружението е да се подобри разпространението на българските книги и особено на учебната литература, да се из-вършва по-прецизен подбор при издаването на учебна и църковна литература. От публикацията научаваме и за дейността на търнов-ското книжовно дружество след погребението на неговия основател Иван Момчилов на 9 декември 1869 г.: „За сега привременно си от-редихме един касиер съ[ще]временно и управител на книгопрода-вницата...“ Съгласно устава си дружеството функционира за срок от седем години, т. е. до 1875 г. Неговото практическо разформиране обаче се извършва след Освобождението. В дружеството участват книжарите от Търново Стоян Маринов, Петър Джамджиев и Ди-митър Донев.

Стоян Маринов започва книжарската си дейност още през 1853 г., като по-късно открива клонове на книжарницата си в Сви-щов и Русе. Продължава книжарската и издателската си работа до средата на 80-те години на ХIХ век. В близки роднински и приятел-ски връзки е с Христо Иванов Големия (Книговезеца) – съратник на Васил Левски и един от основателите на търновския революци-онен комитет. Хр. Иванов работи в Пловдив при издателя Христо Г. Данов и усвоява книговезкия занаят, който после практикува в Русе, а това му позволява да се наложи в Търново още преди Осво-бождението като най-добрия специалист-книговезец. Дейността му подобрява търговския облик на книгите, издавани от търновските

99 Виж книгата ми: Георгиев, Л.. Радко Радославов – жизнен път и творчество. – В. Тър-ново: Р. С. Радославов, п-ца СИРА,1999, 95–103.

95

издатели, способства за запазване на редица ценни екземпляри100.В Шумен през 1866 г. започва да функционира книжарница-

та на братята Илия и Димитър Блъскови, която продължава да работи и след Освобождението под името „Домашна книжарница на Ил. Р. Блъсков, Шумен“. Усилията на двамата братя са свързани и със значимата подкрепа, която получават от издателите-книжари Христо Г. Данов и Драган Манчов. Със съдействието на Дановото издателство и изградената маркетингова мрежа след Освобождени-ето Илия Р. Блъсков (1839–1913), издава и получава широка разгласа на своите учебници и помагала. В основата на творчеството на Ил. Блъсков стоят неговите белетристични творби, които се разпростра-няват, продават и препредават от ръка на ръка през Възраждането – първата оригинална повест на 60-те години на ХIХ век „Изгубена Станка“ (1865) и повестта „Злочеста Кръстинка“ (1870). Димитър Р. Блъсков (1842–1873) учи в гимназията в Одеса, но поради забо-ляване се връща в България и започва преподавателска и книжарска дейност в Шумен. Сътрудничи на издаваните от баща му Рашко Ил. Блъсков списания – религиозно-нравоучително сп. „Духовни книжки за поучение на всяк християнин“ (Болград, 1864–1868) и сп. „Училище“ (1870–1876), както и на вестниците „Македония“ (1866–1872) и „Время“ (1865–1867) и други периодични издания с материали по въпросите на училищното и църковното образова-ние, изявява се и като преводач. Заради отпуснат кредит във връзка с издаването на сп. „Духовни книжки“ е преследван съдебно и дори лежи в затвора. За тези тежки дни на изпитания пише в автобиогра-фията си Райчо Ил. Блъсков: „За изплащането на тоя дълг син ми се залавял ту на книжарство, ту като учител в с. Дивдядово. А с такъв занаят и да препитава себе си, майка си, братчетата и още новото си семейство (той бе се оженил и имаше две деца), че и дълг да пла-ща, едва ли е смагал. Най-сетне се решава да бъде свещеник в едно затънтено с. Аврен, Провадийско, отгдето сетне чувам жалното и скръбно известие, че след 15-дневното си ръкоположение предал Богу дух в с. Аврен, далеч от роднини, приятели и семейство в го-100 Христо Иванов Големия. Спомени. /Състав. В. Тилева. С., 1984, с. 74 и следв.

96

дината 1873-та, септември 3-и.“101. През Възраждането Свищов се превръща един от значими-

те центрове на издателска и книжарска дейност. Учителят Иван (Йован) Стоянов, известен с псевдонима си Мерданчанина или Свищовеца, прави първите опити в областта на книжарството. С помощта на посредници книжари около 1860 г. издателят Хрис-то Г. Данов започва да популяризира и продава своята книжовна продукция. Връзки с издатели, настоятели и разпространители на книги в дунавския град установява и идеологът на националноо-свободителното движение Георги С. Раковски. В Свищов той нами-ра мнозина съмишленици и приятели, с помощта на които укрива, пренася и разпространява своите издадени съчинения и вестници. Сред тях са Гаврил хаджи Денков, Цветко (Цвятко) Радославов, Апостол Конкович, книжовникът Васил Манчов (Манчев) Данилов, Александър Шишманов – пръв председател на свищовското чита-лище, и брат му Димитър Шишманов – баща на видния български учен след Освобождението проф. Иван Шишманов, търговецът Г. Т. Каракашов, временно пребиващият в Свищов сливенски учител Стефан Г. Гидиков, свищовският учител и издател Тодор (Теодор) Хрулев, осъден на заточение за разпространение на руски книги със забранено съдържание и починал в Диарбекир на 30 януари 1865 г. Видният български художник Николай Павлович (1835–1894) също е свързан с Г. С. Раковски. В Белград той се среща с него и прави сполучливи илюстрации към книгата му „Няколко речи о Асеню первому“ (Белград, 1860). Самостоятелни исторически литографии на Н. Павлович и книги на Раковски се разпространяват съвместно в много български селища. Активна издателска и разпространител-ска дейност, включваща и книготърговия, извършва през 60-те и 70-те години на ХIХ век и свищовското читалище. Тези традиции са продължени и след Освобождението. Сред свищовските издатели с разпространение и продажба на книги се занимава издателят Ема-

101 Автобиография на Райча Илиев Блъсков. Животоописанието ми, което захванах да пиша у Болград, Бесарабско на 1868 г. // А в т о б и о г р а ф и и. А. Иванов, Р. Ил. Блъсков, Юр. Ненов. С., 1979, с. 105.

97

нуил Васкидович (1795–1875), който печата съвместно с Неофит Хилендарски Бозвели (1785–1848) първообраза на първата детска енциклопедия „Славеноболгарское детеводство за малките деца“ (Крагуевац и Белград, 1835) в шест части и по-късно, през 1857 г., сам отпечатва в Букурещ първа част на замислената като библиотеч-на поредица „Кратка енциклопедия за децата“. Тези издания, заедно с други учебни издания на двамата автори, намират добър прием и се продават с успех в българските училища. Големият свищовски издател Христаки (Хрисант) Георгиев Павлович (1804–1848) осъ-ществява и разпространителска дейност на своите издания, пред-назначени за нуждите на българското образование – „Аритметика или наука числителна“ (Белград, 1833), „Писменик общеполезен“ (Белград, 1835); „Разговорник греко-болгарский“ (Белград, 1835); „Граматика славеноболгарска“ (Будапеща, 1836 и 2. изд. Белград, 1845); „Канон молебный ко святому свещенномученику Харалам-пию во время мора поемый“ (Букурещ, 1841); „Изгубеное дете“ на немския автор Хр. Шмид, осъществено в превод от гръцки (Буда-пеща, 1844), „Баснословие Синтипи Философа (Будапеща, 1844), както и една от най-популярните книги на Българското възраждане „Царственик или история Болгарская“ (Будапеща, 1844), чието със-тавителство и редакция свищовският издател извършва на основата на „Рилската преправка“ върху Паисиевата история и „История в кратце о болгарском народе словенском“ от йеромонах Спиридон Габровски, с добавяне, редактиране и отстраняване на пасажи, ко-ито накрая правят тази книга четена, достъпна и търсена не само в родното училище, но и сред семейството, като тя става обикнато настолно четиво за патриотично възпитание на поколения българи. Това обяснява големия тираж и бързата продажба на „Царствени-ка“, превърнал се за кратко време в търсена и добре продавана бъл-гарска книга102.

В книгата на Джордже Игнатович „Културна сарадња Срба и Бугара у ХIХ веку. Штампање бугарских књига и листова у срп-102 По този въпрос виж книгата ми: Георгиев, Л. Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – началото на ХХ век. Свищов, 1997, с. 184–198.

98

ским штампариjама 1833–1878“103 се цитира най-старият документ, свързан с „Аритметика“ на Христаки Павлович. Той е отправен до княжеско-сръбската цензура от името на администратора (управи-теля) на държавната печатница в Белград и преподавател в новоос-нованата Белградска гимназия Димитър Исаилович, с която се иска позволение за отпечатване книгата на свищовския книжовник и издател в три хиляди екземпляра. Дж. Игнатович се позовава на ня-колко подобни документа във връзка с ценообразуването и отпечат-ването на „Аритметика“ и други книги на Хр. Павлович. Сред тях е решението на княжеската цензура номер 223 от 27 март 1833 г., по-дписано лично от княз Милош, с което се разрешава книгата да се отпечата в тираж две хиляди екземпляра. По това време тиражът на сръбските книги се движи между 500–1250 екземпляра. Така пър-вият български учебник по математика бива окончателно подвързан и готов в началото на май 1833 г. От неговия тираж са предплатени още в Белград 19 екземпляра и 6 екземпляра са предоставени съ-гласно разпоредбите на княжеската цензура. Предплатен екземпляр си осигурява сръбският дипломатически агент Димитър Мустаков, както и шестима букволеяри от Княжеската типография, сред които е известният по-късно белградски литограф и фотограф от Враца Анастас Йованович104.

Откриването на книжарски клон на пловдивското издател-ство на Драган Манчов в Свищов се осъществява през 1872 г. с по-мощта на Алеко Ангелов Кръстич (Кръстевич), който става упра-вител на свищовската книжарница, осъществява контакти с редица книгоиздатели и книжари, между които Хр. Г. Данов и Ив. Мом-чилов, разпространява граматики и други учебници и помагала на Ем. Васкидович, Христаки Павлович, Хр. Сичан-Николов. С Алеко Кръстевич е свързана и идеята на Д. Гинович да организира печат-ница в дунавския град. Издателят Хр. Г. Данов намира свои пред-

103 Игнатович, Дж. Културна сарадња Срба и Бугара у ХIХ веку. Штампање бугарских књига и листова у српским штампариjама 1833–1878. Београд, Просвета, 1980, с. 36 и следв.104 Цит. съч., с. 38

99

ставители за разпространение на книгите си в лицето на Л. Костов и В. Николов.

Сред книжовниците и учителите се срещат немалко пътува-щи книжари. Такъв е Никола Атанасов Живков, автор и издател на вестници и книги преди и след Освобождението, автор на марша на българските доброволчески чети в Сръбско-турската война 1876 г. и на българските опълченци – песента „Шуми Марица“, стана-ла пръв наш национален химн. Като пътуващ книжар Н. Живков разпространява български книги в Шопско, която дейност по-къс-но продължава като учител в Оряхово и главен учител във Велес (1874 г.). Важен епизод от живота му е едногодишната работа като управител на книжарницата на издателя Христо Г. Данов в Русе от май 1871 г. до края на май 1872 г. В този период той е и пътуващ разпространител на учебници и книги, набира абонати за български вестници и списания, посещавайки градовете край Дунав и Север-на България105.

Значим е приносът за разпространение на славянската и ру-ската книжнина по българските земи през Възраждането и на бъл-гарите учени в Русия Спиридон Палаузов, Марин Дринов и Райко Жинзифов. Марин Дринов (1838–1906) е сред дейните основатели и председател на Българското книжовно дружество в Браила, първо-образ на Българската академия на науките. Неговата богата и ценна библиотека от три хиляди тома е пренесена от Харков през 1911 г. и завещана на Народната библиотека в София.

105 Ботушаров, Хр. Никола Атанасов Живков. С., 1986, с. 11 и следв.

100

Шеста главаКНИГА И ПЕЧАТНИ КОМУНИКАЦИИ

СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО1. Нови издателско-полиграфически структури в

княжеството и Източна Румелия

По настояване на временното руско управление Хр. Г. Данов и Янко Ковачев пренасят целия инвентар на печатарското съдружие от Виена в Пловдив. За целта е необходимо разрешение и на 27 юни 1878 г. Янко Ковачев отправя молба до Марин Дринов, ръководител на Отдела на народното просвещение при руския имперски комисар: „Ваше Високородие, Подписаний желая да отворя в града Пловдив една книгопечатница, затова покорно моля, Ваше Високородие, да благоволите да направите надлежащото распорежение да ми се даде потребното разрешение.“ 106. Няколко дни по-късно, на 14 юли с. г., молбата е резолирана положително. Същевременно е завършено инсталирането на печатницата. Тя заработва под името „Янко Ковачев и си-е“. В нея започва да излиза издаваният от Хр. Г. Данов вестник „Марица“ (25 юли 1878 – 6 септ. 1885), който е суб-сидиран от руските власти и отначало служи за официален орган на губернаторството. Субсидията позволява да се купи нова скоро-печатна машина. С участието на Григор Начович, д-р К. Стоилов, М. Маджаров и Д. В. Хранов той става изразител на консервативно настроени слоеве в Източна Румелия, известни като „съединисти“. В печатницата излизат и първите броеве на сп. „Чистобългарска на-ковалня за сладкодумство“ на д-р Иван Богоров. До края на година-та е издадена книгата на Константин Иречек „Българското княже-ство“ и „Илюстрован писалищен календар“. Заедно с издаването на в.“Марица“ Хр. Г. Данов отново подновява своята книгоиздателска дейност, възстановява работата на книжарницата и погасява старите си дългове. От своя страна Янко С. Ковачев се грижи за укрепването

106 НБИВ – Пловдив, отдел „Специални сбирки“, ф. № 19 – Временно руско управление, а. е. 4, л. 131.

101

и кадровото обезпечаване на печатницата. Той изработва тарифи за възнагражденията на печатарските работници, организира изучава-не на печатарството от начинаещи в занаята младежи.

С материалната подкрепа на военновременното окупационно управление Янко Ковачев доставя от Виена оборудване за една нова печатница в София, която е открита на 16 януари 1879 г. в района на сегашния площад „Славейков“. Това практически разделя сдруже-нието и поражда непреодолими конфликти между двамата съдруж-ници, които дълго продължават в съда и по страниците на вестни-ците „Средец“ и „Отечество“, докато през април 1884 г. съдебният спор е спечелен от Я. С. Ковачев. Независимо от това, благодарение на насъбрания богат опит и завиден професионализъм, двамата из-датели успяват и поотделно да създадат в Пловдив и София едни от най-добрите полиграфически предприятия през епохата. Според Ст. Кутинчев, който изследва тяхната дейност в книгата си „Печатар-ството в България до Освобождението“107, преди Балканската война Дановата печатница в Пловдив разполага със самостоятелно зда-ние, словослагателно отделение, букволивна техника, стереотипия, пет скоропечатни машини, четири американки и ръчна преса, както и с печатни машини за трицветен и художествен печат, отделение за галванопластика и цинкография, книговезко отделение с чети-ри шевни машини с тел и конци, коректорско отделение, машинна инсталация от газови мотори, динамомашина и др. Както посочва авторът, от 1855 г. до смъртта си през 1911 г. Х. Г. Данов оставя на българската книжовност и просвета 1230 издания, най-вече учебна литература – учебници, помагала, христоматии, карти, атласи и т.н. Неговите книги се отличават с прецизно авторство и съставител-ство, като в списването се включват видни писатели, журналисти, учители и педагози, учени. Преводните издания са от руски и чеш-ки автори – Лудвик Лукаш, Алоиз Покорни, Д. Иловайски Антон Шоурек, Франц Мочник, Константин Иречек. Сред по-известните издания в края на ХIХ век в Дановата печатница-издателство изли-зат известната история на българите от Константин Иречек в превод 107 С., 1920, с. 173 и следв.

102

на Ек. Каравелова и Ст. Аргиров; тритомната литературна енцикло-педия на Д. Мишев и Ст. Костов. Печатат се автори като Иван Вазов („Майска китка“ и „Гусла“) и Пенчо Славейков („Блянове“), Дими-тър Благоев, Георги Бакалов, Вела Благоева. Във връзка с първото българско изложение големият наш издател отпечатва най-точ-ната и пълна карта на България, под заглавието „Карта на Бълга-рия с прилежащите ней държави“. Нейното появяване на панаира, заедно с останалата издателска продукция на Данов, правят силно впечатление и той бива награден със златен медал за печатарство. По инициатива на Хр. Г. Данов на 15 август 1897 г. в Пловдив е свикан първият книжарски конгрес, продължил три дни с участие-то на най-авторитетните български книжари и издатели, сред които са Ил. Р. Блъсков (Шумен), Венелин Божилов (Варна), Ефрем По-пхристов (В. Търново), Г. М. Какачев, Ст. Мирчев и Ал. Д. Едрев (Казанлък), Т. Ф. Чипев и Хр. Олчев (София). На този учредителен конгрес са приети програма и устав на Българския книжарски съюз, в чиито основни задачи е дейността по укрепване на българското книгоиздаване и на книжарската търговия. По-късно Хр. Г. Данов и Др. Манчов се обявяват срещу прошението на съюза до министер-ството на народното просвещение, с което се иска премахване на максималните граници за продажните цени на учебниците и такси-те за рецензирането им. Мотивът на двамата пловдивски книгоиз-датели и книжари е, че с регулиране на цените и рецензирането на учебниците се издига качеството им, като недостатъците се попра-вят и те стават по-съвършени. Разискват и се уточняват начините за продажба, взаимоотношенията между книжарите, търговските от-стъпки за общините, библиотеките, училищата и другите културни институции. В решенията се поставят бариери за нискокачествена, без необходимите естетически критерии и художествено-полигра-фически изисквания, книжна продукция. На 8 май 1905 г. българ-ската общественост тържествено отбелязва 50-годишния юбилей на Хр. Г. Данов като книгоиздател. Издаден е и юбилеен сборник под редакцията на Серафим Барутчийски.

Янко С. Ковачев също утвърждава печатницата си като мо-

103

дерно полиграфическо предприятие. Издава периодични издания – в. „Витоша“ (1879), сп. „Българска илюстрация“ (1880–1882), ре-дица учебни карти, сред които впечатляваща с оформлението си е голямата карта „Княжество България“. Към печатницата е уредена и модерна литография. От 1902 г. отдава печатницата си под наем. Съществува под името „Балкан“ , стопанисвана от К. Чинков и от 1906 г. със стопанин Т. Х. Тошев. Според Ст. Кутинчев в печатни-цата от 1878 до 1912 г. излизат общо 581 заглавия, без да се смятат периодичните издания.

Освен придобилите известност издателско-полиграфически комплекси с книжарници на Христо Г. Данов и Драган Манчов, в столицата на Източна Румелия преди Съединението е разкрита Руска окупационна печатница, открита през 1882 г. и работила до 1886 г., след което е преместена в столицата, когато се осъщест-вява сливането и с Държавна печатница – София. В Пловдив тя поема значителни правителствени поръчки, сред които са отпеча-таните „Сборник от областни закони“, протоколи на Областното събрание, законопроекти, разпореждания, паспорти и др. Наричат я още Областна печатница. Разполага с 50 човека персонал, ра-боти на изгодни цени и получава значителни поръчки, което уве-личава печалбите и за кратък период. Управителят на печатницата Нестор Абаджиев издава първото „Ръководство от полезни знания за един печатар-работник“ (Пловдив, 1885 ), излязло в тираж 500 екземпляра, за нуждите на полиграфическите кадри. Това своеоб-разно помагало в три части дава сведения за книгопечатането, за хигиената на словослагателите и печатарите, като накрая е помес-тен „Публично-административен правилник за устройството и управлението на Областната печатницата“ с дата 16 март 1882 г. Печатницата се ръководи от управител, ковчежник-счетоводител и фактор. Била е под прякото наблюдение и ръководство на директора на Народното просвещение Константин Величков.

Освен нея, в Пловдив успешно функционира Централна пе-чатница на французина Едмонд Дионне, подкрепяна материално от румелийското правителство. Тук излиза освен книжна продукция, и

104

вестник „Еко де Балкан“ от юни до началото на септември 1885 г. и в. „Съединение“ ( 30 дек. 1882 – 7 авг. 1886), издаван и редактиран от П. Ив. Беровски, а по-късно и от Н. П. Краварев, който става и съ-дружник на Ед. Дионне. В града започва дейността на книгоиздателя и преводача на Шекспир Димитър Христов Бързицов (1858–1931). По примера на възрожденските издатели набира за издаваните си книги спомоществователи от много български селища.

Печатницата „Съгласие“ – Пловдив, изглежда, е функцио-нирала през 80-те години на ХIХ век. Тук например през 1889 г. е отпечатан обемният роман в 972 с. „Скитникът евреин“ от Евгений Сю, като книгата излязла в 12 свитъка. Самото печатарското дру-жество „Съгласие“ е основано на 1 януари 1890 г. и наброява 18 дружествени члена. В първия устав му се посочва, че седалището му е на тогавашната ул. „Градска градина“, че притежава собствена полиграфическа база: дружествената печатница „Съгласие“ и ще издава за своя сметка книги, вестници и списания с неполитически характер, като ще обогатява дружествената библиотека и ще подпо-мага своите членове108. Тази печатница е открита на 1 август 1891 г. на 1 август на ул. „Градска градина“, като първите и по-големи начинания са печатането на преводни издания, например първите три издания на „Клетниците“ от Виктор Юго в превод на Д. Хад-жииванов (1888;1897; 1898), а във връзка с международното изло-жение се печата сп. „Светлина“, както и материали за голямото съ-битие в живота на града. Условията на работа не били добри – било влажно, мокро и студено, работело се на тъмно, а през лятото имало тежка миризма (по спомени на Ил. Паунов, ДА – Пловдив, № 38). Тази печатница просъществувала до 1920 г., когато била пренесена в Плевен и разделена на две. Все тук, в Пловдив, били отпечатани томовете на „Речник на българский език“ от Найден Геров през пе-риода 1895–1905 г., едно значимо дело на видния наш книжовник и езиковед.

В града на тепетата след Съединението получава известност 108 ДА–Пловдив, ф. 50, оп. 3, а. е. 149; Маринов, Ал. Печатници и издателства в Пловдив 1878–1949. Пловдив, 1989, с. 25–26

105

и издателят на календари Никола Краварев. Тук е дадено началото на издателската фамилия Юрукови, като първите успешни стъпки, превърнати скоро в голям издателски успех, са преводните книги на София Данаилова Юрукова, реализирала сама или с помощта на видни наши преводачи преводи на френски, немски, руски, скан-динавски писатели. София учи в Париж. Усвоява западни езици. По-късно се установява в София. Превежда в началото на века творби на Проспер Мериме и Оливър Голдсмит, Анри Бернщайн, Андре Мороа, М. Прево, П. Берже. Сътрудници на издателството и са Николай Райнов, Димитър Подвързачов, Гео Милев, Асен Разц-ветников, Дора Габе, Фани Попова-Мутафова. При осъществяване рекламата и маркетинга на изданията работят и останалите члено-ве от фамилията. Върхът на издателството е знаменитата българска поредица „Мозайка от знаменити съвременни романи“.

От печатницата на Христо Г. Данов започва пътят на големия книгоиздател и книжар Тодор Филипов Чипев (1876–1944), по-късно развил плодовита книжарска дейност в София. Той работи отнача-ло като словослагател в Дановата печатница в Пловдив, около 1889 г. е търговски агент на вестник „Напред“, като заедно с това продава „Война и мир „ на Л. Н. Толстой и „Скитникът евреин“ на Евгени Сю, а през 1891 г. прави своя книжарница в павилиона на столична-та Градска градина, която става любимо и привлекателно място за тогавашната интелигенция. Познат и обикнат като Те Фе Чипев, по-замогналият се книжар развива и издателска дейност, продължена от наследниците на издателската фамилия (имал единадесет сина и една дъщеря). По-нататък в изследването ще проследя приносите на това голямо българско издателство.

106

Разписка на управителя на пловдивската дружествена печатница „Съгласие“ за получена сума - вноска от страна на Найден Геров, във връзка с отпечатване на неговия „Речник на

българский език“ 109.

На 14 ноември 1910 г. в София бива открита и руска книжар-ница на издателите от Русия Иван Д. Ситин (1851–1934) и Алексей С. Суворин (1834–1912). Тя продължава една традиция, осъщест-вявана най-вече от среди на руската емиграция и от книжари със социалистически убеждения у нас след Освобождението, предимно в разпространяването на забранена задгранична руска литература. Така например през 90-те години на ХIХ век Фондът на Свободна-

109 НБКМ – БИА, ф. № 22, оп. 2, а. е. 4.

107

та руска преса, руска политемигрантска организация със седалище Лондон, има за свои дистрибутори в България книжарницата на Венелин Божилов във Варна, книжарницата на Пенков в Казанлък, книжарницата на Т. Ф. Чипев в София и редакцията на в. „Работ-ник“ в Търново. През 1935 г., след подписването на търговски до-говор между страната ни и СССР, на ул. „Търговска“ в столицата е отворена книжарница „Руска книга“ на Трифон Костов, която се занимава с легално разпространение и продажба на съветска лите-ратура. Книжнината внимателно се преглежда и следи от българ-ските власти. Книжарницата скоро събира значителна клиентела и осъществява големи продажби, дори разширява дейността си чрез контакти с книжари от Белград и Букурещ. Освен идеологическа книжнина, в книжарницата се продава научна и специализирана литература.

След Освобождението редица книжари от провинцията из-вършват успешна реализация в осигуряване благоприятни усло-вия за маркетинг на българската книга. Така в Плевен в средата на 80-те години успешно работи книжарницата на Ц. Дандалов с представителство и в Габрово. С книжарска и книгоразпространи-телска дейност се занимава печатарското и книжарско сдружение на Парашкев Ц. Бръшлянов, основано през 1886 г. Трайни следи в книжния маркетинг оставя плевенското издателство на Ячо Хле-баров „Буревестник“ (1907–1911). През 1893 г. в Плевен отваря книжарница и Коста Т. Мотавчиев (1867–1950). Дейността на този енергичен и предприемчив книжар се простира в Централна Север-на България, достигайки и до Ловешко, Великотърновско и Сви-щовско, както и целия Плевенски край. Той е един от уважаваните разпространители и книготърговци, свързан с издателя Христо Г. Данов, който му предоставя своите издания за продажба. Търгов-ските отношения между Данов и Мотавчиев са лоялни и честни. Плевенският книжар и издател получава от Данов и кредити, ко-ито своевременно връща. От 1905 г. К. Мотавчиев започва и кни-гоиздателска и печатарска дейност, като печата селскостопанска и учебна книжнина, творбите на поета Николай Ракитин, както и ня-

108

колко вестници и списания, сред които се отличава научно-литера-турното списание „Родна мисъл“ (1921–1924), редактирано от Ив. Кирилов и с близкото сътрудничество на писателите Н. Ракитин, А. Страшимиров, Ст. Заимов, Г. П. Стаматов, Ана Карима, Д. Т. Стра-шимиров и др., критико-библиографското сп. „Книжовник“ (1910) под редакцията на Ячо Хлебаров и регионалният вестник „Север-но ехо“ (1921–1944). Интересно е, че в книжарницата се извършва абонамент за издаваните и печатани от издателството периодични издания. Издателството-печатница на К. Мотавчиев преустановява дейността си през 1947 г.

Сред най-заслужилите издатели и книготърговци се нарежда издателската къща „Иван Г. Игнатов и синове“, типичен пример за добре уредено и успешно функциониращо издателско и книготър-говско предприятие преди 1944 г. Нейното съществуване обхваща няколко десетилетия – от края на ХIХ век до национализирането на издателската индустрия. Началото е дадено от Иван Игнатов (1862–1937). Разкрил през 1890 г. книжарница в София, той живее около 15 години в Пловдив, развива успешна издателска и книготъргов-ска дейност. Сред издаваните от него автори са В. Юго, Сервантес, Чернишевски, Плеханов, д-р Кр. Кръстев и много други видни пи-сатели от нашата и западноевропейската литература. Около 1908 г. той отново е в София, където продължава издателския си бизнес. Книжарницата му е разположена на ъгъла на улиците „Солунска“ и „Витошка“, която става притегателен център за столичната интели-генция. Подкрепян от синовете си Георги, Стилян, Драган и Юрдан, след войните той издава и успешно продава съчиненията на Захари Стоянов, Алеко Константинов, многотомните съчинения на Ф. М. Достоевски и Л. Н. Толстой, Кнут Хамсун и др. Сред сътрудниците и преводачите, са привлечени такива имена като Цветан Минков, Димитър Подвързачов, Николай Райнов, Д. Б. Митов, Васил Пун-дев, Стилиян Чилингиров, Людмил Стоянов, Калина Малина, Ни-колай Теодоров-Фол и още много други.

Значително присъствие в историята на издателската и марке-тинговата дейност оставя и издателство „Везни“ на Гео Милев. То

109

издава заедно с едноименното литературно списание „Везни“ (15 септ. 1919–15 март 1922; под ред. на Гео Милев, а от г. 2. и под ред. на Людмил Стоянов) и солидни библиотечни поредици: „Везни“ (ли-тературна критика и преводна европейска литература от Шекспир до Рилке и Стриндберг), „Пламък“, „Книги за библиофили“ (изда-ния на модернисти като Ал. Блок, М. Метерлинк, Емил Верхарн, Пол Верлен, Гео Милев), а заедно с това поетически антологии и отделни издания. В маркетинга на издателството активно се включ-ва бащата Мильо Касабов, докато между баща и син не настъпват сериозни противоречия. За ерудирания, учил в Германия и специ-ализирал на частни начала в Англия поет-модернист продажбата на книгата върви в едно с ангажимента за прецизното оформление, съчетано с отлична композиция на изданието. Като истински естет в графичния дизайн на книгата Гео Милев събира редица художници-оформители и интелектуалци – братята Стоян и Николай Райнови, Васил Захариев. Гео Милев също прави дървени и медни гравюри библиофилската си поредица, част от кориците проектира сам, а за някои издания включва илюстрации и на руските художници Н. Гончарова и М. Радионов, подбира хартии, картони, следи за фор-матите и отпечатването. Част от изданията на „Везни“ се печатат под непосредственото му наблюдение в печатница „Светлина“ – Ст. Загора. На книжния пазар се появява луксозният тираж за библи-офили, както е в случая с „Избрани поеми“ на Едгар Алън По, а за по-широка читателска аудитория тиражът е десет пъти по-висок и реализиран на обикновена хартия. Независимо от това и в двата случая изданията намират радушен прием и се продават успешно.

Един от големите издателски и печатарски центрове след Ос-вобождението е Свищов. Със своите седем печатници градът става привлекателно средище за издатели и развитие на книжарството. Така например към печатницата на хаджи Димитър Паничков, пър-ва в следосвобожденска България, има уредена книжарница, която продължава да работи и при новия собственик – сина Асен Панич-ков. Печатарско-книжарската фирма на Паничкови развива успешна дейност и просъществува до национализацията. В Свищов работи

110

книжарница и скоропечатница „Съединение“ на Гр. Т. Михайлов, която има добре уредена книговезница. Заедно с книжарството оба-че фирмата развива и търговия с дървен материал.

През 90-те години с издателска, печатарска, а навярно и книго-разпространителска дейност се занимава Дунавско печатарско дру-жество – Свищов, Рахово (Оряхово), Лом, Видин и Враца. Близки до дейността на това дружество са Иван К. Томов, преводач, автор, издател и книжар в Оряхово, както и известният по-късно печатар и издател в Свищов Димитър Т. Дамянов. Приемници на Дунавското печатарско дружество стават създаденото около 1900–1901 г. в Лом издателство-печатница „Цонов, Божинов и Лилов“ и книжарница-издателство „Хъшев – Казанджиев“ във Видин. Значителна дейност в Свищов, а впоследствие и в Русе, развива печатница-издател-ство на Атанас Данков и съдружие. Стопанинът се занимава и с адвокатска дейност, дори има в Никопол адвокатско бюро заедно с д-р Л. Ташков и Петър Пърчов, което служи и за представител-ство на издателското съдружие. В Свищов за времето от 1897 г. до 1907 г. са издадени 31 заглавия. Към печатницата функционира и книжарница, разположена в сграда, съседна на читалището. Тук се продават книгите на съдружието и литература на други издателства, както и регистри, бланки, търговски записи и канцеларски матери-али. След Балканската война в Свищов с книжарска и печатарска дейност се занимава Илия Христов Петков. След участието си в Балканската война и обсадата на Одрин се завръща в дунавския град и открива книжарница с печатница. Неговата книготърговия се развива успешно благодарение на богатата и разнообразна учебна и канцеларска книжнина, както и на цветните репродукции, част от които сам отпечатва. През 1935 г. книжарницата носи името „Уче-ник“ и е разположена срещу полицейското управление. В началото на ХХ век на улица „Цар Освободител“ функционират книжар-ници на братята Стоян и Тодор Бабарови. След 1918 г. започва да действа книжарницата на Борис и и Владимир Парашкевови, наименувана две години по-късно като книжарница „Лотус“ със стопанин Борис Парашкевов. През 80-те и 90-те години на ХIХ век

111

в Свищов книгоиздателска и книгоразпространителска дейност раз-вива и Американската евангелска мисия, която има своя печатница в града и разпространява изданията си директно чрез нея или чрез русенската методистка книжарница. Съществуват предположения, че свищовската печатница „Надежда“, отпечатала 14 книги в пери-ода 1884–1892 г., към която има и книжарница, е идентична с печат-ницата на Американската евангелска мисия в Свищов, преместена по-късно в Русе.

През лятото на 1898 г. в Свищов започва работа и книжарни-цата на Йосиф Тодоров Козаров, в която се продават литературни издания и канцеларски материали110. Книжарницата издава и три книги, отпечатани в Русе.

Редакторът-стопанин на свищовския вестник „Дунавски из-вестия“ (1894–1915) Димитър Тричков открива своя печатница и книжарница, развива и издателска дейност.

Владимир Петров Янакиев (1887–1967) е един от известни-те за времето си книжари в дунавския град. Заедно с книжарската си дейност той разкрива печатница, издава 15 книги през периода 1913–1940 г., някои от които включва в библиотечни поредици. През 1923 г. открива нова книжарница в съдружие с Борис Параш-кевов. Пуснатите година по-късно в продажба книги и канцеларски материали стават повод за конфликт с останалите книготърговци в града.

С фамилна книжарница разполага и дълголетната издател-ско-полиграфическа фирма в Свищов на Димитър Т. Дамянов, ко-ято от 1896 до 1933 г. издава 64 книги. Един от следовниците на фамилията, Евлоги Дамянов, по-късно се преселва в Павликени и там развива книжарска дейност.

Със значима издателска и печатарска дейност и дълголетна маркетингова традиция се отроява работата на печатницата-изда-телство и книжарница „П. А. Славков“, основана от Петър Анге-лов Славков. За периода 1888–1944 г. тя издава 118 книги; печата 36 периодични издания – вестници, списания, единични листи. Издава 110 ДАВ. Търново, ф. 928 К, оп.1, а.е. 261, л. 44.

112

и продава своята научна, учебна и художествена литература, краев-едски издания, юбилейни сборници. Сред тях са творби на Виктор Юго и Готхолд Ефраим Лесинг. Излизат и библиотечни поредици, творби на български автори, учебници по търговия и право. Книги-те имат добро шрифтово и полиграфическо оформление, повечето излизат на хартия с добро качество, удачен художествен дизайн и подвързия. Това придава добър търговски вид на изданията и създа-ва възможности за своевременна пазарна реализация. Неслучайно тази издателска фамилия просъществува чак до национализирането си на 31 март 1948 г., когато е извършено одържавяването и сливане-то и с печатниците на Владимир П. Янакиев и на Асен Паничков.

Селища, през които минават важни транспортни връзки – шосета, жп линии, морски пътища и пристанища, се превръщат в средища и центрове на издателска и книжарска дейност, независи-мо от броя на жителите, който постъпателно се увеличава от нача-лото на ХХ век. Един от примерите за такова селище е Павликени. С прокарването на железопътната линия, която е важен транспортен коридор за стоки, товари и пътници на Северна България, някогаш-ното малко село бързо се разраства и превръща в оживено място за търговия. В началото на века се регистрират първите книжарски, издателски прояви; уреждат се книжарници и печатници. През 1911 г. започва да функционира павликенската книжарница-издателство „Светулка“. През април 1912 г. търговците от Дряново, братята Па-найот и Нено Венкови регистрират своя фирма, която организира книжарница и печатница под името „Прогрес“. Фирмата печата и издава вестници, списания и книги, които продава в собствената си книжарница. Издателско-книжарското сдружение работи до 1947 г., когато печатницата е национализирана и продължава работа под съ-щото име в структурата на държавното предприятие „Хоремаг №7“. Впоследствие се слива с втората национализирана печатница „Бра-тя Ваневи и Ив. П. Георгиев“. От съединяването на тези печатници бива основана Печатница при градски комбинат – Павликени. Освен това между двете световни войни в градчето работи и печатницата на Асен А. Цанков, откъдето излизат вестници, бюлетини и няколко

113

книги. Най-впечатляваща обаче е дейността на сдружението „Нови хоризонти“, чиято книжарница работи с успех през 40-те години на ХХ век. Собственост е на съдружниците Русан Иванов Русанов и братята от Бяла черква Иван и Георги Ваневи. За просперитета на книготърговията спомага начетеността на Иван Ванев – Велислав, който е писател и основател на библиотечната поредица „Нови Хо-ризонти“. Още преди създаването на съдружието, през 30-те годи-ни, в тази поредица излизат и няколко негови съчинения, предимно драматични и белетристични произведения. Сдружението разпола-га и с добре оборудвана малка печатница, където се печатат книги и вестниците „Северен глас“ (1940–1944) за Левски, Павликени и Сухиндол, и „Роден зов“ (1939–1940) – двуседмичник на гр. Еле-на. Като главен редактор на в. „Павликени“ (1937–1940) Русан Ив. Русанов е насъбрал опит за добра организация на книжарницата си „Нови хоризонти“, която е добре заредена с книги, книжарски стоки и материали. Поради финансови затруднения обаче съдруж-ниците се разделят и поемат поотделно книготърговия и печатарска дейност. Братя Ваневи се сдружават за своята печатница с Иван П. Георгиев, а Р. Ив. Русанов продължава самостоятелно книжарската си дейност.

2. Печатарска, издателска и книжарска дейност след Учредителното събрание и в първите следосвобождески десе-тилетия.

След Освобождението старата българска столица Търново става притегателен център за развитие на издателска, печатарска и книжарска дейност. Средищното място на града, славното му ис-торическо минало, както и фактът, че през 1879 г. тук се провежда Учредителното събрание и се приема Търновската конституция, се оказват предимства, които спомагат за развитието на книготъргови-ята не само в Търново, но и в по-близки и далечни селища. Една от добре уредените търговски заведения в града е книжарница „Про-грес“ на Панайот хаджи Панайотов, която в края на ХIХ век вече има книжарски клон в София. В началото на ХIХ век е открита и печатница, така книжарницата съвместно с добре уредената полиг-

114

рафическа база и развиваната издателска дейност, затварят произ-водствения цикъл в проспериращо издателско-книжарско предпри-ятие. Тук се печатат книги на книжарницата-издателство и на изда-тели от града, периодични издания. За времето от 1876 г. до 1905 г. П. х. Панайотов издава и печата над 200 книги; тук излизат и пър-вите годишнини на литературно-научното сп. „Труд“ (1887–1892), както и други местни вестници и списания. Около 1912–1913 г. този търновски издател и книжар се преселва във Варна.

Принос за обогатяване на учебната, научнопопулярната и ху-дожествената литература в старата столица дава и печатницата на хаджи Тодор Стефанов Фъртунов, чиято дейност е продължена от наследниците му (носи името Стефан Фъртунов и син) чак до одър-жавяването и на 10 април 1948 г. От октомври 1951 г. започва да ра-боти заедно с другата голяма печатница във В. Търново – печатница, книговезница и картонаж „Отец Паисий“ на Стефан поп Ралевски и Христо Дамянов в обединено полиграфическо предприятие, чий-то правоприемник по-късно става Държавна печатница „Димитър Найденов“ – В. Търново.

През 90-те години на ХIХ век социалдемократическата и марксическата книжнина се съсредоточава в старата столица, като се печата в кооперативната печатница „Работник“, организирана от Димитър Благоев и Никола Габровски. Тук излиза първият поли-тически орган на Работническата социалдемократическа партия в България в. „Работник“ (1 ноем. 1892 – 6 септ. 1894, под ред. на Н. Хр. Габровски). Социалистът от Шумен Еньо Марковски отговаря за разпределението и разпространението на периодичните издания и книги, излизащи в печатницата. В началото на 1894 г. обаче тази печатница е преместена в София.

В следосвобожденско Търново разпространението на книга-та продължава добрите традиции от Възраждането, благодарение на редица книготърговски фамилии, повечето от които развиват и издателска дейност – книжарницата-издателство на братята Тодор и Илия Джамджиеви (синове на книжаря-издател Петър Джамджи-ев), книжарницата-издателство на Ефрем поп Христов, съдружест-

115

вената книжарница на книжаря-издател Никола Петров Недялкович (член на книжарското дружество на Иван Момчилов), книгопрода-вницата-издателство на Никола Тодоров, както и книжарниците-из-дателства на Коста Евстатиев (преселил се след 1898 г. във Варна, където отново е съдържател на книжарница), на Иван Стойчев Вие-лов, към чиято книжарница има и успешно действаща книговезни-ца, където с високо качество се подвързват книгите на почти всички търновски печатари и издатели. По-скромна е издателската и книго-разпространителската дейност на Цаню Николов, както и на Дончо Петров – пътуващ амбулантен книжар.

Най-впечатляваща е фигурата на книжаря издател и печатар Ефрем поп Христов (1862, Щръклево, Русенско – 1927, В. Търно-во), който развива успешен маркетинг на издаваната си книжнина, предимно учебна (на голяма част от които е автор или съставител), но и художествена литература – поредица от белетристични творби на Майн Рид, книги на Молиер, Лев Толстой, Виктор Юго, научно-популярни издания. Търговската дейност се основава на сериозни проучвания и контакти сред учителското съсловие. Изучаването на нуждите на българското училище определя и жанровото разноо-бразие на търгуваната издателска продукция – читанки, граматики, учебници по смятане, геометрия, христоматии, географии, истории. Сред авторите на учебна литература, издавани от Ефрем поп Хри-стов, са Илия Блъсков, Сава Сирманов, Иван Чуковски, Иван Ан-дрейчин, Петър Гъбев, Райчо Каролев и др. Книгите на този издател и книжар благодарение на опита от дългогодишното присъствие на пазара позволяват да търси висококачествена полиграфическа из-работка и техническа редакция на изданията си. Отначало използва услугите на печатницата на Киро Тулешков и впоследствие на но-вия и собственик Пано Иванов, на печатниците на Т. Ст. Фъртунов и П. х. Панайотов, „Скоропечатница П. Мутафов и сие“ – Севлиево. През 90-те години на ХIХ век удачният търговски вид на изданията се осигурява благодарение на по-добрата техника, с която разполага Варненската печатница „Зора“ на Петър Н. Икономов. В началото на ХХ век Ефрем поп Христов открива собствена печатница в ста-

116

рата столица и съчетава успешния макетинг с надеждна издателска и печатарска дейност. Само с книжарство се занимават Янаки Дон-чев и Стефан Денчев, които откриват свои книжарници в днешната стара част на В. Търново (около пл. „Велчова завера“), разпростра-няващи и социалистическа книжнина.

Една от солидните книжарници в тази част на града под име-то „Отец Паисий“, започнала да функционира след войните, е на Иван Панчев. Тя обаче става собственост от средата на 20-те години на века на Стефан Ралевски и Христо Дамянов, които впоследствие организират нова книжарница и печатница. През 1914 г. е основа-на и книжарница „Христо Ботев на Васил Йовчев и Ганчо Пеев“, а след 1925 г. дейността є е продължена от новия съдружник Никола М. Кушев. Книжарницата е добре снабдена с учебна и художестве-на литература, канцеларски материали и дори продава пишещите машини „Адлер“.

През 1916 г. Петър Минчев открива книжарницата в стара-та столица, на която сменя помещението през следващите години. Тук се продават и струнни музикални инструменти. Известна е като книжарница „Перо Минчев“. Функционира до смъртта на собстве-ника и през 1937 г. Между двете световни войни във В. Търново работят успешно и книжарницата-книговезница на Иван Инджев, както и „Книжарница, печатница и книговезница „Теменуга“ на братя Ноеви“, книжарница „Бачо Киро“ на фамилията Денчеви, книжарницата на Марин Калчев Коев „Просвета“, книжарница и книговезница „Гутенберг“ на Кръстю Дончев, малката книжар-ница на Панайт Димитров Дочков, скромната, но обичана от тър-новци книжарничка на Тодор Кехайов Батенката. За тези книжари и книжарници разказва по-подробно в книгата си „С пламъка на родолюбието“111 М. Ковачев.

Дейна фигура на издател и разпространител на книжнина в Русе е Спиро Гулабчев (1856–1918). Той развива своята дейност през 90-те години на ХIХ век до 1904 г., като реализира около 140 книги, по-значимите от които са преводни издания на О. Конт, Х. Хайне, 111 С., ОФ, 1985.

117

Н. Чернишевски, Д. Писарев, К. Маркс, Ф. Енгелс, М. Бакунин, П. Кропоткин, Е. Реклю, Ж. Грав, Дж. Ст. Мил, Х. Спенсър и др. По характера си голяма част от книгите, които издава Сп. Гулабчев, са свързани със съвремените посоки на обществено-политическата книжнина от епохата – революционно-демократична, социалисти-ческа, анархистична, нихилистична, народническа и т.н.

В изследването на Радостина Димитрова „За създаването и дейността на печатница „Светлина“ – Ямбол112 се прави преглед върху началото на печатарството и издателските прояви в Ямбол, като се акцентира върху приносите на основателя на печатница „Светлина“ Константин Марангозов и продължителя на делото му през следващите десетилетия – синът Иван Марангозов, за форми-ране на дълголетни издателски и печатарски традиции и в развитие-то на периодичния печат, които намират своя израз в изключително-то разнообразие на художествена и научна литература, на преводни издания от руски и полски, творби на античната и западноевропей-ската литература, на редица вестници и списания – модернистич-ното младежко литературно-художествено списание „Кресчендо“ (1922), литературният сборник „Плеяда“, „Ямболски общински вестник“ (1921–1939), като и много вестници и списания от близки и съседни селища.

3. Малки селища с насърчителни приноси към родната книжовност

Родолюбиви подбуди и книжовно усърдие трасират пътя на издатели извън столицата, които обаче свързват името на издател-ството си с най-авторитетни имена на творчески личности. В Тут-ракан в началото на ХХ век работи книгоиздателство „Мавроди-нов“, което привлича авторитетни творци на българското слово, дори отпечатва някои книжки на литературното сп. „Мисъл“. Н. Мавродинов е близък с д-р Кръстю Кръстев и литературния кръг около него. Тук например излиза поетичната книга на Пенчо Сла-вейков „Сън за щастие“ (1906), издадени са и няколко книги на д-р Кръстю Кръстев: „Певец на воля и младост“ (1906) – очерк върху 112 А р х и в е н п р е г л е д, 1987, № 1, 42–49

118

творчеството на Петко Ю. Тодоров, „Алеко Константинов. Лите-ратурен силует“ (1907), литературнокритически очерци „Млади и стари“ (1907), сборникът със статии „Нашия университет“ (1907) – навсякъде авторът е посочен с псевдонима В. Миролюбов. Но идва Междусъюзническата война, а с това и краят на активната дейност на издателството. Добруджа е в румънски ръце. През 1913 г. Ни-кола Мавродинов преминава на българска територия, а след края на Първата световна война се връща в Добруджа и започва борба срещу румънската окупация. Това му докарва арест, съд и затвор за няколко години. Все пак Мавродинов доживява освобождението на Добруджа, макар че се е преместил през 40-те години в Горна Оря-ховица. Продължава творческата си дейност, пътува до столицата, общува с издатели и писатели, пише по изкуствоведски въпроси.

Някои малки селища дават също насърчителни приноси за родната книжовност. Ще дам пример с Полски Тръмбеш, град-че между центрове с утвърдени книгоиздателски традиции – Русе, Свищов, Велико Търново. В националната библиография до 1944 г. са регистрирани 20 книги, излезли в Полски Тръмбеш. Някои от тези издания са малък обем – до две печатни коли, но има и такива, които са между 100 и 200 страници. Тези книги излизат от името на книжарница „Факел“ – общо 5 издания, една е реализирана от самия автор – стихосбирката „Отломки“ (1934) от Ст. Ц. Данчев, а останалите книги са издадени от името на печатница „Цанко Ко-лев“ – 7 издания, и от печатница „Факел“ – 8 издания. Зад „Факел“ и като книжарница, и като печатница стои една обща издателска структура. Непосредствено след Първата световна война П. Тръм-беш е кръстопътно средище с удобни транспортни комуникации. Близо е до Горна Оряховица, Велико Търново и Бяла, отстои на пътя за Русе, Плевен и Свищов. Дори и за автори от столицата е удобно и по-евтино да печатат и транспортират книжната си про-дукция по достъпните като цени наши железници. Създаването на печатници, издателство и книжарница икономически е обосновано – налице са благоприятни стопански условия. Целта е да се издават вестници, но и книги от местни, както и от други автори. Времето

119

от средата на 20-те до средата на 30-те години, въпреки известната икономическа стагнация у нас, а и в европейското стопанство след Първата световна война, все пак е благодатно както за периодика, така и за авторите, печатали тук – те са местни общественици, учи-тели, читалищни дейци, хора с известни поетични и драматургични наклонности. Сред тези автори са Васил Владков (автор на книги с философски и политологически характер), Димитър Петров, Петър Т. Нейков, поетът Ст. Ц. Данчев, белетристите Омир Ялийски (псев-доним на Димо Хаджииванов Ботювски), авторът на драматургич-ни и белетристични текстове Александър Земни (вероятно е спо-менатият и под името Ал. Петков редактор на публикуваната през 1930 г. „Юбилейна книга на село Мекиш“), детският поет Велю П. Марчевски, Георги Ганчев (автор на книги за земеделието) и др.

Книгите, излизали в тръмбешките печатници през разглеж-дания период, се отличават с тематично и жанрово разнообразие – художествена литература, сред която има драми, стихосбирки и поетични сборници, белетристика – предимно разкази и повести, приказки, но и научнопопулярна литература, политическа публици-стика, очерци, реферати и етюди, краеведска книжнина (тук визи-рам едно от най-сполучливите издания в тази насока: „Юбилейна книга на село Мекиш“). Издава се и въздържателна книжнина в най-разнообразни жанрови форми – пиеса, една детско-юношеска оперетка с приложено либрето и ноти, стихове и дори периодично издание, развиващо идеите на популярното сред интелигенцията в този край въздържателно движение113.

В Севлиево още през 1887 г. е организирана първата печат-ница-издателството, собственост на протоиерей Ненчо Несторов, с насърчението на митрополит Климент Браницки (Васил Друмев). Управител на печатницата бил книжовният деец от Лясковец Не-дьо Жеков; тук работели трима печатарски работници. Печатницата разполагала с печатарска машина, доставена от Виена, граждански и църковнославянски букви. Идеята била да се печатат богослужеб-113 Георгиев, Л. Печатници, издатели и книги за Полски Тръмбеш. // П о л с к и Тръмбеш и Полскотръмбешкия край. – В. Търново: Абагар, 2008, с. 40–47.

120

ни и граждански издания. Тук през 1889 г. излизат второто издание на драмата „Иванку – убиецът на Асеня“ от В. Друмев и „Промя-на в умствения живот на Средновековна Европа“ от Д. Писарев и преведена от П. Ив. Мустаков; през 1890 г. са отпечатани книгите на Н. В. Шелгунов в преводи от руски: „Миналото и бъдещето на европейската цивилизация“ (издание на сухиндолското читалище „Трезвеност“), „Загубата от незнанието“, „Историческата сила на критически мислещата личност“; печатат се още богослужебни книги, един устав на севлиевското дружество „Напредък“, едно из-ложение за състоянието на Севлиевско окръжие и др. През 1890 г. обаче печатницата става собственост на Петър Атанасов Мутафов, който организира издателско съдружие. Тук се печата вестник „Ро-сица“, разкрита е и книжарница. Тъй като вестникът и сдружението са свързани с дейността на севлиевската социалистическа дружин-ка, тук започва да излизат и тримесечният обществено-литературен сборник „Социалдемократ“, в. „Събуждане“, „Ученически защит-ник“ и около 67 книги и брошури114.

В Севлиево работят още печатница „Нов живот“ на Атанас Ст. Цанков, печатницата на Иван Н. Динчев „Нов изгрев“ (работи от началото на ХХ век до 1924 г.), „Печатница А. К. Сърбенов&С-ие“, чиято дейност продължава чак до 1947 г. и е свързана с про-изводството на редица местни периодични издания. Тук например през 1911 г. излиза „Севлиевски общински вестник“. В навечерието на Балканските войни започва дейността си печатница-издателство „Братство“ на Иван Михайлов Калименов, която също продължава работа през следващите десетилетия, до национализацията.

От представените до тук примери се вижда, че издателска-та, печатарската и книжарската дейност и в по-малки селища извън столицата с авторитетното си присъствие оказва благотворно вли-яние върху културната и образователната сфера, насърчават мест-ната интелигенция в нейните творчески прояви, а заедно с това се

114 Ковачев, Н. П. Севлиево – полиграфическо и издателско средище. // С е в л и е в о и Севлиевският край. Т. 2. (Сто години читалище „Росица – Развитие“ : Изследвания, материали и документи). – София:, ОФ, 1970, с. 278–287.

121

вписва в общите издателски процеси между двете световни войни, които издигат престижа на нацията, откриват и нови, непознати и примамливи хоризонти чрез писаното слово, книгата и печата.

ЛИТЕРАТУРА

Аврамова, А. Първата пловдивска печатница – 1878 г. // Юб. в. З а т е б м и л и р о д е. Пловдив, май 1995, с. 4.

Бръзицов, Хр. Д. Български книгоиздатели. С., 1976, 30–36.Георгиев, Л. Печатници, издатели и книги за Полски Тръмбеш. // П о л с к и

Тръмбеш и Полскотръмбешкия край: Изсл. И мат. От Нац. Науч. конф., проведена на 7 септ. 2007 в Полски Тръмбеш. – В. Търново: Абагар, 2008, с. 40–47.

Георгиев, Л. Книга и книгоиздателски процес. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий“, 2008, с. 302–310.

Запрянова, Св. Пловдив – средище на книгоиздаването и книгоразпростране-нието. // Юб. в. З а т е б мили роде. 140 години издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1995, с. 5.

Кутинчев, Ст. Печатарството в България до Освобождението. С., Държ. п-ца, 1920.

Маринов, Ал. Печатници и издателства в Пловдив 1878–1949. Пловдив, 1989, с. 17.

Мосенгов, Ат. Отгласи. Пловдив в света на книгата. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1985, с. 36 и следв.

Мосенгов, Ат. Книжовникът Драган Манчов. // В ъ з р о ж д е н с к и книжари. С., 1980, с. 62

4. Творческа и издателска комуникация на Илия Р. Блъсков с митрополит Климент (Васил Друмев), Иван Шишма-нов и Христо Г. Данов

4.1. Ретроспективен критико-библиографски преглед върху творчеството на писателите Васил Друмев и Илия Блъсков

Не са много случаите в родната книжовност, когато един наш писател поставя най-висока оценка, очертава приносите, неуморната и упорита дълголетна работа на книжовното поле на свой съвремен-ник, при това работещ в неговото творческо поприще. В краткото си

122

писмо от 1 януари 1897 г. митрополит Климент Браницки – Васил Друмев (1840, Шумен – 1901, София, погребан във В. Търново), поз-дравява от старата столица своя дълголетен приятел и сподвижник в литературите дела от възрожденската епоха Илия Рашков Блъсков и му отдава дължимото – вече от позициите на изминалото време. Една такава похвала е още по-ценна с това, че се дава едновремен-но и от човек на духовността и Божието слово, който вижда чест-ни, святи и благородни намерения на достоен човек с чиста съвест – нещо не дотам често срещано качество на фона на партийните страсти, партизанщината, литературните битки с не съвсем чист привкус. В един списък изпод ръката на самия Илия Блъсков и оза-главен „Верните ми Приятели“ за периода 1860 г. до Освобожде-нието, той посочва срещу годината 1871 и града Браила името на Васил Друмев, което свидетелства за дълголетната дружба между двамата възрожденски книжовници през този период115. Вероятно, по книготърговски дела, Илия Блъсков е пребивавал в румънския град. Действително, Васил Друмев в края на 60-те години на ХIX век е учител в румънското средище Браила – център на просвета, книжовност и издателска дейност за родната ни емиграция. Васил Друмев е и сред лекторите на Българското книжовно дружество (днес БАН) в града, чиято дейност на места се покрива с активна-та деятелност на тамошното българско читалище, и изнася сказки пред публика; участва в изграждането и сътрудничи на „Периоди-ческо списание на българското книжовно дружество“ (1870–1910, продължило под името: Списание на БАН)116. През 1872 г. в Браила е издадена творбата на В. Друмев „Иванку, убиецът на Асеня I“117, считана за явление и за една от най-зрелите творби на българската възрожденска драматургия118. Не бива да се пропускат и значими факти от биографията на В. Друмев – през 1861 г. е участник в Пър-

115 НБКМ – БИА, ф. №10, оп. 2, а.е. 1, л. 1.116 Енциклопедия на българската възрожденска литература. - В. Търново: Абагар, 1996, с. 88.117 Друмев, Васил. Иванку, убиецът на Асеня I. - Браила: печатница Триъгълник, упра-влявана от Перикли М. Пестемалчиолу, 1872. - 157 с.118 Цит. съч. Енциклопедия на българската възрожденска литература, с. 245.

123

вата българска легия на Г. С. Раковски; възпитаник е на семинария-та в Одеса (1865), а през 1869 г. завършва Духовна академия в Киев; с църковното си име Климент Браницки ръководи добруджанския дял на Доростоло-Червенската епархия – в гр. Тулча; в периода 1879–1880 г. заема високи държавни постове – министър-предсе-дател и просветен министър; 1884 г. вече е търновски митрополит. Заради реч в катедралния храм на старата столица, насочен срещу княз Фердинанд, бива даден под съд и заточен за година в Гложен-ския манастир, впоследствие амнистиран119. От писмото откъс от чийто текст тук престои да бъде обнародван, се вижда, че митро-полит Климент Търновски, (епископ Браницки), и в последните го-дини от живота си непрекъснато е местен и пращан по църковни, а може би и по партийни дела, в други големи регионални центрове, пътува и до столицата, въпреки че до края на живота си остава Тър-новски митрополит120.

Илия Рашков Блъсков е роден в градчето Клисура на 9 фев-руари 1839 г. и умира в Шумен на 10 август 1913 г.121 Без да про-следяваме биографията му, нека припомним за образците във въз-рожденската ни белетристика „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръс-тинка“ от И. Блъсков, които се съизмерват с най-добрите попадения в родната ни проза до Освобождението в лицето на повести като „Нещастна фамилия“ и „Ученик и благодетели“ от Васил Друмев и „Воевода“, „Дончо“, „Неда“, „На чужд гроб без сълзи плачат“ и „Извънреден родолюбец…“ от Любен Каравелов. След Освобож-дението г. до 1944 в творческия репертоар на Илия Р. Блъсков са реализирани десетки издания, някои от които са издадени и след

119 Писателят-духовник Васил Друмев 1840–1901. // Игов, Светлозар. Български писа-тели. Поети, прозаици, драматурзи, критици. С.: Кибеа, 2001, с. 19. – Серия Н а с л е д с т в о.120 Българска възрожденска интелигенция. София: Д-р Петър Берон, 1988, с. 228.121 Неточно за дата на смъртта на Илия Р. Блъсков се посочва датата 13.08.1913 г. // Цит. съч. Енциклопедия на българската възрожденска литература, с. 59. От запазения в Бъл-гарския исторически архив на Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ некролог се чете: „Вчера на 10 Август 1913 год. почина скоропостижно ИЛИЯ Р. БЛЪСКОВ (78 годишна възраст). Опелото му ще се извърши днес в 4 часа след обед в църквата „Св. Възнесение“. Шумен, 11 Август 1913 год.“. // НБКМ – БИА, ф. № 10, оп. 2, а.е. 1, л. 7.

124

неговата смърт, което свидетелства, че книжовните му приноси не са забравени и са ценени от родните ни издатели. Сред тях са разнообразни по жанр книги и брошури – повести, белетристични сборници, отделни разкази, приказки, календари, мемоарни творби, историко-документални изследвания за Българското възраждане – в това число дневници, спомени, автобиографични текстове, учебни-ци и учебни помагала. Така например белетристичната повест „Из-губена Станка“ до Балканските войни има тринадесет издания. При редица от тези книжовни съчинения Илия Блъсков се явява като из-дател и съиздател; те влизат в издателските поредици „Книжки за прочитание на секиго“, „Съвременни книжки за прочитание на се-киго“, „Ред съвременни книжки за прочитание на секиго“, „Книжки за народа“ (в някои издания означавана като: Книжка за народа). В издаваната от Щаба на действащата армия и печатница „Военни известия“ по време на Първата световна война поредица „Походна войнишка библиотека“ под №6 е издадена повестта му „Изгубена Станка“, а под №21 белетристичният сборник „Разкази“. Като изда-тел и книготърговец Илия Блъсков действа в тясно сътрудничество с пловдивските издатели Христо Г. Данов и с Драган Манчов. Така например пловдивското издателство на Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов и Солун издава „Календарче“ за поредната нова година дъл-голетния проект на Илия Блъсков в периода 1879–1884 г.; проектът е продължен от издателството-печатница Христо Г. Данов между 1885–1892 г. Други издания от „Календарче“ биват осъществени от издателство-печатница „Т. х. Тошев“ – Видин (1889–1890), от Боян Блъсков във Варна (1899), от книжарницата на Владимир Р. Блъсков в Шумен (1893–1895); през 80-те години на века разновидности на тази жанрова форма излизат в печатницата на Р. И. Блъсков във Ва-рна – „Календарче-коледарче“, „Календарче „Хитър Петър“. Три издания между 1879–1879 г. претърпява повестта на Илия Блъсков „Пиян баща, убиец на децата си“ в печатницата на утвърдения из-дател-печатар Райчо Илиев Блъсков – баща на писателя. Мемоар-но-документалните творби на И. Блъсков са особено изразителни към края на неговия живот: „Отец Захарий. Из животът на едного от

125

нашите примерни свещеници, родом от Жеравна, свещенослужи-тел в с. Гебедже, убит от турците в 1869 г.“ в поредицата „Книжки за народа“ (Шумен, типогр. Сп. Попов, 1895. 24 с.); „Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот“ (С., Св. Синод на Бълг. Църква, печ. Ст. Атанасов, 1907. 180 с.); книгата в две части „Спомени из народния живот. Нрави, обичаи, обряди, добродетели на нашите селяни от североизточната част на отечеството ни. До 1876 г.“ (С., печ. Ден, 1912. 90 с.); „Материал по историята на на-шето възраждание“ (Шумен, печ. Спас Попов, 1907. 255 с.). С по-добен характер е и кратката биография на Сава В. Филаретов, Сава И. Доброплодни и Добри П. Войников „Трима народни учители“, също в поредицата „Книжка за народа“ № 2, издадена от автора в печатницата на Спас Попов в Шумен, с която И. Блъсков реализира един голям брой авторски издания.

Редно е да припомня и още един факт – макар да има собст-вена издателска и книжарска дейност в Шумен (има книжарница още от 1866 г.), между 1879–1882 г. Илия Блъсков оказва покрепа в издателските и печатарските начинания на своя баща Райчо Ил. Блъсков и неговата печатница във Варна, която всъщност е и пър-вата на територията на морската ни столица непосредствено след Освобождението. Тази печатница функционира под името „Настав-ник“. Всъщност през 1879 г. Илия Блъсков е издател-стопанин на сп. „Градина. Книжки за домашно прочитание на секиго“ (1879–1881), което отначало се изработва в печатницата на неговия баща Р. И. Блъсков в Русе. Първите книжки са редактирани обаче в Шумен, из-глежда Илия Блъсков пътува между Шумен и Русе, за да преглежда как върви отпечатването на новото списание, което продължава тра-дицията на редактираното от него списание „Градинка“ (Букурещ, 1874–1875. Ще излазя четири пъти в годината. Градинар Илия Р. Блъсков). В Русе печатницата на стария Блъсков се управлява от брата на Илия – Стефан Блъсков. Тук излиза сп. „Славянско брат-ство“, отначало списвано в Букурещ, а от шестата книжка печатано в русенската печатница на Спас Попов. Осмият брой на списанието от 3 юли 1878 г. вече се печата в русенската печатница на фамилия-

126

та Блъскови, където бива публикувано любопитното обявление, че „типографията на Р. И. Блъсков в Русе приема сичко за печатане с най-умерена цена“, а бъдещите клиенти се уверяват, че тя ще бъде снабдена „с бързотисна машина и със сякакви красиви букви“122. По сведения на Стилиян Кутинчев „през 1879 г. печатниците в Русе се наплодиха, а оповестената от дядо Блъсков“ нова бързоходна печат-на машина, поради липса на средства, не е доставена123. „Най-после – продължава историята Стилиян Кутинчев, – бабалъкът на Стефа-на се съгласил да отпусне една сума и поръчката за нова печатница била веднага направена във Виена. Към края на същата година ско-ропечатната машина и новите печатарски материали пристигнали, но вместо в Русе, новата печатница била инсталирана във Варна, дето през това време нямало никаква печатница“124. Във Варна но-вата печатница продължава да изработва сп. „Градина“ (до шестата книжка, в която е поместено съдържание и на предходните пет)125. Списанието на Илия Блъсков има художествено-публицистичен ха-рактер със своите разкази и стихове, приказки, фолклорни мотиви – поговорки, анекдоти, научнопопулярни текстове. Тук се печата и повестта на Илия Блъсков „Пиян баща, убиец на децата си“126, изли-за педагогическото седмично списание на Рашко Блъсков „Настав-ник за учители и родители“ (15 юли 1880– февр. 1882).

На 25 март 1907 г. в Шумен е устроен тържествен юбилей на писателя и издателя Илия Блъсков127.

В годините след Освобождението Илия Блъсков поддържа 122 Кутинчев, Ст. Печатарството в България до Освобождението: Принос към културна-та история на България. – София: Държ. печатница, 1920, с. 154.123 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 154.124 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 154.125 Като приложение към кн. 3–4, на сп. „Градина“ е публикувана и книгата „Георг Ва-шинктон, освободителят на Америка“ от Карел Д. Тума (прев. К. Т. Генов. Русчук и Варна, Илия Р. Блъсков, печ. Р. И. Блъсков, 1879. 48 с. – 2. изд. 1882). // Б ъ л г а р с к и периодичен печат 1844–1944. Т. 1. С., 1962, с. 224;126 Блъсков, Илия. Пиян баща, убиец на децата си. Повест чисто бълг. из нар. ни живот. Разделена в 3 кн. Русчук и Варна, книгопеч. Р. И. Блъсков, 1879–1880. I. 1878. VIII, 127 с. II. Варна, печ. Р. И. Блъсков, 1879. 104 с. III. Варна, печ. Р. И. Блъсков, 1880, 95 с. Цити-рано по: Български книги 1878–1944. Т. 1. С., НБКМ,1978, с. 196.127 НБКМ – БИА, ф. № 10, оп. 2, а.е. 3 (Историческа справка на ф. Илия Блъсков).

127

контакти с най-видни книжовници и учени. В писмо от Велико Търново с дата 1 януари 1897 г. на митрополит Климент Браницки (Васил Друмев), до дългогодишния му приятел и съратник в кни-жовните дела Илия Рашков Блъсков в Шумен се отбелязва: Желал би[х] да се радваш на едно най-добро здравие и на легки старини, бодрост, която винаги си имал и с която така плодовито и ползо-вито си работил в нашето книжовно поле, да те не оставя нико-гаж, та се така неуморно да работиш още много и много години. Това ти молитствувам, това ти желая от цяла душа и сърце и с такова молитствование и благопожелание те сурваквам сега. Не ти казвам да ти е честита новата година. Като тебе труженик, каквито невсгоди да се изпречват, всяка година бива честита, за-щото трудът ви е честен, намеренията и домогванията свети и благородни, съвест[т]а чиста и спокойна.“ 128

Проф. Иван Шишманов от Сан Ремо на 5 април 1907 г., пише до Илия Рашков Блъсков в Шумен: „Съмнявате ли се обаче, добри ми приятелю, в чувствата на тогова, който от толкова дълги години принадлежи към най-искрените почитатели на Вашата кристална личност и на Вашата самоотвержена просветителна и книжовна дейност? Вие знаете – аз съм Ви го казвал неведнъж – че винаги съм ценил във Вас особено две тъй редки в сегашните поколения качества: скромността и сърдечната доброта, на коя-то не са чужди понятията за толерантност и мъжествено тър-пение даже в случаите на явна жестокост, на неблагодарност или бездушна апатия129.

Писмото на видния университетски преподавател, фолкло-рист, литературен историк и критик е оценка от страна на значи-ма личност за чистия нравствен образ на издателя и писателя Илия Блъсков. Проф. Иван Д. Шишманов (1862–1928) следва в най-ав-торитетни университети – в Йена, Женева и Лайпциг; той е сред основателите и преподавателите на Висшето училище в София и радетел за превръщането му в солиден университет. Автор на зна-128 НБКМ – БИА, ф. № 10, а.е. 4, л. 1–1 гр. – л. 2.129 НБКМ – БИА, ф. № 10, а.е. 8, л. 1–2.

128

чими научно-литературни изследвания, член на БАН, през периода 1903–1907 г. проф. Иван Шишманов е просветен министър, но след драматичната и конфузна ситуация с освиркването на княз Ферди-нанд от студенти в момента на откриването на Народния театър в столицата, решава да се оттегли от министерството. Заминава за Швейцария, като известно време пребивава в курорта Сан Ремо. В цитираното тук писмо проф. Шишманов намеква още, че на брего-вете на италианската Ривиера се лекува не само от физическа, но и от морална криза. Едва през 1909 г. той ще се завърне отново в България, за да възстанови и с нови сили да се втурне в кипежа на университетската деятелност и на попрището си като учен, общест-вен деец – две години по-късно бива избран за председател на Об-щия читалищен съюз, през 1926 г. пък ръководи нашата секция на Паневроейския съюз и е председател на българския ПЕН-клуб130. В писмото си до Илия Р. Блъсков изтъкнатият учен изразява съжале-ние, че поради неочакваното си заминаване за чужбина е пропуснал юбилея на шуменския писател и издател. При това в писмото му личи топлота и искреност, неподправено възхищение и признание към делото на Илия Блъсков, за неговата скромност, но и за мъжест-веното му търпение, с което отстоява дълголетната си просветна и книжовна дейност, а с тях несъмнено проф. Шишманов е бил добре запознат.

Цитираните писма на Васил Друмев – митрополит Климент и проф. Иван Шишманов до Илия Р. Блъсков са пропити с чувства на уважение и преклонение пред родолюбивата книжовна дейност на един от авторитетните наши творци на литературата от епоха-та на Българското възраждане и първите десетилетия на свободна България. Вижда се, че двамата видни общественици признават дълголетните заслуги на шуменския писател и издател и го считат за един от достойните културни строители на отечеството. Изтък-ва се неговата скромност, добросърдечност и търпение да отстоява принципи и житейски позиции в едно нелеко време на апатичност и деформирани ценности.130 Българска книга. Енциклопедия. София–Москва, Pensoft, 2004, с. 479–480.

129

4.2. Илия Р. Блъсков и Христо Г. ДановДо наши дни е запазен един договор между издателя-печатар

Христо Г. Данов и Илия Р. Блъсков – Пловдив, 25 ноември 1895 г., свидетелстващ за взаимоотношенията им през този период, харак-теризиращ се с интензивно издаване на учебна книжнина131

П Р О Д А В А Т Е Л Н ОМежду Хр. Г. Данов, книжар-печатар в Пловдив, от една

страна и Ил. Р. Блъсков, учител в Шумен, от друга – днес стана споразумение за продаванието за винаги на първия съставените от последния долуизложени шест учебника, които са вече печата-ни и сега са достигнали до следующите издания:

1/ Св. История ветхий завет (II издание). 2/ Св. История, новий завет (II издание) 3/ Учение на православния християнски ка-техизис (II издание) 4/ Кратко учение за Богуслужението на Пра-вославната църква (II издание) 5/ Кратка История на Българската църква (I издание) и 6/ Кратка История на Православната христи-янска църква (I издание) по следующите условия:

I Илия Р. Блъсков продава завинаги Хр. Г. Данову горепомена-тите шест учебника за да ги издава и продава за своя сметка.

II Хр. Г. Данов се задължава да заплати Ил. Р. Блъскову като право за препечатвание и преработвание за в бъдеще на горепоме-натите шест учебника три хиляди (№3000) лева, освен броените му до сега четире хиляди (№4000), като хонорар при съставяние-то им, на което сметката е както следва:

Да дава:1892 год. Юний 7 За броените му л. 1000. – 1893 „ Юлий 6 „ „ „ 1000. – 1894 „ Януарий 3 „ „ „ 250. –1894 „ Май 15 „ „ „ 250. –1894 „ Ноемврий 9 „ „ „ 1000. –1894 „ Декемврий 29 „ „ „ 500. – –––––––––––––– Всичко Л. 4000. –

131 НБКМ–БИА, ф. № 10, оп. 2, а.е. 3, л. 3–3 гръб.

130

Илия Р. Блъсков се задължава да преработва ако се укаже нужда, всекий един от горепоменатите учебници според програ-мата на Министерството на народното просвещение.

За знание и уверение на горните, две подобни продавателни се написаха, удобриха и потвърдиха със саморъчните подписи и на двете страни, от които всяка една задържа за себе си по един ек-земпляр.

Гр. Пловдив 25 Ноемврий 1895 г. Хр. Г. Данов Цитираният документ е вид издателски договор, който е ха-

рактерен за взаимоотношенията автор-издател през 90-те години на XIX век. Подписът на издателя, както е в случая, се обгербва с марка (тук гербовата марка за нотариална заверка е от един лев), с което документът се счита за валиден. С документа се отстъпва правото на интелектуална собственост от страна на автора-съста-вител Илия Блъсков – както се вижда, не за едно, а за шест учебни издания, при това пловдивският издател придобива срещу запла-щането на определена еднократна сума правото за използване на посочените в контракта произведения „завинаги“, което по-късно, при действащите у нас закони за авторско право (и сродните му пра-ва) би прозвучало абсурдно. Само две години след подписването на споразумението между Илия Р. Блъсков и Христо Г. Данов бива приет Търговският закон в първата редовна сесия на IX Обикнове-но народно събрание, по време на XXXV заседание с дата 22 фев-руари 1897 г.132 С указ № 93 на княз Фердинанд законът е утвърден и бива обнародван в „Държавен вестник“133. Седма глава на закона бива озаглавена „За издателския договор“. Според чл. 438 и чл. 439 правото на издателя важи само за едно издание на произведение-то, докато при ново издание се сключва нов договор134. При тук ци-132 Георгиев, Л. Авторът и авторското право в контекста на книгоиздателския процес. // Т е о р и я на книгоиздателския процес (Аспекти. Проблеми. Тенденции). – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2004, с. 52.133 Д ъ р ж а в е н вестник, № 114, 29 май 1897.134 По този въпрос вижо още: Георгиев, Л. Цит. съч., с.52.

131

тирания контракт „ПРОДАВАТЕЛНО“ липсва подписът на самия Илия Блъсков, тъй като от самия текст се разбира, че всяка от двете страни получава екземпляр от продавателното на ответната страна. От библиографския преглед на книжнината, издавана под негово авторство, се вижда, че Хр. Г. Данов действително издава съставе-ната от Илия Блъсков „Свещена история“ в две части, като първа-та: „Вехтий завет“ излиза през годините 1890, 1892, 1894, 1896 и 1899 г., а втората е печатана между 1892 и 1897 г. И двете части са преработвани и допълвани при последващи издания от техния съставител. „Кратко учение по богослужението на православната църква“ Хр. Г. Данов издава през 1890 г., второто преработено из-дание печата през 1893 г., а след подписването на цитираното „Про-давателно“ осъществява още три издания – през 1896 г. и две през 1899 г. През 1893 г. Дановото издателство публикува и съставена-та от Ил. Блъсков „Кратка история на християнската православна църква“, която е съставена по компилация от руски учебници, без да се правят по-нататъшни преиздания. През 1895 г. в печатницата на пловдивското издателство излиза „Кратка история на българска-та църква“ от Ил. Р. Блъсков, „назначена за класните училища“135. Учебната богословска книжнина за нуждите на родното училище Илия Блъсков добросъвестно съставя и редовно обновява, спазвай-ки контракта с издателя от Пловдив, а пък Хр. Г. Данов също следи и съблюдава разпоредбите на Министерството на народното про-свещение, чиито учебни заведения на територията на страната се снабдяват чрез Дановата маркетингова мрежа.

4.3. Книжарница-издателство и печатница „Труд“ на Вла-димир Р. Блъсков. Творчеството и издателските приноси на Илия Р. Блъсков

Книжарница „Труд“ на Владимир Рашков Блъсков (брат на Илия Р. Блъсков) в Шумен и Варна също е допринасяла за успешно-то разпространение на учебна книжнина и белетристични творби на 135 Български книги 1878–1944. Т. 1. - София: НБКМ,1978, с. 195.

132

писателя Илия Р. Блъсков. В средата на 90-те години в Шумен Вла-димир Р. Блъсков има наред с книжарницата и действаща печатница – тук например през 1895 г. се печата книгата на Илия Р. Блъсков „Историята на селото Риж“ в поредицата „Книжки за народа“136, а на следващата година пак в нея печатницата-издателство на Влади-мир Блъсков издава още един сборник с творби на Илия Блъсков по действителни трагични случаи от живота на българите преди Ос-вобождението137; белетристичните творби „Гълъбчето“138 и „Двама братя“139. Може да се добави още, че наред с утвърдения издател Хр. Г. Данов, Илия Блъсков поддържа издателски комуникации и с други печатари и издателства в страната. В Шумен негови твор-би излизат в печатницата-издателство на Спас Попов („Върбина цвете“ – 1888), във Видин – в издателство-печатница на Т. Х. То-шев („Димитровска ружа“ – 1889) – и двете книги са в авторската му поредица „Ред книжки за прочитание на секиго“; търновската книжарница-издателство на Ефрем поп Христов („Закон Божи“ – 1891)140; скоропечатницата на Ст. Ив. Роглев – Русе (разказът „Дядо Добри“ – 1886); варненската печатница на Л. Нитче (второто изда-ние на повестта „Злоческа Кръстинка“ – 1883).

Творчеството на Илия Блъсков е оценено и след смъртта му. 136 Блъсков, Илия. История на селото Риж. < Чалъ Кавакс.> <Пагубни сетнини от по-слободявание на хора невижи.> С прил. за един хубав и много полезен разказ от П. Р. Славейков под название Синовна длъжност. <В спомен П. Р. Славейкову>. Изд. … 2. изд. Шумен, печ. Вл. Р. Блъсков, 1895. 16, 8 с. – Книжки за народа. № 5. Липсват сведения за 1. из. Цит. по: Български книги 1878–1944. Т. 1. С., 1978, с. 195.137 Блъсков, Илия. I. Една свинска глава за 100 лева или Нашите сиромаси по градищата. II. Кървав Ивановден ил Грозно убийство от пиени момци. <Случка в селото Сребърна, Си-листренско окръжие, през г. 1849-та в Денят на св. Йоана Кръстителя, 7 ян.>. Урежда… Шумен, печ. Вл. Блъсков, 1896. 32 с. – Книжки за народа. Кн. № 9. Цит. по: Български книги 1878–1944. Т. 1. С., 1978, с. 195.138 Блъсков, Илия. Гълъбчето. Нравоучит. разказ. Урежда… Шумен, печ. Вл. Р. Блъсков, 1896. 31 с. – Книжка за народа. Кн. 11139 Блъсков, Илия. Двама братя. Повест, основана на верни и точни собития в нашенско, особено по училищата ни, придружени със схващание и излагание на някои стари оби-чаи и обряди, през г. 1850–1870. Написал… В 3 кн. Шумен, Сп. Попов, 1888. 100 с. 2. кн. – Шумен: Печ. Вл. Р. Блъсков, 1889. 104 с.; 3. кн. – Шумен: Вл. Блъсков, 1889. 127 с.140 Отделни издания на „Закон божи“, съставен от Ил. Р. Блъсков, между 1891–1897 г. се печатат в скоропечатницата на Панов Иванов във В. Търново и в печатница „Зора“ – Варна.

133

В периода до 1944 г. неговите белетристични произведения изли-зат в авторитетни столични издателства и печатници – „Хемус“, „Казанлъшка долина“ на Тодор Синджирджиев; библиотека „Бъл-гарска книжнина“ на Министерство на народното просвещение; печатница „Военни известия“, Държавна печатница, печатница-из-дателство „Стефан Фъртунов и син“ – В. Търново. И в най-ново време отделни класическите творби на писателя влизат в антологии и отделни творби на възрожденската ни книжнина, отбелязват се с биографични статии в наши енциклопедии. През 1969 г. излиза изследването на Илия Конев „Илия Блъсков – живот и дело“, а през 1976 г. Издателство на Отечествения фронт публикува в своята биб-лиотечна поредица „Мемоари“ под редакцията на проф. Дочо Леков „Спомени на Илия Р. Блъсков“141. През 2004 г. в кн. 1 на научното списание за книгата „Издател“ Елена Георгиева представя обзорна информационна картина и за Илия Блъсков, наред с обзора върху живота и делото на синовете от фамилията Блъскови – Димитър, Владимир и Стефан142.

Самото творчество на Илия Блъсков след Освобождението, неговите издателски приноси, издателските му поредици с автор-ско участие, работата му като редактор и издател на периодични издания в наши дни все пак се нуждаят от по-детайлно осмисляне и преоценка, за да се отличат позитивните моменти и да се открои мястото му на писател и особено издателските му приноси – една бъдеща творческа задача за книговеди и историографи на родното литературно наследство143.

141 По този въпрос и още за Илия Р. Блъсков виж и в: Ат. Иванов, Р. Ил. Блъсков, Юр. Ненов. Автобиографии. /Състав., предг. и бел. Н. Жечев. - София: Изд. на ОФ, 1979, с. 172; с. 92.142 Георгиева, Е. Синовете от „съзвездието Блъскови“. // И з д а т е л, 2004, №1, с. 19–22.143 Интересно би било да се изследва и сътрудничеството на Илия Р. Блъсков след Ос-вобождението в списването на списанията „Учителски вестник“ (1885) и „Памятник“ (1895–1896), както и участието му в други периодични издания от 80-те–90-те години на XIX и началото на XX век.

134

5. Печатните комуникации и книгата от началото на ХХ век - постъпателно развитие и приноси.

В изследването си „Типографското производство в България“144 М. Бенмайор изтъква, че през 1883 г. у нас е имало 23 печатници, през 1891 г. те са 55 и през 1910 г. нарастват на 164. Ин-тересен е фактът, че през 1891 г. на столицата се падат 10 печатници, а градовете Свищов и Пловдив разполагат с по 7 печатници. Докато в големите градове през следващото десетилетие се бележи увели-чаване на печатниците – към 1910 г. в София те са 33, Пловдив – 9, в Русе – 9, във Варна – 8, то в Свищов намаляват на 4. Във В. Търно-во, макар печатниците да са само четири – на Ст. х. Фъртунов, Ст. х. Панайотов, Братя Касабови и Н. Церовски и с-ие, се развива актив-на книгопечатна дейност, която позволява в града да функционират и няколко книжарници, продаващи оригинална българска и превод-на литература, учебници, помагала, христоматии, научни издания. През 1909 г. у нас излизат 300 периодични издания, като 201 са вест-ниците и 99 – списанията (Цит. съч., с. 234). В книгопечатането са ангажирани професиите словослагатели, книговезци, машинисти, подавачи на печатарските машини, приемачи на машините (за тях се използват обучаващите се) и въртачи. Въвеждат се скоро-печатни цилиндрични машини, най-вече немско производство, на дружествената компания за печатарска техника „Алберт и Франкен-тал“. За високотиражните вестници се внасят полуротационни и ро-тационни машини (вестниците „Вечерна поща“ и „Дневник“), кои-то използват принципа на стереотипията. В Придворна и Държавна печатница в столицата закупуват получилата заслужено признание сред печатарите печатна машина американка, която става основна техника за по-малките провинциални печатници. Внедряват се още шивачни, резачни, перфорационни машини. В столицата през 1909 г. са пуснати в експлоатация и наборни машини, отменящи тежкия словослагателски труд. За двигателна сила на печатарската техника вече не се използва тежкият ръчен труд, а въртенето става с парни машини, газови и бензинови мотори. Това позволява отпечатване и 144 Бенмайор, М. //С п и с а н и е н а Б ъ л г. и к о н о м. д-во, 1910, № 3–4, с. 232.

135

на книги с по-добро качество и в по-големи тиражи. С изработване на книги се ангажират софийските печатници: Държавна печатни-ца (основана 1881 г.), Придворна печатница на И. Кадела (основана от Б. Прошек 1879 г.), печатница „Света София” на Атанас Въл-ков (основана 1886 г.), „Балкан“ (на Т. Х. Тошев, а преди това на Янко С. Ковачев), печатница „Либерални клуб“ (където се печата и в. „Народни права“), печатница „Съединение“ на Иван П. Даска-лов, Централна печатница, печатница на С. М. Стайков, печатница на М. Чомонев, печатница на Иван К. Божинов, печатница на К. Г. Чинков, печатница на Ст. С. Шангов, печатница на Гр. Гавазов, пе-чатница на И. С. Наумов „Просвещение“ (където излиза и в. „Кам-бана“), печатница на Петър Глушков, печатница на П. М. Бъзайтов, Търговска печатница на Хр. Г. Бъчваров. Заедно с тях се изработват и по-известни и високотиражни периодични издания в печатниците „Витоша“, „Дневник“, „Ден“, „Вечерна поща“, „Гражданин“, „Во-енен журнал“, „Пряпорец“ и др. Повечето от тези печатници носят името на изработваните в тях вестници и списания.

За периода от Освобождението до 1944 г. излизат 55 851 за-главия на книги и брошури. В навечерието на Балканските войни се забелязва един своеобразен връх на книгоиздателската дейност – през 1912 г. са издадени и пуснати в продажба 1277 издания, до-като четири години по-късно те намаляват на 380. Във връзка с патриотичното възпитание на войнишкия и офицерския състав се реализира библиотечната поредица „Походна войнишка библио-тека“ под редакцията на видни български учени българисти като Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Стилиян Чилин-гиров, Любомир Милетич, Стефан Младенов, Беньо Цонев. Така през 1917 г. от печат излизат 41 издания с автори от българската възрожденска и новобългарска литература, както и преводни загла-вия. Тиражът им е висок за времето, около пет хиляди екземпляра, а удобният формат е предпоставка за бързото им популяризиране. На следващата година издателската продукция отново нараства на 818 издания. Годината 1925-та е върхова за реализирането и разби-ра се, за продажбите, с осъществените 2693 заглавия, а в годината

136

на Деветнадесетомайския преврат – 1934-та, те са с близо хиляда по-малко. В следващите години производството и потреблението на книжна продукция отново се увеличава, така че страната ни между двете световни войни е сред водещите в Европа по годишно изда-ваните заглавия. За съжаление немалка част от тях са изпълнени с некачествени полиграфически материали и художествено оформле-ние, не е на добро равнище подвързията, а някои издатели предлагат книгите си на пазара дори неподвързани и с груба хартия в стремеж да поевтинят коричната им цена и да ги направят достъпни за купу-вачите. Водещите столични и провинциални издатели все пак реа-лизират добре оформени и намерили топъл прием сред широката читателска аудитория библиотечни поредици: варненският издател Н. П. Икономов още преди войните поставя началото на библиоте-ка „Съвременен театър“; издателството на фамилия Юрукови реа-лизира „Мозайка от знаменити съвременни романи“; Александър Паскалев през 1908 г. организира издателство, като става известен с „Всемирна библиотека“ и първата у нас агенция за разпространение и продажба на периодични издания „Куриер“, която пуска и книги с по-достъпни за широката аудитория цени. На книжния пазар скоро стават популярни „Нова универсална библиотека“ и „Универсална библиотека“ на ръководеното от Георги Бакалов издателство „Зна-ние“; Философско-критическа серия „Везни“ на едноименното из-дателство, водено от Гео Милев, както и споменатата му вече по-редицата „Книги за библиофили“; „Любими романи“, „Бисери от знаменити романи на всесветската литература“ и „Библиотека за всички“ на издателство „Иван Г. Игнатов и синове“; „Библиотека „Съвременна наука и художествена литература“ и „Нова всемирна библиотека“ на Иван Лесичков; „Модерна библиотека“ на столич-ното издателство-печатница „Гутенберг“; библиотека „Отбрани романи“ на софийското издателство „Цвят“; „Юношеска евтина библиотека“ и Универсална библиотека „Хемус“ на едноименно-то издателство и др. Към края на най-плодоносния период за бъл-гарското книжарство и издателска дейност – периода между двете световни войни, книгоиздателствата у нас са близо 180. Значими

137

издателски и маркетингови прояви бележат развитието на такива частни издатели като Славчо Атанасов, Жеко Маринов, М. Смри-каров, Г. Шопов, П. Карапетков, Т. Синджирджиев, Стоян Атана-сов. През 40-те години се утвърждава библиотечната поредица на Светослав Славянски „Безсмъртни мисли“ за видни философи и писатели, сред които Е. Кант, А. Шопенхауер, Томас Ман и др. Из-дателят-печатар Тодор Плочев, главен акционер на дружественото издателство „Право“ в столицата, се специализира в преводна ли-тература. С преводна и оригинална българска книжнина на родния пазар се представят издателите съдружници от издателство „Азбу-ка“. Пример за добри взаимоотношения в работата между издател и преводач дават Стоян Атанасов и Николай Райнов. През 1938 г. Ст. Атанасов например издава книгата на Фридрих Ницше „Така каза Заратустра. Книга за всички и никого“ (2. доп. изд.), в превод на Н. Райнов. Книгата се продава с успех. Характерни са високи за времето тиражи на изданието, както и на други преводни книги. По това време седалището на издателство „Стоян Атанасов“ е на ул. „Неофит Рилски“ 38 в столицата.

Преводната философска книжнина между двете световни войни бележи ръст и влияе върху формиране на многообразен па-зар на българската книга, отговаряйки на творческите виждания и нужди на родната ни интелигенция, която е най-честият потребител на тези издания. Този тип книжнина влиза в утвърдени и търсени библиотечни поредици, издава се от най-големите български изда-телства и формира естетически нагласи върху подрастващите. При издаването на преводната философска книжнина се включват ви-дни наши преводачи и писатели.

Издателят Александър Паскалев реализира на пазара най-изтъкнатите български автори – Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Алеко Константинов, но заедно с тези вече утвърдили се автори публикува съчинения на Димчо Дебеля-нов, Антон Страшимиров, Николай Лилиев, Йордан Йовков, Геор-ги Райчев, Добри Немиров, Михаил Кремен, Стилиян Чилингиров, Владимир Полянов и др. Писмата на Пенчо Славейков до Ал. Паска-

138

лев, сочат близко и сърдечно приятелство между двамата видни ин-телектуалци. Кореспонденцията си Пенчо Славейков води от Рим и Швейцария през 1911–1912 г., като споделя редица от творческите си замисли в отговор на Паскалевите писма, а заедно и нерадостна-та си съдба в чужбина, оскъдицата и трудните условия за работа145. Научаваме за сложената под печат поема „Кървава песен“, чиито три части Ал. Паскалев се е ангажирал да издаде, а самият поет в Рим продължава работата над осмата песен от поемата.

Александър Паскалев издава в превод на Димчо Дебелянов „Изворът на света Клара“ (1913) от Анатол Франс под №131–132 на „Всемирна библиотека“. В библиотеката излиза под №133–134, също през 1913 г., и „Тартарен Тарасконски“ (превод на Гр. Пасков), старателно редактиран от даровития Димчо Дебелянов.

В книгата на Стефан Коларов „Александър Паскалев и модер-ното българско книгоиздаване“146, се проследяват взаимоотношени-ята на изтъкнатия български издател с Пейо К. Яворов, приносите му за създаването, издаването и редактирането на обществено-по-литическото и литературно сп. „Съвременна мисъл“, разгледано е участието в литературните процеси на видни писатели и интелек-туалци. През 2009 г. излиза обемното монографично изследване с детайлна биография и включени публикации на редица нови и малко познати документи: „Страници за Александър Паскалев“ от Йордан Нанчев147. В сборника си с очерци и етюди „Книжовни све-тове“ Стефан Коларов продължава усилията да обобщи образа на реформатора-книгоиздател, променил облика и процесите в родно-то книгоиздаване148.

Усилията да се създаде реален пазар на българската книга се подхващат от издателство „Хемус“ на Христо Хаджиев и Геор-145 Пенчо Славейков. Събрани съчинения. Т. 8. Писма.- София: 1959, с. 245–250.146 Коларов, Ст. Александър Паскалев и модерното българско книгоиздаване - В. Търно-во: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2005. - 284 с.147 Нанчев, Й. Страници за Александър Паскалев. - София: Българска книжница, 2009 - 400 с.148 Коларов, Ст. Книжовни светове: Очерци и етюди. В. Търново: Фабер, 2012, с. 135–190.

139

ги Стоянов Пейчевски (1886–1917), издател на детското списание „Светулка“, по това време учител в столичното училище „Братя Миладинови“149.

През май 1918 г. е създадено акционерно дружество „Хемус“, с участието на Роман Аврамов, Георги Бакалов, Тодор Михайлов и Никола Харлаков, сред които се утвърждава с многостранната и не-уморната си деятелност Христо Хаджиев (1876–1952). В „Хемус“ той налага излизането на популярното списание за подрастващите „Детска радост“, което излиза редовно в периода 1918–1947 г. с ре-дакторското участие на писателя Ран Босилек (от 1923 г.). Забавно, занимателно и добре илюстрирано, изданието е добре прието на книжния пазар, още повече, че сред сътрудниците му са писатели и поети като Гео Милев, Дора Габе, Асен Разцветников, Ангел Кара-лийчев, Елисавета Багряна, Веса Паспалеева и много други, а сред художниците-илюстратори се нареждат такива имена като Вадим Лазаркевич, Александър Божинов, Илия Бешков, Сирак Скитник, Георги Атанасов. Издават се сборници с приказки и разкази. До-брата ориентация на „Хемус“ към пазара на детската книжнина, подплатен с високи резултати в графичния дизайн и печата, се до-пълват от авторитетни международни награди. Заедно с това обаче „Хемус“ издава немалко христоматии, буквари, учебници и пома-гала, намиращи радушен прием на книжния пазар на учебна лите-ратура. Най-същественият принос са книгите, тематично свързани с българската художествена литература, чието издаване е осъщест-вено в многотомни издания на съчиненията на Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Любен Каравелов, Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайлов-ски, Илия Блъсков, Христо Ботев, Васил Друмев, Тодор Г. Влайков и Алеко Константинов за един кратък период от 1928 до 1944 г. Из-дават се белетристрични книги на Елин Пелин, Йордан Йовков и други автори. Принос в репертоара на издаваните от „Хемус“ пери-одични издания са литературното списание „Златорог“, сп. „Учи-телска практика“, вестниците „ЛИК“, „Прожектор“, „Врабче“. Тук 149 Кещарева, Райна. Дядо ми – Светулката. // В е с т н и к за жената, 1–7 юли 2002.

140

се нареждат и библиотеките с периодичен характер като „Славееви гори“, „Музикални бисери“, „Детска радост“, „Нашето минало“, „Малка библиотека,, „Нашата родина“, „Театрална библиотека“, „Библиотека за ученика“, „Детска театрална библиотека“.

Повече за дейността на това авторитетно издателство на ба-затата на архивни документи и кореспонденция, осветляващи рабо-тата на „Хемус“ в периода между двете световни войни, читателите ще проследят по-нататък в настоящето изложение.

141

Седма главаКНИГИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО

ДВИЖЕНИЕ – В АВАНГАРДА НАИЗДАТЕЛСКИТЕ ПРОЦЕСИ СЛЕД 1878 г.

1. Книги, автори, жанрове в издаваната книжнина за нацио-налноосвободителното движение

След Освобождението в българското общество започват про-цеси, свързани с утвърждаването на българския периодичен печат, а други - визиращи пъстрата палитра на оригиналната и преводна книжнина, която с помощта на енергични издатели и книжари дос-тига до жадната за знания читателска аудитория. Но любознател-ността на българите в първите десетилетия на възстановената след векове османско потисничество българска държава е отправена и към най-светлия период от Българското възраждане – националноо-свободителните борби. Затова създаваната от нашите писатели ли-тература в нейната пъстрота и разнообразие от жанрове изведнъж грабва българските читатели с актуалността си – съдбата на побор-ниците за българското освобождение преди и след 1878 г., бъдещето на разпокъсаната от Берлинския договор България, борбата за съе-динението на българските земи. Тази съвременна и наболяла тема, както и вглеждането в недалечното минало с неговите достойни образци, ражда нова форма на обществена комуникация – мемоар-но-документалната литература, с нейните най-ярки представители – Захари Стоянов, Константин Величков, Стоян Заимов и ред други книжовници, чиито авторски и издателски прояви ще разглеждаме в настоящата глава.

Творческите прояви на мемоарно-документалните жанрове в българската литература имат своите корени в книжнината от предо-свобожденската епоха, но истинското си развитие получават след 1878 г. Спомените, документалните разкази, мемоарните повести и романно-епичните форми се утвърждават с присъствието на ви-дни или по-малко известни автори, които преди всичко са очевидци, съвременници и непосредствени участници в събитията, свързани

142

с Кримската война, с Първата и Втората българска легия, четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1867– 1868 г., Вътрешната революционна организация, подготовката и провежда-нето на Старозагорското и Априлското въстание от 1875 и 1876 г., както и последвалите погроми над българското население, със све-дения за участието на българските доброволчески чети в Сръбско-турската война от 1876 г. и Освободителната война 1877–1878 г. Заедно с това излизат и редица мемоарни и документални книги за Съединението и Илинденско-Преображенското въстание. Между книжовниците, някои от които дори сами издават своите съчине-ния, личат имената на Захари Стоянов, Стоян Заимов, Константин Величков, Радко Радославов, Пейо Яворов, Христо Стамболски, Иван Андонов, Михаил Греков, Петко Франгов, Пандели Киси-мов, Иван Докторов, Ангелаки Савич, Иваница Данчев, Филип Си-мидов, Добре Ганчев – известни общественици и хора на живото художествено слово, преминали през изпитанията на национал-ноосвободителните борби, но и заедно с това и творци на науката и литературата, които имат възможност от кратката дистанция на времето да погледнат паметните събития – Симеон Радев, Антон Страшимиров, Димитър Страшимиров, Никола Начов, Иван Стра-тев, Васил Хаджистоянов Берон, Звезделин Цонев, Иван Стойчев, Стефан Ганчев, Георги Попхристов и др.

Един от първите книжовници, които реализират самостоя-телни издателски прояви, е Радко Маринов Радославов, участник в подготовката на Априлското въстание в Първи революционен окръг през 1876 г., а след Освобождението учител и държавен слу-жител. Той издава общо 7 книги с историческа тематика, свързани с живота на славянските просветители свети Кирил и Методий, с историята на църквата „Света София“ и знаменитите паметници на Византия, както и един учебник по „Отечествоведение“, но за нас познавателна и историческа стойност имат книгите му „Тържестве-но възпоминание за освобождението на г. Търново от генерала Гур-ка“ (19 с.) и „Следствия от Кримейската война на 1854–1856 г. За памят за 1876 г. по въстанието в Търновското окръжие и описание

143

на търновските тъмници“ (73 с.). И двете книги излизат през 1878 г. в печатницата на Любен Каравелов в Търново, 16°. През 1891 г. Радко Радославов издава и отпечатва в скоропечатница „Дамянов и Казанджиев“ в Свищов друга своя мемоарно-документална творба „Руските стремления от Екатерина II 1777 г. до 1891 г.“ (78 с. 8°). Книгите му се печатат в търновските печатници на Киро Тулешков и Любен Каравелов. За самия автор е издадена книгата „Радко Ра-дославов. Живот и дейност. 1841–1894.“ (В. Търново, печ. Бр. Но-еви, 32 с. с 1 портр. 16° 1000 тир.). Авторството и се приписва на най-големия син на Радко – Радослав, означен в книгата Р. Радосла-вов. През 1999 г. бе публикувана книгата ми „Минко Радославов. Поборник, просветен деец и държавник“ (В. Търново, п-ца „Сира“, 120 с.), в която се съдържат сведения и за революционната, про-светителската и книжовната дейност на Радко Радославов (с. 10; с. 19; с. 23; с. 27), по-голям брат на М. Радославов, а в края на 1999 г. излезе и друга моя книга – „Радко Радославов – жизнен път и твор-чество“ (В. Търново, п-ца „Сира“, 1999, 144 с.).

Посочените автори отразяват националноосвободителното движение в Търновския край и особено подготовката и провежда-нето на Априлското въстание. Това са Васил Хаджистоянов Берон, Йордан Теодоров и Иван Стратев. В своите „Археологически и ис-торически изследвания“ Васил Хаджистоянов Берон включва втора част на книгата със заглавие „За народните въстания в България, преимуществено във Велико Търново и в околните му градове и села в ХIХ век“. Изданието е отпечатано през 1886 г. във внушител-ния обем от 461 с., 8°, в скоропечатница-издателство „Панайот хад-жи Панайотов“ във Велико Търново. Като непосредствен свидетел и участник в процеса срещу участниците в Априлското въстание през 1876 г. Юрдан Теодоров издава със собствени средства и отпечатва през 1897 г. в русенската печатница на Спиро Гулабчев книгата си „Възпоминание по въстанията в Търновския санджак през 1876-та година и по съдението на българските въстаници в Търново“ (VII, 165 с. 8°). В изданието, което само по себе си е написано на един увлекателен стил, се изнасят факти и сведения за съдбата на главни-

144

те участници в четата при Дряновския манастир, Габровската чета, Тревненската чета, за подсъдимите по Новоселското въстание, за разследването срещу заловените петима въстаници от Ботевата чета. Доста по-късно, през 1926 г., в печатница „Касъров“ в Горна Оряховица излиза и книгата на Иван Стратев „Подготовка на въста-нието в Горнооряховската революционна околия. Георги Измирли-ев – Македончето. По случай 50 г. от обесването му.“ (82 с. с портр. 8°). Книгата е опит на автора да изясни провала в Горна Оряховица в навечерието на Априлското въстание и причините за неуспеха на мащабния въстанически замисъл, последица от което е и гибелта на ръководителите Иван Панов Семерджиев и Георги Измирлиев. Тези мотиви са разработени през 30-те години и от писателя Звезде-лин Цонев (Тодор Цонев Сейков) в книгите му „История на гр. Гор-на Оряховица и околността му: Лясковец и Арбанаси“ (В. Търново, печ. Теменуга, 1932. 170 с. с ил. 8°); „Монастирите и старинните църкви в Арбанаси. С предг. от Знеполски епископ Софроний.“ (В. Търново, Търновска митрополия, печ. Ст. Фъртунов, 1934. 40 с. с ил.); „Сидер войвода. 1839–1876“. (Предг. от Ал. Бурмов. С., Ив. Г. Игнатов, печ. Рила, 1939. 64 с. 1 л. портр. 16 – Библ. за всички № 120); „Подготовката на Велчевата завера“ (С., печ. С. М. Стайков, 1940. 24 с. 8°).

Със събитията през април – май 1876 г. са свързани творче-ските и издателските прояви на свещ. Петко Теодоров Франгов, участник в четата при Дряновския манастир. Той издава 27 книги и брошури. От тях едно заглавие с пет преработени и допълнени из-дания е за сраженията на четата в Дряновския манастир през 1876 г., едно – за поп Харитон, една поема за Дряновския манастир и една драма за епичната битка, която водят въстаниците в манастира под командването на поп Харитон и Бачо Киро, а също една книга с ме-моарни записки за Освободителната война 1878 г. Най-силен отзвук и полемики предизвиква мемоарната книга на П. Франгов „Бело-черковската чета в Дряновския монастир през 1876 г.“, отпечатана в търновската печатница на хаджи Тодор Стефанов Фъртунов през 1909 г. в доста голям обем – 376 с., 8°, висококачествена хартия и

145

добро оформление на шрифтове.На четата в Дряновския манастир е посветена и книгата на

Русчо Димитров „Белочерковската чета“ (С., печ. Воен. книгоизд. фонд, 1943. 96 с. 16°). Книгата излиза във внушителния десетхи-ляден тираж, в библиотечната поредица „Войнишка библиотека“ №20.

Елементи на мемоарно-документална литература откриваме и в книгата на Никола Начов „Бачо Киро Петров. Живот и дело“, издадена през 1910 г. от белочерковското читалище „Труд“ и отпе-чатана в софийска печатница „Гр. Т. Паскалев“ (96 с. с 1 портр. и 1 факс. 8°).

Принос в родната литература за националноосвободителното движение е книгата на Иван С. Докторов „Записки по движенията на първоначалните доброволчески чети в Сръбско-турската война и подробно описание на неизвестната до сега чета от 51 человека, която се движела с цел да търси четата на Хр. Ботева и се присъеди-ни към нея: < През 1876 год. >“ (С. и Пловдив, друж. печ. Единство, 1891. 142 с. 8°). По своя характер творбата е мемоарна автобиогра-фична повест на участник от доброволческата чета „Балкански лев“ под командването на войводата Филип Тотю, която след оттегляне-то си от Чипровци постепенно се разпада. Една част от нея в състав от 51 четника начело с горнооряховския апостол Сидер Грънчаров поема навътре в българска територия с надежда да се включи заед-но с четата на Христо Ботев в епилога на Априлското въстание, но е разбита. Дадени са сведения за героичната смърт на Сидер Грън-чаров, за скитането и укриването на автора до залавянето му и пре-биваването в Търновския затвор, където след неколкомесечен арест е амнистиран. Самата фабула е изпълнена с литературни похвати, характерни за епохата на романтизма. Динамиката и постепенно засилващото се напрежение, интригата при всяка една от случките създават композиционна структура, обединена около авторовия раз-каз, обхващащ неколкомесечен период от премеждия, докато най-сетне идва развръзката с освобождаването и избавлението на героя. Несъмнено Ив. Докторов е бил повлиян както от първите успешни

146

прояви на родната мемоарно-документална литература в лицето на Захари Стоянов, Константин Величков, Стоян Заимов и др., така и от образците на романтико-приключенския жанр.

В средата на 80-те години излизат мемоарно-документалните книги на Христо Попконстантинов. Две от тях очертават картина-та на събитията около Априлското въстание: „Спомени за страш-ната пролет (в Алъхчелеби) 1876 година.“ (Пловдив, изд. авт., печ. и литогр. Хр. Г. Данов, 1884. 160 с.) и брошурата „Десетгодишний юбилей на Средногорското въстание в 1876 г., отпразнуван в Пана-гюрище на 20 априлий 1886 г.“ (С., изд. авт., скоропеч. К. Т. Кушлев, 1886. 16 с. 8°). Заедно с това Хр. Попконстантинов обнародва пър-вите мемоарни страници за войводата капитан Петко Киряков, из-давайки книгите „Петко войвода, бранител на родопските българе до 1879 г. Чърти от живота и подвигите му.“ (Пловдив, Русю Ив. Тъмбаров и Хр. Попконстантинов, бързотиксна печ. Хр. Г. Данов, 1885. 40 с. 8°) и „Маронската битка в 1878 год. <Материал по новата история на Родопите> (Варна, хаджи Дим. Стоилов, печ. Л. Нитче, 1889. 16 с. 8°).

В началото на века излиза още една мемоарно-документална творба на Йордан Попгеоргиев и Стойо Н. Шишков: „Панагюрското въстание през 1876 г. <Общедостъпна сказка>. (В. Търново, собств. изд., печ. П. Касабови, 1900. 34 с. 8°). Тук е мястото да отбележим, че автори като Й. Попгеоргиев и Ст. Шишков, Хр. Попконстантинов и други книжовници, наред с мемоарната литература за национал-ноосвободителните борби, са и автори на учебници и историческа книжнина, което им помага да осмислят и вярно да дават тълкува-ния на събития, факти, документални свидетелства.

В някои случаи издаването на мемоарна литература е свър-зано с отбелязването на историческо събитие. Така например през 1936 г. по инициатива на Културния комитет в Разград за отбелязва-не 60 години от смъртта на Таню Стоянов и сраженията на четата му, под редакцията на Атанас Върбанов в печатницата на Ал. Иван-чев е отпечатана брошурата „Помен за Таню войвода и четата му“ (27 с. с ил. 8° 500 тир.). Д. Попгеоргиев пък през 1926 г. по случай

147

50-годишнината от смъртта на Христо Ботев печата в печатницата на Карл Йосифов в Орхание брошурата „Данни за Ботевата чета“ (16 с. 8°). През 1936 г. е направено и второ издание в същата печат-ница. Нерядко в юбилейните сборници за годишнини на културни и просветни институции като читалища, училища, общини, църк-ви се включват материали, свързани с мемоарно-документалната литература за националноосвободителното движение. Пример за това е издаденият през 1896 г. „Юбилеен сборник на сухиндолското читалище „Трезвеност“ – Сухиндол, по случай отпразнуване на 25-годишнината му. Сборникът е издаден от читалището с едно добро шрифтово и техническо оформление, на луксозна хартия, като отпе-чатването е извършено в печатница „Селянин“ – с. Мусина. Сбор-никът съдържа голяма статия от Никола Бакев за основателя на чи-талището даскал Васил Неделчев, книжовник и революционер от възрожденската епоха, загинал в Дряновския манастир по време на Априлското въстание 1876 г. Съдържат се и редица сведения за дру-ги революционни дейци, взели участие в подготовката и провеж-дането на въстанието като Стефан Пешев, Киро Маринов–Ковача, Филип Игнатов–Маджара, и др.

Някои от изданията за националноосвободителните борби са преиздавани по няколко пъти поради големия интерес към дейност-та на личността, изобразена в творбата. Такава е книгата на Ангел Бояджиев „Иваница Данчев. Живота и поборническата му деятел-ност в свръзка с движението на Ботевата чета през 1869–1876 г.“ (Варна, изд. авт., печ. К. Николов, 1901. 154 с. 3 л. портр. 8°). Второто „съвсем преработено издание“ носи подзаглавие „Чърти из живота и поборническата му дейност в свръзка с похода на Ботевата чета“, като книгата е издадена под редакцията на И. П. Церов във Варна. За издател е посочена Еленка Ив. Данчева. Излиза през 1903 г. в печатницата на Д. Тодоров и сие, в обем 141 с., с 4 листа портрети. Още едно „съвсем преработено издание“ на тази книга се появява година по-късно, през 1904 г., със същите издател и печатница, от-ново в посочения обем и формат.

Пак през 1904 г. Михаил Георгиев Греков, участник в нацио-

148

налноосвободителното движение, прави своя пръв самостоятелен издателски и литературен опит в мемоаристиката с издадената в Пловдив книга „Геройската смърт на Никола Воеводов и Цвятко Павлович. Убити вероломно върху парахода Германия на пристани-щето в Русчук, 8 авг. 1867 г.“ (58 с. 8°). Същите спомени излизат със заглавие „Четата на Никола Воеводов и Цвятко Павлович“, като пър-ва част на издадената през 1971 г. книга на М. Греков „Спомени“, включваща исторически записки в 3 части (1867–1878) със заглави-ето „Как ние освобождавахме България“ (С., ОФ, 336 с. 16°). През 1905 г. М. Греков издава и историческия разказ „Войвода Генчо Кърчов“ (С., печ. Воен. журнал, 1905. 11, 154 с. 1 л. портр. 16 ).

В сравнително по-късен период се появяват мемоарите на друг участник в националноосвободителното движение – Иван Ан-донов. „Из спомените ми от турско време“ излиза в две части, през 1927 и 1928 г., като за издател е посочен самият автор; отпечатването на първата част е извършено в пловдивската печатница-издателство „Христо Г. Данов“ (96 с. с ил.), а на втората част в Търговска печат-ница – Пловдив (64 с. с портр.). Спомените са свързани с дейността на революционните комитети в Пловдивско, с подготовката и само-то Априлско въстание и последвалия негов погром. Ив. Андонов издава през 1929 г. и спомените си за „Съединението“ (Пловдив, Хр. Г. Данов. 163 с. 8°) като непосредствен свидетел и участник в описваните паметни събития.

През 1929 г. Стоян Йорданов Островърхов издава книгата си „Една светла личност – архимандрит Галактион Хилендарец“. Кни-гата е отпечатана в печатницата на Панайот С. Кършовски в Елена, в обем 336 с. с илюстрации, на джобен формат 32°, при тираж 1000 екземпляра. Посветена е на личността на възрожденския револю-ционен деец архимандрит Галактион, игумен на Хилендарския ме-тох в Елена, съратник на Левски, Ст. Стамболов и други дейци от Първи революционен окръг. За същия родолюбив представител на българското свещеничество е издадената от издателя-печатар Па-найот Савов Кършовски авторска книга „Архимандрит Галактион Хилендарец. Живот и дейност във връзка с редица исторически съ-

149

бития“ (Елена, печ. П. С. Кършовски, 1932. 516 с. с ил. 16°). Заедно с Б. Ст. Йорданова и Ст. Йорд. Островърхов, Панайот С. Кършовски написва и издава книгата „Велчовата завера. По случай 100-годиш-нината и . 1835–1935.“ (Елена, 1935. 146 с. с ил. 16°), която също отпечатва в собствената си печатница в Елена. Книгата също изли-за в тираж 1000 екземпляра. През периода между двете световни войни в тази печатница излизат и други мемоарно-документални книги на плодовития автор и издател П. С. Кършовски „Кърджа-лийското нашествие в Елена. 1800 – Гергьовден – 1925. Една 125-годишина от разоряването на града и църквата „Св. Никола.“ (1925); „История на Панайот Хитовата книга“ (1928); „Протойерей Петко Тодоров Франгов. Биографични бележки. „ (1931); „Из миналото на град Елена“ (Кн. 1 – Х, 1928–1933. 32° 1000 тир.). Тук трябва да отбележим и една книга на неговия баща – Сава Кършовски, в съ-щата посока на творчески и издателски търсения: „Апостолите на свободата в Елена“ (Ловеч, Павел Тодоров, печ. Др. Мичев, 1903. 84 с. 8°). Книгата е преиздадена едва през 1987 г. като фототипно изда-ние с коментарни бележки на Милен Куманов. Първото издание на тази книга е от 1880 г.: „Василий Левски и Ангел Кънчев в Елена. Спомени.“, излязла в търновската печатница на съдружието „Киро Тулешков и Джорджо Момчев“ (8°).

Сред заглавията на мемоарно-документалната литература за националноосвободителните борби може да посочим и „Записките на Йордан Йорданов Инджето. Другар на Хр. Ботев по оръжие“ от Моско Груев Москов. Книгата излиза през 1929 г. в търновската пе-чатница „Ив. П. Касабов“ (56 с. 16° 2000 тир.). Издател е Иван Чан-тов. Но Моско Москов не стига случайно до публикуването на това издание, тъй като още през 1896 г. в печатницата на Панайот хаджи Панайотов във В. Търново издава книгата си „Четата на Христо Бо-тев“, благодарение на сътрудничеството с търновския издател Коста Евстатиев (136 с. с 1 портр. 8°). Книгата претърпява поради големия интерес още две издания, които са осъществени в печатница „Н. М. Церовски“ във В. Търново. На Христо Ботев е посветена и една малка брошура от Христо Николчов „Христо Ботев. Спомени за ве-

150

ликия поет-революционер.“ (Враца, печ. Надежда, 1925. 12 с. 8°), като книжката е преиздадена същата година. Хр. Николчов издава през 1926 г. и „Юбилейна Ботева книга. По случай 50 г. от смъртта на поета-революционер. 2. У1. 1876 – 2. У1. 1926.“ (Враца, печ. Ст. Цеков. 15 с. с ил. 8°).

С живота и революционната дейност на Христо Ботев, както и на редица други дейци на националноосвободителните борби, е свързана книгата на Никола Обретенов „Спомени за българските въстания“, с увод и редакция на Михаил Арнаудов. Книгата е из-дание на столичното издателство „Българска книга“ и отпечатана в печатница „Култура“ през 1943 г. (238 с. 1л. портр. 16°). За отбе-лязване е големият за този тип издание тираж от 5000 екземпляра. Изданието се появява в литературно обработен вид след смъртта на автора на спомените. След 1944 г. книгата е преиздавана неколко-кратно.

Освен споменния жанр, който често е под формата на дълъг разказ, документална публицистика или мемоарни записки, воде-ни най-често като дневник или личен бележник, в мемоарно-доку-менталната литература за националноосвободителното движение присъства като жанр историко-белетристичната мемоарна повест и мемоарният роман, които придобиват някои характерни белези – приоритет на „Аза“, субективност на изложението, описателност, вмъкване на детайли и композиционни похвати от романтизма (ди-намика, приключенски сюжет, бърза смяна на действието, припов-дигнатост, патетичен патос и др.).

2. Романът на Филип Симидов за войводата Филип Тотю – уникално издание

Характерен пример за биографично-мемоарен роман е кни-гата на Филип Симидов – „Прочутият Филип Тотю войвода. Наре-чен „Хвърковатия Тотю“. В турските документи е записан Канатлъ Тотю = „Крилатия Тотю“. По личния разказ и забележките на вой-водата.“ (Т. I – II. Русе, собств. изд. на същия войвода, електрико-парна типохромолитография Д. М. Дробняк, 1900. 8°). Първият том е с предговор от 9 с., основен текст 268 с. и 3 с. илюстративен мате-

151

риал. Вторият том, даден в същото книжно тяло, е от с. 273–608 с 2 л. илюстрации. Изданието обхваща почти цялостно живота на беле-жития четнически предводител от детските му години през участи-ята в хайдушките чети, преследванията и годините на емиграция в Румъния и Русия, както и предводителството на четата „Балкански лев“, на която е войвода през Сръбско-турската война 1876 г., до следосвобожденския период и престоя в Марджиненския затвор – Румъния, завършил с освобождаването на Филип Тотю през юни 1884 г. Както се вижда, Ф. Симидов е обхванал значителен пери-од от 54 години, акцентирайки върху дейността на войводата като предводител в четите му от 1867 г. и 1876 г. Тази епична панорама на твърде много значими или по-малко важни събития обаче нена-всякъде е уплътнила добре художествено и композиционно романа, на места е натежало словесното излишество и престараване. Все пак книгата е ценна като пръв значим книжовен и издателски факт, свързан с един цялостен опит да се представи живота на български войвода в личен и обществен план, в една романтична и идеализи-раща го светлина, но и с редица ценни исторически сведения, спо-мени и документи за епохата на националноосвободителните бор-би. Нека не се забравя, че Филип Симидов е редактор на списанието от края на ХІХ – началото на ХХ век „Поборник-опълченец“, което издирва и публикува биографии на бележити дейци на национално-освободителните борби, сред които и Филип Тотю. Самият роман за прочутия войвода надгражда усилията на редакцията и на самия Ф. Симидов да се изгради панорама на тази свята и неуморна деятел-ност, довела до българското Освобождение.

В наши дни бе издадена и една книга, която хвърля повече светлина върху историописа за войводата и за самия Филип Сими-дов: „Филип Тотю. Историографски източници и изследвания“150. В книгата се представя непубликувана биографична повест от Никола Живков „Филип Тотю войвода (критичен коментар на Л. Георгиев) и за пръв път се публикува драмата на Йоргу Лука Караджале „Бит-ката при Вербовка на българите с турците под командуването на 150 Състав. Лъчезар Георгиев. Русе, Държ. архив, 1998. 226 с.

152

войводата Филип Тотю“ (превод от румънски Ст. Градинаров).

3. Захари Стоянов – сред предпочитаните от родните из-датели автори

Определен успех завоюва мемоарно-документалната книга на Захари Стоянов „Четите в България“ на Филип Тотю, Хаджи Ди-митра и Стефан Караджата. 1867–1868.“ (Пловдив, Областна печ., 1885. ХIII, 282 с. 8°). Интересно е, че до 1944 г. тя е издавана още от издателство „Хемус“ през 1938 г. под редакцията на Александър Бурмов, и от столичното издателство „Казанлъшка долина“ през 1940 г., като второто издание с послеслов излиза под редакцията на Славчо Данаилов и с илюстрации от Никола Тузсузов. През същата година и софийското издателство „Игнатов“ публикува книгата, с послеслов на Звезделин Цонев, в „Библиотека за всички“ № 148. Тиражите на тези книги са немалки за периода между двете светов-ни войни, като изданието на „Казанлъшка долина“ е направено в 6000 и 10 000 екземпляра.

Когато говорим за творческите и издателските прояви на За-хари Стоянов, необходимо е да уточним, че до 1944 г. са издадени 33 негови книги, публикувани през периода 1883–1943 г., някои от които имат допълнително преиздания, особено „Васил Левски. Дя-конът.“, „Записки по българските въстания“, „Христо Ботйов. Опит за биография.“. В някои са публикувани отделни откъси от тях в самостоятелни издания. Сред образците на мемоарно-документал-ната литература, чийто автор е Захари Стоянов, може да определим „Васил Левски. Дяконът. Чърти из животът му.“ (Пловдив, Т. Гатев, Центр. печ. Ед. Дионе, 1883. 136 с. 1л. портр. 8°). Преиздания на книгата са реализирани през 1937 г. от издателство „Игнатов“ – Со-фия, с предговор на Цветан Минков, и от същото издателство през 1940 г., както и от издателство „Нов свят“ – София, през 1943 г. под редакцията на Стефан Каракостов, с историографски увод върху замисъла на биографията, с бележки и обяснения, според архивни и печатни материали. Книги на Захари Стоянов, носещи заглавие „Априлското въстание“, в различни години многократно са изда-

153

вани като отделни откъси от „Записки по българските въстания“. Реализирани са от различни издателства – „Щаб на действующата армия“, „Ал. Паскалев и сие“, „Игнатов“, „Хемус“, а също и чрез поредиците „Българска златна библиотека“, библиотека „Нашето минало“, библиотека „Бранник“. Самите „Записки по български-те въстания. Разказ на очевидци. 1870–1876 г.“ излизат в три тома: през 1884 г. в Пловдив (Областна печ. 458 с.), през 1887 г. в Русе (печ. Н. Л. Каравелова и сие. 392 с.) и през 1892 г. в София. Второто издание на том 1 е отпечатано в печатница „Либералний клуб“ през 1894 г. в обем 536 с.

Между двете световни войни, период, който е твърде интензи-вен за литературния живот и за българското книгоиздаване, „Запис-ките“ на 3. Стоянов биват преиздавани неколкократно. През 1928 г. книгоиздателство-печатница „Ив. Г. Игнатов и синове“ публикува преиздание в 5000 тираж, на формат 8°, в обем на книгата 712 с. с 1 л. портрет. Това е и първото цялостно издание на „Записките“ в отдел-но книжно тяло, направено по случай 1000 години от Симеоновия век и 50 години от Освобождението. Предговорът е на Александър Балабанов. Второ ново и пълно издание на същото издателство е реализирано през 1939 г. За трето издание липсват сведения, но пък четвъртото пълно издание на същото издателство и на печатница „Художник“, е осъществено през 1940 г. в тираж 6000 екземпляра. През същата 1940 г. и софийското издателство „Казанлъшка доли-на“ отпечатва в печатница „Р. Младенов“ в 6000 тираж „Записки по българските въстания. Разкази на очевидец. 1870–1876.“ в три тома, с едно доста внушително книжно тяло от 937 с., на формат 8°. Вто-рото издание издателството изработва в печатница „С. М. Стайков“ също в София, при необичайно големия тираж от 10 000 екземпля-ра. Издателският риск е бил оправдан в навечерието на значими ис-торически събития, които са свързани с националното обединение на българските земи и както се оказва, книгата успешно е реализи-рана на книжния ни пазар. Затова в същия голям тираж се появява и третото издание на „Записките“, като отпечатването издателството извършва в печатница „Художник“ през 1942 г.

154

Книгата на 3. Стоянов „Христо Ботйов. Опит за биография.“ е издадена в 1888 г. от печатницата-издателство на Наталия Караве-лова в Русе (479 с. 1 л. портр. 8°), а второто издание в същия вариант е направено през 1891 г. от печатницата на Перец Йосиф Алкалай в дунавския град. Тази книга до 1944 г. е издавана и от книгоиз-дателство-печатница „Ив. Г. Игнатов и синове“ през 1919 г. в обем 275 с. 8°, като „ново поправено издание“, и през 1940 г. от същото издателство в обем 502 с. 16°, тираж 4000 екземпляра, с предговор на Д. Б. Митов. Включена е в „Библиотека за всички“. С променена корица и титулна страница книгата излиза в София през 1940 г. като издание на в. „Литературен глас“.

Между двете световни войни опит за мемоарно-документа-лен роман прави и писателят Петър Иванов Стъпов. През 1942 г. столичната печатница-издателство „Пирин“ издава книгата му „Знаменосецът. Биографичен роман за живота на Ботевия знамено-сец.“ – Никола Христов Симов – Курито (288 с. 16°).

4. Изданията на Константин Величков, Пандели Киси-мов, Параскев Стоянов, Добре Ганчев, Иван Стойчев, Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, свързани с темата за на-ционалноосвободителното движение

Сред най-добрите белетристични образци на мемоарно-до-кументалната литература се нарежда мемоарната повест на Кон-стантин Величков „В тъмница“, многократно издавана от видни български издатели – Иван Говедаров, Ив. Г. Игнатов и синове, „Хемус“, Стоян Атанасов, Т. Ф. Чипев, „Ново образование“ и др. Включвана е в библиотечните поредици „Българска книжнина“ и „Библиотека за всички“. Излиза под редакцията на Иван Вазов, Ге-орги Константинов, Цветан Минков, Петър Горянски (Петър Ма-теев), Стефан Попвасилев и други опитни писатели и редактори. Първото издание се появява през 1899 г. благодарение на печатни-ца-издателство „Иван Говедаров“ – София, под заглавието „В тем-ница. Спомени от 1876 г.“, като извадка от списание „Летописи“ г. 1, а второто издание е отпечатано през 1900 г. По-нататък книгата

155

е включена в „Съчинения“ на К. Величков под редакцията на Ив. Вазов в два тома, т. 1 „Повести, разкази, спомени“ (С., Ст. Атанасов, Придворна печ. Ив. Кадела). До 1944 г. „В тъмница“ има общо 13 издания и преиздания, което говори за голям интерес на издатели и читатели към тази високохудожествена творба.

Към мемоарно-документалната литература могат да се отне-сат още много съчинения. Ето някои от тях: „Исторически работи. Моите спомени.“ на Пандели Кисимов (Ч. 1– IV. Пловдив, друж. печ. Единство, 1897–1903); книгите на Параскев Иванов Стоянов „Градът Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков. Съвсем нови данни и документи за Васил Левски. С из-поведта на поп Кръстя относително предаването на Васил Левски.“ (Ловеч, К-т за въздигане паметник на ловчанските въстаници в пол-за на паметника, 1901), и „Къде и от кого е бил предаден поборника Тодор С. Кирков?“ (Ловеч, печ. Драгол Мичев, 1901); мемоарната творба на Добре Ганчев „Спомени. 1864–1887“ под редакцията на Стоян Аргиров (С., БАН, Придворна печ., 1939) и документалният му разказ „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“ (С., Бълг. народо-образоват. д-во, печ. Ив. П. Даскалов и сие, 1894); книгата на Иван Кръстев Стойчев „Материали за дейността на Панайот Хитов през 1876 год. в Сърбия. Неиздадени документи, портрети, скици и фак-симилета.“ (С., печ. Воен. изд. фонд., 1939); критико-публицистич-ното историческо съчинение на Димитър Страшимиров „Левски пред Къкринската голгота. История и критика.“ (С., Факел, 1927); брошурите и книгите на Антон Страшимиров „Поп Кръстю пред народен съд“ (Видин, сп. Праг, 1898), „Цанко Дюстабанов“ (С., Ново училище, 1936), „Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов.“ (Кн. 1 – 111. С., к-т Бълг. книга, 1935) и др.

5. Издателят и творецът Стоян Заимов – щрихи към кни-гите му за освободителните борби

Писателят-мемоарист Стоян Заимов (1853–1932) през твор-

156

ческия си път издава общо 20 самостоятелни заглавия, някои от които излизат в по няколко отделни части и томове. Осем от тези заглавия са свързани с националноосвободителните ни борби и не-зависимо от модните за времето белетристични увлечения се впис-ват сред най-добрите постижения на мемоарната ни литература за революционните движения до Освобождението. Трайно място и до днес заема крупната творба „Миналото“, която се съизмерва със „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов и изиграва роля за осветляване на малко познати страници от историята ни до 1878 г., вписвайки се като една от най-мащабните прояви на мемо-арната белетристика през 80-те и 90-те години на XIX век.

„Миналото. Белетристични и исторически очерки из облас-тта на българските революционни движения от 1870–1877 год.“ е подготвено и се появява на книжния пазар през периода 1884–1888 г. Първите две книги излизат в печатницата на Леополд Нитче във Варна през 1884 г., като на втората е поставено и подзаглавие: „Арабаконашкото събитие“. Трета книга с подзаглавие „Димитър Общий и убийството на дякона Паисий в Орхание“ е отпечатана в пловдивската печатница „Единство“ през 1887 г. Преследван заради русофилските си идеи, непосредствено след като се връща от еми-грация в Русия, авторът бива арестуван, понеже е считан за опасен противник на правителството на Стефан Стамболов. Неслучайно в „Кратко предисловие“ към тази книга е отбелязал: „Пловдив, 29 септемврий. 1887. Стоян Заимов. В ареста на III Пловдивский Ма-ринский Полицейский Участок.“ Четвърта книга е отпечатана през 1888 г. от „бързотиксна печатница на Христо Г. Данов“, с подзагла-вие „Атанас Узунов и убийството на хаджи Ставри в Хасково“. Ав-торът се е подписал под предисловието с дата 1 юни 1888 г., Плов-див. И четирите книги излизат на осмина формат, с един добър за времето печат.

Получила широк обществен отзвук, творбата на Ст. Заимов претърпява и второ „поправено“ издание, осъществено от издате-ля Христо Г. Данов в Пловдив през 1898–1899 г. на 8° в три части със заглавие „Очерки и спомени из деятелността на българските

157

тайни революционни комитети от 1869–1877 г.“. И двете издания имат значителен обем – само третата част на второто преработено издание съдържа 396 страници печатан текст. Заедно с това обаче се появяват и други издания на поредицата – през 1895 г. софийският издател Иван Б. Касъров отпечатва в печатница „Вълков“ съкратен вариант на „Миналото“ с подзаглавие „Етюди върху записките на Захари Стоянов“ (227 с., с 1 л. факс.), а доста по-късно, в 1925 г. в плевенската кооперативна печатница „Изгрев“ бива подготвен и един проспект от 23 с. с 1 лист илюстрация, за записване на абона-ти във връзка с подготвяното юбилейно издание с кратки сведения за автора, по повод на 54-годишната му обществена и писателска дейност.

Специално внимание писателят-мемоарист Ст. Заимов отде-ля в творчеството си върху личността и делото на ръководителя на Вътрешната революционна организация в България. През 1895 г. софийският издател Христо Олчев печата в книгопечатницата и ли-тографията на Янко Ст. Ковачев в столицата Заимовата книга „Васил Левски – Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметникът.“ (160 с. с ил. 2 л. факс. 1 л. портр. 8°). Две години по-късно Христо Олчев преиздава книгата, като печатането и става в софийската печатница „П. Калъчев и сие“ (193, 7 с. с ил. 2 л. факс. 1л. портр.). Книгата на Ст. Заимов има патриотично и възпитателно въздействие, затова по решение на Щаба на действащата армия по време на Първата световна война, през 1917 г. тя е издадена в биб-лиотечната поредица „Походна войнишка библиотека“ № 22, като отпечатването е извършено в печатница „Военни известия“ в сто-лицата (176 с. 1 л. портр. 16°). Книгата на Ст. Заимов със заглавие „Васил Левски. Живот и дейност“, но в значително съкратен обем от 64 с., 16°, излиза в издателската поредица „Българска златна биб-лиотека“ под № 14, отпечатана от софийската печатница „Стопан-ско развитие“. Поради голямото търсене този вариант на книгата е преиздаден през същата година в един доста голям тираж от 16 000 екземпляра, като безплатно приложение на в. „Другарче“, г. VIII.

Още с появата на първа книжка от първото издание на „Ми-

158

налото“ и на том първи от „Записки по българските въстания“, ко-ито излизат през 1884 г., младата ни литературна критика в лицето на Петър Пешев отдава дължимото на Стоян Заимов и Захари Сто-янов като участници в движението за национално освобождение и заедно с това като създатели на мемоарна литература. Голямата ре-цензия за двамата автори с удачни паралели в творческия им натю-рел излиза в кн. 10, 1884 г. на столичното „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Според Петър Пешев двете книги могат да се четат „като продължение една на друга“ (с. 131). „Г. Заимов – продължава авторитетният критик – описва организа-торската деятелност на Диакона Левски в Хасково и изобщо в Бъл-гария; влиянието на Каравелова над Левски и Кънчова; начина на проповедничеството и характера на Левски, стоенето му в Хасково между „даскалите“, които той кръщава в бунтовничество, участието му в организиране централния бълг. революц. комитет и историята за възникването на последния по разказите на Любена Каравелова – главний инициатор, вдъхновител и ръководител на Левски и Кън-чова. Освен туй г. Заимов дава характеристика на главните герои и един кратък, но жив и майсторски преглед на движенията до 1870 г. Заедно с причините им, състоянието на българското общество, раз-делението на „черковници“ и „бунтовници“ и тук-там описва „мен-торите“ – благоразумните сеирджии и философи, както и техните познайници – чорбаджиите изедници“ (с. 130–131). Правейки кра-тък преглед на темите, върху които се спира в описанието си Захари Стоянов, Петър Пешев изразява увереност, че и двете книги са лич-ни спомени, които ще послужат като „прекрасен материал и твър-да основа на историка“, но въпреки това се забелязва и съществена разлика между двамата автори. „Г. Заимов се мъчи да бъде повече обективен – добавя П. Пешев, – та затуй е здържан в изказване чув-ствата си; той напира повече на психологическата и белетристиче-ска страна на работата, а историческите подробности туря на второ място. Изложението е хубаво; язикът обработен; материалът сгру-пиран добре и систематически. Личностите са нарисувани по един особен начин, непрактикуван до сега от наши списатели; г. Заимов

159

разкрива умственото и душевното състояние на всекиго от герои-те си като: Левски, Христа Иванов (Големия), Берковски и другите Хасковски „даскали“, като се старае да ни обясни чрез това техния характер и настроението им по въстаническите работи. Психоло-гическата част е най-оригиналната страна от г. Заимовия труд...“ (с. 131).

Според П. Пешев книгата на Ст. Заимов е получила добра ли-тературна обработка. В текста и проличава старанието и любовта, с които авторът е обработил материала и е проявил критичен поглед към описваните събития. В подкрепа на това твърдение критикът добавя няколко примера за сполучливи сцени, посочва и публикува-ния отговор на Ст. Заимов до д-р Васил Берон по повод на неговото отворено писмо във в. „Славянин“ – Русе, във връзка с намерението „на последния да заптиса само за себе си описването и обсъждането на въстаническите движения в XIX век“ (с. 132).

Д-р Васил Берон, който по това време живее и работи във Велико Търново, има намерение да издаде книга с научно-исто-рически характер, затова в своето „Отворено писмо. Господину С. Заимову в Шумен“, публикувано в брой 3 от 21 юли 1884 г. на ру-сенския вестник „Славянин“, пише: „Вам е впрочем твърде добре известно, уважаемий Г. С. Заимов, че аз става вече почти две годи-ни, как обнародвам „Историческите си изследвания“ чрез вестника „Славянин“ и според както, навярно се известих, вие приемате тоя вестник, и разумява се и без друго сте четяли всякога моите истори-чески изследвания, които вместявах и още вместявам в тоя вестник, значи, вие знайте много добре че аз съм писал и обнародвал довол-но напространно за ц. р. комитети, както и за ч. р. комитети. Вие знайте тоже много добре че аз съм обнародвал в „Славянин“ и ус-тава на ц. р. комитет и прокламациите и окръжните му писма, както и переписките на ц. р. комитети с ч. р. комитети, под чюжди имена и пр. Вие всичко това сте прочели в „Славянин“ и го много добре знайте. Действително г. Марин Станчев от Лясковец (деен член на Лясковския революционен комитет и съратник на В. Левски – Л. Г.), който ми придаде тия переписки за обнародвание, ми е разказвал,

160

че вие сте му ги искали, но че той ви е отказал, и не ви ги е дал. Вие сте прочели тоже, уважаемий господине, в „Славянин“ даже и в няколко броя, че аз имам намерение да напечатам и всичките си исторически изследования, обнародвани в „Славянин“ в една от-делна книга, но понеже още следоват да се обнародват, както и вам е твърде добре известно, тия истор. изследования, и ще следоват, то аз чакам да свърша това си изложение, според предначертания си план, и тогава ще го напечатам в отделна книга, която ще бъде мно-го голяма. Аз съм водил по тоя предмет става 1 1/2 година преписки с почитаемото Министерство на Просвещението, и съм приел от него няколко официални отговора, които аз вардя и които, ако ста-не нужда, могат да докажат най-ясно че аз още преди 1 1/2 година съм си предначертал да напечатам историческите си изследвания в отделна книга, а сега вие да искате да ме преварите, това не мога никак да проумея.“ По-нататък в отвореното си писмо д-р Васил Берон сочи, че и Ст. Заимов, и всеки друг би могъл да напише чрез вестници и в отделна книга исторически изследвания, но само като допълнение на неговите. Д-р В. Берон счита, че авторското право е на негова страна както по действащия все още турски закон за собствеността, така и във връзка с обсъждания нов български за-кон за литературната собственост, който предстои да се обнародва. Обявлението на Ст. Заимов е едва от 30 май 1884 г., докато д-р В. Берон сочи началото на своите изследвания във в. „Славянин“ „още преди почти цели две години“. Като цяло тонът на „Отвореното писмо“ на д-р В. Берон е рязък, пропит с полемична страст на засег-нат автор, който дори е готов по съдебен път да търси своите права. Всъщност в случая става дума за голямо издателско недоразумение между двама автори, причината за което е липсата на категорич-ни законови и нормативни актове върху авторската литературна собственост, както и поради недотам развитите взаимоотношения в издателската практика след Освобождението. Книгата на Стоян Заимов „Миналото“ е преди всичко белетристична творба на мемо-арно-документалната литература за националноосвободителното движение, близка по жанр до мемоарния роман, докато съчинение-

161

то на д-р Васил Берон има по-строг, научен и краеведски характер. Две години след като пише отвореното си писмо, той публикува и своята книга „Археологически и исторически изследвания“, която е издадена от търновската печатница-издателство на Панайот хаджи Панайотов във внушителния обем от 461 страници. За нейна основа служат близо двегодишните публикации на автора във в. „Славя-нин“. Обяснимо е и защо лясковският революционен деец Марин Станчев се е доверил на д-р Васил Берон, като му е предоставил до-кументи и материали на Вътрешната революционна организиция, за да ги публикува – търновският автор е виден обществен деец, широко ерудиран, с авторитет в старата българска столица, познат е и сред правителствените среди. Най-солидният аргумент обаче е фактът, че докато д-р Васил Берон подхожда безпристрастно и стро-го научно към осветяване на националноосвободителните борби, Стоян Заимов решава да ги поднесе през недотам познатите на ши-рокия читател психологически очерки и ескизи; смущаващ е и ина-че амбициозният и иначе добре подреден проект за 12-те книжки на историческата поредица, в който дейността на революционните комитети от Търновско стои някак встрани от фабулата, независимо че на някои места Ст. Заимов се позовава на търновски революци-онни дейци като Христо Иванов-Големия, Иван Хаджидимитров и др. Добре запознат с историческите свидетелства, с изящността на добросъвестен учен д-р Васил Берон излага пред читателя малко познати факти и сведения, свързани с освободителните движения в Търново и околните селища. Затова днес, когато разглеждаме двете книги, следва да отчетем мястото им като жанр и проблематика в контекста на родната историография и на мемоарната литература, а също така и като едни от първите исторически книги, които ще служат по-късно на поколения историци и литератори независимо от слабостите си.

Правейки обобщаваща преценка върху творчеството на Ст. Заимов и З. Стоянов, Петър Пешев констатира в споменатата ре-цензия, че „Записките са по-достъпни за „простите ни градски и селски читатели“ поради близостта си до разговорната реч, докато

162

„Миналото“, особено в началото, „като откъснато и сериозно, ще плаши простичките си читателе, защото те не са привикнали да четат психологичски разсъждения. Но за сериозните и по-развити читателе, вярваме, че трудът на Заимов ще е твърде прекрасен и ин-тересен“ (с. 133).

Подобна преценка, въпреки трайните си полюси и вече зна-чително отдалечена от времето, има своите основания, които, ако не друго, поне сочат един пръв сериозен опит за обективно остойнос-тяване на тези две значими прояви в нашата мемоарно-документал-на литература за националноосвободителното движение само шест години след възстановяването на българската държава. Отделен е въпросът, че и в други свои публикации, както ще видим по-ната-тък, П. Пешев, а и мнозина негови съвременни критици, се изказват насърчително за първото и за второто издание на „Миналото“. Това, от своя страна, говори, че българската литературно-критическа ми-съл, както и първите изследвачи на родната ни историография, са отчели още с появата и на тази забележителна творба приносите и като книга, изстрадана от автора и сподвижниците му по нейното издаване. Нека само да споменем за трогателната покана и уведом-лението, с които Ст. Заимов в края на втората книжка от първото издание на „Миналото“ се обръща към добрите си приятели и поз-найници, погрижили са за разпространението на тиража на първите две книжки, да побързат и да внесат сумите от продажбите в Шу-мен при Рачо М. Рачев, директор на държавното педагогическо учи-лище, както и да закупят още екземпляри от първите две книжки в книжарницата на братя Блъскови в града.

Правейки преглед на мемоарната литература в предговора към книгата си „Васил Левски в спомените на съвременниците си“, издадена през 1943 г. от столичното издателство на Ив. Коюмджи-ев, Стефан Каракостов търси генезиса на авторовата мотивация за създаването на един мемоар най-вече в самобитността и творче-ската инидивидуалност на пишещия разказа - записки, дневника или просто автобиографията си. Според Каракостов личността на автора е от съществено значение, важни са неговата среда и произ-

163

ход, нравственият му образ, историческото му значение и мястото в общественото развитие (с. 11). Затова мемоарите добиват значе-нието си едва когато техният автор е пряк участник в събитията и има високо съзнание за историческата значимост на извършваното от него (с. 13).

Сред писателите-мемоаристи в българската литература Ст. Каракостов вижда имената на класиците на „този вид“ – Софроний Врачански, Любен Каравелов, Захари Стоянов и Стоян Заимов, а по-късно и Т. Г. Влайков, П. К. Яворов, Ал. Малинов, Д. Благоев и т.н. (с. 16). Разбира се, едно такова изреждане на имена рискува да остави встрани редица български автори и затова Ст. Каракостов споменава някои от тях – поп Йовчо със своя летопис, дневниците на Неофит Рилски, един от най-ранните революционни мемоарис-ти – капитан Васил Вълков, чиито спомени са издадени още преди Освобождението от Ангелаки Савич в Букурещ, автобиографията на Иван Богоров, спомените на П. Р. Славейков и Любен Караве-лов, автобиографията на Григор Пърличев, мемоарите на Марко Балабанов, Светослав Миларов, Стоян Заимов, Христо Македон-ски, Йоаким Груев, д-р Христо Стамболски, Пандели Кисимов, Константин Иречек, Ив. Евст. Гешов, Ив. Вазов, Мих. Маджаров, Н. Т. Обретенов, П. Пешев, Андрей Тошев, Т. Г. Влайков, Ат. Или-ев, Хр. Силянов, Д. Благоев, Т. Васильов, П. К. Яворов, Султана Р. Петрова, Александър Малинов, Гьончо Белев (с. 17). Тук следва да уточним, че независимо от изчерпателния характер на статията, Ст. Каракостов не е направил съответната подредба и периодизация, с което мемоарно-документалната литература за националноосвобо-дителното ни движение е поставена редом с мемоари, имащи съв-сем друг характер.

От съществено значение за изясняване авторовите мотиви, довели до реализирането на такава мащабна издателска проява като „Миналото“, е предисловието на Стоян Заимов към първото изда-ние на многотомната поредица. В него авторът обосновава възгле-дите си за историята, предимно чрез наблюдения върху отделните фази на борбата за освобождение на България. Прави впечатление

164

проникновеният поглед на Ст. Заимов, който тук се е превъплътил в ролята на добросъвестен учен, зает с нелеката задача да периоди-зира етапите на политическата борба на българите. Според него първият етап (в текста отделните етапи са означени като „фазиси“ или „епохи“) е на хайдушките чети и стихийните въстания, вторият – на въжделенията и надеждите, породени от руското присъствие („Дядо Иван“) при многократните войни с турците, и на Царствени-ка (у Заимов той се свързва не със същинския съставител и издател Христаки Павлович, а с първообраза на книгата – „История славе-ноболгарская“ на Паисий Хилендарски), третият – на бунтовници-те – било борци на движението за независима екзархия или учас-тници в четническото движение в лицето на неговия ръководител Раковски, на войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Желю, Ильо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа; четвъртият е епохата на коми-тетите („Каравелово-Левска епоха“) и петият – на Гюргевския цен-трален революционен комитет. Макар във възгледите на Ст. Заимов да личи влиянието на историческия романтизъм, това не му попреч-ва да даде в общи линии една обективна оценка на редица процеси и събития. В изложението на предговора Ст. Заимов отбелязва, че по своя характер поредицата ще включва очерци – психологически ескизи на видни личности от националноосвободителното движе-ние („по въстанията“) – Л. Каравелов, В. Левски, Ст. Стамболов, Н. Обретенов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски, Ат. Узунов, а също така и най-важните събития, свързани с живота на революционната емиграция в Румъния, дейността на Вътрешната революционна ор-ганизация по времето и след гибелта на Васил Левски.

Психологически, белетристичен и исторически ще бъде под-ходът при написването на поредицата. Според автора тя ще включва последните два етапа – Каравелово-Левския и на Гюргевския рево-люционен комитет, като бъде съставена общо от 12 отделни книжки по 1015 печатни коли на осмина формат. За авторовата концепция са важни три основни композиционни елемента – психологическият очерк-ескиз, белетристичност и историчност при поднасянето на материала. Независимо от тези свои схващания за изграждането на

165

композицията, по-нататък в предговора си Ст. Заимов пише, че гледа на труда си и като на материал за българската политическа история. Той се обръща към другарите си по „комитското дело“, изтъквайки още веднъж, че за него е важно умственото и нравственото състоя-ние на действащите личности и проникването в недалечното мина-ло, и ако авторът е обрисувал другарите си в неудовлетворителен за тях вид, те не бива да се чувстват засегнати. Очевиден е подтекстът на Заимовата мисъл за необходимостта от обективност в оценките при написването на тази мащабна творба.

Завършвайки своето „Предисловие“ към първото издание на „Миналото“, авторът дава и някои сведения за издателската си работа по книгата. Тя е реализирана благодарение на Шуменската книжна дружина с председател Илия Блъсков, касиер Р. М. Рачев и деловодител поручик Р. Петров. Това своеобразно книжовно дру-жество в големия културен и издателски център Шумен, съставено от офицери и местни културни дейци, изиграва важна роля за нрав-ствената и материалната подкрепа на автора и неговата книга. Пред-варителната разгласа за появата на изданието донася многобройни спомоществования както от Княжеството, така и от Източна Руме-лия. Между абонатите са участници в националноосвободителните борби, има дори българи от Бесарабия. В брой 497 от 23 септември 1884 г. на пловдивския в. „Народен глас“, непосредствено след из-лизането на книга първа на „Миналото“, писателят Иван Вазов се отзовава положително за голямата издателска проява, уточнявайки, че тя ще излезе като обширен труд, „който ще се обеме в 12 подоб-ни книги“. Вазов дава в брой 519 от 23 февруари 1885 г. и цялост-на оценка на „Миналото“, като я нарежда между малкото „свестни книги“ за епохата на националноосвободителните борби, още по-вече, че авторът Заимов сам е участник в революционното дело и обрисува „недавнашното“ ни минало по подробен и привлекателен начин.

Към второто издание на „Миналото“ Ст. Заимов отбелязва в предисловието, което носи дата 20 октомври 1987 г. – София, че е написал книгата „защото трябваше да бъде написана“ и уточнява:

166

„За спазване хронологическия ред на събитията III книжка от пър-вото издание става I книжка при второто издание.“

Проблемът за опозицията „писател – история“, както и за жан-ра на „спомените и очерките“ си Стоян Заимов коментира в пред-говора към трета книжка от второто издание на „Миналото“ с дата „София, 20 февруари1899 год.“. С негодувание авторът пише, че на неколцина „тясномозъчни критичари“ не се е понравила формата и изложението на неговите спомени, като са предявили изисквания за точни имена и дати. „Като че ли датите и имената имат език, та само ще разкажат на обикновените читатели кое как е било, как се е свър-шило и защо така, а не инак се е завършило“ – отбелязва Ст. Заимов (с. 255–256). Разбира се, тук спорът е не само за книгата „Минало-то“, а по-скоро по принципния дискусионен въпрос как трябва да се поднася мемоарният факт, как следва да пише съвременникът на дадено историческо събитие – като единствено се опира на фактите, документите, свидетелствата, като спазва точността и хронология-та, или като си позволява определени художествени елементи, при-същи на историческата публицистика и белетристика. Неслучайно Ст. Заимов импровизира един диалогичен спор с неизвестен за нас негов критик, комуто опитва да обясни своите подбуди за писане. Според автора той готви материали за бъдещата история, разказвай-ки събитията като революционен деец, участник и същевременно очевидец. По този начин „Миналото“ всъщност е един летопис, в който ще се ровят бъдещите учени, заели се да проучат българската история. За Ст. Заимов неговите „Очерки и спомени“ се превръщат в „един вид опит, исторически и психологически, да се освети умът и сърцето на епохата, която подготви освобождението ни от силни-те на света.“ (с. 256). В същия предговор още с встъпителните си думи писателят-мемоарист уточнява, че четвърта книжка от пър-вото издание става трета книжка при второто като „най-важния и съществен материал от първото издание на I книжка наместихме в тая III книжка, глава четвърта.“ Както се вижда, на автора се е нало-жило да се саморедактира и да поднесе на читателя най-съществе-ните факти. Три четвърти от тези факти, пише Ст. Заимов, „са нам

167

лично познати като деец и очевидец“ (с. 253), но той сочи и допъл-нителните източници на своята информация от учителя Никола Са-ранов, от личните показания на Христо Иванов-Големия и на Иван Хаджидимитров – дейци на Търновския революционен комитет, чрез сведенията, получени от Атанас Узунов, Михаил Греков, поп Минчо Кънчев и т.н.

За да бъдат правилно разбрани огромните книжовни и изда-телски усилия на Ст. Заимов във връзка с излизането на първото и второто издание на „Миналото“, необходимо е да се вгледаме и в онези чисто авторски мисли и разсъждения извън контекста на неговото произведение. Обикновено те са под линия в отделните книжки или в предисловията към тях, като дават една вторична и по-отчетлива характеристика на автора и издателя, който след вто-рото издание вече е преодолял обстоятелствеността и се е отказал от „психологическите портрети“, както сам отбелязва в своя „Вместо предговор“ към втора книжка, с дата „София, 9 март 1898 год.“ (с. 127). Тук Заимов изяснява, че след отпечатването на втора книжка от „Миналото“ през 1884 г., е получил писма от свои приятели, дру-гари от заточението им в Диарбекир и замесени в „Арабаконашката случка“, които сочат грешките му при описването на лица, места и събития. Авторът сам съставя въпросник, с който се обръща към живите дейци на Вътрешната революционна организация в Тете-венско, Орханийско и Софийско, независимо че още при първото издание на книжка II „Арабаконашкото събитие“ в обстоятелствен предговор с дата „Варна, 8 декември 1884 г.“ пише, че сведенията по написването е получил от участници в обира на пощата в Араба-конашкия проход още по времето на Диарбекирското си заточение. Заедно с това авторът сочи, че е събрал и други данни от диарбекир-ските дневници на Тоне Иванов Крайчев и Христо Петров Ковачев – съратник на Левски и секретар на Софийския частен революцио-нен комитет, от личните разкази на революционни дейци, от члена на Извънредната съдебна комисия по процеса срещу Д. Общи и В. Левски – хаджи Иванчо Пенчович, предоставил на Ст. Заимов някои данни за генерал Али Саиб паша и майор Шакир паша, участници в

168

разследването. Във „Вместо предговор“ от 9 март 1898 г. Ст. Заимов изрично посочва, че второто издание на втора книжка на „Мина-лото“ е „Преработено, допълнено и наредено“ според добитите от-после сведения“, т.е. след като е излязло от печат първото издание, преминало през зоркия поглед на читатели и критици. Заедно с това той отбелязва предмета на изложението на книжката – обира на тур-ската хазна, разкриването на революционните комитети в Тетевен-ско, Орханийско, Плевенско и Софийско през 1872 г.

Важно уточняващо значение имат в „Миналото“ бележките под линия. В тях авторът съобщава повече подробности за някои от своите персонажи, с допълнителни биографични данни за тях, или пък уточнява пропуски и неточности в предходното издание. Така в трета книжка от второто издание, озаглавена „Тракийското съзакля-тие“, Ст. Заимов пише в края на четвърта глава със съжаление, че в първа книжка на първото издание, разказвайки за идването на Лев-ски в Хасково и организирането на Хасковски частен революцио-нен комитет, от неопитност е „оскърбил мнозина добри приятели и истински дейци по възражданието на българщината в Хасковско“ (с. 343). В пета глава на същата трета книжка към второто издание Ст. Заимов, изпитвайки нескривани чувства на симпатия към Георги Данчов Зографина – съратник на Васил Левски при организирането на революционните комитети в Пловдивско, Чирпанско, Хасковско, добавя пространна бележка под линия, в която описва премеждията на Зографина след бягството му от Диарбекир в района на Тифлис – там той лежи в ареста на руските войски, сетне е приет с почести от военния губернатор на Кавказкия край Лорис Меликов и по-късно е изпратен в Одеса, а впоследствие се записва в редовете на Българ-ското опълчение.

В предисловието към книжка втора на първото издание, но-сещо дата „8 декемврий 1884 год.“ Ст. Заимов дава аргументиран отговор и на нападките срещу Любен Каравелов, че е станал причи-на кореспонденцията на БРЦК да попадне в ръцете на комисията по процеса срещу съзаклятниците по обира на пощата в Арабаконак, срещу Димитър Общи и Васил Левски. Авторът изтъква зложела-

169

нието на Каравеловите лични врагове да окалят революционната му дейност и да омаловажат заслугите му към националноосвобо-дителното движение. Заедно с това Ст. Заимов, верен на историче-ската обективност, търси взаимовръзката между отделните епизо-ди на борбата за политическа свобода. Само половин година след „арабаконашкото събитие“ става и „Хасковското приключение“, в което авторът сам е участник и един от двадесет и петте заточени-ци, изпратени в Диарбекир. Тъй като от бягството му от Диарбе-кирската крепост през 1874 г. до завършването на втора книжка от „Миналото“ са минали вече десет години и част от подробностите, свързани с преживяното, са заличени в паметта му, Ст. Заимов пише писма до свои познати бивши заточеници и участници в „арабако-нашкото събитие“. В тази връзка получава допълнителни данни от Христо Иванов-Големия, Христо П. Ковачев, Павлина Цанкова, Димо Киранов, хаджи Иванчо Пенчович, Велчо Йотов Шунтов и др. Авторът посочва още, че е възприел осъвременен правопис при написването на книга втора.

В предговора към трета книжка от първото издание на „Ми-налото“, озаглавена „Димитър Общий и убийството на дякона Па-исий в Орхание“, Ст. Заимов защитава разбиранията си за връзката между белетристика и история. Белетристичното, литературното начало за автора може да бъде водещо при осветляване на истори-ческите събития, и при следващите книжки на „Миналото“ те ще бъдат съблюдавани. Не от кратка, чисто историческа форма, а от разтегнато белетристично повествование се нуждае за Ст. Заимов осмислянето на недалечното минало, и то при начин на изложение, характерен за подобен тип мемоарно четиво. Разбира се, Ст. Заи-мов не говори директно за своите възгледи по отношение на жанра, но от този и други предговори към отделните книжки става ясно, че той счита произведението си за историко-белетристична творба с мемоарен характер, без да се смята за „кокона писател“ и без да се причислява към чисто художествената белетристика. Ясно е, че подобно на Захари Стоянов, и Стоян Заимов иска да създаде такава книга, която да притежава определени художествени качества, но

170

заедно с това и да остава вярна на фактологичната и документалната страна на повествованието. И „Записки по българските въстания“, и „Миналото“ носят определени белези на мемоарно-документал-ния роман, който в първите десетилетия след Освобождението има една голяма и значима тема за предмет на изложението си – нацио-налноосвободителните борби през 60-те и 70-те години на ХIХ век. Към тези крупни белетристични творби можем да причислим ме-моарната повест на Константин Величков „В тъмница“ и големия биографичен роман на Филип Симидов „Прочутия Филип Тотю“. Всяка от изредените творби носи спецификата на жанра, който има своите корени в първите прояви на възрожденската ни белетристи-ка, но и утвърждава нова тенденция – художествено осмисляне и интерпретация на конкретния исторически факт, събитие, отрязък на епохата със средствата на белетристичния жанр – най-вече чрез повестта и романа.

В този случай на преден план излиза събитийността, ко-ято е не само свързана с определени функции в композицията на повествованието, а става носител на определена информация с ис-ториографски характер, на засилена фактологичност за сметка на уплътнеността на художествените образи. В известен смисъл това води до специфична динамичност на сюжетните линии много чес-то под влияние на характерни похвати за модела на западноевро-пейския роман от епохата на романтизма. Характерно е изгражда-нето на такава романна структура, в която творбата се разделя на глави и епизоди, в чиито заглавия често се залага на интригуващото, пикантното, предизвикващото непрекъснат интерес и читателя или хвърлящо светлина към по-нататъшното развитие на фабулата. Това особено личи в „Миналото“, където Стоян Заимов дори нарежда в заглавието на дадена глава повече от едно изречение, особено в първите книжки, докато при разказа за тракийското съзаклятие е по-стегнат. Прави впечатление умението на Ст. Заимов да рисува портретите на своите герои, улавяйки най-характерни техни черти, които в повечето случаи съответстват на действителния образ, още повече че авторът говори за тях от дистанцията на времето, когато

171

паметта може да изиграе лоша шега на автора, заел се да изгражда портретни характеристики на действителни исторически личности. Но при Ст. Заимов обрисовката на конкретния персонаж е толко-ва убедителна, че не оставя у читателя и ни най-малкото съмнение за недостоверност. Пейзажът, интериорът, диалогичната пряка реч, вътрешният монолог се отдават на автора невинаги с успех и много често надделява описателността, затрудняваща действието, но все пак не може да се отрече творческата сполука, с която авторът рису-ва природни картини, с която прави описания на градската или сел-ската атмосфера, на бита и делника на тогавашния българин, а и на турските чиновници, на османското правосъдие и затворите. Усе-щане за достоверност предизвикват и описанията на комитетски срещи и съзаклятия, като при тях превесът отново е върху роман-тизма, с който са наситени сцените, действията на тайните комитет-ски хора. На много места, с верен усет за комичното, Ст. Заимов разобличава опитите на турските власти и местното османско пра-восъдие да се представи подобаващо и с достойнство пред висшес-тоящите, с което обаче то нерядко предизвиква обратен ефект.

Показателен в това отношение е началният епизод на XVIII глава от втора книжка на второто издание на „Миналото“, където писателят разказва с ефектна ирония за приготовленията, свързани с пристигането на „извънредни комисари“ от Цариград в София по процеса с обира на хазната в Арабаконашкия проход: „... Циганки, еврейки с метли и парцали в ръка се разшаваха из пашинския ко-нак, дигна се прах, стотина паяжини си пострадаха, вода се разля по подове и стълби, сума пясък и чукани керемиди се изпохарчиха за триене на нечистените никога досега подове и стълби... София теле-графически съобщи на Кюстендил за тръгванието на Саид паша от Цариград. Мазхар като орел с пречупени криле прилетя в София. С бастун в ръка тръгна из чаршията лично да внушава на дюкенджии-те да има чистота и ред в дюкяните им. Мръсните евреи дюкенджии се разшаваха, чаршията малко, съвсем малко заприлича на чистена кочина...“ (с. 233). Прави впечатление лекотата, с която Ст. Заимов поднася тези описания. Те звучат реалистично, извикват усмивката

172

на читателя, но заедно с това са повод за нерадостни размисли по отношение на историческата участ на българина, който дори и да не го е желаел, все пак е участник и потърпевш в ориенталското ни доосвобожденско битие, добило още по-силна гротесктност благо-дарение на самата османска власт.

Сред отличителните особености на мемоарната белетристи-ка при Ст. Заимов откриваме умението му да чертае портрети на личности от епохата, внасяйки и определен момент на приказна об-разност в хода на наратива. И наистина, на много места фабулата и самата обрисовка на героите в „Миналото“ така е поднесена, че извиква усещането за дълга и интригуваща приказка. Всяка глава е обособена като отделен разказ, във финала на който авторът под-сказващо насочва мисълта на читателя към следващата глава, раз-вивайки плавно интригата в хронологичен порядък. Въпреки че в отделни случаи писателят се увлича в прекомерна описателност и нерядко героите му изпъкват само в черно-бели краски, живо впе-чатление правят запомнящите се портрети на дякона Паисий, Васил Бошаранов, чорбаджи Марко Яблански, Димитър Общи, Мазхар паша, Димитър Горов, хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев, То-дор Пеев, Христо Ковачев, Атанас Узунов, Иван хаджи Димитров, Георги Данчов Зографина, поп Минчо Кънчев, Стойо Филипов По-щата, Колю Ганчев, Петър Берковски, ключарят на хасковския затвор Саид Кучката. Освен физическото описание авторът в обикнатия от него романтичен стил прави психологическа характеристика, дава кратки или по-пространни биографични данни. Често описанието се допълва от диалога и пряката реч, служещи за допълнителна ха-рактеристика на персонажа. С цел да обогати и състави по-пълна представа за исторически конкретната личност, той се възползва от средствата на вътрешния монолог, „пренася“ действието през годи-ните, вмъква допълнителни авторови пояснения в самия текст или в бележките под линия. Всичко това спомага за създаване на уплът-неност на дадения образ, за неговата достоверност, макар това да нарушава в някои моменти художествеността в посока на публици-стичното и прекалено емоционално обагреното повествование.

173

Положителните страни и слабостите на „Миналото“ биват отразени от съвременната критика. Освен публикациите на Иван Вазов в началото на 1885 г. в пловдивския вестник „Народний глас“ във връзка с първото издание на книгата, д-р Кръстьо Кръстев в кн. 2 от 1890 г. на „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (с. 62) отбелязва значимостта на „Миналото“ като книжовен факт и нарича автора „уважаемий историограф на българските въстанически движения“, като заедно с това препоръч-ва книгата да бъде изчистена от дребните „слабости и лошавини на г. Заимовата стилистика“. В „Периодическо списание на Бъл-гарското кножовно дружество“, кн. 57 от 1898 г., разгръщайки своя отзив (с. 161–165), Илия Миларов изразява становището, че само в творбите на Захари Стоянов и Стоян Заимов може да се открои „генерална картина“ на движението за национално освобождение, да се прави исторически анализ на събитията, да се проследи „въ-трешния смисъл на драмата и нейните перипетии“, да се намери „художествено вникване и обрисуване на характерите и силите, от които е поникнала революционната епоха“. Все пак Илия Миларов отбелязва, че художествената интуиция при Ст. Заимов е слаба, до-като той притежава предимно аналитичен и рефлективен талант. Силата му е да бъде историк на епохата, на която е участник и оче-видец. Това очертава и оригиналната му индивидуалност. В кн. 10 от 1935 г. на сп. „Завети“ литературният критик Иван Радославов дава оценка на „Миналото“ повечето като „романна белетристика, отколкото мемоари“. Лиричният тон, изкуствената и напевно по-строена фраза са недостатък, който е повлиял на оригиналността на произведението (с. 193). В книгата си „Диарбекирски заточеници“, издадена в София през 1946 г., Ст. Каракостов акцентира фърху при-съствието на Ст. Заимов като автор на мемоарна литература, която в „едри щрихи“ винаги намира покритие с документите за национал-ноосвободителното движение (с. 433). Въпреки „разлятия“ си стил писателят-мемоарист е носител на много идеи и образи, насърчили Иван Вазов при написване на романа му „Под игото“. Според Ст. Каракостов, независимо от отправените му критики за неточно пре-

174

даване на някои събития и лица, няма друг като Заимов – очевидно авторът има предвид в областта на мемоарната литература, който да редактира с толкова голяма добросъвестност грешките си. При вто-рото издание на „Миналото“, сочи Ст. Каракостов, Ст. Заимов „ста-рателно, като при нова работа, събира нови материали, за да обогати и разясни събитието или лицето, върху което пише“ (с. 433).

За Ст. Заимов отзиви в различно време пишат и: Петър Пешев в сп. „Искра“, кн. 3 от 1888, рецензенти в различни столични вест-ници и списания като „Народний глас“ и „Отечество“ (1884– 1885), „Български търговски вестник“ (бр. 95 от 6 май 1898), в. „Пряпо-рец“ (бр. 26 от 27 септ. 1898), в. „Народни права“ (бр. 39 от 13 ап-рил 1899), в. „Нов век“ (бр. 26 от 26 април 1899), сп. „Ученически другар“ (кн. 3 от 1898, с. 141–142), Лидия Велева във в. „Народна култура“ (бр. 23 от 8 юни 1968), Ангел Тодоров във в. „Литературен фронт“ (бр. 34 от 23 август 1973), и т. н. В наше време интересът към „Миналото“се появява едва в средата на 60-те години, което съвпада с разцвета на съвременния български исторически роман и с постепенно нарастващия интерес на българските държавни кни-гоиздателства към мемоарно-документалната литература за наци-оналноосвободителното движение. Така през 1968 г. с предговор на Тончо Жечев издателство „Народна младеж“ публикува откъс от книгата, със заглавието „Атанас Узунов и Тракийското съзакля-тие“ (под редакцията на Т. Жечев и Св. Гюрова), а през 1969 г. първа и втора книжка на второто излиза в един том заедно с книгата на Ст. Заимов „Васил Левски-Дяконът. Биография.“, издадени от из-дателството на Отечествения фронт (с предговор на Йоно Митев и с редакционни бележки на Й. Митев и Лиляна Венкова-Илиева). Най-пълно издание на „Миналото“ под редакцията и с коментар-ните бележки на Ана Меламед, e публикувано от издателството на БЗНС през 1983 г. В книгата, с внушителния обем от 732 страни-ци, за пръв път е осъществен нереализираният амбициозен проект на автора за цялостно издание. Той включва трите книги на автора от второто му издание и първото издание на откъсите-продълже-ния на „Миналото“ от сп. „Денница“ (кн. 3 и 4, 1891) и сп. „Ис-

175

кра“ (в поредни книжки от 1891 до 1894). Добре подбрания формат 70х100/16, твърдата подвързия и стилната обложка дават основание да се смята, че в ръцете на читателя стои солидно, добре оформено издание, редактирано умерено, без излишно вмешателство в авто-ровия текст, но с достатъчна нормализация в посока на съвремен-ния правопис, така че да бъде достъпно за по-широка читателска аудитория. Тиражът е дори голям за подобен тип издания – 14 750 екземпляра. Послесловът и коментарните бележки на Ана Меламед заедно с приложените „Отзиви и оценки на „Миналото“ на истори-ци и литературни критици, допълват книгата с малко познати фа-кти. Даден е речник на непознатите думи. Важен композиционен елемент от това ново и сравнително най-пълно издание на „Мина-лото“ са редакционните бележки, уточняващи с кратка анотация и биографични данни разнообразни сведения за революционните комитети, за дейци на Вътрешната революционна организация, за заточените в Диарбекир съзаклятници по обира на турската хазна в Арабаконашкия проход и в заговора срещу хасковския гръкоманин хаджи Ставри, а също така са обнародвани предговорите на отдел-ните книжки от „Миналото“ към първото издание. По този начин до читателя достига в своята завършеност и пълнота, според авторовия замисъл, една от най-забележителните книги на мемоарно-доку-менталната литература за националноосвободителното движение, а наред с това тя се оказва още по-ценна днес, когато може да се полз-ва от специалисти, историци, литератори с интерес към последно-то десетилетие на предосвобожденската епоха. Съществува и още едно обстоятелство – Стоян Заимов навлиза в една непроучена от историците и писателите съвременници територия. Когато излизат първите книжки на „Миналото“ от печат, все още липсват значи-ми образци на мемоарната белетристика, интерпретираща темата за националноосвободителните борби. По свой път, независимо от другия голям представител на тази литература – Захари Стоянов, още през 1884 г. Стоян Заимов, удачно съчетавайки функциите си на автор и издател, успява да създаде мащабно епично платно, като с написаното издига внушителен литературен паметник на десетки

176

поборници за българска свобода.Темата за Вътрешната революционна организация и ли-

чността на нейния организатор Стоян Заимов разработва освен в „Миналото“, и в излязлата със съдействието на столичния издател Христо Олчев книга „Васил Левски-Дяконът“ (С., 1985. 160 с. 2. изд. – 1897.) Както се уточнява още на титулната страница, по своя характер изданието е кратка биография, публикувана във връзка с откриването паметника на Апостола в София. Отпечатана е в кни-гопечатница и литография на Янко С. Ковачев в София.

Приложени са портрети на Левски (на контратитулната стра-ница под формата на фронтиспис), на съдиите му Шакир ефенди, Саид паша и хаджи Иванчо Пенчович, а в самата композиция на книгата са включени уставът на БРЦК, както и три документа на Вътрешната революционна организация с коментар на автора. Кни-гата започва с кратка встъпителна част „Наместо предговор“, където под формата на диалог с един от членовете на съдебната комисия, подписал смъртната присъда на Левски – хаджи Иванчо Пенчович, Ст. Заимов пише в заключение: „Съдбата е шеговита шегаджийка: на 6-й февр., 1873 год. Левски бе за нея един нехранимайко, а хаджи Иванчо Пенчович бе нейното enfent gate (разглезено дете) – бе ней-ният избранник!... Бившия си нехранимайко тя произвежда в мъче-ник на свободата, а бившият си избранник безсърдечно го захвърля в царството на тъмата...“ (с. 8). За да произнесе своята присъда над туркофила хаджи Иванчо Пенчович, авторът е трябвало да се срещ-не с него, да го предразположи към откровеност и да изтръгне от него някои сведения, които в последствие му послужват при напис-ване биографията на Апостола. Срещата става през 1888 г. и е уре-дена с посредничеството на български офицери, приятели на Ст. За-имов. В самия предговор авторът не крие антипатията си към хаджи Иванчо Пенчович, като го нарежда между най-върлите противници на българското революционно движение. След Освобождението видният туркофил, по ирония на съдбата, заема високи админи-стративни длъжности в българската държава, а това не може да не възмущава стария поборник. Ст. Заимов вижда нещо символично

177

в откриването на паметника, който означава нравствена смъртна присъда над всички българи-туркофили, върли противници на бъл-гарското революционно движение. Сякаш нарочно, според Заимов, смъртта прибира хаджи Иванчо Пенчович преди тържественото откриване на паметника на Апостола. Въпреки негативното си от-ношение, авторът удачно използва сведенията, получени от бившия турски сановник, в хода на изложението.

Биографията на Ст. Заимов за Апостола се появява на книж-ния пазар дванадесет години след книгата на Захари Стоянов „Ва-сил Левски (Дяконът). Чърти от живота му“, издадена от Т. Гатев и отпечатана в Централна печатница на Ед. Дионе (1883). Докато книгата на З. Стоянов е по-силна откъм художествената страна на повествованието, Заимовата биография на Левски разчита на обил-ния документален и фактологически материал, който благодарение на книжовните усилия на автора и натрупания опит на писател-ме-моарист е използван рационално, още повече, че самият Заимов има вече зад гърба си солидното издание на „Миналото“, където под-робно са разгледани събитията по обира на турската хазна в Араба-конашкия проход и последвалите погроми на съзаклятниците. Тези обстоятелства авторът е успял да свърже със съдбата на Апостола – неговите действия през лятото и есента на 1872 г. до самото му арестуване. Заедно с това трябва да се има предвид и фактът, че Ст. Заимов е непосредствен свидетел на делото на Апостола, сам се среща с него, познава се отблизо с негови най-близки сподвижници и умело вплита спомените им в биографията. З. Стоянов се добли-жава по-близко до мемоарната художествено-документална повест и следва едно плавно изложение, прекъсвано на места от авторски встъпления. Ст. Заимов натоварва композицията на своята мемо-арно-документална повест, следваща хронологията на житиеписа, от раждането и ученическите дни на Левски през революционната му дейност до залавянето и обесването му, с доста документални свидетелства – спомени на участници в организираните от Апос-тола комитети, клетвата, уставът на БРЦК, кратки случки с Левски след 1871 г., писмо на Л. Каравелов до Апостола, авторски разказ

178

за убийството на Ангел Кънчев, включени са и два разказа на Иван Вазов.

Верен на изградената си нагласа да работи преди всичко с фактологически и документален материал, Ст. Заимов остава ре-зервиран към твърдението на З. Стоянов и „съзаклятниците ловчан-ски“, че поп Кръстю е действителният предател на Левски. Темата за предателството на Апостола десетки години, чак до наши дни, занимава историци и литератори, не една книга е издадена по този въпрос, но досега липсва ясно становище. Неслучайно Ст. Заимов пише в бележка под линия, че мотивите за ловчанските съзаклятни-ци са слаби и затова според него „напълно не вярваме на приятелите си ловчански“ (с. 137), като тук очевидно става дума за членовете на Ловешкия частен революционен комитет Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Величка поп Луканова Хашнова.

Не е еднакво отношението на двамата писатели-мемоарис-ти и към други по-видни личности в националноосвободително-то движение. Докато З. Стоянов рисува например Димитър Общи най-вече като отрицателен образ, акцентира върху негативните чер-ти в характера му, Ст. Заимов опитва да бъде обективен. Тъй като издирва огромен документален материал и го използва удачно в „Миналото“, където подробно е описана дейността на този рево-люционер и неговото поведение пред турския съд, Заимов пише в биографията за Левски: „Общий раскрил картите на комитета не с цел да умъртви делото на освобождението, а да го разгласи чрез органите на турското правителство, да раздуха духовете в страната и да даде материал на Европейската дипломация – Общи искал да тури на дипломатическата маса политическото освобождение на България!...“ (с. 131).

Независимо от категоричността на този извод, той не е ли-шен от основания. В подкрепа на твърдението си авторът посочва обстоятелството, че действително Високата порта е разтревожена от размера на комитетското съзаклятие и се принуждава да изпрати извънредна комисия от имперската столица в София за разследване-то на революционната организация. Нейните разследвания и заси-

179

лената активност на мютесарифския управител Махзар паша пре-дизвикват раздвижване у властите за залавянето на Васил Левски. В Заимовата биография са дадени и сведения за срещите на Апос-тола с Найден Геров – руски консул в Пловдив, който оказва съдей-ствие и укрива Левски в критична за него ситуация; за Каравеловата печатница в Букурещ и разпространението на органа на БРЦК в. „Свобода“ в Цариград и Одринския вилает, за срещи на Левски и Кънчев в имперската столица с Петко Р. Славейков, руския посла-ник граф Игнатиев и д-р Стоян Чомаков. Наред с това на редица места в биографията Ст. Заимов акцентира върху русофилските си идеи, като обаче не пропуска да изтъкне отрицателното отношение на Русия към проявите на българското революционно движение. В изложението читателят получава сведения за редица малко познати революционни дейци, сподвижници на Левски в Северна и Южна България. Не е отмината личността на дякон Генадий, на отец Ма-тей Преображенски и отец Аверкий, на майката на Левски – Гина Кунчева и неговата леля Христина, а в бележки под линия Ст. Заи-мов дава сведения за основаването от Апостола на женски частен революционен комитет от сестра Евдокия и калугерки на Самоков-ския женски манастир.

И в биографията за Левски, както и в „Миналото“, бележки-те на автора под линия имат важно значение за допълване на по-вествованието с онези подробности, които не би било удачно да се впишат в белетристичния ход на повествованието. Тези бележки са сравнително точни, лаконични и наситени с фактологична инфор-мация за членовете и дейността на някои революционни комитети, за целите на Левски във връзка с тяхното организиране и т.н. Бе-лежките имат историографско значение, тъй като представят нови или малко известни сведения за дейността на Вътрешната револю-ционна организация и нейните членове. Такива данни Ст. Заимов разкрива например за комитетите в Казанлък, Кюстендил, Пер-нишко, Брезнишко и Радомирско, Солун, Карлово, Сопот, за опи-та на Левски да организира революционен комитет от монасите на Рилския манастир, за някои революционни дейци като отец Матей

180

Преображенски, Любен Каравелов, Димитър Горов, Атанас Узунов и др. Не навсякъде Ст. Заимов е прецизен в дати и събития, допуска неточности. Тези негови пропуски е забелязал и Иван Унджиев в своя крупен монографски труд „Васил Левски. Биография.“ изда-ден през 1947 г. Но и съвременници на Ст. Заимов допълват пропус-натото от него. Така в биографията на Левски писателят-мемоарист твърди, че Апостола е посетил гр. Елена около 20 април 1876 г. заед-но с Матей Преображенски, обаче в лицето на „конашките чорбад-жии“ не намерили добър прием; чорбаджиите се подиграли с него, а „мустакатите младежи без позволението на „старите“ не смеят да си хвърлят даже оцапаните гащи“ (с. 58).

Още преди излизането на биографията от печат, в кн. 2 на „Миналото“ (с. 22) Заимов пише, че с пристигането си в Елена не само са получили отказ за организирането на частен револю-ционен комитет, но са били предадени на властите и „без малко“ са щели да попаднат в ръцете на турската полиция. Поради това Левски предлага в едно от заседанията на Търновския комитет да се изгори Елена с нейните „нерязани турци“. Решението се било отложило поради гибелта на Ангел Кънчев на 5 март 1872 г. През 1902 г. скоропечатницата на Драгол Мичев в Ловеч прави второ издание на малката книжка „Апостолите на свободата в Елена“ от Сава Кършовски (на титулната страница) – издава Павел Тодоров. Подзагл. „Из илюстрованото домашно списание „Българка“. Съща-та книга бе преиздадена през 1987 г. от столичното издателство на БЗНС като фототипно издание, с предговор и коментарни бележки на Милен Куманов. От бележките на М. Куманов към това издание става ясно, след редица съпоставки и позовавания върху писаното от други автори, че Васил Левски, съпроводен от Ангел Кънчев и Димитър Общи, правят обиколка в Търновско не през пролетта и лятото, а през есента на 1872 г. (с. 104). В първото и второто издание на книгата си Сава Кършовски отбелязва, че посещението на апос-толите и срещата им с еленските младежи повдига духа на младите хора и разпалва тяхното патриотично чувство. Тук те се срещат със Сава поп Христов Кършовски, брат на Иван Кършовски, който пък

181

е другар на Левски от Втората българска легия и от четата на Пана-йот Хитов през 1867 г., а в същата чета е участник и другият брат – Кръстьо (Кънчо) Кършовски. В дома на Сава Кършовски да се срещнат с Левски и Кънчев идват архимандрит Галактион Хилен-дарски – игумен на Хилендарския метох в града, Юрдан Николов Костов, учителят Стоян Андреев Робовски. Тъй като останалите по-будни еленчани не могат да дойдат навреме, а двамата апосто-ли смятат вечерта да напуснат града, то се решава организирането на комитета да се извърши при следващото посещение на Левски и Ангел Кънчев в Елена. Това не се осъществява поради гибелта на двамата революционери. Еленските младежи очакват учредя-ването на комитета. Към съзаклятниците е привлечен и еленският чорбаджия хаджи Михаил Н. Момчилов. Действително, посятото семе на освободителното дело от Левски не отива напразно – елен-чани дейно се включват в подготовката на Априлското въстание. Между 1874 и 1876 г. в града биват посрещани революционните дейци Стефан Стамболов, Христо Караминков-Бунито, Никола Ка-бакчиев, Минко Радославов и др. В книгата на Сава Кършовски се потвърждава и писаното от Ст. Заимов в биографията му за Левски, че действително през април 1868 г. Апостола в калугерско расо, за-едно с отец Матей Преображенски, посещава Елена, но „старите ни показаха Русчушката Митхад-Пашова лудница, а младежите се указаха зависими от старите и некадърни за никаква самостоятелна работа“ (с. 39 от 2. изд. „Апостолите на свободата в Елена“), как-то твърди самият Васил Левски. Очевидно е налице нов момент от дейността на Левски – втората му обиколка и посещението отново на будния балкански, град, където този път намира еленчани готови да откликнат на идеята за освободителното дело. В допълнение ще прибавим и факта, че Сава Кършовски се е познавал преди 1869 г. с Левски по време на пребиваването си в Румъния, където се озо-вава, тъй като е заподозрян заради дейността на двамата си братя, в неблагонадежност. След завръщането си в Елена и посещението на Левски в началото на 70-те години на века в градчето, револю-ционният комитет, на който е председател, започва да действа, но

182

работата му е преустановена за известен период от събитията, свър-зани със залавянето и смъртта на Апостола. За това свидетелства и мемоарно-документалната поредица с исторически материали на издателя на в. „Еленска защита“ Панайот Кършовски, който про-дължава от бр. 703, 23 септ. 1939 г. до бр. 725, 24 февр. 1940 г. (с па-узи в някои броеве) темата за дейността на революционния комитет в Елена след второто идване на Левски в града. Както сочи в бележ-ките към фототипното издание „Апостолите на свободата в Елена“ (1987) Милен Куманов, Панайот С. Кършовски е продължил в тази поредица спомените на своя баща Сава Кършовски. В същия пред-говор към тази книга М. Куманов подлага на съпоставителен анализ становищата на различни автори за поредността на изданията на тази първа след Освобождението биография на Васил Левски, като отбелязва, че нейното първо издание е отпечатано през 1880 г. под друго заглавие (Василий Левски и Ангел Кънчев в Елена. Спомени от Савва П. Хр. Кършовский. Търново, печатница на К. Тулешкова и Джоро Момчова, 1880. 8° – Л. Г.). Книгата е отпечатана в малък тираж и бързо се изчерпва, но пък е регистрирана в „Български кни-гопис за сто години 1806–1906“ на Ал. Т. Балан (с. 562). Новото, вто-рото издание на книгата е вече под друго заглавие: „Апостолите на свободата в Елена“ (1902). Паралелно с него, през 1902 и началото на 1903 г. в сп. „Българка“ се печата същата книга на откъси.

Независимо от тези обстоятелства, издадената през 1895 г. и преиздадена две години по-късно книга „Васил Левски – Дяконът“ на Стоян Заимов си остава едиствената цялостна, завършена и до-бре уплътнена с фактологичен материал мемоарно-документална книга – биография на Апостола, до края на миналия век. На места днес това издание звучи на читателя доста странно и дори малко архаично, особено с мерената реч, която напомня епична песен от родния фолклор, подкрепена с вътрешни и съседни рими. Въпреки несъвършенствата си близката по жанр до мамоарната повест био-графия продължава да е носител на историографска информация, свидетелства за почерка на Стоян Заимов като писател-мемоарист и се вписва в богатата литература за националноосвободителното движение.

183

Разбира се, с казаното дотук не се изчерпва цялостната дей-ност на Стоян Заимов като творец и издател. Несъмнено, при наши-те наблюдения се налагат някои изводи. Един от тях е, че с творчест-вото и издателската си продукция, а най-вече с „Миналото“ и био-графията си за Васил Левски този автор се утвърждава през 80-те и 90-те години на XIX век като писател-мемоарист. Ст. Заимов сам е издател, съиздател или участва в процеса на подготовката на ръ-кописите си за печат. След първото издание на „Миналото“ той си налага с огромно търпение и взискателност да саморедактира твор-бата си, а тази редакторска и допълнителна издирвателска работа на нови факти и документи, на десетки спомени и бележки от участни-ци в националноосвободителните борби изглажда много грапавини от предишните текстове и подготвя успеха на второто издание на „Миналото“. Опитът в редактирането и издателската дейност, запо-знаването отблизо с издатели, печатари и книгоразпространители, помага на автора да напише и подготви издаването на биографи-ята за Васил Левски, която след биографията, издадена от Захари Стоянов през 1883 г., е нов опит за по-пространно, детайлно и до-кументално осветляване живота на Апостола с помощта на повече фактология в контекста на мемоарната литература.

В жанрово отношение книгите на Стоян Заимов следват опи-та на писателите-мемоаристи като Софроний Врачански, Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Иван Касабов, Филип Симидов, но сега авторът се измъква от модела на традиционното и тръгва по пътя на западноевропейския роман и повест от епохата на романтизма. Редица черти на жанра го доближават до романите на Виктор Юго, Уолтър Скот, Александър Дюма, Силвио Пелико, което обаче неви-наги отговаря на белетристичните възможности на Заимов. Все пак той постига насърчаващи резултати с поднасянето на интригуваща фабула, с обрисовката на колоритни портрети на революционните дейци и представители на турските власти, с реалистични описания на османските затвори, на бита и делника в българските предели на империята, с проследяването на важни събития за Вътрешната революционна организация – обирът на хазната в Арабаконашкия

184

проход и последвалите погроми над частните революционни коми-тети, Хасковското съзаклятие, арестите и заточенията.

Така Ст. Заимов успява да наложи успоредно със Захари Сто-янов модела на мемоарния исторически роман. Независимо от не-съвършенствата си, историческата белетристика на този самобитен автор се вписва в българската мемоарно-документална литература за националноосвободителното движение и обогатява родната кни-гоиздателска традиция.

* * *Критико-библиографският преглед на по-важните издания

на мемоарно-документалната литература за националноосвобо-дителното движение включва творби преди всичко с тематика от предосвобожденската епоха. Едно по-пространно и цялостно про-учване би могло да очертае рамките и на онази книжнина, свързана с Освободителната война 1877–1878 г., Съединението, Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни. Книгоиздаването на мемоарно-документалната литература заемат достойно място в утвърждаващата се след Освобождението национална книгоизда-телска традиция и заедно с това стават нова форма за обществена комуникация, която се налага със спецификата както на жанровете, така и на отправените към читателя послания, носещи родолюбиви и жизнеутвърждаващи мотиви, елементи на народопсихология, со-циални акценти. Особено силно е влиянието на тази комуникация при произведенията, които по един твърде многообразен начин раз-криват епохата на националноосвободителните борби – четниче-ското движение, формирането и проявите на вътрешната революци-онна организация, Старозагорското и Априлското въстание (1875–1876), българските доброволчески чети през Сръбско-турската война 1876 г. и участието на българските опълченци и доброволци в Освободителната война 1877–1878 г. Благодарение на мемоарно-документалната книжнина още в първите десетилетия на свободна България читателите имат в ръцете си високохудожествени образци на мемоарните жанрове – разказа, биографичната мемоарна повест, мемоарния роман-биография, епичния мемоарно-документален ро-

185

ман във формата на „записки“ или „очерки“. Така те могат чрез ма-гията на словото да се докоснат отблизо до най-видните български личности на времето – Георги Раковски, войводите Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър, Васил Левски, Христо Ботев и още много други водачи и ратници в борбите за българската сво-бода. Самият факт на запознанството на читателя с тях има непо-средствено възпитателно въздействие, което пък подготвя почвата за крупни исторически събития за България – Съединението, Илин-денско-Преображенското въстание, Балканската война 1912 г.

ЛИТЕРАТУРА

Базова, Цв. Особености на мемоарния жанр. // Захари Стоянов. Нови изследвания и мате-риали. С., Бълг. писател, 1980, с. 146–153.Берон, В. Археологически и исторически изследвания. В. Търново, печ. Панайот хаджи Панайотов, 1886. 461 с.Георгиев, Л. Минко Радославов. Поборник, просветен деец и държавник. В. Търново, Р. С. Радославов, печ. Сира, 1999. 96 с.Георгиев, Л. Радко Радославов – жизнен път и творчество. <Принос към историята на българското образование и книжовност>. В. Търново, Р. С. Радославов, 1999. 144 с.Данкова, Р. Проблемът за съотношението между истина и нравственост в „Логика“ на д-р Васил Хаджистоянов-Берон. // Д-р Васил Хаджистоянов-Берон. Живот и научно творчест-во. С., БАН, 1990, с. 121–130.Жечев, Т. и Й. Митев. К вопросу о роли Ст. Заимова в болгарское освободительное движе-ние. // ВИ, М., № 9, 1959, 138–156.Заимов, Ст. Кратка биография, написана по повод откривание на паметникът. С портрета на Левски, съдиите му и две факсимилета. Изд. Хр. Олчев. С., Книгопеч. и литогр. на Янко С. Ковачев, 1895. 159 с. 2. изд. С., Хр. Олчев, 1897. 196 с. 3 портр. 2 факсимилета.Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из дейността на българските тайни революци-онни комитети 1869–1877. Под ред. на Йоно Митев и Лиляна Венкова-Илиева. [С пред. от Й. Митев]. С., НС ОФ, 1969. 520 с. 1 л. Портр. Кн. съдържа: Дейностите на революци-онните комитети в Тетевенско и Орханийско. Обирът на турската хазна в Арабаконашкия проход – 1872 г. Васил Левски Дяконът. Биография.Заимов, Ст. Атанас Узунов и Тракийското съзаклятие. С., изд. на ЦК на ДКМС, 1968. Предг. и обяснит. бележки на Т. Жечев и Св. Гюрова. Кн. съдържа: Трета кн. от 2. изд. на „Миналото, без гл. I; прилож. от сп. „Денница и Искра“.Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни рево-люционни комитети от 1869–1877 година. С., изд. на БЗНС, 1983. 732 с. Под ред. на Ана Меламед. 14 750 тир. 2. изд. 1988 734 с. 1 л. портр.

186

Каракостов, Ст. Българската мемоарна литература и спомените за Васил Левски. // Васил Левски в Спомените на съвременниците си. 2. доп. изд. С., Книгоизд. Ив. Коюмджиев, 1943, с. 7–23.Каракостов, Ст. Диарбекирски заточеници. С., 1946. с. 433 и следв.Кършовски, С. Апостолите на свободата в Елена. 3. фототипно изд. Предговор и бележки Милен Куманов. С., изд. на БЗНС, 1987. 112 с. 2. изд. Ловеч, Драгол Мичев, 1902. 84 с.Меламед, А. Стоян Заимов и „Миналото“. // Заимов, Ст. Миналото. С., изд. на БЗНС, 1983, с. 716–721.Панчовски, Д. Предателите на Васил Левски. С., Литера Прима, 1996. 184 с.Пешев, П. Записки по българските въстания. Миналото. [Рецензия в рубриката „Книжни-на“]. // Периодич. списание на Бълг. книж. д-во. В Средец. 1884, № 10, с. 130–134.Цанов, Е. Стоян Заимов – виден български възрожденец. С., 1966. 32 с.Чолов, П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., Наука и изк., 1981, с. 172–173.Шарова, Кр. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. Слухове и факти. – Известия на държ. архиви, 1993, № 66, 25–111; 1994, № 67, 5–92.Филип Тотю. Историографски източници. Изследвания. / Състав. Л. Георгиев. – Русе: Държ. архив, 1998. – 226 с.Унджиев, Ив. Васил Левски: Биография. – София: БАН, 1993. – 1152 с. 2. стереотипно изд. [1. изд. – С., 1947.

187

Осма глава

ПЕЧАТАРСКОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯСЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Столични и извънстолични печатници с принос за род-ната книга и българското книгоиздаване

1. Тенденции в печатните комуникации у нас между двете световни войни. Кооперативни печатници. Печатници в София, Пловдив, Шумен, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Ямбол, печатница „Българско дело“ в Скопие

Печатарството в България след известен застой по време на Първата световна война отново се стабилизира в началото на 20-те години на ХХ век. Появяват се нови структури – на по-крупни из-дателски сдружения и организации с частни и кооперативни капи-тали. Заедно с това продължава интитуционализирането на родното печатарство. Безспорно най-голям е делът на Държавна печатница в столицата, като тук продължава да излиза издателска продукция на водещите държавни институции и ведомства, печатат се изданията на Софийския университет, съчинения на утвърдени писатели като Иван Вазов. Утвърждава своята дейност и Придворна печатница като една от водещите и модерно оборудвани за времето си полиг-рафически предприятия. Още в навечерието на Балканските войни тук се печатат някои по-специализирани издания с повече илю-стративен материал като „Художник“, „Картинна галерия“, „Худо-жествена култура“, но и специализирани научни и професионални издания като Списание на Българското икономическо дружество“, „Банков преглед“, Списание на Българското инженеро-архитектур-но дружество, годишникът на Софийския университет, списанията „Просвета“, Учител“, „Ловец“, а по-късно и месечното списание „Графика“ на Средното държавно училищепо книгопечатане и гра-фични изкуства – София. Предимство на печатницата е машината за трицветен висок печат и линотипната наборна машина. Още в пър-вото десетилетия е внедрена електрическата тяга, с която осезател-

188

но се улеснява полиграфическият процес при подготовката и отпе-чатването на книгата. В някои издания предприятието се отбелязва като Царска придворна печатница Ив. Кадела. Тук излизат повечето от томовете на Ив. Вазов „Пълно събрание съчиненията“ на издате-ля Александър Паскалев между 1911–1918 г.; същият издател пред-почита отново Придворна печатница, за да отпечата „Съчинения“ на Иван Вазов през 1921–1922 г. в библиотека „Родна литература“. Още през 90-те години на ХIХ век, когато Придворна печатница е собственост на Б. Шимачек, в нея се печата знаменитото второ издание на романа „Под игото“ на книжаря-издател Тодор Ф. Чи-пев, с илюстрации от Пиотровски, Обербауер, Митов и Мърквичка (1894). Между двете световни войни издателят Т. Ф. Чипев прави още едно издание на романа, които излизат в столичната печатница „Елит“ (1920). Романът обаче продължава да е популярен и други издатели също правят издания Борис Васов реализира „Под иго-то“ в софийската печатница „Художник“ през 1927 г. в 10 поредни книжки (Библиотека „Иван Вазов“ №3140), през 1935 г. прави второ издание, при това в тираж 3000, а през 1943 г. в столичната печат-ница „Факел“ е реализирано и четвърто издание в доста солиден за времето тираж – 5000 екземпляра. „Под игото“ се печата в печатни-ца „Художник“ и през 1943 г., вече като издание на „Хемус“, също в тираж 5000, като издателството след успеха на първото прави и второ издание, вече в собствената си печатница, при това тиражът е увеличен двойно. Издателят Т. Ф. Чипев пък в периода между две-те световни войни реализира драматизация на „Под игото“, излязла през 1911 г. в печатницата на П. М. Бъзайтов в №3 на библиотека „Българска литература“ . Издателят улучва удачен момент, когато пиесата успешно е представена около година по-рано в Народния театър (16 декември 1910 г). Но и софийското издателство „Факел“, на фона на тревожните събития около началото на Втората световна война счита за актуално и с патриотичен подтекст, в годината, когато на България е върната Южна Добруджа, да отпечата същата пиеса в печатница „Гутенберг“(Библиотека Иван Вазов №108). Тиражът също не е малък за драматично произведение - 2000 екземпляра.

189

Посочените примери сочат, че българските издатели и печатари в различни периоди, свързани с драматични моменти от най-новата ни история, се обръщат към творчеството на авторитетни български автори, считани за обединителен мост между поколенията с ярките патриотични послания в дни на изпитания за народ и държава.

Още през драматичните години на Първата световна война една от малкото държавни структури, която функционира с успех, е армейският Военноиздателски фонд, който има характер на изда-телско-полиграфически комплекс: издателство с широк сътрудни-чески апарат от писатели и журналисти, печатница и книжарница. Неговите издания, както и цялата структура, се финансира от во-енното министерство. Издават се авторитетни периодични издания като „Военен журнал“, „Военно-исторически сборник“, „Подофи-церски журнал“, „Български воин“, в. „Народна отбрана“ и библио-течната поредица Военна библиотека. През Първата световна вой-на спечелва популярност „Походна войнишка библиотека“, чийто издател е „Щаба на действующата армия“, а основната част от кни-гите излизат в печатницата на седмичника „Военни известия“. Сред авторите на библиотеката са класици на българската литература – Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Елин Пелин, Йордан Йовков и др.

Непосредствено след войната печатницата на армейския Во-енно-издателски фонд е разположена на софийската улица „Обори-ще“ №2. Тя продължава дейността на печатницата на дълголетното списание „Военен журнал“ (1888–1947, с прекъсвания). Наред със специализираните издания по въпросите на отбраната и армията печатницата приема и реализира отпечатването на такива значими издания в родната ни периодика като „Юридическа мисъл“, „Зве-но“, „Пролом“, поредиците „Древна България“, „Географско че-тиво“, периодичния сборник „Годишник на журналистите“. Една част от работата на печатницата включва поръчки за изработка на всякаква акциденция на столичните банки и акционерни друже-ства като търговски бланки, формуляри, ведомости, фишове, пра-вейки и специални отстъпки за по-високите тиражи. Голям е делът

190

на банковите книжа, на циркулярите, визитните картички, сватбе-ни и други видове покани. Изработват се разнообразни рекламни материали и календари. Наред с това Печатницата на Армейския военноиздателски фонд печата учебници, научни трудове, лекции, отделни книги. Модерното за епохата полиграфическо предприятие работи с разнообразни наборни и заглавни шрифтове от различни шрифтови семейства и гарнитури. Сред тях са светли, получерни, черни и гротесктни шрифтове, главни и редовни букви, орнамен-ти и украсни лини,и. Печатницата изработва издания с трицветен печат и многотиражни вестници, списания и книги, използвайки принципа на стереотипията. Обособен е отдел за печат на цветни календари, афиши, плакати, фонове. Цветни киноафиши и търгов-ски реклами се изработват с графична техника върху линолеум. По-степенно печатницата се превръща в едно от водещите ни полиг-рафически предприятия, което добре оползотворява бюджетните средства и се самофинансира, доразвивайки своите дейности. Съ-щевременно книжарницата на Армейския военно-издателски фонд, също на столичната ул.“Оборище“ №2, е превърната в голям склад за книжнина, свързана с военното обучение: взводни тетрадки за оръжието, служебни списъци, стрелкова книжка за боеца, книжки за заповеди и донесения, таблици, тетрадки, ведомости за курса по стрелба; сред наличността на книжарницата са произведените в пе-чатницата билети за отпуск, сметко-разписки, свидетелства за пен-сионни удръжки, ведомост за заплата на доброволците и друга ак-циденция. Предлагат се и някои издания; така например през 1928 г. книгата на С. Г. Кашев „Походите на Цар Симеона“ по случай 1000 годишнината, като на книжарите се дава отстъпка 20 процента от коричната цена на изданието. През 1930 г. успешно се продава изработената в Печатницата на Армейския военно-издателски фонд мемоарно-документална книга на Иван Хр. Найденов „Добровол-ческия ученически легион 1885 година“. На заглавната страница на книгата е отбелязано, че тя е прегледана от Военно-историческата комисия и с писмо до щаба на армията при Военното министер-ство се препоръчва на частите като четиво за войската. Столичното

191

издателство „Акация“ поръчва на същата печатница да тиражира книгите на проф. Асен Златаров „Световните тайни и делото на Айнщайн“ (1923; 1924), „Трагедията на П.К. Яворов. Спомени и бележки“ (1925), „Из тайните на морето“ (1925), „Диктатура или демокрация“ (1936). По-подробно структурите на военното книго-издаване ще бъдат представено по-нататък в изложението.

Състоянието на полиграфическото производство се подобря-ва между двете световни войни; за това свидетелства все по-ши-роко приложение на илюстрацията в списанията и по-рядко във вестникарското производство, най-вече във високотиражни столич-ни вестници като „Зора“. За голямотиражният в. „Вечерна поща“ през 1904 г. е доставена първата у нас ротационна машина, Същата техника закупува акционерното дружество на вестниците „Утро“ и „Дневник“ през 1912 г., а година по-късно ротационни машини мо-дернизират и производството на вестниците „Балканска трибуна“ и дружество „Балкан“. Ротационни високопечатни машини обновяват технологичния парк на вестниците „Зора“ и „Днес“, на печатница „Книпеграф“, която изработва и книги. Макар линотипният набор у нас да е въведен с доставката на три наборни машини в Държавна печатница и една в Придворна печатница, чак през 30-те години в софийските печатници бива въведен по-широко машинният набор. Дълбокият печат също е познат след Първата световна война, но се използва предимно за изработка на списания и издания, където е необходимо да отпечатат качествени илюстрации. В изложението за състоянието и дейността на Държавната печатница през 1930–1935 финансова година151 е показана стабилната позиция, в която се на-мира тази водеща институция; тя превъзхожда по обема на произ-водство и технологичното си оборудване останалите печатници в столицата и в страната, изработвайки както периодични издания, документация на правителствените институции, закони, трудове на Софийския университет, Фонд „Литературни издания“ на Ми-нистерството на просвещението, тъй и книги на отделни автори 151 Изложение за състоянието на Държавната печатница през 19141916, 1924/19271927/1928, 1930/1931, 1934/1935 година. С., Държ. печ., 1914, 1936.

192

известни и популярни за епохата, като писателите Дамян Калфов, Стилиян Кутинчев, Елин Пелин и пр.

През 1918 г. пак там е отпечатан и „Закон за Българската дър-жавна печатница“. Макар и отпечатан като проект, в него са заложе-ни стратегически цели, като отпечатването на „Държавен вестник“, Дневниците на Народното събрание, а също официалните издания на различни министерства, на държавната статистика, на Българ-ска академия на науките. В ангажиментите на печатницата също е отпечатването на кредитни и ценни книжа за държавата, както и грижата за „напредъка на всички графически изкуства в България“, а също и важната задача да служи за „образец на частните графи-чески заведения“ и „да следи развитието на техниката, изкуствата и науката“152. Заедно с това в проекто-закона (чл.8) се изтъква, че Дър-жавната печатница има ежегоден шестмесечен курс по графически изкуства и печатарство, чиято програма се подготвя от ръководство-то на печатницата и се одобрява от министерството, като в чл. 28 се доуточнява, че се приемат за обучение ученици с прогимназиално образование и на възраст не по-малко от 15 години, получават 25 лева месечно през първата година, а през втората и третата - по 10 лева, докато в четвъртата им се начислява 15 лева повишение върху месечната заплата (издържалите изпит се класират с начална заплата 100 лева).

Някои от собствениците на печатници се виждат застрашени от силната конкуренция на тази голяма институция в националната книгопечатна тредиция. През май 1915 г. Графическият съюз – Со-фия изпраща отворено писмо до печатарите, книговезците и букво-леарите в България, в което се иска спиране по-нататъшното разви-тие на Държавната печатница „за обикновена печатарска работа“, да се провеждат търгове между нея и частните печатници, като се ограничи да и се възлага печатането на ценни книжа153.

Сред активно действащите столични печатници за книги

152 Закон за българската държавна печатница. С., Държ. печ., 1918. 5 с.153 Маринов, Ал. Печатници и издателства в Пловдив. – Пловдив, Държ., архив, 1989, с. 54.

193

е тази на Петър Глушков. За пример ще дам един договор между този печатар и Димитър Цухлев, автор на селищната монография „История на града Видин и неговата област“ (излязла в същата пе-чатница през 1932 г. в обем 615 с., с портр.), в който се регламентира издаването на тази сложна и обемна книга:

„Петър Глушков, печатар и Димитър Цухлев, като пълно-мощник на комитета по дарението на Добринович, се съгласихме:

1. Петър Глушков, печатар в гр. София ул. Бачо Киро № 17, да напечати „Историята на Видин и неговата област“ в 1000 – хиляда екземпляра на 16 стр. колата при угово-рен шрифт, гъстота и размери и хартия, преподписани и приложени към настоящия по хилядо триста и петде-сет лева колата (1350).

2. Отделно да печата 50 – петдесет екземпляра от съща-та „История на гр. Видин и неговата област“ за авто-ра на същата хария – авторско право.

3. Да изпраща на автора по една кола от окончателно свър-шените за проверка; разноските са за сметка на автора (пощенските разписки).

4. Печатането ще стане усилено за по скорошното му свършване, като се внимава да се избягват типографни грешки.

5. Петър Глушков получава в аванс десет хиляди лева – (10,000 лв.), а останалите с[рещу] отпечатване и свършване на книгата, заедно с 50 екземпляра за автора, уговорени в точка 2.Изпращане на отпечатаните книги от София до гр. Видин общинското управление ще да са за сметка на Фонда Добринович.

6. Кориците на книгата и клишето за автора са за сметка на Петър Глушов.

Гр. София, 4 май 1932 г. Подписали:……. Илия Добрев Д. Цухлев“ 154

154 НБКМ–БИА, ф. 368, а. е. 54, л. 19 – л. 19 гръб.

194

В деветия том на поредицата „Български книги“ (С., НБКМ, 2006) е представен Показалец по местоиздаване с издателства и печатници, в който може да се проследи концентрацията на из-дателската и печатарската дейност в различни региони. За София при публикуването на книги най-активна дейност сред частните и дружествените печатници развиват „Петър Глушков и сие“, „Бра-тя Миладинови“, „Гутенберг“, „Художник“, „Напред“, „Едисон“, „Доверие“, „Стопанско развитие“ „Тодор Драгиев и сие“, „Борис А. Кожухаров“, „Либерален клуб“, „Книпеграф“, „Право“, „Култура“, „Нов живот“, „Пирин“, „Полиграфия“, „Гладстон“, „Франклин“, „Херман Поле и сие“, „Рахвира“, „Радикал“, „Рила“, „Родина“, „Просвета“, „Просвещение“, „Петър К. Овчаров“, „Култура“, „Све-та София“, „Типограф“, „Изгрев“ „Одеон“, „Рангел Младенов“, „Надежда“, „Искра“, „Древна България“, Иван П. Даскалов и сие“, „Григор Ив. Гавазов“ и съдружествената „Григор Ив. Гавазов и Чо-монев“ и др.

Кооперативните печатници в страната също имат принос към родната книга. В столицата между двете световни войни ак-тивно работят кооперативни печатници – „Гутенберг“, „Напредък“. В Плевен значителна дейност развива кооперативна печатница и книговезница „Изгрев“ – през периода 1919–1944 г. тя отпечатва 408 книги по въпроси на селското стопанство, лозарството и винар-ството, 70 учебника, 25 политически издания, както и художествени книги, служебни издания155. Броят на отпечатаните там вестници, списания, единични листи достига 86. В Пловдив работи Коопе-ративно, графическо, производително и потребително сдружение „Сава Раковски“156, като в дружествената печатница се работи по многоцветен способ и дори са направени нововъдения при отпечат-ването. Пак там през 1925 г. е открита и нова печатница, от „добре известния и дългогодишен управител на Първата софийска печа-тарска кооперация Александър Нешев“, под името „Гутенберг“,

155 Чорбаджиев, Н. Плевенските печатници: Поборници и културно-просветни дейци. Плевен, 2003, с. 23. 156 Маринов, Ал. Цит. съч., с. 39; ДА Пловдив, ф.50 К, оп.3, а.е.817.

195

впоследствие преименувана на печатница „Левски“157. Пловдивско-то печатарско дружество „Работник“ е организирано през 1905 г., когато е приет устав и заработва собствена дружествена печатница, но на 26 юни 1909 г. предприятието е ликвидирано, а печатницата е продадена. През 1923 г. обаче виждаме печатница „Работник“ като кооперативна: тук излиза в. „Правда“ (1922–1926) под редакцията на д-р Александър Пеев. Един от кооператорите е бившият вече съ-собственик на печатницата – Георги Дончев, който работи в нея за-едно със сина си. Кооперативната печатница „Работник“ разполага с мотор за задвижване на печатната машина и с разнообразни шри-фтове освен на български, и на арменски, немски и френски език158. Другата кооперативна печатница в Пловдив „Солидарност“, разпо-лага с десет души персонал; работи с две плоскопечатни машини за висок печат и 43 вида шрифтове. Председател на управителния съвет е Иван Мичев, а членове Никола Ангелов и Леон Бехар159.

В Русе главният съсобственик на печатарското сдружение „Леви, Петров и Сие“ – Славейко Петров Свещаров, през 1924 г. се включва в работническа кооперация „Напред“ като неин потребите-лен член и тегли заем за укрепване на основната дейност на фирма-та печатница „Русенско ехо“. Съдружието работи до края на 1931 г., след което собственик става Славейко Петров, регистрирайки през август следващата година печатница и книжарница „Русенско ехо“, работила до края на 1947 г. като водещо полиграфическо предприя-тие в дунавския град160. Наред с „Русенски окръжен вестник“, пери-одичните издания „Земеделско бъдеще“, „Икономически преглед“, както и други местни вестници и списания, тук излизат стихосбир-ки, песнопойки, драматургични творби, литературният сборник „Брод“ (приложение на в. “Светлоструй“ с редактор Д. Добрев).

Между двете световни войни се създават условия за откри-ване и на печатници, чиито стопани са турци, евреи, арменци. В

157 Пак там.158 Маринов, Ал. Пак там, с. 38; Ю г (Пловдив), №2064, 1 ноем. 1925.159 Маринов, Ал. Цит. съч., с. 39.160 Жейнов, И. Печатарството в Русе. Русе, Дунав прес АД, 2004, с.129130.

196

Шумен след Първата световна война заработват печатница „Те-ракки“ на адвоката Сабри Садъков, която има високопроизводител-на плоскопечатна машина (закупена от печатница „Спас Попов“) и работи около двадесет години, печатайки учебници за турските училища и в. „Savas“ (Борба); през 1934 г. Ариф Оруч открива за нуждите на висшето духовно мюсюлманско училище „Нювваб“ пе-чатница „Интибах“ и издава под своя редакция в. „Yarin“ (Утре); през 1937 г. в града започва да функционира печатница „Хавадис“ (Новини), където до 1940 г. се печата едноименният вестник на тур-ски език „Havadis“161.

Едва ли ще е пресилено, ако кажем, че най-много печатници със собственици евреи и арменци има в Русе. Тяхното число на-раства особено в периода между двете световни войни. Още през 1891–1892 г. тук работи арменската печатница „Тануб“ (Дунав), през 1915–1922 г. арменската печатница „Балканян мамул“, където излиза едноименният вестник. През 1902 г. за дълголетна дейност заработва печатницата и книговезницата на Мойсей Меламед и Сие, като след 1947 г. преминава в състава на голямата новооргани-зирана след национализацията печатница и книговезница „Дунав“. Започнала дейност още в началото на века, в Русе активно функ-ционира и печатница „Балкан“ АД на фамилията Бениеш (Давид, Леон и Несим Бениеш). Печатница „Рекорд“ пък работи в периода 1919–1940 г. С дългогодишна история е и създадената през 1910 г. печатница „А. Р. Фархи и Д. Петров“, като впоследствие двамата съдружници правят свои самостоятелни печатници, печатайки раз-нообразни книги и местна периодика. Известен русенски печатар е и Яко Аврам Леви, работил от 1920 г. до 1923 г. заедно със съдруж-ника си, собственика на печатница Атанас Н. Данков, чиято дейност започва още в края на ХIХ век в Свищов. След смъртта на А. Дан-ков печатницата му е изкупена от новото събирателно дружество на Славейко Петров, Леви и Сие, което функционира до края на 1931

161 Златева, Г. Издателска и печатарска дейност в Шумен от Освобождението до 1944 г. Дипл. работа, ВТУ, катедра БМК.Науч. р-л Лъчезар Георгиев. В. Търново, 2005, с. 25.

197

г.162 Печатницата под името „Русенско ехо“ е оборудвана за модерен висок печат с голям набор шрифтове, линии и орнаменти,електро инсталацияза задвижване на голяма печатна машина, динамо с електромотор163. Тук излизат редица регионални вестници и списа-ния, както и редица преводни книги и издания на български автори например през 1926 г. се печата „Театърът в Русе“ от Иван Русев 1898, „Русе в миналото“ на Симеон Симеонов, през 1929 г. излиза „Илюстрован алманах на град Русе 1928“, през 1930 г. тук е отпе-чатан и юбилейният сборник на Русенска популярна банка, както и закони, разпоредби, правилници.

От 1932 г. в Русе започва своята дейност печатница „Дунав“ на новото модерно полиграфическо предприятие печатница „Ду-нав“ на Яко Леви, в което биват отпечатани 56 книги, 16 вестници и списани, 6 единични листи164. Сред най-добрите издания, отпеча-тани в „Дунав“, е „Русенски областен алманах“, излязъл през 1942 г.на висококачествена хартия и корично оформление на Георги Ка-ракашев.

Печатниците в Стара Загора в различни периоди между Освобождението до национализацията през 1947 г. също развиват активна дейност в полза на родната книга. С най-голям брой отпе-чатана книжнина е печатница „Светлина“, следвана от печатница „Иван Гутенберг“, „Знание“, „Напредък“, „Александър Р. Балкан-ски“, „Секретар-бирник“ „Начо М. Брашнаров“, „Художник“, „Ро-дина“, „Никола С. Кирилов“, „Стоенчо х. Тачев“, „Г. Колев и брат“ (за известен период под името „Модерна печатница“ на Г. Колев), „Петър Хаирлов и Н. Кирилов“ и пр. Не всичко обаче е вървяло без проблеми, дори и в работата на най-проспериращата в града на поетите печатница „Светлина“. В едно писмо от 23 юли 1910 г. на управителя и Д. Седмаков до председателя на старозагорското дру-жество „Родителска дружба“ се напомня за дължими към печатни-цата суми:

162 Жейнов, Н. Цит. съч., с.112119.163 Пак там.164 Пак там..

198

„Вий знаете, че Д/вото „Родителска дружба“ остана да ни дължи за печатане на различни книжа една сума, остатък от ко-ято до сега е 75л80 лв. Понеже много време се измина откак не ни е внисано нищо срещу сметката, а кой знае дали ще ни се внесе, управителния съвет на Дружеството реши да заведем дело про-тив Вас, като председател на дружество Родителска дружба за сумата, която имаме да вземаме. Ето защо считам за неизлишно, да Ви помоля, да разпоредите и ни се внесе горната сума най-късно до края на този месец…“165.

В Пловдив работи печатница-издателство „Гюнеш“, чийто собственик е Етхем Рухи. Дейността и датира от лятото на 1910 г. Печата се учебна литература на османотурски, както и вестници на турски език като в.“Балкан“, издаван от Асаф бей Смайлов166.

Една от привлекателните за книгоиздателския бизнес струк-тури през споменатия период са акционерните и събирателните дружества, които дават по-голяма стабилност, по-дълги срокове на дейност и повече сигурност на издателското съдружие от епохата, с по-значителен капитал, повече полиграфически мощности и по-го-лям персонал. Така например пловдивското акционерно дружество „Юг“, учредено на 24 юли 1919 г., бива основано с капитал 600 000 лева, за 50-годишен период.на действие167. Ръководи се от управи-телен и контролен съвет. Събирателното дружество „Печатница на братя Никола и Иван Йонови“ в Пловдив, регистрирано на 14 ап-рил 1920 г., се основава за печатане на книги и периодични издания „Търговски вестник“, „Борба“, „Свобода“, а след десетина години двамата братя съдружници разделят имуществото и организират самостоятелни печатници.

В Пловдив през 30-те години на ХХ векх функционират още няколко печатници: „Братски труд“ (собственици братя Димитър и Толю Василеви Димитрови); „Идеал“ (на Дончо Д. Симеонов),; 165 НБКМ – БИА, ф. 26, а. е. 14, л. 2 – 2 гр.166 ДА Пловдив, ф. 50 К, оп. 4, а.е.1185; ф. 50 К, оп. 3. Едноличен регистър. Виж също: Маринов, Ал. Цит. съч., с.33.167 ДА Пловдив, ф.50 К, оп. 4, а.е.1185; ф. 50 К, оп. 3. Едноличен регистър. Виж също: Маринов, Ал. Цит. съч., с. 33.

199

„Напред“ (на Исак Юда Гарти); „11май“ (на Буко Данов); „Соли-дарност“ (кооперативна печатница); „Трицвет“ (на Васил Шанов); „Модерна печатница“ (на Коста Василев Цветков и Георги Алекси-ев) и др.168

От Пловдив в София е преместена дружествена печатница на командитното дружество и издателство „Христо Г. Данов“ (1938), предприятие с голям капацитет и стабилни мощности. С нов техно-логичен парк и съвременно оборудване са новооткритите софийски печатници „Стопанско развитие“ (1922) и „Книпеграф“ (1925), „По-лиграфия“ (1932) на Ал. Македонски, печатниците „Братя Милади-нови“, „Балкан“, „Едисон“, „Франклин“ „Провадалиев“.

Велико Търново е един от градовете, където собственици-те на печатници развиват и книжарска дейност. Тя се изразява пре-димно в съществуването към печатницата и на книжарница, но и на книговезница. Един от търновските издатели с национално значе-ние е Ефрем поп Христов. Неговата дейност започва още през 80-те и 90-те години на ХIХ век, но продължава с успех и през следващи-те десетилетия. За това допринася и фактът, че наред с издателство-то той завършва производствения цикъл, закупувайки през 1912 г. печатница, а през 1925 г. настанява цялото си предприятие в собст-вени производствени помещения, което напомня много за цялос-тен издателско-полиграфически комплекс с издателска структура, печатна база и собствена книжарница, разположена на горния етаж над печатницата. И действително, работата на този комплекс, благо-дарение на двете високопечатни машини формат 63х95 и 50х70 и с плочна преса тип „американка“ потръгва. Тук излизат десетки кни-ги с художествен и учебен характер, работи се акциденция. Фирма-та функционира до национализацията169.

В края на ХIХ век Ефрем поп Христов издава пръв приклю-ченската белетристика на Майн Рид, макар по-късно към този автор

168 Маринов, Ал. Цит. съч., с.37–39.169 Ковачев, М. Печатниците във Велико Търново от Освобождението до 1944 г. // С в е т ъ л п ъ т. Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново. Варна, 1981, с.16.

200

да се насочват и други печатници издателства – столичното Иван Игнатов и синове, Иван Коюмджиев, варненският издател и книжар Венелин Божилов, печатниците в столицата на С. М. Стайков, изда-теля Жеко Маринов и „Радикал“, издателство „Ново образование и печатница“Нонотип“, издателствата „Цвят“ и печатница „Едисон“, Александър Паскалев и печатница „Съгласие“ (издали „Пълно съ-брание на съчиненията“ на М. Рид в петнадесет тома), и пр. Самият Ефрем поп Христов ползва за превод на някои от романите на Майн Рид търновския преводач Моско Москов, а преди да се сдобие със собствена печатница, прибягва до услугите на варненската печатни-ца „Зора“, притежаваща голямоформатна цилиндрична машина за висок печат на формат 76х110 см, но ползва и печатници във Велико Търново и Севлиево. Все пак, изградил вече собствената си печат-ница, големият издател има значително по-широки възможности за полиграфическа изработка, още повече, че самият той държи на прецизността и качеството на отпечатваните книги. Печатницата на Ефрем поп Христов между двете световни войни дори разполага с възможности за стереотипно полиграфическо производство, които обаче са използвани по-късно, когато печатницата се влива в струк-турата на великотърновската държавна печатница „Димитър Най-денов“, при работата с ротомашина. В най-ново време тази голяма печатница е снабдена с апарат за изливане на плоска стереотипия, хидравлична преса за матрициране на окръжния вестник „Борба“ и апарат за стереотипия на вестникарските страници. Между двете световни войни тук излизат книгите на видния търновски писател-краевед Йордан Хр. Кулелиев „Малките добротворци във Велико Търново“ (1934), „Дружество „Здравец“ за летни ученически коло-нии в гр. В. Търново“ (1935), „Девическото образование във В. Тър-ново преди Освобождението“ (1936), „История на църквата „Св. Цар Борис“ бивша „Св. Константин и Елена“ (1942). Свои издания тук печата и друг великотърновски писател Моско Груев Москов: „Политика и любов. Повест из нашия провинциален живот“ (1923); „Нашите революционери-поети“ (1925); „Българката според наши-те народни песни“ (1926); „В царството на смъртта. Страничка от

201

живота на македонците под Сърбия“ (1928); „Нашите народни лю-бовни песни“(1930); „Разкази“ (1940).

Една от дълголетните частни полиграфически фирми в ста-рата столица е тази на братя Борис и Димитър Церовски (основа-тел е Никола М. Церовски през 1904 г., в съдружие; печатницата е закупена от Пано Иванов), наричана още „Елит“ и „ХХ век“. Към края на дейността си разполага с плочна преса тип „американка“. Освен акциденция тук излизат от основаването й до 1942 г. 270 книги170. За известен период преди 1944 г. съществува под името „Книжарница, печатница, книговезница на Борис Церовски, Иван Инджев и Генчо Махлянски“.

В печатница „Церовски“ се печатат някои от книгите на пи-сателя Моско Г. Москов второто и третото издание на „Четата на Христо Ботев“ (изд. Цаню Николов, 1907 и 1910); четвъртото из-дание на „Джебен речник на чуждите думи в езика ни“ (книж. Ив. С. Вителов, 1907); „Приказки и легенди“ (Цаню Николов, печ. Н. М. Церовски и сие, 1908); „Миналото и бъдещето на Търново в икономическо отношение“ (Н.М. Церовски и сие, 1910); „Търново в най-древното си минало“ (изд. д-во Царевец, 1918), приказката в стихове „Дядо Трак и змея“ (Антон Н. Стоянов; печ. Церовски, 1925).

През 1923 г. във Велико Търново е организирана печатница-книжарница „Теменуга“ на братя Ноеви с инвентар на печатницата на братя Церовски171. Тази печатница разполага с плоскопечатна половинформатна машина 70х100 „Франкентал“, шивачни кни-говезки машини, папшер и разнообразни шрифтове. Интересно е обстоятелството, че собственикът Д. Ноев работи предимно в книжарницата. Независимо от това фирмата функционира успеш-но, печатат се книги, периодика, акциденция, правят се тетрадки с твърда подвързия малък и голям формат. Тук излиза и брошурата на Моско Г. Москов „Естетичното възпитание в нашите училища“.

170 Георгиев, Лъчезар. Структури и модели в българското книгоиздаване. - В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2011, с. 147171 Пак там.

202

Едно от големите полиграфически предприятия в стара-та столица е печатницата на Стефан Ралевски и Христо Да-мянов, която закупува инвентара на печатницата-книжарница „Отец Паисий“, на Иван Панчев и съдружие, вероятно след 1923 г. Притежава плоскопечатна машина „Мариньони“, две плочни американски преси и добра книговезка техника, разнообразни шрифтове. Тук се печатат около 60 заглавия на вестници и спи-сания, акциденция, афиши, книги. През 1932 г. излиза книгата на видния търновски търговец, учител по математика и член на Русенската индустриална камара Петър Карачоров „Нашата ин-дустриална политика“, където се отправят обективни и критич-ни бележки върху състоянието на българската икономика и по-литиката на митнически протекции. Книгата е в немалък тираж за подобен род издание – 2000 екземпляра и предизвиква опра-вдан интерес със злободневната проблематика и нестандартните си предложения за решаване на актуални стопански проблеми. Петър Карачоров е собственик заедно с брат си Христо на най-внушителната сграда в тогавашно Велико Търново (днес в нея се помещава здравноосигурителната каса), с голям железарски и колониален магазин. Подпомага Съпротивата, има симпатии към съюзническата коалиция. Става председател на окръжния комитет на Отечествения фронт, но след 1945 г. е наклеветен, репресиран и умира в затворнически санаториум. Посочената книга и споменици на съвременници ми послужиха да напиша и да издам историческия си роман на документална основа „Па-латът на Карагерови“ (В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий“, 1994)172. Очевидно П. Карачоров е заплатил добре за излизането на „Нашата издустриална политика” и се е ползвал с преференции от страна на печатница-издателство „Ралевски-Дамянов“, тъй като книгата е напечатана на луксозна хартия, с добър печат в книжното тяло, а част от тиража е с черна твърда

172 Георгиев, Лъчезар. Палатът на Карагерови. - В. Търново: Унив. изд. Св.св. Кирил и Методий, 1994.

203

подвързия173.С прекъсвания между двете световни войни във Велико Тър-

ново работи и печатницата-книжарница на Иван Д. Панчев. Виж-даме, че през 1940 г. тук излиза книгата на С. Калпакчиев „Песни за учащата се младеж“. С много по-дълголетни традиции обаче е печатницата-книжарница на братята Иван, Никола и Илия Касабо-ви, организирана през 1899 г. и просъществувала до към 1940 г. В нея са се печатали книги, вестници и административни формуля-ри. Трайна диря между двете световни войни оставя и дейността на печатница „Прогрес“ на Стефан хаджи Панайотов. Основана е от Панайот хаджи Панайотов през 1885 г. със съдействието на русен-ската фирма „Риглер“. Притежава още книговезница и книжарница, а в печатницата работят две печатарски машини. Около 1912 г. соб-ственикът се премества във Варна и продава печатницата на малкия си брат Стефан, при когото тя работи до 1930 г. От името на тази печатница излизат предимно книги и периодични издания.

Една от дълго просъществувалите в старата столица е фамил-ната печатница Фъртунови. Основана от хаджи Тодор Стефанов Фъртунов около средата на 80-те години на ХIХ век, печатницата преживява и трудни дни, сменя собствениците си – сина Стефан и внука Тодор (избран за кмет на В. Търново), а през 1940 г. е наета от печатарския работник Панайот Кършев и негови съдружници. Печатницата има плоскопечатна машина формат 58х84 и американ-ска преса „Ангер“, телова шивачка, папшер и книговезки нож, но и добър набор от шрифтове, някои от които предназначени за отпе-чатване на афиши. Тук излизат десетки книги, списания и местни вестници.

През 20-те – 30-те години на ХХ век в печатницата на Фър-тунови се печатат книгите на утвърдения вече търновски писател Моско Москов „Лясковец, минало и бъднината му“ (1920); „Хайду-173 За личността и делото на Петър Карачоров виж още в статиите ми: Георгиев, Лъче-зар. Утопична мечта, платена с живот. // Б о р б а (В. Търново), №13, 1 март 1991;Родът на Карачорови. // С и н ь о в р е м е (В.ТърновоГаброво), №11, 28 март 1991; Прототипи и реалности.[По следите на тоталитаризма]. // С и н ь о в р е м е (В.Търново, Габрово, Ловеч), №33, 29 авг. 4 септ. 1991.

204

ти. Разказ“ (1923); „Начало на индустрията в Търново“ (1925), като носят името на печатница „Ст. Фъртунов и син“. Но тук не бива да отминаваме и онези издания на М. Москов, които излизат в първите години на активното му творчество в печатницата на основателя й хаджи Т. Ст. Фъртунов, като: „Изложението. Пътни бележки през 1892 г.“ (1895), „Повести и разкази“ (1895), повестта „Дядо Желю Хаджията“ (1900), „Към бойното поле. Разкази из последната война (1913)174 .

В началото на 1925 г. работата на една от дълголетните в провинцията полиграфически фирми, ямболската печатница “Светлина” (основана 1893 г.), се преструктурира съществено. Константин Марангозов, син на основателя на печатницата Иван Марангозов, имайки подкрепата на братята си, работещи и съдруж-ници в предприятието, извършва технологични промени, доставяй-ки нова техника и разнообразни шрифтове. Освен традиционната плочна преса тип „американка“, тук вече работи голяма печатарска машина, перфорачна машина, голям книговезки нож, а впослед-ствие е закупена и още една плочна преса от системата „Анжер“. На следващата година печатницата разполага с петима словослага-тели, машинист, книговезец, помощен персонал. Делът на частните поръчки е три пъти по-голям от дела на държавните. Технологич-ната наличност през 1934 г. възлиза приблизително на 2 209 450 лева, увеличава се чувствително и прозводственият капацитет. През април 1925 г. е образувано Дружество за печатни издания „Свет-лина“, в което всички работещи във фирмата стават съдружници. Усъвършенства се работата на книговезницата, където се извършва подвързването на книги и периодика. Между двете световни войни работата на печатницата се разраства. Доброто заплащане на полиг-рафическите работници привлича повече работещи и специалисти. Приемат се за отпечатване периодични издания от съседни селища като Хасково, Карнобат, Айтос, Елхово175. Излизат книги, а също и 174 Ковачев, М. Цит. съч., с. 12.175 Димитрова, Р. За създаването и дейността на печатница „Светлина“ Ямбол. // А р х и в е н п р е г л е д, 1987, №1, с.47; ДА – Ямбол, ф. 169 К, оп.1, а.е. 47, л.1; Я м б о л (Ямбол), № 84, 21 март 1925.

205

местните вестници: „Тракиец“ (1923–1944), „Ямболски общински вестник“ (1921–1939), модернистичното литературното списание „Кресчендо“ (1922), детска музикална библиотека „Радост“ (1929–1930), литературният сборник „Плеяда“ (1923–1925), музикалната детска библиотека „Радост“ (1929–1930). Изработваните книги, списания, периодични сборници и вестници се отличават с добра техническа редакция и умело полиграфическо изпълнение.

В печатница „Светлина“ излизат книги, а също и местните вестници: „Тракиец“ (1923–1944), „Ямболски общински вестник“ (1921–1939), модернистичното литературното списание „Кресчен-до“ (1922), детска музикална библиотека „Радост“ (1929–1930), литературният сборник „Плеяда“ (1923–1925). Изработваните в пе-чатница „Светлина“ книги, списания, периодични сборници и вест-ници се отличават с добра техническа редакция и умело полиграфи-ческо изпълнение при цялостната високопечатна технология.

Повечето от големите български печатници и издателства, независимо от политическите промени и трудностите, породени от военновременния период, продължават своята дейност до сама-та национализация. Удивително е, че някои дори кроят планове за разширяване на дейността си, и то в едно преломно, несигурно за издателския бизнес време. такъв е примерът с издателя-стопанин на популярната библиотека „Златни зърна“ Славчо Атанасов. На-сърчен от успеха на своето дело, той инвестира в работата на сто-личната печатница „Фар“, собственост на брат му Марко Атанасов, като след 1944 г. купува скъпа за времето техника: сгъвачна машина „Прес Ко“, голямо количество месингови линии, каси, букви, за ко-ито тегли голям кредит в размер на 1 800 000 лева от Национална кооперативна банка176. Скоро обаче печатницата е национализира-

176 Цанков, Г. Сеячът на Златни зърна. Документален разказ за съдбата на издателя Славчо Атанасов. С., НБКМ, 2004, с.159160. Н с.159 в книгата е посочено, че Славчо Атанасов е закупил „скъп печатарски инвентар“ на 30 май 1948 г. На с.170 обаче авторът си противоречи, като отбелязва, че : “...през 1945 г. стопанинът на Златни зърна закупува сгъвачна машина и букви за печатницата на брат си.“ Второто твърдение приемаме за по-приемливо, тъй като трудно може да допуснем, че през 1948 г. Славчо Атанасов, и то след излизане на закона за национализацията, би предприел подобен рискован ход.

206

на, като инвентарът и се дава на държавната печатница „Народна просвета“, а на 12 юли 1948 г. е ликвидирано и самото издателство на Славчо Атанасов, като е одържавено и голямо количество изда-телска продукция, а издателят и семейството му са изселени извън столицата177. Дълги години издателят е преследван, набеждаван е в злоупотреби заради заложения пред Националната кооперативна банка инвентар, срещу които е получил възможност да купи спо-менатата техника за печатницата на брат си. Не се отчита обстоя-телството, че техниката е национализирана, водят се изтощителни дела. За да се спаси от преследване и да му бъде опростен дългът, съгласно Указа за опрощаване на задълженията към банките и дър-жавата, през 1955 г. Славчо Атанасов се принуждава да стане член на ТКЗС в Кюстендил, със съдействието на Славе Мицов, доскоро-шен собственик на книжарница „Народен учител“ в града, където се проявява като старателен и добър работник. И не престава да от-177 Цанков, Г. Цит. съч., с.162.

В посочената книга, наред с това, е публикувана молба на Славчо Атанасов до Прези-диума на Народното събрание и председателя Георги Кулишев. В молбата (с.175–176) се съдържат сведения за последния период от дейността на издателя в преломните преход-ни години и мотивите му да закупи солидна печатарска техника за издателството:

„...Като служащ в книгоиздателства, започнах сам да издавам и редактирам месечна библиотека Златни зърна. Понеже исках издаваните от мен книги романи и биографии на велики люде, да имат добър външен вид, закупих със заем от бившата Национална кооперативна банка една сгъваема машина и нови букви, които заложих при същата банка. При национализиране на печатницата взеха и моята сгъвачна машина и буквите ми, които бяха оставени в печатница Фар на моя брат, където печатах книгите си... Бъл-гарската народна банка обаче, като правоприемница на Националната кооперативна бан-ка, отказва да реализира залога си – за което имаме процес сега във Върховния касаци-онен съд, и ме преследва за това мое задължение, макар че то е покрито със залога. Б.Н. Банка иска да продаде единственото ми жилище тристаен апартамент в София – аз имам семейство: жена и невръстен син... За ваше знание трябва да добавя...заложих готови книги на стойност 372 000 стари лева; тези книги са иззети при закриване на частните издателства от ДП Наука и изкуство, но Б.Н. Банка би могла да търси вземането си и от това обезпечение. Но тя не прави това, а преследва мене, иска да продаде единственото ми жилище и да ме остави на улицата...“

Несъмнено, цитираният откъс от документа сочи мерилото на тогавашната система към заслужилите люди, посветили живот, всеотдайност и сили в полза на българската книга и родната книжовност. Мерило спрямо частници, капиталисти, които се гледат единствено като врагове на системата и тяхната награда за дългогодишните им усилия заслужават лагер, интерниране, щателни наблюдения под зоркото око на Държавна си-гурност. – б.м., Л.Г.

207

стоява доброто си име. През 60-те години се завръща в София, като ръководи изграждането на Синодалната утварница, в следващото десетилетие написва голяма селищна монография за родното си село Насалевци, а през 1994 г. възстановеното издателство „Хемус“ възобновява вече патентованата със съгласието на Славчо Атанасов поредица, като продължава да я издава със старата издателска ем-блема и с романи на Джон Ъпдайк, Херман Хесе, Е.Л. Доктороу и други бележити майстори на световната белетристика178 .

Наред с работещите във вътрешността на страната множе-ство полиграфически фирми, по време на Втората световна война и в Скопие работи печатница, цинкография и книговезница „Българ-ско дело“. Тук например през 1943 г. излиза сборникът с разкази на Невена Неделчева „Случайност или съдба“, независимо че повече-то от нейните белетристични творби сборници с разкази и романи, се печатат в севлиевското издателство-печатница „Братство“ и сто-личните печатници „Братя Миладинови“, „Литопечат“, „Задруга“.

2. Печатниците в околийски центрове и градски култур-ни средища – Свищов, Провадия, Търговище, Разград, Габро-во, Казанлък, Бяла Слатина, Карнобат, Айтос, Дупница, Горна Оряховица, Трявна, Павликени, Елена, Троян, Полски Тръм-беш, Севлиево.

В други, по-развити печатарски центрове извън столицата, макар и с по-малко жители, работата на печатниците надхвърля издаването на местна периодика – така например в Свищов към началото на ХХ век активно работят печатница-издателство „Ди-митър Тричков“ и „Атанас Данков и Сие“ (продължил дейността си в Русе); ползотворна дейност в полза на българската книга раз-виват и авторитетните печатници „П. А. Славков“, „Паничкови“, „Вл. Янакиев“ в Свищов, утвърждавайки града като едно от добре функциониращите средища на родното книгопечатане, независимо от това, че селището вече е само околийски център. Някои от тези печатници, а и столични полиграфически предприятия, печатат на-178 Цанков, Г. Цит. съч., с. 213.

208

учните трудове, учебниците, помагалата и разписите на лекциите на преподавателите от Висшето търговско училище „Д.А. Ценов“ (днес Стопанска академия „Д. А. Ценов“ – Свщов).

В градове, близки до големите издателски и печатарски сре-дища, се зараждат печатарски и издателски прояви. В Провадия от 1898 г. работи книжарница и печатница на Никола Чехларов, местен търговец, който изработва брошури, малки книжки, акциденция. В началото на века там функционират още печатниците „Христо Бо-тев“ и „Пейнирлиев“, без обаче да оставят значими следи от по-ма-щабна издателска и печатарска дейност в региона.

В Разград по-известна с дейността си е печатницата на Пе-тър Антонов, където от 1927 г. под негова редакция излиза и в. „Раз-градски новини“. Самият П. Антонов е в ръководството на Съюза на провинциалните журналисти. В печатницата му се печатат и ма-териали на леви организации.

В Ески Джумая (Търговище) функционират печатниците: „Единство“ на Милко К. Собаджиев (1889–1909); „Менгишеви“ на Михаил Менгишев (1922–1944); „Надежда“ на Георги Мощев (1908–1912); „Карееви“ (1925–1944) на Иван Кареев. В тези печат-ници излизат предимно периодични издания. При национализация-та, върху базата на действащите печатници „Менгишев“ и „Кареев“, се учредява държавна печатница, отначало в състава на Околийско-то стопанско предприятие в града, а впоследствие е организирана търговищката Държавната печатница „Дечо Стефанов“ (преобра-зувана в държавна фирма „Виктория“ - август 1990 г. и обявена в ликвидация на 1 март 1999 г.). В споменатите полиграфически предприятия в Търговище обаче и преди, и след национализацията им излизат преди всичко периодични издания и незначително коли-чество книги.

В Габрово функционират няколко печатници, като сред тях с най-голям брой издания участват дружествената печатница „Заря“, „Модерно изкуство“, печатниците „Зора“, „Родина“, „Г. Кехаев“, „Рачо М. Пайнавелов и сие“, „Петър Г. Хаирлов“, „Недко Стойков“ и сие“ и „Дружба“, следвани от „Априлов“, „Изкуство“ на Д. Кара-

209

уланов, „Искра“, „Зора“, „Хр. Мянков“ и др.В друг неголям за периода между двете световни войни град

– Казанлък, работи успешно печатницата на Н. Камбуров „Ив. Гу-тенберг“. Редакционен комитет, включващ автора на първоначална-та идея Никола Й. Загоров, Д. Йовчев, П. Стайнов и Хр. Бояджи-ев, урежда издаването и печатането в тази печатница на месечното списание за литература и обществен преглед „Кула“ под редакцията на Димитър Йовчев. Печата се през 1923–1924 г. Корицата е изра-ботена от художника Иван Милев, запазена и до днес. В наши дни списанието е възобновено за кратко през 1981 г., но конфискувано. Едва от февруари 1990 г. започва да излиза без прекъсване като об-щинско издание. През 1927 г. в печатницата на Н. Камбуров започва да излиза и сп. „Родна реч“ под редакцията на Ст. Попвасилев, смя-тано за първо у нас езиковедско списание (впоследствие издавано в столицата, до 1944 г.). Корицата на изданието е дело на изтъкнатия изкуствовед Николай Райнов. В казанлъшката печатница „Ив. Гу-тенберг“ излизат и някои от броевете на местния вестник за култур-ни и стопански въпроси „Искра“ (1924–1944), продължил да излиза и впоследствие) под редакцията на Петър Топузов и печатан също в старозагорската печатница „Светлина“. За чест на казанлъчани трябва да отбележим, че в града още в началото на ХХ век работят печатниците „Роза“, „Надежда“, а по-късно и печатница „Розова до-лина“.

Седмичникът „Бело-слатински вести“ (1926–1938) се появява веднъж седмично в печатница с амбициозно име „Модерна печат-ница“ на Марко Тодоров и съдружника му Г. Димитров в Бяла Сла-тина, с когото впоследствие се разделят. „Бело-Слатинска поща“ (1927) пък се върти в печатница „Труд“ на Мито Н. Терекийски.

В Карнобат като селскостопанско средище има условия също за издателска и печатарска дейност. Неголемият град дава възмож-ност за съществуването на издателство-книжарница и печатница на Ж. Манев, който издава и своя дългогодишен информационно-рекламен седмичник „Карнобатски глас“ (1925–1943). През 1942 г. собственикът на този своеобразен издателско-полиграфически ком-

210

плекс умира и работата епродължена за около година от Колю Ж. Манев, до февруари 1943 г.

В съседния град Айтос, в местната печатница „Зора“ на П. Андреев излиза веднъж месечно младежкото литературното спи-сание за самообразование „Мост“ (1925). В същата печатница се върти и седмичникът „Айтоски глас“ (1922–1928), който поддържа и хумористична страница „Амури и кусури“. След третата си го-дишнина, в есента на 1927 г. вестникът става собственост на Петър Г. Бакалов, който започва да го печата в собствена печатница.

Подобни селища у нас също развиват печатарска дейност, предимно свързана с издаването на вестници. В печатницата „Гу-тенберг“ в Дупница излиза „Дупнишки земледелец“ (1923) и „Дуп-нишки общински вестник“ (1921–1923, издание на т. нар. „Дупниш-ка комуна“), а по-късно в печатницата на братя Пилеви в Дупница излиза седмичникът „Дупнишко ехо“ (1931).

В Горна Оряховица до 1944 г. няколко периодични издания, които се печатат в местни полиграфически структури. През 1901 г. в печатница Братя Семерджиеви и в печатница „Росица“ на Сим. Минчев излиза седмичникът „Горне-оряховски лист“ на позициите на прогресивно-либералната партия; през 1903 г. - също в печат-ница „Росица“ (на Сим. Минчев), се печата политико-общественият неделен вестник „Горне-оряховски вести“. По-трайно място между двете световни войни заема официалният бюлетин на общината „Гор.-оряховски общински вестник“ (28 април 1937–1 май 1942), печатан във велико-търновската печатница на Ефрем поп Христов.

В Трявна, в печатницата на Боню Ненков излиза седмич-никът за литература, култура и обществен живот „Тревненско ехо“ (1929–1934; също и под заглавие „Пробуда“; печата се и в печ. В. Зидаров). В печатницата на Васил Зидаров в Трявна излиза и ежесе-дмичникът за култура, стопанство и общественост „Ехо от Трявна“ (1935).

Павликени също е сред малките селища, в които се налагат традиции в печатните комуникации. Благоприятни за това са нали-чието на железопътна линия, оживена търговия и близостта до ис-

211

торическите села с участници в Априлското въстание 1876 г. Бяла черква, Мусина, Михалци, Дичин, Сухиндол. Така се ражда сед-мичникът за стопанство и култура „Павликенски глас“ (1928–1934), който основно се печата в павликенските печатници „Прогрес“ на Братя Венкови и „Цанков“. Традицията е продължена с общинския двуседмичник за култура и стопанство „Павликени“ (1937–1 септ. 1944). Ще припомня, че Асен А. Цанков открива своята печатница в Сухиндол в началото на 20-те години на ХХ век, където печата местни вестници, а сетне се установява в Павликени, продължавай-ки да печата периодика и неголеми по обем книги. В Павликени е съддадено и издателско-книжарското съдружие на Русан Ив. Руса-нов и писателя от Бяла черква Иван Ванев - Велислав, с поетичното име „Нови хоризонти“. Под това име в града излиза и едноименна издателска поредица на съдружието. Повече по този въпрос може да се прочете в монографията ми „Българско книгоиздаване. Ре-троспекции. Тенденции. Структури. Модели“179.

Ентусиазмът и енергията на някои издатели-печатари уди-влява и днес. Такъв е случаят с издателя на в. „Еленска защита“ (1926–1941) Панайот С. Кършовски. Потомък на стария възрож-денски и революционен род от Елена фамилията Кършовски, учил право в Женева и работил в системата на правосъдието, просвет-ното и финансовото министерство, бил съдия и гимназиален учи-тел, след като е уволнен през управлението на Ал. Стамболийски, той напуска столицата и се връща в родната Елена. Купува собст-вена печатница и започва да издава споменатия вестник, но в нея печата и малкоформатни издания, повечето авторски. Сред тях е и великолепната поредица „Из миналото. Документи по политиче-ското ни възраждание“ в две книжки (1927–1929); „Из миналото на град Елена“ в десет книжки (1928–1933) и Календарче „Самуилец“ в седем книжки (1925–1931); книги за исторически събития като „Кърджалийското нападение в Елена“ (1925), „Историята на Пана-йот Хитовата чета“ (1928); „Велчовата завера“ (1935, в съавт. с Б. Ст. Йорданова и Ст. Й. Островърхов), както и биографични книги 179 (В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2006, с. 46 - 51).

212

за участници в националноосвободителното движение: „Протойе-рей Петко Тодоров Франгов. Биографични бележки“ (1931); „Ар-химандрит Галактион Хилендарец. Живот и дейност във връзка с редица исторически събития“ (1935). Скромната еленска печатница на П. С. Кършовски се е явявала като допълнителен стимул за своя стопанин да реализира творчески замисли, да издаде бързо и лесно издания, които при други условия не би осъществил с подобен ен-тусиазъм и енергия. Несъмнено завръщането на Кършовски към ко-рените си е казало думата в решаващия момент от живота му, когато е решил да даде всичко от себе си за проучване и популяризиране на родния край. Важно е било и обстоятелството, че печатарят-издател Кършовски работи в една благоприятна обстановка, подпомаган и от други родолюбци, с чието сътрудничество във в. „Еленска защи-та“ обнародва редица поредици от статии и студии по революци-онното и културното минало на Елена, надхвърлящи традицион-ните краеведски проучвания. С инициативния проф. Стефан Савов Бобчев, познат като възрожденски и следосвобожденски публицист и издател,и заедно с други еленски общественици, П. С. Кършовски подготвя двутомния „Еленски сборник“ (С.,1931; 1938), излязъл в софийската печатница „Художник“ поради отговорността на изда-телската задача, тъй като малката еленска печатница не би могла да реализира значимия замисъл на своите издатели от Еленското про-светно благотворително дружество в София.

Между двете световни войни в Троян работят печатници-те „Балкан“ и „Гутенберг“. Преди войните в троянската печатни-ца „Гутенберг“ излиза социалдемократическия като предизборен лист „Троянски социалистически глас“ (24 дек. 1911). През 1919 г. в ловешката печатница „Светлина“ на Ст. Рясков излиза седмични-кът „Троянски глас“.като орган и издание на община Троян между 1921–1923 г. излиза „Троянски общински вестник“, като се печата в градската печатница „Гутенберг“ на Дончо Ив. Керяшки и в ловеш-ката печатница „Светлина“. Десетина години по-късно, през 1933 г. вестникът излиза само в един брой и в същата печатница „Гутен-берг“. Пак там по-редовно „Троянски общински вестник“ се печата

213

между 1937–1940 г., вече като официален бюлетин на троянската община. Независимият вестник за „социално, културно и стопанско обновление“ под името „Троянска трибуна“ излиза пък в троянската печатница „Балкан“ (1934–1936).

Печатниците в Полски Тръмбеш, свързани с печатане-то на периодика – предимно вестници, започват своята дейност в средата на 20-те години на века. Първата печатница, в която излиза периодично издание от региона, е тази на „Братя Колеви“ – там се печата местният вестник „Тръмбешки стопански известия“, изда-ние на Популярна банка – гара Тръмбеш. Броят излиза на 15 фев-руари 1925 г. Скоро същата печатница започва да работи под името на новия си стопанин – Цанко Колев Тачев. Тук до средата на 30-те години излизат 7 вестника не само от Полски Тръмбеш, но и от други селища. Така например, между 1925–1927 г. в Бяла излиза месечният вестник „Кооперативна пробуда“, някои броеве от който се печатат в печатница „Цанко Колев“ – гара Тръмбеш. Пак в тръм-бешката печатница се изработва и периодичният лист за „трезва народна просвета“ в. „Нов път“ (1929–1931), орган на Гражданско неутрално въздържателно дружество „Трезвеност“ в с. Полско Ко-сово. Тиражът е 500 екземпляра, които се разпространяват безплат-но сред местното население.

В печатница „Цанко Колев“ се печата и редактираният от В. Владков и издателя-стопанин М. Цонев двуседмичен, а впослед-ствие месечен „Стопанско-търговски лист за стопанство и културен напредък“ (гара Тръмбеш, 18 ян. 1928 – 27 апр. 1929)180. Тиражът е по-голям от предходните вестници, печатани тук – вече е 700 екзем-пляра. За известен период в печатница „Цанко Колев“ се изработ-ва и органът на читалище „Просвета“ – с. Страхилово, под името „Страхиловски вести“ (29 ян. 1938 – 8 март 1941)181.

В печатница „Цанко Колев“ и в печатница „Факел“ – гара 180 Вестникът се печата и във великотърновската печатница „Отец Паисий“. От втората си годишнина (30 септ. 1928 – 27 апр. 1929) изданието приема ново име: Стопанско-търговски лист за стопанство, търговия и културен напредък.181 Вестникът се печата още в печатниците: „Отец Паисий“ – В. Търново и „П. А. Сла-вков“- Свищов.

214

Тръмбеш, се печата и вестникът за просвета и стопанска култура „Изгрев“, орган на читалище „Възпитател“ в с. Ердованлий (от 1934 г. – с. Изгрев; от 1950 г. – с. Орловец). Излиза в тираж 700 екземпля-ра на голям формат и впоследствие на по-малък формат, от 25 ян. 1929 до апр. 1931 г.). За редакционния комитет при читалището в това селище от значение са били вече създадените и добили извест-ност в региона полиграфически възможности на двете тръмбешки печатници (читалището в Орловец е основано през 1885 г.). Реше-нието за издаването на вестника според някои краеведски данни е взето през 1923 г. и той е излизал в продължение на четири години. Списва се от учителите ентусиасти Иван Ангелов, Методи Марков, Ангел Генов, при сътрудничеството на Евтим Хубев. Разпространя-ва се и в чужбина.

Седмичният „Тръмбешки вестник“ (28 март – 23 май 1928) също излиза в печатницата на Цанко Колев, като продължение на излизалия и печатан вероятно пак там „Търговско-стопански лист“ под редакцията на М. Цонев. „Тръмбешки вестник“ обаче се спи-сва от редакционен комитет, като собственик-издател и редактор е Васил Владков182. Не успява да се задържи, но е продължен от „Тръмбешки глас“ (21 окт. 1928 – 18 апр. 1929), също седмичник по въпроси със стопански и културно-образователен характер, който излиза в местната печатница „Факел“, под редакцията на П. Нейков. И двете периодични издания се печатат в тираж от 500 екземпляра, като при второто форматът е променен от 4º на 2º.

Още един селски вестник – „Ялийска заря“ – с. Тенча (дн. в с. Обединение), излиза в две тръмбешки печатници – „Факел“ и „Цанко Колев“. Изданието е под редакцията на Куман Митев и се печата между 30 септ. 1928 и окт. 1929 г. Това също е читалищен вестник – орган е на читалище „Братска любов“ в с. Тенча. Тиражът му се движи между 600 и 700 екземпляра.

Въобще печатниците в Полски Тръмбеш между двете све-товни войни набират добър опит в печатането на читалищна перио-182 „Тръмбешки вестник“ излиза в седем броя през 1928 г., някои от които се печатат в печатницата на Иван Пенев в гр. Бяла.

215

дика. Затова малко изненадва решението на редакционния комитет на двуседмичника за просвета, информация и обществен живот „Тръмбешки известия“ (15–26 юни 1936) да отпечатва изданието в печатница „Отец Паисий“ във Велико Търново. Това донякъде има формално обяснение – издател на вестника е едноименното читали-ще „Отец Паисий“ – Полски Тръмбеш183. Може би редакторът Нико-лай Митев Гайдарджиев да е имал амбицията да печата изданието с по-добро качество в добре уредената и позволяваща голямоформат-но издание търновска печатница. Но от направения до тук преглед на излизалите книги и периодика се оказва, че основната част от тях излизат до към средата на 30-те години. Към 1936 г. вероятно дей-ността на тръмбешките печатници е намалила своята интензивност. Само читалищният вестник „Страхиловски вести“ (1938–1941) за известен период излиза в печатницата на Цанко Колев, но ползва услугите и на други печатници – в старата столица и в Свищов.

Печатница „Факел“ на Илия Стефанов през посочения пе-риод печата седмичника „Тръмбешки известия“184 в две годишни-ни между 28 ноември 1933 г. и 10 януари 1934 г., под редакцията на Т. Ст. Бербатов, в тираж 400 екземпляра. Не са известни други издания на тази печатница след втората половина на 30-те години. Допускам, че нейната дейност постепенно е затихнала и преустано-вена, като приоритетът е бил отдаден на книготърговската дейност на фирмата.

Според някои сведения печатницата на Цанко Колев Тачев е открита в Полски Тръмбеш през 1920 г., разполагайки с плоско-печатна преса тип „американка“, един книговезки нож, шивашка машина и двайсет каси с буквен материал185. От ноември 1928 г. в 183 Читалище „Отец Паисий“ – Полски Тръмбеш е основано през 1921 г. Инициатори за учредяването му са Васил Михайлов и Стефан Станчев. През 1932 г. е разкрита чи-талищна читалня. През 1935 г. е изнесен първият театрален спектакъл. Виж: ДА – В. Търново, ф. 495 К, оп.1, а.е. 3. Също и: Н а р о д н и читалища. Сборник документи 1856–1944. В. Търново, 1986, с. 240.184 В. „Тръмбешки известия“ от втория си брой става двуседмичник. Подзаглавие: Неза-висим вестник за информация, критика и обществен живот.185 Цанева, Йорданка. Филиал – гр. Полски Тръмбеш. // С в е т ъ л път. Държавна печат-ница „Димитър Найденов“, Велико Търново. Сборник материали. - Варна; Г. Бакалов, 1981, с.103.

216

печатницата започва работа и Атанас Николов Куцаров. От 1939 г. печатницата е преобразувана в съвместно съдружие на Цанко Ко-лев Тачев и Атанас Куцаров, което функционира до 7 март 1949 г.186 Макар да е одържавена и да обслужва местната партийна организа-ция, печатницата с отговорник Цанко Колев продължава да работи, като след двугодишен период преминава към структурата на ново-организираното във Велико Търново на 1 октомври 1951 г. окръж-но полиграфическо предприятие – Държавна печатница „Димитър Найденов“ с директор Стоян Недялков. За известно време тръм-бешката печатница е в състава на градския промкомбинат, какъвто статут придобиват и други печатници от съседни градове – Сви-щов, Павликени, Г. Оряховица, Елена. Впоследствие печатницата в Полски Тръмбеш отново се завръща като филиал към търновската полиграфическа структура „Димитър Найденов“. По сведения на неговата ръководителка Йорданка Цанева, към 1981 г. оборудването на тръмбешкия филиал включва два книговезки ножа, графопреса, печатарски машини „Либрекс“ и „ПД – 5“, доста наборен материал. Наред със заслужилите стари печатари Цанко Колев Тачев и Атанас Кацаров, във филиала работят синът Никола Ат. Кацаров, както и пе-чатарските работници Йорданка Й. Цанева, Ангелина Душева, Ма-рия Маринова, Йорданка Русева, Татяна Христова, Деля Маркова и Мария Георгиева187. В окръжната печатница „Д. Найденов“ работи другият син на Ат. Куцаров – Цанко Куцаров. Самият печатар Ата-нас Куцаров отдава сили и ентусиазъм във филиалната печатница – Полски Тръмбеш до пенсионирането си през 1979 г. И Цанко Колев Тачев работи във филиала до края на 70-те години на века. В спо-менатата юбилейна книга „Светъл път“ по случай 30-годишнината на ДП „Д. Найденов“ двамата дългогодишни печатари са записани като основатели на филиала – Цанко Колев както групов майстор, а Атанас Николов Кацаров като машинист188. Със снимки на двамата

186 Пак там.187 Цит. съч. С в е тъ л път, с. 232 (Списък на филиалните печатници към ДП „ Д. Най-денов“ ).188 Цит. съч. , с.221.

217

поотделно, по време на производствения процес във филиала, както и с обща групова снимка на тръмбешката печатница от този период, са запечатани ценни моменти от най-новата история на тази дълго-летна полиграфическа институция, дала много за културата и бита на местните жители, както и допринесла за укрепването на голямо-то окръжно полиграфическо предприятие в старата столица.

Издателската и печатарската дейност в неголямото селище Полски Тръмбеш е обусловена от удобното му средищно място, от възможностите за бързо и лесно транспортиране на издателската продукция. Тук функционират основно две печатници. Едната е с по-дълголетна история – през 20-те години започва да работи под името „Братя Колеви“, впоследствие е отбелязвана като печатни-ца „Цанко Колев“. Развива активна дейност по издаването на книги до средата на 30-те години, а по печатането на периодика до нача-лото на 40-те години на ХХ век, като печата и много акцидентни материали. Втората по значение е книжарница и печатница „Фа-кел“. Нейната работа включва книгоиздаване, книжарство, печат на книги и периодика – предимно вестници и акцидентни материали, чиято изработка е характерна за издръжката и на други сродни по-лиграфически предприятия. Според библиографските източници „Факел“ развива дейност до към средата на 30-те години на века. Макар да е отбелязана в повечето издания без името на стопанина си, изглежда собственик е Илия Стефанов.

Печатниците в Полски Тръмбеш, благодарение на активната си дейност между двете световни войни, благоприятстват за инти-туционализирането на читалищната издателска дейност – няколко читалища от региона печатат тук своите периодични издания и кни-ги; тук печатат и свързаните с тези читалища автори. Тръмбешките печатници изработват немалко периодични издания от селището и региона. Това са предимно читалищни листове и вестници, но и издания, свързани с Полски Тръмбеш и близки до него по-малки селища, имащи стопански и културно-образователен характер, от-разяващи живота и променящия се облик на този буден край и не-говите жители.

218

Печатниците в Севлиево също имат принос към родната книжовност между двете световни войни. С авторитет се ползва „Печатница А. К. Сърбенов&С-ие“, започнала работа в началото на века, но разрастнала своята дейност през 20-те–30-те години на ХХ век. Тук излизат книги, устави, брошури, стопански отчети, но и няколко периодични издания от града и околията, като вестници-те „Известия на Севлиевската популярна банка“ (1922), „Севлиево“ (1922), „Народно събуждане“ (1924), „Сговор“ (1924), „Безалко-холен производител“ (1927), „Сухиндолски общински вестник“ (1928), „Развитие“ (1928–1944), „Търговски вести“ (1932), „Търго-вия, промишленост и труд“ (1944), както и списанието „Пробуда“ (1925).

Между двете световни войни успешно функционира пе-чатница-издателство „Братство“. Дейността му започва като малко съдружие за печатане на акциденция през 1911 г. между Г. Драгошинов, Ст. Хесапчиев, Ив. Калименов, а през 1927 г. се при-съединява и Сава Калименов (син на третия съдружник), който придава нов облик на издателската структура – тук се печата вест-ник „Братство“, излизат вестникът на есперантите „Frateco“ и еспе-рантска библиотека; вестниците „Росица“ и „Сухиндол“. Издават се и библиотечните поредици Музикална библиотека „Нова песен“, „Всемирна библиотека“, „Вечни извори“. Според проучванията на проф. Николай Ковачев в тази печатница излизат над 190 книги, пе-чатарският персонал наброява 20 души, а печатарската машина е с голям формат 58х84 см189.

В Севлиево успешно работи и печатницата-издателство „Ангел Стоянов – Графика“, открита през 1924 г. Тук се печатат бланки и формуляри, местни вестници, книги, устави, отчети.

И трите севлиевски печатници са национализирани през 1947 г.

189 Ковачев, Н. Цит. съч. Севлиево – полиграфическо и издателско средище, с. 284–287.

219

3. Печатни комуникации в морските градове Бургас и Ва-рна

В някои от големите морски градове от началото на ХХ век до национализацията намира развитие предимно печатарска дей-ност, свързана с отпечатването на вестници и списания. В Бургас между двете световни войни дейно работят печатниците „Г. П. Ива-нов“, „Стефан Д. Боев“, „Котва“, „Обновление“, на Стоян Мичев, „Зора“, „П. Евтимов“ „График“, „Морска заря“ , „Светлина“, „Н. В. Велчев“, „Дим. Ангелов“, „Братя Симеонови“. В града излизат авторитетни издания сред тях са всекидневникът „Бургаски глас“ (1906–1915) под редакцията на Ст. Д. Карагьозов, сатично-хумо-ристичния в. „Злъчка“ (1908–1921) под редакцията на Джендо Я. Москов; „Бургаски общински вестник“ (1909–1915; 1920–1927); всекидневникът „Морска заря“ (1923–1941), всекидневникът „Бур-гаска поща“ (1926–1928) на Вл. Бурилков и Евт. Дяков; всекидневн икът „Бургаска поща“ (1923) на Петър Игнатов (издаван от амби-циозната дирекция „Реклама, литература, театър и музика“); всеки-дневникът „Бургаски фар“ (1924–1944, за известно време се слива с „Морска заря“); „Бургаски окръжен вестник“ (1924–1933) и т.н.

Варна като едно от големите издателски средища разполага с печатници както за издаването на периодика, така и за книги. По-известни са печатниците: „Гутенберг“, „Войников“, „Единство“, „Зора“, „Изгрев“, „Печатница на Морската учебна част“, „Добри Тодоров“, „А. Пъндъклийски“, „Взаимност“ на Иван Пройков (до войните собственост на Д. К. Табаков и Ив. Пройков), „Георги Г. Генов“.

В града излизат не само вестници, но и и списания сп. „Из-куство и критика“ (1919) списание за литература, музика и театър; месечното спортно-литературно сп. „Морска мисъл“ (1930–1933); популярното илюстровано сп. „Морски сговор“ и „Морска библи-отека“ (1921–1938) – и двете издания на Български народен мор-ски сговор; сп. „Морски преглед“(1934–1944), полумесечното из-дание „Морски ратник“ (1926–1933), „Гоце Делчев“ (1932–1933)

220

– списание на едноименното македонско младежко дружество във Варна. Във Варна се списва и авторитетното литературно сп. „Из-куство и критика“. По-големите вестници също се въртят в посо-чените печатници: „Варненски общински вестник“ (1888–1941); „Варненски търговски вестник“ (1906–1915); „Варненски окръжен вестник“(1910–1931); „Варненски новини“ (1912–1944); „Варнен-ски кореняк“ (1927–1940) и пр.

4. Печатниците в Плевен. Архивни и книговедски из-точници за печатниците в Кюстендил

В книгата си „Плевенските печатници“ Николай Чор-баджиев изтъква, че при проведената национализация на частните индустриални предприятия, съгласно закона от 27 декември 1947 г., в Плевен са били национализирани пет печатници – „Изгрев“, „Коста Мутафчиев“, „Братя Игнатови“, „Слави Игнатов“ и „Зла-толира“, като са били иззети печатарски машини, буквен набор, книговезки ножове, ценни книжа, касова наличност, парични средства, дори е било посегнато на влоговете на децата на собстве-ниците и личните им вещи. Впоследствие от национализираните плевенски печатници е създадена Държавна печатница „Алексан-дър Пъшев“190.

В някои регионални държавни архиви се съхраняват ценни краеведски документи, свързани с историята на родното печатар-ство. Интересен пример в тази посока дава ръкописната „Кратка история на печатарството в гр. Кюстендил“ от местния краевед Владимир А. Караманов, който записва като съвременник и из-следовател на издателско-полиграфическите процеси в града и ре-гиона важни данни за началото на кюстендилските печатници и местната печатница „Съединение“:

„Първата открита печатница в гр. Кюстендил през 1890 г. с наименование „Съединение“ е на Никола Г. Дюлгеров от гр.

190 Чорбаджиев, Н. Плевенските печатници: Поборници и културно-просветни дейци.- Плевен, 2003, с. 33-34.

221

Свищов. Стопанинът и , дългогодишен печатарски работник в той град, я пренася в гр. Кюстендил през упоменатата година. Тя е малка ръчна машина, тип „американка“. Притежателят и , енергичен и вещ словослагател, е първият график и културтрегер по това време в гр. Кюстендил...

Само за едно късо време, непосилния труд на тоя трудо-любив печатар е добре възнаграден и скоро печатницата му се разрасва с голяма, така наречена „плоска машина“ и става из-вестна не само в града и околията, но и извън тях, като при нея се създава и добре уредена книжарница и малко книгоиздателство на прочетни книги за народа.

Като негов съдружник, помощник и ръководител, непо-средствено от самото начало и до последно време, е негова брат, сега покойник, Слави Дюлгеров.

Тая първа печатница съществува така до 1926 год. до като влезе по това време, в оборудвалата се в града печатарска коопе-рация, под название „Труд“191.

Пак там Вл. Караманов сочи няколко дългогодишни печата-ри, работещи в печатницата на Братя Дюлгерови и сетне преми-нали в печатарската кооперация „Труд“: Димитър Джуров, Васил Пуздерков, Димитър Пейчев, Васил Илиев, Григор Ангелов Пали-карски, Георги Иванов и Георги Д. Сугарев.

Втората печатница в Кюстендил – „Изгрев“, която е купена от дупничаните Никола Шейтанов и Никола Лазарков и пренесена от Дупница през 1901 г. Нейните нови собственици в Кюстендил са Иван Кепов и бившият основен учител Иван Димитров - брат на социалистическия функционер и адвокат в града Станке Дими-тров-Марек, поел след смъртта на Кепов ръководството на печат-ницата (вер. около началото на 20-те години на ХХ век). Печатница „Изгрев“ е добре оборудвана с модерна за времето бързоходна пе-чатна машина тип Франкентал“, една втора от формат 70х100, на

191 ДА – Кюстендил, ф. №269, оп. 1(№162), л. 2 [№292: Владимир А. Караманов. Кратка история на печатарството в гр. Кюстендил].

222

която се печата за известно време кюстендилският вестник „Стру-ма“ и нелегалният орган на ВМРО „Свобода или смърт“, тайно са печатани позиви и афиши с антидържавно съдържание. Печатни-цата обаче се задвижва ръчно по липса на електрическа тяга до 1928 г.192. През 1907 г. тук за пръв път у нас излиза романът на Максим Горки „Майка“. Издател е кюстендилският книжар Яким Якимов. Книгата е преведена от Георги Бакалов. Включена е в поредицата Съвременна библиотека Избрани творения из нашата и чужда ли-тература.

До вливането на „Изгрев“ кооперация „Труд“ тук излизат 126 книги - селскостопански издания, но и такива, свързани с просвет-ното дело и здравеопазването. Тук се печата и в. „Изгрев“.

Няколко думи за печатница „Братя Дюлгерови“. Тя била

192 По сведения на Йордан Димитров, бивш печатар-машинист в Кюстендил, работил в кюстендилските печатници „Изгрев“ и“Труд“, в съчинението му на машинопис „Ис-тория на печатарството в гр. Кюстендил и приносът на печатарите в борбата против фашизма и капитализма“ (ЧП 581 Йордан Димитров, съд. 7 л.).Тези сведения ми бяха предоставени любезно от краеведския архивен фонд на РБ „Ем. Попдимитров“ в Кюс-тендил, за което благодаря на г-жа Катя Костадинова.

Редно е да добавим обаче, че по този въпрос е писал още и: Меджидиев, Асен. Ис-тория на гр. Станке Димитров и покрайнините. Ст. Димитров, 1969, с. 55-56.В книгата си А. Меджидиев посочва, че дупнишката печатница на Никола Шейтанов и Никола Лазарков е купена от гр. Пирдоп и заедно с майстора-словослагател Христо Сираков пристига в Дупница, където е открита през 1898 г.Тук започва отпечатването на в. „Из-грев“, с отговорен редактор Александър Георгиев (с. 55). Ще добавя, че от втората си годишнина (15 март 1901 - 2 март 1902), се издава в Кюстендил, като излиза в печатница Братя Дюлгерови и в печатница „Изгрев“. Вестникът излиза до 28 август 1903 г.

В цитираната тук книга А. Меджидиев пише още: „По същото време в Кюстендил в 1901 г. работи печатницата на Христо Челебиев от гр. Сопот. От своя страна той пре-мества своята печатница в Дупница, понеже тук нямало вече и разчитал на работа. Пе-чатницата му била малка - само една машина „американка“. В началото работил с един работник, по-късно работата пораснала и числото на работниците достигнало 5-6 души.Приемал и чираци напр. Владо Ив. Пилев, който след Първата световна война открива в града своя печатница... Хр. Челебиев премества (1906 г.) печатницата в Радомир“. // Меджидиев, А. Цит. съч., с. 56. По този въпрос в писаното от Владимир Караманов съзираме неточност: “Втората печатница в гр. Кюстендил, това е печатница „Изгрев“, купена и пренесена от гр. Пирдоп през 1901 г.“ (ДА -Кюстендил,ф. №269, оп. 1(№162), л. 2 [№292: Владимир А. Караманов. Кратка история на печатарството в гр. Кюстен-дил]). Както видяхме обаче от книгата на А. Меджидиев, печатницата е пренесена от Дупница, а друг е въпросът, че преди това е работила в градчето Пирдоп.

223

наименувата така през 1897 г. и до 1913 г. тук били отпечатани 129 книги, част от които по въпроси на селското стопанство, а други били свързани с образованието, на религиозни теми, науч-нопопулярни издания, а също и служебна книжнина, предимно протоколи на Кюстендилския окръжен съд.

Тук се отпечатвали 6 списания и 8 вестника.През 1913 г. обаче Слави Дюлгеров остава сам стопанин на печатницата, тъй като брат му Никола купува местната книжарница на Яким Яки-мов и става неин собственик193.

Слави Дюлгеров доразвива работата на печатницата-издателство,като между 1920 -1926 г. тук излизат 39 книги в сфе-рата на детската, учебната и учебно-помощната, спортна-меди-цинската и богослужебната книжнина; печатат се десетина книж-ки в илюстрованата детска поредица „Из царството на животни-те“, излизат авторски книги от Г. Стаматов, В. Василев, а заедно с това се печатат периодичните издания „Кюстендилски окръжен вестник“, „Кюстендилски бюлетин“, „Кюстендилски известия“, „Обнова“, „Добро здраве“, „Работническа мисъл“.

В 1926 г. тази печатница влиза в структурата на печатарска-та кооперация „Труд“.От основаването на печатница Братя Дюл-герови до вливането и в тази кооперация са отпечатани общо 193 и издадени 52 книги194, което сочи интензивна за епохата издател-ска и полиграфическа дейност в Кюстендинския регион.

Според летописеца на печатарското дело в Кюстендил Вла-димир Караманов, третата печатница в града „Начало“ е открита през 1908 г. от Александър Пилев, бивш работница на кюстен-дилската печатница „Изгрев“.

„Начало“ притежава плоско-крачна машина за висок печат, но е реквизирана от военните власти по време на Първата светов-на война за нуждите на Главната квартира на дeйстващата армия,

193 Изложба Печатарското дело на братя Дюлгерови. Кюстендил, РБ „Ем. Попдими-тров“, 2006. [Дипляна].194 Цит. съч. Изложба Печатарското дело на братя Дюлгерови.

224

а в края на 1926 г. се влива в кооперативната печатница „Труд“195. Издадените книги и брошури от тази печатница са 80, като само до Първата световна война те са 55. По време на войната тук излиза поредицата Походна войнишка библиотека.

Индустриализирането на полиграфическата дейност в Кюс-тендил се насърчава с навлизането на електрическата енергия в пе-чатарското производство. Появяват се и други печатници - „Зора“ на Иван поп Кирилов и Петър Иванов Сапунджиев, които купуват печатарско оборудване от Враца и го монтират в Кюстендил. Ръко-водена от новия съдружник Александър Сапунджиев, тази печатни-ца също развива успешна дейност през следващите години. Печат-ницата работи с тигелна печатарска преса „американка“ и половин форматна от 70х100 плоскопечатна машина196.

В края на 1937 г. един от основните акционери – Георги Ива-нов, се отделя от кооперация „Труд“ и започва самостоятелна работа в своята „Нова печатница“, която работи с добро качество, благода-рение на двете печатни машини - тип „американка“ и половинфор-матна от 70х100 машина за плосък висок печат197.

През 1939 г. започва своята дейност последната частна печат-195 ДА - Кюстендил, ф. №269, оп. 1(№162), л. 3 [№292:Владимир А. Караманов. Кратка история на печатарството в гр. Кюстендил].Тук Вл. Караманов пише още: „Нейното кратко съществуване минава и през съдружнически начала,под фирма „Народен учи-тел“, до като и тя през 1926 год. се присъединява в кооперация „Труд“, където работи до ликвидирането на тая кооперация, след национализацията на всички печатници в града след 9 септември 1944 г. Тая практична и бърза машина има също дял в нарас-налата култура в гр. Кюстендил. В нея са работили, като добри работници: Георги Николов, Димитър Пейчев, Стоян Грънчаров и др.“В края на 1926 г. се създава от три-те споменати дотогавашни печатници една обща печатница, под имено „Кооперация Труд“, която преживя близо четвърт век. Първоначално кооператори-основатели са следните лица: Слави Дюлгеров, Александър Пилев, Георги Иванов, Васил Илиев, Иван Д. Ждребев, Васил Янакиев и Георги Слави Дюлгеров.“ // Пак там, л. 3-4.196 ДА - Кюстендил,ф. №269, оп. 1(№162), л. 4. Както изтъква в своята Кратка история на печатарството в гр. Кюстендил Вл. Караманов, като добри работници в печатница „Зора“ били: Георги Ат. Сугарев, Георги Тонев, Асен Мутавчиев и др. // Пак там, л. 4.197 ДА - Кюстендил,ф. №269, оп. 1 (№162), л. 4-5. Според Владимир Караманов в „Но-вата печатница“ се работи сравнително качествено, под ръководството на самия и соб-ственик Георги Иванов - „запознат добре с печатарската професия, в която е постъпил още на 14-годишна възраст“, и също и благодарение на стария словослагател Димитър Арсов и енергичния Кирил Д. Мутавчиев. // Пак там, л. 5.

225

ница в Кюстендил под името „Лъч“. Неин собственик е дългого-дишният печатарски работник Георги А. Сугарев, който е и основ-ният изпълнител. Поемат се предимно дребни поръчки. Оборудва-на е със съвременна, безшумна и леко движеща се тигелна машина тип „американка“198.

До национализацията на печатниците в Кюстендил през 1949 г. в кюстендилските печатници са заети около 25 печатарски работ-ници199.

Полиграфическите структури и в по-големите, а и в редица по-малки селища дават възможност за развитие на информа-цион-ния и рекламния печат, на литературната и научната периодика об-стоятелства, които много скоро, след 1944 г., ще станат невъзможни заради централизацията, силната идеологическа натовареност и плановата икономика в издателската дейност на социалистическа-та държава. Затова периодът между двете световни войни е удачен пример за условията на демократичност, при която функционира полиграфическата индустрия, българската периодика, родното кни-гоиздаване.

5. Приносите на столичната Държавната печатница - ус-корено развитие от Балканските войни до бомбардировките над София на 30 март 1944 г.

В навечерието на Балкаканската война от 1912 г. Държавна-та печатница бележи устойчиво развитие. През 1909 г. е закупена линотипна наборна машина, като малко преди Първата световна война с подобна наборна техника са оборудвани и по-големите сто-лични печатарски предприятия: на вестниците „Дневник“ и „Утро“ и на Придворна печатница. За Държавната печатница около 1914 г. са доставени и две автоматични огъващи машини. Към 1912 г. тази голяма държавна полиграфическа структура има персонал от 505 човека, а бюджетът ѝ възлиза на около 1 202 122 лева, което е нама-ление с около двеста хиляди лева и според бюджета е около милион 198 ДА - Кюстендил, ф. №269, оп. 1 (№162), л. 5.199 ДА - Кюстендил, ф. №269, оп. 1 (№162), л. 5.

226

лева. В хода на Балканската война, през 1913 г. полиграфическият персонал намалява на 477 човека, бюджетът също намалява с около петдесет хиляди лева. Намаляват постъпленията от частни поръч-ки. Важен книговедски извор за дейността на това най-голямо го-лямо институционализирано предприятие в сферата на печатната комуникация у нас дава поредицата от изложения на директора на Държавна печатница - София Божил Райнов, до министъра на тър-говията, промишлеността и труда, които започват от 1914 г. и отчи-тат едногогодишни или неколкогодишни периоди чак до 1935 г.

Изглежда, вестникарски публикации с негативен ефект и пуб-лични изказвания по адрес на печатницата са хвърляли сянка вър-ху нейната дейност и така са провокирали още през 1914 г. Божил Райнов да представи подробен доклад за мениджмънта и структу-рата на държавното полиграфическо предприятие. Така към 1914 г. персоналът наброява 504 човека, структурирани в отделите адми-нистративен (тук влизат директор), трудов (факторът и началници на отделения), финансов (финансов началник, счетоводител, експе-дитор, депозитор на буквите, оценител на поръчки, отговорник за магазията и други служители - общо 13 души), технически и ад-министрация на „Държавен вестник“200. От цитираното изложение за 1914 г. са дадени и някои по-подробни детайли за устройството на печатницата, в която влизат: главно управление, счетоводство, факторат, архива-регистратура, техническа коректура, амбулатория, музей (посочен като: Изложението), администрация на „Държавен вестник“, експедиция, магазия, електро-техническо отделение, же-лезарско отделение, литографско отделение, дърводелско отделе-ние, словоливно отделение, лито-печатарско отделение, словослага-телско отделение и книговезко отделение201. През 1914 г. е изготвен проект на Закон за държавната печатница.

Изложение от Б. Райнов очертава не особено затруднения с

200 Изложение за състоянието на Държавната печатница през 1914 година. Представено на господина министра на търговията, промишлеността и труда от директора на Дър-жавната печатница Б. Райнов. - София: Държ. печатница, 1914. - 93 с.201 Цит. Изложение... за 1914 г., с. 7.

227

увеличаване цените на хартията и нейната доставка; при снабдява-нето с мастила и други печатарски консумативи в първата година на Първата световна война за Царство България, даваща картина върху общото състояние на предприятието202. Интензивно работи и Държавната печатница и през военната 1916 г., като реализира пе-чалба от 925 417, 34 лв.203

През 1916 г. също се подготвя законопроект за Държавната печатница, в който се цели да се формира независима държавна структура, а също и насърчаването на графичното изкуство в Цар-ство България. Но и сега законопроектът не е поставен на обсъжда-не от законодателния орган. Все пак през същата година е налице и един насърчителен факт - Държавната печатница е приета за член на Съюза на европейските държавни печатници, важна междуна-родна структура на Стария континент, ратуваща за взаимопомощ в подготовката и отпечатването на ценни книжа.

Важен историографски извор с книговедски, а и истори-ко-професионален характер в сферата на печатната комуникация, представлява „Изложение за състоянието и дейността на Държав-ната печатница през 1924–1927 години“, в чиято уводна част се съ-общава за първите стъпки - пренасянето на материали и техника през Лом и след това по лоши пътища през Балкана, при премеждия и нещастия с хора и добитък, пристигнали в късната есен на 1880 г., като се посочва и началото на декември, когато първите маши-ни са в столицата; една част от тях са монтирани в голямата Бююк джамия,част от която вече е заета от Народната библиотека, а в дру-гата половина, преградена с дървени постройки, започва монтажът на първите машини204. По-нататък документът свидетелства и за на-

202 Изложение за състоянието на Държавната печатница през 1915 година. Представено на господина министра на търговията, промишлеността и труда от директора на Дър-жавната печатница Б. Райнов. - София: Държ. печатница, 1916. - 56 с.203 Изложение за състоянието на Държавната печатница през 1916 година. Представено на господина министра на търговията, промишлеността и труда от директора на Дър-жавната печатница Б. Райнов. - София: Държ. печатница, 1917. - 82 с.204 Изложение за състоянието и дейността на Държавната печатница през 1924-1927 го-дини. - София: Държ. печатница, 1927, - с. 4.

228

чалното печатарско оборудване:“ Първото обзавеждане на Държав-ната печатница е било от три скоропечатни преси, движими от една парна машина с 5 конски сили, две американки; една ръчна преса, една книгорезачка, един стериотипен апарат и един доста богат сор-тимент букви. Тук, в Бююк-джамия, за пръв път в София, били чути сигналите на първата парна машина, свирката на която привличала вниманието на тогавашните софиянци.“205

Според цитираното Изложение, дейността на Държавната печатница практически започва на 20 октомври 1880 г. с около 30 души, начело на който са „буххалтер“ и „фактор“. Персоналът е раз-делен на групи, приемайки поръчки и същевременно извършващ обучението на трима български ученици206.

„Официалното откриване на печатницата е станало на 25 януарий 1881 г., с голямо тържество, на което е присъствувал Негово Височество I-я български княз Александър I, целият Минис-терски съвет и много официални лица. Водосветът е бил извършен от тогавашния митрополит Милетий“207 – посочва се в Изложе-нието.

С нарастването на нуждите от отпечатване на официална книжнина и разширяване на дейността и , се налага необходимост-та от изграждане на нова сграда за печатницата. Основният камък е положен на 14 юни 1885 г. от Петко Каравелов в качеството му на „княжески наместник, министър-председател и министър на фи-нансите“. Новата сграда е довършена и печатницата е пренесена в нея през 1887 г.208 Към края на същата година печатницата разпо-лага със седем големи и малки печатарски машини, една резачка, една сгъвачка и една шевна машина, които са задвижвани от парна машина, с персонал, наброяващ 112 души209. Така приключва пър-вият период от развитието на тази голяма полиграфическа струк-

205 Цит. съч., с. 4.206 Пак там, с. 4.207 Пак там, с. 4.208 Пак там, с. 5.209 Пак там, с. 5.

229

тура с институционално значение. Нейният втори период обхваща 1888–1913 г. По време на Балканската война персоналът се запазва приблизително същия - 505 души, дори е с двама работника повече спремо 1911 г., но бюджетът е намален с около 200 000 лв. През 1913 г. обаче военновременната обстановка дава отражение и персона-лът бива намален на 487 човека с бюджет от 954 794 лв. Голяма част от третият период – 1914-1923 г., съвпада с тежка военно временна обстановка и време на национална покруса. Докато стойността на извършената работа през 1914 г. е 1 752 644 лв., а персоналът на-броява 504 човека, то в края на 1923 г. общата дейност възлиза на 45 707 227 лв. Постъпилите в държавната хазна суми са: за 1914 г. е 1 805 752 лв., а през 1923 г. е на стойност 43 780 705 лв. „От 1915 г. настава най-мъчителното време за Държавна печатница – се посоч-ва в Изложението. – Развълнуваният обществен живот, през тази, както и през следващите години, се отразява твърде чувствително върху живота на печатницата. Международните събития от онова време също оказаха своето лошо влияние. Една от големите спънки на печатницата е била настаналата трудност да се доставят матери-али от вън. Освен това, без да се променяват други цифри, указващи дейността на печатницата през тази година, една цифра е варирала с невероятна бързина: това е цифрата на недоборите. Направените усилия през тази година да се гласува законопроект за Държавната печатница и този път са останали напразни. Влизането на България в международния пожар, естествено, бе съпроводено с общо все-странно затруднение на живота, в това число на Държавната печат-ница. Пречките от 1915 г. остават, някои дори се засилват. Условията на работа стават все по-трудни. Поръчките са се увеличавали в про-гресия с намаляващите се условия за тяхното удовлетворение.“210

Въпреки недостига на средства и кредити обаче, в периода между 1914-1923 г. печатницата е укрепена структурно, като е раз-делена на пет отдела: словослагателски, печатарски, книговезки, домакински и графически, ръководени от фактор - лице, разпре-

210 Пак там, с.7-8.

230

делящо и ръководещо общата производствена дейност. Намален е административният персонал, обособен е секретариат; за ръководи-тел на техническия отдел е назначен технически инспектор. В цити-раното Изложение от 1927 г. е публикуван списъкът на директори-те, ръководили Държавна печатница между 1880–1923 г. Като пръв директор е посочен Георги Я. Кирков (1 септ. 1880–28 февр. 1881), заменен от Спас Тумпаров(15 март 1881 – 28 юли 1881), след което на директорския пост се връща Георги Я. Кирков, който го заема до 28 февруари 1887 г., впоследствие наследен от дългогодишния печатар и издател в Буку рещ, Болград и Браила Киро Тулешков (20 март 1887 - 15 ян. 1894. До войните директори още са Никола Пи-перов, Дан. Руевски, Иван Д. Мищайков, Тодор Ив. Джебаров, Ге-орги Алексиев и Георги Кирков, а между 21 септ. 1913 – 9 юни 1917 юли 1918 г. директор е Божил Райнов. В края на Първата световна война поста заема Коста Дюкмеджиев (24 септ. 1917 – 13 юли 1918). Директор на Държавната печатница от юли 1918 до 15 авг. 1920 г. е изследователят на печатарското дело до Освобождението Стили-ян Кутинчев, организирал впоследствие в близко сътрудничество с проф. Асен Златаров столичното кооперативно издателство „Ака-ция“. Между 1921–1923 г. печатницата се ръководи последователно от Иван Ловрич и Аврам Коджейков, а след 1923 г. постът директор е зает от А. Македонски211.

Работата на най-голямото ни полиграфическо предприятие през следващите години се затруднява от общата икономическа ситуация в страната. „И тази година, както винаги, клиентите на Държавната печатница – държавни учреждения, не са изплати-ли своите задължения, така че пред държавното съкровище Дър-жавната печатница остава задължена със сумата – 13 814 655, 39 лв.“ отбелязва се в Изложение на ДП за състоянието и дейността и през 1927–1928 финансова година212. По-нататък в Изложението се отчитат редица затруднения в комуникацията при снабдяването 211 Пак там, с. 10.212 Изложение на Държавната печатница за състоянието и дейността й през 1927-1928 фин. година. София: Държ. печатница, 1928, с.1.

231

с материали и консумативи. Тъй като липсват достатъчно креди-ти и парични средства, покупките се правят не навреме и в мал-ки количества, при това на значително по-високи цени, а късното изплащане на доставките пък прогонва от търговете производите-лите, като в замяна на това остават препродавачи и комисионери, цените на консумативите се вдигат, доставките дакъсняват или се бракуват. Така печатницата понася сериозни загуби213. „Докато през 1924/1925 година на търговете за хартия се явяваха по 10-25 конкурента предимно производители - (първостепенни фабрики) през 1928 година се явяваха по 4-5 търговци и посредници“ - до-пълва се негативната картина на икономическото състояние и вло-шената бизнес-среда, която според автора на Изложението се крие в правилниците и законите за стопанисването на Държавната пе-чатница, които не са съставени за функционирането на търговско-индустриални предприятия и отдалечават от рационалните експло-атационна начала214.

Все пак, печатницата през 1927–1928 финансова година раз-вива значителни по своите мащаби дейности - от книгопечатане е реализирана бруто печалба на стойност 16 710 289, 37 лв., а книго-издателските дейности носят бруто печалба за 15 898 019, 12 лв.215

През 1930–1931 финансова година извършената от Държав-на печатница работа възлиза общо на 72 792 253 лв., като издадени-те сметки за печат на Държавно книгоиздателство са на стойност 7 938 983 лв.216

Давайки знак за успешна работа с партньорите в частното книгоиздаване, през 1931 г. Държавната печатница присъжда на издателство Тодор Ф. Чипев“ барелеф „Отец Паисий“ с автор Иван Фунев и творбата „Орач“ от Атанас Дудулов. Това отличие е в унисон с присъдената „Сребърна книга“ на издателството от

213 Цит. Изложение... за 1927 - 1928 финансова година, с. 2.214 Пак там, с. 2.215 Пак там, с. 1.216 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1930/1931 фин. година. София: Държ. печатница, 1931, с. 9.

232

страна на американския пълномощен миситър Хенри Шумей-кър – награда за най-добре издадени през същата година бъл-гарски книги217. „

През финансовата 1931–1932 г. Държавна печатница от-чита приходи от книгопечатане на стойност 50 366 000 лв., а от книгоиздателство – приходи на стойност 22 360 000 лв.218 Като се приспаднат направените разходи, за този период е реализи-рана печалба от букволеене, книгопечатане и книгоиздателство на стойност 18 116 000 лв.219, което е добър показател на фона на световната икономическа книга и стагнацията в страната, още повече че печатницата има да събира дългове от държавни учреждения и от общини. Продължават обаче проблемите със набавянето на материали и хартии, а тъй като не се разреша-ват кредити за набавяне на изчерпаните количества, то се спира изпълнението на някои поръчки или пък се изисква даденото учреждение да си осигури собствена хартия. „В последните го-дини се внасят в печатницата годишно чужди хартии за около 2 000 000 лв.“220 – се отбелязва в изложението. Тази справка сочи и затруднения в родното хартиено производство, продиктувано от удовлетворяване нуждите на големите печатници, свързани с официални държавни институции.

Сметките за периода в графа Книгопечатане сочат печал-ба от хартии, а разходи за изработване на Стенографските днев-ници на Народното събрание и печат на „Държавен вестник“. Печалбата на Книгоиздателство идва най-вече от публикации, 217 Изложба Тодор Ф. Чипев - издателят и книжарят. Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии, зала „Тържествена“, 1 дек. - 14 дек. 2009 г. Институт по изкуствознание - БАН [инф.-рекл.дипляна; с ил.].218 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1931/1932 фин. година. – София: Държ. печатница, 1933, с. 8.219 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1931/1932 фин. година. – София: Държ. печатница, 1933, с. 7.220 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1931/1932 фин. година. – София: Държ. печатница, 1933, с. 6.

233

от абонаменти на стенографските дневници и „Държавен вест-ник“.

В „Състояние и дейност на Държавната печатница през 1932/1933 фин. година“ се отчита относително стабилизиране, особено по отношение на работните условия и техническото из-пълнение на поръчките, които са значително по-добри спрямо другите печатници, но се срещат значителни затруднения при набавянето на хартии и материали, като причината отново са не-достатъчните кредити и липсата на конкуренти221.

Докато през 1932/1933 г. извършените дейности са за 60 735 873 лв., то на следващата 1933/1934 г. те нараствата на 63 932 582 лв.222

Основните клиенти на Държавна печатница са: прави-телството, Народното събрание, Държавно книгоиздателство, Държавните дългове, Сметните палати, Министерство на въ-трешните работи, Министерство на външните работи и изпо-веданията, както и министерствата на финансите, на правосъ-дието, на войната, на търговията, промишлеността и труда, на земеделието и държавните имоти, на благоустройството. Сред останалите институции, клиенти на печатницата са още: Главна дирекция на трудовата повинност, Главна дирекция на железни-ците и пристанищата, Главна дирекция на пощите, телеграфите и телефоните, Дирекция на въздухоплаването, дирекциите на: статистиката, народното здраве, трудовото земеделско стопан-ство, на бежанците, на зърнените храни; също и: фонд Общин-ски налози и Пенсионен фонд, градски и селски общини.

Сред клиентите са още Българска академия на науките, Държавно съкровище, Българска народна банка, Земеделска

221 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1932/1933 фин. година. – София: Държ. печатница, 1933, с. 6,222 Състояние и дейност на Държавната печатница през 1933/1934 фин. година. – София: Държ. печатница, 1933, с. 18-19.

234

банка, Централна кооперативна банка, Мина „Перник“, Фонд пострадали от земетресения,както и други фондове и учрежде-ния, а също частни лица и учреждения223.

Лек спад се наблюдава в извършената от Държавна печат-ница работа през 1935 г., която в края на декември възлиза общо за 62 266 219 лв.224

През 1930 г. излиза юбилеен сборник, посветен на 50-го-дишнината на Държавна печатница225.

Още през 1914 г. е създаден първият практически графи-чески курс, като в учебните програми влиза изучаване на профи-лирани съвременни технологии – стереотипия, галванопластика, репродукционни апарати226, а през 1923 г. Александър Македон-ски основава Средно училище за книгопечатане и графически изкуства, с продължителност три години и със специалности по наборна техника, печатарска техника, книговезство, фотомехани-ка и приложна графика, литография, букволеярство. В учебните програми влиза изучаване на профилирани съвременни техноло-гии като стереотипия, галванопластика, репродукционни апарати. Приемат се курсисти на възраст до 21 години, а след завършване-то се осигурява работно място в печатницата. Интересно е, че тук се изучава и чужд език; включено е изучаване на книгопечатното 223 Пак там, с. 18-19.224 Състояние и дейност на Държавната печатница през годините 1934 и 1935. – София: Държ., печатница, 1936, с. 28. Това е последното Изложение - официален отчет за дей-ността на Държавна печатница, който е запазен и библиографиран в том 3. на пореди-цата „Български книги 1878 - 1944. Библиографски указател“ (С., НБКМ, 1979, с. 48). Може да се дзопусне, че впоследствие също са правени подобни отчети, но без да се отпечатват официално, и са влизали като годишна отчетно-финансова документация в администрацията на съответното министерство. Проучването обаче на този тип доку-ментация излиза извън рамките на настоящата студия.225 Петдесет години Държавна печатница 1881-1931. (Юбилеен сборник). – София: Държ. печатница, 1930. – 73 с. с ил. и портр. 800 тир.226 Изложение за състоянието на Държавната печатница през 1916 година. –София:Държ. печатница, 1917, с. 35.Бележка: През 1914 г. инициативата за откриване на практически графически курс към Държавна печатница – София всъщност е на тогавашния директор Божил Райнов. В това начинание той е подпомогнат от Александър Македонски, възпитаник на Академията за графични изкуства и книгопечатане в немския град Лайпциг.

235

графическо изкуство, а също и орнаментално и декоративно ри-суване.

Към 1934 г. Държавна печатница има изградена силна син-дикална организация. Персоналът е близо 700 човека. Застрашени от значителни съкращения (повече от половината от персонала), печатарите провеждат голяма демонстрация227.

В благоприятната за България 1939 г. печатницата вече е към министерството на финансите, укрепва структурно и се стабилизи-ра икономически, наред с официалната книжнина се печатат разно-образна акциденция и рекламни материали. Персоналът наброява близо хиляда души. Техниката е стабилна и отговаря на европей-ското книгопечатане. Нещо повече, работещи от печатницата се командироват да специализират в чуждестранни полиграфически структури. Печатницата се разширява с отделение за ценни книжа и с механично-ремонтно отделение, а със статут на отдели са лино-типното производство, стереотипията, букволеенето, налице са сло-вослагателски, печатарски,литоофсетов, графически и книговезки отдели. Работещите обслужват 280 машини228. Ротативните маши-ни, линотипната наборна техника, галванопластиката и специали-зирането в печат на бандероли, чекове, облигации, пощенски марки, албумни издания, висококачествена подвързия издигат престижа на държавната полиграфическа структура.

На 30 март 1944 г. в резултат от бомбардировките над София Държавна печатница се превръща в огромна развалина. В мазите пропада ротационната техника, голяма част от машините са под ру-ините. С неимоверни усилия спасената техника се евакуира в близ-ки и по-далечни селища - Горубляне, Своге, Стара Загора, Кортен, Нова Загора, Стоил войвода, Карабунар. Непосредствено сред 9 сеп-тември 1944 г. основните структури на печатницата се разполагат в гиснастически салон на Школа за запасни офицери в столичния квартал Лозенец. В новия временен дом на Държавна печатница ра-

227 Ефремов, Ив. 90 години Държавна печатница „Георги Димитров“ 1881-1971. С., 1974, с. 387-389.228 Пак там.

236

ботят 852 щатни работници и служители и 342 временни наднича-ри; общият актив е на стойност 230 708 366 лв., докато пасивите са за 25 145 705 лв.229 Предстои време на упорита и всеотдайна работа за възстановяване на завоюваните позиции, предстои изграждане на нови помещения, уредба на отделите с техника и нови технологии, налагане на ритмична работа и постигане на резултатите от периода между двете световни войни.

6. Обобщаващи изводи и оценки за печатните комуника-ции в периода между двете световни войни

Примерите за добре функциониращи полиграфически пред-приятия, които имат съществени приноси в отпечатването на книги и периодика, са немалко. Изведените до тук примери навеждат на няколко обобщаващи оценки за общото състояние на печатарското дело, книгата и печатните комуникации.

* Периодът между двете световни войни е наситен с интен-зивни издателски прояви. Печатниците в столицата и провинцията реализират излизането на значителен брой периодични издания, книги от български автори и преводна литература.

* Продължава да се институционализира издателската и пе-чатарската дейност в лицето на Държавна печатница, Придворна печатница, Печатница на армейския Военноиздателски фонд. Осо-бено мащабна е работата на Държавната печатница, разполагаща и със солидни полиграфически мощности. Частните печатници с по-ограничени технологични възможности виждат в лицето на Държавната печатница в столицата, сериозна монополна заплаха, застрашаваща интересите на средните и особено на дребните соб-ственици на по-малки печатници.

* Развиват се нови структури на кооперативни печатници-из-дателства както в столицата, така и в по-големите издателски среди-ща в страната. Кооперативните печатници в София, Пловдив, Пле-вен и други градове предлагат конкурентни цени на издателите и привличат широк кръг клиенти, а дейността им се развива успешно 229 Пак там. По този въпрос още: Василев, М. Полиграфическата промишленост през годините на Народната власт. // П ол и г р а ф и я, 1970, № 1, с. 2–9.

237

през 20-те–30-те години на ХХ век.* В структурно отношение преобладават акционерните дру-

жества, събирателните и командитните дружества, а повечето едно-лични собственици предпочитат да пререгистрират своята дейност, като привлекат заможни и авторитетни личности за съдружници в условията на остра пазарна конкуренция.

* На практика у нас между двете световни войни се оформят издателско-полиграфически комплекси със завършен цикъл на про-изводство и книготърговска дейност, със собствени издателства, пе-чатници и книжарници, редакции на вестници или списания. Някои печатници се обособяват като относително самостоятелни структу-ри и книговезници (София, Русе, В. Търново, Пловдив). В Русе, В. Търново, Пловдив, Варна, Плевен, Кюстендил и други по-големи градове са познати специфични организации на производствения процес като печатници-издателства, издателства с печатни бази, книжарници-печатници и издателства.

* Развитие се наблюдава и в технологичния парк на родно-то печатарство; подобряват се условията за печатане на български книги. В столицата и някои по-големи печатарски центрове се ра-боти вече с машинен линотипен набор; създават се условия за раз-витие на стереотипията и на трицветния печат; широко навлиза илюстрацията в книгата и списанието, които подобряват своя гра-фичен облик. Все още обаче повечето от средноголемите и малки-те печатниците използват тежкия словослагателски труд, бавно се въвежда електродвигателната тяга за задвижването на печатните машини. Липсват оригинални и добре излети български шрифтове на кирилица, докато върху рисуваните оформителски и орнаментни шрифтове при подготовка на книжното тяло, титулната страница и корицата на книгата работят мнозина български художници: Илия Бешков, Александър Божинов, Никола Тузсузов, Илия Петров, Ни-кола Захариев, Николай Райнов. Развива се и детската илюстрация в книгата. Форматното многообразие на изданията все още е огра-ничено от преобладаващите половин и четвъртформатни машини за висок печат. По-рядко се среща технологията на дълбокопечат-

238

ната хелиогравюра и изработката на дълбокопечатни илюстрации и съпроводителни текстове, предимно за списания и по-рядко за книги. Технологията на литографския печат се използва по-рядко за илюстрации и корици на книгите и предимно за отпечатване на многоцветна акциденция и етикети. Печатат се и големоформатни афиши с едри дървени букви. По-рядко в печатниците се срещат целоформатни и ротативни печатни машини. Все пак в столицата по-големите градове полиграфически иновации изпреварват печа-тарското дело в по-малките селища, където все още се работи с чет-въртформатни машии и плоскопечатни преси тип „американка“.

* Като цяло полиграфическото производство насърчава раз-витието на издателската дейност, стимулира отпечатването на бъл-гарски автори и влияе върху изграждането на национална книгоиз-дателска традиция. Българската книга между двете световни войни става търсена, предпочитана стока; нещо повече, родното печатар-ство благоприятно въздейства върху книжовните процеси, върху развитието на съвременните литературни жанрове като сборника с разкази, повестта, пътеписа, романа в контекста на общия лите-ратурен процес, насърчава творческите контакти между печатари, издатели и автори.

239

Девета глава

ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕ НА ВОЕННОИЗДАТЕЛСКИТЕ ДЕЙНОСТИ

СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (ФОРМИРАНЕ И РАЗВИТИЕ)

Институционализирането на издателските дейности след първата световна война, след неколкогодишен период на забавяне, отново възстановява предишните темпове и дори ги изпреварва. Пример за това е ползотворната работа на Държавната печатница и Държавното книгоиздателство в полза на родната книжнина, както и на профилирани издателски структури – например към Минис-терството на народното просвещение и Министерството на война-та. Докато в периода 1899–1914 г. просветното министерство издава поредицата Дневници на Висшия учебен съвет, то след 20-те години на века реализира Библиотека Българска книга, Библиотека за мал-ките към своя Фонд за литературни издания, Библиотека Българ-ски учител и пр. Като полицейски и военизирани полиграфически структури функционират печатницата на Дирекцията на полицията, печатницата на Военното на Негово Величество училище, печатни-ца на Геогр. институт при военното министерство, печатницата на Софийския централен затвор, печатницата на Фонд „Втора армия“, печатница на Армейската инженерна работилница, както и други държавни полиграфически предприятия – печатница на Главна ди-рекция на БДЖ и пристанищата, Университетска печатница към СУ „Св. Кл. Охридски“, Синодална печатница, Придворна печат-ница, Печатница на Земеделска кооперативна банка – синдикална централа, печатница на Банка за търговия, индустрия и книжнина. Известна издателска дейност развиват и други институции като Ми-нистерство на правосъдието, Министерството на финансите, Глав-на дирекция на статистиката, Главна дирекция на народното здраве, областни търговско-индустриални камари и др. Повечето от тях

240

ползват или услугите на Държавното книгоиздателство, Държавна-та печатница, или други печатници от столицата и страната230.

За дейността на една от найуспешните институционални структури в сферата на печатните комуникации – Военноиздател-ският фонд (посочван още като Армейски военно-издателски фонд и печатница на Военния книгоиздателски фонд) у нас съществуват сравнително малко научни публикации. Повечето от тях се отнасят за дейности, свързани с военната периодика, като изследване на спи-санието „Военен журнал“231, критико-библиографски предговор на списанието в едноименния библиографски справочник232, обзорен преглед на българските военни медии233, публикации за формира-нето на „Военноисторически сборник“234, неговото създаване и раз-витие235, както и съвременното му състояние през 80-те до началото на 90-те години236, за мястото му сред военноисторическите инсти-тути у нас237. Отделни публикации се опитват да осветлят пътя на

230 Повече за тези и други подобни структури, свързани с институционализирането на печатните комуникации, виж у: Б ъ л г а р с к и книги 1878 – 1944. Т. 9. Показалец по местоиздаване с издателства и печатници. Географски показалец). С., НБКМ, 2006. 240 с. Библиографска информация за отделни издателско-полиграфически структури може да се открие предимно в шестте тома (от А до Я) на „Български книги 1878 - 1944“ (С., НБКМ, 1978 – 1983).231 Пенчев, П. Д. Списание „Военен журнал“ – пръв научнотеоретичен орган на Бъл-гарската армия. // В: 9 0 г о д и н и организирани военноисторически изследвания в Бэлгария. С., Военно издателство, 2004, с.185–202. 232 Петров, П. Ат. Предговор. // С п и с а н и е „Военен журнал 1888–1947. Библиограф-ски справочник. С. Военно издателство, 1991, с.3–7.233 Минчев, Д. , Пл. Димитров. Българските военни медии от края на ХХ век до наши дни. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 2003, №1, с.50–53.234 Н а ш а т а военноисторическа комисия и задачите на сп. „Военноисторически сбор-ник“. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1, 1927, №1–2, април–май. 235 Митев, Тр. Създаване и развитие на сп. „Военноисторически сборник“ 1927 – 1997 г. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1997, №5, с.13–24.236 Младенов, А. Възходът ни от 1980 до 1992 година. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1997, № 5, с. 25–28.237 Митев, Тр. Мястото на списание „Военноисторически сборник“ във военнонаучните институти на съвременна България. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1995, №1, с.192–196; Проданов, Н. Военноисторически сборник 1927–1943. Наукометричен ана-лиз. // В: 9 0 г о д и н и организирани военноисторически изследвания в България. С., Военно издателство/ Военна академия „Г. С. Раковски“, 2004, с.177–202.

241

нашата военна книжнина238 и военния ни печат239, както и началото на военноиздателската дейност у нас240. През 2007 г. е осъществено юбилейно издание на „Военноисторически сборник“, в брой първи-втори, с публикации за работата на Военноисторическата комисия при щаба на армия, отпечатани в края на 20-те години в първите две годишнини на списанието, както и с библиографски справочник за списанието за периода 2003 – 2006 г. от Грета Бойова241.

Ценна информация за тази военна печатна медия се съдържа във втория том на библиографския справочник „Списание „Воен-ноисторически сборник“ и „Известия на института за военна ис-тория и военноисторическото дружество“ 1973–1997“, осъщест-вен от Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“ през 1999 г. и придружен от предговор на Снежана Радоева242. За предишни години, в периода 1927–1972 г., Държавно военно издателство също издава библиографски справочник243.

Известни данни с по-общ характер за работата на Воен-ноиздателския фонд след Първата световна война се съдържат в юбилейната документално-публицистичната книга „50 години бъл-гарска военна книжнина“, като трудът е „създаден по почин и под редакцията на главния редактор на Военните издания майор от ге-нералния щаб Илия Илиев“, а е „написан от редактора при същите издания Илия Мусаков“244. Изследването е направено добросъвест-238 Стойчев, И. Към историята на нашата военна книжнина. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1928, №1-2.239 Ганчев, Ал. Военният ни печат през Световната война. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1941, №48; 240 Карастоянова, Л. Печатни органи и издателска дейност в българската войска от Ос-вобождението до Балканската война. // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 1982, №2.241 Бойова, Гр. Списание „Военноисторически сборник“ 2003–2006 г. Библиографски справочник. . // В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник, 2007, №1–2, с. 63–68.242 С п и с а н и е „Военноисторически сборник“ и „Известия на института за военна ис-тория и военноисторическото дружество“ 1973–1997. Библиографски справочник. Т.2. С., 1999. Предговорът е на с. 3–6.243 В о е н н о и с т о р и ч е с к и сборник 1927–1972. Библиографски справочник. – Со-фия: ДВИ, 1974. 156 с.244 Мусаков, Илия. 50 години българска военна книжнина. Ред. И. Илиев. – София: Печ. на Военноизд. фонд, 1939. 102 с. Цитираният текст е от карето в самия края на книгата.

242

но и с проследяване на основните издания на Фонда. Липсва оба-че конкретно позоваване на изворов документален материал, който едва днес се разкрива от разсекретените архиви на Държавния воен-но исторически архив, за да се получат по-конкретни и детайлни ха-рактеристики на отделни професионални дейности с имена, цифри и факти. От друга страна, самият капитан Илия Мусаков и редакто-рът на книгата са в деликатната позиция на участници в работата на Военноиздателския фонд – от 8 октомври 1921 г. редактирането на Военните издания при Фонда е поверено на майор Йордан Пеев и на неговия помощник капитан Илия Мусаков245, включени са спо-мени на участници в първите стъпки и изграждането на военната печатница и армейските издания, което придава на споменатата книга и изместен мемоарен привкус.

В изследването ми „Книги и печатници у нас между двете световни войни“ се даваха също данни и сведения за работата на Военоиздателския фонд и неговата печатница246. С подобен ха-рактер е и краткото проучване върху печатницата и книжарницата на Армейския Военноиздателски фонд в книгата ми „Българско книгоиздаване“247, което продължава в монографиите ми „Струк-тури и модели в българското книгоиздаване“ и „Книгоиздаване и книжнина: По документални източници от Държавния военноисто-рически архив“ (2011)248.

Независимо от тези изследвания с армейските печатните ко-муникации между двете световни войни в своята цялост, взаимос-вързаност и тематични линии не са достатъчно проучени, както по отношение на военната периодика, така и в областта на издателско-то и печатарското дело. Една от причините, както вече изтъкнахме, 245 Мусаков, Ил. Цит. съч. , с.58.246 Георгиев, Л. Книги и печатници у нас между двете световни войни. // В: К н и г а т а и безкнижната цивилизация. С., З а Буквите – О писменехь, 2006, с. 99–115.247 Георгиев, Л. Българско книгоиздаване: Ретроспекции. Тенденции. Структури. Моде-ли. В. Търново, Унив изд. Св. св. кирил и Методий, 2006, с.60–61.248 Георгиев, Л. Структури и модели в българското книгоиздаване. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2007, с.139–141. [2. Изд. – 2011]; Георгиев, Л. Книго-издаване и книжнина: По документални източници от Държавния военноисторически архив. – В. Търново: Фабер, 2011. – 544 с.: с ил.

243

е обстоятелството, че редица фондове и документи, свързани с тази проблематика, не бяха напълно достъпни за изследвачите – някои бяха засекретени, а до други достъп бе получен едва през послед-ните години, и то с концентрирането на всички документи и архиви в Държавен военноисторически архив – Велико Търново. В тази глава ще бъдат представени малко познати факти и непубликувани документи, с помощта на които се осветляват интересни и малко познати страници от дейността на Военноиздателския фонд, спаз-вайки хронологията на събитията и процесите, с акцент върху пе-риода след Първата световна война и до началото на 50-те години на ХХ век.

Документът, с който се извършва трансформация на същест-вуващите военноиздателски структури, Заповед по военното ведом-ство №141 от 19 март 1919, София, на военния министър, в която се разпорежда: „Обявявам за знание по Военното ведомство, че „Фонда Военен журнал“, до сега под контрола на министерството на Войната, като образуван от остатъците на задължителния абона-мент на „Военни Известия“ и „Военен журнал“ и от печалбите на фондовата печатница, от 24 март т.г. се отделя в самостоятелен „Во-енно издателски фонд“, за издаване вестници и списания от воен-но научен характер и печатане частни книги, като частно търговско предприятие, управлявано съгласно правилниците, изработени от комисията на действующи и запасни офицери.“249

Вижда се, че първоначалното намерение е издателската дей-ност да се съсредоточи предимно за издателска дейност, свързана с военния печат, и отпечатване на „частни“ книги, като тук се под-разбира не само военна книжнина, издавана предимно със средства на военни автори или с външна подкрепа, но и въобще на цивилна книжнина, което по-късно е изпълнено, тъй като в армейската фон-дова печатница излизат списания и книги, без тяхната тематика да е свързана преко или косвено с военната книжнина.

Един от важните документи, трасиращи началото на Воено-ноиздателския фонд, е Указ №10 на Борис Трети от 13 февруари 249 ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 478, л.189.

244

1920 г., в който лаконично се разпорежда: „Ний Борис III С Божията милост и народната воля Цар на Българите по предложението на нашия Министър на Войната ПОСТАНОВИХМЕ И ПОСТАНО-ВЯВАМЕ: Утвърждаваме Правилника за уредбата на военноизда-телския Фонд.“250

Самият правилник, утвърден от военния министър, е напе-чатан върху четири машинописни страници, като текстът е свое-образен статут за работата на Военноиздателския фонд, но и нещо повече – дългосрочна концепция за действие през следващите десе-тилетия. Още в първия параграф се определя стратегическата цел на новата структура: „Военно-издателския фонд на действующите и запасни офицери ще се използува с цел: да съдейства по-ефикасно за специалната научна подготовка на нашето офицерство, за защита интересите на армията и нейните чинове, за поддържане патрио-тическия дух сред широките маси и за осветляване общественото мнение в страната, касателно въпросите, свързани с военната ни ор-ганизация, възпитанието и обучението на войските, а също и по въ-просите от държавна и обществена политика, в свръзка с народната ни отбрана, както и по политико-економически въпроси“251.

Само година след злощастния за страната ни Ньойски до-говор върху Фонда падат отговорни задачи за патриотичното обе-динение както на офицерството, така и на най-широки слоеве от населението, съхраняването на държавността, овладяването на по-литическата ситуация в преломното време на социални катаклизми. Затова във втория параграф изрично се сочи, че „фондът принадле-жи на всички офицери и приравнени от действащата армия, а също и на офицерите от запаса, които са прослужили поне 10 години“252. В третия параграф вече се пояснява начина на структуриране на Фонда, който се създава на базата на списанието „Военен журнал“, от печалбите, които следва да се реализират от фондовите издания,

250 ДВИА, ф.1, оп. 5, а. е. 498, л. 30.251 ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 498, л. 31.252 Пак там.

245

както и от други постъпления253. Четвъртият параграф пояснява, че Фондът урежда и издържа първо „необходимото число печатни-ци, книжарници, книговезници и други специални работилници“ и второ – „издава вестник, списания според нуждата, разни воен-но-научни и военно-политически съчинения, брошури и пр.“254 В параграфа се допълва и начинът на управление, който ще послу-жи като модел за управленските процеси през следващите години: „Първата дейност се ръководи от един Директор на издателството, а втората – от един Редакционен комитет при Военно-издателския фонд под общата насока на Управителния комитет“255. В следващия параграф обаче се доуточнява, че: „Фонда се управлява от Управи-телен Комитет в състав: Председател: Помощник-Началник Щаба на Армията, Подпредседател: Началника на Военното училище и членове: Командира на 1-й пехотен полк, Началника на 1-о Арти-лерийско отделение, един ескадронен командир от 1-и конен полк, един ротен командир от 1-а пионерна дружина, един младши офи-цер от техническата група и двама запасни офицери, живущи в Со-фия. Управителния Комитет се избира /всяка година/ в първата по-ловина на месец Април в общото годишно събрание, състояще се от представители на действующите и запасни офицери, смятано: а/ за действующите – по 4-5 представители от всяка дивизионна област и б/ за запасните – по един представител на 500 човека.“256 Наличието на такава структура с широко участие говори за известна демокра-тичност, но през годините ще се окаже, че практическата издателска и полиграфическа дейност ще наложи по-гъвкава структура, про-диктувана от многобройните текущи задачи и професионалните ан-гажираности на редакторите, издателските работници и полиграфи-стите. Едва ли е случайно и уточнението в шестия параграф на Пра-вилника, където се изяснява, че „издателските операции на Фонда се поверяват на един Директор на издателството, който има и един

253 Пак там.254 Пак там.255 Пак там.256 ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 498, л. 31–31 гр.

246

помощник, назначени от Управителния Комитет, комуто са и под-чинени, измежду специалистите по печатане и издаване книги.“257 Очевидно е желанието военното ръководство за наложи сигурен контрол върху редакционния и технически персонал на бъдещата издателска формация. Осигуряване срещу евентуални злоупотреби и нерегламентирани от Комитета действия на управленския екип се налага от вписаното в правилника задължение директорът на из-дателството да представя гаранция от 10 000 лева, а помощникът му – 5000 лева. Самият директор на издателството е в правото си да назначава помощния персонал, но назначенията стават с предвари-телно одобрение от Председателя на Комитета258.

Според правилника се регламентират и редационните дей-ности на Военноиздателския фонд. Редакционният комитет е в със-тав от седем души: „Председател – Подпредседателя на Управител-ния комитет; членове: двама от членовете на същия; другите трима членове – двама щаб-офицери с висше военно образование и един обер-офицер, се избират от Управителния комитет измежду офице-рите от Софийския гарнизон, невлизащи в състава на Управителния Комитет и един запасен офицер. При редакционния комитет има постоянен Главен редактор – запасен офицер с висше военно об-разование, който се избира и назначава от Управителния комитет в съвместно заседание с редакционния“259 Цитираният текст ясно показва, че в правилника е залегнал принципът за приоритет на во-енното управление и контрол при избора на ръководните кадри на Фонда, като по-нататък се изтъква, че службата на Редакционния комитет, както и правата и отговорностите на главния редактор се уреждат от отделен правилник, изработен от самия Управителен комитет260.

В осмия параграф на правилника се урежда и проблемът за общия контрол върху приходите и разходите на Военноиздателския

257 ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 498, л. 31гр.258 Пак там.259 Пак там.260 ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 498, л. 31 гр.–л. 32.

247

фонд – тази дейност се управлява от „проверочна комисия“, в чий-то състав влизат командирът на Лейбгвардейския конен полк, един подполковник от 1-ви пехотен полк, един майор от Военното учи-лище, един капитан от пионерната дружина и един запасен офицер, живеещи в столицата. Отчетът на комисията се обявява в издавания от Фонда вестник261.

Управлението на финансовите и търговските въпроси на Военноиздателския фонд се урежда в деветия и десетия параграф на правилника. Така например в параграф девет се предвижда въз-можност за дооборудване на полиграфическата база със средства от печалбата: „Печалбите, които фонда реализира всяка година се при-бавят към общия капитал и могат да бъдат използувани за разширя-ване и усъвършенствуване печатниците и другите му работилници, а също и за построяване на собствено здание, като за целта се вземат и 10% от общия капитал на фонда“262.

В първите години след края на Първата световна война пе-чатницата на Армейския военноиздателски фонд се намира на столичната улица „Оборище“ №2. Тук се печатат издания с важно място в литературно-научната периодика, като „Пролом“, „Зве-но“, Юридическа мисъл“, „Звено“, „Годишник на журналистите“, книги от поредиците „Географско четиво“ и „Древна България“, книги на проф. Асен Златаров в библиотеки на кооперативното издателство“Акация“, ръководено от Стилиян Кутинчев, и др.

В спомените на очевидеца на издателските процеси във Во-енноиздателския фонд Илия Мусаков се разказва за негово устрой-ство и управление: „Допирът между двата отдела – Редакцията и Фонда – се постига чрез Управителния съвет, който се състои от началника на Учебния отдел като председател и членове: Главният редактор на редакцията на Военните издания и Директора на Воен-но-издателския фонд. Общото ръководство на фонда и гласуването на бюджета е право на Старшинския съвет, председател на който е Началник-щаба на войската, а в състава му влизат всички начал-261 ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 498, л. 32.262 Пак там.

248

ници на отдели при Министерството на войната, строеви офицери от Столичния гарнизон и един представител на Съюза на запасни-те офицери. Член делегат на Старшинския съвет е началникът на Учебния отдел, днес полковник от генералния щаб Хайдуков“263.

Редакционният съвет ръководи дейността на редакцията Во-енни издания, като негов председател е щабният офицер и началник на Учебния отдел при общовойсковия щаб полк. Теодор Хайдуков, а членове са майор Илия Илиев – главен редактор на Военните из-дания, председателят на Военно-историческата комисия и инспек-торът на класовете във Военната академия264.

Старшинският съвет гласува бюджета на Военноиздателския фонд и дава основните насоки за неговото развитие, докато Управи-телният съвет изпълнява тези насоки и спуснатия годишен бюджет чрез изпълнителните органи – главен редактор на редакцията Воен-ни издания и директорът на Военноиздателския фонд. В началото на 20-те години на ХХ век обаче новото предприятие не е напълно завършена структура. В първите години работата е поета от бившия директор на Държавната печатница в столицата Стилиян Кутинчев, а от 1 юли 1925 г. на този отговорен пост е назначен о.з. генерал Ст. Азманов. „При помощта на счетоводителя Ст. Сомлев най-напред се стяга счетоводството на предприятието – припомня си И. Мусаков, – а сетне се полагат всички грижи печатницата да развие по-широка дейност, като не се ограничава само с доходите от отпечатването на военните издания, а се приемат и частни поръчки. Така от печат-ница, на която машините с месеци стоеха покрити с калъфите им през 1920, 1921 и 1922 години, печатницата на Военно-издателския фонд през 1926, 1927 и последващи години се превръща в една от големите и търсени софийски печатници…“265.

Печатницата на Фонда действително се превръща в конку-рентно капиталистическо предприятие, изградено институционал-но от армията и връщащо обратно достатъчно средства за разширя-

263 Мусаков, И. Цит. съч., с. 95–96.264 Пак там, с.96.265 Пак там, с.96.

249

ване на наличните структури – така е построен книжен склад, кни-говезко и експедиционно отделение. Доставена е нова печатарска техника, подменя се буквеният набор.

Така на практика, чрез утвърждаването на първия си правил-ник, Военноиздателският фонд придобива статута на относително независимо предприятие, макар и в рамките на Военното минис-терство, като разполага със собствена печатница – разширената и обновена печатница на сп. „Военен журнал“, и разполагащо със своя книговезница и книжарница. Впоследствие с царски указ бива дарено петно в центъра на столицата с цел изграждане на собствена сграда, като строежът, по проект на арх. Георги Овчаров, бива за-вършен през 1940 г.266

Връщайки се отново на първия правилник на Военноизда-телския фонд, следва да посочим и други позитивни моменти, като формиране цените на издателската продукция: „Продажните цени на издаваните от Фонда вестници, списания и книги и частни по-ръчки се определят от Директора на издателството по одобрен от Управителния комитет ценоразпис“267. За офицерския състав на действаща служба, за приравнените към техния статут длъжности и за запасните офицери, които категории се считат членове на Фон-да, при отпечатване на личните им авторски произведения се прави десетпроцентова отстъпка от определените цени във военната пе-чатница268. Нещо повече, авторите на издадените във Фонда съчине-ния, редакторите и сътрудниците на списанията получават „хонорар в размер, определен веднъж за през цялата година от Управителния комитет“, но за сътрудниците на вестника и за членовете на Управи-телния комитет не се предвиждат възнаграждения269. 266 Първоначално на местото е трябвало да се изгради банка, а впоследствие в проектира-ната от арх. Г. Овчаров сграда се настанява Армейският военно издателски фонд – така е преименувана през 1921 г. издателската формация. Днес сградата на Военно издателство на кръстовището при улиците „Иван Вазов“ и „6-ти септември“ е със статут на паметник на културата. За Военно издателство накратко е отбелязано и в: Б ъ л г а р с к а книга: Енциклопедия. – София – Москва, Пенсофт, 2004, с.120.267 ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 498, л. 32.268 Пак там.269 Пак там.

250

От средата на 20-те години на века, с навлизане в един интен-зивен период на работа, Армейският военноиздателски фонд офор-мя своята управленска и работна структура. Директор на печатни-цата е Стефан Азманов, счетоводител – Стефан Сомлев, а фактор е Атанас Дойчев270. Книговодители са Лазар Майсторов и Христо Евстатиев, домакин е Грую Берберов, а инкасатор – Васил Витанов. Като метранпажи в печатницата работят четирима полиграфисти – Александър Павлов, Павел Кръстев, Александър Милев и Васил Кръстев. Словослагателите са десет, печатарите-машинисти са три-ма – Борис Димитров, Борис Луков и Мардохай Соломон. Освен това двама печатари обслужват плочните преси-американки, шес-тима са подавачките на печатните машини и шестима – приемачи-те. Като книговезци работят двадесет и шест жени, начело с Пенка Иванова, Христина Василева и Йорданка Иванова. В предприятие-то има и трима души прислуга. В структурата на фонда още функ-ционира и „Редакция на военни издания“, оглавявана от редактора Георги Караиванов – белетрист, исторически писател, сътрудник на столични издателства и периодични издания. В редакционния екип влизат още администраторът Захаринка Илиева, експедиторът Ни-кола Иванов и помощник-експедиторът Борис Василев, коректори-те Христо Георгиев и Спас Ангелов, секретарят Милош Шишков, чертожникът Иван Д. Иванов и прислужникът Спас Стоянов. В края на 1931 г. в Армейския военноиздателски фонд работят 77 ра-ботници и служители, включително и ръководния персонал. От тях 9 души са в редакцията на военните издания, а останалите се водят към печатницата271. От рекапитулацията на ведомостта се вижда, че Дирекция „Печатница“ е изразходвала за заплати 103 450 лева; в печатните отделения са работили и надничари-словослагатели – за тях е изразходвана сумата 24 350 лева. Общо разходите на Фонда възлизат 155 731 лева272.

Към декември 1933 г. надничарите-словослагатели са 17

270 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 2, л. 2–3.271 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 2, л. 10–11.272 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 2, л. 171 гр.

251

души, прислугата е само двама човека, книговезците са 26 души, а като щатни словослагатели се водят само четирима полиграфисти. Метранпажите все още са само трима. Печатницата на Фонда раз-полага с двама машинисти и двама помощник-машинисти, също и с трима подавачи и петима приемачи към плоскопечатните машини за висок печат. Към щатния персонал се водят и двама души, обслуж-ващи американките. Фактор на печатницата е Лазар Майсторов, а директор продължава да бъде Стефан Азманов. Общите разходи за заплати нарастват на 143 243 лв., като за редакцията на военните из-дания сумата е 25 243 лв., а за Библиотека „Родолюбие“ – 2874 лв.273 Редакторът на Библиотека „Родолюбие“ Илия Мусаков е назначен на 19 октомври 1933 г.274 До 1944 г. в печатницата на Армейския военноиздателски фонд се изработват книгите от библиотечните поредици „Всички българи“ и „Българска военна слава“, както и 96 книжки на сп. „Военноисторически сборник“, започнал да излиза още през 1927 г. В печатницата излизат още армейските списания „Българска военна мисъл“, „Артилерийски преглед“, „Въздушен преглед“. Библиотека „Родолюбие“, след като през първата си го-дишнина – до бр. 15, 1934 г., излиза в общо 14 книги от поредица-та, прераства в списание „Родолюбие“, което се редактира от Илия Мусаков през периода 1 септ. 1934 г. – юни 1941 г. По ведомостта на Фонда обаче Мусаков се води като редактор на списанието още от март 1934 г. със заплата 3000 лв., увеличена на 3500 лв. от юли 1934 г.275 Изданието е с двуседмична периодичност, с разнообразен илюстративен материал, като е предназначено освен за военни, и за учащи се. В „Родолюбие“ се поместват разкази, краеведски и исто-рически статии, очерци за видни възрожденци, за писатели и воен-ни дейци. Наред с материалите по противовъздушна и химическа защита, се публикуват отзиви и рецензии за музикални и театрални събития, както и по повод на нови книги. Тиражът на „Родолюбие“ се движи между 6200 и 8500 екземпляра.

273 ДВИА, ф. 1999, оп. 1, а.е. 2, л. 285–294.274 ДВИА, ф. 1999, оп. 1, а.е.2, л. 272 гр. и л. 282 гр.–283.275 ДВИА, ф. 1999, оп. 1, а.е. 2, л. 323 гр.–324; л. 356–357 гр.

252

За предисторията на сп. „Родолюбие“ свидетелства сами-ят негов редактор Илия Мусаков, който отбелязва между другото малко познати факти: „Поради ширещата се из страната противо-държавна литература и дейност, редакцията на Военните издания през 1933 год. реши да започне едно свое периодично издание за противодействие, което, без да влиза в каквато и да е полемика, да действува индиректно, като дава изключително здраво и родолю-биво четиво. Това четиво трябваше широко да се пръска между на-рода. Нужно е да се забележи, че към това време противодържав-ната литература беше взела вече застрашителни размери и мярка-та се налагаше. Опитите, които бяха направени с отделни книжки, бяха ободрителни и затова беше взето решение този почин да се устрои и поведе по установена програма и план, като се създаде съответно списание за тази цел с установен бюджет. Първоначал-но беше решено това ново издание да има характера на разпрос-траняваните на свободния пазар периодични библиотеки. За ре-дактор на списанието беше поканен о.з. Илия Мусаков, на когото се поръча да приготви съответните проектопрограма и правилник. Веднага след тяхното одобрение от редакционния съвет и от Щаба на войската се пристъпи към изготвянето на кн.1 от библиотеката „Родолюбие“, която се отпечата в 18 000 екземпляра.“276 Първата книжка на „Родолюбие“ излиза в началото на декември 1933 г. и веднага е разпратена на частните абонати и като дарение за родни-те читалища, училища и войскови части277. Според първоначалния замисъл „Родолюбие“ следва да се издава на всеки 15 дни в в на-чалото на всеки месец в среден обем между 3 и 4 печатни коли, а в средата на месеца, на всяко петнадесето число, в обем 1-2 печатни коли. Събирането на необходимия за спецификата на списание-то авторски и редакционен материал, при това и в съответствие с редакционната политика на Военните издания, върви трудно. До август 1934 г. са отпечатани няколко тома (книжки), сред които

276 Мусаков, Ил. Цит. съч. 50 години българската военна книжнина, с. 77–78.277 Мусаков, Ил. Цит. съч. , с. 78.

253

са „Мълчаливи герои“ от Дора Габе, „Десантът при Шаркьой“ от Дамян Калфов и „При Дойран“ и „Тутракан“ от И. Мусаков278.

Самият редактор на „Родолюбие“ си припомня как редакци-ята се обръща за съдействие към изтъкнати писатели, но не среща съпричастие: „На тях беше странно, че може да им се иска в такова време материал от такъв характер. Родолюбието като че ли беше станало чуждо на българската литература. Пътят на Ботйов и Вазов като че ли беше забравен. Прочее, разбра се, че ще трябва преди всичко да се даде възможност на някои писатели да се подготвят с по-малки по размер работи за бъдещата дейност в това поле, и затова от 1 септемврий 1934 год. Библиотека „Родолюбие“ се пре-върна в списание „Родолюбие“, което започна да излиза във фор-мат на списание два пъти в месеца от по две коли всеки брой.“279 По-нататък Ил. Мусаков разказва, че в редакцията вече се получа-ват оригинални литературни творби – разкази и стихотворения, но абонаментът върви трудно. „Повече от 4000 течения се изпращаха даром на читалищата и училищните библиотеки в продължение на години. А това значи, че за седем години на съществуването на сп. „Родолюбие“ на тези културни институти са дадени от Военните издания като четиво 28 000 годишни течения от по 30 печатни коли – равно на 840 000 печатни коли четиво.“280 В цитираното юбилейно издание „50 години българска военна книжнина“ са публикувани и редица положителни отзиви на учители, свещеници, читалища, кметства. Публикуван е и списък на редовните сътрудници на спи-санието, сред които са поетесата Дора Габе, белетристите Георги Караиванов, Ангел Каралийчев, Фани Попова-Мутафова, Петър Карапетров, Добри Немиров, Константин Петканова, поетите Асен Разцветников и Теодор Траянов, публицистът Стилиян Чилингиров, а редакторът И. Мусаков отбелязва със задоволство, че чрез списа-нието се е постигнала „желаната връзка между народ и войска“281,

278 Мусаков, Ил. Пак там.279 Мусаков, Ил. Цит. съч., с. 78–79.280 Мусаков, Ил. Цит. съч., с. 79.281 Мусаков, Ил. Цит. съч., с. 83.

254

като „Родолюбие“ се е превърнало в „любимо четиво главно уче-щата се младеж282. В края на 30-те години се провежда и конкурс на списанието за най-добър разказ. След 1936 г. списанието започва да излиза месечно, в обем три печатни коли и към 1939 г. тиражът му е впечатляващ – 8000 екземпляра, а за добросъвестните абонати като премия се предоставят приложения, сред които са поетични сбор-ници с патриотична тематика като „Венци“ и „Родина“, книгата на Антон Разсуканов „Балканската война“283, а също и юбилейният сборник „Борис ІІІ, цар на българите“284.

От 1 октомври 1934 г. о.з. адмирал Сава Стефанов оглавява дейността на Военноиздателския фонд, което е начало на нов пло-дотворен етап – за кратко време, до 1939 г., печатните високопечатни машини вече стават 10, „две от които са големи, модерни, бързи и илюстрационни машини със самоподавачки“285. Книговезкото отде-ление се обогатява с втора сгъвачна машина. Разкрито е отделение за подвързия. Обособените структури са счетоводно-администра-тивно, словослагателско, машинно (печатно) отделение и книговез-ница, а също издателство и книжарница.

Просперитетът на автономното търговско предприятие нала-га и необходимостта от нов регламент за неговата работа. Приет е нов правилник за Военно-издателския фонд“286. Фондът е самосто-ятелна юридическа единица и войскова собственост, структуриран като Дирекция на фонда и Военни издания. Сред водещите цели на Фонда, според правилника, са снабдяването на военнослужещите с отбрано и евтино четиво, поддържане на патриотичен дух и попу-ляризиране успехите на българската армия, издаване и разпростра-нение на общодостъпни и литературни трудове и картини, свързани 282 Пак там, с.82283 Разсуканов, Антон Спиридонов. Балканската война. – С., печ. Воен.-изд. фонд, 1939.–142 с.: с ил. 2 к. 4000 тир.284 Борис ІІІ, цар на българите. 3.Х.1918–3.Х.1938. (Юбилеен сборник, написан по слу-чай 20-год. от възшествието на Негово Величество цар Борис ІІІ). (С., Воен.-изд. Фонд, 1938). – 160 с. с ил. и портр.285 Мусаков, Ил. Цит. съч., с.97.286 П р а в и л н и к за Военно издателския фонд. // Д ъ р ж а в е н вестник, №85, 15 апр. 1935 ( Указ на н.ц.в. Борис ІІІ/ 15 март 1935).

255

с мощта и величието на българското войнство и племе, снабдяване на войсковите щабове с потребните им служебни книжа, а също и издаване на собствени периодични и други издания, вестници, спи-сания, брошури и пр.287

От май 1937 г. към отдел „Военни издания“ на военноизда-телския фонд преминава и редактирането на „Военноисторически сборник“, издаван до момента от името на Воeнноисторическата комисия при армейския щаб, като с редакцията на изданието е на-товарен Георги Караиванов, редактор и на списанието „Български воин“288.

От март 1935 г. директор на Армейския военноиздателски фонд е Сава Стефанов. Счетоводната къща продължава да се ръ-ководи от Стефан Сомлев, фактор (с функции на управител) към печатницата на Фонда е Александър Нешев289. От същата година в редакцията „Военни издания“ работят Георги Караиванов като редактор и коректорът Йордан Караиванов. Към редакцията се чи-слят 11 души, включително и един библиотекар, който обаче работи временно – до октомври 1936 г.290 От април 1937 г. редакцията вече има помощник-редактор – Борис Маковски, който от май 1936 г. се води вече редактор, но с по-ниска заплата – 3500 лв.291 Към декем-ври 1937 г. редакция „Военни издания“ като неделима структурна единица на Армейския военноиздателски фонд разполага със след-ния персонал292: Георги Караиванов – редактор; Борис Маковски – редактор (с 500 лв. по-ниска заплата от първия редактор); Васил Каратеодоров и Тихомир Каранов293 – коректори; Илия Иванов – се-кретар; Цветанка Цонева – пом.-секретар; Захарина Илиева – ад-министратор; Марин Бояджиев – администратор; Олга Димитрова – пом.-администратор; Михаил Хаджимочев – експедитор; Борис 287 Цит. П р а в и л н и к за Военно-издателския фонд.288 Мусаков, Ил. Цит. съч.., с.85.289 ДВИА, оп.І, , а.е. 3, л. 1– 3.290 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е.3, л. 1–4.291 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е.3, л. 113 гр.292 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е.3, 149 гр.–150. 293 Или: Тихомир Караванов – текстът в документа е нечетлив. Тихомир е коректор от окт. 1937 г.

256

Василев – пом.-експедитор; Еким Андреев –пом.-експедитор; Сла-ви Михайлов – прислуга. В този състав редакцията, която всъщност представлява творческия и маркетинговия екип на издателството, се запазва и пред следващите довоенни години, с незначителни промени. Все пак редакционният процес е поверен на Георги Ка-раиванов и на Борис Маковски294, а през 1938 г. коректори са Васил Каратеодоров и Люба Хинчева.

Общият персонал на Армейския военноиздателски фонд към декември 1936 г. включва 103 души персонал, като в печатницата работят 90 души, към редакцията „Военни издания“ на щат се во-дят 12 души, а само един щатен редактор се числи към списанието „Родолюбие“. В списъка на споменатата редакция се водят 12 души плюс един библиотекар, който при това е надничар с доста по-ни-ска заплата. След октомври 1936 г. длъжността на библиотекаря от-съства – вероятно е съкратена. Изглежда по икономически съобра-жения, чертожникът към редакцията Илия Иванов е назначен като надничaр. В същото време в редакционния списък виждаме бив-шия библиотекар Стефан Димитров да заема длъжността секретар в редакцията, на мястото на бившия редакционен секретар Илия Иванов295. Като редактор-надничар от юни до септември 1936 г. е привлечен Т. Марчев296. Към декември 1938 г. печатницата на Фонда е вече с увеличен персонал и наброява 96 души, начело с директо-ра Сава Стефанов, счетоводителя Стефан Сомлев и фактора Борис Разаклиев. В печатницата сега работят на щат: трима метранпажи, един машинист-печатар и трима помощник машинисти, двама об-служващи плочните преси-американки, петима подавачи, десет приемачи, тридесет книговезци, 35 словослагатели. Освен това към Фонда на щат се водят 12 души и 1 редактор на сп. „Родолюбие“297.

294 Заплатата на Б. Маковски е изравнена с тази на Г. Караиванов към декември 1938 г., което означава, че те носят еднакви отговорности при подготовка на военните издания за печат и могат да съвместяват дейностите си. По въпроса данни в: ДВИА, ф.1999, оп. 1, а.е. 3, 196 гр.–199.295 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 3, л. 97 гр.–101.296 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 3, л. 76 гр.–77; л. 88 гр.–89. 297 ДВИА, ф. 1999, оп.1, а.е. 3, л.196 гр.–199.

257

Прави впечатление, че директорът на Фонда о.з. адм. Сава Стефанов получава месечно възнаграждение 4000 лв., докато дългогодишни-ят счетоводител Стефан Сомлев има заплата от 5000 лв., което на-вежда на мисълта, че той е изпълнявал на практика функциите на икономически мениджър на армейския издателски комплекс298.

Един интересен документ, попаднал сред ведомостта за ра-ботниците и служителите от Военноиздателския фонд за периода от 1 януари 1939 г. до декември 1940 г., осветлява личността на редактора на сп. „Родолюбие“. Това е удостоверение, издадено от Трудовото бюро при Столична община – Гражданско отделение, с дата 24 април 1939 г., което се издава „на Илия Петров Мусаков, по занятие журналист, роден м[eсец] VII.1894 год. в гр. Вратца…за това, че е осв[ободен] [от] временната си трудова повинност за 1939 год.“299.

Самият Илия Мусаков е добросъвестен летописец, що се от-нася до по-общите и статистическите данни за военните издания към 1938 г. С най-голяма продължителност до тази дата е сп.“Военен журнал“ – 50 години. Вестниците „Военни известия“ и „Народна отбрана“ излизат в продължение на 46 години. „Военна библио-тека“ се издава 17 години. По брой години до юбилейната 1938 г. са отбелязани и „Военноисторически сборник“ – 12, „Преглед на чуждестранния военен печат“ – 10, „Български воин“ – 15, „Подо-фицерски журнал“ – 13, „Родолюбие“ – 6300. По брой отпечатани страници четивото за войниците е 800, за подофицерите – 2000, за офицерите – 5000301.

Вижда се, че публикуваните периодични издания (вестници и списания) и брошурите-приложения са отправени от една страна към военната интелигенция – офицерския състав, а почти полови-ната издания са предназначени за низшия състав на войската. Из-данията за офицерските чинове излизат в тираж 4000, а вестникът

298 ДВИА, ф.1999, оп. І, а.е. 3, л.1996 и следв.299 ДВИА, ф. 1999, оп.І, а.е. 4, л. 23.300 Мусаков, И. Цит. съч., с. 91 (диаграма).301 Пак, там, (диаграма).

258

„Народна защита“ – в 10 000 екземпляра. Тематичната ориентация е по въпросите на военното дело – военна история, стратегия на войската, военна география, топография, армейска организация, тилово снабдяване, дейности в генералния щаб на войската, воде-не на морска, въздушна и химическа война, техническо въоръже-ние и оборудване. По въпросите на военната тактика тематиката се разпределя също по родовете войски – пехота, артилерия, конница, бронирани, въздушни и инженерни войски.

Към декември 1940 г. структурите на Фонда се запазват, както и в предходни години. Целият списъчен състав наброява 111 души, като към Дирекция „Печатница“ се водят 98 души, в редакцията „Военни издания“ – 12 души, и Илия Мусаков – редактор на сп. „Родолюбие“. Имената са почти същите. Общата чиста сума за за-плати без удръжките се равнява на 193 858 лв., а брутната сума е 207 549 лв.302.

От ведомостта за ноември 1941 г. се вижда, че Военноизда-телският фонд вече има „собствен дом“ и за него се грижи Иван Симов Иванов, на длъжност портиер303, а през декември сградата има и огняр304. От януари 1941 г. във ведомостта на Фонда отсъства редакторът на „Родолюбие“ Илия Мусаков, тъй като е включен към редакцията „Военни издания“. Все пак сп.“Родолюбие“ излиза до юни 1941 г., а неговият редактор продължава да работи във военна-та редакция на Фонда.

Към декември 1942 г. общият състав на Фонда се е увели-чил на 122 души, като към Дирекция се числят 12 души, а към пе-чатницата – 97 души305. През ноември 1943 г. е открита извънредна ведомост на „мобилизираните работници“ – по този списък те са 10 души – двама на „американки“, един резач на нож, петима наборчи-ци, един експедитор и един като прислуга306.

В края на 1939 г. полиграфическата технология на Фонда е 302 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е. 4, л.113–117.303 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е. 5, л. 56 гр.–57.304 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е. 5, л. 62 гр.–63.305 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е. 5, л. 124 гр.–129.306 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е. 5, л. 190 гр.–191.

259

обогатен с ротативна машина „МАН“, формат 63х94 см и капацитет 40 000 екземпляра вестници при обем от 8 страници и 80 000 екзем-пляра при издание от 4 страници. При закупуването на тази висо-копроизводителна техника е включена доставката и на електриче-ска стереотипна технология на обща стойност 8 млн. лева и общо тегло 85 000 кг307. Новата машина позволява работа на два екипа едновременно и по един на смяна – самостоятелно, като освен чер-нобял, се прилага и многоцветен печат, както и едновременен печат на една, две и повече печатни коли.

Налага се да бъде обособена и самостоятелна полиграфиче-ска структура. Така от началото на април 1944 г. към Фонда започва да функционира Ротативна печатница. Неин управител е Игнат Кикименов, фактор е Аспарух Мачирски, метранпажи са Ангел Ла-заров и Марин Георгиев. Главен машинист е Стефан Равнак, маши-нисти са Здравко Василев и Христо Дочев. Към новата печатница са причислени 33 словослагатели и шестима ученик-словослагате-ли. Доставена е и линотипна техника за редоливен набор на тек-стове, обслужвана от линотиперите Димитър Колев, Александър Станков, Драгомир Томов и Стефан Антонов308. Към печатницата е причислен и електротехникът Станчо Радев. Зачислени са още един ученик-машинист и четирима ученици, както и двама общи работници. За изработването на полукръгли стереотипни форми за ротативната печатна машина са назначени и стереотиперът Никола Руски и помощниците му Йордан Дичев и Ангел Димов. Целият персонал на Ротативна печатница при Фонда наброява 67 души309. Месец по-късно, през май 1944 г. този състав вече е редуциран до 14 души, които конкретно ръководят и обслужват ротативната пе-чатна машина – сред тях са управителят, главният машинист с още един машинист, двама стереотипери, счетоводител, полицай, общ работник. Това положение се запазва до края на август 1944 г.310 От

307 Мусаков, Ил. Цит., съч., с.100.308 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е.6, л. 1гр.–4.309 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е.6, л. 3–4.310 ДВИА, ф.1999, оп. І, а..е.6, л. 4–5.

260

ведомостите на Фонда се вижда колко важна и ценна е длъжността на главния машинист Стефан Равнак – той е с най-голямата заплата от 10 000 лв., първият машинист Здравко Василев получава 7000 лв., а другият машинист Христо Дочев – 6500 лв. Стереотиперът Никола Руски, който вероятно е най-квалифицираният и ръководи дейността на стереотипното отделение, също получава най-високо възнаграждение спрямо останалите стереотипери. Управителят Иг-нат Кикименов е със заплата 9000 лв., а пом.-счетоводителят Борис Генов – с 5 900 лв.311

Интересно е, че по-нататък, във ведомостите за май, юни, юли и август 1944 г. към Ротативна печатница не са включени сло-вослагателите и други работещи от обучаващия се и помощния персонал, а са посочени само 14 души, сред които управителят Иг-нат Кикименов, главният машинист Стефан Равнак, машинистът Здравко Василев, електротехникът Станчо Радев, трима ученик-машинисти, един счетоводител, един полицай и трима общи ра-ботници, а от стереотиперите са посочени Никола Руски и Йордан Дичев312. За работниците, които, изглежда, се редуват да работят и в печатницата на Военноиздателския фонд, като фактор, метранпаж, словослагатели, четиримата линотипери и една миячка, се пра-ви извънредна ведомост. Но впоследствие те отново са включени в общата структура на служителите и надничарите от Фонда. От наблюденията в тази посока става ясно, че Ротативната печатница става една от подструктурите на Военно-издателския фонд, като тук са включени освен споменатите ръководни лица персонала, и линотиперите, стереотиперите и дори първите ученици за обслуж-ване на ротативната високопечатна машина. Този персонал включва 14 души. Словослагателите-надничари са допълнителен персонал, който работи и към общата военно-издателска структура на Фонда. Нещата се изясняват, когато във ведомостта за септември 1944 г. е включена „Ротативна печатница“, в която влизат управителят Иг-нат Кикименов, , Стефан Равнак – сега воден като машинист-ръко-311 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а..е.6, л.1 гр.–4.312 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а. е.6, л. 4 гр.–5.

261

водител, стереотиперът Никола Руски и помощник-стереотиперът Йордан Дичев, машинистът Здравко Василев и неговият помощник Станчо Каранешев, електротехникът Станчо Радев, или общо 16 души персонал313.

Общият числен състав на Военноиздателския фонд през пре-ломния и наситен с важни общественополитически събития сеп-тември 1944 г. наброява 207 души, като в дирекцията те са 7 души начело с директора о.з. адмирал Сава Стефанов и счетоводителя Стефан Сомлев, в печатницата са 19 души, сред които факторът Бо-рис Разаклиев, майстор-машинистът Борис Димитров, машинистът Ангел Ацев, пом.-машинистите Димитър Крънзов и Тодор Георги-ев – четиримата са обслужващи плоскопечатната машина, докато петима от персонала са включени в обслужването на плоскопечат-ните преси тип „американки“. В печатницата са се числили още две жени-подавачки на форматирана хартия и трима мъже приемачи за поемане на отпечатаната продукция314. Останалите от екипа на пе-чатницата са прислуга. Борис Разаклиев е фактор на печатницата до края на септември 1944 г.

През същия период книговезкото отделение се състои от 26 души, начело с Грую Балабанов – майстор-ръководител, и с помощ-ник майстор Пенка Илиева. В отделението има още един резач на книговезки нож, и 23 жени, които се водят като сгъвачи-брошурис-ти315.

Словослагателското отделение към септември 1944 г. набро-ява 28 човека, от които трима са метранпажи, трима акцидентчици, и 22 „наборчици“ (вероятно линотипери; част от тях са с по-високи заплати)316.

Редакцията Военни издания е в състав от 15 души, като от тях трима са редактори – Георги Караиванов, Борис Маковски и Илия Мусаков, коректори са Димитър Каратеодоров и Люба Хинчева. В

313 ДВИА, ф.1999, оп. І, а.е.7, л. 48 гр.–49.314 ДВИА, ф.1999, оп. І, а. е.7, л. 48 гр.–54.315 ДВИА, ф.1999, оп. І, а.е.7, л. 44–45.316 ДВИА, ф.1999, оп. І, а.е.7, л. 45.

262

редакцията още са – секретар, машинописец, администратор с още един пом.-администратор, един експедитор и трима пом.-експеди-тори, а също двама души обслужващ персонал317.

Съставът на Ротативна печатница се запазва с численост от 16 души към края на ноември 1944 г. От декември с.г. отсъства името на управителя Игнат Кикименов318; в персонала забелязваме един книговодител, машинистът-ръководител Стефан Равнак и маши-нистът Здравко Василев, елтехник, четирима ученици-машинисти и един сгъвач, трима души прислуга. От януари 1945 г. машинист-ръководител на ротативната машина е Здравко Василев319. От 1945 г. отделението вече се нарича „Ротомашина“ и към него са прехвър-лени пет души акцидентчици, които следва да обслужват военната акциденция ( формуляри, бланки и друга служебна документация). Зачислени са също 20 наборчици (възможно е това да са словос-лагатели, като една част са обслужващи линотипните машини), а също и двама метранпажи320. Във ведомостта за декември 1945 г. за пръв път е посочен и технически ръководител на ротативната печат-на машина – Петър М. Божанов, а след него същата длъжност заема Здравко Божанов, със заплата 16 000 лв.321 Очевидно техническата експлоатация и своевременната поддръжка на новата технологична линия е оставала приоритетна задача за ръководството на Фонда и то се е стремяло да има специалист с високо възнаграждение, който да изпълнява навреме и качествено многото полиграфически задачи върху фона на една сложна обществена ситуация. Така постепенно се възстановява цялостната структура на Ротативна печатница от ап-рил 1944 г. В нея сега има персонал 22 души, като освен машинния ръководител тук влизат двама машинисти, четирима пом.-машини-сти, двама пазачи и двама за прислуга, един елтехник, един стерео-типер, трима пом.-стереотипери, един ученик-стереотипер322.

317 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е. 7, л. 44–45.318 ДВИА, ф. 1999, оп..І, а.е.7, л. 48 гр – 49; л.61 гр.–62.319 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а.е.7, л. 66 гр.–67.320 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а. е.7, л. 66 гр.–69.321 ДВИА, ф. 1999, оп. І, а. е.7, л. 157 гр.–158.322 Пак там.

263

От ноември 1944 г. печатницата на Военноиздателския фонд се ръководи от Борис Димитров, отбелязан като „машинист-ръководител“323. От януари 1945 г. печатницата има нова длъжност – управител, заета от Христо Н. Даков, който е със заплата от 17 000 лв., докато директорът на Фонда Сава Стефанов взема 20 000 лв. Военноиздателският фонд има вече и военновременен комендант в лицето на Васил Каратеодоров. В началото на 1945 г. продължават и други промени в ръководството – така например от февруари 1945 г. пребивавалият на длъжност машинист-ръководител Здравко Васи-лев (само през януари 1945 г.), отново се води само машинист, със заплата 13 000 лв., заедно с с другия машинист – Христо Дачев324.

Към декември 1945 г. редакцията Военни издания при Фонда все още е без редактори, каквото е положението и през цялата 1945 г., вероятно във връзка с военновременната ситуация. В списъка на редакцията се водят като коректори Люба Хинчева и Александър Петков с месечна заплата от 12 000 лв., и секретарят Никола Левор-дашки – с 11 000 лв. В редакцията са още машинописката Цветанка Тошкова, библиотекарят Радка Стоянова Райнова, администраторът Марин Бояджиев и неговият пом.-администратор Мими Желязкова, както и експедиторът Михаил Хаджимичев и неговите пом.-експе-дитори Еким Андреев и Тодор Петков, шофьорът Илчо Стоянов, прислужникът Стойко Вълчанов, наборчикът (вероятно линотипер) Тодор Трифонов и словослагателят Христо Костов325.

Позовавайки се върху най-новите библиографски проучва-ния, свързани с издателствата и печатниците у нас, можем да изчис-лим, че Армейският военно-издателски фонд (Военно-изд. фонд, Печатница на Военния книгоиздателски фонд) е регистриран с пуб-ликациите на 1404 заглавия на книги и брошури – един наистина впечатляващ репертоар, който е сред водещите формации в стра-ната, като държи едно от първите места сред институционалните издателски комплекси до средата на 40-те години на ХХ век.

През септември 1944 г. настъпват преломни дни. Смяната на 323 ДВИА, ф.1999, оп. І, а. е. 7, л. 54 гр.–55.324 ДВИА, ф.1999, оп. І, а. е. 7, л. 61 гр.–62.325 ДВИА, ф.1999, оп. І, а. е. 7, л. 159 гр.–160.

264

общественополитическата система и влизането на страната в Оте-чествената война се отразява на цялостната дейност на Фонда – и тематична, и редакционна, и производствена. Предстоят важни про-мени – преструктуриране, увеличаване на капацитетните възмож-ности, началото на нови периодични издания, идеологическо и кад-рово преустройване и формирането на социалистически тип военно издателство326. Още преди тези събития обаче е осигурен машинни-ят парк на бъдещия голям военноиздателски комплекс – с внедря-ването на ротативна печатна техника, стереотипно производство и линотипен набор – важни и надеждни характеристики, модерни за времето и епохата показатели, които ще допринесат съществено за ускоряване темповете на военните печатни комуникации, а те ще наредят новата структура сред най-мощните издателски комплекси с централно и стратегическо значение в държавата. От тук се налага и изводът, че в периода между двете световни война Военноизда-телският фонд е солидна институционална структура на българска-та държава. Тя е сравнително устойчива на обществено-политиче-ските катаклизми, работи стабилно и във военновременни периоди и едва след промяната, наложена от системата на социализма след Втората световна война, се пристъпва към преустройство – Воен-ноиздателският фонд се трансформира в институционалния ком-плекс на армейските печатни комуникации „Държавно военно из-дателство“, впоследствие преименувано на „Военно издателство“, което работи до началото на 90-те години на ХХ век. През 1992 г. е създаден Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, а на следващата година се преструктурира в Издателство на Минис-терството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, обединило кни-гоиздателска дейност и военни печатни медии и функционирало до 1999 г. През същата година е създадено търговско дружество със стопроцентно държавно участие под името „Военно издателство“ ЕООД, което функционира и до днес.326 Повече за преобразуването на Военноиздателският фонд в Държавно военно издател-ство виж в монографията ми: Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и книжнина: По до-кументални източници от Държавния военноисторически архив. – В. Търново: Фабер, 2011. – 545 с. : тв. подв. : с ил.

265

Десета глава

УНИКАЛНО ИЗДАТЕЛСТВО С ПРИНОС КЪМ БЪЛ-ГАРСКАТА КНИГА

Фамилното издателство на Тодор Филипов Чипев е дълголе-тен издателски проект с реални и устойчиви приноси за утвържда-ването и популяризирането на родната книга327.

Роденият на 5 юли 1867 г. във възрожденска Копривщица Тодор Ф. Чипев изучава тънкостите на словослагателството в пе-чатницата на пловдивския издател Христо Г. Данов (1886), година по-късно вече е настоятел на пловдивската печатница „Единство“, организирана от брат му Никола Ф. Чипев, започва да работи и като пътуващ книжар. През 1890 г. вече пребивава в столицата и откри-ва павилион (будка) за периодични издания в софийската Градска градина, а само след година основа фирма за книгоиздаване и кни-готърговия, издава и първата си книга „Физиология на любовта“ от Паоло Мантегаца, в превод от френски на Н. Йонков-Владикин. Книгата излиза в дружествената печатница „Единство“ в Пловдив.

Т. Ф. Чипев е първият наш издател, издал на голям свой риск творби на все още утвърждаващия се писател Иван Вазов и пръв в родното книгоиздаване, платил значим авторски хонорар, под-държал при това дълголетни творчески и издателски връзки с него. През 1894 г. той сключва контракт за романа „Под игото“ с неговия автор, като брои за издаването му в тираж 3000 екземпляра 2500 сребърни лева, а освен това и още 1500 сребърни лева за първото издание на третия том от „Повести и разкази“, в не повече от посо-чения тираж328. На това отгоре се задължава и безплатно да предаде

327 Фрагменти от настоящия ми авторски текст включих в: Георгиев, Лъчезар. Щрихи към портрета на фамилното издателство „Т. Ф. Чипев„ // Б ъ л г а р с к о книгоиздаване: Ретроспекции. Тенденции. Структури. Модели. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2006, с. 154–167. Тук обаче този текст и разширен и допълнен. – Бел. авт.328 По този въпрос виж в: Гергова, Ани. Тодор Ф. Чипев и книжовна София преди. Сто години. // К н и ж о в н и пристрастия: Документални очерци. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2000, с.. 139–142.

266

и от двете издания по 25 екземпляра от всяко издание. При всяко ново издание се предвижда също значително за времето авторо-во възнаграждение. Впоследствие Т. Ф. Чипев издава и романа на Вазов „Нова земя“, също илюстриран от столични художници329. Истинският голям успех обаче е на романа „Под игото“, който се продава за пет лева, но високата цена не попречва бързо да бъде изкупен и преиздаден. Книгата е подвързана и с великолепни илюс-трации на художниците А. Митов, А. Пиотровски, Й. Обербауер и Ив. Мърквичка. Романът се превежда на няколко европейски езика, получават се добри отзиви в чуждата преса. Направени са още пет издания, като през 1920 г. е замислено юбилейно издание, пето по ред, със съгласие на автора, което е трябвало да се нареди от първо-родния син на стария издател – Филип Чипев. В издателство „Т.Ф. Чипев“ работят и още седем от синовете – Рашко, Никола, Лука, Кунчо, Андон, Петко, Минко.

Чипевата книжарница се намира в будка в столичната Град-ска градина, където често се събира жадната за знания и нови книги интелигенция – студенти, журналисти, млади писатели. През 1896 г. издателят взема помещение под наем и разкрива книжарница на бул. „Дондуков“, закривайки книжарския павилион в Градската гра-дина.

В новата книжарница „Т. Ф. Чипевъ – Книжарница-Издател-ство-Централа за разпространение на българската книга съ отдел антиквариатъ основана 1891 г. София, бул. Дондуков 20, 22. Тел. 39 97“330 се продават формуляри, бланки, хартия и мастило, пликове, пера и всевъзможни канцеларски потребности, като сред големи-те клиенти са държавни институции – финансовото министерство, касационният, военният и окръжният съд. С книги биват снабдя-вани библиотеката на Висшето училище, Евангелското дружество,

329 Караславов, Г. Борба за първенство. // С е р д и к а, №2–3, 1941, с.30; НБКМ – БИА, ф. № 501, а.е. 11, л.5. 330 И з л о ж б а Тодор Ф. Чипев – издателят и книжарят. СВУБИТ (днес УниБИТ), 1 – 14 декември 2009 г. Изложбата е организирана от Институт за изкуствознание БАН и СВУБИТ. Издадена е юбилейна дипляна с кратки биографични данни, репродукции и снимки.

267

столичните училища. През 1897 г. като представители от София Т. Ф. Чипев и Христо Олчев участват в първия Книжарски конгрес, вземат работа и в делата по подготовката на един устав на бъде-щия книжарски съюз. Чипевата книжарница-издателство разши-рява периметъра на дейността си, работи съвместно с издателите книжари П. Беловеждов, П. Калячев, Янко С. Ковачев, И. Касъров, Хр. Олчев, а впоследствие с книжарница „Пчела“ на Безеншек, с книжарниците на Янко Сакъзов и на Брайко Попов, с книжарите С. Симеонов от Русе и Цв. Чолаков от столицата331. От българските автори в онзи период се разпространяват книги на Ив. Вазов, Ал. Константинов, А. Страшимиров. Във финасовата книга на изда-телството се вписват и изплащаните месечни хонорари „авторско право“ за издадени книга на Ив. Вазов „Утро в Банкя“, на Антон Страшимиров „Кръстю Асенов“332. Заедно с това в началото на века вече се продават учебници, справочници, речници, преводни кни-ги от западноевропейски автори. В Чипевата книжарница могат да се намерят и най-разнообразни списания като „Другарка“, „Меди-цинска беседа“, „Светулка“, а сред клиентите, които имат заявки, са писателите Ана Карима и Филип Симидов. През 1910 г. Т. Ф. Чипев разширява с още едно помещение дейността на книжарницата си, където вече се продава само художествена литература, а освен това тук се помещава и самото издателство. В първото помещение пък се предлагат канцеларски материали и учебна литература. Уредбата е направена с вкус и находчивост, предлага удобства и внимание към клиентите.

През 1912 г. Т. Ф. Чипев е участник в Балканската война. След Първата световна война той разширява издателската си дейност, като издава видни български писатели. Наред с класиците Ив. Вазов, и Хр. Ботев и получилите популярност Ал. Константинов и Елин Пе-лин се издават Димчо Дебелянов, П. К. Яворов, Ст. Л. Костов, А. Страшимиров, Н. Райнов, Боян Пенев, Дора Габе, Г. Райчев, Ст. Чи-

331 НБКМ БИА, ф.501, а.е. 3 (Сметководна книга на Т. Ф. Чипев 1896–1901, л.9-64); НБКМ – БИА, ф.501, а.е. 3, л.71 (Финансова книга на книжарницата за 1906 г.).332 НБКМ- БИА, ф. 501, а.е. 3,л. 100; л. 129.

268

лингиров и др., но и книги на видни писатели от руската класическа и западноевропейската литература. Започва да излиза (от 1928 г.) и детско-юношеското списание „Картина и приказка“ под редакция-та на Николай Райнов, както и книговедско-библиографското спи-сание „Българска книга“ (1930) под редакцията на Тодор Боров. В пресата излизат насърчителни отзиви за изданието, което се смята за истински културен проблясък на фона развитието на книжовните процеси у нас, заслуга за което има и Чипевото издателство и лично техническият ръководител на списанието Филип Чипев. През 1937 г. „Т. Ф. Чипев“ издава и списание „Родна реч“.

Издателството прави един от първите каталози след Осво-бождението „Опис на книги, списания и вестници, които се нами-рат в Централната книжарница на Т. Ф. Чипев в София“(1894)333. В периода 1928–1942 г. хронологично излизат следните каталози на издателството: „Каталог на българската художествена литература“ (1928), след което са публикувани още „Каталог на изданията на Софийски университет”, каталози на Академията на науките, на Министерството на народното просвещение, на Народния музей, на Археологическия институт, на Държавната печатница. Издаден е и Каталог Български писатели във връзка с Деня на българската книга, с дата 28 април 1929 г. Излизат още Общ каталог за 1930 г., Общ каталог за 1932/33 г. в две части, Общ каталог. Отдел Бъл-гарска художествена литература 1933/34 г., каталогът на бъл-гарската литература от началото и до 1937 г., озаглавен „Българска книга. Художествена и научна“, а през 1939 г. издателството прави и Юбилеен каталог, чиято първа част включва официални издания на Софийския университет, българската академия на науките, про-светното министерство и други важни институции с държавен ха-рактер. Впоследствие издава и издава Каталог на книги. Собствени и складирани издания от 1942 г.

Това са само някои от многото каталожни издания, съдържа-щи репертоара на Чипевото издателство и представящи неговата 333 Парижков, П. Знаменитият Те Фе Чипев. // П а р и ж к о в, П. Апостоли на книгата. Кн. I. София:1984, с. 110–119; Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. С., 2004, с. 470.

269

книготърговска дейност. В тях има най-разнообразна предлагана литература – от български и чужди класически писатели за учени-ци в гимназиите и книги за деца и юноши, до издания върху бъл-гарската история, политика, по „македонски и тракийски въпроси“, но и книги на чужди езици от български и чужди автори, писани за България. Сравнително изчерпателен е Юбилеен пълен общ ка-талог на всички книги за 1939 г. във връзка с 50-годишнината от създаването на „Т. Ф. Чипев“. Ценен за изследователите е Каталог на българските старопечатни книги.

Наблюденията върху някои каталози на издателството не-минуемо водят до извода, че издателството добре е оформяло ка-таложните си издания, с титулна страница, в горния край на което обикновено са дава цялото име , адреса и телефоните на издател-ството, при това с разнообразни по кегел главни и редовни букви, под заглавието пък присъства или специалният знак на отдела – на-пример в „Общ каталог. Отдел българска художествена литература 1933 – 1934“ в кръг са дадени светите братя Кирил и Методий, а в каталога от 1929 г. е отпечатан издателския фирмен знак с бухалче-то, под което е отбелязана и столичната печатница „С. М. Стайков“. Последната страница на каталога често е с рекламно-информацио-нен характер. Така например в „Общ каталог“ за 1933–1934 г., също излязал в печатница „С. М. Стайков“, но като отделен отпечатък, с орнаментиран фин бордюр, съпровождан с украсни получерни ли-нии, светли и получерни разнообразни по кегел шрифтове, е даден следният текст:

„Т. Ф. ЧИПЕВ – СОФИЯ

ДОСТАВЯ ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ КНИГИ.СКЛАД НА ИЗДАНИЯТА НА:Соф. университет, Акад. на науките, Министерство на народ-

ното просвещение, Археологическия Институт, Народните библио-теки, Държавната Печатница, Свободния Университет и др.

270

ПРИЕМА АБОНАМЕНТИ ЗА ВСИЧКИ СПИСАНИЯ И ПЕ-РИОДИЧЕСКИ ИЗДАНИЯ

Приема поръчки за френски, немски, руски, английски, чех-ски и др. издания.

КАНЦЕЛАРСКИ МАТЕРИАЛИ.

ЛУКСОЗНИ МАСТИЛНИЦИ.Генерално представителство за България на:Перодръжки с резервуар „PARKER“Автоматични моливи „EDACOTO“Пишущи машини „МЕРЦ“МАШИНИ ЗА СЪБИРАНЕ „VICTOR“ и др. БЮРО МА-ШИНИ. ВСИЧКИ УЧЕБНИЦИ И УЧИЛИЩНИ ПОСОБИЯ“

Издателството е държало, чрез съчетание на рекламен сло-уган, оформителски решения и подходящ текст, да изтъкне мно-го-образието и мащабността на дейността си, която е надхвърляла рамките на една обикновена книжарница – от рекламата е ясно, че то се явява и представителство на различни водещи световни фир-ми за канцеларски материали и административно оборудване; заед-но с това извършва абонаментна дейност за периодични издания, предлага поръчки за издаване на книги на чужди езици, разпрос-транява всякаква българска литература, включително учебници и помагала за училищата. Поръчките се предплащат с наложен пла-теж или чрез чекова сметка, но пощенските разходи са за сметка на книжарницата. На читалищата и училищните библиотеки издател-ството при по-големи доставки прави отстъпка по споразумение. В някои от каталозите се посочва, че на библиотеки и читалища, които подреждат книгите си по десетичната библиографска класи-

271

фикация или желаят така да им бъдат подредени поръчаните изда-ния, издателството може да изпраща книгите индексирани – факт, говорещ за високата библиографска култура на издателите. „Т. Ф. Чипев“ полага много грижи и за вътрешния интериор, за витринно-то подреждане на книгата.

По случай Седмицата на книгата издателството подрежда специална витрина в своите книжарски помещения. Подобен подход свидетелства за находчив мениджмънт и маркетинг на издателска-та дейност. Неслучайно редакционна статия в „Илюстрована книга „Труд и промишленост“ посочва, че „...днес Т. Ф. Чипев представля-ва една централа за разпространение на българската книга и с право може да носи тая прибавка под фирмата си. Неговите книжарници разпращат из цяла България, чужбина и Америка български кни-ги и учебници. Трябва да отбележим с радост, че в това културно предприятие на Т. Ф. Чипев работят неговите трудолюбиви синове: Филип, Рашко, Никола, Лука, Кунчо, Андон, Пенко и Минко (Т. Ф. Чипев е баща на дванадесет деца – 11 синове и една дъщеря), което е забележително в нашата страна – осем братя да работят заедно, нито един от тях да не заема държавна или друга някоя служба. Хва-ла на такъв баща с такива синове!“334 В посочената статия е отбеля-зан и приносът на издателството за книготърговията, както и за род-ната литература и книжовност: „Днес книжарниците на Т. Ф. Чипев са гордост на страната ни; те са подредени по европейски образец и правят чест на всеки културен българин. През последните години книгоиздателството на Т. Ф. Чипев разви още по-трескава деятел-ност. То поднесе на българските читатели хубави книги, предимно от български автори, които книги по своята външност и изисканост на издаване – са нещо образцово. Не може да не се спомене, че за развоя на българската книга се дължи твърде много и на Т. Ф. Чи-пев. Между издадените от него книги от разни автори, личат име-ната на тия по-големи български писатели: Ив. Вазов, Хр. Ботев, Ал. Константинов, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин, А. Страшимиров, 334 Илюстрована книга Труд и промишленост. Отдел IV: Търговия. – Книжарство. С., 1930, с.138. Текстът на статията се пази в: НБКМ – БИА, ф. № 501, а.е.11, л. 4.

272

Ст. Чилингиров, Боян Пенев, Ст. Л. Костов, Николай Райнов, Димчо Дебелянов, Дора Габе, Георги Райчев и др. От чужди писатели той е издал книги от: Л. Н. Толстой, М. Горки, Е. Зола, Лорд Байрон, Фр. Шилер, Тургенев, Рабиндрат Тагор, Марк Твен и др.“335

Издателството развива и многостранна дарителска дейност. Ето едно писмо от главния учител на Народно първоначално учи-лище „Киро Станев“ – Плевен, с дата 21 февруари 1939 г., в което се открояват горещи думи на благодарност към „Т. Ф. Чипев“: „От името на учителския съвет и всички ученици от училището ни изказвам голямата благодарност за подарените от Вас книги за детския отдел на училищната ни библиотека.

Чрез книгите ние запознаваме децата с нашите дарови-ти детски писатели и култивираме голяма любов към родината и родната реч.

Живеем с мисълта, че само по този начин, с общи усилия, ние ще бъдем полезни на питомците си, като обогатяваме и раз-ширяваме техните познания и по пътя на истината и голямата привързаност към своя народ, те ще станат добри граждани, ко-ито ще поемат съдбините на утрешна България.“336

На 21 септември 1940 г. издателят Т. Ф. Чипев изпраща следното писмо за дарение до министър-председателя и министър на народното просвещение проф. Богдан Филов:

В тия радостни за всички българи дни си спомням за нуж-дата от родно четиво, която е изпитвал народа ни в зората на освобождението си, когато сам разнасях по села и градове българ-ската книга.

Днес в Добруджа нуждата е същата.Затова, господине министър-председателю, приемете моя

дар за добруджанци – пет хиляди броя различни книги мои издания задеца, юноши и възрастни.

Товарът на годините ми се облекчава особено и от това, че моите десет сина изпитват също чувство на народностно съз-335 Пак там, с. 138.336 НБКМ – БИА, ф. 722, а. е. 8, л. 1.

273

нание както мен, и смятам, чеще зарадвам вас, правителството ви ибратята добруджанци.“337

Впоследствие, на 9 ноември 1940 г. е приложен Списък на книгите, които издателство Т. Ф. ЧИПЕВ дарява за Добруджа. В него личат книги по история на старобългарската и възрожденската литература, съчинения от П. Ю. Тодоров, Ст. Чилингиров, Ст. Л. Костов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Дора Габе, Елисаве-та Багряна, Н. В. Ракитин, Контантин Петканов, Вл. Полянов, Н. Фурнаджиев, Д. Пантелеев, Боян Пенев, но заедно с тях и „История славянобългарская“, от Паисий Хилендарски, „Мати Болгария“ от Неофит Бозвели, „Съчинения и писма“ от Васил Априлов, „Мами-но детенце“ от Любен Каравелов, „Избрани стихотворения“ от П. Р. Славейков, „Стихотворения“ от Хр. Ботев, творби на Ив. Вазов и т.н.338

Жестът на издателството е родолюбив и необходим, тъй като след румънската окупация преминалата отново към територи-ята на майка България Добруджа има остра нужда от разнообразна книжнина, а от списъка се вижда, че издателството само подбира най-подходящите произведения от български автори, които носят патриотичен заряд и са в полза на населението от областта. Чипево-то издателство ратува и за утвърждаване на българската културната периодика, издавайки отделни списания в различни етапи от своето развитие в периода между двете световни войни. Записва и други издателски приноси – така напр. през 1920 г. прави първото издание на „Стихотворения“ от Димчо Дебелянов339.

По време на бомбардировките над българската столица на 30 март 1944 г. книжарницата и офисите на издателството са уни-щожени.

Краят на издателство „Чипеви“ е и край за частната издател-ска инициатива в България. Един документ от фонда на Български

337 НБКМ – БИА, ф. 722, а. е., л. 2.338 НБКМ – БИА, ф. №722, а.е. 8, л. 4.339 Книгата излиза под редакцията на Николай Лилиев, Константин Константинов и Ди-митър Подвързачов.

274

исторически архив припомня за тези дни. В служебна бележка с дата 6 май 1951 г., издадена от зам.-главния директор на организираната след политическите промени Главна дирекция на издателствата, по-лиграфическата промишленост и търговия с печатни произведения Л. Ханджиев, четем:

„Съгласно Указа на книгоиздателствата, публикуван в Д. В. Бр.118 от 22 май 1948 година частните издателства преуста-новиха своята издателска дейност.

Съгласно наредба 3428 за ликвидацията на частните кни-гоиздателства Д.В. бр.161 от 12.VII.[1]948 година на Председате-ля на КНИК, издадена въз основа на горецитания указ т.т. 2, 3 и 4 на частните книгоиздателства в ликвидация, за които няма друго разпореждане се разрешава да продават на едро и дребно при оби-чайните условия наличните прочитни книги, като тези продажби се контролират от назначен за целта ликвидатор, а с получени-те суми да се осигури изплащането задълженията на частните книгоиздателства към автори, преводачи, абонати, както и към държавните и обществени кредитни институти.

Помещенията, в които частните книгоиздателства са уп-ражнявали дейността си, както и инвентара и съоръженията им, се поставят под разпореждане на комитета за Наука, изкуство и култура...

Съгласно горната наредба на бившето издателство Чи-пев – в ликвидация, бяха оставени значителни количества книги от продажбата на които под контрола на ликвидатора то да посре-ща значителните свои задължения към банките, за данъци и към автори и преводачи. От 1948 година до днес бившето издателство Чипев е изплатило по-голямата част от тези задължения, но все още същото има известни задължения към БНБ и за данъци.

В началото на 1949 година бе разрушена единствена-та книжарница на същото издателство, намираща се на бул. „Дондуков“и същото остана да ползува за склади книжарница единствено партерните помещения /магазини/ на ул. „Бачо Киро“ №47. Без тези помещения изд. „Чипев“ – в ликвидация ще бъде по-

275

ставено в невъзможност да съхранява оставените му книги и от друга страна да извършва каквито и да е продажби и да посреща задълженията си.

На основание указа за книгоиздателствата и наредбата за ликвидацията на частните книгоиздателства партерните поме-щения на ул. „Бачо Киро“№47 заемани понастоящем от бившето издателство „Чипев“ – в ликвидация следва да бъдат оставени на същото за да може то да ликвидира правилно дейността си.

Настоящето се дава на др. Минко Чипев от издателство Чипев – в ликвидация по молба на същия“340.

Издателство „Чипеви“, макар и в процес на ликвидация, е притиснато да освободи и онези помещения, в партерния етаж на ул. „Бачо Киро“№ 47 в столицата, които след разрушаването на книжарницата му на ул. „Дондуков“ са служели за погасяване на кредитни и данъчни задължения. Минко Чипев е последният от из-дателската фамилия, който е управлявал дейността на издателство-то в началото на 50-те години на ХХ век. Идва ново десетилетие, в което се утвърждава държавна и силно централизирана в столица-та книгоиздателска дейност, а терминът „книготърговия“ предстои да се замени с „ книгоразпространение“. В епохата на социализма по спуснат „от горе“ (от висшестоящата структура) годишен план новите държавни издателства, съсредоточени в София, е трябвало да изпълняват определени задачи в унисон със социалистическата планова, идеологизирана и субсидираща книгоиздателския отрасъл икономика. В този отрасъл място за „Чипеви“ и сродните на него частни издателства е нямало и те по-скоро е трябвало да си отидат въпреки усилията на техните последни капитани като Минко Чипев – решили докрай да останат на потъващия в дълбините на небитие-то кораб на частната предприемчива издателска инициатива. Чак до ноемврийския демократичен преход на 1989-та. Днес можем само да съжалявам, че такива достойни и заслужили издателства не са били запазени и само издадените от тях книги, и техните автори, и документите в архивите напомнят за неуморния им труд, за из-340 НБКМ – БИА, ф.№722, ае.1, л.1.

276

ключителната им работа в полза на българската книга. Едва ли е случаен фактът, че книгоиздателство „Т. Ф. Чипев“ е отличавана от страна на Държавната печатница с барелефи за най-добре издадена книга341, носител е на премията за най-сполучливо издадена наша книга – американският пълномощен министър в България Хенри Шумейкър му връчва „Сребърна книга“ (1931), участва в между-народни изложби – Любляна, Белград, Париж, получава високи на-гради, познато и признато е в много европейски страни, особено в периода между двете световни войни, а оценките в нашия и чуждия печат са под знака на признанието за високия професионализъм и значимите книжовни приноси. Основателят на издателството Т. Ф. Чипев лично получава впечатляващите награди. През 1937 г. по по-вод на юбилея на писателя Иван Вазов е удостоен с орден, а съща-та година на Световното изложение в Париж е награден с Diplom d′honneur. И днес проучванията върху приносите на това издател-ство продължават342.

Т. Ф. Чипев умира в Копривщица на 10 декември 1944 г. Чипевото издателство има своето подобаващо място в ис-

торията както на книготърговията, така и на издателската дейност у нас. Дълголетната издателска фамилия Чипеви е пример за отдаде-ност на издателската професия, за предана служба в полза на род-ната книжовност.

341 Барелеф „Отец Паисий„ , чийто автор е Иван Фунев и барелеф „Орач„ с автор Атанас Дудулов. // И з л о ж б а Тодор Ф. Чипев – издателят и книжарят. СВУБИТ (днес Уни-БИТ), 1–14 декември 2009 г. 342 Виж напр.: Бенбасат, А. Иван Вазов, издателство „Т. Ф. Чипев„ и началото на българската книжна илюстрация. // К н и г а т а – нашето по-смислено настояще: Сб. С доклади от форума „Дни на книгата и авторското право в УниБИТ„. Т. 5. / Състав. Л. Парижкова. – София: За буквите, - О писменехь, 2015, с. 34–43.

277

ЛИТЕРАТУРА

Бръзицов, Христо. Български книгоиздатели. – София: 1976, 30–36.Гергова, Ани. Книжовни пристрастия. – София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 2000. – 270 с.Георгиев, Лъчезар. Свищов – издателски и печатарски център XIX – началото на XX век. – Свищов: Междунар. фондация Ал. Константинов, 1997. – 400 с.Георгиев, Лъчезар. Теория на книгоиздателския процес: Аспекти, проблеми, тендеции. – В. Търново: 2001, – 225 с.[2. изд. – 2004].Георгиев, Лъчезар. Структура на издателството. // Г е о р г и е в, Л ъ ч е з а р. Организация на издателския процес. – В. Търново: 1994, с. 89–105.Георгиев, Лъчезар. Литература и книгоиздателска традиция. – В. Търново: Фа-бер, 2000. – 256 с.Георгиев, Лъчезар. Българското книгоиздаване. Ретроспекция. Тенденции. Струтури. Модели. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2006, с. 154-167.Георгиев, Лъчезар. Книга и книгоиздателски процес. В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008. – 384 с.Георгиев, Лъчезар. Структури и модели в българското книгоиздаване. – В. Тър-ново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2007. 294 с.; 2. прераб. и доп. изд. – Со-фия: Star Way, 2011. – 296 с. с ил.Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013. – 424 с. с ил.

278

Единадесета главаКРУПНИ ИЗДАТЕЛСКИ СТРУКТУРИ МЕЖДУ ДВЕТЕ

СВЕТОВНИ ВОЙНИ

1. Сдружаване и съвместни дейности в българското книгоиздаване

Една от дълголетните фирми в издателския бизнес у нас преди национализацията през 1947 г. е тази на Христо Г. Данов. Основана още през 1855 г., Дановата книжарница-издателство се развива през Възраждането и просперира след Освобождението, като със заку-пуването и на собствена печатница се превръща в добре функци-ониращ издателско-полиграфически комплекс. В началото на века той притежава дори букволеярна, а в печатницата на издателството работят около сто човека. Издателският комплекс, умело ръководен от своя основател, се утвърждава в издаването на учебници, помага-ла, христоматии, научни и научнопопулярни издания, художествена литература, атласи, географски карти, портрети на бележити бъл-гарски обществени и политически дейци.

В началото на ХХ век постепенно Христо Г. Данов отстъпва ръководството на фирмата на синовете си Груйо, Милуш и Весе-лин. Видният български издател умира на 11 декември 1911 г., дос-тигнал 83 години. Месец по-късно, на 11 януари 1912 г., пловдив-ският окръжен съд регистрира търговската фирма „Христо Г. Данов командитно дружество“, която „е продължение от старата едно-лична фирма „Хр. Г. Данов“ и включва в себе си всички движими и недвижими имоти, останали в наследство към момента на смъртта на покойния Хр. Г. Данов.“343 Предметът на предприятието е опре-делен като „книгоиздателство, печатарство и учебни помагала“344. В документа за регистрацията се изяснява начинът на управление на новата издателско-полиграфическа структура: „Дружеството се управлява и представлява пред всички съдилища и учреждения от

343 НБКМ – БИА, ф.№ 289, а.е. 213, л. 211.344 Пак там.

279

колективните с неограничена и солидарна отговорност членове: Д-р Груйо Хр. Данов и Милош Хр. Данов, заедно и поотделно; те имат неограничени права да вършат всякакви сделки, да купуват, да продават, да залагат, да ипотекират дружествени имоти и да сключват заеми за дружеството без да имат нужда от специално пълномощно.“345 Пак в същия документ се посочват и отговорности-те на останалите участници в новата издателска фирма: „Ограниче-но отговорни членове командитери на дружеството са: Анна Хр. Димова, Невяна Г. Шойлекова, Мария М. Пършорова и Веселин Хр. Данов.“346 В подадената декларация пред информационната служба на Българска народна банка, раздела „Индустриални фирми“, като управители на фирмата са посочени д-р Груйо Хр. Данов и Милош Хр. Данов347.

В дружествения договор на новото командитно дружество с дата 5 януари 1912 г. се изясняват функциите на неговите неогра-ничено и ограничено отговорни членове, които са наследници на видния издател и които съставят командитно дружество, „което да продължава търговията на печатарската, книгоиздателска-та и за учебни помагала фирма „Хр. Г. Данов“ в Пловдив под съ-щата фирма.“348 В същия договор се уточнява: „Съдружниците Груйо Хр. Данов и Милош Хр. Данов са неограничено и солидарно отговорни колективни членове, а Ана Данова, Невянка Шойлекова, Мария Пършорова и Веселин Хр. Данов са ограничено отговорни командитери, в размер на наследствената им част, която се оце-ни по лв. 27 106, 44 ст. на всеки един“349. Според договарянето, ко-лективните членове следва да получават по 10 процента от чистите печалби, но не по-малко от 4800 лева годишно. Предвижда се 3% запасен фонд и 3 % за овехтяване (на печатарските съоръжения), като остатъкът от печалбата се разпределя по 1/6 част за всеки дру-жествен член, съгласно Търговския закон, към 30 юни. Посочената 345 Пак там.346 Пак там.347 НБКМ – БИА, ф. № 28, а.е. 253, л. 214.348 НБКМ –БИА, ф. № 284, а.е. 213, л. 212.349 Пак там.

280

печалба всеки дружествен член може да изтегли350. Интересно ре-шение в договора се предвижда за Веселин Хр. Данов, който има право след завършването на университета, „най-късно до 2 години, без да се смята времето, прекарано във военна служба, да подаде писмено заявление и да постъпи на работа в дружеството като колективен член351. През 1934 г. командитното дружество, увели-чило значително капитала си, прераства в дружество с ограничена отговорност, като в регистрацията на дейността е отбелязано „О. о. Д-во „Христо Г. Данов“ книгоиздателство и учебни помагала“. Годината 1939-та е забележителна в историческия път на тази голя-ма издателска структура – издателството е преместено от Пловдив в София, където функционира до 1948 г., след което е одържавено, а дейността му спира. Едва през 1960 г. в Пловдив е основано дър-жавно издателство „Христо Г. Данов“, което успешно работи като държавна структура до началото на 90-те години на ХХ век.

Сред запазените документи за дейността на „Хр. Г. Данов Пловдив. Книгоиздателство и учебни помагала“ между двете све-товни войни впечатлява едно регулярно известие до свои клиенти с бланката на издателството, свързано с търговията с учебници и помагала, което идва в отговор на многобройни запитвания за дос-тавка по училищата: „Ний доставяме само книги, които са наше издание. Канцеларски и училищни потреби нямаме. Понеже не разполагаме с изданията от други издателски фирми, то нашата доставка би била само една част от цялата доставка на училище-то. Пред вид че търговията на учебници е сезонна работа, която трае един месец, ний нямаме физическа възможност да правим доставки направо до училищата, защото за тези доставки ний би трябвало да разполагаме с 50 пъти по-голям персонал, отколкото имаме сега. Представете си книжарницата ни наводнена през м. Септемврий с хиляди поръчки, които би трябвало да изпълним в една седмица, тъй като всички училища бързат да почнат редов-ните си занятия. С нашия персонал ний не бихме могли да изпъл-350 Пак там.351 Пак там.

281

ним тези поръчки даже в продължение на 6 месеца.“352 Несъмне-но управлението на издателския бизнес за традиционно силните в търговията с учебна литература наследници на Христо Г. Данов е предизвиквало проблеми с транспортирането и доставката, а дру-жеството не е искало да рискува с необосновано сезонно разширя-ване на издателския персонал. Още когато офисът на издателството е в Пловдив, ръководството решава проблема, като използва широ-ко книжарите в страната, създавайки по този начин собствена мар-кетингова мрежа – едно удачно управленско решение за издател-ския бизнес през този период. Затова в същия документ се пояснява на клиентите по-нататъшната стратегия: „По тези съображения ний сме принудени да работим чрез книжарите и да използваме по този начин и техния персонал, който брои със стотици работ-ни ръце. Нещо повече даже: книжарите почват да се снабдяват от нас с книги, които не подлежат на преизбиране, още през м. Юлий преди надлежната учебна година и туй ни олеснява много в експедицията. През м. Септемврий ний пращаме само новите си издания и при всичко че работим вечер до късно, едва успява-ме да експедираме книжарските поръчки на време. Ако даже ний всичко превъзмогнехме, то тукашната поща, която има само един чиновник за колетната служба, не би успял да извърши формално-стите по всички пратки, които ний ежедневно бихме му носили, а камо ли да експедира и пратките на другите търговци.“353 Затова издателството препоръчва на по-големите си клиенти – предимно училищата в страната, да се обръщат към местните книжари, които са снабдени с необходите издания пособия за новата учебна година. От документа става ясно още, че пощенските услуги през епохата все още не са пригодени за нуждите на тогавашната книготърговия. Все още са непознати широко навлезлите през 80-те – 90-те години на ХХ век актуални форми за доставка от издателството към клиен-та чрез формите за абонамент и разпространение на книги посред-ством т. нар. „книгопоща“. Между двете световни войни издател-352 НБКМ –БИА, ф. № 289, а.е. 251, л.1066.353 Пак там.

282

ство „Хр. Г. Данов“ ще удовлетворява потребностите на клиентите си чрез механизмите на постепенно изграждаща се мрежа от кни-жари в цялата страна, работещи по директни поръчки и купуващи срещу определени отстъпки от склада на издателството.

Големите български издатели са обезпокоени от влошената обществено-политическа обстановка през 1923 – 1924 г., която влие негативно върху книготърговската дейност. На 31 юли 1924 г. изда-телствата „Хр. Г. Данов“, „Ал. Паскалев“, „Хемус“, „Иван Площа-ков“, „Иван х. Николов“, „Стоян Атанасов“, „Сава Тодоров“ и „Ефрем поп Христов“ излизат след срещата си в столицата с обща декларация (изпратена като „окръжно“ до книжарите в страната), в която изразяват тревогата си, че „през изтеклата учебна 1923/24 година, вследствие на развилите се събития в самото начало на учебната година (септемврий 1923 г.), не можахме да пласираме повече от 40% от книгите, които бяхме приготвили за същата учебна година и че ни останаха 60% от книгите непласирани.“354 Документът свидетелства за неудовлетворението на издателите, „че в края на идната 1924/25 г. изтича тригодишният срок на въведените сега учебници в отделните прогимназиялни класове и IV клас на средните училища..., а следователно, същата 1924/25 уч. год. е по-следня през която ще могат да се пласирват сегашните учебници, които, с изключение на букварите, са печатани на правописа и про-грамата от времето на г. Омарчевски...“355 (визира се управлението на БЗНС и просветният министър Стоян Омарчевски Л.Г.) и се по-сочва, „че останалите ни 60 на сто от ланските книги ще могат напълно да задоволят нуждите на отделенията, прогимназиялни-те класове и IV клас на средните училища..., като се не изпуска из-вид обстоятелството, че през идната 1924/25 уч. година, като трета учебна година за същите учебници, ще могат да се използу-ват и всички екземпляри, които са били продадени на учениците през първите две учебни години.“356 В декларацията се изразява

354 НБКМ – БИА, ф. № 289, а.е. 251, л. 106.355 Пак там.356 Пак там.

283

огорчението на издателите, че са претърпели големи загуби през учебната 1921 – 1922 г., тъй като са бракували повечето свои изда-ния, отпечатани по стария правопис, и се е наложило отново да ги печатат по правописа на просветния земеделски министър Омар-чевски; повторно огромни загуби са понесени „през учебната 1922/23 г., защото бракувахме книги, съставени по програмата на г. Пешева от 1915 год., даже и тези, които за предидущата година бяхме напечатали по правописа на г. Омарчевски, за да ги преиздадем всички, след нови и скъпи рецензии, в съвършено нови издания и вътре в три месеца, по програмата на г. Омарчевски от 14.I.1922 год. и разбира се, по правописа му; и трети огромни загуби през текущата 1923/24 уч. година, защото от една стра-на се пласираха недостатъчно книгите ни...и...защото трябваше да бракуваме напечатаните си буквари за същата година по пра-вописа на г. Омарчевски и да ги препечатаме набързо през септем-врий 1923 г. по последния правопис на Министерството от август 1923 год.“357 Ясно е, че политическата нестабилност, неразбориите в просветното министерство и неудачните и бързи промени на пра-вописната реформа най-силно удрят по интересите на онези крупни издатели, заети с издаването на учебна и учебно-помощна литерату-ра за началния и средния курс. Пример за това е финансовият ко-лапс, който застига известния български издател Александър Паска-лев. Издал в големи тиражи учебници и помагала по стария право-пис, влязъл в големи разходи и по строежа на нова сграда за изда-телството си в централната част на столицата, Паскалев не може да продаде своята голяма по количество и издания учебна литература и понася съкрушителна загуба, която ще го преследва до края на дните му358. Неслучайно споменатата декларация-окръжно на голе-мите български издатели от 31 юли 1924 г. има за цел да обмисли мерки, които трябва да намалят жертвите и сътресенията, свързани с преминаването от един към друг правопис, както и преодоляване-

357 Пак там.358 Гергова, А. Книжовни пристрастия. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2000, с.152.

284

то на кризата с „преминаването от едина правопис в други и ликви-дирането с учебниците, отпечатани по правописа на г. Омарчевски.“359 Проведеното заседание при тази среща довежда и до общо решение: „Да не допечатваме за 1924/25 уч. год. книгите си за отделенията и прогимназиялните класове, тъй като намира-щите се на лице остатъци от текущата 1923/24 уч. год. ще мо-гат да задоволят напълно нуждите на българските училища през идната 1924/25 уч. год., и всеки от нас да вземе мерки, за да разпре-дели за 1924/25 уч. год., още през август и септемврий екземпляри-те от всеки свой учебник за отделенията и прогимназиите, които му остават непласирани през изтеклата 1923/24 уч. год., най-пра-вилно между книжарите в България. Под думите „най-правилно разпределение“, съгласихме се да разбираме, че всяко книгоизда-телство ще даде на всеки книжар-консигнатор или неконсигна-тор, който през изтеклата 1923/24 уч. год. е имал вземане-даване с респективното книгоиздателство, само толкова екземпляри от всяко свое издание, колкото екземпляри книжарят е пласирал през изтеклата 1923/24 уч. год. от същата книга, като ги е изтеглил направо от респективното книгоиздателство.“360 Явно големите издатели в страната търсят едно разумно и справедливо за всички решение, което да удовлетворява както издателствата на учебна ли-тература, така и книжарите, търгуващи с тях на консигнация или закупуващи издателска продукция директно, в брой. Предвижда се и обстоятелството, че е възможно да липсват през следващата учеб-на година читанки, граматики и христоматии по български език, написани по официалния правопис. В този случай издателствата поемат ангажимента да ги издадат отново, по новия правопис, за своя сметка, без да се променят авторите и характерът на самите издания. По тази причина, в същото окръжно издателите известяват на книжарите в страната, „че за идната 1924/25 уч. год. всеки от нас ще разполага със същите издания за отделенията и прогимна-зиите, които е издавал и за изтеклата 1923/24 год. и че освен бук-359 НБК–МБИА, ф.№ 289, а.е.213, л.106.360 НБК–МБИА, ф.№ 289, а.е.213, л.106 А.

285

варите, читанките за II, III и IV отделения, практическите грама-тики за същите отделения, българските граматики и христома-тии за I, II и III прогимназиялен клас и някои от учебниците по пе-ние за I прог. кл., които ще бъдат преиздадени стереотипно, като ланските, но по последния официален правопис (от 15 август 1923 год.) всички други учебници за отделенията и прогимназиите ще бъдат по отменения правопис на г. Омарчевски, защото те са не-продадените остатъци от миналата учебна година и разрешени от Министерството да се употребяват в училищата.“361 Тук в декларацията си издателите се позовават на документ на просветно-то министерство от 31 август 1923 г. Несъмнено те са били във връз-ка с министерството и са оказали известен натиск да не се прилага категорично и изцяло наредбата за обучение по новия правопис, с цел да се реализират в училищата непродадените остатъци по отме-нения правопис на Омарчевски (чийто срок за приложение в обуче-нието е бил тригодишен) с изключение на посочените учебници и помагала по български език. За целта издателите са направили и съответните отстъпки за отпечатване на учебни издания по новия правопис от 15 август 1923 г. за нуждите на отделенията и прогим-назиите, във връзка с обучинието по български език. На книжарите са предоставени търговски отстъпки за реализиране на продукция-та за учебната 1924/1925 г. в размер на 25 на сто, с която да покриват застрахователни, пощенски, железопътни и амбалажни разходи. От консигнаторите-книжари няма да се приемат повече от 10 на сто непродадени учебници за отделенията, прогимназиите и IV клас на средните училища362. В окръжното си издателите подчертават още, че „интересът на учащите се, книжаря и издателя изискват, щото през 1924/25 уч. год. нийде да не става заместване на едни учебници с други“363. В заключение на своята декларация-окръжно големите български издатели предупреждават за възможни дейст-вия от „случайни издатели“, които биха се възползвали от ситуаци-

361 Пак там.362 Пак там.363 НБК–МБИА, ф.№ 289, а.е. 213, л. 106 Б.

286

ята: „Поради това, че издателите не ще могат да препечатат за 1924/25 год. книгите си за отделенията и прогимназиите, които не са в пряка връзка с изучаването на българския език по новия офи-циален правопис, възможно е да се явят случайни издатели, които, без да са носили бремето на новото си съсловие през мъчните годи-ни след войните, да искат да използуват затруднението на същин-ските издатели за леки облаги, да издадат книги за отделенията и прогимназиите, които не са в пряка връзка с изучаването на бъл-гарския език по новия официален правопис. Ние ви молим, в случай че се появят такива издатели и издания и охотници да ги въвеж-дат, въпреки правилника за учебниците и окръжното на Минис-терството, да откажете да набавите за когото и да било тези издания, а също и да откажите да ги складирвате за продан в кни-жарницата си. Подписващите настоящето окръжно издатели, ще държим точна сметка за всеки наш клиент, който в тези кри-тични времена за същинските български издатели допуснат или улесняват заменяването на сега въведените книги в отделенията и прогимназиите с други, или пък, че набавят някому и продават в книжарницата си книги от рода на тези, за които е дума... Разчи-тайки на вашето просветено схващане на длъжностите ни, като книжари и книгоиздатели през критичната за съсловието ни идна 19241925 уч. година; разчитайки на дългогодищните приятни връзки помежду ни, очакваме да развиете в работата си дейност, която е напълно в духа на това окръжно.“364

Битката на книжния пазар в следващите години става все по-ожесточена. Още през 1923 г. е създаден Книжарския съюз, който има и своя трибуна „Книжарски вестник“. През 1928 г. е създадено командитно дружество с неограничено отговорен член Димитър Димитров, книжар от Варна и главен редактор на в. „Книжарска дума“. От страниците на изданието се води остра словесна прес-трелка срещу „Иван Игнатов и синове“, в отговор на което автори-тетното столично чрез свои съмишленици отговаря във вестниците „Глобус“ и „Литературни новини“. Издателската фамилия Игнато-364 Пак там.

287

ви е обвинявана, че дава прекалено големи отстъпки и директно се договаря с купувачи, като по този начин нарушава интересите на книжарите в страната365. Книжарският съюз заема отрицателно становище и срещу недомислената правописна реформа, която об-рича издатели и книжари на чувствителни финансови загуби, както и против училищните кооперации, опитващи се да отвоюват тери-тории за търговия с учебна литература за училищата366.

По-големите издатели осъзнават колко е важно да обединят усилията си в условията на остра конкурентна борба. Така между издателство „Христо Г. Данов“ (командитно дружество със седали-ще в Пловдив) и столичните издателства „Казанлъшка долина“ – еднолична фирма на Тодор Синджирджиев, и „Хемус“ (акционерно дружество), на 23 март 1933 г. в София се подписва договор, с кой-то страните се споразумяват да образуват гражданско сдружение, чийто предмет е издаването на учебници за народните училища, които са под ведомството на Министерството на народното просве-щение367. Целта на книгоиздателите е: „да подбират добрите про-ектоучебници или учебници, съставени за народните училища..., да ги издават, хубаво, навреме и в достатъчно количество..., да ги пласират и продават само чрез одобрени от книгоиздателствата добри и сигурни(като платци) книжари-препродавачи в Царство-то..., да уеднаквят по възможност издаваните от тях учебници както в хартията за текста и кориците им, тъй и в печатните и литографни приложения..., като при това уеднаквяване книго-издателствата съблюдават основното правило: да не издават учебници с материали, които са по-долнокачествени от нормал-ните, предвидени в правилника зца учебниците, или с приложения, които не отговарят на изискванията на Министерството, а да ги уеднаквяват с материали и приложения над тези норми и изис-квания и над качествата на евентуалните конкурентни (издавани от книгоиздателства извън Сдружението) паралелни учебници;

365 Гергова, А. Цит. съч., с. 191 и следв.366 Пак там, с.190.367 НБКМ –БИА, ф.№ 260, а.е. 5, л.1.

288

...да се подпомагат с хартия, фондови марки, печат и въобще да си сътрудничат в издаването на учебниците; ...да поделят помежду си поравно нетните постъпления от продадените учебници, след като предварително са изравнили внесените от тях поотделни ка-питали за издаването на учебниците си...“368

В договора е отбелязано още, че книгоиздателствата се съби-рат за обща работа във връзка с издаването на три групи учебници (за гимназиите, за отделенията и за прогимназиите). Общите дейст-вия се водят от председателствуващото книгоиздателство, чийто мандат е за една година – от 1 юли на настоящата до 30 юни на след-ващата година, и което има задачи да следи разпоредбите на Ми-нистерството на народното просвещение по предмета на договора; сведенията, отнасящи се до общата дейност на трите издателства; да свиква редовна априлска сесия; да председателства заседания-та и да води съвещанията, обсъждането, протоколите и да уравно-весява различните гледища, като заедно се вземат общи решения. Заедно с това председателствуващото книгоиздателство ръководи и контролира общите издателски дейности369.

Несъмнено, това е една важна проява на издателска солидар-ност още през 30-те години на ХХ век за българското книгоиздава-не. Тя е продиктувана от обективните икономически условия – на-личие на конкуренция, свободен пазар, възможност за изграждане на нов управленски модел. Така управлението на трите видни наши издателства служи за пример на останалите, налице е намерение за установяване на категорични правила, които да са както в съответ-ствие с пазарната конюнктура, така и в унисон с официалните пра-вителствени изисквания. Търговията с учебна литература е трудо-емка дейност, но тя гарантира един сравнително константен пазар, с установени правила, купувачи, посредници. Би било пресилено да се каже, че трите издателства са търсели начин да доминират над останалите конкуренти. Все пак те са желаели да търгуват почтено по един цивилизован начин, със зачитане на взаимните задължения 368 Пак там.369 НБКМ – БИА, ф.№ 260, а.е. 5, л. 2.

289

и отговорности. Цитираният договор предлага интересна, съдър-жателна и практична управленска схема за регламентиране на дру-жествените взаимоотношения. Тук от съществено значение е рабо-тата с авторите. Законът за авторско право за първи път е утвърден с Указ №143 от 11 юли 1921 г. и е обнародван в брой 86 от 20 юли с.г. на Държавен вестник. През изминалия дванадесетгодишен период издателите в страната вече са натрупали опит и прилагат в работата си разпоредбите на закона. Същевременно посочените книгоизда-телства намират за необходимо да уточнят относно общото си сдру-жение, че всяко от тях е свободно да избира автори, за да му подгот-вя проектоучебници или да поема издаването на одобрени авторски проектоучебници. Тук обаче всяко от трите издателства се задължа-ва да не влиза за един и същ учебник в преговори с автори, с които някои от останалите две издателства вече е влязло370. И тъй като се допуска вероятността от „кръстосани по незнание преговори“, три-те издателства се ангажират да изготвят общ план във връзка с под-бора на автори за „гимназиални, първоначални и прогимназиални проектоучебници“371. Всяко от издателствата обаче, провеждайки поотделно преговори с отделните автори, е длъжно да уведоми ос-таналите как са проведени и до какви решения се е стигнало. Заедно с това всяко от издателствата, членове на Сдружението, трябва да се стремят да приобщят за сътрудничество „най-добрите и позна-ти на учителството автори“ и „да имат повече от трите чет-върти от всички проектоучебници, които евентуално ще бъдат представени за рецензиране в Министерството“372. В договора се предвижда и набирането за одобрение „горе-долу еднакво количе-ство проектоучебници“ от страна на всяко от книгоиздателствата, членуващи в Сдружението, но ако е в общите дружествени интере-си, то се дава възможност и за „прехвърляне проектоучебници от едно книгоиздателство на друго“373.

370 НБКМ –БИА, ф.№ 260, а.е.5, л.2.371 Пак там.372 Пак там.373 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 5, л. 2 и следв.

290

Спрях се на договора между издателствата „Хр. Г. Данов“, „Казанлъшка долина“ и „Хемус“ от 23 март 1933 г., с което те ор-ганизират своеобразно издателско сдружение, тъй като те са сво-еобразни примери за удачна мениджърска дейност на големите български издателства между двете световни войни. Нещо повече, в договора се открива подходящ пример за сполучлив мениджмънт при подготовката на книгата за производство и печат. Характерна в това отношение е глава VI от договора, озаглавена „Издаване, рекламиране, експедиране и продажба на учебниците и отчитане за тях през първата и следващите учебни години“. Тук са налице любопитни фрагменти от предвидените общи съвместни дейности: „Книгоиздателствата, за да не си пречат в общата работа, ан-гажират своевременно художници за илюструване на учебниците си, различни цинкографии за нуждните в тях клишета и печат-ници за отпечатването им. Всяко книгоиздателство е длъжно да напрегне всички свои възможности, за да има отпечатани екзем-пляри от всеки издаван от него учебник най-късно до 5. септемврий включително за добиване заповед за окончателното му одобряване; най-късно до 10. септемврий вкл. за разпращане на рекламни екзем-пляри и най-късно до 15. септемврий вкл. за разпращане първите непоръчани пратки за избраните от тях книжари консигнатори в Царството.“374

Интересът на общия книгоиздателски бизнес е диктувал спазването на необходимите срокове за изпълняване на поръчките за училищата, както и разпращането на продукцията до книжарите в страната, които са вземали на консигнация издателската продук-ция. Спазването на сроковете е гарантирало успешния изход от по-редната издателска кампания. Принос за това са имали и добрите взаимоотношения на посочените издателства с печатниците, тъй като илюстрирането на учебните издания вече е било неотменно изискване към учебната книга. За това се e изисквало конкретно на-блюдение над фотоцинкографските процеси в съответната печатни-ца с цел точното репродуциране и възпроизвеждане на оригиналите 374 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 5, л. 3.

291

върху клишета и оттам в книжното тяло - дейности, които все по-отчетливо са навлизали с настъплението на новите полиграфически технологии. При изчерпване тиража на някое издание, в договора се предвижда той да бъде допечатван до една трета от екземплярите на първия тираж, а при повторно изчерпване следва и допечатване, вече в размер на една четвърт от броя на първия тираж. Наред с това издателствата в Сдружението се ангажират да пласират и продават продукцията си чрез книжарите-купувачи и книжари-консигнато-ри, одобрени на общото годишно събрание375. Внимание се отделя и на рекламната дейност предвижда се заделянето на рекламни ек-земпляри и рекламиране по страниците на периодичния печат. За подобряване на графичното оформление и илюстрирането на кни-гите се заделят разходи, които се изчисляват по предварително при-ета от Сдружението тарифа, включваща конкретизиращи цени за издателски и полиграфически разходи за илюстрации, изработване на клишета, цени за набор, хартия, отпечатване, броширане, подши-ване, обличане с корици и подлепване376. Нещо повече, най-късно до края на първото тримесечие на следващата година издателите, подписващи цитирания договор, се ангажират да правят извлечение от книгата си за тиражите, с информация за напечатаните количе-ства учебници към края на всяка отчетна година, а също и списък на непродадените учебници в склада на издателството и у книжар-ниците консигнатори. Към така изрядно водената документация се предвижда още издателство „Хр. Г. Данов“ да подготвя и разпраща специални формуляри, съдържащи списък с обобщаващи сведения за издадените от съответното издателство учебници. Тези форму-ляри съдържат подробни данни за автора и заглавието на учебни-ка, движението на ръкописа от неговото преписване и рецензиране, през илюстрирането му, оформлението и коригирането на текста, подготовката на клишета, данните за тиража, вида на хартията и набора, тиража, вида на подвързията, използваните стереотипни плочи, рекламните екземпляри, продадените и оставащи на склад 375 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 5, л. 3.376 Пак там.

292

екземпляри, постъпленията от продажбите, разходите по издание-то, включващи и авторския хонорар. С други думи, сдружението е предвиждало единна и цялостна издателска стратегия, поставяща върху базата на една стегната организация дългосрочна програма за действие, при взаимноизгодни и коректни взаимоотношения за продължителен период на дейност. При редовната годишна сесия икономически резултати се сравняват и съпоставят на основата на предварително подадената писмена документация и експертен анализ, където се извършва изравняване на вложените от книгоиз-дателствата капитали и постъпленията. Към договора, подготвен в София, и подписан от издателствата „Хр. Г. Данов“ с представител М. Хр. Данов, „Казанлъшка долина“ на Т. Д. Синджирджиев и из-дателство „Хемус“, представлявано от Христо Хаджиев, с допъл-нително споразумение от 27 април 1934 г. се присъединява и дълго-годишният и авторитетен издател Стоян Атанасов, със седалище в София, на ул.“Неофит Рилски“377.

2. Многоликата дейност на печатаря и издателя Стоян Атанасов – принос за българската книга

Стоян Стоянов Атанасов е роден през 1880 г. в Пазарджик. Умира в София на 3 октомври 1964 г. Като студент е редактор на „Ученическа беседа“. Завършва специалност право в Софийския университет (тогава известен като Висше училище), където учи и четири семестъра география. Само на 21 години организира печат-ница в столицата и през 1901–1902 г. започва да отпечатва „Работни-чески вестник“. През 1904 г. в собственото си издателство-печатни-ца отпечатва първия том от разказите на младия белетрист Елин Пе-лин. През 1905–1907 г. съставя и издава в собствената си печатница печата двутомника „Бисери из чуждите литератури“ – първият том е в обем 369, а вторият в 239 страници. Започва да издава и печата амбициозен издателски проект „Библиотека за самообразование“, като някои от книгите излизат допълнително с приложения (при-турки). От нея излизат над 300 книги. На 17 ноември 1903 г. започва 377 НБКМ – БИА, ф.№ 260, а.е. 5, л. 8.

293

да отпечатва политическия и информационен всекидневник „Ден“ с главен редактор Георги Найденов, през 1921–1923 г. заедно с Вел-чо Т. Вълчев е редактор и издател на същия възобновен вестник. За известен период той участва в акционерното дружество „Графика“, а впоследствие и в акционерно дружество „Българска книжнина“. Между двете световни войни Стоян Атанасов е сред утвърдените български издатели. През периода 1931–1939 г. той предприема осъ-ществяването на впечатляващ издателски проект: „История на плас-тичните изкуства“ от Николай Райнов, при това в тиражи между 4000–5000 екземпляра, издава негови белетристични книги, както и приказките му за деца. През 1938–1939 г. Стоян Атанасов издава „Пълно събрание от съчиненията“ на Николай Райнов. През 1929–1941 г. издава пълните събрани съчинения на поета Теодор Траянов в три тома. Принос в енциклопедичното ни книгоиздаване Стоян Атанасов реализира с издаването през 1936 г. на „Българска енци-клопедия“ в два тома на братя Никола Г. Данчов и Иван Г. Данчов. Видният столичен издател предлага на читателите и други книги на Иван Георгиев Данчов с филологически характер като „Правописен речник на българския книжовен език“ (1938), „Френско-български речник“ (1939) и „Чужди думи в българския език“ (1944).

Още при образуването на Книжарския съюз Стоян Атанасов е сред дейните издатели, които са запознати отблизо с дейносттта на новата структура, отстояваща общи професионални права на гилди-ята. Макар да търгува с книжарите, Ст. Атанасов застава на страна-та на издателствата, насърчаващите директната търговия с помощта на учителското съсловие за нуждите на училищата в страната. В едно писмо до преподавателя Васильов (в документа не е уточнено селището, но вероятно става дума за столицата), който се безпокои, че има неразбирателство между книжари и учители, Ст. Атанасов пише: „Напразно сте се тревожили от гюрюлтията на Табакова. I. Не сме пратили и Вам и нему едни и същи книги. Но той нарочно е скривал своите екземпляри, за да ни ги повърне после като непро-дадени. Тия истории той ги пази още от Септемврий, когато му пратихме. II. ... Вие като учител направо сте изписали книги, та

294

това не само че не е позорно, не само че не е забранено, но напро-тив, новият закон за Н. просвета (има специален член) задължава учителите направо да си набавят нужните учебници, като изпол-зуват отстъпката за бедните ученици. Нарушават закона онези главни учители, които не си изписват направо учебниците. Именно против това нареждане на М-вото книжарите се борят и обра-зуваха за тая цел даже дружество. Та както виждате няма що да се боите от заканванието на Табакова. Всички учители в София и околията направо си доставят учебниците. За всеки случай, изви-нявайте за неприятностите, които ви създадохме неволно.“378

Между двете световни войни Стоян Атанасов поддържа пре-ки връзки или кореспондира с много български автори на учебна и художествена литература, преводачи, белетристи. Съумява да съз-даде своеобразен сътруднически екип, да привлича най-авторитет-ни имена, което говори за добър мениджърски подход на отговорен за съдбата на българската книга издател. Пример за това е кореспон-денцията му с писателя, изкуствоведа и преводача Николай Райнов. Повечето от писмата на писателя са адресирани до Стоян Атанасов по повод на искания за конкретни суми, но съдържат и интересни сведения за техните взаимоотношения, които несъмнено са били не само на професионална основа. Често семействата на издателя и пи-сателя прекарват заедно, но ангажиментите на Атанасов са големи и той отсъства от една интелектуална компания. Затова в едно писмо, писано извън София и вероятно пратено по сина бъдещия писател Богомил Райнов, с дата 22 август 1932 г., Н. Райнов се обръща към Атанасов с „Любезни Стояне“ и пише: „Моля те, дай на Богомила малко пари да ми донесе, че е належащо купуването на разни рабо-ти. Малката ни колония е много наскърбена, че не идваш...“ 379

Често на издателя е писано да влиза в ролята на кредитор и да подпомага немалкото финансови несгоди на писателя. В писмо с неуточнена дата, вероятно от май 1932 г., Николай Райнов описва свой битов проблем и моли за парична подкрепа: „Утре заран слу-378 НБКМ – БИА, ф.№ 560, а.е 1 а, л.1-2.379 НБКМ – БИА, ф.№ 560, а.е. 2, л. 27.

295

гинята си отива, та трябва следобяд да и платя. Има да взема 7200 лв.; 3000 л. ще даде надявам се секретарят на Академията като аванс. А другите 4000 ще те моля да ми дадеш ти. Тоя случай ме срещна съвсем неподготвен: тя беше обещала да остане, ала днес се скараха решително с баба Катя и тя си „даде оставката“. Иначе бих можал постепенно да и отделя на страна заплата-та...

Освен това, моля те да съобщиш на Ан.Тюрйо по телефона (№ не знам, вж. телефона „Ундервд Елион Фишер“, А.Д. за канце-ларски машини, бул. „МарияЛуиза, 9) да почака няколко деня с внос-ката от 1000 лв., която трябваше да получи от мене на 1 т.м. сре-щу пишещата машина. Още 2000 лв. имам да му дължа, та някак си успокой го, че ще си ги получи. Мене ми е тъкмо сега неудобно да правя сам това. Поздрави Славянка, децата и тебе. Твоят Николай Райнов“ 380. С други думи, обвързвайки се с подобно приятелство и ползвайки услугите на талантливия си сътрудник, издателят е тряб-вало да се грижи и за личните му проблеми, и да подсигури дос-тавката на пишеща машина, от която писателят несъмнено е имал нужда. Вляво горе над текста на писмото Ст. Атанасов е написал революция: „Дадени 4000 лв. 5.V. 32“. Тези разходи са били приспа-дани от общия хонорар, който издателят е дължал на Н. Райнов.

В някои писма от посочената кореспонденция между писа-тел и издател личи творческата атмосфера, в която се осъществя-ва работата на преводача, свързана с бъдещи издателски проекти: „Слугинята си отива, та ще трябва да и платя. Моля те, дай на Бояна [вер. родственик на Н. Райнов Л.Г.] 2500 лв., ако можеш. Дай му и книгата „През гори и пустини“, а за мене по 2 екз. от „Ве-чни поеми“ и „Кораб на безсмъртните“ и 1 екз. от „Заратустра“ (да преработя превода). Сега провеждам малките разказчета от френската книга.“381 Вляво горе на листа издателят Ст. Атанасов е отбелязал: „Дадени 2500 лв. 30.IX.33 г. Очевидно издателят е полз-вал за нуждите на своята дейност Н. Райнов не само като автор, но и 380 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 22.381 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 30.

296

като преводач, владеещ няколко езика. Особено важен е приносът на Н. Райнов в осъществяването на две издания на „Така каза Заратус-тра“ от Фридрих Ницше. Още през 1905 г. издателят Ст. Атанасов печата в собствената си печатница книгата на големия немски фило-соф, в превод на Димитър Дечев. През 1915 г. „Тъй рече Заратустра“ в превод на Мара Белчева е издадена от пловдивското издателство и печатница „Христо Г. Данов“. През 1919 г. Стоян Атанасов в своята библиотека „Самообразование“ издава нов вариант на книгата под заглавие „Тъй каза Заратустра. Книга за вси и никого“ в превод на Николай Райнов. Изданието поставя началото на серията „Най-ху-бавите книги“ №115. През 30-те години на ХХ век, верен на своята взискателност, Н. Райнов прави нов коригиран превод и книгата е издадена от Стоян Атанасов през 1938 г., като отпечатването става в столичната печатница на П. К. Овчаров. Обемът на изданието е 296 страници, а тиражът е значителен – 4000 екземпляра. Изданието е включено в библиотека „Прометей“ под №35. От горното писмо става ясно, че преработката „Тъй каза Заратустра“ е започнала след 30 септември 1933 г. В цитираното писмо Н. Райнов споменава и за книгата си „Вечни поеми“ . Подзаглавието на изданието е „Песни за човека и земята“, а книгата е издадена от Ст. Атанасов през 1928 г.в тираж 3000 екземпляра. Другата книга, за която говори Н. Рай-нов „Кораб набезсмъртните“, също е издадена от Ст. Атанасов през 1928 г. в същия тираж. Интересно, че за този период са налице да-тирани сведения, които говорят за активно сътрудничество между издателя и Н. Райнов във връзка с подготовката на ръководства по рисуване и книги в библиотека „Самообразование“. В писмо си от 5 септември 1929 г., София, Н. Райнов пише на издателя: „Любезни Стояне, Получих карта от Хр. Г. Данови, че били пристигнали по-ръчаните от мене чрез тях книги „Histoire de l’ Art“, 16 тома, от Андре Мишел; стойността им е 8660 лв. Ако не разполагаш в тоя миг с такава сума и ако имаш сметка с издателството, моля те, поговори с Веселина Данов по телефона, па прати своя човек да вземе за своя сметка книгите и да ми ги донесе; трябват ми много, отдавна ги чакам. Прати и ръководствата по рисуване, наедно с

297

програмата от Министерството. Отбележи ми на едно листче, кога смяташ да печаташ оная книжка от „Самообразование“, дето ще се помести началото на „Изкуството през вековете“, за да бъда на време готов с ръкописът и клишетата (особено е важно последните да се приготвят, за да се дадат на цинкогра-фа).“ 382 Документът ясно сочи, че Н. Райнов е бил наясно с целия издателско-полиграфически процес и има определени изисквания за висококачественото въпроизвеждане на оригиналите. Още през 1924 г. Домът на изкуствата и печата в Пловдив издава малката му книга „Зараждане на изкуствата и печата“, а през 1943 г. Стоян Ата-насов издава в Библиотека „Разни изкуства“ № 4 друго съчинение на Н. Райнов: „Как се печати книга. Печатарско изкуство“. При това изданието е в необичано голям тираж от 6000 екземпляра, което оз-начава, че произведенията на талантливия автор са имали очевидна пазарна ориентираност със своя приложен характер. От посочено-то писмо се разбира, че Н. Райнов си доставя с посредничеството на издателство „Хр. Г. Данов“ безспорно скъпата и високо ценена от изкуствоведите шестнадесеттомна „История на изкуството“ от Андре Мишел. Изданието е било от съществено значение за твор-ческите замисли на Н. Райнов да напише и издаде със съдействието на Ст. Атанасов дванадесеттомната „История на пластичните изку-ства“, реализирана през периода 1931–1939 г. и том първи на „Исто-рия на изкуството“ (София: Ив. Коюмджиев, печ. Бр. Миладинови, 1943. – 576 с.).

В друг документ, подписан в София на 1 юни 1932 г. Н. Рай-нов дава съгласие за преиздаването на учебна литература с него-во участие: „По въпроса за христоматиите за прогимназиалните класове заявявам Ви, че съм съгласен да ми се плаща по 5000 лв. за всяко ново, допълнено или преработено издание...Същите условия важат и за читанките за отделенията“ 383.

През юни 1932 г. Николай Райнов моли своя издател: „Лю-безни Стояне, Ако можеш, прати ми малко пари, че още не сме 382 НБКМ–БИА, ф.№ 560, а.е.2, л.17.383 НБКМ–БИА, ф.№ 560, а.е.2, л.23.

298

получили заплати, а ми трябват днес. Прати и нещо за превод от приказничната поредица...“ 384 Горе вляво на бележката с почерка на Ст. Атанасов е отбелязано: „Дадени 2000 лв София 3 /VI/ 32“.

Във връзка със записването на сина си Богомил Райнов в гим-назия, на 6 юли 1933 г. Николай Райнов отново се обръща за помощ към издателя: „Любезни Стояне, прати ми, моля те, 2000 лв., че трябва да дам на Богомила такса да се запише днес в гимназията. Извинявам се, но съм принуден да се обърна към тебе.“ 385 И този път издателят се отнася с разбиране към искането на своя сътруд-ник. Но на 4 октомври 1933 г. Николай Райнов търси съдействие от издателството: „Понеже имам крайна нужда за пари, дай ми обе-щаното, ако можеш сега вместо на 15 т.м. Много ме болят зъби, та не мога да дойда сам“ и допълва:“Прати ми и по 3 екз. от след-ните сборници и приказки: „Северни приказки, Старият гарван, Славянски приказки.“ 386 Вероятно тук става дума за получаване на безплатни екземпляри от авторските детски книги на Николай Рай-нов „Северни приказки“, „Приказки на стария гарван“ и „Славян-ски приказки“, включени в поредицата „Приказки от цял свят“ на издателство „Стоян Атанасов“. В поредицата са включени още мно-го авторски детски книги на Николай Райнов, в които авторството е уточнено, като „преразказал“ съответната приказка: „Дървото на приказките“ (1931); „Златното гърне“ (1931); „Вълшебни приказ-ки“ (1931); „Приказки на добрата фея“ (1931); „Кристалния дво-рец“ (1931); „Морската царица“ (1931); „Царски приказки“ (1931); „Източни приказки“ (1932); „Магьосникът. Разни приказки“ (1932); „Торба приказки за русалки, самодиви, царски синове и др.“ (1932); „Златната рибка“ (1932); „Книга на чудесата“ (1932); „Морски деца. Негърски и други приказки“ (1933); „Зеленото джудже“ (1933); „Омагьосано царство. Избрани приказки“ (1933); „Славянски при-казки“ (1933); „Персийски приказки“ (1933); „Индийски приказки“ (1933); „Царица Роза“ (1933); „Алмазите на Изток“ (1934); „Би-

384 НБКМ–БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 25.385 НБКМ–БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 28.386 НБКМ–БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 29.

299

серна огърлица“ (1934); „Най-хубави български приказки“ (1934); „Хубави стари приказки“ (1934); „Веселите деца“ (1934); „Седемте чудовища. По Пеншон, Нури, Метиве, Еле, Авло, Морен и Робида“ (1934). Несъмнено, преразказването е включвало не само превод, но свободна преработка и съставителство на текстове от един или повече автори, както и литературна обработка на популярни детски произведения от богатата творческата палитра на народите по све-та. Като добър познавач на няколко езика Николай Райнов успешно свършва нелеката си задача и допринася тези произведения, макар и адаптирани, да станат достояние и на българския читател. Заглави-ето на приказките се е избирало да бъде интригуващо, ориентирано към максимално широка аудитория. Полиграфическото изпълнение на поредицата се осъществява отначало в софийските печатници „С. М. Стайков“ и „Нов живот“, а впоследствие в добре оборудва-ната с шрифтове, линии и украсни орнаменти столична печатница „Херман Поле“. Обемът на изданията се е движи между 100–200 страници, а тиражът варира от 4000 до 6000 екземпляра.

Съвместната работа на Николай Райнов с издателя Стоян Атанасов по издаването на детско-юношески книги и поредици започва още в края на Първата световна война. Още през 1918 г. Стоян Атанасов издава книгата на Н. Райнов „Слънчеви приказки“ в тираж 5000 екземпляра. Изданието се осъществява в Придворна печатница, в обем 147 с. с илюстрации към текста. През 1924 г. изда-телят реализира в печатница „С. М. Стайков“ книгата на Н. Райнов: „Златното птиче. Български приказки“ (195 с.). На следващата го-дина Стоян Атанасов издава в поредицата „Най-хубави приказки“ книгата на Н. Райнов „Юнак над юнаци“ (192 с.), също в печатница „С. М. Стайков“. През 20-те години писателят сътрудничи и на дру-ги издателства с авторски детски издания: „Али баба и разбойни-ците; Завистливият съсед“ всъщност са адаптираните от Н. Райнов арабски приказки, издадени от софийското издателство „Хемус“ в библиотека „Детска радост“, печатани през 1927 от печатница „Едисон“; пак през 1927 г. в същата библиотека и печатница излиза и арабската приказка „Вълшебният кон“; през 1930 г. отново в пе-

300

чатница „Едисон“ се печата в същата поредица и „Синбад морякът. Арабска приказка“. И трите книжки са от по трийсетина страници. Но през 1927 г. „Хемус“ издава и една по-значима литературна об-работка на Н. Райнов – книгата „Хиляда и една нощ“, с чернобели и цветни илюстрации в текста, в обем 176 с. За доброто реализиране на илюстрациите е избрана печатница „Едисон“, като през 1942 г. издателството прави и второ издание на книгата. И издателството на Ив. Коюмджиев се опитва да положи основите на нова библиотеч-на поредица за деца „Приказна детска библиотека Гнездо“, като в №1 на серията попада малката книжка с илюстрации „Самодивско царство“, излязла в печатницата на Армейския военно-издателски фонд.

Макар да сътрудничи с детско-юношески авторски книги на няколко софийски издателства, все пак основният принос на Нико-лай Райнов е в творческата му работа с издателство „Стоян Атана-сов“ и в реализирането през 30-те години на амбициозната пореди-ца „Приказки от цял свят“.

В края на 30-те години на ХХ век Николай Райнов започва началото на нов издателски проект – подготовка на деветтомна по-редица от литературни беседи-очерци „Вечното в нашата литера-тура. Български класици“, в която влизат от книга I до книга IX. Из-данието е осъществено от Стоян Атанасов през 1941 г. в печатница „П. К. Овчаров“. Тиражът е 6000 екземпляра. Деветте книжки раз-глеждат творчеството на Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Христо Ботев, Иван Вазов, Захари Стоя-нов, Михалаки Георгиев, Константин Величков, Стоян Михайлов-ски, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Тодор Г. Влайков, Ки-рил Христов, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Теодор Траянов, Елин Пелин, Петко Ю. Тодоров, Йордан Йовков, Николай Лилиев и Димчо Дебелянов. В една запазена сметко-разписка от 30 юли 1941 г. се вижда, че за книги VII (Пейо Яворов, Теодор Траянов) и VIII (Елин Пелин, П. Ю. Тодоров) издателят е броил 24 000 лева на Н. Райнов 387. 387 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 15.

301

Същевременно книгоиздателство „Ст. Атанасов“ работи и с други автори. „Подписаният Руси К. Лазаров – четем в друг доку-мент, удостоверявам, че получих от сумата 2000 (две хиляди) лева аванс от издателството на г. Атанасов срещу хонорара за учеб-ника ми по благонравие.“ 388 Сред печатаните автори са още Никола Манев, Любен Казанджиев, братя Иван и Никола Данчови и др. 389

С основание може да се предположи, че издателският биз-нес на издателя Стоян Атанасов е вървял добре. Той изплаща до-бри суми на авторите си, особено на тези които издигат престижа и утвърждават авторитета на издателството. Така постъпва не само с Николай Райнов, но и с братя Данчови, автори на „Българска ен-циклопедия“. Само за втората част на енциклопедията например на авторите са платени авансово 10 000 лева 390.

Обикновено издателят е подписвал договор за издаването на съответната книга с автора или съавторите. Ето моделът на един из-дателски договор:

Днес....подписаните Христо Николов, Никола Монев и Иван Великов от една страна и Стоян Атанасов книгоиздател, София, от друга страна, се уговорихме за следното:

1) Хр. Николов, Н. Монев и Ив Великов се задължават да при-готвят буквар и читанка за първо отделение и го предадат своевре-менно на издателя.

2) Ст. Атанасов се задължава да приготви 4 екземпляра от учебника, тъй както го изисква правилникът и го внесе на конкурсно одобрение в Министерството на Нар. Просвещение, като всички необходими за това такси и разноски са за негова сметка.

3) Ако бъде учебникът одобрен, Ст. Атанасов ще отпечата необходимото количество екземпляри, за което ще бъдат известни и авторите. Коректурите и необходимите поправки и допълнения на букваря се извършват безвъзмездно и своевременно от авторите.388 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 10. Очевидно става дума за книгата на Р. Лазаров „Учебник по благонравие. За I и II курс на доп. занаятч. у-ща“ (София: Ст. Атанасов; печ. Книпеграф, 1939. – 112 с. 10 000 тир.).389 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 14.390 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 6.

302

4) Авторите имат право да получат хонорар 12% от стой-ността на продадените учебници, като не се смятат изпратени-те образци и подаръци. Изплащането на припадащият се хонорар става всяка година, най-късно до месец Януарий /краят/. Хонора-рът се разпределя между авторите така: Христо Николов полу-чава 4.5%, а останалите 7.5 процента се разпределят по равно между Н. Монев и Ив. Великов.

5) Настоящето споразумение важи за два конкурсни и из-борни периода, съгласно правилниците и наредбите на Министер-ството.

6) Ако през течение на уговорените два периода договорът не е бил нарушен от страна на издателя, тогава договорът авто-матически остава в сила отново.

Настоящият договор се състави в 4 екземпляра.Договорители: ...........“Към графата „Договорители“ следват подписите на договаря-

щите се съавтори и на издателя, обгербвани със съответните марки. Очевидно договорът е напълно законен и юридически издържан според държавните изисквания, като двете страни могат по законен път да отстояват своите права по него. Ето и резултатите от това издателско споразумение – през 1936 г. Ст. Атанасов отпечатва в пе-чатница „П. К. Овчаров“ книгата на Христо Николов, Никола Мо-нев и Иван Великов „Буквар и първа читанка“, в обем 92 страници, с 4 л. илюстрации, в огромния тираж от 60 000 екземпляра, като е направена и допечатка от 4000 екземпляра в същата година, а на следващата година е издадено още едно издание в 4000 екземпляра; през 1938 г. излиза и трето издание в 15 000 тираж, при това в по-следните четири листа илюстрации са цветни.

През следващите години Стоян Атанасов променя някои параметри от модела на издателския договор, като чрез законното договаряне с авторите кандидатства отново пред Министерството на народното просвещение по ежегодно обявяваните конкурси за учебници. Ще приведем за пример още един такъв издателски до-говор:

303

Долуподписаните Ив. Русев, Петър Горянски и Николай Ма-теев от една страна, и Стоян Атанасов, от друга страна, днес, на 24 май 1940, се споразумяхме върху следното:

1) Ив. Русев, П. Горянски и Н. Матеев се задължават да при-готвят ХРИСТОМАТИИ за I, II и III класове на прогимназиите, съгласно изискванията на програмата и правилниците на Минис-терството на Народното Просвещение, и да ги предадат свое-временно на издателя в пет еднообразни екземпляра, написани на пишуща машина.

2) Стоян Атанасов се задължава да внесе навреме ХРИС-ТОМАТИИТЕ на конкурсно одобрение в Министерството на На-родното Просвещение, като всички необходими за това такси и разноски включително и разноските по написване христоматиите на машина, са за негова сметка. Ако учебниците бъдат одобрени, издателят ще отпечати необходимото количество екземпляри, за което ще бъдат известени авторите. Коректурите и необходи-мите поправки и допълнение на учебниците се извършват безвъз-мездно от авторите. Стоян Атанасов се грижи за илюстрира-нето клиширането на христоматиите и ако е потребно дава на художника да изработи нови картини и рисунки.

3) Авторите получават хонорар 11% от брутото стойност на продадените учебници, като се не смятат изпратените обра-зци и подаръци. Изплащането на приспадающия се хонорар става всяка година най-късно до края на м. февруарий.

4) Авторите имат право на аванс срещу хонорара един ме-сец след окончателното одобряване научебниците.

5) Настоящето споразумение важи за два конкурсни или из-борни периоди, съгласно правилниците и наредбите на Министер-ството на Нар. Просвещение.

6) При евентуално сменяване на до сега съществующия ре-жим за писане и издаване на учебници, авторите и издателят се взаимно задължават да уредят своите взаимоотношения в кръга на добрата етика и законите.

304

Издател:......................Автори:........................“ 391

Последната клауза от договора отразява, макар и все още не толкова ясно изразена, тревогата на издателя от несигурната меж-дународна ситуация – Европа е на прага на Втората световна война, тревожни дни се задават и за страната, което би могло да обърка добрите издателски взаимоотношения и да внесе неочаквани, дори нежелани промени в иначе добре уредената и действаща система на книгоиздаването у нас между двете световни войни. С процент е намален размерът на авторския хонорар, и тук, види се, някои не-благоприятни фактори са си казали думата. От друга страна, става ясно, че издателят Ст. Атанасов продължава да залага на сигурната и осигуряваща надежден пазар конкурсна система при издаването на учебници, където решаващ фактор е думата на Министерството на народното просвещение там издателят вече е изградил контак-ти и авторитет, които му осигуряват успех при кандидатстването за издаването на учебна и учебно-помощна литература. От цитирания договор се вижда и още нещо – Ст. Атанасов продължава да има изисквания, съобразени със съществуващата издателска практика за прегледно представен, написан на пишеща машина оригинал; за подобряване оформяването на изданието по отношение на неговото илюстриране и подготовката на качествени клишета, благодарение на които и печатът да бъде с високо качество. Още повече, че тук става дума за големи тиражи, за сериозни инвестиции, а и за утвър-ждаване издателския имидж на вече реномираната марка „Стоян Атанасов“.

Когато говорим за стриктното оформяне на издателската документация на това столично издателство, редно е да кажем и за т.нар. от самия Атанасов допълнителни „спогодби“, в които се уточняват допълнителни условия, наред с общите към съответния издателски договор, или направо служат за двустранно споразуме-ние между автора и издателя. В това отношение Стоян Атанасов е стриктен. Той изпраща писмо, носещо неговия адрес, мястото и и 391 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 2.

305

датата на изпращане. Посочва се, че издателството приема даденото издание за печат, начините на оформяне и отпечатване на книгата, дължащите се суми за разноски от страна на издателя, общият ав-торски хонорар, авансовите плащания и пр. Тъй като известието се възприема за официален документ, обикновено върху него авторът отбелязва, че е получил писмото с посоченото съдържание и че е съ-гласен с него. При получаване и на сумата тя се отбелязва собстве-норъчно, с отбелязване на датата. За пример ще дадем едно писмо на Стоян Атанасов, изпратено от София на 12 септември 1938 г. до д-р Христо Дамянов, пак в столицата, във връзка с издаването на негова книга:

Книгоиздателствотко ни приема да откупи френското Ви букварче и първа читанка при следните условия: 1) Ведно с това писмо, надлежно подписано и подпечатано, ще получите в брой 16 610 лв.;

а/ 3000 /три хиляди/ лева такса за рецензия и одобрение. б/ 8000 /осем хиляди/ лева хонорар за рисунките и в/ 5610 /пет хиляди шестотин и десет/ лева за клишета.2) Хонорар за букварчето ще получите 12 000/дванадесет

хиляди/ лева, платени на два пъти: 5000 при излизане на букварче-то от печат и 7000 лева през втората половина на м. януари 1939 година.

3) Вие ръководите печатането безвъзмездно.4) За методичните упътвания също хонорар не Ви се пред-

вижда, освен 120 безплатни броя, получени направо от печатни-цата.

5) Книгоиздателството приема Вашите задължения спря-мо М. Н. П.: Букварчето няма да има цена по-голяма от 20 лева и външната корица ще бъде от два цвята: син и черен на бледо жълт фонд [фон Л. Г.].

6) От букварчето Вие получавате безвъзмездно направо от печатницата 120 /сто и двайсе/ броя.

7) Книгоиздателството няма право за едно издание да печа-ти повече от 20 000 екз. без съгласието на автора.

306

8) За всяко ново издание Вие получавате нови 12 000 лева и 200 броя от новото издание безвъзмездно. При същите условия може да се отпечати и втората част, която ще носи заглавие одобрено по взаимно съгласие.

9) Тая наша спогодба важи само за 12 учебни години, начи-ная от 1-и септември 1938 год.

С почит: Ст. Атанасов“ 392 Отдолу с почерка на автора е отбелязано: „Получих писмото

Ви с горнето съдържание и Ви заявявам, че съм съгласен с него“, а впоследствие е добавен и друг негов текст, с който се декларира, че е получил сумата от 16 610 лв. 393

Тук се вижда още, че за да компенсира напълно автора по от-ношение на авторския хонорар и усилията му върху създаването на книгата, издателят му предава безвъзмездно и определено количе-ство екземпляри от тиража. Регламентира се и горната граница за едно издание не повече от 20000 екземпляра. В случая обаче става дума за интересен случай, когато сам авторът е поел по своя иници-атива съответни издателски разходи като рецензиране и одобрение пред Министерството на народното просвещение, илюстриране на изданието и е платил за клишетата в съответната печатница. Така книгата излиза през 1939 г. в столичната печатница „С. М. Стай-ков“, с рисунки на Д. Тодоров–Жарава, в тираж 6000 екземпляра, на френски език, със заглавие „J`appends le fransais“ (88 с.: с ил.).

Сред сътрудниците на издателството при написване на учеб-ници и помощна литература са и преподаватели от училищата, на които Стоян Атанасов разчита, че с авторитета и присъствието си ще осигурят успешно реализиране на издателската продукция. Забелязва се, че поставените срокове за издаване и реализация на първото издание са по-малки, отколкото при другите видове изда-ния. Писмата до съответния автор следват предварителното устно споразумение и имат характер на окончателно договаряне по изда-телските въпроси и относно авторовото възнаграждение, каквото е 392 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 1, л. 3.393 Пак там, гръб на листа.

307

например следното писмо на издателя с дата 1 септември 1939 г., София, до В. Николов, учител в столичното занаятчийско учили-ще:

В потвърждение на устното ни споразумение, относително съставената от Вас „ХРИСТОМАТИЯ и ПИСМОВОДСТВО“ за занаятчийските училища, чест имам да Ви съобщя следното:

1) Съгласен съм да поема издаването на въпросния учебник, който ще печатам и препечатвам в каквото количество намеря за добре, в един период от три /3/ години, след което ще има ново преработено издание, след като се пласират отпечатаните ек-земпляри.

2) Хонорар за тоя учебник ще получите еднократно сумата (30000) тридесет хиляди лева за отпечатаните екземпляри през тригодишния период. Срокът на изплащането на тоя хонорар е когато се отпечата в завършен вид учебникът и се издаде заповед от съответното м-во за окончателното му одобрение.

3) Коректурите правите Вие сам за своя сметка.“ 394

Наред с усилията си да привлича авторски колективи, пре-димно от съставители на учебна и справочно–енциклопедична литература, Стоян Атанасов търси възможности да привлича и са-мостоятелно авторите. През 1938 г. той издава разказите за деца и юноши „Писмата на един ученик“ от Никола Стоянов Монев и на 11 май с.г. му предлага договор, с който да подготви три читанки за втори, трети и четвърти клас. В договора Ст. Атанасов се задължава да внесе читанките за „конкурсно одобрение в Министерството на Народното Просвещение, като всички необходими за това такси и разноски са за негова сметка“, а в случай че бъдат одобрени ще извести за отпечатването на необходимото количество екземпляри, ще се грижи за клиширането на илюстрациите в читанките и ако сметне за нужно, ще „дава на художник да изработи нови картини 394 НБКМ – БИА, ф. №560, а.е. 1, л. 6. Писмото е по повод издаването на третото прераб. изд. на книгата от Васил Николов „Христоматия и писмоводство. Учебник за I и II чи-рашки курс на доп. занаятч. у-ща (С., Ст. Атанасов; печ. П. К. Овчаров, 1939. 223 с. с ил. 10 000 тир.). Отделно, през 1941 г. Ст. Атанасов издава и „Христоматия. За практ. и доп. земед. у-ща“ от Васил Николов (216 с. : с ил. 10 000 тир.).

308

и рисунки“ 395. Размерът на авторския хонорар се определя на 10% от брутото стойност на продадените учебници 396.

Издаването на учебна и учебно-помощна литература е сред приоритетите на издателя, оттам идват сигурни приходи, затова той разчита на сигурни и проверени от издателската практика авто-ри. Сред тях е Димитър Добролюбов: Ст. Атанасов издава неговите учебни и методически книги за началния курс през 30-те–началото на 40-те години на века, при това повечето са в значителни тиражи, като при учебниците те достигат 30000–48000 екземпляра. Отпечат-ването се извършва в печатниците „Херман Поле“, „С. М. Стайков“, „Нов живот“, „Книпеграф“, „Немечек“. Сред по-важните издания на Д. Добролюбов, реализирани от издателството, са „Езикови упраж-нения“ в отделни книги за отделенията (1930), „Тетрадка за практи-ческа работа по отечествознание. IV отд.“ (1930), „Рисуването и пи-сането в I и II отделения“ (1930), „Практическа работа по родинозна-ние и отечество. Метод. бележки“ (1930), „Наблюдавай природата“ (1930), „Развитие на устната и писмената реч. Граматика, правопис и съчинения“ (1932), „Езикови упражнения“ в три отделни книги за I, II и III клас на народните. прогимназии“ (1932), „Вероучение“ (1936), „Граматика“(1937), „Гражданско учение“ (1938), „Отечествознание“ (в съавт. със С. А. Стоянов, 1941), „Моделирането в основното учи-лище“ (1942). Издателят Ст. Атанасов е изпращал споразумителни писма с подробности по издаването на съответното учебно издание и указване на авторския хонорар, а Д. Добролюбов ги е одобрявал и поставял подписа си под споразумението 397.

Докато работата по издаването на учебна книжнина е вървяла сравнително добре и е носела своите приходи, при работата върху обемистата, трудна за съставяне „Българска енциклопедия“ (София, 1936. 2, 1720 с. 5000 тир.) на Никола Г. Данчов и Иван Г. Данчов са се

395 НБКМ БИА, ф. №560, а.е. 3, л. 1.396 Пак там. Липсват сведения за излизането точно в този вид на посочените в договора издания, което говори, че не винаги сключваните договори са гарантирали издаването, в случай че не е получено одобрение от Министерството на народното просвещение.397 НБКМ–БИА, ф.№ 560, а.е. 1, л. 1 (Писмо на Ст. Атанасов до Д. Г. Добролюбов, София, 27 февр..1931).

309

появявали епизодично финансови проблеми. Макар че към 21 ноем-ври 1938 г. от едно писмо-уверение за изчистени плащания от страна на издателството, подписано и от Н. Г. Данчов, се вижда, че и двете страни са удовлетворени от уредените сметки по издаването на енци-клопедията, Ст. Атанасов очевидно е поискал дописване, допълване или разширяване на изданието 398. Очевидно той е финансирал идеята си, като е дал известен авансов хонорар на авторите. Колкото и корект-ни обаче да са били един към друг страните, все пак Никола Г. Данчов през следващите години е бил принуждаван да моли за материална подкрепа във връзка с окончателното приключване на тази нова част от голямото свое начинание, вероятно с нови енциклопедични статии по т. нар. „българска част“ на енциклопедията. Същевременно той с безпокойство се интересува за поправката на сгрешените отпечатани страници и настоява двамата съавтори да ги коригират преди повтор-ното отпечатване.Това се вижда и от едно негово писмо от София с дата 15 март 1940 г.:

Госп. Атанасов,В началото на ноемврий м.г. получих от Вас срещу г[орно]то

издание на Енциклопедията 10 000 лева и с това бях много улеснен в работата си. Сега Ви моля да ми дадете към края на този месец още 12–14000 лв.

Вие знаете много добре, че Енц[иклопедията], особено българ-ската й част, изисква изоставяне на всичко друго и пълно отдаване ней. Не само това: работата е свързана и със значителни разходи.

След получаването на тази сума, аз няма да Ви безпокоя до ноемврий, когато пак ще ми са потребни 10-тина хиляди лв.

Ако ще допълните стр[аници] на Енц[иклопедията], като от-печатате техни коли повторно без нито най-малко да мислите за нас дайте ни да коригираме ние! Дори аз настоятелно моля за това, та да не се допуснат грешки.

С най-хубави поздравиВашият Н. Г. Данчов“ 399

398 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 6.399 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 8.

310

Колкото и да се е стремял да бъде толерантен към авторите издателят, в началото на 40-те години се появяват затруднения с пе-чатници, доставка на хартия, недобре подготвени ръкописи, които са затруднявали набора на книгата. Случаят с разправията между издателя и писателя Любен Казанджиев е показателен, че не всич-ко е вървяло гладко в издателския процес. На 5 октомври 1942 г. писателят изпраща споразумително писмо до издателството на Ст. Атанасов, в което се казва:

Съгласен съм да издадете книгата ми върху българския език /заглавието ще определите вие/ при следните условия:

1) Преотстъпвам ви авторското си право за едно българско издание от максимум 4000 /четири хиляди/ екземпляра. Продаж-ната цена ще определите вие. Размерът на печатната кола също. Шрифт обикновен.

2) Хонорарът ми ще бъде по 2000 /две хиляди/ лева на пе-чатна кола, при максимум 22 печатни коли. За повече от 22 коли евентуално не ще претендирам за хонорар.

3) Към гореказания хонорар ще получа от вас 300 екземпляра от книгата безплатно със свободно пласиране от моя страна.

4) Хонорарът ми ще се изплати така: 15 000 /петнадесет хиляди/ лева при сключване на споразумението; 10 000 /десет хиля-ди/ лева при отпечатването на единадесетата кола; остатъкът при завършване на печата, заедно с което ще получа и триста без-платни екземпляра от книгата.

5) Пристъпваме към печат не по-късно от седмица след спо-разумението ни. Печатането ще трае не по-дълго от три месеци, освен при настъпването на форсмажорни обществени пречки. Ако издателството задържи печатането или пласирането на книга-та, следва да ми заплати целия хонорар без задръжки. Иначе полу-чавам правото да прехвърля изданието на друго издателство, без връщане на получените аванси.

6) Издателството се задължава да има свой коректор на книгата ми, въпреки че аз ще направя щателен преглед на втора и трета коректури. Моята корекция ще бъде предимно на текста, а

311

не на дребните печатни грешки.7) В случай на неустойка от моя страна без форсмажорни

причини задължавам се да ви върна получените аванси с 12% лихва за изтеклото време, а ако настоявате, ще ги смятаме като тър-говско капаро за цялата сделка.“ 400

Под текста Л. Казанджиев записва ръкописно в споразуми-телното писмо, че петият и шестият от пунктовете се изоставят по-ради доброволното споразумение с издателя, и че се задължава да уреди въпроса за отпускането на хартия пред Дирекцията на наци-оналната пропаганда, като подписва и разписка за 15 000 аванс от страна на издателството 401.

Дотук всичко изглежда наред. Най-вероятно, както е речено и в споразумителното писмо, на книгата се поставя заглавието „Бъл-гарският народен езиков гений. Книга за превъзходствата на бъл-гарския език над другите езици в света“. Изданието действително излиза, но година по-късно. Заглавието отговаря на тогавашната об-ществено-политическа обстановка и на нагласите в обществото. Л. Казанджиев вече е известен с полемиката в печата, която възниква около двутомната му книга „Анти Нитче. Книга за изобличаване на един голям лъжефилософ-лъжепророк и за утвърждаване духовни-те ценности, отречени от него“ (1931–1932). Сега обстановката е друга. Писателят бърза, може би с оглед на събитията, а е възможно да е имал собствени намерения за бързо и успешно реализиране на изданието. Печатница „Книпеграф“ обаче забавя отпечатването на „Българският народен езиков гений“. Л. Казанджиев е вбесен и от-праща нотариален протест до издателството, в който четем:

...Сигурно добре си спомняте, че аз ви предложих да намеря печатница, която да отпечати книгата ми за два месеци. Вие от-блъснахте моето предложение, понеже ми заявихте, че печатни-ца „Книпеграф“ поема такова едно задължение. При това условие аз лично предадох ръкописа на книгата ми „Българският езиков гений“ в печатница „Книпеграф“ на 15 октомврий 1942 година, 400 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 9.401 Пак там.

312

като получих сам лично уверение от собствениците и , че книгата от около 22 печатни коли, ще бъде отпечатана за два месеци, т.е. до към 15–20 декемврий с.г. До тази дата не бе отпечатана, обаче, нито една единствена кола. Днес сме средата на месец февруарий 1943 година – четири месеца от започване на печата – а са отпе-чатани фактически само четири коли от книгата.

Въпреки всички настоявания, скандали и писмени преду-преждения, собствениците на печатницата нехаят напълно. Вам се дават уверения за ускорение на работата, които са най-плоски залъгвания, забравяни още с вашето излизане. Стратегията на пе-чатарите, с оглед да печелят време, се състои в набиране, първо, на няколко шпалти, без да се корегират и без да се печатат. След това се корегира набраното /без да продължава набора и без да се печати/ и, най-после, само се печати набраното, без да се набира наново, нито да се корегира. По този „утра модерен“ и експеди-тивен начин на книгопечатане се достига резултат една кола пе-чатна на месец.“ 402

От днешни позиции, когато компютърната предпечатна под-готовка внесе истинска техническа революция в книгоиздателския процес и значително улесни полиграфическата дейност, спестявай-ки трудоемката наборна дейност, тези тревоги изглеждат далечни и дори някак непонятни. В онова време, когато все още само част от известните столични печатници са познавали линотипния и моно-типния набор, въпросът за своевременното набиране, за коригира-нето на шпалтите и колите е бил сериозен технологически въпрос, който е стоял дори и пред авторитетни полиграфически предприя-тия като „Книпеграф“. Заедно с това текстът сочи и обстоятелство-то, че не винаги наличните мощности са били използани рационал-но, или пък наборът на една книга се е протакал във времето поради недостатъчно добра организация. Едва ли може да допуснем, както го обяснява самият възмутен автор, че работата на „Книпеграф“ не е била наред. Фактът, че издател като Стоян Атанасов е работил с тази печатница и е печатал немалко от своите издания там, е доста-402 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 11.

313

тъчно красноречив. Разгневеният Л. Казанджиев в цитираната но-тариална покана посочва, че не разполага нито с време, нито с нер-ви, нито със здраве или средства да изчаква толковабавно набиране, коригиране и печатане на книгата си, затова иска обезщетяване по 1000 лева дневно, считано от 1 януари 1943 г. заради накърняване на търговските му интереси и във връзка с пласмента на неговите екземпляри от изданието, а ако в срок от 5 март с.г. издателят не застави собствениците на „Книпеграф“ да спазят срока, ще счита че издателството се отказва от изданието; в този случай, без да се от-казва от обезщетението си, авторът ще предостави книгата на друго издателство или ще я издаде сам 403 .

Всъщност се оказва, че честолюбивият Л. Казанджиев не е съвсем прав. В своите ръкописни бележки върху една бланка на из-дателството Ст. Атанасов е отбелязал, че ръкописът е невъзможен да се чете поради небрежното му написване и е станал нечетлив; авторът бави коректурите; не е готов целият ръкопис, а го предава на части, а освен това ръкописът следва да е предаден на пишеща машина, което авторът не е сторил. При това не е осигурена хартия и печатницата „кара на стара запазена хартия“, макар че Л. Казан-джиев се е ангажирал с доставката на съответното количество за своята книга, използвайки лични свои контакти с Дирекцията на националната пропаганда 404.

Оказва се, че всъщност авторът не е спазил изискванията и дори печатницата сама да е допуснала пропуски в организирането на работата си, то вината не е само нейна, нито на издателството.

По тази интересна издателска история откривам и и още един документ – допълнителна уговорка от ноември 1942 г., в която с по-черка на Л. Казанджиев тиражът се увеличава от 4000 на 5000 ек-земпляра, като 1000 екземпляра стават безплатно хонорарно право на автора тях Л. Казанджиев може да пласира само в държавни и обществени учреждения, а не на дребно чрез книжари или прода-вачи, до изчерпването на основния издателски тираж. В уговорката 403 Пак там.404 НБКМ –БИА, ф. № 560, а.е. 2, л. 12.

314

се казва още, че авторските екземпляри остават на съхранение и за контрол в издателството, но при случай биха могли да се приберат от автора 405.

Изглежда най-после автор и издател са се разбрали, та „Бъл-гарският народен езиков гений“ излиза от печат през 1943 г. в пе-чатница „Книпеграф“ в посочения тираж от 5000 екземпляра, в не-малкия обем от 448 страници. Използвайки обществено-полити-ческата конюнктура и протичащите процеси в окупираните земи от Егейска Тракия и Македония, където българското самосъзнание е било силно, книгата е могла да разчита на определен успех, още повече, че и самите държавни институции са насърчавали подобен тип книжнина с оглед на водената през периода политика.

Между 1928–1936 г. „Стоян Атанасов“ издава и „Съчине-ния“ в четири тома на придобилия известност писател Иван Кири-лов (повести, романът „Габарите“, драми-легенди и комедии).

Несъмнено дейността на издателя Стоян Атанасов има ва-жно значение за издателските процеси между двете световни войни. Той съумява да привлече добър сътруднически екип и да реализира амбициозна програма, която е в полза на българската книга.

Приносите на Стоян Атанасов са забелязани от негови съв-ременници. Струва ми се, че много точна оценка на делото му дава писателят Георги Караславов в голямата си студия „Борба за първенство“, публикувана в столичното списание „Сердика“ през 1941 г. 406:

Богат принос в развитието на българската книжнина и отделно на книжнината в столицата, е дало книгоиздател-ството на Стоян Атанасов. При него се появи, разви се и досе-га работи писателят Николай Райнов.

Преди години Ст. Атанасов издаде съчиненията на К. Величков в осем тома под редакцията и с предговор от Иван

405 НБКМ – БИА, ф. № 560, а.е. 3, л. 5.406 Караславов, Г. Борба за първенство. // С е р д и к а (Месечно списание на столичната община), 5, 1941, № 23, с. 32.

315

Вазов 407. За времето си това издание се отличаваше със своята изящност. Атанасов е издал и известния Величков превод на „Ад“ от Данте. През последните години той издаде съчиненията на Т. Траянов и еднотомната „Българска енциклопедия“ от Никола и Иван Данчови.

Г. Караславов има основание да отбележи на първо място като водеща заслуга на Ст. Атанасов издаването на осемтомните „Съчи-нения“ на Константин Величков. Това издаване става с предговор и е редактирано от Иван Вазов, между 1911 и 1914 г., като излиза и още един том, считан за продължение на многотомното издание и на практика явяващ се като девети том, под заглавие „Чуждестран-ни литератури. Европейски писатели. Френска, италианска, испан-ска, полска, руска литератури“ (С., 1915. 283 с.). Според коричното описание трети, четвърти и осми том излизат със заглавие „Пълно събрание на съчиненията“ на Константин Величков. Тук трябва да добавим и още един малко познат издателски факт през 1919 г. Сто-ян Атанасов издава най-популярното произведение на Константин Величков, мемоарно-документалната му повест „В тъмница“. Спо-мени от 1876 г.“, като приложение на сп. „Маяк“ (215 с.)408. Колкото до Теодор Траянов, един от най-изявените представители на българ-ския символизъм, следва да допълним, че издателят Ст. Атанасов прави „Пълно събрание на съчиненията“ му в един дванадесетго-дишен период – първият том

„Освободеният човек“ излиза през 1929 г., като обхваща твор-би на поета от 1905–1911 г., вторият том „Земя и дух“, включващ творби между 1921–1926 г., включително второто преработено и допълнено издание на „Български балади“, е издадено през 1941 г. Третият том „Пантеон“ е отпечатан през 1934 г. Първият и третият том се печатат в 4000, а вторият том в 6000 екземпляра. Заедно с това Ст. Атанасов издава и адаптираната от Т. Траянов детска книга

407 Това многотомно съчинение се печата в Придворна печатница Ив Кадела. Известно е още едно издание на тома „Повести, разкази, спомени“ от 1910 г., отпечатано в печатни-цата С. М. Стайков., в обем 320 с.408 Български книги 18781944. Т.1. С., НБКМ, 1978, с. 360.

316

„Най-хубавите басни за деца“ (С., печ. Херман Поле, 1934). Сред приносите на Ст. Атанасов е и издаването на музикални произведе-ния, създаването на нотна печатница 409.

Приведените примери категорично сочат заслугите на Стоян Атанасов за българската книжовност и родното книгоиздаване – и в посока издаване на художествена литература и популяризиране на български автори, и издания за деца и юноши, но и учебна и учеб-нопомощна литература, научнопопулярни книги в различни обла-сти на знанието. Издателят умее да работи добре с авторите, да ги привлича, да изгради своеобразен екип от постоянни сътрудници, които между двете световни войни със своите стойностни произ-ведения дават един достоен, разнообразен и стойностен облик на издателството. Самата организация на издателската дейност е из-ведена на едно много добро равнище, съобразена е с работата на различни институции и работи в полза на родната книга.

3. Акционерни сдружения в книгоиздаването у нас меж-ду двете световни войни. Приносът на „Хемус“ (по архивни и документални източници)

Непосредствено след Първата световна война у нас се забе-лязва формиране на нови издателски структури. Наред с еднолич-ните търговски фирми, в които често се включва цялата фамилия, по-удобна форма в новите обществено-икономически услови, спо-собстваща за окрупняването и разширяването на издателската дей-ност, се явява акционерното дружество. Сред по-известните такива дружества някои изследвачи като А. Гергова и Ж. Ескенази 410 сочат: „Книга“ (1917–1921), чиято дейност е продължено от „Графика“, „Победа“ (1919–1922), както и основаните през 1918 г. дружества „Хемус“; през 1919 г. „Слънце“; през 1921 г. – „Огнище“ и „Про-света“, през 1922 г. „Деница“. Тук могат да се добавят и други срод-

409 В книгата си „Книжовни пристрастрия“ (С., 2000, с.197) Ани Гергова посочва, че Стоян Атанасов „издава за първи път музикални произведения и основава печатница за ноти“.410 Гергова, А. Книжовни пристрастия. С., 2000, с.197.

317

ни структури – акционерното дружество „Иван Игнатов и синове“, събирателното дружество на Т. Ф. Чипев и неговите синове, коо-перативното издателството на Стилиян Кутинчев „Акация“ (1925), издателството-книжарница „Факел“ с издатели-стопани Стефан То-доров и Пенчо Цанев, дружеството с ограничена отговорност „Пра-во“ (печатница и издателство) на Тодор Плочев, както и кооператив-ното издателство на толстоистите в България „Посредник“ (1925), а също създадените от руски емигранти акционерни дружества „Руско-болгарское книгоиздательство“ (1922) и „Печатное дело“ (1925). Подобни сдружения имат и другите по-известни български издателства „Казанлъшка долина“ на Тодор Синджирджиев, „Жеко Маринов“, „М. Смиркаров“, „Добромир Чилингиров“, „Златни зърна“ на Славчо Атанасов, книгоиздателство и печатница „Древ-на България“, Юрукови с библиотеката-издателство „Мозайка от знаменити съвременни романи“ и пр. За значението на издателство „Факел“ например четем в споменатата по-горе студия на Г. Кара-славов: „Едно от най-големите книгоиздателства в столицата е книгоиздателство „Факел“, основано през 1923 г.; то се наложи с издаването на редица големи научни книги и с много литературно-критически разбори от видни български критици и литератори. Една от големите му книжовни заслуги е, че в продължение на де-сетина години издаде всички Вазови произведения, които обхвана-ха точно сто номера. Няколко години книгоиздателство „Факел“ издава сп. „Българска мисъл“, орган на Читалищния съюз, под ре-дакцията на проф. М. Арнаудов.“ 411

В споменатото си изследване, което се опира повече върху приносите на българското книгоиздаване за родната ни художест-вена литература, особено за съвременната, Георги Караславов отбелязва и подобаващото място на издателство „Хемус“, сравня-вайки го със заслугите на двама от най-големите български изда-тели: „Това което книгоиздателството на Ал. Паскалев беше за развитието на нашата книжнина и на творчеството на нашите писатели от 1910 г. докъм 1925 г., това, което за известен период 411 Караславов, Г. Цит. съч., с.32.

318

от време след Европейската война беше книгоиздателството на Т.Ф. Чипев, това през последните години, в много по-голям мащаб, е книгоиздателство „Хемус“. С малки изключения, „Хемус“ успя да обедини почти всички български писатели и да направи пълни, изискани и изящни за сегашните условия издания на съчиненията на по-видните български писатели. То създава една здрава систе-ма на прилично хоноруване трудовете както на класиците и на по-известните писатели, така и на съвсем младите и начинаещи литературни сили. Може да се подчертае, че „Хемус“ повдигна вкуса на българската читаеща публика, а с последните подвързии на своите художествени издания, които подвързии са по проекти на художника Борис Ангелушев, той доказа, че нашата публика цени добрите и не се скъпи за една допълнителна сума, стига да и се поднесе нещо добро.“ 412

Ясно е, че авторът акцентира в студията си върху успешната репертоарна политика, която е създало акционерното дружество за книгопечатане и издателство „Хемус“ както за родната худо-жествена литература, насърчавайки българските писатели, така и върху самата организация на творчески взаимоотношения, даваща една сигурност и достойно възнаграждение на авторския труд. Тук се посочва още и заслугата на „Хемус“ като издател на редакти-раното от Владимир Василев литературното списание „Златорог“ и редактирания от Емил Коралов литературен седмичник „Лик“, на списанията “Учителска практика“ под редакцията на Велислав Чалъков и „Детска радост“ под редакцията на Ран Босилек. Отчи-та се ролята на Христо Хаджиев като ръководител на издателство-то 413.

В наши дни Ани Гергова в документален очерк от споме-натата вече книга „Книжовни пристрастия“ разказва за дейността на Христо Хаджиев (1876–1952) като дългогодишен мениджър на „Хемус“, спира се на взаимоотношенията между него и редактора на „Златорог“ Владимир Василев, привежда документални свиде-412 Караславов, Г. Пак там.413 Караславов, Г. Пак там.

319

телства за добрите творчески и икономически резултати на изда-телството 414.

С оглед на разглежданата тук тема ще се опитаме да приве-дем някои факти и архивни свидетелства за дейността на това го-лямо издателство. На първо място ще се спрем на прецизността, с която „Хемус“ предлага на авторите сключването на издателски договор за съответното произведение. Трябва да посочим, че този тип договор може да служи за образец на акуратност и юридическа издържаност, където са налице онези важни изисквания за подобен род договаряне като двустранност, консесуалност и формалност (из-исква задължително сключване в писмен вид и обгерван), възмезд-ност (предвижда се авторово възнаграждение и срочност – сключва се за определен период). Освен това са регламентирани и клаузи с характерните за издателския процес изисквания, като например това, че авторът е длъжен да даде нужните указания за илюстри-рането на книгата (в случая – учебника), да се грижи за подрежда-нето, коригирането и доброто отпечатване на изданието, да спазва сроковете за представяне в издателството, особено предвидените в конкурсите за учебници, внасяни в Министерството на народното просвещение. От своя страна издателството се задължава да запла-ща на автора хонорар в размер на определен процент от брутната стойност на продадените екземпляри 415.

Интересен е договорът между „Хемус“ и писателя Йордан Йовков (съхраняван в Български исторически архив при НБКМ), тъй като разкрива непознати страни във взаимоотношенията автор-издател в периода между двете световни войни:

„Днес, 17 февруарий 1937 година, между книгоиздателства-та „Хемус“ А.Д. за книгопечатане и издателство София, от една страна и писателя Йордан Йовков, от друга страна, се сключи на-стоящият договор за следното:

1) Йордан Йовков поема задължението да отстъпи, да пре-

414 Гергова, А. Хемус и Христо Хаджиев. // К н и ж о в н и пристрастия: Документални очерци. – София: 2000, с. 201–210.415 НБКМ –БИА, ф.№ 260, а.е.7, л.3.

320

достави на книгоиздателство „Хемус“ А.Д. София, авторското си право върху всички свои настоящи и бъдещи литературни про-изведения за издаване и разпространяване.

2) Чрез настоящия договор, издателството придобива от писателя Йордан Йовков изключителното право за възпроизвеж-дане, обнародване и разпространяване на всичките му настоящи и бъдещи литературни произведения. Това право издателството придобива, както върху отделните произведения на автора, така и върху пълно събраните му съчинения, върху колективното изда-ние на тези произведения.

3) За бъдещите произведения на автора, настоящият дого-вор може да бъде изменен, само чрез нов писмен договор, който, ако не бъде сключен в седмичен срок от изтичането на петгодиш-ният срок, настоящият договор остава в сила. Денонсирането на предвиденото в настоя[щия] пункт условие може да стане само след изтичането на един от петгодишните срокове и то само чрез нотариално предупреждение на една от страните. Ако това нотариално предупреждение не бъде направено нито от една от страните в десетдневен срок от изтичането на петте години, счита се, че страните мълчаливо са се съгласили за продължаване на този договор за нов петгодишен срок при същите условия.

4) Йордан Йовков с този договор отстъпва всичките си пра-ва за целият период, в който тия права принадлежат според зако-на нему или на наследниците му.

5) С подписване на настоящият договор, всички устни и пис-менни, по-раншни споразумения, престават да бъдат в сила.

6) Издателството се задължава да издава най-много по два тома годишно от произведенията на автора.

7) За всяко първо издание, издателството се задължава да плаща на автора по две хиляди лева на печатна кола от 16 страни-ци, формат и печат, като тези на досегашните издания. За всяко последующе ново издание, издателството се задължава да плаща на автора по две хиляди лева на същата печатна кола. Коректу-рите ще се извършват за сметка на издателството от коректор

321

избран по взаимно съгласие.8) Авторският хонорар, издателството ще изплаща на

месечни равни вноски от 2000 лв. до 4000 лв., начиная от месеца в който книгата ще излиза от печат. Когато хонорара от една издадена книга се изчерпа, без да е издадена друга такава, изда-телството се задължава да продължи плащането на месечните равни вноски за следващият том от съчиненията на автора.

9) Издателството се задължава след всяко изчерпване на някои от съчиненията на автора, веднага да слага под печат но-вото издание на изчерпаният том, така, че пазара да не остава лишен от книгата. Изданието ще се счита за изчерпано, когато останат в издателството или в неговите представители не пове-че от 20 екземпляра.

10) Всяко издание, издателството се изрично задължава да не печата в повече от три хиляди и сто екземпляра от които 30 се дават безплатно на автора, а 70 се раздават по редакции и рецен-зенти. Драматическите произведения издателството ще печата в 2100 екз.

11) Автора си запазва правото да публикува част от съдър-жанието на книгата, която готви за печат. Това публикуване, ав-тора се задължава да не бъде повече от еднократно и да става само в списания или вестници но не и в брошури или книги. Това пуб-ликуване от съдържанието на бъдещата книга, трябва да става най-малко три месеца преди излизането от печат на книгата.

12) Единствено издателството си запазва правото да раз-решава публикуването на част от съче[не]нията на автора и то изключително само с рекламна цел.

13) За преводите в чужбина произведения на автора, изда-телството няма да изявява каквито и да било претенции.

14) Издателството си запазва изключителното право за издаване и разпространяване на избраните съченения, на юбелеен сборник, биография, критична студия и проче[е], като автора се задължава да не дава съгласието си за горните издания на други издателства.

322

15) Ако просветното или някое друго министерство откупи по значително количество екземпляри от съчененията на автора със съдействието на последният, издателството се задължава да завери сметката на автора с книжарската отстъпка.

16) Издателството дава съгласието си да се издаде едно-кратно от просветното министерство една антология от Йор-дан Йовков...“ 416

Цитираният договор, колкото и обстоятелствен да е, юриди-чески е съобразен с действащия закон за авторското право и него-вите промени. Отчетени са не само интересите на издателството, което получава права върху настоящите и бъдещите произведения на писателя Йордан Йовков, включително и насъбраните му съчи-нения, като се уточнява, че придобива и изключително право за из-даване и разпространение на неговите избрани съчинения, юбилеен сборник в негова чест, биографична книга, литературно-критична студия и дори се ангажира със съгласие за еднократно издаване от страна на Министерството на народното просвещение на антоло-гия с произведения на писателя. Отчетени са интересите на автора, който получава един достоен хонорар, при което възнаграждението е равномерно разпределено по начин, който да осигурява един по-стоянен приход на Йовков, нещо, от което писателят действително се е нуждаел в този труден момент от живота си. Договорът, колкото да изглежда от днешни позиции обвързващ, все пак е щял да подпо-могне битието на писателя и да му осигури възможност за спокой-но самостоятелно творчество. От позициите на нашето време този договор изглежда и много надежден по отношение на редица мар-кетингови клаузи, не само при преотстъпването на правата, но и в детайлите, отнасящи се до пазара на неговите произведения, до тех-ния тираж и равномерно излизане, до възможностите за успешен пласмент на издателската продукция. Отчитат се и възможностите за рекламиране произведенията на писателя в периодичния печат. Самият договор между „Хемус“ и Йордан Йовков сочи и важна тен-416 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 15, л. 39. При превода на документа съм се опитал да се съо-бразя с правописа и пунктуацията. В скоби са дадени недописаните или сгрешени думи.

323

денция издателството се стреми да привлече за дългосрочен период като постоянни сътрудници млади и надеждни автори, които пред-стои да бъдат утвърдени и признати благодарение на талантливо на-писаните си произведения. „Хемус“ счита за неизменен свой дълг и отговорност да привлича тези автори, да популяризира имената им и да ги налага на фона на общите книжовни и литературни про-цеси. И тук репертоарната политика е широко скроена, с амбиции да обхване най-талантливите белетристи и поети. Още през 1926 г. „Хемус“ издава и печата в Придворна печатница сборника с разкази на Й. Йовков „Последна радост“ (преиздаден със заглавие „Песента на колелата“ през 1933 и претърпял още две издания: 1940; 1943), през 1928–1932 г. в същата печатница публикува неговите тритомни „Разкази“. Тритомните „Разкази“ се печатат от името на „Хемус“ и между 1938–1940 г., като тук влизат сборниците „Земляци“, „Край Места“, „Те победиха“. След успеха на изданието се правят още преиздания в периода 1940–1943 г. Заедно с това „Хемус“ издава и други произведения на Йордан Йовков, оформени в самостоятелни книги сборниците разкази „Старопланински легенди“ (1927) пре-търпяло шест издания до 1944 г.; „Вечери в Антимовския хан“ (от второто издание 1931 г. до петото издание 1943 г.), „Женско сърце“ (1935; 1939; 1942); „Ако можеха да говорят“ (1936; с още три пре-издания от 1940, 1941, 1943 г.), „Несполука“ (1942; в библиотека Български писатели), „По жицата“ (1942; в библиотека Български писатели), „Белият ескадрон“ (1943; в библиотека Български писа-тели); разказите „Балкан“ и „Дядо Давид“ (1943); комедията „Ми-лионерът“ (1930), драмите „Албена“ (1930, с преиздания през 1939 и 1942 г.), „Боряна“ (1932, преиздадена 1940 и 1942 г.), „Обикновен човек“ (1936); второто преработено издание на повестта „Жетва-рят“ (1930, претърпяло още четири издания до 1943 г.), романът „Приключенията на Гороломов (1938, с преиздания през 1940 и 1943 г.) и др. Вижда се, че писателят Йордан Йовков сътрудничи преживе на „Хемус“, а след смъртта му, в съответствие с цитира-ния по-горе договор, Министерството на народното просвещение през 1938 г. издава том „Избрани разкази“, отпечатани в Държавна

324

печатница – София, за което има съгласие на издателството. Заедно с това „Хемус” отбелязва по подобаващ начин смъртта на писате-ля, издавайки през 1937 г. възпоменателна книга „Йордан Йовков. 1884–1937. Спомени, статии и бележки за живота му“, под редак-цията на писателя Светослав Минков, което също е всъответствие с преживе подписания с писателя и цитиран договор – следователно издателството цени сътрудничеството с един от най-изявените съ-временни белетристи и прави оценка на неговото творчество, като допълнително го популяризира. Нещо повече, „Хемус“, благодаре-ние на авторитетния си мениджър Христо Хаджиев, продължава една дълголетна политика на лоялност и позитивно отношение и към наследниците на писателя Деспина и Елка Йовкови, които и през 1938, 1939, 1941 г., както е отбелязано и обгервано върху цити-рания по-горе договор, поставят подписите си и получават хонора-ри за издадените Йовкови произведения. Така издателството подпо-мага семейството на писателя след смъртта му. На 6 април 1943 г. то прави и допълнително споразумение с двете преки наследници за промяна в договора с писателя, отчитайки променената икономиче-ска обстановка в страната:

Г-жа Деспина Йордан Йовкова Г-ца Елка Йордан Йовкова София ул. „Камчия“ 15Потвърждаваме Ви постигнатото между Вас и нашето

книгоиздателство споразумение за изменение на договора от 17. февруарий 1937 год. сключен между нас и покойния Ваш съпруг и баща, писателя Йордан Йовков както следва:

I. Точка 7 от този договор се изменява така: „За всяко ново издание /от 4200 екз./ книгоиздателството се задължава доплаща на наследниците по три хиляди и шестотин лева /3600 лв./ на печа-тана кола от 16 страници.

II. Точка 10 от същия договор се изменя така: „Всяко изда-ние издателството ще печати не в повече от 4200 екз., от които наследниците получават тридесет /30/ екз. без заплащане.

III. Ако поради общото поскъпване, книгоиздателството се

325

види принудено да увеличи цената на отделния том повече от 7 лева номенално, същото се задължава да увеличи пропорционално и хонорара на наследниците.

IV. Новите тиражи и новият хонорар важи за всички томо-ве, които почват да се препечатват от сега м. април 1943 год. 417

Сред младите белетристи, привлечени от „Хемус“, сe отлича-ват няколко имена. Издателството публикува няколко произведения на Светослав Минков, оформящи облика му на белетрист и пуб-лицист с модерно мислене разказите с диаболистична и гротескна проза „Къщата при последния фенер“ (1931), „Дамата с рентгено-вите очи“(1934) и „Разкази в таралежова кожа“ (1936), докумен-тално-публицистичната книга „Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“ (1936), пътеписната повест „Друга-та Америка. Едно пътуване отвъд Екватора“ (1938), но и детската книга в съавторство с Йордан Стубел „Сговорна дружина планина минава“, а също и „Захарното момиче. Приказки“ – (1935) и двете с илюстрации от Вадим Лазаркевич.

Друг съвременен автор, зад който застава „Хемус“, е Кон-стантин Константинов. В началото, през 1927 г. издателството опит-ва таланта му, като издава неговата книга „Дядо Петко Славейков“ (2. изд. 1942), през 1933 г. и романа му „Кръв“, през 1936 г. издава сборника разкази „Трета класа“; друг сборник разкази „Седем ча-сът заранта“ е отпечатан през 1940 г., а през 1943 г. осъществява второто издание на сборника му с разкази „Ден по ден“. През 1933 г. пуска книгата му в съавторство със Светослав Минков „Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в 7 невероятни приключения“. „Хемус“ издава и няколко самостоятелни детски книги на К. Кон-стантинов „Приказки за тебе“ (1924) в Илюстрирана Малка библи-отека за ученици и ученички от прогимназиите с илюстрации от Д. Константинова, през 1933 г. книга със същото заглавие излиза с илюстрации от Георги Атанасов; издадени са още „Приказки на щурчето“ (1927) също с илюстрации от Г. Атанасов, и „Приклю-ченията на котарака Мър-мър. Картинки от В. Лазаркевич“ (1937). 417 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 15, л. 42.

326

Така издателството вписва още един талантлив млад автор, беле-трист и детски писател, в литературните процеси между двете све-товни войни.

Определен принос „Хемус“ има и към популяризиране твор-чеството на Ангел Каралийчев, макар тук при издаването на този интересен автор заслугите се поделят между издателствата „Казан-лъшка долина“ и неговата Юношеска евтина библиотека, „Жеко Маринов“, „Т. Ф. Чипев“, книгоиздателство и печатница „Древна България“. Така през 1927 г. „Жеко Маринов“ издава сборника раз-кази „Имане“, но второто издание: „Разкази“ (1932) и третото пре-работено издание, както и четвъртото издание: „Росенския камен мост“ (1941; 1943) излизат от името на „Хемус“, което говори за ориентация на издателството към успешните автори в тогавашната българска проза. Тук може да посочим някои по-известните твор-би, дело на „Хемус“, сред многото произведения на А. Каралийчев: „Жълтици. Малки разкази“ (1926) – второто издание от 1930 г. е с илюстрации на Илия Бешков; приказката за деца „Чудната свирка“ в библиотека Детски театър и музика №9; сборника разкази „Лъ-жовен свят“ (1932); сборника приказки „Кладенче“ (1934) с илюс-трации на Никола Тузсузов; „Вихрушка. Разкази и легенди“(1938; 2. изд. 1940); пътеписната книга „Земята на българите“ (1939); „Ис-торически разкази. Легенди, сказания, откъси и хроники от мина-лото на българския народ“ (1939); второто издание на обработените народни приказки „Дядовата броеница“ (1940) с илюстрации на Вадим Лазаркевич; „Тошко Африкански“ (1940) с илюстрации от Илия Бешков; „Птичка от глина. Разкази и пътеписи“. Нека да при-помня и великолепно илюстрираното от Илия Бешков тритомно из-дание „Приказен свят“ (19291930), чийто отделни томове „Хемус“ преиздава до 1943 г.

Иска ми се да посоча още няколко български писатели, на които „Хемус“ помага да се утвърдят. Детската писателка и поетеса Дора Габе е сред онези автори, чиито творби се издават от няколко издателства и институции – „Т. Ф. Чипев“, Министерството на на-родното просвещение, Полско-българското дружество, „Казанлъш-

327

ка долина“, „Ал. Паскалев“, „Иван Коюмджиев“, „Перун“. Издател-ството на Тодор Синджирджиев „Казанлъшка долина“ например организира своята нова детска и юношеска библиотека, където под номер едно са включени нейните стихове за деца „Дечица“ (1938), а на следващата година в номер две печата разказите и за деца и юноши „Когато бях малка“. Издателство „Хемус“ през 1934 г. при-влича Дора Габе, издавайки цветно илюстрованата и книжка-игра „Горската къщичка“ с рисунки на Илия Бешков и пак в същата го-дина стиховете и за деца „Диви крушки“ с илюстрации от Вадим Лазаркевич, а през 1936 и 1942 г. осъществява второто и третото допълнено издание на „Малкият добруджанец“ (1. изд. 1927 – М-во на нар. просвещение. Фонд лит. изд. Библ. за малките. №17). Из-глежда още в началото на 30-те години издателството привлича за сътрудничество Дора Габе, тъй като се заема да издаде двете части на книгата за капитан Райчо Николов „Мълчаливи герои“, издание с определено родолюбива насока (вер. 1931).

Поетесата Елисавета Багряна (Елисавета Любомирова Бел-чева) също сътрудничи на „Хемус“ издателството прави трето и четвърто издание на популярния и поетичен сборник „Вечната и святата“ (1941; 1943. 1. изд. 1927); през 1936 г. издава стихосбир-ката и „Сърце човешко“ (2. изд. 1942); две години по-късно издава стиховете и за деца „Звездички“; през 1942 г. е издадено второто издание на книгата и „Звезда на моряка“ (1. изд. Т. Ф. Чипев 1932); в съавторство с писателя Матвей Вълев пък излиза пиесата и „Гос-пожата“ (1938) – включена под номер 3 на Театрална библиотека „Хемус“.

Издателството се стреми да обхване и съвременни белетри-сти, които не са негови постоянни сътрудници, стига да се вписват в детско-юношеската тематична линия. Пример за това е участието в издателския репертоар на писателя Добри Немиров с „Пиеси за деца“ (1919) и белетристичния сборник „Когато бях малък. Разка-зи за всички“, излязла в три книги (1934; 1937; 1943. 2. изд. кн. I –1942) с илюстрации на Вадим Лазаркевич. Писателят Иван Кири-лов (Иван Христов Киров), трайно свързан с Плевен и Плевенския

328

край, сътрудничил на много столични и провинциални издателства, е издаван и от „Хемус“ през 1927 г. с името на издателството е отпе-чатана книгата му „Бащино огнище“ с илюстрации от Г. Атанасов. Младият писател Емилиян Станев (Никола Стоянов Станев), пред-ставен вече на читателите с белетристичните сборници „Примам-ливи блясъци“ (1938) на издателство „Д. Чилингиров“ и „Мечтател“ (1939) на Лотарийния комитет при Съюза на българските писатели, влиза в репертоара на голямото издателство „Хемус“ със сборници-те разкази „Сами“ (1940) и „Вълчи нощи“ (1943), но и с разказите за деца „Лакомото мече“ (1944).

Детската писателка Калина Малина (Райна Иванова Раде-ва-Митова), макар да сътрудничи на други столични издателства – „Факел“, „Завети“, „Азбука“, „Ив. Коюмджиев“, „Казанлъшка до-лина“, „Златоцвят“ и пр., още в началото на 30-те години е забеляза-на от „Хемус“. Издателството печата книгата и със стихове за деца „Преди, преди, вретенце!“ (1930) с илюстрации от Илия Петров, и романа и за юноши „Златно сърце“ (1930). Детският писател Цоню Калчев през 1921 г. е включен в Илюстрована малка библиотека за ученици и ученички от прогимназиите (№ 60) на издателство „Хемус“, в която излиза малката книжка „Софроний, епископ Вра-чански“ (32 с.). Колкото и да е скромна по обем, тя претърпява още четири издания, а издателството я поднася в други поредици – вто-рото издание от 1926 г. е в Детска библиотека нашата родина и минало (№ 15), третото издание от 1930 г. вероятно е в същата биб-лиотека, но означена „Нашето минало“ (№ 19), като номерацията е запазена при следващите две издания от 1934 и 1943 г. На поета и писателя Трифон Кунев пък „Хемус“ през 1938 г. издава поетичната книга „Песни“.

Талантливият плевенски поет Никола Ракитин (Никола Ва-силев Панчев) също е забелязан от „Хемус“ и през 1930 г. издател-ството отпечатва неговите „Дунавски сонети“, а през 1938 г. издава стихосбирката му „Черни маниста“ и сборника с разкази „Русалска поляна“.

Белетристът Георги Райчев е в творчески контакти с изда-

329

телствата „Казанлъшка долина“, „Ив. Коюмджиев“, „Т. Ф. Чипев“, „Ал. Паскалев и сие“, „Хр. Г. Данов“, Фонд лит. изд. Библиотека за малките при Министерството на народното просвещение, „Д. Го-логанов“, „Лъч. Станчев“, но въпреки това между двете световни войни издателство „Хемус“ печата няколко негови книги приказ-ките „Умайон“ (1925) и „Чудното огледало“ (1939), легендите „Не-бесният воин“ (1940), „Избрани съчинения“ в три книги: повестта „Мъничък свят“ (1940), сборника с разкази „Незнайният“ (1940) и „Каракачал. Битови разкази“ (1943).

Сътрудничеството на поета Асен Разцветников (Асен Петков Коларов) с „Хемус“ започва с поетична книга стиховете за деца „Юнак Гого“ (1931), но през 1934 г. е издаден поетичният му сбор-ник „Планински вечери“, а през 1942 г. излизат и „Стихотворения“ – две важни книги, оформили поетичния натюрел и отличителния почерк на даровития наш поет. Издателството реализира през 1941 г. и стихосбирката на Младен Исаев „Стихотворения“.

Заслуга на „Хемус“ е издаването в избрани съчинения на утвърдените наши писатели, представители на възрожденската и новата българска литература „Съчинения“ от Христо Ботев в три тома (1940; 2. изд. на т. 1. – 1944) с увод, уредба и бележки на Геор-ги Константинов; „Предвестник горского пътника“ (1938; 2. изд. – 1943) и „Горски пътник“ (1938; 2. изд. – 1942; 3. изд. – 1943) от Ге-орги С. Раковски – и двете под редакцията на Петър Динеков; „Съ-чинение. Пълно събрание“ (1942–1943) от Любен Каравелов под редакцията на Александър Бурмов и Стойко Божков в шест тома (само първия том за издателство е посочено „Мисъл“). Каравело-вите „Избрани творения“ под редакцията на Георги Константинов „Хемус“ издава също в три тома през 1938 г., като през същата го-дина отделно издава повестта му „Българе от старо време“, „Сти-хотворения“, разказа „Неда“ и повестта „Войвода“, а през 1943 г. и неговите „Избрани стихотворения“ в издателската поредица Биб-лиотека Български писатели. Във връзка с личността и делото на големия наш писател „Хемус“ публикува през 1936 г. книгата на Георги Константинов „Любен Каравелов. Живот, творчество, идеи.

330

1837–1937“. Очевидно тази книга е предшествала Каравеловите съ-чинения и говори за находчив подход при рекламиране на предсто-яща издателска продукция, чиято значимост предварително трябва да бъде осмислена от тогавашния читател и да предизвика неговия интерес. Критичните литературноисторически прочити в тази по-сока Георги Константинов продължава и с издаденото от „Хемус“ солидно изследване „Творци на българската литература“ (1941) и с двутомника „Нова българска литература. От Паисий Хилендарски до наши дни“ (1943). Под редакцията на Георги Константинов „Хе-мус“ издава и двутомните съчинения на Алеко Константинов, като в първия том от 1941 г. влиза „Бай Ганю. Разкази“ (2. изд. 1943), а във втория том „До Чикаго и назад. Пътни и други очерки“ (1942). Пак под „уредбата“ на Г. Константинов „Хемус“ издава през 1941 и преиздава през 1944 г. „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съ-временен българин“. Но Алековият герой още от 30-те години влиза и в детска библиотечна поредица през 1931 г. издателството включ-ва малък откъс от нашумелия белетристичен сборник със заглавие: „Бай Ганю пътува“ (1931. – Евтина библиотека за деца).

Патриархът на родната ни литература Иван Вазов, независи-мо че е издаван от мнозина издателства, сред които първенство дър-жат „Т. Ф. Чипев“, „Факел“ и Походна войнишка библиотека към щаба на българската армия през Първата световна война, е почетен посмъртно от „Хемус“, като издателството ангажира за общата ре-дакция известния наш учен проф. Мих. Арнаудов – така изданието е в дванайсет тома, които са печатани между 1938–1939 г. и включ-ват лирика, разкази, повести и романи, драматургия. Това голямо начинание излиза в столичната печатница „П. К. Овчаров“, а вто-рото издание се печата през 1940–1941 г. от софийската печатница „Изгрев“.

И бележитият летописец на националноосвободителното ни движение Захари Стоянов, чиито литературни творби оживявяват за нов живот между двете световни войни благодарение на издател-ствата „Иван Игнатов и синове“, „Казанлъшка долина“, „Нов свят“ и в. „Литературен глас“, в лицето на „Хемус“ също представят пи-

331

сателя пред търсещата подобен род родолюбиви четива читателска аудитория. След една кратка брошура с името на Захари Стоянов от 47 страници, озаглавена „Априлското въстание“ (1936) и вклю-чена в Библиотека Нашето минало №33, отново под редакцията и с предговор на Георги Константинов е издадено съкратено издание на „Записките“ със заглавие „Априлското въстание в 1876 година“ (1938), като са включени библиографски данни за автора и илюс-трации от Веселин Стайков. През същата година под редакцията на Александър Бурмов „Хемус“ издава и друго значимо произведение на Захари Стоянов „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Ди-митра и Стефан Караджата“.

Вижда се, издателството се стреми да привлече най-автори-тетни литературни изследвачи и специалисти в областта на истори-ята и историографията при подготовката за преиздаване на българ-ските писатели. Често съответното издание е съпроводено с техни встъпителни статии, предговори, редакционни и библиографски бележки, а понякога и послеслови.

„Хемус“ напипва интуитивно добрите и значими автори, като понякога започва с кратки по обем книжки, включвани в поредици. Такъв е случаят с Антон Страшимиров. През 1919 г., в начални-те стъпки на „Хемус“, в Малка библиотека за ученици и ученички от прогимназиите № 31 излиза „Из Родопите. Пътешествия и ле-генда“, като второто издание от 1926 г. влиза в Детска библиотека Нашата родина и минало № 3. Пак през 1919 г. е издадена неговата „Родопска легенда“, също в Малка библиотека за ученици и ученич-ки от прогимназиите. № 38. През 1929 г. обаче „Хемус“ представя А. Страшимиров като модерен съвременен автор, правейки солидно издание „Избрани съчинения“ в три тома – първият том е „Повес-ти“, вторият „Новели“ (термин за жанр от литературните видове, който издателите, а и авторите в този период рядко употребяват), и третият е романът „Висящ мост“.

Сред заслугите на „Хемус“ към родната художествена литера-тура е издаването на тритомните съчинения на Христо Смирненски през 1932–1933 г. под редакцията на Тодор Боров и Тома Измирли-

332

ев. Първият том е „Стихотворения“, вторият „Хумор и сатира. Сти-хотворения“, а третият „Разкази. Фейлетони. Хуморески“. Тиражът на изданието е 4000 екземпляра. Между 1935–1941 г. излизат второ, трето и четвърто издание, което говори, че издателството е успя-ло да направило сполучлив избор и е представило на българските читатели интересен, търсен и обичан автор. Благодарение на тези издания „Хемус“ подкрепя семейството на починалия в разцвета на младостта си поет.

Заедно с тези приноси към оригиналната българската литера-тура издателството реализира учебници, помагала, христоматии в различни области на хуманитарните науки и природонаучните зна-ния. Пригодени за ползване от ученици излизат и творби на писате-ли класици от античната и западноевропейската литература, като се ползват преводите на Харитон Генадиев, Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева, Александър Балабанов, Асен Разцветников, Христо Радевски, Боян Дановски и още много опитни наши преводачи, по-вечето писатели, поети, драматурзи, университетски преподавате-ли.

Изтъквайки приносите на „Хемус“ към българската книга и издателските процеси между двете световни войни, не бива да пропускаме и онази водеща роля, която има издателството за дет-ския периодичен печат и за популяризиране на детската книга и българските детски писатели. Тази задача успешно се изпълнява чрез издаване на списанието „Детска радост“ (1918–1947). От основаването на „Хемус“ първите директори са Роман Аврамов и Георги Бакалов, а редактор на детския отдел е Христо Хаджиев, който от 1924–1925 финансова година поема директорския пост на акционерното дружество до ликвидацията му на 5 октомври 1949 г. Самото списание „Детска радост“ възниква като поредица „Илюс-тровани приказки за деца и юноши от 9–14 години“, като излизат по две книжки месечно. Издател е Интернационална книжарница на Иван х. Николов, а се печата в Придворна печатница. Първата годишнина в осем книжки е от октомври 1910 г. до май 1911 г. Уред-ник-редактор е Христо Тодоров Хаджиев. На корицата на книжките

333

се отбелязва: Библиотека Детска радост. По време на войните по-редицата спира да излиза и е подновена като списание за деца със същото име от четвъртата си годишнина, януари 1919 г. Инициати-вата отново е в ръцете на Христо Хаджиев, отначало като уредник, впоследствие отбелязван и като редактор. От началото на 1923 г. съредактор вече е и писателят Ран Босилек (Генчо Негенцов), който сам поема изданието от шестнайсетата годинина на списанието, до-като Хр. Хаджиев се съсредоточава върху цялостния мениджмънт на акционерното дружество – контактите с авторите, финансовите въпроси и маркетинга. Списание „Детска радост“ излиза до 1947 г. и се счита за едно от най-популярните детски периодични изда-ния, с великолепно художествено оформление, привличайки за съ-трудници най-добрите ни писатели и художници-оформители. Те-матично списанието включва разнообразни по характер приказки, от родния и славянския фолклор, но и преводни детски творби от световната литературна съкровищница, включени са исторически приказки, разкази за растения и животни, повечето с илюстрации на Вадим Лазаркевич, но и на Илия Бешков, Александър Божинов, Стоян Венев, Никола Кожухаров, Георги Атанасов, Райко Алексиев, които илюстрират и приложението на списанието – детския вест-ник „Врабче“ (1922–1943). Сред авторите са Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Дора Габе, Стоян Дринов, Чичо Стоян, Николай Фол, Елисавета Багряна, Гео Милев, Калина Малина, а измежду превод-ните писатели са Марк Твен, Ал. Пушкин, Братя Грим, Х. Кр. Андер-сен, Ектор Мало. Все пак специалистите изтъкват голямата заслуга на художника Вадим Вадимович Лазаркевич (1895, Белая Церков, Украйна – 1963, София) в илюстрирането на списанието 418. Пло-дотворното творческо сътрудничество между Ран Босилек и В. Ла-заркевич допринася и за издаваната от „Хемус“ Библиотека за деца „Веселушка“, съдържаща малки по обем, но цветно илюстрирани и евтини книжки 419. Несъмнено в политиката на издателството са

418 Николова, М. От Белая Церковь до „Росица“ 6. // К н и г а т а: Бъдеще време в мина-лото – София: Изд. Зах. Стоянов; Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2004, с. 125.419 Пак там, с. 126.

334

влизали важните приници на действащия частен пазар на книгата, който е изисквал атрактивна цена, големи тиражи, добро оформ-ление и широко популяризиране на детската периодика и детската книга. Неслучайно „Хемус“ е удостоено с международна награда от Женева през 1929 г. за издателски принос в реализирането на дет-ски издания 420.

За редакторската и творческата дейност на Ран Босилек сви-детелства и следният издателски договор между писателя и изда-телство „Хемус“:

Днес 1 януарий хиляда деветстотин тридесет и девета го-дина между книгоиздателство „ХЕМУС“ А.Д. и г. Генчо Негенцов Ран-Босилек се сключи този договор за следното:

1. Генчо Негенцов се задължава да редактира художестве-ните детски издания на книгоиздателство „Хемус“ и да се грижи за отпечатването на христоматиите, читанките и букварите, издавани от книгоиздателството.

2. Генчо Негенцов ще редактира списание „ДЕТСКА РА-ДОСТ“ и вестниче „ВРАБЧЕ“.

3. Генчо Негенцов ще извършва посочената в точки 1-а и 2-а работа за срок от 1 януарий 1939 година до 31 декемврий 1943 година.

4. Всяка година Генчо Негенцов ще се грижи за уредбата и своевременното отпечатване на 80 /осемдесет/ коли детски худо-жествени книги и учебници, а така също на сп. „Детска радост“ /8 книжки и всички приложения/ и в.“Врабче“ /8 броя/.

5. Генчо Негенцов ще коригира както сп.“ДЕТСКА РАДОСТ“ и в.“ВРАБЧЕ“, така и книгите и учебниците, поменати в точка 1-а на този договор.

6. Книгоиздателство „ХЕМУС“ А.Д. се задължава да плаща през договорния срок на Генчо Негенцов за редактирането на спи-сание „ДЕТСКА РАДОСТ“ и в. „ВРАБЧЕ“ по 4000 /четири хиляди/ лева месечно.

7. За уреждането на детските издания и за следене печата-420 Б ъ л г а р с к а книга, 1930, № 3, с. 300–301.

335

нето им и на учебниците, опоменати в точка 1-а на тоя договор книгоиздателство „ХЕМУС“ А.Д. плаща през договорния срок на Генчо Негенцов по 4000 /четири хиляди/ месечно.

8. За оригинални творби на Генчо Негенцов и за неговите авторизирани преводи, които книгоиздателство „ХЕМУС“ ще издаде през договорния срок, ще му плаща авторски хонорар 10% /десет на сто/ от продажната цена на отпечатаните бройки.

9. За коригирането, предвидено в точка 5-а на тоя договор Генчо Негенцов получава от книгоиздателство (ХЕМУС) А.Д. по 100 /сто/ лева на печатна кола /16 страници/.

10. От всяка отпечатана книга, чийто автор е Генчо Неген-цов, той получава 30 /тридесет/ бройки безплатно и, ако пожелае, още 50 /петдесет/ бройки, като заплаща с 50% /петдесет на сто/ отстъпка.

11. Ако Генчо Негенцов изработи през годината повече пе-чатни коли, отколкото са предвидени в тоя договор, книгоиздател-ство „ХЕМУС“ ще плаща за тях допълнително по 600 /шестотин/ лева на печатна кола....“ 421.

Прави впечатление, че тук от страна на „Хемус“ се появява тенденцията за нормирането на редакторския и коректорския труд, за който несъмнено издателството вече е имало изградени издател-ски тарифи, или поне без изрична вътрешна нормативна уредба, та-кива са действали на практика, улеснявайки подготовката и сключ-ването на подобен тип издателски договори. Освен това тук догово-рът е с по-специфичен характер за повече от една дейност, т.е. той включва редактиране и коригиране на списание и на вестник, но и на цялата художествена продукция на издателството, както и осъ-ществяване на ревизионен контрол в печатницата, където ще излиза съответното периодично издание или книга. Хонорарът за тези раз-лични дейности изглежда уравнен в съответна сума месечно, а при коригирането е върху броя на коригираната кола. При авторството хонорарът привидно изглежда по-малък – само 10 процента, но това е едно добре поднесено споразумение, тъй като хонорарът не е про-421 НБКМ – БИА, ф. № 260, а.е. 15, л. 62 и следв.

336

цент върху количеството продадени, а върху произведените, т.е от-печатаните екземпляри. Така и автор, и издателство получават една взаимна удовлетвореност, независимо от многопосочните дейности и интереси, произтичащи от договора.

Наред с всичко друго, „Хемус“ дава пълна възможност на Ран Босилек да се изяви като автор и творец. Ето и някои и по-известни-те му книги и брошури, отпечатани с емблемата на издателството, които възпитават поколения деца със своята художествена стойност, със занимателността на сюжети, със забавните и весели истории, но и с поуките, с подтекстовите внушения на изтъкнатия детски писа-тел: „Великият дядо. Живота на Толстоя“ (1921) в Малка библиоте-ка; народната приказка „Златното пиле“ (1925; преизд. 1929; 1939) с илюстрации от Никола Кожухаров в библиотека „Детска радост“ №49; „Зорница. Сценирана приказка по Андерсена“ (1924) в библи-отека „Детска радост“ № 66; „Сестрите на Макс и Мориц“ (1924) в Илюстр. Малка библ. за ученици и ученички от прогимназиите“; с рисунки на Ф. Мадалена, като второ издание от 1928 г. влиза в Юнош. малка библ. №102, а третото изд. от 1937 г. е илюстрира-но от Илия Бешков; „Косе Босе. Народни приказки“ (1925; преизд. 1926; 1938; 1943) с илюстрации от В. Лазаркевич в библиотека „Веселушка“ №1; „Кума Лиса. Народни приказки“ (1925; преизд. 1931; 1941) също в Библиотека „Веселушка“; „Патиланчо. Пис-ма от Патиланча до Смехурка“ (1925; 2. изд. неизв.; 3. изд. 1930), „Бате Патилан. Писма до Смехурка“ (1927; разширени изд. 1934; 1943), „Патиланско царство. Нови писма на Патиланча до Смехур-ка“ (1927) пак в библиотека „Веселушка“ с великолепните рисунки на В. Лазаркевич; цветно илюстрираната от същия художник дет-ска книжка със стихове „Чик-чирик“ (1925) и преиздавана още два пъти; „Момче и вятър; Голобрадко“ (1931) и „Незнаен юнак“ (1931; 1940), „Ежко бежко“ (1931; 1939; 1943) с рисунки на В. Лазарке-вич; „Овчар и самодива“ (1939) и двете в Евтина библиотека за деца; обработката на японските приказки „Омагьосаната царкиня“ (1941) в Библ. за деца и юноши от бълг. авт.; сборничето с норвеж-ки приказки „Белият мечок“ (1941); „Вълшебният пръстен“ (1942);

337

„Шведски приказки“ в две книжки (1943) – отново с илюстрации на В. Лазаркевич, и т.н. Списъкът с издадените в малки книжки с илюстрации детски произведения на Ран Босилек е голям в него има както авторска обработка на български народни приказки, така и приказки на северните народи (норвежки, шведски, естонски), но и на източните народи (индийски, японски), което е внасяло разно-образие и свежа струя в репертоара на „Хемус“. То включва много от книгите на писателя и в изброените по-горе библиотечни дет-ски поредици. Сред чисто авторските творби на Ран Босилек като че ли най-голям успех има темата „Патиланчо на село“ с неговите писма до Смехурко, издавана и преиздавана многократно между 1925–1943 г., и то със завиден успех, при тиражи, достигащи 4200 екземпляра.

Средните тиражи с книгите на Ран Босилек, които „Хемус“ печата в различни печатници: „Витоша“, Придворна, „Б. А. Кожу-харов“, „Доверие“ и собствената издателска печатница „Хемус“, се движат около 4000 екземпляра. Обемът на книжките отначало е между една и две печатни коли, а за невключените поредици между две-три печатни коли; но пък с илюстрации от изтъкнатите наши художници, майстори на детската илюстрация като Нева и Никола Тузсузови, В. Лазаркевич, Г. Атанасов. Заедно с това Ран Босилек прави своя авторска поредица, която сам издава, ползвайки услуги-те на столичните печатници „Добринов“, „Камен дял“ и „Бачо Ко-льо“ – това е Библиотека „Детско другарче“, като тук книжките са само от по една кола, но в доста високи тиражи. В тази библиотека излизат обработените от Ран Босилек ирландски, източни, арабски, испански, арменски, татарски, хърватски, английски приказки, но и авторови обработки от българския приказен фолклор. Писателят прави заедно с издателството „Българско слово“ и близката с него печатница „Добринов“ и друг издателски опит да организира ви-сокотиражна Библиотека „Имало едно време“, където книжките са били около 14–16 страници с цена един лев. Опитът изглежда не е бил особено сполучлив. Другата негова библиотека „Детско другарче“, е имала далеч по-голям успех и е излизала в над двеста

338

малки книжки, под ръководството на Ран Босилек. Изглежда раз-пространението на книжките от „Детско другарче“ е ставало с по-мощта на други книжари и издателства с книжарници, а заедно с това писателят е поддържал постоянните си авторски и издателски ангажименти към „Хемус“. Възможно е горепосоченият цитиран договор с Генчо Негенцов-Ран Босилек да е служел за точното ре-гламентиране на издателските и авторските ангажименти на писа-теля. Подобно изясняване на взаимоотношенията автор – издател е било важен приоритет в икономическата и репертоарната полити-ка на столичното издателство.

Във встъпителна статия-предговор на Кр. Генов към том чет-върти: „Елин Пелин“, от поредицата „Литературен архив“, се спо-менава и за взаимоотношенията на писателя с ръководителите на издателство „Хемус“ – директора Георги Бакалов (издател и литера-турен критик-марксист), и главния директор Роман Аврамов (съра-тник на Ленин от 1905 г. в Женева, където е секретар на Лениновата партийна група в Швейцария) 422. Като се позовава на източници, Кр. Генов сочи, че Елин Пелин заедно с писателите П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, А. Страшимиров, Д. Полянов и др. е поканен да сътрудничи „в литературен сборник, предназначен за материалното подпомагане на безработни в Русия след неуспеха на Първата руска революция“ 423. По-нататък Кр. Генов твърди, че сключените през 1918 г. два договора между Елин Пелин, Р. Аврамов и Г. Бакалов ангажират писателя за постоянен сътрудник на сп. „Детска радост“ и ангажимента да предостави цялото си лично творчество на изда-телството, което разширявало представата за личните контакти на писателя с дейци на работническото комунистическо движение 424. Подобни изводи, разбира се, са обясними за епохата, когато бъл-гарските писатели-реалисти по всякакъв начин се опитваха да бъ-

422 Генов, Кр. Непубликувани произведения, вариантни наброски, писма и документи из архива на Елин Пелин. // В: Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4. Съст. и ред. Кр. Генов. С., 1972, 8–9.423 Пак там. По този въпрос още: Велчев, В. Лениновият център в Швейцария и българ-ските писатели. // Л и т е р а т у р е н фронт, № 23, 4 юни 1970.424 Генов, Кр. Цит. съч., с. 9.

339

дат приобщавани, в съответствие с идеологическата доктрина, като „критически реалисти“, бичуващи язвите на тогавашното буржо-азно общество. Обстоятелствата около договорите на Акционерно дружество за книгопечатание и издателство „Хемус“ обаче го-ворят, че независимо от идеологическите уклони на неговите ръ-ководители, то действа като типично капиталистическо сдружение, защитаващо своите интереси, което се вижда и от характера на до-говорите му с писателя. Освен това самият съставител на посочения том четвърти от „Литературен архив“ посочва, че материалното по-ложение на Елин Пелин се е подобрило едва от 1948 г., когато дър-жавното издателство „Народна просвета“ издава книгите му „Пото-чета бистри“ и „Гори Тилилейски“ 425. Това обаче става почти в края на живота на писателя – той умира на 3 декември 1949 г. в София, на 72-годишна възраст. Независимо, че в този период е значима фигура сред Съюза на българските писатели, това не облекчава материал-ните проблеми, които го съпътстват през целия му живот.

През дългогодишната си творческа кариера Димитър Иванов Стоянов (Елин Пелин), роден в с. Байлово на 18 юли 1877 г., работи като държавен чиновник, не без държавни протекции, които го за-държат на служба от 12 август 1908 г. до 31 декември 1915 г. и от 15 август 1916 г. до 30 юни 1944 г. като служител на Народна библио-тека и музей „Иван Вазов“ – София. Показателен в това отношение е един документ – докладна бележка на Началника на Отделение-то за народна култура и изкуство Никола Т. Балабанов с дата 1 де-кември 1938 г. до министъра на народното просвещение, с който се предлага писателят да бъде оставен на досегашната си служба като уредник на столичния музей „Иван Вазов“ поне за още пет години, въпреки навършените му 60 години за пенсия към същата дата (1. ХII. 1938 г.). Като основание се сочат постановки в закона за дър-жавните служители, приносът на Елин Пелин за доброто уреждане на музея и най-вече обстоятелството, признато в цитирания доку-мент: „Литературната история и критика не се колебаят да го посочат поне хронологически за най-големия наш белетрист след 425 Виж в посоч. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4. С., 1972, с. 80.

340

патриарха на новобългарската литература Иван Вазов...“ 426. Този и други документи в преписката на министерството със столичната Народна библиотека говорят, че държавата институционално е при-знала заслугите на писателя и го е оставила да работи при облекчен режим на работа още 5 години, до 27 юни 1944 г., когато официал-но е освободен за прослужени години. Дял за това действително институционално по своята същност признание към видния ни бе-летрист имат и българските книгоиздатели, които популяризират и утвърждават неговото творчество далеч преди 1944 г.

Първият издателски договор Елин Пелин изглежда сключва с издателя Стоян Атанасов за свой сборник с разкази, издаден през 1904 г. от издателство-печатница „Стоян Атанасов“ в обем 191 с., на 8°. Сведения за тази книга получаваме косвено от клаузите на дого-вора между Димитър Иванов (Елин Пелин) и Александър Паскалев с дата 19 март 1911 г., София. Двамата се договарят за издаване-то на един или два тома разкази, в които „няма да влязат някои от печатаните в първия том разкази, издадени от Стоян Атанасов“ 427. Споразумението е за хонорар от 1000 лева при еднотомно и 1500 лева при двутомно издание. Упоменат е начинът на изплащане чрез полици, чийто краен срок е 1 март 1912 г., като на автора се дават безвъзмездно и сто екземпляра от книгата. Писателят от своя страна се ангажира да не прави следващо издание на използваните разкази, нито да съставя „някои от тях в група“ за издаване и продажба, като ограничителният срок по тази клауза е четиригодишен от пускането на книгата в продажба. Ал. Паскалев, насъбрал вече опит в издава-нето на автори като Пейо Яворов и Пенчо Славейков, е използвал очевидно за авторските си контракти глава седма „За издателския договор“ от Търговския закон от 1897 г.

В крайна сметка Ал. Паскалев издава в Царска придворна пе-чатница през 1911 г. втория том от разказите на Елин Пелин, в обем 159 с., на същия формат и както е споразумението от 19 март с. г. с

426 НБКМ–БИА, ф. 35, а. е. 120, л. 60. Виж и: а. е. 120, л. 5298, по повод на същата преписка.427 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 1504; Цит. съч. Елин Пелин. Лите-ратурен архив. Т. 4. С., 1972, с. 45.

341

хартия като тая на „Подир сенките на облаците“ от П. К. Яворов. В приблизително същия вариант разказите в два тома на Елин Пелин претърпяват още три издания. Второто издание е напечатано от ви-дния столичен издател и книготърговец Христо Олчев, като първи-ят том се печата в печатницата на П. Глушков през 1912 г., а вторият том в кооперативната печатница „Напред“ през 1918 г.

На 4 юни 1918 г. Акционерно дружество за книгопечатание и издателство „Хемус“ сключва договор, по силата на който откупва от писателя Димитър Иванов (Елин Пелин) правото да издаде него-вите „Разкази“ в същия формат, шрифтове и според съдържанието и реда им от второто издание, в не повече от 4000 екземпляра за всеки том. Авторът отстъпва на издателството „правото на пръв купувач и издател на неговите бъдещи, още ненапечатани или ненаписани книги“, както и правото да се направи ново издание на неговите два тома „Разкази“ от страна на издателството. Споразумението за третото издание на „Разкази“ в два тома е за сумата 5500 лева. На автора се дават по 25 безплатни екземпляра от всяка издадена (от-печатана) книга428.

Елин Пелин често е изпадал в материални затруднения и е дължал суми за неплатени заеми в предходни години. Месечната за-плата на писателя като служител на Софийската народна библиоте-ка е била едва 350 лева, така че хонорарът на издателство „Хемус“, колкото и обвързващ да е бил, идвал тъкмо на място. Страничната работа с издателства очевидно е подобрявала социалния статус на писателя и му е осигурявала един сравнително нормален живот.

През 1918 г. „Хемус“ отпечатва в работническата кооператив-на печатница „Напред“ двутомника „Разкази“ на Елин Пелин. По-ложено е началото на дългогодишно сътрудничество между автор и издателство. Още с договора си от 4 юни 1918 г. „Хемус“ се опитва изцяло да привлече писателя за съвместна дейност, като урежда с книгоиздателя Страшимир Икономов правото за издаване на книга-

428 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 89 (ф. 41); Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 4647.

342

та „Пижо и Пендо“ 429. Навярно договарянето е относно откупуване на авторските права върху книгата на Елин Пелин „Пижо и Пендо. Хумористични стихове, разкази и диалози на шопски диалект“ 430. След приключване на правните въпроси за собствеността на автор-ските права, от „Хемус“ веднага пристъпват към работа. Дават въз-можност на Елин Пелин да внесе авторски поправки и допълнения в текста и осъществяват още през 1918 г. ново, преработено издание на „Пижо и Пендо“, което се оказва успешна книга, претърпявайки до 1944 г. още шест издания. Особено ефектно е третото издание (1921 г.) с рисунки от Райко Алексиев, включено в Универсална биб-лиотека „Хемус“ (№ 117).

Елин Пелин не отказва на някои изгодно направени му пред-ложения от други книгоиздатели. Така на 10 април 1925 г. той сключ-ва договор за сумата от десет хиляди лева, срещу която отстъпва на книгоиздателя Лазар М. Котев от София „пълното и изключител-но право да възпроизвежда, отпечатва и разпространява“ книгите „Пижо и Пендо“ и „Китка за юнака“ 431. Условието правото да бъде отстъпено „завинаги“ според третата точка на договора изглежда е било юридически неперфектно от позицията на новия Закон за ав-торско право, а е възможно да са извършени и допълнителни спора-зумения на страните по договора, така че Лазар М. Котев изглежда прави четвъртото и евентуално петото издание на „Пижо и Пендо“ (1923, печ. „Труд“ и печ. „Родина“ 1929) и третото издание на раз-казите „Китка за юнака“ (печ. „Гладстон“, 1925. 64 с. 1. изд 1917; 2. изд. 1918). Шестото, седмото и осмото издание на „Пижо и Пендо“ със заглавие „Хумористични стихове и проза на шопски диалект“, отново са направени от „Хемус“ през 1939, 1942 и 1944 г. Приносно издателско решение е намесата на изтъкнатия художник-карикату-рист Александър Божинов, с когото Елин Пелин поддържа тесни приятелски контакти. Колкото до „Китка за юнака“, тя търпи още

429 Пак там.430 С., Книгоизд. на бълг. писатели, печ. С. М. Стайков, 1917, 59 с. 8°431 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 5601; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 50–51.

343

три издания, реализирани от различни столични издателства : „Бъл-гарско дело“ (1942), „Хемус“ (1942) и Министерство на народното просвещение (1944) – в Библиотека „Български учител“ № 2.

Правят впечатление постепенно увеличаващите се тиражи на изданията на Елин Пелин, като върхът е през 40-те години на ХХ в. Така например в последните три издания „Китка за юнака. Разкази“ достига между 5000 – 6000 екземпляра. Осмото издание на „Пижо и Пендо“ от 1944 г. също достига 6000 екз., като дял в него имат находчивите илюстрации на Александър Божинов. Сборникът раз-кази „Под манастирската лоза“, издаден от „Хемус“ през 1936 г., е отпечатан в немалкия за този жанр тираж от 3200 екз.

Истински принос за утвърждаване мястото на Елин Пелин в българската литература осъществява столичното издателство „Хе-мус“ с издаване на неговитете белетристични „Съчинения“ в пет тома от 1938 до 1942 г., под редакцията на видния български книго-вед проф. Тодор Боров. Тук са включени произведенията том първи „Летен ден. Разкази“ (1938. 208 с. 3200 тир.), том втори „Щъркови гнезда. Разкази“ (1938. 176 с. 3000 тир.), том трети „Гераците; Земя“ (1938. 176 с. 3000 тир.), том четвърти „Под манастирската лоза; Аз, ти, той“ (1942. 278 с. 3200 тир.) и том пети „Черни рози; Пижо и Пендо“ (1942. 164 с. с ил. 3000 тир.). След очевидния успех на това сравнително цялостно издание, „Хемус“ прави второ пълно изда-ние 1940–1944 г., трето издание на първите три тома (увеличавайки тиража до 4000 екз.), и четвърто издание, от което излиза само том първи, с висок тираж от 6000 екз. Останалите томове най-вероятно не са отпечатани поради настъпилите политически събития от сеп-тември 1944 г.

В инициативите на издателство „Хемус“ е и уреждането на Библиотека „Български писатели“, където под номер 12 е публи-кувана повестта „Гераците“.

Не бива да пропускаме и съществения принос на издателя Александър Паскалев за утвърждаване на Елин Пелин като беле-трист и детски писател. През 1922 г. този виден български издател прави селекция на най-добрите къси белетристични творби на пи-

344

сателя в книгата „Избрани разкази“, която бива отпечатана в софий-ската Придворна печатница през 1922 г. Изданието, в обем от 119 с. с илюстрации, има и приложен портрет на Елин Пелин. Тиражът е 1000 екз. Ал. Паскалев открива у писателя и дарбата на сладко-думен детски разказвач. В поредицата „Слънчеви лъчи. Книжки за деца с картинки“ той издава няколко малки книжки на Елин Пелин, съпроводени с илюстрации: „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (С., 1918. Кн. 5); „Петльо герест златоперест“ (руски нар. приказки от А. А. Тодоров-Давидов, преразказал и превел Е. Пелин. С., 1920. Кн. 23), а също и забавните детски стихове с детски сюжети: „Сватбата на Червенушко. Весела история в стихове за деца“ (С., 1924, с цветни илюстрации); „Сладкодумна баба. Весели народни приказки“ (С., 1919). Тези книжки не надхвърлят 40 страници, но пък са с добро полиграфическо изпълнение, придружени с илюстрации, на някои места цветни в лицевата страна на корицата и дори в книжното тяло нещо ново в издателската практика на големия български издател. Но Ал. Паскалев разширява сътрудничеството си с Елин Пелин, като съавтор, съредактор и съставител на редица христоматии и чи-танки за прогимназиите и началните класове (отделенията). В това съавторство Паскалев посочва станалата популярна формула: „При близкато участие на....“.

Тези христоматии и читанки Елин Пелин изработва заедно с Ран Босилек, Еню Николов, Ангел Каралийчев, Геньо Дочев, Хрис-то Хаджиев, като повечето се издават неколкократно като второ и последващи стереотипни или преработени издания. Издавани са най-вече от Александър Паскалев, издателство „Хемус“, Министер-ство на народното просвещение. Понякога тези издания достигат значителни тиражи – така например „Христоматия. За I прогимна-зиален клас“ (С., М-во на нар. просвещение, печ. Книпеграф, 1942. 112 с. с ил.) в поредицата „Служба за учебници и учебни помагала“ № 8 излиза в 140 000 екземпляра, а второто издание от следващата година сочи 120 000 тираж. Особено ценни и с висок професиона-лизъм са поднесени христоматиите на издателство „Хемус“, където съавтор на Елин Пелин е самият тогавашен директор на издател-

345

ството Христо Хаджиев. Учебните помагала с негово участие, най-вече читанки и христоматии, претърпяват по няколко стереотипни или преработени издания. При тяхното художествено оформление са привлечени видни български художници. Някои от приказките на Елин Пелин се издават неколкократно от различни издателства „Цар Шишко“ (приказка в стихове) влиза в „Библиотека за малки-те“ (№ 7) на Министерство на народното просвещение от 1925 г., а издателство „Хемус“ я публикува с илюстрации на Вадим Лазар-кевич през 1930 и 1943 г. в популярната Библиотека „Веселушка“. При близкото участие на второстепенните съавтори, съставители и преводачи на христоматиите и читанките личат имена на видни участници в издателския процес между двете световни войни – Д. Подвързачов, К. П. Домусчиев, Ст. Василев, Ив. Василев, Ив. Кръстев, Ив. Добрев.

Издателство „Хемус“ привлича Елин Пелин като автор и пре-водач на детска литература още през есента на 1918 г. На 25 ноември с. г. в София между издателството и писателя е сключен договор, по силата на който „Хемус“ откупува от Елин Пелин правото за по едно издание в тираж от 10 000 екземпляра на превода на „Макс и Мориц“ от Вилхелм Буш, на авторската книга „Гори Тилилейски“ и на стихосбирката на писателя „Златни люлки“. В договора изрично е подчертано, че правото на издаване на посочените книги е изклю-чително. Авторът няма право да издава сам или чрез друг издател, както и на части, изданията до изчерпване на тиражите им. На из-дателството е преотстъпено и правото като пръв купувач и издател на последващи преиздания на същите книги. В замяна на това Елин Пелин получава при излизането на всяка от посочените три изда-ния по хиляда лева преводачески и авторски хонорар, както и по 50 безплатни авторски екземпляра от всяка новоизлязла книжка 432. Тук е редно да уточним, че писателят е получил чрез издателство „Хе-мус“ една добра възможност да направи нова редакция на някои предишни свои издания. Стиховете за малки деца „Златни люлки“ 432 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 5598 ; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 47–49.

346

например излизат още през 1902 г. като премия на сп. „Веселушка“, в скромния обем от 12 страници, отпечатани в столичната печатни-ца „Гражданин“. През 1918 г., в съответствие с цитирания договор, „Хемус“ публикува ново издание на „Златни люлки“ в библиотека „Детска радост“ № 4, в обем 31 с. с илюстрации. Книжката има още две издания през 1938 и 1942 г. Илюстрирана е от художника Илия Петров, като обемът на последните издания достига 48 стра-ници и високия тираж от 4000 екземпляра.

В посочения договор от 25 ноември 1918 г. акционерно дру-жество „Хемус“ ангажира писателя за постоянен сътрудник в за-почващото да излиза от 1 януари 1919 г. списание за деца „Детска радост“ с месечен хонорар от 250 лв. В договора е конкретизирано участието на Елин Пелин:

„Вие се задължавате да помагате всестранно на редакто-ра на това списание при редактирането и списването на същото като давате при това за всяка отделна книжка на „Детска ра-дост“ собствен материал (оригинален или преводен) от минимум четири (4) страници на списанието. От само себе си се разбира, че догдето трае това ни условие, Вие няма да участвате в редакти-рането или списването на други списания за деца без съгласието на „Хемус“. Също така от само себе си се разбира, че „Хемус“ ще хонорира отделно – в съгласие с Вас – използуването в някоя друга форма или преводни произведения“ 433.

Договорирането за сътрудничество в „Детска радост“ е склю-чено за 1 година, но е продължено с години напред след успешната творческа работа. В основата на издаването на списанието, както вече посочихме, е неговият главен редактор и по-нататъшен ръково-дител на издателство „Хемус“ Христо Хаджиев, привлякъл редица български писатели за близко сътрудничество и дал продължителен живот на поредици за българска художествена литература. Не бива да пропускаме и факта, че той е сред инициаторите за основаването на Съюз на книгоиздателите в България (март 1930), а две години по-късно влиза в управителния съвет на новоизграденото Сдру-433 Пак там.

347

жение на книгоиздателите и книжарите. През следващите години участва в дейността на Съюза на издателите, книжарите и книжар-ските складове. Може да се твърди, че е изградил солидни професи-онални умения за успешен мениджмънт на голямото столично из-дателство. Това му помага и в работата с видните наши съвременни писатели.

Литературните и издателските контакти между Елин Пелин и Христо Хаджиев започват още с началото на сп. „Детска радост“, но са многопосочни, свързани с многостранните творчески на-ходки, дали повод за ползотворно сътрудничество между писател и издател. Запазено е едно договорно писмо с дата 10 декември 1920 г., София, между Елин Пелин и Хр. Хаджиев като редактор на списание и Библиотека „Детска радост“, с което двамата по-емат ангажимент да съставят христоматии за първи, втори и трети прогимназиален клас. Интересното в случая е, че Хр. Хаджиев дава съгласието си христоматиите да носят литературното име на Елин Пелин, като тези за първи и втори клас се приготвят от Хаджиев, а Е. Пелин „само ще ги прегледа, редактира и допълни“, докато хрис-томатията за трети клас ще се изработи заедно. Правата на собстве-ност на нови издания, авторски хонорар, както и задълженията по коригиране, редактиране, подобряване и илюстриране се поемат от двамата съавтори 434.

В средата на 20-те години на ХХ в. Елин Пелин е редовен сътрудник на издателство „Хемус“. В едно писмо на писателя от 19 февруари 1926 г., София, до офиса на издателството на ул. „Граф Игнатиев“ 3 той потвърждава съгласието си за четвърто издание на неговите „Разкази“ в два тома при тираж 4000 екз., за второ издание на приказките за деца „Гори Тилилейски“ в същия тираж и с цвет-но илюстриране, като заглавието би могло да се промени на „Трите баби“. Общият хонорар, получен от автора, е 15 000 лева и по 30 безплатни екземпляра за всяко издание 435.434 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 1506 ; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 50.435 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 5599 ; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 52.

348

В същото време Елин Пелин търси контакти и с други утвър-дени издатели за издаване на нови свои книги. Така през 1928 г. ав-торитетното издателство „Т. Ф. Чипев“ публикува неговите импре-сии „Черни рози“ (72 с. 16°) в двехиляден тираж, излязъл в софий-ската печатница „Доверие“. По-късно „Черни рози“ са включени в петия том на съчиненията на писателя, издаден през 1942 г. заедно с „Пижо и Пендо“, като томът е с илюстрации, в тираж 3000 екз.

Повестта „Земя“ също излиза отначало с друг издател. През 1928 г. (на гърба на титула 1927 г.) тя е издадена от Министерство-то на народното просвещение, отпечатана в Държавна печатница, в поредицата „Селска библиотека“ (63 с. 8°). Тиражът също е нема-лък за подобен жанр – 5000 екз. „Хемус“ обаче прави следващите издания на повестта през 1932, 1940 и 1943 г., като четвъртото изда-ние (1943 г.) излиза в Библиотека „Български писатели“ № 11.

През Първата световна война Елин Пелин служи (от 11 сеп-тември 1915 г. до 16 август 1916 г.) в Щаба на действащата армия и сътрудничи на в. „Военни известия“ През 1917 г. в издаваната от Щаба на действащата армия Походна войнишка библиотека излизат под № 16 неговите „Разкази“ (С., Печ. Воен. известия. 207 с. 16°).

По сведения на самия Елин Пелин към неговото творчест-вото, в началото на кариерата му като служител на Народната биб-лиотека София, интерес проявява немска издателска фирма, която праща писмо до писателя с предложение да преведат и издадат нещо от него. За нещастие писмото попада в ръцете на директора на библиотеката поета от кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков, който на-късва писмото на парченца, но след излизането му от библиотеката Е. Пелин се промъква в директорския кабинет, открива парченцата, слепя ги и така узнава съдържанието му 436.

Колкото и да е лична, сцената е показателна за контактите между българските автори и отношението им към издателската дей-ност. Несъмнено завистта е била коректив, движеща, но и пагубна сила за нравите и душевността на не един творец. От спомените-бе-436 Елин Пелин. Как пиша (Беседа пред писателите-белетристи, 1949 г.). // Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4. С., 1972, с. 117.

349

седа на Елин Пелин с писатели-белетристи обаче прозира и друго – самият той не се е „долюбвал“ и е бил в изострени отношения било заради свои постъпки, било заради нрава си, с видни имена на род-ната ни литература – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодо-ров, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков. Може би упрекът от страна на големите в литературата за дребнотемие и битовизъм са накара-ли писателя в следващите години, на най-интензивните му творче-ски и издателски прояви – периода между двете световни войни, да търси своя творческа атмосфера, своя издателска среда, сред която да разгърне най-пълно и мащабно своите сили. Тази среда Елин Пелин намира през 20-те–30-те години на ХХ век в близкото съ-трудничество с книгоиздателство „Хемус“. То отговаря най-пълно на авторските и издателските му амбиции, то го възнаграждава и стимулира, стреми се да обхване мащабно съчиненията му, да го представи на националната книжовна сцена като крупен български белетрист, детски и хумористичен писател, автор на творби за деца и юноши, на произведения, достъпни и желани за широката чита-телска аудитория.

Именно „Хемус“ налага окончателно Елин Пелин като писа-тел, открива го и го преоткрива в актуални поредици: „Български писатели“, „Съчинения“, „Детска радост“, „Веселушка“, „Малка библиотека за ученици и ученички от прогимназиите“, „Универ-сална библиотека „Хемус“.

Трийсетте години на ХХ век са време за творческа и фило-софска преоценка за Елин Пелин. Той написва разказите от цикъла „Под манастирската лоза“. Издателството с интерес следи раждане-то на бъдещата книга и го насърчава с договорно писмо от 9 април 1931 г.:

„I. Вие ни отстъпвате правото да направим две последова-телни издания на следните Ваши разкази: 1. Отец Сисой, 2. Све-тите застъпници, 3. Очите на свети Спиридон, 4. Огледалото на свети Христофор, 5. Жената със златния косъм, 6. Една обиколка на свети Георги, 7. Изповед, 8. Занемелите камбани, 9. Пророк.

II. Този цикъл разкази ще излезе в една книга под заглавие

350

„Под манастирската лоза“ и ще бъде допълнен още с няколко раз-каза, които Вие се задължавате да ни предоставите най-късно до края на м. октомври т. г., за да излезе книгата десет коли от по 16 страници, формат и шрифт каквато е книгата на Йордан Йовков „Вечери в Антимовския хан“, наше издание“ 437.

В договорното писмо се уточнява още тиражът на първото издание – 4000 екземпляра, и срокът за отпечатване два месеца след предаването на непредадените разкази. Хонорарът за първото из-дание е по 2000 лева на печатна кола 16 страници. Предвиден е и аванс от 60 000 лева, броен при настоящото договаряне. Любопитно е и това, че при определяне на хонорара се има предвид сравнение с щатската валута:

„Хонорарът Ви ще се смята винаги с днешен курс на българ-ския лев, а именно 139 лева равни на един американски долар“ 438.

Сборникът „Под манастирската лоза“ излиза със закъснение, най-вероятно поради това, че авторът е закъснял с обещаното ком-плектуване на отделните разкази. „Хемус“ отбелязва в изданието от 1936 г. и годината 1934-та на гърба на титулната страница. Книгата е в обем 100 страници, на формат 8° и в тираж от 3200 екземпляра, немалък за кратките белетристични форми. Явно сборникът е бил допълнен с непосочените в споменатото договорно писмо разкази „Чорба от греховете на отец Никодим“ и „Веселият монах“. В стре-межа си да даде завършен вид на цикличната форма, според догово-ра си с „Хемус“, на финала авторът е трябвало да завърши с разказа „Пророк“, където героят от едноименното произведение не познава истински божиите заповеди, защото ги изпълнява с гняв и злоба. Елин Пелин обаче допълва цикъла с оптимистично звучащата твор-ба „Веселият монах“. Еникий проповядва с обич, цветя и музиката на чудната си свирка най-божественото откровение, надеждата за един по-добър и красив свят, за по-радостен живот, за труд, на който хората гледат не като мъка, а като благословия. „Веселият монах“

437 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 1100 ; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 52–53.438 Пак там.

351

носи в себе си хармоничното жизнеутвърждаващо начало на побе-дилото добро над злите демонични сили. В композицията на цикъла съществено място има и друг, непосочен в договора с „Хемус“ раз-каз – „Чорба от греховете на отец Никодим“. Тук авторът акцентира на вечния философски въпрос – единството и борбата между дух и тяло, между плътското и духовното начало, един изконен проблем, решен философски от събеседника на автора-разказвач отец Сисой с мъдростта на вековния опит – човек минава през житейските пре-вратности и носи в себе си единството и противоречието на духов-но и тленно, на спомена за неизживяното и болката от пропуснатия миг, на съмнението и радостта от лишенията на обикновените чо-вешки радости – олицетворени в завитите с книжки бобени зърна на покойния отец Никодим, където всеки записан от монаха кратък текст съдържа послание и мъдра поука за читателя-съвременник.

До 1944 г. сборникът разкази „Под манастирската лоза“ пре-търпява още две издания, реализирани от издателство „Хемус“: През 1940 г. в тираж 3000, отпечатано в софийската печатница „Изгрев“, и през 1942 г. в тираж 2000, реализирано от столичната печатница „Книпеграф“. Тези преиздания сочат определен интерес към нови-те тенденции в творчеството на Елин Пелин, успял след първите си два тома разкази и повестите си отново да привлече и издателство „Хемус“, и българския читател към самобитния си, оригинален талант, надхвърлил социално-битовите рамки в стремеж към нова нравствено-философска преоценка на вечните етични стойности. Самият факт, че в договора си издателството е натоварило видния литератор, поет и преводач Димитър Подвързачов да се ангажира с коригирането на книгата, което по това време е включвало стилова корекция и дори редакция на текстовете, е показателен за сериозни-те издателски и творчески ноамерения при подготовката на книгата за печат.

Издателство „Хемус“ търси възможности да разгърне и по-каже пред широка публика многостранния талант на Елин Пелин. Според едно споразумение с писателя от 15 септември 1933 г. то откупува авторските права върху книгата на Елин Пелин за деца

352

и юноши „Ян Бибиян“, и то за два последователни тиража от по 4000 екземпляра439. Показателен е и фактът, че издателството кори-гира в полза на автора неговите възнаграждения, като се стреми да компенсира увеличението със завишаване на тиражите през 40-те години на ХХ век средно с около 500–1000 екземпляра в повече 440.

Издателство „Хемус“, което в средата на 30-те години на ХХ в. е набрало добър капитал и може да ангажира трайно присъствие-то на българските писатели със стимулиращите механизми на дъл-госрочни договори и изплащане на авторски хонорари за предсто-ящи книги, предпочита да работи и с Елин Пелин на дългосрочна и трайна основа. На 21 април 1937 г. „Хемус“ АД подписва с вече утвърдения и популярен в страната и чужбина писател пространен договор в 18 точки, по-важните от които касаят творческите взаи-моотношения с Елин Пелин и откупуване на права за негови произ-ведения. Още в първите клаузи се постановява, че на издателството е отстъпено изключителното право „за печатане, възпроизвеждане, обнародване и разпространение“ на литературните трудове на писа-теля за деца и възрастни, както и на неговите учебници и учебни по-собия 441. Това се отнася поотделно за всяко авторово произведение, но и за издаване на пълните събрани съчинения на Елин Пелин, едно крупно издателско начинание, започнало още на следващата 1938 г. В посочения договор от 21 април 1937 г. „Хемус“ уточнява времетраенето на придобитото изключително право. Според чл. 9 от Закона за авторско право от 1921 г. договорите за прехвърляне и отстъпване на авторски права, отнасящи се до бъдещи произведения на автора, имат сила за не по-дълъг срок от пет години. Цитирана-та постановка в чл. 9 на първия български Закон за авторско право (1921), който с незначителни изменения действа през 30-те– 40-те години на ХХ век, в споменатия договор на „Хемус“ с Елин Пелин е променен с важното уточнение, че договарянето между двете стра-

439 Архив на Института за литература при БАН, инв. № 5595 ; Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 53–54.440 Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 56–57.441 Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., 54–56.

353

ни остава в сила, ако в десетдневен срок не се направи нотариално предупреждение за промени или се изготви нов писмен договор. Очевидно стремежът на издателите е „мълчаливо“ удължаване на фиксираните от закона 5-годишни срокове, не особено изгодни за възлагателен ангажимент спрямо бъдещите творби на писателя, ко-ито той би създал в един по-продължителен период. В договора все пак е посочено, че издателството се задължава да издаде толкова книги, колкото му предостави за издаване самият автор. Обект на тълкувания в посочения договор от 21 април 1937 г. е и авторовото възнаграждение, което е разделено на хонорар върху книга за въз-растни – тук тарифата е по 2000 лв. за печатна кола, на формат 74 х 100, 35 реда на страница и 8-сантиметрова дължина на реда (на-борното поле), независимо дали е първо или последващо издание; и хонорар върху книги за деца в проза. Възнаграждението е 2000 лв. за кола в „обикновен или намален формат“, независимо от шрифта и кегела на буквите. Всяка книжка от писаните в стихове книжки от Библиотека „Веселушка“ („Трите баби“, „Дядовата ръкавичка“, „Цар Шишко“ и „Златни люлки“) се оценява на 2500 лв. авторски хонорор 442. Всяко последващо издание на детските книги на Елин Пелин с висока популярност също се оценява според техния при-нос (очевидно издателите са гледали равнището на тиража и реали-зираните продажби) така за преводното издание „Макс и Мориц“ издателството се ангажира да изплати 4000 лв., за „Приказливи картинки“ 2000 лв., за „Сладкодумна баба“ 15 000 лв., за „Плиш и Плюм“ 1500 лв., за „Правда и Кривда“ 1000 лева 443. Авторското въз-награждение писателят ще получава на равни месечни вноски по 5000 лв. В последните клаузи на договора се уточняват и средните тиражи за детските издания; те са 4200 екземпляра, а при книгите за възрастни 3200 екземпляра, като авторът получава по 50 брой-ки от всяко издание безплатно. Ограничителни мерки се поставят пред писателя да публикува само еднократно, и то не повече от една трета част, от съдържанието на книгата, във вестници и списания, 442 Цит. съч. Елин Пелин. Литературен архив. Т. 4., с. 55.443 Пак там, с. 55.

354

най-малко три месеца преди излизането на съответното издание, като изключение правят близките до „Хемус“ списания „Златорог“ и „Детска радост“ 444.

Самото издателство обаче си запазва правото да разрешава част от съчиненията на писателя да се публикуват с цел да бъдат рекламирани. Важен момент в договорните отношения е предоста-вяне изключителното право на „Хемус“ да издава и разпространява избраните съчинения на Елин Пелин, да реализира юбилеен сбор-ник, негова биография и критична студия 445. Всички тези активни ангажименти на издателството спрямо творчеството и в защита на имуществените и неимуществените права на писателя сочат едно добронамерено, позитивно отношение към оригиналната българска литература, един стремеж за пространно и взаимнообвързващо съ-трудничество въобще с българския автор, при запазване на неговите интереси, съхраняване, утвърждаване и обогатяване на издателския репертоар с многообразните творчески прояви на един самобитен талант. През 40-те години на века издателството актуализира тари-фите за възнаграждения на писателя, а на 26 декември 1944 г., като му честити новата 1945 г., го уведомява за ново изчисляване на ав-торския му хонорар – 15 на сто от номиналната цена на екземпляр от произведението, умножено по тиража, един навременен и спра-ведлив ангажимент, който едва през 1993 г. бе въведен окончателно с новия, пазарно ориентиран Закон за авторското право и сродните му права, след десетилетия на социалистическа нормативност и та-рифиране на авторския труд.

Друг е въпросът, че днес, у нас този проблем стои пред изда-телите и държавата нерешен – малцина автори могат да се похвалят, 444 Пак там, с. 56.445 Пак там, с. 56. Освен цитираните източници в разглеждания текст за Елин Пелин и издателство „Хемус“, както и за другите издателства и издания тук, са използвани и други източници като: Закон за авторското право (Утвърден с Указ № 143 от 11 юлий 1921 г., обнародван в брой 86 на „Държавен вестник“ от 20 юлий 1921 г.). // Сборник на законите и решенията, гласувани през ХIХ обикновено народно събрание и правилни-ците към тях. Т. 2. С., Държ. печ., 1921, с. 217; Български книги 1878–1944, Биографски указател. Т. 2. С., НБКМ, 1978, 383387; Елин Пелин. Съчинения в два тома. – София: Бълг. писател, 1981. – 272 с. и 224 с.

355

че ангажиментите по ЗАПСП относно авторовото възнаграждение се изпълняват, или ако нещо от тях все пак се изпълнява, то е в ос-къдна и дори обидна форма. Да не говорим за родния писателски труд – може би хонорарите на „Хемус“ да не са давали най-изгодни-те за нашите писатели оферти, но все пак те са съществували, имало е едни стабилни тарифи, които с дългогодишното сътрудничество са работели в полза на авторите, без да ограбват труда им. Днес, без тарифи, с един иначе добър наглед закон като че ли добрите при-мери и традицията са изоставени. Затова нека повече се вглеждаме назад и да отчитаме какво са ни завещали предшествениците в бъл-гарското книгоиздаване.

Върнем ли се към самата идея за образуването на акционер-ното дружество „Хемус“, ще видим, че то е организирано за един продължителен срок от сто години, с основен капитал 3 милиона лева, увеличен през 1929 г. на 6 милиона лева. Върховният орган е общото събрание. Членовете, основали дружеството, са четириде-сет и пет, като между тях са писатели и журналисти като Елин Пе-лин, Г. Бакалов, Ив. Пастухов, Хр. Хаджиев, Б. Симидов, Д. Пирон-ков, В. Александров, Г. Досев, Р. Аврамов, Ст. Симидов, П. Рахнев и дори артистът от Народния театър Ст. Киров. В състава на първия управителен съвет на „Хемус“ са основните акционери Борис Си-мидов, банкерът Марко Финци (председател), Димитър Найденов Грънчаров. Голям пакет от акциите обаче са притежание и на Б. Гер-шон, М. Алкалай, Мойсей Бенуа, М. Т. Коларов, както и на Генерал-но кредитно дружество със седалище София. След съдебни спорове между председателя и настроените акционери с леви убеждения, акционери начело с Г. Бакалов и Роман Аврамов, които променят издателската политика и започват да издават и марксическа литера-тура, Марко Финци продава основния дял свои акции на д-р Т. Ми-хайлов, влязъл в състава на новия управителен съвет. След 1925 г в съвета влизат Хр. Хаджиев, Д. Николов, а впоследствие и Ран Бо-силек. Репертоарната политика се стабилизира около издаването на споменатите вече български автори, както от родната класика, така и с нови имена в литературата. Насърчава се издаването на детски

356

и юношески издания, на преводна класика за средните училища, на детски литературни издания и поредици, на литературна периодика. Акционерното дружество е част от общо сдружение с пловдивското дружество с ограничена отговорност „Хр. Г. Данов“, преместило се-далището си в София през 30-те години (на ул.“Цар Освободител“ № 6), и с едноличните книгоиздателства „Казанлъшка долина“ на Тодор Синджирджиев и „Стоян Атанасов“. През втората половина на 30-те години дейността по съвместното издаване и разпростра-няване на учебници и помагала за училищата се засилва, в сила е конкурсното начало. Така например от протокол № 13 на десетото редовно заседание на управителното тяло на четирите сдружени издателства – 5 февруари 1937 г., равносметката е следната: проек-тоучебниците, подготвени за рецензиране от „Хемус“, са 95, 7 от които са подадени за сметка на авторите им, със задължение при евентуално одобрение да се продават от издателството срещу ко-мисионна от 30 процента 446. Сведението е дадено от Христо Хад-жиев. Представителят на „Хр. Г. Данов“ Милош Хр. Данов извес-тява, че са подготвили и дали за рецензиране 54 проектоучебника, но е имало автори с неизпълнени договорни задължения, както и заради не добре комплектувани христоматии и граматики, отхвър-лени от издателството поради факта, че не са съставени грижливо 447. Подадените от „Казанлъшка долина учебници“ по данни на Т. Синджиржиев са 90, като изразява надежда, че одобрените (от Ми-нистерството на народното просвещение) ще са около 30. Синджир-джиев допуска, че общият брой на всички подадени за рецензиране учебници е около 460 448. Вижда се, че за времето, при централизи-раната в столицата система за конкурсите във връзка с издаването на учебна литература за началния, прогимназиалния и средния курс на училищата, цифрата на приготвяните годишно заглавия е значи-телен, като разбира се, една немалка част от тях са отпадали, но пък одобрените учебници са гарантирали сигурни източници на прихо-

446 НБКМ БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 12.447 НБКМ БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 1.448 НБКМ БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 2.

357

ди. Издателството на Стоян Атанасов е внесло „от чуждо име“ (т.е. заради авторите) 48 проектоучебника. Това правело точно комплект и половина проектоучебници, както е било уговорено между чети-рите издателства; горната граница е била до два комплекта, и се е надявал да бъдат одобрени повече от 25 учебника. В заключение че-тирите издателства изтъкват, че миналогодишната практика е пока-зала една важна тенденция – повечето внесени за рецензиране в ми-нистерството проектоучебници дават и повече одобрени учебници 449. Но издателствата „Хемус“ и „Казанлъшка долина“, предоставили за рецензиране най-много проектозаглавия, са влезли в допълнител-ни разходи, затова изразяват претенции за парично компенсиране. Това не се нрави на останалите две издателства. Тогава Хр. Хаджиев напомня, че „почнатата от нас съвместна работа ще вирее за в полза на всинца ни и че, ако някога се разделяме, ще се разделяме приятелски с очарование един от друг“ 450.

Противоречията обаче продължават. Те трябва да се решат на тринайсетото редовно заседание на сдружените четири книгоизда-телства, проведено на 28 октомври 1937 г. в софийското помещение на книгоиздателство „Хр. Г. Данов“ по инициатива на Тодор Син-джирджиев. Новият председател Стоян Атанасов му дава думата. Издателят-стопанин на „Казанлъшка долина“ иска компенсации под формата на парична помощ. Останалите отказват. Решава се из-дателите да си върнат взаимно и безлихвено взетите един от друг суми, като конкретно посочват размера им, а трите издателства се съгласяват да намалят вземанията си от книгоиздателството на То-дор Синджирджиев. Самият той пък брои на издателя Стоян Атана-сов дължима сума от 150 000 лева 451. Подписват се съответните по-лици за покриването на взаимните задължения. Финалът е близко: „Накрай председателят г. Стоян Атанасов поздрави събраните и каза: събрахме се като приятели, работихме като такива и се разделяме приятелски, поради причини, които никому не бива да

449 НБКМ –БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 2–3.450 НБКМ –БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 3.451 НБКМ –БИА, ф.№ 260, а.е. 6, л.5–6.

358

се зловидят... Дай Боже да останем и занапред пак лоялни колеги и добри приятели помежду си, защото животът носи своето – гора с гора не се среща, а човек с човека винаги, и ако стане някога нуж-да да се потърсим, да се потърсим с открити чела“ 452 . Това си пожелават всички насъбрани и дават пример за едно добро, етично сътрудничество, при взаимни компромиси и отстъпки. Надделява благородството и високият морал на хората на духа, които дори и в трудни дни се извисяват над делничната суета, завистта и злобата на деня. Работят като професионалисти. Печелят разумно, борят се с несгодите. Разделят се като приятели.

452 НБКМ –БИА, ф. № 260, а.е. 6, л. 6–7.

359

Дванадесета главаФАМИЛНИ ИЗДАТЕЛИ И ПОРЕДИЦИ С ПРИНОСИ КЪМ

БЪЛГАРСКАТА КНИГАИздателствата, формиращи престижа на българската книга

между двете световни войни (фамилия Юрукови, „Иван Игнатов и синове“, „Акация“, „Александър Паскалев“,

издателство „Везни“, „Мирчо Г. Смрикаров“, “Ив. Коюмджиев и сие”, „Добромир Чилингиров“, „Казанлъшка долина“,

„Древна България“, „Перун“, издателите Димо Кьорчев и Страшимир Икономов. Други издатели и поредици)Непосредствено след Първата световна война у нас се нала-

гат нови издателски структури. Едноличните търговски фирми, в които често се включва цялата фамилия, отговарят на развитието на книгоиздаването и утвърждаването на родната книга, независи-мо от тенденциите за сдружаване и окрупняване на издателските дейности между двете световни войни – отглас от европейските и световните процеси в издателския бизнес. Немалка част от българ-ските издатели участват във войните на българите за национално обединение.

Потеклото на повето издатели идва от провинцията. Стре-межът им е да се установят в столицата на вече добре уредената след Освобождението българска държава. Родоначалникът на из-дателската фамилия Юрукови – Данаил Юруков, е от Пазарджик; потеклото на Т. Ф. Чипев е от Копривщица, а самият той работи като словослагател в печатницата на Хр. Г. Данов около 1885 г.; Ми-льо Касабов притежава собствена книжарница-издателство в Стара Загора, което Гео Милев превръща в първото наше библиофилско издателство „Везни“ и дори премества главния му офис в столица-та; роденият в Пазарджик Иван Игнатов, основател на дълголетна-та фамилия „Иван Игнатов и синове“, петнайсетина години работи като издател и книжар в Пловдив, за да се установи окончателно в София към 1908 г.; Александър Паскалев пък извървява дългия път на хасковски учител, кооперативен и синдикален деец до столи-

360

цата, където учи право и и през 1908 г. разкрива свое издателство, формира и първата ни агенция за разпространение на периодика „Куриер“, предлага и достъпните за всички издания на „Всемир-на библиотека“. Не бива да се пропуска участието на Ал. Паскалев в Балканската война като ротен комантир при 51 пехотен полк на Осма тунджанска дивизия и отличаването му с орден за доблестни прояви в битката за Одрин.

Макар че в структурно отношение книгоиздателската дейност да е съсредоточена в акционерните дружества, събирателните и ко-мандитните дружества, а повечето еднолични собственици предпо-читат да пререгистрират своята дейност, като привлекат заможни и авторитетни личности за съдружници в условията на остра пазарна

конкуренция, все пак личните и фамилните издателства са преоб-ладаващи в този бизнес през разглеждания пе-риод.

На практика у нас между двете све-товни войни се офор-мят издателско-полиг-рафически комплекси със завършен цикъл на производство и кни-готърговска дейност, със собствени изда-телства, печатници и книжарници, редакции на вестници или списа-ния. Някои печатници обособяват като отно-сително самостоятел-ни структури и книго-Реклама на книгоиздателство “Везни”

361

везници (София, Русе, В. Търново, Пловдив). В Русе , В. Търново, Пловдив, Варна, Стара Загора, Плевен и други по-големи градове са познати специфични организации на производствения процес като печатници-издателства, издателства с печатни бази, книжарници-печатници и издателства. Развива се технологичният парк на родно-то печатарство; подобряват се условията за печатане на български книги. В София и по-крупните печатарски центрове се работи вече с машинен линотипен набор; създават се условия за развитие на стереотипията и на трицветния печат; широко навлиза илюстраци-ята в книгата и списанието, които подобряват своя графичен облик. Все още обаче повечето от средноголемите и малките печатниците използват тежкия словослагателски труд, ръчния набор.

В началото на ХХ век започва изграждането на акционерни, събирателни и командитни дружества, но повечето еднолични соб-ственици предпочитат да пререгистрират своята дейност, като при-влекат заможни и авторитетни личности за съдружници в условия-та на остра пазарна конкуренция. Голямото акционерно дружество за книгоиздаване „Хемус“ в периода между двете световни войни се превръща в модел за образцова издателска структура. Но българ-ските книгоиздатели не спират само до собственото си функциони-ране, а търсят нови форми за сдружаване. В периода 1933–1937 г. нова структура – съдружие между издателствата „Христо Д. Данов“, „Хемус“, „Казанлъшка долина“ на Тодор Синджирджиев и „Стоян Атанасов“ подпомагат съвместната им конкурсна дейност пред Ми-нистерството на народното просвещение, във връзка с издаването и разпространението на учебници, помагала, христоматии, както и при тяхната своевременна и ефективна продажба. Издателството на Тодор Синджирджиев е сред най-дейните в средата на 30-те години. То търси и индивидуални прояви на книжния пазар.

1. Книгоиздателство и печатница „Иван Игнатов и синове“

Не може да не си припомним и за някои от благородните под-буди на големия столичен издател Иван Г. Игнатов (1862–1937).

362

Двама сина загубва той във войните и решава да предаде издател-ския занаят в ръцете на останалите си синове. Но продължава да наблюдава работата им, дава авторитетни и мъдри съвети. Внушава им да преиздадат най-доброто от забравения автор Захари Стоя-нов, чиито съчинения обича да препрочита. През 1928 г., по случай 1000-годишнината от Симеоновия век, книгоиздателство и печат-ница „Иван Игнатов и синове“ издава в петхиляден тираж „Записки по българските въстания“, с предговор от авторитетния наш учен проф. Александър Балабанов. Нови пълни издания са направени между 1939 и 1940 г. Нека да припомним, че тритомното първо из-дание на „Записките“ излиза далеч назад в миналия век – през 1884, 1887 и 1892 г. Види се, старият издател Иван Игнатов е сътворил с жеста си родолюбиво дело за поколенията.

Издателската къща „Иван Г. Игнатов и синове“ е пример за уредено и успешно работещо издателско-полиграфическо и кни-готърговско предприятие преди 1944 г. Нейното съществуване об-хваща няколко десетилетия – от края на ХIХ век до национализи-рането на издателската индустрия. Началото е дадено от Иван Иг-натов (1862–1937). Разкрил през 1890 г. книжарница в София, той живее около 15 години в Пловдив, развива успешна издателска и книготърговска дейност. Сред издаваните от него автори са В. Юго, Сервантес, д-р Кр. Кръстев, А. Страшимиров, Иван Ст. Андрейчин, Ив. Клинчаров, Иван Вазов и други видни писатели от западноев-ропейската и нашата литература. Около 1908 г. той отново е в Со-фия, където продължава издателския си бизнес. Книжарницата му е разположена на ъгъла на улиците „Солунска“ и Витошка“, която става притегателен център за столичната интелигенция. Подкрепян от синовете си Георги, Стилян, Драган и Юрдан, след войните той издава и успешно продава съчиненията не само на Захари Стоянов, но и на Христо Ботев, Алеко Константинов, Любен Каравелов. Из-дадени са многотомните съчинения на Пушкин, Гогол, Тургенев, Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой, Ги дьо Мопасан, Кнут Хамсун, и др. Сред сътрудниците и преводачите, са привлечени такива имена като Цветан Минков, Димитър Подвързачов, Николай Райнов, Д. Б.

363

Митов, Васил Пундев, Стилиян Чилингиров, Людмил Стоянов, Ка-лина Малина, Николай Теодоров-Фол и още много други. На попу-лярност се радват библиотечните поредици Бисери от знаменити романи на всемирната литература и Библиотека за всички.

2. Стилиян Кутинчев и кооперативно издателство „Ака-ция“

В невинаги леките взаимоотношения между автор и издател, за чест на родното ни книгоиздаване, съществуват немалко приме-ри за благородство и отлични взаимоотношения. Ето един пример за това как столичното кооперативно книгоиздателство „Акация“ на Стилиян Кутинчев на 30 април 1933 г. изпраща поздравителен адрес до своя сътрудник, поета Никола Ракитин, по повод на твор-ческия му юбилей:

„Драгий Ракитин! Скъпи юбиляре!Книгоиздателство АКАЦИЯ София с голяма радост се

присъединява към народното честване за отпразнуване Вашият юбилей за 25 годишната Ви писателска и обществена дейност.

Книгоиздателство „Акация“ винаги и с радост е следи-ло подема на Вашето поетично творчество – най-близкото днес творчество до широката народна душа. И като израз на тия живи симпатии към Вашия неоспорим и общопризнат талант, книгоиздателството с пресърце издаде Вашата прекрасна пое-тична Стихозбирка „Черноморско лято“.

Драгий Ракитин!Сега, когато Вие сте стигнали на оная висота, оценен и

общопризнат като най-добрият певец на нашата родна земя, ние не знаем какво повече да Ви пожелаем, освен здраве и сили за да довършите това, което сте замислили, и което ще обогати още повече народната духовна съкровищница.

Заедно с тия сърдечни и искрени пожелания книгоиздател-ство АКАЦИЯ Ви подарява едно подвързано томче от издадените

364

до сега книги в серията „ЧЕТИВО – РОДНА КНИГА“ 453.Поетът Н. Ракитин е имал нерадостна съдба. Среща завист-

ници и злоба по пътя на творческото си утвърждаване. Този жест на Кутинчевото издателство „Акация“ навярно е стоплило душата на самотния и страдащ поет.

Стилиян Кутинчев не достига веднага до идеята за форми-ране на кооперативното издателство „Акация“. По професия той е икономист-статистик, учи право в Брюксел, в Лиеж е специализант по хигиена на индустриалното производство, а след завръщането си е главен инспектор по труда, занимава се със социологически ан-кети, изследвайки и печатарското дело, като е преподавател в пър-вия курс на училището към Държавната печатница, а впоследствие става и неин директор (1918–1920). В книгата му „Печатарството в България до Освобождението“ (1920) има редица статистически проучвания и таблици за изследваните процеси. За по-широк кръг читатели публикува книговедското издание „Произход и развой на книгопечатната техника“ (1920). Своите статистически наблюдения събира и издава в „Условия и защита на труда в България“ (1919). Кутинчевото издателство е със седалище в София, отначало на ул. „Витошка 21 – Денкоглу“, а впоследствие на ул. „Граф Игнатиев“ № 24. То създава няколко библиотечни поредици. В четиво „Родна книга“, одобрена от Министерството на народното просвещение с писмо от 17 септември 1929 г., са включени български автори, по-вече или по-малко популярни у нас, като Николай Райнов с „Една вечер у Перикла“ и „Великият цар“, Георги Караиванов с повестта „Пендарата“ и епическата поема „Хайдути“, стихосбирката на Ни-кола Ракитин „Черноморско лято“, повестта на Димитър Спростра-нов „Двамата“, романът на Аура (Асен Златаров) „В града на лю-бовта“ и др. Повечето от изданията се изработват от печатницата на армейския Военноиздателски фонд. По-известна е поредицата Четиво „Наука и живот“, която урежда самият Ст. Кутинчев. За проф. Асен Златаров, най-усърдния и трудолюбив сътрудник на из-дателството, Ст. Кутинчев прави ретроспективен преглед на творче-453 НБКМ – БИА, ф. № 333, а.е.12, л. 21.

365

ските, научните и издателските му прояви:„...От 1922 г. насам Златаров проявява чутовна творческа

сила в своята научна и обществена дейност – с перо и живо слово.Българската интелигенция скоро получи обаяние от тази

чудна творческа сила, от тази продуктивна дейност и засия звездата на Златаров – той стана общ любимец на всички културни българи по градове и села. Статии, книги, речи, народни университети, учи-телски конференции и събори, народни и литературни четения – по градове и паланки, по столични културни зали, клубове и универси-тети – шеметна дейност...

Аналите на културно-просветната дейност в България са отбелязали вече над 1000 публични сказки и речи, още толкова по-пулярни статии по вестници и списания, независимо от друга куп-чина научни и университетски печатни трудове и книги – у нас и в чужбина.

В разгара на тази шеметна творческа дейност Златаров застана начело на сътрудниците на книгоиздателство „Акация“. В културно-просветното дело на това книгоиздателство той взема живо и плодотворно участие. Тук са издадени 14 негови съчине-ния, от които някои претърпяха 3-4-5 издания; написал е 50 уводни очерки към научните издания на “Акация“. Под негово уредничест-во са излезли от печат 55 оригинални и преводни съчинения под редицата „Натурфилософско четиво“, което изигра видна роля в по-дема на научната мисъл у нас. Всяка книжка е придружена с увод-ни пояснения според последната дума на научните постижения, в областта на които авторът провежда своите тезиси. В редицата на „Натурфилософско четиво“ са издадени 7 негови оригинални тру-дове: „Слънцето и животът“ (1924, 1925, 1930), „Айнщайн и светов-ните тайни“ (1923, 1924, 1925 и 1930 пето издание), „Из тайните на морето“ (1925), „Гибелни блаженства“ (1929), „Що е живот и защо е смъртта“ (1930), „Проблемата на щастието“ (1932), „Космичните лъчи“ (1932). Успоредно с това Златаров взема участие и в други-те четива на „Акация”. Така, в четиво “Наука и живот“ също тъй е снабдил няколко книжки със свои уводни бележки и е дал три

366

свои оригинални трудове: „Из науката и живота“ (1926), „Хормони и витамини“ (1928), „Химичната война и гибелта на човечеството (1929). В „Литературно-художествено четиво“са издадени две не-гови поеми: „Песен за нея“ и „Цветя за него“ (1923, 1924, 1926, по пет издания). През 1925 г. – „Трагедията на П. К. Яворов“, спомени и бележки по случай 10-годишнината от смъртта на поета. В четиво “Родна книга“ е издаден романът му, писан в Париж – „В града на любовта“ (1927), награден от Министерството на просветата.

От 1923 г. насам няма изтекла година, през която книгоизда-телство „Акация“ да не е печатало или препечатвало книжовен труд на Ас. Златаров.. Той е запълнял дейността на книгоиздателството през всеки работен сезон. Днес много от трудовете му са изчерпани, и ако не се появяват нови издания, това се дължи на настъпилите тежки условия за живота на българската книга.“

Обобщавайки приносите на своя най-деен и авторитетен сътрудник, Ст. Кутинчев акцентира върху четивността на авторски-те му произведения, излезли от името на издателството, повдигайки и днес актуалния проблем за контакта с читателската аудитория и магнетизма на писаното слово, както и за същността на комуника-ционния акт между автор, издател и читател:

„Ето и друг белег за обществена обич и преценка. Трудове-те, които „Акация“ е издала до днес, се посрещат жадно от четяща-та интелигенция. И книгата на Златаров се дири и чете – и чете се с обич и уважение. Многократните издания ясно сочат на големия ин-терес, проявен към мисълта на Златаров. А трябва да отбележим, че книгите му не са пригодени за малолетни и малограмотни четци...Читателите на Златаров са умствено подготвени хора, с придобити вече системни знания, владетели на собствена мисъл и преценка. Това са мислещите върхове на българската четяща интелигенция. Ето, това именно общество цени, купува, насърчава и дава поток на творческите сили на Златаров. Всяко издание предизвиква въз-торжени писма от всички кътове на България, мили и трогателни адреси и благопожелания до автора, съкровени прищявки да влязат в преписка, да се сдобият със саморъчни словеса и подписи на авто-

367

ра, настоятелни и сърдечни искания и молби да ги посети и освети със своя ореол, да им каже непосредствено с живо слово до къде стигат тайните на науката и научната мисъл. В първите години на „Акация“ това бе един грамаден дял от писмена работа с жадуващи-те за честно слово интелигентни люде по градове и села. За всички се продиктуваше блага и отзивчива дума с мигновена сила на духо-витост и нежност на фразата.“ 454.

Издателство „Акация“ поддържа добросъвестна кореспон-денция с ревностните си читатели, отговаря своевременно, с необ-ходимия такт и стил на на писмата им, което освен заслуга на А. Златаров, е издателски подход и на самия С. Кутинчев, усъвършен-ствал с годините своето перо и издателски маниер по примера на даровития си съмишленик.

В края на цитирания текст Ст. Кутинчев посочва, че поч-ти всички трудове на А. Златаров, издадени от „Акация“, са под-готвяни и изпълнявани по „предварително дадени размери и точно определени срокове“, което говори за взаимна издателска лоялност на основата на висок творчески и издателски професионализъм, за отговорност и дисциплина в творческата дейност – белег за „без-спорно шлифовано дарование“ 455.

Разбира се, „Акация“ публикува и други автори, някои по-по-знати, други по-неизвестни. Но както и при издателя Стоян Атана-сов, и опитният Ст. Кутинчев акцентира на дълголетна творческа дейност с един изявен публично като личност и интелект автор – при Ст. Атанасов това е Николай Райнов, а тук е атрактивният Асен Златаров, който е не само ерудиран учен, но и поет, и белетрист, и публицист. Обобщавайки казаното за това издателство, редно е да се посочи, че освен споменатите по-горе библиотечни пореди-ци Натурфилософско четиво, редактирана от А. Златаров и четиво Наука и живот, уреждана от Ст. Кутинчев, излиза и поредицата Ве-ликани на човечеството под редакцията на д-р Д. Тодоров, както и посочената Четиво Родна книга. Освен в Печатница на aрмейския 454 Пак там, с. 308.455 Пак там.

368

Военноиздателски фонд, част от книгите на „Акация“ се изработват в печатниците „С. М. Стайков“ и „Земя“ в столицата. Към някои от изданията в поредицата Четиво „Наука и живот“ редакторът при-бавя илюстративен материал и бележки за автора. Така например в книгата „Из науката и живота. Очерки по природознание, натур-философия и житейска практика“ (1926) от Асен Златаров, поста-вена под №22 в поредицата, редакторът добавя второ подзаглавие: „С портрет и биографични бележки за автора от Ст. Кутинчев. С 24 портрета в текста“.

Сред сътрудниците на „Акация“ е и Атанас Атанасов Или-ев (1893–1985). Завършил гимназия в Ст. Загора, впоследствие той следва в София, Париж и Петроград, има възможност да специали-зира във Виена. Това му позволява да формира широк научен све-тоглед. Става привърженик на френския философ Анри Бергсон, на интуитивизма и ирационализма във философията. Като учител, а впоследствие доцент и професор в Софийския университет разра-ботва въпроси на етиката и естетиката. Издава общо 19 книги меж-ду двете световни войни, които жанрово са представени под форма-та на студии, монографии и очерци. Голяма част от тях са собствени издания. Поканен от столичното книгоиздателство „Акация“, участ-ва в издаването на библиотечните поредици Натурфилософско че-тиво и Четиво „Наука и живот. Заедно с това Ат. Илиев работи и с издателя Добромир Чилингиров от София, със столичните печатни-ци „Художник“ и „Книпеграф“, с Търговска печатница – Пловдив и плевенската кооперативна печатница и книговезница „Светлина“. Ат. Илиев започва дейността си в началото на 20-те години със сил-ни и ударни заглавия, които обещават да предизвикат определен об-ществен и научен интерес. Първата книга на този плодовит автор е реализирана в пловдивската Търговска печатница и носи претен-циозното заглавие „Ролята на противоречието във философията на Анри Бергсон“ (71 с.). На следващата година в Стара Загора издава „Интуитивната философия като нова форма на интелектуализма“ (Светлина, 35 с.). Навлизайки с научни коментари върху теорията на психоаналитичното, Ат. Илиев издава последователно „Загадка-

369

та на сънищата и психоанализата на Фройда“ 456, „Естетика и пси-хоанализа“ 457, „Естетика и грозота. Отвратителното и ужасното в изкуството и живота“ 458, „Двата полюса на човешката душа. Към психологията на доброто и злото“ – с уводни думи за автора от Асен Златаров (С., Акация, 1929, 77 с. – Натурфилос. четиво. № 39), „Природа и естетическо възпитание“ (С., Акация, 1930, 58 с. – Че-тиво Наука и живот). Може да се каже, че 1926 г. е най-плодовитата в издателската и творческата дейност на Ат. Илиев, тъй като тогава се появяват още две негови издания: „Психоанализа, пансексуали-зъм и изкуство“ (С., Акация, 142 с. – Натурфилос. четиво. № 26) и „Проблемите на изкуството. От естетическите изследвания към психоаналитичната теория.“ (С., Акация, 120 с. – Натурфилос. че-тиво).

Сред по-специфичните издания на Ат. Илиев се открояват и книгите „Лимитизъм и монизъм. Философията на К. Ф. Жаков и понятието за безкрайно малкото“ – с увод от Асен Златаров (С., Акация, 1925, 91 с. – Натурфилос. четиво. № 14), „Съвременна фи-лософия и история на философията“ (С., Д. Чилингиров, 1936, 169 с.), „Личност, народност и култура“ – сборник статии по философия на културата и социалната етика (С., Д. Чилингиров, 87 с.), „Фило-софията на Бенедето Кроче. Изложение и критика.“ (С., п-ца Бълг. подем, 1942, 314 с.).

3. Издателят Александър Паскалев и българската худо-жествена книга

Сред най-значимите издатели на българска художествена ли-тература се откроява издателят Александър Паскалев, който пуска на пазара най-представителните български автори – Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Алеко Константи-нов, но заедно с тези вече утвърдили се автори публикува съчине-ния на Димчо Дебелянов, Антон Страшимиров, Николай Лилиев,

456 С., Акация, 1924, 52 с., 1 л. портр. – Натурфилос. четиво. № 4457 С., Акация, 1926, 76 с. 1 л. портр. – Натурфилос. четиво. № 25458 С., Акация, 1928, 67 с. 8 л. ил. – Четиво Наука и живот

370

Йордан Йовков, Георги Райчев, Добри Немиров, Михаил Кремен, Стилиян Чилингиров, Владимир Полянов и др. В наши дни станаха известни писмата на Пенчо Славейков до Ал. Паскалев459, които со-чат едно близко и сърдечно приятелство между двамата видни ин-телектуалци. Кореспонденцията си Пенчо Славейков води от Рим и Швейцария през 1911–1912 г., като споделя редица от творческите си замисли в отговор на Паскалевите писма, а заедно и нерадостна-та си съдба в чужбина, оскъдицата и трудните условия за работа. От писмата научаваме за сложената под печат поема „Кървава песен“, чиито три части Ал. Паскалев се е ангажирал да издаде, а самият поет в Рим продължава работата над осмата песен от поемата. Във Вечния град П. П. Славейков получава и коректури за конкретна ра-бота, както и ангажименти като консултант на Паскалевото издател-ство; изисква от издателя да му изпрати екземпляри от неотдавна отпечатаната книга „На острова на блажените“, също и екземпляри от новоизлезли книги на Кирил Христов и Иван Вазов. Става ясно, че „Кървава песен“ се превежда на норвежки заедно с други две по-етични творби на П. П. Славейков „Коледари“ и „Химни за смъртта на свръхчовека“.

През 1913 г. Александър Паскалев издава в превод на Димчо Дебелянов „Изворът на света Клара“ от Анатол Франс под № 131–132 на „Всемирна библиотека“, като в коригирането вероятно се е включил и друг поет – Николай Лилиев 460. Във „Всемирна библио-тека“ излиза под № 133–134, също през 1913 г., „Тартарен Тараскон-ски“ (превод на Гр. Пасков), старателно редактиран от даровития Д. Дебелянов (пак там). По-малко позната е библиотека „Искри“ – през 1919 г. в нея Паскалев издава например „Дон Жуан“ от Джордж Байрон в превод, в проза, от английски на Кост. Филипов и Ст. Сви-ларов, под редакцията на Божан Ангелов, както и „Манфред“(1920) от същия автор., в стихотворен превод на поета Кирил Христов.

Кратка характеристика върху делото на Ал. Паскалев съм на-правил в книгата си „Управление имаркетинг на книгоиздателската 459 Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т. 8. Писма. С., 1959, с.245–250460 По въпроса виж в: Де б е л я н о в, Д. На Бога най-светлия син. С., 1999, с. 294.

371

дейност“ (2002), а в по-ново време и в книгите си „Седем етюда по българско книгоиздаване“ (2007) и „Книга и печатни комуникации“ (2009). По-пространно се е спрял на делото на Ал. Паскалев и на от-ношениета му с поета П. К. Яворов Стефан Коларов в изследването си „Александър Паскалев и модерното българско книгоиздаване“ (2005). За големия български издател Йордан Нанчев публикува мо-нографията си „Страници за Александър Паскалев“ (2009).

При проучванията ми в Българския исторически архив на На-родна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се натъкнах на ори-гинала на интересен договор между издателя Ал. Паскалев и поета и драматург П. К. Яворов, във връзка с издаване на негова драма. Позволявам си да цитирам договора в мой превод и под линия, тъй като Ст. Коларов е публикувал основната част от него, на с. 106 в книгата си, но не става ясен източникът за цитиране на документа. Оригиналът на договора се съхранява в: НБКМ – БИА, ф. 229, оп.2, а.е. 176, л. 1. Има следния текст, както съм го разчел:

Д о г о в о р

П. К. Яворов и Алекс. Паскалев, представляващ командит-ното д-ство Ал. Паскалев & Сie се съгласихме за издаването на новата драма на П. К. Яворов – Под стария дъб (I. Когато гръб удари...“ II. Как ехото заглъхва...“)

1. Изданието ще се печати в 3 100 (три хиляди сто) екз.;2. Хартията и формата ще бъдат като тия на „В полите

на Витоша“;3. Книгата ще се пустне в продажба най-късно през месец

октомври 1912 год;4. Книгата ще има цена 2 (два) лв. и П. К. Яворов не бива да

я направи по-голяма от 8 (осем) коли;5. П. К. Яворов ще вземе от книгата за себе си 100 (сто) екз.

безплатно.6. Хонорарът е 900 (деветстотин) лева, които Ал. Паскалев

372

ще изплати П. К. Яворову на три пъти в полици по 300 (триста) лв., с падеж 4 (четири) месеца, 7 (седем) месеца и 10 (десет) месеца от деня на излазянето от печат на книгата.

7. П. К. Яворов не може да препечатва ил[и] дава за препе-чатване било изцяло, било отчасти книгата си „Под стария дъб“, догдето това първо издание не се изчерпи окончателно;

8. Тоя договор се отнася само за първото издание на „Под стария дъб“;

9. Договорът ни се направи в два еднообразни екземпляри – по един за П. К. Яворова и Ал. Паскалева.

гр. София 17 май 1912 год. Договорители: /положени са подписите на Ал. Паскалев и П. К. Яворов/

Договорът свидетелства за издателската комуникация между Паскалев и поета, в едно нелеко и за двете страни време, при това в навечерието на драматични за България дни на изпитания; дни, които са щели да отекнат занапред и в болезнено ранимата душа на Яворов.

4. Книгоиздателство „Везни“ и Гео Милев

Върху литературната дейност на Гео Милев са посветени не-малко публикации. Изследвано е поетическото му творчество, го-ляма част от което се опира върху символизма и експресионизма, като мимоходом и мнозина автори се спират върху едни или други негови издателски прояви. Документи за Гео Милев се съдържат в издадения през 1964 г. том втори на „Литературен архив“ (С., БАН, 1964). В по-ново време А. Бенбасат коментира проектоустава на ак-ционерно дружество „Везни“461; същата му статия публ. в изслед-ването му „Книгата като тяло и като дух“462, а А. Гергова публикува очерк върху библиофилската книгоиздателска дейност на големия наш поет и издател463. През 2006 г. излизе и една моя статия: „Изда-

461 И з д а т е л, 2003, № 3, с. 20–25.462 В. Търново, 2004, с. 40–50.463 К н и ж о в н и пристрастия. С., 2000, с.178–187.

373

телство „Везни“ (Стара Загора – София) – уникален принос за род-ното книгоиздаване“464 със сведения за непубликувани документи и материали, свързани с тази издателска структура.

Тук ще добавя още щрихи върху портрета на издателя Гео Милев (Георги Милев Касабов), позовавайки се на малко познати и нови документи.

Книгоиздателство „Везни“ е организирано на фамилен прин-цип в Стара Загора, като се разчита на добре уредената книжарница на бащата Милю Касабов и сина му Гео Милев, който е трябвало да ръководи издателския процес – подбор, преводаческа работа, ре-дактиране и оформяване на книгата. Същевременно се разчита и на създаването на библиотечни поредици, на литературни перио-дични издания. Още през 1915 г. Гео Милев издава малка книжка от петнайсетина страници със стихове на Пол Верлен „Избрани стихотворения“ (поредица Лир. Хвърчащи листове), която е изда-дена от издателство-книжарница „М. Касабов“ – Стара Загора. На следващата година издателството реализира учебното помагало на Гео Милев „Ръководство за изучаване на немския език без учител“. Книгата обаче е отпечатана в столичната печатница „П. Глушков“.

За първите си издания издателство „Везни“ все още разчита на печатница-книговезница „Светлина“ в Стара Загора – така на-пример тук през 1918 г. е отпечатана „Повест за любовта на корнета Христоф Рилке“ от Райнер Мария Рилке; впоследствие обаче все повече издания се насочват към столичните печатници, разполага-щи с повече технологични мощности за печат на илюстрации и за трицветен висок печат.

До нас е достигнал един важен документ на книгоиздател-ство „Везни“ в Стара Загора с дата 19 октомври 1918 г., адресирано до партньори в издателския бизнес – предимно разпространители към книготърговци, в което се отбелязват интересни подходи на все още не много известната и изпитващо затруднения издателска фор-мация: „Поради единствената само печатница в града ни и защото приготвения за печат №5 от библиотека „Везни“ не се допусна от 464 И з д а т е л, 2006, №3–4, с. 2 –10.

374

цензурата, книгоиздателството за сега след едно доста продължи-телно време, поднася на читателя оригиналното съчинение на Г. Милев – „Театрално изкуство“. Напоследък у нас театъра видимо се засилва и книга като настояща е навременна и ще бъде еднакво интересна както за актьора така и за всички любители на театъра.

Уверени, че връзките ни с Вашата фирма са така здрави, разчитаме на Вашето цен[н]о за нас съдействие и сега както и в бъдеще...“465. По-нататък писмото завършва с напомнянето за изпра-тени бройки екземпляри от изданието, с наложен платеж и търгов-ска отстъпка в размер на 30% от цената.

От по-стари документи, като едно писмо от 21 април 1915 г. на Група борци за възобновяването на Сдружението на вестни-карските настоятели в България със седалище София (сред подпи-салите писмото са публични личности като Ал. Кожухаров, В. Ив. Илчев, Н. Антов, Лука Константинов, Вл. Антов и др.), адресирано вероятно и до старозагорската книжарница на Милю Касабов, се предлага възстановяване на предишната разпространителска струк-тура, като се уверява, че инициаторите имат „пълното съчувствие и подкрепа на всички столични вестници без изключение“ и че кон-курентното дружество „Куриер“ е създадено „за интересите на 3-4 души“ в „смътните демобилизационни времена“, а групата също няма нищо общо с друго новосформирано дружество „Взаимност“, което е също на вече набиращия добри позиции вестникарски па-зар466. Какво е било становището на старозагорското издателство не е ясно, но документът свидетелства за началото на остра конкурент-на борба, в която старозагорската издателската фамилия все още опипва почвата. Едва в края на Първата световна война „Везни“ ще се включи в издателските процеси, за да даде принос към създава-нето на оригиналната и преводната книга у нас.

Издателство „Везни“ създава своята едноименна поредица по идея на Гео Милев, който сам подготвя писма до партньорите

465 НБКМ – БИА, ф.26, оп.3, а.е.7, л.2. На листа същият печатан на машина текст е с дата 21 октомври 1918 г.466 НБКМ – БИА, ф.26, оп.3,а.е.7, л.1.

375

книгоразпространители и прилага анотация за новоотпечатаното издание. В едно от тези писма от 1918 г., изпратено от Стара За-гора до книготърговците, се посочва, че издателството ще изпрати определен брой екземпляри от поставената под №3 в библиотека „Везни“ книга на Жорж Роденбах, „писател по-малко познат до сега у нас, но който е равен с известните вече у нас белгийски писатели като Метерлинг, Верхарн и др.“467 Във връзка с популяризирането на изданието издателите считат за удачно да изпратят предговора на преводача Гео Милев. Текстът на предговора е отправен към чи-тателите и разпространителите, но той и нещо повече – една обек-тивна оценка за Ж. Роденбах, който според издателя-преводач на-ред с Верхарн, Метерлинг, Шарл ван Лерберг и Алберт Жиро „е един от оная велика петица в съвременната белгийска литература, които създадоха от нея един от най-бляскавите скрижали на все-мирната литература въобще“468. За Гео Милев „Мъртвият Брюге“ не е разказ с пикантна интрига, действието и движението почти не съществуват, в замяна на това обаче е налице „безбрежно извикване на психологически ситуации и настроения“469. Според него, както посочва и Роденбах в предговора към френското издание, „главната цел на тази книга е да извика пред читателя образа на града Брюгге с неговите мъртви води, с тишината на неговите старинни сгради, неговите кули, черкви, манастири и пустинни улици, замрежени от мъглата на един непрестанен ситен дъжд“, а това превръща романа в книга на настроението, която възбужда и оставя незаличими на-строения в душата. Още повече – че образът на града е одушевен чрез една аналогия: образа на една странна и мистична душа.“470.

В случая Гео Милев е блестящ пример за добросъвестно и компетентно отношение на издател спрямо поднасянето на литера-турния текст и представяне на автора пред читателската аудитория. Това се постига с висока ерудиция и отлична подготовка, при позна-

467 НБКМ – БИА, ф.26, оп.3, а.е.7, л. 3.468 Пак там.469 Пак там.470 Пак там.

376

ване на източниците, изданията и спецификата на авторовия натю-рел. Създателят на библиотека „Везни“ се е справил великолепно с тази задача. Началото на библиотеката е поставено с класически шедьовър – драмата на Шекспир „Хамлет“(1918) в превод на Гео Милев, в стихове, от английския оригинал. Същата година излиза и важна книга по въпросите на литературната естетика – книгата на Боало „Поетично изкуство“ в превод от френски на Борис Лавров. Романът на Ж. Роденбах под № 3 Гео Милев превежда от френски. През същата година са издадени „Последният Абенсераж“, по-вест на Р. Шатобриян (1918) и „Червен смях“ на Леонид Андреев. До 1923 г. в библиотека „Везни“ са издадени 13 книги. Сред тях са споменатата „Повест за любовта и смъртта на корнета Христов Рилке“ (1919) от Райнер Мария Рилке в превод на Гео Милев от немски език, две книги на А. Стриндберг – драмата „Опиянение“ (1919) под редакцията на Гео Милев, с приложено факсимиле на портрета на автора от Едвард Мунх, и пиесата „Мъртвешки танц“ (1920) в превод на Гео Милев, който режисира пиесата в Народния театър. Двете книги са под № 7 и № 11 в поредицата, като са вклю-чени в едно общо съчинение на творбите на писателя под заглавие „Избрани драми от Стриндберг“. През 1919 г. под №8 в библиотека „Везни“ е издаден сборникът от народни приказки „Китайски ле-генди и новели“ в превод от немски на М. Димова и В. Бояджиева; под № 9 драматическата поема на Дж. Байрон „Манфред“ в превод от английски в стихове от Гео Милев и новелата на И. П. Якобсон „Могенс“ в превод от немски на Н. Толчев. През 1920 г. под № 12 в поредицата излиза в превод от немското издание и културно-истори-ческият етюд на популярния полски писател модернист Станислав Пшибишевски „Душата на Полша“. През 1923 г. в библиотека „Вез-ни“ се появява и книгата на Робиндронат Тагор „Читра“, преведена от Цв. Драговоров471. С цялостния си издателски репертоар, види се, библиотека „Везни“ е целяла да обогати родната ни книжнина с нови заглавия, които сочат разнообразие от философски, литератур-но-естетически и художествени творби, дори е представено и про-изведение на преводната детска литература. Интересно е, че немал-471 НБКМ – БИА, ф. 26, оп.3, а.е.7, л. 9–10.

377

ка част от преводите са дело на самия издател и преводач Гео Милев от английски, френски и немски език, което говори за една широка култура и подготвеност в областта на художествения превод.

За краткото си съществуване книгоиздателство „Везни“ сменя стратегия и позиции – пазарната реализация е оставена на бащата М. Касабов, поръчките се отправят до него в старозагор-ската книжарница, но в София се намира също склад на ул. „Сан Стефано“ № 30. Заедно с това в столицата на ул.“Ломска“ № 26 се намира и редакцията на литературно-художественото сп. „Везни“, ръководена от Гео Милев. Списанието излиза в три годишнини, от 15 септември 1919 г. до 15 март 1922 г., като през третата годишнина (15 окт. 1921–15 март 1922) носи подзаглавие Седмично списание за изкуство и култура. От кн.3 на първата си годишнина (15 септ. 1919 – 30 юни 1920) започва да излиза веднъж месечно, от първа-та си годишнина, кн.11, излиза на половин месец, от втората си го-дишнина (1920–1921) е двумесечно и едва през третата годишнина – седмично. Види се, редакторът е имал материални и технологич-ни затруднения. Така отначало списанието се изработва отначало в Придворна печатница, но също и в други столични печатници като „Елит“, „Витоша“ и „Меркур“. През втората годишнина в редакти-рането е включен и Людмил Стоянов. Самият Гео Милев изповядва идеите на литературните направления символизъм и експресиони-зъм. Повечето от сътрудниците също споделят модернистични-те тенденции в литературния живот и изобразителното изкуство. Сред тях са имената на Николай Лилиев, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Емануил поп Димитров, Теодор Траянов, Чавдар Мутафов Христо Ясенов, Боян Дановски, Николай Хрелков, Сирак Скитник, Владимир Димитров-Майстора, Георги Машев, Иван Бояджиев, Иван Милев, Васил Захариев. Сред преводните автори личат имена-та на изтъкнати творци на модернистичната литература и изкуство-то – Бодлер, Едгар Алън По, Ем. Верхарн, П. Верлен, Пр. Маларме, А. Жид, Демел, Клодел, Р. Тогор, Ж. Роденбах, Лерберг, руските по-ети Ал. Блок и С. Есенин, художници и илюстратори като Ван Гог, Гоген, Мунх, Росети, Бердслей и т.н.472

472 Виж и в: Богданов, Ив. Българска литературна периодика. – София: ОФ, 1972, с.147.

378

В естетическите принципи, изповядвани по страниците на „Везни“, личи намерението за приобщаване към модерните направ-ления в Европа както в литературата, така и в живописта, за изди-гането над битовизма, реализма и описателния подход, за приобща-ване на стиловете към експресионистичната естетика в театъра и изобразителните изкуства. Докато за белетристиката в списанието се отделя по-малко място с творби на експресионистичната проза от Чавдар Мутафов и произведения на Людмил Стоянов и Николай Райнов, то в поезията имената са повече – наред с утвърдени автори като Гео Милев, Т. Траянов, Хр. Ясенов, Ем. Попдимитров, Иван Мирчев се проявяват и автори като Ламар, Йордан Стубел, Борис Първанов, Йордан Стратиев, Николай Дончев. Води се рубрика „Антология френски поети“. Намират място и непубликувани сти-хове на поета Димчо Дебелянов. Списанието е добре илюстрира-но с творби на български и чужди автори, като се използват пре-димно черно-бели репродукции на картини и графични рисунки. Присъства както литературна, така и театрална критика, с читате-лите се провежда литературна анкета и редакцията дава отговори на повдигнати проблеми. В осмия си брой редакцията повдига и дискусията „Погром над българската литература – разпродажбата на книги с 50% отбив“. Рецензии се появяват за „Български бала-ди“ от Т. Траянов и изследването „Към психологията на творческия опит“ от проф. Михаил Арнаудов, за романа на Ст. Чилингиров в 600 сонета „Владо Булатов“.

Редакцията провежда през третата годишнина и активна або-наментна кампания, като пуска рекламна листовка с уточняването на преференциалните условия за абонамент и посочва постоянните си сътрудници, както и съдържанието на излезлите досега броеве. Приложена е таблица с адреса на абоната и колона за внасяните або-наменти. В рекламния текст се натъквани на интересен и находчив рекламен подход: „Ония, които се запишат най-късно до 15 януари 1922 год. ще имат списанието за 70 лв., вместо за 100 – платими на веднъж, или за 80 лв. платими на два пъти по 40 лв. За странство 100 лв. Списанието излиза всяка събота – 50 книжки годишно, 1/16

379

формат, с различен обем – между 16 и 32 стр. В списанието вземат участие всички досегашни негови сътрудници: Гео Милев, Т. Тра-янов, Ник. Райнов, Л. Стоянов, Чавдар Мутафов, Ив. Мирчев, Ив. Х. Христов, Хр. Ясенов, Г. Михайлов, Ник. Абаджиев(муз. крити-ка), Ем. П. Димитров и др. Адресите на записаните абонати и съ-браните суми се изпращат до Книгоиздателство „Везни“ в Стара Загора.“473.

Прави впечатление и доброто композиционно и шрифтово оформяване на листовката, което говори, че издателят е разчитал на рекламните и маркетингови акценти в своята дейност.

Намеренията за разширяване дейността на издателството и на самото списание се виждат от следното писмо-апел с дата 22 юни 1922 г. за създаване на кооперативно дружество „Везни“, което да развива по-мащабна и по-качествена издателска дейност – нещо, което е било приоритет и в досегашната работа на издателството, но в твърде скромни размери и с ограничени все още средства: „У група досегашни сътрудници на ВЕЗНИ зрее идеята да се превър-не досегашното КНИГОИЗДАТЕЛСТВО ВЕЗНИ със седалище в Стара Загора и клон в София – в КООПЕРАТИВНО ДРУЖЕСТВО ВЕЗНИ със седалище в София. Непосредната цел на това превръ-щание е:

1. да се увеличи издателският капитал,2. да се свържат по-тесни връзки между чита-

тел; писател и издател, като се създаде една обща органи-зация на ония хора в България, които радеят за хубавата и съдържателна българскап книга.

По тоя начин се стремим да организираме една книгоиздателска работа, която ще позволи да се реали-зират всички хубави намерения, които до сега, поради липса на необходимите по-големи средства – са били и са останали само намерения. Така например, ще се даде на първо време възможност да се поднови списание ВЕЗ-НИ във вида на първата му годишнина, дори в един вид

473 НБКМ – БИА, ф. 26, оп. 3, а.е. 7, л. 8

380

още по-хубав /черни и светли илюстрации/ – нещо, което – както е констатирано – е дълбоко и живо желание на се-риозните български читатели; редом със списание, ще се направи възможно издаването на ценни и изящни по вид книги /преводни и оригинални/ при сътрудничеството на всички, които взимаха участие във ВЕЗНИ през изтекли-те до сега години. Това са общите ръководни мотиви при развиването и осъществяването на идеята за едно КОО-ПЕРАТИВНО ДРУЖЕСТВО ВЕЗНИ.

Предстоящо е учредителното събрание за изработване на ус-тава, след което ще се открие подписката за записване на дялове.

Дяловете ще бъдат по 50 лева.За записването на дялове ще се апелира към всички читатели

и съмишленици на ВЕЗНИ, защото, както се каза по-горе, целта е да се създаде една организация на читатели, писатели и издатели. Ще апелираме към всеки, който съчувствува на тази идея да внесе колкото може и обича – един дял само /от 50лв./ ще бъде също така полезен и дава също така право на членство в кооперацията. Члено-вете ще се ползуват с особенни права – отстъпка на изданията.

Познавайки и ценейки вашата симпатия към ВЕЗНИ и надя-вайки се на Вашата искрена ревност за създаването на нещо хубаво, поверяваме Ви идеята, която ни занимава в този момент, като Ви молим да ни съобщите в най-близко бъдеще КАКЪВ БРОЙ ДЯЛО-ВЕ СЕ НАДЯВАТЕ ДА СЕ ЗАПИШАТ ЧРЕЗ ВАС ВЪВ ВАШИЯ ГРАД. Сведението Ви да бъде по възможност точно и сигурно. Съ-общете на адрес: София, Везни, Мария Луиза 23.“474.

Гео Милев и неговите сподвижници са вярвали искрено в ус-пеха на своето начинание, в което е била идеята за обединение в една издателска общност интересите на автори, издатели, разпространи-тели и читатели, издигнане авторитета и повишаване качеството на редактираната, оформяваната и отпечатвана издателска продукция. Още тук се ражда идеята за едно голямо и проспериращо издател-ство, което да се опре на достигнатото в първите следвоенни години. 474 НБКМ – БИА, ф. 26, оп. 1, а.е. 30, л. 3

381

Едва по-късно ще се види, че кооперативното дружество ВЕЗНИ е не дотам удачна идея, навярно по липса на достатъчно желаещи да закупят кооперативни дялове, и иначе благородната и родолюбива инициатива в полза на българската книга е пропаднала.

Една тогава – може би към втората половина на 1922 г., Гео Милев се заема активно с идеята да разработи „Проектоустав на „Везни“. Акционерно дружество за книгоиздателство“475. Изглежда, поетът-издател е ползвал за модел устава на акционерно дружество и книгоиздателство „Хемус“, както и на издателството на Алексан-дър Паскалев, за да предприеме „издаването на малка, спретната и красива по външност библиотека от избрани литературно-художест-вени произведения на известни български и чуждестранни автори, в превод от известни добри български преводачи, както и да издава в „луксозен и изискан вид“ серии от избрани произведения, да изда-ва репродукции, да разполага с книжарница и изложбен салон476.

Но и за втората си значима идея Гео Милев не намира доста-тъчно солидни поддържници и не събира необходимия капитал от 1 млн.лв., доста солидна сума за епохата.

Тук следва да се добави, че въпреки благородните и полез-ни за родното книгоиздаване инициативи, поетът-издател е повече специалист в областта на подготовката на ръкописа за печат; той превежда, редактира, сам оформя дори някои корици на книги, но добрият мениджмънт липсва на издателството, макар лично той да прави усилия в посока на маркетинга и рекламата на своето спи-сание „Везни“. Какво не му достига? Изглежда онзи прагматичен предприемачески дух на издателите между двете световни войни като Т. Ф. Чипев, Иван Игнатов и неговите синове, Александър Паскалев, Стоян Атанасов, директора на акционерното дружество „Хемус“ Христо Хаджиев, наследниците на издателя Христо Г. Да-нов, фамилията издатели Юрукови, издатели като Иван Коюмджи-ев, Жеко Маринов, Славчо Атанасов, Стилиян Кутинчев, Добромир Чилингиров, Тодор Синджирджиев и др. Трудно е за Гео Милев като 475 Бенбасат, А. Цит. съч. Книгата като тяло и като дух, с. 44–45.476 Пак там, с. 46.

382

човек на модерната поезия и изящното слово да върти един бизнес, в който има и удари под кръста, в който печеливша е преди всичко учебната и помощната литература за началния и средния курс, а там издателят следва да създаде традиционни връзки и да участва в кон-курси на Министерството на народното просвещение, за да успее да спечели съответната поръчка за учебник или помагало и да го из-дава в далеч по-големи тиражи, отколкото са изящните поредици на Гео Милев. Едва ли е случаен фактът, че бащата М. Касабов съветва сина си да преориентира репертоарната политика към по-печелив-ши и комерсиални издания. Учудва и обстоятелството, че в студията си „Борба за първенство“477 Георги Караславов описва дейността на десетки провинциални и столични издатели, но не отбелязва дей-ността на Гео Милев и издателство „Везни“, макар то да е едно от първите след Първата световна война, което дава тласък на книжов-ните и литературните процеси. Да не забравяме, че западният въз-питаник Гео Милев симпатизира на левите политически идеи, към които е явно привързан и Г. Караславов. Дали само малките тиражи и библиофилските издания, а и периодичните издания на „Везни“ не са се сторили значими на Караславов, та да бъдат подобаващо отразени в споменатата студия? Или е налице и някаква лична при-чина за този уж случаен пропуск? Това, разбира се, остава въпрос за по-други изследвания. Още повече, че както сочат самите каталози на издателството, по-голямата част от техният тираж е изчерпан, а това говори за определен читателски интерес, макар и на по-малка, но подготвена и високоинтелигентна читателска аудитория.

За чест на издателство „Везни“, благодарение на високите естетически вкусове на Гео Милев, в неговия репертоар няма слу-чайни автори. В няколкото библиотеки и серии се издават предимно западноевропейски, руски и български автори с утвърдено място в литературните процеси и изкуството. Наред със споменатата вече библиотека „Везни“ издателството реализира една успешна Серия Книги за библиофили. В периода 1919–1924 г. в нея са издадени

477 С е р д и к а, 5, 1941, №2–3, с. 15–34.

383

осем книги478. Кн.I представя „Избрани поеми“ (1919) на Едгар По в превод на Георги Михайлов, с литературен портрет на автора от Гео Милев и цветна илюстрация от Николай Райнов към поемата „Гарван“. Изданието е реализирано в столичната Придворна печат-ница. Кн.II включва „Албум от картини“ (1919) на Стоян Райнов, представящи черни и цветни илюстрации; изданието е подвързано с коприна и е допълнено с един оригинален офорт. Кн. III от серията е първата стихосбирка на Гео Милев „Жестокият пръстен“ (1920), в която е включена и трицветна гравюра на дърво. Печатът е двуц-ветен, изпълнен върху хонландска хартия. Кн. IV представя стихове и песни на Морис Метерлинк „Горещи цветарници“ (1920), с порт-рет на автора и илюстрация от белгийския художник Жорж Мине, в превод от френски на Гео Милев. Изданието е изработено в старо-загорската печатница „Светлина“. Кн. V – поемата на Александър Блок „Дванадесетте“ (1920), е също в превод на Гео Милев, с чети-ри илюстрации от Михаил Ларионов и Наталия Гончарова. Отпеча-тана е в столичната печатница „Меркур“. Кн. VI включва „Избрани стихотворения“ (1922) на Пол Верлен с портрет на поета от Кари-ер, и Верлен на смъртно легло от Казалс, като преводът също е от френски на Гео Милев. Изданието е в тираж 1200 екземпляра, обем 79 страници, обикновен и луксозен вариант, като и двата бързо се изчерпват. Кн.VII също представя изтъкнат поет модернист – Емил Верхарн с неговите „Поеми“ (1923). Кн. VIII е авторова книга на Гео Милев „Панихида за поета П. К. Яворов. 1914–1924“ (1924). Всъщ-ност става дума за второто издание на брошура от осем страници, която Гео Милев пише още през 1914 г. в Лайпциг; първото издание е осъществено в София в Придворна печатница, а второто издание в обем 9 с., с фронтисписен портрет на П. К. Яворов и в тираж 1200 екземпляра, излиза в старозагорската печатница „Светлина“.

Издателството оформя и Философско-критическа серия Вез-ни. Под №1 през 1918 г. излиза книгата на Гео Милев „Театрално изкуство“; под № 2 през 1920 г. се печата книгата на Оскар Уайлд

478 НБКМ – БИА, ф. 26, оп. 3, а.е. 7, л. 10.

384

„Упадък на лъжата“ в превод на Людмил Стоянов; под №3 през съ-щата година е издадена книгата на Николай Райнов „Източно и за-падно изкуство“ с включени две илюстрации; под №4 и №5 излизат книгите на Ст. Пшибишевски „Шопен и Ницше – към психологията на индивидуума“ (1920) – превод на Д. Велев, и „Афоризми и пре-людии“ (1921) – превод на Гео Милев. И двете книги на Пшибишев-ски излизат в сторазагорската печатница „Светлина“

Гео Милев замисля и Антологична серия на лиричните рози. Така през 1922 г. „Везни“ издава в тази серия под № 1 „Антология на жълтата роза. Лирика на злочестата любов“, която според изда-телския каталог „съдържа около сто стихотворения от български и чужди поети (всичко около 65 автори)“. Издателство „Везни“ ре-ализира и други издания – „Изкуството“ (1920) от Огюст Роден в превод на Любен Пинтев и „Quasi una Fantasia“ (1921) от Боян Да-новски, включваща и три цветни илюстрации.

Личността на Гео Милев е пример за издател, който сам се среща и договаря с автори преотстъпване на техни авторски права, проявява професионален интерес към произведенията им, впечат-лява ги с ерудицията си и печели тяхното доверие. В една от публи-кациите си в сп. „Везни“ той пише своите „Спомени за Емил Вер-харн“, където разказва за срещите си с изтъкнатия белгийски поет модернист и за свои издателски проекти, свързани с преводи и изда-ния на български на негови творби. Гео Милев се запознава лично с Емил Верхарн в Лондон през 1914 г. Познанството им се превръща в приятелство и те поддържат кореспонденция и докато Верхарн е в Париж, до към септември 1915 г. Затова Гео Милев ще припомни на читателите на „Везни“: „Четирите негови поеми, които издадох в началото на 1915 г. (№3 от „Лирични хвърчащи листове“), му дос-тавиха, изглежда известна радост... По-късно Верхарн ми изпрати „un livre occasionel sur la guerre en Belgique“ – книгата „Окървавена Белгия“ („La Belgique Sanglante“), сборник от статии, публикувани тук и там. Можех да преведа нещо от нея на български; за жалост тя ми дойде твърде късно: България вече се намесваше във войната, на страната на ония, които „окървавиха“ Белгия, и ние бяхме врагове с

385

Верхарна – ние, които мечтаехме за всемирния мир...“479. До трагичната си смърт Гео Милев прави и други по-важни

самостоятелни авторови издания: „Експресионистично календарче за 1921“ (С., Победа, 1921. 30 с. с ил.); „Иконите спят. 5 вариации на народни песни“(С., С. М. Стайков, 1922, на корицата – 1923. 19 с.); „Кръщение с огън и дух. Революционна антология. Съставил и превел Гео Милев“ (С., общо раб. Кооп. д-во Освобождение, 1923. 80 с.); „Септември. Поема“ (С., Пламък, 1924. 26 с.). През 1925 г. издателят Филип Чипев публикува и неговата „Антология на бъл-гарската поезия“ (С., печ. Право. 203 с. с портр.). По този повод Гео Милев изпраща екземпляр от нея и отворено писмо до Борис Ва-зов – брат на народния поет и писател Иван Вазов и по това време заместник-председател на Народното събрание. Отвореното писмо е с дата 30 януари 1925 г., само няколко месеца преди смъртта на своя автор. В емоционалния и аргументиран текст Гео Милев защи-тава позицията си на автор-съставител на антологията и причината да включи стохотворения като „Поет и вдъхновение“, „Една муза в траур“, „Не се гаси туй що не гасне“ и други поетични творби на Иван Вазов, които той определя като честните Вазови стихотворе-ния, в които най-пълно изпъква неговото място като народен поет – със защита на преследваната истина и високите идеали. Поради ограниченото място Гео Милев изрично посочва, че в едно бъдещо самостоятелно издание би включил „Вазовите сатири и почти всич-ки парчета от „Епопея на забравените“, както и стихове от различни стихосбирки на големия наш поет, в които бие честното сърце на последния от генерацията на Българското възраждане, като накрая моли да бъде обърнато внимание на идеята му за издаване на една книга „Избрани стихотворения от Иван Вазов“ и очаква „благо-склонно разрешение „ от Борис Вазов като „универсален наследник на поетовото дело“480.

Същевременно в отвореното си писмо Гео Милев не спестява

479 Цит. по: Милев, Гео. Стихотворения. Поеми. Критика. /Под ред. на К. Зидаров. – Со-фия: Бълг. писател, 1980, с. 350.480 Милев, Гео. Отворено писмо до г. Борис Вазов. // Милев, Гео. Цит. съч., с.491; с.497

386

укора на Борис Вазов, че е участвал в гласуването на Закона за за-щита на държавата, който развързва ръцете на правоимащите да се разправят със свободомислещите, със свободното и честно слово, в условията на един живот „цял настръхнал от постоянната тревога на конспирации, арести, убийства“481.

Между 15 януари–декември 1924 г. и през януари на след-ващата година Гео Милев издава и е главен редактор на месечно-то списание за изкуство и култура „Пламък“. В редакцията му се включват поетите Ламар, Христо Ясенов, Николай Хрелков. От-начало “Пламък“ излиза в печатница „Родопи“, а впоследствие и в други столични печатници. „Пламък“ привлича за сътрудничество и Николай Райнов, Емануил Попдимитров, Димитър Хаджиилиев. В изданието се публикуват стихове, белетристика, публицисти-ка, рецензии и отзиви за книги, за театралното дело и музикални прояви, разглеждат се проблеми на индивидуализма, естетиката на символизма и експресионизма. „Пламък“ се обявява в защита на ка-узата на левите сили и жертвите от Септемврийското въстание. За-ради обществено-политическите си позиции списанието е спряно от цензурата, а издателят му загива на 15 май 1925 г. в София.

Най-значимото в творчеството на Гео Милев до 1944 г. са не-говите „Избрани произведения“ под редакцията на Мила Гео Ми-лева в шест тома. Том I e „Антология на жълтата роза“(1939); том II – „Избрани произведения“ (1940); том III – „Антология на българската поезия“ (1940); том IV – „Антология на червената роза“ (1940), включваща първа част „Лирика на възторжена любов и копнеж“ и втора част – превод на Омар Кайам „Рубайят. Мъд-ростта на виното и любовта“; том V – „Български литературни портрети“ (1941) и том VI – „Стихове в проза“ (1942). Както се вижда, една част от тези творби Гео Милев издава още преживе, в книгоиздателство „Везни“ – Стара Загора и София. През 1941 г. под редакцията на Мила Гео Милева и Филип Чипев издателство „Т. Ф. Чипев“ издава сборника от оригинални и преводни детски

481 Пак там.

387

стихотворения, приказки и разкази „Гео Милев за деца“ (79 с. с ил.). Издателство „Нов свят“ през 1942 г. пък прави второ издание на „Те-атрално изкуство. Студии, статии и критики“, поставена още през 1919 г. под номер седем в библиотека „Везни“. „Нов свят“ издава и книгата на Гео Милев „Стихове в проза“ (1942). През 1926 и 1933 г. издателство „Хемус“ прави първо и второ издание на „Кагсагсуг. Ескимоска приказка“, адаптирана на български от Гео Милев.

Eдва ли е случайно и това, че през 1936 г. в капиталния си труд „Българска енциклопедия“ Никола и Иван Г. Данчови включ-ват и Гео Милев като „български лирически поет, критик и теоретик на модернизма“, изтъкват, че е „загинал млад – безследно изчезнал през 1925 г.“ и че е редактирал списанията „Везни“ и „Пламък“, очертават и приносите му като съставител на „Антология на бъл-гарската поезия“, като издател на авторската сбирка стихотворения „Жестокият пръстен“ и обстоятелството, че „води борба в името на експресионизма и символизма против реализма“482.

Тези факти ни навеждат на мисълта, че издателската тра-диция в семейството на Гео Милев живее и след неговата смърт; продължават я и други наши издатели; творци изтъкват неговото творчество и пред по-широка читателската публика, която не е заб-равила достойното поетично, съставителско и издателско дело на големия наш поет, отбелязало трайна диря в утвърждаването на българската книга между двете световни войни – книга, придобила високохудожествени измерения и даваща ценни послания за общия ни път с другите народи в културното пространство на Европа и света. Със своя облик, замисъл, тематична палитра книгите на изда-телство „Везни“ (Стара Загора – София) налагат високи есететиче-ски критерии в издателската дейност; те са образец за преводаческа добросъвестност и прецизност при редактирането на текста. И в издаването на периодиката, и при подготовката на библиотечните поредици и серии „Везни“, водено от Гео Милев, става образец за 482 Данчов, Н. Г., И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. С., Ст. Атанасов (печ. С. М. Стайков), 1936. Цит. по: фототипното издание на изд. „Медицина и физкултура“ – Со-фия: 1992, с. 991.

388

отлични отношения с автори, съставители преводачи. Издателят, владеещ няколко европейски езика, е на висота, която интелектуал-но надминава равнището на повечето негови съвременници на изда-телското поприще и може само да съжаляваме, че ранната му смърт не успява да доразвие онези заложби в издателския бизнес, които да го наложат по-мащабно и убедително редом с другите столични издатели в изключително интересния и интензивен период на бъл-гарското книгоиздаване между двете световни войни. Ако обаче по стопански резултати „Везни“ не може да се мери с маститите сто-лични издатели, то издателството е своеобразен творчески пристан за творци – поети, хора на преводаческия труд, съставители, худож-ници. Редактор, художник, поет, издател, Гео Милев наблюдава от-близо полиграфическите процеси при самото отпечатване, изисква от печатарите, коригира до последно пропуски в експонирането, ошрифтяването, печата. Сам илюстрира корици, прави декоративни композиции и експресионистични рисунки, използва техниката на медната гравюра, на цветните колажи, на репродуциране от картини и илюстрации. Всичко това го превръща в интересна, универсална и енциклопедична фигура в родното ни книгоиздаване483.

5. Издателят Мирчо Г. Смрикаров Този голям български издател също развива ползотворна дей-

ност за родната книжовност. Издава предимно книги в областта на преводната художествена литература през 30-те–40-те години на ХХ век.

Издателството на М. Г. Смрикаров реализира 150 издания, предимно романи. Първата успешна романна поредица е Библио-тека Лазурни брегове и се свързва с нашумелите романи на Едгар Бюроуз по темата „Тарзан“. През 1934 г. в поредицата под номер едно излиза романът „Страшният Тарзан“ в превод от английски на Петър Николчев. Следват романите „Тарзан, господарят на джунг-лите“ (1935) в превод на Петър Николчев и Владимир Бисеров; 483 Фрагменти от текста ми за Гео Милев виж и в изследването ми: Георгиев, Л. Книга и печатни комуникации. – В. Търново: Фабер, 2009, с. 214– 226.

389

„Тарзан в сърцето на света“ (1935) – превод на Вл. Бисеров; „Тарзан и тайната империя“ (1935). Самият издател Мирчо Смрикаров през 1934 г. превежда от английски „Тарзан и златният лъв“, поставяйки я под номер едно в Библиотека Четиво за всички.

Творчеството на Артър Конан Дойл привлича мнозина изда-тели още от началото на века, но в 20-те – 30-те години разказите за приключенията на Шерлок Холмс стават особено популярни и би-ват издавани от мнозина издатели, залагащи на криминалното чети-во в репертоара си. Сред тях е и Мирчо Смрикаров, който превежда от английски „Приключението на изчезналия войн“ (1931). Книгата е включена в поредицата „Цветна библиотека“, серия „Най-увлек. Приключения на Шерлок Холмс“ №1. Отново в „Цветна библио-тека“ следват негови преводи на разкази от А. К. Дойл – „Кървавия отпечатък. Нови подвизи на Шерлок Холмс“ (1933) и „Тайната на заключената стая. Нови подвизи на Шерлок Холмс“ (1934). Изда-телят обаче търси по-обемната белетристична форма – на романа, възприеман радушно от читателската аудитория, бързо продаваем и носещ заслужен престиж на своя издател. Тук следва да вметнем, че не са много представителите на издателската гилдия у нас, които се изявяват и като добри преводачи. Издателят Мирчо Г. Сиркаров е сред тях – ерудиран, с добри познания за езика и тенденциите в европейската литература.

Най-авторитетна се оказва библиотечна поредица Световни автори. Знаменити съвременни романи. Тук М. Г. Смрикаров по-ставя такива автори като Мазо дьо ла Рош с „Джална“ (1939) – пре-ведена от М. Г. Смрикаров; Йоханес Бухолц със „Сузана“ (1939); Пърл Бък с „Благословена земя“ (1939) и „Родината зове“ (1940) – отново превод на издателя; Селма Лагерльоф с „Гьоста Берлинг“ (1940); Вики Баум с „Хотел Шанхай“ (1941); Стюърт Клоет с „Кер-ванът (1942); Джон Кнител с „Ел Хеким“ (1941) и „Тереза Етиен“ (1942); „Абд-ел-Кадер“ (1943); Зигурд Кристиянсен с „Двама живи и един мъртъв“ (1942); Франц Кьорменди с „Грешката“ (1943); Ар-чибалд Кронин с „Цитаделата“ (1939); „Звездите гледат отгоре“ (1941) и „Ключовете на царството“ (1944). До септември 1944 г. М.

390

Г. Смрикаров успява да издаде шест годишнини на библиотечната поредица. Интересът към превежданата литература расте и докато например романът на А. Кронин „Цитаделата“ през 1939 г. е все още 3000 екземпляра, то следващият му роман „Звездите гледат на-горе“ е в 4000 екземпляра, а „Ключовете на царството“ достига 6000 екземпляра. Независимо от прогерманския курс на правителството у нас се издават свободно английски автори, а и немалко нашумели белетристи, представители на съвременната европейската литера-тура. Демократичните традициите в родното книгоиздаване не се променят и през военните години. Българският читател получава в превод известни и по-малко познати автори, но все пак издателят М. Г. Смрикаров търси да даде качествени четива, ангажирайки за по-дългосрочна работа опитни преводачи като Панайот Чинков, Бо-гдан Ясников, Борислав Вечеров, Борис Табаков.

Интересен е фактът, че за книгата на Мирко Йелузих „Ани-бал“ (1943) М. Г. Смрикаров използва услугите на печатница „Бъл-гарско дело“ в Скопие, което говори за усилията на издателя да бъде съпричастен с утвърждаване на родната книжовност и печатното дело в един нелек за българската държава исторически отрязък. Друга книга на същия автор – „Кромуел“ (1943), се печата в со-фийската печатница „Отец Паисий“. И двете книги са поставени в третата и четвъртата годишнина на Библиотека Безсмъртни образи, Серия I. Сред издаваните от М. Г. Смрикаров автори в поредицата е Емил Лудвиг с художествено-биографичните книги „Бисмарк“ (1941) и „Цезар (Антоний - Клеопатра) (1942).

В началото на 40-те години М. Г. Смрикаров полага началото и на Художествена библиотека Цветове. В нея също излизат пре-димно белетристични произведения като „Младост“ (1940) от Пърл Бък, превод на Богдан Ясников; „Синът на вълка“ (1942) от Джек Лондон в превод на Борис Табаков; „Плачът на девствената гора“ (1943) от Вентура Гарсия Калдерон; „Сърцето на Гьоте“ (1943) от Мария Каролина и пр.

За своите поредици издателят М. Г. Смрикаров използва ус-лугите предимно на столични печатници като „Рила“, „Добринов“,

391

„Пирин“, „Нов живот“, „АБВ“, „Св. Иван Рилски“, „Отец Паисий“, „Братя Миладинови“, „С. М. Стайков“, Д. Провадалиев“ и др. Сред-ните тиражи се движат между 3000–4000, но понякога, като видя-хме, достигат и до 6000 екземпляра. Разполагащо с голям и опитен преводачески екип, издателството извършва художествени преводи от основните европейски езици, като приоритет имат англоезични-те и немскоезичните автори. Така издателството на Мирчо Г. Смри-каров е характерен пример за добре функциониращо издателство за преводна художествена литература в периода на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век.

6. Издателството на Добромир Чилингиров. Издателство “Казанлъшка долина”

Издателството на Добромир Чилингиров е основано в София през 1928 г. Малка енциклопедическа библиотека става популярна за българските читатели; под негова редакция през 1929 г. започва да излиза библиотека “Учебни помагала”, след 1930 г. се появяват и поредицата съчинения “Сексуални студии” под редакцията на д-р Димитър Чолаков; от Цветан Минков издателят откупува и продъл-жава да издава библиотека “Книга”. От 1938 г. издава и сп. “Юри-дически архив”, редактирано от известните специалисти в областта на юридическата мисъл В. Ганев и Л. Диков. Привеждам кратката характеристика от писателя Георги Караславов, очевидец на изда-телските процеси между двете световни войни, който пише за това издателство в изследването си „Борба за първенство“ (С е р д и к а, 1941, № 2–3, с. 33), че “в кратко време Чилингиров успя да привлече много от добрите български писатели. Досега той е издал книги на Стилиян Чилингиров, Харалан Ангелов, Димчо Дебелянов, Георги Константинов, Петър Славински, Георги Караславов, Младен Иса-ев, Христо Радевски, Кирил Кръстев, Атанас Душков, Люб. Михай-лов, Борис Светлинов, Тр. Симеонов, Ал. Спасов, Зл. Чолакова, Вл. Русалиев и др. Той за първи път е издал книги от даровитите млади писатели и поети Емилиян Станев, Петър Славински, Ас. Раковски. Освен седемдесет и седем номера от “Малка енциклопедическа

392

библиотека”, Чилингиров е издал и над сто други различни книги.”Последното твърдение на Г. Караславов не е съвсем точно –

днес в националната библиография484 са регистрирани 91 издания, излезли от името на „Добромир Чилингиров“. Това, разбира се, не омаловажава приноса на това издателство за издателските процеси между двете световни войни.

Значително по-голяма по броя на издадените книги в същия период е дейността на издателството на Тодор Синджирджиев и съдружие „Казанлъшка долина“. Освен споменатото сдруже-ние за издаване на учебна литература съвместно с издателствата „Хр. Г. Данов“, „Хемус“ и „Стоян Атанасов“, издателството на Т. Синджирджиев реализира значителен обем учебници и помагала, научнопопулярна и справочна книжнина, художествени издания. Техният брой възлиза на 431 книги, включени в поредици или като самостоятелни заглавия (Общата цифра 431 заглавия включва кни-ги на издателство „Казанлъшка долина“ и посоченото в три издания издателство „Казанлъшка долина“ на Т. Д. Синджирджиев. Според нас става дума за едно и също издателство485. Дело на това издател-ство са списанията „Детски свят“ (1921–1943) – редактирано след осемнадесетата си годишнина от Христо Спасовски, Стилиян Чи-лингиров и Златка Д. Чолакова, когато започва да излиза от името на Казанлъшка долина“, и сп. “Родина“ – редактирано от проф. Б. Йоцов.

7. Енергичният и находчив издател Иван КоюмджиевВ периода между двете световни войни развива активна дей-

ност и издателят Иван Коюмджиев. Роден през 1900 г. В. Търново и възпитаник на авторитетната гимназия в града, той се озовава в столицата, където завършва философия и педагогика. Организи-ра издателство към Вегетарианския съюз, редактира столичния в. „Свобода“, участва в дейността на кооперативно дружество „По-средник“. През 1926 г. създава своето издателство. Без да разполага 484 Български книги 1878–1944. Т. IХ., с.116.485 Виж в: Български книги 1878–1944. Т. IХ., с. 89 – 90.

393

с достатъчно капитал, но обладан от благороден ентусиазъм, заедно със съпругата си извършва преводаческата работа, редактирането, дори набора и коригирането, като за целта закупува буквен матери-ал. По спомените на самия издател486 двамата дават книгите за отпе-чатване в съседна печатница, после сами сгъват и брошират колите. В том IX на библиографския указател „Български книги 1878–1944“ името на издателя е посочено като „Иван Куюмджиев и сие“, като в някои от анотираните библиографските единици в предходните то-мове фамилията се среща нерядко като „Коюмджиев“487. Очевидно съставителите са възприели, че става дума за едно и също лице и едно издателство.

Ще приведа и авторитетното мнение на Георги Караславов за приносите на това издателство към родната ни книжовност: „През 1926 г. в София излезе малка книга под заглавие „Слънчеви и въздушни бани“ от проф. Шоненберг, издател Ив. Коюмджиев. Тази е първата издадена книга от познатия столичен книгоиздател. Коюмджиев през последните години успя да привлече и да издаде книгите на доста от известните български писатели. Той започна с драми и комедии от Николай Фол, Иван Кирилов, после издаде сборник разкази от Кр. Белев, един голям том исторически разкази от Змей Горянин, а напоследък издаде книги от Д. Шишманов, К. Константинов, Ас. Разцветников, Сл. Красински, Н. В. Ракитин, Гео Милев – един немско-български речник – посмъртно издание, К. Петканов, Дора Габе, Калина Малина, Фани Попова-Мутафова, Лъ-чезар Станчев, Димитър Бабев, Емил Коралов, Васил Пундев. През миналата година Коюмджиев започна да издава съчиненията на Ки-рил Христов, от които досега са излезли три тома: „Слънчогледи“, „Химни на зората“ и „Победни песни“. Коюмджиев е издавал и ре-дактирал сп. „Детска китка“ и юношеското списание „По света“, година втора, под редакцията на Цв. Петков.“488

486 Коюмджиев, Ив. Как се книгоиздателствуваше някога. // Л и т е р а т у р е н фронт, № 8, 24 февр. 1977.487 Български книги 1878–1944. Т. IX. С., НБКМ, 2006, с. 93.488 Караславов, Г. Борба за първенство. // С е р д и к а, 1941, № 2–3, с.32.

394

Наред със споменатите от Г. Караславов автори, издавани от „Иван Куюмджиев и сие“, може да се добавят още Теодосий Атана-сов, Христо Ботев, Петър Л. Петков, Габриел Фери, Алфред Брем, Константин Венцел, Емил Верхарн, Жул Верн, Джек Лондон, Кл. Лукашевич и пр. Онова, което не се посочва обаче от малцината изследвали това издателство, са библиотечните поредици на „Иван Коюмджиев и сие“, а те не са били малко между двете световни войни: Борба с пиянството, Библиотека Класици, Библиотека По света, Библиотека Най-хубавите приказки и легенди на всички на-роди, Педагогическа библиотека, Библиотека Златни зрънца. Ев-тини книжки за деца, Библиотека Здраве и творчество,Четиво по природознание, Библиотека Театър за малките, Библиотека Чуден свят, Библиотека Малка енциклопедия на детското здраве. Орга-низира за своите авторски и други книги с пътеписи Библиотека По света, където под № 5 излиза пътеписното съчинение „Индо-китай“, под № 6 книгата „Индия. Страната на милиони богове“, а под №7 книгата „Тибет, страната на живия бог“. И трите издания са реализирани през 1931 г. и добавят колоритни щрихи към пътепис-ната литература у нас, разкриваща през любознателния българин свежи описания на далечни и непознати земи, удивителни нрави и впечатляваща палитра от колорита на източните народи.

Издателство „Ив. Коюмджиев“ и сие“ (отбелязвано и като Куюмджиев в някои издания между двете световни войни) е по-сочено в проучванията на Центъра за национална библиография с общо 367 книги, включително и допълнително издирените и доба-вени към репертоара „Български книги 1878–1944 г.“489

Книгите на Ив. Коюмджиев (Куюмджиев) излизат в печат-ниците „Кооп“, „Т. Т. Драгиев“, „Фар“, „Амишпат“, „Нов живот“, „Книга“ и др. Изданията на това днес не особено известно изда-телство, все пак впечатляват с богат репертоар, интересни с актуал-ността си издателски поредици, участие на голям брой, включител-но и чуждестранни, автори.

489 Виж том IX, с. 93. Цифрата 367 книги на издателството на Ив. Коюмджиев (Куюм-джиев) допълнително е уточнена от мен, Л. Г.

395

8. Издателството за историческа литература „Древна България“

Впечатляваща е историята на най-голямото наше издателство за българска историческа литература между двете световни войни „Древна България“. Основано е от историка и дългогодишния учител Константин Карапетров (роден в с. Шипка, Казанлъшко 1867 г.– София, 22 март 1939 г.) Неговият идеен проект за истори-ческа библиотека е подет от синовете му Петър Карапетров – гла-вен редактор на издателството и редактор на библиотеките „Бъл-гарски исторически романи“, „Древна България“ и „Педагогическа историческа библиотека“, автор на исторически романи, повести и разкази, и от Александър Карапетров – директор на издателството и уредник на библиотечните поредици, общественик и публицист. Сред авторите сътрудници на издателството са Фани Попова-Му-тафова, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров, Константин Пет-канов, Димитър Бабев, Змей Горянин, Ангел Каралийчев, Цветан Минков, Георги Караиванов, Владимир Полянов, Илия Мусаков, Христо Бръзицов, Владимир Русалиев, Христо Братанов-Бран, Иван Кирилов и др. По случай 10-годишнината на издателството е издаден Юбилеен лист „Древна България. Десет години българска историческа литература“490. Изданието е богато илюстровано и съ-държа отзиви на изтъкнати писатели, журналисти, политически и обществени дейци, които изтъкват приносите на издателството за издигане на националното ни самочувствие, за възкресяване на ве-ликите ни добродетели от миналото и отърсването на българския народ от всеобщата покруса след последната световна война.

Издателството оставя принос в родното книгоиздаване със своята Художествена библиотека Древна България и Библиотека Български исторически романи.

***Личните и фамилните издателства предоставят солиден мате-

490 С., 1939. 24 с.

396

риал за разсъждения върху техния репертоар, но предизвикателства-та остават пред изучаването на професионалната и творческата им съдба върху основата на повече документи, кореспонденция, факто-логичен материал. Наред с представените тук, свои приноси в посо-чения период имат още мнозина издатели от столицата. Сред тях са книгоиздателство и печатница „Д. Маджаров“ (с добре уредените поредици Библиотека за жената и Библиотека Златни страници); издателството на д-р Жеко Маринов (реализирало преводни книги за деца, драматични произведения от български и европейски авто-ри, както и белетристични произведения на Георги Стаматов и Йор-дан Йовков, осъществило второ издание на първата стихосбирка на Елисавета Багряна „Вечната и святата“); издателствата „Българска книжнина“, „Цвят“ (с едноименната си библиотека), „Гологанов“, „Завети“, „Глобус“, книгоиздателство и печатница „Гутенберг“ (с добре списваната Модерна библиотека), издателството на фамили-ята Юрукови (представяно с библиотечната поредица „Мозайка от знаменити съвременни романи)“, „Азбука“ (с Евтина библиотека за жени), издателство „Слънце“ (с Библиотека Чужди писатели), издателството на Славчо Атанасов (с Библиотека Златни зърна), книгоиздателство и печатница „Право“ (с Библиотека Перли из све-товната литература), както и други издателски формации.

Извън столицата също са функционирали и успешно дейст-ващи издатели. Сведенията за тях обаче са разпиляни из различни национални и регионални архиви. Проследяването им изисква мно-го усилия и време, а и солидна подготовка, за да бъде представе-на една обобщена и цялостна панорама на родното книгоиздаване между двете световни войни. Настоящият текст е своеобразен мост към бъдещи проучвания в тази посока.

ЛИТЕРАТУРАБенбасат, Алберт. // Още нещо за книгоиздателя Гео Милев. // И з д а т е л, 2003, № 3,с. 20–25.

397

Бенбасат, Алберт. Книгата като тяло и като дух. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2004. – 168 с. Георгиев, Лъчезар. Издателство „Везни“ (Стара Загора – София) – уникален при-нос за родното книгоиздаване. // И з д а т е л, 2006, № 3–4,с. 2–10.Георгиев, Лъчезар. Книга и печатни комуникации. – В. Търново: Фабер, 2009. – 240 с.Данчов, Н. Г., И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. София, Ст. Атанасов (печ. С. М. Стайков), 1936. [Фототипното издание: на изд. „Медицина и физкултура“ – С., 1992].Дебелянов, Димчо. На Бога най-светлия син. – София: изд. Зах. Стоянов, 1999, с. 294.Караславов, Георги. Борба за първенство. // С е р д и к а, 1941, № 2–3, с. 28; с. 33.Коларов, Стефан. Александър Паскалев и модерното българско книгоиздаване. – В. Търново: Унив. изд. Св. Кл. Охриски, 2005. – 284 с.Коларов, Стефан. Книжовни светове: Очерци и етюди. – В. Търново: Фабер, 2012. – 296 с. Кутинчев, Ст. Печатарските работници в София (анкета). // Сп. БИД, 1914, №8, с.474–495. [ Цитирани публикации на Ст. Кутинчев за анкети, инспекции и рапорти пред министъра на търговията промишлеността и труда за периода 1910–1915 г. Коюмджиев, Ив. Как се книгоиздателствуваше някога. // Л и т е р а т у р е н фронт, № 8, 24 февр. 1977 (Архив ЛФ). Кутинчев, Стилиян. Печатарството в България до Освобождението: Принос към културната история на България. – София: Държ. печ., 1920. – 288 с.: с ил. Кутинчев, Стилиян. Сила на творчество и дейност. // Юбилеен сборник. От Стоян Омарчевски, Ст. Чилингиров и др. до А. Златаров. С., 1932; 1936, с. 305–306.Нанчев,Йордан. Страници за Александър Паскалев. – София: Българска книжни-ца, 2009. – 400 с. НБКМ – БИА, ф. № 333,а.е. 12, л. 21.; ф. № 26, оп. 2, а.е. 6, л. 10-19.Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т. 8. Писма. С., 1959, с. 245–250.

9. Издателят-писател Боян Болгар и неговото издателство „Перун“

Пътеписните книги на Боян Болгар, Светослав Минков, Па-вел Делирадев, Борис Шивачев уверено композират маршрутите на българското слово в контекста на книгоиздателски процес между двете световни войни, при който все повече се надмогва чистото съзерцание и наративният подход, за да поднесат на читателя стой-

398

ностни издания със значими интелектуално-философски обобще-ния, прозрения за човека у нас и далеч зад граница, да очертаят нови хоризонти, които ще послужат в следващите десетилетия като образци, по които ще се съизмерва съвременната българска книга. Тук не бива да се пропуска и тиражността на пътеписните издания, които често се съизмерват и дори надминават традиционни беле-тристични форми – повести, сборници с разкази и дори романи. Пътеписните книги на наши автори между двете световни войни се издават от най-авторитетни български издателства, включват се в популярни библиотечни поредици, търсят се и намират добър прием сред все по-широка читателска аудитория. Боян Болгар ор-ганизира своето издателство „Перун“, където намерението е да се издава предимно книжнина с пътеписен и есеистичен характер. По-литическите промени през есента на 1944 г. осуетяват амбициозния издателски проект на писателя, но започнато остава в издателските процеси между двете световни войни.

Боян Болгар (Боян Димитров Христов) е не само издател, но и сред майсторите на пътеписа, даващи принос за формирането на една стойностна книгоиздателска трация между двете световни войни. Познат с книгите си „Парижки мозайки или Ние хората“491, „Близо до земята. Книга за родината“492, „Жива и мъртва Атина или Ние хората“493 и „Отвъд любовта. Изповеди на един съвременник“494, като че ли най-отчетливо е представен в пътеписния сборник „Оби-чани предели. Втора книга за родината“, издаден през 1943 г. от софийското издателство „Перун“ . Изданието е книга четвърта от библиотечната поредица „Майстори“. Рисунките в книжното тяло са от проф. Илия Петров, а корицата е дело на художника Никола Тузсузов. Макар и отпечатана на обикновена хартия в столичната печатница „Изгрев“, книгата учудва със стилно и добре композира-но оформление на илюстрациите и особено на титулните страници.

491 С., печ. Едисон, 1933. Предг. Йордан Бадев. 152 с.492 С., Добромир Чилингиров; печ. АБВ, 1933. 202 с. с ил.493 С., Добромир Чилингиров; печ. П.К. Овчаров, 1937. 169 с. с ил.494 С.., Перун; печ. Книпеграф, 1944. 175 с. с ил. от Илия Петров.

399

Тиражът е двойно по-голям от предишните издания – 4050 екзем-пляра. В послеслова си авторът посочва, че това е неговата „втора книга за родината“, отбелязано и върху титулната страница, т.е. про-дължение на книгата му „Близо до земята“. Писателят посочва, че неговите пътеписи „не са географски описания, нито исторически или демографски. Те са просто изблици на една чувствителност и имат стойност на изповеди.“ (с. 214). Действително, когато човек затвори и последната страница на „Обичани предели“, остава с впе-чатлението за добре поднесена есеистична проза, където природна-та картина, пейзажът, детайлите от наблюдаваната действителност се редуват с размисли на автора, негови философски обобщения за преходността на живота и непреходността на времето, за съвър-шеността на мирозданието и необятността на вселената, на много места виждаме възхита от патриахалното село и неговата чистота, преклонение пред труда на обикновения човек и отегчението на ли-шения от естеството на първичните, но красиви добродетели сто-личен жител. Композицията на книгата включва встъпителна част „Прелюдия“, разделите „Рилски мигове“, „Варна излиза из мъгла-та“, „Бавното живеене“, „Дунав тече“, „Южни земи“, „В сянката на Балкана“, „Към Пирин“, „Други рилски мигове“, „Потъналата гора“, „Образът на Добруджа“, „Македонски цикъл“ и кратък „По-слеслов“. След заглавието на всеки раздел на самостоятелна нечет-на страница е поместена илюстрация от проф. Илия Петров, отгова-ряща на авторовото послание или темата на пътеписа. Всеки раздел всъщност представя по няколко пътеписа, носещи свое отделно заглавие. Преди титулната страница е представен шаржов портрет на писателя с ръкописен текст от самия автор „Боян Болгар“. Спазе-ните пропорции при композирането на титулните страници и отдел-ните части поднасят на читателя едно великолепно издание (джобен формат), част от което е с твърда подвързия, в немалък за времето тираж от 4050 екземпляра и с емблемата на издателство „Перун“ върху гръбчето на многоцветната корицата и върху авантитулната страница. В тази книга писателят се показва като тънък наблюдател и истински живописец – докато например пътува със своите спът-

400

ници към върховете на Рила (пътеписа „Рилски митове), той описва със свежи детайли зимния пейзаж, улавя най-характерното, прави находчиви сравнения. Грубо нахвърляните камънаци под снега са получили „меки, изваяни, женствени форми“, остатъците от мъгла пък „прелитат срещу слънцето и светят като брокат“, превръщай-ки атмосферата в „диамантен прах“, „слънчевите дантели пърхат върху снега около боровете“, които пък „приличат на благородни дами от осемнадесетия век, облечени в камбанени криволини с ос-тровърхи прически“ (с. 27–29) в „Борба със стръмнината“ Наход-чивите описания продължават и по-нататък в „Скакавица“, където писателят представя водопада цял в лед, като брониран, и не сдържа изумлението си от могъществото на природата: „Кой Зевс, кой Пе-рун при борба с тоя титан, какъвто е Рила, е забол меча си в камен-ните гърди на хребета?“ (пак там, с. 29). Великолепното описание на пристигащата вечер сякаш извира от самото място, където авто-рът стои поразен от великолепието на пейзажа: „Здрачава се. Мъгли дойдоха от горе, от горния надземен свят като шествие от духове. Нощта разстилаше своя тъжен ленен цвят върху цялата природа. Боровете се превръщаха в плътна, черна завеса, която не се спуска-ше, а се подигаше от земята към небето. Покой зацари. Заваля сняг, но някак кротко, гальовно, за да не наруши покоя, който природа-та даряваше сама на себе си. Планината се сниши, сякаш подгъна коляно, за да се отдаде молитвено на тая снежна, бяла литургия...“ (пак там, с. 31). Но писателят не свършва дотук, често в пътеписа той свързва със своеобразния си почерк даденото конкретно опи-сание, случка, пейзаж, следа на животно по снега, устремеността на безбройните борове близнаци с цивилизацията, с днешния ден. Асоциативното мислене и разширеното от възбуда въображение на автора ражда една непозната творческа чувствителност, която и по-нататък, в следващите пътеписи ще има своето място сред компо-зицията на книгата, като нещо неотменно в наратива на творбата. Затова след конкретното описание есеистичното начало отприщва интелектуалния поток и най-дребният детайл, най-незначителната на пръв поглед случка става повод за обобщения, оценки, изводи с

401

общочовешка значимост. Нека не забравяме, че пътеписите на Боян Болгар в тази книга

са писани в периода 1940–1943 г., и той сякаш иска с тях да се дис-танцира от кошмара на войната, хаоса, тревожните събития. Все пак той не може съвсем да избяга от действителността. В „Дунав тече“, навярно в миг на интелектуално прозрение, той написва – бих ги определил като пророчески за години напред, думи: „По реката ни-какво движение. Това е, вероятно, пръстът на войната. Дунав, най-оживеният булевард на Европа, който пресича на две целия мате-рик, е странно безмълвен. Може би реката сънува. Какво ли сънува тази естествена Паневропа, която свързва седем народа дотолкова, че всеки от тях я смята за своя, макар тя да не принадлежи никому? Може би великата река сънува тъкмо за тая своя мисия: да бъде аор-тата на континента, която храни държавите като органите на една единствена снага. А може би в съня си течният патриарх се връща към ония далечини на столетията, когато, също като сега безмъл-вието е било всеобемно и Европа не е имала нито принадлежност, нито дори име. Сънищата на един такъв чутовен безсмъртник могат да се разпрострят върху хиляди столетия.“ (с. 64). Оказва се, че на много места един авторов поглед е всъщност мотив за по-дълбоки наблюдения назад и напред във времето, които понякога звучат като прозрения за бъдещето. В годините на соцреализма подобен под-ход на писател звучи като асоциален, като бягство от реалността, като самоцелно описание без вглеждане в злободневните проблеми. За онзи обаче, който внимателно е чел „Обичани предели“, пътува-нията на Боян Болгар из различни местности и селища на отечест-вото имат своето обяснение – може би в този „допир със свободата, недостижим за нашия закотвен градски живот“ (с.66).

Свободата за писателя е да чувства простора, тя излиза от нас, но „просторът е инструментът, чрез който тя постига най-чистата си мелодия“ (пак там). Така в своеобразната си пътеписна филосо-фия писателят допълва онези обобщения на Алеко Константинов и Светослав Минков за смисъла на човешкия живот като пътуване в пространството и времето, като пътуване към другия бряг. Ми-

402

съл, отвеждаща ни към метафизиката на духовността и моралните ценности, която откриваме във философията на Ницше, доразвита у нас у Пенчо Славейков като метафизика на „вечното възвръща-не“. Възвисяването над всекидневната суета, макар и индиректно, се прокрадва и на други места в пътеписите на Боян Болгар, в не-говите своеобразни интелектуални „отстъпления“. Твърде вероятно е авторът да е познавал и появилата се през 1939 г. книга на проф. Спиридон Казанджиев „Знание и вяра“, която доразвива философ-ско-психологическите аспекти на идеята за индивидуалността и чувството, свързани с етиката и колективното съзнание.

През 1939 г. Боян Болгар е избран за член на Съюза на бъл-гарските писатели, като участва в ръководството от 1941 до 1958 г. Пет от книгите му са наградени – „Близо до земята“ (1933), „Оби-чани предели“ (1944), „Отвъд любовта“ (1944), „Градът умира и се ражда“ (1945), „Вратарят на Содом“ (1946). Съчиненията му са пре-веждани на словенски, немски, чешки, словашки език. Сред чис-то пътеписните книги на писателя са „Слънчев прозорец“ (1956) и „Нинген – пътуване до Япония“ (1960). Формата на своеобразен пътепис използва Боян Болгар и в поредицата от есета с философ-ски и народопсихологически характер „Пътуване с Диоген“495. Во-енното издателство публикува и следващите книги на писателя от поредицата – „Второ пътуване с Диоген“ (1973), „Трето пътуване с Диоген“ (1976), „Четвърто пътуване с Диоген“ (1981). Боян Болгар още е автор на повести, романи, сборници с разкази и новели, а през 1970 г. за книгата си „Скрито отечество“ печели наградата на вест-ник „Вечерни новини“. С туристическото движение и пътеписната книжнина са свързани наградите на писателя, дадени му от Българ-ския туристически съюз – за книгите „Свят на длан“, „Планините зоват“, „Ако минеш по моите стъпки“. Така Боян Болгар създава литература с пътеписен характер и продължава традицията в тази насока, като я обогатява със своеобразния си есеистичен почерк, с интелектуално-философски прозрения, които тръгват от малкия детайл, за да обобщят написаното в значими, трайни, общочовеш-495 С., Държ. военно изд., 1970. 198 с.

403

ки прозрения. Пътуването в книгите на Болгар става трайна диря в творчеството му; то е повод за интелектуално проникновение, за наблюдения върху народопсихологията на българина, а и на други народи, то е и важна композиционна особеност при структуриране-то на дадената пътеписна творба. Като жанр в своеобразната изда-телска традиция, която формира с немалкото си пътеписни книги, Боян Болгар е най-близо до пътеписа-есе и в по-малка степен до пътеписа-очерк, по-характерен за творчеството на Павел Делира-дев. Сравненията и оценките, които прави Болгар в книгите си, още в изданията му до 1944 г. са характерни за един добър автор с голям интелект, с много познания в различни области на знанието, кои-то му помагат да преминава леко от конкретната тема към по-зна-чимото обобщение. Онова, което липсва или е сравнително малко отразено в творчеството му през този период, е социалната тема, дистанцията за конкретното политическо събитие. Все пак не бива да забравяме, че по повод освобождението на Южна Добруджа от румънска окупация, в книгата си „Обичани предели“ той написва един от най-добрите пътеписи, разказващи за всенародния ентуси-азъм и делника на Добрич, Балчик, Каварна, за обикновените хора; пресъздава както военната атмосфера, така и тръпката на дълго-очакваната за добруджанци свобода.

ЛИТЕРАТУРА

Бъклова, Катя. Български преглед. // П е р и о д и к а и литература. Т. 2. – София: БАН, 1993, с. 16. Бъклова, Катя. Майстори на българския пътепис. – София: Нар. просвета, 1989. – 112 с.Болгар, Боян. Обичани предели. – София: Перун, 1943 – 216 с. – БиблиотекаМ а й с т о р и. Кн. 4Георгиев, Лъчезар. Един изследователски проблем от края на 30-те години на ХХ век с принос към българската философско-психологическа мисъл. // Ф и л о с о ф и я и психология. Метафизични първооснови на съвременната психология.– В. Търново, Унив. изд. Св.св. Кирил и Методий, 2001, с. 193–218.Георгиев, Лъчезар. Боян Болгар и неговите приноси към пътеписната литература

404

в контекста на националната книгоиздателска традиция между двете световни войни. // Издател, 2005, № 1, с. 7–10.Делирадев, Павел. От Черно море до Пирин. – София: Хемус (печ. П. Глушков), 1929 – 64 с. с ил. – Нашата родина. № 6.Казанджиев, Спиридон- Знание и вяра, – София: Хемус (Придворна печ.), 1939, с. 197 и следв.

10. Библиотечните поредици при преводната художест-вена литература – световни автори (Г. Е. Лесинг, Х. Ибсен, О. Уайлд, Дж. Б. Шоу, Г. Хауптман, А. Стриндберг, Ст. Пшиби-шевски, М. Метерлинк, А. П. Чехов)

Сред пъстрата и многообразна палитра на издателската про-дукция в периода 1878–1944 г. значително място заемат библио-течните поредици. В повечето случаи те се организират и влизат в рамките на книжнината, която дадено издателство предпочита да групира и да оформи в своя „библиотека“, като по този начин търси по-добър контакт с читателската аудитория и систематизира усили-ята си за цялостно представяне на даден проблем, тема, раздел в науката, отрасъл, аспект от книжовността като литература, филосо-фия, религия. В други случаи самото име на библиотечната пореди-ца става основа за специфична издателска структура, която продъл-жава обикновено да съществува, докато се издава библиотеката. И при двата подхода поредиците носят общи черти – общо название, устойчивост при издаването във времеви отрязък, номерация, еди-нен формат, общо художествено и техническо оформление, обща или поне сходна полиграфическа изработка – печат, подвързия, ти-раж, неголеми разлики в цената на отделните томове.

Библиографски извор за наблюдение на библиотечните поре-дици в посочения период е националната библиография „Български книгопис“ от 1897 до 1944 г. и библиографският указател „Българ-ски книги 1878–1944“, чиито томове от „А“ до „Я“ бяха издадени от Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ между 1978 и 1983 г. Удачен начин за наблюдение на някои поредици са и каталозите на столични и провинциални издателства, особено в периода между двете световни войни. Някои по-общи характеристики на книжов-

405

ните процеси, които кореспондират с формирането на национална книгоиздателска традиция, може да открием в монографията на Ани Гергова „Книжнината и българите“496. В по-ново време про-учвания върху библиотечните поредици се съдържат в книгата ми „Свищов – издателски и печатарски център. XIX – началото на XX век“497, в студията ми „Философско-социологическата книжнина в контекста на националната книгоиздателска традиция“498 и в стати-ята ми „Преводната философска литература в контекста на родна-та книгоиздателска традиция“499, както и в друга моя статия: „Кант, Шопенхауер и Ницше в националната книгоиздателска традиция 1878–1944 г.“500 Независимо от това липсва единно и цялостно представяне на издателските библиотечни поредици, които играят важна роля за изграждане на нов облик на следосвобожденската ни книжнина, съдействат за нейното укрепване, за по-доброто худо-жествено, техническо и полиграфическо оформление, за намиране верните посоки към разноликата читателска аудитория. Затова тук ще се опитам да осветля този проблем въз основа на наблюдения върху преводната драматургия и белетристика, като се спра на ня-кои западноевропейски и славянски автори на XIX век – Г. Е. Ле-синг, Х. Ибсен, О. Уайлд, Дж. Б. Шоу, Г. Хауптман, А. Стриндберг, С. Пшибишевски, А. П. Чехов.

В края на миналия и началото на XX век родните издателства се ориентират към издаване творбите на Готхолд Ефраим Лесинг, които поставят находчиво в контекста на утвърждаващите се биб-лиотечни поредици. Макар първата драма на Лесинг в български превод „Емилия Галоти“ да излиза през 1890 г., едва през 1915 г. тя

496 Гергова, Ани. Книжнината и българите. – София: 1991 – 260 с.497 Георгиев, Лъчезар. Свищов – издателски и печатарски център. XIX – началото на XX век. – Свищов: Международна фондация „Ал. Константинов“, 1997. – 400 с.498 Георгиев, Лъчезар. Философско-социологическата книжнина в контекста на нацио-налната книгоиздателска традиция. 1878–1944 г. // Т р у д о в е на ВТУ, 5, 1998, № 3, с. 297–336.499 Георгиев, Лъчезар. Преводната философска литература в контекста на родната кни-гоиздателска традиция. // Ф и л о с о ф и я, 1999, № 1, с. 52–59.500 Георгиев, Лъчезар. Кант, Шопенхауер и Ницше в националната книгоиздателска тра-диция. 1878–1944. // К у л а, 1998, № 2, 58–71.

406

е публикувана от издателството на Георги Бакалов „Знание“ – Со-фия, в „Универсална библиотека“ с превод на Янко Сакъзов, а тре-тото издание у нас е извършено от столичното издателство „Хемус“ през 1925 г. в библиотека „Вечни спътници“. Същата творба на из-вестния немски автор печата и шуменският издател Иван Лесичков през 1915 г. в библиотеката си „Съвременна наука и художестве-на литература“, а издателското съдружие „Александър Паскалев и сие“ помества в нашумялата си поредица „Всемирна библиотека“ трагедията четири години по-късно. „Емилия Галоти“ е издадена и от столичното издателство „Игнатов“ през 1938 г. в „Библиотека за всички“. Интересно е, че при изданията на това получило широка международна известност произведение се използват и нови прево-ди, осъществени от Асен Георгиев и Димитър Стоевски. Преводна-та литература у нас се обогатява и с друга значима творба на Лесинг, отразяваща един от върховете на немската литературно-естетическа мисъл на XIX век – „Лаокоон или За границите на живописта и по-езията“, издание на Министерството на народното просвещение“, с което под № 1 през 1931 г. се поставя началото на библиотека „Пре-водна книжнина“. Друга драма на Лесинг „Мис Сара Сампсон“, е издадена в превод от руски през 1895 г. в Шумен, но едва в 1917 г. пловдивското издателство „Отец Паисий“ реализира ново изда-ние в превод от оригинала на П. Недков, като книгата е поставена в поредицата „Нова художествена библиотека“. По време на Първата световна война и непосредствено след нея в своята „Универсална библиотека“ софийското издателство „Знание – Георги Бакалов и сие“ публикува драмите на Лесинг „Мина фон Барнхелм“ (1915; 1920; 1921) и „Натан Мъдрецът“ (1914).

Драмите на Хенрих Ибсен излизат в няколко библиотечни поредици. „Когато ние, мъртвите, се пробудим“ – драматичен епи-лог в три действия, е публикувана в библиотека „Дружеска беседа“ през 1906; драмите „Малкият Ейолф“ и „Розмерсхолм“ са издаде-ни в библиотека „Съвременен театър“ на варненския издател Н. П. Икономов през същата година, а две години по-късно Георги С. Шопов в свой превод публикува в библиотека „Живот“ – София.

407

„Подпорите на обществото“, като първото издание с превод на Вил-хелм Ланге излиза още през 1893 г., отначало в литературното сп. „Почивка“, а също и с отделно книжно тяло. Драматичната поема на Ибсен „Бранд“, написана през 1865 г. по време на пребиваването му в Италия и Германия, се появява у нас през 1910 г. в библиотека „Духовна пробуда“ (безплатна притурка на едноименното списа-ние, г. III). Ролята на личността, проблемът за дълга, за свободата на избора, за идеала са в основата на творбата за съдбата на протес-тантския пастор Бранд и неслучайно произведението звучи актуал-но и злободневно за българския читател. То е издавано и през 1921 г. в Севлиево. Плод на зрялото творчество на Ибсен е драмата му „Джон Габриел Боркман“, издадена през 1912 г. от софийския из-дател Александър Паскалев във „Всемирна библиотека“. В същата библиотека излиза през 1911 г. и драмата „Народен враг“, като тук преводът от немски е на В. Миролюбов (д-р Кръстьо Кръстев). В края на Първата световна война творчеството на Ибсен продължа-ва да звучи актуално за българската аудитория. Драмата „Морската жена“ излиза в библиотека „Всемирна литература“ (1918) и библи-отека „Цвят“ през същата година; популярната у нас драма „Нора“ – в „Нова университетска библиотека“ (1914) и „Универсална биб-лиотека“ на столичното издателство „Знание“ на Георги Бакалов (1919); „Дивата патица“ (1916) е поставена в поредицата „Нова художествена библиотека“ на пловдивското издателство-книжар-ница „Отец Паисий“; „Призраци“ е включена в библиотека „Цвят“ (1918). Обикновено към всяка от библиотеките, където присъстват драмите на Ибсен, се поставя и съответният пореден номер. Причи-сляването на Ибсеновите творби в поредици за подбрана световна драматургия улеснява и тематично насочва българския читател.

Творчеството на Оскар Уайлд, което започва да излиза в превод от английски в началото на XX век, също се включва в по-пулярни библиотечни поредици. Българските книгоиздатели проя-вяват интерес към драматургията на писателя. Варненският издател Н. П. Икономов през 1906 г. с драмата на О. Уайлд („Саломе“) сла-га началото на библиотека „Съвременен театър“. През 1910 г. сто-

408

личният издател Александър Паскалев също поставя със „Саломе“ началото на дългогодишната си поредица „Всемирна библиотека“, като за превода от френското издание кани утвърдения вече наш драматург и поет Пейо К. Яворов. В този редакционен вариант дра-мата е преиздавана през 1910, 1911, 1917 г. И още една библиотека, „Всемирна литература“ № 1, започва съществуването си през 1919 г. с тази пиеса. Книгата съдържа предговор от Константин Балмонт и приложение от Сергей Маковски. Издадена е от плевенското изда-телство „Наша родина“ и излиза в кооперативната печатница „Из-грев“. Преводът от оригинала е на Никола Ракитин и Ячо Хлебаров. В библиотека „Цвят“ са публикувани пиесите на Уайлд „Ветрилото на леди Уйндермир“ (1918) и „Жената, която не заслужава внима-ние“ (1921). Във „Всемирна литература“ (№ 301–310) през 1918 г. в превод на Божан Ангелов е публикувана и комедията „Идеални-ят мъж“. Повечето от белетристичните произведения на О. Уайлд също са поставени в утвърдени поредици за преводна литература. Българските преводачи и книгоиздатели неслучайно се насочват към един от последните творци на викторианска Англия. В осно-вата на неговите белетристични творби и най-вече в романа му „Портретът на Дориан Грей“ е разбирането, че животът подражава на изкуството вместо общоприетия възглед в поетиката на реализма и натурализма, че изкуството отразява живота. В предговора към романа си писателят пише, че изкуството следва да намери своето възобновяване в умението да се лъже. Още през 1891 г. в диало-га си „Упадък на лъжата“, издаден през 1910 г. у нас от столично-то издателство „Везни“ в превод на писателя Людмил Стоянов и включен под №2 във „Философско-критическа серия „Везни“, О. Уайлд доразвива естетическото си разбиране за литературата на XIX век. Съвременният романист поднася скучни факти под фор-мата на измислици, докато древните писатели историци изразяват възхитителни измислици във формата на факти. Затова пред скуч-ния факт красивата лъжа е за предпочитане на фона на убийствено досадния живот. При това обстоятелство изкуството може всичко,

409

докато възможностите на природата са ограничени501. Поради пови-шения интерес към Уайлдовото творчество преводачката София Д. Юрукова включва в четвъртата година (1913–1914) на поредицата „Мозайка от знаменити съвременни романи“, която по това време излиза в Пловдив, романа „Портретът на Дориана Грея“, като прави и още две издания, през 1917 и 1918 г. с оглед на добрия прием на произведението от страна на българския читател. Тук трябва да до-пълним още и факта, че приказките на О. Уайлд също стават удоб-ни за редица поредици: „Библиотека отбрани приказки“, „Библио-тека за всички“, „Юношеска библиотека“, „Всемирна библиотека“, „Илюстрована малка библиотека за ученици и ученички от прогим-назиите“ и др. С оглед на специфичните особености на жанра пък „Стихотворения в проза. Приказки“ преводачът (А. Рафаелов) ги включва в „Литературнокритическа библиотека“ №5.

Значително по-малко познато и превеждано у нас до 1944 г. е творчеството на Джордж Бърнард Шоу независимо от значител-ния брой на издадените в Англия и други западноевропейски стра-ни негови творби, както и с оглед на обстоятелството, че през 1927 г. получава Нобелова премия за литература. От трите издадени пиеси на Шоу у нас „Фарисей“ (1909) е включена в „Универсална библи-отека“ № 7 и 8 на кюстендилското издателство и печатница „Бра-тя Дюлгерови“ с превод на Ал. Симеонов; мистерията в три акта „Кандида“ („Кендида“) излиза през 1918 г. във „Всемирна библи-отека“ на софийското издателство „Ал. Паскалев и сие“, превод на Димитър Подвързачов, а „Света Йоана“ („Жана Д’арк“), издадена от столичния издател Ив. Коюмджиев през 1934 г., превод на Георги А. Стаматов, не е поставена в поредица.

„Кендида“ на Б. Шоу, написана през 1894 г., с подходящо-то включване в утвърдената „Всемирна библиотека“ и дълбоките психологически мотивирани драматургични ситуации, в които са представени героите на любовния триъгълник – поетът Марчбанск, съпругът на Кендида пастор Джеймс Морел и изправената пред из-501 По този въпрос вж. Пешев, А. . Оскар Уайлд. // Западноевропейската литература от Парижката комуна до Първата световна война.- София, 1972, с. 244–245.

410

бора на любовта или дълга към семейството млада жена Кендида, удачно се възприема от българския читател.

В началото на века и след Първата световна война у нас се издават в подходящи библиотечни поредици творбите на немския драматургичен писател Герхарт Хауптман. Впрочем още през 1899 г. драмата „Тъкачите“ е издадена от варненския издател Сте-фан Георгиев и отпечатана в печатницата на К. Николов. С тази книга се поставя началото на библиотека „Свободни часове“. Съ-щата драма е включена в универсалната библиотека „Хемус“ (1919) на едноименното издателство под №55. Издадена е през 1925 г. и в библиотека „Вечни спътници“ №11. Написана през 1893 г., „Тъка-чите“ има определен социален подтекст. Сюжетът отразява подго-товката и бунта на работниците в тъкачна фабрика на немския град Петервалдау, а за първооснова е използвана действителна истори-ческа случка от 1844 г., свързана с глада и бунтовете в Силезия. Така поднесена, драмата е имала своето място сред определени читател-ски среди у нас – работници, интелигенция. Излязлата през 1891 г. петактна драма „Самотни хора“ е публикувана у нас през 1906 г. в „Дружеска беседа. Списание за литература и популярни науки“ (г. I, № 6). Преводач на книгата е Иван Попов. Йохан Фокерат, главният герой на драмата, става близък на част от българската интелигенция, люшкаща се в началото на XX век между компромиса и търсенето на възвишен идеал, но нерядко стояща близо до трагизма на прис-пособленеца, който в края на краищата може да намери най-верния отдушник на вътрешните противоречия в посягането на собствения си живот. През същата година драмата, в превод от руско издание, е отпечатана в Ловеч от книжарница-печатница „Драгол Мичев“. През 1899 г. с драмата „Пред изгрев слънце“, написана в духа на натуралистичната естетика, Хауптман за първи път показва силно присъствие като немски драматург. Трагичната любов на Елена Краузе с идеалиста Алфред Лот на фона на развратно и алкохоли-зирано семейство е тема поучителна и злободневна за тогавашния български зрител. Неслучайно с тази драма столичното издателство „Буревестник“ през 1908 г. поставя началото на „Литературнокри-

411

тическа библиотека“ №1. Преводът на немския оригинал е на Ев-гения Димитрова. През 1918 г. в „Нова художествена библиотека“ (№202–213) пловдивското издателство-печатница „Отец Паисий“ печата драмата „Потъналата камбана“. През 1909 г. в Стара Загора е отпечатана драмата на Хауптман „Елга“, а през 1921 г. същата пиеса излиза в универсалната библиотека на издателство „Хемус“ – Со-фия. И столичното издателство-печатница на П. М. Бъзайтов издава драмата на видния немски драматург – „Михаил Крамер“ (1902) в превод на К. Стефанов; в 1911 г. пък софийското издателство „Жи-вот“ публикува „Бобровата шуба. Комедия в 4 действия из живота на крадците“, превод от немски на В. Шпетер. И двете пиеси оба-че не са поставени в библиотечни поредици. Фантастичните сцени „Ханеле“ в превод от немски на Михаил Кремен биват включени през 1911 г. във „Всемирна библиотека“ №11 на издателя Алексан-дър Паскалев – София. Друга творба на Хауптман – „Еретикът от Соана“, излиза в две библиотечни поредици със сходни заглавия – през 1918 г. в библиотека „Цвят“ №52 на едноименното издателство и „Художествена библиотека Цветове“, г. III, кн. 7 на софийския из-дател М. Г. Смрикаров. Новелата на Хауптман „Кантонерът Тил“ през 1940 г. бива включена в „Библиотека Родители и деца“, №5 (Безплатно приложение на сп. „Родители и деца“, г. IV, бр. 6). Пре-водът на новелата е от Адриана Ангелова, а тиражът е 5000 екзем-пляра. Тези факти потвърждават интереса и трайното присъствие на творчеството на Герхарт Хауптман в един превод от най-новата история на България – между 1899–1944 г. Те дългогодишно при-състват най-вече като като драматургични творби, предназначени за българския зрител.

Аугуст Стриндберг като виден драматург и романист, най-яркият представител на натурализма в шведската литература, про-никва с преводни творби в България още през 90-те години на XIX век – през 1895 г. в превод от руски е издаден разказът му „Резул-татът“ (книж. Паисий на Ив. Г. Игнатов – Пловдив) и трагедията „Бащата“, излязла през 1898 г. в София, превод от немски на Р. Ст. Попова. В началото на XX век Стриндберг вече е получил световна

412

популярност и това дава възможност българските книгоиздатели да поставят драмите му в подходящи за целта библиотечни поредици. Не бива да се забравя, че в известен период от живота си големият шведски писател живее в Париж и дори Емил Зола, родоначалник на френския натурализъм, написва предговора на драмата му „Баща“, включена под №59 на библиотека „Цвят“ (1919) на едноименно-то столично издателство (прев. от немски Димитър Николов, под редакцията на Димитър Бабев). В същата поредица са поместени творбите на Стриндберг „История на един брак“ и „Танц на мърт-вите“ (1920). През 1920 г. библиотека „Везни“ от Гео Милев в негов превод издава под №11 драмата със заглавие „Мъртвешки танц“. В библиотека „Везни“ №7 през 1919 г. Гео Милев поставя трагико-медията на Стриндберг „Опиянение“. Наименованието на серията е „Август Стриндберг. Избрани драми. I“, което означава, че като издател Г. Милев е имал намерение да издаде най-доброто от дра-матургията на шведския писател. За съжаление, това начинание не е осъществено докрай, затова пък успява да постави в Народния те-атър – София, неговата пиеса „Мъртвешки танц“502. С комедията на Стриндберг „Другари“ (1911) също се слага началото на поредица „Библиотека Театър“, г. I, № 1 на габровската книжарница-издател-ство „Съвременно изкуство“. Драмата „Госпожица Юлия“, вклю-чена през 1908 г. в „Литературно-критическа библиотека“, кн. 3 на софийското издателство „Буревестник“ и отпечатана в печатница „Гавазов и Чомонев“, още в началото на XX век е предизвикала оп-равдан интерес у българския читател и зрител, тъй като в любовта на слугата Жан и Юлия се вплитат ницшеански мотиви, мистика, окултизъм и парапсихология, които целят да обективират смъртта на главната героиня. Днес някои критици откриват общи черти между творчеството на Стриндберг и Станислав Пшибишевски, също много популярно у нас503. Разширявайки темата на подобни 502 Цанев, Георги. Гео Милев. // И с т о р и я на българската литература. Т. 4. София: 1976, с. 118.503 Чавдаров, Р. „Демонът-еротоман“ или европейският контекст на „казуса Пшибишев-ски“. // З а п а д н о е в р о п е й с к и я т модернизъм и славянските литератури. – В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 1999, с. 378.

413

наблюдения, можем да потърсим общността между двамата писа-тели в контекста на западноевропейския модернизъм, който про-никва у нас благодарение на обикнатите от българската читателска аудитория поредици „Всемирна библиотека“, „Библиотека Цвят“, но също така трябва да се отбележи и обстоятелството, че докато при драмите на Пшибишевски няма разнообразие на поредиците – пиесите „Сняг“ (1908) и „За щастието“ (1910) например излизат в „Универсална общодостъпна библиотека“ на кюстендилското издателство-печатница „Братя Г. Дюлгерови“, а „Годеж“ (1920) – в „Художествена библиотека Ценна мисъл“, то при белетристиката, главно романите, полският писател модернист е включван в най-авторитетните и многообразни поредици за световна художествена литература – „Малка университетска библиотека“ на софийския издател Иван Г. Игнатов, „Библиотека Съвременна наука и худо-жествена литература“ и „Нова всемирна библиотека“ на шуменския и по-късно софийски издател Иван Лесичков, както и „Всемирна библиотека“ на софийския издател Александър Паскалев, „Библио-тека Отбрани романи“ на столичното издателство „Цвят“, „Модер-на библиотека“ на софийското издателство-печатница „Гутенберг“, „Философско-критическа серия „Везни“ на Гео Милев в Стара За-гора и София.

Трагизмът на човешката душа, болезнено наранена от съпри-косновението с грубата действителност, сякаш отзвучава мощно и мистично в мрака на песимистичната музика, заливаща драмите на Морис Метерлинк. Почти всички негови драматургични и поетич-ни творби достигат до българския читател благодарение на преводи, публикувани в сп. „Мисъл“, сп. „Наш живот“, библиотечните поре-дици на видни български книгоиздатели. Гео Милев има намерение в едноименната библиотека на издателство „Везни“ да осъществи издаването на Метерлинк, като започне с драмите504. Съзнавайки, че драматургичното творчество на писателя е близко до душевността

504 Луков, К. Към проблема „Морис Метерлинк и българската литературна критика от първите три десетилетия на XX век“. // цит. сб. Западноевропейският модернизъм..., с. 99.

414

и драматизма на определени среди на българските читатели, осо-бено сред интелигенцията, родните книгоиздателства сполучливо вместват в утвърдени поредици неговите драми. Сред преводачите са известни литературни творци – Гео Милев, Иван Радославов, Ди-митър Митов, Стоян Коледаров, Николай Лилиев, Добри Немиров. Значителна част от преводите са от френски или руски издания. По-вечето творби излизат в поредици между 1906–1912 г., но и в края на Първата световна война. Не липсват и оценки за творчеството на писателя. Така Антон Страшимиров като един от най-активните ре-цензенти на новоизлезлите на български творби от Метерлинк към изданието на триактната драма „Мона Вана“ от 1926 г., включена под номер 3 в „Библиотека Зорници“, пише обстоен предговор, с ха-рактер на литературоведска студия, за творчеството на видния дра-матург. Между първите включени в поредици драми на Метерлинк са „Аглавена и Селизета“ (1906) – библиотека „Дружеска беседа“ № 4; „Натрапница“ (1907) – библиотека „Литературни дни“, г. 1, кн. 1; „Пелеас и Мелизанда“ (1909) – „Евтина библиотека“ № 3; „Жу-азел“ (1909) – „Съвременна библиотека“ и през 1915 г. повторно издадена в „Библиотека Всемирна литература“ № 26–27. Второто издание на популярната пиеса „Синята птица“ през 1918 г. също е поставено в поредица „Нова художествена библиотека“ № 109–121. В известната „Библиотека за самообразование“ на столичния изда-тел Стоян Атанасов през 1909 г. излиза „Съкровище на смирените“, а през 1928 г. „Животът на термитите“. В своята библиотека за уни-версална книжнина издателство „Хемус“ – София, публикува през 1918 г. „Смъртта на Тентажиля“ и през 1919 г. „Слепите“. Читател-ската аудитория в България, както и издателските колективи висо-ко са оценили красотата на лирическия изказ и психологическото проникновение, трагичното начало в живота, което при Метерлинк е съчетано с философския подтекст, наречени от Н. Бердяев сполуч-ливо „философия на трагедията“505.

Антон Павлович Чехов за пръв път цялостно е представен 505 Кърпачева, Радка. Николай Бердяев за философията на трагедията на Морис Метер-линк. // Цит. сб. Западноевропейският модернизъм..., с. 89–97.

415

у нас с превод на съчиненията, осъществени в поредица от шест тома, под редакцията на Ана Карима (Ана Тодорова Велкова), из-дадени между 1904 и 1911 г. от издателство-печатница „Мавроди-нов“ – Тутракан. Следващите години българските книгоиздатели поставят някои от пиесите на Чехов, предимно комедии, в библи-отечни поредици. През 1904 г. горнооряховският книжар и издател Димитър Иванов включва комедиите „Мечка“ и „Предложение“ в поредицата „Сбирка от комедии“. „Предложение“ е издадена и през 1923 г. в библиотеката „Театър за народа“ № 16. Серия „Комедии, смях и веселие“ № 13. В същата библиотека, под която е означе-но столичното издателство на Р. Лесичкова „Светлина“, през 1923 г. бива издадена и комедията „Сватба“ в превод на Цв. Минков. Между двете световни войни библиотека „Театър за народа“ на из-дателство „Светлина“ издава и Чеховите комедии „Юбилей“ (1921), превод на Цв. Николов, серия „Комедии, смях и веселие“ № 16; „Дивакът“ (1923, в същата серия № 14); „Трагик по неволя“ (1927, в същата серия № 27), превод на Александър Д. Едрев; „Хирургията не е шега“ (1929, серия „Театър за децата“ № 30). Интересен е фа-ктът, че по-известните Чехови пиеси, които излизат у нас – „Вуйчо Ваньо“ (1905), „Чайка“ (1906), „Вишнева градина“ (1906), „Три сес-три“ (1906), при това всички отпечатани във Варна, не са включени в самостоятелни поредици.

Българските издатели добре разбират привлекателните стра-ни в белетристиката на Чехов506, затова включват разказите му в раз-нообразни поредици за възрастни, за деца и юноши. Разказът „Да-мата с кученцето“ получава популярност в различни години и поре-дици – през 1900 г. в библиотека „Свободни часове“ на варненското издателство „Ст. Георгиев и сие“; през 1912 г. в „Нова библиотека“ на Софийското издателство „Знание“ и през 1925 г. в библиотека „Разкази“ на преводача издател Георги Бакалов. Щабът на дейст-ващата армия през 1917 г. издава под № 29 в „Походна войнишка

506 За някои от творческите страни на писателя вж.: Булгаков, С. Н. Мислителят Чехов. Публична лекция. // Р а з м и с л и за руската класическа литература. - В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 1999, с. 241–270.

416

библиотека“ голям сборник разкази на Чехов в обем 179 страници. Година по-късно белетристичен сборник на писателя е издаден в библиотека „Цвят“ № 44 на едноименното столично издателство, превод на Димитър Бабев (1918). В „Преводна библиотека“ № 1 са публикувани две белетристични творби на Чехов („Оратор“) и на Фьодор Ив. Тютчев („Съдбоносно откритие“). Може да се посочат и други интересни заглавия за поредици при издаването на Чехови-те разкази – „Нова художествена библиотека“ (1916); „Юношеска библиотека Избрани илюстровани книги за юноши“ (1919); „Худо-жествена библиотека Ценна мисъл“ (1919); „Илюстрована малка библиотека за ученици и ученички от прогимназиите“ (1923); „Биб-лиотека Всемирни романи“ (1931); „Юношеска евтина библиотека“ и Универсалната библиотека „Хемус“ на едноименното издателство и др.

От разгледаните дотук автори, които съставляват съществе-на част от западноевропейската и славянската драматургия и беле-тристика от средата и втората половина на XIX век и които биват превеждани в България в края на миналия век и до 1944 г., следва да заключим и за ролята на българските книгоиздатели – наред с осъществяване преводи на отделни заглавия от тези автори те се заемат с трудната и отговорна задача да организират библиотечни поредици, като по този начин търсят преки пътища към читателя и играят роля за формирането на определени естетически вкусове. И тъй като основият дял от творчеството на изброените дотук писате-ли е свързан с драматургията, оформянето на библиотеки има своя специфичен, ориентиран към сцената, театралното изкуство и беле-тристиката характер. Тук могат да се посочат запомнящите се поре-дици „Свободни часове“, „Съвременен театър“, „Нова художестве-на библиотека“, „Театър за народа“, „Цвят“, „Везни“, „Библиотека Съвременна наука и художествена литература“, „Библиотека Зарни-ци“, „Библиотека Всемирна литература“, „Библиотека за самообра-зование“, „Съвременна библиотека“, „Универсална общодостъпна библиотека“, „Евтина библиотека“, „Сбирка от комедии“ и др. При издаване на белетристични творби от посочените писатели техните

417

разкази, повести, романи биват включени и в библиотеки с по-кон-кретен и насочващ спрямо жанра характер като „Библиотека Отбра-ни романи“ (издателство „Цвят“), „Мозайка от знаменити романи“ (издателство „Цвят“), „Мозайка от знаменити романи“ (издателска фамилия Юрукови), „Всемирна библиотека“ (издателство „Ал. Паскалев и сие“, „Нова всемирна библиотека“ (издателство „Иван Лесичков“) и т. н. Започнали в различно време своето съществуване – някои още в края на XIX и началото на XX век, други по време и след Първата световна война, библиотечните поредици с неголеми изключения продължават дълголетната си традиция, като най-до-бре изразено е развитието им през 20-те и 30-те години на XX век. В оформянето на библиотеките се активизират издатели от столица-та и провинцията – Н. П. Икономов, Стефан Георгиев, Гео Милев, Иван Лесичков, Александър Паскалев, Стоян Атанасов, Иван Г. Иг-натов, както и издателските екипи на „Хемус“, „Цвят“, „Гутенберг“. Характерно за поредиците е оригиналността на заглавието, знак за определена тематична посока. Важен белег е и многообразието на различните библиотеки, особено силно изразено в началото на века и между двете световни войни.

Библиотечните поредици постепенно стават носители на сво-еобразната философия на обществените комуникации. В началото на ХХ век и особено през 20-те и 30-те години тяхното влияние за утвърждаване на едни или други ценности се превръща в решаващи фактор за формиране на нови културни пластове в индивидуалното и дори масовото съзнание на голяма част от българското общество. Попадането на драматургията на изследваните тук писатели в биб-лиотечни поредици, вече обикнати от широка читателска аудитория и голям брой ревностни зрители, предопределя техния нов живот в България, този път като публично средство за общуване на бъл-гарското общество, а също и като непосредствено въздействие вър-ху българската интелигенция – писатели, актьори, сътрудници от периодични издания, художници, музиканти. За това спомагат още външният вид на поредиците, техният формат, художественото оф-ормяне и техническо редактиране, присъствието на встъпителни и

418

допълващи части в книгата – предговор, послеслов, редакционни бележки, илюстрации.

11. Редакторът и публицистът Димо Кьорчев и издателят на сп. „Пролом“ Страшимир Икономов в подкрепа на родната книжовност

Роденият във Велико Търново Димо Кьорчев (19 май 1884–22 декември 1928 г.) е сред ерудираните и заслужили българи, дали се-риозен принос както за родната литература, така и за утвърждаване на добрите традиции в българския периодичен печат. Смъртта му, ранна и нелепа, в разцвета на творческите му сили, покрусява мно-зина истински ценители на словото. Неслучайно съвременниците споделят немалко позитивни оценки за неговата удивително нада-рена личност. Писателят Добри Немиров изразява своето удивле-ние: „...Димо беше приятел на всички, даже и на враговете си, ко-гато трябваше да признае техните достойнства на хора...“507 Според проф. Михаил Арнаудов Димо Кьорчев е „една широко надарена личност, един благороден, честен характер, едно увличащо с аргу-ментите, стила, остроумието и ообщенията си слово“508. Ст. Омар-чевски допълва щрихи към портрета на критика и публициста:“Той живя за България, беден дойде,; служи на родината безукоризнено и честно и беден си отиде..“509 А дългогодишният му приятел в лите-ратурната и публицистичната деятелност Трифон Кунев ще напише правдивите и философски обобщаващи личността на редактора и литература слова: „Един светъл ум, един блестящ оратор, един тънък ценител на изкуството... Димо беше един голям човек, но повечето хора видяха това едва след смъртта му.“510 И действително, първите обективни оценки за публициста, редактора и литературния естет идват едва след смъртта му. Проф. Михаил Арнаудов в своя статия отбелязва, че Димо Кьорчев „притежаваше способности, които му

507 З и д а р с к и п р е г л е д, VI, 1929, №1, с.14.508 Пак там.509 Пак там, с. 15.510 Пак там, с.14.

419

отреждаха значително място между нашите литературни критици и публицисти. Той имаше свои идеи, свой темперамент, своя ряз-ко очертана, морална личност – и това се долавяше инстинктивно от всички, които го приближаваха и чуваха“511. Приносите на Димо Кьорчев за обогатяването на българската периодика с нови и акту-ални издания са забелязани и от дружеството на столичните жур-налисти, което го поставя сред заслужилите личности в своя „Общ годишник на България 1926–1929“512. В изданието е посочен като автор на няколко политически и литературни книги и брошури и редактор на сп. „Пролом“513.

Дейността на Димо Кьорчев като издател, публицист и редак-тор започва в началото на ХХ век. Едва двайсетгодишен, той публи-кува в кн. 3, година пета на сп.“Общо дело“ статията си „Индиви-дуализмът в българската литература“ върху поезията на П. К. Яво-ров, в която критикува естетическите прояви на литературния кръг „Мисъл“514; а в своите коментарни „Случайни литературни бележ-ки“ (4, 6) дава висока оценка за белетристичните изяви на младия автор Елин Пелин. Д. Кьорчев е сред хората които сътрудничат, пре-веждат и редактират литературни текстове в сп.“Летописи“. Така в третата годишнина, кн.11 публикува превод на „Мазолът“ от Марк Твен, а в петата годишнина на списанието, кн.1-2, излиза негов пре-вод на „Празни мисли на един ленивец“ от Джером К. Джером..

През 1906 г. редактираното от Антон Страшимиров месечно списание за литература и критика „Наш живот“ (през 1910–1911 г. под името „Наблюдател“) е обновено с млади, ентусиазирани и бор-бени сътрудници, сред които виждаме имената на Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Че-рен. Под влияние на немския символизъм и Нишшевата философия те воюват смело срещу седемнадесетгодишния диктат на списание

511 Кулелиев, Йордан. Дарението на Димо Кьорчев. // О б щ и н с к и в е с т н и к Велико Търново, VI, №8, 14 юни 1929.512 Общ годишник на България 1926–1929. №3. София: Д-во на столичните журналисти; п-ца Армейски военноиздателски фонд, 1928, с. 80.513 Пак там.514 Периодика и литература. Т.2. С., 1993, с. 503.

420

„Мисъл“ и литературния кръг около него. Тук, през втората годиш-нина на на списанието (септ. 1906–юни 1907) Д. Кьорчев публику-ва статиите си „Към звездите“ (2,1), „Разкази из най-новата руска белетристика“(2,1), „Един популяризатор на Ницше“(2,3). Така още в първите си изяви като редактор, публицист и литературен критик Д. Кьорчев се стреми да спази онзи дух на обективизъм и строгост на преценката, която не се плаши от мастити имена и утвърдени авторитети. Все още той се позовава на авторитетни философи от миналия век като Шопенхауер и Ницше, издига в култ мотива за идеалния свръхчовек. По-късно ще преосмисли своите позиции, а голяма част от публицистичните му усилия ще бъдат насочени в пи-сане на статии и студии с политически характер. Не без основание проф. Александър Балабанов отбелязва: „Аз дълбоко скърбя, че тоя тъй отзивчив ум, това тъй добро сърце, тоя човек с такива чисти и лични интереси към изкуството, тоя тъй даровит писател и мъдрец не се предаде всецяло на литература, а отиде да работи в една об-ласт, като политиката...“515 През 1907 г. обаче Д. Кьорчев все още е в плен на магията на литературата и амбицията да бъде редактор на водещо издание, занимаващо се с проблемите на литературната естетика и критика. Без да влизат в конфликт с утвърдения вече пи-сател Антон Страшимиров, чиите възгледи не са така крайни като на младите му сътрудници, Д. Кьорчев и неговите сподвижници на-пускат „Наш живот“. Амбициозните млади литератори решават да обединят усилията си и да създадат свое литературно издание под името „Южни цветове“, сходно по проблематика на „Северни цве-тя“, сборник на руските символисти, излязъл през 1901 г. Редактори стават Д. Кьорчев и Тр. Кунев. Замисълът е алманахът да бъде три-месечен, но излиза само една книжка от 1907 г., издание на „Ново общество“, която е изработена в печатница-литография „Паскалев“. Подборът на редакторите, наред с някои несъвършенства (подра-жателните драматични миниатюри на Юр. Ил. Леонардич) е спо-лучлив за предварително набелязаните задачи – в алманаха влизат символистичните цикли от стихотворения „Песни на песните“ на 515 Кулелиев, Й. Цит. съч.

421

Теодор Траянов и „Зарници“ на Трифон Кунев и статията-есе „Тъ-гите ни“ от Д. Кьорчев, считана за програмен манифест на българ-ския символизъм. „Южни цветове“ обаче предизвиква отрицателни реакции в литературния периодичен печат. Днес, от съвременни позиции, статията-есе „Тъгите ни“ се счита за идейно-философско преосмисляне и знак за промяната в литературния живот от начало-то на века, в който извира творческият кипеж, очертават се новите нагласи за художествено съвършенство и новаторство516.

Заедно с Елин Пелин, Димо Кьрчев редактира месечното ли-тературно списание „Слънчоглед“ (февруари – юни1909), от което излизат общо пет книжки. Още в абонаментната реклама се излагат конкретните задачи на списанието – да излизат отделите за беле-тристика, поезия, критика, театрални бележки, художествен и ли-тературен преглед, да се поместват отзиви за нови книги у нас и в чужбина, литературни бележки и пр. През краткото си съществува-не редакторите осъществяват няколко ценни творчески попадения – публикувани са стихове на Димитър Бояджиев и балади на Теодор Траянов, а Елин Пелин помества повестта „Нечиста сила“, раз-казите „Моите приятели от Върбови ливади“ и „Отец Сисой“, включен през 30-те години в цикъла разкази „Под манастирската лоза“ (1936; на гърба на титула – 1934), чиято публикация е реа-лизирана от столичното издателство „Хемус“. Най-активна е дей-ността на Димо Кьорчев като редактор и автор на редакционните статии в рубриките за критика и книжовен преглед. В някои случаи той се подписва под псевдоним – като Д. Петров в рецензията за „Хайдушки копнения“ на П. К. Яворов и П. Ератов в статия-отзив за 100-годишнината на Н.В. Гогол и пр. Заедно с подобни кратки материали, чрез които редакторът не желае да излиза на показ, Д. Кьорчев публикува и свои сериозни по-значими авторски статии, където се изявява като критик. Така например „Близкото минало“

516 Йорданов, Ал. Своечуждият модернизъм. Литературно-критическо изразяване на Димо Кьорчев, Иван Радославов и Гео Милев. С. , 1993, 127–128. За Димо Кьорчев още в: Бележити търновци. С.,1985, с. 250; Богданов, Ив. Българската литература в дати и характеристики. С., 1965, с. 301; с. 371.

422

има характер на програмна статия, в която полемизира с естетиката на литературния кръг „Мисъл“; подобни послания носи и статията „Литературната критика“, където Кьорчев също се обявява срещу формалната критика и отрича възгледите на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков517.

В различни периоди Д. Кьорчев сътрудничи на вестници-те „Българин“, „Ден“, „Воля“, „Свобода“,“Дневник“, „Независи-мост“, на списанията „Листопад“ и „Българска мисъл“. В някои публикации се подписва с псевдонимите П. Ератов и Сатириков. Впечатляваща е и статията на Д. Кьорчев „К. Христов и избраните му произведения“, появила се в кн. 4 на година 8 (1915) на сп. „Ново време“, в която дава висока оценка за изтъкнатия български поет, но и критикува някои негови творби „кресливи рожби“, които ще се забравят от поколенията. В литературно-художественото и литера-турнокритическото списание „Листопад“ прави обзори за българ-ска и чужда литература наред с други утвърдени автори като д-р Стефан Младенов, д-р Иван Шишманов, Цветан Минков, Стилиян Чилингиров и редактора на списанието Димитър Бабев518. Краткото пребиваване в Лайпциг (1906) като студент по право разширява све-тогледа на Д. Кьорчев. Завършва юридическо образование в София (1908) и година работи като прокурор в Свищов, а след завръща-нето си е адвокат в столицата. През тези години е повлиян от две значими личности – политика, писателя и критика Симеон Радев и ръководителя на Народно-либералната партия Никола Генадиев. Така Д. Кьорчев става един от най-видните дейци на Национал-ли-бералната партия, през 1920 г. е неин политически секретар, депу-тат е в периода 1914–1919 г. и от 1923 г. до края на живота си – 22 декември 1928 г. За свои кумири от най-новата история има Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков В действителност животът на Д. Кьорчев е съчетание, повечето случаи успешно, на професиите на политика и литератора, а редакторската му дейност през двайсетте години на века опитва да примири тези начала.517 Стаматов, Л. Слънчоглед. // П е р и о д и к а и литература. Т. 3. С., 1994, 392–396.518 Маркова, Ралица. Листопад. // П е р и о д и к а и литература. Т.4. С., 1995, с.157.

423

Публицистът, редакторът и критикът Димо Кьорчев нерядко предизвикват раздразнение и ответни реакции у други редактори и автори. Такъв е случаят с главния редактор на литературно-общест-веното списание „Бисери“ (1911–1914, с прекъсвания), когото Кьор-чев си позволява да критикува. В бр.8 с публикацията „Един лъч върху нашата литература“ (Из едно приятелско писмо)519 Андрей-чин прави литературен обзор на родната литература, оценявайки със самочувствието на вече утвърден писател мястото си в нея, като нарича Кьорчев човек, който още няма почти връзки с нашата лите-ратура, който „излиза с един мършав подлистник“, без да уточнява кое издание има предвид. В края на първото десетилетие на ХХ век Д. Кьорчев е утвърдено име на критик и редактор, затова неслучай-но той е поканен и участва като член на рецензентската комисия на Народния театър в столицата, а заедно с това публикува свои отзиви в театралния лист „Театър“ (1912–1915, с прекъсвания, от 2, 3 със загл. „Театър и изкуство“) под редакцията на Ст. Бъчваров520. Важно е да отбележим и участието на Кьорчев с проникновен естетически анализ в „Театър“ със статията „Боян Магесникът“ (1,13), където ре-дакцията го посочва като „талантливия млад критик“ и заедно с това отбелязва, че публикацията е част от обширна студия521. Очевидно е едно, Димо Кьорчев е широко скроена личност – и като редак-тор, и като критик той воюва със силата на словото и таланта срещу примитивизма, срещу елементарното първосигнално възприемане на литературата; радетел е за високи идеали, като не пропуска да отдаде дължимото и на националната литературна традиция. Кол-кото и скромни да изглеждат първите му прояви, заедно със своите съмишленици той участва във формирането на националния изда-телски процес като съредактор и сътрудник на множество издания, предимно списания, дава своята гледна точка, направлява литера-турно-критическата тема в редактираните от него „Южни цветове“ и „Слънчоглед“.

519 Савова, Милена. Бисери. // П е р и о д и к а и литература. София: 1995, с.10.520 Йотова, А. Театър. // П е р и о д и к а и литература. С., 1995, с.108.521 Йотова, А. Цит. съч., с.114.

424

Когато търсим проявите на Димо Кьорчев като редактор, най-сериозният му, няй-зрелият и професионален опит си остава издава-нето и редактирането на списание „Пролом“. Издател на автори-тетното литературно-научно периодично издание е Страшимир Икономов, който е и сътрудник на списанието. Още в първата го-дишнина намерението на редактора е „Пролом“ да излиза два пъти месечно. В едни от рекламните текстове, които Д. Кьорчев поставя върху корицата още в първите книжки (напр.: Год. I, 1922, 1 фев-руари, № 2) се акцентира върху основните тематични линии и из-ползваните в списанието жанрове – литературни, иконимически и политически студии, книжовен преглед на на важните международ-ни събития с политически характер, както и рецензиране и преглед на по-важните съчинения у нас и в чужбина. Макар и в рекламно каре, редакторът е счел за уместно да акцентира и върху идейната концепция на списанието: „Ако би трябвало да се чертае програ-мата на „ПРОЛОМ“, тя може да се даде със следните неколко само думи: политически, стопански и духовно, личността трябва да бъде свободна.“522 В началото администрацията на „Пролом“ се намира на столичната улица „Гурко“ №28. Списанието излиза в печатницата на армейския Военно-издателски фонд, която по това време се намира на софийската улица „Оборище“ №2 и приема отпечатването на всякакви видове частни поръчки, включително периодичнииздания, между които още са „Звено“, „Юридическа мисъл“, „Играй и пей“, „Древна България“, „Географско четиво“, „Годишник на журналистите“. В началото на 20-те години на ХХ век тази печатница изработва книги и всевъзможна акциденция, използвайки съвременните възможности за стереотипно производ-ство и за трицветен печат. Важно обстоятелство, „Пролом“ да се из-работва именно в тази печатница, е нейното относително средищно място и най-вече приемливите цени на полиграфическите услуги, бързината и точността при изпълнението на поръчките за отделните книжки на списанието.

Въпреки големите усилия от страна на Д. Кьорчев и Стр. Ико-

522 П р е л о м, I, 1922, № 2 [текст върху корицата].

425

номов работата в началото не върви гладко. Проблем на редакция-та е административният отдел, където се извършва събирането на кореспонденцията, получаването на пратки – най-вече рецензион-ни екземпляри на нови книги, пари за абонамент и т.н. Събирането на средства е важно за издръжката на изданието. Явно работата на отдела не върви добре и се получава известно забавяне на излиза-нето на отделни броеве, което принуждава ръководството да смени администратора, както и адреса на редакцията и администрацията – през есента на 1923 г. тя се премества на площад „Света Неделя, като пратките се получават от Стр. Икономов и Фогел. Вземат се бързи мерки за подобряване и на маркетинга на изданието – наред с директните продажби в администрацията, книжката се предлага и в известната книжарница „Факел“ на ул. „Витоша“ №1. Една двойна книжка струва 12 лева. Все пак в абонаментна реклама върху кори-цата на списанието редакторът споделя, че числото на абонатите и моралната подкрепа на читателите са вдъхнали кураж на редакци-ята да продължи списването в същия дух, като се отстраняват забе-лязаните недостатъци, независимо от скъпотията и несгодите. Тези откровения на редактора са всъщност и индиректно откровение към читателската аудитория за взаимна симпатия и готовност на всяка цена да се запазят завоюваните със силата на словото позиции.

След направените промени, през третата годишнина (1924) редакцията и администрацията на списанието се намират на пло-щад „Света Неделя“ № 22, а кореспонденцията се получава лично от издателя Страшимир Икономов. В абонаментна реклама върху кориците на изданието от 1924 г. четем: „Редовното и навременно излизане на сп. „Пролом“ през третата му годишнина е напълно осигурено. Издателството не ще се спре пред никакви матери-ални жертви, за да въздигне списанието в чисто научен орган на социално економическата и обществената мисъл и да го направи изразител на нашия културен живот, чрез което само ще може да се проломи невежеството и демагогията.“ Явна е редакцион-ното участие на Д. Кьорчев, както и познатият му творчески замах, с който смята да утвърди списанието. В тази кратка бележка се из-яснява и позицията на „Пролом“ – да направи своеобразен пробив

426

в обществено-политическото мислене, да внася нови знания и съ-щевременно да критикува, да бъде коректив в научното познание. В същата абонаментна реклама се отбелязва, че и през третата си годишнина списанието ще съдържа отделите „Политически мемоа-ри“, отдел за стопанските прояви у нас и в чужбина и новите форми, които създават тия прояви, отдел за вътрешен и външен политиче-ски преглед. „Списанието ще продължи задачата, да дава на че-тците проявите на сегашния културен, стопански и политически живот, които бележат новите форми на живота, които творят новото време, епохата, която ще привлече на първо място внима-нието на бъдещия историк“ – се отбелязва в абонаментната рекла-ма. Несъмнено преди обичайните сведения за годишния абонамент и адреса на редакцията, редакторът се е постарал да изложи с кратки думи амбициозната задача на списанието, съзнавайки и собствената си творческа мисия в контекста на историческото време.

Вече като опитен редактор Д. Кьорчев се е постарал да поста-ви съдържание на всички текстове в списанието и да ги подреди в съответните рубрики и по страници, с което е улеснил и бъдещите изследователи. Всяка годишнина е с непрекъсната номерация. Дос-татъчно е да разгледаме първите три годишнини на списанието, за да усетим добрата му композиция, отговаряща на високите цели и задачи, които си поставя редакторът. Още в първата си годишнина, в отдела „Художествени произведения“ започва да излиза на части от брой в брой повестта „Земя“ на утвърдения вече белетрист Елин Пелин, с когото Д. Кьорчев поддържа отлични творчески контакти още от съвместната им работа във връзка с издаването на месечното литературно списание „Слънчоглед“. В първата годишнина на спи-санието редакторът подбира за публикация стихове на Трифон Ку-нев, епиграмите „Запалени стрели“ и стиховете в цикъла „Изповед“ на Кирил Христов. През третата годишнина в отдела „Художестве-ни произведения“ са публикувани стихове на К. Христов, озаглаве-ни „Червената кръчма“. Много по-издържан и добре поддържан с разнообразни научни студии, статии, очерци и мемоари е отделът „Културен живот“. За сътрудници са поканени авторитетни учени – Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Андрей Протич, Тодор

427

Боров, Константин Гълъбов, Йордан Венедиков, Юрдан Начев, Кон-стантин Стефанов, писатели като Петко Росен, теоретици на изоб-разителното изкуство – Цено Тодоров, Александър Божинов, Е.Г. Консулова-Вазова, театроведи – Стефан Киров, Георги Стефанов, музиковеди – Вера Рашева. Не липсват и преводни автори – Има-нуел Кант, Анатол Франс, Пол Суде, Оскар Би и др. Сред авторите, разбира се, неотменно присъства и впечатляващата фигура на Димо Кьорчев с естетически и оценъчни статии: „Основните страни на художественото творчество и тяхната оценка“ (I,122–128); „Кон-стантин Щъркелов“ (I, 466–468); „Андрей Николов“ (I, 502–505); „Афоризмите на Гюстав Ле Бон (II, 97–108); „Упадъка на Европа според Нити“ (II, 225–241); „Стогодишнината на Шандор Петьофи“ (II, 271– 282). Литературоведска проблематика, свързана с история на западноевропейската литература, разработва проф.Михаил Ар-наудов в статиите „Комичното у Молиера“ (I, 48–55); „Дружбата на Шилера с Гете“ (I, 269–277), „Песимизмът на Алфред де Вини“ (II, 408–417).

Още в първата годишнина за сътрудник в рубриката „Кул-турен живот“ е привлечен и популярният проф. Александър Бала-банов. Статиите му са посветени на литературоведски и общокул-турни въпроси: „Аристотелевата поетика“ (I, 232–237), „Античният мир в нашия сегашен живот“. Сред сътрудниците на изданието през следващите години са и музиковедът д-р Иван Малеев със статията си „Симфониите на Бетховен“ (III, 434–444), Д. Мавров – превел от немски две статии на К. Лампрехт: „Бетховен“ (III, 18–33) и „Гьоте и Шилер“ (III, 395–407), Н. Маренин със статията „Индивидуали-змът като социална теория“ (III, 444–448), писателят Петко Росен с чудесния пътепис „Из Розовата долина“ (III, 320–323), който е не само плод на добре поднесени от опитен белетрист пейзажи и директни впечатления, но и опит за сериозни обобщения в посока народопсихология. Ето как описва П. Росен епизод от посещени-ето си в Карлово: „Влизам, неделен ден в черква: от лява страна благочинно са наредени десетина бабички. Какви благообразни и красиви лица! Какво благонравие, стесненост, аристократизъм. В сравнение със своите дъщери и внучки – същински плебейки – те

428

като че ли са от съвършено друга раса. Това са то възпитаничките на Райно Попович, изучаващи неговото „Христоитие“ (благонравие). Тогавашното благоденствие бе създало и благородство, благонра-вие и красота. Христоитието е удовлетворявало една насъща нужда. Благоденствието се компрометира, нови идеи пощуриха умовете, смутиха съсредоточените в съзерцание на красотата души, разстро-иха се благородните чувства на душите. Отиде си златното, красиво минало на Карлово, когато в него гърмяха 6000 чаркове, пригласяни с толкова станове, чакръци и работилници. Пустота в кесиите, пус-тота в душите, грозота в лицата.“523

Редакторът Димо Кьорчев е пристрастен към литературната проблематика. Той търси имена за сериозни критични оценки и пре-гледи на българската литература, както в отдела „Културен живот“, така и в отдела „Прегледи“, разделен по идея на редактора в първа-та годишнина на две рубрики: „Литература“ и „Политика“, а през втората годишнина на „Литературни прегледи“ и „Политически прегледи“. Задачата да се привлекат авторитетни и нови имена за критичен прочит и коментари се реализират с подкрепата на сътруд-ници като Константин Гълъбов – статията му „Български балади от Т. Траянов“ (I, 196–199) и като изтъкнатият наш библиограф Тодор Боров с преглед на списание „Златорог“ (I, 162– 166), коментар за дейността и целите на Народната библиотека (I, 330–333), коментар върху възгледите на Луначарски за изкуството (373–379) и теорията на Е. Ремпел за езика на революцията и революцията на езика (I, 469–478), полемика в защита на Ал. Балабанов и обзор на нездрави-те литературни нрави в „Писма до един нелитератор“ (II, 186–192) и критичен библиографски прочит върху „Речника на Найден Геров“ (II, 283–299). Няколко години по-късно, добил опит от сътрдничест-вото и контактите с редактора на авторитетното издание „Пролом“, Тодор Боров сам ще създаде в сътрудничество с издателя Т. Ф. Чи-пев двуседмичното списание за библиография, библиотекознание и по книжарски въпроси „Българска книга“ (I–V, ян.–септ. 1930), считано за най-престижното по въпросите на българската книга и

523 Росен, П. Из Розовата долина. В Карлово. // П р о л о м, III, 1925, №6, с.323.

429

библиография до 1944 г.524 Много от стойностните материали излизат от перото на проф.

Михаил Арнаудов, когото Д. Кьорчев привлича за постоянен съ-трудник. Независимо че в някои епизоди от творческото си развитие редакторът на „Пролом“ има негативно отношение към кръга „Ми-съл“ и дори публикува остро критични статии срещу Пенчо Сла-вейков и П. К. Яворов, той не налага своите преценки на бележития учен. Достатъчно е да прелистим статията на М. Арнаудов „Исто-рията на една балада“ (II, 145–161), където видният учен разглежда мотива „Павлета делия и Павлетица млада“ в народната поезия и нейното отражение в творчеството на П. Славейков и П. К. Яворов, за да усетим, че върху автора не е оказвана каквото и да е редакци-онна намеса, а напротив, изтъкнати са безспорните приноси и ка-чества на двамата поети. Все пак самият учен е писал статията си с необходимия тон на обективност, характерен за самото списване на периодичното издание. Същият тон на обективност съблюдава и са-мият Д. Кьорчев в авторските си статии, особено в онези, свързани с литературна проблематика. В „Стогодишнината на Шандор Петьо-фи“ (II, 271–282) по повод на издаден под редакцията на проф. М. Арнаудов сборник със статии за големия унгарски поет и преводи на няколко негови стихотворения, редакторът на „Пролом“, боравейки добре с чуждестранни източници, разглежда най-вече преведеното от Пенчо Славейков и Гео Милев, съпоставяйки го с преводи на сти-хотворенията от Шнитцер и Голдшмид. Без да се бои от авторитета на проф. Арнаудов, Д. Кьорчев изтъква недостатъците на състави-телството и на самата статия на големия на учен, посочва слабости в превода на П. Славейков и Гео Милев, но и някои положителни качества – например Славейковият превод „не е тъй стеснително, робски верен, но той е едно поетично дело, дадено от майстор“ (с. 281).

Положителен момент е и фактът, че редакторът на „Пролом“ насърчава публикации с определена архивна и документална под-плата в отдела „Политически живот“ (II, 206–214; 246–251) – та-

524 Парижков, П. Издание от европейска величина. // И з д а т е л, 2003, № 3, 26–29.

430

къв е материалът на писателя Стилиян Чилингиров с продължение „Моменти от културния и политическия живот на нова България“, където на основата на официална кореспонденция се разкриват не-познати страни от изграждането на страната ни след Освобождени-ето. С мемоарно-документален характер са и други публикации в същия отдел – „Спомените ми за Ст. Стамболов“ на В. Загоров в поредица от няколко книжки на третата годишнина на списанието (юли 1924–1925); пак в същата годишнина материалът с продъл-жение на Илия П. Сирманов „Чаталджа“; „Из моите спомени“ на Султана Р. Петрова (I, 1922, 348–365); „Как се създаде българската конституция“ от Т. Василев (II, 1923, 400–407). Интересно е и това, че редакторът на „Пролом“ групира няколко различни по жанрова характеристика материали в отдела „Културен живот“ във връзка с отбелязване 50-годишнината на Васил Левски – това са мемоарни и документални творби на Стоян Заимов, Никола Обретенов, Т. Ва-силев и Д.К. (вероятно самият редактор на „Пролом“), излезли във втората годишнина (1923; 37–81). Тук бих посочил като публикация с особена историографска стойност – „Спомени за Левски“ от Ни-кола Обретенов (II, 68–74), деен член на русенския революционен комитет, който лично се познава с Апостола на свободата и е негов последовател, участник в подготовката, щаба и бойния поход на Бо-тевата чета, по чудо дочакал в тежки окови в крепостта Сен Жан Д’ Акр заедно с неколцина свои другари своето и на майка България Освобождение. Към тези материали в същата рубрика редакторът удачно е подбрал и въвеждаща в темата статия на Йордан Венедиков „Васил Левски“, която е опит за нов прочит и нетрадиционна оценка на делото на Апостола, неговите приноси за българската свобода, сравнени с революционни дейци и идеолози като Г. С. Раковски, Ха-джи Димитър, Христо Ботев525. Находчиво подхожда редакторът на „Пролом“ и към отдела „Прегледи“, където сам участва в рубриките за литература и политика, но търси и други утвърдени автори – Б. Митов, Юлия Казаска, Ю. Начев, Т. Боров, С. Чилингиров, Кр. Нау-

525 Венедиков, Й. Васил Левски. // П р о л о м, II, 1923, №2–3, 15 февр., с.33–37.

431

мов, проф. Е. Кастнер и др. В литературните „Прегледи“ откриваме и един „Позив за отпразнуване юбилея на Елин Пелин“ (II, 112). Пак върху кориците на „Пролом, отвътре под съдържанието, се помест-ва обява за новоизлязлата книга на Димо Кьорчев с политически прегледи „Европа през 1922 г.“, дело на ръководеното от Стилиян Кутинчев книгоиздателство „Акация“. В обявата е посочено, че се доставя „и от автора Димо Кйорчев – адвокат“, с адрес бул. Евлоги Георгиев“№ 62 – София. Цената на книгата е 30 лева. Самата обява е рамкирана с прекъсната получерна линия и с разнообразни шри-фтове – светли, получерни, шпацирани, степенувани низходящо от заглавието на книгата към второстепенните текстове на обявата526. През 1924 г. Д. Кьорчев публикува и втория том на своите „Поли-тически прегледи“, които излизат през 1924 г. със заглавие „Европа през 1923 година“ от името на сп. „Пролом“527.

Тук е редно да отбележим, че своите „Политически прегле-ди“ , набирани в списанието с по-малък кегел, обикновено петит, Д. Кьорчев започва активно още в първата годишнина (1922) на сп. „Пролом“, когато прави редица публикации в рубриката „Полити-ка“, плод на задълбочени коментари и външнополитически наблю-дения върху обстановката на континента след Първата световна вой-на: „Неусмирена Европа“ (33–35), „Френско-турското сближение (35–36); „Англия и Франция“ (68–72); „Английската политическа система“ (103–111); „Сръбско-румънския годеж“ (141–143); „Съвет-ска Русия и Франция“ (143–145); „Франция и конференцията в Ге-нуа“ (206–209); „Д-р Касел за Генуезката конференция“ (210–211); „Генуа“ (в три части: 258–266; 301–311; 336–344); „Хага“ (414–418); „Кризата на Изток“ (442–450); „Болният човек“ (480–492); „Ита-лианската политическа промяна“ (530–541) и „Лозана“ (565–576). С уводна редакционна статия „Упадъка на Европа според Нити“ в кн. 8, април 1923, Д. Кьорчев допълва наблюденията си, правейки обстоен анализ на няколко издания на Франческо Нити и особено

526 Кьорчев, Д. Политически прегледи.Т. 1. Европа през 1922 година. София; Акация, 1923. - 188 с. 30 лв.527 Кьорчев, Д. Политически прегледи.Т. 2. Европа през 1923 година. София;, сп. Про-лом (печ. Арм. Воен.-изд. фонд), 1924. - 209 с. 35 лв.

432

на преведената от италиански негова книга „Упадъка на Европа – пътища за възстановяването и` “ (С., 1923, прев. Ненчо Илиев): „...Нити допринася с книгите си за осветляването на проблемите, чрез които узнаваме истинските намерения на победителите, спе-циално на Франция и на нейните сателити в Средна и Югоизточна Европа.“528 Въпреки това, верен на острия си обективен поглед, по-нататък в статията Д. Кьорчев изразява редица несъгласия с автора и го оборва в редица пунктове, давайки своите компетентни оценки за продължаването на войната и в мирно време, за режима на репара-циите, наложен от страните-победителки, за международните дого-вори и техните последици. И през втората годишнина на „Пролом“ (1923) неговият редактор продължава рубриката „Политически пре-гледи“, като акцентира с поредица от статии почти във всяка книжка върху международната политика на Великите сили през последно-то десетилетие на войни и дипломатически преговори, задкулисни игри и интриги. Така още в началото Д. Кьорчев се спира на диалога между Англия, Франция (19–31), френско-немския конфликт (82–95;119–128;215–223), проблема за репарациите и репарационната политика (323–333), Лозанския мир (425–427), но заедно в отделна статия засяга вътрешните политически задачи на България (312–323) – нека не забравяме в каква изострена политическа обстановка излиза списанието. Неслучайно под съдържанието на книжка 13–14 от 30 септември 1923 г. има поставено съобщение от администраци-ята: „Поради събитията тая септемврийска книжка се забави доста много. Просим извинение от абонатите си. Следните книжки са под печат и излизат непосредствено след тях.“ Пак под съдържанието на книжка 15–16 от 30 октомври 1923 г., заедно със съобщението за смяна на администратора и взетите мерки „за поставяне на админи-страцията в ред“ се съобщава, че списанието разполага „с ограниче-но число цели течения“ от първата годишнина на „Пролом“, които ще се продават на половин цена. Ясно е, че и издателят, и редакторът са се грижели да няма залежала продукция от предходни години, а и да набавят така необходимите средства за продължаване на издани-528 Кьорчев, Д. Упадъка на Европа според Нити. // П р о л о м, II, 1923, №8, 30 април, с.225 и следв.

433

ето. Самият редактор на „Пролом“ е пуснал през тази годишнина и една кратка обява-съобщение на издателство „Акация“: „Умоляват се всички приятели на Димо Кйорчев, до които бе пратено за про-дан от книгата му „Европа през 1922 г.“ да върнат незабавно непро-дадените екземпляри, понеже е изчерпана.“529 Фактът, че книгата е била на изчерпване, явно е предизвикала творческата амбиция на Д. Кьорчев да продължи с подготовката на нейната втора част, ко-ято е трябвало да се публикува по статии и теми в „Пролом“, най-вече в споменатата рубрика „Политически прегледи“. Последните статии от втората годишнина Д. Кьорчев са посветени на италиано-гръцкия конфликт (427–443) и продължението на темата със стати-ята „Империализъм, революция и диктатура в Гърция“ (541–547). В друга статия се проследява италиано-югославската спогодба (584–592) и се разглеждат новите ходове от страна на правителство-то на Мусолини, след като то идва на власт след октомври 1922 г. и започва политика на сближение с Белград. Темата е продължена вече с ретроспективна студия на Д. Кьорчев „Балкански съюз или Югославия“, разглеждаща в исторически и политологически аспект взаимоотношенията на Балканите през първите две десетилетия на ХХ век. Правят впечатление солидната аргументация и задълбоче-ните познания на редактора на „Пролом“ в сложния лабиринт на ди-пломатическите взаимоотношения между балканските страни (III, 353–373; 457–468; 517–524). Подобен аналитичен и политологичен подход, съчетан с увлекателния стил на публициста, Д. Кьорчев из-ползва и в статията си „Произход и развитие на партията, наречена Демократически сговор“ (III, 280–293).

Към отдела „Стопански живот“ редакторът провокира инте-реса и участието и на самия издател Страшимир Икономов, кой-то написва няколко статии и студии с икономическа проблематика: „Борсови проблеми. Спекулация, невежество и демагогия“ (II, 1923, 445–452); „Принципи на данъчното облагане“ (III, 1–7) и „Прогре-сивно-подоходния данък“ (III, 160–208).

В рубриката „Книгопис“ се представят разнообразни по те-529 П р о л о м, II, 1923, № 8, 30 април, от вътрешната страна на корицата, под съдържа-нието.

434

матика научни и художествени книги. С библиографска справка и кратка анотация редакторът разглежда поредните новополуче-ни книжки на научни, научно-популярни и литературни списания – „Листопад“, „Български турист“ „Ясна поляна„, „Сила“, „Де-мократия“, „Училищен преглед“, „Нов път“, „Земя“, „Теменуги“, „Здраве“,“Духовна култура“, „Македония“, „Демократически пре-глед“, „Социалдемократ“, „Родна мисъл“, „Българско слово“, “Те-атър и опера“, „Вечерни часове“, „Църковен вестник“, „Читалищна искра“, „Химия и индустрия“, „Полско-български преглед“, „Ико-номическа борба“. Преглед се прави и на някои актуални библио-течни поредици: „Малка енциклопедическа библиотека“ с уредник Стилиян Чилингиров и библиотеките „Натурфилософско четиво“ и „Наука и живот“ на издателство „Акация“.

Цялостната издателска и редакционна дейност на бележития търновец като издател, редактор и публицист е многопосочна и раз-ностранна, животът му е интензивен, богат и духовно хармоничен. Това му дава творческата нагласа да редактира няколко издания, ко-ито, колкото и кратко да излизат, оставят диря в периодичния нау-чен и литературен печат. Най-зрелият му опит е редактирането на списание „Пролом“, където той влага цялата си творческа енергия и мощ, създава едно добро списание, привлича много и авторитетни автори, съумява да го популяризира и го издава в продължение на пет годишнини – от януари 1922 г. до 1927 г. Можем само да съжа-ляваме, че последната годишнина не е открита и само е регистри-рана в авторитетния анотиран библиографски указател „Български периодичен печат 1844–1944“530 Но и така приносът на редактора Димо Кьорчев не намалява – изданието и днес дава повод за нови наблюдения и оценки.

530 Български периодичен печат 1844–1944. /Състав. Д. Иванчев. - София:, Наука и изку-ство, 1966, с.192–193.

435

З А К Л Ю Ч Е Н И Е

До тук читателите можаха да се запознаят със зараждането и развитието на книгоиздателските процеси в България от 1806 г. до средата на 40-те години на ХХ век. Акцентите на това изслед-ване са в няколко посоки – българското книгоиздаване на терито-рията на Оманската империя до 1878 г.; книгоиздаване и печатни комуникации на българската емиграция през този период (Румъния; Бесарабия); приноси на чужди печатници и на български издате-ли, работили в полза на родната книга в чужбина (Австро-Унгария; Сърбия; Русия). Проследени са следосвобожденските процеси в книгоиздаването и печатните комуникации у нас; отделено е място на дейността на печатниците, изработващи книжна продукция, на значими издателско-полиграфически структури, включително и на институционализиране на държавните и военноиздателски дейност в сферата на българското книгопечатане. Отделено бе специално място, но основата на архивен и документален изворов материал, за да се очертае работата на големите издателски сдружения и из-дателски структури в опити за съвместни дейности между двете световни войни. Заедно с това бе проследена и анализирана дей-ността на големи български издателства с принос към оригиналната и преводната книга; разгледаха се по-важни издателски поредици. Към всяка глава са направени съответни аналитични наблюдения, изводи, оценки. Използван бе богат библиографски и документален материал, както и голямо количество библиографски източници.

Авторът няма претенции за изчерпателност на процесите. По-скоро примерите онагледяват определени тенденции, сочат раз-витие и приемственост. Надявам се обаче, че новите и малко по-знатите моменти на изследването да бъдат полезни на читателя. Опитът за обобщаване и систематизиране също е в полза на една цялостна картина на книгоиздаването в България, с която може да се гордее всеки българин, който е съпричастен с книжовната култу-ра на страната ни.

436

A B S T R A C T

The monograpfy BOOK PUBLISHING IN BULGARIA (1806–1944) by professor Lachezar Georgiev Georgiev includes research on book publishing, publishing and printing activities in the fi rst half of the nineteenth century and up to 1878 traces the publishing activities and the development of print communications throughout the Ottoman Empire; Bulgarian typography abroad during this period; and the contributions of the better-known publishers, printers, booksellers in Bulgarian Revival. Made an overview of the book and publishing work after the Liberation and in particular of the early twentieth century until 1944 – as Profes-sor. L. Georgiev focuses on prominent Bulgarian Publishers – Dragan Manchov, Elijah R. Bluskov, Hristo Danov. Is quoted correspondence between the publisher Elijah Bluskov with writer Vasil Droumev (Bul-garian bishop of Veliko Tarnovo Metropolitan Kliment Branitski) and au-thoritative Bulgarian scientist prof. Ivan Shishmanov. Examined the ac-tivity of printing-publishing centers of publishing and printing activities like Veliko Tarnovo, Svishtov, Rousse, Stara Zagora, Plovdiv, Kyustendil, Sevlievo, Varna, Burgas, etc. In the monograph provides space for em-blematic of Bulgarian manuscript and its projections in Bulgarian books published up to 1878 are given examples with illustrations of Bulgarian media and books.

Also in the book includes research of the printed communication from the early twentieth century to bulgarian nationalization (1947). The research are considered mergers and joint activities longtime publishers (publishing family) between 1918–1944, the pointed out the contribution of book publishing “Hemus” but also monitored the successful opera-tion of Publishing in Sofi a: “Todor Filipov Chipev”, “Kazanlak valley”, “Hristo G. Danov”, ”Vezni” (of the bulgarian poet and rither Geo Mi-lev), Mircho G. Smrikarov”, “Stoyan Atanasov”, “Ancient Bulgaria”, “Alexander Paskalev”, “Ivan Koyumdjiev”, “Dobromir Chilingirov”, “Zheko Marinov”, “Perun”, and others. Carry out screening and a signifi -cant shareholder and corporate publishing companies in that period.

437

БИБЛИОГРАФИЯ

І. Архивни и документални източници

Архив на Николай Павлович 1852–1894. / Състав. В. Ацева. София: БАН, 1980, с.123–126 и следв.

Документи за българската история из турските държавни архиви. 1863–1909. Ч. 2. – София: 1942, док. № 3.

Държавен военноисторически архив [ДВИА], фонд 1999, опис І, ар-хивни единици [а. е.] 2; 3; 4; 5; 6; 7; Фонд 1, а. е. 478; а. е. 498.

Държавен архив – Пловдив, фонд 29 (печ. „Работник“); ф. 50 K (печ. П. М. Бъзайтов; печ. д-во „Съгласие“; печ. д-во „Труд“ и др.)

Народна библиотека Иван Вазов [НБИВ] – Пловдив (архивен отдел), фонд 1, а.е.180 (Н. Павлович).

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исто-рически архив [НБКМ – БИА], II В 8560; II В 8561; II В 8562; II В 8562; II В 8563; НБКМ–БИ А, II В 8564; II В 8565; II В 8566; II В 8567; II В 8567; II В 8568; II В 8569; II В 8571;II В 8572 (Т. Хрулев и др.); НБКМ–БИА, ф. 368, а. е. 54, л. 19 – л. 19 гръб (Печатница „П. Глушков“) НБКМ – БИА, ф. № 10 (фонд Илия Блъсков), оп. 2, а.е. 3; а. е. 4; а. е. 8.

ІІ. Печатни източници (книги; периодика)

Атанасов, Петър. Начало на българското книгопечатане. – София: На-ука и и изкуство, 1959. – 242 с.

Бобчев, Ст. С. Преглед на българский печат 1844–1894. – София: 1894, с. 79 и следв..

Борисова, Багрелия. С проф. Карел Портеман за емблематиката в рам ки те на литературната история” (Met prof. dr. Karel Porteman over de emblematiek in het kader van de literatuurgeschiedenis). // И з д а т е л, 1997, № 1–2, с. 7–8.

Бенбасат, Алберт. Книгата като тяло и като дух. – В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и иМетодий”, 2004. – 168 с.

Бенбасат, Алберт. По въпроса за книгата. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2008. – 355 с.

Библиотеката – минало и настояще : Юбилеен сборник, посветен на 125-годишнината на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий. – Со-фия: НБКМ, 2005. – 428 с.

438

Библиотекознание. Библиография. Книгознание. 1997, сб.7. – София: НБКМ, 1998. – 216 с.

Българска книга : Енциклопедия. / Състав. А. Гергова. София : Мос-ква, Пенсофт, 2004.506 с.

Болгар, Боян. Обичани предели. – София: Перун, 1943. – Библиотека М а й с т о р и.

Болградската гимназия. – София: Култ.-просветен център Васил Ап-рилов, 1993. – 304 с.

Богданов, Иван. Българската книга през вековете. – София: Нар. про-света, 1978. – 320 с. : с ил.

Боршуков, Георги. История на българската журналистика. 1844–1877. 1878– 1885. – София: Парадокс, Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, 2003. – 507 с.

Бъклова, Катя. Български преглед. // П е р и о д и к а и литература. Т. 2. С., БАН, 1993, с. 16 и следв.

Бъклова, Катя. Майстори на българския пътепис. – София: Нар. про-света, 1989 – 112 с.

Българска възрожденска книжнина. / Съст. М. Стоянов. Т. 1. – София: Наука и изкуство, 1957. – 664 с.

Българска книга. Енциклопедия./ Състав. А. Гергова. – София–Мос-ква: Пенсофт, 2004. – 506 с.

Български книги. Библиографски указател. 1878–1944. Т. 1–9. С., НБКМ, 1978–2006.

Георгиев, Лъчезар. Свищов – издателски и печатарски център ХIХ – началото на ХХ век). – Свищов: Междунар. фондация Ал. Константинов, 1997, – 400 с.

Георгиев, Лъчезар. Филип Симидов и темата за национално-освобо-дителното движение в творческите му прояви като автор и издател. // Год. Етногр. музей – Пловдив, [1], 1998, с. 36–50.

Георгиев, Лъчезар. Нови свидетелства за литературната и издателска дейност на Захари Стоянов : От фонда на Русенския държ. архив. // П р о г л а с, 1998, № 2, с. 129–139.

Георгиев, Лъчезар. Издатели с принос за развитието на българското образование до Освобождението. // П е д. а л м а н а х, 1998, № 1–2, с. 84–94.

Георгиев, Лъчезар. Издателска и печатарска дейност в Павликени : Критико-библиографски преглед. // Павликени в миналото и днес / Състав. Марин Ковачев, Боряна Григорова. – В. Търново, 1998, с. 199–213.

439

Георгиев, Лъчезар. Мемоарно-документалната литература за нацио-налноосвободителното движение в българската книгоиздателска традиция. // Науч. тр. ВВОУ „В. Левски“, 61, 1998, с. 66–76.

Георгиев, Лъчезар. Мемоарно-документалната литература за нацио-налноосвободителното движение – нова форма за обществена комуника-ция след Освобождението. // Аспекти на комуникативната култура. Ч. 1. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 1999, с. 123–168.

Георгиев, Лъчезар. Радко Радославов – жизнен път и творчество. – В. Търново: Р. С. Радославов; п-ца Сира, 1999. – 144 с. : с ил.

Георгиев, Лъчезар. Преводната философска литература в контекста на родната книгоиздателска литература. // Философия, 1999, № 1, с. 52–59.

Георгиев, Лъчезар. Библиотечните поредици при преводната художест-вена литература. (Г. Е. Лесинг, Х. Ибсен, О. Уайлд, Дж. Б. Шоу, Г. Хаупман, А. Стриндберг, С. Пшибишевски, М. Метерлинк). // Дни на науката’99. – В. Търново, 1999, с. 114–127.

Георгиев, Лъчезар. Издателската дейност на Захари Стоянов по до-кументи от Държавен архив Русе. // Захари Стоянов. Редактор и издател : Док., писма, телеграми. – В. Търново, 1999, с. 7–27.

Георгиев, Лъчезар. Националноосвободителното движение в твор-чеството и издателската дейност на Стоян Заимов. // Везни, 1999, № 5–6, с. 47–60.

Георгиев, Лъчезар.“Миналото” и темата за националноосвободител-ното движение в творчеството на Стоян Заимов. // Филологически сборник : В памет на проф. д-p Г. Димов. – В. Търново, 2000, с. 94–102.

Георгиев, Лъчезар. Българската ръкописна книга и новобългарските печатни издания през Възраждането : Проблеми на емблематичното оформ-ление. // Търновска книжовна школа. Т. 7. Търновската книжовна школа и християнската култура в Източна Европа. – В. Търново, 2002, с. 221–236.

Георгиев, Лъчезар. Издателската дейност на Радко Радославов. // Със-тояние и проблеми на българската ономастика. Т. 6. Мат. от юбил. конф., посветена на 80-год. на проф. Николай Ковачев 22–24 ноем. 1999 г. – В. Търново, 2002, с. 293–302.

Георгиев, Лъчезар. Издания и издатели на Виктор Юго в България (1878 – 1944). // И з д а т е л, 2002, № 1–2, с. 39–45.

Георгиев, Лъчезар. Българската ръкописна книга и новобългарските печатни издания през Възраждането : Проблеми на емблематичното оф-ормление. // Т ъ р н о в с к а книжовна школа. Т. 7. Търновската книжовна школа и християнската култура в Източна Европа. – В. Търново, 2002, с. 221–236.

440

Георгиев, Лъчезар. Филип Симидов – издател и писател-мемоарист. // Сборник в чест на проф. д.ф.н. Георги Данчев : Материали от Междунар. конф. В. Търново, 13–14 дек. 2002. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2004, с. 348–364.

Георгиев, Лъчезар. От ръкописа към издателската традиция. (Търновската книжовна школа и началото на българската пътеписна литература). // Т ъ р н о в с к а книжовна школа. Т. 8. Св. Евтимий, па-триарх Търновски и неговата духовна мисия в Европа : Осми междунар. симпозиум. Велико Търново, 14–16 октомври 2004 г. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2007, с. 153–167.

Георгиев, Лъчезар. Печатарското дело и българската книга – ускоре-ние и национална идентичност. // Книгата и националната идентичност : Втора науч. конф., София, 1 ноември 2004. – София, 2005, с. 86–100.

Георгиев, Лъчезар. Пътеписна литература и издателска традиция. // Библиотеки, четене, комуникации. Съдбата на българската книга : Трета нац. науч. конф., В. Търново, 25–26 ноември 2004. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2005, с. 75–102.

Георгиев, Лъчезар. Боян Болгар и неговите приноси към пътеписната литература в контекста на националната книгоиздателска традиция между двете световни войни. // И з д а т е л, 2005, № 1, с. 7–10.

Георгиев, Лъчезар. Издателска дейност на Николай Павлович: Връзки с издатели, печатари, книгоразпространители. // Сборник в чест на проф. Марин Ковачев във връзка със 70-год. му : Материали от науч. конф., проведена на 14–15 октомври 2004 г. във В. Търново. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2005, с. 88–97.

Георгиев, Лъчезар. Димо Кьорчев като редактор. // Димо Кьорчев. Между литературата и политиката. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2005, с. 89–99.

Георгиев, Лъчезар. Възрожденски издател с неоспорим принос за бъл-гарската книга : 140 години от смъртта на Тодор Хрулев. // И з д а т е л, 2005, № 2–3, с. 53–62.

Георгиев, Лъчезар. Издателски процеси между двете световни войни : [Студия]. // Издател, 2005, № 4, с. 2–19; 2006, № 1–2, с. 2–11.

Георгиев, Лъчезар. Издателство “Везни” (Стара Загора – София) – уникален принос за родното книгоиздаване. // И з д а т е л, 2006, № 3–4, с. 2–10.

Георгиев, Лъчезар. Книги и печатници у нас между двете световни войни : (Характеристики, структури, тенденции). // Книгата и безкнижната цивилизация : Трета нац. науч. конф. с междунар. участие. София, 1

441

ноември 2005. – София : За буквите – О писменехь, 2006, с. 99–115.Георгиев, Лъчезар. Българското книгоиздаване: Ретроспекции. Тен-

денции. Структури. Модели. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Ме-тодий, 2006. – 344 с.

Георгиев, Лъчезар. Седем етюда по българско книгоиздаване : Монография. – В. Търново : Астарта, 2007. – 168 с.

Георгиев, Лъчезар. Лични и фамилни издатели между двете световни войни. // Библиотеки, четене, комуникации. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2007, с. 92–132.

Георгиев, Лъчезар. Възрожденският издател Тодор Хрулев – личностна съдба и книжовни приноси. // С л о в о и в я р а: Междунар. науч. конф., посветена на 90-год. от рождението на проф. Боню Ст. Ангелов, 18–19 октомври 2004 г., Стара Загора. – В. Търново : ПИК, 2007, с. 461–478.

Георгиев, Лъчезар. Структури и модели в българското книгоиздаване : [Монография]. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2007. – 292 с. – 2. прераб. и доп. изд. – София: Star Way, 2011. – 296 с. : с ил. и факсим.

Георгиев, Лъчезар. Книга и книгоиздателски процес : Монография. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008. – 384 с.

Георгиев, Лъчезар. Печатници, издатели и книги за Полски Тръмбеш (В периода между двете световни войни). // Полски Тръмбеш и Полскотръмбешкият край : Изсл. и мат. от Нац. науч. конф., проведена на 7 септември 2007 г. в Полски Тръмбеш по повод откриването на Историческия музей и Празника на града. – В. Търново : Абагар, 2008, с. 40–47.

Георгиев, Лъчезар. Славейковият модел на издателско-полиграфически комплекс. // Библиотеки, четене, комуникации : Шеста нац. науч. конф., В. Търново, 15–16 ноември 2007. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008, с. 18–34.

Георгиев, Лъчезар. Дейността на Военноиздателския фонд по документи от Държавния военноисторически архив. // България – кръстопът на цивилизации : Седма нац. науч. конф. с междунар. участие, София, 1 ноември 2009 г. (Юбил. изд., посветено на 60-год. на Университета по библиотекознание и информационни технологии). – София : За буквите – О писменех, 2010, с. 172–194.

Георгиев, Лъчезар. Формиране на военноиздателския комплекс в България : (От основаването му до края на Първата световна война) : [Студия]. // Библиотеки, четене, комуникации : Осма нац. науч. конф. В. Търново, 17–18 ноември 2009 г. Посветена на 120-год. от основаването на библиотеката – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2010, с. 109–175.

442

Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и книжнина : По документални източници от Държавния военноисторически архив: Монография. – В. Търново : Катедра Библиотекознание и масови комуникации ; изд. Фабер, 2011. – 540 с. : тв. подв. : с ил.

Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации : Изслед-вания за книгата и медиите (=Book publishing and printed communications. Research on the book and media). – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013. – 424 с. : рез. на рус. и англ. ез.: с ил.

Георгиев, Лъчезар. Два извора за творци и радетели на българската книга (Из кореспонденцията на митрополит Климент Браницки и Иван Шишманов с книжовника и издателя Илия Р. Блъсков). // Книгата – нашето по-смислено настояще : Сб. с докл. от форума Дни на книгата и авторското право в УниБИТ 3/2013. / Състав. Л. Парижкова. – София : За буквите – О писменехь, 2013, с. 33–43.

Георгиев, Лъчезар. Издателската и печатарската дейност на Любен Ка-равелов между 1868–1878 г. в мемоарно-документални и книговедски из-точници. // Издател, 2013, № 3–4, с. 3–21(съавт. с д-р Стeла В. Георгиева).

Георгиев, Лъчезар. Документални източници за видни издатели и тво-рци след Освобождението : Из кореспонденцията на митрополит Климент Браницки, Иван Шишманов, Христо Г. Данов и Илия Блъсков. // Юбилейна международна научна конференция 50 г. Великотърновски университет Св. св. Кирил и Методий 1963–2013 : Секция Стопански факултет. – В. Търно-во: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2014, с. 273–283.

Георгиев, Лъчезар. Книговедски извори за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов 1868 – 1878 г. // Българско възраждане : Идеи. Личности. Събития. Т. 15. – София : Общобълг. к-т В. Левски ; Фондация В. Левски, 2014, с. 62–84 (съавт. с д-р Стeла В. Георгиева).

Георгиев, Лъчезар. Страници от историята на книгата : Книгоиздаване и печатни комуникации на Балканите и в Европа. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2014. – 420 с. : с ил. и сх.

Георгиев, Лъчезар. Management and Strategy in Book Publishing and Printed Communications. / Translation from Bulgarian Sn. Boyanova, L. Ilieva. – FABER BG, 2014. – 248 p.

Георгиев, Лъчезар. Печатарското дело в България след Първата све-товна война : Столични и извънстолични печатници с принос за родна-та книжовност : [Студия]. // Тр. на ВТУ Св. св. Кирил и Методий. Фак. Математика и информатика. Т. 6 [за 2014]. Обществени комуникации и информационни науки. – В. Търново : Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2015, с. 159–206.

443

Георгиев, Лъчезар. Проекции на емблематиката на българската ръко-писна книга в предосвобожденски издания. // Търновска книжовна школа. Т. 10. Десети междунар. симпозиум 17–19 окт. 2013 г. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2015, с. 229–247.

Георгиев, Лъчезар. Военноиздателският фонд – родолюбив принос в полза на българската полиграфия. // П о л и г р а ф и я, 2015, № 4, с. 38–41. [с продължение в № 5, 2015].

Гергова, Ани. Книжнината и българите ХIX – началото на ХХ век. С., БАН, 1991. 260 с.

Гергова, Ани. Книжовно-документално наследство. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2006. – 262 с. – Университетска библиотека № 459.

Гергова, Ани. Книжовни пристрастрия : Документални очерци. – Со-фия: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2000. – 269 с.

Гюрова, Светла. Българският пътепис. Зараждане и утвърждаване. – За литературните жанрове през Българското възраждане. София: 1979, 186–188.

Данов, Христо Груев. Втора четеница за ученици в средните учили-ща (с 25 изображения). Събрал и наредил Хр. Г. Данов. 2. изд. Плавдив, Русчюк, Велее, 1870.

Денев, В., В. Кисьова, М. Караянкова-Генчева. Христо Г. Данов – па-триарх на бъл гарското книгоиздаване. 1828–1911. – Пловдив, 2003. – 72 с. с ил.

Джурова, А. Орнаменталните стилове в ръкописната кни га на Втората българска държава. // С л а в я н с к а палеография и дип ломатика. Т. 1. С., 1980, с. 203–212.

Загоров, Васил. Печатарството – от занаят към индустрия. // Б ъ л г а р с к а т а книга (1878–1912). – София: За буквите – О писменехь, 2014, с. 101–130.

Делирадев, Павел. От Черно море до Пирин. С., Хемус (печ. П. Глу-шков), 1929. 64 с. с ил. – Нашата родина, № 6.

Долапчиев, Т., Сл. Карамихайлов, Н. Ризов, К. Дражев. Графични тех-ники. С., Нар. просвета, 1949. 212 с.

Енциклопедия на българската възрожденска литература. – В. Търно-во: Абагар, 1996.

Елефтеров, Стефан. Жанрово-типологична еволюция на пътеписа през Възраждането. – Л и т е р а т у р н а мисъл, 1976, № 7.

Жейнов, Иво. Печатарството в Русе. 140 години печатници “Дунав-прес” – Русе: Дунав-прес, 2004. – 288 с.

444

Запрянова, Св. Пловдив – средище на книгоиздаването и книго-разпространението. // Юб. в. З а т е б мили роде. 140 години издателство “Христо Г. Данов”, Пловдив, 1995, с. 5.

Икономов, Георги. Огледало на гръко-арнаутските магесници, шар-латани и биляро-бузаджии, хикими. Нареди един българин. – Цари град, 1855.– 17 с. 1 литографски образ карикатура.

Книга за българските хаджии. / Състав. Св. Гюрова и Н. Данова. – Со-фия: Бълг. писател, 1985. – 448 с.

Коларов, Стефан. Александър Паскалев и модерното българско книго-издаване. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2005. – 284 с.

Коларов, Стефан. Книгоиздатели, литературен живот, творчество: До-кументални очерци и статии. – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Ме-тодий, 2006. – 300 с.

Коларов, Стефан. Книжовни светове : Очерци и етюди. – В. Търново: Фабер, 2012. – 296 с.

Ко цева, Е. Елементи на украсата на ръкописната книга. // И з к у с т в о, 1976, № 9, с. 30–37.

Книгата: бъдеще време в миналото?!./ Национална научна конферен-ция, София, 1 ноември 2003 г. – София: Захарий Стоянов; Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2004.– 276 с.

Кутинчев, Стилиян. Печатарството в България до Освобождението. – С.офия: Държ. печ., 1920. – 288 с. : с ил. : 6 л. диагр.

Книгата и националната идентичност. / Втора научна конференция София, 1 ноември 2004 г. София: За буквите - О писменехь, 2005.– 428 с. – 376 с.

Книгата и “безкнижната” цивилизация./ Третата национална конфе-ренция с междунаровно участие. София, 1 ноември 2005. С., За буквите–О писменехь, 2006. – 600 с.

Летопис на издателство “Христо Г. Данов” 1855–1980: Библиографски стравочник. / Състав Ат. Мосенгов. – Пловдив, Х. Г. Данов, 1980. – 223 с.

Маринов, Александър. Печатници и издателства в Пловдив, 1878–1949. – Пловдив: Държ. архив, 1989. – 88 с.

Милев, Гео. Стихотворения. Поеми. Критика. – София: Бълг. писател, 1980. – 508 с.

Мосенгов, Атанас. Отгласи. Пловдив в света на книгата. – Пловдив, Хр. Г. Данов, 1985. – 159 с.

Минков, Светослав. Другата Америка. // С в е т о с л а в М и н к о в. Разкази. Пътеписи. / Състав. Сим. Султанов. София: Бълг. писател, 1976, 405–497.

445

Нанчев, Йордан. Стпраници за Александър Паскалев. – София: Бълг. книжница, 2009. – 400 с.

Начов, Никола. Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877. // С б о р н и к на БАН, 15, 1921, 1–132.

Парижков, Петър. От “Летоструй” до „Книжарски известия”: Щри-хи към портрета на Янко С. Ковачев – съдружник на Христо Г. Да нов. // И з д а т е л, 2003, №1–2, с. 16–19.

Парижков, Петър. Представителство на Христо Г. Дановската кни-жар ница в Свищов. // А р х и в за поселищни проучвания, 2006, № 3–4, с. 82–86.

Пловдивският периодичен печат. 1862–1944 (1993). – Пловдив, Д-во на журналистите от печата, 1993.– 151 с.

Практическа медицина. Разделена на три то мо ве. Съчинение Д. Пи-рово. Превел на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в Блъгария, бивший ученик на Им ператорската в Константино-пол отоманска медико-хирургическа акаде мия на Галата-Сарай и проч. Том пръвий. – Константинопол, типография Т. Дивитчиянова, 1854. – 20, 534, 2 с., 2 табл. Църк.-слав. шрифт.

Райков, Б. Украсата на българските ръкописи от 15–18 век. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика.Т. 1. – София: 1980, с. 213–218.

Сметница с фигурки за първийт основен разред в първото шест-месячие от Д. Хибнера Превел М. П. Добринов. (С ръководство за пре-даванието и). – Издава книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив, Русчук и Велес, 1875. (Българска печатница на Янко С. Ковачев.) [Виена.] – 48 с.

Стоянов, Маньо. Букви и книги. – София: Наука и изкуство, 1978. – 304 с.

Стоянов, Маньо. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен ре-пертоар на българските книги и периодични издания 1806–1878. Т. 1. Със-тав д-р М. Стоянов. София: Наука и изк., 1957.

Страдание святаго славного великомученика Христова Димит рия, преведено на язик славеноболгарский за полза на православните, напечета ся от Николай Карастояновича, книгопродавца в Самокове, 1852. – 48 с. 4 образи. Църков.-слав. шрифт.

Тилева, Виктория. Българско печатарско дружество “Промишление” в Ца-риград. 1870–1885. – София: НБКМ, 1985. – 474 с.

Христо Г. Данов. Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, ко-ято има 366 дни. Фототипно изд. (Издание по случай 150 години от рождение то на Христо Г. Данов) – Пловдив – Х. Г. Данов, 1978. – 32 с.

Чорбаджиев, Николай. Плевенските печатници и др. – Плевен, 2003. – 108 с.

446

З А А В Т О Р А

Професор д-р Лъчезар Георгиев Геор-гиев е преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – катедра Книгоиздаване и биб-лиотечно-информационни дейности; про-фесор в Университет по библиотекознание и информационни технологии – катедра Книга и общество. Преподавател в бакалавърски и магистърски програми по книговедски, изда-телски и медийни дисциплини. Бил е научен ръководител на магистърски програми; на на-учноизследователски проекти; на докторанти; участва в научни журита за присъждане на на-учни степени и звания (доктор, доцент, професор).

От март 1992 г. до окт. 2003 г. е мениджър на Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“ – В. Търново (началник от-дел; главен редактор). От 1994 г. до момента е главен редактор на научното списание „ИЗДАТЕЛ“ (съвместно издание на Великотър-новския университет и УниБИТ – София). От 1998 г. е доктор по книгознание, библиотекознание и библиография. От септ. 2003 г. е доцент (по същия шифър). През май 2012 г. е избран за професор по книгознание, библиотекознание и библиография във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През септември 2012 г. е утвърден за професор по същата специалност и в Университета по библиотекознание и ин-формационни технологии – София.

От октомври 2003 г. е преподавател в катедра „Библиотекозна-ние и масови комуникации“ – Стопански факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – доцент по книгознание, книгоиздаване и печатни комуникации; от май 2012 г. e професор към същата катедра и факул-тет. От октомври 2013 г. е преподавател към катедра „Книгоиздава-не и библиотечно-информационни дейности“ на Великотърновския университет. В УниБИТ преподава от 2003 г. до момента (катедра „Книга и общество“). Член е на Съюза на учените в България, на Съ-юза на българските писатели и на Съюза на българските журналис-ти. Между 2005–2013 г. е ръководител на катедра „Библиотекозна-ние и масови комуникации“ при Стопански факултет при ВТУ. Сред основателите е на специалностите Книгоиздаване и Журналистика.

447

Участвал е в международни научни конференции, конгреси и други научни форуми – в чужбина: Антверпен, Милано, Санкт Пе-тербург, Москва, гр. Белово (Русия), и у нас (София, В. Търново, Русе, Сливен и пр.) като докладите му са публикувани в авторитетни научни издания. С научна и художествено-творческа цел е посеща-вал Украйна, Румъния, Русия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Италия, Германия, Белгия, Люксембург, Португалия и др., в резултат на което между 1992–2015 г. е публикувал редица книги, студии, документал-ни и публицистични творби. Проф. д-р Лъчезар Георгиев е автор на над 250 научни студии и статии; на над 50 научни и художествени книги. От 2004 г. до 2012 г. е водещ съставител и научен редактор на поредицата „Библиотеки, четене, комуникации“. От 2009 г. до момен-та е главен редактор на Трудове на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Обществени комуникации и информационни науки.

Сред монографиите и научните книги на проф. д-р Лъчезар Георгиев са: „Свищов – издателски и печатарски център ХІХ – нача-лото на ХХ век“ (1997); „Литература и книгоиздателска традиция“ (2000), „Теория на книгоиздателския процес“ (2001; 2004); „Управле-ние и маркетинг на книгоиздателската дейност“ (2002; 2004); „Кни-говедски студии и статии“ (2003); „Българско книгоиздаване. Рет-роспекции. Тенденции. Структури. Модели“ (2006), „Седем етюда по българско книгоиздаване“ (2007); „Композиция на книгата“ (2007; 2010; 2012, 2014, 2015); „Структури и модели в българското книго-издаване“ (2011); „Стратегически подходи в книгоиздаването и пе-чатните комуникации“ (2011; 2012; 2015); „Книга и книгоиздателски процес“ (2008); „Книга и печатни комуникации“ (2009), „Книгоизда-ване и книжнина“ (2011); „Българско книгоиздаване. Христоматия авторски текстове“ (в съавторство; 2012), „Книгоиздаване и печатни комуникации. Изследвания за книгата и медиите“ (2013); „Печатната комуникация и книгата“ (2014), „Страници от историята на книгата“ (2014), монографията на английски език „Management and Strategy in Book Publishing and Printed Communications (2014), „Пътища на детската книга“ (2015) [в съавторство с д-р Стела В. Георгиева] и др. Автор е и на документално-публицистични и белетристични книги. Награждаван е за творчеството и книжовните си приноси.

Творчеството му е изследвано в две издадени биобиблиогра-фии – през 2006 г. и през 2015 г.

448

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Увод 5

Първа главаПЕЧАТНИ КОМУНИКАЦИИ В ОСМАНСКАТАИМПЕРИЯ ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ 7Втора главаБЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В РУМЪНИЯПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО – ИЗДАТЕЛСКИ И ПЕЧАТАРСКИ ДЕЙНОСТИ 20Трета главаЛИЧНОСТТА НА ИЗДАТЕЛЯ ВПРЕДОСВОБОЖДЕНСКАТА ЕПОХА 32

Четвърта главаБЪЛГАРСКО КНИГОПЕЧАТАНЕ В ЧУЖБИНА ДО 1878 г. 64Пета главаКНИГОИЗДАВАНЕ И КНИЖАРСТВОДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО 82

Шеста главаКНИГА И ПЕЧАТНИ КОМУНИКАЦИИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО 100

Седма главаКНИГИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ – В АВАНГАРДА НАИЗДАТЕЛСКИТЕ ПРОЦЕСИ СЛЕД 1878 г. 141

449

Осма главаПЕЧАТАРСКОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯСЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА 187

Девета главаИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕ НА ВОЕННОИЗДАТЕЛСКИТЕ ДЕЙНОСТИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (ФОРМИРАНЕ И РАЗВИТИЕ) 239

Десета главаУНИКАЛНО ИЗДАТЕЛСТВО С ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКАТА КНИГА 265

Единадесета главаКРУПНИ ИЗДАТЕЛСКИ СТРУКТУРИ МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ 278

Дванадесета главаФАМИЛНИ ИЗДАТЕЛИ И ПОРЕДИЦИ С ПРИНОСИ КЪМ БЪЛГАРСКАТА КНИГА 359

Заключение 435Abstract 436Библиография 437За автора 446

450

Лъчезар Георгиев Георгиев

КНИГОИЗДАВАНЕТО В БЪЛГАРИЯ1806 – 1944

Lachezar Georgiev GeorgievBOOK PUBLISHING

IN BULGARIA1806 – 1944

Българска Първо издание

НаучнаМонография

Рецензент проф. дфн Димитър Кенанов(ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“)

Научен редактор д-р Стела Георгиева(ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“)

Технически редактор Диана МуховскаГрафичен дизайн Атанас АтанасовКоректори Цветанка Рашкова

Ирена Георгиева

ISBN 978-619-7221-06-0

Издателство и печат „АН-ДИ“, София, 2016

453

456

457

458

459

460

461

462

463

464

465

466

467

468

469

470

471

472

473

474

475

476

477

478

479

480

481

482

483

484

485

486

487

488

489

490

491

492

493

494

495

496

497

498

499

500

501

502

503

504

505

506

507

508

509

510

511

512

513

514

515

516

517

518

519

520

521

522

523

524

525

526

527

528

529

530

531

532

533

534

535

536

537

538

539

540

541

542

543

544

545

546

547

548

549

550

551

552

553

554

555

556

557

558

559

560

561

562

563

564

565

566

567

568

569

570

571

572

573

574

575

576

577

578

579

580

581

582

583